Страсти и Скандали впЦарска България PDF

От първите два тома на „Страсти и скандали в
Царска България“, излезли през 2000 и 2001 г.,

бяха продадени 6000 екземпляра. Отскоро на
същия интерес се радва и друга книга на Петър
Величков - „Софийските потайности“ , претърпя
ла две издания в рамките на един месец.
Към допълнените, познати вече на читателя
истории от първите две книги на „Страсти и
скандали в Царска България“ , в този луксозен J >
том авторът е прибавил и подготвяните за не-
излезлия трети том автентични разкази.
От тях ще научите за грозната далавера с костите на
Раковски, обезчестил ли е Стефан Стамболов 77 девици
и още толкова знойни вдовици, как Петко войвода омъж
ва стара леля и палава племенница, защо Яне Сандански
пленява американката мис Елена Стоун, пророчески ли с
бил сънят на войводата Гоце Делчев... И още: как полски
евреи ликвидират българче в Па
риж, защо се разразява кървава
та любовна афера „Саафет“
какви са мошеничествата н;
българския Остап Бендер - из
мамника банкер Доденов, Kai
легендарният касоразбива'
Спас Дойчев обира сам бан
ка, коя жена тайно люби 5'
години художникът Вас и.
Стоилов, кога пияни офице
ри искат да изнасилят ар
тистката Марта Попова...
В книгата са подбран
неизвестни снимки, пощенс
ки картички, шаржове и кг
рикатури, съхранявани
най-големите държавни
частни сбирки.
Всички права запазени. Н ито една част от тази книга не
може да бъде разм нож авана или предавана по какъвто и
да било начин без изричното съгласие на „И зток-Запад“ .
© П етър Величков, автор, 2004

© И здателство „И зток-Запад“, 2004
ISBN 954-321-029-2
Петър Величкоб
I, II и III
том
Автентични истории
от възхода и сгромолясването
на Третото българско царство
Разширено
и преработено издание
На читателите,
които бярбат, че споменът
оставя най-неизгладимия
отпечатък
СЪДЪРЖАНИЕ
УВОДНИДУМИ..................................................................................... II
КНЯЗ ФЕРДИНАНД ТРЕПЕРИ ОТ СЯНКАТА НА БАТЕНБЕРГ...................... 13
КНЯГИНЯ КЛЕМЕНТИНА СЕ КЪПЕ С НОЩНИЦА ВМЕСТО С БАНСКИ..... 19
СУЛТАНА РАЧО ПЕТРОВА НЕ ЗАДЪРЖА НИТО ЕДИН М Ъ Ж ................... 26
ГРОЗНАТА ДАЛАВЕРА С КОСТИТЕ НА РАКОВСКИ.................................. 33
РАЗБОЙНИЧЕСКА ШАЙКА ПЛЕНЯВА ПРИДВОРЕН Ф О ТО ГРА Ф .............. 39
РАЗБОЙНИЦИ ЗАТРИВАТ БАБА И ВНУЧКА ПРЕЗ 1889 г......................... 46
ТЕТЕВЕН ПРОПИЩЯВА ОТ КРЪВОЛОЦИТЕ ЯКО И КАЧАМАЧКО.............. 51
ПЕТКО ВОЙВОДА КУМУВА

НА СТАРА ЛЕЛЯ И ПАЛАВА ПЛЕМЕННИЦА............................................56
ТРАГИЧНОТО САМОУБИЙСТВО
НА АРТИСТКАТА МИЛКА АНТОНОВА ПРЕЗ 1893 г................................. 62
ВАСИЛ ДРУМЕВ ПЛАЩА СКЪПО ЗАРАДИ РУСОфИЛСТВОТО СИ .......... 67
НИМФОМАНКА КАТУРВА СТЕФАН СТАМБОЛОВ.................................. 74
СЕМЕЙНИТЕ ДРАМИ НА ПЕТКО Р. СЛАВЕЙКОВ..................................... 81
КЛЕВЕТЯТ СТЕФАН СТАМБОЛОВ, ЧЕ ОБЕЗЧЕСТИЛ 77 ДЕВИЦИ.............. 88
КРЪЩЕНИЕТО НА КНЯЗ БОРИС РАЗНЕЖВА РУС И Я............................... 95
ОХТИКАТА ОБРИЧА АЛЕКО НА БЕЗБРАЧИЕ.......................................... 102
АДЮТАНТ НА МАРИЯ-ЛУИЗА УДУШАВА ПЕВАЧКА ОТ ШАНТАН........... 109

СЛИВЕНСКИЯТ МИТРОПОЛИТ ГЕРВАСИЙ НАСИЛВА СНАХА С И ......... 116
ВАЗОВ СЕ ПРОВАЛЯ КАТО ПРОРОК НА ИДВАЩИЯ XX ВЕК.................. 123
ТОЛСТОЙ ЗАЩИТАВА БЪЛГАРИН, ОТКАЗАЛ КАЗАРМАТА................... 129
ФЕРДИНАНД - КНЯЗ НА БЪЛГАРИТЕ И НА ЧРЕВОУГОДНИЦИТЕ......... 136
ЯНЕ САНДАНСКИ ПЛЕНЯВА МИС СТО УН ........................................... 143
БЕЗРАБОТЕН ЗАСТРЕЛВА ПРОСВЕТЕН МИНИСТЪР.............................. 149
ПОСРЕЩАТ ГРАФ ИГНАТИЕВ КАТО ИМПЕРАТОР В С О Ф И Я .................. 155
КУРШУМ В СЪРЦЕТО ЛЕКУВА ТУБЕРКУЛОЗА..................................... 162
ИЗНАСИЛВАТ ЧЕСТНИЯ ДЪРЖАВНИК

ПЕТКО КАРАВЕЛОВ В ЧЕРНАТА ДЖАМИЯ............................................ 167
ЕКЗАРХИСТИ СЕ ПОЛИВАТ С КИСЕЛИНА............................................ 172
ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ СЪНУВА СМЪРТТА С И ..................................................178
ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ УХАЖВА ЩЕРКАТА НА ХРИСТО БОТЙОВ............. 183
НЕЖНА СТРАСТ МОРИ

УЧИТЕЛКА И УЧЕНИЧКА, ЗАВЪРШВА СЪС С М ЪРТ............................. 188
АРМЕНЕЦ СПАСЯВА ХУБАВА БЪЛГАРКА ОТ ТУРСКИ ПЛЕН................ 192
ВЕЛИКИЯТ БОТЙОВ ПРИБИРА ЩЕРКА СИ НА НЕБЕТО......................... 198
ИЗХВЪРЛЯТ КОКАЛИТЕ НА БЛАГОДЕТЕЛЯ КЕРЕМЕКЧИЕВ.................... 205
КАК СТУДЕНТИТЕ “СУРВАКАТ” КНЯЗ ФЕРДИНАНД С ПИЩЯЛКИ.......... 211
ПАМЕТНИКЪТ НА ЦАРЯ ОСВОБОДИТЕЛ

СБЛИЖАВА БЪЛГАРИЯ И РУСИЯ.........................................................217
АЛЕКСАНДЪР БАЛАБАНОВ ПРЕВЕЖДА “ ФАУСТ” И СЕ Ж ЕН И ............. 224
ФРЕНСКИ МАСОНИ ПОГРЕБВАТ КОНСТАНТИН ВЕЛИЧКОВ.................. 230
НЕКОНСУМИРАН Е БРАКЪТ НА ФЕРДИНАНД И ЕЛЕОНОРА................. 236

БОГОРОДИЦА ПРАЩА КРЪВОЛОК В БАЧКОВСКИЯ МАНАСТИР........... 242
АВСТРО-УНГАРИЯ УРЕЖДА БЪЛГАРСКАТА НЕЗАВИСИМОСТ.............. 248
СЪПРУГАТА И ДЪЩЕРЯТА
НА ПИСАТЕЛЯ КИРИЛОВ СЕ САМОУБИВАТ.........................................254
РАЗВРАТНИК НАПАДА ИЗОБЛИЧИТЕЛЯ СИ СИМЕОН РАДЕВ............... 260
АВАНТЮРИСТ ЗАХВЪРЛЯ ФУРАЖКАТА И СТАВА БАНДИТ................... 265
КАНЯТ СНАХАТА НА ЕКАТЕРИНА КАРАВЕЛОВА В ШАНТАН.................. 271
СТУДЕНТ ЗАСТРЕЛВА СТРАЖАР ВМЕСТО ДЪРЖАНКАТА С И................ 276
ПОЛСКИ ЕВРЕИ ЛИКВИДИРАТ БЪЛГАРЧЕ В П А РИ Ж ............................ 281
I 3 ТРУПА ИЗВИВАТ ХОРО В РУСЕ ПРЕЗ 1910 г................................... 286
ПОЕТЪТ ДИМИТЪР БОЯДЖИЕВ СЕ ГРЪМВА ПРЕЗ 1911 г.................... 298
КАТАСТРОФАЛНО ПРИКЛЮЧВА БРАКЪТ НА КИРИЛ ХРИСТОВ............ 305
РИБА С ГРАХ ХАПВА ЗА ПОСЛЕДНО ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ................... 311
СТАРА СВОДНИЦА СЕ ЖЕНИ ЗА ДВА ПЪТИ ПО-МЛАД ХУДОЖНИК..... 318
ЗЕМЕТРЪС СРАВНЯВА ТЪРНОВО СЪС ЗЕМЯТА ПРЕЗ 19 13 г................325
СТОЯНКА ДРЯНОВСКА ПОСТАВЯ

ПИСАТЕЛЯ-ТУРКОФИЛ ПИЕР ЛОТИ НА М ЯСТО ................................... 333
ЧЕХЪТ ВЛАДИМИР СИС СТАВА ДЕТЕКТИВ ПРЕЗ 19 14 г....................... 340
ЛЮБОВНИТЕ ВЪЗТОРЗИ И РАЗОЧАРОВАНИЯ НА ЯВО РО В.................. 346
ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ СЪНУВА ПРОРОЧЕСКИ СЪНИЩА....................... 352
ПЪДЯТ ФЕРДИНАНД КАТО БЯСНО КУЧЕ ПРЕЗ 19 18 г.......................... 359
ЧИСТАЧКА ИЗХВЪРЛЯ УРНАТА С ПРАХА НА РАЗЦВЕТНИКОВ............... 366
В ПРЕГРЪДКИ НА ЖЕНА ЛИ УМИРА ИВАН ВА ЗО В ?............................ 372

БАНДАТА “ДОБРИСЛАВ” ВИЛНЕЕ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1922 г ..............378
АНДРЕЙ НИКОЛОВ ОТМЪКВА ЖЕНАТА НА ПРОФ. ШАТЦ.................... 383
СТАМБОЛИЙСКИ ОСТАВА НЕВРЕДИМ СЛЕД АТЕНТАТ......................... 389
СЕЛСКИ ЧОРБАДЖИЯ ПРИМАМВА МАЙСТОРА В ШИШКОВЦИ........... 394
100 ХИЛЯДИ ПОСРЕЩАТ РАБИНДРАНАТ ТАГОР В С О Ф И Я.................. 401
БОЯН ПЕНЕВ ЛЮБИ ДВЕ ПОЕТЕСИ -

ДОРА ГАБЕ И ЕЛИСАВЕТА БАГРЯН А....................................................407
ЛЮТА УКРАИНКА КОМАНДОРИ БЪЛГАРСКИ П РО Ф ЕС О Р................... 413
РОГОНОСЕЦ ЗАСТРЕЛВА ЖЕНА СИ И ЛЮБОВНИКА Й ........................ 418
ДИМИТЪР ДОДЕНОВ Е БЪЛГАРСКИЯТ ОСТАП БЕНДЕР........................ 425
МИСТЕРИОЗНОТО УБИЙСТВО
В ТАКСИ № 1383 И ТРУПЪТ, ХВЪРЛЕН НА КЪРА ................................ 430
МУСОЛИНИ УРЕЖДА ЦАРСКАТА СВАТБА............................................435
МАРКАДИ Е БЪЛГАРИНЪТ С НАЙ-СИЛНА ПАМЕТ............................... 443
КИРИЛ ХРИСТОВ СЕ НАХВЪРЛЯ ДА БИЕ ДОРА Г А Б Е .......................... 450
ЕВРЕИ ПРОПИЩЯВАТ ОТ БЪЛГАРСКИ Ф Ю Р Е Р .................................... 456
МАСОВ УБИЕЦ ЗАТРИВА ПЕТИМА НА ДИМИТРОВДЕН....................... 462
МНИМ ВОЕНЕН ДОКТОР ТЪРСИ БОГАТАШКА СЪС ЗЕСТРА................. 468
ИТАЛИАНЕЦ ПОДСЛАЖДА КРАЯ НА МАЕСТРО АТАНАСОВ................. 474
СТРАШНА Е АЕРОПЛАННАТА КАТАСТРОФА

КРАЙ КАРНОБАТ ПРЕЗ 193 I г.............................................................. 480
ДРАМАТА НА ЖЕНАТА-МЪЖ ТРОГВА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1932 г............. 484
ЛОВЦИ ДАРЯВАТ ЦАРСКАТА ДВОЙКА

С УНИКАЛЕН СВАТБЕН КИ ЛИ М ...........................................................489
БЪЛГАРСКАТА ПАПЕСА ЙОАННА СЕ ПРОЧУВА ПРЕЗ 1932 г ................496
ХОМОЗЛОДЕИ ЗАТРИВАТ КРЪЧМАРЯ ОТ “ОРОЗДИ БАК” .................... 501
ПЛЕМЕННИЦА НА ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ ЗАКЛАНА В С О Ф И Я ......................... 508
КАК БЕ УБИТ ЦАРИБРОДСКИЯ Ю ДА.................................................... 514
СОФИЯНКИ СЪБЛИЧАТ
ХОЛИВУДСКИ АКТЬОР НА ЦЕНТРАЛНА ГАРА.......................................520
БЪЛГАРИ И ТУРЦИ СЕ КАРАТ ЗАРАДИ ГРОБИЩА В РАЗГРАД.............. 526
ПРОЛЕТСИН ЧАЧАНОВСКИ Е ДЕТЕТО-ЧУДО ПРЕЗ 1932 Г ..................... 532
ЛЮБОВНА ТРАГЕДИЯ
В КОКАЛЯНСКИЯ МАНАСТИР ПОТРИСА БЪЛГАРИЯ........................... 539
ЙОВКОВ ХВАЩА РАК ЗАРАДИ ЕЛИН ПЕЛИН.........................................546
КОЧО ЩЪРКЕЛОВ Е ТЕКСТОПИСЕЦЪТ НА ШЛАГЕРА “ РАЗЛЪКА” ......... 552
СПАС ДОЙЧЕВ ОБИРА ПОПУЛЯРНАТА БАНКА ПРЕЗ 1933 г ................. 558
ВАСИЛ СТОИЛОВ И СОНЯ - ЕДНА 57-ГОДИШНАЛЮБОВ.................. 564
КАРЛОВЦИ И КАЛОФЕРЦИ
СПОРЯТ ЗА РОДНОТО МЯСТО НА БО ТЙ О В.........................................571
СТРАЖАРИ СПАСЯВАТ НЕМСКАТА КИНОЗВЕЗДА ЕВЕЛИНА ХОЛТ........ 577
ЛИЛИПУТЪТ НИКОЛА ТАНЕВ Е ОТЛИЧНИК В СЕКСА............................ 584
ТРУБАДУРЪТ СТОЯН МИЛЕНКОВ РАЗТРЕПЕРВА МИНИСТРИ............... 590
БЕЛГРАДСКА СТУДЕНТКА СЕ ВЛЮБВА БЕЗУМНО В БЪЛГАРИН.......... 594
ЗАПЛАШВАТ БЪЛГАРКА С ЛИНЧ ЗАРАДИ СВАТБАТА Й С ЕВРЕИН........ 599
ЧЕХКИНЯ ЗАЛЮБВА ХРИСТИНА М О РФ О ВА ........................................ 605
БЪЛГАРСКИЯТ ЗОЛА УМИРА КАТО ЗАТВОРНИК.................................. 6 10
ЕВГЕНИЯ МАРС ПРОДАВА СРЕБЪРНАТА ЛИРА НА ВАЗОВ................... 615

ЕДНА ЛЮБОВ НА ЯНА ЯЗОВА В П А РИ Ж ............................................ 624
КАКВИ ТВОРБИ НЕ НАПИСА КЛАСИКЪТ ЙОРДАН Й О ВКО В................. 630
МИСТЕРИЯТА НА БЪЛГАРСКИЯ ХАМЛЕТ, ПРИНЦ ДАТСКИ.................. 637
ХУДОЖНИКЪТ МЪРКВИЧКА - НИТО ЧЕХ, НИТО БЪЛГАРИН.............. 642
АВАНТЮРИТЕ НАТРИ ПИШМАН БАЛЕРИНИ

В АТИНА И ТУНИС ПРЕЗ 1938 г........................................................... 648
ОГНЕНАТА КЕВА Е ЦАРИЦАТА НА ЦИГАНСКОТО КАБАРЕ..................... 653
ЕДИН МИЛИОН ПОСЛЕДОВАТЕЛИ СЛАВЯТ ЯПОНСКИЯ ДЪНО В.......... 660
АЛЕКСАНДЪР БАЛАБАНОВ В ЛЮТА СХВАТКА С ХАЗЯЙКА НА КРИТИК.... 666
ЕЛИН ПЕЛИН ЗА МАЛКО ДА УМРЕ ОТ АПАНДИСИТ........................... 672
ПИЯНИ ОФИЦЕРИ ИСКАТ ДА ИЗНАСИЛЯТ

АРТИСТКАТА МАРТА ПОПОВА.............................................................678
КИРИЛ ХРИСТОВ РАЗРАВЯ КОКАЛИТЕ НА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ........... 684
ПИСАТЕЛЯТ СВЕТОСЛАВ МИНКОВ ХАПВА САМО КОНСЕРВИ.............. 691
Г. П. СТАМАТОВ СЕ ОТДАВА НА ПИЕНЕ И Ж ЕНИ.;............................... 697
БОМБА СРИВА ДОМА НА КЛАСИКА ГЕОРГИ РАЙ ЧЕВ........................ 702
ПОТАЕН Е ИНТИМНИЯТ ЖИВОТ НА КНЯГИНЯ ЕВДОКИЯ...................... 708
КЛАСИКЪТ ЛИЛИЕВ НЕ УПОТРЕБЯВА ДУМАТА “ НЕ” ........................... 715
НЕРВИТЕ НА ПОЕТА ЛЮДМИЛ СТОЯНОВ СА СТОМАНЕНО В Ъ Ж Е ....... 721
ЛОШ КЪСМЕТ ЗАТРИВА ДОМА

НА ИЗКУСТВАТА И ПЕЧАТА ПРЕЗ 1944 г...............................................727
СБОГУВАНЕ С ЧИТАТЕЛЯ.....................................................................736
УВОДНИ ДУМИ
Историите, които ти, уважаеми читателю, ще про

четеш в тази книга, нямат претенции да те смаят.
Нито пък са писани с цел да блесне авторът. Прие
ми ги като осъвременена версия на отдавна случи
ли се събития. Видяни тъй, както е пожелал кап
ризът на съдбата. Защото всеки има своята исти
на. Тя е различна и за жертвата, и за палача, а в
събитието рядко се ориентират дори очевидците. И все пак
страстите и скандалите в Царска България - покрай другото -
припомнят, че човекът не мени природата си. Всичко наоколо
сменя образа си, сгради се издигат и рушат, дървета падат и
нови се изправят, пари се трупат и стопяват. Само човешкото
сърце остава същото. Амбициите човешки - също.
По-лесно се живее в миналото. Струва ми се, че съществу
вам сега, но живея в миналото. Достатъчно е да разгърна пра
шен вестник отпреди половин или един век, за да усетя стран
ния потрес: сякаш съм живял тогава. Казват: защо избираш
само драматични истории, опръскани с кръв или облъхнати от
горестта на отлитащи ангели? Или скандали, в които и двете
страни се плюят и са готови да се разкъсат, ако страхът и сра
м ът не ги възпират? И аз не знам.
Но шумоленето на излинялата, понякога разсипващ а се
между пръстите хартия ме вълнува с неотразима сила. ф ак т
след факт, случка след случка - всичко се подрежда по конец
дотам, докъдето съдбата е резнала с ножицата. Онова, което е
имало да се случи, е станало. Препълнената сцена се е опраз
нила. Но вечната публика е ангажирала местата си за следва
щ ата драма.
Подбрах случки и събития (някои по-популярни, други - на
пълно неизвестни), които са направили голямо впечатление. Бих
искал да предупредя: страстите и скандалите са се запомнили,
защото моралът в Царска България наистина е бил по-друг.
12 Петър Величкоб
Това, че те са се случили, не означава, че са били система. Точ

но затова навремето са предизвиквали потрес.
Подборът е чисто случаен. Има и други събития, които за
служават да бъдат извадени на показ. Но право на автора е да
подбере онези, които най-силно са го развълнували. Всички ис
тории са написани на един дъх: за една вечер, когато мракът
разпростре пръсти и обърка в кълбо околните злоби и неосъ
ществими амбиции.
Тогава мирът и тишината се надигат. И те идват: сенки, впле
тени в съдбоносни страсти и драматични съприкосновения и
раздели. Струва ми се, че ги усещам наоколо. Случката сама се
подрежда. Ред след ред - до последната точка.
Сюжетите, разбира се, са благодарни и могат да бъдат до-
украсени. Не се й опитвах да го направя. Навсякъде следвах
автентичния текст. Все едно къде го намирах: било в стар вест
ник, било в мемоари, писма или дневници на съвременници.
Или като мълва у живи очевидци, пожалени от смъртта, за да
съхранят истината. Затова пак повтарям, че тази книга е непре
тенциозна. Тя е и дискретен отпор на фантастичните измисли
ци на други автори, публикувани в последните години.
Исках да разровя непознати пластове от душевността на бъл
гарите по време на Третото българско царство и да ги покажа
такива, каквито са били. Ако фаталната и необяснима сила на
онова, което е имало да се случи, развълнува читателя, какво
по-хубаво от това?
Вярвам, че словото е като машината на времето, която ни
пренася навсякъде, където ни се иска да бъдем. Разтваряш пър
вата страница, спомняш си магическата фраза „Имало едно вре
ме“ и вече си в друга реалност. Наистина, всеки мечтае за свое
то време, на което може да бъде слуга и господар. За мен то се
казва „Минало“. Н ека за вас е „Бъдеще“.
Приятно четене!
7 юни 2004 г. Петър Величков

КНЯЗ ФЕРДИНАНД ТРЕПЕРИ
ОТ СЯНКАТА НА БАТЕНБЕРГ
СЪДБАТА Е ПО-БЛАГОСКЛОННА
КЪМ ПЛОДОВИТАТА КОБУРГСКА ДИНАСТИЯ
П ървият български княз Александър I Батенберг
окончателно е прогонен от Княжеството на 26 ав
густ 1886 г. Н а 15 август 1887 г. в старата българска
столица Търново пристига новоизбраният втори
княз - Фердинанд Сакскобургготски. Близо шест
години след това Кобурга трепери да не би предшественикът
му да бъде върнат отново на българския престол. Игрите на
Великите сили са му добре познати и сън не го лови като има
предвид и тъмните балкански страсти на поданиците си. Слава
та на Батенберг, наричан любовно от българите „Сливнишки
герой“, не помръква и след като той не дава признаци, че иска
да измести Фердинанд.
Междувременно Батенберг, приел титлата граф фон Харте-
нау, се венчава през 1889 г. за хубавата и известна австрийска
оперна и оперетна певица Йоханна Лойзингер. И докато Ф ер
динанд не може да си намери булка, графиня Хартенау ражда
две деца. Крум-Асен граф фон Хартенау се появява на белия
свят през 1890 г., а три години по-късно се ражда и сестра му
Мари-Т ерез-Цветана-Вера.
Българската опозиция непрекъснато работи за връщането
на Батенберг или на невръстния му син Крум-Асен. Ж енстве
ният, коварен и ексцентричен Фердинанд така и не спечелва
народната любов през дългото си царуване до 1918 г. Съдбата
обаче е по-благосклонна към него и към наследниците му.
През 1893 г. Батенберг боледува от шарка и през април се
вижда със сестра си Мари във Венеция. На 26 април те се сре
щ ат и той, преди да си тръгне, й казва: „Трябва нещо да ми
обещаеш: обещай ми да се погрижиш, когато умра - ако бълга
рите поискат моя труп - да бъда погребан в София.“
При една разходка по Канале Гранде на лунна светлина ня
какъв лодкар подхваща любимата песен на Батенберг „Stella
14 Петър Величков
confidente“, същата, която той слуша

често в двореца си в Сандрово (пре
именуван от Фердинанд на Евксино
град). Сякаш призраци от миналото се
надигат в сърцето на бившия българ
ски княз. Той помолва гондолиера да
се приближи до певеца и му хвърля ше
па златни монети. На 1 май Батенберг
напуска Венеция, защото отпуската му
свършва - тогава служи в австрийска
та армия в Грац.
Предчувствието на бившия
КНЯЗ СЕ СБЪДВА
СДЕД ПОДОВИН ГОДИНА Батенберг със
съпругата си
На 16 ноември 1893 г. сестра му по и сина им Крум-Асен
лучава телеграм а: „Граф Хартенау (БИА-НБКМ)
тежко болен.“ Тя и съпругът й мина
ват през Дармщат, откъдето вземат
майката на болния. На път за Грац я
стига фаталната втора телеграма: „Та
зи сутрин Сандро почина. Бог да ти
дава сили.“ Принцеса Батенберг оне
мява и й се струва, че никой не може
да й помогне да понесе скръбта по лю
бимия брат.
Батенберг умира на 17 ноември от
перитонит, едва 36-годишен. Съпруга
та му, която е родила дъщеря преди
четири седмици, е много зле и отказ
ва каквато и да било храна. По жесто
ка ирония на съдбата бившият княз
предава Богу дух точно в деня на по Княз Фердинанд се
бедата при Сливница през Сръбско- фука с първородния си
българската война през 1885 г. Изпад син Борис
нал в делириум, той преживява отно (Снимка в книгата на
Ненчо Илиев „Царица
во славната победа, дори издава ко Йоанна“, 1937 г.)
манди. Последните му думи са: „По
беда!... Победа!“
Сестрата си спомня завета на покойния от Венеция. П ита
Cmpacmu u скандали 6 Царска България 15
какви са разпореждания
та за погребението. О тго
варят й, че няма указания
и Батенберг ще бъде по
гребан в гробищ ето на
Грац. Междувременно от
България пристига теле
грама със съчувствия за
заболяването на бившия
княз.
Вместо благодарност
от Г рац г р о зн а т а вест
м ъл н и ен осн о п о тап я в
скръб българския народ.
Народното събрание дей
ства светкавично. На вдо
вицата се отрежда част от
княжеската пенсия, а за
погребението зам ин ава
внушителна група от най-
видните политици и воен
ни. Между тях са подпол Полагане на останките на княз
ковниците Винаров, Рачо Батенберг в мавзолея му в София
(БИА-НБКМ)
П етров и М арков, воен
ният м инистър подпол
ковник Савов, председателят на Народното събрание Димитър
Петков и други.
ФЕРДИНАНД НАЛАГА
10-ДНЕВЕН ТРАУР ЗА ЦЯЛАТА АРМИЯ
Вместо молебен за победата при Сливница всички църкви в
Княжество България отслужват панихида за душата на Слив
нишкия герой. Принцеса Батенберг изпраща телеграма на Сте
фан Стамболов, министър-председател, в която му съобщава
за желанието на покойния да бъде погребан в България. Д ока
то чака отговора на всесилния диктатор, тя успява да уреди Б а
тенберг да не бъде погребан, а ковчегът да изчака в празната
гробница на семейство Рейнгхаус.
Отговорът на Стамболов - „България иска обратно своя
първи княз“ - решава проблема светкавично. Княз Фердинанд
няма нищо против, защото знае, че мъртвият не му е враг. След

опелото при принцеса Батенберг идват гостите от България и й
съобщават, че останките трябва да бъдат пренесени в София до
няколко дни. За да стане това, трябва да подготвят неутешима
та вдовица. С мисията се заема принцесата.
Делегатите чакат пред незатворената врата на спалнята на
графиня Хартенау, докато сестрата на покойния й съобщи ис
кането им. Чувства се като палач, но трябва да си свърши рабо
тата. Отначало вдовицата не дава и дума да се издума. После
постепенно се успокоява и се съгласява при условие един ден и
нея да погребат в София. И така на 25 ноември в 7 часа сутрин
та прогоненият тръгва на последното си пътуване към София с
извънреден влак. Вдовицата остава в Грац.
В ДВОРЕЦА НАСТЪПВА СУМАТОХА,

ФЕРДИНАНД ПРИСТИГА ОТ ПЛОВДИВ
Сградата е в ремонт, мръсна и празна, нищо не е готово, а с
останките на Батенберг пристигат братята му. Единият - Хен
ри - е зет на английската кралица Виктория, а другият - Франц
Йозеф - след четири години се оженва за черногорската княги
ня Анна. Заповедта на Фердинанд е безмилостна - придворните
да си плюят на ръцете и да лъснат всичко с космическа ско
рост. Дворцовият секретар граф Робер дьо Бурбулон по този
повод пише на майка си: „Направихме чудеса! Но с цената на
какви усилия и на какви трудности!“
Фердинанд чака ковчега на софийската гара, влакът при
стига на 26 ноември, драпиран целият в черно. Заедно с княза
на перона са свитата му, дипломати, властите и висшите офи
цери. Принц Хенри е в червена униформа на английската ар
мия, а Франц Йозеф е облечен като полковник от българската
армия. Ковчегът понасят четиримата някогашни адютанти на
Александър Батенберг и кортежът стига до катедралата „Све
ти Крал“. Там чакат княгиня Мария-Луиза и най-видните сто
лични дами. След опелото го полагат в малкия византийски па
раклис „Св. Георги“ до построяването на специален мавзолей.
Принцовете Батенберг са настанени в светналия от бързия
ремонт дворец. Вечерта Фердинанд дава пищна вечеря в праз-
ничната зала за деветдесет души без музика в чест на гостите.
Н а 27 ноември има военен парад на кавалерията, а на следва
щия ден братята на Батенберг напускат София.
Докато физионо
миите на всички са
попарени от скръб,
братът на придвор-
ната дама Анна дьо
Грьоно сколасва да
нападне в стаята й
б ъ д е щ а т а п о е те с а
Мара Белчева, тога
ва придворна дам а
на княгиня Клемен-
т и н а. В р е зу л т а т
Фердинанд го изгон
ва от двореца.
КНЯЗЪТ ПОТРИВА
РЪЦЕ - ИЗ ПРАТИА Е
БАТЕНБЕРГ
ДОСТОЙНО
Оказва се, че ра
достта му е твърде
прибързана. В след Четирите сирачета -
ващите години сянка Борис, Кирил, Евдокия и Надежда
та на покойния про (БИА-НБКМ)
дълж ава да застр а
шава трона на Кобурга. Поводът обикновено е пристигането
веднъж годишно на вдовицата на Батенберг в София, ферди-
нандовото самочувствие пада до най-ниската си точка, защото
опозицията използва идването на графиня Хартенау, за да нари
ча Крум-Асен княз и да го титулува в пресата като „Негово Ве
личество“. Отгоре на всичко Фердинанд нищо не може да нап
рави, защото още с влизането си в двореца заповядва да изхвър
лят портретите на своя предшественик. А това прави грозно
впечатление сред европейските владетели. Затова мълчи и трае,
но вътрешно беснее.
Особено зловредни са интригите на опозицията, че Стамбо
лов нарочно пренесъл останките на Батенберг, за да унизи Ф ер
динанд, а и за да подготви замяната му с малкия Крум-Асен.
Кобурга побеснява и успява да накара министър Георги
Ж ивков, предан човек на(Стамболов!Ищщ.^даде оставка. Д ик
таторът пък се налага, като урежда Ж ивков за председател на

Народното събрание.
Графиня Хартенау пристига за пръв път в София на 4 ноем
ври 1894 г. Една опозиционна тълпа я акламира горещо нався
къде с почести, достойни за българска владетелка. Фердинанд
първоначално решава да се покрие в провинцията, но вместо
това се прилепва плътно и не дава на никой да припари до нея.
Нейната пасивност (или нежелание) да се забърква в борби за
българската корона при това гостуване решават нещата в пол
за на Кобургската династия.
На следващата година още на софийската гара я срещат то-
повните салюти в чест на раждането на принц Кирил. А при
идването й за пренасянето на праха на съпруга й в новопострое
ния мавзолей през януари 1898 г. княгиня Мария-Луиза ражда
третото си дете - Евдокия. Съдбата е по-благосклонна към де
цата на Кобургската династия. Синът и дъщерята на Батенберг
не оставят потомство. Иначе нищо чудно след 1989 г. да се бяха
разразили спорове кой да управлява България.
щ м т
КНЯГИНЯ КЛЕМЕНТИНА СЕ КЪПЕ

С НОЩНИЦА ВМЕСТО С БАНСКИ
f=| АЛЕКСАНДЪР I БАТЕНБЕРГ

/ ПРЪВ ХАРЕСВА ЕВКСИНОГРАД,
/ НО ДВОРЕЦЪТ Е ДОСТРОЕН ОТ ФЕРДИНАНД
Евксиноград - лятната резиденция на българските
ЩЩti ^ 1 ^ владетели от Третото българско царство - е харе
сана от първия княз Алсксандър I Батенберг през
1883 г. Затова най-
напред я наричат Сандрово; на
Евксиноград я прекръства княз
Фердинанд. В стари времена
тук е бил гръцкият манастир
„Св. Димитър“, от който оце
лява параклисът.
През 1884 г. в Сандрово княз
Батенберг довежда гостуваща
та си сестра М ари и нейния
съпруг Густав. Новоиздигнати-
ят дворец с кула и висок пок
рив във френски стил е все още
необитаем. Князът и гостенка
та отсядат в манастирските ки
лии. Те се намират ниско долу,
непосредствено до крайбреж
ните скали. По това време м а
настирът се състои от някол
ко едноетажни постройки - зад
ните им стени са каменни, а тия Баба Клементина
къ м морето - облицовани с не обича морските бани
дъски. Главната сграда на м а (БИА-НБКМ)
настира се състои от пет големи помещения с изход към голя

ма тераса, обвита с виещи се растения и цветя. Специално за
случая те са застлани с плътни ориенталски килими и са обза
ведени с мебели от русенския дворец.
ТРАПЕЗАРИЯТА НАПОМНЯ
НА ПРИНЦЕСА МАРИ ЗА НОЕВИЯ КОВЧЕГ
В края на престоя й се извива буря и тогава тя с разтрепера
но сърце има чувството, че не е в манастира, а на палубата на
клатушкащ се сред бурните вълни кораб.
П ървата вечеря й се струва фантастична. Военен оркестър,
настанен до караулната будка, свири любимите мелодии на кня
за - „Бедният студент“ и „Веселите войници“. Вечерята е при
готвена от готвач, служил при бащата на гостенката в Дарм-
щат. Два часа по-късно наситилите се на изобилната храна съ
трапезници наблюдават с наслада морето пред себе си, а оркес
търът им свири сърцераздирателни мелодии. Идилията прекъс
ва в 21 часа, когато започва вечерната проверка. Най-напред
изсвирват химна, после гласовит войник прочита „Отче наш“,
накрая изсвирват хорала „Отправи молитвата си към могъщест
вото на любовта“. След като предадат паролата на вечерта на
княза, всички се отпускат в удобните легла.
Визитата в Евксиноград не е случайна. На 11 септември е
именният ден на княза. Той иска да се покаже в целия си бля
сък на своите сродници. Тържеството става около специално
построен в града павилион. Князът е на черен кон с наметка в
червено и златно и с бяла кожена шапка с пауново перо на гла
вата. Народът го приветства с възторжени възгласи, а военни
те части дерат гърла и викат „Ура!“.
От 16 до 20 септември
КНЯЗЪТ И ГОСТИТЕ МУ ЗАМИНАВАТ НА ГОСТИ

на румънския крал в приказно красивия замък Пелеш. Когато
се връщат във Варна, целият град не може да повярва на очите
си - пуснат е слухът, че гостите на княза са потресени от мизе
рията и няма да стъпят повече в България. Затова местните
жители решават да им направят серенада от морето. От при
станището към Евксиноград отплуват добре осветени кораби.
Колкото повече се приближават, толкова по-очарователна е
гледката. Поради бурното време 50-те корабчета изминават раз
стоянието за час и половина. Води ги моторницата на княза, на
която свири духов оркестър.
ЧЕРНО МОРЕ ОБАЧЕ

СИ ПОКАЗВА ПОЗНАТИЯ КОВАРЕН НРАВ
и в следващите дни времето става непоносимо. Дъждът се лее
из ведро и бурята навън бушува с опасна сила. Принцесата и
съпругът й се завиват с одеала като копринени буби и с нетър
пение чакат докараната мебелировка от Русе да бъде върната
обратно. Чак на 1 октомври те отпътуват от Варна и пристигат
в Русе.
След абдикацията на Батенберг имението му Сандрово е от
купено от държавата.
МЯСТОТО Е ХАРЕСАНО
ОТ НОВОПРИСТИГНАЛИЯ ВТОРИ КНЯЗ ФЕРДИНАНД
Срещата му с красивата местност е като влюбване от пръв
поглед. Князът пристига в Сандрово с цялата си свита. Не му
допадат паянтовите сгради на манастира „Св. Димитър“, но ня
ма как - отсяда там. Почти всеки ден той си прави разходки по
море или из околните лозя. Караулната рота е от 8-ми примор
ски полк - повечето от войниците са гагаузи и говорят на тур
ски. Биографът на княза - Добри Ганчев - казва, че поради то
ва всеки би помислил, че има пред себе си турски аскер. П а и
повечето българчета войници също говорят на турски. „Кой не
знае слабостта на българина да се хвали, че може да говори
чужд език“ ~ възкликва в спомените си Ганчев.
ВОЙНИЦИТЕ ВСЯЧЕСКИ СЕ ПОДМАЗВАТ НА КНЯЗА

Научават за слабостта му към животинките и пеперудите и
му ловят змии - едри, дълги по няколко метра. Тогава по брега
ги има колкото искаш. Князът им се радва, дава им имена, дър
жи ги затворени в сандъчета, храни ги и им се любува с часове.
Понякога ловджийските му страсти закипяват и за да ги утало
жи, Фердинанд отстрелва чайки. Няколко праща на сестра си в
двореца Кобург, за да си направи от тях маншон.
Още през юли 1888 г. мястото запленява и секретаря на Ф ер
динанд - граф Робер дьо Бурбулон. Графът смята, че панорама
та от Евксиноград е възхитителна.
Фердинанд всеки ден се къпе в морето и кара майка си -
престарялата княгиня Клементина - да пробва и тя. Августейша-
та майка се дърпа, но накрая скланя да изпълни каприза на лю
бимия си син. Вместо бански костюм придворните дами й съши-

ват шаячна нощница, а за главата й приготвят сламена шапка.
БАБА КАЕМЕНТИНА СИ ПРОЧИТА МОЛИТВАТА

и се хвърля самоотвержено в морето. И понеже нищо лошо не
й се случва, накрая радостно бърбори, че това къпане й напом
ня младежките й гмуркания в Сена. Тогава баща й - френският
крал Луи-филип - строява всичките си деца на брега на реката
и ги кара, както са облечени, да скачат във водата. Така ги тре
нира, за да са готови, ако корабът, с който някое от тях пътува,
претърпи корабокрушение.
Тогава дворецът в Сандрово напомня на Бурбулон сходни
сгради в Трувил. Много му харесва голямата тераса, не му се
нравят бъдещите градини около нея, тогава обрасли с магарешки
тръни. Той смята, че за довършването на Батенберговия стро
еж ще трябват много пари. Първата си година на българска
земя князът отпразнува тук с неприличния тогава танц канкан.
Кърш ат снаги Бурбулон и младият Грьоно и то пред очите на
баба Клементина. Фердинанд се майтапи с нея като казва, че тя
е прекалено французойка, за да не й хареса той неприличен за
онова време танц, игран в парижките локали и шантани.
Две години по-късно, през 1890 г., в Евксиноград Фердинанд
докарва любимата си сестра Амалия. По това време строежът
напредва - дворецът е пълен с работници, които копаят, разо
рават, поставят тръби, дълбаят канали под ръководството на
архитекта Мартине. Истински мравуняк, който не знае какво е
почивка. Княжеската сестра трябва да се задоволи с килиите
на манастира. Но граф Бурбулон намира синя материя - цвета
на Бавария, с която облицова стените на нейната стая в „Св.
Д имитър“. Той смята, че принцесата ще остане доволна от пре
лестта на това кътче, което виси в края на канарата над морето
като лястовиче гнездо на дувар.
В края на септември 1892 г. започват да мебелират Евкси
ноград. Князът стриктно следи работата на английските тапи
цери и не допуска майка си да участва в работата. Тя пък се
муси, че парите са от нея, а синът й не й дава да налага своите
вкусове. За пръв път князът и свитата му отсядат в завършения
дорец през лятото на 1893 г. Стаите са приятни, макар и скром-
но мебелирани с английски мебели. Тук прекарва щастливи ча
сове и булката на Фердинанд княгиня Мария-Луиза, непосред
ствено след сватбата и пристигането й в новата й родина. И з

бухливият характер на младоженеца обаче често попарва весе
лото й настроение. Той намира повод непрекъснато да й се му
си и всичко, което тя прави, да представя в лоша светлина.
Върхът в желанията му да направи живота й не особено по
носим е през 1898 г. Някъде в странство
ФЕРДИНАНД СЕ ЗАПОЗНАВА
С ЧАРОВНА ГОСПОЖИЦА С ЛЕКОВАТИ НРАВИ
на име фукс. Кани я на гости в София, после я води в Евксино
град. Гостенката е потискащо красива в сравнение с грозната
му жена. След като вижда, че князът я боготвори, чужденката
започва да се отнася със свитата му високомерно и пренебре
жително, а с княгинята - обидно. Един ден г-ца Фукс чака в
трапезарията да слязат Фердинанд и княгинята, за да закуси с
тях. Никой от свитата нарочно не й обръща внимание. Разяре
ната гостенка скача ядно от празната маса, отива в стаята си и
отказва да обядва и вечеря. Фердинанд побеснява и офицерите,
обидили гостенката, тутакси са разпратени по гарнизоните в
провинцията, а Мария-Луиза - напъдена в София.
За разлика от Батенберг новият княз не е тъй популярен сред
варненци. Причината е следната. Князът отива да се черкува в
града и българското духовенство го чака, заедно с военните и
чиновниците, чинно и под строй. Князът профучава покрай тях
и продължава към католическата църква. Българите побесня
ват, но запазват търпение. Едва след като си свършва работата
в католическата църква, Фердинанд се сеща и за православна-
та литургия. Това става в деня на смъртта на Захари Стоянов
през 1889 г. - тогава председател на Народното събрание.
Пуска се слух, че князът в този ден благодари на Бога, че го
е отървал от летописеца на Априлското въстание, а десетиле
тия наред мнозина смятат, че Стоянов умира не от задръстване
на червата, а от отрова.
Евксиноград се харесва и на втората съпруга на Фердинанд -
Елеонора. Тъй като той трудно я понася, на драго сърце я оста
вя на мира там и все по-рядко се отбива в тази си лятна резиден
ция. След абдикацията му неговият син Борис III отсяда в Ев
ксиноград, където живее скромно и някакси незабележимо. Чес
то пъти трудно го разпознават и заради скромните му дрехи. Но
нали след ярката слава винаги следва сянката й - скромност
та?!
Княгиня Мария-Луиза в Евксиноград

(Снимка в книгата „Лисицата и лъвът“, 1994 г.)
СУЛТАНА РАЧО ПЕТРОВА
НЕ ЗАДЪРЖА НИТО ЕДИН МЪЖ
ШУМНИ И СКАНДАЛНИ СА АВАНТЮРИТЕ И

С ГЕНЕРАЛ РАЧО ПЕТРОВ И С КНЯЗ ФЕРДИНАНД
На турски Султана означава царица. В края на XIX
Г:,= и началото на XX век Султана Рачо Петрова е звез-
■ . дата на дворцовия живот. Негов върховен разпоре-
s' . -I дител е ексцентричният Фердинанд и затова никой
никога не знае какво и как ще се случи. Някои от
съвременниците на Султана я характеризират като умна и ху
бава, за враговете си тя е интригантка и вулгарна. А онези, кои
то опитват жилото на острия й език, я сравняват с дяволско
изчадие. Но за драмата на тази необикновена жена не се досе
ща никой. Султана Рачо Петрова не успява да задържи нито
един от ухажорите си и има самотни старини. Изтървава и съ
пруга си - генерал Рачо Петров.
„Независимостта е била винаги моето желание, зависимост
та - моята съдба“ - изповядва Султана през 1938 г. Тя вероятно
щеше да се размине с България и с патилата си, ако не избухва
Руско-турската война.
СУЛТАНА Е ПОТОМКА НА ДВА ЧОРБАДЖИЙСКИ РОДА

Родът на майка й е с жеравненски корени, преселен в Румъ
ния и установен в Тулча, където през 1869 г. се ражда тя. Баща
й - д-р Минчевич - пък е от търновски, също теж ък род. За
вършва медицина в Париж и работи в турската военна флота.
М айката на Султана обаче умира едва 27-годишна и той се ус
тановява в Тулча, за да бъде по-близо до трите си сирачета. До
Освобождението на България Султана учи във французкия пан
сион в Букурещ. Там се проявява като надеждна бъдеща опер
на певица.
Румънската кралица Кармен Силва я харесва и смята да я
прати в Париж на нейни разноски, за да учи пеене. Но д-р Мин
чевич е на друго мнение. Като български патриот, той бърза да
се върне в освободена България. Дъщ ерите му са българки,

трябва да опознаят и обикнат родината си и... да научат българ
ски. Така през един горещ юлски ден на 1885 г. шестнайсетго-
дишната Султанка се изправя пред стряскащата гледка на сто-
Султана и Рачо - годеници

(БИА-НБКМ)
лицата София. Разочарованието от мръсното, вонящо и кално

село, на което улиците са ровове и трапове, а къщите - истин
ски курници, е толкова голямо, че тя се разревава.
Скуката в бащиния дом й дотяга бързо, а пламенната кръв

не й дава покой. По това време дамите от сой са една-две дузи
ни и за всяка една едва ли не се води бой кой да я отведе до
олтара. Хубавата Султана е харесана не от кого да е, а от м ла
дия, 24-годишен началник-щаб на армията Рачо Петров.
УХАЖВАНИЯТА НА РАЧО СА СМЕЛИ,

той е толкова съблазнителен, дързък и решителен, че Султана
му пристава, без да иска благословията на баща си. Избягва в
дома на братовчедка си Марица генерал Иванова и на следва
щия ден попът ги венчава.
За Рачо Петров учителят на Фердинанд по български език
Добри Ганчев казва: „Младо, хубаво момче. Остри, дълги мус-
таки, негова гордост, суче ги, върти ги, радва им се. Весели,
живи очи, дълъг анадолски нос, остър поглед. Чист турски кра
сив тип.“ Като син на кръчмар, Рачо е неуморим в яденето,
пиенето и удоволствията. Макар и да завършва руска военна
академия с отличен успех, той е с посредствена обща култура.
Но връзката между него и Султана е преди всичко плътска. За
това и когато се насищат един на друг, те охладняват и накрая
се развеждат.
Първата сянка между младоженците хвърля новоизбраният
втори български княз - Фердинанд Сакскобургготски. Заради
неговото първо стъпване на българска земя младоженците пре
късват брачното си пътешествие във Виена. На парахода, още
преди да стигнат Лом, двамата успяват да се скарат. Кавгата е
заради пътуващия с тях Коста Паница, прочут герой от съеди
нението на Княжеството с Източна Румелия. Още тогава Рачо
се проявява като ревнив тип, обявява дуел на Паница, но после
забравя за това.
От Лом до София Рачо и Султана подновяват кавгите - раз
менят си остри приказки, че и бодежи. Очевидецът Добри Ган
чев пише по този повод: „Рачовица - капризно дете, а той -
разсвирепял турчин. От злост очите му се наливат.“ Ганчев пи
та булката защо го мъчи. А тя му отговаря: „Защото го оби
чам.“ Във Виена го била нарекла „подлец“, а той, обиден, за-
малко да си пререже гърлото със сабята си. При Петрохан сръд-
нята им се изпарява и за да се помири с мъжа си, Султана запя
ва арии от оперния си репертоар. Околните шопи, не чували
дотогаз таквоз нещо, изтърчават към файтона да видят да не би
да колят някого.
МЛАДИЯТ КНЯЗ
ПРИСТИГА ТОЛКОВА РАЗВРАТЕН
сексуално, че всяка жена му се виж
да хубава. Още повече, че не смее
да отскочи я до Виена, я до Париж,
където по улиците щ ъкат млади и
похотливи леконравни ж енички.
Нагонът го насочва към хубавата и
кокетна съпруга на началник-щаба.
Така Султана става първата симпа
тия на княза. Той не пропуска при
всяка разходка из софийските ули
ци да се спре пред дома на Рачо, кой
то отгоре на всичко е близо до дво
реца. Сякаш по поръчка, Султана се Рачо, сниман
щура до прозореца, отваря го и два около 1888-1890 г.
мата сладко-сладко си бъбрят като (БИА-НБКМ)
мома и ерген на село.
Опитният женкар Фердинанд ненапразно се насочва към апе
титната женичка. Той усеща, че плодът е зрял и само да отвори
уста, ще го глътне. За негово нещастие всекидневните разгово
ри и явни флиртове пред дома на Рачо не остават тайна за мах
ленските клюкарки. Кулминацията настъпва неочаквано на един
бал във Военния клуб. Докато на долния етаж Рачо разпива и
играе карти, Фердинанд се усамотява със Султана в сепаре на
горния. Вълната от общо любопитство удря подпийналия Рачо
и той хуква да дири жена си. Хваща я с княза тет-а-тет, грабва я
за ръката и изръмжава: „Ставай, да вървим!“ В резултат на то
ва година-две спират разходките на княза край Рачовия дом, а
пък Рачо изпада в немилост.
Мнозина съвременници, а и днешни изследователи, се питат
ДОКЪДЕ СА СТИГНАЛИ СУЛТАНА И ФЕРДИНАНД.

Ако наистина са се ощастливявали в леглото, то е било пре
ди оженването на Фердинанд за Мария-Луиза. Още тогава той
обръща резбата и може би затова първата му симпатия предиз
виква у него не топли чувства, а истинска ярост.
Султана Рачо Петрова си отмъщава, както си знае. Невед
нъж тя докарва до истински бяс Кобурга, като флиртува с него
пред очите на младата му жена. В нахалството си отхвърлената
Султана - разведена
(БИА-НБКМ)
на заден план бивша изгора дори иска аудиенция от княгинята.

Като не получава отговор една седмица, праща на Мария-Луи
за второ писмо, с което се отказва от исканата среща.
Междувременно и Рачо загазва. В отсъствие на Фердинанд
от България се подготвя парад по случай именния ден на престо
лонаследника Борис. Княгинята минава с каляската си през пла
ца, което е забранено от устава. Рачо Петров побеснява и вика
с все сила: „Краката ще пречупя на всекиго, който посмее друг
път да прекара файтона си през плаца!“
Чуват заканата му, предават я на княгинята. Мария-Луиза

пламва от възмущение - не стига, че госпожа Петрова я обиж
да, ами и съпругът й не си поплюва. „Княз Фердинанд ме е
оставил тук да ме оскърбяват“ - реве тя. Когато князът се връ
ща и разбира за двете произшествия, направо побеснява: „Аз
на тоз подлец да пусна шест куршума в главата, пак няма да
бъда удовлетворен!... А таз курва, тя да оскърбява княгинята,
жена ми!“ Резултатът е, че Рачо подава оставка, но за компен
сация го произвеждат в генерал. След смъртта на Мария-Луиза
Рачо Петров отново е ухажван от княза. И досега остават в тай
на техните интимни отношения - докъде са се разпрострели те.
А Султана свиква да е в немилост.
През 1905 г. тя отново разтреперва величеството. В Париж
дават вечеря в чест на Фердинанд, той обаче иска списъка на
поканените. Когато стига до името на Султана, се разтреперва
и изпуска листа. Разкрещява се да извикат Рачо и да му кажат
още тази вечер да експедира Султана от Париж. Нарича я пак
„курва“ и вика: „Боже мой, и тук ли тя ще ми трови нервите?
Защо е дошла? Н а динето тя не може да бъде! Чувате ли, още
тази вечер да се измита от Париж!“
Султана естествено не отива на вечерята, като вежливо се
извинява, че няма да е в града. И така някогашната „първа сим
патия“ разбира, че вратите на двореца са затръшнати здраво
пред нея. Междувременно и някогашната дива страст отлетява
от сърцето на съпруга й. За Султана остава пепелта, а жарта
под нея кара Рачо да потърси друга жена.
През 1919 г.
СУЛТАНА СЕ РАЗВЕЖДА С ГЕНЕРАЛА

Поводът са неговите золуми като генерал-губернатор на ос
вободената и присъединена към България Македония, извър
швани с любовницата му - г-жа Балугчич. Сръбкинята е жена
на отявлен българомразец, от когото българите в Македония
пропищяват преди Първата световна война. На връщане от Ско
пие генерал Рачо Петров е обискиран на нишката гара, а г-жа
Балугчич е арестувана заради шпионаж.
Султана напуска общия дом само с дрехите на гърба си. К о
гато вратата хлопва зад нея, тя разбира, че и князът, и съпругът
не са заслужавали да се влюбва в тях.
Рачо Петров лежи в затвора от 1922 до 1924 г. и оттам го
измъква адвокатът фетваджиев срещу най-големия дотогава хо
норар от 13 милиона лева. Двамата със Султана повече не се

помиряват. През 1931 г.
ГЕНЕРАЛЪТ ЗАВЕЖДА ДЕЛО СРЕЩУ НЕЯ

и иска тя да се откаже от името му, защото го била оклепала в
спомените си. Съдът обаче отхвърля иска. Година преди това
синът на Рачо иска баща му да бъде поставен под попечител
ство, за да не разпилее имотите и изпразни докрай кесията си.
Страховете на наследника са съвсем основателни, а харчовете
на Рачо подплатяват любовта му към сръбкинята.
Ако старините на генерала, герой от Сръбско-българската
война, наистина са позорни, то тези на Султана са достолепни.
Тя дори успява да се сдобри с ексцаря и му ходи на гости. Кога
то се връща в София, отива при министър-председателя Алек
сандър Стамболийски да моли княгините Евдокия и Надежда
да се върнат в София от изгнаничеството си в Кобург при Фер
динанд. Стамболийски по селски напада бившата красавица:
„Таман сме сами, я кажете истината, какви ви бяха отношения
та със стария цар?“ Султана дипломатично отклонява въпроса.
Единственото важно събитие за нея по-нататък, макар и пе
чално, е тикването й в концлагера „Гонда вода“ през април 1944 г.
И то заради дъщеря й Влада Карастоянова, която от Би Би Си
клейми българската ориентация към хитлеристка Германия.
Две години по-късно старата придворна дама напуска тоя свят.
Харесвана и одумвана, хвалена и тъпкана, тя не задържа
нито един мъж до себе си. Колкото до клюкарите - от тях не
очаква нищо добро. Неведнъж Султана казва: „За българин ряд
ко ще се чуе добра оценка от друг българин...“
щят
) ГРОЗНАТА ДАЛАВЕРА
/ С КОСТИТЕ НА РАКОВСКИ
КАК ОБРАХА РУМЪНСКИ ЧОКОИН

И ПРЕНЕСОХА ПЛЯЧКАТА В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1885 Г.
Охтика изпива големия български революционер
Георги С. Раковски и той угасва в Румъния, къде
то го и погребват. П ренасянето на костите му в
Б ългария става на 7 юни 1885 г. Въодушевените
русенци се стичат да почетат този патриотичен
акт. Речи, молитви, к ак
то се полага, с една ду
ма - изблик на всенаро
ден патриотизъм. В Со
ф ия - ощ е п о -г о л я м о
стълпотворение, почес
тите и речите прием ат
много по-грандиозен ха
рактер. С толи ч ан и н а
пускат града и отиват да
посрещ нат ковчега чак
до т о г а в а ш н о т о сел о
В р ъ б н и ц а . Н а ч е л о са
учителите, чиновниците
и есн аф ите, воден и от
почти цялата тогаваш на
интелигенция. Заради съ
битието всички учреж
дения не работят в този
ден. Висшето духовенст
во чинно чака пред вра
ти те на к атед р ал н и я Раковски умира в Букурещ. Възпоме
храм „Св. Н еделя“ при нателна картичка с текст: „Свобод-
стигането на процесията. ното и признателното потомство
увековечава памятта на поборника
за народната независимост .“
РАКЛАТА С КОСТИТЕ
ВНАСЯТ В ХРАМА
и н и ц и а т о р и т е м ай о р
К оста П аница и Д им и
тър Ризов. Подир опело
то ковчегът е оставен на
сред църквата, докато се
избере мястото му за веч
ни времена. Учудващото
е, че през нощта в храма
на стр аж а о съ м в ат К.
П аница и негов другар,
македонствующ. Уж зли
хора да не поругаят све
тите останки. Десетина
дни след салтанатите ин
тересът към костите сек
ва и ги захвърлят като
вехтории на таван а на
Димитър Ризов (трети от ляво на
дясно) надживява Паница (първи от
църквата, който хвръква
ляво на дясно) с 28 години. Изявява във въздуха 40 години по-
се като общественик, публицист и късно - при атентата от
дипломат. Между тях е Захари 1925 г.
Стоянов Малко след това съ
битие във Виена присти
га Добри Ганчев, който завежда там брат си на лечение от ту
беркулоза. Легация тогава българите нямат - нейна заместница
е кантората на братя Никола и Сава Паница. Там нашенци по
лучават подкрепа, упътвания и пари назаем. Иначе българите
се срещат в кафене „Мендел“, което се намира близо до канто
рата на братя Паница. Там Добри Ганчев среща един ден двама
български офицери. Единият е руснак и се казва Калупков, а
другият - Сапунов. Калупков служи в Русе и казва, че си отива
в Русия в отпуск. Другият пък щял да купува машини за фабри
ка - искал да зареже службата и да стане индустриалец.
Двамата живеят охолно в скъпарски хотел,
А СМРАЧИ ЛИ СЕ, ГОНЯТ ВИЕНСКИТЕ ФУСТИ

в тежкарския локал „Лира“. Ганчев подпитва руснака, като по-
наивен, и той се изпуска, че ще разменя за пари румънски обли-
гации. Н а другата сутрин рано-рано на вратата на стаята на два

м ата офицери потропват полицейски агенти. Ю наците са при
нудени набързо да си съберат партакешите, да си платят смет
ката и - право в затвора. Две седмици по-късно майор Паница
се обажда на братовчед си Сава Паница да отиде и да плати
гаранция за арестуваните. М айорът гарантира необходимата су
ма за освобождаването им с имота и с живота си. Сава познава
маймунджилъците на роднината си най-добре и не ще да се за
бърква в тази тъмна история.
По това време Паница е военен прокурор в Русе и там със
тавя таен комитет за повдигане на въстание в Македония, на
именуван „Искра“. В него влизат прочутият войвода ф илип То-
тю, Ж ивков и офицери от русенския гарнизон. Клон на „Иск
ра“ организира Захари Стоянов в Пловдив, такива има и в Со
фия, Барна и Лом. Но трябват пари, затова Паница замисля след
ния пъклен план.
В Крайова живее
БОГАТ ЧОКОИН, КОЙТО КРИЕ НЕСМЕТНИ БОГАТСТВА

от скъпоценности (главно брилянти) и румънски облигации в
желязната си каса. Чокоинът е убит по заповед на Паница, а
Филип Тотю и касоразбивачът Ж оржеску отварят касата и за
дигат съдържанието й. Понеже се вдига много шум, плячката
не може да се пренесе легално в България.
Д а се продадат облигациите в Румъния - все едно крадците
сами да се предадат на румънските власти. Д а се пренесат в
България - също не е лесно. Тогава на Паница и компания идва
спасителното хрумване - крадените облигации да се пренесат с
костите на Раковски. Санким, румънските митничари няма да
вземат да ровят между тях. П ращ ат делегация в Букурещ, взе
м ат разрешение и наистина митничарите пропускат ковчега да
мине Дунава при Гюргево, без да погледнат какво има в него.
Мнозина по онова време се питат: кога и как
СЪЗАКЛЯТНИЦИТЕ УСПЯВАТ ДА ПРЕТЪРШУВАТ КОВЧЕГА

- туй остава мистерия. Н о не е трудно човек да се досети, че
изваждането на скритата плячка няма кога да стане на спокой
ствие, освен вечерта след опелото в „Св. Неделя“.
Междувременно и в София, както и във Виена, около тази
срамна история започва да се вдига шумотевица. Две от обли-
гациите (по 500 златни лева едната) попадат при софийския са
рафин Михаил Калъпов. Съдебните власти го питат откъде ги
има, той им отговаря: от Димитър Ризов. По-късно, когато Си
меон Радев пише книгата си „Строители на съвременна Бълга
рия“ и когато Коста Паница вече е убит (през 1890 г.), Ризов му
праща писмо. В него отрича, че е замесен пряко в убийството
на чокоина и грабежа на скъпоценностите и облигациите. Оп
равдава се, че отговарял за пращането на чети в Македония, но
парите за това давал Паница. Точно така станало и с двете обли
гации. Ризов ги носи на Калъпов, след като Паница му казва, че
са подарени на комитета „Искра“ от анонимен благодетел.
ТАЙНИТЕ ШПИОНИ И ВЪВ ВИЕНА, И В БУКУРЕЩ,

НАЙ-НАКРАЯ И В СОФИЯ НЕПРЕКЪСНАТО ДУШАТ
по следите на престъплението. Случайно или не, във Виена ня
колко дни след арестуването на Калупков и Сапунов пристига и
Стефан Стамболов, който тогава е председател на Народното
събрание. Разправя наляво-надясно, че зор има - зимата боле
дувал от пневмония и не се чувства добре. Нещо злокачествено
усеща в дробовете си. П риказката му хваща място - нали от
туберкулоза измират негови братя, сестри, племенници. Виен
ските лекари го успокояват - хич да не се тревожи, няма нищо
сериозно.
В това време Стамболов се затичва да освобождава двамата
затворници. Твърди, че ги познава добре, че гарантира за тях и
че не допуска те да са виновни в нещо. Отива с преводач при
прокурора, като гордо-гордо му връчва визитката си. Прокуро
рът е любезен - как не, пред него се е изтъпанчил самият пред
седател на Народното събрание. Но и неотстъпчив. Нито скла
ня да освободи двамината юнаци, нито пък да му позволи да се
види с тях.
ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА КОМИТЕТА “ ИСКРА”

СТИГАТ И ДО КНЯЗ АЛЕКСАНДЪР I БАТЕНБЕРГ
с молба да се намеси и да осуети по-нататъшното разплитане
на чорапа. По това време князът също е във Виена. Виждат го
една вечер дори как се наслаждава на цирка в Пратера и как
отива при Стамболов, който също е там, за да го пита знае ли
нещо за арестуваните офицери. Стамболов му разправя как бил
38 Пешьр Величков
при прокурора и какво му казва австриецът. Князът се стресва

и почва да се тревожи, че тази работа може много да се разми
рише. И то в момент, когато Австрия непрекъснато протести
ра заради пращаните чети в Македония, защото се кани да лап-
не Сърбия и Македония и да се разпростре до Бялото море при
Солун.
Още на другия ден Батенберг праща в пандиза секретаря си
Славчо Тъпчилещов и Добри Ганчев. Прокурорът този път, като
му показват визитката на българския княз, омеква и разреша
ва свиждане. Държи обаче разговорът да стане в негово при
съствие. Не допускат на него дори Добри Ганчев. Но нашенци
се изхитрят да говорят само на български и понеже няма прево
дач, казаното си остава между тях. Калупков изпява всичко на
Тъпчилещов, но и заплашва, че ако не го измъкнат от затвора,
всичко ще си каже на австрийските власти. И в резултат четни-
ческата политика в Македония ще бъде напълно компромети
рана.
Тогава
КНЯЗЪТ СЪВЕТВА ПАНИЦА И КОМПАНИЯ

ДА ДЕЙСТВАТ ЧРЕЗ РУСКОТО ГЕНЕРАЛНО КОНСУЛСТВО
- нали Калупков е руски поданик. Затова Добри Ганчев е пра
тен при консула Карцов. Консулът, разбрал-недоразбрал, взе
ма присърце работата. Отива и освобождава двамата офицери.
Добри Ганчев спипва Калупков и нали си е безкрайно любопи
тен, подробно го разпитва. Руснакът го баламосва, че уж П ани
ца му дължи 8000 лева и му дава вместо тях облигациите. Кълне
се, че не знае да са крадени, а и майорът не знаел нищо по въп
роса.
Но когато след Съединението всички руски офицери са из
теглени от България, Калупков остава у нас. Другарството му с
Паница продължава със същия плам, дори когато майорът за
хваща заговор срещу правителството и иска да изгони Ферди
нанд от България. Тогава - през 1890 г. - Паница е арестуван и
разстрелян в София. Тъй отнася в гроба си и тайните на убийст
вото на чокоина и грозната история с пренасянето на костите
на Раковски.
Y
ра зб о й н и ч ес ка ш а и ка
/ ПЛЕНЯВА ПРИДВОРЕН ФОТОГРАФ
КНЯЗ ФЕРДИНАНД НЕ СИ МРЪДВА

ПРЪСТА, ЗА ДА УРЕДИ ОТКУПА ОТ 5000 ЛИРИ
Четиримата братя Николови - Вельо, Тодор, П е
тър и Благо - организират въоръжена разбойни
ческа шайка с още шестима като тях през втората
половина на 1886 г. Още на 18 септември с. г. те
пленяват американския мисионер Яков Кларк и ж е
на му. Между по-видните им жертви са австрийският вицекон
сул граф Старжински и народният представител Тодор Таба
ков. И мената на пленени
те по-неизвестни хорица
запълват няколко страници.
Братята са македонци,
изселили се в Б ъ л гар и я
през 1880 г. Оземляват ги в
с. Дерманци, Луковитско.
Вместо с пот на челото да
обработват благодатната
земя,
ТЕ РЕШАВАТ
ДА ЗАБОГАТЕЯТ С ОБИРИ
по п ъ т и щ а т а . Ш ай к а та
мрази премиер-министъра
Стефан Стамболов, който
безмилостно си поставя за
задача да изкорени модно-
то по това време разбойни
чество, сходно с днешните
магистрални обири. Поне
же премиерът е русофоб,
Иван Карастоянов, 1880 г.
братята стават русофили.
Псуват Стамболов и решават да го пленят, за да му разплачат

фамилията.
П ланът им е безупречен, слабото му място е неразчстсното
време. Княз Фердинанд и премиерът се канят да отидат в Рилс
кия манастир на 24 юли 1888 г. Ден преди това адютантът на
княза ротмистър Марков известява на фотографа, че Ферди
нанд го кани в манастира. Карастоянов иска отсрочка от един
ден, за да натовари апаратурата си на файтона. Рано сутринта
на 25 юли тръгва на път. Но кихва, а слугата му казва, че това с
лош знак. Ж ената на фотографа също таи мрачни предчувствия
и на изпроводяк му казва: „Олеле, ако те заловят комитите!“
фотографът обаче се шегува с файтонджията, когато се качва
във возилото: „Ха, на добър час, дано уловим някой харамия.“
Нощуват в Дупница и Карастоянов сънува горяща къща.
СЪНЯТ ВЕЩАЕ НЕПРИЯТНОСТ

На 26 юли Карастоянов, слугата му Лазар и файтонджията
стигат село Рила, където фотографът обядва със свой приятел,
родом оттам, но живущ в София. Той също иска да иде в манас
тира, но отлага за следващия ден и изкарва късмет. Само на
километър от Рила, под първия мост, фотографът съзира лег
нал мъж, който го оглежда изпитателно, ф отограф ът пак сс
шегува с файтонджията: „Ето един харамия.“
П ътят е тесен, файтонджията разпряга единия кон. Слугата
го яхва и изчезва зад хълма. Когато Карастоянов и файтонджи
ята го изкачват, виждат осем харамии - гологлави, мръсни и
кирливи от глава до пети как смъкват момчето от коня. Едини
ят от тях - Мане Бозаджията,
НАСОЧВА ПУШКА КЪМ

КАРАСТОЯНОВ, ПРИБЛИЖАВА СЕ
и му извива ръката. Смъква за сефте часовника му, прибира му
парите и изкрясква: „Ти не искаш Русия, а? Ела тука, я ке те нау
ча.“ После го замъква в храсталака при останалите разбойници.
Карастоянов едва не получава удар, когато разбойниците
хвърлят и чупят фотографските му такъми. Захващат да го раз
питват кой е, какъв е. Простите им кратуни не щат да възприе
мат, че той е само фотограф, па макар и придворен. Разбойни
ците и без това са бесни, защото се разминават с богатата ми-
Иван Карастоянов (вдясно) и стражарят Георги -

и двамата свободни от плен
нистерска плячка. Искат фотографинът да си признае, че е ми

нистър. Аргументът им е железен: той носи шапка и се вози на
файтон като Стамболов. Н акрая успокояват пленника, че е ста
нала грешка и до вечерта ще го освободят.
За всеки случай завързват и него, и слугата му с въже. Пос
ле сядат да изпушат по един тютюн. Карастоянов не пуши, но
от зор пропушва. Един от шайкаджиите почва хитро да го под-
питва дали някой големец не се чака да отива в манастира след
фотографа и по-точно: Фердинанд и Стамболов. Като научава,
че двамата вече са в манастира, разбойникът побеснява. „На
теб ти е излязъл късметът да страдаш тогава“ - ръмжи той.
ШАЙКАТА ПЛЕНЯВА ДО ВЕЧЕРТА ОЩЕ 50 СЕЛЯНИ

По-бедните обират и ги пускат, по-богатите задържат за от
куп.
Привечер Карастоянов ги моли да го пуснат на свобода, шай-
ката обаче му разрешава само да си вземе нещо по-ценно от
файтона. „Върви, додето не съм зел едно дърво и тогава ще
ходиш като коза пред мен!“ - съска един. Придворният фото
граф тръгва, овързан със слугата си, конвоиран от „почетната“
стража на още четирима бандити. Преди това те карат Кара
стоянов да пише на княза - да не праща потеря, че иначе лошо.
Писмото отнася файтонджията. Непушачът Карастоянов се
и пропива, въпреки че е върл въздържател - докато файтон
джията се изпарява като дим, разбойниците се тешат с ракийца.
Почва пазарлъкът - разбойниците изтънко обясняват на фо
тографа, че ако му е мил животецът, трябва да се откупи. К а
растоянов скланя за 50-150 лири. Бандитите побесняват и един
от тях го налага по гърба със сопа. Откупът не може да е по-
малко от 5000 лири - 3000 за Карастоянов и 2000 за слугата му.
М омчето реве, че е бедно и няма пукнат грош, а Карастоянов
също се опъва. Дървото се счупва по гърба му, а един от банди
тите се намесва: „Ний не ловим хората да ги бием.“
Карастоянов скланя да напише ново писмо. Бандитите дър
жат да е до княз Фердинанд, фотографът ги убеждава, че няма
да има полза и те се съгласяват. Карастоянов описва сърцераз
дирателно пленяването си на ротмистър
Марков, заклева го заради нещастните
си дечица да даде на бандитите 5000 ли
ри. Един пленен мулетар го отнася в м а
настира. После в дружески разговор К а
растоянов се оплаква на Тодор Николов,
че зло никому не е сторил, но ето каква
беда го е застигнала сега. Ж ал му е за
семейството, за дюкяна: не е богат и пле
нът е цяла съсипия за него.
РАЗБОЙНИКЪТ ГО УСПОКОЯВА,
ЧЕ НЯМА ДА ГО УБИЯТ,
НО ТРЯБВАТ ПАРИ ЗА ОТКУП
Накрая най-видният пленник - фото
графът, - слугата му, един също пленен
стражар - Георги, - богат селянин и едно дете, овързани като

бурлаците на Волга, закатерват чукарите. Спрат ли, чува се кря
сък: „Удри, м ам ка им, не сме ги хванали да им правим добри
ни.“ Чак към 1 часа през нощта лягат да спят. Наместо мек
манастирски дюшек - мокра пръст, наместо в добро настрое
ние и съблечен - уплашен и вързан, така осъмва придворният
фотограф. На сутринта бандитите освобождават селянина и се-
лянчето. О т влагата или от умората десният крак на К арастоя
нов почва нетърпимо да го боли. Не се оплаква, дори като цар
ски човек оценява кое колко струва от тяхната плячка.
Иван Карастоянов със семейството си, 1899 г.

(Снимки - БИА-НБКМ)
ФЕРДИНАНД НЕ СИ МРЪДВА ПРЪСТА,

за да уреди пари за откуп. Бандитите пък са склонни да отстъ
пят. ф отографът ги поучава, че не е право те, българи, да водят
него, също българин, вързан по чукарите. Вместо да вървят в
Турция и да мъстят на поробителите. Един от братята Николо
ви - Петър - му отговаря, че право им говори, но те са тръгнали
по тоя път и тоя занаят, и така ще си идат. Тяхната цел е: пари
и пак пари!
П ъстрата групичка от бандити и пленници се установява на
българо-турската граница. Ш айката губи търпение. Писва й да
разкарва фотографа напред-назад и иска да му тегли куршума.
Пленниците се сговарят и убеждават бандитите да пуснат стра
жаря, който да измоли пари за откуп. Карастоянов пише ново
писмо до адютанта Марков, а устно казва на стражаря да измо
ли поне някоя лира, за да замажат очите на бандитите. След
раздялата със стражаря фотографът пада поне двайсет пъти.
Мислено кълне разбойниците, а и те си го заслужават. Като му
дават сланина, казват му:
“ЯЖ, ТА КАТО ТЕ ЗАКОЛИМ

ДА ТЕ ИЗЯДЕМ, ДА СИ ТЛЪСТ”
Но стражарят Георги не се вестява с парите и ш айката се
готви да мине в Турско. Бандитите скланят да пратят слугата
Лазар с писмо до жената на Карастоянов. Колебаят се - ако
пуснат Лазар, изпускат и откупа за него. Лазар пак горко се
разревава. Когато фотографът казва, че жена му може да даде
до 100 лири, Бозаджията почва да го псува. Грабва яка сопа и се
нахвърля да го бие. Мизата се вдига автоматично на 200-300
лири. И къщ ата да си продаде, повече пари няма откъде. Б ан
дитите кандисват на 800 лири, а за момчето не щат откуп. То
отнася венчалния пръстен на господаря си и една карфица за
вратовръзка, скъп дар от княз Александър I Батенберг. К ара
стоянов успява да ги скрие от бандитите. Скришом той подшуш-
ва на момчето да донесе каквото може, ако ще и 50 лири.
Потери погват шайката, а овчари я информират, че българ
ските власти ги търсят заради фотографа, а и турските знаят за
случая. Пленникът подарява гребена си на един, чантичката си
на друг, за да ги предразположи. Те пък се колебаят - да го
пуснат ли, или да го убият.
НАКРАЯ СЕ УМИАОСТИВЯВАТ И ГО ЗАРЯЗВАТ

насред Рилската пустиня след 17-дневен плен. фотограф ът се
добира до една от кулите по пътя към лобното място на св. Иван
Рилски. П азачът й го отвежда в село Рила. Чака го кюстендил
ският окръжен управител Радославов - оттам той ръководи
преследването на шайкаджиите. В Рила е и братът на фотогра
фа. Вечерта ядат и пият, но когато Карастоянов заспива, цяла
нощ сънува бандитите. По едно време Петър Николов го сбут-
ва: „Хей, ставай да вървим.“ ф отографът се стресва, събужда
се и дълго не може да повярва, че е на свобода. С жена си и
децата си се среща в Княжево. Те нямат търпение да го пос
рещнат в къщ ата си в София.
Ш айката на братя Николови е заловена от сръбските влас
ти през октомври 1888 г. и предадена на българските. Братята
са осъдени на смърт на 26 април 1889 г. и екзекутирани след три
дни в Черната джамия в София. Карастоянов се застъпва безус
пешно за някои от тях.
РАЗБОИНИЦИ ЗАТРИВАТ
БАБА И ВНУЧКА ПРЕЗ 1889 г.
ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО БИ ЗАТРУДНИЛО
И ШЕРЛОК ХОЛМС, АКО НЕ ЗАЛАВЯТ
ЕДИН ОТ УБИЙЦИТЕ СЛУЧАЙНО И ВЕДНАГА
Точно пред Възкресение Христово най-отбраното
столично общ ество е разтърсено от зверското
убийство на 64-годишната Регина Ш ишманова и
16-годишната й внучка Даринка Павлович. Злодея
нието е извършено в къщ ата на сина на г-жа Регина - д-р Асен
Шишманов, който лекува Стефан Стамболов. Д омът на докто
ра е една от най-представителните частни сгради около Град
ската градина и е на хвърлей място от княжеския дворец.
ДВЕТЕ ЖЕНИ СА ЛИКВИДИРАНИ ТИХОМЪЛКОМ

през нощта на 7 април (Велики петък) срещу 8 (Велика събо
та). В съседната стая спят двамата сина на г-жа Регина - докто
рът и брат му Милан, известен съдия, но те не усещат нищо.
Изпаднали сърби, провалили се като слуги в София, решават
да оберат богатия доктор и така набързо да забогатеят. Тартор
на бандата е Богич Любославович, 26-годишен, който вече е
осъждан като стражар в родината си. Той пристига в София на
24 септември 1888 г. и сменя няколко господари в къс срок.
Около три месеца той слугува в къщ ата на д-р Шишманов, но в
края на януари 1889 г. го изпъждат, защото се скарва с файтон
джията. Г-жа Регина е богата немкиня и донася ценни скъпо
ценности в новото си отечество. Д окторът има богата клиенте
ла и големи приходи.
БОГИЧ ДОБРЕ ПРОУЧВА

ТОВА И ОЧАКВА БОГАТА ПЛЯЧКА
Обирът в дома на доктора би се разминал, ако Богич не е
изпъден от следващия си господар - Радак, наемател на бюфета
при Столичната железопътна станция. Сърбинът е сбаран, че е

задигнал 20 лева. Богич се сприятелява със сънародника си Ма-
насий Стоянович, 25-годишен, от Враня, който също не се за
държа като слуга и от края на март остава безработен. Д вамата
повече не потърсват нови чорбаджии, а се захващат да пляч-
косват де каквото намерят.
ДЕСЕТ БУТИЛКИ КОНЯК СА ПЪРВАТА ИМ КРАЖБА

Задигат ги от хотел „Руски цар“, а ги продават на по-имот-
ния си сънародник Алекси Кокалов. Няколко нощи преспиват
в хотел „Стара Загора“, но като виждат, че лесно спечелените
пари се топят, преместват се в бараката на Кокалов. Там спят
без чаршафи двамата слуги на Алекси - Светозар Василевич и
Сретен Стоянович.
В първите дни на април 1889 г. Богич и Манасий са заловени
като празноскитащи и откарани във II полицейски участък.
Приставът им заповядва или да си намерят работа за 24 часа,
или да си вървят в Сърбия. Двамата не правят нито едното,
нито другото. Хитро се преместват в купите сено край Руски
паметник, който по онова време е извън чертите на града и...
извън надзора на полицията.
БОГИЧ ТЪРСИ СЪДРУЖНИЦИ ЗА ОБИРА

На 1 април той завежда македонеца Владимир Иванов до
къщ ата на д-р Шишманов, обяснява му, че познава разположе
нието на стаите, където са съкровищата, и добавя: „Догде се не
стъмни на едного, на другия няма да съмне.“ Иванов отказва да
участва в обира, оправдава се, че на другия ден заминава за Плов
див, но и не казва никому за предстоящото злодеяние.
Иванов обаче посочва масивните железни врати на къщ ата
и затова Богич и Манасий усъвършенстват плана.
МАНАСИЙ ОПИТВА
ДА СЕ ЦАНИ ЗА КОЧИЯШ НА ДОКТОРА
Шишманов обаче не го одобрява. Манасий решава също да
се „сприятели“ с едрогърдата готвачка Ева Урбан, но времето
за флирт е кратко и тя го отрязва.
За късмет новоназначеният от 20 март слуга на доктора -
Атанас Георгиев - се познава отпреди с Манасий. Д вамата сър
би го обработват набързо - окайват го, че получава малка за

плата за такъв голям труд. Предлагат му тлъст дял от бъдещата
плячка и то само ако им остави външните и вътрешни врати
отключени.
Слугата Атанас склонява и подготвя работата за 5 април,
но двамата му ортака не идват, защото не успяват да задигнат
брадвата на Алекси Кокалов. И в четвъртък търпят същия не
успех, затова определят Велики петък като ден за действие. Ата
нас уведомява сърбите, че в дома на доктора ще гостуват до
към полунощ няколко видни софиянци - Антон франгя, Марко
Балабанов, Димитър Каранфилович. И наистина г-жа Регина и
Даринка се оттеглят към 22 часа, но последният гост - Марко
Балабанов, министър на външните работи в първото следосво
божденско правителство - си тръгва половин час след полу
нощ. Докторът го изпраща, после отива в спалнята, където брат
му вече спи.
Н ощта е дъждовна и снеговита.
БОГИЧ И МАНАСИЙ ЗАДРЯМВАТ,

ЗЪЗНЕЙКИ В СЕНОТО, НО СВИРКАТА НА ЕКСПРЕСА
ги буди в момента, в който М. Балабанов напуска дома на док
тора. „Баш не ми се отива, защото времето е лошо“ - казва
Манасий, но Богич е непреклонен: „Ако сега не отидем, трябва
да се откажем.“
Двамата сърби и Атанас се промъкват в къщата, а отвън ;н а
пост застава слугата на Кокалов - Светозар Василевич. Боги% е
въоръжен с брадвата на Кокалов. Пътьом, от готварницата, М а
насий задига сатъра, а Атанас - секирчето за трески.
П ътят към спалните се препречва от вратата на малкия са
лон, която е заключена от доктора. К лю чът е откъм вътреш
ната страна. Богич сполучва да свали стъклото на вратата с
нож от готварницата и на светлината на клечка кибрит.
ТРИМАТА НЕХРАНИМАЙКОВЦИ
СВААЯТ ОБУВКИ И ХОДЯТ БЕЗШУМНО
по чорапи. Вратата на спалнята на г-жа Регина обаче скръцва и
тя сънено пита на немски: „Какво става, Асене?“ Богич оглежда
спалнята на светлината на нова клечка кибрит и докато немки-
нята се осъзнае, я утрепва с един удар на брадвата. „Ах, бабо,
какво е това?“ - пита в това време девицата Павлович. Богич

оставя старата на Манасий, а сам се заема с втората си жертва.
Най-напред се опитва да я удуши с юргана и като не спо-
лучва, качва се на кревата и почва да я души с ръце. Накрая с
брадвата я усмъртява, а кръвта на нещастното девойче бликва
в радиус от 2,5 метра. Манасий грабва пак брадвата и про
дължава да сече умиращите баба и внучка.
Богич преспокойно взема свещника от малкия салон и го
внася в спалнята. Убийците са толкова нагли, че
ГДАСНО ОБСЪЖДАТ КАКВО ДА ВЗЕМАТ

и какво да оставят. Кървавата секира и сатърът са опрени на
долапа, но когато убийците си тръгват, Богич казва на Мана
сий да се върне и да прибере брадвата.
Богич я затъква на гърба на Манасий. Атанас отива да спи,
а сърбите се разделят и уговорят да се съберат в Кокаловата
барака. Едва се разделят и слугата Атанас отново отива в спал
нята на жертвите. Понеже сърбите вземат всичко и му обещават
да му дадат по-късно само пари, той решава да потършува сам.
В една кесия намира шест петолевки, угасва свещта и тогава
преспокойно си ляга да спи.
КЪРВАВАТА БРАДВА ИЗЯЖДА ГЛАВИТЕ НА УБИЙЦИТЕ

Манасий е срещнат на Радомирската улица от помощник-
пристава на II полицейски участък Киро Иванов. Н а въпроса
откъде иде, Манасий излъгва, че е бил в публичен дом. Приста
вът му възразява, че лъже, защото публичните заведения не ра
ботят през Страстната седмица. Иванов и един старши стражар
отвеждат сърбина в участъка.
Там намират кървавата секира с остатъци от женски коси,
златен часовник и разни монети. Отгоре на всичко брадвата е
позната на Киро Иванов, който я е продал на Кокалов. Обиски
рат бараката, където в сламата намират картичка и портрет на
някой си подпоручик Стефан Попов и госпожата му, подарен
през 1884 г. на д-р Асен Шишманов. Манасий продължава да
отрича и докато си признае, съмва, а в дома на доктора нас
тъпва суматоха.
К ъм 7 часа готвачката Ева отива да занесе вода за миене на
г-жа Регина и Даринка. Преди това Атанас влиза на два пъти, за
да и з ч и с т и и запали собата, но се прави, че не вижда труповете.

Ева забелязва, че Даринка не лежи по обичайния начин и отива
да оправи завивките й. Забелязва кръвта по лицето й, вижда, че и
ГЛАВАТА НА Г-ЖА РЕГИНА Е КЪРВАВА,

изскача обезумяла от ужас и събужда доктора и брат му.
В съда представят като веществени доказателства брадвата,
сатъра и секирчето, както и плячката: 2000 лева в злато, 400
лева в сребро, златен пръстен с диамант, златен часовник, златна
гривна, полици и скъпи дрехи.
Присъдата е произнесена на 23 юни 1889 г. Богич и Манасий
са осъдени на смърт чрез обесване, а Атанас, като непълноле
тен, се отървава с 10 години затвор. Светозар Василевич е оп
равдан и веднага офейква в Сърбия. Княз Фердинанд I потвър
ждава присъдата и двамата убийци са обесени на 22 януари 1890
г. в двора на Софийския окръжен затвор. Така завършва и този
знаменит процес, който събужда не по-малък интерес от дело
то срещу разбойническата шайка на братя Николови.
ТЕТЕВЕН ПРОПИЩЯВА ОТ
КРЪВОЛОЦИТЕ ЯКО И КАЧАМАЧКО
g/
ТУРЦИТЕ ЗАЛАВЯТ ГЛАВАТАРЯ, КОЙТО СЕ
ПОКРИВА В ЦАРИГРАД С НОВО ИМЕ - ХАСАН
Точно месец след започването на знаменития про
цес срещу разбойническата шайка на братя Нико
лови, Софийският военнополеви съд захваща вто
ри аналогичен и също знаменит процес. Н а 19 май
1889 г. любопитна публика претъпква зала „Адже-
нов“, за да види на живо главатаря на тетевенската шайка Яко
Тодоров и ортака му Омер Качамаков.
Бандата върлува от 22 юли 1887 до 20 септември 1888 г. вър
ху впечатляващ боен театър, разпрострял се в пет околии -
Тетевенска, Ловчанска, Луковитска, Троянска, Карловска и Зла-
тишка. За 17-те си престъпления двамата бандити щели да бъ
дат съдени по закона за изтребление на разбойничеството.
ШЕСТ ОТ СВИДЕТЕЛИТЕ СА ВЕЧЕ ПОКОЙНИЦИ,

но останалите 50 потвърждават показанията си на предварител
ните разпити. Съдиите са улеснени и от откровенията на други
двама членове на ш айката - Хуне М асарлията и Хасан Мехме-
дов, заловени и осъдени на смърт през 1888 г. Останалите пети
ма шайкаджии са се покрили в Турция. С изключение на Яко
Тодоров другите шайкаджии са българи мохамедани. Българс
кото правителство замолва турското да издири и залови бегъл
ците. Лош късмет изваждат Яко и Качамачко, които са хванати
и върнати в България.
След прочитане на обвинителния акт кръволокът Яко казва,
че нищо не е вярно и че той не е правил това, в което го обвиня
ват. Другаря си К ачамачко познавал отскоро, срещнали се в
Турция в село Черкез. К ачамачко е въведен по-късно и аро-
гантно отхвърля обвиненията, като ги нарича клевети. Той се
обръща обаче и казва, че с Яко се запознават в Цариград. Н е
колцината лъжливи свидетели, вместо да помогнат на обвиняе
мите, още повече объркват дереджето им. Черепите на две от

жертвите мълчаливо обвиняват в съда и празните им очи може
да бъдат затулени само със справедлива присъда.
НЕВЕРОЯТНИ СА ЗАОДЕЙСТВАТА ЗА 23-ГОДИШЕН МОМЪК,

какъвто е Яко. Първоначално разбойникът има симпатиите на
представителките на красния пол, които изпълват залата. Ряд
ко дотогава такъв хубавец бил заставал пред съда на Темида.
Яко Тодоров бил овчар в родната си махала Брезово, Тетевен
ско. Вместо да отиде войник и във войската да се прояви като
смелчага и храбрец, той избира кривия път на злодейството и
разбойничеството. Неколцина тетевенски чорбаджии подлъг-
ват момъка да им даде пари, за да го отърват от войниклъка.
Въпреки това не успява да се скатае и когато го подирват, хва
ща гората. Шест гроба на негови жертви посочват свидетелите,
други от тях идват да покажат раните и осакатеността си. П ър
воначалните симпатии се изпаряват и пред присъстващите на
процеса извисява ръст един кръвожаден звяр, дете на сатаната.
ДЕБЮТЪТ НА ЯКО И ОРТАКА МУ КАЧАМАЧКО

е на 22 юли 1887 г. Заедно с още един разбойник те нападат в
местността Триполенско дере секретаря на копривщенското об
щинско управление Динчо Цицелков и конния стражар Атанас
Бедреков.
Тримата бандити стрелят и убиват стражаря. Цицелков из
карва късмет. Един от куршумите удря табакерата в джоба му,
отклонява се и засяга крака, а друг пробива сламената му шап
ка. Яко и другарите му задигат 2800 лева от дисагите на конете,
които подплашени се връщат без ездачи в Копривщица. Ц и
целков е зарязан ранен и след като шайкаджиите избягват, пълзи
по корем, докато среща овчар и косач, които го откарват в род
ния му град. В същия ден Яко и другарите му нападат и друг
копривщенец - Панчо Дрехаров. Той без бой им дава един на-
полеон, една бяла меджидия, левове, рубли и английски часов
ник за три английски лири.
На 5 август Яко Тодоров, Качамачко и още четирима бан
дити пленяват близо до Тетевен, в местността Комина, богата
ша Цако Куманов. Пленникът веднага е овързан и закаран до
Кървавото езеро, където му отвързват ръцете и го накарват да
пише на домашните си да пра ЯН

тят откуп. Куманов обаче из f e -
■Г:з! МШМ1Ш111Г!;Ш' fd
дебва подходящ момент, грабва
една цепеница и халосва по гла
вата главатаря Яко. След това F' .-рМ Й вягь
хуква, но разб о й н и ц и те и з
гърмяват след него и го убиват | ЯКО
на място. Другаря му .Кма:::.-::::
Д есет дена по-късно нас
тървената за пари и кръв шай-
ка пленява Иван Колев и сина
му Кольо, които се връщат от
панаира в Троянския манастир.
След като им обират всичко, СОФИЯ
!?< м гикц,*»» R T Hyundai»
което носят със себе си, з а 18S'3 -
почват да ги изтезават и да ис Ш Ш
кат откуп от 500 турски лири. Яко
пуска бащата да донесе парите. Корица на брошурата
Синът е оставен за залог. Банди „Прочутия разбойник Я ко и
тите го измъчват два дни в мест другаря м у К ачам ачко“,
ността Вита. На третия ден, като излязла в годината на процеса
не получават искания откуп, раз
бойниците отвеждат момчето в местността Горунец. Там правят
мастило от стрит барут и го накарват да пише на баща си.
После бандитите залавят П етко Дачев - съселянин на двете
жертви, и пращат по него писмото. Той трябва да донесе и от
купа, като дрънка със звънец, за да го чуят отдалеч разбойни
ците. След като прибират откупа, те освобождават пленника.
Предоволният главатар Яко щедро подхвърля по 5-6 рубли
на П етко Дачев и другаря му Дуню Станков, донесли мангизи-
те. При очната ставка в съда бащата и синът разпознават Яко,
но не и Качамачко, защото той се крие тогава наоколо и не им
се показва пред очите.
Голям късмет изкарва клисурецът Иван Тотев, когото шай-
ката пленява на 7 септември 1887 г. Вярно е, че му обират оно
ва, което носи със себе си, но той отървава искания откуп от
100 турски лири. Три дни и две нощи Яко, Качамачко и още
един бандит го влачат завързан из най-стръмните балкански и
гористи местности. Н а третата вечер пленникът издебва бан
дитите, когато захъркват здраво, сполучва да се развърже, пос
ле хуква и така отървава кожата.
НАСРЕД ТЕТЕВЕН БАНДАТА УБИВА ВИДЕН ГРАЖДАНИН

Ужасът от злодействата на шайката, която е неуловима и
невидима като Х върковатата чета на Бенковски, достига връх
на точка на 22 септември 1887 г. Посред бял ден насред Тетевен
бандата напада дома на тамошния казничей и възрожденски по
борник Васил Пъпешков.
Един от бандитите сбарва жената на Пъпешков за гушата,
когато приспива малкото си детенце в една от стаите на долния
кат. „Скоро пари! Париии!“ - изревава разбойникът, докато не
гов другар стисва за шията свекървата, която е в същата стая.
„Пусни ме да ти дам ключовете“ - казва жената на Пъпешков.
Но щом я изпускат, тя прекосява другата стая и излиза през
дюкяна им на улицата.
Пазещ ият отвън разбойник обаче я вижда и стреля по нея,
без да я улучи. Пъпешкова закрещява и връщащият се по ули
цата неин мъж се затичва към нея. Докато да изговори: „Какво
има?“, разбойникът стреля повторно и го убива на място. Пос
ледната си въздишка жертвата издава в прегръдките на ужасе
ната си съпруга.
Така поборникът за българска свобода, лежал в Диарбекир-
ската тъмница, намира смъртта си в свободна България, и то
от ръката на един потурнак.
Двама братя - Марин и Петко - от с. М алка Ж елезна, Тете
венско, пък били заловени на коситба, овързани и закарани от
ш айката на Яко в селото. В къщ ата им
ЯКО ЗАПОЧВА ДА БОДЕ

С ШАШКАТА СИ БОГАТИЯ МАРИН,
а Качамачко полива гърдите му с вряла вода. След нечовешки
те изтезания бандата заграбва намиращите се на скришни мес
та в къщата 1500 гроша. Случката става на 9 юни 1888 г. След
това бандитите качват изтезавания Марин на кон и го отвеждат
на мястото, където го пленяват за пръв път. Качват един от
косачите на коня и го пращат в селото да намери 20 лири и да
ги донесе, както и става. Едва тогава пускат Марин да си ходи.
Четири дни по-късно Яко и Качамачко пленяват двама тро-
янчани - Спас Василев и Васил Бочев - в местността Ак чеш-
ме. Спас, окован с белезници, и Васил - вързан, са отведени в
местността Черни рид. Определят им 1000 лири откуп, но поне
же в гората се разнасят изстрели, пленниците са завързани за
един бук. Разбойникът, който ги пази, задрямва, Васил се p^j-

вързва и забива нож в шията на сънливеца. Д вамата пленници
хукват и се отървават. На 20 юни обаче тетевенците Тодор Ни-
чев и Димитър Павлев са заловени от шайкаджиите, плащат
500 лири откуп и им ограбват кесиите.
На 14 август 1888 г. бандата хваща двамина, които са назна
чени да заловят Яко и Качамачко, отвлича ги в гората, свирепо
ги изтезава, накрая ги убива и затрупва с дърва. Ден преди това
заради контраш айката бандата на Яко изпуска тлъст откуп от
4015 гроша. Вместо да получат парите, Яко и компания са при
нудени да заколят малолетния си пленник Марин Вълев. Ето
защо бандитите безмилостно убиват двамата контрашайкаджии.
На 6 септември
ШАЙКАТА НА ЯКО ПРАВИ ПРЕДПОСЛЕДНИЯ СИ УДАР

по пътя от с. Красново към Пирдоп. От богаташа хаджи
Димитър хаджи Петров, жена му и талигаря заграбват пари,
часовници, наниз жълтици... В съда Яко носи дрехите на хад
жията и чепиците на талигаря. На 20 септември 1888 г. е и по
следният удар, при това слабо успешен. Ш айката ограбва от
контраш айкаджията Иван мартинка и патрондаш.
Междувременно двама от бандата вече са осъдени и умърт
вени на 24 август 1888 г. Контрашайките нюхат по дирите на
бандитите. Затова те бягат в Турция. Там Яко сменя името си
на Хасан и живее нашироко в цариградския хотел „Марица“.
700-те лири, които взема със себе си, обаче остават в Цариград
- той така и не успява да ги изяде и изпие. На 26 май 1889 г.
кръволокът Яко и ортакът му Качамачко са обесени в двора на
Софийския окръжен затвор.
Процесът работи скоростно - за седем дни са изслушани
свидетелите, произнесена е присъдата, а подсъдимите са прате
ни там, където им е мястото.
щжР
Т ПЕТКО ВОЙВОДА КУМУВА НА
/ СТАРА ЛЕАЯ И ПАЛАВА ПЛЕМЕННИЦА
ТРАГИКОМИЧНАТА ИСТОРИЯ
НА ЕДИН НЕРАВЕН БРАК
Преди Освобождението от турско иго много се про-
чува с безстрашието си храбрата българка Тодор
ка Бакърджиева. Тя пренася с риск за живота си
кореспонденцията между Букурещкия и Русенския
революционни комитети. Покрай бунтарската си
дейност тя се сближава със сина на легендарната баба Тонка -
Никола Обретенов, - който я боготвори наравно с майка си.
Неин поклонник е и Стефан Стамболов.
В свободна България госпожата е удостоена със скромна
пенсия, към която притуря възнагражденията от ролите, които
играе в първата българска театрална трупа. Тогавашните ар
тисти живеят като в едно семейство и извън сцената.
ЗАСЛУЖИЛАТА БОРКИНЯ ЗА
СВОБОДА НЕОЧАКВАНО
ГУБИ УМА СИ ПО МЛАДИЯ
И НАЧЕВАЩ АКТЬОР
Васил К ирков, ком уто най-
малкото по възраст може да
бъде майка. Но на лю бовта
всички възрасти се покоряват.
Кирков е поласкан от вни
манието на баба Тодора, как
то я подиграва неговият прия
тел и колега Димитър Анто
нов. Но и се страхува от нея.
Антонов и Бакърджиева вли
зат в люти разпри помежду си
и непрекъснато са на нож. Ар
тистът предупреждава, че па- Кумът Петко войвода
губната страст на бабата ще провали кариерата на приятеля му.

Че бракът им би бил неравностоен и жалък. Затова той се за
лепва за Кирков и не го оставя нито за минута самичък. Непре
къснато му втълпява да не се поддава на кроежите на Бакърд-
жиева.
Самата кандидат-младоженка ужасно се дразни и нервира
от опекунството на Антонов. Влюбеното й сърце непрекъснато
я изкарва от релси и тя се заканва, че ако противникът й не
миряса, ще му тегли куршума. Кулминацията на техните схват
ки е турнето на артистите в провинцията през 1891 г. Още във
Видин Антонов вдига кръвното на баба Тодора - той застава
като плътна стена между нея и Кирков. Когато тя чува как той
втълпява на младежа да не се оплита в паяжината на лакомата
за младостта му дама, търпението й се изчерпва. Като същин
ска фурия експоборничката се нахвърля върху му и го заплаш
ва, че ще телеграфира в Русе на стария си приятел Никола 0 6 -
ретенов, който тогава е окръжен управител. Че нейният изпи
тан в революционните борби съратник тутакси ще арестува Ан
тонов и ще го интернира на другия край на България. А и Стам
болов от София ще помага.
И тъй като Васил Кирков почва да охладнява към напорис
тата си изгора, когато трупата пристига в Русе, Бакърджиева
решава, че нейният миг е настъпил. Тогава тя заявява на Анто
нов, че във Видин му е простила, защото Кирков се е застъпил
за него. Но тук, в Русе, тя веднага щяла да отиде при Обрете-
нов, и Антонов, заедно с партакешите и злите си планове срещу
нея, ще бъде въдворен, където му е мястото. Тогава вместо да
играе на сцената, ще пасе кози и овце. „Вий, почитаемий госпо
дине - завършва заканите си влюбената дама, - разбирате от
любовта само когато сте на сцената. Но в живота, прося за из
винение, вие сте глух и сляп за това чувство.“
Отстраняването на Антонов означава разпадане на трупата и
най-малкото край на турнето. Пред перспективата артистите да
мизеруват, той престава да надумва Кирков. Самият Кирков съ
що се снишава - Бакърджиева му обещава бляскава кариера след
брака, а ако се откаже - заплашва го, че ще го ликвидира.
След като се справя с Антонов, кандидат-булката слага на
място и колежките си. Сръдните и кавгите им внезапно плам
ват по време на спектакъл, но артистките така добре ги изигра
ват, че неуките тогава зрители ги смятат за част от пиесите.
Нервите на Бакърджиева така са опънати, че
САМО НЯКОЯ ОТ ТЯХ ДА ПОГЛЕДНЕ

НЕЖНО И КОКЕТНО КИРКОВ
и ураганът се развихря. Като разярена
тигрица бабата се спуска към натрап
ницата. Готова е да й издере очите, да й
оскубе косата и ако конкурентката се
смири, довършва я с псувни и клевети.
Атмосферата в трупата става непо
носима. Обикновено арбитър на спо
ровете е артистът Иван Попов. Той ту
шира Тодорините атаки и успокоява
разреваните артистки, които се кълнат, Н епримиримият
че дори да им поднесат Кирков гол на Ант онов
тепсия, няма да го погледнат.
НЕПРЕКЪСНАТИТЕ РАЗПРИ
ИЗКАРВАТ ОТ РЕЛСИ ТРУПАТА,
а спектаклите, които играят, са заплашени да се провалят в най-
неочаквания момент. Освен това Иван Попов е русенски зет -
съпругата му Марийка също е артистка. Вярно е, че градът има
европейски нрав. Но все пак Попови се боят от одумки на род
нини и познати.
Затова на 20 август трупата с облекчение напуска Русе и за
минава за Варна. Но и тук артистите отново са свидетели на
любовните набези на Бакърджиева. Димитър Антонов вика Иван
Попов и му казва, че трябва да се сложи точка на тая история.
Иначе ще станат за смях на хората. Щом този „малокосос“ (т.
е. пубертет) Кирков не може да се откачи от ноктите на „изго
рата“ си, тогава да ги венчаят. Иначе Антонов заплашва да на
пусне трупата. Бакърджиева час през час вади седефеното си
револверче и го размахва пред очите му.
Иван Попов се нагърбва с мисията на сватовник. По също
то време други артисти от трупата - племенницата на Тодора -
г-ца Екатерина Христева (по-късно от нея се възхищава пое
тът Иван Вазов) и Георги Златарев са годеници. Затова Попов
разговаря с него и го замолва да се намеси.
Речено-сторено. На другата сутрин трупата закусва в м ал
ката и уютна градинка на хотел „Търновски“ (по-късно пре
именуван на „София“). На отделна маса сядат Тодора и Васил,
Екатерина и Златарев. По едно време Кирков става от масата,
доближава се до общата маса на останалите артисти от трупата

и им съобщава, че от този момент г-жа Бакърджиева е негова
годеница. Кани колегите да изпият по чаша вино.
Всички отиват с облекчение, поздравяват годениците и им
пожелават щастие. Само Антонов се чувства неловко и е недо
волен, че приятелят му го е предал. Но се присъединява към
другите. Когато стиска ръката на годеника, все пак не се сдър
жа и му цитира реплика от комедията „Благородникът“:
“ ГОСПОД ДА ТИ ДАДЕ
УМА НА ЗМИИТЕ И СИААТА НА ЛЪВОВЕТЕ!”
Кирков се изчервява като божур, но намира сили да му от
говори с друга реплика, която разсмива присъстващите. Баба
Тодора обаче, като чува какви реплики си разменят двамата,
изпада в амок. Закачката на Антонов й се вижда неуместна. По
време на разговора между двамата чупи сърдито вежди и смра
зява с поглед годеника си. Антонов се усеща, грабва бутилката
с бяло вино и разлива по чашите. Изпразват я, поръчват още
бутилки и накрая всички се развеселяват и укротяват. И най-
вече Бакърджиева, която гордо отвежда годеника си в хотела с
вирната глава.
Във Варна трупата престоява 20 дни, въпреки че успява да
изнесе само 4 представления. Престоят се дължи на решението
тук да станат двете сватби - на Бакърджиева с Кирков и на
сестреницата й Екатерина с Георги Златарев. Във Варна живе
ят родителите на Христева и роднините на леля й.
ДВОЙНАТА ВЕНЧАВКА
СТАВА НА 14 СЕПТЕМВРИ 1891 г.,
в 10 часа преди обяд, в дома на капитан Петко войвода, който е
зет на Тодора Бакърджиева. Той се нагърбва да им кумува и
казва на Иван Попов, че е щастлив да види такава рядка радост
в дома си - две сватби в един ден. Най-напред венчават Кирков,
а след това Златарев.
Когато свещениците въвеждат в стаята баба Тодора и мла
дия й жених, гостите се раздвижват в коридорчето. Между тях
са няколко красиви съседки туркини, любопитни да видят бъл
гарска сватба. Точно те най-много се бутат и притискат и попи
ват жадно всеки миг от церемонията.
Когато попът разменя пръстените на младоженците, една

от кадъните размахва ръце с къносани нокти и хвърля състра
дателен поглед към младия Кирков. После почва да цъка и по-
луизвита към своята сънародничка, й шепне:
“ ЕХ, ГОРКОТО МОМЧЕ! ЯЗЪК, ЯЗЪК! ТЮ... БРЕ...”

Другарката й я смушква да мълчи, но тя наваля на висок
глас: „Изгоря, изгоря!“
Не стои мирен и Антонов в сюблимния момент, когато све
щеникът слага венците на младоженците и припява: „Венчает-
ся раб Божий Василий и рабиня Божия Теодора во имя Отца и
Сина и Святого Духа.“ Тогава артистът се надига на пръсти от
прага на стаята и като среща погледа си с младоженеца, издига
ръце нагоре, както прави в пиесата „Благородникът“, и извик
ва доста високо: „Хайде, измамен!“ Свещениците прекъсват це
ремонията. Артистите обаче се разсмиват от дебелашката ше
га, засмива се и Кирков. Тогава поповете помолват за тишина,
за да завършат обреда.
След това отвеждат
ЩАСТЛИВАТА БАБА И МЛАДИЯ Й СЪПРУГ

в друга стая и въвеждат втората двойка. Младата кадъна, като
ги вижда, хлъцва от щастие и изразява радостта си: „Ето на,
това се казва хубава и щастлива двойка! Машалла, маш алла!“
След края и на втората венчавка всички обръщат по 3-4 коняка
за здравето и щастието на младоженците в двора на къщата.
По-късно Кирков се жени втори път по любов за младата
учителка Надя, с която имат щастлив брак, продължил 24 годи
ни - до смъртта на артиста. През тия години той е много оби
чан от публиката, незаменим е в любовните роли. В живота е
верен на Надя, която му ражда шест деца.
По-друга е съдбата на брака на Димитър Антонов. Наисти
на, животът на първите български артисти е не по-малко инте
ресен от пиесите, с които са забавлявали публиката в края на
XIX век.
ТРАГИЧНОТО
САМОУБИЙСТВО НА АРТИСТКАТА
МИЛКА АНТОНОВА ПРЕЗ 1893 г.
ОБВИНЯВАТ ИЗВЕСТНИЯ ДЕТСКИ ПИСАТЕЛ

ЧИЧО СТОЯН, ЧЕ СЪБЛАЗНИЛ ДАМАТА И Я ЗАРЯЗАЛ
Н а 28 юни в далечната 1893 г. грозно самоубийство
потриса столицата на Княжество България. Талан
тливата и бързо прочуваща се артистка Милка Вер-
нова-Антонова слага край на живота си.
Тъмни слухове за изневери подклаждат любопитството на
старософиянци. Агонията на горката, едва 24-годишна артист
ка продължава няколко часа. Съпругът й Димитър Антонов -
един от най-известните по това време артисти - е неутешим.
Ужасните мъки на бавно отиващата си негова съпруга едва не
го подлудяват. Колежка на самоубийцата напразно се моли тя
да прескочи трапа.
Милка Вернова-Антонова по произход е чехкиня. От малка
тя е прибрана от семейството на Никола и Гизела Баламезови,
които я отглеждат и я смятат за свое дете. Г-жа Гизела е върла
поклонничка на театъра. Няма постановка на тогавашната тру
па „Сълза и Смях“, на която тя да не се притече на помощ. Чес
та гледка е как артистите мъкнат от дома й
към театъра и обратно я диван, я масичка
или кресло за сценичен реквизит, а артист
ките играят с някоя от пищните й, красиви
рокли.
Естествено е хубавото и чувствително
момиченце Милка да запомни тия вавилон
ски стълпотворения от артисти у дома си,
както и играта им и последвалите след нея
френетични ръкопляскания на зрителите.
Кротка наглед, зад своята уж ледена външ
ност тя крие своенравен характер, изтъкан
Самоубийцата
от капризи и амбиции.
ЛУКАВСТВО И КОВАРСТВО ЗРЕЯТ ДЪЛБОКО В НЕЯ

и артистите са първите, които ги откриват, разбират и оправда
ват. В лицето на крехката девойка бъдещият голям актьор Иван
Попов съзира колежка, примадона, способна да придаде бля
сък на прохождащия български театър.
Затова никой не се учудва, когато осиновителката Гизела
Баламезова я довежда за ръка в трупата и я предава в ръцете на
артистите. Най-напред Милка играе незначителни роли в пър
вата ни театрална трупа „Основа“. А когато нейните артисти
основават „Сълза и Смях“, младата дама започва да се изявява в
по-сложни роли.
В тази среда се решават и съдбоносни за нея събития от лич
ния й живот.
МИЛКА ВЕРНОВА СЕ ЗАЛЮБВА С ИЗВЕСТНИЯ АРТИСТ

Димитър Антонов, един от пионерите на българския театър.
Антонов побързва да я отведе до олтара и отначало младото
семейство заживява щастливо. Тъй като Антонов е бедняк, к а
то всички тогавашни наши артисти, той се примирява и с роля
та на заврян зет. Първи свидетели на неочаквано охладнялата
към мъжа си М илка естествено са колегите и колежките. Нео
чаквано за тях чехкинята започва да се държи грубо с мъжа си,
да го обижда пред свидетели. Малцина обаче предполагат, че след
това тя обича да се скрие и да си поплаче истерично.
Причината за обрата в чувствата на Милка е осиновителката
й Гизела Баламезова. Макар и доста по-възрастна, тя изглежда
прекрасно и е смятана за една от софийските красавици. Ежед
невното съжителство между зет и тъщ а предполага тяхното по-
близко опознаване. Ревнивата Милка, която естествено има ком
плекси на осиновена беднячка, често е свидетелка на разговори
между мъжа си и Гизела. Подозрителните й очи съглеждат как
те двамата все повече и повече се сближават. В душата на артис
тката настъпва лек смут, равновесието й се разклаща.
НЕПРЕСТАННИТЕ СКАНДАЛИ
БЕЗ ПОВОД ПРЕД СВИДЕТЕЛИ
и с преки обвинения насаме още повече нажежават обстанов
ката. Вече не е никак важно дали Антонов и Гизела са любов
ници. М илка не може да бъде убедена, че между тях няма таки
ва залитания. Все
ки по-неж ен п о г
лед, разменен м еж
ду тях, всяка по-га-
л ьо вн а дум а или
п р о я в ен а гр и ж а
(майчинска според
Гизела, кавалерска
според А н то н о в)
изкарват чехкинята
от рел си . Н я к о и
твърдят, че тя няма
основания, но пък
други см я та т, че
Антонов и Гизела
са любовници. К о
легите му го задя
ват, като го подка
чат как е харемът
му и се кефят, ко
гато той се изчерви.
От ситуацията
се възползва Стоян
Попов, известният Съблазнителят Чичо Стоян
п о -к ъ сн о д ет ск и (Рисунка - Борис Георгиев, 1928 г.)
писател Чичо Сто
ян, а по това време също театрал. Почти всеки ден старософи-
янци любопитно следят изящните им фигури да блуждаят по
булевард „Цар Освободител“. Разходката им свършва в Разсад
ника (сегашната Борисова градина), където двойката потъва и
се губи с часове между храстите. След скандалите, вдигани от
Милка на Антонов заради мащехата й Гизела, той не смее да се
намеси и да забрани миткането напред-назад на съпругата си с
Попов. Опитите му по мъж ки да се разбере с натрапника за
вършват без успех.
“ТРЯБВА ДА СИ СПУКАМЕ КРАТУНИТЕ ЛИ?”

- оправдава се Антонов пред приятели.
В упойващия въздух на пустия и безлюден Разсадник изящ-
ната фигура на Милка Антонова като че ли е на истинското си
място. Какво точно си говорят с Ч и

чо С т о я н , н и к о й не знае, но пред дру
гите те се оправдават, че той учел ар
тистката да пише стихове. Старосо-
фиянци лукаво се подсмиват, защото
точно това занимание се смята за пър
ва крачка към лудостите на любовта.
П о онова врем е първото лю бовно
обяснение най-често става със стихо
ве, изпратени с писмо или пък вписа
ни в м о д н и те т о г а в а л ек си к о н и .
Всъщност повечето клю кари по-ско
ро се питат доколко и докъде е успял
неуморимият Чичо Стоян.
Бързото развитие на събитията ги навежда на мисълта, че
след като с поетични занимания чичото е съблазнил артистка
та, той й се насища и й дава пътя. По това време на никой не му
прави впечатление, че М илка Антонова се пристрастява към
колекциониране на кутии с кибрит, от които купува за една сед
мица толкова, че да й стигнат за месеци наред. Единствено тре
вожен е съпругът Димитър Антонов.
Той отива при известната артистка Екатерина Златарева и
съпруга й Георги, на които предлага да се разходят с файтон до
Горна баня. И на 21 юни 1893 г. двете семейства осъществяват
замисъла - отиват в курорта, окъпват се в банята, след което
обядват спокойно. След това, развеселени и отпочинали, реш а
ват да вървят пеш до Княжево.
ТОЗИ ДЕН МИЛКА АНТОНОВА Е ВЕСЕЛА

и на останалите им се струва, че се е успокоила. На шията си
Милка носи малка ножичка, окачена с розова панделка. По пъ
тя от Горна баня до Княжево тя тича от цвете на цвете, избира
си което й е по сърце и си прави разкошен букет. В Княжево
четворката обръща по една-две бири, наема файтон и морна се
прибира в София.
На следващия ден Антонов спи блажен, а в това време жена
му поглъщ а приготвения от по-рано фосфор, оронен от закупе
ния в голямо количество кибрит. Тя наивно смята, че тутакси
ще умре, но отровата почва да действа ужасяващо бавно. Сте-
нанията й разбуждат спящия Антонов, който веднага хуква за
лекар. Н а връщане горкият съпруг минава през Златареви и ви

ка Екатерина на помощ.
Златарева се стресва, набързо слага шапка и отърчава у Ан
тонови. Там заварва нещастната Милка в плачевно състояние.
САМОУБИЙЦАТА СЕ ГЪРЧИ ОТ НЕПОНОСИМИ БОЛКИ

Екатерина я пита защо прави такава глупост. А Антонова й
отговаря: „Направих го, госпожа Златарева, с пълно съзнание и
въпреки непоносимите болки, не се разкайвам ни най-малко за
това. Всички мъже са свине...“ Не след дълго губи съзнание и
издъхва с пяна на уста.
Златарева е потресена. Гледката на изпадащата ту в отчая
ние, ту във весело настроение самоубийца, с попукани и почер
нели от фосфора устни, би трогнала и най-коравосърдечното
сърце.
Не по-малко ужасяваща е една кървава история, случила се
десет години по-късно, със съпругата на Чичо Стоян - велика
та българска артистка Роза Попова. Случайност ли е тя или
възмездие за Чичо Стоян?
/ ВАСИЛ ДРУМЕВ ПЛАЩА СКЪПО
/ ЗАРАДИ РУСОФИЛСТВОТО СИ
/
ИСТИНСКИ МОР ОТ НЕЩАСТИЯ
И БОЛЕСТИ НАЛЯГАТ МЪЧИТЕЛИТЕ МУ
Два непримирими характера - диктаторът Стефан
Стамболов и търновският владика Климент - жес
токо се сблъскват през 1893 г. Драматичното стъл
кновение помежду им има неочакван резонанс за
живота и кариерата им.
М итрополит Климент Търновски (с мирско име Васил Дру
мев, автор на първата българска повест „Нещастна фамилия“)
е отявлен русофил, а Стамболов - русофоб. М акар и добри по
знайници, а донякъде и приятели, те успяват да запазят добрия
тон до фаталната 1886 г. Тогава офицерите, които детронират
княз Александър I Батенберг, съставят привременно правител
ство, начело с Климент.
СТАМБОЛОВ ЖЕСТОКО НАМРАЗВА ВЛАДИКАТА,

когото смята за отговорен и го прогонва от София в Търново.
Диктаторът не може да търпи онези, които му се противопос
тавят, а сред опозиционерите е и търновският владика.
Две събития през 1893 г. нажежават неприязънта и омраза
та на Стамболов - първото е подготвяната промяна на чл. 38 от
Конституцията, а второто - предстоящото посещение на княз
Фердинанд в Търново. Тези две нишки неочаквано се преплитат
в едно и също събитие, което дава повод на Стамболов да се
разправи с Климент.
На 14 февруари 1893 г. митрополитът произнася реч в църк
вата „Св. Богородица“, която стамболовистите преиначават. В
този ден - неделя православна - Климент припомня, че христи
яните славят Христос, царя небесни, и че не може музика да
свири за който и да е земен цар. Освен това той произнася и
знаменитите си думи: „Има православие у нас, има български
народ, няма православие - няма български народ.“
Нападката на владиката срещу музиката веднага е доукрасе-

на, че той се обявява против посрещането на Фердинанд и съ
пътстващите го веселби и салтанати. А думите му за правосла
вието разбунват кошера на стамболовистите.
ФЕРДИНАНД ОБЕЩАВА
НА ТЪСТА СИ - ПАРМСКИЯ ДУК,
че престолонаследникът ще е католик, което противоречи на
злополучния член 38. За да угодят на княза, стамболовистите
кандисват да го изменят. Сондажите с българския екзарх Й о
сиф I удрят на кам ък и агентите на Стамболов донасят, че ви
новник за това е Климент. Злополучната реч на 14 февруари им
идва като по поръчка.
ПОРОЙ ОТ ИНТРИГИ И КЛЮКИ

СЕ ИЗСИПВА ВЪРХУ ВЛАДИКАТА
За негово нещастие на 14 февруари Фердинанд празнува рож
дения си ден. Официозът в. „Свобода“ публикува статия „Наг
радата на предателя“, в която се казва: „На рождения ден на
господаря тоя полудял и побеснял пастир се изстъпил в църква
и захванал да хули и ругае властите и да подбужда към бунт.“
Веднага на следващия ден -1 5 февруари - търновските стам-
боловисти свикват митинг, след който нападат митрополията.
Те не могат да търпят лице с такъв висок сан като Климент,
когото определят като „зъл гений на отечествените интереси“.
Ето защо стамболовистите нахлуват в стаята на владиката и му
казват, че е свален като търновски митрополит.
Сцената вътре е толкова възмутителна, че вандалщината
на отявлените партизани, сред които е и братът на Стамболов -
Иван, и сега трудно се възприема.
ТЪЛПАТА ПОПЪРЖА
ВЛАДИКАТА И ГО ВЛАЧИ КАТО ПАРЦАЛ
по стълбата от чардака към двора. Никола Цинцарина ругае
Климент с най-вулгарни изрази, а Стефан Цвикя посяга да го
удари. Преди ръката му да доближи лицето на Климент, по
следният отклонява глава и проклина: „Изсъхва.“ Слугата на
владиката - Стойчо - се опитва да защити господаря си, но го
изхвърлят през чардака и той се контузва зле.
Пред м итропо
лията чака файтон,
с к о й то о т к а р в а т
владиката в Петро-
Павловския манас
тир на заточение.
СТАМБОДОВ
НАРИЧА КАИМЕНТ
РАЗВРАТНИК И
БУНТОВНИК
На 15 февруари
той нарежда на пар
тизаните си да пра
щ ат телеграм и на
екзарха, че уж наро
дът не щял Климент
за пастир и затова
иска да се назначат
избори за нов мит
рополи т. Б р а т му
Иван пък от името
на всички търновци
и с к а с м ъ р т т а на Търновският лштрополитгКараж, преди да
се посвети Богу, носи името Васил Д рум ев и
митрополита - оп
се прочува кат о автор на първата новобъл
равдателната присъ
гарска повест „Нещастна ф амилия“
да щяла да е срам за
тях.
Докато се подбират съдии и се приготви сценарият за осъж
дането на Климент, от 3 до 17 май в Търново заседава Великото
народно събрание. Лично пристигат князът и княгинята, за да
чуят ж еланата промяна в член 38. Което и става.
Въпреки че постига целта си,
СТЕФАН СТАМБОДОВ УСКОРЯВА ПРОЦЕСА

Н а 28 май връчват на митрополита обвинителен акт, с кой
то той се дава под съд заради речта си от 14 февруари.
Обвиненията са три: първо - подбужда населението да въс
тане против княза и правителството, без обаче да се е появило
някое действително следствие от речените подбуждения; второ -

възбужда населението против особата на княза и трето - ос
кърбява и устно клевети княза.
Насрочват делото за 4 юли, но го отлагат с четири дни.
П о ирония н а съдбата прокурор е Ганчо Чолаков, храненик
на Климент, който завършва юридическия отдел на Новору-
сийския университет на разноски на митрополита. Според из
вестния литературен историк Боян Пенев, Алеко Константи
нов има предвид тъкм о Чолаков, когато избира името на героя
си бай Ганю.
В деня на делото залата на читалище „Надежда“ и улицата
са претъпкани от народ; виждат се военни, търновски, горно
оряховски и севлиевски първенци.
КЛИМЕНТ ГИ БЛАГОСЛАВЯ, А ТЕ ПЛАЧАТ

М итрополитът говори последен, като всяка дума изговаря с
такова достойнство, че мнозина от присъстващите бършат очи.
Той оборва обвиненията и накрая прощава на мъчителите си за
беззаконието, което са извършили и вършат срещу него.
Симпатиите към величествения търновски митрополит са
очевидни. Изтормозен от обидите и униженията, той непрекъс
нато бива нагрубяван от храненика си Ганю Чолаков, който се
държи подигравателно и не му разрешава да седне.
ВЛАДИКАТА Е ОСЪДЕН НА ВЕЧНО ЗАТОЧЕНИЕ

Тайно, нощем, след няколко дни той е отведен в изоставе
ния Гложенски манастир „Св. Георги“, близо до Тетевен.
Строго охраняван, той е тикнат в манастирска стаичка, под
която се оттичат нужниците и другите манастирски нечисто
тии. Отвратителната воня прониква през грубо скования под.
Климент спи на 3-4 изкорубени дъски, върху които са м ет
нати няколко съдрани черджици, пълни с бълхи. В стаята хър
ка и стражар, комуто нареждат да не позволява на владиката да
заспи. Той тропа с ботушите си или кашля, а когато Климент
все пак се унесе, събужда го да го пита колко е часът. Владика
та му казва сам да види, защото часовникът му е окачен на сте
ната. Стражарят обаче е непреклонен: „Не! Аз не му разбирам.
Ти го виж, че ми обади! Хем по-скоро!“
За стражарите по-късно владиката ще каже:
“ НИ КАЛИМАВКА, НИ РАСО, НИТО ИКОНИ,

НИЩО НЕ ОСТАВИХА НЕОПЕТНЕНО,
всичко псуваха от зори до мръкване. В този затвор аз много
страдах.“
„Хранят“ го с корав сух хляб и недоварен твърд боб, затова
зъбите му почти изпадат.
Недоволен от присъдата, митрополит Климент я обжалва
пред Търновския апелативен съд, който на 29 октомври го осъж
да на три години затвор или двегодишно заточение.
Накрая мъченикът се жалва на Върховния касационен съд,
който оставя без последствие жалбата му. По този повод опо
зиционният вестник „Свободно слово“ пише: „В съдебните ле
тописи на нашето правосъдие не ще се намери дело, по което
да са допуснати по-големи закононарушения и по-вопиющи тъп-
чения правата на обвиняемия.“
Междувременно отношенията между монарха и Стамболов
вървят към скъсване и на 1 март 1894 г. Фердинанд помилва
митрополита.
КЛИМЕНТ Е ОСВОБОДЕН
СЛЕД ПАДАНЕТО НА СТАМБОЛОВ
Още с встъпването си на власт на 19 май 1894 г. новото пра
вителство на Константин Стоилов, който е един от адвокатите
на Климент, го освобождава от затвора му в Гложенския м а
настир. П ървата спирка по триумфалното завръщане на влади
ката е Ловеч, след това Севлиево и на 24 май в 17 часа Климент
пристига в Търново. Сто файтона го чакат в края на града, а
всички търновски улици са препълнени с хора, та няма къде да
се хвърли яйце. Н а Марино поле построяват арка с надпис:
“ ПРАВДАТА И НЕВИННОСТТА ВИНАГИ ПОБЕЖДАВАТ”

Хората, които са го мъчили и унижавали, идват да му искат
прошка и благословия. И той прощава на всички и ги благосла
вя: „Мир вам!“
На 10 юни гложенският мъченик пристига и в София. П о
срещат го на гарата - картината е грандиозна, почестите - цар
ски. В следващите дни е повикан на аудиенция от Фердинанд,
който малодушно хвърля вината върху Стамболов и изказва съ
жаления.
НИМФОМАНКА
КАТУРВА СТЕФАН СТАМБОЛОВ
СУЛТАНА И РАЧО ПЕТРОВ

НАЛИВАТ МАСЛО В СКАНДАЛА
Княз Фердинанд I всякак се опитва да се отърве от
министър-председателя Стефан Стамболов. През
1894 г. неговата любимка Султана Рачо Петрова
му предлага коварен план. С одобрението на княза
тя и съпругът й, полковник Рачо Петров, започват
да плетат интригата на най-шумната сексафера след Освобож
дението.
МРЪСНИЯТ СКАНДАЛ,
който е в устата на цяла България през 1894 г., не би се състоял,
ако преди години в Пловдив офицерът Михаил Савов не попада в
капана на нимфоманката Смарайда Милкова. Майка й е сестра
на друг политик - Иван Ев. Гешов, и е вдовица с леко поведение.
ДОМЪТ Й Е НЕРЕГИСТРИРАН ПУБЛИЧЕН ДОМ,

където тя дава пример на дъщерите си Смарайда и Мария. К о
гато госпожата остарява, в занаята я заместват щерките й. По-
амбициозни от майка си, те хващат в мрежите си двама пер
спективни млади офицери. Мария се жени за капитан Матров,
герой от Сръбско-българската война, а Смарайда се прицелва
още по-високо - неин избраник и жертва става Михаил Савов.
Савов е от семейство на хасковски свещеник и изглежда има
проблеми със секса. Опитната Смарайда колкото го привлича,
толкова го и ужасява, и затова той бяга от нея в София още
преди да й предложи ръката си. Г-ж;а Милкова, без да се бави,
го последва с щерка си в столицата. И веднага тръгва от къщ а
на къща, за да оплаква „изгубената чест“ на Смарайда. Стига и
до двореца. За неин късмет по това време там е и майката на
княз Фердинанд - княгиня Клементина.
Cmpacmu u скандали 6 Царска България___________________________75
Михаил Савов в цялот о си великолепие

на военен... и рогоносец, заснет от Д. А . Карастоянов
За да се потули скандалът и да се запуши устата на „горка

та“ майка, военният министър Муткуров, зет на Стефан Стам-
болов, вика Савов насаме и урежда венчавката.
След сватбата младоженците отпътуват за Шуменския гар

низон. Смарайда, вече г-жа Савова, и там не стои мирна. Стига
се дотам м ъ ж ъ т й да я държи заключена, докато отсъства, да
поставя караул да я пази, но всичко е напразно.
Междувременно Муткуров умира. Подполковник Савов вед
нага е преместен в София и става военен министър на мястото
на Стамболовия зет. Госпожа съпругата на военния министър
и сега не се озаптява. От сутрин до вечер скита със сестра си
Мария, наричана на подбив Момота,
ДВЕТЕ ТЪРСЯТ МЕРАКЛИИ, ДАВАТ ЗНАЦИ

София - голяма, избор - богат. Савов вижда това и знае за
лекото поведение на жена си, но я обича и ревнува.
Съзаклятническият кръжец използва ревността му и скроя
ва пъкления си план.
Княз Фердинанд напуска страната, а с постигането на завет
ната цел - омаскаряване на Стамболов, се заемат Султана и
Рачо Петров. За изпълнението на плана са привлечени опози
ционните дейци Васил Радославов, Начович, Тончев и др. Най-
напред фалшифицират любовни писъмца между министър П а
найот Славков и Смарайда, и правят така, че те да попаднат у
Савов.
ТОЗИ ФИТИЛ ПОДПАЛВА КАТРАНИТЕ

в душата на военния министър и той, бесен, хуква при Стамбо
лов. И ска Славков да бъде уволнен, иначе заплашва, че ще се
бие с него на дуел. Стамболов изпитва работата, разбира, че
среща не е имало, и успокоява Савов.
Интригантите не се отчайват, а с лъжливите показания на
една сводница убеждават Савов, че срещата на Савовица със
Славков се е състояла, а и нещо повече - от прелестите на
нимфоманката се е възползвал и самият Стефан Стамболов.
Тук вече Савов полудява и в главата му се върти само м исъл
та: „Ето защо Стамболов защ итава Славков.“ Рогоносецът за
рязва по-ннскостоящия Славков и решава да се дуелира със
Стамболов.
Междувременно той ходи през ден-два при адвоката си Мар
ков. Адвокатът е френски възпитаник и му дава наставления за
тази ситуация:
1. Когато завариш жена си с някой чужд мъж, ако му пръс

неш мозъка, няма да бъдеш съден.
2. Когато някой м ъж предложи на жена ти да блудства с нея,
а тя не приеме и ти се оплаче за докачение на честта й, тогава
имаш право да предложиш дуел.
3. Когато жена ти развява поли и се сношава с всякого, то
тогава единственото средство е да я напуснеш според закона.
Според адвоката Савов попада под третия случай. Рогоносе
цът се съгласява и написва молба за развод.
ПИКАНТНИТЕ СЛУХОВЕ ЗА ИЗНЕВЯРАТА

на Смарайда със Стамболов обаче набират сила и целият град е
в трепет. За похожденията на лекомисления Славков знаят всич
ки, но слухът за любовните приключения на Смарайда с ми
нистър-председателя засенчва всичко. Още повече, че привър
заността на Стамболов към жена му Поликсени, достолепна и
красива дама, е обществено достояние.
Рачо Петров подбужда други офицери, които непрекъснато
втълпяват на Савов, че трябва да се дуелира заради честта на
мундира. Адвокатът съветва измамения съпруг да не предприе
ма такова нещо, защото поведението на Смарайда не оскверня-
ва честта на войската, а само доказва, че тя е болезнено разв-
ратна жена. П ък и на всички е известно, че
ТЯ СЕ ЧУКА БЕЗРАЗБОРНО
и с военни, и с граждани, че и „със солдати, разсилни и изпадна
ли кучери (каруцари)“.
Въпреки това Савов не мирясва и една вечер пристига при
адвоката М арков без предупреждение. К ъм 21 часа вечерта, че
тири часа след идването му, в дома на адвоката пристига с фай
тон подполковник Рачо Петров, придружен от полковник К о
вачев, Матров и жена му. Рачо и Савов се прегръщат и целуват,
което изумява всички, защото доскоро са във вражда. Пращат
да извикат поп Таки и когато той идва, затварят го на долния
кат с Матров, жена му, и адвокатът. Матров диктува протоко
ла с похожденията на Савовица, жена му Момота потвърждава.
Н акрая всички го подписват и Смарайда, притисната, при
знава всичко, без да я е грижа за това, че в списъка има хора, с
които е спала, но и такива, с които не е. Така между любовни
ците вмъкват и името на

м и н и стъ р -п р ед сед ател я
Стефан Стамболов.
Подробностите около
ВЪОБРАЖАЕМИТЕ
ПОХОЖДЕНИЯ
НА СТЕФАН СТАМБОЛОВ
са подхванати в опозици
онния печат. Подполков
ник Савов обявява дуел на
м инистър-председателя,
като най-напред разчита,
че Стамболов няма да се
съгласи. За негова изнена
да министър-председате
лят приема дуела, но след
като в София се върне кня-
зът, което и става на 14 ап-
Оклеветеният Стефан нопл
Стамболов, сниман на 26.VIII.1886 г. ^ИЛтл- Г'
И сторията на този не-
състоял се дуел се точи от
15 до 18 април. Савов определя за свои секунданти Петрунов
и Ковачев, а Стамболов - Д. Греков и Кутинчев. К огато чет
ворката се събира, за да определи деня, м ястото и оръж ието,
изниква непреодолим проблем. Секундантите на Стамболов
искат конкретни доказателства за прелюбодеянието, каквито
секундантите на Савов не могат да им дадат. И те се оттеглят.
Във втория рунд Савов посочва за свои секунданти Васил
Радославов и 3. Митев, които не се приемат от секундантите на
Стамболов. Радославов бил „отявлен политически противник
и личен враг“ на Стамболов, а Митев бил изгонен от армията за
„несъвместимо поведение“. Савов се отказва от дуела на 18 ап
рил, защото уж не можел да получи удовлетворение по кава-
лерски начин.
Опозиционният вестник „Свободно слово“ междувременно
налива масло в огъня, пишейки, че не било морално министри
да блудстват с жените на другарите си,
Савов с милат а си щерка в Париж

ДА ОБЕЗЧЕСТЯВАТ НЕВИННИ БЪЛГАРСКИ ДЕВИЦИ

и да развалят честни семейства. Вестникът на Стамболов „Сво
бода“ констатира, че не може от тайните похождения на една
дама да се прави първостепенен политически въпрос. Клевета
та срещу Стамболов била „гнусна“ и някои опозиционни лиде
ри се ползвали от „нещастията и срама на един полудял човек и
неговата побесняла жена“, за да се докопат до властта.
Въпросът вече не касае само Савов и Смарайда. „Опозоре

ният“ рогоносец още на 14 април иска покровителство от кня
за. „Пострадах за едно дело, за което само бъдещето ще пока
же кой е прав и кой е крив. В тези тежки за мене обстоятелства
моля да ми запазите и гарантирате живота, който е толкова не
обходим за единственото ми нещастно дете.“ П ак в същия ден
Савов подава молба до софийското градоначалничество за пас
порт за чужбина. В нея той пише, че с него ще пътуват жена му
и детето му. Двете писма са публикувани във в. „Свобода“, ка
то писмото от Савов до княза излиза наяве без разрешение.
ТЪТЕНЪТ ОТ СКАНДАЛА
ПРОПЪЖДА ОТ БЪЛГАРИЯ САВОВ
и семейството му. На негово място княз Фердинанд налага Ра
чо Петров. Стамболов подава оставка.
Малко време след това, когато подбудителите на сексафе-
рата вече управляват България, някои от тях повдигат завесата.
И то защото са недоволни, като адвокатът Марков, комуто не
дават искания пост. Савов от кумова срама се развежда със Сма
райда. Тя се жени за французин и живее в мизерия. Бившият й
мъж не може да я прежали, пък и се оказва, че порокът във
всякакви разновидности върлува в сърцето му. Казват, че в пър
вото десетилетие на века със заграбени от гешефти пари гуляе
в Париж и е редовен клиент на публичните домове.
П ървата сексафера в следосвобожденска България оставя
горчив привкус и поставя въпроса за почтеността и безнравст
веността в политиката, за морала на политиците, които не се
свенят да използват дори пагубната страст на една болна жена,
инсинуацията и интригата, за да постигнат властническите си
амбиции.
СЕМЕННИТЕ ДРАМИ
НА ПЕТКО Р. СЛАВЕЙКОВ
ГОЛЯМАТА МУ СТРАСТ Е МУЗАТА

НА РАКОВСКИ - КАТЕРИНА СТОЙОГЛУ
Големият български поет и общественик Петко Р.
Славейков (1827-1895) изживява бурни любовни
страсти. Той вярва, че сърцето на жената в някои
минути е от восък, в други пък от мед или бакър.
„Котка, която си играе с мишката, преди да я е уду
шила, представя вярно изображение на мъж, измъчван от жена
си“, смята поетът. И още:
“ЖЕНИТЕ СА ДЯВОЛИ,
КОИТО НИ ПРОВАЖДАТ
В ПЪКЪЛА
през райските врати.“
За пръв път той се влюбва
безумно едва 19-годишен. Тога
ва е учител в Севлиево и живее
в училището, а в съседство с не
го е домът на тежкия чорбад
жия Петко Зурлев. От втория
кат даскалът дебне шетнята на
чорбаджийската щерка Марий
ка. „Ходех, та зяпах по прозор
ците, заничах да я видя кога тръг
ва за вода с кобилиците, или се
връщ а“, записва в дневника си
Славейков. Кашля, за да прив
лече вниманието й, тананика й
лю бовната песничка: „М ила
Марийке, що да сторя, / като те
любя от душа, / но теб те баща 77. Р. Славейков
ти не дава, / как мога да се уте (Рисунка - Макс Мецгер, 1925 г.)
ша.“ ф лиртът с богаташката дъщеря е без резултат - десет м е

сеца след пристигането си Славейков напуска Севлиево.
Нови любовни приключения той изживява по време на дас-
калуването си в Трявна, където пристига през 1849 г. Тогава
той е 22-годишен - хубавец, с къдрави коси и дълбоки м ечта
телни очи.
МЕСТНИТЕ ХУБАВИЦИ ЛУДЕЯТ

ПО НЕГО, ЩОМ НАУЧАТ, ЧЕ Е ЕРГЕН
Първата тревненка, която възпламенява бурни страсти у мла
дия Славейков, е богаташката Радка. Тя е горда, че даскалът
поет й посвещава песен, в която най-красноречиви са двата сти
ха: „Не развявай,. Радке ле, таз косица, / не остана, Радке ле, в
мен душица.“ Радкиният баща обаче я омъжва напук за богатия
Алекси - син на поп Димо.
Даскалът бързо прежалва Радка и се насочва към не по-
грозната Аница, дъщеря на чорбаджията Никола Райков. Н о
вата му изгора нарочно се разхожда в градината на бащината си
къща, която е съседна на училището, в което живее той. Пов-
Кьщ ата на П. Р. Славейков в Трявна

(Художник - Иван Христов)
дига поглед към прозоре

ца му, откъдето той я гле
да скриш ом , п р и твар я
м и гл и и в ъ т р е ш н о се
см ее на л уд о р и ята си.
Славейков нахвърля лю
бовните си терзания вър
ху хартия: „Гиздаво мо
миче, / черните очички,
белите гърдички / я ми
п окаж и ! / В яр н о , без
преструвка, / сладичка
целувка / я ми харижи!“
В ТРЯВНА ПОЕТЪТ
АЮБИ ВСЕ ЧОРБАД
ЖИЙСКИ ЩЕРКИ
От мома на мома, ка
то пчела от цвят на цвят,
пърха той, но без сватбен
резултат. По едно време Иринка Славейкова с децата си,
харесва щерката и на поп 1867 г. В скута й е Пенчо -
Димо, но той не дава да бъдещият класик
се издума зет да му стане (Снимка от книгата на Алекси Бекяров
„По следите на Пенчо Славейков
даскалчето и жени щер-
в Италия“, 1984 г.)
ка си за друг. Славейков
се поболява от яд и мъка
и му се иска да умре.
За два дни оздравява, но щом се сети, че друг гали хубавата
попска щерка, плаче с кървави сълзи. Спасява го неговият при
ятел поп Кою Витанов. Той решава да го ожени за Иринка чор
баджи Райкова. М омата не е красавица като предшественичките
си, но пък баща й е богатичък, макар и прочут скъперник.
Чорбаджията обаче не ще сиромаха даскал за зет. Но щерка
му настройва женското мнозинство в дома си и баща й вдига
бял байрак - писва му от женски ревове. По-късно Иринка раз
правя, че до сватбата си не разменя дума с бъдещия си мъж. Но
била чула за любовните му авантюри, дебне го с поглед, когато
минава край къщ ата й и му праща китка карамфили. Даскалът
е трогнат от жеста и веднага й праща стихотворение, в което се
казва: „Ирино, Иринчице, изгори ме, / Иринке, твойта китка

карамфил!“
Сватбата става и 25-годишният даскал пише на свой прия
тел: „То било хубаво нещо бе, братко!... Е, кой сега като мене?
Либето ми ходи по двора, с нетърпение ме ожида да го целуна
по уста.“
След медения месец Славейков почва да се ядосва на жена
си - мъчи се да я научи на четмо и писмо, но тя не ще и остава
неграмотна. Н о девет месеца по-късно му ражда първото дете
и заем а единствената си роля в живота му - като майка на него
вите деца.
Д аскалът напуска Трявна година след сватбата и се връща
там веднъж годишно -
КОЛКОТО ЖЕНА МУ ДА ЗАЧЕНЕ ОТНОВО

И ринка обаче в писма му декларира нежната си съпружес
ка обич. А Славейков се връща към ергенските си лудории и до
слуха на жена му достигат приказки за похожденията му с бъл
гарки и гъркини. Люта ревност заслепява кротката наглед съ
пруга.
Когато мъжът й се връща в Трявна през 1860 г., тя едва не му
издира очите. „Нейна милост при друг стопанин, равен на ней
ното образование, щеше да е по-честита, нежели с мен, защото
е умна, и честна, и спестовна, с една реч жена достойна, но не
за мен“, оправдава се Славейков и иска да се разведе. М акар и
охладнял към жена си, той се стъписва пред децата си и се за
рича повече да не докосва с ръка чужда жена. По това време на
21 дни умира току-що роденият негов син и крамолите между
съпрузите стихват.
За жалост опитите му да отведе цялото си семейство със
себе си в Цариград не се осъществяват.
ПРЕЗ 1865 г. НОВА РАЗПРА

СЕ РАЗРАЗЯВА МЕЖДУ СЪПРУЗИТЕ
До Славейков достигат слухове, че Иринка му изневерява.
Раждането на третия му син Пенчо - бъдещият голям наш поет,
прекратява и това сътресение в брака му.
НО В ЦАРИГРАД ПРИСТИГА КАТЕРИНА

Стойоглу, която се грижи за Раковски в Букурещ до смъртта
му през 1867 г. Нейният съпруг революционер гние в цариград
ски зандан. Катерина търси помощ от влиятелни българи в тур
ската столица, за да го освободи.
В един дъждовен ден тя влиза в печатницата на П. Р. Сла
вейков - висока, с буйна руса коса, достолепна и пратена сякаш
от съдбата на изнервения от семейни крамоли поет.
Тя носи препоръчително писмо от покойния Раковски и го
моли да се застъпи за мъж а й. Тя е сама, без закрила и без сред
ства в Цариград. Вместо на мъж а й, оказва се, че първо трябва
да се помогне на самата нея. Тъй започва любовта на Славей
ков към Катерина Стойоглу - най-дълбоката в живота му. При
ютява я в печатницата си, а за да не се разнасят клюки, лъже,
че му е роднина.
Катерина не остава безучастна към чувствата на 40-годиш-
ния мъж. Чувствата им са взаимни и те ги споделят без колеба
ния. Първоначално тя живее с него като икономка. Н о поетът
реш ава благоразумно да я настани другаде. Н аема къщ а в Ор-
такьой, а за параван им служи току-що пристигналата й по-
малка сестра.
Голямо изпитание за двамата е излизането през 1872 г. на
статията „Двете власти и двете касти“, заради която Славей
ков и Катерина са арестувани от турските власти. Разгромяват
печатницата му, а след близо месец затвор двамата са освобо
дени. Установяват се в къщ ата в Ортакьой.
Двамата навлизат в най-задушевния период на своята лю
бов, макар че материалните затруднения притискат Славейков
отвсякъде. Точно тогава избухва скандал заради любовта му с
Катерина. През късната есен на 1873 г. Славейков е извикан в
Българската екзархия, където му нареждат
ДА ПРЕКРАТИ ВЕДНАГА
“ СКАНДААИОЗНИЯ” СИ ЖИВОТ С НЕЯ
и да доведе в Цариград Иринка и децата си. Славейков добре
знае, че искат от него невъзможното и отказва. Тогава го увол
няват от всички места, на които работи.
О тчаяният поет е подкрепен от екзарх Антим I, който го
праща в Македония, докато отшуми скандалът, а след това го
назначава за учител в Одрин. Пристига и Катерина, но мълвата
като лю та змия и тук вгорчава живота им дотолкоз, че двамата

бягат през януари 1876 г. в Стара Загора. Преди това той напис
ва стихотворението си „На Нова година“, посветено на Катери
на, в което казва: „Мило ми е твойто свидно име / и готов съм
на всички страдания, / само тебе на света да има.“
БУРНИТЕ СТРАСТИ НЕ СТИХВАТ

В СЪРЦАТА НА ЗАКОННАТА СЪПРУГА
и синовете. Славейков не се предава и ги обвинява, че препъл
ват душата му с огорчение. Семейните атаки ту се подновяват,
ту заглъхват. Славейков решава да се раздели с Катерина, а Ирин
ка скланя да напусне Трявна и да дойде при него. Но между
съпрузите няма мир, защото Катерина остава в Стара Загора.
„Аз страдам душевно“, изплаква поетът и иска да се самоубие.
В едно свое писмо до сина си Иван - главният му съдник и
палач на любовта му към Катерина - Славейков пише: „Всич
ки са добре, с изключение на мене, който не отивам никак доб
ре, за причини, които дорде съм жив, може да не узнаеш. Моля
Бога да ми даде търпение, инак съм загубен.“
И ринка не мирясва и редовно му прави скандали заради К а
терина. Откак семейството се е събрало под старозагорски по
крив, Славейков се усеща твърде изтощен и залинял. Той стра
да и се чувства неспособен да се занимава дори с литература.
“ СТАНАХ РАВНОДУШЕН
КЪМ ВСИЧКО” - ИЗПОВЯДВА СЕ ТОЙ
на сина си Иван. Ожесточението на ревнивата му жена го из
карва от релси, още повече, че няма основание за нейните сце
ни - случаят „Катерина“ уж е приключен. Едва през пролетта
на 1877 г. Славейков успява да се съвземе. Събира ученици в
градината на хаджията, където живее Катерина, и ги учи да пе
ят бунтовни песни. Дали пък това му освестяване не е свързано
с щастието, че поне може да я вижда?
Но точка на любовта му слага Руско-турската война. Кога
то турските пълчища палят, грабят, насилват и убиват староза-
горчани, Славейков се спасява с дрехите на гърба. При бягст
вото си от града убиват Катерина. „Беше ти юнак жена“ и „с
револвер в ръката за народа ти умря“- ще изповяда в свое сти
хотворение неутешимият поет.
П о-нататък следват г о д и н и на обществени успехи, но и на

примирение и старческа немощ. Иринка се укротява в софий
ския им дом на днешния площад „Славейков“. Вече няма с коя
да го дели.
Освен със смъртта.
КЛЕВЕТЯТ СТЕФАН СТАМБОЛОВ,
ЧЕ ОБЕЗЧЕСТИЛ 77 ДЕВИЦИ
СЪПРУГАТА МУ УРЕЖ Д А
В ДОМА СИ ПАРАКЛИС, В КОЙТО СЛАГА
СТЪКЛЕНИЦА С ОТРЯЗАНИТЕ МУ РЪЦЕ
Стефан Стамболов казва, че не се страхува нито от
най-храбрия мъж , нито от най-коварната жена. Но
би се стъписал пред хермафродит. С този епитет
той си спестява необходимостта да спомене името
на княз Фердинанд, за чиито двупосочни еротични пристрастия
редовно го осведомява тайната му полиция.
П ървоначално отнош енията им са ако не приятелски, то
поне съюзнически. Сплотява ги общият им враг Русия, която
като не може да се справи с тях едновременно, за да ги отстра
ни от българската политическа, сцена, реш ава да ги бие един
по един.
Бившият хъш, другар и събрат по перо на Христо Ботйов
съзнава, че доведеният от него на престола
КОБУРГ ТРЯБВА ДА СЕ ЗАДОМИ

и да основе династия. Затова усърдно предприема намирането
на подходяща девица със синя кръв. Когато изборът се спира
на италианката Мария-Луиза, Стамболов е силно разочарован
от външния й вид. На княж еската венчавка в двореца на изпад
налия й баща Роберт П армски той не крие недоволството си,
че българската княгиня няма вида на здрава българска селянка,
годна да народи отбор яки наследници.
И след идването й в София Стамболов не сдържа острия си
език. Пред приятели обсъжда избора на Фердинанд и го осъж
да, че няма вкус и не умее да си избере прилична жена. А пред
проф. Нейсер отива и по-далеч: казва му, че Мария-Луиза е от
изроден род и че се съмнява дали ще народи силно и здраво
потомство за българския престол. Стамболовите нападки сре
щу княгинята неусетно прехвърчат от приятелския му кръг към
След 1989 г. се възроди култът

към твърдата ръка на Стамболов
кафенетата и кръчмите, където простолюдието клюкарства и

ожалва България.
АНТИПАТИИТЕ НА ПРЕМИЕР
И ВЛАДЕТЕЛКА СА ВЗАИМНИ
Когато княгинята вече е в София, тя казва на учителя си по
български език Добри Ганчев: „Още от деня, кога го видях за
пръв път, аз почувствах нещо, което ме отблъсна от тоз човек.
А тез подозрителни цирки (циреи - б. а.) по врата му... Боже
мой, каква гнусота!“
Стамболов недолюбва Мария-Луиза и заради нежеланието

й да споделя с предложената за нейна фрейлина дъщеря на сес
тра му - г-ца Муткурова. Княгинята се отнася с нея сякаш тя е
мебел в стаята и заедно с Фердинанд не пропускат случай да й
натрият носа и да я обиждат с повод и без повод. Те предпола
гат, че сродницата е натрапена, за да слуша какво казва княги
нята и да вижда с кои се среща.
П астрокът на госпожицата - Нотович, по-известен с пряко
ра си Козичката - е слабоумен и бъбрив старец. Като върви по
улиците и срещне познат, хвали му се за завареницата си: „Гра
финя, графиня ще я правят!“ Някой по-надарен с хумористично
чувство негов събеседник му влиза в тона: „А ти, дядо Нотович,
граф, нали?“, но нито госпожицата става графиня, нито пастро
кът й граф. Муткурова не я търсят за нищо, стои си вкъщи, но
не се отказва от поста, зер ще изпусне сигурния си доход.
Когато новоизбраният за български княз Фердинанд стъпва
на русенското пристанище през 1887 г., с него е и бъдещият му
личен секретар граф Робер дьо Бурбулон. французинът е впе
чатлен само от един от тримата регенти: Стамболов. Той го
описва като нисък, набит, монголски тип, с изпъкнали скули, с
блестящи от ум и находчивост черни присвити очи, с редки ко
си, рядка черна брада. Бурбулон смята, че Фердинанд трябва
много да внимава с него.
Още при първата си обиколка из страната Фердинанд е по
разен от грубия език на Стамболов.
И ОТ ГОЛЯМАТА МУ СТРАСТ КЪМ ХАЗАРТА

Стамболов е готов да залага по цели дни и нощи. Почти всяка
вечер, след като князът отиде да спи, принуждава свитата да
играе. Правилата определя самият Стамболов - никой не може
да напусне игралната зала, докато парите му не преминат в джоба
на диктатора.
За комарджийските страсти на държавника се говорят ле
генди. Веднъж Стамболов излиза от дома си към 16 часа и се
похвалва на свой познат, че е играл до 6 сутринта. И че е спече
лил 400 наполеона. Не дай си Боже да не спечели - да не си
тогава насреща му. Веднъж загубва пет лева. От яд хвърля мо
нетата право в лицето на спечелилия - министъра Иван Сала-
башев. Потърпевшият опипва почервенялата си от удара буза,
слага петолевката на масата и се моли на Бога да я загуби.
Б и в ш и я т х ъ ш обича да хапне и пийне с приятели. Казват, че

по-добър певец и рецитатор от него по онова време няма. Като
обикаля страната, местните величия не пропускат да уредят
пигцна гощавка. Аджеба на маса да уредят някой келепир. Но
държавникът още с идването си пресича мераците им: „Кого
искате: Стефан или Стамболов? Стефан е тук, Стамболов (т. е.
управникът - б. а.) го няма!“
Раждането на първородния син на Фердинанд - Борис - е
знак, че дните на властването на Стамболов са преброени. Ф ер
динанд бърза да се помири с Русия, откъдето му намекват, че
трябва да се отърве от премиера си. Тогава изведнъж из София
плъзват всякакви слухове за Стамболов, първоизточник на кои
то е дворецът.
От уста на уста минава слухът, че диктаторът обезчестил 77
девици, а броят на булките бил неизвестен. В същото време един
ствената жена, към която той храни чувства, е съпругата му По-
ликсени. Тя му ражда три момчета (от които едното умира м ал
ко) и дъщеря - Вера.
ЗАДОМЯВАНЕТО
НА СТАМБОЛОВ
Е РОМАНТИЧНО
П рез 1887 г., когато
княз Фердинанд тръгва от
Русе за Търново, където
да полож и кл етв а пред
депутатите, минава през
Свищов. Там граж данст
вото го посреща, а краси
ва госпож ица с ом айна
външ ност му държ и при
ветствена реч на немски.
33-годишният Стамболов
е впечатлен от нея и не я
забравя. Година по-късно
- на 29 май 1888 г. - ста
ва сватбата. Сред родст
вениците на С тамболов
битува друга версия - сес Поликсени с децата си
т р ат а на П оли ксен и Коста и Вера
всъщност приветства Фердинанд. Б ащ ата обаче не иска по-

малката му дъщ еря да прежени кака си Поликсени и преори
ентира кандидат-зетя си. Заради размяната свищовлийката до
нася по-голяма зестра на Стамболов. Тия пари той умножава
многократно.
Където и да е из страната, Стамболов не забравя да й се
обади с писмо. Така на 1 юли 1889 г. й пише от Търново и пита
весел и здрав ли е първородният им син Стефан. През 1890 г.
пита от Силистра как е вторият им син - Коста - и я моли вед
нага да му съобщи, щом му пробият първите зъбки. И докато
тя гостува на майка си Елисавета в Свищов, Стамболов, едва
върнал се в София, я вика. Като стои сам вкъщи му е неприят
но и се шегува, че принудителният бекярлък му е омръзнал.
В тази идилична картинка някакси не се вписва следната
случка. Столичният лекар М. Цачев се изпуска пред жена си,
че Стамболов е пипнал трипер. Цачевица съобщава новината
на приятелките си, те пък на други, докато тя стига до младата
г-жа Стамболова. Поликсени се скарва с мъжа си. Стамболов
намразва доктора и го тиква в затвора.
Поради същата причина той се смразява и с Екатерина Кара-
велова. Когато съпругът й Петко е премиер, а Стамболов - пред
седател на Народното събрание, се разиграва следната случка.
Стамболов решава, че къщурката на Каравелови не отговаря на
сана му и без да ги пита, премества им багажа в къщата на фар-
хи. В другата й половина е ресторантът „Боемелбург“. Екатери
на ляга да спи, а в това време там гуляе Стамболов. Ще не ще тя
слуша песни от сорта на „Кой ти купи коланчето? Купи ми го ..."
и т. н. Над всички се извисява гласът на ексхъша. Оргията и
крясъците будят едногодишното й дете, което тя не му прощава.
През извънредната сесия на Народното събрание преди пре
врата на 9 август, когато детронират Батенберг, един следобед
в жилището й идват Стамболов и четирима негови приятели.
Каравеловица лежи в спалнята, а те се настаняват в столовата.
Тя не може да се измъкне и е принудена да слуша мъж ките им
хвалби. Стамболов разказва
АВАНТЮРИТЕ СИ С РАЗНИ ЖЕНИ

и особено за последния си роман с г-жа 3. - как е вадил револ
вер, за да я накара да му се отдаде.
Любопитното е, че за да бутне от власт Стамболов, князът
използва паднала жена. Столичната нимфоманка Смарайда, съп-
Вера Ст амболова
руга на военния министър Михаил Савов, минава през леглото

на Стамболовия приятел П анайот Славков. После излъгват, че
и премиерът се е възползвал от Смарайдините телеса. Чудното
е, че Савов обявява дуел на Стамболов, който не е пипнал с
пръст Савовица, а не на Славков. Погнусеният от долната инт
рига премиер подава оставка през май 1894 г.
Когато бият привържениците му из София и късат портре
тите му в кръчмите, а първолаците са изкарани пред дома му да
викат „Долу Щ амболов (вместо Стамболов - б. а.)!“, експре-
миерът смята, че князът ще се застъпи за него. Но напразно.
Н а 3 юли 1895 г. Стамболов и Димитър Петков се срещат в
Юнион клуб. Н а връщане убийците го нападат и съсичат нас
ред „Раковска“ (до ВИТИЗ), недалеч от дома му.
Поликсени посреща агонизиращия си съпруг, който сс м ъ

чи три дни. Тя слага на прозореца в стъкленица със спирт съсе-
чените му длани и негови портрети. Но и те не стресват тълпа
та, която крещи отвън: „Блудник! Диктатор!“ и хвърля камъ
ни. По това време Фердинанд се спотайва в Карлсбад. Тамош-
ната преса обаче го сочи като подбудител на убийството.
КОБУРГЪТ ИЗПРАЩА ВЕНЕЦ НА ПОГРЕБЕНИЕТО

Гордата вдовица не го приема. Колцина биха преживяли всич
ко това, без да изгубят разсъдъка си? След погребението смя
тат, че Поликсени е полудяла. Тя приспособява в жилището
драпиран с черни платна параклис и слага там стъкленицата с
отсечените ръце. Всяка сутрин преди закуска кара децата си да
се молят в параклиса.
Не излизат верни и слуховете за прекомерното забогатява
не на Стамболов. 30 години след смъртта му семейството му се
препитава от наема на второто си жилище на бул. „Дондуков“.
Трагична е съдбата и на децата му. Дъщеря му Вера сс влюбва
в офицер, но Поликсени й забранява да се омъжи за него. Вера
полудява и я лекуват в швейцарски санаториуми. Когато свър
шват парите, връщат я в наша лудница, където и умира. Сино
вете на Стамболов пък се заричат да не се женят, тъй като смя
тат, че лудостта в семейството е наследствена.
Стефан е физически точно копие на баща си. Н а стари годи
ни си счупва крака и остава на легло. По едно време се оженва
за жената, която се грижи за него в семейния апартамент, по
строен на мястото на старата им къщ а - на ъгъла на „Раков
ски“ и „Цар Крум“. М акар и адвокат, Стефан, както и брат му
Коста живеят мизерно. Но тачат паметта на баща си и успяват
да съхранят негови ръкописи и снимки.
КРЪЩЕНИЕТО
НА КНЯЗ БОРИС РАЗНЕЖВА РУСИЯ
КНЯГИНЯ МАРИЯ-ЛУИЗА НАМРАЗВА

ФЕРДИНАНД И СЕ НАХВЪРЛЯ ДА ГО БИЕ
\ / Преминаването на престолонаследника княз Борис
.-■ X f
Търновски в лоното на православната църква е ед
но от трите събития, врязали се най-ярко в послед
ните години на XIX век.
Другите две косвено са свързани с ритуала. Убий
ството на Стефан Стамболов през 1895 г. отваря вратата за по
мирение с разсърдената освободителка Русия. Вестта за гроз-
ната му смърт улеснява мисията за помирение на търновския
митрополит Климент, който тогава е в Петербург. Руският са
модържец Николай II скланя да смекчи руската политика към
България, но при условие престолонаследникът да стане пра
вославен. Смята се, че покръстването на Борис е една от важ
ните причини, които карат Мария-Луиза нарочно да се просту
ди и умирайки, да се отърве от омразния си мъж през 1899 г.
Така
ДВЕ СМЪРТИ ОБГРАЖДАТ

РАДОСТНАТА КАРТИНА НА КРЪЩЕНИЕТО
на престолонаследника, което предизвиква бурни страсти и ув
лича във въртопа си цяла Европа.
Най-сериозната пречка по пътя му е отказът на папа Лъв
XIII. Още преди венчавката на княз Фердинанд за пармската
принцеса Мария-Луиза той поставя условие престолонаследни
кът да бъде католик. Затова въпреки енергичния протест на Бъл
гарската православна църква и недоумението на народа, княз
Фердинанд изнудва Народното събрание да измени чл. 38 от Кон
ституцията. Според поправката престолонаследникът може да
изповядва католическата вяра. За да тушира протестите, Стам
болов нарежда ареста на търновския митрополит Климент (тик
нат в затвора, докато се приеме поправката в Конституцията).
96 Пептьр Величкоб
ФЕРДИНАНД ИСКА
И АГНЕТО ДА Е ЦЯЛО, И ВЪЛКЪТ ДА Е СИТ
О т една страна, той е принуден да се помири с Русия и да
закрепи трона си, от друга - не иска да се лиши от покровител
ството на Ватикана. Затова той решава коленопреклонно да из
моли разрешение от папа Лъв XIII. Аудиенцията е само десет
минути, но те са едни от най-черните в живота на българския
‘А фнфулрнн I 89G год.
Пощенска картичка за вътрешна кореспонденция

по случай кръщението на князчето
(Архив на автора)
владетел. П апата не му позволява да продума, а го засипва с

порой от обиди, заплахи и гневни изблици.
Разривът между двамата е пълен и аварийният изход за Фер
динанд се затваря. Не му остава нищо друго, освен сляпо да се
хвърли в прегръдките на Русия. За това го съветва и вуйчо му
дук д’Омал: „Ако не покръстиш сина си, имаш само един изход
- да абдикираш!“
“ ПАПАТА ХВЪРЛИ ДЕТЕТО МИ В ОБЯТИЯТА НА РУСИЯ!”

Тъй процежда разяреният Фердинанд на личния си секре
тар Робер дьо Бурбулон, когато излизат на площада „Св. П е
тър“. Още същ ата нощ той написва три писма - до руския им
ператор, до княз Лобанов и до тъста си - Пармския дук. П ърви
те две несъмнено доставят извънмерна чест на получателите
си, но третото докарва до лудост бащата на Мария-Луиза. Ду
кът не стъпва повече в България и лишава българските си вну
ци от наследство.
Не по-малко ужасна е пречката, която Фердинанд трябва да
преодолее в княжеския дворец.
РЕВНОСТНАТА КАТОЛИЧКА
МАРИЯ-ЛУИЗА НЕ ДАВА И ДУМА ДА СЕ ИЗДУМА
за покръстване на първородния й син Борис. Тя посреща съпру
га си със сълзи, викове и ярост. Но когато научава подробнос
тите от папската аудиенция, тя губи контрол над себе си. Княз и
княгиня реват, после се обиждат, след това тя набива Ферди
нанд, сдобряват се и се целуват, накрая пак се скарват като ци
гани. Княгинята остава сама в компанията на граф Робер дьо
Бурбулон и дворцовата дама Анна Станчова до три часа сут
ринта.
Рошава и разгърдена, тя реве, та се къса, удря главата си в
стената, замеря портрета на княза с обувката си, нарича Бълга
рия дивашка страна. Накрая истеризира, съчинява песничка за
покръстването и я изпява в съпровод на раздрънканата си китара:
К няз Фердинанд
прекръсти си детето,
на цар Николай
той даде си момчето...
Пред учителя си по български Добри Ганчев Мария-Луиза

казва: „Вий не познавате Фердинанд. В България няма по-го
лям лъжец от него. Лъже хората, лъже и Бога.“ Ударът, който
той й нанася с покръстването на престолонаследника, тя труд-
но понася. Отгоре на всичко изневерите на августейшия й съпруг
с разни дворцови дами или любимци доразбиват сърцето й. Ма-
рия-Луиза съзнателно търси смъртта, в обятията на която щаст
ливо се отпуска на 19 януари 1899 г., един ден след като ражда
последното си дете - княгиня Надежда.
За да не присъства на омразната церемония, княгинята за
минава на 26 януари 1896 г. за франция с втория си син - Кирил.
ДЕНЯТ НА ПОКРЪСТВАНЕТО
Е ОПРЕДЕЛЕН НА 2 ФЕВРУАРИ, СРЕТЕНИЕ ГОСПОДНЕ
Още през декември предна
та година в Цариград пристига
русенският митрополит Григо-
рий, за да покани екзарх Й о
сиф I да дойде от Цариград в
София и да извърши кръщени
ето на Борис. Григорий отива
и в цариградската духовна се
минария, за да огледа питом
ците, трима от които ще прид
ружат екзарха.
През януари 1896 г. в тур
ската столица пристига и м и
ни стър -п р ед сед ател ят К о н
стантин Стоилов, за да издейс
тва от султана разрешение за
отиването на екзарха в София.
Руският посланик поставя ул
Очевидецът Христо Попов тиматум на султана и разреше
(първият от ляво на дясно, нието е дадено.
прав) със С. Станимиров (сед На 28 януари 1896 г. ректо
нал),Г. Ат анасов и Хр. Илиев. рът на духовната семинария
(Снимка от книгата му Ст. Станимиров извиква трима
„Кръщение на българското царче“
1936 г.)
ученика, българчета от поро
бена Македония и Тракия, и
им нарежда да приготвят бага
Cmpacmu и скандали 6 Царска България 99
жа си за София. Единият от тях - Христо Попов - ще издаде

спомените си от кръщението след 40 години. Идването му в бъл
гарската столица е съдбоносно за него по-късно. В София той
среща дъщерята на диригента Н. Николаев, за която се венчава
през 1906 г.
ИЗБОРЪТ НА ТРИМАТА СЕМИНАРИСТИ НЕ Е СЛУЧАЕН

Присъствието им на кръщението символизира връзката на
свободното българско княжество с поробените братя в М аке
дония, Беломорска и Одринска Тракия.
На 29 януари вечерта цариградската гара Сиркеджи е пре
тъпкана от българи, живеещи в турската столица. Многоброй
ната тогава колония от млекари, хлебари, градинари, търгов
ци, абаджии нарочно идва да изпрати екзарха - демонстратив
но и сплотено, напук на омразните гърци, чиито агенти слухтят
на гаровия перон. „Ура!“ оглася района около и в гарата, сълзи
на умиление се ронят като водопади. От време на време се про
викват: „Да живее султанът!“, а видят ли грък-шпионин, плю
ят го в лицето и го ритат по кокалчетата.
ЕКЗАРХЪТ МИНАВА
ПРЕЗ БЪЛГАРИЯ ПО КИЛИМ ОТ ЦВЕТЯ
Целият Пловдив се изсипва да го посрещне и да приеме бла
гословия от него. В края на XIX век българинът е вярващ и
покръстването на престолонаследника за него е първостепен
но събитие.
Перонът на софийската гара също е претъпкан и от влака
се виждат само була на духовници и цилиндри на министри и
политици. Градът е буквално задръстен от гарата до съборната
църква „Св. К рал“ (сега „Св. Неделя“), до която екзархът едва
се добира, за да отслужи благодарствен молебен. Въздухът от
вън трепти от френетични възгласи: „Ура!“, а войската удържа
със сила тълпата да не нахлуе в храма и да не стане меле.
Още по-голяма е суматохата в деня на кръщението - 2 фев
руари, петък. Площадът е отреден за войската, а между нея и
многохилядната тълпа има кордон от млади и спретнати стра
жари. В църквата влизат с билет най-видните български управ
ници, а също и кореспондентите на европейски и руски вестни
ци. О к о л о 160 свещеници влизат гратис и образуват непробива

ем кордон между олтар и средната част на храма.
Когато хорът тържествено запява „Святий Боже“,
ОГЛУШИТЕЛНО “УРА!”
ЗАГЛУШАВА АНГЕЛСКИТЕ ГЛАСОВЕ
и р азтъ р св а из
основи х р ам а.
Вратата се отва
ря и вътре влиза
княз Фердинанд,
к о й то сяд а на
княжеския трон.
Ново „Ура!“ ог
л у ш и тел н о се
разнася отвън в
чест на носения
от гувернантка
та си д в е го д и
шен княз Борис.
Облечен в бели
дреш ки, п репа
сан през рамо с
ор д ен а „Св.
А лександър“,
престолонаслед
никът е сложен
да седне на спе
ци алн о к р есл о
до сво я бащ а.
Той е героят на
търж еството,
фокус, п р и вл и
чащ погледите на
всички.
Православното кръщение
на престолонаследника Борис княз Търновски
(Карикатура в австрийския
хумористичен вестник „Кикерики“)
25 ВИСШИ ДУХОВНИЦИ ПОКРЪСТВАТ КНЯЗЧЕТО

Между тях е и търновският митрополит Климент, който пее
и плаче от радост, защото заради този миг е бил обиждан, съ
ден и измъчван като псе. До малкия княз застава руският гене
рал Кутузов, заместващ самодържеца Николай II. Той е доне
съл със себе си специално изпратени от царя-кръстник златна
чаша и златна пръчица за помазване на Борисчо. В това време
придворният фотограф Димитър Карастоянов се покачва на ам
вона и оттам запечатва на кадро историческия миг.
Когато генерал Кутузов взема на ръце кръщ елника си и
тръгва към царските двери, детето толкова се разтревожва, че
замалко да заплаче. М ъдрата му гувернантка му дава знак с
пръст на устата да мълчи и князчето безмълвно преглътва съл-
зичките си. Семинаристът Христо Попов скришом го погалва
по ръчичката и не измива ръката си, докато не се върне в Ц а
риград и не я докоснат всичките му колеги в семинарията.
ЕКЗАРХ ЙОСИФ ДОВЪРШВА РИТУАЛА

Гувернантката взема детето и напуска църквата. Министри
те ги изпращат, топовете гърмят, площадът крещи: „Ура!“ Тър
жествена минута, ненадмината с радостта си дори при обявява
нето на България за царство през 1908 г.
Присъстващите на ритуала в църквата се оказват пленници
и не могат да я напуснат с часове. Едва след парада, когато войс
ката се разотива, те излизат от храма. Столичани и гости вил
неят по улиците, а вечерта, водени от Т. Тодоров, председател
на Народното събрание, с музика и факли дефилират край дво
реца. Трогнатият генерал Кутузов се показва на балкона и мно-
гохилядно „Ура!“ разтърсва София.
Най-популярна тия дни е специалната пощенска картичка,
масово изпращана в поробените български земи от свободните
българи в Княжеството.
ОХТИКАТА ОБРИЧА
ААЕКО НА БЕЗБРАЧИЕ
03^ ГРОЗОТИИ И СТАРИ МОМИ ПРЕСЛЕДВАТ

ПИСАТЕЛЯ, КОЙТО ЗАГИВА, НЕПОЗНАЛ ЖЕНА
Алеко Константинов вероятно е убит девствен на
34 години, показват свидетелства на роднини, ко
леги и приятели на големия писател.
Неколцина мъже са единствените, видели Але
ко гол - тъй, както никоя жена не би могла, нито
пък щ яла да го види занапред. Щастливеца лежал по гръб на
аутопсионната маса във вехтата второкласна пазарджишка бол
ница. Аутопсията извършва д-р Калинков на 13 май 1897 г. в
7 часа следобед.
Телосложението на писателя според доктора е „правилно и
добре развито“, а мускулите - „силно развити“. Съсирена кръв
цапа дясната половина на лицето и носа. Устните на Алеко по
вече няма да се разтворят в запленителната му усмивка, по ко
ято въздиша не една софиянка.
В мъчителен спомен по елас
тичната походка на красивия
блондин изтлява до смъртта си
г-ца X., близка приятелка на
Лидия - съпругата на неговия род
нина проф. Иван Д. Шишманов.
“АЛЕКО БЕШЕ ЛИЧЕН

МЪЖ, СЛАВЯНСКИ ТИП,
със сини очи и руса коса, с по
дигравателна усмивка, подвиж-
но лице - разказва г-жа Шиш-
манова. - Тоя облик не беше ба
нален. И той се харесваше, вну
шаваше даже страсти.“
Н икояфотография не можела да възкреси погледа на очите

му, които, според поета Кирил Христов, галели лицето на съ-
бедника като мека пухова ръка. В спокойния блясък на Алеко-
вите очи имало нещо, което се срещало само у децата: те се
усмихвали, без устата да се смее.
Въпросната г-ца X. е дълбока натура, толкова дълбока, кол
кото лекомислен и бохем изглежда Алеко. Докато той едва се
досеща за чувствата, развълнували дамата, в сърцето й се из
вършва прелом. Тя си втълпява, заслепена от любовта, че и
Алеко изпитва към нея същото. Започва да гради проекти, сти
гащи дори до брак. Г-жа Шишманова не може да търпи страда
нията на своята приятелка и пита Алеко за намеренията му. „Не,
тя не е моят тип!“ - ясен и брутален е Щ астливеца и прибавя,
смеейки се: „Вие представяте ли си мене женен?“ Приятелката
притежава хубави качества, но според г-жа Ш ишманова не е
достатъчно млада.
М Е К О НЕ НАМИРА ПОДХОДЯЩА
ЖЕНА, ЗА КОЯТО ДА СЕ ПРЕЖАЛИ
Кирил Христов, който се сприятелява с Алеко няколко ме
сеца преди убийството му край Радилово, често говори пред
него за въображаемите си полови успехи, или преувеличава
истинските. Алеко не издържа веднъж и меланхолно настроен,
му се оплаква, че никога в живота си не е успял да се сближи с
хубава млада жена.
И за да не изглежда съвсем смешен в очите на по-младия си,
но прочуващ се Дон Жуан, усмихва се горчиво, като обидено
дете, и казва на Христов, че го харесват „все грознички или
стари“.
Не било ясно обаче кога тези нежелани ухажорки са могли
да затиснат насаме автора на „Бай Ганю “. През цялото време
на неговата семейна трагедия, когато от туберкулоза измира
цялото му семейство, той е толкова травмиран, че не му е до
любов. В късо време Алеко загубва малката си сестра Люба,
после умира майка му Тинка, след нея бащата Иваница. Краси
вата му сестра Елена след любовна неудача отказва да се леку
ва и умира. Последната сестра на Алеко - Веселина - дори се
омъжва, но ражда мъртво дете и умира и тя след него.
Свищовската къщ а запустява и се заговорва, че в нея броди
вампир. Н яколкото семейства, които живеят под наем в нея,
изгубват по някой близък. Н акрая в пристройката до къщата

приютяват бабичка - да я пази.
Свищовлии говорят, че на майката на Алеко
Е НАПРАВЕНА МАГИЯ
Не могат да й простят, че едва 16-годишна я избира за съпруга
42-годишният богаташ Иваница Константинов. Бракът още от
началото не потръгва. Ако Алеко има резерви към тази свеще
на институция, те са породени от непрекъснатите арнаутски из
бухвания на ревнивия му и застаряващ баща.
Сестрите - Веселина (вляво) и Елена

(Исторически музей в Свищов)
А туберкулозата идва непоканена в деня на сватбата. През

януари, в най-лютия студ, окъпват младата булка в присъстви
ето на роднините. След това, облечена в силно деколтирана рок
ля по букурещки маниер, тя излиза навън да целува ръка на
всеки от пристигащите сватбари. Още в църквата Тинка усеща
как простудата пропълзява в разтрепераното й тяло. Заболява
нето се задълбочава, докато туберкулозата я обсебва.
АЛЕКО ОСТАВА СЪВЪРШЕНО

САМ И СЕ НАРИЧА ЩАСТЛИВЕЦ
Три неща са по-важни за него, отколкото опознаването на
невидимите прелести, които по тогаваш ната мода са опакова
ни от няколко пласта фусти, рокля и т. н.
Най-напред започва да пише. В късо време се прочува из
цяла България с невероятните приключения на бай Ганю.
Второто, което му допада, е гуляят на чист въздух в мъж ка
компания, оттук и туристическите му увлечения. Всякакви ус
ловности и задължения не са му присърце. В Стамболово вре
ме с десетина младежи той разпива в разни кръчми, за да убие
скуката на вечерите, според Пенчо Славейков. Тези разговори
наричат заседания на „Весела България“. Един от сътрапезни
ците му е неговият с пет години по-голям вуйчо Емануил И ва
нов, по-късно първият професор по математика в Софийския
университет. Чаша след чаша изпиват по буре бира.
В последните месеци, преди да го убият, Алеко се отбива в
„Дълбок зимник“ до Прошековата фабрика с Кирил Христов.
Тук последният веднъж се уверява в Алековата инфантилност.
В средата на темето му има дупка, в която пръстите хлътват
сантиметър-два навътре. Костите там не са зарасли, както е
при пеленачетата.
Третото, което отвлича Алеко от флиртовете, е семейната
му привързаност.
Той не пропуска, а и сам урежда веселби и гуляи с роднини
те си, след като остава кръгъл сирак. Интимните гощавки с
неговите лели, сваковци, братовчеди и прочее роднини придо
биват грандиозен размах в последните две години от живота му,
когато почва да припечелва добре от литературата.
Преди това често обядва с борш и вечеря със сирене и хляб, а
често изпива само по един гол чай. Алеко не прокопсва с адво
катската си професия. Той е на два пъти уволняван - веднъж от
Захари С т о я н о в , втори
път - от Стамболов.
Любопитна е съдба
та на табелата, която
окачва на стен ата до
п о р т а т а на д о м а си:
„Алеко Константинов,
адвокат“ . Тя е славно
полята с бира на другар
ска разпивка в знамени
тата кръчм а „Дълбок
зимник“. След като спе
челва няколко дела и не
заб о гат я в а, един ден
Пенчо Славейков забе
лязва, че табелата липс
ва.
Озадачен, той я отк
Екатерина с трите си деца
(от ляво на дясно) - Тодор,
рива на доста необичай
Радка и Димит ър но място. Слугинята на
(Архив на Емил Сарийски, неин внук) Алеко затиска с нея гър
лото на една делва, коя
то е напълнила с армея (зелева чорба) за следващата порция
борш на своя чорбаджия.
Алеко е голям гастроном - качество, което наследява от май
ка си. Той мре за печена пуйка със зеле и за прочутите по онова
време „юмрук сармасъ“ (сарми от свинско, големи колкото ю м
рук). Т акава похапка си позволява поне веднъж годишно,
обикновено по Коледа. Тогава роднинският кръг най-често се
събира у братовчеда на Алеко - Емануил Иванов.
Най-продължително на тия гощавки Алеко е близо до една
хубава и млада жена - Екатерина Козарова. За жалост, тя вече
е щастливо омъжена, и то за споменатия Емануил Иванов, кой
то отгоре на всичко е ужасно ревнив.
На една такава среща
АЛЕКО ПРЕЖИВЯВА ПОРЕДНОТО СИ РАЗОЧАРОВАНИЕ

с грозна своя ухаж орка- 30-35-годишна госпожица. Тя пристига
от провинцията да се лекува, а ако успее, да си намери и съпруг.
У х аж о р к а т а е
дребна и възглуха, но
си отваря ушите, за
да чуе отговора на не
изменния си въпрос:
„Ерген ли е този?“ И
изведнъж на партито
й излиза двоен къс
мет. Вместо един ер
ген, тя вижда двама
наведнъж: А леко и
братовчед му Найчо
Цанов. Момата отна
чало се раздвоява, но
накрая твърдо ха
ресва стройния блон-
дин Алеко пред бли
зо стокилограмовия
Найчо. Околните съ
що се вклю чват в иг
рата и усърдно под
държат флирта.
Алеко почва май
тапа, като я пита ще
тръгне ли с него за
Париж. М омата нап Лобнот о м яст о и паметникът на
раво се сащисва, но поета-писател Алеко Константинов.
се окопитва и пита: Пощенска картичка, издадена от
„Как, без венчавка, книжарница „ З аря “ - Пещера, 1907 г.
без пръстен?“ (Архив на автора)
С ивата й, к о к а
леста фигурка се нап
ряга до крайност, но Алеко е непреклонен:
“ НЕ, АКО ИСКА ТАКА: БЕЗ ПОП, ГРАЖДАНСКИ БРАК”

После той се осъзнава и прекратява гаврата, защото се усе
ща, че минава границите на човещината.
Случката обаче не му дава мира, особено когато научава, че
кандидатката му се казва Въса. „Има си хас пък фамилията й да
е П ъцова“, тресе се от беззвучен смях писателят. Когато в пре
сата се появява неговото писмо „До моята съотечественица г-

ца Въса П ъцова“, цяла България се смее, докато истинската
Въса реве, та се къса. Без да го е прочела, тя се тревожи, че
честта й е съсипана. Че трябва Алеко да се омъжи за нея, за да
се потули позора.
П исателят обаче няма такова намерение.
Ш естнайсетгодишна далечна Алекова братовчедка се явява
твърде късно,
ПИСАТЕЛЯТ БИ МОГЪЛ
ДА СЕ ВЛЮБИ В ТАКОВА МОМИЧЕ
преди. Облечена в роклята на покойната Алекова майка, тя за
пява романса „Ако ме обичаше“ и вперва поглед в Алеко. Той
помолва Екатерина проф. Иванова да каже на девойчето, че го
обича. Вуйна му се изненадва неприятно, защото някога Алеко
пада в краката и на сестра си Елена с думите: „Колко си хуба
ва!“ Свързвайки двата случая обаче, Катя разбира, че Алеко се
прекланя пред съвършената красота, без каквито и да е плът
ски желания или кръвосмесителни отклонения. 16-годишната
палавница обаче си наумява друго. Отива непоканена в дома на
Алеко. Влиза в стаята му, но усмивката й се стопява, когато
той и извиква:
“ ВЪН! ХАЙДЕ!
ДА ТИ ВИДЯ ГЪРБА!”
Тайната на Алековата въздържаност (и девственост) се дораз-
крива едва при аутопсията. На левия му бял дроб откриват „ин-
капсулиран туберкул, на големина колкото лещено зърно“. Але
ко сам е заразен от болестта, която покосила цялото му семей
ство.
Преживял веднъж една семейна трагедия от коварната бо
лест, той остава достатъчно честен, за да не се въвлича в друга,
ако се ожени.
АДЮТАНТ НА МАРИЯ-ЛУИЗА
УДУШАВА ПЕВАЧКА ОТ ШАНТАН
СМЪРТТА НА МАДЖАРКАТА
АННА СИМОН ПРЕДИЗВИКВА ПЪРВИЯ
МЕЖДУНАРОДЕН СЕКССКАНДАЛ У НАС
Вулкан от страсти разтърсва певачката Анна Си-
мон и ротмистър Дечко Бойчев през 1897 г. В ре
зултат - Княжество България преживява първата
шумна любовна драма, която прераства в между
народен скандал.
Главните герои в тази драма разменят ролите си. Обитател-
ката на шантана „Сливница“, която е морално паднала в очите
на столичното общество, се оказва чиста жена. Ротмистърът,
адютант на княгиня Мария-Луиза и интимен приятел на Ферди
нанд, се срива като негодяй и отвратителен убиец.
Убийството на Анна Симон край зловещия пловдивски „4-ти
километър“, където през 1880 г. идиоти заколват майката на
генерал Скобелев, шокира и княз Фердинанд.
ЗАТОВА ТОЙ ПРЕЖААВА ЛЮБИМЕЦА СИ ДЕЧКО

Понеже Симон е австрийска поданица, империята, макар и
след смъртта й, се погрижва за нея. Разтегливият български
закон този път е приложен немедленно.
Анна Симон едва ли би дошла в България, ако майка й не
умира през 1886 г., когато тя е дванайсетгодишна. И ако баща й
не се оженва повторно. Прогонена от мащехата си, тя зара
ботва като шивачка. Заради хубавия й глас, а и заради прекрас
ната й коса, очи и снага я подмамват, че в Белград ще печели
много от пеене. През 1893 г. тя пристига в сръбската столица,
където попада в примките на един развратител на невинни де
войки като нея.
Той я довежда в София и я настанява в шантана „Сливница“,
държан от друг сърбин. Тук Анна разбира в какво опасно мяс
то се е озовала. Наглед се примирява със злочестата си участ,
Петър Величков
но вся ч еск и се
стреми да не по
падне в лапите на
о зв е р е л и те за
женска плът кли
енти на шантана.
ИЗНЕВИДЕЛИЦА
СЕ ПОЯВЯВА
СПАСИТЕЛ
Т оваеротм ис-
тъ р Д еч к о Б о й
чев. М акар и от
долен род - баща
му разбойничест
ва с ч е т а т а на
Добри Войвода -
Д е ч к о (о с т а н а л
сирак) е приет по
милост във Воен
ното училищ е в
София. Харесан е
от Батенберг, ко
муто се отплащ а
зв ер с к и , к о га т о
този първи б ъ л
гарски княз абди
кира. Заради о т
врати телн ото си
държане той пра
ви к а р и е р а при
Фердинанд. К ога
то още от пръв по
глед п л ам в а от
страст по хубавата
Симон, Бойчев е
адютант на княги
Удушвачът Дечко, ня Мария-Луиза.
адютант на княгиня Мария-Луиза Мишо Уроше-
вич, съдържател на
Cmpacmu u скандали 6 Царска България
друг шантан - „Неапол“, казва за

Анна преди срещата й с Дечко:
“ЗДРАВА, ДОБРА И ЧЕСТНА

(Т. Е. ДЕВСТВЕНА) БЕШЕ”
Ъ *: »■
Бойчев я спечелва с думите: ;г v i - t f v ;
„Още като ви видях, аз си рекох: * ' '
това райско цвете е захвърлено
тук вероятно от жестока ръка,
то не бива да увяхва и загива в
тази убийствена и мръсна ат
мосфера.“ Той бил решил да я
избави, но някои обстоятелства
му пречели. Щял да ги премах
не по-нататък.
Симон си втълпява, че рот-
мистърът е нейният спасител. Ж ерт ват а Анна Симон
Удавникът, казват, се хваща и за сламката. Тя обещава да му
целува ръцете и краката, ако я избави от шантана. Бойчев не
иска тя да му целува ръцете, още по-малко краката, наумява
си друго. П очва да ходи в квартирата й в хотел „М акедония“.
Там успява да я „тури на ръка“ и двамата заживяват като мъж
и жена.
АННА ГО НАРИЧА “ ПАПУШКА” , А ТОЙ НЕЯ - “МАМУШКА”

Дечко Бойчев лъже маджарката, че трябва да има годишен
доход от 100 хиляди лева, защото иначе на офицера не му разре
шават да се жени. Влюбената Симон му вярва във всичко. През
1894 г. Бойчев отива в Будапеща, за да огледа зестрата на Анна.
Там се врича на баща й, че ще се ожени за нея. Междувре
менно тя абортира веднъж, но през 1895 г. ражда напук моми
ченце от Бойчев, наречено Евгения.
Още преди раждането той зарязва „мамушка“ на произвола
на съдбата. Готви се да се ожени за богатата щерка на поп За-
бунов, известен столичен скъперник и богаташ. Симон отива
при годеницата, но тя не иска да я изслуша, а вика полиция.
Когато ражда Евгения, при Анна се отбива колежката й - зна
менитата баба Цора (Розалия Ледицка), през леглото на която
минават всички бъдещи политици, генерали и т. н.
Като вижда мизерията, Цора събира пари от шантанските

„дами“. Бойчев се позасрамва и подхвърля по нещичко на Ан
на, после
ОТКРАДВА ДЕТЕТО И СЕ ОПИТВА ДА ГО УБИЕ

През есента на 1896 г. адютантът княгинин праща „мамуш-
ка“ при баща й в Будапеща. През февруари 1897 г. обаче влюбе
ната Анна се връща в София. Като вижда, че не може да се
отърве от нея с добро, ротмистърът решава да я затрие.
Н а 26 март Бойчев я праща с брат си в Пловдив, откъдето
щял да я води на чифлика си край сегашното с. Поповица. На
следващия ден телеграфира на ортаците си от чифлика да му
приготвят файтона, но те отказват. Петнайсет дни преди Ве
ликден (който се празнува тогава на 13 април) неуспешно се
опитва да склони и друг файтонджия.
Бойчев му казва: „Има една курва (разбирай Анна Симон -
б. а.), която среща княза и му издърдорва безобразни думи. За
това Фердинанд ме е упълномощил да я убия.“ ф айтонджията
обаче не се хваща на въдицата.
БОЙЧЕВ КРОИ ПЛАН БРАТ МУ ДА УБИЕ АННА

Сатаната обаче решава друго - Дечко сам да се захване с
убийството и да плати скъпо за това. Симон е предупреждавана
от опитната баба Цора (подвизаваща се по това време в П лов
див) да не отива на чифлика. Старата хитруша й казва, че „па-
пушка“ се готви да я убие. Анна обаче е сляпа от любов и не
послушва старата брантия.
Накрая Бойчев
ВЪВЛИЧА В УБИЙСТВОТО
пловдивския градоначалник Новелич - тъмен субект, скрил се в
България, след като го търси цялата полиция в Европа. Взимат
насила файтона на Георги Апостолов. Пращат при Анна преоб
лечения цивилно полицай Богдан с писъмце - да се качи на фай
тона, Бойчев щял да я чака на края на града. Слугата в хотела,
вместо да каже на заминаващата маджарка „На добър път“, сам
не разбира как избъбря: „Бог да те прости и лека ти пръст.“
До лобното място на Скобелевата майка чакат Бойчев и Н о
велич. Единият сяда от лявата страна на Анна във файтона, дру-
Градината „Цар С им еон“ в Пловдив,

от къдет о т ръгва фаталният файтон
(Пощенска картичка, издадена от Крум Маринов -
архив на автора)
г и я т - от дясната. „Да не си нещо болнав, милий мой?“ - пита
маджарката любовника си. „Не, нищо ми няма, но ми се дре

м е“ - отвръща Бойчев.
Н а 6-ия километър от Пловдив Бойчев вади стъкълце с хло
роформ и се опитва да я упои. Анна се стресва, но сбира сили и
скача от файтона. Тича по пустото поле и крещи за помощ,
докато Бойчев и Новелич я хващат. Запушват устата й и я по
валят на земята.
ТЯ ПОЧВА ДА МОДИ “ ПАПУШКА”

Готова е да целува краката му, за да я пощади. Но тия зверове
пак я качват на файтона и пак й пъхат стъкленото шишенце
под носа. Въпреки това Анна Симон отново се изтръгва от ме
чешките им прегръдки и отново скача от файтона. Тогава ми
лият й „папушка“ я настига и я удушава.
Качват топлия труп във файтона, закарват го до река Мари
ца и го хвърлят във водата, недалеч от мястото, където се на
мира къмпинг „Кемера“.
Вярната дружка баба Цора първа се усъмнява в Анниното
отсъствие и подшушва на журналист от пловдивския вестник
Чорапът започва да се разплита, а и съвестта на убий

„О т зи в “ .
ците е гузна. Сензационните статии на вестника забъркват в скан
дала двореца - има опасност пикантерии от интимното прия
телство на княз и удушвач да излязат наяве. Остро се намесва и
австро-унгарският посланик.
СТРАЖАРЯТ БОГДАН НЕ ИЗДЪРЖА И СИ ПРИЗНАВА

Новелич и Бойчев са арестувани. Тялото обаче липсва при „Ке-
мера“. Но подир три дни вещественото доказателство е налице -
ТРУПЪТ ИЗПЛУВА
при село Юртчии, Първомайско. Баба Цора го разпознава, че е
Анниният, по един лип
сващ зъб.
Б о й ч ев се опи тва
напразно да натопи Н о
велич. Пращ а писмо и
до Фердинанд. Князът
и без това се пече на ба
вен огън. Той е в непри
я зн ен и о тн о ш ен и я с
Мария-Луиза - двамата
се сдобряват, колкото
да закрепят династията
с ново дете.
С кандалът така
ужасяващо набира ско
рост, че Фердинанд не
смее да се намеси и да
спаси Бойчев.
Адвокатът на обви
нението - Н икола Г е
надиев - пледира емо
ционално: „В една тъ м
ферОипанд и Мария-Луиза на нощ на В ел и к а та
запазват спокойствие сряда, един ден преди
(БИА-НБКМ) деня, в който умря Исус
на кръста, за да спаси
человеческия род, там,
при паметника на вероломно убитата от близки ней хора госпо

жа Скобелева,
ЕДНА ЗЛОЧЕСТА ЖЕНА НАДАДЕ

ЕДИН ПИСЪК, КОЙТО ПРОЦЕПИ НЕБЕСАТА
и достигна Бога! Да, този писък достигна до Бога. Д оказател
ството за това е фактът, че ние сме днес тук пред един земен
съд, пред който са изправени да отговарят и тези, които посег
наха на живота на оная жена.“
На 9 юли 1897 г., тъкмо три месеца след убийството, П лов
дивският окръжен съд започва делото и го приключва на 17
юли посред нощ. Бойчев и Новелич увисват на въжето в двора
на Пловдивския окръжен затвор. Стражарят Богдан е затворен
в тъмница. Процесът и присъдите са повод един съвременник
да възкликне:
“АХ! ЖАЛКА ДЪРЖАВА СМЕ!

Защото убийците са осъдени и екзекутирани заради това, че
жертвата е чужда поданица.
Минава повече от век от грозното злодеяние. Навремето съ
битието се превръща в сензация. Днес Бойчевци и Новеличи
под път и над път. И на свобода...
СЛИВЕНСКИЯТ МИТРОПОЛИТ
ГЕРВЛСИЙ НАСИЛВА СНАХА СИ
СВЕТИНЯ МУ “ ПОСТИ” С ПЕЧЕНИ АГЪНЦА,

ПРЕВРЪЩА МИТРОПОЛИЯТА В ПУБЛИЧЕН ДОМ
Ако разгърнем енциклопедиите, ще прочетем впе
чатляващи неща за сливенския владика Гервасий
(1838-1919): голям патриот, игумен на Араповския
манастир „Св. Неделя“, епископ в Пловдив и сли
венски митрополит от 1897 г.
И ма обаче една пожълтяла и тънка книжка, излязла през
1899 г., която представя Герва-
сий в съвсем друга светлина.
Неин автор е свещеник Иван
Тодоров, което предполага, че
той е бил запознат отблизо с
подвизите на сливенския вла
дика. Казват, че
ГАРВАН ГАРВАНУ
ОКО НЕ ВАДИ,
но в случая е точно обратното.
Свещ еник Тодоров пред
ставя достолепния уж сливен
ски митрополит като корумпи
ран изнудвач, който от митро
полията е направил едва ли не
своя банка и се кани да забога
тее като легендарния Ротшилд.
Но награбените пари не отиват
за богоугодни дела, а за гуляи Гервасий, увековечен
и разюздани сексуални оргии, за признателното пот омст во
каквито описва Бокачо в ро- с бюст на скулптора Cm. Пейчев
_ сс (Снимка в „Илюстрована
мана си „Декамерон . седмица“, 2 март 1930 г.)
Учудващо е откъде намира
енергия за тях владиката, след като отдавна не е двайсетгоди

шен младеж.
ГЕРВАСИЙ Е ИЗБРАН С РУШВЕТИ

за сливенски митрополит и по този повод в. „Свобода“ пише,
че изборът е скандален за църквата. Предупрежденията на поч
тени свещеници, че Гервасий ще се превърне в насилник и оби-
рач на Сливенската епархия, не са чути. А и защо да ги чуват,
когато джобовете на избирателите натежават от подкупи от Гер
васий. На един той дава 100 наполеона да си ги харчи, на друг -
300, на трети пък с кола му закарва топове плат в къщ ата и т. н.
А на някои от софийските духовници Гервасий праща цели бу
рета с пелин. Само дето не им доставя леки жени, парфюмира
ни и напудрени.
Не стига това, ами Гервасий писмено се задължава и за други
облаги на своите поддръжници. Неговата сестра - баба Гуна -
по-късно се изпуска и казва пред свидетели: „Ако не бяха поп X.
и чиновника У., брат ми не щеше да може да се избере.“
За двете години след избора си Гервасий успява да си навак
са подхвърлените рушвети.
И МАГАРЕ Е ГОТОВ ДА РЪКОПОЛОЖИ,

АКО МУ БРОИ ШЕПА НАПОЛЕОНИ
За честните свещеници в Сливенската епархия настъпва Апо
калипсис. Ако не снасят на владиката половината, че и повече
от приходите си, той ги обвинява в какво ли не, заточава ги в
манастири, че ги и разпопва.
Митрополията от свято място се превръща в крепост на ал
чен грабител и разюздан сластолюбец. Не една попадийка ляга
на митрополита, за да отърве мъж а си от яростта Гервасиева.
Целият град шушука за подвизите на владиката.
Гервасий например взема рушвет от един ямболец, за да го
паряса с годеницата му по-скоро, за да вземе той друга. Парите
уж са за законна такса, но не му се дава квитанция. Онеправда
ната годеница, опозорена и подложена на присмех, ходи да се
моли на владиката и да реве, но не я допускат дори да влезе
вътре. Тя скубе коси на прага, тръш ка се, а отвътре дядо влади
ка плюска, пие и се весели.
Ако донасяният доброволно от свещениците рекет се вижда
недостатъчен на Гервасий, тогава той предприема обиколка из
епархията. Поводът се намира според обстоятелствата - осве

щаване на нова църква, ръкополагане на нов свещеник, кръще
ние, сватба или погребение. Щом свърши мероприятието, вла
диката най-напред ошушква църковната каса, в която по пра
вило винаги има най-малко по 30 наполеона.
Сливенският лштрополит Гервасий в цялото си

великолепие, фотографиран от Никифор поп Минков
(БИА-НБКМ)
ВЛАДИКАТА ИЗНУДВА ПОПОВЕТЕ

Когато ръкополага нов свещеник, Гервасий го вика след об
реда и му казва: „Хе, отче попе, ние изпълнихме своя дълг, като
ви произведохме в свещенически сан според вашето желание.
Какво ще дадете на владиката?“
Попчето почва да мънка, че е сиромах. Но владиката не от
стъпва и е непреклонен: „30 наполеона, брат.“ П азарлъкът се
закучва - попчето има едва 20 наполеона, но 5 вече е похарчило
за ръкополагането. Накрая Гервасий го изнудва, като му при
бира наличните наполеони и го кара да му подпише, че дължи
останалите до 30. Новият поп трябва да ги смъкне от гърба на
селяните, иначе яка му душа.
В това време отвън чакат на опашка селяни, които искат от
владиката разрешение да оженят синовете си.
Владиката царствено ги приема един по един. Благославя ги
и му целуват ръка безплатно. Но
ТОЙ ОГЛЕЖДА ДРЕХИТЕ НА СЕЛЯНДУРИТЕ

И СПОРЕД ТЯХ ИМ ОПРЕДЕЛЯ И ТАКСАТА,
която трябва да му платят, ако искат снаха да им влезе в къщ а
та. Сумата варира до 10 наполеона. Който няма наличните па
ри, пак подписва хартийка за недостигащите и се задължава да
ги набави немедленно.
Подобни такси владиката събира и от онези, които искат
разрешения за незаконни женитби (когато има родство между
младоженците), за това, че ги е пръскал със светена вода... И
прочее, и прочее. От един такъв селски воаяж
ГЕРВАСИЙ СИ ДОКАРВА НАЙ-МАЛКО ПО 350 НАПОЛЕОНА

Поповете в Сливенската епархия са принудени да събират и
яйца за владиката - най-малкото за Великден те трябва да дока
рат в Сливен 1000 бройки. За парлама Гервасий разпорежда да
ги оставят в дома на храненика му Димитър Нончев. Той пък
без срам ги продава и носи на благодетеля си печалбата. Пак
там с чували донасят и даровете от църквите.
Свещеник, който смее да се опълчи на Гервасий и откаже
да му даде пари, е изгонван от владиката с крясъци:
“ НЕ ДАВАШ, А! ВЪН! МАГАРЕ! БЕЗБОЖНИК!

Три години в затвор ти са малко!“ Така митрополията се
превръща в място, където Гервасий пладнешки обира свеще
ници и миряни. Той дори кара дякона веднага да гаси току-що
запалените свещи и ако пропусне, навиква го така: „Дяконе бре,
кьорчо бре, будала, гаси свещите, повече восък ще падне келе-
пир, бре!“
ГЕРВАСИЙ Е И СААСТОАЮБЕЦ
„По делата им ще ги познаете“ - се казва в светото Еванге
лие. А делата на Гервасий са все такива едни - безнравствени.
Той превръща Сливенската митрополия в място на разврата.
В Сливен живее красива еврейка, преселена от Румъния, ко
ято е фотографка. Гервасий се снима само при нея. А еврейка
та го посещава или по обяд, или късно вечерта, като се бави
при светиня му по няколко часа. По време на визитите й в мит
рополията не пускат да припарят ни свещеници, ни миряни.
Не е единичен случай
ДА СЕ СПУСКАТ ПЕРДЕТАТА ПОСРЕД БЯЛ

ДЕН И ОТВЪТРЕ ДА СЕ ЧУВАТ ВЕСЕЛИ ГЛАСОВЕ
и наздравици. Гервасий кани писарите и младичките им съпру
ги на ракъкефи (пиене на ракия). Догде мъжете си викат „на
здраве“, владиката открехва женичките им.
Гервасий има не само нюх, но и изпитана тактика, с която
разбира коя от тях ще се поддаде на щенията му. Хваща пуешка
кълка и я подава на жените, след това я прибира, защото спо
ред него те не обичат кълки. След това я подава на мъжете им:
„Нк, вие обичате кълки като мен!“ А на жените дава шийници
и се кикоти, като им намига. Която от булките му юздисва в
дебелашката шега, нея възсяда митрополита, тя намазва от па
рите му.
Като види дълбоко деколтирана жена, Гервасий казва: „Аз
така обичам.“ Със затворено ландо
ВЕРНИ ХОРА МУ ВОДЯТ И ГЮВЕНДИИ ПОД 20 ГОДИНИ

Някои от тия „жрици“ на любовното изкуство престояват в
митрополията със седмици. Щом там дойде нова майсторица
на любовта, хората виждат как към митрополията понасят таб

ли със сладки и бонбони, кафета и шишета с коняк. Сливенци
тогава с омерзение заобикалят сградата, вместо да минават пред
нея, пустосват развратния си владика.
Не по-добра е славата и на дома на неговия храненик Дими
тър Нончев.
Дядо владика заговява и отговява в дома му в компанията на
щедри хубавици. На 9 март 1899 г. храненикът купува три агне
та и ги занася в дома си, а владиката, вместо да пости, лапа ги
печени и псува Господнята майка.
НАЙ-ОМРАЗНИ НА ГЕРВАСИЙ СА ПОПОВЕТЕ НАД 70 ГОДИНИ

Владиката все ги кълне да умрат по-скоро, че да не им пла
ща пенсия. П а и да ги замести някой младичък, с още по-мла-
дичка попадийка.
Ако някой от тях не се дава, тогава Гервасий го качва на
кон, за да го придружава в обиколките му. Докато владиката
отпуска телеса в удобен файтон, възрастният свещеник се дру
са на коня, докато падне от него в несвяст.
ВЛАДИКАТА РАЗВРАЩАВА И СНАХА СИ

Колкото до храненика му, сливенци знаят, че той се е пре
върнал в сутеньор на младата си жена, онождана най-редовно
от Гервасий. Любовта на владика и снаха отначало е потайна,
но храненикът ги хваща на гюме. Дядо владика хич не се при
теснява, ами заплашва рогоносеца, че и на него ще му вдигне
краката. Храненикът три дни спи по сливенските ханища и но
си револвер да се гръмне, но накрая се смирява и примирява.
Заплахата на Гервасий не е току-тъй:
ТОЙ ИМА ЛЮБОВНА АфЕРА С ТУРЧЕ,

което обаче задига от владиката скъпоценности и пари за око
ло 200 наполеона. Гервасий плаща стотарка и на едно красиво
македонче - пак заради същото.
Срещу Гервасиевите золуми се опълчват двама свещеници:
поп Димитър Панов и споменатият автор на скандалната брошу
ра - Иван Тодоров. Те представят на ревизора Марко Марков
от Министерството на вътрешните работи сведения за граби
тел ствата на владиката.
Н о Г ерваси й не се
предава лесно - обвинява
хулителите си за разни
прегрешения, кара поли
цията да ги арестува на 25
февруари 1897 г. Единия
в л а д и к а т а за т о ч а в а в
Троянския, а другия - в
Дряновския манастир, за
да не му м ътят водата.
Сливенци се вдигат на
протест срещу владиката
на следващия ден - 4000
души викат срещу р аз
вратника и го попържат.
Свещениците-бунтари са
освободени временно, но
след това Гервасий им
намира цаката.
“ ЧУДНО НАИСТИНА Корица на скандалната брошура

ЗАЩО ТИЯ ПОПОВЕ „Гервасий и Сливенската епархия “
МЕ МРАЗЯТ, от свещеник Иван Тодоров,
част първа, 1899 г.
бива ли т а к а бе, джа- (Архив на автора)
нъм?“ - ехидства Герва
сий пред верните си слуги за свещениците от Сливенската епар
хия. - К ак тъй да не ми се покоряват два пъти месечно попади
ите им, защо съм владика?“ Золумите му не са заклеймени и
той продължава да дере Сливенската епархия. А съдбата на изоб-
личителите му е от плачевна по-плачевна. За тях казват, че ку
четата лаят, керванът си върви.
ВАЗОВ СЕ ПРОВАЛЯ КАТО
ПРОРОК НА ИДВАЩИЯ XX ВЕК
ПЪРВАТА РЕДАКЦИЯ НА
АВТЕНТИЧНИТЕ МУ ПРЕДСКАЗАНИЯ
ОСТАВА НЕПОЗНАТА ЗА СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРИН
Старите дрязги между двете неприятелки франция
и Германия се разгарят в края на XIX век около
коронния въпрос: „През коя година ще почне XX
век?“ Германците смятат, че новият век започва на
1 януари 1900 г. и затова германският император се готвел усър-
дно, за да произнесе приветствена реч на пищен банкет. Н емс
кият генерал ф рьобел пък бил приготвил клади, които щели да
пламнат на 31 декември 1899 г. в Метц. Когато огньовете вдиг
нели огнени езици към небето, маршове и топовни гърмежи
щели да отбележат края на XIX век.
Напук на германците, французите изтъкват на преден план
знаменития астроном Камий фламарион, твърде популярен и
у нас с книгата си „Астрономия за дами“, френският капаци
тет надълго и нашироко обяснява, че на 31 декември 1900 г.,
точно в полунощ, XIX век щял да се откъсне и да падне в безд
ната на миналото, ф ренската академия побързва да подкрепи
фламарион и решава, че XX век ще започне не на 1 януари
1900 г., както упорстват германците, а една година по-късно.
Българската преса следи с интерес френско-германските
дрязги, но простият народ по-скоро се интересува дали на 1 но
ември 1899 г. Земята ще се сблъска с комета, която да затрие
човечеството. Тревогите около вероятния свършек на света
обаче се разреш ават благоприятно. Нищо лошо не се случва на
1 ноември.
Междувременно в дискусията за началото
НА XX ВЕК НЕОЧАКВАНО СЕ НАМЕСВА И ВАЗОВ

Това той прави и със стихотворението си „Двайсетий век“,
и с фантастичния си разказ „Последният ден на XX век“.
Вазов в кабинета си наул. „Гурко“, 1895 г.

(Къща-музей „Иван Вазов“)
И до днес двете творби се публикуват в преработения им вид.

Вазов се вживява в ролята на Нострадамус най-напред в сти
хотворението си „Двайсетий век“, написано през октомври 1899 г.
Той го изпраща на своя приятел Атанас Илиев (1852-1925), кой
то събира материали за първата книжка на новото списание

„Надежда“. Д вамата се уважават много, защото приятелството
им се ражда около романа на Вазов „Под игото“. Когато пое
тът се връща от емигрантството си в Одеса, той е материално
затруднен и психически потиснат. Тогава Атанас Илиев редак
тира Министерските сборници и точно в тях за пръв път излиза
романът.
Навремето Илиев живее със семейството си в София в м ал
ка едноетажна къщ а на ул. „Солунска“. Почти всяка вечер на
гости му идва Вазов. Дружбата им е толкова близка, че дори и
калните локви не могат да ги разделят. Освен от разговорите за
литература, Вазов е привличан и от любимото си питие армея
(зелева чорба), която пие в голямо количество, въпреки лекар
ските предупреждения, че е вредна за здравето му. Връзките
между двамата се заякчават още повече, когато съпругата на
Илиев често е викана като арбитър на споровете между баба
Съба и жената на Вазов - Атина Болярска.
Когато Илиев се връща в родната си Стара Загора и замис
ля да издава там списание, първият, към когото се обръща за
материали, е Вазов. И така към Стара Загора отпътува писмо
със стихотворението „Двайсетий век“ в своя първи вариант от
пет куплета. Илиев обаче е шокиран от песимизма в творбата и
замолва Вазов да я преработи в по-оптимистичен вариант. На
17 декември 1899 г. Вазов поисква ръкописа обратно, защото
загубва черновата.
В края на декември 1899 г. народният поет изпраща попра
веното стихотворение (с един куплет по-късо) и както сам пи
ше: „изменено и станало по сърцето“ на Илиев. П о-нататък
продължава: „Та и аз съм по-доволен тъй: песимизмът не ми е
по характера и тегне на душата ми. Сега и ти покажи доблест и
стори всичко да излезе стихотворението без грешки след тия
забъркани поправки.“ За щастие първоначалният ръкопис на
стихотворението е запазен от Атанас Илиев. Този първи вари
ант е много по-убедителен от втория, който за жалост се препе-
чатва винаги и навсякъде до днес.
ВАЗОВ МНОГО ХАРЕСВА “ДВАЙСЕТИЙ ВЕК”

Н а своя приятел проф. Иван Д. Шишманов поетът казва с
гордост: „Чети това стихотворение и ще видиш, че съм пред
виждал много неща.“ Неговата актуалност е още жива и през
изминалите сто
тина години, за ДВАЙСЕТИЙ ВЕК
то в а сп о к о й н о Стоиме на прага на двайсетий век.
можем да прие Светът го здрависва със пенясти чаши,
мем това римува И с песни, с надежди, че той ще е лек -
но о т к р о в е н и е Мислителят само се плаши.
като едно от най-
хубавите Вазови Ний влизаме в нов век, но не в нов живот:
Въпроси зловещи висят нерешени,
стихотворения. Сълзи се пак леят и кървавий пот,
Трябва да при Вериги дрънчат нестрошени.
знаем, че проро
чествата на В а Печално наследство излшналий век
зов в стихотворе На новий оставя - тъй както прие го,
нието му, общо Недъги вековни остаят без лек,
Не ще го нал1ерят и в него.
взето, се сбъдват.
По-друг е резул На грубата сила железний закон
татъ т в разказа Остая пак в сила - и роб ще робува -
„Последният ден Златото ще има олтар, злот о-т рон,
на XX век“. Д о Неправдата пак ще векува.
ри в академично
И пак ще да скърца всемирний хомот,
то 22-томно съб
Не разум - меч кървав ще има надвластье.
рание на Базови А как изкопнял е човешкият род У
те съ ч и н ен и я За правда, за мир и за щастъе!
той се препечат-
ва с втората си
р ед ак ц и я , от 3
януари 1912 г. Първоначалният вариант
(БИА-НБКМ, фонд „Атанас Илиев“)
Д атировката
на р азказа - 30
декември 1899 г. - кара редакторите на тома да твърдят, че тя е
мистификация. Че „Последният ден на XX век“ бил публику
ван за пръв път през 1912 г.
НО РАЗКАЗЪТ НАИСТИНА ИЗЛИЗА

НА 30.XII.I899 г. ВЪВ В. “МИР”
Между двата варианта няма кой знае какви разлики. Вазов
вижда България в края на XX век като цветуща монархия. На
престола е внукът на цар Фердинанд, наречен от Вазов Иван
(тук той не познава, че Борис III ще нарече сина си Симеон).
След кратко боледуване цар Иван е в кабинета си и е готов да
Авт орът на „Под и гот о“ в кабинета си, 1913 г.

се заеме с държавните дела. В кабинета му има портрети на

дядо му Фердинанд, на баща му Борис и на други видни пред
ставители на династията. Зимният ден е особено мек, без обла
ци и царят гледа големите ясени и акации в Градската градина.
Преди да приеме охридския управител, той се вглежда в пор
третите на царската фамилия. Тук Вазов отново обърква пред
сказанието си, като представя цар Борис III с белобрадо лице, а
ние знаем, че той умира олисял, но не и побелял, твърде рано -
през 1943 г. Следва единственото вярно пророчество на поета -
видеотелефонът, наречен от него фоноскоп.
Чрез този уред цар Иван се свързва с престолонаследника
Константин, който е в Одрин (разбира се, градът е в пределите
на България). Царят кани сина си да дойде в София, за да изпра
тят заедно последния ден на XX век.
ЦАРИГРАД Е РУСКИ СПОРЕД ВАЗОВ

Константин не ще да се върне в София, защото вече е обе
щал на великия руски княз Александър да присъства на бдени-
ето в „Света София“. В своето русофилство Вазов дотолкова се
увлича, че загубва каквато и да е пророческа мярка.
За него XX век е щастлив век за славянството. Султанът е

изтикан в М ала Азия. България се простира на три морета и
единственият й проблем са размириците на покорените албан
ци под воеводството на Иренк Мивош в Охридско. Със сърбите
сме приятели, те пък са завладели всичко до И талия и сръбски
ят крал е избрал Дубровник за своя зимна резиденция. Б ългар
ската флота зимува в Кавала след съвместни маневри с руската
в Бяло море. Според втората редакция на разказа от 1912 г.
това си завидно положение България спечелва след победонос
на война през 1972 г.
Извънредно щастлив, цар Иван прави разходка из своята
столица, която наброява 200 000 жители. Малките князчета го
срещат на Орлов мост, яхнали новоизобретения инструмент
флигтвег (велосипед, движен от каучукови крила). От височи
ната в Борисовата градина той се любува на града и се вглежда
в кубетата на витошкия ресторант „Кръгозор“. Заведението е
първокласно и до него отиват лете туристи от цяла Европа със
„зъбчеста“ железница. Погледът на величеството се вписва в
бъдещето, той иска да види тайните на XXI век, които се крият
в дълбокия му мрак.
След това царят се връща в двореца, цял блеснал от светли
ни, където ще посрещне радостно новия, XXI век. Според вто
рия вариант на разказа с него ще бъде и царицата - истинска
красива рускиня. Базовите фантазии наистина смайват с мощта
си. А за това, че не са се сбъднали, не е виновен той. Нищо не
става и с последното му пророчество: „Аз вярвам в бъдещето
на България. На нейна страна са правдата и съвестта. Да се
съмняваме в това, значи да отричаме Провидението.“
Cmpacmu u скандали 6 Царска България I
ЕДНА ВИЗУАЛНА МИНУТА

С ЦАРСКА БЪЛГАРИЯ
Фердинанд I - цар на българите

( Немска пощенска картичка,
издадена от Густав Лиерж )
[[ Петър Величков
Царица Елеонора - самарянка

(Австрийска пощенска картичка, 1915 г.)
Н. В. Ц арят на българите, заснет е Пловдив

на площад „Цар С им еон“, 29. VI. 1911 г.
(Любителска фотография на Г. Марков)
П рест олонаследникът
княз Борис Търновски
(Австрийска пощенска
картичка, 1915 г.)
П ринц Кирил Преславски

( А встрийска
пощенска картичка, 1916 г.)
IV_________________ _______________________________ Петър Величков
М анаст ирски поклонници

на път за остров Св. Анаст асия (след 1944 г. - Болш евик)
( Пощенска картичка,
издадена от бургаската книжарница ,,Правда ", началото на X X век)
Спомен от силистренския панаир

(Любителска снимка, 14. VI. 1909 г.)
Cmpacmu u скандали 6 Царска България V
М адарският конник
(Любителска снимка, 27.VIII.1902 г.)
РУСЕ. Е дип расходия по Дунава.

ROUSTCHOUK. Promenade р*<- I» ОапиЬо,
VI Петър Величков
П олковник Генко М архолев

на Охридското езеро
(Любителска снимка, ноември 1915 г.)
Георги Ганчев (1893-1975) -
дългогодишен адвокат.
Защитава без хонорар правата
на сираци, вдовици и инвалиди от
войните. Инициатор за построяване
на Военно-инвалидния дом на ул.
„ Солунска “ в София
(Снимка - 5.IV. 1921 г.)
В двете приложения на тази книга
са ползвани картички и снимки
от архива му, предоставени от неговата
внучка Китя Попова
Ш колата за запасни
подпоручици в Скопие
(Любителска снимка, 1916 г.)
Cmpacmu u скандали 6 Царска България VII
VIII Петър Величков
I
Серия от пощенски картички, вероятно издадена в Германия
по време на Първата световна война.
Подарена на автора от худож ничкат а Н анет Баклаян
Cmpacmu u скандали 6 Царска България IX
X Петър Величков
Туристическата хиж а
„ Трапезица “ в Търново,
1931 г.
След атентата
в църквата „ Св. Н еделя “
в София, 1925 г.
Курорт исти поднасят

венец на паметника на
Раковски в Котел, 1935 г.
Cmpacmu u скандали 6 Царска България XI
М ъж кият плаж в М есемврия (Несебър)

(Пощенска картичка на Григор Пасков, 1929 г.)
Д им о Казасов (първи вляво с брадата) -

биограф на Стара София, ж урналист и политик
(Любителска снимка)
XII Петър Величков
Столичният кмет И ван И ванов (втори от ляво на дясно)

по време на търж ествата на връх Св. Никола
(Любителска снимка, 26.VIII.1934 г.)
Cmpacmu u скандали 6 Царска България XIII
М оми и ергени в тревненска носия

(Любителска снимка, 23.II. 1928 г.)
Н а пикник в Осман пазар

(Любителска снимка, 14. VII. 1908 г.)
XIV Петър Величкоб
Cmpacmu u скандали 6 Царска България XV
ШжЕ Поздравъ ОТЪ КюСтагЗИХЬ. — ПГ?-:
И зглед от Кюстендил
(Пощенска картичка, издадена от книжарница
.В. Д. П оборник“ и изпратена на 30. VIII. 1917 г.)
Летовници в курорта „ Св. Константин " в Пещера

(Рекламна картичка, издадена
от книжарница „Заря“, по снимка от юли 1907 г.)
XVI Петър Величкоб
ТОДСТОЙ ЗАЩИТАВА
БЪЛГАРИН, ОТКАЗАЛ КАЗАРМАТА
ГЕОРГИ ШОПОВ Е ТИКНАТ

В ЗАТВОРА, А МАЙКА МУ ПОАУДЯВА
През 1900 г. никому неизвестният дотогава Георги
С. Шопов демонстративно отказва да отбие воин
ския си дълг. Той е първият, който дръзва да стори
това. По-нататъшните перипетии в схватките му с
военни и патриоти го правят известен на цяла Б ъ л
гария.
Смелото си и дръзко за онези времена решение българинът
взема под влияние на идеите на великия руски писател Лев Толстой.
МЪДРЕЦЪТ ОТ ЯСНА ПОЛЯНА НАУЧАВА

ЗА БЪЛГАРСКИЯ СЛУЧАЙ
Той се намесва в защ ита на
Шопов, но резултатът не е бла
гоприятен.
Шопов е роден в Панагю ри
ще на 5 февруари 1880 г. в бедно
семейство. Бащ ата изхранва че
лядта си с изработка на кобили
ци и кросна, а майката копае и
жъне чуждите ниви. Синът обаче
е прилежен в училище и успява
да завъ рш и IX к л ас в София.
Издържа се сам - мие паници по
гостилниците, слугува от къщ а на
къщ а при лоши и по-малко лоши
господари.
Неуката му майка все го съ
ветва: „Слагай се, сине, покоря Саботъорът Шопов
вай се, за да можем да поминем и (Снимка в брошурата му
„Кратко извлечение“, 1903 г.)
ние.“ Той обаче й отговаря:
1 30 Петър Величков
“ ЗАРАДИ УБЕЖДЕНИЯТА СИ СЪМ ГОТОВ ДА УМРА”

Майчиното сърце трудно се лъже и като се досеща за спо
таения бунт в душата му, тя неведнъж скръбно въздиша: „Сине,
сине, когато и да е през реш етка вода ще пиеш.“ Интуицията й
не я излъгва.
ШОПОВ СЕ ДРАЗНИ ОТ ПРОПАСТТА МЕЖДУ БЕДНИ И БОГАТИ

Той е силно подразнен от разкоша и разврата, в който ж и
веят богаташите. Необходима е само една искра, която да раз
пали жадната му за бунт душа. Превратът в нея неочаквано
настъпва, когато Шопов постъпва като новобранец през февруа
ри 1900 г. в телеграфния парк в Княжево. Там той не може да се
примири, че трябва сляпо и безпрекословно да се подчинява на
началниците си.
“ДА СЕ ПОКОРЯВАМ СЛЯПО?

ГОСПОДИН ПОРУЧИК, КАКВО ЗНАЧИ ТОВА,
когато в мен е вложен разум или светлина, която ми указва на
къде да се движа и какво да върша“ - неведнъж недоволства
новобранката. Следват „лекции“ в канцеларията от сорта на:
„Ти, момче, разбираш ли що е военщина, или мислиш, че се
намираш у дома си? Тук ти трябва да знаеш, че такива въпроси
не трябва да се задават, а когато има нещо да питаш, трябва
предварително да искаш позволение.“ После монологът на по-
старшия продължава с подобни наставления и заплашвания.
То се знае, че вироглавият панагюрец продължава в същия
дух, поради което го определят като „твърде опасен“ и го по
ставят под наблюдение. Известно просветление той получава,
когато един от фелдшерите в частта му дава книжката на Лев
Толстой „Времето наближава“ .
Там Шопов прочита за историята на белгиеца Вандервеер и
отказа му от военна служба. По-късно Шопов прави равносмет
ката: „Тая форма на протест и борба, непозната ми дотогава,
ми се видя единствено вярна и целесъобразна.“ През една неде
ля, когато той е в отпуск, отива у свои съграждани и приятели.
Тях ги няма, но Шопов разбира, че цяла вечер те са чели книга
та на Толстой „Какво трябва да правим“, която са оставили
цезатворена.
Новобранката се зачита в нея, но я дочита в казармата. Очите

му се отварят за духовните окови на човечеството, което от пам-
тивека почита и се кланя на кумира на злото. Светлина просвет-
лява душата му и решението е взето.
Н а 24 април 1900 г. новобранецът отива в града, съблича во
енните си дрехи и ги изпраща на командира си с колет. Изпраща
му и писмо, в което пише: „На кое отечество да служа, когато
цялата Божия земя е отечество на човека? На коя народност да
принадлежа и от кого да я защитавам, когато според мене народ
ността не е нищо друго освен едно различие между езика, нрави
те и обичаите на хората? На кой княз да служа, когато човекът е
поставен най-високо от всички земни твари и му е дадено право
да господарува над всичко по-долно от него, следователно
ВСЕКИ ЧОВЕК Е ГОСПОДАР И ИМПЕРАТОР,

ПОНЕЖЕ ТВОРЕЦЪТ ГО Е СЪЗДАЛ С РАЗУМ
и свободна воля.“ По-нататък Шопов изрича още по-богохулни
за ония времена думи. Човекът трябвало да слуша само вроде
ния в него божествен глас. Затова той нямало да служи нито на
отечеството, нито на княза или народността, а щял да се поко
рява само на съвестта си. Шопов вече бил свободен човек и ако
потрябвал на военните, те щели да го намерят в гостилницата
„Самоковски извор“ на булевард „Мария-Луиза“ в София.
ВОЕННИТЕ СЕ ПАНИКЬОСВАТ И ВЗЕМАТ МЕРКИ

Само след два дни един стражар го отвежда обратно в казар
мата. Бутат Шопов в карцера и понеже настоява на своето си,
уговарят го да клекне и като не ще - яде бой. фелдфебелът П.
го удря силно по главата с ш аш ката си.
В началото на май, след престой в болницата, най-после го
пускат от карцера. Смятат, че умът му се е наместил в главата.
Нищо подобно. Новобранката дори не се явява на проверка.
На 2 май отказва да иде на учение. Завеждат го при капитана и той
го наказва, като разпорежда да му надянат насила шинела, рани
цата и пушката, после го изправят да стои мирно четири часа.
Оттам нататък почват всякакви извращения, случвали се не
веднъж при къде-къде по-леки провинения. Ритат го, бият го,
друг войник му вдига ръцете, извръща му главата -.според зада
дената команда.
“ ВСИЧКО ЩЕ ТЪРПЯ,
НО ПРОТИВ СЪВЕСТТА СИ НЯМА ДА ОТИВАМ” -
категоричен е Шопов. Н акрая го тикват в ареста.
Междувременно бунтът на последователя на Толстой се
превръща в новина за пресата. Н а 4 май в. „Вечерна поща“ пи
ше иронично: „Ученикът на Толстоя е забравил, че човечест
вото не е достигнало до това съвършенство, и още, той не е
прочел цялото евангелие, гдето е казано: „Божието - Богу, ке
саревото - кесарю.“ Вестник „Летописи“ обаче защитава Ш о
пов: „Верующият има право на убеждения.“
Но работата зацикля.
БУНТОВНИКЪТ НЕ ОТСТЪПВА ВЪПРЕКИ ТОРМОЗА

и побоищата. Тогава военните прибягват до помощта на кня
жевския свещеник. Н а 14 юли закарват Шопов в църквата, во
ден от двама конвойни, няколко офицери и граждани, за да по
ложи военна клетва. Свещеникът го поучава, че е войник, зато
ва трябва да се закълне и пристъпва към бунтаря с кръста. Шо
пов го пресреща с думите, че не е войник, а човек. П о-нататък
почва спор, прекратен от офицера: „Закълни го, дядо попе!“ Свеще
никът отговаря: „Но нали виждаш, че не ще.“ Тогава офицерът
губи контрол и изкрещява: „Марш в ареста! Там да се скапе!“
ТАКА ШОПОВ Е ИЗПРАВЕН НА СЪД

Скоро започва дело, каквото дотогава България не позна
ва. Шопов сам се защитава. Според списание „Общо дело“, ко
гато той говори, през лицето му минава сияние. Според управ
ляващите обаче той е от ония престъпни типове, които трябва
да бъдат очистени, за да не заразяват и другите с лошото си
влияние. Тогава в. „Народен лист“ пише, че ако Шопов е пре
стъпник и безумец, то такива са Христос и руският писател Лев
Толстой. Защо истински християни като него се докарват в съ
да, а на убийците се ръкопляска?
Присъдата за бунтаря е тежка: три години дисция с 8 недели
строг единичен затвор, но и с право на касация.
Чак на 27 януари 1901 г. - три месеца след присъдата, делото
е върнато за ново разглеждане, но присъдата си остава същата.
Статията в „Народен лист“ стига до великия руски писател Лев
Толстой. Авторът на „Война и мир“ и „Ана Каренина“ се на-
Л ев Толстой със съпругата си, руска пощенска картичка

месва в защ ита на Шопов и праща писмо на 29 май 1901 г., в

което казва: „Предайте на милия Шопов мойта обич, благодар
ност, уважение.“ Според него правителствата властват с под
държане на убийства, затова се боят от Шоповци повече, от
колкото от всичките съседни войски. Честният човек и христи
янин не може да се съгласи да бъде войник.
РЕЗУЛТАТЪТ ОТ ПИСМАТА НА ТОЛСТОЙ Е ПЛАЧЕВЕН

Шопов изяжда поредния пердах, защото отказва да козирува
и го пращат в дисципа.
Авторитетът на руския писател не чини нищо пред озвере-
лите военни. Между българския толстоист и автора на „Война
и мир“ обаче се завързва кореспонденция. Така на 15 юни 1903 г.
Лев Толстой пише на своя български последовател: „Тази страш-
на революция, която вий провеждате, без да разбивате Басти
лията, а като седите в затвора, разрушава и ще разрушава всич
кия сегашен безбожен строй на живота и ще даде възможност
да се основе нов.“
[34 Петър Величкоб
ШОПОВ ОБАЧЕ ЖЕСТОКО

СЕ РАЗБОЛЯВА
и лежи в дивизионната бол
ница. Вместо да бъде осво
боден, отново го тикват в
дисципа, в някаква конюш
ня. Наш ата преса протес
тира, че военните са си
присвоили правото да раз
полагат с един човеш ки
§ КНИЖОВНИ В-БСТИ II
живот. Толстой непрекъс
нато се нам есва, но и з
глежда, че вмеш ателства
та му още повече озлобя
ват засегнатите.
Ужасното положение,
в което се намира нашият
бунтар, се отразява пагуб-
но на най-близките му. Б а
ща му се побърква за сед
мица, но после се съвзема.
Вика го военна комисия Шопов издава съчиненията
на учителя и закрилника си
заради сина насред февру
Толстой. Корица на каталога
арските студове през 1902 г. на издателството м у
Понеже Шопов-старши е „Ж и вот “, януари 1915 г.
бедняк, едвам стига пеш до (Архив на автора)
околностите на София.
Н якакъв талигар се смилява над злочестия старец и го до
карва в столицата. Тук старецът вместо разбиране среща само
подигравки и затова изплаква: „Турците бяха лоши, но те вся
кога уважаваха особено старите хора.“
През това време майката на Шопов е оставена без хляб и
надзор, защото още като чува присъдата, се умопобърква.
НАКРАЯ ГОРКИЯТ ШОПОВ Е ОСВОБОДЕН И УВОЛНЕН,

като прекарва по арести и дисцип повече време от набора си. С
Толстой не успява да се види, чак след смъртта на писателя
успява да отиде в Ясна поляна и да се поклони на гроба му.
Основава обаче издателство „Живот“ и издава по-важните книги
на своя учител според ръкописа, а не както са били печатани в

Русия, окастрени от цензурата.
В разрухата след П ървата световна война не може да върне
кредитите, въпреки че има книги на склад. Издателството е лик
видирано през 1922-1923 г. Идеалистът, който преди това все
киму помага, сега изпада в крайна бедност, в каквато и умира
на 7 срещу 8 ноември 1932 г. „Голям човек беше - разказва по-
късно племенникът му Велко Ангелов. - Генерал без пагони!
Но и най-добрите генерали понякога губят сражението!“
За хора като Шопов обаче потомците си спомнят с възхи
щение. А за мъчителите му - с омерзение.
ФЕРДИНАНД - КНЯЗ НА
БЪАГАРИТЕ И НА ЧРЕВОУГОДНИЦИТЕ
ДИЕТИТЕ СА НЕПОЗНАТИ
НА СОФИЯНЦИ В НАЧАЛОТО НА XX ВЕК
Ако някой софиянец, живял в началото на мина
лия век, можеше да възкръсне и да прочете книга
та на Лидия Ковачева за лечебния глад, той сигур-
но щеше да поиска отново да се върне в гроба.
Пример за яко папане дава княз Фердинанд, който
е и най-големият чревоугодник в царството.
„Ядеше княз Фердинанд много, но пиеше в младите си годи
ни умерено“ - разказва учителят му по български Добри Ганчев.
Всеки следобед князът разпорежда на личния си секретар
Робер дьо Бурбулон какво да се сготви на другия ден. Закъсня
ло ястие или недоизпипан сос докарват монарха до истинска
ярост. При подобни гафове той крещи и тропа на масата.
Князът е поклонник на изисканата френска или немска кух
ня. Повечето от продуктите за височайшата кухня се поръчват
от Виена или Париж.
Когато князът няма работа, той се върти около тенджерите
и тиганите, без да се обажда на прислугата, затова готвачите си
мислят, че ги подслушва.
Според съвременници обаче князът може да подуши с ог
ромния си нос докъде е стигнало приготвянето на манджата от
разстояние 20-30 метра. Едва влязъл за пръв път в двореца, той
си втълпява, че е подушил миризмата на предшественика си
Александър I Батенберг.
Царственият нос на княза наистина е толкова огромен, че
прилича на комин. Величеството се грижи за него с обожание,
особено при хрема. „Мажеше го с една доста големичка четка,
бъркаше в него със спокойствието и търпеливостта на комино-
чистач“ - спомня си Добри Ганчев.
За 10-15 години обаче след редовно преяждане носът някак
си оптически понамалява, защото потъва сред напращелите бузи
на монарха.
САМО ПОДАГРАТА МОРИ ФЕРДИНАНД

Тази царска болест българският княз наследява от дядо си -
френския крал Луи-филип I (1773-1850). Седне ли веднъж на
масата обаче, той се тъпче доколкото може, а след това цери
болките.
На 24 март 1901 г. Фердинанд е поканен на пищна вечеря от
секретаря си Робер дьо Бурбулон. Според домакина менюто е
истинска приказка, а качеството на продуктите - гарантирано.
Домакинът поръчва калкана и ярката от Виена, а пастета
от бекас, аспержите и трюфелите пристигат от парижкия пазар
„Сент Оноре“.
Величеството със смайващ апетит излапва всичко: кремсу-
пата, волована с филе от калкан, говеждото филе, гарнирано с
гъби, хапките от гъши дроб със сос „марсала“, порцията ярка с
трюфели, пастета от бекас, салатата, аспержите с холандски сос.
Накрая князът подслажда душата си и с парче от торта „Дип
ломат“. Няколко дни след това Фердинанд пъш ка и ходи с бас
тун заради остър пристъп на подагра.
Подобни ястия Фердинанд консумира всеки ден. Този факт
е документиран от всекидневно отпечатваните на луксозен кар
тон дворцови менюта, които гъделичкат манията му на велик
владетел на малка страна.
Напитките не отстъпват по качество - на 30 април 1904 г. кня
зът гълта 40-годишно токайско вино и „Шато Лафит“ от 1878 г.
Гастрономичните вкусове на неговите наследници пролича
ват на празнуването на 80-годишнината на Фердинанд в двореца
Врана. Ц ар Борис I I I е невзискателен към храната и хапва диня
със захар, докато малкият Симеончо с апетит гризка паниран
жабешки крак.
Ц арят казва на Евдокия Петева-филова, че малкият много
обича да си угажда на ядене и пиене, а тя си мисли, че по това
прилича на дядо си.
СОФИЙСКИТЕ ШИШКОВЦИ ИМАТ РАЗТЕГАТЕЛНИ СТОМАСИ

Най-прочут сред тях е 160-килограмовият Миту Ш ишка-
вио, известен посредник за покупко-продажба на недвижими
имоти.
Ш ишкавио редовно излапва пълна тенджера със сарми, след
което поглъща печено агне и завърш ва с пача. Един негов обяд
се равнява на седмичното меню на ящно софийско семейство.
Ексцарят похапва с български политици в Кобург, 1929 г.

(БИА-НБКМ)
Още по-лаком е габровецът Христо поп Кънев, свещеник

на Военното училище в София.
Веднъж поканват известния диригент Николаев на сватба в
Драгалевци, където деликатесът е цяла сърна.
Диригентът открива попа с приятел на маса пред огромен
касапски гювеч, току-що изваден от фурната. Чревоугодникът
първо замезва с кило наденици, после омита половината гю
веч, облизва тавата добре и ни лук ял, ни лук мирисал тръгва за
сватбата. Сяда до младоженците и почва да лапа, сякаш не е
турил три дни нищо в устата си.
ПОП КЪНЕВ ИЗПИВА И ЦЯЛО БУРЕНЦЕ

от 12,5 л бира, докато си прочете вестниците.
По чревоугодие попът обаче е надминат от полицейския
пристав Пане Вичев, който след пенсионирането си създава пър
вото у нас частно детективско бюро.
Н а един гуляй, докато чакат агнето да се опече, бай Пане
излапва кило и половина пастърма. След това се отсрамва с по-
голямата част от агнето, а за десерт накарва да му опекат шест
големи кюфтета на скара.
Меню за вечерята в двореца на

Фердинанд, 30 април 1904 г.
гI ~ # Зеленчукова супа, хапки с гъши
М
:''XViii*. пастет, холандски сос за подправ
ка.
MNBITDV WM AVWL t‘KM
.
Агнешко с грах а ла Вилрой, же
Mub-imv-.ny лирани чучулиги, фазан на шиш,
i Т.2Juiv.Г.С
ЛГт салата.
<!'% пслплUVilk-rrn purify Аспержи със сметанов сос, пло
m.iuv);;‘:cs cn t;ii.ssi’ дов пай по парижки, кайсиев сла
.ч долед, сирена, десерт.
SakJ-x.-
A-1 ■ Вина: Зюко дук д’Омал - Йоха-
нисберг - 1868 г., Шато Лафит -
Paiitfs :«и 1878 г., Конти - 1875 г., газирано
I)cs»cri Империал, Шато Икем - 1868 г.,
Токайско -1864.
i Г-нг.: 1К
ГА
.■<*>«4:>•>*!.•*?h:|«:a! (Архив на автора)
I........................... .!........... !... ....
Пане Вичев излапва най-малко по 40 кебапчета наведнъж.

По толкова лапа и Борис Вазов, брат на народния поет, и то
пред свидетели в бирария „Червен рак“.
НАЙ-АЮБИМОТО ПАПАНЕ Е “МЕШАНОТО”

Според категорията на заведението то струва от 0,80 до 1,20
лв. и съдържа: кебапчета, кюфтета, шишчета, котлетчета, фи-
летчета, дробчета, далачета, момици, опашки, бели и черни бъб
реци, шарденчета и т. н.
Количеството на една порция от „мешаното“ днес може да
нахрани четиричленно семейство. Известният бонвиван и го
лям гастроном Георги Каназирски-Верин го поглъща наведнъж
и без почивка, допълва го със свинска пържола, поливайки
обилно мръвките с 10 халби бира.
Голям пияч е професор Бахметиев. Той изпразва 40-ата си
бира в „Червен рак“, без да му мигне окото, и може да продъл
жи с малки почивки с още най-малко 10 халби.
По отношение на глътката обаче ненадминат в Стара Со
фия е полякът емигрант Станислав Згодински, наричан за по-
кратко от приятелите си Згодата. Той предпочита кръчмата
„Ново село“ на ул. „Витошка“, и то по-долния от двата й етажа.
14 0 Петър Величков
Университетски преподаватели на обща трапеза по време на излет,

21.VHI.1901 г. Между тях са Александър Теодоров-Балан, Георги
Златарски, Йосиф фаденхехт, Беню Цонев, Гаврил Кацаров и др.
(БИА-НБКМ)
Една вечер т о й прекалява с дозата и тръгва да си ходи. О ко

ло Арсенала (където сега е музеят „Земята и хората“) полякът
изгубва съзнание и пада в снега. На сутринта огнярят на Арсе
нала го вижда, качва го на гръб и го отнася на топло.
Згодата се свестява и пред очите му се разкрива странна кар
тина - полуголият огняр хвърля въглища в пещта. Уплашва се,
защото си помисля, че е попаднал в ада, хваща се за дългата си
библейска брада и извиква: „Велзевуле, прощавай, пиян бях, ко
гато умрях, затова съм тук, в ада. Моля те, пусни ме да си оти
да!“
Щ афетата на първите гастрономи в София поемат през 30-те
години други трима шишковци - проф. Александър Балабанов,
съименникът му Балабанов, съдържател на едноименен ресто
рант, и инж. Любен Божков.
Веднъж писателят Змей Горянин и съпругата му Соня по
канват на сарми със зеле проф. Балабанов. Той излапва всичко
и казва на домакинята:
Инж. Любен Божков, карикатура - Александър Божинов

(В. „Зора“, 1934 г.)
“МАХАЙ ТЕНДЖЕРАТА, ДА НЕ ИЗЯМ И НЕЯ!”

В професорската си чанта той носи кило - кило и половина
от лю бимата си тахан-халва, която унищожава за четвърт час.
Професорът е изкусен готвач, ненадминат в приготвянето на
печени агнешки главички и вкусни гювечи.
Инж. Любен Божков, зам.-шеф на БД Ж , е в основата на
тайното кулинарно общество, което яде и пие под председа
телството на министър-председателя Андрей Ляпчев от 1926 до
1931 г. в ресторант „Балабанов“. Ляпчев набляга на гъбите, Ата
нас Буров нагъва стриди и раци, а останалите си падат по хай
вери, пушени риби, агънца, пилета, пъдпъдъци, сърни, фазани,
аспержи, чиги, есетри и скумрии, за приготовянето на които

зорко бди дебелият съдържател на едноименния ресторант.
Големи почитатели на чаш ката са известният писател Чу
домир и поетът Ламар. През 1944 г., когато рафтовете на мага
зините са ометени от кризата, Чудомир отскача при познатата
си кръчмарка кака Дешка и се шегува с приятеля си Гео Крън-
зов: „Лекарите ми намират разни болести и ми препоръчват да
употребявам „Пийни-си-вин“ и „Биро-нал“, а кака Деш ка се е
запасила с тия лекарства.“
А Ламар, когато постъпва в болница и лекарката го пита
пие ли, той й отвръща: „Ако повърна, ще залея Софийското
поле, толкова нещо съм изпил!“
Гастрономи, пиячи, колоритни хора! И всеки от тях достига
достолепна възраст, макар и да е прекалявал било с ядене, било
с пиене.
ЯНЕ САНДАНСКИ
ПАЕНЯВА МИС СТОУН
АМЕРИКАНЦИТЕ, ЩАТ НЕ ЩАТ,

ПААЩАТ ТЛЪСТ ОТКУП ОТ 14 500 ТУРСКИ ЛИРИ
Четата на Яне Сандански пленява на 21 август 1901 г.
две жени - американската мисионерка мис Елена
Стоун и Катерина Стефанова-Цилка, българка от
Банско, но женена за албанец. Екш ънът се разиг
рава в местността „Подпряната скала“ на пътя от
Банско за Благоевград.
Започва аферата „Мис Стоун“, която е една от най-шумните
акции в подкрепа на борбите за освобождение на поробените
българи в Македония и Одрин
ско. О тзвукът е изненадващо
гол ям . С ъ б и ти ето разбунва
Балканите, а в САЩ и глухите
научават за България. Това е ед
на от най-ш умните акции на
Вътреш ната македоно-одрин-
ска революционна организация,
ръководена от Гоце Делчев.
Какво правят двете жени в
Банско? Мис Стоун е протес
тантска мисионерка, назначена
през 1898 г. в Солун, където от
говаря за просветната дейност
на мисията в Македония.
Катерина завършва образо
ванието си в САЩ. Там се за
познава и омъжва за албанеца
Григор Цилка, който завършва
теолож ката семинария в Ню
Я не Сандански (вдясно) с
Йорк. През лятото на 1901 г. се
Христо Чернопеев - двигатели
мейство Ц илка гостува в Бан на аферата „Мис Стоун“
ско. В града пък пристига мис
Стоун, която организира през август курс за подготовка на учи

телки за американските мисионерски училища. Катерина Цил-
ка е привлечена да изнесе лекции как се гледат болните. След
завършване на курса мис Елена тръгва за Солун през Благоев
град. Придружава я семейство Цилка, което пък заминава за
Корча, където г-н Ц илка е пастор. Заедно с тях са завършилите
курса, а сърдечно ги изпращат и протестантите от Банско.
ОТПЪТУВАНЕТО СЪЗНАТЕЛНО Е ИЗБРАНО

за деня преди седмичния пазар, когато пътят е по-оживен. Броят
на пътниците обаче е точно 13 - фатално число, както по-къс
но осъзнава мис Стоун. Между тях е и г-жа Ушева. Рано сут
ринта тя прекалява с меда и се превива от болки в стомаха,
което осуетява първоначалния план. Защото разбойниците от
начало мислят да пленят нея.
„Подпряната скала“ е гол планински зъбер, който отклоня
ва реката встрани и е идеално място за засада. Похитителите
могат да виждат всяка стъпка на бъдещите си жертви.
И дилията на жените е нарушена от грозен вик на турски:
„Стой!“ Г-жа Ушева и синът й водят колоната, когато непознат
мъж замахва с приклада на пушката си и иска да събори жената
от коня. В същия миг въоръжени мъже обграждат отвсякъде
нещастните жени и ги подкарват като стадо през потока, дока
то станат вир-вода. Григор Ц илка не успява да извади пистоле
та си. Заедно с тринайсетте пленници разбойниците замъкват
случаен пътник, имал нещастието да се озове не където му е
мястото.
ПЛЕНЕНИТЕ СМЯТАТ, ЧЕ РАЗБОЙНИЦИТЕ ЩЕ ГИ ОГРАБЯТ

Катерина Цилка скрива парите в устата си, а часовника на
мъжа си пъхва в колана. Една от учителките иска да даде на
мис Стоун плик с пари, но последната не ги приема инстинк-
тивно. У жасът нараства, когато един от разбойниците се по
диграва с г-жа Цилка, че не е скрила часовника както трябва.
Значи те имат някаква още по-ужасна цел.
Разбойниците са на различна възраст - някои са брадати,
със свирепи физиономии и облечени като диваци. Повечето от
тях са омотали лицата си с кърпи или пък са ги почернили. „По
всичко личеше, че са си поставили за цел да ни ужасят с вида
си“ - СПОМ НЯ СИ П О -К Ъ С Н О
мис Стоун. И в това похити
телите наистина успяват.
Облеклото им е турски уни
форми, на главите си имат
ч ер вен и и бели ф есове.
Пред тях докарват четири-
найсетия случайно заловен
п ъ тн и к , к о й то е турчин.
Един от разбойниците цеп-
ва черепа му с приклада на
пушката си, след което го
заколва в близкия храста
лак. „Уповавай се на Бога“ -
ш епне си и зу м ен ата мис
Стоун.
ПОВЕЖДАТ ПАЕННИЧКИТЕ Катерина и Елена.

ПО СТРЪМЕН СКЛОН Американката държи
Един от разбойниците бебето Елена, наричано
от Сандански
дърпа мис Стоун за ръката
„късм ет чет о “
така, че синините не изблед
няват няколко седмици. А мериканката пита защо ги отвличат.
„Когато му дойде времето, ще разберете“ - отвръща й един от
похитителите. Другите пленници пренощуват на поляната и ги
пускат на другия ден, за да се печели време. Чак на 23 август
българският търговски агент Шопов в Солун праща телеграма
до Министерството на външните работи в София, в която съ
общава за пленяването на двете жени в близост до българо-тур-
ската (тогава) граница. М алко след това се получава и рапорт
от него, в който апелира към българските власти да сбарат раз
бойниците и да освободят жените, защото мис Стоун помага на
българите в Македония.
По същото време началникът на мис Стоун в Солун - д-р
Хаус, - разтревожен от вестта за пленяването й, отърчава при
американския консулски агент в Солун, който тутакси известя
ва генералния консул в Цариград за нещастието. Американци
те се страхуват, че ако се прати потеря след разбойниците, те
ще убият Стоун и Цилка. Н а същото мнение е и солунският
валия.
ПАНИКАТА Е ВСЕОБЩА
Н икой не може да разбере къде са скрити пленничките, ни
то пък к ак ва е народността на похитителите им. „Как тези ж е
ни ще страдат, мож ем да си представим. Господ да ги пази“ -
вайка се американският мисионер в Самоков Дж. У. Беърд. На
1 септември 1901 г. турски войници завардват границата с Б ъл
гария, за да не могат похитителите да избягат от Турция. К о
мандващ ият праща ултиматум на разбойниците, с който иска
те незабавно да започнат преговори за освобождаване на двете
нещастни жени. Турското правителство е готово да плати иска
ния откуп и не желае скандал, който ще предизвика коментари
в чужбина за смутове и размирици в Македония. Два дни по-
късно О томанското комисарство обвинява България, че има
пръст в аферата „Мис Стоун“ и че похитителите не са турски
разбойници, а българи, членуващи в македонския комитет.
Две от пленените и освободени от разбойниците българче
та - И ван Радулов и Петър Ушев - разправят, че бандитите го
ворят лош турски, а когато са сами, предпочитат българския.
Някои от тях дори по невнимание се изпускат и казват, че са в
сношение с Македонския комитет в София. Общественото мне
ние трябвало да вярва, че те са турци, за да повдигне недовол
ство от тях в Европа и САЩ.
Бродят и всякакви подобни слухове. Според един от тях раз
бойническата чета все още е на турска територия, а пленените
жени са скрити в някое българско село близо до границата. През
цялото време обаче четата и жените остават в Турция.
МЪГЛАТА ЗАПОЧВА ДА СЕ РАЗСЕЙВА

На 11 септември 1901 г., половин час преди полунощ, неиз
вестно лице подхвърля две писма от Елена Стоун на дъщерята
на д-р Хаскел - американски мисионер в Самоков. Пленницата
пише, че разбойниците искат 25 000 турски лири откуп за осво
бождаването й и поставят условие турските и българските влас
ти да не ги преследват.
От ученика Любомир Харизанов американците разбират, че
едната от пленничките е болна. Парите трябвало да се занесат
в Банско и да се дадат на един протестант, който щял да ги пра
ти на разбойниците. Почеркът бил на мис Стоун и не изглеж
дал подправен. Харизанов междувременно изчезва и сякаш по
тъва вдън земя.
Пленничките вече са свободни.

Григор Цилка прегръща за пръв път дъщеричката си
Американският генерален консул в Цариград Чарлз М. Ди-

кинсън смята, че мис Стоун е била наблюдавана и следена от
комисари на Македонския таен комитет по пътя й от Самоков
през юли до окончателното й пленяване на 21 август край Б ан
ско. Той е загрижен за доброто име на България. Престъпници
и престъпления имало във всяка страна, но ако българското
правителство не се намеси, САЩ нямало да му простят. Аме
риканският народ нямало да стои със скръстени ръце, ако се
случи нещо с мис Стоун. Със злополучната афера е запознат и
президентът на САЩ. Това е първият случай, когато американ
ски гражданин е отвлечен в плен в чужда страна.
АФЕРАТА СЕ УСЛОЖНЯВА ПРЕЗ ОКТОМВРИ

Намесва се и жената на руския дипломатически агент Юрий
Бахметиев в София, която е американка и протестантка. Тога
ва в българската столица пристигат Кръстьо Асенов и Христо
Чернопеев. Преговорите им с Дикинсън за откупа се зациклят,
защото американецът не ще да плати 25 000 лири. Виждат му
се много. В това време четата се крие. Положението й се ус
ложнява, когато през ноември върховисткият войвода Дончо

Златков напада четата на Яне Сандански, за да задигне плен-
ничките и той да прибере откупа за тях. Сандански се справя с
него, но пък на 22 декември Цилка ражда момиченце. Двете
пленнички изтърпяват нечовешки изпитания, но нито за миг
не се разколебават. Още на втория или третия ден те са наясно
кои са ги отвлекли и защо. Каузата на поробените българи в
Македония става и тяхна цел.
Н акрая откупът е намален на 14 500 лири, които пристигат
в Банско на 13 януари 1902 г. Турците обсаждат градчето, а бан-
скалии подпалват Тодевия хан. В суматохата около пожара те
сменят лирите с олово на 19 януари и излъгват турците, че от
купът не е платен.
Докато американците пътуват за Цариград с оловото, чет
ниците на Сандански минават в България със златото. Преда
ват го на Гоце Делчев през март и тлъстата сума подпомага
подготовката на Илинденско-Преображенското въстание. Д ве
те жени са освободени чак на 10 февруари 1902 г. край село
Градошорци, Струмишко. Там Григор Цилка прегръща за пръв
път дъщеричката си, кръстена Елена, на името на мис Стоун.
Неин потомък беше първият албански посланик у нас след
1989 г.
Стоун и Ц илка се връщат в Америка, където подемат кам
пания в подкрепа на борбите на поробените българи в М акедо
ния и Одринско. Аферата „Мис Стоун“ приключва чак през 1912 г.,
когато американският конгрес приема закон, с който връща от
държавната хазна на американците събраните от тях средства
за откупа.
БЕЗРАБОТЕН ЗАСТРЕЛВА
ПРОСВЕТЕН МИНИСТЪР
ДРАМАТА ЗАВЪРШВА СЪС

СВЕТКАВИЧНОТО САМОУБИЙСТВО НА ИЗВЕРГА
На 24 януари 1902 г. вестникарите от всекидневни
ка „Вечерна поща“ научават, че десетина минути
преди 15 часа е застрелян просветният министър
Васил Кънчов в собствения му кабинет. Новината
е светкавично добавена и още в същия ден вестни
копродавците хукват по улиците на София с новия брой. Така
столичани научават за покъртителната драма, която се разиг
рава в кабинета на просветния министър. В чакалнята чака без
работният учител Тома Каранджулов. Когато министърът му
отказва да го назначи на работа, Каранджулов вади револвер и
с два куршума го разстрелва.
В набързо скалъпената новина се казва, че убиецът е родом
от Велес, Македония. Той от известно време е без работа и тър
си безуспешно назначение от всяко ново ръководство на про
светното министерство. Вестникарите от „Вечерна поща“ пред
полагат, че Каранджулов прибягва до тази крайна мярка заради
глада. Бъдещ ият убиец е в чакалнята на министерството, кога
то Кънчов повиква при себе си разсилния и го праща да докара
един от началниците на отдели. В мига, когато Каранджулов
остава без надзора на разсилния, нахълтва в министерския ка
бинет.
МИНИСТЪРЪТ ПРАВИ КРАЧКА И ПАДА МЪРТЪВ

Веднага след това убиецът сяда на едно кресло, скръства
крака и се застрелва в устата, от което умира моментално. Д ве
те тела почват да хладенеят, докато дойдат следствените влас
ти, повикани по телефона. Веднага пристигат двама прокурори,
градоначалникът, министрите Сарафов и Людсканов, тъщ ата
на покойния Кънчов, лекари и чиновници. Прокурорът разпо
режда да фотографират труповете.
Трупът
на убиеца-самоубиа
(Снимки - БИА-НБКМ
\ За пръв път се случва такова нещо - министър да бъде убит

в собствения му кабинет.
Кой е Васил Кънчов? Той е роден през 1862 г. във Враца.
Завършва Ломската гимназия през 1884 г., но не успява да изка
ра докрай образованието си поради заболяване. Учителства в
Солунската гимназия през учебните 1888-1889, 1889-1890,
1890-1891 г. През 1891-1892 учебна година е директор на Сер-
ската прогимназия, а на следващата оглавява Солунската. Н я
колко години Кънчов е главен училищен екзархийски инспек
тор на българските училища в Македония. Той напуска тази
длъжност под натиска на македонстващите в София. Кънчов
предпочита реформите, а другите смятат, че ще освободят М а
кедония с чети и въстания. Той е принуден да се върне през
1897 г. в София. Избират го за народен представител от Враца, а
на 20 декември 1901 г. става просветен министър в кабинета на
д-р Стоян Данев.
Сред учения свят Кънчов минава за един от най-добрите поз
навачи на Македония. И до днес ненадминати са трудовете му
„Орохидрография на Македония“, както и „Положението на бъл
гарите в Македония“ и „Македония - етнография и статисти
ка“. Преди да го застрелят, сътрудничи и на руското списание
„Ж ивая старина“.
Убиецът-самоубиец Тома Каранджулов пък е македонец, ро
дом от Прилеп, а не от Велес, както най-напред съобщава пре
сата. Той е братовчед на Иван Каранджулов, член на Върхов
ния касационен съд и следовател от Държавния съд, натоварен
с делото против министрите от бившия кабинет на Васил Ра
дославов заради корупция. Каранджулов завършва Солунската
гимназия, на която по същото време е директор бъдещият ми
нистър на вътрешните работи М. Сарафов. След като завър
шва гимназията, Каранджулов постъпва в Софийското висше
училище и завърш ва естествени науки. После го назначават за
директор на първоначалното училище в Брезник. О ттам го пре
местват в столична прогимназия, но го уволняват заради док
лад на инспектор, че е негоден за учител.
КАРАНДЖУЛОВ ГУБИ КОНТРОЛ НАД СЕБЕ СИ

Той се сгодява с учителка от софийските училища, която се
премества от София на работа в севернобългарски град. Годе
ниците се разбират да отложат сватбата до деня, в който Ка-
152 Петър Величко^
ранджулов бъде назначен отново за учител в София. На н я к о л

к о пъти му предлагат работа ту в Лом, ту в Шумен, но то!| не
заминава, като се оправдава, че няма пари за път. Работи за

малко като писар в Министерството на народното просвеще
ние за мизерните 130 лева месечно, но и от тая мърш ава длъж
ност го уволнява по бюджетни причини министър П еткоК ара-
велов. Оттогава насам Тома Каранджулов изпада в ужасяваща
мизерия.
Н яколко дни преди ектттъна той отива при своя бивш дирек
тор - Михаил Сарафов, вече министър, - когото замолва да под
шушне на Васил Кънчов и той да го назначи на каквото и да е
учителско място. Но види се, че В. Кънчов не приема присърце
молбата, защото един от началник-отделите в министерството
- Лазаров, му казва, че Т. Каранджулов не става за даскал.
Два дни преди убийството Каранджулов отново заема пози
ция в чакалнята на министерството. Един от началниците на
отдела - Лазаров, вече е получавал заплашително писмо от К а
ранджулов. Затова той заповядва на разсилния да не пуска при
него безработния бабаит.
Но около 15 часа министър Кънчов повиква разсилния, кой
то варди край кабинета му, праща го да извика Въжаров - на
чалник на отдел.
БЕЗРАБОТНИЯТ УЧИТЕЛ НАХЪЛТВА ПРИ КЪНЧОВ

Отвън чуват вик, после избучава гласът на министъра, а за
капак - екват револверни гърмежи. По-късно предполагат, че
Каранджулов ранява Кънчов смъртоносно в гърдите. Ж ертва
та прави няколко стъпки и полита към убиеца си. Между два
мата се разразява кратка схватка, за което свидетелстват раз
късани дрехи и смачкана шапка на земята.
След като раненият министър пада на пода, Каранджулов
стреля два пъти в стената, по направление на стаята на „душ
манина“ си Лазаров. След това сяда на канапето, мята крак връз
крак, налапва дулото на револвера и се гръмва. Самоубиецът
гледа с отворените си очи като жив.
САМО НЯКОЛКО КАПКИ КРЪВ

НА УСТНИТЕ МУ АЛЕНЕЯТ ЗЛОВЕЩО
Служащите хукват панически да бягат. Тон им дава стар
учител, кандидат за назначение. Той среща на стълбите Въжа-
ров и му извиква: „Бягайте, господин Въжаров! И м а убийство и

вас търсят да убият!“ Въжаров се скрива в близката книжарни
ца па Олчев, откъдето повиква стражар. След изстрелите Л аза
ров ^ другите чиновници в министерството също опразват те
рена или се барикадират в стаите си.
Пръв пристига д-р Г. Кожухаров, в чиито ръце Кънчев из
дъхва след минута. Когато в кабинета влиза министър Сара
фов, той устремява поглед в трупа на Кънчов, след туй пита за
убиеца. „Ето го там на канапето!“ - отговарят разсилните.
Сарафов се отправя към дивана и като взема за жив седящия
с отворени очи труп, извиква отчаян:
“ТИ ДИ НАПРАВИ ТОВА, КАРАНДЖУДОВ?

Ти? Нали ти казах вчера да почакаш!“ Околните му обръщат
внимание, че разговаря с труп. Чак тогава Сарафов се стъписва
и онемява.
Опелото на покойния министър Васил Кънчов става на 25
януари в катедралата „Св. Неделя“. Ц ърквата и площадът са
претъпкани от народ. Ескадрон конна жандармерия въдворява
ред. Пристига и княз Фердинанд с каляската си, ескортирана
от осем души лейбгвардейци. След опелото князът се връща в
двореца.
СРАМНИ СЦЕНИ СЕ РАЗИГРАВАТ,

след като князът се оттегля в Двореца. Около 16 часа македон-
стващи в София, предвождани от поета-сатирик Стоян Михай-
ловски, предизвикват меле по „Витошка“, когато катафалката
потегля към гробищата. Михайловски разпива с македонски ко
мити в кръчмата „Златен лев“, която се намира срещу хотела
на братя Иванови. Съчашниците му погват друг македонец и
стрелят два пъти. В същия момент едно стъкло от последния
етаж на хотела пада на улицата и се строшава с гръм като из
бухнала бомба. Опечалените изпадат в паника. „Стрелят! Оле-
ле, бягайте!“ - чуват се викове. И цялата маса хуква, като в
мелето мачка ученици и ученички. Министри и дипломати си
плюят на петите и се барикадират в църквата.
“ БОМБИ ХВЪРЛИХА!”
- викат в смъртна уплаха стари бабички и бягат презглава. Ре
зултатът е ясен - премазани ученици и деца, контузени мъже,
насинени госпожи. Въобще картина, достойна за дивашките сце

ни по време на погребението на диктатора Стефан Стамболов.
Паниката изчезва едва след десетина минути, когато полицията
озаптява бягащите. Успокоява ги, че няма страшно - caivp не
колцина мъже, пиейки вино, са изпробвали оръжието сц, като
са правели предизборни маневри.
Шествието оредява и до гробищата стигат само полицаите,
някои чиновници и част от тълпата.
Но скандалът не свършва дотук. След речта на премиера
д-р Данев думата взема А. Раздолов, приятел на Каранджулов.
„Братя християни! Праведни и криви! - тъй почва той и про
дължава: - Тука има два трупа. Единия погребваме като Исуса
Христа, другия като Иуда Искариотски. И двамата са достойни
за еднакво погребение.“ Скандалната реч на злополучния ху
манист и миролюбец е прекъсната от полицията, а ораторът е
арестуван. Музиката засвирва, за да потуши разправията.
ПОСРЕЩАТ ГРАФ ИГНАТИЕВ
КАТО ИМПЕРАТОР В СОфИЯ
НЕМСКАТА ПРЕСА БЕСНЕЕ, НАРИЧА ГРАФА

“ЛИСИЦА” , А САНСТЕфАНСКИЯ ДОГОВОР -
НЕДОНОСЧЕ
Грандиозните тържества по случай 25-годишнина-
та от сраженията на Шипка през септември 1902 г.
са търсения повод от княз Фердинанд да се сближи
с освободителката Русия. Княз Николай Николае-
вич-младши - племенник на цар-освободителя Александър И,
предвожда двестата гости, 47 от които са генерали и високо
поставени чиновници.
Три са гвоздеите на Шип
ченските търж ества. Най-
напред тържествено е осве
тен хр ам ъ т-п ам етн и к в с.
Шипка. На втория ден при
паметниците, издигнати на
връх „Св. Н икола“, е отслу
жена панихида за загиналите
там българи и руси. А на тре
тия - около 40 000 български
войници участват в парада,
който разплаква присъства
щите руски генерали-ветера-
ни. Старите опълченци, дош
ли да припомнят за славните
боеве, не могат да се нарад-
ват на присъствието на ко
мандира си генерал Столе-
тов. Ш ипченските тържест
Граф Игнатиев
ва всъщност са официалната подписа Санстефанския
част на акцията за сближава мирен договор
не на България и Русия. (БИА-НБКМ)
Всенародното посрещане на граф Игнатиев в София

(Пощенска картичка,
издадена от Т. ф. Чипев - БИА-НБКМ)
ГЕРОЙ НА НЕОФИЦИАЛНАТА ЧАСТ Е ГРАФ ИГНАТИЕВ,

подбудителят на Руско-турската война, създателят на Сансте-
фанска България. Той пристига за тържествата, придружен от
съпругата си и сина си Леонид. Посрещането му в столицата е
събитие, невиждано дотогава. Бляскавият прием, окачествен от
княжеския секретар граф Бурбулон и като „нечуван“, докарва
до истински бяс немската и австро-унгарската преса. Тя обвиня
ва графа, че казва неща, каквито великият княз не посмява да
изрече. И че всички те са против българите-германофили.
ПРИГОТОВЛЕНИЯТА ЗА ПОСРЕЩАНЕТО СТАВАТ ПО ГРАФИК

Всички къщ и са украсени със знамена. Цялото столично
население е готово да излезе на улиците, за да посрещне най-
големия си благодетел, който още през 1876 г. казва: „България
ще бъде свободна!“ Н а Шарения мост (сега Лъвов) е издигната
великолепна триумфална арка. На нея са предвидени терасни
площадки, където гимнастици от Всебългарския съюз „Ю нак“
ще правят пирамиди от юнаци.
Граф Игнатиев на излизане от „Св. К рал“

(БИА-НБКМ)
П ътят от Ш ипка през П л о в д и в за София, както се казва, е

постлан от цветя и е непроходим от българите, които се тълпят
с хиляди, за да акламират семейство Игнатиеви. А
ПОСРЕЩАНЕТО НА СОФИЙСКАТА ГАРА Е ЦАРСКО

и както пише в. „Дневник“ - „с думи не може да се опише“.
Една мисъл възбужда посрещаните и им действа по-силно от
наркотик: гостенинът е единственият човек, който е посветил
целия си живот на благото на България и който винаги я е съ
нувал най-велика и могъщ а на Балканския полуостров.
Още от обяд дюкяните хлопват кепенци и столичани на тълпи
се изнасят към гарата, за да заемат по-централно място. Шпа-
лир от ученици и ученички се разтегля от гарата до катедрална
та черква „Св. К рал“ (сега „Св. Неделя“). На перона е цялото
висше общество. Когато влакът се задава, посрещачите учуде
но виждат, че той е отрупан с цветя. Гръмогласно „Ура!“ из
викват 50-те хиляди посрещачи - толкова е столичното населе
ние в движение.
158 Пептьр Величков
Пръв от влака слиза граф Игнатиев, посрещнат от руския

дипломатически агент Бахметиев. Столичният кмет разплаква
множеството с прочувствената си приветствена реч.
Граф Игнатиев не му остава длъжен:
“АЗ СЪМ ТРОГНАТ ОТ СЪРДЕЧНОТО ПОСРЕЩАНЕ

и се радвам, че можах да стъпя пак на тая земя и да я видя сво-
бодна, каквато я мечтаех. Още в 1862 г., когато българите не
мислеха, че ще бъдат свободни, аз възлагах вече на тая си меч
та. Още тогава, когато България се намираше под двойно иго,
аз се старах по силите си да облекча съдбата на поробените
българи и докато не се осъществи моето желание, дотогава аз
не сложих ръце да работя все в тая посока. Днес България е
свободна и аз се радвам от цяла душа. Да живее България!“
Щом графът и графинята свършват с протокола и се добли
жават до тълпата, става страшно. Неописуеми викове от ра
дост и възторг се раздават от хиляди гърла. Тия царски овации
не стихват по целия път на княжеската каляска до „Св. Крал“.
Дъжд от цветя пада върху зашеметените гости и застила пътя.
Море от граждани и гражданки на вълни се концентрира около
черквата.
“ НАТИСКЪТ БЕШЕ НЕОПИСУЕМ” - ПИШЕ в. “ДНЕВНИК”

Софийският митрополит Партений отслужва молебен за
здравето на графа. Такава чест по правило се прави всяка годи
на на 1 януари за княз Фердинанд. Ж алко, че събитието не е
могло тогава да бъде филмирано. Но коя камера е можела да
проследи движението на тълпата! Още графът не е излязъл от
черквата и хората вече са се подредили по улицата към дворе
ца. А когато каляската влиза през парадния му вход, тълпата
вече е завардила изхода на двореца и е заела цялото пространс
тво около руското дипломатическо агентство.
На почетно място пред агентството чакат опълченците. М е
лето става неконтролируемо като на днешен футболен мач. За
това към 18 часа откъм булевард „Цар-Освободител“ приижда
отделение конни стражари. При това точно навреме. Защото
тълпата до двореца почва да вика „Ура!“ и става необуздаема.
Очевидци по-късно си спомнят, че възгласът от над 20 000 гър
ла е тъй силен, че оглася крайните квартали на София.
Cm pacm u u скандали 6 Царска България 159
С ъщ инската
част обаче не е
при влизането в
а ге н т с т в о т о , а
п о-късн о. О ва
циите не преста
в ат и граф и н я
Игнатиева се по
казва на балко
на. След две м и
нути към нея се
п р и съ ед и н я в ат
граф ът и синът
им. В р еч та си
той казва някол
кото неща, кои
то след това раз-
гневяват немци
те. Н ай-напред
той казва, че е
мечтал за велика
България, но ев
ропейската дип
ломация се възп-
ротивява и я раз
п о къ сва с Б е р
л и н ск и я д о г о
вор. Че едва ли
ще доживее при- Граф Игнатиев и съпругата му в София
съединяването (Снимки - БИА-НБКМ)
на откъснатите
от България земи, но този славен и тържествен момент все един
ден ще настъпи. След това добавя, че
БЪЛГАРИЯ, СЪЕДИНЕНА С РУСИЯ, ЩЕ БЪДЕ ВЕЛИКА

Българите ще бъдат щастливи.
Точно при тези думи тълпата използва момента и с все сила
вика: „Да даде Бог да ви срещнем тъй тържествено и в Солун!“
Виковете „Ура!“ стават френетични. Графът не остава длъжен
и просълзен казва: „Дълбоко съм трогнат от задушевния при
ем, к о й т о вие, столичани, ми правите. Да здравствует Болгария

навеки!“ Гръмва химнът „Шуми Марица“. Графът и графинята
се покланят на народа. Тълпата се разпръсва, но не за дълго.
ФАКЕЛНО ШЕСТВИЕ РАЗБУНВА ОТНОВО СТОЛИЦАТА

То се устройва за пръв път така грандиозно у нас и тръгва
от улица „Търговска“ към двореца. Води го колесница, която
вози портрета на граф Игнатиев, положен на пиедестал. На пи
едестала лежи човек, облечен в червено, с окови на ръцете и
краката, символизиращ робството. Друг, облечен в бяло - съ
щински ангел, стои прав и с меч в ръка символизира свободата.
Българският и руският герб са закачени на специална арка
от зеленина, окичена с бели, червени и зелени електрически
лампички. Електрическото осветление, все още новост за оно
ва време, заедно с горящите факли, придава фееричен, фантас
тичен вид на площада пред руското агентство.
Хилядното множество е трудно управляемо и
СТОТИНА МАЛКИ ДЕЦА СА ИЗДИГНАТИ НАВИСОКО

от родителите им, за да не ги смачкат. Редът със зор се удържа
от полицията, френетично „Ура!“ посреща графа и графинята,
които отново се появяват на балкона. С прочувствена реч Ди
митър Ризов причислява графа към българите (по заслуги) и го
приканва да не се спира по пътя към неговия идеал - освобож
дението на Македония и създаването на целокупна България.
На един от прозорците доволно се изкипря и княз Ферди
нанд, присъстващ на вечерята в агентството.
ТЪЛПАТА СЕ РАЗОТИВА ЧАК В 23 ЧАСА

В чест на госта и князът дава пищна вечеря за 80 души. При
съства и майка му княгиня Клементина, облякла за случая рок
ля от сив атлаз, натруфила се с искрящи диаманти.
Руският граф заслужено е почетен и от македоно-одринска-
та емиграция, която му устройва величествена овация и му връч
ва благодарствен адрес. Славянското благотворително дружест
во също не остава по-назад. Председателят му Иван Вазов дър
жи специална реч, когато графът и графинята пристигат там.
Зареждат се нови срещи, а на 27 септември граф Игнатиев и
близките му тържествено са изпратени с княжеския вагон на

софийската гара.
НЕМСКАТА И АВСТРИЙСКА ПРЕСА ВЕДНАГА НАПАДАТ ГРАфА

Те пишат, че Ш ипченските тържества са слаба ракия. Н а
ричат граф Игнатиев „бъбрица“ и „лисица“. Обвиняват го, че
той е предприел агитаторско пътешествие из София. Особено
ги раздразват думите на Игнатиев за единение между България
и Русия. И най-вече предложението му България, Сърбия и Чер
на гора да изтикат турците зад Проливите. Според тях Сансте-
фанският договор е недоносче, спиртосано в буркан, което ве
че никой не може да събуди от вечния му сън. Австро-унгарс-
ката преса пък нарича графа „стара балканска лисица“, а софи
янци обижда, че са луди-полудели.
ТОЧКА В ПРЕПИРНИТЕ СЛАГА В. “ТАЙМС” ,

според който пангерманизмът е по-опасен за Европа от пан-
славизма.
Посрещането на граф Игнатиев през 1902 г. в София покрай
другото заслужава адмирации, защото е един от малкото слу
чаи, когато българите са могли да се отблагодарят на чуждите
си приятели. След руската революция през 1917 г. един от сино
вете на графа - Николай, се спасява в София. Дълги той години
работи в Н ародната библиотека. О ж енва се за сестрата на
писателя Г. П. Стаматов.
И до днес една от централните софийски улици носи името
на граф Игнатиев - руснакът, който предизвика освободител
ната Руско-турска война.
I КУРШУМ В СЪРЦЕТО
/ ЛЕКУВА ТУБЕРКУЛОЗА
/
/
" ПОБЪРКАН ОТ ЛЮ БОВ ВРАЧАНСКИ
/ УЧИТЕЛ СЕ ОПИТВА ДА УБИЕ
ВЕЛИКАТА АКТРИСА РОЗА ПОПОВА
Н а 20 януари 1903 година известният поет Кирил
Христов, както разговаря на улицата с проф. Лю
бомир Милетич, е стреснат от вика на вестникар-
чето: „Вестник „Дневник“ и застрелването на ар
тистката Роза Попова!“
Христов е като гръмнат. Едва преди час и половина той е
излязъл от дома на жертвата, оставяйки я в най-добро здраве.
Чак по-късно той разбира, че на пътната врата се е разминал с
атентатора.
Истинското име на прочутата актриса е Руска Михайлова
Мануилова. Родена е през 1879 г. в Кюстендил и още на 13 го
дини, след като гледа пиесата „Иванко“, решава да стане ак
триса.
Две години след това тя среща прочулия се по-късно детски
поет Стоян Попов (Чичо Стоян), който тъкмо търси за своята
театрална трупа актриса със стройна фигура, красиво лице с
класически черти и лирически глас с широк диапазон.
В лицето на Руска Попов не само открива търсената актри
са, но и се влюбва в нея. Той е с 14 години по-възрастен и вед
нъж се е женил несполучливо. Само година по-късно, през една
декемврийска нощ на 1895, кандидат-актрисата, без съгласието
на майка си, пристава на Стоян Попов. След още две години
при дебюта си на сцена тя сменя името си с Роза и приема фа
милията на съпруга си.
Двамата се обичат нежно, той я нарича „мальо“, а тя него -
„татко“. Любовта, а и театърът свързват двамата толкова тяс-
но, че красавицата безкомпромисно отблъсква домогванията
на най-видните столични мъже, които губят ума си по нея.
КЪРВАВАТА ДРАМА
се завързва през 1900 година. На
гастроли във Враца Роза и Стоян се
запознават с 25-годишния учител
Тодор Богданов. Брат му Мито е из
вестен книжар в града. М ладежът е
завършил висше образование в Гер
мания, откъдето се връща с грозен
белег над дясното око, последица
от падане от скала.
Успяват да го спасят, като из
чистват натрошената кост от мозъ
ка и изрязват няколко кубически
сантиметра нервна тъкан. О ттога
ва обаче Тодор става раздразните
лен и с детска безкритичност вярва
на всякакви измишльотини. Прия
телите му често експлоатират този
недъг и после непрекъснато се май
Роза в ролят а на
тапят с него.
М аргарита в „Дамат а с
Роза е доста свободна в поведе
камелиит е“ от Алексан
нието си спрямо Богданов, който дър Дюма-син
става близък приятел с нея и мъжа (Снимка в книгата на Камен
й. М ладият мъж къта снимки от Зидаров „Звезди от голямата
плеяда“, част втора, 1978 г.)
врачанското турне на актрисата и
картички от нея, подписани „Сър
нето“.
Постепенно приятелството им добива друго измерение. Ро
за разбира, че Богданов се е влюбил стихийно и безумно. Тя се
опитва да прекрати увлечението му, като се надява, че по-хлад-
ното й отношение ще вледени чувствата на врачанина, но
MACAO В ОГЪНЯ НАЛИВА КИРИЛ ХРИСТОВ

Автор на еротични стихотворения и настъпателен донжуан,
той се ласкае от славата си на ухажор на Роза Попова, макар и
добре да знае, че актрисата е недосегаема. Дори приятели на
младия врачански учител му пускат фитили с думите: „Остави
се от тая севда. Кирил е там .“
Кирил Христов е посрещан в дома на Попови като драг гос
тенин. Богданов вижда, че е нежелан, и това още повече го оз
лобява. Ден преди драмата той вижда, че поетът излиза от къ

щата, където Роза е била самичка, намръщва се и не отговоря
на поздрава на Христов.
Богданов вече няколко месеца преследва актрисата и влю
бен до уши, вярва, че тя ще се съгласи да избяга с него в стран
ство, където да се венчаят. Роза категорично отблъсва предло
женията му и той я заплашва, че ще я унищожи. При това не
само душевно, но и физически.
Междувременно Стоян Попов получава анонимно писмо, с
което неизвестен доброжелател му съобщава за планираното
бягство на жена му с врачанина. Чичо Стоян обаче сметва и
писмото, и увлечението на Богданов за детинска работа и по-
късно горчиво съжалява, че не взема предпазни мерки.
Няколко дни преди пукотевицата Богданов заблуждава и
приятеля си Иван Николов, студент в Рисувалното училище.
Казва му, че иска да скъса всякакви връзки с г-жа Попова, а
също да й върне портретите и писмата. Един ден преди драмата
той купува револвер, но излъгва Николов, че ще го праща на
брат си. Тъкмо братът го бил помолил да събере негови борчо
ве, откъдето и идват парите.
БОГДАНОВ Е УБЕДЕН СОЦИАЛИСТ И ГОЛЯМ РОМАНТИК

Той пише стихове и превежда популярната в началото на
века драма на ф райтаг „Журналистите“. Отказва обаче да про
умее, че ако обичаш някого, то това не означава, че и той те
обича.
Във фаталния 20 януари той грабва снимките, писмата и ед
на фуста и тръгва с Иван Николов, за да ги предаде на „птиче
то“, както галено зове Роза. Приятелят се зачудва, че Богданов
взема и револвера, но получава отговор: „Не бой се, аз не съм
дете.“
Когато стигат къщата на Попови, минава два часът. Н а вхо
да се разминават с излизащите Стоян Попов и Кирил Христов.
Съпругът се сеща за анонимното писмо и някои заплахи на м ла
дежа, но му се сторва неудобно да остави самомнителния и обид-
чив Христов сам и не се връща да предупреди жена си.
Врачанинът и приятелят му изпиват половинка вино в близ
ката кръчма и Богданов тръгва да се прости с Роза. Тя го посре
ща с въпроса какво иска. „Да ти кажа нещо“ - започва младе
жът, но тя хладно го прекъсва: „Няма какво да ми казваш!“
Г-жа Роза Попова (актриса), 1904 г.

(Карикатура от Александър
Божинов в календар „Българан“ за 1905 г.)
- —Побеснял, младият учител вади оръжието и стреля, целей

ки се в сърцето й. Куршумът за щастие минава покрай сърдеч
ния нерв, но оставя самото сърце незасегнато. Роза се стропо-
лява на пода, повръщайки кръв. Богданов решава, че тя е мър
тва и с един изстрел пръсва своето сърце. Тялото му се свлича
на пода и затиска вратата.
ВЕСТНИКАРИТЕ ПРИСТИГАТ
веднага след лекарите. В джоба на мъртвия Богданов намират
писмо с пожелание двамата да бъдат погребани заедно. Роза
лежи полугола на леглото, завита с юрган, на пода - кървава

локва.
Агонизиращата актриса, във вените на която е останал са
мо половин литър кръв, веднага бива отнесена в клиниката на
д-р Сарафов, намираща се над по-късно откритата сладкарни
ца „Цар-Освободител“. Тя оживява само защото е викала за
помощ. Така кръвта изтичала от устата й и не могла да остане
в ранения дроб.
За огромно учудване на лекаря, заедно със заздравяването
на раната, Роза се излекува и от мъчещ ата я туберкулоза. Са
мият д-р Сарафов казва на Кирил Христов: „Сега намерихме
цера на охтиката.“
Както във всяка мелодрама, последен за случилото се нау
чава съпругът.
За щастие Попова оживява и както съобщава на 2 март съ
щата година „Нов дневник“, заминава с мъжа си, за да се въз
становява в Княжево. Десет дни по-късно със заповед № 260
шокираното Министерство на просвещението я уволнява от те
атъра „в интерес на службата“.
Кървавата драма я освобождава от натрапника Богданов и
още повече я сближава с Чичо Стоян, който нежно и предано се
грижи за нея. Звездата й грейва на други сцени, особено през
сезона 1903-1904 г., когато е назначена за директор-режисьор
на театъра в Пловдив. Всяка година с артистичните си триум
фи сипе нова и нова пепел върху кървавата драма от 1903 г.,
потресла България.
И така до 1949-та, когато Роза Попова напуска този свят, в
който изигра не само най-големите антични драми, но и собст
вената си, която би трябвало да се казва „Без вина виновна“.
ИЗНАСИЛВАТ ЧЕСТНИЯ
ДЪРЖАВНИК ПЕТКО КАРАВЕЛОВ
В ЧЕРНАТА ДЖАМИЯ
ВДОВИЦАТА МУ ЕКАТЕРИНА
ПРОДАВА КЪЩАТА ИМ ЗАРАДИ ДЪЛГОВЕ
Романтична любов свързва до смърт известния наш
4 i 1 политик Петко Каравелов (1843-1903) с русенката
г . su Екатерина Каравелова. Двамата имат три дъщери,
белязани от съдбата да не познаят що е щастие.
Първата от тях - Радка, умира 3-годишна. Втората - Виола, по
лудява след като съпругът й Йосиф Хербст изчезва безследно.
Най-малката - Лора - драматично преплита съдбата си с поета
П. К. Яворов. Мистериозната й смърт и до днес е загадка. Едни
твърдят, че се е самоубила, други пък са уверени, че Яворов й е
теглил куршума.
Каравелов е един от малкото български политици, които
служат безкористно на България и умира, защото няма сред
ства да се лекува. Затова най-злъчният изобличител на дворцо
вите нрави в Княжеска България Добри Ганчев казва за него:
„Чисто живя и чисто умря.“
Но когато Петко Каравелов и Екатерина Пенева се женят,
едва ли предполагат какви тежки изпитания ще им поднесе жи
вотът. П ървата им среща става в Русия. Запознават се през
1872 г., когато Екатерина е едва 12-годишна. Момичето е прию
тено в дома на генералшата Лермонтова в Москва. Каравелов
пък е студент в руската столица и преподава частни уроци по
история и география на Ксения, осиновена дъщеря на генерал
Щулепников. Щулепникови дотолкова се привързат към мла
дия българин, че го вземат лете по няколко месеца на дачата
си, където го поят с мляко, защото им се вижда блед и много
слаб физически.
Генералшата Лермонтова често гостува в дома на Щулепни
кови. Там завежда и Екатерина. Така я запознават с Каравелов.
ОТНАЧАЛО МЛАДЕЖЪТ НЕ Й ОБРЪЩА ВНИМАНИЕ

Той само непрекъснато й втълпява, че е българка. Разгово
рите им се въртят най-често около българските наименования
на плодовете, с които тъпчат момичето по съвет на лекарите.
Каравелов вижда колко много са се привързали към Катя ста
рите Лермонтови и вярва, че те ще я осиновят. Затова поема
отговорната „мисия“ тя да не забравя родния си език.
До Априлското въстание Екатерина не се среща с други бъл
гари и говори само на руски. Когато Каравелов опитва да я за
говаря на български, тя отказва да му отговаря. Той се сърди, а
това много я развеселява. Родния език тя си припомня, след ка
то се среща с Райна Княгиня, която русите отървават от турци
те след разгрома на въстанието и прибират в Русия.
През 1874 г. умира генералшата Лермонтова и цяла година
Екатерина носи траур, преустановяват се и визитите у Щулепни-
кови. Така срещите й с Каравелов приключват. През коледната
ваканция на 1875-1876 г. Екатерина започва да ходи на театър.
На едно любителско представление в Саладовниковия театър я
вижда Каравелов, който придружава старата Щулепникова.
М ладежът е изненадан - момиченцето е пораснало за годи
на и има вид на госпожица. Затова помага и хубавата дълга
рокля, която й придава зрялост. Когато Екатерина поглежда
към Каравелов, той се смущава и едвам промълвява: „Катя!“
Старата Щулепникова го поправя: „Е, кажете, мадмоазел Кате
рина.“
Дават „Дванайста нощ“ от Шекспир и Екатерина се увлича
в представлението. Даже не забелязва, че Каравелов не само я
изпраща до ложата й, но и избутва от нея брата на приятелка
на Катя, който не е никак възхитен от маневрата.
Младото момиче в този момент въобще не предполага, че
пътят му се кръстосва с този на Каравелов. Че един ден те ще
тръгнат по един път и само смъртта ще ги раздели. Тя следи
какво става на сцената и запомня името на една от героините -
Виола.
ПО-КЪСНО ИМЕТО ВИОЛА ЩЕ Й ПОТРЯБВА

На по-друго мнение е съпругата на д-р Захарин, един от най-
знаменитите тогава московски лекари. Тя е дошла с генерал
шата Щулепникова и Каравелов. Не е тайна, че рускинята чез
не по българина. Още същата вечер тя безпогрешно познава,
че Петко си е загубил ума по девойчето. Не се стърпява и още

същата вечер му казва, че той няма да се ожени за никоя в Ру
сия. И че вижда бъдещата му жена в лицето на мадмоазел Е ка
терина.
Това е последната среща на П етко и Катя в Русия. На 12
август 1878 г. девойката се завръщ а в родния Русе. И докато
навлезе в забравения роден език, пристига телеграма от Видин,
където Каравелов е губернатор. Той кани Екатерина да отиде
там учителка в новооткритата девическа гимназия. Тя не му
отговаря, защото й е доста трудно между нейните най-близки,
та какво ли ще е сред чуждите видинчани.
КАРАВЕЛОВ НЕ ГУБИ КУРАЖ

Той пристига в Русе, за да види болния си брат Любен, из
вестен български писател и революционер. След това първата
му работа е да направи визита в дома на Катя. По това време тя
се облича, защото ще отива на обяд у женената си сестра Сия.
М айка й тропа на вратата на стаята й и вика: „Катерино, излез,
че един черкезин те търси.“ Черкезинът е П етко Каравелов.
Той хич не се смущава, че е дошъл в неподходящ момент и
явно не е чакан гост. Сяда и започва дълъг разговор на руски.
М айката се сеща да донесе сладко и кафе, та след изпиването
му и той да се сети да си върви. Нищо подобно! Каравелов про
дължава да приказва и си тръгва чак когато майката му казва,
че са канени на обяд. Но той не отстъпва току-така, а се само-
поканва на чай в 16 часа. Тия чаепития зачестяват и преди да
замине от Русе,
КАРАВЕЛОВ ПРЕДЛАГА НА КАТЯ ДА СЕ ОЖЕНЯТ

бързо. Тя категорично му отказва. В плановете й не влиза ни
каква сватба. Мечтае да продължи учението си в Петербург и
да стане лекарка.
Каравелов пристига отново в Русе, за да погребе брат си
през януари 1879 г. Визитите му в дома на Катя зачестяват. Но и
този път тя отклонява предложението му за сватба. Междувре
менно в Русе пристига позната от Русия българка и по въпро
сите й Екатерина разбира, че онази е лудо влюбена в Каравелов.
КОНКУРЕНТКАТА Е МНОГО КРАСИВА

И Е БРАТОВЧЕДКА НА СТЕФАН СТАМБОЛОВ
Когато разбира, че Екатерина няма намерение да се омъж
ва за Каравелов, й казва: „При все че не го искаш, той тебе иска
и за тебе само говори.“ А на търновките Петко не обръща вни
мание.
А хубавата учителка нехае за обожателите си. То и русен
ските ергени не я оставят на мира. Един по един те пращат ка-
лесници. Екатерина ги отблъсква. Та тия ергени дори не умеят
да сричат! Съдбата обаче й дава последна възможност. През
август 1879 г. Каравелов пристига отново в Русе, за да го избе
рат за депутат. Най-напред иска тя да му обещае, че няма да се
омъжи за друг. После напада, накрая тя се предава и на 4 ок
томври се сгодяват.
СВАТБАТА СТАВА НА 13 ЯНУАРИ 1880 г.

Младоженците заживяват първите месеци с Наталия, вдо
вицата на Любен Каравелов. Отначало булката се ядосва от
русенските либерали, от които по всяко време някой идва в ста
ята на Каравелови. После политиката я увлича.
Преместват се в София - най-напред заминава Каравелов,
защото го избират за председател на Народното събрание, а
после става и министър-председател. Той купува малка къщур-
ка, която не успява да изплати до смъртта си. Зареждат се годи
ни - драматични, години, обсебени от политиката, а в редки
мигове и от семейните радости. За близо четирите години, през
които Каравелов е министър или министър-председател, той
не задига и лев от държавната хазна. През това време жена му
работи даром, без заплата. Положението на семейството става
съвсем драматично, когато той заболява. След затварянето си
в Черната джамия той не може да се съвземе. Там враговете му
пускат в килията манаф, който го изнасилва.
Жизнените сили на Каравелов започват да отпадат. След по
гребението на близкия си приятел Велинов през 1902 г. той каз
ва на жена си: „По-лесно е да умреш, отколкото да живееш при
нашите условия!“
През лятото двамата отиват в Рилския манастир за две сед
мици. Екатерина се надява, че съпругът й ще се съвземе. Само
такова летуване могат да си позволят - нямат пари за сериозно
лечение. Около Коледа състоянието му съвсем се влошава и
приятелите му настоя
ват да бъде изпратен в
чужбина. Търсят пари и
определят датата - 26
януари 1903 г. Докато
успеят, К аравелов ги
отървава от тая им гри
ж а и умира на 25 януа
ри. Едни от последните
му думи са: „Мойта съ
вест е чиста. Не изме
них на себе си и на на
рода си останах верен.
Изпълних дълга си док
рай.“ След смъртта му
вдовицата продава къ-
щурката, за да погаси
дългове.
За същ ата къщурка
английският общ естве
ник М акдоналд казва,
че в Англия в подобно
ж и л и щ е би ж ивял не
дъ рж авни к, а някой Пощенска картичка,
др ебен зем ев л адел ец издадена по повод смъртта на политика
И ЛИ работНИК. (Архив на автора)
Н апразн и о стават
предложенията тя да бъде превърната в музей. Руският писател
А. В. Амфитеатров правилно казва, че само така щял да се даде
пример на българските политици. Когато те погледнат в каква
сиромашия е живял Каравелов, щели да се отучат от порока си:
щом вземат властта, най-напред да си построят дворец. И да
уредят поколението си и родата до девето коляно.
ЕКЗАРХИСТИ
СЕ ПОАИВАТ С КИСЕАИНА
ДИМИТЪР МАРИНОВ
РАЗОБЛИЧАВА ДАЛАВЕРА И СИ ПАТИ
Не минава и година от славния 25-годишен юбилей
на екзарх Йосиф I, тържествено отпразнуван през
1902 г. в Цариград, и той е въвлечен в грозен скандал.
Счетоводителят на Екзархията Костадин Селджо-
балиев се ползва с благоволението на екзарха, по
ради което управлява паричните дела както намери за добре.
Другият участник в скандала - Димитър Маринов, - извес
тен като автор на „Стефан Стамболов и новейшата ни исто
рия“, изобличава Селджобалиев и на два пъти го заливат с ке-
зап (азотна киселина, която обезобразява лицето). После го про
гонват и се спасява в София.
ЕКЗАРХ ЙОСИФ ПОКАНВА МАРИНОВ

да заеме през 1900 г. поста главен редактор на екзархийския
вестник „Вести“ със заплата 80 наполеона.
Печалната история на скандала Маринов-Селджобалиев за
почва на 1 април 1903 г. в канцеларията, където Маринов отива
да си получи заплатата. Той се разписва във ведомостта за 80,
но му дават 25 наполеона по-малко. Когато пита защо му ги
удържат, Селджобалиев снишава глас и обяснява, че на М ари
нов македонският комитет е определил да даде 50 наполеона за
подготвяното въстание на българите в Македония. Сумата щ я
ла да се удържи на два пъти.
Димитър Маринов навремето се забърква в освободителни
те борби. От 1876 г. до освобождението от русите на родния му
град Лом през 1877 г. лежи по затворите. Даже дава пари на
македонския комитет на Борис Сарафов в София срещу кви
танция. Сега не му е до парите, но се изненадва, че в самата
Екзархия, и то със знанието на Негово блаженство екзарха, съ
що се събират пари.
Смята, че ако турците научат, ще стане страшно за Екзар

хията, която чрез църквите и училищата поддържа духа на по
робените българи в Македония.
Ето защо той отказва и пет пари да даде. Н а младини М ари
нов влачи окови, но сега, когато е 47-годишен, и три дена няма
да издържи в турски зандан.
СЕЛДЖОБАЛИЕВ ПОЧЕРВЕНЯВА ОТ ЯД
Когато Маринов излиза от канцеларията, счетоводителят
праща човек да го проследи къде отива и с кого ще се срещне.
Докато редакторът на „Вести“ разказва случката на екзарха,
подслушвачът слухти отвън на вратата. М акар че екзархът съ
що смята, че е рано
за въстание в М аке
дония и Одринско и
че Екзархията трябва
да стои далече от м а
кедонските ком ите
ти, той о т к азв а на
М арин ов да взем е
страна в спора му със
счетоводителя.
Екзарх Йосиф до
толкова е зависим от
Селджобалиев, че съ
ветва Маринов да си
затваря устата. Сче
товодителят не се ус
покоява от подслу
шаните думи на ек
зарха, а веднага за
мисля коварно отм ъ
щение.
ПЪРВАТА ПОРЦИЯ
КЕЗАП ХВЪРЛЯТ
ОЩЕ СЪЩАТА НОЩ
връз Маринов, който Д им ит ър Маринов губи битката
напуска Екзархията и
тръгва към дома си. С ужасната течност, която обезобразява

непоправимо лицето, след него тръгва разсилният Наум. Ма
ринов чува, че някой ходи след него и когато се обръща, Наум
лисва кезапа. За късмет, вместо лицето човекът на Селджоба
лиев уцелва палтото на жертвата и хуква да бяга.
На другия ден пострадалият изобличава разсилния, но ек
зархът си затрайва. Злощастният редактор на „Вести“ решава,
че за него няма живот в Цариград.
Най-напред решава да приготви жената и децата си, за да ги
прати за по-сигурно в София. Маринов много обича жена си
Виктория, която е дъщеря на известния ломски даскал Кръс
тьо Пишурката, осмян навремето жестоко и не съвсем спра
ведливо от Христо Ботйов. Докато стигнат до олтара, Маринов
и Виктория преодоляват доста пречки.
Едва 17-годишен Маринов става послушник в Рилския м а
настир. Решава да се замонаши, но после се отказва. Въпреки
това дава дума на своя старец в манастира - Неофит Рилски, че
няма да се жени без позволението и благоволението му. Една
от причините, заради които Маринов се оттегля в Кремиков
ския манастир, където и умира през 1940 г., е смъртта на съпру
гата му през 1929 г.
Дълбоко религиозен, Маринов в края на живота си вярва,
че позволението на Неофит Рилски не е умилостивило Бог, кой
то се е разсърдил заради женитбата му.
Няколко дни след като изгарят дрехата му с кезап, Маринов
получава заплашително писмо, че ще му подпалят квартирата.
Слугинчето добре запомня приносителя, момче, което се оказ
ва, че работи в българската болница в Цариград. При очната
ставка то признава, че тамошният лекар Данев му заповядва да
отнесе писмото.
И КЕЗАПЪТ БИЛ ВЗЕТ ОТТАМ

Маринов отива при екзарха и му казва, че ще бяга от Цариг
рад. „Не може ли да се уреди този конфликт?“ - пита Негово
блаженство. Маринов отвръща, че няма да внесе сумата и че
няма да направи никакъв компромис със Селджобалиев. „Не
си знаете интереса“ - непреклонен е екзархът.
Виктория (с воал на лицето) и Димит ър Маринови в София, 1911 г.

(Снимки - Исторически музей в Лом)
АНГЛИЙСКИЯТ ПОСЛАНИК O’KOHOP СЪВЕТВА МАРИНОВ

да се оплаче на турската полиция, но той отказва, за да не напра
вят турците мръсно на Екзархията. Няколко дни след това, ко
гато Маринов и семейството му вечерят, идва един от разсил-
ните на Екзархията и му казва, че Негово блаженство екзархът
го вика спешно да отиде при него. Виктория забранява на мъжа
си да тръгне, но той не я послушва. Едно от децата му проплаква:
“ НЕ ХОДИ БЕ, ТАТЕ, ОСТАВИ ЗА УТРЕ!”

Маринов знае табиетите на екзарха, който вечерял и до сут
ринта нито приемал, нито давал разпоредби. Затова и не се учуд
ва, когато заварва в Екзархията само Селджобалиев и един от
протосингелите. Казват му, че е станала грешка, че екзархът
не го вика.
Докато Маринов слиза по стълбичките на стръмната улич
ка, чува зад гърба си забързаните стъпки на човек. Маринов
приготвя бастуна си и си казва: „Ако иска да ми стори нещо, ще
го цапна по главата с дебелото на бастуна.“ Не се обръща, а
изчаква да се изравнят и като го разпознава, му извиква: „Ти ли

си, Стояне?“ Разсилният не му отговаря, а хуква по улицата.
Вкъщи слугинчето взема палтото и пита: „Господарю, как
во ви е на палтото?“ Ж ената на Маринов пък взема пардесюто,
за да го закачи в гардероба, и му казва: „С какво си го изца
пал?“ То е изгорено пак с кезап. Стоян носел стъклото с кисе
лината, за да я плисне в лицето на Маринов, но понеже жертва
та не се обръща, а го и разпознава, стреснатият екзекутор вместо
лицето уцелва пардесюто.
Мариновите деца често си играят с децата на чиновника в
турското Външно министерство Садедин бей и им разправят за
кезапа. Турчинът на своя глава известява началника на полици
ята в Ортакьой, където е квартирата на Маринов.
Пред къщ ата му застава стража. Стража се изтъпанчва и
пред Екзархията.
ОТ ЛИЧЕН СКАНДАЛЪТ СТАВА ПУБЛИЧЕН

Димитър Маринов е голям идеалист, а Селджобалиев - реа
лист и играч. Екзархът, макар и умен, също е реалист и за него
по-насъщни са услугите на счетоводителя. Затова вика М ари
нов, поисква и приема оставката му.
През 1904 г. семейство Маринови се прибира в София. Ми
нистърът на народното просвещение проф. Иван Д. Ш ишма
нов поканва беглеца за директор на Етнографския музей ведна
га. От село на село, от къщ а на къща, директорът Маринов
обикаля цяла България и събира ценни експонати.
КАРИЕРАТА НА СЕЛДЖОБАЛИЕВ НЕ СЕ ПРОВАЛЯ

след скандала с Маринов. Още преди това сам екзарх Йосиф се
опарва от машинациите на Селджобалиев. Счетоводителят го
убеждава да внасят екзарховата заплата в частната банка на тър-
говеца-банкер Илич. Влогът набъбва до 200 000 франка. Най-
неочаквано Селджобалиев отива при екзарха и му казва, че Илич
е фалирал, но ако той си затрае, щял да получи парите си. Е к
зархът замълчава, за да не става скандал.
Понеже не се оплаква, Илич и Селджобалиев делят помеж
ду си екзарховите пари. Екзархът нарича Илич пред Маринов
„тоя вагабонтин“. И толкоз.
За Селджобалиевите кражби и своеволия научават и в Со

фия. Министрите Рачо Петров и Димитър Петков изпращат ре
визор, който, докато стигне до Одрин, вече няма какво да реви
зира. На 6.XII. 1904 г.
КАНЦЕЛАРИЯТА НА ЕКЗАРХИЯТА Е ОПОЖАРЕНА

и книжата на счетоводството изгарят. След това, когато екзар
хът отива в София, двамата министри му казват да махне сче
товодителя. Екзархът им отвръща: „Не мога. И м а Селджоба-
лиев, има екзарх. Н яма Селджобалиев, няма екзарх.“
През 1907 г. в присвояване на екзархийски пари хващат и
отец Борис. Не са малко - 973 турски лири. И тоя път екзарх
Йосиф се поболява, но обвинява себе си: „Грешката е у мене:
защо оставих толкова пари и тоя човек без контрол толкова
години! Селджобалиев защо не се сети да го контролира барем
веднъж!“
Според Димитър Маринов на екзарха му липсват самостоятел
ност, енергия и инициатива - качества, каквито притежава сче
товодителят. Заради това екзархът е меко тесто в ръцете му.
През 1908 г. екзарх Йосиф записва в дневника си, че иска да
живее до 75 години, значи му остават още седем, както и става.
Погребението му събира цяла София на 25 юни 1915 г. Мари
нов не му прощава и описва в спомените си, които завършва
към 1929 г., срамната история с кезапа. От друга страна той
изобличава алчния Селджобалиев, който граби за своя сметка
под булото на революционното дело.
Ако в далечната 1903 г. Маринов беше сгрял джоба на сче
товодителя със злополучните 50 наполеона, животът му след
това навярно не би бил така трагичен. Съветът на екзарха - да
направи компромис - съдържа в себе си практичност, която
може да улесни живота на идеалистите в нашата малка страна.
Но пък хора като Маринов са солта на земята.
ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ СЪНУВА СМЪРТТА СИ
АСКЕР ЗАГРАЖДА ФАТАЛНОТО СЕЛО БАНИЦА

И УБИВА С КУРШУМ В СЪРЦЕТО ГЕРОЯ
Големият български революционер Гоце Делчев,
определян с обич от народа си за наследник на Дя
кон Левски, е убит в село Баница, Серско, на 21
април (стар стил)/4 май (нов стил) 1903 г.
Това става преди именния му ден Гергьовден.
В това време майка му Султана омесва пет пити,
които се готви да отнесе в църквата в Кукуш по
случай именния ден на сина си. В храма Господен обаче, вмес
то да произнесе обичайната фраза: „Тая година пендара, а дого
дина сватба“, тя се обърква и казва: „Тая година пендара, а до
година панихида.“ М айката се връща разплакана вкъщи. Гоце е
първородният й син, роден след две момичета и неин любимец.
По някаква странна приумица на съдбата
САМИЯТ ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ СЪНУВА ПРОРОЧЕСКИ СЪН

преди да го убият и го разказва на другарите си: „С нашия жи
вот, какъвто е, станах вече и фаталист. Нощеска сънувах, че
турци ме удариха в сърцето. Щипската чета е разбита в Кар-
бинци. Милан, брат ми, е в тази чета и сигурно е убит.“
Той се озовава в село Баница, което се намира на 15 км от
Серес (днес в Гърция), неслучайно. Н а Гергьовден (23 април/6
май) се предвижда да се състои конгрес в една гора на изток от
Алиботуш, на която да се реши кога да избухне Илинденско-
Преображенското въстание. Гоце Делчев успява да се промък
не от Солун до Баница невредим - преоблечен като въглищар,
с начернено лице, с метла в ръка и сноп праз лук под мишница.
Тъй някога прави
НЕГОВИЯТ ИМЕНИТ ПРЕДШЕСТВЕНИК ДЯКОН ЛЕВСКИ

Разговорите в Солун с Даме Груев го разтревожват. Мнози
на искат въстанието да избухне, Гоце се страхува, че народът
не е въоръжен. Затова е неспо

коен. Още не напуснал Солун
и дочува първите експлозии,
организирани от групата на
„гемиджиите“. Тогава Павел
Шатев взривява френския ко
раб „Гуадалкивир“, други бас-
тисват Отоманската банка, те
леграфната станция, дори на
падат валията на Солун.
В Баница, на 20 април, ид
ват четите на Георги Радев
Бродлията и Димитър Гуща-
нов, които заедно с намира
щия се в селото Димо Хаджи-
димов и Гоце Делчев се съби
рат в Трендафиловата къща.
Михаил Чаков пък е настанен
в друга къщ а отсреща. IN M K M O R I A M
К ъм три часа сутринта Го-
це отива при Чаков и оживено ГОЦЕ: Д Ъ Л Ч Е В Ъ
разказва за взривяването на р о д е т . на Й . януарий Ш72 г. въ i.'y-
О томанската банка в Солун: ку«п>, М акедтш я; едшп, <>vu M ii«-
„Помен няма от Банк Импе- uaieJjirl; ма Вл;т|4;ишятя
р (>в«Л!одт>1ша Орглппяпцли. паднал*),
риал Отоман. Така ще раздру
на 4. лай J'508 г. Н|т 1>аннца № (iojw'a
саме от основи тая гнила тур за лародиа си<н1ода >; но-гол1;«т сп-
ска империя.“ Повече подроб ниялпя.
ности Гоце им обещава на кон
греса. След това пита Чаков
има ли драмски тютюн. Възпоменателна листовка,
Чаков знае слабостта му издадена от Съюза на
към този сорт и предвидливо македонските студентски
пази стотина грама специално дружества в чужбина, 1922 г.
за приятеля си. Д вам ата из-
пушват по цигара, после реша
ват да поспят през оставащите утринни часове.
Точно на разсъмване проехтява изстрел, на който отначало
Гоце не обръща внимание. Но дотичва баба, която вика:
“ СТАНЕТЕ, МОМЦИ! АСКЕР ЗАГРАДИ СЕЛОТО

и ви търси по къщите.“ Баница е стегната в железен капан от
няколкостотин турци, предвождани от съученика на Гоце - Хю-
сеин Тефиков. По-късно казват, че Хюсеин дал въпросния из
стрел, за да предупреди Делчев да напусне селото. Такъв кава-
лерски жест обаче според биографката на Гоце - Мерсия Мак-
дермот - е невъзможен, като се знаят золумите му в Баница
след убийството на съученика му.
Турската потеря не е случайна. Според писмо на Карацас -
френски консулски агент в Серес - до френския консул в Солун
блокадата на Баница не е случайна. Най-напред оттам минават
40 турски войници, които не забелязват нищо подозрително и
продължават към село Горно Броди. Но там някакъв селянин
им подшушва, че в Баница има лица от българския комитет за
освобождение на Македония. Издайникът посочва къщите, в
които са те. Турският офицер веднага вика помощ. Чак когато
пристигат още 400 войници, той блокира Баница.
Това става така безшумно, че часовите на четниците нищо
не забелязват. Рано сутринта селяните тръгват с добитъка на
паша и виждат, че групи от по трима войници дебнат на раз
стояние от 30 метра около Баница. После се раздвижват и за
почват да стягат обръча като претърсват къщ а по къща. Н ак
рая селяните са събрани на мегдана и сортирани - мъжете на
една страна, жените и децата на друга.
ТУРЦИТЕ ГИ ПИТАТ ЗА ОРЪЖИЕ И КОМИТИ

Иначе селото ще бъде подпалено, а селяните - избити. Н и
кой не предава Гоце Делчев.
Озверелите поробители хващат кмета, попа и попския син
и почват да ги мъчат. Попският син е бит до посиняване, а
когато се отскубва и хуква да бяга, го застрелват. Димо Хад-
жидимов в това време следи всичко от покрива на Трендафи
ловата къща. Революционерите са наясно, че могат да се ук
риват в къщ ите до свечеряване и тогава трябва да опитат да се
измъкнат от Баница. Но Гоце и останалите се боят не за своя
живот, а за съдбата на баничани, които в този случай ще пла
тят с живота си заради ятачеството си. Затова комитите реш а
ват да рискуват, като се измъкнат през деня тихомълком от
селото.
Cmpacmu u скандали 6 Царска България__________________________ 181
Пирински реквием
(Художник Стоян Сотиров)
Гоце Делчев в о д и с ъ с себе си още 14 души и успява да стиг

не до една поляна край последната къщ а на Баница. Смелчаци-
те спират край недовършената плевня и се оглеждат.
Недалеч от полянката стърчи друга плевня. В това време
изплашени дечурлига тичат към селото. Гоце ги пита има ли
аскер, но те изчезват като подплашени пилци. Михаил Чаков
дърпа Делчев и му предлага той да върви първи, следван от
още неколцина четника. Но Делчев отказва и го поглежда гор
до, както никога дотогава, и му отвръща: „Как, Чаков? Върви,
какво Бог даде.“ Наближават ниския зид на двора - към 70 см,
дотогава наглед безопасен. Изведнъж четниците съзират тур
ски пушки, които се подават над него.
ГОЦЕ ГИ ВИЖДА И СТРЕЛЯ ПРЪВ

Четниците залягат, но войводата, изправен, зарежда пушка
та си. „Лягай, Гоце!“ - докато другарите му му викат тъй, тур
ският куршум лети и го пронизва в сърцето.
Осем четника се добират до близката плевня и се сражават

с турците 15 часа, които не смеят да се доближат до трупа на
войводата. „Петнадесет часа ний гледахме мъртвия Гоце, при
веден сякаш върху гроба на Македония. И петнадесет часа ни
се късаха сърцата“ - тъй казва оцелелият Димо Хаджидимов
на поета Пейо К. Яворов, автор на първата книга за Гоце Д ел
чев, излязла през 1904 г.
Когато боевете стихват, труповете на Гоце и Гущанов са от
несени в Серес, но ги връщат в Баница. Ж ените от селото ги
измиват и заедно с тези на още трима четника погребват на по
ляната „Св. Никола“. Три години по-късно Михаил Чаков идва
в Баница, изравя костите на Гоце и ги поставя в сандък под
олтара на селската църква.
Когато селото преминава към Гърция, Чаков отново при
стига и ги отнася в София. След края на Втората световна война
комунистическите управници ги предават интернационално на
Югославия. Погребват ги в двора на скопската черква „Св.
Спас“.
А народът от двете страни на границата още пее песента, в
която се казва, че Гоце се е „оженил“ за Македония, че невеста
му е църната земя, зълвица - тънка му пушка, девери - чифт
пищови, а сватове - църни гарвани.
ш ирр
I ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ УХАЖВА

/ ЩЕРКАТА НА ХРИСТО БОТЙОВ
/
л ТЯ СЕ СГОДЯВА ДВА ПЪТИ, УМОРЯВАТ Я БРЕМЕННА
В КЛИНИКАТА НА Д-Р САРАФОВ ПРЕЗ 1906 г.
Единственото дете на поета революционер Христо
Ботйов умира след лекарска грешка на 7.XI.1906 г.
Това става в клиниката на д-р Сарафов, която се е
намирала в къщ ата на Балабанов - между Руската
църква и Военния клуб. В същата сграда година по-
късно се открива прочутата кафе-сладкарница „Цар-Освобо-
дител“, съборена през 1977 г.
Иванка Ботйова не страда от липса на обожатели. Но се
задомява сравнително късно - на 30 години.
АЮБОПИТНОТО Е,
ЧЕ СЕ СГОДЯВА НА ДВА ПЪТИ
А още по-интересно е следното
съвпадение: и с двамата си годени
ка се запознава по едно и също вре
ме и на едно и също място. Това
става през 1901 г. Венета Ботйова е
поканена от вдовицата на Любен
Каравелов - сръбкинята Н аталия -
да й гостува с И ванка в Белград.
П ътьом майка и дъщеря отсядат
във Видин. По това време крайду
навският град е любимото място на
управниците, където те заточават
някои луди глави - техни врагове,
изобличители и бунтари. Тия мно
гооб ещ аващ и бъдещ и учители,
юристи, лекари, банкери се сдру Иванка в Букурещ, 1889 г.
жават в т. нар. Комуна. Обядват и (БИА-НБКМ)
вечерят заедно и се тешат, че дните на заточението им намаля

ват един по един.
Първенец сред тях е синът на Венета от първия й мъж -
Димитър Рашев. Между най-добрите му приятели са лекарят
Христо Аджаров и бъдещият банкер Стоян Христов. Аджаров
е родом от Калофер, а Христов е преселник от Македония.
Между Иванка и Аджаров се разразява сърдечно чувство и
те се сгодяват във Видин.
Преди това 27-годишната
ДЪЩЕРЯ НА ХРИСТО БОТЙОВ Е УХАЖВАНА

от мнозина. „Знаех, че е имала много кандидати, но по ред ги е
отпленявала“ - 44 години по-късно разказва Стоян Христов.
Най-напорист е известният по-късно дипломат Димитър Ри-
зов. Той си кореспондира с Иванка от 1898 до 1904 г. Младият
мъж се осмелява дори да отиде в Търново и на място да иска
ръката на Иванка от майка й Венета. Тя обаче го отрязва и
Ризов се жени за друга. Задомен вече, той среща Иванка и й
казва: „Ти ми отказа, но аз се ожених за една черногорка, която
много прилича на тебе.“
Между другите нейни ухажори изпъква и знаменитият м а
кедонски революционер Гьорче Петров, другар на войводата
Гоце Делчев. Той е интерниран в старата българска столица от
властта след арестуването на Борис Сарафов. Имало е за какво
и по какъв повод да се срещат. Иванка става касиерка на Маке-
доно-Одринското дружество в Търново, а през 1902-ра е деле
гат на Македонския конгрес. Майка и дъщеря обръщат къщ ата
си в убежище на преследваните македонски комити. Вечер те
вечерят потайно на втория етаж и като ги обхване екзалтация-
та, целуват портрета на Ботйов.
“ ГЬОРЧЕ ПЕТРОВ ПИТАЕШЕ ИЗВЕСТНИ ЧУВСТВА КЪМ ИВАНКА”

- спомня си другарят му Аргир Манасиев. Но подготовката на
Илинденско-Преображенското въстание ги разделя.
По-изненадваща е историята с артиста Сава Огнянов. Мно
зина изследователи приемат, че майка му Мина Горанова е пър
вото либе на Христо Ботйов. Дори има хипотеза, че той е из
вънбрачен син на поета и бременната Мина е набързо оженена
в Румъния за далеч по-възрастен мъж.
Но още докато е сту

дент по архитектура в
Германия през 1896 г.,
той започва да си пише
с Иванка Ботйова. Тази
наука той изтърпява точ
но три семестъра и пос
тъ п ва в арти сти чн ата
школа на Ото Кьоних, а
от 1902 г. почва да играе
в т р у п а т а „ С ъ л за и
С м я х “ . Т оч н о т о га в а
Ботйовата щерка не про
пуска пиеси с негово
у ч асти е. О гн ян о в се
влюбва в нея. Неговият
близък приятел - писа
телят и изкуствовед Ан
дрей Протич - свидетел
ства за това. Работата
отново разваля Венета.
Тя иска от него да завър
ши архитектура и да за
Дъщ ерята на Ботйов
реже сцената. Тогава Ог
тачи святата м у памет.
нянов можел да поглеж Пощенска картичка,
да към Иванка. издадена от Т. Икономов
М алко преди среща (Архив на д-р Владимир Георгиев)
та с д-р А джаров към
Иванка не е безразличен известният поет Пенчо Славейков. Той
упорито я ухажва, дори и поднася своите съчинения с красно
речиви автографи. Дъщ ерята на Ботйов го цени като поет, сим
патичен й е въпреки физическия му недъг. За брак обаче не
може и дума да става.
Но да се върнем към срещата с д-р Аджаров. Тогава той
вече се е дипломирал във Виена, работил е в Пловдив и в П ле
вен и му обещават блестяща кариера. Венета няма нищо про
тив той да й стане зет. В чест на годежа другарите на Аджаров
от „Комуната“ уреждат разходка с нает файтон до Белоград
чик. В него сядат Венета, Иванка, Димитър и Аджаров. С друга
кола ги следва Христов. След завръщането си във Видин Вене
та и Иванка вместо в Белград отиват в Букурещ - там да поръ
чат сватбената рокля.

Но преместват док
тора в П л о в д и в . Иван
ка е готова да го пос
ледва, но майка й нас
тоява младото семейст
во да се установи в Тър
ново. Аджаров се опит
ва да уреди това, но в
С оф ия му о т к а зв а т .
Точно когато И ванка
успява да убеди майка
си да я пусне да живее в
Пловдив, Аджаров то
ку-що се е оженил.
ТОЙ НЕ Я ЗАБРАВЯ
„Имаше добра душа
и беш е о б и ч ан а от
всички - казва Аджаров
на внучката на Венета
Сватбената снимка на дъщерята през 1953 г. - Където и
на Бот йов и Стоян Христов да се появеше, нейното
(БИА-НБКМ)
превъзходство над оста
налите се чувстваше. Ж елаеш е да има много деца - наследници
на великия й баща, пред паметта на когото се прекланяше.“
В годините след годежа й с Аджаров Стоян Христов не е в
България. Той учи в чужбина и се завръща през 1905 г. В София
подновява старото си приятелство с Димитър Рашев, който ве
че се е задомил. Съпругата на Рашев - Мария - преценява, че
Христов е идеалният съпруг за Иванка. За да го изпита, показва
му снимки на моми, от които спира вниманието му върху Иван-
кината.
Като долавят, че Христов не е безразличен към дъщерята
на Ботйов, Рашеви решават да убедят Венета. Затова синът за
почва с майка си продължителна кореспонденция и когато тя
скланя, Христов заминава за Търново. Още в деня на пристига
нето си - 30 октомври 1905 г. - той и Иванка се сгодяват. Опре
делят деня на сватбата - 8 януари 1906 г.
ТЪРНОВО НЕ ПОМНИ ПО-БЛЯСКАВО ТЪРЖЕСТВО

Така иска Венета. Обредът става в голямата търновска църк
ва „Св. Богородица“. От София пристигат братът на Иванка и
съпругата му Мария, чичото генерал Кирил Ботйов, приятели и
близки. Кумува семейство Михайлови от Русе. Генералът е на
седмото небе и свиква полковата музика, която свири по време
на сватбения обяд. Нарочно повтаря прочутата песен „Тих бял
Дунав се вълнува“. Иванка и Венета се просълзяват от вълнение.
Докато на смрачаване младоженците заминават на сватбе
но пътешествие в Букурещ, сватбарите се веселят до зори. В
румънската столица младоженците прекарват медения си м е
сец, а след като се завръщат, Христов постъпва съвсем дипло-
матично. Той си урежда командировка в Търновско за няколко
месеца.
П ролетта е подходящ фон на щастието на новобрачните и
само една невероятна вест ги разтърсва.
ПРЪСКА СЕ СЛУХ, ЧЕ БОТЙОВ Е ЖИВ

Че е в малоазиатски затвор и всеки момент ще бъде освободен.
Христов е скептик, но Венета и Иванка се оставят радостната
новина да ги омае. За жалост слухът си остава само слух.
Тази новина кара Иванка да осъществи желанието си: изда
ването на съчиненията на своя баща. За целта семейството се
завръща в София. Н а ш естата кола от книгата Иванка се връ
ща от печатницата в хотел „Континентал“, където е отседнала
с мъж а си. Вали дъжд, тя е бременна и се простудява. Положе
нието й се влошава и Христов хуква за доктор. Съветват го да
отведе жена си в клиника и той избира тази на д-р Сарафов.
Там лекарите се решават на хирургическа интервенция, в ре
зултат става инфекция, натравяне на кръвта и дъщерята на ве
ликия Ботйов предава Богу дух.
Авторът предпочита да споменава имената на Ботйовци така,

както са ги изписвали самите те приживе, а не според новия правопис.
!|Р
/ НЕЖНА СТРАСТ МОРИ УЧИТЕЛКА

/ И УЧЕНИЧКА, ЗАВЪРШВА СЪС СМЪРТ
/
f , СЪПРУГЪТ НА УЧИТЕЛКАТА, СЕСТРЕНИК

\ / НА СТЕФАН СТАМБОЛОВ, НАУЧАВА ПОСЛЕДЕН
Н а 26 април 1906 г. към 13,30 часа в къщ ата на
ул. „Граф Игнатиев“ № 32 се разиграва кървава дра
ма, която с продължението си на следния ден пот-
риса столицата. У чителката Клавдия М инкова-
Стойнова, 26-годишна, родом от Русе, се прибира
за обяд разстроена и разсеяна. На влизане тя вижда съпруга си
Никола Стойнов - на нейната възраст, чиновник в статистика
та - как изпраща млада студентка и настоятелно я кани на обяд.
В дома им има още две студентки и двама студенти. Клавдия
и Никола са със социалистически убеждения. Те живеят с прия
тели в комуна - всеки ден хранят на трапезата си изпаднали
студенти или студентки. Стойнов като кавалер се шегува с м о
мичетата. Това обаче не се нрави на Клавдия, която не проявя
ва сходен интерес към студентите.
Клавдия влиза в къщ ата и се заключва в стаята си. Един от
гостите отива да я извика, а тя му отвръща отвътре: „Ще дойда
тутакси!“ Младежът слиза по стълбите към първия етаж, кога
то се разнася гърмеж от револвер. Той хуква към стаята на Клав
дия и едва не се сблъсква със Стойнов, който вика:
“СКОРО ЕЛАТЕ НА ПОМОЩ! МИНКОВА СЕ Е УБИЛА!"

Съпругът изкъртва вратата и пред студента се разкрива кър
вава картина.
Нещастницата лежи на пода - цялата в кръв, с пръснат че
реп.
Клавдия се самоубива с револвер, купен на връщане от I I
девическа гимназия, където преподава немски език. Тя се отби
ва при своя приятелка шивачка, от която иска дванайсет лева
назаем. Казва, че парите са й много нужни, затова приятелката
не бива да се удивлява. Ш ивачката събира едва девет лева, но и

с тях Клавдия успява да купи фаталния револвер.
Догадките за причините за злощастното самоубийство се за
въртат около съпруга Никола, търновец и сестрин син на по
койния политик Стефан Стамболов.
Смятат, че Стойнов
ПРЕКАЛЕНО ФЛИРТУВА СЪС СТУДЕНТКИТЕ,

че Клавдия изпада в отчаяние от голяма ревност и затова туря
край на живота си. Съпругът е известен като буйна глава, из
ключват го от пловдивска гимназия и затова отива да си доучи в
Русе. Тук се виждат и пламенно залюбват с Клавдия. Тя е един
ствената дъщеря на състоятелния русенец Атанас Минков. С
жена си - немкиня, той напълно се посвещава на детето си.
Минков праща младите в Ж енева, където те следват две го
дини. Средствата обаче свършват и те се връщат в Русе. Там се
венчават, а две години преди драмата идват в София.
РАЖДА ИМ СЕ МОМИЧЕНЦЕ - ЗДРАВКА

Освен заради ухажорството на Никола между младите съ
прузи избухват кавги за пари. Зетят тормози тъщата, тя обеща
ва да прати пари, но не винаги може, защото и родителите на
Клавдия изпадат в нужда.
НЕОЧАКВАН ОБРАТ В ДОГАДКИТЕ ЗА ФАТАЛНИЯ ИЗБОР

на учителката Клавдия дава самоубийството на ученичката Рай
на Въжарова на следния ден. Райна е 16-17-годишно сираче без
майка. Бащ а й е пожарникар, тя има още три сестри и един
брат. Ученичката е много интелигентна и до такава степен обик
ва учителката си, че не може да живее без нея. Между двете се
завързва интимно и задушевно приятелство.
Учителката кани често Райна у дома си, там й дава да чете
немски книги, които превеждат заедно. От ден на ден двете все
повече се сближават.
Клавдия става за ученичката си всичко: и майка, и сестра, и
приятелка.
Двете се уединяват в стаята на Клавдия, където уж разискват
и социалистически идеи. Същото прави долу често и съпругът
на учителката със студентки и студенти. Клавдия и Райна обаче
избягват неговата компания. Уче

ничката праща на Клавдия непре
къснато собственоръчно рисува
ни картички и букетчета дъхави
цветя.
Райна научава новината два ча
са след самоубийството на Клав
дия. Тя като луда се втурва към
дома й, където едвам я откъсват
от трупа. Очите на момичето не
се отделят от последното букет-
че, подарък от нея, което само
убийцата демонстративно е забо
ла на гърдите си.
Ученичката се изправя до вра
тата и не мърда оттам с часове.
Непрекъснато идват хора и над
вечер започват да я питат откъде
Райна Въжарова е и какво търси. Райнаотговаря:
(Рисунка в пресата)
“ОСТАВЕТЕ МЕ,
НЕ Е ВАША РАБОТА”
Подканват я да си върви, но тя не иска. Накрая очите на
Никола се отварят за тайната на жена му. Той не издържа, из
вежда ученичката на улицата и я помолва да си върви у дома.
Райна се опира на стената на съседна къщ а и остава така,
унесена в нещо. После крадешком се промъква в двора на до
ма, където лежи трупът на любимата й, притаява се в сайванта
и горко ридае.
Горчивите сълзи отмиват излишните мисли и
В ГЛАВАТА НА РАЙНА УЗРЯВА РЕШЕНИЕТО

Месечината огрява полусрутения сайвант и полунощ вече
отминава.
Къщ ата утихва. Райна става, отива в градината, отрязва въ
жето за пране и пак сяда в сайванта. Изважда от джоба си хар
тийка и молив и пише: „Бактисала съм от живота. Тя ми беше
единствената утеха.
БЕЗ НЕЯ НЕ МОГА ДА ЖИВЕЯ И ЗАТОВА СЕ УБИВАМ

Погребете ни заедно.“
Тя забожда записката на дрехата си с карфица, превързва
въжето на една греда, обвива го около врата си, рита коритото,
на което е стъпила, и се люшва волно във въздуха.
Следствените власти още не са разследвали първото само
убийство, когато ги викат отново в зловещия дом.
Слугинята на Клавдия открива посинялата и бездиханна Рай
на в 6 часа сутринта. Ужасената жена извиква Стойнов и брат
му, следовател в Окръжния съд. Идват и съседи. Двойното са
моубийство в дома на ул. „Граф И гнатиев“ разбунва столицата.
М акар че не разлепят некролози, още от 7 часа сутринта на
28 април 1906 г. улицата е претъпкана от хора.
Двете самоубийци лежат в къщ ата една до друга. Най-сил-
но ридаят родителите на Клавдия, които пристигат веднага от
Русе. Единствената им утеха остава изведената от дома внучка
Здравка, на годинка и половина, която те смятат да отгледат.
Бащ ата и сестрите на Въжарова също са там. Воплите на по
гребалния хор се подсилват от хлипанията на ученички на Стой-
нова и от съученички на Райна от V II клас на I I девическа гим
назия. Поръчан е красив венец за Клавдия. В нейния ковчег
съпругът й слага още собственоръчно нарисуваните Райнини
картички, както и неувяхналото й още букетче.
Тялото на Стойнова отпътува към 8,30 часа в първокласна
(наричана „златна“ тогава - б. а.) кола за гробищата. Следва
ковчегът с Райна, но във второкласна („сребърна“) колесница.
Тайнствената глухота се усилва от липсата на свещеник.
(Според канона, не се полага поп да опява самоубиец.) Погреб
ват учителка и ученичка една до друга, но в отделни гробове.
Клавдия явно не издържа, разкъсвана между дълга към съ
пруга си и неосъзнатото чувство към ученичката си. Драмата й
е толкова ужасна и безизходна, че тя избира гърмежа на револ
вера. В началото на миналия век подобни трагедии остават скри
ти, а ако някой от живите се досеща, предпочита да премълчи.
Както прави и Никола, сестреникът на Стефан Стамболов.
АРМЕНЕЦ СПАСЯВА
ХУБАВА БЪЛГАРКА ОТ ТУРСКИ ПЛЕН
АВАНТЮРИСТЪТ ПРУДКИН
СЕ НАМЕСВА В РЕШИТЕЛНИЯ МОМЕНТ
Бащ ата на знаменития авантюрист Антон Прудкин
е украинец, който се бие храбро на Ш ипка през Рус
ко-турската война, а майка му - чистокръвна бъл
гарка. Атентати, убийства, золуми, особено когато
Прудкин е градоначалник на София при управле
нието на Стамболийски, бележат бурната му биография. Меж
ду тях забравена стои една романтична история. На финала й
Прудкин изиграва реш ава
ща роля.
Д есетина години след
Р уско-турската война от
1877/78 г. в село Домаргьоз,
Новопазарска околия, се за
селва да живее с жена си
ш уменецът Георги С тоя
нов. М ладото сем ейство
тук се сдобива с първа рож
ба - едно очарователно м о
миченце, което родителите
гордо наричат Величка. За
жалост, семейният кораб на
Стоянови претърпява катас
трофа, когато детето н а
вършва пет годинки. Роди-
телката Ана умира и моми
ченцето завинаги е лишено
от майчини милувки.
Б ащ ата не се задържа
задълго вдовец и се оженва Прудкин
за една наглед кротка жена, (Архив на автора)
която едва след сватбата
разкрива истинския си лик. Тя почва да бие детето - с повод и

без повод. Накрая заплашва мъж а си, че ще го напусне, ако не
прогони момиченцето. И понеже на мъжете им е слаб ангелът,
той отпраща детето при баба му. Не минава много време и ста
рата жена се представя Богу, а нещастното сираче е харизано
за слугинче в къщ ата на богат турчин от Домаргьоз. Работата й
е съобразена с крехката й възраст - седем години. Величка тряб
ва да бави и забавлява децата на богаташа.
МНОГО ХУБАВО НЕ Е НА ХУБАВО

Поуспокоен от сполуката на клетото си момиченце, бащата
не се интересува вече от съдбата му. Междувременно турският
богаташ тихомълком се преселва в далечния малоазийски град
Б алък Хисар. Сирачето играе важна роля в тънко обмисления
план на господаря. И мало тогава адет между турците, ако ня
кой склони християнин или християнка да се потурчи, отпускат
му даром ниви, ливади, дават му волове и коне за обработката
им. Местните мюсюлмани са особено щедри към преселници,
които се представят за мъченици в гяурската земя. Като такъв
се препоръчва и богаташът - бивш жител на новопазарското
село Домаргьоз.
Заключват злощастното сираче в дома на добродетелна вдо
вица на някакъв си паша и го преименуват на Макбулие. На
вдовицата отпускат по шест лева месечно, за да вкара моми
ченцето в правата вяра. За да я подготви, вдовицата през ня
колко дни води повереницата си на баня. Там с керемида търка
челото, ръцете и гърба на Величка, за да изтрие следите от ми
рото, с което детето някога е кръстено в българска църква.
Всеки ден упоритата вдовица чете на бъдещата мюсюлманка
Корана, разяснява й го и не пропуска случай да охули досегаш
ната й вяра.
М алката отначало не се дава и непрекъснато плаче за род-
ното си село, за баща си и за другарките си, но мисълта, че едва
ли някой ден ще се отърве от турски плен, постепенно притъ-
пява съзнанието й. Едва след седем години поразхлабват ареста
и разреш ават на Величка да се среща с българи, които живеят в
Б алък Хисар. С тях тя започва да крои сладки планове как ще
избяга от къщ ата на вдовицата. Но на тях се слага край, когато
добродетелната мюсюлманка влиза в кривите пътеки на питом-
ката си. Властите са своевременно уведомени за подлите крое-
Варненското пристанище - спасително лшсто за Величка

защо дълго да бъде убеждаван. Но за да се увенчае с успех ак

цията по спасяването на Величка от лапите на Аллаха, той по-
търсва помощ от руския консул в Смирна. Консулът отива със
затворена кола до скривалището на Величка, откъдето тя е
тайно качена и откарана на пристанището. Там чака лодка с
руско знаме, в която, необезпокоявани от турците, Прудкин,
Асадур и Величка без проблеми стигат до парахода „Борис“. Не
остава нищо друго, освен да отплават час по-скоро за Варна.
ВЕЛИЧКА ПЛАЧЕ ОТ РАДОСТ И СТРАХ

По дългия път към родината горката българка лее сълзи и
от радост, и от голямо напрежение. Тя ликува, че се е избавила
от харема, че ще види баща, приятели и родина. В същото вре
ме тя се притеснява да не би турските власти да я свалят от
парахода.
За късмет на бежанците по пътя не им се случило нищо ло
шо и на 27 октомври 1906 г. слизат живи и здрави на варненско
то пристанище. Тримата отиват при варненския окръжен упра
вител и му разказват за края на своята авантюра. Развълнуван
до дъното на душата си, той откликва на молбата им да се по
грижи за нещастната Величка. На първо време с негово застъп
ничество я приютяват в дома на уважавания и почтен д-р Ар-

шинков. Храбрият Асадур отсяда в хотел, където изхарчва и
остатъка от парите, с които тръгва от Смирна. Състрадателен
варненец обаче му дава 16 лева, с които арменецът пристига в
София.
И в столицата съдбата на Асадур не се прояснява много-
много. Там той се уверява, че занаятът му - да калайдисва -
вече не върви. Асадур не мигва нощем от притеснение, че не
може нищо да изпрати на майка си и на детето си в Б алък Хи
сар. Арменските гостилничари и кафеджии в София обаче не
забравят своя храбър сънародник. Те правят всичко възможно
той да остане в София.
Каква е съдбата на хубавата Величка? Тя заминава за Шу
мен, за да търси баща си. Оказва се обаче, че преди няколко
години той се е преселил в Горна Оряховица и не може да бъде
издирен. Смелата българка обаче не търпи нови произволи на
съдбата. Шуменски свещеник я приютява и поема ангажимен
та да я задоми и да й даде чеиз. Оттук нататък арменецът Аса
дур и българката Величка изчезват от вниманието на българ
ската преса и по-нататъшната им съдба е неизвестна.
ВЕЛИКИЯТ БОТЙОВ
ПРИБИРА ЩЕРКА СИ НА НЕБЕТО
НЕУТЕШИМАТА МАЙКА
ЕДВА НЕ СТИГА ДО СЪД С НЕВЕЖИТЕ ДОКТОРИ
К ато гръм изтрещ ява скръбната вест за см ъ р т
та на единствената дъщ еря на поета-револю цио-
нер Христо Ботйов - Иванка. Към 11 часа вечерта
на 7 ноември 1906 г. тя издъхва в клиниката на док
торите Сарафов, Михайловски и Славчев, едва 30-
годишна, и духът й се слива с този на великия й баща.
Достойната щерка умира толкова неочаквано, че отначало
хората не могат и не искат да
повярват. Още повече, че в съ
щата година И ванка Ботйова
е т о л к о в а ч е с т и т а - тя се
омъжва на 8 януари щастливо
за д-р Стоян Христов. Заема
се с редакцията на съчинения
та на баща си и най-важното -
носи под сърцето си своята
първа рожба.
Н евеж и д октори сл агат
точка на два живота - нейния
и на бъдещото бебе,
И ПОТАПЯТ В НЕОПИСУЕМА
СКРЪБ МАЙКА Й ВЕНЕТА
Заболяването започва не
винно. Била отпечатана 6-та
кЬла от съчиненията на Б от
Бот йов
йов, когато Иванка заболява (Шарж от Ал. Божинов,
от гърло. Вместо с файтон, тя поместен в хумористичната
предпочита вечерта да се при антология „Весели маски“, 1930 г.)
бере пеш, както й препоръчат лекарите, за да роди здраво дете.

Ръми дъжд и младата жена явно се простудява. Съпругът й
Стоян Христов вика д-р Досев - първия лекар, който му попада
подръка. Той го съветва да отведе жена си в клиника.
ХРИСТОВ СЕ ОБРЪЩА
КЪМ ПРИЯТЕЛЯ СИ Д-Р СТЕФАН САРАФОВ,
чиято клиника се намира в Балабановото здание (сега празно
място между Руската църква и Военния клуб). Д-р Сарафов по
това време е сред най-известните столични лекари. Той завър
шва медицина в Париж, където практикува тринайсет години
при прочутия френски професор Потен. В България се завръща
през 1899 г.
Докторът отива на 29 октомври с Христов в „Континентал“ -
хотелът, където е отседнало младото семейство. Там той пре
глежда Иванка, после предупреждава мъжа й, че състоянието
й изисква тя да бъде лекувана в клиника.
Случаят бил тежък, но той щял да направи всичко възмож-
но за спасяването й.
ЛЕКАРСКИ КОНСУЛТ ПОСТАВЯ ДИАГНОЗА “АНТРАКС”

Сарафов много добре знае коя е пациентката, а и като тър-
новец добре познава не само характера на Венета Ботйова, но и
какво е за нея дъщерята. Затова свиква лекарски консулт от
свързани с клиниката известни лекари. В първите няколко дни
болната усеща леко облекчение, но изведнъж положението й се
влошава. „Нещастната И ванка едва ли не се задушаваше“, из
повядва по-късно съпругът й.
Лекарският консулт решава, че болната трябва да бъде опе
рирана. Искат писмено позволение от съпруга и от майката.
Понеже Венета е в Търново, синът й Димитър дава съгласие
вместо нея.
ОПЕРАЦИЯТА СТАВА ПОЧТИ НА ТЪМНО, ПРИВЕЧЕР

Иванка слага главата си върху лявата ръка на съпруга си, а
с дясната той държи ръцете й. Когато тя отваря уста, хирургът
Михайловски бръква бързо в гърлото й със своя инструмент.
От устата бликват кръв и гной. Всички присъстващи вярват, че
най-лошото вече е спомен. Но след няколкодневни мъки щер-

ката на великия Ботйов предава Богу дух.
Преди да издъхне, болната хваща ръцете на съпруга си и му
казва:
“ ИСКА МИ СЕ ДА ЖИВЕЯ, СТОЯНЕ,

иска ми се именно сега да живея, когато всичко е в ред, когато
ще се установим в свой дом, тук, в София, и ще бъдем много
щастливи...“ Но не било писано.
Въпреки уверенията на д-р Сарафов, че няма страшно, зе
тят и синът викат майката и тя пристига от Търново. Така Ве
нета успява да види Иванка жива. Вдовицата на Ботйов
РАЗПОРЕЖДА ДА ПРИГОТВЯТ ДВА ГРОБА В ОБЩА ГРОБНИЦА

Тялото на покойницата пренасят в дома на брат й Дими
тър.
Клетата майка осъмва край ковчега на щерка си. Тя удря
главата си, после скута си, скача после от стола, пак сяда и пак
се удря по главата и коленете. На опелото в църквата „Св. Сед
мочисленици“ идва само министърът на народното просвеще
ние проф. Иван Шишманов. Дворецът запазва ледено м ълча
ние.
ФЕРДИНАНД НАМРАЗВА И ДЪЩЕРЯТА, И МАЙКАТА,

след като през 1890 г. Иванка го пропуска в речта си при откри
ването на паметника на великия си баща във Враца. Оттогава
князът намира начин да ги унизи - намалява пенсията на Вене
та, а накрая я спира.
От катафалката ковчегът е пренесен на гарата. За носачи се
препоръчват млади работници, водени от известния социалис
тически деятел Спиро Гулабчев. Те дежурят цяла вечер там, а
на другия ден покойната тръгва в последното си пътуване към
Търново. Погребалният влак е посрещан по пътя си от опеча
ления български народ, който дава воля на сълзите си и оплак
ва достойната за баща си Иванка.
В Търново влакът пристига следобед. Ц елият град излиза
на улиците и хиляден народ се прощава с дъщерята на Ботйов.
Всички късни, есенни цветя са обрани от градините. Венета по
желава дъщеря й да
бъде п о гр еб ан а в ЖЕНЯТЯ на БОТЙОВЯ
южния гроб на поръ
чаната двойна гроб
ница. Северния за
пазва за себе си.
През първите 40
дни от смъртта пра
щ ат при В ен ета
внучката на сестра й
- да не е сама. П ад
не ли нощта, неуте
шимата майка отива
при леглото на шес-
тнай сетгодиш ното
момиче - гледа го,
плаче, защ ото ней
ното лице й напом
ня това на покойна
та Иванка. На свой
познат, посетил я п о
ВЕНЕТЯ
това време, майката ,. . Ако умра, т о знай нс после отече
ството си с ъ я ъ оЬпчалъ пай-м ного
казва: „Загубила моя
Христйо, живеех са
мо със спомена за Венета Хр. Ботйова
него - такъв, какъв (Малко известна рисунка във „Вестник
на жената", 5 юни 1926 г.)
то беше той, ням а
Друг.
УТЕШАВАХ СЕ С ИВАНКА, КОЯТО БЕ ВСИЧКО ЗА МЕНЕ

След нейната смърт нямам нищо, което да ме утеши... Самоти
ята ме души и не знам защо живея... Иска ми се да падне гръм,
да загина, къщ ата ми да изгори издъно и аз с нея!“ Гръм не
пада, но се налага тая корава българка да потисне м ъката си, за
да изобличи невежите доктори, които уморяват щерка й.
Д-Р САРАФОВ ДАВА НАЧАЛО НА СКАНДАЛА В ПРЕСАТА

Неочаквано на 25 ноември 1906 г. във в. „Ден“ излиза крат
ко опровержение от гузния доктор. В него се казва: „Директо-
Венета и Иванка
(Снимки в папката с последното
Ботйово писмо, подарено от Димитър на НБКМ през 1933 г.)
рът на санаториум г-н д-р Ст. Сарафов ни моли да съобщим, че

мълвата, която разпространявали злонамерени хора как г-жа
Христова-Ботйова била умряла в санаториума вследствие на опе
рация, е лъжовна. Дирекцията на санаториума заявява, че на
покойната не е била правена абсолютно никаква операция, за
щото нужда от операция не се е явила.“
М айката направо се стъписва. Тя написва писмо, с което
протестира, че операция е правена. Освен това покойната не е
била лекувана както трябва. Праща го на четири вестника. П ър
вите три - „Ден“, „Дневник“ и „Вечерна поща“, отказват да го
отпечатат. Те са заплашвани, че ще бъдат съдени от д-р Сара
фов, ако публикуват опровержението.
Междувременно скандалът се пренася в Българския лекар
ски съюз. Д-р Белопитов запитва д-р Михайловски оперирал
ли е Иванка Ботйова-Христова. Хирургът обаче на два пъти
отказва да отговори и се смълчава гузно.
Едва в януарската книжка на сп. „Български лекар“ излиза

статия на д-р Сарафов. В нея той напада опонента си д-р Асен
Керемекчиев, който твърди във в. „Балканска трибуна“, че Са
рафов скрива истината. В опровержението не се споменава ни
що за диагнозата „антракс“, а напротив - болната имала само
ангина. Освен това не й била правена никаква операция, защо
то флегмонът сам се пукнал и това станало в присъствието на
съпруга на болната.
ЛОШИ ХОРА НАСЪСКВАЛИ МАЙКАТА ПРОТИВ КЛИНИКАТА

на Сарафов. Големите нещастия смрачавали разсъдъка на Ве
нета и затова тя се била поддала на лъжовни нашепвания. Сана
ториумът искал да възстанови правдата по съдебен ред, но ни
кой нямало да се забрави дотам, щото да разкарва по съдилища
вдовицата на Христо Ботйов. Ето защо Сарафов щял да съди
д-р Керемекчиев, който бил един от онези, които насъсквали
неутешимата майка.
ВЕНЕТА ДАВА ДОСТОЕН ОТГОВОР

на невежите лекари със своето знаменито „Отворено писмо до
санаториума на г-н д-р Ст. Сарафов по повод смъртта на И ван
ка Ботйова-Христова“, датирано на 7 февруари 1907 г.
В него тя казва: „Аз чаках г-н д-р Сарафов да ме даде под
съд. Именно това желаех, за да се разкрие цялата тая работа и
да се освободя от моите съмнения. Но то не стана.“ Тя го обви
нява и за успокоенията на лекарите. Ако те й били казали, че
положението е толкова опасно, тя щяла да заведе дъщеря си
във Виена или щяла да повика лекар от странство.
Тя не можела да му прости, че й отказва последната вечер
да остане при агонизиращата си дъщеря. Тогава Сарафов я отп
раща с думите: „Аз ще бъда безчеловечен, ако виждам, че бол
ната е зле, и не оставя майката да пренощува при дъщеря си -
утре болната ще бъде по-добре.“ В деня след смъртта Сарафов
се престорва на болен и не посмява да се яви пред Венета.
МАЙКАТА ГО ОБВИНЯВА В ПРЕСТЪПНА НЕМАРЛИВОСТ

Той не могъл да се справи с невинно заболяване като ангина
и И ванка умряла всъщност от отравяне на кръвта. А това ста
нало поради замърсения хирургически инструмент, с който д-р

Михайловски бръкнал в гърлото й.
ДО СЪД НЕ СЕ СТИГА
„Тайната по загадъчната смърт остана, тъй като почитае
мата власт спомогна за това. А редно бе трупът отново да се
експертира“ - това е записал Асен Керемекчиев в подареното
от него писмо на Венета Ботйова на Народната библиотека в
София.
Казват, че Господ прибира онези, които обича, рано-рано.
Така е и с дъщерята на великия Ботйов.
ИЗХВЪРЛЯТ КОКАЛИТЕ
НА БЛАГОДЕТЕЛЯ КЕРЕМЕКЧИЕВ
ПЛЕМЕННИЦИТЕ MV ИСКАТ
ДА НАБИЯТ МИНИСТЪР ШИШМАНОВ
В последния век от турското робство у нас става
мода да дариш състоянието си в полза роду. Днес
се сещаме най-вече за братята Христо и Евлогий
Георгиеви, тежки търговци в Румъния, които да
ват парите за построяването на Софийския универ
ситет. Понеже сградата е масивна, тоест не е пари, които да се
задигнат или пропилеят, дарението им е видно и днес. По-друг е
случаят с благодетеля Петър Керемекчиев (1826-1881), за кой
то днес никой не се сеща.
Керемекчиев е търновец, дос
та просветен за времето си. За
вършва средно училище в Цариг
рад, където научава няколко ези
ка. Бил много предприемчив и
става виден търговец в Румъния,
като натрупва солидно състояние.
Като човек патриот, той завеща
ва цялото си състояние за стипен
дии на умни българчета от всич
ки краища на етническата карта
на България - като се почне от
Македония и се стигне до Беса
рабия.
С парите на Керемекчиев за
вършват в странство различни на
уки над 70 българчета от двата по
ла, които съставляват десетилетия
след това почти изцяло фаланга Иван Ш шиманов разочарова
роднините на благодетеля
та на културните строители на (БИА-НБКМ)
Третото българско царство. Не е
необходимо, а и не е възможно да
ги изброяваме всички. Достатъчно е да посочим сред тях проф.

Александър Балабанов, Гавраил Кацаров, Ганчо Ценов, Андрей
Протич, проф. Иван Георгов и т. н. Съзнателно отделяме от
тях мастития професор Иван Д. Шишманов, близък приятел на
Иван Вазов и издател на прочутите Министерски сборници, в
които се отпечатват безценни етнографски материали, народ
ни приказки и др., без които днес сигурно щяхме да сме народ с
по-бедна история.
Разбира се, покойният Керемекчиев никъде не е пожелал
като умре, да му издигнат паметник или помпозен мавзолей.
ТОЙ ОСТАВЯ БОГАТСТВОТО СИ ОТ ЕДИН МИЛИОН НА

„милото си Отечество“, както нарича България в завещанието
си. Единственото, което иска, е с парите му „да се изпращат
ежегодно млади българи да придобият образованието си в кул-
турна Европа“. К акто и става, защото към Министерството на
народното просвещение се основава със завещаните пари „фонд
за народно образование Петър Н. Керемекчиев“.
“ ПАЗИ, БОЖЕ, СЛЯПО ДА ПРОГЛЕДА”

- казва народната поговорка. Като ми се юрват ония ми ти лю
бознателни българчета из Европата, че като нападат най-рено-
мираните тамошни университети, че като се връщат с вирнат
нос в малката Българийка, ела и виж какво става! Всички пи
шат в мемоарите си при кой професор (немец или от друга на
родност) са свършили науките, но тук-таме някой от тях да се
сети и каже: аджеба, кой даде парите, та от тия дрипави селян-
чета да се пръкнат учени със световна известност! Да си при
помняме ли прочутия разказ със същото заглавие като пого
ворката и със сходен сюжет от Алеко Константинов?
Черна неблагодарност постига костите на покойния им бла
годетел Керемекчиев. Милият патриот - той така трепери вся
ка негова стотинка да отиде за учението на младите му съоте
чественици, че дори не се погрижва да си откупи гроб за вечни
времена в Букурещ, както сторват братята Евлогий и Христо
Георгиеви.
Д -р С. Керемекчиев до ковчега на чичо си,

захвърлен до нужника на русенските гробища
МИЛОТО НАШЕ ПРАВИТЕЛСТВО ПРИБИРА МИЛИОНА МУ

още докато е жив и му устройва скромно погребение в гроби
щ ата на румънската столица. И то не се сеща да откупи гроба.
Минават 13 години и румънците решават да изровят костите на
българския благодетел и да ги погребат в общ гроб заедно с
останки на бедняци, скитници и неиндефицирани покойници.
Тогава по-малкият брат на Керемекчиев спешно заминава
за Букурещ, успява да събере костите и ги пренася в Русе, като
за по-евтино и по-бързо ги таксува като „багаж“ . Министри и
чиновници на „милото Отечество“ тогава са заети с много важ
ни дела и отказват да вземат участие в пренасянето. Е, умрял
там един серсемин, дето си дал имането на вятъра, сега пък и с
фанфари да го посрещнат на родния бряг в Русе! Роднините
стисват бърни и си свършват работата тихомълком.
СЪДБАТА НА КОСТИТЕ Е ИСТОРИЯ,

достойна за фантастичен роман. Братът ги погребва в семей
ния гроб в Русе и заръчва паметник. Едва тогава официалните
власти се намесват. Костите на благодетеля принадлежали не

на семейството, а на Отечеството, а то щяло да издигне на по
койния подходящ паметник. Роднините, напатили се вече на оте
чествените ласки, отказват да ги дадат. Тогава властта праща
стражари, които им ги изтръгват от ръцете с бой.
Първоначално властта си свършва работата. Останките са
поставени на достойно място - до олтара на гробищната цър-
Смелият племенник
Страшимир Керемекчиев
със съпругата си
(БИА-НБКМ)
ква в Русе. Не минава и година, когато поповете решават, че

Керемекчиев е вампирясал. Срамотно било такъв вампир да
бъде погребан до олтара. Затова многострадалните останки са
изхвърлени в зимника. Братът подава оплакване и иска да му се
върнат. Никой не му обръща внимание, а попът и гробарите
разпространяват из Русе слухове, че благодетелят им се явява в
съня и ги тормози ката вечер. Така минават две години и поне
же покойникът още е вампир, попът и гробарите изхвърлят ков
чега до един нужник и една кочина. Това бил „пантеонът“ на
многозаслужилия родолюбец!
НО ЕДИН ДЕН БОРДЕЯТ СЕ СРУТВА

и потрупва ковчега. Братът със зор успява да се промъкне до
него, почуква с ръка по дървото и плачейки, пита: „Петре, П ет
ре, дотука ли стигна?“ Н акрая наема двама работници и с тях-
на помощ изважда от развалините ковчега. Опитва се да го за
дигне, но попът и гробарите го нападат и къде с бой, къде със
заплахи за анатема, осуетяват намерението му. М ястото на ос
танките си остава непроменено 12 години.
Но през ноември същ ата година се навършват 25 години от
смъртта на благодетеля. Племенникът му - д-р Страшимир К е
ремекчиев - решава, че спасението е те да се пренесат в София,
защото с русенските свещеници не може да се излезе наглава.
Затова напомня на управляващите в София за годишнината.
Междувременно поисква от русенския окръжен управител да
се състави акт, в който да се констатира, че костите повече от
11 години са захвърлени на боклука. Секретарят на управителя
се съгласява с фактите, но костите пак не се дават на роднини
те. Управителят им казва да не се кахърят, всичко щяло да се
поправи. Не трябвало да се резили България.
ПЛЕМЕННИКЪТ ОБАЧЕ НЕ СЕ ПРЕДАВА

Хваща видния русенски фотограф Ото Либих, качва го на
файтон с цялата му фотографска машинария и го накарва да го
снима с ковчега. Н а другия ден отива със снимките при управи
теля и го заплашва, че следите от престъпното нехайство няма
да бъдат току-така заличени. Ако не му дадат костите, ще пус
не снимката в пресата и ще предизвика скандал. Едва тогава
управителят се предава и костите заминават за София. Там ги
посреща б р а т ъ т на Страшимир - Асен Керемекчиев, за който

писахме по п о в о д на смъртта на щ ерката на Ботйов - Иванка.
ЯРОСТТА НА БРАТЯТА ОСНОВАТЕЛНО СЕ НАСОЧВА

към проф. И в а н Д. Шишманов, който тогава е министър на на-
родното просвещ ение. Остри думи се разменят от двете стра
ни, които п а д а т като тежки камъни върху делото на многостра
далния благодетел. Н акрая професорът се разтичва и откупува
гроб в Ц ен тр ал н и гробища, поръчва и надгробна плоча. Така,
според него, щ я л а да се отдаде нужната почит на „един велик
покойник, д о к о гато държавата и народът реш ат да отдадат по-
бляскаво вси ч к ата чест“, която му дължат. Преди това Асен
публично го н а р и ч а неблагодарник.
Роднините побесняват от твърденията на Шишманов, че
скромния гроб и паметникът са достатъчни за паметта на чичо
им. Още повече ги разяряват думите му, че правителството няма
да участва в погребването им, защото и за други по-велики по
койници не б и л о направено нищо.
Така злощ астните останки на благодетеля отново не намират
полагащия и м се покой. Гробът и надгробната плоча, уредени
от Ш ишманов, стават омразни и излишни.
КАК СТУДЕНТИТЕ “СУРВАКАТ”
КНЯЗ ФЕРДИНАНД С ПИЩЯАКИ
МОНАРХЪТ Е ПОЗОРНО ОСВИРКАН

ПРИ ОТКРИВАНЕТО НА НАРОДНИЯ ТЕАТЪР
Княз Фердинанд преживява непростима обида на 3
януари 1907 г. На този ден щял да бъде открит но
вопостроеният Народен театър. Бедните българи,
от чийто залък са откъснати левчетата за построй
ката му, обаче не са допуснати до тържеството.
С кандалното р а з
пределение кой да
п р и съ ства на о т
криването и кой не,
дирижирано от дво
реца, повдига вълна
от ропот сред сту
дентите. К нязът е
освиркан от тях, а
по софийските ули
ци се лее кръв. Въз
мутеният монарх си
отмъщ ава като зат
варя университета.
Откриването на
Народния театър се
очаква с радост и
нетърпение.
Ц аредворската
клика обаче омас-
карява търж ество
то с реш ението си
да му се придаде „ Тъй трябваше да бъде
построен „Народният т еат ър“
аристократична (Карикатура във в. „Ден“, 5 януари 1907 г.)
официалност. Така
е осъществен атен
тат срещу народния характер на събитието. Оскърблението

всъщност става непоносимо, защото от предварителния спи
сък на поканените са зачеркнати имената на почтени професо
ри от университета и други неприятни на княза видни дейци.
За ролята си на цензор е упрекнат от печата министърът
на народното просвещение проф. Иван Д. Ш ишманов. Обви
няват го, че от страх пред монарха той задрасква името на проф.
Александър Теодоров-Балан. Последният е автор на извест
ната статия „Той не дава почит на страната си“, в която зак
леймява неуважението на Фердинанд към простия народ. Друг,
лишен от привилегията да открие Народния театър, е бивши
ят министър д-р Радев, защ ото неведнъж кори в очите Ф ерди
нанд заради диктаторската му намеса в работата на правител
ствата.
Проф. Шишманов е наречен от вестникарите „лакей“ на дво
реца, а театърът трябвало да се нарече „Придворен“ вместо
„Народен“ .
ВСЕОБЩИЯ ПРОТЕСТ ОГЛАВЯВАТ СТУДЕНТИТЕ

Междувременно проф. Иван Шишманов боледува от плев
рит и дори не успява да почете откриването. Постепенно се раз
бира, че списъкът е окончателно приготвен с участието на на
чалника на княжеските конюшни барон Ебнер фон Ешенбах,
когото Фердинанд слага за член на комисията по тържеството.
Н якакъв си коняр да определя кой да бъде поканен - е, това
вече напълно нажежава страстите.
Студентите смятат, че отварянето на такъв театър, строен с
народна пот, не трябва да е монополно зрелище на царедворци,
а истинско народно тържество. И понеже са обидени от отпус
натите им билети - 30 за Юридическия факултет и по 15 за ос
таналите два факултета на университета, студентите демонст
ративно ги връщат.
И за да не бъде протестът им незабелязан, студентите реш а
ват да дадат урок на княза. Два дни преди протеста те се съби
рат в студентския клуб при закрити врати. Събранието е крат
ко: най-напред говори студентът Божилов, а след него Руневс-
ки предлага как да унижат Фердинанд.
Преди разпускането на събранието той изрича заветните ду
ми: „Господа, в 8 часа вечерта пред театъра. Всички със свирки
в ръка.“
И така, в тържествения ден най-търсената стока в столицата

са стражарските свирки. Цената им от 15 стотинки достига до
30, а след като изчезват, намират се някои, които броят и по лев.
Н а 3 януари около 600-700 студенти окупират към 20,30 ча
са мястото пред Народния театър, а навалицата, подкрепена от
зяпачи и съмишленици, се разпростира и до задния вход на дво
реца. К ъм 21 часа тълпата набъбва до 2-3 хиляди души. По това
време цялото столично население наброява около 70 000.
Всички с нетърпение очакват
ТЕЖКИТЕ ДВОРЦОВИ ПОРТИ ДА СЕ РАЗТВОРЯТ

и да се появят двете каляски. В първата са княз Фердинанд, брат
му принц Филип, престолонаследникът княз Борис и брат му
принц Кирил. Точно в 21,30 часа първата закрита каляска стига
стария хотел „България“. Между тълпата се чуват само звуко
вете „Тсс, тсс!“ и след това заповедта „Мирно!“. Тишината е
смразяваща.
Едва каляската, в която возят княза, достига ъгъла на Во
енното министерство, когато оглушителен писък от свирки про-
цепва въздуха. Не стига това, ами най-малко
ХИЛЯДА ГЪРЛА ЗАРЕВАВАТ С ВСЕ СИЛА: “УУУУ! УУУУГ

Свирките и ревовете не млъкват и когато монархът слиза
от каляската и се шмугва на бегом в театъра.
В същото време вътре никой не предполага какъв вулкан от
страсти кипи навън. Даже издокараните във фрак генерали, ми
нистри и прочее важни особи се чудят защо князът е така смръ
щен и какво го е разядосало, че е син-зелен.
СТУДЕНТИ И СТРАЖАРИ ВЛИЗАТ В СХВАТКА

Студентите започват да хвърлят снежни топки към двете ка
ляски, към гвардейците и стражарите. Десетина стражари се
стъписват от изненада и замръзват на място, а гвардейците пра
вят шпалир около каляските.
В това време Кобурга сгащва в театъра премиера Димитър
Петков и му държи ядно конско. Уплашеният Петков (със зло
получния за този момент прякор Свирчо) се появява на балко
на и извиква на стражарите: „Какво гледате? Разпръснете тази
шайка! Колете!“
Стражарите и гвардейците това и чакат. С извадени шашки

почват да разпръсват множеството, като го тъпчат с конете си.
МОМЕНТЪТ ОТ КОМИЧЕН СТАВА ДРАМАТИЧЕН

Най-много се старае полицейският пристав от V полицей
ски участък Митович. Точно тогава е ранен в бузата студентът
Минков от Юридическия факултет, като кръвта се плиска вър
ху дрехите му. Мирисът й озверява конете, които без команда
почват да мачкат студентите. Последните, вместо да се упла
шат, още повече се одързостяват. Бранят се с бастуни, хвърлят
сняг и освиркват стражарите.
В кратко време площадът пред театъра е осеян от мъжки и
женски пелерини, галоши, студентски шапки. Някои от студен
тите намират гениално оръдие за отбрана - галошите. Един сту
дент се въоръжава с по един мъжки и един женски във всяка от
ръцете си. Когато един стражар се нахвърля да го удари с шаш
ка, студентът хвърля единия галош в лицето му и избягва.
СТУДЕНТИТЕ НЕ УСПЯВАТ ДА НАХЛУЯТ В ТЕАТЪРА

П о телефона от театъра извикват цялата столична полиция,
която пристига въоръжена до уши и в галоп. Битката явно е
неравностойна. Разярената полиция разделя протестиращите на
три. Едната група е натикана в Градската градина. Тя наброява
около 300 души, но отстъпва от градината към хотел „Роял“ и
тогавашната сграда на Народната банка.
Пред хотела е стоварена грамада от цепеници, разграбени
за миг от студентите. Един от тях в това време рецитира Б азо
вото стихотворение „Опълченците на Ш ипка“ и по-точно сти
хът: „Грабвайте телата“.
Тук битката е най-ожесточена. Студенти и студентки се за
щитават с голи ръце със стражарите. Цепениците обаче не по
магат. Полицията озверява и удря наред с извадени шашки. Тук
раняват Т. Страшимиров и другарят му Ненов. Галоши захвър
лят и в лицето на много напористия пристав В. Маринов.
Втората група е изтикана към Министерството на правосъ
дието. Полицията бързо я разпръсва и подгонва към „Славянска
беседа“. Тук са ранени студентите Георги Петранов и Христов,
но пък и един гвардеец зле си изпаща от студентски бастун.
„Кръщаване с кръв“.
Изобразени са Димит ър Петков (еднорък, загубва ръката
си в Руско-турската война) и княз Фердинанд (вляво)-
(Карикатура във в. „Ден“, 9 януари 1907 г.)
РАЗПРЪСНАТИТЕ СЕ СЪБИРАТ ПРЕД ДВОРЕЦА ОТНОВО

Контузени, с разкъсани на парцали дрехи, част от студент
ските групи се събират на площад „Александър I“. Оттам ус
тройват овации пред двореца от сорта на: „Долу князът! Ура!“
Тях ги нападат шести пеши и кавалерийският полк. Студентите
викат: „Долу царедворците! Да живее народът!“ Силите са не
равностойни и решителната битка се разиграва около шадра-
ванчето край двореца. В суматохата една студентка се окъпва в

ледената му вода. 15 минути по-късно районът около театъра
опустява.
Общественото мнение без колебание застава на страната на
студентите. А това означава - срещу Фердинанд.
Разяреното величество издава указ на 4 януари, според който
УНИВЕРСИТЕТЪТ СЕ ЗАКРИВА ЗА ШЕСТ

МЕСЕЦА, А ПРОФЕСОРИТЕ СА УВОЛНЕНИ
Учащата се младеж била нанесла петно върху българския
народ и била злоупотребила с правата и свободите си. Злощаст
ният министър на народното просвещение проф. Иван Шиш
манов също е уволнен.
Веднага след отпечатването на указа в „Държавен вестник“
на 5 януари, в същия ден, академичният съвет се събира, реши
телно протестира срещу санкциите и отказва да се съобрази с
тях. Столичани очакват кървави събития, а един шивач казва:
„Нашата кръв ще се смеси с тая на университетската младеж.“
Около 15 000 столичани се стичат на митинг във и около
цирк-театър „България“ (на мястото на сегашните Централни
хали). Когато тълпата тръгва към двореца, тя е нападната от
ново от войската. Ранени са както полицаи, така и студенти и
граждани. Според пресата броят на пострадалите е около 500.
До кървави събития не се стига, защото от 9 януари в Со
фия е въведено военно положение. Част от студентите са при
викани да отбиват воинския си дълг, други са интернирани в
провинцията, трети - прогонени в странство. Н а 5 март 1907 г.
Димитър Петков е застрелян на бул. „Цар Освободител“. А уни
верситетът заработва едва през 1908 г.
Две събития Фердинанд болезнено помни до гроб - освирк
ването и принудителната си абдикация през 1918 г.
ПАМЕТНИКЪТ НА ЦАРЯ ОСВОБОДИТЕЛ
СБЛИЖАВА БЪЛГАРИЯ И РУСИЯ
ХОНОРУВАТ ИТАЛИАНСКИЯ СКУЛПТОР

АРНАЛДО ДЗОКИ С 340 000 ЗЛАТНИ ЛЕВА
В края на XIX век мястото, където днес се издига
паметникът на руския император Александър И, е
поляна. Мавзолеят на Батенберг и сегашната цър
ква „Св.
Седмо
численици“ са един
ствените по-масивни
постройки наблизо.
Днес положението е
съвсем друго. П амет
никът обаче е замис
лен, сякаш неговите
строители са знаели
какво ще се построи
наоколо през следва
щия век. Историята на
пам етн ика на Ц аря
Освободител е обвея
на с новосъбудените
п р и ятел ски връз ки
между освободената
България и освободи ИАРЬ-ОСВОБОДИТЕЛЯ
телката Русия. Чрез АЛЕКСАНДРЪП.
Мз*и«{мт,идеммяшия и:
построяването му до
изв ес тна степ ен се
слага точката на не
М акет на паметника
приязнените отноше (Пощенска картичка за набавяне на
ния между двете стра волни пожертвования,
ни, изострени през уп отпечатана в Лайпциг -
равлението на Стефан
Стамболов.
А рналдо Д зоки (третият прав от ляво на дясно)

със Стоян Заимов, Д. К Попов и др.
(БИА-НБКМ)
ИДЕЯТА ДА СЕ ПОСТРОИ ТАКЪВ ПАМЕТНИК

е на Стоян Заимов.
Като председател на Поборническо-опълченската органи
зация, старият русофил прокарва идеята да се състави „Коми
тет Цар-Освободител Александър И“. Въпросният комитет
трябва да събере нужните средства за издигането на великоле
пен паметник на руския самодържец, а също и за постройката
на Музей на българското Възраждане и на Инвалиден дом за
опълченците-ветерани.
Година по-късно е сформиран само комитетът. Първото му
заседание става чак на 18 август 1899 г., но идеята получава
тласък няколко месеца по-късно.
КНЯЗ ФЕРДИНАНД СЕ НАМЕСВА В РАБОТАТА НА КОМИТЕТА

Знаменателното събитие става на 17 ноември 1900 г., когато
князът поканва членовете на комитета в двореца. Решават на
родът, от името и честта на който ще се въздигне паметникът
на Царя Освободител, сам да събере средствата за изграждане
то му. Щ яла да се открие всенародна подписка в деня на полага
нето на основния камък. Дотогава комитетът започва да създа-
Княз Фердинанд (с бастуна) инспектира монтажа на паметни

ка, придружен от членове на комит ет а „Цар Освободител“
(БИА-НБКМ)
ва свои клонове в цяла България. В тях членуват стари опъл

ченци и запалени русофили.
В разпратеното през декември 1900 г. „Възвание към бъл
гарския народ“ се казва, че Отечеството ни отдавна е длъжно
да засвидетелства по един най-тържествен начин дълбоката си
признателност към Царя Освободител, който със сабята на сто-
милионния братски руски народ е освободил България. Докато
събирането на дарения продължава с пълна сила в петстотинте
клона на комитета, определят през януари 1900 г. мястото на
паметника и съставят програмата за обявяване на междунаро
ден конкурс.
Голямо улеснение за бъдещите скулптори - участници в
конкурса - са подробните наставления кои лица и събития да
бъдат изобразени. С рокът за предаване на проектите е 1 сеп
тември същ ата година. А победителят щял да вземе 300 000
златни лева.
КНЯЗЪТ ПРИДАВА ПИЩЕН БЛЯСЪК НА КОНКУРСА

Всичките му връзки, неговите роднини и придворни се хва
щ ат здраво за работа. Рекламата е голяма. Резултатът е, че 90
известни скулптори, предимно от франция, изявяват интерес

да участват. Според секретаря на княза - граф Робер дьо Бурбу-
лон, конкурсът за руския паметник внесъл силно оживление в
столицата.
За авторитета на журито достатъчно било да се спомене, че
негов председател става проф. Мариус-Жан-Антонен Мерсие
(1845-1916), който прави почти всички исторически паметници
в Париж.
Княз Фердинанд иска всичко да стане както трябва. Той
цял следобед репетира словото си, което е написано от секрета
ря му, и в което се казва, че
В СЪРЦЕТО НА БЪЛГАРИТЕ
ЦЪФТИ НАЙ-РЯДКАТА ДОБРОДЕТЕЛ -
признателността. Речта е изпратена с оглушителни ръкопляс
кания.
Ж урито обявява за победител проект № 11, носещ кода „Ро
ма“. Негов автор е 38-годишният италианец Арналдо Дзоки (по-
известен тогава като Цоки). Неговият проект е охарактеризи
ран справедливо като смел по замисъл, великолепен по изпъл
нение, сякаш го е изработил българин.
Съобщението за победата си Дзоки получава на 15 октом
ври. „Това бе за мен една голяма изненада. Помня; че моите
родители тогава плакаха от радост“, изповядва скулпторът през
1934 г. пред Ж орж Нурижан.
По-голямата част от представените проекти също получават
награди. Сполучлив е проектът и на българина Ж еко Спиридо
нов. Но този на Дзоки, според всеобщото мнение, представя
най-хубавата статуя на конник в тогавашна Европа.
ОСНОВНИЯ КАМЪК ПОЛАГАТ НА 23 АПРИЛ 1901 г.

Н а този ден се чества 25-годишнината на Априлското въс
тание. Предвижда се паметникът на Ц аря Освободител да е го
тов за 1903 г., когато ще се чества същият юбилей, но този път
на освобождението на България от турско робство. Отслужва
се водосвет, а князът държи реч, в която казва, че на това мяс
то ще се извиси паметник, който щял да трае векове. Столица
та щ яла да расте, народът щял да се развива политически и кул-
турно, а великият цар щял да наблюдава всичко това от пиедес
тала на своя паметник.
Оглушително „Ура“ изпраща вдъхновеното слово на Ф ер

динанд. След него речите продължават и накрая е изсвирен хим
нът „Шуми Марица“.
В основите на бъдещия паметник князът полага специална
медна кутия, в която има специален документ, напомнящ на ид
ните поколения какво се е случило на този ден. Освен това вът
ре са наредени всички видове български монети, пуснати в об-
ращение от Освобождението насам. Централното събитие в це
ремонията по полагането на основния кам ък обаче е съобще
нието, че князът дарява 50 000 златни лева, а Народното събра
ние разрешава на комитета кредит от 300 000. ф акелно ш ест
вие от 25 000 души обикаля софийските улици до зори и
АКЛАМИРА КНЯЗА
и руския дипломатически агент Бахметиев.
П о повод на събитието славният граф Н. П. Игнатиев пише
на Стоян Заимов: „След тоя акт на висока благодарност и приз
нателност от страна на българския народ спрямо Царя Осво
бодител и неговите верни сподвижници, аз спокойно мога да
склопя очи... Напразно бяха всички ония отровни укори, хвър
лени върху мене, че от турски роби съм създал руски против
ници на Балканите.“
На 29 май 1902 г. става и
ИСТОРИЧЕСКАТА СРЕЩА
МЕЖДУ ФЕРДИНАНД И РУСКИЯ ИМПЕРАТОР
П редлогът е нашият княз да му поднесе умалено копие от
паметника.
В това време скулпторът Дзоки усилено работи. На 27 ок
томври в ателието му идва италианският крал Виктор Емануил
II, за да види как върви работата. Междувременно се чува, че в
Италия ще пристигне и руският император, а социалистите дори
се готвят да го освиркат. И понеже макет на паметника е изло
жен в градината на Дзоки, полицията идва да го предупреди да
вземе мерки. За щастие слухът си остава само слух.
ДЗОКИ ИДВА В СОФИЯ ЗА МОНТАЖА НА ПАМЕТНИКА

Още на другия ден той е сюрпризиран, че статуята е засед
нала пред тунел близо до сръбско-българската граница. Пора
ди голямата си височина тя не може да мине през него. Веднага

правят конвой от волски коли. С тях през един планински и
неудобен път, при това покрит със сняг, трябва да извозят ста
туята. „Колко мъчнотии видяха тогава нещастните момчета,
които се бяха заели с докарването й в София!“, възхищава се
години по-късно Дзоки.
Но не само това - не минават няколко дена и над София се
разразява истински ураган. Една греда пада върху меча на боги
нята на победата и го счупва. Това веднага бива изтълкувано
като лошо предзнаменование. Слухът стига и до Русия, където
изпадат в ужас как може руският меч да се счупи.
П аметникът е завършен на 15 септември 1903 г.
ДАТАТА НА ОТКРИВАНЕТО Е НАСРОЧЕНА ЗА 30 АВГУСТ

на следващата година, но поради Руско-японската война тър
жеството се отлага. Затова шедьовърът на Дзоки престоява опа-
’ л. / »
търж ествено откриване р ддеятн и к я

„Ц Д Р Ь ~ О С В О Б О Д И Т Е Д Ъ “
А Ъ СОФИЯ*
30-ий Августъ 1907 година.
О б л е к л о : фракъ'и декорации или праздн

К а р т а т а е л и ч н а и т р е б в а д а с е пр-Ьдставя гдЪ то с в и з и с н м ^ i л -
g t ___________________ J S ____________
Входна карта за тържественото откриване на паметника на

30 август 1907 г. Облекло: фрак и декорации или празнично
кован с дъски до 30 август 1907 г ., к о г а т о е т ъ р ж е с т в е н о о т

крит.
Очаква се да пристигне самият руски император, но идва
само братът на Царя Освободител - великият княз Владимир
Александрович. Тук е и скулпторът Дзоки.
250 руски генерали, повечето ветерани от Руско-турската
война, също са налице. „Никога няма да забравя оная величест
вена гледка, която представляваха руските знамена, носени от
самите бойни офицери и войници. Като се почне от император
ската гвардия и свършите с донските казаци, от литванските
драгуни, та до царските гренадири“, спомня си италианецът. Тази
гледка го просълзява и той си поплаква от вълнение.
Гостите са посрещнати с „ура“ и потъват в морето от брат
ски прегръдки на живите наши опълченци. Тържеството за
вършва с кантата по текст на Иван Вазов. Народният поет съ
що е изобразен на един от релефите на паметника.
Така българският народ отдава почит на своята Освободи
телка.
След този празник следват и други братски прегръдки и не-
братски раздели. П аметникът обаче си е същият.
АЛЕКСАНДЪР БАЛАБАНОВ
ПРЕВЕЖДА “фАУСТ” И СЕ ЖЕНИ
МЕЦЕНАТ И КУМ МУ СТАВА ПАВЕЛ ГЕНАДИЕВ -

ИЗДАТЕЛ НА СПИСАНИЕ “ХУДОЖНИК”
Писателят Хърбърт Уелс нарича през 1935 г. проф.
Александър Балабанов (1879-1955) най-интересния
човек в България.
Три неща харесва най-много професорът.
На първо място е импровизацията - по-вдъхновен
оратор от него не се е раждал в Царска България. Студентите
редовно претъпкват аудиторията, когато Балабанов вади наяве
тайните на Древна Елада. Н а второ остава пословичният му апе
тит, заради който разказват пикантни истории и вицове. И на
последно: грозният Балабанов е известен ценител на хубавите
жени, които задължително трябва да са по-високи от него поне
с 30 сантиметра. Такава е поетесата Яна Язова, в която той се
влюбва безумно през 1930 г.
През 1904 г. 25-годишният мъж вече е завършил класическа
филология в Лайпциг и учителства в Първа софийска мъж ка
гимназия.
ЗАПЛАТАТА НИКАК НЕ ДОСТИГА НА БАЛАБАНОВ,

който всяка вечер яде и пие с весели компании - най-напред в
Прошековата бирария „Дълбок зимник“, а след това и в кръч
мата „Средна гора“, където се установява щабът на вестник
„Българан“, който се списва от най-близките му приятели -
Александър Божинов и Елин Пелин.
ПАВЕЛ ГЕНАДИЕВ МУ СТАВА МЕЦЕНАТ

През лятото на 1904 г. Балабанов склонява състудента си от
Лайпциг Милош Данов да го представи на богатия Павел Гена-
диев, издател на най-разкошното българско списание „Худож
ник“, което излиза в началото на XX век. Милош е син на ста-
ф ауст - рисунка от първия превод

на драмат а, издаден от Генадиев
рия издател Христо Г. Данов, а Генадиев и Балабанов са бълга

ри от Македония. Преди да заведе Балабанов в дома на Генади
ев, Данов описва другаря си като даровит млад човек, със сери
озни литературни и класически познания.
Първите впечатления на Генадиев от Балабанов са, че
ТОЙ Е НАБИТ, КЪС

И НЕОДЯЛАН ЧОВЕК С ГРУБО ЧЕРВЕНО ЛИЦЕ,
който приказва много и интересно. Генадиев не харесва погле
да на Балабанов, който постоянно блуждае от човек на човек
или се забива в земята.
Гимназията, в която преподава Балабанов, се намира на
ул. „Врабча“, съвсем близо до богатската къща на Генадиев,
която издига ръст на ул. „Московска“. П ътьом към местора-
Балабанов със съпругата и двете си дъщери

(ЦДА)
ботата си, и л и на връщане, Балабанов не пропуска случай да се

отбие при Генадиев. Как така се случва, но бъдещият професор
все гледа визитата му да съвпадне с обяда.
ГЕНАДИЕВ ГО КАНИ НА ТРАПЕЗАТА СИ ОТ УЧТИВОСТ,

а и от състрадание.
Прави му впечатление, че новият му приятел е зле облечен,
още по-зле обут и отвсякъде се вижда, че живее в оскъдица.
Един следобед, преди да се усамоти с Балабанов, жена му го
извиква в спалнята. Най-напред тя го пита дали е видял обувки
те на Балабанов. Генадиев й се сопва, че няма какво да ги гледа,
сигурен е, че са непочиствани от седмици. Генадиевица обаче
не мирясва и отново кара мъж а си, като отиде при госта, да
огледа обувките му.
ОКАЗВА СЕ, ЧЕ БАЛАБАНОВ Е БЕЗ ЧОРАПИ,

а обувките му са разпрани и от едната се подава грозно палецът
му. Генадиев го смъмря не се ли стеснява от учениците си и го
пита защо не ги занесе на обущар да ги позакърпи.
“ НЯМАМ ПАРИ БЕ, ПАВЛЕ! КАКВО ДА ПРАВЯ” -

изплаква Балабанов. Тогава Генадиев го хваща за ръка и го за
вежда като малко дете в магазина на Леви, който се намира на
ул. „Търговска“.
Поръчва му виенски обувки, но когато Балабанов почва да
ги мери, меценатът му потъва в земята от срам. Краката на
Балабанов са отдавна немити и са увити в още по-мръсни пар
цали. Тогава издателят на „Художник“ му купува дузина чора
пи - в комплект с новите обувки.
Генадиев като истински Ш ерлок Холмс влиза в дирите на
учителската заплата на Балабанов. Оказва се, че тя редовно е
залагана у лихваря Ганчо Богданов на зелено. А докато дойде
време за новата заплата, Балабанов бави детето на лихваря сре
щу нов заем от 50 или 100 лева.
Генадиев погасява дълговете, но се оказва, че кредитор на про
тежето му е половин София. Накрая меценатът го притиска да си
признае кому какво дължи. Сумата набъбва към 3600 лева - ко-
лосална за началото на XX век. Балабанов е принуден да подпи
ше полица на Генадиев, който изплаща всичките му дългове.
Едновременно с „Художник“
ГЕНАДИЕВ ИЗДАВА И ПОРЕДИЦА

ОТ КНИГИ, НАРЕЧЕНА “ БИБЛИОТЕКА” ,
която разпространява по абонамент. За премия на четвъртата й
годишнина издателят се колебае между томче на Хайне или на
руския критик Белински.
Веднъж, докато сладко си похапват, Балабанов му предлага
да преведе в стихове първата част на Гьотевия „фауст“, изда
ван дотогава у нас в преразказ. Бъдещ ият тълкувател на Гьоте
уверява Генадиев, че до края на 1905 г. ще свърши превода и
издателят обявява на абонатите, че през юни 1906 г. ще полу
чат първата част на „ф ауст“ в разкош но издание и за пръв път
в стихове.
БАЛАБАНОВ БАЛАМОСВА ГЕНАДИЕВ, ЧЕ БАЧКА

Наближава месец май 1906 г., а преводачът още не е пока
зал дори една преведена страница.
Един следобед разтревоженият издател напъжда навън се
мейството си, стисва Балабанов за гушата, добре го наругава и
му заявява, че ако не получи превода до края на месеца, сам ще

го преведе от руски. Но щял да подпише за преводач Балаба
нов, за да го орезили.
Стреснатият Балабанов си признава, че уж досега е изуча
вал коментариите на Гьотевата творба, затова още не бил се
захванал с превода й. Генадиев се досеща, че и това е дърта
лъжа.
ОТ СКИТОРЕНЕ И ГУЛЯИ БАЛАБАНОВ НЯМА ВРЕМЕ ЗА “ фАУСТ”

Още същата вечер обаче Генадиев отвлича Балабанов, на
товарва го на влака за Пловдив, където го заключват в дома на
Киро Николов.
Преводачът е настанен в самостоятелна стая, осигурен му е
добър обяд и още по-добра вечеря, а също и пълна дамаджана с
вино за вдъхновение. Въпреки охраната, Балабанов се измъква
на 18-ия ден и се завръща в София с превода на неголяма част
от „фауст“. Генадиев не се отчайва, а продължава всекиднев
ния тормоз над преводача, така че в края на юни преводът е
завършен. И отпечатан с космична за онова време скорост, за
да не се изпуснат абонатите.
За да скрие хонорара, Балабанов помолва Генадиев да каз
ва, че е превел „фауст“ даром. Ц елта е неговите весели сътра
пезници да не го накарат да черпи. П ък й нали звучи по-възви-
шено, като се каже, че бедният Балабанов уж се отказва от хо
норар в името на литературата!
БАЛАБАНОВ РЕШАВА ДА СЕ ОЖЕНИ
Видял се богат, той напада красива софиянка, балдъза на

телеграфиста Урумов. Всичко уж върви по мед и масло, докато
един ден преводачът на „фауст“ не пристига разреван при Ге
надиев. М омата го не ще, а той заплашва, че ще се самоубие. За
да го откъсне от вироглавото девойче, а и да научи английски,
Генадиев изпраща Балбанов в Лондон. Дава му пари и препо
ръки до българската легация в Лондон.
Малко след това Никола Генадиев, известен политик, м и
нистър на търговията тогава и брат на Павел, заминава за Лон
донското международно изложение. Балабанов го чака още на
летището и се самопоканва на разкошния обяд в един лондон
ски ресторант на следващия ден. Преди папането Генадиев отива
в Британския музей, където изумен съзира как Балабанов хър

ка на една пейка. Оказва се, че
БАЛАБАНОВ НЯМА ПАРИ ДА ПЛАТИ НА ХАЗАЙКАТА СИ,

затова преспива в парка и сега си отспива преди обяда. Никола
се смилява и му дава пари от съжаление.
В Лондон Балабанов забравя софийската си изгора. Както е
безпаричен и оръфан, успява да завърти младата Лия (родом
от Бърно, тогава в Австро-Унгария), която е гувернантка в Лон
дон. Вече сгодени, те съобщават на Павел и Невена Генадиеви,
че тръгват от Лондон на 4 октомври 1907 г. и ги канят да им
кумуват.
Кумовете се притесняват, че младата чужденка ще дойде в
София, където Балабанов ще трябва да я закара на хотел. Зато
ва наемат малка къщ а на ул. „Сан Стефано“ № 23, мебелират я
и приготвят дори спално бельо.
ВСИЧКО МИНАВА КАТО СВАТБЕН ПОДАРЪК НА КУМОВЕТЕ

След като Генадиев се отказва от издаването на „Библиоте
ка“ и „Художник“, Балабанов все по-рядко се сеща за него. К о
гато пред него се отварят вратите на двореца и заедно с Елин
Пелин стават най-интимните душеприказчици на цар Борис III,
благодеянията на Генадиев се стопяват яко дим. Дори когато
погребалната процесия на рано починалата Невена Генадиева
крета по улицата, Балабанов я вижда, но не се присъединява
към нея, а минава на другия тротоар.
Остава преводът на първата част на „фауст“. Втората Б а
лабанов така и не превежда. Н яма кой да го плени и затвори.
ФРЕНСКИ МАСОНИ
ПОГРЕБВАТ КОНСТАНТИН ВЕЛИЧКОВ
ПИСАТЕЛЯТ ПОЛИТИК СЕ БОРИ

С ДВАМА ВРАГОВЕ -
БОЛЕСТИТЕ И МИЗЕРИЯТА
Авторът на „В тъмница“ Константин Величков на
пуска отвратен България и заминава на 30 октом-
-X J ври 1907 г. в доброволна емиграция в Гренобъл.
„Живее се в поробена страна - пише той месец пре
ди това във в. „Ден“. - Не се живее в опозорена страна, особено
кога си носил вериги за нея.“
Някогашният бунтовник, лежал по турските зандани, раз
продава покъщнината си, ордените си, накитите на жена си, пос
ледните екземпляри от своя превод на „Ад“ от Данте, за да съ
бере пари за билети. Богатият из
дател на списание „Художник“
Павел Генадиев отива да го из
прати на софийската гара. Завар
ва го бледен и болен, седнал от
чаян във второкласно купе. Ге
надиев се съжалява над изпадна
лия бивш министър от кабинета
на Константин Стоилов, допла
ща за спално купе и дава бакшиш
на кондуктора да не му слага друг
пътник.
“АЗ ПРЕДЧУВСТВАХ,
ЧЕ ЩЕ УМРЕ”
- изповядва 23 години по-късно
дъщ ерята на Величков София Константин Величков
Бобчевска, наричана от баща си (Рисунка -
Софийка. Той трепери над нея - Борис Ангелушев, 1943 г.)
единственото му дете - и казва на
сестра си Теофана, че я облажава заради петте й деца. Ако, не

дай си Боже, тя изгубела едно, щяла да се утеши с другите.
По пътя на Величков му става зле, но няма пари да прекъс
не пътуването. В Гренобъл пристига с жена си Парашкева и
Софийка на 2 ноември и тримата отсядат в хотел „Наполеон“.
Дъщеря му, макар и много уморена, не заспива от грозни пред
чувствия. На сутринта майка й отива да види Величков, който е
в съседната стая, но го намира мъртъв на пода до вратата.
Френските масони погребват бившия политик. На младини
Величков, като радетел на истината и справедливостта, става
масон, но увлечен в политическите борби, не развива дейност
като такъв. От името на Великата френска ложа надгробно сло
во произнася г-н Перие, университетски преподавател в Грено-
бъл. Той казва, че покойникът изявил желание да започне ак-
тивна дейност в гренобълския й клон. Парично помага и бъл
гарският пълномощен министър д-р Золотович, идват и бъл
гарски студенти във франция.
Френските масони, които по-добре от сънародниците на
К. Величков ценят пиетета му към истината, купуват жалейни
дрехи за вдовицата и сирачето, наемат им апартамент и шест
месеца им плащат храната. И здръжката спират чак когато П а
рашкева и София Величкови тръгват през Белгия за България,
за да уредят полагащата им се пенсия. В Белгия оставят на съх
ранение картините на Величков у хазяйката си, които пропадат
през Първата световна война.
ПУБЛИЧЕН СКАНДАЛ В НАРОДНИЯ ТЕАТЪР

е капката, която разплисква чаш ата на Величков, пълна с огор
чението му от политическите нрави. На 23 септември 1907 г.
той гледа пиесата на Островски „Доходно място“. Актьорът
Кръстьо Сарафов играе ролята на идеалиста Ж адов и когато
произнася гневните си думи срещу корумпираните и безсъвест
ни управници, Величков не издържа и скача прав от мястото си
на партера. Той посочва министерската ложа, претъпкана с ми
нистри и народни представители, между които са генерал Рачо
Петров и Станчов, и извиква високо: „Вижте ги!“
Публиката изпада в дълбоко вълнение. Градоначалникът на
София отива при Величков и го смъмря, че Народният театър
не е място за подобни прояви. Докато разсърдените държавни
ци напускат ложата, авторът на „В тъмница“ се провиква отно-
Министър (трети от ляво на дясно) в кабинета

на Константин Стоилов, 1897 г. Зад него е Иван Вазов (прав)
(БИА-НБКМ)
во: „Господа, ръкопляскайте, ръкопляскайте! Това там на сце

ната е нашият днешен политически живот.“ Според дъщеря му
го донасят вкъщи полумъртъв след силен припадък.
Величков има правото да изрази това си мнение, защото поз
нава политическия живот у нас като пряк участник в него. Той
е на три пъти министър: през октомври 1894 г. оглавява минис
терството на съобщенията и общите сгради, три години е м и
нистър на народното просвещение, а от август 1897 г., когато
отстъпва този пост на приятеля си Иван Вазов, ръководи земе
делието и търговията.
„Сестро, да знаеш само колко е тежка длъжността ми: да
имам работа с 9000 оси“ - оплаква се той на сестра си от корум
пираните си подведомствени. Величков
СЕ ПРОЧУВА КАТО НАЙ-НЕПОДКУПЕН СРЕД ПОЛИТИЦИТЕ НИ

Н якакъв търговец реш ава да го подкупи заради нередов
ния си тръжен договор и незабелязано оставя на бюрото му
фишек с наполеони. Величков късно забелязва подкупа. Но
веднага след като търговецът излиза от кабинета му, грабва
фишека и запращ а наполеоните след подкупвача. Те задрън-

чават по стълбите.
Два дни след падането му от власт през 1898 г. художникът
X. Илиев и чехът В. Ш ак го заварват в дома му да пише статия.
Замолват го да си почива, а Величков им отговаря, че ако не
предаде статията, утре семейството му няма да има какво да
яде. С два лева в джоба, вместо с милиони, е напуснал поста си.
„Ж ивотът не ме погали и неведнъж ме подвергна на ж ес
ток жребий“ - повтаря Величков. Негови почитатели му пра
щат по 20 или 100 лева в писма. Той ги отваря и тайно плаче.
От 1902 до 1904 г. е дипломатически агент в Белград, пост, на
който като славянофил се усеща спокоен и щастлив. Но и от
там го отзовават, след като припада на един официален прием,
защото страда от прогресивна парализа. Пенсионират го като
инвалид с 4800 лв., което той приема като непростима обида.
За разтуха Величков отглежда пилета. Дрязгите между две
квачки го забавляват. Той слага под едната пет яйца, но още
една кокошка ляга в полога. Величков налага и нея с три яйца,
Траурната процесия
при препогребването на Константин Величков в София
(Рисунка във в. „Вечерна поща, 4 март 1909 г.)
но тя отново ходи да м ъ т и яйцата на другата. Накрая двете си

разменят местата и мирясват. Излюпените пиленца Величков
държи в кабинета си, който заприличва на курник. В мизерията
си разчита да ги изядат, когато пораснат.
След като
НЕ ЗАБОГАТЯВА ОТ ИЗДАВАНЕТО НА КНИГИТЕ СИ

„В тъмница“, „Писма от Рим “ и „Цариградски сонети“, той за
лага на превода си на „Ад“ от Данте. Не може да намери изда
тел, накрая успява да склони Павел Генадиев. „По характер Ве
личков бе един кротък и мил човек, с меки и деликатни обнос
ки, с тихи, приятни и убедителни думи“ - по-късно си спомня
Генадиев. Ексминистърът ходи в дома на издателя на ул. „Мос
ковска“ № 31, сяда винаги на вдлъбнатия ъглов диван и с часове
пие кафето си, изпълнен с мечти за успеха на своя превод.
Величков влага и свои средства - поръчва седемдесетина
клишета на рисунките на Густав Доре, и се безпокои дали за
„Ад“ ще се запишат достатъчно абонати. Опасенията му са прави
- директорите на гимназии отказват да закупят книгата. Под
крепят го само българските офицери. Вместо с превода си да
облекчи тежкото си материално положение и да „влезе“ в рая,
преводачът изпитва такъв ад от мъки и ядове, че.получава нер
вно разстройство и безсъние.
За нещастие в същата 1906 г. Величков е в журито на кон
курса за нашенска пиеса, с която да сб открие новопостроеният
Народен театър. Кирил Христов кандидатства с „Боян магес-
никът“, за която Величков правилно дава отрицателно мнение.
Спечелва Антон Страшимиров: и то с две пиеси - „Отвъд“ и
„Свекърва“. Гневният К. Христов си отмъщ ава на Величков с
отрицателна рецензия за превода на „Ад“. Продажбата на кни
гата секва. Величков приема критиката като „мръсна гавра“,
като незаслужена обида. Ненапразно Вазов при емигрирането
на приятеля си Величков ще възкликне отвратен в пресата:
„Какво свирепо племе сме!“
НЕ ПОЛУЧАВА БЛАГОДАРНОСТ
Константин Величков и за други неща. Като служител в Екзар
хията в Цариград той, заедно с Методий Кусевич, начертава на
картата къде живеят етнически българи, предава я на граф Н.
П. Игнатиев и по нея по-късно оформят границите на Сансте-

фанска България.
Докато Петко Каравелов говори, че България няма нужда
от Рисувално училище, защото от него ще излязат „нещастни
ци, които ще съставят ж алък полуинтелигентен пролетариат“,
Величков като министър прокарва закона за такова училище.
„Изкуството е изградило оная великолепна триумфална арка,
през която минаха науката и свободата и хвърлиха своите зари
върху човечеството“ - горещи се пламенно Величков и искре
но се радва, че благодарение на него такова училище се отваря
през 1896 г. То по-късно се превръща в днешната Художестве
на академия.
Величков сам рисува и някои от картините му и днес могат
да се видят в галериите ни. Като доброволен емигрант в Италия
той учи две години (1887-1889) живопис при проф. Чиаранфи
във Флоренция. Самият Фердинанд е поклонник на картините
на Величков и си купува от тях.
НО ПОЛИТИКЪТ УБИВА
У ВЕЛИЧКОВ И ПИСАТЕЛЯ, И ХУДОЖНИКА
Противниците му не мирясват и след смъртта му. Почти две
години - до пролетта на 1909 г. - те не дават да се пренесат
останките на ексминистъра от Гренобъл в София.
НЕКОНСУМИРАН Е БРАКЪТ
НА ФЕРДИНАНД И ЕАЕОНОРА
МОНАРХЪТ СРАВНЯВА ЦАРИЦАТА

С ДВАМА ДЪРТИ ДИПЛОМАТИ, ВЗЕТИ ЗАЕДНО
Неизброими са потайностите на двореца през вре
ме на властването на Фердинанд. Ето че отшумя-
ват осем години от смъртта на първата му съпруга
княгиня Мария-Луиза.
През това време ролята й често изпълнява по
заместителство майката на Фердинанд - княгиня Клементина.
Но през 1907 г. тя умира.
НЕ МОЖЕ ПОВЕЧЕ БЪЛГАРИЯ ДА НЯМА ЦАРИЦА

и затова вдовецът се замисля как да уреди по-безболезнено то
зи съдбовен въпрос. Още повече, че Фердинанд вече предпочи
та другарската компания.
Сгодният момент за уреждане на въпроса с неизбежната сват
ба настъпва на 30 август 1907 г. Тогава осветяват паметника на
Царя Освободителя, издигнат на площада срещу Народното съб
рание в чест на руския император Александър II. За търж ест
вото пристигат чичото на руския император - великият княз
Владимир Александрович, придружен от съпругата си Мария
Павловна и синът им Андрей. Заедно с тях са и руски генерали,
участвали в Руско-турската война през 1877-1878 г.
ФЕРДИНАНД СЕ УМИЛКВА ОКОЛО ВЕЛИКАТА КНЯГИНЯ

и около ветераните неслучайно.
В чест на гостите в двореца се уреждат пищни вечери, на
които канят най-големите наши русофили, много от които пре
ди това са гонени и бити по заповед на Фердинанд. А сега ги
викат, за да създадат задушевен фон, на който княз Фердинанд
е решил да постигне своето. А то е да накара високопоставена
та руска княгиня да му уреди повторния брак.
Българският княз е брутално искрен, когато поставя своите

условия. Бъдещ ата българска царица трябва да отгледа чети
рите му деца и да се заеме с благотворителността в страната.
ТОЙ НЕ ИСКА ЖЕНА, КОЯТО ДА ОЧАКВА ОБИЧ

или дори да получава внимание. Великата княгиня не е изнена
дана от изискванията на височайшия си домакин. За нея не е
тайна неговата променена сексуална ориентация.
Щом княгинята се връща в родината си, тя се заема със сват-
лъка. Още в София й минава през ума, че най-подходяща за
българска царица би била нейната роднина Елеонора фон Ройс-
Кьостриц. Германската принцеса се проявява като милосърдна
сестра в Манджурия по време на Руско-японската война през
1905 г.
Немкинята е от патриархален и знатен род, но е... бедна. Тя
обожава спартанството, не понася лукса и е готова да се зани
мава с благотворителна дейност до края на живота си. Тя се
съгласява с условията на вдовеца.
ПРЕЗ ЯНУАРИ 1908 г. ГОДЕЖЪТ Е ОБЯВЕН ОФИЦИААНО

Д атата на сватбата е определена за 28 февруари. В рамките
на това кратко време трябва да се решат редица въпроси.
Най-важният от тях е за религиите на бъдещите съпрузи.
Принцеса Елеонора е лютеранка. А младоженецът все още
е отлъчен католик. Хитрият Фердинанд обаче е доволен от из
бора си и използва неизчерпаемото си въображение, за да за
обиколи верския проблем. Римското каноническо право раз
решава отлъчването да бъде временно отменено. Тогава на раз-
каялия се грешник казват: „Освобождаваме те, с последващо
възстановяване на действието.“ След церемонията отлъчване
то на Фердинанд отново влиза в сила.
Условието за това снизхождение е Фердинанд да не отгова
ря по време на лю теранската брачна церемония. Тя става в Ге-
ра, столицата на княжеството Ройс.
ПАСТОРЪТ НА ГЕРА НАЙ-НАПРЕД КАТЕГОРИЧНО ОТКАЗВА

да извърши бракосъчетанието. После капитулира. Той знае, че
Фердинанд няма да отговори на въпроса взема ли Елеонора за
жена с „Д а“ , а
ще м ъ л ч и . Зато
ва се о б р ъ щ а
към м ладож ен
ците с въпроса:
„Вие съ гл асн и
ли сте да стане
те мъж и жена?“
О тговоря му с
„Да“ само Елео
нора. И т а к а
двамата са бра
косъчетани с
к о м п р о м и си и
от пастора в Ге-
ра, и от католи
ч ески я с в е щ е
ник в Кобург.
ФЕРДИНАНД
ПИРУВА НА
СВАТБЕНАТА
ТРАПЕЗА
Той всячески
се подм азва на
дом акините и
р о д н и н и те на
б у л к ат а си.
Сватбена снимка на Фердинанд и Елеонора, М еж дувпрочем
разпространена като пощенска картичка името на Б ълга
(БИА-НБКМ) рия не е неизвес
тно и най-малко
то случайно за тях. Чичото на Елеонора - принц Ройс, някога е
един от претендентите за българския трон, но Великото народ-
но събрание предпочита за български княз Александър Б атен
берг.
По всяка вероятност изглежда, че новата българска владе
телка се е примирила с фиктивния брак. Още преди венчавката
Фердинанд казва за нея подигравателно, че Елеонора е стара и
грозна, но пък е добра, почтена и забележително интелигент
на. Т ой се ш е г у в а д е б е л а ш к и , к а т о я о п р и л и ч а в а н а „ д в а м а д ъ р
ти д и п л о м ати , взети заед н о “ .
Секретарят му граф Робер дьо Бурбулон, който присъства и
на двете венчавки - в Гера и в Кобург, споделя същото мнение.
Елеонора е наистина съвършена - грозна, но добра, свястна,
лоялна. Има нисък глас, лютеранска почтеност, висока е, вина
ги е доста добре облечена, жестовете й са премерени, осанката -
достолепна. Тя веднага навлиза в новата си роля - разговаря на
всякакви теми без смущение или колебание, вкусовете й са по-
скоро мъжки. Той веднага забелязва, че
ТЯ НЯМА НИКАКЪВ ШАНС ЗА РАЗБИРАТЕЛСТВО С ФЕРДИНАНД

и я нарича „горкичката“. Отгоре на всичко тя е по-възрастна
от съпруга си с година.
Бракът между двамата остава фиктивен. Веднага след сват
бата младоженците заминават за Берлин и отсядат в хотел. Те
нощуват обаче в отделни стаи. Очевидецът Иван Стоянович сви
детелства: „Знае се, че още от първия ден на сватбата си те
заживяха поотделно, не като мъж и жена, и тъй прекараха до
смъртта на царицата.“
С т ази арка столичани посрещат Елеонора

(Снимка в сп. „Сердика“, 1941 г.)
Други царедворци пък си спомнят, че ден преди сватбата

Фердинанд им показва огърлицата, която щяла да бъде негови
ят сватбен подарък. Монархът иронично и подигравателно из
рича: „Тя ще отива на строгата й гръд.“
ИСТИНСКИ БЯС ОБХВАЩА БЪЛГАРСКИЯ ВЛАДЕТЕЛ В БУКУРЕЩ

където младоженците отсядат при крал Карол I и кралица Кар-
мен Силва. Домакините не са в час и отреждат на българската
владетелска двойка двойна спалня. Фердинанд не се стърпява,
а вдига скандал и не се успокоява, докато не му дадат самостоя
телна спалня.
Не по-различно е и след пристигането в софийския дворец.
Под предлог, че Елеонора предпочита спартанска наредба и не
понася балдахините над леглото на Фердинанд, които й се виж
дат развъдник на всякакви бацили, тя е натирена в отделна спал
ня. А и тонът на някогашните истерични свади, които Ферди
нанд води с покойната Мария-Луиза, сега отново се възражда.
Този път жертвата е горката Елеонора.
Накрая
ФЕРДИНАНД Я ИЗГОНВА ОТ ЦАРСКАТА ТРАПЕЗА

и разпорежда тя да се храни в стаята си. Викат низвергнатата
Елеонора на пищните обеди или вечери в двореца само когато
там са много важни особи.
Той дори забранява на Елеонора да вечеря с топла храна.
Веднъж подушва с огромния си нос миризма на ядене в коридо
ра. Като разбира, че царицата се храни, той разпорежда оттук
нататък да й сервират само студени ястия. Не по-лесни са отно
шенията на Елеонора със завареничетата. Те се отнасят към
нея вежливо, но хладно и опитите й да разчупи ледовете изли
зат безуспешни. Отгоре на всичко суеверният Фердинанд си
втълпява, че Елеонора му носи нещастие. Затова когато излиза
с нея, прави с дясната си ръка знак против уроки.
БЪЛГАРИТЕ ОБАЧЕ ОБИЧАТ ЦАРИЦАТА

Ц ялата си енергия тя хвърля в благотворителност и органи
зира санитарната дейност. За Фердинанд болниците, кръвта и
инжекциите са противна работа и понеже се бои от болестите
панически, това също е предлог още по-рядко да се среща с

царицата. Елеонора му се вижда като необходимо зло. Точно в
тези години тече романът му с придворния шофьор Вайх, кого
то придворните иронично наричат „Свети Йоан многообични“.
Вайх следва Фердинанд и в Кобург след абдикацията му през
1918 г.
Царица Елеонора създава Детския морски санаториум край
Варна за лечение на костна туберкулоза.
ТЯ ОРГАНИЗИРА КУРСОВЕ ЗА МИЛОСЪРДНИ СЕСТРИ,

резултатът от които се вижда по време на войните - Балканска,
Междусъюзническа и Първа световна. За нея народният поет
Иван Вазов написва стихотворение, което започва с куплета:
„Ж ена венценосна, сестра милосърдна, / сестра на героите из
боя жестоки, / царице, ти любов си победна, / душа изтъкана от
чувства високи.“
Докато Фердинанд крои планове как в двореца Врана ще се
уедини с Вайх, княз Борис ще остане в стария дворец, а Елеоно
ра ще бъде натирена в бъдещо дворче до бившата Зоологичес
ка градина, съдбата вече е решила друго. Елеонора заболява
тежко и умира на 12 септември 1917 г. в Евксиноград. Така отър
вава царя от грижата да й строи къща.
Междувременно цяла София се готви да посрещне покой
ницата. Според поета Кирил Христов няма столичанка, която
да не се стяга да отиде на опелото на покойната царица.
Царица Елеонора е погребана по нейно желание до Боян-
ската църква. До 1944 г. войници, оцелели благодарение на ней
ните грижи и на обучените от нея сестри, редовно се събират
на поклонение на гроба й.
Слухът, че е отровена, не е доказан и е потулен.
БОГОРОДИЦА ПРАЩА КРЪВОАОК
В БАЧКОВСКИЯ МАНАСТИР
ЖЕРТВАТА ДРАЗНИ МИРЯНИТЕ

С РАЗГУЛНИЯ СИ ЖИВОТ
Грозно убийство в Бачковския манастир потриса
България през 1909 г. Убитият се казва Тодор Си
меонов. От три години той е счетоводител на м а
настира и непрекъснато го подозират, че краде и
разхищава манастирското имущество. Симеонов е
ерген и често си устройва оргии в самата света обител. Негови
ят екзекутор е търновецът Янко Йонков. След убийството уби
ецът сънува пророчески сън. Явява му се св. Богородица, за
крилницата на манастира, и му казва:
“ ОЧИСТИЛ СИ ЕДИН ТРЪН ОТ МАНАСТИРА

и си го спасил от кражбите на Симеонов. Греховете ти са прос
тени, но и ти ще бъдеш обесен.“ Както и става.
Личността на Симеонов е малко тъмна и направо неизвест
на за асеновградчани. В Бачковския манастир той пристига през
1906 г. и веднага слага ръка на всички приходи.
Кражбите и мошеничествата му не са тайна за миряните. В
манастира владее пълна анархия и всичко е в хаос и безредици.
Затова Симеонов се вижда на миряните като същински Лам-
брозов тип, безпардонен циник и последен грубиян. Едва ли има
гражданин или селянин от околностите на манастира, който
той да не е обиждал с вулгарния си език.
Миряните обаче може би щели да се примирят с тези му
„блестящи“ качества, ако счетоводителят не обръща манасти
ра в най-долнопробен вертеп. Светата обител се прочува с ме
раците на истинския си стопанин и към нея като мухи на мед се
устремяват най-пропадналите жени в царството.
Игуменът и монасите не смеят да влизат в препирни с из
бухливия счетоводител. Като видят, че жилата на шията му поч
не ядно да пулсира, те тозчас се изпокриват в килиите. Само
двама от монасите се опълчват

на Симеонов. Това са калугери
те И гнатий и П артений. При
спречкванията си със счетово
дителя те му казват: „Вие имате
револвер, но ние имаме ножо
ве.“ Но счетоводителят ги про
пъжда и те се спасяват в Рил
ския манастир.
“ТУК ЩЕ СТАНЕ НЕЩО” -

КАЗВАТ БУНТАРИТЕ,
когато си тръгват.
Но Симеонов е доволен, че
се е отървал от тях. Затова с
пълна сила продължава да вди
Тодор Симеонов я л и пил
га кръвното на асеновградчани.
колкото за три живота
Той казва на началника на асе- (Снимка във в. „Вечерна поща“,
новградския банков клон: „Ис 19.IX.1909 г.)
кам да ги накарам да се изядат
от яд. Затова аз ще ти кажа до
вечера в кафенето, че внасям в банката 20 000 лева, а ти ще ме
поправиш, че не са 20, а 40 000.“ Н а другия ден целият град гово
ри за богатствата на счетоводителя и че той е изедник.
ВСИЧКИ СА ОЗЛОБЕНИ СРЕЩУ НЕГО

А и има за какво. Симеонов е на около 30 години и е плевен-
чанин. Още през 1907 г. той прилапва приходите на храмовия
празник на 15 август, когато празнуват деня на св. Богородица.
Две каси чакат прииждащите *15-20 000 богомолци от цялата
страна. В едната пускат пари за свещи, а в другата - волни по
жертвования за манастира. Симеонов слага на двете каси орта-
ка си хаджи Янко Самарата. Другите са запечатани с восък, а
тия, двете, имат малки, едва забележими вратички без печат.
Вечерта прибират всички каси в канцеларията, а на другия ден
не намират онези - с тайните вратички. Те са захвърлени в ста
ята на счетоводителя - празни и разковани.
Веднага във в. „Гражданин“ излиза писмо, озаглавено „Краж
бите в Бачковския манастир“, в което се иска Светия Синод да
премахне манастирските търтеи или асеновградчани сами ще

ги пропъдят. М анастирът бил за свети хора и не можел да се
превръща в резиденция на мошеници от най-долна проба.
Това писмо остава глас в пустиня. Забогателият отведнъж
счетоводител не се стресва ни най-малко. А вместо това
ПРЕВРЪЩА МАНАСТИРА В ПУБЛИЧЕН ДОМ

Като си пийне, Симеонов наляво и надясно тръби, че не мо
же без жени. П очти не минава ден, когато в светата обител да
не пристигнат начервени и напудрени джадии е леко поведе
ние. Млада софиянка често идва на „поклонение“ в килията на
счетоводителя. Пристига с празни ръце, а си отива поне с две
бохчи, напълнени с най-скъпите дарове на миряните - копри
нени платове и кърпи.
Когато ковачът на м а
настира прави бележка на
развратника, че тия рабо
ти не са добри, той му от
връща нагло: „Тя ми е лю
бовница, а ти не се бъркай,
където не ти е работата.“
И за да покаже, че не му
пука, нарочно излиза от
стаята на софиянката не
облечен и с разкопчани
гащи.
Счетоводителят
ПО ДВА ПЪТИ НА ДЕН

ЧУКА ЕЛЕНА
БУЧАКЧИЙКАТА
Тя е всеизвестна с ле-
конравното си поведение
в Асеновград. М естните
жители даже си подхвър Бачковският манаст ир -
лят да не би манастирска ням свидетел на золумите
та канцелария да се е пре на счетоводителя
м ести л а в нейния дом. (Любителска снимка,
Всички смятат, че игуме
нът е простак и е кукла в ръцете на счетоводителя. През 1908 г.

асеновградчанн замолват манастира да им отпусне някоя своя
сграда за читалище. Като чува това, Симеонов им се подиграва:
„Няма ли да бъде по-добре да ви пратя и бачковските калугери,
за да ви правят и децата.“
Еротичните подвизи на счетоводителя нямат чет. Ако му пад
не случай, той гуляе и мърсува и с повече от една жена. Години
след убийството му още се разправя как две вдовички с леко
поведение идват в манастира и от пръв поглед се надушват със
Симеонов. Гостенките веднага са поканени в неговата стая. По
едно време
ТРОЙКАТА ИЗСКАЧА НА ЧАРДАКА И ЗАИГРАВА КЮ ЧЕК

пред очите на калугерите и гостите на манастира. За да не слу
шат какво става в стаята на сладострастника, богати дарители
от Чирпан са прогонени от съседната на неговата стая.
Светия Синод замазва изцепките на Симеонов. А асеновград-
чани се жалват в пресата. Синодалните старци пращат прове
рители, които вместо да направят ревизия, ядат и пият със Си
меонов. На изпроводяк той им бута мангизи и те си затрайват
за кражбите и золумите му.
През 1908 г. даже се стига и до дело, което манастирското
войнство завежда срещу изобличителите на счетоводителя. На
3 август обаче Софийският апелативен съд постановява, че ре
дакторът на в. „Гражданин“ С. Киров и дописниците от Асе
новград К. Тенев и Я. Христозков са невинни. В Бачковския
манастир се крадяло. Крадците трябвало да бъдат намерени и
изпъдени от светата обител, а това трябвало да стори Светия
Синод.
И понеже светите старци в София си гледат рахатлъка и не
щ ат да изпъдят удобния им счетоводител, неочаквано
СЪБИТИЯТА СЕ РАЗВИВАТ БЕЗ СЪД И БЕЗ ПРИСЪДА

К акто се казва - по бързата процедура.
Н а 8 септември 1909 г. в 20 часа кметът на Бачково е извес
тен, че Симеонов е убит. Помощник-кметът Димитър Глуш
ков, заедно с четирима стражари, веднага отива на местопре
стъплението. Убиецът е заловен, а в полунощ запечатват стая
та на убития и канцеларията на манастира.
КОГА И КАК СТАВА УБИИСТВОТО?

К ъм 19 часа Симеонов се връща от кухнята, където е оти
шъл да си поръча нещо за вечеря. Засреща го убиецът Йонков
и след кратък разговор става белята. Той забива смъртоносно в
гърдите на Симеонов, малко над сърцето, обикновен овчарски
нож. С първия удар той разрязва само една артерия, но с изваж
дането си ножът разсича на две сърцето на блудника.
Репортер на в. „Дневник“ описва така убиеца: 38-годишен,
нисък ръст, набито и яко телосложение, глава - голяма, коса -
полубяла, лице - мургаво, подпухнало, очи - черни, поглед -
тъп, кръвнишки. Пред него Йонков казва, че отишъл да иска
пари от Симеонов, който
го нагрубил. Тогава той
вади нож от пояса си и го
забива в гърдите на сче f - Гад. I. BiHjutii'K.i
I k Сеалякрв*
Ьойгдоянрагь
товодителя. Ж ертвата се itcfcKw l a д в а
?
извърта, вади револвер, но
пада до стената и думица
не казва.
Крадете,
Й О Н КО ВE да Крадем*!
УМОПОВРЕДЕН т
(О г л е д а л о на р аз н и типов е) .
Той е бил четник в
Македония, където тур
ците го уцелват в главата
и оттогава страда от при Нжтатияъ В е я ш ш
п адъ ц и . Л е к у в ат го в
Александровска болница,
а след това във Виена, но -Шкт. *•’*:
без резултат. Преди да
дойде в Бачковския м а 4- Гтаннжака,
настир, той пребивава в I Печятямщ» т Ст. Кишкмдпи-ь
Рилския. Пред репортера

признава: „Подкупи ме
I 1009 г.
отец Игнатий, даде ми 5

лева и каза, че ще ми даде „Крадете, да крадем !“ -
след убийството още 100.“ брошурка за золумит е на Симеонов,
наборът на коят о е изпреварен
Игнатий е един от двама
от убийството, 1909 г.
та прогонени калугери от (Архив на автора)
Симеонов.
Преди убийството Йонков прави и друг золум в родния си

град Търново. Там обира един богаташ и си накичва пръстите с
елмазени пръстени, окачва се със златни часовници, напълва
джобове с петолевки. До Шумен раздава на когото свари от
плячката с думите: „На, сиромашийо, яжте; тия пари са бога
ташки, мене ми не трябват.“ Някакви разбойници реш ават да
го нападнат, затова той се предава в Шумен.
Два дни преди убийството Симеонов казва на приятелите
си, че му е дотегнало и иска да напусне манастира. Съдбата
обаче пожелава друго. След смъртта му в манастира пристигат
майка му и сестра му. От баснословните му богатства им дават
само 58-те стотинки, намерени в джоба му. А в спестовната му
книжка има всичко на всичко 1500 лв., 800 от които са внесени
още в Плевен. Всичко награбено той прогулява. Сякаш пред
чувства, че няма да живее дълго.
А убиецът съжалява само за едно:
СТРАЖАРИТЕ НЕ МУ ДАВАТ ДА СИ ПИЙНЕ ОТ КРЪВТА

на убития. Йонков си бил втълпил, че ако направи това, ведна
га ще се излекува от припадъците си.
Д вамата калугери - негови подстрекатели - се измъкват ни
лук яли, ни лук мирисали. Кражбите също не престават.
I АВСТРО-УНГАРИЯ УРЕЖДА
/ БЪЛГАРСКАТА НЕЗАВИСИМОСТ
( ' ФЕРДИНАНД ИЗКАТЕРВА СЪРЦАТО

I */ РАЗВАЛИНИТЕ НА ЦАРЕВЕЦ И ОБЯВЯВА,
/ ЧЕ БЪЛГАРИЯ СТАВА ЦАРСТВО
f \'' Сложни дипломатически маневри осигуряват обя-
т( '• . вяването на българската независимост на 22 сеп-
<•’■1 тем!ври 1908 г. Най-напред се търсят поводи, а след
това и съюзници за решителния ход. След Съеди
нението през 1885 г. прогласяването на независимостта е вто
рият успешен маньовър на двореца. Отхвърля се зависимостта
от Турция, България става царство, а тщеславният Фердинанд
най-после се събужда цар. А ктът за малко не довежда до война
България и Турция. В решителния момент пренебрегнатата ос-
фердинанд и министрите обявяват независимостта на България

(БИА-НБКМ)
вободителка Русия се намесва и урежда българо-турската кав

га.
През 1907 г. княз Фердинанд е освиркан от студентите при
откриването на Народния театър в София. Поводът е, че монар
хът иска театърът да се казва придворен, а не народен. Пряк
повод е и че Фердинанд записва в специалната комисия по изра
ботването на програмата на тържеството началника на конюш
нята си барон Ебнер фон Ешенбах. Свирките посрещат княжес
ката каляска и пукат тъпанчетата на княза. Полицията подгонва
студентите, бие ги, а на другия ден арестува мнозина от тях.
СКАНДАЛЪТ Е ГРАНДИОЗЕН
и възмутеният Фердинанд нарежда университетът да се закрие,
професорите да бъдат уволнени. Скандалът обаче има и друго
последствие, много по-важно за българската история през XX
век. Унизеният Фердинанд решава да измие грозното леке от
постигналия го позор пред Народния театър с нещо бляскаво,
нещо невиждано дотогава. А какво по-фантастично нещо може
да се измисли от това - България, която от 30 години е васал на
Турция, да обяви своята независимост. И докато през януари
1908 г. продължават дворцово-университетските разправии, ак
цията за обявяване на независимостта стартира впечатляващо.
Фердинанд сменя гневно премиери - с последиците от ос
виркването не успяват да се справят дори Димитър П етков и
д-р П етър Гудев, които князът изхвърля от високия пост един
след друг. Необходим му е решителен политик, при това обиг
ран и ловък дипломат. На 29 януари 1908 г. за министър-пред
седател е избран Александър Малинов - 40-годишен демократ,
енергичен и с широк поглед върху събитията в България. Нему
князът отрежда историческата задача да доведе до успешен край
отхвърлянето на зависимостта от Турция.
ДВАМАТА ИГРАЧИ - КНЯЗ

И ПРЕМИЕР - ЗАПОЧВАТ ДА ТЪРСЯТ ПОВОДИ,
които за късмет не закъсняват. Събитията започват да се раз
виват главоломно след младотурския преврат на 1 юли 1908 г.
Младотурските блянове и брътвежи за възстановяване на сгро
молясалата се Отоманска империя, към която щели да се при
съединят България, Босна и Херцеговина и Египет, стресват
заинтересуваните и България неочаквано намира съюзник в ли

цето на Австро-Унгарската империя.
Австрийците се уплашват, че ще загубят Босна и Херцего
вина, която управляват по силата на Берлинския договор, но
трийсетгодишният срок изтича. Затова те трябва да я присъе
динят окончателно към империята. Ето защо те нямат нищо
против България да обяви независимостта си. Това обаче тряб
ва да стане по-напред от анексията на Босна. Българите ще по
несат гнева на Великите сили, но пък Австро-Унгария ще опе
че работата и на страната ни ще й се размине. Българо-авст
рийските подмолни преговори се извършват в самата империя,
където Фердинанд пребивава в имението си в Пусто поле в Ун
гария. Министър-председателят Малинов прави совалки дотам
и най-решителната от тях е в края на август. Фердинанд дава
старта на акцията с думите:
“ НАЙ-ПОСЛЕ, КОЙТО НЕ РИСКУВА, НЕ ПЕЧЕЛИ” ,

а Малинов праща телеграма на външния си министър генерал
Паприков да задейства въпроса.
Съдбата се оказва благосклонна към заговорниците. На 30
август става неприятен инцидент с българския дипломатически
агент в Цариград Иван Евстатиев Гешов. Той не е поканен на
дипломатическа вечеря, уредена от турския външен министър
Тефик паша. Обиденият Гешов пита за причините и младотур-
ците му отговарят, че не го считат за член на дипломатическо
то тяло. Той щял да бъде поканвай занапред, когато поканят и
турските валии (окръжни управители). Така на българския дип
ломатически агент му се напомня, че Турция смята България
за своя провинция.
Цариградската случка идва точно навреме за генерал П ап
риков, който имал картбланш от Малинов и затова предизвик
ва шумен скандал и отзовава Гешов. Стреснатият турски вън
шен министър се усеща, че е прекалил и че е сгафил с отно
шението към Гешов. Затова той прави изявление, че непоканва-
нето на българския агент е случайно „опущение“ и веднага обви
нява България, че от такъв дребен инцидент прави голям въпрос.
Още не отзвучава този дипломатически гаф, ето Ти и друг.
На 5 септември
ИЗБУХВА СТАЧКА НА ПЕРСОНАЛА НА ИЗТОЧНИТЕ ЖЕЛЕЗНИЦИ

Ж п линията Саранбей (Септември)-Любимец, макар и на
българска територия, се управлява от Цариград. Заради бойко
та българските пътници, търговци и стоки залежават на собст-
псната си територия. Младотурците, вместо да изпишат вежди,
вадят очи. Защото стачката отваря очите на кабинета каква па
кост ще стане в някой критичен момент за България, ако И з
точните железници отново преустановят работата си.
Междувременно турците напълват един влак със свои ж е
лезничари и войници и решават да завземат административните
помещения на компанията в България. Паприков обаче излиза
.по-хитър. Турският влак е спрян на българо-турската граница
и персоналът му е заменен с български. В същото време всич
ки гари са завзети от наш персонал и влаковото движение е
възстановено.
Младотурците са в паника и накарват представителя на И з
точните железници да поиска среща на 9 септември с българ
ския министър на пътищ ата и съобщенията. Н а аудиенцията
железничарят заявява, че стачката е прекратена и иска бълга
рите да освободят гарите и влаковете. Нашият министър го из
слушва любезно, отказва, но обещава, че имуществените права
на Източните железници щели да бъдат запазени.
Обявяването на независимостта не е никак просто.
За да се отърве от васалството си,
БЪЛГАРИЯ ТРЯБВА ДА СЕ ОПЪЛЧИ СРЕЩУ ВЕЛИКИТЕ СИЛИ -

Русия, Австрия, Германия и Англия, които го скрепяват с под
писите си под Берлинския договор от 1878 г. Русия има по-важ-
на работа в момента - тя иска от Турция да отвори Проливите
за нейните кораби. Австрия пък мечтае да анексира Босна и
Херцеговина. Германия е амбицирана да се намести на турски
те пазари, а Англия и франция се м ъчат да й попречат. Затова
нито една от Великите сили не смее в момента да наруши Бер
линския договор. Това прави малкото васално Княжество Б ъ л
гария.
Австрия дава рамо на България на 10 септември - по време
на тържеството за 60-годишнината от царуването на император
Франц Йосиф княз Фердинанд и княгиня Елеонора са посрещ
нати с почести, отреждани на независими владетели. Австрий
ската дипломация решава да отстрани от сцената руснаците.
Публиката
разпространена от Иван ферманджиев - архив на автора)
На 15 септември в Бухлау се срещат външните министри и на

двете страни - Ерентал и Изволски. Ерентал сондира руското
виждане по въпроса за българската независимост. Освободи
телката няма нищо против, но това можело да стане по-ната
тък, когато Русия извоюва правото военната й флота да преми
нава през Босфора и Дарданелите. Ерентал научава най-важно-
то - че Изволски заминава за Запад, а не се връща в Русия.
АВСТРИЯ ДАВА ЗНАК НА ФЕРДИНАНД ДА ДЕЙСТВА

Князът телеграфира на Малинов да се срещнат в Русе на 21
септември. Специален влак отвежда целия Министерски съвет,
като всички са в треска. Едни смятат, че провъзгласяването на
независимостта ще стане до ден-два, други очакват Малинов да
поднесе оставката си, ако събитието се провали.
Князът и Малинов се уединяват на яхтата „Цар Крум“, с
която Фердинанд пристига от Австрия. Там премиерът едва не
припада от радост, когато чува от устата на господаря си, че
независимостта ще бъде обявена на другия ден - 22 септември,
и то в старата българска столица Търново. Такива радостни и
иъзбудени пътници
никога преди това
пе са пътували от
Русе до Търново.
ШИШКАВИЯТ
КНЯЗ КАТЕРИ
РАЗВАЛИНИТЕ
от дворците на Вто
рото българско цар
ство в Търново, за
да прочете от висо Официалните лица полагат камъка
ко знам енити я си на българската независимост
манифест, с който (Снимки - БИА-НБКМ)
се обявява незави
симостта. В София топлият есенен ден изкарва на улиците ця
лото население. Навсякъде е разлепен манифестът и ликува
щите тълпи го пипат с ръце и обливат със сълзи на радост и
възторг. Манифестации и факелни шествия се редят едни след
други.
Освиркването е забравено, Фердинанд е посрещнат царски.
Н а 23 септември Австрия анексира Босна и Херцеговина.
Русия е изпреварена и не посмява да постави въпроса за Проли
вите, затова тя е огорчена от българо-австрийската акция. Тур
ция побеснява и започва маневри на границата. България не
остава длъжна и мобилизира 8-ма Тунджанска дивизия. Война
та се разминава на косъм. Н а 6 април 1909 г. двете страни се-
помиряват. Посредник за това е Русия, която дава на България
82 милиона лева в заем. Толкова са претенциите на Турция, за
да признае независимостта на доскорошния си васал.
СЪПРУГАТА И ДЪЩЕРЯТА
НА ПИСАТЕАЯ КИРИАОВ
СЕ САМОУБИВАТ
РАЗГНЕВЕНИТЕ ВАРНЕНЦИ ИСКАТ

ДА ЛИНЧУВАТ ГРЕШНИКА ПРЕЗ 1909 г.
Името на писателя Иван Кирилов (1876-1936) на
шумява в края на XIX век, когато той е най-близ
кият приятел на бъдещия класик П етко Ю. Тодо
ров. Тогава двамата са горещи поклонници на Карл
Маркс. Като повечето тогавашни млади интелигенти, те чувст
ват празнота в душите си и студенина, която ги обгръща отвся
къде. През 20-те години Кирилов прави обратен завой и се про-
чува като яростен антикомунист. Обемистото му творчество
днес не вълнува дори литературните историци. Самоубийство
то на първата му жена и дъщеря му през 1909 г. е пареща тайна,
която той се опитва да забрави. Семейната драма обаче е с по-
интересен сюжет от всичките му творби.
КИРИЛОВ Е РОДЕН В ЕЛЕНА В МНОГО БЕДНО СЕМЕЙСТВО

„Баща ми се занимаваше с ковачлък. Майка ми беше прос
та женица - ходеше по чужди врати да работи, да копае, да ж ъ
не. Родителите ни бяха бедни - едвам изкарваха прехраната ни.
Бяхме им двама сина - той (Иван) и аз. Докато свърши трети
прогимназиален клас, ходехме с брат ми да събираме ръкойки,
да носим армагите с чорба, да слугуваме“ - разказва през 1960 г.
братът на Кирилов - Сава.
С общинска стипендия Иван едвам завършва педагогичес
кото училище в Силистра. Завръзката на семейната му драма
започва в Свищов, където го назначават за учител. Бденията и
мечтите си от 1895 до 1896 г. той излива в лирични стихотворе
ния, издадени през 1897 г. в Свищов. По хубавия учител се зах-
ласва младата г-ца Лада Константинова със силата на първата
пламенна, страстна и фатална любов. Без колебания тя приз-
иава горещите си чувства

на Кирилов. Той призна
ва, че също я харесва, но
■юставя условие - родите -
лите й да го издържат да
завърши висшето си об
разование. Както и става.
Бъдещият писател за
вършва право, като започ
ва следването си в Тулу
за, а завършва във ф ри-
бург (Швейцария). Поне
же му е неудобно, че тъст
му го издържа, навсякъ
де разправя, че уж Петко
Ю. Тодоров го подпома
га парично.
Н азначават го за съ
дия в София, но увлечени
ята му по социализма го
карат да охладнее към съ
пругата си и да прекарва
почти навън дните и но
щите. За нещастната Ла
да настават черни дни. Тя Иван Кирилов
(Снимка на легитимационна
обаче мълчи и безропот карта, издадена в Русе на 25.11.1906 г. -
но понася всичко от лю архив на автора)
бов към единственото им
дете - дъщерята Верка. Накрая тя успява да извоюва съпругът
й да бъде преместен в Русе, където брат й е директор на клона
на БНБ.
КИРИЛОВ БЯГА ВЪВ ВАРНА, КЪДЕТО Е ЕПИЛОГЪТ НА ДРАМАТА

Близостта на шурея не му харесва и той се прехвърля в мор
ския град. Повод за това братът на Иван - Сава - съзира в след
ната случка. На сватбата на Ладиния брат й правят комплимент,
че е взела мъж като Иван. Но другите жени отвръщат: „Блазя
му, че се е издигнал на неин гръб.“ Затова уж докаченият Кири
лов отива в министерството и иска да го назначат във Варнен
ския окръжен съд.
Там т о й съвсем се разхайтва и отсъства от дома си по цели

седмици. Когато все пак се весне, то е за кратко и само заради
дъщерята, която много обича. Веднъж бившата слугиня на г-
жа Лада я заварва да реве безутешно. Горката съпруга й изпо
вядва, че няма пари и че от три дни с детето не са хапнали даже
залък хляб. Но на никаква цена не иска да известят съпруга й за
това.
Кирилов при всяка визита е обсипван с хиляди нежни м и
лувки от десетгодишната си дъщеричка. В навечерието на ка
тастрофата Верка коленичи пред баща си, скръства ръце на гър
дите си и просълзена, моли той да се прибере и да не ги оставя
сами. Кирилов й отговоря със следния въпрос: „Верке, като се
скараш с някоя твоя приятелка, дава ли ти сърце после да й
говориш?“ Невинното дете усеща как светът се сгромолясва и
отива да си поплаче в другата стая. Коравосърдечният баща не
се трогва, а си тръгва. Н а прага на вратата се обръща да види
още веднъж момиченцето. Това е и последното им виждане.
МАЙКАТА СЕ ОТЧАЙВА И СКРОЯВА ПЪКЛЕН ПЛАН

Събира цялата покъщнина - своите дрехи праща на брат си
в Русе, а дрехите на мъж а си предава на хазайката. Продава
мебелите и плаща с получените пари наема. Детето, като виж
да какво прави г-жа Лада, не е глупаво да се досети, че нещо
мрачно и лошо се задава на хоризонта. Затова не изпуска майка
си от поглед и върви след нея като сянка.
ф аталният ден г-жа Кирилова избира да бъде 28 февруари
1909 г. Тогава тя казва на Верка, че отива на чаршията. М оми
ченцето обаче се залавя за дрехата й и отказва да остане в квар
тирата. Майка и щерка се качват на файтон и към 16 часа тръг
ват към последното си пътуване. Хората, които ги виждат, раз
правят по-късно, че г-жа Лада правела впечатление на човек,
който се бори с някаква непоносима вътрешна мъка. Н а прис
танището нещастницата освобождава файтона и се отправя пеш-
ком към вълнолома. Гъстата мъгла поглъща двете залитащи
фигурки, а пристанищната стража въобще не предполага какво
ще направят.
Някои от познатите на злощастната съпруга на Кирилов по
дозират, че цялата работа не върви на добро. Когато госпожата
не се връща от пристанището, те отиват да я дирят на вълноло
ма. От Лада и дъщеря й няма и помен, но там намират чантата
и шапката й. В чантата откриват

две разписки за препоръчани ВШЕИСША ТРАГЕДИЯ.
писма и пощенска покана за па
ри. Докато разтревожените хора Ссмейстиото Кировъ,
търсят жената а детето, те вече
са в хладните Морски води.
МЪЛВАТА ЗА САМОУБИЙСТВОТО
РАЗБУНТУВА ГРАДА
Веднага е известен и също
толкова бързо пристига братът
на г-жа Лада. Целият град слиза
на пристанището, за да чака изх
върлянето на труповете от море
то. Очакването е напразно и мно
жеството си отива, успокоено, че
може би госпожата е заминала
занякъде. А и водолазите не отк
риват нищо.
Едва на 5 март към 19 часа ве Ладл — ijdiiCHhitnni ли й ш !.
черта морето изхвърля безжизне
ната Лада. Печална е гледката,
когато брат й като луд се хвърля
към милата си сестра. Покойна
та се е ползвала с много добро
име като безупречна домакиня и
вярна съпруга. Варненци оправ
дават отчаяната й постъпка. О м
разата към съпруга Кирилов рас
те заплашително. Докато непоз
нати хора чакат с часове на прис
танището, той се покрива - дори
в градоначалството праща своя
позната да разпознае намерени
те чанта и шапка. Впрка — цд писнат а щсрка.
Н е в ъ зм у т и м о т о и х лад н о
държане на приятелката докар
Майка и дъщеря
ва до истинска ярост варненци и (Рисунки във в. „Вечерна поща“,
те я обиждат с най-позорните за т и . 1909 г.)
една ж ена имена. А за съпруга
казват, че е правник, който раздава правосъдие, но сега идва

ред да бъде осъден за неморалното си и безчовечно държане
към жена и дете.
“ С КАМЪНИ ЩЕ ГО УБИЕМ” -
КРЕЩЯТ ГРАЖДАНИТЕ ПО АДРЕС НА КИРИЛОВ
Такава смърт според тях заслужава всеки, който се е оже
нил с користна цел. Духовните власти правят голям компро
мис. Н а самоубийци не се полага опело, но за Лада те правят
изключение. Из цяла Варна е разлепен некролог, който допъл
нително нажежава страстите. Издава го братът на нещ астната
самоубийца и по същество той е цял обвинителен акт. За пог
ребението се очакват всички граждани.
ЗАТОВА ПОЛИЦИЯТА ВЗЕМА

СПЕЦИАЛНИ МЕРКИ ЗА ОХРАНА НА РЕДА
В болницата, край трупа на Лада, са дами от най-нисшата до
най-висшата класа. Човеку се късало сърцето, като гледа как
познати и непознати оплакват злощастната покойница. Тон да
ва дама от висшето общество, която с плача си докарва до де
лириум присъстващите. Те са готови, ако им падне омразният
съпруг, с нокти да го разкъсат.
ГРОЗЕН СКАНДАЛ ИЗПЛУВА КАТО ПРИЧИНА ЗА ДРАМАТА

Докато на 6 март трае погребението, страстите взем ат ужа
сяващи размери. Виновникът за самоубийството на м айка и дъ
щеря е Кирилов. На 26 февруари г-жа Лада излиза на разходка
с Цанков, чиновник в Народната банка, и със сестра му. След
завръщането си вкъщи м ъж й идва и с хамалски език я оскър
бява, като я нарича паднала жена, проститутка, курва и т. н.
Тези обиди окончателно препълват чаш ата и нещ астната съп
руга решава да тури край на живота си.
Междувременно съпругът писател взема десетдневен отпуск
и не се явява на погребението. Някои се съмняват, че се крие
във Варна, и то точно при приятелката, която покойната е об
винявала за семейната си драма. Варненци се възмущават, че
ако е обикновен бедняк, щял вече да трие нара в затвора заради
предумишлено человекоубийство. Но понеже Кирилов е член
на правосъдието, мнозина смятат, че виновността му ще остане

ненаказана. П итат се също дали авторът на драмата „Слепец“
(1905 г.), в която действащи лица са съпругата и дъщеря му, не
се е затворил някъде, за да дописва продължението й. И дали в
него ще има доблестта да опише позора си...
НА 11 МАРТ ПОГРЕБВАТ И ДЪЩЕРЯТА ВЕРКА

Допълнително масло в нажежените страсти налива изплу
ването на трупа на невинното дете на Кирилов. Светата вар
ненска митрополия отново нарежда то да стане по най-тържест
вен начин, с опело, в разрез с канона. М алката жертва на се
мейните раздори е изпратена от всички варненски ученички,
съпровождани от учителки и родители.
Наяве излиза в пресата и предсмъртното писмо на г-жа Ла
да до майка й. В него тя казва, че съпругът й я е оставил по
много низък начин. На тоя свят всичко било лъжа. Тя прекара
ла много тревожен живот в последните три месеца, затова ре
шила да сложи край на всичко. Раздялата с Кирилов й донесла
мъки, от които не могла да се успокои и нямало да се успокои.
След трагедията Иван Кирилов се премества в Трън.
ЖЕНИ СЕ ТАМ ОТНОВО -

втората му съпруга се казва Цветана (Ценка). Предполага се,
че точно тя е варненската му позната - очевидка (или причина)
на семейната му трагедия.
Според Сава бракът им не е щастлив. На 16 декември 1936 г.
Иван получава прилив на кръвта, пада пред „Славянска бесе
да“. Погребват го в същия ден. Вдовицата и тримата й синове
от Кирилов - Антон, Емил и Кирил - приемат съболезнования
в дома им на ул. „Белчев“ № 42 в София. Както се казва, щасти
ето на едни се гради върху нещастието на други.
РАЗВРАТНИК НАПАДА
/ ИЗОБАИЧИТЕАЯ СИ СИМЕОН РАДЕВ
СКАНДАЛНИ РАЗКРИТИЯ
ЗА ОБЕЗЧЕСТЕНИ УЧЕНИЧКИ РАЗБУНВАТ СОФИЯ
В началото на април 1909 г. в. „Вечерна поща“ из
важда на показ кирливите ризи на чиновника от
Сметната палата Боян Вацов. В продължение на
дванайсет дни нови чудовищни подробности от био
графията на развратника смайват моралистите в сто
лицата. Пешкира опира главният редактор Симеон Радев, вър
ху който се излива цялата
ярост на мръсника Вацов.
Съпругата на Вацов, за -
която той се жени преди 3-4

години, е добродушна и на-
ивна. В продължение на две
години
СЕМЕЙСТВОТО ДАВА
КВАРТИРА НА УЧЕНИЧКИ
ОТ ПРОВИНЦИЯТА
Родителите им са респек-
тирани от почтената профе
сия на хазаина и от доброта
та на хазайката.
Х азаинът често купува
на квартирантките си скъпи
подаръци, кани и черпи тех
ни приятелки вкъщи. М о
мичетата въобще не се до Разврат ит елят на
сещат за скритите му помис невинни девици Боян Вацов
ли и много се хвалят колко (Снимка във в. „Вечерна поща“,
добър е той към тях. Като 8.IV.1909 г.)
вижда, че тъй няма да се до
бере до невинните им прелести, Вацов почва да им сипва по мал

ко приспивателно. Късно нощем той се промъква в стаята им,
открива завивките и се наслаждава на красотата на девойките.
Една вечер той обаче не се сдържа и се нахвърля да целува
спяща ученичка. Тя се събужда и се развиква, а уплашените й
другарки пригласят сърцераздирателно. Още на другия ден случ
ката стига до гимназията и дирекцията отнема правото на сла
дострастника повече да дава квартира на ученички.
ВАЦОВ НЕ СЕ СТРЕСВА, А ПРОДЪЛЖАВА ПО СМЕЛО

През 1909 г. той сменя тактиката. Уж от състрадателност
той подслонява едно бедно момиче - Райничка, даже поема и
издръжката му в гимназията. Родителите й - кръгли бедняци -
са готови да целуват ръцете му. А Райничка никога дотогава не
с тъй глезена. Лека-полека отношенията й с нейния благодетел
стават все по-интимни, докато тя му става любовница.
Ж ената на Вацов е ангел, но тъй като не може да има деца,
се страхува м ъж ът й да не я изпъди. Затова
ТЯ ПРЕДЛАГА НА РАЙНИЧКА ТРИМАТА ДА СПЯТ В ЕДНО ЛЕГЛО

и понася ласките им, като се прави на заспала. Между другото
15ацов още повече се възбужда, като знае, че жена му го гледа.
Тази идилия трае обаче ден до пладне. Райничка скоро ом-
ръзва на развратника и той я кара да кани на гости свои другар
ки. Вацов взема дейно участие в разговорите им. В един момент
Райничка напуска стаята и оставя другарката си сама с изиска
ния кавалер. Тогава той скача да целува момичето, да го пре
гръща и ако му се удаде, да го насили. Онези, на които не им
харесва, повече не стъпват и си м ълчат да не станат за резил.
11о другите, на които развратът им е в кръвта, честичко посе
щават Вацовия дом.
ДОБРЕ СМАЗАНИЯТ ХАРЕМ НЕОЧАКВАНО СЕ СГРОМОЛЯСВА

Една от нападнатите ученички отива при учителката си и
исичко й разказва. Дирекцията на гимназията се захваща да раз
плете историята. И в резултат на това се оказва, че седем 14-15-
годишни момичета са обезчестени, а една от тях дори е бремен
на. Скандалът е отразен тутакси от в. „Вечерна поща“.
НАСИЛНИКЪТ НАХЛУВА В РЕДАКЦИЯТА РАЗЯРЕН

Т ой заплашва, че ако не му кажат кой е авторът на писано
то за него, ще извика на дуел Симеон Радев - бъдещия автор на
„Строителите на съвременна България“ . Радев отказва да му
назове името на репортера. Тогава фучащият Вацов заплашва,
че ще разстреля цялата редакция и изхвърчава на улицата.
ВЕСТНИКАРИТЕ НЕ СЕ ПРЕДАВАТ
Омерзени от „любовните“ подвизи на развратника, те го
изобличават с чиста съвест. Даже се подиграват с мъжестве
ността му, като публикуват нов епизод от „героичната“ биогра
фия на Вацов. През есента на 1908 г., неизвестно защо, той на
пада своя съседка с камшик. Тя обаче не се уплашва, ами му
изтръгва наказателното оръжие от ръцете. Д ам ата донася в ре
дакцията на „Вечерна поща“ въпросния камшик, каскета, бас
туна и няколко копчета от палтото на Вацов, изтръгнати от нея
в хода на борбата. Тя още тогава завежда дело против напада
теля си.
Междувременно в броя си от 17 април вестникът съобщава,
че Вацов ще бъде арестуван. И събитието наистина щяло да се
случи, ако следователят не бил заминал спешно да разследва
някакво убийство край София.
РАЗВРАТНИК И ИЗОБЛИЧИТЕЛ ФАТАЛНО СЕ СРЕЩАТ

в Градското казино.
Вацов разузнава, че Симеон Радев редовно сяда на маса с
приятели в Градското казино (сега Софийска градска художест
вена галерия). Като прочита съобщението за ареста си, решава
да сбара Радев и да му отмъсти за всичко. Подлецът си избира
добро място за наблюдение - маса в градината пред казиното.
И чака. И ето че пристигат главният редактор на „Вечерна по
ща“ и приятелят му д-р Никола Генадиев.
Новодошлите се запътват да влязат в казиното, където има
концерт, но Вацов ги пресреща. Развратникът се нахвърля вър
ху Радев с крясъци: „Аз ли съм арестуван?“ И като звяр се за
силва да го стисне за гушата. Радев е по-слабоват от нападате
ля си, пък и не очаква подобна атака.
Д-р Генадиев в същия ден пристига от Пловдив в София,
така че не е в течение на историята. Но като вижда, че нападат
другаря му, веднага се намесва. Благодарение на това Вацов не

успява да се докопа до гушата на Симеон, а само му скъсва яка
та. Нападнатият обаче губи равновесие, спъва се и пада на зе
мята. Тук вече схватката става неуправляема.
Генадиев се нахвърля да бие Вацов, а някой си варненец -
Нейчев, вдига Радев. Така вместо Радев да пъшка под Вацов,
РАЗВРАТНИКЪТ Е ПРИКОВАН КЪМ ЗЕМЯТА

от д-р Генадиев.
Околните мъжаги също не стоят със скръстени ръце. Вацов
се уплашва, завеждат го в участъка. Там му съставят акт и го
пускат да си ходи. На другия ден министърът на вътрешните
работи Михаил Такев разпорежда най-сетне да арестуват по
бойника и го тикват в ареста.
“ ВЕЧЕРНА ПОЩА” ПРОДЪЛЖАВА ДА ВАДИ

кирливите ризи на Вацов. На 20 април е публикуван материал
за слугинчето Тотка Иванова. Тя е 15-годишно красиво девой
че и Вацов го наема между разтурването на пансиона и вербу
ването на Райничка. Тотка е горко сираче - майка й умира ра-
но-рано. Отглежда я баща й и близки роднини в село Мирково,
Пирдопска околия. Пращ ат я в големия град да си изкарва пре
храната.
За нейно нещастие съдбата я тласка в ноктите на чудовище
то Вацов. В първите три месеца господарят й се държи бащин
ски с нея. Но една нощ, когато всички спят, нагонът на Вацов
взема връх и
ТОЙ ИЗНАСИЛВА СЛУГИНЧЕТО

пред жена си.
На сутринта той заклю чва девойчето в стаята и избягва с
жена си с файтон. Тотка стои мирна 1-2 часа, след което почва
да плаче и да тропа по вратата.
По това време Вацови живеят на ул. „Алабинска“ № 38, за
едно в една квартира с някакъв си американец зъболекар. Слу
гата на зъболекаря е българин от с. Игнатовци, Царибродско.
Като чува шума, той хуква към стаята, откъдето слугинчето
жално пищи. С един ритник той разбива вратата.
Това, което вижда вътре, направо го слисва.

Девойчето със сълзи на очи разправя на слугата какво е сто
рил с нея господарят й. Показва му ръцете си, по които са изби
ли сини петна, причинени от бастуна на Вацов. Слугата извик
ва слугинята на зъболекаря Мария Дукова и оставя Тотка на
нейните грижи и утехи. Когато двете жени остават сами, Тотка
открива тялото си, което е цялото насинено и изцапано с кръв.
Веднага след изповедта, тя напуща квартирата и бяга при
вуйчо си, който живее в Куру-Баглар (сега Лозенец). Въпреки
усилията му, тя не успява да се съвземе от преживения стрес,
залинява и започва да повръща кръв.
Тогава вуйчото, като вижда, че няма да я бъде, по съвета на
лекарите завежда Тотка при баща й в родното й село. Бащата,
който не подозира какво се е случило, много се радва от при
стигането на щерка си. Четири дни след това тя умира и той
решава да търси възмездие.
БАЩАТА И ВУЙЧОТО СБАРВАТ ВАЦОВ НА ТЯСНО

Насилникът, като вижда, че грозното му престъпление ще
бъде огласено на обществото, обещава да даде на бащата 4 хи
ляди лева обезщетение. Като му се разминава, забравя за обе
щанието си.
Репортерът на „Вечерна поща“ обаче твърди, че медицин
ското свидетелство, издадено на Тотка от д-р А. Керемидчиев,
и досега се пази у вуйчото. А пък той слугува на известния по
литик Иван Евст. Гешов, та не е случаен човек и може да му се
вярва.
Случката с насилника Вацов е едно от най-смелите и благо
родни журналистически изобличения в началото на века. Ако
достойният Симеон Радев не бе рискувал да я опише, не е чудно
жертвите на Вацов да станат много повече. А според морала в
началото на XX век девойки като тях едва ли щели да си наме
рят добър съпруг.
АВАНТЮРИСТ ЗАХВЪРЛЯ
ФУРАЖКАТА И СТАВА БАНДИТ
ЗАРАДИ ЛЕКИТЕ ЖЕНИ

ПОДПОРУЧИК КОЙЧЕВ ПОПАДА В ЗАТВОРА
Четирима луди-млади се преобличат като стража
ри и отиват в асеновградското село Чукуркьой. Там
живее богатият помак хаджи Ибраим Ениагов. Раз
правяло се, че той натрупва цялото си състояние
от най-малко 50 хиляди лева в имот и стока от оби
ри и грабежи. През Априлското въстание той предвожда баши
бозуците, с които коли, обира и безчести нещастните българки
в Б атак и Перущица. Четиримата авантюристи реш ават да го
оберат през август 1909 г.
П ланът скроява 23-годишният подпоручик Койчев. В съзак
лятието той привлича Костадин Черепов, Петър Георгиев и П а
найот Костадинов. Другарите се познават от четничеството им
в поробена Македония, където вилнеят преди две години. Всич
ки са на възраст между 20 и 30 години, с гореща кръв и празни
кесии.
Койчев е от Татар Пазарджик, сирак откъм баща, но има
брат офицер и зет майор, които го уреждат да служи в Стара
Загора. Там тоя авантюрист се прочува с редица безнравствени
подвизи. Смятат го за покварена личност. Връх на подвизите
му в града на липите е покваряването на 16-годишната Марий
ка Господинова, племенница на хазайката му. Койчев я обез-
честява и когато тя забременява, обявява, че се сгодява за нея.
Той се задължава да я издържа и да се ожени за нея след две
години. Ако не направи това, ще й брои 2 хилядарки. Още в
Стара Загора тя обаче абортира за негов късмет.
ОБЕЗЧЕСТЕНАТА ДЕВИЦА СТАВА ЗА РЕЗИЛ

Заради тази толкова грозна в ония твърде морални времена
постъпка преместват Койчев в 3-ти артилерийски полк в Плов
див. Ж естът се прави, за да му се даде последен шанс.
О б е зч е с т е н а т а деви ц а
пристига след него в града на
тепетата. Тук двамата про
дължават да се любят и се на
лага Марийка отново да абор
. . . ........ р тира. Това насмалко не й кос
тва живота. В Пловдив обаче
* Ж : > ' v пред сладострастника се от
криват нови хоризонти. Пуб
личните домове са пълни-
препълнени с хубавици, на
които се плаща в брой и без
обещание за сватба.
За да се отърве от старо
загорската си любовница, ко
ято вече му е опротивяла,
подп оручи кът я пращ а да
следва в София плетачество.
Когато се завръщ а в П лов
див, той й купува плетачна
Мария Господинова - машина и й дава пътя - сама
нещастната любовница на Койчев да си вади препитанието.
(Снимка във в. „Вечерна поща“, Но бизнесът на хубавица
12.V1U.1909 г.) та зацикля и тя почва да тор
мози бившия си любовник за
издръжка. Един ден го причаква на улицата, когато Койчев оти
ва в казармата. Тя го спира и с плач го моли да не я оставя да
умре от глад. Разяреният Койчев вади сабя и започва да я удря,
като й нанася рани по тялото. След това преспокойно продъл
жава към казармата.
БИТАТА ЗАВЕЖДА ДЕЛО ЗАРАДИ ДВЕТЕ ХИЛЯДАРКИ

Защитниците на Койчев го отървават. Той признава, че е
обезчестил госпожицата, но тя му изневерява и затова не може
да се ожени за нея. Малко преди това на сцената излиза и дру
гарят на Койчев - Панайот (Пандо) Костадинов. Една вечер
той напада Марийка, ранява я в главата, за да й отнеме конт
ракта, според който Койчев се е задължил да й изплати 2 хиля
ди лева. В съда обаче другарят на Койчев лъже, че Марийка
сама го била извикала да се любят. Скандалът помежду им бил
ие заради контракта, а защото „мадамата“ му поискала да й пла

ти. Вулгарната маска, която двамата мизерници надяват на гор
ката жена и застъпничеството на покровителите им предреша
ват благоприятния изход на делото за тях. Марийка, като се усе
ща, че не може да излезе на глава с Койчев, намира си нов „го
деник“ и богат покровител.
П рез годината, когато Койчев безчинства в Пловдив, той
е ковчежник. О т ковчеж ничеството на полка тогава изчез
ват 4 хиляди лева, но краж бата е потулена. Следствието зам
ръзва, м акар че всички подозират подпоручика. Койчев хар
чи много пари и това не е тайна за никой. Развратникът ж и
вее в Пловдив живот, пълен с любовни похождения. Той по
сещ ава най-малко 5-6 метреси, и то най-редовно, в сводни-
ческите домове.
Другарят му Пандо, родом от Банско, също кротва в П лов
див. Без да работи нищо, при това без никакви приходи, той
живее разкошно и всяка седмица сменя костюмите си. Ясно е,
че Койчев го поддържа материално. Всъщност Пандо е добре
платен сутеньор. Той устройва развратните оргии на господин
подпоручика и заниманието му е непрекъснато да му намира
жени. М акар и млад, Койчев побелява заради непрекъснатия
сексмаратон.
НА 22 ЮЛИ 1909 г. КОЙЧЕВ Е ИЗХВЪРЛЕН ОТ ПОЛКА

Изворът на пари пресъхва и дъното му лъсва. Пловдив се
вижда на нашия герой от омразен по-омразен. Затова Койчев
реш ава да бяга от България. Изважда си паспорт и трескаво
търси откъде да задигне пари за живот в странство. Тогава си
наумява да обере богаташа от Чукуркьой. Тъй уж щял да нака
же главореза от Б атак и Перущица.
Речено-сторено. За целта спешно привиква Костадин Чере-
пов и П етър Георгиев. Черепов е старозагорец, 24-годишен, до
1907 г. учителства в Харманлийско, а след това се преобразява
като четник в Солунско. От подвизите му в Македония го из
м ъква чичо му - запасният полковник Чопаров. Племенникът
е пратен да следва ветеринарна медицина в Парма, Италия. Но
Черепов изтрайва едвам един семестър и се издънва заради пи
янства и заседяване в публичните домове. Чичо му отказва да
го издържа и го прибира в Стара Загора. Щял да го вкара уж в
правия път!
П етър Георгиев пък е панагюрец, 27-годишен, женен, с две

деца. Б и л писар, старши при това, в 3-ти артилерийски полк, но
през 1907 г. заминава с няколко войника за Македония. Като се
връща, назначават го за надзирател в музея в Пордим. Щом го
привиква Койчев, той зарязва и служба, и семейство. Веднага
пристига и се включва в съзаклятието.
СКРОЯВАТ ПЛАНА ЗА ОБИРА ПРЕЗ ЗИМАТА НА 1908 Г.

Още тогава Койчев подозира, че ще изхвърчи от войската.
Уволняват го чак през юли 1909 г., за да не плаща 10 хилядарки за
Подпоручик Койчев (горе), Черепов (долу вляво)

и Георгиев (долу вдясно)
(Снимка във в. „Вечерна поща“, 11.VIII.1909 г.)
издръжката във Военното училище. По закон трябвало да служи

минимум 4 години, а те изтичали през споменатия летен месец.
В началото на юли 1909 г. Койчев, Георгиев и Пандо Коста
динов отиват в Чукуркьой на оглед. Нищо неподозиращата бъ
деща жертва ги посреща в дома си. Хаджията ги нагостява и ги
изпраща по живо по здраво. Акцията е планирана за 1 август.
Определят за главорез и баш бандит Пандо. Той добре се бил
проявил като четник. А като обирджия в Кюстендилско и Со
фийско дори бил прибран в Черната джамия в София. Но и от
нея успява да избяга, като изкъртва реш етката на килията си.
В уречения ден четиримата купуват от пловдивския битпа-
зар една приставска и три стражарски униформи. Преобличат
се в кошара до Чукуркьой - Георгиев като пристав, Пандо като
старши стражар, останалите като прости стражари. Револвери
те осигурява Койчев.
К ъм 19 часа вечерта четиримата „полицаи“ влизат в дома
на 80-годишния хаджи Ибраим. Скоро идва и кметът, подочул
за „високите“ гости. „Приставът“ Георгиев обаче хич не се сму
щава. Казва, че са дошли да обискират дома на хаджията и то
зи на кмета. Д вамата криели контрабандно оръжие. Кметът
опразва терена, а нашите познайници почват да тършуват.
Кметът обаче се усъмнява, че работата не е чиста, защото
нощем обиските са забранени по закон. Той извиква няколко
селяни и обграждат къщ ата на хаджията. Бандитите не се уп-
лашват, а отараш ват всички сандъци и потайни места. Е, нами
рат две мартинки, две ками и два ятагана, които срещу разпис
ка връчват на кмета. П лячката от меджидии и лири обаче е
мизерна. Задигат само шест наполеона и когато хаджи Ибраим
почва да протестира, че е окраден, те го заплашват да мълчи.
Иначе ще го отведат под конвой в София.
“ ПОЛИЦЕЙСКИТЕ” СЕ ИЗНАСЯТ
У Ж ДА ПРЕСПЯТ В СЕЛСКИЯ ХАН
Мислят да духнат посред нощ, но кметът връзва вратата здра
во и оставя няколко въоръжени селяни на пост.
Вечерта „полицейските“ решават да се изнесат, но докато
скъсат въжето, пазвантите ги погват. Бандитите стрелят няколко
пъти. Койчев изхвърля бялата си рубашка, за да не се вижда в
мрака, но забравя в нея паспорта си. Затова асеновградската
полиция първо него залавя. Черепов и Георгиев са сгащени ед
ва на следващия ден от селска потеря. Само главорезът Пандо

минава границата и се покрива в Турция.
Арестуваните се оправдават, че целта им не е била грабеж,
а да изземат контрабандно оръжие от хаджията. Потъркват на
ровете в станимашкия затвор, защото не могат веднага да си
платят поисканата им гаранция - по 10 хилядарки на калпак.
Подвизите им като четници и влиятелните роднини натежават
на везните. В България често съдят не заради извършеното пре
стъпление, а търсят смекчаващи обстоятелства. Затова битият
е бит, а побойникът - герой.
'
-V КАНЯТ СНАХАТА НА
ЕКАТЕРИНА КАРАВЕЛОВА В ШАНТАН
СКАНДАЛЪТ ИЗВАЖДА НА ПОКАЗ КАК ВЕРБУВАТ
ЛЕКОМИСЛЕНИ ЖЕНИ ЗА ПРОСТИТУТКИ
Видната общественичка Екатерина Пенева, съпруга
на премиера П етко Каравелов, не пести добри ду
ми за майка и сестра. По-друго е отношението й
към единствения й брат. Когато през август 1878 г.
тя се завръща след учение в Русия в родния си град
хд- Русе, съзира у брата си отрицателното у характера
на тогаваш ния българин. Е катерина го нарича
„търтей“ и определя характера му като необуздан, дивашки.
Единствено момче, разглезен, той гледа наготово да се наяде,
за празниците жените да му купят дрехи. А за всекидневния
харчлък той не се свени да задига от спестените пари за черни
дни, дори краде от касичката на Е ка
терина. При това той лесно се напива и
тогава тя е зрителка на грозни сцени,
които я възмущават до дъното на ду
шата й. Тези сцени издухват от сърцето
и последната й капка обич към него.
За неин късмет на 13 януари 1880 г.
тя се оженва за Петко Каравелов и се
отървава от хубавото и от грозното в
родния си дом. В своите спомени тя
не споменава за непрокопсаника си
брат. Дори и в записките си от 1909 г.,
когато името му е замесено в шумен
скандал.
Главни действащи лица в него са
съпругата на Пенев - Мария, столич-
ната проститутка Найда Петрова, под-
визаваща се с артистичния си псевдо
ним Елена, съдържателят на шанта- Найда
(Снимка, публикувана
на „Кристал“ Томов, селяни, селянки във в. „Вечерна поща“
и деца от Павлово, както и полицей на 28.IX. 1909 г.)
ският комисар Стефан Георгиев.
По това време братът на Екатерина е служащ в Павловския

разсадник. Година преди това той е бил полицейски пристав и се
мейството обитава къщ а на ул. „Кирил и Методий“ в столицата.
ТАМ НАЙДА СЕ ЗАПОЗНАВА С МАРИЯ ПЕНЕВА

Двете са на една възраст - 27 години, пък и има какво да
споделят за живота си. Хитрата Найда бързо влиза под кожата
на новата си приятелка, която й се оплаква от грубия характер
на мъж а си и от тежкото му пиянство. Семейството живее на
ръба на мизерията и хубавата Мария жали също, че рядко об
лича свястна дреха. Тя се чувства като робиня в дома си.
Докато семейство Пеневи вегетира в Павлово (по онова вре
ме село край София), с Найда се случват съдбоносни неща. Тя е
родом от село Долни Пасарел, където се и омъжва. За жалост,
не е от жените, които се насищат с един мъж, поради което в
скоро време се прочува като дашната жена на селото. През 1906 г.
м ъж ът й Васил не издържа на подигравките и я изпъжда от
къщ ата си. Тогава Найда разбира, че няма живот за нея в Д ол
ни Пасарел и пристига в столицата. Град голям - мъже много,
няма да одумват клюкарите само нея.
Сред гмежта на столичния град Найда бързо се ориентира и
успява да заработи в кафе-шантана „Кристал“. Собственикът
Томов има набито око и не по-малко сръчни ръце, така че вед
нага оценява възможностите и даденостите на новопроизведе-
ната шантонерка. Найда дори пропява и се представя с името
Елена. Както се случва, първоначално тя жъне бурни успехи,
броят на ухажорите й расте като лавина и дори успява да скъта
добри пари. Но парите са като златното птиче - кацат ту на туй
рамо, ту на онуй и рядко се заседяват на едно място. Така в
един момент славата на новоизгрялата жена помръква и тя
изяжда спестеното.
Сигурно не би стигнала до такова фиаско, ако не бе развих
рила клептоманската си страст. Така загубва богатите си кли
енти, защото пребърква джобовете им. Хващат я неведнъж, но
НАЙДА СЕ ОТДАВА НА СТРАЖАРИТЕ

и влязла от единия вход на участъка, след час-два излиза на
свобода от другия.
Тя се представя пред наивните провинциалисти ту като капи-
танша, ту като адвокатка. Номерът й минава, докато не я спип
ва плевенски военен, измамен и ограбен наскоро от нея. Хваща

я той за косите насред Ж енския пазар и едвам я отървават.
Тогава Найда решава да се преквалифицира като доставчи-
ца на свежа плът. Отива при Томов и му казва, че познава чуд-
но красива жена, която може да склони да заработи в шантана.
Съдържателят клъвва стръвта и Найда му обяснява, че за да се
случи това, трябват малко дребни разходи. Томов разтваря ке
сия. Днес пари, утре пак пари и накрая идва ред Найда да из
пълни обещанието си.
Тогава тя се сеща за своята бивша съседка Мария Пенева и
отива през август 1909 г. на ул. „Кирил и Методий“. Там обаче
вижда, че птичето е „отлетяло“ в Павлово. В един горещ летен
ден тя пристига в селото, научава къде живеят Пеневи и уж
случайно успява да изникне пред слисаната жена. Двете прия
телки правят бърз разбор на времето, през което не са се виж
дали. Като научава, че при Мария работите си вървят по-старо-
му, Найда преминава в атака. Тя започва да се хвали колко много
пари печели с пеенето си в шантана „Кристал“, какви кавалери
там й падат на колене, колко много нови дрехи и бижута е по
лучила като подарък. После обещава на бедната жена, че може
да уреди и нея. И така Мария да окичи с позлатени рога съпру
га си грубиян.
Пенева обаче съобщава вечерта на мъж а си за ненадейната
среща, а той я предупреждава занапред да го осведомява, ако
Найда дойде пак. В това време шантонерката отива при Томов
и го зарадва с вестта, че новата птичка скоро ще се улови в
капана. Тя описва с такива суперлативи прелестите на Мария,
че Томов пак й дава аванс.
Само след седмица Найда отново пристига в Павлово, обле
чена в най-скъпите си дрехи, накичена със скъпоценности като
коледна елха. Д вете приятелки започват с по-безобидни те
ми - за времето, за здравето и т. н. Ш антонерката издебва една
от паузите и преминава в офанзива. Тя осведомява Мария, че
НАПОСЛЕДЪК Е МОДНО В СОФИЯ ЖЕНИТЕ ДА ИЗНЕВЕРЯВАТ

на съпрузите си. Такива лисани изхвърляли на боклука вехтите
си и кърпени дрехи и ги заменяли с копринени рокли - после
ден писък на модата. Съпрузите си затрайвали, защото пестели
за премени и мазила. П ък и те не били цвете за мирисане.
После Найда минава на втора писта - тя казва на приятел
ката си, че познава един богат хахо, който вече бил виждал М а
рия и бил готов да целува краката й, на ръце да я носи... Пенева

обаче не оттегля изгодната оферта, а вечерта отново разказва
всичко на мъж а си. Той се ядосва, но решава да не прекъсват
връзката с Найда.
Но Томов губи търпение и заплашва Найда, че ако не му
достави птичката, ще й скърши врата. Ш антонерката се нароч-
ва за купувачка на яйца и поема към Павлово. Сърцето й пърха
от радост, когато Мария за пръв път се вслушва в предложени
ето й да я срещне с паралията. Накрая Найда й казва, че ще й
го доведе - да се спазарят и Мария да стане хем богата, хем
щастлива. Пенева я кани на другия ден да уточнят подробнос
тите.
Вечерта съпругът скроява план как да отърве жена си. Кара
Мария да покани развратниците на 25 септември 1909 г. и в
уречения ден Найда забира Томов от шантана по обяд - да оти
дат и се разберат кое колко ще струва и как да се опази истори
ята в тайна.
Ш антонерка и сутеньор пристигат, изтупани като баровци,
пък и интимничат помежду си, за да ги вземат за влюбени. Ми
нават покрай дома на Пеневи, Мария излиза на двора, но те й
казват, че ще й гостуват надвечер. Найда невинно я пита къде е
съпругът и като научава, че Пенев е във Барна за няколко дни,
щастливо си отдъхва.
Найда и Томов хапват кебапчета, изпиват по няколко бири
за кураж и към 19,30 часа пристигат в дома на птичката. Тя ги
кани в гостната и пазарлъкът започва. Томов засуква и двата
си мустака - знак за Найда, че първо, жената му харесва много
и второ - че е готов да плати колкото тя поиска.
Неочаквано от съседната стая се чува шум. Гостите подска
чат, но домакинята ги успокоява, че там е сестра й. Найда пита
да не би оня (т. е. съпругът) да се е върнал. Докато Мария ги
успокоява, чува се как някой заключва входната врата. Врата
та на гостната се отваря със замах и на прага застава якият
съпруг. Той е по наполеонки.
Докато гостите тръпнат в страх и изумление, той отива при
Томов и го пита на кое легло е щял да мърсува с Мария. След
това
БИВШИЯТ ПОЛИЦЕЙСКИ ПРИСТАВ ПОЧВА ДА УДРЯ ШАМАРИ

на сутеньора. Томов обаче се съвзема и с невинен глас отгова
ря, че е поканен на гости от Мария. В това време хитрата Най-
да изтичва към прозореца, отваря го и скача на Дв°Ра- Тя е тъй

уплашена, че хуква като ракета по пътя за СофйЯ-
Все пак се сеща да вика: „М ъжа ми убиха! За£лаха г° !“ П ос
ле хвърля портфейла си и отново крещи: „Обра^а ми парите!“
Около нея са събира навалица, в която има и дейа- Едно от тях
намира портфейла и й го подава. В това време гфистига поли
цейският комисар Стефан Георгиев. Той отива в дома на Пене
ви, откъдето изкарва уж утрепания и заклан Т о м о в . Полицаят
се разбира с Пенев да се сложи капак на историята. Тя обаче
изпълзява и се настанява в колоните на тогавашРите вестници.
За скандала Екатерина Пенева-Каравелова зап#зва мълчание.
СЛУЧАИ С ПО-УЖАСЕН КРАИ

Сходна драма се разразява фатално през 1910 г. Анка Геор
гиева от Русе се запознава с работника железар Христо Георги
ев. Той й се обяснява в любов и обещава, че ще се оженят.
Н а 2 февруари 1910 г. Георгиев казва на Ан 1£а> че заминава
за Плевен при вуйчо си, който му обещал 1000 #в - за сватбата.
„Годеникът“ щял да пътува с приятел. Докато тръгне йлакът,
девойката влиза в купето на двамата кавалери. Удря Първият
звънец, после вторият и накрая третият, но годе1ш кът успокоя
ва Анка, че ако ги придружи до Горна Оряховийа>оттам щяла
да се върне сама в Русе. По пътя „годеникът“ се запилява из
другите вагони, а нищо неподозиращата годешВДа Раз говаря с
приятеля му. На горнооряховската гара двамата убеждават м о
мичето да продължи за Плевен, където щели Да я представят
на вуйчото.
Вместо при роднината тримата отсядат в хот£л >,Търговски“.
„Годеникът“ и Анка са в една стая и тя загубва Девствеността
си. На сутринта тримата уж тръгват към дома на вуйчото, но
вместо при него Георгиев я откарва в плевенска публичен дом.
Озлочестената девица плаче и вика за помощ. Съдържателят
не успява да я умири и повиква полицията. К ач£ат Анка на ру
сенския влак, а виновникът и другарят му се покриват.
СТУДЕНТ ЗАСТРЕЛВА СТРАЖАР
ВМЕСТО ДЪРЖАНКАТА СИ
ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО СТАВА В МЮНХЕН,

А СЪДЪТ - В СОФИЯ
През септември 1909 г. в София започва процесът
срещу студента художник Димитър Мирчев, който
преди една година, вместо да утрепе държанката
си в Мюнхен, застрелва стражаря Йохан Шпиурс.
По същото време в Бургас се разиграват комар-
джийски страсти и денем, и нощем. Полицията бездейства, а
младо и старо залага и гащите си. В Пловдив пък компания от
младежи католици си пийва и на излизане от кръчмата се изпо-
заколва. Налага се жени и деца да ги разтървават с викове: „Из
биха се! Убийство стана!“ и не полицията, а маларията обузда
ва горещите страсти. По 10-12 души от семейство тръш ка тя.
Мор и чума във фердинандовото царство - и между тях ед
на драматична любов приковава вниманието като магнит. На
15 септември 1909 г. започва делото срещу Мирчев във II углав-
но отделение на Софийския окръжен съд.
ПРОЦЕСЪТ СЕ СЛЕДИ ПОД ЛУПА И ОТ НЕМЦИТЕ

Предната година цялата преса в Германия с подробности
описва кървавата драма в Мюнхен. Специално за делото в Со
фия пристига и фаталната жена - франциска Алмерт, заради
която нашият млад-зелен пишман убиец почерня живота си.
Любовта между младия студент, родом от Видин, и хуба
вичката и апетитна германка започва необичайно. Дяволът си
знае работата и тъй разбърква ума на двойката, сякаш всичко
се случва на филм. Мирчев се запознава с Алмерт още на вто
рия или третия месец от пристигането си в Мюнхен. Той се хра
ни срещу магазина, в който работи бъдещата му изгора.
Веднъж, като минава покрай магазина, той забелязва, че
отвътре хубавицата изписва името му на стъклото. Това му пра
ви неотразимо впечатление. И една вечер, в късния час - 22,
както си върви по улицата, някой го улавя нежно за ръката.

Като се обръща, за да види кой се закача с него, що да види -
това е младата хубавица, която е изписала името му на стък
лото.
ОТНАЧАЛО МИРЧЕВ Я ПЪДИ, ВЗЕМА Я ЗА ЛЕКА ЖЕНА

Сам не знае защо обижда момичето и я нарича развалена.
Но тя заплаква и почва да му говори, че го обича, че не може да
живее без него, а ако я отхвърли, ще се самоубие. Който не е
усещал парещата м ъка на женските сълзи, само той може да
обвини нашенеца! П ък и досега той само мечтае за красния
пол и е девствен. Каквито са повечето наши интелигенти в на
чалото на XX век. Н а тяхното поколение се пада жребият да
сравнят идеала с действителния обект. Често пъти сравнението
е същински стрес.
„Аз обичах много франциска Алмерт!“, изповядва Мирчев
пред съда. Преди това се признава за виновен, но уточнява, че е
убил в силно раздразнено състояние, защото момичето, което
притежава първи, по-късно му изневерява. При това не с един,
а с цяла върволица. Като не може да се примири с любовната
си драма, младежът напуска Мюнхен.
ЦЕЛИ ТРИ ГОДИНИ ТОЙ СЕ ЗАКОПАВА

В АТОНСКИТЕ МАНАСТИРИ
Мисли, че там ще намери утеха за измъчената си душа. Го-
рещият климат и м ъж кото присъствие наоколо му обаче, вмес
то да го успокоят, го докарват до лудост. Далеч от очите, ле-
конравната Франциска добива във фантазията му друг образ.
Лошото се изчиства като с дяволска пръчка, а хубавото насища
още повече колорита си. Зографът захвърля недорисуваните ико
ни на бледи светици, които му се струват безполови и безплод
ни като камък. И тръгва с разтуптяно сърце към Мюнхен.
Там, в града на пенливата бира и напращелите немкини, не
му е никак трудно да открие дамата на сърцето си. Хваща дул
цинеята си да се разхожда с непознат господин. Тръгва след
тях, но дамата успява да избяга. По-нататъшното й издирване
не е така лесно за Мирчев. Накрая успява да я проследи и така
намира адреса на новото й жилище.
УЖАСНА ИЗНЕНАДА ГО ЧАКА ПОД ЮРГАНА НА ФРАНЦИСКА

Мирчев напълно губи ума си и съвсем невъзпитано нахълт-
ва на проверка посред нощ. Сторва му се, че тя не е сама в
леглото си. Така става свидетел на последните тласъци на чуж
дата любов. Любовниците са толкова заети със страстите си, че
нито чуват, нито забелязват спотаилия се в тъмнината ревни
вец. Когато заспиват, Мирчев се доближава до кревата. Повди
га юргана и преценява противника си. Смущава се и си тръгва.
На делото в София го питат защо тогава не я е застрелял.
Мирчев отговаря: „Аз съвсем се обърках. Не знаех какво да
правя.“ Дълбоко в себе си той вярвал, че жената, с която е бил
7-8 месеца заедно - още от първата нощ на запознанството им,
не може да го зареже, че той ще успее да си я върне.
И ТАКА СЕ СТИГА ДО ФАТАЛНИЯ 14 ЮНИ 1908 г.

Тогава нашенецът вместо да изпише вежди, вади очи. Това
е денят след проверката под юргана. Мирчев почва да й говори,
че любовните й приключения са пълна безнравственост. На то
ва немкинята му отговаря: „Хубаво е да имаш двама любовни
ка, особено когато единият е млад и красив, а другият - богат.“
П ък и откъде-накъде Мирчев ще я поучава. Тя му забранява да
й се бърка в сърдечните работи. Двамата имат свое незаконно
дете и отритнатият любовник се хваща за него като удавник за
сламка. Но Франциска е непреклонна.
МИРЧЕВ ПОЧВА ДА Я ШАМАРОСВА КАТО ПОБЕСНЯЛ

Франциска се уплашва и започва да вика: „Тони! Тони!“ То
ва е името на новия й любовник. Тя предполага, че той е набли
зо, защото постоянно следи Мирчев да не й стори нещо. Това
име обаче е капката, която препълва чашата, и Мирчев оттам
нататък губи разум.
Свидетелите обаче запазват паметта си бистра, за разлика
от него. Един от тях разказва следното: „Отдалеч чух глас, като
на овца, приближих се. Видях един труп, който хърка и несвър
зано говори: „Ранен съм, убит съм“, а по-отстрана лежи друг
труп - жена. Косите й са спуснати надолу, шията й - добре зас-
тегната с ленен колан и синя панделка.“
Не е трудно да се възстанови „баталната“ сцена. След ш а
марите Мирчев почва да души любовницата си. Притеклият се
на помощ стражар Йохан Шпиуер е взет от удушвача за любов

ника Тони и застрелян безмилостно.
Междувременно с интерес се очакват показанията на Ф ран
циска Алмерт, която пристига заради делото в София. Съзна
вайки, че тя е виновна студентът художник да изпадне в това
заплетено положение, за да е готов на убийство, немкинята се
отказва от свидетелствата си пред мюнхенските съдебни влас
ти. Отговорите й са: „Не зная“, „Не помня“ и в най-лошия слу
чай - „Възможно е да е така.“ Мирчев не щял да я удуши, само
искал да я сплаши. Той много я обичал и затова не бил спосо
бен да я убие. Стражарят умрял мърцина, но ако не бил се на
месил, нямало да се стигне до проливане на кръв.
ЗАЩИТНИЦИТЕ ГНЕВНО НАПУСКАТ ЗАЛАТА

Този рядък прецедент - защитниците на обвиняемия да на
пуснат съдебната зала - не бива да ни учудва. В началото на
века няма нищо по-ценно от чистото и неопетнено име за слу
жителите на Темида. Като знаели, че Мирчев е убил хладнок-
ръвно полицая, вземайки го за любовника Тони, още повече че
убиецът веднага напуска Мюнхен и бяга в България, те отказ
ват да го защитават. Ако не бил шумът в немската преса, то
Мирчев не би бил заловен още на границата у нас. Лъжливите
показания на немкинята още повече ги отвращават. Порочни
ят й вид и държание също ги отблъскват.
ДЕМОНСТРАТИВНИЯТ ИМ АКТ ОБАЧЕ Е ПОДМИНАТ С ЛЕКОТА

Председателят Попов продължава нататък.
Мирчев набира кураж и вика, че е невинен. На него му е
ясно, че са решили да мине метър. И наистина вместо да отло
жи делото, прокурорът захваща обвинителната си реч. В нея са
взети предвид противоречивите показания на обвиняемия, как
то и на единствената свидетелка - неговата държанка и неза
конна жена. Вместо към Мирчев, упреците се сипят върху нем
кинята като безнравствена жена. С кокетливото си държание и
разпуснат полов живот тя била причината за неволната смърт
на стражаря.
Съдът отлага присъдата за следващия ден, защото часът вече
много напредва - наближава 21. Мирчев пренощува спокойно,
па другия ден в 8,30 часа разбира, че ще лежи само шест години
в пандиза. А на семейството на Йохан Шпиуер трябва да изпла

ти 10 хиляди лева. Зачита му се предварителният арест, а го-
динките щели да се изнижат ден след ден.
Така художеството изгубва един творец, атонските манас
тири - един монах. Но криминалистиката спечелва историята
на един убиец. И на една хладнокръвна и практична жена.
ПОЛСКИ ЕВРЕИ ЛИКВИДИРАТ
БЪЛГАРЧЕ В ПАРИЖ
i/
/
| СПИРИТИСТИ ВИКАТ ДУХА
‘ В АПАРТАМЕНТА НА УЛ. “ ФИГИЕ”
В края на ноември 1909 г. зловещото убийство на
българина Недялко Лутчев събужда интереса на
френската преса. Тамошните журналисти зарязват
дотогавашната тема № 1 - студентските демонст
рации против назначаването на проф. Лю-Саен в
юридическия факултет на парижкия университет. С двоен хъс
те се захващат да разнищят мистерията, разиграла се в апарта
мента на ул. „ф игие“ № 9.
Наемателите му изчезват в края на септември и оставят след
себе си труп. Те са странна сбирщина от полски евреи, познати
във франция с отвратителни убийства и престъпления. Ф ран
цузите ги наричат „рюс“.
ПОЛСКАТА ШАЙКА НАЕМА ЖИЛИЩЕТО ПРЕЗ ЮНИ 1909 г.

Млада жена на около 30 години се представя на хазяйката
като мадам Вайнщайн. Тя спазарява апартамента, състоящ се
от две стаички, за 440 франка годишно. Квартирата е на третия
етаж. Няколко дни по-късно мадам Вайнщайн довежда по-въз-
растна жена, която представя като своя майка. След това към
двете еврейки се присъединява черноок господин, около 50-го-
дишен, дългокос. Той пък е легализиран като неин баща. К вар
тирата, която напомня истинска дядова ръкавичка, започва да
се пука по шевовете, когато към така конструираното семейст
во се присъединяват една шестнайсетгодишна бременна девой
ка и две деца.
БРЕМЕННАТА ПЪК Е “ СЕСТРА” НА МАДАМ ВАЙНЩАЙН

50-годишният господин, който се представя за баща на фа-
мозната мадам Вайнщайн, се записва в домовата книга с името
Ж озеф Пеан, доктор по медицина. Външният му вид обаче е

напълно неподходящ. Докторът по-скоро прилича на закора
вял бандит и рецидивист, прекарал по-голямата част от живота
си в пандиза. Очевидно е, че той е тарторът на така сформира
ното „семейство“.
Ж ертвата Недялко Лучев е много красив, рус момък, веж
лив и възпитан. Той е родом от Панагюрище. Младежът бил
калфа бръснар в Придворната берберница на Николов, която
се намирала на хвърлей от двореца - в грандхотел „България“.
През септември 1908 г. Лучев и колегата му Петър Настев
тръгват за Париж, за да усъвършенстват занаята при мосю Де-
мей, коафьор на ул. „Роа дьо Сицил“. Двете българчета още
във влака се запознават с фамозната мадам Вайнщайн. Това се
случва след Виена, когато и тя се качва във влака за Париж.
Хитрата дама веднага се ориентира към нашенчетата и пър-
воначално интересът й се насочва към Настев. До Париж оба
че тя сменя обекта и се концентрира върху злощастния Недял
ко Лучев. В нравствено отношение той бил девствен до присти
гането си в Париж. И много наивен.
В ПАРИЖ ДВЕТЕ БЪЛГАРЧЕТА СЕ РАЗДЕЛЯТ НЕОЧАКВАНО

Настев не могъл да плаща парите, които мосю Демей иска
за квалификацията, и постъпва при друг коафьор. Състоятел
ният Лучев така пада по-лесно в скроения му капан от мадам
Вайнщайн. След като се уверява в богатството му, тя привлича
и останалите престъпници от шайката в играта. Точно заради
това наема и апартамента на ул. „ф игие“.
Момата, която мадам Вайнщайн и д-р Ж озеф представят
на българския младеж Лучев за девица през юни 1909 г., ражда
потайно месец след това. Акушира фамозният доктор. Детето
изчезва безследно.
Нашенският хахо, който не бил виждал дотогава жена, не се
усеща, че девойката е в положение, нито пък че е родила. Той
напълно си загубва ума по нея. Така е омаян и замаян от хитра
та престъпна шайка, че сякаш не вижда къде стъпва на земята.
Щом „момата“ се освобождава благополучно от бременността
си, българчето се нанася в апартамента и става щедър меценат
на „семейството“.
ЛУЧЕВ Е КАТО ОМАГЬОСАН И СЕ СЪГЛАСЯВА С ВСИЧКО

П о - к ъ с н о т о й се среща с приятеля си Настев и му се оплак
ва, че мадам Вайнщайн иска да го прави евреин, да го обреже и
чак тогава да го ожени за „сестра“ си. Настев много му приказ
ва да зареже съмнителното семейство. Убеждава го, че в Со
фия има по-хубави моми. Отгоре на всичко въпросната госпо
жица не е красива. Усилията му обаче остават напусто. К акто
се казва в нашенската поговорка, каквото сам си направиш,
никой враг не може да ти го стори.
И така, докато се стига до фаталния 23 септември 1909 г.
Дотогава Лучев излиза всяка заран в 8 часа, връща се за обяд и
пак излиза към 14 часа. Вечер се прибира към 20 часа, както
става и в последния ден от живота му.
САМО ЧЕ СЛЕД ТОВА НЕ ИЗЛИЗА ПОВЕЧЕ ОТ АПАРТАМЕНТА

През въпросната нощ се чува голям шум от апартамента на
мадам Вайнщайн. На сутринта разместват мебели и тътрят сан
дъци. Обезпокоената вратарка - мадам Салиндр - се изкачва
по стълбището, за да види какво става.
Тя сварва „майката“ на мадам Вайнщайн и по-малката „сес
тра“ - изгората на Лучев, да свалят голям сандък. Щели да вър
вят на дача в Русия. След няколко дни вратарката среща мадам
Вайнщайн и я пита: „Где е Лучев?“ Еврейката я успокоява, че
той също е заминал с близките й. Но на въпроса къде са отиш
ли, мадам вдига рамене и отговаря: „Не зная.“ По-късно вра
тарката казва в показанията си, че сякаш е предугадила случи
лото се нещастие.
След разговора мадам Вайнщайн също заминава, уж само
за няколко дни. Тя сваля няколко сандъка, фам озният доктор
не се вясва. П ък и след изнасянето на „майката“ и „сестрата“
на 24 септември той рядко се появява в апартамента. Мадам
Вайнщайн потвърждава, че не освобождава квартирата, но не
оставя ключа на вратарката. Русият човек, тоест българинът,
влязъл в апартамента за последно на 23 септември, нито изля
зъл, нито се появил повече.
ДВА МЕСЕЦА КВАРТИРАТА СТОИ ЗАКЛЮЧЕНА

ф ам озната мадам Вайнщайн, която изчезва уж за два-три
дни, повече не се връща. Нито пък праща човек да прибере ве
щите й от квартирата.
В първата стая няма нищо обезпокоително с изключение на

ужасната миризма на мърша. Вратата към втората стая е под
пряна отвътре със стол, но полицаите успяват да влязат. П ър
вото нещо, което виждат, е леген със засъхнала кръв. Лучев
лежи на леглото мумифициран - позеленял, с ръце, изопнати
към бедрата. Тялото му е покрито с вълнено одеяло. П овика
ният доктор констатира, че е бил убит. Не можело самоубиец
да се завие така с одеалото, както и да умре с ръце, сдиплени
като на агнец за заколение. За да удължи времето до намиране
то на жертвата, шайката се изхитря да остави отворен един от
прозорците към улицата. Лучев бил обрязан.
РАЗПИТАЛИ И НАСТАВНИКА НА ЛУЧЕВ - МОСЮ ДЕМЕЙ

Коафьорът обаче пообърква следствието, като казва, че за
последен път се вижда с ученика си на 3 октомври, т. е. близо
десетина дни след като вече е бил убит. Тогава българинът му
казва, че занапред няма повече да идва, защото щял да си зами
нава за България. Но тия показания са оборени от пощенски
разносвач, който точно тогава отива да даде на младежа запис
от родината му. Пощальонът се качва няколко пъти до апарта
мента, тропа и вика, но никой не му отговоря. Полицията заклю
чава, че жертвата е убита на 23 септември и веднага след това с
плячкосаните пари „семейството“ се пръска яко дим.
Междувременно група френски спиритисти искат разреш е
ние да направят сеанс в квартирата и да повикат духа на уби
тия. Събитието става в присъствието на полицаи и свидетели.
Духът на Лучев благолява да отговори само на един въпрос.
ОТГОВОРЪТ Е: “ДОКТОРЪТ МЕ УБИ!”

Въпреки усилията на полицията обаче фамозното семейст
во сякаш потъва в земята и от напускането на апартамента сле
дите му се загубват. Предположенията, че е извън страната, се
потвърждават по-късно. Полицейският комисар Леспин уста
новява, че доктор Пеан всъщност не е никакъв доктор и че е
забягнал с мадам Вайнщайн в Берлин.
Намесва се и българският дипломатически агент в Берлин
Никифоров. Той се сеща, че в началото на октомври при него
се явяват дама и кавалер, които отговарят по външност на м а
дам Вайнщайн и д-р Пеан. Те довеждат черноок момък, когото
представят като Недялко Лучев от София. И скат да му се под

нови срока на паспорта. Никифоров обаче установява, че м ла
дежът не говори български и отказва да изпълни молбата на
тройката. Според берлинската полиция тримата заминават за
Аржентина, където живее синът на мадам и на мнимия доктор.
Повече за тях нищо не се чува. Случаят „Лучев“ е сочен от
френските криминалисти като потвърждение за фаталния пръст
на съдбата. Когато някому има нещо да се случи, нищо не мо
же да го отклони от съдбата му.
13 ТРУПА ИЗВИВАТ ХОРО
В РУСЕ ПРЕЗ 1910 г.
ЗАРАДИ АФЕРАТА “СААфЕТ”

ЕДВА НЕ ИЗБУХВА ГРАЖДАНСКА ВОЙНА
Злополучен край за русенци има любовният роман
на шестнадесетгодишното туркинче Емине Саафет
Афуз Мехмедова с 32-годишния българин Юрдан
Стефанов.
Двамата се залюбват по съседски и девойчето вече
е бременно в третия месец, когато баща й разбира за позора.
Той изгонва щерка си с думите: „Не ми трябва курва в къщата.
Не искам проклятие в дома си!“ Саафет пристава на любовни
ка си, който е вдовец с малко момиченце и чиновничества в
Русенската земеделска банка.
За случката научава мюфтията Али Зия, който извиква ба
щата и го накарва да се оплаче на русенския управител и на
министъра на вероизповеданията. Саафет е непълнолетна и съ
дът удовлетворява тъжбата. Полицията отнема пристаналата
туркинка от Стефанов и я връща в родителски ръце. На 27 сре
щу 28 февруари 1910 г. разярена тълпа от русенски християни
напада дома на Мехмедови. Затова полицията отвежда Саафет
на сигурно място в един от полицейските участъци.
В полунощ обаче Стефанов с приятелите си отвлича Саа
фет, завеждат я в дома на младоженеца и сватбата започва. М ла
доженците живеят на Касапския мегдан, комуто в този ден - 28
февруари, било съдено да попие не животинска, а човешка кръв.
Романтично настроените русенци се стичат масово на сватбата
и начело с младоженците заизвиват тежки сватбарски хора. Н е
усетно Саафет, Стефанов и другарят му Буюклиев се измъкват
тайно и маскирани като офицери, напускат Русе.
РУСЕНСКИЯТ УПРАВИТЕЛ ВДИГА АЛАРМА В СОФИЯ

Той открива министъра на вътрешните работи Михаил Та-
кев и разговаря с него в Градското казино. Подпийналият Та-
ксв заповядва в присъствието на д-р Дорленски: „Стреляйте на

месо!“ В този ден русенци празнуват Заговезни и карнавалът
изненадващо е смутен от тропота на кавалерийския ескадрон,
командван от генерал Радко Димитриев.
На Касапския мегдан тълпата отказва да пропусне войска
та до дома на младоженците. Словесната престрелка е прекъс
ната от грохота на камъните, с които замерват войниците. Два
от тях уцелват
генерала и той
привежда в дей
Н еу ет р аш и м и т Ъ Р у е е н е к и Г е р зи
ствие заповедта
на м и н и ст ъ р
Такев. Войска
та стрел я във
въздуха. От
тъ л п ата обаче
о т в р ъ щ а т на
огъня и раняват
няколко коня.
Зевзеци от пър
ви те ред ове
смело се шегу
ват, че патрони
те са халосни.
Още с пър
вия залп обаче
падат 13 м ърт
ви, а броят на
ранените е десе
тократно пове
че. Конете по
л е т я в а т през
трупове и още
ж и ви т е л а на
възрастни и де (М/ П-Чхтчч-'
ца. Една от нев npfcnr а-ааииет.'
ръстните ж ерт
ви попада под
коня на подпо Саафет и смелият й жених. Над тях е П. Йовчев
ручик Губидел- (Пощенска картичка, издадена от Денко Обретенов - Русе,
частна колекция)
пиков. Д етето
Д й ц ата се м о д я т ъ .
„Децата се м о л я т “ -
карикатура от
Ал. Божинов с текст:
„ Св. Петре, отвори по-
скоро. Българската
полиция може
да м е намери и тук
и да м е съсече“,
6. III. 1910 г.
Св. Петре, отвори по-ехоро, Български*

може д* не яш*ри я тугь и дд т су&че!
Михаил Такев:
„Какво?
*~ъ>1ропшвлеиие ли?“ ■
карикатура
от А л. Божинов,
9.II1. 1910 г.
(Карикатури и.
еьв в. „Вечерна поща“) М-ръ Таиавъ. —- Какво, съпротивление ли?
молц за ПОщада; но ездачът го съсича. Куршум минава от дяс-

ното в лявото сляпо око на Ганчо Дрямовски. Най-ужасна е
смъРтта на Велико Къснеделчев. Куршум удря ножчето в жи-
летк;1та му. Острието се счупва на две и прорязва всичките му
вътРешности.
САМО ЕДИН М ЪЖ НАДБЯГВА КОНЕТЕ И СМЪРТТА

Т ой се казвал Икономов и е бивш околийски началник в
Тутракан. Когато го запитват как успява да се спаси от гоне
щия го кавалерист, той отговаря: „Ж елезницата надбягвам, ако
видя зор.“ За да измие кървите, войската нахвърля труповете в
едно кафене, без да провери дали има някой още жив.
Фердинанд извиква Такев на доклад и одобрява неговите
разпоредби. Към Русе се отправят полицията и войската от Тър
ново, Разград и Свищов. Румънските вестници излизат с гръм
ки заглавия: „Гражданска война! Големи произшествия в Б ъ л
гария! Смутове в офицерството!“
На 2 март 20 хиляди русенци, командвани от новосформи
рана гражданска полиция, вземат от болницата труповете на
убитите, които са станали вече 17. Траурната процесия преми
нава през един мъртъв град, обвит в черни знамена. Чаршията
и дюкяните са затворени. Н а минаване край дома на Радко Ди-
митриев тълпата изпочупва с камъни прозорците и покъщни
ната в стаите откъм пътя.
К ъм 14 часа в освирепелия град пристига министър Такев.
Той е посрещнат от русенци със свирки и тропот на газени те
некии. „Долу кървавия Палячо! Долу Кръвника! Долу турския
гьотверен (т. е. дупедавец - б. а.)!“, крещ ят в невъзмутимото му
лице освирепелите от м ъка и ярост граждани.
ПРЕЗ ДЕНЯ РУСЕ Е РЕПУБЛИКА, А ВЕЧЕРТА - МОНАРХИЯ

Нито един офицер не смее да припари в града. Всеки един
от тях скътва домашните си в казармата. Русенски красавици,
наредени в шпалир, плюят няколкото офицерски шапки, взети
от витрините на магазини. Те са настръхнали като котки при
вида на приближаващо се куче. Видят ли заблудил се военен,
децата и юношите дюдюкат по него и отдалеч го замерят с ка
мъни. През нощта царската войска завзема спотаилия се в кър
вави сълзи град. Стадо махленски кучета души кръвта по Ка-
сапския мегдан и вие на умряло с вдигнати на възбог муцуни
чак до сутринта.
Вълна на възмущение залива царството. На 3 март към 1,30
часа площад „Позитано“ в София побира около 20 хиляди сту
денти и граждани. Посраното величество се крие в двореца, кой
то се охранява от кавалерийски отряди. Част от войниците зад
ръстват и околните улички.
Тълпата посреща с бурни ръкопляскания думите на орато

ра Крум Славов: „Наш ият „любим“ господар, за да бъде пос
рещнат в Цариград, трябваше да пролее кръвта на невинни де
ца. Само по такъв начин можем да си обясним ревността на
войската и полицията да сече и убива.“ В резолюцията на ми-
тингуващите се иска кръволоците да бъдат турени в затвора.
Накрая се приканват всички да се разотидат мирно и тихо.
ТЪЛПАТА ОБАЧЕ СЕ РАЗБУНТУВА И СЕ ЮРВА КЪМ ДВОРЕЦА

Пътьом гражданите се концентрират около църквата „Св.
Крал“, където начело на човешкия порой смелчаци издигат два
черепа и плакат, на който със златни букви пише: „Република“.
С Ботйовата песен „Ж ив е той, жив е“ протестиращите тичеш-
ком се придвижват към двореца.
След последвалия сблъсък с кавалерията, охраняваща дво
реца, тълпата линчува офицери, разбива стъкла и преобръща
трамваи, а към 20,30 часа започва да се стреля и от двете стра
ни. Кавалерията напада с голи шашки, като ужасът и ожесто
чението се усилват безкрай. И зблъсканата от пътя към дворе
ца тълпа се събира за последно край м алката черквица „Св.
П араскева“. Хиляди свирки заглушават целия квартал. Когато
един офицер нахълтва кощунствено в двора на черквата на кон,
тълпата призовава светицата на помощ и с откъртени летви и
колове от оградата го прогонва без страх.
Към 22 часа войската овладява положението и изтиква про
тестиращите към крайните квартали. При Шарения (сега Лъ-
вов) мост е убит железарят Стоян Стойков. Той е баща на пет
невръстни деца. Охкания и стонове изпълват натежалия въздух
на столичния град. Тук-там попържат величеството, другаде се
чуват прегракнали викове: „Долу кървавите министри! Не ви
щем кървавото управление!“
ВЛАСТТА ЛЪЖЕ, ЧЕ ИМА И УБИТИ ВОЙНИЦИ В РУСЕ

Вестник „Вечерна поща“ опровергава и изнася на 3 март, че
няма убит нито един войник. Ранен е само един кон. Междувре
менно в Русе има още починали. Така общото число на ж ертви
те става 26, а 30 тежко ранени се борят за живота си. По-леко
посечените със саби и контузени граждани са стотина на брой.
Гневни българи казват иронично, че от полицията също има
Цар Фердинанд е тържествено посрещнат в Цариград

(БИА-НБКМ)
хора за прибиране, но... за психиатрическото отделение на бол

ниците. В лудницата трябвало да се прати и целият министер
ски кабинет.
Правителственият вестник „Пряпорец“ оправдава Такев и
обвинява свидетеля д-р Христо Дорленски, че лъжел за запо
ведта на министъра в казиното. Докторът бил наречен също
„идиот“, „невменяем кретен“ и „глупец“. Това кара обидения
да разпространи в пресата отворено писмо, публикувано във
„Вечерна поща“ на 6 март. В него докторът казва, че не е глух,
а Такев така крещял в казиното, че и глух би го чул.
Докторът бил в писоара, когато Такев на метър от него дал
заповед да се стреля в Русе по телефона. Той чул и запомнил
добре всяка дума, която възпроизвежда в писмото си. „Аз няма
да позволя да се тъпчат законите в царството, няма да позволя
да се правят произволи. Употребете всички средства, вземете
кадънчето и го предайте на родителите му веднага. Ще раз
пръснете тълпата с помощта на полицията, ако има съпротив
ление, ще повикате войска. Ще употребите оръжие и ще стре
ляте на месо“ - тъй разпореждал, по думите на Дорленски, раз-
лютеният Такев.
Аферата „Саафет“, наречена още Кървавите Заговезни, не

би се случила, ако Фердинанд не бе поканен от султан Абдул
Хамид I I да отиде в Цариград. Заради аферата царят е закичен
там с най-високия турски орден, обсипан с любимите му бри
лянти. След завръщането му се забравят пречките пред брака
на Саафет и Стефанов.
Всъщност, докато хората смятат, че Саафет се е скрила в
Румъния, виновничката за кървавата баня се крие в русенското
село Рахово. Там на 10 март туркинчето приема християнската
вяра и се прекръства на Руска.
Фаталният човек - Михаил Такев, същият, който през 1897 г.
примамва Алеко Константинов в Пещера, за да бъде убит, е
леко „наказан“. Вместо министър на вътрешните работи, той
става министър на железниците, пощите и телеграфите. Никой
не може да каже със сигурност дали го застигат клетвите на
русенките, ф а к т е обаче, че десет години след погрома Такев е
застрелян.
Но съдбата не е благосклонна и към влюбените, които сви
ват семейно гнездо в Свищов. По време на Балканската война
Юрдан е убит, а Руска (Саафет) заболява и умира от охтика.
ТАЗИ КЪРВАВА ДРАМА НЕ Е НИТО ПЪРВА,

нито единствена, но без съмнение - най-ужасната. Обърканите
етноси край Дунава са като кошер, който се разроява, щом два
ма влюбени от различни вери решат да се оженят.
Само през 1909 г., една година преди аферата „Саафет“, пре
сата съобщава за няколко подобни случая. Нека разкажем и за
тях.
Първият от тях става във Видин. Там хубавата 18-годишна
Николинка се залюбва с 20-годишния Мустафа. М омата е тър-
новка, но понеже баща й е сиромах, премества се в дунавския
град при богат роднина. М омъкът харесва равната снага на бъл
гарката, черните й вежди и очи, над които падат упоритите и
немирни къдри на смолистите й коси. А пламтящите й като
жар бузи го карат да благославя твореца на тази огнено-нежна
хубост.
Николинка е дяволица и като вижда как я изпива с поглед
момъкът, тихо въздиша и проронва:
Старият Видин е арена на любовта на Николинка и Мустафа

(Пощенска картичка на Д. Пасов —архив на автора)
“ КАКВО МЕ ГЛЕДА ТЪЙ ТОВА ТУРЧЕ?”

Силата на любовта одързостява Мустафа, който е богатски
син, и двамата почват да се срещат. Но далеч от чужди погледи -
в околностите на града. При една такава среща той я пита: „Тъй,
както аз те обичам, може ли да те обича друг?“ Момичето от
връща смутено, че не знае. След това тя отговоря положително
на следващия му въпрос дали и тя го обича. Тогава Мустафа й
казва: „Любовта ми към теб, хубавице, е много голяма. Ще по-
бегнем в Русчук и там ще се венчаем. Съгласи се да ме вземеш
и аз ще стана християнин.“
Влюбените определят часа на бягството - Мустафа осигу
рява парите, а Николинка събира в една бохча дрехите си. И
така стъкмени, българските Ромео и Ж улиета тайно се качват
на австрийски параход.
ЩОМ ЗАГОВОРИ ЛЮБОВТА, ВСИЧКО НАОКОЛО ЗАМЛЪКВА

Пред това свято чувство се покланя всичко и всеки губи во
ля и разсъдък. Нашите герои нехаят за опасностите и сляпо
прегръщат авантюрата.
И докато влюбената двойка се носи над тихите дунавски во

ди и лети със златните криле на мечтите си, техните близки във
Видин забелязват отсъствието им. Като се досещат каква е ра
ботата, те изревават на умряло. Скоро телеграфът между Ви
дин и Русе заработва учестено и русенската полиция се пригот
вя да арестува и раздели влюбените бегълци.
Любовният роман на българката и турчето бързо събира
шумна тълпа на русенското пристанище, където към 16 часа се
очаква да пристигне параходът. Когато това става, спускат мост
чето и по него към брега тръгват Николинка и Мустафа. Н а
шенските Ромео и Ж улиета се носят в розовата мъгла на на
деждите и мечтите, но оттам грубо ги връщат в реалния свят
двама стражари.
ЕДИНИЯТ СТРАЖАР ПИТА МУСТАфА ТОВА ДЕВОЙЧЕ КАКВО МУ Е

Хитрият момък веднага съобразява и излъгва, че му е сес
тра. Обаче стражарите ги подкарват към участъка. Тогава Н и
колинка разбира, че на любовта им се туря край. Тя надава ос
тър вик и се обесва на врата на любовника си. Пътници и посре
щачи се струпват около тях да гледат сеир.
Николинка започва да вика: „Пуснете ни! Ние нищо лошо
не сме сторили. Като се любим, не грешим. Мустафа ме обича
и аз го обичам. Той ще се покръсти и ще се венчае за мен. Пус
нете ни!“ Ала полицията малко разбира възвишената любов.
Стражарите със сила откъсват влюбените и ги откарват в учас
тъка. Тълпата не посмява да се намеси, както сторва година
по-късно в аферата „Саафет“.
Още същия ден един маджарски параход отнася във Видин
охкащия по изгората си Мустафа. А разплаканата и неутешима
Марийка е насила качена на влака за Търново. Така спазват
старата поговорка: „Далеч от очите, далеч от сърцето.“
Видинската случка става в края на март, а през май 1909 г.
Русе е разтърсен от друга любовна трагедия. На 22 май целият
еврейски квартал е на крак. Една любовна драма, разиграла се
там преди изгрев слънце, кара и куцо, и сакато да хукне към
къщ ата на семейство Коен.
ЛИЗА И САЛИ СА НАШЕНСКИТЕ фЕРХАД И ШИРИН

Сали е син на русенския уважаван гражданин Али Молла.
Младежът се отличава от лекоумните си и празноглави връст
ници със своята юначност, любвеобилност и почтеност. Извед

нъж животът му се обърква. Сали се люби с хубаво туркинче,
но трагедията му почва, когато губи ума си по еврейката Лиза
Коен.
Гордата и прелестна щерка на И зраила го допуска в своя
дивен свят на хубави видения, земни наслади, източни аромати
и страсти. Двамата влюбени вярват в честитото си бъдеще и
пазят любовта си в тайна.
Срещат се извън Русе - из лозята или край Дунава, където
страстно се целуват и нехаят за ветровете и снега. През май
пролетта ги заш еметява и те стигат в ласките до край. В мо
мент на любовен екстаз те забравят, че има и други хора на
този свят, които нито са кьорави, а още по-малко - глухи. Ско
ро старият Коен научава, че дъщеря му се люби страстно и се е
отдала на друговерец.
В ЕВРЕЙСКАТА КЪЩА СЕ РАЗРАЗЯВА БУРЕН СКАНДАЛ

и нахоканата Лиза била затворена в стаята си. Нейният любов
ник като луд обикаля около къщата, но еврейката не може да
му даде сигнал какво да прави. Когато забраната е заменена с
разрешение девойката да отива до пътната врата, тя веднага се
среща със Сали.
Лиза реве и пита лю бовника си: „Какво ще правим сега?
Бащ а ми предпочита да ме заколи, отколкото да ме даде на
тебе. Чуй, това е много страшно. Аз тъй силно те любя... тъй
силно.“ Сали я пита дали решението на стария Коен е оконча
телно. Когато тя потвърждава, той й отвръща: „Върви си тога
ва. Ти все пак ще бъдеш моя. Ако не тук, на земята, тогава там
горе - при Аллаха.“
ПЪКЛЕН ПЛАН ИЗБУЯВА В ПОМЪТНЕНИЯ МОЗЪК НА САЛИ

Двамата любовници се разделят в мрачно настроение. Лиза
се измъчва от грозно предчувствие, което я заставя да не мигне
до зори. Старата легенда за любовта на ферхад и Ширин не
излиза от ума на разярения турчин. Той се прибира в дома си,
затъква остър ханджар и отново изхвърчава навън.
Цяла вечер дебне край дома на Лиза Коен и чака сгодния
момент, в който да реализира плана си. А този план е плод на
горещата фантазия на ориенталската му раса. В ранни зори вън-
шната врата на Лизината къща се отваря и родителите й оти

ват на молитва в синагогата.
Обезумелият влюбен се вмъква в къщата, преминава кори
дора и скоро се озовава при леглото на Лиза. Сънят на неговите
страсти и блянове, въплътен в красивото и голо тяло на хубава
та еврейка, направо го докарва до лудост.
Убиецът-самоубиец Сали Молла

Сали измъква острия ханджар и неколкократно го забива

в корема на току-що заспалата Лиза. А когато тя се премята от
леглото и обляна в кърви, почва да се търкаля по пода, пред
краката на убиеца си, той забива ножа в гърдите си. Мъртъв,
той се сгромолясва върху любовницата си.
Не минава и четвърт час и родителите на Лиза се връщат от
синагогата. Но всичко е вече свършено. Трупът на Сали те пре
дават на баща му, а издъхващата Лиза е откарана в болницата,
където не успяват да я спасят. Така Сали изпълнява последно
то си желание: това, което няма да е негово, и друг не бива да го
притежава.
ФАТАДНАТА СРЕЩА НАСРЕД ДУНАВА НА РУМЪНКА И РУСЕНЕЦ

Не много след по-горе описаната драма се развива и друга
история, пак с драматичен край. С парахода „Йосиф Карл“ пъ
тува от Олтеница за Корабия румънката Мария Раду. Със съ
щия параход пътува от Тутракан за Русе и русенецът Хасан.
Предизвикателното държане и кокетство на хубавата румънка
възбужда нашенеца.
Той издебва удобния момент, когато кокетката влиза в тоа
летната и я напада изотзад. Румънката се уплашва и почва да
вряска за помощ. Пристигат пасажерите и матросите. По запо
вед на капитана разгащеният Хасан е загащен, обкръжен и за
ловен. Искат да го предадат на гюргевската полиция, но Хасан
се възпротивява. Той е български поданик и иска да го преда
дат на русенската полиция.
Матросите обаче не щат да изпълнят молбата му. Отгоре
на всичко му зашиват и няколко шамара. Тогава честолюбиви
ят Хасан си проправя път между матросите с кама в ръка и
поваля тежко ранени неколцина от тях. Докато те се гърчат в
предсмъртни конвулсии, разяреният убиец стига до палубата.
О ттам поглежда с див поглед заплашващите го противни
ци, изругава кокетката и полетява в мътните дунавски води. Те
се затварят над него, но по-късно изхвърлят ненужния им и без
жизнен труп на брега.
Реката и днес си е същата. За хората - не се знае.
ПОЕТЪТ ДИМИТЪР БОЯДЖИЕВ
СЕ ГРЪМВА ПРЕЗ 1911г.
НЕВЪЗМОЖНА ЛЮ БОВ ПРИНУЖДАВА ТВОРЕЦА

ДА СЛОЖИ КРАЙ НА ЖИВОТА СИ
\. /Г Самоубийства, убийства, глад и мизерия слагат точ
ка на живота на българските гении. Така те се вряз-
щжц'' 1 \ ват като метеоРи в паметта на нацията.
Посмъртната им слава едва ли ги топли в гроба.
Но духовете им - настръхнали и неспокойни, се за
връщат и витаят като кошмарен сън. Написаното от тях по иро
ния на съдбата понякога възпитава култура у внуците и правну
ците на убийци или подстрекатели, които са накарали гениите
да изберат смъртта.
П оетът Димитър Бояджиев (1880-1911) е една от най-тра-
гичните фигури в българската поезия. След година ще се на
вършат 125 години от деня, когато той се ражда в Пазарджик.
И през тези години, а и до сега,
НЕ МОЖА ДА СЕ РАЗКРИЕ ЗАГАДКАТА НА ФАТАЛНИЯ МУ ИЗБОР

Едва 31-годишен, поетът налапва дулото на револвера и сла
га край на живота си. Най-близките му приятели до смъртта си
смятат, че вина заради това има непозната жена. Невъзможна
любов, неосъществима мечта, казват те. Причините за фатал
ния избор обаче са много по-сложни.
Пред приятеля си П етър Нейков, по-късно известен дипло
мат, Бояджиев изповядва: „Някакво проклятие тежи над живо
та ми. Болезнена, неизлечима свръхчувствителност. И всичко
ме плаши. Зърното пясък е за мене планина, която ме смазва.“
Големи поети като него не са за тоя свят. И ако зърното на
смъртта е посято в тях, ж ътвата не може да бъде друга, освен
самоубийството. Невъзможната любов (или нещо далеч по-про-
заично) е само капката, която препълва горчивата чаша. И без
БОЯДЖИЕВ ПАК
БИ НАЛАПАЛ ДУЛОТО
НА РЕВОЛВЕРА
„Т и н ям а да о т
к р и е ш , о ж е н а , к а к аз
те лю бя в м ойта т ъ м
н и н а “ - и зп о в я д в а т о й
в свое стихотворен ие.
За него няма „жени“,
има само една Ж ена.
Досегаш ните изсле
дователи на ж ивота
му заоб и калят този
клю ч към н его вата
драма. Твърде веро
ятно е Бояджиев да е
имал сексуални проб
леми. Като секретар
на българското кон
сулство в М арсилия
(1907-1909) той е м о
гъл да си избере жена
за една нощ.
Вместо това в то
зи град на разврата
той написва някои от
най-ужасяващите си и
Димит ър Бояджиев -
съкровени изповеди. „напразно горд, напразно окрилен“
В знаменития си со (Снимка от посмъртната му книга
нет „Писмо“ той из „Стихотворения“, 1927 г.)
повядва: „Все т а к а
съм тъжен, Люсиен! / Мисли странни, светли и нелепи / все
така ми тегнат нощ и ден. / За света очите ми са слепи.“ Нищо
не може да разсее този обрекъл се на смъртта човек.
ДОРИ ВЕСЕЛАТА КОМПАНИЯ НА В. “ БЪЛГАРАН” Е БЕЗСИЛНА

Сред веселяците Александър Божинов, Александър Б ала
банов и колоритния кръчмар Георги Атанасов, който им дава
подслон и храна в гостилницата си „Средна гора“, неочаквано
21 — Marseille - I,?, Comithc
Пощенска картичка (лице и гръб), която Бояджиев

изпраща на сестра си Елена от Марсилия на 28.Х. 1908 г.
C A R T E . POSTA
T o n .- k > рчщ l*'t С и*ч-*рак<5аг.се .tu j m o « S c rc n -'tW .in cr’'
0 >irc>q>rJ,n.u- q . AJ/cs>c
1 | yCf ХЛ<» 2.^ ^
A>
<fb\ -о-о-^чд $ч.

Л^-О-Л 44, £*~ /J-<L
*л, Le_ trust
y & L X
< a*.
се присъединява мълчаливецът Димитър Бояджиев. Довежда

го прохождащият тогава в литературата Елин Пелин.
-----_________ 30 {
Божинов описва новодощяия жвто »е;«ч
ThK, с небреякло внесат коса. Непроменен f, 4QSeK>*«*1 кро-
Марсшдая. Т orasa притесненият Едни Пе^и ^ в^ъша то® й от
жиной: „Ми^к> Бояджиев не ми се харесва -!* Ип!0вядва т Б°-
червей го гдожде, яе зяам къде ще му излез Н^какьв любовен
Такъв „червей гложди и другите б ь 1!г;т.^,К^!1ЯТ'
ди да свърт я със себе са, Бояджиев публмЛв т ' Малко пРе~
стихот»ореи»е «Вечерен трепет". Краят mv ^'£*р°роческото си
в моя час уречен / гневната разплата, / кой” когато с'гиг«с /
близък и ct/рдечегг, / да щ* СПре реката?* ще вдигне, /
българаиов^ите, всеки от който е преживяй •^сасяваи*- й о от
една любов, все пак никой не посяга на себ преживява не
До фатален край стяга само Бояджиев. с \ * '
мисля внимателно. На 12 юли )911 г кт^ ^ ъртта си явно об
ща вкъщи, fu w s a мълчаливо на те-маяк»я ^ п<КТЬТ Се ®ръ~
то току-що завьршвд гимназия, и влиза » СИ *^ат Иван, кой-
дълго - слея 10 минути, от стаята се разгтСтаята Си- след
Иван хуг>ва натам, но вратата е за к л ю ч е ^ гьрмсж-
жът изскач# навън и с лакът счупва стькяо 3 ,)твътРе- Младе-
да влезе в стаята на батко си. 10 прозореца, за
Димитър Бояджиев лежи облечен на. Кп
но в безсъзнание. Револверът дими, нзпуска ^Та СЯ’ 0Ще Жйв>
ключва
т ю чва вражата и в вътре
м р е влизат злочестата Т И~ На ш да' Иван ад-
П0ДЙ' от'
деца. Иван хуква към Александровската 6^ Дйка и Другите й
съграж данка им д-р Вой&одов, Двамата 0Лмица и Довежда
вече бездиханен.
>**«4, --------------- аварват Бояджиев
* ^ у ^ Д#ц Л «,
Междувременно някакъв доктор влиза в * а

тември“ и ^ам заварва двамата най-близки С»И1ести сегг-
убиеца - Е^ин Пелин и Димо Кьорчеа, у 0 ^П^штеяй: ка само-
„Вашият приятел Димитър Бояджиев се ^ СуУтено избъбря;
Дкамата н<? помшт как са стигнали до до1*СТ^еля пРеди Час-С <
Вйждат го окървавец, с яровясналй от н ъ РТт я поеТ-
Нещастната майка са отвели в друга крш в'
ват лист>цй'ге й. da>откъдето се чу-
“МИТКО, ЩО СТОРИ, що СТОРй> .

СЛИСАН, ПОВТАРЯ ЕДИН П£ЛИЦ “
А в първото самоубиецът не вини никого за смъртта си. Не

иска да му се Прави аутопсия, но моли да бъде погребан по хрис
тиянски, без опедо, както се полага на самоубийците.
Ужасната вест бързо се разпространява из София. Втреще
ни и изумени, в къщата идват Яворов, Трифон Кунев, Алексан
дър Божинов. Н а другия ден погребват поета. Когато го спус
кат в гроба,
ЕДИН СВЕТЪЛ ЛЪЧ СЕ ПРОМЪКВА ПРЕЗ КЛОНИТЕ

и се застоява за миг върху хубавото му, светло чело.
Ще минат години, десетилетия дори, но споменът за Б оя
джиев не помръква. „Той умря млад, като прониза сам сърцето
си с куршум. УмрЯ) поразен от мистерията на една фатална лю
бов, за чиято Власт, блясък и демоничност ни носят последните
негови стихове“, пише Елин Пелин в предговора си към по-
смъртната стихосбирка на самоубиеца, излязла чак през 1927 г.
П ак там той дава и прекрасно описание на неговата външност:
тънка изящна фигура, малко приведен, с меки, кестеняви, бляс
кави коси, с фино лице и огнени бадемови очи.
“ НЯМАШЕ ЖЕНА ИЛИ МОМИЧЕ,

КОИТО ДА НЕ МУ СЕ ЛЮБУВАХА,
когато го виждаха“, свидетелства Елин Пелин и го нарича ко
пие на Исус ХриСтос
Същото твърдят и други. Лицето му напомня светец и зато
ва той е изографиСан кат0 й о а н Кръстител в църквата в Стрел
ча, Пазарджишко. Това е и най-верният портрет на поета, н а
рисуван от Никола Балтов. Нито една от малкото запазени сним
ки не могат да уловят неуловимото - излъчването на неземна
та красота.
След фаталния изстрел започват догадките
КОЯ Е ЖЕНАТА, ЗАРАДИ КОЯТО БОЯДЖИЕВ СЕ САМОУБИВА

Брат му И ван разказва, че на погребението една мургава,
черноока девойка непрекъснато плаче и горчиво повтаря: „За
що направи така, милий?“ По-късно се разбира, че е учителка
по френски в столична гимназия и че уж преди два-три месеца
това двамата са се сгодили.
Cmpacmu u скандал» 6 Царска България 303
Любопитното е, че оттук нататък всеки има своя догадка и

то за съвсем различна жена. Сестрата на поета - Евгения, смя
та, че това е някоя си Савова от Панагюрище, която живее в
Пловдив, омъжена, с едно дете. Описва мистериозната Савова
като нежна, благородна и фина, но и нахална жена. След всяко
нейно писмо Бояджиев става по-унил и тъжен. Дали за нея по
етът не е изплакал в свое стихотворение: „Не радост си вече за
мене, а страшен кош мар“?
Може би след среща със Савова в Пловдив Симеон Радев
свидетелства, че лицето на Бояджиев е мрачно и той отговаря
като залисан. Възможно е, както твърди Иван Сестримски, точ
но тогава Савова да е поставила ултиматум на бъдещия самоу
биец.
ИДИ ДА СЕ ОЖЕНИ ЗА НЕЯ, ИДИ ДА ПРИКЛЮЧАТ

Тогава прибързаният, таен годеж с учителката по френски
намира и своето логично обяснение. Бояджиев търси изход. Но
колебанието между Савова (изхабена, но обичана) и смуглата
девойка (невинна, но необичана) - се оказва не по силите му.
О т последната им среща П етър Нейков разбира, че Бояджиев
се измъчва от дилемата: дълг към една жена, чувства към дру
га, при това омъжена.
ПРЕЗ 30-ТЕ ГОДИНИ НА XX ВЕК ПЕЛИН СОЧИ ПОРЕДНА ЖЕНА

Двамата вървят с бъдещия проф. Тодор Боров по площад
„Славейков“. Срещу тях се задава прегърбена бабичка. Пелин
почервенява, побелява и се обръща след нея. С разтреперан глас
казва на Боров: „Ей заради тая се самоуби Митю Бояджиев.“
Тайната самоубиецът отнася със себе си в гроба.
Любопитни са и спомените на Дафина Кьорчева. Тя твър
ди, че малцина са достигали близо до истинската същност на
Бояджиев. Интимен и близък с него е бил само Елин Пелин, но
Бояджиев не допуска никого в своята „светая светих“.
П ак Дафина казва за Бояджиев:
. “ НЕОБИКНОВЕНО ЕМОЦИОНАЛЕН И ДЕВСТВЕН”

Тъмните бездни и неутолимото желание, в които се дави
поетът, обясняват и неговата драма: твърде много харесван, но
страхуващ се, че няма да понесе ужасяващия го физически из

раз на допира, сливането и мириса на потта. Невъзможността
да гледа смъртта на своя блян, разцъфтявал за кратко в тази
или онази жена.
Ненадейната милост, която го постига след смъртта му, е,
че на гроба му пониква лоза, която години наред дава плод.
Бояджиев обича много гроздето. Напролет лозата пуска жила
ви ластари, наесен шуми тъжно с падащи листа. Като въздиш
ка и писък, каквато е поезията на Димитър Бояджиев.
КАТАСТРОФАЛНО ПРИКЛЮЧВА
БРАКЪТ НА КИРИЛ ХРИСТОВ
ЖЕНА МУ НЕВЯНА ПАААШЕВА УМИРА

С РАЗБИТО СЪРЦЕ ПРЕЗ 191 I г.
Народната поговорка казва, че два остри кам ъка
брашно не мелят. Ако двама влюбени не се вслуш
ват в нея, връзката им се превръща в катастрофа.
Злополучно завърш ва бракът на поета Кирил
Христов (1875-1944) с хубавата учителка от К ю с
тендил Невяна Палашева. Горда и непокорна, тя не успява да
угоди на лирика, макар че му ражда син и дъщеря. Представи
те и на двамата за другия се разбиват на пух и прах още на
сватбеното тържество. Христов затваря тази позорна страница
от живота си със смъртта на 28-годишната си съпруга. Н а ста
ри години той се оженва втори път. Булката му - чехкинята
Ноеми Молнарова, му се подмазва и се грижи за него като ми-
лосърдна сестра.
ПРОАОГЪТ НА СЕМЕЙНАТА ДРАМА

НА ПОЕТА СТАВА ПРЕЗ 1898 г.
През лятото той заминава за Костенец на почивка със се
мейството на литературния критик д-р К. Кръстев. Кръстеви,
две богати софийски кандидатки за женитба и болен от сърце
учител по рисуване отсядат заедно в новопостроен хан. Хрис
тов се настанява в къщ а срещу Джуровия хан. В Костенец при
стига и негова женена любовница, която се спотаява в западна
та част на курорта - до църквата. Д енем младият поет води
„критически“ разговори с Кръстев и жена му Радка, нощем хлът
ва в квартирата на любовницата си.
ИДИЛИЯТА НАРУША МЛАДА КЮСТЕНДИЛКА

Тя се казва Невяна Палашева. Току-що е завършила гимна
зия, била е лю бимка на Екатерина Каравелова, на която прави
впечатление с хубостта и бързината на мисълта си. Поводът за

пристигането й в Костенец е болният учител по рисуване, ко
муто е близка роднина. Невяна произхожда от виден македон
ски род, преселил се от Велес в Кюстендил. Сестра й Елена е
учителка, а брат й Трифон - печатарски работник и запален
социалист. Между другото Невяна е почитателка на поета К и
рил Христов и знае наизуст негови стихотворения, които реци
тира с упоение.
Заварката между госпожицата и неженения поет става на
следващия ден. Д-р Кръстев урежда излет до Долна Баня. П ъ
тьом
ХРИСТОВ Е
ОЧАРОВАН ОТ
ГОРДАТА ХУБОСТ НА
МАКЕДОНКАТА
и още повече от пие
тета, с който тя хва
ли творбите му. Д ве
те софийски госпо
жици, поканени от
К ръстев нарочно, с
цел поне едната да
завладее сърцето на
талантливия, но бе
ден Христов, виждат,
че губят битката.
Б я с н а зл о б а ги
съю зява срещу про-
винциалката и те из
мислят пъклен план.
Скриват се зад поли
те на омъжената лю
бовница на м ладия
поет, като я осведо
мяват и насъскват, че
Невяна Палашева ражда син и дъщеря лю бовникът й си е
на поета и пак не м у угажда намерил друга - по-
(Снимка, публикувана в многотолтика м л ад а, н е в ен ч ан а.
с творби на К Христов, 1967 г.)
Разярената ревнивка
праща на поета
писмо на френ
ски, в което му
казва, че прекар-
ва м ъ ч и т е л н и
часове, но няма
н а м е р ен и е да
става за смях и
затова си зами
нава за столица
та.
ХРИСТОВ
ХУКВА ДА СЕ
ОПРАВДАВА,
но дамата го от Кирил Христов
рязва. Сбира ба в цялото си достолепие на велик поет, 1908 г.
гажа си и въпре (БИА-НБКМ)
ки че няма кола,
тръгва пеш за гарата. Пътьом и докато се качи на влака, тя
трие сол на бившия си вече любовник и го сравнява със земята.
Холеричният темперамент на Христов е поставен на изпита
ние, но той сдържа нервите си, за да не привлече вниманието
на околните клюкари.
ТЕРЕНЪТ СЕ ОСВОБОЖДАВА ЗА НОВОТО МУ ЗАВОЕВАНИЕ

На другия ден Христов и Палашева цял ден скиторят над
Костенецкия водопад. Не ще и съмнение, че двамата едва ли са
рецитирали стихотворения. И ако никой не е видял прегръдки
те и целувките им, то те, двамата, си знаят най-добре. И се връ
щат гузни.
Развеселен от новото си завоевание, Христов доволен се при
готвя да си ляга, когато Палашева влетява в стаята му. Тя ця
лата трепери и е толкова тревожна, че поетът се вижда в чудо,
докато я успокои. През сълзи тя му разправя, че като се приби
ра от злополучната разходка, сродникът й я пита къде и с кого
е прекарала целия ден. Като му признава, че е била с Христов,
роднината припада. Той знае, че Кирил е недискретен любов
ник, забъркан във връзки с омъжени жени. Славата му на зле
поставящ дамите ухажор е всеизвестна.
Скандалът нахъсва и двете кандидатки на Христов, които

отново се съюзяват и се нахвърлят да бият успялата повече от
тях кюстендилка.
Понеже д-р Кръстев напуска Костенец и от няколко дни е в
София, очевидно е, че младото момиче не може повече да оста
не в Костенец. Затова двамата с Христов тръгват към гарата.
Но Палаш ева не ще да си ходи в Кюстендил, а иска да дойде с
Христов в София. Ангажиментите и сълзите обаче са двете не
ща, от които Христов бяга панически цял живот. Затова нато
варва госпожицата на влака, а той се връща в София.
ОПАШКАТА НА ПИКАНТНАТА КЛЮКА СТИГА ДО КЮСТЕНДИЛ

Двете софиянки осведомяват подробно свои познати в Кю с
тендил за волностите на Палашева в Костенец. При това доста
преувеличени и украсени. Целият град настръхва, особено се
мейството на момичето. Неин братовчед праща телеграма на
Христов: „Държа и ще искам сметка.“ Нахаканият поет не му
остава длъжен: „Сметката ти е готова, заповядай да си я взе
меш.“ Боят между двамата е осуетен. Но отказват на П алаш е
ва да я назначат за учителка заради неморално поведение.
В СКАНДАЛА СЕ НАМЕСВА ДРУГ БЛИЗЪК НА ПАЛАШЕВИ

Бай Кольо е началник-отделение в Министерството на вът
решните работи, а жена му - първа братовчедка на Невяна. Той
сяда с поета под дебела сянка и двамата дълго разговарят. Бай
Кольо разбира, че Христов не става за семеен живот. Накрая
стигат до компромис. Младите ще пуснат съобщение в преса
та, че са сгодени.
Няколко дни по-късно момичето пристига от Кюстендил и
се сгодява с поета в къщ ата на бай Кольо. Разменят пръстени в
присъствието на Пенчо Славейков и жената на д-р Кръстев.
Палашева вече може да бъде назначена за учителка. А като
мине време, двамата ще се разгодят.
РАВНОСМЕТКА НА ГОДЕЖА ХРИСТОВ ПРАВИ В ПОЛУНОЩ

Двамата със Славейков изпращат г-жа Кръстева и после се
отбиват в кръчмата „Градина преславна и за веселие на И ван
чо М. Гърчев“. Нощта е задушна и те се разполагат на маса до
шадраванчето в двора. Н а чаша бира Христов не издържа и

изплаква: „Голяма глупост извърших тая вечер.“ Славейков
мъдро го успокоява: „Ако имаш по-важна работа в живота, ще
се отървеш. Ако нямаш - пропадай.“
Минават две години и когато уж всичко е забравено, косте-
нецкото приключение възкръсва отново. През това време Хрис
тов не се е виждал с Палашева, но завързва страстна любовна
връзка с друга. Когато и тази му любовница не може да му уго-
ди и го разкарва, поетът прочита, че група кюстендилски учи
телки са били в Прага. Най-голямо впечатление там прави Н е
вяна с хубавите си черни очи и красива народна носия.
„Защо да не й се обадя и да й пратя новата си стихосбирка?“ -
пита се зарязаният любовник. Палашева това чака и между два
м ата се разменят възторжени писма.
Когато д-р Кръстев научава за възобновената връзка меж
ду двамата, побеснява. Той е наясно, че Христов с ужасния си
холеричен темперамент може да бъде изтърпян само от някоя
безлична робиня. А Палашева е горда и непреклонна. За да осуе
ти новия годеж и проектираната сватба, Кръстев заминава за
Кюстендил. Съдбата обаче е решила друго.
Напук на д-р Кръстев, който казва на Христов, че ако се
свърже с Невяна, отива в пропастта, те се венчават в Княжево.
Преди това той изгаря всичките любовни писма, получени
от други жени. Гузната му съвест не му дава да заспи - той се
обвинява, че започва брака си с лъж а и измама.
МЛАДОЖЕНЕЦ И БУЛКА СЕ СКАРВАТ В СВАТБЕНИЯ ДЕН

Н а връщане в София, пред кумовете - Антон Страшимиров
и жена му, младоженците влизат в люта словесна битка. Хрис
тов каже едно, Невяна му отговаря, не му остава длъжна. П от
върждават се думите на Кръстев, че те са като два остри кам ъ
ка. Сватбената си нощ Христов прекарва буден, на стол на бал
кона.
В пълно безпаричие и непрекъснати крамоли преминава
краткият брачен живот на поета. Невяна му ражда син през
1902 г., последван от дъщеря, но и това не спасява семейството.
Гой започва да пие и пуши, да хойка по кръчми и с жени. Накрая
удря Невяна и м айка й си я прибира в Кюстендил през 1905 г.
Взема със себе си и децата.
През 1908 г. те се срещат отново.
НЕВЯНА ИСКА ДА ИЗЯСНЯТ БЪДЕЩЕТО СИ

Христов е непреклонен и я обижда. Гордата македонка ва
ди револвер и за малко не го застрелва. П оетът заплашва, че
ще повика полиция, ако тя не напусне жилището му.
Схватката помежду им по-нататък продължава с писма. К о
гато Христов разбира, че тя е болна от туберкулоза и че дните й
са преброени, отива да я види. До края отношенията им оста
ват неприятелски. Палашева умира едва 28-годишна през есен
та на 1911 г.
М айка й кълне поета:
“ ТИ УМОРИ ЧЕДОТО МИ!”

Двете сирачета отглежда сестрата на Невяна - Елена. През
това време Христов се изпокарва с всичките си приятели и бле
нува да го признаят за по-голям поет дори от Вазов. И макар и
да не забравя децата си, в сърцето му има място само за твор
чеството. Тежко и горко на жените, които се влюбват в него.
РИБА С ГРАХ ХАПВА
ЗА ПОСАЕДНО ПЕНЧО СААВЕЙКОВ
ПОСЛЕДНАТА ДУМА,
КОЯТО ПРОИЗНАСЯ ПОЕТЪТ, Е: “СВЕТЛИНА!”
/ През 1910 г. С. С. Бобчев организира в София ка
зионен славянски събор, на който не са поканени да
присъстват най-светлите умове на славянството.
Поетът Пен
чо Славей
ков протестира с отво
рено писмо до делегати
те на събора. Той смя
та, че славянското еди
нение може да бъде пос
тигнато само на наисти
на чиста културна поч
ва и с братско съгласие.
Гневът му против пока
нените реакционери, на
речени „черносотници“,
го кара да държи реч на
публично протестно съ
брание против събора.
За нещастие С. С. Боб
чев става министър на
просветата и на 10 юли
1911 г.
ЕДНА ОТ ПЪРВИТЕ
МУ РАБОТИ Е ДА
УВОЛНИ СЛАВЕЙКОВ Пенчо Славейков - щастлив,
преди да го изпъдят
от поста директор на
от Народната библиотека
Н ародната библиотека (БИА-НБКМ)
в София и да назначи на
неговото място брат си. А като подигравка премества поета за

уредник на училищния музей. Новата стаичка (кабинет) на Сла
вейков е на четвъртия етаж, а той е схванат в краката и не мо
же да изкачва стълбища. Обиденият поет отказва да стане уред
ник и емигрира в чужбина.
В края на август вече е в Цюрих, където го очаква неговата
любима - поетесата Мара Белчева, бивша придворна дама на
княгиня Клементина и вдовица на убития министър Христо Бел
чев. Д вамата се местят от град на град и от село на село и поне
же здравето на Славейков се влошава, заминават за Италия.
ТРИ МЕСЕЦА ДВАМАТА ЖИВЕЯТ ОСКЪДНО В РИМ

Приютяват ги Владимир Такев и съпругата му Лиза. Такев
следва право в Римския университет. Преди да напуснат Швей-
цария, П енчо Славейков и
Мара Белчева ги помолват
да им намерят квартира. Та-
кеви обаче успяват да им ан
гажират стая в пансиона на
някоя си мадам флора. „Ту
риха си куфарчетата на земя
та и седнаха - спомня си по-
късно Лиза Такева. - Аз им
разправих какво сме намери
ли за тях. П енчо, подпрял
глава на бастуна, слушаше.
Като свърших, той каза: аз от
тука не излизам. Намерих се
в затруднено положение.“
Слисаната домакиня пред
лага да им отстъпи кварти
рата, но и с това предложе
ние болният поет не се съг
ласява: „Вий ще останете ту
ка, а ний ще останем при
вас.“ Такева се примолва на
Паметна плоча на поета в Рили хазайката. Накрая Такеви се
Снилгка - Станислав Шаранков, наместват в спалнята на ха
30-те години на X X век заите, а пък Пенчо и М ара
(Архив на автора) харесват вестибюла.
Три месеца Лиза и М ара готвят, Пенчо обикаля Рим и учи

италиански. Но в началото на пролетта болестта му се задъл
бочава.
ДОКТОРЪТ ЗАБРАНЯВА НА ПОЕТА ДА ЧЕТЕ И ПИШЕ

Решават да заминат за Енгадините и минават през Ф лорен
ция. Белчева продава къщ ата си в София, за да има с какво да
посрещат разноските. На поета пак му прилошава, докато в му
зея се възхищава на статуята на Давид от Микеланджело, и тръг
ват към езерото Комо.
Съдбата вече е отброила дните на Славейков. Писано било
смъртта да го застигне в красивия град на брега на езерото Бру-
нате, в още по-хубавата вила „Белависта“. Две неща изглежда
ускоряват края му. Най-напред Пенчо и Мара се насилват и без
почивка стигат в Брунате в 22 часа вечерта. Няколко дни по-
късно пристига покана до Мара Белчева да напише нещо за
подготвяния сборник за юбилея на Славейков. На малко лист
че е определен броят на страниците. Като разбира, Славейков
подскача и удря масата с все сила. После казва: „Тия хора да
определят колко да пишеш за мене!“ Когато идва главният ле
кар на Комо, той пита Белчева: „Нещо ядосал ли се е днес?“
Ядът на Славейков навярно е последната капка, която напълва
чаш ата на смъртта.
Собственикът на вилата „Белависта“ - Андрея Лучини - си
спомня, че Славейков хапва в последната си вечер риба с грах.
Мара Белчева пък разказва, че поетът се нахвърля на десерта -
точено, което тя с м ъка издърпва от ръката му.
КАЧВАТ СЕ В СТАЯТА И НА СЛАВЕЙКОВ МУ ПРИЗЛЯВА

Тя хуква да намери лекар, но той я спира: „Не, сега ми е
вече леко. Остави ме да спя. Утре.“ К ъм полунощ и тя заспива,
но към три часа сутринта той я събужда и й казва: „Ставай, зле
ми е... Свърши се ... Схванат съм!“
Белчева събужда Лучини уплашена: „Бързо, викайте лекар,
ВИЕ ГО ОТРОВИХТЕ С ВАШЕТО ЯДЕНЕ!”

Лучини няма време да протестира, защото всички са яли от
рибата с грах. Ако яденето е било отровно, щели да се натръш-
кат и те.
Картичка от Мара Белчева до Мария Серафимова, учителка в Русе,

писана преди края на Славейков и пристигнала в България след
кончината му. Текстът й гласи:„Флоренция, 20IV. Миличка, на път
от тука, пращаме ви, на леля и децата, най-топли чувства от
двам а ни. Утре заминуваме за Сото. Ще се обадим. Мара. Д а би
възкръснала леличката!“ П од „леличката“ т я разбира болната в
момент, когат о св. Джовани я възкресява
Докторът на Брунате пристига към пет часа и още от пръв

поглед разбира, че няма надежда. Той казва: „Късно е вече.“
Славейков го чува, сепва се и му се схваща езикът.
Мара Белчева плаче и вика: „Ах, вие не знаете кой е той!“
Докторът си отива, Лучини докарва свещеник. Но Славейков
отпраща с ръка божия служител и отказва да се изповяда и при-
чести.
К ъм 10 часа на този фатален ден - 28 май 1912 г., пристига
и главният лекар на Комо - Баранциони. Той заварва Славей
ков в безсъзнание. Н яма никаква надежда. Умиращият - с обо
рена глава встрани - издава предсмъртни хъркания. Следобед
д-р Баранциони идва пак, но болният е в същото състояние.
Близо три десетилетия по-късно той си спомня: „И сега виж
дам онази изящна дама (Мара Белчева - б. а.). Тя кършеше
ръце и ми даваше някакви обяснения ту на немски, ту на френ
ски. По-късно случайно я срещнах, потънала в черно и забуле
на в дълъг черен воал.“
ЛЕКАРСТВОТО СЕ ИЗЛИВА ОТ СКОВАНАТА УСТА НА СЛАВЕЙКОВ

Мара Белчева отчаяно вярва, че ако го погълне, ще се опра
ви. Усилията й са напразни. Само погледът на умиращия все
още е така жив. И ска да й каже нещо - не може. Тя му дава
лист и молив да пише - не може. Неочаквано обаче устните му
се раздвижват и той отронва със сетни сили: „Светлина!“ Тя
разтваря завесите, той потрепва и издъхва. В този миг слънце
то залязва.
Тя помолва съдържателя и собственик на „Белависта“ да
намери художник, който да скицира покойника. Лучини се се
ща за Джузепе Маца, който летува в същата вила. Всъщност
Джузепе се казва дядо му, а името на младежа е Алдо, но в
бъркотията Лучини се обърква. През тези дни Маца рисува про
летен пейзаж и вижда при залез слънце неведнъж Белчева и
Славейков, които се любуват на красивото езеро.
Д амата той нарича изящна, а кавалерът й - сериозен и поч
тен. Прави му впечатление, че се разхождат рано сутрин, дока
то другите спят. Появяват се на обяд или вечеря и през остана
лото време почиват в стаята си. При лунна светлина те често
наблюдават вълните на езерото. 30 години по-късно той си спом
ня всичко с пълни подробности. Защото за пръв път прави ски
ца на покойник.
Когато отваря вратата на стаята, пред очите му се разкри

ва картина, каквато никога повече не му се случва да види.
И зящ ната дама е коленичила пред смъртния одър на поета.
Тя му се вижда хубава като Мадона - истинско изкушение и за
най-великите художници. Н а масата съзира 2-3 влажни кърпи
от сълзи.
Тихи ридания се отронват от наболялото сърце на Белчева.
Маца прави скицата с въглен и тя му се отдава с лекота. След
това я предава на българката, която щедро му плаща 200 лири.
ПРЕДСТОЯТ РАЗНОСКИ, А БЕЛЧЕВА НЯМА ПУКНАТА СТОТИНКА

Собственикът на „Белависта“ си спомня, че почват да при
стигат съболезнователни телеграми и официални лица. Чак то
гава той се уверява, че покойникът е високопоставена личност.
Затова приготвя мъртвеца като свой син. Поръчва ковчег със
стъкло и вика свещеника да прочете една молитва. С мъка го
склонява, защото падрето най-напред отказва. Славейков не е
католик, пък и го е отпратил приживе, без да се изповяда и
причасти.
Славейков е седмият поред покойник за годината в Бруна-
те. Преди него е евреинът Цезар Леви, ръководител на хотел
„Рипозо“, погребан в частта на неверниците. Погребват бълга
рина на отделно резервирано място, защото се очаква по-късно
да пренесат останките му в родината му. Което и става, но чак
през 1921 г.
Братът на Славейков плаща до стотинка всичко на собстве
ника на „Белависта“, а Белчева остава около половин година
след това в Брунате. Тя извиква с телеграма Боян Пенев и жена
му Дора Габе, които пристигат един след друг в Брунате. С дру
га телеграма съобщава на шведа А. Йенсен, преводач на „Кър
вава песен“: „Пенчо не диша вече.“ Йенсен е стъписан. Н еочак
ваната смърт на Славейков
ОСУЕТЯВА НАГРАЖДАВАНЕТО МУ С НОБЕЛОВАТА ПРЕМИЯ

Тя се дава само на живи автори.
Една вечер Дора Габе не може да заспи и излиза на балко
на. И чува горък стон. Опира ухо на вратата на Мара Белчева.
И я слуша как плаче тихо, жално, като дете, неутешимо, безна
деждно. С плач като есенните тихи ветрове, които проникват
до сърцето и от к о и т о нахлува студ, тъга и безизходица. „Нека

се изплаче“, успокоява Боян Пенев жена си.
Пет месеца по-късно Мара Белчева пише на съпругата на
Димитър Йоцов: „Споменът за Пенчо е душата на живота ми.“
Но
ТЯЛОТО СЕ РЪКОВОДИ ПО ДРУГИ ЗАКОНИ

Белчева замалко не се оженва след това за немеца Георг
Адам. На стари години се отдава на дъновизма. Последната й
тръпка е далеч по-младият Боян Гацов, по-известен с псевдо
нима си Боян Мага. Той стои до късно през вечерта при умира
щ ата Мара Белчева и я оставя. А на сутринта я намират м ърт
ва под кревата.
Никой не избира смъртта си.
СТАРА СВОДНИЦА СЕ ЖЕНИ
ЗА ДВА ПЪТИ ПО-МЛАД ХУДОЖНИК
АВГУСТ РОЗЕНТАЛ КОНКУРИРА ХЕРКУЛЕС

И НЯМА СЪПЕРНИК В ЛЮБОВНИЯ МАРАТОН
Художникът Август Розентал, полски благородник,
живял в България и убит като доброволец в Б ал
гД канската война, 25-годишен се жени за стара прос
' Я 1 титутка и години наред не може да се отърве от
нея.
Единайсетгодишният барон Август Розентал пристига със
семейството си в България през 1885 г. Ражда се в далечния
Сибир, в Иркутск, където баща му - виден полски дворянин, е
заточен като борец срещу кре-
постничеството в Ц арска Ру
сия.
В София бащата на Август
практикува като лекар и уми
ра при епидемия от тифус в град
Враня, където го екстернира
Стефан Стамболов.
Вдовицата и двете й момче
та живеят в Калофер, Провадия
и Г аб р о в о . П о -го л е м и я т -
Юлий - наследява от баща си
нетърпимост към безправието
и тиранията. Той е пб българин
от българите, макар че в жили
те му няма и капка българска
кръв. Юлий влиза в четата на
Н. Дечев за освобождението на
Македония и загива през 1903 г.
в битката с турския аскер край Полякът Розентал
с. Луково, Кратовско. улшра заради България
(БИА-НБКМ)
По-малкият - Август - има същата участ след години. Но

преди това завършва Рисувалното училище в София. Стара свод
ница харесва хубавия поляк.
Тя е 50-годишна, а Август е два пъти по-млад от нея, когато
се венчават.
МАДАМ X. ИМА БУРЕН ЖИВОТ,

преди да срещне романтичния и надарен с херкулесовска мощ
поляк. Тя проституира от ранни години и не изпитва жал, че
кесията на любовниците й отънява след няколкото часа ласки
в стаята й.
ЖИВОТЪТ Й Е НИЗ ОТ НИЗКИ АФЕРИ

Нейната дъщеря от първия й брак се обесва от срам заради
майка си.
За свое нещастие сводницата се влюбва безумно в младежа.
Преценява го като романтичен и наивен и скроява безупречен
план. И злъгва го да сключат фиктивен брак, уж това щяло да й
помогне да спечели заведени срещу нея дела. Твърди, че нико
га няма да се докосне до Август и че ще му даде развод, когато
той поиска.
Август е много силен физически - разперва двете си ръце,
на тях увисва по един човек и исполинът ги удържа поне поло
вин час. Тялото му е хармонично развито и атлетично, очите -
лазурни като на дете. Сводницата почва да го преследва и да
настоява да консумират брака.
Ужасеният наивник бяга от нея като агне пред вълчица. Хит-
рушата непрекъснато го преследва и където го хване, вдига му
шумен скандал. За да прекрати кавгата, тя кара младежа да й
подписва полици за 1000 лева. Така мадам събрала полици за
12 000 (златни) лева срещу Август. Той се принуждава да мине
в нелегалност - рисува в провинцията с колеги. Така мадам не
може да слага запор върху заплатата му. Негови са иконите в
църквите на селата Пожарево и Звъничево.
ДЕЛОТО, КОЕТО АВГУСТ ЗАВЕЖДА ЗА РАЗВОД,

пропада в Светия синод. Сводницата тръсва там полиците за
12 000 лева и разярена от желанието му да й се изплъзне, изкар
ва изпълнителни листове. Преследва го с тях неотстъпно.
Проф. Александър М илен

ков харесва моливния си пор
трет, нарисуван от Август, и го
урежда за учител в I софийска
девическа гимназия. М ладият
учител толкова е разстроен от
преследванията на и зо б р ета
телната мадам X., че изпада в
стрес и голяма занесеност.
Често се явява в клас с пеш
кир на врата вместо вратовръз
ка, или с чорап в джобчето на
сакото вместо носна кърпичка.
В края на годината мадам го от
- /■ ■
крива, прави му луд скандал и
той, орезилен, напуска гимназия
та и забягва пак в провинцията.
Неочаквана съюзница нами
Райна Костенцева - ра в Добрич, където успява да
Д ам ат а с наргилето се вреди за даскал.
(Единствената й снимка - През февруари 1909 г. там
оцеляла, защото е публикувана
в сп. „Женски свят “, 1929 г.)
пристига Райна Костенцева, дъ
щеря на първия книжар в осво
бодената от турците София - ха-
джи Михаил Костенцев, преселник от Щип, Македония. На со
фийската гара един от изпращачите й - известният по-късно
портретист Цено Тодоров, й прошепва: „Там има един луд -
Розентал. Вие ще се залюбите с него.“
С „лудия“ художник младата учителка се запознава в гос
тилницата, която привлича даскалите с ниските си цени. Розен
тал й допада с карикатурата си на добричкия скъперник Сели-
мински, комуто мишките изяждат скътаните банкноти. Но Рай
на го допуска в сърцето си, когато го чува да нарича някакво си
полицейско величие „серсемин“.
ДВАМАТА СЕ ВРЪЩАТ В СОФИЯ ВЛЮБЕНИ,

НО ТОЙ НЯМА РАЗВОД
Крие се и бедства.
Райна дели яденето си на две, за да го нахрани, а всеки спес
тен лев му дава за хотел.
Въпреки че наемат известния столичен адвокат Теодор То

доров, Розентал се разминава с развода. Ю рисконсултът на Си
нода крие делото. Едва когато го уволняват, то излиза наяве и
чак тогава художникът се отървава от мадам X. Междувремен
но неуморимата баба е затворена за сводничество, а това окон
чателно я изважда от играта. Ю рисконсултът й робува, защото
тя му праща безплатно любовници.
Розентал има страхотен глас, пее много хубаво, а още по-
добре се шегува. След женитбата с Райна Костенцева той дава
обява в „Държавен вестник“: „Понеже се женя, ще се наричам
отсега Август Райна, официален подпис „Август Р“. Той смята,
че жененият мъж стои по-долу от съпругата си, особено ако е
наврян зет, и навсякъде се представя като Август Райна, а кар
тините си подписва с Август Р.
Розентал не е докосвал жена до женитбата си с Костенцева.
Той е бохем, предпочита гуляите с приятели, изобщо е с широ
ка славянска душа. Изпитва пиетет към изкуството. Опъва сре
щу леглото си празно платно и като се събуди, гледа го с отмо
рени очи, докато картината се очертае в главата му.
Той е всестранно надарен: композира песни, пише стихове
на руски, смята отлично, дори изобретява хвърчащ велосипед.
Преди да отидат някъде на гости, взема палитрата и разкрася
ва лицето на жена си - казва, че всеки от 40-те мускули на лице
то й трябва да е с различен цвят.
Поради липса на модел Розентал използва за такъв жена
си. Лицето и фигурата й са претворени в светиците, на които
рисува икони, а и себе си също изобразява като светец.
Розентал
Е БУНТАР И ПРЕДИЗВИКВА РЕВОЛЮЦИЯ,
к о гат о идва врем е да се и зо гр аф и сва х р ам -п ам етн и к ъ т

„Св. А лександър Невски“.
Покрай руските иконописци, поканени за целта от архитект
Померанцев, успяват да се вредят и професорите Иван М ърк
вичка и Антон Митов. Розентал оглавява група млади худож
ници, които шумно протестират пред Министерския съвет за
ради дискриминацията към тях.
М ърквичка и Митов се опълчват срещу младите и твърдят,
че те са безбожници и не разбират от иконопис. Но младите не
се предават и извоюват победа. Доскоро, въпреки течовете в

храма, можеха да се видят изписаните от Розентал, Стефан И ва
нов, Асен Белковски и други от протестиращите младежи ико
ни, библейски сцени или фризове.
Б алканската война сварва Розентал в магазин „Худож
ник“, където отива да купи креда. Готви се да рисува голяма
сцена в храма, но зарязва всичко и зам инава за фронта. М о
лят го да се спаси като военен художник, но той сякаш оглу
ш ава и ослепява.
“ТОЙ ТИЧАШЕ КЪМ СМЪРТТА” ,
твърди по-късно съпругата. На гарата го питат има ли деца, а

той отвръща: „Имам едно на път, но може да остане без баща.“
Предчувствието му се сбъдва.
На 9 октомври 1912 г. Розентал е убит на позицията при
Селиолу-Гечкенлий. Ранен в бедрото и оставен на благоволе
нието на съдбата си, той не е могъл да се движи. Турците го
мъчат, когато заемат опразнената позиция. На сутринта наши
те си я възвръщат и намират трупа на Август обезобразен и
рязан къс по къс.
Тайната на смъртта му се крие от жена му години наред.
П ет месеца по-късно се ражда синът, наречен също Август,
облян в утробата още от сълзите на неутешимата си майка. Ся
каш бебето усеща инстинктивно целия ужас на нейната скръб -
ужас, по-голям от онзи, който може да преживее възрастен чо
век. Малкият човек расте затворен в себе си и дори заеква. М еж
ду майката и детето така и не настъпва хармония.
„На земята се раждат само двама души, родени един за друг,
и ако се разминат или ако съдбата грабне единия, другият оста
ва за цял живот само половин човек“ - по-късно изповядва в
спомените си Костенцева. Ж ивотът с Розентал за нея е безкра
ен празник, затова тя не може да прежали плановете, които са
градили за бъдещето си. Тя била уредила на мястото на бащи
ната й къща, която се издига на бул. „Княгиня Мария-Луиза“,
да се построи голямо здание. В част от него щяла да се настани
редакцията на в. „Балканска трибуна“ срещу приличен наем, с
който тя и Август щели да се установят за постоянно в Париж.
Дамата с наргилето, както наричат Костенцева, е пратена
от баща й след раждането на детето за разтуха в Мюнхен. Там
се забърква със спартакистите и през 1920 г. попада в мюнхен

ския затвор „Щаделхайм“.
НАВЕСТЯВА Я ПО-МЛАДИЯТ ОТ НЕЯ СТУДЕНТ МАКС МЕЦГЕР,

който идва с нея в България.
Костенцева вече има опит как се живее с художник, но жи
вотът й с Мецгер се оказва много по-различен и крепящ се на
Илюстрация от Макс Мецгер към приказката

„Момиченцето и бухалът“ от Р. Костенцева, 1921 г.
невидима нишка, за здравината на която трябва да е нащрек.

11емецът не е ангел като Розентал, не пише сантиментални сти
хове като него, напротив, той е самата изненада в действие. Неп
редвидим и неуправляем, Мецгер е премълчаната гримаса в ис

торията на българското изкуство - от пристигането му у нас
през 1920 г. до окончателното му завръщане в Германия през
1933 г. (без Констенцева).
РАЗРИВЪТ ПОМЕЖДУ ИМ Е И ЗА ПАРИ

След смъртта на родителите на Райна през 1929 г. той се
разхайтва, харчи пари без мярка. В Германия от анархокому-
нист става националсоциалист. Затова „фашистът“ Мецгер е
изтрит от историята на българското изкуство след 1944 г. до
такава степен, че не знаем дори кога е починал. В неоспорима
та стойност на оцелялото от него, публикувано главно в списа
нията „П ламък“ (издавано от Гео Милев) и „Новис“ (издавано
от Ламар), все някой ден ще се уверим.
И за Розентал, и за Мецгер сигурно щеше да се знае повече,
ако не бяха бомбардировките над София през Втората световна
война. С оцелелите от Мецгеровите гуляи пари Костенцева ку
пува два апартамента. Единият - на „Раковски“ № 125 - е сри
нат от бомбите и в пламъците спокойно догарят братски архи
вите и творбите на двамата художника. По това време Костен
цева е евакуирана извън столицата.
Когато се връща, от картините и рисунките им няма и по
мен. Тя пък изпада в немилост като неразведена с германски
фашист, конфискуват й другия апартамент и умира в самота и
мизерия. Кой може да предвиди и да се опази от утрешния ден?
ЗЕМЕТРЪС СРАВНЯВА
ТЪРНОВО СЪС ЗЕМЯТА ПРЕЗ 1913 г.
УЖАСЕНИ БУЛКИ СКАЧАТ ЧИСТО ГОЛИ

ОТ ПРОЗОРЦИТЕ НА ГРАДСКАТА БАНЯ
\ / Пет години след като във Велико Търново е про
възгласена българската независимост, старопре-
Ч-
\ \ столната столица и околностите й са разсипани от
катастрофално земетресение. Времената са тревож
ни, защото Балканската война е приключила успеш
но за българите, но съюзниците им - сърби и гърци - плетат
коварен заговор. Привличат и румънците на своя страна.
Н а 1 юни 1913 г. - денят, в който новият министър-предсе
дател д-р Стоян Данев съставя кабинета си, бедствието се раз-
1 ърновци на Марино поле след земетръса

край импровизирана колиба
Разрушена къща в Търново - снимка на Cm. Балаш,

разпространена като пощенска картичка
разява мълниеносно. Суеверните смятат, че трусът е лоша по-

личба. Сриването на търновската катедрална църква „Св. Бого
родица“ до основи докарва гражданите до ужас пред знака, да
ден от Провидението. Търновци вярват, че зем ята ще се про
пука и ще погълне цяла България, както в древността става с
Атлантида. Говори се дори за всемирен потоп, за астрална к а
тастрофа, резултат от сблъскването на Земята с друго небесно
тяло.
Нито земята поглъща царството, нито пък настъпва потоп
или звездна катастрофа. А на 16 юни 1913 г. България започва
Междусъюзническата война, в която влиза в бой срещу всич
ките си съседи, с изключение на Турция. Ден преди това м и
нистър-председателят Данев среща генерал К. Найденов при
входа на Министерството на войната. Генералът го пита: „К ак
во ще правим с тия сърби, дето искат да лапнат М акедония?“, а
министър-председателят му отвръща: „Ще ги изтикаме - ей
тъй.“ Същото д-р Данев повтаря и пред политика Петър П е
шев, като показва нагледно с рамото си как щяло да стане из-
тикването. В резултат България е сразена, а румънците в нача
лото на юли 1913 г. оплячкосват покрайнините на София.
Спечеленото на бойното поле от храбрия български войник
е загубено на масата на преговорите. Н а фронтовете са убити
32 000 наши воини, а 53 000 са ранени, осакатени и инвалиди.

Но какво става в Търново на 1 юни 1913 г.? Около 11,30
часа преди обед трусът се разразява светкавично. Преди това
нито се чува тътнеж на земята, нито е доловен друг знак за
бедата. Очевидци разказват после, че единствените живи тва
ри, които предусещат бедствието, са кучетата. Те масово и в
паника напускат славната стара столица минути, преди земята
да се раздруса.
ПЪРВИЯТ ТРУС Е ФАТМ ЕН

Той напомня експлозия в земните недра под Търново. П ри
чинява най-много разрушения и всява най-голям страх у насе
лението. А онова, което остава здраво, е сринато със земята на
7 юни. Другите трусове, които вилнеят и до 13 юни, не пов
реждат нищо, но пък за сметка на това окончателно паникьосват
жителите на Търново, Горна Оряховица, Лясковец и околните
села.
Ж ертвите в Търново не са много, тъй като по-голямата част
от гражданите са на открито. Денят е събота, Задушница, и по
вечето търновки са на гробищата или на път за тях. Търговци
те и занаятчиите стоят на припек пред магазините си и чакат
половинките си да им донесат сготвено от къщи за обяд.
М алко преди да се разрази трусът, облаците горе се сгъстя
ват и сянката им затиска града като похлупак. Извива хладен
вятър. Изведнъж се разнася оглушителен трясък, напомнящ гръ
мотевица. Околните дефилета и скали го удесеторяват и кога
то ехото заглъхва, чуват се слабите вопли на обезумялото насе
ление. Градът сякаш изчезва: отдалеч той прилича на облак
прах, образувал се от разрушените сгради. Изведнъж блесват
огнени езици - пламват две аптеки.
Този фатален 1 юни можем да наречем деня „X“. Н ай-мал
кото, защото по стените на много от къщите разрушенията на
помнят тази буква.
Хората, които са под покрив, най-напред решават, че беда
та засяга само тях. Те изхвърчават през врати и прозорци, но на
улицата разбират, че бедствието е всеобщо. Безпорядъчно бя
гащата тълпа в продължение на 17 секунди хвърчи насам-на-
там. В паниката има контузени и прегазени. По-смелите обаче
успяват да обуздаят паниката и на 18-тата секунда търновци се
скупчват по площадите и улиците.
РАЗИГРАВАТ СЕ СЪРЦЕРАЗДИРАТЕЛНИ СЦЕНИ

Площадът пред църквата „Св. Никола“ почернява от народ.
В средата отварят място на свещеника. Докато той призовава
божията милост, всички коленичат, кръстят се и пеят с него.
Той ги насочва към Марино поле, където наистина трусът се
оказва по-немощен.
Учениците по това време са на училище. Трусът се разразява
към средата на четвъртия учебен час. Какво става в търновска
та гимназия, по-късно разказва гимназистът от последния клас
Христо Йончев. Както всичко си е наред, изведнъж чиновете
се понасят из стаята, като че ли невидими ръце ги тласкат от
стена към стена. М азилката захвърчава из стаята, прозорците
затрещяват, а стените почват да се приближават една към дру
га. Таванът се издига и снишава почти до лицата на гимназис
тите. Страшното настава, когато пукнатини зейват в стените,
една от тях се срива, а подът почва да се гърчи.
Уплашените гимназисти се хвърлят през прозорците. Меж
ду тях няма жертви, защото гимназията е преместена в частна
паянтова сграда. Не е така в предишната масивна сграда, която
е превърната във военна болница. Там етажите падат един вър
ху друг и много болни и сакати войници умират в адски мъки.
Оцелелите при Лозенград и Люле-Бургас герои през Балкан
ската война, намират края си в гимназията, приспособена за
военна болница.
Йончев и другарите му хукват към къщ ите си. П ътьом той
вижда с ужас как останките от крепостни стени на Царевец за
едно с Балдуиновата кула летят със страшен устрем към Ян
тра, която грозно бучи. В това време пред очите му рухва град
ската баня „Радецки“. Вратата й е затрупана. Ж ените, които са
заварени да се къпят вътре, почват с оглушителни крясъци да
излизат през прозорците.
ЧИСТАК ГОЛИ, ТЕ ТЪРЧАТ КАТО ПРИЗРАЦИ

и никоя не се сеща да закрие голотиите си.
Пред ниска и порутена къщичка един ученик вика минава
щите на помощ: „Тук има затиснат човек! Чувам глас!“ Йончев
му се притичва на помощ. Идват още помагачи и изравят 7-8
годишно дете с премазани пръсти. Бащ а му - учител в м ъж ката
гимназия, го грабва в прегръдките си и реве с глас. П о-нататък
изравят друг малчуган, но той само потреперва и умира в ръце-
Оцелялата Б. Ат анасова от търновския

зелгетръс. Тя е надписала собственоръчно: „ Тая
снимка е на другия ден след труса. От двете
къщи, които имахме, се прибрахме в тая барака и
вътре съм аз, а правата е снаха м и с детето си “
те на майка си. Тя пък припада от мъка. Няколко мъже пре

вързват счупения крак на едно момче, което е скочило от про
зореца на училището. Изведнъж навалицата разбутва рошав
мъж - целият в пот и прах, е юрган на гърба. Той реве и пита
живо л и е детето. Стига до него. Бащ а и син плачат, та се къ

сат. Таткото хълца и нарежда: „От Горна Оряховица тичам за
тебе, синко. Минах под града през тунела и пътеката край ре
ката. Нищо не ме уплаши. Там у нас, в Горна Оряховица, всич
ко е разрушено. И къщата, и дюкянът са изравнени със земята.
Тука, в Търново, е нищо. Училището падна и зарови ученички
те. М айка ти е жива. За тебе дотука пеша съм тичал. Ох! Какво
ти е на крака?“
В това време при всеки нов трус падат корнизи, стени, тух
ли, керемиди.
П о-нататък мъж носи на ръце припадналата си булка, ро
дилка от два дни. Слага я на каруца, изоставена в ужаса на ули
цата. Няколко къщи по-надолу обезумяла от мъка жена се бо
ри със стражарите. М ъжът й е затрупан под развалините на
къщ ата им. Мзблъскват я настрани, за да не пострада и тя.
ЗЕМЯТА СЕ ТРЕСЕ КАТО АИСТ И ДИША КАТО УМИРАЩ ЧОВЕК

Скалата, над която е построен градът, се люлее, като грози
да се разпука и да го погълне. Положението изглежда безиз
ходно. Ж ени и деца пищят сърцераздирателно. По лицата на
мъжете се чете истинска умопобърканост. Трясъкът на пада
щите сгради напомня за Апокалипсиса.. Нервите на всички са
опънати до скъсване и никой не е сигурен дали няма да полу
деят. За техен късмет първият трус трае само 17 секунди. Той е
обаче напълно достатъчен, за да превърне града в пустиня от
развалини.
Сякаш невидима ръка си е поставила за цел да избърше от
земята всичко онова, което човешката ръка е строила за свое
удобство. В самия център намира края си младият и енергичен
адвокат Илия Караиванов.
ВЪРХУ НЕГО ПАДА БАЛКОН И ГО СМАЗВА НА ПИХТИЯ

Минувачи, между които и чужденец, пък са затиснати пред
галантериен магазин от паднала стена и покрив. Здания се доб
лижават едно до друго като за целувка и затварят някои улици.
На улица „Булевард“ стена от съседно здание пък затиска пет
членно семейство, както си приказва в двора. М айката умира
на място, дъщерята и зетят са тежко ранени, синът - по-леко.
Само бащата - д-р Пенчев, остава незасегнат.
Г радът става напълно

необитаем. Гражданите се
преселват на Марино поле,
лозята и близките хълмове.
Довчерашните наперени ко-
кони изведнъж се озовават
в пещерния век. След пър
вите трусове завалява дъжд.
Влага и хладина тормозят
нещастниците, повечето от
които напускат града полу
голи и боси.
Тая ужасна нощ те пре
карват под открито небе, без
да мигнат. При всеки трус
съ рц ата им б олезнен о се
свиват. Майки и бащи тър
чат и търсят изгубените си
деца.
Ж ертви те преж алват
имот и пари. Ж ивотът им се
вижда най-ценното благо в Горнооряховската девическа
тоя лъжовен свят. След пър прогимназия затрупва
2 7 ученички и учителката им
вата злокобна нощ на откри (Снимки - архив на автора)
то, търновци се окопитват и
на втория ден застрояват Марино поле. М ъжете правят бараки
от няколко кола, покрити с чергила, рогозки или дъски. Голя-
ма помощ оказват пленените турски войници в града. Срещу
дребно заплащане те се съгласяват да влизат в порутените к ъ
щи и да изнасят оттам най-необходимата покъщнина.
От втория ден се урежда и изхранването на търновци. Хляб
докарват от Русе, Плевен и Шумен и го раздават по списък.
Рано сутринта се палят огньове под казаните и се вари чай.
ОРГАНИЗАЦИЯТА Е БЕЗУПРЕЧНА
Тя е създадена от царица Елеонора, която първа пристига
на М арино поле.
Мистичният дух на оцелелите намира успокоение, когато в
средата на Марино поле приспособяват една землянка за църк
ва. Местни свещеници ежедневно служат в нея и призовават
божията милост.
Общинското управление също се нанася в дъсчена барака, в

която хората влизат от четирите страни. Там правят списък на
пострадалите и издават безплатни билети за онези, които ис
кат да се подслонят при близки в незасегнати от труса градове
и села.
По-късно търновци разбират, че пораженията на труса са
много по-големи в Горна Оряховица. Най-големият ужас там
преживяват ученичките от девическата прогимназия. Импо-
зантната сграда напомня картон в ръцете на земетръса. Ц ели
ят горен етаж се стоварва в класната стая на осми клас и убива
на място 27 момичета и тяхната учителка Икономова.
Иронията на съдбата е, че ученичките в този ден щели да
бъдат свободни след третия час. Учителката им щяла да пъту
ва при дъщеря си, която току-що била родила. Когато даскали
цата отива на гарата, казват й, че днес влак няма да има. Тога
ва тя се връща в училището и казва на децата, че макар и да не
са приготвили уроците си, все пак урокът ще се състои. Глупа
во било да се губи от времето за преподаване на материала.
Тъкмо в средата на часа земетръсът запраща и децата, и учи
телката в един друг свят. Съдба!
На юг от Горна Оряховица пък е село Калтинец, строено с
мерак от служащите по железопътната линия. Градят го по план
и къщите му, макар и неголеми, били разположени на прави и
чисти улици. Зеленината на градините му придава прелестен
вид.
ТРУСЪТ МИНАВА КАТО БРЪСНАЧ НАД НЕГО

Къщите са сметени като хартиени декори. Довчерашното
китно село след труса напомня сметище от безразборно нахвър
лени строителни материали, мебели и парцали.
Но несъкрушим е човешкият дух. Щ ом паниката отстъпва
място на спокойствието, Търново и околностите му са отново
съградени. По-здраво и по-хубаво.
СТОЯНКА ДРЯНОВСКА ПОСТАВЯ
ПИСАТЕЛЯ-ТУРКОФИЛ ПИЕР ЛОТИ
НА МЯСТО
БЪЛГАРСКИТЕ ИЗДАТЕЛИ ОТКАЗВАТ

ДА БОЙКОТИРАТ РОМАНИТЕ МУ
Кратка схватка между 16-годишната неизвестна
българка Стоянка Дряновска и световноизвестния
френски писател Пиер Ноти се разгаря през ноем
ври 1913 г. Поводът за това са две статии на писа
теля във френското списание „Илюстрасион“, в които
ТОЙ ВЪЗХВАЛЯВА ТУРЦИТЕ И ПРИПИСВА ВСЯКАКВИ МЕРЗОСТИ

и долни прояви на българските войници през Балканската вой
на. Статиите на Лоти се явяват като своеобразна кулминация
на сходни ругателства, които заливат френския печат, когато
България е сразена в Междусъюзническата война и й предстои
да подпише унизителен мирен договор в
Букурещ на 28 юли 1913 г. Любопитното
е, че на френския писател-туркофил „уд
ря“ зашеметяваща плесница едно толкова
младо момиче.
Не е учудващо, че точно това прави
Стоянка Дряновска. Въпреки крехката си
възраст тя впечатлява е достолепната си
външност и особено с редкия си интелект.
Нейни съвременници по-късно помнят до
сетен дъх тънките черти на откритото й и
прямодушно лице, високото й умно чело,
тъжния й и проницателен поглед, лъхаща
та от всяка фибра на лицето й нежност, раз
лята навсякъде по лицето й, внушаваща не
волно уважение, симпатия и пленяващо ду
ш ата на човека благородство. пиеР Лоти
СТОЯНКА ДРЯНОВСКА Е ПОТОМКА НА ПРОЧУТ РОД

Бащ а й Йордан Дряновски още като ученик в Русе взема
дейно участие в народното движение против откриването на
гръцка църква в този град. Твърде буен, той влиза в Русенския
таен комитет заедно със Захари Стоянов, Никола Обретенов и
други. Той подписва и известното писмо на цялото християнско
население на Дунавската област до руския цар Александър II, с
молба Русия да обяви война на Турция. Дряновски е принуден
да емигрира на 23 февруари 1877 г. в Румъния. Връща се в Б ъ л
гария с руските освободителни войски. В София той е уважаван
чиновник в Министерството на финансите и автор на действа
щия закон за гербовия налог, утвърден е височайши указ на 12
януари 1904 г. М айката Мария Немска е панагюрка, баща й е
убит след Априлското въстание, а тя самата е отгледана от рус
ко княжеско семейство. През 1912 и 1913 г. Мария и дъщеря й
Стоянка стават милосърдни сестри и се грижат за ранените във
войните български войници в София. Други деца в това семей
ство са Борис и Софийка.
Още преди схватката с Лоти Стоянка внимателно следи как
во пишат френските вестници за своята родина. По този повод
тя се оплаква на своите френски приятелки Ж ермен Мартен,
Райе Хопендхендлер и Изабел Люйлиер, с които се запознава
по време на почивка няколко години преди това във Виши.
В едно от писмата си Стоянка Дряновска пише: „В тези кри
тически минути, пълни с тъги, които моето отечество прежи
вява, помислих да се обърна към вас, за да ви кажа всичката си
печал и всичкото си възмущение за всичките хулителни клеве
ти, които неприятелите на отечеството ми хвърлят с безсрамие
върху нашата храбра армия.
ЕВРОПА НЕ БИ ТРЯБВАЛО ДА ДАДЕ ВЯРА НА ТЕЗИ КЛЕВЕТНИЦИ,

когато всичките съобщителни пътища бяха прекъснати и кога
то моето нещастно отечество нямаше никаква възможност да
се защитава, да се оправдава, да дигне възмутения си глас и да
каже, че всичките свирепства и убийства, приписвани нам, не
са друго освен дело на нашите безчестни съюзници: сърби, гър
ци и черногорци, които, като тъпчат условените конвенции, са
се съюзили, за да смачкат България.“ Тя недоумява, че цивили
зована Европа е безчувствена зрителка на тия критични дни за
българската народност, но смята, че
ФРАНЦИЯ
ПЪРВА ТРЯБВА
ДА СЕ ЗАСТЪПИ
и да п о в л еч е
крак и на други
те Велики сили.
О т г о в о р ъ т на
Ж е р м е н М ар-
тен пристига в
края на август
1913 г. М ладата
французойка пи
ше на б ъ л гар
ската си прия
телка, че не вяр
ва храбрите бъл
гари да са таки
ва варвари, как
вито ги описва
френската пре
са, охарактери
зи р ан а от нея
като безсрамна.
Ж ер м ен същ о Стоянка Дряновска на балкона
изповядва, че в на къщата си, коят о се е намирала
мислите си е би- на ул. „Патриарх Евт им ий“ № 12 в София
ла при своята
българска приятелка и се е молела на провидението да се сми
ли над нещастна България и да тури край на жестоките изпита
ния, които тя преживява. Райе Хопендхендлер успокоява Сто
янка, че Бог, който всичко вижда, ще се намеси и след тъмни
дни България ще види щастието си да се разцъфти. Изабел Люй-
лиер е направо категорична: „Нищо не вярвам на вестниците и
повечето французи мислят като мен.“ След лошия сън българи
те щели да преодолеят всичко и родината им щяла да стане по-
силна, по-обичана в Европа, отколкото в миналото.
Поощрена от техните сърдечни чувства към малка и унизе
на България, Стоянка се осмелява и пише на известния френ
ски писател. Истинското име на Лоти е Луи Мари Ж ю лиен Вио,
но псевдонима Лоти той получава в Океания. Там прислужни-
Стоянка Дряновска
ците на малайската царица Помаре го наричат така, защото им

напомня цветето лотос. Лоти произхожда от моряшко семейст
во и сам е моряк десетилетия наред. Екзотичните му романи са
превеждани в цял свят, включително и у нас в периода 1901-1941 г.
Страстта му към Турция е всеизвестна. В тази империя Лоти е
боготворен, а и той прави всичко възможно да заслужи обожа
нието на османлиите - облича се в турски дрехи, пуши с чибук

или наргиле, описва харемите, но всъщност неговата страст са
младите бейове. Точно това му увлечение се използва невед
нъж и затова нежно мечтателният и чувствителен автор е по
канен да види „българските“ зверства в Одринска Тракия след
Балканската война и да ги направи достояние на хуманната Ев
ропа. Лоти няма нищо против, но
САМ СИ ИЗБИРА АНТУРАЖ ОТ НАПЕТИ

И ПО НЕГОВИЯ СЕКСУАЛЕН ВКУС ТУРСКИ ОФИЦЕРИ,
с които обхожда с автомобил бившите бойни полета. Българи
те били хиени, според французина, ужасни варвари, които са
превърнали цветуща Тракия в пустиня. Навсякъде пред него
изникват добре подготвени очевидци на българските зверства,
които леят сълзи и кълнат измамническия и свиреп български
народ, и особено войниците му, които не били нищо друго ос
вен груби изтребители. Хиляди пъти било по-добре българите
да преклонят глава и да заживеят отново като роби на турците.
Отзвукът от наглите лъжи на френския писател пада като жар
върху незараслите рани на всички българи, защото нямало се
мейство, което да не е загубило поне по един войник на бойни
те полета.
И така, на 5 ноември (стар стил) 1913 г. тя пише на само
забравилия се френски писател, че той обича турците, което е
хубаво, много хубаво. Похвалва го за книгите му и казва, че се
възхищава от гения и таланта му. Макар и само на 16 години,
Стоянка Дряновска недоумява защо велик писател като него е
дал ход на негативните си страсти. След това тя съвсем дипло-
матично започва с похвала, за да продължи с точно нанесен удар.
“ТОЛКОВА ЛИ СТЕ НАИВЕН ДА ВЯРВАТЕ НА ВСИЧКО,

КОЕТО ВИ РАЗПРАВЯТ В ТУРЦИЯ?” -
пита младата българка. Напомня му, че войните на малките
балкански държавици са в интерес на Великите сили. След ка
то се изтощят, те стават лесна плячка за икономическо пороб
ване. Накрая Дряновска пише, че желае да му изпрати добрите
си поздрави, но се страхува, че не ще бъдат приети. В своя днев
ник тя признава, че писмото й е остро. Но най-после нека Лоти
да види възмущението на една българка.
Но французинът не остава длъжен и отговаря на 25 ноемв

ри с писмо, в което пише на Дряновска:
“МНОГО СЪМ ТРОГНАТ ОТ ВАШЕТО ПИСМО, ГОСПОЖИЦЕ...

И намирам твърде естествено, от друга страна, вашият пат
риотизъм да ви заслепява малко, докато историята, безпри
страстната история не отбележи фактите завинаги. Не мразя
българите, вярвайте ми. Едничката ми грижа е истината и из
дигнах гласа си само за облекчение на моята съвест. Прочее, не
ме обвинявайте, госпожице, особено не ми се сърдете. Вие сте
желали да ми изпратите вашите поздрави, аз ги приемам от все
сърце и ви моля да приеме
те израза на най-добрите
ми симпатии.“
Коментарът на Дрянов
ска в дневника й е, че Лоти
е много вежлив, но няма
смелостта да се оправдава.
„В името на истината“', го
вори той. В името на исти
ната казвам и аз. Обаче из
глежда, че неговата истина
е много едностранчива“ -
заклю чава Дряновска.
Всъщност примирител
ният тон на писмото на Ло
ти никак не е случаен. П ре
ди кратката си схватка с
Дряновска той има непри
ятности с българския пору
чик Артак Торком, коман
дир на рота в Балканската
война от състава на Маке-
доно-Одринското опълче
ние. Енергичен и изкусен
фехтовчик, Торком обявя
Стоянка Дряновска ва дуел на Л оти зар ад и
като милосърдна сестра грозните му обиди спрямо
по време на войната българския войник. Лоти
страхливо отговаря чрез
пресата, че пръстите му били недостойни да се докоснат до нез

начителния поручик, който бил умопобъркан. П о този повод
наш вестник коментира думите на Пиер Лоти така: „Ориентал
ският поклонник византийства“. Н акрая писателят се извинява
с възрастта си - 63 години, а на дуела на 6 ноември 1913 г. в
Париж вместо него с Торком се дуелира най-добрият френски
фехтовчик.
Може би кореспонденцията между Дряновска и Лоти щеше
да продължи, но смъртта се намесва. Стоянка заболява от ти
фус и на 17 декември 1913 г. умира. Една от последните й на
дежди е: „Дано, Боже, да се намери достоен държавен мъж,
който да извади България от сегашното й нещастие и да не стра
да народът.“ Лоти надживява опонентката си с десет години.
т ЧЕХЪТ ВЛАДИМИР СИС
СТАВА ДЕТЕКТИВ ПРЕЗ 19 14 г.
ТОИ ДОКУМЕНТИРА МЪКИТЕ

НА БЪЛГАРСКИТЕ ВОЕННОПЛЕННИЦИ
НА ФАТАЛНИЯ ОСТРОВ ТРИКЕРИ
Ж и во тъ т на чеш кия журналист Владимир Сис
(1889-1959) е мистерия. Той пристига в България
J след март 1912 г. и я напуска 7 години по-късно.
През това време е жертва на три атентата, плате
ни от гърци и сърби. При единия оцелява, защото в джоба си
има книга, лежи дълго в кома, без да знае кой е. Руснаците го
смятат за английски шпионин,
сърби и гърци пък са едино
душни, че е платен български
агент. Той самият казва, че е
единственият чех, явен и неу
морим защ итник на България
против клеветниците й от всич
ки страни.
ВЛАДИМИР СИС
ПО ПРИРОДА Е БУНТАР
Още като м ладеж той се
включва в М ладочешката пар
тия, водена от д-р Карел Кра-
марж, която иска да откъсне
Чехия от А встро-У нгарската
империя. 19-годишният Сис с
заловен и заедно с останалите
си съпартийци е тикнат в затво Владимир Сис - чехът, който
ра през 1908 г. Присъдата му е бе пд българин от мнозина
смърт, но не бързат с изпълне българи, оплюван доскоро и
нието й, защото се смиляват от може би възвеличаван в бъдеще
младостта му. Сис обаче успява да избяга и се скрива на Б алка

ните - там се потапя във вихъра на дивашки страсти.
Обхожда тукашните страни, но през 1912 г. усяда в Б ълга
рия.
СИС СЕ ЖЕНИ ЗА БЪЛГАРКА -

Мария Магдалена (Маня) Евстатиева. Свързва ги любов над
всичко - още повече че бракът им остава неконсумиран, тъй
като Сис е увреден в затвора. От всички народи българският
му се вижда най-добър, най-храбър и най-достоен за възхище
ние. Не може да се изброят всичките му акции в полза на бъл
гарите, но не бива да се премълчава намесата му в историята с
островчето Трикери в Гърция.
Ако някой българин днес отиде там, няма да е зле да свали
ш апка и да запали свещ. Нищо чудно под краката му да лежат
костите на български войник или на някой македонски първе
нец. Тук след Междусъюзническата война гърците довеждат
хиляди български военнопленници и македонци и ги държ ат 5
месеца в робство. Когато след войната Карнегиевата анкета иска
да посети Трикери, гърците най-категорично й отказват.
Единственият, който успява, е чехът Сис. Той пристига в
град Волос, недалеч от Трикери, и се представя на германския
консул. Лъже го, че иска да посети намиращия се на Трикери
манастир „Св. Богородица“, който уж го интересува като ар
хеолог и филолог. Консулът напразно го разубеждава: там са
гробовете на българските пленници. Много от тях са измрели,
труповете са погребвани наплитко, а някои са изоставени под
небето като животни. Всеки, който се озове на острова, рискува
да пипне холера.
Впечатлителният Сис едва не се разплаква:
“БОЖЕ МОЙ, СТОТИЦИ ГРОБОВЕ,

стотици непогребани мъртъвци - печални затворници, умрели
надалеч от своя роден край!... Че аз именно това и исках да
иидя.“ Той грабва разрешителното от консула и още на 11 май
1914 г. наема малка лодка с платна, името на която му се вижда
като странно съвпадение. Той отива да заснеме безименни гро
бове на мъченици, а стига до тях с лодка, носеща името на хрис
тиянската мъченица св. Варвара.
Рано на другия ден, още преди

изгрев слънце, той е на Волоското
пристанищ е. Г р ъ ц к и ят стаж ар
строго го пита къде отива. Щом чу
ва името на Трикери, настръхва, но
Сис парира въпроса му какво ще
прави там с бързия отговор: „Пи
тай германския консул, той ще ти
каже.“ След четири часа пред очи
те на чеха израстват трите остро
ва, наричани М алките Трикери.
Зад тях е големият Трикери - не
говата цел.
Сис пита лодкаря българските
пленници на големия остров ли са
били. А той му отговаря: „Колко
умряха там... М ожете да видите
гробовете им. Но да не мислите,
че това са всичките. Колко бяха
удавени, колко... Н ям ат брой.“
После лодкарят признава,че от со
лунското пристанище дотук гърци
те са ги хвърляли със стотици в Б я
ло море. К ап итанът им казвал:
„Хайде, момчета, да видим колко знаят да плават българите.
Искаха море - нека го опитат.“ И хвърлят нещастниците, гле
дат ги как се давят и са весели, весели. Хиляда, две хиляди бъл
гари по-малко, толкова по-добре за тях.
Най-после хвърлят котва на големия остров Трикери.
“ТУК СТОВАРВАХА ПЛЕННИЦИТЕ” -

обяснява старият моряк. Сис се разтреперва и си спомня стиха
на своя съотечественик-поет Колар: „Спрете, нозе, свещена е
земята, по която вий вървите.“ И се пита: „Кой в България знае
това име - Трикери? Една зловеща дума, която облива сърцата
с кръв и бразди челата си с бръчките на несдържан яд. Трике
ри! Един невъобразим ад, създаден от злобата и жестокостта,
една печална, голяма гробница.“
Ц елта на Сис е не толкова да види, колкото да документи
ра. Той е първият чужденец, който заснема гробовете на плен
ниците. Да види ямичките, копани от тях в пясъка, за да събе

рат в тях по шепа чиста вода, преди на нейно място да залее
солената. Дори пие от водата - вижда му се отвратителна, топ
ла. Но на острова няма извори. За негов късмет лодкарите от
казват да слязат на брега - боят се от холерата. Това радва Сис -
ще снима безпрепятствено.
В МАНАСТИРА ГО ПОСРЕЩА КАЛУГЕРКАТА МАЛАМА

Сис успява да приспи бдителността й, да събуди у нея христи
янско милосърдие към покойните пленници и да я превърне в
свой гид. Тя му показва къде са живели нещастниците. Докато
гръцките им пазачи са били на хлад в манастира, те са се пекли
на жестоките августовски горещини в тясна долина, където тук-
таме има по някое
хилаво маслинено
дърво. Пленниците
са спали направо на
гола земя. Н а това
островче гърците
признават, че са за
точили около 7000
роби, а според калу
герката - много по
вече. Между тях е и
една македонка, коя
то проклина гръц
ки войници, когато
те отвеждат мъж а
й да го убият.
Освен жаждата,
пленниците търпят
и неописуем глад.
Отначало по-често
и д ва к о р а б ъ т с
хляб, после разре-
дява, накрая прес
тава. М оряците се
Михаил Славов (Венко) и Мара Пенкова
подиграват с плен (Неда) в сцена от недовършения филм
ниците, като хвър по драмат а на Мутафов
лят чувалите е хляб
в морето. Изнемощелите хора едвам ги изваждат на брега. Д ол

нокачественият хляб е напоен като гъба със солена вода. Но
трябва нещо да се сложи в устата... да се оцелее. За другите
издевателства е срамно да се споменава днес. Не е ли
ТРИКЕРИ ПРАОБРАЗ НА НАЦИСТКИТЕ КОНЦЛАГЕРИ

по-късно? - пита се човек.
Сис подкупва с един наполеон старата Малама, която се
захваща да пооправи гробовете - един до друг, истинска гора от
дървени кръстове. Снимките му предизвикват скандал, а тем а
та вдъхновява класика Константин Мутафов (1879-1946) да на
пише своята премълчавана в последните 60 години пиеса „Плен
никът от Трикери“. Драмата е играна с голям успех за пръв път
в Народния театър на 29.XII.1917 г. Режисира я големият наш
артист Кръстьо Сарафов, а в
главните роли се изявяват кул
товите актьори - Адриана Бу-
девска (Неда), Васил Кирков
(Венко), Сава Огнянов (Л ю
бен). Д вамата герои - Венко и
Любен са приятели от детин
ство. И двамата са влюбени в
Неда, но за нея се оженва Вен
ко и им ат м ал ъ к син. След
М еж дусъю зническата война
пристига вест, че Венко е заги
нал. Всъщност при един от бо
евете той припада, гърците го
пленяват и го отвеждат на Три
кери. В това врем е Н еда се
омъжва за Любен и му ражда
дете. Неочаквано Венко се за
връща жив и здрав. Създадени
Константин Мутафов - ят- любовен триъгълник - не
автор на драмат а „Пленни познат в нашата литература, е
кът от Трикери“ и по- решен с Шекспировски замах.
известен днес като баща на Но на пи есата се пречи,
Стоянка Мутафова въпреки неописуемия интерес
(Снимки - БИА-НБКМ) към нея, защ ото щели да се
сърдят гъ рците. Д р ам а та е
сред най-доброто, създадено в този жанр до днес. Ж алко, че

артистката Стоянка Мутафова няма вкус към такива трагични
истории. Може би иначе драмата щеше да бъде поставена от
ново на сцена.
Сюжетът на драмата пък вдъхновява актьора-режисьор Ми
хаил Славов, който през 1929 г. започва в околностите на Со
фия снимките на игралния си филм „Пленникът от Трикери“.
За съжаление парите свършват, един от актьорите умира и фил
м ът не е довършен. А и съдбата на лентата е достойна за дра
матичния си сюжет - тя изгаря и от нея оцеляват около 12 м и
нути екранно време. Тази отломка от филма на Славов (който
се изявява и като актьор в ролята на Венко) за пръв път бе
видяна от публика чак в края на миналата година в Хасково,
благодарение на историчката Ани Златева. Да припомним, че
днешната сграда на Радио Пловдив е построена със средства,
събрани от Сис след Чирпанското земетресение през 1928 г.
Големите нещастия на Сис пък започват, когато на 3 януа
ри 1949 г. е наклеветен, че готви държавен преврат. Тикват го в
затвора „Леополдов“, където през 1959 г. го убиват тихомъл
ком по заповед на Кремъл. Реабилитират го през П ражката
пролет официално. Ж ивотът на Сис тепърва ще се разгадава.
/л ••
■*
ЛЮБОВНИТЕ ВЪЗТОРЗИ
/ И РАЗОЧАРОВАНИЯ НА ЯВОРОВ
НЕ СА ПРЕБРОЕНИ НЕЗАКОННИТЕ МУ ДЕЦА,

ПОЕТЪТ Е ДИСКРЕТЕН ДО ГРОБ
Според приятел на Яворов поетът е чувствителна
I и еротична натура, лесно се увлича и бързо се влюб
ва. Той не се задоволява само с една-единствена
жена, защото дири красотата и разнообразието.
Ранното си съзряване бъдещият поет обяснява с да
лечния си арабски корен. Едва навършил 14 години, той се за
писва през 1891 г. да учи в Пловдивската гимназия. Пред своя
анкетьор Михаил Арнаудов Яворов си признава двадесет годи
ни по-късно, че
ИМА НЕЗАКОНЕН СИН В ПЛОВДИВ

от съседка. Тя е омъжена госпожа, която преди да се захване с
младия хлапак, няма деца.
Едва завършил втората учебна година и Яворов се връща в
Чирпан, където четири години е телеграфист и не се забърква в
любовни страсти. Но през 1897 г., когато се премества да рабо
ти в Сливен, отново се впуска в драматична авантюра. Хазай
ката му има племенница - хубаво и елегантно момиче, едва на
вършило 17 години. Косите й са руси и къдрави, очите - сини,
бузите й са като червени ябълки, а устните - сочни като мали
ни. Приятел на Яворов уточнява, че
ПЛЕМЕННИЧКАТА ПРИТЕЖАВА
“ БЮСТ И ТАЛИЯ - БОЖЕСТВЕНИ”
Х азайката сама ги запознава. Още от пръв поглед Яворов
пламва, влюбва се и се увлича. Хазайката ги поощрява и често
ги оставя сами. Момичето също се влюбва в Яворов. За не
щастие, докато работата придобие фатален обрат, Яворов е пре
местен в Стралджа.
Но като поет
Яворов се проя
вява едва в П о
м о р и е. За да
стигне до черно
морския градец,
той се заменя с
колега оттам ,
който иска да ра
б оти в С т р а л
джа. Тук поетът
написва зн а м е
нитата си поема
„Калиопа“. В ед
на своя автобио
графия, публику
вана години след
смъртта му, той
пише: „Написах
„Калиопа", вдъх
новен от една ху
бава б ъ л га р к а,
съжалявах, че не
съм се оженил за
нея.“
Не е извест
но какви точно
са били отноше
нията на младия
телеграфист със
съседката му Калиопа, но се знае, че в Поморие по това време
учителстват две красиви девойки. Едната е копривщенка и се
казва Нонка (на която е посветена поемата „Калиопа“), а дру
гата - Екатерина Бояджиева.
Докато анхиалските младежи въздишат по тях и им правят
серенади, Яворов е зает с по-практични работи.
За това време той си спомня с носталгия: „Аз бях голобрад,
младеж, стеснителен, но със слабост към нежния пол... За не
щастие живеех при една старица, която имаше дъщеря - млада
вдовица с пленителна хубост.“ Телеграфистът преценява, че май
ката зорко бди и макар че вдовицата му се вижда незадоволена,

решава да не я напада.
Но една вечер той се прибира по-рано. Чука се на вратата
му и когато отваря, той с изненада вижда хубавата си и млада
хазайка. Яворов преценява, че съдбоносният момент е настъ
пил. Без думи
ТОЙ СЕ НАХВЪРЛЯ ВЪРХУ НЕЯ,

първо да я нацелува, пък после каквото стане. Младата вдови
ца оказва лека съпротива.
Но майка й ги издебва и се вторачва в Яворов с почервене
ли от гняв очи. Дъщ ерята се изплъзва бързо, а старата нарежда
на квартиранта да си обира крушите. Анхиало му опротивява,
Яворов с радост го напуска и пристига в София. Отначало е
контрольор в главната пощенска дирекция, но през февруари
заминава като четник в Македония. След разгрома на И лин
денското въстание се прибира в София.
ЖЕНИТЕ ЛУДЕЯТ ПО НЕГО - ПОЕТА И КОМИТАТА

По-почтените го разиграват със срещи, писъмца и искат да
ги ухажва продължително. Но има и други - леснодостъпни, и
Яворов не се отказва от тях. За съжаление поетът е дискретен,
скрива имената на любовниците си, но охотно разправя за пре
живяванията си с тях на своите приятели.
Една от тия жени сама разкри тайната около авантюрата си
с Яворов, и то на преклонната 72-годишна възраст през 1957 г.
Името й е Весела Монева-Олзомер - българка, женена за швей
царски художник. С Яворов се запознава през 1903 г. Неин поз
нат я води в заведението, където двамата с Яворов редовно се
хранят. Първото й впечатление от поета е: „Той беше висок,
слаб, стеснителен. Пред него имаше маслини, той обичаше мас
лините и се хранеше изключително с тях.“
След обяда Яворов кани момичето и приятеля си в хотела,
където е отседнал. Апартаментът е от две стаи - кабинет и спал
ня. Приятелят на Яворов благоразумно се изнася, но за беда
идват двама македонски революционери.
СРЕЩИТЕ НА ВЕСЕЛА И ЯВОРОВ ЗАЧЕСТЯВАТ,

но той не предприема нищо друго, а само й чете части от сла
дострастните песни на еврейския цар Соломон. Като ги слуша,
тя ужасно се стеснява. „Гласът му беше топъл, обичах много да

го слушам“ - спомня си по-късно тя.
Една вечер тя седи на червеното канапе в хотелската му стая,
а той - на стол. Той пак й чете, след което не се сдържа, става и
сяда до нея. „Мое мило момиче“ - тъй й казва и притиска плам
нали устни до бузата й. В това време отвън се чува музика. „Чу
ваш ли? - пита Яворов момичето и продължава: - Свирят за
нас!“
Като вижда, че Весела се уплашва, той я завежда на вечеря
в гостилница „Цариград“. Девойката обаче изпада в лека кри
за - тя обича гласа му, четенето му, проточения му въпрос „Не
ли?“ (вместо „Нали?“), но... като всяка девственица се страхува
от мъжа-звяр у него. П рекратява срещите си. Яворов я оставя
да размисли.
Една вечер обаче двамата се засичат в Градската градина и
сядат на пейка. Говорят, говорят, докато той избухва: „Разби
раш ли, ти си много млада, аз познавам една женена жена...“
Прави й тънък намек какво иска от нея.
Но като вижда, че по-малката от него Весела (тогава той е
24-годишен) не може да се реши, спира дотук.
През есента тя заминава за Ж енева, където се омъжва за
швейцарски художник, но през 1914 г. се завръща в София е
дъщеричката си. На улицата я среща неин познат и й казва:
“ ЗНАЕШ ДИ, ЯВОРОВ СЕ Е ОПИТАЛ ДА СЕ САМОУБИЕ,

главата му била превързана...“ П ървата й мисъл е да отиде и да
го види. Струва й се, че точно тя ще го спаси, уверена е, че
трябва да остане в София, че не може да остави злощастния
поет в този трагичен за него момент. Цяла сутрин се разхожда
пред хотела, където е Яворов, и се пита тревожно: „Да отида
ли, или да не отида?“, но швейцарският й съпруг я чака. „Бъл
гарката знае своя дълг“ - заключава Весела Олзомер. Така тя
жертва поета.
Месец след като си заминава за Швейцария, научава от вест
ниците за трагичния му край.
Така представени, отношенията Яворов-Весела обаче из
глеждат съвсем романтични и без подводни камъни. Н авреме
то Яворовата племенница Ганка Найденова-Стоилова ревниво
крие документите около тази връзка. Според тях връзката е
консумирана и дори нещо повече. Весела Монева ражда син от
Яворов, припознат от законния й съпруг. Този син носи българ

ското име Божан. В едно свое писмо от 1911 г. самата Весела
пише на Яворов:
“АЗ НЯКОГА ЩЕ ТИ ПОКАЖА МОЯ СИН”

В началото на април 1905 г. обаче две бъдещи поетеси посе
щ ават Яворов в Народната библиотека, където той е назначен.
Едната е Екатерина Ненчева, по-късно съпруга на обществени
ка Иван Харизанов, починала рано от туберкулоза през 1920 г.
Другата е Дора Габе. „Не ми хареса от пръв поглед: сух, чер, с
коса над веждите, очите му нямаха израз, защото го боляха.
Само гласът му беше хубав. Не само хубав - топъл, мек глас,
който издава вътрешния чар на поета“ - пише в първата версия
на спомена си хубавата еврейка. Петнайсет години по-късно тази
среща е представена другояче - Ненчева занесла на Яворов ней
ни стихове, без да я пита. Краткият флирт на двамата достига
обаче неизмерими дълбочини, за които човек може да се досе
ти, ако прочете едно Яворово писмо до Габе от 12 юни 1905 г. В
него той пише: „Но вие знаете - моите чувства към нищо не
трябва да ви задължават. Онуй, което ще бъде угодно и прият-
но вам, ще е приятно и угодно и за мене - даже ако ми кажете
да се обеся...“
Е, младата дама не го кара да се обеси, но когато на хори
зонта се появява Боян Пенев, за Яворов няма място в сърцето й.
“ НИТО ВЕДНЪЖ НЕ МЕ Е ЦЕЛУВАЛ” -

изповядва тя 80 години по-късно. Но у нея остават възхищение
то от поета, красивият спомен, заради които тя е сред малкото
жени, които се опитват да му помогнат, когато Лора се само
убива и го сочат като убиец на жена си.
Докато връзката с Дора Габе се разпада, идва новата 1906 г.
Н а 25 март той вижда за първи път Мина Тодорова. „Блага
вест я нарекох аз в своя живот. И тя радваше очите ми подобно
на бяла лилия, сред поле през май, покрито с цветя, подобна на
една лилия, от която не е по-бял снега, по-висока от другите, но
навела своята ароматна главица. Тя радваше очите ми - и опи
яняваше душата ми“ - записва след четири години Яворов в
дневника си.
В същата година, на 21 август, той вижда за пръв път и Ло
ра Каравелова. Запознава ги Андрей Протич, който си спомня:
„Тя беше много весела и палава, косите и блузата й бяха укра

сени с големи слънчогледи.“ В последвалата разходка до Д ра
галевския манастир на Яворов и Лора им се удава да вървят
сами. Когато сядат на трапезата, майката на Лора едва ли пред
полага, че
МИГЪТ Е ФАТАЛЕН И ЧЕ ТАЗИ СРЕЩА ЩЕ ИМА

такива драматични последствия по-късно. Чак когато трагедия
та се разразява, майката е категорична: „Когато седнахме на
трапезата, за пръв път го видях в анфас. Той беше грозен: дебе
ли синкави устни, жълто-зелено лице... „бялото“ в очите му бе
ше жълто.“
Но дотогава има да изтече много вода. От неземната страст
към Мина остават поетични шедьоври като „Благовещение“,
„Две хубави очи“, „Ела!“... От срещ ата с Лора - само едно
„Стон“, от което човек го побиват ледени тръпки. И една ми-
стична драма, неразрешена и до днес. Всъщност кой кого уби?
Лора Яворов или Яворов - Лора?
ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
СЪНУВА ПРОРОЧЕСКИ СЪНИЩА
I ПОЕТЪТ ФАТАЛИСТ ПРЕДУСЕЩА КРАЯ СИ,

t ИМА ТЕЖКО ПИЯНСТВО
Съдбата отрежда на Димчо Дебелянов да живее
С точно 29 години, 6 месеца и 4 дни. Нито повече,
\ нито по-малко. Талантът няма нужда да живее век.
шм
j Тъжно е, че големите български поети умират мла
ди. Смъртта ги спасява от един свят, за който не са
родени, нито го разбират, нито пък той ги приема приживе с
почести и слава. Дебелянов е фаталист. Вярва в сънищата и в
предчувствията си. Той често разказва на сестра си Мика с най-
големи подробности какво е сънувал и дълго се опитва да отга-
дае какво вещаят среднощните
му видения.
Роднините му смятат, че
ЕДИН ОТ СЪНИЩАТА МУ
НАИСТИНА Е ПРОРОЧЕСКИ
Още като съвсем малък бъ
дещият поет спи в леглото на
майка си. Току преди Гергьовден
той се събужда и й казва, че Ге-
орги на коня му иска шиле. Та
къв сън вещае, че детето е ори
сано да живее кратко и майка му
изтръ п ва от уплаха и грозно
предчувствие.
За да измолят благоволение
то на свети Георги, купуват вак
ло шиле и го приготвят за кур Д им чо Дебелянов -
бан. М алкият обаче се разплак портретна скица от Гео Милев
ва и не дава да заколят животин в алманах „Везни“, 1923 г.
ката. Близките на Димчо не ус
пяват да го с к л о н я т и курбанът се разминава. Ш илето пораст

ва, става хубава овца, която наричат Вакла. Гневният свети Ге
орги обаче поизчаква и съвременници на поета суеверно вяр
ват, че смъртта на Дебелянов на бойното поле не е случайна.
ЕКЗОТИЧНО Е ДЕТСТВОТО НА БЪДЕЩИЯ ПОЕТ

Дебелянов се ражда на 28 март 1887 г. - през нощта срещу
един от най-хубавите християнски празници - Връбница. През
сладките нощни часове той проплаква за пръв път, а баща му, с
пресекнат от радостно вълнение глас, казва: „Роди се дядо Д им
чо Дебелян.“ По външен вид и характер детето наистина по-
късно прилича на легендарния си дядо, за който казват, че е
болярски потомък, от онези, които се скриват от турците в го
рите и основават Копривщица.
Дядото много обича черковните работи, щял дори да става
свещеник. Но загубва едно от децата си и се побърква. Н асле
дената от него чувствителност и милостивост към бедните и
страдащите е основна черта на Димчо Дебелянов. М айка му
трудно понася дружбата му с някои от другарите му в София.
МНОЗИНА ОТ ТЯХ ЖИВЕЕЯТ НА НЕГОВ ГРЪБ,

непрекъснато вземат пари уж назаем, които никога не връщат.
Един от тях няма срам, а пише на Димчо, когато е на фронта,
следното: „Братко, изпрати оттам няколко сребърника, че тука
е голяма зазъбица за пари.“
За благодарност, след смъртта на поета, тези „другари“ и
длъжници пишат в спомените си, че Дебелянов е „гол и бос“,
„бохема и пияница“. М айка му пък наричат за благодарност
„сиромахкиня“ и перачка на „чуждо“. Истината е, че Дебеля-
новата майка наистина изпира дрехите на някои от Димчовите
другари.
Дебелянов не държи на външния вид - да бъде контешки
облечен. Защото всичките си пари дава за книги. Има всичките
стихосбирки на прокълнатите поети. Чете с упоение творбите
на Стефан Маларме, франсис Ж ам и Пол Верлен. Брат му Иван
разказва, че поетът не оставя книгата и когато ходи, и когато
почива. Вечер всички заспиват, а сутринта заварват брат си,
осъмнал над книгата. М айката го поощрява и се пита дали ня
ма от това дете да излезе нещо голямо. Затова Иван Дебелянов
... §<* Cl i U ’.UxA it
K-<X«/Jh) ^SJUj-Ôyvx« lA tJ,l+ .
MГ
/\сЖ<А И f ^
<£* С^ьЛЪА
k (^ M .i )dhy*A 4*sb
и^л f 1рул*Л~)ЛлАъ** /)-ьл
Ô (s i c j^ b /fa v Ян. ^^П р/Т лА М Л $ С^НГ^А.
/T nj^t^ /в ЬриЛ414Л**/1 yisKHjfa.
■&3 ^x K jM tjf4-u^x C ^ y ,^ * ton £y*-c*~

U , L-h w /â^ m Xt'fê /%л /е^ м * 'Л Л м J* ~ t c *
J s г&уЧ-ЬшЛ $ yu J~h<xJi ^гам^Осо. /u v * .
!/' ytbM** ju A -m .
Откриване на надгробния паметник

на поета в роднат а Копривщица
(БИА-НБКМ)
Ръкописът на стихотворението
„Да се завърнеш в бащината къща... “
моли всеки българин, когато отиде в Копривщица и застане

пред хубавия паметник, да й се поклони.
ВРЪЗКАТА МЕЖДУ МАЙКА И СИН Е ПО-СИАНА ОТ СМЪРТТА

М алкият Димчо бозае пет години. Той съзнава, че това не
подхожда на възрастта му и се срамува. Копривщенки имат за
обичай да седят пред портите в празник. Тежката, кована пор
та на Дебеляновата къщ а е едно от любимите им места. Д им
чо, като огладнее след игри с другарчетата си, търчи при майка
си и позасрамен от другите жени, тихичко й казва: „Мамо, ела
вътре - да ти кажа нещо.“ В двора той бозае, а съседките отвън
едва сдържат смеха си.
Тази скромна, но голяма българка, която роди и отгледа
най-нежния наш поет, трепери до края си над живота му. След
Гергьовденската поличба е нащрек. И един летен следобед сър
цето й ще се пръсне, когато чува писъка на детето си. Изтърча-
ва на улицата и що да види: Димчо лежи на земята, охка и пла
че. О т лявото му краче, под коляното, тече кръв. Мускулът на
пищяла му е разкъсан и виси като парцал. Оказва се, че кучето
Демир е причината за бедата. Димчо се навежда да си вземе
паднала ябълка, кучето рекло, че взема камък и уплашено го
захапва.
“ ЩЕ МУ МИНЕ КАТО НА КУЧЕ” -

успокояват насъбралите се комшии майката и бащата. Димчо
куца дълго с вързан крак, а и когато пораства, понякога след
умора не стъпва с него като хората. За щастие на майката, тя
умира преди сина си. Смъртта я застига във Враца на 8 октом
ври 1913 г., където е при дъщеря си. Димчо идва на другия ден
след погребението. Просълзява се и казва: „Пак много е живя
ла, 68 години. Е, това е то човекът! Толкова се труди и хаир не
може да види.“
М айката първа усеща, че детето й има Божа дарба. Още в
11ловдив, както си играе, то сяда и записва нещо. После прочи
та на близките си стихотворение. „Мен стихотворенията ми се
плетат отвътре и тъй текат, текат“, споделя по-късно поетът.
11оиякога, както ядят на масата, Димчо се замисля, става и отива
и стаята си да пише. В последните гимназиални класове, преди
да се преместят двамата с майка си в София, почва да събира
иамисаните стихотворения и да ги подрежда като за книга.
Известният по-късно проф. Константин Гълъбов по това вре

ме също е в Пловдив и също пописва стихчета. Той си спомня
за първите Димчови опити, повечето от които са злободневни
и малко нещо хумористични. Особено вдъхновение Дебелянов
придобива, ако обърне някоя чашка.
На младини, когато е под Бакхусовата еуфория, той е ш ега
джия и веселяк. Няколко години преди смъртта си Дебелянов
се променя. Лесно се напива и има тежко и заядливо пиянство.
Да не си насреща му.
БЕЗПАМЕТЕН Е ЗАПОЯТ МУ САЕД УБИЙСТВОТО НА ПИНА

Елена Петрунова, наричана галено Пина, е полковнишка
дъщеря. Тя е привлекателна, с къдрави коси и тъмни очи, кои
то сноват закачливо наоколо. Запознава ги същият Констан
тин Гълъбов на тротоара на ул. „Московска“. Усмивката на
Елена и малките трапчинки на бузите пленяват мечтателния
поет.
ТОЙ СЕ ВЛЮБВА БЕЗПАМЕТНО В НЕЯ

Дебелянов губи ума си още повече, когато е квартирант в
къщ ата на Петрунови. За чувствата й към него малко се знае.
Дори някои твърдят, че тя се отнася внимателно към Димчо-
вите чувства, но е влюбена в Любомир Владикин, по-късно ви
ден професор по право.
През една топла юнска вечер на 1911 г. Дебелянов се среща
със съквартиранта си Константин Константинов и когато наб
лижават паметника на патриарх Евтимий, виждат, че къщ ата
на Петрунови е цялата осветена. Вътре е Елена, простреляна
от баща си, който след това също се гръмва и вече агонизира.
Цяла вечер двамата скитат и стигат чак до 4-и километър. Осъм-
ват в треволаците - Димчо плаче и повтаря: „Умря една светица.“
ЗАПОЯТ ПОЧВА СУТРИНТА

Константинов, Дебелянов, Георги Райчев, Йордан Мечка-
ров и Георги Машев пият целия ден. Страшно пиянство, но Дим
чо не може да удави мъката си. През цялото време пие, мълчи
и плаче. Двамата с Константинов, естествено, повече не могат
да живеят в зловещата къщ а и се преместват на ул. „Венелин“.
Там Дебелянов се завързва вечер за леглото, за да не се хвърли

от прозореца.
В памет на Пина той довършва превода си на еротичния
роман „Афродита“ от Пиер Луис, който й посвещава: „На една
скъпа покойница - обещаният дар.“
През 1912 г. го извикват в Ихтиман приятелят му Гьончо
Белев и неговата съпруга - да го поразтушат и успокоят. Там
поетът
СЕ ЗААЮБВА С М А К А ГАНЧЕВА, ЗААТОКЪДРА И СИНЕОКА

учителка, която неочаквано заболява от туберкулоза и умира
по-късно. П ак в Ихтиман, в девическия пансион, е по-малката
сестра на Пина - присъствието й го натъжава. „Няма ли най-
сетне да изтрезнея, та да се напия пак“, иронично казва на ония,
които го смятат за непоправим гуляйджия.
След тези любовни мъки Димчо преживява и други. Мелан
холични, романтични, любови на духа, но не и на плътта.
ДЕБЕЛЯНОВ ХОДИ В ПУБЛИЧЕН ДОМ

С приятели, разбира се, където пийват по чашка. Всички
отиват при една и съща хетера. Само Георги Райчев след акта
заболява от трипер. Димчо и останалите - не. Което означава,
че поетът едва ли преспива с проститутката. Неговите сърдеч
ни увлечения са толкова различни, твърде далеч от вакхалната
плът, която се предлага срещу пари.
Когато избухва Първата световна война Дебелянов се чув
ства гузен, че не е още на фронта. „Не съм спокоен, когато мис
ля за бъдещия живот, та гледам да забравя и да не мисля за
това“, казва той на сестра си Найда. Още по-категоричен е пред
приятеля си Димитър Подвързвачов:
“ЧУВСТВАМ, ЧЕ НЯМА ДА СЕ ВЪРНА ВЕЧЕ”

Предчувствията му се сбъдват.
Все пак Дебелянов вярва, че може би някой незнаен ангел
пазител ще бди над него, когато куршумите запищят на фрон
та. И така до фаталния му последен ден - 2 октомври 1916 г.
Тогава Димчо вижда носилката с трупа на мъртвия пору
чик Българенски и казва: „Лош сън сънувах. Непременно ще
ме убият.“ Малко след това му заповядват да поведе войниците

си в атака. Изведнъж, както стои прав, вдига ръце, завъртява
се, изпуска револвера и се свлича на земята, като притиска с
ръце корема си. „Що стана?“, пита някой. „Стана, каквото ста
на. Ротния убиха“, отвръща друг. Христо Сиренячки разкопча
ва куртката на Димчо. Първият бинт потъва в кръв. Раненият
иска вода. После промълвява:
“ НАЛИ НЯМА ДА УМРА?”

Отвръщат му: „Не бойте се, господин подпоручик, леко е.“
„Ох, не е леко“, отвръща раненият и издъхва.
Брат му Илия пристига да го види, но закъснява с няколко
дни - Дебелянов вече е мъртъв. „Видях го - хубав, усмихнат,
като че ще ми продума“, спомня си по-късно той.
Покоят на поета е нарушен на 20 август 1931 г. Тогава в
Демир Хисар пристигат хора от артистичния кръжец „Ж иво
слово“, водени от артистката Невена Буюклиева. Благодаре
ние на тях останките на поета са пренесени в родната Коприв
щица, където са и днес. А стиховете на Дебелянов се четат и
препрочитат с неотслабващ интерес. Те има какво да ни кажат
и в този забързан в първите си стъпки век.
ПЪДЯТ ФЕРДИНАНД
/ КАТО БЯСНО КУЧЕ ПРЕЗ 19 18 г.
АБДИКАЦИЯТА Е ПОСРЕЩНАТА С ВЪЗДИШКА

НА ОБЛЕКЧЕНИЕ ОТ ПОДАНИЦИТЕ НА МОНАРХА
Фердинанд сяда на трона на своя детрониран пред
шественик княз Александър I Батенберг. Страхът
да не го постигне същ ата участ прави от него - из
вестен страхливец - истински смелчага, когато тро
нът му се разклати. В дългото си над 30-годишно
царуване Фердинанд въздига и сваля министър-председатели и
играта му на куклен театър изглежда без край.
Настъпва обаче буреносната есен на 1918 г. Този път идва
редът министър-председателят
Александър Малинов да посочи
вратата на доскоро непоклати
мия български цар.
„Смелият“ набег на Малинов
и останалите лидери на буржоаз
ни партии е осмян от комуниста
Васил Коларов в речта му „Долу
м аските!“, държ ана на 22 юни
1919 г. в театър „Корона“. И все
пак почти година преди това ак
тът на абдикацията никак не е бе
зобиден. За това свидетелстват и
спомените на тогавашните участ
ници.
ВЪНШНИ И ВЪТРЕШНИ сили

КАТУРВАТ НЕПОКЛАТИМИЯ ЦАР
На 14 септември 1918 г. съг- Ексцарят в двореца Кобург
лашенските войски започват ата все напира да се върне в
ките си при Добро поле, в Бито България
ля, Македония. Съотношението
на силите не е в полза на българските войски. Съглашенските

ги превъзхождат два пъти, а българската кавалерия трябва да
се бие с пет пъти по-многоброен противник. Докато в София на
следващия ден се вдигат тостове в двореца, където на царя гос
туват саксонските крале, войските на Съглашението пробиват
при Добро поле. Н а 17 септември нашите войници отстъпват, а
сърби и французи напредват към Вардара.
Поражението при Добро поле се превръща в катастрофа.
Обезверените войнишки маси нахлуват в старите предели на
България и устремно наближават София и двореца. Стреснат
от съдбата на руското царско семейство, което болшевиките
избиват, Фердинанд изпада в паника. В Радомир тълпите са
пресрещнати от Александър Стамболийски и Райко Даскалов,
пуснати от затвора да ги озаптят. Там двамата земеделски ли
дери решават друго. Присъединяват се към въстаниците и обя
вяват Радомирската република.
Фердинанд обаче не се предава, а изпраща срещу въстани
ците юнкери и новобранци. И така спасява кожата. Съдбата
обаче е решила друго. Междувременно в Солун пристига бъл
гарска делегация в състав: министър Андрей Ляпчев, генерал
Луков и експертът Симеон Радев. Докато въстаниците се гот
вят да обсадят столицата, тримата правителствени мъже тръг
ват за Солун на 25 септември в 21 часа вечерта. И докато гър
межите ехтят край Владая, а в столицата цари паника, минис
тър-председателят Александър Малинов получава телеграма от
Солун, в която Ляпчев съобщава, че е подписано примирие. М е
тежниците са разпръснати, но те са вътрешната сила, изостри
ла обстановката и разтресла царския трон.
СЪЮЗНИЦИТЕ ОТ СЪГЛАШЕНИЕТО НЕ ЩАТ ФЕРДИНАНД ЗА ЦАР

На 1 октомври царят чака с нетърпение министър Ляпчев,
завърнал се в София след сключване на Солунското примирие.
Едва поразказал какво се е случило и Фердинанд нетърпеливо
му задава кардиналния въпрос: „Какво мислят за мен съгла-
шенците?“ Ляпчев повдига рамене и се измъква сполучливо:
„Твърде ласкаво се отзовават за Негово Царско Височество
престолонаследника.“ Вестта поуспокоява царя, който до пос
ледния момент смята, че ще изгонят и него, и семейството му
от България.
За нещастие на монарха работата по абдикацията поема в
здравите си ръце министър-председателят Александър Мали-
Малиновъ и властьта.
'Спри, най-посл1, вЬчно ли me те гоня !
Александър Малинов е безпощаден към Фердинанд

(Ранна карикатура на Александър Божинов, 1907 г.)
нов. Той е лидер на Демократическата партия, а Фердинанд,

който се хвали навред с пророческите си дарби, смята, че де
мократ ще го смъкне от трона. Премиерът няма време за тут-

кане, защото пробивът на Добро поле се разширява като фуния
и заплашва да погълне цяла България.
На 2 октомври лидерите на всички политически партии,
представени в парламента, се събират в Министерската зала на
Народното събрание. П ътьом Малинов и Ляпчев се сговарят
Ляпчев да повдигне въпроса за абдикацията. Докато генерал
Тодоров, помощник-главнокомандващ на войската, плаши при
състващите със 160-километровата вража „уста“, която се гот
ви да погълне България, Ляпчев не издържа и го прекъсва. Той
контрира, че думите на генерала са вече без стойност. Че Ма
кедония, за която са дадени толкова жертви, вече е похлупена с
надгробна плоча, на каквато оприличава подписаното в Солун
примирие. Че cefa наред е България. За нея трябва да помислят
присъстващите. Защото цар Фердинанд дължи едно удовлетво
рение на българския народ. И то е - неговата абдикация.
Последните думи на Ляпчев са истински ултиматум - той
натъртва, че въпросът е решен. Междувременно Малинов сла
га ръка на царския рлак, за да не може царят да се спотаи някъ
де извън София. '
ДОШЛО Е ВРЕМЕТО ДА СЕ ИЗБЕРЕ: ТРОНЪТ ИЛИ БЪЛГАРИЯ

Малинов избира България. След срещата с лидерите той оти
ва при Фердинанд и пряко му заявява, че царят трябва да по
мисли върху положението си. Подобна тема за размисъл Ф ер
динанд предлагал на министър-председателите си и фразата би
ла галантен намек за подаване на оставка. „Ролите се разме
нят“ - доуточнява Малинов, защото този път министър-пред-
седателят иска оставката на монарха.
Фердинанд се опитва да лавира и пита дали няма друг из
ход. И понеже такъв няма, той иска да се срещне с политичес
ките лидери.
Преди да излезе, Малинов го предупреждава да напише м а
нифеста за абдикацията. Защото е сигурен, че никоя партия ня
ма да подкрепи оставането на Фердинанд като цар в една оку
пирана от противниковите войски България.
“ ВИЕ ТРЯБВА ДА СИ ОТИДЕТЕ”

- почти с едни и същи думи изразяват позицията си лидерите.
Фердинанд, разбира се, може да се опре на германските войски

в страната, за да свали Малинов от власт. И какво от това! Съг-
лашенските войски пак ще влязат в страната, но тогава на кар
та ще бъде поставена съдбата на Кобургската династия.
Трябва да се бърза и с такъв впечатляващ акт да се умилос
тиви Съглашението. Затова на 3 октомври в 17 часа Малинов
иска на два пъти да го пуснат на аудиенция при Фердинанд. И
двата пъти монархът отказва. Н а третия път той влиза в дворе
ца без покана.
ФЕРДИНАНД ПОСРЕЩА МАЛИНОВ, РАЗТРЕПЕРАН ОТ ЯРОСТ

Припомня му, че цели 32 години е работил за издигането на
България. Че построил пътища, железници, мостове, приста
нища, университети. Че България била едно нищо, когато той
пристигнал. И че за нея отдал всичко, което било по силите му.
Малинов невъзмутимо го прекъсва, че Историята е тази,
която един ден ще отсъди за делата на царя. Фердинанд отново
започва плачливата си тирада, но като вижда, че Малинов губи
търпение, подава листа с манифеста за абдикацията. Повикват
престолонаследника - бледен юноша, изпитващ панически страх
от властния си баща. Малинов е този, който пръв го поздравява
като новия цар на българите. Още не се знае кой поред Борис
ще бъде - втори или трети, затова го нарича само цар Борис.
Фердинанд отново проявява артистични способности, прис
тъпва към сина си и иска разрешение да го целуне. Бащ а и син
се разплакват. Малинов си помисля, че сълзите на сина са ис
тински и той им вярва, но в сълзите на бащата се съмнява. Виж
дат му се престорени.
В това време Фердинанд, който е излязъл за малко, отново
идва при двамата и поднася на Малинов прощален подарък.
Художествено изработена кутия, в която се пази актът за тър
жественото обявяване на независимостта на България през 1908 г.
После Фердинанд отново подхваща монолога си за това какво
е направил за България. С това той иска да изклинчи да остане
в нея да живее, макар и в някой затънтен лес. Защото Ферди
нанд обичал гората. Малинов пък го прекъсва и му казва, че до
два часа трябва да напусне България и че никога повече не би
ва да стъпва в нея.
Министър-председателят му казва, че ще го изпрати на га
рата.
Фердинанд с български политици в Кобург, 1929 г.

“ИЗПЪЖДАТЕ МЕ КАТО БЯСНО КУЧЕ

и след това искате да ме изпращате!“ - продължава хленча си
Фердинанд. Часът е 20.
В 23 часа Малинов е на Централна гара. Фердинанд присти
га с царския влак от Врана. С него е и новият цар Борис III. На
перона има войници, от които Фердинанд се страхува да не го
убият, като болшевиките. Яда си изкарва на военния министър
генерал Савов, дошъл да го изпрати. Бившият цар и генералът
се уединяват сами в купето, от което военният изхвърча разлю-
тен и червен, а царят хуква към локомотива още по-разядосан.
Генералът погва Фердинанд, Малинов се намесва, влакът
тръгва и Фердинанд завинаги напуска България. На перона М а
линов пита Савов какво се е случило в купето, но той си замъл-
чава. Сочна генералска псувня е единственият отговор, която
прозвучава и като мило сбогуване с бившия български цар, ви
новник за две национални катастрофи.
Абдикацията на Фердинанд е посрещната с облекчение. Тя
обаче не умилостивява съглашенските войски, които според при
мирието трябва да окупират само няколко стратегически пун
кта в България. Вместо това френските войски стигат чак до

Дунава и там гордо развяват за пръв път френското знаме.
София се напълва с чуждестранни войски, които гуляят по
локалите и се забавляват с измършавелите леки жени. В също
то време част от българската армия, според примирието, оста
ва няколко години в плен.
С абдикацията на Фердинанд кръвопролитията на полу
острова не се прекратяват. Но тя е най-малкото възмездие за
човека, който 32 години се е разпореждал толкова лекомисле
но с живота и имота, а защо не и с честта на поданиците си.
ЧИСТАЧКА ИЗХВЪРАЯ
УРНАТА С ПРАХА НА РАЗЦВЕТНИКОВ
.#*!, ПОЕТЪТ НАПИСВА ПЪРВОТО СИ СТИХОТВОРЕНИЕ

/ ЕДВА ДЕСЕТГОДИШЕН
к /
/ Ненадминатият и до днес най-добър поет за деца
Асен Разцветников има тежък и нерадостен живот.
"W Единствената му симпатия е учителката Райна Са
вова, но тя се омъжва за друг. Разцветников е ухаж
ван и нападан от грубовати интелектуалки, от кои
то бяга панически.
ТАКА И НЕ УСПЯВА
ДА СВИЕ СЕМЕЙНО
ГНЕЗДО, ДА ИМА
СВОИ ДЕЦА
Парадоксално е
обаче, че въпреки
това създава такива
творби за деца, че и
сега те се издават и
преиздават. Негова
та предшественица
в жанра - Дора Га-
бе - също е бездет-
ка. Дали пък точно
затова и двамата са
творили за всички
българчета с такъв
плам?
Разцветников на
п и сва п ъ р во то си
стихотворение, ко
Разцветников
гато е едва десетго (Рисунка - Михаил Кръстев, 1943 г.)
дишен. И при това то е епитафия. Като малък, заедно с бъде

щия поет Владимир Русалиев пасат говедата. Двете момчета
гледат да се отстранят от другите воловарчета. Един ден това
не им се удава. Между момчетата е и едно много зло и със су
ров характер.
По пладне, точно когато разтварят торбички, за да хапнат,
някаква пъстрокрила птичка запява над тях на крушата. Злото
воловарче вади бързо прашка и убива птичката. Асен веднага
скача, взема на ръце умиращото птиче и му налива вода в чов
ката. То трепва и издъхва в ръцете му.
„Защо уби птичката?“ - изкрещява бъдещият поет. У пла
шен от гнева му, убиецът бързо-бързо грабва торбичката си и
изчезва. Другите воловарчета го следват. Тогава Асен се обръ
ща към Владимир Русалиев и му казва: „Трябва да я погребем!
Не бива да я оставим така.“ Бъдещ ият поет издълбава с ножче
то си гробче за птичката и след като запълва трапчето, намира
каменна плочка.
Върху нея издълбава първото си стихотворение. Русалиев
изненадан прочита: „Тук, под сухата тревичка, / спи убита птич
ка, / а тя пееше за нас / с чудния си сладък глас.“
РАЗЦВЕТНИКОВ Е ПСЕВДОНИМ, ДАДЕН МУ ПРЕЗ 1920 г.

Истинското му име е далеч по-прозаично - Коларов. Той е
син на народен учител. В родното си Драганово младежът се
влюбва за пръв и последен път. Избраницата му се казва Райна
Савова и не е тукашна. Пращ ат я в селото, защото има проб
лем с белите дробове. Двамата са връстници по на 20 години.
Младото момиче следва филология в Софийския университет.
Преди да се хлътне до уши, Разцветников изпитва мълние
носна ревност. Той си втълпява, че Райна се люби с друг там о
шен младеж. По време на една вечеринка бъдещият поет ги
вижда заедно и направо е бесен: „Как е възможно това момиче,
което се отличава от всички други с високата си култура, обра
зование и скромност, да се влюби в Никола Тихчев?“ А тя не
нрави опит да се запознае с Асен същ ата вечер. Той не й прави
особено впечатление и тя не влиза в разговор с него.
Няколко дни по-късно бащата на Асен се оплаква на дирек
торката, че учителката е виновна, задето синът му не може да
чаени. Че не иска да сложи троха хляб в устата си. Че страда
жестоко, защото сърцето му е ранено от любов. Не може ли
софиянката да обърне повече внимание на влюбения, а защо не

и да разтвори сърцето си за него?
При първата разходка Асен набира кураж и казва на моми
чето:
“ ГОСПОЖИЦЕ САВОВА, ОБИКНАХ ВИ. ОБИКНАХ ВИ ЗАВИНАГИ

Не мога да живея без вас... Кажете ми...“ Тя веднага го прекъс
ва и му предлага приятелство, без приказки за любов. Съкру
шеният влюбен се заклева, но иска тя да му обещае, че ще се
виждат, ще разговарят, ще си пишат. Райна Савова склонява и
този негласен договор двамата спазват до смъртта на Асен.
ЗИМАТА НА 1917—1918 г. Е НАЙ-ЩАСТЛИВА ЗА НЕГО

Учителки и отпускари заедно ходят на сватби и вечеринки.
Отпиват глътки радост по време на война и мор, когато всеки
ден от фронта летят като черни прилепи вести за смъртта на
някой близък. Най-много се старае да весели компанията Асен.
Въпреки че характерът му е малко мрачен, че той непрекъсна
то се измъчва от тежки предчувствия и прокоби, намира сили
да измисля смешки.
Влюбен от цялото си сърце в Райна Савова, той усеща в се
бе си такова поетично вдъхновение, че непрекъснато намира
поводи да сътвори нещо ново. Много го впечатлява бунтът на
жените. Изпращаните дефицитни продукти - ориз, захар, сол
за жените и децата на фронтоваците, изчезват от магазина. О т
говорникът за тези стоки и тяхното справедливо разпределе
ние - Христо Тихчев, ги краде и крие.
Един ден женският мравуняк гневно набира кураж, грабва
сопите и се събира на мегдана. Камбаната бие, бие, сякаш е
сърце, което ще се пръсне. И глухите баби я чуват, грабват в
ръце „оръжията“ и хукват на помощ.
Мравунякът напада Тихчев, забира го с тояги и го бие по
пътя до мазето на къщ ата му. Там естествено са скрити краде
ните продукти. Крадльото е принуден веднага да ги раздаде на
войнишките семейства. Карат го да се усмихва, но всички зна
ят, че той вътрешно псува и е готов да си отмъсти.
Сюжетът вдъхновява Асен и той написва комедията „Бун-
тата“, защото бунтът е предизвикан от жените. В комедията
всички герои загиват в лю тата схватка. Накрая пред трупа на
Cmpacmu u скандали 6 Царска България • 369
любимата си главният герой извиква: „За мене вече няма сми

съл животът“ - и се самоубива с нож. Всичко това обаче не се
възприема драматично, а комично и публиката се смее, вместо
да плаче. Още повече, че прототипите са пред очите й. Всички
се досещат, че главната героиня всъщност е Райна Савова, а
последният умрял герой - самият поет.
ПЪРВАТА И ЕДИНСТВЕНА “ ЦЕЛУВКА” АСЕН ПОЛУЧАВА

пак от учителката.
Тя поканва в квартирата си Асен и няколко от другите про
тотипи. Приготвя сладкиша „целувки“, за да почерпи гостите.
Д окато Асен чете комедията си, тя отива при него и му казва:
„Сега за награда подарявам на писателя една целувка.“ И зне
наданият автор вдига тръпнещ поглед към нея и чака да го це
луне. Учителката обаче само се майтапи и му предлага сладки
ша. „О, такава ли целувка ми предлагаш!“ - разочаровано из
виква той. Другите се превиват от смях.
Всъщност това е и единствената „целувка“, която му обе
щ ава Савова. Междувременно войната свършва, Асен се отда
ва на болшевизъм и му прави кеф да дразни преподавателя си в
университета Александър Теодоров-Балан, като ходи на лек
циите му с червена блуза. Освен това го закача и защ итава бол
шевиките. И пише стихове. Едно от тях подготвя за юбилея на
Вазов през 1920 г.
Подписва го Светлозаров, а Райна му предлага друг псевдо
ним - Разцветников. Асен го харесва от все сърце, още повече
че кръстница му става любимото момиче. П о-нататък двамата
не престават да се виждат. Дори на десетата година от запоз
нанството им той публикува в „Златорог“ стихотворения, посве
тени на нея.
САВОВА СЕ ОМЪЖВА ЗА ДРУГ,

но до края на живота си не забравя поета. Образът му не иска
да я напусне, а я гори като въглен. И съжалява, че не е позволи
ла на огъня на любовта да я опари на младини.
Тя е свидетелка и на големия скандал през 1924 г. Дотогава
Разцветников е надежда на пролетарската поезия и автор на
стихосбирката „Ж ертвени клади“. Покровителства го публи-
цистът-социалист Георги Бакалов, редактор на сп. „Нов път“.
Рисунка от книгата на Разцветников „От нищо - нещ о“, 1932 г.

(Художник - Вадим Лазаркевич)
Та през 1924 г. Разцветников, Фурнаджиев, А. Каралийчев и

Георги Цанев се присъединяват към „буржоазните поети“ от
списание „Златорог“ по време на четене в памет на Яворов.
Скандалите заради това ги карат да напуснат „Нов път“ в нача
лото на 1925 г. Четирите надежди на пролетарската поезия са‘
наречени ренегати и оплюти.
СЛЕД 9.1Х. 1944 г. ПОЕТЪТ СИ ПАТИ ЗАРАДИ ОПАЮВКИТЕ

Останалите трима бързо се приспособяват, но Асен изпит
ва угризения и страх. Още повече че в последните му години у
този свръхчувствителен и свръхемоционален поет си дават сре
ща всякакви фобии и натрапчиви мисли. Разцветников непре
къснато говори, че го следят, че ще го убият. При това той не
конкретизира кой. О т това фобията му на преследване се из
ражда до маниакалност.
По-вярно излиза другото му предчувствие. Той смята, че е
болен от рак и че скоро ще умре. Когато казва на приятелите
си, че го втриса, че има температура, че му е лошо, ама много
лошо, те се опитват да го разведрят.
За жалост, това предчувствие на големия поет излиза вяр-
но. Постъпва в болница и лежи в стая с други болни. Преливат
му кръв, бият му инжекции, но няма никакво подобрение.
“ ОТ МЕН ЧОВЕК НЕ СТАВА ПОВЕЧЕ” ,

изповядва болният. През 1951 г. го изпращат със самолет в
Москва. Заминава на 25 април, а на 30 юли издъхва в руската
столица.
Връщат урната с праха му, за да го погребат в София. Оста
вят я на бюрото на Георги Караславов. Чистачката не е пре
дупредена и я изхвърля. Н астаналата суматоха е разрешена по
соломоновски. Погребението трябва да стане, скандалът да се
потуши. Затова сменят урната с друга, напълнена с пръст.
Така си отива поетът, който сътвори за българските деца
може би най-жизнерадостните творби. Те са написани с масти
лото на неговата безпределна мъка. И са доказателство как са
мо в един човек могат да се поберат такива бездни, каквито не
откриваме в хиляди или милиони хора, взети заедно.
В ПРЕГРЪДКИ НА ЖЕНА
АИ УМИРА ИВАН ВАЗОВ?
НАРОДНИЯТ ПОЕТ Е ПОКЛОННИК

НА КРАСНИЯ ПОЛ, КОЕТО ПОДХРАНВА КЛЮКИ
ПРИЖИВЕ И СЛЕД СМЪРТТА МУ
Противно на слуховете, че Вазов издъхва в прег
ръдките на жена, очевидци и свидетели години на
ред се опитват да докажат истината. Твърде неро-
мантична изглежда тя, а нашенецът винаги с охота
се поровва в интим
ния живот на вели
ките българи. И да
же да не намери не
що пикантно там,
не се спира пред ни
що. Слухът и клю
ката идват на по
мощ, а ехото им се
носи от година на
година и от век на
век.
С ви д етели на
последните мигове
на автора на „Под
игото“ са сестра му
В ъ л а, дъ щ ер я й
Събка и прислуж
ницата. Драмата се
разиграва в столо
вата, която се на
мира в надземния
етаж. Пак на този
етаж е спалнята на
сестра му и дъщеря Вазов, окарикатурен о т А л . Божинов, 1917 г.
й. Всъщност там са
и всекидневните срещи на поета с тях, свързани с обедите и

вечерите.
ВТОРИЯТ ЕТАЖ НА КЪЩАТА Е “ СВЕТАЯ СВЕТИХ”

Там поетът пише в кабинета си, приема гости и гостенки,
подремва след обеда точно в 12 часа. Там се намира и злопо-
лучната му спалня, център на клюки и злословия - сестра и
племенница се качват там всеки ден в 7 сутринта, за да му зане
сат закуска - чай, масло и една кифла. През другото време трябва
да бъдат повикани, иначе присъствието им е нежелателно.
Ж енските прегръдки са възможни в следобеда на 21 сеп
тември 1921 г.
В този предпоследен ден от живота на поета наистина има
промеждутък от време, за който няма свидетели. Между 12 и
14 часа Вазов обядва в столовата с близките си, след което се
качва на своя етаж. Там докъм 15-16 часа има всекидневния
навик да се изтегне на канапето или на креслото в дрямка или в
размишления. За творбата, която пише в момента, за най-ин-
тимни мечти или пък просто да оближе рани след поредната
разпра с кръга „Мисъл“. Точно в тези часове на този ден Вазов
остава сам в къщата, защото сестра му използва възможността
да посети свои роднини. По това време той е могъл дискретно
да приеме някоя гостенка.
За смъртта на Вазов клюкарите естествено обвиняват сър
дечната му дружка Евгения Марс, а по едно време - и младата
Дора Габе. Н а Марс трябва да й издигнат паметник до поета,
защото тя внася в неговия живот необходимата му сърдечност и
топлота. Благодарение на тях Вазов написва някои от най-хуба-
вите си творби, между които и стиховете, посветени на нея, в
любовната си стихосбирка „Люлека ми замириса“. Когато сест
ра му и останалите роднини го корят заради Евгения Марс, нари
чана от тях „тая жена“, той стоически отвръща, че и той е човек.
Самата Марс замълчава по повод на обвиненията срещу нея,
удивена от тяхната абсурдност и простотия.
ЧОВЕК УМИРА ВСЕ ЕДИН ДЕН,

А ДА УМРЕШ В ОБЯТИЯТА НА ХУБАВА ЖЕНА
с хубава смърт. Дора Габе разреши спора около себе си по един
твърде елегантен и умен начин. Тя разказа, че в тия дни наис
тина е била в къщ а

та на поета. В деня
на с м ъ р т т а му тя
имала среща с него,
но когато пристига,
е първата, която под-
н ася ц в ете върху
ковчега на Вазов.
О т 18 часа на 21
с еп т ем в р и , та до
последния земен ден
на поета - 22 септем
ври, ед и н ствен ите
жени, които са до не
го, са сестрата, пле
м ен н и ц ата и п р и
служницата. С ъби
ти я т а се р азв и в ат
толкова главоломно
и толкова впечатля
ващо, че и през 1934
г. двете роднини на
Трапезарията, където Вазов Вазов помнят под
за последно хапва и умира робности по часовс и
(Снимка във в. „Литературен глас“,
1934 г.) м и н ути . Зап и с на
разказа им публику
ва Кирил Добрев във в. „Литературен глас“. Автентичността е
неоспорима, оспорими са свободните размишления на автора
на текста. Никой не знае какво наистина мисли Вазов при пос
ледните си разходки в Градската градина например.
СЕСТРАТА НА ВАЗОВ СЕ ВРЪЩА В 18 ЧАСА, А БРАТ Й Е ЗАЕ

Веднага щом научава, че след разходката си той се е приб
рал в спалнята си, тя се разтревожва с все сила. Това той нико
га не е правил. Въла се качва горе, без да е повикана, и намира
бачо си, легнал с дрехите на леглото. Лицето му е обърнато
към стената, тялото - неподвижно, дори покривката не е мах
ната от леглото. Дотогава никой не е виждал Вазов да почива с
дрехи и обувки. Голям чистник и привърженик на установенйя
ред и навици, авторът на „Под игото“ винаги събува обуща и се
движи в стаите си по пантофи.
Сестра му губи
ума и дума, но на
м и р а сили да се
приближи, да го по
бутне и да му каже:
„Бачо, стани да ве
черяме.“ Той с труд
й о т в р ъ щ а, че е
уморен и да го ос
тави да си почине.
След това отново
заспива. Необичай
ната за него отпад
налост още повече
стресва Въла и тя
прави опит, за ж а
лост напразен, да
го разтърси, освес
ти и върне съзнани
ето му. В това вре
ме дъщеря й Събка
влиза в стаята, сеп
ва се от я р к а т а
светлина на елек
трическите лампи
и н еочакван о и з
бухва в истеричен Евгения Марс, обвинена за смъртта
п л ач . М о м и ч ето на поета. На снимката е такава,
хващ а р ъ к а т а на каквато Вазов я харесва от пръв поглед
вуйчо си, успокоява
се, че не гори в огън, и слиза с майка си долу.
Необяснима тревога гложди Събка отвътре и когато към
21 часа вижда, че лампите още горят, а вуйчо й не е ставал от
леглото, отново се качва на втория етаж. Притворените очи на
Вазов морно блуждаят, вперени в стенния ковьор. По него тича
елен, гонен от кучета. Сюжет пасторален и вечен, в който пое
тът е намирал утеха от своя живот, поставен върху жертвеника
на злочестата родина. Събка изува обувките му, намята го, из
гасява светлината и слиза долу. Двете жени не мигват от трево
ги до сутринта и се молят Богу отпадналостта на Вазов да от
мине.
КУРАЖ ИМ ДАВА СУТРЕШНОТО ПОЗВЪНЯВАНЕ НА ПОЕТА

Точно в 7 часа т о й им дава знак, че е време за закуската.
Този път я занася сестра му Въла. Той се заглежда в разтрепе
раните й от тревога пръсти и я успокоява, че се е уморил, защо
то дяла вечер е работил над драмата си „Престолът“. Една доб-
родушна, детска усмивка открива очите му, но сестра му виж
да, че те са променили цвета си и са потъмнели. Слаб, бледен
оттенък е променил и цвета на лицето му.
Вазов иска да й вдъхне вяра и затова с шега отново отхвър
ля предписанията на д-р Сарафов, който го е прегледал преди
седмица и го е предупредил да не натоварва излишно сърцето
си. Класикът става и се облича. Този път обаче не успява да
изяде, както винаги, цялата закуска. Едвам преполовява киф-
лата, маслото не докосва. Само чаят е изпит.
Стегнат, той излиза за поредната си утринна разходка. П оз
нати и приятели, с които се среща, не откриват някаква промя
на, но той усеща нервност и тъпа, неуловима болка. К ъм 11,30
часа се зачита в афишите, разлепени до Градската градина. Раз
ноцветните букви танцуват сякаш и помитат радостта му от кул
турния напредък на България. Изведнъж чувства, че сякаш се
връща от друг свят, стреснат от тълпата около себе си. Бърза
да се върне в къщ ата си - пътят е точно три минути.
“ ГЛАДЕН СЪМ !” - ВИКА НА СЕСТРА СИ,

КОГАТО ВЛИЗА В КЪЩАТА
После сяда на черния стол със сламена седалка, на обичай
ното си място, точно срещу източния прозорец. Както винаги,
на масата той се шегува - безобидно, духовито, като голямо
дете. Този път говорът му е завален, понякога неочаквано ш е
гата се прекъсва, за да я продължи след малко с известно уси
лие. Междувременно Вазов изпива дежурната чаша ракия, хап
ва и от супата.
В този момент той казва на сестра си, някак нервно и неси
гурно, че Иван К., негов съгражданин от Сопот, е починал. И
то - защото бил непоправим пияница. После замълчава, вглъ
бява се в себе си и с по-спокоен тон завършва коментара на
новината: „Умрял внезапно, неусетно. Каква блажена смърт!“
Градусът на настроението изведнъж стига нулата и племенни-,
цата му се сеща как да отклони темата.
„Днес, вуйчо, имаме празник!“ - възкликва тя. „Празник“

казват, когато на трапезата се поднася любимото ястие на Ва
зов - сварен бял боб. Но когато прислужницата идва с паница
та, Вазов се усмихва от измамата и уточнява, че това не е „праз
ника“, защото яденето е от зелен боб (фасул). Въла обяснява,
че зеленчукът бил на свършване и затова сготвила не зрял, а
зелен фасул.
И изведнъж, както обядват, поетът оставя приборите, обля
га се на стола, повдига ръце. Така прави след вечеря и обяд и
след това казва: „Боже, благодаря ти!“ Но този път Вазов пре
мълчава фразата, а ръцете му падат надолу отсечено, главата
му не помръдва и остава наклонена назад.
“ ВУЙЧО, КАКВО НАПРАВИ”
- ужасена, извиква племенницата му. П оетът се заглежда в сес

тра си, после премества поглед към момичето и затваря очи.
Тялото му потреперва в леки конвулсии. Майка и дъщеря ска
чат паникьосани. Прислужницата хуква за вода, а Въла раз
копчава яката на брат си. Вазов едвам произнася „Добре“ и
това е последната дума в живота му.
Племенницата му довежда лекар.
Умиращият приема две лъжички силен коняк и настъпва
краят. Големи мораво-сини петна покриват гърдите на Вазов -
ясен признак за разрив на сърцето. Часът е 12,30. В последния
си миг авторът на „Под игото“ отваря за миг очи. Силна свет
лина блясва от прозорците и посребрява косите му. А зениците
на очите му сякаш още съзерцават суматохата около него, ши
роко разтворени като за сбогом.
Така умира патриархът на българската литература - в ръ
цете на най-близките си и на доктора. Не в прегръдките на лю
бима жена.
БАНДАТА “ДОБРИСААВ”
ВИЛНЕЕ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1922 г.
ВАРНЕНСКИЯТ ГРАДОНАЧАЛНИК МИЛЕВ

ЗАЛАВЯ КРЪВОПИЙЦИТЕ
Поробеното от румънците след Ньойския договор
българско население в Добруджа пропищява през
1922 г. не от чужди, а от свои. Българи редовно пре
сичат границата и грабят нашенци на румънска те
ритория. В същото време Румъния обвинява Б ъл
гария, че нарочно сформира такива банди. Неописуемите звер
ства на кръвопийците напомнят кланетата по време на Април
ското въстание. В края на декември най-много се проявява бан
дата „Добрислав“, кръстена така по имената на един от члено
вете й - Добри Славов.
За нейните „подвизи“ - зверства, обири, изнасилвания и
убийства най-напред разказват пътници, пристигнали във Вар
на от Добруджа. Новините намират място във в. „Варненска
пощ а“ на 9 януари 1923 г. Малко по-късно, в броя от 21 януа
ри, се съобщава за кървава драма в добруджанския квартал
на Варна.
КЪЛБОТО ЗАПОЧВА ДА СЕ РАЗПЛИТА СТРЕМГЛАВО ОТТУК

В тоя квартал живее Иван Трифонов с жена си и с двете си
деца. Преди известно време полицията залавя в дома трима м ъ
же, подозирани, че разбойничестват в румънска Добруджа. Три
фонов е арестуван, но отрича да е имал близки връзки със зало
вените. Варненският градоначалник Милев заповядва нарочно
да се правят, че му вярват и да го пуснат. Той обаче нарежда на
цяла сюрия явни и тайни полицаи да следят къщата и всяка
стъпка на Трифонов.
Трифонов се досеща за това и понеже се съмнява, че жена
му е пропяла в полицията, скроява пъклен план. На 19 срещу 20
януари 1923 г. подлага жена си на същите мъчения, каквито
прилагат разбойниците.
ТОЙ ОТРЯЗВА С БРЪСНАЧА ЕДНАТА ГЪРДА

на нещастницата, а след това й нанася 15 рани на различни мес
та. Страдалката, обляна в кръв, се молела на изверга да й пода
ри живота, но той продължава да я мъчи и да се наслаждава на
мъките й.
Чак на разсъмване тя се отскубва от мъчителя си и побягва,
но на прага освирепелият разбойник я ръгва с ножа за последно.
Тогава Трифонов прерязва гръкляна си с бръснач, а прити-
чалите комшии завеждат жена му в болница, където тя издъх
ва след час заради кръвотечението от отрязаната гърда.
Според варненския градоначалник случаят с Трифонов под
сказва, че участниците в бандите са психопатирали садисти. И з
родът бил решил да убие жена си, за да й попречи да издаде на
полицията и неговите злодейства, и тези на другарите му. А с
изтезанията искал да провери дали тя вече не е изказала нещо.
Накрая се самозаклал, защото децата му щели да го издадат.
НАЙ-НАПРЕД ЗАЛАВЯТ ГЛАВАТАРЯ И ОЩЕ ДВАМА БАНДИТИ

Главатарят е П етър Гудев. Той вилнее из поробена Добру
джа до първите дни на декември 1922 г. Специалитетът на бан
дата е нападение по вечерно време в дома на някой по-състо-
ятелен българин. Разбойниците бързо стават господари на по
ложението и с жестоки изтезания карат жертвата да посочи
къде крие парите си. Междувременно жената на стопанина или
пък дъщерята са зверски изнасилвани. Накрая бандитите с ка
руци натоварват ценни вещи, чеизи, дори наденици и други
провизии.
Гудев се издънва и е заловен от румънските власти. Но ра
достта на населението е краткотрайна. Войниците, които го за
лавят, и двамата детективи, които го разпитват в Добрич, са
отзовани. Уредено е също бягството на Гудев от ареста и той се
покрива във Варна.
Останалите бандити живеят в и около Разград, където вар
ненският градоначалник изпраща агентите В. Шутаков и И. Кос
тов. Най-напред те залавят Анастас Лефтеров (Янито), който
се крие в къщата на Добри Славов. Той оказва въоръжена съпро
тива, но накрая се предава. Половин час след полунощ агенти
те с още трима стражари изненадват Тодор Иванов в квартира
та му. Бандитът хърка и като го ебарват, отказва да стане и да
се облече. Но и той капитулира.
През същата нощ в едно село, близо до Разград, сгащват и

Христо ф отев, който е кръчмар. Рано сутринта вдигат от тра
пезата и Марин Юрданов. М алко след това в кръчмата влиза
разбойникът Балуш. Иван Костов и стражарят Ангел Иванов
насочват към него револверите си и го пленяват. В село Дурач
пък в полицейския капан се заклещва Юрдан Николов.
Така за една вечер и един предиобед главните действащи
лица в бандата „Добрислав“ са арестувани.
На 25 януари 1923 г. полицаите и заловените отиват в село
Джаферлий, Варненско, където „гостуват“ на ятака на шайка-
та Велико Неделев. При обиска намират пушка, пет бомби, от
които три са бухалки, една яйцевидна и една турска. По-богат е
уловът при другия ятак - Тодор Джелезов, сродник на Неделев.
Там плячката е четири пушки, торба, патрони, бомби, отряза-
ната коса на бившата годеница на Янито, оцапаните с „честта“
й долни дрехи, златни нанизи и чеизът й.
ВСИЧКИ ТОПЯТ ДОБРИ СЛАВОВ

След залавянето на Гудев към бандата се присъединяват два
мата тайни агенти - Марин Юрданов и Юрдан Николов, които
мърсуват наравно с другите. Те осигуряват допълнително оръ
жия и муниции. На 13 декември бандата пресича българо-ру
мънската граница.
Зверствата й са неописуеми. Достатъчно е да се спомене са
мо едно от тях. На 13 декември заможният селянин Юрдан Д и
митров от село Кюллюка ходил до Каварна, където се повесе
лил с приятели. Завърнал се на следващия ден. След пладне
имал гости, вечеряли и те си отишли. Останал да преспи само
каварненецът Христо Денчев.
Н акрая всички лягат да спят. Едвам стопанинът заспива,
вратата изпращ ява и трим а разбойника с насочени пушки го
сбарват в постелята. Той ги разпознава. Те са Добри Славов,
Юрдан Николов и Балуш. Добри и Марин отиват и докарват
по бели гащи и гостенина. Д ецата - 17-годишният Кирил, 14-
годиш ната София и най-м алката - Кица, се разревават, но
Балуш ги смушква с ножа си да м ълчат. Н ай-голям ата дъщ е
ря - седемнайсетгодиш ната Димитра, успява да се скрие в
един долап.
Добри нарежда на стопанина да стане от леглото и му иска
70 000 лева. Ж ертвата нарежда на жена си: „Дай всичките пари
и нанизите си.“ Парите са само 1700 лева и тя отива в другата

стая с Добри и Юрдан Николов за нанизите. След това банди
тите смъкват обеците на жената и на София.
“ КЪДЕ КРИЕШ ПАРИТЕ?” - НЕ ОТСТЪПВА ДОБРИ

Той не ще и да чуе, че това са всичките спестявания на семей
ството. Добри и бившият агент повалят на земята стопанина в
другата стая, разголват го и сипват жар върху пъпа му. М ъките
са ужасни. Ж ертвата успява да разпръсне жарта, но разбойни
ците завързват ръцете му, обръщат го да легне по корем и Д об
ри го възсяда. Дупчи задните му части с ножа си като бургия и
повтаря: „Казвай къде са парите!“
„Не знам бе, синко, ето нк - имам волове, коне, овце, вземе
те ги, но пари нямам в този момент“ - моли се жертвата. О ста
вят човека и отиват при жена му, чиито писъци вързаният слу
ша безпомощен. Мушкат я с ножове по ръцете, докато те ста
ват на решето. Нанасят й повече от сто удара.
ЕКСАГЕНТЪТ ЮРДАН ХВАЩА

КОЖАТА НА ШИЯТА Й И Я РАЗПАРЯ
После вмъква в раната ножа и почва да я дере, като повта
ря: „Пари!“, „Пари!“. Момчето, като вижда, че майка му си оти
ва, почва да вика. Садистът измъква ножа си от майката и раз-
сича мускула на ръката му.
Накрая стопанинът обещава, че до другата вечер ще брои
200 000 лева на разбойниците само да ги оставят живи. Банди
тите го зарязват сам в стаята и голямата му дъщеря излиза от
долапа. Вместо да помогне на баща си, тя пада в лапите на влез
лите отново Добри и Юрдан. Заклещват главата й на притворе
ната врата и я изнасилват. След това двамата бандити забиват
по един нож на стопанина и си тръгват.
Н а излизане казват на съпругата: „Ний убихме стопанина
ти и оттук нататък ще живеем свободно.“ Горката жена едва
изшептява: „Нямахме пари, дадохме душа. Ако имахме пари,
нямаше да дадем душа.“ Останалите разбойници в това време
оголват до шушка къщата, дори прибират и 30-те килограма
наденици и пастърма. И офейкват. След три часа жертвите са
развързани от освестилата се озлочестена щерка. За щастие
всички остават живи.
Не може да се каже същото за другите. За пет дена убитите

и осакатените са толкова много, че слуховете за злодействата
на бандата „Добрислав“ направо ужасяват селското население,
което бяга и се крие по градовете.
Злодеите нямат милост.
АТАНАС ДЕФТЕРОВ ОБЕЗЧЕСТЯВА И ГОДЕНИЦАТА СИ ЯНКА

от село Гявур-Сючук. Добри сгащва бащата, а Лефтеров напа
да девойката. След като я изнасилва, Добри му казва, че понеже
няма да се жени за нея, я опозорява, като й отрязва косата.
На 17 срещу 18 декември, преди да се върнат в България,
нападат дома на смелчагата Ж еляз Банов от село Ялъ-ючор-
ман. Като изпращява вратата, нападнатият гръмва отвътре и
застрелва Добри Славов. Бандитите го натоварват на каруца,
но той издъхва и другарите му хвърлят трупа в кладенец.
В началото на април бандата решава да бяга от пандиза.
Изважда резето на ключалката и се готви да убие постовия стра
жар, за да офейка на Великден. Пак варненският градоначал
ник обаче забелязва, че резето не е наред и осуетява плана. Та
ка спасява живота на един стражар.
Не след дълго бандитите си получават заслуженото. Никой
не проронва сълза за тях.
АНДРЕЙ НИКОЛОВ
ОТМЪКВА ЖЕНАТА НА ПРОФ ШАТЦ
ЕЛИТНА КУРТИЗАНКА ПОЗИРА

ЗА ШЕДЬОВЪРА МУ “ДУХ И МАТЕРИЯ”
Веруюто на гениалния български скулптор Андрей
Николов (1878-1959) е, че изкуството е като лю
бовта. Щ ом има хитрини и сметки, тя вече не е лю
бов, а проституция. Голото женско тяло е най-го
лямото му вдъхновение. За да придаде топлината
на човешките страсти на студения мрамор, Николов не пропус
ка да отведе моделите в леглото си. Заедно с художника Нико
ла Танев и цирковия артист Лазар Добрич, той се слави като
един от най-известните български любовници през XX век.
Андрей Н иколов е потом ък на се
ляни, задом или се във Враца. М айка
му се зарича „да го учи, докато има
учение“. О т 140 кандидати за ново
основаното Рисувално училищ е при
ем ат 40. Един от тях е Андрей. П ър-
воначално
ТОЙ СЕ КОЛЕБАЕ МЕЖДУ

ХУДОЖЕСТВОТО И ТЕАТЪРА
Д ори уреж д а п р едставл ен и е на
„Разбойници“ от Ш илер, в което иг
рае ролята на Франц. Горката публи
ка едва издържа докрай. Явява се и на
конкурс за актьори, но се проваля и ед
ва тогава се захващ а сериозно с плас
тичните изкуства. Скулпторът,
Насочва се към скулптурата бла окарикатурен от Кирил
годарение на своя проф есор Борис Буюклийски, 1959 г.
(Репродукция - архив на
Шатц. Той обръщ а внимание на дар- автора)
Андрей Николов пред проекта си за паличпник във Видин

(Снимка в книгата „Андрей Николов" на Михаил Кац, 1954 г.)
бите на врачанеца и започва да му помага. В знак на благодар

ност Андрей Николов му отнема жената. Това се случва през
1903 г., когато се отпуска стипендия за следване в Париж. Кой
да бъде пратен, зависи от скулптора Ж еко Спиридонов. Андрей
Николов отива при него, вади касапски нож и в същото време с
мекия си теноров глас кротко го убеждава, че трябва да го пра
тят в европейската столица на артистите. Спиридонов веднага
се предава.
Мадам Шатц забягва с младежа в Париж. За компания по
вежда и шестгодишното си дете. „Тази жена ме заварди от съб
лазните в Париж“ - изповядва се, полупиян, през 1938 г. Ан
дрей Николов. За благодарност младият скулптор възпитава
нейното дете като истински баща. Тя била жена, каквато рядко
се среща в жщюта. И не Николов, а тя го зарязва, когато разби
ра, че обича друга. Другата е бъдещата му съпруга - Пеша, не
гова ученичка в Рисувалното училище.
Николов учи в София и четири години в Париж, но така и
не взима диплома. Обаче през 1910 г. го извиква министърът
на просветата Мушанов и го назначава с думите: „Кой те пита

за диплома... Дай само заявление, за да сложа резолюция.“
Н азначават го заради паметника, посветен на Сръбско-бъл-
гарската война във Видин. Военните искат Николов да направи
български войник, пронизващ с щик сърбин. Той предпочита
да представи българина като победител, но наранен от скръб
поради братоубийствената война. Николов спечелва конкурса
веднага след завръщането си от П ариж през 1907 г.
Този паметник изиграва неочаквана роля при определяне
на сръбско-българската граница след Първата световна война.
Английският представител отрязва мераците на сърбите да им
дадат Видин. Защото вижда паметника на Андрей Николов и
казва, че народ, който строи такива паметници след победонос
на война, не е варварски.
Скулптор от световна класа обаче Николов става в Италия.
През 1914 г. го командироват за два месеца в Рим, за да кон
тролира отпечатването на български пощенски марки. Той ве
че официално е женен за Пеша, но това не му пречи да й изне
верява. В навечерието на заминаването тя го хваща „на калъп“
в ателието.
СКАНДАЛЪТ Е НЕВЕРОЯТЕН
За да изкупи греха си, той взема жена си със себе си.
Междувременно избухва П ървата световна война. Син му
Андрейчо е на няколко месеца, а Пеша е в напреднала бремен
ност. Проблемът се решава, като назначават Николов за пази-
тел-канцлер на българската легация в Рим. Там за него се съз
дава благоприятен климат за работа, защото хората на изкуст
вото в И талия не живеят в алчност и с настървение един срещу
друг, както в България.
През 1919 г., след подписване на мирния договор в Ньой,
министър-председателят Александър Стамболийски минава
през Рим. Отбива се в ателието на Николов и като оглежда
готовите статуи, извиква: „Всичко това ти трябва да покажеш
на българския народ. Ние ще откупим всичко!“
И през 1922 г. Андрей Николов открива първата си излож
ба в София. Само за пренасянето на творбите той плаща 160
хиляди лева. Успехът е колосален, но само морален. Преди
закриването пристига и Стамболийски. „Какво ти откупиха?“ -
пита той. „Нищо“ - отвръща скулпторът. „Че как така! Защо
си донесъл т и я рабо
ти? Чакай. Ще отку
пим за салона на вън-
шното министерство,
за да видят чужденци
те, че не сме варвари,
к ак то ни м и сл ят“ -
разпореж да прем ие
рът. И започва с бас
туна си да сочи най-
скъпите.
О тку п ват ги, но
общ ата сума от 800
хиляди лева Николов
п о л у ч ава ч ак след
преврата на 9 юни.
М еж ду 1922 и
1927 г. той снове меж
ду София и Рим. През
1924 г. създава своя
шедьовър „Дух и м а
терия“, сега собстве
ност на НХГ. Позира
му известната курти
занка Надя Ковачева,
Андрей Николов в ателието си дъщеря на генерал и
(Архив на автора) сродница на покойния
патри арх-разколни к
Пимен. За късмет на
Николов връзката помежду им приключва, преди тя да заболее
от срамна болест, прихваната в римските хотели, от която и
умира. Съпругата на Николов отдавна е вдигнала ръце от изне
верите му. Според него тя героично понасяла капризите му. Не
що повече - била дори доволна, че я е оставил на мира.
Изкуството за Николов е вътрешна необходимост, а жената
- главният му стимул. Леснодостъпните италиански модели за
почват да му омръзват. Изгаря го копнежът да извае женска
фигура, каквато още не е създадена. Но не по въображение, а
от натура. Българката за него е приятна, топла жена. Срещат
се между софиянките и редки екземпляри. Единственото, кое
то го безпокои, е физиологическото удебеляване около талия
та, което той приема като национален белег. И все пак намира
у нашенката нещо неуловимо, особено след като е бил в легло
то с нея.
Постепенно го обхваща носталгията и всичко, което го е
радвало в Рим, му се вижда черно. А всичко в България - кра
сиво. Въпреки увещанията и сълзите на жена си, той се връща
окончателно в София, където на ул. „JI. Каравелов“ издига ори-
гиналната си къща-ателие. А и как иначе, след като той е най-
скъпо продаваният скулптор - бюстовете, които вае, стигат до
300 хиляди лева.
Така Николов се превръща в една от атракциите на тога-
вашна еснафска София. „Очите му горяха в странен блясък. От
цялата му външност бликаше сила и енергия, а от устата му се
лееше кротък и гальовен глас“ - така го описва публицистът
Димо Казасов. Трябва да работи, за да изплаща заемите заради
къщата. И най-важното -
ДА НАМЕРИ СВОЯТА ФРИНА,

както в Древна Гърция я е от
крил Праксител. Андрей Н ико
лов търси модели навсякъде.
Ако види някоя хубава госпожи
ца с компания в локал, готов е
да й изпее италианска канцоне-
та. Неговата драма е, че търси у
девицата страсти, които тя не е
изпитала, а у опитната жена -
чистота и невинност, отлетели
след втората любовна нощ.
Н яколко жени наистина го
заинтригуват, но точно те се
оказват недосегаеми или пък бя
гат от ателието му. Когато ца
рица Йоанна му позира, тя ни
кога не е сама. Същото се случ
ка и с поетесата Яна Язова. Всич
ките му опити да я докосне про
падат, защото с нея неизменно е Бронзов бюст на Яна Язова
А лександър Балабанов, който (НХГ)
зорко бди. Николов удря на ка
мък и при младата съпруга на писателя Змей Горянин - Соня

Димитрова. През 1935 г. тя е търсен модел - рисуват я Васил
Стоилов и Никола Ганушев. „Много бе мераклия, готов да се
нахвърли“ - такъв го помни тя. След няколко сеанса избягва от
ателието на Николов. Така тя остава без бюст, той - без своята
Фрина.
...ОСТАРЯВА СТАРИЯТ САТИР

Все по-често удавя копнежите си във виното и безсмислени
съперничества с по-младите. Нерядко в Дома на изкуствата и
печата той подмамва някой младок да премерят сили в „канад
ска борба“ . Обещава голяма награда за победителя. Малцина
обаче се хващат на въдицата, фигурата му е внушителна след
дългогодишната битка с мрамора. Привечер го виждат да се
разхожда по „Граф Игнатиев“, наметнал груб селски ямурлук,
небрежен към външния си вид и към предметния свят.
До 1940 г. е професор в Художествената академия, след ко
ето се пенсионира. Малко от студентките, били в ателието му,
са се отскубвали от мечешките му прегръдки. По това време за
Николов се шушука какво ли не. Скулпторът Иван Колев раз
казва, че на банкет в двореца Андрей Николов се напива яко,
качва се на масата и прави стриптийз пред царя и царицата.
А изкуствоведът Кирил Кръстев разправяше как Николов
се хваща на бас, че ще изпие каса бира наведнъж. П огълнатата
течност напъва да скъса корема на 80-годиншия старец. О т
веждат го с линейка в болницата. Сестрата го окуражава, че
хубава приятелка е дошла да го види. „Закъсняла е“, казва аго
низиращият скулптор и предава Богу дух.
Остават „Дух и материя“, „Копнеж“, „Идол“...
СТАМБОЛИЙСКИ
ОСТАВА НЕВРЕДИМ СЛЕД АТЕНТАТ
САМО МЛАДИЯТ ЦАР БОРИС III

НЕ СЕ ПАНИКЬОСВА СЛЕД ВЗРИВА
В НАРОДНИЯ ТЕАТЪР
Тържеството в Народния театър на 4 февруари 1923 г.
по повод 65-годишнината от първото българско
театрално представление се вписва не само в кул-
турната ни история. Един младеж хвърля бомба в
министерската ложа и замалко не утрепва министър-председа
теля Александър Стамболийски. За втори път през управлени
ето на БЗН С за място на атентат се избира културно събитие.
Преди това навръх 24 май, през 1921 г.,
БОМБА ИЗБУХВА СРЕД МАНИФЕСТИРАЩИТЕ УЧЕНИЧКИ

в София и ранява двайсетина от тях.
Утрото на 4 февруари въобще не предвещава, че се очаква
такова драматично събитие. Още в 10 часа се зареждат речи и
приветствия по повод театралния юбилей.
АТЕНТАТЪТ Е ИЗВЪРШЕН
ПО ВРЕМЕ НА ВЕЧЕРНОТО
ПРЕДСТАВЛЕНИЕ,
озаглавено „Апотеоз на българския
театър“. По време на него първите
ни артистични сили се готвят да изиг
раят по едно действие от най-попу
лярните възрожденски драми.
Точно тогава се знае със сигур
ност, че ще присъства и младият цар
Борис III, придружен от сестрите си
Евдокия и Надежда. Височайшето
присъствие задължава и министър-
председателя непременно да изгледа фаталния „Апотеоз“. Както

и става. Малко преди 18,30 часа царската и министерската ло
жа вече са заети. Елитът на столицата, дипломатическият кор
пус, както и гости от белградския театър също пълнят залата.
Зрителите са така нагъчкани, че яйце да се хвърли, няма да
падне на пода.
Минава първият антракт и точно по време на комедията
„Михал Мишкоед“ от Сава Доброплодни изведнъж настъпва
паника. В мрака
ДОЛУ СЕ ИЗПРАВЯ СИЛУЕТ НА МЛАДЕЖ, КОЙТО ЗАМАХВА

и хвърля топка към министерската ложа. Околните се досе
щат, че са свидетели на бомбен атентат и за да не пострадат,
панически хукват към изхода на театъра. Някаква жена исте
рично изкрещява: „Бомба!“, а като виждат и паниката в залата,
премиерът Александър Стамболийски и останалите министри
напускат ложата.
УЖАСЕН ГРЪМ РАЗТЪРСВА ТЕАТЪРА И ВСИЧКИ ПИЩЯТ

Бомбата удря празния вече стол на Стамболийски, търкул
ва се от него и избухва. Части от столове, мебелировка и дъски
на ложата се разхвърчават върху главите на ужасената публи
ка. От експертизата, направена няколко дни по-късно, се уста
новява, че бомбата е пробила 17 дупки в стените и тавана, от
които пет са по-големи. Дупката, изкопана на пода, където тя
се взривява, е 15 см дълбока. Тя била тип „Одрин“ с по-дълъг
фитил, чието горене от 3-4 секунди позволява на нарочените да
офейкат.
Ж ертвите обаче са щели да бъдат много повече, ако подът
и стените на министерската ложа не са циментови. Това обаче
не знаят паникьосаните зрители, които в страха си задръстват
вратите. Чуват се писъци на жени и деца, а онези, които се опит
ват да хванат атентатора, се отказват, защото той стреля три
пъти с револвер.
ПЪЛНО СПОКОЙСТВИЕ
ЗАПАЗВАТ САМО ЦАР БОРИС III И КНЯГИНИТЕ
Монархът дори се опитва, надвесен от ложата си, да успо
кои уплашените хора. Предупрежденията му са основателни,
защото мнозина от тях са зле контузени точно в мелето около

изходите. После царят поздравява Стамболийски и министри
те с щастливото им избавление. След пауза от около половин
час представлението продължава.
КАКВО ТОЧНО СЕ СЛУЧВА В МИНИСТЕРСКАТА ЛОЖА?

Четирима са в нея - Стамболийски и министрите Ц анко Ба-
калов-Церковски, Александър Оббов и Янев. Веднага след атен
тата Оббов споделя пред журналисти: „Министър-председате-
лят стоеше в ъгъла към сцената. В това време нещо черно по
летя откъм партера към ложата. Министър-председателят скочи
от стола си, тласна го настрана и тръгна към вратата. Същото
сториха министрите Янев и Ц. Бакалов. Аз останах последен.
Видях, че бомбата падна на стола на министър-председателя и
оттам - на пода. К огато прескокнах прага на вратата, бомбата
експлодира. Попипах си крака, видях, че няма нищо.“ А просвет
ният министър Стоян Омарчевски, който е в съседната ложа,
определя трясъка, причинен от бомбата, като оглушителен. Но
той се успокоява, когато вижда, че няма пострадали.
Атентатът е заклеймен на следващия ден от правителстве
ния печат.
РЪКАТА, КОЯТО ХВЪРЛЯ БОМБАТА,

Е НАРЕЧЕНА “ВДЪХНОВЕНА ОТ АДА”
Трябвало да се пресекат ръцете на злодеите, които след то
зи атентат нямало да напуснат избрания път на безумието. Ц я
лата преса подкрепя искането за залавяне на атентатора, още
повече че името му е известно на полицията.
Младежът, който хвърля бомбата, в бързината зарязва пал
тото си, в което са документите му за самоличност. Той се каз
ва Асен П. Даскалов от с. Козница, Кюстендилско. Атентато
рът не е съгласен с гоненията на Стамболийски срещу м аке
донските революционери и сближението на България със Сър
бия.
Любопитното в цялата история е, че само няколко часа пре
ди хвърлянето на бомбата, пристига шифрована телеграма от
нашето посолство в Белград. С нея се пита вярно ли е, че срещу
Стамболийски е направен атентат. За съжаление на питането
не се обръща внимание. Още повече че в броя си от 2 февруари
белградският вестник „Политика“ съобщава, че според солун

ските вестници министър-председателят е нападнат на излиза
не от Народното събрание от четири лица. Те хвърлили връз
него бомби. Убит бил уж шофьорът на Стамболийски, а ране
ни - частният му секретар и един полицай.
На никой не му идва наум, че мирише на атентат. П ък и кой
може да знае, че бомбата ще бъде хвърлена в същата вечер на
фаталния 4 февруари, когато получават и телеграмата.
СТАМБОЛИЙСКИ ОПРЕДЕЛЯ НАГРАДА ОТ 200 ХИЛЯДАРКИ

И без нея цялата полиция е на крак. Веднага след атентата
столичният градоначалник разпорежда най-щателно да бъде
обискирана улица „Пиротска“, където живее атентаторът, и съ
седните й. Но резултатът е нулев. На следващия ден блокират и
къщ ата на председателя на софийската организация на маке
донците „Илинден“. При обиска обаче не откриват нищо. Кюс
тендилско също е претършувано.
АТЕНТАТОРЪТ СЯКАШ ПОТЪВА ВДЪН ЗЕМЯ

Междувременно на 10 февруари, когато за трети път се дава
злополучният „Апотеоз на българския театър“, избухва пожар
и декорите пламват. Опитите да бъде угасен театърът са напраз
ни и сградата изгаря напълно. Спасени са само костюми, архи
ви, столове и счетоводните книги. Артистите, сцоред препоръ
ката на министър Омарчевски, тръгват на гастроли из провин
цията, за да събират пари за нов театър. Ако при атентата няма
жертви, то в пожара загиват трима зрители, двайсетина са об
горени, мнозина - контузени.
Пожарът в Народния театър поизмества темата кога най-
сетне ще бъде заловен бомбохвърлячът Асен Даскалов.
На 26 март 1923 г. софийските анархисти имат сбирка, на
която полицията очаква да се яви и Асен Даскалов. Той обаче
се досеща и взема влака за Плевен. Дегизира се като трудовак
с редовна легитимация, има и абонаментна пътническа карта.
Настанява се в третокласно купе. За нещастие обаче
НА ГАРАТА В СОФИЯ Е РАЗПОЗНАТ ОТ АГЕНТ

на обществената безопасност.
Детективът съобщава на министъра на железниците Н едял

ко Атанасов, който заповядва да се композира специален влак
от локомотив и един вагон. Във вагона се качват агентът-де-
тектив и още 4-5 помощника. П ътническият влак е спрян на
Червен бряг, където незабелязано към него прикачват вагона с
агентите. Още на същата гара двама от тях сядат от двете стра
ни на атентатора.
На гара Плевен двамата агенти стават и си търкат сънливо
очите. Питат Даскалов: „Тук ли е Плевен?“ А той, докато им
отговаря, е сграбчен за ръцете, агентите му ги извиват отзад. В
това време пристигат и другите им колеги, които завързват ръ
цете му с въже.
ПРИ ОБИСКА V ДАСКАЛОВ НАМИРАТ ДВА ПАРАБЕЛУМА

В добавка към тях той къта още осем бомби, една кутия с
около два килограма пироксилин и шестстотин патрона.
След като обезвреждат атентатора, агентите вземат една тал
па (дъска), прекарват я между гърба и ръцете му, наново го
връзват и така го свалят от влака.
Благодарение на ювелирната им акция залавянето на Д ас
калов става без свидетели и не предизвиква суматоха, ако е тряб
вало да се действа не в купето, а на гарата в Плевен. Пленни
кът е прехвърлен на специалния влак и качен в единствения му
вагон. Н а перона Даскалов казва с въздишка: „Само една м и
нута ми бе необходима, за да не останат ни гара, ни влак.“
Междувременно министър-председателят е зает с провеж
дането на законодателните избори, в резултат на които зем е
делците спечелват 215 от всичките 248 места в парламента. Опи
янението го кара да се закани, че ще управлява 20 години. След
една седмица се поправя, че годините ще са 25. На 12 май, ях
нал бял кон на парада на Оранжевата гвардия, Стамболийски
пита в речта си: „Кой ще ни свали?“ Свалят го превратаджиите
на 9 юни 1923 г., половин месец по-късно. Властниците винаги
смятат, че са вечни.
СЕЛСКИ ЧОРБАДЖИЯ ПРИМАМВА
МАЙСТОРА В ШИШКОВЦИ
ХУДОЖНИКЪТ ЖИВЕЕ АСКЕТИЧНО
КАТО МОНАХ И ДАВА ПАРИТЕ СИ НА СЕЛЯНИТЕ
Андон Виячев е най-богатият селянин в Шишков
ци. През 1924 г. съселяните му го виждат да се раз
хожда из селото с висок и кльогцав непознат, кой
то е като странна птица, прилетяла по тия места.
Като научават, че професията на човека е да рису
ва, шишковчани цъкат съжалително. Чудят се как
во друго ще работи, за да изкарва по някой лев за ядене. Въоб
ще не им вдява в главата, че рисувачът може да си вади прехра
ната с плескане на бои по платното. Така най-големият българ
ски художник Владимир Димитров - М айстора (1882-1960)
пристига и се установява в Шишковци.
Децата пък вземат Майстора за поп заради брадата и дъл
гата му коса. Смущава ги само това, че е облечен със сако и
бомбе вместо с расо и калимавка. Освен това той е много щ е
дър - води палавниците в близката бакалница, където ги черпи
с неизменния локум и с боза. Добрите чувства между Рисувачо,
както наричат възрастните Майстора, и децата са взаимни. Те
пък го прекръщават на дядо Ладе, както започват да произна
сят малкото име на Майстора - Владимир.
АНДОН И МАЙСТОРА СЕ ЗАПОЗНАВАТ НА ФРОНТА

Двамата са в 13-ти пехотен Рилски полк. Виячев е ротен
фелдфебел, а Владимир Димитров - Майстора е ротен худож
ник. Още тогава шишковчанинът е поразен от любовта и съст
раданието на художника към хората. Често Рисувачо жали ра
нените и плаче за убитите войници. Ненавижда войната и от
казва какъвто и да е орден или медал. Преди да заседне в Шиш
ковци, където рисува своите най-хубави картини, Майстора оби
каля и други села в Кюстендилско. За този край Рисувачо каз
ва, че е раят на земята, а неговата столица е точно това село,
което наброява тогава 800-850 жители.
Владимир Димит ров - Майстора

(Автопортрет )
Първоначално Майстора отсяда в дома на приятеля си Ан-

дон Виячев. Селският чорбаджия къта парите си за добри дела,
а живее в малка къщурка с две стаи заедно с жена си - бракът
им е бездетен. Неудобно се вижда на Рисувачо да смущава ж и
вота на своя приятел и го моли да му намери друга квартира.
Затова се премества в старата къщ а на дядо Нико. Стаичката
на Рисувачо е на втория етаж, а на първия има бакалница.
Обстановката в квартирата му е отчайващо аскетична и на
помня манастирска килия. В нея има само дървен одър без дю
шек или сламеник. Дъските му Майстора постила с вестници
вместо с чаршафи, а се завива с домашно тъкана черга от къ л
чища. Тази пъстра черга Майстора пази като очите си, защото
е изтъкана от майка му. Месо художникът не яде, а и не пие
А нд о н Виячев със съпругата си,

нарисувани от Майстора през 1935 г.
(НХГ)
никакви спиртни напитки. По това време внучката на хазаина

строи къща. Рисувачо започва да се храни с хазаите си и им
дава пари, за да им помогне по този деликатен начин. Когато
дядо Нико му казва, че скоро няма да могат да изплатят борча,
Майстора му отвръща: „Та аз няма и да ги искам.“
Едва в третата си поред квартира спи на желязно легло, за
стлано пак с легендарната черга, снабдява се с маса, печка и
два стола. Удобствата и предметите за него не струват пукната
пара. Душата му попива багрите на околната райска природа и
това му стига.
Край Шишковци има лозя и ябълкови градини, плодовете
на които Рисувачо обожава и обезсмъртява в картините си. Как
са засадени те? Преди ябълките тук виреят сливите. Хваща ги
чернилката и почват да съхнат. По това време в Шишковци,
през 1920 г., пристига премиерът Александър Стамболийски.
Придружават го секретарката му Надежда Станчова и поетът

министър Цанко Церковски. Ш ишковци не е предвидено за по
сещение, но Андон Виячев, който е народен представител на
БЗН С през 1903 г., убеждава Стамболийски да дойде и в Шиш
ковци.
Понеже до идването на влака има много време, големецът
и бъдещите му домакини се чудят какво да правят. Местният
зевзек Стоян баба Митрин се майтапи, че ще ги откара до Шиш
ковци с вагонетка. Даже убедително настоява пред премиера:
„Господин Стамболийски, ще я бутаме на смени. Не е много
далеко, бързо ще стигнем.“ М айтапът загрубява, когато пре
миерът скланя на този вариант. Речено-сторено. Натоварват се
на вагонетката и за двайсетина минути са в Шишковци. П ъ
тьом зевзекът се оплаква на Стамболийски, че децата му няма
какво да ядат и тъпчат стомаси с джанки.
Премиерът оглежда селенията на Шишковци и съветва се
ляните да насадят лозя. Земята тук е и кът - на семейство се
М айстора рисува в Шишковци.

Около него са Георги Константинов и Ангел Каралийчев
(най-вдясно)
падат средно по
20-30 декара и с
ожънатото от тях
жито няма как да
се изхранят орля
ците от деца. За
това да садят ло
зя. Ш иш ковчани
отначало се дър
пат, като разби
рат колко много
трябва да работят
и копаят, докато
н а б е р а т гр о зд .
„Няма да хайлазу-
вате в кръчм ата“
-
С там болийски.
Обещава им дори
да уреди реколта
та да зам и н е за
изгладнялата след
П ървата световна
война Европа. За късо време баирите край селото се превръ
щ ат в лозя. Андон Виячев пък се запалва от думите на Стамбо
лийски и накарва съселяните си да заменят съхнещите сливи с
прочутите и днес кюстендилски ябълки.
МАЛЦИНА ЗНАЯТ ПРОИЗХОДА ИМ

Виячев задига сорта от Солун, където пристига с наша де
легация през 1903 г. Тогава градът е в Отоманската империя.
Българските гости отиват в чифлика на тамошен бей. Най-ху
бави са ябълките, пренесени от Калифорния през Италия. На
Виячев му светва, че тия ябълкови сортове са се аклиматизира
ли и ще виреят и малко пб на север - в Шишковци. В джоба си
носи случайно овощарско ножче. Почва да изостава от групата,
уж се диви на дръвчетата. А в същото време тайно реже калем
след калем за присаждане. Веднага след като се връща, при
сажда ги в собствената си овощна градина. Две-три години по-
късно първите плодове „златна пармена“, „белфльор“ и „ка
надска ренета“ сбират очите на съселяните му. А след още#де-

сетина години превземат цяла България (и СССР през социа
лизма).
Виячев смята, че човек трябва да си помогне сам, за да му
помогне и господ. Кметската си заплата внася в дарителски
фонд от 1926 г., а от 1934 г. присъединява към него цялото си
състояние, с което построяват училището, железопътната гара
и напоителната система в Шишковци. Той е направо безком
промисен. При него отива брат му Георги и иска пари за сина
си, който учи извън селото. Андон му отказва, защото брат му
не е толкова беден. Направо му казва в очите да пести. Той
иска племенниците му да се изучат, но няма да им даде пукната
пара. ТТТял да подпомогне ония бедни деца, които наистина не
могат да платят образованието си. Ето как се оказва, че прия
телството на Андон Виячев и Рисувачо не е случайно. Те са две
сродни души.
МОДЕЛИТЕ СИ МАЙСТОРА ИЗБИРА ЩАТЕЛНО

Види ли одухотворено, чисто лице, нищо го не спира, дока
то не го нарисува. Достатъчен е да се припомни само един слу
чай, за да се види маниерът му. Дядо Божанко Крушаров, съп
ругата му и дъщеря му копаят лозето. Майстора харесва моме-
то за модел и чака доста време, докато завършат почнатите
редове. При почивката почва разговор с дядото за селската не
воля, за очакваната богата реколта. Накрая пристъпва директ
но към темата и моли Божанко да отпусне момето, за да му
позира. „А кой че копа лозето?“ - контрира бабата. М омата -
Стоянка, вътрешно се моли да я пуснат да я рисува Рисувачо.
Кръстът й се е схванал от тежката мотика и от навеждането да
скубе бурените. М айка й продължава да нарежда, че надницата
за ратай е четири лева и те нямат пари да я платят, затова щер-
ка й Ще копа, вместо да я рисуват. Бащ ата обаче е по-отстъп-
чив и накрая казва: „Арно, Майсторе, земи момето. Рисувай го,
щом ти аресва.“ Майстора веднага пристъпва към работа. Три
часа изографисва момето, докато свърши картината. Накрая
бръква в джоба си, вади четири лева и ги оставя при багажлъка
на копачите. Дядо Божанко протестира. Художникът му отго
варя, че и позирането е работа.
Най-често сгледата за модели той прави на селското хоро -
обикновено на сватбите. Винаги си избира не централното мяс
то, където селяните искат да го турят, а онова, от което може
да наблюдава в с и ч к о . Веднага скицира лицата, които му харес

ват. Непрекъснато го викат да седне на трапезата, да хапне и да
пийне от ракийцата или от червеното вино. Рисувачо има по-
важна работа и отказва. Развеселените сватбари вдигат наздра
вици в негова чест. Той пък, да не ги обиди, отговаря с вдигане
на шише лимонада или мътеница. Селяните пак го канят - съб
рали са се на веселба, на ядене и пиене, а Рисувачо и в тоя мо
мент не подгъва крак да си почине. Чудят се, че всеки делник
работи, и искат поне на празника да почива. Рисовачо е катего
ричен и не се вслушва в искането им. Но пък ги благославя:
„Пийнете си, пийнете си! Кръв да ви стане виното!“
На стари години Майстора се преселва в столицата, но не
прекъсва контактите си със селяните от Шишковци. Дойде ли
му гост от селото, той го посреща сърдечно и го изпраща с ду
мите: „Чок селям на народо от Софията и от градскио свят.“
Затова и когато в Шишковци пристига вестта за смъртта му на
29 септември 1960 г., ръководителите на селото отиват на пог
ребението на Рисувачо. Още тогава шишковчани искат да си го
погребат в селото. Две години след това с волни пожертвова
ния и безплатен труд селяните решават да построят в Шишков
ци дом-паметник „Владимир Димитров - М айстора“, който е
окончателно завършен през 1971 г. Тук пренасят и тленните
останки на Рисувачо от София. Така в Шишковци се събират
на едно място духовете на художника и на моделите му. Всички
те са в един друг свят вече.
Спомените на шишковчани за Майстора бяха грижовно събрани

и издадени от Владимир Алексов в прекрасната м у книга
„С М айстора в р а я “ (1989 г.).
100 ХИЛЯДИ ПОСРЕЩАТ
РАБИНДРАНАТ ТАГОР В СОФИЯ
СТОЛИЧАНИ ВДИГАТ НА РЪЦЕ КОЛАТА

НА ГОСТЕНИНА И ЕДВА НЕ СМАЧКВАТ ОТ ЛЮ БОВ
ИНДИЙСКИЯ ПОЕТ И НОБЕЛОВ ЛАУРЕАТ
Рабиндранат Тагор, световноизвестният автор на
книгите „Гитанджали“ и „Гора“, тръгва на обикол
ка из Европа през 1926 г. Според неговите думи
Старият континент е лудница, в която хората тан
цуват над гробовете на своите синове. В Рим Тагор се среща с
нашия знаменит художник Борис Георгиев и позира за серия
снимки на пребиваващия там българин Станислав Шаранков.
По това време мъдрият индус не смята да идва в България, за
да каже на българите, „че без приятелство и разбирателство
между народите съвременната цивилизация е осъдена на смърт“.
Съдбата обаче отрежда на калкут-
ския поет и философ да посети и на
шата страна.
Европейското си турне индусът
започва от Швеция. Той приема п ъ
туването си като свещена мисия,
тъй като според него атмосферата
на Стария континент е задушлива
и има опасност от избухването на
нова война.
НЕОЧАКВАНО ПРЕЗ ЕСЕНТА НА

1926 г. ТАГОР ЗАБОЛЯВА
След едномесечен отдих край
Балатон той тръгва обратно за К ал
кута. П ътят му обаче трябва да м и
Рабиндранат Тагор
не през страни с по-топъл климат. (Рисунка - Никола Гузсузов,
Междувременно българският ПЕН- архив на автора)
клуб научава за промяната в марш-
Тагор с почитатели в Рим. С автограф

(Снимка - Станислав Шаранков, архив на автора)
рута на Тагор и поканва поета в София от името на Дома на

изкуствата и печата да изнесе прочутата си сказка за мира и в
София. Този дом, преди да бъде разрушен от англо-американс
ките бомбардировки над София през 1944 г., събира под покри
ва си цялата българска интелигенция - журналисти, писатели,
музиканти, художници и артисти. ,
ЖУРНАЛИСТИТЕ СА НАЙ-ВЛИЯТЕЛНИ И БОГАТИ,

затова председателят на съюза им, Димо Казасов, обсебва ини
циативата и не дава на ПЕН-клуба да припари до знаменития
индиец.
Така покрай нашенските неразбории, преди пристигането
на поета в София, столичани вече са обхванати от масова пси
хоза.
Нетърпението е толкова голямо, че без паспорти, но с раз
решение на югославските власти, наша делегация отива на 17
ноември 1926 г. да посрещне Тагор в Цариброд. В състава й са
проф. Иван Д. Шишманов (председател на ПЕН-клуба), проф.
Минчев (председател на Англо-българското дружество), писа
телката англофилка Анна Каменова, Вучков (чиновник във Вън-
шно министерство) и, разбира се, пробивният Димо Казасов.

Дребният на ръст, но изключително оправен журналист м ъл
ниеносно изпреварва всички и пръв влиза във вагона на Тагор,
за да му пожелае „Добре дошъл“. На другите не остава нищо
друго, освен да поднесат разкошни букети на снахата на Тагор -
Протима Деби, на малката й дъщеричка и на придружаващата
ги г-жа Махаланобиш. Във вагона е и синът на поета - Ратинд-
ранат, а също и г-н Махаланобиш.
След кратка закуска влакът потегля в 11,40 часа за София и
спира на първата българска гара - Драгоман, която е претъп
кана от посрещани. Това обаче е нищо в сравнение с човешко
то стълпотворение, което очаква госта на Софийската централна
гара. Още с пристигането на трена в 13,30 часа
ВАГОНИТЕ СА БУКВАДНО ОБСАДЕНИ

ОТ МНОГОХИАЯДНА ТЪЛПА,
която се накачулва дори по покрива и посреща Тагор с френе-
тическо „Ура!“.
Авторът на „Гитанджали“ е смаян и уплашен - даже в К и
тай не са го посрещали така. В това време новината, че гостът
е пристигнал, изкарва на улиците цялото население на столи
цата, с изключение на „куците и пеленаците“, както отбелязва
пресата. Пространството от гарата до центъра на града е пре
тъпкано от нетърпеливи посрещани.
Около 100 хиляди софиянци (от цялото четвъртмилионно
население на столицата) се тъпчат и блъскат, за да заемат по-
изгодна позиция по пътя на Тагор до хотел „Империал“, къде
то се знае, че той ще отседне. На гарата елитът на интелиген
цията се покланя пред мъдреца Тагор, който наред с Толстой,
Хамсун, Ницше и Достоевски е кумир на най-изтъкнатите бъл
гарски умове. Две девойки в македонски носии отрупват госта
с букети от бели хризантеми. „Журналистите някак си майс
торски обсебиха, приеха и настаниха Тагор, а ние останахме на
заден план“, жалва се по този повод секретарят на ПЕН-клуба
Владимир Полянов.
ЧОВЕШКИЯТ МРАВУНЯК ОКОНЧАТЕЛНО ОБЕЗУМЯВА,

когато автомобилът с Тагор стига бул. „Княгиня Мария-Луи-
за“. Тълпата разкъсва кордона. Всеки един от посрещаните се
опитва да докосне стреснатия гост. Конните полицаи едва го

спасяват от смачкване. Никога дотогава София не е виждала
такава психоза с автомобил, движещ се по килим от цветя, и
тичаща след него многохилядна тълпа!
Седем години по-късно подобна тълпа сваля гащите на аме
риканския артист Хосе Мохика още със слизането му на со
фийската гара. Тагор успява да избегне подобна срамна участ и
пристига в крайна сметка невредим до обсадения от тълпата
хотел „Империал“. Хората не се разотиват и след като Тагор
приветства множеството от балкона на апартамента си. П оява
та му е посрещната е нескончаеми ръкопляскания и гора от
ръце.
От хотела посрещаните се насочват към Свободен театър,
където Тагор се готви да изнесе сказката си „Съвременната кул
тура“.
БУЙНА ВЪЛНА ОТ СТУДЕНТИ БЕЗ БИЛЕТИ НАПАДА ВХОДА

на театъра, опитвайки се да премахнат стражата, да разбият
вратата и да нахлуят в залата. На помощ пристигат пеши и конни
полицаи, които въдворяват ред и арестуват най-буйните глави.
С излизането на сцената на Тагор паянтовият салон потрепер
ва от бурните и продължителни овации.
Гостът е крайно развълнуван от посрещането и сподавено
изрича: „Аз се учудвам на онази тайна, на онова чувство, което
ви е довело тук! Това ме кара да вярвам, че сте народ, който не
е задушен още в корупцията на цивилизацията и който вярва в
идеала на бъдещето. И пак се запитвам: кое ви е накарало да
дойдете тук? И заключавам: вие сте народ, който има висши
заложби.“
Най-страхотният шок обаче очаква поета на излизане от за
лата. Едва заел мястото си в автомобила, Тагор е атакуван от
всички страни. Тълпата изтласква охраната, притиска колата и
насмалко не я преобръща. Казасов тогава вижда по лицето на
поета изписан безпомощен ужас. В крайна сметка полицаите
подпират автомобила, докато той отново стъпва на колелата
си, и го съпровождат плътно до хотела. На следващия ден - 18
ноември, Тагор присъства само на обяда в негова чест, даден в
ресторант „България“ от Дома на изкуствата и печата. По не
гово желание артисти от операта пеят народни песни, играят се
български хора. Пее и знаменитата наша певица Христина Мор-
фова, акомпанирана от приятелката си Людмила Прокопова.
ГОСПОЖА МАХАДАНОБИШ ХАРЕСВА ОБЕЦИТЕ НА М ОРФОВА

Певицата ги сваля от ушите си и ги подарява на гостенката.
Индийката се смущава от неочаквания подарък, но Тагор я на
карва да сложи веднага обеците. Днес подаръкът на Морфова
се съхранява в музея на поета в Шантиникетан.
В същия ден Тагор изнася втора сказка, в края на която каз
ва: „Симпатията, с която съм обкръжен, ме кара да вярвам, че
ме считате за свой поет и аз се чувствам българин.“ Отвън го
посреща същата многолюдна тълпа от почитатели. Тя го из
праща и на гарата, когато той се качва в 21,55 часа на влака за
Русе. Тагор пресича Дунава на военен катер. На румънския бряг
обаче никой не го очаква, с изключение на един луд, който раз
дира дрехите си. През Констанца, Истанбул, Пирея и Кайро Та
гор се отправя към Калкута.
П окрай това знаменателно посещение мнозина си задават
въпроса:
“ СРЕЩАЛ ЛИ СЕ Е ТАГОР С ЦАР БОРИС III?”

Вичо Иванов, автор на книга за посещението на Тагор в Б ъл
гария, твърди, че поетът отказва всякакви срещи с управлява
щите - заради преживяното от народа през последните години.
Междувременно обаче чуждата преса твърди, че Тагор е приет
от цар Борис III, който дал обяд в негова чест. За такава ауди
енция съобщават лондонският вестник „Times“ от 18 ноември
1926 г., пекинският „North China Star“ от 22 ноември, както и
някои индийски вестници. Според изследователите на Т а
гор, А нна и Н иколай Н иколаеви, за такава среща се спом е
нава и в биографията на Тагор (том 3, страница 199), излязла
през 1952 г. В следващите две издания - от 1961 и 1991 г. обаче
текстът е заличен.
И все пак най-смайващ остава фактът, че докато цяла Со
фия се изсипва, за да види най-големия индийски поет, монар
хът, и особено сестра му Евдокия, не правят официално ника
къв опит да се срещнат с него.
По-вероятно е срещата между Тагор и царя, ако е имало
такава, да се е състояла в хотела на поета, и то инкогнито. Тя
не е била първата подобна пазена в тайна среща. По времето,
когато през България на път за Истанбул минава влакът на

известния полярен пътешественик фритьоф Нансен, грижещ
се за военнопленниците към ООН, цар Борис III отива в купето
на шведа, преоблечен като машинист. Твърде любопитна е и
ролята на сина на Тагор - Ратиндранат, който във всяка страна
е държан зорко под око от местните агенти. Неизвестно остава
дали зад посещението на Тагор не се крие дипломатическа со
валка, целяща откъсване на България от Германия и привли
чането й на страната на Англия.
Убитият край с. Литаково, Ботевградско, на 24 януари 1944 г.
БРИТАНСКИ РАЗУЗНАВАЧ МАЙОР ТОМПСЪН

също е свързан със семейството на Тагор. Бащ ата на майора,
Едуард Томпсън, е бивш мисионер в Индия и близък приятел
на Рабиндранат. Впоследствие той става негов преводач и био
граф. Дали пък изборът на мисията на майора не е свързан със
спомена за знаменателното посещение на Тагор у нас?
БОЯН ПЕНЕВ ЛЮБИ ДВЕ ПОЕТЕСИ -
ДОРА ГАБЕ И ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА
ДОКАТО СЕ РАЗВЕДЕ С ЕДНАТА

И ОЖЕНИ ЗА ДРУГАТА, ГРАБВА ГО СМЪРТТА
Лю бовните лутания на известния литературен
критик Боян Пенев (1881-1927) между двете по
етеси Д ора Габе и Елисавета Багряна изненадва
що са прекратени от смъртта. Докато получи р аз
вод от едната и се ожени за другата, се случва
нещо ужасно.
Пенев постъпва в клини
ката на д-р И ван Карами-
хайлов, където сполучливо
го оперират от апандисит.
Всички очакват да бъде из
писан, но положението му се
влошава и той издъхва едва
46-годишен.
ПЪРВОТО АЮ БОВНО
УВЛЕЧЕНИЕ НА БЪДЕЩИЯ
МАСТИТ КРИТИК
е студентката Невяна Касъ-
рова. М ежду д в а м а т а не
липсват интимности, но кра
ят на познанството им не ги
учудва - те не са един за
друг. От кризата, в която из
пада Пенев, го измъква мла
дата Дора Габе. П о това вре
ме Яворов и Пенев са прия
тели, а между Дора и Яво Боян Пенев - силуетен
ров тече роман. автопортрет
През 1907 г. университетът в София е затворен заради скан

дала пред Народния театър, когато студентите освиркват княз
Фердинанд. Дора Габе, тогава студентка, се връща в чифлика
на родителите си в Добруджа. Бащ а й решава да я изпрати да
продължи следването си в Италия. Затова тя идва в София през
есента на 1908 г., за да си изкара паспорт, а и да се види с Яво
ров. Срещат се в ресторант на ул. „Алабин“.
По едно време влиза един младеж, висок, строен, с брада.
Когато се запознава с Дора, той й се представя така: „Аз се
казвам Боян Пенев, много исках да се запозная с вас, молих
Яворов, но той не иска да ни запознае.“ После сяда до нея на
масата. И така започва романът им.
ЯВОРОВ СИЛНО Я РЕВНУВА ОТ БОЯН ПЕНЕВ

Още на 9 септември с. г. Боян Пенев праща на Дора първо
то си писмо. В него той й пише: „Слушай, аз те обичам! Н аш а
та среща не е случайна. Ако се разминем сега, вече никога ня
ма да се срещнем.... За мен ти си едно нежно, самотно цвете, до
което само груби ръце са се докосвали. Дай ми нещастието си,
аз ще ти дам моето щастие. Само аз бих могъл да те направя
щастлива...“
Все още във властта на Яворов, въпреки че близките й не го
искат, младата дама изпада в тревога. Тайно се надява, че всич
ко между тях един ден ще се разреши. В същото време обаче
Боян не бездейства и напира към сърцето и ръката й.
Следват я писмата му, кое от кое по-страстно, стягащо я в
примката на голямата любов. В едно от тях той й пише, че ако
сега е при него, ще я удуши от обич. Той непрекъснато говори
за топлината на ръцете й, за устните й, за усмивката й, за дъха
й. Повтаря й неуморно, че сякаш живее в сън,
ЧЕ ТЯ САМАТА Е ЕДИН СЪН

и ако той се събуди, ще умре от мъка.
В края на същата 1908 г. излиза и първата стихосбирка на
Дора Габе - „Теменуги“. Вярно е, че стиховете й са прегледани
преди това от Яворов, но Боян Пенев прави възможното книга
та да бъде отпечатана. В началото на 1909 г. Боян спечелва
конкурса за доцент в Софийския университет. Кандидат-зетят
е одобрен от родителите на Дора.
И в най-лютите студове той заминава за добруджанския чиф

лик. Бащ ата на Дора - Петър Габе - го посреща в Добрич е
шейна и с два много големи овчарски кожуха. Докато двамата
пътуват из равната снежна степ, Дора облича кожух и излиза
навън. Не й се стои вкъщи - чакат я съдбоносни мигове и иска
да се разходи из полето - на свобода. Когато се връща, още на
двора вижда шейната и двата коня. Вътре Боян Пенев се топли
до камината и седи свъсен. Петър Габе й се скарва: „Как не те
е срам? Къде се скиташ с тия кучета?“
Тя разбира, че на Боян му е мъчно, че не го е посрещнала.
ИДВА ВРЕМЕТО И ЗА ВЕНЧАВКАТА

Но Дора не е покръстена и това трябва да направи най-ста-
рият поп в Добруджа. Намират го и отиват при него - Дора,
Боян и учителката й от гимназията Мария Нейчева. Тя ще е
кръстница на хубавата кандидат-булка. Дора влиза като еврей
ка в ниска каца с вода, облечена с нова риза, купена от Боян, с
боси крака. И,излиза като източноправославна. Н яма проблем
вече за венчавката и тя става на 7 януари. Младоженците пре
карват един ден във Варна и се прибират в София.
Боян е много слаб и бледен. М айката на Дора я пита: „Ти
какво, за туберкулозен ли ще се жениш ?“ И решава да го охра
ни. За двайсетте дена до сватбата така го тъпче с вкусна храна,
че в София приятелите му едва го разпознават.
Младоженците отсядат в дома на Пенев, а Дора отива до
Одрин да доведе сестра си Бела в София. И се разболява. Пос
тъпва в болница и кара Боян да й говори постоянно. Приятел
го съветва да направи всичко възможно тя да оздравее по-бър-
зо. Ако трябва, да я закара в странство на лечение. За щастие
не се стига дотам.
Неусетно обаче
В ИЗГЛЕЖДАЩИЯ ОТСТРАНИ ЩАСТЛИВ БРАК

СЕ ПОЯВЯВАТ ПУКНАТИНИ
Пенев е млад и амбициозен учен. Дора забременява, но той
смята, че не му е сега времето да имат дете. Тя прави аборт и за
съжаление след това не може повече да забременее. В края на
1911 г. заминава на лечение във Виена. Там изтърпява нечо
вешки мъки, но и виенските лекари са безсилни. Боян чувства
угризения на съвестта, но рабо

тата му го поглъща изцяло. П о
сти гн атата вече лю бов му се
струва като нещо делнично, про-
заично и все по-рядко усеща сър
цето си да се вълнува:
Междувременно реколтите в
Добруджа са добри, тъстът пече
ли и праща зетя и дъщ ерята в
чужбина.
НИЩО ОБАЧЕ НЕ МОЖЕ ДА

СПАСИ ТОЗИ БРАК
Завърнали се в София през
1914 г., двамата живеят заедно,
но все едно, че са разведени. По
това време Пенев е много харес
Дора Габе
по времето, когат о Пенев
ван от студентките си. Дора знае,
се влюбва в Багряна че той намира щастието си дру
(Архив на автора) гаде, но се примирява и не го
осъжда. Оставя го да се увлича
ту по тая, ту по оная. Нали все
пак се връща при нея? Прегърне я и сякаш всичко е по-старо-
му.
Три години по-късно обаче тази неустановеност неочаква
но се устремява към финала си. През 1917 г.-Дора и Боян зажи
вяват отделно. Причината е връзката му с една от дъщерите на
проф. Любомир Милетич - Олга. Дора Габе тогава изпада в
такава скръб, непрекъснато мисли, че пред нея има пропаст,
която няма как да заобиколи. Единственото, което й остава, е
да чака да се съмне и мръкне. Бащ а й се разтревожва и я при
бира в Добруджа, после я праща във Виена.
Смъртта на майката на Пенев в известна степен ги сближа
ва и през лятото на 1918 г. Боян и Дора отново заживяват заед
но. По това време тя е много красива. Прави впечатление дори
на Вазов. Приятелят му проф. Иван Д. Шишманов пише за нея:
„Харесва ми нейната женственост, грация и хубавите й, тъжни
очи на сърна.“
Но през лятото на 1920 г. Пенев подновява връзката си с
Милетич, докато летува в Чамкория. След завръщането си в
София той заживява отделно от Дора. Но виновна за оконча

телната им раздяла не е само Олга Милетич, а и полякинята
Маруся Каспрович. По ирония на съдбата самата Дора Габе
подготвя почвата за запознанството на Боян Пенев с нея. П о
лякинята, всъщност рускиня по произход и племенница на рус
кия класик Иван Бунин, е омъжена за полския поет Ян Каспро
вич. Първа с тях се запознава Дора Габе. От разказите й Мару
ся се чуди как Пенев е могъл да стъпче такава любов, и то лю
бовта на толкова красива жена като Дора. Не й е известен оба
че важният факт, че Олга Милетич през 1922 г. ражда момче -
Владимир, чийто баща е Боян Пенев.
Това дете е основната причина на следващата година Дора
Габе и Боян Пенев окончателно да се разделят. Без да се разве
дат обаче. В едно писмо от това време Дора му пише: „Аз всич
ко ще направя, за да се отдалеча и отчуждя от тебе... Не ми
отговаряй на това писмо.“
Маруся Каспрович твърди, че Пенев й казва, че по произход
може би е малко турчин, а може би и арабин. Но по образова
ние и култура тя смята, че той е истински европеец. Че е особен
човек, напълно различен от другите. Чувства, че
ТОЙ СИ ПРОПРАВЯ КАТО М ЪЖ ПЪТ КЪМ СЪРЦЕТО Й

И няма нищо против. Но връзката им е прекратена от пара
лизата на Ян Каспрович.
К ъм края на 1924 г. съдбата е подготвила за Боян Пенев
сюрприз. В дома на Маня и Начо Букурещлиеви той се запоз
нава с 11 години по-младата от него Лиза Белчева-Ш апкарева.
Пенев кани двете жени на чай в квартирата си край паметника
на Васил Левски. Когато двете с Маня отиват, Пенев вече е
приготвил чая, на кръглата масичка е подредил сухи курабии,
сладки. „Винаги купуваше фини работи, сандвичи“ - спомня си
Багряна.
Любовта идва при тях неочаквано. По-късно Багряна си
спомня: „Не мога да разбера как стана всичко.“
Когато през февруари 1925 г. Багряна получава инфекция
на кръвта, Пенев й праща писмо в болницата, в което й пише:
„Ще бъда най-щастливият човек, когато един ден отново си при
мен...
ТИ, ЛИЗА,
НЕ ПРИЛИЧАШ
НА НИКОГО,
тиси съ в сем друга.
О б и ч ам т в о ет о сп о
койствие... Ти никога
не губиш равновесие...
Лиза, ще ми повярваш
ли, че в целия свят ня
мам друг близък освен
теб.“ Н яколко месеца
по-късно тя напуска до
ма на съпруга си и за
живява сама. Докато с
Б о ян се съ б ер ат под
един покрив.
Дават й развод през
м ар т 1926 г., докато
разводът на Дора и Б о
ян се бави. През нощта
на 19 юни 1927 г. обаче
Боян не се чувства доб
ре. Няколко дни по-късно постъпва в клиниката на д-р Кара-
михайлов на ул. „Кракра“ (сега Дом на архитектите). С Багря-
на последно говорят за насроченото дело за развод с Дора Габе
на 15 юли - само след няколко седмици. Че през лятото ще
отидат в Чамкория... Няколко часа след раздялата им съсирек
от кръв минава фатално и засяда в сърцето.
Дора от мъка едвам отронва: „Боян беше изключителен чо
век. Такъв не съм срещала. И вече няма да се роди такова съче
тание на способности, ум и характер... Той си знаеше, че му е
отредено малко да живее.“
Викат Багряна в клиниката - Боян Пенев е издъхнал. В три-
птиха си „Реквием“ поетесата пише: „Преди да чуя сватбени,
надгробни чух слова.“
ЛЮТА УКРАИНКА КОМАНДОРИ
БЪЛГАРСКИ ПРОФЕСОР
ИВАН Д. ШИШМАНОВ РАБОТИ,

КАТО ЧЕ ЛИ ЩЕ ЖИВЕЕ 600 ГОДИНИ
Проф. И ван Ш иш манов (1862-1928) е известен
учен, фолклорист, литературен историк, общ ест
веник. За него проф. А. Златаров казва през 1928 г.:
„Образец на европеизиран българин - идеал, към
който трябва да се насочим, - проф. Ш ишманов
носеше маниерите на светския човек, без да има неговата пус
тота. Затова той е печелил така лесно обич и симпатии в чуж
бина.“
Шишманов е министър на просветата, когато през 1907 г.
студентите освиркват княз Фердинанд пред Народния театър.
Благодарение на него днес знаем повече за живота и на Иван
Вазов. Шишманов е неговият изповедник и близък приятел, и
спасител на стотици ръкописи и писма, които авторът на „Под
игото“ е кеф хвърля в коша.
Едва 14-годишен, Ш ишманов се присъединява към група
та българчета, на които ф еликс Каниц урежда учение във Ви
ена. През 1882 г. той се завръщ а в България и става учител в
родния си град Свищов. Науките обаче го блазнят повече и
успява да си издейства нова стипендия, за да следва филоло
гия в Прага. Виенските българи, които го издържат до 1882 г.,
обаче осуетяват замисъла - Ш ишманов трябва да си изпълни
ангажимента и да остане учител. Той обаче не се предава - не
заминава за Прага, но постъпва в просветното министерство.
След година заминава за Йена, където учи дори санскритски
и персийски език.
Две години по-късно Шишманов се премества за една годи
на в Женева, където попада в приятелския кръг около известния
украински учен емигрант проф. Михаил Драгоманов.
ТОЙ СЕ ВЛЮБВА В ПРОфЕСОРСКАТА ЩЕРКА ЛИДИЯ,

с която слушат известно време едни и същи лекции. Осем месе
ца след запознанството те се сгодяват. Като студент обаче той
не жертва нито една лекция заради Лидия.
Вечерно време другите студенти и студентки се разхлаждат
с лодки по Ж еневското езеро. Лидия обикновено е сама - Шиш-
манов не се откъсва от дълга си да се образова в полза на своя
народ. Краят на образователната си одисея младият българин
завършва през 1888 г. в Лайпциг с докторат, макар че по това
време той току-що прекарва бронхит и плеврит, кашля ужасно
и му се вие свят.
Веднага след завръщането си в София става началник отде
ление в Министерството на народното просвещение. Тутакси
слага в действие два свои отдавнашни проекта - откриване на
български университет и списване на прочутия и неоценим до
днес „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“.
Първият том на сборника се появява почти едновременно с раж
дането на сина му Димитър, по-късно известен писател, ликви
диран от „народния съд“ през 1944 г. Затова Шишманов обича
да казва за книгата: „Моето второ дете.“
С голям зор той успява да извоюва пари за отпечатването
му. За себе си той не взема нито стотинка хонорар. Ж ена му го
гълчи: „По цял свят редакторската работа се заплаща. Искай
си своето!“ А той й отговаря:
“МЪЛЧИ! И БЕЗ ТОВА ЗАВИСТТА Е ОГРОМНА

Едвам сполучвам да прокарам бюджета. Ако кажа една дума
за хонорар като главен редактор, ще го погубят.“ Шишманов
подарява по книга на всички български депутати, за да оценят
и свикнат със сборника. Те пък често при завръщането си по
родните си места харизват дебелата книга на хазайките си, или
пък я изхвърлят на гарата, за да им олекне багажът.
Когато
ЖЕНА МУ НЕДОВОЛСТВА ОТ МЪКИТЕ И ХУЛИТЕ,

които сипят завистливците върху съпруга й, той стоически каз
ва: „Ние сме камъните на пиедестала, на който ще се издигне
бъдещата България.“ Шишманов дори напуска добре платения
Къщата на Ш ишманов
(Снимка - авторът, 2003 г.)
си пост в просветното министерство, за да стане един от първи

те преподаватели в новооснования университет.
През целия си живот той не се отказва само от страстта си
да „поглъща“ книги. Сутрин сяда на креслото и отдясно нареж
да куп книги. До вечерта купът се премества вляво - всички
книги са прочетени. Лидия Ш ишманова му се кара: „Ти би м о
гъл да живееш в манастир или в затвора.“ А съпругът й отгова
ря: „Могъл бих, ако ми се дадяха книги.“
Покрай сборника
ШИШМАНОВ СЕ ЗАПОЗНАВА С ВАЗОВ

и двамата се сприятеляват до сетния ден на автора на „Под
игото“.
Професорът отива на крака при писателя и му казва, че е
чул за неговия роман. Готова за печат обаче е само първата
част. Вазов страда от очебол, отгоре на всичко е притеснен м а
териално. Шишманов го „сразява“ с щедрия хонорар от 200 ле
ва на кола. Невиждащият писател се принуждава да диктува на
малкия си брат Борис и така книгата е завършена и публикува

на в сборника.
В неуморна работа Шишманов прекарва делия си живот и
оставя след себе си планина от ценни трудове. Затова не звучат
голословно думите от завещанието му:
“УМИРАМ С ЧУВСТВО НА ИЗПЪЛНЕН ДЪЛГ

не само към моето малко, страстно обичано отечество, но и
към человечеството.“
Интимният му живот обаче е напълно подчинен на сурова
та му и властна съпруга. Веднъж му гостува Константин Г ълъ
бов, известен по-късно писател и професор. Както жестикули
ра, Шишманов' катурва чаш ата с вода на пода. След това плахо
се обръща към жена си и й се извинява. Тя му отговаря: „Няма
нищо.“ Но от леденото „нищо“ Гълъбов се досеща, че ако Шиш-
манови са сами, тя ще го подреди, както си знае. Когато Лидия
се разнервира, а това се случва често, мъхнатото й лице се из
червява и тя заприличва на зряла праскова. Ако не знаят, че е
омъжена, мнозина ще я вземат за стара мома - тя никога не
отстъпва от своето мнение и е готова да спори до смърт.
И мето на Лидия нашумява изненадващо, когато умира. В
деня на опелото й членките на Клуба на българските писател
ки, вместо да почетат паметта й като на своя председателка,
отиват на чай, ядат пасти и танцуват. Води ги Базовата муза
Евгения Марс, заради което писателката Ана Карима прави пуб
личен скандал.
ФАТАЛНАТА ЕМБОЛИЯ
Едно от големите разочарования на проф. Шишманов е за-
домяването на сина му Димитър за по-възрастна от него жена.
Той не може да понесе мисълта, че няма да има внуче. Затова
полага големи грижи за малкия син на Константин Гълъбов.
Когато тригодишното момченце е тежко болно, Ш ишманов до
карва проф. д-р Васил Моллов да го лекува.
През 1928 г. българският П ЕН решава да изпрати председа
теля си Ш ишманов в Осло на конгрес на всички такива клубо
ве. Той се съгласява след дълги увещания. По това време Ш иш
манов е огорчен, че са отказали да го изберат за ректор на уни
верситета, въпреки че е един от основателите му.
Преди да замине за Осло, професорът покрива неиздадени

те си ръкописи с платно, върху което оставя бележка: „Никой
да не пипа.“ Когато вдовицата открива ръкописите, първият,
който вижда, е „Биографията на Вазов, както той ми я разпра
ви“. Суровият ръкопис е обработен и издаден чак през 1930 г. с
помощта на академик Михаил Арнаудов.
Шишманов се чувства отпаднал, страда от безсъние и няма
апетит, но на 10 юни 1928 г. потегля на север за шведската сто
лица.
НИКОЙ НЕ ПРЕДПОЛАГА КАКВО ЩЕ МУ СЕ СЛУЧИ ТАМ

Ц елта на професора има и практичен замисъл. Пред деле
гатите той смята да разкрие ужасите след катастрофалното Чир
панско земетресение през същ ата година, както и да поиска
помощ от тях за бедстващите. Н а 23 юни обаче издъхва на 66
години в Осло от емболия, вследствие на операция, направена
няколко години преди това в Германия.
Вестта за смъртта му пристига в България два дни по-къс-
но. Погребалното шествие се вие по целия булевард „Княгиня
Мария-Луиза“ - от Халите, та до Лъвов мост. Вижда го от най-
горния етаж на Дирекцията на полицията поетът Христо Ра-
девски, арестуван за комунистическа дейност. Когато арестан
тът пита стражаря кой е покойникът, той му отговаря: „Профе
сор някакъв умрял.“
„Подир страшния удар - смъртта на Шишманов, лежах це
ли три месеца и половина в болницата „Червен кръст“ - пара
лизирана. Лекарите ми казаха: „Ще оздравеете, когато сама по
желаете. Всичко е нерви“, спомня си съпругата му Лидия Шиш
манова през 1929 г.
Къщ ата му, вместо музей, днес е лъскаво заведение - „О!
Ш ипка“.
I РОГОНОСЕЦ ЗАСТРЕЛВА
/ ЖЕНА СИ И ЛЮБОВНИКА Й
1
/ л АДВОКАТЪТ МУ АЛЕКСАНДЪР МАЛИНОВ НАДВИВА

I ) КОЛЕГИТЕ СИ ОТ ПАДНАЛИЯ ОТ ВЛАСТ БЗНС
\ / Екзекуция по бързата процедура на заловени „на
^ * 4 -^ калъп“ любовници разтърсва България през 1929 г.
ч \ Драмата, разиграла се в центъра на София - на
-’Г ;1* '-у- 1 ул. •„Гургулят“ № 31, заема първите страници на
л вестниците След като застрелва жена си и любов
ника й, рогоносецът прави неуспешен опит да се
самоубие. Не това обаче омилостивява съда, а фактът, че със
защитата на оживелия убиец се захващат силни на деня адвока
ти от Демократическата партия. Роднините на убитите губят,
защото претенциите им се защитават от адвокати-земеделци,
които нямат необходимата тежест след падането на правителс
твото на Ал. Стамболийски.
Кои са действащите лица в любовния триъгълник? Рогоно
сецът Любен Хаджикостов е 44-годишен, родом от Русе. Отра-
но остава сирак и работи по дунавските кораби. Посъбрал па
ри, заминава за Китай, където прави бърза кариера и ръководи
строеж на жп линия. От далечната азиатска страна отива в П а
риж, където увеличава капитала си.
ЗАВРЪЩА СЕ В БЪЛГАРИЯ, ЗА ДА СЕ ОЖЕНИ

През 1919 г. губи ума си по Анна - треторазредна чиновнич
ка в Г енералната банка. Характерът му е сприхав, буен и суров,
а жена му е кротка, нежна и добра. През десетгодишния им
брачен живот обаче той й угажда всячески. Тя се отблагодаря
ва, като му ражда две момчета.
По-късно се разбира, че Анна не се омъжва по любов, а за
ради парите на Любен. По произход е чехкиня, моминското й
име е Клоучек. Баща й е известен колбасар в София, но се разо-
рява и цялото семейство разчита на зетя. Хаджикостов им ку
пува къща, осигурява работа и на балдъзата си Маша.
Връзката на Анна Хаджикостова с любовника й - Васил Лю

бов, се пази в строга тайна. Той е родом от Ямбол и е сред м ла
дите надежди на БЗНС. Още като студент по право е редактор
на в. „Младежко знаме“ със заплата от 2500 лв. В негова защи
та като свидетел се явява и бившият министър от правителст
вото на Стамболийски - Александър Радолов. Той отказва да
повярва, че Любов е бил и агент на Обществената безопасност,
както съобщава столичен вестник след убийството. П ерспек
тивният и обещаващ млад мъж обаче има широки пръсти. По
време на връзката им Анна увеличава разходите си (уж за до
макински цели) от 12 до над 30 хиляди лева.
Любовната афера на чехкинята и Васил Любов сякаш е под
помогната и от съдбата. Любен Хаджикостов най-напред отва
ря първия гараж в София, после го продава и с парите от къщ а
та си на „Патриарх Евтимий“ купува мелница в Мездра. За да
не лишава жена си от развлеченията в София, наема апарта
мента на ул. „Гургулят“. Тя тактично отклонява предложение
то му цялото семейство да се пресели в Мездра.
ОТСЪСТВИЯТА НА СЪПРУГА ОТ СОфИЯ

УЛЕСНЯВАТ ЛЮБОВНИЦИТЕ
и те започват да се срещат и любят в квартирата на ул. „Гургу
лят“. За по-сигурно преди всяка среща с Васил Анна звъни в
Мездра, за да е сигурна, че мъж ът й не е тръгнал за София.
Преди това Любов наема квартира на ул. „Венелин“ № 8.
Той лъже собственичката Тодорка Вощенарова, че стаята е за
него и за брат му. Хитрата хазайка обаче поисква адресен би
лет и тогава Васил й казва директно: „Право да ви кажа, госпо
жо, тази жена ми е любовница. Ако искате при това условие и
по-нататък да се срещаме с нея тук - добре. Нощем никой път
няма да спя тук.“
Квартирата любовниците ползват всичко на всичко три дни
подред, един празничен ден и още веднъж за последно. Воще
нарова не иска скандал и казва на Васил Любов, че полицията
следи къщ ата й. Така се отървава от квартирантите.
Любов се опитва да осигури любовно гнезденце и в кварти
рата на своя сродник Тошо Григоров. Младежът е ерген и Ва
сил му казва, че ако мисли да се жени, ще извърши голяма глу
пост. Вместо е една жена, по-хубаво било с две. Най-напред той
се опитва да съблазни Григоров, като му предлага да направят
тройка с някаква си варненка, но младежът отказва. Любов

представя след това Анна като госпожица, но Григоров я е виж
дал с двете й деца в млекарницата на ул. „Ангел Кънчев“ и знае,
че е омъжена. О тказът му тиква любовниците към дома на ул.
„Гургулят“.
Любен Хаджикостов
ЗА ПРЪВ ПЪТ СЕ УСЪМНЯВА, ЧЕ ЖЕНА МУ ШАВА

на именния й ден през декември 1928 година. Непознат мъж
два пъти я търси по телефона, двата пъти попада на съпруга и
затваря. От октомври Хаджикостов прекарва по-голямата част
от времето си в Мездра, защото, оставени без надзор, работни
ците го крадат. На 3 февруари казва на деловодителя си да съ
общи на госпожата да приготви банята, защото е студено, и к а
то пристигне в София, ще се окъпе.
Докато стигне до топлата пара, вярната слугиня Неда му
прошепва:
“КОЛКО ДУШИ ТУК ЧАКАТ ДА УМРЕТЕ”

И след това: „Защо телефонирахте? Щяхте да го намерите
тук.“ Съпругата, която е наблизо, прекъсва изповедта на Неда.
Н а другия ден Любен пак не успява да изчовърка нещо от слу
гинята. Отвежда сина си Боянчо на кино и усеща, че детето е
смутено, но не иска да издаде майка си. Н а връщане пита жена
си за Мездра и тя му отговаря: „Ще отидем, ако трябва“, но
гузно. На делото Хаджикостов казва: „Аз- бях принуден да оти
да там да пазя капитала си, но изтървах жена си тука.“
От слугинята накрая разбира, че господинът, който идва при
жена му и с когото се усамотяват в гостната, е съдия, с много
имоти и името му почвало с „Люб“. Хаджикостов отива при
приятеля си - известния адвокат Менахем файонов, и го раз
питва има ли такъв съдия. Признава, че е дълбоко нещастен,
че от слугинята е разбрал как жена му се среща с друг и че
двамата щели да забегнат с децата му в чужбина, файонов дал
съвет на Хаджикостов
ДА ХВАНЕ ЛЮБОВНИЦИТЕ НА ГЮМЕ,

и то пред почтени и авторитетни свидетели. Разговарят на 4 фев
руари, ден преди разстрела.
Анна Клоучек с децата си, рогоносецът (долу вляво),

любовникът Любов (долу вдясно)
(Снимки във е. „Политика“, 19.11.1929 г., и в пресата)
Надвечер Костов решава да отиде до Мездра, за да се по-

разсее и да поразмисли как да отмахне нещастието. Онова, ко
ето гради от 30 години, сега е на път да се разпадне за 30 секун
ди. Изпуска влака и преспива, по-точно осъмва, в хотел „Сплен-
дид“. Рано сутринта отива при приятеля си Иван Удрев. Д ръп
ва го настрана и му казва: „Материално съм сравнително доб
ре, но в семейно отношение - ужас.“
Удрев го съветва да не хваща любовниците сам, а да наеме
частен детектив от бюрото „Хоп“. „Хопът“ Георги Ангелов си
спомня, че познава госпожата и че е носил нейно писмо до ня
кой си Васил Любов. Името на съблазнителя вече е известно и
частният детектив Ангелов започва да слухти пред къщата.
“ ИСКАМ ДА ГИ СВАРЯ,
ДА КОНСТАТИРАМЕ СЪС СВИДЕТЕЛИ ФАКТА.
Ще й дам пътя и свършено“ - изповядва рогоносецът пред при
ятеля си Удрев. Уговарят се, щом детективът даде сигнал, Кос
тов да го повика и с още един приятел „да сгащят птичките“.
Междувременно съдбата е решила друго. Още повече че за пръв
път Анна не се обажда в Мездра, за да се увери, че съпругът й е
там.
К ъм 15,30 часа на 5 февруари Ангелов вижда, че любовни
кът влиза в къщата. Съобщава на Хаджикостов, който изоста
вя предварителния план, бесен се прехвърля през тарабите и от
задния вход на апартамента нахлува в жилището. Среща слуги
нята и разбира, че госпожата е в гостната. Вратата е подпряна
отвътре с малка масичка.
Хаджикостов блъска вратата и пред очите му се разкрива
картина, която би накарала и по-кротък човек от него да загу
би ума си. В съда той казва:
“ТЯ БЕШЕ НА КОЛЕНЕТЕ МУ. ТОЙ БЕШЕ С РАЗКОПЧАНИ ГАЩИ

и на нея кюлотите бяха смъкнати. В туй положение той стана и
започна да се оправя. С едната ръка се закопчава, с другата я
бута настрана. На мен рече: „По-тихо, аз съм заместник-проку-
рор в окръжния съд.“
За 30 секунди всичко се срутва. Рогоносецът не помни как
хуква в другата стая, как взима пушката и
С ЧЕТИРИ КУРШУМА УБИВА И ДВАМАТА

В апартамента са двете му деца и тяхно гостенче, както и
слугинята. Хаджикостов се обажда на приятеля си Удрев: „Ива
не, тук са, избих ги, свършвам и със себе си.“ Удрев му вика:
„Любене, не прави глупости, идвам.“ Но от слушалката чува за
последно: „Ще ме намериш труп.“ Понеже патроните са свър
шили, убиецът опитва да се самоубие с нож, като се наръгва
няколко пъти.
В това време в апартамента идват трима души, за да искат
назаем от Хаджикостова костюм за благотворителен маскен
бал. Пуска ги жената, живееща на горния етаж, дошла пани-
чески да прибере детето си. Тримата виждат убитите и казват
на Хаджикостов:
“ БОЖЕ! КАКВО СТЕ НАПРАВИЛИ? КАКВО Е ТОВА?”

Агонизиращият самоубиец отронва: „Намерих жената с м ъ
жа един върху друг и двамата убих.“ Благотворителите викат
полицията.
По-късно от експертизата се вижда, че не е имало полов
акт между убитите любовници. А на процеса се доказва, че Х а
джикостов не е изнасилвал слугинята Неда, както го обвинява
приятелката на Анна - Лалка. Слугинята й се била оплакала,
че година преди убийството господарят една вечер я обезчес-
тил. Според експертизата Неда излиза девствена.
Любовната авантюра на Васил Любов забърква две семей
ства, оцелелите от които стават герои на пресата. От призова
ната на процеса съпруга на любовника - Люба Василева, се раз
бира, че тя не е знаела нищо за семейство Хаджикостови. Че с
Васил се оженват през 1926 г. и материално ги поддържа баща
й. Че мъж ът й винаги носи венчалната си халка. В деня на убий
ството я намират в джоба на панталона. Така той правел вина
ги, когато се срещал с Анна.
ТРАГЕДИЯТА НА УЛ. “ ГУРГУЛЯТ” СЪБУЖДА СТАРИТЕ СПОРОВЕ

как да се лекува изневярата - с куршум или с развод. Адвокати
те на Хаджикостов правят всичко възможно, за да го отърват.
Н а мястото на Григор Василев, който междувременно става ми
нистър, идва шефът на Демократическата партия Александър
Малинов. Според него м ъртвите искат само прошка, а убиецът

имал дълг къ м децата си. Той бил грешник, голям грешник, но
не и опасен злодей за обществото.
В последната си дума моли съдиите да влязат в положение
то му. България или трябвало да стане сводническа, или някои
хора трябвало да бъдат обуздани. Онези, които търсят всичко
наготово - готова жена, готов имот, готови деца. В същото вре
ме, за да задоволят прищевките им, някои като него трябвало
да работят като къртици, да носят чували с работниците.
ВЛИЯТЕЛНИТЕ АДВОКАТИ НА ПОДСЪДИМИЯ

ГО ОТЪРВАВАТ ОТ ЗАТВОРА -
Хаджикостов е осъден условно само на 6 месеца. И да заплати
на вдовицата на Васил Любов 40 хиляди лева. И скът за 500 хи
ляди лева на родителите му е отхвърлен.
От прашните страници на вестниците и днес ни гледат сним
ките на участниците в този лю бовен триъгълник. И трим ата са
жертви на лю бовта, така както всеки е разбирал това чувство,
опръскано с толкова кръв. К ато кървава роза в деколтето на
фатална жена.
ДИМИТЪР ДОДЕНОВ
Е БЪЛГАРСКИЯТ ОСТАП БЕНДЕР
р
ПРОСТИТУТКИ, ИЗМАМИ И фААШИВА БАНКА
# СА САМО ЧАСТ ОТ ПОДВИЗИТЕ НА МЕХАНИКА
ОТ СЕАО ХАМБАРЛИЙ
Седем години след смъртта на земеделския три
бун и министър-председател Александър Стамбо
лийски долнопробен измамник купува мебелите му.
Обзавежда офиса си с тях, но вместо да ги ползва
по търговско предназначение, мошеникът кани столични прос
титутки и скверни с тях реликвите.
ИСТОРИЯТА ЗАПОЧВА ПРЕЗ ЛЯТОТО НА 1930 г.

В София пристига Димитър Иванов Доденов, 35-годишен,
от село Хамбарлий, Елховско, по професия механотехник. В
столично семейство той се запознава с една около 30-годишна
дама - Мара Първанова, акушерка, живуща на бул. „К. Стои
лов“ № 28. Представя й се като адво
кат. Тя веднага му се оплаква, че м ъ
жът й, когото тя лудо обича, я изос
тавя и иска да се разведат. Иска от До
денов да я посъветва какво да прави и
как да привърже отново мъжа си.
П еченият „ад во кат“ веднага й
предлага оригинален план: да открият
банкерска кантора, да започнат разни
търговски операции, да си купят авто
мобил и да започнат да се разхождат с
него. Като чуе как процъфтява търго
вията, а особено като разбере, че тя се
разхожда с чужд мъж в лъскавия ав
томобил, у мъж а й ще заговори рев- Измамникът
ността. Тогава сам ще се върне при Доденов
зарязаната си съпруга. Сто процента било сигурно, според Д о

денов, че той ще я обикне с нова сила.
ЛЕКОВЕРНАТА ЖЕНА СЕ ХВАЩА НА ВЪДИЦАТА

и след няколко дни дава на Доденов 57 000 лева. Той купува
срещу капаро от 33 000 лева автомобил марка „ф и ат“ № 1474.
Начервената и набелена акушерка гордо се кипри до съдруж
ника си в автомобила, с който се показват по столичните буле
варди и в близките на София курорти. Очите й шарят, ушите й
слухтят: няма ли най-сетне мъж ът й да научи, а ревността да го
подлуди и той - разкаян, да дотича при нея. Да й поиска прош
ка, паднал в нозете й. Това обаче не става.
Скоро Додейов успява да изкопчи от наивната акушерка дру
ги 150 000 лева в брой. С тези пари той регистрира в Софийския
окръжен съд Банкерска търговско-пласьорска къща „Ориент“
ООД. Сред проектите му е и откриването на „Турско-българ-
ска търговска банка“, но не му стига времето да го направи.
НОВОИЗПЕЧЕНИЯТ БИЗНЕСМЕН НАЕМА КАНТОРА

на ул. „Триадица“ № 6. Н апечатва бланки, поръчва печат и т. н.
За обзавеждане на кантората Доденов купува мебели на покой
ния министър-председател Александър Стамболийски за 70 000
лева. Така трите стаи на офиса са обзаведени разкошно: меки
дивани, кожени кресла, скъпи бюра и столове, луксозен теле
фон. Банкерът наема двама слуги и един шофьор. Освен това
Първанова дава на Доденов още малко пари за обзавеждането
с всичко необходимо и най-луксозно на една спалня. Банкерът
щял да работи и през нощта, та по-разумно било да преспива в
офиса. След всичките тези приготовления измамникът „почва“
банкерските си операции - фирмата щяла да се занимава с из
нос на тютюни и розово масло. Вместо това в кантората
СЕ УРЕЖДАТ ГУЛЯИ С РАЗНИ ЖЕНИ, ПОВЕЧЕТО ПРОСТИТУТКИ

от намиращия се наблизо Златен квартал на свободната любов.
Там - между улиците „Сердика“, „Искър“ и „Веслец“, е сбори
щето на леките жени, а къщите са си направо нерегистрирани
публични домове. Гуляите често преливат в така нареченото
„Подвижно кабаре“ - автомобилът, който вози веселата ком
пания до Банкя, Панчарево, Чамкория, Рибарника в Самоков и

т. н. Гуляйджиите, яко наквасени, отскачат и до Кремиковския
манастир - уж да си изповядат греховете.
За да посрещне тлъстите сметки за платена плът, пиячка и
бензин, находчивият „банкер“ сполучва да убеди съдружничка-
та си да му даде още 315 000 лева в облигации от бежанския
заем, уж за увеличение на капитала на ООД-то. Той веднага
обменя облигациите и с парите от тях се развихря още повече.
По-късно столичани разказват, че ако стените в кантората му
са можели да говорят, то и най-разпуснатият сладострастник
би се изчервил от срам. При обиска там се вижда, че и най-
масивните мебели направо плачат за сериозен ремонт.
В това време съдружничката Първанова чака резултатите
от търговията, разхожда се с автомобила като царица и тръпне
кога мъж ът й ще се върне при нея. И понеже обещанието му в
тази насока не се сбъдва, тя най-после се усъмнява в съдружни
ка си и му поисква сметка.
ДОДЕНОВ Е ПРИТИСНАТ ДО СТЕНАТА

Прави гаф, като й дава писмо, според което й разрешава да
си прибере мебелите от кантората.
На дамата й кипва. Ядосва се, че вместо крупната сума от
514 000 лева той й предлага изпотрошените спални, кресла и
столове. Постъпката му й се вижда чисто нахалство. С изпари
лия се половин милион Първанова би могла да обзаведе цял
хотел.
Затова тя напада измамника в кантората и този път го ус-
мъртява с гневните си приказки. Тогава той избухва и я набива
с чадър. По-късно криминалистите обясняват случката така:
Доденов мрази моралното в любовта, затова не може да пона
ся лиричните излияния на благодетелката си, която е безумно
влюбена в своя съпруг. След побоя и изпитаното унижение гор
ката жена се разревава и непрекъснато повтаря:
“ И ПАРИТЕ СИ ДАДОХ, И БОЙ ЯДОХ!”

И змамникът се усеща, че е сгафил, затова й се извинява. А
за да замаже работата, предлага на жертвата си да я назначи за
помощник-директор на „Ориент“. Но Първанова излиза бясна
навън и отърчава към Лъвов мост, където е Дирекцията на по
лицията. Оплаква се, почват разследване и арестуват измамни-

ка-банкер на 20 декември 1930 г.
Криминалистите повече са учудени от факта, че при обиска
в кантората, освен празни бланки и печат, не намират никаква
друга документация за търговска дейност на щедро реклами
раната в пресата банкерска къщ а „Ориент“.
Те се поразравят и установяват, че Доденов е човек с тъмно
минало. Бил е войник в гръцката и турската армия, където съ
що не стои мирен. Бяга в София, за да заживее нов живот. Тъм-
ната му природа обаче и тук не му дава мир. Затова той успява
да излъже Първанова и да я оплете в мрежите си. Официално
новооснованата от него фирма щяла да търгува с розово масло
и тютюн с Цариград, но никакви подобни търговски операции
не са извършвани. Всички получени от богатата акушерка пари
са изгуляни и пропиляни. Дори автомобила той записва на свое
име.
При обиска в кантората намират купища любопитни писма
от разни жени, предимно леки. Повечето от тях можело да пос
лужат за еротичен наръчник - особено за напреднали сла
дострастници.
Кореспонденцията дава повод на агентите от Криминално-
то отделение на полицията да изловят някои от любимките на
Доденов. Повечето от тях обаче никак не се стряскат и моноло
зите им са горе-долу в този стил: „ Какво ще ми направите? Не
съм крала. Никого не съм убила. Престъпление не съм извър
шила.
ПРОДАВАМ СЪМ ТЯЛОТО СИ

Продавам го и сега. Защото и аз искам да живея, да ям, да се
веселя и да пея! Ако не всеки ден, то през ден.“
Страстта на измамника към проститутките не го връхлита
след основаването на „Ориент“. Още преди да обае наивната
акушерка, той е залавян в нелегален публичен дом в Златния
квартал. Полицаите чукат няколко пъти на вратата на стаята.
Чуват отвътре шум, после отново настъпва тишина. Най-накрая
вратата се отваря. „Адвокатът“ Доденов седи на масата и раз
листва папка с документи. Унесъл се бил човекът в проучване
то на това дело и затова не чул, че полицаите тропат на врата
та. Но те не са от вчера. При обиска намират проститутката,
скрита на балкона. В папката няма никакво дело, а само бели

листа.
Освен гуляите с леки жени, Доденов обайва настойчиво и две
напълно почтени дами - едната софиянка, а другата - пловдив-
чанка. Печеният измамник им обещава да се ожени за тях. Сле
дователите обаче са сигурни, че той се е канел по-скоро да им
прибере зестрите. „Годениците“ изкарват късмет, че акушер
ката се оплаква в полицията и кандидат-многоженецът своевре
менно е е арестуван.
ИЗМАМНИКЪТ ОБАЙВА ДОРИ И ИГУМЕНА

на Етрополския манастир. Склонява го да му даде под наем
манастирската гора. Щ ял да сече дънери, да прави траверси,
които да изнася в Турция. Игуменът бил изпратен от Доденов
да ходатайства пред Ловчанската митрополия за разрешение.
Дядото бил съблазнен и от лъскавия автомобил, както и от ус
лужливия шофьор - напет и хубавец. Показанията на шофьора
за авантюрите на дядо игумен пък били направо ужасяващи.
Следователите се хващат за главата, но Св. синод се намесва и
разследването в тази насока спира насред път. Автомобилът и
шофьорът са предоставени хитро на дядото, за да повярва, че
Доденов наистина е крупен банкер. Какво точно мошеничест-
во е замислял измамникът, не могло да се установи. Баснята за
траверсите си остава само басня. „Банкерът“, както е известно,
предпочита само да гуляе, вместо да търгува с тютюни и с ро
зово масло.
Успоредно с всичко това Доденов сполучва да ощети и ня
колко рекламни агенции, които ангажира да му уредят реклам
ната кампания в най-реномираните столични вестници. При то
ва на кредит. Ц яла България запомня името на тежката бан
керска къщ а „Ориент“, която в действителност не сключва ни
то една сделка. Още по онова време пресата е всесилна - някои
може да извиси в облаците, други с клевети да срине в земята.
Доденов е предаден на прокурора. Наивната акушерка за
губва 514 000 лева, а и не успява да си върне избягалия мъж.
МИСТЕРИОЗНОТО УБИЙСТВО
В ТАКСИ № I 383 И ТРУПЪТ,
ХВЪРЛЕН НА КЪРА
ФАШИСТКАТА ОРГАНИЗАЦИЯ “ РОДНА ЗАЩИТА”

ПОТУЛВА ИСТИНАТА И ПРЕСТЪПНИЦИТЕ
ОСТАВАТ НЕНАКАЗАНИ
На 7 септември 1930 г. софиянци осъмват с вестта
за едно необикновено престъпление, извършено в
околностите на столицата.
Предния ден един мистериозен господин - елегантен, висок
и облечен в сиво палто, около 10 часа се качва на такси № 1383
от центъра на столицата и потегля за Панчарево. Стигайки до
бирария „Вилшан“, колата спира, пътникът слиза и след малко
помолва шофьора да продължи до Пасарелските ханчета. Но
таксиджията, виждайки, че господинът е без пари, отказва и
иска да се върне обратно в София. Непознатият се съгласява и
сяда отпред при шофьора. Преди това обаче при тях се прибли
жава друг господин - Шопов, който се препоръчва за шофьор и
пита дали биха го взели и него в таксито. Таксиджията заявява,
че няма нищо против, стига да се съгласи първият пътник. П ос
ледният дава съгласието си и новият пътник сяда в купето. К о
лата тръгва, но подир малко спира, защото първият пътник ре
шава да се премести отзад, при Шсщов, щото му било студено.
ШОФЬОРЪТ ПРОДЪЛЖАВА ДА КАРА,

но близо до 8-ми километър чува зад себе си пъшкане и охкане,
последвани от револверни изстрели.
Моторът загасва, а таксиджията се обръща и вижда, че от
купето скача някой и побягва. Мислейки, че това е убиецът,
той скача от таксито и тича подир него, настига го и го хваща.
Но вижда, че държи в ръцете си умиращия Шопов, който със
сетни сили извиква: „Ах, убиха ме!“ и издъхва в ръцете на ш о
фьора.
Cmpacmu u скандали в Царска България 431
В това време колата тръгва, управлявана неумело от убие

ца. След около 2 км той я блъсва леко в едно дърво и изчезва.
Такъв е разказът на единствения свидетел - таксиджията Яне
Кръстев Михайлов, 20-годишен от с. Горна Врабча, шофьор от
бюрото „Ачков“.
ПОЛИЦИЯТА ВЕДНАГА СЕ ЗАЕМА С МИСТЕРИОЗНАТА СЛУЧКА,

завършила с убийство. Самоличността на убития е установена
лесно. Той се казва Паун Стоев Шопов, 29-годишен, от с. Д ол
ни Пасарел, Самоковско, живял е на ул. „Нишка“ № 35. В джо
ба му намират 9000 лв. и това показва, че престъплението е
извършено не за грабеж. Явно мотивите на убиеца са други.
Точно по тази нишка тръгва полицията, за да разплете кълбото.
Ж ената на убития - Мария Шопова, веднага е арестувана.
Някои нейни закани, както и лошото й минало, дават основа
ние да бъде затворена в Централния затвор.
ШОФЬОРЪТ ЯНЕ Е ОСВОБОДЕН

Следствието обаче не замира. Седмица по-късно при кмета
на с. Панчарево се явява селянчето Славе, което съобщава след
ното: „Една вечер отивах с колело от Панчарево за бачията на
Петър Асенов (на 8-ми колометър). Зад мене чух, че бръмчи
много силно автомобил. Понеже не умея да карам добре, аз
спрях и се отбих от пътя. Автомобилът мина край мене, без да
ме забележи, и спря. От него слязоха двама души, които свали
ха един човек и с мъка го отнесоха в нивите. В това време авто
мобилът тръгна. Д вамата мъже почнаха да стрелят. Колата
спря, те я настигнаха, качиха се вътре и тя отново тръгна. Аз
бях много изплашен. Не зная как стигнах до бачията и разпра
вих всичко на дядо Гьоре, който ми каза да си трая. На другия
ден идваха хора, но аз нищо не им казах, защото ме беше страх“.
Славчовите показания хвърлят нова светлина върху престъп
лението. Аутопсията от друга страна констатира, че Шопов е
умрял от две смъртоносни рани в сърцето.
СМЪРТТА Е ПОСЛЕДВАЛА МОМЕНТАЛНО

и в никой случай убитият не е могъл да направи повече от 3-4
крачки, камо ли 150 - до нивата, където е намерен.Това обстоя
телство потвърждава показанията на овчарчето Славе, че тру

път наистина е носен от двама души. А в таксито е имало още
един. Значи с убития пътниците в колата са били четирима.
Въпреки новите разкрития шофьорът на таксито Яне про
дължава да поддържа първите си показания. Следователите
предполагат, че той познава убийците, но те са го заплашили
със смърт, ако ги издаде. Едно основателно подозрение обаче
тежи върху него - в съучастничество. Освен това версията му,
че убиецът е подкарал колата и я е блъснал в дървото два кило
метра по-нататък явно е съшита с бели конци. По-вероятното
е, че той е откарал двамата непознати и е предизвикал одрас
кването на колата в дървото. По този начин убийците са се из
мъкнали безпрепятствено.
КОИ СА ТЕ?
Полицията се надява скоро да ги спипа и имената им да бъдат
оповестени в пресата. Но вместо да бъдат издирени, на 23 де
кември 1930 г. следователят подвежда под отговорност Яне
Кръстев по член 247, алинея II, във връзка с член 51 от Н аказа
телния закон за помагачество и го изпраща в Централния затвор.
Яне Кръстев Ж ерт ват а Паун Шопов

Междувременно полицията се раздвижва. Мистериозното

убийство на Паун Шопов, явяването на неизвестния свидетел -
овчарчето Славе, откритието, че шофьорът Яне Кръстев е за
месен в убийството, силно я заинтересуват. Тя започва усилена
работа, за да блесне час по-скоро истината. И да осветли в пъл-
на светлина извършеното престъпление.
Доброволен частен детектив също предлага услугите си. Бла
годарение на него откриват още един важен свидетел в лицето
на Петър Тодоров, родом от Самоков. Тодоров пазел на фатал
ния 8-ми километър камион, пълен с дървен материал. Към 11
часа край него профучало въпросното овчарче, възседнало ве
лосипеда си. Малко по-късно минал и шумящият автомобил,
от който Тодоров чул охкания. Овчарчето слязло тутакси от
колелото и се спряло в канавката. Автомобилът спрял и от не
го двама души изнесли трупа на убит човек. Автомобилът изга
сил фарове и бавно потеглил. Покарал 150 метра и спрял. Две
те мистериозни лица настигат колата и влизат вътре. Чак тога
ва автомобилът тръгва отново. Н а свидетеля му се счули съ
що стрелба и гю рултия откъм колата. Той то л к о ва м ного се
уплашил, че зарязал дървения материал и хукнал в посока към
с. Горубляне.
Междувременно следствието установява, че убитият Шопов
е седял на маса в двора на бирарията заедно със свой приятел,
също шофьор, именуем Марин Михов от село Правец, Орха-
нийско. Когато пристига такси № 1383, непознатият пътник сли
за, повъртява се из бирарията, качва се отново в колата и зами
нава за София. Но след това пак се връща. П ътникът вече е при
шофьора, но в колата е успял да се настани и още един човек.
Шопов се качва и сяда при него - значи фаталната четворка
вече се е събрала в таксито. И ако този при шофьора се е пре
местил наистина отзад, то Шопов е притиснат като в сандвич
от двамата непознати.
ЗАЩО Е ЗАДЪРЖАНА МАРИЯ ШОПОВА?

Тя е доста по-възрастна от съпруга си, а миналото й е доста
тъмно. С Шопов не живее добре, понеже той тича по чужди
фусти. На 28 август с. г., на именния й ден, Паун вместо да праз
нува у дома, отива с приятелки в Панчарево. Мария го просле
дява в една бирария на курорта и започва да го хока пред тях.
Паун става и й удря шамар. Тогава
РОГОНОСКАТА МУ СЕ ЗАКАНВА
да си отмъсти. Добавя дори, че има кой да й помогне. Н амере
ният нож в таксито, с който Шопов е бил наръган, освен че е и
застрелян, бил виждан от други хора в нейната кухня.
Чорапът се разплита. Никое престъпление не остава скрито
под небето. Следствието се заканва да смъкне булото, което
покрива тази мистерия.
Обвинителният акт обаче се внася от прокурора в съда чак на
следващата година, за което пресата съобщава на 8 май 1931 г. За
изненада на близките на убития съпругата му Мара е оневине
на. Единственият обвиняем, и то за предумишлено убийство, е
таксиджията Яне Кръстев Михайлов.
Софийският окръжен съд започва разглеждането на делото
в началото на август 1931 г. Подсъдимият Яне Кръстев отрича
да е извършил убийството. Той твърди, че не познава мистери
озните двама непознати, видяни от свидетелите Славе и Тодо
ров. Разпитват ги и тях, като адвокатите на таксиджията пра
вят всичко възможно да ги объркат и да изтъкнат някои проти
воречия между казаното при първите разпити и сега - в съда.
Защитата също настоява да се направи оглед на местопрестъп
лението, което става на 6 август. Очаква се в същия ден да се
прочете и присъдата.
Това обаче става чак на 18 август, в 16,30 ч. Подсъдимият
Яне Кръстев е оправдан. Вън от съда майката на жертвата при
пада, а няколко души се опитват да демонстрират срещу зам аз
ването на уликите. Вместо да се уважи протестът им, недовол
ните са арестувани.
М ълвата твърди, че в дъното на потулването стои съпруга
та Мара. Подозират я в любовни връзки с фактори във фа
шистката организация „Родна защ ита“. А за Шопов се говори,
че изглежда симпатизирал на комунистите. М истериозното
убийство остава неразгадано и на разследването му се слага
кръст. Парадоксален е само фактът, че не разчовъркват свиде
теля Марин, приятел на жертвата Шопов.
МУСОЛИНИ УРЕЖДА
/
//' ЦАРСКАТА СВАТБА
РАЗЛИКАТА ВЪВ ВЕРОИЗПОВЕДАНИЯТА

/ МЕЖДУ ЦАР БОРИС III И КНЯГИНЯ ДЖОВАННА
ЕДВА НЕ ОСУЕТЯВА ГОДЕЖА
Дванайсет години цар Борис III слуша напомняни-
^ ^\ ^ ^ ята на най-видните ни политици, а и на сетните бед-
,) няци, че трябва да се задоми. В българската преса
спорадично се появяват сензационни съобщения, че
бъдещата българска царица ще е рускиня, румънка и т. н. На 6
август 1926 г. в. „Дневник“ публикува снимките на царя и на
италианската княгиня Джован-
на, без какъвто и да е текст,
който всъщ ност е излиш ен.
Проектът за такава женитба е
най-желаният вариант. Но по
ради влош ените отнош ения
между италианското кралско
семейство и Ватикана минават
четири години, докато се осъ
ществи годежът.
Известният политик Миха
ил М аджаров настоява през
март 1929 г,, че
БЪЛГАРСКИЯТ ЦАР И НЕГОВАТА

СЪПРУГА ТРЯБВА
ДА ПРИНАДЛЕЖАТ НА ВЯРАТА
НА НАШИЯ НАРОД
Бенито Мусолини
Иначе той няма нищо про и пармската принцеса Изабела
тив срещу която и да било кан- на сватбата в Асизи
дидат-царица. Ватикана обаче (Снимка в книгата на Ненчо Илиев
настоява княгиня Джованна да „Борис III, цар на българите“, 1936 г.)
запази вярата си и съответно венчавката да се извърши по ка

толическия обред в Италия. Престолонаследникът също тряб
ва да бъде католик.
И до ден-днешен не се знае дали венчавката на нашия цар е
щяла да стане факт през 1930 г., ако в играта не се намесва
тихомълком италианският министър-председател Бенито Му
солини. В разговор с биографа на царското семейство Ненчо
Илиев той признава: „Направих всичко, което зависеше от м е
не, за да улесня този брак.“
“МОЕТО СЪРЦЕ ВЕЧЕ ПРОГОВОРИ!” -

признава любовта си цар Борис III по време на срещата си с
италианската княгиня през 1927 г. Тя е четвърто дете на крал
Виктор Емануел II и на кралица Елена, дъщеря на черногор
ския владетел Никола. През януари 1930 г. царят гостува на
сватбата на италианския престолонаследник и тогава не само
се вижда с избраницата си, но разговаря и с Мусолини.
„Аз много уважавам цар Борис, защото е извънредно инте
лигентен. Той ме плени с това, че е голям познавач на живота -
споделя италианският диктатор след срещата си с нашия цар,
от когото получава ордена „Св. Александър“, I степен.
ПАПАТА ПРОДЪЛЖАВА ДА НАСТОЯВА ЗА КАТОЛИЧЕСКИ ОБРЕД,

но в крайна сметка прави компромис, съгласявайки се младо
женците да получат особената благословия на българската цър
ква. Престолонаследникът и другите деца обаче трябва да са
католици. Ц арят дипломатично не се съпротивлява. Той оба
че се надява, че като му дойде времето, ще успее да постигне
своето.
ТАЙНА СРЕЩА В ДВОРЕЦА ВРАНА СТАРТИРА ГОДЯВКАТА

Цар Борис III извиква министър-председателя Андрей Ляп-
чев и софийския митрополит Стефан на 28 септември 1930 г. С
тях той уговаря последните подробности. Годежът е обявен мно
го тайнствено на 4 октомври. Това е денят на светеца ф ран-
циск от Асизи, пред когото княгинята се прекланя от ш естнай
сетата си година. Като девойка тя боледува тежко и се помолва
на светеца да я спаси. В замяна му обещава, че сватбата й ще
бъде в неговия храм.
Ергенът Борис след изкъпване в Охридското езеро, 10.VII.1917г.

(БИА-НБКМ)
“БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД СИ ИЗБРА ЦАРИЦА ПО СЪРЦЕ” -
съобщава в. „Заря“.
Новината се разпространява мълниеносно в 10 часа сутрин
та. С викове, песни и ура хилядна тълпа окупира най-напред
двореца, а след това и италианското посолство. Италианският
пълномощен министър Пиачентини възкликва радостно: „Съ
единението на сърцата на царя и принцесата съединява сърца
та на двата народа.“ В това време се задава автомобилът с цар
Борис III, когото тълпата поздравява и съпровожда до двореца.
Македонци пеят „Изгрей зора на свободата“, а добруджанци -
„О, Добруджански край“.
Към 18 часа разотиш лата се тълпа отново щурмува двореца
начело с депутатите, министрите, генералитета и столичния
кмет. Два аероплана хвърлят цветя, други три правят фигури
във въздуха. Кордонът пред дворцовите порти е разкъсан. П о
литиците вътре изпадат в паника, но царят нарежда: „Пуснете
хората!“ После той приема чак до мръкнало поздравленията.
Англофилът Михаил Маджаров настоява министрите да раз
крият условията, при които е извършен годежът. „Те не могат
Сватбената арка на Лъвов м ост

да не бъдат политически“, настоява той. Никой обаче не му об

ръща внимание. Пристигат поздравителни телеграми от цял
свят. П ървата е от фелдмаршал Хинденбург, председател на
Германската република. За няколко дни българи от цялата стра
на изписват десет обемисти книги в двореца с поздравленията
си. М инистърът на външните работи Атанас Буров е категори
чен: „Това е историческо събитие, от което българският цар,
българската династия и българският народ само ще спечелят.
С тоя сполучлив избор Н. В. Ц арят извика радост в най-интим-
ните гънки на българската душа.“
Междувременно папа Пий XI благославя годежа, а
ФРЕНСКИЯТ ВЕСТНИК “ЖУРНАЛ”

ПРОТЕСТИРА СРЕЩУ СВАТБАТА,
която нарича българо-италианска комбинация. П арижката га-
зета твърди също, че версията за романтичната любов между
височайшите годеници е само коварна измислица.
Сватбената каляска на царя и царицата в София

(БИА-НБКМ)
Царят и царицата на излизане от храма „Св. Александър Н евски“

(Пощенска картичка - частна сбирка)
ТРЕСКАВА ПОДГОТОВКА ОБХВАЩА БЪЛГАРИЯ И ИТАЛИЯ

Царят пристига на 13 октомври в кралската резиденция Сан
Росоре и със свитата си отсяда във вила „Гомбо“. В това време
княгинята е поръчала изработката на триста копринени рокли
за триста девойки от Асизи, които ще я придружат до олтара.
Ш ейсет плетачки на дантели работят ден и нощ, за да пригот
вят петнайсетметровия шлейф по модел от времето на Рене-
санса. Всички сгради в Асизи са окичени от електрически круш
ки. Приготвят се 20 хиляди факли, а селяните от околностите
трупат дървета за кладите, които ще лумнат в предсватбената
нощ. Около 30 хиляди пехотинци, карабинери, юнкери и фа
шистки милиционери се готвят да охраняват събитието.
СТОАИЧНАТА ОБЩИНА СЪЩО НЕ СТОИ СЪС СКРЪСТЕНИ РЪЦЕ

Художникът Дечко Узунов проектира внушителна арка на
Лъвов мост. Тя ще бъде висока 22 м, широка - 6 и ще струва 250
хиляди лева. Царската корона над арката ще бъде с диаметър 3 м.
Около нея ще бъдат инсталирани 50 хиляди електрически круш
ки. П ак Дечко Узунов рисува проекта за сребърния поднос, с
който кметът Владимир Вазов ще поднесе хляб и сол на младо
женците. 150 пилона по маршрута от гарата до „Александър
Невски“ ще развяват български и италиански знамена с шири
на 1 м и дължина - 6 м. Шестдесет работнички плетат гирлян
ди, предвидени са и железни цветарници със саксии с бели хри
зантеми. Пресметнати са и зрителите - по 4 на квадратен м е
тър, което прави точно 80 000 посрещачи. Войската ще напра
ви кордон по целия маршрут. Подбират се най-хубавите моми
ченца в столицата, шият им се скоростно бели роклички, за да
посрещнат царицата, когато влиза и излиза от „Ал. Невски“.
Шоколадовият фабрикант Вл.“Пеев представя проект на плик
чета за бонбони, които общината да раздаде на учениците.
СВАТБАТА СТАВА НА 25 ОКТОМВРИ

В ЦЪРКВАТА “ СВ. ФРАНЦИСК”
На влизане завалява дъжд с градушка. „Окъпаната в дъжд
невеста сто години ще бъде щастлива“, скандира тълпата. Раз
вълнуваният свекър Фердинанд шепне на Ляпчев: „След дваде
сет тежки години съдбата отново ни събра в днешния щастлив
ден.“ Мусолини пристига, декориран е току-що дадения му наш

орден „Св. св. равноапостоли Кирил и Методий“.
Късата венчална церемония (само четвърт час) се води от
свещеник Риссо. По време на обреда го подпомагат девет бъл
гарчета, които са приютени от францисканския орден след П ър
вата световна война. След венчавката царското семейство оти
ва в другата църква и в тайното светилище, където са мощите
на св. франциск, подписва сватбения акт. Ш ефът на францис
канския орден
ОТЕЦ ТАВИАНИ ПРИЕМА ДАРА НА ЦАРИЦАТА -

ЕДНОКИАОГРАМОВА ЗААТНА ЧАША
От своя страна той също я дарява със сребърен медальон с
вградено парченце от дрехата на светеца.
След това царят и царицата подписват акта за граждански
брак в общината и съпроводени от множеството, отиват във
вила „Констанци“ на сватбения обяд за 300 души. В същия ден
те се качват в Бриндизи на българския параход „Цар Ферди
нанд“, изпратени от шейсет хиляди души.
След ужасното пътуване през разбуненото море, което се
укротява чак преди Дарданелите, корабът на младоженците вли
за в Бургас на 30 октомври. Тук сливенският митрополит Ила-
рион подарява на царицата позлатена икона, а тя за пръв път
стъпва на българска земя.
I 50 ХИЛЯДИ ПОСРЕЩАТ ЦАРЯ И ЦАРИЦАТА В СОФИЯ

Първи я поздравяват бедняците от крайните квартали „Цар
Борис“ („Редута“) и „Левски“. В 9,55 часа на 31 октомври вла
кът спира на Ц ентрална гара. 12 аероплана летят над каляска
та и образуват буквата „И“. Други 14 изписват със сребристите
си тела „Б III“ над арката.
“ ЦАРЮ ЧЕСТИТИ, СВЕТЛА ЦАРИЦЕ” ,

тъй приветства младоженците столичният кмет. По прозорци
те на бул. „Княгиня Мария-Луиза“ са се накачулили хора. Те са
платили по 500 и 1000 лв., за да видят височайшата двойка.
Седемдесет момиченца пък посрещ ат царицата пред храма
„Св. Александър Н евски“.
В храма става първото отклонение от споразумението с па

пата. Светия синод до последно отказва да реши какво ще ста
не в „Св. Александър Невски“. Дали на младоженците ще бъде
дадена само благословия, или ще има и друго. По този повод
Константин Кацаров пише в спомените си: „Цар Борис даде с
брака си още едно удовлетворение на българския народ, което
увеличаваше радостта му. В църквата „Ал. Невски“ при пъл
ния церемониал на източноправославната църква бе повторен
венчалният обред.“ Седем години по-късно и престолонаслед
никът е кръстен в източноправославна вяра.
Гражданите, пропъдени от войската по пътя на младожен
ците, предизвикват масово струпване около храма.
МНОЗИНА ПРИПАДАТ, А ДРУГИ СА СМАЧКАНИ В СУМАТОХАТА

Ц арят помилва над 1000 затворника, а развеселените софи
янци и гости от провинцията пият, пеят и се веселят в локалите
до зори.
На 2 ноември 200-хилядна тълпа изпълва Цариградското шо
се от 4-и километър до Борисовата градина. Предвождани от
министрите, хората дефилират от 10 сутринта до 16 часа следо
бед пред Двореца и викат с все сила: „Ура! Д а живейте!“
Всички кърмачета от София и околността са вдигани висо
ко пред царя и царицата с пожелания и тях да ги споходи тази
радост.
Министър-председателят А. Ляпчев подарява след няколко
дни на царицата изработена в Мюнхен брилянтна огърлица с
медальон от брилянти, изумруди и рубини, които образуват бъл
гарския трикольор.
Царица Йоанна е трогната от подаръка на държавата. Тя
казва на Ляпчев обаче, че повече я радват бурно изразените
чувства на българите, които я привързват още повече към бъл
гарската земя.
ттт
'Ш '
МАРКАДИ Е БЪЛГАРИНЪТ
С НАЙ-СИЛНА ПАМЕТ
ПРОФ. АЛЕКСАНДЪР БАЛАБАНОВ

ОТКРИВА ФЕНОМЕНА ПРЕЗ 1930 г.
Пръв съобщава за най-паметливия българин в. „Ут
ро“ в броя си от 22 октомври 1930 г. Става дума за
родения на 23 февруари 1896 г. в Горна Оряховица
Марин Карадимитров, който повече се прочува с
псевдонима си Маркади. Отдавна съществува нау
ката „мнемоника“, която създава древноелинецът Симонид.
Мнемоници има и по времето, когато се изявява нашенският
паметливец. Карадимитров обаче надминава всички, защото за
помня 2-3000 думи и ги повтаря веднага, след седмица-две, изоб
що по всяко време.
ПАМЕТТА МУ Е КАТО БЯЛА

ХАРТИЯ, ВЪРХУ КОЯТО СЕ
“ОТПЕЧАТВАТ” ДУМИТЕ,
и Маркади „чете“ от нея със зат
ворени очи.
Малко след рекламата на „Ут
ро“ Маркади се превръща в една
от най-големите сензации, която
п о за тъ м н я в а дори въ л н ен и ята
около сватбата на цар Борис III.
Карадимитров сам е изненадан
от успеха си, не по-малко откол
кото откривателят му проф. Алек
сандър Б алабанов. ф ен о м ен ъ т
произхожда от бедно семейство и
родителите му не се отличават със Маркади (Марин Д им ит
р о в Карадимитров) -
силна памет. Карадимитров едвам
човекът с най-силна
завършва основно образование и памет в света
поради липса на пари се препита
ва предимно като пътуващ кннжар. Той не подозира, че е фено

мен и смята, че и другите хора са паметливи като него.
ОЧИТЕ МУ СЕ ОТВАРЯТ СЛУЧАЙНО В ЕДИН МАГАЗИН

Карадимитров влиза през март 1930 г. в магазина в Трявна.
Налага се да почака, защото преди него има купувач, който дик
тува дълъг списък от най-различни стоки. Когато идва времето
те да се набират една по една, настъпва объркване. Списъкът
изчезва изненадващо. Тогава Карадимитров възстановява по
памет всички стоки от пропадналата бележка. Когато алъш-
веришът е направен, намират бележката и се оказва, че памет-
ливецът я е възпроизвел без грешка.
Случката светкавично се разпространява и стига до трев
ненския доктор Ж еко Михайлов. Той извиква Карадимитров и
го подлага на изследвания. Според доктора, пациентът му страда
от хипермнезия (съвършена памет). Новоизнамереният фено
мен решава, да си вади хляба, като демонстрира паметливост-
та си из цялата страна. В Габрово от него се заинтересува та
мошният лекар Узунов, който поощрява Карадимитров и му
дава полезни съвети, в резултат на които Карадимитров се на
учава да запомня до 3000 думи. А на демонстрация в Казанлък
случайно присъства известният проф. Александър Балабанов.
Той съветва Карадимитров да не си губи времето, а да дойде в
София.
ф еноменът го послушва и потропва на вратата на професо
ра в средата на октомври 1930 г. Балабанов го подлага на ня
колко изпита в домашна атмосфера, преди да му отвори врати
те към славата. За целта написват без всякакъв ред и без връз
ка помежду им около 200 думи. После ги диктуват бавно на
Карадимитров и след това той ги изговаря бързо и без грешка,
ф еноменът запомня не само думи, но и цифри със същия успех.
Проф. Балабанов казва, че никъде ijo света, където бил хо
дил, а той е обиколил цяла Европа, не бил виждал такова чудо.
Откривателят урежда бляскав дебют за протежето си.
ДЕБЮТЪТ НА ФЕНОМЕНА СТАВА В УНИВЕРСИТЕТА

На 23 октомври 1930 г. в аудитория 45-а на университета
Маркади е препитан пред шумна публика от студенти и универ
ситетски преподаватели. Екзаминатор е проф. Спиридон Ка-
„Мнемонични експерименти на професорите господата Казанджиев

и Балабанов с българина от Горна Оряховица Карадимит ров“.
Текстът гласи: Проф. Казанджиев (вляво) пише на таблата: „Роял“,
Сладкарница „Цар Освободит ел“, „Лука“, „ Чаталджа“, Универси
тет. Карадимит ров с наведена глава слуша и запомня.
Проф. Балабанов (вдясно): - Хайде, кажи сега, в коя от тия думи
съм си забравил чантата с пишещата машина?
(Карикатура от Александър Божинов във в. „Свободнареч“, 25.Х.1930 г.)
занджиев, зет на поетесата Дора Габе и пръв приятел на класи

ка Йордан Йовков. Казанджиев съобщава, че световният ре
корд по бързо запомняне на цифри от един прочит принадлежи
на Рюкле. Карадимитров го надминава с 40 повече. Същото се
отнася и при запомнянето на думи. Световноизвестният фено
мен Пико фон Мирандола запаметява 2000 думи от един про
чит, нашенецът - 3000, че и повече.
След това впечатляващо представяне се преминава към съ
щинската част. Проф. Казанджиев диктува 100 думи - земя, хляб,
гора, скръб, река, вяра, око, гордост и т. н., които Карадимит
ров повтаря безпогрешно, а след това ги възпроизвежда и в об
ратен ред - отзад напред. Втората гатанка е следната: Каради
митров трябва да се сети кои думи заобикалят думата „огън“,
феноменът без колебание отговаря: „Думата „огън“ се намира
между „месо“ и „кофа“. А като допълнение по своя инициатива
казва, че думата „животно“ е заобиколена с „кладенец“ и „мо
лив“.
После професорът прочита българската азбука разбърка
но, а Карадимитров я възпроизвежда безпогрешно по същия
начин. Последното изпитание било да запомни 70 еднозначни
цифри, но феноменът се справя и с него. Карадимитров дори се
хвали, че може да запомни 6000 цифри.
Присъстващите просто са изумени и в аудиторията нас
тъпва гробовна тишина. Когато питат проф. Казанджиев дали
паметливостта на Карадимитров се дължи на силна зрителна
памет, той отговаря, че истината е другаде. През време на де
монстрацията Карадимитров затваря очи с ръце.
Любопитството към феномена е неописуемо. Голямо впе
чатление прави разказаният от него случай. В К азанлък се
строяват 400 войника, които си казват имената подред. След
това Карадимитров отново нарича всеки от войниците по соб
ствено име. Накрая отделя от строя онези от тях, които се каз
ват Г еорги.
Карадимитров не се уморява, той не пуши, йие кафе, но не и
спиртни питиета.
КАРАДИМИТРОВ СТАВА СВЕТОВНОИЗВЕСТЕН

Още през януари 1931 г. от него се заинтересуват и евро
пейски учени, които научават за чудото от пресата. О кончател
ната диагноза е поставена, след като се произнасят професори
те от университета. Карадимитров е признат не само за един
ствения българин с феноменална памет, но и няма конкурент в

света. Тежката дума на учените мъж е от университета затварят
устата на много от неверниците, които смятат, че чудото с К а
радимитров не е нищо друго, освен хитро нагласена шашма.
Всъщност неверниците са сполетяни от бацила на завистта.
Мисълта, че доскорошният никому неизвестен бедняк извед
нъж се прочува и може би ще забогатее, не им дава мира. К лю
ките за „ш аш мата“ особено се засилват след втората триум-
фална демонстрация в София, която става в театър „Роял“ на
10 ноември 1930 г.
Карадимитров за пръв път демонстрира изключителната си
памет пред толкова многобройна публика. Най-напред той е
засипан с хиляди бележчици, в които са разбъркано написани
букви от нашата азбука, феном енът ги запомня мълниеносно и
може дори да ги повтори отзад напред. Посочва коя буква от
кои други е заобиколена. След това се преминава на думи и
цифри, феном енът запомня и възстановява по 50 съществител
ни думи и по около 30-40 едноцифрени числа. Накрая повтаря
смесени едновременно букви, думи и числа. Зрителите изпадат
във възторг и почват да изпращат всяка демонстрация с бурни
аплодисменти.
Тъй като времето еограничено, затова и броят на думите се
свежда до минимум.
БЪДЕЩ ПРОФЕСОР ИЗСЛЕДВА ФЕНОМЕНА

Михаил Димитров по онова време е асистент в университе
та. Той се заема и детайлно анализира феномена. Според асис
тента (по-късно известен професор) думите се явяват една по
една пред очите на Карадимитров според техните видими по
нятия, като предмети, и така се врязват в паметта му. А числа
та се отпечатват като на кинематографична лента, която фено
менът може да връща дори отзад напред, феноменът запомня
думите, като си затваря очите, слага ръка върху тях и чака ня
кой да му чете думите или цифрите. След всяка прочетена дума
той моли за пауза, в която я произнася на срички, след което
казва: „Друга!“ Затова при него времето за усвояване на мате
риала е по-дълго от необходимото за подобните му световни
паметливци. Освен това той, за разлика от споменатите по-го
ре свои съперници, помни със затворени очи и твърди, че свет
лината му пречи. Самият Карадимитров казва, че усилието му
е насочено към това да се изолира в една празнота. Тогава заб

равя всичко, което го свързва с живота.
През двете години, откакто Карадимитров се прочува, той
прави над 1000 демонстрации из цяла България. Паметта му не
му изневерява нито веднъж. Един старозагорец решава да про
вери феномена. В Стара Загора той му праща бележка, която
запазва след демонстрацията. След два месеца същият човек
специално отива в Пловдив. Там иска от Карадимитров да си
спомни думите, записани на бележката, феном енът замълчава
и веднага след това ги повтаря. Старозагорецът ги сравнява с
бележката си. Няма грешка! ф еном енът е безгрешен.
Силата на паметта на Карадимитров е еднаква все едно по
кое време на денонощието. Дори и когато е сънен, той не до
пуска грешки. Може да изтика нещо на заден план за месеци
и години, но когато му потрябва, е готов да си го спомни.
ЧУЖДИТЕ ДУМИ МУ СЪЗДАВАТ ПРОБЛЕМИ

Карадимитров обаче още в началото на кариерата си из
мисля как да се справя с тях. Веднъж се разхожда в Габрово с д-
р Узунов, преди да го открие проф. Балабанов. Спира ги селя
нин, който моли доктора за трети път да му каже името на не
обходимото му лекарство. Селянинът потърсва хартия в джоба
си и като не намира, изважда цигарена кутия. Лекарството се
казва салипирин.
Карадимитров се намесва и казва на болния, че като изпу
ши цигарите, ще хвърли кутията. Затова той му предлага друг
начин да запомни името на цяра. Разделя името на две: Сали и
Пирин. Сали е турско мъжко име, а Пирин - планина. Значи
ако селянинът се сети, че Сали се качва на Пирин, щял да сгло
би забравеното име. Трикът е успешен. След седмица Каради
митров и болният се засичат в една гостилница, ф еном енът го
пита помни ли лекарството, а селянинът без двоумение отго
варя: „Да, салипирин.“
КАРАДИМИТРОВ ИМА СЛУХОВА, А НЕ ЗРИТЕЛНА ПАМЕТ

Веднъж на улицата го спира един господин. Карадимитров
ме може да се сети кой е. Тогава човекът проговаря и му казва:
„Абе, ти уж си най-паметливият българин, а не помниш, че са
мо преди 2-3 часа беше в кабинета ми, за да разговаряме за
оная работа.“ Чак като чува гласа Карадимитров се сеща за

човека и не му остава нищо друго, освен да му се извини. При
всички демонстрации феноменът чака да му продиктуват ду
мите, които трябва да възстанови.
Любопитни примери за бързо запомняне Карадимитров дава
и в своето „Ръководство за усилване на паметта“, излязло през
1933 г. Ч овекът с най-силната пам ет има и литературни опи
ти - издава две книги с предимно турски приказки. В предгово
ра на едната той цитира лю бимата си поговорка: „Съдбата е
колело, браво на този, който може да го завърти.“
През 30-те години на миналия век той добре завърта коле
лото на живота си. Любопитно е и ръководството му за лесно и
бързо запомняне на телефонните номера, излязло през 1940 г.
По-нататък неговият живот до смъртта му през 1985 г. ми е
неизвестен. Въртял ли е колелото, или то го е смазало? Кой
знае!
КИРИЛ ХРИСТОВ
/ СЕ НАХВЪРЛЯ ДА БИЕ ДОРА ГАБЕ
,/
НАРИЧА Я ИСТЕРИЧНА БАБА,
КОЯТО ПОЗОРИ БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА
Неописуем скандал избухва през 1931 г. между по
-X / ета Кирил Христов и Дора Габе. Поводът е нейна
\ сказка в Прага. Разпрата между тях не стихва, а
IШШ \ f през 1933 г. избухва отново. Тогава в спора разбут-
* - - ват и кокалите на съпруга на Д. Габе - Боян П е
нев, покойник от шест години. Обидите на К. Хрис
тов по вестниците прочита цяла България, но Дора Габе не пос-
мява да го съди.
Поетесата заминава за П рага по покана на тамошния Сла
вянски комитет и на 12 октомври 1931 година изнася сказката
си „Съдбата на днешната българска литература“. В салона ов
реме се настанява и Кирил Христов, който отдавна живее в чеш
ката столица. И слуша с две уши сказката - от първата до пос
ледната дума. Отначало лицето му е ведро и спокойно. Няма
как в Прага, „в царството на българския поет Кирил Хрис
тов“, както сам казва той, да не се изтъкне името му на пръв
лирик и драмописец, който слага в джоба си Пенчо Славейков
и дори Вазов.
ПОЕТЕСАТА ОБАЧЕ НЕ СЪУМЯВА ДА ГО ПОХВАЛИ,

макар и добре да знае колко е прочут той с манията си за вели
чие. По едно време тя казва: „Някога имаше поет Кирил Хрис
тов, който бе изучаван наизуст, но той избяга от България. И з
бра си за отечество Чехия, сега е между вас... - И завършва
пренебрежително: - Той навярно тук ще си остане.“
Като чува това, Христов побеснява.
Изведнъж обемистият му нос, сравняван по големина с крас
тавица, почва да издава хрипливи звуци. Той, борецът за расова
чистота на българите, да бъде обиждан от някаква си еврейка,
и то не къде да е, а в Прага, където чехите го носят на ръце! Не,
това няма да прости на сказчицата! Отгоре на всичко Габе
свършва с възхвала на младия поет Йордан Стубел, който й е

любовник.
Побеснял от яд, Кирил Христов едва изчаква края на сказ
ката и веднага написва злъчен пасквил срещу Габе, който още
на следващия ден излиза в чешки вестник. В него между друго
то се казва:
“ ИДЕШЕ МИ ДА СИ ИЗУЯ ЧЕПИКА

и като я гледам как се е размазала на сцената, да я мацна по
главата.“
В същия ден (13 октомври) поетесата е приета с почести от
председателя на Чеш ката република Масарик. С татията на
Христов излага България и пълномощният ни министър в П ра
га, Борис Вазов, се скарва на редактора на чешкия вестник. Че
хът замолва Кирил Христов да се извини на Дора Габе.
И тъй поетът отива в българската легация. „Кое ви засег
на?“ - пита го невъзмутимо Д. Габе. „Хвалехте „Кървава пе
сен“, а не споменахте моята „Чеда на Балкана“, а аз я написах,
за да унищожа Славейковата поема“ - отговаря й Христов. „Но
аз говорих за тежката съдба на Пенчо Славейков, а вие, слава
Богу, сте жив и здрав тук, в П рага“ - не отстъпва тя. „И аз съм
изгнаник“ - заинатява се поетът. „Но вие доброволно живеете
тука. Никой не ви гони от родината“ - настоява еврейката.
„Всички ме гонят - извиква поетът и изфучава: - И вие ме го
ните.“ С тия думи изхвърчава разярен от легацията.
Борис Вазов и жена му, художничката Елисавета Консуло-
ва-Вазова, дават пищен прием на 16 октомври в салоните на
легацията, за да потушат изневиделица избухналия скандал.
Въпреки кавгата, идват 180-200 души от културния елит на П ра
га, между които са писателят Чапек, композиторът Новак и
художникът Мърквичка. Силно осветените отвън прозорци и
глъчката отвътре, която едва надвиват примамливите акорди
на пианото, подсказват, че тържеството е достойно за такава
видна българка като Дора Габе.
НЕУКРОТИМИЯТ КИРИЛ ХРИСТОВ СМЕНЯ МЯСТОТО НА БИТКАТА

и от П рага го пренася в София. На 22 октомври 1931 г. като
гръм изтрещява статията му „Една гавра с българската лите
ратура“, публикувана във в. „Пладне“.
452 Пепгьр Величков
Д ора Габе - обидена
(Шаржове на Александър Добринов, поместени в каталог

за изложбата по случай 100 години от рождението му)
В нея т о й нарочва Дора Габе като основен подстрекател на

хулите срещу него в последните десет години. Обяснява ярост
та й с една негова стара епиграма, в която разгромява поетич
ния й талант: „Сбери ти мостри от стотина плата, / снади ги и
си рокля направи. / Нали не става то нито подплата? / Тъй и в
поезията не върви.“
Сказката й в Прага била лекомислен и див реферат, какъв
то и най-вманиаченото българско списание нямало да публику
ва. Дора Габе била неотговорна личност, която използвала не
добросъвестно мисията си в Прага, за да разгласява невернос-
ти и интриги. Тя имала нахалството да рекламира едно пиян
ско стихотворение на Стубел, когото въздигнала като върховен
представител на младите. Отгоре на всичко Габе нямала доб
лестта да напечата нескопосната си сказка.
Засегнатият гений не се стърпява да не нападне и българ

ския ПЕН-клуб, пратил Габе в Чехия. Затова пише в статията
си: „И никой българин няма да чуе с какво съжаление някой
културен и добродушен чужденец ще каже на свои: „Бедните
българи! Очевидно нямат още жени за пред света, та и ПЕН-
клубът им е изпратил една расово чужда на народа им жена да
запознава славяните с литературата им.“
К. Христов люто се заканва, че
ЩЕ СЕ БОРИ С НЕЯ НЕ КАТО С ДАМА, А КАТО С М ЪЖ

И започва да описва външността и държанието й на сцена
та. Дора Габе била забравила, че е на петдесетина лазарника, а
се джеврела като петнайсетгодишно момиченце. Час по час чу
пела кръст, кършела рамене и шия, глезено провлачала фрази
те. Идело му да си събуе обувката и да я запрати отгоре й. ф а л
шът, който напоявал всичко, което тя била написала, сега бил на
великолепен показ в цялата й фигура, в гласа и в движенията й.
Всичко това обаче според К. Христов се ядвало, но той не
можел да гледа лицето й, което било маска от мазила. Той ясно
видял дори белите коренчета на боядисаните й коси, а кокетно
то бърчене на ниското й чело придавало на всяка фраза вкуса
на резенче от кисела краставица. Срамота било една расово не
чиста жена да запознава чехите с творчеството на българските
писатели, още повече, че Габе не можела да говори правилно
български. Доволен от себе си, Христов завършва, че тя е исте
рична баба, която позори българската литература.
СЛИСАНА ОТ ЗЛЪЧТА НА К. ХРИСТОВ,

която се изсипва изневиделица върху й, при това заради непре
тенциозна сказка, в която очевидно не могат да се изброят всич
ки имена на писатели, Д. Габе събира сили и публикува прими
рителен отговор във в. „Съвременник“ на 2 декември 1931 г.
Разяреният скандалджия хич не се и стресва. Междувременно
К. Петров напада Габе, че вместо Ана Карима, Габе споменава
в същ ата сказка, но този път чута от него в Бърно на 26 октом
ври 1931 г., името на младата писателка Анна Каменова. Проф.
Хавранек, който прочита резюме на сказката, макар и чужде
нец, поправя грешката на Габе и споменава Карима. Дописка
та си Петров завършва иронично: „Сказката на Д. Г. се хареса
само на тези, които не разбираха нищо, защото бяха дошли да

видят „красивата и модерна българка“. Този, който що годе е
запознат с литературата ни, няма да й прости грешките.“
Замесената в скандала Анна Каменова защитава Габе във
в. „Слово“ на 18 декември 1931 г. „Всеки, който е чувал някои
от сказките на Д. Габе знае - пише Анна, - че Дора е отличен
сказчик.“ Не можело да се намерят кусури в съдържанието, как
то и във външната й форма, и в държанието й на сцената. Оху
лената сказчица говорела приятно и можела да задоволи и най-
взискателната аудитория.
Скандалът заглъхва, но две години по-късно - през 1933 г.,
се разгаря с още по-голяма сила. Списание „Листопад“ препе-
чатва статия на известния чешки професор и приятел на Б ъ л
гария Йозеф Пата, който напада Габе заради злополучната й
сказка преди две години.
И Кирил Христов не стои мирен, ами напечатва в списание
„Българска мисъл“ голяма статия за пиесата си „Ръченица“. В
нея обаче решава да разчисти сметки с проф. Боян Пенев и с
Божан Ангелов, които са в журито на конкурса на сп. „Оте
чество“ за пиеса, обявен през 1917 г. Тогава Христов кандидат
ства не с една, а с две пиеси - „Ръченица“ и „Охридска девой
ка“, но двамата нарочно не му дават награда. Пенев и Ангелов
за Христов са литературни негодници, затова Господ ги наказал.
Пенев бил ударен от гръм (умира през 1927 г.), тъкмо когато
бясно се запънал да основава и затвърдява най-големите заблуж
дения в българската литературна история. А Божан Ангелов
ослепял и физически, след като цял живот бил духовно сляпо-
роден. Провидението понякога забавяло ударите си, за да ги
нанесе още по-безпощадно.
Д. ГАБЕ ТОЗИ ПЪТ НЕ СЕ СТЪРПЯВА

И ПУБЛИКУВА ВЪВ В. “МИР”
„Отворено писмо до проф. Йозеф П ата“, в което го обвинява,
чс се води по калпавия ум на Христов. Тя нямала полемика с
хулителя си, а била нагрубена от него в няколко статии. Не му
отговорила, както заслужавал, за да не засилва маниите му. Тя
не била литературен историк, а поет, и съветва Пата да черпи
знания не от Христов, а от трудовете на Б. Пенев и от списание
„Златорог“, където се творяла 3/4 от българската литература.
Така той нямало да изпада в грешки и заблуждения.
К. Христов мълниеносно отговаря в познатия си стил в „Ли

тературен глас“ на 16 април 1933 г. Той не й бил писал запла
шително писмо. Бил съгласен и дори моли тя да го напечата, за
да се уверят хората, че сънува. Оригиналът бил при него, та
затова тя да бъдела точна. Иначе Христов бил сложил писмото
в папката на ония документи, които и без това един ден щял да
публикува. Проф. П ата нямало защо да слуша съветите на Га-
бе, нито да се води по
АКЪЛА Й, КОЙТО БИЛ СРАВНИМ С ТОЗИ НА МУХАТА

А накрая си позволява по повод на поемата й „Лунатичка“
(1933 г.) да публикува своя ругателна епиграма: „О, Лунатич-
ко! Пуйки, гъски, патки / със зеле кисело са много сладки. / И
да се прехвърцунват - няма где: / кой врани печени ще ти яде?“
А редакторът на вестника Д. Б. Митов, скастря Габе, че не е
честно тя да търси помощ от покойници.
След този скандал славата на Христов, готов и жена да на
бие, дълго се носи в Прага. През 1936 г. там пристига поетесата
Яна Язова. Той се заканва, че и нея ще бие, а който я приеме,
повече няма да го поздравява. Но неочаквана среща ги сблъсква
очи в очи. Вместо да я набие, Христов я поканва на обяд в изис
кан ресторант. Язова е млада ~ 24-годишна - и неземно хубава.
А Дора Габе? Тя не прощава на Христов докрай. Нарича го
клюкар и злобар, а характера му определя с две думи - направо
ужасен.
ЕВРЕИ ПРОПИЩЯВАТ
ОТ БЪЛГАРСКИ ФЮРЕР
23-ГОДИШЕН САМОЗВАН СТУДЕНТ

СЕ ЗАХВАЩА ДА ПРОЧИСТВА
НАЦИЯТА С ГРАБЕЖИ И УБИЙСТВА
Кървав екшън се разиграва в София през послед
ните две седмици на 1931 година и разплитането
му заплашва да въвлече България в международен
скандал. Историята започва с изчезването на 28-
годишния таксиметров шофьор Славчо Петров на 14 декември.
Той работи за белгиеца Андре Трусар. Колата наема студент,
който щедро обещава да плати, ако таксиджията го откара до
Банкя. Мистерията с такси № 1592 се заплита още повече, ко
гато автомобилът е намерен изоставен край Княжево. Шофьо
рът Петров липсва, липсват и калъфките на седалката му, а
ВЪТРЕШНОСТТА НА КОЛАТА Е ОПЛЕСКАНА С КРЪВ

Работничка в текстилната фабрика, близо до която нами
рат изоставеното такси, видяла излезлия от него студент. Бил
хубаво облечен, тя го заглежда и той вдига яката на палтото си,
нахлупва и шапка, когато се разминават.
Белгиецът Трусар настоява лично директорът на полиция
та Преславски и началникът на криминалния отдел Манолов
да се заемат със случая. Започват да издирват млад мъж, обле
чен с керемиден балтон на квадрати, със светла шофьорска шап
ка, мустаци бръснати, изобщо фигура прилична и облекло - ко
ректно.
По същото това време ново ужасно престъпление с отвле
чен лекар-евреин създава паника сред столичното население.
Вестник „Зора“ предупреждава, че в София действат един или
няколко души, които мамят и отвличат граждани с цел изнуд
ване и грабеж. На 27 декември следобед от една недовършена
постройка в Лозенец, на ул. „Герман“ № 11, разчорлен човек
почва да вика: „Помощ! Спасете ме!“ Това е лекарят Изидор
Аронов, к о й т о предната вечер е подмамен от непознат младеж,

че ще го води при болен другар. В къщ ата непознатият се нах
върля на доктора и насочва срещу му пистолет. След това
ПРЕСТЪПНИКЪТ ЗАВЪРЗВА КРАКАТА НА ЕВРЕИНА

с вериги, ръцете с бинтове и запушва устата на жертвата с пар
цали. Но това явно се сторва малко на измамника, защото той
продължава да бинтова Аронов като мумия и накрая го връзва
за халка на пода. Още преди да отвърже жертвата си, бандитът
го накарва да напише две писма с искане за 200 хилядарки от
куп - едното до тъста Яко Барух, а другото до жена си Софи.
Съпругата получава писмото от куриер и веднага алармира по
лицията. В отсъствието на бандита обаче Аронов успява да се
освободи след 10-часови усилия от оковите и бинтовете. Описа
нието, което дава на полицаите, съвпада с това на издирвания
студент, возил се с такси № 1592.
Полицията открива и друга жертва в същата къщ а след щ а
телен обиск на другия ден. Този път отвлеченият е вехтошар и
е скрит в мазето. Казва се Аврам Кон-
форти Соломонов и също е подмамен от
описания вече младеж. Още със слиза
нето в мазето бандитът опира пистолет
в челото му и иска парите, с които вехто
шарят прави алъш-вериша си. Това става
сутринта, а вечерта на горния етаж е бин
тован като мумия доктор Аронов. Двете
жертви така и не разбират, че са пленени
едновременно. Вехтошарят също е при
нуден да напише две писма - с едното
съобщава, че заминава за Курило, откъ
дето ще се върне на другия ден, а във
второто пише, че ще изпрати на жена
си 998-те лв., с които е излязъл от к ъ
щи. П ървото писмо намира хазайката
на Соломонов на стълбището, а разтре
вожената му съпруга веднага съобщава
в полицията.
Д вамата евреи прибавят към извест
ните досега отличителни белези още един .
с фаталното шалче
важен факт.
ПРЕСТЪПНИКЪТ
ИМА НА ДЯСНАТА
СИ ВЕЖДА
ЛЕЙКОПЛАСТ
С поред св и д е
телствата на отвле
чените той е със сту-
д ен тск а ш ап к а
(шапката, с която го
вижда работничка
та, е като тази на
шофьора Славчо) и
храни вехтошаря с
маслини, костилки
от които намират и
в изоставеното так
си. Веднага е приви
кан собственикът на
къщ ата, кап итан
Георгиев, който раз
казва, че двама сту
денти - Караманов от Кюстендил и някой си Ранков - наемат
от него срещу 800 лв. месечен наем съборетината на 18 декем
ври. Караманов изпява, че другарят му се казва Димитър (М ит
ко) Калпакчиев, а не Ранков, че е механик и че не е студент.
Двамата са дейни членове на фашистката организация „Родна
защ ита“.
Караманов, подучен от генерал Шкойнов, председател на
„Родна защ ита“, съобщава, че Калпакчиев уж е изключен още
на 2 октомври 1931 г. като недисциплиниран член. За Калпак
чиев се знае, че отдавна провежда антисемитски акции, които
избиват във вулгарни престъпления. Неведнъж той вика в до
ма си продавачи на вехти дрехи,
ПУСКА ГРАМОФОНА,
ЗА ДА ЗАГЛУШИ ВИКОВЕТЕ ИМ И ЗДРАВО ГИ НАЛАГА
с юмруци и ритници.
Най-после полицията се сеща, че Калпакчиев е авторът и
на две други, по-раншни изстъпления над евреи. На 2 ноември
1931 г. той и другарят му Тома Стоянов нападат столичния тър
говец Рафаил Арие в гаража му, удрят го по главата с облечено

в гума дърво и за да го сплашат допълнително, гръмват в тава
на. Те се готвят да го отвлекат със собствения му автомобил, но
ча техен лош късмет слугинята вижда екшъна и пристига поли
цията. Стоянов е заловен, а Калпакчиев избягва. Всъщност то
ва е първата акция на антисемита. Н еговата втора жертва е
сарафинът Рахамим Алкалай. Калпакчиев го излъгва, че болна
жена иска да продаде злато, отвежда го в дома си на ул. „Ке-
шан“, там го овързва с бинтове, задига му 15 хилядарки и из
чезва.
П о-нататък полицията разнищва и останалата част от
НАЛУДНИЧАВ ПЛАН ЗА ПЛЕНЯВАНЕ НА ВИДНИ ЕВРЕИ

Още през ноември Калпакчиев и влиятелният родозащит-
ник Радан Радев са забелязани в мина „Рибница“. Там К алпак
чиев приготвя затвор за пленниците си, в който липсват само
газовите камери. Необходим му е само автомобил, с който да
ги прекарва от София до мината, която се намира край Косте
нец баня. Неуспехът
с п л е н я в а н е т о на
Арие и задигането
на автом обила му,
според полицията,
принуждава Калпак
чиев да се н асочи
к ъ м так си д ж и я та.
Изглежда, че Славчо
Петров не се е съгла
сил с предложението
на Калпакчиев и той
в яда си го е убил и
заради това е изоста
вил такси то. След
тези разкрития по
лицията се заем а с
издирването на два
м а т а главн и зап о
д озрен и - б ъ л г а р
ския фю рер и ш о
фьора на таксито.
Калпакчиев е родом от Пазарджик и там има изгора, роди

телите на която са привикани в полицията. На Нова година те
виждат на прозореца на щерка си два портокала и веднага съ
общават за това. Междувременно в стая № 5 на Абаджийския
хан отсяда млад мъж, приличащ на Калпакчиев. На 3 януари
1932 г. полицията обгражда хана, но когато почуква на стая № 5,
вратата се отваря и
КАЛПАКЧИЕВ С ДВА НАСОЧЕНИ РЕВОЛВЕРА В РЪЦЕ

казва: „Аз не съм вулгарен престъпник. Аз се боря срещу евре
ите. Аз съм българин, милея за родината си и нека други послед
ват моя път. Борете се за България!“ Той пожелава да се преда
де на околийския началник в Пазарджик Кирил Вълчев. Иска
да не бъде малтретиран. А също обещава да не стреля, ако дой
де и прокурорът. Прокурорът идва с двамата зетьове на К ал
пакчиев. Чак тогава българският фюрер се предава.
На всички разпити заловеният отрича да е убивал такси-
джията. Славчо Петров, или по-точно останките му, са намере
ни по шосето за Орхание, под мостче, едва на 23 януари 1932 г.
от случаен селянин от Горна Малина.
ИМПОЗАНТНА АКЦИЯ НА ТАКСИМЕТРОВИТЕ Ш ОФЬОРИ

нагнетява обстановката преди процеса срещу българския фю
рер. На 26 януари всички шофьори на таксита обсаждат храма
„Св. София“, където е опелото на убития им другар - четвърта
жертва за няколко месеца. След това 300 автомобила се нареж
дат зад колата с ковчега, шествието минава шумно край парла
мента, двореца и спира на площад „Александър I“. Там, пред
централата на „Родна защита“, сирените на автомобилите ог
лушително свирят 10 минути. В това време евреите излизат по-
предвидливи. За процеса срещу Калпакчиев от тях е поканен
специален пратеник на ОН (сега ООН) и са наети най-добрите
адвокати. „Родна защ ита“ също не спи. Докато таксиджиите
изпращат другаря си, ген. Шкойнов трескаво заплашва полити
ци, стига и до цар Борис III.
Процесът „Калпакчиев“ започва на 17 април, а присъдата
срещу него и другарите му - Тома Стоянов и Радан Радев, е
произнесена на 18 юни 1932 г. Н а 25 май залата на съда е пре
пълнена от родозащитници, които
Cmpacmu u скандали 6 Царска България 46 1
ПОСРЕЩАТ КАЛПАКЧИЕВ С ХИТЛЕРИСТКИ ПОЗДРАВ,

а и той им отвръща по същия начин. В този ден родозащитни-
ците отпечатват специален лист „Процесът Калпакчиев“, в който
ругаят евреите и възхваляват другаря си като национален герой.
„Родна защ ита“ се бори да спаси Калпакчиев от грозящата
го смърт чрез обесване, затова прави всичко възможно да се
потули, че Калпакчиев е убил шофьора, чиято съпруга вече е
предявила граждански иск. Защ итникът на Калпакчиев, д-р
Иван Бижев, жалостиво моли: „Пощадете младостта му, оп
ростете неговата буйност!“ Единственият гаф в защитата на бъл
гарския фюрер е изпуснатото изречение на свидетел-родозащит-
ник, че Калпакчиев е Димитър Общи, а Радан Радев - като Лев
ски. Това кара М. файонов, защитник на евреите, да контрира,
че планът за престъпленията е на Радев и по-висшестоящите
функционери от „Родна защита“, а Калпакчиев е нескопосен
изпълнител, който прибързва на своя глава.
Междувременно българските евреи с право търсят между
народна закрила, което
ГРОЗИ БЪЛГАРИЯ С НЕПРИЯТЕН СКАНДАЛ

Затова присъдата е произнесена набързо. Калпакчиев е осъ
ден на седем години строг тъмничен затвор само за престъп
ленията си срещу евреите. Р. Радев получава шест месеца, а
Т. Стоянов - десет месеца затвор. Гражданският иск на съпру
гата на Славчо Петров е отхвърлен. Калпакчиев тържествува:
в ареста написва на стената: „Бог, Цар, Отечество. Д а живее
антисемитизмът!“
В крайна сметка съдбата отрежда друга присъда за убиеца.
В дробовете му се разполага туберкулозата и след две години
пресата (в. „Заря“, 24.11.1934 г.) съобщава, че българският фю
рер изживява последните си дни в Централния затвор.
МАСОВ УБИЕЦ ЗАТРИВА
ПЕТИМА НА ДИМИТРОВДЕН
ЦЯЛА СОФИЯ ИЗПАДА В ПАНИКА,

ДОКАТО ПОЛИЦИЯТА ЗАЛОВИ ИЗВЕРГА
ПРЕЗ НОЕМВРИ 1931 г.
Истинска човешка касапница окървавява село Ку-
т марица, Софийско, на Димитровден през 1931 г.
n e t трупа и трима ранени в един ден докарват до
истински ужас селяните. Убиецът Здравко Младе
нов избягва в София, където полицията е вдигната на крак, за
да го залови. Младенов извършва нечуваното злодеяние пора
ди отдавнашен спор за земя.
Десет години преди това - през 1921 г. - Здравко Младенов
се опитва да убие нотариуса, който изпълнява завещанието на
майка му в полза на брат му Ге-
орги Младенов. Здравко е осъ
ден и лежи осем години в затво
ра, откъдето излиза през 1929 г.
Малко преди касапницата уби
ецът е жестоко бит от брат си и
синовете му, което усилва у не
го желанието за мъст.
На Димитровден Младенов
изпива половин литър вино в
селската кр ъ ч м а, къ дето са
Стоимен Манолов, бивш поли
цейски пристав в Кумарица, и
бившият км ет Лозе Лазаров.
Двамата са приятели на брат му
Георги. Помежду си трим ата
р а зм е н я т остри п р и к азк и .
Здравко замеря с празна бутил
ка, но не улучва М ан о л о в. Кумаришкият злодей -
Сбиват се и кръчмарят го из полицейска снимка
хвърля навън.
Здравко изтичва до вкъщи и взема ножа си, въоръжава се и

с револвер. Среща двамата си опоненти и се нахвърля върху
им. Лозе и Стоимен повалят слабоватия си нападател на земя
та, но той вади нож и започва да ги мушка, където свари. П ри
тичва касапинът Мирчо и успява да му вземе ножа, а старецът
Коста Деков помага да го хванат и откарат в общината. Но
Здравко стреля и ранява Деков, след което доубива с револвера
намушканите преди това две жертви.
Припва пак до вкъщи и замества ножа с брадвичка. Свиде
телите на двойното убийство са невъоръжени, паникьосват се,
побягват и се залостват по къщите си. Убиецът, необезпокоя
ван, продължава пъкленото си дело.
ЗДРАВКО РЕШАВА ДА УБИЕ БРАТ СИ

на всяка цена. Смята го за виновник на всичките си беди. Хуква
към дома му, който е само на метри от неговия. Пътьом, без да
може да обясни по-късно защо го е направил, съсича смърто-
носно поредната си жертва - невинния старец Малинчо Наков.
Снахата на Здравко, Магда, която е жена на брат му Георги,
е наблизо и с все сила хуква към дома си да се спаси. Кумариш-
кият злодей я подгонва. В двора на братовата си къщ а накълцва
зле племенницата си Верка и убива петгодишното й дете Мла-
денчо. Магда побягва към съседния двор на чичо си Мито К о
лев, който празнува имен ден и в къщ ата му се веселят мнози
на. Убиецът разбива залостената врата и нахлува кървав насред
празненството. Вътре халосва с брадвата и ранява тежко вто
рата си племенница, а Магда ликвидира отвън на двора до път-
ната врата. Никой не успява да го озапти.
Чули за убийствата, дотичват братът Георги и синовете му.
Здравко неведнъж е опитвал яките им тупаници. Насочва ре
волвера към брат си, но оръжието засича. Няма повече време,
затова убиецът изчезва и се скрива под хамбара на свой съсед.
Към 19 часа се измъква и тръгва към гарата. Среща познат
млекар и заплашва, че ще се върне, за да убие брат си. В София
смята да си купи патрони.
Заканата на злодея, че ще продължи да убива, всява неиз
мерим ужас в Кумарица. Дош лата от София полиция, начело с
директора Преславски и началника на криминалния отдел М а
нолов, не успява да успокои наплашеното село.
Д вет е братови къщи - на Георги и Здравко, които ги дели

сам о един плет от тел и сухи слънчогледови стъбла
Докато полицаите претърсват къщите и околностите, убие

цът пристига благополучно в София. Н а другия ден си купува
кожена гугла за 60 лв., а също и вестник, но в него не намира
съобщение за убийствата. От магазина на площад „Бански“
купува патрони, без да му искат разрешително. По-нататък уби
ецът се пременява с нови цървули и навои и маскиран с гугла
та, решава да обикаля шосето Кумарица-София, за да застреля
брат си, ако тръгне към столицата. Здравко обаче е нетърпе
лив и разглеждайки новия си нож, решава да не губи време, а да
се върне в Кумарица.
Дори неволната среща във влака с братовия му син и други
съселяни не го разколебава. Докато те хукват да викат поли
цая, убиецът се скрива в кабината на спирача. К ъм 21,30 часа
той се промъква в селото, скрива се в една плевня до училище
то и остава в нея през целия следващ ден - вторник и до обяд на
по-следващия - сряда. Слуша командите на полицаите, но те не
могат да го открият.
ЗАЛАВЯТ ДВОЙНИК НА УБИЕЦА В СОФИЯ

Полицията се вижда в чудо - докато търси убиеца в'К ум а
рица, той вече е в столицата, или обратно. Паникьосаното на
Cmpacmu и скандали в Царска България 465
селение, щом види някой, приличащ на злодея, веднага вдига

тревога.
На 12 ноември 1931 г. Киро Ценев от с. Доганово, който
прилича по лице на убиеца, е арестуван по погрешка в обущар
ски магазин от трима полицаи и отведен в VI полицейски учас
тък.
В сряда следобед Здравко пристига в София, но е забелязан
от някаква жена да се навърта около вагоните при старата гер
манска гара в Надежда. Изглеждал отчаян и много отслабнал.
Общински чиновник се оплаква, че при Военната рампа е
нападнат от разбойник, който прилича на кумаришкия злодей.
Пак там същият нападател се опитва да свали насила дрехите
на войник. И двамата се отървават с бяг.
Зевзеци и лекомислени хора пък загряват телефоните на по
лицията, че са видяли убиеца ту тук, ту там. Необезпокояван от
никого, той преспива в новостроящата се болница в квартал
„Кюлюците“. В четвъртък отново тръгва към Кумарица. При
село Обрадовци среща чичо си Мито Колев. Разпитва го за же
на си, която е арестувана, за децата си, за убитите и дали оздра
вяват тримата ранени . Отказва се да се връща на село и отново
се скрива в София. До вечерта се спотаява в дупка, която изравя
в един куп от тор, а вечерта преспива в стар вагон на Военната
рампа.
РЕШАВА, ЧЕ БРАТ МУ ЩЕ ДОЙДЕ НА ЖЕНСКИЯ ПАЗАР

в четвъртък и там ще му отмъсти. Напуска скривалището си
във вагона. Смесва се със селяните, които вървят по улица „Гро-
барска“ към пазара. От един ъгъл, точно срещу Дирекцията на
полицията, която е на другия бряг на реката, наблюдава присти
гащите селяни. Крие се зад голяма купчина зеле. От булевард
„Драгоман“ тръгва по-късно към „Пиротска“. Близо до пре
сечката с ул. „Св. Кирил и Методий“, до една железарска рабо
тилница, разговарят приставът при Народното събрание Крум
Димитров, Георги Паунов и синът му. Покрай тях минава съм
нително лице с износена войнишка шинела. Петнайсетгодиш
ният чирак в железарския магазин Милан Георгиев се заглежда
в отминаващия и изведнъж разпознава кумаришкия злодей. Из-
търчава до пристава и му вика: „Не е ли този човекът, който
похаби осем човека?“ Приставът веднага вади от джоба си пор
трета на злодея, уверява се, че няма грешка, и извиква намира
щите се наоколо старши стражар Алекси Ангелов и полицейс

ки агент Бончо Цветков. Извиква им тихо: „Ето разбойника!“
Те го питат: „Кой?“, а Димитров им отвръща: „Кумаришкият.“
СТАРШИ СТРАЖАРЯТ АНГЕЛОВ ИЗНЕНАДВА УБИЕЦА

изотзад и го сграбчва. Бончо Цветков изскача пред кумариш-
кия злодей и насочва револвера си в гърдите му, като заповяд
ва: „Стой, не мърдай!“ Здравко не се противи. Събира се голя
ма тълпа на помощ, но като разбира кой е заловеният, се раз-
бягва от страх. Старши страж арят пребърква джобовете и
намира в убиеца брадвичката, ножа и револвера, калибър 6,35 мм,
зареден със седем патрона. В джоба намират още 26 патрона, а
в пояса са гуглата и един хляб.
Убиецът е отведен в Дирекцията на полицията, където вед
нага п р и сти гат
директорът и
други служебни
лица. Те първи
р азп и тв ат н а м
ръщ ения и бра
д ясал З д р авк о
М лад ен ов. П о-
късно идва км е
тът на Кумарица,
придружен от ня
колко селяни, за
да се убедят, че
убиецът е зало
вен и да успоко
ят селяните.
М инистърът
на вътрешните ра
боти Г иргинов на
граждава Г. Пау
нов с пет хиляди
л ев а, п р и ст ав а
Д им итров с ч е
тири хиляди,
Смелият старши стражар Алекси Ангелов старши стражаря
(Снимки от пресата)
Ангелов с три хи
ляди агента Цветков, железарския чирак Георгиев и още един

,
помагач с по хиляда лева.
На 15 ноември кумаришкият злодей е предаден на прокуро
ра при Софийския окръжен съд. Той съжалява само, че е убил и
хора невинни, но пак повтаря, че ако му се удаде възможност
ще затрие и брат си. Вестта, че убиецът е в съда, препълва ко
ридорите. Кумаришкият злодей хладнокръвно ги кани: „Елате
бе, елате по-близо да ме видите добре. Един от гражданите из
виква високо: „Трупате се, ама ако го пуснат, не знам как ще
бягате през вратата и стълбите надолу.“
Масовият убиец е окован с верига от 30 кг и лежи в Третото
отделение за тежко осъдени в Централния затвор. Никакво раз
каяние не се чете по лицето му. И м а пред себе си само една цел,
и то неизпълнима: да убие брат си. Той често предупреждава
охраната в затвора: „Пазете си пушките, че ако взема някоя, не
отговарям за онова, което ще стане.“ Едва през ю ли 1933 г.
смъртната му присъда е потвърдена от Върховния касационен
съд.
Човешката касапница в с. Кумарица, преименувано през 1955 г.
на с. Александър Войков, макар и отпреди толкова години, си
остава зловещ спомен.
МНИМ ВОЕНЕН ДОКТОР
ТЪРСИ БОГАТАШКА СЪС ЗЕСТРА
МОШЕНИЧЕСТВАТА НА ИЗМАМНИКА
ГО РЕЗИАЯТ ПРЕД ЦЯЛА БЪЛГАРИЯ
На 2 декември 1931 г. полицаи от VII софийски учас
тък арестуват 23-годишния военен лекар Асен П о
пов. У него намират различни документи, от кои
то се разбира, че истинското име на арестувания е
Вълко Гелмеров. И зм ам никът е родом от село
Даутлий, Серско, но със своите родители се преселва в Невро-
коп. Той завършва само трети прогимназиален клас. Опитва
да продължи в машинното училище във Варна, но го изключват.
За известно време Вълко се изхранва като тютюноработник.
Полуграмотният, но амбициозен младеж решава, че ще се спаси
от мизерията, ако успее да се ожени за богата жена със зестра.
БОГАТАШКИТЕ ОБАЧЕ ТЪРСЯТ ЗА СЪПРУЗИ МЪЖЕ С ПРОФЕСИИ

и титли, а не полуграмотни бедняци като него. Затова Гелме-
ров прави първата си стъпка към бленувания успех през октом
ври 1929 г. Той гостува в София на свой познат и в квартирата
му намира диплома за средно образование на името на Ангел
Маслов, както и непопълнена негова студентска карта. Те са
оставени там на съхранение с други вещи. Гелмеров веднага
сменя снимката на Маслов със своята, а картата попълва на
свое име.
В началото на 1931 г. новоизлюпеният „студент“ нахлупва
червена шапка и заминава за Дупница. Там той се представя за
студент медик и като такъв се запознава с една госпожица.
НАБЪРЗО СЕ СБЛИЖАВАТ ИНТИМНО

Измамникът й прави предложение за женитба и тя охотно
се съгласява заради светлата перспектива да стане докторска
съпруга. Бъдещият зет е въведен в семейството. Тъщата е болна-
ва и той се заема да я лекува. Тук изобретява лекарството,

което и занапред редовно предписва: какао, разтворено във во
да.
Бъдещият тъст обаче е трезв и хитър и се усъмнява в лекар
ските способности на зетя. Прави справка в Неврокоп и разбира,
че младежът не е никакъв студент, а бивш тютюноработник.
И змамата лъсва до голо.
ГЕДМЕРОВ Е ЗАТВОРЕН В ЦЕНТРАЛНИЯ ЗАТВОР

За да го пуснат, определят му гаранция от 10 000 лева. И з
мамникът лежи в пандиза шест месеца. Чак тогава негов бра
товчед внася 1000 лева, на колкото смъкват гаранцията, и на
15 август Гелмеров излиза на чист въздух.
П ървата му работа е да заеме от един търговец 500 лева,
след което заминава за Неврокоп. Там обаче пипва срамна бо
лест и отново се връща в София. Отсяда в хотел „Лондон“, а се
лекува в Александровската болница. Като разучава реда там, в
главата му узрява нов план.
Щом свършва парите, Гелмеров отива при проф. Станишев
и му се представя като д-р Асен Попов, завършил в Германия и
специализирал хирургия и гинекология. Измамникът моли да
бъде назначен. Професорът му отвръща, че това може да ста
не, ако разреши съветът на Медицинския факултет. Друг лекар
- Томов, се смилява над „колегата“ и му разрешава да порабо
ти, докато се получи разрешението. Никой от персонала не се
интересува какви са познанията на колегата. Новият „специа
лист“ вилнее в елитната болница четири дни.
Между пациентите е един свещеник от Горноджумайско (се
га Благоевградско), прекарал теж ка операция. Синът му е сто
личен журналист. Мнимият д-р Попов се завърта около земля
ка си. Свещеникът му дава 500 лева и измамникът няколко дни
му купува и носи храна. На четвъртия ден обаче
ЗАДИГА I 500-ТЕ ЛЕВА,

КОИТО ОТЕЦЪТ КРИЕ ПОД ВЪЗГЛАВНИЦАТА
си и изчезва.
Но това не е единственият му подобен подвиг. Докторът се
разхожда из болничните зали в бяла престилка и дори преглеж
да болните. По-точно търси между тях нови жертви.
разбират, че писмото е интимно и е адресирано до аптекарка,

която също е измамена от мошеника.
ГЕЛМЕРОВ БЯГА ОТ СОФИЯ И ОТИВА В РУСЕ

На 1 октомври 1931 г. измамникът се явява в русенското
дружество на запасните офицери, завързва връзки и отсяда във
Военния клуб - там спи и се храни. Успява да заблуди всички,
че е запасният офицер и лекар Асен Попов и че е завършил в
Германия.
Една вечер Гелмеров се присламчва към компанията на поз
нат подпоручик, годеницата му и нейната приятелка Н. П., ко
ято е учителка. О тиват на театър, а след това измамникът из
праща учителката. Гелмеров поразпитва госпожицата и като
си втълпява, че тя е богата, веднага й предлага да се оженят.
М омата изненадващо склонява.
На другия ден мнимият доктор отвежда учителката в мест
ната болница, където си е създал предвидливо връзки. Там я
отвежда в кабинета на д-р Лазаров, облича престилката му и
кара годеницата си да се съблече. Щял да я прегледа, защото
искал бъдещата му жена да е здрава. Тя се съгласява, той я
опипва и така оценява прелестите й.
Доволен от огледа, той определя на другия ден среща на учи
телката. Отиват в пощата, където тя тегли от спестяванията си,
купува пръстени и двамата се сгодяват на 10 октомври. След то
ва заминават за с. Балабанлий, Русенско, при родителите й.
ТАМ СЕ СГОДЯВАТ И ПРЕСЕДЯВАТ ДЕСЕТИНА ДНИ

Щ ом узнават, че в селото им е пристигнал лекар, селяните
масово се тълпят за преглед. „Докторът“ им взема такса от
петдесет лева. Дава им приготвени предварително лекарства,
които всъщност са все едно и също: какао, разтворено във во
да.
Годеникът казва, че на сватбата ще дойде брат му д-р Т. П о
пов, доцент в университета, а проф. Станишев щял да кумува.
Но не минават няколко дни и измамникът съобщава, че брат
му не е съгласен с женитбата и иска сам да замине за София.
Годеницата се възпротивява и го кара да вземе и нея.
Те пристигат в София и отсядат у близки на г-ца Н. П., до
м ът на които се намира на ул. „Мидия“. Роднините настояват
Така т о й предлага на болния от ревматизъм младеж Иван

Чекарачиев да му достави специално лекарство срещу 500 лева.
Ц ярът все се приготвя, но все не е готов. Третата жертва на
мнимия доктор е старица, чийто син Коце Георгиев е инвалид.
М ошеникът отива при сина и му казва, че на майка му трябва
да се сложат инжекции, иначе ще умре. За тях притесненият
син му брои 400 лева. На другия ден Гелмеров пак отива. Иска
и получава нови 300 лева, този път заради някакъв мехлем. Въз-
растната жена обаче не вижда нито инжекциите, нито мехле
ма.
НЕ Е ИЗВЕСТНО КОЛКО СА ЩЕЛИ ДА ПРОДЪЛЖАТ

“ЛЕКАРСКИТЕ” ПОДВИЗИ
на Гелмеров в Александровската болница. Краят им настъпва
съвсем ненадейно.
Веднъж при обиколката си Гелмеров вижда на един креват
свой познат. Болникът е изумен, че вижда Гелмеров като ле
кар. Слисан, той едвам му продумва: „Дотам ли си я докарал?“
Гелмеров му отвръща: „Е, трябва да се живее!“ Веднага след
срещата мнимият доктор хвърля бялата престилка и избягва.
ИЗМАМНИКЪТ НЕ КРОТВА, А ТЪРСИ НОВИ ХОРИЗОНТИ

Той отива в канцеларията на Съюза на запасните офицери
и казва, че е д-р Асен Попов, запасен офицерски кандидат от
Неврокоп. Такъв човек наистина фигурира в списъците на
съюза. Затова Гелмеров лесно и без проблеми се снабдява с
нужната му легитимация и значка.
Вече като Асен Попов той отсяда в хотела при софийския
Военен клуб. Тук успява да вземе назаем няколкостотин лева
от новоспечелен приятел, който щял да постъпва във Военното
училище. Като идва време да ги връща, между двамата избухва
скандал. Намесва се и управителят на хотела, който иска Гел
меров да си плати дължимото дотук.
Но Гелмеров вече е опукал парите на болните и заема. За
това повикват полиция. Измамникът е отведен в IV полицейски
участък. Но докато полицаят, който го води, влиза да докладва,
Гелмеров избягва.
Полицаите обаче намират до пейката, на която измамни
кът седи в коридора, накъсани листчета. Залепят парчетата и
сватбата да стане н определят деня - 25 октомври. Годеникът

заминава за П азарджик заради уреждане на документи. И з
пращат го на Централна гара, а той слиза на Подуене. Преспива
в хотел „Лондон“ и на другата сутрин се явява и казва, че всич
ко е уредено и че документите ще дойдат навреме.
ГЕЛМЕРОВ Е ВЕНЧАН-НЕДОВЕНЧАН ОТ СВЕЩЕНИК
Документите обаче „закъсняват“. Роднините бързат със

сватбата и „докторът“ ги успокоява, че ще се венчае и без тях.
Щял да ги представи по-късно. Намират свещеник, който се
съгласява да извърши венчавката срещу 3000 лева: половината
преди ритуала, а останалите след като му представят докумен
тите на младоженеца.
Венчавката става рано-рано: в пет часа сутринта. По-късно
годеницата разказва, че когато се разтревожва от ранния и не
обичаен час, „докторът“ й дава успокоително. От него тя не
помни нищо от обреда.
Съпругът изкрънква от жена си 1000 лева, с които от битпа-
зар си купува военни дрехи с пагони на санитарен поручик. По-
късно изникват съмнения, че я задига от тавана на д-р Донков,
живущ на улица „Гурко“ № 35. Трябва му и сабя. Той се познава
със съпругата на генерал Ж остов. Гелмеров отива при нея и я
излъгва, че е назначен за военен лекар. Но трябва да се пред
стави на началството си, а без сабя това не. е възможно. Затова
генералът го праща да вземе неговата.
ДОВЕРЧИВАТА ГЕНЕРАЛША МУ ДАВА САБЯТА
Три дни след сватбата „младоженците“ отпътуват за селото

на учителката. Докторът си купува второкласен билет със 75 %
намаление, а на жена си - третокласен. По едно време отива
във вагон-ресторанта. Там жена му го сварва в компанията на
една жена и един мъж. Даскалката помолва мъжа си да се при
берат в купето. А компаньоните му полюбопитстват коя е. Д ок
торът лъже, че тя му е слугиня, която си води от София.
Съпругата си замълчава, защото вече се страхува от мисте
риозния си съпруг. Още в София мнимият военен доктор се
усъмнява, че тя го подозира, и една вечер се опитва да я удуши.
Тя се събужда и той не успява да я довърши.
В селото измамникът пак лекува с какао и вода. И понеже

му трябват лекарски инструменти, той заминава пак за София.
Отсяда в дома на познат на тъста си.
ДОМАКИНЪТ СЕ УСЪМНЯВА В “ДОКТОРА” И ПРАВИ ПРОВЕРКА

Гелмеров му казва, че има наследствена къщ а на ул. „П а
риж“ № 11, където живее брат му. След проверката се разбира,
че на посочения адрес не живее и никога не е живял въпрос
ният д-р Т. Попов. „Докторът“ казва, че е сбъркал и че къщ ата
е на същата улица, но на номер 36. Но на тази улица няма та
къв. Роднината известява VII полицейски участък и полицаите
го съветват да направи следния номер.
Роднината поисква документите на „доктора“, за да го ре
гистрира. Тук Гелмеров попада в капан. Той дава легитимаци
ята на името на д-р Асен Попов, но забравя в нея и онази с
истинското си име, издадена в Неврокоп.
ДВЕТЕ СА С ЕДИН И СЪЩ ПОРТРЕТ

Гелм еров е арестуван и прави пълни сам оп ризнания.
Осъждат го за неговите измамничества, които не са само из
броените дотук. Например между жертвите му попада и дядо
Кирил, игумен на Рилския манастир, от който мошеникът заема
и не връща 500 лева. И змамникът напразно се оправдава, че
мами хората, за да си пробие път в живота.
ИТАЛИАНЕЦ ПОДСЛАЖДА
КРАЯ НА МАЕСТРО АТАНАСОВ
49-ГОДИШНИЯТ СЪЗДАТЕЛ НА ПЪРВАТА НИ ОПЕРА

ИЗДЪХВА В ИТАЛИЯ ПРЕЗ 1931 г.
Най-известният композитор в Царска България -
м аестро Георги А танасов, казва година преди
смъртта си: „Ще ме разберат и оценят - но защо
ми е: след смъртта ми.“ Атлетичният мъж за крат
ко отпада, нападнат от диабет и туберкулоза, и по
стъпва в болницата на Червения кръст през 1931 г. Виждат го,
гледат го и толкоз.
Намира се един италианец - дон Франческо Галони, който
на свои разноски изпраща болния на лечение в Италия. За съ
жаление, късно.
Хвален и злостно отричан,
МАЕСТРОТО РАБОТИ ЦЯЛ ЖИВОТ ЗА ДРЕБНИ СТОТИНКИ,

както останалите колоси на българската култура.
Трогнат от помощта на италианеца, болният казва: „Ако
ми е писано да умра в Италия, не желая дон Галони да се обре
менява с моето погребение.“ И докато в чуждата страна итали
анското семейство Силвано полага за него грижи като за бли
зък, нито един представител на България не отива на погребе
нието му в град ф азано на брега на езерото Гарда. Н яма пари
за пренасянето и жена му с триста зора отива да се сбогува поне
с покойника.
РЕЖИМЪТ НА МАЕСТРОТО ПРИЖИВЕ Е: ЦИГАРИ И КАфЕ

Работното му време трае по 20 часа на ден. Спи между 3 и 7
часа сутринта. В края на живота му негови „музи“ са кучето и
котката. Войната помежду им стихва, когато стопанинът им
сяда да композира пред пианото.
Масстро Атанасов е страстен пушач и консуматор на кафе.
Храна почти не хапва. Според него хубаво се храни всеки каса
Cm pacm u u скандали 6 Царска България 475
пин и какво
от това: не би
ва човек да се
грижи за чер
веите.
Той не се
б л азн и и от
богатството,
нехае за охол-
ността. 30-40
лева м у сти
гат на ден -
к о л к о т о за
папироските
и кафенцето.
О станалите
пари дава на
жена си и на
децата. К ом
позиторът каз
ва, че хлябът
се и зя ж д а и
за б р а в я , но
р а б о т а т а на
т в о р е ц а се
цени вечно.
А тан асов Маестро Атанасов
проявява му (Архив на Пилигрим -Н Л М )
зикалните си
способности още от първите си детски години. Едва двегоди
шен, той остава сирак при жив баща. Отецът е честолюбив плов
дивски търговец. Претърпява несполуки в бизнеса си и забягва
в Гърция, като зарязва съпруга и три деца. 28 години по-късно
синът отива в Ксанти през Балканската война. Там научава слу
чайно, че
БЛУДНИЯТ МУ БАЩА ИМА МАГАЗИН В ГРАДА

Но когато открива магазина, разбира, че е закъснял: съд
ружникът на неговия баща му казва, че той е починал преди
пет дена. Така угасва проблясвалата надежда у сина, че ще го
види пак.
Грижите над Георги поема вуйчо му. Още като ученик в

първи клас малкият става хорист в черковния хор на Байданов
в Пловдив. Н а десет години вече е оркестрант в ученическия
оркестър и печели по 10 стотинки седмично. Байданов нарича
малкия „капелмайстор“.
М айката и брат й не са доволни от музикалните изяви на
малчугана. Н а по-друго мнение е учителят му по пиано П ана
йот Пипков, току-що завърнал се в Пловдив от учението си в
Италия. Той отгоре на всичко живее в съседство с вуйчото на
Атанасов.
ПИПКОВ УБЕЖДАВА СЕМЕЙНИЯ СЪВЕТ,

ЧЕ МАЛКИЯТ ТРЯБВА УЧИ МУЗИКА
Една година го обучава и урежда Атанасов да постъпи в бу
курещката консерватория. В „Малкия Париж“, както наричат
румънската столица, българчето се учи да свири и на тромбон.
Ж ивее в лишения.
В квартирата му няма маса и за такава то използва капака
на пианото. Свири без умора по 12 часа на ден. Една вечер се
заседява с другаря си Д. Попов и лягат да спят на изтърбуше
ния креват. К ъм 4 часа сутринта се чува странен шум откъм
пианото.
Попов се уплашва и събужда домакина си. Щ ом дешифри
рат шума като мише цвърчене, двамата рипват от леглото. А та
насов отваря капака и измъква смачкана хартия. В нея е бил
обядът му - парче мамалига с малко сирене. Мишоците обаче
са изгризкали всичко. Бъдещият композитор за утеха сяда гла
ден и осъмва още по-гладен над пианото.
След три години той завършва консерваторията успешно и
свири в букурещката опера. Но през 1901 г. е убит румънският
журналист Михайляно по заповед на главатаря на македонски
те комити Борис Сарафов. Между Румъния и България замал-
ко не почва война. Българите в Букурещ са изгонени позорно.
Между тях е и Атанасов.
“ ЩАСТИЕ, НЕЩАСТИЕ” - КЪСА ДЕТЕЛИНАТА ТОЙ

и се завръща в Пловдив, където го чакат бедността и самотата.
Умира и майка му, но вуйчо му е насреща.
Тогава на Атанасов му излиза късметът: заминава за ита
лианския град Пезаро и постъпва в музикалната академия,
построена от знаменития
Росини. Изборът е този,
защ ото там не в зем ат
такси. Българчето спи по
брега на реката, в храста
лаците. Професорите му
го съ ветват да поиска
стипендия от родината
си, но от София му отказ
ват.
НА ДЕН ХАРЧИ САМО

ЛЕВ - ЗА НАЙ-МИЗЕРНА
ХРАНА
Но какво да се прави,
изкуството иска жертви.
Негов учител е известни
ят ком пози тор П иетро
Маскани, който съзира у
българчето големи твор
чески дарби. И не се из-
Маестро Атанасов
лъгва.
със съпругата си и децата им
След 3 и половина го
дини обучение Георги Атанасов завършва академията.
Италианците са сърдечни хора и му помагат всеки с какво
то може. М ладежът се връща в България с титлата „маестро“.
Отбива военната си служба като капелмайстор, а от 1904 г. воен
ните го назначават на щат в Карлово. Започва най-напред с му-
зикалното събуждане на тамошните граждани. В градеца вла
дее ориенталски дух. Там жените гледат музикантите и ги слу
шат през пробивите на оградите. Като се поочовечват, почват
да идват на концерти. Но представленията се изнасят отделно
за мъж ете и отделно за жените. Карловци се майтапят и нари
чат билетите „мъжки“ и „женски“.
ФАТАЛНА Е СРЕЩАТА НА КОМПОЗИТОРА С ВАЗОВ

От 1908 г. Атанасов вече е капелмайстор в Пловдив. И там,
под влияние на основателя на детските музикални китки Димо
Бойчев, написва първата българска детска оперета „Болният
учител“. След година композиторът се среща с народния поет

Вазов. Маестрото го замолва да приспособи пиесата си „Борис
лав“ на либрето за опера. Вазов бие отбой: не се смята за опи
тен и препоръчва в тая „мъчна“ работа да го отмени Никола Т.
Попов.
Речено-сторено. Либретист и композитор запретват ръка
ви. Никола поощрява Атанасов, че не само ще се прочуят, но и
ще забогатеят. Той непрекъснато повтаря: „Ще видиш, Георге,
че след „Борислав“ ще викаме:
СБОГОМ СИРОМАШИЙО, СБОГОМ НЕМОТИЙО!”

Либретистът стига дотам в шегите си, че се стяга да купи на
композитора автомобил и да му построи вила. Те ще носят над
пис: „Борислав“.
Тази опера обаче е представена пред публика само три пъ
ти през 1911 г. - на 4, 9 и 18 март. Приходът от представлени
ята е само 5820,20 лева, от които композиторът и либретистът
вземат 1507,60. С тях те едвам покриват разходите си.
ТЪЙ МАЕСТРОТО ОСТАВА БЕЗ АВТОМОБИЛ И БЕЗ ВИЛА

Но печалбата му е, че го преместват в София.
Иначе моралната награда е далеч по-колосална. Публиката
акламира композитора на представленията на „Борислав“, а от
името на пловдивското гражданство му поднасят разкошен бу
кет.
Оттук нататък всяка от следващите му опери се посреща
двояко: публиката я харесва, критиците пък искат от компози
тора винаги точно обратното. Атанасов води двойствен живот:
през деня е в казармата, вечер осъмва над пианото. Зареждат
се след „Борислав“ нови опери: „Запустялата воденица“, най-
популярната - „Гергана“, „Македонска кървава сватба“ (по-из-
вестна като „Цвета“), „Косара“... Последната - „Алцек“ - се
появява през 1929 г. С нея маестрото смята да отпразнува своя
25-годишен юбилей.
Надява се, че тогава ще го подкрепят материално. До пос
ледния момент съпругата му смята, че на тържеството той ще
отиде във военна униформа.
Преди да тръгне от къщи, той й казва обаче да му даде ци
вилни дрехи. На юбилея не се вясва нито един пагон. Разривът
на маестрото с войската настъпва след преврата на 9 юни 1923 г.
Когато Александър Стамболийски жени дъщеря си, на маест

рото му нареждат да свири с оркестъра си.
Не минава и ден от 9 юни и Атанасов е уволнен като дири
гент на операта в София заради сватбата. Нищо не умилостивява
превратаджиите - дори и фактът, че Атанасов написва марш,
прославящ 9 юни. В последната година на живота му пък го
нападат заради същия този марш. Затова маестрото казва на
проф. Добри Христов: „Кой фотограф отказва да снеме пор
трет на лице, което цени неговото изкуство? Защо на нас, музи
кантите, гледат другояче?“
От „Алцек“ маестрото не само, че
НЕ ЗАБОГАТЯ ВА, НО И ЗАДДЪЖНЯВА С 20 000 ДЕВА

„Опери даваме на народа си, а децата си не можем да изхра
ним!“ - жалва се той. А недобросъвестен „приятел“ задига точ-
но толкова пари от приходите от юбилея и изчезва. Междувре
менно Атанасов заболява от диабет. Надява се, че ще го над
вие. Но след юбилея получава кръвоизлив в дробовете. Ту
беркулозата не се шегува: единият дроб е съвсем изгубен, а дру
гият - фатално повреден.
Единствената опора маестрото търси и намира у жена си
Анка. Последното му писмо от И талия до нея е с дата 14 ноем
ври 1931 г. Тъгува, че не са богати, за да е с него. С нея се чув
ства спокоен. Като се върне в София, тя ще го изцери. През
лятото ще отидат на Юндола.
Два дни след получаване на писмото пристига и телегра
мата за смъртта на маестрото. Атанасов е предан съпруг и гри
жовен баща. Той казва на жена си: „Ти знаеш по-добре от мен.
Ти винаги си по-умна.“ А за децата си: „Всичко друго искам да
станат, но не и музиканти.“
Година преди да умре, Георги Атанасов иска да емигрира в
Италия. Съдбата си наумява друго: там да го погребат.
"jrw
СТРАШНА Е
АЕРОПЛАННАТА КАТАСТРОФА
КРАЙ КАРНОБАТ ПРЕЗ 1931 г*
ШЕСТИМАТА ПЪТНИЦИ И ПИЛОТЪТ

СА ЖИВИ ОПЕЧЕНИ
Аероплан на дружество „Сидна“ катастрофира над
българска земя на 25 юли 1931 г., извършвайки
редовен полет от Цариград за Букурещ. По брой
на жертвите това е най-голямата катастрофа за
онова време.
Самолетът излита от Цариград при изгрев слънце и към 6
часа минава българо-турската граница. Времето е ветровито -
тъй смятат ранобудни селяни, които се трудят на полето край
село Куруджиево. Те изпадат в паника, когато аеропланът
стремглаво се устремява към земята.
Докато очевидците се чудят къде да се дянат, изведнъж се
чува силен гръм и аеропланът избухва в пламъци.
НАПОМНЯЩ УЖАСЯВАЩА ФАКЛА, ТОЙ СЕ ЗАБИВА В ЗЕМЯТА

Селяните се затичват и стават неволни свидетели на потре
саваща картина. Край останките на самолета лежат телата на
пет-шест души, напълно обгорели, обезобразени, с откъснати
глави. На мястото на катастрофата пристигат властите на К ар
нобат и Ямбол, но до 8 часа пътниците не са разпознати, нито
пък са отгатнати причините за бедствието.
Край изгорелия аероплан намират полуобгорели книжа, из
хвръкнали от куфарите на пасажерите. Но от тях изясняват с
точност само какъв е броят на мъртвите - шест души, заедно с
пилота. Очевидците са особено развълнувани, че между тях има
и една дама.
Дрехите й са почти изгорели и само на единия й крак се
ветрее като парцал разпокъсан копринен чорап. Мнозина от
очевидците са потресени от видяната гледка и се разплакват.
По ръцете на н я к о и о т жертвите има златни пръстени. По-

късно находчиви селяни изравят и немалко златни монети под
изгорелите останки на самолета. Разхвърляните книжа и доку
менти на жертвите не събуждат кой знае какъв интерес, както
става с драгоценния метал.
П ървата мисъл на всички е: от каква народност са жертви
те и дали между тях има българи. Едвам към 10 часа се разби
ра, че загиналите са чужденци. От запазените документи се виж
да, че един от тях е важна клечка. Изглежда, че той е пътувал
из Балканите за научни изследвания. Разследването е затруд
нено от факта, че мястото на катастрофата е в гориста мест
ност, разпростряна между селата Куруджиево и Мокрен.
Специалисти от наш ата Дирекция на въздухоплаването
дават своето мнение на разследващ ите катастрофата. Според
тях двигателят е много мощ ен - 12-цилиндров - и затова при
чината няма как да е силният вятър. П редполага се, че катас
трофата е поради някаква неочаквана повреда. П о нареждане
на министъра на вътреш ните работи за местопроизшествието
веднага заминават съдебен заседател и авиатор от Казанлък.
Заедно с тях за там се отправя и софийски представител на
дружество „Сидна“ .
ПОЛИЦАИТЕ ПРАВЯТ КОРДОН

и не разрешават на никой да се доближи до останките на жерт
вите. Те са оставени на място, без да се преместват. К ъм 23
часа започват първите прояснения в загадката с аероплана. Най-
напред научават, че аеропланът е управляван от турски и от
френски авиатор. Между загиналите е норвежки генерален кон
сул, млада жена и двама мъже. Самоличността на последните
трима пътници остава неизвестна за момента. Разпитаните оче
видци казват, че аеропланът се е разбил на стотици парчета
при забиването си в земята. После те виждат да избухва страш-
на експлозия, в резултат на която труповете на горките паса
жери са напълно овъглени.
От дружество „Сидна“ недоумяват как се е стигнало до не
щастието. Рейсовете между Букурещ и Цариград се осъществя
ват от 1923 г. и досега не е имало какъвто и да било инцидент.
Необяснимо е също защо аеропланът не е летял по черномор
ския бряг, както препоръчват специалистите при такова бурно
и ветровито време, а се е залутал във вътрешността на Бълга
рия. По времето, когато става катастрофата край Карнобат, ле

тателното средство вече е трябвало да прелети над Дунава.
Едва по обяд - близо ден и половина след катастрофата, от
Цариград пристига телеграма, която изяснява самоличността
на нещастните жертви. П илотът се казва Яхия бей и преди това
е обслужвал без инциденти авиолинията София-Ц ариград.
Французкият пилот се е казвал Бонтет, но в аероплана е бил не
като такъв, а като обикновен пътник. И мената на останалите
са: Теодор Репин, норвежки консул в Цариград, Уилям Крух,
роден Лондон през 1907 г., 20-годишният Роже Барклен, ню
йоркчанин. Д ам ата е 30-годишната американка от Вашингтон
Уобин Каст. Всички пътници (за нещастие на дружество „Сид-
на“) са се застраховали по за 150 000 френски франка.
Тази ужасяваща катастрофа за онова време
ПРЕДИЗВИКВА ИСТИНСКИ ПОТРЕС

сред българите. Случаят е толкова трагичен, че всичкото вни
мание на властите, както и на дошлите чуждестранни полицаи,
се съсредоточава върху прибиране на останките и приготвяне
то им за погребение. Поради горещината труповете почват да
се разлагат и овоняват околността.
Оказва се, че те са издъхнали в кански мъки. Експлозията
на мотора първо ги подлага на ужасяващ натиск, който нанася
непоправими вътрешни травми. След това обаче те са били прос
то опечени. Само трупът на знатния норвежец е запазен, защо
то е бил захвърлен твърде надалеч от мотора. Сходна е участта
на турския авиатор.
Същото не може да се каже за останалите четирима пътни
ци - особено дамата е направо неузнаваема. Главата на зло-
щастната госпожица Каст е напълно размазана, а тялото й е
обгоряло така, че все едно е било в пещ. Само краката й избяг
ват подобна участ, защото се откъсват от тялото и отхвръкват
настрана. Гледката на катастрофата кара присъстващите чес
то да изповръщат червата си в храстите.
На 27 юли пристигат ковчезите, в които събират останките
на жертвите. През Бургас те отпътуват за Цариград. Изпращат
ги група чужди консули, пристигнали на място. Между тях е и
норвежкият консул в Бургас, който ги придружава до турската
столица.
ЛЮБОПИТЕН Е РАЗКАЗЪТ НА ЕДИН ОТ ОЧЕВИДЦИТЕ

на трагедията. Той се казва Никола Панайотов, инструктор е
по пресушаване на стралджанското блато. Той разказва, че нау
чава за катастрофата към 9 часа сутринта. Веднага с автомо
бил той и още няколко души се отправят за мястото. „Беше
ветровито, небето заоблачено и валеше“ - уточнява очевиде
цът.
П о-нататък той разказва с вълнение и потрес:
„Пристигнахме на мястото на катастрофата и пред очите
ни се представи ужасна картина, която не може да се забрави.
На едно разстояние от около 20 метра в девствената гора бяха
разхвърлени части от човешки трупове, почернели, изгорели и
още димящи.
Селяни, които са работили в нивите, разправяха, че към 6
часа са чули във въздуха глух шум, като че тракали счупени
железа. Веднага след това аеропланът започнал да пада с носа
надолу. Много селяни, страхувайки се, че аеропланът ще падне
в нивите, се разбягали. При падането си аеропланът се ударил в
дърветата и се забил в земята, като изровил доста дълбока дуп
ка. След удара аеропланът се обърнал и паднал по гръб. Веро
ятно тогава е последвала експлозията, при която моторът из
хвръкнал настрана.
Труповете на четиримата пътници, ако могат тия останки,
които видяхме, да се нарекат трупове, намерихме на едно мяс
то, събрани накуп. Притеклите се селяни започнали да изм ък
ват горящите човешки останки с куки.
Останките на пилота и на другаря му бяха намерени, от
хвърлени на 15 метра заедно със седалищата, към които са би
ли привързани.
П очти никой от жертвите нямаше здрава глава. Всичко бе
изгоряло и обезобразено. От жената бяха намерени два крака и
по тях се позна, че между жертвите има жена.
Останките на консула бяха малко по-запазени. Главата на
авиатора е също малко запазена, защото вероятно за да се за
пази, той е сложил ръцете си върху нея.“
ДРАМАТА НА ЖЕНАТА-МЪЖ
ТРОГВА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1932 г.
ПРЕПАТИЛАТА АНКА ИЛИЕВА

ОТ КОТЛЕНСКО САМА РАЗКРИВА
ТАЙНАТА СИ В ПОЛИЦЕЙСКИЯ УЧАСТЪК
На 27 януари 1932 г. в VIII софийски полицейски
участък се появява Иванчо Илиев, ратай на кръч-
маря Вене от село Железница. Той донася в учас
тъка кожуха и други дрехи на господаря си.
Вене дължи пари на Иванчо, но не иска да му ги даде. Поли
цаите се скарват на ратая, че не е този начинът да си ги получи,
но той се оправдава, че няма лев дори за заявление и затова е
задигнал дрехите на Вене. Освен това кръчмарят не оставя Иван
чо да си поеме въздух от работа. Кара го всеки ден и в мраз, и в
студ да сече дърва в гората, а също и да му гледа добитъка.
КАКТО РАЗКАЗВА, ИЗТОРМОЗЕНИЯТ РАТАЙ

НЕОЧАКВАНО СЕ РАЗПЛАКВА
Гласът му странно изтънява и заприличва на женски. Не
очаквано той слисва полицаите с признанието, че не е никакъв
Иванчо, а е... Анка. Предрешва се като мъж, уж за да си намира
по-лесно работа.
Тъй започва да се разплита кълбото около мистерията на
жената-мъж, която потриса цяла България. Със случая се заема
криминалната полиция.
Установява се, че под името Иванчо Илиев Анка е започна
ла работа в една сладкарница в Бургаско. Четири месеца след
това тя се прехвърля в Пловдивско. Там в продължение на две
години е търсен земеделски работник. Анка дотолкова се вжи
вява в ролята си, че говори за себе си в мъжки род. Полската
работа пък до такава степен развива мускулите й, че по сила и
ловкост не могат да я стигнат много младежи. През 1931 г. тя
се пременява с нови дрехи от софийския битпазар и през цялата
година работи с
вършачка из со
ф ийските села
Герм ан, Го
рубляне, Д рага
левци и Ж ел ез
ница.
За да не съ
буди подозрение
о ко л о и с т и н
ския си пол, тя
ухажва дъщеря
та на км ета на
Драгалевци, на
когото е ратай.
П убликаци
ите в печата за
ж ената-мъж
ИЗКАРВАТ ОТ
ЗАБРАВАТА И
ЕДНА КЪРВАВА
ИСТОРИЯ
от края на 1926 г.
Тя се разиграва
в село Мугрес,
Бургаско. М ай
ката на Анка ов- Анка Илиева
довява и се пре (Снимка в „Илюстрована седмица“, 7.II.1932 г.)
м ества в това
село заедно със сина си и дъщеря си. Там заработва като ши
вачка. Вдовицата е лукава жена и набързо омайва местния бо
гаташ Магаретоолу, който се е развел с първата си жена. Па-
рясникът има син Димитър, който е към 26-годишен. Между
Димитър, от една страна, и мащехата и децата й, от друга, зрее
конфликт и често избухват караници. Майката иска да отстра
ни завареника, за да наследят богатия имот двете й деца от пър
вия й брак. Тя недоволства, че Магаретоолу оженва Анка, едва
навършила 19 години, за слугата си Киро Томов.
БРАКЪТ ИЗЛИЗА НЕСКОПОСЕН

Младото семейство остава да живее в къщ ата на Магаре-
тоолу, а завареникът Димитър се опитва да затисне Анка, кога
то наоколо няма никой.
Един ден Анка и Димитър отиват да орат с трактора, за
който Магаретоолу е броил 200 хиляди лева - много пара за
онова време.
ДИМИТЪР СЕ НАХВЪРЛЯ ВЪРХУ НЕЯ

да я обладае, тя го блъсва и той пада под трактора. Магаретоо
лу, като вижда колко е контузен синът му, вместо да се трогне
от нещастието, започва да псува, да се кара, че ще потрошат
скъпия трактор. На другия ден все пак изпраща жена си и Анка
в Бургас за лекарства. Мащехата се връща без лекарства и се
оправдава, че аптекарят иска рецепта.
Бащ ата пак се разядосва, набива ги и двете и накрая из
карва яда си върху ранения си син.
Семейната кавга обаче изведнъж прераства в кървава тра
гедия. Димитър вади револвер и застрелва баща си, мащехата
и доведения си брат Георги. В съда твърди, че се е целил в Ан
ка, но тя се отместила и затова улучил баща си. Димитър се
оправдава също, че мащехата, синът й и дъщеря й искали да
убият баща му и затова почнал да стреля. За тази трагедия го
осъждат само на 4 и половина години затвор. Предстояло изли
зането му оттам, когато се разкрива мистерията на жената-мъж.
КЪРВАВОТО МЕЛЕ ОТ 1926 г. ПОТРИСА АНКА

и тя получава нервно разстройство. Нейният мъж окончателно
се пропива и започва ката ден да я бие. Не го омилостивява ед
ногодишното им детенце, което им е второ поред - първото умира
пеленаче. Накрая Анка лудва съвсем и постъпва в софийска кли
ника за душевно болни. Тук разсъдъкът й се прояснява и тя
разбира, че този свят не е за жени. След един месец докторите
изписват Анка от лудницата и тя се връща при мъжа си.
НО МИНАЛОТО НЕ Й ОБЕЩАВА БЪДЕЩЕ

Богатството и имотите на Магаретоолу са изгубени след кър
вавата драма. Ухажорът й Димитър е в затвора. Най-близките
Cmpacmu u скандали 6 Царска Бтьлгария 487
й са под земята. Насреща е само м ъж ът й - пияницата. Тогава

Анка забягва от село Мугрес и заживява, преоблечена като мъж.
Така по-лесно смята да си намира работа. А освен това ще си
спести и задяванията на работодателите си.
ТАКА ЗАПОЧВАТ ПРИКЛЮЧЕНИЯТА

НА ЖЕНАТА-МЪЖ АНКА-ИВАНЧО
Между грубите мъже Анка намира своя истински рай. Ос
тригва си косата, навлича мъж ките дрехи и започва да налива
мускули. Научава се да попържа, да ухажва глупавите моми и
да им се подиграва дълбоко в сърцето си. И тъй като никога не
може да доведе флиртовете си до годеж и венчавка, много де
войки въздишат по недостъпния Иванчо. Защото той умее, ос
вен да е груб, да каже и топла приказка, за която другите мъже
не се сещат.
Така жената-мъж се спасява и от ухажванията на колегите
си, на които и през ум не им минава какъв е истинският пол на
Иванчо.
С хитрост Анка-Иванчо, щ ом усети, че ще бъде разкрита
тайната й, сменя селото и господаря си. След като сама раз
крива коя е в полицейския участък, славата й се разнася. Нео
чаквано трагедията й разчувства богато столично семейство.
Там Анка постъпва като слугиня. О ткак хвърля мъж ките дре
хи, променят се и мислите й, и мечтите й.
ТЯ КОПНЕЕ ЗА ДЕТЕТО СИ, ЗА МЪЖА СИ

М ечтае как ще се върне в Мугрес, то ще е вече четириго
дишно, отначало няма да я познае, пък после... А и м ъж ът й ще
спре пиенето.
Дотук е историята на жената-мъж, описана в печата, оттам
нататък съдбата на Анка Илиева от Котленско е неизвестна.
Ж ената, която като опитна артистка мами сума народ цели че
тири години, преоблечена като мъж.
СХОДЕН-НЕСХОДЕН СЛУЧАЙ
Н а 8 октомври 1909 г. в. „Дневник“ съобщава, че в една от
алеите на М орската градина във Барна се набиват в очи с ре
довните си нощни миткания две госпожици. Полицаите се усъм-
няват и поканват госпойците на разпит в участъка. Викат и док

тор да ги освидетелства. Всеобщо изумление предизвиква от
критието му, че едната от тях всъщност е добре начервен и на
пудрен мъж, елегантно преоблечен в женски дрехи.
Името на въпросния млад господин е Георги Лазаров, 20-
годишен, родом от Свищов. В продължение на не една или две,
а на цели осем години травеститът работи в памучната фабри
ка и се представя като Гина Лазарова. Тогавашните вестника
ри се питат: „Чудно ни е как това лице не е било узнато досега,
когато най-вече се е движело между жени, а нещо повече, че
напоследък водело любовна кореспонденция с няколко матро
си.“
Заловената с Гина госпожица признава, че не се е усъмнила
в пола на „другарката“ си. Двете заедно ловували по нощите и
жънели успехи сред паплачта от наши и чужди моряци. Руж,
червило, мрак - ето три верни съюзници на находчивия и не
уморен Г ошо.
ЛОВЦИ ДАРЯВАТ ЦАРСКАТА ДВОЙКА
С УНИКАЛЕН СВАТБЕН КИЛИМ
?*% ЦАР БОРИС III ГОРДО НОСИ ПОЧЕТНОТО ЗВАНИЕ

ПЪРВИ ЛОВЕЦ НА ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ
П ървото българско ловно дружество е основано
през далечната 1884 г. във Велико Търново. Дейни
участници в него са най-напред диктаторът Сте
фан С там б о -
лов, а после и
княз Фердинанд. Величе
ството дори утвърждава ус
тава с подписа си. Всеобща
та ловна дейност в Княжес
твото търпи колосално раз
витие едва след основаване
то на Софийското ловно
друж ество, ш ест години
по-късно. Основателят му
Г. К. Х ристович отправя
апел още през 1893 г. за
повсеместно организиране
на дружества, „за да се пре
махнат вредителните при
чини за намаляване на ди
веча в България“.
Според започналото да
излиза през 1895 г. списа
ние „Л овец“, авдж ията е
фар, който осветява пътя за
опазване на дивите обита
тели в хубавите български Цар Борис III -
гори. Идеализмът на пър първи ловец на Царството
(Снимка в „Илюстрована седмица“,
вите ловци, другарството 21.V.1933 г.)
помежду им и грижата за
бъдещ ите им ж иво

тински жертви се за
пазват и до 1944 г. Го-
р ещ за к р и л н и к на
ловната организация
и нейна гордост е цар
Борис III. Той е улес
нен в това си покро
в и те л с тв о , защ о то
б ъ л га р ск и т е ловци
наистина навремето
са много сплотени и с
чувство за отговор
ност.
Още при князува-
нето на Фердинанд I
в столицата се откри
ва първият конгрес на
ловците. Събитието
с т а в а п р ез авгу ст
1898 г. и полага осно
вите на Съюза на бъл
Ловецът знаменосец Т. Хаджиев,
гр. Трън, 2. VIII. 1907 г.
га рските ловци.
(Архив на автора) Наричат го Ловна ор
ганизация „С окол“ .
През 1932 г. ловните дружества достигат внушителната цифра
145 с 26 021 редовни и 193 спомагателни членове. Годишният
бюджет на „Сокол“ e l l милиона лева, от които в държавната
хазна влизат половината.
ПЕЧАЛБИТЕ ОТ ЛОВА НАДМИНАВАТ

ДОРИ ПРОДАЖБАТА НА ЖИТО
Така през 1929 г. изнасяме жито за 22 милиона лева, а от
кожи България спечелва 39 милиона. По този повод „Сокол“
призовава членовете си: „Ловец, води статистика за убития ди-
неч! Така Ловната организация ще блесне като стопанска по
л е т а необходимост.“
Осисн че се грижи за дивеча, „Сокол“ строи също ловни хи
жи и подпомага свои пострадали при стрелба членове. За тях-
IIото ограмотяване дори издава и полезни наръчници. Между
Килимът, дарен от ловците

на височайшите младоженци Борис и Йоанна
тях много популярни са „Ловен алманах“ от Иван Сокачев, „На

шите ловни птици“ от Кузев и „Нашите ловни бозайници“ от
проф. Петков. Препоръчват дори книгите като полезни пома
гала за учители по естествена история. Като чисто мъжко увле
чение, ловът привлича в „Сокол“ най-видните българи. Онези,
които не щ ат да проливат дивечова кръв, най-малкото си по-
хапват след това с чисто сърце и голям апетит.
ВЕСТНИК “ЛОВЕЦ” ВЕЛИЧАЕ ЦАР БОРИС III

като пръв ловец през 1932 г.
Хвалбите са основателни, защото царят наистина обича да
ловува. За разлика от принц Кирил, той невинаги улучва смър-
тоносно животното и много се кахъри, че то страда, докато го
настигнат и доубият. Най-любимият лов на царя е стрелбата по
глухари през месец май. Според Иван Буреш, тази страст тресе
царя до такава степен, че той се буди още в два часа преди съм
ване. В тъмнината той се спотаява със заредено оръжие и чака
сюблимния момент, когато при изгрев слънце глухарят заигра
ва любовния си танц.
Погледна си лгоят приятел И се писа ловец и тръгна да

затлъстелите организми и си диша природните аромати!
рече: - П о-малко ядене и
повече ходене из природата!
Това е необходимо за певеца!
Ловният дебют на оперния певец Перо Золотович

(Карикатурен комикс от Райко Алексиев, поместен в „Ловец“, 25.11.1932 г.)
ф ен на магичната глухарова песен е и класикът Елин П е

лин, който заедно с прочутия професор Ал. Балабанов съпро
вожда монарха и споделя ловните му увлечения. Ц арят дори
доставя глухари от скандинавските страни, за да подобри поро
дата и да увеличи броя на родната популация.
За разлика от лакомника Балабанов, Елин Пелин е страс
тен ловец и не по-малко запален рибар. Предпочитаното място
за лов на глухари са Родопите с приказния си пейзаж, мека при
рода и добра чуваемост сред почти девствената природа. Само
Елин Пелин умее сладкодумно да опише гощавката с изиска
ния ловен деликатес, осигурен от точния изстрел на цар Борис III.
Балабанов не понася проливането на каквато и да е кръв -
било човешка или животинска. Докато царят, принц Кирил, ин
дустриалецът Велизар Багаров, о. з. полк. Мирко Мирков и други
постоянни участници в царската ловна дружина гонят дивеча,
Балабанов обикаля около ловната хижа.
- Чувствам дъх на дивеч - И вярната м у пушка уцели и

рече той по едно време и трите печени пилета в близкото
направи стойка. ханче. - Всъщност по-малко ходене
и повече ядене е още необходимо за
певеца - рече той и завърши своя
ловен дебют.
У мът му проклина леенето на кръв, а коремът му я благос

лавя. Когато дивечът вече е приготвен за папане, пръв към тра
пезата със ситни стъпки се примъква маститият професор, за
когото казват, че може да глътне цяло печено прасенце навед
нъж. Тежките майтапи на Елин Пелин, фините хуморески на
карикатуриста Александър Божинов, подмазванията на Б ала
банов веселят компанията до оглозгването на последното ко-
калче и гаврътването на последната глътка вино.
Елин Пелин и Александър Балабанов често си похапват и в
двореца. Тази идилия попрекъсва след сватбата на царя. Вед
нъж тримата приятели от царската ловна дружинка се веселят
със сладки мухабети в грандхотел „България“. Двамата любим
ци на Борис III успяват да убедят монарха, че ако се прибере
бос в двореца, народът му ще го заобича още повече. Речено-сто-
рено. По жълтите павета полека-лека царят се прибира по чо
рапи в двореца. Царицата, като разбира кои са дали идеята, се
ядосва и им взема мерника. Затова Пелин и Балабанов е нетър
пение чакат поредния подвиг на царската ловна дружинка - да

се повеселят по мъжки, да си похапнат и пийнат на воля, а защо
не и да си попеят любимия шлагер на царя „Таз нощ празнувам
разлъка“.
КРАСИВАТА ХУДОЖНИЧКА МАРИЯ ЮРДАНОВИЧ

ходи също с царя на лов.
Непробиваеми са броните около сърдечните тайни на цар
Борис III, който, за разлика от баща си, е потаен и ужасно дис
кретен. Зад дебелите дворцови стени се раждат и умират него
вите сърдечни увлечения, на които той слага капак, защото на
трона до него трябва да седне принцеса от влиятелна царства
ща династия.
Царят се чувства по-щастлив, когато е далече от дворцови
те стени - неми свидетели на залавянето на Левски, детронира
нето на Батенберг или пропъждането на баща му. В двореца
Кричим той се чувства най-комфортно и спокойно. Бетонна сте
на ревниво пази и стадото от елени-лопатари, над които пърхат
фазани и бекаси, или притичват дългоухи зайци. Още през ав
густ 1921 г. броят на елените там е 130, а на сърните - 100.
Докато Фердинанд предпочита да поръчва дивечово месо
от Виена или Париж, цар Борис I I I се задоволява с отстрелва-
ното от него в България. Когато Елин Пелин и Балабанов вече
са нежелани гости в двореца, всеки ден от дворцовата кухня се
отделя порция и за тях. Съпругата на Змей Горянин - Соня Ди
митрова разправяше как в дома на Пелин пристига колата с
папането. Гозбите се оставят в дома на Пелин в царските съди
ни - на другия ден те се прибират празни, за да се върнат обрат-
но пълни-препълнени с отбрани деликатеси.
Царят наследява от баща си страстта по редките видове. Като
обхожда царството, Борис I I I забелязва къде дивечът е на из
чезване. Той подбира и места, подходящи за развъждането на
елени, глухари и дори диви кози. Така царят опазва тръгналата
към изчезване дива коза в Рила. В края на 30-те години по него
ва заповед хващат няколкото последни екземпляра, събират ги
в стадо и полагат големи грижи, докато популацията им укреп
не отново. Даже поставя войници, за да ги пазят като зениците
на очите си. Особено през пролетта, когато дивите кози се от
правят към Маричините езера за любовните си игри.
МЕЖДУ ЦАРЯ И РЕДОВИТЕ ЛОВЦИ

НЕ СЪЩЕСТВУВАТ ПРЕГРАДИ
Ловците даряват царската двойка по случай сватбата й с уни
кален килим, а по случай рождения ден на монарха дворецът е
засипван с толкова телеграми, с такива благопожелания, че са
мо честитките за Тодор Ж ивков могат да им съперничат. Така
председателят на Камчийското ловно дружество Иван Сокачев
изпраща следните мили привети през 1931 г.: „За рождения Ви
ден от името на камчийските ловци, които никога няма да заб
равят Вашата щедра ръка по обогатяване фауната на Кам-
чийския край. Най-искрено: „Наслука!“ Величеството своевре
менно благодари и им пожелава успех в лова.
Пословична е любовта на царя към кучетата. Легендарно е
кучето му Мечо, което той поверява през 1924 г. на щатен дре-
сьор в Министерството на войната. И по-простосмъртни ловци
не могат да живеят без верните си четириноги помагачи. Във
в. „Ловец“ четем следната обява: „Изгубено куче сетер, жълто-
кафяво, с бяло петно на гърдите. Обажда се на „Лина“. Упътва-
телят ще получи добро възнаграждение, като съобщи на г-н Ка-
ранозов, София, ул. „Гурко“ № 41.“ П ак по това време се тър
сят и зачезнали гончета, английски пойнтери или грифони.
Чест за всяка ловна дружинка е успешно да проведе тради-
ционната си ловна вечеринка. Така на 14.XI.1931 г. Камчийска-
та ловна дружинка добре се представя. Убитият дивеч е разиг
ран на томбола в полза на изпаднали или умрели ловци. Непри
нуденото веселие продължава до късно през нощта. Гвоздей на
програмата е комедията „Ловджийска сватба“.
Най-представителни и посещаеми са ловните вечеринки в
столицата, посветени на рождения ден на цар Борис III. Придвор
ните пристигат масово, томболата е от богата по-богата, речи
те и папането нямат спирачки. Сладки мохабети и смешни лов
ни случки повдигат тонуса на ловците. Дори карикатуристът
Райко Алексиев рисува през 1932 г. закачка с „ловните подви
зи“ на прочутия оперен певец Петър Золотович. Певецът тръг
ва да раздвижи натежалите си телеса и уцелва три пилета - е,
не в гората, а в близкото ханче. При това - добре опечени. К ак
то се казва: „Наслука!“
j БЪЛГАРСКАТА ПАПЕСА ЙОАННА
/ СЕ ПРОЧУВА ПРЕЗ 1932 г.
/
/ МИТРОПОЛИТ СТЕФАН ЗАБРАНЯВА
НА ВЕСТНИКАРИТЕ ДА РАЗДУХВАТ СКАНДАЛА
Прочутата папеса Йоанна съгрешава и умира, като
между тържествените й одежди се търкулва мърт
во бебе. У нас подобно прегрешение прави калугер-
^ ' ката Найда Цветанова. Двете блудници не могат да
4*1
се сравняват нито по сан, нито по ум.
Царството на нашенската калугерка е малко и
сбутано манастирче, състоящо се от две невзрачни отвън и от
вътре сгради край село Плана. Калугерката Найда е радомир-
ка, от село Долно Романци, но през 1923 г. се заселва в Плана.
Недалеч от селото личат руините на стария манастир „Све
ти Дух“. Местните селяни го заобикалят, защото макар и из
бледняла, мълвата, че в някогашния манастир е извършено го
лямо кръвопролитие, още ги стряска. Те са учудени от набож
ността на преселницата и накрая се съгласяват да възобновят
манастира. Калугерката е от онези горещи жени, за които все
ки мъж мре да се залепи, даже и тя да не иска това.
НАИДА ИМА ЛЮБОВНИЦИ,

един от които я прави майка и през 1927 г. тя ражда дете. Стран-
но, но селяните не обсъждат тази интимна част от живота й,
макар и несъвместима с морала на една калугерка. Мнозина
използват предлога да запалят свещ, за да се възползват от пре
лестите на хубавата Найда. П ък и тя живее сама, с две котки.
Дори и когато през 1929 г. извиква баща си, дядо Цветан, да
живее с нея в манастирчето, мъжките визити в „Свети Дух“ не
се разредяват.
Селянинът Иван Георгиев от близкото село Ж елезница
отива да запали свещ на Сирни Заговезни. По-късно казва на
полицаите, че прави това веднъж годишно. Местните обаче
твърдят, че той е сред най-желаните и чести гости на калугер
ката. Още като влиза в манастирчето, на него му прави впечат
ление, че вратите са отворени и че калугерката не се вижда и не

отговаря на виковете му.
Тогава той влиза в стаята й и я намира да лежи мъртва.
Около нея цялата покъщнина е хаотично разхвърляна. Бузите
на Найда са изпохапани. Но любовникът-богомолец толкова се
уплашва, че не я оглежда добре и избягва. Съобщава в Плана
за видяното на кмета. Според него
КАЛУГЕРКАТА СИГУРНО Е БИЛА УДУШЕНА

и е жертва на престъпление.
Н а 16 март 1932 г. столичните криминални репортери вед
нага публикуват в централните вестници кратки съобщения за
края на разгулната калугерка. Рано сутринта за манастирчето
заминава и съдия-сле-
д овател ят И ван Кос-
тойчинов. Той смята, че
Найда е лишена от ж и
вот с цел обир. Още с
пристигането си той се
изправя пред една мис
терия, която го смуща
ва и обърква.
Д окато К остойчи-
нов пътува към манас
тирчето, получава се
съобщение в София, че
е н а м е р ен ощ е един
труп в „Свети Дух“. Ос
тавеният на пост при
Н айда страж ар отива
на кладенеца да извади
вода за коня си. Кладе
нецът е на около двес
та метра от манастир
чето и е дълбок само
метър и половина. Над
повърхността на вода
та, замръзнала и скова
М итрополит Стефан в акция
на от дебел лед,
СТЪРЧАТ КРАКАТА НА БАЩАТА

на Найда, к о й т о е седемдесетгодишен.
Следствените власти са обвинени в бавност, тъй като Кос-
тойчинов пристига едва на третия ден от намирането на Найда.
Двойното убийство в манастирчето „Свети Дух“ кара следова
теля да повика по телефона от Самоков на помощ опитни со
фийски полицаи. За Плана заминават на 17 март криминалис
тът Янко X. Янков, един агент, фотограф и чиновник от служ
бата за идентификация.
ПОГРЕШНА ВЕРСИЯ ОБЪРКВА РАЗСЛЕДВАНЕТО

Най-напред всички предполагат, че калугерката се скарва с
баща си. А дядо'Цветан удушва дъщеря си и после се хвърля в
кладенеца. На следващия ден, 18 март, полицаите, предвожда
ни от Янков, се завръщат в София и съобщават за подробности
от огледа и аутопсията.
Оказва се, че калугерката не е хапана от любовник. А от
двете си котки, които изгладняват и изгризват двете й бузи и
гърдите, по които толкова се възторгват селските любовници
на Найда. Тя не е удушена, а е ударена с тъпо оръжие по дясна-
та челюст, с такъв силен удар, че челюстта се е отделила от
черепа. Найда обаче умира от последвалото сътресение на гръб
начния мозък във вратните прешлени.
Около нея са разхвърляни вещи и пари, сякаш целта на прес
тъпника е грабеж. В другите две стаи - едната кухня, а другата
склад - обаче не е пипнато нищо.
Затова версията се променя - убиецът е разбъркал вещите
на Найда, затворил е спокойно вратата и е накарал нищо непо-
дозиращия дядо Цветан да донесе вода. Докато старецът се е
навел да напълни гюма, бил е блъснат изотзад и удавен. А въз-
можно било първо да е ликвидиран дядото, а после и дъщерята.
Мистерията около манастира „Свети Дух“ започва да пла
ши църквата с неизвестните резултати от разследването. Уси
лията на следовател и криминалисти се следят с внимание от
софийския митрополит Стефан. Той се свързва със следовате
ля Костойчинов, комуто внушава да поддържа версията, че
убийството е заради грабеж. М итрополитът се сепва от прозре
нието на криминалния репортер на в. „Утро“, който пише на 20
март: „Не е изключено
НЯКОЙ НАПУСНАТ ЛЮБОВНИК

ДА Е ИСКАЛ САМО ДА Я НАБИЕ
и като е в и д я л , че й е нанесъл смъртен удар, удавил е и един
ствения свидетел - бащата на Найда.“
Още повече че и криминалистите не се съгласяват с версия
та на Костойчинов. При това спестовните книжки на дядото с
60 лева и на калугерката с 3000 лева са налице. Дори по пода на
Найдината стая откриват две монети от по 50 лева. Калугерка
та не е богата и това е известно на любовниците й, а също и на
селяните. В убийството на Найда според тях отчетливо изплува
любовният мотив.
МИСТЕРИЯТА В “ СВЕТИ ДУХ” НЯМА КАК ДА СЕ ПРЕМЪЛЧИ

Усилията на митрополит Стефан се разбиват в изпречилата
се пред него като скала упоритост на криминалистите, които са
безупречни професионалисти. Едва завърнали се в София от
Плана на 18 март, те в същия ден, към 17 часа следобед, отново
се връщат в манастирчето. Наистина, мъртвата е намерена пре
ди няколко дни, но тя е била ликвидирана поне две седмици
преди находката. Срамота било в този ненаселен район да не се
открие престъпникът.
За една непълна седмица Янков разпитва всички селяни от
П лана и съседните села. Направен е списък на всички любов
ници на Найда. Всеки един от тях е разпитван и накрая убиецът
е разкрит.
ПЪДАР И СВЕЩЕНИК ЛЮБЕЛА КАЛУГЕРКАТА

и била убита заради ревността на 50-годишния Петър Калин-
ков. Той е родом от Говедарци, Софийско, но от 3 години пази
нивите край Плана. Петър и калугерката са две самотни души
и веднага се сближават, но връзката помежду им остава почти
скрита за околните. Занятието на Калинков му дава поводи да
посещава манастирчето, когато поиска и в какъвто час си избе
ре. Напоследък обаче Найда започва да охладнява към пъдаря,
който й се вижда беден и глупав. Зачестяват гостуванията на
щедър и разточителен свещеник от софийските села. Калугер
ката едновременно се люби и с двамата.
П ъдарят започва обаче да я ревнува. Още от първите при
казки с него следователят му внушава, че съдът ще бъде по-
благосклонен, ако т о й каже, че е убил заради пари. Калинков

го послушва и потвърждава, че се е полакомил по парите на
стареца.
Убиецът е откаран в Самоковското околийско управление.
Софийските криминалисти правят обиск в дома му в Говедар-
ци, но не намират „баснословните“ пари, които пъдарят твър
ди, че е задигнал от дядото.
АРЕСТАНТЪТ СЕ ВЪЗПОЛЗВА ОТ СЛАБАТА ОХРАНА И ИЗБЯГВА

от околийското управление в Самоков, като въпреки усилията
на полицията, не може да бъде открит. На 23 март 1932 г. К а
линков е намерен на един километър от града, но труп - в Ис
кър. Смъртта му е мистериозна - мнозина се питат не е ли убит
и подхвърлен там.
Затам заминава съдия-следовател да разследва произшест
вието. Тук вече митрополит Стефан отново решително се на
месва. Заключават, че Калинков се е самоудавил, измъчван от
угризенията на съвестта си.
Смъртта на здравия като бик селски пъдар, любител на ра
кията и на женските прелести, слага точката на един опасен
скандал. А славата на хубавата калугерка Найда, която Бог на
казва заради греховете й, дълги години се носи като вихър, по
митащ догми и морал.
ХОМОЗЛОДЕИ ЗАТРИВАТ
КРЪЧМАРЯ ОТ “ОРОЗДИ БАК”
ПОЛИЦИЯТА ЗАЛАВЯ ПРЕСТЪПНИЦИТЕ,

НО ПРЕМЪЛЧАВА МОТИВА ИМ
Софийският аперитив „Орозди бак“ не се слави с
прочути клиенти от хайлайфа, но е приятно мес
тенце, в което се заседяват българи и евреи с него
леми доходи. Намира се на бул. „Княгиня Мария-
Луиза“ № 10 и се стопанисва от евреина Сабитай
Герон и съпругата му Сара.
За „Орозди бак“ научава цяла България, след като на 21
март 1932 г. пресата съобщава, че предния ден собственикът е
убит така майсторски, че полицията се чуди кой закоравял прес
тъпник е извършил „подвига“.
Разнищването на престъплението приповдига завесата на
отношенията между замогващата се по това време средна кла
са и слугинското съсловие. Истинските мотиви на убийците оба
че остават неразкрити от полицията и съда. Герон пристига в
България от Цариград, където държи аперитив със същото име.
Бизнесът му не потръгва в столицата на кафето и локума и за
това евреинът се премества най-напред в Пловдив.
Още не успява се развихри, когато няколко другари на про
чутия в Царска България разбойник Мърморан започват да го
изнудват. Самият М ърморан излежава в пловдивския затвор
доживотна присъда заради няколко дръзки въоръжени обира,
последният от които прави в мина „Плакалница“.
Герон се спасява от рекетьорите, като бяга в София, и
отваря „Орозди бак“ на пъпа на столичния град.
УБИЙСТВОТО Е ИЗВЪРШЕНО В КОБНИЯ ПОЛУНОЩЕН ЧАС

На 20 м арт - в първите полунощни минути, ексфинансовият
чиновник А. Танев се прибира вкъщи след малък гуляй. Той
вижда, че „Орозди бак“ е отворен още, и влиза да си допие.
Заварва вътре млад господин с две хубави дами, които напраз-
но чакат да се яви персона

лът и да им сервира.
На тезгяха има бутилка
вино и две чаши, което оз
начава, че собственикът е
някъде наблизо. Младежът
и дамите си тръгват, Танев
поизтрезнява, уплашва се и
излиза навън. Нещо сякаш
притиска тавана към пода
на аперитива.
Повиква постовия стра
жар М арко Спасов и два
мата оглеждат внимателно
аперитива. Няколко капки
кръв ги отвеждат в мазето,
където намират злощ аст
ния Герон, легнал по очи
върху куп содени шишета.
В жилетката на евреи
на полицаите намират скъп
златен часовник, а в джоба
Покойният кръчмар на панталоните му - 2300
и съпругата м у лв. В касата пък откриват
440-450 лв., но според една
бележка в нея е имало 28 340 лв. Изчезналите 25 хилядарки се
равняват на 20 заплати на човек от персонала. Герон държи
двама келнери - кебапчията Георги Кацаров и слугата Стоян
Недков.
Съпругата на Герон автоматично отпада от подозренията.
Двамата много се обичат и в нощта на убийството жената си
тръгва от аперитива в 23,20 часа.
Тя знае за събрания голям оборот и не иска да остави Герон
сам, но той й разпорежда да тръгва. Съпругата все пак съветва
кръчмаря да вземе със себе си слугата Стоян - младо и красиво
18-годишно момче от Етрополе, комуто има доверие, защото
той живее известно време при тях, преди да си наеме квартира.
Сара го гледа майчински, по същия начин, както се грижи и за
14-годишния си син Исак.
М азет о в аперитива и трупът на Герон
В ТОВА ВРЕМЕ МЪРМОРАН ИЗБЯГВА ОТ ЗАТВОРА

Докато не го заловят, полицията няма как да разбере той
ли е заклал евреина.
Разпитът на персонала обърква картината. Сара и кебапчия
та се скарват и към 23 часа той си отива, като заплашва, че
напуска.
След като Сара и синът й И сак си тръгват, в 23,30 часа на
пускат заведението и двамата келнери. В аперитива остават са
мо собственикът и слугата.
Пред следователя се явява инж. Илия Панайотов и казва, че
в 23,45 часа е купил от Герон кашкавал. Според слугата пък в
23,50 часа в кръчм ата влиза млад човек, който започва разго
вор с евреина и Герон се разстройва.
Слугата измита и Герон му казва да си ходи. Така между 24
и 00,05 часа, когато става убийството според етрополеца, в
„Орозди бак“ можел да бъде само въпросният непознат.
Следствието забуксува, защото всеки от персонала има же-
лязно алиби. Най-непоклатимо е това на кебапчията. След ка
то напуска кръчмата, 25- г о д и ш н и я т Кацаров се среща с прия

тели в кафене „Македония“. Господинът и двете дами също се
явяват пред следователя, но те са влезли в празен аперитив и са
го напуснали пак такъв, и то преди свидетеля Танев.
Така според описанието на Стоян и хода на следствието, по
лицията стига до извода, че убиецът е закоравял престъпник,
който не се спира пред нищо. Всички съмнения се насочват към
Мърморан. Версията, че Герон е ликвидиран от антисемити,
отпада.
НЕОЧАКВАНО ЕДИНИЯТ УБИЕЦ СИ ПРИЗНАВА САМ

Слугата твърди, че непознатият пил с Герон и че двете ча
ши и бутилката са ползвани по време на тревожния им разго
вор. Двамата келнери обаче казват, че бутилката и чашите са
останали от клиенти още в 22 часа.
Следователят притиска слугата да опише по-подробно не
познатия. Тук Стоян се забърква - почва да разправя, че той
бил руснак, после, че приличал на Мърморан, чийто портрет е
размножен от вестниците, докато се разплаква и казва истина
та. Герон се отнасял зле с не
го и с останалия персонал.
Не им плащал редовно. Са
ра била нервна и много им
се карала.
Георги имал преди друг
чорбаджия, който не щял да
му плати. Веднъж кебапчи
ята го привикал в мазето и
като му размахал дървото,
онзи напълнил гащи и дал
парите. Като чул това, Сто
ян казал на при ятеля си:
„Георги бе, можем ли да на
правим нашия чорбаджия на
кебапчета, а?“ Кацаров се
засмял и отвърнал: „Защо
не! Ако не ни плати, и това
ще стане.“
Георги После двамата почват да
обсъждат как ще напуснат
„ О р о 3 Ди
б а к “ и как
ще си отво
рят своя ке
бапчийни
ца.
РЕШАВАТ
ДА УБИЯТ
ГЕРОН И
ЧАКАТ
СГОДЕН
МОМЕНТ
На 19
март, петък,
Г е о р ги се
с к ар в а с
чорбадж ия
та, уж зара
ди престил
ките - Г е
рои не иска
да сп ази
уговорката,
че Сара ще
се грижи за 18-годишният убиец Стоян Недков
прането им. (Снимки в „Илюстрована седмица“, 27.111.1932 г. )
Тъй че, спо
ред Недков, Кацаров не се скарва със Сара, а със съпруга й и
напуска. Д вамата се сговарят да убият чорбаджията още съща
та нощ. Кебапчията обикаля наоколо и отива в кафене „М аке
дония“ след убийството.
Малко преди полунощ Кацаров влиза в аперитива и Герон
го пита какво иска по това време. М ошеникът го излъгва, че е
забравил месото отхлупено и се е върнал да го затисне, за да не
го наръфат плъховете.
После слиза в мазето и нарочно се бави. Герон се усъмнява
какво прави долу уж напусналият работа кебапчия и отива да
провери. Стоян изхвърчава и спуска ролетките, след което нахлу
ва при двамата.
Георги му дава знак с очи да удря с лоста за саламурата.

Кацаров казва на Герон: „Ела да видиш тази риба!“ И докато
той пита: „Коя риба?“, „невинното“ осемнайсетгодишно мом
че замахва и цапардосва три пъти чорбаджията си в тила.
ГЕРОН СЕ СТРОПОДЯВА ВРЪЗ СОДЕНИТЕ БУТИЛКИ

Георги вади ножа и го заколва. После казва на Стоян: „Взе
ми му парите. Видях го, че ги турна в задния джоб на пантало
на, а аз ще измия ножа.“ Стоян бърка в джоба и набарва 25-те
хилядарки, но не се сеща да прибере часовника и останалите
2300 лв.
През това време Георги измива себе си и ножа, слага го под
тавата на обичайното му място и напуска аперитива в 0,05 часа.
След него навън изскача и Стоян, който спуска ролетките, без
да заключи вратата. Ц ялата операция новаците извършват ка
то печени рецидивисти за около пет минути. П ътьом към квар
тирата си слугата
СКРИВА ПЛЯЧКАТА ПОД ЕДНА ГРЕДА НА МОСТА

на ул. „Цар Самуил“ и бул. „Сливница“. После нарочно събуж
да съквартирантите си, за да си осигури алиби.
Кебапчията е женен и има две деца. Отначало той отрича и
твърди, че Стоян е луд. В лабораторията на полицията обаче
откриват върху джоба на балтона ц у незабележимо на пръв пог
лед петънце от кръвта на Герон.! Пред следователя и в съда и
двамата твърдят, че с парите щели да отварят кебапчийница.
ИСТИНСКИЯТ МОТИВ ИЗЛИЗА НАЯВЕ В ЗАТВОРА

В килиите на Централния затвор Стоян се разбъбря. Оказва
се, че Герон няколко пъти хваща помагачите си в деликатно
положение в мазето. Двамата се прегръщат и нещо повече.
Евреинът се скарва на Кацаров и го съветва да си гледа се
мейството. И той, и жена му, с крято споделя тревогата си,
мислят, че Стоян е невинно дете и ч|е Кацаров е опасен за него.
Кавгите на собствениците на „Орозди бак“ с кебапчията не
са нито за закъснели заплати, нито пък кой да пере престилки
те. Заради Стоян евреите разкарват Георги.
ДВАМАТА УБИЙЦИ СКРОЯВАТ БЕЗУПРЕЧЕН ПЛАН,

но не предполагат, че ще бъдат разкрити само два дни след
престъплението. Престъпниците вярват, че алибитата им са ж е
лезни и възнамеряват да напуснат страната с хилядарките, ко
гато скандалът поутихне.
Твърде зловещ е краят на волно или неволно замесените в
това ужасно убийство люде, които с престъплението си разтър
сват из основи средната класа в Царството. В началото на ап
рил първоначално набеденият за убиец М ърморан е обсаден от
полицията в къщ ата на тъщ а си. Той оказва въоръжена съпро
тива. Полицаите го замерват и убиват с 8 смъртоносни бомби.
Сара Герон се самоубива две години след смъртта на мъжа
си. Тя не може да се примири, че вместо да се погрижи за Ге-
рон, се захваща да отървава Стоян от кебапчията. Свидетели
на драмата смятат, че тя е прикривала зад майчинските си гри
жи към младия и хубав слуга една гореща, но несподелена и
невъзможна любов.
ПЛЕМЕННИЦА НА ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ
ЗАКЛАНА В СОФИЯ
ИЗВЕСТНИЯТ ХУДОЖНИК СТРАХИЛ ТИТИРИНОВ,

БРАТ НА ЖЕРТВАТА, ЩЯЛ ДА ПРЕБИЕ УБИЕЦА
В СЪДА ПРЕЗ 1932 г.
Н а 24 април 1931 г. ученикът Ганчо Ангелов откри
ва трупа на младо момиче в боровата гора между шо
сето за Семинарията и ул. „Мосул“ към 11,30 часа.
Младежът чете вестник в движение и едва не нас
тъпва мъртвата. В очите й съзира такъв замръзнал ужас, че
сам уплашен, хуква да бяга и от дома си известява полицията.
Веднага на мястото на убийството пристига съдия-следова-
телят Мумджиев. Той установява, че убитата е 23-годишната
студентка Магдалина Титиринова, родом от Кукуш, М акедо
ния. Тя е убита по особено жесток начин.
ПРЕБРОЕНИ СА 2 1 УДАРА С НОЖ,

като 3 от тях са смъртоносни според направената аутопсия. Са
моличността на жертвата е установена от студентската й книж
ка. От дамската й чанта пък, захвърлена наоколо, явно не е
взето нещо. Познати на бившата третокурсничка от Юриди
ческия факултет казват, че са я видели да се разхожда в Бори-
совата градина с някакъв доста висок мъж. Според в. „Зора“ тя
е изненадана от убиеца и причината за клането изглежда да е
от любовен характер. Убийството най-вероятно е станало меж
ду 19 и 20 часа, когато духа силен вятър и виковете за помощ на
нещастното момиче не са могли да бъдат чути.
Отличителните черти на компаньона на студентката съвпа
дат с образа на студент по агрономство, от когото тя била ухаж
вана напоследък и с когото често я виждали да се разхожда.
ЗАПОЗНАВАТ СЕ НА НОВОГОДИШНИЯ БАЛ ВЪВ ВОЕННИЯ КЛУБ,

а на 13 март отиват на вечеринка у нейния братовчед Г1 Ди
митров. Компаньонът на Магдалина й казва нещо и тя се раз
плаква. Два д н и преди

убийството момичето
се оплаква на братов
чед си, че приятелят
й я заплашва с убий
ство.
П р о р о ч ес к и сън
разкрива
ИМЕТО НА УБИЕЦА
М айката на М аг
далина, София Тити-
ринова, е първа бра
товчедка на войводата
Гоце Делчев. Тя помни
малкото име на ухажо-
ра на дъщеря си - Д ра
ган. Но презимето му
б яга от п а м е т т а й.
Н я к о л к о дни след
убийството обаче уби
ецът й се явява с нож
в р ъ к а т а в съ н я й.
И м ето му изплува в
паметта й и майката
извиква на притича-
лите се трима синове:
„Драган М ираЗЧ И Й С К И (Снимка, подарена на автора от големия
Се казваш е1“ съхранител на архиви г-н Ивайло Кораков)
П отърсва снимка
та му, която Магдалина е носела винаги със себе си. Тогава се
разбира, че единственото нещо, което убиецът е взел от дам
ската чантичка, е един портрет. Неговият собствен.
Драган обаче се скрива, но го залавят, сякаш да се потвърди
старата истина, че убиецът
/
ВИНАГИ СЕ ВРЪЩА НА МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕТО
Н а 28 април, след няколкодневно криенЬ, той е хванат следо
бед в Борисовата градина, разпознат от състудент на М агдали
на. Миразчнйскн е отведен в

IV полицейски участък. Там
отначало опитва да заблуди
полицаите, като им показва
вместо своята лична карта, та
зи на приятеля си Л. Ралев.
Той я открадва в деня на убий
ството, 23 април. Притиснат,
накрая той признава, че се
казва Драган Григоров Ми-
разчийски, родом от с. Поли-
тинци, Кюстендилско, 26-го-
дишен.
Полицията намира у него
стар свой познайник. На 4 но
ември 1929 г. убиецът се про-
чува с голям скандал в Н а
родния театър, на сцената на
к о й то п р ед став ят о п ер ата
„фауст“. Точно когато Вален-
Жертвата Магдалина тин извиква на М аргарита:
„Умирам зарад тебе!“, от пър
вия ред гръмва револвер. Миразчийски иска да се самоубие, но
куршумът одрасква кожата му. Като се окопитва, той вади ка
ма да се коли, но притеклият се стражар му я отнема. Заради
проваленото представление Народният театър заплашва пиш-
ман-самоубиеца, че ще го осъди да плати 40 хиляди лева заради
върнатите пари от билети и защото е стрелял на публично мяс
то, при това с оръжие без разрешение. Миразчийски се изкарва
луд, за да се отърве.
Поводът за гърмежа е нещастната му любов с някоя си Али-
пиева. Тя разказва пред репортер на в. „Заря“, че след гърмежа
в театъра те възобновяват връзката си, дори се сгодяват. Кю с
тендилецът обаче непрекъснато сменя нежностите си с грубос
ти, достигащи до жестокост. Тя връща годежа, след като той я
подгонва по улицата с нож в ръка.
НА ИНАТ МИРАЗЧИЙСКИ СЕ ОЖЕНВА ЗА ДРУГА

само седмица след разрива. С настоящата си жена, към 40-го-
дишна, всъщност сключва изгодна сделка. Когато венчалното
було е вече на главата на младо-

женката, Миразчийски поисква 50
хиляди лева зестра и не се съ г
ласява да влезе в църква, докато не
му подпишат полица. М акар че по
лучава хилядарките след два дни,
непрекъснато тероризира жена си
за пари и заплашва, че ще я убие.
ДВА ДНИ ПРЕДИ УБИЙСТВОТО

ИЗЧЕЗВА КУХНЕНСКИЯТ НОЖ
С него той гони жена си и дуп
чи вратата подир нея, с него закол-
ва и злощастната студентка.
Десет дена Миразчийски отри
ча, че е убил Титиринова. По вре
ме на следствието престъпникът
разбира, че може да отърве въже
то, ако каже, че Титиринова го е Убиецът Миразчийски
замолила да я погуби. На 9 май 1931 г. слуша обвинителната реч
в. „Заря“ публикува сензационното (Снимки в „Илюстрована
седмица“, 6.III. 1932 г.)
му признание, че тя със сълзи го
скланяла да я убие. Титиринова уж обичала извратените поло
ви удоволствия, не можела да преживее позора си на паднала
жена и затуй искала да умре. При аутопсията обаче се открива,
че тя е девствена. На делото мнозина свидетели казват, че М аг
далина е добро, порядъчно момиче. Най-топли думи за нея от
ронва писателят-мистик Иван Грозев, чиято дъщеря е другару
вала с мъртвата.
МИРАЗЧИЙСКИ СЕ ХВАЛИ, ЧЕ Е ИМАЛ ВРЪЗКИ С 550 ЖЕНИ

и че е заклал някакъв готвач в Чамкория пред съквартиранта
си JI. Филипов през 1929 г. Убиецът е неграмотен, но умее да се
преструва и да лъже. С фалшива диплома от I мъж ка гимназия
работи в Б Н Б и е бил помощник на селски бирник. Закача ж е
ни по улиците, веднъж задърпва непозната за гърдите и когато
тя изписква и побягва, той самодоволно се засмива.
Титиринова го харесва заради погледа му, който я хипноти
зира, а той държи на плътта й. Тя обаче иска да му даде блясъ
ка на изтънчения си ум, което го вбесява, защото като всеки

прост човек завижда на учените. Всъщност конфликтът помеж
ду им започва, откакто тя вижда венчалната халка на пръста
му, а той смеешком я лъже, че и ергените носят такива. Извес
тният тогава психиатър проф. Попов дава своето обяснение за
убийството на Титиринова: „Той е опитен и лесно възбужда със
традание към себе си. Оттук до любовта - една стъпка. Тити
ринова го разбира какъв е, но късно. Той я ревнува, заплашва и
прочее. Тя е изплашена. Той схваща това и успява да й наложи
едно последно свиждане.“
Всички, които разпитват или изследват Миразчийски оба
че, не стигат до конкретната причина за убийството. Тя едва ли
е съвсем патологична. Вероятно Титиринова е научила нещо,
което е било фатално за Миразчийски. Възможно е това да е
било някакво негово признание за извършено преди престъп
ление. Истинският мотив обаче не излиза наяве и по време на
делото, което започва на 23 февруари 1932 г. и завършва с про
читане на присъдата седмица по-късно.
ПРОЦЕСЪТ ЗА УБИЙСТВОТО НА ТИТИРИНОВА

е най-шумното дело, отразено в пресата. Залата е препълнена
от слушатели, предимно любопитни жени, а 70-те свидетели
изпълват коридора открай докрай. Художникът Страхил Тити-
ринов, брат на убитата, известен пейзажист и приятел на Хрис
то Смирненски, казва пред съда: „Сестра ми беше много скром-
на. Никога не е говорила за самоубийство“, за да обори твърде
нията на Миразчийски, че тя сама го молела да я заколи. Ху
дожникът е толкова развълнуван, че не се стърпява и се спуска
да удари обвиняемия, но е възпрепятстван от председателя на
съда Белчев.
По-късно при закрити врати психиатърът д-р Москов отно
во запитва Миразчийски за отношенията му с Магдалина. Убие
цът поддържа тезата си за половата й невъздържаност и бра
тът Страхил отново се нахвърля да го бие. Защ итата се опитва
да изкара убиеца невменяем. За да отърве въжето, той трябва
да бъде обвинен за умишлено, а не за предумишлено убийство,
в което адвокатите му успяват.
На 28 февруари 1932 г., когато се чете присъдата, и съдът, и
сградата отвън са претъпкани от любопитни. Точно в 14,20 ча
са Миразчийски разбира, че е осъден на доживотен тъмничен
затвор за умишленото убийство на студентката Титиринова, да

заплати 150 000 лева парично удовлетворение на майка й Со
фия и разноските по делото в размер на 4300 лева.
У биецът е ледено спокоен, обещ али са му, че ще го по
милват. Д окато публиката почва да вика: „Въже, въж е тряб
ваше за този убиец!“, братът на М агдалина Н икола Титири-
нов припада, а на м айка й й става зле. Защ итниците на убие
ца - д-р JI. Дюкмеджиев, Сп. Константинов и П. Григоров уп
лашено бягат от задния вход на съда.
М ъката по изгубената сестра не дава покой на тримата й
братя. Опитите им да убият Миразчийски излизат неуспешни.
/ КАК БЕ УБИТ ЦАРИБРОДСКИЯ ЮДА
i
У ЕКЗЕКУТОРЪТ ТОДОР ПЕТРОВ ГО РАЗСТРЕЛВА

/ ^ И СТАВА НАЦИОНАЛЕН ГЕРОЙ
\ J На 20 октомври 1932 г. край трамвайната спирка
\ / до Централна гара в София отекват пет изстрела и
, --w върху паважа пльосва тежкото тяло на цариброд -
- - -.\ чанина Виден М итов. У биец е преселни кът от
,rrP* v 1 с. П оганово Тодор Петров, избягал в София от
преследванията на сърбите. Делото срещу него на
7 март 1933 г. изважда наяве сръбските жестокос
ти в Западните покрайнини, откъснати от България според
Ньойския мирен договор.
Ц яла България тръпне каква присъда ще получи младият
Тодор Петров, който се превръща в национален герой. Свиде
телите разкриват ужасяващия морален лик на председателя на
българщината в Западните покрайнини Виден Митов, наречен
Царибродския Юда и сравнен по мерзост с издайника на Лев
ски поп Кръстю.
Виден Митов не би имал злощастната си съдба да бъде убит
насред София, ако не е бил толкова лаком и алчен. Той присти
га редовно в София, след което прескача до Сливница, където
получава пенсията си на запасен фелдфебел от българската ар
мия. Малко му се виждат парите, плащани от сърбите заради
неговите предателства, от които пропищяват българите в За
падните покрайнини.
Той поставя в услуга на сърбите цялото си семейство. Еди
ният му син става подпоручик в армията на поробителите, дру
гият - свещеник, а единствената си дъщеря омъж ва за помощ-
ник-началника на царибродското околийско управление. М а
кар и полуграмотен, Митов се докопва до общинската каса к а
то помощник-кмет и на бърза ръка я приватизира.
МИТОВ РАЗСИПВА ЖИВОТА НА НЕВИННИ БЪЛГАРИ

Неговото оръжие е доносът и то действа безотказно. Сред
най-фрапантните му злодейства е наклеветяването и убийство-
то на инж. Марко
Атанасов. И нте
лигентният бъл
гарин, завършил
науките в Герма-
ния, има нещ ас
тието да наследи
най-хубавите по
ливни ниви край
Цариброд. Митов
им хвърля око и
подш уш ва на
сърбите, че инже
нерът е оръдие на
македонския ко
митет и че полу
чава пари от Б ъл
гар и я. Д о к а т о
А та н асо в и з
мерва нивите на
свой срод н и к,
Митов отива в об
щината и го нак-
лепва, че измер
ването е със стра
тегически цели и
резултатите щ е
ли потайно да бъ Тодор Петров
дат п р а те н и в
България, Инженерът е застрелян на стотина крачки от дома
на Митов. М айката така плаче на гроба на единственото си че
до, че клетвите й по адрес на Царибродския Юда се чуват чак в
града.
Виден не само доносничи срещу по-събудените българи, но
и сам убива две момчета българчета през лятото на 1930 г., по
коситба, край с. Долна Невля. Така той показва верноподани-
чеството си пред придружаващите го сръбски офицери. Оправ
данието на Митов е, че момчетата уж прекарват тайно през
границата комити. Той редовно носи списъци, в резултат на ко
ито набедените са бити. За тази си дейност естествено е много
ценен от окупаторите.
Злополучният паспорт, издаден на Тодор

от сърбите, за да убие брат си
Военният аташе полковник Скекич

със сръбския пълномощен министър в София
(Снимки в „Илюстрована седмица, 10.IV. 1932 г.)
Страсти и скандали 6 Царска България 517
ПЪТИЩАТА НА УБИТИЯ И УБИЕЦА

СЕ КРЪСТОСВАТ ПРЕЗ 1931 г.
По донос на М и т о в за в и н о в н и к за атентата в Ниш срещу
сръбските власти е заподозрян братът на Тодор Петров - Асен
Николов. Тогава Митов пристига в Поганово със зет си и два
ма стражари. Петров, баща му, другите двама братя и сестра
му са задържани в затвора. Сам Митов избива четири зъба на
Петров, за да признае, че е съучастник в атентата. Цариброд-
ския Юда псува на българска майка и гордо се тупа по гърдите,
като казва: „Станал съм сърбин, макар да съм служил в бъл
гарската армия.“
Близките на жертвата лежат в нишкия затвор 57 дни, а м ла
дежът - малко повече. След като цялото семейство е пуснато и
се връща в Поганово, Петров е повикан в полицейския участък
на 10 януари 1932 г. Там го обвиняват в противодържавна дей
ност и му казват, че трябва да докаже лоялността си към сръб
ската държава. След десет дни го извикват отново и му казват,
че най-опасните бугараши, заради които страдат Западните
покрайнини, са българският професор Иван Гьошев и Асен Н и
колов. Цялото семейство на Тодор Петров щяло да бъде уни
щожено, ако той не отиде в София
И НЕ УБИЕ СОБСТВЕНИЯ СИ БРАТ

(от друг баща) и професора.
Н а 27 януари Петров е отведен в Цариброд, където око
лийският началник Драголюб Атанаскович вече е съвсем кон
кретен. Петров трябва да убие двамата „бугараши“, а за награ
да ще получи 200 000 динара и постоянна полицейска служба.
Оръжие за акцията бъдещият екзекутор щял да получи в Со
фия от сръбския военен аташе полковник Скекич.
За половин час Петров получава паспорт. Едва пристигнал
в София и отърсил се от кошмара, той изживява страшни ду
шевни терзания. От една страна, знае какво ще стане със се
мейството му, ако не се подчини на сърбите. От друга, той се
чувства българин и не иска да се продава за пари. Още повече
че трябва да убие собствения си брат. През март Петров отива,
волю-неволю, в сръбското консулство в София.
Консулът го посреща с нетърпение. „Къде се изгуби, отко
га те чакам е?“ - пита той. Препращ а го да отиде при военния
аташе.
П Скекич е изработил точен план. Дава на Тодор

олковник
1500 динара и един парабел с две пачки патрони. Иска обратно

сръбския паспорт, за да не бъде изобличен екзекуторът, ако го
заловят жив. Нашето момче обаче излъгва, че не го носи със
себе си. Накрая Скекич скланя да бъде убит поне професор Иван
Гьошев.
С паспорта, револвера и динарите Тодор Петров отива в ре
дакцията на в. „Зора“, където изповядва, че не иска да убива
свои сънародници. На 30 март 1932 г. във вестника излиза сък
рушителната статия „Как сърбите организират убийства в Б ъ л
гария“. Скандалът наистина е потресаващ и полковник Скекич
трябва да бъде отзован.
СЕДЕМ МЕСЕЦА ПО-КЪСНО ПЕТРОВ УБИВА МИТОВ

През това време Тодор Петров работи в Княжево по про
карването на водопровода. Случаен разговор на 20 октомври в
кафене „Пещера“ на бул. „Княгиня Мария-Луиза“ обаче разра
вя огъня. Там младежът научава, че Виден Митов е пристигнал
в София, заминал е за Сливница за пенсията си и вечерта, в
22,30 часа, ще се върне с влака отново в столицата. Яростта
срещу Царибродския Юда, виновник за тормоза над семейст
вото му, засилен след статията във в. „Зора“, се отприщва из
веднъж.
Петров приготвя револвера си и чака идването на влака на
Централна гара. Обут е с жълти ботуши, които правят впечат
ление на сродника на Митов - Петър Рангелов, дошъл на гара
та да го посрещне. Петър казва на Царибродския Юда, че и той
иска да си поръча ботуши като тези на непознатия. Митов раз
познава бившата си жертва и се разтреперва. К ато тръгват към
трамвайната спирка, непрекъснато се обръща назад гузно. Ся
каш в ушите му ехтят клетвите на майката на инж. Атанасов:
„Видене, Видене, да даде Господ и ти от куршум да умреш!“
Петров замисля убийството перфектно. Върви след Митов
и сродника му и дебне момента, когато ще стреля, без да нара
ни другиго. Изстрелите запукват един след друг - пет от тях
поразяват предателя, който пльосва на паважа. Ш естият кур
шум удря тарабата на спирката. За нещастие той улучва изне
виделица минаващия с каруцата си Иван Харизанов в десния
крак, над коляното. Пострадалият се лекува 20 дни и плаща по
180 лв. за 19-тс превръзки на ранения си крак. Продава каруца
та си, за да се излекува, и затова предявява иск за парично удо

влетворение в съда.
СЪРБИТЕ ПОГРЕБВАТ МИТОВ С ПОЧЕСТИ

Царибродския Юда е пренесен в родния си град въпреки
високата такса на границата. Ж ената на Митов плаща щедро и
си бележи сумите в тефтерче, защото й казват, че сърбите ще й
ги възстановят по-късно. Сръбската легация изпраща венец в
болницата, на който се чете едър надпис: „Сръбско послани-
чество из Бугарско“. Дипломатите плащат високото мито за
венеца, а мъртвецът е погребан в Цариброд с музика. Сръбски
те вестници „Политика“ и „Време“ пък отбелязат тържестве
ното погребение и достойно оплакват протежето си.
Процесът срещу Тодор Петров е предшестван от масови ми
тинги, в негова подкрепа на българи, емигранти от Западните
покрайнини в София. Съдът трябва да си затвори очите пред
първите показания на екзекутора, дадени в полицейския учас
тък след убийството. Там той изповядва, че напълно съзнател
но застрелва Ю дата от Цариброд. Н акрая решават, че афектът
на Петров, възникнал сутринта в кафенето, е продължил до ве
черта. Иначе подсъдимия го очаква смъртно наказание.
В речта си прокурорът д-р Н. Минков сравнява Петров с
евреина Шерцбар, застрелял атаман Петлюра през 1926 г. и оп
равдан от парижките съдебни заседатели. Сходен е и случаят с
арменеца Тинделиян, убил през 1921 г. в Берлин организатора
на кланетата в Армения - Талаат бей. Макар че турчинът е
голям приятел на Германия, Тинделиян е оправдан също.
Обвиняемият Тодор Петров иска оправдание, защото уби
тият бил недостоен човек. Публиката го подкрепя с трикратно
„ура“. Съдът се оттегля в 17,30 часа и един час по-късно приз
нава екзекутора за виновен, но му налага наказание от 2 години
строг тъмничен затвор, от който да се извадят 4-те месеца пред
варителен затвор.
Днес за Тодор Петров едва ли си спомня някой. А навреме
то името му е било в устата на всички българи.
СОФИЯНКИ СЪБЛИЧАТ
ХОЛИВУДСКИ АКТЬОР
НА ЦЕНТРАЛНА ГАРА
ФАНАТИЗИРАНИ ЖЕНИ РАЗКЪСВАТ ГАЩИТЕ

НА ЗВЕЗДАТА ХОСЕ МОХИКА ПРЕЗ 1933 г.
Известният през 20-те и 30-те години на XX век
• J |§ \ холивудски актьор Хосе Мохика посещава Бълга-
рия и е нападнат и разсъблечен от фанатизирани
почитателки на софийската гара. С кандалната
случка пълни вестниците от пролетта на 1933 г.
Актьорът минава през България за Цариград, където щял
да прекара великденската си ваканция. На 12 април 1933 г. в 17
часа той пристига с експреса на софийската гара, където го при
ветстват най-известните наши артисти. Предвожда ги прочути
ят оперен певец Петър Райчев, който поканва Мохика на връ
щане от Цариград да погостува на софиянци, а също да изнесе
концерт.
Мохика е мексиканец, а и с дрехите на такъв играе и пее във
филмите на „Метро Голдуин Майер“. Титулуват го като лири
чен тенор, а софиянки не пропускат филмите с негово участие,
които са монополизирани от кино „Пачев“. Пленителен, лъ
чист, с чаровен поглед,
ТОЙ СЕ ПРЕВРЪЩА В ИДОЛ И НА УЧЕНИЧКИ,

и на достолепни матрони в преклонна възраст, отчаяни от лип
сата на истински кавалери в ориенталска България. Артистът
приема поканата и след воаяжа си в Цариград пристига на 19
април 1933 г. в София. Преди това Мохика е мило акламиран
на пловдивската гара. Нищо не предвещава, че в София ще го
посрещнат така, че замалко артистът да получи инфаркт.
За една седмица и глухите чуват, че за пръв път в столицата
пристига американска кинозвезда от такава класа. К инотеатъ
рът „Пачев“ продава предварително на солени цени билети за
20 и 21 април, като
обещава, че артистът
ще пее на живо пре
ди филм с неговото
участие. Софийската
гара не помни по-го
лям о стъ л п о тв о р е
ние, предимно жени
от всички възрасти,
които стискат в ръка
букети.
Още не е спрял
влакът и множество
то се р азд в и ж в а.
Звездата се показва
на прозореца на пър
в о к л асн и я ваго н ,
щастливо ухилена и
п о л аск ан а от м н о
ж еството, което се
блъска, мачка, само
и само да се добере
п о -б л и зо . В л а к ъ т
спира и Мохика из Хосе Мохика
(Снимка с автограф в „Илюстрована седмица
чезва от прозореца,
23.IV.1933 г.)
като се, приготвя да
слиза..Истински животински рев, чиято сила се удесеторява от
ехото, удрящо се по стените и покрива на перона, погалва само
чувствието му.
Стражарите успяват да разблъскат тълпата и отварят кори
дор, като се хващат за ръце. Мохика, заедно с акомпанятора си
Тино Сарнс, маха с ръка за поздрав и тръгва по отворената пъ
течка, за да излезе от гарата и да се качи в очакващия го авто
мобил. Той се е изтупал в шикозен костюм, чиято съдба в близ
ките няколко минути е трагично решена. Изведнъж
НЯКОЛКО ФЕНКИ РАЗКЪСВАТ КОРДОНА

и разхълцани от щастие, се нахвърлят върху артиста. Събития
та се развиват толкова бързо, че никой не може да ги предот
врати. Изумените стражари и самият Мохика са потърпевши
Артистът на гара Пловдив

(Снимка в „Илюстрована седмица“, 30.JV.1933 г.)
на нещо, което не може да се случи и в Америка, фенките най-

напред почват да целуват артиста, после да го опипват, а накрая
се настървяват и късат дрехите му. Примерът им е последван
от нова вълна софиянки, които като тигрици помитат по пътя
си и стражари, и опитващи се да им помогнат софиянци.
Втората вълна предвожда великанка, която можела да по
вали и легендарния борец Дан Колов. За известно време
МОХИКА Е ПОДХВЪРЛЯН ОТ ПРЕГРЪДКА НА ПРЕГРЪДКА,

ОТ ЦЕЛУВКА НА ЦЕЛУВКА ДО РАЗКЪСВАНЕ
на горни и долни дрехи. В кълбото на освирепели тигрици от
време на време се виждат ръцете на артиста, които безпомощ
но се размахват във въздуха.
Стражарите едвам отървават обезумелия от ужас артист,
който - целият в дрипи - се скрива в автомобила. Колата с бяс-
на скорост го закарва в хотел „Юнион палас“. Там Мохика се
поуспокоява и приема няколко журналисти, на които казва, че
българката е много мила и че той е изненадан от популярност
та си в България.
В същата вечер пее в Градското казино при изключителна
охрана, която не позволява на никого да се доближи на повече
от н я к о л к о метра до него. Концерта организира музикалната

дирекция „Кремона“. И то толкова зле, че в пресата излизат
унищожителни критики. „Кремона“ не ограничава продажбата
на билети на правостоящи, така че в салона просто не се диша.
Правостърчащите изпълват залата почти до самия певец,
който след първите няколко песни отказва да продължи, дока
то не се въдвори ред. Успокоен, че няма страшно, той продъл
жава да пее, като прочувствено изпълнява и няколко мекси
кански и испански песни.
Публиката плаща прескъпо от 42 до 126 лева за билет, сре
щу който едвам дочува гласа на Мохика. Шум, трясък на счупе
ни стъкла и врати, невъобразима горещина - нищо не стресва
ФЕНКИТЕ, КОИТО ВЪЗДИШАТ В ХОР

СЛЕД ВСЯКА ПЕСЕН НА МОХИКА
Милият чаровник от екрана е като балсам за неутолимите
им, съвсем неосъществими любовни миражи.
Раздразнени от успеха на мургавия чужденец, българските
бледолики го нападат в пресата. На 21 април 1933 г. във в. „Зо-
C 3Q. София. Ю нмонъ Паласъ- <g>_____ Sofia. Union Palace.
Хот ел „Юнион палас“, в който се скрива Мохика

(Пощенска картичка на Григор Пасков, 1928 г. - архив на автора)
ра“ излиза отворено писмо до Мохика от д-р 3. Захариев.

Той ласкае артиста, че гласът му е хубав, а играта прелест
на, след което го предупреждава да не се главозамайва, че всички
българки са луди по него. Прелестните и апетитни жени и мо
мичета, които му засвидетелстват любовта си на софийската га
ра, тоест публично го целуват по устата, лицето, ръцете и панта
лоните, не са истинските представителки на българката.
Ж ени като тях има по цял свят и те в своето безделие и
охолност чакат подобни събития, за да дадат пълен размах на
необузданата си истерия. Истинската българка се отличава със
скромност и срамежливост и тя никога не би прегърнала чужд
мъж, даже той да е бог на красотата.
МОХИКА ДА НЕ СЕ ГОРДЕЕ СЪС СРАМНИТЕ СЦЕНИ

при пристигането си, а да уважава онези българки, които го
ценят като артист и певец.
На следващия ден „Зора“ отпечатва карикатура с текст „Как
един народ не знае къде му е щастието, или чудотворните пан
талони на маестро Хосе Мохика“, с която към д-р Захариев се
присъединява и карикатуристът-поет Александър Божинов. Д о
като Мохика се явява публично за последно на 20 април, когато
в храм-паметника „Александър Невски“ изпява молитва по мол
ба на свещениците и се покрива, Божинов рисува още една ка
рикатура, написва стихотворение и няколко вица.
С псевдоним Бомбардек Божинов подписва фейлетона си
„Гръм от ясно небе“, публикуван пак във в. „Зора“ . Г-н П ър-
цунков преживява най-катастрофалния момент от ж ивота си.
Голямата му дъщеря Лилянка, единайсетокласничка, се връ
ща вкъщи, а лицето й е румено, пламнало. Гимназистката хем
е притеснена, че е закъсняла, хем доволна от нещо, та цялата
сияе. Пърцунков вижда, че от джоба й се подава половин ж ар
тиер. Разгневеният отец издърпва „мръсотията“. Вместо да се
смути, Лилянка се засмива, доволна от себе си. „Тате, не ми се
сърди, ще ти кажа. Ходих на гарата да посрещам Хосе Мохи
ка. П ък като не можах да взема автограф - една дама му беше
издърпала жартиера, пък аз поисках половината за спомен“ -
чува от устата на добродетелното си чело слисаният г-н П ър
цунков.
Божинов е по-директен в стихотворението си „Тържествую-
ща София“, където нарича Мохика „циганорин“ и
ИЗРАЗЯВА ИНДИРЕКТНО
ОГОРЧЕНИЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ МЪЖЕ,
че огнената женска маса, вместо към тях, се е насочила към
звездата. Мохика затъмнява за няколко дни централното за со
фиянци събитие: пускането на рилската вода по току-що завър
шения водопровод.
На 23 април
АМЕРИКАНСКАТА КИНОЗВЕЗДА
НАПУСКА СОФИЯ С АВТОМОБИЛ
и до гръцката граница е ескортиран от полицията. Мохика пред
почита инкогнито да офейка, като се успокоява едва когато стига
до Солун.
Шест дни след заминаването му „Вестник на ж ената“ дава
кратък изблик на противоположните чувства, които вълнуват
другата част на българските жени. Културни и добродетелни
пишещи дами размахват разкъсаните панталони на чаровния
мексиканец и ги посочват като най-големия позор, лепнат вър
ху чистия образ на българката. „Вестник на ж ената“ обвинява
импресариото, че е платил на няколко нещастни момичета, за
да направи американска реклама на Мохика насред София.
f B jjljf щ
Т
/ БЪДГАРИ И ТУРЦИ СЕ КАРАТ
/
ЗАРАДИ ГРОБИЩА В РАЗГРАД
/
МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ НИКОЛА МУШАНОВ
\ / ПРЕКРАТЯВА ЕНЕРГИЧНО СКАНДАЛА
На 14 април 1933 г. млади християни нахлуват в
С д Г .\ старото мюсюлманско гробище до парка в Разград,
ерр* \ 1 | подпалват колибата на пазача и счупват няколко
надгробни камъни. Двама местни журналисти -
Махмуд Ниджмедин от в. „Дели Орман“ и Ариф
Неджибов от в. „Кара дениз“, алармират за случката кореспон
дента на турския вестник „Анадолу ажанс“ в София. Той пък
разбунва цяла Турция със съобщението си, че тълпа от 200 бъл
гари напада и унищожава турските гробища в Разград. Напада
телите били разрязали телената мрежа и изпочупили всички
надгробни паметници.
СПОРЕД В. “АНАДОЛУ АЖАНС” ИЗРАВЯТ

И ТОКУ-ЩО ПОГРЕБАНИ МЪРТЪВЦИ
Всичко това става пред очите на струпалото се мюсюлман
ско население, което плаче пред извършващото се осквернява-
не на гробовете на своите близки.
Новината е подадена на 17 април, а още на следващия ден
цялата турска преса я подхваща. Не спестяват най-тежките ду
ми срещу рушителите на мюсюлманското гробище в Разград.
Обстановката в България по това време изобилства с далеч
по-драматични събития, включително побоища и убийства, кои
то са нещо обичайно в битката между загубилия изборите през
1931 г. Народен сговор и спечелилия Народен блок. И двете
коалиции са съставени от слаби партийки. Сговористите и бло-
карите са неспособни да управляват пълноценно, а това под
готвя почвата за преврата на 19 май 1934 г.
Масло в огъня наливат разградските мюсюлмански първен
ци, които изпращат протестна телеграма, публикувана на 19
април 1933 г. във в. „Пладне“. Тя е адресирана до министър-
председателя Никола Мушанов, до председателя на Народното

събрание Александър Малинов, до всички вестници. Първен
ците протестират остро срещу случката и предупреждават, че
мюсюлманите са силно възбудени. Настоятелно искат силни
мерки, анкета и наказание на виновниците. В противен случай
можело да се очакват нежелателни инциденти.
ЗА ИЗВЪРШИТЕЛИ ТУРЦИТЕ СОЧАТ РАЗГРАДСКИ ГИМНАЗИСТИ

Русенският окръжен управител веднага заминава на място,
за да разследва какво точно се е случило. Той съобщава по те
лефона на в. „Зора“, че всичко е силно преувеличено. И мало
няколко счупени паметника, колибата наистина била подпале
на, но пожарът бил своевременно потушен, а между християни
те и мюсюлманите в Разград царят спокойствие и приятелство.
Виновните щели да бъдат арестувани и справедливо наказани.
Главният секретар на Министерството на вътрешните работи
изпраща свой специален анкетьор - г-н Карагеоргиев, със зада
чата да проучи разградския скандал и да подготви доклад.
Всъщност въпросът за старото мюсюлманско гробище в Раз
град се повдига още през 1922 г. Тогавашният кмет В. Димов
разрешава при изработването на новия регулационен план на
града част от християнските и мюсюлманските гробища да се
заличат и раздадат за дворни места на бежанци от Северна Доб
руджа (тогава под румънска власт) и на бездомници. Б ългари
те преместват праха на покойниците си, а мюсюлманите отказ
ват. Няколко години преди скандала от 1933 г. хигиенистичес-
кият съвет припомня, че в града има още три мюсюлмански
гробища, и решава старото гробище да се присъедини към град
ския парк. Едва тогава разградските мюсюлмани започват на
пук отново да погребват там, преди това гробището е изоставе
но и запуснато. Затова на 14 април 1933 г. група млади спортис-
ти-християни подпалват колибата, възмутени от протакането и
маневрите на мюсюлманите.
МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ НИКОЛА МУШАНОВ ПРЕКРАТЯВА

обиколката си из страната и на 20 април дава пресконференция
на столичните журалисти, на която заявява: „ф актът е много
надут, но дал съм нареждане виновните да се подведат под от
говорност. Не е позволено на всекиго, и както намери за добре,
Никола Мушанов (вляво) в дружески разговор с Ружди бей в София

(Снимка в „Илюстрована седмица“, 20.111.1932 г.)
да разрешава въпроси, к о и т о са от компетентност на власти

те.“ Младежите не трябвало по този драстичен начин да се бър
кат в работите на хигиенистическия съвет в града. Премиерът
обаче е уверен, че те не са преценили, че с постъпката си могат
да засегнат религиозните чувства на мюсюлманите. Междув
ременно и Министерството на просветата започва анкета дали
в инцидента са замесени ученици и с нея натоварва директора
на разградската гимназия.
СЛУЧАЯТ ВЪРВИ КЪМ ЗАТИХВАНЕ

Даже мюсюлманските първенци благодарят телеграфичес-
ки за сериозните мерки на правителството. Арестуват некол
цина от извършителите, а гузните журналисти Ниджмедин и
Неджибов панически бягат от града.
Два големи митинга обаче нажежават обстановката. Н а 20
април в 14 часа на разградския площад пред околийското уп
равление се стича целият град. Ораторите Йордан Христов и
Иван Христов казват, че двамата турски журналисти и преди
инцидента са създавали враждебни настроения срещу Б ълга
рия с теденциозни дописки. А арестуваните младежи са жертва
на престараване. Младите турци също искат старото гробище

да се присъедини към градския парк, за да се разхубави градът.
Многохилядното множество бурно аплодира речите и после мир-
но си разотива по къщите. Изкупителна жертва стават само
няколко броя на вестник „Пладне“, които младежи горят на
площада, защото вестникът е нарекъл нападателите на гроби
щето гамени, пройдохи и празноскитащи.
Н а следващия ден обаче в Цариград свикват контрамитинг.
Група турски младежи нападат яростно българската легация и
български гробове в тамош ните гробища. Полицията овладява
положението и арестува 80 души, между които са председате
лят и секретарят на цариградската студентска организация.
Министър-председателят Мушанов се среща с турския пред
ставител у нас - пълномощния министър Тефик Кямил бей. Спо
разумяват се занапред да не се допускат подобни инциденти.
Уговарят и кратка среща между българския премиер и турския
министър на външните работи Тефик Ружди бей, който на път
за Ж енева щял да спре за малко в Пловдив.
ДВАМАТА ПОЛИТИЦИ СЕ ПОЗНАВАТ ДОБРЕ

и дори са в приятелски отношения.
Обстановката в Турция обаче продължава да се нажежава.
Вестник „Хабер“ оглавява кампанията срещу България и съз
дава враждебно настроение към българите. От това си изпа-
щат група наши железничари, които посещават Цариград по
покана на турското Министерство на железниците. Преди ин
цидента в Разград нашенци са посрещнати с любезност и вни
мание, а на връщане турците ги малтретират и те се добират до
родината в охраняем вагон.
ДВАМИНА УСПОКОЯВАТ СТРАСТИТЕ В ЦАРИГРАД

Те са легационният чиновник от турската легация в София
Неш ет Хасан и кореспондентът на Турската телеграфна аген
ция Али Неджеб бей, които правилно се ориентират, че инци
дентът в Разград е младежка работа и е раздухан неимоверно
от пресата. На 24 април в. „Зора“ обвинява в. „Пладне“ и стоя
щия зад него скандален политик Коста Тодоров, че нарочно
създава непоносима шумотевица около разградските гробища.
Според „Зора“ в нея има „чужд пръст“ и той не бил турски, а
Разградските българи и мюсюлмани

мирно живуркат преди и след инцидента
(Пощенска картичка от 30-те години на XX век - БИА-НБКМ)
сръбски. Неслучайно Коста Тодоров праща на „Пладне“ по 160

хилядарки от Белград, където е емигрант.
На 25 април в Народното събрание премиерът Мушанов от
говаря на питането на Кръстьо Пастухов относно подробности
за инцидента в Разград. Пастухов обвинява някои неотговорни
организации за подстрекатели, като има предвид ученическите
национални легиони. Преди Мушанов да му отговори, от залата
се обажда депутатът Д. Ачков, който казва: „Не забравяйте, че
ПРАВИТЕЛСТВОТО Е ДЛЪЖНО ДА ТУРИ НА МЯСТО

И ВСЕКИ ЧУЖДЕНЕЦ, КОЙТО КЛЕВЕТИ БЪЛГАРИЯ!”
Мушанов обявява, че случаят е приключен и окончателно
изяснен във вчерашния му разговор на пловдивската гара с тур
ския външен министър Ружди бей. „Нагла лъж а е - казва Му
шанов, - че са вадени кости и тела, че населението е идвало да
спасява телата на покойниците си.“ Колкото до нападките на
Пастухов относно някои националистически организации, Му
шанов се съгласява, че поведението им не бива да се оставя без
контрол.
Скандалът продължава с кавга между Пастухов и проф.

Александър Цанков относно националистическите организации,
които според в. „Пладне“ са плъзнали из цяла България. Зато
ва в цял свят пишат, че България е „жалка страна, където влас
тите са в плен на неотговорни фактори и където всеки може да
убива, напада и да устройва погроми.“
Мушанов хитро отклонява спора, като казва, че съзира чужд
интерес в разпалването на полемиката около разградския ин
цидент. Депутатите почват да го молят да разкрие загадката,
но премиерът лукаво отказва да им посочи националността на
подстрекателите.
Така случаят „Разград“ минава в историята.
ПРОЛЕТСИН ЧАЧАНОВСКИ
Е ДЕТЕТО-ЧУДО ПРЕЗ 1932 г.
%| СТИХОВЕТЕ МУ ВДЪХНОВЯВАТ
КОМПОЗИТОРА ДОБРИ ХРИСТОВ
На 19 май 1933 г. в детската клиника на Алексан-
С f дровската болница издъхва едно единадесетгодиш-
но момченце със странното име Пролетсин. Това
дете е една от многобройните жертви на мизерия
та на 30-те години на XX век, за което днес не би
си спомнил никой, ако не беше писало стихове.
За дарбите му съобщ ава детското списание „П оточе“ на
1 март 1932 г. В кратката бележка към публикуваното негово
стихотворение „Котка и момче“ се казва: „Пролетсин Чачанов-
ски е дете на 8 и половина години. Той никога не е ходил на
училище, понеже от три години лежи болен на легло.
НАУЧИА СЕ Е САМ ДА ЧЕТЕ И ПИШЕ

В редакцията ни се получиха от него много хубави рисунки,
картини, лепени с цветни хартийки, и стихотворения. Ние го
поздравяваме и му пожелаваме да напредне все повече и пове
че. От неговото трудолюбие могат да се поучат и други деца.“
Месец по-късно, поради големия интерес към съдбата му, съ
щото списание помества още едно стихотворение от малкия
страдалец - „Слънчо“.
След самоубийството през 1979 г. на 17-годишната Петя Ду-
барова излязоха нейни стихове, писани, когато е била на една
възраст с живелия десетилетия преди нея Пролетсин. Драма-
тичната им съдба ги сродява, макар че творбите на момченце
то днес са познати само на малцина. И може би щяха да се зат
рият, ако амбициозният баща на Пролетсин не беше ги издал
през 1933 г. в книга със заглавие „Моята пролет“.
Проф. д-р Стефан Ватев лекува малкия мъченик. П ак той
дава пари за излизането на тънката стихосбирка. В предговора
си той изплаква мъката на лекаря, който - дори и да е най-
Пролетсин
(Снимка с авт ограф в посмъртната му стихосбирка
„М оята пролет", 1933 г.)
добрият, ако не успее да спаси живота на едно дете, страда на

равно с майката. О щ е повече, че Пролетсин бил надарен с бо
гато поетично въображ ение. Въпреки крехката си възраст, той
не се огъва под теж естта на болестта си и макар и неподвижен,
непрекъснато пиш е м ал ки те си мили песнички. После ги про
чита скромно и смутено н а лекарите, сестрите и болните си дру
гарчета.
Ц елият болничен персонал изпада в умиление, в голяма тъ
га и жалост, че не м ож е да спаси живота му. Бавно гаснещото
дете ги разплаква ощ е повече, когато се уверяват, че то е нада
рено с богато чувство и голям а любов към поезията. Знамена
телни са последните думи от предговора на проф. Ватев: „Мило
дете, ти склопи очи м ного рано, но поезията, която ни остави,
нека ти служи за вечен пам етник.“
Все пак в какво сем ейство се ражда малкият гений?
Бащ ата, Ц ветан Чачановски, е от Плевен и сам пише стихо-
не. Известен е със стихосбирката си по повод смъртта на цар
Борис III, излязла веднага след погребението на монарха. В Со

фия той по-често е безработен. Семейството сменя квартира
след квартира. М алкият Пролетсин е роден на 6 юни 1922 г. в
квартал „Хаджи Д имитър“. Освен него се раждат още две мом
чета - Вихрони и Борко. А след смъртта на Пролетсин - и мо
миченце, Соня.
М алкият немирник жестоко се простудява във влажния су
терен, където живее семейството, и заболява от воден плеврит.
Изпращат го при баба и дядо в Плевен, където пада от велоси
пед. Едното му краче се навехва и отича и затова баба му го
завежда при ханъма-лечителка. Туркинята от пръв поглед раз
бира, че работата е сериозна, и съветва бабата да заведе детето
на лекар.
Вместо със закръглени бузки, шестгодишното дете се връ
ща, куцайки и с непоносими болки в краката. През април 1928 г.
го завеждат в хирургичното отделение на Александровската бол
ница. Диагнозата на лекарите: ставна туберкулоза - сразява ро
дителите му. Те стават свидетели на писъците и непрестанните
сълзи на детето си. Н ямат пари за хляб и затова през 1928 г.
изпращат сина си във Варненския детски санаториум.
“ НЕ МЕ ОСТАВЯЙТЕ, ТАТЕНЦЕ, МОЛЯ ВИ СЕ,

не ме оставяйте тука“, плаче малкият. „Не, дете, тук ще оздра
вееш, ще се подобриш и ще се върнеш пак при нас“, успокоява
го бащата. М алкият страдалец лежи неподвижен, като крачето
му е опънато с пясъчна тежест. Цяла зима то преживява нечо
вешки мъки, но резултат няма. Тук Пролетсин се научава да
чете и пише. Дори пише радостни писма на родителите си, пъл
ни с надежда за скорошно оздравяване. Съдбата обаче решава
друго. Д а не спести на малкия цял океан от мъки и болки.
И наистина, лицето му е порозовяло и пълно, както се
уверяват родителите, когато го връщат в София. К ракът е гип-
сиран и неподвижен и вътре болестта се развива скрито и м ъл
ниеносно.
Любопитният баща не се стърпява и разрязва гипса, за да се
увери, че всичко е наред. Невежественият му „хирургически“
опит ускорява нещата и докарва на детето бърз край. То пищи
денонощно и не може да си вземе дъх от болките. Отвеждат го
отново в Александровската болница и след като отново го гип-
Пролетсин с майка си в санаториума във Варна

(Архив на семейството)
сират, пращат го пак във Варна. „Защо си тъй жесток, татко?“,

плаче малкият страдалец.
В санаториума прекарва цялата зима и пролетта, но лека
рите, като виждат, че не могат да го спасят, викат бащата да го
прибере. Той едва познава напълно стопилото се личице на Про
летсин. Намират квартира в Лозенец и за малкия започва да се
грижи д-р Плосков. Видимо се чувства подобрение, дори м ал
кият започва да ходи с патерици. През зимата той написва пър
вото си стихотворение за едно зайче и свенливо го показва на
баща си. Следват други стихове - ту за котката, ту за цветята,
ту за хората или пролетта... Прости, безхитростни, но написани
с толкова сърдечно чувство, каквото по-възрастни поети не мо
гат да изразят.
Тези първи стихове бащата изпраща на списание „Поточе“.
След публикуването им за малкия поет се загрижва г-жа Кон-
станца Ляпчева, която чрез Съюза за закрила на децата подпо
мага бедното семейство с пари и храна. Намесва се и царица
Йоанна, на която от благодарност малкият поет посвещава сти
хотворението си „Милост към децата“. Вярно е, че помощта
позакъснява, но стопля последните месеци от живота на това
дете, което по храброст надминава възрастните.
d *y» u x .
Х А 4 М ^ - о г н » iA U Y fiX ' ')<Л »1''К Х * W A *
9-смЛ -M-Ой JHJUH*.

у а л Ь ОШ, sjMJUHJL
tyo A i, -w -e v ф Х лИ 'п лх- <йгкллw ^ c o

i^cub*- -н Л 4 ох^йогл> 'г * л ъ ,н * п л& < гту%
% 'K O V < AtXyiAsV*& > xC j'U i/rY U d . \A */M + *SV b
■ ф суйъо -'♦'W'W 7-мХ. 1^ А М 'H£K4'*0 *if ' Ъ
'm /w j'l& sfyiM sb g't&e cH'KXX* ■v/b'w^-a»

^ о ^и. ' н л < £ Ц ^н л 4 /т£ .
Ôiyw ■'7-Ш», 'n<><3^M'»Je/y'^cu
^ХЛ4^С4, +Ь*ЪфХЛ, O K ^g^yV b
*5-*) J** Jl\**>*M/YUWSViA>
Ръкопис на стихотворението „Молитва “
Княжево и Красна поляна са
СЛЕДВАЩИТЕ ЖИЛИЩА НА ПРОЛЕТСИН

Там детето пише, рисува, моделира с пластелин неуморно.
Творчеството го откъсва от земния ад. Даже понякога П ролет
син пее. По негова мелодия известният композитор Добри Хрис
тов създава мелодията на може би най-хубавото стихотворение
на детето-чудо - „Молитва“. Последният му куплет е: „Дай ти
радост във всяка къща, / дай на бедните имот! / Дай на всички

те подкрепа, / дай им радост до живот.“ По-късно Добри Христов
пише музика към още 15 стихотворения на малкия поет, които
са в редовния репертоар на детските градини до 1944 г.
Детето по-добре от всички знае, че дните му се изнизват, че
слабата нишка на живота му изтънява и скоро ще се скъса. То
само рисува модел на иконостасче, което изработват и закачат
в стаята му. Някаква неизвестна на здравите около него мисъл
го поглъща неусетно под пламъка на мъждукащото пламъче
на кандилото. Пролетсин безмълвно се моли на св. Богородица
да съкрати дните и мъките му.
ПОНЯКОГА ТОЙ ГЛЕДА КАК ДЕЦАТА ОТИВАТ НА УЧИЛИЩЕ

Дава си кураж, че ако оздравее, и той ще ходи на училище.
И макар че г-жа Ляпчева му осигурява вкусна и питателна хра
на, детето гасне с дни. Съветват родителите да го заведат в дет
ската клиника на Александровската болница, където се надя
ват да го съвземе най-добрият ни лекар - проф. Стефан Ватев.
„Искам да умра вкъщи. Не искам в болницата“, плаче П ро
летсин. Той сякаш предчувства, че повече никога няма да се
върне в бащиния дом.
Последна разходка с трамвая до болницата и кошмарна нощ
там с нервно болно дете... На другия ден малкият поет моли да
го вземат вкъщи, щял да пие лекарствата и нямал да издаде
стон. „Вие искате да умра, без да ви видя!“, повтаря нещастно
то дете. Единственото, което бащата може да направи, е да пре
местят Пролетсин в слънчевата стая № 10.
Проф. Ватев се грижи за него като за собствено дете. Д ока
то малкият му чете най-новите си стихове, той го ободрява с
натежало сърце. В коридора не сдържа сълзите си. За никой
свой пациент не е плакал тъй.
К ъм обяд на 19 май 1933 г. детето изпада в мъчителен унес.
Вижда очите на майка си кървави. Лампата също му се струва
кървава.
“ ГОСПОДИ, ВСИЧКО ТУК Е КЪРВАВО!”

М айката го успокоява, а детето иска да извикат баща му.
Към 17,20 часа най-малкият поет на Царство България издиш
ва последната глътка въздух.
Бащ ата не може да напусне работа и пристига след това.

Вечерта оставят детето в банята, за да го аутопсират на след
ващия ден. П риятелката му М арийка се промъква и там ридае
до сутринта. Намират я, заспала край момчето.
„Има ли по-горък свидетел от един баща, когато става оче
видец на смъртта на собственото си дете?“, пита се бащата. За
да погребе детето си, събира лев оттук, два оттам. Помагат му
и колегите от „Храноизноса“, между които е и писателят Змей
Горянин. От Пролетсин остават стихове. Едно от тях - „Мъчи
тел“, е достойно за всяка антология на българската детска пое
зия. А и не само то.
ВМЕСТО ПОСЛЕПИС
През 2002 г. Вихрони и Соня Чачановски преиздадоха творбите на
брат си в една книга - „Моята пролет. Стихотворения на Пролетсин
Чачановски“ (изд. „Тилиа“). Премиерата се състоя в сватбената зала
на район „Триадица“. Малки деца рецитираха стиховете на малкия
поет, пяха песните на Добри Христов по негов текст.
Беше трогателно, още повече ако споменем, че Пролетсин би бил
80-годишен, ако смъртта не бе го прибрала тъй рано. Вихрони, който
напусна тоя свят през май т. г., разказва в книгата свой спомен, започ
ващ така: „Следобед в тоя майски ден бях пред къщата, когато те се
зададоха откъм спирката. Това, което веднага ме порази, бе, че мама
вървеше някак особено - размахвайки ръце, сякаш неудържимо се
смееше, а татко я придържаше. После разбрах, че това съвсем не е
било смях - идваха от болницата, където бе починал брат ми Пролет
син, Синчо.“
Синът на Вихрони носи същото рядко име - Пролетсин.
ЛЮБОВНА ТРАГЕДИЯ
В КОКААЯНСКИЯ МАНАСТИР
ПОТРИСА БЪЛГАРИЯ
СЪДЕБНАТА И ДУХОВНАТА ВЛАСТ РАЗСЛЕДВА

ОЖИВЕЛИЯ ПО ЧУДО МОНАХ
Една любовна драма изпълва страниците на бъл
гарския печат през юли 1933 година. 27-годишният
игумен на Кокалянския манастир, йеромонах Ан-
тоний, и 17-годишната гимназистка Мичона са от
крити на 20 юли агонизиращи в килията на монаха от двама
старци. След 26 часа мъки девойчето издъхва в Александровс
ката болница и е погребано без поп сред самоубийците в Со
фийските централни гробища. Монахът оживява, но не поже
лава да разкрие докрай мистерията на двойното самоубийство,
а с по-късната си съдба още повече оплита историята, която
Монахът (писател) и Мичона

Черквата при Кокалянския манастир

разплаква цяла България.
Антоний е сантиментален и лесно податлив на любовни ув
лечения, заради което е преместен като наказание от по-посе-
щавания Елешнишки манастир в по-уединения Кокалянски.
През август 1932 г. той се запознава в Елешнишкия манастир е
ученичката Мария (Мичона) Тодорова Димитрова, която лету
ва там с родителите и сестрите си.
ТЯ СЕ УВАИЧА ПО МЛАДИЯ ИГУМЕН

Разхождат се често из гората, като родителите на момичето
не се противят, тъй като и през ум не им минава, че между тях
ще пламне любов. Антоний уверява Мичона, че ще хвърли ра
сото и калимавката и ще се ожени за нея.
Учебната година започва и срещите между двамата безна
деждно влюбени се преместват в София, където монахът често
идва. Междувременно той се изявява и като писател - работи
над ръкописа на романа си „Любовта и животът на един монах“.
Не е известно какво са си говорили влюбените, нито какви
писма са си писали, защото те са изгорени преди самоубийство
то. Антоний твърди, че Мичона пожелава да се самоубият. Той
уж бил резервиран, но на поредната им среща през май 1933 г.
Мичона настоява да турят край на живота си. Антоний твърди,
че тя получила сла
би бележки по ла
т и н ски и л о ги к а,
което усилва ж ела
нието й да се слеят
не в ж и в о та , а в
смъртта. Н а 10 юли
се уговарят как да
стане двойното са
моубийство. Мичо
на купува отровата
и на 19 юли се сре
Килията на Антоний,
щат на пасаж „Све
където става самоотровителството
ти Никола“, наемат
такси, което осво
бождават на 26-ия
километър по шосе
то София-Самоков.
О ттам потеглят за
манастира.
ЗАТВАРЯТ СЕ В
КИЛИЯТА
В две чаш и
р азтвар ят при гот
вения веронал и по
едно парченце суб
л и м а т . М ичона е
весела, според Ан- Креватът на Антоний,
тоний, а него го об- а над него виси портретът
зе м а м ал од уш и е. на митрополит Стефан
Вкусват от отрова (Снимки в „Илюстрована с е д м и ц а 30.V1.1933 г.)
та малко и записват
в тетрадка предсмъртните си писма. Момичето моли родите
лите си за прошка и пише: „Тони не е виновен... И скаме да бъ
дем погребани заедно: това е и на двама ни желанието. Не мис
лете, че това правим в момент на забрава, не, обмислихме го
дълго и най-после се решихме. Знаем, че така ще бъдем много
по-щастливи...“
Антоний добавя след нея: „Нека не бъдем осъждани от ни
кого. Н яма нищо по-голямо от любовта. Обичаме се и умираме

заедно. Направих го, защото съм монах, но нека разберат всич
ки, че и калугерът има сърце и може да обича... Замолявам Б о
рис Б. да продължи започнатата от мен книга „Любовта и ж и
вотът на един монах“. С усмивка на уста умирам, ако зная, че
както родителите на моята Мичона, така и моите, не ще скър
бят. Простете ни!
НИЕ МОЖЕ БИ НАПРАВИХМЕ НАЙ-ГОЛЯМАТА ГЛУПОСТ,

НО ВСИЧКО Е СВЪРШЕНО”
В 1,30 часа на 20 юли младите самоубийци изпиват чашите
до дъно. Последните записки в тетрадката са нечетливи и труд-
норазбираеми. Пръв пише Тони: „Вдигам чашата... Сладка е
смъртта... Не скърбете, обичайте ни, умираме, шепнейки име
ната на нашите любими родители. Простете ни. Любовта е по-
силна от друга...“ Мария едва успява да напише няколко реда:
„Пих, Тони, пих втори път. Сигурно твоят организъм е по-здрав,
понеже не съм...“ И след това изтървава тетрадката, която на
другия ден намират в краката на самоубийците.
Двама старци - прислужникът в манастира Стоян Михай
лов и летуващият Димитър Бакърджиев - виждат как игуменът
и девойчето се уединяват в килията му. На другия ден - 20 юли,
двойката не се явява на закуска. Часът минава 13 и още ги ня
ма. Старците се разтревожват и към 13,30 часа потропват на
вратата, която е заключена отвътре. Те заобикалят, покачват
се на прозореца и виждат, че върху леглото лежат, прегърнати
и агонизиращи, влюбените.
Дядо Стоян се затичва по стръмната и криволичеща пътека
от манастира към близкото Панчарево и съобщава на помощ-
ник-кмета. Той пък уведомява съдебните и полицейските влас
ти в София. Следователят Борис Станимиров му нарежда да
отиде в манастира заедно с панчаревския лекар д-р Сметанин.
РАЗБИВАТ ВРАТАТА И НАМИРАТ МИЧОНА

В ПЪЛНО БЕЗСЪЗНАНИЕ
Йеромонахът е по-бодър. Н а масата още стои вечерята им -
пиле, яйца и други неща. Самоубийците лежат облечени - само
обувките им са оставени до гардероба, а ж акетът на Мичона е в
него. С полицейския автомобил пръв довеждат в Александров-
ската болница Антоний, а с друг - и Мичона. След 36-часови

мъки тя издъхва, а Антоний оживява. Той заплашва, че ще се
самоубие втори път, и го преместват в психиатричната клини
ка към същата болница.
Антоний живо се интересува какво са писали за него във
вестниците. Докато Мичона агонизира, непрекъснато плаче и
настоява да го отведат при момичето. Отказва да даде показа
ния на следователя, който вече е разпитал двамата старци.
Духовните власти се намесват в трагедията решително. Про
тосингелът на Софийската митрополия архимандрит Йосиф ог
лавява духовния съд, който насрочва църковно углавно дело за
лишаването на Антоний от духовно звание. Според посланието
на апостол Павел, ако някое духовно лице е запалено от любов-
на страст, за да й се отдаде, то трябва доброволно да хвърли
расото. Нещо, което Антоний не е направил, и така е нанесъл
петно върху църквата.
На 27 юли духовният съд разпитва калугерите в манастира
и насрочва делото за 3 октомври 1933 г. Антоний е обвинен в
набавяне на средства за самоубийство, в подпомагането му, как
то и в развратен живот. До произнасяне на присъдата решават
да го затворят в манастир, затвор или другаде. По искане на
духовните власти
АНТОНИЙ Е ЗАДЪРЖАН НА 29 ЮАИ В АРЕСТА

на VI полицейски участък. Защ итата на затворника поема сто
личният адвокат Александър Тризлинцев.
Затварят злощастния пишман-самоубиец в отделна килия
на Софийскйя централен затвор до 3 октомври. Адвокатът ус
пява да възбуди спор между Софийския окръжен съд и Со
фийската митрополия коя от двете институции трябва да се раз
порежда с арестувания. Междувременно Антоний депозира в
съда заявление, подписано с мирското му име Цанко Неделчев,
с което съобщава, че хвърля расото и се отказва от всички ду
ховни звания. Моли да му позволят да остриже косата си и да
обръсне брадата си. Прокурорът дава нареждане и освобожда
ват Антоний. Духовните власти обаче се заканват, че няма да
отменят църковното дело и че колкото и да се стриже и бръсне
Антоний сам, те ще го поострижат и дообръснат пак през ок
томври.
АНТОНИЙ НАПУСКА СТОЛИЦАТА,

но на 6 август го забелязват в едно ломско кафене. Без стесне
ние той разказва там подробности около любовната си аван
тюра с Мичона. Разказът му възмущава присъстващите граж
дани, между които е и бившият директор на „Храноизнос“ Б о
рис хаджи Стойков. Неколцина се нахвърлят върху разказвача,
бутват калимавката му и искат да смъкнат и расото му. Анто
ний се уплашва и избягва от кафенето.
На 8 август той слага точката на тази трагична история.
Последната й страница напомня зле измислен сценарий за филм.
Към 14,30 часа откъм железния мост на ул. „Гробарска“ присти
га е такси йеромонахът. П азачът на гробището, Ненко Ненков,
се изпречва пред таксито и не го пуска вътре. Но Антоний се
преоблича в расо, нахлупва калимавка, взема големия си желе
зен кръст с разпятието и инициалите „Й. А.“ и поема по глав-
ната алея към черквата с голям букет от карамфили и астри.
Мълниеносно се събира тълпа любопитни.
Антоний среща градинаря Любомир Здравков и го пита къ
де са гробовете на самоубийците. „Кой гроб търсите?“ - запит
ва Здравков. „Гроба на М ичона“ - сухо отвръща бившият кока-
лянски игумен и продължава пътя си. Управителят на гроби
щата праща градинаря Йосиф да проследи Антоний и да види
какво ще прави на гроба - ще плаче ли там.
Градинарят го следва и от 50 метра вижда как Антоний ос
тавя букета на гроба, запалва кандилото, поставя върху букета
кръста и някакви книжа.
НАЙ-НЕОЧАКВАНО АНТОНИЙ БРЪКВА В ДЖОБА СИ

и изважда м алък револвер, който насочва към главата си. Слаб
и тъп гръм повдига бившия игумен във въздуха, после той-рухва
малко встрани от гроба на Мичона. От дясното му слепоочие
тече струйка кръв. Притичват се веднага няколко души и два
ма стражари... След десетина минути идва и следователят при
X полицейски участък Александров. Антоний още не е издъх
нал. Качват го на една от гробищните двуколки, но на път за
Александровската болница умира, без да дойде в съзнание.
В оставеното върху букета писмо той отново твърди, че не е
виновен за смъртта на любимата си, че заедно с нея са взели
решението.
“ ВСИЧКИ ЩЕ ДОЙДЕТЕ ПРИ НАС

- това е общият път, но не ние при вас“ - пише самоубилият се.
Със смъртта си той затварял лошите езици. И ска да го погре
бат до гроба на Мичона.
Предния ден духовните власти са решили да го пратят наси
ла в манастира „Седемте апостола“, защото продължава да но
си расо и калимавка. Самоубийството му изпреварва и тази сан
кция.
Тъй свършва земния си път монахът-писател, забъркал ед
но невинно дете в любовта и смъртта, за да подхранва може би
въображението си в сътворяването на романа „Любовта и ж и
вотът на един монах“ . Ръкописът остава незавършен, но дори
да бил сложил върху него последната точка, Антоний едва ли
щял се прочуе повече, отколкото с трагедията в Кокалянския
манастир и епилога й на софийските гробища.
ЙОВКОВ ХВАЩА РАК
ЗАРАДИ ЕЛИН ПЕЛИН
ДВАМАТА ЖИВИ КЛАСИЦИ

СЕ ХВАЩАТ ГУША ЗА ГУША ПРЕЗ 1932 г.
През есента на 1932 г. между Йордан Йовков и Елин
Пелин избухва препирня, която не само че стъписва
цяла България, но замалко не изправя двамата кла-
сици един срещу друг в съда. Повод за спора става
драмата на Йовков „Боряна“, поставена в Народ
ния театър, която има грамаден успех. Още на генералната ре
петиция в залата идва Елин Пелин, който като Йовков разра
ботва сходни сюжети, но от години пробва таланта си главно в
детската литература.
До Елин Пелин сяда Ц ве
та, съпруга на критика Влади
мир Василев, който по това
време е директор на Народния
театър. Докато придирчивият
Василев все търси да намери
някой недостатък, съпругата
му е във възторг като остана
лите зрители, които с р ъ ко
плясканията си непрекъснато
прекъсват играта на артисти
те. В ролята на Боряна се изя
вява примата Зорка Йордано
ва, чиито класически черти от
говарят на Йовковия идеал за
женска хубост.
Цвета Василева поглежда
Елин Пелин, който напрегна
то следи действието, изцъклен
като мъртвец. Още повече я
Елин Пелин - ядосан
смущават думите му, които тя (Карикатура -А л . Божинов, 1930 г.)
предава на Йовковия приятел
Сцена от пиесата „Боряна“ на Йордан Йовков

(Снимка в сп. „Нива“, 30.1X1932 г.)
проф. Спиридон Казанджиев: „А он неспокоен, неспокоен; току

ми дума: Цвете, каже, видиш ли го тоа - он е цял откраднат от
моите „Гераци“. Я не разбирам, ама си думам: Ба, Йовков не
може да го измисли сам, ами ще го взима от тебе. Що са за
вистливи хората, брей.“
НА ПРЕМИЕРАТА ЙОВКОВ Е БЛЕДЕН И ЦЯЛ ТРЕПЕРИ

В ложата до него е и дъщерята на Казанджиев - Катя, спо
ред която Йовков замалко не припада от вълнение. Всъщност
тези вълнения на писателя са обичайни за него и се проявяват
винаги преди да излезе негова творба в пресата или преди да му
отпечатат нова книга. Съвременниците смятат Йовков за те
мерут и мълчаливец. Деликатната си свръхчувствителност той
разкрива приживе пред малцина. Добруджанецът се прекланя
само пред Вазов и Елин Пелин, като хвали втория и след кавга
та. Същото не може да се каже за шопа Елин Пелин, който
нито веднъж не казва какво мисли за съперника си.
Посред възторжените критики в печата изведнъж във в. „Ли
тературен глас“ главният редактор Д. Б. Митов, който е про
теже на Елин Пелин и проф. Ал. Балабанов, напада остро Йов
ков. Той го обвинява, че е заел фабулата и героите си в „Боря
на“ от повестта на Пелин „Гераците“. Изнемощелият от трево

ги около премиерата Йовков е уцелен изневиделица право в
сърцето. И макар че проф. Казанджиев го успокоява, че винаги
ще се намери зла воля, която да отрови най-голямата му и заслу
жена радост, той остава нащрек.
Седмица по-късно, на 1 октомври 1932 г., Елин Пелин пак в
същия вестник помества ядовитата си статия „Йовковата „Бо
ряна“ и Елин-Пелиновите „Гераци“. Уж предизвикан от съ
поставянето на двете творби от Д. Б. Митов, той иска да каже
няколко думи, защото е най-засегнат от скандала.
„Не за сюжет е думата, не за съвпадение на събитията, а за
ИЗЦЯЛО ДРАМАТИЗИРАНО
ЧУЖДО ХУДОЖЕСТВЕНО ПРОИЗВЕДЕНИЕ”
- уточнява Пелин. И това произведение е точно неговата по
вест „Гераците“. Отгоре на всичко той твърди, че Йовков не
умее да драматизира, както уж тръби критиката. След това точ
ка по точка „окраденият“ изброява съвпаденията между повест
и драма. В „Гераците“ старият Герак крие имането си от три
мата си синове, а в „Боряна“ същото прави старецът Златил,
пак от толкова синове. Най-големият син на Герака - Божан,
обира баща си, същото сторва и Рали в „Боряна“. Средните си
нове на двамата скъперници са добряци и чакат бащите им да
умрат и тогава да си похапнат и попийнат от онова, което им се
падне по завещание.
Елин Пелин е много разгневен, че имената на най-малките
синове съвпадат и че отгоре на всичко и Павел от „Гераците“,
и съименникът му от „Боряна“ не оправдават надеждите на ба
щите си и стават нехранимайковци. Той трудно преглътва и фак
та, че героинята му Елка, която е болнава, е претворена от Й ов
ков, макар и под името Елица. Елица също боледува, което спо
ред Пелин е без никаква нужда за пиесата. След още две съвпа
дения, открити от „окрадения“ автор на „Гераците“, той обоб
щава яда си в няколко изречения.
Пелин се обръща към добросъвестния читател и всички, ко
ито служат честно на българската литература, и ги приканва да
кажат: „Тая еднаквост фатално съвпадение ли е или ако не, как
може да се окачестви?“
Ал. Балабанов и Зм ей Горянин насърчават Елин

Пелин (в средата) в кафене „Р оял“: „Прав си, Пелине,
сега времената са за по-силни методи “
(Карикатура на Кирил Буюклийски
във в. „Литературен глас“, 8.Х1932 г.)
ЙОВКОВ НЕ МЪЛЧИ, А ОТГОВАРЯ ВЕДНАГА

Т ой парира атаката на Пелин във в. „Зора“ на 30 септември
1932 г. Редакцията на вестника се застрахова с кратка бележка,
в която между другото се казва: „Трябва да се съжалява, че меж
ду двамата талантливи наши писатели се заведе спор, който
внася разочарование в българското общество.“
„Никога не съм изпитвал липса на сюжет - категоричен е
авторът на „Боряна“. - Колкото ги имам, би трябвало да живея
още един живот, за да ги обработя. От тях бих отстъпил на дра
го сърце и на ония, които от двадесет години напразно ги тър
сят.“
Между тези „ония“ естествено е и Пелин, който наистина
дълги години пише само за деца. Йовков не бил „някой си“, а в
дългогодишната си литературна дейност е дал доста неща и за
това нямал нужда да посяга на „Гераците“. В произведенията
му имало цяла галерия от най-различни типове, от които мо
жел да вземе колкото си иска, за да напише пиеса. Той все пак
не щял да се хвали с голямо изобилие, но нямал причина и да се

оплаква от немотията, в която тъне Пелин.
Приликите между „Гераците“ и „Боряна“ били толкова об
щи, че лесно можели да се намерят не само в други литератур
ни творби, но и в хрониката на вестниците. От подобни прили
ки обаче драма не ставало, нито пък неговата творба се състоя
ла само от тях.
КОГАТО ПИШЕА “ БОРЯНА” ,

НЕ МУ МИНАВАЛО ПРЕЗ УМ ЗА “ ГЕРАЦИТЕ”
Йовков разкрива, че сю жетът му е подсказан от неговия
приятел П етко Колев Тишелов, учител в Харманли. Скъперни
кът е роднина на даскала и Йовков го помолва да го заведе в
селото на стареца и да събере повече подробности. Това не зат
руднява Тишелов, чиято сестра е жена на един от синовете на
скъперника. Йовков накарва другаря си освен това да зададе на
учениците си следната тем а за упражнение: „Караници между
бащи и синове“. Техните откровения за семейни свади писате
лят е готов да покаже, а също да посочи името на скъперника,
който живее в едно тракийско село. Елин Пелин и приятелите
му могат да отидат и да го видят с очите си.
Н акрая Йовков нанася смъртен удар на Елин Пелин. Той
пише: „Впрочем постъпката на г-н Елин Пелин има друго обяс
нение: „Боряна“ има успех. Това е, което не може да ми се прос
ти. Преди време същият г-н Елин Пелин беше казал, че ако
някога в България се роди гений, той ще бъде геният на завист
та. Изглежда, че преди да бъдат казани тия думи, тоя „гений“
не само че е бил роден, но е бил вече и доста остарял.“ Йовков
няма какво повече да прибави, дори и дума: на друго място (в
съда) той щял да каже повече, и то ако стане нужда.
ОРГАНЪТ НА АНАРХИСТИТЕ НАЛИВА МАСЛО В ОГЪНЯ

Във в. „Мисъл и воля“ на 9.Х.1932 г. Аристарх (псевдоним
на Георги Ж ечев, неуспял писател и добър преводач) сравнява
двубоя Йовков-Пелин като борба с бикове. С безкръвната „вой
на“ Пелин завиждал и пречел на Йовков да стане и драмопи-
сец. И мало наивност и в приликите, които изброявал Пелин, а
и в отбраната на автора на „Боряна“. Историята обаче била
толкова весела, че на анархистите се искало да извикат: „Д а се
повтори! Браво! Бис!“

Аристарх съобщава, че в Ловеч и в Търново строят модерни
затвори. След седмица такива щели да се градят и в Бургас, и
във Видин, а търгът за хасковския затвор щял да бъде на 30
октомври. И веднага злорадо предупреждава: „Пазете се, г-н
Йовков! Внимавайте, г-н Елин Пелин! Най-после тия модерни
затвори не се строят само за противодържавни елементи...“
Междувременно в „Литературен глас“ на 8 октомври изли
за кратка бележка с леко примирителен тон, в която се казва,
че възраженията на Йовков са удивително неспокойни и не за-
чекват отговора на зададените от Пелин въпроси. В същия брой
е поместена и карикатурата на Кирил Буюклийски, баджанак
на писателя Змей Горянин. На маса в любимата си сладкарни
ца „Роял“ стои „окраденият“ Елин Пелин, а Змей Горянин и
проф. Балабанов му дават кураж: „Прав си, Пелине, сега вре
мената са за по-силни методи.“
До такива методи обаче не се стига и кавгата затихва. Чат-
пат Йовков избухва пред приятелите си. Веднъж се възмущава
от шумния юбилей на проф. Балабанов, който бил нищожест
во, но го хвалели заради приятелството му с цар Борис III. Друг
път, като вижда снимка на царя след успешен лов с Елин П е
лин, възкликва: „Не ги е грях! Не ги е срам!“
Според приятели на Йовков преживеният стрес след кавга
та с Пелин подлютва болестта му и той умира от рак в Католи
ческата болница в Пловдив на 15 октомври 1937 г. Допитвания
да онколози потвърждават обвинението.
КОЧО ЩЪРКЕЛОВ Е ТЕКСТОПИСЕЦЪТ
НА ШЛАГЕРА “РАЗЛЪКА”
ЦАР БОРИС III ЛЮБИ ПЕСЕНТА И Я ПЕЕ С УПОЕНИЕ

И СЪС СЪЛЗИ В ОЧИ
Царят на българ
ския акварел Кон
стантин Щ ърке
лов (1899-1961)
н я к а к на ш ега
написва стихотворението си
„Разлъка“ през 1932 г. П ро
курорът Георги Палашев на
писва музиката и от човек на
човек шлагерът се запява от
цяла България. Грамофонни
т
те плочи се грабят като топъл
хляб. Голяма реклама прави
и мълвата, че цар Борис III
пее „Разлъка“ с упоение.
ф актът, че текстописецът
Щ ъркелов е художник, но
стихотворението му придоби
ва всенародно признание, из
правя на нокти писателското
сборище в сладкарница „Цар-
Освободител“. <
Според маститите тогава
наши поети Щъркелов им е
направил нелоялна конкурен
ция. Н аш енската българска
завист избухва в пространни
критически анализи на сла Кочо Щъркелов
(Шарж на Ал. Добринов по
бостите на въпросната „Раз повод 25-годишния юбилей на
лъ к а“. Според каноните на художника, 1935 г.)
чистата поезия стихът „Таз
нощ празнувам разлъка“ бил напълно безсмислен. Щото хора

та празнуват рожден или имен ден, сватба или кръщене. При
това може да се празнува разлъка с тъщ ата, но не и с лю бима
та. Последната само горко се оплаква!
На българския народ обаче не му пука за естетичните раз
мишления на богоизбраните нашенски поети. Е, вярно, мело
дията е сладникава, напомня руски романс, но пък за сметка на
това лесно се помни и върви леко, когато човек се разтъжи и
понапие. Докато високопарните стихосбирки на тоя или оня чес
то пъти послужват на месарите или халваджиите вместо амба
лаж, нотният отпечатък на „Разлъка“ стига невиждани тира
жи. Н яма семейство, което да не разполага с него.
КАКВА Е ИСТОРИЯТА НА СЪЗДАВАНЕТО НА ШЛАГЕРА?

Щ ъркелов написва текста и забравя за него. Неочаквано че
тирите куплета стигат до горноджумайския прокурор Георги
Палашев, който е толкова човечен, че зад всяко престъпление
търси смекчаващи вината обстоятелства. Заради мекото му сър
це местят Палашев от град на град и накрая го назначават в
Горна Джумая (сега Благоевград), където да изкара до пенсия.
Текстът на Щ ъркелов, когото юристът не познава, попада
случайно при Палашев, и то в много сгоден момент. Прокуро
рът току-що е преживял голяма любовна драма. Любимата му
го подминава в Рилския манастир като недостъпната Савска
царица и горкият изоставен любовник засяда в кръчмата „Ку
лата“ - да пие и да се напие до забрава.
Там в паметта му изникват въпросните куплетчета на Щ ър
келов и мелодията сама се нагласява към тях. Присъстващите
не оценяват този исторически момент, когато мучащият П ала
шев пее и припява за пръв път най-популярния преди 1944 г.
български шлагер. След това „Разлъка“ оглася и други горно-
джумайски кръчми, но дълго време си остава песен с локално
значение.
ТЕКСТОПИСЕЦ И КОМПОЗИТОР
СЕ ЗАСИЧАТ В РИЛСКИЯ МАНАСТИР
Срещата документира писателят Димо Сяров. Той и П ала
шев вземат дамаджана мелнишко вино и отиват на гости на
монасите. Сяров вижда по чардаците да броди художникът Щър-
Щъркелов (трети от ляво на дясно, седнал),

до него меценатът м у Григор Василев (втори поред, седнал)
келов, дошъл посред зима да нарисува някой и друг акварел.

Сяров го запознава с прокурора и тримата се усамотяват в м а
настирската одая.
Щъркелов гледа падащите снежни парцали и не се стърпява,
та се провиква: „Колко е красиво! Като че ли гората е младо-
женка, на която турят сватбено було.“
Тук Палашев не издържа и пита дали художникът е автор
на стихотворението „Таз нощ празнувам разлъка.“ Щ ъркелов
махва пренебрежително с ръка: „Писах го някога от скука“. П ро
курорът учудено се заглежда в лицето на вгледания в природа
та художник и се похвалва, че е написал музика към него. Щ ър
келов сяда на масата до него и го кара да му изпее „Разлъка“-та.
Слагат дамаджаната с мелнишкото вино и още една с вер
мут (донесен от София от художника) и почват гуляя.
Пият и пеят, а когато дамаджаната остава наполовина, Щърке
лов прегръща и разцелува Палашев. Едва сега той разбира, че на
писаното от скука стихотворение почва да живее свой си живот.
Авторът се съгласява с някои дребни поправки на „компо
зитора“. Когато Палашев се шегува дали Щъркелов някога е
пил до зори, художникът гръмко се засмива: „Не съм пил до
зори ли? Омръзнало м и е майка ми да ме хока: „Синко, ти днес

пак се върна на другия ден.“ Но в поезията човек трябва малко
да послъгва.“
Когато дамаджаната се изпразва,
ТРИМАТА РЕВАТ В ЕКСТАЗ И ПЕЯТ

Ц елият манастир кънти от стиха „Таз нощ празнувам раз
лъка на скъп спомен, с теб преживян“. Сяров се сеща, че е вре
ме да се връщат в Горна Джумая. Н о прокурорът и художни
кът за нищо на света не щат да се разделят. Щ ъркелов здраво
го стиска в прегръдките си и повтаря: „Едва сега разбрах какво
нещо съм написал.“
Сюблимният момент настъпва, когато главата на акваре-
листа натежава и той захърква. Сяров задърпва Палашев да
тръгват, но напразно: „Чакай бе, да му попея още малко „Раз
лъка“. Н е видиш ли как се трогна човекът?“, заваля прокуро
рът, но другарят му бавно го извежда навън и го качва в авто
мобила.
По едно време Палашев удря шофьора по гърба и го кара да
спре: „Стой малко! Нещо ми се повдига. Екс пихме нашта м ъ
ка, ама сега тя ще ме помъчи.“
ЩЪРКЕЛОВ ПЕЕ В СОФИЯ ПЕСЕНТА И ЦАРЯТ Я ХАРЕСВА

Оттук нататък пред „Разлъка“ няма прегради. Компанията
около царя - Елин Пелин, Александър Балабанов, Александър
Божинов и, разбира се, Щ ъркелов, започва и завършва всеки
гуляй с нея. И до днес щеше да се пее, ако след 1944 г. не беше
потулена заради съдбата на Щъркелов.
Най-големият български акварелист е изключен на 9 ок
томври 1944 г. от Съюза на българските художници. После го
арестуват, за да прекара пет месеца в Софийския централен зат
вор, а накрая му отнемат и софийското жителство. Десетиле
тия наред акварелите му гният в депата на галериите и в мазе
тата на частните колекционери. След 1989 г. обаче те се прода
ват скъпо и прескъпо.
До смъртта си Щ ъркелов остава в немилост и по този повод
писателят Чудомир не може да си обясни този феномен. Да,
Щ ъркелов е бил приятел на царя и царят наистина е пял „Раз-
лъка“-та - в какво обаче бил виновен художникът за това?
Щ ъркелов е ро
РАЗЛЪКА ден в еснафско се
мейство на потом
Посветено на цар Борис III
ствени шопи. Баща
му е сред най-таче-
И скам да спомня - не мога,
ните обущари. Н е
скъп спомен с теб преживян.
му единствено по
Налейте да пием, за Бога,
р ъ ч в а т да прави
едничкият смисъл е там.
обувки на каприз
ния княз Ф ер д и
Дълги години те любех,
нанд. След смърт
в живота ми мъка дари.
та му през 1903 г.
Защо ли си времето губех -
майка и син гладу
защо ли не пих до зори?...
ват. П рез 1906 г.
Щ ъркелов постъп
Нощите ден са за мене,
скръбта ми е вечен другар, ва в Рисувалното
у ч и л и щ е, но н а
ще чакам с черно търпение
на утрото новий удар. пуска още през вто
рата година поради
липса на средства.
Таз нощ празнувам разлъка
Едва 18-годишен,
на скъп спомен, с теб преживян -
т о й з а м и н а в а за
да пиеме - екс - нашта мъка.
О деса, к ъ дето го
едничкият смисъл е там.
п р и ю тя в ат в м а
настира „Андреев-
Варна, 10 юли 1932 г.
ск о е п о д в о р и е “ .
Н якак ъв книж ар-
грузинец харесва
акварелите му и ги
продава - разбира се, на безценица. Още тогава Щ ъркелов труд-
но се разделя с творбите си. Ако спечели пари, праща някой
познат да откупи някоя от грузинеца. На втората година зами
нава за Москва и по-късно изповядва, че руското изкуство е
окрилило духа му.
През 1909 г. Щ ъркелов се връща в България, където завър
шва Рисувалното училище. За пръв път той излага четири свои
акварела в Тръпковата галерия през 1910 г. За негова изненада,
три от тях са откупени. Единия взема бъдещият общественик и
колекционер на картини Григор Василев. Между него и Щ ър
келов се създава голямо приятелство и след това най-хубавите
работи на художника са нарисувани благодарение на щедрата

подкрепа на мецената.
ЦАР ФЕРДИНАНД I ОТКУПВА 27 АКВАРЕЛА ПРЕЗ 191 I г.

Тогава Щ ъркелов прави първата си самостоятелна излож
ба. При закриването идват от двореца и казват на младия ху
дожник, че царят иска да види творбите му в двореца. Срещата
им е сърдечна и Щ ъркелов чува от монарха такива неща за
изкуството, каквито не е чувал и от преподавателите си в Рису-
валното училище. Дори Фердинанд го кара да го рисува, а накрая
откупва 27 картини.
Фердинанд пита художника колко иска за тях. Щ ъркелов
казва „550 лева“. Величеството е щедро, откъсват му се от сър
це цели 1000 лева - колосална сума за онова време.
П о-нататък се зареждат акварел след акварел, изложба след
изложба, награда след награда. Щ ъркелов рисува винаги от на
тура - всяка творба е готова за час-два. Той не обича да го гле
дат, когато работи, защото зрителите нарушават единството му
с майката природа. Щ ъркелов трудно се разделя с картините
си. След всяка изложба по цяла седмица стои сред тях и не иска
да ги даде на онези, които са ги откупили. А избира акварела,
защото водните бои са най-евтини, хартията - също.
ПРИЯТЕЛСТВОТО МУ С ЦАР БОРИС III ГО ОКРИЛЯ ДО 1943 г.

Когато монархът умира, Щ ъркелов го рисува на смъртния
одър от натура. Човекът, с когото са пели знаменитата „Разлъ
ка“, изчезва. Идват други управници. И животът на Царя на
акварела се сгромолясва.
Изкуството надживява всичко и всички.
т
СПАС ДОИЧЕВ ОБИРА
ПОПУАЯРНАТА БАНКА ПРЕЗ 1933 г.
% СЪВРЕМЕННИТЕ МУ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ ИЗПОЛЗВАТ

а ДАЛЕЧ ПО-ГРУБИ, НО СЪЩО РЕЗУЛТАТНИ МЕТОДИ
/
Най-известният касоразбивач през 30-те години на
XX век е тутраканецът Димитър Гавраилов Ива-
\ нов. Той често сменя името си, но между многото
му прозвища най-известно остава Спас Дойчев. То
зи перфектен престъпник, наричан „рядко крими-
нално цвете“, пристига в София едва петнайсетгодишен през
1915 г. До убийството му през 1935 г. той се подвизава не само
в България, но и в Турция, в Италия, във франция и в Румъния.
Още с идването си в София бъдещият славен касоразбивач
попада в средата на прочутите софийски петляркаджии (т. е.
джебчии) Писината, Шишко, Черното, Ашлака.
ГОЛЕМИЯТ ГРАД МЕ ПОГЪЛНА, ХАРЕСА МИ

и аз не исках повече да се разделям с не
го“ - тъй изповядва банкообирачът м ал
ко преди да умре. Митко Силистренчето,
както го наричат приятелите му джебчии,
прави главоломна кариера - от параван
на сръчните си другари той преминава в
по-горното ниво - самостоятелни краж
би от външни джобове. След няколко ме
сеца му позволяват да тараши и вътреш
ни джобове. Макар и с оскъдно образо
вание (завършил е едвам IV клас) Мит
ко е природно умен и съобразителен. Той
дори научава почтен занаят - тенекед-
жийството - за всеки случай. Прочутият
М итко си намира и верен другар - касоразбивач
Иван Георгиев, също добруджанец. П ър СпасДойчев
вото им работно място са гарите и вла
ковете, а след това се насочват и към м а

газините.
КРАДАТ КАКВОТО ИМ ПОПАДНЕ

и често търкат затворническите нарове.
Спас и Иван обикалят неведнъж надлъж
и нашир България и навсякъде крадат на
поразия. Един от коронните номера на
Митко Силистренчето е: „Чичо, повдиг
ни ме да видя царя“ и в това време друга
рят му пребърква джобовете на милосър
дния повдигач. Учителят
Митковите джебчийски подвизи про на Спас - Ш алом
(Снимки в сп. „Аз знам
дължават докъм 1926 г., когато полиция всичко“, 1939 г.)
та вече вдига ръце от него. Страната отес-
нява за все по-прогресиращия и прочуващ се крадец и той ре
шава да опита щастието си в чужбина. Затова М итко минава
нелегално границата при Свиленград и се озовава в Цариград.
Там се снабдява с паспорт на истинското си име и се препоръч
ва като търговец на електрически материали. Зад тази почтена
фирма нашият джебчия успява само за три месеца да отучи ца-
риградчани да се возят на трамваите. „Колегите“ му в Цариград
оценяват способностите му и го наричат окомуш момче. Та-
мош ната полиция обаче го погва и той е принуден да избяга в
Италия.
В Торино нашенецът съобразява, че ще бъде най-добре да
си смени името. Срещу 200 лирети откупва документите на ед
но тамошно българче - Спас Дойчев. Ето кога и къде
МИТКО СИЛИСТРЕНЧЕТО СЕ СНАБДЯВА

С НАЙ-ИЗВЕСТНИЯ СИ ПСЕВДОНИМ
В Италия полицията не спи и новоизлюпеният Спас няма
шанс да се изяви като крадец. Затова цели четири месеца той
си „цапа ръцете с честна работа“, както признава сам, като си
вади прехраната по строежите. Като излапва задигнатите в Тур
ция парички, Спас вдига гълъбите и акостира в Париж. Но и
там търпи фиаско и разбира, че за ориенталеца няма лесен хляб
в чужбина. Затова се връща в Турция и отсяда в Измир, където
за 1-2 месеца събира добър „капитал“.
През 1928 г. Спас Дойчев се завръщ а в София и първона-

чално опипва почвата с дребни кражби. За камуфлаж продава
славейчета на софийската гара, докато другарчето му Иван Ге-
оргиев излезе от пандиза. В деня, в който това става, двамата
побратими сядат да обсъдят положението. Иван осведомява
Спас, че
В ЗАТВОРА Е ИЗУЧИЛ КАСОРАЗБИВАЧЕСКИЯ ЗАНАЯТ

от международния спец Емануил Шалом. Ш алом е руски евре
ин от Кишинев с румънско поданство. В България той вилнее
от 1924 до 1932 г., когато по-малко краде, а повече лежи по
затворите. Опасния си занаят евреинът обаче предава на цяла
кохорта млади българи, от които след това пропищяват банки
и богаташи.
На Спас Дойчев веднага му харесва „мечкарството“, както
тогава наричат касоразбивачеството. Срещу 2000 лева Ш алом
му предава занаята, като нашенецът му ходи на уроци в панди
за. Още тогава Спас решава, че трябва да научи да отключва
касите, разбиването им му се вижда излагане на зайаята. Той
дори купува малка каса с марката „Бурджев“. Научава, че тия
каси имат три вида секретни ключалки. Продавачът му обяс
нява как могат да се отворят и Спас тренира, докато се специа
лизира в отварянето им. Двете българчета се озъртат за ортак
и харесват за такъв по-опитния от тях инж. Антон Воловик. Та
ка се сформира опасното трио, което нанася първите си удари
през пролетта на 1930 г. То опразва касите на брашнарския склад
на Юлзари, на Българската спестовна банка в София, Еврейс
ката банка в Шумен и Интербанк в Бургас. Воловик и Иван
смятат, че разбиването на каси е по-лесно и не възприемат ме
тода на Спас, наричайки го на подбив „часовникарски“.
Замаяни от лесните печалби, Спас и Иван гуляят с леки мо
мичета и полицията лесно ги арестува. По-дискретният и сдър
жан Воловик овреме се спасява в чужбина.
Така Спас попада в Централния затвор в София. Там той се
спазарява с друг затворник - Господин Петров „Кучето“ - да си
разменят местата. Когато на проверка викат „Кучето“, обажда
се Спас. „Кучето“ чака да му платят гаранция от 1000 лева, за
да излезе на свобода. На 15 септември 1930 г. другарят на Спас -
чирпанският джебчия Илия Черния, внася хилядарката и Спас,
преименувал се на Господин Петров, отървава панделата. Той
Cmpacmu u скандали 6 Царска България 56!
Варна от 30-те години на X X век, където касоразбивачът

прави най-ефектния си удар
веднага заминал за Стара Загора, оттам през Казанлък и Сев

лиево се добира до Габрово.
П ътьом краде във влаковете, за да има джобни пари. Спас
знае, че измамата ще бъде разкрита бързо. Ето защо се наста
нява върху един цилиндър между колелата на влака за Цариград
и напуска родината.
В Цариград обаче научава от вестниците; че българската
полиция го търси под дърво и камък. Затова отново сменя име
то си, като купува личната карта на едно зидарче българче А та
нас Дреновски. Като „майстор зидар“, новоизлюпеният Дре-
новски отарашва половин Турция, позабогатява и се връща след
Гергьовден 1931 г. в Цариград. За нещастие там полицията го
сбарва с шперцове в джобовете, регистрира го и нашият джеб-
чия и касоразбивач се принуждава да бяга във Варна.
Митко Силистренчето-Спас Дойчев-Атанас Дреновски от
ново се преименува във Варна, където срещу част от „спестени
те“ пари му изваждат лична карта и кръщелно свидетелство на
името Димитър Пенчев. Тръгва пак на обиколка из провин
цията, но усеща, че късметът го е напуснал. На севлиевския
пазар пребърква един селянин, който го набива яко и го преда
ва на полицаите.
ПРЕЗ НОЩТА СПАС РАЗБИВА ВРАТАТА НА АРЕСТА

и офейква. Случката го отрезвява и той замисля най-големия
удар в кариерата си - решава да обере Варненската популярна
банка.
Спас почва да следи касиера и научава всичките му навици.
В празничен ден касиерът облича новите си дрехи и нашият
герой почва да го дебне кога ще забрави ключовете на банката
в ежедневните си панталони. Най-накрая Дойчев успява да из
дебне подходящия момент, отваря квартирата на касиера с
шперц, набарва ключовете и снема отпечатъци от тях върху
пластелин. При познат стругар заръчва два ключа - единия за
хранилището, другия за някаква каса.
Дойчев тършува неведнъж в банката - посред нощ от съсе
ден на банката двор се качва на покрива й и от тавана прониква
в хранилището. За негово нещастие вратата на хранилището
има секрет, който крадецът разгадава едва при второто си про-
мъкване в банката.
С ДРУГИЯ ШПЕРЦ ОТВАРЯ КАСАТА

и намира в нея 500 000 лева. Но Дойчев иска да открадне мили
они, затова не взема и един лев. Отново заключва касата и на
пуска банката.
Десет пъти проверява наличността на касата през есента и
зимата на 1932 г. Почва да следи вестниците, за да разбере кога
Централната кооперативна банка ще отпусне голям кредит на
Варненската популярна банка. Това става на 2 срещу 3 април
1933 г., когато в разтворената каса пред Дойчев блесват 1 ми
лион лева и 50 златни наполеона. П лячката той скрива в две
делви и ги покрива с царевици и дървени въглища в мазето на
квартирата си. Но още на 21 април е заловен от полицията, която
прибира плячката му. Любопитното е, че през цялото това вре
ме, за да не се набива в очи, Дойчев работи като зидар.
Спас опитва да избяга през прозорец в ареста, но зле кон-
тузва крака си и го закарват тежко окован в болницата, където
пролежава месец. Там той успява да претърка веригата, тихич
ко минава край заспалия часовой и офейква. Скрива се в лодка
край морето, но по обяд полицаите го залавят. В затвора той не
мисли за нищо друго, освен отново да избяга и да продължи да
обира банки. Дава 10 000 лева да платят гаранцията на друг
затворник с уговорката, че последният ще прекъсне електри

чеството в квартала на затвора.
Пуснатият на свобода авер удържа на думата си. На десета
та вечер електричеството в затвора угасва. Настава мрак. До
като ключарите се опомнят и разберат какво става, Спас и бра
тята са на покрива. Нашият герой бързо завързва въжето от
чаршафи за комина и се озовава на улицата свободен. Двамата
му съучастници обаче са заловени още на покрива.
Спас се укрива две денонощия от потерите и успява да пре
мине българо-румънската граница при село Куюмджилар. Ру
мънците го залавят и го осъждат на два месеца затвор за неза
конно преминаване на границата.
СПАС УСПЯВА ДА ИЗБЯГА И ОТ ЗАТВОРА В КЮСТЕНДЖА

Тараши джобовете на жителите на Силистра (тогава под ру
мънска власт), обира ред каси в Русе, като само от тази на со-
долимонадената фабрика задига 14 000 лева.
Скучно му е сам да краде и затова се сдружава с току-що
излезлия от затвора Страшимир Недев, родом от Лом. През
1935 г. двамата пристигат в Пловдив. В южния град Страши
мир се подвизава като Руси Михайлов, а Спас се представя за
старозагорец на име Блажо Николов. Но една вечер Спас се
разприказва в Пловдив и разправя житието-битието си на
предрешен агент.
В резултат на 28 февруари 1935 г. полицаят Петър Кирилов
разпознава по снимка в една кръчма другаря на Дойчев. През
май залавят и Спас, нищо че се представя като Блажо Тодоров.
Притиснат до стената, касоразбивачът прави пълни самоприз
нания. Верен на нрава си обаче, той решава пак да бяга. То е и
последното му, защото полицаите го убиват. Така касоразбива
чът с многото имена завършва престъпния си живот на 11 юли
1935 г. К ъсм етът и на най-добрия престъпник в един момент го
изоставя.
ВАСИЛ СТОИЛОВ И СОНЯ -
ЕДНА 57-ГОДИШНА ЛЮБОВ
ХУДОЖНИКЪТ СЕ ЖЕНИ ЗА ПЛЕМЕННИЦАТА

НА ЯВОРОВ ГАНКА, НО ДО СМЪРТТА СИ ЛЮБИ
СЪПРУГАТА НА ЗМЕЙ ГОРЯНИН
| ' Васил Стоилов (1904-1990) остава верен до гроб на

шш \ Ъ\ младежката си любов към съпругата на писателя
Змей Горянин - Соня Димитрова-Змеицата. Запоз
нават се през 1933 г. - по това време Стоилов се е
завърнал в България след четири успешни години в Париж. Там
харесват картините му и му предлагат да остане във франция.
Той обаче отказва - родината за него е повече от празната чуж-
доземска слава.
В Париж той се люби три години с французойката Пуси -
потомка на богато някога, но западнало семейство. Тя присти
га по негова покана в София, но роднините му не я приемат за
снаха. Чужденката не може да свикне с българската храна, с
хладината на Стоиловите шест братя и една сестра. Затова след
месец си заминава обратно за Париж. Още повече че с тънкия
си женски усет разбира, че любовта на Стоилов към нея е по-
скоро страст към Париж.
В София Васил Стоилов се
приобщава към кръга от инте
лектуалци, които сътрудничат на
в. „Литературен глас“. Привлича
го парижкият му приятел Коста
Георгиев. Той интервюира зна
менити българи, а Васил Стоилов
го придружава, за да им направи Васил Стоилов в Париж.
портретни скици. Преди да раз Снимка с посвещение:
пита Евгения Марс, Коста покан „ Спомен от старо време
ва Соня Димитрова да ги прид на Змеица Горянина“,
ружи. подарена й
на 14 ноември 1934 г.
Соня Димит рова - любимата й снимка

от края на 30-те години на X X век
ТОВА Е ПЪРВАТА Й СРЕЩА С ВАСИА СТОИЛОВ

След като напускат дома на Базовата муза, тримата отиват
в дома на Змеицата, за да вземат съпруга й за вечеря. Понеже
има време, Стоилов прави първата рисунка на Соня Димитрова.
Невъзможната на пръв поглед любов, още повече че Стои-
Соня Д имит рова пред портрета си, нарисуван от Васил Стоилов.

Снимка от 1935 г. с посвещение на художника:
„На великолепния модел, който, уви, е непостижим,
както е непостижима всяка красот а“
лов цени Змей Горянин и по-късно е сред най-близките му при

ятели, придава на тази авантюра неочаквани дълбочини. Зара
ди Стоилов Соня отблъсква ухажванията на класика Елин П е
лин, документирани в едно непубликувано до днес писмо, с кое
то авторът на „Гераците“ й се моли да се смили над чувствата
му. „Много стар беше“ - казваше за класика тя.
ВРЪЗКАТА НА СТОИЛОВ И СОНЯ НАМИРА ИЗРАЗ

и в портрета, който той й рисува през 1935 г. „Ти си най-съвър-
шеният модел, който съм срещал“ - признава й той. Този пръв
неин портрет, който той рисува и на който тя е с червен жакет,
участва в изложбата му в София през същ ата година. По-късно
той ще я рисува неведнъж - в жилището на Змеицата имаше и
други портрети, рисувани от гениалния художник пред десетилет
ната им любов (след смъртта й ги наследи нейна племенница).
„Когато някои хора стават приятели или се влюбват един в
друг - това не става по поръчка“ - казваше Соня Димитрова.
Васил Стоилов обича родното си село Герман и оттам чер
пи вдъхновение за прекрасните си картини, като модели са
сестрата на баща му баба Ева, дъщеря й, роднински деца. Той

трудно издържа сам в селото, веднъж не се стърпява и поканва
Змея и Змеицата на гости. Когато ги изпраща, става му чогла-
во, няма да я вижда край себе си, зарязва рисуването и се
връща с тях в София.
Година по-късно, на 23 октомври, пак
КОСТА ГЕОРГИЕВ ЗАПОЗНАВА СТОИЛОВ

С БЪДЕЩАТА МУ СЪПРУГА
Ганка Найденова, племенница на поета П. К. Яворов. И то по
сходен повод. Георгиев го довежда в дома на Ганка, за да нари
сува майка й Екатерина. По това време се развихрят отново
схватките между роднините на Лора и Яворов по повод 20 годи
ни от самоубийството му. Коста иска да вземе интервю от сес
трата на поета. „Васил Стоилов привличаше със своята външ
ност“ - по-късно ще си спомни Найденова. Малко след това тя
заминава на курорт в Сплит, където се запознава с бъдещия си
годеник - пианист, който като нея се готви също да замине да
следва в Берлин с Хумболтова стипендия.
Първоначално и у Васил, и у Ганка определящи са хладина
та и учтивите думи. Те не са благоприятна почва за появата на
някакви силни чувства. Междувременно Стоилов си купува ате
лие в кооперацията, на един от етажите на които живее семей
ството на брата на Ганка. Макар и доста красива, тя се отдава
на науките, а роднините й започват да се безпокоят, че ще оста
не стара мома.
През есента на 1942 г. тя се кани отново да замине за Бер
лин. Преди това тя и Васил често ходят надвечер в кафене „Цар-
Освободител“. Соня Димитрова и Змей Горянин, заедно с Елин
Пелин, Мери Грубешлиева, Асен Белковски и др. пък предпо
читат кафене „Роял“. Тъй че няма как да се засекат.
При тези срещи Стоилов казва на Найденова, че едно ис
тинско приятелство е най-хубавата форма на човешките отно
шения и че те и двамата са врагове на женитбите. Преди зами
наването на Ганка той урежда в ателието си другарска разпив-
ка. Вместо с очаквания от нея изясняващ отношенията им край,
вечерта завършва злополучно - Стоилов се напива и му прило
шава.
Но в Берлин вече се усеща сгромолясването на Третия райх.
И когато Ганка се връща в София, майка й и напомня, че е
време вече да помисли за семейство.
“ЗАЩО НЕ ПОТЪРСИШ ОТНОВО ДРУЖБАТА М У?” -

НАСТОЯВА ТЯ.
Бащата е против: „Художник къщ а не храни“, но жена му
не се предава: „Парите не струват нищо пред таланта.“ '
Ганка Найденова обаче е наясно, че Соня Димитрова вла
дее сърцето на художника. Соня няма деца, нито пък кска да
обвърже Стоилов, което съвпада с възгледите му за интимните
отношения на един творец. Неслучайно по-късно Найденова пи
ше в спомените си: „Той беше много зает с новата си приятел
ка, което не ми беше съвсем безразлично. Възможно ли бе да
ревнувам?“ Н яколко години по-късно обаче, през есента на
1943 г., отношенията й със Стоилов се задълбочават.
“ НЕ МОЖЕХ ДА СЕ РАЗВЕДА СЪС ЗМЕЯ -

разказвала ми е Димитрова, - защото ни свързваха толкова не
ща. Заведоха Васил в Чирпан, ожениха го там набързо родни
ните й.“
Преди това Васил води Ганка Найденова при баща си - поп
Стоил, същия, който венчава нелегално Яворов и Лора в Поду-
енската черква на 19 септември 1912 г. А след ужасните бом
бардировки над София на 10 януари 1944 г. Найденови напус
кат столицата и заминават за Чирпан. Канят Васил и той идва
в града.
Единствената противница на проектирания брак е Яворова
та сестра Мина. Тя казва на племенницата си: „Не ти трябва да
се жениш за попски син, пък и цигара все в устата му.“ Той
наистина прекалява с тютюна и дори Соня Димитрова му пра
ви забележка и му напомня, че ако иска да живее дълго, трябва
да се откаже от цигарите. Тогава Стоилов й казва, че баща му
пушел от 6-годишен, но е преживял 85 години. Така че не се
плаши от цигарите и ще живее колкото му е писано.
СВАТБАТА МУ С ГАНКА СТАВА НА 9 МАЙ 1944 г.

в Панагюрище, където голяма къщ а има тъстът на брата на
Ганка. Струпва се цялото тамошно население, към което се при
съединяват и евакуираните в града знатни софиянци, между ко
ито е и писателят Ангел Каралийчев. Баниците и агнетата не
остават неизядени. Същата участ постига и котлите с вино.
Васил Стоилов с баща си и сестра си в Герман с посвещение:

„На Соня за спомен след Брестовица. 5.IX. 1939. В асил“
(Снимки -Н Л М и частни архиви)
През следващите десетилетия Стоилов не забравя Соня Ди

митрова. Още в първите години на тяхната любов той й пода
рява първия вариант на знаменитата си картина „П ала“, по-
късно многократно прерисувана от него (сега е собственост на

известен столичен колекционер). В последните месеци от жи
вота си Стоилов непрекъснато си спомня за онези хубави миго
ве от своята младост, прекарани със Змеицата. Нарича гй уми
лително „нашата примавера“. В едно свое писмо до нея рт 1967
г. той пише: „И като гледам това слънчево време и тазиутрин-
на синевина, аз си спомням отдавна отминали ювеналии на ду
шата ми, устремена към тебе... И м ам толкова непреодолимо
желание да съм при тебе, да пием кафе и да бъбрим за красиви
неща.“ Сред скъпите му спомени е и куриозното летуване в края
на 30-те години в Проглед. В родопското село отиват тримата -
Змеят, Соня и Васил. П рекарват близо месец там - Васил ри
сува, Змеят пише стихове, а съпругата му се разхожда в краси
вата борова гора. В последните месеци от живота си Стоилов
казва на Ганка, че отива на разговор с приятели в кафенето на
Военния клуб. Всъщност това време
ТОЙ НАЙ-ЧЕСТО ПРЕКАРВА У СОНЯ ДИМИТРОВА -

през целия му живот тя е като оазис в пустинята на околната
злоба, която непрекъснато следва като сянка твореца. При ед
но от последните си посещения, той й донася неизменната бу
тилка и цветя, самоотвержено изкачва стъпалата до апартамен
та й на бул. „Евлогий Георгиев“. Н а връщане обаче се подхлъз-
ва, пада и се контузва зле. Скоро след това постъпва в Прави
телствена болница, където и умира на 13 февруари 1990 г. А
Соня Димитрова изповядваше в залеза на своя живот: „Той бе
ше един от най-интересните хора, които срещнах.“
КАРЛОВЦИ И КАЛОФЕРЦИ
СПОРЯТ ЗА РОДНОТО МЯСТО
НА БОТЙОВ
ГЕНЕРАЛ КИРИЛ БОТЙОВ СТАВА АРБИТЪР

В ЛЮТАТА КАВГА ПРЕЗ 1933 г.
В Древна Елада седем града си оспорват славата
на рождено място на великия Омир. В малка Б ъ л
гария през 1933 г. два града - Карлово и Калофер,
влизат в схватка заради славата на родно място на
великия Ботйов. Повод за разпрата е излезлият през 1931 г.
том „Документи за българската история“, и по-точно едно пис
мо на Найден Геров, поместено на страница 322. В него Геров,
като руски вицеконсул в Пловдив, дава на Азиатския департа
мент сведения за Христо Ботйов и пише, че младежът е родом
„из города Карлова“.
Писмото на Геров щяло да си остане само с публикацията в
интересуващия известни специалисти том. И скандалите меж
ду първите сили на Карлово и Калофер нямало да се разразят,
ако през 1932 г. в списание „Българска мисъл“ не излиза рецен
зията на Иван Хаджов, който набляга на злополучното сведе
ние на Геров, че Ботйов е роден в Карлово.
ДВАМА КАРЛОВЦИ ВЕДНАГА АТАКУВАТ В ПРЕСАТА

Те са Н. Славчев и Сучурумски (псевдоним на Лазар Пулев -
б. а.). Благодатна почва за публицистичните си изяви те нами
рат в пловдивския вестник „Юг“. Лайтмотивът на писанията
им е, че карловци са балами, а калоферци - хитреци, защото са
съумели да им откраднат славата на родно място на великия
поет. Славата на Карлово щ яла да се удвои, ако градецът ста
нел родно място на великия поет.
Под гръмкото заглавие „Заветът на баба Ботйовица П етко
ва“, излязлата в две части статия (на 4 и 18 юни) на Н. Славчев
във в. „Юг“ през 1933 г. подпалва фитила на злощастното буре
с барут. Емоционалният старт на атаката на Славчев е доста
впечатляващ. Баба Ботйовица била в Карлово и разговаряла с

Екатерина Ат. Попова, чийто двор бил съседен с тоя на бащата
на Христо Ботйов - даскал Ботйо.
Баба Ботйовица посочила на съседката си Екатерина къщ а
та на покойния си съпруг и казала категорично:
“ ПАМЕТНИКЪТ НА ХРИСТО ТРЯБВА ДА БЪДЕ ИЗДИГНАТ ТУК,

ЗАЩОТО ТОЙ ТУК СЕ Е РОДИЛ!”
Думите на майката на поета уж не били новост за карловци,
нито пък някаква сензация, защото фактът им бил известен.
Но очите на онези, на които от смъртта на Ботйов им било
внушавано, че поетът бил родом от Калофер, прочитайки заве
та на баба Ботйовица, щели да се отворят за истината.
Ефектът от откритието за тях, според Славчев, щял да бъде
като гръм от ясно небе.
Изясняването на въпроса за месторождението на поета би
ло важно не само за да се възстанови историческата истина, но
и за да се изпълни заветът на майка му. П о-нататък Славчев
прибавя ново „важно“ свидетелство в подкрепа на твърдението
си, че Ботйов е роден в Карлово. Карловецът Никола Панайо
тов потвърдил, че баба му, Неда Ник. Бакърджиева, която ум
ряла на 95 години през 1919 г., ходила на пилаф на третия ден
от рождението на Христо в карловския дом на баща му. Г-н Пана
йотов бил човек с високо развит интерес към историческите
въпроси, а и баба му била „високоинтелигентна“, така че вся
какви съмнения били излишни.
И генерал Кирил Ботйов неведнъж казвал, че брат му е ро
ден в Карлово. Успокоен от липсата на отпор, във втората част
на статията си Славчев напрегва въображението си и разправя
как според него става раждането в Карлово. Даскал Ботйо още
на първия ден на коледната ваканция напуска Калофер и отива
в Карлово, за да прекара празника с родителите и сродниците
си. След раждането и кръщавката на първородния си син той
се завръща в Калофер да даскалува, а жена му остава с пелена
чето Христо в Карлово до 40-ия ден.
И ПОНЕЖЕ ЛУД УМОРА НЕ ЗНАЕ, НОВИЯТ БИОГРАФ НА БОТЙОВ

ПРОДЪЛЖАВА ДА ПЕЧАТА В “ Ю Г”
нови доказателства. Когато те са свързани с покойници, пато
сът на карловеца е недоказуем. Слабата точка се оказват твър
Sgggf
Ботйов
(Портретна скица - Антон Митов, 1891 г.)
денията на Славчев, че сам генерал Кирил Ботйов му казва, че

неговият брат не е роден в Калофер, а в Карлово. Генералът е
жив и здрав и няма как да не вземе отношение към писанията
на карловеца.
Междувременно Славчев се заплита още повече, като за за
щита на тезата си привлича уж казани му неща от умрялата
през 1932 г. братовчедка на даскал Ботйо - Ирина Стоянова. Тя
била умряла от мъка, че не могла да разсее заблуждението, че
Ботйов бил роден в Калофер. Някои калоферци дори я обижда
ли, че била изглупяла от старост и затова говорела „нелепости“.
ПРЪВ СЕ ВЪЗМУЩАВА КАЛОфЕРСКИЯТ ПОП БАЛИЕВ

Публикациите на Славчев постепенно раздразват калофер
ци, които с отегчение се захващат да отбиват атаките. Кало-
ферският свещеник Стефан Балиев от черквата „Св. Богороди
ца“ подканва историографа на Калофер - Никола Начов, да да
де отпор на самозабравилия се карловец.
О тецът разказва и случка от 1918 г. в подкрепа на истината
за рожденото място на Ботйов.
Един ден две калоферки - Лала Брадинова и Мария Загор-
чева - и двете 75-78-годишни, извикват Балиев. Те му казват,
че слушали да се говори, че Христо Ботйов бил роден в еди-коя
си къщ а в Калофер, понеже баща му нямал своя. И затова из
викват попа, за да изповядат истината - бъдещият поет се ро
дил в някогашното старо училище при черквата „Св. Богоро
дица“. Там, в една от свободните стаи, живеели родителите на
бъдещ ия гений. Те двете, като млади булки, били поканени на
пилаф, че Ботйовица добила дете.
П опът пита бабите откъде знаят, че детето е първото на
даскал Ботйо, а те му отвръщат: „Когато на софрата ядяхме,
стана дума как ще кръстят детенцето, а майка му, Ботйовица,
каза, че ще го кръстят Тинко (разгалено Христо), на Господа, и
от това знаем, че детето беше Христо Ботйов, а не друго от
братята му!“
ВЕСТНИК “ Ю Г” СТАВА АРЕНА НА БИТКАТА ЗА БОТЙОВ

Възмутен от твърденията на Славчев, Никола Начов напис
ва възражението си, което вестникът забавя и от немай-къде
пом ества 16 броя след края на втората част на „Заветът на баба
Ботйовица П еткова“. Начов енергично възразява на измисли
ците на карловеца. Заветът на баба Ботйовица явно е плод на
болното въображение на Славчев, а фалшификатът не е нищо
друго освен светотатство. Отгоре на всичко майката на Ботйов,
откакто се връща в свободна България, та до смъртта си през
1911 г., не е стъпвала нито в Калофер, още по-малко в Карлово.
Геров бил сгрешил в писмото си - категоричен е Начов.
Славчев не остава длъжен и
ОБИЖДА НАЧОВ, ЧЕ Е “ ГАДАТЕДКА-ВРАЧКА”

и затова винаги заключава, че доказателствата за Карлово ка
то рождено място на Ботйов са лъжа. На 1 август 1933 г. кар-
Никола Начов активно се намесва в спора

ловци се стичат на публично събранйе в Народно читалище „В.

Левски“. Карлово тържествено е прогласено за родно място на
Ботйов и е създаден комитет, който да разясни събитието в бро
шура и да произведе научна анкета по въпроса.
Когато полемиката започва да загрубява и с други удари
под кръста - например дали карловци или калоферци са проя
вили по-голяма храброст в годините преди освобождението на
България, за арбитър на спора е избран генерал Кирил Ботйов.
Вестник „Юг“
ОБАЧЕ НЕ ИСКА ДА ПУБЛИКУВА ОТГОВОРА МУ

Въпреки че редакцията на „Ю г“ обещава на генерала и взе
ма писмото му, тя го бави умишлено и не изпълнява обещание
то си да го публикува веднага. Затова то излиза в друг пловдив

ски вестник - „Южно ехо“, и слага точка на спора.
Непристойна и осъдителна е според генерала тенденцията
на Славчев да изопачава историята. Измислици и лъжи били
твърденията на карловеца, че генералът бил казвал, че брат му
Христо се бил родил в Карлово.
Майка му неведнъж била разправяла подробно де и при как
ви обстоятелства нейното първо чедо се е родило в Калофер.
Освен това през онази година зимата била студена и снегът
бил навалял до стрехите на къщите. След като калоферци не
могли да излязат от къщите си, тогава как майка му щяла да
стигне до Карлово, за да роди там при свекърва, а не в Калофер -
при рождената си майка? Безсъвестно било да се приписват на
покойната му майка неверни думи.
СРАМНА ИЗМИСЛИЦА БИАО И ТВЪРДЕНИЕТО НА СЛАВЧЕВ

за борбата на покойната братовчедка на даскал Ботйо, че синът
му Христо бил роден в Карлово.
Генералът завършва писмото си, с което отхвърля измис
лиците и лъжите на Славчев и разсейва и най-малкото съмне
ние за Калофер като рождено място на брат си. В излязлата
същата година брошура на Никола Начов „Де е роден Христо
Ботйов?“ той пише, че калоферци щели да загубят поета, ако
брат му не бил жив. Затова те високо заявяват на всеослуша
ние: „Не даваме го, не даваме го никому!“
Като оставим настрана подигравките и ругатните, които си
разменят карловци и калоферци, спорът за рожденото място
на поета днес е актуален в едно: как българинът прахосва сили
да преоткрие велосипеда.
ОЩЕ ЕДНА ВИЗУАЛНА МИНУТА

С ЦАРСКА БЪЛГАРИЯ
Трънска мома
(Худож ник — Иван Мърквичка)
IS Петър Величков
И зглед от София след построяването на Народното събрание

f Пощенска картичка, издадена от Дончо Н. Дончев, около 1900 г.)
Болницата ..Княз Александър / “ в София

(Пощенска картичка, издадена от Иван Д. Баждаров)
Cmpacmu u скандали 6 ЦарсВса България 111
жосавте»
Великият руски княз

Александър М ихайлович в Евксиноград, 1901 г.
(Пощенска картичка, издадена от Д. М. Златев)
Поздрав из Чамкория
(Пощенска картичка, издадена от Хр. Карастоянов
и отпечатана, в Лайпциг)
IV Петър Величков
П о зд р а в * П Г ), П л о о д ш г ь .
О ф и ц ер ск и К я у и ъ .
S o u v e n ir d e P h ilip p o
Le C lu b M ili '
Lrff
■ пГТг
if p H p щ щ
в Ж я ? . •-
Офицерският клуб в Пловдив

(Пощенска картичка, издадена от Алберт Сиди)
Френският колеж в Пловдив

(Пощенска картичка, издадена от Алберт Сиди)
Страсти и скандали 6 Царска България V
Камъшите в Хисаря
( Пощенска картичка,
издадена от Алберт
Сиди)
Ш. tm
Розобер в Казанлък 7 С а зонъ 6а ро зи тЬ въ /(.а з а н л ъ к ъ
{Пощенска картичка, Р/Г ’*» . / ■;[ / .

inilatk'na от Пенков, ■ >*>■. - ' ■ ( - / iff»*.’
Ф/ШМев & Георгиев,
около 1905 г.)
VI Пеггшр Величков
Ж енски носии
от Новоселци, Софийско
издадена от
Иван Д. Баждаров)
Драгалевският манаст ир
до София
издадена от. книжариица
„А полон“)
Cmpacmu u скандали 6 Царска България Vii
Русе, ул. „Александровска“

(Пощенска картичка, издадена от М. Камерман, около 1905 г.)
Пазарът в Калофер
(Пощенска картичка, изпратена на 1. IX. 1924 г.)
VIII Петър Величков
Сините камъни
при Сливен
(Пощенска картичка
по рисунка на Гюлмезов
от 1901 г., отпечатана
в Хамбург)
въСливпн"ь
Български
народен оркестър
издадена от Т. Ф. Чипев)
Cmpacmu u скандали 6 Царска България IX
Хоро на солунски българки

(Пощенска картичка, издадена от Давид М. Асаел,
изпратена от учения Йордан Иванов на проф. Беню Цонев на 12.XII. 1905 г.)
Търж ественото откриване

на паметника на Царя Освободител на 30. VIII. 1907 г.
(Пощенска картичка, издадена от Т. Ф. Чипев)
Тьршеетввнното отнриваяне паметника ,Д арь Осаободитоль“ на 3 0 VIII 1907 г.

E n th u llu o g s -F e ie r iic h k e it d e s M o n u m e n ts „ T z ar B e fre ie r“ am 3 0 /V 1 II. 1 9 0 7
X Петър Величков
Гара Сомовит
издадена от М. И. Иванов и изпратена на 19.IX .1912 г.)
Градската градина в Кюстендил

издадена от И. Жлебев и изпратена на 30. V III.1910 г.)
Cmpacmu u скандали 6 Царска България XI
Парада. п. Ч т а е д г Ь и iwrjirl». 0<х|*Ин 2 0 .........гл*>.
Парадът с чуж дит е принцове и гостите пред Военното училище

по случай пълнолетието на княз Борис Търновски, 20.1.1912 г.
(Пощенска картичка, издадена от Иван Георгиев)
В ила „ Разкош “ на Теодор К. Любимов в Костенец

(Пощенска картичка, изпратена на 3. VIII. 1914 г.)
Внлла „Раскошъ“надъ с.Коспнвцъ на Теодоръ КЛтимовъ.

XII Петър Величков
Пощенска картичка в чест на победата в Балканскат а война

(Издадена от вестникарска агенция “М итов")
Cmpacmu u скандали 6 Царска България XIII
Сходна картичка по
повод победоносната
война от 1912-1913 г.
(Издание -
,,Модерно изкуство"
На Крум Маринов.
Пловдив )
,,Нечеш да изпълниш
договора?" -
карикат ура на Андро
от 1913 г.
С един скок
от Чаталдж а
българският войник
изритва сръбския
отвъд П ирот
(Издание -
„Модерно изкуство"
на Крум Маринов,
Пловдив)
ш » „Нечешь д з ислъмтъ
Шт договора?»
Toss Iт « в Ш p m r e m p lf r 1е ЬжтШ
XIV Пептьр Величков
Овчар от Родопите
Иван Д. Баждаров)
Брациговска седянка
Т. Ф. Чипев)
Cmpaemu u скандали 6 Царска България XV
Видин и Д унава
(Пощенска картичка, изпратена на 20.X I.1920 г.)
Русенското пристанище
(Пощенска картичка, изпратена на 1. III.1915 г. )
XVI Петър Величков
Сирачета
Пощенска картичка за събиране
на волни пож ертвувания за вдовици и сираци
(Худож ник - Стефан Баджов, 1913 г.)
СТРАЖАРИ СПАСЯВАТ НЕМСКАТА
КИНОЗВЕЗДА ЕВЕЛИНА ХОЛТ
ПРИНЦ КИРИЛ НАКАРВА ПРОФ. АЛЕКСАНДЪР

БАЛАБАНОВ ДА СТАНЕ ГИД НА ДИВАТА
През 1933 г. киноманите от двата пола у нас са из-
( ;; ненадани с две шумни визити. Най-напред присти-
f i t S t v l » га амеРиканската кинозвезда Хосе Мохика, кому-
то софиянки смъкват гащите на Централна гара.
Сащисаният американец оттам нататък е зорко па
зен и напуска страната,
„изпратен“ от полиция.
Не по-малък е инте-
ресът и към немската ки-
ноарти стка Е вел и н а
Холт, която гостува у нас
няколко месеца след Мо
хика.
В първите десетиле
тия на миналия век бъл
гарите - и столичани, и
п рови н ц и али сти , им ат
комплекс за малоценност
към известните и прочу
ти личности, особено ако
са чужденци. Докато на
шите оперни певци нався
къде по света са посреща
ни с овации, в родната им
страна правят живота им
невъзможен. Не е изклю
чение, когато в операта
гастролира някой трето Х олт —снимка с автограф за
разреден на Запад чужд ч и т а т е л и т е на в. „ Л ит ерат урен
певец, българите да му г л а с “, 4 ю н и 1933 г.
поднасят поздравителни
адреси и венци на сцената. А също и да му благодарят с унизи

телните стандартни думи: „М алката България се чувства горда
и щастлива, че вие я удостоихте с вашето гостуване.“ Ц ялата
тази „малка“ България тръпне да посреща някой (или някоя)
знаменита чужда особа.
И НЕМКИНЯТА ХОАТ ИЗНЕНАДВА НАРОДА

През 20-те и 30-те години Евелина е сред най-известните
немски звезди. Тя дели мегдан с Бригита Хелм, Елизабет Берг-
нер, Лил Даговер и други прочути актриси, ф илм ите й се про
жектират и у нас с голям успех, а пощенските картички с лика
й циркулират в България в хилядни тиражи. Най-прочутият й
филм е „Либелай“, режисиран от ф лек. Разбира се, днес никой
не си спомня нито за Холт, нито за нейните филми.
Но през 1933 г. гостуването й в България се превръща в ис
тински празник. Холт е посрещната на Централна гара в Со
фия от хилядно множество, което обаче след скандала с Мохи-
ка се въздържа да й смъкне сутиена и фустите.
Но идилията продължава до отсядането й в грандхотел „Бъл
гария“. Русокосата красавица там преживява едва ли не като
пленница. Тротоарът пред хотела винаги е препълнен от нейни
почитатели. А мълвата, че кинозвездата смята да напусне хо
тела, предизвиква масово брожение.
Холт пробива в киното с хубостта си. Тя учи пеене и се готви
за певица. Нейният професор й предсказва блестяща кариера,
но операта плаши младото момиче. Затова Холт смята да избе
ре по-лековатия вариант - оперетата, която й се вижда по-жиз-
нерадостно изкуство, а и повече се нрави на германците. Неин
идол е легендарната оперетна дива ф рици Масари. Н а едно
прослушване обаче Холт е забелязана от филмов режисьор, кой
то като опитен ловец се завърта около Холт и подробно я раз
глежда от петите до главата. Докато девойката танцува, режи
сьорът като крадец отваря чантата й и задига нейна снимка.
Отначало Холт си въобразява, че м ъж ът я харесва. После
разбира, че той търси ново лице за филма си, който е екраниза-
ция на английска приказка.
“ КАК МОЖЕ ЕДНО МОМИЧЕ ДА ОТКАЖЕ РОАЯ ВЪВ ФИЛМ ?”

- така уговаря той Евелина Холт. Пред българските журналис
ти тя казва, че случайността играе често много голяма, даже
Холт - любимката на българския народ

(Картичка от 1928 г. - архив на aemop'a)
съдбоносна роля в живота на човека. Както и в нейния. И така

неочаквано за Холт филмът се превръща в чаровно изкуство,
обагрено със загадъчна и непреодолима сила, която побеждава
всички други желания, предразсъдъци и съблазни. Холт отна
чало се разочарова, че гласът й не интересува кинаджиите, а те
мрат за очите й. Съпротивата й е упорита, а и баща й иска тя да
псе. Но накрая кандисва - това става през 1927 г.
БЪЛГАРИТЕ ЛУДВАТ ПО ОЧИТЕ Й

Определят ги като два неугасими пламъка насред море. Н а
ричат ги прекрасни и замайващи. В София Холт няма неприят
н о с т и с почитателите си. Такива възникват, когато пристига в
Пловдив. За неин късмет във влака за втория по големина наш

град тя се озовава в едно купе със знаменития проф. Алексан
дър Балабанов, смятан за най-известния българин в чужбина.
Холт смята да посети и Розовата долина. Понеже тръгването й
на обиколка е тайно, не я придружава охрана. Съпровожда я
само неин познат, който се оказва близък с професора.
Но истерията около немската кинозвезда нараства главо-
ломно от гара на гара.
Новината, че Холт пътува във влака, изкарва по гарите це
локупното население. Букети, фотографи, възторжени възгла
си съпровождат триумфалното пътуване на хубавицата. А тя
скромно се подава от прозореца на купето, праща въздушни
целувки, после влакът тръгва и така до следващата гара.
По време на пътуването между професора и артистката се
завързва задушевен разговор, улеснен от перфектното владее
не на немски от българина - учил в Лайпциг и превел „ф ауст“
от Гьоте. Холт му се вижда сериозна и образована дама. Тя му
се струва във всяко отношение порядъчна, макар на известния
с донжуанствата си нашенец да му се иска да е обратното.
Все пак той добре съзнава, че дивата не е лъжица за негова
та уста. П ък и озоваването му в нейното купе не е случайно.
Той е пратен от принц Кирил, заради когото казват, че Холт
пристига у нас.
В СОФИЯ ХОЛТ Е НАПАДАНА ОТ ИЗНУДВАНИ

Тя се оплаква на Балабанов как незвани хора и изнудвачи
просят пари от нея за разни уж обществени цели. Как някои,
които нямали нищо общо с журналистиката, се представят за
вестникари и й искат по шест хилядарки уж за да пуснат сним
ката й в пресата. Но немкинята не се сърди на българите. Таки
ва мошеници има в цял свят.
Друго я изненадва повече. Грандхотел „България“ е обса
ден от цяла армия бледолики и мургави врачки, баячки и гле-
дачки на кафе, на карти, на фасул, пясък и прочее. Всички тия
„богопомазани“ със свръхземни способности персони искат дос
тъп до кинозвездата. Те обещават да й демонстрират изключи
телните си дарования и да й предскажат всичко онова, което я
очаква в бъдеще. Холт обаче се ужасява от такива предсказа
ния и отклонява атаките им.
НО УЖАСЪТ ЗА НЕЯ НАСТЪПВА В ПЛОВДИВ

Без разсъбличането, слизането й на тамошната гара повта
ря посрещането на Хосе Мохика в София. Целият перон открай
докрай е задръстен от хилядно множество. Балабанов съзира
сред неканените посрещачи ученици, чиновници, офицери и най-
вече ученички. Властите също са тук. За късмет и стражарите
не спят.
Множеството прилича на врящ казан, който клокочи, но во
дата няма накъде да прелее. Никой не може да помръдне, дори
ръка да вдигне нагоре - хората са се натъпкали като сардели в
консервена кутия. Две нахални деца се качват и вървят по гла
вите на възрастните, сякаш стъпват на равна земя. Потърпев
шите, освен да им се карат и да ги псуват, друго не могат да
направят.
В това време въодушевената немкиня стои на вратата на
вагона и радостно поздравява своите посрещачи. Че то и в Гер
мания не й са правили такива посрещания!
Балабанов я предупреждава да не слиза от влака: „Поча
кайте, ще ви смачкат!“ В това време две екзалтирани ученички
предизвикват истинската беля. Те влизат в ръкопашна схватка
със стражарите, за да стигнат до своята любима артистка. Ш а
марите и писъците им сякаш подлудяват тълпата. Тя се стреми
към влака и като лавина тръгва към него.
ПОЛОЖЕНИЕТО СТАВА НЕУДЪРЖИМО

Храбрата немкиня обаче не се изплашва. Тя се хвърля от
високо като плувкиня и успява да увисне на яките вратове на
двама стражари. А те - горди и щастливи - я понасят към из
хода на гарата. Други техни колеги бутат с лакти и ритници
тълпата, която, стресната от риска да бъде размазана, почва
да отстъпва от перона. „Аааа!“ - мощно бучене разтърсва пе
рона.
Най-щастливи са онези, които имат късмета да са близо до
пътя на отстъпление на Холт. За жалост, не могат да я пипнат,
толкова плътно са прилепени човешките тела. Така Холт из
бягва опасността да бъде смачкана, насинена от пипане и раз
съблечена.
По-нормално кинозвездата е посрещ ната в Розовата до
лина.
Акт рисат а (в средата между двете мом ичет а) в Розовата долина.

Зад нея - проф. Ал. Балабанов (вляво, по-ниският)
ТАМ СЕ ТЪРКАЛЯ ВЪРХУ КИЛИМ ОТ РОЗИ

Предупреждават я, че досега тя е била разумната, а публи
ката - опиянена и зашеметена. След Пловдив вече заш емете
ната е тя, а публиката почва да изтрезнява. Немкинята обаче е
щастлива и от овациите дотук. „Аз съм много доволна от посе
щението си и ще отнеса от чудната българска земя най-хубави,
незабравими спомени“ - изповядва тя. Никъде другаде км ет не
я е посрещал с поздравителен адрес сякаш тя е коронована осо
ба. Триумфът й в България може да се сравнява само с посре
щането на българското царско семейство.
ХОЛТ ИСКА ДА НАПРАВИ БЪЛГАРСКИ ФИЛМ

Тя гради планове да приготви филм на българска тема, и то
от Розовата долина, а сюжетът щяла да вземе от творбите на
Пенчо Славейков. Идеята си споделя с Балабанов, но той не се
въодушевява от проекта й. Професорът не вярва на такива пла
нове на чужденци. Според него те търсят плячка от българска
та държава, а и дори да се стигне до снимки, такива филми
рядко биват изкарвани до успешен край. Той смята, че Холт е в
еуфория от великолепния прием, оказан й от българите. Но смя
та, че като се върне в родината си, планът ще се изпари от хуба

вата й главичка. Както и става.
Еуфорията по Холт почва да отшумява още към края на
гостуването. Изпращането й минава без шум и без дандании.
Кесията на принц Кирил никога не е пълна. Още повече пък да
финансира проектирания филм с български сюжет.
А звуковият филм вече настъпва и в малката Българийка.
Други звезди, други кумири изместват Холт и компания. Меж
ду немските звезди ще се нареди и една българка - Ива Ваня,
която изпява и фаталната за Третия райх песен „Лили Марлен“.
Както се казва: „И ний сме дали нещо на света.“
ЛИЛИПУТЪТ НИКОЛА ТАНЕВ
Е ОТЛИЧНИК В СЕКСА
( —f В ПАРИЖ ХУДОЖНИКЪТ СЕ РАЗДВОЯВА

МЕЖДУ ДВЕ БААГОРОДНИЧКИ
Природата ощетява Никола Танев - най-скъпо про
давания днес художник - с нисък ръст, но в секса
той е шампион. Още като невръстен юноша той
прави първите си опити в изкуството на любовта в
развратния Париж, където живее до двадесет и вто
рата си година. В художническата гилдия му съперничи само
скулпторът Андрей Николов.
Ниският ръст на младия Танев, който е почти
ДЖУДЖЕ, БУДИ
У ФРАНЦУЗОЙКИТЕ
МАЙЧИНСКИ ЧУВСТВА
Затова неочакваните лю
бовни атаки на малчугана ги
сварват неподготвени. Те са
по-възрастни от него и задъл
ж ително по-високи с най-
малко 20-30 сантиметра. Ед
ва тринайсетгодишен, Танев
флиртува с пет години по-го
лямата красавица Леони, ко
ято веднъж изненадващо на
пада с целувки.
Ф рен ски ят престой на
Българското дяволче, както
го наричат в Париж, е беля
зан с колебанието му между Танев, окарикатурен
две френски благороднички. от Райко Алексиев, 1919 г.
(НХГ)
Едната е вдовицата Ж анет,
заради която той успява да се
подготви и да влезе в Художествената академия. Докато тя се

къпе в банята, той най-напред опипва розовата й роба, после
проучва леглото й, в което накрая успява да се намърда. Друга
та му симпатия, която не успява да завоюва, е почти двуметро
вата му меценатка мадам Реноар.
Веднъж двете жени се сблъскват в ателието на студента,
откъдето мадам Реноар изпъжда ревниво леля Ж анет. За да я
отстрани от пътя си, двуметровата великанка си издейства пис
мо от майката на Танев, която оставя сина си на грижите и въз
питанието на семейство Реноар до навършване на пълнолетие.
Танев изповядва обаче, че при Ж анет възмъжава бързо. Ако
не е била тя, какъвто си бил влюбчив, щял да пропадне в П а
риж. Заедно с приятели той посещава съмнителни публични до
мове за апаши и разбойници, където голи проститутки серви
рат напитките.
Българското дяволче кипи от енергия и не пропуска
ПРОЧУТИТЕ ГОДИ СТУДЕНТСКИ БАЛОВЕ, КОИТО СЕ УРЕЖДАТ

веднъж годишно на празника на четирите изкуства - архитек
тура, живопис, скулптура и барелеф. Привечер студентите и м о
делите, съвършено голи, но с наметала, тръгват по улиците на
Париж към избраното заведение за вакханалията. Темата на
бала е някоя епоха - Каменният век, Древна Гърция или Рим.
Участващите се събличат и показват младите си и хубави
тела.
СЛЕД ВЕСЕЛИЕТО И ПИЕНЕТО

СТАВАТ ТАКИВА ВАКХАНАЛИИ И ОРГИИ,
каквито и най-мощното въображение трудно може да си пред
стави. Входът за външни лица е забранен и само богаташът
Ротшилд понякога е допускан от някое кьоше да плакне очи
срещу пачка пари. Танев се е събличал и пред колеги и затова
не се стресва, когато го канят да стане член на едно ателие.
Според ритуала всеки новопостъпил трябва да се покаже гол,
след което извикват: „Директорът идва!“ Отначало скриват
нещастника в някое кьоше между картини и бои, като го цапат
с бои. „Директорът“, който всъщност е някой по-едър студент,
пита: „Как може човек да бъде такъв идиот и да се остави да го
докарат до такова състояние?“ Тогава всички почват да се ки
к о т я т и н о в о д о ш л и я т разби
ра какъв майтап са му скро

или.
За да избегне подиграв
ките, нашенецът предвари
телно кара приятели да из
рисуват по тял о то му от
ш ията до петите цинични
рисунки и псувни. Когато го
накарват да се съблече, сту
дентите остават възхитени
от хрумването на Танев. Два
дни той не се мие, за да мо
гат на другия ден да разгле
дат цинизмите по тялото му
и отсъстващите този ден.
Никола и Миша Таневи През 1912 г. извикват Та
(Шарж на Александър Божинов
в албума му „Карикатури“, 1924 ?.) нев в София заради започва
нето на Балканската война.
Той е вече дипломиран ху
дожник. Три години по-късно открива своя изложба в Пловдив
и една сутрин заварва в залата младо, апатично русо момиче.
ТО ДОТОЛКОВА ВЪЗБУЖДА МЛАДИЯ СЛАДОСТРАСТНИК,

че той не се сдържа, сграбчва я и я целува. Целия ден Танев не
я изпуска от лапите си и вечерта пред поканените десет души
на разпивка обявява, че се сгодява за момичето. То се казва
Миша и е от Хасково. Родителите й обаче са против заради
професията му, а и заради ръста на годениците - Миша е по-
висока от Танев. Тя обаче интуитивно усеща, че Танев е нейни
ят шанс - и не се излъгва. Осигурява му всичко само и само да
рисува, а след като продадат картините, идва нейният час. Лес
но дошлите пари биват похарчени с лека ръка.
Минават години и
МИША ВСЕ ПО-МАЛКО ЦЕНИ МЪЖА У ТАНЕВ,

КАТО ГО ОСТАВЯ ДА Й ИЗНЕВЕРЯВА
колкото и с която си иска. Разправят, че тя сама му намира
млади, разхайтени момичета, които го вдъхновяват със свежа
та си плът. Понякога не-

и з т о щ и м и я т Танев Езе-
ма в леглото си и Миша,
и новата си любовница,
а сутринта слугинята, за
да ги разбуди, ги пръска
с лейка, пълна с розова
вода.
Връзката на Танев с
внучката на Стоян Заи
мов Валентина също е
замислена от Миша ка
то кратковрем ен ен
флирт. Съпругата сама
п окан ва м ом и ч ето да
дойде с тях на воаяж из
Р о д о п и те, но ощ е в
Пловдив ги оставя сами.
На 7 юли 1933 г. в Ста-
нимака
ХУДОЖНИКЪТ
ОБЛАДАВА
ПО-МЛАДОТО
С 20 ГОДИНИ МОМИЧЕ Валентина с детенцето си от Танев -
Варна, август 1936 г.
Той го успокоява, че ( Частен архив)
я обича и че Миша от
давна си има любовник. Резултатът от тази неочаквана любов
са две извънбрачни деца, които внучката на Стоян Заимов раж
да и отглежда сама.
Никола Танев подава три пъти молба за развод, но Миша се
съюзява с брат му Стефан и трите пъти Танев е принуден да се
откаже.
През октомври 1936 г. Никола все пак набира кураж и за
минава с Валентина за Италия. Там за пръв път претърпява
пълно фиаско - продава само една картина. Разделят си парите
и той се връща да моли милост от Миша, а тя заминава да роди
второто си дете в Берлин. Писмо на царица Йоанна й отваря
вратите на клиниката, където са й помогнали да роди престо-
Танев рисува в Карлово. Картина от Александър Божинов, озаглаве

на „Вълшебният двор (Карловска приказка)“
(Пощенска картичка - архив на автора)
лонаследника Симеон.
В с ъ щ н о с т това е краят на тази любов. Валентина се разоча
рова от Танев, който е играчка в ръцете на съпругата си. Б а
щинството му е установено през 1948 г. с дело, на което брат му
Стефан като свидетел казва: „100 % това са негови деца.“
СЛЕД 1944 г. СТЕФАН ТАНЕВ СЕ УБЕЖДАВА

че Валентина е помагала брат му да бъде освободен от затвора.
Законната и незаконната жена се сплотяват и носят храна на
затворника. Той се надява, че ще се разбере, че не е нито фа
шист, нито антифашист, а артист. В последните си години, при
кован на инвалидната количка, Танев диктува спомените си на
Миша. Напълно безпомощен без нея, за да й угоди, нарича май
ката на двете си деца с непристойни епитети.
Но преди 1944 г. той има и други интересни флиртове. През
1938 г. в Стокхолм, докато Миша е в болница, започва да го
ухажва едра шведка, негов тип, Астрид. Тя го кани на вечеря,

праща му цветя. Най-напред той е шокиран, но после разбира,
че шведите са гейове и затова шведките са така напористи. Ед
ва завърнал се в София, Танев намира писмо от Астрид, която
му съобщава, че пристига в България.
ЧУЖДЕНКАТА ПРИЗНАВА, ЧЕ НЕ Е СРЕЩАЛА

ЛЮБОВНИК КАТО НЕГО
Гостува месец, но вижда, че е само малка спирка в живота
на художника, който не може без съпругата си.
През 1943 г. Танев и неговата млада приятелка и ученичка
Ли обхождат Беломорието, живеят на островите Самотраки и
Тасос. Там художникът изживява последната радост в живота
си и затова нарича островите райски и блажени.
Някои майстори на голото тяло са се вдъхновявали след раз
ходка сред природата. Танев, който рисува само пейзажи, пък
се опиянява от голото тяло и от любовта. Сигурно затова днес
колекционерите броят милиони, за да си купят негов пейзаж от
Карлово, Несебър, Търново, Охрид или от мраморния остров
Тасос.
ТРУБАДУРЪТ СТОЯН МИАЕНКОВ
РАЗТРЕПЕРВА МИНИСТРИ
ИВАН ВАЗОВ ХВАЛИ ШОПА ОТ БРЕЗНИК

ЗАРАДИ УСЕТА МУ НА АРТИСТ
Цяла България тананика през 1934 г. две песни на
С народния трубадур Стоян Миленков (1889-1953).
Едната - „Ех, проклета фукария“ - особено възтор
X гва с първите редове на петия си куплет: „Ех, да
бех богатско чедо, / Буров да ми беше дедо, / дубъл
екстра щях да пуша, / мъката си с тех ще душа, / или пък хаван
ски пури, / що ги пушат хора
щури... / Но за бедни като
нас, / стига ни и някой фас“
В тората - „Без конкурен
ция“ - е шеговит опит за па
тентоване на българската
завист. С амият М иленков
става нейна ж ер тва след
9.1Х.1944 г.
Малцина са вече бълга
рите, които са слушали на
живо преди повече от поло
вин век злободневните куп
лети на Стоян М иленков.
Той ги изпълнява в съпровод
на китара по кина и кабаре
та, от град на град и от село
на село. Малцина още пом
нят и най-популярните му хи
тове - „Апаши“ (1921), „Да
лавера“ (1928) или „Песен за
Стоян Миленков -
катинара“ (1940), които не
артистична снимка
губят актуалност и днес. от зрелите м у години
Щ ом трубадурът запее (БИА-НБКМ)
припева на хита си „Апаши“:
„Апаши, апаши, има ги в цял свят и тук“ - залата става на кра

ка и френетически приглася на куплета: „От касата дигнеш ли
цял милион, / тогаз не те лови ни съд, ни закон. / За хляб щом
откраднеш отнякъде грош, / веднага те вкарват във мръсния
кош.“. Миленков изобличава министри и депутати, гешефтари,
въобще всякакви подобни изедници.
Но все пак кой е Миленков? Шоп от Брезник, който ужася
ва фамилията си, защото
ПРИБЪРЗАНО СЕ ПРЪКВА КАТО СЕДМАЧЕ

С ГРОЗНА, ПЪПЕШОВИДНА ГЛАВА
Баба му извиква: „Боже, Боже, дано умре, та да не си срами
родата!“, а родилката се застъпва: „Немой, мале, може да е къс
метлия!“ Ражда се малкият, като че ли символично, на ул. „Свет
лина“, та десетилетия след това да весели българския народ, да
клейми тъмнината на човешките нрави. И така да се превърне
в цар на горчивия смях.
Първите му слушатели са болните в Александровската бол
ница, където баща му работи. Стоян свири на китарата и съчи
нява първите си песнички, а отдолу болните слушат и му р ъ
копляскат. Междувременно рамо му дава народният поет Иван
Вазов, който харесва първите му стихове и го похвалва, че има
усет на артист.
Миленков набира кураж и отива при собственика на каба
рето „Нова Америка“ Григор Петров, който го прослушва и
колебливо го пуска на сцената. Успехът на младото шопче оба
че е главозамайващ.
ЗАКАЧЛИВИТЕ МУ ЕРОТИЧНИ ПЕСНИЧКИ СЕ ХАРЕСВАТ ПОВЕЧЕ

от свирните на дотогавашния фаворит - унгарския оркестър на
Алфред Карбаш. Собственикът потрива радостно ръце. К аба
рето е от пълно по-пълно.
М айката на Стоян реве и не ще „карагьозчия“ в къщ ата си.
Бащ ата е по-предвидлив и пуска сина си в Париж. Там младо
кът завършва двегодишната ш кола за артисти, в която препо
дава знаменитият артист Пол Муне.
Завърнал се в София, Миленков е артист за малко в Модерен
театър, а също и в Народния, но трубадурството излиза по-сил-
но. Връща се в „Нова Америка“, където още го помнят. Пише
сценария на първата българ

ска оперета „Моралисти“ със
СКАНДАЛНИ ПОДРОБНОСТИ
ЗА СТОЛИЧНИЯ ХАЙЛАЙФ
Още на премиерата през
1916 г. много от знатните зри
тели, които се разпознават в
героите, тропат, дюдюкат и
напускат възмутени салона.
Второ представление няма,
макар че билетите са прода
дени - директорът е запла
шен с уволнение и тръш ва
портите пред Миленков.
В личния живот на сме
лия артист настъпват драма
тични моменти. Миленков се
развежда с първата си съпру
га, натрапена от родителите
му, и се оженва втори път.
Миленков в акция Избраницата му по сърце се
(Карикатура на Александър Божинов казва Катя и е от известния
с надпис: „На славния артист куплетист браилски род франгя. Чичо
от неговия колега карикатурист “
29.111.1934 г.) й Антон е бил министър, а
баща й - голям чешит и ве
ликолепен оперен певец. К а
тя М иленкова наследява от него прекрасен глас, дори пее в
дует с м ъж а си за малко, но е принудена да се откаже.
ДВАМА АРТИСТИ В ЕДНО СЕМЕЙСТВО СА МНОГО

«
От 1926 до 1944 г. Миленков е на върха на славата си. Той
слага десетина колосани яки в куфара, грабва китарата и тръг
ва сред народа. Най-напред отсяда в селската кръчма и изслушва
бедняците. Веднага измисля нова песен и още вечерта я изпява,
като в героя й публиката разпознава местния кожодер.
Трубадурът нито веднъж не пропуска концерт, даже и кога
то в Лом научава, че при бомбардировките на 10 януари 1944 г.
загива баща му.
ТРУБАДУРЪТ ИЗАИЗА НА СЦЕНАТА ПОЧТИ РАЗПЛАКАН

Но се овладява, свършва изпълнението си и хуква към първия
влак.
В София десет дни неуморно рови из развалините и намира
най-сетне трупа на злощастния си баща. Тръгва за Брезник, но
пътьом научава, че болната му майка е евакуирана с болницата
„Червен кръст“ и че е починала във Видин. От един пресен гроб
артистът отива, за да се поклони на друг.
След 1944 г. за Миленков започват неприятности. От края
на 30-те години, та до 1941 г. включително, той пее куплетите
си по Радио София. След това го замества Душко Георгиев, кой
то добре имитира неговия глас. Когато Георгиев пее фатални
те „фашистки“ песни „Рим, Берлин и Токио“, „От Черно море
до Охрид“ и „Щуки, който има“, слушателите мислят, че ги из
пълнява Миленков.
Заради Душко Георгиев певецът е погнат, преследван и тор
мозен. До смъртта си той трябва да се оправдава и да обяснява,
че не той е бил певецът. Едва месец преди кончината си се сдо
бива с оправдателния документ.
На 30 юни 1953 г. този, който сам се нарича примирително
с новото време „на „Стършел“ първи братовчед“, напуска бе
лия свят. Никой след това не може да го замести. Тронът му в
куплетното изкуство, което е между шута и трубадура, остава
празен.
БЕЛГРАДСКА СТУДЕНТКА
СЕ ВЛЮБВА БЕЗУМНО В БЪЛГАРИН
МИЛИЦА МИЛОШЕВИЧ САМА ПРИЗНАВА,

ЧЕ Е ВИНОВНА ЗА СМЪРТТА СИ
Една неочаквана и еъдбоноена любов между бел
градската студентка Милица Милошевич и бълга
рина Васко Г., певец в знаменития хор „Гусла“,
разтърсва сърби и българи през февруари 1934 г.
Младата сръбкиня се обесва със собствения си ко
лан за рамката на прозореца в квартирата си на ул. „Симоно-
ва“ № 15. Срещата между двамата луди-млади става възмож-
на след затоплянето в отнош енията между двете страни.
На 18 септември 1933 г. цар Борис III и царица Йоанна спи
рат на път за София на белградската гара. Там ги посреща
югославският крал Александър Карагеоргиевич. Той и царица
Йоанна са първи братовчеди (деца на две сестри, дъщери на
бившия черногорски крал). Това естествено разчупва леда и три
мата пият турско кафе в приемния салон за високопоставени
лица на белградската гара. В края на септември пък крал Алек
сандър и съпругата му Мария гостуват на българското царско
семейство в Евксиноград.
Срещите дават старт за по-топли контакти. Използвайки
момента, в София пристига белградският академичен хор „Оби-
лич“. Тогава младата, хубава и жизнерадостна сръбска хорист-
ка Милица Милошевич се увлича още при първата си среща по
нашия строен и представителен гуслар. Млади-зелени, те дорц
не се оглеждат дали черна котка не им е минала път.
ТРАГИЧНАТА ИМ ЛЮ БОВ НАПОМНЯ АНТИЧНА ТРАГЕДИЯ

Дълбоките чувства, които и двамата изживяват, биха си ос
танали частен случай, ако в любовта им не бяха се намесили
драматични моменти от миналото на двата народа. Но в София
Милица и Васил забравят всичко и не се отделят един от друг.
М ладата сръбкиня не крие колко

много е влюбена и непрекъснато го
вори за светлото чувство, преобър
нало живота й. Благодари на съд
бата, че е благоволила да я срещне
с гусларя.
Времето за любовни признания
се вижда и на двамата кратко. Те
си обещават да се видят в Белград,
където хор „Гусла“ е поканен да пее.
„Още след запознаването ни в Со
фия - разказва по-късно Васко Г. -
и след нейното заминаване ние си
кореспондирахме почти ежедневно,
като пращахме писмата си по аеро-
планната поща. Милица чакаше да
получи своя диплом. Решени бяхме
след това да се съберем и да свър
жем живота си завинаги.“ П ланът
е прекрасен, но в миналото има не- Сръбкинята Милица
що тъмно, което се оказва реш ава
що не само за любовта им, но и за
живота на сръбкинята.
/
БАЩАТА НА ДЕВОЙКАТА Е УБИТ ОТ НАШИ ВОЙНИЦИ
Това става в Зайчар през Първата световна война. Милица
обаче смята, че за любовта няма граници и влюбването й в бъл
гарина не може да бъде осъдително. Тя не предполага, че сест
ра й ще е на друго мнение. И няма да се примири да види бълга
рин за свой зет.
Когато „Гусла“ пристига в Белград, Милица и Васил отно
во са неотстъпно един до друг. При раздялата тя сваля пръсте
на от ръката си, подава го на своя любим и му казва: „Вземи
тоя пръстен. В продължение на шест години съм го носила и
той ми е носил само щастие. Ж елала бих и на теб да носи също
така щастие.“ Гусларят с развълнувано сърце й обещава ведна
га като се върне в София, да й изпрати друг. Което е знак, че
двамата стават годеници.
Хористи от „Гусла“ по-късно разказват, че раздялата им в
Белград е много мила. И ще прибавим - показателно фатална.
СЛЕД КАТО ТРЪГВА ВААКЪТ, МИЛИЦА ТИЧА СЛЕД НЕГО

дълго време, махайки с ръка. Но се спъва, пада и пропада в
снежна пряспа. Нейният любим я вижда тъй за последно.
Още в Белград на гусларите им прави впечатление, че сест
рата на Милица не идва нито веднъж да се види с Васил. К ога
то я запитват защо, Милица замълчава и настроението й се раз
валя. Не остава скрито, че сестрата не одобрява сърдечното ув
лечение по българина.
Затова Милица казва на любимия си: „Моят баща е убит от
българи през войната. Но при все това аз открих във вашето
лице своя идеал и ви обичам безгранично.“
СЕСТРАТА СЕ ПРЕВРЪЩА В ПАЛАЧ НА ТАЗИ ЛЮБОВ

ф ам озната дама е инженерка и се труди в Министерството
на благоустройството. С Милица живеят на квартира. Непри
язненото й отношение към българина докарва Милица до раз
сеяност и замисленост. Сънят й става неспокоен и често хуба
вата студентка стои с невиждащи очи над книгите. В началото
на февруари тя остава в леглото си и след 8 часа сутринта. М ал
ко след това при нея идва хазайката й Катица Грегей. Милица я
моли да отнесе в пощата три писма, което хазайката изпълня
ва. Като й дава за услугата 10 динара, Милица й се оплаква, че
не е мигнала през цялата нощ. Затова моли Катица през този
ден да не почиства стаята, за да си отспи.
Какво точно е премислила през нощта младата студентка е
тайната, която тя отнася в гроба. К ъм 15 часа сестрата на Ми
лица Милошевич се връща в квартирата. Тя се изненадва, кога
то вижда, че пердетата са още спуснати. Това много я разтре-
вожва. Отива при артиста от белградския Народен театър ф р а
нк» Ернест. Той живее в съседната стая, свързана с междинна
врата със стаята на Милица.
Моли го да я отворят, защото Милица се е заключила от
вътре. За голяма изненада и потрес на всички, когато отварят
междинната врата, виждат пред очите си ужасяваща картина.
МИЛИЦА ВИСИ ОБЕСЕНА НА РАМКАТА НА ПРОЗОРЕЦА

Намират зацапан лист, върху който тя е написала: „За своя
та съдба и за своята смърт сама съм виновна. Достатъчно съм
страдала от хората. Тайната отнасям в гроба: причината за тая
моя съдба н и к о й
н я м а да узнае.
М о л я да не се из
вършва аутопсия
на трупа ми.“ Н а
ш и ят вестн и к
„Зора“ съобщава
за с м ъ р т т а на
Милица на 9 фев
руари 1934 г. в об
ширен материал,
озаглавен: „Тра
гедията на една
б ел град ска сту
дентка“. Х ор „Гусла “ по време на трагедията
Предния ден в (Снимки в пресата)
тесен кръг члено
ве и приятели на хор „Гусла“ оживено коментират края на Ми
лица. Драмата на младото момиче разплаква всички. Вместо
сватба, на която те да попеят и да се повеселят, сега трябва да
скърбят за ненавременната смърт на младото момиче, което
те обикват от пръв поглед.
Кои са причините за самоубийството на младата сръбкиня,
нищят няколко дни журналисти от белградския вестник „По
литика“ и българските им колеги от „Зора“ и „Заря“. И понеже
сестрата мълчи, интересът се насочва в София към любимия
Васко Г.
Според него последните писма, които му праща Милица, не
издават каквото и да е съмнение за фаталното й решение. „Ис
креност, драги Васка, искам от вас - пишела му тя в последно
то от тях. - Дали положителен или отрицателен ще бъде ваши
ят отговор, това няма да попречи на нашата любов.“ П о-ната
тък тя го моли конкретно да й пише за всичко, което ги засяга
в бъдеще, за да може да каже на близките си нещо по-конкрет
но.
Също така девойката го моли да пази като очите си пръсте
на, който му е подарила, защото той носел само щастие. Накрая
завършва изповедта си така: „Съобщете ми вашето желание,
защото само в такъв случай аз бих приела вашия пръстен. Мо
же той да бъде малко по-голям от моя, за да мога да го нося на
средния пръст на дясната ръка.“
ДОТУК КАТО ЧЕ ЛИ НЯМА ПРИЧИНА ТЯ ДА СЕ САМОУБИЕ

Във всеки случай писмото й издава скрита тревога. Дали
българинът ще устои на думата си? Иначе тя става за смях.
Най-малкото пред сестра си, яростна противничка на замисле
ния брак.
Ден преди Милица да се самоубие, гусларят започва дълго
писмо, в което й съобщава желанието си твърдо да се оженят.
И в сантиментален унес той изписва цели пет листа с любовни
обяснения. Смята да завърши писмото на следващия ден. Вест
та за самоубийството на Милица слага кървава и неочаквана
точка.
Васко вярва, че ако Милица бе получила писмото му, няма
ло да посегне на живота си. Той не може да си прости, че вмес
то да се обади по телефона, се е захванал да съчинителства.
Междувременно в София очакват да пристигне предсмърт
ното писмо на Милица. Но докато бушува вестникарският ин
терес, то така и не стига до гусларя. В това време Васко Г. се
обажда на приятели в Белград. Моли ги да положат на гроба й
от негово име и за негова сметка венец с надпис: „На моята
незабравима любов - Васко“.
Н якои софиянци шушукат, че между двам ата нещ ата би
ли отишли доста далеч и затова М илица не искала да я аутоп
сират. Тормозът на сестрата и споменът за бащ ата вероятно
я подтикват към фаталната развръзка. Закъснелият отговор
на българина вероятно е капката, която препълва горчивата
чаша.
Така миналото зачертава бъдещето на хубавата белградчан-
ка и на нашия певец. Любовта им е заключена в пожълтелите
страници на старите вестници. А тайната им - и двамата я от
насят в гроба.
) ЗАПЛАШВАТ БЪЛГАРКА С ЛИНЧ
/ ЗАРАДИ СВАТБАТА Й С ЕВРЕИН
//
/ #=| ГЕНЕРАЛ ДАНАИЛ НИКОЛАЕВ СЕ ОТКАЗВА
*i ОТ ВНУЧКАТА СИ, ПРИЕЛА ЮДЕЙСКА ВЯРА
/ Обществен скандал и антисемитска истерия избух-
i г ват у нас през 1934 г. заради сватбата на българка с
евРеин-
82-годишният патриарх на българските офицери ге
нерал Данаил Николаев се отказва от собствената
си внучка Рада и я лишава от наследство, защото приема ев
рейската вяра. От всички той я поставя на първо място, защото
върху й се изсипват немалко удари. Синът му и неин баща, под
полковник Николай Николаев, загива в кървавия атентат в цър
квата „Св. Неделя“. М айка й се омъжва повторно и заживява с
втория си мъж, Борис хаджи Калчев, в Париж. Самата Рада
има несполучлив брак и е разведена'.
Изведнъж тя се залюбва горещо с младия и преуспяващ ин
дустриалец Моис Леви. Смятат да се венчаят, в което няма ни
що лошо. Лошото започва, когато цяла София започва да шу
шука, че вместо Леви да стане православен, внучката на гене
рала щяла да се поеврейчи и да смени името си.
Двайсетина дена у българите бушуват ненавистни чувства
към евреите, които се снишават като тревата, докато отминат
ураганите от заплахи и обиди.
ДВАМА СВЕЩЕНИЦИ СВЕТКАВИЧНО ОТИВАТ

да проучат н ам ер ен и ята на Р ад а и да чуят м нен ието на
стария генерал. Е норийският свещ еник на д вам ата още на
10 м арт 1934 г. й дава позволително, за да встъпи във втори
брак, но уж с някакъв си плевенчанин. Само шест дни по-късно
той научава, че женихът не е от северния град, а е софиянец. И
че не е българин, а евреин. П опът се възмущава от лъж ата на
генералската внучка и веднага отърчава да я разпита, но тя го
приема чак на следващия ден.
В сал о н а се м о т ае
м л ад м о м ъ к , к о й т о се
представя с името Леви и
иска да присъства на раз
говора, но отец Сомлев го
. * п о м о л в а да го о став и
насаме с Радка. Опитва се
да я отклони от решение
то й да се омъжва за евре
ин, но тя е непреклонна.
Отецът я обвинява, че го
е излъгала за позволител
ното, и тя обещава, че ще
Подполковник Николай Николаев, му го върне.
баща на Рада. Ранен при атентата Той го получава на след
в църквата „Св. Н еделя“ и починал ващ ия ден със следната
на 3.V.1925 г. от ранит е си бележка: „Връщам ви поз
волителното. Знайте, ч е .
ако ми попречите да встъпя в брак, ще бъдете отговорни пред
Бога и пред обществото, защото не ще се поколебая дори да
туря край на живота си.“
Пак в събота прага на масивния дом на стария генерал пре
крачва и неговият енорийски свещеник X. Караламбев. Заварва
близки на генерала и от тях разбира, че нищо не може да разу-
беди кандидат-младоженката. „Аз ще я обезнаследя. Тоя имот
ще срутя, но няма да й го оставя“, казва генералът. Така сонда
жите на двамата свещеници излизат безуспешни. От правосла
вието щяла да се откъсне една клонка от толкова видно семей
ство. Чува се, че Рада е приела еврейска вяра.
ГЛУХ РОПОТ СЕ НАДИГА СРЕД ВЯРВАЩИТЕ
Тътенът му е удесеторен от пресата. Тя прави всичко въз-

можно да осуети сватбата. Равинът, д-р Хананел, е обвинен, че
е злоупотребил с вярата си, като е огледал прелестите на кан-
дидат-еврейката Рада, която се съблякла чисто гола, докато се
извършва ритуалът.
Наклеветеният веднага опровергава във в. „Зора“ от 22 март:
„Това е една провокация срещу нашата религия и лично спря
мо мене.“ Лицето, което преминавало в израилтянството, оти-
в ал о на баня,
където се пота
пяло три пъти в
присъствието
на двама свиде
тели. Радка Н и
к о л а е в а не се
била събличала
нито пред него,
нито пред други
м ъ ж е , а пред
две еврейки. Те
дошли в еврейс
кия духовен съд
и потвърдили,
че р и ту ал ъ т е
изпълнен. Кан-
дидат-еврейка-
та и з д ъ р ж а л а
и зп и т а, к о й то
се с ъ с т о я л в
знанието на ев
рейските п раз
ници, обичаи и
някои молитви,
и била приета в
лоното, като й
се дало им ето Генерал Данаил Николаев (в средата)
Рут. Л еви бил на път за двореца за кръщението
добър м ом ък и на престолонаследника Симеон, 12. VII. 1937 г.
(Снимка в книгата на Ненчо Илиев
те щ ели да се „Царица Йоанна", 1938 г.)
венчаят.
В същия ден в. „Заря“ подпалва фитила на софиянци, като
излъгва, че на 21 март поеврейчилата се Рада и евреинът Леви
са се оженили в Самоков. Равинът, д-р Хананел, получава ня
колко заплашителни писма, които са подписани със символни
знаци. Той отказва да поеме отговорността да ги венчае, за
щото така щял да причини зло на българските евреи. Запла
шителни писма получават и еврейският духовен съд, и остана
лите еврейски институции в столицата.
СЪДЪТ ЗАБРАНЯВА СВАТБАТА НА РАДА

и Леви, а д-р Хананел заявява в пресата: „Ние предпочитаме да
загубим един наш човек (става дума за Леви), отколкото да пре
дизвикаме инциденти, които не се желаят от еврейството.“
ОБИДНИ ДУМИ ПО АДРЕС НА РАДА КРЕЩЯТ МИНУВАЧИ

по „Цар-Освободител“, когато покрай тях минава автомобилът
с годениците. На два пъти - пред Военния клуб и при Орлов
мост - събралата се тълпа иска да ги линчува. Купища запла
шителни писма, пълни с ругатни, се изсипват и в дома на ста
рия генерал. В едно от тях се казва, че когато и да е, годеницата
ще бъде ослепена от специални лица. Те щели да хвърлят в очите
й сярна киселина.
Двамата влюбени са посъветвани настоятелно да напуснат
България. На 22 март Леви подава заявление в полицията да
му се издаде паспорт за чужбина, което и става, без да му се
създават пречки. Рада Николаева сторва същото, придружава
на за кураж и тежест от бившия главен секретар в Министер
ството на вътрешните работи Йосиф Разсуканов.
От полицията изтича информация, че годениците замина
ват за Париж, където смятат да се венчаят. В същия ден двама
та приемат пратеник на в. „Зора“, който разговаря с тях в про
дължение на час.
Леви обяснява, че не може да стане православен, защото
баща му ще го лиши от наследство. Ж ената, вземайки името
на мъжа, трябва да вземе и религията му. Той не иска никаква
зестра от Рада, а иска само нея: „Материално съм осигурен,
здрав съм, ще работя и ще преживеем. Ако минех в християн
ството, трябваше да разчитам на прехрана от средства на жена
си.“ А това е противно на разбиранията му. Рада потвърждава,
че доброволно се е поеврейчила, но това не е нищо повече от
една формалност, една нейна жертва пред олтара на любовта.
Притесненията от последните дни издават по нежното й и де
ликатно лице отпечатъка на една страшна душевна борба. Май
ка й, Марго хаджи Калчева, се прекланяла пред силните чув
ства на двамата влюбени, още повече че те имали достатъчно
време да обсъдят постъпката, към която сега пристъпвали. Тя
писала на г-жа Леви, за да я успокои, защото уплашената ев
рейка до последния миг разубеждава своя син и го кара да се
откаже от този брак.
Рада Николаева въздиша често-често и се оплаква от голе

мите мъчнотии, голямата завист и голямата непочтеност, за
ради които не може да стане сватбата й в София.
“ДОБРОЖЕЛАТЕЛИ” ТОРМОЗЕЛИ СТАРИЯ ГЕНЕРАЛ

Те напипвали патриотичните му струни с груби ръце и го
насъсквали срещу младоженците. Въпреки това Рада и Леви си
купили билети за влака за Париж. Докато на софийската гара
се събира разлютена тълпа, решена да разкъса на парчета ре-
негатката Рада, двамата годеници инкогнито пристигат на га
ра Драгоман. Годеницата се крие в кабинета на началника на
гарата, а Моис Леви е забелязан от журналистите на перона,
увлечен в разговор с няколко мъже. Той е висок, строен м ла
деж, с наметнато пардесю, подпрян на бастуна си, а до него
слухти породисто куче. Леви категорично отказва да го снимат
за в. „Заря“ и щом фотоапаратът се насочи към негд, се навеж
да или крие лицето си. Той казва на журналистите: *
“ КАКВО ПРЕСТЪПНО ИМА В ТОВА, ЧЕ НИЕ СЕ ЛЮБИМ

и желаем да се свържем завинаги?“
Рада Николаева тихомълком се промъква в купето, но се
съгласява да разговаря от прозореца и казва: „Аз си оставам
българка. Не съм искала да оскърбявам когото и да било, а
най-малко отечеството си. Старият ми дядо няма защо да се
огорчава. М ечтата ми е час по-скоро да се завърна отново в
България и да заживея тих и спокоен семеен живот.“ И двама
та бегълци твърдят, че ще се оженят в Париж, но планът им е
друг.
ГОДЕНИЦИТЕ ОПИТВАТ КЪСМЕТА СИ В БЕЛГРАД

Но тамошният главен равин, Исак Алкалай, категорично им
отказва и отказът му важи за всички синагоги в Стара Сърбия.
Тихият оазис за венчавката трябва да се потърси по на за
пад, към някой от сръбските градове, които са под австро-ун-
гарско владение. Едва на 25 март венчалният обред на Рут (Ра
да) и Моис Леви се извършва в Земун, в присъствието на 40
български и еврейски семейства. След това младоженците се
връщат в Белград, където дават интимен обяд, а вечерта в 22,40
часа заминават с експреса за Париж.
Венчавката се превръща в сензация за белградчани, които

се възхищават на романтичната любов на изисканата българка
и елегантния евреин.
Няколко дни по-късно в. „Зора“ съобщава за
УМИШЛЕН ПАЛЕЖ
в къщата, в която живеят старите Леви. Свекърът се побо-
лява от тревогите около сватбата на сина си и не усеща, че т а
ванът гори. В 2,50 часа семейство Сърмаджиеви се прибира и
още от първия етаж, на който живее - под апартамента на Ле
ви, подушва дима от тавана. Трима души спират нарочно коли
те на пожарната и лъжат пожарникарите, че гори Универси
тетската библиотека, която е наблизо. Не успяват да заблудят
само командира на пожарната команда Захарчук, който сам по
тушава огъня. Старият Леви припада от уплаха.
Венчавката на Рада с друговерец изважда на бял свят и една
романтична история от 1866 г. с нейната баба, която била шу-
менка. При строежа на жп линията Русе-Варна в нея се влюбва
чужденец - инженер на име Симоне, който е католик. Шумен
ци, начело с бъдещия революционер Панайот Волов, скачат сре
щу годеницата, която сменя вярата си. Властта взема страната
на инженера и протестиращите са арестувани.
Младоженците избягват от Шумен и отиват в Италия. Една
от дъщерите им обаче се оженва за българския офицер Н ико
лай Николаев. Така Рада повтаря съдбата на своята баба.
ЧЕХКИНЯ ЗАДЮБВА
ХРИСТИНА МОРФОВА
ТРИЙСЕТГОДИШНИЯТ ИМ РОМАН
Е НАСИЛСТВЕНО ПРЕКЪСНАТ ПРЕЗ 1936 г.
Една жена променя живота и кариерата на голя
м ата оперна певица Христина Морфова. Обожава
на и хулена, до смъртта си примадоната фанатич-
но крие личния си живот от приятели и преса.
Дарена от природата с най-съвършения глас, Хрис
тина Морфова едва ли би станала световна знаменитост, ако до
нея не беше чеш ката пианистка Людмила Прокопова. Тя е чо
векът, на когото певицата се обляга и в радостния, и в най-тъж-
ния миг.
Двете се срещат неочаквано на 20иони 1906 г., когато 17-
годищната Христина пристига в Прага. Там я пращат братята
й да учи в стопанско училище,
но тя има твърдото намерение
да постъпи в тукашната кон
серватория,
С няколко гроша в джоба,
загубила адреса на познати,
ХРИСТИНА СЕ КАНИ ДА
ПРЕСПИ В НЯКОЯ ГРАДИНКА
Студентът Попов решава
да я заведе в дома на Проко
пова. Самата домакиня не е
вкъ щ и и д о като М орф ова,
притеснена, се кани да избя
га, вратата се отваря и дома
кинята влиза. Още с първия
поглед Прокопова се влюбва Морфова и Прокопова
в непознатата българка, прег (Шарж - Александър Добринов,
„Вестник на жената“, 1.VI.1935 г.)
ръща я нежно и я целува. В ед
но от първите си писма до брат

си Александър от П рага Мор-
фова пише: „Странна жена. Не
съм срещала такава като нея у
нас, в България.“ Месец и по
ловина двете не излизат навън,
к ат о П р о к о п о в а п о д го твя
Христина, улеснена от приро
дата. Христина има глас, ка
къвто досега не бил се появя
вал на Запад, и по-късно осно
вателно я наричат Българския
славей.
ПОТОМКА НА БОЛЯРСКИ РОД,

поради раздялата на родители
те си, М орфова има ужасно
детство. От четвъртата до шес
тата си година повтаря живо
та на бедната Козета от ром а
Лю дмила Прокопова на на Юго „Клетниците“. Сре
също сключва фиктивен брак щу три ниви я дават на осино
вители от с. Габарево, които я
карат да носи вода и да събира
дърва в гората. Вечер спи, завита с вехто чердже, под стълби
щето. По-късно, като се отървава от този тормоз, тя вижда пъл
ния леген с кръвта на туберкулозния си баща, който преди Ос
вобождението е приятел на Левски.
След като завършва пражката академия при знаменитата
тогава проф. Мария Пиводова, Морфова запълва всичките си
дни само с музика. Единственият човек, който неотстъпно е до
нея, това е Людмила Прокопова.
Близките на Морфова недоволстват от дружбата им.
ТЕ СЪЧУВСТВАТ НА ОБОЖАТЕЛЯ Й ОТ ГИМНАЗИЯТА В СОФИЯ

Любен Лукаш - син на чешки заселници.
Самият Лукаш е наясно за отношенията между певицата и
пианистката, но не губи надежда. През 1916 г. той започва да
следва химия в П рага и отново прави предложение на Морфо
ва. Тя обаче е категорична: „Аз съм се посветила на изкуство-
Двет е приятелки на пикник край Варна, 1926 г.

(Снимките се публикуват за пръв път - архив на автора)
то... Не бих желала да рискувам бъдещето си и кариерата зара

ди създаване на семейство.“ Уклончивият й отговор все пак ос
тавя вратичка за бъдещ брак, но по-нататък, в необозримото
бъдеще.
Упоритият Лукаш не се отчайва, а измоЛва разрешението
на Славея да се настани да живее под наем срещу квартирата
на двете приятелки, на същия етаж.
Докато маестро Камий Сен Санс не намира думи, за да из
каже възхищението си от Морфова, която за него е най-добра-
та Далила през 1911 г., в България девет години по-късно й
искат 10 хиляди лева наем, за да изнесе концерт в Народния
театър. Толкова искат от чужденците. П исателката Ана Кари
ма се възмущава от тази българска мизерия:
“ТАКА ДИ ТРЯБВАШЕ ДА СЕ ПОСРЕЩНЕ ТАЯ НАША СИЛА,

тая наша гордост, която в чужбина носят на ръце и не знаят
вече какво отличие да й дадат?“ След всеки бодил, закачен за
венеца й в България, Морфова се връща в Прага, където за при-
мадоната вратите са отворени и където я обичат като своя. През

1921 г. в София почват да шушукат, че
ПЕВИЦАТА И.ЛУКАШ СА СЕ СГОДИЛИ

Слухът броди сред военните, за да изглежда като сигурна
новина. Защото братята на „сгодените“ са такива. Братът на
Любен - Константин, по-късно е известен генерал. Морфова
опровергава слуха с шега - „малка съм, та мама не ме дава“,
както се пее в народната песен. Две години по-късно, през 1923 г.,
стресовете, които изживява от малка, а също и в кариерата, и в
личния живот, я докарват до клиника.
ПОЯВЯВАТ СЕ ПЪРВИТЕ ПРИЗНАЦИ НА НАСТЪПВАЩИЯ ДИАБЕТ

„Нужно ми е спокойствие“ - повтаря си изстрадалата певи
ца. Нужно й е и рамото на вярната Людмила, която единствена
може да се пребори с враждебния свят и да победи малодушие
то на Морфова - едно от четирите качества, които певицата
притежава. Останалите три са: енергия, стремление и воля.
Все пак през февруари 1926 г. Морфова и Лукаш се венчават
в Прага. Реакцията в София е предвидима, но кумът, Димитър
Михалчев, известен философ, потушава клюките категорично:
„А нима биха се оженили, ако чувствата им не бяха истински?“
Морфова покорява Прага, Виена, Париж, Лондон, Милано,
Берлин и се завръща в София през 1931 г., следвана от Проко
пова. Началото е обнадеждаващо - приемат я в операта и я наз
начават за редовен професор по солово пеене в Държавната
музикална академия. Облаците се разпръсват и като че ли ло
шото остава някъде там - в миналото. Така се успокояват две
те приятелки, които отсядат в дом на ул. „Паренсов“, мебели
ран в български стил. Но още не е свършил сезонът в Операта,
и Морфова е предупредена, че
ЩЕ ПЕЕ В РЕДКИ СЛУЧАИ,

защото има „несигурности в гласа“. Същият глас е толкова „не
сигурен“, че когато певицата запее, чува се на километър без
микрофон. От Консерваторията пък я уволняват през 1935 г.
заради концертите й в СССР, където се среща с очарования от
таланта й Георги Димитров. Остава й частната музикална шко
ла, в която обучава талантливи младежи и девойки, някои от
които по-късно стават знаменитости.
ОТВРАТЕНА ОТ ВСИЧКО И ОТ ВСИЧКИ, М ОРФОВА ГУБИ КУРАЖ

Неизчерпаемата й енергия я кара да извика двама души при
себе си: поета Владимир Русалиев и художника Кирил Василев.
Единият ще запише спомените й, а другият ще я нарисува. „Ще
имам един хубав портрет и книга за моя живот - казва им Б ъ л
гарският славей. Ето ти готово „безсмъртие“...“
Портретът на Морфова има обаче по-щастлива съдба от кни
гата. Кирил Василев го изнася преди 1944 г. в Америка и чрез
него събира поръчки - той е от онези, на които нещастието на
Морфова носи щастие.
Книгата остава недовършена, защото на сцената съдбата по
желава да се изиграе последното действие от личната драма на
великата Христина Морфова. Поканват я за няколко дни да се
разходи в Розовата долина.
Преди да тръгне,
СЪНУВА ЛОШ СЪН

- покойният й баща я вика при себе си.
И ска от нея да не се бави, а да тръгва веднага. Морфова е
смутена, още повече, че П рокопова е отиш ла в академията.
Оставя й бележка: „Така не ми се тръгва. И м ам ужасно пред
чувствие. Н икога вече няма да тръгвам без теб!“ Но все пак
заминава.
На 1 юни 1936 г. ужасна вест раздрусва като земетръс и до
ма на Морфова, и цяла България. На връщаце автомобилът й
катастрофира край Пирдоп и Морфова е мъртва. Прокопова
намира сили само да повтаря едно и също изречение като полу
дяла: „Защо я пуснах? Защо я пуснах?“
Оттук нататък тя живее със спомена и не напуска България
до смъртта си, защото няма сили да остави гроба на Христина.
В същия гроб погребват и нея 23 години след това. Тялото на
великата, може би най-неповторимата за всички времена бъл
гарска певица Христина Морфова е непокътнато. Като балса
мирано.
БЪЛГАРСКИЯТ ЗОЛА
УМИРА КАТО ЗАТВОРНИК
МОШЕНИЦИ ЗАГРАБВАТ
ФАБРИКИ ОТ ЕЛЕНА ПАПАРИНОВА,
ЛИТЕРАТОР Я ЗАЩИТАВА ПРЕЗ 1936 г.
През 1928 г. се самоубива богатият русенски ин
дустриалец Райчо Папаринов. Наивната му вдови
ца и двете му невръстни сирачета наследяват три
фабрики - за глюкоза, оцет и растителни масла.
Чужда фирма веднага й предлага да купи имота за 12-15 милиона.
Неочаквано А. Балъкчиев, протеже на депутата Драгомир
Апостолов, предлага на Елена Папаринова по-изгодна наглед
оферта. Само за глюкозената фабрика той дава годишен наем
от 1 400 000 лева за срок от 3 години, ф абриките са ипотекира
ни за 2 440 000 лева и понеже вдовицата не иска да ги продава,
решава да се довери на Балъкчиев. С щедрия наем тя се надява
да изплати ипотеката.
ТАКА САМА ВЛИЗА В КАПАН,

от който едва ли щяла да се измъкне, ако не й се притичва на
помощ литературният историк Крум-Александър Дзивгов.
Той неволно слуша циничен разговор във влака от София за
Варна през февруари 1929 г. Непознати обсъждат на френски
как да излъжат богатата русенка и да заграбят фабриките й без
пари. „Пред мен като че ли се откриваше чрез самата реалност
глава от криминален роман“ - след четири години разказва в
брошурата си „Покушения срещу българското правосъдие“
идеалистът Дзивгов. Той владее френски до съвършенство, за
щото завършва висшето си образование в Гренобъл. С развър
зани от алкохола езици заговорниците плюят върху честта на
българските съдии и ги смятат за корумпирани.
Cmpacmu u скандали 6 Царска България 61!
БАЛЪКЧИЕВ ВНАСЯ ПЪРВАТА

ТРИМЕСЕЧНА ВНОСКА
ОТ НАЕМА И СПИРА ДА
ПЛАЩА
Д е п у т а т ъ т А п остолов
нарежда на русенските об-
щинари да спрат фабриката,
защото тя уж няма канали за
отвеждане на мръсната во
да. В същото време като ад
вокат на Балъкчиев той от
правя протест къ м Е лена
П апаринова и я обвинява
като отговорна за спиране
то на фабриката.
Вдовицата попада в неб
рано лозе. От еднк страна, не
получава наем, а от друга,
сега и да иска, не може да
продаде фабриките, докато
не уреди взаимоотношения Д зивгов - десетгодишен
та си с Балъкчиев. Между
временно мош ениците от-
купват тежащ ата върху имота ипотека и вдовицата им става
длъжник.
Тя приплаква на Славейко Василев, министър на благо
устройството, който разпорежда на русенския кмет да пусне фаб
риката. К акто и става. Депутатът Апостолов се опитва да нака
ра министъра да отмени заповедта си, за да печели време.
ДОКАТО ВДОВИЦАТА ТЪРЧИ ДО КМЕТА

и след това до фабриката, за да уреди пускането й, Апостолов и
Балъкчиев обявяват имота за продан, тъй като Папаринова не
може да им изплати ипотеката. През май 1929 г. чрез подставе
ни лица двамата мошеници купуват фабриките за смешната су
ма от 2 552 000 лева. Така, като се приспаднат 2 440 000 лева за
ипотеката, на вдовицата остават само 112 хилядарки. Съдът оба
че не утвърждава продажбата. Мошениците не се отчайват, а
веднага образуват специален „щ аб“, ръководен от депутата
А п о с т о л о в . Централно място в него заемат П. Оджаков, пред
седател на Русенския окръжен съд, и подпредседателят му Н и

колай Г еоргиев.
Те гуляят всяка вечер в градското казино и граждани се въз
мущават, че спорът Балъкчиев-П апаринова се решава на маса,
а не в съда. Гуляйджиите си допиват в компанията на леки ж е
ни и в къщ ата на зетя на Балъкчиев.
И мотът е обявен повторно за продажба на 16 януари 1930 г.
Елена Папаринова подава молба да се насрочи дата за дело за
спиране на продажбата. Обаче председателят на съда П. Оджа
ков го отпраща чак за 5 март 1930 г. Синдикът на дружеството
„Р. Папаринов“ АД обаче успява на 14 януари да предяви иск за
унищожение на ипотеката и разсрочка на изплащането й, за да
се осуети закупуването на фабриките на безценица на следва
щия ден. Съдът няма къде да мърда и постановява, че ако на
другия ден се внесе гаранция от 20 хиляди лева до 11 часа сут
ринта, Папаринова ще устиска имота си.
Рано сутринта на фаталния 16 януари Едмон Легрен, пред
седател на дружеството на русенските търговци и индустриал
ци, внася гаранцията. Оджаков трябва да издаде обезпечител-
на заповед до 17 часа, с която съдия-изпълнителят да спре про
дажбата. Цял ден Оджаков пие кафета с депутата Апостолов в
кабинета си, пред очите на чакащите в коридора Папаринова,
Легрен, адвоката й д-р Калми, литератора Дзивгов и синдика
Янакиев. Янакиев влиза на няколко пъти и моли съдията Од
жаков, но той издава заповедта в 17,15 часа. За минута я отнасят
на долния етаж при съдия-изпълнителя, но успяват да влязат в
кабинета му чак в 17,30 часа.
Той пък лапа локум с приятел на Балъкчиев, примлясква с
удоволствие и накрая отсича, че са закъснели и че имотът е
продаден.
СРЕЩУ ОДЖАКОВ ПОТЪРПЕВШИТЕ ЗАВЕЖДАТ ДЕАО

Заради това му провинение той е признат за виновен и „за
губва“ шефското си място в съда, но за награда му дават по-
висок пост в Апелативния съд. На негово място уреждат Н. Ге-
оргиев, който веднага се захваща с утвърждаване на грабежа.
Намира се само един честен и смел човек - младият съдебен
кандидат С. Величков, който отказва да подпише решението за
продажба, поради което го уволняват „в интерес на работата“.
„Предпочетох да бъда изхвърлен на улицата, о т к о л к о т о д а

помрача моята съдийска съвест и чест“ - гордо заявява отстра
неният. Величков, очевидно за всички, е уволнен и за да спла
ш ат онези като него, които решат да се опълчат срещу ш апка
та на Балъкчиев и Апостолов.
Продажбата обаче е анулирана през май 1931 г. от Върхов
ния касационен съд и делото е върнато за преразглеждане в
русенския съд. Това е голям успех за наивния Дзивгов, който от
сутрин до мрак обхожда цяла София за подкрепа. На 30 септем
ври обаче председателят Н. Георгиев урежда да се отхвърли
решението на Върховния касационен съд.
НА СЪДЕБНАТА ОДИСЕЯ СЯКАШ НЕ Й СЕ ВИЖДА КРАЯТ

Делата, заведени от вдовицата срещу наемателя Балъкчиев
за неплатен наем, който за няколко години надминал ипотека
та, не се придвижват. В същото време делата на Балъкчиев сре
щу Папаринова светкавично се насрочват. Докато приватиза-
торите спокойно гуляят и чакат имотът да падне в устата им
като зряла круша, вдовицата и двете сирачета се хранят в без
платни сирашки трапезарии. Тя всекидневно тропа за милос
тиня по хорските врати. Русенци със съжаление я наричат „Гра-
финя-просякиня“.
Отчаян от съдийските машинации, Крум-Александър Д зив
гов решава да последва примера на писателя Емил Зола, който
извиква: „Аз обвинявам!“ в защита на несправедливо обвине
ния и осъден за шпионаж евреин капитан Драйфус. През 1933 г.
Дзивгов издава 16-страничната си брошура „Покушения срещу
българското правосъдие“, в която изобличава угодните на гра
бителството съдии. България обаче не е франция. Според Дзив
гов „интимната дружба между магистрати и лица, чиито съдеб
ни спорове предстоят да бъдат разрешавани от самите тия м а
гистрати“, е неокачествим цинизъм.
НЯКОЛКО НЕПРЕМЕРЕНИ ЕПИТЕТИ

за русенски и софийски съдии обаче, които Дзивгов изпуска в
справедливия си гняв, му изяждат главата. „Обидените“ слуги
на Темида завеждат дело против защитника на вдовицата за
обида и клевета. Те непрекъснато нападат Дзивгов, че той за
щитава Папаринова, защото тя му е обещала милионно въз
награждение. После идеалистът трябва да доказва, че не й е

любовник.
Чистият и непорочен Дзивгов, наричан рицар на истината и
честността, трябва най-малкото да слуша тия клевети. Бледен
и усмихнат все пак, Дзивгов казва на проф. Асен Златаров, че
правото не може да не възтържествува. Адвокатите на „окле
ветените“ обаче са безжалостни. Защитата едва успява да смекчи
готвената тежка присъда. Съдът взема предвид безкористност-
та на Дзивгов и му дава само шест месеца затвор. Апелативни
ят съд добавя още един.
Българският Зола попада в затвора и месец и половина след
това здравето му се влошава. Н а 7 август 1936 г. отива да го
види д-р Мара Лещова-Трънка и го заварва умиращ в лазарета
на Централния затвор.
“ОХ, МИДИ ПРИЯТЕЛИ - ИЗВИКВА ЗАТВОРНИКЪТ, -

МНОГО СЪМ ЗЛЕ,
извадете ме оттук.“ Трънка изхвърчава като мълния, написва
молба, подписана от проф. М. Арнаудов, Григор Василев и др.,
и я поднася на министър-председателя. Той веднага разпорежда
преместването на Дзивгов в Александровската болница, което
става в събота сутринта. В неделя (9 август) той умира, едва
41-годишен. Няколко часа преди това агонизиращият умолява
Д. Б. Митов, редактор на в. „Литературен глас“, да помогне на
някакъв нещастен старец.
Смъртта на Дзивгов разплаква цяла България и едва след
нея Папаринова си връща фабриките. Те обаче са й отнети след
9.IX.1944 г. Синът на вдовицата, Рафаел Папаринов, емигрира
71-годишен в Америка след 1989 г. Както нашата преса писа,
там Папаринов се превръща в звезда на олимпиадите за вете
рани. Спечелва 130 медала, от които 96 златни. Лично тога
вашният президент Бил Клинтън го поздравява с писмо.
Малцина от днешните русенци си спомнят за „Графинята-
просякиня“ и за безкористния рицар на истината и честността
Крум-Александър Дзивгов. Утешителното е, че никой пък не
помни и ш айката на Балъкчиев.
ЕВГЕНИЯ МАРС ПРОДАВА
СРЕБЪРНАТА ЛИРА НА ВАЗОВ
ИЗОБЛИЧИТЕЛКАТА АНА КАРИМА Е ОСЪДЕНА,

НО ЦАР БОРИС III Я ПОМИЛВА
Народният поет Иван Вазов е забъркан 16 години
след смъртта си в грозен скандал между писател
ките Евгения Марс и Ана Карима. Кавгата им от
вестниците се пренася и в съда.
Стари сметки за уреждане има Ана Карима с Б а
зовата дружка. Карима притежава същите пищни прелести, как
вито предпочита поетът, но Марс я измества от сърцето му.
„Аз не мога да не вярвам в бъдещето на нашия край, щом има
ме жени като г-жа Ана Карима“ - в писмо до нея я хвали Вазов
по случай 30-годишния й юбилей през 1921 г.
Карима е женена за политика Янко Сакъзов, от когото ражда
три деца, но се разделят. Оттук нататък Карима се бори с жи
вота и с хората сама.
Евгения Марс и преди, и след смъртта на Вазов
ИЗПОЛЗВА ДРУЖБАТА ИМ, ЗА ДА ГРАДИ ОРЕОЛА СИ,

с който блести в обществото. През 1937 г. ф ани Попова-Мута-
фова - като първа секретарка, и Марс - като втора, командват
Клуба на българските писатели, в който Ана Карима не е до
пусната.
В брошурата си „Чудесата на Евгения Марс“, излязла през
1938 г., Ана Карима пише: „Много пъти имах желание да съкра
тя Марс и като недостойна „приятелка“ на поета, и като писа
телка.“ Скандалът между двете обаче започва година по-рано
с антрефиле на Ана Карима, поместено във в. „Дневник“ на
12 февруари 1937 г. Шест дни преди това умира членката на
клуба на писателките Лидия Ш ишманова. Карима се възмущ а
ва от поведението на писателките, които,
Обвинителната Евгения Марс

Ана Карима не се предава
ВМЕСТО ДА СЕ ПОКЛОНЯТ ПРЕД КОВЧЕГА

НА СВОЯТА НАЙ-СТАРА ЧЛЕНКА, ПЛЮСКАТ, ПИЯТ И ТАНЦУВАТ
на поредния си чай в салона на Лигата на говорещите английски,
ф итилът на бурната й кавга с Марс обаче подпалват няколко
реда в края на антрефилето, които довеждат Марс до истинска
ярост: „Падението на клуба всъщност е обяснимо, щом най-
начело стои такава „писателка“ като Ев. Марс, която веднага
след смъртта на прочутия наш поет (който й пишеше разкази и
драми и ги прокарваше в Народния театър) побърза да продаде
за 30 000 лева (самата е богата) обсебения от нея златен (всъщ
ност сребърен - б. а.) венец на поета, поднесен му като народен
дар на 50-годишния (Карима греши - правилно е 25-годишния -
б. а.) му юбилей.“
Базовата муза, вместо да възрази в същия вестник,
ПОДАВА ТЪЖБА В СОФИЙСКИЯ ОБЛАСТЕН СЪД

Карима била разгласила позорни за честта и достойнството
й обстоятелства. Приписани й били и престъпни деяния.
Членките на Клуба, 1930 г. Първата (седнала, от ляво на дясно)

е Лидия Шишманова. В средата (с кожите) е Евгения Марс. Фани
Попова-Мутафова е на втория ред (вт ора от ляво на дясно)
Т ъ й започва дело № 2 2 7 , най-скандалното в литературата

ни, което се проточва от 2 2 февруари 1 9 3 7 г., та чак до средата
на декември на следващата година. Марс иска прилично нака
зание за „клеветницата“ и 50 хилядарки за морални загуби и
вреди. Карима трябва да заплати и разноските по делото плюс
лихвите до момента на изплащането им. Базовата дружка съ
що иска Карима да й се извини в същия вестник „Дневник“.
Тъжителката Марс знае отлично, че Карима, вече бивша
жена на Сакъзов, е съвсем изпаднала материално. Лукс за нея е
да си хапне дори хляб с ряпа. Временно се приютява при дъще
ря си Евелина и зет си, художника Миладин Лазаров, в дома им
на ул. „Каймакчалан“ № 61.
В отговор на тъж бата
КАРИМА НЕ СЕ ПРИЗНАВА ЗА ВИНОВНА

и ако Базовата муза се смятала за оклеветена, виновна била
истината, изнесена в антрефилето. Светлата памет на поета
трябвало да се защити, защото когато той е давал сребърната
си лира с венец на Марс, едва ли е предполагал, че след време
тя ще я продаде.
Петима свидетели посочва Карима в своя защита, но не

случва с тях. Антон Страшимиров, Тихомир Павлов и Стефан
Българов трябва да установят, че е обществена тайна кой е ав
торът на творбите на Марс. Още през 1906 г. Страшимиров пише
в списание „Наш живот“, че
АВТОРКАТА МАРС НЕПРЕМЕННО ИМА МУСТАКИ

Маститият писател обещал на Карима, че ще разкаже в съ
да как веднъж пита Вазов: „Защо даваш перото си на тая ж е
на?“, а поетът му отговаря: „Защо пък да не се порадва тя.“
Страшимиров се дръпва от Вазов възмутен: „Помни! Ти не при
надлежиш на себе си, а на България.“
Теодора Пейкова, редакторка на сп. „Икономия и домакин
ство“, която е близка с Марс от 7-8 години, трябвало да потвър
ди, че Вазов не е подарил лирата току-така, а че тя му е била
настоятелно поискана от дружката му. Карима моли съдът да
призове и артиста Иван Попов, за да потвърди той, че всяко
желание на тъжителката е било закон за Вазов.
Съдът разрешава на обвиняемата Карима да извади и две
удостоверения. С едното да се види за колко Марс е продала
сребърната лира с венец на Народната библиотека, към която
тогава се числи къща-музей „Иван Вазов“, а с другото - до кой
клас е учила Марс в I софийска девическа гимназия.
Марс пък вади фотокопие на писмото на поета от 21 януари
1908 г., с което той й подарява лирата. В него има едно изрече
ние, с което поетът казвал, че се надява след този дар Марс
ДА НЕ ГО ЛИШАВА И В БЪДЕЩЕ
ОТ СВОИТЕ ЧУВСТВА НА СИМПАТИЯ
и неизменна дружба. Думите „да не го лиш ава“ крият опасен
подтекст, с който съдът отказва да се занимава, за да не петни
името на поета.
Междувременно Страшимиров тежко заболява. Лекува се в
клиниката на д-р Димитраков до Народното събрание и там
хитро отива тревожната Марс. Визитата й се увенчава с успех -
Страшимиров отказва да свидетелства на делото. Едно - че Марс
го е зарадвала с посещението си, и друго - в последните си ме
сеци не ще да се забърква в кавгата на двете понатежали музи.
Редакторката Пейкова пък се крие десетина дни, накрая под
писва призовката, но на делото си затрайва за лирата, а казва,
че в дома на Марс има картини и

вази, подарък от поета. Т. Павлов,
С. Българов и артистът Попов от
падат.
Заседанието на делото на 22 ок
томври 1937 г. се отлага поради не
я в я в а н е т о н а С тр аш и м и р о в .
Смъртта му позволява на Карима
да протака до 7 март 1938 г., кога
то дават ход на делото - единстве
ната й полза от свидетеля. Неявя
ването му обаче е бсновната при
чина Карима да го загуби.
Двете удостоверения са налице
и свършват добра работа. Евгения Ант он Страшимиров
Бончева (Марс) няма завършен V отказва да се намеси в
кавгата между двете дами
клас (сега IX), защото през 1893 г.
има 11 отсъствия и
Е “ ИЗКЛЮЧЕНА ЗА БЕЗНРАВСТВЕНОСТ”
Адвокатът на Марс пояснява, че тя е изключена заради го-
дежа си и под „безнравственост“ трябва да се разбира сватбата
й с д-р Елмазов. Отхвърлени са обвиненията на подсъдимата,
че щом Марс няма образование, значи не може да бъде писа
телка.
Големият удар на Карима обаче е удостоверението, което
на 6 октомври 1937 г. й издава Народната библиотека. Според
него г-жа Евгения Марс (д-р Елмазова) със заявление от 1925 г.
предлага на Н ародната библиотека да откупи за музея „Иван
Вазов“ една лира, украсена с лавров венец, подарена му за
25-годишния му юбилей през 1895 г., за 500 000 лева.
Всъщност според решението на XIX Обикновено народно
събрание, одобрено с указ № 207 от 26 октомври 1921 г., всички
ръкописи и подаръци на Вазов извън къщата-музей трябвало
да се отчуждят.
Народната библиотека постъпва много дипломатично с
Марс. Иска оценка от БН Б, според която лирата струва през
1925 г. точно 28 700 лева. Стойността й е определена въз основа
на квитанция № 2884 от 23 септември 1895 г. на Софийската
митница, когато лирата е оценена на 1050 лева и е платено за
нея м и т о от 21,30 лева. Банката пресмята тази сума по тога

вашния курс за 1925 г. в швейцарски франкове. Отначало биб
лиотечният комитет е склонен дори да я удвои на 57 400 лева,
защото съзнава, че лирата е драгоценна и ще бъде „едно от най-
хубавите украшения на музея, като ще напомня по най-тържест-
вен начин една бележита дата от живота на поета и на нашата
културна история (Вж. по-подробно протокол № 20 от 27 януа
ри 1925 г., съхраняван в БИА-НБКМ , фонд 35).
Марс също се пазари за двойно повече, но понеже Минис
терството на народното просвещение отказва да отпусне пари,
накрая библиотеката я склонява да я продаде за 28 700 лева.
“АЗ БЯХ ПОТРЕСЕНА ОТ ТОВА -

казва Карима за продажбата, за която научава от Пейкова. -
Да се продава един народен дар - това ми се струваше невъз
можно.“ Адвокатът на Марс, която нито веднъж не се явява на
делото, контрира, че поверителката му правилно е дала тази
лира в музея, вместо да си я държи вкъщи.
„Въпросът е защо Вазов е дал този венец на Марс, а не на
Карима“ - напада той и заключава, че ето в това се крие злобата й.
„Макар и да е подарен този венец, не е морално позволено
да се търгува с него - контрира адвокатът на Карима Ст. Ма-
нов. - Марс е свободна да преобърне този венец на пръстени
или гвоздеи, на каквото си желае, но да го продава и да бъде
купен, за да се постави в къщата, откъдето е излязъл, това ми
се вижда неокачествимо.“
Прокурорът отсича, че Марс може да бъде
УПРЕКНАТА МОРАЛНО, НО ЮРИДИЧЕСКИ - НЕ МОЖЕ,

защото е собственица на лирата и може да прави с нея каквото
си иска. Карима има основание да протестира за злополучния
чай на клуба, но с поставянето на думата писателка в кавички е
обидила Марс. Право на литературната история е да установи
кой е автор на книгите й, а не на съда.
На 7 март 1938 г. Ана Карима получава следната присъда
заради злополучните кавички на думата „писателка“: 1) Един
месец тъмничен затвор и 250 лева глоба, заменима в случай на
несъбираемост с още 10 дена затвор. 2) И скът за 50 000 лева на
Е. Марс се отхвърля изцяло като неоснователен и недоказан. 3)
Карима да заплати на Е. Марс 644 лева съдебни разноски.
(рани Попова-Мутафова подкрепя Карима

(На снимката - със съпруга си Чавдар Мутафов, НЛМ)
Тя не би била осъдена, ако е изнесла фактите в антрефилето

си без увеличение и добавки.
“ НЕДОВОЛНА СЪМ”
- пише Карима до Апелативния съд и обжалва присъдата. На
образуваното дело № 740 призовава за свидетели Фани Попо
ва-Мутафова и Григор Чешмеджиев, които, за разлика от пре
дишните, я подкрепят твърдо.
Мутафова казва: „Клубът на писателките има само секре
тариат. Длъжността председател и п.[омощник] председател се
изпълняват от 2 секретарки. Когато почина г-жа JI. Шишмано-
ва, ние с Евгения Марс бяхме секретарки. Лидия Ш ишманова
беше най-стара[та] членка. В деня, когато тя се помина, беше
насрочен чаят на писателките. Даже в момента, в който се на
учих за смъртта, аз пишех слово за откриването. Сметнах, че
чаят трябва да се отложи и съобщих това в салона на Лигата на
говорящите английски, където се бяха събрали вече, за да при
готвят бюфета. Обади се по телефона Евг. Марс, която каза, че
всичко е готово вече и не може да се отложи, освен ако аз пое
ма разноските. Чаят се състоя. Мисля, че са и танцували. След
това аз си подадох оставката, защото почнах да получавам по
кани, в които пишеше, че Евг. Марс е председателка, а би се

следвало аз да бъда такава, понеже бях I секретарка. След на
пускането ми не се поздравяваме с Евг. Марс*. Ш ишманова
беше в добри отношения с Евг. Марс. Евгения Марс тогава ка
за, че Лидия Шишманова не е толкова добра писателка, че да
се отложел чаят заради нея.“
Чешмеджиев пък потвърждава, че Карима писателства от
40 години и че „Евгения Марс не е членка на Писателския съ
юз, а Ана Карима е такава от основаването му“.
Тогава адвокатът на Карима минава в настъпление и казва:
„Писателка“ е сложено в кавички не за да се подиграе [Марс -
б. а.], но защото това е истина. Вазов й е писал разказите... Ние
не измисляме. Да се отмени присъдата.“
Но адвокатът на Марс размахва осемстраничната брошура
на Карима „Чудесата на Евгения Марс“, излязла междувремен
но, и настоява, че Карима продължава да оронва достойнство
то на Базовата дружка. В нея четем: „Някои намират, че съм
засегнала паметта на поета. В какво е виновен един величест
вен бор,
АКО В СНАГАТА МУ СЕ Е ВЪЯА ПАРАЗИТ,

който след като смъртта е повалила бора, продължава да пръс
ка смрад?“ или „Марс е, която даде на българката позорния
път на печелене писателска слава. Прочутият италиански пи
сател Питигрили в един свой разказ-сатира казва, че съществу
вал писателски бацил и като разправя за една куртизанка (ста
ва дума за романа му „Разкошната самка“ - б. а.), която като
заживяла с поет, почнала да пише стихове, казва: „Писателски
ят бацил заразява жените през вагината.“
Кавичките на думата „писателка“ и думата „обсебения“ в
антрефилето обаче са сметнати за обидни и от Апелативния
съд, който потвърждава на 7 юли 1938 г. старата присъда.
* На годиш ното си събрание Клубът на българските писателки избира за сек

рет арки Евгения М арс (първа) и Елисавета Багряна (втора), какт о съоб
щава „Вестник на жената “ (брой 694, 26. V. 1937 г.) - б. а.
АРЕСТУВАТ КАРИМА В V ПОЛИЦЕИСКИ УЧАСТЪК,

за да я откарат в затвора. Адвокатът й, Ст. Манов, отнася на
13 декември 1938 г. исканото свидетелство за съдимост и Карима
е помилвана от цар Борис III.
Последните си години тя изкарва в крайна мизерия. Прию
тява се за малко при издателя Димитър Маджаров, после се
самопоканва при езиковеда Стефан Попвасилев с думите: „Щеш
ме, не щеш ме, у вас ще се настаня, докато видя къде ще ида.“
Издъхва 79-годишна в стая на хотел „Славянска беседа“ през
1949 г., като в същия ден я заплашват да си плати. Иначе ще я
изхвърлят на улицата. Марс има по-спокойни последни години.
Общото между двете писателки е, че крият възрастта си,
като дават неверни рождени години. И че нито на едната, нито
на другата е преиздавана книга след смъртта им.
ЕДНА ЛЮБОВ
НА ЯНА ЯЗОВА В ПАРИЖ
РОМАНЪТ Е ПРЕКЪСНАТ
ОТ ПРОФ. АЛЕКСАНДЪР БАЛАБАНОВ
В далечната 1937 г., на 3 октомври, в Париж присти
га поетесата Яна Язова. Настанява се в уютна квар
тира срещу Люксембургската градина и се записва
в Сорбоната да учи френски.
Т ова е първото опасно откъсван е на м лад ата
25-годишна жена от проф. Александър Балабанов, при когото
плахо влиза преди 7 години, като никому неизвестната Люба
Ганчева, с тетрадка свои стихове. Балабанов измисля псевдо
нима Яна Язова, с който тя изгрява на литературния хоризонт
на България.
Въпреки 33-годишната разлика във възрастта им, или точ-
но заради нея, между двамата избуява любов колкото силна в
душите им, толкова трагична във времето. Докато младата по
етеса се разхубавява все повече, Балабанов постепенно отпада.
През 1955 г., в последните си дни, той казва на проф. Тодор
Боров: „От нищо не съм се въздържал в живота си и ето сега
болестите са събрани в мен на конгрес.“
Но през 1937 г. Балабанов е още държелив и макар да се
нарича „най-грозния м ъж “, отстранява безотказно всеки, кой
то дръзне да се доближи до Яна Язова.
НЕПРЕКЪСНАТО И ОБЕЩАВА ДА СЕ РАЗВЕДЕ,

въпреки че съзнава, че няма сили да го направи.
Преди заминаването на Яна за франция софийска гледачка
й предсказва, че ще се омъжи в Париж за висок мъж с пъстри
очи, 34-годишен, много богат и солиден.
И наистина, още в средата на ноември й представят ин
дустриалеца И гнат (Ганчо) Табаков, който от три месеца е във
Франция, за да купува машини за новата си предачна фабрика
край Гълъбово. Външният вид и възрастта му напълно отгова-
Яна Я зова в Париж, 1937 г.
рят на описанието на гледачката. „Случайно го срещнах - пише

Яна на приятелката си Люба Иванчева. - Инженер, свършил в
Германия, индустриалец, има фабрики около София, с няколко
Съперниците: Джон Табаков (вляво) и проф. Ал. Балабанов

(Снимки - ЦДА )
милиона, богат и интелигентен, м алко уморен от работа и на

прага на околосветско пътеш ествие за почивка, четене и
мислене.“
ТАБАКОВ ВЕДНАГА СЕ ВЛЮБВА В ЯНА

и официално й прави предложение за женитба. Умолява я да
заминат заедно за Сен Мориц и оттам - за Америка, Индия или
Япония.
И двамата обаче извършват колосална грешка.
Язова му разказва за Балабанов и Табаков изпраща на про
фесора писмо, в което го моли да благослови брака км. Свик
нал да побеждава, да създава от нищото нещо, младият индуст
риалец не предполага що за съперник е Балабанов. Професо
рът правилно преценява, че слабото място в триъгълника е Яна
Язова, на която непрекъснато втълпява, че е негово създание,
че без него е щяла да бъде известна единствено на родителите
си. М акар и вече авторка на три стихосбирки и повест, Язова
смята, че още не е написала най-добрите си книги. Балабанов
наистина я моделира и тя е духовно свързана с него.
ТАБАКОВ ПЪТУВА НЕПРЕКЪСНАТО ИЗ ФРАНЦИЯ

До Яна Язова пристигат два вида писма: едните, чертаещи
планове - от индустриалеца, другите, упойващи с подтекста си -
от Балабанов. „Мисля много за теб и нищо не мога да измисля.
Ти си наистина страшен човек, една загадка от най-заплетени-
те. Чудно ми е, че не обичаш ребусите, а пък ти самата си от
горе до долу само ребус. Бог те е надарил с всичко, за да бъдеш
най-щастлива между щастливите. Защо избягваш да изпиеш до
дъно чашата? От какво се боиш, нима може да има страшни
хора за теб? Н има от мен може да се боиш? Застанала във веч
ната безкрайност, под сянката на най-голямата звезда, ти заб
равяш земята. Защо тогава омагьосваш сърцата? Защо земята
ти е дала най-дивните очи?“ - пита в писмо с дата 6 декември
1937 г. Табаков.
По същото време Балабанов я предупреждава, че еснафски
ят свят на милионера не е за нея, че той ще я погуби и че спо
мен няма да остане от Язова като поетка.
“АЗ ЩЕ МУ КАЖА КОЙ СЪМ АЗ, КОГАТО НЕ ОТ ПАРИЖ,

А ТУКА СИ ПРЕМЕРИ СИАИТЕ С МЕН,
и то не когато ти си беззащитна в негови ръце там, а когато си
тук... - заканва се той. И продължава: - Просто направо ти пред
лага с пари да те купи. А мене иска с парите си да победи... За
тебе е всичко свършено с този мъж .“ В същото време Балаба
нов се съгласява да им бъде кум на сватбата и кръстник на бъ
дещите им деца, но... ако се венчаят в София!
„Моята титла, скъпи мой, е едно лошо име - така контрира
Язова заплахите на Балабанов, че ще й отнеме титлата „поет
ка“. - Безумецо... заради тая „титла“ ли аз миех твоите дъски,
перях корита с ризи, гладех и кърпех, и търпях твоите сканда
ли?“ - гневи се Язова.
Табаков трябва да се върне в София веднага след Коледа.
Без да предполага какви ужаси врят в душата на неговата лю
бима, той успява да я склони да се сгодят.
“АЗ СЕ ВРЪЩАМ СГОДЕНА,

ЗА ДА СЕ ВЕНЧАЯ В РИЛСКИЯ МАНАСТИР -
пише Яна на 27 декември 1937 г. в полунощ на приятелката си
Люба. - Г-н Б[алабанов] ще ни бъде кум. Той сам пожела и се
съгласи... Но да знаеш, че иде графиня, а не аз. Ц ялата ме обле

че (Табаков, б. а.) като принцеса. Едно кожено палто имам от
черно моаре за 30 000 лева, само пеньоарът ми е 2000 лева, прос
то, Любке, Любке, коя ме е родила - не знам, ама това моето е
сън... И е тъй нежен, тъй ме обича над всичко на света, че и аз
го обичам.“
Два дни преди това, навръх Бъдни вечер,
ЯЗОВА РЕШАВА КОГО ДА ИЗБЕРЕ ОТ ДВАМАТА

Избира Табаков, както й повелява сърцето. М акар умът й
да е подвластен на Балабанов. Преди това индустриалецът, ко
гото тя нарича Джон, се разплаква пред нея, признавайки кол
ко я обича. Твърди, че без нея животът му губи смисъл. Че ако
тя го изостави в София, ще се запилее в чужбина.
В началото на януари 1938 г. двамата тръгват за София. Го-
деникът е приет с възторг от родителите на Язова, измъчени от
безперспективната й връзка с Балабанов. Балабанов започва
битката с писмо до Яна Язова на 13 януари: „Само твой е Аксел
(негов псевдоним - б. а.) до своята последна капка кръв, до пос
ледното си дихание само твой е Аксел.“ Яростта му достига
върха си на 30 януари, когато
ОТТЕГЛЯ С ПИСМО ДО ТАБАКОВ СЪГЛАСИЕТО СИ ДА БЪДЕ КУМ

на венчавката му с Яна Язова, защото не можел да участва в
погубването на таланта й. Балабанов твърди, че този брак ще я
погуби и като човек, и като творец. Междувременно обещава
на Язова, че ще се разведе и ще се ожени за нея. Тя е съвсем
раздвоена и не може да реши как да постъпи.
Табаков отново заминава за франция. Н а 19 март 1938 г.,
разтревожен, й пише оттам: „Страх ме е, че ще те заваря много
променена. Не зная защо, но никак не ми харесва нашата раз
дяла.“ Той има ясна мисъл и предвижда логично нещата.
В писмата си от чужбина, последното от които е от 7 май
1938 г., непрекъснато я вика при себе си, моли я да му прати
новите си творби. Но в отговорите си Яна вече го напада, че
неговият технически свят е пуст и много често досаден и че той
не може да живее в друг. Табаков я кани да се срещнат в И та
лия през април: „Колко ще бъде хубаво да се срещнем там след
толкова дълга раздяла. Ела, моя Джойс (така нарича той Яна -
б. а.), п и ш и ми, че ще дойдеш, за да ти изпратя билети и опре

деля точно деня на пътуването.“
“ДЪЛБОКО СЪЗНАВАМ НЕОБХОДИМОСТТА

ДА СЕ ОЖЕНИМ ЧАС ПО-СКОРО" -
от своя страна настоява Балабанов.
Табаков я уверява от Лондон, че макар тя да си има своя
свят, а той неговия - материалния, това няма да пречи на лю
бовта им. Н о през април вече й пише от Руан: „Колко много
сме се отдалечили един от друг! Събрахме се случайно. Два съв
сем различни свята... Два свята - две посоки. Пътищ ата се кръс
тосаха и повече нищо. Дано поне нашето приятелство остане
вечно. В една последна бурна нощ го установихме.“ Секналите
Янини писма тревожат Табаков и го правят несигурен. В пос
ледното си писмо й съобщава, че на 20 май 1938 г. в 11 часа ще
пристигне в София.
К ак точно е станало
СКЪСВАНЕТО НА ЯЗОВА И ТАБАКОВ

не е ясно. В писмо до Балабанов от 1941 г. Яна му припомня
как с припадъци и заплашвания я накарва да напише онова гроз-
но писмо до нейния годеник, с което му съобщава, че скъсва с
него.
Източните мъдреци биха възкликнали: „Карма!“ Язова из
бира творчеството. В следващите години излизат романът й „Ка
питан“, драмата „Последният езичник“. Балабанов никога не
се развежда и през 1943 г. Язова се омъжва за инж. Христо Й ор
данов.
КАКВИ ТВОРБИ НЕ НАПИСА
КААСИКЪТ ЙОРДАН ЙОВКОВ
/
/
ПРЕДИ ДА УМРЕ, ПИСАТЕАЯТ КАЗВА, ЧЕ ЗВЯР ГО Е
СГРАБЧИЛ С НОКТИТЕ СИ И ГО СМУЧЕ ОТВСЯКЪДЕ
Йордан Йовков умира от рак през 1937 г. в плов
дивската Католишка болница. Там попада след зло-
получна почивка в Хисаря.
Тленните му останки са изпратени на гарата от
стеклите се пловдивски граждани. Сред тях са уче
ниците и ученичките от всички класове. Просълзени, те засип
ват пътя, по който се движи тялото на покойния писател до
пловдивската гара, с донесените китки.
“ КНИГАТА НА ЗЕМНИЯ МУ ЖИВОТ СЕ ЗАТВОРИ,

но затова пък книгата на негово
то творчество ще пребъде во ве
ки веков“ - пророчески казва по-
късно К онстантин П етканов в
надгробното си слово в столична-
та църква „Св. София“.
До последния момент никой
не вярва, че оная с косата ще по
коен класика. Дори и съпругата
му Деспина, която е спешно по
викана в Хисаря, казва, че ако
съпругът й малко се посъвземе,
след 2-3 дена ще си заминат за Со
фия. Тя дори планира през след
ващ ата година, напролет, двама
та да дойдат пак в Хисаря, да си
наемат квартира и да прекарат в
града на Камилите целия сезон.
„За печален край никому наум не
идваше“ - свидетелства и очеви
децът на последните дни в Хисаря на Йовков художникът Цено

Тодоров.
Вестта за неочакваната кончина на Йовков пада като гръм
и поразява с неочакваността си неговите близки, приятели и
читатели. Някои от тях си припомнят кавгата на Йовков с Елин
Пелин, разразила се през 1932 г. Тогава Елин Пелин обвинява
певеца на Добруджа, че с драмата си „Боряна“ е окрал повест
та му „Гераците“. Ето защо недоброжелателните изявления
на приятеля на Пелин - проф. Ал. Балабанов, най-напред по
Радио София, а после и в пресата, събуждат отново старите
страсти и вражди.
ПРОФЕСОРЪТ ОБВИНЯВА ЙОВКОВ В НЕГРАМОТНОСТ,

виновни били и коректорите.
В защита на покойния се изправя поетът Димитър Подвър
зачов. Той минава и за един от най-добрите коректори тогава.
Според него Йовков има някои правописни и езикови симпа
тии и антипатии и затова настоява книгите му да се печатат
според тях. Класикът обича да слива пряка и непряка реч, геро
ите му казват „рекъх“, а не „рекох“, недолюбва пълния член и
пише „като че ли“ слято. Но подобни неграмотности имало и в
творбите на Елин Пелин.
ПОДВЪРЗАЧОВ ИСКА АНКЕТА ПО СПОРА

За щастие, назряващата кавга заглъхва от само себе си. Меж
дувременно приятели на Йовков си спомнят за творби, които
писателят им е разказвал, но не е успял да напише. Самият Йов
ков веднъж казва на близкия си приятел проф. Спиридон Ка-
занджиев, зет на Дора Габе, че
ПИСАТЕАЯТ Е КАТО КОКОШКАТА -

ПЪДНА С ЯЙЦА, КОИТО РАСТАТ
и зреят, но не се знае кое от тях ще изпревари останалите. П о
някога на Йовков му се струва, че една творба е готова преди
всички, но друга изненадващо я изпреварва. Достатъчни са ня
кой случаен момент, впечатление, настроение или нещо чуто -
и смътно замислян сюжет се появява преди по-обмислените и
уж готови за написване. Точно някои от най-готовите проекти
Вила Петрович, където Й овков прекарва последните си дни

(Снимка от 1929 г. - архив на автора)
на Й овков остават незавършени поради неочакваната му кон-

чина.
Йовков и Димитър Шишманов - писател и син на проф. Иван
Шишманов, се сприятеляват още през 1913 г. Шишманов от
пръв поглед е привлечен към тоя мургав, мълчалив човек със
странна усмивка на бледите устни. Няколко години обаче пре
димно Димитър му се изповядва. Накрая не издържа и избухва:
„Аз ти разправям най-скритите си преживявания, душата си от
варям пред тебе, а ти мълчиш, заключил си се в себе си, не те
знам какво чувстваш!“ Йовков помълчава и отвръща бавно:
„Който иска да дружи с мене, трябва да ме приеме какъвто съм
и да не иска повече!“ През 1916-1917 година обаче той му раз
казва сюжета на една повест, която остава ненаписана.
СРАМЕЖЛИВА ЛЮ БОВ Е В ЦЕНТЪРА Й

Млад учител в добруджанско село се влюбва в учителка. Но,
свит и скромен, той не смее дори да й загатне за чувствата си.
И когато я преместват в града, тя заминава, без дори да подо
зира за страстта му.
Влюбеният м ом ък се топи от раздялата. И една есенна ве
чер не издържа и тръгва за града, за да види поне избраницата
си. Н яма пари и затова ходи пеша. Студено е, вади, нощта е

тъмна. Йовков м н о г о вдъхновено описва на Шишманов как учи
телят блуждае из полето, без път, направо през ниви и оврази.
Най-сетне, рано сутринта, младежът пристига в града, окалян
и измъчен. И веднага се отправя за дома на учителката. Но тя
живее в една сляпа уличка. До дома й не можеш да стигнеш
незабелязано. А влезеш ли в уличката, няма как да не те забе
лежат. Влюбеният, окалян и измъчен, се стеснява и не смее да
направи крачка. Опитва няколко пъти и всеки път се уплашва и
отказва. Най-накрая, отвратен от себе си и направо отчаян, той
се връща на мегдана, дето намира безплатна кола за селото си.
Случайно в каруцата пътува и селският фелдшер, който е
известен клюкар и бъбрица. Каквото му кажеш, все едно го е
чула цялата околия. Учителят е толкова угнетен от срамежли-
востта си, че не издържа, и разкрива на фелдшера сърдечната
си драма. Тук Йовков се засмива беззвучно и завършва така
разказа си: „Разбираш ли? Търпяло момчето толкова време,
никому нищо не разправило, дори на момата ни дума не загат
нало, а тук взело, че разправило всичко на този глашатай!“
Толкова хумор имало в този сюжет, че Шишманов казва на
Йовков, че съжалява, че не е стенограф, за да го запише. Д ока
то Шишманов се вайка за съдбата й, Йовков го успокоява, че
има много по-интересни работи от Добруджа за описване. Шиш
манов щял да види един ден. К акто и става.
Йовков разказва на приятеля си и за друга своя творба, коя
то също остава в проект. В основата й заляга
ЛЮБОВТА НА БЪЛГАРСКИ ВОЙНИК С ХРИСАНТА - ГЪРКИНКА

от завладения от нашите войски Деде Агач. Тая Хрисанта заляга
в паметта на слушателя Ш ишманов и за нея той си спомня след
смъртта на писателя. Тя е русокоса, белолика, стройна и добра,
много добра. И затова нещастна.
ЙОВКОВ НЕ НАПИСВА И ИСТОРИЧЕСКИ РОМАН

Идеята зрее отдавна. През август 1930 г. писателят открива
замисъла си на проф. Казанджиев. В основата щял да залегне
стар надпис: „Аз, севаст Огнян, бях кефалия при цар Ш ишмана
и много зло патих. В това време турците воюваха. Аз поддър
жах цар Шишман в борбата му за вяра.“ Точно севастът щял да
е главният герой. Йовков е съблазнен от миналото, пейзажа,

състоянието на народа и неговата българска, военна страст. Щял
да използва исторически сведения, народни песни и тогавашни
легенди. Отдавна събирал материал, работата му била изясне
на. Оставало да й се отдаде. Писателят все се кани да се срещне
с историци, да му покажат книги с илюстрации от ония време
на, да прегледа стари ръкописи в Народната библиотека. Дос-
татъчно ще бъде да прочете някой стар текст, за да види по-
ясно хората, които са описани от хронистите. Но по това време
Йовков има десетина сюжета и не знае кой от тях ще стане по-
напред.
Историческият роман за последните дни на Второто бъл
гарско царство така и не е написан. Не е претворен на хартия и
друг роман на писателя със сюжет от Добруджа. Там писате
лят щял да изведе на преден план провалата на едно семейство
след Балканската война. Съдбата на баща и тримата му синове
трагично се променя след края на войната. Докато синовете се
бият по фронтовете, бащата се грижи за имотите, чрез които
всеки един от тях ще стане самостоятелен стопанин. Боевете
приключват, приключват и бащините мечти.
НОВАТА БЪЛГАРО-РУМЪНСКА ГРАНИЦА РАЗДЕЛЯ НИВИТЕ

на две - едни остават в родината, други в поробената Добруд
жа. Синовете се връщат и постепенно политиката ги опропас-
тява. Старият преживява болезнено всичко: той губи вяра в хо
рата, в труда, в човещината. Всички наоколо стават зли. Ж иво
тът му се обезмисля. Затваря се, усамотява се, не иска с никой
да разговаря освен с Бога. С този роман Йовков смята, че ще
хване българина за сърцето. Уви, и този сюжет отлита в битие
то със смъртта на класика.
ЙОВКОВ НЕ ОПИСВА И ПЛЕННИЦИТЕ В КОРСИКА

Класикът се среща неведнъж със запасния полковник А.,
прекарал дълго пленничество в Корсика след края на П ървата
световна война, когато българските войски на македонския
фронт са пленени от съюзническите войски. Полковникът ре
довно се разплаква, като разказва патилата си, Йовков също.
После писателят казва, че ако е знаел, че така ще развреди
раните на нещастния човек, нямало да го разпитва. Тамошните
стражари обучават кучета

та си да ловят разбойници,
като ги пускат по нашите
войници. Романът щял да
започне със завръщането
от плен на героя на прис
танище Варна, който ня
мало да е полковник, а ге
нерал. Най-напред той ста
ва чиновник в банка. Бивш
адютант обаче заема там
по-висока длъжност. Все- Й овков на смъртния одър
ки ден кара нарочно гене- (НБ „Иван Вазов -П ловдив)
рала да се качва на стълба
и да сваля от горните рафтове книжа, уж за справки.
Веднъж генералът слиза от стълбата, излиза от банката и
не се връща повече в нея. Опитва честно да си вади хляба, но не
успява. Накрая се озлобява и започва да ходи в пивница - бара
ка в двор, където са посадили и един бор. Сив и жалък, прили
чен на клон, забучен в пясъка. Генералът иска да му свирят
военния марш за победата в боя при Б., където се е проявил в
битка с французите.
Една вечер избухва скандал. Генералът иска да му изсвирят
марша, но някакъв французин не дава. Генералът захвърля стол
срещу чужденеца, той стреля и го ранява в ръката. Публиката
се разбягва. О ркестърът засвирва марша.
КРЪВ ТЕЧЕ ОТ РЪКАТА НА ГЕНЕРАЛА, НО ТОЙ СТОИ ОБЛЕГНАТ

на масата, той - „Старият бор“ ! Идва патрулът и го арестува.
Една от прислужниците отива да го види в болницата, където
го лекуват. Това обаче не прави генералската дъщеря, която
върти любов с италиански офицер от окупаторите.
Генералът продължава да си спомня за войната. Една вечер -
трескав, отива в околностите на града. Халюцинира, сякаш е на
бойното поле. Прекарва нощта на открито, заболява и умира.
П ак през същ ата 1930 г. Йовков се среща и с родоповеда
Васил Дечев, автор на прочутата селищна монография „Мина
лото на Чепеларе“. Двамата се срещат в едно кафененце, далеч
от суетата на елитното писателско кафене на бул. „Цар-Осво-
бодител“. Старият изследовател разказва на Йовков четири
прекрасни родопски легенди. Писателят смята да ги включи

във втория том на знаменитите си „Старопланински легенди“ .
Така, както Йовков ги разказва на проф. Казанджиев, е явно,
че те са вече готови произведения. Но и тях писателят отнася в
Отвъдното.
ЙОВКОВ ТВОРИ В МИЗЕРИЯ

Когато е чиновник в букурещката ни легация, той жена му
Деспина и м алката им дъщеричка Елка живеят в една стая.
Там идва Дора Габе и се чуди къде той сяда да пише, а и остава
ли му време за това.
Като се връща в София, материалното положение на класи
ка не се подобрява. За да стигнат до кухнята, гостите минават
през работната му стая. Близките му ходят на пръсти, за да не
му пречат. П ак Дора Габе изразява смущението си, че е нару
шила неговото спокойствие при нейна визита в дома му. Съпру
гата Деспина я успокоява: „Не се стеснявай, когато Йовков пи
ше, нищо не е в състояние да го разсее.“ Ако бе живял малко
по-охолно, вероятно той щеше да напише не само ненаписани-
те творби, за които знаем, но и много други.
Писателят Константин Константинов е очевидец на някои
от кошмарните, гладни дни, преживяни от автора на „Ако мо
жеха да говорят“. Той си спомня и за жалкия третокрасен ва
гон, в който агонизиращият писател пътува към смъртта си от
Хисаря за Пловдив. Човекът, който е вярвал, че по-доброто е
враг на доброто. И когото писателят Димо Сяров нарича най-
новия български светец.
МИСТЕРИЯТА НА БЪЛГАРСКИЯ
/ ХАМЛЕТ, ПРИНЦ ДАТСКИ
4® %
Ч. *
ПОЕТЪТ ДИМИТЪР ПОДВЪРЗАЧОВ
СЕ ПРЕПИТАВА КАТО КОРЕКТОР
\ / Царска София със своите чешити отдавна е угас
C jS нало пожарище. Но пепелта му проблясва като спо
&т% \ j \ мен. И ти се струва невероятно, че вървиш по съ
щите улици, минаваш по същите сгради, оцелели
от онова време. Но ги няма някогашните кръчми.
„О, мрачно-сладостно пиянство, / как тихо е във твойте бездни!
/ Зла памет, скръб и м ъка чезне, / и ето - призрачни простран
ства, / от кротки химни зазвучали - / и нищо не гнети душата.“ -
изповядва в стихотворението си „В кръчмата“, посветено на
Д им чо Дебелянов, поетът-преводач Димитър Подвързачов
(1881-1937).
Н яма ги и някогашните клиенти - видни интелектуалци или
хора от простолюдието. Щрак лентата назад и представете си,
че се шляем по напечените жълти павета по улица „Търговска“
(разсипана от бомбардировките през 1944 г., сега там се изди
гат динозаврите - бившите Партиен дом и ЦУМ). В горещия
юнски ден, малко след 13 часа, се срещат двамина. Единият с
пакет под лявата мишница, другият с празни ръце. Свалят шап
ки и се поздравяват. Първият е споменатият Димитър Подвърза
чов, сам се удостоил с колоритния прякор Хамлет, принц Датски.
Днес той е познат като че ли само като
ТАРТОР НА ПИСАТЕЛСКАТА БАНДА,

в която привлича Димчо Дебелянов, Николай Лилиев и Георги
Райчев. „Той беше даровит човек, който никога не прояви на
пълно таланта си“ - тъй казва за него приятелят му Георги Рай
чев. Стига му обаче, че открива за литературата нежните лири
ци Лилиев и Дебелянов.
Вторият е начинаещ писател - Стефан Мокрев, по-късно на
мерил призвание в професията на дипломата.
Подвързачов разпит
ва Мокрев накъде се е за
пътил. После го кани да
отидат в едно заведение,
където с поръчка ракия
дават 12 мезета. Мокрев
се поколебава, че вкъщи
го чакат жена и дете, но
изкушението го тръшва в
тия гладни години след
Първата световна война.
* Д вамата се обръщат
кръгом и тръгват към пло
щад „Св. Неделя“. Там е
заветното заведение с при
мамливо спусната тента,
която пропъжда горещи
ната надалеч. За да се на
бива на очи, съдържателят
е боядисал в кървавочер
вено облегалките на сто Датския принц, окарикатурен
ловете. от Ал. Божинов, 1930 г.
Т а, Х а м л е т , принц
Датски зарязва пакета, в които е завил храна за домашните си,
и се шмугва в кръчмичката. Не след дълго се появява редом
със съдържателя, усмихнат угоднически. Той избърсва масата
и приема поръчката: две шишенца сливова със съответните м е
зета. След малко келнерчето носи табла с ракията и спомена
тите мезета.
Хамлет, принц Датски, поглажда брада и интригуващо пита
Мокрев къде смята, че е бил нощес. Първата част от загадката
начеващият писател веднага отгатва - Подвързачов е пирувал в
кръчма. Всъщност най-напред Датският принц разпива в бира
рия „Батемберг“, а после се прехвърля в „Широката механа“.
ПОКРАЙ СЛАДКИТЕ ВИНЕНИ ПАРИ, ТОЙ СЕ УНАСЯ

в поетични блянове, когато на масата му сяда едно човече със
зачервени очички и по жилетка.
Без подкана навлекът започва да се оплаква на Подвърза
чов, че го мъчи м ъка голяма. Ж ена му - болна, детето му -
гладно. Подвързачов не му остава длъжен: „Е? Защо не пови

каш лекар? Защо си ги оставил сами? Кое време е? Ама че си
мъж и ти! Зарязал къщата, тръгнал по кръчмите!“ В същото
време напипва пак пакета, в който има месо, - обещал е да го
отнесе на жена си.
„Занаят имам златен, резач на дърва съм, ама няма рабо
та“, хълца навлекът. И тъй горко въздиша, че поетическото сър
це на Подвързачов омеква. „Ставай, води ме у вас!“, изкоманд
ва той на новия си познайник, наименувал се Геро.
Посред нощите двамата наквасени мъже се препъват по кал
ни улици, ту объркват пътя, ту пак намират вярната посока.
Накрая минават по мостче над вада и хлътват в ниска къщичка.
Там, в стаята, има само един креват, на който лежи млада,
но много бледа и посърнала жена. Геро се оправдава, сочи Д ат
ския принц и показва другия пакет - с пържола и хляб, купени
от госта в механата за нея и детето. „Умирам бе, човек! Кръвта
ми изтече! Горкото ми дете, без майка ще остане“, плаче тя и
сочи нещастната си рожба, заспала в краката й тъй, както е
облечена - с обувките барабар. Докато съпругът гледа замаяно
към тавана, жена му вие като вълчица и почва да скубе косата си.
„Тръгвай за лекар!“, избутва го Подвързачов. Сцената го
покъртва до дъно. Някога с Димчо, Лилиев и Райчев са нямали
риза, за да излязат навън, и са си слагали яка на голо, мизер
ствали са, та тази гледка няма как да не го развълнува.
Докато чака нескопосния резач на дърва и доктора, Д ат
ския принц се захваща за работа. Проветрява стаята, запалва
печката, нарязва месото, което е понесъл за домашните си, в
чуждата тенджера и поглежда часовника си: минава един. „Ди
митре, жена ти чака вкъщи да й занесеш месо...“, казва си той и
се сащисва какво по-напред да направи. Детето се открива, хук
ва да го покрие. Болната го вика да й дава кураж, а очакваните
мъже не се вясват никакви.
Влиза в стаята, излиза навън, нервно пуши, докато накрая
чува мъжки гласове. Докторът - старче с нощна шапка на гла
вата, както се вика, измъкнат от постелята, бързо се захваща
за работата си. Като дръпва юргана, разбира каква е белята с
жената. „Ясно. Карайте я веднага в Майчин дом“, нарежда той.
Щедрият Датски принц наема файтон и със съпруга откарват
абортиралата жена в болница.
Друг път Подвързачов купува кокош ка от Ж енския пазар и
тръгва към дома си. П ътьом се среща ту с този, ту с онзи. Сле
добедът се изпарява и надвечер Датския принц „скацва“ в До

ма на изкуствата и печата (разрушен през 1944 г., на ъгъла на
„Граф Игнатиев“ и „Раковска“, срещу аптеката). За да не му
пречи да ръкомаха, като говори,
ТОЙ Е ВЪРЗАЛ КОКОШКАТА С КАНАП

и я разхожда след себе си като кученце. До призори времето
минава като миг и когато почва да се разсъмва, компанията
решава на пияна глава да се поразхлади с файтон до Драгалевци.
Когато наближават селските дворове, петли закукуригват и
горката кокош ка - все пак нали е дама, показва характер.
Приплясква с криле, кълве канапа и не ще да играе натрапена
та й роля на послушно кученце. Гледа я Подвързачов, смилява
се над нагона й и нали е добра душа - пуска я да си намери по-
подходяща компания - не човешка, не интелектуалска, а свой
ствена на нея - петелска. Сигурен е, че жена му Ружа няма да
му се разсърди - тя е широка душа, а братовчед й Николай Ли
лиев, като върл противник на животноядството, направо ще го
разцелува.
А скромната квартира семейство Подвързачови е широко
отворена за бедни поети. Там през 1908 г. Лилиев довежда Де-
белянов. Тук идват голобради още автори, които по-късно съ
що записват имената си в историята на българската литерату
ра, сред които е и бъдещият класик Константин Константинов,
автор на романа „Кръв“, в който описа атентата в църквата
„Св. Неделя“ през 1925 г.
В къщата на бул. „Фердинанд“ № 138 (сега „Христо Ботев“)
живее през последната си година Димчо Дебелянов. От нея тръгва
за фронта. Няколко дни преди това той счупва ключа на стаята
си и излиза от нея като се провира от малък отвор към съседна
та трапезария. Докато се поправи ключът, той влиза и излиза от
същото място. „На, ето и стаята не ме иска, заключи се! Не,
няма да се върна от фронта!“ - нарежда той. При едно промуш-
ване през отворчето счупва и огледалото, а третото предзнаме
нование е, че и лампата му се поврежда и той стои на тъмно.
„Знам, че няма да се върна“ - са последните думи на Дебе
лянов към Подвързачови, когато тръгва за фронта. И наистина
не се връща. „Димчо долавяше куплетите, вървейки из улица
та“ - спомня си за него след смъртта му Подвързачов.
Подвързачов обича да си пийне и се оправдава така: „Ня
кои се напиват може би само за да се приравнят с трезвите.“
П оказателна в тази посока е и следната случка. На ул. „Шести

септември“ откриват вегетариански ресторант. На водосвета
поканват и столичните журналисти. По масите се кипрят пост
ни специалитети, а и питиетата към тях са такива едни бистри-
бистрички - лимонади, сиропи, бози. Подвързачов, като доайен
на вестникарите, е упълномощен от тях да каже няколко при
ветствени думи. И се изправя нашият поклонник на Бакхус, мис
ли, мисли, па отсича: „Ястията са прекрасни! А за питиетата
тепърва ще се произнеса, защото никога в живота си не съм
употребявал такива!“
ЦЯЛ ЖИВОТ ДАТСКИЯ ПРИНЦ СМЯТА, ЧЕ Е КУТСУЗЛИЯ

А за да покаже, че е прав, разказва на известния хроникьор
на Стара София Христо Бръзицов следната случка: „Стоя на
трамвайната спирка. Трамваят се показва. Събират се много
хора и аз си зная, че причина за неудачата съм аз. Кутсузин! И
реш авам да тръгна, та да освободя чакащите заради моя кут-
сузлук. Тръгвам, отминавам и ето го - трамваят се задава!“
Лошият си късмет той свързва с рождението си. Бащ а му -
пощенски служител в Стара Загора, заболява от лошо гърло и
умира, малко преди да се роди синът му. „Аз винаги закъсня
вам. Това е моето проклятие още от рождение: аз съм се родил
след смъртта на баща си“ - изплаква Датския принц.
Приживе Подвързачов
ИЗДАВА САМО ЕДНА КНИГА ЗА ВЪЗРАСТНИ -

„Как дяволът чете евангелието“ (1933 г.), и то под псевдонима
„Хамлет, принц Датски“.
В неговия случай количеството не е равно на качеството.
Да припомним само един куплет на Подвързачов: „Обичам те
като жена / със хиляди чаровни прелести - / о, бедна, хубава
страна / на алчни, допотопни челюсти“ от стихотворението му
„Родина“. То се равнява на десетки томове на негови съвремен
ници. За тях няма кой и заради какво днес да се сети и пожали.
ХУДОЖНИКЪТ МЪРКВИЧКА -
НИТО ЧЕХ, НИТО БЪАГАРИН
БАТЕНБЕРГ МУ ПОДАРЯВА
ИГАА ЗА ВРАТОВРЪЗКА С БРИЛЯНТ,
ФЕРДИНАНД КУПУВА СКЪПО КАРТИНИТЕ МУ
25-годишният чех Ян Вацлав М ърквичка знае за
България единствено, че е славянска страна, че е
имало Априлско въстание и че се е водела Руско-
турска война.
Първите му впечатления на европеец по пътя му към П лов
див, където през 1881 г. започва работа като учител по рисува
не, са умопомрачителни. София му се вижда като тревясало се
ло. Ханищата, в които преспива с жена си Юлия, го шокират с
мръсотията си. На всичко отгоре - едва пристигнал в Пловдив,
Ян заболява от тифусна треска.
След като се аклиматизира обаче,
ЕКЗОТИЧНИЯТ ПРАХОЛЯК ЗАМАЙВА БЪДЕЩИЯ ХУДОЖНИК

като приказен мираж, а пищните аромати на Ориента неотра
зимо го омагьосват.
В България той намира изгубения вече на Запад примити
вен рай, който ще съхрани в картините си, докато не напусне
страната през 1921 г. За награда, когато окончателно се завръ
ща в Прага, М ърквичка разбира, че в родината му никой не го
познава като художник.
В Пловдив чехът е обхванат от трескаво желание да прене
се на платното хора и сюжети, с които се сблъсква на всяка
крачка. Никой обаче не желае да му позира.
Веднъж М ърквичка скицира едно магаре, но когато собстве
никът на добичето забелязва заниманието му, веднага обръща
добичето, за да не го хванат уроки. Но начинаещият художник
не се отчайва. Той решава да нарисува циганин, носещ на гла
вата си кошница със зеленчук и с повод на козле или овчица в
ръце.
Мърквичка
(Карикатура - Райко Алексиев, публикувана в
„Ден на изкуствата“, юни 1921 г.)
С жена си Ян скроява хитроумен план. Юлия купува кошни

цата, зеленчука и животинчето и наема едно цигане да ги отне
се до дома им. М ърквичка го задържа за няколко скици и го
моли на другия ден да дойде отново. Цигането не идва и худож
никът тръгва да го търси, за да го намери на пазара. Ужасени
ят от магьосника-чех „модел“ обаче хуква и зад петите му оста
ва само прах.
МЪРКВИЧКА СТАВА ХУДОЖНИК ИМЕННО В ПЛОВДИВ

Кураж за това му дава княз Александър Батенберг, който
идва в града след победоносната Сръбско-българска война.
Директорът на гимназията подарява на княза поздравите
лен адрес, украсен с алегорични фигури и орнаменти, измайсто
рени от Мърквичка. Батенберг е зашеметен от подаръка и къс-
но вечерта праща стражар в гимназията да събуди директора и
да го пита за името на художника.
На другия ден в гимназията организират вечеринка и тога
ва представят Ян на Батенберг. Двамата разговарят дълго за
българското изобразително изкуство и че организацията по не
говото създаване приляга на амбициозния чех. Трогнат от ен
тусиазма на чужденеца, Батенберг му праща игла за вратовръзка
с брилянт.
ПО-ПЛОДОТВОРНИ И ПРОДЪЛЖИТЕЛНИ
СА КОНТАКТИТЕ НА МЪРКВИЧКА
с княз Фердинанд, който е известен като тънък ценител и пок
ровител на изкуствата.
Д вамата се запознават пак в Пловдив, в гимназията, където
князът разглежда организираната от М ърквичка и Антон Ми-
тов изложба.
П иететът на М ърквичка към монарха не е случаен. Точно
Фердинанд го назначава за пръв директор на Рисувалното учи
лище в София на 1 септември 1896 г. Идеята за такова училище
принадлежи на Константин Величков, а М ърквичка прави про
екта, който внасят в Народното събрание.
НАЙ-ГОЛЕМИТЕ НИ МАЙСТОРИ НА ЧЕТКАТА

СА УЧЕНИЦИ НА МЪРКВИЧКА
Училището най-напред се помещава в апартамент на „Ак
саков“ № 22, нает за 6458 лева. Първоначално персоналът се
състои от М ърквичка и един прислужник. Към тях по-късно се

присъединяват скулпторът Борис Шатц, анатомът д-р А. Сара
фов и художникът Антон Митов.
М ърквичка се разкъсва от работа и нито усеща какво яде,
нито му остава време за сън. От 147 кандидати той избира 46
момчета и 3 момичета.
През великденската ваканция на 1897 г. в Рисувалното учи
лище е организирана изложба, в която участва с евксиноград-
ски пейзажи и цветя княгиня Мария-Луиза, чийто грамаден пор
трет М ърквичка ще нарисува по-късно.
Н а 10-годишния юбилей на училището през 1906 г. М ърк
вичка благодари на Фердинанд за августейшата му закрила.
Неслучайно за тържеството е избран 2 август - в същия ден
преди 19 години Фердинанд се възкачва на българския престол.
От шестнайсетте картини, с които художникът участва в ус
троената юбилейна изложба, монархът откупва „Лазарки“. Ви
сочайшият меценат разпорежда също така портретът на Стоян
Заимов да бъде откупен за Народния музей.
“ ИЗБИРАХ СИ ТАЛАНТЛИВИ УЧЕНИЦИ” -

изповядва М ърквичка в дневника си.
Голямото му „разочарование“ е Александър Божинов. Още
като вижда първите му карикатури, той го извиква и го скастря:
„Виждам, че вие правите карикатури на политически лица в
един софийски вестник - това не е позволено на учениците. Вие
трябва да предпочетете едно от двете: или училището, или вест
ника.“ Занятието обаче е единственият сигурен доход за талан
тливия младеж и той казва на строгия си директор, че избира
вестника. М ърквичка се ядосва и отрязва: „Аз мога да ви кажа,
че вие сте несериозен човек и от вас абсолютно нищо няма да
излезе.“
Божинов се разтреперва, защото професорът му се вижда
като заклинател, сипещ върху му проклятието на съдбата. След
това обаче един ден, вместо да се поти над училищна задача,
измайсторява карикатури на М ърквичка, Митов и Шатц. След
почивката вижда, че карикатурите липсват. Оказва се, че проф.
М ърквичка ги е прибрал. И докато Божинов очаква да бъде
изхвърлен от училището, след година професорът го кани вкъ
щи заедно с още 3-4 ученици да му изпишат великденските яйца.
В ателието - отрупано със завършени и незавършени кар
тини, Божинов изумен наблюдава карикатурата си, добре рам-
кирана и окачена на стената. А през 1937 г. старият художник

идва в ателието му и го похвалва: „Аз следях вашето развитие и
се радвам на напредъка ви - това е върхът, който един худож
ник може да достигне в своя жанр и в своето творчество.“
ВЪНШНО СТРОГ, ВЪТРЕШНО МЕК

- такъв е бил Иван Мърквичка.
Художникът рядко дава израз на най-съкровените си чувст
ва. Само 2-3 пъти той позволява на околните да надникнат зад
маската му. За един такъв момент разказва Лука Говедаров.
През 1916 г. е убит на фронта като български офицер синът
на Мърквичка. По думите на Говедаров старият художник ко
леничи многократно пред пресния гроб, а белите му коси крият
ронещите се сълзи. Накрая неутешимият баща взема пръст, за
да я отнесе със себе си.
М ърквичка горко съжалява, че
ГРОХОТЪТ НА ВОЙНАТА НЕ МУ ПОЗВОЛЯВА

ПОНЕ ДА СКИЦИРА ЛОБНОТО МЯСТО НА СИНА СИ
и че в няколкото нощни часове той може само с ръце да опипа
пръстта, попила кръвта на едничкия му син.
Неразгадаемата маска на художника пада и друг път, кога
то през 30-те години негови ученици не му позволяват да изло
жи свои картини на изложба в Прага, уредена от Чехословаш-
ко-българската взаимност. Оправдават се, че М ърквичка не е
български художник! Потресеният учител успява само да про
мълви: „Не знам и не искам да ги знам!“
След смъртта на сина и загубата на съпругата, която умира
от рак, художникът все повече се чувства самотен. В България -
чех, в Чехия - българин!
Старостта постепенно гаси пламъка на твореца, който с чет
ка очерта етническата граница на българите на Балканите - от
Черно море до албанските планини и от Дунав до кротките во
ди на Егея. Неизброими са неговите картини на жени и мъже в
национални носии. А по това време у нас няма фотограф, който
като М ърквичка да ги съхрани за идващите поколения.
Старият художник прекарва зимите в Прага, в ателието си
на „Сантошце“, сред малкото картини, донесени от София. В
късно лято и ранна есен той пристига в София или Пловдив.
П ейзаж ът в двата града вече е друг. Приятелите на художника
са остарели като него... Но въздухът е същият. Той ще го вдъх

нови за още някоя скица, за внезапно изплувал спомен, който
ще бъде сътворен в картина.
КОГАТО ЧЕТКАТА СТАВА БЕЗСИЛНА, ИЗБИРА СЛОВОТО

През 1930 г. той отпечатва в Българската придворна печат
ница своите сонети на чешки. Стихосбирката се казва „Пра
шинки от неведомото“.
Отзвукът за нея не стига до далечна Чехия, защото е отпе
чатана само в София. В България също не се чува много за
книгата, тъй като тя е отпечатана на чешки.
„Като мъгла от мозъка ми бликат / рой сънища, мистично
оцветени, / видения - примамливи вселени, / на звездния език
духа ми викат“* - изповядва мъдрецът Мърквичка. Побелели
ят поет-художник улавя стари теми, но не забравя България.
Той възпява Родопите, тръпне пред кошмара на войната и пла
че за македонските бежанци.
М ърквичка умира на 18 май 1938 г., след като приема поже
лания на приятели по случай именния си ден. Картините в праж
кото си ателие той завещава на България и този му завет из
пълнява племенницата му Анна. На гроба му в Прага има брон
зов бюст, а в България - нищо. Няма дори паметна плоча в
създадената от него Художествена академия.
* Превод - Мария Генова.

АВАНТЮРИТЕ НА ТРИ
ПИШМАН БАЛЕРИНИ
В АТИНА И ТУНИС ПРЕЗ 1938 г.
ГОРЕЩО ИНТЕРВЮ С ЕДНА ОТ ТЯХ ВДИГА ТИРАЖА

НА НОВИЯ ВЕСТНИК “ ИЛЮСТРОВАНА ПОЛИТИКА”
В края 30-те години Царство България се стабили
зира и преди Втората световна война броят на бо
гаташите нараства, като никой не ги пита вече от
къде са чопнали милионите си. Треска за богатст
во люлее и разтреперва средната и най-бедната класа.
През 1938 г. в Северна България пристига някакъв си аван
тюрист Данченко - руснак или украинец, който се представя за
импресарио на танцьорки. Мошеникът показва снимката на про
чутата танцьорка Илонка (по произход унгарка), която с мо
ряшкия си танц спечелва милиони в средиземноморските кръч
ми. Изкусителният му разказ
ОМАЙВА три к р ъ ш н и НАШЕНКИ,

които без много да му мислят, зарязват родната Българийка и
тръгват да покоряват света с танци.
По примера на чужденеца, някакъв нашенец също решава
да подхване този доходен бизнес. Рекламата вече е направена
от Данченко, затова в мрежата на нашенеца се хващат други
три балкански моми. Още преди да се качат на парахода от
Варна за Атина, хитрецът прибира паспортите на тия пишман
балетистки. Опиянени от бъдещите си бизнес успехи, те пре
глъщ ат случката, а също си затварят очите, че импресариото
задига и наличните им пари за из път.
ЗЛОПОЛУЧИЯТА НА БАЛЕТИСТКИТЕ
ПРОДЪЛЖАВАТ И СЛЕД ВАРНА
Трите госпожици пристигат в Атина и започват да обхож
дат пирейските кръчми. Още от пръв поглед навсякъде ги ха
ресват. Но по-нататъшният сценарий неочаквано е с един и същ

Печален край. Импресариото се уединява с кръчмаря на дълъг
разговор, а в това време момите пийват разхладителното и прес
мятат наум по колко ще им плащат за танците. След това една
по една ги привикват в задната стаичка, за да демонстрират
там знанията си. За тяхна изненада нито един от собствениците
на пирейските вертепи не се вълнува от хореографските им уме
ния. Но всеки от тях, с пламнал поглед и разгорещени ръце,
налита да ги опипа и ги кара да се разсъблекат.
И тъй като нашите морални, а според гърците вироглави
дами не дават дори да ги ощипят по бузите, пазарлъците прик
лючват с разхладителното. Накрая импресариото, поизнервен
от упоритостта на танцьорките, им обещава, че повече няма да
ги развежда из кръчмите. Негови стари познати щели да ги уре
дят уж за танци без консумация.
Тримата познавачи на балета наистина имат благопристоен
и луксозен външен вид. Те пристигат на гости в наетата от им
пресариото хотелска стая, почерпват щедро момите и ги карат
да потанцуват.
ТРИМАТА СА ТЪРГОВЦИ НА БЕДИ РОБИНИ

Когато преценяват, че дамите вече са добре попийнали, те
пристъпват към първия сексурок. М акар и позамаяни от пияч-
ката, яките балканджийки не се дават току-така. Едната с м ъл
ниеносен замах подпалва пердето, останалите две се раз-
крещяват с все сила и в хотела настава суматоха. Търговците
на бели робини се изнасят, преди да е дошла полицията и гуля
ят завършва без консумация.
Атинските полицаи не се церемонят и заплашват импреса
риото със затвор, ако не напусне страната в рамките на 24 часа.
Разтреперан от яд и страх, той намразва трите „балетистки“ и
скроява злокобен план как да отмъсти на тия кози и да спечели
от тях.
Външно той е съвсем любезен с дамите, но вътрешно кипи
от ярост и бързо ги натоварва на първия параход за Тунис. По
това време градът е център на международни мошеници, ке
сиите на които са пълни и те търсят всякакви развлечения. Кли
енти на тамошните публични домове са и богати араби, на кои
то живата стока се доставя инкогнито и срещу добри пари у
дома.
ИМПРЕСАРИОТО БЪРЗА ДА ПРИКЛЮЧИ С БАЛЕТИСТКИТЕ

и затова от пристанището веднага ги завежда в крайбрежна
кръчма. Съдържателят се казва Барух. Като преселник от Б ъл
гария, той се познава отлично с импресариото. Балетистките
приемат спокойно поканата на евреина да отдъхнат от дългия
път в малка и уединена стаичка на заведението. Те са спокой
ни, защото вече са предупредили импресариото, че ако се пов
тори атинският случай, веднага ще се оплачат в полицията.
Междувременно трима възрастни мъже, гуляещи на една
маса, отглеждат щателно новодошлите.
В уединената стаичка трите балетистки, импресариото и Б а
рух започват да се веселят и да си разменят сладки приказки за
големи печалби от бъдещите танци. Импресариото няма пари,
но тази вечер е щедър, напитките пристигат и изчезват в коре
мите на сътрапезниците.
“ ОТ УТРЕ ЩЕ ТАНЦУВАТЕ В НАЙ-РЕНОМИРАНОТО ЗАВЕДЕНИЕ

Заплатите ви ще са царски. Моят приятел Барух ще уреди всич
ко. Да пием за негово здраве!“ - радостно повтаря импресарио
то. А разнежените дами пият без мярка, докато загубват съзна
ние от алкохола, в който има приспивателно.
Никоя от трите балетистки не си спомня какво е станало
после в кръчмата, но на сутринта всяка добре помни къде се е
събудила. Сам-самички те са пленнички в малка вила край Ту
нис, с голяма градина, с прозорци и врата с железни решетки,
заключени с неразбиваеми брави. През деня никой не идва да
ги види, но в стаята е оставена храна, за да не гладуват. Неопи
суем ужас пред неизвестността парализира момичетата. До по
лунощ те не могат да мигнат от страх и тогава чуват сирена на
автомобил. Ж елязната пътна врата се отваря и през прозореца
те виждат силуетите на трима непознати.
Изповядващата се пред в. „Илюстрована политика“ съвет
ва другарките си да м ълчат и да заклю чат вратата на стаята
отвътре. Пришълците обаче познават вилата добре. Те запалват
лампите в коридора и направо се насочват към стаята с плен-
ничките. Когато разбират, че стаята е заключена, изваждат ре
зервен ключ и отключват.
БАЛЕТИСТКИТЕ СЕ РАЗПИЩЯВАТ, ПОЧВАТ ДА СЕ ВАЙКАТ

и да молят за милост. Непознатите безмълвно ги оглеждат, след
което напускат вилата, без да им направят нещо.
До сутринта пленничките не мигват и са нащрек, събирай
ки кураж чак до разсъмване. Щом се развиделява, те се захва
щ ат с железните пръчки на прозорците. След час трите преви
ват една от тях и през отвора се измъкват на двора.
П ътната врата е заключена, а зидът е висок към 2 метра. За
техен късмет в барачката до къщ ата има стълба, с която пре
минават оградата и хукват по пътя сред пясъците. Докато тър
чат, едната вика: „На ви танци“, другата й отговаря: „На ви
печалби!“
ТРЕТАТА ИСТЕРИЧНО КРЕЩИ: “ ПАТКИ С ПАТКИ!”

Едва когато стигат централното шосе за Тунис, нашенките
срещат камилари, пътници в автомобили и местен полицай. Ед
на през друга започват да му обясняват за танците, за импреса
риото, за Барух, за тримата непознати, за вилата, но той нищо
не разбира от брътвежите им и ги отвежда в участъка.
ТАМ БАЛЕТИСТКИТЕ НАУЧАВАТ ПОВЕЧЕ ЗА ТАЙНСТВЕНАТА ВИЛА

Докарват импресариото, но той заявява, че не познава ба-
летистките, а се е срещнал с тях в заведението на Барух. Евреи
нът пък не отрича, че момичетата са били в кръчмата му, но
там те се напили и тръгнали с трима непознати, които се пред
ставили като търговци.
Полицаите правят оглед на злополучната вила и откриват
кой е нейният собственик, който се оказва почтен търговец, от
състващ в момента от Тунис. Ключовете от вилата той дава на
свой приятел, който злоупотребява с доверието му и я дава (за
своя печалба) под наем за една седмица на трима чужденци.
Тримата непознати така и не са заловени, защото още в де
ня на влизането на българките в участъка напускат панически
Тунис. Те обаче са идентифицирани като търговци на бели ро-
бини, които отвеждат жертвите си на остров Родос. Там се
оказва, че е замъкната и знаменитата унгарка Илонка, която
никак не забогатява, а напротив, няма право дори да се разпо
режда със собственото си тяло. Няколко танцьорки, пристиг
нали от Родос, разказват и за нейния трагичен край. Като не

могла да издържа повече гаврите на многобройните си клиен
ти, Илонка се отскубва от публичния дом и се удавя в морето.
Нашите българки, като разбират каква драма им предстоя
ла, ако тримата бяха ги отвели на Родос, прежалват чест и дос
тойнство, поработват няколко дена на пиацата и със събраните
пари се качват на първия параход.
Парите им стигат за билет до Атина, откъдето със съдейст
вието на българското посолство благополучно се завръщ ат в
родината. Там ги застигна вестта, че и съдбата на триото на
Данченко не е по-различна от тяхната. А даже по-ужасна... За
щото нашите героини се отървават и се връщат живи и здрави,
а тези на Данченко не успяват да съберат пари за обратния път
и остават да проституират в Тунис.
ОГНЕНАТА КЕВА Е ЦАРИЦАТА
НА ЦИГАНСКОТО КАБАРЕ
БАРДАМАТА НАЗЛИЕ ПОЗИРА ЧИСТАК ГОЛА

НА СТУДЕНТИТЕ В ХУДОЖЕСТВЕНАТА АКАДЕМИЯ
В началото на XX век екзотична картинка посре
ща гостите на София недалеч от Централна гара.
На мястото на сегашното трамвайно депо на буле
вард „Княгиня Мария-Луиза“ са струпани стотина
малки бараки, фантастично облицовани с тенеке-
та, с врати от амбалажни сандъци. По средата на тоя „квартал“
се издига двуетажна, паянтова и полусрутсна къщурка, в която
живее „царибаш ията“ (ци
ганският цар).
Пред бараките се излежа
ва писклив табор от шалва-
рести циганки и циганета.
Щ ом мине минувач наоколо,
без да бъде даден старт, та-
борът скауд на крака. Циган
ките предлагат на сащисания
човечец да му завържат (или
развържат) късмета, а цига-
нетата скандират без умора:
„Чичо, давай ми едно петаче,
да ти дава Господ живот и
здраве!“
Няма грешка! Става дума
за циганския квартал, в кой
то в началото на миналия век
живеят около 2300 души. Ц и
ганките раждат най-малко от
пет до десет деца, но мизери
ята и гладът ги намалява до Кева р азт я га акордеона и запява
едно-две, най-много до три. коренната си песен „Керванът“
Мястото на катуна им драз
ни столичани и те непрекъснато настояват той да бъде премес

тен в покрайнините на града. Циганските гласове обаче са си
гурни и ценни и затова политиците си правят оглушки.
Още през 1901 г. циганите (или както напоследък ги нари
чат роми) са лишени от изборни права със закон, защото гласу
ват все за социалистите. Вестникарят Стоян Шангов ненапраз-
но ги нарича на подбив „марксисти“. Битката против санкция
та набира сила и на 15 декември 1905 г. е организиран цигански
конгрес в София. На следващата година законът е отменен и
циганите отново се нареждат пред изборните урни.
През 30-те години на миналия век циганският квартал вече
е на сегашното си място - от булевард „Константин Величков“
до улица „Чавдар войвода“. Главната му улица „Татарлий“ ци
ганите наричат подбив: „Нашият булевард „Цар-Освободител“.
Тук е циганският клуб „Египет“, в който кесят циганският цар
и другите първенци, а също и кварталната кръчма „Мадара“ (в
превод „Не бой се“). Но най-голямата забележителност на ул.
„Татарлий“ става знаменитото Циганско кабаре, което дължи
своята слава на най-прочутата циганска певица преди 1944 г. -
Кева.
КАБАРЕТО СЕ СТОПАНИСВА ОТ ИСМАИА

А той, според старософиянци, преди да го открие, натрупва
капитал като конекрадец и хайдук.
Кабарето е най-долнопробна кръчма, преди в нея да запее
Кева. Вътре има естрада за оркестъра, певицата и кючекчий-
ките. Клиентите са предимно от квартала и мнозина от тях про
пиват тук и последния си грош.
Атракция на кабарето е един тлъст и впиянчен овен, който
обикаля масите. Развеселените клиенти редовно го черпят, а
овенът не отказва почерпушката. Като се натряска до козирка
та, клетото животно се изпружва под някоя маса и захърква
кротко, досущ като човек. По-различна е съдбата на сътрапез
ниците на овена. Щом се натаралянкат и останат без грош, Ис-
маил ги изхвърля навън без жалост. Пияни-заляни, ексклиен-
тите му пролежават кротко в калта или снега, докато стопан
ките им ги приберат. Циганките нарамват като гергьовски аг
нета мъжете си и ги отнасят с клетви у дома.
Не се знае
КОГА ТОЧНО СЕ ПОЯВЯВА ДВАЙСЕТГОДИШНАТА КЕВА,

но през 1932 г. тя вече е софийска знаменитост според писателя
и вестникаря Христо Бръзицов. В София тя пристига от Видин
ско и оттам донася богат репертоар от румънска и сръбска чал-
га. Една от биографките на Стара София - Райна Костенцева,
казва за Кева: „Стройна и подвижна, с красиво мургаво лице и
черни като въглени очи, със спусната до кръста черна буйна
коса, тя привличаше всяка вечер много посетители, повечето
от които дълго оставаха правостоящи в очакване на свободна
маса.“
Споменът за тази чаровница бе още жив допреди двайсети
на години. Мнозина стари софиянци с упоение разказваха за
песните й, в които копнежът и мъката са толкова големи, че
само безпаметно пиянство може да ги угаси.
Н яма човек, който през 30-те години специално заради Ке
ва да не е бил в Циганското кабаре.
КЕВА Е НЕЩАСТНА В ЛЮБОВТА

Тя, която пее само за любовта, се влюбва нещастно в бълга
рин журналист. Казват, че той всяка вечер е неин в кабарето,
но изгрее ли слънцето, не иска нито да я види, нито да я чуе.
Нещастната влюбена редовно го издирва по редакциите и го
следва както сянката човека.
Нещастни в любовта също са още две от звездите на Циган
ското кабаре. Едната от тях се казвала Назлие. Тя е бардамата
на кабарето. Пие, пуши, пее и прегръща невинните младежи,
които идват в кабарето, за да се разтушат след нещастна любов
или житейска неудача.
НАЗЛИЕ ИМА ТАКЪВ СТРАСТЕН ПОГЛЕД,

така ги разбушува, че те пият до безпаметство. Колкото повече
бутилки поръчат клиентите й, толкова хонорарът на Назлие е
по-голям.
Страстната красавица крие драмата си. Навремето тя сре
ща млад, здрав и строен циганин и в черните му, страстни очи
прочита: „Аз съм търсеният от тебе мъж !“ Тя му отдава своята
девственост и те се оженват след това. Н яколко дена след сват
бата обаче младоженецът забегва. Люто ранената Назлие хук
ва да го намери и
да му о т м ъ с т и .
ОТКРИВА ГО,
СВРЯН В
ЦИГАНСКА
КЪЩУРКА В
СЪРБИЯ
Т ой о т к а з в а
да се върне с нея.
Не можел да из
д ъ р ж и на п л а
менната й страст,
т я -г о п л аш ел а.
О ттам Н азли е
Мъжете мрат по хубавата Назлие пристига в София
и става една от
звездите на Ц и
ганското кабаре. Оттогава във всеки м ъж търси онзи, страхли
веца, но не го открива.
Денем Назлие позира гола на студентите в Художествената
академия. Така остава увековечена в ранните рисунки на някои
от класиците на българската живопис.
Другата нещастница в любовта, която събужда любов у кли
ентите на кабарето, е румънската циганка Райна. Тя отива на
панаира в Лом, за да изкара някой лев с кючеците си, но там я
парва огънят на любовта. Съпругът й обаче скоро й се насища
и вдига други фусти. Н а Райна оставя за спомен две дечица. За
да ги изхранва, тя пристига в София, а тях оставя на отглежда
не във Видин.
ЗА 30 ЛЕВА ВСЯКА ВЕЧЕР РАЙНА ВИЕ ТЯЛО, А КАТО СВЪРШИ

номерът й, сяда на маса и пред погледа й се явяват две малки
деца. Те протягат ръце към нея и й казват сладко-сладко: „Ма
ма, мама!“
Пристигат видинчани в София и по тях Райна праща на де
цата си рокличка и панталон. Ц яла вечер ги облива със сълзи,
така топли както надеждата й, че дрешките ще топлят сираче
тата като родители през студената зима.
ПОСЛАНИК ЗАЛЮБВА
КЮЧЕКЧИЙКАТА БАВКА
Тя е 14-годишна и
още не познава любов
та. Кева открива талан
та й случайно, когато
Б ав к а играе кю чек с
другите циганчета. Т а
к ъ в б л я ск а в п оглед ,
както у Бавка, Кева не
съзира у останалите. За
това тя я взема със себе
си и я обучава.
Тялото на невръст
ната танцьорка умее ту
сластно да се вие, ту пък
с бляскавите си очи тя
стрелва някой от клиен Кючекчийката Бавка
тите на кабарето. Неми със змийския кичур
рен кичур, (Снимки в сп. „Аз знам всичко“, 1.III. 1939 г.)
ОФОРМЕН КАТО МАЛКО ЗМИЙЧЕ НАД ЧЕЛОТО Й,

подскача в ритъма на кючека. С трийсетте лева, спечелвани
всяка вечер, тя изхранва себе си, петте си братчета и баща си.
Когато някой клиент, опиянен от хубостта йа Бавка, я пови
ка на масата си, тя няма как да откаже. Танцьорката сяда при
компанията, но с уплашен поглед следи баща си, който, стис
нал юмруци, е готов да я отбрани, ако някой си позволи волнос-
ти с щерка му.
Веднъж обаче Бавка отива в чуждо посолство, където я по
канва посланикът. От обяд до късна нощ Бавка пее и танцува
за него и приятелите му. П осланикът й предлага шепа жълти
ци, ако остане през нощта и бъде негова. Но тя отказва. Смутен
от нейната невинност и срамежливост, посланикът не я насил
ва, а и поръчва файтон като на царица.
Когато страстите в кабарето почват да вземат нежелан об
рат, намесва се знаменитата Кева. Тя подхваща коронната си
песен „Керванът“, а цигуларят Тошо съпровожда. Кева си аком-
панира с акордеон и когато изпява:
“ ЧУЙ МОЯТА ПЕСЕН В НОЩТА И УЗНАЙ ЛЮБОВТА,

ЩО СЪРЦЕ МИ ГОРИ” ,
публиката полудява от възторг.
„Кева, пей, пей до забрава!“, „Браво, Кева!“ - реват всички.
Възрастна дама, стиснала ръката на младия си жиголо, надига
чаш ата и изгълтва на екс шампанското.
Царицата на кабарето Кева притваря мигли. Черният цига
нин вдига кларинета и следи упорно всяко нейно движение. Го
тов е да надуе инструмента и да излее насъбралата се в сърцето
му болка.
Кева взема акордеона и дългите й пръсти заиграват по бе
лите клавиши. Няколко акорда и в кабарето се издига топлият
й глас: „Аз живея за любов, вечно тъй усамотена...“
ТЯ ПЕЕ ЗА КЛИЕНТИТЕ, НО И ЗА СВОЯТА МЪКА:

ДА ОБИЧАШ НЕУЛОВИМИЯ,
волния като вятър мъж, който може да е ти е роб само за пет
минути.
Огнената дива вперва невиждащия си поглед към младеж
от най-близката маса. Той поглъща думите й и надига пълната
си чаша. С шампанското иска да полее и заглуши мъката, коя
то бушува в душата му. Той се взира в премрежените очи на
певицата, полуотворените й устни го привличат: сякаш
ТЯ Е ТАЗИ, ЗА КОЯТО ВИНАГИ СИ Е МЕЧТАЛ

Пие и плаче до забрава. Утре вечер може би пак ще дойде.
Кева пее между масите. Спира се наред от клиент до кли
ент. Редовният гостенин - журналистът Брашнаров - усеща зад
усмивката й онази мъка, която само времето гаси.
В кабарето хората търсят и плащат за веселие и затова К е
ва се надвесва над тъжния младеж. Шепне му, пее му за любов.
Той вдига глава и запява с нея. Всички се смеят и ръкопляскат.
Тапите гърмят, Бавка вие сластно тяло на естрадата. А навън
нощта скита като паднала жена, но няма кого да приюти в праз
ните си прегръдки. Никой няма сили да излезе от кабарето. Поне
до сутринта.
Циганското кабаре отдавна е отминал спомен. Д а припом
ним, че от него тръгва из цяла България знаменитият някога
Cmpacmu u скандали В Царска България 659
шлагер „Крепи се, буцо!“. „Буца“ нарича гаджето си всеки млад

циганин тогава. Популярността му е равна на любимата на цар
Борис III песен по текст на художника Щъркелов „Таз вечер
празнувам разлъка“.
С тези, а и с някои подобни песни почват и свършват гуляи
те в Царска България. Не че хората са по-богати. Но сърцето
им отваря врата и за хубавото, а и за лошото.
ЕДИН МИЛИОН ПОСЛЕДОВАТЕЛИ
СЛАВЯТ ЯПОНСКИЯ ДЪНОВ
ПРЕЗ 30-ТЕ ГОДИНИ ЛЮБА КУТИНЧЕВА

СЕ СРЕЩА С ГУРУТО ОТ СТРАНАТА
НА ИЗГРЯВАЩОТО СЛЪНЦЕ
Люба Кутинчева е първата българска пътешестве-
ничка, която за десет години успява не само да оби
коли Близкия и Далечния изток, но и да се завърне
в родината си жива и здрава.
През 1940 г. тя разказва за приключенията си в сензационното
списание „Аз знам всичко“, след което изнася сказки за посете
ните от нея страни в цяла България. Преди да направи това, й
се налага да се подложи на дълго и системно лекуване. Крех
кият организъм на младата 29-го-
диш на дам а обаче успява да се
справи с пораженията от тежкия
климат на посетените страни.
Кутинчева е родом от Добру
джа, по-точно от онази нейна част,
която заграбва Румъния след Ньой-
ския договор. Детинството и учени
ческите си години тя прекарва в
ужасите на Първата световна вой
на и под гнета на румънското роб
ство. Семейството й накрая се при
съединява към колоната бежанци,
които напускат бащин дом и се пре
селват в майка България. Но и в
свободната част от родината мла
дото момиче се терзае от горчива
та мисъл за неизвестността на ут
решния ден. Затова събира сили и
Люба Кутинчева -
като авантюристка тръгва към стра
българката
ните на приказките.
с авантюристичен дух
Драматични и любопитни са приключенията на българска

та пътешественичка в Япония и Китай.
В ЯПОНИЯ ТЯ СЕ СРЕЩА С ЯПОНСКИЯ ДЪНОВ

Когато тя посещава град Киото, наричан японския Рим, би
ла учудена, че на една религиозна изложба вижда портрета на
П етър Дънов. Люба любопитства да узнае как и по какъв по
вод ликът на нашия гуру е подреден наред с тези на Буда и Кон-
фуций. Любезните японци й посочват снимката на новия япон
ски бог и спасител на японския народ Онесагуро Дегучи, който
се смята за духовен брат на нашия Дънов. Дегучи е водач на
секта, наброяваща над 1 милион членове.
Заинтригувана, Люба Кутинчева решава да посети „свети
лищ ето“ на духовния брат на Дънов, да се запознае с Дегучи и с
толкова популярното му учение. След няколко дни тя пристига
в светилището на японските „бели братя“ . Лагерът на японска
та секта представлява градче от малки и по-големи къщи, из
писани с йероглифи отвън. Отвътре подредбата е скромна - нис
ки масички, вази с цветя, портрети и много рогозки, върху кои
то слагат дюшеците за спане. Тук живеят само онези сектанти,
които са по-високопоставени.
БЪЛГАРКАТА ВЕДНАГА Е ПРИЕТА ОТ ГУРУТО ДЕГУЧИ,

който й се вижда твърде обемист за японец - тежи над 100 ки
лограма. Неговата жена не му отстъпва по тлъстина. Светото
семейство надълго и нашироко разпитва българката за нашето
Бяло братство и в знак на висше благоволение й предлага да
им гостува колкото си иска.
За българката отреждат най-хубавата стая. Ж илищ ето на
гуруто се различава от скромните къщички на неговите после
дователи. То е отрупано с мебели и скъпи украшения. И ма да
же и комфортно обзаведени стаи в европейски стил. Този нов
апостол на И зтока не забравя да назначи свой заместник в слу
чай, че преждевременно се пресели Отвъд. За такъв е избран
зетят Осима, м ъж на най-голямата дъщеря на Дегучи, която
също е добре охранена. Само заместникът е малко мършав.
ДЕГУЧИ НЕ САМО ЧЕ Е ХИТЪР,

НО Е И МНОГО ПРАКТИЧЕН ЧОВЕК
Най-богатите дарове на своите поклонници съхранява за чер
ни дни в обширни складове. Най-много благославя онези от тях,
Люба Кутинчева (втора от ляво на дясно)

със съпругата и двете дъщери на японския Дънов
к о и т о му носят редки златни и сребърни монети от цял свят и
от всички епохи. Колекцията на гуруто е с огромна историческа

и налична стойност. Четири-пет години преди тя да бъде разгле
дана от Кутинчева, при гуруто пристига американец, който иска
да я купи за 10 милиона долара. Офертата обаче е отклонена.
Не по-малко ценна е и другата колекция на японския Дънов -
тя съдържа старинни оръжия от цял свят, богато украсени със
злато и слонова кост.
За двете седмици, през които му гостува, нашата българка
навлиза дълбоко в религиозните церемонии на тукашните „бе
ли братя“. Много я смайва поклонението в памет на покойната
майка на гуруто, което става по традиция всяка година. На оп
ределения ден в лагера на сектата се стичат поклонници от ця
ла Япония.
ДЕБЕЛИЯТ ДЕГУЧИ И ЖЕНА МУ СА НОСЕНИ НА РЪЦЕ

петнайсет километра.
Толкова дълъг е пътят до гроба на светата майка. Вечерта
на свещеното място се изпълняват религиозни танци. Сектан-
тите се обличат в кожи на ди

ви зверове и без умора - часо
ве наред - викат, скачат и ре
ват. О т гю рултията наш ата
българка за малко да пукне от
главоболие.
Затова, като свършва дан
данията, тя помолва Дегучи да
прати някой в аптеката за ня
колко аспирина или други ха
пове против мигрена. Дегучи
обаче се възпротивява. Слън
цето и чистият въздух били
най-добрите лекарства и зато
ва отказва да сътрудничи в
тровенето й е лекарства. Той
щял да прогони злия дух, ста
ил се в главата на българката,
е помощта на свръхестестве Онесагуро Дегучи
ната си сила. със съпругата си
(Снимки в сп. „Аз знам всичко ",
Н яма как и
НАШЕНКАТА СКЛОНЯВА ДА СЕ ПОДЛОЖИ НА ТЕРАПИЯТА

на гуруто. Тя ляга в леглото си и се покрива до носа с покривка
та. Не след дълго гуруто, жена му, заместникът му и още двама
помощници влизат тържествено в стаята. Ритуалът започва.
С върховете на двата си пръста Дегучи започва да почуква
челото и темето на Кутинчева. В същото време той пухти, бле
щи се и изговаря тайнствени заклинания. След това опира дес
ния показалец на болната върху дясното й сляпо око и почва да
се кара и да пъди злия дух. Духът обаче не ще да си върви, а
нашата българка за малко да развали лечението. Такъв бурен
смях се надига в гърдите й, че тя с големи усилия се опитва да
го озапти.
„фокусите“ на японския Дънов продължават само 15 мину
ти. Щели да бъдат сигурно повече, ако Кутинчева не го излъг-
ва, че мигрената й е отлетяла като дим. Гуруто се засмива, до
волен, че е надвил злия дух, напуска стаята с тържествуващ пог
лед и горда походка. Едва след излизането на всички, Кутинче
ва се насмива от сърце. Главоболието й обаче не само не стих
ва, а се усилва още повече. След н я к о л к о часа тя се снабдява

тайно с н я к о л к о таблетки от аптеката и чак тогава се излекува.
Два дни по-късно зетят на светеца и негов заместник съби
рат на религиозен обряд в лагера тълпа сектанти. Тъкмо шял
да почне проповедта си, когато
ИЗБЕЛВА ОЧИ, ПРИПАДА И ПОЧВА ДА СЕ ГЪРЧИ

в конвулсии. На устата му се появява пяна. Тълпата става на
крака, грабва го и го вдига на ръце. Н яма съмнение за нашен-
ката, че зетят е епилептик. Но сектантите смятат, че зетят кон
тактува с боговете.
Като се освестява след час, той казва, че в него е влязъл
„Бог“, който му е съобщил благата вест: в еди коя си местност,
на еди кое си място е израсло дърво на щастието. Сектантите
са призовани да тичат дотам и да си откъснат цвят или клонче.
Чак тогава ще се почувстват щастливи. Едва изрича открове
нието и тълпата се юрва да търси „Божието“ дърво. След два
дни българката напуска „светилището“ и не знае какъв е бил
резултатът от издирването му.
Дегучи много се опечалява от решението на българката да
го напусне. И макар че тя не се присъединява към паството му,
ТОЙ Я ИЗПРАЩА РАДУШНО И Й ПОДАРЯВА СКЪПО КИМОНО

за молитви, няколко вази и книга за неговото учение. Гуруто
апелира към нашенката да пропагандира учението му в далеч
ната му по разстояние, но близка по духовност България.
НАШЕНКАТА СИ НАМИРА МАЙСТОРА В КИТАЙ

В Шанхай я отвлича банда и иска откуп, за да я освободи
жива.
Преди това тя се качва на рикша, за да разгледа града.
Нито за миг Кутинчева не предполага, че ще бъде изправе
на лице в лице със смъртта и че ще преживее ужасни часове и
дни. След 4-5 километра търчане из града кулито спира рик
шата пред беден дом. Отвътре изскачат няколко дръпнати очич-
ки, които безцеремонно извличат нашенката от рикшата и я
затварят в мръсна стая. Там тя заварва владика от йезуитската
мисия и две англичанки. Владиката е пленен от 10 месеца, а
англичанките - от 2. За българката бандитите искат 5 хиляди

долара откуп - два пъти по-малко, отколкото за англичанките.
Китайците хранят пленниците си мизерно,
НО ПОНЕ СА ДЖЕНТЪЛМЕНИ И НЕ ИЗНАСИЛВАТ

ПОРЕД АНГЛИЧАНКИТЕ И БЪЛГАРКАТА
Кутинчева се сеща за познанството си с португалския кон
сул в града. Тя му пише писмо и го моли да й помогне. Китай
ците го отнасят и след няколко седмици един стар руснак дона
ся петте хилядарки.
ПЛЕННИЦАТА ОТЪРВАВА ЗАТВОРА -

пари за освобождението й събират португалският, италиански
ят, германският и френският консул. Американският и английс
кият отказват. От вестниците нашенката после научава каква е
съдбата на двете англичанки. Понеже английският консул от
казва да плати откупа, китайците първо му пращат пръстите
на нещастниците, а накрая - два колета с отрязаните им глави.
Ужасният климат в Далечния изток подкопава здравето на
нашата пътешественичка. Там тя среща и двама българи. Еди
ният е инженер и брат на софийския професор Георгов. Той й
помага в Китай с пари и лекарства. Друг възрастен българин -
Ангел Ангелов, се смилява над съдбата на пътешественичката
и с неговата материална подкрепа тя се завръща в България.
Иначе щяла да стане жертва на хищници-човеци или пък на
тропическите болести, от които се отървава чак в София.
/ АЛЕКСАНДЪР БАЛАБАНОВ В ЛЮТА
СХВАТКА С ХАЗЯЙКА НА КРИТИК
f п ТОЙ ПО ЦЯЛА НОЩ ТРАМБОВА ПОДА.

\ '/ А ТЯ НАРОЧНО ТРОПА ОТДОЛУ
В първата половина на миналия век проф. А лек
сандър Балабанов (1879-1955) е признат от чуж-
.т . денците за най-известния българин. Приятелите му
. г' ' „ топло го наричат „Балабане“, а враговете му го об
виняват, че е коварен човек със сто лица. По брой
на вицовете за своята разсеяност Балабанов надминава рекор
дьора след 1944 г. Тодор Ж ивков. Софиянци от онова време
смятат, че самият професор си ги измисля, за да е непрекъсна
то в устата на всички.
Чудатостите на тантурестия професор, вечно потен и разро-
шен, нямат край. Съжителството с човек като него е природно
бедствие. Балабанов цял живот живее по квартири. Макар и
женен за австрийска поданица и с две дъщери, той не понася
хомота на брачния живот. Дори и по време на бомбардировки
те над София, когато той бяга в провинцията с домочадието си,
прави същото. Старателно избира в селото квартира на жена
си и дъщерите си в къща, където дават са
мо една стая под наем. След това блажено
се самонастанява в отделна стая в друга сел
ска къща.
Н икак не е претенциозен към обстанов
ката - само леглото му е достатъчно. Не м о
же да си представи обаче вътре да липсва
старогръцки речник. Когато заболява теж
ко (преди да умре, постъпва в болница), сес
трата му носи кисело мляко. А Балабанов
го ненавижда и иска вместо мляко да му до
несат старогръцки речник.
Квартирите на Балабанов си' приличат
Иван Богданов
като две капки вода. Навсякъде по пода се
валят ръкописи, книги, писма и

прочее хартии, преки свидетели
на неговия кипящ научен и лите
ратурен труд.
ТОЙ ОБОЖАВА ПАЯЦИТЕ

Според вярванията на древ
ните елини, тия досадни насеко
ми носят щастие и късмет. Зато
ва Балабанов ги оставя да пле
тат мрежите си, необезпокоява
ни в квартирите му. „Няма да ме
изядат, я - оправдава се той пред
приятели. - Страх ги е да не им
при седна.“ Веднъж в една от
квартирите му пристига млада Балабанов и цар Борис III
та и красива съпруга на начева на лов. Между тях -
щия писател Змей Горянин - Со художничката Мария
ня Димитрова. Тя е шокирана от Юрданович,
безредието в стаята и направо са симпатия на царя
щисана от плетивата на паяците. (ЦДА)
ГРАБВА МЕТЛАТА ДА ОМЕТЕ ПАЯЖИНИТЕ
Професорът пъргаво се затичва и не се успокоява, докато

не я изтръгва от ръцете й. Гледката наистина е от смешна по-
смешна. Високата като върлина Соня Димитрова вдига м етла
та, а по-ниският от нея с две педи мастит професор подскача
около нея като детенце, за да я стигне.
Независимо от нехайството си към комфорта, извън квар
тирата Балабанов е спретнат и добре изглеждащ, понесъл не
изменната си дебела чанта, в която освен ръкописи често има и
някакво лакомство. Апетитът на професора е всеизвестен. Ед
но от любимите занимания на Балабанов е да наеме файтон и
да се разхожда из София, докато лапа любимите си гевреци.
Друга негова страст е сладоледът, който той нарича любовно
„леденото“.
Лия Балабанова (първа от дясно на ляво) с дъщерите си

Лили и Бистра на море без Балабанов.
Професорът живее винаги сам, а не заедно с тях
В КРАЯ НА 30-ТЕ ГОДИНИ ТОЙ ЖИВЕЕ НА УЛ. “ СОЛУНСКА” № 48

Обитава малък мансарден апартамент и понеже го мързи
да се качва по стълбите, ползва асансьора. Така обитателите на
сградата по-рядко го виждат. Отношенията им към знамени
тия професор и цар-Борисов приятел са сърдечни. Но не на т а
кова мнение е собственицата на апартамента под квартирата
на Балабанов.
През есента на 1939 г. в същата сграда наема квартира из
вестният български писател и литературовед Иван Богданов,
прясно задомен. Няколко месеца по-късно той отива на тавана
по работа и се стъписва пред вратата на професора. На нея здра
во (с двайсетина кабъра) е закрепено удивително обръщение:
„Никой, по никое време, под никакъв предлог, за никаква ра
бота и от ничие име да не ми звъни и да не ме търси! Студент
ски книжки разписвам само в университета. Ж урналисти и пи
сатели не приемам!“ А под него направо върху вратата профе
сорът е допълнил с ужасния си и нечетлив почерк: „Болен съм,
не звънете! Н яма да ви отворя!“
СЛИСАНИЯТ БОГДАНОВ БЪРЗО СЕ ОКОПИТВА

и като литературен изследовател му светва, че хартийката е без
ценна. Затова м н о г о - м н о г о не се замисля, а решава да я свие.
Но още не извадил първите кабарчета, когато болният профе
сор отваря вратата. Подава рошавата си глава навън и се разк-
рещява: „Ти какво търсиш тук?“ Богданов измънква, че сваля
обявлението. За негова изненада спор не се разразява. Балаба
нов снизходително се прибира в стаята и оставя „крадеца“ да си
свърши работата. Всъщност въпросното съобщение в разни ва
рианти - кога по-дълги, кога по-кратки, се мъдри на вратите на
повечето му квартири. Естествено, никой не го спазва.
Мнозина се спират и не смеят да влязат, опечалени от бо
лестта на хазаина. Докато отвътре не чуят весели смехове на
студенти и студентки. А като влязат в квартирата, пред очите
им се разкрива невероятна гледка. Рошавият професор ги за
бавлява както той умее. Защото отвори ли уста, хората са обая
ни така, както някога моряците на Одисей от сирените. И забра
вят да се вглеждат в неугледния му външен вид.
Няколко месеца по-късно една вечер Богданов и булката
му току-що са си легнали, когато на вратата се звъни нонстоп.
Балабанов е неукротим и помъква по стълбите към квартирата
си Богданов, който е по пижама. Ж ертвата се оправдава, че не
е облечена, но професорът е непоклатим:
“АБЕ КОЙ ЩЕ ТЕ ГЛЕДА... ТРЪГВАЙ!”

Още в антрето го кара да вземе трилитрова дамаджана с
винце, тенджера, пълна с месо, и неначената съблазнителна лу
канка. След това се връщат долу, а съпругата на Богданов се
захваща да реди трапезата. В това време Балабанов сипе бисе
ри: „Поетът е в небесата, а критикът на земята! Н о повечето
поети са таласъми, малцина между тях са ангели, затова кри
тиците трябва да бъдат нащрек“. После разказва, че таман си
обръсва половината брада през 1914 г., тича при него слугинче-
то и му казва: „Яворови се изпотепали“ и той хуква полуобръс-
нат към фаталната къщ а на ул. „Раковска“.
В тази квартира Балабанов е на нож със собственицата на
апартамента под квартирата му. Тя пък е хазайка на Богданов
и непрекъснато му се оплаква от професора. Нощно време Б а
лабанов става час по час от леглото, търчи напред-назад по ста
ята като таласъм и тя не може да спи. Вместо бетонна плоча
Ящният професор не пропуска да си хапне за чужда сметка.

На снимката е заедно с Геза фехер и български писатели, 1942 г.
(Снимки - ЦДА)
двата етажа са с каратаван (дюшеме) и се чуват и други негови

звуци, които госпожата смята за непростими.
ВЪВ ВОЙНАТА МЕЖДУ ТЯХ НЯМА ПРИМИРИЕ

Х азайката на Богданов грабва точилка и заковава в края й
тавичка. Когато Балабонв почва отгоре да шуми, тя отдолу се
качва на масата и почва да удря с точилката и тавичката по
тавана. Импровизираната „дрънкалка“ издава такъв шум, че
професорът беснее. Той нарочно почва да тропа отгоре, а ха
зайката му приглася отдолу, докато цялата кооперация полу
дее и загуби търпение.
Изобретателният Балабанов измисля коварно отмъщение.
Решава ужким да напусне мансардата. Намерението си нароч
но съобщава на Богданов, когато хазайката му е наблизо с ви
сок глас, та да чуе тя и с двете си уши. „Апартаментчето отстъ
пих на един дограмаджия, майстор на бяла работа: врати, про
зорци, черчевета. Ще чука и рендосва от сутрин до вечер... фш ,
фш, фш... Особено приятно е да слушаш, когато се рендосва с
едно дълго ренде, наречено план: фш, фш, фш.“
В това време Балабанов посочва с палеца си дяволито към

междинната врата, деляща апартамента на хазайката на две - в
едната половина е тя, в другата - Богданови. Сигурен е, че
КИКИМОРАТА СЛУХТИ
и тайно се наслаждава, че ще й се преметне сърцето от яд, като
чуе какво я чака. Древноелинският познавач няма никакво на
мерение да отстъпи квартирата си на измисления от него дър
воделец. Но пък му се иска да държи врагинята си в напреже
ние. На следващата година Богданови се изнасят, малко след
тях същото прави и Балабанов.
Не по-различна е обстановката и в следващата му квартира -
на ул. „Марин Дринов“ № 28. Там отива критикът Борис Д ел
чев след 1944 г., точно по времето, когато Балабанов и Елин
Пелин обикалят страната заради литературни четения с кул-
турната бригада „Република“, в която влизат Ячо Кабавански
и Николай Хрелков. Естествено е, че на вратата й се мъдри
сходно предупреждение, каквото откача Богданов на ул. „Со
лунска“. Докато Делчев се мае дали да не се връща, Балабанов
се показва и го вкарва в квартирата. Вътре е пълно със студен
тки и студенти, на които Балабанов проверява знанията.
Когато двамата остават сами, Делчев оглежда обстановка
та: опушени стени, безредно натрупани книги и някакви вехто-
заветни мебели. И то какви мебели - бюро, кушетка, лавица за
книги, няколко стола. Погледът му се заковава на прозореца -
обгорял като въглен, вместо стъкла - вестнйци. „Горех! - неб
режно му обяснява Балабанов. - Да, да, горех. Прекъснаха тока
една вечер, запалих свещта и съм заспал. Добре, че пожарната
беше дошла навреме, та ме измъкнаха, преди да се задуша. Инак
смъртта ми беше сигурна.“
/ ЕЛИН ПЕЛИН ЗА МАЛКО
/ ДА УМРЕ ОТ АПАНДИСИТ
( ПИСАТЕЛЯТ КЛАСИК МРАЗИ ИНТЕРВЮТАТА

/ И КЪСА РЪКОПИСИТЕ И ПИСМАТА СИ
% /
V / Класикът на българската проза на младини живее
( в пълна мизерия. Мнозина смятат, че Елин Пелин
е шоп, което не е истина. Бащ а му е средногорец,
L 4i4 „ който се заселва в Байлово. Но бъдещият писател
попива шопския манталитет и става от шопите по
шоп. Бъдещите си герои той наблюдава в кафенето „При чичо
Петър с благите думи“. Съдържателят му - бай Петър, е че
шит, който скитосва дълго по света и говори цигански, турски,
малко маджарски и немски език. Тук на сладка раздумка се
сбират селските колорити, описани в разказите му. Бащ ата на
Пелин - дядо Йото Варджията, и бай П етър са първи приятели.
Най-често дискутираната от тях тема
е за заровените съкровища. Бай П е
тър често запалва по-наивните и ги
праща да копаят напразно из околни
те балкани. Дори и Йото се запалва и
разкопава целия двор и основите на
къщата, защото под нея често се чу
ват подземни бучения. Имане не се на
мира, но пък се налага да се строи но
ва къща.
ПЕЛИН ЕДВА НЕ УМИРА В СОФИЯ

През 1898 г. той напуска Байлово
и решава да си търси късмета в сто
личния шумен град. Записва се свобо
ден слушател по право. Н а изпрово
Елин Пелин - достолепна
дяк милата му майчица му дава 50 ле снимка на достолепния
ва и му пожелава „добра сполука“ в класик
живота. Ж ълтите стотинки, които му
отпускат за хонорари, не му стигат за хляба. Ходи с оръфани

дрехи и скъсани обувки. Срамува се, като върви по улиците.
Веднъж три ученички го разпознават и почват шеговито да му
припяват: „Елин Пелин, Елин Пелин, Елин Пелин!“, а той по
тъва в земята от срам. Като се поокопитва, хуква и избягва от
тях в съседната улица.
В София известно време Пелин намира подслон на ул. „Лю
бен Каравелов“ № 3. Стаята е гола и неприветлива - само лег
лото е читаво, няма бюро и стол. Ж ивее със сто лева на месец,
25 от които плаща за квартирата. В нея замалко бъдещият кла
сик не предава Богу дух. С Иван Пенов почва да издава детско
списание „Веселушка“ през 1908 г. Един ден Пенов го намира в
квартирата му в много тежко положение. Веднага довежда ле
кар, който констатира остро възпаление на апендикса. Пенов
хуква и купува лед от кръчмата „Дълбок зимник“ и прави на
Пелин ледени компреси. При апандиситните кризи до леглото
му стои първият му приятел - карикатуристът Александър Бо
жинов. Пелин храбро понася болките, но лицето му става бле-
дозелено. Оперират го сполучливо, но трябва да добавим, че за
онова време това е било голям късмет, защото мнозина умират
на операционната маса. Днес операцията е рутинна.
В чест на отърваването на Пелин от рая (или ада) неговите
приятели от вестник „Българан“ уреждат вечеринка в салони
те на тогавашното дружество „Майка“. Идват и моми, без ро
дителите си. Между тях е и госпожица, която Пелин ухажва
пламенно. Всички танцуват и само той не може, което много го
опечалява. Едва на стари години - през 30-те години на мина
лия век, класикът почва да се учи да танцува, и то модния тога
ва танц хорсей. По това време той е увлечен в съпругата на
младия писател Змей Горянин и иска да й направи неотразимо
впечатление.
ЖЕНИТЕ ХАРЕСВАТ ШОПА ОТ БАЙДОВО

Селските хубавици харесват майтапите му и непрекъснато
го задяват. М акар и сиромах, софиянки също не го оставят на
мира. Те го харесват, защото Пелин е дискретен и всичко меж
ду тях остава в тайна. За разлика от Пелин, неговият пръв при
ятел Балабанов обича да парадира с любовните си увлечения и
да се показва по улици и ресторанти с поредната господарка на
сърцето си.
Една от най-дълбоко скри

тите любовни тайни на Пелин
е увлечението му по една от
най-фаталните жени в София в
началото на миналия век. След
смъртта на класика жена му
Стефанка намира в стар куфар,
забравен над гардероба, връз
ка нейни любовни писма. Тя
веднага се обажда на приятеля
на Елин Пелин проф. Тодор Бо
ров и му казва: „Тошо, па да
знаеш, моят Мито въртял лю
бов с тая...“ Боров се опитва да
я успокои и да сложи ръка на
писмата и затова й казва: „Сте-
фанке, ей сега идвам у вас. К а
то дойда, ще решим какво да
Елин Пелин и Балабанов, ги правим.“ А вдовицата го от
22. II1.1924 г. рязва: „Няма нужда да идваш,
Тошо. Аз чета, плача, късам и
хвърлям в огъня.“ Така се затваря една пикантна страница от
началото на миналия век.
ЕДИН ПЕДИН НЕ ПОНАСЯ САМОУБИЙСТВАТА

Докато живее на ул. „Любен Каравелов“, там се случва не
щастие. Слугинята се обесва на тавана. Пелин се прибира след
другарска разпивка на българановците в кръчм ата „Средна го
ра“, която се е намирала срещу сегашната „Славянска беседа“
на ул. „Раковска“. Гледа, че пред къщ ата стои стражар и като
разбира за нещастието, уплашва се и тръгва обратно към кръч
мата. Там пък разгорещените сътрапезници искат да се стре
лят с револвери. А сега накъде? В джоба си Пелин има само 6
лева. Решава да намери стая в евтин хотел. В „Империал“ оба
че му искат 8 лева и затова той пробва в хотел „Париж“. Като
влиза в коридора, чува женски писъци. Срещу него тича прос
титутка, а зад нея м ъж с нож в ръката. Пелин се притиска към
стената, а двойката профучава навън покрай него. Пелин се раз-
треперва и напуска хотела тутакси.
Не го огрява да преспи и в евтините хотели по булевард „Кня
гиня Мария-Луиза“. Хотелът, където наема стая за 4 лева, съ
що е долнопробен. В стаята има два кревата, в единия някой

спи завит. Тъкмо Пелин решава да си ляга, когато спящият се
размърдва и открива. Пелин вижда две голи ръце до раменете
и чува женски глас, който му казва: „Къде беше досега?“ П е
лин така се стресва, че грабва обувките си и хуква навън. В
следващия хотел таман задрямва и чува пиянски глас: „Отвори
ми, Лнчее! Отвориии! Заклевам теее! Коленопреклонно те мо
ля!“. Поглежда през клю чалката и вижда офицер, коленичил
пред вратата на съседната стая. Клати се пиян и пак моли: „Пус
ни меее, Анчеее!“ Н о Анчето здраво се е залостила. Офицерът
скача, вади сабя, става скандал. Пелин и оттук бяга. Най-накрая
му излиза късметът. Примолва се на момче в елитен хотел, ко
ето се смилява над него и го пуска срещу 6 лева да си поспи до
ранните утринни часове.
КЛАСИКЪТ КЪСА РЪКОПИСИТЕ СИ

Щ ом види творбата си отпечатана, Пелин веднага я унищо
жава, както прави и Вазов. Злите езици разправят, че авторът
на „Гераците“ прави така, защото се срамува от разкривения
си, полуграмотен почерк. Единственият ръкопис, който писа
телят пази, е на споменатите „Гераци“. За нещастие, и той из
гаря по време на бомбардировките над София. Пелин го пази в
музея на Иван Вазов, където е уредник от 1923 до 1944 г. Кога
то бомбите почват да трещят, той хуква със стъкленицата, в
която е сърцето на Вазов, и оставя на произвола ръкописа на
„Гераците“, който изгаря. Същото прави и с писмата, които
получава. Хитро успява да прибере и своите, за да ги накъса
тутакси.
КЛАСИКЪТ МРАЗИ ИНТЕРВЮТАТА

Дразни се, когато журналистите не предават точно думите
му. Когато Коста Георгиев от „Литературен глас“ през 1937 г.
отива в дома му да го интервюира, пътьом към него се прислам-
чва братът на проф. Ал. Балабанов - артистът Никола Балаба
нов. Артистът решава да остави вестникар и писател насаме,
но Пелин му казва: „Седи, Коле, седи, трябва да имам и свиде
тели. Нали знаеш, в интервю тата едно кажеш, пък друго из
лезе.“
Затова журналистът Георги Енев решава да го изиграе. Про
меня външността си,; за да не бъде разпознат от писателя и сте-
Елин Пелин (първи от ляво на дясно)

на лов с цар Борис III
(Снимки -Ц Д А и архив на автора)
нографира волен разговор на Пелин във влака от Бургас за Со

фия след 1944 г. Беседата светкавично излиза в два вестника,
единият от които дописва Пелин. Класикът побеснява. Масти
тият след 1944 г. писател Георги Караславов се коси, че Пелин-
ко често казва остроумни и точни неща, които отлитат на вятъ
ра. Затова, докато двамата веднъж обядват, набарва две сал
фетки. Щ ом писателят се наведе над чинията, Караславов за
писва някоя негова мисъл.
ПЕЛИН Е НАЙ-БЛИЗЪК С БАЛАБАНОВ

През 1938 г. класикът казва на професора: „Ела, Балабане,
да се фотографираме заедно за спомен на нашия 40-годишен
брачен живот.“ Д вамата са денонощно заедно, докато излиза

хумористичният вестник „Българан“. По това време Пелин из
мисля своите ненадминати Пижо и Пенда. По-късно срещите
им се поразредяват, когато и двамата се оженват.
През 1920 г. натежалите българановци се събират на вечеря
в „Славянска беседа“. Старите другари, всички задомени, до
веждат жени и сватове. Атмосферата бързо се сгорещява и ня
кой в речта си казва за българановците, че са като мускетарите
след 20 години. Споменава и за д’Артанян. Тук Пелин не издър
жа и го поправя: „Дъртанян.“
Балабанов и Елин Пелин често се срещат и покрай прия
телството си с цар Борис III. Пелин дори е по-близък с царя,
защото двамата са запалени ловци. От своя страна величество
то често се сеща за своя приятел класик. К ъм дома на Пелин
редовно наминава автомобил, който докарва тенджери с вкусо-
тии от царската кухня. На другия ден дворцовият пратеник
прибира съдините и оставя нови - пълни. След смъртта на ца
ря, и особено след като през 1944 г. Пелин едва не е застрелян
пред къщ ата на И ван Вазов, класикът сменя амплоато и прия
телите си.
ПИЯНИ ОФИЦЕРИ
ИСКАТ ДА ИЗНАСИЛЯТ
АРТИСТКАТА МАРТА ПОПОВА
ДИВАТА НА БЪЛГАРСКИЯ ТЕАТЪР ПРЕДИ И СЛЕД

1944 г. Е НЕЩАСТНА В ЛЮБОВТА
М арта Попова (1891-1974) споделя съдбата на най-
ЩЩМ '\J | известните ни артисти, посветили се на изкуството
на Хеатъра. Пада завесата, оттеглят се от сцената
и за тях известно време си спомнят само онези, ко
ито са ги гледали в роли. Тя започва артистичния си път през
1910 г., когато изиграва ролята на слугинята на чорбаджи М ар
ко в драматизацията по „Под игото“ на Вазов и се оттегля от
сцената през 1963 г. Помнят я като
единствената тогаваш на театрална
дива с най-хубавия, кристално пеещ
глас. И като много добър човек.
Сцената е мястото, където М ар
та Попова се чувства най-комфорт-
но. В живота тя остава самотна - без
любящ съпруг и без деца. Голямата
й любов е известният български ар
тист Георги Стаматов, племенник на
скандалния писател Г. П. Стаматов -
веселяк, поклонник на жените и на
запоите. Между Георги и Марта не
щ ата се развиват главоломно и те се
оженват. П о това време дават на из
вестни бездомни интелектуалци без
платни места около Борисовата гра Марта в ролят а
дина, за да си построят къщи. Марта на Раутенделайн в
се захваща с жар и успява да вземе пиесата
заем от 120 000 лева. Стаматов им „Потъналата камбана “
(Снимка в „Илюстрована
хвърля око и с част от тях заминава седмица“, 8.11.1925 г.)
на гастроли в Пловдив.
В южния град той среща фаталната жена на живота си -

Петя Герганова. Докато Марта е дребничка, то Герганова е пищ-
на, ексцентрична и висока жена. Тя има амбиции да стане из
вестна артистка. Затова прави всичко възможно да обае Стама
тов и за тяхната бърза страст последна научава Марта Попова.
РАЗОЧАРОВАНИЕТО ЕДВА НЕ Я ДОКАРВА ДО КОМОЦИУМ

П разната й къщ а е единственият ням свидетел на неописуе
мата скръб, която за малко не я докарва до лудницата. За неин
късмет й идват на гости Владимир Василев, известен критик, с
жена си, както и други приятели и Попова се взема в ръце.
До края на живота си тя не успява да намери заместник на
неверния Стаматов. Отгоре на всичко е свидетелка на бурната
кариера на Петя Герганова в Народния театър. София през пър
вите десетилетия на миналия век не е толкова голяма, а и учас
тниците в този любовен триъгълник непрекъснато се срещат
професионално. За М арта Попова съвременници разказват, че
била много добра жена. Едва ли се е радвала, когато е научава
ла как Петя Герганова често влиза в юмручни схватки със Ста
матов. По ирония на съдбата М арта не му ражда дете, а и Петя
Герганова споделя същата участ.
М арта Попова е едно от шестте деца на тревненски учител.
Благословени са сякаш те: три от тях се прочуват в театъра. От
сестрите на Марта най-известна е примата на българския теа
тър Златина Недева. Другата сестра - Невянка, се омъжва за
артиста Владимир Тенев, но понеже три сестри не можело да
играят на една сцена, отхвърлят я и тя се оттегля. Грижи се за
сина си до ранната си смърт.
Отначало никой не предполага, че
МАРТА СЪЩО ЩЕ ПРАВИ АРТИСТИЧНА КАРИЕРА

Тя е твърде дребна, а в началото на миналия век идеалът за
женска хубаст е съвсем друг. Не само Иван Вазов обича едро-
гърдите, снажни жени. Затова и Попова най-напред учителства
в село Церово, Пазарджишко, една година. Тук си допадат с
началника на пощата, с който поставят пиесата „Лихварят“ и
изиграват централните роли. Пощаджията се превъплъщава в
ролята на лихваря, който заробва материално селската учител
ка и иска да се възползва от прелестите й.
Измаменат а
М арта Попова-
Сарафова Герганова
(Снимка - Бончо (Снимка - Бончо
Карастоянов, архив Карастоянов,
на автора) архив на автора)
Неверният
Георги Стамат ов
(Късна снимка, около 1942 г. •
БИА-НБКМ)
Учителската идилия е прекъсната от писмо на Златина Не

дева, която вика М арта да дойде веднага в София и да се яви на
конкурсен изпит за млади артисти в Народния театър. Между
членовете на журито е и поетът Пейо Яворов. Сред стоте кан
дидати харесват и Марта, въпреки факта, че тя много се сму
щава на първия кръг при декламацията на стихотворението на
Ада Негри „Аутопсия“, преведено от Кирил Христов. Но накрая
Cmpacmu u скандали 6 Царска България 6SI
при смутеното момиче пристигат Адриана Будевска, Екатери

на Златарева, Васил Кирков и други известни тогава артисти и
артистки и й казват: „Мари, Марте, кой ти се надяваше!“ Но на
втория кръг тя отново се вдървява и сестра й Златина й се скар
ва жестоко. Въпреки това Марта е одобрена и включена в спи
съка на издържалите.
От края на август 1910 г. започва да получава роли в Народ
ния театър, но до назначение все не се стига. Марта и другите
две кандидатки непрекъснато ходят и се молят, но никой не
иска да ги чуе. Министър на народното просвещение е Никола
Мушанов, който изпъжда молителките грубо: „Отде да взема
пари? От джоба ли да си ги извадя? Разберете - няма пари!“
Едва през октомври Мушанов е сменен от Моллов, който
приема молителите си като на кастинг за манекенки. Те дефи
лират пред него и казват молбата си. Трите кандидат-артистки
са смаяни от тази негова ексцентричност, но пък точно той ги
назначава като стажант-артистки в театъра.
За разлика от други наши артистки, М арта Попова има
прекрасен глас. Затова я изпращат в Прага, където постъпва в
академията на прочутата музикална педагожка Пиводова, съ
щата, която дава път към оперната сцена и на известната певи
ца Христина Морфова.
МАРТА Е СЪВСЕМ НЕГРАМОТНА В НОТИТЕ,
но пък Пиводова харесва гласа й и се захваща да я учи на сол

феж и клавир. П рага не се харесва отначало на Попова, защото
преди това тя се готви да замине със стипендия за Париж. Но
за града на любовта заминава любовница на известния писател
и изкуствовед Андрей Протич, който е в журито. След 9.IX.1944 г.
Протич (тогава в немилост) среща М арта Попова (на върха на
славата си като комунистка) и я пита дали си спомня как хуба
во е пеела като млада. Примата е безкомпромисна: „Помня,
разбира се. Помня също, че и първите ми сълзи, и първото ми
разочарование като певица бяха от вас.“
В П рага Попова изживява романтична любов със словене
ца Винко. В чеш ката столица тя мизерства, докато руският кон
сул не я поканва да пее и й издейства руска стипендия от 40
крони. Ж ивее в къща, близо до площад „Вацлавски намести“, а
отсреща на първия етаж е общежитие на група словенски сту
денти. Между тях е Винко, който я поканва на гости. Марта се

чувства добре в компанията на словенците. Н а втората година
от следването си обаче сестра й Златина я повиква да се върне
окончателно в София. М арта решава да се върне през Любля
на. Завеждат я при бащата на Винко, комуто синът бил разказ
вал за красотата на българката. Когато старият словенец виж
да кандидат-снахата си, казва пренебрежително:
“ НИЩО ОСОБЕНО. ИМА САМО ХУБАВИ ОЧИ И УСТА.”

ф лиртът със словенеца М арта подновява след като е изос
тавена от Стаматов. Винко веднага пристига в София и двама
та прекарват прекрасни часове. Нещо от предишната им лю
бов обаче вече е в минало време. М арта разбира това и отпра
ща словенския си приятел от София и от живота си.
М арта се запалва от комунизма и е поклонница на СССР.
Д а припомним, че сестра й Стефана е съпруга на известният
марксист Георги Бакалов. През февруари 1940 г. Марта участ
ва в събрание по случай годишнина на руския поет М. Ю. Jlep-
монтов. Тогава рецитира стихотворението му „Предсказание“,
в което се казва, че ще дойдат черни дни и короната на царя ще
се повали. Заради това стихотворение
ИНТЕРНИРАТ МАРТА
в Момчилград. Още в ранни зори полицаите я извличат от до
ма й. Мнозина артисти я ругаят, а някои дори казват: „Как не я
е срам М арта да иска да падне короната на нашето царче, кое
то й даде юбилей.“
В родопския град има само един хотел, а за нещастие на
артистката в тамошния гарнизон служи капитан, който е про
чут комунистомразец. За М арта настъпват черни дни. Офице
рите пият и гуляят в кръчмата на хотела и като озвереят, шум-
но се качват по стълбите до стаята й. Тропат на вратата на ко-
мунистката и се опитват да я изкъртят и да нахълтат, за да я
изнасилят. В това време горката жена се барикадира отвътре и
се моли вратата да издържи.
АРТИСТКАТА ДО ТАКАВА СТЕПЕН ПСИХЯСВА,

че отрано се заключва и не смее да си покаже носа извън хоте
ла. А в това време навън е февруарски студ и Марта студува без
дърва и въглища, докато непознати нейни другари по идеи не й
докарват каручка с дърва.
След 9.XI.1944 г. Марта Попова е на почит. Тя обаче не зло
употребява с възможностите, които й се предлагат. Изиграва
немалко роли на съветски жени, а участва и в артистичните
бригади, които обикалят заводски клубове, села и казарми.
През 1961 г. й уреждат юбилей по случай 50-годишната й
сценична дейност. По този повод Вълко Червенков й пише:
„Щ астлив съм да честитя на най-жизнерадостната даровита
жрица на българската театрална сцена, на нашата драга и слав-
на, и истински народна Марта Попова заслужената обща почит
и признателност.“ П о-нататък той й пожелава още дълго да
служи на отечеството.
Две години по-късно обаче М арта Попова преценява, че е
дошло времето да се оттегли достойно от сцената. Преди да е
почнала да си забравя репликите и да става за смях на младите
си колеги и на зрителите. Тя иска да остави хубави спомени за
себе си. И успява.
КИРИЛ ХРИСТОВ РАЗРАВЯ
КОКАЛИТЕ НА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ
ВЪВ ВОЙНАТА МЕЖДУ ПОЕТИТЕ СЕ НАМЕСВАТ

ИВАН ВАЗОВ И КРЪГЪТ “МИСЪА”
Скарването между мастития поет Пенчо Славей
ков и по-младия му събрат Кирил Христов през май
1901 г. поставя началото на най-ужасната война в
българската литература.
КИРИЛ ХРИСТОВ НАДЖИВЯВА И ВРАГА СИ,

и останалите, въвлечени в битките помежду им лица, за да пуб
ликува през 1941 г. пасквила „Пенчо Славейков“ в списание
„Българска мисъл“.
По това време се карат и други писатели. Някои от тях дори
размахват юмруци и бастуни. Н о нито един от тях не използва
толкова злъчно и ругателно таланта си като Христов, и то срещу
мъртвия от 29 години автор на „Кървава
песен“. С тези си изяви поетът предизвик
ва истински потрес сред културния елит.
Още в началото на памфлета Кирил
Христов се застрахова: „Този мой по-стар
събрат и сърдечен някога приятел ми е
сторил безброй з л и н и П о с л е , припом
няйки поговорката: „За умрелите или доб
ро, или нищо“, поетът продължава: „Пред
ставете си в каква грамада от безсмисли
ци би се превърнала световната история,
ако се приложи към нея тая латинска
„мъдрост“, чийто автор очевидно е бил го
лям злосторник. Той иска и най-отврати-
Кирил Христов -
телният тиранин, който приживе не е до-
в плен на катрани
пущал възможност за критика, да избег
и мракове
не и след смъртта си справедливия съд на (БИА-НБКМ)
потомците.“
Кирил Христов явно не е „страхливец“. Той с всички сили

се нахвърля върху мъртвия си враг, разравяйки смело кокали
те му.
Веднага след излизането на злополучния текст върху авто
ра се изсипват в продължение на цял месец от остри по-остри и
възмутени отзиви в пресата. Критикът Йордан Бадев пише във
в. „Зора“: „Преди да седне на креслото за ново безсмъртие, К и
рил Христов ще трябва да мине през болнично легло или през
скамейка на подсъдим.“
КРЪГЪТ “МИСЪЛ” Е НАРЕЧЕН РАЗБОЙНИЧЕСКИ ВЕРТЕП

от Кирил Христов. Според него д-р Кръстев, Славейков, Яво
ров и П. Ю. Тодоров били най-големите злосторници. Затова
войнственият поет им пожелава от онова, което са написали,
да не остане камък върху камък.
Йордан Бадев обаче смята, че охулените от Христов писате
ли остават „основни стълбове“ на литературното образование у
нас и че те не са „банда“ злосторници, а творческо съзвездие.
Ако дяволът не бил подучил Христов да замахне и да ги
угаси, за да остане той най-великият и единствен гений, при тях
щяло да се намери място и за неговото творчество. Критикът
на в. „Зора“ изразява възмущението на обществото заради по
тъпканата християнска почит към костите на такъв почитаем
покойник - Пенчо Славейков.
В това време Кирил Христов лекува бъбреци и се чуди защо
отново не е разбран, защо всички го нападат вкупом. Вместо да
се отрезви, той намразва още повече опонентите си.
На 20 март 1941 г. той се провиква във в. „Мир“:
“ СЛУШАЙТЕ, ДРАГИ ПРИЯТЕЛИ, НЕ АЗ СЪМ НЕНОРМАЛНИЯТ,

а вие - и то групово, масово!“ Всъщност това е последният опит
на Кирил Христов за реванш към кръга „Мисъл“, но се оказва,
че някои хора са по-силни от други, дори и след смъртта си.
П ък и от 1901 г. до смъртта си Пенчо Славейков едва ли е мо
гъл да забрави обидата на Христов, та и той е преживял не по-
тежко срива в отношенията си с по-младия си събрат. Все пак
авторът на „На острова на блажените“ изживява мъчително
горчилката през оставащите му 11 години живот, без да дава
публичен израз на чувствата си.
Така че през 1941 г. нищо не може да смути покоя на Сла

вейков. Нападките на Кирил Христов са като
УДАРИ В ПРАЗНО ПРОСТРАНСТВО, БУМЕРАНГ КОЙТО ПОРАЗЯВА

онзи, който го е хвърлил.
Именно с този пасквил, с този последен залп Христов, вместо
да извади очи, изписва вежди на Славейков. Поради същата
причина мястото на автора на „Кървава песен“, на д-р Кръстев,
на Яворов и на П. Ю. Тодоров в българската литература става
още по-непоклатимо.
Но защо
ХРИСТОВ РОВИ КОКАЛИТЕ НА МЪРТВЕЦА СЛАВЕЙКОВ?

В далечната 1901 г. излиза първият от двата тома избрани
произведения на Алеко Константинов, под редакторството на
Пенчо Славейков.
Христов среща на „Раковска“ Пенчо, който държи първите
два екземпляра от книгата. Редакторът подарява единия на
Христов.
Още по обяд острото око на Кирилчо открива, че редакто
рът е разкрил под линия прототипите на героите на Алековите
фейлетони. Например инициалите „Н. Б .“ Славейков обяснява
под линия така: „Найден Бенев - бивш министър, пияница, кар-
тоиграч, нищожна персона.“
Слисаният Христов отърчава в Пенчовата къщ а на площад
„Славейков“ и го пита: „Какво си направил бе, Пенчо?“ А Сла
вейков му отговаря: „Нека догде са живи, да си получат какво
то им се пада.“
Христов продължава да спори и накрая, раздразнен, казва:
„Ти забравяш, че обидените не могат да дойдат да се разправят
с теб като със здрав човек: например с тояга или с плесница.
Всеки ще укори тях.
ТИ НАПАДАШ, ЗАТУАЕН ЗАД СВОЯ НЕДЪГ”

Споменаването на Славейковото нещастие - парализата на
краката му, е нещо, което той трудно може да преглътне. Досе
гашното приятелство между двамата приключва на секундата.
Обиденият гневно отвръща:
С&мо Ъд и ,
(K ip iK J lV p a d l l I'jntmt UiAm
„Войната на българския „Парнас“

(Карикатура - Елин Пелин. Късна препечатка
в книгата „Минали дни“ на Ал. Божинов, 1958 г.)
“ДАНО НИКОЙ НИКОГА НЕ БЪДЕ ТЪЙ ЖЕСТОК КЪМ ТЕБЕ”

Всъщност случката се сочи като повод за кавгата, но ако не
беше тя, явно щеше да се намери друг. Защото между двамата
има толкова прикрито съперничество и противоположност, че
кавгата им рано или късно неминуемо е щяла да се разрази.
Славейков - хром, Христов - млад и хубав, па и шавлив лю
бовник. Стиховете на първия са написани с мъдро и малко теж
ко перо, докато строфите на втория извират от сърцето и се

леят като бисери.
Вместо да си затрае,
ХРИСТОВ ДОНАЛИВА MACAO В ОГЪНЯ

Критикът Стефан Минчев публикува през есента на 1901 г.
статия за Христов. В нея той казва, че поетът се лута в мъгла,
обикаля около кошарата на истинското изкуство, но вироглаво
не ще да влезе в нея.
Д-р Кръстев харесва статията и я похвалва. Поради тази
причина Кирил Христов се скарва и с него и заявява да не го
смятат повече за сътрудник на сп. „М исъл“ от книжка десета
нататък.
Злопаметният поет публикува за една-две години не едно и
две злъчни стихотворения, които са откровена гавра с Кръстев.
Критикът му се вижда черен, защото уж карал Яворов и П. Ю.
Тодоров да го отбягват.
В памфлета си Кирил Христов злорадо пише: „Ала как пла
хо бедният Пейо се озърташе на две страни, когато излизаше
от моите пътни врати - да не би да го зърне отнякъде Кръстев!
Той, винаги хитруващият, не се сещаше, че аз го виждам горе
от прозореца си... П етко бе по-смел: той дори не се боеше да се
разхожда с мене.“
Двамата ренегати обаче изведнъж се сплотяват около Кръс
тев и Славейков. В битката срещу кръга „М исъл“ Христов по-
търсва и намира съюзник у Иван Вазов. Не две стихосбирки, а
ДВА ПРЕДГОВОРА ИЗОСТРЯТ СТРАСТИТЕ

Вазов напада Славейков в предговора си към „Избрани сти
хотворения“ на Христов. А авторът на „Под игото“ има стари
сметки за уреждане първо с Петко Славейков, с когото едва не
стигат до дуел през 1884 г. заради леконравна пловдивчанка.
Пенчо Славейков реагира тутакси, наричайки почитателите на
Вазов фасулковци в предговора си към второто издание на Яво
ровите стихове от 1904 г.
В памфлета си Христов нарича стиховете на Славейков са
кати грамади. Ритъмът на поезията му пък напомня мъртвите
мърдания на клоните на сухо дърво. Още с хлапашките си стихо
ве младокът бил отнел първенството на Славейков като „най-
голям български лирик“. Младокът победил мастития си съпер

ник и в баладата, а накрая и в преработките на народни песни.
Всички тези аргументи Христов щедро ръси още по време
то, когато се разгаря кавгата му с олимпийците от „Мисъл“.
Когато схватките в оригиналното творчество се поизчерпват,
започват
ОБВИНЕНИЯТА В ПЛАГИАТСТВО
През 1905 г. Христов обвинява Славейков, че е литературен
клептоман и че е откраднал поемата си „ф рина“ от едноимен
ната творба на руския поет В. В. Крестовски. Професорът по
естетика д-р Кръстев всяка година прави тънък анализ на кра
дената творба, което според Христов издава невежеството му.
В отговор на атаката лагерът на Пенчо Славейков р аз
пространява мълвата, че Кирил Христов е задигнал сюжета на
драмата си „Стълпотворение“ от руския автор Н. Минский. В
книжка първа за 1906 г. на сп. „Мисъл“ темата захапва и Яво
ров, който пише: „Стълпотворение“ не е само, както се приказ
ваше, по същество едно злополучно творение, но е същевре
менно и едно грехотворение.“ П ет пари не стрували поемите,
баладите и народните преработки на Христов, публикувани в
„Избрани стихотворения“.
Нападнатият направо побеснява и скастря в печата Яворов:
„Посмали, манго.“
Яворов не се предава и пак пише, Христов не му остава длъ
жен и го обижда:
“ ОБУЛИ КУЧЕТО В ЦЪРВУЛИ - ТО СИ ИЗЯЛО КРАКАТА.”

Д-р Кръстев и Славейков не стоят също мирни. Вазов пак
напада Кръстев, че сее разврат в нашата литература, и пледира
делото на критиката да попадне в честни ръце. В резултат се
появява знаменитата карикатура на Елин Пелин, поместена във
в. „Българан“, който недолюбва кръга „Мисъл“. Тя се казва:
„Войната на българския П арнас“. В нея Христов лежи повален,
Пенчо го души и замахва със секира, Яворов потайно ръга с
кам ата като лю т чирпанлия, д-р К ръстев тича на помощ, а
Петко Ю. Тодоров се разсейва, стъписан от наблюдаващия ги
Българанчо.
690 Петьр Величков
Когато хората се скарат, понякога не си мерят думите. В

подкрепа на това твърдение е достатъчно да цитирам още едно
изречение от памфлета на Кирил Христов за поезията на Сла
вейков: „Твоята поезия е дотеглива игра на сбирщина дървени
войничета, с които едно болно дърто дете се загълвиква, като
ги реди по завивката си. Такава залъгалка е и „Острова на бла
жените“.
Катраните у Кирил Христов, като завират от 1901 г., врят
без прекъсване чак до смъртта му в преклонна възраст. К авга
та му със Славейков е стъписваща. Ако се пренесе на хартия -
от началото до края, тя ще изпълни цял един том.
ПИСАТЕЛЯТ СВЕТОСЛАВ МИНКОВ
ХАПВА САМО КОНСЕРВИ
/ iP t ТВОРЕЦЪТ МРАЗИ ПРИРОДАТА

I / И МЕЧТАЕ ДА ЖИВЕЕ НА КОСМИЧЕСКИ КОРАБ
\ /
Веруюто на най-ексцентричния български писател
( Светослав Минков (1902-1966) е, че хората са сен-
ки и животът им е игра на сенките. Скрити ком-
плекси карат твореца да бъде винаги различен от
другите, за да го забележат. Наричат го Гарвана
не само заради черната му коса и големия нос, но и заради не
говата склонност да се възхищава и кичи с нещо чужбинско.
Тъй свраката се радва на пъстро парцалче и го отмъква.
Сюжетите на Минковите разкази са толкова гротескни, че
могат да се случат навсякъде другаде, но не и в България. Кос
мополит и особняк, писателят с пълно основание не харесва
родината си.
Минков влиза в литературата с диаболични разкази. Още в
началото на кариерата си той се сприятелява с връстника си
Владимир Полянов. Взаимна симпатия ги свързва по време на
една екскурзия през есента на 1921 г. Гарвана тогава се слави
като преуспял любовник, макар че имената на ухажваните мо
мичета остават в тайна. Полянов също не е по-различен. Но за
разлика от Минков, успехите му не са мними, а консумирани.
Д вамата се сближават, защото искат да се мерят с Европа,
а не с битовите разкази на Елин Пелин и Йовков. През 1922 г.
те едновременно издават първите си книги. Минков, който е
известен комбинатор, намира издател. В следващите десетиле
тия той се прочува и като клиент на всички софийски банки.
Вземе заем от една, изплати го със заем от друга и така този
омагьосан кръг се върти до национализацията им след 1944 г.
КОРИЦИТЕ НА ДВЕТЕ КНИЖКИ РИСУВА ИВАН МИЛЕВ

Докато Минков омайва някакъв получил наследство наив
ник, че ще забогатее с книгоиздаване, Полянов отива при Ми
лев за кориците. Бъдещ ият го

лям художник по това време е
бедняк и живее в съборетина зад
Н ДК - в посока Лозенец. К ога
то Полянов отваря вратата, пред
очите му се изправя трогателна
гледка. Подът е наводнен с поч
ти педя вода. Милев лежи, завит
с одеяло, болен е и едвам има си
ла да подаде на госта си нарису
ваното.
Новоизпеченото издателство
„Аргус“ издава двата прощъпул-
ника - „С м ърт“ на Полянов и
„Синята хризантема“ на М ин
ков. След още няколко подобни
Дебютната книга
дребни книжки издателят фали
на писателя
И здава „А ргус“, 1922 г.
ра безславно. Но от това на два
(Корица - Иван Милев) мата начинаещи писатели не им
пука. В същ ата година те са ве
че в Мюнхен като студенти. Там остават до пролетта на 1924 г.
Това е златното време за Минков. М арката всеки ден се обез
ценява, а с нашите левове двамата приятели направо са милио
нери.
МИНКОВ МРЕ ЗА ИЗЯЩНИ ПРЕДМЕТИ

и тази си страст реализира в Мюнхен.
Когато Полянов пристига след него и двамата живеят в ед
на квартира, той е изумен от промяната във външния вид на
Гарвана. Минков не само се облича със скъпи костюми, но гар
деробът му е претъпкан още с куп блестящи вратовръзки, стра
хотни чепици - всичко по последния писък на модата. И не са
мо в тях се проявява жаждата за лукс на младежа. Табакерите
му са от тежко злато, цигаретата не им отстъпват, а бюфетът е
претъпкан с невиждани дотогава питиета с вносни етикети.
До 1923 г., когато въвеждат златната марка и ликвидират
инфлацията, Минков живее като истински Крез. Вместо да по
сещават лекции двамата приятели не излизат от прочути заве
дения, сред които са кафенетата „Стефани“ и „Симплицимус“,
и кабарето „Бонбониера“. Тези средища на художници и артис
ти са посещавани редовно от Ибсен и Пшибишевски.
При толкова пари и

видим лукс нсмкините
са в краката на нафука-
ните нашенци. Д а не го
ворим за хубавите бъл
гарски студентки там. И
тук донж уанството на
Минков се оказва праз-
на хвалба. Докато други
те не сядат на маса без
дама, Минков се черви
и поти, но не може да се
изфука с приятелка.
„М инков нямаш е в
своята младост толкова
много любовни радости,
колкото той заслужава
ше и можеше да вземе“,
пиш е в м ем оари те си
приятелят му Полянов.
В една коледна вечер те
са в ресторанта „Иза-
белхоф“. Всички лапат и
бързат да свършат, за да
си тръгнат с набелязано
то за тая вечер момиче. Гарвана
(Шарж - Илия Бешков, поместен в
Минков пак е сам и отв сборника „Разкази в таралежова кожа“,
сякъде е видно, че му е 1936 г.)
тъй мъчно, че ще му се
пръсне сърцето.
ПОЛЯНОВ ВЕДНАГА СКРОЯВА ХИТЪР ПЛАН

Казва на Минков, че момичето, седнало наблизо, е без кава
лер и че го харесва. А на девойката - позната българка, хитрецът
подшушва, че Минков се топи по нея от любов, но го е срам да й
направи признание. Интригата успява и любовният роман на
Минков и непознатата му госпожица стартира. След няколко
години епохалното ухажване приключва със сватба. Полянов и
жена му кумуват на младоженците и кръщават дъщеричката на
Минков.
В София двамата се завръщат през 1924 г. Приятелите за

почват трескаво да търсят свое място в литературния живот.
Минков вижда в Полянов по-преуспелия писател и мъчително
преживява тези свои илюзии. Пукнатините между двамата се
задълбочават. След 1932 г. отношенията им охладняват.
Полянов обаче подарява преди това на Минков една сним
ка с надпис-пророчество, че към 1940 г. Гарвана ще го надми
не. И Минков ревниво пази снимката, докато предсказанието
случайно съвпада. Преди това обаче на Минков се налага да
стиска зъби и да преживее тежки времена. За малко и него не
затриват, подобно на Гео Милев, Христо Ясенов, Йосиф Хербст
и други наши видни творци през 1925 г.
АТЕНТАТЪТ В ЦЪРКВАТА “ СВ. НЕДЕЛЯ” Е ТРАГЕДИЯ ЗА МИНКОВ

Братът на Гарвана - Иван Минков, е уволнен от армията и
обиден от това, той става член на военната организация на БКП.
Иван има сериозен принос в подготовката на атентата в цър
квата. След взрива братът на Гарвана се укрива при запасния
полковник Георги Коев, същият, който по-късно е обесен заед
но с Марко Фридман и клисаря Петър Задгорски. Иван обаче
се самоубива, за да не го заловят.
Цялото семейство на Светослав Минков е арестувано. Всич
ки от фамилията прекарват по 10-15 дена в Дирекцията на по
лицията. Майка, вуйчо, брат и сестра са бити и ритани там, за
да си признаят, че и те заедно с покойния си сродник имат пръст
в атентата. Заедно с тях арестуват и зет им - известния коме-
диограф Ст. JI. Костов, автор на „Златната мина“ и „Голема-
нов“. За семейството обаче се застъпват и то е интернирано за
кратко в Радомир.
След 1944 г. обаче подвигът на брата е трудно припознат.
Вместо това на Минков непрекъснато му натякват, че през
1942-1943 г. е служил в българската легация в Токио. В същото
време се премълчава, че през 1941 г., когато Гарвана чака одоб
рение за назначението си там, смело се явява да защити на про
цеса Никола Вапцаров.
1944 г. заварва Минков като автор на „Автомати“ (1932),
„Дамата с рентгеновите очи“ (1934) и „Разкази в таралежова
кожа“ (1936), които и до днес се четат от изтънчения читател.
В тях писателят се изявява като оракул на технократското об
щество и урбанизацията. В десетилетията до смъртта си през
1966 г. самият той води живот, който е напълно достоен за ге

роите му.
МИНКОВ ИЗПИТВА УЖАС ОТ ПРИРОДАТА

При това той е заклет домосед. Цяло събитие е да приеме
някой на гости у дома си - в неговата „светая светих“ и неприс
тъпна за другите крепост. Затова честта да му гостува някой
наистина е сензационно събитие. Масата се застила като за бан
кет, подреждат всички прибори като за царска трапеза, разли
ват се скъпи, вносни питиета.
Хапва се и се пийва най-често в мълчание. Същото важи и
когато самият Минков трябва да напусне дома си и да хапне
навън. Това става само в изключителни случаи. Единствената
чужда къща, където остарелият Гарван ходи с охота и често, е
вилата на писателя Ламар в Драгалевци. Тя е единственото мяс
то, където Минков гостува редовно в последните десет години
от живота си.
Минков и съпругата му винаги пристигат с такси. Автобу
сът (по-точно градският транспорт) е за него нечовешко изпи
тание. За нищо на света писателят не ще да диша миризмата на
кожуси, пък и въобще многото хора го притесняват. За да е
сигурен, че на връщане транспортът ще му бъде под ръка, Мин
ков плаща на таксиджията да чака, докато семейството реши
да потегли към дома си. Според критика Борис Делчев, Мин
ков е на едно мнение с френския писател Роже Вайян, че авто
мобилът е „продължение на частния дом“ . ■
Щом прекрачи портата на вилата, писателят предпочита вед
нага да се настани вътре. Той изпитва неподправена ненавист
към природата. Веднъж компанията се разполага навън, но око
ло светлината закръжава огромна пеперуда. Минков изпитва
отвращение и панически страх от насекомите. Затова той за
почва да се оглежда неспокойно и не мирясва, докато не накар
ва всички да се приберат вътре.
ЗА ГАРВАНА РАЗПРАВЯТ, ЧЕ ЖИВЕЕ В ДОМА СИ

КАТО В КОСМИЧЕСКИ КОРАБ
Години наред Минков яде само консервирани храни и пие
концентрати. В резултат го нападат кожни екземи и само инс
тинктът му за самосъхранение го кара да наруши менюто си с
вкусотиите, приготвяни от Ламар. При това Минков се доверя

ва само на него, заради приятелството им от младини. Тогава
Гарвана се проявява като ненадминат дегустатор, а Ламар ка
то непоправим пияч. Както казват, търкулнало се гърнето и си
намерило похлупак.
Истински парадокс е, че погребват Минков до Алеко Кон
стантинов. Вярно е, че двамата ги сближава жаждата за пъте
шествия, защото Минков е домосед, но пътува до Япония, Аме
рика и Бразилия. И все пак Алеко е родоначалникът на българ-.
ския туризъм, а Минков вероятно е единственият българин, кой
то отказва да види София от Копитото. За писателя цветето е
нещо отвратително, а насекомите и животните - досадна на
паст.
V
Г. П. СТАМАТОВ СЕ ОТДАВА
НА ПИЕНЕ И ЖЕНИ
ПИСАТЕЛЯТ Е ЗАРЯЗАН ОТ СЪПРУГАТА СИ,

НАРИЧАТ ГО СТАРИЯ САТИР, УМИРА В МИЗЕРИЯ
/ Георги П. Стаматов пристига тринайсетгодишен
Ts в България през 1882 г. от Русия, където се ражда
Vs и живее дотогава, едва разбиращ българския. Н и
м кой, най-малкото той самият, не предполага, че
след 12 години първият му разказ ще излезе в спи
сание „М исъл“.
Творбата му следват толкова други, без които българската
литература би била много по-скучна. А Стаматов можеше да
си остане в Русия. Бащата, Профирий Стаматов, виден юрист, е
виновен за всичко. През 1880 г. го повикват в София, за да ог
лави Върховния касационен съд, после става министър на пра
восъдието и отявлен противник на Фердинанд.
През 1927 г. Г. П. Стаматов спо
деля, че от 45 години живее в Б ълга
рия, а се чувства чужденец....
.,11о кръв може би съм българин,
не по ум - най-малко по душа“ - изпо
вядва той. За тези години той завър
шва Военното училище, след двего
дишно офицерстване напуска казар
мите, следва право в София и в Ж ен е
ва, 20 години съдийства, а от 1921 г. е
пенсионер и само писател.
СЕМЕЙНА ДРАМА РАЗТЪРСВА

из основи цялото му битие. Между
съпругата му Вера и Янко Сакъзов
пламва роман и когато Стаматов виж- Г. П. Стаматов
да, че е безсилен да го прекрати, по- (б и а -н б к м )
стъпва по европейски. Хваща жена си
за ръката, отвежда я при Сакъзов и му казва: „Щом се обичате,

ето ти я.“ Стаматов дори припознава временно сина на бивша
та си жена от Сакъзов, защото той се ражда, преди да приклю
чат бракоразводните формалности.
Изневярата засяга из корен болезнено радващия се на неиз
менни успехи сред жените Стаматов. Още по-голям удар на съд
бата го постига занапред. Единствената му дъщеря Дося (ума
лително от Доротея) преживява трудно раздялата на родители
те си. Едва двайсетгодишна, тя се обесва в Курило, където е на
/ курорт с майка си.
“ ТОГАВА СЕ ПРОПИХ. ПИЕХ И ПО-РАНО, НО НЕ ТАКА”

- изповядва години по-късно писателят на Вера Балабанова,
негов ангел-хранител, а също и други интелектуалци като пое
та Теодор Траянов, писателя Антон Страшимиров и критика
Иван Радославов. Стаматов пие след нещастието по цели дни и
нощи. После търси спасение от ужаса си в писането. Но глава
та му нищо не ражда. Известно време го приютява в Дупница
адвокатът Христо Велев. Там Стаматов се посъвзема. Този ре
жим - на страстна и кратковременна любов, следвана от дено
нощни запои, в резултат на което после пише кратките си и
ужасяващи с драматизма си разкази, трае почти до смъртта му.
Стаматов знае от собствен опит, че е ужасно да си грозен, а
още по-лошо - да си беден. Защото жената според него проща
ва първото, но второто - никога. За него всяка нова любов е
Страстна седмица, Голгота, след което няма Възкресение. И
сто любовници да имал, 101-вата щяла да го подлуди със съща
та сила, както първата.
Д рам ата на изоставения съпруг е, че у всяка следваща дама
търси и намира, по каприз на съдбата, покварена плът, а не
ангел на невинността. Печалните резултати от любовите му пре
допределят и съдбата на неговите героини. Повечето от тях ня
мат морални скрупули, а тялото си „подаряват“ на всеки, който
го пожелае.
АНЯ, ШУРОЧКА, АЕНОЧКА, СОНЕЧКА

- ето само няколко от умалителните имена, с които Стаматов
нарича и героините, и любовниците си. През П ървата световна
война той и писателят Константин Константинов съдийстват
във Врачанския военен съд.
У чителка от Лом често

прескача до Враца заради
Стаматов. След няколко дни
бурна любов тя си заминава
окончателно и писателят из
пада в поредния си запой.
След няколко дни Стама
тов се изправя на прага на об
щ ата им стая с К онстанти
нов. Лицето му - изкривено
до болка, очите - зачервени
и подпухнали,небръснат, ро
шав - направо страшен. И з
виква Константинов и му по
сочва снимки на жени, наре
дени на масата. Две свещи
светят, край тях бутилка ви Шурочка
но, чаша и пепелник. „Виж, (Снимка - Станислав Шаранков,
виж ги! - разридава се Ста неин брат)
матов. - Не са ли хубави като
ангели тия курви!“
Заради ^лошсГповедение“ Стаматов е преместен от Враца в
Скопие, във Вардарския съд. Там изкарва флирт с простодушна
сръбкиня, след което, за щастие, не изпада в обичайния запой.
Когато нашите войски напускат града, тя отива на гарата
да го изпрати. Гъстото черно небе притиска земята. Влакът се
готви да потегли и ето ти сръбкинята Вата, която тича и вика:
„Кръстьо, Кръстьо.“ Под това име й се е представял Стаматов.
Ж ената му носи закуски за из път, после казва, че ще го наме
ри в София. Накрая тича след влака...
В столицата по това време съзрява младо момиче,
БЪДЕЩА АЮБОВНА ТРЪПКА НА ПИСАТЕЛЯ,

което той нарича Шурочка. От тревожните туптения на това
толкова самотно писателско сърце са останали днес няколко
писма и картички, неизвестни доскоро.
“ОБИКНАХ ТЕ ОТ ПЪРВАТА НИ СРЕЩА”

-- изповядва й Стаматов. - Да, обикнах те, но не тъй, както те
обичат твоите ухажвани в София - продължава той по-нататък.
Картичка (лице и гръб), изпратена от писателя на Шурочка:

„Мила Шурочка, Защо замлъкна? Ншпа тъй скоро забравяш свои
верни другари? Обидничко е, мило. Колко и да си залисана
в софийския шум - посвети няколко минути на твоите далечни
и безкористни обожатели. С поздрави. Твой Жорж. Пиш и“
- Аз умея да обичам отдалеч. От толкова жени през дългия ми

живот само няколко запомних аз, при все че съм нямал с тях
близости и рядко съм ги виждал. К ъм тези жени принадлежиш
и ти, милая Шурочка.“
Зад Шурочка всъщност се крие Аня Ш аранкова - дъщеря
на преселил се в София бесарабски българин. По това време тя
работи в Дирекцията по прехраната и е честа гостенка на ре
дакцията на „Българан“. Стаматов за нея е само Ж орж.
В други картички той не завижда на писателя Георги Рай-
чев, че е млад и че уж с преводи щял да си построи вила в Чам-
кория. Завижда му само заради това, че е близо до скъпата Шу
рочка, че има право да я вижда всеки ден. Писателят се шегува,
че ако дойде на власт, веднага ще махне Райчев от София.
Пише на Аня (Шурочка), че тя може би скоро ще се омъжи,
но дори и тогава той ще я помни винаги. Стаматов не знае защо
Шурочка му е толкова скъпа, близка, родна. Отговаря си сам,
че това са капризи на душата. С Аня Стаматов не стига по-
далеч от стискането на ръчицата й. Тя не се сближава и с Геор
ги Райчев. Но дистанцията, която налага на Стаматов, му дейс
тва възбуждащо и пречистващо.
Ж ените, с които той има само духовен контакт, винаги му
импонират повече.
ЕДНА ОТ ТЯХ Е БЪДЕЩАТА ПОЕТЕСА ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА

С нея Стаматов се сприятелява във Враца, когато тя още е
учителката Елисавета Белчева. Двамата с Константинов й хо
дят на гости за кратко.
Често заварват при нея нейните ученички. Писателят се ожи
вява з тяхна компания и шепне шеговито на Константинов: „Гле
дай ги бе, уж милички, невинни, а пък са настояшчи крокодили
- ще те глътнат цял с ботушите.“
Последни опори болният вече Стаматов намира у начева
щия писател Недялко Месечков и у Вера Балабанова.
И мето й отначало го стъписва и отблъсква, защото съвпада
с онова на бившата му жена. Опитва се да я сприятели с Багря-
на, за която й казва: „Обичам я, Вечната и Святата.“ Дори за
познава двете дами, те се срещат няколко пъти, но животът ги
разделя. Балабанова се грижи за Стария сатир, както наричат
Стаматов приятелите му. Дните му вече се изнизват.
Стаматов живее последно у сестра си, на ул. „Венелин“ № 21,
която е съпруга на сина на известния граф Игнатиев.
“ КОГАТО УМРА, ЩЕ ДОЙДЕТЕ ЛИ ДА МИ ЗАТВОРИТЕ ОЧИТЕ?”

- пита Вера Стаматов.
Н а 9 ноември 1942 г. той издъхва в Александровската бол
ница сред неописуема мръсотия и мизерия. Ден преди това при
него идва критикът Владимир Василев.
Пристига и Балабанова, която го нахранва с няколко зърна
грозде. Стаматов е окървавен, защото пада в коридора и по по
вод на това казва: „Мъчно се ходи по студените каменни пло
чи.“ Маха им с ръка и два пъти се сбогува.
Чужди му затварят очите. С живота от него си отиват лю
бовта и изневярата, душевните потреси. Остават споменът и
примерът на съдията Стаматов, който не подписва нито една
смъртна присъда. Един от последните рицари на честността и
почтеността в българската литература.
БОМБА СРИВА ДОМА
НА КЛАСИКА ГЕОРГИ РАЙЧЕВ
ПИСАТЕЛЯТ НЕ ПРЕЖИВЯВА НЕЩАСТИЕТО

И УМИРА ОТ РАК ТРИ ГОДИНИ ПО-КЪСНО
Писателят Георги Райчев (1882-1947) не достига
широкото признание на Елин Пелин, нито пък из
вестността на Йордан Йовков, макар че пише твор
би като техните и не по-лоши като сюжети. Най-
известните му книги са: „М ъничък свят“ (1919),
„Царица Неранза“ (1920), „Песен за гората“ (1928) и „Еленово
царство“ (1930).
Райчев не завършва гимназия, той е самоук и служи за при
мер как българинът изобретява изобретения вече велосипед.
Години наред той измисля някакъв сюжет и аха да го напише,
когато, четейки книгата на друг
писател, вижда, че е изпреварен.
Неведнъж той се вайка пред прия
тели:
“ И ТОЯ МЕ ОКРАДЕ!”
Н ай-често между „крадците“
поставя колоси като Достоевски
или Толстой.
Коренът на Райчев е от Одрин
ска Тракия, но израства в с. Топ-
рак Хисар, Старозагорско. О ттам
идва и близкото му приятелство с
Димитър Подвързачов и с Н ико
лай Лилиев, също старозагорци,
към които се присламчва и коп-
ривщенецът Димчо Дебелянов. Георги Райчев - бохемът и
Четворката е неразделна - ски- „ковчежникът “ на Дебелянов,
тосва по кръчмите, а и поради лип Подвързачов и компания
са на пари най-често спи на едно
място. Навремето смятат, че Подвързачов и Райчев са големи

те надежди на българската литература, но съдбата решава та
кива да останат Дебелянов и Лилиев.
РАИЧЕВ Е ВЕСЕЛЯКЪТ МЕЖДУ ТЯХ

Чувството му за хумор е ненадминато, но той го изразходва
да весели компании и приятели, а не го използва за творчество
то си, както Алеко Константинов. За известно време го пращат
в Германия - от лятото на 1923 до есента на 1924 г. За живота
му там се носят всякакви пикантерии. Веднъж Райчев настъпва
немкиня. Казва й: „Mahlzeit“ („Добър апетит“) вместо „Verzei-
hung“ („Извинете“).
За близо едногодишния си престой между швабите нашене
цът така и не научава немски. Голямата му любов е руският.
През Втората световна война жали руснаците и попържа Хит
лер наляво и надясно.
Райчев бърза да се върне в София, защ ото се е влюбил до
уши. По това време вече не е млад, но има детинска усмивка и
очи, които дълбаят в душите на другите. Ухажва избраницата
си Мара почти година, преди да се разделят: той е в Мюнхен,
а тя става учителка в Букурещ, за да се съберат завинаги до
сетния му дъх. Преди да я срещне, той има доста злополучно
преживяване с лека жена в публичен дом. Със съпругата си
Мара обаче Райчев е много щастлив. И м ат три деца - две мом
чета и момиче.
Любимият лаф на Райчев е следният: „Има само две места,
в които знаеш как и кога влизаш, а не знаеш как и кога ще
излезеш - крачмата и болницата!“ Н а младини писателят е ис
тински бохем, но от четворката той е онзи, който умее да спес
ти някоя стотинка. Н е е рядък случай, когато Дебелянов и ком
пания пият и изпиват каквото имат. За да си платят сметката,
пращат файтонджия да събуди заспалия вече Райчев. Полусъ-
неният бохем дава пари назаем, които, разбира се, никога не се
връщат. Затова Дебелянов и останалите го наричат „ковч
ник“, а като се напият и той не дава пари - „скръндза“.
РАИЧЕВ ПИЕ, НО НЕ СЕ НАПИВА

Той има жесток тренинг, защото баща му е кръчмар. Но
обича да казва, че има един момент в пиенето и той е всъщност
най-красивият - когато ти се струва, че каквото кажеш, все е

велико. Пиянството му е приятно - вместо като Димчо Дебеля-
нов да се заяжда с компанията, той я разсмива. Веднъж Райчев
разпива с оперен певец, който отдавна е загубил гласа си. Писа
телят го пита още ли е в операта. Певецът отговаря утвърди
телно, но добавя, че вече не пее. „Ами какво правиш?“ - контри
ра Райчев. „Чакам да ми излезе пенсията“ - признава певецът.
„Тогава ти не си Пейчо“ - шегува се Райчев. „Ами какъв съм“ -
настръхва певецът. „Пийчо“ -,усш>щявз<го Райчев.
Веднъж Райчев и поетът Никола Фурнаджиев пътуват от
Стара Загора за Търново. За из път си купуват голямо парче
салам. Във влака Райчев го срязва на две. П очват с тънки
парченца и изяждат първата половина. Дъвчат полека, не бър
зат. Траят, колкото траят, накрая нападат и останалата част. Ос
тава последното колелце, наричано по народному „срамниче“.
„Изяж го, Гого!“ - кани го Фурнаджиев. „Не го ща, преситен
съм, лапни го ти“ - не се предава Райчев. При първия тунел ку
пето се затъмнява. И Райчев, и Фурнаджиев решават да доко
пат последното саламче. Два чифта ръце се засрещат в тъмното.
Тогава Райчев казва: „Туй парче не е срамниче, а безсрамниче.“
ЦЯЛ ЖИВОТ ПИСАТЕЛЯТ Е БЕЗДОМНИК

На младини не му трябва къща. Веднъж приятел на баща
му, който търгува е недвижими имоти, предлага да му продаде
имот в Лозенец. Как не го увещава, че нивата някой ден ще
струва милиони, че вложението на капитал е безценно - не и
не, не ще Райчев да става собственик, и толкоз.
Като му се раждат децата, идва му друг акъл. Заедно с още
няколко писатели построява голяма кооперация на ул. „Обори
ще“. Писателят заборчлява. Изплаща апартамента години на
ред и накрая погасява ипотеката с парите, събрани по време на
юбилея му, уреден от приятели през 1943 г. „Сега, като зная, че
нямам дълг, ще спя спокойно“ - казва на жена си. Радостта на
60-годишния вече пълноправен собственик обаче не трае дълго.
Започват англо-американските бомбардировки на София.
След бомбардировките на 10 януари 1944 г. той закарва се
мейството си в Хисаря, но се връща в София, за да пази апарта
мента. Преди това вижда как коват табелки на улицата му, пре
именувана на/булевард ^Хитлер“.р айчев не се сдържа и високо
се развиква: „Ковете, ковете... скоро ще ги разковавате.“ Взе-
Д рам ат а в стихове на Райчев „Еленово царст во“

(Корица -проф . Стефан Баджов)
мат му мерника и приятел го предупреждава да се покрие в

провинцията. Райчев отива в Хисаря, но пустият апартамент не
му дава мира, въпреки че е яко заключен, а и всяка стая от него
също. Затова се помотава из Хисаря и беж в София.
ФАТАЛНА ЗА НЕГО Е ДАТАТА 30 МАРТ 1944 г.

Докато самолетите изсипват бомбите, Райчев пътува към
София. Една от тях срутва писателската кооперация, като пло
чите слягат една върху друга. Райчев гледа отломките на завет
ния си апартамент и казва на минаващата наблизо сестра на
Дора Габе - Бела Казанджиева: „Мара ми натъпка джобовете с
ключове, за да видя апартамента. Един бил за входната врата,
друг - за задната, трети - за спалнята, четвърти - на килера,
пети - на тавана, шести - на мазето. Къде да намеря тия врати,
за да ги отворя и да видя всичко на място ли е. Гледай Мара с
каква излишна работа ме натовари.“ От цялата покъщнина оце
лява само покривчицата под радиоапарата - закачва се до близко
дърво. Райчев я прибира невъзмутимо и продължава да гледа
онова, което доскоро е било негов дом.
РАКЪТ ПОРАЗЯВА ПИСАТЕЛЯ

М ъката от непоправимото нещастие довършва якия като
канара писател. Той не понася мисълта, че отново е станал без
домник, че децата му са без покрив. Приютява семейството си
под наем и всеки ден ходи до останките от кооперацията. Трес-
чици ще събере, а един ден успява да изрови-вързоп с писма от
Димчо Дебелянов.)
Разчувства се за ония млади, хубави години, когато си е
похапвал и попийвал сладко. И за които е писал някога на Ни
колай Лилиев: „Извършвам всеки ден по дивотия и за утеха -
пия!“
Срутеният апартамент, усилва заболяването му и ракът го
впримчва все по-здраво в капана си. Райчев все говори, че е
дошъл моментът да напише най-хубавата си книга. Уви, голя
мата книга остава ненаписана, но писателят „дописва“ послед
ните страници от живота си.
АГОНИЗИРА ПОВЕЧЕ ОТ ГОДИНА

Положението му се влошава през пролетта на 1946 г. Тръгва
по лекари, които го утешават, но скриват истината за близкия
край. Съветват го да върви в Хисаря. Там пословичният му ху
мор не го оставя. Прислужниците от писателския почивен дом
го наричат гальовно „бай Гого“. Все го питат: „Помага ли ти
хисарската вода, бай Гого? К ак си, бай Гого?“ „Много съм доб
ре - отвръща им Райчев. - не ми стига само една буква - „Л“.
Сложа ли я и нея зад името си ще видите тогава кой е бай ви
Гого.“ Тук Райчев имал предвид руския писател класик Гогол.
Н акрая постъпва в Александровска болница. Там и умира
на 18 февруари 1947 г., като ракът (или както той гальовно го
нарича „рачето“) направо го стопява. Десетина дни преди края
си помолва Ангел Каралийчев: „Винаги след погребението на
наш близък приятел сме се отбивали в „Циганската кръчм а“ -
да почетем покойника с чаша вино. Да не забравите... Сложете
една чаша пред моя празен стол.“ Виното искал да е червено.
Райчев все казвал, че в нито една народна песен не се възпява
бялото.
Така си отива човекът Райчев. Но не и писателят. Написа
ното от него остава. Все някой ден някой ще го прочете и ще го
оцени.
ПОТАЕН Е ИНТИМНИЯТ ЖИВОТ
НА КНЯГИНЯ ЕВДОКИЯ
ДВАМА АДЮТАНТИ СПОРЯТ ЗА НЕЯ НА МЛАДИНИ,

А В ПО-КЪСНА ВЪЗРАСТ Я ПРЕДАВА АРХИТЕКТ
Двете дъщери на Фердинанд - Евдокия (1898-1985)
и Надежда (1899-1958), водят затворен живот и се
срещат като деца с ограничен кръг хора. Майка им -
княгиня Мария-Луиза - умира при раждането на
Надежда и грижата за четирите сирачета поема ба
ба им княгиня Клементина.
Повторната женитба на баща им за германската принцеса
Елеонора не внася радостни нотки в живота на момичетата.
Фердинанд мрази Елеонора и я нарича „дърт дипломат в жен
ски дрехи“. Мащехата пък се опитва да се сближи с децата, но
те я избягват и я гледат с омраза като зверчета.
Затова не е учудващо, че първите си любовни трепети Евдо
кия, или както гальовно я наричат близките й - Кока,
ИЗПИТВА КЪМ МЛАДИ ОфИЦЕРИ

от антуража на баща си. Колебае се между двама от тях - Иван
Багрянов и Първан Драганов. Според запознати по-далеч оти
ват отношенията й с Багрянов - син на теж ък чифликчия. Мо
нархът (или Морука, както тя потайно нарича Фердинанд) на
бърза ръка полива с леден душ крехките страсти на княгинята.
Той безапелационно отрязва мераците на Багрянов да се ви
ди царски зет, като му дава да разбере, че щерка му може да се
омъжи само за благородник, а не за селяндур като него, макар
и богат. По в сянка са трепетите между Евдокия и Първан Д ра
ганов. За последния говорят, че е
НЕЗАКОНЕН СИН НА ФЕРДИНАНД,

и поради поразителната си прилика с цар Борис III простолю
дието често ги бърка. Затова ги нарича иронично Близнаците.
Евдокия по времето, когат о я прогонват от двореца

Мнозина се колебаят дали Евдокия и Драганов имат такова

кръвно родство. Мистерията е неразгадана и до днес. ф ак т е,
че нещата между Евдокия и П ърван се уреждат тихомълком,
за разлика от случая с Багрянов.
След абдикацията на Фердинанд двете княгини също на-
пускат Б ългари я. П рез

март 1920 г. ексцарят ка
ни на вечеря в двореца
„Кобург“ дипломата Ди
митър Йоцов. На трапе
зата гостът е от дясната
страна на княгиня Евдо-
к и я. „А з ад м и р и р ах
скром ното държ ане на
тази принцеса, у която,
външно, имаш е естест
вен и деликатен маниер...
Под маската на нейната
естествена скромност се
крие друга душевна при
рода, непроницаем а за
обикновено око.“ След
това Йоцов разказва, че
тя не се чувства уютно в
Кобург. Тогава нашумя
ва кавгата на Евдокия с
Д вет е княгини - Евдокия (вдясно) дама, която, за да я отв
и Надежда като мом ичет а лече от носталгията по
(БИА-НБКМ) балканската държавица,
често й рисува живота в
нея с черни краски. Княгинята не издържа и я пропъжда с ду
мите: „Млъкнете! Вие не знаете какво е България - това е мо
ята родина!“
През тези години младият цар Борис I I I се чувства много
самотен. Едно от най-любимите му развлечения са контактите
му с неговите адютанти, които квартируват в Бурмовата къща.
Прозорецът на една от стаите им гледа към вътрешната фа
сада на руската легация (сега Дом на Москва). В топлия юни
на 1921 г. капитан Сирко Станчев е светкавично извикан от
друг адютант да отиде в стаята му. От прозореца й се вижда
как красива рускиня прави стрийптийз.
ТЯ ХВЪРЛЯ ДРЕХА СЛЕД ДРЕХА

и накрая ляга на леглото гола-голеничка. Случаят е обилно дис
кутиран на вечеря в присъствието на царя.
На другия ден цялото адю-

тантско войнство, воглаве с ца
ря, засяда край прозореца. Но
рускинята не е глупава. Затова
не бърза да се разсъблече. К а
питан Сирков почва флирт с
нея, а останалите са скрити от
погледа й. Д окато той й дава
знаци, Борис грабва чифт еле
нови рога, тихичко се промък
ва зад Станчев и ги показва над
главата му.
Ж ената го вижда като рого-
носец, без да може да съзре ца
ря зад него, и започва да се смее.
Възмутеният капитан вика на
другарите си да се скрият, но те
се скупчват на прозореца до не Багрянов
го и също се хилят. не разочарова Евдокия
Станчев усеща, че флиртът (Архив на автора)
е опорочен и се обръща да се
махне от прозореца. Съзира то
гава еленовите рога, картинката му се прояснява, изругава дру
гарите си и избягва в стаята си.
КРАЙ НА ТИЯ ЕРГЕНСКИ МАЙТАПИ

слагат още с пристигането си в София двете княгини през де
кември 1922 г. По това време премиерът Стамболийски се тре
вожи от изолираността на Борис и с решение на Министерския
съвет двете девойки са поканени да го поразтушат.
Първата работа на Евдокия е да смъмри брат си, че много
се е разпуснал и приравнил с по-долните класи. Затова режи
мът в двореца е тутакси променен. Ц арят престава да ходи в
Бурмовата къща, обядва и вечеря със сестрите си, а настъпи ли
22 часа, ляга да спи.
Когато Евдокия научава за гуляите с антуража му, тя сбър-
чва чело. Възпитана в духа на някогашния блясък на двореца,
въведен от баща й, пък и развила вече антипатия към недос
тойните за ръката й адютанти, Евдокия не мирясва. Затова на
карва брат си да събере офицерите от свитата си и официално
да им разпореди, да се държат както подобава с него като с цар.

Докато сцената с новата разпоредба се разиграва, някои от
офицерите са изумени. Те забелязват сенките на двете княгини
от пролуката под вратата на съседната стая. Царствените ко-
бургски благороднички не се свенят да подслушват като жени
те от народа. Най-старателна в това отношение е Евдокия, коя
то от всички деца на Фердинанд най-много наследява грандо
манията, подозрителността и високомерието му.
ВЛАСТТА Е ПРИЦЕЛНА ТОЧКА НА КОКА,

след като не успява да си уреди живота в интимен план. С прис
тигането си тя властно заема мястото на домакиня на Двореца,
едва ли не на царица. Но на царуването на Евдокия - като на
всяко тщестлавно нещо - му се вижда краят. Борис е крайно
време да си намери съпруга и да затвърди династията с наслед
ници. Българската преса го заженва ту за тая княгиня, ту за
оная. Едва след като вижда италианската принцеса Джованна
той изповядва: „Моето сърце вече проговори.“
По време на пищната царска сватба в Италия нашата преса
дипломатично намесва в сватбената суматоха и името на кня
гиня Евдокия. Попреминалата вече царствена дама е сватосва-
на с известен италиански благородник - с титла и със синя кръв.
А и Евдокия също е в Италия, което подхранва у българите
вярата в истинността на публикациите. За съжаление нейното
„сгодяване“ така си и заглъхва от само себе си.
Известно е, че
В ЕДНА КЪЩА ТРУДНО КОМАНДВАТ ДВЕ ЖЕНИ

Между царицата и сестрата започват търкания и неприяз-
нености. Те са в рамките на добрия дворцов тон, но подсказват,
че царят трябва да избира между жена си и сестра си. Главният
коз на царица Йоанна е втората й бременност и очакваното
рождение на престолонаследник. Затова през 1936 г. Евдокия
се вижда принудена да опразни двореца. Изпада в смут и за
пръв път се чувства измамена и излишна. Ж естоко е да се из
хвърли един човек на улицата - пише тя на секретарката на
Борис Надя Стоянова. И признава, че не се е оженила, за да
служи на брат си. Евдокия горко съжалява, че е похарчила жи
вота и младините си напразно.
Пейзаж от Юндола, нарисуван от Евдокия, 1942 г.

(Репродукция - архив на автора)
Въпросът къде ще живее след принудителното гости в Ко-

бург при Морука, е решен с приятелски жест от страна на се
мейството на генерал Стоянов. Те отстъпват на княгинята свое
дворно място зад кино „Изток“. Там по планове на архитект
Йордан Севов е издигната къщ ата на княгинята. По време на
плановете и на градежа, завършил през 1937 г., столичани по
дозират, че
ОТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ КНЯГИНЯ И АРХИТЕКТ

са минали допустимата граница. Севов обаче е омъжен за ав-
стрийка, чийто брат е виден нацист. Властната Евдокия и тук
не свежда глава. Отношенията й с архитекта завидно се влоша
ват и за това очевидците привеждат различни мнения. Според
дворцовия гадател Любомир Лулчев княгинята останала уж
недоволна от направения дренаж под къщ ата по плана на Се-

вов. Според други тя го намразва, като го подозира основател
но, че е агент на Гестапо и че е докладвал на господарите си за
дворцово-семейните тайни, които тя му е споделила.
Смъртта на Борис III, която Евдокия не приема за естестве
на, както и събитията след 9 септември 1944 г. й докарват нов
стрес. Княгинята е арестувана и разпитвана, унижавана и бита
от новите господари. А брат й Кирил и тримата й приятели -
Багрянов, Драганов и Севов, са екзекутирани на 1 февруари
1945 г. Н акрая новата власт се смилява и й разрешава да на
пусне страната с царското семейство.
Вместо в Египет с царицата-майка Йоанна, Евдокия се прию
тява при баща си, за когото се грижи до смъртта му през 1948 г.
П рекарва дните си в компанията на своите вюртембергски род
нини от семейството на сестра й Надежда. Надживява всички
фердинандови деца и умира през октомври 1985 г. във Фрид-
рихсхафен на Боденското езеро. Тогава е стара жена, според
Стефан Груев, с разклатено здраве и неизлечима носталгия по
България.
К ъщ ата й в годините преди реституцията беше детска гра
дина - твърде мрачна, макар и боядисана в мръсножълто, сред
голямата градина и в сянката на избуялите до възбог дървета.
По-късно бе продадена от племенниците й и на нейно място
вече са построени нови и супермодерни жилища. Както казват
древните: тъй преминава световната слава.
КЛАСИКЪТ ЛИЛИЕВ
НЕ УПОТРЕБЯВА ДУМАТА “НЕ”
ТОЙ НЕ СЪЗДАВА СЕМЕЙСТВО, А РОБУВА ДО ГРОБ

НА ПОЕЗИЯТА, ТЕАТЪРА И ДЪЛГА
/ Ако някой се вгледа в снимките на най-нежния бъл
гарски лирик Николай Лилиев (1885-1960) сигур-
но ще остане изумен. Това едро, плещесто тяло би
било по-пригодно за зидар, военен, въобще за чо
век на физическия труд. А ъгловатият му череп,
според антропологическите теории от XIX век, подхожда на
престъпник, нежели на поет.
Но има една теория, която
казва, че изтънчени духове на
велики хора блуждаят във въз
духа и търсят тяло, в което от
ново да се вселят. Дали пък ня
кой дух на такъв великан не е
избрал точно Лилиев?
ИСТИНСКАТА ФАМИЛИЯ НА
ЛИРИКА Е МИХАЙЛОВ
Той е родом от Стара Заго
ра. Прекръства го литературни
ят критик Георги Бакалов и то
след една злополучна случка. По
това време бъдещият поет жи
вее с братовчедка си Ружа и
съпруга й Димитър Подвързачов
в квартира в София. През 1909 г. Най-популярната снимка
двамата едва не се задушават от на Лилиев - грубовата маска,
недоизгорели въглища. Лилиев скрила нежността м у
като по-як от Подвързачов ус (Пощенска картичка - Григор
пява да допълзи до стената и до Пасков, архив на автора)
потропа. Ружа, която спи сама в другата стая, притичва и ги

спасява.
През тези луди-млади години сериозният и срамежлив Ли-
лиев от време на време прави детински щуротии. Неведнъж пре
ди лягане си разваля леглото, омотава се с чаршафа и играе
балет.
ГРАЦИОЗНИТЕ МУ ДВИЖЕНИЯ ЗАБАВЛЯВАТ ПРИЯТЕЛЯ МУ

Подвързачов и жена му Ружа и те ги изпращат с ръкопляска
ния. Бъдещият поет често попява някоя оперетна мелодийка,
при това имитира певците доста ефектно. Когато говори за ня
кого или предава думите му, той се вживява като артист и го
вори с интонацията и мимиките на отсъстващия.
Неслучайно Лилиев се закотвя в Народния театър като дра
матург - пост, на който остава до последните си дни. През тия
десетилетия в храма на Мелпомена той неведнъж очаква да го
пенсионират. Накрая това сторват не чиновниците, а смъртта.
ЛИЛИЕВ ЗАВЪРШВА ИКОНОМИКА В СВИЩОВ

Парадоксално е, но нежният лирик доста добре се справя с
числата. Той има феноменална памет. След завършване на Тър
говската гимназия в дунавския град той работи като счетово
дител във фабриката за дървен материал „Ибър“ в Долна баня.
И там, както навсякъде преди и след това, Лилиев не държи
на удобствата. Задължително е в стаичката му да има креват,
гола маса, стол и етажерка за книги, печка, газена лампа и стом
на за вода, без никакви други украси и финтифлюшки. Благода
рение на счетоводните му умения той спечелва конкурс и зами
нава за Париж, където следва във Висшето търговско учили
ще. Поетичната муза не му пречи да си взема изпитите, а към
него за помощ прибягват французи, един от които е син на френ
ския министър Делкасе.
Лилиев сам казва за себе си, че е много стеснителен и зато
ва не си намира работа в София, след като завършва науките в
Париж, а учителства в Пловдив и във Варна. Той никога не се
натрапва неканен на гости, дори винаги трябва някой да го во
ди в чужд дом. През 1912 г., когато е учител в Търговската гим
назия в Пловдив, Лилиев среща доста хубави момичета там.
Една от тях е Райна Гинова, внучка на легендарната Гюрга,
Илюстрация от Стоян Райнов към стихотворение на Лилиев

(В каталог за изложба, издаден от Гео Милев)
убита от мъж а си Спас Гинов в Перущица по време на Априлс

кото въстание, за да не падне в ръцете на освирепелия башибо
зук. Другата е прелестната Цветанка Цачева. Лилиев остава
безразличен и към двете. Райна умира през 1914 г., а Цачева се
омъжва за световноизвестния артист Георг Александър. Него
вият съвременник от онова време проф. Константин Гълъбов
по-късно ще каже: „Имаше нещо трагично в живота на тоя са
мотник, който познаваше само три радости: на творчеството,
на труда и на изпълнения дълг.“
Лилиев се сприятелява и с художника Владимир Димитров -
Майстора, също заклет ерген като него. Художникът често каз
ва, когато става дума за атаките на красния пол: „Бягането му е
майката!“
ЗА ЛИЛИЕВ ЖЕНИТЕ СА АРИСТОКРАТКИ

Той прекарва с тях хубави мигове, но само на чиста човеш
ка дружба. Преди да постъпи в театъра, творецът предпочита
да беседва с тях не като мъж, а като поет. Бедите му започват,
когато артистките го оплитат в паяжината на вечните си съ
перничества, сръдни и скандали. Музите на М елпомена отгоре
на всичко са не само напористи, но и умеят да изиграят дълбо
чина на чувствата, амплитудата на които може да стресне и пог
големи мъжкари от нежния Лилиев.
В битката за централна роля много от тях са готови на всич
ко. Лилиев ги отклонява от секса с разговори за вдъхновеното в
изкуството. Често се превръща в техен изповедник, защото
УМЕЕ ДА МЪЛЧИ КАТО РИБА

и не е клюкар. И той, и директорът на театъра Владимир П о
лянов (известен навремето любовник) смятат артистките за
аристократки. На по-друго мнение е известната дива Петя Гер-
ганова, която оборва грешната им представа с категоричното:
„Аристократки между нас няма.“ След това намига лукаво и
добавя шепнешком: „Не можем без мъж е.“
Лилиев не е против любовта на другите. В края на живота
му го извикват спешно в БА Н на тържествена сесия. В бързи
ната забравя портфейла с парите си вкъщи. В джобовете му
дрънкат само 20 стотинки. К ато свършва сесията, академици
тръгват да го изпращат до тролейбусната спирка. Те го подка
нят да се качи на тролея, той се дърпа назад. Как да им каже, че
не му стигат парите за билет!
Накрая се отървава от тях и тръгва пеш. Уморява се и сяда
на една пейка.
ТЯ Е ОКУПИРАНА ВЕЧЕ ОТ ВЛЮБЕНА ДВОЙКА

Досеща се, че ще попречи на любовните им разговори и ус
покоява младежа и девойката: „Вие си приказвайте спокойно.
Аз няма да ви чуя - глух съм.“
П оетът е прочут с несръчността си. К акто си пие кафето,
редовно изпуска чаш ата и тя се чупи. Три пъти пада от трам
вай, а веднъж дори се приземява в дълбок изкоп пред някогаш
ния Арсенал (там сега е музеят „Земята и хората“). П оетът ви
наги влиза със страх в трамваите, защото си втълпява, че ще
счупи някое от стъклата. Дори заделя пари настрана и не ги

пипа, та ако стане белята, да си плати счупеното.
Изглежда, че това невнимание е наследствена черта. Сестра
му, докато измие посудата, троши чаши и чинии. Белята тя не
приема навътре, а през цялото време пее. Почва с „Цвете ми
ло“ и завършва тежко-тежко с „Риголето“ и „Кармен“.
Лилиев трудно допуска някой да проникне във вътрешния
му мир. Неговата „светая светих“ е недостъпна крепост, при
това надлежно охранявана. Той говори на „вие“ дори на своите
близки приятели. За да се отърве от досадниците, поетът е го
тов да удовлетвори всичките им искания, които най-често са
просии за пари.
Кабинетът му в Народния театър се превръща в
ПРИЕМНА НА “ФОНДАЦИЯ”
за раздаване на помощи. За Лилиев казват, че ако още няколко
души като него работят в театъра, няма нужда някои служите
ли да получават заплати. Пияници, несретници - всеки получа
ва лептата на Лилиев. Той винаги се интересува от живота, нуж
дите, несполуките на хората. И това не е от просто любопит
ство. А за да помогне материално, защото за другите проблеми
трябва да се дири рамото на Господ. При това често дарител
ството си Лилиев прави деликатно. Когато все пак някой по-
свенлив откаже, той го убеждава, че на стар човек като него не
му трябват пари.
“АЗ ВИЖДАМ БРАТ У ВСЕКИ НЕПОЗНАТ” -

ненапразно изповядва той в едно свое стихотворение. П оетът
трудно произнася думичките „не“ или „не съм съгласен“.
Неговите близки казват, че Лилиев сякаш е винаги и на всич
ки длъжен и затова вечно се откупва. Само с цигарите, които е
раздал, щели да се изградят пет Рилски манастира, ако се съ
берат на едно място.
КРАЯТ НА АИАИЕВ Е МЪЧИТЕЛЕН

Макар и да изтърпява скрито болките, за да не тревожи близ
ките си, той си дава ясна сметка, че времето му изтича. А и как
да ги тревожи? Нали цял живот гледа да не им е длъжен, да не
ги затормозява да се грижат за него. До такава степен, че след
като се нахрани, очиства чинията, после приборите със залци,

за да могат сестра му или племенничките му по-лесно да ги
измият.
Лилиев умира в Правителствена болница, вечерта на 8 ок
томври и в стаята му така се случва, че няма никой. Иначе до
леглото му там неговите приятели и близки правят пътека. На
повечето от тях той открито казва, че няма да излезе жив от
болницата. Когато го утешават, че като оздравее, ще отиде до
родната Стара Загора, той отговаря, че е по-вероятно да си пот
чине не под липите там, а в гробището.
Една от последните му радости е закъснялото му признание
като поет. Стиховете му отпреди 1944 г. се смятат за символис-
тични, буржоазни и т. н., поради което след тази година поетът
у Лилиев замлъква и той престава да пише. Едва през 1960 г.
излиза тънка книжка с най-хубавите му младежки стихове. Уми
ращият поет погалва сигналния екземпляр на книгата. Много
години преди това казва: „Ж ивотът ни, добър или лош, мина
ва. Най-важното е това, което остава след нас.“
НЕРВИТЕ НА ПОЕТА
ЛЮДМИЛ СТОЯНОВ
СА СТОМАНЕНО ВЪЖЕ
ДВЕТЕ МУ ЖЕНИ НОСЯТ ЕДНО И СЪЩО ИМЕ -

V МАРИЯ, КАКТО МАЙКАТА НА ХРИСТОС
Людмил Стоянов (1886-1973) на младини е сред
най-известните български поети символисти. „От
всички поети на поколението на символизма само
Людмил Стоянов, въпреки литературното му на
лагане, не биде никога признат от официалната критика, което
обаче с право съвсем не го смущаваше. Причината за това бе
ше главно неговата безкомпро
мисна борба срещу противници
те, които не можеха да му прос
тят и никога не му простиха него
вото саркастично и хапливо перо“
- пише Иван Радославов, известен
критик и пръв приятел на поета.
След 9.IX. 1944 г. Л ю дм ил
Стоянов обаче тактично избягва
да говори за символистическите
си увлечения и за редакторство-
то си на списание „Хиперион“.
По това време той е избран за
председател на Съюза на българ
ските писатели и е на почит.
Всички знаят, че нервите му са
от стомана. Когато се нервира,
вместо да избухне, той започва да
се смее.'
Натрапници непрекъснато го
тормозят за ходатайства. Негов
Лю дмил Стоянов
приятел решава да стане активен (Художник - Макс Мецгер, 1925 г.)
борец срещу фашизма. Отива при
Л ю д м и л С т о я н о в и г о м о л и да приподпише молбата за м ним и
те му подвизи. П оетът прочита молбата му и го пита: „Ама ти

сериозно ли?“ Гостът самоуверено му отговаря, че Людмил
като стар приятел добре го познава. Тук дом акинът не издър
жа, хвърля молбата и отказва да я подпише. Кандидат-боре-
цът обаче не отстъпва и се горещи: „Погледни само кои са се
подписали! Въпросът е решен на най-високо място, остава са
мо подписът ти - чиста формалност.“ Н акрая Стоянов се р аз
смива и така прогонва натрапника.
По повод на стоманените му нерви Иван Богданов казва на
писателя Стоян Загорчинов, че Людмил вероятно има рядка
кръв. „Нищо подобно. Той просто няма нерви. Спокойствието
му е изумително.“ По това време Стоянов е с ореола на смел
антифашист, затова си позволява хапливи забележки за колеги
писатели от сорта на:
“ НЕ ТВОРБИТЕ ИМ ГИ ИЗДИГАХ А ЛАКТИТЕ”

Той често тъгува за младите си години, когато казва, че е
бил в опозиция срещу властта и на власт в литературата. „Слу
шам мнозина сега да се оплакват, че нямат условия за работа -
нямали кабинети. Някога за Людмил Стоянов, както и за други
наши събратя, единствено Народната библиотека служеше за
кабинет, особено зимно време“, казва след 1944 г. приятелят
му от младини Гьончо Белев.
Точно тогава Стоянов издава непрекъснато нови книги. След
1944 г. се шегува, че
Е НА ВЛАСТ И В ЖИВОТА, И В ЛИТЕРАТУРАТА

и точно заради това само преиздава стари творби.
Единственият му приятел на младини, който му пасва с чув
ството си за хумор, е класикът Г. П. Стаматов - известен и със
слабостта си към хубавите жени и изтощителните запои. К ога
то Стаматов идва на гости на Людмил, вратата му отваря мал
ката дъщеричка на домакина - Нели.
Старият писател редовно казва на горкото дете: „Я, то още
живо бе, още не са го уморили!“ В гладните години преди 1944 г.
една вечер Стоянов отвежда дъщеря си в ресторанта на Бала-
банов. Заедно с тях са още няколко писатели, между които е и
класикът Рачо Стоянов.
Пред чинията на детето се

мъдри съблазнително м ири
шещо кюфте. Близо до масата
седи на задни лапи пес и следи
с влажен поглед всяко нейно
движение.
Нели се опитва да набоде
кю ф тето, то се и зп л ъ зва и
„скача“ право в устата на пе
са. Зъбите му щракват мигно
вено.
Людмил Стоянов се засми
ва с невесела усмивка: „Ами...
и то е човек.“ Черният му ху
мор не се харесва на Рачо Стоя
нов, който му предлага да поръ
ча нещо друго. М алката иска
сладолед, а безпаричният тат
ко се оправдава, че ще я заболи
гърлото. Мери Грубешлиева
Междувременно съпругата ревнува Лю дмил
на Людмил - Мара Карловска, (Архив на автора)
вече е болна и след раждането
на сина Юлий положението й се влошава.
САЕД СМЪРТТА Й ПОЕТЪТ СЕ ЖЕНИ ВТОРИ ПЪТ -

за поетесата Мери Грубешлиева. Преди това Мери е увлечена
по писателя Мирослав Минев, който е женен за поетесата М аг
да Минева. Мирослав обаче има и роман с Цветана Докузано-
ва, която забременява. Тогава Магда му дава развод и се жени
за Константин Петканов, вдовец с две невръстни дъщери. М е
ри пък се утешава с Людмил.
П ървата работа на Мери, когато идва в новия си дом, е да
откачи снимката на покойната Людмилова съпруга, окачена
над леглото на малкия Юлий. Счупва стъклото и я скъсва. При
манипулацията срязва ръката си. „Така й се пада - казва си
клетата Нели. - Тя, щом ревнува от мъртвите, какво остава от
живите - двете сирачета.“
Масло налива и друга случка. Мери Грубешлиева подарява
на Людмил красива червена роза. Това става на тяхна среща в
прочутата сладкарница „Цар-Освободител“. Потапят я във ва

за на масата им.
В това време пристига гладната Нели. Когато баща й е там -
въпросът с пастите е решен. Тя вижда розата и ахва от възхи
щение. Тогава баща й й подарява цветето. Мери прехапва уст
ни. Тя не знае, че Людмил се срамува да ходи по улиците с цве
те. Когато Мери умира и минава година, дъщеря му го пита
какви цветя да купи за гроба й. „Кокичета“ - отговаря Люд
мил. Избира ги, защото може да ги сложи в чаша с вода, а ча^
шата да вмести в джоба си.
ДВАМАТА С МЕРИ ОБАЧЕ СА ЩАСТЛИВИ

Макар и различни по характер, преживяват към 35 години
заедно. След 1944 г. живеят в удобен и обширен апартамент на
ул. „Неофит Рилски“ № 61.
Всъщност домът им по-скоро е литературен клуб. Вратите не
се затварят от сутрин до късна вечер. Домакинята Мери Грубеш-
лиева никога не е по халат, а неизменно е облечена като за гости.
Не е необходимо дори да се телефонира предварително - всеки
гост е посрещан любезно и нагостяван от сърце. Тогава на шега
НАРИЧАТ АПАРТАМЕНТА “СЛАДКАРНИЦАТА НА МЕРИ“

Всъщност табелата е малко нещо неточна. Дълги години
след това се разказват страхотии за пищните вечери. Домаки-
нята-поетеса поднася вкусни ястия и богат избор от сладкиши.
Разпивките са по повод и без повод. Често пристигат и чуждес
транни гости - писатели от СССР, Чехословакия и Югославия.
Най-често идват обаче Орлин Василев, Камен Зидаров, М ла
ден Исаев, Радой Ралин, Андрей Гуляшки.
Людмил Стоянов ги изтърпява, макар че му пречат да рабо
ти. Той и Мери са две противоположности - тя е по бурния ж и
вот, той по спокойствието. Смиряват се, когато в края на живо
та си тя се разболява.
“ ЗА ДА ИМА МИР В СЕМЕЙСТВОТО, МЪЖЪТ ТРЯБВА ДА МЪЛЧИ“ ,

смята Людмил Стоянов.
Соня Димитрова - съпруга на писателя Змей Горянин и близ
ка приятелка на Мери Грубешлиева, разказва в спомените си:
„Л ю д м и л беше тих,
спокоен, дори малко

тъжен, много наблю
д ателен. О чите му
бяха проницателни и
все се страхувах, че
ще открие мислите
ти. Н о когато бивах
ме заедно, той често
се усмихваше и това
беше много приятно.
Н икога не ни зани
маваше с проблеми
те си.
През 1932 г. полу
чих писмо от Мери:
„Други новини, ос
вен че Вера Бояджи
ева се ожени за ф ол,
няма. Людмил зами
на п о ч ти вед н ага
след тебе на курорт
(иначе кой знае как
Лю дмил Стоянов и Мери
ви събития биха се
в Москва, декември 1948 г.
развили).“ (Снимка в юбилейния сборник
С ъ б и т и я та н а „Людмил Стоянов“, 1949 г.)
истина се развиха.
Не след дълго Мери и Людмил станаха големи приятели.
Когато се ожениха, те живееха в малка, усамотена къща в
Красно село и аз често им гостувах. Разбирах, че там стават
някакви събрания, но никога не питах за нищо и слушах само
каквото ми кажеха. Така Мери, покрай Людмил, се увлече в
социалистическото учение и когато го изселиха в Пазарджик,
тя го придружи в изгнанието му. При тях живееше синът на
Людмил - Юлий, десетинагодишно момче, което все нещо си
четеше, когато ние четяхме стихове на Мери, разговаряхме с
нея за мода или за други неща. Мери се обличаше хубаво и бе
ше естет във всяко отношение, фигурите ни бяха почти еднак
ви. Един ден Людмил ни каза да направим ревю .“
Дамите обличат роклите на Мери и дефилират, а поетът е
арбитър.
След смъртта на поета дъщеря* му казва: „Седя в кабинета

пред куп съболезнователни писма... Какво остава от човека, ко
гато вече го няма? Остава името му - в това, което е създал.
Остава физическият му образ и характерните му черти - в па
метта на тези, които са го познавали, докато те са живи.“
А когато метлата на времето измете и тях отвъд, тогава хар
тиите надживяват онези, които върху тях са изписали вълне
нията и са оставили хрониката на своя живот.
* Нели се омъжва за испанския художник Хосе Санчес, нарисувал емблемата

на Сатиричния театър - 6 . а.
ЛОШ КЪСМЕТ ЗАТРИВА ДОМА
НА ИЗКУСТВАТА И ПЕЧАТА ПРЕЗ 1944 г.
ТВОРЦИТЕ ОТ РАЗЛИЧНИТЕ ГИЛДИИ НИКОГА

НЕ СЕ СЪБИРАТ ВЕЧЕ ПОД ЕДИН ПОКРИВ
Ако Домът на изкуствата и печата не бе сравнен
със земята от англо-американските бомбардиров
ки през 1944-а, а бе затворен след 9.IX.1944 г., в
годините след 1989 г. Историята му несъмнено щ е
ше да бъде повтаряща се темд в пресата. Знаем за
свърталището на българановците - гостилница „Средна гора“,
за легендарната сладкарница „Цар-Освободител“, за елитното
писателско кафене „България“ и далеч по-неелитното Армен
ско кафене* - сборище на непризнатите таланти, но ако попи
таме някого за Дома, той най-малкото ще свие рамене, или ще
избърбори някоя нелепост. А историята на Дома на изкуствата
и печата започва тъй бляскаво, тъй шеметно, както малко дру
ги неща блясват с такава сила на културния небосклон на м ал
ка България.
След три загубени войни - три погрома, когато България
стига дъното на мизерията, провала и унижението, се намира
един българин - артистът Стефан Киров (1883-1941), който ре
шава, че на България й трябва един дом, в който да се приютят
творци от всички гилдии.
ХУДОЖНИЦИ, АРТИСТИ И ПИСАТЕЛИ

ПОДЕМАТ ИДЕЯТА МУ С ВЪЗТОРГ
Дотогава те се изявяват поотделно и се опитват разпокъса
но да сторят нещо за своето изкуство, а чрез него - и за собстве
ната си кариера и прехрана. Идеята на Киров да се съберат под
един покрив ги въодушевява и амбицира, но ако не е бил той,
едва ли нещо щяло да стане. Знае се, че хората на изкуството
лесно се палят и още по-лесно угасват. Особено когато става
дума за обща материална придобивка.
Известни журналисти пред Дома, 4.XII.1929 г.

Мнозина са ликвидирани след 9.IX.1944 г.
Стефан Киров вече е харесал двуетажната къщ а на ул. „Ра

ковски“ № 141 (ъгъла с „Граф Игнатиев“), която се продава
евтино от семейство Серафимови. Въпреки това исканата цена
не е по тънката кесия на културния елит.
Колкото и изпаднала да била столицата на България, покрай
голямата нищета и мизерия, подсилена от големите бежански
потоци от Македония, имало и новобогаташи, които не си знаят
парите.
КИРОВ ТРЪГВА ОТ БОГАТАШ НА БОГАТАШ

и навсякъде чува обещания, но когато идва ред да се даде обе
щаното, удря на камък. „Лесно се обещава, трудно се изпълня
ва“ - тази максима напълно се потвърждава. За романтик като
Киров, вманиачил се в идеята за бъдещия Дом, отказите не са
фатални. Развял дълги коси, прихлупени с шапка, периферията
на която е от най-широките, артистът продължава да скланя
фабриканти и индустриалци, банкери и тютюневи асове.
За тази мисия няма по-подходящ от него. Родом от Сливен,
той запазва тамошния диалект, от който не се отказва и на сце-
Карикатура отъ Мл. Божиновъ.
кдкъ т пдь& стлЕ^ пъАзъ е л ш в

С А & Д Ь О & Ь А Ъ Е Ь O B JU H p H i'C T S С1Л<^■
ни я/i Щ д еш яя АОПЪ м 11%ШСТВАУ4:
„Как си представям аз един следобед
в обширните салони на бъдещия Д о м на изкуствата ‘
(Карикатура - Александър Божинов, 4.IV.1920 г.)
ната. Залата избухва в смях, когато във „Венецианският търго

вец“ например той вика на любимата си: „Джесика! И ла да ви
диш дзвиздити!“
Новобогаташите са жадни за веселба, за шутовщина и лас
кателства, а Киров може блестящо да играе и тази роля. 35 хи-
лядарки дава Иван Евст. Гешов, 30 000 лева отпускат Съедине
ните тютюневи фабрики, с по 20 000 се отсрамват Стефан Сте
фанов, Стефан Чапрашиков, Крум Чапрашиков и Шуле Фрид-
ман, а по 10 хилядарки додават други седем богаташи.
Събраната лепта не е малка, но за да се набави цялата сума,
П. П. Морозов, Коста Стоянов, Драгомир Казаков, Алексан
дър Миленков и Сирак Скитник подписват полица и се ангажи
рат л и ч н о с изплащането й. Лихвите и главницата растат, при

ходите са незначителни и цялата идея за общ дом върви към
срутване, ако в решителния миг съсобственик на имота не става
Съюзът на журналистите, който е най-мощната в материално
отношение гилдия.
Срещу изплащането на заема, който вече надвишава поло
вината от стойността на сградата, към досегашната фирма „Дом
на изкуствата“ прибавят думите „и печата“ и така се получава
окончателното наименование „Дом на изкуствата и печата“. .
Двуетажната постройка, особено след намесата на журна
листите, коренно се променя. Малки кокетни зали за срещи и
събрания, а също и бюфет има на първия й етаж. Над тях са
канцелариите и големият салон за събрания, сказки и концер
ти. Сенчестия двор превръщ ат в кръчма, където обстановката
е съобразена с манталитета на новобогаташите - жадни за бля
сък, флиртове и шумотевици.
АРТИСТИЧНИЯТ ЕЛИТ НЯМА СКРУПУЛИ,

ЗА ДА НЕ ГИ УДОВЛЕТВОРИ
Новобогаташите предвидливо са привлечени и като „спо
магателни“ членове на Дома, според устава му от 1920 г. Член
ските им вноски са много големи, но те плащат - щедро и в
срок. Освен това се държ ат много коректно и не злоупотребя
ват с достойнството на артистите (и особено на артистките).
Повечето от тях са тежки тютюневи босове с делови връзки
и собственост в Германия, където изпращат на своя издръжка
действителните членове на Дома. А те - истинските членове -
достигат точно 147 през 1920 г. и макар че са цветът на българ
ската култура, често едва смогват да платят нищожния си член
ски внос. Но имат таланта си, а за Дома са готови да направят
и невъзможното.
Казват, че Д ом ът на изкуствата и печата е бил едва ли не
филиал на сладкарница „Цар-Освободител“. Учудващо е, че поч
ти няма писател, който да не споменава сладкарницата в м емо
арите си, докато за Дома спомените са оскъдни. Може би за
щото той е бил щабът, където се е решавало какво да се прави,
докато в сладкарницата на чаша кафе или паста са се коменти
рали резултатите от изявите на членовете на Дома. Парите за
изплащане на общия дом внасят допълнителен стимул в изяви
те на неговите членове.
За първия празник - на 4 април 1920 г., - превърнал се в

ежегодна традиция като Ден на изкуствата, е издаден специа
лен еднодневен лист с цена 50 стотинки. В тоя ден ръковод
ството обявява
ОБЩА МОБИЛИЗАЦИЯ НА АРТИСТИ,
писатели, художници и певци. П разникът на изкуствата е от

крит с три утра, започващи от 10,30 часа - в Народния театър, в
„Ренесанс“ и в Модерен театър. Следобед от 17 часа имало
два големи концерта във Военния клуб и в Свободен театър.
О т 20,30 часа почват представленията на пиесата „Дяволът“
от ф . М олнар и на оперите „Розата на Стамбул“ и „Принцеса
та на доларите“. Половината от приходите влизат в касата на
Дома, където цари строг финансов ред.
Касиерът няма право да задържа повече от 2000 лева - всич
ки новопостъпили суми трябва в петдневен срок да внесе на
сметката на Дома. Той няма право да тегли суми до 10 000
лева без пълномощно от настоятелството, което се подписва
за всеки отделен случай от председателя Киров и от секрета
ря Г. Стаматов. За по-големи суми ограничението е много по-
драстично.
В същия този 4 април 1920 г. летящи артистични отряди
обикалят по обяд ресторантите „Юнион палас“, „България“,
„Алказар“, „Кабарето“, „Панах“ и „Батенберг“, веселят клиен
тите и просят лепта за Дома. Пред Военния клуб пък се откри
ва пазар на ръчно рисувани картички от известни художници,
продават се и ръкописи на стихотворения и къси прозаични твор
би от прочути тогавашни писатели.
ТРОЙКИ - ОТ КАВАЛЕР И ДВЕ ДАМИ - СЪБИРАТ ПОМОЩИТЕ

Те са декорирани със специални сребърни значки, работа
на скулптора Иван Лазаров, с които се различават от измамни
ците, работещи за собствената си кесия, а не за Дома на изкус
твата и печата. В Модерен театър се въртят филмчета, Антон
Митов в същото време чете сказката си „Разходка из Венеция“
в Рисувалното училище, а любителите на българската природа
се тълпят на изложените в казиното снимки от Рила.
П разникът на Дома - и първия път, и след това - винаги
привлича любопштна публика, за която изявите му са като глът
ка вода в пустинята на вечно строящия се и все неудобен за

живот град.
Д омът на изкуствата и печата играе
СОЛИДНАТА РОЛЯ НА ДВИГАТЕЛ НА КУЛТУРНИЯ ЖИВОТ,

роля, която чиновниците в министерството изпълняват рутин-
но, без творчески размах. С шега и вътрешен плам членовете
му изпълняват мисията си, която за тях е като детска игра,
непредвидима с началото си, краят на която все се протака и
може би никога не би настъпил, ако бомбата не слага кървава
та точка през 1944 година.
Най-забележителното шоу на Дома е прочутият оркестър
на Бръмбъзъците. Той е атракцията на ежегодните карнавал
ни балове, уреждани обикновено във Военния клуб, в Градс
кото казино или в краен случай - в хотел „България“. Борис
Денев свири на кавал или тамбура, Александър Божинов удря
дайрето, Сирак Скитник показва вещина в тайните на тарам-
буката, Никола Танев трака с лъжици, а Пенчо Георгиев блъс
ка тъпана.
Съставът с годините се променя, идва времето и на Илия
Бешков, който с дудука и устната хармоничка заменя дириген
та Борис Денев. Бръмбъзъците „тренират“ почти всяка вечер
пред клиентите на кръчмата. Възторжено ги слушат тогава по-
известните софиянци. Когато те свирят, скулпторът Андрей Н и
колов зарязва дамата, с която дотогава флиртува, Елин Пелин
блажено затваря очи след изморителните модни танци на вто
рия етаж на Дома, а Сава Огнянов чака ред, за да запее похот
ливата котленска (или жеравненска) песничка „Радка комина
чистеше, Стоян й стълба държеше“.
В СЪЩАТА КРЪЧМА НЕ САМО СЕ ВЕСЕЛЯТ,

но разговарят и за творчеството.
П оетът Владимир Русалиев, автор на чудните биографии на
Димчо Дебелянов и Екатерина Ненчева, записва част от разго
вора си с Теодор Траянов през 1927 г., който на маса в кръчм а
та на Дома казва: „Вашето поколение е без идеали и пътища.
Ще останете само няколко души. Всичко друго ще бъде безпо
щадно заличено от тежкия чук на времето. Вие дойдохте като
отрицатели на всичко, което е било преди вас. Не признавате и
Лл.
Н ий сме гл а в н и ир?нсги.
Htl ПСНЧИС ,'н ас м ь из св и р и м ь .
Оркестърът на Бръмбъзъците
(Карикатура - Александър Божинов
в издавания от Дома лист „Маска“, 8.III. 1924 г.)
Иван Вазов - най-големия наш поет.“ След апология на Базо

вото стихотворение „Звукове“ Траянов се вглъбява в свирената
от оркестъра увертюра на „Танхойзер“ и завършва с думите:
„Ние сме вашите учители. И трябва при нас да идвате с пиетет
и голяма благодарност, че сме ви оставили един напълно раз
работен език, готови форми и идеи. Аз сам зная с каква мъка се
домогнах до свой собствен стил.“
Покана за вечер на българската песен, уредена в Долга

(Рисунка -Д еч ко Узунов, архив на автора)
В една от стаите на долния етаж се ражда и българският

ПЕН-клуб. Дора Габе твърди, че тя е инициаторката, а Кон
стантин Константинов пък, че такъв е проф. Иван Шишманов,
който е и първият му председател. Докато ПЕН-клубът заседа
ва, в съседната стая Асен Златаров чете поредната си сказка
пред 30-40 по-възрастни писатели, умислени в смисъла на чо
вешкия живот.
„Здраствуйте, здраствуйте!“ - поздравява Стефан Македон

ски, докато председателят Стефан Кирков кастри портиера за
нещо. Именно в Дома с импровизирани рецитали завършва оби
колката из софийските механи знаменитият Шаляпин. П ак по
покана на Дома в България идва и индийският писател Рабин-
дранат Тагор. Посещенията и на двамата са несравнимо пре
живяване за българските им поклонници.
Историята на Дома на изкуствата и печата е потвърждение
на теорията за „играещия човек“: никой не ограничава идеите
на членовете му.
ВСИЧКО СТАВА СПОНТАННО - НА ШЕГА

Например през 1924 г. архитект Атанас Донков по време на
традиционния пролетен карнавал поставя началото на кукле
ния театър в България. Герои на първия спектакъл са Бурида-
новото магаре и кукли с лицата на Андрей Николов, Кочо Щ ър
келов, Никола Танев, Денев и Божинов. Дрешките на куклите
са ушити от някои съпруги на „окуклените“ художници, а ор-
кестровия съпровод изпълнява с дългата си почти метър и по
ловина арнаутска тамбура Борис Денев. Софиянци харесват кук
леното шоу; което в същата година се попълва от дамски със
тав, който под ръководството на арх. Донков изнася редовно
спектакли в „Славянска беседа“.
Пъстрата филмова лента на изявите на Дома на изкуствата
и печата остава най-вече в паметта на писателя Константин
Константинов, останалите отнасят в гроба историята на това
странно културно средище: единственото, което толкова дълго -
почти четвърт век, обединява необединимото.
Една бомба срутва някаква си двуетажна сграда, нещо незна
чително за война като Втората световна. Тази сграда обаче е
важна за малка Българийка. Гърм ът на англо-американската
бомба заличава най-напред физически, а по-късно и в спомена
Дома и създаденото от неговите членове. А то и днес ни опре
деля като българи.
* По-подробно за т ях - в „ Софийските потайности “ от същия автор.

СБОГУВАНЕ С ЧИТАТЕАЯ
Вярвам, че българската история не е само история
на политическите строители на страната. Иначе в
ръцете ни остава крехкото стъкълце на парфюм,
отдавна излетял и потънал като писък или въздиш
\ / ка в праха, от който идваме и в какъвто изчезваме
г^Т К , някой ден. Затова се опитах отново да върна аро
мата в празното стъкълце. Изглежда, че усилията
т ми не бяха напразни, в което ме увери успехът на
първото издание на книгата, излязла в два тома и
продадена в 6000 тираж.
В предговора към втория том на „Страсти и скандали в Царска
България“ (2001) обещах на читателите нова среща - с трети
том. Той позакъсня - годините оттогава отлетяха като дим. Но
всяко зло - за добро. Ето, че ми се удаде възможността да
направя нещо по-добро. Прегледах наново старите текстове,
преподредих ги, обогатих илюстрациите, добавих предвиж
даните за евентуалния трети том нови текстове. В резултат се
появи тази книга, за която безкрайно благодаря на издателство
„Изток-Запад“.
И ма ли, няма ли живот след смъртта - не смеем да се наме
сим в тази неразрешима загадка. И все пак, макар и отдавна
живели, хората внезапно оживяват чрез писаното слово и име
ната им стряскат отново. Не ви ли е учудвало, че в кръговрата
на времето съществуват сходни времена, невероятни паралел
ни светове? И че понякога съдбата на мъртвите ни е по-близка.
Трябва ли да им затръш нем вратата към видимия свят? А
не е ли по-добре да ги поканим на чаша кафе? Няма нищо страш-
но в това. По-ужасното е, когато живите около нас ни приличат
на ходещи черупки, отвън измамно красиви, отвътре поразява
щи с празнотата си...
С новото издание на „Страсти и скандали в Царска Бълга
рия“ доотмествам преградите и мислено изпитвам съприкос
новение с отдавнашни човешки съдби и страсти. Страстите, смя
тани навремето за дребни, лични, се вписват в интимната исто
рия на Царска България. Не е страшно, че днес за тях си спом

нят малцина. Излиза книга и забравеното става незабравимо.
Изглежда, че не съм единственият, който се чувства тъй уют-
но в замайващия шепот или в грозния писък на отминалото
време, в което не съм бил. Благодаря на хилядите, които харе
саха моите автентични разкази и превърнаха „Страсти и скан
дали в Царска България“ в бестселър още при първото издание
на книгата. Дано пътят пред вас, уважаеми читатели, е винаги
отместващ се, красив хоризонт!
ЗАЩОТО ВСЕКИ Е ГОСПОДАР НА СЪДБАТА СИ,

А ЗАЩО НЕ И НА ВРЕМЕТО, В КОЕТО ЖИВЕЕ.
СЪКРАЩЕНИЯ
В ОПИСА НА СНИМКИТЕ
БИА -НБКМ Български исторически архив на Народната

библиотека „Св. св. Кирил и Методий“
НЛМ Национален литературен музей
Ц ДА Централен държавен архив

ОТЗИВИ В ПРЕСАТА
Томчето „Страсти и скандали в Царска България“ на литера

турния историк Петър Величков от няколко дни е сред най-търсе
ните заглавия на книжния пазар.
В. „Монитор“, 9 ноември 2000 г.
Споменът наистина оставя най-неизгладимия отпечатък. 37-

те автентични истории от 1900 до 1944 г. представят Вазов и като
оракул на века, цар Фердинанд - като лакомник. Ще научите кой е
родният фюрер, защо умира българският Зола. И още любопитни
разкази, придружени със снимки.
Румяна Георгиева, в. „168 часа“, 10 ноември 2000 г.
Библиографът и литературен историк подвърза в „Страсти и

скандали в Царска България“ 37 от най-ароматните си находки.
Величков се прочу с издирването и обнародването на творчеството
на Яна Язова, но е по-четен като автор на вестникарските си стра
ници от типа „Стара слава“. Той е между конструкторите на този
жанр и комай единственият, когото се опитват да имитират. „Шу
моленето на излинялата, понякога разсипваща се между пръстите
хартия ме вълнува с неотразима сила. факт след факт, случка след
случка - всичко се подрежда по конец дотам, докъдето съдбата е
резнала с ножицата“, споделя пристрастията си авторът. Ножицата
в неговите ръце е резнала фрагменти от живота на писатели, артис
ти, министри и отрепки, върху които се крепи съдбата на читателс
кото любопитство.
Петко Тодоров, „Петър Величков събра
ретроскандалите“, в. „Сега“, 14 ноември 2000 г.
Страстно и скандално звучат техните заглавия: „Кирил Хрис

тов щял да бие Дора Габе“, „Евгения Марс продала лирата на Ва
зов“... Авторът е надникнал в най-пиперливите кътчета на тога-
вашното публично пространство, но се занимава предимно с лите
ратурния елит.
В. „Стандарт“, 17ноември 2000 г.
Българските премиери на панаира обхващат предимно мемоа-

ристични четива - първи том от автобиографията на Вера Мутаф
чиева „Бивалици“, „Дневниците“ на Константин Павлов, както и
булевардната история на Петър Величков „Страсти и скандали в
Царска България“, която интерпретира пикантно литературни и
политически събития от началото на века.
Недялко Недялков, в. „Труд“, 13 декември 2000 г.
Най-продаваната книга от български автор у нас - „Страсти и

скандали в Царска България“ на Петър Величков.
Топкласация на най-търсените книги на Панаира
на книгата във в. „168 часа“, 22 декември 2000 г.
В книгата си „Страсти и скандали в Царска България“ Петър

Величков е събрал 37 истории, пръснати досега из вестниците. Сред
сюжетите, почерпани от стари издания, писма, дневници и свиде
телски разкази, избуяват забавни пикантерии, сълзливи мелодра
ми и трагедии. Чревоугодникът Фердинанд, шавливата Султана Ра
чо Петрова, лютият завистник Кирил Христов, разгулният Г. П.
Стаматов, мълвата за любовната смърт на Иван Вазов и прочее
клюкарски теми са уловени в увличащи истории, които представят
алтернативното битуване на Третото българско царство. Но защо
тези разкази, колкото и да напомнят ровене в старо мръсно бельо,
все пак стоят встрани от пошлите си продължители в днешната
жълта преса? Иззад жълтия им ореол проблясва светлина от друг
морален ред. Ще го назовем стила на автентичното усърдие да не
се продаваш.
Пламен Дойнов, в. „Демокрация “, 30 януари 2001 г.
\
Още самото заглавие - „Страсти и скандали в Царска Бълга

рия“, провокира читателя да посегне към тази книга. Името на
автора - също. Петър Величков е един от най-запалените библио-
фили у нас, който оттам се подчини и професионално на библиог
рафията и литературознанието. Отдал се всецяло на проучването
на вехти книги и течения на периодичния печат в България, той
неведнъж се е натъквал и е изваждал наяве любопитни истории,
свързани с известни и недотам популярни личности и събития.
Таня Пушкова, в. „Седмичен Труд“, 2 март 2001 г.
Вторият том от „Страсти и скандали в Царска България“ на
Петър Величков стои по-достолепно. Мотивите в новите 37 ав
тентични истории са като в първия: как нимфоманка сваля от власт
Стефан Стамболов, защо Алеко Константинов умира девствен, кон
сумиран ли е бракът на Фердинанд и Елеонора, как Мусолини уреж

да сватбата на цар Борис III... Илюстрациите са пак от неизвестни
снимки, шаржове и рисунки... Но сборникът е сглобен с повече опит,
Величков специално е преработил доста от вестникарските си пуб
ликации.
„Вярвам, че българската история не е само история на полити
ческите строители на страната. Иначе в ръцете ни остава крехкото
стъкълце на парфюм, отдавна излетял и потънал като писък или
въздишка в праха, от който идваме и в какъвто изчезваме някой
ден. Затова се опитах отново да върна аромата в празното стъкъл
це“, обяснява алхимическите си занимания авторът.
Петко Тодоров, „Петър Величков дописва интимната българ
ска история “, в. „Сега “, 8 декември 2001 г.
Известният литературен историк Петър Величков най-сетне пус

на продължението на нашумялата си поредица „Страсти и сканда
ли в Царска България“.
В. „Монитор“, 8 декември 2001 г.
Тук [във втория том] попадат нелицеприятните или скривани

по едни или други причини страни от живота на публичните лич
ности: политици, държавници, писатели, художници, артисти, а ре
дом с тях и скандалните взривове на общественото внимание око
ло някоя дребна персона, чието име вятърът на времето е отнесъл.
Интригите от автентичните страници на Величков не овехтя-
ват... В историята няма маловажни неща. Струва си да се знае дори
съдбата на артиста куплетист Стоян Миленков, който бил популя
рен някога колкото днешния Слави Трифонов.
В. „Стандарт“, 14 декември 2001 г.
„Страсти и скандали в Царска България - 2“ е на първо място

по продажби.
Класация на в. „Стандарт“, изготвена чрез проучване по
сергиите на площад „Славейков “и публикувана в същия брой
Според американските показатели за тиражи на литературни
произведения и съобразено с нашите пропорции първата част на
„Страсти и скандали в Царска България“ отдавна се е превърнала
в бестселър. А съвсем скоро такъв статут предстои да придобие и
втората книга.
Красимир Проданов, „Строители на интимна България.
Случките и събитията от Царска България наистина са „живот
като на кино“, сп. „AZ“, февруари 2002 <\
... Продължението на „Страсти и скандали в Царска България“

от Петър Величков може да бъде четено поне по два начина. Пре
ди всичко книгата без съмнение е едно комерсиално четиво, силно
обагрено в жълто. Пазарният успех е гарантиран от обилно лееща
та се пикантерия. Авторът дълго и старателно се е трудил над по
жълтелите страници на стари вестници, за да възкреси забравени
истории за нещастни любови, кражби и убийства, да се порови из
мръсното бельо на видни люде. Герои на книгата са както полити
ци, писатели, художници, така и обикновени хора от миманса на
епохата - ученички и учителки, анархисти, гангстери, леки жени,
извратени маниаци. Заглавията са красноречиви: „Нимфоманка
катурва Стефан Стамболов“, „Кръщението на княз Борис разнеж
ва Русия“, „Адютант на Мария-Луиза убива певачка от шантан“...
Отделните очерци сглобяват пъзела на една епоха, в която има мно
го първобитни страсти, но и много нежност, изящество и красота
(загадъчното самоубийство на поета Димйтър Бояджиев, самотна-
та смърт на Пенчо Славейков в Италия, трагично-възвишената съд
ба на художника емигрант Август Розентал).
Но книгата може да се окаже и нещо повече от занимателно
четиво, ако бъде прочетена например през визиите на новия исто-
рицизъм. Той разбива остарялата представа за историята като по
редица от разкази за войни и заговори. Според него правдива кар
тина за миналото сплитат множество разнородни разкази, държейки
сметка не само за парадното лице на историята, но и за случващо
то се в ниския й бит. Например фактът, че Стамболов е свален от
власт, не е принципно по-интересен за нас от втъканата в него лю-
бовна интрижка. Приключенията на дребния мошеник, престру
ващ се на военен лекар, за да си намери богата годеница, са също
толкова достойни за внимание, колкото и мошеничествата на са
мия княз. Образът на епохата може да бъде пълноценно уловен
само чрез срещата, наслагването на голямото и малкото, възвише
ното и низкото, трагичното и смешното, патетичното и гротеско
вото. Историята е пресечна точка на различни истории. Точно тях
ни поднася Петър Величков.
Пламен Антов, „Историите на историята“,
в. „Капитал“, 16-22 март 2002 г.
Т ъ р с ете
Ивлн Х а д ж и й с к и Избрано в три тома.

Т. I. БИТ И ДУШЕВНОСТ НА НАШИЯ НАРОД
Т. И. ОПТИМИСТИЧНА ТЕОРИЯ ЗА НАШИЯ НАРОД
Т. III. ГРАЖДАНСКА СМЪРТ И БЕЗСМЪРТИЕ
Д и м и т ъ р М а р и н о в Съчинения в пет тома
Т. I. ЧАСТ 1. НАРОДНА ВЯРА
Т. I. ЧАСТ 2. РЕЛИГИОЗНИ НАРОДНИ ОБИЧАИ
Т. III. ИСТОРИЯТА НА ГРАДА ЛОМ И ЛОМСКА ОКОЛИЯ
Т. V. СТЕФАН СТАМБОЛОВ И НОВЕЙШАТА НИ ИСТОРИЯ
Я на ЛЕВСКИ
Я зо в а
Я на Я БЕНКОВСКИ
зо в а
Я н а Я з о в а ШИПКА
Я н а Я зо в а СОЛЕНИЯ ЗАЛИВ
А л ек с а н д ъ р Б а лабанов Я на Я зо в а
СОЛ И ПИПЕР • ЗЛАТНИ ИСКРИ НА СКРЪБТА
ген. Н икола М ихов
ДНЕВНИК
Д . Д а в ч е в а , С. Т о н е в ( с ъ с т .)
СТЕФАН СТАМБОЛОВ В СПОМЕНИ НА СЪВРЕМЕННИЦИ
П етър В еличков
СОФИЙСКИТЕ ПОТАЙНОСТИ
О ч а к в а й т е
В а сил З л а та рс к и
БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ XIV и XV в.
П етър К а рчев
ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА НА ЕДНО ПОЛУСТОЛЕТИЕ (1900-1950)
КАП. К. С к у т у н о в
БУРНИ ВРЕМЕНА
С пом ени
Я на Я зо в а
АЛЕКСАНДЪР МАКЕДОНСКИ
Е м ануил Р а каров
ВЕЛИКАТА КНИГА НА СТАРОБЪЛГАРСКОТО МИНАЛО
ТОМ II. СЕМЕЕН ЖИВОТ И ПАТРИАРХАЛНИ ОТНОШЕНИЯ
ТОМ IV. СПОМЕНИ ИЗ МОЯ ЖИВОТ
ИЛИ МОЯТА АВТОБИОГРАФИЯ
СТРАСТИ И СКА Н Д А Л И В Ц А РС К А Б ЪЛ ГА РИ Я
Автентични истории
от възхода и сгромолясването
на Третото българско царство
Българска
т. I и II - второ разширено и преработено издание
т. III - първо издание
Коректор Мария Вачева

Компютърна обработка Елина Георгиева
Оформление на коридата Емил Трайков
Художник Дима Недялкова-Каприева
формат 16/60/90
обем 48,5 п. к.
дадена за печат юни 2004
излязла от печат юли 2004
Предпечат и печат Изток-Запад

Страсти и Скандали впЦарска България PDF

Uploaded by

Document Information

Original Title

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Страсти и Скандали впЦарска България PDF

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

От първите два тома на „Страсти и скандали в

Царска България“, излезли през 2000 и 2001 г.,

© П етър Величков, автор, 2004

КНЯЗ ФЕРДИНАНД ТРЕПЕРИ ОТ СЯНКАТА НА БАТЕНБЕРГ...................... 13

КНЯГИНЯ КЛЕМЕНТИНА СЕ КЪПЕ С НОЩНИЦА ВМЕСТО С БАНСКИ..... 19

СУЛТАНА РАЧО ПЕТРОВА НЕ ЗАДЪРЖА НИТО ЕДИН М Ъ Ж ................... 26

ГРОЗНАТА ДАЛАВЕРА С КОСТИТЕ НА РАКОВСКИ.................................. 33

РАЗБОЙНИЧЕСКА ШАЙКА ПЛЕНЯВА ПРИДВОРЕН Ф О ТО ГРА Ф .............. 39

РАЗБОЙНИЦИ ЗАТРИВАТ БАБА И ВНУЧКА ПРЕЗ 1889 г......................... 46

ТЕТЕВЕН ПРОПИЩЯВА ОТ КРЪВОЛОЦИТЕ ЯКО И КАЧАМАЧКО.............. 51

ПЕТКО ВОЙВОДА КУМУВА

ВАСИЛ ДРУМЕВ ПЛАЩА СКЪПО ЗАРАДИ РУСОфИЛСТВОТО СИ .......... 67

НИМФОМАНКА КАТУРВА СТЕФАН СТАМБОЛОВ.................................. 74

СЕМЕЙНИТЕ ДРАМИ НА ПЕТКО Р. СЛАВЕЙКОВ..................................... 81

КЛЕВЕТЯТ СТЕФАН СТАМБОЛОВ, ЧЕ ОБЕЗЧЕСТИЛ 77 ДЕВИЦИ.............. 88

КРЪЩЕНИЕТО НА КНЯЗ БОРИС РАЗНЕЖВА РУС И Я............................... 95

ОХТИКАТА ОБРИЧА АЛЕКО НА БЕЗБРАЧИЕ.......................................... 102

АДЮТАНТ НА МАРИЯ-ЛУИЗА УДУШАВА ПЕВАЧКА ОТ ШАНТАН........... 109

ВАЗОВ СЕ ПРОВАЛЯ КАТО ПРОРОК НА ИДВАЩИЯ XX ВЕК.................. 123

ТОЛСТОЙ ЗАЩИТАВА БЪЛГАРИН, ОТКАЗАЛ КАЗАРМАТА................... 129

ФЕРДИНАНД - КНЯЗ НА БЪЛГАРИТЕ И НА ЧРЕВОУГОДНИЦИТЕ......... 136

ЯНЕ САНДАНСКИ ПЛЕНЯВА МИС СТО УН ........................................... 143

БЕЗРАБОТЕН ЗАСТРЕЛВА ПРОСВЕТЕН МИНИСТЪР.............................. 149

ПОСРЕЩАТ ГРАФ ИГНАТИЕВ КАТО ИМПЕРАТОР В С О Ф И Я .................. 155

КУРШУМ В СЪРЦЕТО ЛЕКУВА ТУБЕРКУЛОЗА..................................... 162

ИЗНАСИЛВАТ ЧЕСТНИЯ ДЪРЖАВНИК

ЕКЗАРХИСТИ СЕ ПОЛИВАТ С КИСЕЛИНА............................................ 172

ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ СЪНУВА СМЪРТТА С И ..................................................178

ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ УХАЖВА ЩЕРКАТА НА ХРИСТО БОТЙОВ............. 183

НЕЖНА СТРАСТ МОРИ

АРМЕНЕЦ СПАСЯВА ХУБАВА БЪЛГАРКА ОТ ТУРСКИ ПЛЕН................ 192

ВЕЛИКИЯТ БОТЙОВ ПРИБИРА ЩЕРКА СИ НА НЕБЕТО......................... 198

ИЗХВЪРЛЯТ КОКАЛИТЕ НА БЛАГОДЕТЕЛЯ КЕРЕМЕКЧИЕВ.................... 205

КАК СТУДЕНТИТЕ “СУРВАКАТ” КНЯЗ ФЕРДИНАНД С ПИЩЯЛКИ.......... 211

ПАМЕТНИКЪТ НА ЦАРЯ ОСВОБОДИТЕЛ

АЛЕКСАНДЪР БАЛАБАНОВ ПРЕВЕЖДА “ ФАУСТ” И СЕ Ж ЕН И ............. 224

ФРЕНСКИ МАСОНИ ПОГРЕБВАТ КОНСТАНТИН ВЕЛИЧКОВ.................. 230

НЕКОНСУМИРАН Е БРАКЪТ НА ФЕРДИНАНД И ЕЛЕОНОРА................. 236

АВСТРО-УНГАРИЯ УРЕЖДА БЪЛГАРСКАТА НЕЗАВИСИМОСТ.............. 248

РАЗВРАТНИК НАПАДА ИЗОБЛИЧИТЕЛЯ СИ СИМЕОН РАДЕВ............... 260

АВАНТЮРИСТ ЗАХВЪРЛЯ ФУРАЖКАТА И СТАВА БАНДИТ................... 265

КАНЯТ СНАХАТА НА ЕКАТЕРИНА КАРАВЕЛОВА В ШАНТАН.................. 271

СТУДЕНТ ЗАСТРЕЛВА СТРАЖАР ВМЕСТО ДЪРЖАНКАТА С И................ 276

ПОЛСКИ ЕВРЕИ ЛИКВИДИРАТ БЪЛГАРЧЕ В П А РИ Ж ............................ 281

I 3 ТРУПА ИЗВИВАТ ХОРО В РУСЕ ПРЕЗ 1910 г................................... 286

ПОЕТЪТ ДИМИТЪР БОЯДЖИЕВ СЕ ГРЪМВА ПРЕЗ 1911 г.................... 298

КАТАСТРОФАЛНО ПРИКЛЮЧВА БРАКЪТ НА КИРИЛ ХРИСТОВ............ 305

РИБА С ГРАХ ХАПВА ЗА ПОСЛЕДНО ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ................... 311

СТАРА СВОДНИЦА СЕ ЖЕНИ ЗА ДВА ПЪТИ ПО-МЛАД ХУДОЖНИК..... 318

ЗЕМЕТРЪС СРАВНЯВА ТЪРНОВО СЪС ЗЕМЯТА ПРЕЗ 19 13 г................325

СТОЯНКА ДРЯНОВСКА ПОСТАВЯ

ЧЕХЪТ ВЛАДИМИР СИС СТАВА ДЕТЕКТИВ ПРЕЗ 19 14 г....................... 340

ЛЮБОВНИТЕ ВЪЗТОРЗИ И РАЗОЧАРОВАНИЯ НА ЯВО РО В.................. 346

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ СЪНУВА ПРОРОЧЕСКИ СЪНИЩА....................... 352

ПЪДЯТ ФЕРДИНАНД КАТО БЯСНО КУЧЕ ПРЕЗ 19 18 г.......................... 359

ЧИСТАЧКА ИЗХВЪРЛЯ УРНАТА С ПРАХА НА РАЗЦВЕТНИКОВ............... 366

В ПРЕГРЪДКИ НА ЖЕНА ЛИ УМИРА ИВАН ВА ЗО В ?............................ 372

АНДРЕЙ НИКОЛОВ ОТМЪКВА ЖЕНАТА НА ПРОФ. ШАТЦ.................... 383

СТАМБОЛИЙСКИ ОСТАВА НЕВРЕДИМ СЛЕД АТЕНТАТ......................... 389

СЕЛСКИ ЧОРБАДЖИЯ ПРИМАМВА МАЙСТОРА В ШИШКОВЦИ........... 394

100 ХИЛЯДИ ПОСРЕЩАТ РАБИНДРАНАТ ТАГОР В С О Ф И Я.................. 401

БОЯН ПЕНЕВ ЛЮБИ ДВЕ ПОЕТЕСИ -

ЛЮТА УКРАИНКА КОМАНДОРИ БЪЛГАРСКИ П РО Ф ЕС О Р................... 413

Историите, които ти, уважаеми читателю, ще про

Това, че те са се случили, не означава, че са били система. Точ

настира се състои от пет големи помещения с изход към голя

ствено след сватбата и пристигането й в новата й родина. И з