Писмо до Паисий

Не знам дали няма да съжаляваш, че си дал толкова много от себе си за нашето

отечество след като прочетеш писмото ми.
О, писателю, будителю, духовнико, апостоле,
ти си онзи, който събуди българите, почете славата и припомни историята ни, ти си
тоз който издъхна по път, за да разпространява делото си. Гледаш ли отгоре народа си,
народ – за който жертва толкова много? Би ми било интересно да разбера, дали си мислиш,
че си е заслужавало или съжаляваш. Няма да ти описвам за корупцията или за съвременните
висшестоящи лица, защото е все едно да ти обяснявам сделките с дявола.
Пиша това писмо не с надеждата, че ще ми отговориш или да описвам какви велики
дела си сторил, а да си кажеш „Права си!“. Няма и да се двоумя къде си, защото няма
значение. Не знам как да се обръщам към Вас. На „Ви“ ли да Ви говоря или като приятел и
сънародник? Бих предпочела второто, защото може би ще ме разбереш повече.
Зная, че ти бе способен да изградиш от роба българин, но навярно едва ли си
представял колко скоро самият българин ще тръгне обратно по отъпкания път на робското
минало. Защото самият българин не беше готов да понесе и отстоява тежестта на свободата.
В наши дни патриотизма е само спомен, спомен е и борбата за България на българите и
техните приоритети. Защото в наши дни и приоритети няма. Никой вече не заявява „Аз съм
българин“, никой не се бори за България, която да напомня за Великата ни прародина, за
онези славни времена, когато назоваването на думата българин всявало страх във всеки един
народ. Сега е друго. От векове повтаряме една и съща грешка. Грешката наречена
разединение. Разединение, заради което 5 века сме били под чужда власт. И сега, като и по
твое време, думата Съединение е само мото. Най – лошото е, че когато над един народ
собствения интерес застане пред общия, бъдещето на този народ става неясно. Защото в
днешно време българите учат не с идеята, че един ден ще помогнат за развитието на своята
родина, а с идеята, че ще заминат за чужбина, и че никога повече няма да се върнат.
Унищожава се и българския език, навлизат толкова много чуждици и се забравят реалните
български думи, слово за което предците ни са се борили толкова много, бива погубено за
няколко десетилетия. И проблема на съвремието не са нито технологиите, нито парите, нито
държавата или правителството, а хората, хората са проблема, колкото и тежко да звучи.
Унищожава се всичко хубаво. Някой хора го запазват и го ценят все още, но не са много,
което е тъжната истина.
Благодарна и горда съм, че съм българка заради славното ни минало, език, култура,
традиции и обичаи, но аз не съм допринесла с нищо за него. Просто аз и моето семейство се
опитваме да запазим ценностите. Поне така ни възпитават мен и сестра ми и със сигурност
знам, че искам и аз да възпитам така децата си. На доброта, уважение към българското и
запазване на природата. На това, така че и те да разпространяват тази малка светлинка,
искрица, която всъщност е надеждата България да продължи да се развива и да не губи
историята си. Ще им обясня, че е важно да пишат на кирилица и ще се постарая да не се
сещат само на трети март, че са българи, както за жалост се случва с по – голямата част от
населението на нашата държава в днешно време.
Жал ми е, жал ми е на къде върви света, ако беше тук щях да ти кажа „Хей, май
отново е време да събудим българското!“. Но този път събуждането не би било от турската
власт ами по скоро събуждане на разума на хората, хора, които не разчитат и не вярват на
себе си и историята си. Ако османците преди са се опитали да ни унищожат като народ и не
успели, то сега ние сами се справяме. И въприки всичко изречно до тук обичам родината си,
но това, в което се превръща, ме плаши. Искам животът да е пълен с любов и щастие, а не с
омраза и тъга. Искам да се боря за идеалите си. Искам да докажа, че България не е загубена
кауза. Искам да бъда БЪЛГАРКА!