Що е отечество?

Моноспектакъл-курсова работа

“Това...това е лист! Но не, не, чакайте, не избързвайте със заключенията. Това

не е обикновен лист. На този лист съм аз като дете. Вижте!” обръщам и
показвам празен бял лист. “Бял квадрат. Това бях аз като дете. Така изглежда
всеки човек като дете. Бял, празен квадрат, готов да побере всичко, което
решиш да нарисуваш върху него без значение дали е шедьовър или
драсканица. Като всяко дете, аз си мислех, че светът се върти около мен. Аз
бях в центъра на всичко и с моето детско невежество даже не се и стараех да
разбирам какво е това всичко, което ме заобикаля. Бях един бял квадрат
поставен в бяло поле, чакащо да преоткрия цветовете му. “

Взимам книга от пода. “Един ден баба ми подари книга. Тази книга.
“Стихотворения за деца”. Аз още не можех да чета, затова отворих на първата
страница и взех да бутам книгата под носа на баба ми, за да ми прочете какво
пише там. “Аз съм българче…” ааа, българче!”

“Аз съм българче, и силна

майка мене е родила;
с хубости, блага обилна
мойта родина е мила.”

“Родина...интересно...и какво пише по-натам.”

“Аз съм българче. Обичам

наште планини зелени,
българин да се наричам –
първа радост е за мене.”

“Българин! Българка! България!”

“Аз съм българче свободно,

в край свободен аз живея,
сичко българско и родно
любя, тача и милея.”

“Любя, тача и милея!

Любя, любя, любя! “
Затварям книгата с трясък.

“Аз съм българче, и расна

в дни велики, в славно време,
син съм на земя прекрасна,
син съм на юнашко племе.”

Поливам платното със зелена боя.

“Благодаря ти, бабо, защото ти първа ми отвори очите за всичко онова, което
ме заобикаля. На пет годинки аз разбрах, че съм българче. На пет годинки аз
станах българче и си отворих очите за зелените планини на България. “

Сядам на стол. “Втората ми среща с България се случи, когато бях първи клас.
Един майски ден класната ме хвана за ръка и без да ме пита искам ли, не
искам ли, ми каза, че точно аз от цял клас много по-големи ентусиасти от мен
трябва да се изправя на сцена пред цялото училище и да изпратя
абитуриентите ни със стихотворение. Три думи-рецепта за погром. Нещата
започнаха трагично, когато аз се качих на сцената и вместо “Драги,
абитуриенти” изръсих “Драги, абутуренти”. Класната ми беше пропуснала
факта, че по онова време устата ми не можеше да сглоби думичката
“абитуриент”. Всички избухнаха в смях, аз се притесних и започнах механично
да бълвам думите на стихотворението. “

Ставам от стола рязко.

“Отечество любезно, как хубаво си ти!”

“Тишина. Настана тишина. Поех дъх и продължих по-бавно. “

“Отечество любезно, как хубаво си ти!

Как чудно се синее небето ти безкрайно!
Как твоите картини меняват се омайно!
При всеки поглед нови, по-нови красоти:
тук весели долини, там планини гиганти,
земята пълна с цвете, небето със брилянти…
Отечество любезно, как хубаво си ти!”

“Отечество...преди този майски ден в двора на училищете не я бях чувала тази

думичка. Но много ми хареса. България вече не беше просто страна. За мен в
този ден България стана отечество. Моето Отечество. Страната на баща ми, на
дядо ми, на бащата на дядо ми и на неговия дядо. Вече имах корени. ” Поливам
бавно и внимателно платното с жълта боя.

Сядам отстрани на сцената. “Третият ми сблъсък с отечеството се случи,

когато на 19 февруари дядо ме заведе на паметника на Васил Левски.”
Облягам се на парапета. “Бях се качила върху една ограда, такава като тази,
защото все още бях твърде дребна и се губех сред тълпата. Имам бегли
спомени от церемонията. Помня основно студа, букетите, чиито размери
двукратно превишаваха моите, и едно стихотворение. Сигурна съм, че и вие го
знаете. Каня ви да се присъедините.”

“О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,

вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.”

“Родина...майка...в детското ми съзнание след това стихотворение България

придоби един нов, още по-личен смисъл. Вече не виждах България само като
красива картинка, като пейзаж. Открих, че България има история. И започна да
ме боли, истински да ме боли, когато дълбаех дълбоко в историята ни. “
Обливам платното с червена боя.

“Нощта ражда из мъртва утроба

вековната злоба на роба:
своя пурпурен гняв-
величав”
“Отворих учебниците по история и видях от близо страданията на майка
България. Вековни страдания. Върховни падения. И жертви, жертви, жертви!
Невинни, хора от народа.” Взимам черна боя и почвам да я мажа по платното.

“От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?

Хе, там зад горите... много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе.”

“И въпреки това България е оцеляла! Защото България не е само природата, не

е само историята, България е народът! Предците ни са я носили в себе си и са
ни я завещали и ние да я носим! Един умира и друг я поема!”

“Борбата е безмилостно жестока.

Борбата както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и…
толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!”

“Какво значи някаква си личност? Друг ще я смени и толкоз...друг ще я

смени...друг ще я...друг...ще я смени ли? Има ли друг в днешно време, който да
я смени? Останаха ли такива? Такива други? Такива странни, луди? Защото аз
не виждам. Къде е сега народът? Няма народ. Бяга. Бягат българите от
България. И, докато бягат, и българското бяга. Изтича през пръстите ни, право в
земята и нищо не остава.”

Взимам кърпа и си изтривам ръцете от боята. Взимам белия квадрат от

платното.

“Жал ми е за това дете, което виждате на платното. То беше цветно и знаеше

кое е, докато близките му не започнаха да бягат. Да бягат и да грабят, защото
след тях не че не оставаше България, но тя беше празна, мразовита, мъртва.
Губи се смисъла, когато няма с кого да го споделиш. Негостоприемно
пространство остава.” Изтривам боята и показвам белия квадрат на
публиката. “Кой знае? Може и мен някой ден да ме търсите някъде хвърчаща
без корени по земята.” Захвърлям белия квадрат на сцената и излизам.