Във втория увод, наречен „Предисловия към ония, които желаят да

прочетат и чуят написаното в тая история” , се открояват първообразните

прозрения на твореца, които го правят възродител. В увода, той започва с
обръщение към читателите, като подчертава важността на това, ние,
българският народ, да сме наясно с миналото и предците си, за да се
гордеем със своето настояще, тъй като така можем да сме наясно откъде
произлизаме. Паисий също „вдъхновява“ като пише за собствените си
проучвания и любовта си към българите, за да подтикне всички четящи да
разберат, че България е място, с което хората трябва да се гордеят. За
това, той първо дава себе си като пример. От тезата за обичта към
родината, се преминава с антитезата за предателството на отечественото
дело. В антитезата е силно откроено чувството на жестокост и гневност на
Хилендарски към българите, които се срамуват от своята националност и
които предпочита чуждото, преди българското .Той споделя исторически
факти за величието на българите и сравнение с другите славянски народи,
като завършва със „свидетелство“, че всичко казано е вярно.
Опитвайки се да намери най-точните думи за предателите, творецът
разчита на въздействащата мощ на надменните обръщения :
„неразумни” , „…глупави човече” , „безумни” … Възклицанията и
реторичните въпроси открояват емоционалното напрежение на изказа,
както и хулите към гръцкия народ, който българите са се научили да
„боготворят‘‘, пренебрегвайки своето българско богатство. Сливайки
силата на доводите и патриотичната позиция, Паисий се опитва да
„вразуми” народа, като сравнява гърците с българите. Той безстрашно
пише за скромността и дружелюбието ни, което няма как да бъде
сравнено с това на чуждия народ, тъй като той насърчава за това да знаем
езика и културата си и да я погледнем от различна страна. Просветителят
възвеличава миналото ни, за да докаже правото му на съществуване.
Според него, връщайки се още от българските светци и първоучителите св.
св. Кирил и Методий, той показва, че „простотата“ е нещо, с което може
да се гордеем, защото точно най-важните фигури се научават от
безлюдието, а това дали някой е по-заможен е без значение. Така той
завършва параграфа със заключение, че не бива да се подбуждаме от
чуждото, а да гледаме корените си с чест и уважение, без срам.
В края, Хилендарски разказва за проучването му за българските
доказателства относно миналото ни, но че не са останали много, от които
да се знае за народа. Той споменава за гърците, които от завист и
презрение към нас, не признават нито за загубените си битки, нито за
делата ни. Но въпреки липсата на източници, Паисий казва, че „обобщава
всичко тук“, за да се разбере истината за нашата „скрита“ история, която
заслужава уважение и най-вече зачитане.