ПРОИЗХОДЪТ НА БЪЛГАРИТЕ –

НАЙ-СТАРОТО И ДРЕВНО НАСЕЛЕНИЕ

НА БАЛКАНИТЕ

Съвременната наука разполага с нови факти за древния произход на

българите и техния огромен принос в развитието на човешката
цивилизация. Назряла е необходимостта от написването на автентичната
история на нашата страна, като потърсим корените на българския народ
хиляди години преди създадената през 681 г. Аспарухова България. Има
безспорни данни, от които се вижда, че няколко хиляди години преди
новата ера, а и след това българите са били духовна движеща сила на
тогавашните събития. По този повод някои автори заявяват, че “те са
изиграли ролята на мъжкия принцип, който е “оплождал” древните народи
с култура, религия и духовност”.
През 2011 г. информационна агенция “София прес” и някои
български вестници поместиха поредица от материали, разкриващи най-
новата история на българския народ и българската държава.
Международен съвместен българо-италиански научен екип в състав от
проф. Драга Тончева и нейните две докторантки Сена Карачанак и
Десислава Нешева от Катедрата по медицинска генетика към Медицинския
университет в София, директорът на Института по микробиология при
БАН акад. Ангел Гълъбов и известният антрополог чл.кор. Йордан
Йорданов, включително и с участието на девет италиански учени от
Катедрата по генетика и микробиология на университета в Павия, начело с
проф. Антонио Торони и Александро Ачили от Катедрата по клетъчна
биология при Университета в Перуджа, които изследваха произхода на
българите по ДНК, установяват: “Българите са “особени” славяни, които
нямат нищо общо с тюрки и турци, а генетично са сродни със северните
гърци и северните италианци”. Резултатите от това мащабно изследване на
ДНК, на т.нар. митохондриална хромозома на българите, са публикувани в
престижното научно специализирано списание “International Journal of
Legal Medicine”.
Антропогенетичната характеристика на българина установява, че по
всяка вероятност неговият генофонд е съставен от три елемента: базисен и
много древен с по-късни наслоения, славянски и древноазиатски. Акад.
Ангел Гълъбов подчертава, че “понякога у нас има увлечения да се
изкарват българите тюрки, няма такова нещо, нищо общо няма
произходът ни с тюрките, “тюркската” теория трябва да се забрави
завинаги”. Според изследването българският генофонд е много хомогенен
в страната, с висока честота на т.нар. западноевропейски елементи.

1
Българите са в междинна позиция между източно-европейската и
средиземноморската популация. Докато средноазиатската линия може да
се припише на траките – народ, който първи заселва Балканите, източните
приноси се дължат на древните българи, произхождащи от Северен Изток.
Славяните също са източен елемент, а прабългарите са индоевропейски
народ, идващ от територии южно от Памир”. “Нищо турско”, отново
заявява българският учен. Генното изследване на Y-хромозомата показва,
че една пета от мъжете българи носят ген на възраст 7800 години,
характерен само за Балканите, който няма аналог никъде по света. Това
показва, че българските мъже са кръвни потомци на местното население,
живяло по земите на днешна България преди идването на траките.
Коментирайки резултатите от изследванията, проф. Иво Кременски
отбелязва: “Не може да се абсолютизира, но има сигурни данни, че от 22
до 25% от съвременните мъже са потомци на население, което е живяло
тук преди 7800 години – преди славяни, преди прабългари, че и преди
траките. Сигурно е, че ние силно се различаваме по характеристики на Y-
хромозомата, която се предава само по линия на мъжете от източно-
славянските популации, но сме близки до славянските популации на
Балканския полуостров и съседните ни румънци и гърци”.
На 02.09.2011 г. агенция “София прес” съобщи, че международното
генно изследване на Y-хромозомите е доказало кръвната ни връзка с
унгарци, румънци и гърци. Проучвайки 10 Y-хромозомни гена в кръвта на
мъжете (тези гени отсъстват при жените), учените са квалифицирали
степента на родствената близост при изследваните народи. Според
участващия в международния екип проф. Иво Кременски сред
изследваните мъже са и 130 българи. Отбелязва се, че “кръвните групи са
обособили славянските народи в групата “Източна Европа”. В нея влизат
руснаци, белоруси, украинци, поляци, словенци и хървати. За изненада тук
попадат латвийци и литовци, а естонците – не, както се и очаквало.
Резултатите от това генно изследване показват, че българите не са в тази
група. Това изследване доказва, че преди 2000 години нашите предци не са
принадлежали към славянските народи. Според проф. Кременски ние сме
един облагодетелстван генетично народ, който има пъстър генофонд.
“Шареният генофонд” ни дава онова предимство, съгласно което
наследствените болести при българите са по-редки за разлика от някои
други народи.
В направеното ДНК-изследване на българите не са включени
представителите на тюркоезичното население. Няма пречка това да стане,
за да се установи, че живеещите в България “турци” нямат нищо общо с
теорията за тяхния анадолски произход. По всяка вероятност ще се
установи българският родов корен на тези наши сънародници, чиито
предци в годините на турското робство са били помохамеданчени и

2
потурчени. Ако се направи ДНК-изследване на населението в Турция, ще
се изясни, че една част от него има български произход.
В проведеното генно изследване не са включени проби на хора от
Кавказ и Средна Азия, които биха дали интересни резултати, фиксиращи с
нови доказателства преминатия път от древните българи след създадените
от тях държави. Така например данните за произхода на българите,
изложени в историческия сборник “Джагфар тарихъ”, съставен от Банши
Иман през 1680 г. на основата на древната българска хроника, доказва, че
на територията на Волжска България векове наред преди това е имало
друга държава на древните българи. В “Хон китабъ” (Книгата за хуните)
нейният автор Кул Гали твърди не само, че българската цивилизация е
съществувала паралелно, но дори и по-рано от шумерската цивилизация.
По всяка вероятност съвременните генетични изследвания ще дадат
възможност да се докажат тези твърдения.
С падането на България под турско робство османските завоеватели
унищожават тогавашните библиотеки със съхранените в тях многобройни
книги, архиви, ръкописи и други документи, съдържащи изключително
ценни сведения за произхода на българите и историята на нашата страна.
Около 3000 ръкописи са били спасени с пренасянето им в Русия, Украйна,
Молдова, Румъния, Дубровник, Атон, както и във Ватикана или са укрити
от монасите в запазените от унищожение църкви и манастири. Липсата на
тези исторически данни ни лишават от възможността да направим по-
пълна и цялостна оценка за произхода на българите и техния житейски път
през изминалите години, за превратностите в нашата история, както и за
могъществото и величието на българските държави, съществували векове
наред на европейския и азиатския континенти.
През ХVІІІ-ХІХ в. гръцките фарисеи предприемат активни действия
за заличаване писменото историческо наследство на българите. С тяхното
унищожаване те ни лишиха от най-ценния изворен материал, който
трябваше да постави основите на бъдещата българска историография.
Гърците изгарят или изнасят от библиотеките на българските църкви и
манастири огромен брой автентични исторически документи.
Възрожденецът Йордан Хаджиконстантинов свидетелства, че във всеки
манастир са били унищожавани ръкописите “от 30 до 50 товара книги”. По
разказа на търновци Неофит Бозвели, Петко Славейков, Г.С. Раковски и
други, съобщават по какъв начин през 1825 г. по заповед на гръцкия
митрополит Иларион Критски са били унищожени скритите книги на
Търновската патриаршеска библиотека. Гръцкият митрополит разпоредил
да се пробие стената на олтара на митрополитската църква за врата към
двора. На това място открили малка зазидана стаичка със стари български
книги. След като прегледал книгите гръцкият митрополит разпоредил да
бъдат незабавно изгорени във владишката пещ за хляб.

3
 Волен Сидеров е първият български политик, който в издадената от
него книга “Основи на българизма” през 2011 г., при изявленията си в
периодичния печат, по телевизията, както и по време на срещите със свои
съпартийци и симпатизанти, аргументирано отстоява истината за
произхода на българите, разяснявайки, че нашите древни предци нямат
нищо общо с упорито утвърждаваната лъжлива теза за тюркския произход
на българския народ. Също така пояснява наличието на многобройни
безспорни доказателства за българските държави, които се създават,
укрепват и просъществуват в продължение на няколко века в два
континента на земното кълбо. Те не само утвърждават българщината, но
указват и съществен принос в цивилизационното развитие на тези страни и
народи. Волен Сидеров утвърждава истината, че българите не са пришълци
в собствената си земя, а са коренно население, което е живяло и
продължава да живее в продължение на около 8000 години в своята
родина.
Водещо място в пренаписването и фалшифицирането на нашата
история имат не само пантюркистите, но и съвременните неоосманисти от
ислямисткото правителство на Реджеп Тайип Ердоган. Обяснявайки
великодържавните планове на Турция, те не крият своите намерения за
възраждане на Османската империя. Според неоосманистите, в границите
на бъдещата Велика Турция, както и по времето на т.нар. от тях “турско
присъствие”, тя щяла да приюти завинаги не само “сънародниците” от
средите на тюркоезичното население в България и потурчваните от тях
българи мохамедани и циганите (изповядващи мюсюлманската религия),
но и някои друговерци – етническите българи, които не само са
определяни с презрителното прозвище “гяури”, но в продължение на пет
века техните предци са подлагани на истински геноцид.
След Освобождението на България от турско робство повечето от
нашите историци, както и някои политици, писатели, журналисти и други
интелектуалци, възприемат погрешната теза, че с идването през 681 г. на
хан Аспарух с неговата, според тях, “незначителна тюркско-алтайска орда”
се създава и първата българска държава на Балканския полуостров. По
това време представителите на историческата наука не са разполагали с
резултатите от направеното през 2011 г. генетично изследване, но са имали
възможност да преоценят своите виждания за произхода на българите и
историята на България на основата на някои от запазените книги,
учебници, хроники, сборници и други материали, доказващи, че българите
са по-стара цивилизация от шумерската, египетската, еврейската и
гръцката.
Няма съмнение, че човешкият ген, който векове наред е пресъздавал
българския народ, е най-надеждната гаранция срещу всякакви лъжливи
теории за тюркско-алтайския произход на българите, които по тяхно
уверение през VІІ век, като една незначителна “прабългарска конна орда”,

4
пристигат на Балканите, където се вливат и претопяват в огромното
славянско море. Резултатите от генетичното изследване, които показват, че
30% от днешните мъже в България имат същите генетични белези, като
мъжете от преди 7000-8000 години, потвърждават извода, че българите са
една от най-старите цивилизации на земята и са по-древен народ от
шумери, акади, египтяни и юдеи.
Според ръководителя на проведеното през 2011 г. генетично
изследване “Характеризиране на антропо-генетичната идентичност на
българския народ” акад. Ангел Гълъбов, получените резултати показват
следното:
“1. Траките не са изчезнали, както ни лъжеха учебниците по
история. Ние сме преобладаващо наследници на траките, което значи, че
живеем хилядолетия тук, по тези земи.
2. Изследванията показват, че българските гени нямат нищо общо с
турските, въпреки властването на Османската империя в продължение
на столетия.
3. Българите не са и “славяни”, каквото и да означава този
идеологически панславистки и пансъветски термин.
Изводът е, че българското население е тук на собствена земя от
7000 години най-малко, което значи, че сме с по-стара история и
цивилизация от египетската, шумерската, еврейската и китайската.”
Един от най-големите фалшификатори на българската история през
ХІХ в. е чехът Павел Шафарик. В издаденото от него през 1837 г.
съчинение “Славянското старо житие” той описва създаването на
българската държава през VІІ в. от придошлото “уралско, чудско-финско
племе”, като пришълци от районите на Кама и Волга. Обосновавайки
теорията си за тюркския произход на българите, Павел Шафарик заявява:
“Предводителите на немногочислени, но храбри и опитни във
военното дело пълчища, нападнали миролюбивите, занимаващи се със
земеделие и стопанство славяни, подчинили ги под своята върховна власт,
поселили се между тях и като опитали един път удобството на
благоустроения живот, в късо време до такава степен се сближили със
своите нови поданици, щото най-сетне приели техните нрави, обичаи и
език и даже заедно с тях приели и християнството, но при това
съвършено изгубили своята народност и се превърнали от уралски фини в
задбалкански славяни.”
Лъжите за появата на “славяно-българската държава” се подсилват
от свободните съчинения на чеха за приемане “нравите, обичаите и езика”
на изгубилите своята народност “урало, чудско-финско племе”, което по
неговите уверения ги е превърнало в “задбалкански славяни”. Тази
позиция се приема и разпостранява в произведенията на неговия внук
Константин Иречек.

5
 След Освобождението на България от турско робство Васил
Златарски, Петър Ников, Иван Шишманов и други български историци
също приемат, поддържат и утвърждават лъжливите позиции на Шафарик
и Иречек за тюркския произход на българите. Такова е становището и на
акадамичната общност на историците в България по време на
социалистическото управление на нашата страна. Българските академици
Д. Кьосев, Д. Димитров, Жак Натан, Христо Христов, Д. Ангелов и др. в
своите произведения отстояват разбирането, че “прабългарите са тюрки” и
“принадлежат към тюркската етническа група”. Необяснимо е поведението
на някои научни работници, които по различни съображения и причини не
оценяват съществуващите данни за произхода на българите и историята на
България. По този начин те заличават цели периоди от многовековното
съществуване на българите като един от най-великите народи в
древността, който е допринесъл толкова много за цивилизационното
развитие не само за населението в Европа, но и за народите от азиатския
континент.
В своята книга “Произход и наследство на българите (пътеводител
във времето) Запрян Запрянов разглежда различните теории за произхода
на българите, включително и следното определение на “тюркската
теория”:
“І. Древните българи, наричани в науката прабългари, са номадски,
чергарски народ от тюркски произход, добрал се до Югоизточна Европа
след столетно митарство по азиатските степи от Монголия до долните
течения на реките Днепър, Дон и Кубан. Като всички номади, българите
са били ниски, кривокраки и монголоиди. Прехранвали се отглеждайки
огромни стада от крави, коне, овце и кози по безбрежните степи,
живеели в юрти (шатри), движейки се от място на място в зависимост
от тревната вегетация. Имали съвсем примитивна битова култура, но
неизвестно как имали отлично въоръжение за времето си. Имали конни
армии, всеки боец и коня му били в желязна ризница, боецът – въоръжен
със сложен скорострелен лък, копие, остра сабя, нож и щит. На бойното
поле не можел да му се опре нито боец от армиите на подобни народи,
нито школуваните и отлично въоръжени бойци на Западната и
Източната Римска империи. Освен с животновъдство, българите се
изхранвали и с грабежи.
ІІ. Родната земя на българите е била някъде между северния бряг на
Каспийско море и просторите на Централна Азия и Китай. Името
“bulgar” е от тюркски произход – от думата Bulgha и означава “да
смеся”. Това тълкувание подсказва комплексното етническо формиране
на българите като хибриден народ с централно-азиатско, тюркско или
монголско ядро, комбинирано с ирански елементи”.
Абсолютната несъстоятелност на “тюркската теория” се вижда от
многобройния изворен исторически материал и хроники относно

6
произхода, бита, нравите, обичаите, културата и държавно-творческата
същност на древните българи. Тази богата информация ни дава основание
с голяма точност да възстановим историческото минало на нашия народ.
Няма нищо вярно в твърдението, че древните българи са били едно ниско
на ръст номадско племе, което се обличало в кожи и пиело кобилско
мляко, както и лъжите, че не знаело нищо друго, освен да язди дребни
кончета и да води грабителски войни. Във връзка с тези клевети в
“Българската цивилизация” Евелина Флорова отбелязва:
“Изследванията на масови гробове на “езичници”, избити по
времето на Борис І в Северна България, показват, че формата на
черепите е с европеидни черти, а височината на скелетите достига 190
см. Това опровергава съзнателно утвърждаваната дълги десетилетия
заблуда, че (пра)българите били “ниски монголоиди”. Погрешно е
схващането, че древният човек е бил нисък и постепенно е започнал да
расте. Природата се грижи за съхраняване на ръста, който е по-
устойчив показател от теглото, обяснява антропологът д-р Йордан
Йорданов”.
В издадената през 2001 г. “История на България от древността до
наши дни” – учебник за 11 клас за първи път авторите Петър Делев, Георги
Бакалов, Петър Ангелов, Цветана Георгиева, Пламен Митев, Иван Илчев,
Евгения Калинова и Искра Баева отхвърлят теорията за тюркския произход
на българите, като заявяват:
“Старата и поддържана доскоро теза за тюркския произход на
старобългарския език вече е сериозно оспорена от някои езиковеди...
Според тези езиковеди, по състав старобългарският език най-много се
доближава до иранската група езици от Памиро-Ферганския регион...”
С оценката за старобългарския език, доближаващ се до иранската
група езици на Памиро-Ферганския регион, посочените автори подкрепят
тезата за многовековната история на българския народ, който принадлежи
към най-древните народи, населяващи нашата планета. Те утвърждават
истината, че българите нямат нищо общо с версията за “татаро-
монголския” им произход.
Въпреки опитите за утвърждаване на антибългарските теории,
фалшифициращи историята на нашия народ, езикът, който говорим и днес,
е най-безспорното доказателство за истинския произход на българите. Това
доказателство е неоспоримо, реално съществуващо, тъй като родният
български език продължава да се употребява от всеки един българин.
Езиковедите са категорични, че много повече време е необходимо, за да се
промени структурата (граматиката) на даден език, отколкото неговия
речников фонд (лексиката). Те подчертават, че “голямо количество думи
може да се смени за броени десетилетия, докато за промяната на
граматиката (структурата) са необходими цели хилядолетия и то не
едно и две. Най-важното е, че едно малцинство не може да измени

7
структурата на езика, говорен от мнозинството”. Големият руски учен
акад. Християн Френ през 1823 г. заявява: “Дори всички следи да изчезнат
от миналото на някой народ, винаги остава един последен свидетел, чрез
който може да се отгадае тайната на неговия произход. Този последен и
безспорен свидетел е езикът на даден народ, който пази в себе си
белезите от всички големи периоди от неговата история”.
В своята книга “Писмените знаци на българите – ретроспекция на
цивилизацията” Боно Шкодров отбелязва, че траките (тракопеласгите) т.е.
българите са имали писменост. Авторът изтъква, че българите създават
писмена система от 132 знака, които впоследствие се явяват като основа на
финикийската, гръцката, латинската и други азбуки. Единствено българите
са имали букви, които други народи не са могли да изпишат и да
изговорят. Византийците и румеите наричали българите “булгари” понеже
в тяхната азбука нямат буквата “ъ”, а други държави, поради липсата на
буквите “ъ” и “я”, наричали България “Булгарие”. В азбуката на тези
страни е нямало буквите Б, Ж, Ц, Ш, Щ, Ъ, Ь. Създадената от траките, т.е.
от древните българи, писмена система показва, че хиляди години преди
новата ера редица народи са се възползвали от развитата култура на
нашите предци, които са дали тласък на тогавашната цивилизация в
Европа и другаде по света. Няма съмнение, че преди появата на
българската азбука древните българи са имали своя писменост и писмени
знаци. Кирил и Методий, както и техните ученици, използват древните
български знаци – куни (известни още като руни) А, Б, В, О, Х, М, Е, Ш,
Щ, Ц, Ж, Ь, Ъ, Ю, Г, К, Т при създаването на новата българска азбука.
През ІІІ в. пр.н.е., тръгвайки от района на Бахара, една част от
тогавашните българи достигат до Балканския полуостров, пренасяйки
своята писменост от Централна Азия в Европа. Тя е открита по всички
места, по които са живяли древните българи, до завръщането им на
територията, обитавана от техните предци на Балканския полуостров.
Епохално е значението на българската азбука не само за народите от
Източна Европа. През Средновековието българският език е обявен за
свещен, както юдейския, гръцкия и латинския. На него е преведена
Библията. Особено значение на българската азбука има обствоятелството,
че българите дават своето четмо и писмо на всички славянски народи в
Европа и Русия, приобщавайки ги към европейската цивилизация.
В началото на ХХ в. докторът на историческите науки Ганчо Ценов е
единственият български учен, който има изключителен принос при
изясняване на най-старата история на България и българския народ. В
своите произведения той описва произхода на българите като най-преки
наследници на траките, живели преди 681 г., когато хан Аспарух пристига
по днешните български земи. Ганчо Ценов разяснява, че българите са
християнизирани много по-рано от другите европейски народи. Като най-
старото, древно, коренно население, живеещо в прължение на около осем

8
века на Балканите, то има изключителния принос в развитието на
европейските страни, давайки им не само своята писменост и култура, но и
вярата в Христовото учение.
Ганчо Ценов е роден през 1875 г. Завършва Софийския университет,
специализира в Берлин и защитава докторска титла в Берлинския
университет на тема “Произход и история на българския народ”. Автор е
на 21 книги, които представляват огромно и задълбочено научно
изследване. Водещо място в това отношение заема неговият
фундаментален труд “Произход на българите и началото на българската
държава и църква”. В своите произведения Ценов разяснява, че още по
времето на турското робство и по-късно, преди проведените през 2011 г.
изследвания на “антропо-генетичната идентичност на българския народ”,
се е знаело, че траките са древни българи, че българите не са пришълци,
пристигнали като тюркско племе, а са коренно българско население, което
в продължение на около осем века е живяло и продължава да живее на
собствената си българска земя. Това свое становище Ценов аргументира и
със задълбочените научни разработки на някои “учени и изследователи от
европейска и световна величина”.
За приноса на големия български революционер и изследовател
Г.С.Раковски относно произхода на българите в своята книга Волен
Сидеров отбелязва:
“Още през 60-те години на ХІХ в. той е наясно, че ние сме по
произход трако-илирийци, че сме коренно население на Балканите от
преди тук да се заселят гърците, тоест от преди хилядолетия и че
гърците са откраднали нашата история. Този титан на епохата си пише
ясно и категорично по тези теми, но писанията му остават непознати и
непризнати за българската общественост до ден днешен. Защото
противоречат на политическата и лъжовна идея, че българите сме
пришълци, дошли тук през VІІ в. – малка тюркска орда, претопила се в
славянското море.
Раковски обаче е отречен от продажните ни историци след
Освобождението като “налудничав” и “екзотичен” автор. Тези
историци предпочитат да сме орда пришълци тук, по нашите земи,
вместо истината, че сме коренно население от няколко хиляди години.
Предпочитат самоунижението и самоотрицанието вместо
националната гордост и фактите.
Впрочем в учебниците за първоначалните училища от преди
Освобождението е пишело, че българите сме от индоевропейски
произход. Ето пример от издадената от Христо Г. Данов през 1874 г.
“Кратка българска история”: “Този народ откъде си влече потеклото? –
От индоевропейските народи...”

9
 Роденият през 1862 г. журналист, писател и литературен критик
Никола Йонков – Владикин в своята книга “История на древните траки”
пише:
“Този народ е стълбът на арийството, той е свидетел на Египет и
Халдея, той им е помагал да проходят, да растат и да се цивилизоват,
той даде религия и църковен език на Персия, на Туркестан и Индия, той
научи финикияните да подражават на индустрията му, той покори
всички познати тогава народи и най-после обедини цивилизациите...”
В произведението си Ганчо Ценов отхвърля теорията на
панславизма, съгласно която през VІІ в. българите пристигат на Балканите
като “диви”, “късни пришълци”, които се вливат, претопяват и изчезват в
огромното славянско море, оставяйки на следващите поколения
единствено и само името на своята родина България. Той доказва, че в
различни периоди от време другите народи са определяли българите като
траки, трако-илирийци, готи, гети, скити, склавини, славяни, мизийци и
други имена, въпреки тяхната еднородност и автентичност на коренно
местно българско население. Според него, българите приемат
християнството още през ІІІ в. – много по-рано от покръстването при княз
Борис І. Ценов аргументирано отхвърля погрешното становище, че траките
нямат нищо общо с българите. Той също така отхвърля и твърденията на
Васил Златарски и другите наши историци, отстояващи тезата, че както
траките, определяни по това време като най-големия народ след
индийците, така и българите са били претопени и изчезнали в огромното
славянско море.
Оценявайки изключителния му принос в българската история, в
своята книга “Основи на българизма” Волен Сидеров отбелязва:
“Ценов доказва, че българи са живели по земите на Балканския
полуостров от Бяло море на юг до Моравия на изток, включително в цяла
Македония и Южна и Северна Добруджа. При това са живели векове
преди Христа и векове след това без прекъсване или “претопяване”. Че
трако-илирийците, скитите, фригите, славяните, готите, мизите са
едно и също – българи, населявали днешните земи на България още през
елинистичната епоха и извършвали премествания отвъд и отсам
Босфора като нещо обичайно по време на Троянската война и след нея.
Цяла Мала Азия е била населена по време на описваните от Омир събития
не от гърци, а от тракийски племена и от техните предшественици –
пеласгите, тоест – днешните българи.
Ценов доказва, че българите са били християнизирани още през ІІІ-
ІV в. и че евангелието на готския епископ Улфила е българско. Това
евангелие днес се пази в шведския град Упсала и е на език, близък до
кирилицата. Наричат този език “готски”, но понеже лъжливата
официозна наука е решила, че готите са предци на германците, искат да
намерят прилика с днешния германски език и езика на евангелието. Такава

10
няма по простата причина, че евангелието е писано на езика на старите
българи.
Че българите са старите и коренни жители на Балканите,
свидетелстват хроники, известни на науката, но пренебрегвани кой знае
защо. Ето какво казва например една хроника на антиохийския богослов и
хронист Йоан Малала, живял през VІ в.: “Сий Ахилес имал своя войска,
която тогава се наричала мирмидони, днес българи и хуни...”. Хрониката
на Малала е описание на света и обхваща историята на човечеството от
библейски времена до епохата на самия Малала – VІ в. сл. Хр.
Цитираният момент е от книга V и описва Троянската война с
нейния основен герой Ахил, който водел своя войска от мирмидонци, днес –
българи. Текстът на Малала е преведен в България по времето на Симеон
(893-927 г.) и влиза като основно съчинение в сборник, известен днес като
“Български хронограф”. Сборникът се е запазил чрез преписи в руски
сборници от края на ХV в. През ХІХ в. българският хронограф е
популяризиран от руския учен княз М.А. Оболенски. А архимандрит
Леонид през 1899 г. го нарича “първия славянски хронограф в елинска
редакция”, тоест първият български хронограф. А друг руски учен – А.А.
Шахматов през 1900 г. го признава за “древнобългарска енциклопедия”.
След това сериозно научно признание обаче съчинението на Йоан
Малала остава неизвестно за широката българска публика през целия ХХ
в. То не се споменава в учебници и енциклопедии десетилетия наред. Едва
в днешни дни се появяват научни статии в отделни издания, които
изследват текста на Малала и въобще говорят за него.
Щом българите са били мирмидонци по времето на Ахил – 1300 г.
пр.Хр., значи те са коренното и по-старо от гърците население на
Балканите и днешната част на Гърция и Турция. Този исторически факт
се подкрепя и от доста други сведения, включително и от откритията в
Перперикон и Татул, направени от проф. Николай Овчаров. В тези древни
тракийски, тоест български светилища и селища, е имало силно развита
цивилизация, която не е гръцка, показват находките. Най-старата
монотеистична религия, проповядвана от Орфей, е създадена тук – в
българските земи. По-стара от юдейската и мюсюлманската. Тук са се
произвеждали златни и други произведения на изкуството, които говорят
за свръхцивилизация, предхождаща гръцката.
Гърците имат шанса да се освободят 50 години преди нас. Половин
век, който е достатъчен, за да произведат една фалшива древна история
на стария цивилизован свят. В тази история те приписват древните
тракийски митове и легенди на “древните гърци”. Само че
историческите факти сочат, че до VІІ в. пр. Хр. по земите на днешна
Гърция няма никакви гърци. Там живеят разклоненията на тракийските
народности, които, както казва Йоан Малала, векове след това се
наричат българи. Тоест предците ни са създали цялото това богатство

11
от митове, религиозни сюжети и легенди, които днес се учат като
“древногръцки”. Докато българите са се борили за самостоятелност на
българската църква, вдигали са въстания и са създавали тайни комитети,
гърците под крилото на масонска Англия фалшифицират древната
история. Издават се редакции на стари автори със заличени текстове в
тях, доказващи тракийския произход на основните герои на Троянската
война – Ахил, Язон, Орфей, Херакъл.
Божествата, които учим днес като “гръцки”, са тракийски
(старобългарски) – Дионис (Бакх), Зевс – Замолксис и т.н.
Имайки цели 50 години да обработват световното обществено
мнение, гръцките лобисти пробутали и най-голямата си фалшификация –
гордостта на днешния гръцки туризъм – Акропола. Тази символична вече
за южната ни съседка останка от древен храм е сглобена и монтирана
върху основи на стара крепостна стена, строена от старите българи –
траки. През 60-те години на ХІХ в. са събрани цели кули от крепостната
постройка и върху основите им е монтирана колонадата, която днес
служи за емблема на Гърция. Това се вижда от запазени фотографии от
епохата. Но как досега нито един археолог не зададе въпроса как се е
запазил Акрополът на този хълм през хилядолетията, като знаем, че днес
намираме останките от такива постройки винаги под земята, под
пластовете пръст и натрупвания? Нито една постройка от епохата на
Акропола не е намирана така – поставена като на пиедестал върху хълм,
върху средновековни останки и странно запазена от безброй нападения,
земетресения и всевъзможни катаклизми.
Впрочем самият Страбон, бащата на географията, казва директно,
че “атиняните обичат чуждото”, тоест – обичат да крадат:
“Атиняните обичат чуждото. Както в други отношения, тъй и в
религията, те са приели толкова много чужди свещенодействия, та са
станали за присмех дори в комедията. Между другото, те са приели и
тракийските, и фригийските свещенодействия...”.
Българската столица Плиска, която е била по площ и мащаби по-
голяма от Константинопол – 26 кв. км. (през VІІІ-ІХ в. Константинопол е
17 кв. км.) няма нито една сграда, запазена както Акропола. Не само
сградите, но и старите български ръкописи са унищожени, и то по
заповед на гръцки владици, които са знаели добре какво затриват –
истинската история на Балканите, която всъщност е българската
история.
Въпреки това истината излиза наяве и ни дава да разберем, че най-
старото и цивилизовано население на Балканите са древните траки,
които днес се наричат българи.”
На базата на палеолингвинистичния анализ за произхода на
българския народ и образуването на българската държава на Балканския
полуостров в “История на България”, т.І, големият съветски учен от

12
български произход, членът на БАН, акад. Николай Державин през 1946 г.
отбелязва, че етногенезисът на българския народ достига с корените си
далечното до-индоевропейско минало заедно с шумерите, иберите и
италианците и че “българите са българи, а не турци, не татари, не фини,
не хуни, не чуваши, не славяни, а по произход принадлежат към най-
древните до-индоевропейски народи”.
Тюркският произход на българите е пълен и абсолютен исторически
абсурд. С помощта на “тюркската теория” съвременните манипулатори и
фалшификатори на нашата история се мъчат да опровергаят факта, че е
имало турско робство и че българският народ е преживял мрачните години
на петвековния геноцид. Според утвърждаваната от тях “тюркска теория”,
която поставя равенство между турци и тюрки, не е било възможно
българите, определяни като тюрки, да бъдат под робство на сънародниците
им от средите на останалото тюркско население. За никакво робство и
петвековен геноцид не можело да се говори при положение, че всички
народи, живеещи на Балканите, включително и българите, по своя
произход и народностна принадлежност са били тюрки, т.е. турци. Даже се
стига до онова абсурдно твърдение, утвърждавано от неоосманистите и
ръководителите на антиконституционната партия ДПС, че не става въпрос
само за обикновено “турско присъствие” по българските земи, а за това, че
българите, определяни като тюрки, са имали щастието да живеят в
границите на Османската империя, ползвайки се от всички права и
свободи, предоставени от султана не само на тях, но и на останалото
тюркско население, т.е. на поробените българи.
Ръководените от турските разузнавателни и пропагандни органи и
организации агенти и емисари от средите на някои продажни българофоби
и туркофили провеждат активни мероприятия за утвърждаване теорията
относно тюркския произход на българите. Обслужвайки неоосманските
завоевателски планове на Турция по отношение на нашата страна, те
непрекъснато манипулират и фалшифицират историята на България. В
услуга на техните великодържавни планове, заложени в новата
неоосманистка доктрина на Турция, са създадени многобройни
изселнически, имигрантски, религиозни, ислямистки, фундаменталистки и
други антибългарски етнорелигиозни партии, организации и фондации,
които както на турска, така и на българска територия, осъществяват
завоевателските им намерения чрез утвърждаване на тюркската теория за
произхода на българите.

МОГЪЩЕСТВОТО И ВЕЛИЧИЕТО НА
БЪЛГАРСКИТЕ ДЪРЖАВИ
В ИЗТОЧНА ЕВРОПА И АЗИЯ

13
 Според оскъдните данни за Библейския потоп, спасявайки се
древните българи са принудени да се преселят от Черноморието към Изток
и Югоизток. При този природен катаклизъм, когато от малко езеро Черно
море се превръща в огромен морски басейн, погълнал плодородната земя,
пасищата, горите и селищата на местното население, е естествено
живеещите на Балканския полуостров народи да се придвижат на изток
към Азия. Миграцията от Запад на Изток се осъществява с помощта на
каруци, теглени от опитомените от тях коне. Опитомяването на коне е
станало преди 7000-8000 години в Северното Причерноморие и на
Балканите, а не в Азия и Месопотамия, както първоначално се е
предполагало. В степите на Северното Причерноморие са открити най-
старите черепи на коне с характерното изтриване на зъбите от юздите,
което показва, че тези коне са били опитомени. В с. Билка, Сливенско, е
открито най-старото колело на каруца в Евразия от преди 7000 години.
Древните българи пренасят със себе си своите познания в развитието на
земеделието, скотовъдството, занаятчийството, изграждането на
съвременни модерни градове, крепости, монументални отбранителни
съоръжения с комуникационни системи, осигуряващи надеждната отбрана
на техните селища, добива на метали, изготвянето на златни, железни и
медни предмети, както и създаването на добре въоръжени и боеспособни
военни формирования, обезпечаващи тяхната сигурност от вражески
нападения.
Нашите предци не само пренасят своята култура, образование,
знание, умение и бит на един от най-напредничавите в своето развитие
европейски народи, но оказват и огромен принос в цивилизационното
развитие на редица страни от Източна Европа и Азия. Оценявайки мястото
и ролята на българите в световната цивилизация, редица автори
отбелязват, че ние “не само сме участвали, но имаме огромен принос в
изграждането на човешката цивилизация от “древността през
Средновековието и до наши дни”. Натрупаната богата информация от
наши и чужди автори ни дава възможност да установим миналото на
древните българи, живели векове наред в създадените от тях могъщи
държави.
С помощта на спътникови снимки в периода 1965-1998 г. съветски и
руски учени откриха една протоцивилизация в районите на Южен Урал и
Западен Сибир, разположена на площ в размер 150 на 400 километра.
Досега там са разположени 17 града с 21 крепости и много неукрепени
селища в овална форма. В тази т. нар. “Страна на градовете”, която има
монументални отбранителни съоръжения с комуникационни системи и
изключителна планировка, се намира тайнственият град Аркайм, с площ от
20 000 кв.м. Археологическите разкопки, които покриват 8 000 кв.м.,

14
разкриват една развита цивилизация на древен народ, изпреварващ далече
във времето със своите знания и умения тогавашното население в редица
страни на света. По това време в този район няма никакви следи от по-
ранна цивилизация и култура, която е можело да бъде онаследена от
населението в т. нар. Страна на градовете. В отговор на официално
поставен въпрос от американската страна руският археолог Г. Б. Зданович
заявява, че това е свещеният град на Тангра и на древните българи.
Впечатляват не само сложността на постройките и развитата цивилизация
със солидни познания по металургия, но преди всичко широките културни
връзки на древните българи с други народи от средиземноморието до
Средна Азия.
Преселвайки се на Изток, част от древните българи достигат до
далечен Китай, където се установяват на постоянно местожителство.
Изследователите Хартвин, Хаусдорф и Петер Краса откриват най-вече в
провинция Шансу и други райони на Северен Китай сто пирамиди. На
върха на повечето от тях имало площадки с храмове на слънчевия култ.
Китайските учени проф. Чи Пенлао и д-р У Тоуай изследват пирамидите и
картографират местността. През 1980 г. близо до мъртвите градове Лулан
и Ния китайски и уйгурски археолози откриват 120 отлично запазени
мумии. Откритите мумии в Тарим (Синдзян-уйгурската автономна област
на Северозападен Китай) са на хора европеиди от Причерноморието и
Кавказ. Има безспорни данни, които показват, че отлично запазените
мумии са на преселилите се в Северен Китай древни българи. На една от
мумиите откриват татуиран тангрийски слънчев знак на слепоочието, а
краката на мъжа са били обути с характерните български навуща, тип гети.
На главите на някои от женските мумии имало поставени високи черни
шапки, тип гугли, каквито са носени от древните българи. В запазените
мумии археолозите открили вълнени тъкани, тип “родопско одеало”,
престилки и шевици и орнаменти, на които има български аналози, конски
снаряжения, оръжия и други предмети, ползвани от древните българи.
Американският учен Виктор Маир определя тяхната възраст на между
3200-6000 години, а изследователят-генетик Пауло Франкалаци
установява, че това са мумии на хора от индо-европейската раса.
Генетичният анализ доказва, че те са принадлежали на хора от кавказки
тип, тоест от т.нар. “понтийска група”, която в древността е обитавала
районите около Черно море.
От редица индийски, китайски, арменски, византийски и други
документи се установява, че древните българи са населявали района на
планината Имеон, т.е. древния Памир и Хиндокуш, Таримската котловина
и планинската верига Тяншан. Немският учен Фердинанд фон Рихтховен
потвърждава, че Таримската котловина и Памирско-Хиндокушкия масив
са “люлката на първата човешка цивилизация”. В издадената през 1936 г.
книга на Димитър Съсълов “Пътят на българите” се подчертава, че

15
прародината на древните българи, преселили се в азиатския континент, е
Таримската котловина, разположена между Северен Тибет, Тяншан и
пустинята Гоби. Редица древни документи като индийския епос
“Махабхарта” (VІІ-Х в. пр.н.е.), Анонимен латински хронограф (354 г.),
арменската география “Ашхарацуйу” (VІІ в.), трудовете на византийския
историк Михаил Сирийски и други потвърждават становището на Димитър
Съсълов за древната прародина на българите в Таримската котловина.
Преди около 12 века, след междуособна война на две враждуващи
групировки, голям брой българи се изселват към Централна Азия. Те се
установяват в Памиро-Хиндукушкия масив, Таримската котловина и
планината Тяншан, където създават своя държава, построяват съвременни
градове, крепости, пътища, усвояват добива на желязо, опитомяват конете
и развиват добро земеделие. До Х век в Памир е запазено княжество с име
Булгар. Около 1800 години преди Христа идващите от Памир и Хиндукуш
българи завлядяват Северна Индия, където установяват държавата Бълхар.
През ІV в.пр.Хр. Александър Велики не успява да завземе тази българска
държава и след изтреблението на една от неговите армии е принуден да
сключи мир с българите. През І в.пр.н.е. един от царете на Бълхар се
преселва в Индия, от който произлиза една нова индийска династия,
носеща неговото име – Кардам. Тя управлява до ХІ век днешна Махия-
Прадеш. Владетелската й титла е била “бълхара”. От останалата маса
българи, населяващи Средна Азия, се отделят т.нар. масагети, които
завладяват Иран, Сирия, Ливан и създават държава Самара (Шумен). На
тази територия те построяват нови градове, развиват земеделието и
организират добив на метали. Българите са носители на висока култура,
която предават на местното население. След невиждания потоп през 3182
г. пр.Хр., чиито води заливат междуречието в Самара, загиват голяма част
от българите. Унищожава се не само главният им град Ат Алан, но и
могъществото на българите. Само някои от тях успяват да се спасят в
планината Урарат (Арарат).
С пълно основание покойният френски президент Франсоа Митеран
заявява, че: “българският народ е един от създателите на цивилизацията
на нашата планета”. Американският професор Норман Дейвис казва, че
българите стоят “в ядрото на европейската цивилизация”. Любопитна е
оценката, която биха споделили съвременните неоосманисти,
претендиращи за повторното завладяване на България в границите на
бъдещата Велика Турция, по повод изявленията на Митеран и проф.
Дейвис.
Изключителната жизненост на българската държава, която
продължава да съществува за разлика от много други страни, която се
обосновава и от обстоятелството, че е оставила трайни следи в човешката
цивилизация и историческото развитие на редица народи в Източна Европа
и Азия.

16
 Проследявайки появата на древните българи и изминатия от тях път
до изграждането на европейската културна идентичност на българския
народ и българската държава, в своята книга “Българската национална
идея” (написана преди получените резултати от проведените през 2011 г.
ДНК-изследвания за произхода на българите) проф. Орлин Загоров
отбелязва:
“Етнокултурното пространство на българите постоянно “се
стеснява”. В официалните източници по родна история не винаги ясно и
категорично се отбелязва, че първоначално то се простира върху огромен
ареал от Северна Монголия и Северна Индия, Кавказ и руските степи до
Велика България. По-късно се премества на Запад с Аспаруховите и
Куберовите българи, за да очертае в края на ХІХ век границите на
Санстефанска България. Няма съмнение, че българите носят в себе си
тази духовна Евразия като митология, историческа памет, религия,
изкуство и култура. Затова не е правилно, когато се говори за
“българското етнокултурно пространство”, неговите граници да
обхващат само трите изконни български земи Мизия, Тракия и
Македония. Смята се, че прабългарите са потеглили към Европа в І
в.пр.н.е. от равнините край северната граница на Китай. Част от
техните племена по пътя си на запад се установили последователно в
Западен Сибир, а след това в Алтай, като разширили границите на
своите владения чак до Индия. В ІІІ-ІV в. те вече са в Европа – в днешните
южноруски равнини, Кавказ и Армения, влизайки в досег с Персия и
Византия. Държавната им формация, наречена от древните автори
Велика България, съществувала по тези земи от 631 до 660 г. Известно е,
че от началото на V до края на VІІ век прабългарите са обитавали
областта между Черно, Азовско и Каспийско море, както и земите
между Дон и Днепър. Междувременно прабългарският елемент
постепенно се наслагва върху част от славянския субстрат, който
обхваща земите между Одер, Висла и Балтийско море, а на юг стига до
междуречието на Буг, Днестър и до билото на Карпатите”.
За първи път нашите предци се споменават със сегашното си
етническо име “българи” през 354 г. В средата на VІ в. те създават три
силни племенни съюза, единият от които обитава степите на запад от река
Дон, другият е между реките Дон и Кубан, а третият е над река Кубан и
Прикаспието. През 567-568 г. Западно-тюркският хаганат покорява
прабългарите, които под водачеството на хан Кубрат през 632 г. се
освобождават и създават военно-племенния съюз “Стара Велика
България”. Той заема обширна територия, която граничи на изток с река
Кубан, на запад - с река Днепър, на север – с река Донец, на юг – с Азовско
и Черно море. След разгрома на Кубратова Велика България от хазарите,
племенният вожд Котраг с част от прабългарите се изтегля на север през
река Дон към река Волга, където през VІІІ-ІХ в. са под властта на хазарите.

17
В 922 г. властелинът на град Болгар хан Алмаз обединява древните
българи, като след разгрома на хазарите от руските войски през 965 г.
обявява своята независимост и създава Волжко-Камска България. През
ХІІІ в. английският историограф Роджър Бейкън пише в своята “Опус
Магнум” за държавата край Волга като Велика България, а Дунавската
нарича Малката България. Изниква въпросът през турското робство кого са
зовяли нашите деди като “големият брат от север” – руснаците или нашите
побратими по Волга, чиято военна мощ единствена удържа пълчищата на
Чингиз хан през 1223 г.
През 1912 г. овчарчета откриват златен съд в пясъчните дюни край с.
Малая Перешчепина, Полтавска област в Украйна. От местното население
са иззети 75 кг. Злато, златни и сребърни съдове, въоръжение и накити,
намерени в пясъчните дюни. Т.нар. Прешчепинско съкровище се намира в
Ермитажа на Санкт Петербург. Днешните потомци на волжките българи
желаят неговото завръщане в Украйна.
В средата на 80-те години немският учен Йоахим Вернер доказва, че
там е погребан владетелят на Стара Велика България – хан Кубрат. В
своята книга “Погребална находка от Малая Перешчепина и Кубрат – хан
на българите” проф. Йоахим Вернер, който през 1984 г. заслужено беше
избран за чуждестранен член на Българската академия на науките, пише:
“Измежду водещите личности, посочени в историческите извори,
играли политическа роля в качеството си на хан в Понтийските степни
области в съответното време, подхожда за отъждествяването на
погребания в Малая Перешчепина единствено с Кубрат, ханът на
българите...
Съпоставим ли биографията и политическата роля на Кубрат,
както са предадени в писмените извори, с констатациите, направени
поотделно относно гробната находка в Малая Перешчепина, ще видим, че
според многобройни улики при тази необичайна гробна находка се касае за
разкошното погребение на хана на Велика България. Ханът е бил
съвременник на Ираклий и е починал по времето на царуването на
Констант ІІ. Времето на погребението беше определено според
монетната находка около 650 г., което отговаря приблизително на
определението на Д. Ангелов за смъртта на Кубрат. Ханът е бил
християнин. Според преданието Кубрат е бил кръстен като юноша в
двора на Константинопол. Заедно с цялото съкровище са му били дадени
не само скъпоценни сребърни съдове (сервиз за миене на ръце, голяма
амфора и блюдо с християнски кръст) и дълго носена златна византийска
двойка гривни, но и единствен по рода си византийски колан с голяма
представителна златна тока, златна церемониална огърлица по
византийски образец и два златни пръстена-печати с гръцки монограми.
За златния рог за пиене и за бойните колани се установиха тесни връзки с
аварските князе, респ. ханските гробове в Боча и Кунбабон, датирани в

18
първата половина на VІІ в. Ханът от Малая Перешчепина е бил
следователно съвременник както на императорите Ираклий и Констант
ІІ, така и на двама аварски владетели, погребани край река Тиса.
След изгонването на аварите от Понтийските степи около 635 г.,
виден владетел в този район е бил само Кубрат, хан на Велика България,
приятел и съюзник на императора Ираклий, удостоил около 635 г. своя
приятел хана с високата титла византийски патриций. Трябва да
повдигнем въпроса, дали представителният колан със златната тока,
тежка повече от 450 г., чийто произход от Константинопол не подлежи
на съмнение, би могъл да е свързан с титлата патриций на притежателя
му...
Почетният патриций е трябвало да бъде снабден следователно със
скъпоценен колан, при което няма съмнение, че император Ираклий е
изпратил на хан Кубрат такъв колан като знак на почетната титла
патриций. Ако този колан е тъждествен с представителния колан от
Малая Перешчепина, не би могло да се съмняваме вече в
тъждествеността на хана от Малая Перешчепина с хан Кубрат.
Голямата златна тока от Малая Перешчепина не би могла да издържи
редовна употреба. Това подчертава, че тя е била предназначена
изключително за представителни цели. Поради християнския кръст във
формата на криптограма и като вероятно място за носене на
християнския филактерий, този колан изглежда особено подходящ за
поднасяне на християнин. И в този смисъл коланът е бил може би
изработен по нарочна поръчка за определена личност и би отговарял
добре на християнина Кубрат...
В случая с Малая Перешчепина добре датираната археологическа
находка говори недвусмислено за обстоятелството, че се касае за гроба
на починалия около 650 г. български хан Кубрат... “
Отговорният редактор на “Погребалната находка от Малая
Перешчепина и Кубрат – хан на българите” Димитър Овчаров в своя
предговор към книгата на проф. Вернер излага следните съображения:
“Заслугата на автора се състои в постановката му, че е налице не
обикновено съкровище, а останки от погребение на виден представител
на аристократичната върхушка на номадски народ, обитавал
южноруските степи през VІІ в. Много задълбоченият, понякога дори
педантичен анализ на всеки отделен предмет, определя мястото и
ролята му както в действителния, така и в задгробния живот на
погребания вожд. Но Й. Вернер не се задоволява само с това и не спира до
тук. Внимателното проучване стила на художествените предмети,
както и технологическият анализ посочиха времето на изработката,
произхода на всеки отделен предмет и, което е особено важно, точното
време на тяхното заравяне в земята – средата на VІІ в. Сега на помощ
идва историческата интерпретация, която довежда до най-верния извод

19
– единственият владетел, починал по това време, на когото би могло да
се устрои такова пищно погребение, е ханът на Велика България Кубрат.
Наличието на два масивни златни пръстена-печата, върху които има
монограми, потвърджава този извод. На единия е предадено името на
хана, а на другия – това име е придружено от титлата патриций, с
която Кубрат е бил удостоен по най-тържествен начин от византийския
император. Заключенията на Й. Вернер са от голямо значение, тъй като
разлистват една малко позната страница от ранната българска
история...”
Намереното 75-килограмово съкровище от златни и сребърни съдове,
въоръжение, накити и лични вещи, с които е погребан владетелят на Стара
Велика България Кубрат, показват величието на една могъща християнска
държава, оказвала огромно влияние в цивилизационното развитие на
редица народи от Източна Европа и Азия. Волжка България се утвърждава
като една от най-развитите в икономическо отношение държави в
Североизточна Европа. Тя постепенно увеличава своята територия.
Апогеят на политическото си, стопанско и културно развитие Волжка
България достига през ХІІ в. и първата четвърт на ХІІІ в. Тя владее
огромни територии в Източна Европа и Западна Азия между Ледовития
океан и Каспийско море, както и между реките Волга и Дон на запад и
Енисей на изток.
При Челбир Велики (1178-1223 г.), с основание наричан “най-
великия владетел”, започва борбата на волжките българи срещу инвазията
на Чингиз хан. Чрез защитата на своята независимост Волжка България
забавя настъплението на Чингиз хан и неговите наследници и спасява
други европейски народи. Макар да изпада във васална зависимост,
Волжка България запазва и своя определена автономност. Васалната
зависимост е отхвърлена напълно през 1437г.
По-нататъшната история на Волжка България е свързана с нейния
главен град Казан. Във връзка със завладяването на Казан и на неговия
район цар Иван Грозни прибавя към титлите си и “княз български”, което
потвърждава, че е завладял българска земя.
В многовековната си история Волжка България внася значителен
принос в развитието на европейската цивилизация, а българите
утвърждават своите държавни традиции.
Допълнителна яснота за волжките българи ни дава книгата “Защита
и духовно обединение на българите по света”, която е издадена през 1998
г. от Научен център за българска национална стратегия. В нея се твърди:
“... В началото на ХХ в. по официални руски данни (Голямата руска
енциклопедия, под ред. на Коджаков, издание 1911 г.) волжките българи
са около 1 300 000 души. Много от тях са вписвани в регистрите като
принадлежащи към други народности – татари, чуваши, мордовци,
башкири, балкарци, марийци и др. Днес в автономните републики или

20
области, като Чувашия, Татарстан, Башкортостан, Балкария, голяма
част от населението им изтъква българския си произход и отбелязва
годишнини на Волжка България и нейни личности. Сред волжките българи
се наблюдава процес на национално възраждане. Те търсят контакти с
България, въпреки че не говорят съвременния български език. Необходимо
е да се знае, че Унгария поддържа контакти с тях, търсейки корените на
средновековните маджари. С оглед на всичко това може да се смята, че
волжко-уралските българи са около 3 000 000. Някои изследователи
прогнозират, че до началото на ХХІ в. повече от 6 000 000 волжки
българи ще изявят своята идентичност...”
На 22.02.2013 г. в-к “Сега” информира, че обществени дейци и
историци призовали ръководството на Руската федерация да преименува
Република Чувашия във Волжка България. РИА “Новости” уведоми, че
директорът на Международния исторически и културен фонд “Волжка
България” Генадией Тафаев заявил, че древните чуваши са потомци на
волжките българи. Подобна инициатива е имало и през октомври 2012 г.,
когато група интелектуалци поискали от Москва да бъде преименувана
Република Чувашия във Волжка България. В изпратения от тях документ
се заявявало, че “възстановяването на историческото наименование на
репуликата ще повиши статута на района, престижа на чувашкия език и
култура, ще засили националното самосъзнание и ще увеличи
инвестиционната и туристическа привлекателност на републиката”.
Подобно искане за признаване на древните чуваши като потомци на
волжките българи е имало и през 20-те години на миналия век, но опитите
им са били незабавно пресичани, а инициаторите – репресирани. По-
голямата част от Република Чувашия е разположена на десния бряг на река
Волга. В нея живеят 1,44 милиона души, от които 67% са чуваши,
съставляващи петият по население етнос в Русия. Съществува реална
възможност Руската федерация да възстанови историческото име на
Волжка България, удовлетворявайки естественото желание на чувашите
като истински потомци на волжките българи.
В книгата си “Българският въпрос във Волго-Уралието” Николай
Павлов разглежда позициите на привържениците на българизма сред
академичните среди от страните на бившия СССР. Категоричната
подкрепа на тезата за българския произход на “татарите” с искането да им
се разреши да приемат името българи се отстоява от следните съвременни
учени-българисти в Татарстан, Русия, Чувашия и Башкирия – акад. Абрар
Каримуллин, проф. Алфред Халикон, д-р Риза Барие, акад. С. Алишев, д-р
Ф. Хузин, к.и.н. Рашим Кадиров-ал Булгари, акад. Михаил Юхма, акад.
Василий Димитриев, проф. Гаяз Ашняки и др. В научните си трудове те
аргументирано защитават българския етнически корен на татарите като
потомци на българите, пристигнали в Поволжието след разпадането на
Стара Велика България.

21
 Според повечето учени никой няма право да игнорира желанието на
волжките българи да се наричат с истинското име на предците си –
българи. Данните за техния произход дават пълно основание за
утвърждаване на историческата истина за българска народностна
идентичност и възможност за свободна изява на българското им съзнание.
При посещението на мюсюлманска духовна делегация от СССР (от
26.01 до 03.02.1982 г.) в България тогавашният 34-годишен Председател на
духовното управление на мюсюлманите от европейската част на СССР и
Сибир Талган Танджуддин разказваше за своя български произход,
какъвто според него имали всички волжки българи. През август 2002 г. в
интервю с българския журналист М. Караджов Талган Танджуддин заяви,
че е роден в село до град Болгар, древна столица на Волжка България, като
декларира, че счита себе си за българин. Такова според него е и мнението
на по-голямата част от населението от т.нар. волжки българи.
Безспорен е българският произход на някои знатни фамилии от
последната българска столица Казан, като Иван Тургенев и Махаил
Булгаков, композиторите Рахманинов, Скрябин, пълководецът Кутузов,
поетесите Анна Ахматова и Марина Цветаева... Тяхното българско потекло
е документирано в данъчните регистри от ХV в. в последната българска
столица Казан. Дори бащата на Владимир Илич Ленин е имал паспорт с
вписана народност – “руский булгар”.
Николай Павлов дава подробни данни за дейността на българските
културни и обществено-политически организации сред потомците на
волжките българи във Волжко-Уралския район. Тези организации са
наследници на забележителния волжко-български революционер Сардар-
Гайнан Ваисов, който през 1917-1918 г. създава волжко-българска армия,
известна като “Болгар ал-Джадид”. Тя отстоява позицията, че “татарите”
трябва да се наричат със своето истинско народностно име – българи.
През 1988 г. в последната столица на волжките българи – град Казан,
се основава културно-просветния клуб “Болгар ал-Джад”, като името му
“Нова България” говори за позициите на привържениците му, които
подкрепят идеята за възвръщане на родното им име – “българи”. Такива
клубове възникват не само във Волжко-Уралския район, но и в градове
като Москва, Санкт Петербург, Уляновск, Магнитогорск, Самара,
Астрахан, Оренбург, Набережние Челни и Киев.
Българският национален конгрес (БНК) е най-голямата организация
на волжките българи, създадена през 1990 г. в град Казан. Тя развива
активна дейност за признаване на татарите и съвременен Татарстан като
преки наследници на волжките българи и Волжка България и за зачитане
на стремежа им към изява на българско народностно съзнание. Също така
изискват в паспортите им да се отбележи истинската народностна
принадлежност с името българи, а не “татари”. “Паспортната борба” на
волжките българи преминава през различни държавни инстанции в Русия и

22
Татарстан, за да стигне до Европейския съд по правата на човека в
Страсбург. Накрая се приема компромисното решение за въвеждане на
паспорти без графа, определяща тяхната народност. Така отпада обидното
за голяма част от волжките българи име “татарин”. БНК също така прави
искане до президента на Русия и до Държавната дума на Руската
федерация за отмяна на името Татарстан и за възстановяване на името
“българи” на населението в републиката.
БНК определя “татаризма” като отрова, внедрена в съзнанието на
волжките българи и като оръдие за духовно потисничество на волжко-
българския народ. В основата на татаризма е заложен пантюркизмът, който
според някои автори е подкрепян от отделни интелектуалци от Волго-
Уралието. След неуспешния опит на руската революция от 1905 г. някои от
тях емигрират в Турция, където са посрещнати благосклонно от
“младотурците”. В идеологията и дейността на “татаристите” има доста
подозрителни, тревожни и опасни моменти, които ни карат да се замислим
за евентуалните неблагоприятни последици и за нашата страна. На първо
място татаристката идеология отрича правото на волжките българи да се
наричат българи и да изявяват българското си национално съзнание. В
съюз с протурските националисти у нас татаристите могат да се явят като
реална заплаха за България, подпомагайки усилията на определени
антибългарски сили за етническата асимилация на българите мохамедани и
на други етнически групи, изповядващи исляма. Също така от позициите
на пантюркизма, панислямизма, а сега и на неоосманистите, те могат да
отстояват великодържавните интереси на Турция във Волго-Уралието и др.
райони на бившия СССР, населени с изповядващо исляма тюркоезично
население.
Местните пантюркисти от средите на татаристите, със съдействието
на южната ни съседка, се опитват да утвърдят становището, че волжките
българи, както и другите тюркски народи в границите на бившия СССР, са
част от турския народ и турската нация, обхващаща териториите и на
техните страни в границите на бъдеща Велика Турция. Такава е
философията на пантюркистите от всички страни по света. Турция полага
огромни усилия за утвърждаване на влиянието си сред мюсюлманските
народи в бившия СССР. Независимо, че в техния етногенезис няма нищо
“турско”, от позициите на пантюркизма и неоосманизма, тя се стреми да се
утвърди като политически и духовен център на народите от този регион. В
това отношение Турция умело използва общността на изповядваната от тях
мюсюлманска религия, както и обстоятелството, че говорят един от
тюркските езици. Крайната цел на южната ни съседка е обединяването на
тези “турски народи” в такова “Великотурско общество”, което според
нейните великодържавни имперски планове трябва да послужи като основа
на създаването на така мечтания от идеолога на пантюркизма Зия Гьокалп

23
“Велик Туркестан”, обхващащ и териториите на страните от Волго-
Уралието.

ЛЪЖИТЕ И ФАЛШИФИКАЦИИТЕ НА
ПАНТЮРКИСТИТЕ И НЕОСМАНИСТИТЕ ОТНОСНО
ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРИЯ И БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

Многобройни са лъжите, спекулациите и клеветите на някои

псевдонаучни работници и отделни интелектуалци, държавници и
политици от Турция, които продължават да фалшифицират и изопачават
историята на българския народ и българската държава. В своите
“епохални” трудове крадците на българската история отбелязват, че и
дунавските българи, и волжските българи са “тюркски” племена, които са
били част от “огромния тюркски (турски) свят”. За тюркски обявяват не
само голяма част от конните народи: хуни, авари, кумани, печенези,
хазари, но и древните българи. Някои турски автори утвърждават
“историческата истина”, че династиите на българските царе Асен, Тертер и
Шишман имали кумано-турски произход, като “доказват”, че “турските
царе” на българския престол говорели на турски език. Според тях такъв
произход имали и българите мохамедани, които нямали нищо общо с
българите, а чистият им български език бил диалект на турския с някои
славянски примеси. Те определят “турския произход” на гагаузите в
България и Молдова, както и на някои техни “сънародници” от средите на
т.нар. капанци. В своите лъжи “корифеите” на съвременната “турска
наука” стигат не само до извода, че европейската цивилизация е била
турска, но “доказват”, че цивилизациите на Месопотамия, Египет, Индия,
Китай, Елада, Рим, на хелите, ацтеките и маите са също турски
цивилизации. На тези преднамерени клевети и фалшификации пригласят и
някои наши представители на псевдонаучната мисъл, както и продажни
политици, които препотвърждават турските “научни” открития,
заличаващи цели страници от историята на България. Те стигат до
кощунство с измамническите си уверения, че при падането на България
под турско робство е нямало формирана българска народност, а българите
са били една аморфна маса, без ясно съзнание за принадлежност към своя
народ и родина.
Съществуват безспорни доказателства, които показват
несъстоятелността на подобни твърдения, лишени от всякаква научна
стойност, обоснованост и обективност. В отговор на тези спекулации и
фалшификации са многобройните научни изследвания, включително и от
някои турски автори. По безспорен начин те доказват съществуването на

24
българска държавност в Анадола, управлявана от български владетели
около 600 години преди проникването от Средна Азия в Мала Азия на
огузките племена – прадедите на съвременните турци, които през ХІІ век
се включват в създаването на селджуското иконийско султанство. За
миналото и историята на древните българи, както и за изграждането на
българската държавност в Анадола преди идването на огузите и
създаването на бъдещата Османска империя се говори в книгите на доц.
Катерина Венедикова “Българите в Мала Азия от древността до наши
дни”, на Веселин Божков “Българската орисия”, на турския професор
Мехмед Ерьоз “Християнизирани тюрки”, както и на други наши и чужди
автори. Те черпят богат изворен материал от летописа “История на
Караман”, както и от публикациите на редица български, турски и други
учени и поети като проф. Неджип Асън, фолклориста Али Риза Ялман,
публициста Н. Макогон, историка Рамазан Оглу Ниязи, проф. Ахмед
Джафероглу, проф. Ибрахим Татарлъ, Петър Коледаров, Боян Гюзелев,
Лука Доросиев, поетите Джеляледдин Руми и Караджаоглан.
“Историята на Караман” е летопис на династията Караман, чието
княжество през ХІІІ–ХІV век е по-силно от османлиите и чак в края на ХV
и началото на ХVІ век постепенно губи сили, за да бъде погълнато от
Османската държава. Авторът на книгата прави извода, че “заради
неговата мощ османлиите са принудени да насочат завоеванията си не в
Мала Азия, а на Балканите.” Съдбата на българите е преплетена със
съдбата на караманците при управлението на всичките и`владетели и
наместници през времето от 1227 г. до 1517 г. Някои от караманските
владетели са военачалници и на българите, като ги предвождали при
съвместните им военни действия. Описани са многобройни битки с
участието на българската войска. Владетелите, народът и войската на
караманците и на българите са поддържали тесни, приятелски и
съюзнически връзки. В “Историята на Караман” се разказва за компактно
българско население, което е обитавало земите в и около високата,
стръмна и непроходима Българска планина (Болгардаг), чийто върхове
достигали 3000 м височина. Там се намирала древната българска
държавност, наречена Булгар, която е била обединена на териториален
принцип. Тя е имала държавни граници, които се простирали до полите на
Българската планина.
В “Историята на Караман” са посочени повече от 150 сведения, в
които се говори не само за Българската планина, българската държавност,
българите и българската войска, но се споменават и имената и военните
подвизи на българските владетели Яхши хан, Айдън бей (смисълът на
използваното в книгата бей е на владетел и княз), Асен везир, Асен Оглу,
Айдън Оглу и кралица Катерина. Най-ранните сведения за Яхши хан се
отнасят към 1227–1228 г ., а последните сведения за неговата династия са
към 1424 г. Непрекъснатото споменаване на българския владетел Айдън

25
бей, както през ХІІІ, така и през ХІV век означава, че през тези 128 години
това име е наследявано от неговите синове и потомци. След 1359 г. като
владетел на българите се споменава името на Айдън Оглу (в буквален
превод син на Айдън), който е един от потомците на Айдън бей и неговата
династия. На много места в “Историята на Караман” се разказва за
героизма и мъжеството на българите, не само срещу селджушките турци и
османлийте, но и в борбата срещу монголци и други нашественици.
Летописът разказва как българите, заедно с караманския владетел,
Караман Оглу Мехмед бей през 1256 г. разбиват селджушките войски, а
султан Алаеддин позорно бяга от сражението и се укрива три месеца в
една пещера в планината на Бей Шехир. В “Историята на Караман” се
отбелязва, че през 1516 г. 10-хилядна българска конница, предвождана от
военачалника на последния карамански владетел Кьокез Оглу, заедно с
други войници, се спускат по Българската планина в тила на султан Селим,
вземат обоза му и избиват неговите хора. Така успяват да завладеят земите
на запад от Българската планина и стигат до Централен Анадол. През
различни периоди от време, както се описва в “Историята на Караман”,
българските войски участват в многобройни битки. Често те се сражавали
с прашки, с които мятали камъни по противниковата войска. Много пъти
са се обличали в стоманени доспехи и носели стоманено оръжие, като
използвали лъкове, копия, мечове, тежки каменохвъргачки, стенобойни
машини, огън и др. През това време войниците лагерували в шатри.
Венедикова обосновава своите научни изследвания с многобройните
данни за съществуването на българската държавност, която векове наред е
отстоявала своята независимост още преди появата на османлиите и
създаването на бъдещата Османска империя.
Древната българска държавност в Анадола, наречена Булгар,
обединявала компактното българско население в и около високата,
стръмна и почти непроходима българска планина (Булгардаг). Посочени са
повече от 150 сведения, в които се говори за българската планина,
българската държавност, българите и българската войска, наброяваща
между 10 000 и 20 000 бойци, за тяхното въоръжение, както имената и
бойните подвизи на българските владетели. Редица български, турски и
други чуждестранни автори обективно и точно разглеждат пристигането на
българите в Мала Азия, техния живот, бит, култура, създаването на
български държавни формирования, които векове наред, в жестока битка с
противника, са отстоявали своята териториална цялост и независимост.
Един от българските владетели успял да разшири българската държавност
от Българската планина до Средиземно море, а както отбелязва проф.
Ибрахим Татарлъ през определен период от време малоазийски държави
били задължени да плащат данък на българите. През изминалите векове
българите в Мала Азия запазват своята българска среда, в която не само че
поддържат българския си език, християнската вяра, българските си имена,

26
традиции, нрави и обичаи, но се женят помежду си, съхранявайки завинаги
българската си народностна принадлежност. Те имат свои свещеници.
Българите от Мала Азия за пръв път през 1862 г . празнуват 24 май. За това
съобщава сп. “Любословие”, както и “Цариградски вестник”. За задружния
живот на българите в Мала Азия пише и Христо Ботев във в. “Дума” през
1871 г. Далеч от България те винаги са милеели за нея и са я обичали като
истински български патриоти. В районите на българските села е действала
и хайдушката чета на Добри Войвода, която е пазела и закриляла
християните – българи и гърци от издевателствата на турците.
В края на ХV век в пределите на бъдещата Османска империя в
района на Мала Азия на нейния престол е царувала “красивата, умна и
богата” българска кралица Катерина. В началото на ХVІ век в неравен бой
с турския султан Селим тя загива, а след нейната смърт изчезва и
българската държавност, наречена Булгар. Постепенно българите в
Анадола, чийто език е бил българския, а изповядваната религия –
християнската, са били ислямизирани, а след това и потурчени. Въпреки
жестоката асимилация, те са показали изключително родолюбие и в
продължение на няколко века са запазили българското си съзнание.
В Турция е жив споменът за българската държавност и българите от
Мала Азия, въпреки че управляващите от южната ни съседка правят
всичко необходимо, за да заличат от паметта на сегашното поколение тези
безспорни исторически данни. Както твърди доц. Венедикова в книгата си,
и през ХХ век “продължават да съществуват в Анадола имена на
местности, селища, планини, езера и пр., свързани с етнонима българин,
български. Въпреки това през последните десетилетия, за да се прикрие, че
името на Българската планина идва от българската държавност и преди
всичко от българите, които векове са я населявали, в Турция й дават други
етимологии, като Планината с изобилен сняг. Това наименование може да
се види и върху картата на Турция от 1973 г., въпреки че в по-старите
карти от 1905 г. не само е отбелязана като Българската планина, но е
регистриран и Българският рудник. На въпроса превърна ли се в
действителност през наши дни Българската планина в Планина с изобилен
сняг”, чието име е свързано с наличието на българи от VІІ-VІІІ век до днес,
проф. Венедикова казва, че най-компетентния отговор ни дава турският
учен проф. Мехмед Ерьоз. В своята книга “Християнизираните тюрки” той
цитира изказването на един възрастен юрук, който му казва: “Сине, аз съм
българско чадо”. Това изявление показва какво е народностното съзнание
на асимилираното българско население, което все още помни своята
българска народностна принадлежност. В теренните проучвания на
турския професор се посочват и изказванията на други възрастни хора,
които му заявяват: “Господине, ние сме смесени”. Това не е нищо друго
освен пояснението на думата “булгар”, коментира в своята книга проф.
Ерьоз. Използвайки данните от вакъфските актове от селжуско време той

27
стига до следното заключение: “Селжуците, когато дойдоха в Анадола,
бяха намерили тези места населени с тюрки, станали българи”. Според
доц. Венедикова проф. Ерьоз има предвид “тюрките, приели
християнството като българи”. Независимо от проф. Ерьоз известният
турски диалектолог проф. Ахмед Джафероглу в един от сборниците си за
народните говори в Анадола пише, че необичайните местни особености
според населението се дължат на българския му произход. Един от
видните анадолски поети и певци от ХVІІ век – Караджаоглан, изпълнител
на народния поетически жанр “варсагъ”, назован на името на племето, от
което сам произхожда, в една от песните си, възхваляващи Българската
планина Булгардаг, казва: “Най-хубавите от всички момичета на света –
българските девойки”.
В книгата си доц. Венедикова твърди: “Става ясно, че в или около
Българската планина в началото на нашия век, а може би и дори и по-
късно, е имало все още хора, за които било невъзможно да забравят, че
бащите им са българи”. Многобройни са записаните песни и разкази от
турския фолклорист Али Риза Ялман, който през 1922-1932 г. прави
теренни проучвания в планинските райони, където са живели българи. В
много от песните се възпява Българската планина и най-високия връх
Булгар Бозоглан. Авторът пояснява, че на върха имало гробница, в която
са почитали Дядо Болгар Бозогла, който според преданията е бил най-
великият и могъщ дядо в Българската планина. Тази гробница е давала
надежда на всеки един, който даде оброк. В подножието е имало останки
от голям град с развалини от църкви и разрушени сгради. В Българската
планина се намирал и прочутият Български оловно-сребърен рудник.
От посочените многобройни данни, включително и от турски автори,
се вижда, че не турците са създали българската държава и някои от царете
на българския престол да са били турци, говорещи турски език, а шест века
преди пристигането на прадедите на сегашните турци в границите на
съвременна Турция е имало българска държава, която векове наред се е
защитавала и отстоявала своята териториална цялост и независимост.

АСПАРУХ, СИМЕОН, ИВАН АСЕН ІІ –

НАЙ-МОГЪЩИТЕ И ВЕЛИКИ ЦАРЕ НА
БЪЛГАРСКИЯ ПРЕСТОЛ

Проф. Димитър Филипов дава следната оценка за Аспаруховите

българи и Аспарухова България:
“Аспаруховите българи пренасят държавността на Кубратова
България не само в механизмите на властта, но и в историческата й
активност”и със спонтанно зародилите се консолидационни функции...

28
Аспарух има рядкия талант на държавник да чувства потребностите на
времето и да ги въплъщава в живота по един възхитителен начин.
Кубратовите българи са проявили държавен експанзионизъм в огромен
мащаб и са били на път да създадат същинска империя. Най-ценните
качества са били напълно концентрирани в Аспарухова България”.
Аспарух се е проявил като изключителен държавник, политик и
военноначалник. Той е прозрял най-верния път за укрепване на
българската държава чрез по-нататъшното сближаване на равноправните
взаимоотношения между заварените траки, славяните и древните българи.
Съществено значение за тяхното обединение имат не само общите им
интереси в утвърждаване на съществуващите между тях стопански, битови
и духовни връзки, но и необходимостта от преодоляване на тяхната
раздробеност, както и по-нататъшното им сближаване, взаимно
проникване и консолидиране като представители на единния български
народ. Те не живеят като разделени или противопоставящи се едни на
други племенни или етнически групи. Сплотени в една единна
народностна общност, векове наред българите са защитавали интересите
на обединената си родина, която за всеки един от тях носи древното
свещено име България. Проф. Загоров отбелязва, че през ІХ-Х в. се
извършва първата дълбока трансформация при формирането на
българската народност с протичащите от това промени в именна система,
езика, етническата конфигурация и религиозната нагласа. По
определението на проф. Загоров “българин се нарича всеки, който
принадлежи на общност с българско име, език, традиции, психически
облик и специфична културна нагласа, които в своята съвкупност
определят българската народностна идентичност”.
Сегашното поколение на българската нация – потомци на древните
българи, траки и славяни, които създадоха своята родина с безсмъртното
име България, са горди, че въпреки всички превратности на историята, са
съхранили любовта си към своето отечество, както и безсмъртния идеал и
непобедимата вяра в българската си народностна принадлежност. С
приемането на старобългарската писменост се откриват огромни
възможности за по-нататъшния разцвет на българската наука, култура,
образование, литература и изкуство. Постигайки забележителни успехи в
изграждането на своята материална и духовна култура, България се
утвърждава като център на източно-православната цивилизация. През Х в.
българското народностно съзнание бележи своя велик културен възход. По
това време България достига своето политическо величие и военно
могъщество.
Цар Симеон е един от най-образованите държавни ръководители за
времето си, със солидна книжовна подготовка и култура. Учил в
Магнаурската школа в Цариград, където се запознава с произведенията на
античните писатели и философи. Под негово покровителство работят най-

29
видните книжовници, които създават Преславската книжовна школа.
Българската държава отбелязва значителен подем в литературата и
изкуството. Усиленото строителство помага за развитието на
архитектурата, живописта и приложното изкуство. Цар Симеон успешно
продължава политиката на княз Борис І за по-нататъшно издигане и
разширяване на България като единствената национална държава в Европа,
в която живеят българи. Тя дава на голяма част от европейските народи
старобългарския език, българската писменост, книжовност, култура,
образование и християнска вяра. Нашата родина е единствената държава в
Европа, която и до днес е запазила неизменно, независимо от
превратностите в нашата история през изминалите векове, свещеното си
име България. В годините на царуването на Симеон – най-великия
военноначалник и владетел на българския престол, чието време се
определя като Златен век на българската култура и книжнина, на
тогавашната европейска карта е нямало държави с днешните им имена –
Франция, Германия, Италия, Белгия.
Цар Симеон става господар на Тракия, Македония и Албания.
Територията на България се простира до бреговете на Черно и
Адриатическо море. Цар Симеон се изявява като изключителен държавник,
дипломат и военен пълководец. Лично участва в някои от най-големите
битки, повдигайки духа на българските бойци. Той се утвърждава и бива
признат за най-великия владетел от времето на средновековна България. С
амбицията да съкрущи Византийската империя, той й нанася тежки военни
поражения. След победата над византийските войски в Ахелойската битка
през 917 г. Симеон си присвоява титлата “цар на българи и румеи” и
провъзгласява главата на българската православна църква за патриарх.
Симеон си поставя за цел да превземе византийския престол, като
завладява Одрин и достига Цариград. По време на усилената подготовка за
превземането на византийската столица внезапно умира. Българското
военно-политическо господство на Балканския полуостров и културния
възход на нашата страна по време на неговото царуване с пълно право
определят Симеон като най-великият цар на България.
Границите на Втората българска държава по времето на цар Иван
Асен ІІ (1218-1241 г.) опират на Черно, Бяло и Адриатическо море. С
победата в битката при Клокотница през 1230 г. България достига най-
голямото си териториално разширение и се утвърждава като могъща
военна сила на Балканския полуостров. В историята на България цар Иван
Асен ІІ остава като един голям дипломат, политик и военноначалник. По
време на царуването му българската култура и стопанство бележат
значителни успехи. По негово време започва сеченето на български
монети, като се покровителства и разширява външната търговия на
България. Цар Иван Асен ІІ възобновява българската патриаршия и
обезпечава независимостта на българската църква като дарява щедро

30
църквите и манастирите в България. С пълно основание акад. Петър
Динеков дава следната оценка на забележителния напредък в развитието
на българското образование, наука, култура и изкуство в периода преди
падането на България под турско робство:
“В историята на българската култура ХІV в. е век на високи
постижения във всички области: образование, философска мисъл,
литература, живопис, архитектура, приложни изкуства, художествени
занаяти, литературен език. Българската култура догонва равнището на
византийската култура; български и византийски писатели и религиозни
мислители си сътрудничат тясно; византийските патриарси пишат
биографии на български културни дейци; българският език се превръща в
духовен център, който привлича ученолюбиви младежи от всички
балкански страни; идеите на забележителната Търновска книжовна
школа, ръководена от патриарх Евтимий, намират широко
разпространение в Сърбия, Румъния и Русия”.

ПАДАНЕ НА БЪЛГАРИЯ
ПОД ТУРСКО РОБСТВО

В средата на ХІV в. османските орди започват нападение срещу

България. През 1371 г. превземат Одрин и го обявяват за своя столица. Под
ръководството на османския емир Мурад І след стъпването на турците на
балканските земи се подготвят мащабни военни операции за завладяването
на България. През ранната пролет на 1388 г. с 30 000-на войска великият
везир Али Паша напада земите на цар Иван Шишман. По-късно, след
ожесточени битки, през 1393 г. султан Баязид І, наречен Светкавицата,
завладява столицата Търново и останалите крепости, като убива цар Иван
Шишман. С превземането на Видинската крепост през 1396 г. и
отвеждането на цар Иван Страшимир в Бурса България окончателно
попада под турско робство. Успехите на Османската армия се дължат
преди всичко на обстоятелството, че завоевателите не срещат
организираната съпротива на около 60 малки държави и феодални
владения в пределите на тогавашна България, които в тези опасни и
трагични дни за своя народ и страна, вместо да се организират и
противопоставят на общия противник, много често продължават да воюват
помежду си. Османската държава успява да завладее Балканския
полуостров в продължение на 101 годин. Това се дължи преди всичко на
обстоятелството, че завоевателите не са разполагали с достатъчна армия.
За да увеличат числеността на своята войска, те привличат в спахийската
конница значителен брой християни, които първи от покореното население

31
били заставени да приемат исляма. Като помощна войска в армията много
жители от местното население били принуждавани да се откажат от
християнската вяра и да приемат мюсюлманската религия. Всяко
нежелание или отказ от даденото съгласие за “доброволно” приемане на
исляма се наказвало най-жестоко, включително и с избиването на
“неверниците”-“гяури”, които не приемали единствената права вяра във
Всевишния Аллах. Включването на еничарите в османската армия дава
възможност на завоевателите до края на ХVІ в. да разполагат със своя
собствена мюсюлманска войска.
Макар и временно покорен, българският народ никога не се е
чувствал победен и винаги е вярвал, че ще настъпи краят на мрачните 482
години, прекарани под ятагана на най-жестокия поробител в историята на
България. В нито един момент българите не са се помирявали със своята
робска съдба. Основната цел на османските завоеватели е била тяхното
асимилиране и най-жестоката демонстративна публична разправа с всеки
българин, който откаже да приеме тяхната вяра и турската народностна
принадлежност. Огромна част от българския народ запазва завинаги
българското народно съзнание и историческа памет на един горд със
своето героично минало и величие народ, обитаващ границите на най-
могъщата за времето си европейска държава, която векове наред е носела
свещеното име България. Още от първите дни след завладяването на
България българският народ е подложен на масово изтребление.
Османската империя създава една чудовищна система от сили,
средства и методи за насилственото помохамеданчване и потурчване на
поробеното българско население. Многобройни са доказателствата, които
показват, че още от първите дни след падане на България под турско
робство, османските завоеватели подлагат на истински геноцид българския
народ.
През 1974 г. в Истанбул е издадена книгата “Османски истории”. В
нея се отбелязва, че османският писател, историк и държавник
Шюкруллак, живял в края на ХІV и началото на ХV в., е автор на излязлата
през 1459 г. хроника “Великолепието на историята”. В своята книга той
описва зверствата на османските завоеватели в Румелия, както и
помохамеданчването на християнското население. Описаните събития се
използват от турските историци като извор на информация за началото на
турската експанзия, включително и на територията на България.
Любопитен за българския читател е разказа “Победителят (борец за вярата)
Орхан Бег изпраща сина си Сюлейман паша на война в Румелия”, в който
се отбелязва:
“Като бяха сразени неверниците през тази война, ислямът набра
сили. Където и да отидеха (османците) побеждаваха и съсипваха
страната на неверниците. Приканваха мъжете и младите хора да
приемат правата вяра и убиваха тези, които не се съгласяваха. Децата

32
им заробваха. Превзеха Малкара, Ипсала и Виза. Текирдаг, Сейдикавак,
Сулаир и още много други места станаха собственост на Сюлейман
паша. Където имаше камбанария, разруши я и я опожари. Срина черквите
и ги превърна в джамии. Вместо да бие камбана, мюезин започна да се
изкачва на минарето. Първенците на неверниците приеха да плащат
данъка бач. По този начин страната се обезсили. Денонощно вместо
“Прости ни, господи!”, казваха “Няма друг освен Аллах...” и вместо
“Христос” се чуваше “Пророкът Мохамед”. Сюлейман паша се би с
неверниците шест години”.
Само две години след падането на България под турско робство в
преписка към богословната книга на манастир “Свети Павел” в Света гора
се отбелязва:
“В лето 1598... И тогава повдигнаха се турците с огромно
множество агарянские воини... Села и градове палеха, и църкви много
опустяха, и свети икони изкрадоха, и светите места оскверниха и
изкопаха, и тогава в лютото зимно време мнозина влачени голи по земята
бяха, едни бяха съсечени, други стреляни. И не остана място, където
мъртви да не лежаха – и бродове, и долини, и върхове, и поля – всичко бе
изпълнено тогава с мъртви тела. Други в чужда земя бяха водени и
разпръсквани. Бе тогава горко ридание и плач, един от друг ги разделяха,
брат от брата, син от баща. И чуван бе горък плач и ридание. Горко нам
и уви, казваха, по-добре един гроб всички нас да беше приел, отколкото
отвеждани да бъдем в чужда земя, горко ридаеха и се оплакваха един на
друг. И беше запустение на тая земя. По ред сказах каквото видях и
слушах, но вкратце изразих”.
През 1971 г. се издава “Пътеписът на Ханс Шилтбергер”. Едва 16-
годишен авторът на пътеписа се включва в ръководения от унгарския крал
Сигизмунд “Кръстоносен поход срещу османската напаст в Европа”. След
битката на наша територия при град Никопол кръстоносците са разбити и
Ханс Шилтбергер попада в плен. Малката книжка на Ханс Шилтбергер,
едно от най-ранните печатни произведения, е претърпяло твърде много
издания, като само до края на ХV в. те са шест. Още в зората на
книгопечатането книгата на Шилтбергер е упяла да стане търсено четиво.
Това донякъде се обяснява с факта, че по негово време сведенията за
Изтока са били ограничени и смътни, а интересът към ония неизвестни
предели – твърде силен.
В написания предговор към книгата се отбелязва:
“В случая се касае до творба много лична, отразяваща
непосредствено преживелиците, наблюденията, интересите и изводите
на един непрофесионален автор. Тъкмо в това се корени голямата
стойност на пътеписа. Неговото внушение ни се натрапва още с първите
страници; едно 16-годишно момче взима участие в решаваща битка, след
като е пропътувало половината Стар свят, за да изпълни дълга си –

33
борба против “неверниците”. Неговата страна губи, момчето попада в
плен у страшилището на него време – турския султан. Султанът
потвърждава своята страшна слава, като нарежда да бъдат изклани
всички пленени християни. Под нож и пред очите на 16-годишния боец
минават онези, които той е уважавал по момчешки, които са му служили
за мъжки пример. Едни изпадат до страх от смъртта, просят милост и
я получават от една дума. Други приемат края си като преход към вечен
живот и отвъдна награда... За нашата история безусловно най-значима
част от пътеписа е тази: описанието на Никополската битка...
Прежален е още под Никопол, където Баязид нарежда да бъдат заклани
всички пленени кръстоносци. От въжето на своя спахия не дори младият,
а малкият Ханс привлича погледа на султановия син, който го измолва от
баща си...”.
Авторът на пътеписа споделя: “Благодаря на всемогъщия Бог, че ми
даде мощ и сили и ме пази и закриля 32 (всъщност 31 – б.р.) години, през
които аз, Ханс Шилтбергер, бях при неверниците и преживях всичко,
което е описано тук”.
В пътеписа на Ханс Шилтбергер са поместени два материала, които
показват как още през ХV в. турците избиват неверниците-християни и
каква е процедурата при насилственото помохамеданчване на поробеното
население. В “Асасините” авторът пише:
“По времето, когато живял на земята, Мохамед имал четиридесет
слуги. От четиридесетте слуги се образувало особено общество, което
съществува всред неверниците и има свой особен закон: който иска да
бъде в това общество, трябва да се закълне, че където срещне
християнин, ще го убива и няма да го взима в плен, нито от милост, нито
заради печалба. Ако това не може да стане при сражение, когато
неверници воюват с християни, то той трябва да купи един християнин и
да го убие. Които са в това общество, се наричат “дахии” и от тях в
Турция има много. Техен закон е винаги да воюват с християнството”.
Интересен е разказът “Церемония при преминаването на
християните към исляма”, в който Ханс Шилтбергер пише:
“Когато християнин иска да стане неверник, то той трябва първо
да си вдигне единия пръст пред всички и да каже думите: “Ла илах
иллалах Мохамед русул уллах”. На немски това означава: “Бог е всемогъщ
и Мохамед е неговият истински пророк”. Като каже това, неверниците
го отвеждат при най-висшия им свещеник и той трябва да повтори
гореописаните думи пред него, а след това трябва да се отрече от
християнската вяра. Като направи това, обличат му нови дрехи и
свещеникът му завива бяла кърпа около главата, за да се види, че е
неверник, защото всички неверници увиват бели кърпи на главите си,
християните, които са пленени – сини, а евреите – жълти. След това
свещеникът заповядва на всички войници да си опашат оръжието и да

34
отидат при него, а който има кон, да бъде на кон. Трябва да дойдат също
всички свещеници, които са от това място. И когато народът се събере,
главният свещеник качва на кон тогова, който е станал неверник.
Простият народ трябва да язди или върви пред него, а свещениците зад
него. С тях заедно яздят и свирачи, тръбачи и барабанчици и го
разкарват из града, а двама свещеници яздят до него. Неверниците
крещят в един глас и възхваляват Мохамед и когато стигнат до някоя
улица, двама свещеници му казват тези думи: “Тари бир дур, Месе кули и
дур, Мариам кара баши дур, Махмед русул дур”, което означава: “Има
един бог, Месия е негов слуга, а Мария негова прислужница, а Мохамед е
най-любимият му пророк”. След като го разведат навсякъде из града,
завеждат го в храма и го обрязват. Ако е беден, събират му много
подаръци и едрите господари му отдават особена почит и му осигуряват
богатство, което правят само за да привличат повече християни в
тяхната вяра. Също така, когато някоя християнка си смени вярата,
завеждат я при главния свещеник и тя трябва да каже горенаписаните
думи. След това свещеникът взема колана на жената, разрязва го и прави
на него кръст, върху който жената трябва да тъпче в продължение на
три часа, да се отрича от християнската си вяра и после да каже
горенаписаните думи”.
Написаният пътепис показва, че още при самото завладяване на
България османската армия извършва не само масови кланета на българите
и другите покорени народи, но започва провеждането на асимилационната
политика за насилственото ислямизиране и потурчване на християнското
население.
По мнението на някои изследователи господството на Османската
империя по българските земи се определя като “най-жестоката
асимилационна политика в историята на човечеството”. В своята книга
“Османските извори на асимилационните процеси на Балканите ХІV-ХІХ
в.” проф. Петър Петров подчертава:
“И най-висшите османски властници се занимавали с богоугодната,
от тяхна гледна точка, дейност да “вкарват” в правата вяра колкото
може повече немюсюлмани... Насилственото помохамеданчване на хора,
оправдава и стимулира дейността на “управляващите хора” за
помохамеданчване на “неверници”. Тази тяхна работа дори се представя
не като принуда, като насилие над християни и евреи, а като своеобразно
благоволение, като “оказване на внимание”.
За насилственото потурчване на християнското население в своите
пътеписи от 1547 г. французинът Пиер Белон отбелязва:
“Ако някой християнин е бил заварен с туркиня, строгостта
изисква той да умре или спасението е да се потурчи. И ако някой
християнин е убил турчин, той би могъл да спаси живота си като се
потурчи или плати много пари, за да се откупи. Защото няма каквото и

35
да било нещо, което да не се свърши с пари в тази страна. Ако заварят
някоя християнка, която не е робиня, с турчин, тя трябва да се потурчи.
В тази страна обаче малко хора, заловени в престъпление, заслужаващо
смърт, което би могло да се избегне, ако се потурчат, биват
екзекутирани; защото повечето, за да избегнат смъртта, се
потурчват”.
Във връзка с помохамеданчването на християните немският
дипломат Ханс Дерншвам, посетил Османската империя през 1553-1555 г.,
споделя следните впечатления:
“Ще разкажа за един християнин, който е бил изгорен заради
вярата.
Често пъти много християни, които са били обрязвани и е трябвало
да се потурчат насила, но после са изоставяли турската вяра, биват
задържани наново. Наричат ги “муртад” или “муртедли”; с тях
постъпват зле. Ако не ги изгорят или не ги продадат завинаги за
оковаване на кораб или галера, запазват ги и ги заставят да вършат
големи престъпления или предателства. Обаче християните, които
избягат и пак бъдат хванати, биват подлагани на жесток побой и след
това ги продават отвъд морето. Така също, когато турците искат да
оклеветят някого, наричат го “муртад” или “муртедли”, като че ли е
избягал от тях и се е отказал от вярата си. Заради това онзи, който идва
с някакво послание, не бива нито да говори турски, нито пък да се остави
да го забележат...
Една странна история се случи със сина на Петър Вайда от Мулда,
на име Константин, докато бяхме тук, в Цариград. Беше момче на 14
години – баща му, който живее в Бурса и се потурчил, преди години го е
дал заедно с другия му по-малък брат заложник на султана. Този
Константин на 26 март се разболя от чума и умря, след като беше
изповядан и причастен по гръцки и християнски обичай, и гърците искаха
да го погребат. Когато турците подразбраха, изгониха гърците от
къщата, обрязаха го по турски, след като беше умрял, дадоха лъжливи
показания, че са разбрали от него, докато е бил жив, че иска да стане
мюсюлманин, т.е. турчин. Поставиха под ковчега му една турска чалма,
както е обичаят, и с почести го придружиха до гроба. Този закон е
измислил мюфтията им – това е техният папа – в опушената си бърлога.
Преди това младежът не се е носил по турски, а по влашки, носел е
калпак от самурени кожи; слугите му също са се носили по влашки”.
За своеволията, безчинствата и грабежите над поробеното българско
население говорят и някои чужденци, преминаващи през България.
Описвайки тежкото положение на българите, при завръщане от Цариград
през 1578 г., Герлах пише следното:
“Горките хора катадневно се оплячкосват от пътниците, на които
трябва да дават сено, ечемик и други неща, а турците едва им плащат

36
половината. Имат кехая... той тук, както във всичките християнски
села, всекиму, който дохожда, трябва да намери сено, трева, ечемик за
конете, хляб и друга храна за хората. Те са длъжни да вардят нощем
товарите на пътниците пред къщите, гдето нощуват. Денем всякога
един трябва да язди напред, за да показва пътя – добрите и лошите му
места; другите трябва да съпровождат колите, за да ги удържат на
лошите пътища. Това е длъжност и на всичките други християни.
Чаушинът от всякого взема залог – дрехата му, търнокоп, лопата,
секира, маса за ядене или друга някаква покъщина; който не дойде или
побегне, загубва залога си, та и мнозина го оставят и побягват”.
Още с падането на България под турско робство, попадайки в
средата на т.нар. християнска рая, българите не само са лишени от
всякакви права, но са били определяни и като най-низши същества поради
обстоятелството, че за разлика от турците, не вярвали в техния единствен и
истински Бог Аллах. За да подчертаят своето отношение към
“неверниците”, османските завоеватели въвеждат редица ограничения,
засягащи поведението, външния вид, облеклото и дори походката на
поробеното християнско население. В султанска заповед от 1631 г. се
нарежда: “Установено е от гледна точка на шериата и закона, щото
гяурите да личат чрез облеклото и външния си вид въобще, че са презрени
и унижени, като не яздят на коне ,не се обличат в дрехи, приготвени от
разни копринени и атлазени материи, не надяват самурени кожуси и
калпаци, а жените им да не се разхождат с облекла като тия на
мохамеданките”. За да подчертае унизителното, робско положение на
раята, със султански ферман е утвърден обичаят: “хората на пашите и
господарите да използуват първия срещнат, за да им слугува, например да
им държи конете, да им носи собствения багаж или багажа на
приятелите им и пр.”. При среща с мюсюлманин всеки християнин е бил
длъжен да мине покрай него с наведена глава, като се отстрани от пътя му,
а ако е с кон, да слезе от него и се отдалечи на почтено разстояние. Не се е
разрешавало на християни да се къпят едновременно с мюсюлмани в една
баня, както и да живеят смесено в една и съща къща.
В “Исторически бележник” – летописен разказ за някои събития в
Средните Родопи през ХVІІ и ХVІІІ в., е описан следният случай:
“Калин Згуров Дойкин от с. Устово, баща на четири малки дечица,
яздещ на кон, тръгва за с. Езерово (днешен квартал на Смолян). На
минаване през Райково той не слезе от коня си, както това правеха
всички, които пътуваха по тоя път, на около 800 крачки от който се
намираше конакът на дерибея Салих ага. Този се докачи от тая смела
постъпка на Калин. Агата заповяда на семейните си да заловят
непокорния българин и да го обесят. Сеймените настигнаха конника,
повърнаха го в Райково и го обесиха на едно дърво на пазара”.

37
 В своята книга “Съдбоносни векове за българската народност” проф.
Петров отбелязва:
“Всичко това поощрявало изстъпленията против поробеното
население, тровело съзнанието на и без това непросветената
мохамеданска маса, засилвало нейния религиозен фанатизъм и неприязън
към инородците. Затова своеволията и проявите на бабаитлък станали
отличителна черта в поведението на мохамеданското население. Не били
редки случаите когато християни не смеели да минават през турски села,
да се движат през мохамедански улици в градовете, да пушат по улиците
през месеца на рамазана, за да не изкушават мохамеданите и т.н. Израз
на това дискриминационно отношение било и обръщението “гяури”, с
което мохамеданите наричали населението от другите верски групи. Това
прозвище означавало не само “неверници”. Като във фокус то събирало в
себе си високомерието на завоевателите към покореното население,
подчертавало господарското самочуствие на мохамеданите и униженото
безправно положение на раята. То било логическо следствие на цялата
политика на народностната дискриминация”.
На 31.12.1965 г. Общото събрание на ООН прие Международна
конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация. В чл.
се отбелязва: “В тази конвенция термина “расова дискриминация”
означава всяко различие, изключване, ограничаване или предпочитание на
основата на раса, цвят, потекло, национален или народностен произход,
който има за цел и резултат да унищожи или увреди признаването,
ползването или упражняването на човешките права или основни свободи в
политическата, икономическата, социалната, културната или която и да
е друга област на обществения живот”. Приетата от Общото събрание на
ООН декларация за премахване на расовата дискриминация показва, че
като представители на друга народностна или верска група по време на
петвековното робство българите не само са лишавани от всякакви човешки
права и свободи, но са били помохамеданчвани, потурчвани, а в редица
случаи и избивани като “неверници”, които не са се отказвали от
Христовата вяра и българската си народностна принадлежност.
През 60-те години на ХVІІ век английският депутат Пол Рико
разказва за използването на насилието в провежданата от Османската
империя политика по отношение на поробеното население. Във връзка с
тези свои наблюдения той отбелязва:
“Турците обаче имат едно единствено средство да запазват
страните си, а то е същото чрез което са ги завладели – с меч и
жестокости. Те избиват, унищожават и опустошават, преселват
хората на места, където ще бъдат под пряката власт на неумолим
управител, защото са невежи и освен с насилие не познават други изкусни
методи, с които си служат по-цивилизованите народи. Единствено това

38
средство отговаря най-добре на целите и намеренията на турското
управление...
Въпреки че турците запазват привидно толерантност, законът им
позволява да налагат насилствено върху съвестта на хората
изповядването на тяхната религия. И това се върши посредством
различни религиозни хитрини и тънкости. Ако някой мъж се потурчи,
децата му под 14 години принудително трябва да приемат неговата
религия, въпреки че са възпитани според други разбирания. Хора, които
говорят против мохамеданския закон, които необмислено обещават по
време на пиянство или умопомрачение да се потурчат, или които са
имали плътски връзки с туркини, трябва да станат мъченици или
отстъпници от вярата. Турците се възползват и от много други изкусни
начини, за да впримчват душите на християните в мрежата на своя
закон.
Друго средсто за увеличаване броя на мохамеданската секта,
смятано от тях за религиозен принцип, е да не предават град или крепост
доброволно или по споразумение, ако там е построена джамия и се
изповядва мохамеданство. Затова щом турчин влезе в някой завладян
град, незабавно полага основите на свои храмове и така налага върху
съвестта на защитниците задължението за упорита и решителна
съпротива. Това е оказвало по-силно въздействие върху духа на хората,
отколкото всички ужаси и мъки, причинявани им от глад, меч и други
бедствия...
Разпространението на мохамеданската вяра е било изцяло
подпомагано с меч. Съществуващото в техния катехизъм убеждение и
принцип, че душите на умрелите в бой срещу християните, без
предварително да са изпълнявали законните им предписания, незабавно
отиват в рая, неизбежно наостря сабите и повдига духовете на
войниците. Поради тази причина мнозина от тях (както сме чели в
историята) отиват на явна смърт, смятайки живота и телата си за
камъни и смет, и запълват потоци и изкопи, за да минат другарите им
като по мост и нападнат неприятеля...”.
Преминавайки през нашите земи през 1767 г. пътешественикът
Карстен Нибур отбелязва: “Моят ага през цялото пътуване с всичките си
хора квартируваше постоянно у християни, ако и повечето жители на
градеца да бяха мохамедани. Бедните селяни християни трябваше да му
набавят овце, пилета, с една дума всички провизии безплатно или срещу
малко възнаграждение, ако не искаха да бъдат бити”.
Системата на политическо, стопанско и културно безправие и
религиозна дискриминация принуждава някои българи да приемат исляма,
като средство за своето съхранение и физическо оцеляване. Това става по
пътя на насилието и непрекъснатата принуда, чрез нагледния пример с
избиването на милиони българи, които не приемат исляма и не се отказват

39
от своята българска народностна принадлежност. Насилствената
религиозна и етническа асимилация на българския народ включва масови
групови и индивидуални помохамеданчвания и потурчвания. Масовостта,
продължителността, интензивността и преди всичко кървавата и жестока
разправа срещу всяка съпротива на насилственото асимилиране, играят
най-съществена роля в ислямизирането и потурчването на част от
българския народ. Светът е потресен от насилственото помохамеданчване
на поробените от ислямските завоеватели народи. За българите това е един
от най-тежките и трагични периоди от живота на нашия народ.
Заглавието на настоящата книга, както и нейното съдържание,
разкриващо положението на поробените българи по време на турското
робство, ни задължава да изясним смисъла на понятието “геноцид”.
Съгласно приетата от Общото събрание на ООН конвенция за преследване
и наказване на престъплението геноцид през всички периоди на историята
се признава като престъпление срещу човечеството. Съгласно чл. 2 от
конвенцията под геноцид се разбира всяко едно от следните действия,
извършени с цел да се унищожи отчасти или изцяло една национална,
етническа, расова или религиозна група като такава: а) убиване на членове
на групата; б) причиняване на сериозни телесни или душевни повреди на
членове на групата; в) умишлено налагане на групата на условия за живот,
целящи физическото й унищожаване, изцяло или отчасти; г) мерки за
предотвратяване раждаемостта на групата; д) насилственото продаване на
деца от групата на друга група. Тези престъпления са толкова безспорни,
че не се налага да се изяснява кога и как Османската империя е провеждала
политиката на народностна и религиозна асимилация, както и случаите на
унищожаване на българите като народностна общност, изповядваща
православната вяра.
Заслужава да се отбележи, че всеки, който нарушава един
международен акт, ратифициран от съответната държава, извършва
престъпление, за което следва да се търси наказателна отговорност.
България е ратифицирала тази конвенция след приемането й за член на
ООН през 1955 г. Съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република
България те са част от вътрешното право на страната и се прилагат пряко.
В случай на различие предимство имат международните договори.
В “Съдбоносни векове за българската народност” проф. Петър
Петров пише:
“Това е време на жестока феодална експлоатация, на политическо
безправие, произволи и насилия, на народностна и религиозна
дискриминация, на масово унищожаване на културни паметници и
ценности. Затова в историческата литература напълно правилно се
твърди, че развитието на българския народ било задържано с векове.
Същевременно периодът на османското иго е време на една упорита
асимилация, довела до налагане на исляма над значителни маси от

40
българския народ, а за една част – и до окончателно асимилиране и
потурчване. Формите и методите били различни: насилствени и
доброволни; единични, групови и масови; отвличания, поробвания,
преселвания, еничарство и други. Различен бил и натискът през
отделните векове: краят на ХІV и началото на ХV в. се характеризират с
избиване и прокуждане от родните огнища на голям брой българи; ХVІ,
ХVІІ и началото на ХVІІІ в. бележат рязко увеличаване на мохамеданския
елемент в градовете чрез ислямизации и помохамеданчването на цели
райони; от втората половина на ХVІІІ в. се наблюдава възмогване на
българската народност, макар че единичните помохамеданчвания не
престанали. Народностната и религиозната дискриминация и асимилация
са засвидетелствани от огромно количество документални сведения:
османски данъчни регистри и съдебни протоколи, султански заповеди,
преписки към църковни книги, жития на светци, описания на чужди
пътешественици, консулски доклади, дописки във вестници, изложения на
българи, лична кореспонденция и т.н. През ХІХ в. във връзка с
възникването и развитието на т.нар. Източен въпрос интересът към
Турция и положението на населяващите я народи се засилва извънредно
много. Днес могат да се наброят със стотици и хиляди съчинения от ХІХ
в., в които са дадени сведения за демографското състояние на отделни
български селища, райони, области и т.н Неизчерпаем и ценен извор са
съчиненията на Ами Буе, Луи Леже, Г. Лежан, Киперт, Щайн, Станфорд,
Каниц, Буш, Шафарик, Хилфердинг, Иловайски, Будилович, Обручев,
Теплов и много други... Що се отнася до мохамеданското население в
българските провинции, Ф. Курганов го изчислява на 1 295 000, от които
само 375 000 от турски произход. Останалите 920 000 са мохамедани от
християнски произход и то предимно от български произход, тъй като в
чисто българските провинции числото на другите народности не е
голямо…”.
Много автори съобщават не само за българи мохамедани, но и за
една значителна част от българското население, което не само загубва
своята християнска вяра, но е и напълно потурчено, като се влива в
турската народностна общност. На 14 март 1852 г. австрийският консул в
Русе Емануел фон Рьослер в своя доклад до министъра на външните
работи Шварценберг пише следното за наличието на потурчени българи:
“техният произход сред османлиите от азиатско потекло се отличава по
това, че те принадлежали отначало на други религии, а с течението на
времето, отчасти от съблазните на придобивките, отчасти насила, са
принудявани към вярата на своите господари”. На 30 септември 1878 г. до
германското външно министерство дългогодишният служител в турските
железници Вилхелм Пресел пише за “твърде многообройните българи,
които са приели исляма (помаците)”. В доклада си той съобщава:
“Османците постъпваха като брутални завоеватели по примера на

41
всички такива, а именно като си присвояваха не само земята, но също
така и най-хубавите жени и момичета на завзетите страни и
следователно едва ли може да се намери днес повече от една капка
турска кръв у тях”.

ЕНИЧАРИТЕ И ЕНИЧАРСКИЯТ КОРПУС

От средата на ХІV в. османските завоеватели започват своите набези

срещу народите, населяващи страните на Балканския полуостров.
Преселването на турски колонисти, а през следващия век и на тюркоезично
население от Мала Азия в Югоизточна Тракия, както и обявяването на
Одрин през 1371 г. за столица на бъдещата Османска империя, говори за
техния стремеж да покорят българите и другите православни народи,
живеещи в плодородните полета на Балканския полуостров. Това показва и
намерението им да се установят трайно на европейския континент с цел
бъдещото му завладяване. По този начин османските завоеватели
превръщат Югоизточна Тракия не само в надеждна опора и изходящ пункт
за покоряване на държавите от Балканския полуостров, но и като естествен
център за насилственото помохамеданчване, потурчване и вземане под
робство на населяващото го християнско население. Едновременно с
отвличанията и насилственото изпращане на много български семейства в
Анадола и други райони на Мала Азия, завоевателите заселват в техните
селища на Балканския полуостров и незначителен брой турски колонисти.
Султанът и неговите най-близки съветници се убедили, че
продължаващите военни походи в Мала Азия и на Балканите не могат да
постигнат набелязаните завоевателски цели с наличните възможности на
техните войски, окомплектовани единствено и само от средите на
сънародниците им и други етнически групи, изповядващи мюсюлманската
вяра. За осъществяване на желаните успехи е била необходима много по-
голяма и боеспособна армия, в която трябвало да се включат и подходящи
младежи от вече помохамеданченото население на поробените от тях
народи. За целта първоначално е въведен нов данък, известен под името
“пенджик”, с който се събират военнопленници от средите на
християнското население. Голяма част от пленниците, изповядващи
християнската вяра, били принуждавани да приемат ислямската вяра и
попадайки в тяхната среда да научат турския език. Те преминавали
продължително военно обучение и след като получавали необходимото
възпитание, като верни воини на султана и падишаха били включвани в
бойните редици на османската армия. Създадените от султан Мурад І
(1326-1389 г.) нов вид войскови части с участието на помохамеданчени
военнопленници от средите на християнското население заедно с

42
подразделения от османската армия се включвали в завоевателските
походи при покоряването на редица страни в Мала Азия, Балканите и
Централна Европа. Още през 60-70-те години на ХІV век османската
военна администрация включва представители на българското население в
своите военизирани формирования, където били заставени да изпълняват
определени задължения в помощната армия. Службата в такива смесени
корпуси, съставени от християни и мюсюлмани, завършвала с
насилственото помохамеданчване и потурчване на българите. Като награда
за участие в тежки военни битки от войната с “неверниците”, съгласно
изискванията на Корана, се разрешава на участниците, след овладяване на
село или град, да извършат еднодневен или няколкодневен грабеж. Този
“свещен” грабеж допускал изнасилванията на жени и девойки, завличането
на деца, ограбването на покъщнините и разбира се всякакви издевателства
над “неверниците”, които в повечето случаи са били българи християни.
Ужасите, на които е бил подложен българският народ по време на
турското робство, може да се обяснят с глава VІІІ от Корана, наречена
“Плячката”. Свещената книга разрешава да се “плячкосват” поробените
народи, но при условие, че една пета от плячката се отделя за държавата и
църквата (мюсюлманската институция). Спазвайки нормите на Корана,
султан Мурад І разпоредил всеки пети военнопленник да се дава на него, а
след като бъде насилствено ислямизиран, попадал в т.нар. “нова войска” на
Османската империя. Окомплектоването на “новата войска” ставало не
само от военнопленници, но и от обикновеното население на покорените
земи. В тази “свещена война” за “правата вяра” всичко е позволено,
включително и избиването на всеки един, който окаже и най-малка
съпротива на поробителя. Ислямът оправдава зверствата на всеки един
войник по време на “свещената война”, като действия в изпълнение на
волята на Аллаха. В Корана е записано:
“Не вие сте убивали, но Аллах ги е убивал и не вие сте стреляли,
когато сте стреляли, но Аллах е стрелял... Сражавайки се с тях – ще ги
накаже Аллах с вашите ръце и ще ги опозори и ще ви помогне срещу
тях...”.
Както се вижда от Свещената книга, никой няма да търси
отговорност за убийствата и безчинствата на “воините на исляма”, тъй като
те са разпоредени от Всевишния. Нещо повече – всеки загинал в тази
“свещена война” срещу “неверниците” отивал направо в рая, където го
чакали блаженство и много повече радост и удоволствия от земния му
живот. С тези постановки в Корана може да се обясни не само предишният
геноцид, на който са били подложени поробените народи в Османската
империя, но и по-нататъшния вандализъм от страна на ислямските
фундаменталисти и терористи срещу народите от редица страни в света,
където отнеха живота на хиляди “неверници” само защото не изповядват
“правата вяра”.

43
 Един от основните начини в желанието на поробителите за пълното
асимилиране на българското население се осъществявал с помощта на най-
жестокия и безчовечен “кръвен данък” в Османската империя, наречен
“девширме”. Законът за военнопленниците се заменя със Закона за
кръвния данък, който задължавал поробените българи да дават всяко трето
момче за нуждите на султана. Турският историк Х. Узунчаршалъ твърди,
че чрез кръвния данък султанът имал намерение да потурчи всички
българи.
Историческата наука разполага с точни сведения, от които се вижда,
че в края на ХІV и началото на ХV в. османските завоеватели започват да
събират т.нар. кръвен данък и по българските земи. За насилственото
заграбване на български деца и младежи се споменава през 1395 г. в речта
на солунския митрополит Исидор. В Дряновския препис на Паисиевата
история от 1836 г. също така се разказва, че след превземането на Търново
султанът “избрал много народ млади момци, грабел ги със сила, събирал ги
в Одрин и ги записвал все млади еничари турски”.
В началото на ХV в. византийският хронист Дука съобщава:
“Тази нова войска се увеличава всяка година и към единия войник се
прибавят сто и един. Защото роби печелят роби и докарват нови роби на
робите, като всички се наричат и са роби на султана. Между тях няма
нито турчин, нито арабин, но всички са деца на християни: ромеи, сърби,
албанци, българи, власи и маджари”.
Византийският хронист предава и следната реч на един еничарски
пълководец при възцаряването на султан Мурад І (1421), който изрично
отбелязва, че е помохамеданчен:
“Вие добре знаете – едни лично, а други са чували от родителите си,
че когато османците като преминаха Галиполския проток завладяха цяла
Тракия, подчиниха царството на ромеите и на сърбите и ги принудиха да
плащат данък. Но те покориха напълно и отвъддунавските власи,
маджарите и многочислените народи албанци и българи. Освен това
османците, като събраха ловко и опитно от всички споменати народи
тези, които са здрави и по-достойни за това управление, и то повечето
пъти нещастни, диви и непочитащи единствения бог (Аллах),
проповядвана от пророка (Мохамед), направиха ги благочестиви и
щастливи, дадоха им санове и светли длъжности. От тях съм и аз, както
и по-голямата част от тези, които слушат това, що казвам”.
По какъв начин и как представителите на администрацията на
Османската империя са изпълнявали дадените им указания за
насилственото събиране на деца, юноши и младежи от християнското
население за еничарския корпус се вижда от издадения ферман на султан
Сюлейман І Великолепни. Той потвърждава стратегическата политика на
завоевателите за насилственото помохамеданчване и потурчване на
бъдещите еничари, които поемат в своите ръце кървавия ятаган, използван

44
от главорезите на Османската империя, за геноцида на поробеното
християнско население. В издадения от султан Сюлейман І Великолепни
ферман се отбелязва:
“От стари времена е издаден закон и установена традиция да се
събират деца (християнски) за еничарския корпус, поради което бе
написан настоящият височайши ферман. Заповядвам да бъдат събрани
от санджаците Авлония, Елбасан и Охри (Охрид). За целта изпращам
командира на еничарския корпус във вилаета Румили – Мустафа, да
продължи щастието му, и като издавам настоящата заповед, нареждам,
като пристигне в споменатите санджаци и кадълъци да вземете мерки и
от всяко село и махала на кадълъка, колкото и гяурски (християнски)
момчета да има в тях, да ги съберете дори с бащите им, без да
пропускате нито едно от тях, да ги докарате при себе си и лично да ги
огледате. Ако някои гяури имат много момчета, при вас да остане едно
от тях на възраст между 15 и 20 години и то да бъде най-годното. Добре
да ги пазите и да вземете и от тези, които имат по-малко момчета и да
не допускате бащите им да ви досаждат или пък да подменят някое от
тях. На всяко от момчетата записвайте собственото име, името на
бащата, селото и името на спахията, а също така характерните му
черти и белези, така че ако се случи някое да се укрие, да може да бъде
установено, заловено и върнато обратно. По време на събирането
гяурите, проявявайки хитрост, докарвали отвън (от други места)
момчета и ги смесвали със своите. Приложете всички мерки, но не
допускайте да се смесват децата, а да вземете момчета само от
местната рая (християнското население) и за да бъдат избегнати
всякакви хитрости заповядвам, когато ги изпращате до техните аги, по
пътя да бъдат най-строго пазени, така че никой от тях да няма
възможност да се укрие или избяга.
Необходимо е да не се допуска, проявявайки хитрост, някой да вземе
момче от вече записаните и го отвлече, поради което трябва да ги
пазите и в това отношение да не допускате нито самите вие, нито
който и да е от хората ви да вземе дори акче (подкуп) или да възразяват
на моята височайша заповед под каквато и форма да бъде издадена тя, а
да направят всичко, каквото е нужно.
При извършване на разследване, ако в някое село или къща укриват и
не показват избягалия или са проявили хитрост и са смесили момчетата с
взети отвън, който и да е той, да знаете да не му давате възможност
(да стори това) и не проявявайте никакво милосърдие и снозхождение.
Молбите и оплакванията да не ви влияят, а при опасност проявявайте
старание и прилагайте строги мерки. По време на претърсване, ако се
намери някой, който проявява и най-малка съпротива, да бъде наказан,
както изискват заповедите ми”.

45
 Бившият еничар Константин Михайлович разказва следното за
вземането на младежи в еничарския корпус през 1455 г.:
“След това султанът тръгна и обсади едно място, което се нарича
Ново бърдо, т.е. Сребърна и Златна планина, и го превзе, но посредством
договор, по силата на който им обеща, че ще им остави имуществата им
и няма да плени техните млади жени и младежи. А когато мястото се
покори, султанът нареди да се затворят градските порти и се остави
отворена само една врата. Когато турците дошли в това място,
наредиха на всички глави на семейства, щото всеки със своите слуги, с
мъжка и женска челяд да излезе през вратата от града при рова, като
остави цялото си имущество вкъщи. И тук вървяха един след друг. А
султанът, стоейки пред вратите, отделяше младежите на една страна,
женската челяд на друга страна, мъжете също така върху рова на
трета страна, а жените на четвърта страна; а които между тях бяха
най-изтъкнати, нареди всички те да бъдат посечени... Младежите, които
избра, бяха на брой 320, а най-хубавата женска челяд – 704. Женската
челяд раздаде на поганците, а младежите взе за себе си за еничари, като
ги изпрати отвъд морето в Анатолия, където ги пазеха. И аз също така
бях там, в това място Ново бърдо. Аз, който съм писал това, сам бях
взет с двамата си братя и турците, на които бяхме поверени, ни караха.
И когато ни водеха, внимавахме и щом влязохме в гъстите гори или в
планините, замислихме да избием турците и сами да избягаме, но все пак,
понеже бяхме млади, не направихме това, само че аз с 19 другари през
нощта побягнах от едно село, наречено Самоков, и ни гонеха по цялата
онази област; а когато ни заловиха, вързаха ни и ни мъчиха, като ни
влачеха зад конете и чудно, че ни остана душа. А след това, когато вече
ни доведоха, други гарантираха за нас, а за мене и двамата ми братя, че
повече няма да правим това, и така мирно ни отведоха отвъд морето”.
Немският дипломат Ханс Дерншвам, който през 1553-1555 г.
посещава Османската империя, споделя следните впечатления за
издигането на най-подходящите в управлението на страната:
“Броят на еничарите, които султанът ден и нощ държи при двора
си, е около 10 или 12 000. Това са най-добрите му хора, обучени и
упражнени с всякакво оръжие, с пушки, лъкове, саби, копия и др... Винаги
са около султана, сменят се един други, в двореца и в града не носят
оръжие, а тояги – дълги по един разтег; когато ходят из града, носят ги
в ръце, като градски пазачи. Други вървят без тояги, показват цялото си
високомерие, тъй като не са подчинени никому освен на султана и никакво
началство, кадия или паша няма право да ги наказва. И от името на
султана никой няма право да им търси сметка освен техните началници,
които се наричат еничарски аги. Това са войници, крадени от
християнските земи и родени от християнски родители. От целия народ

46
никой не е по-свободен от еничарите, никой няма право да им заповядва
или да им стори нещо...
Когато султанът тръгне на война, дава на десет еничари по един
кон, на който да си товарят шатрата и провизиите. Когато султанът
тръгне на война, той заплаща на еничарите и на другите за определено
време напред, винаги за цялото поделение, така че султанът да няма
загуба, ако някой загине или умре преждевременно. Когато провизиите в
лагера станат най-оскъдни, султанът отпуска на еничарите от своите
провизии според нуждите им наведнъж...
Повече от 200 еничари вървят с лъкове край султана, тях наричат
“солак”. Преди и подир султана яздат мнозина с големи бели тюрбани –
това са чауши, бейове и санджакбейове. Повечето от тях носят на
главата си червена “саркула” с широки златни ръбове от сърма. Всички
са пленници от християнските земи и от всякакви народности, които
вече не знаят нищо за вярата си, а някои и не искат да знаят; всички тях
ги държат под тояга”.
В средата на ХVІІ в. османският историк Ходжа Хюсеин отбелязва:
“След първата среща със султана и след взетото решение за
увеличаване на военните сили (везирът) Алаудин паша и кадъаскерът
мевляна Кара Халил пак се срещнаха със султан Орхан и рекоха:
“Завладените места, които по-рано принадлежаха на неверниците, са
завладени със сила. Поради това и жените, и мъжете на тези земи
станаха ваши роби и всички са ваши слуги и слугини. И от логична, и от
шериатска гледна точка е допустимо от децата на немохамеданите да
бъдат мобилизирани няколко хиляди войници”. Султан Орхан прие
предложението и издаде декрет за формиране на еничарска войска”.
В предговора на “Османски извори за ислямизационните процеси на
Балканите ХІV-ХVІІ в.” проф. Страшимир Димитров дава следната оценка
на робската институция и еничерския корпус, чиято основна цел е по-
нататъшното ислямизиране и потурчване на поробеното българско
население:
“Султанската конна гвардия се състои главно от набираните чрез
кръвния данък християнски деца или военнопленници роби. Знае се, че
набраните насила християнски синове били групирани по 100-150 деца в
една “сюрия” (стадо), която по пътя строго се охранявала, за да не се
разбягат, да не бъде подменено някое от тях или отвлечено от
родителите. В Цариград, след два-три дни за почивка, децата били
заставяни да приемат исляма: с вдигнат пръст да произнесат думите
“няма друг бог, освен Аллах и Мохамед е негов пророк”.
Можем да си представим кой и колко е можел да произнесе тази
клетва на арабски език, въпреки че от този момент децата се смятали за
правоверни с всички произтичащи от това последствия. Следвала
внимателна проверка на всяко дете поотделно от самия главнокомандващ

47
еничарския корпус (еничари-агасъ) и главния хирург на корпуса. Те
трябвало да установят физическите качества на довлечените деца, като се
провери да не би между тях да има и обрязани. След това всички били
обрязвани, а в нарочен тефтер се описвали най-подробно физическите им
белези – ръст, цвят на косата, очите, особените белези и пр. При тези
прегледи и описвания еничарският ага отделял най-красивите деца и ги
предлагал на султана да му служат в двореца. Те отново били преглеждани
от дворцовия ага и от ходжата на султанския дворец и се приемали онези,
които тези две особи одобрявали. На второ място се отбирали физически
най-здравите и силни деца и се давали в оджака на бостанджиите
(градинарите). Там те трябвало да се обучат на турски език, да работят в
султанските градини и паркове, а заедно с това да усвояват и нужните
знания по военно дело, да се подготвят за встъпване в платената султанска
войска. Останалите след двата подбора деца се давали да работят в
домовете на анадолски или румелийски турци. При това се внимавало да се
спазва предписанието на “Закона за еничарите” – доведените от Румелия
деца да бъдат дадени в анадолски семейства, а тези от Анадола – в
румелийски. Идеята била ако някое от тях си науми да бяга, да не може да
премине Проливите незабелязано. Тези деца фактически били временно
продавани. Получените пари от съответните им господари се поделяли
между румелийския и анадолския ага и техните писари, които оформяли
писмено всяка сделка.
След изтичане на определения срок и тези деца се връщали в
държавните казарми и се зачислявали към т.нар. аджеми-оглани (неопитни
младежи). Събирали се много повече деца, отколкото можел да приеме по
онова време еничарският корпус, въпреки че той търпял тежки загуби по
време на войните и се налагало често да се попълва. Еничарският ага
периодично докладвал с колко души трябва да се попълни платената
войска и от аджеми-огланите се подбирало нужното количество.
Останалите продължавали да слугуват по султанските градини и дворци,
по джамии и медресета, бани и кафенета, по домовете на сановниците. Не
всички ставали платени войници, но както се казва в съставения през ХVІІ
в. “Законник за еничарите” “чрез девширмето при османците много
стотици хиляди неверници били вкарани в исляма”. С течение на времето и
онези, които оставали по статут “аджеми-оглани”, получавали правото да
се женят, създавали семейства и изкарвали живота си, без да получат
еничарски билет. От тези събрани чрез девширмето и преминали през
корпуса на аджеми-огланите хора се комплектувала основната част и на
султанската пехотна гвардия. Много от тях са записани в публикуваните
ведомости с презимето “син на Абдуллах”, но при по-голямата част от
улюфеджияните се отбелязва народността, от която е взет даден боец.
Поради това се редят имена като Юсуф българин (1-и бьолюк на левите
улюфеджияни), Ахмед унгарец, Ахмед хърватин, Хасан албанец, Асъф

48
Юсуф албанец, Али френк, Ахмед грък, Ахмед от Истанбул босненец,
Джафер руснак, Давуд черкезин и т.н.
През ХVІ в. в корпуса на платените войски започват да се записват и
еничарски деца. Още при Селим І великият везир Юнус паша (1517-1518)
издействал от султана разрешение за своя брат, вече пенсионер, да се
ожени и да си създаде семейство. Пробивът бил направен и на еничарите
било позволено да се женят и да създават поколение. Отиващите на поход
еничари загивали. Техните сираци-момчета били вземани на издръжка от
държавната хазна. Докато били невръстни, те получавали пари, провизии и
плат за дрехи, а след навършване на определена възраст били включвани в
поделенията на аджеми-огланите. През втората половина на ХVІ в. в
еничарските тефтери се числят вече 700 такива издържани от държавата
сираци, наричани “нанхурегяни” (храненици). В началото на ХVІІ в. те
наброявали 1655 души, а малко по-късно същия век вече били 3022.
Създал се един важен източник за попълване на еничарския корпус и на
султанската гвардия с потомствени еничари. Системата, както изтъква
И.Х. Узунчаршалъ, “напълно свързвала израсналите в семействата на
такива женени еничари с държавата и способствувала за увеличаване на
въздействието на исляма и турцизма. Ако бащите им имали спомени от
своето християнско и нетурско минало, сега децата им били изцяло под
влиянието на исляма и турцизма”.
Отначало през пет, а по-късно и през две-три години османските
власти с насилие и жестокости събирали юношите от християнското
население на възраст между 8 и 12 години. Според изявлението на немския
дипломат Стефан Герлах, цитирано К. Иречек в книгата “Стари
пътешествия по България” от ХV-ХVІІІ столетие, 1883 г., “всяка трета
година се събира от българите, гърците, хърватите, унгарците и всички
християни данък от деца за еничари. В януари 1574 г. приведоха 8000
такива момчета, наречени “аджемоглани”… Албанците и българите
оженват своите синове на възраст 8-9-годишни, само да ги отърват от
турския десятък върху децата, защото женените не се вземат.” В някои
случаи се вземали и деца на петгодишна възраст, а през втората половина
на ХVІІ в., по време на Турско-венецианската война, със заповед на
султана са събирани младежи на възраст от 15 до 20 години. На групи от
100-150 души те били отвеждани в Одрин и Цариград. След като
научавали турски език повечето от младежите отивали в казармата, където
след военно обучение попълвали т.нар. еничарски корпус, състоящ се от
най-добре подготвените силни и фанатизирани войници на Османската
империя.
В своята книга “Съдбоносни векове за българския народ” проф.
П.Петров описва съпротивата на българите против събирането на деца за
еничарския корпус. Изяснявайки различните форми за масова съпротива –
от укриването на децата, до въоръжен отпор, той пише следното:

49
 “Една от най-масовите форми за запазване на децата било
скриването им от еничарските отряди, натоварени със събирането на
кръвния данък. В преписка към евангелие от ХVІ в. неизвестен книжовник
съобщава, че негов приятел довел децата му при него на сигурно място, за
да не бъдат взети от еничари (макар и да били все още малки). В своя
пътепис през 1553 г. Вранчич съобщава, че щом хората научат за
идването на еничарските отряди, скриват децата в гората или ги
изпращат другаде, докато всичко премине. Архиепископ Марино Бици,
посетил българските земи през 1610-1611 г., съобщава, че когато
султанският пратеник пристигнал, за да събира деца за еничари,
българите “скриха младежта по планините, горите и пещерите, за да я
запазят в светлата вяра и да не я дадат в ръцете на неверниците”.
Епископ Франческо Соимиров също така съобщава, че през 1646 г.,
когато еничарски отряд започнал да събира християнски момчета, “ние
избягахме с нашата младеж в планините и стояхме една седмица”.
Бягството и укриването в горите препоръчва и една преписка от 1623 г.
на неизвестен книжовник от района на Мъглиш. В народна песен от
Поповско също така се разказва, че когато дошли еничари да събират
момчета, излезли стари хора и казали: “Ой, ви вази, еничари, в нашто
село момчета няма, момчета няма за солдати”. На това еничарите
отговорили: “Кое село без момчета, та и вашто село момчета няма?”,
след което търсили, записвали и едва успели да вземат едно момче. Тази
именно практика на укриване имат предвид султанските фермани,
когато нареждат: “Строго да предупредите всички поданици от
областите, селата, паланките, селищата, градовете, ленните владения
хас, вакъфските селища, ленните владения зиамет и тимар и чифлиците,
че бащите следва да съберат всичките си деца, без да оставят нито
едно, и да ги заведат при казания (еничарски) ага”.
Жестоки наказания били налагани при укриването на деца.
Султански ферман от 1601 г. предписва да се обеси пред прага на
собствената му къща всеки, който окаже отпор и не предаде детето си за
еничари. През 1640 г. Дилоар съобщава, че всеки опит да се скрие дете при
оправдание, че е някъде другаде или е болно, влечело след себе си голяма
парична глоба, телесно наказание, а понякога и смърт.
Немският дипломат Стефан Герлах, който от 1573 до 1578 г. е
посетил Османската империя, съобщава, че:
“... бедните хора често били принуждавани да дават 20-24-
годишните мъже, които трябвало да оставят жена и деца... В
Константинопол довеждали и правели аджемиоглани дори и такива,
които вече били дякони... Има също много хора в Константинопол, които
искат да откупят от пашата събирането на десятък от християнските
деца в определени места. Такива хора бързо забогатяват, защото някои
християни имат само един-единствен син и вместо да го пуснат, са

50
съгласни да дадат 60-70 и повече дуката. Заради това и женят някои
момчета на 9 или 10 години, за да не бъдат свободни и да не ги вземат...”.
През 1582 г. французинът Жан Палерн Форезиен съобщава:
“От три мъжки деца едно се взема по волята на изпратените
чиновници, които често злоупотребяват със служебното си задължение;
щом видят, че са красиви, и ако те по външност са обещаващи, вземат ги
и трите. Невъзможно е да се изплъзнеш от това, защото навсякъде има
кадии, които държат списък за всички родени и умрели. Те го показват
после на чиновниците, отишли да извършат събирането, което обхваща
3000-4000 души. Най-красивите и тези, за които може да се съди по
образа им, биват избирани, за да ги поставят в султанския сарай – до
500-600 души.... (В София) ни настаниха в предградията у една красива
млада гъркиня (българка, източноправославна), която ни разказа чудни и
предизвикващи съчувствие неща за голямата жестокост, проявена
спрямо нея миналата година при събирането на еничарския данък. Тя бе
все още така неутешима и с разбито сърце, че почти не успяваше да
изрази това, което искаше да ни каже. Предупредена за пристигането на
чиновниците (по събирането на децата за еничарския корпус), тя бе
укрила 8-9-годишнното си дете, за да не й бъде отнето. За да я накарат
да го изкаже къде е, те й бяха изтръгнали зърната на гърдите с
нажежени железа. Не можахме да повярваме това, толкова повече, че
тази част (от тялото) е толкова чувствителна, че е почти невъзможно
да се извърши това, без да последва смърт. Тогава тя ни показа гърдата
си, на която видяхме все още незаздравяла рана. Наистина нямаше ни
един от нас, който да не се почувства страшно развълнуван от жалост,
та дори и нашите еничари, при вида на такава повече от варварска и
нечовешка жестокост и насилие”.
За да запазят децата си, християните прибягвали до още много и най-
различни начини. В един султански ферман от 1564 г. се говори, че
християните често обрязвали сами децата си, за да не ги дадат за еничари.
Според Рико пък някои християни татуирали със специални треви кръст на
челото на момчетата си, за да ги отклонят от еничарска служба. А според
някои извори имало дори чести случаи, когато родители осакатявали
децата си само и само да ги запазят и да не ги дадат като кръвен данък.
Един от често срещаните начини сред по-заможните хора за отклоняване
на деца от еничарството бил подкупът. Ханс Дерншвам пише през 1554 г.,
че “ако някой нещастник умее да се пазари, той може да освободи или
откупи тайно сина си срещу няколко стотин аспри, по този начин
събирачите на десятъка тайно получават много пари”. Имало обаче и
случаи, когато натоварените да събират деца служители вземали подкуп,
след което отвличали и децата.
Някои местни мохамедани да си осигурят работна ръка, съдействали
за отклоняване на деца от еничарския корпус. Така например в султанска

51
заповед от 1565 г. се съобщава, че яябашията Мехмед от Охридско изобщо
не е взел деца, а така също срещу подкуп допуснал покровителство и по
отношение на някои други нахии и села. През 1638 г. пък жителите на с.
Нижеполе, Битолско, водели момчето Петко, за да го предадат за
еничарин, но спахията на селото Хасан Челеби взел детето от ръцете им и
избягал с него. Затова в султанския ферман от 1622 г. изрично се сочи, че
при събиране на момчета за еничари имало случаи, когато местни войводи,
субаши и административни чиновници и някои други лица
покровителствали едно-две села и не допускали да се съберат момчета;
намесвали се в работата на еничарския ага било с ходатайство, било като
му пречат; затова във фермана се предвиждало “никой да не се меси и да
не взема в дома си синове на никого, да не ги укрива, да не им дава
възможност да бягат и т.н. Имало и случаи едни деца да бъдат подменяни с
други – недъгави и безпризорни. Затова и тук султанската заповед не само
изисквала пълни описания на събраните деца, но и строго
предупреждавала срещу всяко “вмъкване на момчета отвън”.
Въпреки непрекъснатия наздор от страна на мюсюлманското
духовенство и османската администрация, една част от вече
помохамеданчените и потурчени младежи, които отивали в армията, не
забравяли майчиния си език и както заявява един западен пътешественик в
казармите за еничари в Одрин и Истанбул се чувало славянска реч. Много
от тези ислямизирани и потурчени деца, юноши и младежи не забравяли и
своя български произход. Дълго време, а някои от тях и завинаги, оставали
със спомена за родния край, за своите майки, бащи, близки и роднини, като
завинаги запомняли майчиния си български език.
В документалния сборник “Непокорни поданици на султана”, под
заглавието “Помохамеданчен младеж от Родопите се отказва от исляма” е
поместен “Историческият бележник”, в който се разказва за следния
случай:
“Когато се качи на престола втори път, султан “Мустафа през
1622 г. издаде заповед да се вземат млади момчета от Кръстогорието
(Средните Родопи), които да отидат в Цариград да се учат за турски
ходжи и след като се изучат, да се върнат обратно в родните си села.
Когато дойде заповедта, голямо негодувание настана сред населението,
но нямаше какво да се прави, защото всяка възможност за отбрана бе
отнета. Много момчета събраха, много родители разплакаха. В Долно
Райково имаше един дядо Смилян и жена му баба Лиляна. Те имаха всичко
две деца – Милян и Милица. Турците му взеха момченцето и го изпратиха
в Цариград, а момиченцето порасна и стана прочута хубавица. Един ден,
след много години, Милян се завърна като турски ходжа с чалма на
главата и се отправи към бащината си къща, но баща му не го прие,
макар че много години бяха плакали за него. А сестра му Милица, като го
видя, позна го и силно се разплака, хвърли се към него, прегърна го, почна

52
да го целува и умилно да нарежда братски думи, покърти се сърцето му и
каза: “Отричам се вече от турската вяра”, целуна баща си и майка си и
хубавата Милица. Всякакъв страх изчезна от него, готов да даде и
живота си, като се отрича от турската вяра. Свали чалмата си Милян,
стъпка я с краката си и влезе вкъщи. Тази трогателна случка бе за
християните голяма радост, а за турците голяма скръб. Още на другия
ден дойдоха разярени турци, хванаха Милян, разпитаха го вярно ли се
отказва и той потвърди това категорически. Тогава по най-жесток и
мъчителен начин го убиха пред къщата на баща му, а Милица хванаха и я
заведоха в Смилян да я правят млада кадъна. Но какво стана? От селото
се събраха много млади буйни момци начело с дядо Смилян, стигнаха
хубавата Милица, отнеха я от турците, избиха ги, а те хванаха гората и
станаха върли хайдути”.
Друга част от еничарите, които били напълно потурчени, вече като
фанатизирани бойци на исляма участвали в насилията и зверствата на
завоевателите, включително и при помохамеданчването на своите майки,
бащи, братя и сестри. Немският дипломат Ханс Дерншвам, който през
1553-1555 г. посещава Османската империя, споделя следните впечатления
за моралния облик и качествата на еничара:
“Когато тръгнахме от Буда към Цариград, Туйгун паша ни даде за
придружители един чауш и двама еничари. Това са безсъвестни, хитри,
свръхзлобни хора – всички отвлечени от християнските земи, когато са
били малки или пък са се паднали на султана по пътя на десятъка. Всички
са обрязани и са станали турци. Те са по-лоши от другите. Те не желаят
пленник да бъде освободен, защото и те са пленници и повече от това не
знаят. При това всички (те са безброй и при нас то би било невероятно)
всекидневно получават заплатата си от султана. Всеки се издига според
храбростта си, не искат повече да се освободят, отказали са се от
вярата си, от майка и баща, заради преходни блага, като Рустем паша,
който от босненски свинар е станал зет на султана. А брат му Синан
паша беше оставен за управител на Цариград, когато в 1554 г. султанът
тръгна на поход срещу “Къзълбаш”, т.е. Софи. Всички са били селски
ратаи и са си останали такива. Тези хора не ценят честта, защото сами
я нямат. И от най-низшия до най-висшия те се отнасят към хората като
тирани и който най-добре умее това, той става от свинар – паша”.
През изминалите векове, според нарастващите нужди от ново
попълнение в османската армия, се е увеличавал и броят на еничарския
корпус. Докато през 1402 г. те са 10 000-12 000 души, а през 1653 г.
нарастват на 55 000, то през 1717 г. техният брой вече надхвърля 100 000
души. В ХVІ в. турският историк Мустафа Нури Паша отбелязва:
“Ако пресметнем числото на взетите в плен и събраните и
ислямизирани деца от самото начало на съществуването на османската
държава досега, те ще възлезат на милиони, а от това лесно може да се

53
разбере до каква степен са били от значение за увеличаване на
османското мюсюлманско население”.
През ХVІ в. еничарите получават право да се женят и били заселвани
в завладяните земи от османската власт. Там те ставали опора на
султанската власт и се явявали като едни от основните крепители и
защитници на османския режим. Еничарите, които били напълно
потурчени, се женели за християнки, като ги принуждавали да приемат
мюсюлманската религия. Такава е била съдбата и на тяхното потомство.
По този начин довчерашните българи християни са включени в
асимилационната политика на османските власти, ислямизирайки и
потурчвайки съпругите от своите хареми, както и огромен брой деца,
много от които никога нямало да научат за своята българска народностна
принадлежност.
При посещението си на Балканския полуостров през 1634 г. в своя
пътепис англичанинът Хенри Блауънд дава следната оценка на еничарите:
“Най-голямото падение (на еничарския корпус) настъпи през
последните години, когато съзнавайки собствената си сила и връзки
поради близостта си с двореца, (еничарите) са станали дотолкова нагли,
че са се обагрили с кръвта на законния си султан Осман, а с Мустафа са
се научили на проклетата тайна да поставят и свалят краля по
собствено хрумване. С това основите на цялата монархия, т.е.
дължимото уважение към царската кръв непоправимо са изчезнали”.
В края на ХVІІІ в. французинът Гийом Антоан Оливие съобщава
следните данни за разложението на еничарския корпус:
“Еничарите били изгубили предишната енергия, която дълго време
ги правела страшни; нямало вече между тях онези бостанджии, калени в
обработването на земята, способни да издържат несгодите на времето;
тези роби, тези деца на данъка, непознаващи нито родителите си, нито
родината си, служели ревностно с възторг и с усърдие на вярата, която
били приели, и на господаря, който им плащал. Днес, когато са непокорни
и недисциплинирани, без енергия и мъжество, са по-опасни за властта на
султана, отколкото за враговете на държавата”.
Още по-категоричен е султан Махмуд ІІ, който през юни 1826 г.
издава следния ферман:
“Както е познато на целия Мохамедов народ, появата на тази
света вяра и на Мохамедовата държава, в началото и по-късно нейното
разширяване на изток и на запад е постигнато със светия закон и с меч в
свещена война. Тъй като за отпор против неприятелите на вярата беше
необходимо съществуването на мюсюлманска войска и правоверни борци,
вечната отоманска държава по-рано създаде еничарския оджак и в
минали времена еничарските войници, във войните, които водеха,
дочакваха неприятеля със своите гърди, проявяваха енергичност и
издръжливост и на първо място поради тяхната покорност и

54
послушност се постигнаха толкова много завоевания. Между това
постепенно сред тях се явиха неприлични прояви и различни пороци, така
че някогашната дисциплина и послушност се превърнаха в непокорство и
непослушност. От сто години насам във войните, в които (еничарите)
участват, те проявяват разни лъжи и безсмислени претексти, срамно
бягаха от борбите и с това станаха причина много твърдини и градове да
преминават в ръцете на неверниците...
И понеже за тази дързост и толкова голяма гадост според
предписанията на светия закон беше нужно да се пролее кръвта на
виновниците, против тях се изпрати войска и благодарение поразяващата
сила на великия бог и на великото чудо на пророка тяхната (на
еничарите) веднага се разпадна и унищожи, техните казарми се запалиха
и накрая бог ги предаде на меча на закона, където те намериха наказание
за своите дела...
... един от заловените и явно погубени разбойници бил неверник и
имал на ръката (татуиран) белег “седемдесет и пета”, а същевременно и
гяурски кръст. Ето така между тях (еничарите) бяха размесени разни
съмнителни типове и между тях постоянно се намираха шпиони
неверници, преоблечени като мюсюлмани...”.
Във връзка с унищожаването на еничарския корпус дядо Раде от с.
Съпотско, Русенско, разказва:
“Унищожението на еничарите той (дядо Раде) бе видял с очите си
в Цариград. Те били гонени като диви зверове, измъквани из скривалищата
им, избивани, клани. “Страшно беше, разказваше той. Като кога земята
се тресе!”.
След ликвидирането на еничарския корпус през 1826 г. се създава
редовна османска армия. В издадената през 1988 г. книга “Турция в
Европа” от министър-председателя на Турция Тургут Йозал, който по-
късно стана и президент на южната ни съседка, авторът има наглостта да
ни уверява, че не турците са изтръгвали от майчината гръд бъдещите
еничари, а жертвите на това насилие са били “доволни” и “извличали
полза”, тъй като по този начин се давала възможност на децата, юношите и
младежите от средите на българите и другите християнски народи да
правят главозамайваща кариера. В стремежа си да представи еничарството
като един благороден акт по отношение на поробеното християнско
население от страна на турските завоеватели, в книгата си Тургут Йозал
пише:
“Неточно е да се твърди, че османците прибягвали до сила, за да
набират еничари. Напротив, семействата (християнските), правели
опити чрез сила (sic) или с подкупи да дадат децата си на рекрут, тъй
като службите, които се откривали по този начин, били силно търсени”.
Някои държавници, политици, общественици, както и представители
на научните и пропагандни среди в Турция, правят всичко необходимо, за

55
да утвърдят тезата на Йозал, че християните се радвали от щастливата
възможност техните деца да бъдат взети в еничарския корпус на
Османската империя. В своята книга “История на Османската империя”
известният френски османист Робер Мартран твърди, че империята не е
била толкова нечовечна, както мислели някои европейски учени. Според
него, с изключение на кръвния данък, не е имало насилствено
помохамеданчване на християнското население. Няма никакво съмнение,
че тези абсурдни твърдения, са абсолютно неверни, тъй като едва ли
милиони християни, които са били принуждавани с огън и меч да приемат
исляма, са очаквали с нетърпение и желание османските завоеватели да им
предложат своята мюсюлманска религия. Единственото вярно, което казва
в своята книга френският османист, е безспорната истина за нечовечния
кръвен данък в Османската империя.
Във връзка с изказаните съображения на Йозал за еничарството
известният византолог от САЩ проф. Спирос Врионис в своята книга
“Клио се среща със сивия вълк” писа:
“Опасявам се, че достъпните оригинални извори на турски, гръцки и
други езици разкриват точно обратното душевно състояние, което
изпълвало съзнанието на християнските родители и деца. На първо място
това са самите османски документи, които се отнасят до събирането на
кръвния данък. Цялата поредица османски документи разкриват:
1. дивия ужас на християните пред този данък върху техните деца;
2. честите опити на самите младежи да избягат, докато били
отвеждани от провинциите в Истанбул; 3. кроенето на тайни планове
от страна на местните селяни в помощ на младежите да се освободят
от техните османски конвои при пътуването; 4. тези младежи често
били откарвани в Истанбул, оковани във вериги, за да се ограничи до
минимум тяхната подвижност и възможност за бягство (в някои
документи изрично се нарежда за вериги); 5. султанският мюбашир,
който е изпращан да събира младежите, изисквал провеждането му със
силови средства – когато някой от неверниците родители или някой друг
се противопоставя да даде своя син за еничар, той веднага да бъде обесен
на прага на неговата врата, като кръвта му се смята за недостойна; 6.
при опита да бъдат вписани 15 младежи за еничарския корпус в гръцкия
град Науса (Негуш) избухнал кървав бунт, който бил потушен с големи
трудности”.
Османските архиви потвърждават страха на християните да изгубят
децата си. Установена е практика, съгласно която кръвният данък се
използвал като система за наказание на непокорните селища, както и за
награда за тези селища, които изпълняват важни държавни задължения.
Колкото и да е парадоксално, Йозал твърди, че Османската империя се е
основавала на турската “любов” и “толерантност” към православните
християни. Той използва тези демагогски определения, независимо че по

56
време на турското робство християните са били определяни с
презрителното прозвище гяури и като неправоверни са били подлагани на
най-жестоки мъчения, издевателства и масови убийства.
Една от миниатюрите на Сюлейманнамето от ХVІ в. изобразява
очевидец на драматичната сцена на безпокойство и страх у християнските
майки и свещеници при вземането на техните малки деца, за да бъдат
вписани в официалните регистри за встъпване в еничарския корпус. Дори
османският художник-наблюдател е схванал, че това е процедура, която
предизвиква страх и печал в сърцата на християните. Допълнително
доказателство са османските документи, в които се посочва, че османската
управляваща класа, която разбирала страха на християните да изгубят
децата си като османци и за исляма, използвала девширмето като система
за наказание на непокорни селища. Тя не набирала момчета от селища,
които искала да награди за това, че изпълнявали важни държавни
задължения.
Православното население пишело просби и петиции до
западноевропейците да го освободят от това робство. Ще посочим само два
от тези документи. В петиция до ордена на рицарите-хоспиталиери в Родос
анадолските християни пишат:
“Осведомяваме ваша светлост, че сме силно обезпокоени от
турците и че те отнемат нашите деца и ги правят мюсюлмани. По тази
причина ние умоляваме ваша светлост да препоръча, така че папата да
прати своите кораби и да вземе нас и нашите жени и деца далеч от тук,
защото ние тежко страдаме от турците. Направете това, за да не
загубим децата си и нека дойдем във вашите владения да живеем и умрем
там, като ваши поданици. Но ако ни оставите тук, ние ще загубим
децата си, а вие ще отговаряте пред Бога за това”.
Вторият документ от 1581 г. е петиция на жителите на Епир,
адресирана до папа Григорий ХІІІ, в която четем: “Ваше
високопреосвещенство, ако вие увещаете испанския крал Филип (да
започне война срещу османците – б.р.), вие ще спасите нас и нашите деца,
които неверниците взимат всеки ден и ги превръщат в турци”.
Многобройни са османските архиви, които потвърждават страха на
християните от евентуалната възможност да изгубят децата си чрез
насилственото им вземане в еничарския корпус. За използваното насилие
от страна на турските завоеватели говори и установената практика,
съгласно която кръвният данък се използва като система за наказване на
непокорните селища, които оказвали съпротива при отнемане на
българските и други християнски деца, юноши и младежи. В продължение
на близо 300 години от ислямизираните и потурчени еничари и техните
семейства са произлезли голяма част от сегашното тюркоезично население,
изповядващо исляма по българските земи. Има безспорни данни от
чуждестранни източници, че по-голямата част от тюркоезичното население

57
във Варненска, Силистренска, Разградска области, както и в някои други
райони на страната, произлизат от насилствено помохамеданчени и
потурчени българи, формиращи т.нар. еничарски корпус на Османската
държава.
В своята книга “Необикновена история на малоазийските българи”
българският писател и журналист Димитър Шишманов подчертава, че след
завладяването на Балканите турците съставлявали значително малцинство
в обширната Османска империя, разпростряла се на три континента –
Азия, Африка и Европа. Отбраната на завладените територии и стремежа
към постигане на нови успехи в плановете за покоряване на други страни и
народи наложило във въоръжените сили на Османската империя да се
включи и т.нар. еничарски корпус. Той се състоял от фанатизирани
привърженици на исляма и отявлени врагове на християнските народи, от
които произлизали и самите еничари. Българските земи били най-
предпочитаните за набиране на християнски деца и юноши по т.нар.
кръвен данък. Димитър Шишманов отбелязва, че най-авторитетният между
турските историци, изследователи на еничарството, проф. Исмаил Хакъ
Узунчаршалъ обяснява по следния начин създаването на еничарския
корпус:
“В Румелия законът “девширме” е много важен в две отношения:
от една страна..., да се подготвят войници в центровете за еничари, и,
от друга – да се увеличава ислямското население и по този начин Румелия
постепенно да бъде турцизирана”.
В османската история са известни редица еничари, произлезли от
средите на българското население, които са заемали високи постове в
държавната, военната и административната йерархия на империята, както
и в средите на тогавашния интелектуален елит. Описвайки биографичните
им данни, Димитър Шишманов споделя, че между тях е имало няколко
велики везири (министър-председатели), везири (министри), големи
военноначалници, управители на огромни вилаети (области) и влиятелни
интелектуалци.
В биографията на великия везир Хафъз Ахмед паша, публикувана от
Исмаил Хами Денишменд в “Обяснителна хроника на османската
история”, се казва, че е роден в Плевен и е “по народност помак”.
Неговите биографи не само подчертават българския му произход, но
изтъкват, че е бил много умен, прочут поет и певец с хубав глас. Славата
му достигнала до султан Ахмед І, който последователно го направил
съветник с ранг на везир, командващ флотата на Османската империя,
управител на вилаетите в Диарбекир и Дамаск, а на два пъти и велик везир.
Всички турски историци обясняват, че великият везир Калафат
Мехмед паша е бил “по народност българин”, роден в едно село в
околностите на София, където са живеели родителите му.

58
 Великият везир Ахмед Вефик паша е първият председател на
открития през 1877 г. парламент в турската история. Неговите биографи
подчертават, че е “внук по бащина линия на Яхия Наджи ефенди, преселник
от България, приел мохамеданството”. Пред свои приятели Ахмед Вефик
паша споделя: “Нас ни наричат Булгарзаделер” (синове на българи). Преди
да стане на два пъти велик везир на Османската империя е бил дълги
години дипломат в Париж, Лондон, Санкт Петербург, управител на
Одринския и Бурсенския вилаети, а също така министър на просветата,
външните и вътрешните работи на Османската империя. Ахмед Вефик
паша се изявявал като един от най-изтъкнатите турски интелектуалци. Бил
е изключителен полиглот, като е владеел или ползвал осем чужди езици –
френски, английски, руски, персийски, арабски, немски, италиански и
старогръцки. Автор е на няколко речника, като е превеждал Молиер,
Шилер, Волтер и Фенелон. В редица случаи се е стремял да поддържа
добри отношения с българите в Цариград с цел откъсването им от
национално-освободителното движение в България и спечелването им за
интересите на османската държава. По време на преговорите в Сан
Стефано се е борел срещу българската национална кауза, отстоявана в
руския проект за сключване на мирен договор. Ахмед Вефик паша не
винаги зачитал султанските разпореждания, бил е своенравен, като се е
ръководил в редица случаи от собствените си разбирания. Подозрителният
султан Абдул Хамид, след като получил анонимния донос: “Внимавайте,
ваше величество! Както ви е известно Ахмед Вефик паша е българско
дьолме (ренегат от чужда народност, приел мохамеданството и станал
турчин – б.а.) и с мухаджирите готви заговор срещу ваше величество”,
незабавно го уволнил.
Трима от командващите султанския флот също имали български
произход. Описвайки биографичните данни на тези военноначалници,
турските историци отбелязват техния народностен произход с
определението “булгар”. Като дете от еничарските набори от “кръвния
данък”, за еничар е взет бъдещият командващ султанския флот Балтаоглу
Сюлейман бей. Той е ръководел обсадата на Цариград при превземането
му от турците. Според проф. Иречек, българското име на потурчения
Балтаоглу Сюлейман бей е било Марин, който е роден в село от
околностите на София. В книгата си “Живот и смърт на Византия”,
издадена през 1969 г. в Париж, известният френски византолог Луи Брейе
пише, че флотът на Османската империя бил “командван от ренегата-
българин Балтаоглу”. Другите двама командващи султанския флот от
български произход са били Войнук Ахмед паша, наричан “Булгар Ахмед”,
както и българинът мохамеданин Касапбаши Хасан паша.
За един от палачите на арменския народ и българите от Източна
Тракия Талят паша, който е бил министър на вътрешните работи, а след
това и велик везир на Османската империя, има данни, че е роден в Одрин,

59
а родителите му са преселници от Кърджали. Самият той е заявил, че баща
му и майка му били “от няколко поколения мюсюлмани”, признавайки, че
преди това неговите предци са от български произход.
Най-големият строител и главен архитект на Османската империя по
времето на петима султани мимар Коджа Синан е бил взет като момче за
еничар от българско семейство. Според турската историография Синан е
роден в Мала Азия, където родителите му били изселници, както много
наши сънародници от територията на България. В българската история на
братя Данчеви е отбелязано, че произходът му е от с. Широка Лъка в
Родопите. Като талантлив поет, в написаната от него автобиография в
стихове, той заявява, че е взет за еничар, но се е отдал на строителството.
На една от колоните на мост “Боюк чекмедже”, построен от Синан недалеч
от Цариград, към името е добавено Абдулах, което означава “роб Божий”
или “син на Аллах”. Такива презимена са били давани на ислямизираните
християни, за да забравят бащиното си име. Биографът на Синан Ибрахим
Хакъ Кониалъ в “Подробна османска история” отбелязва: “Няма никакво
съмнение, че родителите на Синан са били християни”. Той пояснява, че
не само неговите родители, но и брат му останали християни до края на
живота си за разлика от другите му двама братя, които били ислямизирани.
В “Обяснителна хроника на османската история” Исмаил Хами
Данишменд отбелязва, че бащата на Синан се е казвал Христо и е умрял
като християнин. Синан построява повече от 400 джамии, медресета,
мостове, керван-сараи, дворци, сгради за благотворителни и здравословни
заведения, гробници и др. Възпят е и в българските народни песни като
майстор Манол, който построил джамията “Султан Селим” в Одрин. За
негов шедьовър се смята и джамията “Сюлеймание” в Истанбул, в двора на
която е погребан.
Един от бележитите турски интелектуалци е ислямизираният
българин от Ловеч Ахмед Джевдет паша, който е автор на 12-томната
история на Османската империя, носеща неговото име “Джевдет паша
тарихи”. Многократно е бил везир на просветата, правосъдието и други
министерства, а също валия на Бурса и Мараш.
За един от най-бележитите държавници, реформатори и идеолог на
младотурското движение, дългогодишен управител на Дунавския вилает и
велик везир на Османската империя Ахмед Мидхат паша в публикуваната
от Исмаил Хами Денишмен “Обяснителна хроника на османската история”
се отбелязва, че родителите му са “русчуклии”. Баща му Хафъз Ешреф
ефенди е бил кадия в Русе, а за родовия корен на майка му не се отбелязва
нищо, въпреки някои данни, че е българтомохамеданка. За разлика от
турските изследователи, в някои от трудовете на европейски и
американски османисти се посочва, че Мидхат паша има български
произход. Така например в “Encyclopedia international“, т.3, с.384, 1970,
New York, се чете: “... Енергичното управление на Мидхат паша, сам

60
български мохамеданин (помак), постави началото на отоманското
възраждане”. Изпълнявайки функциите на валия на огромния османски
вилает и два пъти велик везир на Османската империя, Мидхат паша е бил
най-решителният противник на национално-освободителното движение на
българския народ, както и на другите поробени народи. Като валия на
Дунавския вилает, той ръководи преследването и разбиването на четите на
Хаджи Димитър и Стефан Караджа, на Филип Тотю и Панайот Хитов.
Няколко месеца след Априлското въстание Мидхат паша вече е велик
везир на Османската империя и участва в по-нататъшната разправа с
ръководителите на българското революционно движение.
В своята книга “Необикновена история на малоазийските българи”
Димитър Шишманов отбелязва, че “Мидхат паша проявява интерес към
дейците на българското национално-освободително движение и се
опитвал да спечели някои от тях за широката шпионска мрежа, която
изградил като валия на Дунавския вилает през 1864-1868 г. За това
разказал в спомените си образованият българин Васил Манчов – патриот,
просветител, поддържал връзки с Раковски, Димитър Миладинов и др.
видни възрожденски и революционни дейци. Манчов знаел няколко езика и
преподавал френски на синовете на пашите и други големци, сред които
се ползвал с авторитет и уважение. През есента на 1866 г. Мидхат паша
го поканил във вилаетското управление в Русе. “Той – разказва Манчов в
спомените си, беше сам. Повика ме близо до него и ми каза на ухото:
“Мене ме викат Мидхат паша. Аз умея да възнаграждавам тия, които ми
услужват. Дръж ме в течение на работите, които се вършат в Румъния
и в България и бъди уверен, че ще те възнаградя богато”. След това ми
поднесе кафе и чубук и на раздяла ми повтори: “Името ми е Мидхат
паша, аз умея да възнаграждавам”. Българският патриот не се поблазнил
от обещаните награди. Мидхат паша наредил да го арестуват с думите:
“Тоя даскал, видите ли го? Той нямаше никакъв кабахат, но наказах и него
за пример и назидание на свищовските българи”. Така и в Диарбекир
Мидхат паша се опитал да завербува българи за шпионската мрежа,
която възнамерявал да изгради и в Багдад, но опитът му не сполучил”.

РОБИТЕ И РОБСКАТА ИНСТИТУЦИЯ В

ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ

По време на петвековното турско робство Османската империя е

феодална държава. Едновременно с установените феодални обществено-
икономически порядки, в нея се изгражда постоянно действаща робска
институция. Тя се е ръководила от приетите по това време закони и

61
султански заповеди, които са регламентирали продажбата на стотици
хиляди роби и робини от средите на българите и другите поробени
християнски народи на територията на Османската империя. Не е било
възможно изповядващите мюсюлманската религия да бъдат роби в
империята на султана и падишаха.
Робът нямал право на дом, земя, инвентар и друга собственост,
поради което не плащал данъци. Той не можел да се жени, да създава
семейство и да има деца. Нормативните актове на Османската империя са
узаконявали залавянето, закупуването, притежаването и препродажбата на
роби и робини.
Приблизително половин век след падане на България под турско
робство в своето писмо от 03.02.1443 г. монахът Бортоломей де Яно
съобщава следните данни за заробването на християнското население:
“От шест години насам турците са отвлекли от християнската
земя повече от 400 000 християни, заробили всички, погубили и
унищожили многожество от царствата и областите на Сърбия,
Склавония, Далмация, Трансилвания, България, Босна и особено на
кралствата Унгария и Саксония, като не смятаме старите и болните,
които убили и обезглавили, понеже не можели да ги откарат... Ние го
видяхме дори със собствените си очи и го наблюдавахме и сега. За този,
който види това, от жалост смъртта би му била по-приятна,
отколкото да го види или да го е видял. Особено пък клетите християни и
християнки, отвеждани в робство с въжета, железни вериги, навързани
по двама... Безропотно, както се води добитък на пазар, те плачат и
пъшкат жално, като молят за божия милост и просят помощ от
християните, откъдето и да минат, без някой да смее да им продума и
дума... Видяхме и малки деца, и девойчета, водени и носени в кафези,
както се носят птици на пазар на коли и на коне. Много жално е за
гледане”.
В специализирани за целта робски пазари в Цариград, Одрин, Бурса
и други по-големи градове на империята, като обикновени животни, те са
оглеждани, разголвани, опипвани и предлагани за продан на османските
завоеватели. В пътеписа на французина Жан Шено от 1547 г. се съобщават
следните данни за пазара на роби в Цариград:
“В Цариград има едно място, което се нарича безистен. Това е
голяма кръгла постройка с четири врати на кръст и няколко дюкяни за
златни, копринени и кадифени платове, злато и сребро; там се продават
всякакви ценности и специално бедни християнски роби, млади и стари,
мъже и жени, дори малки деца на три години, водени за ръка от хора,
които са посредници; те държат роба за ръка и го развеждат
непрекъснато около това място, съобщавайки високо цената му, и го
продават на онзи, който дава най-много. Ако е момиче или жена, има
покривало на лицето си и всички, които се пазарят за нея, го откриват до

62
края, гледат зъбите и ръцете, осведомяват се за възрастта, дали е
девствена и други подобни работи, също като за кон. Този безистен е
винаги отворен освен в петък; във всички големи градове в Турция има по
един безистен, дето се търгува с подобни неща”.
Сънародникът на Жан Шено, френският дипломат Филип дьо Френ-
Кане, в своя пътепис от 1572 г. споделя също така впечатленията си от
пазара за роби в Цариград:
“В малкия безистен се продават роби от двата пола от всички
краища на света. Ония, които искат да си купят от тях, повдигат
покривалото, което носят на лицето си, и за да разберат дали не са
боядисани или гримирани, плюят на лицата им; гледат им след това
устата, опипвайки и броейки зъбите им, за да видят дали не са
изкуствени или развалени, или да не се клатят. После минават на
мишците и ръцете, после на краката и бедрата и оттам опипват чак
задницата, проучват най-интимните части. Ако ги намерят здрави,
млади и силни във всичките части на тялото им, те се пазарят с
господаря им. Клетите, както мъже, тъй и жени, мълчаливо като риби
се оставят да ги мъчат с наведени и угаснали очи”.
Арменският пътешественик Симеон, пребивавал по нашите земи
през 1620 г., описва по следния начин пазарите за роби в Османската
империя:
“Втората врата на безистена води до Есир базар, където се
продават многобройни християнски роби. Старците и стариците са
насядали, а момчетата и момичетата, юношите и красивите жени
стоят прави. Продавачите държат ръцете им и шумно предлагат и
продават стоката, както се продават мулета и коне. Купувачите бяха
много, идваха, оглеждаха хората за продан, откриваха лицата на
момичетата и жените, бъркаха в пазвите им, опипваха цялото им тяло –
от главата до краката, за да се уверят, че стоката е годна… Тук имаше
майки и дъщери, братя и сестри, бащи и синове, но клиентите не гледаха
нищо, пазаряха се, разделяха детето от майката, брата от сестрата
или сестрата от сестрата и ги отвеждаха в своя дом.”
В българските земи е имало пазари за продажба на роби в градовете
Казанлък, Нова Загора, Скопие, Никопол, Оряхово, Силистра, Добрич,
Търново, Ловеч, Враца, Шумен, Разград, Видин, Ямбол, Поморие, Ахтопол
и Карнобат. Унгарският пътешественик граф Келемен Микеш в свое писмо
от 11.04.1738 г. описва по следния начин пазара за роби във Видин:
“Тук всеки ден гледахме печални неща, защото всеки ден виждахме
как водят от улица на улица робите, ту мъже, ту девойки, ту жени с
деца. Щастлива е оная жена, която я купуват заедно с детето й; защото
често пъти един купува жената, а друг – детето; в един час те се
разделят един от други, за да не се съберат никога. Обикновено нещо
беше, когато един турчин искаше да продаде един нещастен немец,

63
водеше го от улица на улица, като викаше: “десет талера, шест талера,
пет талера му е цената”, но никой не му даваше нищо за него. Понеже
турчинът беше беден, едва ли можеше да задържи роба си, защото и сам
нямаше нито стотинка. В яда си, че никой не поиска да го купи, той го
заведе в кафенето и го продаде там за чашка кафе. Толкова евтина е тук
императорката птичка (австрийският войник)!”.
В почти всеки един град след установяването на робската
институция се приемат т.нар. “законници на пазара”. В тях се посочват
пазарната такса на всеки продаден роб. По-късно е установена и
нормативна уредба за освобождаване от робство. Това се вижда най-добре
от “кадийските протоколи”, определящи не само условията и процедурата
при гледането на такива дела, но и описаните в тях конкретни случаи за
освобождаване от робство на някои роби и робини. Запазените закони и
султански заповеди показват, че робската институция не е изолирано
явление, което се отнася само за отделни градове и райони на страната, а
обхваща територията на цялата Османска империя. Въпреки че в средата
на ХІХ в. със султански ферман се премахва робството, неофициално то
продължава да съществува по българските земи до Освобождението на
България от турско робство. С помощта на “кръвния данък”,
регламентиращ взимането на деца за еничарския корпус, се осигурявала не
само свежа сила за османската армия, но са се набирали необходимите за
империята роби. Изращаните в Анадола еничари са работили като роби.
Съгласно разпоредбите на Османската империя до навършване на
пълнолетие те са третирани като обикновени роби. След взимането им за
еничари, през първите три, пет до седем години от юношеската им възраст,
момчетата живеели като временни роби, подлагани на невероятни
издевателства и насилия. В своята книга “Еничарите по българските земи”
Цветана Георгиева пояснява защо една част от насилствено взетите деца за
еничарския корпус се превръщат в обикновени роби:
“След като изтичали определените години юношите, вече оформени
по желания от османската власт модел, били връщани в Цариград,
където ги подлагали на нов подбор. Тези, които били красиви и
интелигентни според мярката на тогавашното общество, се отделяли за
корпуса на ич-огланите – дворцовата прислуга. Основната маса
попълвала корпуса на аджеми-огланите, за да бъдат подготвени за
различните формации на платената армия – еничарския корпус, т.нар.
шест бюлюка и флота. Третата голяма група, или онези, които нямали
интелектуални качества за дворцови слуги и физическа сила за войници,
били продавани като роби, като работна ръка за крупните феодални
владения.... Третата група... изчезвали във феодалните владения на висши
държавни чиновници или офицери, в тимари и в чифлици, в занаятчийски
работилници. За тях Х. Дерншвам, който чудесно познава живота в
Османската империя, съобщава: “Освен султанските аджеми-оглани,

64
които носят островърха дълга шапка, такава шапка носят и хиляди
момчета, които живеят у пашите, турските свещеници, у занаятчиите,
у всекиго, който може да си купи роб... Ако те добият деца, те също се
смятат за роби и пленници. Ако хазаинът им изпадне в нужда, той ги
продава. Султанът и пашите имат при себе си такива момчета, които
им се падат по силата на кръвния данък”. И така третата част от
наборите, част, която количествено изобщо не може да се определи, била
превръщана в роби. Но за разлика от ич-огланите и аджеми-огланите
тяхното робство не им носело привилегии. Те били най-обикновени
несвободни в един свят, в който робството било обичайно. Те можело да
бъдат подарявани и продавани. Нямали право на собственост, тъй като
самите били нечия собственост. При това става въпрос не само за т.нар.
домашни роби. Мнозина от събраните младежи били настанявани в
обезлюдените земи, притежавани от едрите феодали... С развитието на
институцията обаче, поради нейното широко прилагане и твърде
честите набори, както и поради промените в статута на самите
еничари, които започнали не само да се женят, но и да изискват
превръщането на еничарството в наследствена професия, броят на
събраните момчета ставал значително по-голям от този, който
изисквали конкретните нужди от хора. И затова една немалка част от
тях били превръщани в роби. Османската власт намерила рационален за
нея изход... Третата част ставали роби. Те били на най-ниското ниво в
османската социална структура. Кръвният данък не само осигурявал
свежа военна сила на османската държава, но и безплатна работна ръка
на османските феодали.”
В продължение на 300 години чрез “кръвния данък” онези младежи,
които нямали интелектуалните качества за дворцови слуги или
физическата сила за войници, били продавани като роби на крупните
феодални владетели.
Според “Свещената книга” всеки мюсюлманин можел да има
едновременно не само четири законни жени, но и неограничен брой роби в
своите хареми. В книгата си “В света на исляма” проф. Николай Мизов
пише:
“В “свещената книга” няма никакви ограничения колко жени той
може да сменява през целия си живот. Що се касае до “пророка на
арабите”, чиито живот и дело се сочат като “висш образец” за
подражание, за него дори и тези “ограничения” не важат. В “свещената
книга” пише: “О, пророк, ние (тоест, бог – Н.М.) сме ти прозволили
твоите жени, на които си дал техния дар, също и робините, които
твоята десница притежава, и от плячката, която бог ти е дал... (Коран,
гл. 33, ст. 49). Арабските халифи, османските султани и
средноазиатските емири задминават своя “пророк”. В техните хареми
има не по 10-20 жени, както е било при “пророка”, а по няколко стотици.

65
И сега някои “ислямски величия” в арабските страни имат неограничен
брой жени из разни градове и селища, които евентуално могат да
посетят. И цялата тази нравствена разпуснатост “свещената книга” на
исляма превъзнася като “истинен морал”, като “разумен морал”, “указан
от бога”.”
Например султан Хамид Абдул Азис разполагал не само със законни
жени, но и с 5000 робини в своите хареми. Повечето от тях са били
момичета, девойки и млади жени, насилствено взети от християнското
население в поробените от Османската империя страни. Много от робите в
харемите на турските завоеватели са били българки.
Обезкървяването, което заплашва самото биологично съществуване
на българския род, се извършва и с помощта на робската институция. Тя е
най-разпространяваната и масово прилагана форма за асимилация на
християнското население. Ежегодно десетки хиляди българи и българки са
продавани като роби. Една голяма част от тях завършвали живота си под
ятагана на жестокия поробител, отказвайки се да бъдат ислямизирани и
потурчени. През целия период на господството на Османската империя по
нашите земи официално съществувала робската институция. Властите
издават редица закони и султански заповеди, регламентиращи
положението на робите. Робите се набирали от средите на заловените в
плен по време на войните друговерци, както и чрез отвличането на част от
населението на съседните страни по време на периодически
организираните набези и нападения.
През 1553 г. австрийският дипломат Бузбек описва по следния начин
откарваните българи на пазара за роби в Истанбул:
“Срещнахме нещастни християни от различни съсловия, възраст и
пол, които водеха към ужасно робство. Караха ги на групи или ги влачеха,
вързани на верига в редици”.
Подобна е и оценката на немския пътешественик Ханс Дерншвам,
който съобщава:
“По цяла Турция, по селата и градовете, онзи, който не съумее да се
предпази и може да бъде заловен някъде, бива задържан, пленяван и
продаван на чуждо място”.
През 1634 г. англичанинът Хенри Блаунд посещава Балканския
полуостров. В своя пътепис отбелязва:
“... Срещнах доста, които по време на пътешествия като моето не
са стигнали целта си и които ми предсказваха подобна участ. Няколко
пъти съм бил принуден да се отбранявам с меч, за да не бъда пъхнат в
някоя къща от тези, които искаха да ме задържат като роб. Не
минаваше и ден, един или друг да не се опитват да се спазарят за мен с
еничарина и ако той ме продадеше, за мен не би имало друг изход освен
презрението към живота. Това именно считах за най-голяма опасност”.

66
 През ХVІІ в. Евлия Челеби пише, че в Силистра “дунавските
победоносни войски, облечени в нощни походни дрехи, минавали на
отсрещната страна на Влашко и Молдова, крадят власи и молдовци и ги
потурчват”. Англичанинът Рийд Уолш при преминаването си през
българските земи през 1827 г. съобщава, че близо до Енос видял войници,
връщащи се от военен поход, които “водеха коне, от двете страни на
които висяха кошове, пълни с малки деца – момчета и момичета, които
войниците бяха отмъкнали като плячка и сега ги носеха на Йесир пазар –
пазара за роби в Цариград, за да ги продават. Нещастните създания
приличаха на агнета, натоварени в пазарска кола, и бяха на възраст от
три до девет-десет години”. По време на Нишкото въстание от 1841 г.
пашата заловил много пленници и ги продавал като роби, като все още
държал в затвора “много селяни пленници”.
В пътеписа на французина Гийом Антоан Оливие от края на ХVІІІ в.
се съобщава че:
“Пленниците, попаднали поради война в ръцете на турците, ако не
са разменени непосредствено след битката, което става много рядко, или
не са убити, което се случва най-често, стават роби и принадлежат на
тези, които са ги взели. Понякога са отвеждани и продавани доста далеч
от театъра на военните действия, за да не могат да избягат, нито да
бъдат разменени”.
В султанска заповед от 1759 г. се описват следните случаи в някои
селища от Разградско, при които мюсюлманска въоръжена тълпа от
разбойници избиват, отвличат и продават в робство поробеното
християнско население:
“От съдържанието на този мой императорски акт, който ще ви
пристигне там, вие ще узнаете обстоятелството, че голяма
мюсюлманска въоръжена тълпа, съставена от жителите на село
Юнузабдал (дн. с. Йонково, Исперихско), Делиорманска нахия, Разградска
каза, Никополски санджак, била нападнала град Херазград (Разград), като
ограбила всичкия имот на населението там, особено на бедната рая.
Казаната тълпа е посегнала на честта, имота и живота на населението,
което кански е пропищяло от нея. Особено са се отличили лицата: Кара
Мемиш, брат му Кьор Сюлейман, разградчанинът Кел Мехмедоглу Осман
и техните другари и съмишленици. Тези мръсни разбойници не стига, че
убивали мирната рая, грабели и обирали нейните имоти, отвличали жени
и деца, но още си позволявали против предписанията на свещения шериат
да посягат на честта на жените рая и да ги изнасилват. Освен това си
позволявали да продават на пазарищата като добитък жените, момите
и децата на раята, и то с цел да вземат от тяхната стойност един вид
харач за буйство и беззаконие. С една реч, тези разбойници са нанесли
такива огромни загуби на бедното мирно население, щото не е останало
от тях непокътнато и неразрушено нищо свето и недосагемо. Всичко

67
било разрушено с огън и меч. Всичко било ограбвано и плячкосвано от
зверските действия на тази безжалостна и дива сган”.
Щом самият султан на Османската империя признава за “зверските
действия на тази безжалостна и дива сган”, всеки може да си представи по
какъв начин и как османските завоеватели са провеждали
асимилационната политика на избиваното, помохамеданчвано и
потурчвано и продавано в робство българско население по време на
петвековното робство.
Полякът Чайка Чайковски съобщава за следния случай през 1842 г.
за отвлечени и поробени българи от Лудогорието:
“Ние видяхме със собствените си очи как една чета турци в
Делиорман нападна едно българско село и завлече жени и деца, след което
ограби всичко, което можеше да влече със себе си”.
Френският професор Сиприен Робер, който прекарва няколко години
сред южните славяни, споделя следното за отвличането на българите в
робство след въстанието от 1850 г.:
“Победители във всичките схватки, мохамеданските спахии започнаха да
обикалят селата, на брой повече от 200, които бяха взели участие във
въстанието. Настана опустошение, достойно за най-варварските
времена. Нищо не беше пощадено – нито пол, нито възраст. Всичко младо
беше отведено в робство, в ястребовите гнезда на балканските спахии”.
Не само по време на бойните действия военноплениците, както и
част от обикновеното население, са били залавяни и предавани в робство.
Установена е била практиката след потушаването на въстанията една част
от онези българи, които по някаква щастлива случайност са останали
живи, да бъдат отвеждани и продавани като роби в Одрин, Истанбул,
Бурса и други по-големи градове на Османската империя.
След Априлското въстание през 1876 г., както пишат в молбата си
българите от Пловдивска епархия, “близо 20 000 млади невести и девойки
бяха поробени, потурчени и закарани в харемите: много девойки турците
продават по градовете Пловдив, Одрин, Цариград и другаде; малките
деца потурчват и ги разпращат по турските села и градове”.
По време на военните действия след завладяването на някой по-
голям град турците вземали в робство по 20 000-30 000 души. Много от тях
още на бойното поле били закупувани от търговците на роби, които се
движели заедно с войската, за да ги препродават след това на по-изгодна
цена на многобройните пазари за роби в Османската империя.
Английският епископ в Ерусалим Томас Смит описва следния
случай във в-к “Таймс” (26.09.1876 г.):
“Онзи ден един турски войник инвалид от тази околност се завърна
от войната с едно красиво българско момиче, което той каза, че му било
дадено вместо заплата… Колко християнски жени и момичета са
продадени така? Сигурно цивилизованите правителства в Европа, и

68
особено на Англия, не би трябвало да бъдат безразлични към този нов вид
търговия с плът и кръв, придружена при това с брутално насилие и лошо
отнасяне от страна на техните коварни съюзници – турците, които
само се надсмиват, защото мислят, че Англия сигурно ще ги закриля
срещу Русия. Оттам и презрението, на което англичаните са изложени в
тази част на туските владения не само от страна на християните, но
също и от мюсюлманите, които се боят от Русия, но презират Англия.”
В книгата на Иван дьо Вестрин “Пътуване в страната на въстаналите
българи” се описва съдбата на заловените деца след Априлското въстание,
някои от които са убивани, а други – продавани на пазарите за роби в
Цариград. Описвайки тези трагични събития от историята на българския
народ, авторът разказва:
“Изоставените деца, които скитали из полето, били отведени и
продадени средно по 50 пиастра едното – малко повече от 11 франка, а
малките момичета, които били хубави, били отведени в Цариград, за да
бъдат продадени на тайните пазари, които винаги са съществували. Те
ще бъдат разпределени в харемите, в които жените винаги имат по едно
или няколко малки момичета, които те отглеждат, за да ги продадат,
когато пораснат. Това са техните малки привилегии... Разказах за
жестокостите над пленниците по пътя, говорих за тях многократно и
пак трябва да се върна на тях, защото в бележките си намирам един
забравен факт. Човек се обърква сред толкова много ужаси.
Башибозуците тласкали пред себе си изоставените деца, тези
малки нещастничета, които били направили сираци. Те били продали
много от тях и понеже вече не намирали купувачи, отивали да предлагат
на друго място стоката си, броят на която се увеличавал с всички
срещнати по пътя хлапета. Тези уморени и умиращи от глад деца не
можели да следват палачите си и започнало избиването.
Един жител обърнал внимание, че между тези деца можело да
попаднат и синове на европейци. И въпреки твърденията на турската
власт, което вече отбелязах, че не я слушат, все пак тя е съумяла
достатъчно настоятелно да препоръча да не се докосват до никой, който
не е българин, щом като нареждането е било спазено и от самите
башибозуци. Те обсъдили положението. Нито за момент не им е минала
мисълта да пощадят тези невинни деца, а един от тях открил начин да
не допуснат грешка. Той знаел (само дяволът може да каже откъде), че
българите, които са източноправославни, се кръстят обратно на
католиците, като докосват първо дясното рамо, а после лявото.
Веднага нещастните деца били извикани едно по едно, за да им
заповядат да се прекръстят, което те нямали време и да довършат: ако
след докосването на гърдите ръката се насочвала към дясното рамо,
детето бивало безмилостно заколвано. Както казах, малките момчета
били продавани на място, обаче някои стигнали чак до Цариград. Едно

69
лице, което ми позволи да кажа името му, ми съобщи, че в петък, на 19
юли, видяло да се продава едно дете за девет франка. Хубавите малки
момичета са вече в харемите. Непривлекателните били изоставени...”
В доклада на министъра на финансите Г. Д. Начович до княз
Александър Батенберг от 27.08.1879 г. се съобщават следните данни за
спасените български деца, отвлечени по време на Освободителната война в
Цариград и Анадола:
“По време на войната през 1877 г. много от мохамеданските
жители на България и особено черкезите, които напускаха жилищата си
пред руските войски, грабеха български деца и най-вече млади девойки и ги
отвеждаха в Цариград и Анадола с несъмнената цел да ги продадат там
като роби и робини. Такива човешки жертви трябва да възлизат на
повече от хиляди, като се имат предвид безройните оплаквания на бащи и
майки, особено от Южна България, за изгубените им деца.
Една значителна част от тези жертви, които бяха задържани в
Цариград, имаха щастието да намерят един избавител, надарен с
извънредни християнски добродетели. Този избавител беше
цариградският жител г-н Ст. Спануди, който неуморно и с излагане на
живота си е ходел предрешен от джамия на джамия между турските
бежанци и от харем на харем, където вече и имало продадени деца, за да
търси тези невинни жертви на безчовечните обичаи, и е сполучил да
избави повече от 200 такива деца. Тази негова християнска преданост е
засвидетелствувана не само чрез европейския печат, но още и чрез
българската община в Цариград и чрез Екзархията”.
Робите живеели в действително робски условия, изпълнявайки не
само определените им задължения като домашна прислуга, но били
подлагани на невероятни унижения и издевателства. Тежкото положение
на изпадналите в робство българи се препредава и до наши дни от тъжната
народна песен, описваща съдбата на “три синджира роби”. Многобройни
са, и в повечето случаи безуспешни, опитите на роби да избягат от своите
господари и да се завърнат в родните огнища. Трудно е човек да си
представи ужасяващите последици от подобна дръзка постъпка, при която
след невъобразими инквизиции го очаквало единствено и само
мъчителната смърт. Евлия Челеби описва как лично наредил да ударят
няколко стотин тояги по неговия избягал роб. Всеки може да си представи
в какво състояние ще бъде този роб след жестокия побой, ако по някаква
случайност оцелее след него.
В предговора към книгата “Османски извори за ислямизационните
процеси на Балканите – ХІV-ХІХ в.” проф. Страшимир Димитров пише
следното:
“В империята функционирали специални робски пазари, от които с
особена известност се ползвали пазарите в Цариград и Одрин. Роби се
продавали навсякъде като обикновена жива стока. В законниците за

70
пазарите на почти всеки град през ХVІ в. изрично се сочи каква пазарна
такса трябва да се взема за продаден роб, а общите законници за всеки
вилает регламентират какви такси и глоби се полагат на избягал и
заловен роб. Тези предписания били в пълна сила и в края на ХVІІ в. В Русе
били докарани двама заловени от Дунава избягали роби. Те се оказали роби
на някой си Ахмед ага от кърджалийските села, занимаващ се с добив на
селитра. И двамата били казаци, а за единия е добавено “по народност
руснак”. Те били затворени на 10.08.1695 г., като в съда били определени
по 5 пари дневно за изхранването им. Ако в определения срок се появял
господарят им, той трябвало да заплати тези пари и да си вземе робите.
В противен случай те се обявявали за продан. Как били гледани и хранени
тези роби личи от факта, че единият умрял преди да бъде обявен за
продан, а другият, изкаран на пазара за продан през януари 1696 г., не бил
купен и също наскоро умрял. От протоколните книги на софийския кадия
за 1684 г. се вижда, че за една година – от 10.12.1683 г. до 5.12.1684 г.,
пред шериатския съд било изповядано освобождаването на 22 роби.
Мнозинството от тях били руснаци (6 души) и рускини (7). Сред
помохамеданчените и освободени роби се оказали и трима грузинци, една
немкиня, една унгарка, един “тути” и при трима не е обяснено от какъв
произход са. Това преобладаване на руснаци и рускини е обяснимо, като се
има предвид, че през втората половина на ХVІІ в. Портата водила
продължителни войни с Полша и Русия. Обстоятелството, че повече от
една трета от освобождаваните роби са жени и деца, показва, че като
роби били докарвани не само военнопленници, но и плячкосвани по време на
нашествията жени и деца. Тъкмо плячката била един от главните
стимули и вдъхновение за османските войски, особено когато битките се
водели на чужда територия. Колкото по-видно място заемал във
войската даден мюсюлманин, толкова повече роби той плячкосвал и
довличал”.
Както отбелязва Страшимир Димитров, е имало и случаи на
освобождаване от робство. Това е ставало с онези роби, които в
продължение на много години са работели при господарите си като
домашна прислуга и се издължавали многократно за дадените при
покупката им суми, или са откупвани със спестените от тях пари.
Задължително условие при освобождаването на робите е било приемането
на мохамеданската вяра, а с нея и турската принадлежност на
поробителите. Макар и освободени от робство, те не били пълноправни
граждани на Османската империя, тъй като господарите им запазвали
правото си да опекунстват над тях до края на живота им. Останали в
досегашната си турска и мюсюланска среда, повечето от освободените
роби създавали семейства, чийто наследници не само изповядвали
мюсюлманската религия и говорели на турски език, но заживявали и с
чувството на натрапеното им от годините на робството турско национално

71
съзнание. Единствено от запазените османски регистри може да се види, че
тези нови мюсюлмани са записвани с презимето “Абдулах”, което означава
“освободен роб” или “освободена робиня”. В някои случаи след презимето
им е записано и името на бившия им господар.
Запазените кадийски протоколи на София, Видин, Русе и други
градове съдържат многобройни сведения за такива “освободени” роби и
робини, в които се описва външния им вид, често се посочва предишната
им народност, след което се записват и новите им мохамедански имена.
Задължително след името им се поставя текущото за случая презиме –
Абдуллах, тоест роб или робиня на Аллах.
Въпреки че Парижкият договор от 1856 г. забранява търговията с
пленници в Османската империя, продажбата и купуването на роби не се
преустановява, включително и след освобождението на България от турско
робство. Особено активни в продажбата на роби са черкезите. С писмо от
26.08.1870 г. руският вицеконсул във Варна В. Нягин съобщава следните
данни до руския посланик в Цариград Н.П. Игнатиев:
“... всички заможни аги и турци във Варна, както и самите
мютесарифи Абдурахман паша и сегашният варненски губернатор Асан
паша, купиха и купуват черкезки девойки. През 1862 г. и 1864 г. особено
евтино се продаваха пленници, преселени от Русия в Турция от кавказки
планинци – за девойка и момче турците плащаха от 250 до 500 пиастра.
На християните се забраняваше да купуват черкези, при все че много от
преселените не принаделжаха към мохамеданството, а бяха обрязани
впоследствие.
Първоначално кавказки планинци бяха продавани от техните
собстевни мурзи-бейове, чиито крепостни те се считаха. Подобно
семейство, състоящо се от баща, майка и шест деца през април на
текущата година, бе продадено от неговия бей, живущ в с. Теке
(Оброчище), около Балчик. Аз лично видях споменатото семейство в
митрополитския дом, където родителите бяха дошли да молят
преосвещения Йоаким да ги защити пред местния меджлис, като не
допусне тяхната продажба, тъй като Асан паша не може да направи за
тях нищо. Наистина цената на планинците сега се повиши доста, тъй
като Асан паша заплати за 16-годишна девойка от планинците около
70лири, като се ожени за нея. Той е около 60-годишен. Тези факти са
известни на всички и да се изброяват имената на всички турци купувачи
не е възможно поради тяхното множество. Тази търговия не ще бъде
унищожена в Турция, докато турците се придържат строго към корана,
позволяващ им многоженството”.
В потвърждение на посочените данни за дейността на черкезите в
писмото на руския вицеконсул във Варна В. Нягин са и сведенията на
унгарския учен Феликс Каниц от 70-те години на ХІХ в. Той съобщава:

72
 “Както е известно, през последно време във вестниците се появиха
статии, засягащи черкезите заради военните им подвизи през последната
война. Те са най-фанатични привърженици на търговията с роби, като
търгуват главно с пленници, заловени по време на грабителските им
походи в Кавказ. Тези пленници бяха принудени заедно със собствениците
си да емигрират в страната на султана. Робите тук бяха третирани
много лошо. Давана им беше най-тежката работа или пък бяха
продавани на турски чифликчии. Наистина според един указ на Абдул
Меджид купуването и продаването на роби в Турция е строго забранено.
Но забраната бе твърде често отминавана. Когато даден роб се
надяваше да се освободи, неговите господари успяваха със сила да
възпрепятстват това. Често се стигаше до битки между роби и
господари. Подобна битка стана на 18 август 1874 г. в Одрин и бе
прекратена само след идването на редовна войска. При това паднаха
много убити и имаше ранени. За това събитие има твърде правдива
кореспонденция във виенския вестник”.
За масовото разпространение на робската институция в Османската
империя, чието деспотично управление се изгражда на робството и
робските взаимоотношения, се съобщават следните данни в изготвения в
края на ХVІІІ в. пътепис на англичанина Абеси:
“Собствено казано, турското управление се гради върху робството.
Това е страна на роби, където свободни са само чужденците.... Самият
султан откъм майчина страна е винаги син на робиня. Синовете,
братята, племенниците – всички роднини на управляващия султан – са
обикновено затворени в нещо подобно на затвор, където някои биват
удушвани, други – оковани във вериги, докато някой бунт или
освобождаване на мястото не ги възкачи на трона.
Всички в сарая живеят затворено в продължение на 30 или 40
години, преди да им бъде разрешено да го напуснат. Получилите тази
облага или ония, които са се издигнали на високи длъжности, са малко на
брой в сравнение с останалите. Всички жени с малки изключения биват
затворени за цял живот в затвор, който се отличава от другите само по
великолепието си и огромното пространство, което заема.
Мнозина ,които заемат почетни и доходни служби в империята, макар и
родени свободни от родители християни, още в детството си са били
отвлечени насила или чрез измама и продадени в сарая. Почти всички
частни лица са родени от робиня, а братята в едно семейство са
обикновено роби един другиму – по-малките на по-големите.
Робите или отгледаните от роби могат да претендират за най-
високите служби в държавата. Но перспективата е толкова
съмнителна, че никой турски баща не помисля да изучи децата си на
изкуството да управляват. Той им дава същото възпитание, което е
получил”.

73
 С оглед изясняване положението на българите по време на турското
робство е целесъобразно да го съпоставим с изискванията на Конвенцията
за премахване на робството и чл. 7 от протокола към него от 07.12.1953 г.
Според тях “под робство се разбира положение или състояние на дадено
лице, по отношение на което се осъществяват някакви или всички
правомощия, присъщи на правото на собственост, а като “роб” се разбира
лице, намиращо се в такова състояние или положение”. Многобройни са
данните от европейски, американски, турски и други чуждестранни автори,
както и съвременниците на тези събития, които показват робското
положение на българите по време на петвековния геноцид. Неговият
собственик можел да се разпорежда с поробения българин както пожелае,
като го подложи на жестоки мъчения и издевателства, да го убие, без
някой да му потърси отговорност, да го подари, както и да го продаде, на
някой от многобройните пазари в Османската империя.
Още от древността в българското общество е нямало робство. То е
било отричано от българите, които като свободен народ, са били господари
на своята съдба. След Освобождението на България от турско робство в
Търновската конституция е записано, че “Всеки роб, който стъпи на
българска земя, става свободен”. Английският изследовател Арнолд
Тоинби в своето 12-томно издание за историята на робите пише: “Както
китайските летописи съобщават, най-много от всички в света, хонорите
и българите, са ненавиждали робството. Българите не само не са
държали роби, не само са ненавиждали робството, като угнетение, те са
ненавиждали и ония що държели роби. Държането на роби за тях било
само другата страна на същата недостойна за човека връзка”. Робството
е било отричано от тангризма. Както за древния българин, така и днес в
съзнанието на съвременния българин, то е не само неприемливо, но и
отвратително минало в живота на редица робовладелски държави.
С помощта на робската институция в продължение на пет века
Османската империя провежда своята асимилаторска политика,
увеличавайки многократно броя на мюсюлманите и турците по
завладените от тях български земи.

ПОМОХАМЕДАНЧВАНЕТО НА
БЪЛГАРСКОТО НАСЕЛЕНИЕ

Масовото ислямизиране на Родопите се наложило и от

необходимостта за осигуряване сигурността на завоевателите при
преминаването им по големите пътища, отвеждащи ги от Цариград към
Солун, Пловдив, София, Гюмюрджина и Драма. Още през 1371 г.

74
османските пълчища след няколкогодишни ожесточени сражения успяват
да наложат своята власт над една част от местното християнско население
в родопския масив. Тежките природни условия, особено през зимата, както
и липсата на големи градски центрове, подходящи пътища и плодородна
земя, не давали възможност на нашествениците да установят свои
гарнизони в Родопите. Въпреки това властите започнали да провеждат
своята политика на насилствено налагане на исляма, както по отношение
на отделни представители на българското население, така и при
помохамеданчването на цели семейства, родове, махали и дори селища. В
един от летописите се съобщава за тежкото и катастрофално положение на
местното християнско население по време на помохамеданчването му в
районите на Неврокопско и Чеч. По време на петвековното турско робство
по българските земи са извършвани три масови помохамеданчвания.
Първоначално султан Селим І имал намерение да помохамеданчи
цялото християнско население на империята, но бил разубеден от своите
съветници да се откаже, тъй като имало опасност да възникнат сериозни
бунтове и въстания. Тогава той решава да помохамеданчи християните
само по българските земи. През 1515 г. султан Селим І с войската си
преминава по главния път през Балканския полуостров, като разорява
българските селища от Одрин до София. В района на Беломорието с 33-
хилядна армия действа великият везир, който помохамеданчва населението
от Драма до Босна. С 46-хилядна армия пълководецът Мурза Татарски бил
изпратен в Северна България, където от Черно море до Видин налага
исляма над една част от българското население.
В своите изследвания проф. Петър Петров, както и други историци,
определят резултатите от действията на тези три похода като
катастрофални за населението по българските земи. Броят на
помохамеданчените българи се вижда от следните данни: в Югоизточна
Тракия мохамеданите достигат 56% от цялото население; в Беломорието
надхвърлят 30%; в Източните Родопи, обхващащи териториите на
сегашните Хасковски и Кърджалийски области, числото на
помохамеданчените нараства на 89%; в източната крайморска част на
Пловдивска Тракия, със сегашната територия на Силистренска област, са
72%, а в останалата част на Пловдивска Тракия е 26%; в централните
Родопи ислямизирането е частично, а в Западните Родопи е незначително,
като обхваща предимно градските центрове, включитело района на София.
По-значителен е броят на помохамеданчените българи в Македония,
особено силно се увеличават мохамеданските домакинства в районите на
Русе и Варна, като помохамеданчването е слабо в Лудогорието, където
християнството има превес чак до ХVІІ в.; голямо е било
помохамеданчването във Велико Търново и Никопол, а в Плевен и Враца –
по-слабо. След 1515 г. процесът продължава, без да има характер на
еднократна акция. В Източните Родопи живее българско население, което

75
изповядва източно-православната вяра и все още не е ислямизирано. 150
години след първото помохамеданчване ислямизацията на българското
население в Северна България продължава с усилени темпове. В градските
центрове Никопол, Велико Търново, Русе, Силистра, Разград, Шумен,
Варна, Преслав и Видин мюсюлманите са повече от християните, като тези
селища са имали вече подчертан мюсюлмански облик.
Второто масово помохамеданчване се извършва през втората
половина на ХVІІ в., като обхваща предимно Родопите. След като
Османската империя обявява свещена война на Венеция през 1666 г., за о.
Крит потегля великият везир с войската си от Одрин за Солун, а
румелийският бейлербей Пехливан Мехмед паша преминава през
Западните Родопи като помохамеданчва Чепино и Якоруда, а след това и
българското население по долината на р. Места до областта Чеч и
Гоцеделчевско. Минавайки през Чепино през 1666 г., везирът Пехливан
Мехмед заплашил родопското население, че ако до завръщането му не
приемат исляма, ще изколи всички християни. След три години заплахата
му била изпълнена, като една част от населението е избито, друга –
асимилирана, трета – прокудена или взета в робство. По време на това
помохамеданчване са били унищожени и престанали да съществуват
редица родопски селища, черкви и манастири. Само по северните склонове
на Родопите от Асеновград до Костенец били разсипани 218 църкви и 32
манастира. Помохамеданчването на българското население по долината на
реките Чая и Въча е станало през 1669-1670 г. Тогава са помохамеданчени
и селищата от Девин до Златоград. Въпреки масовото помохамеданчване,
редица селища в Родопите остават със значителен брой християнско
население. През 1705 и 1720 г. в Средните и Южните Родопи стават още
две помохамеданчвания. Поради по-късния период на помохамеданчване в
Родопите, една част от българското население след Освобождението на
България, включително и понастоящем, продължава да говори на чист
български език. Краткото време не е позволило на българите мохамедани
да бъдат напълно асимилирани, като много от тях пазят спомена от своите
предци за българската си народностна принадлежност.
Третото масово помохамеданчване станало също през ХVІІ в., но то
засяга предимно Северна България. След Чипровското въстание през 1688
г. и Карпошовото въстание в Македония, което избухва една година по-
късно, в помощ на делиорманските османски войски се притича кримският
султан Селим Гирай. При преминаването му през Северна България масово
помохамеданчва българското християнско население в Лудогорието,
Герлово и особено в района на реките Вит, Панега, Искър и Осъм. В
средата на ХVІІІ в. в Източна България, от двете страни на Стара планина,
се извършват още две по-масови помохамеданчвания, които засягат района
на сегашните Шуменски, Разградски, Търговищки и по-малко
Великотърновски и Габровски райони.

76
 През първата половина на ХVІІ в. по северните склонове на
Родопите помохамеданчените българи са били много по-малко от
българите, изповядващи християнската религия. Може да се приеме, че
през ХVІІІ в. помохамеданчването по северните склонове на Родопите е
приключило, тъй като преобладаващата част се състояла вече от българи
мохамедани.
За масовото помохамеданчване на населението в Родопите в
“Исторически бележник” се раказва, че през 1669 г. “в царуването на
султан Мехмед ІV излезе заповед да се помохамеданчат българите в
Кръстогорието. С огън и нож турците успяха и помохамеданчиха
населението в следните села: Вйово (Каршилъ, дн. Виево), Смолен (дн. с.
Смилян), Упорово (дн. Влахово), Бяла река, Подвис, Витлово (Палас, дн.
Рудозем) и една малка част от населението на селата Езерово
(Пашмаклъ, дн. кв. Смолян) и Беловидово (Даръ дере, дн. Златоград). А
селата Райково, Устово, Долно и Горно Руеново (Долно и Горно Дерекьой,
дн. Соколовци и Момчиловци), Кутлово (Карлуково, дн. Славейно),
Петково, Очинево (дн. Чокманово), Левоочево (Дн. Левочево), Пещера,
Осиково (Аламидере, дн. Полковник Серафимово) оказаха голям отпор на
насилниците турци и запазиха вярата си”.
След невъобразими издевателства и мъчения при всеки отказ за
приемане на исляма, кървавият ятаган на поробителя отсичал и поредната
глава на един от милионите българи, загинали в защита на своята
православна вяра и българската си народност. Помохамеданчването на
българското население продължава както през ХVІІ в., така и през ХVІІІ и
ХІХ в., включително и след освободителната Руско-турска война от 1877-
1878 г. чак до 1912 г., когато Родопите преминават към нашата страна.
Поради планинския характер на Родопите, може да се приеме за
правдоподобно твърдението, че в този район на България няма турска
колонизация. Местното помохамеданчено, а в някои случаи и потурчено
население, има български родов корен. Така например 14 селища в
Разложко са помохамеданчени едва в края на ХVІІ в. По това време
жителите на с. Бабек с 3 600 българи били принудени да приемат
религията на поробителите. В шест от останалите селища – Разлог, Белица,
Якоруда, Бачево, Добринище и Баня по-голямата част от населението
запазва християнската вяра. В Разложко българите мохамедани били 8 870,
а българите християни наброявали 23 100 души.
За масовата съпротива срещу асимилационната политика на
поробителя говори обстоятелството, че през ХVІІ, ХVІІІ и ХІХ, както и в
началото на ХХ в. в отделни селища на Родопите българите мохамедани
живеят без всякакви проблеми в пълно разбирателство с българите
християни, някои от които продължават да предават от поколение на
поколение спомените на своите предци за общия им български и
християнски произход.

77
 В началото на ХVІ в. султан Селим І се провъзгласил и за духовен
ръководител на мюсюлманите. Вече като халиф в негови ръце била не само
светската, но и духовната власт. Титулувайки се като “емир на
правоверните”, той се явявал върховен командващ на ислямската войска
при водене на свещените войни с “неверниците” по време на завладяване
на техните земи и пълното им покоряване чрез провежданата религиозна и
етническа асимилация. Непосредствено след него в ранг-листата на
османската администрация, начело на духовния живот на мюсюлманите се
нареждал главният мюфтия, подпомаган от представителите на висшето
мюсюлманско духовенство. През медресетата, като основен просветен
институт, се обучавали в ислямско богословие и право представителите на
мюсюлманската интелигенция, които заемали ръководна позиция в
държавния апарат. В религиозната и народностна асимилация се
включвали почти всички мюсюлмани, като се започне от обикновения
турчин и цялото мюсюлманско духовенство и се стигне до султана, като
върховен ръководител – халиф на духовната власт на мюсюлманите в
Османската империя. В насилственото ислямизиране и потурчване на
българите, чрез използването на заплахите, изтезанията, изнасилванията,
избиванията и прогонването от пределите на нашата страна на милиони
българи, се включвала султанската институция, армията и нейната военна
бюрократична администрация. Асимилацията на поробеното българско
население се осъществявала чрез: вземане на деца в еничарския корпус;
насилствено изселване и заточение в Мала Азия, Крим, Кипър и други
отдалечени райони на Османската империя; вземане на девойки и жени за
харемите на завоевателите, а така също момичета и момчета за домашна
прислуга; “доброволното” приемане на исляма по пътя на икономическата
принуда, както и чрез лъжливи показания пред съда от страна на някои
мюсюлмани, че отказвайки се от християнската вяра, българите са изявили
желание да приемат тяхната религия.

ИЗПОЛЗВАНЕ НА СЪДА И ДАНЪЦИТЕ В

ПРОВЕЖДАНАТА АСИМИЛАЦИОННА ПОЛИТИКА
ЗА НАСИЛСТВЕНО ПОМОХАМЕДАНЧВАНЕ И
ПОТУРЧВАНЕ НА БЪЛГАРСКОТО НАСЕЛЕНИЕ

Така нареченото “доброволно” ислямизиране и потурчване е било

свързано не само с многобройните прояви на морален, психически и
физически тормоз, на отвличания, вземания в робство, прогонване, както и
избиване на непокорните християни, но и с невероятния съдебен произвол
в услуга на асимилационната политика на петвековния поробител. Цялото

78
правораздаване на Османската империя, нейното шериатско
законодателство, както и установената съдебна система от съдии – едни от
най-фанатизираните привърженици на исляма, са използвани за
непрекъснатото помохамеданчване и потурчване на поробеното
християнско население.
Съгласно шериатското “правораздаване” се признавали само
показанията и клетвата на мохамеданите. Подкупничеството и липсата на
елементарно правораздаване е било обикновено явление в работата на
османските съдии. Съдилищата са използвани за осъществяване на
асимилационната политика и в случаите на наследствени дела. В
Османската империя били издадени редица закони, създаващи огромни
привилегии за мохамеданите и многобройни пречки за християните при
наследяване имуществото в случаите, когато българите отказвали да
приемат исляма. Законодателството предвиждало допълнителни данъчни
облекчения за всеки мюсюлманин, наследяващ имуществото на баща си –
християнин, като се освобождавал от плащанията на “такса за тапия”. В
случай на починал мохамеданин имотът му не можел да премине в
собственост на неговите наследници – християни, които не са станали
мюсюлмани съгласно изискването на шериатския закон. При решаването
на имуществени права наследниците, които са приели исляма, имали
предимство пред останалите свои братя и сестри. Съдебната практика
показва, че във всички случаи, когато се съдели мохамедани и християни,
бащиният имот се спечелвал от наследниците, които са приели исляма.
“Правораздаването” в Османската империя показва по какъв начин като
служители на исляма съдиите прилагали мюсюлманския шериатски закон.
Във всички случаи те използвали принудата и насилието за по-
нататъшното помохамеданчване и потурчване на поробеното българско
население. Според установената съдебна практика в Османската империя
всяко съмнение или наклеветяване за извършване на някакво престъпление
е можело да се изкупи от подсъдимия единствено ако се откаже от
християнската религия и приеме исляма.
Оценявайки практиката на османските съдилища в средата на ХVІ в.,
Ханс Дерншвам пише:
“Турците знаят много хитрини, за да измамят християните, да ги
оплетат с думи и ги потурчат силом – да им наложат принудително
вярата си, иначе ги изгарят или им изземват имота. Ако им трябват
пари, получават ги веднага, както си искат, с право или без право. Когато
двама от тях искат да измамят християнин или евреин ,те започват да
говорят с него за своята турска вяра и ако християнинът каже нещо на
шега или си наложи бялата им чалма, или ако повтори подир турците
тяхното верую, което винаги е в устата им и гласи: Бог е вечен и
Мохамед е справедлив (всъщност: “Няма Бог освен Аллах и Мохамед е
пророк на Аллаха) - тогава двамина отиват при кадията, свидетелстват

79
и казват: “Чухме, че този християнин иска да стане турчин”. Даже ако
той веднага отрече, не може да си помогне. Когато хванат някой
християнин при туркиня, той трябва да стане мюсюлманин или го
изгарят. Също ако християнин набие турчин или го наругае зле, обрязват
го или го изгарят. Когато християнин спори с турчин, турчинът го
принуждава да мълчи, като го заплашва, че ще го направи мюсюлманин”.
По какъв начин продължава помохамеданчването и потурчването на
християнското население се вижда и от установените норми на османското
законодателство, с помощта на което завоевателите са провеждали своята
асимилационна политика. Всеки мюсюлманин можел да се ожени за
християнка или еврейка, без предварителното задължение тя да приеме
исляма, но в никакъв случай не се допускало мохамеданка да се омъжи за
съпруг-немюсюлманин, който не се е отказал от своята религия и не е
приел исляма. По принцип приемането на исляма от някой член на
семейство, изповядващо християнската религия, водело до насилственото
помохамеданчване и на останалите членове на семейството. В случаите,
когато мъжът отказвал да приеме исляма, за разлика от вече
помохамеданчената му съпруга, бракът бил прекратяван. Той трябвало да
плаща издръжка, както на бившата си съпруга, така и на техните
малолетни деца, които били също помохамеданчвани. Установена е била
практиката, при която се преустановявали всякакви контакти с близките и
роднините на всеки член на семейството, който се е съгласил да приеме
мохамеданската религия. С решение на съда той трябвало да напусне
своето семейство и да заживее в турска среда, където научавал турски
език, техните нрави, обичаи и изпълнявал всички предписания на
мюсюлманската религия. Там той бил подлаган на силен психологически
натиск, на побоища, заплахи и закани, включително и за физическото му
ликвидиране, ако не приеме исляма. За да не бъде разобличаван през това
време, бъдещият мюсюлманин нямал право да се вижда със своите близки,
роднини и познати. С цел нагледно демонстриране на съгласието му за
“доброволното” приемане на исляма, в съда бил довеждан облечен в
мюсюлманско облекло. Съдиите приемали за достатъчно доказателство
изявлението на някой “правоверен” мюсюлманин, че българинът пожелал
“доброволно” да приеме исляма. Основание за такова “доброволно”
приемане на исляма са били обвиненията на мюсюлмани, че българите са
допускали редица престъпни прояви, като хулели тяхната религия и се
заглеждали в някоя мюсюлманка. Има съдебни протоколи, от които се
вижда, че даже и деца “доброволно” приемали мюсюлманската религия,
като заявявали, че осъзнават своите постъпки, тъй като знаели какво
представлява новата им мюсюлманска вяра. Истинска трагедия настъпвала
когато след тези дела някой българин се откаже от мюсюлманската
религия или имал смелостта да оспори решението на съдията за
“доброволното” приемане на исляма.

80
 Съгласно догмите на мюсюлманската религия “няма отказ от
исляма”. При всеки опит на който и да е помохамеданчен българин да се
върне към своята християнска вяра, имало една единствена присъда – за
мъжете – смърт, а за жените – дългогодишен затвор. Много българи са
били избити по клеветнически донесения от страна на обикновени
мюсюлмани или от страна на представители на мюсюлманското
духовенство и османската власт, че пред тях са декларирали желанието си
да приемат исляма, а след това са се отказали от “правата” вяра. Няма
никакво съмнение, че с помощта на османските съдилища, това е бил един
от начините за асимилиране на онези българи, които въпреки насилието и
жестокостите на поробителя, не са се отказвали от своята християнска
вяра.
Под натиска на някои западноевропейски сили, които се мъчели да
представят Османската империя като реформираща се държава, скъсала с
досегашния си деспотичен режим, през 1843 г. се прекратява налагането на
смъртно наказание на християни, отказали се от “доброволното” приемане
на исляма. Дотогава този истински геноцид нанася изключително големи
поражения върху най-достойните представители на нашия народ чрез
изтреблението на духовенството, занаятчиите, търговците, книжовниците,
учителите, както и всички по-заможни и будни българи, които са се
противопоставяли на асимилационната политика на турския поробител.
Османските регистри от ХV-ХVІ в. показват, че в тях почти няма
представители на колонизаторите. Новите мюсюлмани от ислямизираното
българско население са записвани в регистрите със служебните им имена –
“син на Абдуллах” (син на божия роб), “син на Абидин” (син на отеца на
вярата), “невмюсюлманин” (нов мюсюлманин). Техните деца били
отбелязвани в регистрите с мюсюлманските имена на бащите им. С
течение на времето по тези описи и регистри не можело да се различат
ислямизираните и потурчени българи от останалите мюсюлмани. В
османските данъчни регистри изобилстват сведения за асимиларането на
българското население, които са записвани с новите им “служебни” турски
имена.
Насилственото ислямизиране и потурчване не е било еднократен акт,
а една стройна система на непрекъсната религиозна и народностна
асимилация на българския народ. С цел постигане на по-скорошни
резултати в своята асимилационна политика османските завоеватели са
задължавали българското население: да използа новите си турски имена,
да говори на турски език, да носи характерните за мюсюлманите турски
дрехи, както и да спазват турските празнични и ритуални системи.
Подложени на асимилационен натиск, в новата турска среда всеки
българин бил задължен да се съобразява с турския бит, техните нрави,
обичаи и като всеки нов мюсюлманин да спазва всички изисквания на
мюсюлманската религия. През цялото време, с помощта на последващо

81
насилие и жестокости, под заплахата, че ще бъдат ликвидирани, те били
заставяни да се откажат от всичко християнско и българско в досегашния
си живот.
Новото им турско самосъзнание и чувство за принадлежност към
мюсюлманската религия се предавало от поколение на поколение, за да
достигне до онзи момент, в който напълно да изчезне споменът за всичко
българско и християнско в съзнанието на една част от това ислямизирано и
потурчено българско население. За да повишат самочувствието на
българите, които били принудени да приемат исляма, както и да утвърдят в
тяхното съзнание, че не е възможен отказ от новата им “права” вяра във
Всевишния Аллах, управляващите са давали широка гласност на
“доброволно” приетата от тях мюсюлманска религия, като организирали
пищни тържества и церемонии. Завоевателите са били твърде
изобретателни в усилията си да принудят християните да се откажат от
своята религия и да приемат исляма. За целта опрощавали наказанията на
някои престъпници, включително и в случаите на убийства,
освобождавали от дългове, раздавали имоти на малолетни, болни и стари
хора, отпускали издръжка на вдовици, осигурявали жилища на бездомни и
др. Установено е, че в резултат на ислямизирането и потурчването само на
един българин след около 100 години неговото потомство нараствало
между 80 и 100 души, а в някои случаи на много повече наследници, които
след пълното им асимилиране, с течение на годините започвали да живеят
със съзнанието, че са истински турци, изповядващи мюсюлманската
религия на своите предци.
Османското законодателство и съдилища съдействали на
управляващите за по-нататъшното религиозно и народностно асимилиране
на българското население. В съдилищата се съдело според мохамеданския
закон “шериат”, а самите съдии (кадиите) се считали за служители на
исляма. С приетия Закон за земята от 21.04.1858 г., както и с неговото
допълнение, се предвижда скъсването на всякакви наследствени и
имуществени връзки на помохамеданчените и техните роднини, които не
са се отказали от християнската вяра. Както се вижда, този закон издига
такива бариери върху наследствените връзки на помохамеданчените с
техните роднини, каквито предвиждал и между поданиците на империята и
чужденците. При всички съдебни спорове и други наследствени и
имуществени права делата били печелени от онези християни, които били
вече принудени да приемат исляма.
Още от първите дни след поробването на България, като средство за
икономическа принуда, данъците са играли важна роля в т.нар.
“доброволно” приемане на мюсюлманската религия. В това отношение
най-голямо значение имали налаганите данъци на християнското
население. Те били заставяни да плащат от два до три пъти по-високи
данъци в сравнение с мюсюлманите. Също така били принуждавани да

82
продават произвежданата от тях селскостопанска и животинска продукция
на много по-ниски цени. Най-унизителният и тежък данък, който се
използвал от управляващите като средство за икономически натиск с цел
принуждаване на някои българи да приемат исляма, е бил т.нар. поголовен
данък (джизие). Неговите размери непрекъснато нараствали. Докато
началото на ХV в. той бил едва 25 акчета на всеки пълнолетен мъж, през
ХVІІІ в. достигнал до 800 акчета. Този смазващ българското население
данък е бил събиран само от мъжете (от 18-годишни младежи до 70-
годишни старци), но впоследствие отделни селища били задължавани
солидарно да плащат поголовния данък за всички избягали, умрели или
вече принудените наши сънародници да приемат исляма. В много случаи
властите произволно завишавали броя на домакинствата, принуждавайки
населението да плаща непосилно за тях много по-голям поголовен данък.
За да постигнат своите асимилационни цели – ислямизирането и
потурчването на българското население, към поголовния данък властите
прибавяли и добавки за възкачването на султана на престола, за раждането
на неговия син, за написване на разписките, за целуване на ръка, процент
за събирачите и други измислени от тях поводи за икономическа принуда.
Освен изплащането на тези данъци, всеки българин е бил длъжен при
посещение или отсядане в неговото семейство на офицери, войници,
чиновници, духовници и др. представители на османската власт, да ги
нахрани и полага грижи за техните коне и каруци, както и да задоволява
всичките им желания и прищевки. Някои от “неверниците”, които не са
приели исляма, по време на тези гостувания са подлагани на всевъзможни
издевателства и насилия, като побоища, изнасилвания, а други били
избивани за назидание на “раята” от средите на останалите “неправоверни”
българи.

ОТВЛИЧАНИЯТА, ЗАТОЧЕНИЯТА И
ИЗСЕЛВАНИЯТА

В тежките и съдбовни години за оцеляването на българския народ по

време на петвековното робство завоевателите използвали отвличанията,
заточванията и изселванията като основни средства за провеждане на
своята асимилационна политика. Още през втората половина на ХІV в.
османските турци отвличат голям брой българи в Мала Азия, където
откъснати от родните си места били насилствено ислямизирани, а
постепенно и потурчени. Така например през 1453 г. част от жителите на
Несебър, Поморие, Ахтопол и др. селища са отвлечени и заселени в
околностите на Истанбул, какъвто е случаят и с насилствено изселените

83
през втората половина на ХV в. българи от Северозападна България. С
отвличанията и изселванията и през следващите векове турците преследват
по-скорошното асимилиране на поробеното българско население. През
1547 г. французинът Пиер Белон съобщава:
“Когато турчинът завладее някоя провинция, той подкарва
селяните и ги праща да се заселват като колонии и обработват
запустелите места около Цариград и другаде”.
Описвайки походите на двамата пълководци от ХІV в. турският
хронист Саадедин съобщава, че при превземането на българските селища
по долината на реките Марица и Тунджа били пленявани голям брой
“чудно красиви момичета и момчета”. Заедно с останалата плячка, те били
доставяни в султанския дворец.
Турците използвали насилствените отвличания след потушаването
на всяко въстание. Така например през 1688 г. само от четири селища след
Чипровското въстание са били отвлечени 800 жени, момичета и момчета.
През 1807 г. французинът Ж. М. Танкоан съобщава, че от района на Дунава
такива преселници били настанявани в околностите на Бурса.
След попадането на отвлечените българи в средата на
мюсюлманското население и пълното им откъсване от своите
съотечественици, те били принуждавани да преустановят използването на
българския език, да се откажат от православната християнска вяра, както и
всичко българско, свързано с тяхната култура, традиция, нрави и обичаи. В
своята книга “Необикновена история на малоазийските българи” Димитър
Шишманов разглежда живота на заточените в Мала Азия български
революционери, възрожденци и църковни дейци. Между тях е имало
“войводи, четници, въстаници, учители, свещеници”, които “с голям дух
носели българското име”. Димитър Шишманов пояснява, че:
“Сред заточениците имало участници във Велчовата завера (1835
г.), в Търновския бунт (1862 г.), четници в четите на Панайот Волов и
Филип Тотю (1867 г.), на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (1868 г.).
Тук били и някои от сподвижниците на Васил Левски и участници в обира
на турската поща в Арабаконашкия проход (1872 г.). Голям бил броят на
участниците в Старозагорското въстание (1875 г.), в Априлското
въстание, в Ботевата чета и четата на Таню войвода (1876 г.).Много
българи били изпратени на заточение в Мала Азия и през
освободителната за България Руско-турска война (1877-1878 г.). На
заточение в Мала Азия били изпращани и видни дейци на движението за
независима българска църква. Между бележитите заточеници в Мала
Азия в предосвободителната епоха били Георги Мамарчев, Стоян Заимов,
Атанас Узунов, Никола Обретенов, Иларион Макариополски, Екзарх
Антим І”.
Хиляди българи прекарали най-мъчителните дни от своя живот в
занданите на Диарбекир, Ергана мадени, както и в затворите на

84
малоазийските градове Мардин, Анталия, Кютахия, Коня и Анкара. Много
от затворниците българи не само преживели голяма част от живота си, но и
умират като истински мъченици в затворите на тогавашните провинции на
Османската империя в Палестина, Ирак, Сирия, Кипър и даже в далечна
Либия. По спомени на наши заточеници Любен Каравелов пише разказа
“Мъченик” за зловещия зандан в Диарбекир, заобиколен от осем
крепостни стени с 91 кули:
“Няма дъждец, няма росица, няма прохладен планински ветрец,
няма нищо добро каквото в нашата благословена България. Пече от
небето анадолското слънце, пече над главата ти като адски огън и
мозъкът на човека ври като в котел, керемидите се пукат и куршумът на
джамиите се топи от това сърдито слънце. Нищо тук не весели, нищо не
радва, все пустота и ад. А в тоя проклет град турското правителство
изпраща най-живите българи... От Юскюдар до Диарбекир са посеяни
костите на тия мъченици, по всичкия тоя дълъг път се намират трупове
на тия праведници, които са желали щастие и добро на своето
отечество и търсили са своята свобода”.
Макар и оковани във вериги, гладни, боси и измъчени, пътувайки
към турските зандани, заточениците, много от които не успели да се
завърнат в освободената родина, пеели ботевите стихове “Жив е той, жив
е”. Непобедимият български дух на заточениците се вижда от следното
писмо на един от много български революционери Павел Шатев:
“Турската власт, за да потъпче националното съзнание на
българина, потърси “ефикасни” средства. Най-напред тя опита ятагана,
но като не сполучи, прибегна към бесилките и най-сетне към
заточението. Странна илюзия, с която се задоволяват реакционерите!
Един човек колкото повече страда и колкото повече се отдалечава от
своята страна, той още повече се привързва към нея и още повече я обича.
Остава му само тъгата, в замяна на която има морално утешение, че
страда за правдата, за истината”.
В колективно писмо от 12.09.1869 г. 24 затворници, заточени в
Диарбекир, пишат до заточения в Анкара техен другар Васил Манчев
следните покъртителни редове:
“Заминахме от Цариград с железата на краката, с лалетата
(вериги на вратовете) десет души в един синджир и дванадесет в другия.
Дъждът валеше като из котли и тъй тръгнахме из пътя – кал до колене,
един пада, друг става... Пътуването ни ставаше от ден на ден по-опасно
и по-страшно по причина на тежката зима... Стигнахме в град Мезре
(Харпут), гдето като ни натикаха в един затвор, по-лошав от гробница,
боледувахме синца...”.
Писмото продължава с посочване имената на умрелите по пътя, а по-
късно и в затвора, български революционери. На 27.06.1875 г. във в.
“Знаме” Христо Ботев публикува списък на 50 български заточеници,

85
умрели в Диарбекир и други места в Мала Азия. Макар и далеч от
поробената си родина, всички заточеници са демонстрирали своята любов
към България и готовността да отдадат и живота си за нейното
освобождаване. Колкото и да е невероятно 20 заточеници успяват да
избягат от затвора в Диарбекир. Преоблечени като кюрди, араби или увити
във фереджета като кадъни те преминават хиляди километри, за да стъпят
на родна земя и отново да се включат в борбата за освобождението на
поробената родина. Сред тях е апостола на Врачанския революционен
комитет по време на Априлското въстание Стоян Заимов, както и
заместникът на Васил Левски Атанас Узунов.
В изпълнение на Санстефанския мирен договор диарбекирските
затворници били амнистирани, а под натиска на европейската
общественост през 1904 г. всички заточеници и затворници били
освободени. В книгата “Българщината в Мала Азия” Петър Коледаров
отбелязва:
“Народният певец е изпял много тъжни песни за изпращането в
Мала Азия “синжир роби”, както и за сестрата на цар Шишман – Кера
Тамара (Мара). В зловещите тъмници на Диарбекир мнозина оживели
български въстаници прекарали последните дни от своя живот в
жестоки страдания и в мъка по поробеното отечество. По време на
турското робство много български търговци и занаятчии посещават
различни райони на Османската империя, където някои от тях се
заселват. В резултат на насилствено откараните българи в Мала Азия от
началото на ХVІІ до края на ХІХ век са установени 15 села и градски
махали, заселени с около 6 700 българи. В селата Мандър и Коджа Бунар е
имало български училища, а в град Бандърма имало църква, в която се
пеело на български. И до днес един от кварталите на Бурса се нарича
Българската махала”.
През изминалите векове българите в Мала Азия запазват своята
българска среда, в която не само че поддържат българския си език,
християнска вяра, българските си имена, традиции, нрави и обичаи, но се
женят помежду си, съхранявайки завинаги българската си народностна
принадлежност. Те имат свои свещеници. Българите от Мала Азия за пръв
път през 1862 г. празнуват 24 май. За това съобщава сп. “Любословие”,
както и “Цариградски вестник”. За задружния живот на българите в Мала
Азия пише и Христо Ботев във в. “Дума” през 1871 г. Далеч от България те
винаги са милеели за нея и са я обичали като истински български
патриоти. В районите на българските села е действала и хайдушката чета
на Добри Войвода, която е пазела и закриляла християните – българи и
гърци от издевателствата на турците. Българите в Мала Азия са показали
изключително родолюбие и издръжливост, като в продължение на няколко
века са запазили българското си съзнание. Връзките и с България
поддържали чрез български търговци и занаятчии, които пътували в Мала

86
Азия. Първото българско училище е отворено през 1873 г. Постепенно и
други села взели български учители, а в църквите започнали славянско
богослужение. В края на ХІХ век в Мала Азия е имало 19 български села.
В сборника “Аспекти на етнокултурната ситуация в България” н.с. д-
р Дарина Василева пише: “Макар че според турските статистики
българите през 1910 г. са наброявали само 6 000 души, по неофициални
данни в Турция тогава живеят около 40 000 – 50 000 българи”. Боян
Гюзелев в “Българите в Мала Азия и техните селища (ХVІ – първата
четвърт на ХХ век)” разглежда и въпроса за прогонването на анадолските
българи от Турция. В 1914 г. 7 000 българи са насилствено прокудени от
Мала Азия и се завръщат в България, а през 1922-1924 г. Турция прогонва
цялото християнско население от Мала Азия. Тогава около 1 500 души са
се насочили към България, а много повече потеглили към Гърция. Наред с
жителите на българската колония от Мала Азия насилствено са били
принудени да напуснат и другите българи, пръснати по различни селища в
Турция. Пристигането на българи, малоазийски бежанци от Анадола,
продължава до 1926 г.
Понастоящем в Турция живеят около 50 000 сюрани – това са турски
граждани, които изповядват християнската религия. Сюраниите живеят
компактно в югоизточен Анадол, главно в град Мардин и съседните села.
По отношение на това християнско население продължава провежданата
от векове наред асимилационна политика с цел принуждаването им да
приемат исляма. Митрополитът на сюраниите в Мардин Самуил Акташ
заявява: “От 1983 г. насам натискът върху нас става непоносим.
Учителите по вероучение казват на нашите деца: “Защо вие не станете
мюсюлмани, вашата религия е западна?”. Само заради това голяма част
от децата не искат да ходят на училище”.
Има случаи, при които отделни религиозни фанатици и ислямистки
фундаменталисти използват не само физическо насилие, но и пребиват до
смърт някои представители на сюраниите, които твърдо отстояват своите
християнски позиции. За да запазят и съхранят православната си вяра,
някои от тях, особено от средите на младежите, са принудени да се изселят
от Турция. Турските завоеватели принуждават огромна част от нашите
сънародници да напуснат родните си огнища и прокудени от собствената
си родина да се заселят при своите братя и сестри, изповядващи
християнската вяра в редица страни от Европа и Азия. Спасявайки се от
зверствата на поробителите, жителите на цели селища и райони на
страната са били заставяни немили-недраги да поемат мъчителния път на
прокудените изселници от собсвената си родина. За да запазят своята
православна и българска народна принадлежност, нашите сънародници
имали една единствена възможност – да избягат в Русия, Бесарабия,
Молдова, Румъния, Унгария, Банат, Трансилвания и други страни, в които
живеят тяхни едноверци, изповядващи христовата вяра. След разгрома на

87
Първото и Второто Търновско въстание през 1598 г. и 1686 г., на
Чипровското въстание от 1688 г., на въстанието в югоизточните земи през
следващата 1689 г., на въстанията през първата половина на ХVІІ в., както
и на последващите ги кърджалийски безчинства, турците извършват
масови кланета и издевателства над поробеното християнско население. В
повечето случаи мъжете били избивани, жените и децата - вземани в
робство, имуществото – заграбвано, а селищата – опустошавани. Една част
от спасилите се българи, прокудени от турските нашественици, са били
принудени да избягат от България и по време на Руско-турските войни в
края на ХVІІІ в. и през първото десетилетие на ХІХ в. Така например след
Първото Търновско въстание от районите на Северна България са се
изселили няколко хиляди семейства, а през Руско-турската война 1811-
1812 г. само от Разградско са избягали в Русия повече от 12 000 души. Не
случайно, преминавайки през България, пътешественици говорят за
обезлюдените, пустеещи земи, както и за изгорените, изоставени селища.
До края на ХІХ в. над 1 500 000 българи, прогонени от своята родина,
намират спасение единствено при своите братя и сестри християни.

РОЛЯТА НА ЦЪРКВАТА ЗА ЗАПАЗВАНЕ НА

ПРАВОСЛАВНАТА ВЯРА
И БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОСТНО СЪЗНАНИЕ.
СКРИТОТО ХРИСТИЯНСТВО

Огромно значение за запазването на българското народностно

съзнание има обстоятелството, че 500 години преди настъпването на
османските орди по нашите земи е била изградена консолидирана
етнорелигиозна общност, върху която се създава една просперираща в
своето духовно, културно, стопанско и икономическо развитие
народностна държава. Щастието на българския народ се крие не само в
този исторически шанс, но и на удивителната жизненоспособност на
българския народ да се запази и съхрани през мрачните години на турското
робство. Най-съществено значение има обстоятелството, че по това време
нашия народ притежава родния си български език, българската писменост,
съвременно образование, култура, източноправославна вяра, бит, нрави,
обичаи и традиции, както и всичко онова, което определя неговата
българска народностна принадлежност. Съхранението на българското
народностно съзнание, запазването, оцеляването и възходът на българския
народ в битката за разкъсване на оковите на петвековния поробител и
осовобождението на България от турско робство, се дължи преди всичко
на българската православна църква, на българската народна култура и

88
запазването на някои от предишните функции на българската селска
община.
Борбата за запазването на християнската религия и на българщината
по време на петвековното робство се оглавява от малкия на брой, но
всеотдайни на своята родина и вярата в Христос монаси, монахини и
свещеници. Българите успяват да съхранят своята народностна
идентичност, да оцелеят и се възродят като един изключително жизнен и
устойчив народ, преди всичко благодарение на Христовата вяра.
Крепостите на християнската религия, в лицето на църквите и
манастирите, съхраняват българския дух, вярата и надеждата в поробения
народ, че отново България ще бъде свободна и независима държава.
Благодарение на православната църква във всеки период от
освободителната борба българският народ се уповава на вярата си в
Христос. В началото на всяко съзаклятие и преди най-големите битки и
кръвопролитни въстания българинът винаги се е клел пред кръста и
евангелието, заявявайки, че ще се бори до последен дъх за свободата на
своето Отечество.
Много свещеници и монаси, поддържайки българския дух и
християнската вяра, организират отбраната на населените места от
набезите на поробителите, а често застават начело на хайдушките чети,
като водят героична борба с омразния завоевател. Тези обикновени
българи, между които има и много свещеници и монаси, уверено държали
в ръцете си не само ралото и евангелието, но и хайдушката пушка, с която
защитавали своята християнска вяра и българщина. Не случайно
Паисиевата “История славяноболгарская” се появи в Хилендарския
манастир, а след това като най-безценна съкровищница на българщината
се е преписвала и разпространявала по другите църкви, манастири и
селища на поробената ни родина. Участвайки в борбата за освобождение
на България, родолюбивите свещеници и монаси не само я
разпространяваха, но я съхраниха и запазиха за бъдещите поколения, като
най-ценно произведене на средновековната българска книжнина и
старобългарската култура. Като истински родолюбци, превръщайки се в
светци на нашето освобождение от турско робство, с вярата си към Бога и
любовта си към България, тези най-достойни представители на
българската православна църква оставиха светъл пример на беззаветна
служба и любов към Отечеството, достоен за подражаване от всички
следващи поколения българи в защита на своя народ и родина.
След падането на по-голяма част от България под турско робство
усилията на османските завоеватели били насочени към разгрома на
столицата Търново и българската патриаршия. В продължение на 18
години патриарх Евтимий Търновски ръководи българската православна
църква. До последния момент той поддържа духа на българите при
отбраната на обсаденото Търново, а след неговото превземане през 1394 г.

89
е заточен в Бачковския манастир, където умира с вярата, че България
отново ще възкръсне и ще разкъса оковите на поробителя. “Из Похвално
слово на патриарх Евтимий” митрополит Григорий Цамблак описва по
следния начин избиването на 110 търновски първенци, отказали да
приемат исляма:
“Воеводата турчин, когото султан (Баязид) постави да управлява
града, повика при себе си божите люде, които превъзхождаха другите и
по име, и по добродетел, и по произход, уж да обсъдят някои общополезни
(въпроси)... Когато ги видя в ръцете си, кръвожадният звяр ги изкла сред
църквата или по-добре казано, ги освети, без да се засрами от белите
коси, без да пощади младостта. Гърлата им превърна в играчка на
ножа... О, свето войнство! На едни по-рано, а други по-после, но (всички),
като заставаха вкупом пред мъчителя, оплюха го и веднага, като се
представиха на Христа, се увенчаха (с мъченически венец). Мъчителят
остави труповете им за храна на небесните птици... О, воини, вие
опазихте вярата и броя си не намалихте! А чуйте и броя: бяха сто и
десет, чиято кръв обагри църквата! И макар да бяха толкова, не се
разкъса мрежата на вярата!”.
За разоряването и помохамеданчването на Търново, “когато всяка
възраст от мъжки пол падна под оръжие”, при посещението си в града през
1394 г. “Из Похвално слово на Филотея” митрополит Йоасаф Бдински
отбелязва не само героичното поведение, но и предателството към
християнската вяра на някои от жителите на българската столица:
“Тогава архиереите и гражданите трогателно биваха гонени,
подлагани по много причини на мъки и злословия... Съжалявам те, о
църкво, съжалявам те поради това неочаквано разорение! На тебе
говоря, търновска славо! От каква на каква се превърна! Тогава в
непристъпната светая светих влазяха нозете на нечестивите... О, позор!
И мнозина се прехвърлиха към непристойната Мохамедова вяра: едни,
като се изпоплашиха, от страх, някои, като се омекчиха чрез
ласкателства или като бидоха победени чрез материална придобивка,
други пък се присъединиха към враговете, като, поради простотията си,
се подмамваха чрез писма и хитрост”.
В “Съдбоносни векове за българската народност” проф. П. Петров
описва по следния начин злодеянията на поробителите по отношение на
висшите духовни лица, обикновените свещеници и монаси:
“Още в първите векове на робството пострадали трима охридски
архиепископи: Доротей (1466), Павел (1540) и Варлаам (1598). Само през
ХVІІ в. загинали петима цариградски патриарси – Кдерил Лукарис (1638),
Кирил Кондарис (1638), Партений ІІ (1651), Партений ІІІ (1657) и Гаврил
ІІ (1659). Броят пък на пострадалите митрополити и епископи е много
по-голям – самоковският Симеон (1737), врачанският Агапий (1849) и др.,
а през ХVІІ в. Петър Богдан на два пъти попадал в затвора, където

90
прекарал две и половина години. При това изрично се споменава, че някои
от тези видни църковни дейци били принуждавани да приемат исляма.
Така например споменатият митрополит Симеон след оковаване във
вериги и хвърляне в тъмница най-сетне бил докаран в София, където по
нареждане на пашата Кюпрюлюоглу бил подложен на мъчение, “за да се
откаже от Христа”; през 1670 г. бил заловен смоленският епископ
Висарион, когото турците убеждавали да приеме “мохамеданската вяра,
понеже смятаха, че щом той се съгласи на това, много скоро и
останалите българи християни безропотно ще последват примера му”, а
когато последният отказал, турците го убили с най-големи жестокости
и публична гавра, защото смятали, че “с убийството на Висарион
Смоленски ще се отнеме напълно духовната опора на християнското
население и то ще приеме без повече насилие мохамеданската вяра”. В
Цариград били убити патриарх Григорий и търновският владика
Йоаникий; по цяла България турските орди свирепствали – в Никопол
обесили духовника Агапий и един свещеник, убили игумена на Карлуковския
манастир, в Ниш обесили епископ Милетий, в Пирот обесили
светогорския монах Йоасаф и т.н. В изворите се срещат и много сведения
за насилия над попове и монаси да приемат исляма. През 1698 г. спахии и
други видни личности отишли в Рилския манастир и там насилствено и
безплатно взели храна и питие, като “буйствали, правели разни злодеяния
и насилия над монасите”. През 1758 г. валията на Румелия и други висши
длъжностни лица в София изпратили войници в манастира, като вършели
най-различни злодеяния: някои от монасите били мъчени и бити до смърт,
други - оковани в железа, а трети – затваряни и глобявани с големи
парични суми. Вън от това, под предлог за някакъв особен данък, наречен
хъдмет-ресуми, тези войници вземали насила от бедните монаси – от
някого по 300, от други – по 500 гроша”. При второто нападение
разбойниците хванали живи осем монаси и ги подложили на нечути мъки
и изтезания, за да посочат скривалищата, в които се пазят парите и
ценностите на манастира. При нападение на Карлуковския манастир на
страшни мъчения бил подложен игуменът – турците смятали, че там
има “богатство, закопано в земята, хванали го, страшно го мъчили да им
покаже манастирското богатство, забивали му клинци под ноктите,
езика му изболи, мъчили го всякакъв вид други мъки и така мъченически
умрял.
Поставено при такова положение, унищожавано физически,
разорявано материално, лишавано от култови сгради, българското
духовенство не могло да изпълнява своите верски задължения. Освен това
то било малобройно по численост. Софроний Врачански съобщава, че той
бил единственият поп в цялата Карнобатска околия и че черква имало
само в с. Костен. Липсата на достатъчно духовници отслабвала

91
съпротивителните сили на българското християнско население и
подпомагала асимилаторските цели на завоевателите”.
За да попаднат по-лесно в лапите на завоевателите, още от първите
години на робството били унищожени голяма част от християнските
култови сгради. В Дряновския препис на Паисиевата “История
славяноболгарская” се отбелязва, че “турците избирали най-красивите
черкви и ги превръщали в проклети джамии”. Някои от християнските
храмове били срутвани до основи, а останалият от тях материал бил
използван за построяване на джамии и други сгради. В София църквите
“Света София”, “Свети Георги”, “Свети Николай” били обърнати в
джамии. През 1515 г. по време на първото масово помохамеданчване е
отбелязано, че султан Селим І “разсипа черквите до основи, където имаше
свети мощи – ги изгори, а други отнесе в Цариград”. На австрийския
посланик А. Вернер през 1616 г. също направило впечатление, че от
Белград до Цариград “християните нямат ни черкви, ни попове, а
извършват богослужението и молитвите си при едни ниски изправени
дървени кръстове (оброчища), които стоят обикновено по височините”.
На християните не се позволявало да поставят кръстове на църквите. Също
така са забранени и камбаните, а вместо тях се употребявали дървени
клепала. Те нямали право да строят по-високи църкви и не можели да имат
камбани, както и да извършват на открито църковни ритуали. Разорение на
много от християнските култови сгради се извършва и в Родопите по време
на масовите помохамеданчвания на местното християнско население. През
1678 г. пътешественикът С. Швайгер не без огорчение отбелязва:
“Посетихме и някои стари черкви, които са принадлежали може би на
Сина Божи, а сега на дявола и на пророка му Мохамед”.
Изяснявайки ролята на джамията в завоевателската политика на
Османската империя, в своите пътеписи от края на ХVІІІ в. англичанинът
Абеси отбелязва:
“Тъй като мохамеданството било установено със сила, според
неговия религиозен и политически принцип, град, където имало джамия,
никога не би предаван чрез капитулацията или договор. Затуй, щом
мохамеданите отнемели някой град от неприятеля, веднага построявали
джамия, та гарнизонът да го защитава с по-голяма ревност, в случай, че
отново бъде нападнат”.
Още при султан Мехмед ІІ (1451-1482) Цариградската патриаршия е
била призната за предводител на източноправославното население в
Османската империя. Българските владици били заменени с гърци, а
българската православна църква изпаднала под гръцко църковно
върховенство. В качеството си на “духовни пастири” на българския народ
гръцкото духовенство продължавало регулярни контакти с
администрацията на Османската империя. За да неутрализират и смажат
съпротивата на българите, представителите на гръцкото духовенство

92
неведнъж донасяли на османската администрация за нарастващата омраза
и ненавист към поробителите, както и за съществуващото брожение и
подготовка за въоръжена съпротива и бунтове. Доносите на гръцкото
духовенство били използвани за най-жестока разправа с поробеното
население, както и за масовото налагане на исляма. Един от летописците
по това време свързва първото помохамеданчване през 1515 г. с интригите
на цариградския патриарх, определяйки го като “наследник на Юда, втори
дявол, втори Юда, нов Арий”. С подобен донос на пловдивския владика
Гаврил се свързва помохамеданчването на Чепино през 1666 г. Не
случайно Н. Милев отбелязва:
“Актовете на (католическата) пропаганда ни показват как
гръцките митрополити, обкръжени от еничари, обикаляли селата и
събирали владичина безпощадно, като биели, връзвали и затваряли онези,
които не могли да плащат, вземали каквото намерели по къщите и
вършели хиляди безобразия”.
Гръцкото духовенство не само съдействало на турските поробители
за обезглавяване на българската църква, но в сътрудничество с тях
утежнявали още повече робското положение на българите. В
Цариградската патриаршия Османската империя имала надежден
помощник, който им съдействал да държат в покорство поробените
българи, гърци, сърби, власи и др. Положителното в случая е, че
съществуващата православна църква и с нейното духовенство с все още
напълно неразрушените църкви, манастири и параклиси, както и с
християнските проповеди и молитви, са способствали за решителното
противопоставяне на провежданата от османските власти религиозна и
народностна асимилация на поробеното християнско население. С всички
сили и средства църквата е разобличавала и възпрепятствала
асимилаторската политика на завоевателите, както и използването на
исляма като официална идеология при насилственото помохамеданчване и
потурчване на онези милиони българи, които били прокудени от родните
им огнища, насилствено изселени в отдалечени райони на Османската
империя, продавани в робство, отвличани в еничарския корпус или
загинали от кървавия ятаган на поробителя, защитавайки своята
православна вяра и българската си народностна принадлежност.
Изтъквайки превъзходството на християнската религия пред
мюсюлманската, църквата е използвала различни форми, методи и
средства за поддържане на българския дух и вярата на поробеното
население в спасителната роля на Христос в свещената борба за
освобождението на България от турско робство. В духовната и
идеологическа борба срещу поробителите дейността на свещениците чрез
техните проповеди, преписванията, разнасянията и четенията на църковни
книги в много градове и села на страната, строежите на параклиси и
църкви, съставянето на нови жития и разпространението на стари, е имало

93
огромно значение за запазването на православната вяра и българската
народност в съзнанието на обикновените християни в тежките условия на
петвековното робство. В многобройните жития е описана мъченическата
смърт в защита на християнската вяра от най-обикновени попове, монаси,
занаятчии, земеделци, овчари и др. Те отхвърляли всякакви увещания и
щедри предложения за много по-богат и щастлив живот при условие, че се
откажат от православната вяра и приемат исляма. Въпреки големите
жестокости и мъчения, на които са подлагани, те не са се отказвали от
своята вяра и народност и нито за миг от живота си не са допускали
възможността да приемат религията на своите палачи.
Житието на златаря Георги Софийски, убит от турците през 1515 г., е
написано от съвременника му поп Пейо. В него се описва как “свирепите
мохамеданови свещеници” се помъчили да го привлекат към тяхната вяра,
обещавайки му “много богатства, слава и чест”. След като оборил
доводите на турските проповедници и отхвърлил предложението им, те го
наклеветили пред местния съдия. Последният им наредил да го доведат
при него, обещавайки им, че ще го принуди да се откаже от християнската
вяра и приеме исляма. В житието поп Пейо описва по следния начин по-
нататъшната съдба и мъченическата смърт на златаря Георги Софийски,
който благодарение на своята героична постъпка остава в нашата история
като един голям родолюбец, българин и християнин:
“Като го видя, съдията се учуди на красотата му, повика го близо
при себе си и му каза с умилен глас: “Младежо, казват ми, че си изкусен в
занаята. Можеш ли да ми направиш предмети, както аз искам?”. А той
отговори: “Дай ми да направя и мисля, че ще харесаш”. А този рече:
“Разбрах, че си опитен във всичко, но ще ти кажа още нещо. Ако ме
послушаш, ще бъде добре за теб. Ако не послушаш – зле ще погинеш”. А
той (Георги) каза: “И какво ми заповядваш?”. Съдията рече: “Откажи
се от Христа, приеми нашата вяраи тук ще се насладиш на всички блага,
а след смъртта си ще се поселиш в рая”. И много други, и много други
ругатни каза. А Георги, като чу това, си каза: “Виждам, че съм доведен
тук да се откажа от вярата си, а не заради занаята...” (и отказва да
приеме исляма). Като чуха думите му, множеството агаряни, които
стояха наоколо, извикаха всички: “Махни го оттам, той съвсем ни
поруга”. Съдията заповяда да го отведат в тъмница. И така те му
вързаха ръцете отзад и едни го биеха, други го ругаеха, трети го плюеха и
го поставиха в тъмницата... На сутринта пак се събират множество
мохамедови свещеници, извеждат го от тъмницата и каквито и хитри
слова да казваха, колкото и да го заплашваха,нищо не можаха да
постигнат от желаното. И пак го затварят в тъмницата и оковаха
ръцете и краката му в железни вериги. А той все търпеше... На осмия ден
пак го довеждат в съда, събират се всички началници на злобата и
мохамедови служители и го изправят вързан пред съда. Този (съдията)

94
пак започва да го ласкае и казва: “Младежо, защо се излагаш на такова
безчестие и на такова поругание? Виж как всички ти се надсмиват и те
ругаят. Знаем, че близките ти са опечалени от тебе. Послушай ме и
изпълни нашата воля”. Съдията имаше един син. Като го извика, той
рече: “Георги, отсега този мой син ще ти бъде брат и вие двамата ще
ми бъдете синове. Ти ще живееш заедно с него в моя дом. както и сам
виждаш, аз съм остарял и ще умра, а след смъртта ми ще бъдеш втори
наследник на цялото ми богатство и притежание. Това, което ти казах
днес, ще ти предам написано пред всички тези, които се намират тук, за
да се увериш, че говоря истината. И което ти казах с думи, това ще
направя и на дело, та сега цялото събрано множество гледащи да ти се
поклонят и всички да ти бъдат като роби”. Като чу тези думи, онова
събрано множество с буйни възгласи възхвали своя съдия... А Георги каза
на съдията: “Ако мислиш добро за моето тяло тук и ако ме обичаш
толкова, остави ме да бъда християнин и да живея с християните. Ако
пък не искаш, знай, че нищо не може да ме разлъчи от вярата Христова и
от неговата любов – нито земно богатство, нито пък с огън можете да
ме уплашите, нито с някакво мъчение, нито с нещо друго или с мъчение...”
(Следва дълга реч против исляма). Като чу това, събраното множество
извика със силен глас и се устреми към него, скърцайки със зъби, но
съдията със слугите си го защитил да не го бият. И им рече: “Защо така
се нахвърляте върху него като диви зверове? Нямам ли властта от царя
аз да го съдя и да е осъден, а ако го освободя – да бъде свободен?”. А те
извикаха: “Тъй като съдът е наш, ти съди праведно по нашия закон,
понеже и ние, които сме тук, познаваме нашия закон, ако и да нямаме
власт от царя”. Съдията каза: “Понеже вие знаете, то какво трябва да
се прави с него?”. А те рекоха: “Да бъде изгорен на огън и пепелта му да
разпръснем във въздуха”. Съдията отново каза: “За това ли, което каза
той, че възхвали своята вяра и не приема нашата, да го изгорим на
огън?”. А те рекоха: “Та може ли да бъде жив този, който е похулил
нашия законодател, а също така и царя, и войводите, и съдиите, и просто
всички?...”. (Тогава съдията за последен път се обърнал към Георги, но
понеже този отказал да приеме исляма, осъдил го на смърт и го предал на
тълпата). Тези се нахвърлили върху него като вълци, които искат да
разкъсат агне. Едни го заплюваха, други го удряха по бузите, трети го
дърпаха насам-натам. И така те му вързаха ръцете отзад, поставиха на
врата му желязо, преведоха го през цялото тържище, а техният
проповедник викаше с висок глас: “ Елате сички, които държите за
нашата вяра, и донесете дърва, за да го изгорим, тъй като похули нашия
закон и не иска да се откаже от Христа”. И така, събраха се множество
турци. Едни го заплашваха, други се заканваха, а трети му обещаваха
много дарове, но не успяха... (По-нататък се описва как Георги бил

95
изгорен на площада пред църквата “Свети Георги”, като увещанията да
приеме исляма не били прекратени чак до самата му смърт)”.
Пропагандирайки и възвеличавайки подвига на българите, загинали
в защита на своята вяра и народност, обикновени книжовници написали
биографиите на много от тези народни герои, определени от църквата като
“мъченици на вярата”. Някои от по-опитните книжовници описвали
тяхната саможертва в защита на православната вяра и поробената ни
родина, като величаели подвига им с извадки от Евангелието и други
църковни книги, а в отделни случаи и с подходящи хиперболи героизирали
тяхното безсмъртие. Мъжеството, героизма и подвизите на описаните в
житиетата българи били обявявани, а някои и канонизирани, от църквата
не само като мъченици на християнската вяра, но и като най-големи
патриоти на поробената ни родина. Техният пример вдъхновявал за
саможертва нови родолюбци и народни герои, родени и израсли в
семействата на обикновени българи, които до последния миг от живота си
не са се отказали от християнската вяра и отхвърляли всякакви опити на
поробителя да бъдат насилствени помохамеданчвани и потурчвани. По
този начин христовата църква е използвала всеки героичен подвиг в
борбата срещу турския поробител за поддържане на българския дух и
твърдата убеденост, че следвайки примера на тези мъченици на вярата
нашият народ ще постигне по-скорошното освобождение на поробената
родина.
Участието и на църквата във всеобщата народна съпротива срещу
исляма, като официална идеология на поробителя за поддържане на
тяхната асимилационна политика, се води не само със стриктното
поддържане на православната религия, но намира израз и в организираната
въоръжена борба за освобождението на България. Многобройни са
народните песни, приказки, поговорки, легенди, предания, поверия и др., в
които не само се говори за могъществото на българската държава и
величието на нейните царе и патриарси, но се възхвалява православната
църква, българския език, нашите традиции, нрави, обичаи, облеклото,
трудолюбието, любовта между хората, грижата за децата и възрастните
родители, както и много други добродетели, разкриващи моралния облик,
добротата и човечността на българина. Отразявайки живота на нашия
народ по време на робството, в народното творчество се заклеймяват и
проклинат завинаги онези предатели, които са се отказали от своята вяра и
са приели религията на вековния поробител. В това творчество,
произлизащо от недрата на народа и разкриващо неговата правдивост и
човечност, се въплътява омразния образ на поробителя и догмите на
мюсюлманската религия, които насърчават воините на исляма в
изпълнение волята на Аллах да избиват невинни и беззащитни деца, жени
и старци. Сравнявайки мюсюлманската с християнската религия, в
българското народно творчество се възхвалява величието на православната

96
църква и християнската вяра като най-голям божи дар и опора на
християните в тежките години на турското робство, както и вярата на
българския народ, че благодарение на героичната си борба и помощта на
руските-братя и другите християнски народи, ще се осъществи вековната
мечта за освобождението на поробената родина.
В историята на България ще останат завинаги мъдрите слова на
митрополит Климент Търновски (Васил Друмев – 1841-1911 г.), който на
14.02.1893 г. в обръщение към православните българи, оценявайки
огромното съдбоносно значение на праотеческата православна вяра за
запазване на българската народност и българския народ, заявява:
“В продължение на много векове, както знаете, нашият народ беше
тъпкан, унижаван, лишаван от всякакви човечески права, лишаван от
правото да се учи, да се моли Богу на езика си, да се нарича с името си....
Всичко беше насочено към твърде грозната цел – да се затрие от лицето
на земята името на народа ни.
Но този измъчен до крайност народ оцеля, братя! Той не се смаза
под тежките многовековни теглила, не се затри от лицето на земята;
напротив, излезе от тия теглила с нови пресни сили за нов и честит
живот, за трайно и честито бъдеще.
С какво? С какви сили и средства се извърши това чудо? С нищо
друго, братя, а само с това, че нашият народ си остана верен на Бога,
т.е. остана си през многовековните тежки времена твърд и непоколебим
в своята праотеческа вяра – в православието.
Да, братя. Ако нашият народ под натиска на твърде грозните
вековни злочестини беше се поколебал във вярата си, беше се отметнал
от православието – той непременно щеше да загине, щеше да се затрие
от лицето на земята, както загинаха за него всички ония злочести негови
чада, които приеха друга вяра...
Да пазим православието като очите си – това е най-високата и
свещена длъжност на всеки честен българин!
Да не забравяме никогаж: Има православие у нас, има и български
народ. Няма православие – няма български народ.”
В доклада на княз А.Н. Церетелев от 22.08.1876 г. до министъра на
външните работи на Русия във връзка със зверската разправа на турците
със свещениците, монасите и разрушаването на църквите и манастирите по
време на Априлското въстание, се съобщават следните данни:
“Само през първите векове от въвеждането на християнството
може да се открият подобни преследвания, както тези, на които е
подложено и сега се подлага духовенството в България. Всеки
християнин, а още повече православен и руснак е крайно възмутен,
виждайки разорените храмове, чувайки за мъченическата смърт на
толкова свещеници и от непоносимите страдания, претърпени от тези,
които са останали живи. Навсякъде озверените мюсюлмани, разорили

97
тази пролет България, бързаха преди всичко да разрушат църквите; да
заловят свещениците – често ги убиваха на място, едни завързваха и
разстрелваха, други посичаха на парчета. Аз видях в Казанлък свещеник с
рана на главата и отрязана китка на ръката, който бе успял да се
отскубне от ръцете на палачите. В едно от съседните села, много преди
българското движение, двама свещеници бяха хванати, а полицейските
власти, за да измъкнат от тях показания в присъствието на офицер, ги
запрегнаха в ярем и обсипвани с удари ги принудиха да теглят каруца,
натоварена с камъни. Аз разговарях с един от тези свещеници. Другият
от тогава е болен.
На Ваше Превъзходителство е известно какво въобще са
изтърпявали българите в затворите. Участта на духовниците не е била
по-добра от тази на останалите. Турските власти на всяка цена са
искали да предизвикат в съзнанието им вина; а към мъченията са се
прибавяли оскърбления и гаври. От свещениците, затворени във
филипополските затвори – говори се, че те са около 70 души – много са
умрели в затвора, други са получили тежки увреждания и са с напълно
разбито здраве; на един са били избити зъбите, друг от нанасяните удари
по гърба вече не може да се изправи. Един от осъдените свещеници във
Филипопол бил замъкнат издъхващ на бесилката.
Ако имаше и най-малкото съмнение в това, че преследването на
духовненството не произтича от мюсюлманския фанатизъм, а от
мнимото участие във въстанието, е достатъчно да се видят
разрушените и осквернени църкви и манастири. Навсякъде грабежите са
придружени от най-гнусните и отвратителни поругавания на светините.
Аз не се решавам да предам възмутителните подробности от тези
действия на турците със свещените съдове и одежди. В десетки църкви,
които турците не са успели да опожарят, аз видях съборени (църковни)
престоли, разбити на парченца икони, следи от изстрели или удари на
ножове върху светите изображения.
Като едни от многото примери за пълно унищожение може да
послужи Дряновският манастир “Свети Архангел Михаил”. Когато
турската войска и башибозук нахълтват в изоставената от всички
обител, започва грабеж и оскверняване. Всички скъпоценности, богатата
църковна утвар, с една дума цялото имущество незабавно е ограбено.
Кръстът е бил отнесен на известно разстояние и е послужил за мишена
при стрелбата на башибозука. Църквата е била подпалена с газ, докарана
от град Дряново. След това в продължение на няколко седмици съседите
мюсюлмани копаеха навсякъде, за да търсят скритите в земята
ценности и извозваха от манастира всичко, което беше възможно да се
изнесе като не оставиха дори една дъска или гвоздей. Когато бях в
развалините на този манастир, който малко преди това е бил един от
най-богатите в България, видях само почернелите стени на храма и

98
местатата на обезобразената живопис. Игуменът ми разказваше през
сълзи за предишното благополучие на обителта – украсена с дарения от
Русия. От братята бяха останали само трима, останалите осем бяха
убити по време на бягството. Принадлежащите на манастира мелница и
чифлик също са изгорени.
Още по-ужасно зрелище представлява женският манастир “Света
Троица” в Ново село. Подробен разказ за извършените там злодеяния чух в
Търново от една от четирите избягали в този град монахини. Прилагам
писмено изложение на всичко преразказано ми от тях.
“На 9 май в Ново село влязоха башибозуци и нападнаха манастира.
Една от стариците бе посечена още на входа на парчета, след това се
втурнаха към църквата, където се бяха скрили монахините, с изстрели
през прозорците убиха четири от тях и разбивайки вратата нахълтаха в
храма. На игуменката Сусана и монахинята София отрязаха първо
ръцете, а след това ги доубиха с изстрели. Това, което видях, е, че
повечето от тях бяха ранени, две от които от ятаган, а третата от
изстрел като куршумът още не е изваден”.
Злодеите сваляли дрехите както от мъртвите, така и от живите.
Не е необходимо да се разпростирам на издевателствата и насилията
върху последните: те завиждаха за участта на загиналите си сестри.
След като безчинствали над тях до насита, турците отвели със себе си
няколко монахини, които пуснали след няколко дни. Останалите в Ново
село били принудени денонощно, с побои и оскърбления, да плетат чорапи
на башибозука, докато накрая не им се удала възможността първо да се
скрият в планината, а след това в съседните градове и села.
Манастирът разбира се бил разграбен и изгорен и сега сред
развалините му живеят в нищета шест старици. Те се намират в
полуоцелелия хамбар с част от останалите вещи на убитите монахини,
чиито обгорели и овъглени кости на тези съвременни мъченици, както
видях, бяха още в църквата.
Става дума само за Дряновския и Новоселския манастир, защото
тях лично съм видял. Но на подобна участ са били подложени и
обитателите на голяма част от енорийските църкви в Пазарджишки
окръг. Там където са оцелели, в тях няма дори свещеници; тези, които не
са наказани със смърт или осъдени на затвор, не смеят да се върнат,
страхувайки се от мюсюлманите.
И така значителна част от българите в тази тежка минута
нямат нито утешение, нито упование в църквата. Обредите не се
извършват. Няма кой да кръщава децата; умиращите са лишени от
последно причастие и напътствие”.
Принадлежността към християнската или мюсюлманската религия е
била една от най-важните и решаващи фактори в живота на народите,
населяващи Османската империя. Слагането на равенство между религията

99
и етническата принадлежност се е използвала от турския поробител не
само за религиозната, но и за народностната асимилация на българите.
Според установените вековни традиции, изповядването на християнската
вяра се считало за признак на безспорна принадлежност към българската
народност, а отказът от християнската религия в условията на турското
робство се разглеждало като окончателно помохамеданчване и възможност
за по-нататъшното потурчване на поробеното население. Насилствено
ислямизираните българи, макар и приели мюсюлманската религия, още
дълги години, а преобладаващата част от тях и завинаги, запазват
българското си народностно съзнание чрез българския език, българската
писменост, българската наука, образование, култура, фолклор, нрави и
обичаи, както и с предаваните от поколения на поколения спомени от
техните предци за българския им родов корен.
В двутомния сборник “По следите на насилието” се съдържат хиляди
документи за асимилационната политика на Османската империя и
борбата на нашия народ за запазването на своята православна вяра и
българското си народностно съзнание. Повечето от тези документи
доказват българския произход на огромна част от мохамеданското
население по българските земи. Макар и принуждавани да приемат исляма,
много от тях се чувствали българи, като съхранявали своите български
традиции, бит, нрави, обичаи и се стремяли да бъдат заедно, в близки
отношения с останалото християнско население. Многобройни са
доказателствата за т.нар. скрито християнство. На много места,
включително и в районите, населени с компактно тюркоезично население,
са съхранени като скъпи реликви чак до ден днешен редица предмети,
свързани с изповядваната от техните предци християнска религия – икони,
кръстове, кандила, просфори, книги и др. Запазен е споменът за старите
български гробища, християнските църкви и манастири, както и за редица
свещени места, дори и тогава, когато след разрушаването им на тяхно
място завоевателите са издигали своите джамии или са ги превръщали в
мюсюлмански текета.
Тайното християнство, което е било широко разпространено сред
ислямизираните българи, е поддържало изповядваната от тях християнска
вяра. Благодарение на него не само са се съхранили техните български и
християнски нрави и обичаи, но са запазени за бъдещите поколения и
спомените за християнските църкви, манастири, светци и светилища. При
много от погребенията, тайно в гробовете се поставяли християнски
кръстове и други предмети, напомнящи, че тук се намират тленните
останки на българи, изповядвал православната вяра. Привържениците на
криптохристиянството били жестоко преследвани, но въпреки всичко даже
и напълно потурчени някои от тях запазват редица християнски елементи
от своята обичайно-обредна система, напомняща за българската им
принадлежност. Споменът за тяхното българско минало в редица случаи

100
продължава да се предава от поколение на поколение. И днес той е жив не
само сред потомците на тези ислямизирани българи, но и в някои
представители на тюркоезичното население, напомнящи българския
произход на техните предци, насилствено ислямизирани и потурчени по
време на петвековното робство.

НАРОДНАТА КУЛТУРА

По време на Търновската книжовна школа, ръководена от патриарх

Евтимий, българската култура достига равнището на византийската
култура, а страната ни се превръща в духовен център, в който се обучават
младежи от съседните балкански страни. Турското робство прекъсва с
цели векове историческото, обществено и културно развитие на България
като я откъсва от Европа и света. Поради своето по-ниско културно
равнище и вандалско отношение към материалната и духовна култура на
българите, турското робство спира нашето развитие. Това е времето,
когато през втората половина на ХІV в. се появяват първите елементи на
Ренесанса и в българското общество. До края на ХVІІІ в. Османската
империя се отнася враждебно към Европа и европейската култура като
задържа с няколко века утвърждаването на европейските общочовешки
ценности и по нашите български земи.
През годините на петвековното робство народната култура спомага
за съхраняването на българското самосъзнание. Тя има не по-малко
значение от българската църква за оцеляването и възхода на българската
нация, както и в борбата за освобождението на България от турското
робство. Народното творчество с многобройните български песни,
приказки, поговорки, легенди, поверия, предания, както и с грижливо
запазените за бъдните поколения икони, кръстове и други християнски
символи, религиозни и исторически книги, стари български носии, шевици
и всичко, свързано с неговия български народностен произход, се
съхраняват през вековете като най-свиден спомен за тяхната българска и
източноправославна принадлежност. Грижливо запазената през вековете
българска култура, която се обогатява от творческата самобитност и талант
на народния гений, е намерила въплъщение в българското образование,
наука, литература и изкуство. Църквите, манастирите, както и големите
семейства и родове се превръщат в духовни центрове, които съхраняват и
предават от поколение на поколение българския език, писменост, названия
на селища, местности и българските имена на техните бащи и деди.
В родовата памет на бъдните поколения се запазва споменът за
принадлежността им към българския род и изповядваната христова вяра,
както и за продължаващите жестокости на поробителя по време на

101
потурчването и помохамеданчването на нашия народ. Грижливо пазените,
съхранявани и разпространявани ръкописи, сборници, писания и летописи
помагат да се разкрият героичните страници от миналото и величието на
българската държава, както и да се възроди и поддържа жива неугасващата
вяра, че отново българският народ ще разкъса оковите на вековния
поробител и ще възкръсне от мрака на турското робство. Изключителното
богатство на древнобългарската книжнина се състои в многобройните
ръкописи на богослужебни текстове, религиозни четива, ежедневни
молитви на християнина, вечни календари, писмовници, манастирски
паметници, еснафски и църковни кондики, обществени актове и послания,
четива, търговски писма и разписки, данъчни тефтери, надгробни надписи,
печати от общини и манастири, летописни изложения, преписки и др.
Огромно е значението на историческия епос за поддържане на българския
дух по време на мрачните години на турското робство. Неговото богатство
се състои в многобройните народни, хайдушки, юнашки предавания,
приказки, поговорки, песни за героичните подвизи и борбата срещу
поробителя, съхранените обичаи и традиции, празнично-обредната
система, българските хора и ръченици, както и всичко българско и
християнско, което се съхранява и поддържа с помощта на училището,
читалището, писменото слово и българския език. През годините на
робството народната култура не само поддържа българското национално
самосъзнание, но и вдъхновява решимостта на българския народ да води в
продължение на пет века най-продължителната кървава и свещена борба за
запазване на българския род и освобождението на България от вековния
поробител.

СЕЛСКАТА ОБЩИНА –
СПЕЦИФИЧНА ФОРМА НА САМОУПРАВЛЕНИЕ

Управляващите в Османската империя не можаха да постигнат

безусловно господство над завладените земи, като упражнят цялостен
контрол върху поведението на многобройното население. Не бяха
създадени реално функциониращи местни органи, които да осъществяват
административно-управленските функции на държавната власт. Поради
тази причина завоевателите са принудени да признаят някои от функциите
на завареното обществено самоуправление по българските земи и
опирайки се на него да упражнят своята власт. Общинската форма на
управление намира проявление в дублиращите се по своите функции
селска и църковна община, както и задругата в т.нар. семейна община с
нейното селскостопанско и занаятчийско производство. Понякога те

102
осъществяват и функциите на централната турска власт по събиране на
данъци, изпълнение на повинности и други дейности. Общинското
самоуправление съдейства да се запазят някои от функциите на
предишната българска селска община. Като основно ядро на управление
селската община е онази форма на организация, която помага да се
съхрани българския дух и чувството за принадлежност към българския
народ и източноправославната вяра. Тя се явява една от най-сериозните
опори на българския народ, която благодарение на общата им
селскостопанска и занаятчийска дейност, дава възможност на българите да
живеят в един задружен колектив, в който поддържат всичко българско,
заварено през вековете в родовата памет на техните бащи и деди.
Общинското самоуправление като специфична легална форма на
българската държавност и националност запазва огромна част от
българския народ от асимилационната политика на поробителя,
поддържайки твърдата му убеденост, че отново след мрачните години на
робството, България ще извоюва своята свобода и независимост.
Един от реформаторите, на когото се поставя задачата да укрепи
властта в т.нар. Дунавски вилает, е назначеният за негов управител Ахмед
Митхад паша, който от 1860 до 1864 г. изпълнява задължението на валия
(генерал-губернатор) в тези български земи. Султанът и неговите
обкръжени в управлвяващата Османска империя са изхождали от богатия
му опит като държавен функционер със западноевропейска школовка, а
може би и поради обстоятелството, че по данни от различни източници се
предполага, че неговата майка е българомохамеданка. Османските власти
са очаквали, че българите ще проявят известни симпатии към Мидхат паша
при назначаването му за техен управител. Като валия на Дунавския вилает,
който включва крайдунавска и западна България, включително и
Кюстендилска област с около тримилионно население, той продължава да
провежда досегашната асимилационна политика на османските
завоеватели. За разлика от предишните управляващи, Мидхат паша
използва по-фини форми и методи за утвърждаване на тяхното по-
нататъшно господство по българските земи.
Много късно управляващите в Османската империя осъзнаха
значението на българската община за съхранението и възраждането на
българската народност, както и за запазването на българския народ от
асимилационната политика. За ограничаване автономността с крайна цел
разрушаване на българската селска община, по инициатива на Мидхат
паша през 1864 г. се издава Органически закон за Дунавския вилает. Само
15 години след приемането на този закон България вече е свободна и
независима държава.
През 60-те години на ХІХ век по инициатива на Мидхат паша се
изготвя проект, с който османското правителство си поставя за цел
пълното ликвидиране на българските училища. Замисълът на Мидхат паша

103
е бил да слее българските училища с турските религиозни училища, в
които български няма да се изучава. Съгласно този проект е трябвало да се
преподава само на турски език, като се изучава единствено историята на
Османската империя и исляма. Благодарение на енергичните протести на
българската общественост против тези нови асимилационни планове на
османската власт е било осуетено сливането на българските с турските
училища. Всякакви опити за реформи в образованието чрез създаване на
смесени училища със задължително изучаване само на турски език и от
християнските деца се отхвърлят от българското население като един нов
демагогски и коварен начин за провежданата асимилационна политика на
поробителите.
Страхувайки се от огромното влияние на руския народ, към който
поробените българи хранят най-съкровени чувства на обич и
признателност, като единствена опора и надежда за своето освобождаване,
Митхад паша забранява на българчетата да учат в Русия. По негова
инициатива започва издаването на в-к “Туна” /Дунав/, който излиза на
турски и български език, а също така и отпечатването на религиозна
литература на българите християни. В тях се възхвалява и величае
“спасителната” за християните роля на турския султан. В стремежа да се
покаже като действителен реформатор, утвърждаващ тезата за
“равноправните поданици – османлии”, както и за единната “османска
нация”, Митхад паша разпространява в Дунавския вилает брошура от над
2000 броя на турски и български език със “съвети за мирното съжителство
между християни и мюсюлмани”. Разбирайки огромното значение на
християнските общини за запазване на българите и българщината,
османлиите си поставят като основна цел тяхното по-скорошно
ликвидиране. Може би тези инициативи с използването на по-фини и
лицемерни начини и средства за по-нататъшната религиозна и етническа
асимилация на българския народ създават погрешното впечатление в
султана и неговото обкръжение за Митхад паша като един успешен
реформатор, поради което го издигат от управител на Дунавския вилает за
председател на Държавния съвет и Велик везир (министър-председател –
б.а.) на Османската империя. Това не попречи на султана след
Освобождаването на България да разпореди убийството на своя верен
слуга – Митхад паша.
В последните години на турското робство българският народ е в своя
духовен, политически и икономически възход, а Възраждането преминава
своя път от възстановяването и съхраняването на българщината до
върховете на национално-освободителната борба. Турската власт не успява
навреме да оцени жизнеността и устойчивостта на българската народност,
която се съхрани, възроди и извоюва своето освобождение благодарение
на православната църква, народната култура и българската селска община.

104
 БЪЛГАРСКИЯТ ЕТНОГЕНЕЗИЗ
НА ТЮРКОЕЗИЧНОТО НАСЕЛЕНИЕ И
БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ

Не е възможно след петвековното турско робство, по време на което

българският народ е бил подложен на жестока народностна и религиозна
асимилация, да не настъпят тежки и дълготрайни последици, оставяйки
трайни следи сред българското население. В резултат на насилствената
асимилация една част от българите не само приемат исляма, но постепенно
са принуждавани да възприемат и някои определящи народностни
особености на поробителя, като тяхното облекло, бит, отделни обичаи и
дори говоримия от тях турски език. В течение на времето те са били
напълно потурчени, въпреки че от преданията на техните предци в някои
от тях продължавал да живее споменът за българската им народностна
принадлежност. Основната част от тях запазват главните елементи от
българския етнос. Това се потвърждава от многобройните научни
доказателства от исторически, етнографски, археологически и
лингвинистичен характер, доказващи българския етнически произход на
мюсюлманите в България.
Във всички бивши колонии отделни групи от населението приемат в
известна степен някои елементи от бита на предишните колонизатори,
включително имена, език, религия и други особености. В много случаи
населението на бивши колонални страни, което е преживявяло ужасите на
робството, не се е отказвало от своята национална принадлежност и никога
не се е самоопределяло за английски, френски, португалски и други
народностни малцинства. Знанието на езика на поробителя не означава, че
българите, които в продължение на пет века са подложени на жестока
етническа и религиозна асимилация, са “съотечественици” на османските
завоеватели и принадлежат към турската нация, каквито са
великодържавните претенции на Турция по отношение на българите
мохамедани и тюркоезичното население у нас. Въпреки всички
превратности в нашата история, голяма част от българите запазват своята
народностна и религиозна принадлежност. В самоотвержена борба с
петвековния поробител българският народ успява да извоюва своята
свобода и национална независимост. Възкръсвайки като един храбър и
героичен народ от мрачните години на петвековното турско робство, вече
няколко поколения от българския народ след Освобождението на България
се прекланят с благодарност и признателност пред величествения подвиг
на техните предци.

105
 Съвременната наука разполага с огромен исторически
доказателствен материал, включително и от османски писмени извори, за
българския етногенезис на ислямизираното и потурчено население по
нашите земи. Редица чуждестранни пътешественици, дипломати, учени и
други автори дават многобройни сведения за религиозната и етническа
асимилация на българския народ. Те показват по един безспорен и
категоричен начин, че огромната част от тюркоезичното население, както и
всички българи мохамедани в историческите и етнически граници на
България нямат анадолски произход, а са от средите на ислямизираните и
потурчени българи. Становището на Ахмед Митхад паша за произхода на
потурчените и помохамеданчени българи по време на турското робство
заема водещо място в утвърждаването на тази безспорна историческа
истина. Тя се подкрепя и от редица наши, турски и други чуждестранни
автори.
За да се придобие една по-вярна, точна и пълна представа относно
становището на Митхад паша за истинския произход на ислямизираното и
потурчено българско население ще се позовем на френското сп. “Научен
преглед на Франция и чужбина”, бр. 49/2а от 02.06.1878 г. В списанието
Митхад паша помества написаната от него статия “Турците в своето
минало, настояще и бъдеще”, в която заявява:
“Сред българите, към които се проявява такъв жив интерес, има
повече от 1 милион мюсюлмани. Тези мюсюлмани не са дошли от
Анадола..., а са наследници на същите тези българи, преобърнати в
исляма през епохата на завоеванието и през следващите години. Те са
чеда на същата тази страна, на същата тази раса, произлезли са от
същото това коляно. А между тях има една част, която говори само
български...”.
Това признание е направено от най-известния със своите
интелектуални възможности и безспорно най-грамотния за времето си
турски държавник и политик. Роденият на 18.10.1822 г. в Цариград
Мидхад паша е един от най-образованите ръководители на Османската
империя. Последователно Мидхад паша е бил управител на Дунавския
вилает, Велик везир на Османската империя и председател на Държавния
съвет. Провеждал е реформи за укрепване на империята и утвърждаване
деспотичната власт над поробените народи. Взел е активно участие в
борбата за потушаване на национално-освободителното движение на
българския народ по време на Априлското въстание. Във връзка с лъжливо
обвинение за убийството на султан Абдул Азис през 1882 г. е осъден на
смърт. След намесата на английското правителство е изпратен в изгнание в
Саудитска Арабия. Прекарва три години в затвора в Таиф край Мека,
където през 1883 г., по заповед на султан Абдул-Хамид ІІ, е удушен. Като
валия на тогавашния Дунавски вилает, а след това и като Велик везир на
Османската империя, Митхад паша е имал възможност да се запознае с

106
данните на провежданата етническа и религиозна асимилация, както и с
действителния произход на тюркоезичното население и българите
мохамедани у нас. По един безспорен и категоричен начин той признава
асимилационната политика на Османската империя, в резултат на която
една част от българското население е било ислямизирано и потурчено.
Изхождайки от горните аргументи на Митхад паша, ние имаме
пълното основание от наши национални позиции да отстояваме
историческата истина за българския етногенезис на ислямизираното и
потурчено население по време на петвековното турско робство. Всякакви
спекулации от страна на наши, турски и други представители на
определени научни и политически среди, които се мъчат да обосноват
противоположната теза за етногенезиса на асимилираното българско
население, са абсолютно несъстоятелни и провокационни. Данните за
българския произход на това население се знаят не само от Митхад паша и
целия български народ, но и от много приятели на нашата страна, както и
от някои вътрешни и външни антибългарски сили, отстояващи
великодържавните интереси на съвременна Турция. Тази е причината,
поради която една голяма част от ислямизираното и потурчено българско
население не желае да напусне България заедно с войските на Османската
империя по време на Освобождението на България. Оставането на голяма
част от тюркоезичното население и българите мохамедани в нашата страна
е събитие с особено голямо значение. Те не избягаха в Османската
империя, а останаха, защото имаха съзнанието, че България е тяхната
истинска родина, а някои от тях знаеха и истината за своята българска
народностна принадлежност. Те чувстваха България като своя родина, в
която са се родили и живели техните бащи и деди. В същото време те
общуваха с останалото българско население като с особено близки хора, с
повечето от които живееха като с родни братя и сестри.
Митхад паша не е единственият, който разкрива историческата
истина за българския етногенезис на повече от 1 милион представители на
тюркоезичното население и българите мохамедани. Както сам заявява, “те
не са дошли от Анадола... а са наследници на същите тези българи,
преобърнати в исляма през епохата на завоеванието и през следващите
години”. През 30-те години на ХІХ в. английски дипломат съобщава, че в
Североизточна България има над 200 000 “обърнати” в исляма българи.
През 1861 г. руският вицеконсул във Варна Емил Райзер след като описва
различни случаи на насилствено помохамеданчване, както и прилаганите
методи, съобщава на руския посланик в Цариград княз А. Лобанов-
Ростовски следното:
“В миналото, в епохи вече много далечни от нашите дни, случвало се
е, особено във високопланинските райони, цели села да преминават в
исляма, за да избегнат изстъпленията и лошите обноски... И днес още

107
въпросните села говорят само български и са запазили всички български
навици и обичаи, само вероизповеданието е мюсюлманско”.
В издание на истанбулския университет под номер 1411 от 1969 г. е
поместено клише от пътеписите на родения в Турция арменец Минас
Бъжъшъкян “История и география на Черноморието. 1817-1819 г.”. След
като описва впечатлението си от обиколката из Добруджа, от където
според автора започвала България, той дава данни за историята, обичаите,
занаятите, носиите и езика на българите, както и за приемането на
мюсюлманската религия, като заявява: “Но днес има доста мюсюлмани,
които са от български произход...”. Тази констатация за българския
произход на доста мюсюлмани по време на обиколката си на Добруджа,
той прави в далечната 1817-1819 г.
През 1865 г. в Париж д-р К. Алард издава книгата “Източна
България”, в която разглежда българския произход на местното
тюркоезично население. От 1856 г. в продължение на две години, в
изпълнение на поставената му задача, заедно с група военни специалисти в
тила на Османската империя, той обикаля цяла Северна България,
граничеща на север с река Дунав, а на юг със Стара планина. От разказа му
става ясно, че в изпълнение на някаква специална мисия по време на
обиколката си той е бил придружаван и от преводач, който знаел няколко
езика. Легендиран като инспектор по водите и кавалер на Легиона на
честта, обикаляйки българските земи, д-р Алард е трябвало да установи
дали Османската империя е можела да даде необходимия отпор на руската
армия при евентуален предстоящ военен конфликт. По време на
обиколката си из България той е поддържал редовни контакти с френските
дипломатически и военни мисии, както и с представителите на османската
власт. Като специалист, изучаващ особеностите на мюсюлманското
население, който преди това е бил в състава на френския легион в Северна
Африка, той прави категоричния извод, че живущите в Северна България
не са истински турци. Впечатляващи са подробностите, с които д-р Алард
описва етнографските и етническите групи и общности, които живеят на
територията на Източна България, назовавайки ги с определението
българи. В този смисъл той говори за денационализирани българи в
Лудогорието и Добруджа.
По-голям интерес представляват следните му твърдения:
“Населението в Делиорман включва много българи мохамедани... Тези
лъжетурци (от Лудогорието – б.а.) бяха българи мохамедани... Броят на
трите милиона, които се смятат за българи, би бил значително по-голям,
ако се добавят към тях всички българи, които се крият под тюрбана на
Мохамед и под гръцкия фес”. Въз основа на своите наблюдения д-р Алард
стига до извода, че ако българите махнат гръцкия червен фес (гърците
пренасят в Османската империя червения фес от Мароко – б.а.), а жените
захвърлят фереджетата, по брой на населението българите щели да бъдат

108
много повече от турците. Д-р Алард отбелязва: “Случваше се често да
срещнем в степите (Добруджанската равнина – б.а.) такива, които се
самоназовават българи, но поради недоверието (което изпитваха към нас
– б.а.) не можеха да признаят своя произход, че не разбират друг език
освен турския”.
Заключението на френския учен е, че част от турците, населяващи
пределите на Лудогорието и Добруджа, знаят за своя български произход,
а някои от тях все още говорят на езика на своите деди. Това обосновава
извода му, че помохамеданченото и потурчено българско население все
още е запазило, макар и в известна степен, помраченото им българско
национално съзнание. В резултат на предаваните от поколение на
поколение разкази на техните предци е жив споменът за българския им
родов корен.
Във втори том на книгата “Исторически истини”, излязла през 1979
г. в Истанбул, видният турски историк, етнолог и културовед Исмаил Хами
Данишмен помества следния материал за езика на т.нар. читаци, които
според неговите научни изследвания, не са турци, а имат български
произход. Данишмен пише:
“Но читаците не са турци. Читаци се наричат всички румелийци
(букв. румелийски елементи – б.а.), езиково асимилирани в периода на
османското господство. Приемането на турския език от тях е поради
това, че са приели мюсюлманството. Във фетвите (писмени отговори по
шериатски въпроси – б.а.) на някогашните османски шейхюлислями
(върховни мюсюлмански духовници в османската държава – б.а.),
издавани в различно време, съществуват шериатски разпореждания
относно необходимостта приелите исляма румелийски друговерци да
говорят “езика на исляма” турския език и да разговарят на турски. По
този въпрос се срещат и фермани на различни султани. Ето, това са най-
важните причини, щото турският език така бързо да се разпространи на
Балканите. Обаче, естествено е сърбите, българите, власите, албанците
и гърците да не произнасят турския език като турци. Едно е да знаеш
даден език, друго е (правилно) да го изговаряш. Много от тях, било през
последните години на турската империя, било през периода на
Републиката, са дошли и са се заселили в Турция, и естествено, пренесли
са и неправилното си произношение”.
Информация за потурчване на цели райони има и в голямата 12-
томна турска енциклопедия “Meydan-Zarausse”. В т. V, стр. 132, е
отбелязано:
“Герлово. Планинска област в североизточна България; надморска
височина 250 м. Турците представляват по-голяма част от населението.
Според местните предания герловските турци са потурчени българи”.

109
 Посланикът на Холандия в Цариград Цуйлен, в доклад до министъра
на външните работи от 31.12.1855 г. пише, че в Европейска Турция
мохамеданите са предимно българи.
Вилхелм Пресел, дългогодишен висш служител в османските
железници, в доклад до германското Външно министерство от 30.09.1876
г. съобщава за “твърде многобройните българи, които са приели исляма” и
продължава:
“Османците постъпваха като брутални завоеватели по примера на
всички такива, а именно като си присвояваха не само земята, но също
така и най-хубавите жени и момичета на завзетите страни и
следователно едва ли може да се намери днес повече от една капка
туранска кръв в тях”.
На 14.03.1852 г. австрийският консул в Русе Емануел фон Рьослер в
доклад до своето Външно министерство пише: “Техният произход сред
османците от азиатско потекло се отличава по това, че те
принадлежали отначало на други религии и с течение на времето
отчасти от съблазните и придобивките, отчасти насила, се
присъединили към вярата на своите господари”.
На 31.12.1855 г. холандският посланик в Цариград писал до
Външното министерство на Холандия: “В Европейска Турция има почти 2
милиона българи, които повече или по-малко са се свързали с османлиите
чрез приемане на тяхната религия. Другата част от населението е
останала отделена от узурпаторите чрез разликата в религията и в
народността”.
През 1870 г., като свой програмен документ, Българският централен
революционен комитет издава в Букурещ брошурата “Български глас”, в
която заявява:
“Европейска Турция е населена от 14 милиона християни и 2 600 000
мохамедани, но не трябва да забравяме, че почти един милион от тия
мохамедани са от славянско произхождение”.
В изявлението си от 15.11.1886 г. министър-председателят на
България Стефан Стамболов споделя:
“Турчинът румелиец е повече българин европеец, отколкото
манафинът азиатец. Погледнете чертите на българина и турчина, ще
намерите ли някаква разлика? Та нали нашите боляри станаха турски
паши, а еничарските корпуси не бяха ли набирани предимно от
българчета? Турците, които идваха от Азия, с кого пълнеха харемите си,
ако не с българки? Тези българки кадъни бяха не само техни жени, но и
майки на многобройната им челяд. Това е истината.”
По повод извадки от доклада на “Международна амнистия”,
поместен от Емин Йозгюнюл във в-к “Хюриет” от 17.07.1988 г.,
директорът на Центъра за източни езици и култура проф. Емил Боев
помества във в-к “Нова светлина” статията “Това не е вярно”.

110
Постановките на проф. Боев, както и на други наши и чужди учени, за
появата и утвърждаването на турския и тюркските народи има особено
голямо значение. Той обяснява, че самият термин “тюрки” е въведен
изкуствено в науката за обозначаване на сродни, но различни общности.
Този термин се използва умишлено за научни спекулации в Турция, тъй
като на турски език значението на “тюрк” (тюрки) се предава в смисъл на
турчин (турско). Както отбелязва проф. Боев, още известният френски
ориенталист Ж. Дени, правейки преглед на думата “тюрк” в исторически
аспект, стига до извода, че в древността и средновековието тя не е етноним
и затова е необходимо турци и тюрки терминологично да бъдат
разграничавани. Тази езикова особеност непрекъснато се използва за
утвърждаване на турската теза, че всички тюркски народи са турци и са
част от “великата турска нация”. С помощта на тези непрекъснати
спекулации, слагайки равенство между турчин и тюрк, се обосновават
националистическите претенции за “Велика Турция”. Даже най-отговорни
държавни и партийни ръководители на Турция претендират не само за
народите, но и за земите на всички тюрки, населяващи териториите от
Адриатика до Великата китайска стена. Трябва да отбележим и факта, че
някои турски учени се съобразяват с историческите реалности и
употребяват съответстващите на тях термини. Такъв е проф. Талят Текин
от анкарския университет “Хаджеттепе”, който е посветил два тома на
езика на прабългарите – “Дунавските българи и техния език” от 1987 г. и
“Надписите на волжските българи и техния език” от 1988 г.
За етногенезиса на тюркоезичното население в България имат
разработки и някои български учени. Ползвайки многобройни източници,
включително и турски, те доказват, че формирането и обособяването на
тюркоезичното население в България не води началото си от Османската
империя. Тези доказателства показват, че това асимилирано българско
население по време на турското робство има български произход. По този
повод проф. д-р Ибрахим Татарлъ, бивш депутат и член на ръководството
на ДПС, в сп. “Нов живот” от декември 1959 г., пише следното:
“Братята Шкорпил приемат, че североизточните турци
произхождат от остатъци на древните тюркски българи, а Москов е на
мнение, че делиорманските турци и гагаузите (които говорят турски, но
изповядват християнската религия), произхождат от степите на
северното Черноморие, докато делиорманските турци водят началото си
от внуците на печенезите, които са се заселили тук с разрешение на
византийската държава през ХІ в. Те още преди идването на османските
турци на Балканите са били вече мюсюлмани. Даже Фуат Кюпрюлю
изтъква, че произходът и обособяването на турците в Североизточна
България, както и на турците от целия Балкански полуостров, се
различават от произхода и формирането на анадолските турци и че тези
характеристики на балканските турци следва да бъдат анализирани...

111
Езиците, употребявани от гагаузите и турците в Североизточна
България, имат някои примеси с езиците, разпространявани сред
северните тюркски народи. Техният фолклор се различава от този на
анадолските турци”.

ТОЛЕРАНТНОСТТА НА БЪЛГАРИТЕ
И ОТНОШЕНИЕТО НА РЪКОВОДИТЕЛИТЕ
НА НАЦИОНАЛНО-ОСВОБОДИТЕЛНОТО
ДВИЖЕНИЕ КЪМ ТЮРКОЕЗИЧНОТО
НАСЕЛЕНИЕ И БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ

Толерантността е една от основните черти в националния характер

на българина. Тя винаги се е откроявяла като главна добродетел в неговото
човешко, дружелюбно и хуманно отношение към народностните и
етнически групи, живеещи в нашата страна. В нравствените и духовни
ценности на българина обичта към родината, семейството, родителите и
децата, жаждата за свобода, наука, просвета и култура, стремежът към
патриотично възпитание на подрастващото поколение, честността,
трудолюбието, учтивостта и гостоприемството, както и поддържането на
демократичните и революционни традиции, останали от миналото и
утвърждавани в българското гражданско общество, са заемали съществено
място сред многото добродетели, определящи народностният характер на
българина. Никой няма право да претендира за авторство на българския
етнически модел. Моделът за етническо съжителство съществува
благодарение на утвърдилата се през вековете толерантност, която е
проявявал нашият народ в отношението си към другите народностни и
етнически групи. Тази толерантност има вековни традиции. Етническият
модел не се появява с формирането на антиконституционната турска
етническа партия ДПС. Въпреки жестоката разправа с българския народ по
време на турското робство, след Освобождението на България няма
брутални случаи на етническа разправа с представителите на
тюркоезичното население и българите мохамедани. Това може да се
обясни с утвърдилата се в съзнанието на българския народ толерантност
към другите етнически групи в нашата страна и преди всичко с
разбирането, че по-голямата част от тюркоезичното население, както и
всички българи мохамедани, са наши сънародници, чиито предци в
годините на турското робство са били помохамеданчени и потурчени.
Ръководителите и участниците в национално-освободителното
движение са проявявали толерантно отношение към турците и
представителите на тюркоезичното население и българите мохамедани по

112
време на борбата за освобождението на България от турско робство. В
тяхно лице те са виждали по-скоро свои братя и съотечественици, които
като потомци на българите, живеещи по нашите земи, са били насилствено
асимилирани и потурчени през годините на турското робство.
Обръщението “братя мюсюлмани” и “братя съотечественици” с призива
към тюркоезичното население да застане на страната на българския народ
в борбата за нашата свобода показва убедеността на българските
революционери, че в своето болшинство това население, независимо от
изповядваната мюсюлманска вяра и турското им народностно
самосъзнание, е било насилствено ислямизирано и потурчено по време на
робството. Много българи, подложени на тази религиозна и етническа
асимилация, не само осъзнават своята българска народностна
принадлежност, но се включват в национално-освободителната борба.
В обръщението на Българското привременно правителство към
българския народ от месец април 1869 г. се отправя призив за общи
действия на християни и мюсюлмани против Османската империя. В него
се заявява:
“Бог е осъдил вас и нас и ние не виждаме друго във вас освен едни
братя, които живеят с нас повече от четири века в същото отечество,
които теглят заедно с нас едни и същи мъки. Ние, българите, ви подаваме
братската си ръка. Религиозни сметки не искаме да водим с вас. Блазе на
оногова, който е щастлив във вярата си. Идете, братя, по обичая си във
вашите джамии, молете се на бога по вашия начин. Това никак не ще ви
пречи да бъдете равноправни в свободна България...
Братя мюсюлмани! В свободна България има място за всички ни.
Онези, които ви карат да пробивате със смъртоносното оръжие нашите
гърди, на нашите жени и на нашите деца, те са ваши и наши неприятели.
Те искат само да господаруват, да смучат вашата и нашата кръв! Хайде
и вие станете с нас за вашата и нашата свобода!”
В своето писмо до българските чорбаджии от 1871 г. Апостолът на
свободата Васил Левски заявява:
“В наша България не ще бъде така, както е сега в Турско. Всички
народи ще живеят в нея под едни чисти и свети закони, както е дадено на
човека да живее от бога. И за турчина, и за евреина и пр., за всички
еднакво ще е, само те ако признават законите еднакво с българина. Така
ще е в наше Българско. Ние не гоним турския (мюсюлманския) народ, нито
пък вярата му, а царя и неговите закони, с една дума – турското
правителство, което варварски владее не само нас, но и самия турчин”.
Като ръководител на национално-освободителното движение Васил
Левски проявява толерантно отношение към турците, утвърждавайки
разбирането за равенство между всички народи и етнически групи пред
закона. Апостолът на свободата пояснява, че борбата не е срещу турците и

113
вярата им, а срещу варварското отношение на правителството, както към
българите християни, така и към турците мюсюлмани.
По-късно в обръщението на Българския революционен централен
комитет (БРЦК) от 28.08.1875 г. до мюсюлманите в Европейска Турция се
съобщава:
“Братя съотечественици,
Известно е, че всеки народ за своето благоденствие и спокойствие
плаща данъци на държавата си. Също така и ние, населението на
Османската империя, макар и да дадохме за тази цел и последното си
акче, виждаме че няма друг по-беден и изпаднал народ от нашия.
Причина за това е само досегашното правителство. Ясно е като
бял ден, че ако и занапред останем пак под управлението на споменатото
правителство, положението ни ще стане още по-лошо. За пресичане на
това непоносимо зло ние взехме оръжие и се надигнахме да отхвърлим
казаното правителство и вместо него съставим друго, което ще ни
доведе до благоденствие. Щом като е така, вие виждате, че действуваме
във ваша полза. Тези наши намерения са възприети от мнозина
мюсюлмани, които заедно с нас се намират в общото ни движение. Също
и ваш дълг е да прецените добре това дело и да се приобщите към нас”.
Не случайно в обръщението на БРЦК се подчертава, че в “общото ни
движение”, заедно с българските революционери в борбата срещу
правителството, участват и “мнозина мюсюлмани”. Показателно е, че
призивът за приобщаване към общата ни борба срещу Османската
империя, е отправен към мюсюлманите от Европейска Турция с
обръщението “братя съотечественици”.
Действителното отношение към мирното мюсюлманско население се
вижда и от възванието от 08.09.1875 г., озаглавено “Мили, народе
български?”, в което се декларира:
“Всеки от вас и (онези), които оставате в къщите си, и (вие), които
вземате оръжие в ръка, не трябва да бъдете ни най-малко ожесточени
против мирните турци (мюсюлмани), наши съжители и състрадалци.
Напротив, длъжни сте да им подадете братска ръка, помощ и
покровителство, ако бъдат преследвани от правителството, защото са
съчувствували на народното ни движение. Честта, имотът и животът
на мирните турци трябва и за вас да бъдат толкова мили и свети,
колкото са и за тях”.
Във в. “Заман” от 03.08.1875 г. поетът-революционер Христо Ботев
написва следната статия, в която разглежда необходимостта от укрепване
дружбата между християни и мюсюлмани:
“Известно е всекиму, че нуждата и страданията сближават и
съединяват хората, карат ги да бъдат помежду си искрени, да си
помагат един другиму, за да се избавят от общото зло. Всички сиромаси
работници, от каквато и да са народност, където и да живеят, са братя

114
помежду си. Братя по страдания и по мащеха съдба. Потъпкани и
ограбени от правителствата и богатите, работниците, ако и да се
трудят до изнемощяване, пак нямат що да ядат, пак живеят по-зле и от
скотове. Но тези техни страдания, тези неправди към тях от страна на
“помазаните” и капиталистите са накарали работниците да се
споразумеят помежду си, да се съединят, за да видят откъде произлиза
злото и как ще могат да се избавят от него.
Под влияние на същите причини се е зародил и се развива т. нар.
интернационал, целта на който е да съедини всички онеправдани
работници в едно разумно и съзнателно цяло, за да могат с общи сили да
се отърват от своите изедници и мъчители – царе и капиталисти, и да си
добият неотнимаеми права на всеки човек да живее свободно и да се
храни от собствения си труд, без да бъде принуден да храни разни
паразити, които са си присвоили правото да му бъдат господари и като
такива да живеят наготово, без да работят. Да казва кой каквото ще, но
ние мислим, че ако турският (мюсюлманският) потъпкан и измъчен народ
се откаже от своя фанатизъм, и без да обръща внимание на
религиозните и национални различия, които съществуват между него и
нашия народ, поиска да се съедини с нас, за да се отърве от общия враг –
правителството, ние сме длъжни да го приемем с открити ръце, без да
гледаме на историческата вражда, която се стреми да ни разединява.
Сегашният обществен ред, който допуска да има султани и
капиталисти, е изворът на страданията и на турците (мюсюлманите), и
на българите (християните), затова всеки който е обезправен от този
ред, който е осъден от него да се бори с нуждата и глада, който мрази
своето скотско положение и желае да се избави от него, е наш приятел,
наш брат”.
В дописка за завладяване на кораба Радецки от 04.06.1876 г. се
подчертава следното дружеско отношение на Христо Ботев към
пътуващите в него мюсюлмани:
“На парахода се намирал и един турски майор с няколко туркини.
Щом видели българите да се въоръжават, те паднали на колене и почнали
да се молят. Но въстаниците не ги и докоснали. Нещо повече, ръкувайки
се с майора, те го уверили, че докато той е на кораба нищо лошо няма да
му се случи”.
В положената от Ботев и неговите четници клетва при пристигането
им с кораба Радецки на козлодуйския бряг се казва, че ще воюват само в
открит бой под девиза: “Юначество и великодушие”. Ботевото
великодушие се отнася за онези турци, потомци на ислямизираните и
потурчени българи, които подкрепят национално-освободителната борба и
ненавиждат зверствата и издевателствата на петвековния поробител.
На 17.04.1876 г. избраната от Народното събрание в Оборище
комисия, начело с Георги Бенковски, на свое заседание в Панагюрище

115
изготвя протокол, в който се подчертава, че трябва да се осигури
неприкосновеност на живота, честта и имуществото на всички
мюсюлмани, които не се противопоставят на революционното движение.
Ръководителят на Априлското въстание Георги Бенковски заявява, че
“борбата се води не против мюсюлманите, а против кръвопийците –
паши и кадии”. В протокола от заседанието са отбелязани следните
въпроси и дадените от комисията отговори:
“Въпрос: Какво трябва да правим с онези мюсюлмани, които се
покоряват?
Отговор: Веднага ще трябва да им се съберат оръжията,
мунициите и имуществата, срещу които ще им се дава по една разписка,
подписана от главатаря на въстанието. Тези техни имущества ще се
пазят в българските съкровища и по никакъв начин не могат да се
злоупотребяват, защото принадлежат на мирното население.
Въпрос: Где трябва да държим покорните мюсюлмани?
Отговор: Тези ще се поверят на нашите стареи, които най-напред
ще ги отведат във въстаническите пунктове. Оттам ще се изпратят
заедно с фамилиите им, децата им и старците им към онези избрани
места, които служат за прибежище на нашите собствени семейства. Те
трябва да живеят заедно като същински братя. Нашата света
длъжност е да бдим за тяхното благоденствие, за честта и живота им
също така, както и за нашите фамилии. Ако някой се осмели да посегне
на честта на жена или момче, били те от която и да е народност и вяра,
ще бъде застрелян с шест куршума. Онези млади мюсюлмани, които са
способни да носят оръжие, ще се държат под българска стража”.
Действителното отношение на Георги Бенковски към това население
се вижда от следния му разговор с пленени мюсюлмани от панагюрските
села:
“Върнете се в селото си и разкажете на своите съселяни за нашите
добри намерения и за братската любов, която храним към мирните
мюсюлмани. Кажете им, че нашата цел не е да нападаме сиромасите и
угнетените селяни, били те българи или турци (мюсюлмани). Ние сме
въстанали не против мюсюлманството изобщо, а против кръвопийците
паши и кадии, които са общи врагове и на двата народа”.

ЖЕСТОКАТА РАЗПРАВА С УЧАСТНИЦИТЕ

В НАЦИОНАЛНО-ОСВОДИТЕЛНОТО ДВИЖЕНИЕ
НА БЪЛГАРИЯ

116
 Решителното противопоставяне на асимилационната геноцидна
политика на Османската империя поражда и естествената съпротива на
българския народ чрез организирането на многобройни въстания, бунтове,
както и появата на хайдушкото движение. По време на петвековното
робство в България са избухнали няколко големи въстания. Първото
въстание е от 1404 г. То обхваща Северозападна България. Начело на
въстанието застава княз Константин, син на цар Иван Срацимир и княз
Фружин, син на цар Иван Шишман. Първоначално въстанието има голям
успех, като българите удържат редица победи над турците, но по-късно
въстаниците са разгромени. Същата е съдбата на първото Търновско
въстание, което избухва през 1598 г. Неговата подготовка става след
предварително съгласуване с влашкия и седмиградския князе, както и с
австрийския император. Следват трите големи български въстания през
ХVІІ в. – Търновското, Чипровското и Карпошовото, които имат широк
отзвук сред европейската общественост. Тези въстания избухват след
разгрома на турците край Виена през 1683 г. Въстаналото българско
население нарушава комуникациите на турската армия и влошава
условията за участие на Турция във войната срещу настъпващите войски
на Австрия, Полша, Венеция, а след това и на Русия.
Въоръженият отпор на българския народ намира израз и в
многобройните хайдушки чети, които още от средата на ХV в. се
противопоставяли на насилствената асимилация, отмъщавайки за
безчинствата на турския поробител. В редица случаи при масови, групови
или единични помохамеданчвания и потурчвания много българи оказват
организирана въоръжена съпротива. Убийствата, безчинствата, грабежите
и издевателствата на поробителя принуждават много българи да се
организират в хайдушки чети, които постепенно обхващат всички райони
по българските земи. Балканът със своите вековни гори и потайности
приютява и закриля хайдутите, техните знаменосци и войводи. От
желанието за лично отмъщение, те се издигат на ново, по-високо равнище,
съзнавайки своята историческа мисия като апостоли на свободата на
поробената си родина. Тяхната борба се влива в общата борба на нашия
народ за освобождението на България. Исторически свидетелства и
фолклорни данни показват, че първата чета на войводата Радич от София е
от 1454 г. По време на турското робство нито за момент хайдутите не
престават да се борят в защита на българския народ. Стотици и хиляди са
истинските народни борци, които намират подслон и приют в родните
планини и балкани, отмъщават за поруганата чест на своите майки, жени и
дъщери, за потъпканата православна вяра и националното достойнство на
българския народ. В кръвопролитни битки те отстояват християнската вяра
и българската си народностна принадлежност. Постепенно хайдутите
преминават от индивидуални отмъщения в съвместни действия за разправа
с най-омразните и ненавиждани поробители. Защитавайки живота, честта,

117
достойнството и имота на поробения български народ и поддържайки духа
и вярата в неговото бъдеще, хайдутите проявяват безпримерен героизъм. В
българския фолклор са останали многобройни безценни сведения за
юначеството и саможертвата на хайдутите като истински народни
защитници и отмъстители за зверствата на поробителите. В народните
песни са възпети войводите Чавдар, Мануш, Страхил, както и жените
войводи Сирма, Тодорка, Бояна, Елена и други знайни и незнайни борци за
народна свобода.
В издадената през 1988 г. книга на Тургут Йозал “Турция в Европа”
тогавашният министър-председател и бъдещ президент на южната ни
съседка взима отношение към позициите на американския професор
Джъстин Маккарти за “издевателствата на християните към техните
поробители”. Подкрепяйки неговите клеветнически твърдения, Тургут
Йозал ни уверява, че хайдушките чети и тайните организации на
нацоионално-освободителното движение на поробените християнски
народи в Османската империя били “създадени благодарение помощта на
руските агенти”. В своята книга “Клио се среща със сивия вълк”
американският професор Спирос Врионис взима следното отношение към
спекулации на Йозал за “издевателствата” на хайдутите над
мюсюламнското население:
“Той започва да изброява злините, които православните християни
на Балканите уж били сторили на “беззащитните” турци с обяснението
за тайните чети и организации, формирани под ръководството на “руски
агенти”. “Тези хайдути (балканците), първите хайдути изобщо и
предшественици на днешните терористични групи, взели на прицел
предимно цивилното мюсюлманско население. Тяхната цел била да
предизвикат ответни удари от страна на мюсюлманите и след дълга
операция от опити те успели в своите намерения”. По такъв начин г-н
Йозал уведомява членовете на европейската общност, че християните на
Балканите са инициаторите на терор и тероризъм; че именно те, а не
“беззащитните” турци-мюсюлмани, били виновни за терористичните
престъпления – кланета, които им доставяли “удоволствие”; че те
извлекли полза от тях, предизвиквайки съчувствието на
западноевропейската християнска общност”.
За да покаже своите “добри чувства” и “хуманно отношение” към
поробеното население, Йозал има наглостта да заяви, че използваното от
турците презрително прозвище “гяур”, отразявало османската “любов” и
“толерантност” към християнското население на Балканите.
Съществуват редица случаи, при които мюсюлмани и християни
защитават заедно родните си селища, като създават общи стражи за охрана
от безчинствата на вилнеещи банди. Това става не само по време на
кърджалийските размирици в края на ХVІІІ и началото на ХІХ в., когато
християни и мюсюлмани се защитавали срещу разбойническите банди, но

118
и при двата родопски бунта през 1859 г. и 1865 г., когато местното
християнско и мюсюлманско население прогонва турските власти от
своите селища. Създават се общи хайдушки чети с участито на
мюсюлмани и християни. Такава е четата на Солак Мустафа и Димитър
Кълъчлията, която действа от 1859 г. до 1861 г. Някои мюсюлмани като
ятаци също помагат на българските хайдути. Могат да се изтъкнат
различни причини, поради които отделни мюсюлмани са оказвали помощ
на местното българско население по време на турското робство. По всяка
вероятност това са ислямизирани и потурчени българи, които са знаели, че
в борбата срещу турския завоевател помагат на своите истински братя и
сестри. Четите на Филип Тотю, Панайот Хитов, Христо Ботев и други
български войводи, апостолската дейност на Васил Левски, обхванала
почти цялата страна с тайни революционни комитети, подвигът на
опълченците на Шипка и помощта, оказвана от много българи на руските
воини по време на Освобождението на България, говорят за едно напълно
организирано движение, което подтиква народа към неговата последна,
решаваща и победна битка за освобождението на България от петвековния
поробител.
За героичната борба на родопчани от Смоленско в защита на тяхната
православна вяра и българската им народност, както и за зверствата на
поробителите през ХVІІ в. и в началото на ХVІІІ в., е подробният разказ в
“Исторически бележник”. Подобно на събитията в Чепинско и северните
склонове на Родопите, в него се съдържат следните сведения за тези
трагични дни от асимилирането на българското население в Родопите:
“В царуването на Мохамед ІV, през месец юли 1661 г. (по-точно
1669 г.), когато стана страшното и с насилие помохамеданчване на
българите в областта около Смолен, турците направиха много пакости.
От жителите едни помохамеданчиха, други избиха, а трети избягаха из
горите. Турците изгориха черквата “Св. Св. апостол Петър и Павел”,
митрополията и богословското училище. Всички книги и помагала
унищожиха, а скъпоценностите разграбиха. Турците поискаха да заловят
епископ Висарион, но той с голяма група българи през една нощ успя да
избяга и се настани в Райково. Там бяха намерили убежище и много
българи от околните села. Народът, като виждаше, че между него се
намира духовният му водач епископ Висарион Смоленски, окуражи се,
съвзе се за нова борба с турците и упорито бранеше вярата си. Така той
запази от помохамеданчване околните на Райково села и самото Райково.
При помохамеданчването на Смолен и областта му, турците
избиха много мъже, жени и деца, които не склониха да приемат
мохамеданската вяра. Много вдовици и малолетни сирачета от двата
пола, които не можаха да избягат в Райково, бяха принудени да нощуват
из горите, изнемощели от глад и за сън. Много от тях бяха застигнати
от турските орди и подложени на най-мръсни деяния, които може да

119
извърши само потъналият в невежество турчин. Но ще настъпят светли
дни и за това измъчено българско племе. Нека то знае до каква
безнравственост е паднал завоевателят-турчин и каква варварска
религия е разпространявал.
Епископ Висарион Смоленски преживя в с. Райково една година.
Турците обаче търсеха сгодно време да го погубят, та да няма кой да
поддържа борческия дух на българите, защото те бяха отпаднали духом
от сполетялото ги зло. Помощ не им идваше от нигде другаде и само
епископ Висарион ги укрепваше във вярата и надеждата, че това зло ще
мине и ще настъпят пак добри дни. В ранно утро на 29 юли 1662 г. (по-
точно 1670) Висарион Смоленски бе тръгнал, придружен от десет души
телохранители, всички на коне и добре въоръжени, от Долно Езерово за
Горно Езерово. Но ненадейно между къщата на Ревача и воденицата на
Сурото, в долината, излезе голяма въоръжена чета от турци и
помохамеданчени. След голям и кървав бой заловиха живи епископа и
неговите телохранители: Момчил Глуховски, Гего Сухарски, Найден
Гривински, Дечо Ругански, Велко Мечкаря, Страхил Бойчев, Грудю
Грънчоски, Вълко Гръздански, Стойчо Мирчовски и Райчо Раев. Турците
ги обезоръжиха, вързаха им ръцете отзад и бързо ги отведоха към
Смолен, за да не би да ги застигне християнска чета, да ги освободи и
люто да си отмъсти.
В Смолен, по заповед на властта, най-първо с добро се помъчиха да
убедят епископ Висарион да откупи живота си с цената на приемане на
мохамеданската вяра, понеже смятаха, че щом той се съгласи на това,
много скоро и останалите българи християни безропотно ще последват
примера му. След зверското убийство на епископа, десетте му
телохранители заминаха за Райково да разкажат за това, що се случи.
Турците мислеха, че с убийството на Висарион Смоленски ще се отнеме
напълно духовната опора на християнското население и то ще приеме без
повече насилие мохамеданската вяра, но това само озлоби българите,
които бяха решили да измрат до един, но вярата на праотците да
запазят. Събраха последни сили и образуваха чети, които закръстосваха
отново из горите и водеха люта борба за запазване вярата, честта и
живота.
А самите телохранители заминаха за Ксанти, за да потърсят
закрилата на Ксантийската митрополия за осиротялото родопско
население. Ксантийският гръцки митрополит им обещал защитата си и
по негово и това на патриаршията застъпничество помохамеданчването
за останалото християнско население спря. Цариградската патриаршия
изпрати свои духовни представители в Райково и други села вместо
избитите български такива. И прибра се пръснатото из горите българско
население”.

120
 В Историческия бележник са отбелязани следните данни за
избиването и помохамеданчването на българското население:
“През 1720 г. в царуването на султан Ахмед ІІІ в горната махала на
Райково живееше един турчин от Анадола на име Селим ходжа. Той се
ползваше с голямо доверие пред султана. В едно донесение до него той му
съобщил, че райковци не са верни негови поданици и постоянно се
бунтуват, безпокоят властта и пречат на помохамеданчването на
родопското население. Тогава султанът заповядал да се накажат
непокорните селяни. Селим ходжа използва това нареждане, та повика
200 души по-видни райковци на площада на селото и ги покани, за да
смекчат гнева султанов, да приемат мохамеданската вяра, като в
противен случай ги заплаши със смърт. Райковските първенци упорито
отблъснаха всички увещания да се помохамеданчат, като заявиха, че на
никаква цена няма да се откажат от своята вяра. Тогава по даден знак
заобикалящите ги турци се нахвърлиха върху тях и ги избиха до един.
Това стана на 08.07.1720 г. С това избиване на видните райковски
българи Селим ходжа искаше да сплаши населението на Райково и това в
околните села, което се противеше упорито и не искаше да приеме
мохамеданството. Населението изтръпна, но не се уплаши и от това
ново турско злодеяние. Мъченическата смърт на неговите съселяни му
даде по-голяма вяра в бога и по-голям кураж за борба с турците, за
запазване на вярата и на българския език”.
32 години преди Освобождението на България от турско робство със
султански ферман от 22.01.1844 г. се разпорежда да се преустанови
насилственото помохамеданчване на християнското население. Във
фермана се подчертава, че ислямът е налаган насилствено над лица, които
не са били съгласни, включително и по отношение на малолетни деца.
Изпращането на султанския ферман до всички вилаети в Османската
империя показва, че тези насилствени помохамеданчвания са били
повсеместни явления. Във фермана се дават следните указания:
“Никое лице от раята на моята велика държава, без да е дало
доброволно съгласието си, не може да бъде принуждавано насила да
приеме мохамеданството. Това е едно от меродавните и основни условия,
които се изискват и които са залегнали в моите височайши берати,
връчени на митрополитите. От известно време насам в някои места на
моята обширна императорска държава противно на горните условия
според получените сведения са възникнали случаи на настойчиво и
насилствено принуждаване за приемане на исляма налица, които не са
били съгласни, по-специално на малолетни деца. Като се съобщава за
такива случаи, този път от страна на патриарсите е постъпила молба-
изложение за забраняването на такива прояви. И от други места се
дочуват такива нежелателни случаи...

121
 Според донесенията спрямо споменатата рая са били проявени
настойчиви насилствени въздействия, противни на условията, които
трябва да се зачитат. Актът на насилственото помохамеданчване е
нещо неположително, защото в такива случаи лицето, което
насилствено приема исляма, не ще може както трябва да разумее и
изтълкува, както и да прецени, достойнството и щастието на исляма. То
ще се съмнява и колебае и не ще може да се осъзнае верски”.
Установената практика показва, че не само след султанския ферман
от 1844 г., но и десетки години по-късно, включително и в началото на ХХ
в., продължава насилственото помохамеданчване и потурчване на
друговерците-“гяури”, които все още се намират в пределите на
Османската империя.
Въпреки масовия характер на насилствените помохамеданчвания,
репресиите, убийствата и унищожаването на цели селища, една значителна
част от българското население успява да съхрани и запази за бъдните
поколения своята християнска вяра и българската си народност.

ВЕЛИЧЕСТВЕНАТА КЪРВАВА
АПРИЛСКА ЕПОПЕЯ ОТ 1876 Г.

Априлското въстание от 1876 г. вдигна кървавата завеса на

непрогледния петвековен мрак, която се бе спуснала над поробена
България. Жестоката действителност, в която живееше българският народ,
не беше известна на по-голямата част от европейската и световна
общественост. Благодарение на Априлското въстание, като най-
грандиозната, крупна и героична изява на нашата национално-
освободителна борба, светът разбра, че в Югоизточна Европа, на
Балканите, има един народ, който се бори самоотвержено за
осъществяването на своя национален идеал – Освобождението на
България. Въстанието е потушено с нечувана жестокост и кървава разправа
с убийството на 30 000 българи, между които малки деца, жени и старци, а
други стотици хиляди са подложени на репресии и терор. Много българи
са отвлечени в робство или заточени. 80 селища са опожарени, а други 200
са разграбени. По време на Априлското въстание властите в Северна
България получават нареждане да се готвят за нови масови кланета на
българското население. Само острата реакция на европейската
общественост и започналата Руско-турска освободителна война е
попречила на турските главорези да избият нови десетки, а може би и
стотици хиляди българи.

122
 Априлското въстание не само предизвика възмущението и погнусата
от зверствата на редовната османска армия и башибозушките орди, но дава
основание и за появата на огромните симпатии и солидарността на
европейската и международна общественост към поробения български
народ. Редица европейски и американски писатели, политици, дипломати и
други интелектуалци застават на страната на българите и гневно
заклеймяват извършения геноцид от петвековния поробител.
Демократичната общественост е настръхнала и потресена от жестокостите
на тиранина. Даже германският канцлер Бисмарк е принуден да се
присъедини към общото възмущение от зверствата на поробителя. Руският
народ се надига в подкрепа на българите, настоявайки да се обяви война на
Османската империя и да се освободят поробените братя-българи. В
защита на нашия народ се изказват Лев Толстой, Фьодор Достоевски,
Дмитрий Медведев, Иван Тургенев и много други големи представители
на руската културна общественост. В статия от 27.06.1876 г., отпечатана в
петербургския в-к “Голос”, се заявява:
“Кому не са известни тези невиждани зверства, на които е
подложено българското население от турците, и че безпощадно са
избити хиляди невъоръжени жители. Жени и девойки са обезчестявани,
имуществото разграбено, свещеници и селски учители са оковани във
вериги и са подлагани на изтезания. С други думи, стават такива ужасни
неща, от които ще потръпне и каменно сърце”.
Създадената по настояване на Русия Международна анкетна комисия
с представители от великите държави, установява данните за масовите
кланета и нечуваните жестокости, извършени от палачите на българския
народ.
Един от най-видните американски журналисти – публицистът от
ирландски произход Джанюариъс Макгахан, който като кореспондент на
английския вестник “Дейли нюз”, заедно с американския генерален консул
в Цариград Юджийн Скайлер след потушаване на Априлското въстание
обикаля редица изпепелени селища като Батак, Перущица, Панагюрище и
Клисура в своя репортаж, изпълнен с погнуса и протести от зверствата на
поробителите и в защита на поробените българи, заявява:
“Съществуват факти, които в момента на установяването карат
кръвта да кипне гневно, а мускулите да се контрактират във внезапен
гняв. Съществуват неща, които са повече от ужасни, за да позволят
спокойна анкета: неща, чиято грозота окото не може да понесе и за
които разумът отказва да мисли. Съществуват факти, които
отвращават и възбуждат: факти, между които престъпиш ли, бият по
лицето. Това е природата на фактите, които дойдох да обследвам”.
В речта си в Народното събрание на Франция на 29.08.1876 г. Виктор
Юго казва:

123
 “Ние ще удивим европейските правителства като им обадим... че в
тези минути съвсем близо до нас,пред нашите очи убиват, палят, грабят,
изнасилват, изтребват, колят бащите и майките,продават малките
момиченца и момченца, а съвсем малките деца, неудобни за продан,
разсичат на две части... Целият свят се е възмутил и възнегодувал от
тях. Има минути, когато човешката съвест взема думата и заповядва да
я слушаш. Трябва да се тури край на империите, които убиват! Да
обуздаем фанатизма и деспотизма!”.
В доклада за кланетата и зверствата в България от 10.08.1876 г.
Юджийн Скайлер – генерален консул и секретар в посолството на САЩ в
Истанбул, пише:
“В Панагюрище много от жителите избягаха, но броят на убитите
е около 3000, повечето от които жени и деца... На стари мъже
избождали очите, а крайниците им били отсичани и така оставяни да
умрат... Бременни жени били разпорвани и новородени бебета били
разнасяни на байонетите и пушките, докато малките деца били
заставяни да носят кървавите главици на техните другарчета...”.
В писмото си от 17.08.1876 г. от о. Капрера, Джузепе Гарибалди
споделя:
“Батак беше с 9 000 жители, сега са 1 300. На 7 000 човешки
същества е изгаснал животът, но къде се намираме, не се ли свършват
още завоеванията на ятагана, на содомството, на кола, на горилището,
на безчестието от всякакъв вид”.
На митинг в Неапол на 17.09.1876 г. се приема следната резолюция:
“Гражданите на Неапол, събрани на публичен митинг, дълбоко
възмутени от ужасните жестокости, извършени от турците в
християнските области на Балканския полуостров, единодушно изразяват
искането си за незабавна акция на европейските сили, за да се сложи край
на едно владичество, чието вкоренено варварство, противно на закона и
несъвместимо със свободата, е несъвместимо с цивилизацията”.
В брошурите “Ужасите в България и източния въпрос” и “Уроци по
клане”, издадени в Лондон през 1876 г., Уилям Гладстон пише:
“Извършените престъпления и злодеяния са в толкова огромни
размери, за които няма пример в новата история. Те са толкова
неизразими, гнусни, че езикът и перото не са в състояние да опишат в
действителния им вид. Позор е, че такова дело е могло някога да се
извърши”.
Силата на подобни изявления във връзка с описаните зверства на
поробителите се състои не само в тяхната безпристрастност и обективност,
но и в обстоятелството, че те са казани от такива велики умове на
човечеството в края на ХІХ в. като Виктор Юго, Джузепе Гарибалди,
Джанюариъс Макгахан, Уилям Гладстон и др.

124
 С описаните потресаващи факти за зверствата на турския поробител
по време на Априлското въстание репортажите на Макгахан показаха на
целия свят, че в края на ХІХ в. в Югоизточна Европа българският народ е
подложен на истински геноцид. В репортажите на Макгахан, които се
препечатват в повечето вестници от Европа, Америка и други страни в
света не само се разобличава варварството на турския завоевател, но се
разкрива пред целия свят, че българският народ е морално много по-
възвишен, по-съзидателен, с много по-висока култура, образование и
човешки добродетели в сравнение с азиатския поробител. Светът разбра,
че на Балканите има един храбър, героичен и изстрадал народ, който
благодарение на защитата на Макгахан и много други световноизвестни
публицисти, писатели, поети, общественици и революционери спечелиха
състраданието, съчувствието и подкрепата на всички честни хора. Макар и
написани от един чужденец, репортажите на Макгахан излъчват
преклонението и любовта му към българския народ, както и огромната му
вяра, че той ще разкъса оковите на петвековния поробител и ще извоюва
своята свобода и независимост.
Изправен пред ужасяващата гледка на жертвите на турския геноцид
по време на Априлското въстание, големият американски журналист и
революционер Макгахан, който преди това е стоял по барикадите на
Парижката комуна, участвал е в Испанската гражданска война през
миналия век, както и в знаменитата Арктическа експедиция “Пандора”, на
28.07.1876 г. от Пловдив написа първото си писмо-репортаж, озаглавено
“На вниманието на английската дипломация”. В него той уведомява
английската и световна общественост за зверствата на турските
поробители, които са изклали, изнасилили и заточили десетки хиляди
българи. Съобщавайки информацията, която е получил от други
източници, Макгахан пише:
“Гръцкият консул, който е враждебно настроен към българите, ми
разказа случая с 12 000 нещастни жени и деца, намерили убежище в
Пазарджик, почти всички страдащи от най-долни унижения. Той ми
разказа за български бащи, които убивали своите съпруги и деца с цел да
избягнат жестокостта на башибозуците. Немски служещи ми разказаха
за човешки тела, нарязани и захвърлени на кучетата в селата,
разположени близко до железопътните станции; за малки деца от двата
пола, малтретирани и изнасилени до смърт; за свещеник, чиято съпруга и
деца били изнасилени и изклани пред очите му и който след най-страшни
мъчения бил убит с подробности, които е отвратително да се
преразкажат... Френският консул присъствал лично, когато
башибозуците разказвали пред възхитени слушатели как сечели главите
на малки деца, как обезчленени тела подскачали и се търкаляли като
пилета. И аз затворих уши и казах: “Стига. Това е достатъчно. Не искам
да слушам повече. Не мога повече да разследвам”. За мене не е важно дали

125
малко повече или по-малко престъпления са извършени. Аз не мога да
увелича или намаля ужаса на станалото чрез прости изявления в
закръглени цифри. Аз ще оставя статистическото изследване на г-н
Скайлер и г-н Беринг и напълно благосклонно ще приема техните
изчисления”.
Макгахан посочва непосредствените виновници за тези ужасяващи
кланета, както и отношението на управляващите в Османската империя
към техните престъпления. Според него “един от първите, който би
трябвало да почувства силната ръка на закона е Шефкет паша”. Въпреки
че подпалил Пазарджик и изклал много невинни жители, “той бил
повишен на виден пост в двореца на султана в Цариград”. Макгахан
допълва: “друг случай е този на Ахмед ага, капитан на група башибозуци,
който също така се отличил с изключителна свирепост. Той искал да
подпали Пловдив и е бил едва задържан да не стори това благодарение на
енергичното действие на губернатора, който заплашил да го атакува с
редовна войска и който впоследствие бил уволнен за това”. За
отношението на османската власт към ръководителя на башибозушките
орди Ахмед ага, извършил най-кървавия геноцид в Батак по време на
Априлското въстание, Макгахан пише:
“Това е един долен и брутален невежа, който не може нито да
чете, нито да пише и който е бил възпроизведен в ранг паша, и с оная
изтънчена подигравка, с която Ориентът се отнася към европейските
искания за справедливост, той беше назначен за член на комисията,
съставена да преследва и накаже башибозуците”.

РЕПОРТАЖИТЕ НА МАКГАХАН ЗА КЛАНЕТАТА

В БАТАК, ПАНАГЮРИЩЕ И ПЕРУЩИЦА

Всеки читател, който има желание да придобие по-пълна и цялостна

представа за извършения геноцид по време на Априлското въстание,
трябва да се запознае с репортажите на Макгахан за зверската разправа на
главорезите от Османската империя с мъчениците от Батак, Панагюрище и
Перущица. На 02.08.1876 г., като очевидец на ужасяващата гледка на
обезобразените, обезглавени и разлагащи се трупове, които бездомните
кучета продължавали да глозгат, на разхвърляните кости и скелетите, по
които все още можели да се видят останали парцали от дрехи, изгнилото
месо от човешките останки, на черепите на изкланите българи след
потушаване на въстанието, Макгахан написа първия си покъртителен
репортаж “Батак: долината на смъртта и хората без сълзи”. Едва ли
Макгахан би намерил по-точно заглавие на своя репортаж от “долината на

126
смъртта” – Батак, описвайки това, което е могъл да види със собствените
си очи и да чуе от сърцераздирателните разкази и писъци на оживелите
мъченици след кървавите изстъпления на главорезите, извършили най-
страшните кланета по време на Априлското въстание. В тази кървава
вакханалия главорезите на султана, загубили човешкия си образ, са се
ръководили единствено от изискванията на корана, съгласно които с
избиването на т.нар. “гяури” – друговерците българи, изпълняват волята на
Аллах за утвърждаване върховната власт на Всевишния по земята. Те
вярвали, че след тези “подвизи”, като истински воини на исляма, им се
открива пътя към рая, където ще живеят във вечно блаженство и щастие. В
своя репортаж “Батак: долината на смъртта и хората без сълзи” Макгахан
пише:
"Батак е разположен на около 30 мили от Пазарджик, по права
линия, високо в разклоненията на Родопите, които се простират южно
от главната верига на Балкана... Долу, на дъното на една от тези падини,
зърнахме селище, до което нашият водач ни уведоми, че ще трябва още
час и половина път, за да го достигнем. Наистина то изглеждаше да бъде
съвсем близко. Това беше Батак, който търсехме... От седлото аз не
забелязах нищо особено, докато моят кон не се запъна. Погледнах надолу
и видях, че е стъпил върху човешки череп, а до него част от скелет – също
така бял и изсъхнал. Колкото се изкачвахме по-нагоре, толкова повече
намирахме кости, скелети и черепи. Но тук те не бяха така добре
оглозгани, тъй като парчета полуизсъхнала, полуизгнила човешка плът
прилепваше още по тях. Най-после пристигнахме на малко плато или
площадка върху хълма, където земята беше почти равна с изключение на
малко вдълбаване, където се показваше начало на падина. Насочихме се
натам с намерение да пресечем, но изведнъж дръпнахме юздите с
възклицание на ужас: точно пред нас, почти под краката на конете ни, се
показваше картина, от която изтръпнахме. Грамада от черепи, смесени с
кости от всички части на човешкото тяло, скелети, почти цели, скапани
дрехи, човешка коса и изгнило месо, събрано на мръсна купчина, около
която тревата растеше обилно. Замразяваща миризма, подобна на тази
от умрял кон, се разнасяше наоколо. Тук кучетата намираха обилно храна
и нашето неочаквано приближаване ги прекъсна.
По средата на тази грамада можах да различа малка форма на
скелет, все още облечен в женска риза, черепа обвит с цветна забрадка, а
кокалите на глезените обути в изплетени чорапи, без стъпала, каквито
носят българските девойки. Ние погледнахме наоколо. Земята беше
постлана с кости по всяко направление, където кучетата ги бяха
замъкнали, за да ги глождят на спокойствие. Градчето лежеше на
разстояние от стотина ярда по-долу от нас. Гледано от нашето място,
то напомняше нещо сходно с развалините на Херкулан или Помпей.
Не беше оцелял нито един покрив, нито една стена. Всичко беше

127
маса от развалини, сред които се издигаше и достигаше до нас дълбок,
оплакващ стон, подобен на оплакването, с което ирландците изпращат
своите мъртъвци. Стонът изпълваше малката долина и се възнасяше във
вой. По-късно, когато влязохме в градчето, ние разбрахме този звук.
Отново погледнахме грамадата от черепи и скелети пред нас.
Забелязахме, че всички те са малки, и че парчетата облекло, смесени
между тях и пръснати наоколо, бяха части от женски принадлежности.
Тогава всички те са били жени и момичета. От седлото на коня аз
преброих над сто черепа, без да включвам тези, скрити под другите
кости на страхотната грамада, нито тези, разпилени надалеч и
нашироко из нивите. Почти всички черепи бяха отделени от останалата
част на костите, почти всички скелети бяха без глави. Тези жени до една
са били обезглавени...
Ние попитахме за историята на черепите и костите, които
видяхме горе на хълма при нашето пристигане в градчето, там, където
кучетата лаяха по нас. Казаха ни, че това са костите на около 200 млади
момичета, отначало пленени и специално запазени за съдба, по-лоша от
смъртта. Те били на разположение на своите поробители в продължение
на няколко дни - изгарянето и ограбването на града не е могло да бъде
извършено за един ден, и през цялото това време до последния ден те са
били подлагани на всичко възможно, което горките, безпомощни и
треперещи момичета са могли да изживеят в ръцете на брутални диваци.
Когато градът бил ограбен и опожарен и всички техни близки изклани,
тези нещастни млади създания, чиито най-големи грехове би трябвало да
им осигурят спасение, чиито най-долни унижения би трябвало да им
осигурят покровителство, са били откарани посред бял ден на хълма, под
усмихващия се небесен свод, и там безмилостно обезглавени и захвърлени
да гният на грамада...
Малко по-нататък стигнахме до предмет, който ни изпълни с ужас
и жалост. Това бе скелетът на младо момиче, не повече от 15-годишно,
захвърлено в хендека (трап - б.а.) край пътя и отчасти покрито с
отломките на разрушена стена. То беше все още облечено в женска риза.
Глезените - обути с чорапи без стъпала, но малките крака, от които
обувките са били смъкнати, бяха голи и поради това, че месото беше
изсъхнало, наместо да се разложи, изглеждаха съвършени. На черепа
имаше дълбока рана. Богатата кестенява коса, дълга почти ярд, висеше
все още повлечена в праха. Трябва да се отбележи, че всички скелети на
жени, намерени тук, са облечени само в женски ризи. Това нещастно
дете очевидно е било съблечено по риза, за да бъде претърсено за пари и
скъпоценности или от чиста бруталност, след това изнасилено и убито.
Ние говорихме с много жени, преминали всички етапи на мъчението, без
последния. Процедурата, изглежда, е била следната: турците хващали
жена, събличали я внимателно по риза, оставяли настрана ония дрехи,

128
които са били ценни, и всички украшения и скъпоценности, които тя би
могла да носи със себе си. Много от турците поемали грижата да я
изнасилят, а последният от тях я убивал или не, съобразно какво му е
настроението.
На следващата къща ни спря мъж, за да ни покаже останките от
своя малък сляп брат, жив изгорен. Видяхме купчинка от изгорени и
калцинирани кости. Грубият селянин с мъжествено лице се свлече на
земята и зарида като дете. Обезумял, изглежда, той не разбираше, че
нещастното сляпо момче е по-добре сега и че той би трябвало да
благодари на турците, наместо да плаче за брат си.
От другата страна на пътя имаше два скелета на деца. Те лежаха
едно до друго, отчасти покрити с камъни и с ужасяващи удари на сабя по
техните малки черепи. Броят на децата, убити в тези кланета, е повече
от огромен. Те са били често набождани на байонети и разнасяни по
улиците на Батак и Панагюрище. Причината е проста. Когато
мохамеданин убие известен брой неверници, той е сигурен, че ще отиде в
рая независимо какви са неговите грехове. Мохамед е възнамерявал
вероятно, че само въоръжени хора би трябвало да се борят, но
обикновеният мюсюлманин взема това предписание в много по-широк
смисъл и брои също така жените и децата. С цел да надуят бройката,
тук, в Батак, башибозуците са удряли открито бременни жени и убивали
неродени деца. С приближаването към центъра на града костите,
скелетите и черепите ставаха все по-многобройни. Няма къща, под чиито
развалини да не сме открили човешки останки. Улиците покарай тях бяха
също така покрити с кости. Пред много от портите жените ходеха
нагоре-надолу и провличаха погребална песен. Една от тях ме хвана за
ръка и отведе вътре между стените; там, в един ъгъл, наполовина
покрити с камъни, лежаха останките на друго младо момиче, с дълги
коси, безредно разпуснати между камъни и прах. А майката просто
пищеше в агония и биеше безумно главата си в стената. Аз можах само
да се обърна и с разбито сърце да илезна навън, да я оставя сама с нейния
скелет. Няколко крачки по-нататък друга жена седеше на прага,
превиваше се и издаваше сърцераздирателни стенания, които прехвърляха
границите на моето въображение. Нейната глава бе скрита в ръцете й,
докато пръстите несъзнателно намотаваха и скубеха косите й, щом
погледнеше в нейния скут, където лежаха три малки черепа с все още
полепнала по тях коса...
Сега вече се приближавахме към черквата и училището. Земята тук
е покрита със скелети, по които висят парцали от дрехи и парчета
изгнило месо. Въздухът е тежък, с омайваща до припадък миризма, която
се увеличава все повече с нашето придвижване напред. Всичко започва да
става ужасно. Училището е от едната страна на пътя, черквата - от
другата. Ако се съди по останалите стърчащи стени, училището е било

129
обширна хубава сграда, годна да приеме 200 или 300 деца. Под камъните и
боклука, които покриват пода на височина от няколко фута, лежат
костите и пепелта на 200 жени и деца, живи изгорели между тези
четири стени. Точно край училищната сграда има широка, не дълбока
яма. Две седмици след клането в нея били погребани сто тела. Но
кучетата са ги изровили отчасти. Вода е напълнила ямата и сега тя се е
превърнала в ужасен резервоар за утайките от канализационната
система, с плуващи наоколо или наполовина стърчащи от калта човешки
останки. Наблизо, върху брега на малка рекичка, която прекосява селото,
има дъскорезница. Вирът под нейното колело беше пълен с мъртви тела,
които плаваха из водата. Бреговете на рекичката са били по едно време
буквално покрити с трупове на мъже и жени, млади момичета и деца,
които са лежали там, разкапващи се на слънцето, изяждани от
кучетата. Но милостивото небе изляло пороен дъжд над тях, малката
рекичка придошла, отвлякла телата и ги разпиляла далеч надолу по
своите брегове, през тесните канали и тъмните дефилета, под дебелите
храсти и сенчестите гори, на 40 мили разстояние, чак до Пещера и дори
до Пазарджик. Влязохме в черковния двор. Миризмата тук беше толкова
лоша, че беше почти невъзможно да се пристъпи. Взехме тютюн в
шепите си и като го държахме до носовете си, продължихме нашето
разследване.
Черквата не беше много широка, заобиколена от ниска каменна
стена, затваряща малък черковен двор, около 50 ярда широк и около 75
ярда дълъг. Отначало ние не забелязахме нищо особено. Зловонието беше
толкова голямо, че едва можехме да погледнем около нас. Видяхме, че
мястото е затрупано с камъни и боклук на височина от 5 до 6 фута по-
високо от нивото на улицата, и след инспекция открихме, че това, което
ни се стори маса от камъни и боклук под нас, е в действителност
огромна грамада от човешки трупове, покрити отгоре с тънка наслойка
от камъни. Целият черковен двор е изпълнен с тях на дълбочина от 3 до 4
фута и ужасната миризма идва именно от там. Няколко седмици след
клането била получена заповед да бъдат погребани мъртвите. Но
зловонието по това време станало толкова смъртоносно, че е било
невъзможно да се изпълни заповедта или дори да се остане в съседство
до селото... Казаха ни, че тук, само в този малък черковен двор, лежат 3
000 души и ние можем добре да го повярваме. Това беше ужасяващо
зрелище - зрелище, което ще ни преследва цял живот. Малки къдрави
главици се показваха там, в разкапващата се маса, смазани под тежките
камъни; малко краче, дълго колкото пръст, на което месото, преди да
има време да се разложи, бе силно изсъхнало от ужасната горещина;
малки бебешки ръчички, протегнати, сякаш молеха за помощ; бебета,
които са умрели учудени от яркия блясък на сабята и червените ръце на
свирепооките мъже, които са я размахвали; деца, които са умрели сред

130
писъци от уплаха и ужас; млади момичета, погинали в плач, ридания и
молби за милост; майки, умрели в усилие да заслонят със слабите си тела
своите малки дечица. Всички те лежат тук заедно, разпадащи се в една
ужасна маса. Сега те са млъкнали завинаги. Няма сълзи, нито викове,
нито писъци на ужас, нито молби за милост...
Погледнахме вътре в черквата, почерняла от изгарянето на
дървените резби, но все още запазена, без особени повреди. Ниска
постройка с нисък покрив, подпрян с тежки и неравномерни арки, които
изглеждаха високи само колкото едър човек може да мине под тях. Това,
което видяхме вътре, е ужасяващо до безумие дори за мигновения поглед.
Безброй тела, изгорени и овъглени, почернели тленни останки гниеха и
изпълваха до половина самата черква, чиито ниски и мрачни арки
изглеждаха още по-снизени и по-тъмни. Тяхната картина избождаше
окото. Никога не съм могъл да си въобразя неща, ужасяващи до такава
степен. Върнахме се обратно, отровени и убити, с виене на свят, доволни
да излезем отново на улицата и да напуснем страшния дом на чумата.
Обходихме селището и видяхме същите зверства стотици и стотици
пъти. Навсякъде - скелети на мъже заедно с дрехите и плътта по тях да
гният в безпорядък; черепи на жени с коси, провлечени в праха; кости на
деца и бебета. Тук ни показват къща, в която 20 души са били изгорени;
там - друга, в която дузина девойки се прикрили, били открити и до една
изклани, както предостатъчно го удостоверяват техните кости.
Навсякъде ужаси след ужаси...
Човек би попитал защо хората, които сега са в градчето, не
погребват тези скелети и кости, наместо кучета и котки да ги глождят.
Там, където селяните са успели да разпознаят костите на свои близки, те
са направили известни опити да ги погребат. Но те нямат лопати да
копаят гробове, а и сили не достигат от настъпилия глад. Освен това,
повечето от останалите живи са жени; те правят безплодни усилия да
запазят телата на своите любими близки като ги покрият с малко земя.
Ние намирахме обилни доказателства, че там, където костите са
разпознати, за тях се полагаха нежни грижи. Видяхме много добре
поддържани гробове, украсени с цветя. Видяхме и други гробове, разкрити
от дъжда и кучетата, да показват части от скелета, все още украсен с
цветя. Видяхме черепи, положени на земята, на прага или върху оградите
на градините, с букети цветя върху тях. Това показваше, че някой се
грижеше за тях и че този някой имаше желание да ги погребе, да ги скрие
от погледа си. Аз видях мъртвец, наполовина погребан, с изправено нагоре
лице, празните му очи укорително втренчени към слънчевото небе, с
букет, грижливо поставен в устата. Но повечето от скелетите и
костите нямаше кой да се погрижи за тях. От осем или девет хиляди
души, които са съставлявали населението на селището, само 1200-1500
са останали живи и те нямат сечива да копаят гробове, нито сили да

131
използват лопатите, ако имаха такива. Но защо турските власти не са
ги погребали? Турските власти ще ви отговорят, че са ги погребали и че
са останали само няколко за погребване.
От всички жестокости, безумия и престъпления, извършени някога
от турците, клането в Батак е между най-страшните. От всички
турски безумия и глупости оставянето на тези тела да лежат тук и да
гният в продължение на три месеца непогребани е вероятно най-
безумното и най-глупавото. Но това градче е разположено на трудно
достъпно и отдалечено от главните пътища място. Турците никога не са
помислили, че европейци могат да дойдат и заврат носовете си тук.
Затова и заявяват така цинично: "Християните не заслужават дори да
бъдат погребани. Нека ги ръфат кучетата"... Мистър Дизарели
(английски държавник - б.а.) беше прав, когато си изпробваше
остроумието с твърдение, че турците обикновено приключвали
сметката си с хората, попаднали в ръцете им, по много експедитивен
начин. По-експедитивен от затвора. Наистина труповете са
експедитивни. Мистър Дизраели, вие сте прав. Откакто направихте
вашата остроумна забележка, тези млади момичета лежат вече много
дни тук, на грамадата...
Палачите, които са извършили това поголовно клане, не са черкези,
както се предполагаше, а турци от съседните села, ръководени от Ахмед
ага... Ахмед ага е ръководил кланетата, но не е бил наказан и няма да бъде
наказан. Напротив, той е бил възпроизведен в чин юзбашия (началник на
сто души, капитан - б.а.) и награден с ордени. Казаха ни, че голям брой
деца и млади момичета били отвлечени. Знаеше се в кои турски села те са
задържани, но турците отказваха да ги върнат на родителите. Господин
Скайлер получи впоследствие списък на 87 отвлечени момичета и
момчета с указание на имената и възрастта им и с указание на селата, в
които те се намираха... В допълнение на това с дързък цинизъм и пълно
пренебрежение към европейските искания идват заповедите на турските
власти да се събират редовните данъци и военни облагания точно така,
както това е ставало преди събитията... Всяко село трябва да изпълни
своя редовен наряд от данъци. Живият трябва да плаща за мъртвите...
Аз мисля, че хората в Англия и изобщо в Европа имат доста
погрешна представа за българите. Винаги чувах да се говори за тях като
за обикновени диваци, които не били по-цивилизовани от американските
индианци. Трябва да си призная, че самият аз, и то не отдавна, не бях
далеч от поддържане на същото мнение. Аз бях учуден и вярвам, че
повечето от моите читатели ще се учудят, като научих, че почти няма
българско село без училище. Тези училища там, където не са изгорени от
турците, са в цъфтящо състояние. Те се издържат посредством
доброволен данък, с който българите се самооблагат не само без да
бъдат принудени от правителството, но и напук на всички спънки,

132
създавани от корумпираните турски власти. Образованието, което се
дава в тях, е безплатно и всички - бедни и богати, се ползват от него.
Няма българско дете, което да не знае да чете и пише. И накрая
процентът на грамотните в България е голям толкова, колкото в Англия
и Франция. Питам се дали европейците, които говорят, че българите
били диваци, са уведомени за тези факти?... Бях особено много учуден да
установя, че множество от тези села са наистина добре построени
градове, със здрави каменни къщи, че в много от тях живееха
сравнително значителен брой хора, които бяха достигнали нивото на
всички удобства, и че някои от тези села могат да служат за пример на
много английски и френски села. Истината е, че българите наместо
диваци, за каквито ги смятаме, са в действителност трудолюбиви,
упорити в работата, честни, образовани и мирни хора".
В репортажа от 10.08.1876 г. “Панагюрище: със знаме всичко е
възможно” Макгахан разказва за подготовката и обявяването на
Априлското въстание, както и за зверствата, извършени от главорезите на
Османската империя. Той описва безсмъртния подвиг на Бенковски,
призоваващ панагюрци да се включат в редиците на въстаниците за
освобождението на поробената родина, както и възторга, с който народът
посреща първите дни на свободата. В репортажа си Маккаган описва
младата, красива и интелигентна учителка Райна Княгиня, която с
насмешка турците наричали “Княгинята на българите”. С пълно основание
Макгахан я определя като новата Жана Д`Арк, изготвила знамето на
въстаниците. Възседнала величествен кон Райна Княгиня се разхождала по
улиците на родния си град и развявала знамето, за което след разгрома на
въстанието авторът на репортажа пише:
“Ние видяхме знамето, паднало в ръцете на турците. Сега то
служи за доказателство при смъртните осъждания, които се
провеждат в Панагюрище. Героичното парче плат, опръскано и
разкъсано, беше красиво избродирано с простодушен знак, изобразяващ
голям и златен лъв, сложил лапата си върху полумесеца и с ярост гледащ
към него, и надпис на български “Свобода или смърт”.
Макгахан разказва за продължаващите издевателства, зверства и
масови кланета на нищо неподозиращите пеленачета и малки дечица, на
невинни младежи и девойки, жени и старци, както и на всеки един
българин, който имал нещастието да попадне под ятагана на главорезите
на османската армия и ръководените от тях башибозушки пълчища. В
качеството си на американски свидетели, описващ потресаващите кървави
събития след потушаването на Априлското въстание, Макгахан ни
запознава със следната ужасяваща и упомомрачаваща обстановка в
разрушеното и изравнено със земята героично балканско село
Панагюрище:
"Въстанието избухнало на 2 май. На 12 май Хафъз паша пристигнал

133
на мястото с цял рояк редовна войска, с две или три артилерийски части
и голям брой башибозуци... Поразени от тревога, жителите на селището
се опитали междувременно да се изтеглят, но градът бил вече обграден и
те били върнати назад или избити по къра. Пропуснах да допълня, че при
появата на башибозуците жителите на осем или девет съседни села, на
брой от пет до шест хиляди души, напуснали ужасени своите домове и
избягали в Панагюрище. Те изпълвали улиците на града сред плач и писъци
от ужас.След като съпротивата престанала или по-скоро, след като
никаква реална съпротива не била оказана, за Хафъз паша не оставало
нищо друго, освен да влезе в града, да арестува ръководителите на
въстанието и да въдвори ред. Наместо това той приготвил артилерията
и без да предупреждава селището да се предаде, започнал да го
обстрелва, като безмилостно хвърлял избухващите снаряди сред тълпите
от крещящи жени и деца. До полунощ гърмежите от оръдията тътнели
сред улиците. Едва тогава гръмогласните кучета на войната замлъкнали.
Те свършили своята работа. Сега идвал ред на сабята.
През нощта и на другата сутрин войските и башибозуците
нахълтали в селището. Започнала сцена на грабежи, насилие и кланета,
които могат да се сравнят единствено с тези в Батак. Нито възраст,
нито пол били пожалени. Градът бил ограбен, а след това опожарен.
Една четвърт от къщите били изгорени, хората изклани по улиците, по
техните собствени прагове, върху родните им огнища. Стари мъже и
жени, молещи за милост, деца и пеленачета, пищящи от ужас, загивали
под бързата и сигурна сеч на сабята. Смята се, че само в това селище са
убити над 3 000 души, от които около 400 са били жители на града, а
останалите - от съседните села, потърсили убежище в Панагюрище. Но
тук ние не видяхме ужасните сцени, които ни очакваха в Батак. За
разлика от Ахмед ага, Хафъз паша е имал достатъчно здрав смисъл, за да
погребе телата през следващите три дни и по такъв начин да прикрие
следите си.
Не един път бе повтаряно, че тези деяния били извършени само от
башибозуците, а не от редовната войска. Голям шум се вдигна по
заявлението, в което се твърди, че кланетата били извършени без
съгласието на властите... Истината е, че там, където има кланета, дело
на редовни войски, те съперничат по зверство на башибозуците. В това
отношение - и г-н Скайлер ще изтъкне в своя доклад, редовни и нередовни
войски са били еднакво жестоки, безмилостни и свирепи. Хафъз паша е не
по-малко виновен от Ахмед ага. Причината е ясна. Всички те са турци и
между тях няма подбор. Кланетата са извършени по заповед на
властите. Ето защо палачите са били повишени и наградени с ордени.
В Панагюрище ни показаха развалините на черквата и на мястото,
където е стоял олтарът, видяхме черна и нечиста купчина от
калцинирани кости, с букет цветя върху тях. Това бяха останките на

134
свещеника Тодор Пеев, 85-годишен, заловен и измъчван с надежда да се
изтръгнат от него пари, обезобразен и насечен по начин, който само
дивашкото въображение на турчин може да измисли, след това убит и
изгорен пред олтара. На друго място ни показаха друга черна купчина с
останките на стар сляп човек, Дончо Стрегльов, пребит до полусмърт,
след това, в несвяст, хвърлен върху клада дърва и жив изгорен.
Тук имало един стар човек на име Цвятко Бояджиев, обществен
добродетел, щедър вносител в училищния фонд, известен за своите
милосърдия еднакво към християни и турци, който издържал през зимата
половината от вдовиците и сираците на селището. Той бил също така
заловен, изтезаван и разсечен. Неговите очи били избодени и след
провеждане на най-ужасни мъчения той бил хвърлен върху клада дърва и
припаднал или мъртъв, хората не знаят в какво състояние, изгорен. Те
заловили и поп Нестор, изрязали пръстите му един по един, за да
изтръгнат пари, и тъй като горкият човек нямал никакви средства да им
даде, те продължили изстъплението, като му отсекли ръцете, а накрая -
главата му. Показаха ни в двора на малка, скрита между дървета селска
къща пресечен гроб, над който, когато минавахме, беше коленичила жена.
Това беше гробът на 18-годишен младеж, току що завърнал се от
училище у дома след две години отсъствие, в момента на започването на
вълненията, и който не взел участие във въстанието. Турците го заловили
и - все едно спортно упражнение - в присъствието на майка му отсекли
ръцете му една по една и накрая го убили.
Това, което прави престъпленията още по-ужасни, е фактът, че
много от тях са били извършени в присъствието на плачещи роднини -
съпруга, майка, братя, сестри на жертвата. И това се е повтаряло
стократно. Томове са необходими, за да се опишат всички истории,
които чухме. Не само стари и млади мъже пострадали: жени, млади
момичета, деца и пеленачета били безмилостно изклани. Турците нямали
нито милост, нито състрадание, нито съжаление. Те нямали дори
жалостта на дивите зверове. Дори тигърът няма да убие малкото на
своя собствен род. Но турците, тези силни брадати мъже, набождали
върху щиковете си пеленачета от люлките, подмятали ги във въздуха,
набождайки ги отново и ги захвърляли върху главите на пищящите майки.
Те разнасяли по улиците малки бебета, набучени на щикове, с жалки
главички и ръчички, увиснали върху цевите на пушките, а кръвта се
стичала на струи по ръцете на убийците. Те режели главите на деца и
принуждавали други деца да носят върху турското оръжие още
кървящите главички.
Бих желал да напомня на читателя, че фактите, които изнасям,
бяха спокойно и прецизно записани в мое присъствие от г-н Скайлер и ще
бъдат изложени в неговия доклад... Стотици жени дойдоха да ни
разкажат какво са видели и изстрадали...

135
 Изнасилването било толкова публично и общо, че те чувстваха
безполезен всеки опит да прикрият своя позор и открито го изповядваха.
Тези актове на изстъпления били засвидетелствани не само в къщите, но
и по улиците, в градините, в дворовете, тъй като турците са лишени
дори от елементарно приличие, което би съпроводило порока. Те нямат
нито стеснението на низостта, нито пък знаят какво значи поне капка
природен срам. Майки били изнасилени пред дъщерите си; млади
момичета - в присъствието на майките си, на сестрите си, на братята
си. Една жена ни разказа, че тя и дъщеря й, 15-годишно момиче, били
изнасилени в една и съща стая; друга - че била изнасилена в присъствието
на нейните деца. 18-годишно момиче ни призна с потреперващо и скрито
в ръцете лице, че било изнасилено от десет войници. Жена, която дойде
при нас с патерици и с куршум все още в глезена, заяви, че била изнасилена
от трима войници, когато лежала ранена на земята в стон и агония.
Млади, нежни и крехки малки създания, десет и дванадесетгодишни, били
третирани по същия брутален начин. Друга жена ни разказа как дъщеря
й, нежно и слабичко 12-годишно момиче, било грабнато и изнасилено от
башибозук, въпреки че тя му предложила всички свои пари, които имала
на тоя свят, тя предложила и самата себе си, само да би могла да запази
детето. Друга ни разказа за малко 9-годишно момиче, изнасилено в нейно
присъствие заедно с други момичета. Друга свидетелка ни разказа как
група млади момичета, дванадесет до петнадесетгодишни, се приютили в
нейната къща с надежда да се укрият, как те били открити, как две от
тях били изнасилени и убити, защото се съпротивлявали, и как другите се
подчинили на своята съдба, пребледнели, целите в треска и с тракащи от
страх зъби.
И при всичко това сър Хенри Елиът и г-н Дизраели продължават да
ни бръщолевят за преувеличения. Несъмнено. Извършените тук
престъпления преминават границата на всяко преувеличение. Зверските
истории, които чухме, подлудяват. Те карат сърцето да се пръска в
изблик на безпомощен гняв, който може да намери отдушник само в
състрадание и безполезни сълзи. Разказаха ни случката с младо 16-
годишно момиче, изнасилено от трима или четирима башибозуци в
присъствието на нейния стар и слаб баща. Изведнъж тя видяла, че един
от башибозуците се готви да убие бедния стар човечец. Тя се хвърлила
напред с писък, обгърнала баща си с ръце през шията, в плач, опитвайки
се да го прикрие със своето нежно тяло. Всичко било напразно. Куршумът
полетял по своя път и бащата и дъщерята - сладкото младо момиче и
стария сляп човек, прегърнати, паднали мъртви на земята. Аз може би
трябва да моля за извинение моите читатели, че представям такива
измъчващи подробности. Но аз не пиша за деца или млади момичета, а за
мъже и жени. Навсякъде тук аз виждам турците да гледат на
англичаните като на свои съюзници и приятели, да очакват помощ от нас

136
срещу техните неприятели и да вярват, а това е най-обезкуражаващото,
че те имат нашата подкрепа във всички техни деяния.
Аз говоря това, което съм видял и чул, защото искам английският
народ да разбере какво представляват турците и сам да реши дали ще
поддържаме този клатещ се деспотизъм... Г-н Скайлер получи обилни
доказателства за други престъпления, прекалено безумни, за да бъдат
названи. Предполагам, че г-н Беринг не е получил информация и не вярва в
тях. Аз съвсем не се учудвам на това. Съществуват престъпления, които
отхвърлят всяка анкета и помрачават всяка светлина. Те са подобни на
долните и отблъскващи факти, прикрити под разваленото месо, в
дълбоките канали, останали в тъмните дупки и ъгли. Те избягват
всякаква инспекция. С хладнокръвието на хирург, изпробващ нечистотата
на гноясалата язва, г-н Скайлер проучи до дъно тези тъмни дълбочини. Но
аз не смятам, че той ще може да изложи фактите в своя доклад. Те
излизат извън изразните възможности на английския език и аз на свой ред
няма повече да ги споменавам.
А какво станало с младата учителка, "Княгинята на българите"?
Уви. Нейната съдба е тази на стотици други... Да, тази образована,
интелигентна и чувствителна млада девойка била грабната и в
присъствието на шест нейни другарки и съседи изнасилена от трима или
четирима брутални типове, които все още мърсят земята с долното си
съществувание. Сър Хенри, наистина преувеличено, нали. Ако вашата
собствена дъщеря беше третирана по същия начин, вие бихте ли
продължили да бръщолевите за преувеличения? Но това не било
достатъчно. Нейният баща бил застрелян в собствената му къща и тя, и
майка й, сами копали гроб в градината, за да го погребат. И все още
горкото момиче не изстрадало достатъчно. Две седмици след като
въстанието било напълно разбито, турските власти научили, че тя е
ушила знамето и дали заповед за нейния арест. Междувременно в града
бил изпратен мюдюрин. В десет часа вечерта той я закарал в своята
къща заедно с жената, в чиято къща било работено знамето... Тя ни
разказа какво се е случило през нощта в къщата на мюдюрина. Горкото
момиче, въпреки сълзите и молбите, които биха умилостивили тигър,
била съблечена гола, пребита, оплювана и отново изнасилена. Тогава тя
получила прякора "Княгиня на българите", а на следващия ден тя и
другата жена, която била също така малтретирана, дори по още по-
ужасен начин, били изпратени в Пазарджик. Тук, обградена от турското
население, тя била освирквана, подигравана, замеряна с кал, оплювана и
обиждана с най-мръсните епитети, които една турска сган може да
намери. Нямало значение, че тя била едно бедно плачещо момиче, само
сред тълпа от врагове - по-скоро зли духове, отколкото хора. Няма
съжаление в гърдите на тези диваци. Паднала в несвяст и загубила
чувства, тя била захвърлена в една талига и откарана в Пловдив,

137
заключена в местния затвор и държана на хляб и вода до идването на г-н
Скайлер. Тогава болна, с разклатено здраве и разбито сърце, тя бе
пусната на свобода".
В репортажа “Кръвта крещи” Макгахан продължава свидетелските
си показания за масовите изнасилвания, включително и на деца, описвайки
срещите си с жени от Панагюрище:
"Жените, които срещнахме, изглеждаха много стегнати и дори
красиви. Те бяха добре облечени и предявяваха по скромен начин известни
претенции за елегантност и даваха множество доказателства за
изящност и култура. Именно тези благородни, чувствителни и скромни
жени са били залавяни и зинасилвани от брутални типове, чиито ръце са
били още червени от клането в Панагюрище, чиито дрехи са миришели
още на кръвта на млади момичета и деца, които те са унизили и заклали.
Жените са били събличани голи и в присъствието на всякаква публика
подлагани на най-различни унижения и безсрамия, които лудото и болно
въобръжение на дивак може да измисли. Не само това. Нещо повече. Един
обикновен дивак с цялата неопитомена свирепост на дивашкото
състояние остава в рамките на природата. Той не се е научил да
престъпи границите, които природата е определила. Докато турците,
изглежда, съчетават всички пороци на падение, присъщи на една
изкуствена цивилизация, с необузданата страст на едно варварско племе.
И тези благородни, целомъдрени жени и момичета са били оставени в
ръцете на турските зверове два дни, подложени на отблъскващи,
брутални унижения, които оставят своя позор и петна за цял живот.
Много от тези жени дойдоха при г-н Скайлер, за да разкажат своите
горести. Общо те започнаха да говорят спокойно и, види се,
предварително се бяха подготвяли за такова държание. Те имаха високо
мнение за достойнството и значението на легационния секретар и беше
вълнуващо да се видят техните усилия да пазят поведение с
необходимото благоприличие и да поддържат подходящото
самообладание. Но и най-малкият поглед беше достатъчен, за да покаже,
че това външно спокойствие беше само симулирано, че те трепереха от
вълнение. Лицата им бяха бледи, с нервни потрепквания на чертите, с
болка в гласа, заплашваща всеки момент да избухне в ридание. Всичко
това показваше твърде добре чувствата, с които те се бореха. Разказът
за преживяното продължаваше, те внезапно спираха, прекъсваха го по
средата, прикриваха лицата си с ръце и в пристъп на ридания и сълзи,
странно заразяващи, те признаваха, че повече не биха могли да разказват.
Бог знае. Те бяха достатъчно разказали, преди да дойде това
прекъсване. Само с трепета на гласа си те признаваха оскверняването, но
имаше нещо още по-лошо. Изглежда, че в ръцете на турчин една жена
може да претърпи нещо повече от оскверняване. Тя може да бъде
позорена, омърсена, унизена, докато самата тя започне да гледа на себе

138
си с ужас и отвращение. И много от тези жени плачеха не само за
самите тях, но също така за дъщерите си - млади, невинни, крехки
момичета на 12 до 15 години. Нещо повече. Дори децата са били често
малтретирани по същия брутален начин. Някой може да запита защо
тези жени са тръгнали да изповядват своя срам и позор? Кой би могъл да
каже? О, бреме на несправедливост, твърде тежко за понасяне;
неправди, твърде нечисти, твърде ужасни, за да се носят в мълчание.
Раненият дух, тласнат от някаква невидима сила, е готов да изкрещи,
може би небето ще чуе, ако не може да види, в немощна, несретна
надежда, че може би някой ден те все пак ще бъдат отмъстени и
правдата възцарена. Би било безполезно да повтарям историите, които
те ни разказаха. Не бих желал да бъда обвинен в ненужно описание на
отблъскващи подробности. Няколко от тези истории са достатъчни, за
да подлудят човек. Не можеш да ги слушаш без чувство за несдържан
гняв, все повече усилващ се, тъй като при пълно немощие и безвластие
какво може да се направи? Няма правда за този народ. Няма изкупление
за обидите над тези млади момичета. Те ще носят своя позор и безчестие
цял живот. Те ще носят тези злини до гроб. Няма наказание, абсолютно
никакво наказание за виновниците. Убийците ще умрат според всички
човешки вероятности в леглата си, сред миризмата на тамян, в молитва
към ислямския бог, без дори да са осъзнали своите престъпления.
Освен жените, които дойдоха поединично да разкажат своите
тъжби, една делегация от жени се представи на г-н Скайлер, но те
говориха сравнително малко. Очевидно те не можеха в присъствие на
други да кажат това, което са претърпели, и едва когато си отидоха,
ние разбрахме истинската цел на тяхното посещение. На тръгване те
връчиха на г-н Скайлер писмо, подписано от всички тях, в което
накратко, но ясно излагаха всичко, което се беше случило. Ако г-н Скайлер
е упълномощен да покаже този куриозен документ на света, той ще го
направи вероятно чрез своя доклад, но аз съм с впечатление, че те го
помолиха да не го публикува".
Контактите на Макгахан с представителите на турската власт му
давали възможност да направи своята точна и вярна оценка за двуличието
и нечестното поведение на неграмотните, невежи, прости, но хитри и
коварни турци, които непрекъснато се мъчели да излъжат и заблудят, даже
и в абсурдното твърдение, че в Батак е нямало нито един убит българин.
Във връзка с тези свои впечатления в репортажа “Перущица гори”
Макгахан пише следното:
"Никой не би могъл да разбере хладнокръвния, любезния,
съзнателния начин, по който един турчин може да лъже, докато не види
това, което аз видях по време на моето пътуване из България. Аз бях
пътувал много и видял немалко неща из света, но искам да призная, че до
моето идване тук аз нямах представа за това до каква степен може да

139
стигне човешката двуличност. Честният и открит начин, по който
турците ви лъжат, надминава всяко убеждение и се налага и на най-
недоверчивия и скептичен ум... Но само когато човек види със
собствените си очи как хладнокръвно, обсъдено и с предумисъл, по най-
безсрамен начин те лъжат, тогава започва да вниква в дълбочините на
тяхната двуличност... Ето защо европейците са постоянно разочаровани
и надхитрени в отношенията си с ориенталците. Читателят може да
каже, че аз, авторът на тези редове, съм усвоил доста добре тази
привичка. Съвсем не. Зная, че мютесарифът на Пловдив или който и да е
турчин може да ме накара да повярвам в неопределен брой лъжи, ако
нямам под ръка средствата, с които мога да ги опровергая. Чувствам се
безпомощно дете в техните ръце. Не бих могъл да се съмнявам в думите
на Киани паша и Едип ефенди, когато те казаха, че няма никакви убити в
Батак, така както не бих се съмнявал, че утре слънцето ще изгрее на
изток".
Непосредствено след погрома на Априлското въстание видният
български публицист, държавник и общественик проф. Стефан Савов
Бобчев издава в Букурещ два пъти седмично от 19.08.1876 г. до 02.08.1877
г. в. “Стара планина”. В многобройните дописки на наши и чужди
кореспонденти са поместени потресаващи данни за зверствата на турските
поробители след потушаване на въстанието. В тях, позовавайки се на
английския вестник “Дейли нюз”, Савов потвърждава изложените данни от
репортажите на Макгахан.
Като кореспондент на английския в-к “Дейли нюз” големият
американски журналист и публицист Джанюариъс Макгахан написва
своите ненадминати репортажи за турските зверства в България при
потушаване на Априлското въстание. През лятото на 1876 г. той обикаля
изпепелените от поробителя български селища Батак, Панагюрище,
Перущица и Клисура. От покъртителните репортажи на Макгахан светът
научава истината за тези кървави дни от геноцида над българите, който
трогва бездушната дотогава Европа към съдбата на поробена България и
събужда съвестта на човечеството. Неговите репортажи, писани със сълзи
на очи над пепелищата с разлагащи се трупове на хиляди обезчестени и
съсечени от ятагана на поробителя бебета, деца, майки, момичета, жени,
старци и храбри въстаници, ни връщат към онези героични дни, които
никога признателните българи няма да забравят. Априлското въстание е
първото въстание по време на петвековното турско робство, което
осъществи мечтата на поробения български народ и постигна поставената
си политическа цел – Освобождаването на България. Като журналист,
предава своите кореспонденции за военните събития от най-горещите
точки в света. Освен с правдивото огнено перо на неповторимия дописник
на трагичните събития в България по време на Априлското въстание, като
обикновен воин, Макгахан е бил непосредствен участник в

140
Освободителната Руско-турска война. Героичните и трагични страници от
Априлското въстание, които бяха описани в репортажите на Макгахан, с
пълно основание го нареждат сред най-големите приятели на България. На
основата на изнесените от Макгахан данни национално-освободителната
кауза на България печели съчувствието и подкрепата на такива големи
умове на човечеството като Виктор Юго, Оскар Уайлд, Достоевски,
Тургенев, Уилям Гладстон, Джузепе Гарибалди и др., които заклеймяват
извършения геноцид от петвековния поробител.
В предговора към книгата “Макгахан – американският свидетел”
Лука Захариев пише:
“Завършвам с един въпрос – кога ще се намери български
държавник, бил той Стоянов, Първанов или Драганов, който да покани
турския държавен глава в Батак, Перущица или Панагюрище, за да се
извини за стореното по време на турското робство? Докато не стане
това ние не ще сме изпълнили дълга си като наследници на милиони
трагични и светли български жертви”.

ИНСИНУАЦИИТЕ НА НЯКОИ ПОЛИТИЦИ,

ИСТОРИЦИ И ДРУГИ ПСЕВДОИНТЕЛЕКТУАЛЦИ ЗА
УЧАСТИЕТО НА РЕДОВНАТА ОСМАНСКА
АРМИЯ И БАШИБОЗУКА ПРИ ПОТУШАВАНЕТО НА
АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ

Непосредствено след Априлското въстание управляващите в

Османската империя се опитват да омаловажат героичния подвиг на
населението от Батак и съседните селища. В докладите на техните
анкетьори се съобщава, че е нямало никакви кланета, а сблъсъците в тази
част на Родопите се представят като най-обикновен бунт, който е бил
потушен от Ахмед ага Барутанлията. Фалшифицирайки историческите
данни, в продължение на 135 години турската пропаганда съчинява все
нови и нови версии относно кървавия геноцид на населението по време на
Априлското въстание. Правят се опити да се утвърди “историческата
истина”, че убийството на 3 000 мъже, жени и деца в Батак е извършено от
местното “помашко” население, преди всичко от близкото селище
Барутин, без участието на редовната османска армия. Още през 1876 г.
управляващите заявяват, че изстъпленията на местните банди от т.нар.
башибозуци при потушаването на бунта в Родопите, е единствено и само
дело на “помашкото” население, без да са получавали никакви заповеди и
указания от Османската империя за разправа с въстаналото население.

141
 Някои наши историци, политици и други туркофили, пренебрегвайки
многобройните разкази на непосредствените участници в героичната
епопея от 1876 г., както и на много западни дипломати, журналисти и
други свидетели на този кървав геноцид в своите донесения, статии и
други кореспондентски материали, заявяват, че не турците, а българите
мохамедани са изклали жителите на Батак и другите съседни селища.
Защитавайки турските интереси, те имат наглостта да обвиняват самите
батакчани, че кланетата са извършени благодарение на тяхната
недостатъчна подготовка и възможност да се защитават до идването на
османската армия, която е можела да ги спаси от безчинствата на
“фанатизираните мюсюлмани” от средите на местното “помашко”
население. Убийствата на няколко мюсюлмани от страна на въстаниците
преди и по време на въоръжените сблъсъци се представят като една от
причините, оправдаващи издевателствата на “помаците”, оглавявани от
местния военноначалник Ахмед ага Барутанлията. Авторите на подобни
фалшификации не казват нито дума за издадената заповед от
управляващите в Османската империя, съгласно която Батак е трябвало да
бъде сринат със земята. Избивайки 3000 души от населението, Ахмед ага
Барутанлията изпълнява поставената му задача, поради което след
потушаването на въстанието е повишен във военната йерархия и за
проявения героизъм получава орден. В резултат на отзвука от кървавата
вакханалия в Батак и другите съседни села обществеността в редица
европейски страни се надига в защита на поробена България. Чак тогава
Османската империя се принуждава да накажа Барутанлията като го
изпрати в Диарбекир, но и това решение се отменя, тъй като неговите
началници много добре са знаели, че той не е действал по собствена
инициатива, а е изпълнявал указанията на своите ръководители от
османската армия.
Местният политик от Барутин Здравко Делиев, племенник на кмета
на селото, разказва във в. “Торнадо” (16-20.04.2011 г.) подходяща легенда
в защита на турската теза за потушаване на бунта без участието на
редовната османска армия. Заслужава да се отбележи, че българите
мохамедани в Барутин след освобождението на България от турско
робство, винаги са били обект на активна протурска националистическа
пропаганда, а след т.нар. демократични промени селото е една от най-
силните крепости на ДПС, което Ахмед Доган никога не е пропускал при
своите обиколки в този регион. Според Здравко Делиев “единствената
истина” за издевателствата на Ахмед ага Баруталията, е
предизвикателството на батакчани, които “изнасилили съпругата на техния
военен командир”. Във връзка с това той разказва, че “в началото на 1876
г. Ахмед ага Барутанлията, като кмет на селото и военен наместник,
заминал за Пещера, откъдето купил стоки. На връщане, заради падналия
сняг, се наложило да пренощува в Батак. През нощта група батачанлии

142
изнасилили жена му и откраднали част от стоката му, след което
избягали. По време на Априлското въстание Барутанлията успява да се
издигне в йерархията и поел командването на турските войници, сред
които голяма част в Батак са били българи мохамедани. Според
преданието, отивайки в Батак обаче, целта на Ахмед ага била
единствено да открие виновниците, които са обезчестили жена му и са
откраднали стоката му. С армията си Барутанлията огражда църквата
и извиква на командира “Дур”, което значи “Спрете” на турски. Той
обаче чува “Вур”, т.е. “Давайте”, и така започнало клането. В Барутин
от няколко поколения насам се твърди, че искрите между околните
помашки села и Батак припламнали от няколко години преди това.
Батачанлии са обирали голяма част от стоката на търговците, които са
минавали, връщайки се от Пещера. Свидетели на въстанието са
разказвали на дядо ми как българите мохамедани са били бити и дори
убивани в Батак заради пари. Имало е много търговци, които са се
прибирали пеша, вървейки по цяла седмица, защото не са им оставяли
дори магаретата и конете. Въпреки зловещите събития от преди 135
години, днес барутанлии и батачани са приятели и са забравили старата
вражда. Миналото си е минало, очевидно истината няма да излезе на яве
и да се разбере какви са били причините за този срамен момент от
българската история”.
Разказаната поръчкова легенда има за цел не само да преиначи и
заличи спомените за извършения геноцид над поробеното българско
население по време на Априлското въстание, но както заявява защитникът
на турските интереси Здравко Делиев “миналото си е минало, очевидната
истина няма да излезе на яве и да се разбере какви са били причините за
този срамен момент от българската история...”. Това е крайната цел на
съвременните фалшификатори на нашата история, които се мъчат да
заличат петвековния геноцид над българския народ, представяйки го едва
ли не като най-щастливия период от живота на българите по време на
т.нар. “турско присъствие” по българските земи. Също така се правят
опити да се оневинят “помаците, оглавявани от местния военноначалник
Барутанлията”, тъй като въстаниците са ги били предизвикали към тези
издевателства поради убийството на няколко мюсюлмани. В подкрепа на
тази версия е и разказаният случай от Здравко Делиев, че батакчани са
изнасилили жената на Барутанлията и са откраднали не само неговата
стока, но и на минаващите през Батак българи мохамедани, които са били
“бити и дори избивани”. Тепърва фалшификаторите на нашата история, с
цел украсяване на образа на петвековния поробител, ще намерят нови
източници на подобна “достоверна” информация от други агенти и
емисари на турските специални и пропагандни органи и организации,
както и от многобройните активисти на ДПС, които ще споделят спомени
от тогавашните свидетели на въстанието, разказвани от техните баби и

143
дядовци. Колкото и да е невероятно, на базата на подобни “исторически”
източници, те вече се мъчат да ни убедят, че не турците, а българите са
малтретирали и избивали техните сънародници, както по време на
петвековното робство и освободителната Руско-турска война от 1877-1878
г., така и след Освобождението на България.
Както писа в. “Торнадо”, някои от българските тюрколози,
защитници на турските интереси у нас, споделят, че са имали възможност
да видят част от турските архиви, на основата на които лансират една нова
екзотична теория. Манипулирайки общественото мнение, те правят опит
да ни убедят в удобната за турската пропаганда теза, че “руски агенти са
успели да настроят околните мюсюлмански села срещу Батак”,
заплашвайки ги, че ще бъдат избити от българите, благодарение на което
Русия успява да провокира война между християните и мюсюлманите.
Отбелязва се, че “руското предупреждение (може би подплатено и от
няколко кесии жълтици) веднага мобилизирало българите мюсюлмани,
които под ръководството на местния военен наместник Ахмед ага
Барутанлията, тръгват на своеобразен кръстоносен поход. В Русия
отлично знаели, че предрешеният край на Батак ще оттекне в света и
цяла Западна Европа. Именно това е бил печелившият коз на руснаците,
който щял да им даде причини да обявят така чаканата поредна война на
Османската империя”.
Създадените от турските специални служби и пропагандни органи и
организации легенди, с които се правят опити за оневиняване на
Османската империя във връзка с кланетата в Батак и другите съседни
селища, са абсолютно несъстоятелни опити за фалшифициране на
събитията по време на Априлското въстание. Целта, която си поставят
съвременните неоосманисти, е чрез пренаписване на нашата история, да се
прехвърли вината за злодеянията по време на кървавите издевателства през
Априлското въстание от техните предшественици на поробеното българско
население и Русия. Световната общественост и особено народите в Европа
много отдавна знаят, че не само българите мохамедани, но и
управляващите в Османската империя и преди всичко нейната редовна
армия, са участвали в кървавата разправа с българското население. С тези
фалшификации се прави опит да се прехвърли вината на българите, които
според авторите на тези легенди, не извършили необходимата подготовка
да се защитават от издевателствата на българите мохамедани, очаквайки
идването на редовната османска армия, която можела да ги спаси от
безчинствата на “фанатизираните помаци”. Колкото и да е невероятно,
благодарение на сегашните фалшификатори на нашата история, в началото
на ХХІ век, 135 години след Априлското въстание, българският народ
можа да научи, че не турските главорези са избивали беззащитните
български деца, жени и старци, а батакчани са виновни, защото не успели
да се защитят до идването на редовната османска армия.

144
 Някои от новоизлюпените в България еничари след т.нар.
демократични промени, включително и от средите на добре платени
автори, финансирани от тайните фондове на Анкара, не само манипулират
общественото мнение и преиначават историческите събития в изгода на
турските неоосмански интереси, но и заличават цели периоди от мрачните
години на турското робство, уверявайки ни, че нямало никакво
помохамеданчване, потурчване и геноцид над поробеното българско
население. Нещо повече, тези привърженици на доктрината на
неоосманизма се мъчат да ни убедят, че османските главорези са създали
необходимите условия за пълна религиозна толератност, зачитайки
човешките права и свободи на българския народ, попаднал не под
робството на петвековния поробител, а в най-щастливите си години на
“турското присъствие” по нашите земи. Един от набедените учени-
фалшификатори на нашата история, пенсионираният професор от БАН
Кръстьо Манчев заявява, че “баташко клане е нямало, нямало е и турско
робство”. За да ни убеди в своите “научни” изводи този “виден” учен,
твърдо защитаващ турските имперски интереси в България, се мъчи да ни
увери в своите налудничави и смехотворни аргументи относно баташкото
клане, робството, религиозните свободи, антитурската пропаганда на
възрожденците и т.н. По тези въпроси “знаменитият” и набеден професор,
правейки метани пред сегашните неоосманисти, заявява:
“Това нещо там (баташкото клане – б.а.) е инсценирано от тоя,
който е правил картината. Той довел хора, за да се инсценира случката и
ние сме възприели тази картина като исторически извор. Освен това,
събитията са пресъздадени по Макгахан – един американец, дошъл тук да
описва и просто е преувеличил... Защо тия батакчани са били в църквата?
Ами в гората нагоре да бяха побягнали... В Османската империя е имало
религиозна толерантност... . Още 1453 г., когато са взели Цариград,
султанът е повикал патриарха и му е предоставил Патриаршията.
Имало е и обесени патриарси, но тази институция е съществувала през
цялото време... Аз не го наричам турско робство – роб е този, който е
собственост на някого. В Османската империя такова нещо не е имало.
Имали сме богати хора, имали сме училище, имали сме всичко. Ние тази
империя сме я възприемали според пропагандата на нашите възрожденци.
Тогава те са искали да направят държава и затова развиват такава
антитурска пропаганда, а ние сме взели това за чиста монета. Трябва да
очистим тази работа сега... Имало ли е турско иго, тук не става дума за
робство. Ние трябва да очистим представите за това нещо. Ами защо
500 години сме били там, като сме толкова ербап?...”.
Пълната безпомощност и несъстоятелност на подобни твърдения е
безспорна, поради което не се налага да се оборват неговите спекулации и
фалшификации с многобройните научни доказателства, които се съдържат
в книгите на редица наши и чужди учени, между които и турски автори.

145
Накрая видният туркофил, набеденият професор Кръстьо Манчев, ни
препоръчва да приемем турското предложение за създаването на
специална турско-българска комисия, която да прегледа и пренапише 500-
годишната история от “турското присъствие” по българските земи, като се
пресъздаде онази красива идилия на братска толерантност и едва ли не на
взаимно уважение, любов и признателност от хуманното отношение на
поробителя към поробения български народ.
На 03.04.2011 г. за първи път през ХХІ в. Светият Синод на
Българската православна църква обяви за светци 5 000 мъченици на вярата
от Батак и Новоселския девически манастир “Света Троица”, загинали от
ятагана на башибозушките орди и редовната турска войска по време на
Априлското въстание. Съгласно православния църковен календар всяка
година на 9 май ще се отбелязва паметта на канонизираните за мъченици
осем монахини и двама свещеника от Новоселския манастир, а на 17 май
ще се провежда Събор на баташките мъченици, обявени за светци на
Българската православна църква.

УЧАСТИЕТО НА ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА
ТЮРКОЕЗИЧНОТО НАСЕЛЕНИЕ И
БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ В НАЦИОНАЛНО-
ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА

Многобройни са случаите на проявите на родолюбие и безпределна

преданост и обич към България и българския народ от представители на
тюркоезичното население и българи мохамедани. Както в национално-
освободителната борба по време на турското робство и освободителната
Руско-турска война от 1877-1878 г., така и след Освобождението на
България една част от тях не застават на страната на поробителя, а
проявявайки безпримерен героизъм, защитават българите като свои родни
братя и отстояват интересите на България като тяхна истинска родина.
Тези представители на тюркоезичното население и българите мохамедани
не само участваха в ликвидирането на провокираното от Османската
империя разбойническо движение срещу новоустановената българска
власт, но и като истински български патриоти се биеха по бойните полета
във всички войни за обединението и защитата на България. Няма никакво
съмнение, че това тяхно поведение в отделни случаи е продиктувано от
осъзнатата истина за техния български произход, от произхода им на наши
сънародници, които въпреки насилсвеното им ислямизиране и потурчване,
са запазили предаваните от поколения на поколения спомени от техните
предци за българската им народностна и верска принадлежност.

146
 В сборника “Непокорни поданици на султана” са поместени
изключително интересни и ценни документални данни за историята на
България по време на турското робство. От тях се вижда, че не само
християните, но и много представители на тюркоезичното население и
българи мохамедани са били против Османската империя и са
подпомагали българите в тяхната национално-освободителна борба. По
време на тези битки една голяма част от ислямизираните и потурчени
българи са знаели, че заставайки на страната на поробеното българско
население, защитават своите истински братя и сестри от зверствата на
техните общи поробители. Използвайки многобройни документални данни
от наши и чуждестранни източници, проф. П. Петров описва 325 случая на
най-жестока разправа на османските завоеватели в усилията им за
етническата и религиозна асимилация на “непокорните поданици на
султана”, за оказваната помощ и закрила на поробеното християнско
население от много представители на тюркоезичното население и българи,
изповядващи мохамеданската вяра, както и самоотвержената борба на
нашия народ за запазване на българската му народна принадлежност и
изповядваната от него източноправославна вяра.
В документалния сборник е поместен разказът на Ив. Попов
“Страници от миналото на град Пещера”, в който авторът отбелязва:
“А пещерските турци още същия ден, 21.04.1876 г., по пладне, вече
знаели за станалото в Панагюрище. Техни хора, пристигнали в
Пазарджик, първи съобщили за тревогата в града... И наистина, още
същия ден въоръжени пещерски турци искали да ударят по българите.
Когато се научили за заловеното писмо, възбуждението се усилило още
повече. Почнали да говарят да се нападне, да се ограби и изгори градът.
Обаче пещерският гражданин, турчинът (мюсюлманинът) Осман
ефенди, учител и духовно лице в Пещера, със значително образование,
получено в пловдивското висше духовно училище, и с доста силно влияние
над сънародниците си от Пловдив и Неврокоп, се противопоставил на
това предложение.
- Сакън, огън ще внесете! – казвал на едноверците си. Само когато
минете през трупа ми, можете да ударите града!
- Какво го слушате, бе? Не виждате ли, че и той е комита като
българите? – викал срещу него Айти ефенди.
Тъй описваше при разпита ми тая сцена дядо Петър Учкунов.
Другите труци (мюсюлмани) обаче възприели благоразумния съвет на
Осман ефенди и се спуснали да гонят буйния си съгражданин. Същото си
успокоително влияние Осман ефенди упражнил и върху башибозука, който
на другия и през следните дни се стълпил в Пещера и около града и
проявил същото попълзновение да нападне и плячкоса града. Със заповед
“Гери!” (Назад) той ги извеждал от града...”.

147
 По повод молбата на Осман Нури ефенди да му се отпусне
поборническа пенсия общинското управление в Пещера му предоставя
следния документ:
“Дава се настоящето свидетелство на Осман Нури ефенди, че той
със своето благоразумие и человеколюбиво застъпничество през 1876 г.
можа да спаси граждани от нахлуванията на разните башибозуци,
които, разярени и с твърдо намерение, идеха да убиват, обират и
опожаряват всичко, каквото се намереше в града българско. Едни от
казаните башибозуци по негово умно разпореждание, чрез техните
началници, даже не можаха да стъпят в града. Също така през 1877 г.
можа да запази града и от муаджирите и черкезите, които през това
време избягваха и искаха да убиват где кого успеят да застигнат. Има и
друго свидетелство от Брацигово, Радилово и Батак, в което също
казват, че ако не бил тоя човек, можели да станат и тия села като
Батак. Благодарение на тоя човек тия села се избавили”.
След изказването на седем депутати Народното събрание решава да
отпусне на Осман Нури ефенди поборническа пенсия в размер на 80 лева.
В своя разказ за поборника от Пещера Иван Попов пише следното:
“Оказва се, че Осман ефенди, чието пълно име е Осман Нури хаджи
Ахмед, е помак или българин мохамеданин от с. Михалково, Девинско. В
Михалково Осман ефенди имал родственици християни: Мерджановци,
Балабановци и Михаловци. Един негов роднина – дядо Христо Михайлов,
бил жив до 1941 г. Бащата на Осман бил мютевелия, нещо като
управител на помаците, и изпратил сина си на учение в Пловдив, гдето
свършил висша духовна семинария. В Пещерска околия той минавал за
най-учения турчин и затова се ползувал с голямо влияние из целия район
от Неврокоп до Пазарджик. Имал двама сина и една дъщеря – Месруре,
женена за пещерския ходжа Садула Бистрия Дулски, също българин
мохамеданин от рода на Хаджи Белаловите от с. Барутин, Якорудско.
След освобождението на България Осман ефенди отначало бил член на
окръжния съд в Пазарджик, а след това преместен от П. Каравелов в
София главен мюфтия, където и зет му също бил преместен за ходжа.
Взел участие и в Съединението през 1885 г. Председателят на Софийския
окръжен съд Попов (баща на актьора Иван Попов) често се съвещавал с
Осман ефенди по наследствени дела и по приложението на турските
закони, някои от които още били в сила. Не можах да установя кога
Осман ефенди е умрял”.
Няма никакво съмнение, че такива ислямизирани и потурчени
българи като Осман Нури ефенди са знаели истината за своя български
родов корен. В най-трагичните моменти от живота на своя народ и
поробената си родина те са заставали на страната на своите братя и сестри,
защитавайки ги от зверствата на поробителя.

148
 Осман Ибрахимов от Русе, който работил като машинист на
корабчето “Сойре”, години наред е пренасял пощата между Гюргевския и
Русенския революционен комитет. Справял се е отлично с поетото от него
задължение, без да допусне нито един пропуск или провал в своята
революционна дейност. В сборника е поместена молбата на поборника
Осман Ибрахимов от 18.11.1904 г. до председателя на 13-тото Обикновено
Народно събрание, в резултат на която му е отпусната “заслужена пенсия”
в размер на 240 лева. В своята молба той пише следното:
“Във време на турското владичество, когато бяха основани
българските революционни комитети, които из много градове на сегашна
България въставаха и действуваха за народното освобождение, такъв
комитет беше образуван и в гр. Русе, и в гр. Гюргево, Румъния. През това
време бях назначен от водителите на тия комитети за пощальон, който,
верен на длъжността си, пренасях цялата комитетска кореспонденция в
цялост от Русе в Гюргево и обратно, без да издам тайната на турското
правителство... Документите, които притежавам за моите заслуги
спрямо България, се намират в Пенсионното управление и понеже от тях
се явно доказва моята заслуга, затова моля почитаемите г-да народни
представители да ми отпуснат една пенсия, от която да се
препитавам”.
На 09.12.1889 г. 5-тото Обикновено Народно събрание отпуска
пожизнена пенсия в размер на 25 лева на Мустафа х. Даудов. В
стенографския дневник е отбелязано:
“Мотивите, на основание на които иска пенсия, са следующите:
просителят в разстояние на 25 години е бил служащ при Пловдивската
митрополия и със средствата, които е разполагал в него време, издържал
е българчета в Пловдивската гимназия на свои средства. Сега е
достигнал 80-годишна възраст. Във време на Руско-турската война
запазил е манастирите “Света Неделя” и “Света Петка” от нахлуване
на башибозуците. Тези негови заслуги се удостоверяват от едно
свидетелство, издадено от Пловдивската митрополия от 15.11.1889 г.
под №2478, подписано от епископ Партений, а също от по-видни
пловдивски граждани”.
С писмо от 29.10.1891 г. до 6-тото Обикновено Народно събрание
кметът на Карлово П. Позарев подкрепя искането на Шериф Чауш х.
Мустафов да му се издаде поборническа пенсия. Народното събрание
удовлетворява молбата на Мустафов с аргументите, че “във време на война
просителят е пазил българите, които са останали в Сопот, до самото
предаване на Сопот на руските войски”. В документалния си разказ
“Поборник” Иван Вазов пише следното за Шериф Чауш х. Мустафов:
“През четирите години преди Априлското въстание чауш в този
град беше Шериф ага. Викаха му просто Шерифа.

149
 Хубавец, млад турчин (мюсюлманин) из Карлово, от добра фамилия,
с румено, пълно лице, с черни мустаци и с черна коса, която носеше като
християните, против турския обичай, с правилен, малко гърбав нос. Той
имаше черни големи очи, твърде блестящи, усладени с кротък,
нежномеланхоличен поглед.
Завършен тип на турчина от примеса на азиатска порода с
южноевропейска.
В това добро тяло живееше добра душа.
Тоя Шериф обичаше българите.
И те не го мразеха.
Жените го харесваха и се вгледваха в него.
Като същи нововремски турчин, който се почита, Шерифа
притежаваше модния и сладък порок да обича ракията, лютата. Той я
пиеше скришом по кръчмите в голямата мерулка, гаврътваше изведнъж,
без въсене и без вода.
Но той беше добър човек.
Той другаруваше с младежите и често бе канен на пиршествата ни
на къра, под сенките. Там, под свирнята на цигуларите цигани и блъсъка
на дайретата, пиейки из големи чаши върла бистра ракия, той слушаше
или разказваше, в едно сърдечно побратимяване с раите, сладострастни
турски анекдоти и весели масали.
Точен и съвестен изпълнител на служебните си обязаности, той по
природна доброта, и когато беш строг, умееше да бъде приятен човек...
На какво се дължеше тая симпатия към българите?
Предполагаха някои, че в жилите му трябва да тече българска или
изобщо християнска кръв...
През едно от последните си посещения в града Левски, като
очакваше извън него да му докарат кон, за да отпътува за Троян,
ненадейно го приближава един господин и с думите: “ Тая дреха е моя!”,
зафаща да му тегли новото сукнено пардесю. Сборичкват се. Но
противникът му, надарен с голиатски стан, надделява и побягва с
дрехата. Смаяният апостол насочва револвера към грабителя, но
съобразява, че гърмежът ще събере пръснатите по полето работни хора,
мушва оръжието под сетрето и се махва от там.
Левски не знаеше, че пардесюто, подарено нему от един
революционер, беше крадено от друг из разбития една нощ дюкян на
горния господин, който случайно си го позна и го взе – чуждото си е все
чуждо! Като дохожда вкъщи, той бръква в джебовете му; но като
намира там подозрителни работи, уплашва се и занася дрехата в дюкяна
на един първенец, отгдето му я повръщат по същата причина и той я
занася в къщата на друг първенец, секретар на беледието. Той му
разправя още, че виждал няколко пъти крадеца да влиза от къщата на
доктора Кошников, че яздел атовете на Иван Илиев (двама от най-

150
разпалените тогава патриоти и верни приятели на Левски в Сопот:
първият от тях е умрял, вторият, който държеше в обора си и двата
коня на Левски, е сега свещеник Иван Бенчев в София) и ходил често на
училището при даскалите.
Това той беше успял да разкаже на много лица из улиците и вече
целият град знаеше, че се касаеше за дякона Левски и чакаше уплашен.
Първенецът извади от дрехата подправени тескерета,
революционни брошури и комитетски писма от Сопот и от другаде,
късове восък с турски печати и прокламации за бунт... Той изгубва глава
от страх, вика Шерифа, комуто съобщава за всичко, за да излезе от всяка
отговорност. Шерифа изслушва със сериозен вид верноподаническите му
изявления, че градът не може да отговаря за чапкъните и че “всеки
трябва да сърба, каквото е дробил”, па като прибира опасните
предмети, попитва: “Извинявай, чорбаджи, где ви е нужникът?”.
И работата се потъпква!
По-деликатно стана положението на добрия Шериф срещу
въстанието.
На приготовлението му, което ставаше почти явно, на
упражненията при манастира с евзалии пушки, на сноването на
агитатори той гледаше с учудване и скръб.
Един път каза на едного от чорбаджиите:
- Ще се запали градът ви, каквото са я зафанали вашите лудоглави
младежи... за ваше добро молете бога тук да бъде пак Шериф чауш...
Градът не се запали, защото въстанието не пламна в Сопот.
Тосун бей се завърна от разрушената Клисура, влизайки с безкраен
обоз, натоварен с награбената плячка и с шейсет тенекии с газ и пачаври,
за да даде огъня на Сопот, записан на тефтера му като бунтовнишко
огнище. Но чорбаджиите припаднаха на молба, като му сложиха пред
нозете 30 000 гроша, и се заклеха с главите си, а Шерифа в децата си, че
царски душмани не е имало и няма в градеца.
Сопот се спаси тогава, но се запали на другата година, след
възхищеното посрещане на Гурковите казаци, дошли от Казанлък и
веднага заминали назад. Нападнат от башибозушката сган, Сопот биде
напуснат от жителите си, повечето застигнати в Балкана и избити или
пленени.
Около стотина жени и деца бяха повърнати и затворени в
оцелялата къща на поп Еня. Всеки ден нови пълчища башибозуци налитаха
тая къща с цел плячкосване и изнасилване. Това ужасно положение трая
десетина дена. Тук Шерифа взе ролята на провидение и ангел-хранител на
нещастниците. Денонощно пазеше с хората си в двора със запънати
мартинки, предупреждавайки башибозуците, че ще простре мъртъв
всекиго, който се реши да насили вратнята или да мине през зида, за да
обижда обезоръжени жени... Нощем се разпореждаше да търсят и да

151
донасят из къщята храна за обсадените. Веднъж фанатиците гръмнаха
въз него, но не го удариха. Той остана докрай на поста си.
Когато гледаше жените как плачат и си скубят косите за
загиналите си мъже, братя, деца, гледайки дима и пламъците, които
следваха да изпепеляват домовете им и имотите им, и той плачеше.
- Не олду, ей аллах яребим! (Какво нещастие, господи, боже мой) -
казваше покъртен при вида на тия човешки злочестини...
Но слънцето на свободата скоро изгря над димящите се още
пожарища.
Раите станаха господари, господарите станаха подчинени на
раите.
Шерифа си остана в Карлово без служба, сиромах с тежка
фамилия и с фатализма, свйствен на едноверците си, покори се на
божията воля.
Но свободните българи не забравиха добрите му дела към бившите
роби. Първото румелийско областно събрание пожела да му отпусне за
благодарност пожизнена пенсия. Решението беше единодушно. Станаха
само кратки разисквания върху въпроса, от кой параграф на бюджета.
Отпуснаха му пенсия като на поборник!
София, 1901”.
Най-правдоподобното предположение за симпатиите на Шевкет
Чауш е отбелязано в разказа на Иван Вазов, който подчертава, че “в
жилите му трябва да тече българска или изобщо християнска кръв”.
В национално-освободителната борба участва и циганинът Муцо
Метов. Молбата на съпругата му до председателя на 9-тото Обикновено
Народно събрание се отбелязва:
“От положеното тук свидетелство под № 840, издадено ми от
Долнокременското селско общинско управление, се установява какво
покойният ми съпруг Муцо Метов през 1876 г., когато населенито от
селото ни се е приготовлявало да въстане с оръжие в ръка и се освободи
от турското робство, то мъжът ми без да е принуждаван от никого,
доброволно се е завзел да прави на въстаниците ножове и да им поправя
оръжието. Известени отпосле турските власти за работите му, го
хванаха и затвориха заедно с по-първите хора от селото ни. Тук (в
затвора) съпругът ми е бил изтезаван да изкаже кои са инициаторите на
въстанието и на кои от въстаниците е правил ножове и поправял
оръжието. Обаче той, колкото и да бил мъчен, не е изказал и не е предал
нито един от тях. Най-сетне, когато го подкарали с другите за
Видинския затвор, още няколко приклада от войнишките пушки са
довършили живота му и той е умрял по пътя между гр. Враца и Видин.
Най-много е бит мъжът ми, защото като циганин от мохамеданско
вероизповедание не е искал да предава българите, а ги е покривал”.

152
 По време на освободителната Руско-турска война от 1877-1878 г.
представители на тюркоезичното население и българи мохамедани се
поставят на разположение на командването на руските войски, като го
подпомагат, а други участват в бойните действия по освобождението на
България. Даже някои от тях, като Али Рефик от Карлово, са били в
редовете на опълченците на Шипка. Под заглавието “Мюсюлмани в
българското опълчение” в сборника “Непокорни поданици на султана” са
поместени спомените на поручик Кисьов от Трета опълченска дружина, в
които се отбелязва:
“Между дошлите (в опълчението) имаше много интелигентни
българи от преселниците, също така сърби, старосърбянци, гърци,
черногорци и, чудно нещо, имаше цигани и турци (мюсюлмани)... Такъв
един турчин (мюсюлманин) постъпи и беше зачислен в трета дружина.
- Защо ли се приемат разнородници, когато българското опълчение
трябва да се състои изключително от българи? – питаха се опълченците.
– А още повече да се приемат турци...
- Защо не отидеш при своите – казваха опълченците на турчина,
името и фамилията (Али Рефик от с. Богдан, Карловско) на когото не
помня – да станеш башибозук и да колиш мирните българи? В
опълчението може да те убият, освен това на нас ще ни готвят
свинско...
- Затуй ще се бия с моите едноверци – отговаряше турчинът, -
защото убиват и мъчат мирните жители, а колкото се отнася до
ястието, аз и сух хляб може да ям, а по-нататък – каквато бъде волята
на Аллах.
И това той казваше тъй смирено и добродушно, че съвършено
обезоръжаваше своите другари българи, които по-сетне го обикнаха и се
отнасяха с него другарски, а особено след битките, в които нашият
турчин се би със своите едноверци не по-лошо от българите.
(Бележка) Този турчин съм го виждал до 1888 г. в пловдивската
митница, където той служеше като митнически стражар. Той е бил
турски войник, служел е във видинския гарнизон, откъдето е избягал. По
време на Сръбско-турската война той беше постъпил в българския
доброволчески отряд, с който е взел горещо участие във войната с
турците”.
С решение на Народното събрание се отпуска еднократна парична
помощ в размер на 4000 лева за Ибрахим Мустафов Шахънов. Той е син на
Мустафа Шахънов от Нова Загора. Бащата и синът – заможни турци
мюсюлмани, през Освободителната война, когато турските войски и
башибозуци настъпваха в тракийските полета и носеха смърт навсякъде,
със свои хора са заобиколили пет български села, поставили са стража
пред селата и с оръжие в ръка са защитавали българското население от
опустошителните орди.

153
 На 04.12.1920 г. 19-ото Обикновено Народно събрание обсъжда
молбата на Ибрахим Мустафов Шахънов от Нова Загора с искане да му се
отпусне парична помощ. Докладчикът съобщава:
“Той е син на Мустафа Шахънов, починал вече, от Нова Загора.
Бащата и синът, заможни турци (мюсюлмани), през Освободителната
война, когато турските войски и башибозуци настъпваха в тракийските
полета и носеха смърт навсякъде, със свои хора са заобиколили пет
български села, поставили са стража пред селата и с оръжие в ръка са
защитавали българското население от опустошителните орди, турски
башибозуци.
Долуподписаните жители от село Беш тепе, Новозагорска околия,
даваме настоящето свидетелство на г-н Ибрям Мустафов Шанов,
жител на гр. Нова Загора, в удостоверение на това, че той заедно с баща
си Мустафа Шанов през 1876 г. дойде в селото ни и запази цялото село
от ограбване и оплячкосване жителите му от разни башибозуци и
постави свои хора да пазят селото ни и не допусна във времето на
Мехмед паша през 1876 г. да удари и избие жителите на селото ни,
подозрени във въстание против турската държава; че той винаги е
помагал на българското население и го е защитавал, гдето е станало
нужда”.
Веднъж имах възможност да разкажа за участието на Осман
Мачинлията в национално-освободителната борба срещу петвековния
поробител в книгата си “Вековната агресия”, но като особено интересен и
характерен случай намирам за нужно да го опиша отново. В своята книга
“Владимир Друмев. Ботевият четник” Йордан Стефанов описва живота на
големия български патриот Мачинлията. Като представител на
тюркоезичното население той е поддържал близки връзки с българските
революционери от град Мачин, Румъния, както и с други дейци на
българското национално-освободително движение в Браила. По тяхно
поръчение Мачинлията пренасял писма, секретни документи, пари и
оръжия без да бъде заподозрян и заловен от турските власти, тъй като
никой не се съмнявал в него, считайки го за лоялен техен сънародник. По
това време Мачинлията е бил много близък приятел с ботевия четник
Владимир Друмев. Свързвала ги е най-искрена и сърдечна дружба, която
се основавала на любовта им към България и общата им борба за нейното
освобождение. Със своята самоотверженост и всеотдайност, с готовността
да отдадат и живота си в борбата срещу вековния поробител, Владимир
Друмев и Мачинлията спечелват любовта и уважението на много българи
и остават в историята като истински патриоти на своята родина –
България.
Като участник в национално-освободителната борба на българския
народ срещу турския поробител Владимир Друмев изживява едни от най-
прекрасните моменти в своя живот. Още в ранните години се включва в

154
борбата за освобождение на България. Начело с войводата, поета и
революционера Христо Ботев, 25-годишният Владимир Друмев взима
участие във всички битки на ботевите четници. Със собствените си очи
вижда с каква любов към поробената си родина в непрекъснатите
сражения с турските потери Христо Ботев и неговите другари отдават
живота си за освобождението на българския народ. Владимир Друмев
преживява заедно с другите оцелели и задържаните от турските власти
ботеви четници изтезанията, на които са били подложени в Ботевград, а
след това и в софийския затвор. По-късно той организира голяма група
младежи за участието им в изграждащото се българско опълчение.
Турските власти разкриват дейността му и той отново е задържан.
Владимир Друмев прекарва тежки дни в затворите в град Мачин, а след
това в град Тулча, където е подложен на жестоки побоища. Близо една
година се лекува от раните си, които не му позволяват да вземе участие в
освободителната Руско-турска война. Неговият приятел Осман Рюстемов
Мачинлията е знаел най-много за революционната му дейност. На тази
основа, като непосредствени участници в национално-освободителната
борба, е изградена искрената дружба между двамата революционери.
Заедно със своя верен приятел Мачинлията се заселва в град Исперих,
където дълго време живеят заедно и продължават своята дружба до
последните дни от живота на ботевия четник. Мачинлията се грижи за него
като за свой роден брат. Накрая поема изцяло издръжката му, а заедно с
останалите негови приятели, между които е имало и представители на
тюркоезичното население, събрали необходимите средства за
погребението на Владимир Друмев. В последния му път, с преклонение
към живота и делото на този голям българин, го изпращат жителите на
Исперих.
След пристигането на Мачинлията в Исперих той установява близки
връзки с местното българско население. Неговата кръчма е мястото, където
българи и представители на тюркоезичното население се срещат,
разговарят и поддържат приятелски отношения. Двете му дъщери учат в
българско училище, движат се предимно с българи и ходят модерно
облечени, като истински европейки. През 80-те години на миналия век
неговият племенник идва в България като търговски представител в
турското посолство в София. Както той, така и другите роднини на
Мачинлията, посещават Исперих, като поддържат добри приятелски
връзки със свои съученици и другари, повечето от които са българи.
Мачинлията дава половината от средствата за закупуването на първата
църковна камбана в Исперих, която излиза некачествена и след няколко
години се пропуква. Отново, но вече само със свои пари, закупува друга
църковна камбана. На нея поставя следния надпис: “Дар от Осман
Рюстемов на християнското население в Кеманлар” (Исперих – б.а.). Със
свои средства превозва голяма част от тухлите, с които е построено

155
читалището. Също така по негова инициатива и настояване се избира и
първият кмет-българин. Мачинлията почитал Нова година, Коледа,
Великден и други християнски празници, като правил подаръци на
семействата на своите приятели и лично поздравявал възрастните хора.
Така постъпвали и неговите приятели българи по време на мюсюлманските
празници. Семейството му, както и останалото българско население, си
правело коледни елхи. Влизайки в противоречие с Корана, той отглеждал
40 свине. Едва когато през 1913 г. се кандидатирал и бил избран за народен
представител от партията на Радославов, се принудил да ги продаде, тъй
като някои влиятелни представители на тюркоезичното население заявили,
че няма да гласуват за него, ако не ги премахне.
След смъртта на Мачинлията, в знак на уважение към родолюбивата
му дейност и неговите заслуги към това красиво лудогорско селище,
българите решават един от членовете на църковното настоятелство да
извести на населението за кончината му, като бие подарената от него
църковна камбана. Безпрецедентен е случаят да се бие камбаната на
църквата по повод смъртта на един мюсюлманин, независимо че тя е
подарена от него. Така признателните българи в Исперих разбират за
смъртта на Осман Мачинлията. В този траурен ден те отдават последна
почит към друговереца, който винаги е обичал България като своя
истинска родина, борил се е за нейното освобождение от турско робство и
е живял като истински български патриот.
През 1971 г. в центъра на Исперих беше издигнат скромен бюст-
паметник на Владимир Друмев. Там са погребани и костите на ботевия
четник. В градската градина, до паметника на Владимир Друмев,
признателните исперихчани трябва да издигнат и паметник на българския
революционер и борец за освобождението на България от турско робство
Осман Мачинлията. През 2002 г. Владимир Друмев и Осман Мачинлията
бяха обявени за почетни граждани на град Исперих. Безспорни са
заслугите на двамата родолюбци към България, които обичаха Исперих
като свой роден град и направиха много за неговото развитие.
Заслужава да се споменат и имената на следните поборници за
освобождението на България: Сехер Салиева от с. Буря, Габровско,
укривала въстаници по време на Априлското въстание през 1876 г. Ахмед
Мехмедов Мечеолу от с. Градница, Габровско, през 1876 г. с риск за
живота си опазил селата Столът и Градница от башибозуци. Мустафа
Чепенели от Пещера през 1876 г. спасил града от разорение на
башибозуци. Курал заде Мустафа ефенди и съпругата му Кямиле
Мустафова укривали в дома си българи християни и спасили живота им по
време на кървавите събития през 1877 г. Ибрям Шахянов от Нова Загора
заедно с баща си образували чета и през 1877 г. спасил от разорение пет
села. Пехливан Ибрахимоглу от Ловешко се включил в състава на
хайдушка чета из Видинско и Сърбия, бил заловен и заточен в Диарбекир,

156
а през 1877 г. присъдата му била заменена с 15-годишно заточение на
остров Кипър. Кадир Ходжа от Ловешко в продължение на седем години
чак до Освобождението бил закрилник с четата си на българите християни
в този край.
Хиляди поборници не доживяха Освобождението на България.
Много от тях загинаха в битката срещу поробителя. Малка група от тези
истински родолюбци потърсиха българската власт за помощ, като бяха
удостоени с поборнически пенсии и еднократни парични помощи.
Участващите представители на тюркоезично население и българите
мохамедани, както и други народностни етнически групи, изповядващи
исляма, в национално-освободителната борба ще останат в нашата история
като истински патриоти, спечелили завинаги всенародната любов и
признателност на българския народ.
В центъра на Исперих е издигнат паметник на загиналите през
Балканската, Междусъюзническата, Първата и Втората световни войни. На
него са изписани имената на 496 бойци и командири от община Исперих,
от които 358 са българи, а 138 – представители на тюркоезичното
население. Както в цялата страна, така и в тази лудогорска община, заедно
с българите и представителите на тюркоезичното население рамо до рамо
са участвали в сраженията с вражеските войски за обединяването и
защитата на България. В тези битки, като истински герои на своята родина,
отдадоха живота си и много представители на тюркоезичното население.
На паметника са изписани имената на 58 бойци и командири от Исперих,
между които са и 17 представители на тюркоезичното население. Подобно
е и положението с останалите селища от Исперихска община. На
паметника са изписани имената на загиналите по азбучен ред от всички
селища. В някои от селищата жертвите от средите на тюркоезичното
население даже превишават бройката на загиналите българи. Така
например загиналите бойци от средите на тюркоезичното население в село
Делчево са 17, в село Йонково – 15, в село Свещари – 14, в село Подайва –
10 и в село Вазово – 7. По време на войните през 1912-1919 г.,
включително и Балканската война, в сраженията срещу Османската
империя има загинали бойци и от средите на тюркоезичното население от
Исперих и селата Йонково, Лъвино, Китанчево, Лудогорци и Беленци. По
бойните полета, в едни и същи окопи, българи и представители на
тюркоезичното население са се били в защита на териториалната цялост и
независимостта на България. Облечени в българска войнишка униформа, с
българския лъв на фуражката, като истински бойни другари, пеейки
“Велик е нашият войник”, те проливаха кръвта си и отдаваха живота си за
целостта и независимостта, за щастието и бъдещето на общата им родина –
България. Ако разкопаем земята, където бяха тогавашните полесражения,
ще намерим един до друг костите на българи и представители на
тюркоезичното население, отдали живота си, загивайки пред олтара на

157
свещеното си отечество, като истински патриоти и герои на своята родина.
Признателна България никога няма да забрави техния величествен подвиг.

БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ И ВЪЗРОДИТЕЛНИЯТ

ПРОЦЕС. ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ БЪЛГАРСКАТА
НАРОДНОСТНА, ИМЕННА И
ИЗТОЧНОПРАВОСЛАВНА ПРИНАДЛЕЖНОСТ

Паметни ще останат в историята на нашия народ пророческите слова

на първия идеолог на българското Възраждане и родоначалник на
национално-освободителната идея Паисий Хилендарски, който през 1762
г. в Зографския манастир написа и разпространи в пределите на България
“История славяноболгарская”. В своето историческо произведение, което
изиграва огромна роля за българското национално Възраждане, Паисий
Хилендарски разказва за славното минало на българския народ, описва
злодеянията на поробителите, призовава за самоотвержена борба за
освобождение на България, а също така укорява онези българи, които са се
отказали от своята народност и език с думите:
“О, неразумний июроде, защо се срамуваш да се наричаш българин и
не четеш и не говориш на своя език? Или българите не са имали царство и
държава?... От целия славянски род най-славни са били българите, първо
те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се
кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били
най-силни и най-почитани и първите славянски светци просияли от
българския род и език, както и за това подред написах в тая история... А
когато турците заели българската земя ненадейно, те погазили и
изгорили черквите, манастирите, царските и архиерейските дворци. В
това време хората бягали от турския страх и ужас само да запазят своя
живот и в това люто време загинали ония царски истории и кондики за
българските патриарси и архиереи и на много светци житията и
службите. И днес няма тия летописни книги, които са били пространно
написани за нашия народ и за българските царе...”
С пламенните си слова той призовава за национално пробуждане и
съхранение на българското народностно съзнание. Възраждане, което
обхваща времето от ХVІІІ и ХІХ век до Освобождението на България от
турско робство, се характеризира с всестранен икономически, културно-
просветен, политически и революционен подем. То съвпада с все по-
задълбочаващата се криза, разложение и разпад на Османската империя.
Възраждането поставя пред българския народ историческата задача да се
премахне турското робство и да се възстанови българската държава.

158
Благодарение на този всестранен подем в недрата на българското общество
се появяват мощни национално-освободителни сили, които довеждат до
победния край на петвековната битка за освобождаване на България.
Българското Възраждане по време на турското робство обхваща само
българите, изповядващи християнската вяра. По това време православната
принадлежност на българския народ е съхранена не само чрез
непоколебимата му вяра в Христовото учение, но и благодарение на
самоотвержената родолюбива дейност на църквата, училището,
читалищата, на старинния непокътнат и чист български език, на който са
говорили нашите царе и боляри още в Средновековието, на българските
нрави, обичаи, традиции, песни, танци и всичко българско, запазено в
мрачните години на робството. Възраждането на българското народностно
съзнание по време на турското робство е онзи Възродителен процес, при
който, без да е заличен споменът за българския им родов корен, с риск на
живота си наши сънародници са успели да запазят и съхранят за бъдните
поколения православната вяра и българска народностна принадлежност на
своите бащи и деди. Пробуждането на помраченото народностно съзнание
на българите може да се определи като началото на онези спасителни
кълнове на Възродителния процес, които се появяват в далечните години
след завладяването на България от азиатските поробители. В този смисъл
можем да говорим за появата на Възродителния процес като естествена
реакция срещу асимилационната и геноцидна политика в мрачните години
на петвековното робство.
През освободителната Руско-турска война (1877-1878 г.) пределите
на България напускат преди всичко онези турци от средите на
окупаторите-колониалисти и някои помохамеданчени и потурчени
българи, които са имали безспорната убеденост в своята турска
национална принадлежност. Ръцете на много от тях са били окървавени с
българска кръв в отстояване деспотичната власт и асимилационната
политика на поробителя. С освобождението на България настъпват
значителни промени в съзнанието на ислямизираното и потурчено
българско население. Асимилационният процес в една част от
ислямизираните българи се ограничава в рамките на вероизповеданието,
догато при другата част от населението етническата и езикова асимилация
е била значително по-напреднала и макар с бавни темпове тя продължава.
Непосредствено след Руско-турската война наши сънародници от
средите на тюркоезичното население и българите мохамедани, съхранили
спомена за насилствена асимилация на своите бащи и деди, с радост и
щастие възстановиха българските си имена и окончателно се завърнаха
към своята българска народностна принадлежност и източноправославната
религия. Този обратен процес от ислямизация и турцизация на една част от
българското население към отказване от мюсюлманската религия и
възстановяване на християнството, както и окончателното завръщане към

159
българската нация и приемане на българските имена, разкрива същността
Възродителния процес като голямо българско дело на пробуждане и
възраждане националното съзнание на помохамеданчените и потурчени
българи. Въпреки назрелите обективни предпоставки за успешно
провеждане на Възродителния процес сред това население, българските
правителства подцениха въпроса за неговото приобщаване и
окончателното му спечелване за националната кауза на България.
След освободителната Руско-турска война една част от потурченото
българско население е декларирало своето българско народностно
самосъзнание и е изявило желание и готовност да се завърне в родната си
българска среда, е срещнало много сериозни, а в отделни случаи и
непреодолими трудности и препятствия. Първото задължително условие на
всеки завръщащ се към своята българска народност, ислямизиран и
потурчен българин, е било да се откаже от мюсюлманската религия и да
приеме християнството. Такава е била категоричната позиция и
безусловното изискване на Българската православна църква. Все още се е
робувало на утвърдилото се от поробителя изискване, съгласно което се
слага равенство между религията и народностната принадлежност.
Съществуващото в Османската империя отъждествяване на религиозната
принадлежност с националната, съгласно което всеки мюсюлманин е
турчин, се е наложило и след освобождението на България. Нашите
сънародници, които желаят да се завърнат в своята българска среда и да
приемат новите си български имена, е трябвало официално да се откажат
от исляма и да възприемат християнската религия. Спазването на това
изискване се е оказало една от най-сериозните пречки за
безпрепятственото и свободно приобщаване на част от това население към
българския народ.
Отказът от исляма и приемането на християнството е било свързано
с установяването на много сложна и бюрократична процедура. Всеки,
който желаел да стане българин, е трябвало да вземе протокол от
мюфтията и кадията (съдията), с който да декларира, че се отказва от
исляма. Също така е бил длъжен продължително време на посещава
православната църква, да научи молитвите, временно да се разделят
съпрузите, като се съобразяват и с редица други формалности. В молбата е
трябвало изрично да се посочи, че желае да стане българин и приема
християнската вяра. В нашите архиви има хиляди подобни молби от
ислямизирани и потурчени българи, в които се декларира желанието им да
скъсат с всичко турско и мюсюлманско в досегашния им живот, както и да
се завърнат завинаги към своята българска народност и
източноправославна религия. В някои от тези молби са описани
потресаващи и покъртителни случаи на най-жестока разправа с техните
бащи и деди, които насилствено са били ислямизирани и потурчени. В
много наши сънародници българският родов корен и християнската им

160
принадлежност се препредавали от поколение на поколение, за да се
съхрани в спомените на техните деца и внуци, както и в съзнанието на
останалото българско население.
Възродителният процес след освобождението на България от турско
робство продължава с подаването на многобройни молби за официалното
приемане на българската народност, източноправославната вяра и
българските имена. Поради установената тежка и сложна процедура,
въпреки желанието им, много от ислямизираните българи не са успели да
се завърнат в своята християнска и българска среда. Като искрени вярващи
мюсюлмани, при които догмите на исляма са проникнали дълбоко в
съзнанието на тези наши сънародници, те не са намерили сили да се
откажат от мюсюлманската религия. Останали в досегашната си турска
среда, те продължават да живеят като чужди в своята вече освободена
родина, без да е направено необходимото за тяхното пълно национално
осъзнаване и спечелването им за каузата на България. С тази усложнена
процедура и често непреодолими препятствия може да се обясни и фактът,
че през периода 1878-1888 година, т.е. само за десет години, 1792-ма
българи са отхвърлили исляма, като са декларирали българската си
народна принадлежност, приемайки християнската религия и новите си
български имена. Този процес продължава не само непосредствено след
освобождението на България, но и по настоящем като ислямизирани и
потурчени българи се завръщат към народностната, религиозна, именна и
езикова принадлежност на своите предци.
Както Българската православна църква се е ръководила от
закостенели догми и ограничени църковни интереси, така и управляващите
със своето лекомислено и безотговорно отношение към съдбата и
бъдещето на България, не са съдействали на тези ислямизирани и
потурчени българи да се завърнат към своя народ и в лоното на
християнската вяра. С пълно основание някои историци и политици
считат, че българските правителства и българската православна църква не
са направили необходимото за естественото продължаване на
Възродителния процес по отношение на онези българи, които след
освобождението на България остават с турско национално съзнание. В
стремежа си да се откъснат от досегашната турска среда и мюсюлманската
религия, като завинаги се приобщат към своя народ и родина, както и да
ограничат и преодолеят консервативните и архаични остатъци от
петвековното робство в съзнанието, бита, нравите, обичаите и празнично-
обредната им система, много от тези ислямизирани и потурчени българи
проявяват изключително мъжество и героизъм. По този обратен път към
своята истинска българска народностна принадлежност те преодоляват
редица трудности от личен, семеен, битов, нравствен и психологически
характер, включително и ожесточената съпротива от страна на
мюсюлманското духовенство, религиозните фанатици и протурските

161
националисти. С пълно основание може да се направи изводът, че по време
на този Възродителен процес за една част от помохамеданчените и
потурчени българи не е било лесно да преодолеят тази трудна бариера по
пътя към възстановяване на българската им народност, християнско
вероизповедание и приемането на новите български имена.

РАЗБОЙНИЧЕСКОТО ДВИЖЕНИЕ
СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ

Макар и победена в Освободителната руско-турска война от 1877-

1878 г. Османската империя не се отказа от своите завоевателски амбиции
отново да решава, както в годините на петвековното турско робство,
съдбата на България и българския народ. Тя винаги е определяла нашата
страна като временно завладяна и окупирана “турска земя”, която трябва
отново да премине към границите на империята, под чийто ятаган в
годините на петвековното робство загинаха милиони невинни хора.
Загиващата империя възприема не само курс на враждебност и
агресивност, но и на непрекъсната намеса, включително и въоръжена, във
вътрешните работи на България.
Още от първите дни след Освобождението на България Османската
империя организира разбойническо движение чрез изпращането на
многобройни въоръжени чети на територията на нашата страна, както и
създаването на подобни местни разбойнически формирования. Основната
цел на организираното и ръководеното от Османската империя
разбойническо движение е била да се дестабилизира обстановката в
България още от първите дни на нейното освобождение и да се
възпрепятства нормалното установяване и укрепване на местните и
централните структури на властта и управлението на страната. Опирайки
се на някои свои привърженици от средите на тюркоезичното население,
разбойническите чети започнаха въоръжена борба срещу местните и
областни структури на властта в Княжество България. Постепенно това
обхваща цялата страна. Особено силно е било в Източна България, където
четите са били по-многобройни. Организираното разбойническо движение
е първата проява от дейността на османските тайни служби след
Освобождението на България, които слагат началото на бъдещата активна
подривна дейност на турските разузнавателни и пропагандни органи и
организации, насочени срещу сигурността, целостта и независимостта на
нашата страна. Още през октомври 1879 г. българското правителство
създава специализирани полицейски патрули, съставени от конни
жандарми и доброволни дружини, известни като т.нар. потери за борба с

162
разбойническите чети. За организирания характер и размерите на
разбойническото движение има редица документи, които показват пряката
намеса на Османската империя в подривната им дейност срещу нашата
страна. На 06.03.1880 г. управителят на Силистра Ж. Маринов съобщава,
че “главните разбойници се изпращат от Цариград”. По това време
губернаторът Стоянов уведомява, че чета, състояща се от 60 турци, която
предната година е дошла от Одринско, сега е пристигнала от Цариград в
района на Варна, от където е щяла да премине в Айтоско. Обобщавайки
наличните данни за дейността на тези чети, министър-председателят
Стефан Стамболов съобщава пред Народното събрание, че те се
организират и изпращат от Турция. Той уведомява, че след нелегалното
преминаване на границата, опирайки се на някои свои симпатизанти от
местното тюркоезично население, те се стремят да предизвикат бунтове
срещу установената власт в България.
На 20.11.1887 г. Министър-председателят Стефан Стамболов
заявява, че “разбойничеството в нашата държава е едно хронично зло,
което води началото си от времето на турското владичество”. На
01.12.1887 г. Народното събрание приема Закон за изтребление на
разбойничеството, в който се набелязват допълнителни мерки,
включително и за назначаване на специални полицейски пристави в редица
градове на страната. Изпращането на разбойническите чети е свързано и с
някои въоръжени провокации по границата, с които Османската империя
демонстрира своето несъгласие и непризнаване на Съединението на
България през 1885 г.
Една част от тюркоезичното население оказва активно съдействие за
укрепване на новите органи и властта в България. Много от тях взимат
непосредствено участие при ликвидирането на разбойническото движение.
Те помагат за унищожаването на изпращаните от Османската империя
чети, както и за разкриването и обезвреждането на агентите на османските
тайни служби, провокиращи тюркоезичното население и българите
мохамедани за борба с новоустановената българска власт. В редица околии
от източните райони на страната околийските началници, техните
заместници и конни жандарми са били от средите на представителите на
тюркоезичното население или българи, изповядващи мюсюлманската
религия. Въпреки това те взимат активно участие в борбата срещу
разбойническото движение.
В книгата “Страници от Българската история”, излязла под
редакцията на акад. Христо Христов, се посочват имената на наградени
представители на тюркоезичното население и българи, изповядващи
мюсюлманската вяра, за активно участие в борбата с разбойническото
движение. Както се отбелязва през периода 1880-1883 г. с отделни укази,
публикувани в Държавен вестник, за активно участие в борбата с

163
разбойническото движение са наградени от правителството следните
представители на тюркоезичното население:
“С Указ № 811 от 22.10.1880 г. бил награден със 100 франка
кметът Юсеин Пехливанов от с. Горни Чобан кьой, Кесаревска околия,
тъй като обезвредил разбойника Карамама Батинцалъ.
С Указ № 529 от 21.06.1881 г. били отпуснати 120 лева на конния
жандарм от Шуменско окръжие Мустафа Мехмедов за закупуване на нов
кон вместо убития по време на борба с разбойниците.
С Указ № 1052 от 19.12.1881 г. била отпусната инвалидна пенсия на
бившия жандарм Кадир Абдулов, ранен при смазване на
разбойничеството в източната част на Княжеството.
С Указ № 201 от 13.03.2.1882 г. с парична сума от по 50 лева били
наградени Махмуд Исмаилов от с. Калище, Пангал Хасан, Ахмед Кадър
Хаджиоглу и кметът на с. Длъжка поляна, Разградска област, които
участвали в издирването и унищожението при четиричасова престрелка
на шайката на известния разбойник Феттаоглу.
С Указ № 63 от 31.01.1883 г. с парична сума от 50 лева бил награден
селският кехая Юсуф Юмеров от с. Добротица, Разградска област,
обезвредил разбойника Осман Халилов. Помощ в разкриване на двама
разбойници оказал и жителят от същото село Мустафа Еминов.
На 17.02.1883 г. в Държавен вестник е публикувано съобщение за
награждаване с бронзови медали “за заслуга” за участие в борбата
против разбойничеството на: Халил Мехмедов – кмет на с. Калино,
Варненска област, Али Коджабаш Ибрахимов и Шабан Низам Алиев от с.
Марчино, Разградска област.
Със заповед № 445 от 21.05.1888 г. на министъра на вътрешните
работи за убиване на разбойника Реджеб Пехливан Ибрямов и залавянето
на разбойниците Мехмед Джеферов и Осман Ахмед Манафов били
наградени с по 50 лева потераджиите от с. Менгишево, Разградска
област, Хюсеин Молла Хюсеинов, Мехмед Молла Хюсеинов, Муса Х.
Халилов, Даут Х. Мехмедов и Данат Исмаилов; със 75 лева кметският
наместник Дъзман Мехмед Османов и с по 50 лева Дели Мустафа
Буюлуоглу, Кула Сюлюман Ибрямов, Авджи Мехмед Османов, Кючук
Ахмед Исмаилов, Осман Садъков, Халил Узунов Хасанов, Топчи Мехмед
Исмаилов и Авджи Ибрям Мехмедов – всички от с. Църквица, Варненска
област.
Подобни примери за индивидуално и колективно участие в борбата
против разбойничеството има много. В тази борба мюсюлманите
действали съвместно с останалото българско население за
стабилизиране на властта в общата им родина България, за укрепване на
българската държава”.

164
 ЛЪЖИТЕ И ФАЛШИФИКАЦИИТЕ В
АНТИБЪЛГАРСКИЯ ПАСКВИЛ НА
ДЖЪСТИН МАККАРТИ

Скандалната книга на доскоро “неизвестния за българския читател”

американски историк проф. Джъстин Маккарти “Смърт и изгнание.
Етническото прочистване на османските мюсюлмани (1821-1922)” е
продължение на огромните лъжи, фалшификации и манипулации от страна
на турската историография, ислямисткото правителство на Ердоган и
някои политически партии във връзка с геноцида над българския народ по
време на турското робство. С новата си книга Джъстин Маккарти се
легитимира пред нашата общественост като автор на едно клеветническо
произведение, което в подкрепа на новата неоосманска доктрина има за
цел не само да разкраси образа на съвременна Турция, представяйки я като
една светска и демократична държава, която трябва да бъде приета в
Европейския съюз, но и да помогне за осъществяването на нейните
великодържавни планове и намерения за повторното завладяване на
народите, населяващи пределите на Османската империя. От тайните и
безотчетни фондове на МИТ и другите държавни и правителствени органи
на Турция се подпомогат нейните лобисти както в САЩ и някои
европейски страни, така и в България. Възхвалявайки книгата на
Маккарти, Веселин Ангелов, който е автор на нейния предговор, прави
пореден опит, както сам заявява, да бъде “прочетена по нов начин”
историята на православните българи, арменци, сърби, гърци, руснаци,
показвайки “благородната, цивилизована роля” на османските завоеватели,
“станали жертва на неблагодарните поданици на султана”.
Авторът на книгата описва турците като мъченици на “стогодишния
геноцид” от българите и другите поробени православни народи.
Защитавайки неговите антибългарски позиции, Веселин Ангелов
отбелязва, че “българските архиви и библиотеки са пълни с доказателства
в подкрепа на немалко от изнесените нелицеприятни факти”. Само че той
пропуска да отбележи кои са тези “нелицеприятни факти” за извършения
“стогодишен геноцид” над турците и има ли в българските архиви и
библиотеки исторически данни от наши автори за “издевателствата” от
българското население над неговите поробители по време на петвековното
робство. Не случайно Маккарти не се позовава на нито един български
историк или писател, съвременник на тези исторически събития, в
подкрепа на своите лъжливи и клеветнически твърдения, а ползва
единствено и само няколко западни, предимно английски и турски,
източници, защитаващи техните имперски, великодържавни планове и

165
намерения. В своята книга Маккарти определя последното столетие от
съществуването на Османската империя до 1922 г. като период на
етническо прочистване на мюсюлманите от Балканите до Кавказ и
Анадола. Според него това е времето, през което са разрушени хиляди
селища, съпроводени с погроми, зверства и кланета над мюсюлманското
население, извършени от православните християни. Той вменява вината за
осъществения “геноцид” над турците не само на българите, но и на
арменците, руснаците, гърците и сърбите, които според неговите
клеветнически твърдения са убили над 1 милион техни сънародници. В.
Ангелов прави опит да смекчи това обвинение по отношение на българите.
Според него Маккарти подчертавал на няколко места, че преобладаващото
мнозинство от българите не са участвали в кървавите събития, описани на
почти всяка страница от книгата му, а “ставало въпрос за престъпни
деяния на неотговорни фактори”.
Житейският и творчески път на Маккарти е свързан с усилията му за
фалшифициране историята на Османската империя и събитията в
съвременна Турция, както и за утвърждаване неоосманистките планове на
ислямисткото правителство на Ердоган за възраждане на Османската
империя. През 1967 г., едва 22-годишен, той постъпва в Корпуса на мира в
Турция, където в продължение на две години преподава в Близкоизточния
технически университет и Анкарския университет. Спекулирайки и
манипулирайки безспорните исторически данни в своите произведения,
той твърдо защитава турските национални интереси. Написва около
десетина книги, в които разглежда историята на Османската империя и
съвременна Турция, като се спира на въпросите за османската нация,
мюсюлманските малцинства, арменците и другите народностни и
етнически групи. Не случайно през 1998 г., когато се отпечатва на турски
език книгата “Смърт и изгнание. Етническото прочистване на османските
мюсюлмани (1821-1922 г.)”, Маккарти е награден с Орден за заслуги към
Турция. Това е една заслужена награда, тъй като през целия си съзнателен
живот той е работил в защита на турските имперски интереси.
Благодарение на тези свои позиции той става почетен доктор на
университета “Демирел” и “Ататюрк”, както и член-кореспондент на
Турското историческо общество. За големите му заслуги към Турция
Маккарти получава наградата “Пол Харис” на “Ротари Интернешънъл”;
наградата на председателя на образованието на Съвета за турско-
американско приятелство; наградата на Турско-американските
организации; наградата на Шюкрю Елегдаг (бивш просланик на Турция в
САЩ), представена от Асамблеята на Турско-американските асоциации.
Няма никакво съмнение, че тепърва ислямисткото правителство на Реджеп
Тайип Ердоган ще го утвърждава като един от най-големите световни
учени с особен принос в утвърждаването на турската историография, както
и в усилията на привържениците на доктрината на неоосманизма за

166
възраждане на Османската империя и реинтеграцията на бившите
поробени народи от Балканите, Кавказ и Близкия изток към културно-
историческото и териториално наследство на бъдеща Велика Турция.
Като своеобразно въведение към по-нататъшните оценки на
използваните в книгата данни и факти за историята на България и другите
народи, обвинявани от Маккарти в истински геноцид на своите поробители
от времето на петвековното робство, е целесъобразно читателят да се
запознае и с поместената във в-к “Атака” (20.08.2010 г.) статия “Двойната”
истина пред очите на продажни историци” от журналиста Стефан Солаков.
Това ще му даде възможност да съпостави съображенията на Стефан
Солаков за книгата на Маккарти с написаните хвалебствени оценки в
нейния предговор от Веселин Ангелов, който не само величае
“благородната цивилизована роля” на османския завоевател, но застава в
подкрепа на турската теза за “издевателствата” над мюсюлманите по време
на “стогодишния геноцид” от “неблагодарните поданици на султана”. В
своята статия Стефан Солаков разглежда следните моменти от книгата на
Маккарти и нейното представяне от Веселин Ангелов:
“Винаги съм мислил, че човешката наглост има някакъв предел, но
не съм и предполагал, че нахалството на някои учени у нас може да бъде
безгранично! Наскоро Университетското издателство “Св. Климент
Охридски” публикува книгата “Смърт и изгнание” от американския
автор Джъстин Маккарти. Впечатляващо е подзаглавието:
“Етническото прочистване на османските мюсюлмани (1821-1922 г.)”, а
черешката на тортата е предговорът, написан от българския “историк”
Веселин Ангелов. За пръв път в аналите на нашата историография се
появява персона, която толкова да мрази собствената си родина и народ,
и да се поставя в услуга на чужда държава! Скрит зад няколко научни
титли и 5-6 книги, изпълнени с още по-голяма ненавист към българската
нация, този “научен” работник напоследък вилнее из публичното
пространство и пръска отровни слюнки срещу всичко свято в
българската история.
Лицето Веселин Ангелов е родено в българо-мохамеданско
семейство в Смолянския край и по незнайни пътища стига до титлата
“доктор по история”. Зад него стоят политическите структури на ДПС,
които преди десетина години го вкарват в Комисята за разкриване на
документи за дейността на ДС и РУ при Генералния щаб на Българската
народна армия. Поверяват му най-големите тайни на българската
държава, от които той по-късно доста ловко ще се възползва,
включвайки част от тях в своите пресводисторически книги. И ето днес,
този юнак сяда и написва един истински пасквил, в който българският
народ е представен като безмислостен тиранин, унищожил едва ли не
една четвърт от мирното турско население, обитаващо днешните земи
на нашата страна. Разбира се, главният играч, или тореадорът на тази

167
антибългарска и антихристиянска книга, е нейният автор –
американецът Джъстин Маккарти, професор по история в
Университета в гр. Луисвил, щата Кентъки. Обявен е за изследовател на
османската история и близо 30 години активно използван от турската
държава за изчистване на кървавата слава, съпътстваща една от най-
жестоките нации в света. Маккарти е отречен от сериозните историци
заради преднамерените му и направо неверни коментари относно
миналото на Османската империя и най-вече заради неприкритите му
финансови отношения с официалните власти в Анкара. Той охотно ползва
щедри “стипендии”, отпускани му от Турция, както и документи,
фалшифицирани в специалните звена на Турското историческо
дружество в Анкара.
Джъстин Маккарти се “прочува” именно с издадената у нас книга
“Смърт и изганние”. В нея християните, живеещи в бившите провинции
на Османската империя, са представени като безжалостни зверове,
изклали до крак и прогонили от родните им места големи маси от
мюсюлманското население, чиято единствена вина била “желанието им
да живеят в мир и разбирателство с друговерците”. Не стига, че сме ги
клали и разселвали, ами на всичко отгоре насилствено сме ги карали да се
покръсват в християнската вяра. Ни повече, ни по-малко!
Да оставим продажния американец при тлъстите му турски
хонорари и да се върнем при нашия юнак, т.нар. Веселин Ангелов. С
неподправен цинизъм той ни уверява, че писанията на Джъстин
Маккарти почиват на “задълбочени” научни изследвания и че било крайно
време да разберем и другата история за споменатите събития. Значи
това била “другата история” или “другата истина”, за която говори
нашенският еничар и макере на турските амбиции за промени в
историята на балканските народи и на османските безчинства по
нашите земи.
А сега вижте този незабравим пасаж от предговора на В. Ангелов:
“И все пак звучи успокоително, че на няколко места в книгата си
Маккарти изрично подчертава, че преобладаващото мнозинство от
българите не са участвали в кървавите събития, описани на почти всяка
нейна страница. По-голямата част от съдържанието е посветено на
осъдителното поведение и на други християнски народи и държави, на
техните армии и бунтовнически формирования през последните сто
години на Османската империя”. Какво излиза? Че огромната
манипулация е насочена срещу целия православен свят в турската
империя, а българските “кръволоци” са били онези десетина малобройни
чети, които се опитвали да се съпротивляват срещу могъщата османска
държава!
В. Ангелов безсрамно признава, че Маккарти съвсем умишлено
пренебрегва всички факти на историографите в Западна Европа, САЩ,

168
Русия, Армения и балканските страни, които твърдят обратното на
неговите лъжи и инсинуации, защото... внимавайте сега... “защото те
отдавна били чути и тиражирани”!. Демек, вече не важат, според нашия
“специалист”, който отново застава зад тезата, че има и друга история,
премълчана (не става ясно от кого) и най-вече – друга истина!
Естествено тази на богатите спонсори от Анкара.
Освен да подчертае лъжите на наглия американец, еничарът
Ангелов си позволява и злостни нападки срещу българските си колеги-
историци, като ги представя като коне с капаци, които обслужвали
определени политически интереси и прикривали истинските исторически
факти в полза на турските заселници на Балканите. Прави и доста
странен комплимент по адрнес на рактора на Софийския университет
проф. Иван Илчев, чиито изследвания, според Ангелов, “се доближавали и
дори покривали” с научните тези на Маккарти! Ако това е истина, а не
поредната лъжа на депесарското мекере, тогава можем само да кажем:
“Боже пази СУ, а още повече и българската история от подобни
професори!” а също и да разберем откъде издателството “Св. Климент
Охридски” е намерило пари за луксозния том на Маккарти докато
ректора и ръководството на СУ непрекъснато плачат, че нямат пари за
отопление и заплати.
Преди време същият този “доктор на историческите науки”
Веселин Ангелов написа друг пасквил, в който обвини българския народ в
провеждане на геноцид по време на т.нар. Възродителен процес. За
разлика от сега, тогава нямаше друга истина, а цялата вина беше
стоварена върху българите, а дългогодишните провокации на турската
държава и нейните тайни служби бяха много удобно пропуснати. По
същия начин, по който Маккарти “пропуска” да спомене турската вина
за геноцида над арменците и хвърля всички обвинения за кървавите
събития върху Русия и християнските държави. Приликите между
двамата турски ибрикчии – американеца и българина, са очевидни и само
размерът на хонорарите, отпуснати от Анкара се различават. Затова и
Веселин Ангелов ще трябвда да се постарае повече, ако иска да достигне
своя американски събрат, защото пари бол! Сега е времето на някои
чужди подлоги да събират дивиденти за своето национално
предателство!”.
В публикувания на 15.01.2011 г. материал на Любомир Желев от
рубриката “Балкани” на телевизия “СКАТ”, се подчертава, че “турската
агентура в Конгреса на САЩ стои зад провокацията с книгата на проф.
Джъсти Маккарти”. Тя е естествено продължение на оценките, които
дава Стефан Солаков за автора и неговият поръчков “провокационен,
антибългарски научен труд”. Обосновавайки своите съображения за
книгата на Маккарти, “допълнена с нови негови доказателства”,
послужили като основа за изготвяне на “карта, проследяваща динамиката

169
на миграцията и гоненнията на пет милиона османски мюсюлмани”,
авторът на поместения материал подчертава:
“Бързо забравихме турско-германската расистка провокация на
омразата, позната като “Митът Батак”. След като изпробваха нашата
“национална и историческа памет и чувствителност”, предоволните от
липсата на всякаква политическа и дипломатическа реакция стратези на
психологическата и пропагандна война в Анкара отново бръкнаха с
мръсните си шепи в заделените за целта тайни и безотчетни фондове на
МИТ и на правителството и засипаха с долари своите “лобисти” в САЩ
и някои техни “разклонения” у нас, като например известния вече Веселин
Ангелов. Така беше реализирано продължението на “проекта за
разкриване на историческата истина” с автор онази турска изтривалка в
лицето на проф. д-р Джъстин Маккарти от университета в Луисвил.
Неговото “научно и нестандартно изследване”, е озаглавено “Смърт и
изгнание. Етническото прочистване на османските турци (1821-1922)”.
На пръсти се броят справедливите реакции на обида и възмущение срещу
този пореден опит да бъде “прочетена по нов начин” историята на
православните българи, арменци, гърци, сърби, руснаци и т.н. и да бъде
показана “благородната и цивилизована роля” на османските варвари,
които “станали жертва на неблагодарните поданици на султаните”. За
съжаление протестните гласове бързо бяха отнесени в калната помия на
чалга-културата и интелектуалната порнография, олицетворявани от
глухонемите ни министри Рашидов и Игнатов. Тези дни турските
пропагандни централи широко отразиха инициативата и приноса в
подкрепа на тезите на американския професор на мощната турска
лобистка структура в САЩ, позната като Турско-американска коалиция
(ТСА). Водени от желанието да преобърнат грешните представи и
наслоените през годините предрасъдъци и стереотипи, ръководителите
на въпросната организация решили да “допълнят” с нови доказателства
изследванията на професора. Така се появи най-новия фалшификат,
обявен за “карта, проследяваща динамиката на миграцията и гоненията
на 5 милиона османски мюсюлмани от 1770 г. до 1923 г.”. Картата в
същото време давала отговор и илюстрирала как в процеса на
разпадането и загиването на Османската империя през периода от 1864
г. до 1922 г. били загинали или избити във войните и от съпротивата на
разбунтувалите се националисти и разбойници също 5 милиона асмонски
мюсюлмани”. Картата била изготвена съвместно с проф. Маккарти, а
ТСА поела ангажимента да се погрижи тя да достигне до всички
политици и научни изследователи, които все още робували на старите си
представи за историческата роля на османската държава. А ТСА има
предостатъчно и финансови, и политически, и медийни възможности да
изпълни задачата си изцяло в интерес на турските приоритети. Защото
президентът на организацията Дж. Линкълн Маккърди е главният

170
посредник между турското правителство в Анкара и турското
посолство в САЩ и Конгреса на САЩ. Макар че формално той не е
конгресмен или сенатор, фактически той ръководи турското “лоби” в
Конгреса, което е представено от групата за приятелство с Турция,
наброяваща 125 души. Маккърди, който от 1980 г. до 1984 г. е бил
търговско-икономически съветник на Генералното консулстов на САЩ в
Истанбул, на практика ръководи и координира с Турция дейсвията и на
друга “лобистка” институция – Турско-американския комитет за
политическо въздействие. Тези две формации са създадени по едно и също
време – през февруари 2007г., по инициатива на Анкара с цел да се
противодейства на опитите да бъде приета резолюция за арменския
геноцид... ТСА финансира и технически подготвя пътувания на групи от
Конгреса на САЩ в Босна, Македония и Турция, които участват във
форуми за укрепване на “турското и ислямското присъствие и за
запазване на следите от османската културна цивилизация” на
Балканите. На среща по повод представянето на новата книга Маккърди
заявил, че “е горд с помощта, която той и неговите приятели в Конгреса,
са оказали на проф. Джъстин Маккарти при написването и издаването
на неговия труд”. Пред присъстващия “политически и научен елит” на
автора на “революционната книга” била изказана искрена благодарност
за неговото “творчество, което променило историята” и щяло да
допринесе да бъдат “оставени назад старите спомени и болки и да се
даде възможност на народите да положат ново начало в развитието на
отношенията на приятелство и мирно сътрудничество”.
Разглеждайки трагичните събития, свързани с Априлското въстание,
Маккарти отбелязва, че голяма част от западните изследователи са били
повлияни най-вече от християнските мисионери, в резултат на което
правели неверни и необосновани исторически оценки за действителното
положение на нашия народ през последното столетие от годините на
турското робство. Заставайки в защита на великодържавните имперски
интереси на своите щедри спонсори от южната ни съседка, Маккарти има
наглостта да съчини невероятни лъжи и клевети относно “българските
жестокости” по време на Априлското въстание, което според него “започва
с кланетата на българите мюсюлмани”. Той отбелязва:
“Има основание да се твърди, че войната от 1877-1878 г. започва с
“българските жестокости” от 1876 г., които в действителност
започват с клането на български мюсюлмани. На 02.05.1876 г. след
драматичния провал на многократните си опити да разпалят успешното
въстание срещу Османската империя, българските бунтовници се
възползват от военната немощ на империята и османската намеса срещу
метеж в Босна и въстават отново. Те издигат знамето на революцията
в Централна България, в градовете Копривщица, Панагюрище и Клисура.
Бунтовниците и техните водачи не са очаквали последвалото турско

171
отмъщение. Въпреки всичко от самото начало българката въстаническа
акция по същество е клане на мюсюлмани. В Панагюрище “въодушевеният
народ се събра на площада, запя революционни песни, слуша разпалените
речи на Бенковски и се разпръсна, за да убива мирно турско население,
където и да беше то. Убити са около 1000 мюсюлмански селяни”.
Не е нужно да бъде опровергавано клеветническото твърдение на
Маккарти, че по време на въстанието са убити около 1000 мюсюлмански
селяни, тъй като всеки българин, включително нашите и чуждестранни
историци, много добре знаят, че през Априлското въстание са загинали
само няколко десетки мюсюлмани, докато турските главорези след
жестоки мъчения и издевателства са убили повече от 30 000 невинни мъже,
жени и деца. Ако Маккарти искаше да покаже истината за зверствата на
турците по време на Априлското въстание, той можеше да се позове на
многобройните данни от репортажите на неговия сънародник –
кореспондента на лондонския вестник “Дейли Нюз” Джанюариъс
Макгахан, както и на изказванията на редица държавници, политици,
общественици, дипломати, писатели, поети и други представители на
европейската и международна общественост, които заклеймиха турските
издевателства и застанаха в защита на поробеното българско население. С
пълно основание Макгахан разобличи тогавашните изявления на
министър-председателя на Великобритания Бенджамин Дизраели и
английския министър на външните работи Едуард Дерби, които без да
имат каквито и да било доказателства, защитавайки интересите на своите
съюзници от Османската империя, заявяват, че по време на Априлското
въстание и “двете страни били равностойни по варварство”.
Както пише Никола Дамянов в своята статия “Барутин – село без
сватби” (в-к “Дума”, 08.03.2003 г.), английският премиер Дизраели, с
помощта на своя външен министър Лорд Солсбъри, прононсираният
туркофил – посланикът на Англия в Цариград Хенри Елиът и секретарят
на английската легация в турската столица Уолтър Беринг, по давление на
османските власти се мъчат да прехвърлят вината от зверствата на
редовната турска армия по време на Априлското въстание на родопските
българи мохамедани. Изхождайки от английските колониални интереси в
защита на целостта на Османската империя и противопоставяйки се на
Русия по време и след освободителната война от 1877-1878 г., те се
стремят да утвърдят мита за “мюсюлманската толерантност”, представяйки
кланетата по време на Априлското въстание като башибозушка разпра
между българи и българи мохамедани, в която редовната турска армия е
нямала никакво участие. Няма нищо вярно в твърдението, че редовната
османска армия не е участвала в погрома на въстанието и избиването на
десетки хиляди пеленачета, деца, жени, мъже, старци и старици. Веднага
след избухването на Априлското въстание главнокомандващият Първа
гвардейска армия Адил Паша организира неговото потушаване. В

172
Пазарджик е и главнокомандващият на имперските въоръжени сили Керим
Паша, а на 30 април пристига и министърът на войната Хюсейн Авни
Паша. Тук е част от Висшия военен съвет, в който участват 15 паши
(генерали – б.а.), офицери от Генералния щаб и други командири от
Цариград и Одрин. От Анадола пристигат допълнително 25-30 000
войници и много башибозук. Към Батак се насочват две колони от
многобройна редовна армия, въоръжена с най-модерно и съвременно
оръжие, които обграждат селищата и избиват всички жители неуспели да
избягат. Ахмед Ага Барутанлията, заедно с редовната турска армия,
участва при кланетата. Той е прекарал доста години като пъдар в Батак.
Създал е приятелски връзки с баташките първенци, които даже го
предлагат за полицейски началник на групата пъдари. След започване на
въстанието Ахмед Ага заедно с подчинените си пъдари обявява
мобилизация и насочва запасните войници – башибозуци към
пазарджишката казарма. В посочената статия Николай Дамянов пише:
“А когато на 29 април военната колона на Серския санджак, след
като осуетява въстанието в Разложкия край, минава през Доспат на път
за Батак, Ахмед Ага със събраната от него банда от стотина
разбойници и главорези – жадни за грабеж башибозуци от доспатските
села, се присъединяват към нея. Благодарение на неговия опит като
местен човек и дългогодишен пъдар на Батак, отлично познаващ района,
Ахмед Ага и бандата му изпълнява успешно възложената му задача на
разузнавач и водач на колоната, незабелязано успява да я съсредоточи на
Петрово бърдо над Батак. Било вече 30 април. Като представител на
властта Ахмед Ага поставил ултиматум на въстаналите батакчани да
предадат ръководителите на въстанието и да сложат оръжието. Заклел
се в името на Всевишния Аллах и старото приятелство, че нищо лошо
няма да им се случи. Като видели с какви сили разполага, батакчани
твърдо отказали. Заблудени, че срещу тях е само Ахмедовата банда,
излизат в открит бой... Тогава изненадващо Адил Паша – командирът на
Първа гвардейска армия, а не пъдарят включва в боя войсковите
подразделения на двете колони. Но нека се върнем към Ахмед Ага
Барутанлията. Неговото име е в пантеона на черните българи.
Погнусата от участието му в баташкото клане е общобългарска. Затова
и барутанци не споменават изобщо името му – превърнали са го в
антропонимно табу”.
Има само един случай, при който Георги Бенковски е заповядал след
провъзгласяването на въстанието да бъдат убити пъдарите, които със
своите “доноси и клевети”, като “представители и ухо на властта” са били
истинско страшилище, “преследващи мирните жители”. Ръководителят на
Априлското въстание е считал, че по този начин всяко село се “спасявало
от един върл шпионин”, а “селяните сами се кръщавали в бунта”. При
тогавашната революционна обстановка решението на Бенковски е

173
своевременно и единствено правилно. Това се вижда и от обстоятелството,
че ръководителят на башибозука, прославил се със зверствата си в Батак, и
Ахмед Али Барутанлията, който не само е бил в продължение на много
години пъдар в Батак, но и като началник на групата пъдари в този регион,
е ръководил тяхната шпионска дейност в услуга на управляващите от
Османската империя.
Вярно е, че има убити няколко пъдари, но в никакъв случай
решението на Бенковски в защита на въстаналия български народ не може
да се приеме като поредния акт от “стогодишния геноцид”, извършен от
поробеното българско население над неговите завоеватели.
Позовавайки се на английските дипломатически източници,
Маккарти се опитва да оневини империята и редовната османска армия за
геноцида над българите. Той прехвърля вината за извършените от
османската империя зверства над поробеното население на черкезите и
башибозука, съставени предимно от местни българи мохамедани. В
книгата си Маккарти отбелязва:
“По време на българското въстание Османската империя разполага
с много малка редовна войска, която да изпрати на място, но се страхува,
че бунтът може да се разрасне, ако не бъде бързо потушен. Затова
правителството решава да въоръжи черкези и местни, предимно турски
мюсюлмани – башибозук, за да ги използва срещу въстаниците...
Черкезите са били подложени на мъчения и зверства от страна на
българските воини, участвали по фронтовете в Сърбия и Босна. За тях
врагът е лесно разпознаваем. Между руснаци, които познават и мразят
отдавна и българи едва ли виждат съществена разлика. Освен това
черкезите са народ, който историята е научила да бъде войнствен и
войнстващ. Мобилизирането им от страна на османската държава, за да
се бият срещу българските бунтовници, се разбира от тях като
“разрешително” да действат според традициите си, създадени във
войните им срещу Русия”.
На 31.07.1876 г. секретарят на английската легация в Цариград
Уолтър Беринг, след двуседмична обиколка в българските села и градове,
които са били напълно разрушени по време на Априлското въстание,
пристига в Батак. След като се запознава с ужасяващите кланета на
абсолютно невинните деца, жени и старци, Беринг заявява: “На Ахмед Ага
и неговите хора (сиреч на Ахмед Ага Барутанлията и българите
мохамедани от Доспатския край) принадлежи отличието да се извърши
може би най-отвратителното престъпление, опетнило историята на
настоящото столетие....” От тогава се правят непрекъснати усилия да се
наложи мнението, че българите мохамедани от Родопите тръгнали след
Ахмед Ага Барутанлията и колейки жителите на Батак са извършили едно
от най-големите братоубийства в българската история. На псевдосъдебния
процес през септември 1876 г. в Пловдив с показанията си Беринг се мъчи

174
още веднъж да утвърди пред международната общественост тезата за
жестокостите на Ахмед Ага Барутанлията и “неговите неизброими
пълчища от Родопите” като единствени виновници за кланетата в Батак и
другите селища в България по време на Априлското въстание. Още от
тогава османските власти се стремят да противопоставят българите
мохамедани на българите, обвинявайки тези ислямизирани наши
сънародници в едно от най-големите престъпления през последните
години на турското робство с извършения геноцид над българския народ
по време на Априлското въстание. С тази изкуствено създадена пропаст,
запълнена с костите и пролятата кръв на героите от Батак и други
въстанали селища срещу петвековния поробител, те се мъчат да утвърдят
неверната и лъжлива теза, че българите мохадани са истински турци, които
след като са избили толкова много българи, са отстоявали единствено и
само своите интереси и нямат нищо общо с България и българския народ.
С това противопоставяне те целят да улеснят по-нататъшната си политика
за потурчването на това българско население и днес, в началото на ХХІ в.,
в свободна и демократична България, както и да ангажират протурските
националисти и религиозните фанатици от техните среди в активна
подривна дейност срещу нашата страна.
Маккарти намира оправдание и за зверствата на местната нередовна
османска войска, обосновавайки се със следните аргументи:
“Башибозукът – обикновено турци, които населяват
въстаническите райони на България, вижда сериозна заплаха в
българските бунтове. Именно турски мюсюлмани – такива като тях
самите, биват избивани от българските бунтовници. Желанието им за
мъст се смесва със страха от това, което може дасе случи на тях и на
техните семейства, ако българското въстание се окаже успешно”.
“За да се даде урок” на поробеното българско население през
последните години на петвековното робство, както и за “назидание” на
онези, които след Априлското въстание отново биха дръзнали “да се
бунтуват или подкрепят бунтовниците”, в книгата си Маккарти отбелязва:
“И докато кланетата в България са дело предимно на черкези и
въоръжени турски елементи, османското военно командване не е далеч
от идеята да издава заповеди за разрушаване на български села и
избиване на невинни хора, за да се даде урок на българите. Подобни
зверства са в основата на подхода “за назидание” – българите е трябвало
да видят какво ще се случи на онези, които дръзнат да се бунтуват или
подкрепят бунтовници, така че да не правят нито едното, нито другото
от страх. Най-известният нанесен погром е този на Бояджик (Батак)
през май 1876 г. от османския генерал Шевкет паша, когато, според
съществуващите данни, са убити 166 мъже, 8 жени и 12 деца (186 човека
от общо 1300-те жители на града). Шевкет паша е изпратен от Едирне,

175
за да потуши въстанието в Бояджик, а клането е за назидание на
бунтовниците в района”.
Признанието на Маккарти, че “османският генерал Шевкет бей” е
бил изпратен от Одрин за потушаване на въстанието в Батак, е едно от
многобройните и безспорни доказателства за участието на редовната
османска войска в избиването на повече от 3000 батакчани. С това
самопризнание той сам оборва предишното си твърдение, че авторите на
“извършените кланета за назидание на бунтовниците” са единствено и
само черкезите и башибозука. Преди това признание Маккарти се стреми
да докаже, че в тази кървава разправа не са участвали представителите на
редовната османска армия, като едновременно с това се опитва да оневини
управляващите в Османската империя, представяйки ги едва ли не като
защитници на поробеното българско население. Във връзка с това в
книгата си той отбелязва:
“Редовната османска войска и полиция са се изправяли срещу
черкезите, които налитали да грабят мирните български села, а
османските заптиета (жандармерия) дори давали оръжие на
българските селяни, за да се защитават от набези срещу тях. Един път
дори отряд от 300 османски войници от Карнабад (Карнобат) е изпратен
да защитава българи от черкези, които плячкосвали в селото. Войниците
били принудени за стрелят срещу черкезите, които по никакъв друг начин
не можели да бъдат спрени”.
Маккарти пояснява, че въпреки заповедите за обезоръжаване на
черкезите и башибозука, както и за наказанието им, управляващите в
Османската империя не разполагали с възможността да мобилизират
достатъчна жива сила от войници “в защитата на страната си и народа”.
Той се позовава и на кореспонденцията на английския консул Рийд от
05.10.1876 г., според когото “основната причина за невъзможността да се
решат проблемите с башибозука и черкезите се криел в слабостта на
Османската империя”, както и в “малкия брой хора в полицията и тяхната
разстановка”. За да обоснове твърдението си, че Османската империя е
нямала възможност да защити както своите сънародници от въстаниците,
така и българите от башибозушките орди и черкезите, той заявява:
“Например град от голямо значение, какъвто е Бургас, в близост до
който започват бунтовническите действия, на практика се оказва
беззащитен по време на размириците от 1876 г. Войските, които е
трябвало да го отбраняват, фактически са били другаде. Според
британския вицеконсул в Бургас, Брофи, “ако черкезите, башибозукът или
други бунтовници си бяха наумили да изтребят християнското или
мюсюлманското население, да опожарят или да ограбят града, той не
можеше по никакъв начин да се защити”.
Крайната цел, която си поставя Маккарти, е да представи
управляващите в Османската империя за истински защитници, ангели

176
пазители и спасители на борещия се за своето освобождение български
народ, като прехвърля цялата вина за злодеянията и кланетата на десетки
хиляди мъже, жени и деца по време на величествената трагедия от април
1876 г. на организираните и ръководените от тях черкези и башибозушки
военизирани орди.

ЗВЕРСТВАТА НА ТУРСКИТЕ ПОРОБИТЕЛИ И

ПОЛИТИКАТА НА АНГЛИЯ В ЗАЩИТА НА
ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ

Най-пряко отношение към описания в книгата на Маккарти “османо-

британски съюз” има един от най-видните идеолози и ръководители на
Консервативната партия на Великобритания – английският политик,
държавен деец и писател Бенджамин Дизраели. През 1868 и 1874-1880 г.
на два пъти той е министър-председател на Обединеното кралство.
Дизраели провежда експанзионистичната външна политика на британската
империя в защита на нейните колониални владения в Азия, Африка и
други райони на планетата. В унисон с тази завоевателска политика е и
химнът на Англия, който призовава с думите “Владей, Британия, владей
света”. В края на ХІХ в., когато поробеният български народ се бори за
своето национално освобождение, като министър-председател на
Великобритания Дизраели се стреми да затвърди влиянието на английската
държава в Османската империя, както и над Проливите. Той се обявява
срещу национално-освободителното движение на българския народ,
защитавайки териториалната цялост на Османската империя. Дизраели не
само оправдава, но и насърчава жестокостите и зверствата на турците при
потушаването на Априлското въстание. Както твърди Серж Трифкович в
своята книга “Под ятагана на Пророка”, британският премиер Дизраели е
бил автор на “теорията”, че “османлиите са много приятни и кротки хора
и те трябва да бъдат само приятелски насърчавани до пълното им
цивилизоване”.
В подкрепа на тези позиции са и посочените в книгата на Маккарти
доклади и съобщения на английските консули от Одрин, Цариград и други
градове на Османската империя до правителството на Великобритания.
Изпълнявайки указанията на министър-председателя Дизраели в защита
интересите на Османската империя, английските дипломатически
представители са съобщавали едностранчива, неверна и в повечето случаи
лъжлива и клеветническа информация. Възползвайки се от нея Маккарти
изгражда своите антибългарски позиции за положението на българския
народ в годините преди и след Освобождението на България от турско

177
робство. Още с въведението към книгата си Маккарти прави опити да
възприеме техните клеветнически твърдения за “милионите жертви” сред
мюсюлманското население като последица от “варварските изстъпления на
неблагодарните поданици на султана”. Обосновавайки своите позиции в
защита на турските национални интереси, той има наглостта да заяви:
“Българският ужас” наистина е факт и представлява ужасяваща
мюсюлманска реакция срещу бунтовете и убийствата на цивилно
мюсюламанско население. Дописките за този “ужас” обаче стигат до
Великобритания и другите европейски страни в една сензационна и силно
преувеличена форма. Голяма част от информацията е невярна. Например
една от най-възбуждащите за британския читател истории разказва как
са продавани християнски момичета в робство или са насилсвани в
мюсюлмански хареми. Може само да се гадае какви картини пораждат
подобни разкази в умовете на граждани от Манчестър и Бирмингам.
Негодуванието, възмущението е огромно. В действителност никога не са
продавани жени в робство. Консулите на различни европейски държави
търсили дълго свидетелства за подобни сделки и похищения, но никога не
успели да намерят такива. Под диктата на политици и в търсене на
високи тиражи на вестниците тези истории биват разказвани
атрактивно, така че хората да им повярват, както и става. Те
получават широка разгласа в Европа, особено в Англия, и предизвикват
силна симпатия към българските християни сред британското
население”.
Трябва да се подчертае, че Маккарти определя голяма част от
получаваната информация за “българския ужас”, която достига до
Великобритания и други европейски страни, в една “сензационна и силно
преувеличена форма” като невярна. При формиране на тази своя позиция
той се позовава, както се вижда от посочените в книгата му източници, на
получаваните данни от посланика на Великобритания в Цариград сър
Хенри Елиът и други английски дипломати, които отстоявайки
колониалните интереси на Великобритания, твърдо защитават
териториалната цялост на Османската империя. В своите лъжи Маккарти
стига даже до твърдението, че няма продаване на християнски деца в
робство, както и насилственото им настаняване в мюсюлмански хареми.
По негово уверение, въпреки усилията на консулите от различни
европейски страни, не можело да се намерят подобни случаи, използвани
от някои политици и журналисти за предизвикване на симпании към
българите християни от страна на британското население. Единствената
истина, която казва Маккарти в свотето въведение към книгата си, е за
съществуващия по това време “османо-британски съюз”. Изпълнявайки
своите съюзнически задължения, в края на освободителната Руско-турска
война от 1877-1878 г. Великобритания изпраща кораби от английския
военен флот в Дарданелите, за да предотврати пълния разгром на

178
Османската империя и превземането на Цариград. Защитавайки турските
завоевателски интереси, Дизраели е един от активните инициатори за
свикване на Берлинския конгрес през 1878 г. и за ревизия на
Санстефанския мирен договор, който бе определил Княжество България в
нейните действителни етнически граници, населени с българи. По време на
Берлинския конгрес Дизраели настоява българската граница да минава по
билото на Стара планина, в резултат на което редица области, в които
живее българско население е трябвало да останат под турска власт.
Съгласно неговите планове най-големите български градове София и
Варна също е трябвало да останат извън пределите на България.
Единствено застъпничеството на канцлера на германската империя Ото
фон Бисмарк и твърдата позиция на Русия в защита на българската
национална кауза осуетяват намеренията на Дизраели да откъсне тези
територии, населени с българско населениe, от границите на Княжество
България.
Антибългарската политика на повечето велики сили продължава и
по-късно. По време на позорния и унищожителен за България Букурещки
мирен договор от 1913 г. министърът на външните работи на Франция
Декласе заявява, че България трябва да бъде ликвидирана като територия и
да се раздели между Сърбия, Гърция и Румъния. Нито една от великите
сили не застава зад справедливите искания на българския народ. Отново,
при сключване на Ньойския договор през 1919 г., Гърция, Сърбия и
Румъния се опитват да ликвидират България и да я изтрият от
европейската карта. Тяхната омраза срещу нашата страна отново е
подкрепена от френския премиер Клемансо, както и от премиерите на
Англия и Италия Лойд Джордж и Томазо Титони, които заявяват, че
България трябва да бъде напълно заличена и повече да не съществува като
самостоятелна и независима държава. Те не искаха да чуят аргументите и
предложенията на делегацията на САЩ, която настояваше за спазване на
етническия принцип при определяне границите и територията на
воюващите страни през Първата световна война. Както през Балканската,
Междусъюзническата, така и Първата световна война, България се е
борела за освобождението на поробените свои сънародници в Турция,
Гърция, Сърбия и Румъния. Тя е водела справедливи освободителни войни
и е нямала намерения да завладява чужди територии. Единственото й
желание е било обединението на нашата страна в нейните естествени
етнически граници. По време на Балканската, Междусъюзническата и
Първата световна войни 232 000 български воини загинаха по бойните
полета за освобождението на поробените сънародници и обединението на
етническите българи от Тракия, Македония, Добруджа и Молдова.
Великите сили се противопоставиха на справедливото желание на
българския народ за осъществяването на този национален идеал. Те нямаха
интерес от една силна и обединена България на Балканския полуостров,

179
която можеше да води своя самостоятелна политика, без да се съобразява с
техните завоевателски, колониални планове и намерения.
Със своите репортажи за зверствата по време на Априлското
въстание през 1876 г., отпечатани в книгата “Американският свидетел”,
Макгахан събуди съвестта на човечеството, поставяйки на позорния стълб
не само главорезите на султана и падишаха, но и техните подстрекатели,
покровители и защитници от правителството на Англия и някои други
западноевропейски страни. В своята борба срещу варварите от Османската
империя, непрекъснато защитавани от министър-председателя на
Великобритания Дизраели и коварната английска дипломация, великият
хуманист, ненадминатият изобличител на турските зверства в България и
необоримият свидетел за геноцида над българския народ по време на
Априлското въстание, Дженюариъс Макгахан не беше сам. Той беше
подкрепен от кореспондента на в-к “Дейли нюз” Едуин Пиърс, от
френския журналист Иван дьо Вестин, от преподавателите от Роберт
колеж в Цариград д-р Уошбърн и д-р Лонг. Твърдо в защита на поробения
български народ застават американският генерален консул в Цариград
Юджийн Скайлер, германският канцлер Бисмарк, руският цар Николай,
руската дипломация, както и целият руски народ. В защита на българския
народ от зверствата на турските главорези, той бе подкрепен от редица
немски, австрийски, френски и италиански дипломати, акредитирани по
това време в Османската империя. Макгахан споделя, че три месеца преди
да напусне Париж на път за Цариград американският дипломат Юджийн
Скайлер е бил убеден туркофил. Новият първи секретар на американското
посолство скоро стигнал до убеждението, че трябва да се пресекат
зверствата на турските поробители с помощта на една чуждестранна
интервенция като европейските войски освободят народите от
християнските провинции в Османската империя. Заедно с американския
генерален консул в Цариград Юджийн Скайлер и първият секретар на
английското посолство в Цариград Уолтър Берлинг, който участва и като
член на анкетната комисия за разследване на турските зверства в България,
Макгахан посещава опожарените села и градове, където по време на
Априлското въстание башибозушките пълчища и османските орди от
редовната армия избиват повече от 30 000 българи, пожелали веднъж
завинаги да скъсат робските окови на петвековния поробител. В своя
репортаж “Панагюрище: със знаме всичко е възможно” от 10.08.1876 г.
Макгахан описва участието на дипломатите от Англия и Америка, които
разследват дейността на турските главорези в това красиво българско
селище. От него се вижда не само масовите изстъпления, кланетата,
изнасилванията, опожаряванията, но и ролята на американския дипломат
Скайлер в защита на поробеното българско население. Едновременно с
това Макгахан разобличава английския посланик в Цариград Хенри Елиът
и първия секретар в посолството Уолтър Беринг, които в изпълнение

180
указанията на тяхното правителство непрекъснато защитават и оправдават
издевателствата на управляващите в Османската империя. В този репортаж
той споделя не само за ужасяващите сцени от издевателствата на редовната
армия и башибозушките пълчища, но и за дейността на английските
дипломати и правителството на Великобритания, оглавявано от министър-
предеседателя Дизраели, които се проявяват като най-големите им
покровители и защитници. В репортажа за зверствата на турските
поробители в Пангюрище Макгахан пише:
“Сър Хенри и г-н Дизраели продължават да ни бръщолевят за
преувеличения. Несъмнено. Извършените тук престъпления преминават
границата на всяко преувеличение. Зверските истории, които чухме,
подлудяват. Те карат сърцето да се пръска в изблик на безпомощен гняв,
който може да намери отдушник само в състрадание и безполезни
сълзи...
Г-н Скайлер получи обилни доказателства за други престъпления,
прекалено безумни, за да бъдат названи. Предполагам, че г-н Беринг е
получил информация и не вярва в тях. Аз съвсем не се учудвам на това.
Съществуват престъпления, които отхвърлят всяка анкета и
помрачават всяка светлина. Те са подобни на долните и отблъскващи
факти, прикрити под разваленото месо, в дълбоките канали, останали в
тъмните дупки и ъгли. Те избягват всяка инспекция. С хладнокръвието на
хирург, изпробващ нечистотата на гноясалата язва, г-н Скайлер проучи
до дъно тези тъмни дълбочини. Но аз не смятам, че той ще може да
изложи фактите в своя доклад. Те излизат извън изразните възможности
на английския език и аз на свой ред няма повече да ги споменавам...
Дипломацията е безпомощна. Ако сър Хенри Елиът остане в
Константинопол, той ще отправи няколко кротки ноти до Високата
порта, последната ще ги приеме с възможно най-голяма грация и – това е
всичко. Как би могло да бъде другояче? Сър Хенри не вярва абсолютно в
никакви зверства. Как би могло тогава да се очаква от него да изяви силен
протест по този въпрос? Впрочем на мястото на сър Хенри може да
бъде изпратен човек със силен характер, който веднага да представи
спешни ноти до Високата порта и дори да разбере до какво биха довели
силните протести. Турското правителство ще обещае всичко. То ще даде
уверения за най-добри намерения, ще произнесе най-филантропичните
протести, ще издаде нови фермани, дипломатите ще останат
удовлетворени и това ще бъде всичко.
Не може да бъде другояче. В империята няма дори шепа турци,
които да разбират необходимостта от реформи”.
Американският дипломат Скайлер счита, че няма какво да се чака
след като е пролята толкова много човешка кръв, както и че не са
необходими нови жертви, за да разберат хората, които говорят с такава
хладна жестокост за геноцида над българското население. Дълбоко

181
развълнуван от убийствата и издевателствата над българското население,
Скайлер полага усилие да се назначи комисия за разследване зверствата на
башибозушките орди и османските пълчища, като се осигури надеждно
покровителство над пострадалите българи. След като се запознава със
зверствата на турците в посетените от него села и градове, Скайлер
разследва издевателствата над задържаните въстаници в турския съд в
Пловдив, много от които след жестоки изтезания са осъдени на смърт и
присъдите им са изпълнени. Разглеждайки успешната мисия на първия
секретар на американското посолство в Цариград Скайлер, в своя
репортаж “Турският съд” от 10.08.1876 г. Макгахан пише:
“На другия ден аз и г-н Скайлер се отправихме при мютесарифа или
губернатора на Пловдив. При него ние срещнахме Киани паша, изпратен
от Цариград да разследва зверствата на башибозуците и да накаже или
по-добре казано да не накаже виновниците. Даденото от Киани паша
поръчение представляваше едно от хитрите заблуждения, с които
турското правителство хвърляше прах в очите на Европа. На цял свят бе
обявено, че Киани паша е на самото място на извършените зверства и
подлага на най-строг съд виновниците. Затова ние очаквахме
башибозуците, извършили всички ужаси през май и юни, да бъдат
наказани с цялата строгост на закона. Но нищо подобно. Той даже
нямаше власт да разследва чудовищното майско клане, а само тези
убийства, които са били извършени в последните дни на юли...
Ние се помъчихме да узнаем от него каквито и да са отделни факти
за извършените от българите зверства, но той отговаряше само с общи
уверения, че много и от най-отвратителните зверства са извършени.
Накрая той спомена жената на мюдюрина в Пангюрище, и за жената и
дъщерята на мюдюрина в Копривщица. И двата случая бяха обследвани
от г-н Скайлер и както е известно на читателите те се оказаха
съвършено лъжливи. След това той доказваше превъзходството на
турския съд пред английския, тъй като в него няма перуки, мантии и т.н.,
а истината се постига бързо и без всякакви ненужни обреди. Освен това
той се хвалеше с човеколюбието, което турските съдилища показвали
към подсъдимите. Г-н Скайлер забеляза, че турското правосъдие би било
удовлетворително, ако свидетелите бяха разпитвани публично и не бяха
подхвърляни на предварителен разпит, и че би било твърде любопитно да
се узнае с какви средства при сегашните порядки се узнава истината.
Киани паша прехапа устни, но след миг отговори с усмивка, че турските
закони забраняват публичния разпит на свидетелите, но че техните
показания били прочитани на открито заседание пред обвиняемия, а сега
по негово мнение било същото...
Както вече ви съобщих телеграфически, преди да напусне Пловдив г-
н Скайлер получи сведения, че Селим ефенди, който е председател на съда,
назначен за процеса на задържаните българи, използува методи на

182
изтезание, за да изтръгне доказателства срещу някои групи от
арестувани, които той желае да осъди. Това предпочитание
представляват свещениците и учителите, както и някои богаташи и
първенци на Пловдив. Начините на изтезание били: бесене на жертвите
върху вериги, с пръсти, едва докосващи земята, задържане в
непрекъснато будно състояние, изгаряне на парчета хартия,
предварително напоени с газ между пръстите, както и най-простата
процедура – побой на жертвата, докато цялото тяло се превърне в
пихтия и маса от рани. Консулът Рийд споменава много по-ужасни
начини на измъчване, които, изглежда, са били прилагани в Русенско още
по-безмилостно, отколкото в Пловдив. Във връзка с това, не по-малко
безсрамен е безразличният начин, по който Селим ефенди и Киани паша
говореха за подлостта и мързела на тези българи, които доносничели и се
предавали един друг. Подведените турци непрекъснато повтаряха
учудването от предателството на въстаници, които обвиняваха и
предаваха своите другари. Въпреки изтезанията, много от тези жертви,
от които бе изтръгнато заявление чрез най-жестоки мъчения, отказваха,
когато бяха направени пред открития съд, да признаят показанията си и
с риска от най-страшното наказание заявяваха, че тези показания са били
изкопчени от тях насилствено.
Г-н Скайлер събра достатъчно доказателства за това, което се
върши в съда на Селим ефенди, и незабавно изпрати телеграма на френски
до американския посланик г-н Мейнард, в която се съобщава този факт.
Телеграмата бе открито изпратена в Цариград. На следващия ден в
конака на Пловдив настъпи голямо смущение. Предполагам, че те не са
видели телеграмата, тъй като по една или друга причина
телеграфичанта служба не им е изпратила копие... Някакви указания са
били отправени от правителството до властите в Пловдив и от там
идваше това стъписване и вцепенение в конака. Два дни по-късно, точно
когато напускахме града, дойде новината, че съдът на Селим паша е
разпуснат, че сам Селим е отзован, че никакви изпълнения на присъди
няма да има повече и че щяло да има обща амнистия”.
Решителните действия на Скайлер в защита на поробеното българско
население, подложено на петвековния геноцид, показва по какъв начин и
как един чуждестранен дипломат може да пресече издевателствата на
турския съд и да принуди Османската империя да прекрати неговата
дейност. Той също така успява да спаси и Райна Княгиня от нечовешките
мъчения и очакващата я смъртна присъда. За разлика от Скайлер, първият
секретар на английското посолство в Цариград заема позиция в защита на
турския съд. Във връзка с това поведение Макгахан пише:
“Уверявам, че в своя предварителен доклад г-н Беринг говори
положително за съда на Селим ефенди и дори твърди, че процесите се
водели по най-открит и публичен начин и че на всекиго било позволено да

183
присъства на тях. Учуден съм, че г-н Беринг, който трябва да има
известно понятие за формите на английското право, може да бъде
измамен дори за момент от подобна претенция за публичност на
процесите”.
Споделяйки своето възхищение от дейността на Скайлер, Макгахан
счита, че едва ли американският дипломат ще успее да осъществи напълно
благородното си намерение, тъй като “старите джентълмени, които
ръководят съдбините на Европа, са прекалено затлъстяли”. Макгахан
прави една точна и вярна оценка на управляващите в Османската империя,
разказвайки за нейния естествен край и пълен разгром. Считайки, че
“разклатеното здание на турското правителство” ще се срути, Макгахан
отбелязва:
“Краят му е близък, неизбежен; то бърже се разлага и ще изчезне
навеки не по силата на противодействащите нему условия, но
благодарение на невежеството, неспособността и варварщината на
собствените му слуги. Не мисля, че могат лицата, които са запознати с
турската администрация, да имат друг поглед върху това дело. Всичките
консули, които тук се намират, едногласно се придържат у това мнение,
без да изключим английския консул Калвърт, а Беринг, когото надали е
възможно да подозрем в пристрастие към българите, неотдавна изказа
същото мнение”.
Няма никакво съмнение, че щом и туркофилът Беринг, твърдо
защитаващ интересите на Османската империя, е принуден да сподели
това мнение на останалите дипломати, краят на турското правителство,
както и на самата империя, са неизбежни.
Репортажите на големия американски журналист Джанюариъс
Макгахан са изпълнени с иронични бележки към министър-председателя
на британската империя лорд Дизраели, към тогавашния английски
посланик в Цариград сър Хенри Елиът, както и към първия секретар на
английското посолство Уолтър Беринг. Разследвайки зверствата на
турските поробители, Макгахан взема отношение и към английския
посланик в Цариград Хенри Елиът, който според него “заслужава главно
порицание за своето поведение”. Разобличавайки дейността на министър-
председателя на Великобритания и английските дипломати в защита на
Османската империя, в репортажа “Батак: “долината на смъртта” и хората
без сълзи” от 02.08.1876 г. Макгахан пише:
“През цялото време на развилия се въпрос сър Хенри Елиът
заслужава главно порицание за своето поведение. Неговата система на
отношения с турците от самото начало докрай е била из основи
нецелесъобразна и погрешна. Дори преценена от негова гледна точка. Ако
английският посланик в Цариград е изпратен да бъде приятел и застъпник
на Турция, той би трябвало, редно е да се мисли, да дава приятелски
съвети, да упреква, да порицава и да предотвратява извършването от

184
Високата порта на такива повърхностни и безумни действия. Само по
такъв начин турската власт би могла да се задържи в Европа и преживее
още малко време. Политиката на сър Хенри е била диаметрално
противоположна на това. Той винаги е действувал, ръководен от
абсурдния принцип, че Турция е свободна и независима сила, че турското
правителство никога не трябва да се възпрепятства или ограничава в
своите действия, независимо какви безумни проекти би могло да чертае
то. Напротив. То трябвало да се подтиква да изпълнява всяко действие
на глупост, просто за да покаже, че е свободно и независимо.
Благодарение на абсурдното желание винаги да се поддържат турците,
да се подпомагат и поощряват за всичко, да се затварят очите под
техните грешки и да се разглежда всичко казано срещу тях като
обикновена руска клевета, главната отговорност за турските зверства в
България пада върху сър Хенри Елиът. Тоя е виновен, че не е предотвратил
мобилизацията на башибозуците, което един истински приятел на Турция
би направил, ако е необходимо.
Сър Хенри Елиът е виновен, че не е повярвал в докладите за
кланетата, а докладите са го затрупвали от всички страни. Той е виновен
и за това, че не ги е докладвал на своето правителство. Сър Хенри е имал
най-достоверни показания, че кланетата са ставали ежедневно. Негово
преподобие д-р Лонг от Роберт колеж му е показал куп писма, получени
от опожарените области. Посланикът ги е върнал с думите, че не можел
да действува въз основа на такава информация под претекст, че тя не
била официална. Под официална информация той е разбирал, предполагам
аз, информацията, получена от турските власти...
Но съществуват и други източници за информация. Френският,
немският, австрийският, гръцкият и руският консули са изготвяли
акуратно седмични доклади за всичко станало тук. Сър Хенри може би ги
е видял – и доколкото съм осведомен, той е прочел тези доклади.
Съществуват докладите на немските чиновници по железниците,
живеещи в самата страна, за да видят горящите села, и достатъчно
близко, за да помиришат разлагащите се тела. Той е могъл също така да
прочете техните рапорти. Но сър Хенри смята, че гръцкият,
австрийският, немският, руският консул, а също така немските
служещи по железницата и американските мисионери са подкупени от
Русия. Следователно техните доклади били изцяло без стойност. Той
дори получил един или два доклада от г-н Дюпюи, английски консул в
Одрин, които той по неизяснени причини преценил като надути. И все
още сър Хенри Елиът не е информирал своето правителство. Той дори не
се е постарал да проведе разследване, да види дали след всичко това няма
поне няколко зрънца истина в тези доклади. Той изпратил своя драгоман
(преводач) да посети Високата порта и да проучи въпроса. Драгоманът
се завърнал с уверението, че турците били любезни като миротворни

185
гълъбчета в своите отношения с българите и че последните клали
навсякъде мирните мохамедани. А сър Хенри Елиът се усмихнал кротко и
казал : “Аз си знаех”, и не направил доклад. Сър Хенри е виновен за
твърдението, когато е имал пред себе си грамада от показания, че
описанията на вестниците били преувеличаващи. Той е още повече
виновен, когато без ни най-малкото основание, без сянка от
доказателство настоява в безразсъдното, безсрамното твърдение, че
българите извършили зверства, равни по брой и погнуса на турските. А
сега, наместо да изрази своето възмущение от зверските действия с най-
остри думи, които би намерил, сър Хенри Елиът продължава да
бръщолеви за преувеличения с костите на хиляди безпомощни жени,
нещастни и злополучни малки деца, покрили с телата си полетата на
България, издигнали плач до небето, за да молят за милост. Той е виновен,
виновен, виновен. Той е недостоен да бъде посланик на християнската
кралица, представител при Високата порта или където и да е другаде.
Той е недостоен да представлява един великодушен и благороден народ.
Научих, че г-н Дизраели е прочел в парламента телеграма от г-н
Беринг, заявяваща, че последният смятал броя на изгорените села в цяла
България да възлиза на около 60, а броят на убитите – на 12 000. Разбира
се, аз не зная как г-н Беринг е направил това изявление, дали го е дал като
цялостно или частично изявление. Но тъй като в момента на
изготвянето на доклада си той беше посетил само областта на Пловдив
и е могъл да има съвсем малка информация относно станалото в
областите, северно от Балкана, аз съм склонен да мисля, че това, което
той е изпратил като частично изявление само за областта на Пловдив, г-
н Дизраели е представил на света като пълно изявление за цяла България...
Но някои говорят, че ако турците отново се заловят за своите
кървави подвизи, то ще трябва да се направи нещо – да се окупират с
европейски войски християнските провинции и да се освободят
съвършено. Но защо да чакаме? Нима те не са пролели доста човешка
кръв? Нима те не са умъртвили доста мъже, обезчестили жени и набили
на маждраци деца? А още колко жертви са погребани? Разбират ли
хората, които така говорят каква хладна жестокост дъхат думите им?
И при всичко това, така именно постъпват дипломатите, като нямат
сърце, нито състрадание, нито изкуство да предвиждат бъдещето, те се
задоволяват с това, че ще чакат нови подвизи на турците. Портата вече
смята, че бурята е минала; не е нужна никаква промяна; всичко си отива
по старому. В това я поддържа сър Хенри Елиът...
Европа няма нищо да направи. Всичкото пламенно негодувание на
английския народ ще пропадне даром. Него ще го заобиколят и излъжат.
За нещастните българи остава само да страдат и да носят своя
мъченически венец, докато небесното правосъдие не порази настоящите
виновници за всичките негови бедствия, докато жестоката, безсърдечна

186
политика на дипломатите, тия мъдреци, които мерят бъдещето със своя
дребен аршин, не падне на главата на народите и не изчезне навеки под
страшните развалини и порои кръв”.
Не може авторът на една книга, написана в началото на ХХІ век, да
оправдава избиването на посочените от редица западноевропейски
политици, държавници, дипломати, журналисти и други невинни и
беззащитни пеленачета, деца, жени и старци с необходимостта да се даде
урок на българите, които за назидание, виждайки кървавите последици от
въстанието, повече никога да не се бунтуват и да не подкрепят борбата за
освобождение на своята поробена родина. Като автор на това
произведение, изпълнено с невероятни лъжи и клевети, трябва да се
предполага, че Маккарти се е запознал с многобройните материали,
свързани с героичния подвиг на въстаниците и зверствата на турските
главорези. Споменавайки в книгата си името на Макгахан като
американски свидетел, описал събитията, свързани с Априлското въстание,
Джъстин Маккарти пропуска да отбележи, че в своя репортаж
ненадминатият публицист и журналист разказва за кървавата вакханалия в
малкия двор на църквата в Батак, където са убити деца, девойки, майки,
бащи, старци и старици, молещи за милост и пощада. Маккарти
премълчава за издевателствата на Османската империя по време на
кървавото потушаване на Априлското въстание. Той не споменава и за
ужасяващите кланета в Перущица и други селища, за опожарените и
ограбени села и градове, както и за издевателствата над българското
население.
С пълно основание тази кървава вакханалия предизвиква гнева,
негодуванието и протестите сред редица видни държавници, политици,
писатели, поети, учени, журналисти, дипломати и хора на изкуството в
Европа, както и в други страни по света. В защита на българите издигат
глас Виктор Юго, Оскар Уайлд, Ф. М. Достоевски и И. С. Тургенев, както
и видните представители на европейската общественост Уилям Гладстон,
Е. Жирарден, Д. Гарибалди. Германският канцлер Бисмарк също осъжда
зверствата на турския поробител. На 29.08.1876 г. в реч пред френското
народно събрание Виктор Юго гневно разобличава турските главорези
като заявява:
“Ние ще удивим европейските правителства, като им обадим..., че в
тази минута съвсем близо до нас – там пред нашите очи, убиват, палят,
грабят, изтребват, колят бащите и майките, продават малките
момичета и момчета, а съвсем малките деца, неудобни за продан,
разсичат по на две части; че изгарят семействата в къщите им..., че
разпарят бременните жени, за да убиват децата в утробите; че
обществените мегдани са пълни с купища женски трупове, които носят
следите на разпарянето;... че кучетата гризат по улиците черепите на
изнасилените млади моми... Да се спре всичко това! Диваците, които

187
вършат злодеяние, са страшни, а цивилизованите, които ги оставят да
вършат тия злодеяния, са грозни. Настанал е моментът да се издигне
глас против тези зверства. Целият свят се е възмутил и възнегодувал от
тях. Има минути, когато човешката съвест взема думата и заповядва да
я слушат... Трябва да се тури край на империите, които убиват!”.
През 1876 г. във в-к “Граждани” големият художник на словото и
ненадминатият майстор на психологическия анализ – руския писател
Фьодор Михайлович Достоевски също заклеймява управляващите в
Османската империя за геноцида над българския народ като заявява:
“Пред очите на умиращите братя безчестят техните сестри, пред
очите на майките хвърлят нагоре техните деца-младенци и ги подхващат
на щик; селищата се унищожават, църквите се разбиват на трески,
всичко се заличава масово... Това е систематическо унищожение; това не
е шайка от разбойници, появили се случайно във време на смута и
безпорядъка на войната. Не, тук има система, това е в метода на
войната на огромната империя. Разбойниците действат по заповедта, по
разпореждането на министрите, на управниците на държавата, на
самия султан”.
В няколко последователни броя на в-к “Фигаро” (от месец юни-юли
1876 г.) френският журналист Иван (Анри-Пиер) дьо Вестин разказва
следните ужасяващи събития в някогашния красив планински град
Перущица:
“121 села са били изгорени. Аз отидох да видя едно от тях наслуки –
Перущица. Искам да разкажа историята му: размножете я 121 пъти, и
наистина пак ще бъде по-ужасна.... От 350 къщи нищо не е останало,
абсолютно нищо – не се страхувам, че някой може да ме опровергае.
Освен църквата, чиито четири стени, макар и разбити от снарядите, са
устояли къс стена на височина не повече от няколко стъпки.
Единственият предмет, който донякъде е запазил облика си, е
половината от изображението на свети Павел, единственото, което
остава от едно селище.... От 2000 и повече жители, днес са останали
само 150 старици и деца, които бродят из развалините... Нито един здрав
мъж не е останал, нито една жена... жените са били изнасилени, а
децата насечени на парчета. Башибозуците ги хващали за крака или за
ръката, разсичали ги с един замах на ножовете си и минавали на
следващото. По-сръчните ги разсичали на две през кръста... Една
нещастна стара жена плачеше и се луташе безцелно, следвана от шест
деца. При всеки завой тя се спираше, за да ги преброи, и ако някое от тях
се отдалечеше, надаваше страхотни писъци. Тя беше полудяла... Казват,
че ще бъде изпратена една английска анкетна комисия. Ще каже ли тя, че
тридесетте хиляди изклани българи съществуват само във
въображението на някои зложелатели на правителството?”.

188
 Като очевидец на събитията по време на Априлското въстание, на
17.08.1876 г. във в-к “Konstitutionelle Vorstadt-Zeitung” д-р Карл Шнайдер
помества статията “Няма край на турските зверства”. В нея той разказва
следната покъртителна картина:
“Пътят беше постлан с детски черепи и кости; накрая лежаха
около 150 бели скелета. Гледката беше страшна... тук са докарали
жените и момичетата, отнели им всички пари и ценности, съблекли ги
полуголи, отрязали им ушите и носовете, изболи им очите и след това ги
заклали като добитък. Дошли кучета и загризали костите... Слязохме в
долината, покрай воденицата. Отпред стърчеше кървава греда. На нея са
опирали жертвите врата си, за да падат главите им по-лесно. Пътят
през селото до черквата беше открита галерия с кости.... Самата черква
бе преизпълнена с разлагащи се парчета месо, полуизгорени кости,
опръскани с кръв дрехи. Полуприпаднали се отправихме навън... Близо до
училището бе воденицата, във водите й насам и натам плуваха и сега още
труповете на убитите. Близо до воденицата се простира едно мочурище
до към рекичката, то бе пълно с трупове... Пред един череп на дете
лежеше майка в дълбока мъка, тя бе поставила в празните очни кухини и
в устата без устни цветя и го опяваше с пронизителен плач. В нейно
присъствие извадили очите на детето и след това са захвърлили телцето
му срещу стената. Навсякъде – хладнокръвно и кърваво клане...”
Интересни са становищата на един френски и един английски
дипломати, разказващи за зверствата на турските поробители. В доклада на
френския вицеконсул в Пловдив от 26.08.1876 г. до посланика на Франция
в Цариград се подчертават следните сведения за издевателствата на
турските поробители по време на Априлското въстание:
“Батак. Али Ахмед ага и Дорковли Охим ага стигат до Батак.
Искат им оръжията и парите, суми, които двамата мъже не са могли да
имат. След клането опожаряването през целия 7 май, по европейско
време и днес все още може да се видят 5000-6000 непогребани тела,
всичките обезобрлазени с нож или брадва. Стоян Стоицов е с извадени с
нож очи, за да го накарат да каже къде са парите. Поп Недко е изпечен
на кол. 450 души са откарани като роби и разпределени в 23 турски села.
В Отлуккьой (Панагюрище), според г-н Скайлер, всички жени на възраст
от 4 до 80 години са били изнасилени, а едно 4-годишно дете, набучено на
щик, служело за знаме на башибозуците”.
Почти две години след потушаване на Априлското въстание в писмо
от 25.11.1878 г. на британския дипломатически агент в София У. Дж.
Палгрейв до външното министерство на Великобритания се съобщава:
“На 13-и този месец село Черешница в Македония, разположено на
около час и половина разстояние на запад от Мелник и състоящо се от
150 къщи с изцяло българско население, възлизащо, както се говори, на 800
души или горе-долу толкова, било внезапно и без всякакво предупреждение

189
обградено и нападнато от смесени турски сили, отчасти редовни и
отчасти башибозуци, командвани от турски офицер. Те веднага
нападнали и избили жителите, които не оказали никаква съпротива,
ограбили селото и след това го изгорили. От цялото село само девет
души – по-точно четирима мъже, три жени и две деца, успели да
избягат... Село Черешница не е взело участие във въстаническото
движение, разгърнало се в съседство. 70 жени и момичета от селото,
които по време на нападението срещу селото били, както обикновено,
заети с пране и дрехи близо до моста, който минава над потока – приток
на Струма, били посечени на място от турската или от нередовната
войска”.
Много български автори като Иван Вазов със своето гениално
произведение “Под игото” и един от активните участници в Априлското
въстание Захари Стоянов, който написа романа “Записките по българските
въстания”, разказаха истината за този величествен и героичен подвиг на
българския народ, потушен с невероятна жестокост от главорезите на
Османската империя. Най-големият повествовател на въстанията на
българския народ в годините на турското робство Захари Стоянов описва
по следния начин хилядите мъченици от Батак, изклани от озверелите
поробители:
“На колене, любезни читатели, долу шапките! Напреде ни е Батак
със своите развалини. Аз призовавам всичко, що е чисто българско, всичко
честно и любящо своята родина, да присъствува с нас заедно на това
българско светилище, на тоя жертвеник за нашата свобода, гдето е
изляна кръвта на хиляди мъченици, светии, на стотина дребни дечица, на
безброй невинни моми и момци. Батак, славният и злочести Батак! Дали
ще да се намери българско сърце, което да не трепне от произнасянето
само на твоето собствено име? Не вярвам. Ако в разстояние на 500
години е пламвала тук-там искра, която е показвала, че българинът
живее и която е била за увеличение славата на българския народ, то
твоето пепелище, размесено с костите на твоите жертви, заема първо
място между тия събития. Благоговея пред твоето величие, ще
благоговее и историята!... Почернелите стени на твоята скромна
черквица и училище, които са напоени с кръв чак до основата си, са много
по-исторически, отколкото грамадните паметници. Преди да пристъпя
към окървавените предели, преди да почна разказа си за мрачните и
сърцераздирателни сцени, на които ти си бил свидетел, аз ти се покланям
втори път, моля и читателите да направят това същото”.
През август 1876 г. патриархът на българската литература Иван
Вазов написа стихотворението “Дизраели”, в което разобличи циничното и
клеветническо поведение на министър-председателя на Великобритания.
Като ръководител на английското правителство, защитавайки зверствата
на башибозушките орди и османските пълчища, той непрекъснато

190
заблуждава световното обществено мнение, че не турците, а българите са
виновни за палежите, кланетата, изнасилванията и всички издевателства по
време на Априлското въстание. В стихотворението Иван Вазов заклеймява
Дизраели като “един нагъл, циничен, лъжлив, зверовит и бездушен”
управник на Великобритания. Той споменава и за клеветническото
поведение на английския посланик в Цариград Хенри Елиът по отношение
на българския народ, който както своя министър-председател, защитава
зверствата на турския поробител. С такова съдържание е и другото
стихотворение на Вазов за първия секретар на английското посолство в
Цариград Уолтър Беринг. Този недостоен представител на английската
дипломация не само оправдаваше геноцида над българския народ, но
заедно с английския посланик в столицата на Османската империя Хенри
Елиът, покровителстваше и подбуждаше безчинствата на башибозука и
редовната османска армия. Вазов заявява, че английският дипломат Беринг
е “гнусен и долен мъж, който има подло сърце, а в душата си е кръвник”.
Той го определя като “по-голям хищник” и от английския посланик в
Цариград Хенри Елиът. Според него в бъдеще България не ще забрави
“подлото и проклето име на Беринг”. Тя винаги ще го свързва със своите
мъки и клетви, на човек който сееше смърт по нашите земи. Вазов заявява,
че който чуе или спомене неговото име, трябва да “оплюе” този
ненавиждан клеветник и подстрекател, който е причинил толкова злини на
българския народ.
Всеки истински българин би застанал в защита на своя народ,
заклеймявайки както патриарха на българската литература
клеветническото поведение на “наглия, циничен, лъжлив, зверовит и
бездушен” министър-председател на Англия Дизраели, както и на всички
негови дипломати в Османската империя като Беринг и Елиът. Те не само
лъжеха и заблуждаваха общественото мнение, но имаха и наглостта да
покровителстват и подбуждат безчинствата на главорезите от редовната
османска армия и башибозука в извършвания геноцид над българския
народ. Българите никога няма да повярват на лъжите и клеветите на
английската дипломация, както и на техните защитници като Маккарти и
Веселин Ангелов. В своята поръчкова книга американският професор не
само представя християните като истински зверове, изклали и прогонили
мюсюлманите, но утвърждава позициите на неоосманизма за възраждане
на Османската империя и повторното завладяване на народите от времето
не на турското робство, а на т.нар. от тях “турско присъствие” по нашите
земи. Нашият народ винаги се е възхищавал от гениалните творби на
патриарха на българската литература Иван Вазов. Той е оценявал неговото
правдиво, честно и обективно отношение към описаните събития от
историята на България, включително и по време на Априлското въстание.
Няма съмнение, че българският народ подкрепя оценките на Иван Вазов за
английската политика в защита на Османската империя в написаното от

191
него стихотворение “Дизраели”, заклеймяващо циничната политика на
министър-председателя на Великобритания и английската дипломация.
Не може един автор, претендиращ за обективно и точно отразяване
на събитията по време на Априлското въстание, да не е запознат със
становищата и изказванията на тези видни държавници, политици,
общественици, дипломати и интелектуалци, които преди 130 години
разобличиха невероятните зверства на варварите от Османската империя в
края на ХІХ век. Маккарти и неговите спонсори, покровители и идейни
приятели от Турция, САЩ и България трябва да знаят, че няма да се
намери обективно мислещ и честен човек, запознат с извършените
злодеяния от турските поробители, който да застане в защита на
разбойниците-главорези. Те много добре знаят, че тези варвари не само
палеха, грабеха и изнасилваха, но най-хладнокръвно режеха главичките на
пеленачетата, малките деца и даже разпаряха коремите на бременни жени,
за да убият и неродените им деца в тяхната майчина утроба. С пълно
основание Виктор Юго заяви, че “целият свят се е възмутил и възнегодува”
срещу “диваците, които вършат злодеяния”, призовавайки “да се обуздае
фанатизма и деспотизма” и “да се тури край на империите, които убиват”.
Историята никога не трябва да се забравя, а тези, които използват лъжата и
клеветата, фалшифицирайки и преиначавайки събитията с оглед постигане
на определени политически, геостратегически, великодържавни,
сепаратиски и користно-лични интереси трябва да бъдат не само
разобличавани, но и заклеймявани като едни от най-големите
интелектуални престъпници.
В интервю във в-к “Гласове” (30.06-05.08.2011 г.) рецензентът на
книгата “Смърт и изгнание. Етническото прочистване на османските
мюсюлмани (1821-1922 г.)” Веселин Ангелов отбелязва, че “става въпрос
за сериозен научен труд, който може да бъде еталон как трябда да се
дискутира по спорни теми от историята: Маккарти просто ни е
представил само конкретни исторически факти коректно и пълно”.
Всеки читател може да прецени колко са коректни и точни тези
исторически факти и в каква степен обективно отразяват описаните
събития. Позициите на Маккарти в защита на турските великодържавни
интереси, обосноваващи тяхната теза за “масовите убийства на
мюсюлманите” от “неблагодарните поданици на султана”, показват, че при
оценката на тези събития авторът използва многобройни лъжи и
инсинуации. “Солидните и необорими доказателства” на Маккарти при
написването на книгата се основават преди всичко на дипломатическата
кореспонденция на служителите от посолството на Великобритания в
Османската империя. В тази кореспонденция не само се премълчават
случаите на масовите убийства, изнасилванията, палежите и другите
издевателства и зверства на турците по време на Априлското въстание, но
се съобщава абсолютно невярна информация, оклеветяваща българите в

192
извършването на тези престъпления. Отстоявайки позициите на
английската колониална политика, при която Османската империя е
трябвало да се запази в досегашната й териториална цялост, посланикът на
Великобритания в Цариград сър Хенри Елиът, първият секретар в
посолството Уолтър Беринг, както и всички останали дипломати са били
длъжни да изпълняват указанията на министър-председателя Дизраели и
министъра на външните работи лорд Едуард Дерби като омаловажават, а в
много случаи и да премълчават за зверствата на турците по време на
Априлското въстание, заблуждавайки не само английското, но и
международното обществено мнение. В подкрепа на тази политика са и
досега посочените данни не само за клеветническото поведение на
английските дипломати, но и за многобройната невярна и лъжлива
информация, при която българите са представени като най-големите,
жестоки и хладнокръвни убийци на своите петвековни поробители.
В глава Трета от книгата “Смърт и изгнание. Етническото
прочистване на османските мюсюлмани (1821-1922 г.)”, озаглавена
“България”, в десет последователни страници са описани събитията,
свързани с Априлското въстание. 19 пъти като източник на тази
информация се посочва името на английския посланик в Цариград сър
Елиът. Възниква въпросът защо американският професор Маккарти при
написването на своята книга не използва информацията, с която разполага
Държавният департамент на САЩ. Той много добре знае, че по това време
в Цариград е имало американски посланик, който редовно информирал
своето правителство за зверствата, на които са подложени българите,
включително и по времето на Априлското въстание. Никъде в своята книга
той не споменава за обективната и точна информация, която съобщава
първият секретар на американското посолство в Цариград Юджийн
Скайлер за трагичните събития в България. Маккарти много добре знае, че
тази богата информация, изпращана от неговия сънародник, се намира в
архивите на Държавния департамент на САЩ, с която можеше да се
запознае. Замисълът на неговата книга бе друга, поради което той не
пожела да се възползва от обективната оценка на кървавите събития по
време на Априлското въстание. Защо никъде в книгата си Маккарти не
споменава, че първият секретар на английското посолство Уолтър Беринг
посещава опожарените селища, където башибозушките пълчища и
османската армия са издевателствали, убивали, изнасилвали и извършвали
най-гнусни престъпления над поробеното християнско население.
Обективният прочит на описаните от него исторически събития изискваше
да използва и онази информация, която по това време съобщаваха
посолствата на Германия, Франция, Австро-Унгария и Русия до своите
правителства. В случая става въпрос за една поръчкова, необективна,
неточна и некоректна книга, обслужваща неоосманските великодържавни
интереси на съвременна Турция. В никакъв случай тя не може да се

193
определя като “сериозен научен труд”, който според В. Ангелов “можел да
бъде еталон как трябва да се дискутира по спорни теми от историята”. Това
е книга, която показва как се фалшифицира, преиначава и пренаписва
историята с оглед постигане на поставените стратегически цели за
украсяване образа на Османската империя и нейното възраждане в
предишните й граници, в които попада не само България, но и други
народи от Балканите, Кавказ и Близкия изток.

КЛЕВЕТИТЕ И СПЕКУЛАЦИИТЕ НА БИЛЯЛ

ШИМШИР, КАКТО И НА АНГЛИЙСКИТЕ
ДИПЛОМАТИ, ИЗПОЛЗВАНИ ОТ МАККАРТИ В
ПОДКРЕПА НА АНТИБЪЛГАРСКИТЕ МУ ПОЗИЦИИ

Един от “най-надеждните и достоверни” източници на Маккарти при

обосноваване на неговите клеветнически твърдения за “геноцида над
турците”, извършен от българите и другите християнски народи,
населяващи пределите на Османската империя, е проф. Билял Шимшир.
Роден е през 1933 г. в гр. Омуртаг. Билял Шимшир е потомък на изселници
от България. Възпитаник на Факултета “Политически науки” към
Анкарския университет. След завършване на висшето си образование чете
лекции в Катедрата “История на дипломацията”. През 1960 г. преминава на
работа към Министерството на външните работи на Турция. Официално е
воден като служител на турското Външно министерство, но по всяка
вероятност, като служител на МИТ, е използвал дипломатическото
прикритие за изпълнение на поставените му разузнавателни задачи. Заемал
е различни дипломатически длъжности – от съветник до генерален консул
и посланик. Работил е във Франция, Англия, Китай, Австрия, Албания,
както и в някои страни от Близкия изток. Бил е посланик в България. След
38 години вярна служба в турската дипломация, през 1998 г. излиза в
пенсия.
От няколко десетилетия Билял Шимшир се изявява като активен
деец на пантюркизма и неоосманизма. Той е един от основните идеолози
на националната доктрина на Турция за т.нар. “външни турци”. Участвал е
в разработването на въпроса за “турския свят”, обосноваващ
великодържавните претенции на неоосманистите за възраждане на бъдеща
Велика Турция в границите на Османската империя. Има многобройни
публикации на историческа и политическа тематика. Изявява се като един
от най-активните участници в провежданата антибългарска пропагандна
дейност. В многобройните си публикации описва положението на
тюркоезичното население, българите мохамедани и циганите с подчертана

194
антибългарска враждебна насоченост. Написал е 52 книги, половината от
които са посветени на България, с използването на многобройни неверни,
лъжливи и клеветнически данни от историята на нашата страна. В
разработваните от него въпроси ползва засекретени материали от центрове
и институти, в които се съхраняват многобройни данни относно историята
на Османската империя и Турция, както и поверителна информация за
българо-турските отношения. Главният му антибългарски труд, който се е
използвал от Маккарти за обосноваване на неговите клеветнически
твърдения срещу България, е издадената през 1986 г. в Анкара книга
“Българските турци 1879-1985 г.”. Тя служи като основен източник на
всички автори, които пишат срещу България. Поради многобройните
спекулации и лъжи, обосноваващи неоосманските великодържавни
планове на Турция по отношение на нашата страна, се налага да се спрем
по-подробно на основните моменти от антибългарските позиции в книгата
на Шимшир. Върху 401 страници в своята книга “изследователят” Билял
Шимшир е описал “борбата на турците в България за тяхното оцеляване”.
Хронологически книгата се разделя на следната периодика:
1. Образованието при турското малцинство и неговото
устройство в периода на Княжество България (1878-1886)
2. Турското малцинство и неговото устройство в периода на
Царство България (1908-1944)
3. Турското малцинство по време на Народната република
(1944-1985)
Оформена е и глава “Положението на българските турци според
международното право и споразуменията”. От антибългарски позиции на
354 страници в книгата на Шимшир са описани потресаващи данни за
изкланите и прокудени от България турци. Подчертава се, че “оцелелите от
меча” сънародници, останали в ръцете на “свирепите българи”, били
подложени на непрекъснато изтребление, терор и насилие. Също така се
осъществявало и насилственото “претопяване на турското малцинство” в
България. Българите “не искали да видят турчин” в земите си и издигнали
лозунга “България за българите”. В продължение на век и половина
авторът на антибългарския пасквил разглежда турската култура, турското
образование, турската религиозна принадлежност и турските верски
институции. Отделя особено внимание на положението им след
Освобождението на България. Подробно описва състоянието на турските
училища, учебни програми, учебници, с посочване на имената и авторите
им, както и издаваните на турски език книги, вестници и списания в
България. Разглежда усилията на протурските националисти в борбата им
за създаване и укрепване на турските читалища, на националистическите и
спортни организации, на провежданите конференции, събори, състезания,
фестивали и други масови прояви на тюркоезичното население в България
с цел поддържане и запазване на турското им национално съзнание, както

195
и чувството им за принадлежност към “майката-родина” – Турция. Също
така разглежда всички международно-правни договори и споразумения
между нашата страна с Османската империя и Турция. В предговора към
книгата се разглежда появата на Османската империя не само като
азиатска, но и европейска държава. Обосновавайки това свое твърдение,
авторът отбелязва:
“Османската държава, за разлика от другите турски държави, не
беше само азиатска държава, тя беше както азиатска, така и
европейска държава. Тя се създаде на бреговете на Мраморно море.
Малко след това тя се прехвърли на запад от Мраморно море на
Балканите, т.е. в Румелия. По-късно от това средище тя се разпростря
по двата бряга на Мраморно море и се уголеми. Първата столица на
държавата в Анадола е Бурса, а втората в Румелия – Одрин...
Румелийските земи чак до Дунав за Империята бяха толкова важни,
колкото и Анадола”.
С това свое уточнение той застава в защита на претенциите на
Турция, която като европейска страна имала законното право да бъде
приета в Европейския съюз. Шимшир пояснява постигнатите успехи в
завоевателската стратегия на Османската империя с масовото заселване на
турци от Анадола в Румелия. Според него, в резултат на тази “правилна и
надеждна” политика, се обезпечавала защитата на империята от
евентуални вражески нападения от Запад. Във връзка с тази “успешна”
политика на Османската империя той заявява:
“Турците, броят на които в Анадола нарасна, бяха прехвърлени в
Румелия. Впоследствие юруците, тюркмените, конярите и татарите,
които в Анадола живееха като номади, бяха прехвърлени и настанени в
Румелия...
По този начин за сравнително кратко време внушителното турско
присъствие в Румелия стана толкова силно, колкото това в Анадола... На
планините, скалите, селата, градовете, на атмосферата на Балканите
поставиха турски знак. Тази земя превърнаха в турска родина и я опазиха
пет века”.
Необходимо е да се уточни, че заселените от Анадола в Румелия
“юруци, тюркмени, коняри и татари” не са турци, както ни уверява
Шимшир. Действително те са прехвърлени и настанени в завладените от
османлиите земи, но нямат никаква етническа или народностна общност
със завоевателите от Османската империя. Спекулирайки с истинското
положение на тюркоезичното население в България, Шимшир разглежда
неговото “тежко положение” и “борбата за оцеляване”. Той никъде не
споменава, че неговите “сънародници” винаги са били подстрекавани от
техните разузнавателни и подривно-пропагандни органи и организации в
провеждане на активна подривна дейност срещу нашата страна.

196
Отстоявайки своите позиции в защита на “турците” в България, Шимшир
заявява:
“В съседна България има голямо турско малцинство, останало от
периода на Османската империя. Най-значителната маса турци,
наследство от Империята и останало извън границите на Турция, живее
в България. Тази огромна маса хора е турско присъствие, която никога не
трябва да се омаловажава, пренебрегва и от което не можем да се
откажем...
Само че преживяното от турците в България не е нещо ново. След
1800 година турците в България постоянно са живели в трудни условия,
често изоставяйки земите, домовете, къщите си и още какво ли не и са
намирали убежище в Турция”.
Лъжите и клеветите на Билял Шимшир в подкрепа на твърденията на
Маккарти в манипулативния му сурогат – “Смърт и изгнание. Етническо
прочистване на османските мюсюлмани 1821-1922”, съдържащи
многобройни данни за изкланите и прогонените 1,5 милиона турци по
време на турското робство и след Освобождението на България, могат да
се намерят и в неговата поръчкова книга, в която заявява:
“През ХІХ в. започна обрат. Масата турци, преселили се от
Анадола и заселили се в Румелия, сега се втурнаха към Анадола.
Изоставяйки родните си места, бяха принудени да се изселват. Османско-
руската война от 1877-1878 г. като тайфун разори Румелия... В тази
война хиляди румелийски турци бяха безмилостно изклани. Приблизително
половин милион турци загинаха. Около един милион румелийски изселници
в окаяно състояние намериха убежище в Анадола. Ето как се създаде
родина за българите...
След 1879 г. преселванията на турците от Балканите бяха като
кървяща рана, която не зарастваше...
Обаче в границите на тази целокупна българска национална
държава, създадена в земите на многонационалната империя, остана
многозначително турско население. Това турско множество, “оцеляло от
меча”, превишаваше една трета от населението на Княжество
България”.
В заключение на своята книга “Българските турци 1879-1985 г.”
Билял Шимшир отбелязва:
“Историята на българските турци е дълга и жива. Преди около век
тези хора, също като хората в Анадола, бяха османски граждани. Бяха
регистрирани като жители на Дунавския и на Одринския вилаети на
османската държава. Османската държава беше многонационална и
приличаше на платнен вързоп, покрит с кръпки. В Дунавския и в
Одринския вилает турци, българи, руснаци, румънци и други живееха
заедно, но повечето бяха турци и българи. В 1870 г. турците и българите

197
в Дунавския вилает по численост бяха почти еднакви. В Одринския вилает
българите бяха незначително по-малко...
Да се създаде българска държава в тези земи означаваше да се
извърши операцията цезарово сечение. За българите тази операция беше
“освобождение”, а за турците – трагедия. По време на турско-руската
война от 1877-1878 г. значителна част от турците в Дунавския и в
Одринския вилает беше прокудена, а друга част беше посечена...
В 1879 г. руските окупационни сили напуснаха Балканите и
турското малцинство за първи път остана в ръцете на българите.
Българите просто разсвирепяха. Не искаха да видят турчин в земите си и
издигнаха лозунгите “България на българите”, “В България няма място за
турците”, “Българската земя е тясна за две раси”...
В 1944 г. българските комунисти заклеймиха фашизма и дойдоха на
власт, обещавайки да върнат законните права на турците...
Не след дълго проличаха намеренията на новия режим. Лидерът на
българските комунисти Георги Димитров заяви: “Трябва да заличим
османските следи на Балканите”...
Комунистическото правителство възприе фашистката политика
от 30-те години. Фашистите през тези години бяха започнали да
обединяват турските училища с българските и да забраняват
обучението/преподаването на турски. Правителството на Тодор Живков
възприе тази политика и завърши това, което фашистите не бяха
довършили...
Да, в съседна България има голямо турско малцинство, което е
подложено на насилия. Ако не спре терорът и нещата не се оправят, не
може да става и дума за приятелство между Турция и България”.
Билял Шимшир не пропуска да отбележи и т.нар. “претопяване на
българските турци”. Във връзка с провежданите мероприятия по
Възродителния процес той заявява:
“Беше предвидено българските граждани, които не са от български
произход, да получат български имена... Първо подготвиха историческо
основание за това. Прокара се твърдението, че българските турци са
“преобърнати турци” през османсксия период... Първо бяха подхванати
турците помаци... (нататък той ги нарича турци мюсюлмани – б.а.) След
това насила бяха сменени имената на малките турско-мюсюлмански
общности като “циганите”, които говарят турски, татарите,
алианите, албанците...
На турското малцинство беше нанесен последния удар. И това
извърши правителството на Тодор Живков, представяйки се за
“приятел” на Турция. В периода, когато турско-българските отношения
се развиваха много добре, през 70-те години смени имената с български
първо на помаците, после на “мургавите граждани” и най-после през
1984-1985 г. – на голямото турско множество. При тази операция се

198
използваха танкове и оръжия и се приложи насилие: загинаха невинни
хора. И... беше пролята много турска кръв, човешка кръв... Всички
изселници от България дойдоха в Турция... Каквото и да се говори, тези
хора са част от Анадола...”
С оглед по-цялостното изясняване позициите на Билял Шимшир по
т.нар. “претопяване на турското малцинство” в България, в което включва
не само тюркоезичното население, но и българите мохамедани, циганите,
татарите и други етнически групи, е необходимо да подчертаем и неговото
участие в антибългарската пропагандна кампания от началото на 1985 г.,
когато се провеждаха мероприятията по Възродителния процес. През 1985
г., като член на Турското историческо дружество, Билял Шимшир написва
книгата “Българските турци в турския печат – проблемът за насилствената
промяна на имената, януари-април 1985 г.”. Книгата е издание на
Генералната дирекция по печата, разпространението и информацията към
Министерския съвет на Турция. Разпространява се от дирекцията
безплатно като се изпраща на адресите на официалните турски ведомства и
учреждения, информационни агенции, дружества и организации, както и
на частни лица от средите на видни журналисти, научни работници и други
интелектуалци. Поместени са 424 материала, подредени в хронологичен
ред по месеците на публикуването им, с пояснение за техния автор,
вестникът, в който са отпечатани, както и заглавието и подзаглавието им.
Книгата дава представа за обема и мащабите на масираната антибългарска
кампания в турския печат през периода януари-април 1985 г., в който се
описва положението на “турското малцинство” в България. Както обяснява
в предговора на книгата, авторът е включил само материали от големите
истанбулски и анкарски вестници, без изданията в Измир, Адана, Бурса и
др. провинциални градове в Турция. Отпечатаните материали в издаваните
по-големи вестници в Анкара и Истанбул само за първите четири месеца
от началото на 1985 г. говорят за провежданата мащабна антибългарска
пропаганда в турския периодичен печат. В тази клеветническа кампания
срещу нашата страна най-активно участва и Билял Шимшир.
На 11.07.2011 г. при посещението на президента на Република
Турция Абдуллах Гюл в България членовете на делегацията, включително
представители на академичните среди и държавни институции, посетиха
Народната библиотека “Св. Св. Кирил и Методий” и се запознаха с
архивни документи от времето на Османската империя. Сред членовете на
делегацията беше и бившият посланик на Република Турция в София
проф. Билял Шимшир. Участието му в делегацията, придружаваща
президента Абдуллах Гюл по време на посещението му в България, е
безспорно доказателство за отношението на управляващите към него и
личния му принос при разработването и провеждането на новата
неоосманска политика от ислямисткото правителство на Ердоган. Билял
Шимшир не е преустановявал своята антибългарска дейност. Макар и

199
пенсионер, той се използва от турските разузнавателни и пропагандни
органи и организации като експерт по линия на неоосманизма при
осъществяване великодържавните планове и намерения на Турция,
включително и срещу нашата страна.
Във връзка с приетата на 11.01.2012 г. декларация на Народното
събрание, внесена от председателя на ДСБ Иван Костов, осъждаща
Възродителния процес и обявяваща “прогонването на 360 000 български
граждани от български произход като форма на етническо прочистване от
тоталитарния режим”, в-к “България” (27.11.2012 г.) помести следното
изявление на Билял Шимшир, в което се заявява:
“Това решение няма никакво практическо значение, защото
България не признава концепцията за “малцинство”, залегнала в
международното право... Ако и само ако България признае правата на
малцинствата в страната в съответствие с международните
споразумения, подобни декларации на парламента и свързаните с тях
извинения ще имат реално значение”.
Искането на Шимшир за признаване на турско национално
малцинство на потурченото българско население по време на петвековния
геноцид предполага даването на такива права и свободи, които да
гарантират не само политическата, езиковата, икономическата, културна,
но и пълна турска териториална автономия на съществуващите вече
турско-етнорелигиозни анклави на територията на България.

ПРОИЗВЕДЕНИЯТА НА НЯКОИ БЪЛГАРСКИ

И ТУРСКИ АВТОРИ В ПОДКРЕПА НА
КЛЕВЕТНИЧЕСКИТЕ АНТИБЪЛГАРСКИ ПОЗИЦИИ
НА МАККАРТИ

В защита на “сънародниците” от средите на българите мохамедани се

публикуваха сензационни дезинформационни материали. Един от тях е
статията “Българските злодеяния в Родопите”, поместена във в-к “Бизим
Анадолу” от 23.01.1973 г. В нея един от ръководителите на “Асоциацията
за култура и солидарност с родопските и дунавските турци” Ахмед
Джебеджиев описва “злодеянията и жестокостите на българите” към
тюркоезичното население, които датирали още преди освободителната
Руско-турска война. Той разказва за “славянския садизъм” на
“панислямските хайдути”, както и за “варварството, присъщо на
славянската раса” по време на Априлското въстание. Според Джебеджиев
през освободителната Руско-турска война “стотици хиляди турци – деца,
старци и жени, са били унищожени варварски от руснаците и българите”, а

200
“половин милион са измрели от студ, глад и чума”, бягайки към Тракия и
Анадола. С такова клеветническо съдържание са и публикуваните от
Шимшир материали в книгата му “Българските турци в турския печат –
проблемът за насилствената промяна на имената, януари-април 1985 г.”.
В своята статия изселникът от България Ахмед Джебеджиев разказва
следните лъжи за злодеянията на нашия народ към тюркоезичното
население и българите мохамедани:
“Злодеянията и жестокостите на българите към нас не са нови.
Отвратителният славянски садизъм, който е започнал още преди
Османско-руската война от 1877-1878 г., продължава по най-страшен и
невъобразим начин и в наши дни.
Българските попове и учители преди войната са се настанили в
царска Русия като панславистки хайдути и като са се възползвали от
свободата и равенството, донесени от танзимата в Османската
империя, започнали да разпространяват омраза към турците и са
подстрекавали българите тук там да вдигат въстания и да прилагат
варварството присъщо на славянската раса. Можем да дадем един
пример за това. Една хайдушка чета от село Батак в района на Пловдив,
под водачеството на селския поп, са усторили засада на един горски път,
заловили са 11 турски заптиета, завързали са ги на колове и са ги изгорили
живи. Помашките турци, които са научили за това, са заловили
баташките четници, затворили са ги в черквата и заедно с попа са ги
заклали.
Помашките турци, за които днес не предявяваме претенции, са
проявили повече от всички привързаност и саможертва към нашата
държава. Сега черквата в Батак е едно от най-посещаваните места,
което се използва за насаждане на омраза у българските деца към
турците. Всяка година стените се боядисват с червена боя, за да се
подновят петната от кръв и всеки българин, който види това скърца със
зъби от омраза към турците.
През време на войната стотици хиляди турци; деца, старци и жени
са били унищожени варварски от руснаците и българите, а една част от
тях едва са се спасили и избягали в Тракия и Анадола, и половин милион
турци са измрели по пътищата от студ, глад и чума. И по този начин
българите, които са едно малко малцинство на Балканите в сравнение с
турците, въпреки многото избивания и унищожения пак са останали
малцинство в границите си и са били направени господари на държава.
Руската политика на панславизъм и изтребление на турците по време на
войната и преди нея е описана от големия турски дипломат Билял
Шимшир във втория том на книгата му “Турски преселения от Румелия”.
За разлика от Маккарти, който използва тези твърдения в издадената
от него книга в началото на ХХІ в., Джебеджиев още 1973 г. в своята
статия “Българските злодеяния в Родопите” ни запознава със “славянския

201
садизъм” на “панислямските хайдути” по време на Априлското въстание и
освободителната Руско-турска война от 1877-1878 г. Както Маккарти, така
и Джебеджиев обясняват по какъв начин с “варварство, присъщо на
славянската раса” българите и русите са унищожавали “стотици хиляди
деца, старци и жени”, а други “половин милион бягащи от България са
измрели от студ, глад и чума”. Статията на Джебеджиев показва не само
какви са използваните от него, както и в книгата на Билял Шимшир, лъжи
и клевети в провежданата антибългарска пропаганда на Турция, но и по
какъв начин техните разузнавателни и подривно-пропагандни органи и
организации, каквато бе и “Асоциацията за култура и солидарност на
родопските и дунавските турци”, продължиха омразата и ненавистта в една
част от тюркоезичното население и българите мохамедани, спекулирайки с
“злодеянията и жестокостите” на българите. В тази статия Джебеджиев ни
напомня за времето на социалистическото развитие на България, когато
според неговите клеветнически твърдения представители на армията и
МВР при смяна на имената на българите мохамедани са “надминали
злодеянията и жестокостите”, извършвани от българите както преди, така и
по време на Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. Той
описва потресаващи случаи на изнасилвания, разстрели и убийства, която
клеветническа информация беше непрекъснато съчинявана и
разпространявана от техните разузнавателни и подривно-пропагандни
органи и организации както в България, така и в Турция. Джебеджиев ни
уверява, че “хвърлените отровни газове от военни самолети причинявали
смърт на хиляди хора в планината”, а тези, които отказвали да се
побългаряват и се противопоставяли, са били събирани в една плевня и
изгаряни. Той ни уведомява за съпротивата на българите мохамедани по
време на провежданите мероприятия по Възродителния процес, като
обяснява как жените от село Барутин, Смолянско, “които видели
оскърбленията към турските момичета, отсекли главата на полковника,
командващ военната част”, след което “българската армия с танкове е
изравнила селото със земята”. Всеки един читател, включително и т.нар. от
Джебеджиев “жертви” на “българските жестокости и варварство”, може
сам да прецени доколко са достоверни изнесените данни в неговата
поръчкова книга, в която има наглостта да заяви:
“Жестокостите и плановете на комунистическа България са
оставили далеч зад себе си някогашните жестокости. Преди те се
мъчеха да ликвидират част от турците, а останалата част са се
помъчили да изселят от Балканите, но днес тази политика вече е
променена и са започнали жестокост невиждана в световната история
през мирно време – побългаряване чрез оръжие и терор... Започна
посегателство към вярата на турците като е започнал натиск към
верските проповедници, мнозина са избити или хвърлени в затвора,
джамиите съборени, обрядите и обрязването на децата е било забранено.

202
През 1959 г. турските училища били закрити. По-късно били закрити
вестниците на турски език и спряно книгоиздаването на турски език.
Освен в училище, на турските деца било забранено да говорят и вкъщи на
турски език. Да се говори за Турция или да се слуша радиопредаване от
Турция се считало за престъпление и се наказвало с терор или затвор.
След подписване на Турско-българската спогодба за изселване, тези,
които споменават Турция биват веднага уволнявани и обречени на гладна
смърт...
На 18.03.1972 г. във всички родопски села беше направена среднощна
блокада от войскови части и полицейски отряди и тези, които не
подписаха молбите за промяна на имената, подготвени от БКП, бяха
подложени на невъобразим терор. Срещу събраните с войнишки щикове
на селския мегдан невъоръжени селяни пожарникарски коли пръскали
гореща вода, отделяли са на една страна децата и са пущали кучета от
вълча порода върху родителите, за да ги заставят да приемат
побългаряването, събличали са съвсем голи младите момичета и са
издевателствали над тях пред очите на всички, а тези, които се
противопоставяли, са били разстрелвани и убивани с високоволтажен
електрически ток...
Нашите безпомощни и невъоръжени срещу българските
жестокости и варварство сънародници с воля и смелост са се
противопоставяли срещу варварстото на ХХ в. и са се борили според
възможностите си...”
След запознаването на читателя със статията на Джебеджиев не е
необходимо да се оспорват и отричат неговите безскрупулни лъжи и
клевети за “злодеянията и жестокостите” на българите по отношение на
тюркоезичното население и българите мохамедани. Всеки български
гражданин знае много добре, че няма нищо вярно в описаните от него
потресаващи случаи на побоища, изнасилвания, разстрели и убийства.
Също така не е необходимо да се разобличават и описаните от
Джебеджиев клеветнически твърдения, който като ръководител на една
антибългарска организация, поставил се в услуга на турските
разузнавателни и пропагандни органи, изпълнява поставените му задачи за
поддържане омразата и ненавистта на тюркоезичното население и
българите мохамедани към България и българския народ.
На 26.01.2006 г. в салона на читалище “Юмер Лютфи” в Кърджали
беше представена книгата на “родопския писател” Салих Бозов “В името
на... името”. Към предговора на книгата, Салих Бозов излиза със следните
демагогски и провокационни разсъждения за “пролятата невинна кръв и
потъпкан с мръсен ботуш верски дух” от “изродите, наричани
възрожденци”, които извършили “физическия и духовен геноцид” над
мюсюлманската общност в България. Той твърди, че е написал “в автенчен
вид история за физическия и духовен геноцид над мюсюлманската

203
общност в България след размирните 1877-1878 г. до наши дни.
Подвластни на това време са периодите 1912-1944 г., 1945-1989 г. и от
1990 г. до наши дни. Основният подход – интервюта-очерци с живи
свидетели и потърпевши - предполага изказ на истината и само на
истината”.
Поръчковата книга на Салих Бозов прехвърля всякакви граници с
невероятните лъжи, клевети и фалшификации, представяйки Българската
православна църква, Светия Синод, свещениците, монасите, монахините,
учителите, бойците и командирите от българската армия, служителите от
полицията, кметовете, правителството на Иван Ев. Гешов, както и
обикновените православни българи като най-хладнокръвни убийци не на
десетки и стотици, а по възможност и на хиляди невинни мюсюлмани.
Доброволното завръще на българите мохамедани към българския родов
корен се представя от Салих Бозов като една от най-големите трагедии,
разказани му от останалите живи съвременници на “родопския геноцид” за
“поредните кланета” на невинните мюсюлмани. За да бъде по-обективен в
своите непрекъснати лъжи, с обвиненията за невинно пролятата кръв от
толкова много мюсюлмани, Салих Бозов ни уверява, че изготвеният от
него “многогодишен труд” е бил написан почти един век след събитията от
1912-1913 г. благодарение на правдоподобната информация от
интервютата с живи свидетели и потърпевши “старци и старици с дълъг
над 80-90-100-120-годишен живот”. Спекулирайки с нормалните човешки
чувства на уважение, доверие и състрадание към тези старци и старици,
изживяващи последните години, месеци, а може би и дни от своя житейски
път, Салих Бозов се мъчи да ни убеди в измислените от него
клеветнически разкази за “кръстилната вакханалия” през 1912-1913 г.
Разказаните събития в интервютата – очерци на столетниците според
Салих Бозов са напълно достоверни и искрени и разкривали истината и
само истината.
Салих Бозов и неговите покровители от Турция много добре знаят,
че благодарение на многобройните лъжи и клевети за “кланетата и
кръщавката” през 1912-1913 г. може да се поддържа онази ненавист и
омраза към българите, благодарение на която успешно осъществяват
великодържавните си планове не само за потурчването на българите
мохамедани, но и за постепенното завладяване на България от
наследниците на Османската империя. Той даже има наглостта да
оневинява и защитава главорезите на Ахмед Барутанлията по време на
кървавата разправа с населението в Батак през Априлското въстание с
извиненията за “геноцида и поредицата покръствания от 1912 г. до наши
дни”, “не от кого да е, а от баташкия генерал Ангел Марин”.
Колкото и да са отблъскващи описаните “кървави” сцени от
разправата с “мирните мюсюлмани”, всеки читател, ако пожелае и има
възможност, трябва обезателно да прочете следващите няколко страници,

204
за да разбере действителната клеветническа същност на подобни
антибългарски пасквили.
Салих Бозов ни връща към тези години със следните спекулации,
лъжи и клевети:
“Годината е 1912! И в Родопа планина бушува войната… Късна
есен турската войска се оттегля отвъд Рожен по поречието на Арда в
посока към Източните Родопи и Гърция. Следва я поток от бежанци –
родопски мюсюлмани, търсещи закрила от евентуални и неминуеми
безчинства… Не след дълго границата се затваря, с което се затваря и
родопският егрек от простодушни ислямски душици. Започва
трагедията!!!... Започва сеч!... Почти не остава родопско селище без
невинно пролята кръв… Касапският нож, калъчката, щикът, приклада се
размахват сред овчедушни. Разчиства мечът за отпосле безпрепятствен
път за кандилото, тамяна, светената вода и кръста. Сгромолясват се
минарета, в руините на джамии падат глави. Дигат се в защита от меча
голи ръце. Един замах – остават без пръсти, втори откос – остават и
без длани! А после и без ръце… Трагични страници от една неписана
история… Чуваш тих шепот, виждаш хлътнали очи, изнизват се на
пресекулки като из кладенци трогателни думи. Говорят 90-100-годишни
прадядовци и баби. Внуци пишат една неписана история за родопската
трагедия от преди почти столетие… Прочетете я за поука на всички и
затворете завинаги тази прочетена докрай историческа истина...”
Авторът на книгата непрекъснато втълпява в съзнанието на читателя
“историческата истина” за зловещите и умопомрачаваща “кървава
вакханалия” над мюсюлманското население в Родопите.
Една от целите на турската пропаганда, осъществявана и чрез
книгата на Салих Бозов, е да покаже, че “етно-религиозното прочистване в
името на короната” е извършено с активното съдействие на войниците и
офицерите от българската армия, които са участвали и в избиването на
много представители от средите на тюркоезичното население и българите
мохамедани по време на Балканската война. Според запазения
“автентичен” разказ на бащата на 85-годишния Хасан Алиман от Триград,
погромът над българите мохамедани по време на преименуването е
извършен с участието на специално съставените военни подразделения под
командването на полк. Владимир Серафимов от ХХІ Пехотен полк. Салих
Бозов разказва как от 120 ходжи, посетили не за пръв път свещената Мека,
“над 70 от тях посрещнали своята гибел в триградското медресе, а за
оцелелите последвала по-голямата трагедия”, като били принудени да
приемат християнската вяра. Процесът на “смяна на имената” не само бил
охраняван от войници, но те участвали и в “четири касаплъка”, при които
били заклани и триградските ходжи. За “войнишките издевателства” над
мюсюлманите разказва роденият през 1899 г. в с. Оряховец Кезим
Рахманов. Той споделя, че през 1912 г. войници пристигнали и до къщата

205
на баща му, който по това време бил ходжа. Събрани били и хора от
четирите съседни села. Повалили ги на земята и той със собствените си
очи видял как мюсюлманите били заклани като добичета. Предавайки
разказа на Кезим Рахманов, Салих Бозов заявява, че “ако кланетата по
горното течение на Арда, Малка Арда и Черна са дело повече на местни –
наричани четници, то кървавата вакханалия във вътрешността на
Средните Родопи – в Мадан, Върба, Узундере, Печинско, Даръдере е дело
на войската.”
В книгата си Салих Бозов пише, че със “свежата си още памет,
възпроизвеждаща всичко като на филмова лента”, 100-годишният дядо
Хюсни Саръисеинов разказва как в родното му село Изворите “хванали
всички мъже и ги изклали до крак.... Насаденият страх от тази изворска
вакханалия не го напускала още. Често в съня си виждал наредените с
прерязани гърла трупове.” Описвайки ужасяващите случаи от “кървавата
разправа” с тюркоезичното население и българите мохамедани по време на
покръстването в книгата си “В името на... името”, Бозов пише:
“По команда на Райчо Бочуков тук били навързани 12 души
смилянци, между които афузина Мидеризов и Мустафа Шкодров.
Закарали ги в Каурско и ги изклали. По чудо се спасил само Емин
Брахимбашов, който по-късно разказал за случилото се.
Точно срещу Серафимовския паметник на връх Средногорец на
отстрещната страна на р. Арда се е разиграла друга “сцена” от
родопския геноцид… Покъртителен за това поредно клане е разказа на
надхвърлилата стоте години баба Пембе Алиева Ашикова от с.
Равнината… Споменът е толкова жив и сякаш пресен, че изключваш
неправдоподобност…
Понечил да побегне Салих Низамов. Убили го до къщата му, пред
очите на близки. И добре станало, че отървал мъченическата смърт.
Оттеглили се гуляйджиите на височко към Разванско. Не се ляло вино
там, а кърви. И не комитски! Плакнало Разванско, пищяло, стенело…
Мехмет Качински, Асан Садъков, Ариф Бостанджиев, Мехмет
Метинки копаели си гроба с голи ръце. Ръгали ги с ножове, когато
поспрат, припичали ги на огъня да дават и мило и драго. Чак призори
стихнали писъците. И сега на Разванско си личи хлътнината – общият
гроб. Видяла жертвите баба Пембе Ашикова как са хвърлени.
И как страшно гледали безжизнени очи! Видяла и леля Асие
Делиасанова лицето на своя баща. Запечатала е тя в паметта си нещо
страшно – изпорязани ръце, изтърбушени вътрешности, одрани бузи,
изскочили от ябълките очи. Така предава тя видяното на дечица, внуци,
правнуци, род, близки…”
Авторът на подобни клевети много добре разбира, че с измислените
от него разтърсващи случаи на “кървава разправа” с нещастниците
мюсюлмани, неминуемо ще провокира и за дълго време ще се поддържа

206
омразата и ненавистта на някои от техните деца, внуци и правнуци,
роднини, близки и познати към българите и България.
В подкрепа на твърдението за кланетата над невинните мюсюлмани е
и разказът на учителя-краевед Ниязи Емин ефенди от с. Горно Прахово,
който е и първият източник на следната информация за “геноцид” – 1912
г.:
“Войската събрала по-първите мъже от Тоз баля (Горно) и Тоз езир
(Долно Прахово) в джамията. Извела отбраните на висока поляна над
селото… и ги изправили за разстрел. Ето и конкретен изказ: “Войниците
и “башибозука” – български четници – дошли откъм Чамлъджа (дн.
Боровица и Ески Читак) събират мъжката половина на околните села в
джамията. В очакване да дойде предложение за голям откуп. Убили
няколко още в джамията.
Само “белият байрак” за предаване на околните села се оказал без
златно покритие. Срещу всеки от навързаните поставили готов за
стрелба войник. Последвала команда и залп. Купчина тела съхранила
недоубити – 10-годишният Джалил и 20-годишният Хюсеин Шумлу. Тук
касапите си устроили и гощавка. Един от недоубитите – Хаджи Мехмед
умрял от раните си и гробът му и сега е в двора до къщата. Другият
доживял до старост и често ходел на Шехитлер тепе при “своите”. Той
е бил и първият източник на информацията за учителя-краевед Емин
ефенди да остави автентичния разказ за героите-мъченици.
Сега на Шехитлер тепе е тихо. Само чучурите на Шехитлер чешма
денем и нощем редят ромон за загиналите, а на всеки първи август тук
идват хора от околните села и много изселници от Република Турция,
устройват курбан за жертвите. На всеки седми октомври в деня на
жертвите в Шехитлер Тепе и по една случайност рождената дата на
краеведа Ниязи Емин ефенди (роден на 07.10.1921 г.) “аз съм тук” изрече
учителят и позира пред Шехитлер чешме как отпива глътка в памет на
невинно загиналите си събратя.
Най-много ме радва това, че на първи август тук доведох за поклон
и на Шехитлер Курбанъ всичките ми шест деца, 18 внуци и петте
правнучета, за да чуят “на живо” разказа за загиналите и да отпият
глътка хладинка от чучура на Шехитлер чешма.”
От разказа на живеещия сега в Турция бивш учител и краевед се
вижда, че не само представителите на местното население почитали
жертвите на “геноцида над родопските мюсюлмани”, но идват и много
изселници, които както неговите многобройни деца, внуци и правнуци,
пристигали, за да почетат паметта на “невинно загиналите им събратя”.
Братята Ахмед и Мехмед Ферадови – първият роден през 1913 г, а
вторият – през 1917 г., както заявява авторът “ни връщат 90 години назад”,
когато през 1912 г. войници от ІХ Пловдивски полк избили 40 ратаи от
местния чифлик, обвинявайки ги, че помагат на оттеглящите се от Доспат

207
турски войски. Разказвайки за “кланетата и кръщенетата” в Доспат, те
свързвали тези събития като отмъстителен акт за зверствата над Батак,
ръководени от родения в Барутин Ахмед Али Барутанлията, начело с
“башибозук помаци” по време на Априлското въстание. Оправдавайки
поведението му, авторът пише:
“За недоказаната истина, че има в Батак Ахмет Барутанлийска
намеса в паметта се е вплела и версията, че минел ли през Батак
кираджия-помак – следата му не се връща в Доспат… Дали съвременните
историци могат да разчистят истината за намесата на отряда на
видния ага Ахмет в Баташките кланета – 1876 г. е дилема с много
въпросителни, но в съзнанието и паметта на днешния барутинец битува
версията, че минел ли през Батак керван на Агата назад не се връщал.
Това наложило съгледвачи да установят, че дирите стигат само до
Батак.”
Говорейки за “Барутанлийската теглилка” от по-сетнешните
“възродителни” времена, Хасан Юсеинов Дервиш “изрича паметните
думи”:
“И да си запишеш сине, доживях да чуя не от кого да е, а от
батачанина генерал Ангел Марин извинение за геноцида и поредицата
прекръстилки от 1912 г. до наши дни. “Вярвам му! Пък дано и най-сетне
си отдъхне Барутин и то повече да не слуша “желната – разбирай –
тъжната” песен от чучурите под “Барутинския кавак.”
В т.нар. от Салих Бозов “духовна геноцидна карта на родопския край
от 1912-1913 г.” се описват разказите на тогавашните 7-8-годишни деца,
които споделят с големи подробности отделни случаи от преди 80-90-100
години, посочват имената, датите, както и селата с турските им имена,
научени от техните родители, роднини и познати, включително и видените
и преживените от тях паметни събития при “покръстването” на българите
мохамедани преди сто години. Няма никакво съмнение, че това са
свободни съчинения, чиято основна цел е с помощта на многобройните
измислени лъжи и клевети за “духовното насилие” по време на
“кръстилното приобщаване” над “родопските мюсюлмани” да се представи
процесът на доброволното завръщане към православната вяра и
българските имена като истински геноцид над българите мохамедани.
Салих Бозов своевременно е преценил, че ако не бяха останали живи
посочените от него старци и старици, като свидетели на отминалите преди
век събития, той нямаше да има възможност да напише тези антибългарски
хули и клевети. В описаните от него случаи на многобройни погроми и
убийства над българите мохамедани, които са се противопостявали на
покръстването, авторът на книгата винаги оставя по един жив свидетел,
който в края на живота си вече като столетник му се предоставя
възможност да разкаже на сегашните и бъдещи поколения за “зверствата
на българите” над “родопските турци”.

208
 В своята книга Салих Бозов пише за “свежата памет” на посочените
от него столетници. Няма никакво съмнение, че почти един век по-късно те
не са в състояние да си припомнят в такива подробности това, което са
могли да видят в детските си години или да запомнят от разказите на
своите баби и дядовци за “покръстването” на българите мохамедани. По
всяка вероятност посочените от него свидетели на тези събития не са вече
между живите. Преди това те никога не са правели подобни изявления
пред други автори на наши и чужди публикации за “геноцида на българите
над родопското население”. Не може, както ни уверява Бозов, близо сто
години след преименуването единствено и само украсените с неговите
лъжи и клевети спомени на отдавна склерозирали 90-100-120-годишни
старци и старици, а може би и вече неадекватни в своето поведение
възрастни хора, да се разкрива “истината за геноцида над мюсюлманската
общност” в Родопите. За да бъде още “по-убедителен” и “достоверен” в
своите оценки относно “кървавия геноцид” над “родопските турци”, в
книгите си Салих Бозов непрекъснато употребява характерния говорим
език на българите мохамедани от Родопите, примесен с някои турски думи
и изрази. С използването на този диалект, особено при общуването на по-
старото поколение българи мохамедани, той се мъчи да бъде възприет от
читателя като напълно безпристрастен и обективен автор на описаните
събития. С тази цел Салих Бозов не само използва старите турски имена на
селищата, махалите и местностите в Родопите, но и непрекъснато
подчертава типичните за това време прояви и взаимоотношения между
различните народности и етнически групи, тяхната религиозна
принадлежност, особености в бита, нравите, обичаите, предрасъдъците и
др.
Както преди, така и понастоящем турските разузнавателни и
пропагандни органи и организации, с помощта на своите агенти, емисари,
многобройните протурски националисти, религиозните фанатици и
ислямистки фундаменталисти, включително и с активното съдействие на
велможите от антиконституционната партия ДПС, могат с новите си лъжи
не само да потвърдят, но и значително да разширят посочените от Салих
Бозов данни за “геноцида над родопските мюсюлмани”, извършен от
свещениците на Светия Синод, от армията, цар Фердинанд и
правителството на Иван Ев. Гешов.
В края на първата част на книгата на Бозов, озаглавена “Разкази,
спомени, плач и сълзи и...”, той пише “Родопа тепърва отваря геноцидната
страница “Есен 12-та”. Авторът продължава да ни заплашва, заявявайки, че
“народната памет ще обогати картата на тази вакханалия, защото
жертвите са живи като образи, имена, съществуване.” По всяка
вероятност той има предвид, че и други автори ще продължат да
утвърждават неговите лъжи за “физически и духовен геноцид над
родопските мюсюлмани”. От книгата на Салих Бозов се вижда, че по време

209
на тази “кървава вакханалия” в Родопите не само са изпепелени и
изчезнали цели селища, но са избити хиляди мюсюлмани. За да бъде още
по-убедителен в непрекъснатите си клевети, Салих Бозов стига до
следните заключения и прогнози за бъдещето на родопските мюсюлмани:
“Съдено било след кървавата вакханалия през 1912 г. родопското
мюсюлманство да изживее и друга – през 1913 г. – по-жестока и пагубна
не като физическо изтребение. Кланетата били прелюдия и разчистване
на терен за духовен геноцид – прекръщавката. За щастие поп
кръстилката със светена вода, тамян и кръст устояла кратко време, но
положила начало за подхранване на по-сетнешни апетити...
Дали след 80-90 или 100 години от кървавия и духовен геноцид не е
настъпил оня сюблимен момент родопското мюсюлманство да изрече
отчетливо и категорично: “Стига терзания над жилав корен, потомък
прастар в родопската ислямска твърдина от преди встъпването на
Турция на Балканите...”
Ни геноцидна калъчка, ни посек на меча, ни блясъка на кръста, ни
плясъка на бича, ни повикът на думи и писъка на куршуми са по-силни от
духа на родопските люде. Разшифроването на този родопски ислямски
дух тепърва предстои.”
Авторът забравя, че макар и помохамеданчени, а някои от тях и
потурчени, тези “родопски люде” имат български родов корен, на основата
на който винаги може да се възроди българското им народностно съзнание
и отново да се завърнат към българските имена и православната вяра на
техните предци. Този непекъснат, естествен и закономерен възродителен
процес никога не е преставал. Както преди повече от сто години, така и
сега много българи мохамедани се върнаха и продължават да се завръщат
към българската си народностна и православна принадлежност. Салих
Бозов има пълното основание да заяви, че “разшифроването на този
родопски ислямски дух” тепърва предстои. Никой няма намерение с
“геноцидна калъчка”, нито с “блясъка на меча и кръста”, както и с “писъка
на куршума” да посяга на изповядваната мюсюлманска религия от
българите мохамедани, но процесът на по-нататъшното утвърждаване на
историческата истина за българското народностно съзнание сред това
насилствено помохамеданчено, а в някои случаи и потурчено население,
ще продължи. По всяка вероятност някои от обикновените българи
мохамедани, непрекъснато обработвани от турските разузнавателни и
пропагандни органи и заблуждавани от догмите на исляма, приравняващи
изповядваната от тях мюсюлманска религия с турската принадлежност, ще
възприемат отделни разкази на посочените в книгата столетници за
правдоподобни. Рано или късно истината за тяхния български произход ще
се възроди в съзнанието на техните деца и внуци, така както десетки
хиляди насилствено помохамеданчени в миналото българи се завърнаха
към родовия корен на своите предци.

210
 Салих Бозов е известен не само като “Родопски писател” с издадения
от него “многогодишен труд” и антибългарския клеветнически сурогат “В
името на... името”, но и като активен организатор на по-нататъшното
потурчване на българите мохамедани, особено на децата и младежите в
началните и средни училища в България. Турските разузнавателни и
подривно-пропагандни органи и организации използват всички сили и
средства, включително и възможностите на такива свои емисари като
Салих Бозов, който не само утвърждава чувството за турска народностна
общност между мюсюлманите от двете страни на българо-турската
граница, но демонстрантивно заби и турското знаме с полумесеца и
звездата във величествената българска планина Родопи. В своята книга
“Българската дъга на исляма” Георги Кулов разказва за участието на Салих
Бозов в налаганата от “националистическите и ислямски среди от Турция”
теза за помашката идентичност с оглед откъсването им от тяхния
български родов корен и създаването на самостоятелна помашка етническа
общност от т.нар. родопски турци. За мястото и ролята на Салих Бозов
като активен организатор на “помашките събори”, но вече в качеството си
на председател на “Сдружение за етнокултурен диалог и обмен в
Родопите”, както и председател на Измирския център на “Дружество на
турците в Евразия”, в книгата си Георги Кулов пише следното:
“На 5 и 6 март 2009 г. голяма делегация от кметове на родопските
общини, начело с кмета на Чепинци Хайри Ибрахимбашев, посетиха
Маниса по покана на валията Гювенч в рамките на дългосрочния турски
проект “Изграждане на мостове на обичта и добросъседството”. В
състава на делегацията беше включен и председателят на т.нар.
“Сдружение за етнокултурен диалог и обмен в Родопите” Салих Бозов,
който набързо беше прекръстен на Бозок. През месец юли 2009 г.
мероприятието беше повторено с посещението на 105 “живущи в
България турски ученици и 10 техни учители”, като групата отново беше
придружавана от цитирания Салих Бозов (Бозок). В официалното
съобщение на валийството беловласият “родопски интелектуалец” беше
посочен като “председател на Измирския център на Дружеството на
турците от Евразия”. Сигурно са имали основание, защото Салих бей
подарил на валията Гювенч карта на България, която показва, според
думите на самия Салих Бозов, че “българските турци винаги са били и ще
останат на страната на Турция”. На картата триъгълник, в който са
вписани оцветени в червен цвят полумесец и звезда, е забит с острия си
връх в снагата на Родопите. Това отбелязват български журналисти в
своите дописки.”
Като председател вече на две антибългарски организации – едната в
Турция, а другата в България, провеждащи под ръководството на турските
разузнавателни органи и организации активни мероприятия за
потурчването на българите мохамедани, пред “родопския интелектуалец”

211
се откриват изключително големи възможности в неговата по-нататъшна
антибългарска подривна дейност.
По време на процеса срещу 13-те радикални ислямисти в Пазарджик
се появи и Салих Бозов. Като обикновен български гражданин,
притежаващ и турски паспорт, по време на взетото му интервю той застана
в тяхна защита, уверявайки ни, че като мюсюлмански духовници те са
работили единствено и само за интересите на своите сънародници –
мюсюлманите в България.
Книгата на Евгения Иванова “Отхвърлените “приобщени” или
процеса, наречен “възродителен” (1912-1989 г.)”, издадена с “любезното
съдействие” на фондация “Отворено общество” от Института за
източноевропейска хуманитаристика, е своеобразно псевдонаучно
продължение на многобройните лъжи и клевети в антибългарския пасквил
на Салих Бозов “В името на... името”. Както авторът на поръчковата книга
Салих Бозов има претенциите, че в “автентичен вид” показва “истината и
само истината” на “ненаписаната досега история за физическия и духовен
геноцид над мюсюлманската общност в България”, така и Евгения
Иванова, подкрепяйки налудничавите му идеи, се мъчи да ни убеди, че
завръщането на българите мохамедани към българската им народностна
принадлежност е съпроводено с непрекъснато насилие и кървави репресии
от страна на църквата, армията, полицията и правителството на Иван Ев.
Гешов. Приемайки за правдоподобни клеветническите твърдения на
“големия родопски писател” Салих Бозов, тя се позовава на неговите
данни за “съпротивляващите се българи мохамедани в целите Родопи”,
където жертвите били “посичани, хвърляни от мостове, пребити и
починали от раните си...”. Както Салих Бозов, така и тя отбягват да
подчертаят, че по това време османските специални служби не само
създават т.нар. тайни комитети и турски чети, но и Мюсюлманската
партия. Те много добре знаят, че с помощта на определените от тях
екзекутори са били избивани българите мохамедани, които не се отказвали
от православната вяра и новите имена. В изградените “турски чети”
участвали демобилизирани войници от османската армия, които с
останалото у тях оръжие се включвали в организираните от османските
тайни служби екзекуционни акции.
Когато говорим за този най-мащабен по своите размери, обхват и
историческо значение възродителен процес, при който повече от 200 000
българи мохамедани с пълно съзнание за своята българска народностна
принадлежност приемат българските имена и православната вяра, сме
длъжни да споменем и за военната провокация от страна на Османската
империя при обявяването на т.нар. Гюмюрджинска автономна република,
за която не само Салих Бозов, но и Евгения Иванова не споменават нито
една дума. Те много добре знаят, че в реокупираните от Османската
империя български земи, в границата на т.нар. Гюмюрджинска автономна

212
република, която просъществува само 52 дни, башибозушките пълчища,
заедно с редовната турска армия, подлагат на най-жестока разправа
българите мохамедани, принуждавайки ги да приемат исляма и турските
имена. Всеки българин мохамеданин, който не се отказва от православната
вяра, го очаквала единствено мъченическата смърт от ятагана на
петвековния поробител. В книгите на Салих Бозов и Евгения Иванова не се
споменава за тези многобройни жертви сред българите мохамедани,
отстояващи до последния миг от своя живот българската си народностна
принадлежност.
За да изглежда привидно обективна при оценката на “покръстването”
на българите мохамедани, Иванова споменава и за убийството на братята
Борис и Серафим от Златоград, като “много рядък случай на
доброволност”, които “поради мъчителната си смърт в по-сетнешните
патриотични съчинения били окичени (и до днес ги окичват) с ореола на
мъченици на вярата.” Тя продължава клеветническите си разсъждения за
тези големи българи като заявява: “обаче братята като че ли са
единственият пример, на който се позовават патриотичните съчинения.
Останалите били записани като доброволно покръстени, за да се прикрие
насилието.” В книгата си Иванова споменава за мъченическата смърт на
братята, наричайки ги с тяхните турски, а не с новите им български имена,
с които загиват, отстоявайки своята християнска и българска народностна
принадлежност. Евгения Иванова пропуска да отбележи, че единият от
братята – Борис, е убит от залпов огън при казармата в Златоград, а
другият – Серафим, след шестдневни жестоки мъчения, е обесен на пазара
в Кърджали. По време на тези издевателства той заявил на своите палачи:
“По-скоро, кучета, отделете душата ми да отида при моя Христос! Да
живее мила България!” За да прекършат волята му убийците довели
неговите майка, съпруга и деца, които го молели да се откаже от Христос,
обръщайки се към него с името Ешреф. Когато го окачват на бесилката, в
последните мигове от своя живот, той отговаря: “Аз не съм Ешреф, аз съм
Серафим! Никого не признавам, освен Христос, да живее България!
Българин съм и българин ще умра!” Може би Евгения Иванова ще се
съгласи, че този голям българин поне заслужава да се спомене в книгата й
с неговото българско име, а родният му град не е вече Даръ-Дере, както
неоосманистите наричат всички български села и градове с турските им
имена. То е едно от най-красивите селища в този край на България –
Златоград, където на лобното място на Борис Родопски на 20.09.2006 г.
откриха Паметник на независимостта, на който е поставена мраморна
плоча със следния текст: “В памет на загиналите за българската съвест,
вяра, име, свобода и независимост – 1912-1913 г. Борис и Серафим
Родопски, Аспарух Анджеров, Лазар Пиров, Костадин и Васил Филипови,
Марин Гогушев, Филип Пашалиев и др. незнайни герои. От признателните
потомци”.

213
 Обслужвайки чужди национални интереси, Евгения Иванова застава
на противоположните антибългарски позиции. Тя не споменава нито дума
в подкрепа на тези наши сънародници, които както ни уверява Салих
Бозов, са станали жертва не на турските великодържавни планове и
намерения, а на българската асимилационна политика. Според нея,
независимо, че правителството на Радославов е върнало турските имена на
българите мохамедани, “подозренията към държавата-мащеха остават.”
Евгения Иванова заявява, че южната ни съседка е най-надеждният им
закрилник, който не само се бори в защита на тяхната турска народностна
принадлежност, но и като “истински турци” ще ги приюти завинаги в
единствената им “майка-родина” – Турция. Едновременно с това тя
заявява, че с провежданата политика за възраждане на българското
национално съзнание на насилствено помохамеданчените в миналото
българи, нашата страна ще остане завинаги в съзнанието на сегашното и
бъдещо поколение българи мохамедани като “държавата-мащеха”.
Докато Салих Бозов се възползва от спомените на 100-120-годишни
старци и старици, които със “своята свежа памет” му разказвали за
отминалите преди век събития, Евгения Иванова разглежда дейността на
Дружба “Родина” преди повече от 70 години, като навсякъде посочва
единствено инициалите на интервюираните от нея лица. По този повод тя
отбелязва:
“Не цитирам възрастта и професията на интервюираните, тъй
като те, заедно с иницалите, са достатъчни да бъдат разпознати,
особено в малките селища.”
Прикривайки източниците на своята информация, тя има възможност
не само да използва неверни, неточни и лъжливи данни и факти, но и да
фалшифицира безспорните сведения за произхода, езика и миналото на
българите мохамедани в изгода на свои користни политически, партийни и
други интереси при описването на цели събития от историческото минало
на нашата страна. По този начин тя може да напише поредица от книги в
подкрепа на новата неоосманска доктрина на приятелите си от южната ни
съседка, които не крият своите претенции не само по отношение на
българите мохамедани като “балкански турци” – техни “сънародници”, но
и към територията на България като част от бившата Османска империя,
която според великодържавните им планове е била “турска земя” и
трябвало отново да премине в пределите на бъдещата Велика Турция.
Като последователен защитник на асимилационните и сепаратистки
планове на южната ни съседка по отношение на българите мохамедани и
България, Евгения Иванова заслужава, както големият американски
приятел на Турция и автор на книгата “Смърт и изгнание – етническо
прочистване на османските мюсюлмани” (1821-1922 г.) Джъстин
Маккарти, да стане член-кореспондент на Турското историческо общество
и почетен доктор в Босфорския университет, както и в университетите

214
“Демирел” и “Ататюрк”. Евгения Иванова има възможност, както големият
поръчков защитник на турските интереси на Балканите, в Европа и други
континенти, проф. Джъстин Маккарти, да бъде удостоена не само с Орден
за защита на Турция, но и с други държавни награди за особените й
заслуги при осъществяване великодържавните планове на Турция по
отношение на нашата страна.
В разпространения през 1986 г. призив на нелегалното Турско
национално-освободително движение в България (ТНОДБ) се съдържат
следните клеветнически и провокационни призиви:
“Турци, братя!
Не е време за стенание пред нещастието, което ни сполетя. Като
братя ви препоръчваме: оставете настрана съществуващите омраза и
дрязги! Обединете се в името на интересите на народа! Кръвта на
жертвите, сълзите на сираците няма да ви оставят на спокойствие дори
и в гробовете ви!
Елате, братя, да се обединим и да станем едно!
Вие знаете колко диви и кръвопролитни са народите, които
населяват балканските държави. По време на Руско-турската война от
1877-1878 г. неблагодарните българи, заедно с руснаците унищожиха 1,5
милиона души от турския народ. По времето на Балканската война в
Родопските планини потекоха порои от кръв. Те организираха погроми в
Каваклъдере, подпалиха с. Каратепе заедно с хората в него....
Вие знаете ли това? В Бенковски срещу цялото население бе открит
огън, Горско Сливово потъна в траур. Кървавите води на Дунава не бяха в
състояние да носят труповете на убитите в Белене. И всеки ден ставаме
свидетели на още много изтезания!
Сега отново се убедихме, че християните не са хора, достойни за
доверието на турците. Защото лъжите им излязоха на бял свят, те се
нахвърлиха не само върху нас живите, но и върху мъртъвците ни.
Ако не се вразумим и всички заедно не предприемем действия, то
един ден всички ще ни унищожат. Знайте това!!!....
Само единството ще спаси нашето съществуване. Не забравяй
това!!!
ТНОДБ”
С този призив изявилият се вече като лидер на ТНОДБ Ахмед Доган
и другите ръководители на нелегалната организация подемат една
брутална клеветническа кампания. Безогледните лъжи на Доган, като
ръководител на ТНОДБ, надминаха и най-реакционните турски
публикации, подклаждащи омразата на тюркоезичното население към
България и българския народ.
33 години преди да се отпечата на турски език книгата на Джъстин
Маккарти, под влияние на турската пропаганда и в изпълнение указанията
на турското разузнаване нелегалната организация на Ахмед Доган

215
разпространяваше сред тюркоезичното население клеветническото
твърдение, че “неблагодарните българи заедно с руснаците унищожили 1,5
милиона души от турския народ”, а “по време на Балканската война в
Родопските планини потекли порои от кръв”.
Доган също така застава на позициите на Маккарти по отношение на
неговите спекулации във връзка с мнимото етническо прочистване на
тюркоезичното население и българите мохамедани, включително и по
време на Балканската война. Отричайки освободителния характер на
Балканската война, той имаше наглостта да я сравни със своеобразен
Възродителен процес, в резултат на който е било извършено етническо
прочистване на тюркоезичното население и българите мохамедани в
Кръджалийска област. Нормален е въпросът защо, ако имаше такова
етническо прочистване, в крепостта на тяхната турска етнорелигиозна
партия Кърджали и областта живеят толкова много представители на
тюркоезичното население и българите мохамедани. Няма съмнение, че
както Маккарти, така и Доган, спекулирайки с т.нар. етническо
прочистване, защитават турските великодържавни интереси.
Представяйки книгата на Маккарти, в предговора на българското
издание Веселин Ангелов отбелязва, че тя е “подкрепена с доста солидни
и необорими научни доказателства”. Той ни уверява, че “става въпрос за
сериозен научен труд, който може да служи като еталон как трябва да
се дискутира по стари теми от историята. И като еталон на хуманизъм
и толерантност”. Веселин Ангелов подчертава, че “Маккарти просто ни
е предоставил в пълна степен и по конкретен начин само конкретни
исторически факти”. Към тези, по мнението на Веселин Ангелов,
“солидни и необорими научни доказателства”, които Маккарти ни е
предоставил, американският професор използва и многобройните
антибългарски лъжи и клевети на Билял Шимшир в неговата книга
“Българските турци 1878-1985”.
С оглед запознаване с многобройните клеветнически твърдения на
Маккарти и турския професор Билял Шимшир, позоваващи се единствено
и само на английските консули в Османската империя, в книгата
“Петвековният геноцид” те се поместват дословно, без всякакви промени и
коментари. По този начин се дава възможност на всеки читател сам да
прецени достоверността или преднамерената клеветническа същност на
поместените в книгата на Маккарти многобройни сведения за “зверствата
на българите и руснаците” по време на освободителната Руско-турска
война от 1877-1878 г. Като “неутрални” източници Маккарти използва и
някои сведения от командването на Османската империя за “избиването и
прогонването на мюсюлманите” от България. Не случайно той не
споменава нито един европейски консул, журналист, писател или
пътешественик, който да потвърди неговите клеветнически твърдения.

216
 Спекулирайки с действителните данни за мястото и ролята на
българите в освободителната Руско-турска война, Маккарти използва
“примерите за това в дипломатическия архив” на Шимшир. Позовавайки
се на тях в раздела “Българите” от своята книга, той заявява:
“Дипломатическата литература е пълна с примери за българските
злодеяния по отношение на турците, с графики и детайли за масови
кланета, отвличания, насилие и грабежи”. Според Маккарти:
“Българските бунтовници са естествен съюзник на Русия. Те са петата
колона зад линията на османския фронт, която поразява доставки за
фронта, убива османски войници в отпуск. Основното им предимство за
Русия обаче си остава в общата цел да бъде прогонено мюсюлманското
население. Рядко е възниквала нужда от специални заповеди. Руснаците
просто е трябвало да раздадат оръжие на българите и да си ходят”.
Спекулирайки с действителните данни и факти в подкрепа на
мащабната манипулация на турската историография и пропаганда, които
си поставят за цел злепоставянето на Русия и България, в раздела
“Набезите срещу цивилното население” от своята книга Маккарти
отбелязва:
“Още от първите дни на руската инвазия в османската част на
Европа руските войски започват да избиват беззащитното турско
цивилно население. Ако свидетелствата за руските зверства се
основаваха само на казаното от турски бежанци, то те можеха да
бъдат и оспорени, макар че хилядите разкази от първо лице единствено
число също звучат убедително. По-голямата част от историческия
материал, доказващ унищожението на цивилни граждани от руски войски
обаче произхожда от неутрални източници (не всички от които
благоразположени към турците), от наблюдатели на войната и хора,
интервюирали бежанци от войната през 1877-1878 г., както и от
официални османски доклади”.
“Безспорните” документални данни, използвани от Маккарти при
описване на “злодеянията” на българите и руснаците по време на Руско-
турската война от 1877-1878 г., се вижда от позоваването му на Билял
Шимшир. Последният цитира Саафет паша, който в доклад на тяхното
правителство до османската мисия в Париж съобщава за “артилерийски
обстрел и опожаряване на турски села близо до Търново, както и за руска
кавалерия, която прихваща колоните от бежанци, насилва ги и ги убива”.
Билял Шимшир ни убеждава, че “със сигурност руската армия е
опожарила мюсюлманските села по пътя си”. В подкрепа на тези негови
твърдения Маккарти допълва, че “в някои случаи отряди от редовната
армия са действали по примера на казаците, обграждайки турските села,
докато българите в тях крадат и убиват. Редовната войска и артилерия
са използвани, например, за изолиране на с. Балван в Северна България,
така че българите да изстребят до край обсадените в селото жители”.

217
В информация на консула Рийд до посланика на Великобритания в
Цариград Елиът се заявява, че подобни събития са документирани от
англичани в същата област и по същото време през 1877 г.
В подкрепа на твърдението на Шимшир Маккарти използва и
английския консул в Бургас Брофи, който заявава:
“Дълго след края на военните действия, когато българските
мюсюлмани по никакъв начин не могат да бъдат военна заплаха за когото
и да било, руски войници продължават да издевателстват над турци, за
да ги принудят да напуснат домовете си. Примирието е подписано на
31.01.1878 г., но три месеца по-късно – на 02.05.1878 г., 150 руски войници
влизат в с. Караагач (Тотлебен), вземат от селяните всичките им пушки
– без каквато и да било съпротива от тяхна страна, арестуват и
хвърлят в затвора всички мъже, изнасилват жените и ограбват цялото
село. После извеждат мъжете в съседното село, подлагат ги на мъчения
и продават плячкосаната стока”.
В раздела “Грабежи и унищожение като политически инструменти” в
книгата си Маккарти посочва съобщението на английския дипломат
Калвърт до Блънт, както и на Блънт до Лаяр, в които отбелязва:
“Руснаците използват грабежа, плячкосването и унищожението на
гражданско имущество като военен инструмент. Тяхната цел е да се
гарантира, че българските турци ще останат без имущество, за да няма
за какво да се връщат обратно. Още от самото начало на окупацията
руснаците така разрушават турските села, че е видима “систематично
преследваната цел на завоевателя”. В това отношение, а и по други
въпроси, те получават сериозна помощ и подкрепа от българите, които
опожаряват всичко, което не могат самите те да ползват”.
В подкрепа на техните твърдения за извършваните грабежи и палежи
с цел прогонването на турците от България Маккарти цитира Шимшир,
като заявява:
“Целенасоченото опожаряване на обезлюдени села е лишено от
всякакъв смисъл – военен или икономически, освен от идеята, че бившите
им обитатели никога повече няма да се завърнат, за да живеят в тях.
Така отделни къщи и цели села са унищожавани до основи от българи и
руснаци, животни и всякакво движимо имущество са били заграбвани, за
да се стигне в крайна сметка до пълно заличаване на турското
присъствие... Както и в градовете, така и по селата собствеността най-
често е била присвоявана от българи, което се е случвало по силата на
свършения факт. При навлизането на руските войски мюсюлманите
тръгват да бягат. Там, където мюсюлманите не са си тръгнали веднага,
български банди убиват собствениците на имоти или упражняват такъв
терор спрямо тях, че са принудени да напуснат имотите си. Техните
български съседи или българите от съседните села и градове се

218
настаняват в дюкяните и къщите им. Същото се случва и със
земеделската земя. Всичко турско преди става българско”.
Позовавайки се на лъжливите и клеветнически информации на
английските консули Калвърт и Рийд, Билял Шимшир заявява, че
невъзможността да се завърнат в своите домове, както и поради липсата на
земя и храна за “оцеляване”, турските бежанци се завръщат отново в
Одрин, като по пътищата “обичайно са били нападани от българските
банди”.
В раздела “Следвоенна България” Маккарти отбелязва, че е
“отпаднала нуждата от по-нататъшни руски действия, защото
българите-християни успешно поддържат натиска върху българските
мюсюлмани”. Той пояснява, че в това отношение “руските окупационни
сили дават на България зелена светлина...”. Маккарти отново цитира
коментарите на английския консул Брофи, който заявява, че“самите
руснаци прекратяват атаките си срещу турци, но използват местните
българи като инструмент за осъществяване на тяхната политика за
прогонване на турците от България”. Маккарти допълва това с
пояснението, че “докато анализът на Брофи за общата руска политика е
коректен, руснаците на практика, макар и в доста ограничени мащаби,
продължават да нападат мюсюлмански села и дори и след края на
войната”. За да предотврати завръщането в България на прокудените и
забегнали турци, Маккарти цитира следното изявление на Шимшир:
“През декември 1878 г. Русия оказва практическа помощ на
България и разрушава къщи на турци, които са избягали, като по този
начин прави невъзможно завръщането им в селата. Под протекцията на
Русия българите продължават това дело и през 1879 г. А ако турчин се
завърнел в селото, той не получавал разрешение да си построи нова
къща... В това време руските власти се опитват да прикрият определени
факти, за да се справят с все по-голямата информираност на Западна
Европа относно положението на българските мюсюлмани. Различни
анкетни комисии се сблъскват с руската противоречивост и политическа
непреклонност...”.
Във връзка с тези твърдения на Шимшир английският дипломат
Калвърт заявява:
“Запитани за положението на българските турци, руските
официални лица отричат да са запознати с масовите убийства, дори
когато им се изпращат засекретени подробности за тайно разкопани
скрити гробове на убити турски бежанци”.
В подкрепа на твърдението на Шимшир Маккарти се позовава на
сведението на английските дипломати Блънт, Бейкър и Брофи. В своята
книга той отбелязва:
“През целия период на руска окупация контролът върху работата
на правителството е възложен на българските християни. Руснаците

219
назначават на отговорни постове онези, които са подкрепяли руската
инвазия и окупация, т.е. онези, които са въставали срещу Османската
империя. Това най-често са изявените водачи в масовите убийства. Те
продължавали антитурската си дейност, но вече в ново качество,
подкрепяни от държавната машина и окупационните войски. Всеки
призив към руснаците се оказвал безполезен, тъй като Русия или
бездействала, или активно помагала на злосторниците... Съдилищата и
полицията се оказват ефективен агент на държавата, чиято единствена
цел е да гарантира, че българските турци ще напуснат страната. Така
турците са обречени да не получат помощ и подкрепа от държавата и
нейните органи, които теоретически би следвало да ги защитават. В
градовете българската полиция била известна с набезите си срещу турци.
Селската полиция пък плячкосвала турските села, убивала гражданите
им и изнасилвала турските жени. Спасение нямало от този терор.
Когато жителите на Йеникьой (Ново село) били нападнати и избити, а
селото било ограбено, двама турски мъже успели да избягат и докладвали
случая в полицията, след което били хвърлени в затвора”.
Авторът на книгата “Смърт и изгнание – етническото прочистване на
османските мюсюлмани (1821-1922)” споделя, че “още от първите дни на
турската инвазия в османската част на Европа руските войски започват
да избиват беззащитното турско цивилно население”. Както досега, така
и в бъдеще Маккарти ще използва преди всичко коментарите на
британските консули и техните доклади до английското правителство,
включително и някои турски автори като Билял Шимшир, обосноваващи
твърденията за “убийствата, изнасилванията и разрушенията, причинени
от руските отряди”, въпреки че както сам заявява “документални
свидетелства за подобни заповеди не са открити”. Според него е имало
“косвени доказателства за това, че руските действия са прекалено
систематични, за да са плод на индивидуална мотивирана жестокост,
каквато често провокира участието във войната”. Във връзка с това
Маккарти заявява: “Впечатлението, че тези злодеяния са били измислени
или поне сериозно преувеличени от самите жертви” са несъстоятелни, тъй
като се подкрепят от свидетелства, “които ни предлагат европейските
консули, журналисти и други наблюдатели”. Той е категоричен, че
“свидетелствата на мюсюлманските бежанци сами по себе си са
достоверни”.
Описаните от Маккарти, Шимшир и английските дипломати
многобройни случаи на масови убийства и прогонване на османските
мюсюлмани по време на Освободителната Руско-турска война са
голословни твърдения. Не се посочват каквито и да било конкретни данни
за времето, мястото, районите, селищата, пострадалите османлии, както и
авторите на тези престъпления, които да доказват достоверността на
посочените събития. С подобни свободни съчинения, почиващи на

220
безспорни лъжи и клевети, Маккарти може да напише и други
антибългарски произведения, отстояващи турската теза не само за
избиването и прогонването на стотици хиляди, но и на няколко милиона
османски мюсюлмани, както преди, така и по време на Освободителната
Руско-турска война от 1877-1878 г.
Маккарти също така ни уверява, че “хора, които в периода 1876-
1878 г. са имали работа с турци, открито признават, че е малко
вероятно турците да преувеличават страданието, на което са били
подложени. Точно обратното е по-възможно- турците по-скоро избягват
да говорят за пораженията си или по-скоро да ги преиграват, а масовото
унищожение на балканските турци е ужасно поражение. Британският
консул в Едирне Блънт говори за това колко е трудно да накараш
турците да говорят за страданията си поради “свойствената за
турците колебливост, когато трябва да говорят за собственото си
унижение, на което почти всеки от тях е бил подложен”.
Маккарти заключава, че “зверствата, упражнявани върху
балканските турци”, са много по-големи, но самочуствието на турчина за
принадлежност към една велика империя, господствала над толкова много
страни и народи, не му позволявала да се унижава, говорейки за своите
страдания. За да ни убеди в своята теза, “доказваща” унищожаването на
цивилното турско население от руските войски, той завява, че използва
“неутрални” източници. За такива той посочва английските консули Брофи
и Рийд, които според него “трудно са произнасяли една добра дума за
османската държава или за турците”. Няма нищо вярно в тези
твърдения, тъй като в последните години от съществуването на
Османската империя английските консули, включително посочените от
него Брофи и Рийд, както и правителството на Великобритания, твърдо са
защитавали цялостта и независимостта на загиващата империя. Описвайки
“масираните жестоки” атаки срещу досегашните поробители, Маккарти
пише:
“Методите, използвани за унищожаване на мюсюлманското
присъствие в България, са разработени векове преди Руско-турската
война от 1877-1878 г. Нужно е само едно: съчетание от смърт и
жестокост, така че да се стигне или до масово изтребление от самото
начало, или до паническо бягство на всички мюсюлмани, за да избегнат
смъртта. За постигането на тази цел няма по-подходяща сила от
казаците в руската армия. Те владеят методите, практикувани по време
на войните в Кавказ, до съвършенство. Те са водили “мръсни войни” в
продължение на векове и носят всички предимства на силно подвижна
кавалерия, готова да действа срещу цивилно население. Всичко това ги
прави ефективен инструмент за постигане на руските цели на
Балканите. Съвсем наскоро, след като започват да рушат села и да
убиват бежанци, думата “казак” започва да всява страх и ужас в

221
турските селяни. Само слухът, че към селото идват казаци, бил
достатъчен, за да изведе хората на пътя, какъвто е бил и самият
замисъл”.
В книгата си Маккарти описва и “зверствата” на българите, които с
помощта на казаците убивали цивилното турско население. Позовавайки се
на събраните доклади от английския вицеконсул Едмънд Калвърт,
написани от неговия колега консулът Блънд до Долард, както и от него до
министъра на външните работи на Великобритания Едуард Дерби относно
“зверствата на българите”, които с помощта на казаците избивали
цивилното турско населени, Маккарти отбелязва:
“Казашките атаки срещу турски села често били координирани с
местните български селяни. Казаци и българи участвали в един общ
замисъл, където казаците обкръжили селото, така че никой местен да не
избяга, а българите навлизали в него, за да грабят и убиват. Например в
Хидибей казаците кротко събрали наличното оръжие на турските селяни
и го предали на българите, които впоследствие избиват всички турски
мъже на селото – 70 на брой, с изключение на 15, докато казаците
вардят някой да не избяга. Оцелелите 15 мъже избягали от селото
веднага, щом се задали руснаци на хоризонта. В Бюклумлюк казаците
отново събрали турските пушки и ги дали на българите. Казаците
“обкръжили и откъснали града”, за да не бягат жителите му. Българите
събрали всички мъже в една плевня и оставили всички жени и деца по
къщите им. Плевнята и къщите били покрити със слама и подпалени.
Онези, които се опитали да избягат, били застреляни от българите.
Малцина успели да се спасят от набезите, но все пак достатъчно, за да
се разчуе сред сънародниците им какво може да им се случи. А истината
е, че и това става в интерес на Русия, именно за да тръгнат слухове”.
В книгата си Маккарти описва по следния начин зверствата на
казаците и българите:
“По всичко личи, че казаците не са действали като самостоятелни
нашественици, които преследват голяма плячка. Ако бяха такива, кой би
могъл да си ги представи как отново и отново обсаждат села – по съвсем
военен маниер, и спокойно чакат, докато българите, а не самите казаци,
изнасилват, грабят и убиват?...
Казаците често действали в съглашателство с местните българи.
Това, разбира се, не означава, че те никога не са провеждали
самостоятелни акции. Както беше отбелязано по-горе, казаци са убивали
турци по селата, както и турски бежнаци по пътищата”.
За да бъде по-убедителен за “руското участие в плячкосването и
избиването на турци и други мюсюлмани в България”, Маккарти дава
пример с “унищожаването на турците в Стара Загора”. В книгата си той
пише:

222
 “Както обикновено, при влизането в града руснаците събират
всичкото налично оръжие, притежавано от турците. Пушките се
раздават на българите в града. По думите на британския консул Дюпуис
“следва влизане на 400 въоръжени българи в селата Дербент (с. Змеево,
Старозагорско) и Йени махале (с. Нова махала, Казанлъшко), за да бъдат
нападнати къщите и дюкяните на евреи и турци. На същия ден по-късно
руснаци и българи обкръжават села и чифлици и ги подпалват; един руски
офицер наблюдава събитията с бинокъл отдалеч”.
Маккарти забравя да спомене, че само за три дни главорезите на
Сюлейман паша са убили или живи изгорили 15 000 старозагорци,
абсолютно невинни деца, жени, старци и мъже, които съгласно
изискванията на корана, като рая от средите на “гяурите”-друговерци, е
трябвало да загинат от ятагана на петвековния поробител.
В посочения от Маккарти “Дневник на консула Блънт” се
подчертава, че по сведения на британския консул в Пловдив Калвърт
“османските войски защитавали Филипополис от разбойници и бандити,
като по този начин са спасили имуществото на християните. Дори
когато турците са се изтеглили “само няколко магазина” са били
ограбени”. Според него, когато пристигнали руските войски, повечето от
турците напуснали града, а от останалите 15 000 души сто са били убити.
Той заявява, че българите нападнали и останалите в града гърци, католици
и арменци. Маккарти се позовава на английските консули Блънт и
Калвърт, според които “цялото турско имущество и голяма част от
собствеността на другите общности са разграбени”. Те описват как след
като руснаците превзели Пловдив “всяка турска къща в града е ограбена –
дори рамките на вратите и прозорците са взети”, а “джамиите са
превърнати в обществени тоалетни”. По този начин посочените
английски консули описват “плячкосванията” и извършените “злодеяния
от руснаците и българите”. Според двамата английски консули,
проявявайки изключителна благодарност и човешко отношение към раята
при защитата на Пловдив, османските войски “спасили имуществото на
християните” от разбойниците и бандитите. Всеки читател може да си
представи как отстъпващите войски на Османската империя се стремели да
спасят не своя живот, а водени от най-хуманни чувства към поробеното
българско население се мъчат да “спасят имуществото на християните”.
Даже консулът Блънт, като един от добрите приятели на Османската
империя разказва, че е предал доклада за събитията в Стара загора на
Сюлейман паша. Той споделил пред Сюлейман паша, че “не можел да
повярва на подобни неща, ако не бъдат доказани”. “По-късно видял
доказателствата и повярвал, че събития са се случили”. Според Блънт,
“османската държава е допуснала убийството на 400 мюсюлмани в
Хидибей до Стара Загора от руснаците”.

223
 Активно участие при съчиняването на посочените клеветнически
твърдения взема Билял Шимшир. Турският професор не само цитира
Сафет паша за спасените от набезите на казаците “жени и деца, ранени от
кавалерийски саби и копия, в това число и деца на годинка, две до три”, но
ни уверява, че “архивите са пълни с доклади от различни консулски
служби, журналисти и османски служители, в които се говори за
опожарени села и масови убийства от казаци”.

СТАРА ЗАГОРА И ГЛАВОРЕЗИТЕ НА

СЮЛЕЙМАН ПАША

В отговор на поредните лъжи на Маккарти, Шимшир и на

английските дипломати в защита на загиващата Османска империя, която с
пълно основание по това време е била определяна като “болния човек” на
Европа, в “Петвековният геноцид” се поместват документалните данни за
зверствата на османската армия и башибозука в Стара Загора по време на
освободителаната Руско-турска война. Как е постъпвала редовната
османска армия се вижда от описаните в Стара Загора събития, където
един съвременен град бе разрушен, опожарен и изравнен със земята, а
15 000 души бяха избити.
В книгата “313 дни с “Ура” и “Аллах” под знамената” Борис Илиев
разглежда събитията, свързани с освободителната Руско-турска война – от
нейното начало до победоносния й край. В книгата си той описва и боя за
Стара Загора между османската армия, начело със Сюлейман паша, и
ръководените от легендарния ген. Гурко руски воини и български
опълченци. В продължение на девет дни след посрещане на своите
освободители старозагорци изживяват най-щастливите времена в своя
живот. На 18 и 19 юли 1877 г. се водят кръвопролитни сражения с
войските на Сюлейман паша. Огромното превъзходство на турската армия
принуждава ген. Гурко да се оттегли към Шипченския проход, където
руските воини и българските опълченци проявяват нечувана храброст и
героизъм. След отстъплението на войските на ген. Гурко от Стара Загора
Сюлейман паша напълно опожарява и разрушава не само града, но и много
от съседните селища. Още в началото, след като черкезите и башибозукът
срещат ожесточената съпротива на местното население, Сюлейман паша
изпраща няколко табора с артилерия, която подлага града на огън и сеч.
Избухналите пожари принуждават една част от населението да напусне
града и да се отправи заедно с отстъпващите руски войски и български
опълченци към Казанлък. В своите спомени ръководителят на
старозагорския отряд полк. Де Прерадович, който след това участва и в

224
боевете на Шипка, описва по следния начин бягащите от своя подпален
град старозагорци:
“Тесният планински път беше буквално задръстен от каруци и
бягащи тълпи жени, деца, старци, които се бяха смесили с
отстъпващите войски... Суматохата е невъобразима. Там син мъкне
изнемогващ стар баща, тук обезумяла майка се тръшка и иска да й
върнат изгубените деца. Тичат осиротели деца и с плач търсят своите
бащи и майки. Млади жени в припадък на инстинктивен ужас и под
влияние на нравственото и физическо изнемогване изоставят кърмачета,
на всяка стъпка сцени на отчаяние или на ням, потискащ ужас. И всичко
това се е струпало в безпомощна, ридаеща тълпа. Всичко бърза, бяга,
като се стреми да изпревари или поне да не изостава от отстъпващите
войски, виждайки само в тях опора и надежда за спасение”.
Трагедията в изоставения град започва с масовото изтребление на
населението от главорезите на Сюлейман паша. В книгата си Борис Илиев
описва как съвременните варвари режат ръцете и краката на ранените
опълченци и руските воини, как им дерат кожата на кръст и след зверски
мъчения ги избиват до един. Къщата на братя Дечеви, където са се събрали
повече от 200 души, е подпалена. Задавени от дима, отчаяните хора правят
опити да излязат от горящата къща, но който се покаже веднага бива
застрелван. Къщата на Радко Димов също е залята с газ и запалена.
Скритите в нея 150 души излизат в двора, където черкезите ги ограбват,
избиват всички мъже и се гаврят с жените, като ги карат да им играят голо
хоро, след което избиват и тях. Войниците на Сюлейман паша нахлуват в
църквата “Св. Троица”. Там са се укрили повече от 1000 души. След
ужасяващите писъци на нещастните жени и деца всички до един били
изклани. Такава е съдбата и на над 15 000 старозагорци, които само за три
дни са избити или живи изгорени. Всички църкви, манастири и къщи са
разрушени и изгорени. В продължение на три дни и три нощи се издигат
пламъци от огнени стълбове, превръщайки в пепелища един от красивите
български градове. Избиването на цивилното население в града и
съседните селища, както и опожаряването на Стара Загора, е дело не само
на черкезите и башибозука, но и от редовната османска армия, които
изпълняват получените указания от Високата порта. Големият приятел на
Османската империя Юлий Викхет, който се отнася с неприязън към Русия
и нейната освободителна мисия в България, и непрекъснато възхвалява
победите на Сюлейман паша при Стара Загора, като съпровождащ
кореспондент и дописник на в-к “Аугсбургер Цайтунг”, виждайки
зверствата на турците, завършва написания от него репортаж със следното
огорчение:
“Радостта ми се помрачи от това, което ми се случи да видя и чуя.
Аз не съм в състояние да опиша всичките ужаси на сцените, на които, за
мое нещастие, съм бил донейде свидетел и очевидец. И сега даже, като си

225
припомня за тях, кръвта ми замръзва в жилите. Това, което се нахвърли
върху нещастния град Ески Заара (Стара Загора – б.а.), бяха не хора, а
легион бесни дяволи. В плен никого не вземаха, а всекиго, без разлика, с
байонетите си пробождаха или с ятаганите съсичаха. На повечето от
ранените главите отрязваха. Болни, жени, деца, старци, всичко, което бе
живо и дишаше, безмилостно убиваха или хвърляха в пламъците на
запалените къщи... Участта на Магдебург в трийсетгодишната война
едва ли е била по-ужасна от участта на нещастната Ески Заара. И най-
кръвожадните орди на онази епоха не са могли да убиват, да горят и да
опустошават с по-голяма зверска ярост, отколкото това се случи в наши
дни и дори става в тази минута... Моите нерви не са слаби. Аз съм
участвал в Кримската война и в кръвопролитната война в Индия. Като
кореспондент бях очевидец на френцузката кампания през 1870-1871 г., но
всичко, което виждам сега, преминава границите на възможното”.
Тези ужасяващи зверства, пред гледката на които немският
журналист Юлий Викхет заявява “кръвта ми замръзва в жилите”, се
извършват под ръководството на 39-годишния “интелектуалец” на
Османската империя Сюлейман паша, който завършва своето образование
в чужбина, става професор по литература и директор на Цариградската
военна школа. Няколко години преди това той извършва кървавия погром
на въстаниците в Черна гора, Крит, Босна и Херцеговина. Богатият си опит
като ръководител на жестоката разправа срещу тези православни народи
той използва и в избиването на 15 000 старозагорци. Неговият ръководител
– главнокомандващият османската армия маршал Мехмед Али, е роденият
в Магдебург французин Шарл дьо Троа. На 16 години като морски юнга
попада в Цариград, тук завършва военно училище и като офицер от
османската армия участва в потушаването на въстанията в Крит, Босна и
Херцеговина. Натрупаният военен опит като корпусен командир успешно
използван в ръководените от него войски при масовото избиване на
християнското население, е своевременно оценен от султана, който го
издига за главнокомандващ османската армия.
С пълно основание на 30.07.1877 г., след реформиране предният
отряд на руската армия, ген. Гурко издава прощална заповед, в която дава
следната висока оценка на българските опълченци:
“Вие изведнъж се оказахте такива герои, че цялата руска армия
може да се гордее с вас и да каже, че не е сбъркала като е изпратила във
вашите редове своите най-добри офицери. Вие сте ядрото на бъдещата
българска армия! Ще минат години и тази бъдеща българска армия ще
каже: “Ние сме потомци на славните защитници на Стара Загора”.
Няма нищо вярно в клеветническите твърдения на Маккарти, че
Стара Загора е “пример за това какво е руското участие в плячкосването
и избиването на турците и другите мюсюлмани в България”. Истината е,
че Стара Загора е един от многото примери, при който главорезите на

226
професора по литература Сюлейман паша избиват и изгарят живи над
15 000 българи, които като гяури, друговерци, запазили своята православна
вяра, съгласно изискванията на Корана е трябвало да загинат от меча на
своите поробители.

ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ И
СПЕКУЛАЦИИТЕ ЗА ИЗДЕВАТЕЛСТВАТА НАД
ТЮРКОЕЗИЧНОТО НАСЕЛЕНИЕ И БЪЛГАРИТЕ
МОХАМЕДАНИ

Съгласно решенията на Берлинския конгрес турските бежанци са

имали правото да се завърнат в своите села, като получат изоставените от
тях къщи, земята и цялото си имущество, останало преди бягството им от
България. Позовавайки се на посочените от Шимшир “примери на много
получени петиции” за “постоянния страх и непрекъснатите заплахи” към
турците, които в резултат на “непрекъснатия психически натиск” са били
принуждавани да напускат България, в своято книга Маккарти отбелязва:
“След примирието с Османската империя руснаците теоретично
подкрепят връщането на турските бежанци по предишните им села.
Според правилата на Берлинския конгрес, официално приети от Русия,
завръщащите се бежанци е трябвало да получат обратно къщите,
земята и цялата си собственост и да не бъдат тормозени... Както в
България, така и в Източна Румелия държавната власт е срещу турците,
понякога действа брутално, друг път – с кадифени ръкавици.
Мюсюлманите в Източна Румелия например са предупредени, че ще бъдат
принудени да служат в полицията и да носят полицейски униформи с
християнски кръст на значките. Местните власти им казали също, че
мюсюлманските жени ще трябва да се обличат като българските, т.е.
без типичните мюсюлмански забрадки и фереджета... Към този
психологически натиск се добавят и други психологически заплахи от по-
убедително естество. Мюсюлманите заживяват в постоянен страх и
непрекъснати заплахи... Турците нямали право да носят лично оръжие,
докато на българите се раздавали пушки. По турските къщи редовно са
изпращани “предупредителни изстрели”. Консулът Брофи установява, че
в “една част от Балканите, където има компактно турско население, от
залез до изгрев ехти стрелбата на български пушки”. Дори руснаците
признават пред Брофи, че целта е турците да бъдат принудени да
емигрират. Психологическият натиск на българите спрямо турците, за
да ги накарат да емигрират, естествено дава резултат, защото

227
мюсюлманите знаели, че ако останат в страната, смъртта ще бъде за
тях единствената алтернатива”.
Според Маккарти “руснаците само теоретично подкрепяли
завръщането на турските бежанци”, тъй като “не осигурявали никаква
защита на завръщащото се население, оставено на благоволението на
българските си съграждани”. Осланяйки се на информацията на
английския вицеконсул в Одрин Едмънд Калвърт до посланика на
Великобритания в Цариград Лайард от 17.06.1878 г., Маккарти отбелязва:
“Едно след друго турските села биват плячкосвани, а жителите им
убивани, ако решат да окажат съпротива. Навсякъде турските селяни
биват предупреждавани да се подготвят за напускане на страната.
Джамиите в обезлюдените села биват изравнявани със земята, а в
оцелелите къщи се настаняват християни от съседните села. Всички
опити на бежанците да се върнат обратно, завършват с отказ и няма
нито един случай, в който молбата им за защита да е била уважена”.
Позовавайки се на лъжливата и клеветническа информация на
английските консули Калвърт и Рийд, Билял Шимшир заявява, че заради
невъзможност да се завърнат в своите домове, както и поради липсата на
земя и храна за “оцеляване”, турските бежанци се завръщат отново в
Одрин, където по пътищата “обичайно били нападани от българските
банди”. На 08.05.1878 г. английският консул Брофи съобщава на
посланика Лайард, че мюсюлманите от Източна Румелия са принуждавани
да служат в полицията. По това време Османската империя възприема не
само курс на враждебност и агресивност към нашата страна, но и на
непрекъсната намеса, включително и въоръжена, чрез изпращането на
разбойнически чети. Постепенно разбойническото движение обхваща
цялата страна. Още през октомври 1879 г. се създават специални
полицейски патрули, съставени от конни жандарми и доброволни
дружини, известни като т.нар. потери за борба срещу разбойниците,
изпращани от Цариград. Една част от местното тюркоезично население и
българите мохамедани оказват активно съдействие за укрепване на
органите на властта, като вземат непосредствено участие при ликвидиране
на разбойническото движение. Редица околийски началници, техни
заместници и конни жандарми са били от средите на тюркоезичното
население и българите, изповядващи мюсюлманската религия. Разбира се,
че тези представители на тюркоезичното население и българите
мохамедани, участвайки при ликвидирането на изпращаните от Турция
разбойници и чети, ще бъдат с български, а не с турски полицейски
униформи. Няма нищо вярно, каквито претенции има английският консул
Брофи, в твърденията, че представителите на тюркоезичното население и
българите мохамедани са принуждавани насила да служат в състава на
конните жандарми и доброволческите отряди. Една голяма част от тях за
проявената саможертва и героизъм са награждавани с парични предмети,

228
награди, както и с медали за заслуга при ликвидирането и изпращането в
Турция на разбойническите банди. Проявявайки истински героизъм в
борбата срещу изпращаните от Турция разбойнически чети, много от тези
представители на тюркоезичното население и българите мохамедани по
всяка вероятност са имали убедеността в своята българска народностна
принадлежност.
Последователно английските консули Блънт, Калвърт, Дюпюис,
Мичъл, Рийд, както и турският професор Билял Шимшир, са използвани от
Маккарти като безспорни “достоверни източници” относно опожарените
турски къщи и джамии, за разграбеното имущество и убийствата на
собствениците им от “българските банди”, някои от които се настанявали в
запазените къщи, завладявайки и притежаваните от тях земи. Разглеждайки
последващите събития от “българския ужас” след Априлското въстание и
Оосвобождението на България от турско робство, както и позовавайки се
на информацията от 19.11.1878 г. на одринския консул Калвърт до
английския посланик в Цариград Лайард, Маккарти отбелязва следните
клеветнически данни:
“Мюсюлманското селячество, лишено от земя, добитък и къщи,
както и от всякакво друго имущество (процес на ограбване, който
протича всеки ден в продължение на дълги месеци), е принудено да живее
в конюшни, бараки и колиби; вече съвсем намаляло и стигнало до
състояние на крайна бедност, това население е изложено на повтарящи
се и все по-тежки грабежи, често придружени с жестоки побоища и
използване на нагорещено желязо (както при последните случаи в
Кидиржа и Туркменлер) или мъчения до смърт (какъвто е случаят в
Кюстик, където деянието беше извършено от офицер на руско-
българската жандармерия). Междувременно българските сопи, ножове и
тояги се размахват навсякъде. Истина е – в буквалния смисъл на думата,
че на всеки християнин е позволено да насилва всяко турско момиче или
жена по собствена воля и избор, както е вярно и това, че християните се
възползват пълноценно от това разрешение, добавяйки, както става при
последния случай в Слимния (Силиврия) /град в Източна Тракия – б.ред./
(където е разположен един руски гарнизон), безобразни оскърбления и
подигравки, като излагат жертвите на своята бруталност публично и с
музикален съпровод на гайди”.
Позовавайки се на съобщението на английския консул Блънт до
посланика на Великобритания в Цариград Лайард, авторът на “Смърт и
изгнание. Етническото прочистване на османските мюсюлмани (1821-
1922)” заявява, че “системно преследваната цел на завоевателя” е била
чрез “грабежи, плячкосването и унищожаването на имуществото”
българските турци да нямат за какво да се завръщат обратно в разрушените
турски селища. В това отношение английският консул Калвърт уведомява
Блънт, че руснаците “получавали сериозна помощ и подкрепа от

229
българите, които опожарявали всичко, което не могат сами да ползват”.
Билял Шимшир допълва, че се стига в “крайна сметка до пълно
заличаване на турското присъствие”. Основавайки се на съобщението на
английския посланик в Цариград до министъра на външните работи на
Великобритания, Маккарти цитира следното изявление на Билял Шимшир:
“Там, където мюсюлманите не са си тръгнали веднага, български
банди убиват собствениците на имоти или упражняват такъв терор
спрямо тях, че са принудени да напуснат имотите си. Техните български
съседи или българите от съседните села и градове се настаняват в
дюкяните и къщите им. Същото се случва и със земеделската земя.
Всичко турско преди става българско”.
В подкрепа на посочените убийства, грабежи и разрушения
Маккарти се позовава на английските консули Блънт и Дюпюис, според
които в Нова Загора “са опожарени 50 турски къщи, джамии и държавни
сгради”, а “голяма част от къщите на турците и евреите в Стара Загора
също са опожарени”. Безспорни са лъжите на английските дипломати,
които с тази клеветническа информация, изпълнявайки указанията на
своето правителство, преследват двуяката цел – заблуда на общественото
мнение за зверствата на черкезите и редовната армия, както и недопускане
създаването на една нова, източноправославна държава на територията на
европейската част на Османската империя, която би защитавала руските
интереси на своите братя-освободители.
В стремежа си да се представи като обективен анализатор на
описаните в книгата му събития, Маккарти отбелязва, че “историческата
коректност изисква да се признае”, че “мюсюлманите също така са
нападали българите”, както и мюсюлмански войски са нападали
християнски села, в които живеят както българи, така и гърци. Той
уточнява:
“Въпреки че в повечето случаи българите са извършители, а не
жертва на злодеянията, те също се подложени на насилие от страна на
мюсюлманите по време на Руско-турската война от 1877-1878 г.”.
Оправдавайки зверствата на башибозука и редовната османска
армия, Маккарти прехвърля вината на други, заявявайки, че “точно както
и при “българския ужас”, повечето злодеи са били черкезите”. В подкрепа
на това свое твърдение той посочва сведението на консула Блънт до
английския посланик в Цариград, в което се твърди, че в Любенова махала,
близо до Нова Загора, черкезите убили 135 българи – мъже, жени и деца.
Без да уточнява кои са тези убийци, английският консул посочва някакви
“лоши мъже”, които след като османската армия и население напускат
Нова Загора “избиват българите и опожаряват чаршията”. В същото
време консулът Рийд уведомява английския посланик в Цариград, че
“вероятно 400 българи са убити в Омуртаг и в с. Черна, Шуменско”, а в
друго съобщение на консула Блънт се казва, че “когато руснаците

230
временно се оттеглят от Казанлък, там са убити неизвестен брой
българи като отмъщение за мащабните предишни кланета на мюсюлмани
и евреи в града”. Маккарти се мъчи да ни успокои, заявявайки, че по
негови твърдения са убити само 135 българи, но имало и други
“неизвестни”, “вероятно убити”, както и такива, на които не може да се
посочи точния брой. Той също оправдава посочените от английския консул
Блънт “неизвестен брой убити българи” като ответна реакция и отмъщение
за “мащабните предишни кланета на мюсюлмани и евреи в Казанлък”. За
Маккарти “неверни и силно преувеличени” сведения за зверствата на
турските главорези се съдържат единствено и само в докладите и
информациите на американските, германските, австрийските, руските и
други дипломати, журналисти и чужденци, служели в Османската
империя, но не и в лъжливите и клеветнически донесения на английските
консули и техния посланик в Цариград. Той не само оценява като точна,
вярна и обективна информацията, която се получава от управляващите в
Османската империя, но я използва и за доказване на своята теза за
зверствата на българите при масовото избиване на османските мюсюлмани
и прогонването им от територията на България. В подкрепа на
заключението за невярната и силнопреувеличена информация Маккарти
пише:
“Британският консул Блънт проверява една от дописките и
установява, че в прословутото Баташко клане са убити само мъже-
бунтовници, а не жени и деца, което по негово убеждение е било битка
между османските войски и въстаниците”.
В същото време народите в Европа и в другите страни на света
разбрали ужасяващата истина, че турските главорези колят не само жени,
деца и пеленачета, но даже и неродените още бебета, разпаряйки коремите
на бременните момичета и жени. Омаловажавайки зверствата на
башибозука и османската армия, Маккарти отбелязва: “Малобройни са
сведенията за мюсюлманските безчинства”, уточнявайки, че “за
българското има хиляди”. Отново заставайки в защита на Османската
империя, той прави следното лъжливо и клеветническо изявление: “За
разлика от руските отряди, които са получавали “благословията”, ако не
и заповеди за действие, мюсюлманите и цивилните граждани са
действали по лични подбуди – алчност и омраза. Османската им държава
не само ги санкционира, а сурово ги наказва”. Разбира се, че няма нищо
вярно в “санкционирането и суровото наказание” на ръководителите и
активните участници в избиването на абсолютно невинни мъже, жени и
деца. Истината е, че повечето от тези убийци не само бяха материално
облагодетелствани и получиха повишение в заеманите ръководни
длъжности в армията, полицията и администрацията на Османската
империя, но някои от тях бяха наградени с най-големите ордени на

231
Високата порта за “проявен героизъм” в избиването на “непокорните
поданици на султана” в поробена България.

КАРНЕГИЕВАТА АНКЕТА И
БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ

Със средствата на Карнегиевата фондация за международен мир се

създава Карнегиевата анкета. Тя е най-популярна с изготвения от нея
Доклад на Международната комисия за разследване причините и
провеждането на Балканските войни. През юли 1913 г. фондацията
натоварва известния френски пацифист Пол Анри Д`Естурнел дьо
Констант за ръководител на осемчленна международна комисия, която да
разследва отзвука от Балканската и Междусъюзническата война и сведения
за нарушаване на международното право от страна на воюващите страни.
Непосредствено след края на Междусъюзническата война, на 26.08.1913 г.,
анкетната комисия започва проучванията си от Белград, а до 22.09.1913 г.
посещава Солун, Атина, Цариград, София и част от районите на бойните
действия в Източна Тракия и Македония. Провеждането на планираната
анкета във Вардарска Македония е възпрепятствано от сръбските власти,
но разпитаните бежанци, намерили убежище в България, дават възможност
на анкетната комисия да се запознае с интересуващите ги въпроси. През
юли 1914 г. от името на Карнегиевата фондация се публикуват събраните
материали от многобройните писмени сведения, коментари, фотографии и
други материали. Основните изводи на съставителите са отпечатани в
медиите два месеца по-рано. Обобщените материали на Карнегиевата
анкета се издават в 13 000 бройки на английски и френски и се
разпространяват в Европа, САЩ и Япония. През същата година
материалите на Карнегиевата анкета се издават и на български език.
Отзивите от публикувания доклад не са еднозначни. Сърбия и Гърция
официално отхвърлят публикуваните материали на Карнегиевата комисия,
въпреки че на нито една от страните, участвали в двете Балкански войни,
не са премълчавани обвиненията за жестокостите по време на въоръжените
сблъсъци и избиването на десетки хиляди невинни хора. Сръбските власти
отказват да признаят безпристрастността на комисията, а гръцкото
правителство опровергава нейните твърдения, отхвърляйки ги като
“фалшиви” и “неоправдани”. Тяхното подозрение в “необективност” се
основава на участието на руския историк и член на Държавната Дума
Павел Милюков, който според тях проявявал пристрастие поради връзките
си с академичните и обществени среди в България. Те пропускат да
отбележат, че освен него като членове на анкетната комисия участват

232
трима професори от Австро-Унгария, Германия и САЩ, двама журналисти
от Великобритания, както и един сенатор и един депутат от Камарата на
представителите на Франция. Докладът на Карнегиевата комисия е техен
колективен труд, който съвременната историография оценява като най-
обективно изложение на извършените жестокости през двете Балкански
войни. Също така и Османската империя не приема онези моменти от
доклада на Карнегиевата комисия, които разкриват масовото избиване на
българите и другото християнско население от нейната редовна армия и
башибозука.
С многобройните показания на очевидци и непосредствени
наблюдатели на опустошените райони, където се извършват невероятни
изстъпления и погроми над мирното население, както и избиването на
абсолютно невинни лица, докладът на Карнегиевата комисия придобива
международна известност с безпристрастните описания на невероятните
жестокости, техните морални последствия и трайното им отражение върху
мирното съжителноство между съседните страни. С пълно основание
докладът на анкетната комисия се оценява от българската историография
като документ, който обективно оценява събитията между балканските
народи в навечерието на Първата световна война.

ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ОДРИН И ДЕЙНОСТТА

НА БЪЛГАРСКАТА АДМИНИСТРАЦИЯ И АРМИЯ

На 13.03.1913 г. започва щурмът срещу “непревземаемата крепост”,

която остава в историята на България като “Епохата “Одрин”. Преди
атаката на Одринската крепост ген. Вазов призовава: “Офицери,
подофицери и войници... напред ни чака слава и мир. Назад – смърт и
позор...! Тази нощ Одрин трябва да бъде наш!...” След падането на
крепостта ген. Вазов заявява: “Гордея се, че съм ваш началник. Гордея се,
че съм българин. Благодаря на старшите началници, които не само точно
изпълниха, но и разбраха, моите желания и разпореждания...”.
Оценявайки подвига на българските воини, неговият брат, народният поет
Иван Вазов, заявява: “Светът има да се чуди на вас, доблестните синове
на България, че можахте за 30 часа да превземете една от най-силните
крепости... Вие вписахте вчера и днес една нова страница в нашата
история!”.
Преди превземането на Одрин от българските войски местното
население и намиращите се в него части от османската армия изпадат в
изключително тежко положение поради изчерпване на хранителните
продукти и невъзможността да се набави най-необходимото за

233
изхранването на жителите му. В публикувания “Дневник на Одринската
обсада”, чиито автор е обозначен с инициалите Р.С. (според Карнегиевата
комисия е “едно познато и заслужаващо доверие лице”), се обръща
внимание на следните покъртително случаи:
“На 31 януари (нов стил) Р.С. забелязва вече, че глада е станал “по-
ужасен”. В някои бедни квартали ежедневно се чуват само плачовете на
малки деца, които искат хляб и риданията на майки, които не могат да
им дадат. Разказват, че в квартала Хилдъръм един мъж убил жена си,
трите си деца и най-после се самоубил. Една туркиня, вдовица, била
хвърлила малките си деца в Тунджа...” и т.н. С дата 12 февруари Р.С.
говори за “гладните войници”, на които било забранено да получават
милостиня и които “ви молят да я оставите на земята, от дето след
малко я прибират”. На 2 март бунт между хилдъръмското население,
което ведно с автора предсказва следующото: “че отмъщение и насилия
се готвят за деня, когато ще влязат обсадителите!”. Войниците крадат
открито хляб и арестувани не дават заграбеното: “Виждат се да се
движат групи, които едвам се държат на краката си”, пише Р.С. след
два дни. “По-голямата част от тях са с измършавяли, бледни като пръст
и почти мъртвешки лица. Някои са с подути части по тялото, с
подпухнали лица и едвам могат да се ориентират. Забелязвали се някои да
дъвчат сняг, за да залъгват глада си”...; а при това предаването стана
едва след две седмици! На 12 март става следната случка: “Един
войник ,като минавал моста на Марица, се спира изведнъж, махнал два-
три пъти с ръце и издъхнал”. Помислили, че е ранен, обаче “той умрял
само от глад”. “Всеки момент човек среща носилки с мъртви или болни;
лекарите предупреждават, че при първите горещини числото на
смъртните случаи ще бъде огромно”... На 19 март: “Многобройни
смъртни случаи в болниците...; вчера са констатирани два нови случая от
холера”. “... Тази сутрин донесоха един нещастен войник, отровен от
тревата, която ял. Тези случаи се увеличават с настъпването на
пролетта”. На 22 март: “Миналата нощ умряха у нас петима души; сега
умират по улиците по 50-60 души на ден; тази смъртност не е
вследствие на епидемия, а от гръдни болести и глад. Мнозина умрели
вследствие на ядене на зловредни или отровни неща...”. Най-после това,
което засяга “последния ден на Одрин”, т.е. сряда 13 (26) март, денят на
превземането на града: “Улиците и площадите се изпълват постепенно с
мършави и дрипави войници, които тъжно се отправят към сборните
пунктове или пък безропотно седят по кюшетата и край стените...
Никакъв безпорядък от тяхна страна; те представляват пълна картина
на изнуреност и тъга... Колкото турците са мирни и честни, толкова
гръцкото население се държи по-нахално. Не осмелявайки се още да се
гаврят с обезоръжените си господари, гърците се впускат като бесни, с

234
викове и псувни да ограбват; турците оставят без да кажат нищо всичко
да бъде разграбено”.
Какво е било отношението на победителите в битката за Одрин се
вижда от заповедта на Министерството на войната, с която се разпорежда
българските войници да раздават по една четвърт от своя хляб на
умиращите от глад пленници от османската армия. В доклада на
Карнегиевата комисия се отбелязва:
“Генерал Вазов заяви в своето изложение, че той е позволил на
пленниците да обелят кората на дърветата, за да си кладат огън, а други
свидетели, заслужаващи доверие, потвърждават същия факт. Същият
генерал заповядал още на втория ден да раздадат на пленниците по една
четвърт хляб, задържан предварително от дажбата на българските
войници, а майор Митов твърди, че той сам е бил натоварен с
изпълнението на тази заповед, която намираме и запазена в архивите на
Министерството на войната. Първият ден победителите войници
разделиха своя хляб с пленниците и гладното население. Но нито тези
трогателни сцени, нито пък дадената от генерала заповед са били
достатъчни да задоволят масата и има основание да се вярва какво тези
нещастни хора наистина не са престанали да ядат “зловредните и
отровни неща”, за които говори Р.С. в своите записки. Смъртността
между пленниците трябва да е била голяма, особено на острова, дето
холерата на третия или четвъртия ден от капитулацията се появява
отново. Липсата на палатки, ако и това да е общо явление в цялата
армия, си остава един общопризнат факт. Студените нощи, прекарани
от тези нещастници при дъжд и в замръзнала кал, е друг факт, който
сам би бил достатъчен да обясни нарастването на смъртността.
Когато човек чете публикуваните в европейския печат описания, напр.
статията на Barzini л Corriere della Sera, не би могъл да се убеди, че
наистина изолирането на болните е дало брагоприятни резултати, за
каквито говори генерал Вазов.
Числото на умрелите се определя различно. Майор Митов казва, че
още първата сутрин е имало около 30 умрели. Майро Шукри-бей, офицер-
пленник, посочва около 100 души умрели само за един ден; генерал Вазов ги
пресмята от 100-200 души всичко. Истинските цифри обаче сигурно са
по-големи. Турският свидетел, срещнат от анкетьора на комисията,
разказал, че частта, към която той се е числил, се състояла от около
1800 души, наблъскани в едно тясно място, което той определял с жест.
От това число, според него, през нощта на 16 март 187 души умрели от
глад и студ. За забелязване е, че свидетелите споменуват болестите на
второ или трето място като причина за смъртността. Главната
причина за смъртните случаи остава същата, както и през време на
обсадата – слабост и изтощеност, причинени от глада, мъките и
последствията, които се чувствали не само през петте дни на последния

235
бой, за който говори генерал Вазов, но и в продължение на цели месеци
още. Разбира се, че трябва да се вземе предвид също и мъчнотията за
продоволствията на 55 000 войници и жители, останали без средства
поради експлозията върху моста на Арда и разрушаването на турските
складове. Нека се прочете също и заповедта на генерал Вазов от 29 март
за облекчаване съдбата на пленниците и предотвратяване
разпространението на холерата”.
Международната Карнегиева анкета проучва многобройните случаи,
разказани от непосредствени очевидци, на извършените кражби и грабежи
преди падането на Одринската крепост, както и в първите дни след
превземането на града и установяването на българската администрация.
Няма нищо вярно в разпространяването на твърденията, че след падането
на Одрин българските войници започнали поголовни грабежи и
издевателства. Напротив, командването на българската армия предприема
спешни мерки за защита на местното турско население от разбойническите
банди. Във връзка с тези вандалски изстъпления в първите три дни след
превземането на Одрин в доклада на Карнегиевата комисия е отбелязано
следното:
“Колкото се отнася до грабежа в Одрин, гръцката версия,
възпроизведена от г-н Машков, е неприемлива и е хубаво скроена само за
да се заблуди общественото мнение. С изключение на г-н Машков и Пиер
Лоти, който безогледно застъпва тогавашната турска теза, авторите
почти единодушно признават, че грабежът през дните след
превземането на града, е извършван от гърците, евреите и арменците, но
особено от гърците, които изведнъж се нахвърлили върху турската
собственост, щом тя останала без защита. Няколкото реда от дневника
на Р.С. ни карат вече да предчувствуваме истинското положение.
Многобройните показания, събрани от комисията, подкрепят вярността
на това и не оставят никакво съмнение.
В Одрин грабели още преди влизането на българските войски; този
грабеж се продължил и през време на превземането и траял до
окончателното настаняване на войските в града. Сцените, които
свидетели-очевидци разказват за това, са неизброими... При самото
влизане на българските войски местната тълпа заема улиците. Тя
ограбва всичките обществени турски заведения, като започва от военния
клуб; след това се нахвърля върху частните къщи, като започва от
изоставените жилища на турските офицери. Изпращат се веднага
патрули, които се изгубват в този лабиринт от улички и които молят
населението да ги повиква с подсвиркване. Но турското население било
силно изплашено от гръцките насилия. Тук-там патрулите арестували и
наказвали някои от виновните, съпровождани от виковете на турците
“Аферим”! Обаче същите тези турци казвали на г-н Митов, който ни

236
описваше тези сцени: “Виене можете едновременно да бъдете
навсякъде!”. И грабежът продължавал...
Едно официално лице (забранено ни е да изнасяме името му)
обиколило улиците на втория ден от превземането. Секретарят на
валията Джума бей му показвал навсякъде тълпи от мъже и жени, заети
с пренасянето на крадени неща. Той влиза в кметството, взима със себе
си патрули и излиза с майор Митов. Навсякъде същото зрелище: жени
кръстосвали и бягали с плячка под мишците. Той ги заплашвал с бастуна
си, докато пък г-н Митов им показвал револвера си. Жените, хвърляйки
нещата, бягали, но после, след като властта се отдалечавала, те се
връщали, задигали отново крадените вещи.
Най-сетне в третия ден се установява правилното функциониране
на патрулите, редът почва да се възстановява, но грабежите и
кражбите упорито продължавали, като приемат една съответна на
новото положение форма. Отбелязани са случаи, дето крадци,
преоблечени като войници, влизат в къщи, представят се за патрули и
ограбват всичко много лесно. А тогава именно и българските войници
започват да следват примера на населението или по-скоро сдружени с
последното да вземат участие в това ново по своя род разпределение на
труда. Има свидетелски показания, които установяват, че патрулите са
съдействали да осигурят безопасността... на крадците, под условие да
разделят след това плячката. Майор Митов сам потвърждава, че немо
познати войници са били увлечени в грабеж от хазяите си гърци, които си
служили с всички възможни средства, за да ги убедят...
Ограбено било дори българското консулство в Одрин и когато
консулът г-н Кожухаров се завръща от Лозенград, където се бил
пренесъл, намира куфарите си празни. Градоначалникът г-н Шопов ни
заяви, че той не искал да заведе следствие по случая с г-н Кожухаров,
само защото е българин. От друга страна г-н Вазов потвърди пред нас, че
той се отказал от домашни обиски, “за да не безпокои населението”, а
може би за да не създава с това нови случаи за грабежи. Но г-н Вазов
напомня, че са правени обиски, за да се издирват скрити и преоблечени
войници.
А от страна на ограбеното население, особено от турците,
постъпвали с хиляди молби за разследавне и оплаквания; комендантът
Митов ги пресмята с 200-300 на ден. Тогава именно започват домашните
обиски, които дали превъзходни резултати. Маса откраднати вещи на
турците били намерени в гръцки къщи и повърнати на притежателите
им.”
Също така са пресечени опитите за ограбване на най-голямата
джамия на Балканския полуостров в Одрин, по който случай в доклада се
заявява:

237
 “Говори се доста за разграбването на библиотеката и килимите в
известната Султан Селим джамия. Свидетелските показания, събирани
от комисията, ни позволяват да разясним и това. Установи се, че
българските власти са взели при първа възможност всички необходими
мерки за запазване на джамията”.
За разлика от турците, които разрушиха българските църкви и на
тяхно място построиха джамии по време на битката за Одрин, Султан
Селим джамия остава непокътната. Българската артилерия не изстрелва
нито един снаряд по нея и минарето й, въпреки че то е използвано от
командването на османската армия за наблюдение на българските позиции.
Като по-сигурна и безопасна по време на одринската битка, джамията е
използвана като място за укриване на стотици мюсюлмани.
Местното население е било подложено на непрекъснато кражби и
грабежи от страна на гърците преди превземането на Одринската крепост
от българската армия. В първия ден след падането на Одрин командването
на армията взима мерки за установяване на необходимия ред и пресичане
на тези издевателства. Създадените патрули от български войници оказват
съдействие на местното турско население за пресичане насилието от
страна на гърците и извършваните от тях грабежи. Не е еднозначна, а в
някои случаи е и твърде противоречива, оценката за дейността на
българската администрация по време на четиримесечната окупация на
Одрин, която продължава от 13 (26) март до 9 (22) юли 1912 г. Пълното
поражение на османската армия със завземането на “непревземаемата за
времето си Одринска крепост” и окупацията на една част от столиците на
Османската империя не може да не окаже влияние при оценката на
работата на българската администрация от страна на турците и гръцкото
население, което по начало е било враждебно настроено към българите. По
въпроса за българската администрация в доклада на Карнегиевата комисия
се отбелязва:
“Комисията не може да не отбележи външните признаци, които
характеризират този режим. Забележително е, че общинският съвет
запазил властта си под господството на българите и че в този съвет
болшинството принадлежало на народностите (3 българи, 3 гърци, 3
турци, 2 евреи и един арменец). От своя страна турците се показали по-
благосклонни от другите народности към българската администрация,
която ги е спасила от грабеж и често са й засвидетелствали това
официано с похвални речи. Гърците, напротив, не скривали
враждебността си към българската администрация. И наистина от
гръцка среда произхождат най-лошите преувеличения за поведението на
българите”.
За разлика от Одрин в някои съседни селища отношенията между
българи и турци се характеризират със сериозни сблъсъци, палежи,
разрушения, изнасилвания и убийства на абсолютно невинни хора, в които

238
издевателства участват представители на редовната османска армия и
башибозука. По време на военните действия представителите на местното
българско население, водени от различни подбуди и съображения,
свързани с петвековното робство, са упражнявали насилие над турците, с
които живеели заедно или в съседни села. Разглеждайки селищата източно
от Одрин, един от членовета на Карнегиевата комисия установява, че в с.
Хавса, за разлика от българската махала, турската е била почти цялата
изгорена. След превземане на селото, по разказа на възрастен турчин,
останалите четири турски фамилии били избити, а жените изнасилени.
Една от джамиите е била превърната в склад за муниции, а другата –
осквернена. Още по-очевидни са били осквернителните деяния по
отношение на турските гробища, по повод на които в доклада на
комисията е отбелязано:
“За да бъдем справедливи, ще добавим, че авторите на тези
скверности са останали неизвестни и че съществуват основание да се
препишат те по-скоро на местното население, отколкото на редовната
войска”.
От доклада на Карнегиевата комисия се вижда, че българското село
Османли и българската махала на съседното село Хаскьой са изравнени
със земята, каквато е била съдбата на турската махала в Хаскьой и
съседните турски села Суютли-дере и Искендеркьой. Църквите и джамиите
са напълно разрушени. Оценявайки тези поражения, в доклада на
комисията се отбелязва:
“От написаното се вижда, че наистина в началото на първата
война българите са разрушили турските села, че почти всичкото
население е напуснало жилищата си, че народните мюсюлмански
институти – джамии и училища, най-много са пострадали. И явно е, че
това не са единични и случайни факти. Тук се намираме пред една народна
тактика. Българските офицери са се помъчили да обяснят на комисията
това поведение с нуждата от материалите на тия къщи за постройка на
зимни жилища за армията. Но това обяснение, равносилно на признание,
не е достатъчно, за да обясни размерите на опустошенията, а особено
разрушаването на религиозните домове и училищата”.
За да прикрие прякото си участие в извършените престъпления,
командването на османската армия изпраща боен авангард “конницата от
кюрди и араби”. Изпълнявайки поставените им бойни задачи, те ограбват
имотите на българското население, избиват всички мъже и жени, след
което разрушават и изгарят техните къщи. В доклада на Карнегиевата
комисия се описват следните промени, които имат съдбовно значение за
българите в този район на военните действия:
“Настъпва месец юли: отстъплението на българите и нападението
на турците почва. Отново Тракия става театър на войната. Единодушно
обвиняват Енвер бей, загдето пред редовната армия е изпратил конница

239
от кюрди и араби. В разказите на пострадалите много често се
споменуват “арапите” (народен израз), като автори на престъпленията.
Комисията е събрала свидетелства, които доказват, че самите турски
офицери често предупреждавали своите протежета за идването на
арабите, за да бъдат нащрек.
Един войник арабин-католик даже е признал на приятеля си, че по
особена заповед на началството им, те трябвало най-напред да изгорят и
ограбят имотите, след това да избият всички мъже, а след тях и
жените (и тук също всичките жени бяха избягали); що се касае вече
лично до него, той изпълнил точно заповедта на началството. Ние не
бихме споменали за този разказ, ако не бяхме го научили от най-сигурно
място и ако не знаехме и името на войника, което естествено тук се
въздържаме да съобщим...
Членът от комисията, натоварен с тоя отдел на анкетата, е имал
случай свободно да разговаря с българските бежанци в самия Цариград...
Ето малко забъркания разказ на един жител от Кум-Сеид, който той дал
един ден след неговото пристигане и когото спомените от преживените
ужаси още измъчвали: “Беше сряда, 3 (17) юли – почна той. Беше нощ и
селото спеше. Изведнъж турците пристигат... Децата и жените
полудяват... Турците поискаха пари. Избиха много свят. Никола
бакалинът бе убит; Стоян Кънчев с 15-годишния си син също. После
убиха Димитър Стоянов, Сарандо Неделчев, Димитър ГЕоргиев, Петър
Стоянов, Илия Атанасов и брата му Коне Атанасов (хей децата му там);
после Никола Георгиев, жена му и 12-годишния му син; Димитър Даудски,
Димитър Христов, Христо Димитров; 120 души се бяха събрали в една
къща – “арапите” дойдоха и ги запитаха: “Кои сте вие?” – и хората
отговориха: “Ние сме гърци”. Тогава те им поискаха пари. Взеха им
всичко. Търсиха им из джебовете. На виковете на нещастниците
пристигна кавалерията, но тя не ги закачи; само арапите своеволничиха с
тях. Нападението на селото продължава само 15 минути. После турците
се отдалечиха към Люле-Бургас... Обаче на другия ден други “арапи”
пристигнаха...”.
Отдалечавайки се от Цариград, ние намирахме навсякъде в Тракия
следи от минаването на арабската кавалерия, следи от предшествуващи
нейното идване отмъщения и местни вражди, от изстъпленията на
башибозуците, които използували неизбежната анархия, настъпила в
промеждутъка на двете управления...
Изглежда, че двуяко чувство е обладавало населението и турската
армия, когато те преминавали окончателно установената наглед от
няколко месеца насам граница по силата на българското оръжие. На
първо място е било желанието да се отмъсти на ония техни християнски
поданици, които били минали на страната на завоевателите; преди
всичко на българите, след това на арменците. Гърците, при все че и те са

240
пострадали от турците, държали по-скоро тяхна страна. Те също се
възползували от турското завръщане, за да изтрият следите на
българското владичество и възобновят своите национални претенции.
Затова те ръкопляскали на завръщането на турците и им служели често
за водачи и шпиони. Друго твърде естествено чувство у мюсюлманското
население, което се завръщало с армията в напуснатите села, било
желанието да намерят и вземат назад загубените си имоти от новите
им собственици...
Обаче доброволците и емигрантите, които се завръщали по
домовете си, не дочакали изтичането на определения срок; те почнали да
грабят и колят местните жители от момента на пристигането си. Едва
слезли в Родосто, доброволците убиват българския комисар, който им
предал града, разделят се на групи, предвождани от 4-5 башибозука и
набърже устройват грабежа и клането. Те убиват арменците, срещнати
по пазара, а после, когато населението се изпозатваря по домовете си, те
почват да претърсват къщите под предлог, че дирят български офицери и
войници. Намесват се чуждите консули. Тогава нападателите
продължават работата си вън от града, по селата, гдето не било
възможно да се упражни никакъв контрол. И ето резултата: 19 трупа
погребани в Родосто, 81 изчезнали, по всяка вероятност убити по къра.
Числото на последните сигурно ще е по-голямо; някои го възкачват на
300. По-богатите жители трябвало да заплащат от 20-60 турски лири,
за да запазят живота си. Парите, накитите, часовниците им изчезвали.
Но те се считали дори за щастливи, тъй като на осем часа разстояние
от Родосто, в Малгара, катастрофата била взела още по-големи
размери; населението там било нападнато съвсем ненадейно, консули
там не е имало, а арменската делегация била задържана от управителя в
Родосто. Българските жандарми току що били напуснали града и той
остава за един ден без власти и войска...”.
Това са обективните и безспорни констатации на Карнегиевата
комисия, разкриващи вандалските изстъпления с масовите убийства,
изнасилвания и палежи, които не се нуждаят от допълнителни проверки и
разяснения. Те отново показват ужасяващите последици от войните, в
които повечето от воюващите страни проявяват с нищо непровокирани
репресии и жестокости по отношение на обикновено невинните
пеленачета, деца, жени, мъже и старци.

МАКЕДОНИЯ И БАЛКАНСКАТА ВОЙНА

В доклада на Карнегиевата комисия се описват събитията в

Македония по време на Балканската война, когато турското население е

241
подложено на “разюздани отмъщения” и “безкрайни страдания” от страна
на победителите. Обяснявайки причините за тези издевателства над
местните турци, в доклада се отбелязва:
“Общественото мнение в Европа погледна на първата Балканска
война като на освободителна война... При все това, ако погледнем
отблизо на това, що се извърши в Македония, когато армиите вървяха
към юга, освободитената война не изпъква всякога като чист героизъм.
Тя даде свободен изблик на накипялата омраза, на желанието за
отплата, таени с векове. Тя остави потиснатите християни за много
месеци да бъдат господари и съдии на своите бивши властители. Тя
представи сгоден случай за отмъщение на всеки селянин, който криеше в
душаета си някоя стара обида, нанесена от жесток собственик или
брутален съсед. Всяко българско село от северна Македония имаше
своите неотплатени страдания и щети. През време на едно цяло
поколение се организираха бунтове, и селата живееха в периодични
въстания. Неизбежните турски репресалии се чувствуваха навсякъде.
Турците претърсваха, за да прибират оръжията, хората биваха бити,
мъчени, затваряни, нерядко съсичани. По такъв начин, при потушаване
въстанията, селяните отплащаха за своята непрестанна борба за
автономия. Зад редовните войски следваха местните мюсюлмани, като
башибозуци, и взимаха участие в грабежите и кланетата. Това не беше
още забравено, когато българските и сръбски победи представиха сгоден
случай за отплата”.
След освобождаването на България българите в Македония, които
остават под турско робство, са обект на непрекъснати репресии от страна
на редовната османска армия и башибозука. Многобройни са случаите на
най-жестока разправа с обикновени, абсолютно невинни наши
сънародници, които са подложени на невероятни мъчения, убийства,
изнасилвания и всякакви други издевателства. В статията на Емил де
Лавели, поместена на 12.11.1884 г. във в-к “Pall Mall Gazette” се отбелязват
следните данни за зверствата на турските поробители над българското
население в Македония - шест години след освобождението на България от
турско робство:
“... издателят на “Pall Mall Gazette” бе така любезен да ми позволи
да изнеса в неговия вестник фактите, до които можах да достигна. Тъй
като моите източници на информация са ограничени, не съм запознат с
фактите повече от една десета и дори не повече от една стотна за част
от злодеянията, извършени над българите в Македония, но аз ще изнеса
онова, което зная, оставяйки на други да изнесат подробности за
тъжния разказ. Ето няколко неотдавнашни факти: през месец юли бяха
извършени 52 убийства от страна на турците във Велешкия край
(Кьопрулю, Македония) и в Битоля (Манастир). Някои от най-
варварските неща може да изнесем тук:

242
 1. Една банда съставена от осем мъже, предвождана от
кръвожадния водач Фейзо от с. Църнилище в Прилепския край, отишла в
с. Нежилово и в планините нападнала трима български овчари, които
били на възраст от 50 до 60 години, на име Найдо Тасов Черекевски,
Стево Георгиев Черенковски и Христо Накевски. Вързали ги, отрязали им
ушите и носовете, а след това по нареждане на водача Фейзо им одрали
кожата от краката, ръцете и врата, викайки им, докато оставили
вените им голи, да “бъдат свидетели пред Пророка как се лее славянска
кръв”. След това им изболи очите и били насечени на парчета.
2. В с. Подлес, близо до Велес, живеел един познат убиец на име
Хамидах. Той притежавал чифлик и по свиреп начин карал селяните да му
обработват земята. Преди няколко дни срещнал един млад българин на
25-годишна възраст и поискал коня му на заем. Момчето му съобщило, че
конят бил нает от един частен имот. Озлобен от този отказ, Хамидах
ударил момчето с пушката си по главата, а след това го убил на същото
място.
3. Един турчин намерил крава, която принадлежала на стадото на
един българин, докато този ги пасял в едно от неговите поля; без голяма
разправия го вързал за едно дърво, а след това изстрелял пет куршума в
тялото му.
4. В Подлес неколцина турци хванали една жена, чийто мъж бил
изпратен на заточение в Азия. Отвели я в тяхната къща и най-брутално я
изнасилвали. Тя се оплакала на властите във Велес, но те отказали да
потърсят нападателите. Нещастната жена не се осмелила да се върне в
селото си и сега се намира във Велес, подпомогната от църковната
община.
5. В с. Виничани турците насила грабнали една млада девойка и я
принудили да се омъжи за един турчин, който живеел в селото. Този се
отнасял с нея с крайна бруталност и й наредил да приеме
мохамеданската религия. Селяните се обърнали към властите, които ги
повикали в полицията, а след това ги поставили в затвора. Нещастната
девойка се намирала сред затворените и се чувало как вика с жален глас,
пълен с емоции и агония: “О, Господи! Дали сме предадени на тираните и
дали имаме крал, който може да ни защити? Отскубната съм от моето
семейство и третирана по най-брутален начин, а няма кой да каже една
дума в моя защита”. Тя бе върната след това вкъщи, но нейните
нападатели останаха неоткрити.
6. В с. Нежилово бяха намерени малтретирани телата на трима
българи, които по безсрамен начин бяха осакатени. Първо им били
избодени очите, след това отрязани носовете, ръцете и краката. Тези
нещастни жертви били едно свещено лице, един селянин, който му
донесъл хляб и един минувач, който случайно се намерил на мястото на
злодеянието.

243
 7. Близо до с. Градско бе намерено тялото на един българин, който
бил убит по недостоен начин, а до него сериозно ранен лежал неговият
син.
8. В едно село близо до Велес към един куриер, който водел своя кон,
се обърнал един турчин, искайки да му заеме коня. Когато човекът
отказал, турчинът го ударил в главата, а след това го убил.
9. В селата Ногаевци и Церевино са убити от турци няколко българи
и което е най-важното във всички тези случаи, и най-малък опит не бе
направен да се намерят и накажат извършителите.
Ние сме възмутени от тези злодеяния, но най-тъжното нещо е, че
те са неизбежна последица от ситуацията, създадена от интервенцията
на Европа. По-рано турците имаха интерес да третират българите,
които са земеделски работници, доста добре; но откакто Европа иска
по-добра власт и автономия, основана на повече национална земя, тогава
целта на мюсюлманите се превърна в унищожаване на колкото се може
повече християни и по този начин да направи възможно продължаването
на тяхното господство. Турците са наясно, че им се задава опасност и
затова се защитават с убийства и унищожаване на онези лица, за които
мислят,че биха завзели техните позиции. Европа не би трябвало да одобри
чл. 23 от Берлинския договор, с който се обещават гаранции подобни на
онези, предвидени за Румелия, ако тя (Европа) позволи на този член да
остане само мъртво пожелание. А Англия, която се съпротивлява на
цялостната свобода, която се гарантира на Македония, е отговорна за
най-голямото зло, което надвисва над тази нещастна земя. Затова нейно
задължение е да тури край на цялото това нещастие и бързо да настоява
пред Портата да започне да се придържа към договорения фамозен чл.
23”.
В поместената статия “Зверствата в Турция” във в-к “Глас
македонски”, бр. 13 от 30.01.1896 г. се отбелязва:
“Никога не са ставали такива зверства из турската земя, каквито
стават днес из цяла Македония и Мала Азия. Но днес не колят и не палят
вече от удоволствие да гледат да тече кръв и да се любуват на пожара;
днес всичко става по начертан план, за слава и величие на исляма. По
разпореждането на турското правителство, на християните из цяла
Турция е предложена дилемата: да се потурчат или да бъдат изклани.
Досега кланетата ставаха по известна програма, според която се
избиваха само от мъжки пол, момите се изпращаха из турските хареми, а
момчетата се турчеха. Тази беше старата практика, когато
правителството грабеше християнските деца, обрязваше ги и с тях
рекрутираше еничарите. Но по такъв начин не можеше скоро да се
постигне желаният резултат и да се удовлетвори желанието на
падишаха. Сега е изменен начинът на действие: или всички без изключение
на пол и възраст да се турчат, или всички да се изколят, и този е най-

244
добрият начин, според турското правителство, за разрешаването на
Източния въпрос”.
В рапорт на дупнишкия околийски началник от 05.11.1902 г. се
съобщават следните данни, събрани от непосредствени очевидци на
извършените от турците зверства над българите в посочените селища от
Македония:
“В село Железница дошли около 200 души редовна турска войска, за
да търси от селяните оръжие, с тях идели и много башибозуци от
околните села да грабят беззащитните селяни. Най-напред аскерът
събрал 40 души първенци от това село, за да им искат оръжието, като
казали, че у всеки българин има пушка и всички трябва да ги дадат; който
откаже, заплашвали го със смърт. Вързали ги с въже назад с ръцете и
като ги стягали, искали им оръжие. Те нямали да дадат такова и затова
най-немилостиво ги биели кой с каквото завърнал. След дълги мъчения ги
освободили. Веднага подир това събрали всички девици и жени, съблекли
ги голи и ги затваряли да нощуват в стаи с аскера. През време на обиска
са заклани две деца, едното на Стоимен Ангелов от това село, на около 8
години, а другото на Миалко Георгиев, на около 10 години. След това,
като изтезавали за пушка Миалко, баща на последното убито дете,
заклали и него, а жена му обискирали, взели й 25 турски лири, обезчестили
я няколко турци по ред и я освободили. Спас Георгиев от същото село,
около 30-годишен, като го били много и го питали: “Кажи, гяур, къде има
пушки?”, завалили го на очи, турнали отгоре на гърба му повече от 100
оки големи камъни, допрели до двете страни на лицето му два щика, после
с цигара го горели, та като мръдне, когато го изгорят, да се боде в
щиковете и с най-груби думи и псувни го питали кои са чорбаджиите
както в това село, така и в околните, да им ограбят парите, а снаха му
Велика Стойчова, като се защитавала да не я обезчестят, пресекли й
пръстите на едната ръка и я обезчестили. Башибозуците заклали две
жени, едната Яна Ангелова, а другата Гюрга Петкова, защото
забранявала на турците да им вземат храната.
В село Падеш бил убит с пушка без причини Стоян Джабир.
Жената на Мите Шарабан обезчестена, после убодена с нож и умряла.
Нико Фърколар бил бит да даде пушката си, като му казвали, ако няма
такава, да отиде да купи и да я даде, но той отказвал, защото нямало
отде да я купи. Турнали го в дървени букаи (фаланга) и го били докато му
опадали месата от петалата. Гоше Цацев, Стоилко Багашо и Величко
Шарабан били ранени, закарани в Джумая и оттам уж за Цариград и
изчезнали безследно. А жената на Величко Шарабан, Магда, след като
била обезчестена около от 20 души редовен аскер, наред един по други,
взели й 30 турски лири, които носела със себе си и напоследък разрушили
съвършено къщата й. Станоя Николов, като си идел от воденицата, при
Гюргева църква бил убит с пушка. В къщата на Ангел Коев отишли 15-20

245
души турски войници да празнуват; през цялата нощ ги изтезавали, като
обезчестили жена му Мария пред очите на мъжа й всички войници по ред,
след това му отсекли носа и ушите, а сутринта при излизане от къщи,
принудили го да отвори устата си, турнали пушката в устатата му и го
убили. Жената на Зашои Олевски Дафина била ударена в челюстта с
пушка, но останала жива. Свещеникът от това село Стефан Стоименов
след дълги изтезания и бой, за да каже де има оръжие, оскубали му
брадата, подире мустаците, а след това и косата, не стигало им туй,
ами донесли паница човешки изпражнения и го карали да яде, като го
притискали насила. Той се молил на своите мъчители по-добре да му
отсекат главата или ако не са доволни от това, да го потурчат, само да
отстъпят от това си искане, но зверското кораво сърце не отстъпило, а
още по-силно захванали да го мъчат и той бил принуден да се оскверни,
като ял от нечистотата. И това не ги задоволило, ами го обесили на една
греда пред селските ханове надолу с главата и запалили отдолу му слама
да го горят. След туй бил оставен на улицата. Животът му бил
безнадежден. Величко Чакарата извели от къщата му и го закарали на
полето около един километър далеко и по пътя го били с дипчиците. Там
го вързали за една круша полумъртъв и го оставили със заповед никой да
не смее да го отвърже. Биени са до смърт и Христо Балабанов, Нико
Фърколака, Гоше Секулата, Христо Кържабалията, Атанас Багашо,
комуто месата от стъпалата отпадали от бой и много други.
Обезчестяванията са обикновено нещо.
В село Покровник редовният аскер под предлог, че търси пушки,
захванал да изтезава първенците. Коджабашията Гоше Иванов, селяните
Илия Христов, Спасе Митов, Стоян Пържов, син му Китан и внук му
Васил, Стоица Тодоров, на когото снахата Ната била обезчестена пред
очите му, Стоица Митов, Никола Марков, Стоил Стоянов, Христена
Богданска снаха, Велика Стоилова по мъж Иванова, Николайчо Христов,
Гоше Богданов Чапкънов, Христо Янчов и др. са бити до смърт и мнозина
от тях щели да се лишат от живота. Всички жени, които са хванати, са
обезчестени, а мъжете бити.
В село Кръжево са бити ужасно: Георги Атанасов, като си орал на
нивата, минавал аскера, хванали го и го били съвършено много, докарали
го в селото и там повторно го били да даде пушка, но за да не умре в
ръцете им, занесли го в дома му. Сега не се знае жив ли е. Иван Христов,
след много биене, заливали му с оцет тялото, за да дойде в съзнание и пак
захващали да го бият. Стоимен Стоянов, Димитър Стоянов, Тоше
Стойчов, Димитрия Пешов и др., като си орали в полето, минавал
аскерът, хванал ги и ги бил, съсякъл им шапките, защото гяурите не
трябвало да носят шапки, а фесове, съсекли им дрехите и ги оставили по
ризи. Около 10-15 души аскер след като ограбили къщата на Костадин
Иванов, който сега е между бежанците в Дупница, обезчестили жена му

246
пред неговите очи. Коле Гошев, около 30 години, след като го били и
изтезавали да им даде пари, обезчестили го и полужив го оставили. Мицо
Хр. Змиярски били и му ограбили 400 гроша и всички други селяни, които
попаднали на аскера, били изтезавани.
В село Дряново юзбашията хванал и извил врата на кожабашията
да го кои, ако не каже де има оръжие, но един от аскера, познат на
коджабашията, изходатайствал живота му. Понеже всичките мъже
били избягали, то турците обзечестявали моми и жени, които не успели
да избягат.
В село Лисия е бит Христо Дживджора, 50-годишен старец, до
смърт, също и Костадин Колев, а са обезчестили жената на Мите
Кръстов Велика и дъщеря му Спаса и много други жени, на които
имената не се знаят. А всички мъже, които попаднали в ръцете на
турците, били ужасно бити.
В село Селище, когато дошъл аскерът и башибозуците, всички
мъже били избягали. До вечерта турците не направили никаква стъпка.
Когато се стъмнило, захванали да правят обиски в къщите, като навред
дето намирали жени обезчестявали ги. Хванали свещеника и пет души
селяни, но какво е станало с тях не се знае.
Ведно с аскера вървели башибозуците изключително за грабеж.
Отивали от село в село. От едно село излизали едни, дохождали други –
така вървели по ред във всички села. Башибозукът (водел) със себе си
коне, та където не било ограбено от аскера, те ограбвали. Житата,
както и добитъка, едър и дребен, закарвали в близките турски села,
отдето били и башибозуците. А сирене, масло и други съестни продукти
колкото могли да заграбят взимали, останалото изсипвали на земята и
хвърляли отгоре му нечистотии, за да не би да влезе в употребление.
Бъчви с вино и с ракия чупили и се изливало всичкото на земята. Аскерът
по селата се хранел изключително от селския добитък и брашно. От
дрехи и покъщнина каквото нямали възможност да вземат унищожавали
го в огън.
Всички останали в тези села българи са изложени на студ и глад,
понеже покъщнината, дрехите, храните, завивките, добитъкът и др. са
им ограбени”.
Един месец и седем дни по-късно – на 12.12.1902 г. в рапорт № 870
от българския търговски агент в Солун до българския дипломатически
агент в Цариград се потвърждават издевателствата на редовната османска
армия, тяхната полиция и башибозука с посочване на селищата и имената
на пострадалите българи:
“ Каймакаминът Тахсим бей придружен от войска, от
полицейските Абедин и Еюб и от известните помаци Бакия и Рунето,
отишли в с. Добринища да търсят оръжие. Между търсенето станали
следующите беззакония:

247
 Елена Добрева, Варвара Адова, Тонева, Йордана Димитрова, Вара
Мартинова и Вара Бозова били развеждани по цяла нощ, бити и мъчени.
Деветгодишното момиче на Коле Кирянов било обезчестено. Снахата на
Трандафилов била обезчестена пред неговите очи. Изтезавани до смърт:
Теофил Дамянов, главата му строшена от менгемето (едно въже
намокрено и завито около главата, което завиват надире с едно дърво);
Георги Чуков, 75-годишен, изтезаван и дал три глави добитък на един
помак, за да внесе вместо него пушка; Тоше Лачим, Спас Дърменов,
изтезавани и дали по три глави добитък вместо пушка. На Ив. Дамянов
обезчестили цялото семейство. Жената на Миле Хаджийски била
обезчестена от самия каймакамин. Сполучили да се отърват около 50
души млади селяни, като забягнали в България.
В с. Недобрадско останали само няколко старици по на 70-80
години. Дядо Стефан, 70-годишен старец, се намира на смъртно легло от
изтезаването му с менгеме. Селото било блокирано от 100 души войници,
които разполагали както искат с всички жени и моми. Никого не
оставяли да влезе или излезе от селото.
В с. Долна Драглища са изтезавали по най-зверски начин: Коле Янков
(кмет), Михаил Попов, Петър Чекомаров, Лазо Ганчов; всички други
избягали в България. Изтезавани жени: Кръста Куцулиева, Сребра
Николова и др. Училището обърнато на казарма, а черквата на джамия.
В с. Годлево изтезавани: Дядо Томо, 70-годишен, Ерен Несторов и
дядо Ласко. От страх всички избягали в България. И тук училището било
обърнато на казарма, а черквата на джамия.
В гр. Мехомия (Разлог) каймакаминът разпратил по целия град
известие да предадат оръжието си, иначе ще ги последва участта на
околните села. Повече от сто младежи, заедно с поп Коста, напуснали
града, за да се спасят от изтезанията. В града останали стариците,
жените и децата.
За затворените от разни места нищо не се знае.
В с. Белица убити: поп Томе, Тодор Расколов и сина му. Всички
младежи избягали. И там училището било обърнато на казарма.
В с. Якоруда всички избягали, защото Еюб, Бакия и Рунето отишли
да им решават съдбата. Те заловили един куц воденичар Сараф и него
били и изтезавали. Много жени обезчестили и къщи разграбени от
редифите.
В с. Банско обезчестени от редифите: Елена Бобева, Галина
Дворигова, Манда Кръпачева, Мара Попова и др. Бити до смърт от
редифите: Никола Проданчин, Л.Х. Тодоров, Мине Капинин, Иван Златев,
Ив. Блатаков, Георги Глушков, Харитон Кушев, Коле Божиков и Димитър
Витанов. Симон Самарджийски бит в училището до смърт; мушкали го с
щик в задната част, живота му е в опасност. В отчаяно положение бил и
Спас Иванов Ганджов, Никола Г. Атанасов, Петър Т. Калицов, Ив. Т.

248
Иенджаков, Жерю Тинев, Спас Т. Стоянчев, Спас Банскалю, Мийо Н.
Мийов, Щерю Манушкин, Кръстю Иранчев, Павле Цветков, Тодор Сачев,
Петре Манушкин, Витан Николов, Коста Радев, Аризан Колчев и Ив.
Кокалчев са бити много зверски по няколко пъти. Изтезавани жени от
същото село: Велика Попова, Мария Комарова, Кръста Филименова,
Катерина Данева и Христа Лазарова. Изтезавани са по следющия начин:
поставят ги да стоят прави, като ги удрят с дърво по пръстите на
нозете; щом свършат туй, нахвърлят се отгоре им като зверове и бият
кой къде види. 35 души от това село се крият по планините.
Неделята, през която ставали тия насилия, населението я нарича
сега “страшната неделя”, защото през нея именно неделя, от 10 до 17
ноември, са извършени споменатите злодейства.
В с. Елешница, който е бил в състояние да купи от съседното
помашко село Бабяк пушка и да я предаде, избавял се е от бой, а който не
е можел да купи и донесе пушка, било мъж или жена, подлагали го на най-
тежки мъки и изтезания. Аскерът залавял всека срещната на улицата
жена, откарвали я в училището, дето я и обезчествявали. От бой и
изтезания лежат на постеля: Кръстю Ив. Карамфилов (когото всички
мислили за умрял, когато го влачили по улицата), Карамфил Н. Марков,
Иван Авр. Поюв, Г. Палачин, Божил Паскалев, Христо Авр. Мидин, Атанас
В. Клечев, Иван Аркадиев, Атанас М. Козладеров, Петър Ст. Бояджиев,
Петър Г. Чорбаджи и пр. А на онези що са избягали мъчат жените. От
тези изтезания 10 непразни жени пометнали без време. Най-ужасно е
мъчена съпругата на Теофил Тодоров, Елена, родом от с. Баня, мъчена е
от полицейския Абедин ефенди, който я оставил полумъртва на улицата.
Кадифа Сребренова, освен дето е бита ужасно, но откраднали от
пазвата й един наниз с алтъни. Всички къщи и дюкяни са ограбени.
Мустафа Пехливан е вземал от селяните пари уж че ще им купува пушки,
за да ги предават. Властите не приемали никакви оплаквания от страна
на българите. Аскерът в продължение на 25 деня е изял 50 овци и откарал
пет добри коне и 200 овци”.
В писмо на българския търговски агент в Солун А. Шопов от
06.11.1903 г. до българския дипломатически агент в Цариград се съобщава
за “изгорените и до неузнаваемост ограбени и опустошени села”:
“Серска каза: в с. Старошово изгорени три къщи и разграбени други
четири. Селото Баница, състоящо се от около 140 къщи, цяло изгорено...
Струмишка каза: изгорено селото Чурилово; разграбени и
опустошени селата Смолар, Стеник, Чоричене, Гореме и Вракуповица.
Разложка каза: в гр. Мехомия изгорени 150 къщи, а всички други
ограбени; изгорено е селото Белица. Разграбени селата Бачево (4 къщи
изгорени), Годлево, Долно Драглица и Недоборско.
Неврокопска каза: изгорени селата Обидим – 250 къщи, Кремен –
180 къщи и Балдево – 50 къщи”.

249
 Също така са посочени и редица селища от Воденска, Тиквешка,
Кукушка, Гевгелийска, Драмска и Енидже-вардарска околии, където има
изгорени, ограбени и опустошени къщи на българското население,
включително и четири черкви. В писмото не са включени убитите и ранени
представители на българското население.
Избликът на “накипялата омраза” и “желанието за отплата, таени с
векове” са продиктувани не само от петвековния геноцид, но и от
последните зверства на поробителите над българското население в
Македония, включително и след освобождението на България от турско
робство. Отговорът на въпроса защо някои български войници и най-
обикновени селяни от Македония участваха в репресии по отношение на
свои съседи турци от близки и далечни селища може да намери своето
обяснение единствено в многобройните случаи на най-жестока,
ужасяваща, зверска разправа от страна на поробителите, както към тях и
техните семейства, така и по отношение на най-близките им роднини и
приятели. Без напълно да оправдаваме ответната реакция на накипялата
омраза в поробеното българско население и естественото му желание за
отплата и отмъщение във връзка с чудовищните зверства на османските
пълчища, ние сме длъжни да изясним действителните причини за тези
прояви на нашите сънародници. Отговорът на този въпрос намираме в
петвековния геноцид, по време на който една голяма част от нашите
предци, защитавайки своята православна вяра и българската си
народностна принадлежност, загинаха от ятагана на поробителя, а други
бяха прокудени, заточени, продадени в робство, помохамеданчени и
потурчени.
Карнегиевата комисия констатира, че взетите от българското
правителство мерки за защита на мюсюлманското население в
македонските села не били своевременни. В завзетите от гръцките и
сръбските войски селища в Македония редовната гръцка армия изгорила и
унищожила няколко турски села, а гръцкото население извършвало
грабежи, убийства и изнасилвания. Във връзка с тези престъпления в
доклада на Карнегиевата комисия се подчертава:
“Само един строг надзор, упражнен от дисциплинирана армия и
решителна полиция, би бил в състояние да спре у освободените македонци
естествения порив за отмъщение. Всъщност, взетите от българското
правителство мерки за защита на мюсюлманското население в
македонските села са били недостатъчни и закъснели; редовната войска е
била малочислена и се отправила близо към Солун, без да остави
достатъчни гарнизони след себе си в заетите места. Не е било направено
никакво усилие, за да се сформируват редовни полкове от въстаническите
чети; в ръцете на последните е останала обширна, населена област, дето
те са могли да вършат с турците каквото инстинкта им диктувал. В
някои места гражданските власти са дошли едва шест седмици след

250
премахване на турското управление, за да уредят редовна
администрация. При тия условия не е за учудване, че турското население
през първите недели на войната изпита дни на разюздано отмъщение и
безкрайни страдания. В много области турските села са били
систематично изгаряни от съседите-християни. Не само заетите от
българи области пострадаха. В Битолския вилает, зает от сърби и гърци,
агентите на “фонда за подпомагане на македонците” (англичани) са
пресметнали, че 80% от мюсюлманските села са били изгорени. Солун,
Битоля, Скопие били препълнени с хиляди бежнаци, останали без покрив,
умиращи от глад, голяма част от които се изселили в Мала Азия.
Мюсюлманският квартал в града Енидже-Вардар бил почти съвършено
разрушен, макар че тоя град е бил зает от редовна гръцка войска.
Близките около Солун турски села са били изгорени от гръцки войски.
Гръцкото население от Драмско се предаде на грабежи, убийства и
изнасилване, докато реда не бе възстановен от един енергичен български
управител”.
В доклада на Карнегиевата комисия са описани следните ужасяващи
убийства в Струмица, извършени под ръководството на сръбския командир
майор Грбич:
“През есента на 1912 г. в Струмица имало смесено управление:
гарнизонът бил сръбски, имало един млад български чиновник и голям брой
български четници. Съставена била една комисия под председателстото
на сръбския комендант майор Грбич. С него заседавали двама по-млади
сръбски офицери, българският помощник-управител, поручик Никола
Вълчев, водителя на българските чети войводата Чеков и още няколко
първенци. Претърсили са града, къща по къща, за да обезоръжат
мюсюлманите. По повод на няколко убийства от мюсюлмани, станали
тук-там по улиците, се публикувал един декрет, с който се запретявало
на мюсюлманите, под страх от смъртно наказание, да излизат вън от
къщите си. През това време, когато мюсюлманите пасивно очаквали
своята участ, организирва се местна жандармерия и един жандарм,
придружен от сръбски войник, отивали да викат един по един жителите,
за да се явят пред комисията. Когато жертвите се явявали, всякой по
реда си, майор Грбич запитвал: “Добър или лош?”. Нямало нито
разискване, нито защита. Всякой турчин имал свои лични неприятели и
никой не смеел да се противопостави на злобата на съседа. Един глас
решавал присъдата и едва един на десет избягвали смъртта. Жертвите
бивали брутално събличани и завързвани в присъствието на комисията, а
парите намирани у тях, е взимал майор Грбич. Осъдените, вързани трима
по трима, бивали отвеждани на касапницата, дето понякога, преди да ги
екзекутират, са ги мъчели и обезобразявали. Малкото пощадени са
получавали свидетелство за право на живот, и съществуват всички
основания да се вярва, че в много случаи за тия свидетелства са се

251
заплащали до 100 турски лири. Явно е, че алчността, наравно с расовата
омраза, са били подбудители на тия ужаси”.
В доклада се разказва за случаите, принуждаващи турското
население да внасят определена от българския войвода Тома Щипски
такса. По същество този откуп, който представлява своебразно изкупване,
се състои в следното:
“В Кукуш през първите недели на войната гарнизонът на града се
състоял от малко редовни български войници и единствената власт,
която успяла да се наложи, била тая на войводата Тома Щипски,
подпомаган от една комисия на българските първенци. Тя съставила за
цялата околия списъци с имена на жителите мюсюлмани и сума, която
всеки трябвало да внесе и която, под името такса, не е била нищо друго,
освен изнудване. За да заплатят изисквания откуп, мнозина турци
трябвало да продадат всичко, що са притежавали. По-сетне тук
пристига една чета, командувана от някой си Дончев, известен по своята
жестокост харамия, действащ на свой риск и отговорност, отхвърлен и
осъден на смърт от “Комитета за организиране македонското
въстание”.
Преките виновници за кланетата в Серес са македонските въстаници.
Те са действали в условията, при които българските власти са имали
възможност, но не са направили необходимото, за да предотвратят тези
престъпления. По този случай в доклада на Карнегиевата анкета се
отбелязва:
“Отговорността на българските власти е по-пряко ангажирана в
клането на турците в Серес, станало наскоро след превземането на
града. Там е имало достатъчен български гарнизон и редовна
администрация... Събитията, които предшествали клането, са твърде
неясни. Имало е мистериозни изстрели; предположили (ние не можахме
да узнаем дали това предположение е било основателно), че голямо число
турски войници били скрити в града. Ако изследваме снизходително
фактите, справедливо е, може би, да предположим, че българските
власти са се опасявали от бунт. Това обаче обяснява клането без да го
оправдава. Ще намерите в приложението турската версия за тая случка.
Турците и гърците пресмятали от 600-5000 души числото на жертвите,
което, навярно, е преувеличено. Нашият информатор американец,
предпразлив и безпристрастен човек, който отдавна и от близо познава
Македония, пресмята числото на убитите най-много до 200. Той набляга
обаче на факта, че клането е било предумишлено, извършено бе
предизвикателство, придружено с големи грабежи и изнасилване на жени
и деца. Подобни ужаси са извършени и в селата. Органи на тия
жестокости са били главно македонските въстаници (комитаджиите),
но те са действали пред очите на българските власти, които са
разполагали в Серес с достатъчно редовна войска, за да ги възпрат”.

252
 В доклада на Карнегиевата комисия се дава следната положителна
оценка на българското правителство и командването на нашата армия за
предприетите съдебни мерки с цел осъждане на всички лица, които са
участвали в убийствата, грабежите, палежите, изнасилванията и
унищожаването на жилищата на турското население:
“Една циркулярна телеграма, изпратена до комендантите и
управителите на Македония и Тракия, вменява на тия в длъжност да
направят разследвания досъжно всички насилия, извършени върху
жителите на заетите земи, като им напомня, че честта на армията е
изложена и безучастието им спрямо престъпленията на отделни
личности ще накара целия свят да повярва, че българите по култура не
стоят по-горе от своите противници. Две по-сетнешни телеграми
заповядват на военните съдилища да дават бърз ход на тия анкети, да
разглеждат тия дела преди всички други, особено когато просителите са
турци. Тонът на тия заповеди е съвършено задоволителен. Но за жалост
до 15.02.1913 г. военните съдилища в Макеония били осъдили само 10 души
за убийстов, 8 за кражба и 2 за изнасилване. Голям брой дела не са били
разглеждани, а от тях има 78 случаи за убийство, 69 за грабежи, 7 за
изнасилване, 7 за кражби, представени като събиране на такса, 14 за
подпалване и 81 за обири и разни насилия. От обвинените 37 души са
македонски въстаници, от които шестима войводи. Кои от
инструкциите са били изпълнени и колко от тия обвинени са били
наистина осъдени, това ние не можахме да узнаем, понеже архивата на
главния македонски военен съд е загубена при изпразването на Серес. Но
ние се научихме, че повече от 200 души български войници и четници са
излежавали наказанието в серския затвор в момента на изпрвазването на
града... Тия факти доказват поне, че в Македония са направени
значителни усилия, за да се накажат изстъпленията спрямо турското
население. Но подобрението иде късно, а бързото екзекутиране на някои
по-главни престъпници още от самото начало на войната, сигурно щеше
да даде утешителен резултат.
Няма съмнение, че началниците на българската армия поне са се
опитали да запазят честта на армията и тоя опит сполучи впоследствие
да подобри поведението на войските и помощните чети. За чест на
българското управление трябва да прибавим, че за да се спре ограбването
на мюсюлманите, то издаде един декрет, с който се обявяваха за
невалидни всички сделки по прехвърляне имущества, извършени през време
на войната”.
Описаните от Карнегиевата комисия събития по време на
Балканската война, при които гърци, българи и сърби, извършват убийства,
грабежи, изнасилвания и унищожаване жилищата на турците в завладените
от тях територии в Македония, с нищо не могат да оправдаят авторите на
тези престъпления. Не случайно командването на българската армия в три

253
последователни телеграми разпорежда да се издирят и предадат на
военните съдилища всички лица, извършили посочените престъпления,
особено когато пострадалите са турци. С оглед запазване честта на
българската армия и предотвратяване на подобни издевателства над
турското население се предприемат и необходимите действия за
подвеждане под наказателна отговорност и осъждане на всички, които са
участвали в тези престъпления.

АНГЛИЯ В ЗАЩИТА НА ТУРСКИТЕ ИМПЕРСКИ

ИНТЕРЕСИ ПО ВРЕМЕ НА БАЛКАНСКАТА И
МЕЖДУСЪЮЗНИЧЕСКАТА ВОЙНА

Изпълнявайки указанията на своето правителство, английската

дипломация продължава политиката в защита на Османската империя,
както по време на Балканската, така и през Междусъюзническата война.
При изясняване събитията, свързани с Балканската война, Маккарти се
позовава преди всичко на английския консул Лам и неговия колега
Морган. Подчертава се, че “както другите участници в Балканската
война, османците публикували книги, в които подробно описвали
зверствата на своите врагове”. Също така се заявява, че “в
действителност те могат да се разглеждат като правителствени
публикации”, копиращи кореспонденциите на някои западни журналисти,
както и становищата в “официалните османски доклади”. Няма съмнение,
че “официалните османски доклади” и публикуваните “османски книги”,
които “можели да се разглеждат като правителствени публикации”,
защитават единствено и само интересите на Османската империя. В тях не
могат да се намерят никакви материали, показващи и разобличаващи
зверствата на редовната османска армия и башибозука, извършени срещу
цивилното християнско население по време на Балканската и
Междусъюзническата война.
Под заглавието “Убийства” в книгата на Маккарти се отбелязват
следните клеветнически, а в някои случаи неточни и необективни
констатации и оценки:
“В сравнение с Руско-турската война през 1877-1878 г. масовото
клане на мюсюлмани по време на Балканските войни било неорганизирано,
но въпреки това смъртоносно... Въпреки разликите между двете войни,
описанията на отделни масови кланета, съдържащи се в консулски
записки от 1912-1913 г., поразително приличат на записките от 1877-
1878 г. Като заменим “казак” с “комита”, следният британски консулски
доклад може да се отнася както за 1877 г., така и за 1912 г.:

254
 Без преувеличение може да се каже, че почти няма турско село в
околността на Кавала и Драма, което да не е пострадало от ръката на
български комити (ВМРО-б.а.) и на местното християнско население. В
много от селата десетки мъже били избити; в други станали много
изнасилвания и грабежи.
На 28.12.1912 г. английският консул Морган съобщава: “В района на
Кавала, отделно от убийствата на турци от Кавала, извършени от
комити, за което вече беше съобщено, беше разкрито масово клане на
около 200 турци в Правища, а също и избиването на същия брой турци в
Саръшабан, Драмска околия, Чаталджа, Доксат и Кирликова били сцени
на убийство на турци. Повечето от тези убийства станали малко след
българското завладяване, а някои – съвсем неотдавна”.
Всички християнски страни съюзници започват мащабни масови
кланета на селяни мюсюлмани. Например в околността на Аврет Хисар и
Дойран българите извършвали големи масови кланета: в Ръжено “почти
няма оцелели мюсюлмани”. Всички мъже в село Куркут, както и много от
жените и децата били събрани заедно с плевни и били изгорени. В Демир
Хисар 64 турци били събрани заедно в едно кафене и били изгорени...
Масовото изгаряне е също метод на екзекуция, предпочитан от
българите при избиването на жители мюсюлмани в Райново, Кукуш и
Планица. Голям брой турски мюсюлмани в Тракия били избити, за чиито
брой някои западноевропейски наблюдатели твърдят, че надхвърля
200 000 (число, което включва и гърци, убити от българи)...
Българите унищожавали цели околии с турски села. Относно
Македония консул Лам от Солун докладва, че българите разрушили
мюсюлманските квартали в град Мелник и ограбили повечето от
мюсюлманските села в околността, както в случая с Родовища.
Българските действия били същите и далеч на изток – в Тракия. С
изключение на областите между река Марица и пътя Узюнкюпрю-Кешан,
всички мюсюлмански села на запад от границата при Чаталджа били на
практика унищожени по време на неотдавнашната война между Турция и
съюзниците”.
Към цифрата 200 000 в книгата на Маккарти се прибавят и още
100 000 изклани мюсюлмани от българските войски в Македония и Тракия.
В потвърждение на тези фалшификации Маккарти отбелязва:
“Тези данни са възпроизведени в официална пропагандистка книга
на гръцкото правителство, но изглеждат добре подкрепени. Друга цифра
от гръцки източник звучи реалистично, но не е потвърдена... В
официалните кръгове на Константинопол пресметнали повече от
ужасяваща цифра – 300 000 изклани мюсюлмани в Македония и в Тракия
от българската армия по време на настъплението към провинциите. Не
съм виждал османски източник, в който да се споменава такава цифра,

255
но тя добре съвпада с броя на мюсюлманските жертви, които са
пресметнати в главата”.
Никъде Маккарти не споменава, че в повечето случаи това са жертви,
включително и от средите на цивилното население, по време на
Балканската война, когато противниковите армии водят непрекъснати
военни действия. При тези сблъсъци в населените места, не само отделни
жилища и обществени сгради се подпалват, рушат и унищожават, но и
останалото население в селата и градовете попада под смъртоносния
артилерийски и картечен огън на воюващите страни. За да скалъпи своите
антибългарски твърдения за “ужасяващата цифра – 300 000 изклани
мюсюлмани в Македония и Тракия от българската армия по време на
настъплението към провинциите”, Маккарти се позовава на “официална
пропагандна книга на гръцкото правителство”, която изглеждала според
него “добре подкрепена”. За всеки случай той предпазливо заявява, че тази
цифра звучала “реалистично”, но все още не е била “потвърдена”.
Едновременно с това споделя, че това число съвпада с броя на
мюсюлманските жертви, пресметнати и посочени в неговата книга,
въпреки че “не е виждал османски източник, който да споменава такава
цифра”. В случая Маккарти пропуска да отбележи каква е политиката на
Гърция към България след приключване на Балканската война, както и с
каква жестокост са били измъчвани и избивани десетки хиляди невинни
деца, жени и мъже само защото са българи и е трябвало да оставят на
новите завоеватели родните си села и градове.
В своята книга Маккарти не само оспорва, но и напълно отрича
конкретните данни, констатации и изводи в доклада на Карнегиевата
комисия относно зверствата и злодеянията, извършени от османската
армия по време на двете балкански войни. Той се мъчи да ни убеди, че
участниците в тази авторитетна международна комисия при събирането и
оценката на многобройните доказателства за поведението на воюващите
страни по време на Балканската и Междусъюзническата война, не само са
се ръководили от любовта и симпатиите си към България, но поради
своите “предубеждения и невежество” са изразявали определени
“антитурски и антигръцки позиции”. За да обоснове становището си в
подкрепа на съвременните турски имперски интереси, в книгата си той
отбелязва:
“Докладът на Международната комисия за разследване на
причините и поведението по време на Балканските войни (Вашингтон,
1914 г.), който въпреки че съдържа значително количество полезен
материал, в който често се правят опити (рядко успешни) за
безпристрастност, определено съдържа пробългарски, антигръцки и
антитурски предубеждения. Предубежденията срещу турските
мюсюлмани в доклада са типични за разпространяваните в Европа и
Америка по онова време (и дълго след това). Османската империя до

256
голяма степен е считана за “ориенталска” държава, достойна за
внимание само доколкото нейните действия засягат Гърция, България или
Сърбия. В книгата са интервюирани официални лица от християнските
страни и на техните мнения е предадена солидна тежест; османските
служители не са интервюирани. Осигурен е и подробен статистически
материал за всяка от християнските страни, но не и за Османската
империя. Единствената гледна точка за Османската империя идва от
наследилите я страни – както може да се предположи, думите им не са
ласкателни”.
Маккарти дава следната негативна оценка на някои от членовете на
Карнегиевата комисия:
“Предубежденията в доклада произхождат от предубежденията и
невежеството на авторите му. Главният автор, Барон Д`Естурнел дьо
Констан с готовност описал любовта си към България,както и
“благородния опит за растеж и прогрес на материалната,
интелектуалната и моралната култура на България”. В това въведение
той обвинява Гърция в “милитаризъм”, но не споменава за българския
милитаризъм. Във встъпителния му коментар изобщо не споменава
Османската империя. Един от членовете на комисията, проф. Милюков,
бил толкова добре познат симпатизант на българите, че присъствието
му в комисията се превърнало в съвременен cause celebre (фр. – известен
случай – въпрос или инцидент, предизвикващ широко разпространени
спорове, кампании и разгорещени обществени дебати)... Членовете на
комисията били най-вече политици. Малкото учени сред тях били
професори по образование или право, които нямали никакъв или почти
никакъв опит и знания за региона, с изключение на проф. Милюков, който
познавал Балканите (и също бил член на Думата на Николай ІІ, което
съвсем не е белег за безпристрастие). Никой от членовете не говорел
турски, затова така и не са интервюирали турските бежанци и войници
без присъствието на български, гръцки или сръбски официален преводач.
Липсата на лингвисти и историци в Комисията е очевидна във всяко едно
отношение. Заради тази липса безсмислици като тази се срещат
прекалено често: “Много турци били под българско управление от
създаването на царството; те почти не се оплаквали от своите нови
господари”.
Въпреки преднамереното си отрицателно поведение към членовете
на Карнегиевата комисия, в стремежа да защити интересите на
тогавашната Османска империя, заставайки на противоположни позиции,
Маккарти е принуден да заяви:
“Независимо от всичко това докладът “Карнеги” е донякъде
полезен за проучване на балканските мюсюлмани, защото страданията
им били толкова силно подчертани и доказани, че дори наблюдатели с
предубеждения понякога трябвало да признаят и запишат

257
несправедливостите, които са им били причинявани. Особено ценни са
дългите интервюта, взети от европейците и балканските мюсюлмани,
присъствали на масовите кланета и зверствата (и на които им било
позволено, когато присъствали български преводачи, да разказват
каквото са преживели, когато са били в ръцете на гърците, както и
обратно също се случвало)”.
Няма друг международен орган, какъвто е Карнегиевата комисия,
който след приключването на Междусъюзническата война в разговор с
очевидци, непосредствени наблюдатели на посочените събития, да е
проучил и описал най-точно и безпристрастно извършените масови
убийства, жестокости и зверски изстъпления срещу мирното население по
време на двете Балкански войни. Без всякакво съмнение, за разлика от
Карнегиевата комисия, всяка една от воюващите страни не само че е
отричала в една или друга степен уличаващите я негативни данни и
оценки, но се е стремяла в защита на националните си интереси да се
представи в най-благоприятна светлина. Всякакви други необективни,
преднамерени оценки са продиктувани от определени пропагандни и
геостратегически интереси.
Авторът на тази книга не само че не отрича и не премълчава, но и
няма намерение да оправдава извършените издевателства от някои
български войници и офицери, от македонски четници и техни войводи,
както от представителите от гръцката и сръбската армии, които като
победители в Балканската война, отмъщавайки участват в грабежите,
палежите, изнасилванията и убийствата на стотици, а може би на няколко
хиляди турци от цивилното местно население. В доклада на Карнегиевата
комисия са разказани случаите на издевателства над обикновеното турско
население, които са поместени и в настоящата книга, така както са
описани, без каквито и да било промени или съкращения. Не е вярно
твърдението на Маккарти, че през Балканската война българските войници
в Македония и Тракия “унищожили турските селища в цели околии”, в
които “почти е нямало оцелели мюсюлмани”. Според неговите
клеветнически твърдения, българите са изклали повече от 300 000
мюсюлмани в Македония и Тракия, които данни за тази “ужасяваща
цифра” се потвърждавали не само от официалните гръцки правителствени
среди, но и съвпадали с обявените от османската империя жертви сред
тяхното население.
Ако приемем за вярно твърдението на Маккарти, че като победители
в Балканската война, българите изклали повече от 300 000 турци в
Македония и Тракия, то в границите на свободна и независима България
нямаше да остане нито един жив техен сънародник от средите на
османските мюсюлмани. Несъстоятелността на това твърдение се вижда и
от уверенията на Маккарти, че след освобождението на България от турско
робство у нас живеят стотици хиляди турци, а някои негови сподвижници

258
ги изкарват на 1-2 милиона, които са били подложени на невероятни
издевателства – побоища, изнасилвания, асимилиране, етническо
прочистване, убийства и други престъпления от страна на българите –
“неблагодарни поданици на султана”.

ОТНОШЕНИЕТО НА КОМАНДВАНЕТО
НА БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ КЪМ ИЗВЪРШЕНИТЕ
ПРЕСТЪПЛЕНИЯ ОТ БЪЛГАРСКИ ВОЙНИЦИ
ПРЕЗ БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ

Читателят ще придобие още по-точна и вярна представа за

отношението на командването на българската армия към престъпните
прояви на някои войници по време на Балканската война след като се
запознае и със заповедите на командира на 22 Пехотен полк полк. Гичев и
пом.главнокомандващия Генералния щаб на армията ген. лейт. Савов. В
тях се отбелязват отделни случаи, при които български войници ограбват
или повреждат имуществото на забегналите турци по време на военните
действия след превземането на техните села. Установени са също така и
кражби на оставените от тях добитък и хранителни продукти. В заповедите
се напомня, че грабежите и насилието над турското население, както и
недоброто поведение към ранените и пленените по време на войната
противникови войници, се определя като тежко престъпление. Разпорежда
се независимо от чина и званието на лицата, извършили тези
престъпления, незабавно да се предават на съд. Изрично се подчертава, че
съгласно Военния наказателен закон предумишлените убийства, кражбите,
грабежите, разбойничеството и предумишлените палежи се наказват със
смърт. Поместените в доклада на Карнегиевата комисия заповеди на полк.
Гичев и ген.лейт. Савов задължават войниците и командирите да спазват
установения в българската армия ред и дисциплина. Изрично се
подчертава, че българският войник трябва да проявява хуманно отношение
към местното турско население, както и към ранените и пленени
противникови войници. Заповедите на двамата български командири имат
следното съдържание:
“І. Забелязах, че някои войници от полка, след като преминахме
границата, вършат работи произволни, които във време на война се
считат за тежки престъпления. С голямо прискърбие виждам, че
ротните командири гледат леко на тези постъпки като маловажни и
позволяват да се извършват пред очите им. Така на бивака при Царево
село видях няколко войника да напущат бивака и да ходят в съседното
село, напуснато от жителите му, за да грабят всеки за себе си,

259
забравяйки дълга да се стои винаги на определения пост. Наблюдавах
също по биваците как войници, които не знам от къде са взели продукти и
добитък, готвят храна отделно от оная за ротата; по такъв начин
голямо число войници бяха пръснати. Това показва или че войниците са
много лакоми, или че техните началници малко се грижат за храната им.
Забелязах също, че някои войници по небрежност или умишлено развалят
телеграфните линии и повреждат опразнените от населението къщи и
даже си позволяват да навлизат в домовете на българите... Някои зле се
отнасят с ранените и пленени неприятелски войници. Може да се види
излишно, но при все това е необходимо да напомня на ротните командири,
че тяхна длъжност е да обяснят на войниците какви са наредбите на
законите и каква отговорност поема онзи, който ги нарушава.
Заповядваме да се внушат на всички чинове следните наставления за
продоволствието във военно време, както и углавните закони и пр...
ІІ. Да се помни, че военната чест, законите и обичаите на войната
и международните договори ни задължават да се отнасяме добре с
мирното население в неприятелската земя, както и с военнопленниците.
Пленниците са във властта на нашето правителство, а не във властта
на отделните лица или на частите, които са ги пленили. Лошата обноска
с пленниците е забранена; да се убие пленник, който сам се е предал или е
бил заловен, значи да се извърши убийство. Обир над убити, ранени или
пленени войници според нашите закони е също престъпление.
Да се прочетат на войниците следните членове от Военно-
наказателния закон:
Чл. 241. – За обир над умрели на бойното поле виновниците се
наказват с изпращане в дисциплинарна рота от шест месеца до една и
половина година със строг тъмничен затвор и със заточение в случай на
повтаряне
Чл. 242 – За обир над ранени или пленници виновниците се наказват
с изпращане в дисциплинарна рота от две до три години със строг
тъмничен затвор и със заточение в случай на повтаряне. Ако обирът е
станал с взлом, наказанието е смърт
Чл. 245 – Който се провини в умишлено изгаряне или унищожаване
по какъвто и да е начин на военни припаси или други предмети, бойни или
продоволствени, в местата, които се отбраняват против неприятеля или
в унищожаване или повреждане на телеграфи, водопроводи, железни
пътища, мостове, бентове и други средства за съобщение, наказва се със
смърт
Чл. 246 – Провинените в предумишлено човекоубийство, в кражба,
грабеж, разбойничество, предумишлен палеж се наказват със смърт...”
(полкови печат) Командир на полка: полк. Гичев,
старши адютант: кап. Джиджев

260
 “До генералния щаб пристигат сведения, които за голямо наше
съжаление карат да се допуща, че някои лица и известни части са си
позволявали да извършат безнаказано грабежи и разни насилия над
мирното население в завзетите земи. Понеже подобни деяния, крайно
осъдителни и безчовечни, компрометират във висша степен българското
име и народ, а от друга страна подронват вярата на нашите бъдещи
поданници (особено на мирното мюсюлманско население) в нашата сила
да им обезпечим честта, имота и живота,
Заповядвам:
1. Началниците на армии и военните губернатори да вземат строги
и бързи мерки за анкетиране на деянията от тоя род, извършени в
районите завзети от поверените им армии и виновниците, без разлика на
чин и звание, да се предадат незабавно на съда според закона. Нека всички
началници по старшинство бъдат строги и без милост в потушаването
на деяния от подобен род и нека не забравят, че отговорността ще падне
върху тях, ако не съблюдават това поведение.
2. Да се вземат най-строги мерки за въвеждане на ред и дисциплина
в тила на армията. Да се изпратят веднага обратно в царството всички
лица, които не се числят във войската, както и ония, които, числейки се в
нея, не изпълняват прилично службата си.
3. Да се предупредят всички части, че мирното население в
окупираните земи, без разлика на вяра и народност, се намира под
закрилата на нашите военни закони и че всяка ненужна строгост, всяко
насилие и всяка неправда, ще се наказват според тия закони. Поканвам
всички военни и граждански власти да се заемат за постигане на тая цел.
4. В заключение нека се не забравя, че ние обявихме война в името на
една високохуманна идея – да освободим това население от един режим
непоносим по своята строгост и неправди. Нека Бог помогне на храбрите
синове на България да осъществят тая благородна идея; нека един
другиму си забранят компрометирането на това велико и славно дело
чрез подобни деяния в очите на цивилизования свят и на милата им
родина!”.
Помощник на главнокомандващия от Генералния щаб: ген. лейт.
Савов
В доклада на Карнегиевата комисия се подчертава, че въпреки
положените усилия, заповеди и други документи с подобно съдържание на
останалите държави, участващи в Балканската война, не са намерени. Те не
бяха открити и в последствие, тъй като само командирите на българската
армия бяха разпоредили да се спазват подписаните, включително и от
всички воюващи балкански страни, решение на Хелзинската конференция
от 1907 г. В докада на Карнегиевата комисия се отбелязва:
“Заповедите, които произхождат от българските военни власти,
съставляват, според нашите сведения, единствения опит, направен с цел

261
да се припомнят на войниците принципите на международното право на
войната...
Във всеки случай желанието да се остане честен и хуманен е едно
достойнство, което ние искахме да отбележим. Такава наклонност ние
открихме само в някои български офицери и интелигентни лица.
Щастливи бихме били ако поне след тази публикация някой би желал да
допълни нашите сведения, като изнесе подобни документи, които,
неограничавайки се само с чистосърдечна изповед, биха доказали едно
подобно усърдие за прилагане на цяра. За нещастие ние имаме други
признаци, които свидетелстват, че е липсвало дори чувство на съзнание
за извършени грешки и престъпления”.

ИЗДЕВАТЕЛСТВАТА НА ГРЪЦКАТА АРМИЯ

НАД БЪЛГАРИТЕ ПО ВРЕМЕ
НА МЕЖДУСЪЮЗНИЧЕСКАТА ВОЙНА

В доклада на Карнегиевата комисия се съобщават многобройни

сведения за зверствата на гръцката армия над българското население. В
някои от тези случаи са участвали и представители на местното турско
население. Зверската разправа на редовната гръцка армия с цивилното
българско население не са само единични или случайни прояви на гръцки
войници и офицери. Тази варварска и невъобразимо жестока разправа с
най-обикновени български деца, жени, мъже и старци е в изпълнение на
най-височайша кралска заповед. Това се вижда най-добре от доклада на
Карнегиевата комисия, в която се отбелязва:
“Сред ужасите, които сме принудени да опишем, чувстваме едно
облекчение при прочитането на горните редове (по заповедите на полк.
Гичев и ген. Савов – б.а.), тъй много различаващи по своя дух от следната
августейша закана в познатата вече телеграма на крал Константина:
“За голямо мое съжаление, ще се видя принуден да пристъпя към
репресалии, за да вдъхна на авторите им (на “българските зверства”)
един спасителен страх и да ги заставя да помислят преди да се отдават
на подобни жестокости!”.
Как се изпълняват заканите на крал Константин за започване на
репресии срещу българите се вижда от описаните в доклада на
Карнегиевата комисия случаи на десетки хиляди разрушени и опожарени
къщи в селата и градовете след завземането им от гръцката армия.
Основната цел на гръцката власт е била след ужасяващите жестокости
българите да бъдат принудени да напуснат селищата, където живеят и се
изселят в България, а завладените територии да останат завинаги в

262
границите на Гърция. В доклада се посочват следните случаи, в които са
участвали и местните турци:
“Когато гръцката войска влиза в Кукуш, градът е бил още
непокътнат. Днес обаче той представлява куп развалини, уверява ни един
от членовете на комисията, който е успял да го посети въпреки
спънките, които са му правени от гръцките власти при това посещение.
Кукуш е бил цветущ град с 13 000 жители в центъра на околния
изключително българска и седалище на няколко добре обзаведени
училища... Прецедентът с Кукуш за жалост не останал самичък; той бил
последван и в селата. В самата Кукушка област гръцката войска е
опожарила не по-малко от 40 български села, когато е напредвала към
севера. Кавалерийски отряди са ходели за тази цел от село в село, а
башибозуците са довършвали работата на редовните войски.
Използването на местните турци като органи за разрушаване е било
почти общо. В някои места гърците са им давали оръжие, па даже и
военно облекло. И никъде ние не намерихме случаи, дето турците сами да
са били отговорни за опожаряването на някое село. Те са вървяли само по
следите на гръцката войска и действали под тяхна закрила. Но нямаме
основание да твърдим, че е имало редовно разпореждане за опожаряване
на българските села... Бежанците са разказвали, че вечерта след
превземането на гр. Кукуш цялото небе изглеждало като пламнало.
Селяните си обяснили значението на това знамение. Малцина от тях се
поколебали и ето започва онова общо изселване, което трябвало да
стигне до там, че на старата българска граница се струпва цялото
българско население от околиите, през които са минали гърците”.
В доклада на Карнегиевата комисия се посочва следната картина,
онагледяваща жестокостите на гръцките войници:
“Гръцката войска, потеглила за война, е горяла от гняв и презрение.
Една цветна картина, която видяхме в пирейските и солунските улици и
която гръцките войници се надпреварваха да купуват при завръщането по
домовете си, открива бездната на бруталност, в която ги бе потопила
расовата им омраза. Тая картина представлява как един гръцки евзонски
войник поваля с двете си ръце българския войник, изкгризвайки
същевременно със зъби лицето му, също както някой див звяр би направил
това. Това се нарича “человекоядец на българи”... Друга популярна
картина изобразява гръцки войник, който избожда очите на един жив
още българин; трета една излага като същински епизод от войната
гореописания подвиг на “человекоядеца на българи”. А тия неща не са без
значение, понеже ни дават сведения за духа, който е изпълвал гръцката
войска. Това е явно доказателство, че гръцките войници са били доволни
при мисълта, че те и техните другари са имали възможността да
извършват подобни животински ужасии”.

263
 Невъобразимите зверства при убийствата на българите по време на
Междусъюзническата война се виждат от следните заловени писма на
гръцки войници:
“Случи се, че в навечерието на примирието (27 юли) бългрите
хванаха багажа на 19 Пехотен полк в Добриничене (Разложко). В тези
багажи между другото е имало пощенски чували... Писмата на войниците
бяха писани често с молив върху малки късчета книга от всякакъв вид и
от разни големини... Голямо количество от тия писма не са още
разгледани. Ние проучихме с особена грижа една серия от 25 писма,
съдържащи формалното самопризнание на гръцките войници за
грозотиите, извършени от тях... Комисията е напълно убедена в
автентичността на тия писма. Самите писма не се нуждаят от
коментари. Много войници се гордеят с извършените от гръцката армия
жестокости. Фактите и в едните и в другите писма са изложени по един
прост начин, ясно, грубо, със стремление да произведат същото
впечатление. Войниците разправят, че те навсякъде са опожарявали
българските села. Двама се хвалят с избиването на военнопленници. Един
утвърждава, че те обезчестявали всички момичета, които срещали.
Повечето потвърдяват сечта на невоюващите, включително жени и
деца. Няколко извлечения, всяко от отделно писмо, ще бъдат достатъчни,
за да дадат представа за съдържанието им:
“По заповед на краля ние изгаряме всички български села, тъй като
българите са изгорили хубавите градове Серес, Нигрита и много гръцки
села. Ние сами се показахме много по-жестоки от българите. Ние
изнасилвахме всички момичета, които срещахме”.
“Тук сме разположени, за да горим селата и да убиваме българите,
жени и деца”.
“Ние заловихме само малко пленници и ги убихме, защото такива са
заповедите, които сме получили”.
“Ние изгорихме селата, както ни беше заповядано; избихме
младите, а щадим само старците и децата”.
“Това, което правим с българите, както и с мирните български
селяни, е неописуемо. То е една касапница; няма български град и село,
които да не са изгорени”.
“Ние убиваме всички българи, които попадат в ръцете ни и
изгаряме селата”.
“От 12 000 души, които заварихме в Нигрита, не останаха повече
от 41 в тъмниците, а навсякъде дето минахме, не сме оставили нито
семе от тази раса”.
Ние им извадихме очите (на пет български пленници) още приживе”.
“Гръцката армия опожарява всички села, дето има българи и изкла
всичко българско, което среща. Господ знае докъде ще стигне това!”.

264
 За гърците ние имаме всичките признания във фамозните писма и в
изявленията на войниците им; следният пасаж свидетелства: “(При една
атака) взехме само неколцина (пленници), които избихме, защото такива
заповеди ни са дадени”.
По-ужасното е, че след боя, ако има неколцина пленени, не ги пазят,
предпочитат да се освободят от тях... “Ние взехме 50 (думата е за
български комити), които си разделихме. Аз сам получих шест и ги
“очистих”. Дадоха ми 16 пленници да ги предам в дивизията, но аз
откарах само двама. Другите избити от мен, ги погълна преизподнята” и
пр.
При наличността на тия писма може да си спестим труда да
резюмираме събраните показания. От Кукуш до българската граница
гръцката армия е вършила опустошаване на селата, изнасилване на
жените, убиване на невоюващите. Заповедните репресалии бяха очевидно
изпълнени.
И ние повтаряме, че тези “репресалии” са предшествували всякаква
провокация от българска страна. Списъкът на изгорените от гръцката
войска села дава една идея за това диво опустошение. В Серес българите
са унищожили 4000 къщи и това е станало през времето на пожара,
който последвал сбиването из улиците. Разорението на тоя важен град е
развълнувало доста въображението на цивилизования свят. Гърците
обаче систематично и хладнокръвно са изгорили 160 български села, при
което са разорени най-малко 16 000 къщи. Самите цифри правят всякакви
коментари излишни”.
Оценявайки поведението на българите в Междусъюзническата
война, в доклада на Карнегиевата комисия се отбелязва:
“Гръцките обвинения срещу българите са известни вече на всички,
които четат вестници. Сега се знае, че някои от тия обвинения са били
грубо преувеличени. Например, вестник “Temps” разказва за убийството
на гръцкия архиепископ в Дойран. Ние го видяхме жив и здрав около два
месеца след това... Панахида бе отслужена за успокоение душата на
кавалския архиепископ, обаче неговото паство празнуваше завръщането
му, когато ние бяхме в Солун. Кореспондентът на същия вестник твърди,
че е присъствал лично на погребението на серския архиепископ, зверски
обезобразен преди смъртта си (писмо, датирано от Ливоново, 23 юли).
Обаче тая ужасна случка не е попречила на тоя архиерей и до днес да
изпълнява службата си...”
Обективният прочит на събитията по време на Междусъюзническата
война налага да се отбележат следните три основни обвинения в доклада
на Карнегиевата комисия:
“Достоверно е, че градчето Доксат е било опожарено, както и че е
било организирано клане във време и подир атакуването му от българите;
вярно е, че град Серес е бил запален във време на една атака. Установено

265
е, че голямо число мирни граждани, между тях и архиепископа на Мелник
и Демир-Хисар, са били избити или екзекутирани от българите в
последния град...”.
Описаните случаи на извършените зверства и издевателства от
гръцката армия над мирното българско население в доклада на
Карнегиевата комисия, без да се нуждаят от някакви допълнителни
пояснения, разкриват тези трагични събития от историята на нашата
страна.

ГЕНОЦИДЪТ НАД ТРАКИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ

Подробният, безпристрастен, документален характер на описаните

събития в доклада на Карнегиевата комисия дава най-вярна и точна
представа за извършения преди един век геноцид над тракийските българи.
Участниците в Карнегиевата комисия са единствените непосредствени
свидетели, които след избиването и прогонването на абсолютно невинни
мъже, жени и деца, са посетили техните разрушени и опожарени селища и
са имали възможност да разговарят с някои от оживелите очевидци. Много
наши и чужди автори са описвали ужасяващия геноцид над тракийските
българи. Всяко едно от тези произведения може да бъде използвано за
разкриване и документирани на умопомрачаващите престъпления,
извършени от турските поробители над беззащитното българско
население. Като съвременник на тези събитя акад. Милетич най-подробно
разказва за обстановката, при която турците и башибозукът избиват и
прокуждат тракийските българи, които нямат абсолютно никакви вина, тъй
като не са участвали в бойни действия и не могат да бъдат обвинявани в
извършването на някакви престъпления. В изпълнение на завоевателските
планове на Османската империя за повторното завладяване на тези
изконни български земи няколко стотици хиляди българи са избити и
прогонени от селищата, в които са живели не само те, но и техните предци.
Без да обявява война на 30.06.1913 г. османската армия преминава
границата Мидия-Енос. Войските настъпват бавно и боязливо, страхувайки
се от нашата армия, която само преди два месеца ги е разгромила.
Възползвайки се от обстоятелството, че българските войски са изцяло
дислоцирани в Македония, където водят военни действия срещу Сърбия и
Гърция, турците избиват и раняват десетки хиляди българи. Според
изследването на акад. Любомир Г. Милетич около 30% от живеещите в
този район българи са избити и загиват при преследването, а други,
бягайки от погромите на турците, потърсили спасение в България.
За да получи читателят по-пълна и точна представа относно
потресаващите данни за извършените зверства от редовната османска

266
армия и башибозука, които избиват и прогонват от Източна Тракия
стотици хиляди българи, се налага да поместим една значителна част от
тези събития, описани в доклада на международната Карнегиева комисяи.
В него са публикувани следните ужасяващи разкази на останалите живи
очевидци на тези трагични събития за тракийските българи:
“Истинските кланета обаче почват тогава, когато турската
армия намира по пътя си българи и събитията в Родосто и Малгара
бледнеят в сравнение стова, което се случило в Булгар-кьой –
“българското село” – както самото име показва.
Бултар-кьой е, или по-скоро било, едно село с 420 къщи, отстоящо
няколко километра от Кешан, не далеч от друго едно село – Пишман-кьой,
с 400 къщи, което е изпитало същата участ. Сведенията, които
комисията е събрала за тия ужасни събития, са черпени от четири
различни източника и показанията съвпадат до най-малките
подробности.
Бежанците – повечето жени, са се пръснали из всички краища.
Някои от тях се намират в България, в Хасково и Варна, дето двама
агенти на Balkan Relief Society са ги разпитвали и съобщили техните
показания на един от членовете на комисията; тия показания са
съвършено сходни, ако и взети от места съвсем отдалечени едно от
друго. Друг един анкетьор е имал щастието да се срещне в Цариград с
един спасен от ужасите в Булгар-кьой; същият анкетьор е сполучил да се
снабди с няколко неиздадени гръцки официални документи, които
потвърджават и допълнят устните показания. Сведенията, които
притежаваме, ни вдъхват абсолютната увереност. В тоя случай се касае
за съвършеното изтребване на българското население от военните
власти според един систематично изпълнен план...
Дава се заповед за събирането на всички жители мъже на края на
селото, за да им се дадат наставления. Свидетелят, за който бе дума по-
горе, помислил, че зад заповедта стои някаква измама и предпочел да
остане вкъщи. В следствие на това той останал жив. Около 350 души се
явили на сборното място. Почти всички били избити на мястото със
застрелване. Избавили се само трима души, от които един ранен (Иван К.
Казаков). Показанията на жените потвърдяват случката. В Хасково
последните разправили на английските “агенти за помощ”, че турците
ходели от къща в къща, за да търсят мъже по-стари от 16 години. Двама
овчари, Димитър Тодоров и Георги Игнатов, допълнили, че гърците са
помагали на турците да връзват с въжета българите. Една млада жена,
избягала във Варна, разправя, че нейният мъж, баща й и двама от
братята й били убити пред къщата им. Друга една в Хасково разказала,
че видяла как нейният мъж и други няколко българи са били поляни от
гърци с газ и изгорени. Други жени във Варна потвърдиха същото и
заявиха, че жертвите погинали по такъв начин са около 23. Един овчар,

267
скрит наблизо, видял същото. Жените пресмятат общата цифра на
убитите в Булгар-кьой на 450 души. Един цариградски свидетел добавя, че
това е траяло до 29 юли (стар стил), когато той напуснал селото. В края
на този период турците залепят афиши по стените, че няма вече да се
убива. Една част от жителите повярвала и се връща. Но с възвръщането
на мъжете клането се започва отново; по няколко наведнъж жертвите
бивали довеждани при една урва и там убивани. Нашият свидетел е видял
този факт в Пич-Бунар и в Сиври-Тепе; на първото място той видял
шест трупа, между които познал “глухия” Гирджик Илия.
Спрямо жените тактиката била друга: те бивали изнасилвани.
Гърците, преоблечени в някаква форма, според показанията, събрани във
Варна, следвали примера на турците. В селата Пишман, Урум-Бегли и
Маро гърците били сами виновниците и те са изнудили повече от 400
жени. Младежите, които се опитвали да защитават годениците си, се
хващали и убивали. Една жена разправяли в Хасково, че нейното дете било
подхвърлено във въздуха и при падането набодено на щик от един турски
войник. Други жени разправяха, че три моми се хвърлили в кладенци, след
като техните годеници били застреляни. Около десет жени, живущи
заедно във Варна, потвърдиха горното показание и прибавиха, че турците
слезли в кладенците и извадили момите. Двете били мъртви, третата със
строшен крак, и при нейната агония тя била изнасилена от двама турци.
Други жени във Варна видели сцена на прободеното от турсикя войник
дете, който го разнасял набодено на щика си из селото.
Обезчестените жени се срамуваха да разпавят за своето
нещастие. Само някои то тях най-сетне се изказали пред англичаните. Те
твърдели, че гърци и турци никого не са пощадили; жените, от 12-
годишни момичета до старите 90-годишни баби, всички са били
изнасилени. Младата жена, която видяла баща си, мъжа си и братята си
да умират пред къщата им, била отделена от трите й деца и изнасилена
от трима гръцки войници. Децата си тя не видяла вече. Друга една, Мария
Тодорова, също е видяла убиването на мъжа й пред нея; тя била
отвлечена с коне в друга къща и там изнасилена от 30 турци. Две от
нейните деца били тежко ранени и едното умряло във Варна. Султана
Балашева, стара 90-годишна бабичка от село Пишман, е била изнасилена
от петима турци, въпреки нейната старост и набръчкано лице...”.
В доклада на Карнегиевата комисия се прави следното уточняване:
“Може би не щяхме да знаем и това, което сега знаем, ако
всичкото туй население бе останало там, скитайки се из планините и
очаквайки постоянно смъртта си от войниците, които го обкръжавали.
За щастие, гърците сторили грешката да считат селяните от
Булгаркьой за свои съпатриоти и получили от властта (също тъй
заблудена) позволение да ги откарат на другата страна на Галиполи, в
Лампсак. Веднъж заинтересувани посолствата от тях, гърците

268
изпратили особена лодка, която да ги отведе в Принкипо. Там чак се
открива, че те не са гърци, а българи. И те биват оставени на улицата.
Благодарение на постъпките на руското посолство и с помощта на
българската екзархия тези нещастници биват изпратени в България.
Англичаните са видели болшинството жени от Булгаркьой във Варна, на
брой около 412, както беше ги определил и един техен съселянин,
разпитан чрез един от членовете на комисията в Цариград”.
За зверствата над тракийските българи след повторното окупиране
на техните селища от турската армия в доклада на Карнегиевата комисия
се отбелязва:
“Вчера вечер, 7 юли, жандармите, които бяха назначени да пазят
жителите на селото Ахиркьой, отделиха мъжете от жените и децата.
Мъжете бяха безжалостно бити, а няколко дори наранени с щик, докато
жените и момите бяха изнасилвани през цялата нощ от свободните
войници. И така цялата тази част от Тракия била опустошена.
Гръцкият рапорт от 9 юли констатира, че отоманската армия е “убила,
изнудила и изгорила населението на всичките села в казите Малгара и
Айробол. 1970 семейства от Малгара и 690 от Айробол, т.е. едно
население от 15 960 души е или избито, или изгорено в къщите му, или
разпръснато из планините”. Ако някой би искал да каже, че това е едно
от гръцките преувеличения, които наистина не са редки, ние ще приведем
за случая едно друго потвърждение, публикувано в един католишки
вестник: “Комисионер, идещ от Малгара и пристигнал вчера, 13 август, в
Одрин ни уверява, че числото на селата, изгорени или окончателно
разрушени в околността на Малгара, не е по-долу от 45. той твърди, че е
дишал непоносимия мирис на многото разложени трупове при
преминаването си из местата в околността на Кешан”. Един месец след
това показание членът на комисията, който беше в Цариград, е разпитал
там един грък, английски поданик. Около 1000 българи, мъже, жени и
деца, се скитали из планините, където били избягали от описаните
ужаси. Те били обкръжени от отомански войски между Галиполи и
Кешан и изложени на най-грозните страдания, които човек може да
измисли. Свидетелят сам видял безкрай такива грозни сцени и ги
фотографирал. Със собствени очи той видял как един турчин разпрал
корема на едно седемгодишно дете и след туй го накъсал на парчета.
Свидетелят е познат в Цариград и запазването на неговите фотографии
е от голяма важност”.
Необходимо е да се подчертае, че не само в Източна Тракия, но
навлизайки в пределите на България, части от османската армия и
башибозука продължава издевателствата като опожарява и разрушава
редица селища и избива една част от мирното население. В доклада се
отбелязват следните данни:

269
 “Настъпвайки, турците стигат със своя апетит за грабеж до
другата страна на границата. За разрушени села на българска територия
комисията има сведения за Соуджак, Крумово, Вакув, Любимец и др. А
когато същите трябвало да върнат, според договора за мира, на
българите, те разрушили окончателно града, както е констатирано и в
рапорта на г-н Александър Киров от 19 октомври (1 ноември), находящ се
в ръцете на комисията. Г-н Киров разказва, че и там връщането на
турците било почнато с избиването на всичкото мъжко население (18
души). Една стара жена, преживяла този грозен ден, разказва, че
мъжете бивали убивани един по един при смеха и одобрителните викове
на мюсюлманската тълпа. Някой си палач Карагьоз Али си позволил да
промени начина на убиването с цел да забавлява тълпата. Когато един
младеж, някой си Шопов, поискал да го убият по-скоро, за да не гледа
тези грозни сцени, Каргьоз Али, пушейки цигарата си, му отговорил:
“Бъди спокоен, дете; и твоят ред ще дойде”. И той бил убит последен.
Старият, 70-годишен главен учител Въгларов, бил убит сред улицата, а
главата му била носена за брадата от квартал в квартал. Майката на
разказвача е била убита на 13/26 юли и хвърлена в един кладенец.
Намерена била в двора част от косата й, отрязана ведно с кожата и
дрехите й покрити с кръв”.
В повечето от описаните от доклада на Карнегиевата комисия случаи
на жестока разправа и издевателстватва над тракийските българи участвала
и част от местното гръцко население. Те не само подпомагат войниците от
османската армия и башибозука в извършвания геноцид над българите, но
и участват в задържанията, изтезанията, убийствата, изнасилванията на
много български деца, жени, мъже и старци. В доклада на Карнегиевата
комисия се посочват и случаи, при които около 20 българи били поляти от
гърците с газ и живи изгорени. Необходимо е да се подчертае, че
тракийските българи винаги са имали толерантно отношение към гърците
като техни братя по съдба – поробени от турците правоверни християни.
В материалите на Карнегиевата комисия са поместени някои
“секретни гръцки рапорти”, в които не само се описват многобройните
убийства, изнасилвания и други издевателства над гръцкото население, но
и опитите на турските завоеватели да ги представят като престъпления,
извършени от българите. В един от рапортите се съобщава:
“Каймакаминът поискал да се подпише една декларация какво
всички тези позори... били извършени от българската армия”. Тези думи
обясняват защо в писаните от името на народа и подписани от гърците
декларации, които le Jeune Turc публикува през месец август 1913 г.,
обвиненията против българите са толкова многоброни. С това се целяло
да се отхвърлят от отоманските войник всички извършени злодеяния”.
На два пъти в доклада на Карнегиевата комисия за зверствата на
редовната османска армия в Булгар-кьой се споменава и за английските

270
“агенти за помощ”, които са разпитвали някои от спасилите се българи.
Маккарти е имал възможност да се запознае и с издадените на английски
език обобщени материали на осемчленната международна Карнегиева
анкетна комисия, в работата на която са участвали и двама англичани.
Въпреки многобройните и категорични данни за зверствата на турските
поробители при избиването и прогонването на успелите да се спасят
тракийски българи, Маккарти застава в защита на турските завоеватели.
Отстоявайки интересите на сегашното ислямистко правителство на
Турция, той има наглостта да представя турците като жертви на
непрекъснатите издевателства от страна на българите и другите
християнски народи.
След умишленото премълчаните многобройни сведения за
ужасяващите зверства, извършени от редовната османска армия и
башибозука, Маккарти отделя в своята книга само три страници за “мъките
на християните”, в които отбелязва:
“Определено мюсюлманите не били единствените, които страдали
по време на Балканските войни... Въпреки това българи, гърци и други,
макар и в по-малка степен, също били жертви на зверства. Повечето от
тези зверства са се случили по време на втората Балканска война, когато
бившите християнски съюзници започнали да се нападат помежду си...
Етническата омраза, доскоро насочена към турците, вече включвала и
българи, гърци и сърби... Въпреки отделни документирани случаи на
мюсюлмански безчинства над селяни-християни в началото на първата
Балканска война, те били малко. Дали мюсюлмански войници и селяни са
клали християни през първата война, не е известно. Просто нямало време.
Заради бързата победа над мюсюлманските сили, не останало време за
нищо, освен за бягство. Всеобхватни мюсюлмански жестокости срещу
християни са се случвалвали само през втората Балканска война, когато
турците получили шанс за отмъщение... През втората война из цяла
Източна Тракия османски войници и завръщащи се бежанци третирали
християни, особено българи, както самите те – мюсюлманите – били
третирани”.
Защитавайки интересите на Османската империя, Маккарти прави
уговорката, че повечето от тези кланета са извършени от самите християни
– довчерашни съюзници, които започнали да се избиват помежду си в
началото на Междусъюзническата война. Той ни уверява, че са “малко”
отделните “документирани случаи” на мюсюлмански безчинства над
селяните християни в началото на Балканската война. Не са били известни
никакви данни “мюсюлмански войници и селяни да са клали християни” по
време на войната, тъй като е трябвало да бягат от победоносното
настъпление на съюзническите армии. Според Маккарти:
“В българските източници османците са обвинени в умишлено
изпращане на кюрдски и арабски войски в Тракия, които да нападат

271
християнското население, като в същите източници се твърди, че
кюрдите и арабите са убийци и т.н. Според българите Енвер паша е
трябвало специално да подбере кюрди и араби, които да изпълнят
плановете за изтребване на християни. Няма нито документи, нито
неутрални доказателства, които могат да потвърдят тези твърдения.
Въпреки че някои кюрди наистина имали досиета, включващи плячкосване
и масови кланета в предишни войни, човек трудно би си представил, че
османските араби са от най-лошия тип мародери и убийци”.
В книгата си Маккарти заявява, че авторите на доклада на
Карнегиевата комисия били лесно убедени от един “арабин-католик”,
“който споделил с един от своите приятели, че имало изрични заповеди
от техните главнокомандващи първо да палят и грабят, а след това да
избият всички мъже и накрая и жените”. Името на този негов
“приятел” не се споменава”. Отговорът на въпроса защо не се споменава
името на този негов приятел намираме в доклада на Карнегиевата комисия,
в който се заявява: “Ние не бихме споменали за този разказ, ако не бяхме
го научили от най-сигурно място и ако не знаехме името на войника,
което естествено тук се въздържаме да съобщим”. Въпреки че в доклада
на Карнегиевата анкета имало подобни данни за “дейността на османските
войници и селяни по това време”, според Маккарти те не са верни и нямат
никаква доказателствена стойност. Според него “доказателствата се
базират почти изцяло на думите на един-двама “свидетели” за всеки
случай. Свидетелите били разпитани в България и твърденията им рядко
са подкрепени по време на дипломатическата кореспонденция.
Пробългарските предубеждения в изданието са отново много
показателни”.
На два пъти в доклада на Карнегиевата комисия за издевателствата
на редовната османска армия в Булгаркьой се споменава и за английските
“агенти за помощ”, които са разпитвали някои от спасилите се българи.
Маккарти е имал възможност да се запознае с издадените на английски
език обобщени материали на осемчленната международна Карнегиева
анкетна комисия, в работата на която са участвали и двама англичани.
Въпреки многобройните категорични доказателства за избиването и
прогонването на тракийските българи, Маккарти застава в защита на
главорезите на османската армия и башибозука. Отстоявайки интересите
на сегашното ислямистко правителство на Турция, той има наглостта да
представя турците като жертва на непрекъснатите издевателства от страна
на българите и другите поробени от тях християнски народи.
В документалната си книга “Разорение на тракийските българи през
1913 г.” акад. Милетич разказва за стотици кървави убийства, изгаряния на
цели села, изнасилвания на млади жени и девойки, убийства на деца и
старци. Той описва как турците събирали цялото българско население в
църквата или училището, затваряли вратите, обливали го с газ, а след това

272
в пламъците жените, децата, старците и всички останали българи в това
селище, изгаряли живи. Особено големи са били жестокостите,
извършвани над българското население в град Фере. Тях той сравнява с
жестокостите в Батак. Но Батак, пише акад. Милетич, е само едно село, а в
Източна Тракия са извършени масови кланета в цели 17 села. Край
някогашното турско село Ятаджик, което сега носи името на войводата
Димитър Маджаров, са били убити 2 000 души. Тогава няколко стотици
хиляди българи голи, боси, гладни и жадни са успели да избягат от
Източна Тракия, оставяйки завинаги с неизлечимата си тъга по техните
избити майки, бащи, братя, сестри, близки, роднини и приятели, както и по
родните им огнища, в които не можаха да се завърнат.
В-к “Труд” /08.01.1999 г./ помества статията на проф. Божидар
Димитров “Ататюрк – успелият Хитлер”. В нея той пише:
“И ако Османската империя колеше само във въстанали райони, и
то само докато се разпищят европейските и американските вестници,
турските реформатори издигнаха клането /и то до крак/ на нетурците в
ранг на целенасочена държавна политика. Всъщност вече не става дума
за клане – нормална ексцесия по време на въстания и войни, а за планиран
предварително геноцид.
Първи на дръвника легнахме ние, българите. През юни 1913 г.
турската армия нахлу в Източна Тракия. Един от командващите бе
Мустафа Кемал. Българска армия турците не срещнаха – тя бе изцяло
дислоцирана в Македония. Затова най-спокойно войниците на Ататюрк
изклаха стотина хиляди българи. Пардон, излъгах – част от тях не
изклаха, а изгориха живи. Любим метод на командваните от Мустафа
Кемал войски бе да съберат населението от едно българско село в
църквата или училището, да затворят вратите, да го облеят с газ и да
драснат клечката. А други, като населението на няколкохилядното село
Булгаркьой, разстреляха за разнообразие с картечници...
Защото около 400 000 са избягали в България и всеки е загубил
някого. Никому не бе позволено да се върне. Никой не получи обратно
имотите си, макар че по Анкарската спогодба от 1925 г., сключена от
българското правителство със същия тоя Мустафа Кемал, имаме право
да ги стопанисваме...
Две години след българите дойде ред на арменците. Те бяха няколко
пъти повече и турските реформатори доста се озориха. В 1915 г. бяха
изклани, изгорени, застреляни един милион арменци в западната част на
Турция. След това кланетата продължиха с темп 100-200 000 годишно...
През 1922 г. идва редът на гърците. По-точно на кулминацията от
кланета на гърци, защото Черноморието бе поизклано и през 1914-1918 г.
След поражението на гръцката армия в Мала Азия настъпват чудовищни
кланета над богатите и многолюдни гръцки градове по крайбрежието на
Мраморно и Егейско море. На 2 милиона изчисляват жертвите си

273
гърците и над 2 милиона са избягалите в Гърция – от тях 1 милион
измират в следващите месеци от глад и болести. Мимоходом са били
изклани и арменските квартали в тези градове...”
След многобройните данни за извършения геноцид над
християнските народи с пълно основание възниква въпросът защо
американският професор Маккарти, който непрекъснато се занимава с
историята на Османската империя, както и с развитието на съвременна
Турция, премълчава и отрича тези ужасяващи събития от миналия век.
Няма никакво съмнение, че с това свое поведение той не само обслужва и
защитава имперските интереси на ислямисткото правителство на Турция,
но и на САЩ, като един от най-верните им съюзници. Докато в началото
на ХХ в. в Източна Тракия и част от Мала Азия живееха 500 000 българи,
понастоящем в Турция останаха само няколко стотици наши сънародници.
Никога Маккарти няма да даде верния отговор на въпроса защо българите,
арменците, гърците и другите християнски народи бяха избити и
прогонени от Турция. Успешно изпълнявайки приетия от Ататюрк девиз
“Турция за турците”, живущите в Османската империя наши сънародници
бяха подложени на истински геноцид като една част от тях бяха избити,
други прогонени, за да бъдат ограбени техните земи, къщи, добитък и
инвентар.

АНГОРСКИЯТ ДОГОВОР

Съгласно сключеният през 1925 г. Ангорски договор, Османската

империя се задължи да изплати имотите на избитите и прогонени българи
от Източна Тракия. Договорената цена между двете правителства е 983
милиона долара, като се определят и лихвите при положение, че сумата не
се изплати веднага. Досега турската страна не е изплатила нито долар,
въпреки че договорът не е денонсиран и беше препотвърден през 1992 г.
Самото турско правителство признава, че Ангорският договор, с
произтичащите по него задължения, е валиден и до днес. Понастоящем
задължението на Турция по договора, с определените по него лихви,
възлизат на около 10 милиарда долара. Опитите на българското
правителство да получи дължимите му суми по Ангорския договор среща
отказа на турската страна с аргумента: “Не отказваме, но тези хора са
отдавна мъртви, дайте първо да решим проблемите на живите”. Турция
поставя въпросите за пенсиите, имотите, обезщетенията, правото на
гласуване на изселниците с притежаване на две гражданства и други,
каквито проблеми не съществуват.
Спекулирайки с внесената от лидера на ДСБ и съпредседател на
Синята коалиция Иван Костов и приетата на 11.01.2012 г. Декларация на

274
Народното събрание относно “Прогонването на 360 000 български
граждани от турски произход през 1989 г.”, като “форма на етническо
прочистване от тоталитарния режим”, Турция веднага приветства този акт
на народните представители, изказвайки удовлетворението от решението
на българския парламент. Два дни след приетата декларация от Народното
събрание, в изявление на Министерството на външните работи на Турция
се изказва уверението, че “ще бъдат предприети конкретни действия за
всестранното и пълно обезпечение на всички потърпевши”. Турция заяви,
че съществуват необходимите предпоставки за предявяване на съответните
морални, политически, правни, съдебни и икономически претенции за
удовлетворяване на прогонените 360 000 български граждани от турски
произход, който акт се определя и от декларацията на Народното събрание
като форма на етническо прочистване. На основата на приетата декларация
от Народното събрание и в изпълнение указанията на Министерството на
външните работи на Турция, както и на техните разузнавателни и
пропагандни органи, лидерите на някои от изселническите организации
внесоха молби с искане за изплащане на “парични компенсации” за
“всестранното и пълно обезщетение на потърпевшите” не само пред
българските съдилища, но и пред Европейския съд за правата на човека в
Страсбург и Международния съд в Хага.
Безспорните исторически данни от 1989 г. показват, че никой не е
гонил тюркоезичното население от България по време на т.нар. Голяма
екскурзия. Народното събрание трябва да отмени декларацията, осъждаща
Възродителния процес, както обвиненията за етническо прочистване,
която не защитава националните интереси на България, а обслужва
сепаратистката и асимилационна антибългарска политика на Турция. Тази
декларация дава възможност на Турция да претендира за обезпечаването
не само на 360 000 души, напуснали под влиянието на турските
пропагандни и разузнавателни органи доброволно България, но да
предявява и през следващия ХХІІ век искания за обезщетение на
“прогонените” изселници, вече и от техните деца, внуци, правнуци, както и
бъдещите им неродени пра-правнуци. Няма съмнение, че Турция ще се
възползва от приетата антибългарска декларация на Народното събрание
като откаже да изпълни задълженията си, съгласно които трябва да
изплати 10 милиарда долара по Ангорския договор от 1925 г. за избитите и
прогонени тракийски българи по време на Балканската война.
Наследниците на тези българи заявяват, че техните предци са изоставили
34 000 къщи, 2 милиона декара ниви и лозя и 213 000 декара гори и
пасища. По изчисление на Тракийските дружества тези имоти днес по
текущи цени надхвърлят 16 милиарда долара. В България има 800 000
наследници на тракийските българи, които, както целият български народ,
могат да преценят кой продаде техните интереси и заслужават ли тези
родоотстъпници да определят бъдещото развитие на нашата страна по пътя

275
на нейния по-нататъшен разгром като свободна, независима и суверенна
държава. Иван Костов и другите национални предатели не само заслужиха
презрението на българския народ, но трябва да понесат и съответната
наказателна отговорност за пораженията, които нанесоха на нашата страна,
в резултат на които огромна част от българския народ е изпаднала в
бедствено положение.
Баташките кланета и издевателствата на редовната османска армия и
башибозука по време на Априлското въстание бледнеят пред зверствата и
мащабите на геноцида над старозагорци след превземането на града от
османските пълчища, както и по отношение на тракийските българи по
време на Междусъюзническата война. По време на освободителната Руско-
турска война от 1877-1878 г. в Стара Загора бяха убити около 15 000
българи. Броят на загиналите старозагорци е пет пъти повече от децата,
жените и мъжете на Батак, които бяха изклани, разстреляни и живи
изгорени от башибозука и редовната османска армия. Първият геноцид
през ХХ в. е извършен над тракийските българи, където само за няколко
дни са избити 50 пъти повече българи от жертвите в Батак. След
вероломното нападение над Източна Тракия задачата за етническото й
прочистване се осъществяваше по отдавна познатия начин – чрез
избиването или в най-добрия случай с прогонването на гяурите-
друговерци. В тези трагични дни около 150 000 българи попаднаха под
ножа и ятагана на поробителя, а други бяха разстреляни или живи
изгорени. 250 000 тракийски българи, бягащи от зверствата на поробителя,
успяха да се доберат до старата българска граница и да се спасят от
загубилите човешкия си образ озверели изверги.

ПОЛИТИКАТА НА САЩ В ЗАЩИТА НА ТУРЦИЯ

И СПЕКУЛАЦИИТЕ С НЕЙНАТА ИСТОРИЯ

При осъществяване на своите великодържавни планове, както и в

защита на националните си интереси, Турция е получавала необходимата й
помощ и съдействие от редица представители на американските научни
среди, университетски преподаватели, политици, общественици,
дипломати и други интелектуалци.
В третата част от книгата “Клио се среща със сивия вълк”, озаглавена
“Турското правителство и турската история в САЩ”, американският
професор Спирос Врионис подчертава, че турските манипулатори
своевременно са разбрали ролята и значението на някои подкупни
преподаватели, които са в състояние да формират една превратна
представа пред американската и международна общественост за Турция,

276
показвайки я като съвременна светска и демократична държава.
Едновременно с това те полагат неимоверни усилия за ангажиране на
университетите, институтите, колежите и библиотеките на САЩ, както и
на някои преподаватели от академичните среди, за отстояване на турските
национални интереси чрез участието им в различни научни конференции,
публикации в периодичния печат, написване на книги, учебници и др.
материали. Една от крайните цели на турската пропаганда е да се утвърди
такова съзнание на обучаваните от американските преподаватели младежи
и девойки, в резултат на което да застанат в защита на техните позиции по
редица умело фалшифицирани и манипулирани събития от историята на
Османската империя и Турция. След края на Втората световна война
Турция е една от най-верните съюзнички на САЩ, която последователно
отстоява техните стратегически интереси в този регион на света.
Опитите за по-голямо задълбочаване на отношенията с Конгреса,
Сената, Белия дом, Пентагона и Държавния департамент, както и с
широкия академичен свят, включващ около 2000 университета, започва
през 1980 г. с назначаването на Шукрю Елегдаг за турски посланик във
Вашингтон. С идването на новия посланик в САЩ турското правителство
си поставя задачата не само да подобри политическите, икономическите,
военни и други контакти между двете страни, но и със съдействието на
управляващите и академичните среди в САЩ, да утвърди имиджа на
Турция като съвременна демократична страна. За целта се създава
Институт за турски изследвания във Вашингтон /ИТИИ/. В публикуваната
институтска брошура относно устава, функционирането и начините за
отпускане на стипендии от ИТИИ се отбелязва:
“Институтът за турски изследвания е частна фондация...,
създадена през 1982 г. с цел да поддържа и поощрява развитието на
турските изследвания в университетите на САЩ. Нейната основна
задача, така както е написана в членовете при регистрирането, е да
увеличава и разпространява познанията за Турция, за нейната история,
култура и народ сред гражданите на САЩ посредством подкрепа на
образователни проучвания, стипендии и публикации на учени в областта
на турските изследвания. Всяка година Институтът отпуска средства
за субсидии, научни стипендии, дотации и първоначални финансирания на
дългосрочни проекти на университети с програми по турски изследвания
и на учени в тази област. Той функционира освен това като ресурсен
център и център за информация по съвременно развитие на република
Турция. За тази цел той спонсорира лекции, конференции, експертни
кръгли маси и други прояви, като поддържа също така справочна и
научна бибилиотека с няколко хиляди тома по Турция”.
Турското правителство отпуска 3 милиона долара за работа на ИТИИ
с оглед оказване на благоприятно за Турция влияние в средите на
американската общественост, както и за осигуряване на по-ефективната

277
координация с университетите, институтите, колежите и др. учебни
заведения в САЩ. От публикуваната амбициозна програма на Института
за турски изследвания във Вашингтон се вижда, че “има непосредствена
задача да засили турските изследвания в американските висши учебни
заведения като спечели или “купи” благоразположението на хората от
академичния свят и същевременно да излезе на конкуриращата се
академична борса за спечелване умовете и благосклонността на
студентите, които от своя страна ще навлязат утре в различни
професионални поприща и сами ще обявят своя избор”. Веднага след
изграждането и организационното укрепване на ИТИИ започва активна
работа по изпълнение на поставените задачи. Още в първите три години
след създаването му се отпускат субсидии в размер на 463 288 долара за 43
американски университети, колежи и библиотеки. В първата академична
1983-1984 година ИТИИ “отпуска стипендии на стойност 186 820 долара
на отделни личности и академично институции. 17 стипендии се дават
на учени, 19 на академични и сходни на тях институции и три за издаване
на списания за турска история и култура. През следващата 1984-1985
година Институтът увеличава общата сума, отпусната за стипендии,
на 235 695 долара, които дава на 20 учени, 60 институции и две списания.
През третата година – 1985-1986, се дават 235 645 долара на 23 учени,
63 институции и четири списания”. Четири години след създаването на
Института за турски изследвания 62 американски учени получават
индивидуални субсидии и стипендии, някои от които са подписали и
платените политически възвания във вестниците “Ню Йорк таймс” и
“Вашингтон пост” от 19.05.1985 г. Изразходваната за първите три години
обща сума от 658 150 долара нараства на 1 281 145 долара през първите
седем години от дейността на ИТИИ. В списъка на получилите стипендия
от Интитута фигурира името и на автора на книгата “Смърт и изгнание –
етническото прочистване на османските мюсюлмани (1821-1922)” –
американския професор Джъстин Маккарти. Използването на посочените
суми за субсидиране на разработваните в интерес на Турция теми от
американски учени, финансовото подпомагане на академичните им
институции и отпусканите стипендии на американски студенти показва, че
турските дипломатически и разузнавателни служби успешно купуват
благоразположението не само от академичния свят, но и на подходящи
възпитаници от техните висши учебни заведения. В тези средства не са
включени тайните фондове на турското разузнаване, с помощта на които
се подкупват редица чуждестранни учени, писатели, журналисти и други
интелектуалци. Фалшифицирайки историческите данни, какъвто е случаят
с проф. Маккарти, те защитават турските национални интереси. С
подписания на 30.06.1989 г. договор с турското правителство
американската фирма за обществени контакти “Хил енд Ноултън” се
задължава да оказва:

278
 “Съдействие за париране на нерешени още законодателни актове,
които се считат за вредни на турско-американските отношения и на
турските интереси... Осигуряване членовете на законодателното тяло с
точна информация по всички въпроси от интерес за Турция; вземане на
отношение по всички погрешни схващания, изкривявания и открити лъжи,
правени срещу Турция... Съдействие при планиране и осъществяване на
подходяща законодателна стратегия, насочена да излага и подчертава
интересите на Турция...
“Хил енд Ноултън” ще оказват съдействие в програма по
планиране, организиране и осъществяване на дейност по коригиране на
съществени фактически грешки относно съвременна Турция и турската
история, съдържаща се в учебниците за средно образование... Ще
оказват съдействие в програма по планиране, организиране и
осъществяване на дейност по установяване и коригиране на съществени
фактически грешки относно съвременна Турция и турската история,
съдържащи се в стандартните справочни енциклопедии...”.
Във връзка с така подписания договор в своята книга “Клио се среща
със сивия вълк” Спирос Врионис отбелязва:
“Американската фирма “Хил енд Ноултън” е поела като договорни
задължения към турското правителство и към посланика (срещу
солидната сума от 1 100 000 долара годишно от турското
правителство) да цензурира и променя американското образование в
средните училища и да упражнява турска цензура в стандартните
справочни енциклопедии в САЩ. Като се имат предвид критериите на
турското правителство и на посланика за история и наука, става ясно, че
това са неща, които първо се купуват с пари и след това се нагаждат
към представата на Анкара за общество и история”.
Според публикуваната на 21.07.2011 г. информация на Любомир
Желев в рубриката “Балкани” на телевизия “СКАТ”, под заглавието
“Научната общност”, се помества следния материал за “Платените турски
агенти” от професори и американски университетски преподаватели, които
съгласно получените от Турция “тематични тезиси”, срещу солидно
парично възнаграждение са написали редица книги в защита на турските
национални интереси:
“Вече цяла седмица някои турски медии продължават да
разсъждават и да коментират изнесените на 14 юни т.г. от работещия
в САЩ турски проф. Танер Акчам конкретни факти за платените турски
агенти сред т.нар. “американска академична общност”. Авторите на
публикациите били “шокирани” от клеветническото съдържание на
изказването на турския испорик, направено преди месец на конференция в
обществената библиотека в Глендейл, щата Аризона. Нашата медия
обаче е впечатлена не толкова от списъка с новите имена на турските
платени “лобисти”, колкото от липсата на най-малък опит да бъде

279
показано къде свършва “законната лобистка” дейност и откъде започва
натиска, шантажа, ангажирането и заплащането на свършената
работа на привлечените за сътрудничество в унисон с турските тези
чужди учени, журналисти и общественици. Дали към имената на отдавна
разкритите от тв СКАТ платени агенти Еди Берни Джонсън и Бил
Делакънт – конгресмени, задействани по повод резолюция 1631 от
30.09.2010 г. за “Съхраняване и спасяване на християнските културни
паметници в окупираната от Турция северна част на Кипър” или проф.
Джъстин Маккарти ще бъдат прибавени още имена на турски агенти за
“културно-историческо влияние” не е толкова важно. Важното в случая
са подхода и безпардонните средства за провеждане на турската
политика и налагане на турските национални приоритети било в САЩ,
било в България или някъде другаде по света. На въпросната конференция
в Аризона проф. Акчам, който се счита за един от най-добрите познавачи
на историята на арменския геноцид, заявил: “Турското правителство и
турските пропагандни центрове провеждат в САЩ една изключително
добре координирана и агресивна кампания. През месец декември миналата
година аз бях в Турция и имах възможността да разговарям със служител
на турското МВнР, който познава добре дейността на турската
дипломация и на турските организации в САЩ за неутрализиране на
арменските тези за геноцида. От същия “анонимен източник” научих, че
през 2004-2005 г. турските власти са установили контакт с един
американски професор и двете страни са се договорили, че най-успешния
начин за противодействие на пропагандата на арменската диаспора в
САЩ е “предприемането на нови научни разработки и тяхното
разпространение както в САЩ, така и в чужбина”. Въпросният учен
(дали не става дума за познатия ни Джъстин Маккарти?) се ангажирал
да работи в тази насока срещу солидно парично възнаграждение”. Проф.
Акчам продължил да разказва как била “стимулирана” издателската
дейност на авторите на “книги, насочени срещу твърденията за
арменски геноцид” и споделил, че някои от имената на тези
“изследователи по турска поръчка” му били съобщени от същия
източник. Той спазил обещанието си да не разкрива тяхната
самоличност, но уточнил, че подписаните от тях документи за
“договаряне на условията за сътрудничество и заплащане на услугите” се
намират в архива на турското МВнР. Все пак проф. Акчам не пропуснал
да отбележи, че е получил странно усещане след появата на последния
“научен труд” на Майкъл Гюнтер, в който се твърди, че “в Османската
империя са били избити 600 000 арменци, но тази трагедия не може да
бъде квалифицирана като геноцид”. Това, което проф. Акчам не пожелал
да сподели относно съобщените му в Анкара имена на платените турски
агенти заради дадената дума за дискретност, излезе наяве в интернет-
сайта Asbarez с автор Харут Сасунян. В публикувания списък липсва

280
името на проф. Джъстин Маккарти, но затова пък научаваме, че
“историкът Гюнтер Леви от университета в Масачузетс, Едуард
Ериксон от колежа Virginia corps command and staff college, гост-
лекторът Джереми Солт (политолог) в университета “Билкент” в
Анкара и турския проф. Хакан Явуз – преподавател в катедра
“Международни отношения” на университета в Юта, САЩ, са писали
книги съгласно получените от Турция “тематични тезиси” и трудът им е
бил заплатен от турската държава”. По този повод вестник “Миллиет”
се е сетил да открие и публикува един “спомен” на известния турски
изследовател на историята и културата на кюрдския народ доц. д-р
Исмаил Бешикчи, лежал дълги години в турските зандани заради своите
публикации. Една от тях е с дата 2009 г. и е озаглавена “Относно един
японски филолог и полиглот”. В статията си доц. Бешикчи описва как
турската преса е представила в края на 90-те години някакъв японски
професор като световно признат езиковед и полиглот, според когото
“кюрдският език, доколкото може да става дума за език, е първобитен,
елементарен и не може да бъде “език на науката и на познанието”.
Случаят бил забравен до юни 2009 г., когато в Турция пристигнал
японския проф. Малмисаничи и по някакъв повод била засегната темата
за онова “определение” преди много години. Професорът разказал
неизвестни досега подробности около “оня случай”. Авторът на
злополучното изказване бил наистина “филолог-изследовател”, макар и
съвсем неизвестен, който имал желание да специализира “класически
езици” и трябвало да поработи в турските архиви, за което поискал
нужното разрешение. Компетентните турски служители нямали нищо
против да го допуснат до документалния архив, но само при условие, че
ще обяви пред турските медии, че в резултат на своите проучвания е
установил, че ... следва цитираната по-горе “научна присъда” за
кюрдския език. В случай на отказ да изпълни внушенията на заканите,
гостът бил заплашен с “изгонване”. Така въпросният “специализант” от
далечна Япония се оказал “световно признат експерт по кюрдски език,
чоято оценка тежи на мястото си и напълно съвпада с изводите на
стотици турски историци и филолози”. В заключение вестник “Миллиет”
описва още един случай с автори като Владимир Бартол, които също са
работили в турските архиви и които “задължително” са били подлагани
на брифинг-инструктажи по “чувствителни въпроси за турската
история и култура”, преди да започнат същинската си научно-
изследователска работа в архивите”.
В своята публикация от 12.03.2011 г. Любомир Желев отбелязва, че
“агентът със затихващи функции” Маккарти не само “съветва Турция по
какъв начин може да изчисти образа си в България”, но и как да се
пресекат “несправедливите” обвинения, свързани с “мита за арменските
кланета през 1915 г.”. Той заявява, че:

281
 “След “арменската конференция” в Лондон платеният турски
агент Джъстин Маккарти беше отново вкаран в употреба по време на
свиканата във Вашингтон на 18 и 19 март 2011 г. среща на турските
“лобистки” организации в САЩ. Форумът беше свикан по инициатива и
премина под “шапката” на Асамблеята на Турско-американските
асоциации (АТАА) и на Федерацията на турско-американските
дружества (TADF). В работата на конференцията взеха участие
специално пристигналия държавен министър по европейските въпроси
Егемен Баъш, турския посланик Намък Тан, юридическия съветник на
турското лоби Марк Мейровиц, американски конгресмени и сенатори от
Групата за приятелство в Конгреса на САЩ, бизнесмени, общественици,
представители на медиите и др. В словото си Егемен Баъш призова
всички турци в САЩ да бъдат единни и организирани в съществуващите
сдружения, за да бъдат постоянно в течение на антитурските прояви на
тези, които искали да прекратят процеса на постоянно нарастващото
политическо, икономическо и културно влияние на Анкара...
В изказването си Мейровиц подчертал необходимостта от
задълбочено планиране на предстоящите действия за промяна на
отношението към Турция и за противодействие на продължавщите
опити за ново реанимиране на известната резолюция 252 за арменския
геноцид. Адвокатът изтъкнал своята и на турското лоби в Конгреса
“заслуга за провала” на инициативата в края на декември 2010 г. за
гласуване на резолюцията...”.
За направеното изказване на Джъстин Маккарти се отбелязва:
“Това въведение към основната цел на дебатите беше
предназначено за главния лектор – платения поръчков турски агент проф.
Джъстин Маккарти, който пристигна във Вашингтон с познатата
торбичка с лъжи. Тя се оказа почти празна, защото, колкото и да я
“изтупваше”, освен политическа воня и историческа плесен, от
торбичката на лъжливото “професорче” не излезе нищо ново и по-
различно от известните фалшификации за това как от средата на ХІХ
век досега българите, арменците, гърците, руснаците и други християни
са избили 5 милиона турци и мюсюлмани, а други 5 милиона са били
депортирани. Маккарти бил много загрижен за несправедливо
приписвания на Турция образ на “държава-насилник и поробител още от
времето на Османската империя”. Заради тези наслоения и предрасъдъци
бил съчинен “мита за арменския геноцид през 1915 г.”. Лъжливото
“овчарче” нападнало влиятелния американски вестник “Ню Йорк таймс”
заради неговите публикации, които изцяло се позовавали на 15 книги”.
Според тези трудове, събитията в Османската империя през 1915 г. били
определени като “геноцид” и в същото време вестникът не бил отделил
нито ред на съдържанието на други книги, които предлагали
противоположно мнение”. Тук ораторът очевидно е имал предвид най-

282
вече своята книга “Смърт и изгнание. Етническото прочистване на
османските мюсюлмани (1821-1922)”. Случайно или не, но атаката на
турския агент съвпадна по време с реакцията срещу същия вестник на
неговия кукловод – турския посланик в САЩ Намък Тан. Турското МВнР
разпореди на своя посланик да изготви и изпрати до вестника “остро
възражение и опровержение за грешните интерпретации по повод
арестите на турски журналисти и терора над свободните медии”. Тези
мерки на властите били предприети заради заключенията на
прокуратурата, че въпросните лица са се занимавали с несъвместими с
професията дейности. Турция била обарзец на свободата на словото и на
мисълта и този факт бил заложен в темелите на реалната демокрация”.
В писмото си турският посланик настоява за повече “обективност и
толерантност”, когато се коментира подобна “сложна и чувствителна
тема”, и да не се избързва с “предварителни и необосновани изводи” за
положението в Турция. Според проф. Маккарти, “американците
признавали, че Турция е привлекателна страна заради своите исторически
и природни дадености, но продължавали да приемат турците и Турция
като опасност и заради това избягвали да посещават страната. В
техните представи бил жив образа на турчина от карикатурите като
груб мъж с мустаци и пъхнати в пояса ножове. На тези “средновековни
митове” следвало да се даде категоричен отпор и тази била една от
главните причини, на които се дължало формираното от арменската
пропаганда отношение на повечето американци към истината за т.нар.
арменски геноцид. Въпреки че тези американци знаели за разкритите
факти и документи, че не е имало никакъв геноцид, те продължавали да
мислят традиционно под влиянието на наслоените представи за
“страшните османлии и турци с ятаган в ръката”. Грешните представи
били налагани с течение на годините непосредствено след “събитията”
от 1915 г., благодарение на изопачените и едностранчиви новини,
разпространявани от християнските мисионери в Западна Европа, а
оттам – в САЩ, които почивали единствено на измислиците на
арменците. Дори и сега много американци вярвали, че САЩ са подкрепили
гръцкото въстание само защото гърците били християни. Като
“стъпил” на този “пример” Маккарти най-после получил възможност да
повтори и да потрети своята основна теза: “Американците въобще не са
и чували, че българите и руснаците са избили много пъти повече турски
мюсюлмани в сравнение с убитите християни и предубежденията са били
наслоени още в онези времена, когато американските духовници са водели
кампания за оклеветяване на турците и за представянето им като
жестоки убийци, тирани и варвари”. В последвалите дебати
присъстващите изразили съгласие с “аргументите и изводите” на
лъжливото овчарче и поискали да узнаят какво трябва да направи Турция,
за да се промени днешния образ на страната. Високо интелекуталният

283
“съветник” бил поласкан от допитването и препоръчал на своите
работодатели в Анкара “да активизират намесата си в съседните
държави с износ и пропаганда на турската култура, изкуство и турските
манджи. Положителен резултат бил възможен, ако се отдели
подобаващо внимание на образованието и се изпращат в училищата, на
учениците и студентите подходящи “материали и пособия”.
Професорът посъветвал Турция да изпраща при студентите и
интелектуалците в чужбина свои емисари, които да им обясняват “очи в
очи”, че турците не са тези страшни диваци, както си ги представят
съседите и другите чужденци. Когато ви нападат и обвиняват, че сте
правили изтребления, отговаряйте, че и турците са хора като всички
останали и всички еднакво са пострадали в тогавашните военни условия.
Смъртта не е била явление само в едната страна. Кагото ви атакуват
арменците и техните приятели, не бъдете скромни и срамежливи, а
твърдо излагайте своята правота и своята позиция”.

АРМЕНСКИЯТ ГЕНОЦИД

Османската империя, а след това и Турция, никога не е признавала

арменския геноцид, въпреки че повечето европейски и други страни и
народи го определят като една от най-кървавите и трагични страници на
човечеството в началото на ХХ в. Тази позиция винаги е отстоявана от
всички турски правителства, включително от сегашното на министър-
председателя Реджеп Тайип Ердоган. Това поведение на предишните и
сегашни ръководители на Турция продължава да вълнува не само някои
представители на техните научни, обществени и политически среди, но и
голяма част от народите и международната общественост. Геноцидът над
арменския народ е една историческа реалност, която не може да бъде
отречена, оспорена или оборена, въпреки големите усилия на
съвременните манипулатори и фалшификатори на тези потресаващи
събития.
В края на ХІХ в. по заповед на султан Абдул Хамид армията навлиза
в арменските села и градове, където живеят 2,5 милиона арменци. В
продължение на две години голяма част от техните селища са обхванати от
пламъци, повечето от жилищата им са изравнени със земята, а населението
е подложено на жестоки репресии и изтребления. В резултат на тези
варварски изстъпления до 1894 г. са избити 50 000 арменци. Само за два
месеца в района на Ван, Ерзурум, Харпут и Муш са ликвидирани 24 000
деца, жени и мъже.
В писмо до английския посланик Ф. Керри от 06.11.1894 г.
английският вицеконсул във Ван Холлуорд съобщава:

284
 “(В едно село) били отбрани голямо количество най-красиви жени,
на които предложили да приемат исляма и да се омъжат за турци. Те
отказали и били убити”.
С писмо от 16.11.1894 г. американски граждани съобщават следните
данни за клането в Сасун:
“Група жени, определяна различно, от 60 до 160 души, били
затворени в църквата и сред тях “били пуснати” войници. Много от тези
жени били измъчвани до смърт, а останалите били убити със саби и
щикове. Няколко млади жени били заловени като военна плячка. За тях се
разказват две версии: 1. Че те били отведени от мохамедани в харем,
които ги похитили, и 2. Че им предложили да приемат исляма и да влезат
в харемите, и когато те отказали, ги убили.
В трето село 50 избрани жени били пощадени (от смърт); тях ги
увещавали да променят вярата си и да станат госпожи в турските
хареми, но те с негодувание отказали да се отрекат от Христа,
предпочитайки да бъдат подхвърлени на участта на своите бащи и мъже
(т.е. да бъдат убити).
Войниците настигнали младите хора (в едно село) и казали, че
заради хубостта им ще ги пощадят, ако приемат исляма, но мислъта за
ужасната смърт, която, както било известно на бегълците, че ще ги
постигне, не им попречила да изповядват Христа”.
В своята книга “Арменците и младотурците. Кланетата в Киликия”,
издадена през 1910 г. в Париж, Адодидес съобщава следните данни за
избиването на арменците в Адана през 1909 г.:
“Съвсем като в първобитните народи и в диваците, в тези войни на
исляма и в масовите убийства, организирани в мирно време, се установили
традицията да се изтребва мъжкото население; що се отнася до
жените и децата, те бяха обречени на робство и обръщение във вярата
на пророка. Повече щадят девойките, с които попълват харемите.
Обръщаха в исляма жени, деца и даже мъже, на които обещаваха
пощада само при условие, че приемат тяхната вяра. В много случаи след
извършване на всички формалности и ритуали, включително обрязването,
турците внезапно променяха решението в последния момент и просто-
напросто убиваха тези новообърнати или ги подхвърляха на мъчения като
онези, които се противопоставяха на приемането на мюсюлманската
вяра.
На един тертер (свещеник), с цел да го заставят да стане
вероотстъпник, избодоха очите с двуостра черкезка сабя, която въртяха
в окървавените орбити така, както пробиват със свредел парче дърво.
Със същата сабя му отрязаха езика и избиха зъбите.
В числото на жертвите трябва да се включат още и тези, които
излязоха от този ад (лагера) немощни, осакатени, неспособни за труд,
обезумели, а също така жените и децата, обърнати в исляма, похитени и

285
оскърбени девойки, заточени в робство за изпълнение на жестоки
скотски задължения. Жътвата на девойки в Киликия беше обилна. Много
бяха продадени или разиграни на лотария. Месец след клането в
Себастия, на девет дни път от Адана, пристигна керван девойки, купени
като робини”.
В писмо от 08.02.1895 г. до турския министър на правосъдието и
култовете Риза паша арменският патриарх съобщава:
“В затворите избиват затворниците, събличайки ги голи.
Привързват ги към кръстообразни стълбове и ги горят с нагорещени
железа. Предлагат на нещастниците да приемат мюсюлманската
религия, като им обещават за това да прекратят мъченията им и да ги
пуснат на свобода”.
С пълно основание, научавайки за тези събития, европейската
общественост определя Абдул Хамид като “кървавият султан”,
“касапинът” и “великият убиец”. В началото на ХХ в. младотурците
надминаха със своята жестокост “Кървавия султан”. Техните методи на
безмилостни кланета и разстрели, изнасилвания, опожаряване на градове и
села, както и удавянията в морето и езерото Ван на десетки и стотици
хиляди абсолютно невинни арменци, говори за мащабите на планирания
геноцид. По повод твърденията на Армения, че погромът над арменците е
предварително добре планиран и осъществен геноцид над абсолютно
невинни цивилни техни сънародници, Турция най-демонстративно отрича
тези обвинения. Оправдавайки се, управляващите заявяват, че някои
военни “са отишли малко по-далече в действията си”. Да твърдиш подобни
наивни обяснения, при положение, че 1,5 милиона арменци са избити и
повече от 1 милион са прогонени, е проява на абсолютно безочие, на нагло
и безцеремонно отричане безспорните данни за извършения геноцид над
арменския народ. По отношение на хилядите арменци, конвоирани към
вътрешността на страната, нареждането е пределно ясно и окончателно –
те трябва да бъдат избити. Тази заповед се спазва стриктно от
“младотурските реформатори”. В своите указания младотурците са
категорични – “всички мъже над 50-годишна възраст да бъдат изтребени,
свещениците, учителите, цялата интелигенция – също, а момичетата и
децата да се оставят за помохамеданчване”.
В изявление до германската военна мисия в Ерзурум две медицински
сестри съобщават:
“Много жени приличаха на полудели. Те крещяха: “Пощадете ни,
ние ще станем мюсюлмани, немци или такива, каквито желаете, само ни
пощадете”.
В своите показания за кланетата над арменците в Ерзурум през юли
1915 г. турчинът Алафтар Ибрахим ефенди съобщава:
“За изселването на арменците от Цариград бе получена сурова и
срочна заповед със следното съдържание: Да се изколят без пощада

286
всички мъже от 14 до 65-годишна възраст; децата, старците и жените
да не се закачат, а да се оставят и да се обърнат в мохамеданство”.
В писмо от октомври 1915 г. до Нубар паша патриархът на западните
арменци отбелязва:
“Високопоставени чиновници и прости селяни избираха жени или
девойки, които им харесваха, и ги правеха свои жени, насила обръщайки ги
в мохамеданската вяра; що се отнася до малките деца, една част дадоха
на мохамедани, а останалите пуснаха гладни и без средства за
съществувание...
Всички мъже арменци от Малатия бяха отведени оттук и убити,
всички жени и деца насила бяха обърнати в мюсюлманската вяра...
На много места арменското население, за да запази живота, изрази
желание да приеме мохамеданството. Така беше и при по-раншното
клане, но този път им създадоха различни пречки. В Себастия на
пожелалите да приемат мюсюлманската вяра предложили да предадат
на правителството децата си до 12-годишна възраст, обещавайки да ги
изпратят в приюти за сираци; от възрастните поискаха съгласие да
отидат в места, посочени от правителството.
В Херберд на мъжете не разрешиха да променят вярата си; що се
отнася до жените, от тях поискаха при обряда на обръщането да
присъства мюсюлманин, готов да встъпи в брак с обърнатата. Много
жени арменки предпочетоха да се хвърлят в Ефрат заедно с
кърмачетата си или се лишаваха от живота си по други начини...
Достатъчно е да се каже, че на цялото пространство от Самсун
до Сгерд и Диарбекир не остана нито един арменец. Повечето погинаха
по време на клането, една част беше изселена, а друга част беше
обърната в мохамеданската вяра”.
Вестник “Таймс” от 27.09.1915 г. съобщава, че: “От Самсун до
Трапезунд, от Орду до Айнтаб, от Мараш и Ерзурум пристигат едни и
същи съобщения за зверства: за мъже, безжалостно разстреляни,
разпънати, обезобразени или отведени в трудови батальони; за деца,
отвлечени и насила обърнати в мохамеданската вяра; за жени,
изнасилени и продадени в робство в дълбокия тил”, а на 18.12.1915 г.
вестникът уточнява: “В документите са изброени 29 района, в които
цялото арменско население, достигащо 835 000 души, или е било избито,
или изселено, или насила обърнато в мюсюлманската вяра”.
Американският мисионер В. Джекс публикува през 1916 г. в
“Арменски вестник” следните данни за насилственото ислямизиране и
избиване на арменското население в Османската империя:
“(В Харпут), като се почне от висшите чиновници и се свърши с
простите селяни, всички можеха да вземат за жена и да обърнат в
мюсюлманството всяка жена или девица...

287
 Всички мъже от Малатия бяха доведени тук и убити, а от жените
и децата една част бе изклана, друга – обърната в мюсюлманство.
На много места арменският народ, за да спаси живота си, изрази
готовност да премине в исляма, но както и по време на прежните
кланета, този път такива обръщания не се удовлетворяваха лесно.
В Харпутския вилает не се допускаше преминаването на мъже в
исляма, а при обръщането на жените в исляма беше постановено условие,
че те трябва да бъдат готови да се омъжат за мъж мюсюлманин...
От крайбрежните черноморски градове Трапезунд и Самсун
преминалите в исляма се отдалечаваха в чисто мюсюлмански райони на
вътрешността...
Накрая, върху пространството от Самсун до Сигерт и Диарбекир
по-голямата част от хората бяха изклани, една част подхвърлени на
насилия и само незначителна част беше обърната в мюсюлманството”.
На 11.11.1918 г. в-к “Жоговурд” отпечатва следния разказ на
очевидец на кланетата в Болукския район:
“Ограбиха нашите богатства, търгуваха с честта на нашите
сестри, продавайки ги за една сребърна монета или за един и половина
фунта тютюн.
Ужасната трагедия се повтори на 8 февруари 1916 г., независимо
от това, че всички ние променихме религията си. Мъжете, останали
малко на брой, отново отведоха в богазлийската касапница, а децата със
завързани уста, в полуживо състояние, заедно с жените закопаха живи в
земята”.
Тоталното изтребление на арменския народ и ограбването на
богатствата му продължава и през следващите години. Обобщавайки тези
данни, може да се отбележи, че в началото на 1915 г. те изклаха,
застреляха, а в някои случаи изгориха живи, над 1 милион арменци. По
време на Първата световна война турските власти мобилизираха 60 000
арменски войници. Те бяха затворени в трудови лагери, където бяха
избити. Арменците, които са се намирали в непосредствена близост до
фронта, както и другите, живеещи във вътрешността на страната, били
насилствено депортирани в пустинните земи на Сирия и Месопотамия,
където също били избити или измрели без вода, от глад и болести в
непоносимите пустинни горещини. Оцелелите арменци след края на
войната, които не можели в никакъв случай да се завърнат в родните си
села и градове, били насилствено принудени да избягат в руската част на
Армения, както и в редица страна в Западна Европа, Австралия и Америка,
включително и в България.
В телеграма от 20.02.1916 г. българският генерален консул в Одрин
Серафимов до българската легация в Цариград уведомява:
“По заповед на министър-председателя донасям Ви, че днес
направих енергични постъпки, за да не бъдат интернирани и потурчени

288
петтях арменски семейства, които имат синове войници в България.
Въпреки големите ми настоявания валията отказа категорически да
направи изключения, защото заповедта от Цариград била строга и
абсолютна. Конакът беше пълен с почернени и забулени вече арменки,
готови за доброволно, както казва валията, потурчване. Военна музика
свиреше в двора да развеселява новите ханъми”.
Два дни по-късно, на 22.02.1916 г., в доклад до министър-
председателя д-р Васил Радославов и министъра на външните работи
генералният консул в Одрин съобщава:
“Днес няма вече арменци, непотурчени в Одрин. Даже семействата,
имеющи войници в България, за които ходатайствах да не бъдат
интернирани и потурчени, насила са били вчера потурчени и вероятно
наскоро ще ги интернират. Мълви се, но подземно, че това е само
началото... и че наскоро тази участ щяла да сполети и останалото
християнско и еврейско население във вилаета. Турците били твърдо
решени, било чрез изпъждане или потурчвания, целият Одрински вилает
да бъде заселен изключително с мохамедани.
По ходатайството на легацията в Цариград разрешават вече на
българските семейства, които имат бежанци в България, да заминават в
царството безвъзвратно, обаче като турят веднага ръка на останалите
им недвижими имоти. Властите най-лесно разрешават заминаването в
България на по-състоятелните българки, защото има какво да се
конфискува.
Ако женената дъщеря иска да отиде при мъжа си, не й се
позволява, без да вземе със себе си и родителите си, ако има такива;
даже и тогава, когато старите, негодни вече за пътуване, отказват да
заминат.
Това според мен е системно пъдене на българския елемент от Одрин
и Лозенград.
Всички мои ходатайства по този повод остават без резултат,
защото било заповядано от Цариград”.
С пълно основание българският генерален консул в Одрин отбелязва,
че вече в Одринския виалет няма непотурчен арменец. Според него тази
участ ще сподели и останалото християнско и еврейско население в
Одринския вилает. Българите от Лозенград и Одрин, както и част от
живущите в Цариград, са принудени като бежанци да напуснат Османската
империя, а управляващите безвъзвратно обсебват тяхното недвижимо
имущество. Информацията за насилственото ислямизиране и депортиране
на арменците от Югоизточна Тракия в азиатската част на Османската
империя е поместена и в доклада на българския генерален консул в Одрин
от 18.02.1916 г. до министър-председателя д-р В. Радославов и министъра
на външните работи на България. В доклада си генералният консул в
Одрин съобщава:

289
 “Господине министре-председателю, в продължение и допълнение
на депешата ми от днешната дата под № 215 чест ми е да Ви донеса
следното:
Като ехо на турските загуби при Ерзурум трябваше нещо да стане,
за да се покаже на света, че те са храбри, мощни и вече са в пътя на
“възражданието”.
И наистина нощес към 11-12 часа 40 арменски фамилии са вдигнати
от постелите и изпратени на изгнание към Азия и днес къщите им са
запечатани от властите.
Не е пощаден и митрополитският наместник Арсений, който е бил
жестоко бит и интерниран заедно с другите. Не искат вероятно
турските власти да оставят без религиозна утеха горките изгнаници и
пращат с тях един духовен пастир.
Днес, случайно минавайки покрай арменската митрополия, видях, че
имаше вече няколко коли и полицейски, които изнасяха вещите на
зданието. Един от стражарите държеше в ръцете си и се удивляваше на
златната владишка патерица.
Остават още стотина фамилии, на които е било предложено да се
потурчат, за да бъдат пощадени. Нощес е имало няколко случая на
потурчване и днес почти всички останали арменци се тъпчат в конака да
подават заявления, че желаят да приемат мохамеданството.
Сега, когато пиша тези редове, край канцеларията минават много
коли, пълни с арменска покъщнина, които заедно с “владишката
патерица” ще бъдат вероятно разпратени на турските музеи като
“военна плячка” за назидание на грядущето поколение.
Гани бей, инспектор на младотурския комитет и най-важната
личност след валията, бил казал вчера на свой приятел арменец Алексан
Алексаниян, че сега не може да го спаси, защото имало строга заповед от
Цариград – всички арменци, които не приемат мохамеданството, да
бъдат интернирани.
Кой би могъл да каже, че младотурците не са в пътя на
обновлението?
Сега сме в последното действие на грозната световна драма.
Жестокият и безпощаден критик – историята, скрит в някоя ложа, тихо
бележки взема. И утре, когато цели нации пред страшния съд на
историята изправени ще бъдат, какво ще може Турция за свое
оправдание да каже?
Отсега забелязваме в разните зелени, жълти, сини и други книги,
както и в дългите вестникарски полемики, как победени и победители се
мъчат да се оправдаят и да има повече “смекчаващи вината
обстоятелства”.
А Турция, напук на всичко хуманно, вместо към възраждане и
обновление да върви, връща се отново къ 14-о и 16-о столетие”.

290
 За “ последните действия на тази грозна световна драма”, както
отбелязва генералният ни консул в Одрин, която според него “ни връща
отново към 14-ото и 16-ото столетие”, единственият защитен аргумент не
само на тогавашните главорези от османската империя, но и на сегашното
ислямистко правителство на Турция за извършения геноцид над арменския
народ, е неговото пълно отричане. Воден от користни лични подбуди и
партийни интереси, туркофилът Васил Радославов не само че не направи
необходимото, за да защити нашите сънародници в Одринския вилает,
Цариград и другите села и градове на Османската империя, но се съюзи и с
петвековния ни поробител по време на Първата световна война, която
доведе България до една от най-големите й национални катастрофи през
ХХ в.
През следващите няколко години (до 1922 г.), когато идва ред и на
гърците, методично са избивани десетки хиляди арменци годишно. Няма
съмнение, че както предишните, така и сегашните ръководители на Турция
са запознати и много добре знаят историята на отричания от тях арменски
геноцид. В турските архиви се съхраняват многобройни доказателства за
извършените издевателства над арменския народ. Тези материали трябва
да бъдат напълно разсекретени за свободно ползване от всички научни
работници, журналисти, ръководители на политически партии и
обществени организации, както и други представители на турската и
международна общественост. Съществува реална възможност с помощта
на тези документални данни да се разобличат и оборят по категоричен
начин досегашните опити за отричане и фалшифициране на тези трагични
събития. При сегашната обстановка, при която ислямисткото правителство
на Ердоган провежда активни мероприятия за утвърждаване на
неоосманистката доктрина на Турция, няма възможност да се разсекретят
всички архивни материали и да се признае извършения геноцид над
арменския народ.
Управляващите в южната ни съседка упражнавят най-строг и
безкомпромисен контрол по отношение на всички научни и
публицистични разработки, свързани с историята на Османската империя,
които могат да разкрият нови данни, дискредитиращи официалните
позиции на Турция по арменския геноцид. Поради основателната критика
и огромния научен интерес на редица турски и чуждестранни автори,
турското правителство беше принудено да открие свободен достъп до част
от архивите на Османската империя. Отварянето на 9% от т.нар. архив
“Башбаканлък” (архива на министър-председателя) се посрещна с
удовлетворение от участниците в проведената на 16.05.1989 г.
Конференция на архива в Истанбул. Макар и да има голямо значение в
изследователската работа на турските и чуждестранни учени, военното
правителство не позволи да се отворят и другите архиви, разкриващи
зверствата над поробените народи по време на петвековното робство,

291
включително и за геноцида на 1,5 милиона арменци. Съществува
основателно подозрение, че през последните десет години по поръчка на
правителството определени учени са прочиствали архивите от документи,
които потвърждават арменския геноцид. Преди да проучат
каталогизираните 9% от открития архив, съдържащ 100 милиона
документи, президентът, премиерът и министърът на външните работи на
Турция декларираха, че тяхното изследване нямало да помогне за
признаване на арменския генцид. Предварителното предрешаване на
резултатите от бъдещите проучвания на турските архиви показват, че
управляващите са направили необходимото да се прикрият онези
исторически източници, които биха показали нови данни за извършения
геноцид над арменците. Както съобщи в-к “Джумхюриет” (04.01.1989 г.),
някои турски историци като доц. д-р Мете Тунджай изразил
предположение, че “през последните четири-пет години османските
архиви са “пресети”. Той казал: “Архивите ще бъдат отворени за
изследователи като Станфорд Шоу, за когото те вярват, че ще прави
такова изследване, което ще поддържа официалната теза”. Станфорд
Шоу е един от 69-те американски учени, подписал възванието от
19.05.1985 г. с искане да не се гласува от Конгреса на САЩ Резолюция
192, осъждаща арменския геноцид и е получил 2500 долара от Съвета на
турските дружества в Америка, чиято дейност е спонсорирана от турското
посолство във Вашингтон.
Оневинявайки Турция за извършения геноцид над арменците в
предговора към българското издание на книгата “Смърт и изгнание.
Етническо прочистване на османските мюсюлмани (1821-1922 г.)”,
Веселин Ангелов твърдо защитава позициите на Джъстин Маккарти.
Според него в резултат на “неортодоксалния поглед върху т.нар. арменски
геноцид”, както и на “задълбоченото научно и нестандартно изследване”,
авторът на книгата разкривал “другата премълчана истина” за “загиналите
многократно по-голям брой османски мюсюлмани”. Ангелов отбелязва, че
въпреки големия личен принос на Маккарти при изясняване на
тогавашните събития, поради отричания от него арменски геноцид “той
често е бил обект на критики”. Отстоявайки позициите на защитниците на
Маккарти от средите на неговите спонсори, с голямо съжаление и
огорчение за “несправедливо” отправените му обвинения, Ангелов
отбелязва:
“В повечето случаи нападките срещу него не са подплатени със
сериозни научни доводи. Най-често го характеризират като “учен от
турската страна на дебата”. По разбираеми причини към него най-много
има критики от проарменски настроени учени, включително и обвинения,
че е “агент на турското правителство”. Заради коренно
противоположните си научни твърдения, Маккарти е бил обект и на
кампании, по време на които го етикетират още като “отрицател на

292
геноцид” и “ревизионист”. Обект на постоянен вандализъм е неговата
страница в Уикипедия. Изобщо с всевъзможни средства се цели неговото
дискредитиране... Всеобщо е мнението на критиците му, че той е
съучастник в “мащабен проект” за подкопаване усилията за осъждане на
арменския геноцид. Че той просто е “купен” историк, че се е “продал”.
Справедливостта на тези обвинения по отношение на Маккарти
могат да се видят и прочетат във всяка следваща страница, описваща
извършения от турците геноцид над арменския народ. В случая не става
въпрос само за един “продал се” и “купен” американски професор, а за
лъжите, спекулациите и фалшификациите на Джъстин Маккарти, който с
пълно основание е определян като “агент на турското разузнаване”. Той
утвърждава арменския геноцид като престъпен акт не на главорезите от
османската империя, а на неговите жертви, които според “достоверни и
обективни източници” на Маккарти, доказвали, че в съучастие с руснаците,
арменците са причинили смъртта на мюсюлмани по особено жесток и
мъчителен начин. В защита на отстояваната от Маккарти турска теза за
арменския геноцид Ангелов отбелязва:
“Позовавайки се на малко известни, в повечето случаи достоверни,
безпристрастни, обективни и съзнателно премълчавани доскоро
източници, той доказва, че в съучастие и подпомагани от руснаците
“арменците са изтребвали мюсюлмани с рафинирани методи за
причиняване на смърт по особено жесток начин и второ, че именно
арменците носят отговорност за повечето разрушени градове и села”. Че
не по-малък в масовото изтребление на стотици хиляди мюсюлмани и
разорението на стотици населени места е и делът на руснаците. Че в
крайна сметка многобройните смъртни случаи по време на Първата
световна война и непосредствено след нея са в резултат на
междуобщностната война между мюсюлмани и християни (арменци,
руснаци и гърци), на глад и болести и не са поради умишлено и съзнателно
провеждане на политика за извършване на геноцид от Османската
империя. Според него през последното столетие на империята турците
никога не са провеждали политика на геноцид”.
Ние не знаем дали Веселин Ангелов и някой друг защитник на
турските позиции по арменския геноцид, отстоявани от Маккарти, е
написал предговора към българското издание на неговата книга, но няма
съмнение, че това е една поръчкова задача, чиято основна цел е да се
заблуди българския читател и да го спечели в подкрепа на новата
неоосманистка доктрина на Турция.
Геноцидът над арменците е една от най-трагичните страници в
историята на човечеството от началото на ХХ в. След признаването му от
толкова много народи, в своята книга Маккарти е принуден да заяви, че
“някои османски чиновници са участвали лично в ограбването на
арменците, понякога дори и в тяхното унищожаване”. Според него имало

293
и изпратени “много турци пред съда за антиарменските си действия”. От
общо 1397 обвинени за антиарменски престъпления неколцина са били
екзекутирани. Оневинявайки извършените престъпления от
представителите на официалната власт, Маккарти заявява, че най-голяма
смъртност сред арменците е била в резултат на нападенията над
арменските конвои от скитащи номадски племена. Никъде не се
споменава, че избиването на арменците е планиран геноцид, крайната цел
на който е прогонването на останалите все още живи техни сънародници
от пределите на Османската империя. Оправдавайки османските власти за
извършения най-голям геноцид в началото на ХХ век, Маккарти заявява:
“Решението за принудително изселване на арменците е
целесъобразно от военна гледна точка, но то довежда до крайно
нежелани последици – множество съпътстващи проблеми и висока
смъртност... Вината за гибелта на толкова много арменци по време на
преселването им трябва да се сподели от османците, арменските
бунтовници и техните поддържници, както и от руснаците...”.
Читателят остава с впечатление, че невинните жертви по време на
тези кървави събития са турците, които били подложени на невероятни
издевателства и масови кланета от арменците. Маккарти ни уверява, че:
“Най-зловещото арменско изтребление на мюсюлмани, съпроводено
с унищожение на мюсюлмански поселения, се случва на два пъти – в
началото и в края на Първата световна война”.
В потвърждение на това клеветническо твърдение той пояснява, че
“отделни доклади говорят за мащабно унищожаване на мюсюлмани,
особено във вилаетите Ван и Битлис”. Посочените от Маккарти
източници за “арменските жестокости и издевателства” над
мюсюлманското население са официалните доклади, писма, телеграми,
съобщения и други материали до съответните командири на османската
армия. 17 пъти като основен източник на използваната от него информация
се сочи командващият Трета армия ген. лейт. Вехиб Мехмет, който
ръководи извършения геноцид над цивилното арменско население. В
книгата си Маккарти пише:
“Вехиб паша получава докладите от първите военни отряди, влезли
в градовете, освободени от арменско население, а после става свидетел,
виждайки със собствените си очи, онова, което става. В доклада си до
военното командване в Истанбул той описва тъжната картина така:
“Всички хора, способни да носят оръжие, са свикани и откарани в посока
към Сарикамиш за строеж на път, а после – убити. Останалите са
подлагани на мъчения и също са убити от арменци, след като руснаците
се изтеглят; труповете са хвърляни в кладенците, изгаряни в къщите,
ръгани с ножове и щитове, а вътрешностите им оставяни разпилени
като в кланица, дробовете им – изтръгвани, а жените и девойките са
окачвани да висят на косите си след ужасяващи гаври с тях.

294
Неколцината оцелели от тези зверства – по-страшни от Великата
инквизиция – остават в нищета, по-скоро ни живи, ни мъртви, ужасени,
полудели, около 1500 човека в Ерзикан и 30 000 в Ерзурум. Хората
остават без препитание и в пълна нищета, защото всичко им е отнето, а
земята им остава необработена”.
Например в писмото на ген. Вехиб Мехмет до командващия
османската армия на кавказкия фронт се съобщава:
“Мъжкото мюсюлманско население от Ерзиджан и околните села е
било отведено от арменците с вързани ръце и разстреляно в казармите;
на 28.01.1914 г. много от младите мюсюлмани от Ерзинджан били
събрани на църковния площад от арменците и изгорени живи; арменците
продължават да подпалват мюсюлманските къщи в Ерзинджан. В този
контекст ще спомена само административната сграда в Ерзинджан,
джамията Йениджами и всички джамии в Зекганч и околните села”.
За “избиването на мюсюлманите” в Ерзинджан, Байбур, Теркан,
Ерзурум, както и в някои села, Маккарти използва съобщената
информация от командира на 13 Кавказки полк подполк. Ахмед Риза,
командира на Първи Кавказки армейски корпус Кязим Карабекир,
командира на Втори Кавказки армейски корпус Шевки, началника на
Втора секция към Генералния щаб кап. Ахмед Рефик, командира на
милицията Исмаил Хаки, както и изявленията на някои дезертьори,
бежанци и други приближени на Османската империя цивилни или военни
лица. Няма никакво съмнение, че това е тенденциозно подбрана
информация от официалните турски източници, получавани преди всичко
от военните и от полицейски части, както и башибозука, които участват в
избиването на 1,5 милиона арменци. Тяхната цел е да се прикрият
многобройните данни за извършения геноцид и се прехвърли вината на
вече избитите или прогонени от територията на Османската империя
арменци, които са принудени да поемат тежкия път на изгнаниците,
напуснали своята родина. Маккарти споделя за малцината “въшни
наблюдатели, които виждат с очите си истинското положение в
Източен Анадол веднага след Първата световна война. сред тях е група
американски мисионери, които се оказват крайно ненадеждни като
свидетели на страданията на мюсюлманите...”. Независимо че групата
американски мисионери, “придружаващи арменците по пътя им от
Източен Анадол”, са живите очевидци на извършения геноцид, според
Маккарти тяхната крайна ненадеждност като свидетели се определя от
обстоятелството, че “бележките им отразяват изумителни подробности
за действия срещу арменците, но с малки изключения те почти не
споменават за набези срещу мюсюлманите”. Той пояснява, че е имало и
“друга група – отново западни граждани”, които са били “агенти на
британското и английското правителство”. Според него, като очевидци на
тези кървави събития, те “страдат от аналогичен дефицит като

295
мисионерите – осезаема пристрастност”. Маккарти не споменава нито
дума за изумителните подробни бележки от американските мисионери
относно убийствата и издевателствата на турските главорези срещу
арменците, както и за докладите на агентите на британското и
американското правителства, които както групата мисионери – негови
сънародници, страдали от подобни предрасъдъци.
За да обоснове своите тези в защита на турските интереси, Маккарти
пояснява, че “неколцина надмогват предрасъдъците си и стават
обективни наблюдатели”. За него единствения критерий за обективен
наблюдател е онзи мисионер, който не само омаловажава и отрича
арменския геноцид, но и утвърждава разбирането, че мюсюлманите са
пострадали много повече от останалото християнско население по време
на тези събития. Тези “обективни наблюдатели”, които надмогват своите
предрасъдъци, според Маккарти са само американските капитани Емори
Найлс и Артур Садърланд. Както пояснява Маккарти, те били натоварени
от правителството на САЩ да разследват положението в Източен Анадол.
За разлика от посочените преди тях мисионери, които са живи свидетели и
очевидци на извършения геноцид, двамата американци, натоварени от
своето правителство да разследват положението в Източен Анадол, идват
след приключване на кървавите събития. В заключителния си доклад
Найлс и Садърланд, обобщавайки историята на мюсюлманите в Източен
Анадол, заявяват:
“Първоначално се усъмнихме, че онова, което ни разказват, е
истина, но повтарящите се разкази на очевидци, очевидният плам и
болката, когато говореха за преживяното, както и веществените
доказателства на място, ни убедиха, че в общи линии фактите са верни:
първо, арменците са изтребвали мюсюлмани с рафинирани методи за
причиняване на смърт по особено жесток начин и второ, че именно
арменците носят отговорност за повечето разрушени градове и села”.
В книгата си Маккарти отбелязва:
“Забележителен е фактът, че те изразяват тревога за
мюсюлманите – не като за мюсюлмани, а като за човешки същества,
които се нуждаят от помощ. Може би наивно, но са вярвали, че мисията
им изисква да включат всички нуждаещи се в Източен Анадол, а не само
християните, което и правят. Повечето нуждаещи се са мюсюлмани,
както и описаното в доклада им нещастие е главно на мюсюлмани”.
Капитан Емори Найлс и Артур Садърланд са напълно прави, че
повечето от нуждаещите се са мюсюлмани, тъй като по това време
християните от Източен Анадол са вече или избити или прогонени от
Османската империя. Маккарти твърди, че:
“Макар никога да не са видели и едно свидетелство за мюсюлмански
кланета на арменци, те са убедени, че такива е имало и са били така
жестоки, както се говори за тях на Запад. “Вярваме, че вината на

296
арменците за престъпленията срещу турците, е безспорна, както и тази
на турците за същия порядък жестокост срещу арменците”, твърдят
те. Разликата е, че са получили свидетелства за арменските
престъпления, а не за турските: едното обвинение е основано на
доказателства, а другото – на слухове и догадки”.
След всичко това читателят остава с впечатление, че свидетелствата
за арменските престъпления се основават на определени доказателства, а
за турските има само слухове и догадки. Целта, която си поставя
Маккарти, да оневини главорезите на османската империя в извършения
геноцид над арменския народ, не може да бъде постигната с подобни
фалшификации на историческите данни и манипулации на изминалите
преди един век кървави събития, по време на които бяха избити 1,5
милиона арменци.

МЕЖДУНАРОДНОТО ПРИЗНАНИЕ И
ПОКЛОНЕНИЕТО ПРЕД ЖЕРТВИТЕ НА
АРМЕНСКИЯ ГЕНОЦИД

Международната общественост чрез приетите декларации на ООН,

Европейския парламент, както и от 28 държави, половината от които са
европейски страни, признаха извършения геноцид над арменците.
Комисията по външни отношения на Камарата на представителите на
САЩ и Комисията по външни отношения на Конгреса на САЩ, както и 42
от общо 50 американски щата също признаха арменския геноцид. През
2004 г. Канада, а през 2011 г. и Франция приеха закони, които
криминализират като престъпление отричането на геноцида над
арменците.
След като на 26.08.1984 г. ООН официално призна извършения от
Турция геноцид над арменците, през пролетта на следващата година в
Камарата на представителите на САЩ се внесе обща резолюция 192, с
която се осъжда арменския геноцид. Турция използва всички свои
възможности, за да предотврати приемането на резолюцията. Турското
посолство във Вашингтон, ИТИИ и Съветът на турските дружества в
Америка осигуряват подписите на 69 американски учени, които внасят в
Конгреса две политически възвания с искане да не се гласува резолюцията.
Текстът на възванието започва със следната прокламация:
“Долуподписаните американски учени, които се занимаваме с
турски, османски и средноазиатски проучвания, сме обезпокоени, че
употребявания език във внесената в Камарата Обща резолюция 192 е
заблуждаващ и/или неточен в няколко отношения:

297
 По-конкретно, въпреки че изцяло поддържаме идеята за
Национален ден за възпоменание на бруталното отношение на човек към
човека, ние почтително се разграничаваме от тази част от текста, в
която се изразява специално признание към... един милион и половина души
от арменски произход, които са станали жертва на геноцид, извършен в
Турция между 1915 и 1923 г....”.
Изяснявайки мотивите на подписалите възванието 69 американски
учени, в своята книга Спирос Врионис отбелязва:
“В периода, когато се събират подписите, ИТИИ е отпуснало или е
обявило, че ще отпусне парични стипендии на индивидуални учени и
университети за изтичащите три години. От 69 души, подписали
възванието, 22-ма са получили пряко или косвено пари от ИТИИ,
възлизащи общо на 82 392 долара (поне още четири души е трябвало да
получат пари с по-късна дата). 20 души от останалите 38, които са се
подписали, са свързани с университетите, които са получили субсидии от
ИТИИ за турски изследвания и/или техни проекти в университетите на
обща стойност 360 210 долара. Всичко това става в първите три години
от дейността на ИТИИ. По този начин поне 46 души от общо 69, които
подписват възванието, се явяват пряко или косвено получатели на
финансова помощ от ИТИИ. Тя възлиза на 442 206 долара, една твърде
голяма сума за такава област на научни изследвания, която по принцип е
слабо финансирана и винаги има нужда от парични средства”.
Един от известните американски учени, подписали платеното
политическо възвание, е проф. Бернард Люис. Като професор по история
на Близкия изток от университета “Принстън” и автор на солиден труд по
история на нова Турция, в книгата си той пише:
“Започнала се отчаяна борба между тях (арменци и турци), борба
между две нации коя да притежава една и съща родина, която завършила
с ужасния холокост от 1915 г., когато загинали 1,5 милиона арменци”.
В книгата си проф. Люис признава, че има и други кланета над
арменците, отбелязвайки:
“Арменските участници, които помнели кланетата от 1894-1896 г.,
силно желаели да потърсят намесата на европейските сили като
гаранция за действителни реформи в Османската империя. (става дума
за началото на ХХ век)... При подозрителна едновременност избухнала
вълна от бунтове в Анадола. Особено тежки били събитията в района на
Адана, които завършили с клането на хиляди арменци. Отговорността за
това била разпределена по различен начин. Докато Европа била ужасена
от турската жестокост, общественото мнение сред мюсюлманите било
шокирано от това, което им се струвало като арогантност на
арменците и лицемерие от страна на християнска Европа. Все пак
турците си давали ясна сметка за болезнения ефект, който тези кланета

298
произвели в Европа, която още не била забравила ужасите от репресиите
на Хамид”.
Докато в книгата си проф. Люис твърди, че през 1915 г. е имало
“холокост”, в който са избити 1,5 милиона арменци, 15 години по-късно,
като участник в платеното политическо възвание, американският учен
застава на противоположната позиция, отричайки извършения геноцид над
арменското население.
В книгата си Маккарти не споменава нито дума за арменския
геноцид или т.нар. арменски холокост, при който 1,5 милиона деца, мъже,
жени и старци бяха избити от главорезите на Османската империя или
умряха от глад при насилственото им прокуждане в пустините в Сирия и
Месопотамия. Големият български поет Пейо Яворов в своето
ненадминато стихотворение “Арменци” възпя и обезсмърти героичния
арменски народ със следните слова:
“Изгнаници клети, отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик”
Яворов определя зловещия образ на поробителя с думите “тиранин
беснеещ, кръвник безпощаден, върху им издигна за всекиго меч”.
Разказвайки за живота на прокудените арменци той заявява, че “кат
гонено стадо от някой звяр гладен, разпръснати ей ги навсякъде веч”.
Яворов споделя и за мъката на останалите живи арменци “оставили в
кърви нещастна родина, оставили пламък и бащински кът”. Описвайки
тяхната печална съдба, той отбелязва:
“Те пеят... И дивна е тяхната песен,
че рани разяждат ранени сърца,
че злоба ги дави в кипежа си бесен
и сълзи изстисква на бледни лица...
че мъст, мъст кръвнишка жадуват души.”
Арменският народ не е забравил и никога няма да забрави жертвите
от първия най-голям геноцид над неговите сънародници в началото на ХХ
в. По повод на неговата годишнина през 1965 г. на хълма “Цицернакаберд”
над река Храздан в Армения беше издигнат 44-метров обелиск. Той е
построен не само в памет на загиналите великомъченици на светата
православна вяра, но символизира и прераждането на арменците като един
борбен и героичен народ. Построените в кръг 12 блока, в средата на които
гори вечния огън, нагледно олицетворяват 12-те обезлюдени области в
Анадола, където са живели убитите техни сънародници. В началото на
паметника е изградена стометрова стена, на която са изписани областите, в
които турците са извършили кланетата и разстрелите над арменците, някои
от които са били удавени, а други – живи изгорени. Музеят съхранява
многобройни фотографии и публикации на различни езици, които

299
напомнят на посетителите за извършения от турците геноцид над
арменския народ. Прекланяйки се пред мъченическата смърт на загиналите
арменци, държавните ръководители от различни страни са посадили
дръвчета около музея на жертвите от турския геноцид.
В Турция също така се намериха интелектуалци, които имаха
доблестта и смелостта да признаят извършения геноцид над арменците.
През 2005 г. лауреатът на Нобеловата награда за литература Орхан Памук
заяви пред турски седмичник, че Турция е отговорна за геноцида над
арменците. Тогава той отбеляза: “Никой не може да каже, но аз го казвам
– турците са убили 1 милион арменци и 30 000 кюрди”. По повод на това
изказване Памук беше съден с обвинение за “уронване престижа на
турската национална чест и турската армия”. Разразилата се кампания в
защита на лауреата на Нобеловата награда принуди турското правителство
да оправдае Орхан Памук и на 22.01.2006 г. да го освободи от ареста.
Неговият пример беше последван от 200 турски интелектуалци, които през
2008 г. подписаха петиция с искане турските власти да се извинят за
етническото прочистване на арменците по време на Първата световна
война. За кратко време тяхната петиция беше подкрепена и подписана от
още 29 000 души. Това отношение на интелектуалците и другите
представители на турската общественост показва, че арменският геноцид и
етническото прочистване не само се възприемат От обективно мислещите
турски граждани като една историческа реалност, но имат и смелостта
официално да заявят своята позиция в защита на тази справедлива кауза.
За разлика от другите страни, Народното събрание на Република
България отхвърли внесените през 2006 и 2008 г. от политическа партия
“Атака” проекторешения за признаване на арменския геноцид. Също така
внесените и през следващите години проекторешения от “Атака” за
признаване на арменския геноцид бяха отхвърлени от повечето депутати
на последните две народни събрания, избрали правителствата на
премиерите Сергей Станишев и Бойко Борисов. Междувременно
общинските съвети в Пловдив, Русе, Бургас, Шумен, Стара Загора, Варна,
Добрич, Силистра, Пазарджик и др. градове в страната осъдиха геноцида
над арменския народ. Колкото и да е невероятно може би за първи път в
съвременната история решението на общинския съвет в Ямбол за
признаване на арменския геноцид беше отменено от болшинството
подкупни и продажни съветници от ГЕРБ, БСП и ДПС под натиска на
Турция и управляващите в България. Когато се постави въпросът за
обсъждане в Народното събрание на арменския геноцид, партийната група
на ДПС демонстративно напусна парламентарната зала в знак на протест,
показвайки, че застава не на страната на международната общественост, а
на техните покровители от Турция. Благодарение на двойното гражданство
и изборният туризъм нашата страна изпрати в Европейския парламент в
Страсбург депутати и от листата на ДПС, където защитават не

300
българските, а турските национални интереси, включително и по въпроса
за арменския геноцид. Вече 23 години велможите на сепаратистката партия
ДПС, както и сегашните “турски евродепутати”, не застанаха зад
българската кауза в защита на жертвите от геноцида над тракийските
българи през 1913 г. Никой не е видял Ахмед Доган, Лютви Местан или
някой от техните депутати, включително и от Европейския парламент, да
застанат пред паметниците на Ботев, Левски, Каравелов, Раковски и много
други възрожденци и революционери, загинали за Освобождението на
България, на героите от Априлското въстание и Руско-турската
освободителна война, за да изкажат своята благодарност към техния
величествен подвиг и поставят букет свежи цветя. Нещо повече – лидерите
на етнорелигиозната партия на Доган застанаха зад налудничавата идея на
величествения български връх Шипка да се издигне и паметник на
Сюлейман Паша. Идиотското обяснение на някои национални предатели с
български имена, поощрявани от партията на Доган, бе че на това място са
паднали и турски войници, аргументирайки се с необяснимия отговор на
въпроса защо да не се почете и тяхната памет. Един от “интелектуалците”
подкрепящ идеята да се построи паметник на българоубиеца Сюлейман
Паша, който предвождаше османските орди при избиването на 15 000 деца,
жени, мъже и старци в Стара Загора и съседните селища през 1878 г., бе
акад. Вера Мутафчиева.
Прави чест на арменския народ, че нито за миг през изминалото
столетие не забрави масовите убийства и насилственото депортиране на
своите сънародници, като продължи борбата за признаване на извършения
геноцид над техните бащи, майки, братя, сестри и близки роднини,
насечени от ятагана на турския поробител. Всяка година арменците и
много други народи честват 24 април като Ден в памет на жертвите от
първия най-голям геноцид в началото на ХХ век.

ЛЪЖИТЕ НА МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛЯ
НА ТУРЦИЯ РЕДЖЕП ТАЙИП ЕРДОГАН

На 22.03.2010 г. радио “Свободна Европа” информира, че директорът

на световноизвестното електронно списание “Джихад уоч” американският
писател и журналист Робърт Спенсър, който води семинарите по джихад и
ислям в Централното командване на САЩ, Генералния колеж на САЩ,
ФБР и Американската разузнавателна общност, заявил:

301
 “Може би сте очаквали, че той най-после ще се засрами. Сбъркали
сте – той няма срам. Ердоган обвини арменците, че са планирали
“унищожение на турците”.
Раздразнението на турския министър-председател Реджеп Тайип
Ердоган идва от поредната декларация, този път от шведския парламент,
който заклейми геноцида над 1,5 милиона арменци, избити от турската
армия. В своя дописка от Анкара Робърт Спенсър съобщава, че
произнесената реч в Чанаккале по случай 95-тата годишнина на една от
редките победи на турците в Първата световна война, Ердоган казва:
“Арменците в Османската империя никога не са подлагани на
геноцид. Напротив – те самите планираха да унищожат турското й
население”.
Обосновавайки своите клеветнически твърдения, Ердоган заявява:
“През 1915 г. и преди това арменското население провеждаше
поликика на изтребление на нашия народ, която доведе до глад, бедност и
смърт. Да забравим това няма да е честно. Забравата би била
безсърдечие. Нашите воини винаги са уважавали закона на предците – те
никога не са убивали невинни хора, дори на бойното поле! В турската
цивилизация геноцид не съществува! Тя е цивилизация на любовта,
толерантността и братството. Войникът на тази нация е по-голям от
историята! Историята на тази нация е чиста като слънцето! Нито един
парламент на света не може да я омърси!”.
Турският министър-председател не само ни уверява, че войникът на
тази империя е по-голям от историята и историята им е чиста като
слънцето, но има и наглостта да заяви, че в турската цивилизация не е
съществувал никакъв геноцид. Налага се да припомним на Ердоган и на
другите защитници на неговото провокационно становище, възхваляващи
“турската цивилизация”, че с това си абсурдно твърдение, се мъчат отново
да прикрият и фалшифицират многобройните данни за геноцида, на който
е подложено поробеното население в Османската империя. Естествено
възниква въпросът щом са се отнасяли с такав любов, толератност и
братски чувства към българите и другите народи, защо всеки един войник
от османската армия, освен големия ятаган, е носел на въоръжение и т.нар.
каракулак – специално изработен нож, извит като малък ятаган. Той се
поставял на най-удобното място в пояса на всеки войник, за да бъде
използван незабавно, съгласно неговото ужасяващо и умопомрачаващо
предназначение – за рязане на главите на “неверниците” християни. При
залавянето на пленници и други противници на империята повечето от тях
били избивани, като им отсичали главите с малкия ятаган, въведен на
въоръжение за главорезите на османската армия. С цел възхваляване
миналото на Османската империя, нейното въоръжение и победите срещу
гяурите – друговерци, т.нар. каракулак може да се види и сега в много
турски музеи или да се купи като един ужасяващ сувенир, напомнящ

302
зверствата на османската армия. По време на прожекцията на филма
“Време разделно” милиони зрители можаха да видят как Кара Ибрахим и
другите турски главорези бяха въоръжени с малкия ятаган и го използваха
срещу невинни деца, жени и старци. Въпреки смехотворното твърдение на
Ердоган, че уважавайки законите на предците си и техните воини не са
избивали невинни хора, дори на бойното поле, както и наивните му
уверения, че в турската цивилизация не е имало геноцид, ние можем да му
напомним с безспорните исторически данни, че милиони българи и други
християни са били изклани, включително с малкия ятаган, от главорезите
на султана.
Перверзното задоволство, което са изпитвали тези звероподобни
изроди, загубили човешкия си образ, които с такава наслада са режели
главите на беззащитните българи, нагледно показват на всички останали
“неверници”, че който не приеме исляма като единствената “права” вяра и
не прегърне Корана като своя Свещена книга, го очаква същата съдба,
превръщайки живота им в истински ад с непредвидими страдания,
мъчения и убийства. Главорезите на Османската империя винаги са
приемали, че като истински “воини на исляма” с убийството на колкото се
може повече християни и други “неверници”, те не само изпълняват
свещения си дълг към Всевишния, но откриват за себе си така мечтания
път към вечния рай, където ще имат много жени и възможност да живеят в
богатство и разкош. През петвековното турско робство българският народ
е имал възможност да разбере какво представлява “любовта,
толерантността и братството” на поробителя, както и има ли нещо вярно в
твърдението на Ердоган, че предците на сегашните турски военни никога
не са убивали невинни хора, дори и на бойното поле. Много са
историческите данни, включително останалите предания, легенди и песни
от времето на турското робство, разкриващи истината за жестокостите на
поробителя с избиването, продаването в робство, заточението и
прогонването от пределите на родината на милиони българи, които са
отказали да приемат исляма и до последния миг на своя живот са се
борили да съхранят и запазят за бъдните поколения българската си
народност. Всеки грамотен българин е запознат с произведенията на
Г.С.Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Захари Стоянов, Иван
Вазов и много други наши поети и писатели, които описват зверствата на
турските поробители, избивайки най-достойните синове и дъщери на
българския народ.
Изявленията на много чуждестранни автори показват каква е била
възхваляваната от Ердоган турска цивилизация и имаме ли основание да
определяме като геноцид избиването, заточаването, продаването в робство,
прогонването от родните огнища или насилственото ислямизиране и
потурчване на милиони българи.

303
 Макгахан написа най-силните и разобличаващи репортажи за
зверствата на турския поробител. Макар и със счупен крак, покачен на
лафета на едно оръдие, минавайки по пътищата на военните действия и
пресичайки Стара планина, той имаше щастливата възможност, участвайки
в освободителната Руско-турска война от 1877-1878 г., да види
осъществената си мечта – освободена България. Със законно право на
гордост и признателност близките на Макгахан написаха на надгробния му
паметник “Освободителят на България”. С такава обич и признателност
потомците на избитите по времето на Априлското въстание издигнаха в
Батак паметник на своя най-голям защитник в мрачните години на
турското робство – Джаниариъс Макгахан. През 2002 г. у нас излезе
книгата “Джаниариъс Макгахан – американският свидетел”. Тя трябва да
бъде издадена и в Турция, където една голяма част от турската
общественост ще има възможност да се запознае и с другата гледна точка
на пропагандираното от Ердоган становище за турската цивилизация като
цивилизация на любовта, толерантността и братството по отношение на
поробеното българско население. Ако Ердоган продължава да стои на
своите позиции, че по време на турската цивилизация техните воини
винаги са уважавали закона на своите предци и никога не са избивали
невинни хора, дори на бойното поле, може да бъде поканен от българския
президент, премиер или някой от ръководителите на политическите партии
у нас, например от Ахмед Доган или Лютви Местан, да посети
историческата църква в Батак и да види с очите си костите на жертвите на
отричания от него турски геноцид. По всяка вероятност едва ли и тогава
турският министър-председател ще сведе глава и ще се поклони пред
тленните останки на героите от Априлското въстание, отдали живота си за
освобождението на България. В Батак той може да се поклони и пред
паметника на Макгахан, който в далечната 1876 г. разкри ужасните факти
за геноцида над българския народ.
В своите записки от Анкара Робърт Спенсър също така съобщава:
“Турският парламент вече дебатира закон, според който
споменаването на израза “геноцид в Османската империя” да бъде
квалифицирано като криминално деяние, наказуемо със затвор. От
турския в. “Заман”, който също отразява с подробности речта на
Ердоган в Чанаккале, разбираме, че той не се е поколебал да употреби
думата “геноцид”, когато говори за смъртта на няколко десетки уйгури
в Китай миналия юли. “Убийствата на уйгурските турци от китайската
полиция по време на техните демонстрации съставляват геноцид. Аз
нарочно използвам този термин”, е заявил Ердоган. Турският министър-
председател действа по стария мюсюлмански принцип “Ако отречеш, че
ислямът е религия на мира, ще ти отрежа главата!”. Той казва: “Ако
кажете, че сме извършили геноцид над арменците, аз ще ги прочистя от

304
Турция”. Това беше смисълът на заплахата му от 17 март, че ще
депортира 100 000 арменци”.
След наглите изявления на Ердоган и парламентарните дебати в
турския парламент за приемането на закон, с който споменаването на
“геноцид в Османската империя”, ще бъде квалифицирано като
криминално деяние, наказуемо със затвор, се налага да припомним и някои
други събития в нашата история, които ръководителите на съвременна
България не трябва да забравят. В началото на ХХ в. южните провинции на
Османската империя са били населени с араби, Източен Анадол – с кюрди,
северната – с арменци, гърците са населявали крайбрежието на Егейско
море, Истанбул и бреговете на Мраморно море, а българите – Източна
Тракия. Възприемайки девизът “Турция за турците”, Ататюрк и неговите
сподвижници продължават започнатата от османските главорези в още по-
големи, ужасяващи размери избиването и прогонването на арменците,
гърците, българите и другите народностни и етнически групи.
Равносметката е печална – 4 милиона християни са изклани, а други 1-2
милиона след невъобразими издевателства са принудени да напуснат
бащините си огнища и да избягат от преследващите ги главорези.
Повече от четвърт милион руски военни, голяма част от които, като
доброволци, минават хиляди километри пеша, за да участват в
освобождението на своите братя – българите-християни. Те знаеха, че
българите им дадоха своята писменост, православна вяра и култура. 66 000
руски военни загинаха за освобождението на България, оставяйки своите
кости по бойните полета, а други 140 000 бяха ранени и осакатени за цял
живот. Никой не знае колко са жертвите от тиф и други епидемични
болести.
Без великата саможертва на руските воини е трудно да си
представим къде щяхме да бъдем сега и можеше ли България да
съществува като самостоятелна държава. Какво “добро” видя България от
европейските “доброжелатели” се разбра от сключения под натиска на
великите сили Берлински договор, при който мнимите ни европейски
приятели разпокъсаха нашата страна до неузнаваемост, причинявайки
неовъобразими страдания на българския народ. Най-вероятно щяхме да се
освободим и по-късно, но след много жертви, както и нови десетки хиляди,
насилствено потурчени и помохамеданчени българи.
На открития на 23.06.1919 г. Конгрес в Ерзерум, който определя по-
нататъшната стратегия и действията на Ататюрк за хода на национално-
освободителното движение в Турция, се приема и заключителна
декларация от седем основни принципа. Между тях фигурира и следното
решение: “На християнското малцинство по никакъв начин не трябва да
бъдат давани права, които биха могли да навредят на нашето (турското –
б.а.) политическо господство и нашето социално-икономическо развитие”.
Истината е друга – не става въпрос да не се дават права на християнското

305
малцинство, които биха навредили на политическото им господство. Както
преди, така и след приемането на този основен принцип на Конгреса в
Ерзерум, политиката на Османската империя, а след това и на Турция, се
свежда до провеждането на истински геноцид над християнското
население (арменци, гърци, българи и др.) чрез масовото им избиване,
асимилиране и прогонване от територията на тяхната страна.
През робските години, въпреки изтреблението, религиозната и
народностна асимилация, българският народ не се отказа от своята
естествена и родна източно-православна среда. Източноправославните
народи и преди всичко Русия са били винаги най-голяма опора и надежда в
борбата за спасяване на поробения български народ от петвековното
турско робство. И днес те са едно от най-големите исторически завоевания,
с което ние не само можем да се гордеем, но и да разчитаме в своето
бъдеще. Вековната мечта на десетки поколения българи, преживели ужаса
на турското робство, се сбъдна с освободителната Руско-турска война от
1877-1878 г., в която руските воини дадоха 200 000 жертви, а българският
народ прояви безпримерен героизъм. Освобождението на България от
турско робство с братската помощ на Русия завинаги ще остане в паметта
на признателните българи, като едно от най-великите и безсмъртни дела в
историята на нашата страна. Българският народ завинаги е съхранил
голямата си обич и признателност към своите братя-освободители –
руските воини, които проляха кръвта си и оставиха своите кости по
бойните полета на освободителната Руско-турска война, циментирайки за
вечни времена дружбата между нашите народи. Разпалвайки антисъветски
и антируски чувства и настроения, някои политически дейци, обслужващи
чужди национални интереси, не само загърбват Русия, но като верни и
жалки туркофили, се опитват да ни посочат Босфора като единствения
възможен път към обединена Европа. Не трябва да забравяме, че не
Турция, а България е член на Европейския съюз. Това ни дава възможност
за по-нататъшно успешно развитие на България, а в защита на национална
независимост и териториална цялост да разчитаме на сътрудничеството и
помощта не само на някои европейски страни, но и на такива могъщи и
велики приятелски държави като Русия, Китай, Индия и Бразилия.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

От хилядолетия българите живеят на родната ни българска земя.

Както нашите предци, така и сегашното поколение българи, се прекланя
пред героичното минало на нашата родина, на този прекрасен райски кът,
който от векове наред носи свещеното име България. Бащата на историята

306
Херодот преди 2500 години отбелязва, че след индусите траките, т.е.
българите, са втори по многочисленост народ в света. С пълно основание
редица автори считат, че ако беше запазена тази многочисленост на
българите, ние можеше да бъдем най-могъщата и велика държава на
планетата, с няколко стотин милионно население, заемащо над десет пъти
по-голяма територия от сегашна България.
Една голяма част от древните българи, шествайки и пропътувайки
половината свят, създават в Източна Европа и Азия могъщи и велики
държави. Те оказват огромно влияние на много народи, поставяйки
началото на тяхното духовно възраждане и присъединяването им към
човешката цивилизация. Където и да са били нашите предци, навсякъде са
оставяли доказателства за своето цивилизовано пребиваване. Никъде след
установяването на новото им местожителство не са били унищожавани,
претопявани или изчезвали други народи, с които древните българи са
поддържали нормални контакти, а не традиционните по онова време
отношения на покорени роби и робини.
Нашите предци са давали древните български имена не само на
своите държави, но и на районите и местата, където са живеели, на
многобройните градове и села, където са отсядали, на планините,
върховете, низините, реките и езерата, много от имената на които са
запазани и досега. Цивилизованото развитие на българските държави в
Източна Европа и Азия се характеризира с утвърждаването на българската
държавност и оказваното влияние от разцвета на материалната култура и
проспериращия стопански живот, от възхода на българската духовност,
култура, образование и традиции, както и от запазения през вековете за
бъдните поколения български език и писменост. С пълно основание тези
качества на древния българин и неговия принос в развитието на
човечеството го определят като един велик народ, живял не само в земите
на Памиро-Хиндокушкия масив, Тамилската котловина, планината Тяншан
и Северна Индия, но и по-късно през средните векове българската духовна
империя надхвърля географските ни граници, като оказва огромно влияние
в цивилизованото развитие на редица страни и народи в света. Тепърва
нашата и световна историография ще разкриват нови страници от
културната и държавнотворческа същност на българския народ през
изминалите векове. Разкриването и изучаването на тези бели петна от
историята на българския народ като родоначалник на човешката
цивилизация е в интерес не само на българите, а и на съвременния свят.
Няма съмнение, че ще се открият нови ценни доказателства за живота на
българския народ през изминалите векове. Нашето поколение е длъжно да
напише истинската, автентична история на България, която трябва да
намери място не само от учебниците от първи клас на нашите деца и
внуци, а и в тяхното съзнание като потомци на един могъщ и велик народ,
заслужил признанието на много страни и народи за своя цивилизационен

307
принос в развитието на човечеството. Представителите на българската
историография трябва да разобличат лъжите и спекулациите на нашите и
чужди псевдоучени, които продължават да изопачават, фалшифицират и да
крадат от историята на българския народ.
В своя антибългарски пасквил Маккарти описва насилията на
“благотворното” турско и мюсюлманско присъствие по българските земи.
Той е категоричен, че като граждани на Османската империя, българите са
били не само равноправна османска малцинствена група, но и неделима
част от Османската империя. Отстоявайки своите великодържавни
интереси, Турция продължава да манипулира международното обществено
мнение, твърдейки че няма разлика между тюрк и турчин, както и между
“тюркоезичие и тюркоезичие”. Крайната цел, която си поставят, е да
представят всички тюркски народи като турски, с което да обосноват и
своите претенции за огромния “турски свят”, като неделима част от
бъдеща “Велика Турция”. Според някои турски политици
принадлежността на дадена територия към една или друга страна се
определя не от историческото й развитие, което е довело до сегашната й
национална и държавна определеност, а от демографските фактори. В
случая не историята и миналото на дадена страна и народ са определящи.
Етническата монолитност на населението, обитаващо определена
територия, дава основание на турските националисти да поддържат тезата,
че тези земи са техни и принадлежат на Турция. Разглеждайки нашите
предци като сънародници на османлиите, Маккарти счита, че в никакъв
случай не може да се говори за някакво робство и робска зависимост.
Напротив, според него османските мюсюлмани са били подложени на най-
чудовищни издевателства от страна на българите. Оневинявайки
зверствата на турските завоеватели през т.нар. от него “мнимо петвековно
робство”, той прехвърля вината върху българите, които без да бъдат
провокирани са “изнасилвали, грабели и убивали” миролюбивите османски
мюсюлмани. Маккарти не само се възмущава от “неблагодарните
поданици на султана”, които вместо да се отплатят за положените грижи от
Османската империя, както и установената от тях религиозна
толерантност, в която “почти е нямало насилие”, той има наглостта да ни
уверява, че бунтуващите се българи са избили 1,5 милиона абсолютно
невинни деца, жени, старци от средите на османските мюсюлмани.
В заключение на своята книга “Петвековният геноцид” считам за
уместно поместването на някои оценки от публикувания материал във в-к
“Дума” (05.07.2011 г.) озаглавен “Коректурите на Джъстин” – “Българите –
тези чисти османци”. Няма съмнение, че тази публикация ще даде
възможност не само за още по-безпристрастното и обективно възприемане
на разглежданите въпроси относно петвековния геноцид над поробените
българи, но ще провокира и основателната реакция на всеки българин във
връзка с непрекъснатите лъжи и спекулации на Маккарти и други наши и

308
чужди автори в защита на турските великодържавни интереси.
Публикуваният материал ни напомня за огромната опасност, надвиснала
над нашата страна, в резултат на последователно осъществяваната
неоосманистка доктрина на Турция, реално застрашаваща сигурността и
бъдещето на България. Той също така разобличава продажната политика
на управляващите правителства и повечето политически партии в нашата
страна, които през последните 23 години позволиха на ислямисткото
правителство на Ердоган безпрепятствено да осъществява завоевателската
политика на Турция по отношение на България. Журналистката Велислава
Дърева по един великолепен и убедителен начин описа мрачните години
на петвековното робство, както и сегашните опити за възраждане на
Османската империя с цел повторното завладяване на България. В статията
си Дърева прави следната оценка на книгата на Маккарти.
“Фалшификаторите на историята не знаят почивен ден.
Издевателствата над паметта българска край нямат... И ето, бидохме
ощастливени с един обемист опус – “Смърт и изгнание. Етническото
прочистване на османските мюсюлмани (1821-1922)”. Целта на
титаничния труд е заявена в самото начало: “корекция и ревизия на
едностранчиво представяните исторчески факти”, “представяне на
турския народ като жертва” на “християнското изтребление”,
извършено от “българи, арменци, гърци и руснаци”, и – разбира се! –
реабилитация на Османската империя. Книгата има автор – проф.
Джъстин Маккарти...
Ето какво научават американските, българските и турските
студенти от Коректурите на Джъстин:
1. Няма турско робство. Има любезнейшо и благотворно “турско и
мюсюлманско присъствие” (колко познато!). Гостоприемната Османска
империя е “мюсюлманска империя, където на християните разрешават
да живеят” (колко великодушно!), но имперското единство “било
невъзможно без насилствено покръстване” (друга е думата!), обаче
“почти никога не е имало религиозно насилие”, ала империята не получила
“сериозна отплата за дългогодишната и уникална религиозна
толерантност”.
2. Българите са неблагодарници. Въпреки описаната идилия,
благоденстващите българи, наместо да нацелуват коленопреклонно
еминиите на падишаха, най-коварно се отдават на “антиосмански
национализъм” с “расистки характеристики”, и чрез своята
“превъзходна образователна система (колко подмолно!) извличат
несъразмерни ползи (спрямо какво несъразмерни?) от икономическия
напредък през ХІХ в.”, което пък им създало “чувство за надмощие”,
расистко при това.
3. Българите не съществуват. Няма българи. И не е имало. Има
“османска нация”. Защото в добродетелната империя поробените

309
православни християни (вкл. българите) били “османски малцинствени
групи”, “османско население”, част от “османските народи” и
“османската нация”, дори – “граждани с османска националност”. Ерго
– Паисий, Левски, Ботев, Каравелов, Раковски, Бенковски, Захарий
Стоянов, Иван Вазов; всички посечени, простреляни, обесени и поругани
българи; всички българи от 1344 г. насам са едни чисти османлии. Както
и ние, техните потомци. Е, не съвсем, не съвсем. Защото принадлежали
към онази “класа от субекти, лишени от свойствената им лоялност” към
империята – факт, който империята премала с присъщото й
човеколюбие. Така Маккарти зачерква българската нация. И разобличава
нейното (нашето!) съществуване като тежък антагонизиращ
националистически мит. Нас ни няма. Няма българи, няма българска
история, няма Църква, Азбука и Държава.
Колкото до мюсюлманите (вкл. българите, изповядващи исляма), те
се “различават само по своя език”. Първо – защото било невъзможно да
се установи техния етнос, и още по-първо – защото те “всички са
мюсюлмани”. А не турци, албанци, българи и прочее, както нагло
твърдяли купищата “изписани безсмислици”. Тези безсмислени,
неразбираеми и очевидно зловредни “нрави за идентификация” се оказали
“вече неизкореними” и по-късно попречили на “реформаторите да
създадат османска националност”.
Велислава Дърева разглежда многобройните лъжи и спекулации на
Маккарти за “мнимото 500-годишно робство”, “за смехотворното
варварство”, за “мнимите въстания, апостоли, злодеи и главорези”. Целта е
една единствена – фалшифицирайки историческите данни, да се оневинят
убийците и се прехвърли вината по време на петвековния геноцид на
насилствено помохамеданчените, потурчени и избити българи. Така
например във връзка с Априлското въстание Маккарти заявява, че “е имало
начало на българските жестокости” и на “клането на български
мюсюлмани”, което започнало от Панагюрище, където “кръвожадните
въстаници смогнали да изколят около хиляда мюсюлмански селяни” и да
разрушат “3000 мюсюлмански къщи”. Истината е, че по това време в
Панагюрище е имало само десетина заптиета, а къщите в селото са били
общо 2000. Маккарти също така ни уверява, че е нямало баташко клане и
едва ли не е измислен зловещия образ на главореза Ахмед Ага
Барутанлията, който ръководи избиването на 3000 батакчани. Велислава
Дърева споделя следните свои оценки относно становището на Макрати за
жестокостите и жертвите по време на Априлското въстание и
освободителната Руско-турска война от 1877-1878 г.:
“Няма “турски зверства”. Има “български зверства”. Няма
разорение и осквернение на българската земя. Има справедливо възмездие
за „българските престъпления”. Маккарти е вдъхновен. Защото
добротворната империя дала заслужен урок на “българските грабители и

310
убийци на мюсюлмани”. Защото българите, тези “расисти”, тези
“истински зверове”, “изнасилват, грабят и убиват”. Защото “архивите
говорят само за българите като потисници на турците” и за
“българските злодеяния – масови кланета, отвличания, насилия и
грабежи”. Защото “в повечето случаи българите са извършители, а не
жертви на злодеяния”. Защото “малобройни са свидетелствата за
мюсюлманско безчинство; за българско – има хиляди”. И кои са тези
български зверове, тези български чудовища, тези варвари и главорези?
Ботев? Каблешков? Волов? Трендафил Керелов, кметът на Батак,
нанизан на копие и опечен жив? Монахините от новоселския манастир
“Св. Троица”, поругани и посечени? Погубените старозагорци, на брой 14
000? Всичките 210 000 българи, избити от април 1876 до март 1878? Те
ще да са изклали невинните, мирни и беззащитни турски орди в Батак,
Бояджик, Батошево, Кръвеник, Ново село, Панагюрище, Копривщица,
Перущица, Брацигово, Клисура, Любенова махала, Стара и Нова Загора…
Няма Освобождение на България. Има грозен грабеж. Маккарти е
покрусен. И определя Освобождението с три фрази: българите “се
настаняват върху мюсюлмански земи”, “жънат плодовете на
мюсюлманския труд” и “всичко турско става българско”. Това е то,
възкресението на българската държава и държавност подир 500 години.
Грабеж. И отново се сещам за Брунбауер. И той разобличи един перфиден
български план. Българската държава зорко охранявала “митовете” за
“въстанието”, “робството” и “освобождението”, с цел:
- Да монополизира и национализира историята на Родопите;
- Да легитимира една “спорна териториална претенция”, тъй като
българските “исторически и етнографски претенции към Родопите са
неубедителни”;
- Да узакони едно брутално завладяване и присвояване на Родопите,
които са някаква чужда, а не българска земя.
Деконструкторът Брунбауер зачерква “само” Родопите.
“Скромно”. Коректорът Маккарти зачерква цяла България. Радикално.”
Българският народ живее в една изключително трудна, тревожна и
опасна обстановка, която застрашава сигурността, целостта и бъдещето на
България. Многобройни са данните, които показват, че през целия период
след Освобождението на България от турско робство нашата страна е била
обект на непрекъсната и особено активна подривна дейност. Никога
сигурността, националната независимост и териториалната цялост на
България не са били така сериозно застрашени, както през последните 23
години след т.нар. демократични промени. Южната ни съседка провежда
активни мероприятия за турцизиране на българите мохамедани и ромите,
изповядващи мюсюлманската вяра, като провокира тюркоезичното
население – “наследниците на османските мюсюлмани”, да обявят турска

311
териториална автономия и се присъединят към “майката-родина”, бъдеща
Велика Турция, наследница на огромната Османска империя.
Антиконституционната турска партия ДПС умело осъществява
политиката на своите покровители от Турция. С нейна помощ и съдействие
тя успя да постигне пълна административна, политическа, езикова,
културна и финансова автономия в районите с компактно тюркоезично
население. Партията на Доган успешно провежда асимилационната
политика на своите ръководители от южната ни съседка за по-нататъшното
потурчване на българите мохамедани и една част от ромите, изповядващи
исляма. Редица райони от нашата страна с компактно тюркоезично
население, като Кърджалийско и Лудогорието, постепенно се превръщат в
самостоятелни турски анклави, които при една усложнена вътрешна и
международна обстановка, с помощта на някои нови “турски терористи”,
подкрепяни от външни сили, могат да направят и следващата, решаваща
стъпка към извоюването на така мечтаната от тях Турска автономна
република.
През изминалите години след 1989 т.нар. демократични правителства
дадоха възможност на привържениците на ислямския фундаментализъм от
Турция, Саудитска Арабия, Йордания, Иран и други мюсюлмански страни,
с активното съдействие на местните радикални ислямисти, да разгърнат
активна подривна дейност и на територията на нашата страна. Ислямските
фундаменталисти от тези страни поеха безплатното религиозно обучение
на огромен брой наши младежи от средите на тюркоезичното население и
българите мохамедани в техните висши мюсюлмански учебни заведения.
Бъдещите ходжи и мюфтии те се обучаваха като верни привърженици на
уахабитското направление на исляма. След тяхното дипломиране и
завръщане в България, по настояване на тогавашните им спонсори, се
назначават за мюсюлмански духовници в посочените от тях села и градове.
Повечето от възпитаниците им, отстоявайки техните интереси, получават
всеки месец заплатите си от ислямските фундаменталисти. На основата на
уахабитското направление на исляма някои от тях създадоха нелегални
структури и обединения с конкретни фундаменталистки цели. Със
средства от Турция и арабските страни бяха построени стотици нови
джамии във всички селища на страната, където живеят тюркоезично
население, българи мохамедани и роми, изповядващи исляма. Особено в
районите на Кърджалийско и Лудогорието, които с извисяващите се
минарета създават нагледна убедителна представа, че едва ли не България
е мюсюлманска страна, където ислямският фундаментализъм има стабилни
позиции. Ислямските фундаменталисти също така успяха да заемат
ключови позиции в главното и районните мюфтийства, както и в
религиозните структури на турската етно-религиозна партия ДПС. Под
тяхно ръководство или с мълчаливото им съгласие се създават към
молитвените домове нелегитимно мюсюлмански училища, където се

312
преподават идеите на уахабизма, създават се радикални ислямски секти,
благотворителни организации и фандации, използвани като прикритие на
Ал Кайда и други групи и организации за подривна дейност срещу нашата
страна. Някои западни наблюдатели считат, че в Родопите има дълбоко
законспирирани структури на Ал Кайда и други терористични групировки,
които използват благоприятната обстановка у нас за подготовката и
провеждането на терористично-диверсионни актове в Европа, Америка,
Азия и Близкия изток.
Поведението на някои наивници и национални предатели от
управляващите в България показва, че не желаят или не могат да разберат
реалната опасност от международния тероризъм и ислямския
фундаментализъм, който вече има свои привърженици и в нашата страна.
Ислямският фундаментализъм е една от най-големите геостратегически
опасности, надвиснали над човечеството. От началото на ХХІ век тя
реално застрашава и България. Заплахата и тревогата от ислямския
фундаментализъм е огромна. Проявите на съвременния глобален
тероризъм с неописуемите жестокости и хладнокръвие при избиването на
беззащитни деца, жени и старци, както и най-обикновени невинни хора,
показват действителната същност на ислямския фундаментализъм не само
във войната срещу християнството, юдеизма и другите световни религии,
но и срещу “безверието и неверниците” от другите раси, народи и етноси.
На основателния въпрос как управляващите, органите на сигурността
и обществения ред, както и повечето политически партии и обществени
организации, се противопоставят на реалната опасност от нашествието на
ислямския фундаментализъм, както и на предстоящата възможност за
откъсване на територии от България и присъединяването им към Турция,
ние срещаме престъпната самонадеяност и безгрижност на едни
национални предатели, които могат да служат единствено на чужди
национални интереси, продавайки българския народ и нашата родина.
Всички “демократични правителства” след 1989 г. за разлика от
някои западни страни като Германия и Франция са “за” приемането на
Турция в Европейския съюз. Те много добре знаят, че евентуалното
влизане на Турция в ЕС с нейното население, надхвърлящо 70 милиона
души, е гибелно за България. Премахването на границите между нашите
страни ще създаде прекрасната възможност на Турция за осъществяване на
нейните неоосманистки намерения, които планират превръщането на
България в новия им, 82-и, турски вилает. По този начин за Турция се
открива възможността да изпрати в бившата си османска провинция
толкова милиона турци, колкото са необходими за повторното завладяване
на нашата страна от наследниците на петвековните ни поробители.
Протичащият в момента “мирен вариант” на косовизация на турско-
мюсюлманските етно-религиозни анклави в районите, управлявани от
ДПС, населени с тюркоезично население и българи мохамедани, не среща

313
никаква съпротива от управляващите. Те все още не могат да разберат, че
България изчезва от Родопите, Лудогорието и някои други райони, в които
живеят тюркоезично население и българи мохамедани. Членството на
България в НАТО не обезпечава и не гарантира нашата национална
сигурност и териториална цялост, включително и по отношение на
завоевателските неоосмански планове на Турция. Агресията на Турция в
Кипър и завладяването на една значителна част от неговата територия е
нагледен пример как НАТО защити националните интереси на кипърския
народ и Гърция като член на Алианса.
През изминалите години след т.нар. демократични промени нашите
контраразузнавателни органи не разкриха нито един агент или емисар на
ислямските фундаменталисти, както и на турските разузнавателни и
подривно-пропагандни органи и организации. Няма нищо вярно в
твърдението на някои национални предатели, че като съюзници по линия
на НАТО България вече не представлява разузнавателен интерес за
Турция. МИТ не само запази предишните си агентурни позиции, но
използвайки възможностите на разградения български двор успя да внедри
нова агентура чрез установяване на постоянно местожителство в България
на бивши изселници и техните деца и внуци с двойно гражданство, както и
благодарение на многохилядния поток от бизнесмени, търговци,
журналисти, преподаватели, студенти, транзитници, гости и други, на
които се създават необходимите условия за изпълнение на поставените
задачи, включително и от новата неоосманска доктрина, планираща
възраждането на Османската империя и завладяването на нашата страна.
Необходима е нова национална стратегия в борбата с турските
разузнавателни и подривно-пропагандни органи и организации.
Оценявайки мащабите и активността на тази подривна дейност, всеки
разумен човек стига до извода, че със сегашните сили и средства, с които
разполага ДАНС нашите контраразузнавателни органи не са в състояние да
се противопоставят на провежданите подривни мероприятия от
Националната разузнавателна организация на Турция.
Сегашните наследници на древните българи, които изградиха мощни
и велики държави в Източна Европа и Азия и изиграха решаваща роля в
създаването на човешката цивилизация, са надвиснали над огромна
пропаст, в която ако неоосманистите от ислямисткото правителство на
Турция и техните велможи от турската етнорелигиозна партия ДПС успеят
да ни натикат, можем да очакваме не само трагичните дни на петвековния
геноцид, но и евентуалната гибел на българския народ и България.
Оценявайки тази мрачна перспектива, е полезно да припомним изказването
на големия руски академик Д. С. Лихачов, който през 1997 г. заяви: “... вие
сте най-древната от съществуващите днес културни нации и то не само
в Европа, но и в света. Миналото погълна античността, древния Рим,
Гърция и т.н., но България остана като жива отломка от древната

314
европейска култура, най-древната отломка. И затова трябва да я
съхраним, та днешна България да не бъде само последна отломка от
миналото, но и първата от бъдещето – първата култура, която ще
прекрачи в третото хилядолетие и ще понесе културата към
бъдещето...”. България прекрачи в третото хилядолетие с мрачната
перспектива, застрашаваща съществуването й като свободна, независима и
суверенна държава. Дали ще бъдем последната българска нация, изчезнала
в миналото, или една от първите, която ще понесе съвременната култура
към бъдещето, зависи единствено и само от българския народ, от всеки
патриот и родолюбец на България. Няма съмнение, че през третото
хилядолетие, както беше и през изминалите години след т.нар.
демократични промени от 1989 г., ще има национални предатели, които ще
работят за чужди интереси, включително и за осъществяване плановете на
съвременните неоосманисти, мечтаещи за възраждането на Османската
империя и поглъщането на България в границите на бъдеща Велика
Турция. Описаните в настоящата книга събития от времето на петвековния
геноцид показват, че възкръсвайки от пепелищата и непрогледния мрак,
нашият народ можа през годините на турското робство да съхрани своята
българска народностна и православна принадлежност и отстоявайки
демократичните и цивилизационни стремежи и въжделения на
човечеството, да се възроди и утвърди като една съвременна европейска
страна.
Българските националистически партии и организации, много
български патриоти, както и огромна част от българския народ, осъзнаха
тази опасност и работят всеотдайно за спасяването на България. Нашата
страна е била и ще бъде свободна и независима държава. Тя ще се съхрани
и запази за бъдните поколения. Такава е волята на българския народ, който
няма да отстъпи нито педя родна земя на неоосманистите, желаещи
възраждането на Османската империя и завладяването на нашата родина.
Нашият народ никога няма да попадне в лапите на неоосманистите, чиито
предци провеждаха петвековния геноцид, унищожавайки и асимилирайки
огромна част от българския народ. Няма съмнение, че при тази реална
опасност, надвиснала над нашата страна, в близките месеци и години нови,
многохилядни митинги и демонстрации на родолюбивите българи не само
ще разобличат и заклеймят досегашните продажни управници, но ще
предоставят властта на такива политически партии и обществени
организации, които могат да осигурят необходимите условия за един
нормален и щастлив живот на българския народ, а също така да обезпечат
необходимата сигурност, териториална цялост и бъдеще на България като
една съвременна, демократична и просперираща европейска държава.

ЛИТЕРАТУРА

315
Асенов, Бончо. Потурчване. С., 1993

Асенов, Бончо. Нация. Религия. Национализъм. С., 1994

Асенов, Бончо. Религиите и сектите в България. С., 2002

Атанасов, Петър. Българите в Приазовието. С., 1941

БАН. Институт за балканистика. Османски извори за ислямизационните

процеси на Балканите ХVI-XIX в. С., 1990

БАН. Институт за балканистика. Турция, Балканите, Европа. С., 2003

Боев, Емил. Реалности и терминология. В-к “Студентска трибуна”,

6.07.1989 г.

Божков, Веселин. Нашествието на ислямския фундаментализъм. С., 2005

Божков, Веселин. Вековната агресия. С., 2008

Бозов, Салих. В името… на името. С., 1998

Венедикова, Катерина. Българите в Мала Азия от древността до наши дни.

С., 1998

Венедикова, Катерина. Българи, арменци и караманци в средновековна

Мала Азия. С., 2003

Вернер, Йоахим. Погребалната находка от Малая Перешчепина и Кубрат –

хан на българите. издателство БАН, С., 1988

Врионис, Спирос. Клио се среща със сивия вълк. Турската държава и

турската история. С., 1997

Генджев, Недим. Социалната справедливост в исляма и социализма.

Дисертация, Дамаск, Сирия, 1998

Георгиева, Цветана. Еничарите в българските земи. С., 1998

Грек, Иван, Николай Червенков. Българите от Украйна и Молдова. Минало

и настояще. С., 1993

316
Дамянов, Никола. Барутин – село без сватби. В-к “Дума”, 08.03.2003

Денишмен, Исмаил Хами. Исторически истини. 1979

Динков, Стоян. Османо-римска империя, българи и тюрки. С., 2011

Димитров, Илчо, Александър Фол, Васил Гюзелев, Николай Генчев и др.

Кратка история на България. С., 1983

Дойнов, Дойно, Иван Стоянов. Възобновяване на българската държавност

1762-1878 – идеи и проекти. С., 2002

Дякович, Владимир. Българите в Бесарабия. С., 1930

Дърева, Велислава. “Коректурите на Джъстин” – Българите – тези чисти

османци”, в-к “Дума”, 5.07.2011 г.

Загоров, Орлин. Критика на пантюркизма. С., 1998

Загоров, Орлин. Българската национална идея. С., 1994

Загоров, Орлин. Идеалът. Величието на духа. С., 1998

Загоров, Орлин. Национална идентичност и европейска интеграция. С.,

2004

Запряново, Запрян. Произход и наследство на българите. С., 2012

Иванова, Евгения. Отхвърлените “приобщени” или процесът, наречен

“възродителен”. С., 2002

Коледаров, Петър. Българщината в Мала Азия. С., 1940

Корени на българската цивилизация. Академична интердисциплинарна

конференция. С., 2005

Кръстева, Цветана. Край Полтава викат духа на Кубрат, в-к “Труд”,

02.09.2011

Кръстева, Цветана. Българи от Казахстан искат помощ от прародината. в-к

“Труд”, 27.09.2003

Кулов, Георги. Българската дъга на исляма. С., 2011

317
Маккарти, Джъстин. Смърт и изгнание. Етническото прочистване на
османските мюсюлмани (1821-1922)

Макгахан, Джанюариъс. Американският свидетел. С., 2002

Манчев, Кръстю. Националният въпрос на Балканите. С., 1995

Мизов, Николай. Ислямът и България. С., 1965

Мизов, Николай. В света на исляма. С., 1987

Мизов, Николай. Ислямът и ислямизацията. С., 1989

Научен център за българска национална стратегия. Защита на духовното

обединение на българите по света. С., 1998

Националната идея и етническите взаимодействия от ХХ към ХХI в.

Българският модел. Симпозиум, 2000

Павлов, Николай. Българският въпрос във Волго-Уралието 1988-2003, С.,

2003

Петров, Петър. Съдбовни векове за българската народност. С., 1975

Петров, Петър. Насилствено помохамеданчване в годините на османското

робство. С., 1985

Петров, Петър. По следите на насилието. т. 1,. С., 1987

Петров, Петър. По следите на насилието. т. 2,. С., 1988

Петров, Петър. Непокорни поданици на султана. Документален сборник.

С., 1995

Петров, Петър. Завръщане към българския род, т. 1,. С., 2001

Петров, Петър. Завръщане към българския род, т. 2,. С., 2001

Петров, Петър. Пет века под ятагана и короната. Османската империя –

ислямска държава. т.1, С., 2012

Сидеров, Волен. Основи на българизма. С., 2011

318
Стоянов, Димитър. Заплахата. С., 1997

Стафанов, Йордан. Владимир Друмев – Ботевият четник…

Танаскович, Дарко. Неоосманизмът. Турция се връща на Балканите. С.,

2010

Томчев, Цветан. Българи се събират на гроба на хан Кубрат. в-к “Седмичен

труд”, 30.08-05.09.2001 г.

Филипов, Димитър. Българската нация. Възходи и драми. С., 2000

Филипов, Никола. Българското изселване в чужбина от падането на

България под турско робство до ново време. С., 1937

Шерифли, Ахмед Шериф. Турците в България 1879-1989 г., Турция, 2002

Шимшир, Билял. Българските турци 1879-1985 г., 1986

Шилтбергер, Ханс. Пътеписът на Ханс Шилтбергер.

Шишманов, Димитър. Необикновена история на малоазийските българи.

СЪДЪРЖАНИЕ

ПРОИЗХОДЪТ НА БЪЛГАРИТЕ – НАЙ-СТАРОТО И

ДРЕВНО НАСЕЛЕНИЕ НА БАЛКАНИТЕ ....1
МОГЪЩЕСТВОТО И ВЕЛИЧИЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ
ДЪРЖАВИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА И АЗИЯ ...13

ЛЪЖИТЕ И ФАЛШИФИКАЦИИТЕ НА ПАНТЮРКИСТИТЕ И

НЕОСМАНИСТИТЕ ОТНОСНО ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРИЯ И
БЪЛГАРСКИЯ НАРОД .... 24

АСПАРУХ, СИМЕОН, ИВАН АСЕН ІІ – НАЙ-МОГЪЩИТЕ И

ВЕЛИКИ ЦАРЕ НА БЪЛГАРСКИЯ ПРЕСТОЛ.... 30

319
ПАДАНЕ НА БЪЛГАРИЯ ПОД ТУРСКО РОБСТВО - ....32

ЕНИЧАРИТЕ И ЕНИЧАРСКИЯТ КОРПУС.... 43

РОБИТЕ И РОБСКАТА ИНСТИТУЦИЯ В ОСМАНСКАТА

ИМПЕРИЯ.... 63

ПОМОХАМЕДАНЧВАНЕТО НА БЪЛГАРСКОТО НАСЕЛЕНИЕ...

76

ИЗПОЛЗВАНЕ НА СЪДА И ДАНЪЦИТЕ В ПРОВЕЖДАНАТА

АСИМИЛАЦИОННА ПОЛИТИКА ЗА НАСИЛСТВЕНО
ПОМОХАМЕДАНЧВАНЕ И ПОТУРЧВАНЕ НА БЪЛГАРСКОТО
НАСЕЛЕНИЕ ..... 79

ОТВЛИЧАНИЯТА, ЗАТОЧЕНИЯТА И ИЗСЕЛВАНИЯТА ..... 84

РОЛЯТА НА ЦЪРКВАТА ЗА ЗАПАЗВАНЕ НА ПРАВОСЛАВНАТА

ВЯРА И БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОСТНО СЪЗНАНИЕ.
СКРИТОТО ХРИСТИЯНСТВО .... 88

НАРОДНАТА КУЛТУРА.... 101

СЕЛСКАТА ОБЩИНА – СПЕЦИФИЧНА ФОРМА НА

САМОУПРАВЛЕНИЕ... 102

БЪЛГАРСКИЯТ ЕТНОГЕНЕЗИЗ НА ТЮРКОЕЗИЧНОТО

НАСЕЛЕНИЕ И БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ.... 104

ТОЛЕРАНТНОСТТА НА БЪЛГАРИТЕ И ОТНОШЕНИЕТО НА

РЪКОВОДИТЕЛИТЕ НА НАЦИОНАЛНО-ОСВОБОДИТЕЛНОТО
ДВИЖЕНИЕ КЪМ ТЮРКОЕЗИЧНОТО НАСЕЛЕНИЕ И
БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ .... 111

ЖЕСТОКАТА РАЗПРАВА С УЧАСТНИЦИТЕ В НАЦИОНАЛНО-

ОСВОДИТЕЛНОТО ДВИЖЕНИЕ НА БЪЛГАРИЯ .... 116

ВЕЛИЧЕСТВЕНАТА КЪРВАВА АПРИЛСКА ЕПОПЕЯ ОТ 1876

Г.... 122

РЕПОРТАЖИТЕ НА МАКГАХАН ЗА КЛАНЕТАТА В БАТАК,

ПАНАГЮРИЩЕ И ПЕРУЩИЦА .... 126

320
 ИНСИНУАЦИИТЕ НА НЯКОИ ПОЛИТИЦИ, ИСТОРИЦИ И
ДРУГИ ПСЕВДОИНТЕЛЕКТУАЛЦИ ЗА УЧАСТИЕТО НА
РЕДОВНАТА ОСМАНСКА АРМИЯ И БАШИБОЗУКА ПРИ
ПОТУШАВАНЕТО НА АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ .... 141

УЧАСТИЕТО НА ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА ТЮРКОЕЗИЧНОТО

НАСЕЛЕНИЕ И БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ В НАЦИОНАЛНО-
ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА .... 146

БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ И ВЪЗРОДИТЕЛНИЯТ ПРОЦЕС.

ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТНА, ИМЕННА И
ИЗТОЧНОПРАВОСЛАВНА ПРИНАДЛЕЖНОСТ ... 157

РАЗБОЙНИЧЕСКОТО ДВИЖЕНИЕ СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО

НА БЪЛГАРИЯ .... 161

ЛЪЖИТЕ И ФАЛШИФИКАЦИИТЕ В
АНТИБЪЛГАРСКИЯ ПАСКВИЛ НА ДЖЪСТИН
МАККАРТИ ... 165
ЗВЕРСТВАТА НА ТУРСКИТЕ ПОРОБИТЕЛИ И ПОЛИТИКАТА
НА АНГЛИЯ В ЗАЩИТА НА ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ ... 177

КЛЕВЕТИТЕ И СПЕКУЛАЦИИТЕ НА БИЛЯЛ ШИМШИР, КАКТО

И НА АНГЛИЙСКИТЕ ДИПЛОМАТИ, ИЗПОЛЗВАНИ ОТ
МАККАРТИ В ПОДКРЕПА НА АНТИБЪЛГАРСКИТЕ МУ
ПОЗИЦИИ ... 194

ПРОИЗВЕДЕНИЯТА НА НЯКОИ БЪЛГАРСКИ И ТУРСКИ

АВТОРИ В ПОДКРЕПА НА КЛЕВЕТНИЧЕСКИТЕ
АНТИБЪЛГАРСКИ ПОЗИЦИИ НА МАККАРТИ .... 200

СТАРА ЗАГОРА И ГЛАВОРЕЗИТЕ НА СЮЛЕЙМАН ПАША ... 224

ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ И СПЕКУЛАЦИИТЕ ЗА

ИЗДЕВАТЕЛСТВАТА НАД ТЮРКОЕЗИЧНОТО НАСЕЛЕНИЕ И
БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ ... 227

КАРНЕГИЕВАТА АНКЕТА И БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ ... 232

ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ОДРИН И ДЕЙНОСТТА НА БЪЛГАРСКАТА

АДМИНИСТРАЦИЯ И АРМИЯ ... 233

321
 МАКЕДОНИЯ И БАЛКАНСКАТА ВОЙНА .... 241

АНГЛИЯ В ЗАЩИТА НА ТУРСКИТЕ ИМПЕРСКИ ИНТЕРЕСИ ПО

ВРЕМЕ НА БАЛКАНСКАТА И МЕЖДУСЪЮЗНИЧЕСКАТА
ВОЙНА ... 254

ОТНОШЕНИЕТО НА КОМАНДВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА

АРМИЯ КЪМ ИЗВЪРШЕНИТЕ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ ОТ БЪЛГАРСКИ
ВОЙНИЦИ ПРЕЗ БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ ... 259

ИЗДЕВАТЕЛСТВАТА НА ГРЪЦКАТА АРМИЯ НАД БЪЛГАРИТЕ

ПО ВРЕМЕ НА МЕЖДУСЪЮЗНИЧЕСКАТА ВОЙНА .... 262

ГЕНОЦИДЪТ НАД ТРАКИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ ... 266

АНГОРСКИЯТ ДОГОВОР ... 274

ПОЛИТИКАТА НА САЩ В ЗАЩИТА НА ТУРЦИЯ И

СПЕКУЛАЦИИТЕ С НЕЙНАТА ИСТОРИЯ ... 276

АРМЕНСКИЯТ ГЕНОЦИД .... 284

МЕЖДУНАРОДНОТО ПРИЗНАНИЕ И ПОКЛОНЕНИЕТО ПРЕД

ЖЕРТВИТЕ НА АРМЕНСКИЯ ГЕНОЦИД .. 297

ЛЪЖИТЕ НА МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА ТУРЦИЯ

РЕДЖЕП ТАЙИП ЕРДОГАН ... 301

ЗАКЛЮЧЕНИЕ .... 306

ЛИТЕРАТУРА .... 315

СЪДЪРЖАНИЕ ... 319

322