Веселин Божков

ЗАПЛАХАТА НАСТЪПВА

Записки на контраразузнавач по турска линия

1
 ХОРА, БДЕТЕ!
/вместо предговор/

Терористично-диверсионните, шпионските и
националистическите нелегални групи и организации бяха
създадени под влиянието на масираната антибългарска
националистическа пропаганда на Турция. Някои от тях се
изградиха с прякото участие и под непосредственото ръководство на
турските разузнавателни и подривно-пропагандни органи и
организации. Те полагаха огромни усилия да утвърдят в съзнанието
на тюркоезичното население, че са “турско национално малцинство”
и имат “турска национална принадлежност”. Уверяваха ги, че макар
да са родени и да живеят в България, тяхната “майка-родина” е
Турция. Обещаваха им, че ще ги приютят завинаги в истинската им
родина. Провокирайки и непрекъснато поддържайки тези
антибългарски внушения, те подклаждаха и сепаратистките им
настроения. Някои от тези нелегални структури не криеха, че
тяхната крайна цел е признаването им за “турско национално
малцинство” с всички произтичащи от това права на самостоятелен
“турски народ” в границите на България. Според техните
вдъхновители и организатори, представителите на това население у
нас не само трябва да се обединят с цел признаването им за “турско
национално малцинство”, но са длъжни с всички сили да продължат
борбата за извоюване на Турска автономна република в границите
на България.
Въпреки че повечето нелегални групи и организации
първоначално нямаха намерение да се ангажират в провеждането на
терористично-диверсионна дейност, под влиянието на отделни
екстремисти от средите на протурските националисти, религиозните
фанатици и привържениците на радикалния ислям, някои от които се
бяха поставили в услуга на турското разузнаване, постепенно
преминаха на позициите на “турските терористи”, възприемайки
терора и диверсията като основни средства за постигане на своите
цели. Възниква въпросът защо наричаме авторите на посочените
терористично-диверсионни актове “турски терористи”. Ние имаме
пълното основание да ги считаме за такива, тъй като за пръв път
през ХХ век определението “турски терористи” бе дадено от
ръководителя на най-голямата терористична организация у нас Елин
Маджаров. Пет часа преди да постави взривното устройство в
чакалнята на гара Пловдив, по телефона заплашва служителите от
Пловдивското районно мюфтийство, като заявява, че те, “турските

2
терористи”, ще взривят джамията в Асеновград, а след това ще
последват експлозии във влакове, автобуси и самолети. Елин
Маджаров, който постави взривното устройство в купето за майки с
деца и взриви влака на гара Буново, също така заявяваше, че действа
от името на “турските терористи”. С извършените по-късно
терористично-диверсионни актове той и неговите съмишленици
нагледно показаха, че водени от своята омраза и ненавист към
България и българите са действали и ще продължат да действат като
истински “турски терористи”. Перверзното задоволство, което
Маджаров изпитваше преди и след извършването на терористичните
актове, показва действителната му същност на хладнокръвен убиец,
който с гордост заявяваше, че действа като истински “турски
терорист”.
По-късно и други автори на подобни терористично-
диверсионни актове се самоопределяха като “турски терористи”. В
своите показания по време на процеса майката на едно от убитите
деца на гара Буново разказа, че след като я викали в моргата за
разпознаване на сина й, тя го познала само по профил, тъй като бил
обезобразен и обгорен. В съда показали на жената на Маджаров
албумите със снимки на жертвите от терористичния акт, на една от
които се виждал размазан детски мозък на стълба до гара Буново. Тя
не издържала и проклела мъжа си с думите: “Смърт на този звяр”.
В последните си думи пред съда с треперещ глас, плачейки за
милост, Маджаров помолил да бъде извинен за извършените
злодеяния, които според него никога нямало да заличат скръбта,
мъките и сълзите на близките и роднините на убитите, както и
страданията на ранените, които цял живот ще останат осакатени,
обезобразени и инвалиди. Колкото и да е невероятно този
“звяр”-“турски терорист”, който изготвяше взривното устройство в
детската стая на техния апартамент, за да го постави във вагона за
майки и деца и хладнокръвно избиваше своите жертви, между които
бяха и две деца, имаше наглостта да моли съда за милост и пощада.
Преди произнасяне на присъдата, необичайно за един закоравял
безмилостен “турски терорист”, Маджаров заявил: “Осъзнах
грешката си. Видях хората, пострадалите, близките на жертвите.
Не е лесно. Видях мъката им. Разбрах какво сме им причинили от
тяхните думи, от тяхните сълзи. Това е за мен огромна, вечна
скръб. Виждал съм хора, правят татуировки по ръцете, по
краката. Аз направих на сърцето си”. На въпроса какво иска от съда
той отговаря: “Хора сме, не съм от дърво или камък. Ако може да се
избегне крайната мярка. Каквато и да е друга присъда... /плаче и
гласът му трепери/ Друго нямам. Извинявайте”. Едва ли някой от
съдиите и присъстващите на процеса близки и роднини на жертвите,

3
както и ранените и осакатените от терористичния акт на гара Буново
са повярвали, че Маджаров искрено се разкайва за извършените
злодеяния. Няма никакво съмнение, че “турският турорист”, който
плачеше и трепереше, молейки съда за милост, не е никакъв герой и
борец за права и свободи на тюркоезичното население, за какъвто бе
обявен от Ахмед Доган. Ръководителят забравя, че терористът не
може да бъде друг, освен най-обикновен хладнокръвен убиец. Ето
защо за терористите, както и да се наричат те, няма място за никакъв
компромис, оправдание, милост и пощада.
През 80-те години на миналия век една от нелегалните
организации на “турските терористи” призоваваше съмишлениците
и последователите си да отмъщават “безжалостно на своите
душмани”. В разпространените от тях листовки се заявяваше:
“Унищожавай, събаряй, пали!”. Тези призиви завършваха с
проклятието: “Смърт на тези, които правят лошо на турците и
вършат предателства!”. Техните призиви, показващи, че имат
намерение да обагрят с кръв турското знаме, под което водеха
своята борба за осъществяване на великодържавните интереси на
Турция, разкриваха действителните им терористично-диверсионни
намерения.
В специална “Декларация на турците в България”
основателите на Турското национално-освободително движение в
България /ТНОДБ/ заявяваха своята турска национална
принадлежност, любовта и признателността си към “майката-
родина” Турция, готовността си да работят за осъществяване на
турските планове, намерения и идеали, както и благодарността си
към президента Кенан Еврен. Независимо, че в разработената от
Ахмед Доган програма, ТНОДБ се определяше като
“нетерористична организация”, която декларираше, че ще води
“борба без оръжие”, нейното ръководство възприе заплахите,
насилията, убийствата, саботажа и вредителството като основни
средства за постигане на своите престъпни намерения. В един от
разпространените материали на ТНОДБ се отправяха не само
заплахи към християните и учителите, но и към ходжите с по-
реалистични позиции, като се предупреждаваха, че ще бъдат
унищожени не само те, но и техните деца. Такива закани за убийства
можеха да бъдат отправени само от нелегална организация, която е
възприела позициите на “турските терористи”.
Много от разкритите и обезвредени “турски терористи”
планираха провеждането на крупни терористично-диверсионни
актове. Такъв е и случаят с агента на турското разузнаване
Харалампи Йорданов, който като нелегал беше прехвърлен от
Гърция в България, за провеждане на терористично-диверсионна и

4
шпионска дейност. В изпълнение на дадените му указания той се
подготвяше да взривява влакове, мостове, държавни и обществени
сгради и учреждения, включително и сградата на Държавния съвет с
цел убийството на президента Тодор Живков, да отрови питейната
вода в София, като извърши и други терористично-диверсионни
актове. Йорданов заявяваше, че намеренията му са “до две години да
срине всичко българско” и “да затрие тази страна”. В разговор
даже с непознати младежи от средите на тюркоезичното население у
нас той споделяше, че “България трябва да бъде разделена на две
части – от Разград надолу да мине към Турция”. Също така им
обясняваше, че “в България ще се образува турска държава до
Кърджали”, уверявайки ги, че “там, където живеят турци, ще има
турска държава”.
Някои агенти на турското разузнаване от шпионската
организация на Фуад Юмеров от град Шумен споделяха, че трябва
да бъдат убити всички българи над тригодишна възраст, тъй като
само оставащите бебета няма да знаят какво е станало с българския
народ. Според тях, по изключение можело да не се ликвидират само
тези българи, които както по времето на 500-годишното турско
робство са приели исляма и се отказали от християнската вяра и
българската си народностна принадлежност. В своята злоба и
ненавист към България и българския народ техни съмишленици от
Хлебаровската терористична организация от Разградски окръг
мечтаеха да обрежат всички “гяури” от 7 до 77 години. Така те
смятаха, че ще изчезне веднъж завинаги и напълно българският
народ, населяващ повече земите на своите деди и предци.
Нелегалната организация в с. Бенковски, Кърджалийски окръг,
развиваше не само активна шпионска и клеветническа дейност, но
подготвяше и провеждането на крупни терористично-диверсионни
актове. Нейното ръководство планираше убийството на кмета,
председателя на АПК, партийния секретар, председателя на ОФ,
секретаря на ДКМС и други лица, произлизащи от средите на
местното тюркоезично население. Също така подготвяше
убийството на служители от МВР, Гранични войски /ГВ/, агенти на
ДС, както и някои милиционери и граничари, с които умишлено
поддържаха “добри, приятелски” отношения. Имаха намерение да
отровят питейната вода като обвинят за този терористичен акт
представителите на българската власт. Със съдействието на техни
съмишленици един от активните членове на организацията в
Бенковски създаде нелегална група в Бургас, с помощта на която
възнамеряваха да взривят мостове, кина, театри и други места,
където се събират повече хора. Също така разработваха подробен
план за поставяне на взривно устройство сред почиващите наши и

5
чужди граждани на един от плажовете на курортния комплекс
Слънчев бряг. Ръководителите на организацията имаха намерение да
предизвикат безредици и кървави сблъсъци с органите на МВР и ГВ,
като вземат властта в свои ръце и обявят самостоятелна турска
териториална автономия. Преди завземането на властта смятаха да
преустановят всякакви комуникации в селищната система, да
прекъснат телефоните и телеграфните връзки, електрическото
снабдяване в района, движението по пътищата, като взривят мостове
и обществени сгради. За целта подготвиха и призив-обръщение до
Турция и турската армия с молба да им се окаже военна помощ.
Предварително записаха призив-обръщението на аудиокасета, която
предадоха на представител на Националната разузнавателна
организация на Турция /МИТ/, работещ под дипломатическо
прикритие в Турското посолство в София. Членовете на нелегалната
организация в Бенковски установиха три независими един от друг
канали като поддържаха конспиративни връзки с пет установени
разузнавачи на МИТ, работещи в Турското посолство в София и
Генералното консулство на Турция в Бургас. Те използваха тези
канали не само за предаване на шпионска и клеветническа
информация, но и за търсене на съдействие и помощ от
“дипломатите”-разузнавачи за предоставяне на необходимите им
взривни устройства, оръжия и боеприпаси, които по тяхно уверение
са им били необходими за провеждането на планираните
терористично-диверсионни актове и сблъсъци с органите на МВР и
ГВ. По указание на един от членовете на резидентурната група на
МИТ в Турското посолство в София ръководителите на нелегалната
организация в Бенковски извършиха няколко палежа на горски
масиви.
Терористите от Хлебаровската нелегална организация от
Разградски окръг бяха извършили цялостна подготовка, като
направиха и необходимите експерименти с поставяне и изпробване
на взривно устройство на самата жп линия при планираното
предстоящо взривяване на международния влак Русе-Варна.
Поставяйки се в услуга на МИТ, те помолиха техни представители в
турските посолства в Будапеща и Белград да им прехвърлят от
Турция оръжие и боеприпаси, като ги уверяваха, че ще го използват
в подходяща военновременна обстановка или при евентуална война
между Турция и България.
Много от ”турските терористи” планираха провеждането на
изключително опасни терористично-диверсионни актове. Така
например група терористи от Кърджали имаха намерение да вземат
за заложници деца от детска градина, като поставят условие на
органите на МВР да им разрешат безпрепятствено да напуснат

6
България и отидат в Турция. При положение, че не бъдат изпълнени
ултимативните им искания, бяха решили да избият всички деца. По
време на подготовката за осъществяване на тази кървава драма те
бяха осигурили не само въженца за завързване ръцете и краката на
малките деца, но и необходимите им взрив и оръжие. До последния
момент преди тяхното задържане тези безумци не се отказаха от
злодейските си намерения да убият даже и малки деца в
подготвяната от тях кървава баня. С основание възниква въпросът
как биха постъпили “турските терористи” със заложниците от
детската градина в Хасково или Харманли. Дали както в далечната
1985 г. те биха извършили това, което потресе и изуми човечеството
от разигралата се кървава драма между 1 и 3 септември 2004 г. с
децата от училището в гр. Беслан, Северна Осетия. Тогава 33-ма
муджахидини – чеченски терористи, с призиви към Всевишния
Аллах, убиха 358 души, между които 186 деца, а други 600 ранени,
осакатени и обезобразени останаха за цял живот като неподвижни
трупове. Дали в този случай, ако турските терористи бяха успели в
кървавите си намерения, децата от детската градина в Хасково или
Харманли щяха да молят за помощ своите похитители, както
учениците от Беслан, без да знаят, че това не са хора, а зверове,
изверги и бандити, които най-хладнокръвно биха заклали,
разстреляли или взривили невинни хора, включително и малки деца
от детски градини.
Случаите на неразкрити и предотвратени подобни престъпни
намерения на “турските терористи” не бяха един или два. Много
нелегални групи и организации планираха извършването на подобни
терористично-диверсионни актове. Благодарение на истинските
български патриоти, включително и от средите на самото
тюркоезично население, които терористите наричат предатели,
заслужаващи смърт, на агентите и доверителните лица от
сътрудническия апарат, както и на своевременните
контраразузнавателни мероприятия, проведени от органите на ДС,
беше спасен животът на много български граждани, които трябваше
да бъдат избити, независимо от тяхната етническа, религиозна и
политическа принадлежност. В средите на нелегалните групи и
организации на “турските терористи” бяха внедрени подходящи
агенти, а в отделни случаи и служители на ДС, които не само
контролираха престъпната им дейност, но и оказваха положително
въздействие, като ги въздържаха от провеждането на терористично-
диверсионни актове. В борбата срещу подривната дейност на
“турските терористи”, която обхваща един продължителен период от
социалистическото развитие на България, участваха няколко хиляди
служители на ДС, Народната милиция /НМ/, и Гранични войски

7
/ГВ/. Благодарение на високия професионализъм и проявеното
умение в провежданите разузнавателни, контраразузнавателни и
охранителни мероприятия, както и в резултат на денонощната
самоотвержена работа по своевременното разкриване и
обезвреждане на подривната дейност на нелегалните групи и
организации, не се даде възможност на “турските терористи” да
извършат много от подготвените терористично-диверсионни актове.
Изпълнявайки служебните си задължения по обезпечаване на
сигурността и обществения ред на страната, служителите на МВР не
позволиха на “турските терористи” да избият, наранят и осакатят
стотици, а може би и хиляди невинни български граждани,
включително и от средите на тюркоезичното население.
Агентите на ДС бяха най-силното и ефикасно оръжие в
борбата срещу “турските терористи”, шпионите и идеологическите
диверсанти на МИТ. Органите на ДС не можеха да постигнат
резултати в борбата срещу терористично-диверсионната им дейност,
ако нямаха стабилни агентурни позиции в средите на протурските
националисти, религиозните фанатици и агентите на МИТ. В
ожесточените битки с “турските терористи” служителите на МВР
проявяваха истински героизъм. В защита на националната
независимост и териториалната цялост на НРБ, както и за
обезпечаване на спокойствието, сигурността и обществения ред във
всички села и градове на нашата родина, някои от тях отдадоха и
най-свидното – живота си.
Прочитът на описаните случаи по реализираните дела за
терористично-диверсионна дейност на “турските терористи” ще даде
възможност на всеки читател да прецени дали агентите на ДС са
доносници, подлеци и лъжци, обслужващи единствено и само
интересите на БКП като управляваща политическа сила по времето
на социалистическото развитие на България или са защитавали
българския народ и своята родина от терора и диверсиите, като едни
от най-острите форми на подривна дейност. Закономерно възниква
въпросът какво би се получило ако органите на ДС не бяха
вербували и внедрили свои агенти в средите на турските
националисти и религиозни фанатици, някои от които подготвяха
извършването на крупни терористично-диверсионни актове. В
повечето случаи техните престъпни намерения бяха своевременно
разкривани и пресичани. Централните и окръжни управления на
МВР работеха по един действително опасен и коварен противник,
който ако беше успял да осъществи престъпните си намерения,
жертвите от терористично-диверсионната дейност на “турските
терористи” можеха да бъдат много повече. След 10.11.1989 г., по
настояване на враждебни на България чужди външни сили,

8
управляващите и повечето политически партии направиха всичко
необходимо за създаването на сегашния отрицателен обществен и
медиен образ на агентите на ДС. Те бяха представени като
предатели, долнопробни “доносници”, носещи в себе си най-
мрачното, отвратително и отблъскващо, което имат обикновените
престъпници в историята на България. С оклеветяването на агентите
като основно оръжие на ДС, както и на служителите, които са
работили за тяхното придобиване, обучение, възпитание и
използване с оглед своевременното разкриване и пресичане
терористично-диверсионната дейност на “турските терористи”,
както и в борбата срещу шпионите и идеологическите диверсанти на
турските разузнавателни и подривно-пропагандни органи и
организации, се преследваше една от основните цели на
националните предатели – чрез разгрома на службите на
националната сигурност, както и на техния агентурен апарат, да се
отслаби и унищожи имунната система на България.
Непосредствено след 10.11.1989 г. “турските терористи” не
само че бяха помилвани и освободени от изтърпяване на наложените
им наказания с влезли в сила присъди, но и като “неправилно
осъдени”, “политически затворници” и “жертви на тоталитарния
режим”, те бяха посрещнати от турските националисти и от
ръководителите на новосъздадената антиконституционна партия
Движение за права и свободи /ДПС/ като “герои“ и “борци за права
и свободи” на тюркоезичното население. “Турските терористи” даже
имаха смелостта да обвиняват органите на МВР и представителите
на прокуратурата и съда, че са репресирали абсолютно невинни
хора. С такива почести и възхвали за подривната им дейност в
защита на великодържавните планове и интереси на южната ни
съседка те бяха посрещнати и приютени в “майката-родина” Турция
като “турски герои в България”, които дълги години са се борили за
своето “турско отечество” и за “турския народ”. Управниците не
само, че ги обявиха за “незаконно репресирани” граждани на нашата
страна, но ги и възнаградиха като им отпуснаха еднократни суми в
размер до 50 000 лева, а от началото на 2005 г. им дадоха около 10
лева ежемесечни добавки към получаваните от тях пенсии. Под
заглавието “Парламентът създаде нови активни борци” вестник
“Монитор” /21.01.2005 г./ помести изказването на депутата Янаки
Стоилов пред Народното събрание, в което се заявява: “Сега на
практика се получава втора добавка към пенсията. Не може два
пъти да получават компенсация, след като вече са имали такава
възможност”. Нещо повече – по настояване на ДПС в началото на
2006 г. “турските терористи” получиха и трета добавка към пенсиите
си, като за това бяха отпуснати нови милиони левове. Така бяха

9
създадени новите “активни борци” от средите на тюркоезичното
население, които подстрекавани от турските пропагандни органи и
организации, а някои и ръководени от турското разузнаване като
техни агенти, шпиони, терористи и диверсанти, работеха срещу
целостта, независимостта и сигурността на България.
Под заглавието “ДПС иска от Турция обезщетение за
български изселници” вестник “Атака” /30.12.2005 г./ помести
следната информация:

“ДПС помоли турския министър-председател Реджеп

Таийп Ердоган да обезщети част от българските изселници от
Възродителния процес. Това заяви вчера пред Нова телевизия
лидерът на НДПС Гюнер Тахир. Той цитира писмо от
19.04.2005 г., подписано от лидера на Движението Ахмед
Доган до Реджеп Ердоган, с което ДПС иска българските
изселници да бъдат обезщетени като служили на Република
Турция по Закон 3292. Гюнер Тахир определи това действие
като много смущаващо... Тахир уточни, че Турция е дала
отрицателен отговор на искането в писмото”.

В това предаване по Нова телевизия от 29.12.2005 г., в което се

обсъжда писмото на Доган до турския министър-председател,
участва Насуф Мутлу от Дружеството за справедливост, права,
култура и подкрепа на Балканите. Представяйки се, той казва, че е
бил пет години в българските затвори, като пояснява:

“Искам да заявя, че 35% от хората, които са били в

полицейските участъци, концлагерите и затворите, загубиха
живота си, а 50% страдат от тежки физически и душевни
болести. През 1991 г. бе приет Закон за политическата и
гражданска реаблитация, съгласно който на турците, които
бяха прекарали три-четири-пет години в концлагерите и
затворите, им беше изплатена една сума, която се равнява на
едномесечна заплата”.

Всеки знае, че в България е нямало концлагери и че в

посочените от него проценти за “загубилите живота си”, както и за
пострадалите от “тежки физически и душевни болести”, са
абсолютно неверни и представляват обикновени лъжи и клевети, с
каквито представителите на тези правозащитни и изселнически
дружества и организации в Турция много често спекулират.
Водещият Георги Коритаров, след като показва писмото на
Доган, го дава на участващия в телевизионното предаване Кемал

10
Еюп – председател на Комисията за защита на дискриминацията и
бивш депутат от ДПС, с молба да се запознае. Еюп заявява: “Знам,
че има такъв закон, който обезщетява или финансово подпомага
хора от турски произход, които са били в услуга на турската
култура”. На въпроса на Коритаров: “Каква турска култура са
защитавали съпротивляващите се срещу Възродителния процес?”,
Еюп пояснява: “Като се каже турска култура, сигурно се влага и
смисъла на турска идентичност”.
Не случайно Доган изпрати това писмо до турския министър-
председател с искане “българските изселници да бъдат обезщетени,
като служители на Република Турция”. С него той още веднъж
показа действителното си отношение към онези “турски терористи”
и шпиони, които работиха срещу България. Доган много добре знае,
че повечето от тези изселници, които се бяха поставили в услуга на
турските разузнавателни и подривно-пропагандни органи и
организации, “служиха на Република Турция”, отстоявайки нейните
великодържавни планове и интереси по отношение на България.
След настъпилите т.нар. демократични промени в България
някои от ръководителите на нелегалните групи и организации, както
и отделни активни участници в тяхната терористично-диверсионна
дейност, се включиха в ръководните структури на ДПС. Сабри
Мехмедали - братът на Емин Мехмедали, който бил осъден на 6
години лишаване от свобода за участие в терористична група на
“турските терористи”, взривили влака на гара Буново, не само че
беше освободен предсрочно от затвора като “политически
затворник”, но стана и окръжен координатор на ДПС в Бургаски
окръг. Мюмюн Рамаданов Яшаров, който бе осъден на 2,5 години
лишаване от свобода за подготовката на предотвратен терористичен
акт, се подвизава като един от ръководителите на ДПС в
Кърджалийски окръг. Сега е общински съветник от листата на ДПС
и заместник-председател на Националния съвет на репресираните от
комунизма в България. Той е и заместник-председател на Областния
съюз на репресираните след 1944 г. Като организатор и ръководител
на нелегална група в мотострелкови батальон от Българската
народна армия в Айтос, Адем Кенан поставил задача на няколко
военнослужещи от средите на тюркоезичното население да изнесат
оръжие и боеприпаси от казармата като ги укрият на подходящо
място в планината. Разкривайки целите на тяхната борба, той е
заявил: “Пукне ли се пролетта, излизаме в Балкана”. Дал им
указания ако започне война с Турция, да преминат на страната на
турската армия и се сражават срещу България. Престъпната дейност
на нелегалната група е разкрита и пресечена, а техният ръководител
Кенан е осъден на 3,5 години лишаване от свобода. След 10.11.1989

11
г. той не само че беше освободен от затвора като неоснователно
репресиран “политически затворник”, но и като виден “борец за
права и свободи” на тюркоезичното население, бе избран с листата
на ДПС за депутат във Великото народно събрание. В качеството си
на ръководител на нерегистрираната антибългарска Турска
демократична партия /ТДП/ със своите дръзки закани и призиви за
бунтове и въстания, както и за започване на национално-
освободителна война с цел извоюване на Турска автономна
република, той продължава да се изявява като един от противниците
и враговете на България и българите, определяйки ги като “нация от
изроди”.
За Ахмед Доган, както и за някои от ръководителите и
активните членове на ТНОДБ, имаше безспорни данни, че бяха
възприели насилието, заплахите за убийства на някои представители
на тюркоезичното население, както и саботажите и вредителството
като основни средства в тяхната подривна дейност. В своите
намерения за постигане на престъпните си цели ТНОДБ не се
отличаваше от дейността на “турските терористи”. По решение на
няколко ръководители от ЦК на БКП, както и със съдействието на
външни сили, веднага след освобождаването на Доган от затвора бе
създадена антиконституционната турска партия ДПС. От нейната
поява до сега Доган е неизменен ръководител на тази лидерска,
тоталитарна и по своята същност антибългарска партия, която умело
отстоява великодържавните планове и идеали на Турция по
отношение на нашата страна. Сред бившите “политически
затворници”, повечето от които бяха възприели терора и диверсиите
като основно средство в тяхната борба, както и сред ръководителите
на нелегалните групи и организации на “турските терористи”, Доган
успя да се утвърди като “най-успешния политически ръководител”,
който продължава да оглавява дейността на ДПС.
Зловещият факт, че Доган откри паметна плоча в чест на
тримата терористи, ще остане завинаги като своеобразен пример за
цинизъм, погазвайки паметта на невинно загиналите жертви на
тероризма. Няма страна в света, където да се честват терористите-
убийци като им се поставя паметник и им се устройват
възпоменателни тържества. Възхвалявайки терористите като борци
за права и свободи, инициаторите на тези тържества се мъчат да
манипулират българското общество, провокирайки етническа
нетърпимост и омраза към българите и България. Паметникът в с.
Трънак има за цел да поддържа в съзнанието на местното население
убедеността, че изписаните имена на терористите са едни от най-
достойните му представители, че това са истинските герои-
мъченици, отдали живота си за техните права и свободи. Опитът за

12
героизиране на обикновени терористи-убийци е абсурден акт, който
естествено поставя въпроса къде живеят и какво желаят да
постигнат тези самозабравили се дейци на антиконституционната
партия ДПС.
Във връзка със събарянето на паметната плоча, поставена в
чест на терористите на чешмата в с. Трънак, в разговор с
интервюиращите го журналисти Доган казва, че символът на
разкъсаните вериги с двата юмрука ще бъде поставен отново. Той
уверява, че този път ще го направят с метал и дълбок фундамент.
Напълно убеден в правилността на своето решение, Доган
заплашително заявява: “Ще видим кой ще се осмели да го събори”.
Колкото и да е невероятно заплахата на Доган, че ще възстанови
паметната плоча на тримата терористи, се осъществи. Всеки
български гражданин, който посети чешмата край с. Трънак може
отново да види изписаните на паметната плоча имена на “турските
терористи”. Може би това е единственият паметник в света в
прослава на терористите, героизирайки действията им като истински
подвиг в името на правата и свободите на тюркоезичното население
у нас. Поставянето на новата паметна плоча в чест на терористите-
детеубийци е такова кощунство с паметта на невинно загиналите
жертви, с което лидерът на ДПС отново демонстрира не само
моралната си съпричастност към това престъпление, но и своя
изключителен цинизъм и своебразен жест към международния
тероризъм. Възприемането на терора като начин за постигане на
определени позитивно и благородно изглеждащи на пръв поглед
цели никога не може да оправдае техните кървави последици -
убитите, ранените и осакатените невинни хора.
Геостратегическото положение на България като естествен
кръстопът в нашия регион има огромно значение за радикалните
ислямисти и провежданата от тях терористична дейност. Нашата
страна се явява основен маршрут и транзитен канал при опитите за
преминаване и установяване на ислямските фундаменталисти от “Ал
Кайда” и другите терористични организации, както на Балканите,
така и в други държави от Европа и Америка. По замисъла на
радикалните ислямисти България трябва да се превърне в надеждна
база за осъществяване на престъпните им планове. Тя е обградена от
страни, в които ислямските фундаменталисти не само успяват да се
установят, но и да вземат непосредствено участие във войните в
Босна и Херцеговина и Косово, както и в някои мащабни
терористично-диверсионни актове в Турция и Македония. Когато
оценяваме опасността от ислямските фундаменталисти за България,
трябва да се отчита и обстоятелството, че те имат дългогодишен
опит в терористично-диверсионната си дейност в нашия регион.

13
 По време на социалистическото управление на страната ни не
се позволи на ислямските фундаменталисти да проникнат в
България. Водеше се твърда и безкомпромисна борба срещу
всякакви прояви на радикалния ислям. През годините на т.нар.
демократичен преход ислямският фундаментализъм застрашително
надвисна над нашата страна. България се превърна в своеобразен
оазис, осигуряващ необходимите условия за проникването и
утвърждаването на идеите на войнстващия радикален ислям. На
ислямските фундаменталисти бяха необходими подходящи кадри от
средите на българските мюсюлмани, завършили нелегитимните
мюсюлмански училища у нас, където се преподават идеите на
уахабизма като своеобразна войнстваща доктрина на исляма, както и
млади ходжи и висши мюсюлмански духовници, надъхани с идеите
на радикалния ислям по време на своето обучение в Саудитска
Арабия, Иран, Йордания и други арабски и мюсюлмански страни. За
осъществяване на престъпните им намерения в България те се
нуждаеха от добре обучени, подготвени и верни кадри от средите на
мюсюлманското духовенство, които заедно с религиозните
фанатици и бившите “турски терористи”, трябваше да отстояват
техните интереси. За кратко време с тяхно съдействие успяха да се
обучат няколко хиляди ходжи, мюфтии и други мюсюлмански
проповедници, някои от които възприемат идеите на радикалния
ислям и твърдо отстояват позициите на ислямските
фундаменталисти в България. С помощта на отпуснатите от тях
безвъзмездни средства за строителството на нови и ремонт на други
подходящи сгради за училища и тяхното обзавеждане, както и за
осигуряване на напълно безплатен пансион на учащите се, в осемте
незаконни мюсюлмански училища досега са обучени над 2000 деца,
младежи и девойки. Както преди, така и сега в повечето незаконни
мюсюлмански училища, създадени и спонсорирани от ислямските
фундаменталисти, продължава да се проповядват идеите на
уахабизма, като своеобразна войнстваща доктрина на исляма. В
някои от училищата има и преподаватели от арабските страни и
Турция. Даже английският вестник “Гардиън” писа, че в
мюсюлманското училище в с. Сърница се обучават и подготвят
ислямски фундаменталисти и терористи. Също така имаше и редица
публикации в нашия печат, в които се изнасяха данни за тяхната
учебно-възпитателна работа, проповядваща и утвържаваща
радикалните идеи на ислямските фундаменталисти. Особено голямо
значение за тях има обстоятелството, че повечето от нашите
младежи се обучават в частни мюсюлмански училища и
университети в арабските страни, които не са под контрола на
държавата.

14
 Подборът на кандидатите за тези училища и университети се
извършва от ислямистките фондации “Ал Вакъф ал Ислями”,
“Иршад”, “Тайба” и от Световната мюсюлманска студентска
организация “Недва”. Повечето от тези фондации са свързани със
структурите на “Ал Кайда” и другите терористични организации,
поради което официалните им преставители са изгонени от нашата
страна. Ислямските фундаменталисти поемат всички разходи за
обучението на българските мюсюлмани в арабските страни. Досега
около 450-500 младежи са завършили своето религиозно
образование в Саудитска Арабия, Йордания, Сирия, Египет, Судан,
Иран и Турция. В момента над 100 младежи учат в Йордания и
Саудитска Арабия. След тяхното дипломиране и завръщане в
България по настояване на досегашните им спонсори те се
назначават като ходжи в посочените от тях селища. Публична тайна
е, че една значителна част от разходите на Главното мюфтийство за
заплати, командировъчни, комунални услуги и други, както и
заплатите на по-голяма част от ходжите, завършили своето
образование в арабските страни, се поемат от фондацията “Ал
Вакъф ал Ислями”, за която има безспорни данни, уличаващи я във
връзка с терористичните структури на “Ал Кайда”. По всяка
вероятност “Ал Кайда” и другите терористични организации са се
възползвали от тази зависимост на Главното мюфтийство и неговите
структури в страната. Не може всеки месец ходжите да получават по
400 лева заплата от ислямските фундаменталисти без да отстояват
техните интереси у нас. Има данни, че някои от младите ходжи,
завършили в арабски страни, не само че поддържат близки контакти,
създавайки неформални структури, но и на основата на
уахабитското направление в исляма, са преминали към
организационни обединения с конкретни фундаменталистки цели. За
провеждане на подривна дейност в България ислямските
фундаменталисти създадоха и необходимата им материална база. С
техни средства бяха построени стотици нови джамии, даже и в
селища, където живеят по няколко мюсюлмани. За тях бе особено
важно с извисяването на минаретата на новите джамии в районите,
където живее тюркоезично население, българи мохамедани и роми,
изповядващи мюсюлманската религия, особено в Кърджалийско и
Лудогорието, да се създаде нагледната убедителна представа, че
едва ли не България е мюсюлманска страна, където ислямските
фундаменталисти имат стабилни позиции. В някои случаи те
използват събиранията на богомолците в съществуващите над 1200
джамии у нас и много повече месчити /молитвени домове – б.а./, за
да ги противопоставят на традиционното мюсюлманско
вероизповедание у нас, отстояващо принципите на мира,

15
разбирателството, добросъседството и толерантно отношение към
християнската и другите световни религии. Крайната им цел е
утвърждаване на позициите на ислямските фундаменталисти,
особено в средите на младите мюсюлмани в България. Може да се
предполага, че само някои от ръководителите на нелегалните
структури на ислямските фундаменталисти знаят кои българи
мюсюлмани, завършили своето религиозно образование в Саудитска
Арабия, Иран и Йордания и други арабски страни, както и тези,
които се обучават в нелегалните мюсюлмански училища у нас, са
подготвени от главорезите на “Ал Кайда” и другите терористични
организации като камикадзета за участие в “свещената война” срещу
“неверниците” и “враговете на исляма”. След продължителното им
обучение в уахабитското направление на исляма и спечелването им
за каузата на ислямския фундаментализъм, някои от тези младежи
могат да бъдат привлечени в провеждането на терористично-
диверсионни актове, както у нас, така и в чужбина. Като дълбоко
законспирирани “спящи клетки”-камикадзета, те могат да бъдат
активирани, когато се прецени, че са необходими за
самоубийствените терористични актове срещу “друговерците”-
“враговете на исляма”, отдавайки живота си за възтържествуването
на “истинския ислям”. Няма никакво съмнение, че тези наши,
български камикадзета са готови, както всички други “воини на
исляма”, като живи торпили да умрат за “най-великата идея”, която
ще им открие пътя към рая, където единствено и само те ще могат да
видят лицето на Аллах. Близкото и по-далечно бъдеще ще покажат
дали българският народ ще разбере ужасяващата истина, че някои от
тези наши младежи, като “истински воини на исляма”, са участвали
в самоубийствени терористично-диверсионни актове, избивайки
стотици хиляди невинни жертви.
В началото на ХХІ век тези безумци на безадресния терор,
които обявиха война на цивилизования свят, се готвят да избият
нови десетки и стотици хиляди, а може би и милиони невинни хора
от различни страни на света. Човечеството е застрашено от огромна
опасност, пред която трябва да се постави надеждна преграда. То
трябва не само да се обединява под призива “Хора, бдете!”, но и да
се противопоставя по най-категоричен начин на тази нова опасност,
която застрашава живота на всички народи по света.

16
 КОЙ РАЗБИВА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА

След освобождението на България от турско робство Турция

започна да провежда активна подривна дейност срещу нашата
страна. Южната ни съседка никога не се е отказвала от своите
великодържавни планове и намерения по отношение на България
като непрекъснато е подстрекавала и провокирала тюркоезичното
население да се бори за извоюване на Турска автономна репулика в
границите на нашата страна. Тя винаги е гледала на т.нар. от тях
Булгаристан не само като на бившия си “Дунавски вилает”, но и на
тяхно имперско владение, което, съгласно великодържавните им
планове, трябва отново да премине в границите на бъдещата Велика
Турция, обхващаща огромния “турския свят” от Адриатика до
Великата китайска стена. Непосредствените задачи, които си
поставя Турция с провежданите от организираните от МИТ и
турските пропагандни органи и организации подривни мероприятия
срещу България, бяха да се нанесе значително поражение на
отбраната и сигурността на нашата страна, както и на всички сфери
на стопанството – икономика, промишленост, земеделие, наука,
култура, образование, здравеопазване и т.н. В случаите на
усложнена обстановка, предизвикана от техните активни подривни
мероприятия, като изселническите кампании, масовите психози,
майските протести и бунтове и други, МИТ действаше без всякакви
задръжки и колебания – дръзко, открито провокативно и
демонстративно. Тя успяваше да екзалтира и противопостави на
органите на властта не само своите агенти и емисари, както и
протурските националисти и религиозни националисти, но и една
част от тюркоезичното население в отделни селища, а даже и от
някои райони на страната.
В никакъв случай Турция не можеше да постигне тези успехи
ако не изпозваше възможностите на масираната протурска и
антибългарска пропаганда, провеждана от турското радио и
телевизия. Предаванията на турското радио, предназначени за
тюркоезичното население в България през 1986 г., достигнаха до 18
часа в денонощие, като покриваха цялата територия на нашата
страна. Радиопредавенето “Гласът на Турция”, което бе
предназначено за чужбина и се излъчваше на 43 езика, заемаше
основно място в турската радиопропаганда срещу България. В него
се включваха рубриките “Поздрав от Турция”, “Писмо от България”,
“От нашата страна, от нашия край”, “Национално-освободителната
борба на турския народ”, “Заветите на Ататюрк”, “Исторически
беседи” и “Турция в навечерието на третото хилядолетие”. В своята

17
враждебна, подстрекателска и провокационна насоченост тези
предавания непрекъснато обработваха тюркоезичното население в
протурски и антибългарски дух, като го подтикваха в извършване на
подривни мероприятия срещу България. Една значителна част от
тюркоезичното население се намираше под силната пропагандна
обработка на турското радио. Непрекъснатото манипулиране на
тяхното съзнание създаваше убеждението в част от тюркоезичното
население, че то живее в една враждебна страна, която е основната
причина за всичките му беди и нещастия. По това време турските
радиопредавания в България се подкрепяха от някои мощни
радиостанции като “Свободна Европа”, “Гласът на Америка”,
“Дойче веле”, “Би Би Си” и други. Антибългарската
радиопропаганда по време на Възродителния процес, Майските
протести и бунтове от 1989 г., Голямата екскурзия, както и при
други случаи, непрекъснато фабрикуваше и пускаше в обращение
все “нови” и “достоверни” сведения за стотици и хиляди убити,
ранени, изнасилени, малтретирани и затворени в “лагерите на
смъртта”. Тази клеветническа информация, която по своята
злонамереност и грубост понякога достигаше до примитивизъм,
многократно се препредаваше по турското радио. Нейната основна
цел беше да окаже необходимото влияние на тюркоезичното
население у нас, представяйки България като един затвор, в който
тази етническа общност не само е лишена от елементарни човешки
права и свободи, но е подложена на непрекъснат натиск, асимилация
и геноцид. В този антибългарски дух турските радиостанции
обработваха общественото мнение в Турция, САЩ,
западноевропейските, мюсюлманските и другите страни в света.
Турските радиопредавания формираха не само тяхната враждебност
към истинската им родина България, но и готовността на някои
протурски националисти да се поставят в услуга на турските
разузнавателни и подривно-пропагандни органи и организации.
След тази директна, масирана и продължителна идеологическа,
антибългарска и турска националистическа обработка, която в
отделни моменти прерастваше в своеобразна пропагандна война,
някои протурски националисти и религиозни фанатици бяха не само
готови, но се ангажираха в провеждането на конкретна
терористично-диверсионна, вредителска, шпионска и друга
подривна дейност.
Преди 10.11.1989 г. агентите на турското разузнаване и
емисарите на изселническите и други антибългарски организации в
Турция, повечето от които се ръководеха от МИТ и се използваха
като тяхно прикритие в подривната им дейност срещу страната ни,
разпространяваха нелегална, инкриминирана литература с остро

18
антибългарско и протурско националистическо съдържание. През
1968 г. Управлението за психологическа отбрана към МИТ подготви
“Основни указания” за работа сред “външните турци”. Тези
указания, които имат задължителен характер, бяха адресирани до
съответните министерства, комитети и други държавни ведомства.
Наскоро след изготвянето им Министерството на просветата
изпраща своите директиви до турските дипломатически
представителства в чужбина, които трябваше да “следят за
културната дейност на турските малцинствени общности”, като
“издирват турски художествени произведения, исторически
паметници и гробища” с цел опазването им и най-важното - “да
доставят книги, вестници, филми и други материали на турски език
в чужбина”.
В своята подривна дейност срещу България МИТ използва
редица научни институти и учебни заведения като свои прикрития за
разработката на някои псевдонаучни и наукообразни концепции,
теории и аргументи, отстояващи великодържавните планове и
интереси на Турция. По този начин идейните и пропагандни
постановки на пантюркизма, панислямизма, както и някои от
догмите на мюсюлманската религия, заложени в съвременния
международен тероризъм от привържениците на ислямския
фундаментализъм, достигаха до тюркоезичното население у нас. В
тази пропагандна дейност се включват и редица изселнически и
емигрантски организации в Турция. На базата на тези псевдонаучни
концепции “Дружеството за култура и солидарност с родопските и
дунавски турци”, с активното участие на турското разузнаване,
изготвя и разпространява няколко брошури. Тези зловещи брошури
са: “Същността на поредните кланета на турците в Родопите” – 1972
г., “Унищожават ли се българските родопски турци” – 1976 г.,
“Същността и трагедията на родопските турци” – 1976 г. Самите
заглавия говорят за тяхното клеветническо съдържание. В тези
“произведения” се застъпват тезите, че първата българска държава е
създадена от турците, че през ХІІ в. на Балканите се създава Кумано-
турска държава, която обхваща земите на тогавашна България, че
българските царе Асен, Тервел и Шишман имат кумано-турски
произход, че такъв произход имали и българите мохамедани, които
нямали нищо общо със славянството и българите , а чистият им
майчин български език бил диалект на турския с някои славянски
примеси. Турският учен проф. д-р Хасан Ерен – председател на
Турското езиково дружество, който многократно е посещавал
България, за да изучава нашите архиви, “доказа” даже, че тези
“турски” царе на българския престол са говорили на турски език.

19
 Нелегално внасяните и разпространявани материали имат за
цел не само да обработят тюркоезичното население в протурски
националистически дух и омраза към България и българите, но и да
организират тяхната борба за извоюване на Турска автономна
република. Създаването на такава териториална автономия в
границите на България е заложено в техните великодържавни
планове за утвърждаването на Турция като световна сила, която
трябва да решава проблемите на “огромния турски свят” от
Адриатика до Китай. Много отдавна представителите на
пантюркизма, панислямизма, както и някои президенти, премиери,
министри и други държавни и партийни ръководители, ръководени
от имперски амбиции, се обединиха около идеята бъдещата Велика
Турция да стане политически и духовен център, обединяващ 150
милиона “турци” в единна “турска нация”.
МИТ е една сериозна разузнавателна система, която има богат
опит в подривната си дейност срещу нашата страна. В нея работят
добре подготвени професионалисти, някои от които са изселници от
България. Те познават обстановката у нас и разполагат с
необходимата им агентурна база за провеждането на остри подривни
мероприятия, включително и терористично-диверсионни. Тоталните
разузнавателни интереси на МИТ обхващат абсолютно всичко, което
се отнася до България. Турските разузнавачи работеха по
въпросници, съдържащи около 400 информационни теми. МИТ се
интересуваше преди всичко от сведения, факти и данни,
обобщаващи анализи и оценки относно Българската народна армия,
отбранителната промишленост, съвместните военни планове и
действия с СССР и другите страни-членки на Варшавския договор.
Турското разузнаване събираше информация относно силите и
средствата на органите на МВР. Провявяваше особен интерес към
агентурния апарат и служителите на ДС, които работят в
разузнавателните и контраразузнавателни органи по турска линия.
Приоритетни бяха интересите на турските специални служби към
проявите на тюркоеизчното население у нас, както и резултатите от
провежданите мероприятия по тяхното приобщаване към България и
българския народ. МИТ внимателно следеше отношението на
различните слоеве от тюркоезичното население към “майката-
родина” Турция. Тя непрекъснато оценяваше резултатите от
подривната им дейност сред това население с цел спечелването му
като “пета колона”, която, съгласно техните асимилационни и
сепаратистки планове, трябваше да съдейства за утвърждаване на
великодържавните им интгереси не само в България, но и в другите
страни от Балканския полуостров. Подривната дейност на МИТ
срещу България се подпомагаше и от 28 министерства и държавни

20
ведомства, които в рамките на своите компетенции и възможности
също събираха интересуващите ги сведения. След нейното
систематизиране по раздели в подробни разузнавателни досиета тя
се представяше за по-нататъшна обработка и ползване от МИТ.
Турското разузнаване умело използваше не само своите
резидентури под дипломатическо прикритие, но и останалите канали
за провеждане на подривна дейност срещу нашата страна.
Дипломатическият канал заемаше основно място в работата на
турското разузнаване. В турското посолство в София и
дипломатическите им представителство в Пловдив и Бургас, а преди
и във Варна, винаги е имало резидентури на МИТ, а в София – и на
военното разузнаване. Тези представителства на Турция
непрекъснато бяха посещавани от наши граждани, които уреждаха
свои документи за гостувания и изселвания. Особено по време на
изселническите кампании и провокираните от Турция изселнически
психози ежедневно имаше дълги опашки от представители на
тюркоезичното население. Когато оценяваме техните възможности,
трябва да подчертаем, че всеки ден по няколко стотици наши
граждани бяха приемани от турските дипломати. В посолството и
консулствата им нашите граждани директно и най-подробно бяха
разпитвани по интересуващата турското разузнаване информация. В
някои случаи им се поставяха задачи да доуточняват и изясняват
вече съобщената от тях информация или да събират нова по някои
допълнителни въпроси, интересуващи МИТ. Почти няма
представител на тюркоезичното население, който да не е разпитан, а
в много случаи да не е съобщавал исканите му сведения.
Изключение в това отношение правеха само неграмотни стари хора,
които нямаха възможност да предадат някаква съществена
информация. Особено важно място в разузнавателната работа
играеха т.нар. “самоиницативници” – протурски националисти,
които считайки, че “изселването трябва да се заслужи”,
предварително събираха и предаваха в турските дипломатически
представителства, включително и в писмена форма, богата
информация. Онези български граждани, които имаха по-големи
разузнавателни възможности, с оглед тяхното образование,
служебно и партийно положение, биваха ангажирани с нови задачи
за по-трайно и продължително сътрудничество. Вербуващите беседи
се водеха от добре подготвени разунавачи - агенти на МИТ под
дипломатическо прикритие, някои от които бяха изселници от
България. Те познаваха добре обстановката у нас и имаха близки
роднински и приятелски връзки. Тези беседи се използваха и за
подбор на подходящи лица, които биваха вербувани по-късно у нас
или в Турция за решаване на по-сериозни дългосрочни задачи. В

21
повечето случаи, страхувайки се от подставени наши агенти и
служители от ДС, представителите на МИТ ги изслушваха
внимателно, като ангажираха само някои от тях в сериозни
подривни мероприятия. В повечето случаи одобряваха
извършваните от тях престъпни действия, внимателно установяваха
лицата, участващи в изградените нелегални групи и организации и
само в отделни случаи се ангажираха в тяхното ръководство,
оказвайки им конкретна помощ. Така придобитата информация от
турските дипломатически представителства биваше прибавяна в
центъра за по-нататъшна обработка и използване. В редица случаи
разузнавачите на МИТ в Турското посолство и генералните
консулства доуточняваха и разширяваха вече придобитата
информация от този и други канали. Едновременно със събирането
на шпионската информация Турското посолство и генералните
консулства развиваха и активна идеологическа подривна дейност.
Спекулирайки с изселническите и националистическите им
настроения, те се стремяха да поддържат в тюркоезичното неселение
чувствата им на принадлежност към “майката-родина”, уверяваха ги,
че Турция мисли и се грижи за тях, като ги подтикваха да се борят за
своите права и свободи с крайна цел извоюване на Турска автономна
република.
Посочените данни за използването на дипломатическия канал
от МИТ в подривната му дейност срещу България могат да се
подкрепят с многобройните случаи от контрарузнавателната работа
на органите на ДС по турска линия. На два пъти Окръжното
управление на МВР-Шумен разкрива и обезврежда един от най-
големите агенти на турското разузнаване. Разглеждайки груповото
дело за оперативна разработка “Дипломата”, ген. Касабов пише в
книгата си “Тайните на контраразузнавача”, че “най-опасният за
сигурността на държавата шпионин, разкриван някога в България
от Освобождението до наши дни, е Мехмед Фуад Мехмедов
Юмеров”. Вербуван през 1947 г. от турския консул Али Реза, Фуад
Юмеров създава най-голямата резидентурна шпионска група, която
събира и предава на турското разузнаване богата военна
информация. Юмеров прекарва 16 години в затвора. Непосредствено
след изтърпяване на присъдата си посещава турското консулство в
Бургас, като съобщава събраната от него информация за
поведението на осъдените агенти на турското разузнаване. Той
отново се поставя в услуга на МИТ, като създава най-голямата
резидентурна група, вербувайки над 40 агенти от Шуменски,
Търговищки, Разградски, Толбухински, Силистренски и Варненски
окръзи. След разкриването и осъждането му отново попада в затвора
със смъртна присъда, по повод на която многократно е заявявал, че

22
никога няма да бъде изпълнена, тъй като зад него стои Турция. По
молба на турското правителство Държавният съвет на НР България
заменя присъдата с 20 години лишаване от свобода. В затвора Фуад
Юмеров получава всеки месец от турското разузнаване заплата от
180 лева. През 1975 г. се сключва споразумение между българското
и турското правителство за размяна на Фуад Юмеров с австрийския
гражданин Славик. По всяка вероятност той е бил разузнавач или
агент на КГБ, тъй като е посрещнат от представители на съветското
разузнаване и с първия самолет заминава за Москва. Фуад Юмеров
прекарва 20 години в затвора. Нито за миг той не престава да служи
на турското разузнаване. В Турция, като кадрови разузнавач на
МИТ, той преминава на “дипломатическа” работа в Швейцария, от
където продължава шпионската си дейност срещу нашата страна.
Характерен случай за подривната дейност на МИТ по
дипломатически канал е Хлебаровската нелегална организация в
Разградски окръг. При нея се съчетава дейността на
самоинициативници, поставили се в услуга на служители на МИТ,
работещи в техните дипломатически представителства в Белград,
СФРЮ, и Будапеща, Унгария, които провеждаха едновременно
диверсии, вредителства, шпионаж и злостна клеветническа дейност.
Както преди 10.11.1989 г. Ахмед Доган установи контакт със
служители на МИТ в Генералното консулство на Турция в Пловдив
и поставяйки се в услуга на турското разузнаване, предаде
програмата на ТНОДБ, така и след това извърши едно от най-
крупните предателства, предоставяйки на Турското посолство в
София “оня списък” с установъчните и някои характеризиращи
данни за българските разузнавачи, работещи зад граница. Буди
сериозно недоумение и безпокойство, че почти всички предишни и
сегашни депутати от ДПС, отделни окръжни и местни активисти,
кметове и други ръководители от средите на тюркоезичното
население, редовно посещават турските представителства в
България като поддържат регулярни контакти с турските дипломати,
сред които има и служиели на МИТ. Не може турското разузнаване
да не се възползва в някои случаи и “на тъмно” от възможностите,
които им предоставят тези контакти.
Каналът на гостуващите български граждани в Турция се
използва много от МИТ, особено във вербуващата дейност. В това
отношение те разполагат с изключително благоприятни
възможности. По време на пребиваването на наши граждани в
Турция се провеждаха комплексни мероприятия за изучаване на
личните им качества и разузнавателни възможности, както и
готовността им да служат на МИТ. Ако български граждани бяха
подходящи за техни агенти, след съответната обработка и оказване

23
на “положително влияние” се преминаваше към тяхната вербовка.
Връзката с така придобитите агенти в Турция обикновено се
поддържаше от добре подготвени сътрудници на МИТ преди всичко
от средите на техните роднини, близки и познати, които имаха
естествена възможност да посещават нашата страна, да получават
събраната информация и да осъществяват по-нататъшното им
ръководство. Така например след задържането на агента на турското
разузнаване Салджик Мехмедов Алишев пред следствието и съда
той подробно разказва как при посещенитео си в Турция е бил
вербуван. За връзките му с МИТ знаели брат му и сестра му, които
са съдействали на турското разузнаване при неговото изучаване и
вербовка. В Турция е бил обучаван как да събира и предава с
помощта на брат си интересуващата ги военна информация, както и
сведения за агентите и служителите на ДС. Като бивш комсомолски
секретар, член на БКП и директор на Строително-монтажния
комбинат в Шумен, чрез разпити “на тъмно”, по служебен път и
визуално, Алишев е събирал и предавал на турското разузнаване
интересуващата ги информация.
Каналът на пребиваване на турските граждани в България по
пътя на транзитния поток, гостуванията, туризма, търговията,
научния, културния и спортния обмен също така се използваше от
турското разузнаване. Обикновено всяка година по 1-2 милиона
турски граждани преминаваха през България от Турция до Западна
Европа и обратно. Също така стотици хиляди турски граждани,
повечето от които изселници от България, гостуваха тук по покана
на роднини, близки и приятели. Те познаваха отлично обстановката
у нас, нямаха езикови и други пречки при контакти с български
граждани и можеха свободно да посещават почти всички райони на
страната. Турското разузнаване активно използваше тези
възможности за извеждане на своя агентура и техни служители, с
цел вербовката на български граждани. По този начин изселника от
България Шабахатин Дювенджиоглу, за когото имаше непотвърдени
данни, че е служител на МИТ, вербува Хасан Османов от Шумен. По
време на ежегодното си посещение в България, което обикновено
продължава един месец, Дювенджиоглу получаваше събраната
военна информация, както и сведения за организациите, структурите
и състава на ДС. При последното му пребиваване на три пъти е
посещавал Османов, като получавал събраната информация и му
поставил задачата да вербува трима младежи от средите на
тюркоезичното население, които от своя страна да обикалят
определени райони на България и да събират интересуващите ги
сведения. Чрез Дювенджиоглу, чиито брат също е служител на
турското разузнаване, МИТ разкрива изведения през 1945 г.

24
съветски нелегал - българският гражданин Зия Моллов, бивш
партизанин, хванат в Турция и разстрелян. При едно от последните
си посещения Дювенджиоглу одобрил създадената от Османов
шпионска организация и нейната дейност, получил събраната
информация и му поставил нови задачи. През 1974 г. Дювенджиоглу
е задържан заедно с цялата група на Османов. Двамата бяха осъдени
на смърт, след което присъдите им бяха заменени на 20 години
лишаване от свобода. По-късно Дювенджиоглу беше заменен.
Турското разузнаване използваше и нелегален канал за
извеждане на своя агентура в нашата страна, която след съответната
подготовка и обучение трябваше да се ангажира в провеждането на
някои остри терористично-диверсионни мероприятия, особено при
една по-усложнена или военовременна обстановка в България.
Характерен за оперативната практика на ДС е описаният случай с
българския гражданин Харалампи Йорданов, който като нелегал,
след вербовката и подготовката му в Турция за организирането и
провеждането на особено опасни терористично-диверсионни
действия, бе изведен от турското разузнаване в България. В своето
озлобление срещу България и българския народ в резултат на
целенасочената му подготовка в Турция като нелегал на турското
разузнаване, Йорданов мнократно е заявявал пред свои
съмишленици, че ще подпали и унищожи цяла България.
Благодарение на своевременното му задържане не се даде
възможност на този особено опасен агент на турското разузнаване
да осъществи подготвените терористично-диверсионни актове.
От края на 1984 г., във връзка със започналите мероприятия по
смяна имената на тюркоезичното население, оперативната
обстановка по турска линия се усложни. Една част от протурските
националисти и агентите на турското разузнаване взеха участие в
подготовката и провеждането на някои остри терористично-
диверсионни актове. Органите на ДС успяха да разкрият и пресекат
подривната дейност на стотици протурски националисти, които без
да създават нелегални групи и организации се изявяваха като
“турски терористи”. Ориентирайки се в новата обстановка, те
започнаха да създават дълбоко законспирирани нелегални
структури. За периода от началото на 1985 г. до края на 1987 г. бяха
разкрити 42 нелегални групи и организации. Повечето от тях се
ангажираха в провеждането на някои остри форми на подривна
дейност като опити за убийства, диверсии, терор, палежи на горски
масиви, училище, кметство, както и взривяването на влакова
композиция, чакалня на жп гара, църква и други, по времето на
които бяха дадени и човешки жертви. Много от протурските
националисти и религиозните фанатици по собствена инициатива

25
или по указание на МИТ създадоха дълбоко законспирирани
нелегални групи /микроструктури, обикновено от трима до пет
души/ и няколко по-големи организации /от по няколко десетки до
стотина членове/ предимно на идейна, националистическа,
роднинска и приятелска основа. Важен момент в тяхната престъпна
дейност бе стремежа им за създаване на нелегални организации на
широка основа, в които да привлекат по възможност повече
представители на тюркоезичното население. Някои от тях като
ТНОДБ, оглавявано от сегашния ръководител на ДПС Ахмед Доган,
в която участваха 299 члена, планираха нелегалните им структури да
обхващат цялата страна с централно ръководство и ръководства по
окръзи, селищни системи и отделни населени места. По-големите
организации имаха изготвени програми, устави, клетвени
декларации, протоколи от събранията и заседанията, печати,
разпространяваха призиви и листовки, разполагаха с внесени от
Турция книги, вестници и други печатни материали с остро
антибългарско клеветническо съдържание, издигаха турското
национално знаме и се гавреха с българския трикольор, като
изказваха готовност, а някои се ангажираха в провеждането на
особено опасни терористично-диверсионни актове. За целта
разполагаха с оръжия, взривни материали, подготвени кадри и други
материали, свързани с терористичната им дейност, която съгласно
техните планове трябва да обхване по възможност повече
представители на тюркоезичното население, особено в една
усложнена военовременна или военна обстановка. По време на
военни конфликти между нашите страни те разчитаха на
евентуалната намеса на Турция, както и на нов “Кипърски вариант”,
който би осъществил старата им мечта за извоюване на Турска
автономна република и в България.
МИТ не само се интересуваше къде са изградени нелегални
групи и организации от представители на тюркоезичното население,
кои членуват в тях и каква дейност развиват, но се стремяха да
поемат тяхното ръководство, като им даваха и конкретни указания.
Отделни протурски националисти, които вече се бяха поставили в
услуга на турското разузнаване и поддържаха постоянни контакти с
негови представители, по указания на МИТ оглавиха подривната
дейност на някои новосъздадени групи и организации. Повечето от
тези нелегални структури търсеха възможност за установяване на
връзки с представители на МИТ с цел получаване на указания,
морална и материална помощ, както и подкрепа за провеждане на
своята терористично-диверсионна, вредителска, шпионска и
клеветническа дейност. Някои от ръководителите и членовете на
нелегалните групи и организации успяваха да установят и

26
поддържаха регулярни контакти с разузнавачите, работещи под
дипломатическо прикритие в турските посолства в София, Будапеща
и Белград, както и в генералните консулства на Турция в Пловдив и
Бургас. Те поддържаха връзка с турското разузнавне и чрез другите
канали, използвани от МИТ в подривната им дейност срещу нашата
страна – транзитния, туристическия, търговския, научния,
културния, спортния, включително и чрез гостуващите наши и
турски граждани. Представителите на нелегалните групи и
организации се обръщаха с молба да им набавят оръжия, взривни
материали, пари, фотоапаратура, бинокли, подслушвателна
апаратура, антибългарска литература и други пособия, необходими
за тяхната терористично-диверсионна, шпионска и клеветническа
дейност. Повечето от нелегалните организации се стремяха да
изучат формите и методите на работа на органите на МВР, за да не
допуснат проникването в своите редици на лоялно настроени към
властта български граждани. Някои от тях се опитваха да изградят
свои структури за разузнаване и контраразузнаване, като си служеха
с конспиративни начини на връзка, ползвайки шифри, кодове,
тайнопис, условности, тайници, пароли, явочни квартири и други.
В борбата за осъществяване великодържавните планове на
Турция МИТ използваше умело не само своите резидентури под
дипломатическо прикритие, но и всички останали канали при
провеждането на някои активни мероприятия, насочени срещу
сигурността, териториалната цялост и националната независимост
на България. Подривната дейност на турското разузнаване по тези
канали, в съчетание с ежедневната и ежечасна обработка и
подстрекателство на тюркоезичното население чрез турските радио
и телевизия и внасяната антибългарска литература с призиви за
извоюване на Турска автономна република, раздвояваше една част
от това неселение, като насаждаше враждебност и омраза към
България и българите. Въпреки че Турция беше извела тази
подривна дейност в рамките на държавна политика, органите на ДС
работеха адекватно на активността на турските разузнавателни и
подривно-пропагандни органи и организации и не им позволиха да
осъществят някои остри терористично-диверсионни мероприятия,
както и техните асимилационни и сепаратистки намерения по
отношение на нашата страна.
Разказът за дейността на “турските терористи” разкрива една
не много известна, но особено опасна, страшна, мрачна и
изключително тревожна страница от оперативната обстановка по
турска линия преди 10.11.1989 г., за която българския народ нямаше
достатъчно информация и пълна представа. Появата и
утвърждаването на “турските терористи” бе едно неочаквано,

27
огромно зло, което надвисна като дамоклиев меч над България и
българския народ. За обикновените български граждани бе
необяснимо как изведнъж се появи тази разрушителна вълна на
тероризма. За съжаление хладнокръвните убийци не само се
заканваха и планираха своите терористично-диверсионни актове, но
в някои случаи успяха и да ги осъществят, като избиха абсолютно
невинни и нищо неподозиращи деца, жени старци, както и най-
обикновени трудови хора, които вярваха в любовта, човечността,
добронамереността и хуманността на своите съграждани. В резултат
на непрекъснатата подривна дейност на Турция и нейните
разузнавателни и подривно-пропагандни органи и организации, в
нашето обещство се зароди и постепенно укрепна зловещата фигура
на “турските терористи”, които по замисъла на своите подбудители,
с помощта на терора, диверсията и убийствата, трябваше да решават
техните имперски, великодържавни планове и интереси, както в
България, така и на Балканския полуостров.
Възниква въпросът какъв е генезисът на ”турските терористи”
и защо се появиха след като българското общество винаги е било
толерантно към тюркоезичното население. Управляващите у нас,
както и всички българи, винаги са проявявали изключително големи
грижи и внимание за издигане образователното, културното и
материалното благосъстояние на тюркоезичното население. Те не
само че имаха еднакви права и свободи с останалото население на
България, но и в определени моменти от социалистическото
развитие на нашата страна се ползваха с изключителни привилегии в
образованието и социалната политика. Имаме ли основание да
твърдим, че описаните случаи с мнобройните документални данни
за извършените, подготвените и предотвратени терористично-
диверсионни актове могат да се определят като терористични, а не
като отчаяни опити на “турските терористи” в борбата за нов,
човешки образ на социализма, както и за извюване на повече права и
свободи за тюркоезичното население? Възниква и друг въпрос –
какво основание има Ахмед Доган, когато заявява, че ако те са
терористи, то и най-големият български поет и ревоюционер Христо
Ботев, който отдаде живота си за освобождението на България от
турско робство, е един от първите терористи? По пътя на тази
логика може да се постави въпросът имаше ли основания Ахмед
Доган да издигне паметна плоча с имената на тримата турски
терористи-детеубийци на чешмата в с. Трънак, Бургаски окръг, и на
многохилядни тържества да чества подвига им като “герои” и
“борци за права и свободи” на тюркоезичното население. Най-
точният отговор на тези въпроси читателят ще намери в описаните

28
случаи с мнобройни данни и факти от подривната дейност на
“турските терористи”.

ВЪОРЪЖЕНИЯТ МЕТЕЖ В КОРНИЦА,

БЛАГОЕВГРАДСКИ ОКРЪГ И ОБЯВЯВАНЕТО НА
КОРНИШКАТА ТУРСКА РЕПУБЛИКА

В края на 1972 г. в с. Корница се създава нелегална

организация, която от 23.01.1973 г. взема властта, като установява
денонощно дежурство и пълен контрол над поведението на всички
жители в селото. Сваля се българският трибагреник и се издига
турското национално знаме. Селото се обявява за “турска
територия”, напълно изолирано от външния свят. Само с разрешение
на новите управници е можело да се влиза и излиза от Корница. На
площада горял непрекъснато огън. Всеки, които изказвал несъгласие
с ръководителите на бунта, бил подлаган на жесток терор. Взривена
е колата на един от селяните, който неодобрявал поведението на
метежниците. Цялото село е парализирано и никой не работил.
Разрешвала се само онази дейност, която е свързана с изхранването
на животните. Децата не се пускали на училище, като
управляващите предявили искане за обучението им на турски език.
Жестоко е пребит един войник от съседното село, който без да знае
каква е обстановката в Корница, идва да види своята приятелка.
Основанието за разправата с него е на основата на обвинението, че е
изпратен от властите, за да ги шпионира. При посещение в селото е
малтретиран народният представител Крум Радонов.
Въпреки предприетите мерки за ликвидиране на ненормалната
обстановка в селото, в продължение на два месеца и половина
организаторите на бунта продължават своята престъпна дейност.
Най-точно и пълно описание на събитията в Корница намираме в
книгата “Разпнати души” на тогавашния първи секретар на ОК на
БКП в Благоевград Петър Дюлгеров. В нея той пише следното:

“Въпреки предупрежденията и явния риск, добре си

спомням за четири мои посещения в Корница. В края на
януари се срещнах и водих продължителен разговор с
уважавани хора от селото. Почувствах голямото им
напрежение и страх. Оправдаваха поведението си с някаква
неопределена, невидима сила, на която не са в състояние да се
противопоставят. Исканията им бяха българите мохамедани да

29
бъдат официално признати за турци, децата им да се обучават
в училище на турски език, да не се посяга на имената им.
Категорично отхвърлих първите две искания. Това предизвика
у едни раздразнение, у други – прикрито одобрение. И едните,
и другите се отнесоха с недоверие към изявлението ми по
третото искане, че смяната на името е личен въпрос и че
строго ще се спазва принципът на доброволността.
В средата на февруари отидох пак в Корница. Край
буйно горящия огън на площада стояха много селяни. На
общоселското събрание в читалищния салон чух същите
неприемливи искания. Последваха разяснения от моя страна и
безрезултатни разговори.
В началото на март за трети път посетих Корница.
Обстановката бе рязко влошена... Същевременно усетих и
другата страна на проявеното търпение и толерантност от
официалната власт. Организаторите на метежа губеха
самообладание и търсеха повод за провокации. Категорично
отказаха среща и разговор със селяните в салона на
читалището. Настояваха, и то ултимативно, това да стане на
площада, с което пък аз не се съгласих. Посещението ми
завърши само с предупреждение за последствията от
поведението им и че тогава няма да има на кого да се сърдят,
освен на себе си.
Около 20 март получих покана от селския комитет на
Отечествения фронт за ново посещение в Корница. Въпреки
ненормалната обстановка, се съгласих да говоря на площада.
Този път бяхме заедно с Владимир Сандев – председател на
Окръжния народен съвет, Борис Арабаджиев – началник на
Окръжното управление на МВР, както и ръководители от гр.
Гоце Делчев. Засилени бяха и охранителните мерки от
Районното управление на МВР. Едва ли някога селото е
събирало толкова много народ. Организирано бяха дошли и
много хора от съседните Брезница и Лъжница. Веднага
пролича познатият сценарий. Най-отпред, близо до трибуната,
бяха децата, зад тях жените и най-отзад мъжете. Говорих
спокойно, без да отклонявам нито един от поставените
въпроси.
Казах приблизително следното: “Смяната на имената е
доброволен акт. Няма да бъде упражнено насилие върху
никого. Но няма да бъде позволено насилие и върху тези,
които пожелаят да си сменят имената. Те могат да разчитат на
подкрепата и закрилата на властта”. Думите ми предизвикаха
разлюляване на множеството и дюдюкане. “По главното ваше

30
искане – официалното ви признаване за турци с всички
произтичащи от това последствия, отговорът е само един и той
ви е добре известен. Никой никога не е оспорвал и не може да
оспори вашия български произход. Родили сте се на тази земя
като българи, живеете на нея като българи, ще легнете в нея
като българи. Не разбирате ли, че ви принуждават да служите
на чужди интереси, не разбирате ли, че това е предателство, не
разбирате ли, че всяко предателство се наказва от закона? И
още нещо запомнете. Абсурдно е да искате децата на Корница
да се обучават в училище на турски език. Та кой и кога тук е
говорил на турски? Нещо повече – и учените се възхищават от
вашата чиста, звънлива българска реч...”.
През цялото време, докато говорех, като по сигнал се
издигаха протурски и антибългарски лозунги. Въздухът се
зареждаше с напрежение. Сред мъжете започна видимо
раздвижване. С необичаен за него рязък тон началникът на
Районното управление на МВР в гр. Гоце Делчев Йордан
Трендафилов ме предупреди да приключвам словото и да се
изтеглям бързо от селото. Доколкото си спомням завърших
така: “Повече от два месеца група хора, поставили се в услуга
на чужда държава, установиха в Корница протурска власт.
Селяните с българско национално съзнание са подложени на
тормоз и унижение. Създадена е организация за съпротива.
Длъжен съм да ви предупредя още веднъж – търпението и
великодушието на властта също не са безгранични. Не я
принуждавайте да предприема действия, които и тя не желае.
Обръщам се не към организаторите на бунта. Те ще получат
своето. Обръщам се към вас, честните и почтени хора на
Корница, освободете се от диктата и терора на малобройна
група, за която вашите интереси не струват пукната пара! Не
допускайте при ликвидиране на бунта да пострадат и невинни
хора! На всички трябва да бъде ясно, че държавата няма да
позволи чистокръвни българи да се обявяват за турци, нейна
земя да се обявява за чужда територия, да се заменя
българският трибагреник с турския полумесец.
В този момент служители на МВР буквално ме
принудиха да напусна трибуната и бързо ме вкараха в колата.
Чух удари и заканителни викове. По-късно, вече в града, ми
обясниха, че към края на митинга е приведен в действие
предварителен план, според който е трябвало да ме вземат за
заложник и да поставят ултимативно исканията си. На другия
ден съобщих в София, че усилията за безболезнено решаване
на конфликта са изчерпани, че търпението на властта започва

31
 да се тълкува като слабост и че организаторите на бунта стават
още по-нагли.
Около 25 март съобщиха от София, че е решено да се
противодейства. Акцията, осъществена от МВР под
командването на ген. Петър Стоянов, започна на 28 март в 5
часа сутринта. В нея взеха участие милиционери, пожарникари
и отрядници. В селото отидох около обяд, след като тя бе
приключила. Тук разбрах, че в Корница е бил и министърът на
вътрешните работи Ангел Цанев, но вече беше си заминал за
София. Ръководители и участници ми разказаха, че срещу
влезлите в селото сили на властта е оказана яростна съпротива
предимно с хладно оръжие. Ранени са били неколцина, а трима
от местните хора са убити. Както ми съобщиха, двама от тях, в
усилията си да предотвратят безсмислената съпротива, са били
убити от свои съселяни. За съжаление дошлите от Брезница
селяни били подложени на безсмислени унижения, заставяли
ги да преминават през локви от кал и вода. По погрешка е
застрелян войник, който бил в домашен отпуск. Така завърши
трагичният 28 март на 1973 г. – резултат от комплекс от
причини и обстоятелства”.

Петър Дюлгеров описва подробно в своята книга събитията в

Корница. Главният подбудител и организатор на бунта е агентът на
турското разузнаване – българинът мохамеданин Рамадан Рунтов.
Той поддържал редовни контакти със служители на МИТ на работа
в турското посолство в София и Генералното консулство на Турция
в Пловдив, както и с Асоциацията за култура и солидарност с
родопските и дунавските турци. До 1960 г. живее в Корница, след
което се преселва заедно със семейството си в с. Долно Изворово,
Казанлъшко. През това време продължава да поддържа близки
контакти със свои съмишленици - протурски националисти от
средите на българите мохамедани, които живеят в Корница.
Цялостната подготовка на метежа се ръководи от близките идейни
приятели на Рунтов Алил Алилов Бялков и Байрям Ибраимов Гетов.
В своите показания по време на съдебния процес пред съда те
подробно разказват за активното участие на Рамадан Рунтов, по
указание на който се изгражда нелегалната организация с цел
осъществяване на въоръжения метеж. Също така се изяснява
мястото и ролята на турското разузнаване чрез резидентурните
групи на МИТ под дипломатическо прикритие в турското посолство
в София и Генералното консулство на Турция в Пловдив, както и на
Асоциацията за култура и солидарност с родопските и дунавските

32
турци, които се ангажират с конкретни указания при организирането
и провеждането на метежа в Корница.
Подготовката на събитията в Корница започва с обработката
на протурските националисти, а чрез тях и останалите българи
мохамедани в селото с помощта на издадената от Асоциацията
брошура “Същността на последните кланета на турците в Родопите”.
През октомври 1972 г. Рамадан Рунтов донася четири екземпляра от
тази брошура, която се разпространява сред българите мохамедани.
Първо я прочитат организаторите на бъдещия бунт. В разговор с тях
Рунтов им обяснява, че благодарение на оказаната от тях съпротива
в с. Долно Изворово, вече в продължение на 40 дни не са позволили
да се сменят имената на българите мохамедани. В изпълнение на
указанията, които се дават в брошурата на Асоциацията за
организиран отпор чрез “саботаж, насилие, терор и бунтове”, Рунтов
устно им предава полученото послание от Турция за създаване на
нелегална организация в Корница, която да поеме защитата на
“турците” в селото и създаде необходимите условия за въоръжена
съпротива срещу органите на властта. Обещава им да осъществява
редовна връзка с турското посолство в София и “Комитета в
Истанбул”. Рунтов обяснява, че с “благословията на Аллах” са
позволени всякакви средства в тяхната борба като вредителство,
саботаж, терор, убийства на “гяурите”, както и на тези българи
мохамедани, които се поставят в услуга на българските власти.
Един месец след посещението на Рунтов, през ноември 1972 г.,
Алил и Исмаил Бялкови, заедно с други свои близки българи
мохамедани, посещават Долно Изворово. Тогава получават
подготвената от Рунтов писмена директива от осем точки за
дейността на вече създадената нелегална организация в Корница.
След като я прочел и разяснил пред групата от Корница Рунтов я
изгорил, с което нагледно показва как трябва да се спазва
конспирацията в тяхната работа. Поставя им задача да събират пари
за Асоциацията в Истанбул, с част от които ще бъде подпомогната и
дейността на нейните представители в България. Също така им
разяснява, че тяхната организация трябва непрекъснато да изпраща
свои хора в турското посолство с писмени оплаквания, изложения и
снимки и други материали за действията на властта срещу българите
мохамедани. През следващото посещение на Алил Бялков и Байрам
Гетов в Долно Изворово Рунтов ги запознава с Кязин Чаушев като го
представя за специален пратеник на “Комитета в Истанбул”. Под
“Комитета” организаторите на метежа имат предвид Асоциацията за
култура и солидарност с родопските и дунавските турци. При тази
среща Бялков и Гетов предават на Чаушев събраните средства за
подпомагане дейността на Асоциацията.

33
 След проведените разговори и получените указания Рунтов ги
завежда в турското посолство. Там той ги запознава с един дипломат
– млад мъж, с когото по-късно многократно са се срещали в сградата
на посолството. При срещите на членовете на нелегалната
организация в Корница с дипломата-разузнавач от посолството те
получават указания, както и обещания за подпомагане на бъдещата
им дейност. Тази връзка с турското посолство оказва силно влияние
в дейността на нелегалната организация като ги стимулира към още
по-активна подготовка на предстоящия метеж.
С всеки изминат ден ръководителите на нелегалната
организация успяват да обхванат значителен брой българи
мохамедани като ги настройват за отпор и съпротива срещу
органите на властта. На 16.01.1973 г. организаторите на метежа
взимат решение да се забрани излизането извън село и да не се ходи
на работа. Също така решават децата да не посещават училище.
Ръководителите на нелегалната организация разпореждат да се
въоръжат най-близките им привърженици като се поставят постове
при подходите към Корница и възловите места в селото. По-късно
Корница е напълно блокирана. Ръководителите на метежа определят
и наказанията, които следва да се налагат на провинилите се и
предателите. При издаване на тайна, свързана с дейността на
организацията, наказанието е 20 удара с тояга на голо, а в случай на
предателство наказанието е смърт. Новите управници задължават
мюсюлманите да ходят в джамията и да носят кърпа на главата си. В
случай, че не изпълняват тези разпоредби, трябвало да се налагат
парични глоби, а при повторно нарушение глобите се увеличават.
Джамийското настоятелство се поставя в услуга на метежниците, а в
джамията се провеждат събранията, на които се съобщават техните
решения и се дават указания за изпълнението им.
На 29.01.1973 г. официално се установява новата “турска
власт”, която след като сваля българското знаме издига турското,
обявявайки създаването на Корнишката турска република. Сградите
на всички държавни учреждения са завзети, а щабът на новите
управници се помещава в младежкия клуб, от където се раздават
разпорежданията им. По време на процеса организаторите на бунта
заявяват: “Бяхме решили: Дойдат ли да се разправят с нас, да
убиваме без предупреждение”. В този момент те се нуждаят от съвет
и указания за по-нататъшната си дейност. Такива получават както от
Асоциацията, така и от представителите на МИТ в турското
посолство в София.
На 25.01.1973 г. Исмаил Бялков и Байрам Уручев посещават
Долно Изворово. Там се срещат с Рунтов и представителя на
Асоциацията Кязин Чаушев. След като ги запознават с дейността на

34
организацията по завземането на властта и обявяването на турската
република в Корница, те молят за съвет и допълнителни указания с
оглед по-успешното им противопоставяне на органите на властта. С
такава цел Рунтов ги завежда в турското посолство в София.
Завръщайки се от тези посещения, обстановката в Корница става
още по-тежка като се преминава към открит терор и разправа с
всеки, който не е съгласен или се противопоставя на тяхната
дейност.
Показанията на някои от свидетелите по делото дават пълна
представа за изключително напрегнатата обстановка, както и
упражняваното насилие, терор и жестока разправа с всяка проява на
несъгласие или противопоставяне на действията на метежниците в
селото. Пред съда Шабан Юсеинов Таков разказва следното:

“Член съм на БКП от 1945 г. След партийно събрание

срещнах Бекир Бялков. С него имаше и други хора. Попитаха
ме какво сме правили на събранието. Отговорих, че сме
обсъждали плана на стопанството. Той ми каза да не говоря
много, защото жив ще ме изгорят в огъня. Това да съм предал
и на другите партийци. И никакви събрания повече. Същата
вечер отидох в дома на Байрам Гетов, с него сме и малко
роднини. Там имаше и други хора. Казах им, че с тая, дето са я
намислили, ще направят лошо на цялото село. Държаха се
много грубо, като ме заплашваха с какво ли не. На сутринта,
към 3-4 часа, ми пламна плевнята със сеното. Не знам кой я е
запалил. Заплахите продължиха и след това. Открито се
заканваха, че всички, които не сме съгласни с тях и не
изпълняваме нарежданията им, сме за утрепване. Жертва на
тези закани станаха и тримата наши съселяни, убити в
бъркотията на 28 март”.

В показанията си пред съда Саид Кундев дава следните

обяснения:

“Сега съм учител. По време на събитията бях

председател на съвета. Имахме указания да агитираме
родителите да поставят български имена на новородените. От
тук започнаха и вълненията. Някои родители отказваха да
идват в съвета и да заявяват името на новороденото дете. А
към тези, които заявяваха български имена на децата си, се
отправяха най-тежки заплахи, включително и за убиване.
Закани се отправяха и към мен. През това време получавах и
много анонимни писма. Първото беше по повод на моя статия

35
във вестник “Родопи”, в която доказвах българския произход
на мохамеданите от нашия край. Беше изпълнено с цинизъм и
закани. Второто писмо беше да се откажа от работата си в
съвета, защото ме очаква жестоко наказание. В третото писмо
пишеше, че за моята глава са получили 10 000 лева. В друго
писмо ми се съобщаваше, че в близките дни ще ми извадят
очите и ще ме убият... Не можех спокойно да спя. Над дома ми
беше извършено покушение. Не изключвах и нови нападения
и затова се прибирах много рано вкъщи. Не мога да кажа кои
са лицата, но животът в селото постепенно се превръщаше в
ад...”.

Пред съда Георги Василев Димитров дава следните показания:

“От град Гоце Делчев съм, от 13 години съм учител в

Корница. По време на събитията и сега съм директор на
училището. Затруднения имахме и до 23 януари. Но след като
лумнаха огньовете, у децата настъпи голям смут. Бързо
намаляваше броят на тези, които идваха на училище.
Изпратих учителите по домовете на учениците, за да
приказват с родителите им. Но вместо с ученици, дворът на
училището бе изпълнен с възрастни. Заканите към учителите
се отправяха от Байрам Гетов, Алил Бялков и други
подсъдими. Поискаха да излезе директора и да даде сметка
защо продължава да учи децата на български. Като не знае
турски, да затвори училището и да си ходи, откъдето е дошъл.
Не излязох. Реших, че няма смисъл. Заканите към мен не
спираха. Трябваше да търся начин да се справя с това
положение. Непрекъснато бях сред хората около огньовете.
Убеждавах ги децата им да дойдат на училище, но резултати
нямаше. От 23 януари до 28 март от 368 ученици, учебните
занимания провеждахме с 64 българчета християни и само 18
българчета мохамедани. Изцяло бе нарушен нормалният
учебен процес. С останалите деца продължихме заниманията
“само за да държим отворени вратите на училището”...

Благой Зайков разказва следното:

“Квартален отговорник съм в МВР, град Разлог.

Участвах за възстановяване на реда в село Корница на 28 март.
Бях в първата кола. Още като пристигнахме на площада на бой
срещу нас се нахвърли голяма разярена тълпа. Размахваха
брадви, ножове и дървета. Току-що слязъл от колата, върху ми

36
 се нахвърлиха с ножове. Един техен младеж, като видя какво
става, се опита да побегне от площада, но с брадви и дървета, с
не по-малко ожесточение, се нахвърлиха и върху него. Не
видях какво стана с младежа, но съм сигурен, че е пострадал
не по-малко от мен.
Имах оръжие и палка. Указанията бяха да не стреляме.
Видях, че от читалището излиза още по-свирепа тълпа, която
вика и крещи. Обърнах се и ми се нанесе първия удар с нож по
рамото. След това ме удариха с камък в гърба. Ножът беше
много голям /сочат му се ножове, той посочва “Да, този
беше”/. Започнахме ръкопашен бой. Натиснаха ме и аз паднах.
Един от тях ми заби нож в левия крак, след това в десния и
още на четири места ме надупчиха. Оставиха ме да лежа на
земята и се отдръпнаха. Когато се надигнах, погледнах към
пожарната кола. От лявата страна на човека, който беше зад
кормилото, течеше обилно кръв. На площада нахлу нова тълпа
и нашите хора бяха притиснати. Добре че много бързо дойдоха
други да им помогнат. Загубих много кръв. Закараха ме в
болницата в Гоце Делчев. Едва ме спасиха. Аз бях първата
жертва...”.

Окръжният съд в Благоевград осъжда двамата ръководители

на нелегалната организация Алил Алилов Бялков и Байрам
Ибраимов Гетов на 12 години затвор, а на останалите трима членове
на ръководството присъдата е 8 години затвор. Пет от най-активните
членове на организацията са осъдени на лишаване от свобода от 3 до
10 години. Рамадан Рунтов е бил призован като свидетел по делото,
тъй като по това време е изтърпявал присъда за друго престъпление.
Основните задочни обвиняеми в този процес – турското
разузнаване и Асоциацията за култура и солидарност с родопските и
дунавските турци, за кой ли път бяха отново разобличени като
провокатори и организатори на тези кървави сблъсъци, в резултат на
които трима души бяха убити, а около десет - ранени. Въпреки
отправените към тях обвинения, даже и от подсъдимите по този
процес, турските разузнавателни и подривно-пропагандни органи и
организации продължиха своята престъпна дейност, насочена срещу
сигурността, националната независимост и териториалната цялост
на България. Оценявайки завършека на този метеж с произнесените
присъди неволно възниква въпросът какво биха направили през
същата 1973 г. турските власти, ако в тяхната страна не българска, а
някоя друга, примерно кюрдска нелегална организация, бе завзела
властта в някое от техните селища и бе провъзгласила независима
република. Може би танковете отдавна биха заличили от картата на

37
Турция това селище, от което сигурно нямаше да остане нито един
жив свидетел, който да разкаже за кървавата разправа с неговото
население.
На възпоменателния митинг в с. Корница, във връзка с 28-
годишнината от Възродителния процес в Родопите, Ахмед Доган
прави едно от най-арогантните си изказвания, изпълнено със заплахи
и закани. Лидерът на ДПС заявява: “Ако трябва да си извоюваме
правата, това няма да стане само с рози. В света нещата не
стават така. Понякога трябва да се удари с юмрук, а понякога, ако
трябва, ще се вземат и сопите”. В този смисъл той пояснява, че не
бива да се мисли за мюсюлманите като за хрисими хора. Вестник
“Стандарт” /02.04.2001 г./ цитира изказването на Доган, който казва:
“Мисля, че тези региони от генератор на сигурност могат да се
превърнат в друго”. Той предупреждава, че ако в България стане
нещо “всичко около нас ще изглежда като детска игричка”. “И при
нас има сума радикалисти. Ако ги пусна на свобода, какво ще
стане”, пита Доган. Тук явно той има предвид военните сблъсъци в
Косово и Македония, където на етническа основа някои
екстремисти, като тези у нас, които той възпирал, можели да
предизвикат в България такива събития, че те да “изглеждат като
детска игричка”. Многозначително е и изявлението му, че “хлябът
започва да става по-ценен от мира”. След твърдението на Доган,
както пише вестник “Стандарт”, че “над 1 милион са избирателите
мюсюлмани в България и те могат да осигурят на ДПС първо или
второ място по численост в бъдещия парламент” той не оставя
никакво съмнение, че тяхната организация е изградена както на
етническа, така и на религиозна основа. Доган легитимира ДПС не
само като турска, но и като “помашка” /българо-мохамеданска/ и
“циганска” /ромска/ организация, която на основата на исляма при
предстоящите избори можела да ги изведе на първо място в бъдещия
парламент. Досега Доган неведнъж се е обръщал към българите
мохамедани и ромите, изповядващи исляма, печелейки
гласоподавателите от тези среди с много обещания, закани, заплахи
и някои незначителни материлни придобивки. Твърде скоро Доган
забравя многократните си декларации, че ДПС е една национално
отговорна партия, носителка на либералните идеали, която защитава
интересите на България и българския народ.
Ахмед Доган също така заявява: “Родопите за нас имат
голямо стратегическо значение и там ще влезем много уверено, без
да се съобразяваме с това коя политическа сила е влязла там или
има намерение да влиза”. Не само за Доган, но и за Турция Родопите
имат много отдавна голямо стратегическо значение, тъй като през
този район преминава начертаната от южната ни съседка

38
“Мюсюлманска дъга”. Доган отдавна трябваше да разбере, че
турцизирането на българите мохамедани е крайно опасна
политическа игра. Тези му изказвания не представят ДПС като една
разумна българска алтернатива, която особено на фона на
етническите сблъсъци и войни в бившата СФРЮ, съдейства за
реалното утвърждаване на българския етнически модел, за чието
авторство той отдавна претендира.
Вестник “Нова зора” /13.02.2001 г./ помества “Отворено писмо
до г-ца Татяна Ваксберг”, в което Живко Сахатчиев пише:

“Г-це Ваксберг, защо във Вашия филм премълчахте

историята за събитията в с. Корница, Гоцеделчевско? Не
споменахте нито дума за това, че през октомври 1972 г. там е
създадена нелегална организация от представител на турските
тайни служби. На 14 декември 1973 г. тази организация
завзема властта и обявява Корница за турска територия.
Започва открит жесток терор и заплахи срещу всички,
изразили несъгласие с поведението и действията на
метежниците. В продължение на два и половина месеца
турското знаме се вее над Корница. Няколкократните опити за
мирно прекратяване на метежа са безуспешни. В коя нормална
държава може да се толерира подобен акт?
На 28 март 1973 г. милиция и група от разложкия
доброволен отряд влизат в селото, за да възстановят
българския суверинитет над територията на селището.
Метежниците се нахвърлят яростно върху тях с ножове и
брадви. Първата жертва е ст. лейт. Благой Зайков, намушкан
на седем места с нож. В ръцете си е имал “Калашников”, но не
го е използвал, защото предварително е дадена заповед да не
се стреля по хората. Главата на майор Рашков е разбита с
камъни. Един пожарникар е намушкан с нож близо до сърцето.
При тези събития в Корница загинаха трима българо-
мохамедани – двама са убити от удар с дърво по главата от
метежниците, единият защото отказал да вземе участие в
съпротивата и продължил да сади тютюн, а другият – защото
бил набеден, че е симпатизант на властта. Третият, ранен в
крака, от фанатизъм не позволил да го превържат и умрял от
изтичане на кръвта, докато го закарат до болницата в Гоце
Делчев”.

Сред 12-те осъдени ръководители на бунта са кметът и

заместник-кметът на селото, които след 1989 г. поемат местната
власт.

39
 Отвореното писмо на Живко Сахатчиев до г-ца Ваксберг по
повод нейния филм “Технология на злото” след горните изявления
на Доган може би трябва да се адресира и до него. Това писмо би му
припомнило някои любопитни подробности във връзка с бунта в
Корница, където за първи път след освобождението на България от
турско робство се осъществява старата мечта на Турция –
протурските националисти у нас да вземат властта, като
провъзгласят турска репулика в границите на суверенна България,
част от територията, на която бе обявена за турска.
На тържеството през 1996 г. Ахмед Доган заявява: “Аз моля
само едно – този, който дръзне да ни раздели като общ етнос,
като обща култура, не да го ударите по устата, а да му отрежете
езика”. Интересно кога Доган ще призове представителите на
тюркоезичното население и българите мохамедани да отрежат не
само езиците, но и главите нан тези, които искат да ги разединят
като “общ етнос”. Отдавна Доган използва религиозните чувства на
някои българи мохамедани, които изповядват исляма, в интерес на
собствените си политически планове и амбиции. Той забравя, че
тези българи нямат нищо общо в етническо и културно отношение с
тюркоезичното население, за да ги подстрекава по този недостоен
начин.
На последния митинг в началото на април 2001 г. участва и
турският посланик, който може би е забравил, че някои от
организаторите на обявената Турска република в Корница
поддържаха връзки с турското посолство в София и Генералното
консулство в Пловдив, както и със специален комитет в Истанбул,
от където получаваха указания как да ръководят бунта на
протурските националисти от средите на българите мохамедани в
това селище. Остава открит въпросът какво прави уважаваният г-н
Тахсин Бърджуоглу в качеството си на турски посланик в България
на едно възпоменателно тържество на българите мохамедани. Не
желае ли г-н посланикът със своето присъствие, както и на редица
други тържества в Родопите, да демонстрира съпричастността на
южната ни съседка към тези, които на времето турският поробител е
потурчвал с огън и меч, а сега Доган има наглостта да ги определя
като “общ етнос” с тюркоезичното население у нас.
На 29.03.2003 г. ДПС организира юбилеен митинг във връзка с
30-годишнината от обявяването на Корнишката турска република и
потушаването на въоръжения бунт от органите на сигурността и
обществения ред. На този митинг, без всякакво притеснение от
антибългарски позиции и с убеждението на един отявлен ислямски
фундаменталист, членът на Централното ръководство на ДПС и
заместник-областен управител на Пазарджик Реджеп Молла Ахмед

40
прави едно от най-скандалните и провокационни изказвания срещу
България и българския народ:

“Възродителният процес продължава с пълна пара...

Нашите хора, представителите на турско-мюсюлманското
население, тъй наречените помаци, все още са в лапите на
Възродителния процес. Данните от преброяването през
2001 година не ни дават мира. Това са тъжни резултати от
Възродителния процес. Турско-мюсюлманското население
в България представлява 757 000, като мюсюлмани са се
определили 966 000. Не знаят или не са се определили
312 337 души...
Моята майка говори перфектно турски /спира и
плаче/, затова от следващата учебна година, тук да чуят
господата депутати, трябва свободно да се изучава нашия
роден език. Турският език си искаме, не само два часа, а
всички предмети да се изучават на турски език... Искат да
кажат, че по Конституция официалният език бил
български. За нас турският език е официалният език”.

Ридаейки на моменти със сълзи на очи, той изрича и най-

съкровената си мечта, като казва: “В Родопите продължава да се
разпространява Христовото слово. Нямам нищо против, но те
нямат място в нашия регион и трябва да си отидат”. Както
Бен Ладен подстрекава мюсюлманите на “свещена война” с
“неверниците”, с която “воините на исляма” трябва да утвърдят
мюсюлманската религия като единствената “права вяра”,
унищожавайки всички друговерци, така и Молла Ахмед като
техен последовател на основата на своята омраза и ненавист към
християните ги призовава да напуснат земите, в които векове
наред са живели техните родители и предци, заявявайки, че те
“нямат място в нашия регион”. Може би по примера на Бен
Ладен в определен момент, при благоприятна вътрешна и
външна обстановка, Молла Ахмед ще призове своите
привърженици от средите на ислямските фундаменталисти към
избиването на християните и другите представители на
религиозните общности у нас с оправданието, че това е едно от
най-свещените им задължения, което Всевишният изисква от
всеки правоверен мюсюлманин.
Изказването му е посрещнато със задоволство от
присъстващите протурски националисти и религиозни фанатици,
които го изпращат с ръкопляскания. В духа на това изказване

41
може би Молла Ахмед пропусна да поиска не само
възстановяването на Корнишката турска република, но и
обявяването на Родопите, а защо не и на цяла Североизточна
България, в две самостоятелни автономни турски републики.
Скандалното изказване на този висш държавен служител
не е нито преиграване, нито случаен политически гаф. Той казва
това, което мислят и вършат ислямските фундаменталисти,
протурските националисти, религиозните фанатици и
екстремистите от ДПС. Неговото изказване е един открит призив
в директен прав текст към съмишлениците му за преминаване
към нов етап в борбата за постигане на набелязаните цели.
Молла Ахмед не избърза и не съобщи това, което е трябвало да
каже по-късно. Той и неговите вдъхновители, покровители и
ръководители от средите на ислямските фундаменталисти,
включително и от екстремистките сили на ДПС, са преценили, че
вече са налице необходимите предпоставки, условия и
възможности да се отиде към непосредствен сблъсък за
постигане на набелязаните сепаратистки и асимилационни цели.
Чрез активното участие на привържениците на ислямския
фундаментализъм, както и протурските националисти и
религиозни фанатици у нас, включително и с помощта на
южната ни съседка е преценено, че сега е най-благоприятният
момент да се постигнат още по-големи резултати в потурчването
на българските граждани, изповядващи исляма, както и в борбата
за извоюване на турска автономна република в границите на
България. Това е едно предварително подготвено, добре
обмислено и по всяка вероятност съгласувано на най-високо
равнище програмно изказване, което сочи пътя, по който трябва
да продължат екстремистките антибългарски сили в ДПС,
протурските националисти и религиозните фанатици в борбата за
още по-големи привилегии, с цел осъществяване старата мечта
на Турция за превръщането на България в следващия техен т.нар.
Дунавски вилает.
Със своето изказване в Корница Молла Ахмед откри нова
страница в борбата на протурските националисти и религиозните
фанатици. Призивите му да не се зачита Конституцията и да се
признае за официален турския език, искането християните да си
отидат от Родопите, да се върнат насилствено турско-арабските
имена на онази част от тюркоезичното население и българите
мохамедани, които запазиха българските си имена, могат да
доведат до нови кървави сблъсъци като продължение на
досегашните войни на етническа и религиозна основа в Босна,
Косово и Македония. Такива като Молла Ахмед, които си играят

42
с огъня и се стремят да подпалят нови етнически и религиозни
сблъсъци и войни, не трябва да забравят, че той не подбира
своите жертви и в пламъците му могат да изгорят и неговите
подпалвачи. По всяка вероятност при евентуално осъществяване
на този сценарий могат да загинат десетки и стотици хиляди
невинни хора, както от средите на християните и мюсюлманите,
така и от другите етническите и религиозни групи у нас.
Присъствалите на митинга в Корница министър Неджет
Моллов, депутатите от ДПС Арсо Манов, Рамадан Алтай, Наим
Наим, Ахмед Хюсеин, главният мюфтия Селим Мехмед и
другите официални лица не са реагирали на провокационното
изказване на Реджеп Молла Ахмед, като му отнемат думата и го
отстранят от трибуната, лишавайки го от възможността от
протурски и антибългарски изяви на религиозна и етническа
основа, от позициите на отявлен ислямски фундаменталист да
провокира национална омраза към българите, християните и
българския народ. С това си поведение депутатите и другите
официални лица създават неприятно впечатление на привидно
съгласие и съпричастност към неговите провокационни призиви.
Въпреки че са представители на най-висшите органи на властта и
управлението на страната, тези отговорни дейци от ДПС не се
противопоставят на налудничавите антибългарски и
екстремистки изказвания на този ислямски фундаменталист,
който има смелостта отново да бърка във все още незарасналите
рани от времето на петвековното турско робство.

Преди обявяването на Корнишката турска република

протурските националисти и религиозни фанатици в с. Бунцево,
Благоевградско, организират въоръжен метеж, при който със
същата агресивност неговите организатори не се спират пред
нищо. След дадените им указания от Асоциацията за култура и
солидарност с родопските и дунавските турци чрез брошурата
“Същността на последните кланета на турците в Родопите” без
всякакъв повод те нападат двама български граждани, като
убиват единия, а другият по една щастлива случайност, след
удар с брадва, успява с последни сили да се спаси. Озверели,
като че ли имат пред себе си едно опасно бясно куче, тези
безумци – войнстващи протурски националисти и религиозни
фанатици, с колове и камъни убиват един общественик, който е
дошъл в тяхното село с искреното желание да им окаже помощ в
решаването на някои стопански проблеми.
На 17.05.1972 г. в с. Бунцево пристигат Ангел Роснев –
секретар на Градския комитет на БКП в Якоруда, и Георги

43
Цинцев – секретар на Градския комитет на ОФ. Придружавани са
от Филип Зайков – квартален отговорник на МВР в якорудския
район. Основната цел, която си били поставили общинските
ръководители, е била да успокоят населението. Говорили си за
тютюневия разсад, за снабдяването на селото, за училището,
както и за някои други проблеми от ежедневието. Въпросът за
смяната на имената не е бил засегнат. В центъра на селото били
обградени от жени, към които се присъединили и мъжете,
демонстрирайки едно агресивно, войнстващо поведение.
Кръчмарят ги предупредил да оставят колата и да бягат в гората,
тъй като щяло да се случи нещо много лошо. От тълпата се чули
закани, обиди и ругатни. Двама от подстрекателите насъсквали
насъбралите се с викове: “Дръжте ги, убийте ги!”, “Какво чакате,
удряйте, убийте ги!”. С последни усилия Роснев, Цинцев и
Зайков успявата да се качат на джипа си и да се изтеглят в
близката до селото местност, като седнали да обядват до реката.
Друг път за връщане в Якоруда нямало, освен отново да
минат през селото. Организаторите на метежа завардили пътя с
камъни и дървета, за да не могат да се изтеглят. Около 150-200
души отново ги обграждат. Роснев извиква един от групата, с
който се е познавал от преди. Същият, след като отишъл при
него, замахва със скрита зад гърба си брадва към главата на
Роснев. Благодарение на бързата реакция на Роснев, който се
завърта и подскача, удрът се стоварва върху кръста му. Острото
на брадвата ударило пистолета му. Поради тази щастлива
случайност нападателят не успява да го убие. Последвал втори
удар с дърво по гърба на Роснев, който също не успява да го
повали. С последни сили той едва успява да избяга в гората и да
се укрие зад храст. След безуспешни опити да го намерят и след
много псувни и закани от страна на преследващите го, те се
завръщат при основната група. Част от групата се нахвърля
върху Георги Цинцев. След силен удар с дърво по главата той
пада в безсъзнание. Последвал нов удар с камък по гърдите и с
дърво по главата, които му пукват черепа. След тридневна
агония Цинцев умира. Кварталният отговорник Зайцев, който е
бил извън обкръжението, стреля два пъти във въздуха и след
като го нападат с камъни успява да избяга до съседното село, за
да предупреди за случилото се и поиска помощ.
След нападението над Роснев и Цинцев полк. Атанас
Прешелков с група служители от МВР пристига в селото и се
настанява в училището. По време на пътуването им към Бунцево
се чува силен гръм от взривена бомба. Отначало обстановката е
привидно спокойна. По-късно организирано започват да

44
прииждат мъже от съседните селища, включително и от
Пазарджишки окръг. Събират се около 4-5000 души, въоръжени
с ножове, брадви, тояги и ловни пушки. Запалват огньове. С
предупреждения и закани за кървава разправа обграждат
училището. Някои от тях започват да блъскат вратите и да чупят
прозорците. Отправят ултиматум към служителите на МВР да се
предадат, като се чуват и изстрели от ловни пушки. Заели
кръгова отбрана служителите на МВР имали готовност да се
защитават като първоначално решили да стрелят във въздуха.
Междувременно две въоръжени групи от служители на МВР и от
доброволни отрядници потеглят с десетина джипа за селото.
Едната група в движение започва да хвърля гранати в страни от
пътя, а другата, от противоположната страна на селото, започва
стрелба във въздуха, създавайки впечатление, че идва голяма
въоръжена група, готова да се разправи с метежниците.
Присъстващите мъже, жени и деца започват панически да бягат,
като се укриват в близките гори и съседнте села. Благодарение на
проявеното решение за оказване на респект с демонстративното
идване на допълнителни въоръжени сили се избягва една голяма
трагедия при този опит за разправа със служителите на МВР.
За убийството на Цинцев и опита за убийство на Роснев
съдът осъжда Абдия Чолаков на смърт, а другите пет подсъдими,
според тежестта на извършеното престъпление, са осъдени на
лишаване от свобода от 1 до 20 години.

УБИЙСТВОТО НА МЛ. ЛЕЙТ. СЕРГЕЙ

ИВАНОВ КУРТЕВ

В центъра на Сърница се намира паметникът на посмъртно

произведения младши лейтенант Сергей Иванов Куртев, на
който е поставен надпис: “Загинал геройски при изпълнение на
служебния си дълг”. На 22.04.1972 година през нощта Сергей е
зверски убит от свои съселяни – религиозни фанатици и
протурски националисти. Техни последователи са някои от
сегашите ислямски фундаменталисти и терористи, които правят
сериозни опити да разгърнат своята престъпна дейност и в
нашата страна. Единствена подбуда за извършване на
предварително подготвеното убийство е “вината” на

45
милиционера Куртев, че се чувствал българин и първи в селото
доброволно сменил турското си име с българско. Един от
свидетелите по делото - Аки Байрактаров, разказва, че убийците,
които привидно се пишели негови приятели, го извели извън
селото. В статията “Син на старшина пази мира в Родопите” в-к
“24 часа” /18.02.2001 г./ помества следното изявление на
Байрактаров: “Като отидох при останалите, гледам –
милиционерът го няма. “Къде е Сергей?” попитах. “Той вече е
убит”, рече Исмаил и показа взетото оръжие”. Като стигнали
до мостчето, Сергей усетил какво му кроят и скочил в рекичката,
за да избяга. Хавальови обаче завардили и двата бряга. Към
който и бряг да се устремял, той бил посрещан от хвърляните по
него едри камъни. Убийците постъпили съгласно изискванията
на Корана. Той предвижда в подобни случаи, когато
мюсюлманин се откаже от исляма и приеме християнската
религия или при прелюбодеяние на жената, да се използва т.нар.
раджам – убийство с камъни. Убийците преценили, че с
доброволната смяна на турското име с българско Куртев е
извършил едно от най-тежките верски престъпления. Както
повелява Корана, след като го намушкали с нож в гърба, те
смачкали главата му с камъни.
Хиляди са случаите в ислямските страни на подобни
ритуални убийства. След демонстративното жестоко публично
убийство на четири жени в Афганистан с камъни през 1999
година този въпрос бил внесен в ООН. Тогава се оформило
становището, че ако тази практика не се прекрати, страните, в
които продължават да се извършват такива жестоки убийства, ще
трябва да се изключват от световната организация. Напоследък
някои от тези държави се отказаха от използването на този
варварски начин, като приеха “по-модерния” подход – те
замениха раджама с отрязване главите на жертвите. По този
начин бяха убити двамата български шофьори в Ирак, а много
други подобни случаи бяха заснети и показани по
телевизионните екрани от ислямските фундаменталисти.
Шестима от убийците на Сергей Куртев бяха осъдени, от
които един на смърт, а останалите - на лишаване от свобода от 1
до 20 години. По повод на това убийство един от осъдените –
Ахмед Кехая, казал пред журналистите: “Бадева си отиде
човека”. Споделил, че “като дойде демокрацията ни дадоха по
50 лева обезщетение като политзатворници”. В България се
намериха политици и управляващи, които не само оправдаха
убийците като “политически затворници”, но ги и обезщетиха
като активни борци за права и свободи. След 10.11.1989 година

46
убийците на Куртев и други терористи, които отнеха живота на
невинни деца и жени, бяха освободени от затвора като
“репресирани” по Възродителния процес и им се изплатиха
десетки хиляди лева обезщетения.
Както Сергей Куртев, който като малък остава кръгъл
сирак, така и децата му – двегодишният му син и деветмесечната
дъщеря, остават завинаги без баща. Само за една седмица селото
решава и построява двуетажна къща на осиротялото семейство.
Трагичната смърт на бащата предопределя пътя на сина му
Ангел, който завършва милиционерското училище и става
квартален отговорник на овакантеното от баща му място в
Сърница, където служи и сега.

ВЕРБОВКАТА И ПОДГОТОВКАТА В ТУРЦИЯ НА

АГЕНТА НА МИТ ХАРАЛАМПИ ЙОРДАНОВ ЗА
ПРОВЕЖДАНЕТО НА ШПИОНСКА И
ТЕРОРИСТИЧНО-ДИВЕРСИОННА ДЕЙНОСТ В
СОФИЯ И ДРУГИ РАЙОНИ НА СТРАНАТА

Турското разузнаване вербува своята агентура от средите на

тюркоезичното население у нас не само за събиране на шпионска
информация, както и за извършване на вредителска, саботажна и
антибългарска пропагандна дейност, но и ги подготвя и обучава в
провеждането на терористично-диверсионни мероприятия. Типичен
пример в това отношение е българският гражданин Харалампи
Митков Йорданов /Хилми Мустафов Ибрямов/, с основно
образование, роден на 04.08.1955 г. в село Груево, Кърджалийски
окръг. Като отявлен протурски националист от средите на
тюркоезичното население, той многократно е демонстрирал своята
неприязън и патологична омраза към България, българите и всичко
българско. За първи път през 1974 г. осъществява бягство в СФРЮ.
След залавянето му от югославските граничари е върнат на България
и осъден на една година лишаване от свобода. Излизайки от затвора,
непрекъснато е спекулирал с изтърпяването на присъдата,
представяйки се като “мъченик”, който е бил неправилно осъден и
репресиран от българските власти.
През 1978 г. Йорданов преднамерено постъпва на работа в жп
гара Кърджали. Там събира необходимата му информация за

47
влаковите маршрути с цел избиране на най-подходящия и сигурен
вариант за бягство през българо-турската граница. На 28.08.1978 г.
успява да се скрие в товарен вагон във влакова композиция за
Турция и същия ден пристига в Одрин, където се предава на
турските власти. По време на проведените разпити съобщава на
турските специални служби известните му данни относно военните
поделения, където е служил, тяхното месторазположение, охрана,
броя на военнослужещите, начина на обучение и въоръжение. Той се
установява на постоянно местожителство в Истанбул, където се
запознава с турските граждани Зеки и Осман, които членували в
терористичната организация на полк. Алпаслан Тюркеш “Сивите
вълци”. Те му разяснили, че тяхната нелегална организация си
поставя за цел, както твърди Йорданов, “в Турция да няма други
националности, освен турци. Тяхната дейност е насочена към
унищожаването на другите малцинства, каквито са арменците,
кюрдите и други такива”. Според обясненията му, “тази партия
ратувала за чиста нация”. В следствието Йорданов казва: “По
време на тези разговори аз съм изказвал определено положително
отношение към техните идеи и възгледи... Казаха ми, че ако
пожелая, те ще ми съдействат и аз да бъда приет за член на тази
организация”.
След като им разказва за “мъченията”, на които е бил
подложен в България, Зеки и Осман решили на базата на неговите
“страдания” да изготвят фотороман. В него трябвало да отразят
бягството на Йорданов в СФРЮ, задържането му от българските
власти, както и прекараното време в затвора. В своите показания той
пояснява, че “сценарият беше изцяло с антибългарска насоченост”,
в който “властите в България се описваха като жестоки и
антихуманни. Аз бях описан като жертва на тази власт”. След
завършването на сценария започнали и снимките, но преди да ги
приключат, постепенно стигнали до извода, че е по-добре вместо
фотороман, да заснемат филм. Избраната от тях фирма отказва да
направи този филм, понеже цялото съдържание е с антибългарска
насоченост, и според нея можело да попречи на отношенията между
Турция и България. Може да се предполага, че написването на
сценария и подготовката на фоторомана е станало по иницатива на
турските специално служби. Те са преследвали не само
антибългарски пропагандни цели, но и възможността по този начин
да изучат и документират по-пълно и цялостно някои от
особеностите от живота и характера на Йорданов, както и на
личните му качества и възможности с оглед изпълнение на
предстоящите му задачи като бъдещ агент на турското разузнаване.
Легендирането на Зеки и Осман като членове на терористичната

48
организация “Сивите вълци” е преследвало изясняването на
действителното отношение на Йорданов към терора и диверсиите,
като едни от най-острите форми на подривна дейност, с която
съгласно плановете на МИТ, е трябвало да бъде ангажиран след
изпращането му в България.
През декември 1979 г. в Истанбул Йорданов се запознава с
турския гражданин Сабахатин Бъкмаз, който по повод оплакването
му, че е затруднен материално, му казва, че “имам брат в Одрин,
който е тясно свързан с “емниета” /турската полиция – б.а./ и той
можел да ме уреди на по-хубава държавна работа чрез “емниета”.
В края на 1979 г. пристига в Одрин, където се свързва с Максуд
Юджеер, на когото обяснява, че е изпратен от неговия брат, за да му
намери по-добра работа чрез “емниета”. Последният го приема на
работа в магазина си с обещание да му помогне. Един месец след
пристигането му в Одрин, през февруари 1980 г., започнали да идват
по един-двама служители от турските специални служби. В една от
стаичките в магазина те го разпитвали как е избягал в Турция, какъв
е животът на турците в България, къде е служил, в какви войски,
както и в кои райони на страната има военни обекти. Според него,
разпитващите го служители били трима-четирима, на които разказал
всичко, което знаел по интресуващите ги въпроси.
В началото на март двама цивилни служители, които преди
това периодически разговаряли с него в магазина, го откарват по
всяка вероятност в сградата на Разузнавателния пункт на МИТ в
Одрин, който по това време провеждаше активни подривни
мероприятия срещу нашата страна. На другия ден продължили
разпита му с обвиненията, че е изпратен в Турция от българските
власти, които са му поставили разузнавателна задача. В своите
показания пред следствието Йорданов заявява:

“Аз обясних, че това не е вярно, но те настояваха. След

това ме измъчваха – биха ме с палки, казаха ми, че ако не кажа,
ще има много и лоши последици. Биха ме два дни на почивки и
накрая ме качиха на един от горните етажи, където имаше
някакъв апарат... Там бяха трима души, от които по-възрастния
от моите трима познати и още един от тях, а също така и мъж,
който виждах за първи път... Непознатият мъж ме предупреди,
че ще ми направят изследване с електронна машина, от което
ще се установи дали съм ги лъгал или говоря истината.
Накараха ме да седна на един стол и на китката на ръката и на
пръстите ми поставиха кабели като превръзка и един колан на
гърдите ми. Тези кабели бяха свързани с един апарат, поставен
на масата в кабинета с размери 120/80 см. и дебелина около 30-

49
 35 см. На него имаше множество копчета, стрелки, а също и
руло с хартия. След това включиха апарата и отново ми бяха
зададени въпросите за отношенията ми с българските власти и
за това, което бях разказал преди това. Питаха ме дали зная
военни обекти на територията на България, дали ми е известно
къде са поставени ракети в България, дали съм прехвърлен
нарочно от българските власти в Турция, дали съм се срещал с
бегълци от България в Турция и какво съм разговарял с тях,
какво зная за настроенията на бегълците от България, които са в
Турция. Аз бях обърнат с гръб към човека, който ми задаваше
въпросите и с гръб към машината. Непознатият мъж, когото
виждах за първи път, ми задаваше въпросите, но предполагам,
че възрастният мъж му ги е дал предварително, въз основа на
проведените преди това разпити. Това изследване продължи
повече от един час. Накрая мъжът, който го провеждаше, ме
предупреди, ако нещо съм излъгал, да си помисля и да си кажа
сам, защото ако се открие от машината, че съм излъгал, ще ми
се случат неприятни неща. Върнаха ме обратно в килията, но в
продължение на два дни след този разпит не бях извеждан за
нов”.

След два дни отново го извеждат от килията. По всяка

вероятност проверката с т.нар. детектор на лъжата е показал, че
Йорданов не ги заблуждава и честно отговаря на поставените му
въпроси, поради което му предлагат сътрудничество. Без никакво
колебание, с голямо желание, той заявява, че е съгласен да работи за
турското разузнаване. За целта подписва формуляр, в който заявява,
че се заклева да работи вярно за МИТ и да изпълнява техните
заповеди. След като подписва клетвената декларация му обяснили,
че ако докаже, че работи честно и верно за МИТ, ще му уредят
живота много добре и на негово име ще бъдат внесени в банката
пари. По повод на тяхното предложение той си избрал името Хълми
Караджа. Доколкото си спомня той подписва следния текст на
декларацията за сътрудничество: “Аз, подписаният Хълми Караджа,
обещавам и се заклевам, че ще служа на МИТ и ще изпълнявам
поставените ми задачи. В случай, че не изпълня точно дадените ми
указания и задачи, ще бъда наказан по съответните наказания,
предвидени в Наказателния кодекс на Турция”.
С цел по-нататъшната му проверка и утвърждаване на вече
извършената вербовка му поставят задача да отиде и разговаря с
хората, с които се е срещал досега по време на работата му в
строителните обекти, като ги разпитва в кои политически партии
членуват и какви са техните идейни убеждения. По време на тези

50
контакти е трябвало да установи също така дали членува в някакви
нелегални организации, забранени от турските власти. Той заявил,
че с голямо удоволствие ще изпълни поставените му задачи.
Йорданов стриктно спазвал дадените му указания като провел
разговори с турски граждани, които работели преди всичко в
строителството. Казали му, че ако има нужда да се срещне с тях,
трябвало да се обади на собственика на магазина Максуд Юджеер.
По всяка вероятност като служител на турските специални служби
той е бил в течение на досегашните му контакти със служители на
МИТ, тъй като го е разпитвал по много въпроси, интересуващи
турското разузнаване. Пред следствието Йорданов заявил:

“Максуд ме питаше дали имам пари и ме съветваше да

ходя по ресторанти. Да се обличам по-добре и да живея по-
свободно... Пряко от МИТ или “емниета” пари на ръка не съм
получавал. Само ми обещаваха след като изпълня задачите и се
върна в Турция да ми открият сметка от 12 000 долара.
Допълнително, след като се съгласих да им сътруднича до
прехвърлянето ми от Гърция за България, аз получавах пари от
Максуд Юджеер. Той ми даваше всеки ден или през ден по 500
и по повече – 1300. Питаше ме дали имам пари и дали искам
още и ми даваше колкото поискам. Тези пари бяха извън
заплатата ми като негов работник. Не съм смятал колко пари
съм получил от Максуд по този начин, защото ги харчих по
ресторанти, барове и като се свършат пак му исках. По моя
преценка съм получил от него 9-10 000 лири, а може би и
повече”.

Няма никакво съмнение, че парите, които е получавал от

Максуд Мюджеер са от МИТ. Те са давани не само за изпълнение на
поставените му задачи с цел по-нататъшното укрепване на
извършената вербовка, но и за продължаване на неговата проверка с
помощта на онези агенти, които турското разузнаване е поставило
по време на контактите му със строителните работници и други
турски граждани. През март 1980 г. е отведен отново в сградата на
МИТ в Одрин, където му предлагат да го изведат с техни задачи в
България. След като се съгласява, присътващите трима служители от
турското разузнаване в продължение на цял ден му обяснявали, че
“трябвало да наблюдава дали в България се изтезават турците,
дали има случаи на недоволства сред тях против властта, да се
интересува за военни обекти и къде има ракети. Трябвало да
проагитира някои верни хора, с които при влошаване на
положението на турците, да създаде организация за агитация на

51
народа против властта”. Обяснили му, че ако го осъдят и лежи в
затвора, чак след три години след изтърпяване на присъдата, като се
убеди, че не го преследват, можело да започне изпълнението на
поставените му задачи. Тогава трябвало да отиде в турското
посолство в Пловдив, където да се представи като “турския
гражданин Фатик от Истанбул” и да им обясни, че си е загубил
паспорта. Те щели да го свържат с техния човек от консулството, с
когото трябвало да поддържа регулярни контакти. Обяснили му, че
при успешното изпълнение на поставените му задачи, ще го снабдят
с фалшив паспорт и отново ще се върне в Турция. Също така му
заявили, че завръщайки се в Турция, ще го запишат да учи, след
което, като тях, щял да стане служител в турското разузнаване.
В Турция Йорданов е обучаван как да действа след
изпращането му в България в условията на една усложнена,
военовременна или военна обстановка. Обучаван е да ползва
различни образци оръжия, включително и американски, да води
близък бой, който е заснеман на видеокамера и след прожекцията
преподавателите му посочвали допуснатите от него грешки. Също
така е обучаван да скача от самолет с парашут, като демонстрирал
как за няколко минути може да събере вече приземилия се парашут.
От техния човек в консулството щял да получи фотоапарат, за да
снима военни обекти, лист с шифър и други неща, които са му
необходими при изпълнение на задачите. В средата на юни 1980 г.
служител от турското разузнаване, заедно с Максуд, му обяснили, че
ще бъде прехвърлен днес в Гърция. След като му дали “тържествен
обяд” цивилният служител от МИТ му предава 200 долара и със
служебната му кола го отвежда в близост до границата, където бил
прехвърлен през реката на гръцка територия. По време на цялото
пътуване служителят от турското разузнаване отново го
инструктирал за задачите, които трябвало да изпълнява в България.
Посъветвал го да запази пълно спокойствие и да не се вълнува от
предстоящото му пътуване. На гръцка територия той бил задържан и
осъден на един месец затвор, след което официално е бил предаден
на българските власти. За нелегално преминаване на българо-
турската граница през 1978 г. Йорданов бил осъден на 1,5 година
лишаване от свобода.
При случайна среща в София през април 1985 г. Йорданов се
запознава с югославската гражданка Славица Захирева
Странджевска. Като агент на УДБА от 1981 г. тя изпълнявала
шпионски задачи в нашата страна, събирайки предимно военна
информация от района на ІІІ-та армия. След като се сближили и
станали интимни приятели, тя го вербувала за сътрудник на
югославското разузнаване. Поставяйки се в услуга на УДБА,

52
Йорданов поискал от Странджевска съдействие, като я помолил да
му предоставят оръжие, взривни материали, пари и фалшив
югославски паспорт за преминаване в СФРЮ. Странджевска се
съгласила да уведоми ръководещия я разузнавач, но при условие, че
изпълни поставените му задачи от югославското разузнаване. От
него се искало да събере информация преди всичко за ракетните
установки в Българската народна армия. За целта си купил карта на
България, на която нанасял събраната информация. Изпълнявайки
поетите ангажименти към УДБА, той успял да придобие сведения за
местонахождението на ракетното поделение край Ихтиман и две
военновъздушни поделения край Шабла и Бенковски.
По време на пребиваването си в Турция Йорданов преминава
необходимата подготовка и обучение за провеждане на
терористично-диверсионна дейност. Във връзка с подготовката му за
изпълнение на такива задачи Странджевска дава следните
обяснения:

“Той ми каза, че е бил в Турция и е работил за турското

разузнаване. Те го били обучили как да извършва диверсия... Аз
казах по-горе и сега повтарям, че на мен последният лично ми е
казал, че турските специални служби са го обучавали на това
как да изпълнява диверсия, как ако го заловят и разпитват, да се
“умъртвява”, т.е да гледа, но все едно да е умрял. В квартирата
правеше също подслушвателна система. Имаше и случаи в
леглото да ми показва как “умира”, а също и на мокета. Каза, че
са го учили как да поставя часовници за взривяване. Каза ми, че
това, което е учил в Турция, трябвало да го прилага в
България... Подчертаваше, че са му давали веднага работа и че
бил “продължително време обучаван на техника”. Разказваше,
че е работил в някаква работилница, където работил с “токове”
и всичко това, което знаеше и можеше, го е придобил в Турция
по време на обучението и работата му там... Йорданов
изтъкваше, че в Турция е бил обучаван на много неща. Когато
ми разказваше за това, че организацията му търси взрив, съвсем
естествено аз го попитах като го намерят какво ще го правят и
как така ще стане, че този динамит ще гръмне. При този мой
въпрос Йорданов ми заяви, че той може да направи и изчисли
всичко много точно, че може да направи така, че динамитът да
гръмне точно в минутата, в която на него му е нужно. Обясни
ми, че се използва за това часовник, който се нагласява и когато
дойде времето, динамитът се взривява. Подчерта, че в Турция е
“обучаван на всякаква техника и може да направи всичко...
Йорданов ми разказа за живота си в Турция и за това, на което е

53
 бил обучаван там. Обясни ми, че освен в боравенето с
техниката, той е бил трениран и как да се държи пред
следствието. Разказа, че може да се прави на луд, като по този
начин щял да заблуди милицията. Казваше, че когато стане
“опасно по време на разпита”, той застава мирно, просто се
вцепенява, като започва да гледа в една точка без да мига.
Казваше: “Аз мога да гледам в една точка и каквото и да правят,
дори да ме щипят, да ми махат пред очите, зениците ми изобщо
няма да трепнат”. Това помага и “те разбират, че аз съм в
безсъзнание и ме оставят на мира”. Казваше, че ако го задържат,
то той нищо няма да каже и ще се държи по начина, за който
разказах. Спомням си много добре, че той ми каза, че този
начин вече го е прилагал в българското следствие, когато са го
върнали от Гърция. С радост ми разказа, че тогава е успял да
заблуди следствието, като е разиграл този номер, за който
говорих”.

В изпълнение на замислените терористично-диверсионни

актове Йорданов упорито търсил възможности да се снабди с
оръжие и взрив. За целта се обърнал с молба за съдействие към
югославското разузнаване. Във връзка с това Славица Странджевска
разказва следното:

“От мен се искаше, когато отида в Югославия, да поискам

оръжие от нашите хора в разузнаването и по-специално от този
човек, който ме изпраща в България. Каза ми, че нямат никакво
оръжие и че само ходели по изоставените мини и търсели
динамит. Изтъкна, че ако са имали автомати и бойна техника,
щели да унищожат тази страна. “Ще я смажем цялата”, това
бяха думите му. В случай, че не могат да им помогнат с оръжие
от Югославия Харалампи поиска от мен, ако може да им
помогнат с пари. Обещах, че ще попитам, но не мога да му кажа
засега нищо... В същото време Харалампи ми разказа за това, че
в България има организирана нелегална терористична група,
която има за цел да свали властта в страната ви. Разказа ми с
подробности за нейните членове, за начина, по който тази
организация действа като изтъкна, че на организацията й липсва
връзка с чуждо разузнаване и й липсва помощ от вън, която
помощ следва да се състои в пари, оръжие и взривни вещества.
Харалампи изрично ме помоли аз да поставя тези искания в
Югославия, като се постарая югославското разузнаване да
откликне на тези искания. В замяна на всичко Харалампи обеща
лично и чрез своите хора в организацията да събира и предава

54
 желаната за югославяните военна информация, касаеща НР
България. Аз обещах на Харалампи да изпълня неговите
искания”.

Ръководещият я югославски разузнавач отказва да осигури

исканото оръжие, взривен материал и пари. Йорданов също така
предложил на Странджевска да отиде в Турция и от негово име да се
свърже с турското разузнаване като “възстанови връзката, която са
имали, за да получи подкрепа – пари и оръжие”. След отказа на
УДБА да му достави оръжие и взривни материали Йорданов
продължил да търси възможност да намери необходимия му взрив за
извършване на замислените от него терористични актове. За целта се
обръща с молба и към някои български граждани. По този повод
Юри Асенов Маринов разказва следното:

“Харалампи изведнъж ме попита: “Нури, ти си работил в

мините. Можеш ли да намериш взрив?”. Аз му отговорих, че
мога и го попитах дали сега иска да му намеря. Харалампи
отговори, че не иска сега веднага, а след като си идем за 1 май,
за което предварително ще се уговорим, тогава ще му намирам
взрив. Попитах Харалампи за какво ще му е този взрив.
Отговори, че иска да прекъсне някоя жп линия или да го
постави на някой жп мост без да уточнява”.

Свидетелят по делото Стойчо Бисеров Юриев разказва, че е

пътувал с влак от София за Кърджали заедно със своите приятели
Асен Асенов и Сергей Стефанов. При тях в купето дошъл Йорданов,
който след като ги разпитал от къде са и разбрал, че са от средите на
тюркоезичното население, им дал носените от него позиви с молба
да ги раздават на “верни хора”. Юриев споделил следното
впечатление за поведението на Йорданов: “Той беше много ядосан и
говореше, че България трябва да бъде разделена на две части – от
Разград надолу трябвало да мине към Турция и тогава ще живеем
добре. Постави ни обща задача да търсим верни хора от нашия
край, които да включи в организацията и борбата. Каза ми да
търсим от близки и познати взрив и в Кърджали да му го предадем.
Разпита ни за военни поделения”. В своите показания пред
следствието свидетелят Асен Асенов заявява: “По време на
разговора Харалампи ни каза, че в България ще се образува турска
държава до Кърджали. Обясни ни, че там, където живеят турци,
ще има турска държава. На мен ми каза, че съм щял да стана
тогава Хасан Бей”. Юриев, Асенов и Стефанов привидно се
съгласили, но не предприели нищо за търсене на взривни материали.

55
 През април 1985 г. той предприема първите стъпки за
взривяване на влакова композиция по жп линията София-Мездра.
Посещава и изучава мостове и други места, където може да се
поставят взривни устройства. Смятал, че с взривяването на тази
линия в резултат на тежката жп катастрофа, ще се получи
сравнително голям ефект. Имал предвид, че по нея преминавал
международният влак София-Москва. Пред свидетеля Юри Асенов
Мартинов споделил, че възнамерява да взриви влака за Москва като
пояснил, че това щяло да го направи защото България била под
команда на руснаците. Във връзка с тези му намерения Мартинов
дава следните показания: “Към края на месец май 1985 г. Харалампи
искаше да му върна 40 лева, които му дължах. Това стана на Лъвов
мост. Именно тогава той ми каза, че с влак е ходил от София до
Лъкатник, за да провери местата, където може да се взривява.
Сподели, че по тази линия много често минават влакове и малко ще
е трудничко. Каза, че въпреки това по линията имало много удобни
места, но не ги уточни. Спомена, че иска да гръмне влака за
Москва, но за това щял повторно да проучи маршрута и
разписанието на влаковете. Аз казах на Харалампи, че наистина е
откачил”.
В показанията си пред следствието Странджевска разказва
следното: “От Харалампи съм чувала, че са искали да отровят
водата в гр. София някъде през март, но не са могли да намерят
отрова, по-точно цианкалий. Искали са да я пуснат във водата, за
да отровят населението. Пред мен Йорданов е завявявал: “че е
организирал някаква група в България с оглед до две години да срине
всичко българско, да свали властта в България и да затрие тази
страна”. Казваше, че за тази цел той и неговите приятели ще
“взривяват влакове, сгради, хотели, ще палят, за да може да се
появят в България безредици, за да се намесят и другите страни и
се стигне до падането на режима”. Продължавайки своите
обяснения за терористично-диверсионните намерения на Йорданов,
Странджевска заявява следното: “Относно бъдещите си планове,
той първо ми каза за житото. Каза: “Ние ще им запалим
житото”. Ние – това беше организацията. “Ще се съберем, ще
намерим хора и ще им запалим житото, защото ние сме се
запасили под девиза “Зимата е ваша, лятото е наше”. Това бяха
бъдещите им планове. След това каза, че са искали да взривяват до
хотел “Балкан” самия Държавен съвет, дето се намира срещу
ЦУМ и те са го разглеждали, обсъждали, но понеже хотелът е
влязъл в ремонт, не са могли да се доберат до него. Той каза:”Все
някога той ще излезе от ремонт и ние ще го направим това нещо,
което си мислим”... Аз го попитах какво са искали да направят по-

56
точно и той каза: “Искахме да взривим кабинетите на другаря
Тодор Живков”.
От разясненията на Харалампи Йорданов се разбира, че
техните намерения са били да проникнат в една от стаите на хотел
“Балкан”, където трябвало да поставят взривно устройство, с което
да взривят не само хотела, но и сградата на Държавния съвет, където
е кабинетът на Тодор Живков. Преди задържането му Йорданов
заявил пред Странджевска, че ако имали автомати и бойна техника,
щели да унищожат тази страна, да я смажат цялата, като подпалят
България от четирите краища. До последния момент Йорданов и
неговите съмишленици от нелегалната организация не се отказват от
намеренията да взривят пътнически влак, Държавния съвет, хотел
“Балкан”, да отровят питейната вода в София, както и да убият
държавния глава Тодор Живков. Техните престъпни намерения бяха
пресечени единствено в резултат на своевременното им задържане
от органите на МВР.
В началото на провежданите мероприятия по Възродителния
процес Йорданов се опитва да установи контакт със служител на
МИТ под дипломатическо прикритие в турското консулство в
Пловдив, но поради въведените мерки за сигурност не успява да се
свърже с него. Тогава решава да действа по собствена инициатива,
съобразявайки се с дадените му указания. В изпълнение на
поставените му задачи от турското разузнаване “при влошаване
положението на турците в България” да създаде нелегална
организация за борба срещу властта, той предприема активни
действия. На 2 юни 1985 г. Герман Топчиев и неговите съучастници
- протурски националисти от средите на тюркоезичното население
имали среща в центъра на София, на която Емил Христов довел
Харалампи Йорданов. Последният ги поканил в квартирата си.
Всички присъстващи на сбирката приели предложението на
Йорданов да образуват нелегална организация, която да започне
активна подривна дейност срещу България. Решили, че първата и
непосредствена задача е привличането на съучастници. Обменили
мнения относно създаването на нелегалната организация, нейните
цели, задачи, устройство, име и символи. Също така определили
датата 9 юни 1985 г. за провеждане на учредително събрание на
нелегалната организация, което трябвало да се състои на Витоша.
Топчиев ги уведомил, че поддържа връзка с бившия журналист
Камен Пасаджов, споделяйки, че като човек с по-високо образование
той ще им бъде особено полезен. Пасажов приел с желание
направеното му предложение и се включил в работата по
създаването на организацията като формулирал нейните цели и
задачи.

57
 На 9 юни 1985 г. Калин Пасаджов, Герман Топчиев,
Харалампи Йорданов, Емил Христов, Сабин Стефанов, Михаил
Асенов и Съби Асенов се събират на последната спирка на трамвай
номер 5, а оттам с автобус се отправят към местността “Златните
мостове”, където провеждат учредителното събрание. По
предложение на Топчиев с падане на колене била почетена паметта
на “загиналите” в борбата. Приет бил дневен ред с две основни
точки. Първата – “запознанство”, втората – “необходимост от
създаване на организация”, с подточки – име, знаме, устав на
организацията и избор на ръководство. За да засили
психологическия ефект и предаде тържественост на събранието,
Пасаджов изпълнил пред присъстващите турска песен с
националистическо съдържание.
По точка първа от дневния ред всички участници разказали
биографията си и дали уверения, че ще посветят всичките си знания
и сили за победата на започнатото дело. Първи се изказал Пасаджов,
който в пространствено изложение в продължение на няколко часа
се постарал да представи всички неудачи в личния си живот като
дискриминационно отношение на властта, последица от “турския му
произход”. В изказването си той се постарал да убеди
присъстващите, че е приел тази съдба в името и в интерес на
“турската нация” в България и ги приканил да последват неговия
пример. Съобщил, че е завършил две висши образования /едното, от
които е висшата партийна школа към ЦК на БКП – б.а./. Споделил,
че има дългогодишен организационен опит, който ще посвети на
целите и задачите на организацията. Уведомил присъстващите, че
притежава пистолет, който може да се използва при необходимост.
В подобен дух били изказванията и на останалите участници в
срещата. Йорданов разказал за осъществените от него две бягства, за
трудностите, които успял да преодолее и готовността да действа при
всякакви условия, изпълнявайки всякакви задачи. Топчиев, наред с
биографичните си данни, уверил останалите, че може да бъде
полезен на организацията с умението си да изработва взривни
материали от изкуствени торове. Сабин Стефанов изразил готовност
да предостави на нуждите на организацията притежаваните от него
100 броя капсул-детонатори и стара пушка. Михаил Асенов
изтъкнал, че има познания в областта на електротехниката и може да
изготви различни устройства, включително и такива за подслушване
на разговори от разстояние. Емил Христов казал, че в казармата
виждал как се гърми с детониращ шнур и изказал готовност да
подкрепи организацията. Съби Асенов изразил също своята
готовност да бъде полезен на организацията. В този смисъл той
оспорил искането на Михаил Асенов членовете на организацията да

58
изповядват мюсюлманската религия, тъй като това би се явило
пречка при изпълнението на конкретни задача в рамките на
организацията, свързани с извършване на убийства.
За председател на организацията избрали Пасаджов, а за
касиер – Михаил Асенов. Решили да събират по 10 лева членски
внос. Към организацията били създадени три отдела – за пропаганда,
за разузнаване и за действия. Ръководители на тези звена станали
Христов, Топчиев и Йорданов. Обсъдили възможността за издирване
на лица от цялата страна за участие в планираната конференция на 7
юли 1985 г. За изпълнение на задачите Йорданов закупил пишеща
машина, червен туш и тампон. Целта била да напишат ръководните
документи на организацията, програма и устав. Пасаджов написал
призив и го размножили в 300 екземпляра, които били разпределени
по 50 броя за по-лесното му разпространяване. В този призив се
посочват задълженията на истинския турчин: да говори чист турски
език; да се бори за свободата на турците в България; на тази страна,
България, да не се прави нищо добро, а само лошо; да се забавя
работата; да се пали; да се унищожава; да се събаря и унищожава без
да се оставя следа. Призивът завършва с това да се отмъщава на
враговете на турците. Отделът за ”действие” с ръководител
Йорданов трябвало да организира пряката терористично-
диверсионна дейност въз основа данните от отдела за разузнаване.
Всички членове на организацията възприели извършването на
терористично-диверсионни актове като една от основните им
задачи. Те не само обсъждали начините за вредителска дейност чрез
разстройване, подриване и унищожаване на промишленноста,
селското стопанство и транспорта, но в разпространените позиви
отправяли призиви за извършване на особено тежки вредителства.
На 25 юни 1985 г., само 23 дни след първата сбирка в
квартирата на Йорданов и 16 дни след учредителното събрание на
Витоша, тяхната подривна дейност е пресечена, като всички членове
на организацията са задържани от органите на МВР, а след това
осъдени на лишаване от свобода за различен период от време.
Такава е одисеята на агента на турското разузнаване
Харалампи Йорданов, който по време на своето пребиваване в
Турция е вербуван и обучен за агент на МИТ, подготвен за
провеждането на крупни терористично-диверсионни актове у нас
чрез взривяване на пътнически влакове, мостове, държавни и
обществени сгради и учреждения и други тежки престъпления. Няма
никакво съмнение, че ако беше успял в престъпните си намерения,
той можеше да убие и нарани стотици, а може би и хиляди наши и
чужди граждани, между които и много представители на
тюркоезичното население. Благодарение на своевременно

59
проведените контраразузнавателни мероприятия на органите на ДС
не се даде възможност на Йорданов и неговите съмишленици от
терористичната организация да осъществят престъпните си
намерения, използвайки терора и диверсията, като едни от най-
острите форми на подривна дейност.
Непосредствено след 10.11.1989 г. Йорданов и останалите
протурски националисти от средите на тюркоезичното население,
осъдени за терор, диверсии, шпионаж, саботаж, вредителство и
други тежки престъпления, бяха помилвани и освободени от затвора.
С решение на управляващите след т.нар. демократичен преход те
получиха полагаемото се материално обезщетение у нас и в Турция
бяха посрещнати от своите съмишленици, включително и от
ръководните структури на ДПС, като истински герои и борци за
права и свободи.

ТЕРОРИСТИЧНО-ДИВЕРСИОННАТА
ДЕЙНОСТ НА “ТУРСКИТЕ ТЕРОРИСТИ” В
КЪРДЖАЛИЙСКИ ОКРЪГ

Далеч преди началото на Възродителния процес в Кърджали,

който сега някои от ръководителите на ДПС определят като
“крепостта на Доган”, “турските терористи” извършиха редица
терористично-диверсионни актове. През периода 1982-1985 г. в
Кърджалийски окръг са извършени над 80 умишлени палежи, при
които изгарят селскостопанска продукция, сеновали, горски масиви,
животновъдна ферма и училището в село Патица. 5-6 деца от с.
Воловарци след като разбрали от разговорите на родителите си, че
трябвало да се палят горски масиви, по собствена инициатива на
шест пъти с кибритени клечки подпалват гората в близост до селото.
По това време “турските терористи” взривяват църквата в с.
Бенковски, входа на един жилищен блок в непосредствена близост
до Механотехникума и Техникума за цветни метали, а също така
поставят на дърво до оградата на спортната площадка “Спартак”
взривно устройство с малък тротилов еквивалент, за да сплашат
присъстващите на концерта на Оскар Бентън и да предизвикат
паника сред населението. Въпреки намерението на терористите,
повечето от присъстващите на концерта не разбират за
извършването на такъв взрив.

60
 Многобройни са случаите на отправени закани за убийство на
местни и окръжни ръководители в Кърджалийски окръг. За да
принудят някои от ръководителите и активистите да се откажат от
досегашната си дейност в изпълнение на своите служебни,
обществени и партийни ангажименти, “турските терористи” ги
заплашват чрез обаждания по телефона, изпращане на анонимни
писма, разпространяване на слухове и други. Многократно са
заплашвани първият секретар на ОК на БКП Георги Танев,
заместник-председателят на ОНС Шукри Тахиров, първият секретар
на ОК на БКП в с. Черноочене Стоян Годунов, както и редица
кметове, ръководители на местни и общински партийни организации
от средите на тюркоезичното население, които са взимали активно
участие в провежданите мероприятия.
По-характерен е случаят с 23-годишния Рамадан Арифов
Исуфов – син на ходжата на с. Патица, сърдечноболен, с основно
образование, тенекиджия в Строително-монтажния комбинат в
Кърджали, който от 13.08.1987 г. до 02.03.1989 г. е извършил редица
престъпления, включително и отправяне на заплахи за провеждане
на терористично-диверсионни актове. В инкриминирания период от
време Исуфов поставил на различни места по покривите на някои
високи, преди всичко новостроящи се сград в Кърджали, на
електрическите и телефонни стълбове, както и на отделни
възвишения и височини до селища с преобладаващо тюркоезично
население, 17 турски и едно американско знаме. Към тях поставил и
предварително написани “послания” със заплахи към органите на
властта. В 16 случая е разпространил 29 позива с подобно
заплашително съдържание. Исуфов изпратил написани от него
писма със закани, а някои със заплахи за убийство, на седем кметове
от селата Чилик, Костино, Енчец, Рани лист, Стемци, Глухар и до
Общинския народен съвет в Черноочене. Писмото до председателя
на Общинския съвет в Черноочене Георги Димитров Ламбов е било
адресирано и до първия секретар на ОК на БКП Стоян Вълков
Годумов. В него заплашвал, че ще бъдат ликвидирани. В писмото до
Годумов заявява, че бил приготвил необходимите торби цимент, за
да му направи паметник, след като го убие. В ултимативните
“послания”, позиви и писма той не само заплашва представителите
на властта, но и призовава тюркоезичното население към оказване
на съпротива чрез диверсии, вредителства, палежи и други остри
форми на подривна дейност. С многократно поставените турски
знамена и разпространяване на изготвените от него “послания” той
се стремял не само да повдига “турския дух” на тюркоезичното
неселение у нас, както и любовта към “майката-родина” Турция, но

61
и да подхранва и подсилва омразата и ненавистта на протурските
националисти към България и неверниците-“гяури”.
Пред съда Исуфов признал, че е провеждал тази дейност
съзнателно, предвиждайки настъпването на преследваните от него
обществено опасни последици. Исуфов действал сам, независимо, че
в “посланията”, написани на турски език, ръкописно на лист от
тетрадка голям формат, заявявал,че с 28 групи от по трима души,
които с “оръжие, бомби, брадви и ножове” ще воюват така, че да се
“разчуе в цял в свят и нашата Турция”. Определял България като
фашистка страна, твърдейки че две-трети от населението й се състои
от турци. В едно от посланията пише: “В България живеят 3
милиона синове на Турция, които носят кръвта на полумесеца... Ние
сме турци и като турци ще мрем... Ние ще бъдем една малка
държава, присъединена към Турция”. Уточнявайки целите на
групата той пише: “Рано или късно ще създадем отделна турска
държава като тази в Кипър”. Уверявал, че зад групата стои
“Великата майка Турция”, която за тях била “майка и баща”. Във
връзка с националния празник на България той пише: “Съобщете на
народа какво представлява 3 март. 3 март означава, че гяурските
майки, момичета и булки до идването на русите са били под
турците...”. В някои от “посланията” се отправят цинични и обидни
изрази по отношение на българския народ, определяйки го като
“шепа фашистки български цигани, крадци и лъжци”. От юли или
август 1987 г. до задържането му през 1989 г. Исуфов
разпространява изготвените позиви по пазари, автогари, автобуси,
жп спирки, пътнически гари, жилищни блокове и обществени
сгради, в близост до джамията, както и на други места, посещавани
от по-големи групи тюркоезично население. В тях се отправяли
призиви за сплотяване на тюркоезичното населние и оказване
съпротива на органите на властта. В някои от позивите заявявал:
“Мили сънародници, не се бойте, нека да унищожим всичко, което е
тяхно”. А в други ги призовавал да извършват палежи.
Подстрекателският антибългарски характер се вижда и от следното
съдържание на един от позивите: “Ей, скъпи турски сънародници и
братя, какво още искате да направим за вас, какво чакате? Не е ли
турска кръвта, която тече във вашите жили, вени, или носите
смесена гяурска кръв?... Отделете поне една вечер от съня си и
пиенето си, както правим ние, и всеки от вас да извърши каквито
злини може. Отрежете телефонни кабели, поставете малки дъски
с набити пирони по тях пред товарните коли и предизвиквайте
горски палежи”. Крайната цел на борбата на протурските
националисти той виждал в осъществяване на отдавна мечтаната от
тях и сепаратистките великодържавни сили в южната ни съседка

62
Турска автономна република, която трябвало да се създаде там,
където живее тюркоезично население в България, тъй като, както
сам заявява, “тази земя е земя на Турция”.
На 02.03.1989 г., в навечерието на националния празник на
България 3 март, при опит да постави турско знаме на един стълб до
с. Черноочене той е задържан. Исуфов е направил пет
провокационни обаждания до дежурния в ОУ на МВР в Кърджали, а
през 1988 г. е изпратил и четири клетевнически писма до Радио
“Гласът на Турция”, в които съобщавал за своята дейност. В него е
намерен револвер, който укривал от лятото на 1977 г. При обиска в
дома му са иззети откраднати вещи от Строително-монтажния
комбинат в Кърджали на обща стойност 870,43 лв. За извършените
престъпления бе осъден на 5 години лишаване от свобода. Няколко
месеца по-късно, веднага след т.нар. демократични промени, той бе
освободен и се изсели в “майката-родина” Турция. Възнаграден и
обезщетен за неговата престъпна дейност, с помощта на двойното
гражданство, той има възможност не само да посещава нашата
страна, но и да живее в нея. Благодарение на националното
предателство на повечето от управляващите, както и на лидерите на
политическите партии, неговите мечти се осъществяват. В
управляваните от ДПС села и градове в Кърджали и други райони с
компактно тюркоезично население съмишлениците на Исуфов вече
свободно развяват турското национално знаме. Крачка по крачка те
осъществяват старата мечта на южната ни съседка, както и на
повечето от управляващите протурски националисти за извоюване
на Турска автономна република.
На 15.05.1984 г. преди началото на мероприятията по
Възродителния процес Фахри Али Селим подпалва училището в
родното си село Патица, Кърджалийски окръг. Преди това някои
протурски националисти го подигравали и провокирали, че за
разлика от другите, той не е направил нищо за тюркоезичното
население у нас. Напълно пиян, след като изпил почти литър ракия,
с помощта на лост разбил катинара на мазето на училището. С
клечка кибрит запалил намиращата се в него хартия, от която се
подпалили няколко кутии с бои и дървата за огрев. След това в
продължение на половин час лежал пиян в двора, но след като се
събудил и видял обхванатото в пламъци училище, се изплашил и
избягал. Пътувайки към дома си хвърля неугасената си цигара върху
оградата на своя съсед, която изгоряла. Въпреки положените усилия
от жителите на селото, пожарът не бил изгасен. Училището, в което
учили и неговите деца, напълно изгаря. По-късно някои протурски
националисти, възхвалявайки сред тюркоезичното население
“подвига” на все още неизвестния за тях “герой”, имал смелостта да

63
подпали училището. Те не знаели, че авторът на това престъпление е
селският алкохолик Фахри, който неведнъж ги разсмивал със своето
неуравновесено и неестествено поведение.
На 07.06.1984 г. преди началото на Възродителния процес в
кафе-сладкарница “Рила” в Кърджали Мюмюн Рамаданов Яшаров
обвинил братовчед си Сами, че “си е сменил името без да окаже
съпротива”. Заявил, че трябва “на всяка цена да направи нещо от
рода на палежите в селата Черноочене и Патица”. Яшаров му
предложил и Сами се съгласил да участва в “запалването на
документите и взривяването на кметството” в с. Черноочене.
Присъстващият на разговора Иляз Еминов казал, че е “готов да
намери взрив и да участва по този начин в унищожаването на
молбите в кметството”. На следващия ден Яшаров се среща със
Сами, като му поставя задача да намери ключа от кметството на село
Черноочене, а останалото, по негови думи, било “лесна работа”.
Една седмица по-късно, на 13.06.1984 г., след задържането на общия
им приятел Рамадан Ахмедов във връзка със запалването на
ковчезите в с. Комунига, Яшаров и Сами се договарят да се откажат
от унищожаването на молбите за смяна на имената на лицата от
смесени бракове и взривяването на кметството, тъй като
съществувала реална опасност да бъдат разкрити. Също така
уточняват какво да говорят при положение, че бъдат разкрити като
автори на подготвяния диверсионен акт. Междувременно и Сами е
викан за разпит от органите на МВР. С присъда на Кърджалийския
окръжен съд от 19.03.1985 г. Яшаров е осъден на 2,5 години
лишаване от свобода. По това време Окръжното управление на
МВР-Кърджали е разполагало с оперативни данни, че Яшаров е
участвал в палежа на една от стаите на общинския комитет на БКП в
Черноочене. Въпреки проведените допълнителни агентурно-
оперативни мероприятия, не е могло със сигурност да се установи,
че той е автор на това престъпление. В момента Яшаров е един от
лидерите на ДПС в Кърджали. Той е общински съветник от ДПС и
заместник-председател на Националния съвет на репресираните от
комунизма в България. В Кърджали е заместник-председател на
Областния съюз на репресираните след 1944 г. Работи като директор
на Общинското предприятие за чистота и благоустройство.
Независимо, че е осъждан за подготовката за извършване на
диверсия, както другите “политически затворници” и получава
“полагаемото” му се възнаграждение за прекараното време в
затвора. Също така има право да получи допълнение към пенсията,
както бившите активни борци против фашизма и капитализма.
Благодарение на усилията на ДПС след 10.11.1989 г. “турските
терористи” не само бяха освободени от затвора и можаха да получат

64
едно значително парично възнаграждение, но и като “политически
затворници-борци за права и свободи” на тюркоезичното население
у нас бяха привлечени и утвърдени като най-верните активисти и
лидери на етнорелигиозната партия на Ахмед Доган.

ВЗРИВЯВАНЕ НА ЦЪРКВАТА В БЕНКОВСКИ

На 22 ноември 1984 г., в 23.30 часа, преди началото на

провежданите мероприятия по Възродителния процес, мощен взрив
избухва в православния храм “Свети дух” в с. Бенковски,
Кърджалийски окръг. В резултат на експлозията е разрушена
стената от ляво на входа, таванът е напукан и е повредена цялата
конструкция на църквата. Също така са разрушени иконостасът и
патриаршеският престол. Прозорците са изпочупени. Силният гръм
в снежната мразовита ноемврийска нощ събужда повечето жители
на Бенковски. Тези, които живеят в близост до църквата, виждат че
една част от стъклата и керемидите на къщите им са изпочупени.
По-късно експерти установяват, че тротиловият еквивалент е около
4,5 кг. Голямата скорост, с която се движели колите на МВР, в
посока към православния храм, подсказала на жителите на селото, че
се е случило нещо неочаквано и страшно. По-късно всички разбират,
че е взривена църквата. За да покажат своята принадлежност към
протурските националисти и религиозни фанатици, както и любовта
си към “майката-родина” Турция, авторите на терористичния акт
поставят турското знаме на един транспарант в близост до
православния храм, на разклона за Златоград.
10 месеца по-късно, в резултат на проведените агентурно-
оперативни и технически мероприятия, се установява, че единият от
терористите, организирал взривяването на църквата, е Сали
Чабукчиев от с. Горски извор, Кърджалийски окръг. Като участник в
демонстрациите в Момчилград, в края на декември 1984 г., той е бил
един от основните заподозрени, поради което на 26.12.1984 г. е
задържан за 11 дни. След това, на основание на чл. 39 от Закона за
народната милиция, е разселен в Белене. При срещите си със свои
роднини и приятели зашифровано се е интересувал дали има
задържани за взривяването на църквата и какво знаят за
провежданите мероприятия по разкриване авторите на това
престъпление. В Главно следствено управление-МВР Чабукчиев
отначало отрича да има отношение към взривяването на църквата,
заявявайки че като вярващ мюсюлманин религията не му позволява
да извърши такова престъпление. След това прави пълни признания,

65
като разкрива, че негов съучастник е Хюсеин Османов от същото
село.
Няколко дни преди взрива Чабукчиев привлича Османов като
съучастник. Предварително го изучава много внимателно с оглед
установяване пригодността му за извършване на този диверсионен
акт. Чабукчиев признава, че първоначалният му замисъл е бил да
организира демонстрации, но после решили с Османов да взривят
или запалят сградата на партийния комитет в Бенковски. Накрая се
договорили да взривят православния храм. В обясненията си пред
следствието Османов заявява: “Приех да взривя църквата, а не
кметството, защото то е на всички, а църквата е само на
християните”. Изяснявайки своите мотиви за извършване на това
престъпление двамата заявяват, че са взривили църквата, за да
докажат на Турция и другите държави, че в България живеят
“истински турци”, които се борят срещу българите. Крайната им цел
е била да предизвикат намесата на Турция във вътрешните работи на
нашата страна.
В своите показания пред съда Чабукчиев обяснява, че
решението му за взривяване на църквата е от края на септември 1984
г., т.е. три месеца преди началото на провежданите мероприятия по
Възродителния процес. Двамата подсъдими заявяват пред съда, че са
взривили църквата като акт на протест срещу смяната на имената,
въпреки че Възродителният процес все още не беше започнал и те са
били с турско-арабските си имена. По време на следствието и съда
се установява, че няколко месеца преди взривяването на църквата
Чабукчиев закупува необходимия му взрив от един миньор от
района на Златоград. На 19 ноември в една от стаите на къщата на
Чабукчиев, който има известни пиротехнически познания още от
казармата, заедно с Хюсеин Османов изготвят взривното
устройство. Към 23 часа на 22 ноември 1984 г. с леката кола на
Чабукчиев пристигат в Бенковски. Последният с дърво счупва
прозореца на входната врата, запалва фитила на взривното
устройство и го хвърля в църквата. Изчакват взривяването и веднага
тръгват обратно за родното си село. Съпругата на Чабукиев е знаела
за подготовката и извършването на терористичния акт. На мястото
на престъплението в църквата, а след това и в дома на Чабукчиев, се
провежда следствен експеримент. Двамата терористи нагледно
показват къде и как са подготвили взривното устройство и турското
знаме, както и по какъв начин са взривили църквата. Следственият
експеримент е филмиран и като доказателствен матариал е
приложен към наказателното дело. По-късно е използван като
учебен материал при подготовката на курсантите във Висшата

66
специална школа “Георги Димитров”. Върховният съд осъжда
двамата подсъдими на по 10 години лишаване от свобода.
Църквата е построена от бежанци от Беломорието, които се
заселват в Бенковски. Около 40 семейства са живели в селото до 50-
те години на миналия век. Останала е само една българка, която се
грижи за църквата. Храмът се обслужва от свещеник, който
периодично идва от Златоград.
След 10.11.1989 г. двамата терористи са помилвани като
“политически затворници”. Подават молби и получават съответните
суми като компенсация за “неправилното” им осъждане. След това
заминават в Турция, където живеят и като български граждани са с
двойно гражданство. То им дава възможност, когато пожелаят, да се
върнат в България, а след приемането ни в ЕС свободно да
посещават и се установяват в европейските страни, където има
много повече православни и католически храмове.

СМЪРТТА НА ТЮРКЯН

През последните месеци на 1984 г., във връзка със смяна на

имената на лицата от смесени бракове, в някои селища от
Кърджалийски окръг бяха организирани протестни демонстрации,
които постепенно прераснаха в безредици и сблъсъци с органите на
сигурността и обществения ред. В резултат на масираната
антибългарска пропаганда преди всичко на турското радио и
телевизия и на ръководената от турското разузнаване подривна
дейност на техните агенти и емисари, както и на отделни
терористично-диверсионни, шпионски и националистически групи и
организации, Те успяха да противопоставят на служителите на МВР
и Гранични войски /ГВ/ една част от лицата от смесени бракове. В
тези протестни действия, свързани със смяна на имената на лицата
от смесени бракове, се включиха и някои турчеещи се българи
мохамедани, както и значителен брой представители на
тюркоезичното население. Безредиците и сблъсъците с органите на
властта бяха провокирани и от подривната дейност на служители на
МИТ, работещи под дипломатическо прикритие в турското
посолство в София и Генералните консулства на Турция в Пловдив и
Бургас. Една от основните задачи, които си поставиха
ръководителите на тези протестни демонстрации, беше да нападнат
отделни кметства и общини като унищожат регистрите с български
имена на лицата от смесени бракове. С тяхното ликвидиране те
смятаха да заличат официалните документи, доказващи по

67
безспорен начин българския произход на лицата от смесени бракове,
както и на българите мохамедани. Ръководителите на тези безредици
бяха решили, че само по този начин може да се отиде към такова
стълкновение с органите на властта, в което да се привлекат и някои
от турчеещите се българи мохамедани, както и значителна част от
тюркоезичното население. Съгласно техните планове по-
нататъшното нарастване на напрежението трябваше да ескалира в
сериозни етнически сблъсъци и евентуални бунтове, в резултат на
които да започне гражданска война, в която Турция да се намеси в
защита на “поробените братя” в България. Турският генерален щаб
имаше разработени планове за военни действия с цел окупацията на
нашата срана. На многохиляден митинг в Истанбул ораторите
призоваваха армията да предприеме отдавна мечтаното
“победоносно настъпление” към София. В поместената във вестник
“Атака” /4.05.2006 г./ статия “Анкара се подигра с кабинета
Станишев” политическият наблюдател Димитър Аврамов разглежда
разработения още през 1983 г. в Турция дълбоко засекретен
сценарий за окупацията на България, като продължение на
агресивната стратегия “Баязид 2”. Разглеждайки този сценарий,
авторът пише следното:

“Той предвижда сухопътен удар в посока Пловдив,

военноморски – за овладяване на Бургас и Варна, и въздушен
– над Лудогорието, придружен с масиран десант на елитни
части. Генералната репетиция на сценария бе разиграна
същата година от Първа турска армия, дислоцирана около
Одрин. И само страхът от ответен удар на тогавашния СССР
предотврати изпълнението му. Копие от този план преди 1989
г. се намира в секретния сейф на началника на
Разузнавателното управление към българския Генерален щаб.
За него, разбира се, знаеха само камерен кръг хора,
включително висши офицери от бившата Държавна сигурност.
Времената се менят. Сега Анкара не се нуждае от военна
инвазия срещу сринатата ни държава. Безродната и вопиещо
бездарна политика на българските правителства след 1989
година улесниха нейното безпроблемно икономическо, верско
и разузнавателно проникване у нас. След настаняването на
американските бази тя получи и друга възможност – да
дезинтегрира българската нация и да инспирира етническо
напрежение в смесените райони с далечния прицел в бъдеще
да ги присъедини към собствената си територия”.

68
 Една от основните цели, които си поставяха организаторите на
тези протести и бунтове, беше да се отиде към възможно най-острия
сблъсък с органите на властта, при който да се пролее кръвта на
обикновени, невинни хора, като се дадат повече жертви. Те бяха
предварително преценили, че само по този начин етническата омраза
би издълбала най-голямата пропаст между българите и
представителите на тюркоезичното население, като ги
противопостави един на друг. За Турция бе особено важно да
установи какво ще бъде поведението на тюркоезичното население и
българите мохамедани в подобна обстановка. Те се интересуваха
също така как ще реагират българските власти и дали ще
предприемат по-твърди мерки за опазване на обществения ред и
сигурността по време на подобни протестни демонстрации и
бунтове.
На 23.12.1984 г., преди започване смяната на имената на
тюркоезичното население по време на провежданите мероприятия
по Възродителния процес, някои от бъдещите ръководители и най-
активни членове на голямата нелегална организация “Дългата
зима” /създадена през май 1985 г./ успяват да организират безредици
в този регион, в резултат на които загива и 17-месечната Тюркян. На
този ден, в непосредствена близост до с. Бенковски, от съседните
села Китна, Каялоба и Могилене се събират около 2 000 души. През
нощта организаторите на протестите обикалят къща по къща, като
предупреждават всички жители от тези села да отидат на другия ден
пред общината в Бенковски. Разяснили им, че трябва да унищожат
намиращия се в общинския съвет регистър и така да принудят
управляващите да спрат смяната на имената на лицата от смесени
бракове.
След взривяването на църквата в Бенковски, на 22.11.1984 г., в
селото остава оперативна група от 7-8 служители от ДС и Народната
милиция, ръководени от полк. Кольо Овчаров, която продължава
оперативно-издирвателната работа по разкриване авторите на
терористичния акт. Пристигналите протестиращи от съседните села
обграждат общинския съвет и правят опит да отвлекат полк.
Овчаров. Последният започва преговори с тях, като се договарят да
сформират контактна група за разговори с председателя на съвета
Калин Димитров. Те настояват също така да се срещнат с
представители на ОК на БКП и ОНС от Кърджали. Една от
дружинните ръководителки им обяснила, че това решение е взето в
София, поради което местните окръжни, партийни и държавни
органи не могат да го отменят и да преустановят смяната на имената
на лицата от смесени бракове. На молбата на полк. Овчаров да
останат само представители на определената от тях контактна група,

69
а другите да се разпръснат по домовете, организаторите на
безредиците започнали да подстрекават тълпата към нападение на
съвета и унищожаване на регистрите. Четирима младежи от
протестиращите носели два големи транспаранта със следните
надписи: “Турция е нашата родина” и “Турци сме родени и турци ще
умрем”. Цялостната предварителна подготовка на протестиращите
говори за техния организиран характер. След като започнали да ги
снимат младежите се скрили в тълпата като захвърлили
транспарантите. През този ден протестите продължили около 5-6
часа. През това време много от участниците се заканвали,
призовавайки към разправа с представителите на властта. Някои от
най-екзалтираните започнали да хвърлят камъни, в резултат на което
били ранени двама милиционери. В помощ на местните сили дошли
служители от Окръжното управление на МВР-Кърджали и по един
взвод граничари от ІV и V отряд на ГВ. Като виждат, че
въоръжените граничари пристигат в пълно бойно снаряжение, те се
разпръскват без да се стигне до провокиране на сблъсък.
Пристигналата помощ от Окръжното управление на МВР и ГВ
имала за цел да не допусне тълпата да завземе общинския съвет,
партийния комитет и другите сгради, като унищожат регистрите за
гражданското състояние и се предотврати саморазпра със
служителите.
На следващия ден, 24.12.1984 г., организаторите на протестите
в Бенковски и техните съмишленици от средите на тюркоезичното
население обикалят отново съседните села и предупреждават
жителите да участват в ново нападение, при което е трябвало да
превземат общинския съвет и да унищожават регистрите.
Определили и сборен пункт – на разклона на селата Дрангово и
Горски извор. Получена е достоверна информация, че от селата
Добромирци и Мъглене идват две групи, които се насочват към
Бенковски. От трите посоки в околностите на Бенковски пристигат
около 3 000-4 000 души. Операцията по неутрализиране на
замисленото нападение на общинския съвет и партийния комитет в
Бенковски се ръководи от Окръжното управление на МВР-
Кърджали. Пред тълпата от протестиращите организаторите
умишлено извеждат възрастни хора, жени и деца, които като
предпазен щит е трябвало да осигурят успеха на замислената
операция. Също така поставят отпред жена с психически
отклонения. Организаторите на протестите разчитали, че като
ненормална, която не може да ръководи постъпките си, без особени
усилия ще бъде подтикната към нападение и саморазправа със
служителите на сигурността и обществения ред.

70
 Представителите на МВР допуснали протестиращите до ската
на дерето, което разделя Бенковски от Могилене. Те ги
предупреждават да се приберат по домовете си, като им обясняват,
че ще използват сила за разпръскването им. Някои от
протестиращите носели камъни, сопи, колове, ножове, а един от тях
е бил въоръжен с ловна пушка. Направили опит да изместят
милиционерите и граничарите от позициите им. В момента на тези
агресивни действия с цел саморазправа с органите на властта
няколко души от протестиращите започват да хвърлят камъни по
служителите на МВР и ГВ, а неизвестно лице стреля с ловна пушка,
ранявайки един сержант във врата. Протестиращите от първите
редици на тълпата започват ръкопашен бой, нахвърляйки се срещу
представителите на обществения ред. В настъпилата суматоха
жената с психически отклонения, подстрекавана от организаторите,
напада милиционерите и граничарите с намерение да отнеме
личното оръжие на някой от тях. При завързалата се борба е
произведен случаен изстрел, при който жената е била тежко ранена,
а след това починала в болницата.
С цел овладяване на обстановката и пресичане на намеренията
на най-активните участници да пробият кордона и се придвижат към
общинския съвет и партийния комитет няколко граничари започват
стрелба с автомати във въздуха, а служители на МВР използват
палки за спиране и неутрализиране на агресивното им поведение.
При настъпилата суматоха една част от протестиращите побягва
като започва да събаря и тъпче децата и някои възрастни хора, които
се намират пред тях. В този момент 17-месечното пеленаче Тюркян
било носено на ръце от неговия дядо. По сведения на очевидци тя е
била блъсната и съборена на асфалта. При падането се е ударила в
главата. Независимо от продължаващите безредици Тюркян веднага
е била закарана с линейка до здравната служба в Бенковски, която се
намирала на 1,5 км. от мястото на трагедията. Местният лекар
отказва да й окаже първа медицинска помощ, заявявайки, че по
всяка вероятност детето е мъртво. Тюркян е била жива, но в
безсъзнание, като по-късно почива в здравната служба. За това
престъпление, съгласно разпоредбите на чл. 39 от Закона за
народната милиция, д-р Ахмед е бил изпратен в Белене. След
сблъсъка с представителите на МВР и ГВ протестиращите се
разпръскват като се прибират по домовете си, а организаторите се
укриват.
Направената съдебно-медицинска експертиза доказва, че по
тялото на Тюркян няма огнестрелни рани, а смъртта е причинена от
нараняване на главата след падане на асфалта. Всякакви спекулации
с нейната смърт са несъстоятелни. С чудовищното обвинение, че

71
едно 17-месечно пеленаче е убито от силите на сигурността и
обществения ред се преследват определени политически цели. След
построяването на “Тюркян чешме” всяка година активистите на
ДПС от Кърджалийско и други райони на страната се събират на
възпоменателен митинг, на който ораторите продължават да
заклеймяват Възродителния процес. Експлоатирайки нещастния
случай със смъртта на Тюркян, те непрекъснато напомнят за
нейното “убийство” от “палачите” на Тодор Живков.
Ръководителите на етнорелигиозната партия не само, че
продължават да обвиняват българските власти в убийството на 17-
месечната Тюркян, но и използват всяко едно честване на това
трагично събитие за поддържане и разпалване на антибългарските
чувства и настроения сред една част от тюркоезичното население.
През декември 2005 г., на възпоменателен митинг земеделският
министър Нихат Кабил обяви учредяването на стипендия “Тюркян”,
която ще се дава на даровит студент от региона. Той заяви, че дава
една заплата за стипендията. С учредената стипендия и ежегодните
митинги по повод смъртта на Тюркян ДПС и неговите покровители
от Турция ще продължат да експлоатират в свой интерес този
трагичен случай, без да споменават за убийството на децата във
влака до гара Буново от тримата “турски терористи”, които Доган
обяви за герои и борци за правата и свободите на тюркоезичното
население в България. С ежегодните чествания в село Могиляне
Доган и най-близките му съратници от ръководството на ДПС се
мъчат не само да противопоставят тюркоезичното население на
България и българския народ, но се опитват да прикрият собствената
си нечиста съвест на съвременни новобогаташи, които много
отдавна забравиха в каква мизерия и нищета живее техния
електорат. Те мислят единствено по какъв престъпен начин да
натрупат нови милиони за сметка на по-нататъшното разграбване на
България и българския народ. Посредством т.нар. обръч от фирми,
който се изгражда с помощта на корупционния механизъм –
“плащаш комисионни, влизаш в обръча и получаваш поръчки”,
Доган и останалите лидери на партийния актив от централното
ръководство, както и от представители на местната власт можаха да
получат своя дял от подкупи и гешефти в милиони чрез
упражнявания от тях контрол в много сектори и отрасли на
икономиката и селското стопанство.
На втория ден от протестите в Бенковски кметството в с.
Горски извор е обсадено и нападнато от 50-60 жени. По това време
там се намират двама служители на МВР. Въоръжени с камъни, сопи
и прътове, жените нахлуват в сградата на кметството, като
изпочупват вратите, прозорците и намиращите се по стените

72
портрети. Започват да бият двамата служители, единият от които
офицер от Народната милиция. В това време мъжете им стоели в
кръчмата, намираща се срещу кметството, като наблюдавали
поведението на жените и представителите на МВР. По всяка
вероятност те са имали готовност да се намесят в побоя. Всеки може
да си представи какво е могло да се случи, ако при тези условия на
неизбежна самоотбрана двамата милиционерски служители бяха
използвали оръжието си като ранят или убият някой от
нападателите. В тяхна помощ пристигат граничари с един БТР и
граничарски кучета, които също били посрещнати с камъни, а някои
от жените започнали да блъскат БТР-а и да го удрят с прътове. Не се
стига до сблъсък, тъй като жените разбират, че не могат да се
преборят с граничарите, пристигнали в пълно бойно снаряжение. На
предупреждението да се приберат по домовете си те се разпръскват.
През 1983 г. при други подобни случаи по време на смяна на
имената на някои лица от смесени бракове в селата Кран, Малокоч и
Кукуряк е бил тежко ранен офицер от ДС. Той бил ударен с кол в
главата, получил комоцио и след продължително лечение се е
наложило да напусне работа в Окръжното управление на МВР.

ПРОТЕСТИТЕ В МОМЧИЛГРАД

През лятото на 1984 г. в Момчилград се изгражда нелегална

организация, която полиния на ДС протича като Групово дело за
оперативна разработка “Фургона”. В нея участват десет души,
между които трима строителни техници и двама жп служители.
Основната им цел е била да оказват съпротива на органите на
властта, като възнамерявали да извършват и палежи. Един от
членовете на организацията поддържал връзки с турски гражданин,
който имал контакти с МИТ. По време на срещите им на
международния магистрален път той предавал събраната от
организацията информация за положението на тюркоезичното
население у нас. Всеки член на организацията отговарял за
определени селища в района на Момчилград. Конспиративната
дейност на членовете й, които провеждали своите сбирки във
фургон, намиращ се в покрайнините на Момчилград, била
контролирана, включително и с техническо-подслушвателни
мероприятия. Реализацията на разработката се е забавила поради
желанието да се изясни действителния характер на контактите им с
турския гражданин, както и осигуряването на подходящи

73
възможности за евентуалното провеждане на някое мероприятие на
МИТ.
По време на събитията в Бенковски членовете на
организацията решават още на другия ден да организират масови
протести в Момчилград. През нощта на 24.12.1984 г. те обикалят
съседните села и призовават тюркоезичното население да се събере
в общинския център, където всеки вторник е бил пазарен ден на
Момчилград. Към 11.00 часа на 25.12.1984 г. на площада в
Момчилград се събират около 400-500 мъже, жени, младежи и деца.
Протестите им се ръководят от членовете на нелегалната
организация и други турски националисти. Под влияние на тяхната
обработка една част от протестиращите са били екзалтирани и
агресивни. Организаторите ги призовавали да нападнат местните
ръководители и да ги линчуват. Първоначално се насочват към
Общинския комитет на БКП, но след като не намират никой от
ръководителите се отправят към Общинския народен съвет. Една
част от протестиращите нападат съвета, като достигат до втория
етаж. Преминавайки през първия етаж, те изпочупват някои от
прозорците и вратите. За да се избегне преследвания от
протестиращите сблъсък с гражданите, намиращи се в съвета, както
и с неговите служители, в тяхна защита се намесват органите на
властта. По това време повечето от служителите на Районното
управление на МВР се намирали в Бенковски, където предния ден е
имало подобни събития. Междувременно пристигнали и други
протестиращи, като общия им брой достигнал към 2 000 души.
Поради тяхната агресивност и опасността да пострадат абсолютно
невинни хора, се взема решение да бъдат разпръснати със сила. За
овладяване на обстановката са използвани граничари от местния
отряд на ГВ, а от поделение 55120 са изведени в центъра на града
четири БТР-а, които със своето присъствие е трябвало да
респектират протестиращите, без да участват в действията на
органите на МВР. Заповядано е да се стреля само във въздуха с цел
сплашване на тълпата и нейното разпръскване. Доказателство за
стрелбата във въздуха са следите от куршумите по съседните сгради
на кметството. По време на тази стрелба след рикошет на изстреляни
куршуми двама от потестиращите са убити. Както при останалите
случаи на убитите по време на протести и сблъсъци с органите на
властта и обществения ред, се извършват необходимите следствени
действия. Проведената медицинска експертиза доказва, че
куршумите са сплескани в резултат на рикошет. Стигнало се до
ръкопашни сблъсъци, в резултат на които протестиращите са
изтласкани от ценътра на града, разпръснати са към покрайнините, а
след това се разотиват по селата си. В резултат на действията на

74
органите на властта обстановката е напълно овладяна, като е
възстановен обществения ред и сигурността на гражданите от
Момчилград.
На следващия ден, 26 12 1984 г., след събитията в Момчилград
група от около сто протестиращи се събират в центъра на съседното
село Груево. През нощта няколко служители от МВР отиват в
селото, като започват преговори с техните представители. Те ги
предупреждават да прекратят протестите и да не възпрепятстват
действията на представителите на властта, както са направили през
деня, не позволявайки на служители от Общинския съвет в
Момчилград да посетят селото. Те не само че отказали да се
съобразят с тези искания, но запалили огън в центъра на селото,
затворили пътя и започнали да изграждат препятствия по него.
Въпреки че преговорите с представителите на протестиращите
протекли в относително спокойна обстановка, неочаквано в
тъмнината двама младежи се нахвърлили върху служител на МВР.
Нанасяйки му силни удари, те го съборили на земята, като
направили опит да му отнемат автомата. При тази обстановка по
време на борбата служителят на МВР е стрелял два пъти, като е убил
нападателите. Всеки може да си представи какво биха направили
двамата екзалтирани младежи, ако бяха успели да вземат автомата и
колко много жертви щеше да има през тази кошмарна нощ в село
Груево. Следствието установява, че служителят на МВР е действал
при условията на неизбежна отбрана. След трагичния инцидент
представителители на МВР атакували изградените препятствия и
разпръснали протестиращите, които се прибрали подомовете си.
На 25.12.1984 г. група от около 200-300 души обкръжили
кметсвото в село Звезден, Момчиловградско. Намерението им било
да линчуват кмета, който е бил от средите на тюркоезичното
население. Пристигналата група от служители на МВР е провела
разговори с тях и без да използва населие, по мирен път, успяла да
предотврати замислената разправа с кмета на селото.

Много от турчеещите се българи мохамедани, особено след

09.09.1944 г., осъзнаха българския си произход и твърдо отстояваха
националните интереси на България като единствената истинска
родина на своите предци. Някои от тях приеха християнската вяра и
се отказаха от мюсюлманската религия, която петвековния
поробител бе наложил с огън и меч. Те много добре знаеха, че са
били избити всички българи, които са отказвали да приемат исляма.
След 10.11.1989 г. големият българин отец Боян Саръев покръсти
много българи мохамедани, които приеха Христовата вяра. Една
значителна част от тях отстояваха и продължават да отстояват

75
българщината и интересите на България като служители на МВР и
Гранични войски. Преди 10.11.1989 г. в районните управления на
МВР /РУ на МВР/ над 50% от милиционерския състав и 30% от
старшините бяха от средите на българите мохамедани. От тях имаше
и много офицери, заемащи ръководни длъжности в МВР. Така
например в РУ на МВР-Ардино около 95% от милиционерите бяха
българи мохамедани. Приблизително такова беше положението и в
другите РУ на МВР. В РУ на МВР-Чорбаджийско над 90% от
милиционерите бяха българи мохамедани, 5-6% от тюркоезичното
население и само 2-3% - българи. Милиционерският състав от
средите на българите мохамедани в РУ на МВР-Крумовград е бил
около 90%, в РУ на МВР-Момчилград – около 50%, а в ОУ на МВР-
Кърджали – около 29%. В Гранични войски, които охраняваха
пограничната територия на Кърджалийски окръг, 100% от
старшините и 30% от офицерите бяха българи мохамедани. Всички
те работеха честно и като истински патриоти защитаваха интересите
на родината си от подривната дейност на турското разузнаване,
както и на техните агенти и емисари от средите на “турските
терористи”.
Поради масовостта на ексцесиите, организирани в
непосредсвена близост до границата, се е наложило използването на
силите на Гранични войски /ГВ/ с оглед овладяване и недопускане
разпростирането и в други райони на граничната зона. ГВ бяха
задължени не само да охраняват и отбраняват целостта и
неприкосновеността на държавната граница на Народна Република
България, но и надеждно да обезпечават реда, спокойствието и
безопасността на граничната зона. Съгласно чл. 1 от Указа за
Гранични войски “Гранични войски са специална войскова съставна
част от въоръжените сили на страната, влизащи в състава на
МВР и се ръководят от министъра на вътрешните работи”. Член
3 от Указа изисква при подобни безредици, възникнали в
крайграничните райони на Кърджалийски окръг, намиращи се в 30-
километровата зона /по въздушен път/, ГВ “да пазят, съвместно с
другите специализирани държавни органи, реда, общественото
спокойствие и безопасността на граничната зона”. Събитията в
Бенковски и някои от съседните селища са станали само на 3-4 км.
от границата. Поначало в този район, между селата Горски извор и
Кушла, където е разположена и граничната застава, са извършвани
по-голяма част от бягствата в Гърция. Съществувала е реална
опасност, макар и малки групи от протестиращите, да се насочат към
Гърция, където в техните пригранични райони живеят турци и около
35 000 българи мохамедани, някои от които имат близки роднински
и приятелски връзки с български граждани от Кърджалийски и

76
Смолянски окръзи. Евентуалното им нахлуване в гръцка територия е
можело да предизвика изострянето на междудържавните отношения.
Поради тази опасност, както и в защита на реда, спокойствието и
безопасността на граничната зона, се е наложило ГВ да окажат
необходимата помощ на териториалните поделения на МВР в
Кърджалийски окгръг. Оказаното съдействие от страна на ГВ се
основава и на чл. 6 от Указа за ГВ, според който “държавните
органи са длъжни да съгласуват с началниците на граничните
части и поделения действията си по поддържане на реда и
сигурността на граничната зона. В случаи на размирици или
опасност от такива ГВ съдействат на останалите държавни
органи за опазване интересите на НР България и сигурността на
населението в граничната зона, доколкото това няма да увреди
добрата охрана на границата”.
Ръководството на МВР винаги е изисквало от войските строго
да спазват Указа за ГВ, ръководните документи по охраната и
отбраната на границата и уставите на въоръжените сили. На ГВ не са
поставяни несвойствени задачи при взаимодействието им с органи
на МВР. Териториалните поделения на МВР са оказвали много по-
голяма помощ при разкриване и залавяне на нарушителите на
границата, отколкото е било оказваното съдействие от ГВ на МВР.
Централните поделения на ДС и окръжните поделения на МВР са
водили редица сигнали и дела за подготовката на бягство през
граница, като своевременно, понякога и във взаимодействие с ГВ, са
пресичали и предотвратявали извършването на тези престъпления.
Всякакви спекулации, че ГВ нямат законово право да се намесват
при овладяване на обстановката в условията на подобни безредици в
граничните райони на Кърджалийски окръг, са абсолютно
несъстоятелни.

ПРЕСТЪПНАТА ДЕЙНОСТ НА “ТУРСКИТЕ

ТЕРОРИСТИ” ПО ГРУПОВИТЕ ДЕЛА ЗА
ОПЕРАТИВНА РАЗРАБОТКА - “КАНИБАЛИ” И
“КЪРЛЕЖИТЕ”

Една част от разкритите нелегални групи и организации на

протурските националисти от средите на тюркоезичното население
преди 10.11.1989 г. провеждаха не само терористично-диверсионна и
вредителска дейност, но някои от тях след като се поставяха в услуга
на турското разузнаване събираха и предаваха богата и разнообразна

77
шпионска и клеветническа информация. Такава беше и дейността на
нелегалната организация в с. Бенковски, Кърджалийски окръг, която
по линия на ДС се водеше като Групово дело за оперативна
разработка /ГДОР/ “Канибали”. През месец май 1985 г. Левент
Карамфилов Хаджиев и Митко Асенов Миланов се договарят да
създадат нелегална организация, в която да привлекат значителен
брой протурски националисти. Според техния замисъл, членовете на
организацията трябвало да провеждат изключително остри
терористично-диверсионни мероприятия, застрашаващи живота на
много български граждани, не само в селищната система на
Бенковски и в Бургас, но и в други райони на страната. Те решават
да организират и провокират кървави сблъсъци между
тюркоезичното население и органите на властта. По този начин
смятали да вземат в свои ръце управлението в Бенковски и
съседните селища като ги откъснат и изолират от Кърджалийски
окръг. Крайната им цел е била обявяването на Турска автономна
република. Имали намерения да се обърнат към Турция с молба за
оказване на необходимата им помощ. Разчитали, че турската армия
ще се намеси в тяхна подкрепа и защита, отстоявайки интересите на
тюркоезичното население у нас. Преди завземането на властта
планирали провеждането на крупни терористично-диверсионни
актове, убийства и палежи. По време на тези бунтове и метежи
трябвало да продължат убийствата на набелязаните лица по
предварително изготвен от тях списък на служители на МВР, местни
ръководители и агенти на ДС.
С организираните безредици в района на Бенковски, както и
чрез обвиненията срещу българските власти, че са избили много
невинни жертви от средите на тюркоезичното население,
ръководителите на организацията имали намерение да
дискредитират България пред световната общественост с цел
провокиране на намесата на Турция и други държави във
вътрешните работи на нашата страна. За кратко време Левент
Хаджиев, Митко Миланов и други членове на ръководството
създават една твърде голяма организация от 45 протурски
националисти. Към нея успели да привлекат и около 150
съмишленици, някои от които са имали известна информация за
изградената организация и нейната дейност. Без да бъдат
привличани за редовни членове, с тях е работено с оглед
евентуалното им използване в провеждането на остри подривни
мероприятия по време на планираните бунтове, метежи и други
сблъсъци с органите на властта. Само ръководителите и най-
близките им помощници знаели кои членуват в организацията и
какви задачи изпълняват. От съображения за конспиративност са

78
пазели в абсолютна тайна информацията относно участниците в
подготвяните терористично-диверсионни актове, замисляните
убийства, извършените палежи на горски масиви, както и агентите
на турското разузнаване, които са били ангажирани по събирането и
предаването на шпионска и клеветническа информация на
служителите на МИТ в турското посолство в София и Генералното
консулство на Турция в Бургас.
Според плановете на ръководителите на организацията е
трябвало да създадат големи и силни нелегални структури, които
постепенно да прераснат в мощно съпротивително движение,
обхващащо една значителна част от тюркоезичното население. С цел
разрастване и разширяване на тяхната дейност и в други райони на
страната, населени с по-компактно тюркоезично население, Митко
Миланов координирал работата на организацията с изградената от
него нелегална група в състав от шестима протурски националисти в
Бургас, която по линия на ДС се водеше като ГДОР “Кърлежите”.
През 1985 г. на една от сбирките ръководителите решават
организацията им да се нарича “Дългата зима” – име, което, според
тях, най-точно отразява отношението им към България и
провежданите мероприятия по Възродителния процес. Един от
членовете й написал поема, озаглавена “Дългата зима”, която е
четена и по турското радио. Тя е била разпространявана в
Кърджалийски и Бургаски окръзи. Ръководителите на
организацията, както и някои от най-активните членове, периодично
се събирали, за да планират своята работа и да отчитат изпълнението
на задачите във връзка с провежданата терористично-диверсионна
вредителска, шпионска и клеветническа дейност.
Някои от сбирките се провеждали в часовникарското ателие в
центъра на Бенковски, където работил Левент Хаджиев. За да
подсили протурските им чувства и настроения, както и любовта им
към “майката-родина” Турция, по време на срещите той обръщал
сложената на стената рамка с портрет на Тодор Живков на обратната
страна, където е била поставена снимката на Кемал Ататюрк.
Организацията имала устав и програма. За законспириране на
събраната шпионска и клеветническа информация, както и за
поддържане на кореспонденцията между членовете на
организацията, Хаджиев съставил шифър. Той бил използван и от
ръководителите на нелегалната група в Бургас. С цел изясняване
характера на контактите на служители на МВР с някои от
представителите на тюркоезичното население, както и за
установяване евентуалната им съпричастност към агентурния апарат
на ДС, периодически организирали външно наблюдение. Плащали
членски внос от 3 до 5 лева, а понякога внасяли и други суми за

79
посрещане на направените разходи, при отиването на техни
представители в София за срещи с разузнавачите от турското
посолство.
При приемането в организацията всеки нов член се запознавал
с нейните цели и задачи, обещавайки да ги изпълнява. Многократно
обсъждали възможността по какъв начин и как да завземат местните
органи на властта като предизвикат намесата на Турция.
Възнамерявали да се снабдят с оръжие чрез нападение на гранични и
милиционерски наряди. При завземането на властта смятали да
преустановят всякакви комуникации в селищната система, като
прекъснат телефонните и телеграфните връзки, електрическото
снабдяване в района, както и движението по пътищата. Имали
намерение да взривят някои мостове и обществени сгради.
Подготвяли призив-обръщение до Турция и турската армия, което
било записано на аудиокасета. Смятали да го използват при
завземане на властта с цел предизвикване воената намеса на
турската армия по време на провокираните от тях размирици и
сблъсъци с органите на властта. Закупили и кинокамера, с която
имали намерение да заснемат тези събития. С помощта на членовете
на нелегалната организация, които поддържали връзка с
разузнавачите на МИТ под дипломатическо прикритие, предали
аудиокасетата с призива-обръщение на турското посолство в София.
Преди планираните безредици, бунтове и кървави размирици с цел
завземане на местната власт техните организатори възнамерявали да
извършат терористични актове, като убият някои граничари,
милиционери или местни ръководители. Обсъждали възможността
да поставят капсул-детонатори в бирени бутилки, като ги оставят на
временно изградените гранични и милиционерски контролно-
пропускателни пунктове, за да се почерпят граничарите и
милиционерите с някои, с които поддържали “приятелски” връзки.
Имали намерение и да сложат капсул-детонатори в брикетите, с
които се отоплявали кметството на Бенковски, кабинетите на
председателя на АПК, първият секретар на Общинския комитет на
БКП, както и други ръководители на общинските организации.
Кметът, председателят на ОФ, секретарят на ДКМС и други местни
ръководители били от средите на тюркоезичното население. Според
тях, след като поставят брикетите с капсул-детонаторите те щели да
експлоадират и да убият някои от ръководителите на Бенковски.
Левент Хаджиев поискал отрова от ветеринарния лекар, като
обяснил, че смята да я хвърли в питейната вода. По този начин щели
да отровят една част от населението, като обвинят за това
престъпление българските власти. Ветеринарният лекар не им дал
отрова, тъй като в лечебницата не разполагали с такава.

80
 Ръководителите на организацията решили да разширят своята
престъпна дейност, като установят контакти със служители от
турското посолство в София. За целта осигурили три независими
един от друг канали за връзка с турското разузнаване. До тяхното
задържане поддържали контакти с пет установени разузнавачи под
дипломатическо прикритие, които работили в турското посолство в
София и в Генералното консулство на Турция в Бургас. Към
нелегалната организация привлекли Съби Асенов Бакърджиев, който
от 1983 г. поддържал връзка с члена на резидентурната група на
МИТ под дипломатическо прикритие Атила Пекер. През 1985 г.
Бакърджиев осъществил пет срещи с Пекер, които се провеждали на
различни места в София в предварително уговорено време. На
последната си среща с Пекер Бакърджиев установил връзка и с
турския разузнавач на работа в турското посолство Ердоан Сьонмез,
с когото трябвало да продължат контактите им. За да се убеди, че
действително Бакърджиев поддържа конспиративни връзки с
разузнавача от турското посолство, през декември 1985 г. на
предварително уговорената им среща отива и ръководителят на
нелегалната организация Левент Хаджиев. Разузнавачът пожелал да
се запознае и с други лица от средите на тюркоезичното население,
които се “борят” за Турция. Обещал, че след като “докажат пред
Турция”, че обичат “майката-родина” и работят за нея, щели да
помислят за тях и да зачетат заслугите им.
Другият член на организацията в Бенковски - Йосиф Асенов
Касабов, през втората половина на 1985 г. установява контакт с
турския разузнавач Махир Акхюсеиноглу, който работил като аташе
в турското посолство в София. Някои от срещите провеждали в
Софийската джамия в предварително уговорен ден и час. През
януари 1986 г. Акхюсеиноглу свързва Касабов с разузнавача от МИТ
Исмет Ерикан, също на работа в турското посолство. Връзките с
представители на турското разузнаване, работещи под
дипломатическо прикритие в турското посолство в София и
Генералното консулство в Бургас, обнадеждило членовете на
организацията. Те започнали да работят още по-активно в
изпълнение на поставените им шпионски, вредителски и
клеветнически задачи. Решават да се ангажират и в провеждането на
терористично-диверсионна дейност, застрашаваща живота на много
невинни хора, включително и от средите на тюркоезичното
население. Ръководителите на организацията многократно
обсъждали извършването на опасни терористично-диверсионни
актове в Кърджалийски окръг и други райони на страната. За целта
се обърнали с молба към разузнавачите от турското посолство да ги
снабдят с мини взривни устройства, боеприпаси и мини

81
подслушватели. Трябва да се отбележи, че турските разузнавачи не
ги снабдяват с исканите материали, като ги въздържат от
извършването на терористични действия. Своят отказ мотивирали с
обстоятелството, че не е настъпил подходящият момент за такива
действия. Въпреки това един от членовете на резидентурната група
на МИТ в турското посолство Атила Пекер им дал указания да
започнат палежи на гори и други обекти. Митко Миланов, който
ръководил нелегалната група в Бургас, където бил строителен
работник, установява контакт с разузнавача на МИТ в Генералното
консулство на Турция в Бургас. По време на конспиративните си
срещи той му съобщавал сведения, свързани с провежданите
мероприятия по Възродителния процес, като му предавал и
клеветническа информация. Въпреки усилията на Миленов да
привлече нови членове към нелегалната група и да разшири нейната
дейност, не успял да изпълни поставената му задача. Всеки месец
той се връщал при семейството си в с. Веслец, община Бенковски,
като се срещал с ръководството на нелегалната организация.
Отчитал се за своята дейност и набелязвали новите задачи в
съвместната им работа. Левент Хаджиев и другите ръководители на
нелегалната организация в Бенковски разчитали особено много на
Миленов при подготовката и провеждането на замислените
терористично-диверсионни актове в Бургас и по Черноморското
крайбрежие. Те се надявали да се снабдят с оръжие и взривни
материали. Обсъждали как могат да откраднат взрив от
СМОК-“Горубсо”. Такава задача поставили на трима от своите
членове, единият от който преди е работил в рудник “Ерма река”, а
другият бил завършил Техникум по минно дело и имал познания по
тези въпроси. Обсъдили и начините за изготвянето на взривни
устройства с помощта на часовников механизъм.
Поради невъзможността в момента да се снабдят с оръжия и
взривни материали решили да започнат палежи на горски масиви. В
изпълнение указанието на Атила Пекер от резидентурната група на
МИТ в турското посолство през лятото на 1985 г. Левент Хаджиев и
Искрен Ефремов обиколили някои от горите в селищна система
Бенковски, за да набележат най-подходящите обекти. Според тях
горските масиви трябвало да бъдат изцяло унищожени или пожарите
да обхванат по-голяма площ. С оглед извършване на повече палежи
едновременно на различни места през септември 1985 г. Хаджиев
посетил Марин Кочанов от Асеновград, който предварително дал
съгласие на други членове на нелегалната организация в Бенковски
да извърши палежи на житни блокове. Въпреки че обещал и на
Левент Хаджиев, той не изпълнил поставената му задача. Във връзка
с палежите на гори и други обекти в мотивите към присъда №73 от

82
20.12.1986 г. на членове на нелегалната организация от Бенковски,
постановена от Кърджалийския окръжен съд, се отбелязва следното:

“През лятото на 1985 г., след поредна среща на

подсъдимия Съби Асенов Бакърджиев с техническия сътрудник
на турското посолство в София, получил от него нареждане да
започне групата палежи на гори и други съоръжения и обекти.
Атила Пекер казал, че това не е становище официално на
Република Турция, но ги съветвал да почнат палежи из
страната. След завръщането си в Бенковски Бакърджиев
известил подсъдимия Левент Карамфилов Хаджиев, че трябва
да започнат палежи и ги предал като официални указания на
посолството. При срещата с Пекер Бакърджиев поискал взривни
вещества, оръжия и боеприпаси, но му било отказано.
На сбирката и поотделно членовете на противозаконната
група били уведомени, че следва да започнат да вършат на
различни места в едно и също време палежи на гори, жита и
други. С оглед на това през лятото на 1985 г., по настояване на
подсъдимия Левент Карамфилов Хаджиев, в гр. Бургас отишъл
подсъдимият Филип Боянов Любомиров като предал на
подсъдимия Митко Миланов, че има поставена задача от
турското посолство да се извършват палежи в Бургаски окръг.
Последният, от своя страна, на сбирка на противозаконната
група в гр. Бургас “снел така поставените задачи”. Липсвала
инициативност и готовност на членовете на противозаконната
група от Бургас да вършат палежи. Това наложило отново
подсъдимият /Филип Боянов Любомиров/ след известно време с
подсъдимия Сава Асенов Хаджиев с лека кола да пристигнат в
гр. Бургас и да настояват за активност по изпълнение на взетото
решение да се вършат палежи. В изпълнение на задачата
противозаконната група от членове от селищната система
Бенковски, Кърджалийски окръг, се събрала на сбирка край
язовира на с. Мъглене, Кърджалийски окръг. Присъствали:
Левент Карамфилов Хаджиев, Филип Боянов Любомиров, Сава
Асенов Хаджиев, Искрен Карамфилов Ефремов и Съби Митков
Илиев. Преди това за набелязване на подходящи обекти от
горски масиви с оглед възникване на големи пожари
подсъдимите Левент Хаджиев и Искрен Ефремов направили
обиколка на селищната система. На сбирката край язовир
Мъглене било взето решение на база на извършените
наблюдения да се извърши палеж на боровата гора край с.
Еровете, Кърджалийски окръг. Палежът трябвало да бъде
извършен от подсъдимите Сава Асенов Хаджиев, Искрен

83
Карамфилов Ефремов и Съби Митков Илиев. Подсъдимият
Левент Карамфилов Хаджиев няколко месеца преди това решил
да опита с оглед по-голяма безопасност от разкриване, палежът
да стане с лупи. Направен бил опит от него в присъствието на
подсъдимия Искрен Карамфилов Ефремов. С увеличителна
лупа, която била фокусирана и прикрепена към дървена
пръчица, слънчевите лъчи се насочвали към автомобилни
лепенки, съдържащи фосфор. С оглед разпространение на огъня
под фосфора сложили борови иглички. По така приготвеното
огнище се получило запалване, което обнадеждило и
подсъдимите.
След известно време подсъдимият Левент Карамфилов
Ефремов, за да се увери, че при положение, че се създаде пожар
няма да останат следи, решил да изпробва дали лупата ще
изгори. За тази цел хвърлил в огъня носената от него лупа и тя
изгоряла. Разбрало се, че при пожар следи няма да останат. С
оглед на придобитите познания от направените опити
подсъдимият Левент Карамфилов Хаджиев обяснил на
събраните край язовир Мъглене как и по какъв начин да се
извърши палежът край с. Еровете, Кърджалийски окръг. Дал
указания, ако палежът не стане на другия ден, за да не оставят
следи, да се прибере лупата и запалителните материали. Целта
на извършвания по този начин пожар била след като лупата се
постави предния ден да се фокусира предварително така, че
пожара да стане на другия ден с изгряване на слънцето. През
това време извършителите на палежа щели да бъдат далече от
мястото на пожара.
На другия ден след срещата край язовира Мъглене
тримата подсъдими, определени да извършат палежа край с.
Еровете, през нощта заминали, за да поставят устройството,
предизвикващо палежа. Ефремов носел дадените му от Левент
Хаджиев топли лепенки и лупата, а Съби Илиев носел две
еднолитрови пластмасови туби с нафта и бензин, нужни за
засилване на огъня. Пръчицата предварително била размерена
от подсъдимия Левент Карамфилов Хаджиев. Огнището на
пожара било направено от подсъдимите Ефремов и Хаджиев. Те
поставили пръчицата забита в земята и към нея прикрепили
лупата. През това време третият подсъдим Съби Илиев събирал
сухи борови иглички и направил пътечка от фосфора към тубите
с бензин и нафта, на които били сложени парцали в отворите с
оглед бавно да се просмуква запалителната течност. След това
тримата си отишли по пътечката, но в противоположна посока.

84
 На следващия ден, към 11 часа, вследствие на задействане
на механизма, поставен от тримата подсъдими, гората се
запалила. Горският масив видно от представените по делото
писмени доказателства /л. 28-33, т.7/ е от 241,7 хектара и е
залесен с борови дървета от 2 до 25-годишна възраст. Още в
самото начало пожарът бил видян от селяни от Еровете и
благодарение на бързата, своевременна намеса на около 30
човека, за около 30 минути пожарът би погасен. Изгорели са
борови насаждения на площ около 300 кв. м. на стойност 62.29
лв.”.

На три пъти членове на организацията успели да подпалят

горски масиви в района на Бенковски, като при единия пожар са
изгорели около 40 дка гори, а при другия – около 50 дка. Опитът за
предизвикване на пожар край с. Дерели е бил несполучлив, а при
другия случай определените от ръководството членове на
организацията в последния момент се отказали да подпалят гората
край с. Чичево.
Нелегалната организация провела активна шпионска и
клеветническа дейност. В изпълнение на поставените й задачи от
разузнавачите в турското посолство в София те събрали богата
шпионска и клеветническа информация. По предварително уточнен
и съгласуван план предприели пътуване до военни обекти на ІІІ-та
армия в районите на Сливен, Бургас, Ямбол, Грудово, Елхово,
Харманли, Кърджали, Момчилград и на ПВО над село Фотиново,
Кърджалийско. С фотоапарат “Зенит” заснели секретните обекти от
по-далечно разстояние с помощта на специално закупен
телеобектив, след което ги обозначавали с условни знаци на карта.
Един от членовете на организацията, който работил като инструктор
в СБА, при обиколките в окръга и други съседни райони, замервал
разстоянията между военните поделения, комуникационните
съоръжения и други секретни обекти. Писмата, с които съобщавали
шпионската и клеветническа информация, пишели под индиго, като
първия екземпляр предавали на турските разузнавачи, а вторият
оставал като архив в Левент Хаджиев. Според неговите обяснения,
това правили, за да знаят кога и каква информация са предали на
разузнавачите. В изпълнение на поставените им задачи от
дипломатите-разузнавачи те установили и предали в турското
посолство старите имена и местоработата на група лица от средите
на тюркоезичното население, които представлявали интерес за
турското разузнаване. По своя инициатива изготвили и друг списък
от 39 лица. В него отбелязали установъчните данни на подозираните
и уличени от тях агенти на ДС, както и на активисти от средите на

85
тюркоезичното население, които като обществени и културни дейци
вземали активно участие в провежданите мероприятия от властта.
По тяхна инициатива решили да заснемат тези лица, считайки, че по
този начин ще улеснят дейността на турското разузнаване. Някои от
снимките изрязали от публикациите в периодичния печат. Членът на
организацията Касабов, който поддържал регулярни контакти с
разузнавачите от турското посолство, не успял да предаде
намиращите се при него материали за въпросните 39 лица. В
момента, в който научил за започнали арести в селищната система
на Бенковски, той ги унищожава. За извършената дейност в полза на
турското разузнаване членовете на нелегалната организация, които
поддържали контакти с разузнавачите-дипломати, получавали
дребни суми в размер на 100-200 лева. Отначало архивът на
организацията се съхранявал в часовникарското ателие на Левент
Хаджиев. По-късно известна част от него отнесли в плевнята на
Огнян Маринов. При задържането на членовете на организацията
целият архив бил намерен и иззет от органите на МВР.
Нелегалната организация в Бенковски развивала активна
клеветническа дейност както сред тюркоезичното население в
района, така и чрез предаваната на турските разузнавачи
клеветническа информация. От името на организацията изпратили в
турското посолство няколко клеветнически писма. Разпространявали
и слухове, че българските власти ще разрушат турските гробища,
джамиите и другите молитвени домове, поради което ги заснели и
изпратили в посолството, като доказателство за тяхното
съществуване. При заснемане на някои от джамиите залепвали на
вратите книжни ленти с фалшиви подписи на представителите на
властта, по който начин инсценирали затварянето им. С това искали
да покажат, че в България вярващите мюсюлмани не могат да се
молят в джамиите и свободно да провеждат религиозните си обреди
съгласно изискванията на Корана. Написали писмо, в което заявяват,
че осъдените за взрива на църквата в Бенковски, нямали нищо общо
с този терористичен акт. В писмото твърдели, че църквата е
взривена от българските власти с намерение да бъдат несправедливо
обвинени двамата представители на тюркоезичното население като
терористи. Поради започналите арести на членове на организацията
това писмо не било предадено в турското посолство.
Разузнавачите на работа под дипломатическо прикритие в
турското посолство давали указания да се укрепва и разширява
подривната дейност на нелегалната организация в Бенковски. Те се
интересували дали има и други подобни групи и организации, къде
са, каква дейност развиват и кои са техните ръководители и
участници. Турция и нейните подривно-пропагандни органи и

86
организации непрекъснато подстрекаваха тюркоезичното население
към организирана борба за извоюване на Турска автономна
република в границите на България. Турското разузнаване се
стремеше да обедини подривната дейност на своята агентура у нас, а
чрез създадените и ръководени от тях нелегални групи и
организации да изгради мощно съпротивително движение. Според
техните планове в него трябвало да се привлекат не само протурски
националисти и религиозни фанатици, но и една част от
тюркоезичното население, което да вземе непосредствено участие в
борбата за осъществяване на великодържавните стратегически
интереси на Турция по отношение на нашата страна.
Ръководителите на организацията планирали през лятото на
1986 г. да проведат терористични акции по Черноморието. Също
така замисляли взривяването на мостове в Бургас, кина, театри и
други места, където се събират повече хора. За целта съставили
подробен план, в който уточнили кога и как ще се приближат до
Слънчев бряг, къде ще поставят взривни устройства, за да има
повече жертви сред почиващите на морето наши и чужди граждани,
кои членове от организацията ще участват, какви задачи ще
изпълняват, както и по какъв начин ще се придвижат обратно до
Бенковски, без да бъдат заподозрени като автори на извършените
терористични актове.
След получаването на информацията за техните терористични
намерения, включително и за плановете им да преминат към
ликвидиране на някои от местните ръководители, граничари,
милиционери и агенти на ДС, се решава да се премине към
реализация чрез задържане на обектите ГДОР “Канибали” и ГДОР
“Кърлежи” и предаването им на следствието. Органите на МВР
контролираха цялостната подривна дейност на нелегалната
организация, включително и контактите им с разузнавачите от
турското посолство. Те не допуснаха да се извършат планираните
терористично-диверсионни актове, в резултат на които щяха да
загинат стотици, а може би и хиляди невинни хора. Също така се
пресече и намерението им да ликвидират някои от местните
ръководители, агенти на ДС, граничари и милиционери, както и да
продължат палежите на горските масиви.
Работата по членовете на нелегалната организация даде
възможност на органите на МВР да изяснят каква е подривната
дейност на Турция и нейните разузнавачи под дипломатическо
прикритие, както и по какъв начин използват своята агентура от
средите на тюркоезичното население в осъществяване на
имперските и великодържавните им планове и намерения по
отношение на нашата страна. По време на разработването на

87
обектите от нелегалната организация в Бенковски се извършиха
успешни подстави от наши агенти и служители на турското
разузнаване, благодарение на които се контролираше тяхната
дейност и се получи ценна информация, на основата на която се
планираха и провеждаха контраразузнавателните мероприятия. При
обиска на обектите бяха намерени програмата и устава на
организацията и използвания от тях шифър, списък с членовете и
симпатизантите, магнетофонни записи, вторите екземпляри от
изпратената в турското посолство шпионска и клеветническа
информация, списъците на служителите от МВР, ДС и други лица,
които трябваше да бъдат убити след завземането на властта в
района, както и други материали за тяхната престъпна дейност.
Всички подсъдими направиха пълни признания, като се разкаяха за
своята дейност. Ръководителят на нелегалната организация Левент
Хаджиев в последната си дума като подсъдим заявява: “Срамувам се
от престъплението, което съм извършил. Това ще навреди на
семейството и дечицата ми. Съжалявам много, защото аз, като
пострадах, тази държава ми оказа помощ. Чувствата си с думи не
мога да изразя”.
Около една година след създаването на нелегалната
организация участващите в нея терористти, диверсанти, шпиони,
подпалвачи и други агенти на турското разузнаване бяха задържани
и предадени на следствието и съда. Благодарение на успешно
проведените контраразузнавателни мероприятия тяхната престъпна
дейност бе своевременно разкрита и пресечена. Не се позволи да
проведат замислените терористично-диверсионни актове и убийства,
както и да провокират планираните бунтове, метежи и други
кървави размирици с цел завземане на властта и отправяне на
призив-обръщение до Турция и турската армия за намеса във
вътрешните работи на България. Съгласно тогавашната практика
само седем души са подведени под наказателна отговорост и
осъдени от 2 до 20 години лишаване от свобода. Други 15 членове
на организацията са временно настанени в различни населени места,
включително и в Белене, съгласно чл. 39 и чл. 40 от Закона за
народната милиция.
Непосредствено след 10.11.1989 г. като несправедливо
осъдени “политически затворници” те бяха освободени от
изтърпяване на наложеното им наказание. Протурските
националисти и ръководителите на новосъздадената
антиконстуционна турска етническа партия ДПС ги посрещнаха
като истински герои и борци за права и свободи на тюркоезичното
население. Зачитайки техните заслуги с почести и възхвала за
подривната им дейност в защита великодържавните планове и

88
интереси на Турция, членовете на организацията бяха посрещнати и
приютени в “майката-родина”. Единствено и само агентът на
турското разузнаване Съби Бакърджиев остана да живее в родното
си село.

ПОДГОТОВКАТА НА “ОСИТЕ” ЗА
ОТВЛИЧАНЕ И ИЗБИВАНЕ НА ДЕЦА ОТ ДЕТСКА
ГРАДИНА

В края на 1984 г. Искрен Асенов от Кърджали решава с

помощта на свои приятели - протурски националисти от средите на
тюркоезичното население, да организира бягство през границата
чрез завладяване на автобус със заложници. При осъществяване на
това престъпление той предвиждал да се поставят условия на
представителите на властта за безпрепятственото им отиване в
Турция. При положение, че не бъдат изпълнени ултимативните им
искания, според Асенов, трябвало да се премине към избиване на
всички заложници.
През май 1985 г,. в разговор със Съби Събев, също от
Кърджали, Асенов споделя своите намерения. Двамата решават, че
трябва да създадат въоръжена група от сигурни и недоволни от
властта протурски националисти, с помощта на които да завладеят
автобус с пътници и избягат в Турция. Договарят се да използват
пътуващите като заложници. Смятали да заявят пред
представителите на МВР, че ако не им се разреши заедно със свои
роднини и близки безпрепятствено да заминат за Турция, ще взривят
автобуса заедно със себе си и пътуващите заложници. Те считали, че
при реална опасност от избиване на обикновени и невинни хора,
властите ще се съгласят с техните искания и ще им позволят да
напуснат България. Асенов и Събев привлекли към нелегалната
организация своите приятели Митко Алексиев от Ихтиман, Юри
Миланов от Кърджали и Камен Каменов от с. Широко поле,
Кърджалийско, за които знаели, че са отявлени протурски
националисти. Давайки съгласието си за участие в терористичната
организация, те също така приели идеята за завладяване на автобус
със заложници с цел бягство в Турция.
Всички членове на нелегалната организация се влючили в
осъществяването на набелязания план с оглед по-скорошното и
успешно реализиране на терористичните им намерения. Те
извършили и необходимата подготовка за нейното въоръжаване.

89
През януари-февруари 1985 г. на няколко пъти Събев успявал да
изнесе от местоработата си в рудник “Рибница”, град Рудозем,
Смолянски окръг, 4 кг. взрив “детонит-М” и “геламон”, както и
електродетонатори. Първоначалното му намерение било да ги
използва при взривяването на бензиностанция в Кърджали, но след
това се съгласил с идеята на останалите членове взривният материал
да им послужи при отвличането на рейса със заложници. За
успешното осъществяване на престъпния им замисъл групата се
снабдила с револвер “Наган”, пистолет “Маузер” и необходимите им
боеприпаси. Изпробвали готовността на пистолета “Маузер” като
изстреляли един изстрел. Също така на два пъти извършили пробни
взривявания на малки количества от взривното вещество “геламон”,
като използвали електродетонатор, магистрален проводник и
акумулатора от колата на Събев, която той предварително продал, за
да не я конфискуват при еветуалното им разкриване от органите на
МВР.
Пълното довъоръжаване на членовете на терористичната
организация приключило не само със закупуване на хладно оръжие,
но и с изработване на две ръчни гранати във формата на “лимонки”.
Хладното оръжие трябвало да използват за избиване на децата и
другите пътници, ако окажат съпротива или органите на МВР не
изпълнят поставените от тях условия. По решение на организацията
Събев направил стоп-палка на КАТ-МВР за спиране на моторни
превозни средства. Също така изготвили надписи, предупреждаващи
органите на МВР да не стрелят по автобуса. В тях изложили
условията за освобождаване на заложниците, както и исканията за
тяхното безпрепятствено отиване в Турция. Подготвили и списък на
своите роднини и близки, които трябвало да бъдат прехвърлени
заедно с тях в Турция. Терористите закупили въженца за завръзване
на децата, младежите и възрастните заложници, кабърчета за
закрепване на платното с предупредителни надписи, както и 12
метра бял памучен плат, с който трябвало да закрият прозорците на
автобуса, за да избегнат евентуален обстрел от снайперисти.
Няколко дни преди задържането на членовете на
терористичната организация осъденият за шпионаж в полза на
турското разузнаване Мартин Юлиянов Стоянов, пред когото
разкрили престъпните си намерения, им дал конкретни указания как
да се предпазват от органите на МВР. Напътствайки ги като техен
съмишленик, натрупал богат опит като агент на турското
разузнаване, Стоянов им казал, че МВР разполага с бомби за
“облъчване” и “заслепяване”. Предложил им да се маскират при
завладяване на автобуса със заложниците, като се снабдят с

90
подходящи дрехи, а за да не бъдат разпознати, да си вземат черни
очила и сложат маски на лицето.
Идеята за бягство в Турция чрез вземане на автобус със
заложници се заражда в Асенов в средата на май 1985 г. по време на
завръщането му от Черноморието с неговата лична кола. Тогава той
среща колона автобуси, превозващи деца, участващи в детската
асамблея “Знаме на мира”. От емисиите на радио “София” Асенов и
Събев узнават, че децата от Асамблеята се намират в
Международния младежки център “Георги Димитров” в Приморско,
Бургаски окръг. Решили, че отвличането на автобус с такива
заложници, ще гарантира със сигурност изпълняването на
поставената цел за бягство в Турция. Въоръжени, те разпределили
ролите и уточнили задачите на всеки един при изпълнение на плана
за завземането на автобуса с деца. На 17 юли 1985 г., късно вечерта,
пристигат в Приморско, но разбират, че децата от Асамблеята вече
са напуснали международния лагер. При обсъждането на другите
варианти за осъществяване на престъпните си намерения
терористите отхвърлили идеята на Митко Алексиев да вземат за
заложник Тодор Живков и да организират по-голяма група, с която
да преминат в Румъния и от турското посолство в Букурещ да
поискат изпращането им в Турция. Договорили се временно да
отложат изпълняването на набелязания план, като се подготвят по-
добре за неговото осъществяване.
С оглед избягване на сериозна съпротива от страна на
заложниците терористите решили, че е най-добре да вземат деца от
някоя детска градина или група чуждестранни туристи, състояща се
предимно от жени. Разработили и трети вариант, при който трябвало
да вземат заложници от ученическите бригади, състоящи се
предимно от момичета. Установили, че такива бригади по
прибирането на селскостопанската продукция имало в блоковете на
кооперативните стопанства в Хасковски окръг.
На 24 април 1985 г. петимата терористи пристигат в Пловдив,
като по пътя отново обсъждали плана за завладяване на автобус със
заложници. На паркинга пред хотел “Ленинград” се спират на
автобус, в който се качва почиваща у нас съветска туристическа
група, състояща се предимно от жени. Междувременно забелязват
да преминава автобус с деца. Веднага потеглили след него, но не
успяват да го настигнат. Спрели на няколко километра извън
Пловдив, по пътя към Хасково. В същото време покрай тях
преминава наблюдавания от терористите преди това автобус със
съветски туристи. Тръгнали след него с намерение да го спрат на
подходящо място. Автобусът се установява пред хотел “Аида” в
Хасково. В разговор с две туристки те разбират адреса им в СССР,

91
както и че маршрутът им продължава до Кърджали. Наблюдавайки
ги с цел изчакване на най-подходящото време за неговото
завладяване, в последния момент те се отказват, тъй като забелязват
цивилен гражданин с пистолет да се качва в автобуса,
предполагайки, че въоръженото лице е от охраната на групата
съветски туристи.
Претърпели поредния неуспех при осъществяване на своите
намерения, те потеглили към Харманли. Решават, че от автогарата
трябва да се качат на автобус за гр. Любимец, като го завладеят и по
този начин се доближат максимално близо до българо-турската
граница. Пътувайки, на разклона до гр. Стамболийски, Хасковски
окръг, забелязват група ученици бригадири, предимно момичета, и
решават, че ако не успеят да вземат заложници в Харманли, ще се
върнат при учениците, като завземат автобуса, с който ги извозват.
Стигнали до автогарата в Харманли, но в резултат на извършеното
наблюдение, установяват, че автобусът за Любимец пътува
предимно с възрастни хора и военнослужещи и се отказват.
Завръщайки се, виждат,че учениците, които работят като бригадири,
вече са заминали. Описаният случай показва как за един ден
терористите правят пет неуспешни опита за завладяване на рейс със
заложници.
Нелегалната терористична организация развива своята
престъпна дейност в продължение на около два месеца и половина.
От 17 юли до 5 септември 1985 г. те предприемат 14 пътувания до
Приморско, Пловдив, Хасково и Харманли. През хова време нито за
момент не се отказват от престъпните си намерения. В повечето
случаи терористите не успяват да завладеят автобус със заложници
поради непредвидими препятствия. Само в един случай се отказват
поради проявена в момента недостатъчна решителност и страх, за
което след това се обвиняват и съжаляват, обещавайки си това
повече да не се повтаря. Два дни преди задържането им, след като
поставили в леката си кола необходимите средства за завладяване на
автобус – пистолетите, ръчните гранати, взрива и др., терористите се
отправят към Хасково и Харманли. Там оглеждат няколко детски
градини. Преди това на два пъти Асенов и Събев пътували до тези
градове, за да изберат подходяща детска градина. По време на това
пътуване имали намерение да завладеят празен автобус, с който да
вземат за заложници деца от някоя детска градина и съгласно
набелязания план да осъществят бягство в Турция. Тъй като не
успяват да намерят автобус, се отказват с уговорката да подновят
през следващия ден опита за завладяването на заложници от
детската градина.

92
 В Кърджали на три пъти се мъчили да завладеят празен
автобус, но винаги в него е имало няколко пътници, поради което не
успяват да осъществят престъпните си намерения. Единствено
задържането на членовете на нелегалната организация по Груповото
дело за оперативна разработка “Осите” предотвратява тази кървава
баня. Всеки един може да си представи какво би се случило, ако
органите на МВР не бяха разкрили и обезвредили нелегалната
организация на терористите, които се готвеха да пролеят кръвта
даже и на деца от детска градина в Хасково или Харманли.

НУРИ ДУРГУДОВ – “ТУРСКИЯТ ГЕРОЙ” В

БЪЛГАРИЯ, ОБЯВЕН ЗА БЪЛГАРСКИЯ
МАНДЕЛА

Под заглавие “Българският Нелсън Мандела” някои столични

вестници съобщиха, че на 19.04.2004 г. в с. Островец, община
Чорбаджийско, Кърджалийски окръг, е погребан Нури Дургудов,
който в продължение на 26 години е бил в “комунистически затвори
и лагери”, заради политическите си убеждения. На погребението
присъстват министър Мехмед Дикме, заместникът на Ахмед Доган
Касим Дал, депутати от партийната група на ДПС, членове на Съюза
на репресираните и други. Нури Дургудов, известен и като Нури
Аталъ, е близък роднина на заместник-председателя на ДПС Лютфи
Местан.
Интересен е отговорът на въпроса кой е нашият Мандела.
Нури Дургудов Дургудов е роден на 11 септември 1922 г. в с.
Островец, Кърджалийски окръг, в обикновено селско семейство.
През 1942 г. завършва турското духовно училище “Нюваб” в
Шумен. След това продължава образованието си в полувисшето
турско училище в същия град, но не успява да го завърши.
Непосредствено след 9 септември 1944 г. постъпва като
проповедник в джамията в Гюмюрджина, Гърция, но след смяната
на мюфтията е бил освободен от работа. С помощта на своя приятел
и съученик Нязи Еминов, по това време преводач в турското
консулство в Гюмюрджина, Нури Дургудов е назначен за учител в
турското училище. Поради възникнал скандал, през пролетта на
1945 г. той е уволнен. Заедно със свои приятели, между които и
Нязи Еминов от турското консулство в Гюмюрджина, Дургудов
многократно е преминавал нелегално границата с контрабандна цел.

93
Закупувал е дефицитни стоки от България, които след завръщането
си, отново нелегално ги препродавал в Гърция.
През юни 1945 г., след като набавя необходимите му
контрабандни стоки за нелегалното им пренасяне в Гърция, е хванат
от органите на МВР и изпратен в ТВО “Росица”, където престоява
до месец септември. От 1946 до 1947 г. е учител в началното
училище в с. Чорбаджийско, Кърджалийски окръг. През 1946 г. е
приет за член на БКП. В 1949 г., след уволнението си от казармата,
става инструктор в ОК на БКП в Момчилград, като завършва и
шестмесечна партийна школа в София. През 1950 г. е лектор по
марксизъм в учителски курсове в Хасково. Поради създадените от
него дрязги в околийския комитет /и вражески изказвания/, в края на
1950 г. е изключен от БКП и отново изпратен в ТВО “Белене”,
където престоява до месец септември. В 1955-1956 г., заедно с други
свои приятели, Дургудов участва в събирането на парични помощи
за подпомагане на осъдения за шпионаж в полза на турското
разузнаване Осман Кълъч. През 1948 г. Окръжното управление на
МВР-Шумен разкрива голяма шпионска група, ръководена от
резидента на турското разузнаване Осман Калъч. Тя е събирала
преди всичко военна информация. По това време Калъч е
преподавал в турското духовно училище “Нюваб”, от където по
всяка вероятност се познават с Дургудов. По-късно той е разменен с
наш военен разузнавач, излежавал присъда в турски затвор. Осман
Калъч продължава своята разузнавателна дейност срещу България
като турски дипломат. Бил е секретар в турското консулство в
Белград. Няколко пъти е посещавал България като преводач на
официална турска правителствена делегация. Случаят с Осман
Кълъч показва, че турското разузнаване не само използва най-
пълноценно своята агентура в подривната си дейност срещу
България, но прави и всичко необходимо за възнаграждаване на
шпионската им дейност.
До задържането на Нури Дургудов през 1956 г. той е работил
на различни места, включително и като експедитор в керамичната
фабрика в Чорбаджийско, Кърджалийски окръг. Няколкократно е
правил опити за изселване в Турция и след като не успява, през 1959
г., извършва активна подготовка за бягство в Гърция.
Организираното бягство не се осъществява, тъй като лицето, което е
трябвало да го преведе нелегално през границата, му поискало
голяма сума. През 1956 г. Дургудов присъства на събрание на
“турски интелигенти” от с. Нановица, Кърджалийски окръг, където е
направено предложение за създаване на нелегална организация.
Понеже само двама от присъстващите, единният от които е

94
Дургудов, се съгласяват, а другите отказват, нелегална организация
не е създадена.
През пролетта на 1957 г. в с. Подкова, Кърджалийски окръг, е
създадена нелегалната турска организация “Ататюрк”. Избират
ръководство, оглавявано от Хасан Османов. Участниците полагат
клетва. Хашим Хасанов уведомява Нури Дургудов, че са създали
такава организация, която трябвало “да се бори срещу властта”.
Разказал му кои са членовете. Споделил и за решението им да пишат
лозунги срещу властта, както и за договорката да изнасат доклад за
“Деня на турската младеж”. Дургудов приел предложението да
изготви доклада. Посъветвал го лозунгите да не са на пишеща
машина, тъй като могат да бъдат разкрити от органите на МВР.
Дургудов направил опит да снабди организацията с пишеща машина
с латински шрифт от турската легация в София, но не успял. Също
така им дал указания да събират членски внос, като подпомагат
материално нуждаещите се членове на организацията. През
следващите години нелегалната организация се разраства и
провежда няколко сбирки. През 1961 г., на събрание в дома на Асен
Садъков, е поставен въпросът за въоръжаване на организацията и за
водене на въоръжена борба срещу органите на властта. Също така
обсъждали по какъв начин да се снабдят с оръжие. Тогавашният
ръководител на нелегалната организация Мехмед Местанов показал
на присъстващите притежавания от него пистолет.
През 1959 г., по собствена иницатива, Дургудов написва на
старотурски език писмо от 11 страници до турското посолство в
София, което било адресирано до президента на Турция Мендерес. В
него съобщавал клеветническа информация за живота на
тюркоезичното население в България, училищата и състава на
учителите, джамиите, за проявите на някои ходжи и др. Писмото до
посолството изпратил по своя приятел Шакир Рамадан, като за
услугата му дал 100 лева.
Проведената оперативна комбинация с подставата на
оперативния работник от ДС като “търговец”, служител от турските
органи на сигурността, показва, че Дургудов дава исканата му
шпионска информация с убедеността, че я предава на служител от
МИТ, уверявайки го, че в бъдеще ще изпраща сведенията си в
турското посолство в София. По искане на “търговеца-разузнавач”
след срещата им през август 1961 г. написал на старотурски писмо,
адресирано до президента на Турция Джемал Гюрсел, в което
заявява, че “турците в България са пленници и се нуждаят от
помощ”. В него описва системата на образование в турските
училища, като заявява, че “учителите били продали съвестта си и
изоставили вярата си, като пълнели главите на най-малките роби с

95
черни мисли”. Съобщил клеветническа информация за състоянието
на джамиите и подробни данни за двама мюфтии, за
представителите на тюркоезичното население, които били близки с
органите на властта, както и за смяна на имената на българите-
мохамедани. За да не бъде намерено писмото, той го укрил в обора
за добитък, поставено под една тухла, откъдето е иззето от органите
на МВР.
За шпионската му дейност и оказване на помощ на
въоръжената нелегална организация Нури Дургудов е осъден, като
от декември 1961 до март 1973 г. изтърпява присъдата в затворите в
Пазарджик, Стара Загора и Белене. За “антидържавна дейност” от
1982 до май 1985 г. отново е в Старозагорския затвор, за четири
месеца е изпратен в ТВО “Белене”, а след това, от септември 1985 до
септември 1988 г., е разселен в с. Скомля, Монтанско. На 21 август
2004 г. вестник “24 часа” пише, че на 10 юли 1989 г. Нури Дургудов
е изгонен от България в Република Турция, отбелязвайки:

“В родината на Ататюрк го посрещат като герой.

Изселници и политзатворници го чакат още на границата.
Тургут Йозал го кани на лична среща, а министър-
председателят Тансу Чилер му връчва званието “гази” /герой/
и ключове за собствено жилище в елитен дворец в Бурса. През
1993 г. Желю Желев го покани да се върне в родината си, но
Адалъ трудно преглъщаше обидата от изгонването, споделят
близките му. Често казваше: “Българите са по-точни. Мене
само турци са ме предавали”, признава синът му Фикрет
Нури”.

След кратък престой в Турция, по време на т.нар.

демократичен преход, Нури Дургудов отново се връща у нас. През
2002 г. кметът на Момчилград Сали Шабан назначава 80-годишния
Дургудов за щатен съветник в кметството по етническите въпроси.
Въпреки напредналата си възраст, той неуморно обикаля едно след
друго селата и градовете в Кърджалийска област, като агитира за
съветниците, кметовете и депутатите от партията на Доган, сред
които е и неговият племенник – заместник-председателят на ДПС
Лютфи Местан. Всяка година ръководството на ДПС организира
поклонение на гроба на Доргудов, на който е поставена паметна
плоча в чест на “турския герой в България”, на “българския
Мандела”, прекарал най-много в затворите и лагерите в България,
като “борец за правата и свободите” на тюркоезичното население у
нас. Сравнявайки го с угаснала горяща светлина, намерила покой в
отвъдното, на паметната му плоча са изписани благодарствени слова

96
към извършените от него дела на човек, който дълги години се е
борил “за турското отечество и народ”.
Под заглавието “Героят в сянка” ДПС подготвя издаването на
книга за “българския Мандела”, в която едва ли ще се съобщи за
шпионската му дейност, както и за подпомаганата от него нелегална
организация, която трябваше да води въоръжена борба срещу
властта. По всяка вероятност в нея няма да има нито един ред за
дейността му като контрабандист, който многократно е преминавал
нелегално границата между България и Гърция. В тази ода за
възхвала към “подвига на Нури Дургудов” ДПС и техните
покровители от южната ни съседка ще го представят не само като
“героя в сянка”, но и като един от най-големите борци за права и
свободи на тюркоезичното население у нас, който като “турски
герой в България” през целия си живот е работил всеотдайно и
честно за своята “майка-родина” Турция.

“ТУРСКИТЕ ТЕРОРИСТИ” В ШУМЕНСКИ

ОКРЪГ

В своята книга “Тайните на контраразузнавача” бившият

началник на Окръжното управление на МВР-Шумен ген. Йордан
Касабов описва работата на органите на ДС по разкриването и
обезвреждане на едни от най-големите резидентурни групи на МИТ
в нашата страна. От книгата се вижда, че през 1944-1988 г. на
територията на Шуменски окръг са разкрити 37 агенти на чуждите
разузнавания. От тях само трима са принадлежали на западните
разузнавателни служби, а останалите 34 са агенти на турското
разузнаване.
Близостта между агентите на турското разузнаване,
занимаващи се с шпионаж и поставилите се в тяхна услуга
протурски националисти, които приемат терора като основно
оръжие в своята подривна дейност, се вижда най-добре от
съучастниците по делото на Фуад Юмеров обектите “Конака” –
Хасан Османов Хаджихасанов и “Пашата” – Али Исмаилов
Хюсменов. Тяхната злоба и готовност да избият всички българи се
вижда от записания на подслушвателно мероприятие разговор на
16.07.1972 г. от 14.55 часа. В него се съдържат следните чудовищни
изказвания: “Те сега, ако може пак да ядат един... да видиш ти 500
години ли... тяхната... Да видиш ти 500 години. Тяхната вяра... ще
ги очистя с инжекции ли, с какво ли, но ще оставя само тези, които

97
са заменили “заместили” Хасана. Да видиш тогава какво става 500
години. За какво ни са 500 години, много са. /Обектът “Пашата” –
Али Исмаилов Хюсменов говори за 50 години, обектът Хасан
Османов говори за 50 години им стигат/. Стигат им тяхната
мама... Пашата: от три години нагоре, които са, ще ги изчистим.
Конака – толкова. Пашата: от три години надолу ги оставяме, те
няма да знаят какво е ставало. Агент “Ракета”: Турците на времето
затова са искали християните да приемат ислямската религия.
След като приемат ислямската религия, тяхната работа е вече
свършена”. Изказванията на привлечените от Фуад Юмеров
протурски националисти за агенти на турското разузнаване не се
нуждаят от коментар.
Шест години преди началото на Възродителния процес – през
1978 г., в Шуменски окръг е разкрита нелегална младежка
организация с ръководител Ирфан Бейтулов. Приемайки
терористично-диверсионната дейност като основно оръжие в своята
борба срещу нашата страна, членовете на организацията извършват
палеж на училището в с. Веслец, опожаряват пшеничен блок чрез
специална оптическа лупа и унищожават един трактор, потапяйки го
в микроязовира.
В своята книга “Тайните на контраразузнавача” ген. Касабов
описва дейността на четирима младежи между 20 и 30 години, които
подготвят крупен терористичен акт чрез отвличане на самолет. От
проведените технически мероприятия се установява, че в
продължение на няколко дни младежите обсъждат подробен план за
осъществяване на своите терористични намерения. За целта изготвят
окончателен вариант в писмен вид със съответните чертежи за
завземане на аерогара “Буховци” малко преди да излети самолета за
София. Целта е да се застави екипажа да отлети за Турция и да се
приземи на летището в Истанбул. Намерението им е било да
използват лека кола “Волга”, собственост на един от участниците,
като поставят синя лампа, имитирайки колите на МВР.
Предварително участниците в групата са изучили маршрута на
караула на двама курсанти на военното училище. Част от пътя им
минавал през тъмни, забутани улички. Съгласно плана четиримата
терористи, въоръжени с железни прътове, е трябвало да причакат
курсантите на опрделеното място, като им нанесат смъртоносни
удари и отнемат автоматите и боеприпасите. След това, по
предваритeлно уточнения телефон, трябвало да се обадят на
летището от името на началника на Окръжното управление на МВР
ген. Касабов, като разпоредят самолетът да не излита, тъй като ДС
има сигнал, който трябва да провери на място. Веднага след това
колата с четиримата терористи с включена синя лампа трябвало да

98
се отправи към летището и да спре до самия самолет. Слизайки от
колата със заредени автомати, те имали намерение да респектират
екипажа и пътниците, като принудят пилотите да излетят за
Истанбул. В случай на съпротива терористите имали готовност да
стрелят на месо. Поради сериозния и остър сигнал групата
терористи е била задържана и така не им се удава възможност да
осъществят престъпните си планове. По-късно, съгласно чл. 39 от
Закона за народната милиция, те са разселени в Белене.

ПРИЗИВИТЕ НА РЪКОВОДИТЕЛЯ НА
ТУРСКАТА ДЕМОКРАТИЧНА ПАРТИЯ АДЕМ
КЕНАН ЗА ВЪОРЪЖЕНА БОРБА И ВЪСТАНИЕ

Ръководителят на незаконната Турска демократична партия

/ТДП/ Адем Кенан, който бе депутат от ДПС във Великото народно
събрание, а след това многократно се появява на политическата
сцена с дръзки закани и призиви към тюркоезичното население у нас
за бунтове и въстания, както и за започване на национално-
освободителна борба с цел извоюване на Турска автономна
република, още през 1985 г. изгради нелегална организация сред
военнослужещи в едно от поделенията на Българската народна
армия в Айтос.
Преди постъпване в казармата неговият племенник Стилиян
Митков Ангелов имал неколкократни разговори с вуйчо си Адем
Кенан, в които са изразявали отрицателното си отношение към
властта. Кенан се интересувал какво е мнението на съучениците му
за провеждане на мероприятията по Възродителния процес и как се
възприемат от тях. По поръчение на Кенан, както се заявява в
обвинителния акт, племенникът му Ангелов е трябвало да създаде
нелегална група, която да покаже “недоволството си от
провежданата политика в страната чрез излизане в планината и
оказване въоръжена съпротива на властта”. В началото на 1985 г.
Ангелов прави първите си опити за създаването на нелегалната
организация. Нито един от четиримата му съучастници Искрен М.
Иванов, Невен А. Бонев, Светослав Б. Ханчев и Филип А. Асенов, с
които е разговарял, не се е съгласил да се включи в нелегалната
група, която съгласно указанията на Адем Кенан, е трябвало да
започне въоръжена борба срещу органите на властта. Два месеца
след постъпване в казармата, в началото на 1985 г., по време на

99
тридневния си домашен отпуск той се среща с Кенан. В протокола
на разпит от 12.01.1987 г. пред следователя Ангелов заявява:

“По време на отпуска аз се срещнах с вуйчо ми... Аз му

разказах, че служа в мотострелковия батальон в гр. Айтос,
който батальон е в първа гранична зона. Разказах му, че се
занимаваме непрекъснато с оръжие – автомати, картечници,
гранати, РПГ-7, че сме редовна войска, която първа ще реагира
при една война, примерно с Турция. Вуйчо ми ме пита какъв е
съставът на войниците в поделението и аз му обясних така,
каквато беше моята преценка. Той ми каза като се върна в
поделението да подпитвам и разбирам какво е отношението на
различни войници към мероприятията на партията и
правителството в страната, да издирвам тези, които изразяват
недоволство и подбирам сигурни момчета. От тях трябваше,
по указания на вуйчо ми, да сформирам нелегална група, която
да изнася оръжие от поделението, главно пистолети, гранати,
патрони и други подобни, такива каквито да могат да се слагат
в джоб. Вуйчо ми каза, че той ще има грижата да ги вземе.
Когато се върнах в поделението аз започнах дейността си за
проучване на войници и за сформиране на нелегална група”.

През януари 1986 г. Ангелов привлича редник Жанимир

Асенов Чудомиров, а три месеца по-късно и ефрейтор Венцислав
Илиев Златев за членове на нелегалната организация. След като
разяснил каква е основната им цел и какви са непосредствените им
задачи, той им заявил, че нелегалната група се създава по указания
на вуйчо му Адем Кенан, който щял да ги напътства и ръководи.
Ангелов направил опит да привлече за членове и редниците Евгени
Маринов Христов и Благовест Невенов Андонов, но те не се
съгласили и отказали да членуват.
След преименуването, в началото на 1985 г., новото име на
Адем Кенан е Альоша Христов Керанов. От протокола за разпит на
12 март 1987 г. се вижда, че на въпрос на следователя “Какви
указания сте получил лично от вуйчо си Альоша Христов Керанов и
какви чрез редник Жанимир Асенов Чудомиров относно създаването
и дейносттта на организацията ви?”, Ангелов заявява:

“Лично от вуйчо ми аз съм получавал указания за

създаване на нелегална организация още през януари 1985 г.,
когато бях ученик – да издирвам недоволни сред съучениците
си и сред тях да създам такава организация. Тогава по-
конкретни указания за дейността на тази организация не ми е

100
 давал. Нови указания за създаване на организацията и
дейността й той ми даде през декември 1985 г., когато бях
пуснат в отпуск. Тогава той потвърди указанията за издирване
на недоволни войници и сформирането от тях на нелегална
група в поделението, като групата ще има за цел да събира и
изнася оръжие и боеприпаси от поделението, с което ще се
излезе в Балкана, по-точно нещата бяха така: още през януари
1985 г. вуйчо ми ми каза дословно: “Пукне ли се първа пролет,
излизаме в Балкана”. В последствие в разговорите ни обаче се
разбра, че ще трябва да се организираме и да си набавим
оръжие. Затова аз започнах разговори с моите съученици, а
той трябваше да организира неговите хора. Така че през
декември 1985 г. указанията му бяха същите: издирване на
недоволни, създаване на организация и изнасяне на оръжие. В
последствие, когато изпратих Чудомиров при него, той е
повторил тези три указания и освен това му е казал да състави
план на поделението и подробно му е обяснил как да се
организираме по тройки, да пазим конспирацията и прочие.
Когато през май или юни вуйчото ми дойде на свиждане, в
присъствието на свако ми вуйчо ми каза, че задачата да
правим план на поделението отпада, защото се очаква война с
Турция и в тази връзка задачата на групата ни е, когато тя
започне, да преминем на страната на Турция. Поради същата
причина няма да ми изпраща и свръзка”.

От протокола на Сливенския военен съд, от 16 юни 1987 г., се

вижда, че по време на съдебния процес, като свидетел по делото,
Жанимир Асенов Чудомиров заявява следното:

“Бях командир на отделение и по време на единичните

обучения се запознах с редник Ангелов. Постепенно се
сприятелихме... Запита ме съгласен ли съм да членувам в
такава организация и аз му казах, че съм съгласен. Тогава той
ме запозна с целите и задачите на организацията. Каза, че
трябва да събираме патрони и оръжие, да го укриваме извън
поделението, а при удобен случай да го предаваме на вуйчо
му. Каза ми, че всеки патрон струвал един човешки живот. От
разговорите ни аз разбрах, че всичко е започнало от вуйчо му
и че той е бил инициатора за привличане на хора и създаване
на групи. В случай на война с Турция тези групи трябвало да
минат на страната на противника. В следващите разговори
обмисляхме кои други момчета да привлечем в групата. През
февруари или март 1986 г. аз отидох в домашен отпуск в гр.

101
 Толбухин. Целта беше да отида при него и да получа някои
указания от него във връзка с организацията. Даде ми и едни
инициали, които да удостоверя пред вуйчо му, че
действително Ангелов ме изпраща. Аз намерих вуйчо му,
разговаряхме и той ми каза, че в поделението трябва
постепенно да се набират проверени и изпитани хора, да
събираме боеприпаси и оръжие. Той ми разясни също и целите
на организацията, че в случай че бъдем изпратени за някаква
акция, да обърнем оръжието срещу командирите и другарите
си... Ангелов беше споменал веднъж, че когато като ученик
бил на военно обучение край едно село, имало складове за
оръжие и боеприпаси и каза, че от там можело да се вземе
такова. Сподели също така, че оръжие и боеприпаси могат да
се вземат и от поделението, като при стрелби не се изстрелват
всички боеприпаси, а останалите да се укриват. Разговаряли
сме и със Златев, като вземем оръжие и боеприпаси от
неговата машина, но той не се съгласи. Предложи да вземаме
боеприпаси от други машини, за да няма съмнение в нас”.

На въпроса “С каква цел създадохте организацията?” от

протокола за разпит на 28.01.1987 г. се вижда, че пред следствието
Ангелов заявява:

“Създаването на групата беше с цел да се изнесе оръжие

и боеприпаси от поделението, след което, след като
разполагаме с оръжие и боеприпаси, да излезем в Балкана.
Това до тук е по разговорите с вуйчо ми. По-нататък с него не
съм обсъждал и той не ми е казвал какво точно ще правим в
Балкана. Както аз си ги представях нещата, като излезем в
Балкана щяхме да се съберем повече хора. Представях си, че
като излезем в Балкана, нас ще ни гонят и с оръжието ще се
отбраняваме, ще трябва да водим бой, да водим сражение.
Предполагам, че и ние щяхме да правим някакви акции против
властта – да взривим примерно влакове, да слизаме в селата и
да организираме митинги с хората и пр. Точно не съм го
мислил какво ще предприемем, повече вниманието ни тогава
беше насочено как да се снабдим с оръжие. В крайна сметка с
всички наши действия искахме да покажем, че тук, в България,
има хора, които не са съгласни с политиката на
правителството в тази страна, да го покажем това на другите
държави и по този начин да ги накараме да се намесят по
някакъв начин и да принудят България да промени политиката
си. Не съм мислил, че бихме могли да организираме въстание

102
 или бунт и да завземаме властта някъде. Това са нещата, които
на мен вуйчо ми ми е наливал в главата. Чак до такива
подробности занапред не съм стигал. Цел на организацията ни
беше поставена от вуйчо ми също и за в случай на война.
Когато дойде на свиждане той ми каза, че ако почне война с
Турция, нашата група трябва да премине на страната на
Турция, да преминем на страната на турските войски и да се
сражаваме на тяхна страна срещу България. Тогава, когато той
дойде на свиждането, каза да оставим всичко настрана и да
чакаме започването на война и тогава да минем на страната на
Турция. Това остана като последна и единствена задача за
групата ми. Пак тогава каза също, че ако имаме възможност,
да изнесем някой пистолет или граната – нещо, което се
събира в джоб. Макар че задачата ни е да чакаме войната, ако
ни падне такова нещо, да не го оставяме”.

С присъда № 0154 от 16.06.1987 г. на Сливенския военен съд

Адем Кенан е осъден на 3 години и 6 месеца лишаване от свобода, а
неговият племенник Стилиян Митков Ангелов – на 3 години и 2
месеца лишаване от свобода. Веднага след 10.11.1989 г. терористът
Адем Кенан не само беше освободен от затвора, но и като
“политически” затворник – борец за права и свободи на
тюркоезичното население, бе избран с листата на ДПС за депутат от
Великото народно събрание.
Особено активна е антибългарската подривна дейност на
Адем Кенан през 2003 година. В кореспонденция от Шумен на
Тонка Петрова, поместена във в-к “Дума” /09.11.1993 г./, четем
следното:

“България да стане федерация, а турският и

българският да станат официални езици, се казва в
разпространената от няколко дни в Шуменско и
Разградско луксозна брошура от 84 страници с
програмата и устава на нерегистрираната ТДП. Сам
нейният лидер Адем Кенан в петък я разпространил в
Шумен, твърдят осведомени... На териториална
обособеност можели да разчитат автономните републики,
както и на собствена полиция и опълчение”.

В-к “24 часа” /23.11.1993 г./ съобщава, че “Кенан поискал

България да бъде разделена на четири административно
автономни области – една българска, две турски и една
македонска”. В същия вестник от 22.09.1993 г. се съобщава, че

103
пред репортери във Варна Кенан казал, че ТДП щяла да работи
за административна автономия на тюркоезичното население. Във
връзка с това той пояснил, че в “много райони на България
кметовете и общинските съветници са турци и това е
началото на административната автономия”. Уточнил, че в
Испания съществували такива райони и те имали собствени
знамена, които заедно с испанските се развявали.
Във в-к “Дума” /30.01.1996 г./ под заглавието “Партията на
Кенан не изключва въоръжена борба” се съобщава, че според чл.
14 от новия устав на нерегистрираната ТДП “при категоричен
отказ на българските управници за спазване на
международните си задължения спрямо турския народ и
сродните му език, религия и култура, членовете на ТДП имат
пълното право да превърнат борбата си за национално
определение и самосъхранение в борба за национално
освобождение”.
В интервюто на Кенан във в-к “24 часа” /12-13.12.1992 г./
той е още по-дързък и циничен, като открито заплашва с някакви
фатални последици за България, от които можело да се възползва
един наш съсед – член на НАТО. На въпроса на интервюиращия
го репортер възможен ли е конфликт между християни и
мюсюлмани в България, той отговаря:

“Само при един случай – при продължаване на

неспазване правата на турското национално малцинство.
Има и друго – в турските райони, какъвто е нашият
например /Кенан живее в с. Ясенково, Шуменско – б.а./,
много хора почти не знаят български. Те не четат
български вестници, гледат турска телевизия. Никой не
обръща внимание на нищо българско... Конфронтацията
ще се създаде изведнъж, когато хората се осъзнаят.
Изведнъж ще ферментира всичко. И това ще допринесе за
югославския вариант. Но няма да са виновни турците,
защото те винаги са лесно манипулирани преди от
българите-комунисти, а сега от турците, внедрени от
Държавна сигурност. Но фактите ще говорят после, а
това ще е фатално за България. А от такава неуредица
може да се възползва друга страна, която има 1,5
милионна армия и членува в НАТО”.

От устава на нерегистрираната ТДП се вижда, че у нас има

втори “турски народ”, който в защита на своите права, както
твърди Кенан, не изключва и борба за национално

104
освобождение, т.е. провеждането и на въоръжена борба. Също
така от твърдението за наличието на “турски народ” следва да се
направи изводът, че България не е еднонационална държава,
както е записано в Конституцията. Изходът е един. Той е казан
по категоричен начин. Ако българските управници не се
съобразят с международните си задължения, членовете на ТДП
имат пълното право да превърнат сегашната си борба за
национално самоопределение в борба за национално
освобождение, т.е. да започнат и военни действия.
От горните твърдения се вижда, че според Кенан пълните
права и свободи на тюркоезичното население предполагат
признаването на турска автономия и ако българските власти не
се съгласят с това им искане, те ще организират и въоръжена
борба. Претенциите за наличието на турско национално
малцинство и искането за признаване на турския език като
официален, за което през 1992 година Доган не споменаваше
нито дума, сега Кенан заяви открито, ясно и на висок глас. Той
подготвя общественото мнение за бъдещите изключително
активни действия на ДПС по утвърждаването им с приемането на
Рамковата конвенция. Кенан даже заплашил, че ако не се
съобразим с това тяхно искане, ни очаквал югославски вариант
при решаването на националния въпрос, подсещайки, че в
подобна обстановка в защита на техните интереси, може да се
възползва една държава с армия от 1,5 милион души, която
членува в НАТО.
Всичко е пределно ясно с изключение на името на южната
ни съседка, която в лицето на тогавашния министър-председател
Сюлейман Демирел го прие като ръководител на една
нерегистрирана, нелегитимна и полулегална турска партия. За да
се утвърди като политически лидер и пред турските управляващи
среди, демонстрирайки своите крайни антибългарски и
протурски позиции, Кенан заявява: “Изпратили сме
видеоматериал на президента Йозал за целите на бъдещата
партия”. По данни на в-к “24 часа” /15.03.1993г./ на срещата с
турския премиер Демирел и с представители на парламентарните
групи на Меджлиса /турския парламент – б.а./, Кенан заявява:
“Информирахме турската страна за целите и задачите на
партията, както и за предателската роля на ДПС спрямо
турския народ в България”. Той уверява, че при контактите си с
представители на турската страна е била заявена готовността на
членовете на ТДП да участват като доброволци в Босна на
страната на мюсюлманите. Кенан останал доволен от приема,
който му оказали Демирел и депутатите от турския парламент.

105
Какво е било отношението им към програмата и дейността на
ТДП и какви съвети са му дали не знаем. Трябва да се
предполага, че Демирел и депутатите, които го приели, са имали
предварителна информация за позициите и дейността на ТДП.
От състоялия се официален прием може да се направи изводът,
че в една или друга степен Демирел и присъствалите депутати са
споделяли неговите виждания, тъй като в противен случай не
биха отишли на подобна среща. По същество това е една
официална, косвена подкрепа на дейността на Кенан и
ръководената от него ТДП. Показателно е също и
обстоятелството, че две турски телевизионни програми са
отразили срещите им.
Единственото, което със сигурност може да се твърди е, че
след завръщането си в България Кенан продължи да укрепва
ТДП и да развива активна антибългарска дейност. За това говори
и реакцията на съдебната власт, която чрез окръжния прокурор в
Разград и Главна прокуратура го предупреди да преустанови
дейността на ТДП. Кенан се явил пред прокурорите Павел
Павлов и Петър Райков от Главна прокуратура с окачени на
ревера си значка с турския герб и символа на терористичната
организация “Сивите вълци”. Както твърди Елена Енчева в
своята публикация във в-к “Сега” /06.05.1999 г./: “Той носеше
като дар за Филчев флаг с полумесец и звезда. Кенан предложил
знамето на Павлов и на Райчев, за да приветстват с него
турските колеги, дошли на посещение. Прокурорите отказали и
конфискували байрака”. В такава обстановка Кенан подписва
протокол с отправеното му обвинение да не “проповядва
антидемократична идеология или насилствена промяна на
конституционния ред”.
Въпреки предупрежденията Адем Кенан не преустановява
своята антибългарска дейност, като продължава да се подиграва
със съдебната власт. В-к “Дневник” /13.03.2003 г./ писа, че Кенан
отново ще бъде призован във Върховната касационна
прокуратура, тъй като не изпълнява указанията на Главната
прокуратура да свали турските национални флагове, с които е
обкичил дома си в село Ясенково, както и не е престанал да
призовава за създаването на турска автономия в Лудогорието и
Източните Родопи. Къщата на Кенан е на такава височина, която
позволява да се виждат знамената и от съседните села.
Адем Кенан е един от многото протурски националисти,
които както преди 10.11.1989 г., така и сега, в условията на
установените демократични права и свободи за целия български
народ, без разлика на неговата религия и етническа

106
принадлежност, продължава своята престъпна дейност. ТДП
като далекобойна артилерия, с претенциите си за турска
автономия, създава необходимите вътрешнополитически
предпоставки и обществена нагласа, подготвяйки от сега
общественото мнение с това искане. Към тази бъдеща турска
автономия протурските националисти се насочват чрез една
умела тактика на непрекъснати претенции за нови, още по-
големи права и свободи за тюркоезичното население у нас, като
добре пресметнато, стъпка по стъпка завоюва все по-големи
позиции. ТДП подхвърля на вниманието на нашата общественост
редица на пръв поглед напълно налудничави и абсурдни,
провокационни претенции, които след време се приемат от ДПС
като естествени и необходими права и свободи на
тюркоезичното население. При тази обстановка България
предварително е предупредена от ТДП чрез нейния лидер Кенан,
че ако не се съобразяваме с техните искания, ще започне
въоръжена национално-освободителна борба, заплашвайки ни с
фаталните последици за нашата страна от един нов югославски
вариант, който със своите стотици хиляди жертви при кървавите
етнически сблъсъци ни е много добре познат. Даже ни се
подсказва, че при така настъпилите фатални последици за
нашата страна ще се възползва Турция със своята 1,5 милионна
армия.
ДПС никога досега официално не е поставяло въпроса за
предоставяне на възможност на тюркоезичното население да
създаде своя турска автономия. То винаги е избирало най-
благоприятния момент, преценявайки кога и как да постави
своите искания за още по-големи и неограничени колективни
права и свободи на това население. Упоритата борба на ДПС за
признаване на турското национално малцинство, както и
признаването на турския език като втори официален език чрез
предаванията по БНТ, са първите успешни стъпки за евентуални
бъдещи претенции за турска автономия по пътя към
утвърждаване още отсега на България като “мултиетническа и
мултинационална” държава. Разбира се, за това е нужно време,
както и необходимата вътрешна и международна обстановка,
които могат да гарантират успешния изход от подобни
сепаратистки намерения, претенции и действия.
Под заглавието “Турци започват въоръжена борба срещу
властта” в-к “168 часа” /09-15.09.2005 г./ помества следния
материал:

107
 “Аз и моите хора сме готови да се борим срещу
българските изроди и техните помагачи”, заяви през “168
часа” бившият депутат от ДПС и лидер на ТДП Адем
Кенан. Според него малцинствата у нас са поробени, без
никакви права и затова единственият изход на “борците
за свобода” бил да грабнат оръжието в борбата си срещу
властта. В края на август забранената ТДП е провела
заседание на областните си координатори в Шумен...
Според него целта на събирането е била да се уточнят
начините и методите за отпор на действията на “Атака” и
техните помагачи от ДПС, които били виновни за
положението в страната. Единодушно било решено ТДП
да активира структурите си за провеждане на протести в
цяла България.
Положението стана страшно. Великобългарските
национал-шовинистични управляващи с техните добре
обучени изродили се еничари от турски произход
прекалиха. Те умишлено подтикват с действията си
турците към въоръжена борба”, категоричен е Кенан.
“Щом не ни оставят друг изход, ние сме готови за това”.
В началото съпротивата щяла да започне в градовете на
Североизточна България с преобладаващо турско
население, обясни тактиката си лидерът. Действията
щели да бъдат ръководени от съответните общински
партийни съвети. Според Кенан целта е борбата
постепенно да се пренесе в цялата страна. За
осъществяване на поставените задачи екстремистите
имали подкрепата на ОМО “Илинден” и други сродни
организации. Кенан се зарича, че ако въпреки действията
им, властите не спрат политиката си на геноцид спрямо
турското население, ТДП била готова да предприеме
форми на въоръжена борба, подобно на съпротивата
срещу американските окупатори в Ирак...
В тон със започналата борба домът на лидера на
ТДП Адем Кенан в шуменското село Ясенково е украсен
с турски национални знамена. Яркочервеното знаме със
звезда и полумесец е спуснато над единия от прозорците
на стаята-офис на ТДП. Друго знаме свободно се вее над
главния вход на къщата. Турско знаме плющи от вятъра и
в дома на сестрата на Кенан. Шефът на ТДП с гордост
разказва, че е получил като подарък от Турция над 1 000
национални байрака. Те трябвало да бъдат окачвани на

108
 видни места в Лудогорието по време на визитите на
големци.
Идеите на Кенан намират подкрепа сред малка част
от съселяните му, установи репортерска проверка на “168
часа”. За мнозинството от тях шефът на ТДП е поредният
луд, на когото не трябва да бъде обръщано внимание.
Други са на мнение, че защитава правата им и със
сигурност получава сериозна подкрепа от чужбина.
“Недопустимо е в мирно време Адем Кенан да настройва
хората и да ги зове на бунт”, категоричен е кметът на
родното село на бунтовника Ясенково Ремзи Осман.
“Никой разумен човек няма да го последва”. Според
Осман хората в селото си имат по-сериозни проблеми и
нямат време да се занимават с приказките на някакъв
луд”.

Най-лошото ще бъде ако не обърнем внимание на

призивите на ръководителя на ТДП за започване на въоръжена
борба, както ни съветват някои негови съселяни. Твърдението на
Кенан, че били готови да предприемат формите на въоръжена
борба, подобни на съпротивата срещу американските окупатори
в Ирак, е една от най-сериозните заплахи за ангажиране на ТДП
в провеждането на мащабни терористични актове. Няма
съмнение, че той има намерение да се възползва от опита на “Ал
Кайда” и други радикални ислямистки организации в тяхната
ежедневна терористично-диверсионна дейност и у нас с крайна
цел – извоюване на турска автономна република.
В интервю пред в-к “168 часа”, поместено в същия брой,
под заглавието “Турците имат право на въстание” Адем Кенан
потвърждава съобщението за проведената среща в Шумен с
представители на партиите от Турция, Албания и Македония, на
която обявили курс на въоръжена борба срещу “Атака” и ДПС в
градовете с преобладаващо “турско” население – Шумен,
Разград, Търговище и Силистра. По този въпрос той обещава да
говори по-късно при положение, че вестникът има доброто
желание да даде гласност на техните искания. Обяснява, че вече
втора година работи за разширяване дейността на ТДП в цялата
страна и има готовност да бъдат последвани и от трезвомислещи
в ДПС. Също така получили безрезервната подкрепа и на ОМО
“Илинден”. Адем Кенан заявява, че има пълно основание да бъде
“толкова критичен”, наричайки българите “нация от изроди”. В
отговор на поставения му въпрос дали вече са готови за бой,
Адем Кенан казва: “Искам да съм ясен. Започваме с мирни

109
протести. Ако те преминат в сблъсъци и саморазправа, вина за
това ще носят българите. Както в Босна и Косово сърбите
понесоха тежестта на гърба си. Международните документи
дават на турците, живеещи в България, пълното право да се
вдигнат на въоръжено въстание”.
В различни периоди от развитието на България, след т.нар.
демократични промени, с едни и същи намерения, открито или
завоалирано, под благовидния претекст за защита правата и
свободите на тюркоезичното население, Ахмед Доган и Адем
Кенан предявяват своите абсурдни сепаратистки и
асимилационни искания. В борбата за тяхното осъществяване те
използват своите възможности, опирайки се не само на
радикалните сили от средите на протурските националисти,
религиозните фанатици и привържениците на ислямския
фундаментализъм, но и на съдействието и решителната подкрепа
на “майката-родина” Турция.
Какво е отношението на ислямските фундаменталисти,
религиозните фанатици и протурските националисти към
изказването на Ахмед се вижда от изявлението на Адем Кенан,
който пред в. “24 часа” /02.04.2003 г./ завява: “Това, което
Реджеп Молла Ахмед каза, е правилно. Тези неща аз ги казах още
преди 14 години от трибуната на Народното събрание”. Ние не
знаем колко са последователите на Адем Кенан, за какъвто той
счита и ислямския фундаменталист Реджеп Молла Ахмед, но във
всеки случай неговите закани за национално-освободителна
борба и въоръжено въстание безспорно са оказали влияние на
някои екстремисти от средите на протурските националисти и
религиозните фанатици, които симпатизират на идеите на
радикалния ислям.
По време на извършеното претърсване преди последния му
разпит в Главна прокуратура от дома на Кенан са иззети
документи и литература на ТДП, сред които и списък с 200
души, подали молби за приемане в неговата партия. В
публичните си изказвания той заявява, че членовете на ТДП са
над 5 000, а в други твърди, че броят им е 40 000. По всяка
вероятност Кенан умишлено завишава техния брой, за да се
представи като ръководител на една голяма политическа партия.
Нашите телевизионни зрители можаха да видят в предаването по
телевизия “Скат”, че Кенан има и свои последователи,
включително и от семейното си обкръжение. Най-голямата му
сестра Назифе, над чиито дом също се развява турското знаме, е
член на ТДП. По време на интервюто с нея тя не само потвърди
заканите на Кенан за въоръжена борба и въстание, но каза, че

110
ислямските фундаменталисти ще принудят християните да се
откажат от своята религия, като приемат исляма, който трябвало
да господства по света.
Според в-к “168 часа”, опасността от намерението на Адем
Кенан за въоръжена борба срещу властта се вижда и от
изявлението на началника на РДВР-Търговище ген. Гецо Гецов.
Според него във връзка с тенденциозното изказване на Кенан,
който умишлено търсел конфронтация с властта за да провокира
етническо напрежение, прокуратурата задължително трябвало да
се намеси. Ген. Гецов заявява: “Явно ТДП има вече свой
електорат и членска маса щом като зове открито за военни
действия”. Според него спецслужбите наблюдавали “турския
сепаратист”, но за момента нямало основание за намеса.
По повод изявлението на Кенан и във връзка с
информацията на специалните служби президентът Георги
Първанов поиска Главната прокуратура да извърши проверка на
изнесените данни. Преди да се яви в прокуратурата Адем Кенан
направи крачка назад като каза, че не е бил правилно разбран от
медиите, обвинявайки ги, че са извадили думите му от контекста.
Отрече някога да е казвал, че българите са “нация от изроди”.
Също така заяви: “Никога не съм твърдял, че съм тръгнал да
вдигам бунтове. Аз нямам дори нож!.. Знам, че мога да си
кротувам и да си вземам пенсията, но не съм такъв човек, не се
страхувам от никого, животът ми е посветен на правата на
турците в България”.
Докато през 1999 година Кенан занесе в Главната
прокуратура турските знамена и заплаши, че “ако спрямо него
предприемат насилствени действия, ще уведоми
международните организации и “Сивите вълци” в Турция”, по
време на сегашното му призоваване в прокуратурата беше по-
въздържан, даже сподели, че носи в себе си и дрехи, които ще са
му необходими, ако бъде задържан. В случая Кенан сам е
преценил, че неговите изявления и действия могат да бъдат
квалифицирани като престъпления, за които ще му се търси
наказателна отговорност. Той отново се подигра с прокурорите
от Върховната касационна прокуратура. Веднага след
приключване на тричасовия разпит Адем Кенан напуска
Съдебната палата, като слага на главата си червен турски фес от
времето на Османската империя. С това той не само демонстрира
преклонението си към петвековния завоевател, но по най-
арогантен начин доказа, че в България няма власт, която да го
отклони от досегашния му път.

111
 От Главна прокуратура заявиха: “Г-н Кенан декларира, че
не проповядва расова вражда и подписа предупредителен
протокол, че няма да извършва такива деяния”. И този път той
не беше подведен под наказателна отговорност, въпреки че
имаше многобройни безспорни данни за подклаждане на
етнически размирици чрез бунтове и въстания, както и с призиви
за национално-освободителна борба с цел извоюване на Турска
автономна република. Протурските националисти и
привържениците на радикалните идеи на ислямския
фундаментализъм отново се убедиха, че подобни действия, както
и директни заплахи и призиви за бунтове и въоръжени въстания,
у нас са напълно допустими. В най-лошия случай те могат да
бъдат квалифицирани като прояви, за които от прокуратурата
могат да ги задължат да подпишат предупредителен протокол с
обещанието, че повече няма да извършват такива действия.
Случаят с Адем Кенан показва, че тези предупредителни
протоколи нямат никакво значение, тъй като той спокойно,
необезпокояван от никого продължава безнаказано престъпната
си дейност.
Въпреки изявлението на кмета на Ясенково, че “никой
разумен човек няма да го последва”, намериха се някои негови
съмишленици, които участваха в ново съвещание на 15-те
областни координатори на ТДП от страната. Както писа в-к “168
часа” /14-20.10.2005 г./, в Разград те са приели декларация “За
национално самоопределение и самосъхранение на турците,
живеещи в България”. В своята статия “Прокурори и ченгета се
карат за Адем Кенан” журналистката Галина Ганчева ни
съобщава следните интересни данни:

“Прокуратурата ни изолира напълно в разследването

на Кенан за подбуждане към расова или национална
вражда и създаване на организация, която подстрекава към
расова омраза. “Никой не ни търси като специалисти,
които следим изявите на партията му от самото й
прохождане”, споделиха пред “168 часа”служители на
служба “Сигурност” в Североизточна България.
Разузнавачите се оплакаха, че “случайно” или умишлено
магистратите от Върховната касационна прокуратура ги
държат на разстояние. Те са очаквали, че ще бъдат
потърсени за съвети при разпитите на Кенан, който е в
полезрението им и е техен контингент от години. По техни
думи, недопустимо било “да нямат информация как са
протекли разпитите на лидера на ТДП във Върховната

112
касационна прокуратура през септември, имало ли е
някакви проблеми...
Усетил пролуките в действията между прокуратура и
полиция, Кенан обяви през уикенда в Разград, че започва
усилено да работи върху създаването на структури на ТДП
в цялата страна. Този път изявата му мина доста семпло и
непомпозно за разлика от предишната в елитния хотел
“Шумен”. Сред гостите имаше представители от
Македония и турчин, жител на Виена. В изоставена барака
край старото християнско гробише Адем Кенан събра 15-
ина областни координатори от цялата страна. Добре
представени са Северна и Южна България – Варна,
Разград, Омуртаг, Казанлък. От “деловия президиум”, от
трибуната, облечена с турско знаме, един от ораторите -
Мендерес Кунгюн, поиска турците у нас да получат статут
на национално малцинство. Кенан пък заяви, че няма
намерение да регистрира партията си в съда. Една народна
партия, като ТДП, не била длъжна да се регистрира в съда
на друг народ.
Координаторите са инструктирани да разясняват на
турското население политиката на Кенановата партия.
Избрани са и нови коордитатори. Координатор за Разград е
журналистът от местния вестник “Екип 7” Шенол
Ахмедов. В подкрепа на политиката на ТДП започва
изграждането на комитети. Те имат задачата да поддържат
връзка с ръководството на ТДП и да следят дали лидерът
на партията Адем Кенан спазва международните
документи. В приетата на срещата в Разград декларация
“За национално самоопределение и самосъхранение на
турците, живеещи в България”, са разкритикувани всички
български партии за “непросветното им мълчание
относно създадения от ДПС етнически модел” и
провежданата от тях античовешка, национал-
шовинистична политика. Авторите на декларацията се
определят като чисти турци, готови да продължат делото
на ТДП за постигане на онова статукво на турците,
посочено в европейските документи, приети в Копенхаген
и Виена...
Окръжният прокурор на Шумен Павел Иванов, който
образува дознанието срещу Кенан за проповядване на
национална вражда и расова омраза, заяви, че ще се
погрижи да изпрати на Върховната касационна
прокуратура текста на декларацията от срещата в Разград.

113
 Материалите от разследването в РДВР-Шумен са във ВКП.
“Внимателно ще се запознаем със съдържанието. Тогава
ще преценим какви посочени от закона действия ще
предприеме прокуратурата”, сподели за “168 часа”
говорителят на ВКП Николай Марков”.

В стремежа си към завземане на още по-големи властови

позиции в управлението на страната, които някои политици
определиха като “преяждане с власт”, ДПС се превърна в
истински дразнител на сегашното обществено недоволство. След
жестоките критики по адрес на ДПС и обругаването й от всички
парламентарно представени политически сили, с изключение на
нейния “стратегически съюзник” БСП, както и от НДСВ, някои
наши и чужди стратези и покровители на ДПС прецениха, че
трябва да се използва Адем Кенан в провеждането на активни
мероприятия при защитата на Доган и утвърждаването на
неговата партия като единствен гарант за етническия мир в
България.
Осман Октай, като бивш дългогодишен заместник-
председател на ДПС, а сега политически противник на Доган,
даде едно от най-сполучливите определения на Кенан. Пред в-к
“Политика” /17-23.09.2005 г./ той заявява, че според него “в
моменти на криза около Доган и ДПС винаги се е разигравал
театърът с “добрия” и “лошия” полицай. Т.е. на преден план се
вади “лошото” ченге – забранената ТДП и лидерът й, а за ДПС
и Доган остава ролята на “доброто” ченге като крепител на
“българския етнически модел”, предпазил страната от
етнически конфликти като този в Босна и Косово”. “Мюрето”
Кенан, когото някои определят като “сламеното плашило”, беше
отново измъкнат, за да покаже на българската общественост
колко е полезен и нужен за мира и спокойствието в България
Ахмед Доган и неговата партия.
С основание възниква въпросът каква е целта, която си
поставиха някои наши и чужди режисьори с разработените от
тях антибългарски сценарии, в които Кенан отново блестящо
изпълни своята задкулисна роля в защита на Доган и ДПС. Няма
никакво съмнение, че основният замисъл беше да се отклони
общественото внимание от сегашното напрежение, което
създадоха управляващите, удовлетворявайки властовите апетити
на върхушката на ДПС. Трябваше да се покаже, че освен
“лошия” Кенан, който в момента се утвърди като един от най-
големите проблеми за нашата страна, има и друг ръководител на
турската етническа партия, оглавявана от “добрия” Ахмед Доган.

114
Чрез своите закани и призиви за въоръжена борба и въстание,
както и с исканията за Турска автономна република в сегашната
кризисна ситуация, Адем Кенан се опита, макар и временно, да
отклони недоволството на повечето български граждани от
провежданата антибългарска политика от страна на ДПС и
нейния лидер Ахмед Доган. В скоро време този “театър” ще
приключи без очакваните успехи за ДПС и Доган. След като се
спусне завесата и на последното представление, ще се разбере,
че няма да има очакваните аплодисменти от страна на
българския народ, който не може да бъде заблуден както от
Кенан, така и от чуждите режисьори за истинската роля и
антибългарската същност на Ахмед Доган като главен артист в
политическия живот на нашата страна от началото на т.нар.
демократичен преход.
Както съобщи вестник “Шуменска зора” /22.02.2006 г./
ръководителят на нерегистрираната ТДП Адем Кенан заявява,че
решението на съда да бъде глобен с 600 лева за скандалното
определение “Българите са нация от изроди” е
противоконституционно. 17 години след като отказа заедно с
останалите депутати от ДПС във Великото народно събрание да
подпише Конституцията на Република България, чак сега той се
сети, че има Конституция, позовавайки се на основния закон на
нашата страна в защита на своите граждански права. Адем Кенан
използва организираната пресконференция с журналистите в
Шумен, като заяви, че ТДП е започнала подписка за признаване на
турското национално малцинство в България. Показва изготвената
“Декларация на мюсюлманите-турци, останали да живеят по ирония
на съдбата в тъй наречената Република България”. С искането за
признаване на турско малцинство под декларацията на ТДП, според
уверенията му, засега са се подписали 1 500 души само от Разград и
околните села.
В своите досегашни изявления Адем Кенан, както и много
други протурски националисти и “турски терористи” са
декларирали, че едновременно с признаването на турско национално
малцинство у нас трябва да се признае и правото на тюркоезичното
население да създаде Турска автономна република в границите на
България. На пресконференцията той казва, че в България е
необходимо да се създаде Федерация на етническите общности, в
чието име не трябва да присъства думата “българи”. Според него
“дали България и в бъдеще ще се нарича “България” е под въпрос”.
В интервю пред вестник “168 часа” /24.02-02.03.2006 г./,озагавено
“Българите са мулета и катъри”, Адем Кенан проявява известна
отстъпчивост от първоначалните си позиции като заявява:

115
 “Ако се установи, че нашите граждани българи и турци
са най-многолюдните, няма проблем да кръстим държавата
Българо-турска или Турско-българска федерация. Моят
приятел Мендерес Кунгюн също си е направил своя
декларация, в която моли българите за повече права на
малцинствата. Ние не искаме да молим, защото така ще
признаем господството на българския етнос. В нашата
държава трябва да има равноправни етноси. Не молим, а
настояваме за турска телевизия, университет и т.н. Смешно е
да се кланяме на българите, които са едва 850 000 в
осеммилионна България”.

В своето интервю той развива теорията, че истинските българи

са от тюрко-алтайски произход, както турците и татарите, като
заявява: “В такъв случай сме братовчеди и на базата на това
можем да се обединим в една държава”. Кенан много добре
разбира, че в изпълнение на великодържавните планове и амбиции
на южната ни съседка това обединение означава не само извоюване
на Турска автономна република за тюркоезичното население у нас,
но и поглъщането на цяла България от сегашните наследници на
бившата Османска империя.
В друго интервю пред вестник “168 часа” /03-09.03.2006 г./,
озаглавено “Турският султан е освободил България”, той заявява, че
трябва да сме благодарни на Турция , а не на руския цар Александър
ІІ за освобождението на нашата страна. Според него, “Бенковски е
терорист”, а българите, като “по-нисш народ”, са малцинство, тъй
като “изследванията на сериозни историци” доказват, че техният
брой е около “1 милион души”. На въпроса как трябва да се казва
евентуалната бъдеща държава, след като се установило, съгласно
неговите твърдения, че българите не са 85% от населението по
данни от официалната статистика при последното преброяване, а са
“малцинство в сравнение с останалите 20 етнически общности”,
живеещи в нашата страна, Адем Кенан заявява: “Може да стане
Българо-турска федерация, ако се окажат мнозинство българите и
турците. По-вероятно е обаче да е Турско-циганска или Балканска
федерация. Съдбата на държавата е поставена на карта”.
Без всякакво притеснение Адем Кенан заявява пред
шуменската журналистическа гилдия: “Когато един народ, като
турският, който господства като имперски народ 500 години по
тези земи, сега е принуждаван да стане част от една нация заедно
с бившите си роби, това е унижение за мен като турчин”.
Единствената истина в това изказване е, че за разлика от

116
съвременните наши еничари, които говорят само за османско
присътвие по българските земи, Адем Кенан казва, че българите са
били истински роби по време на Турското робство. Той също така
заявява, че не приема българската държава, защото в нея
“малцинствата са управлявани със силата на оръжието, както и в
ЮАР”.
Тези провокационни и скандални изказвания на Адем Кенан, с
които иска да промени името на своята родина, според мнението на
някои народни представители, налагат президентът да предприеме
необходимите действия за отнемане на българското му гражданство.
Всеки би оправдал подобно решение на държавния ни глава, тъй
като ръководителят на антиконституционната и антибългарска ТДП
сам се отказва от всичко онова, което го идентифицира като
гражданин на Република България. Това обидно поведение,
недопустимо в една правова държава, налага прокуратурата да се
самосезира, а съдебната власт да се заеме с този провокатор, който
трябва да бъде спрян и поставен на място. По повод на тези
изказвания лидерът на ВМРО Красимир Каракачанов заяви: “Кенан
има два изхода – или да напусне сам държавата и да иде в Турция,
или да бъде отнето българското гражданство и да бъде изгонен с
ритници от България”.
Адем Кенан може би трябва да потърси гражданство в тази
страна, която през целия си съзнателен живот е чувствал като своя
“майка-родина”. Неговите заслуги към южната ни съседка са
безспорни. Няма никакво съмнение, че тя ще го приеме и приюти
като истински герой, който е спечелил обичта и уважението на
Турция като наследник на страната империя, която 500 години е
господствала по българските земи. Единствено по този начин Адем
Кенан ще бъде удовлетворен защото, както сам заявява, няма да
изпитва унижението “да се кланя на българите” и да бъде
“принуждаван да стане част от една нация, заедно с бившите си
роби”.
Почти по едно и също време подобна декларация, като тази на
Адем Кенан от ТДП, беше разпространена в България и Турция от
името на новосъздаденото гражданско мюсюлманско дружество
“Миллиет-Тракия” със седалище в Казанлък и Националната
асоциация на евроинтеграция на малцинствата. Авторът на
декларацията е бизнесменът Мендерес Кунгюн, роден в Якоруда, по
всяка вероятност българин-мохамеданин, който още пред декември
1990 г. става член на СДС. До края на 2005 г. е бил председател на
един от клубовете на СДС в Казанлък, след което подава молба и
напуска организацията, тъй като счита, че неговите съпартийци няма
да го подкрепят в искането му за турското национално малцинство.

117
От две години съпругата му с двете им деца живеят в Истанбул,
където имат собствен фамилен магазин. Според Кунгюн, тяхната
декларация не е съгласувана с Адем Кенан. За разлика от него Кенан
заявява, че организираната в Казанлък подписка е била идентична с
тяхната, даже през декември 2005 г. двете групи са се срещнали на
връх Шипка, където уточнили взаимодействието си.
Кунгюн споделя, че подписката в подкрепа на декларацията
им, е разпространена в 50 български общини, като досега 6 500
представители на тюркоезичното население у нас и изселници от
България, които постоянно живеят в Турция, са се подписали под
нея. Тяхната инициатива била подкрепена и от някои членове на
ДПС, заедно със семействата им.
Основното искане на изготвената от Кунгюн декларация е
официалното признаване на турско национално малцинство в
България. В нея се настоява за приемане на специален закон за
малцинствата, разкриване на държавен турски университет в
България, отпадане на конституционната забрана на етнически
партии, задължително изучаване на турски език от българските
граждани “самоопределили се като турци”, искане турският да стане
втори официален език в държавата, разкриване на специални
дирекции и предавания по БНТ и БНР на турски език, а при
необходимост да се създаде нова турска политическа партия.
Официално не се поставя въпросът за признаване на самостятелна
Турска автономна република в границите на България.
Изпълняването на тези сепаратистки искания неминумено ще доведе
до формирането на мултиетническа държава. За осъществяване на
имперските амбиции на Турция много отдавна работят не само
“турските терористи”, протурските националисти, но и турската
партия на ДПС.
За заблуждение на наивниците Кунгюн заявава: “Ние сме
категорично за териториална неприкосновеност на България и
никога не говорим за федерация на страната”. Всеки български
патриот разбира какви са действителните им намерения.
Българският народ много добре знае какво стана с Македония,
където по този път, очертан в декларацията на Кунгюн, албанските
екстремисти постигнаха своите автономистки и сепаратистки цели
за двунационална и двуезична държава. Прогонвайки местното
население, изповядващо християнската религия, те успяха да
откъснат Западна Македония, в която вече се разпореждат като в
своя собствена самостоятелна албанска държава. Няма никакво
съмнение, че в близко бъдеще албанските екстремисти и ислямски
терористи ще присъединят тези изконни български земи към така
мечтаната от тях Велика Албания.

118
 Когато слушаме наивните обяснения на Кунгюн за
териториална неприкосновеност на България, ние много добре
знаем, че в редица райони на страната с компактно тюркоезично
население българите живеят в условията на непрекъснато
упражняван терор. Новото име на терора в редица селища и градове,
управлявани от ДПС, може да се нарече и обезбългаряване на тези
изконни български земи. Поради упражняване на психически и
физически тормоз и насилие, включително и физическо, както и
лишаването на българите от възможността да работят свободно, те
са принудени да напускат родните си огнища и както по време на
Турското робство немили-недраги да търсят закрила в други
държави или селища в страната с компактно българско население.
ДПС и техните помощници в осъществяване на великодържавните
амбиции на Турция, като Адем Кенан и Мендерес Кунгюн,
провеждат политиката на албанските екстремисти и терористи,
където по-голямата част от сърбите, циганите, македонците и
другите народностни и етнически групи, изповядващи
християнската религия, бяха принудени да напуснат селата и
градовете, където векове наред са живели техните предци. Няма
никакво съмнение, че ако управляващите не вземат необходимите
мерки, в резултат на непрекъснатия терор, на който са подложени
нашите сънародници в селата и градовете с компактно тюркоезично
население, където цялата власт е в ръцете на ДПС, животът на
българите ще се превърне в истински ад. Обезбългаряването на тези
райони ще бъде последната крачка към осъществяване на така
мечтаната Турска автономна република в границите на България.
През февруари 2006 г. по сигнал от местната организация на ВМРО
органите на МВР започнаха разследване на политическата дейност
на Кунгюн, а Районната прокуратура образува предварителна
проверка за установяване дали е извършено престъпление с
подписката по тяхната декларация.
На 21 май 2006 г. Кунгюн бе обявил, че в хотел “Тримонциум”
в Пловдив ще проведе среща с 50 турски инициативни комитета за
учредяването на новата етническа партия “Национално турско
обединение”. За да заблуди органите на МВР, прокуратурата и
чакащите го представители на партия “Атака” и ВМРО, в условията
на пълна секретност, той провежда Учредително събрание на връх
Бузлуджа. От този свещен старопланински връх, който
националната памет винаги е свързвала с войводите Хаджи Димитър
и Стефан Караджа, загинали за свободата на България в
петвековната битка на българския народ с турските поробители,
Кунгюн отново повтаря наглите си претенции за признаване на
турско национално малцинство, превръщането на България в

119
двунационална държава, както и за обявяването на турския език за
втори национален език.
Създадената от Кунгюн нова етническа партия “Национално
турско обединение” е поредната провокация, която тепърва ще бъде
използвана от Турция и турското разузнаване за обединяването на
най-крайните радикални протурски националисти в провеждането на
още по-остри подривни мероприятия срещу нашата страна. Няма
никакво съмнение, че дейността на Мендерес Кунгюн и Адем Кенан
се ръководи от един и същ център в Турция, който се стреми да
утвърди техните турски етнически партии с много по-войнстващи
радикални програми, представяйки ДПС и Ахмед Доган като по-
добрата алтернатива за нашата страна по пътя към утвърждаване на
Турска автономна република в границите на България. Една от
преследваните цели е българският народ, политическите партии и
повечето от продажните български правителства да привикнат със
съществуването на турски етнически партии у нас, които макар и
нерегистрирани, продължават да провеждат своята подривна
дейност, застрашавайки националната сигурност и териториалната
цялост на България.
Указанието на Адем Кенан за създаване на нелегална група от
враждебно настроени протурски националисти в едно от бойните
поделения на Българската народна армия, която е трябвало да
организира изнасянето на оръжие и излизането в планината за
водене на въоръжена борба с органите на властта, а при евентуален
военен сблъсък с Турция да премине на тяхна страна, могат да бъдат
определени единствено и само като подготовка на крупни
терористично-диверсионни актове, реално застрашаващи
сигурността на нашата страна. Кенан и другите участници в
нелегалната група не са успели да осъществят престъпните си
намерения единствено поради своевременното им разкриване и
обезвреждане от органите на ДС. Всеки може да си представи колко
невинни хора щяха да загинат, ако ръководената от него нелегална
група беше осъществила престъпните си намерения чрез военни
сблъсъци и сражения с органите на властта, завладяването на
селища, взривяването на влакове и други терористични действия.
В пълен унисон с предишните терористично-диверсионни
намерения на Кенан са и сегашните му призиви за бунтове и
въстания, както и за започване на национално-освободителна борба
с цел извоюване на Турска автономна република. Той отново
призовава “турските терористи” и протурските националисти, някои
от които отдавна работят в услуга на турското разузнаване и
подривно-пропагандните органи и организации “да грабнат
оръжието” срещу органите на властта, заявявайки че “турците

120
имат право на въстание” и извоюване на самостоятелна
териториална автономия. С основание възниква въпросът трябва ли
да се отминат и сегашните заплахи на “турския терорист” Адем
Кенан или е крайно време да се направи всичко необходимо за
пресичане на престъпните му намерения. Отговорът е само един –
България има необходимите сили и възможности да се справи с
престъпната дейност на Адем Кенан, както и с всеки “турски
терорист”, ислямски фундаменталист и протурски националист,
който би се осмелил да застраши националната сигурност и
териториална цялост на нашата страна. Органите на сигурността,
съдебната власт и президентът на Република България са дължни да
вземат необходимите мерки за пресичане досегашните закани и
престъпления на Адем Кенан, който повече от десет години,
необезпокояван от никого, призовава “турските терористи” и
протурски националисти към нови кръвопролития, бунтове,
въстания, както и започване на национално-освободителна борба с
цел осъществяване великодържавните амбиции и планове на Турция
за извоюване на Турска автономна република.

ЗАПЛАХИТЕ ЗА ТЕРОРИСТИЧНО-
ДИВЕРСИОННА ДЕЙНОСТ В РАЗГРАДСКИ
ОКРЪГ

В своята книга “С право на реплика” о.з. полк. д-р доц. Хинко

Хинков прави задълбочена оценка на подривната дейност на Турция
в Разградски окръг, като разглежда дейността на някои нелегални
групи и организации.
През 1962 г. в Разград се изгражда нелегална организация, в
която се включват и четирима представители на интелигенцията от
средите на тюркоезичното население със средно и висше
образование. Неин ръководител е инж. Ариф Салиев, който работил
в завода за антибиотици в Разград. Членовете на организацията
решават с всички възможни легални и нелегални сили и средства да
започнат борба за извоюване на турска автономия. В очертаните от
тях граници за бъдещата Турска автономна област с център Разград
е трябвало да се включи цялото Лудогорие, като обхванат и
обширни територии, населявани с компактно тюркоезично
население в Шуменски, Силистренски и Добрички окръзи. Съгласно
изготвената от тях Конституция, Турската автономна област
първоначално трябвало да бъде в границите на България, но със

121
самостоятелно турско управление. При положение, че не успеят да
извоюват исканата от тях автономия, членовете на организацията
решават да предизвикат масово недоволство сред тюркоезичното
население, като принудят управляващите да сключат нова
изселническа спогодба с Турция.
От името на организацията изпращат няколко писма по
гостуващи турски граждани до правителството на Турция и други
техни държавни институции, както и до ООН, в които разкриват не
само “тежкото положение” и “нечовешката съдба”на тюркоезичното
население у нас, но отправят и молба да им се окаже съдействие за
изграждането на Турска автономна област в границите на България.
В своята книга Хинков пише следното: “Организацията прави
разработки, очертаващи границите и административната уредба,
включително и текста на Конституцията на административната
област. В “принудителните” за българското правителство масови
акции се подготвят спонтанни бунтове, саботажи и
терористично-диверсионни действия”. Своевременното разкриване
на нелегалната организация не е дало възможност на нейните
членове да организират и приведат планираните бунтове, саботажи и
терористично-диверсионни актове. Няма нищо вярно в слуховете, че
тя е подготвила взривяването на пеницилиновия завод в Разград.
Органите на МВР използват един твърде оригинален начин за по-
ефективна профилактика на членовете на организацията. За целта се
организира съвещание с окръжния партиен актив, на което е дадена
възможност инж. Салиев да разясни целите и задачите на
нелегалната организация като прочете и изготвената от тях
Конституция на бъдещата Турска автономна област. След неговото
изчерпателно изложение около 10 партийни секретари, кметове и
други активисти на БКП от средите на тюркоезичното население се
изказали, като разобличават престъпната им дейност.
Ориентацията към въоръжена борба на тюркоезичното
население от Разградски окръг по време на социалистическото
развитие на България бележи своето начало от далечната 1963 г. Под
ръководството на Мурад Салиев се създава нелегална организация, в
която участват 30 души от селата Свещари, Иван Шишманово и
Вазово, Исперихски район. Те решават да организират внезапно
нападение на Околийското управление на МВР в Исперих, след
което да установят контакт с турското посолство в София. За
набавяне на оръжие е бил пребит полския пазач в Свещари. От
разработения подробен план за нападение на Околийското
управление на МВР се вижда, че те си поставят задачата не само да
се снабдят с оръжие за продължение на борбата, но и да вземат
“документи“, които при евентуална опасност от разкриване, да им

122
послужат за бягство в “майката-родина” Турция, като ги отнесат и
предадат на турските власти. Характерът на тяхната борба се вижда
от разпостранените над 400 листовки и написаните лозунги с боя по
стените на някои къщи и обществени сгради с антибългарско и
протурско съдържание. Те също така успяват да окачат турското
национално знаме на няколко обществени сгради – училища, съвети,
канцеларии на ТКЗС, както и на купола на древно тракийско
светилище от култовия комплекс “Демир баба теке” в местността
Сборяново. Членовете на организацията имали членски карти, като
събирали и членски внос.
През 1963 г. нелегалната организация в с. Вламировци,
Исперихски регион, отбелязва националния празник на Турция като
късно през нощта окачва турското знаме на минарето на джамията.
Членовете й също така разпространяват листовки с призиви за борба
и слагане край на “българското робство”. В тях призовават
тюркоезичното население да се вдигне на бунт като нанесе
значителни материални щети на селското стопанство.
По същото време трима протурски националисти от
Исперихски регион изграждат нелегалната организация “Йозтюрк”,
от името на която изпращат анонимни заплашителни писма,
адресирани до активисти от средите на тюркоезичното население,
участващи в партийните и държавни мероприятия като секретари на
БКП, кметове, председатели и заместник-председатели на ТКЗС,
учители и други. Авторите на тези писма заплашват активистите със
саморазправа, заявявайки, че ще подпалят техните къщи,
селскостопански постройки и друго имущество, както и с отвличане
на децата им, ако не се откажат от досегашната си дейност в помощ
на провежданите партийни и правителствени мероприятия.
През 1966 г. на три пъти през нощта нелегалната организация
“Турски младежки съюз” разпостранява 1 200 анонимни брошури в
21 села в Разградски окръг и в 9 села в Силистренски, Шуменски и
Русенски окръзи. За отпечатването им е използвана открадната
машина от училището в с. Владимировци, Исперихски окръг, с
допълнително приспособен към нея латински шрифт. Организацията
наброява 18 души и се ръководи от младеж със завършено средно
образование. Те обобщават опита на преди това разкритите от
органите на МВР нелегални групи и организации като изграждат
своята дейност в условията на още по-голяма конспиративност. От
съдържанието на брошурите се вижда, че нейните членове не само
призовават към създаване във всички селища на нелегални групи и
организации, но и планират при необходимост да се премине към
терористично-диверсионни действия.

123
 В своята книга “С право на реплика” Хинко Хинков разглежда
и дейносттта на нелегалната организация “Турски младежки съюз”,
като подчертава, че в разпространените печатни листовки се
призовава тюркоезичното население да “формира групи за борба с
властта” и принуждаване на българското правителство да осигури
“автономия на турския народ” или масово изселване в Турция. От
тюркоезичното население се изисквало като истински турци да
извършват повсеместна подривна дейност – палежи на кооперативно
имущество, тровене на животни от кооперативните стада, да се
подготвят за решителния ден. Крайната цел, която си поставят
членовете на нелегалната организация, е да принудят българското
правителство да даде автономия на тюркоезичното население у нас
или да разреши изселването им в Турция. Планираните
терористично-диверсионни мероприятия и искането за турска
автономия датира почти 20 години преди началото на
Възродителния процес, с който някои дейци от ДПС се мъчат да
оправдаят терора и диверсииите като едни от най-острите форми на
подривна дейност.
През 1967 г. в Разградски окръг е образувана организация с
аналогични цели и задачи с тази на вече разкритите нелегални
групи. Те създават връзки с протурските националисти от
Шуменски, Силистренски, Толбухински окръзи, като агитират
тюркоезичното население за изселване в “майката-родина” Турция.
Новото в тяхната подривна дейност е изготвянето на 20
заплашителни анонимни писма до различни ръководители на
учреждения, предприятия, държавни, партийни и обществени дейци,
както и отделни граждани. Тези писма за разправа с лицата, които
имат лоялно поведение към властта и управлението на страната, са
една от формите, които по-късно протурските националисти
използват като своеобразно предупреждение към ходжите, че ще
бъдат ликвидирани, те и техните деца, ако не се съобразят с
исканията на оглавяваното от Ахмед Доган Турско национално-
освободително движение в България /ТНОДБ/.
На 03.09.1970 г. група младежи от Острово с взлом проникват
в селския съвет, от където открадват три карабини, две флоберки и
една ловна пушка. Членовете на организацията имали намерение с
помощта на оръжието и откраднатата от тях лека кола да преминат
нелегално границата и отидат в Турция. При осъществяване на това
бягство възнамерявали да окажат и въоръжен отпор, като не
изключвали и възможността по време на евентуалните престрелки
да убият представителите на органите на МВР и Гранични войски.
Подобна дейност развиват и нелегалните организации “Зия Гьокалп”
и “Топел”. Няколко младежи от с. Завет, Исперихско, които се

124
самоопределят като кемалисти, през 1971 г. създават “бойна група”.
Те си поставят задача след като извършат покушения срещу местни
и окръжни партийни дейци от средите на тюркоезичното население
и нанесат материални щети на кооперативно имущество, да
организира бягство в Турция. Те не успяват да убият набелязаните
от тях активисти от тюркоезичното население, както и да нанесат
щети на кооперативното стопанство, но след като се изнасят в
района на границата при опит за бягство, са били ликвидирани от
граничните власти.
През 1975-1979 г. са разкрити и други четири нелегални групи
и организации, развивали активна протурска дейност с искане за
автономия на тюркоезичното население. Може би своевременното
им разкриване не е дало възможност да преминат към извършване на
терористично-диверсионна дейност с каквато се ангажираха една
част от нелегалните групи и организации. В Разградски окръг тези
нелегални организации не можаха да осъществят замислените
терористично-диверсионни действия, тъй като бяха своевременно
разкрити и обезвредени. Не се допусна да се ангажират в
провеждането на терора и диверсиите като една от най-опасните
форми на подривна дейност.

ХЛЕБАРОВСКАТА ШПИОНСКА И
ТЕРОРИСТИЧНА ОРГАНИЗАЦИЯ

В началото на 1985 г., след смяната на имената на

тюркоезичното население в България, вече преименуваните Бисер
Илиев Колев – 19-годишен младеж, приет за редовен студент в БТУ
“Ангел Кънчев” в Русе, Хубан Асенов Илиев – 35-годишен
електротехник и неговият брат Андон Асенов Илиев – 31-годишен
шофьор и тримата от Хлебарово, Разградски окръг, изграждат
“Турската освободителна организация”, която от 1987 г. се
преименува в “Дружество за турска солидарност в Североизточна
България”. Хлебаровската нелегална организация наброява 29 члена
и се състои от 4 групи, изградени на териториален принцип. В
условията на пълна секретност в Разградски окръг се изграждат две
групи – едната в с. Хлебарово от 19 души, а другата - в с. Езерче с
четири души. За да създадат условия за по-добро изпълнение на
престъпните им намерения, ръководителите на дълбоко
законспирираните нелегални структури създават още две групи –

125
едната от 4 души в Кърджалийски окръг, а другата - от двама в с.
Нова махала, Пазарджишки окръг.
В началото на 1985 г. една част от членовете на Хлебаровската
група започват да се събират и редовно да слушат
радиопредаванията на “Гласът на Турция” и “Свободна Европа”.
Под влияние на антибългарската пропаганда те обсъждат
възможоността за евентуална намеса на Турция или друга държава
във вътрешните работи на България. По време на тези сбирки те
стигат до извода, че трябва да преминат към извършване на
терористично-диверсионни актове. Също така решават да започнат
събирането на шпионска и клеветническа информация, която да
предават на турското разузнаване.
Проведените агентурно-оперативни мероприятия и следствени
действия по разкриването на нелегалната организация показват, че
решаващо значение за нейното изграждане, разрастване и
активизиране на подривната им дейност има преди всичко
подстрекателския, антибългарски характер на турската
радиопропаганда. В подкрепа на този извод е и заключителното
постановление на следствието, в което се заявява, че под влияние на
радиопропагандата на “Гласът на Турция” и “Свободна Европа”
ръководителите на организацията решават да започнат
провеждането на още по-активна противодържавна дейност.
Обяснявайки причините, поради които са извършили взривяването
на електрически стълб за високо напрежение край Русе,
ръководителят на организацията Бисер Колев заявява: “Бях се
поддал на пропагандата на турското радио, което пропагандираше
линията – срещу България да се налагат санкции, с цел същата да
бъде затруднена икономически. Аз исках... да попреча с нещо на
стопанското развитие на страната”. Те не само се поддават на
антибългарската пропаганда на турското радио, но и подхранват с
изпращането на клеветническа информация. Относно събирането и
подаването на такава информация Бисер Колев дава следните
обяснения:

“Съзнавам добре, че данните, съдържащи се в

негативите, адресирани до турското радио, не са верни.
Изготвихме ги с единствената цел да може от Турция да се
води пропаганда срещу България... От самото съдържание на
писмото е видно, че то е изцяло неверно. Изготвих писмото по
такъв начин, с тези фрази, защото исках да злепоставя
България и българското правителство пред външния свят.
Всички неща са измислени по такъв начин, че да се приемат

126
 добре от Турция и колкото се може повече да се урони
престижа на Блъгария”.

За предявените от следствието фотонегативи той дава

следните обяснения:

“Съдържанието на фотонегативите е антибългарско.

Предадох ги на турското посолство в Будапеща... Исках да
направя нещо, с което да навредя на България. Поради тази
причина се стараех да пиша неща, които не се харесват на
турците, неща, които умишлено подсилвах, за което добре
знаех, че не са верни”.

По време на разпитите в ГСУ-МВР Бисер Колев обяснява, че

през 1986 г. се е свързал с радио “Свободна Европа”, откъдето по
негова молба му дали телефона на турското посолство в Белград.
Установено е, че шест пъти в продължение на една година членовете
на организацията са съобщавали на съветника на турското посолство
в Белград информация с клеветнически твърдения срещу нашата
страна. През пролетта на 1987 г. по двама куриери изпращат
материала с такова съдържание до посолството на Турция в Белград.
От есента на 1985 г. до задържането му през 1987 г. по време на
Международния панаир в Пловдив на три пъти Бисер Колев е
предавал на служители от турската палата подготвени от него
клеветнически материали с молба да бъдат излъчени по радио
“Гласът на Турция”. Разпространените у нас и зад граница
клеветнически информации не е ставало само с помощта на турските
радиостанции. На няколко пъти Хубан Илиев и Бисер Колев са
изготвяли клеветнически сведения до радио “Свободна Европа”,
които били предавани по телефона от Русе. Характерът на тази
неверна клеветническа информация се вижда и от съобщените по
телефона данни от Бисер Колев до радиото, с които ги уведомява, че
са “регистрирани над 100 случая на заболявания от СПИН от
Русенската окръжна блоница”. Тази новина незабавно е излъчена в
ефира.
С помощта на радио “Гласът на Турция” и “Свободна Европа”,
както и чрез турските посолства в Белград и Будапеща, от името на
Хлебаровската нелегална организация са изпратени над 20
клеветнически информации. С цел дискредитиране на нашата страна
пред международната общност от името на организацията са
изпращани клеветнически сведения до ООН, до секретариата на
организацията “Ислямска конференция” и президента на САЩ, в
които се съобщават данни за “насилствени действия, терор и

127
геноцид срещу мюсюлманското население” с искане за
икономическа блокада и политически натиск върху България. В
своите показания Бисер Колев заявява: “Целта ни беше ясна – да се
клевети и очерня правителството на страната”.
По какъв начин са възприемали турската радиопропаганда и
какво въздействие е оказвала на техните намерения и конкретни
престъпни действия се вижда най-добре от съобщението на турското
радио за взривяването на пътническия влак Бургас-София при гара
Буново. Ръководителите на организацията веднага решават, че както
“турските терористи” и те трябва да взривят международния влак
Русе-Варна. За целта разработват най-подробни планове, като
създават нужната организация и набавят необходимите им взривни
материали. От този момент те възприемат терористично-
диверсионна дейност като една от основните им задачи.
Търсейки оптималното съотношение на различните количества
взрив и амониева силитра, някои от членовете на организацията
започват експериментални опити. Първият е направен в каменната
кариера край Хлебарово с 200 гр. взрив, 3 кг. амониева силитра и
нафта, като използват капсул-детонатор и огнеупорен шнур.
Няколко дни по-късно увеличават количеството взрив като вдигат
във въздуха един орех. Подобен опит направили и през септември
1985 г. като разрушили основите на една изоставена
селскостопанска постройка. След този успешен опит огледали жп
линията, като избрали остър завой в една гориста местност в района
между гара Сеново и Вятово, определяйки го като най-подходящ за
взривяване на влак. Отчитайки скоростта, с която се движи
международният влак, те преценили, че на това място той ще
дерайлира и ще има много повече жертви. Бисер Колев изработил
електронно устройство за дистанционно взривяване, а Андон Илиев
осигурил 6,5 кг. взрив.
През октомври същата година експериментирали на жп
линията с електродетонатори. Скрити в гората, изчакали
електрическата мотриса и при преминаването й взривили
детонатора. През февруари 1986 г. направили дистанционно
взривяване, но изготвеното от тях устройство не задействало.
Решили, че е много по-лесно да направят електронно устройство за
взривяване в определено време. От един полски будилник направили
механичен часовник за взривяване, но се отказали от използването
му, тъй като не успели напълно да го обезшумят. Също така правили
няколко ескпериментални взривявания с електронни платки, които
задействали безотказно в определеното от тях време. През август
1986 г. взривяват електропровода с високо напрежение, който се
намира в една царевична нива край шосето на района на с. Образцов

128
чифлик, Русенски окръг. За целта поставили три пакета от общо 3,5
кг. взрив “амонит”, три електродетонатора, електронна платка за
взривяване в определено време, жица и две батерии по 4,5 волта.
Поставили взрива на трите крака на електроповода и го свързали с
електронното устройство. След шест часа устройството било
задействано, в резултат на което са нанесени щети за 11 219 лева.
Досегашните опити не само окуражили терористите, но и
създали пълна убеденост, че могат да осъществят отдавна
планираното взривяване на международния влак. Започват да търсят
необходимото им по-голямо количество взрив. През пролетта на
1987 г. направили опит да вземат 30 кг. взрив, който им е бил
обещан от миньор, близък приятел на Бисер Колев, но той се
разколебал, тъй като съществувала опасност да бъдат заловени при
транспортирането му. Нито за момент членовете на организацията
не са се отказвали от намеренията си да взривят международния
влак. Подготвителната работа на групата била преустановена поради
задържането на Колев на 25 септември 1987 г., а след няколко дни и
на останалите членове на нелегалната организация. Каква е била
терористично-диверсионната насоченост на нелегалната
организация още от нейното създаване се вижда от показанията на
Андон Илиев, който заявява:

“Ако погледнем във времето, може да се каже, че през

пролетта на 1987 г. плановете и целите ни бяха насочени към
физическото унищожение на ръководители от местна
височина. През лятото на същата година се ориентирахме към
терористично-диверсионни действия... Конкретните хора,
чието унищожение планирахме, бяха кметът на Хлебарово
Красимир Марков и отделни членове на управата... При един
разговор, в който уточнявахме начина, по който ще взривим
трибуната за 1 май 1985 г., Емил ми каза, че е говорил с Бисер
Колев по повод на това последният да изработи дистанционно
управление за взривяване на бомбата”.

В изпълнение на терористично-диверсионните им намерения

те планирали взривяването на ловната хижа край Хлебарово,
градския стол и трибуната за първомайската манифестация. За целта
още в началото на 1985 г. Андон Илиев се снабдил от свой познат
миньор с взрив “амонит”, електро- и капсулдетонатори, огнеупорен
шнур и други взривни материали. В своите показания Бисер Колев
заявява:

129
 “През 1987 г. ние се спряхме на взривяването на жп
композиция. Преценихме, че най-добре ще бъде, ако тя се
състои от вагони, превозващи гориво. Искахме да
предизвикаме взривяване на цистерни с гориво. Също ставаше
дума да взривим пътническия влак в Разградска област”.

Във връзка с терористично-диверсионните им намерения

членът на нелегалната организация Андон Илиев дава следните
показания:

“Когато говорихме за взривяване на влака, ние имахме

предвид не само физическото унищожение на чужди
граждани, но и това, че вследствие на взрива ще бъде
повредена линията, ще има излязъл от релсите влак и това ще
създаде затруднение на властта. Знаехме, че неминуемо ще се
стигне до спиране на движението, до задръстване. Това също
се включваше в нашите цели при планирането на взривяване
на жп линията”.

Проникването в хижата и стола се оказало трудно, а

взривяването на първомайската трибуна се отложило поради
опасността електротехника, при монтажа на озвучителната уредба,
да открие часовниковия механизъм. Във връзка с тези им намерения
Андон Илиев заявява:

“Когато решихме къде да правим такива терористични

актове, ние имахме предвид, че на посочените по-горе места
ще се намират ръководителите от местен мащаб, като кметът
на Хлебарово, председателят на АПК, гости от Разград, както
и представители на МВР. Нашата цел беше да бъдат убити
тези хора”.

В своите показания Бисер Колев казва:

“Трябваше да създадем смут сред народа чрез

взривяване на обекти, за създаване затруднения на държавата,
да разстройваме работата в селското стопанство – чрез
повреждане на селскостопански машини, да унищощаваме и
повреждаме инсталациите, както стана в случаите с
повреждане стълба на електропровода за Русе и др.”.

В изпълнение на престъпните си намерения членовете на

организацията успели да увредят селскостопанска техника, като

130
забивали между житните посеви метални пръчки и завързвали тел по
стъблата на слънчогледовите насаждения. През август 1986 г. в
землището на Хлебарово, в местността “Каенлък”, с такива метални
предмети повреждат зърнокомбайна “Доминатор”.
Намеренията на Хлебаровската организация да се ангажира в
провеждането на терористично-диверсионна дейност се
потвърждава и от намерените взривни материали и оръжие след
тяхното задържане. При претърсването от Хубен Илиев са иззети 2,5
кг. взрив “геламон”, 200 гр. “амонит”, 20 електро- и
капсулдетонатори, огнеупорен шнур, белгийски револвер, 75
патрона, химическа димка, 370 гр. барут, 32 капси, две големи
димни шашки, парчета от електронна платка и част от архивите на
организацията, открити в две скривалища в боровата гора край
Хлебарово. Също така от Андон Илиев са иззети полски будилник,
пригоден за взривяване, две топчета огнеупорен шнур, две ловни
пушки и малокалибрен пистолет, а от другия член на организацията
Георги Шкодров са иззети две пушки, три револвера и голямо
количество негодно оръжие. В своите показания Емил Манушев
заявява следното:

“Целта на групата беше, както се изразяваха Бисер и

Андон, да не даваме спокойствие на органите на МВР... Да
взривяваме обекти от най-различен характер и естествено, да
внасяме смут и паника... Найден, съучастник в групата, стигна
в своите разсъждения и злоба, че винаги казваше: “Когато
вземем властта, ще обрежем всички българи от 7 до 77-
годишна възраст”... Найден дори извърши най-големия
саботаж, като изпусна да изтече лепилото от цистерната на
завод “Юта”, което струваше 20 000 лева... Андон, друг
съучастник в групата, в злобата си беснееше и назоваваше
българите “гяури”... Той през целия си живот едва ли е
споменавал някога името “българи”, а винаги казваше “гяури”.

Навсякъде при оценката на резултатите от проведените

агентурно-оперативни мероприятия и следствени действия
работещите по случая служители от МВР и ГСУ се сблъскваха не
само със злобата и ненавистта срещу българите и България, но и с
твърдото решение на ръководителите и на някои членове на
организацията да извършат планираните терористично-диверсионни
актове. В същото време, по една щастлива случайност, по различни
причини, въпреки че проведоха успешни експериментални опити за
взривяване на набелязаните обекти и имаха необходимия материал,
те не можаха да осъществят докрай повечето от престъпните си

131
намерения. Задържането и обезвреждането на Хлебаровската
нелегална организация осуетява напълно техните планове да се
ангажират в извършването на най-крупния терористично-
диверсионен акт – взривяването на международния влак Русе-Варна.
Всеки може да си представи какво би се получило, ако
хлебаровските терористи бяха осъществили своите престъпни
планове, убивайки стотици невинни деца, жени, старци,
включително и от средите на тюркоезичното население у нас.
Още от създаването на нелегалната организация нейните
ръководители си поставят задачата да установят трайни контакти с
турските специални служби. Те били твърдо убедени, че след като
спечелят доверието им, ще получат необходимата помощ и
съдействие в тяхната шпионска, терористично-диверсионна и
клеветническа дейност. Повечето от членовете на нелегалната
организация започнали да събират шпионска информация като се
ориентирали преди всичко към сведения от военен характер.
Събирали и данни за сътрудническия апарат на органите на МВР.
Тази информация събирали “на тъмно”, в разговори със случайни
лица и свои познати, както и по “визуален път” при посещение на
различни райони на страната, където има военни обекти. Членовете
на организацията успели да придобият интересуващите ги сведения
за 22 военни обекта в Хасково, Кърджали, Стара Загора, Балчик,
Димитровград, Шабла, Руенски проход и други райони на страната.
Те предали на турското разузнаване сведения за военни летища,
новополучени танкове, бомби, месторазположението на ракетно
поделение и друга подобна информация. Върху пътната карта, чрез
използване на атлас, на който имало карта на България, фиксирали
месторазположението на военните обекти, като с обикновена
линийка изчислявали в градуси точното им местонахождение. Тази
информация е заснемана на фотонегативи в домашна
фотолаборатория обикновено в два или три комплекта. В
предварително направен тайник в кибритена кутийка поставяли
фотонегативите със шпионската информация. Укрита по този начин
я предавали на турското разузнаване чрез турското посолство в
Белград и Будапеща, на служител на генералното консулство в
Пловдив, на представители на турската палата в Пловдивския
панаир, както и на турска журналистка.
В своите показания от 29 септември 1987 г. единият от
ръководителите на организацията - Бисер Колев, заявява пред
следователя:

“Тези материали написах през юли тази година.

Местоназначението на материалите – турското военно

132
 министерство, започвам с думите: “Ще ви предам някои
военни сведения, които са попаднали в ръцете ми, смятам че в
това виждам полза”.

След това започва да изрежда военни сведения както следва –

военни летища, заводи, складове, съоръжения, общо на брой 22
обекта. Той пояснява:

“Тези сведения съм изпратил и са предадени в турското

посолство в Будапеща. Въпреки че не са съвсем пълни и
точни, смятам че предаването им е полезно за Турция...
Фотонегативите, които ми предявявате, гражданино
следовател, съдържат военна информация относно получените
43 броя танкове и тактикотехнически данни за същите. През
юли и август по посока Русе-Разград са преминали бомби в
сандъци, дълги по три метра, вероятно от тях по 20 броя са
изпращани в Бургас”.

Оценявайки своята шпионска дейност, Бисер Колев казва:

“Съзнавах добре, че с издаването на тези сведения от

военен характер се навреждат интересите на България в полза
на Турция, но със съобщаването на тези факти искахме още
веднъж да засвидетелстваме нашата преданост към Турция и
вниманието на турските специални служби към нас...
Събрахме и издадохме тези военни сведения с цел да бъдат
използвани от турските военни при евентуални военни
действия срещу България. Искахме да ги улесним, като им
покажем местонахожденията на военните обекти, намиращи се
на територията на нашата страна”.

Обобщавайки шпионската дейност на Хлебаровската

нелегална организация, от началото на 1985 г. до септември 1987 г.,
можем да кажем, че тя е успяла да събере и предаде на Турция
сведения за разположението на отделни части и подразделения на
военни обекти, данни за тактико-техническите възможности и
бойното използавне на въоръженията и останалата бойна и
спомагателна техника. Също така са съобщили и предали сведения
за дислокацията на предприятията на отбранителната
промишленост, местонахождението на строителни обекти, свързани
с отбраната на страната. По оценка на Генералния щаб на
Министерството на отбраната нелегалната организация е предала на
турското разузнаване строго секретна военна информация, в

133
резултат на която са нанесени неблагоприятни последици за
сигурността на България. Те са предали и сведения за 15 агенти на
МВР. За успешното провеждане на терористично-диверсионната си
дейност и евентуалното участие във въоръжената борба
ръководителите на нелегалната организация се обръщат с молба към
МИТ да им доставят оръжия и взривни материали. В своите
показания Бисер Колев заявява:

“Това писмо бе адресирано до Министерството на

външните работи на Турция. Накрая повторихме искането ни
от Турция да ни бъде прехвърлено оръжие чрез Бастри
Язъътджиоглу. Оръжието се искаше от Хубан, който имаше
намерение да го складира и ако стане някаква бъркотия в
страната, тогава да го изкараме, като се въоръжим и ние с
него”.

През второто посещение на представител на организацията в

турското посолство в Будапеща, след като предава негативите с
шпионска и клеветническа информация, поискал да му бъде
прехвърлено оръжие или обезпечат сигурна връзка с турското
разузнаване. По искане на представителя на турското посолство в
Белград Хубан Алиев и Бисер Колев написали писмо, в което
обяснявали защо са им необходими тези средства. Турското
разузнаване се отнася твърде предпазливо към многобройните
предложения на представителите на нелегалната организация да им
се осигури необходимата помощ и съдействие в тяхната
терористично-диверсионна и шпионска дейност. Във всички случаи
те приемали шпионската и клеветническата информация, но
отклонявали исканията да им предоставят взривни материали и
оръжия. Безспорно, турското разузнаване се е страхувало от
евентуална подстава от страна на органите на ДС, която в процеса на
последващата оперативна игра би ги разобличила не само като
подбудители, но и като непосредствени участници в провежданите
терористично-диверсионни актове. МИТ е преценила какви могат да
бъдат последствията от провеждането на планираните крупни
терористични актове като взривяване на влакови композиции, при
които неминуемо ще бъдат дадени многобройни невинни жертви,
включително и сред чуждестранните пътници. По тази причина в
последния момент турското разузнаване не се ангажира с оказване
на конкретна помощ и съдействие, но получавайки предоставената
им шпионска и клеветническа информация в нито един случай не ги
посъветва да се откажат от терористично-диверсионната си дейност.

134
 На 25 юли 1988 г. приключи съдебният процес, по който бяха
привлечени под съдебна отговорност осем членове на
Хлебаровската организация и осъдени от 3 до 20 години лишаване
от свобода. Веднага след 10.11.1989 г. членовете й, както и всички
други терористи и шпиони, изтърпяващи своите присъди, бяха
амнистирани и посрещнати от активисти на вече появилата се
антибългарска етнорелигиозна партия ДПС като герои, истински
борци за права и свободи на тюркоезичното население. В Турция,
САЩ и други западноевропейски страни няма да се намери подобен
случай да се амнистират осъдени терористи и шпиони. Даже след
освобождаването им от затвора те бяха парично възнаградени като
несправедливо осъдени за несъществуваща или измислена
терористично-диверсионна и шпионска дейност.
Тези терористи, които в злобата и ненавистта си към нашата
страна и българския народ мечтаеха да обрежат всички “гяури” от 7
до 77 години, не се различаваха по своите намерения от поробителя
от времето на петвековното турско робство, когато с огън и меч е
била ислямизирана и потурчена една част от българския народ, а
тези които не са пожелали да се откажат от своята българска
народностна принадлежност и християнска вяра, са загинали от
ятагана на завоевателите. Това е бил истински геноцид, на който в
продължение на пет века е бил подлаган българският народ. В
резултат на този геноцид бяха избити, продадени в робство и
прокудени от своята родина милиони българи. Мечтаейки да
завземат властта в България, тези терористи доброволно се
поставиха в услуга на турското разузнаване, като им предаваха
военна информация, която според тях е можело да бъде използвана
от турската армия в бъдещи войни срещу нашата страна. С такива
намерения те се въоръжаваха и молеха турското разузнаване да им
бъде прехвърлено оръжие от Турция, което да използват в
подходяща военновременна и военна обстановка. Лъжите и
клеветите на терористите и шпионите, както оръжието и взривният
материал при провежданата от тях терористично-диверсионна и
клеветническа дейност бяха едно от основните средства в тяхната
борба срещу България и българския народ. Получи се нещо
невероятно – терористите от Хлебаровската нелегална организация,
които планираха провеждането на крупни терористично-
диверсионни актове и обсъждаха по какъв начин да се дадат повече
жертви с убийството на абсолютно невинни хора, между които
можеха да бъдат и представители на тюркоезичното население, в
същото време имаха наглостта да изпращат клеветнически
материали до ООН, организацията “Ислямска конференция", САЩ,

135
Турция и други западноевропейски страни, обвинявайки България,
че тюркоезичното население у нас е подложено на терор и геноцид.

КЪРВАВИЯТ ЕКШЪН НА ТРИМАТА

ТЕРОРИСТИ ОТ СИЛИСТРЕНСКИ ОКРЪГ

На 08.07.1987 г. в 15,30 часа, когато повечето от курортистите

почиват в тихия спокоен и горещ следобед, се чуват три мощни
взрива от хвърлени бойни гранати пред хотел “Интернационал” в
Златни пясъци, Варна. Въпреки че гранатите са експлоадирали в
непосредствена близост до намиращите се летовници и граждани, по
една щастлива случайност няма жертви. От експлозиите са ранени
двама чужденци от ГДР и СССР и един българин. След извършените
взривове трима терористи заплашително размахвали от прозорците
на лека кола бойни гранати, всявайки страх и паника сред
почиващите и работещите в курортния комплекс. Терористите
умишлено изхвърлили личните си паспорти, за да се разбере кои са
авторите на това престъпление. Разпръснали и предварително
написани 45 листовки, адресирани “до МВР на НРБ”. От тяхното
съдържание се разбира, че са взели заложници. Срещу запазване на
техния живот терористите поставили едно единствено условие - да
им се осигури коридор до ГКПП “Малко Търново” за
безпрепятствено бягство в Турция. В листовките заявяват, че ако от
МВР започнат да стрелят по тях или бъдат нападнати, ще се
отбраняват с намиращите се при тях 40 гранати. Също така
заплашили, че ще взривят заедно със себе си не само заложниците,
но и други наши и чужди граждани с приготвения за целта 10 кг.
взрив, който се намирал в колата им.
Съгласно предварително разработения план в Окръжното
управление на МВР-Варна за действията на наши органи при
подобни терористични актове, районът около хотел
“Интернационал” е блокиран. Проведени са необходимите
заградителни мероприятия с цел недопускане леката кола с
терористите да се придвижи и в други места на курортния комплекс.
От София със специален самолет излита дежурният
антитерористичен отряд от червените барети, а от Бургас с вертолет
пристигат офицери от направление “Антитерор” за поемане на
предварително съгласуваните действия. Специален хеликоптер
наблюдава поведението на терористите, като мнократно ги подканя
да се откажат от замисленото бягство. След бързото изясняване на
обстановката служителите от ДС установяват контакт с терористите

136
и започват преговори за извеждането им от района на оживения
курортен комплекс. Получава се необходимата информация за
тримата терористи, за състоянието на децата заложници, както и за
готовността да използват бойните гранати, които държали в ръцете
си с извадени шплентове. Министърът на вътрешните работи
Димитър Стоянов незабавно уведомява президента за извършения
терористичен акт, както и за намеренията на терористите. Тодор
Живков дава указания МВР да проведе необходимите мероприятия
за обезвреждане на терористите, но преди всичко да запази живота
на похитените деца и да не позволи на терористите да извършат
други терористични действия, застрашаващи здравето и живота на
наши граждани и чужденци, почиващи в черноморските ни курорти.
Ръководството на МВР се дават следните указания: да се
съхрани и опази животът на похитените деца, както и на
терористите; терористичният акт да се овладее без да се използва
сила; да се изведе колата, с която се придвижват терористите от
курортния център, където има много почиващи; да не се допусне
терористичната им дейност да се разшири и да застраши живота на
други наши и чужди граждани; да се започнат преговори с цел
склоняването им да се откажат от по-натътъшните им намерения;
антитерористичният отряд, който съпровожда терористите, да
подготви и планира операция за освобождаване на заложниците чрез
използване на специални средства и умения, но без употреба на
огнестрелно оръжие. През цялото време на операцията всички
мероприятия по спасяване живота на похитените деца и недопускане
теророристичните действия да засегнат и други лица, на място се
провеждат под ръководството на първия заместник-министър ген.
полк. Григор Шопов.
Междувременно терористите настояват да бъдат приети и
изпълнени техните условия. Нараства заплахата да взривят бойни
гранати. В резултат на извършеното насилие върху децата те
непрекъснато плачели и със сълзи на очи молели да се изпълнят
условията на похитителите им. При тази напрегната обстановка
всяко едно неразумно и неправилно действие от страна на
терористите, умишлено провокирано или случайно извършено, е
можело да доведе до нежелания взрив, в резултат на който да
настъпи страшна трагедия. Антитерористите постигат и първия
успех със споразумението автомобилът да бъде изведен извън
комплекса. След като се взимат необходимите предохранителни
мерки им е осигурен коридор за придвижване. По искане на
преговарящите служители от ДС вън от града терористите хвърлят
заплашително размахваните от прозорците на колата ръчни гранати
по склона на един от насипите.

137
Колоната отново потегля в посока към Малко Търново. Навлизайки
в гориста местност, по всяка вероятност обезпокоени да не бъдат
нападнати, двама от терористите взимат нови гранати и изхвърлят
шплентовете, като заплашително ги размахват на съпровождащите
ги коли. Направена е оценка, че разположението на лицата е
неблагориятно. При евентуален взрив съществувала опасност едно
от децата да бъде директно поразено, тъй като се намирало в средата
на задната седалка. Преговарящите поискали ръцете на децата да
бъдат развързани, а поради голямата горещина с цел облекчаване на
положението им, да заемат място до прозорците, които да бъдат
отворени. При това положение и двете деца щели да имат известна
защита, както от телата на стоящите пред тях терористи, така и от
самите седалки на колата. В хода на преговорите терористите се
съгласяват с предложението. Благодарение на това ново
разположение на децата в колата, при нейното взривяване те остават
живи, макар и тежко ранени.
По време на пътуването към българо-турската граница
терористите непрекъснато повтарят ултимативните си искания, като
продължават да заплашват с взривяване на автомобила. В
потвърждение на непреклонността си размахвали бойните гранати с
извадени предпазители, отправяли закани към децата, които плачели
от причиненото им физическо и психическо насилие. Едно от
похитените деца - Николай Стоянов Петков, разказва как са плачели
и със сълзи на очи са молели терористите да ги пуснат. В
показанията си пред следователя той заявява:

“Орлин ни заплаши, че ще ни убие, да не мърдаме и да

стоим на едно място. Ние с Дарин плачехме, викахме им да ни
пуснат, питахме ги какво сме им направили. Аз бях силно
уплашен, защото видях, че тези хора са готови да ни убият. С
Дарин не смеехме да мръднем – толкова се бяхме уплашили. В
това време по-младият, който седеше на предната седалка до
водача, се пресегна назад и извади бутоните на задните две
врати, за да не можем ние отвътре да отворим вратите.
Останахме заключени в колата. Тогава още повече се
уплашихме, защото разбрахме, че не се шегуват. Докторът,
който беше спрял колата, ни заплаши, че ще ни отрови: “Аз
съм доктор. Това е отрова, ако се помъчите да избягате, ще ви
отровя”. Той ни показа четири-пет хапчета във вид на топчета
колкото малък орех. Те бяха поставени върху касетофона,
който беше вграден в колата”.

138
 За да покаже нагледно какво може да им се случи, Орлин
Николов със сила забива нож в дясната врата на колата.
От извършената проверка се установява, че единият от
терористите - Орлин Николов Николов, е роден на 29.04.1966 г. в с.
Чернорик, Силистренски окръг. След завършване на казармата
продължава образованието си във Ветеринарния техникум в Добрич.
Орлин остава единственият жив от тримата терористи след кървавия
екшън от юли 1987 г. Пред следствието той дава следните показания
за събитията в комплекса:

“Тримата вече действахме решително за изпълнението

на плана ни докрай. Децата бяха в колата ни, не създаваха
никакви пречки и усложнения, тъй като се довериха на
заблудите, които разиграхме пред тях. Оставаше да
предприемем действия, които да предизвикат намесата на
властта и да се започне изпълнението на нашите искания,
което според нас в края на краищата ще осигури най-
безопасното ни излизане през граница. Към 15.00 часа бяхме в
центъра на Златни пясъци, пред хотел “Интернационал”. До
този момент двете деца бяха спокойни и забелязах, че двете
деца успяха да разхлабят въжетата и да освободят ръцете си.
За да предотвратим опити да избягат от колата, аз заключих
двете задни врати и в това им положение отвинтих бутоните за
отключването им и ги прибрах в джоба си. Разчитахме, че това
ще е достатъчно да ги държим в подчинение, тъй като ги
заплашвахме с гранати и по други начини.
След известно време се появиха коли на МВР с
униформени и цивилни служители. Един от тях дори вдигна и
насочи към нас автомата си, но когато видя, че в ръцете си
държим заредени гранати и има опасност да се взривят в
колата или да ги хвърлим, се оттегли. Аз без да излизам от
колата, на висок глас, започнах да говоря, че сме тръгнали да
осъществим бягство през границите на страната, че сме
въоръжени с гранати и при нас се намират две деца, които ще
загинат, ако някой се опита да ни попречи. Обяснявах, че
държим гранатите с извадени щифтове и ако по някакъв начин
се въздейства върху нас, при изпускането на гранатите те ще
се взривят, при което ще бъдат убити децата или други хора
наоколо...
Известно време след избухването на гранатите към
колата ни се приближиха двама цивилни, които даваха знаци,
за да разберем, че искат да разговарят с нас. Допуснахме ги да
се приближат и отново изложихме исканията си – да ни се

139
осигури коридор през границата, като повторихме и заплахите,
че ще взривим гранатите и ще убием децата. Поискахме и една
радиостанция, с която да поддържаме връзка с тях от
разстояние, за да нямат възможност да предприемат нещо
срещу нас. Такава радиостанция ни беше дадена. Заявиха ни,
че ще изпълнят и останалите наши искания, като тяхното
единствено искане беше да запазим живота на децата, а също
така и ни говореха да размислим, да преценим отново
положението и поведението си, да действаме разумно и да
прекратим неразумната си постъпка. Ние обаче не
възприемахме тези думи, защото бяхме твърдо решени след
като веднъж сме започнали, да не се отказваме от плановете си
под никакъв предлог. В уверение на нашата решителност и
като потвърждение, че разполагаме с много граната, ние
дадохме една нападателна и една отбранителна гранати на
единия от двамата, като дори малко подигравателно заявихме,
че му ги подаряваме. Той взе със себе си двете гранати. Също
в потвърждение на решителността си ние изхвърлихме от
колата личните си паспорти, с което демонстрирахме, че не
крием имената си и че за нас връщане назад няма.
След като представителите на властта се убедиха в
нашата непреклонност, ни бяха осигурени две милиционерски
коли, за да ни съпровождат и се отправихме по пътя от Варна
към Бургас и Малко Търново – искания от нас маршрут. На
излизане от Варна, след като минахме по Аспаруховия мост,
по тяхно искане ни беше дадена възможност да хвърлим на
безопасно място трите гранати, които държахме в ръцете си –
всеки по една, с извадени щифтове. Искахме да се освободим
от тези гранати, тъй като ни заболяха ръцете да стискаме
скобите им без предпазителите. И трите гранати се взривиха.
Веднага след това взехме в ръцете си други гранати, на които
изправихме щифтовете, за да можем веднага да ги изтеглим и
по този начин да приведем в бойно състояние. На
съпровождащите ни служители на МВР беше известно това
обстоятелство и те се съобразяваха с него. Не се опитваха да
ни нападнат или да пречат на движението ни, независимо че
при разговорите се опитваха да ни убеждават да се откажем от
плановете си. Отговаряхме им, че нямаме такива намерения.
На някои места по пътя спирахме за почивки и
разговорите с нас в тази насока продължаваха. На едно от тези
места дори бяха допуснати да се приближат към колата ни
наши близки – майка ми и брат ми, които също ни молеха да
се откажем. Баща ми обаче грубо и с обидни изрази ги изгони.

140
 Аз само за малко хванах ръката на майка ми... Не можех и да
си представя как бих умрял от отрова. Казах го, защото
предварително баща ми ни беше дал по една спринцовка за
еднократна употреба, съдържаща някаква отрова. Също така
беше приготвил и кутия с локуми, в които беше поставил
отровни хапчета. Той е лекар и разбира от тези работи повече
от мен. Вече съм обяснил, че такива отровни инжекции и
хапчета той ни беше раздал на всеки от групата, които през
юни ходихме до гр. Болярово с намерение да завладеем БТР-и,
с които да избягаме през границата. Още тогава той обясни
действието на двете отрови”.

Благодарение на легендирания офицер на ДС като служител на

МВнР се провежда оперативна комбинация за убеждаването им, че в
никакъв случай турското посолство няма да одобри досегашните им
терористични действия и по всяка вероятност турският посланик в
качеството си на представител на една съвременна светска държава е
заинтересован от благоприятния изход на разигралата се трагедия с
отвлечените деца. В преговорите участват и други двама служители
на ДС.
Провеждат се редица мероприятия с цел разколебаване и
убеждаване на терористите да се откажат от престъпните си
намерения, като се предотврати извършване на ново още по-тежко
престъпление, застрашаващо живота на похитените деца, както и на
други наши и чужди граждани. С помощта на камуфлирано
подслушвателно устройство, което е дадено на терористите в
отговор на тяхната молба да им се осигури радиостанция,
разговорите им са непрекъснато контролирани. Тази информация
дава възможност своевременно да се провеждат необходимите
охранителни и други превантивни мерки за овладяване на някои
кризисни ситуации. Така например благодарение на контролираните
разговори се разбира, че Огнян Николов е изпаднал в истерична
криза. Съществувала е реална опасност във всеки един момент да
изпусне гранатата, която е била с изваден щифт и да взриви колата,
нанасяйки поражения и на ескортиращите го автомобили.
Преговарящите незабавно установяват връзка с терористите. По
тяхно искане бащата взема неговата бойна граната, като го залива с
вода докато премине истеричната криза и се успокои.
В други случаи, когато се очертавал благоприятен изход от
водените преговори и двамата терористи се съгласили да освободят
децата, се установило, че техният братовчед Невен Асенов проявява
фанатична упоритост, която можела да доведе до трагични
последици. Той успял да седне зад волана, заявявайки че ако

141
направят този компромис, ще влезе в някой от къмпингите с
почиващи чужди и наши граждани, откъдето ще вземе нови
заложници, като взриви колата с бойните гранати. Тази заплаха
принудила двамата терористи да се откажат от намеренията си да
освободят похитените деца. Навлизайки в покрайнините на Бургас,
те се отклонили от предварително уточнения маршрут и вместо да
продължат по околовръстния път, с голяма скорост се насочват към
центъра на града, като стигат до пазара, на няколко десетки метра от
сградата на Окръжния комитет на БКП. Отново размахвали бойни
гранати пред изумените граждани, които се намирали в близост до
тях, заплашвайки, че ще ги взривят, ако българските власти не
изпълнят исканията им. Благодарение на проявения такт, умения и
хладнокръвие от страна на преговарящите служители от ДС, те
успяват да ги разколебаят да не хвърлят гранатите на градския пазар
в Бургас като продължават към ГКПП “Малко Търново”.
Изяснявайки фактическата обстановка преди и по време на
взривяването на колата, в следствието Огнян Николов дава следните
показания:

“В крайна сметка обаче действията на органите на

властта не ни разколебаха да продължим по избрания от нас
път. Продължихме да държим в ръцете си бойни гранати. След
изразходването на описаните по-горе начини на общо девет
гранати, повечето от които бяха нападателни, ни бяха
останали още осем. Само една от тях беше нападателна, а
останалите седем – отбранителни. Невен, който беше зад
волана, държеше в едната си ръка последната нападателна
граната. Аз държах в двете си ръце по една отбранителна
граната. Не мога да кажа дали и баща ми държеше граната, но
ми се срува, че имаше такава. Гранатите бяха с изправени
шплентове, но не ги бяхме извадили от гнездата им.
По този начин стигнахме до едно място на пътя със
завой, където забелязахме, че една част от пътното платно е
заета от спрял БТР. Откъм задната му част от лявата страна на
пътя имаше достатъчно място спокойно да го заобиколим, но
от съпровождащите ни коли на МВР ни беше предложено да
спрем, да разговаряме и да изчакаме до 18.00 часа, когато
отново ще продължим. Ние приехме предложението за
изчакване и спряхме на около 20 метра от
бронетранспортьора. Представителите на властта отново се
опитаха да ни склонят да пуснем децата. Дойде и един
униформен офицер, който ни заяви, че ни дава честната си
офицерска дума, че ако освободим децата, ще ни бъде

142
разрешено да преминем границата. Ние не приехме и това
предложение, като Невен каза, че това са само “номера”.
Пред нас, зад нас и зад БТР-а се виждаха спрели коли,
които ни придружаваха през целия път. Не мога да определя
кога точно една от колите се придвижи малко напред покрай
БТР-а и застана на свободната част от пътното платно с
предницата си към нас. Шофьорът на тази кола остана на
волана. В колата не се виждаха други хора. Когато стана 18.00
часа и минаха още няколко секунди, най-много до една
минута, Невен започна да нервничи и отново каза, че ни
правят “номера”. Видях го как със зъби измъкна шплента на
своята нападателна граната и се приготви да тръгва напред с
колата. Останах с впечатлението, че иска да се засили, да
изтласка колата, която стоеше до БТР-а и да продължим
напред. При това положение и аз извадих шплентовете на
моите отбранителни гранати. Невен потегли напред, като
набираше скорост и премина от първа на втора скорост.
Забелязах, че шофьорът на колата, която беше до БТР-а видя,
че се насочваме към него. Видях го как направи движение с
ръка и включи скоростния лост на заден ход и колата започна
леко да се придвижва назад, при което освобождаваше проход
между БТР-а и края на пътя. Не мога да кажа поради каква
причина Невен не изчака да освободи достатъчно място, за да
преминем, а продължи напред, при което блъсна нашата кола в
другата. Ударът не беше много силен, но нашата кола започна
да се връща назад.
Като на забавени кадри от филм си спомням това, което
стана след удара. Видях как Невен изпусна гранатата в краката
си, при педалите на колата. Струва ми се, че от нея започна да
излиза лек пушек. Не зная дали баща ми забеляза падането на
гранатата, но преди той или Невен да реагират по някакъв
начин, аз извиках: “Да свършва всичко по-бързо” и
едновременно с двете си ръце хвърлих държаните от мен две
гранати в предната част на колата, в краката на баща ми и
Невен – по една от двете страни на скоростния лост. Взривът
възприех като едно голямо огнено кълбо, като разтопен
пластелин, който ме обхвана и ми затвори очите. Имах
чувството, че нещо ме преобърна и изведнъж се усетих извън
колата, като се опитвах да избягам към близките храсти. В
този момент усетих силни, нетърпими болки в краката, видях
че целите са в кръв, паднах и изгубих съзнание. Струва ми се,
че преди да изгубя съзнание, чувах откъм колата и други
взривове. Спомням си, че по-късно се озовах в някаква

143
 болница, където ми оказваха медицинска помощ. Тогава не
можах да разбера какво стана с баща ми, Невен и двете деца,
но ми се струва, че видях децата извън колата”.

Пред съда Огнян Николов напълно потвърждава своите

показания от следствието, разяснявайки фаталния край на
трагичните събития от кървавия екшън, по време на който двамата
терористи загиват на място, а третият, заедно с децата заложници,
бива тежко ранен. Като подсъдим пред съда той дава следните
показания:

“В същия момент при удара видях дима, който издава

граната при пускане на запалката. Видях дима и гранатата
мога да кажа, че ги видях. Тогава разбрах, че е станала грешка,
че е станало непоправимото и вече се очаква всеки момент да
избухнем. Тогава изведнъж ми мина през съзнанието. Не с
викане, а само казах “Свърши се”. Ръцете ми тогава бяха
така /подсъдимият показва с двете си протегнати напред и
надолу ръце/. Ръцете ми дотогава бяха така /подсъдимият
показва с двете си ръце, протегнати нагоре/, за да виждат, че
държа гранатите. Казах “Свърши се” и се отпуснах назад
/показва/. Пуснах гранатите от ръцете си. Не исках гранатите
да гръмнат до мен, защото знаех, че след като гръмне
гранатата, която Невен изпусна, безспорно аз ще изпусна тези
гранати, които бяха в ръцете ми. Хвърлих гранатите към лоста
на скоростите. Хвърлих ги надолу и след миг възприех огнено
кълбо, не мога да кажа. Всичко изведнъж стана червено,
всичко се топеше в огън. Подпрях си ръката, тя беше като
пластелин и като си я подпрях потъваше вече. Преди това се
бях обърнал вече към прозореца, към светлината. Когато
гръмна си виках на български език “Толкова ли е дълга
смъртта, толкова ли е трудно да се умре, защо всичко не
свърши, а още се мъчим”. Струваше ми се, че всичко
продължава много дълго – часове”.

В своите показания пред следствието един от служителите от

ДС разказва следното:

“Видях как седящият на задната седалка похитител рязко

се наведе над двамата седящи на предната седалка, секунди
след което последва взрив. Автомобилът на похитителите
беше разцепен на две... Взривовете бяха предизвикани от
гранатите на похитителите. Колата се запали, гореше, чуваха

144
 се взривове и въпреки нашите усилия не беше възможно
оказване на медицинска помощ на останалите в колата
похитители. След намесата на пожарния автомобил стана
възможно да се прибижим до колата и да видим какво става
вътре. Аз видях на предните две седалки два трупа без
крайници, които догаряха. Спасяването им бе безсмислено”.

След повече от 26 часа от началото на инцидента, към 18.03

часа се случва това, което още от началото на кървавия екшън
заплашваше живота, както на децата заложници, така и на други
наши и чужди граждани, които можеха да попаднат в обсега на нов
терористичен акт. Непосредствено след първоначалния взрив, за
броени секунди бойците от антитерористичния отряд, с риск за
живота си, успяват да измъкнат от задната седалка тежко ранените
деца и единия от терористите. В очакване на последващата мощна
експлозия на бойните гранати и 10-килограмовия взрив /по-късно се
установява, че терористите са лъгали, тъй като в куфарчето не е
имало взрив, а само обикновени тухли/, бойците покриват със
собствените си тела обезумелите от ужас ранени деца.
Ръководителят на щурмовата група с команда въздържа своите
подчинени да направят опит да извадят и другите двама терористи
от предната седалка на горящия автомобил. В този момент се
взривяват и останалите бойни гранати. След приключване на
експлозиите участниците в щурмовата група пренасят на ръце
ранените деца и единия от техните похитители, който хвърля две
гранати в краката на баща си и братовчед си, убивайки ги на място.
Ранените са настанени в болница, където след интензивно лечение
са излекувани, но едно от децата остава инвалид. До 10.11.1989 г.
органите на МВР проявяваха постоянен интерес и полагаха
необходимите грижи за по-бързото възстановяване на децата от
преживения ужас, а след тази дата единият от преговарящите с
терористите служител на ДС продължи да поддържа най-
обикновени човешки контакти с вече порасналите деца.
След трагичното завършване на кървавия екшън се установява,
че намеренията за извършване на подготовката за бягство са от 1985
-1986 г., когато Орлин Николов отбива военната си служба в
поделение 18930 в гр. Болярово, Ямболски окръг. Заедно с него са
служили около 50 войника от тюркоезичното население. Това
показва, че на тях, като равноправни граждани на нашата страна, е
гласувано необходимото доверие да служат в едно бойно поделение
на Българската народна армия, което се намира на 22 км. от
границата с Турция. Спекулациите, че представителите на тази

145
етническа група са изпращани единствено и само в трудови войски,
са абсолютно несъстоятелни.
Основният организатор и ръководител на тази терористична
група е Никола Антонов Николов, роден на 21.02.1939 г. в с.
Чернорик, Силистренски окръг. Има завършено висше ветеринарно
образование в София. По това време е работил като ветеринарен
лекар към ветеринарната служба в с. Правда, Силистренско. Бил е
заместник-председател на АПК и секретар на общинския комитет на
БКП в Чернорик. От приложената към делото характеристика се
вижда, че като член на БКП е вземал активно участие в обществения
живот и “по време на преименуването се явил през първия ден”. В
материално отношение е бил напълно обезпечен. Имал около 100
кошера пчели и отглеждал няколко десетки свине, които угоявал за
продан. Никола Николов през последните години упорито обмислял
план за бягство през границата. Докато синът му бил войник, той
споделил своите намерения, като непрекъснато го обработвал и
успял да го убеди да извършат това престъпление.
Двамата многократно обсъждали по какъв начин могат да
откраднат БТР-и от поделението, с които да осъществят
планираното бягство в Турция. Орлин Николов проявил специален
интерес към управлението на БТР-а и ефикасното маневриране с
неговото въоръжение. За успешното осъществяване на бягството той
привлякъл и войника Мартин Курбанов, също от средите на
тюроезичното население. По време на съдебния процес Орлин
Николов споделя за мнението на баща си относно подготвяното
бягство. Той му казал: “В Турция ще ни посрещнат като герои и ще
ни направят големи хора”. Пояснил, че след бягството им ще имат
възможност да отидат и в българското посолство, като поискат да
бъдат изпратени при тях и останалите им близки от България.
Според родителите му, “децата трябвало да се възпитават по
турски”. Пред съда Орлин Николов заявява:

“Вярвахме, че родината ни е Турция. Нищо не ни е

липсвало в България, всичко си имахме. Баща ми завърши
висше образование, той е пчелар, работа имаше. Беше партиен
секретар на селото. Баща ми казваше, че всичко е чел, че
всичко в Турция е хубаво. Той беше ходил там. Казваше, че
всичко там е по-хубаво, хората много добре си живеят там.
Така казваше на всички. И като се съберяха със Славко
казваха, че тук няма никаква свобода в България. Оказвано ми
е доверие в България, каквото сме пожелали всичко ни е
разрешавано да правим. Всичко това, тези мисли, са ми
насадени от малък, трябва да знаете това. Не само аз, има и

146
 много други момчета, които още с турския език се питат защо
в къщи се говори на турски, а в училище се говори български.
Слушат радио – ”Гласът на Турция”, “Свободна Европа” и
само си мислят за изселване”.

Орлин Николов и Мартин Курбанов решили, че могат да

откраднат бойна машина от парка на поделението и след като
натоварят близките си, въоръжени, в пълно бойно снаряжение, да
преминат през границата. За целта разработили конкретен план.
През септември 1986 г., когато Орлин Николов бил началник караул,
по предварителна договорка родителите и брат му пристигнали със
собствената си кола в Болярово, за да осъществят замисленото
бягство. Във връзка с този случай пред съда той дава следните
показания:

“В едно от свижданията бях казал на баща си, че давам

вътрешен караул и че е възможно през следващите седмици да
им се обадя, за да направим опит да преминем с БТР. Аз
тогава имах и приятели, за което също казах на баща си, а той
искаше да привлека и тях. Единият от приятелите ми се
колебаеше. Аз пък не исках да тръгна без майка си и баща си.
Беше по-добре да сме повече хора, а колата е голяма и щеше
да побере всички ни. Другите младежи обаче не бяха съгласни
да има външни хора, защото бяхме решили с тях само ние с
автомати и гранати да преминем границата. Отхвърлих обаче
това предложение, защото исках и моите родители да бъдат с
нас. Заради това аз им се обадих да дойдат при мен. Когато
дойдоха родителите ми към три часа, така се случи, че аз бях
началник караул и излязох с автомат при тях. Казах им, че има
два БТР-а пред караулното помещение, учебни БТР-и и аз им
казах да изчакат до вечерта, за да се разберем за всичко... След
това казах, че кола има, ще взема и два-три автомата и едно
сандъче с гранати. Казах, че ще се опитам да взема
снаряжение, за да сме въоръжени с три-четири автомата и 500
патрона. Вътре имаше картечница, но без снаряжение. Щях да
взема 500 патрона за малката и 50 патрона за голямата
картечница”.

Служебното положение на Орлин Николов като началник

караул давало възможност на Курбанов безпрепятствено да изкара
БТР-а от поделението и заедно с неговото семейство да осъществят
планираното бягство. В последния момент Курбанов се уплашил, а и

147
майката на Орлин го разколебала, обяснявайки, че не трябвало да
бягат по този твърде опасен и рискован начин.
След този случай постепенно групата се разширила, като
обхванала общо седем души, между които имало и военнослужещи
от средите на тюркоезичното население. Допълнително в групата
били привлечени още четири души. На 06.10.1986 г. Орлин Николов
се уволнява от казарамата. След това на няколко пъти заедно с
родителите си той предприема пътуване до военното поделение с
цел изучаване на обстановката. При един от опитите за бягство, вече
като цивилен, Орлин се облякъл в предварително подготвени военни
дрехи и проникнал в парка с бойните машини. В този момент
поделението било вдигнато под тревога, поради което не успял да
открадне БТР-а, с който планирали да избягат в Турция. След
неуспешния опит взели решение на 20 срещу 21 юни 1987 г. да
организират ново бягство. Три леки коли с общо 12 души пристигат
в Болярово, като през нощта част от групата проникнала в хангара с
бойните машини с цел оказване на въоръжена съпротива. При
положение, че бъдат разкрити, предварително извадили от машината
сандък с бойни гранати. Поради съмнителен шум преди довършване
на товаренето на боеприпасите на БТР-а групата се оттеглила извън
поделението. Същата вечер проникнали още един път, но по
технически причини не могли да потеглят с бойната машина.
Зазоряването попречило да осъществят планираното бягство.
Орлин и Никола Николови привлекли и братовчед си Недин
Асенов Асенов. В своите показания пред съда Орлин Николов
обяснява, че след уволнението му от казармата около седем пъти са
ходили в поделението за да откраднат БТР-а, с който да избягат в
Турция. Но по различни причини опитите им са били неуспешни.
Даже при един от случаите планирали бягство едновременно с три
БТР-а, които трябвало да откраднат от поделението. В края на юни
1987 г. късно вечерта при поредния опит за отвличане на БТР Орлин
Николов открадва от поделението 20 бойни гранати – 10
отбранителни и 10 нападателни, като в тъмното загубва една от тях.
По-късно с взривяването на три от тези гранати пред хотел
“Интернационал” във Варна се слага началото на терористичния
екшън.
Още от първите дни след терористичния акт турското
разузнаване ангажира своята агентура за установяване на неговите
извършители. В своите показания пред Върховния съд на НР
България, през април 1988 г. Алцек Демиров Чакъров, който заема
непосредствено участие във взривяването на чакалнята на
пловдивската жп гара, паркинга пред аерогара Варна, пътническия
влак Бургас-София в близост до гара Буново, фоайето на хотел

148
“Сливен” в гр. Сливен, както и други терористично-диверсионни
актове, обяснява от кога се поставя в услуга на турския разузнавач
Кадир Сойлу, легендиран като служител в генералното консулство
на Турция в Бургас. По неговите самопризнания той изпълнявал
“дребни шпионски задачи”, които са му били поставяни от
разузнавача. Една от тях е била да установи кои са авторите на
терористичния акт пред хотел “Интернационал” във Варна.

Много български граждани, които вече знаеха за кървавия

екшън, с притаен дъх и надежда очакваха благоприятния изход от
провежданите мероприятия по обезвреждането на “турските
терористи”. С риск за живота си, в резултат на десетки оперативни
комбинации и активни мероприятия, служителите на ДС
приключиха операцията като спасиха живота на похитените деца. Те
не позволиха на терористите да осъществят престъпните си
намерения като пролеят кръвта и на други наши и чужди граждани.
Този трагичен терористичен акт още веднъж показва, че някои
протурски националисти могат да се ангажират в провеждането на
особено опасни терористично-диверсионни мероприятия, които
застрашават здравето и живота на съвсем невинни и нищо
неподозиращи наши и чужди граждани. Върховният съд наложи
най-тежкото наказание на Орлин Николов, като го осъди на смърт.

ЛЪЖИТЕ И КЛЕВЕТИТЕ В КНИГАТА

“ЕПОПЕЯТА ЯБЛАНОВО”

През 2004 г. в печатница “Джелил ве Джем”, Истанбул, бе

издадена на български език книгата “Епопеята Ябланово”. Нейният
автор, неизвестният за нашия читател Азиз бей, изселник от
България, разглежда събитията в село Ябланово на 17, 18 и 19
януари 1985 г. по време на смяната на имената на тюркоезичното
население. Използват се разказите на изселници от България,
повечето от които се представят като активни участници в
описаните събития. Злобният, клеветнически, антибългарски
характер на “Епопеята Ябланово”, издадена в джобен формат и
разпространявана безплатно, преди всичко в районите с компактно
тюркоезично население у нас, се вижда още от първите й страници.
Отстоявайки великодържавните планове и интереси на Турция
по отношение на нашата страна, в началото на книгата авторът
пише, че турците от Кърджалийския край “били готови да окажат

149
съдействие на турската армия да направи Родопа Втора
Севернокипърска Турска република”. С тази крайна цел, за която от
години наред мечтаят и се борят протурските националисти у нас и
техните покровители в Турция, се свързват и събитията в Ябланово.
Заместник-секретарят на антибългарската Демократична лига
в Турция Али Орманлъ разказва, че всички били впечатлени от
следния ужасяващ случай:

“В Кърджалийски окръг мъжкото турско население

бягало дълбоко в гората, когато са виждали през нощта
фаровете на джипките, БТР-ите, военните камиони да идват
към селото им, а жените и децата им са оставяли по домовете
си, защото смятали, че ако главата на семейството не е вкъщи,
другите членове не могат да побългарят. Криели се в
предварително изкопаните си землянки. През това време
запасняците “възродители” се гаврили с беззащитните им
жени и дъщери.
А сега за самия разказ, който ни разказа един беглец-
турчин на около 40 години от момчилградско село преди
новата година – беше около 28 декември 1984 г. И тази
история не даваше мира на селото ни. В селото на беглеца-
турчин трима запасняци открили в плевнята на съседа му
съпругата на съседа и дъщеря му. Двама от тях са хванали
майката, а третият започнал да изнасилва дъщерята. Майката
си затворила очите и ушите, за да не полудее. Другите двама
запасняци обаче насила й отваряли очите с думите: “Гледай,
дърто, гледай как са изнасилвали нашите жени и дъщери
твоите прадядовци в турско!”. Майката припаднала. Двамата
запасняци, след като си “свършили работата” излезли на
двора. Третият запасняк се заел и той да си “свърши работата”.
Виковете на момичето станали причина майката да дойде на
себе си и като видяла какво става, грабнала желязната вила до
нея от плевнята и промушила мъжа. Той издъхнал на място.
Двамата като видели, че колегата им не излиза от плевнята,
отишли да го потърсят и са видяли цялата жестока гледка.
Вързали са за джипката краката на майката на момичето и са я
влачили по скалните пътища на родопското село дотогава,
докато се откъснали главата, ръцете и краката й, а
вътрешностите й са се разпиляли по селския път”.

Действително че това е един невероятен, ужасяващ случай,

при разказа на който всеки нормален човек може да обезумее, както
майката на изнасилената дъщеря. В България е имало не един, а

150
може би стотици, хиляди подобни случай, но това е ставало по
времето на петвековното робство, когато българският народ е бил
подложен на истински геноцид чрез зверската разправа с милиони
наши съотечественици, които са били избивани, продавани като
роби, прогонвани от България, потурчвани, принуждавани да
приемат исляма или подлагани на асимилация в еничарския корпус
на османската армия. За автора на книгата е важна крайната цел, а тя
е да се утвърди и подсили омразата и ненавистта на протурските
националисти, а чрез тях и на останалото тюркоезично население
към България и българския народ. Всеки български гражданин знае,
че никога в нашата страна след освобождението й от турско робство
не е имало подобен вандалски акт. Ако поместеният разказ в книгата
на Азиз бей беше верен, много отдавна нашата и световна
общественост щеше да реагира, заклеймявайки този варварски акт.
Не може да се намери нито един български гражданин, не само в
Кърджалийско, а и от другите краища на страната, който да
потвърди описания разказ с влачената жена по скалистите родопски
пътища.
По време на смяната на имената на тюркоезичното население в
Северна България единствено в село Ябланово се дава организиран
въоръжен отпор на проведените мероприятия. Както пише в
обвинителния акт от следствено дело №47/1985 г. на Окръжното
управление на МВР-Сливен “Обвиняемите Митев /Федаил
Мустафов, активен борец против фашизма и капитализма – б.а./,
Ников /инж. Хюсеин Нухов, кмет на Ябланово – б.а./ и Боянов
/Хасан Берберов, партиен секретар – б.а./ в качеството си на
ръководители на селото насочват мълчаливо усилията си към
образуване на голяма тълпа хора, които да дадат отпор на
групата по възстановяване на обществения ред и сигурност в
селата”. Авторът на “Епопеята Ябланово” помества следното
изявление на кмета на селото инж. Нухов:

“Когато деловодителката на кметството Мейрем

Хамзова ми съобщи, че много рано сутринта група, начело със
секретаря на Община Котел, с камионетка са задигнали целия
архив, в това число и регистрите на населението в селото, в
качеството си на кмет веднага извиках другия си брат Али и
племенника си Юсуф Алиев и им разпоредих тихомълком да
съберат цялото село на площада. Реакцията не закъснява и
населението на Ябланово скоро се събра на площада. Докато
населението се събираше, успях да свикам на спешна
консултация активния борец против капитализма и фашизма
Федаил Мустафов, партийния секретар Хасан Берберов,

151
 председателя на ОФ Гюлтен Чобанова, директора на АПК
Хюсмен Кокоев. В този съдбовен момент Федаил Мустафов
каза: “Кокошка не съм клал, но сега ще ползвам оръжието си”.
После всички заедно призовахме населението да запазят
хладнокръвие и изискахме от тях да не ходят на работа през
този ден – всички да бъдат заедно пред злощастното
неизвестно.
След тази необичайна оперативка в кметството на
Ябланово, Хюсеин Нухоглу обикаля лично съседните села. В
отсъствието на кмета Нухов от селото мястото му неформално
заема религиозният вожд на шиите в селото /т.нар.- “Деде”/
Хасан Джемал Моллов, който внася допълнителен ред и
спокойствие”.

“Апостолската дейност на инж. Нухов в Герлово” според

автора на книгата се изразява в посещението му в съседните села
Малко село, Филаретово и Соколарци, където след като уведомява
кметовете и други активисти, че цялото население в Ябланово “се е
вдигнало на всеобща борба”, ги призовава на “тотална съпротива”.
Привидно те възприемат неговото предложение, но след това не се
включват във въоръжения бунт. В село Топузово неговият чичо
Мустафа, който се е намирал под силното влияние на религиозния
вожд “Деде” Хасан Джалал Молла, отказал да се вслуша в призивите
му за въоръжена борба. В края на книгата Нухов заявава, че бил
“главният ръководител на яблановската епопея”.
На 19.12.1984 г., преди началото на мероприятията по
Възродителния процес, партийният секретар Хасан Берберов отива
на гости при свои близки в Турция. След завръщането си споделя, че
той и съпругата му били задържани. Няколко дни бил разпитван кой
го е пуснал в Турция при тази сложна обстановка, били са го, като го
връщат на границата и го изгонват в България. При посещението си
в Турция през 1980 г. по всяка вероятност Берберов е бил изучаван с
цел евентуалната му вербовка. Федал Мустафов и инж. Хюсеин
Нухов също са гостували на свои близки в Турция. В повечето
случаи, каквато е практиката на турското разузнаване, при
посещението на наши граждани от средите на тюркоезичното
население с такива лични качества и възможности МИТ е
подхождал към тяхната вербовка. Някои считат, че като
ръководители на бунта могат да се определят учителите Али
Османов Орманлъ и Хасан Оджаклиев, автори на най-големите
лъжи, поместени в книгата “Яблановската епопея”, както и Ахмед
Караджов и Али Велиев Моллов. Понастоящем Орманлъ и
Оджаклиев живеят в Турция, откъдето взимат активно участие в

152
клеветническата дейност срещу нашата страна. По всяка вероятност
някои от ръководителите на бунта са членове на резидентурна група
на МИТ, която оглавява и ръководи недоволството на
тюркоезичното население в Ябланово по време на смяната на
имената.
На 17.01.1985 г. ръководителите на въоръжения бунт в
Ябланово установяват своята власт в селото, като прекъсват
всякакви връзки с представителите на държавните, стопански,
партийни и обществени органи и организации, с общинския център
в Котел и окръжния в Сливен. Телефонните кабели са отрязани, за
да прекъснат контактите с външния свят. Авторът на книгата пише:
“По всички главни улици горят огньове, а около тях дежурят
постове. Проверяват се хората, които идват от съседните села за
очаквания сблъсък с правителствените войски”. Огньовете, около
които се събират тълпи от хора, са непрекъснато поддържани до
сутринта на 19.01.1985 г. По разпореждане на кмета инж. Нухов с
колата на кметството се набавят дърва от училището и АПК. Също
така са проверявани всички МПС, които влизат и излизат от
Ябланово, като някои от пътниците са били малтретирани. Двете
сирени периодически обявяват “тревога”, а по радиоуредбата се
призовава населението да избърза в подготовката си за оказване на
съпротива срещу органите на властта, съобщавайки че “врагът
идва”. Набавя се необходимия взрив и една значителна част от
населението е въоръжена с хладно и огнестрелно оръжие.
Партийният секретар Берберов заявява: “Младите луди глави
бяха заредили с взривни материали големия мост, а в ръцете си
имаха саморъчно направени бомби”. Авторът на книгата ги
определя като “камикадзетата на Ябланово” пояснявайки, че
“бойната група на Али Дурали бяха в онзи момент за яблановци
онова, което бяха японските камикадзета за японския император”.
Обобщавайки споделените становища на някои от най-активните
участници в бунта Али Орманлъ казва: “Предложенията бяха
крайни: от въоръжена съпротива – например, да вдигнем моста
преди влизането на танковете и БТР-ите в селото и да започнем
партизанска война със саморъчно направени бомби…”. Обсъждало
се и възможността най-добрите стругари от селото “да направят със
струга на АПК-то подръчно автоматично огнестрелно оръжие”.
На 17.01.1985 г. около 150 работника от Ябланово и някои
съседни села, които като втора смяна в 14.00 часа трябвало с рейсове
да пристигнат в текстилната фабрика “Възраждане” в Котел, не се
явяват на работа. За да установят причините, заместник-
председателят на Общинския съвет в Котел и директорът на
фабриката след обяд, в 16.30 часа, с лека кола идват в Ябланово.

153
Заедно с тях са още районният инспектор и един милиционер. В
обвинителния акт пише:

“Тълпата обаче ги пресрещнала, обкръжила,отправяли

хули и закани към тях и ги държала като заложници до 22
часа. Обвиняемият Мишев /Федаил Мустафов – б.а/ пред
всички направил изказвания, неодобряващи мероприятията на
народната власт и като не им оказал съдействие, а ги оставил в
ръцете на разярената тълпа, насърчил вражески настроените да
малтретират Карагеоргиев и Краев…
Обвиняемият Асен Велинов /Али Вели Молла – б.а./ на
17.01.1985 г. след обяд бил активен участник в организирането
на над 3000 души тълпа за малтретиране и хулене на
държавните лица Краев и Карагеоргиев. Обвиняемият бил
един от вражески настроените лица с дървета в ръце, които са
ги дърпали, блъскали, псували и отправяли закани. Той бил
предводител на тълпата, която обградила колата и не
позволявала да потегли. Обвиняемият Велинов отворил капака
на двигателя и извадил кабелите на делкото. Други лица са
надупчили гумите на колата и са срязали телефонните кабели,
за да ги лишат от телефонна връзка… Обвиняемият Велинов
притежавал в дома си бойни патрони за пистолет марка ТТ.
Същите използвал за стрелба със саморъчно изработения си
пистолет. Освен това от обвиняемия е иззет друг боен
пистолет, който произвеждал изстрели с капсул детонатори от
патрони за ловна пушка”.

Учителката Евгения Ашъкова, която се ползвала с авторитет и

влияние сред местното население, ги спасила от по-нататъшен линч
като ги прибрала в дома си. Вечерта, към 22 часа, партийният
секретар Берберов с леката си кола ги извежда през постовете и ги
освобождава.
Няма нищо вярно в твърдението, че “Централният щаб по
Възродителния процес” в София на няколко пъти е заседавал по
повод задържането на Краев и Карагеоргиев. Във връзка с това
авторът на книгата твърди, че операцията по тяхното спасяване е
разработена от “полк. Владимир Божиков – един от Шесто”. В
неговата картотека е имало имената на “платения агент на ДС”
Ибрахим Келов от Ябланово, който по това време се намирал на
лечение в “Пирогов”. Както пише в книгата:

“Полк. Божиков докладва в Централния щаб на

Възродителния процес, че в Бърза помощ лежи “важна клечка”

154
 от село Ябланово и предлага ребром да му се постави въпроса
или неговата глава, или да спаси главите на
заложниците-“възродители”. “Можеш да хитруваш колкото си
искаш, но каквото дойде на главите на нашите другари, ще
дойде и върху твоята глава, и върху главата на всички от това
село, на всички – и мало, и голямо”, казва му полк. Божиков.
“С други думи си прави сметката, до десето коляно на земята
няма да има повече от рода Келови! Аз мога и да не разбирам
от поезия, но разбирам да възмездявам”…”.

Действително, че един от заместниците на турския отдел е бил

полк. Владимир Божиков, но в никакъв случай както той, така и
който и да е служител на ДС, не може да води подобен разговор,
заплашвайки “платения агент”, че ще избие рода му до десето
коляно, ако не се съгласи да изпълни поставената му задача. В
описаната от Азиз Бей “Операция за спасяването на Краев и
Карагеоргиев” четем следното:

“На 17.01.1985 г. Ибрахим Келов с кола на ДС пристига

от София до Котел. От Котел до село Ябланово идва с такси.
Той е уважаван и познат човек в региона и за него няма
никаква преграда през постовете на турското опълчение в
селата Филаретово, Малко село. С мисъл да спаси селото си от
погром, той показва на всички уж копието на Бакладжиев,
написано от добрия адвокат на Бакладжиев от София, за
когото решението на правителството за преименуването е
неправилно и противоречи както на българската Конституция,
така и на международните правни норми. Големите психолози
на Шесто управление на ДС в София за сетен път доказват
колко добре познават турската душевност, защото всичко се
разиграва по сценария, който те “написват” – в турската
душевност не е заложено предателството и казаното от
уважавания от своите съселяни Ибрахим Келов бива прието
като чиста монета. Цялото село се втурва да размножава на
циклостила на местното АПК въпросната молба до Държавния
съвет, а докато това правят те, Келов успява да убеди както
Федаил Мустафов, така и кмета инж. Хюсеин Нухов да
освободят заложниците-комунисти и не някой друг, а
тогавашният партиен секретар Хасан Берберов с частната си
лека кола в 22 часа извежда през постовете и на съседните села
с турско население заместник-кмета на Котел Крайчо Краев и
директора на текстилния комбинат в Котел Минчо
Карагеоргиев.

155
 “Ибрахим Келов успява да спаси главата на двамата
“възродители”, но в близкото бъдеще не съумя да спаси своята
– умира преждевременно заедно с още 330 яблановци: Такава
е “възродителната” благодарност и милост”, заключи
многозначително инж. Хюсеин Нух, от който препредадохме
спомените му за случая и признанията на Ибрахим Келов пред
него”.

Кое ни дава основание да твърдим, че от начало до край този

случай е измислен и няма нищо вярно в изнесените данни?
Действително Ибрахим Келов е от село Ябланово, но той е бил с
психически отклонения, поради което в никакъв случай не може да
бъде агент на ДС. Не отговаря на истината и твърдението в книгата,
че Келов “успява да спаси главата на двамата “възродители”, но в
близкото бъдеще не съумява да спаси своята – умира
преждевременно заедно с още 330 яблановци”. По време на
“Голямата екскурзия” през 1989 г. със семейството си Келов се
изселва в Турция и умира през 1990 г. – цели петнадесет години по-
късно, преди издаване на книгата “Епопеята Ябланово”, а не в
“близкото бъдеще”. Съпругата, синът и дъщеря му се завръщат в
България и в момента живеят в Ябланово, а синът му - в Сливен. Не
може, както се твърди в книгата, на 17.01.1985 г. Келов да бъде в
София и в 21.30 часа да пристигне в Ябланово за освобождаването
на Краев и Карагеоргиев.
Трябва да се има предвид, че в същия ден в 16.30 часа Краев и
Карагеоргиев идват в Ябланово. Придружаващите ги районен
инспектор майор Байков и милиционерът успяват да избягат с кола и
през село Врани кон, Омурташко, да пристигнат към 19 часа в
Котел. Чак тогава общинското и окръжно ръководство разбира за
тяхното задържане. За тези два часа и половина не е възможно,
както пише авторът на книгата, “Централният щаб по
Възродителния процес да проведе няколко спешни заседания” по
случая с освобождаването на Краев и Карагеоргиев, полк. Божиков
да се срещне с Келов, да уреди изписването му от “Пирогов”, да го
склони като му определи съответна линия на поведение, да му
постави конкретни задачи и при тогавашната тежка зимна
обстановка да измине 350 км. с леката кола на ДС по пътя София-
Котел, а след това и нови 26 км., като с такси да пристигне в
Ябланово към 21.30 часа. По всяка вероятност на 17.01.1985 г. в
20.20 часа с експресния влак София-Бургас Келов пристига в Сливен
и в 20.40 часа с автобус тръгва за Котел, където по разписание
трябвало да пристигне към 22 часа. След 22.30 часа тръгва автобусът
за Ябланово, където заедно със съпругата си Келов пристига към 23

156
часа. По това време негови познати го забелязват при кметството. От
горното се вижда, че в 22 часа, т.е. един час след като партийният
секретар Берберов заминава с Краев и Карагеоргиев за Котел, Келов
пристига в Ябланово. Той е нямал никаква възможност да изпълни
поставените задачи за освобождаването му. Това, което се описва за
срещите му с ръководителите на бунта и жителите на Ябланово, е
абсолютна авторска измислица, която има за цел злепоставяне и
оплюване на органите на ДС. Няма нищо вярно и в твърдението, че
зетят на Салих Бакладжиев е бил генерал от МВР. Неговата дъщеря
е била омъжена, но не за генерал, а за обикновен милиционер, така
че няма за какво да му завиждат яблановци, както пише авторът на
книгата.
Най-много клеветнически материали за написване на книгата
са дадени от Али Османов Орманлиев /Али Орманлъ/, роден през
1940 г. в село Ябланово и Хасан Исмаилов Оджаклиев /Оджаклъ/,
роден през 1950 г. в Малко село, Котленско. И двамата са завършили
средно педагогическо училище и са били начални учители. Като
едни от ръководителите на въоръжения бунт те са разселени, а в
края на май 1989 г. с първите изселници по време на т.нар. Голяма
екскурзия са изгонени от България. Живеят в град Чорлу, Турция,
откъдето провеждат активна подривна дейност срещу нашата
страна. Авторът на книгата “Епопеята Ябланово” използва
непрекъснато техните лъжи и клевети, за да обоснове “кървавата
разправа” на органите на МВР с тюркоезичното население по време
на събитията в селото.
Оджаклъ заявява, че още по време на бунта в Ябланово
написва на пишеща машина заглавието на бъдещата си книга “Под
окупация”. Подготвя се и второ издание на настоящата книга, както
и документалния филм “Епопеята Ябланово”. По всяка вероятност
използваните досега лъжи и клевети от автора на книгата Азиз бей
за събитията в селото няма да отпаднат в новото издание на книгата.
Може би със съдействието на турското разузнаване ще се намерят
нови клеветници като Орманлъ и Оджаклъ, които да опишат в още
по-черни краски досега използваните лъжи за мистериозно
измрелите и убити стотици жители на Ябланово, както и че 80% от
населението е било подлагано на жестоки побоища, а около 1000
яблановци – мъже и и жени, са били изтезавани като ги завързвали
за ръцете и краката по клоните на овощните дървета край шосето
Ябланово-Малко село, а телата им с главите надолу са се люлеели от
вятъра.
В спомените на Оджаклъ, поместени в книгата на Азиз бей,
четем следното:

157
 “В крачка бяхме с безумията!.. Ето едно от тях – гледам
необичайно оживление на хората около мен, всеки гледа
небето. Помислих, че армията е изпратила хеликоптер да ни
наблюдава отгоре, но шум на хеликоптер не чувах. По едно
време питам с жестове едно малко момиченце “Какво има
толкова?”, а то ми сочи с пръст покрива на кметството.
Гледам, по точно не гледам, а се пуля… Над кметството
вместо българския национален трикольор се вее турското
национално знаме”.

С издигането на турското знаме на покрива на кметството в

Ябланово, към което се отправят погледите на всички протурски
националисти с любов, надежда и преклонение към “майката-
родина” Турция, авторът се мъчи да ни убеди в действителната
същност на т.нар. Яблановска епопея. Няма нищо вярно в тези
твърдения на Оджаклъ, който отново ни заблуждава, тъй като по
време на събитията в Ябланово турското знаме никога не е
поставяно на покрива на кметството. Накрая Оджаклъ заявява:
“Понеже когато се изселих в Турция никой не се похвали, че е
сложил червеното знаме с полумесеца и звездата, вече почвам да
мисля, че това е било някакъв мираж, някаква зрителна
халюцинация, кой знае…“. Със сигурност знаем, че това е
съкровената мечта на един клеветник, който както всички останали
протурски националисти, желае разгрома на България и съгласно
великодържавните планове и намерения на южната ни съседка
нашата родина трябва да бъде заличена и претопена в “огромния
турски свят”.
За втория ден от събитията в Ябланово в обвинителния акт
пише:

“Сутринта на 18.01.1985 г. обвиняемите Мишев /Федаил

Мустафов – б.а./, Ников /инж. Хюсеин Нухов – б.а./ и
Боянов /Хасан Берберов – б.а./ били в първите редици на
тълпата от хората, въоръжени с брадви, тесли, шишове,
ножове, колове, бутилки със запалителна течност и други за
оказване на въоръжена съпротива с цел да изнудят органите на
властта да не изпълнят служебните си задължения. Тримата
обвиняеми със своето поведение поддържали действията на
тълпата, която заплашвайки да употреби сила, отказала да
пусне в селото представителите на партийните и държавните
органи Георги Бончев – първи секретар на ОбК на БКП-Котел,
Илия Илиев – зам.началник на МВР-Сливен и други. Поради

158
 оказания сериозен отпор представителите на властта били
принудени да се върнат обратно”.

За този ден един от основните клеветници Али Орманлъ

разказва следното:

“Вторият спомен от този час е свързан с дъщерята на

брат ми Мехмед Орманлъ на име Айтен – беше седми или
осми клас ученичка. Откъде намери морални сили това
момиче, откъде тази смелост, качи се на купола на един танк
от ІІІ Българска армия и в екстаз рецитира стихотворението
“БЛОКАДА”. Тази постъпка смрази всички и най-вече
“възродителите”. Стихотворението ги накара да се почувстват
не защитниците-комунисти на обсадения Ленинград, а
фашистките изверги, които нечовешки измъчват страдащите
обикновени граждани на обсадения град. Мигът беше
хипнотизиращ – толкова велик, че войничетата, които бяха
настървени за ръкопашен бой, първи започнаха да й
ръкопляскат, после дойде ред на запасняците. Червените
барети недоумяваха защо още не са съсекли тази “малка
пикла”. Накрая един армейски офицер внимателно я прегърна
и я свали от купола на танка, хванат за ръка и я отведе при
баща й – брат ми Мехмед”.

И този разказ на Орманлъ е една абсолютна измислица.

Нямало е никакви танкове, войскови части и армейски офицери,
поради което дъщерята на неговия брат не е имала възможността да
се “качи на купола на един танк от ІІІ Българска армия” и в екстаз да
рецитира стихотворението. Не е вярно и твърдението му, че над 500
милиционери са взели участие в проведената акция. Действително
на 18.01.1985 г. първият секретар на Градския комитет на БКП в
Котел и заместник-началникът на ОУ на МВР в Сливен отиват в
Ябланово с един автобус, джипка и пожарна кола, но с тях е имало
само 40 служители и милиционери.
Авторът на книгата помества следния разказ на Донка Петрова
– работничка в текстилната фабрика в Котел:

“На 18 януари около 8 часа мобилизираха всички

български работнички и служители в комбината. Връчиха ни
списъци, формуляри, химикали и всякаква бумащина, за да
впишем в тях новите български имена на турците. В двора на
предприятието другарят първи секретар на БКП Георги Бончев
държа наелектризиращо слово за бъдещата Единна

159
социалистическа нация, за това как най-после завинаги, докато
свят съществува, ще изтрием срамното петно от петвековното
турско робство и най-сетне всички ще бъдем българи в
България и няма да има повече това-онова… После изредихме
всички Добричинтулови песни като “Стани, стани юнак
балкански” и други, а някои се объркаха и запяха “Партизан за
бой се стяга”. Много от колежките заминаха за Ябланово, а
мен ме оставиха по служба в предприятието – все някой
трябваше да остане. По план-програма до вечерта всичко
трябваше да приключи. На нас ни беше възложена още една
задача – до вечерта да приготвим голям банкет за над 500
човека в чест на завръщащите се победители. Беше зима и
нямаше цветя, но входа на текстилния комбинат трябваше да
бъде украсен със зеленина, за да изглежда досущ
Триумфалната арка в Париж… Наистина всички –
милиционери, червени барети, овчарски кучета, деловодните
служители на текстилния комбинат тръгнаха с онова
самочувствие сякаш бяха Червената гвардия на Будьони – това
си въобразяваха комунистите от града, тръгнали за Ябланово,
а некомунистите се чувстваха като воини на хан Крум край
Клокотница…
Ние бързо и сръчно изпълнихме всички заръки и най-
вече тези за банкета вечерта – месарите донесоха най-прясното
месо в града, парниците със зеленчуци бяха обрани до
последно, да не говорим за ракиите и вината, които бяха
измъкнати от партийните “дълбоки резерви за специални
случаи”. Още недоизкусурили банкета чухме шум на мотори и
камиони – същия шум, с който бяха и тръгнали. Но от
хайдушките и партизанските песни, с които бяхме ги
изпратили, нямаше и помен. Освен това те се прибириха много
по-рано от предварителните сметки…
Цветята останаха в ръцете ни, така и не ги размахахме…
Отначало тихо, а после все по-ясно и недвусмислено като
електрически ток, като светкавица засвистя фразата : “Турците
идат! Турците тази нощ ще устроят погром над Котел! Имаше
още половин работен ден до вечерта, но кой ти гледа вече
работното разписание… Всички работници и служители, в
това число и пазачите напуснахме сградата на текстилния
комбинат. Докато отидем в центъра на града, гражданството
беше се събрало – цареше настроение за евакуация… Страшно
много се уплаших. Откак се помня такъв страх не бях
изпитвала, а мисля, че това важеше и за цялото население на
Котел от 9 септември 1944 г. насам…

160
 Хората като подплашено стадо нещо си говореха и още
повече се подкокоросваха: “Турците тази нощ щели да правят
с Котел онова, което башибозукът някога беше направил в
Батак! Турция им дала въоръжение! Ще се лее кръв!”… Георги
Бончев уж би препоръчал на хората да напуснат града колкото
се може по-бързо. Докато се обърна и разбера какво точно
става, леки коли с цялото домочадие и най-потребното видях
да напускат града по посока Сливен, Медвен, Градище…
Всеки се плашеше от отмъщението на турците, че ги
побългаряваме… ”.

“Спомените” на текстилната работничка са поредната лъжа,

свързана със събиятията в Ябланово. В текстилната фабрика в Котел
никога не е имало работничка с такова име. Както името е
измислено, така и всичко онова, което е свързано с нейния разказ за
проведения митинг, подготвения банкет, напускането на
работниците, страха от “идващите” турци, на които Турция им дала
оръжие, готвения погром над българите в Котел, призивите на
първия секретар на ГК на БКП към населението да напуска града и
тяхното паническо бягство са стопроцентови лъжи и клевети.
За да бъде по-убедителен в своите измислици авторът на
книгата отново използва Оджаклъ. След като описва страховата
психоза, обхванала населението от “идващите турци”, той разказва
следното:

“Около Ябланово има още осем села, също чисто турски

и ако се обединят се получава една разбунтувала се народна
сила от десетки и десетки хиляди души и никой не може да
предвиди какво ще се случи с българското население в града,
ако през нощта разярени над 20 000 турци ги нападнат.
Паниката се засилила най-вече от това, че крайпътните
държавни работници – тези, които поддържали през зимата
проходимостта на старопланинския проход, били задържани
от турското опълчение. Над града витаело предубеждението,
че турците готвят погром, защото буквално цялото население
на град Котел с леки коли и автобуси, по-точно кой с каквото
намери, напуснали града по посока на окръжния център
Сливен, където се намира седалището на ІІІ Българска армия”.

Нито един ред от горния разказ не отговаря на истината. От

начало до край това е един измислен случай, с помощта на който
както авторът на книгата, така и Оджаклъ, зад които по всяка
вероятност стоят представителите на турското разузнаване, се мъчат

161
да засилят омразата на тюркоезичното население към България и
българите, подсказвайки по какъв начин и как трябва да се справят с
техните истински “врагове и поробители”.
За третия ден от събитията в Ябланово в обвинителния акт се
отбелязва следното:

“На 19.01.1985 г. сутринта отново чрез воя на сирената

въоръжената тълпа от хора била събрана в западния край на
селото, където се очаквали представителите на държавните
органи. Било разпоредено в първите редици на тълпата да
бъдат жените и децата, за да се подчертае организираната и
масова съпротива на всички. Начело на тълпата били тримата
ръководители на Ябланово – обвиняемите Мишев /Федаил
Мустафов – б.а./, Боянов /Хасан Берберов – б.а./ и Ников /инж.
Нух – б.а./… Въпреки оказания сериозен отпор от участниците
в тълпата, те били принудени да отстъпят пред органите на
възстановяването на обществения ред и сигурност”.

Отново Оджаклъ, като най-достоверен източник на автора на

книгата, разказва:

“За да си представиш гледката към 9.30 часа на 19

януари, трябва да извикаш пред очите си четири танка с дулата
навътре да образуват квадрат, а в квадрата се намират дузина
яблановци. Други четири танка образуват друг квадрат с още
толкова яблановци. Пет-шест военни камиони пък образуват
кръг – вътре можеш да видиш петдесетина нашенци, и така
бяха обградени над 6000 души… Над главите ни се върти
хеликоптер. Кинокамери снимат сякаш са от американската
телевизионна компания Си Ен Ен - директно предаване от
мястото на събитието. В същото време милиционерите,
червените барети, войниците, цивилните ченгета обикалят
сред задържаните и като ловци на вещици вадят този или
онази и го смилат от бой, за назидание!”.

Неговите лъжи се подкрепят и от “спомените” на Али Дурали,

който заявява: “Размазаните от бой мъже на Ябланово бяха над
80% , а другите минаха по-леко, защото полицаите бяха се уморили
да бият”.
В акцията по възстановяване на обществения ред и
сигурността в Ябланово е нямало никакви танкове и хеликоптери.
Участвали са само шест БТР-и, които имали задачата единствено да
респектират ръководителите и най-активните участници във

162
въоръжения бунт с оглед избягване на сблъсък с протестиращите и
даването на евентуални жертви. Министърът на вътрешните работи
ген. полк. Димитър Стоянов заповядал на ръководителя на
операцията ген. лейт. Георги Младенов, първи заместник-началник
на ІІ Главно управление-ДС, лично да провери автоматите на
участващите от Вътрешни войски като му разпоредил да не им се
дават патрони. Вечерта отново се обажда, за да провери изпълнена
ли е заповедта му. По време на въоръжения бунт в Ябланово няма
убити, въпреки големите спекулации, а само един е ранен от
рикоширал куршум, по всяка вероятност изстрелян от някой
служител на МВР.
Орманлъ описва сблъсъка между силите на реда и
протестиращите по следния начин:

“Наистина по време на самия сблъсък не паднаха

мъртви, вероятно разузнаването на полицията се беше
докопало до информацията, че ако само един от нашите падне
убит, на огъня ще се отговори с огън, затова тя не стреля на
месо, но затова пък след сблъсъка в един период от година при
мистериозни обстоятелства умряха 330 души от селото ни,
което беше малко повече от 10% от населението на Ябланово”.

В своите лъжи и клевети Орманлъ стига до чудовищното

заключение, че повече от 10%” от населението на селото в
продължение на една година след бунта загива по един мистериозен
начин.
С описания случай на Кара Халил авторът на книгата ни
запознава с още един агент – шпионин на МВР. За него той пише
следното:

“Призори на 19 януари Кара Халил, който беше сметнал,

че вече е събрал достатъчно сведения, тръгна по скърцащия
сняг и студ към Долната махала на Ябланово, за да се измъкне
незабележимо от постовете на защитниците на селото и през
глава да тича към Районното управление на МВР-Котел. По
тъмните и черни пътища търсеше пролука, за да се измъкне
към село Тича, където за вярна “слушалка” бяха го назначили
за председател на Селкоопа. Но народното опълчение на
Ябланово през нощта също беше нащрек – то знаеше от кого
какво можеше да очаква. “Специални” наблюдатели следяха за
поведението на “слушалките” на МВР. Не бе достатъчно, че
бяха орязали кабелите на телефоните и телеграфа…

163
 За яблановци беше обществена тайна, че Кара Халил е
агент-шпионин на МВР, той беше сред “шугавите овце” на
селото. Опълчението, което наблюдаваше къщата на Кара
Халил, не се излъга – призори агентът-шпионин се опита да се
измъкне, но бързо бе сгащен…
Докато Кара Халил си напряга мозъка какво да измисли,
яблановският народ си помага кой с каквото може – едни
носят храна на дежурящите по кръстопътищата, други носят
дърва за нощните огньове… Сред помагачите беше и една
възрастна жена, която в този момент с мъка си проправяше път
през дълбокия сняг към нощното опълчение с менчета и
шарена торбичка с храна. Тя се отправи към Долната махала
на селото, където Кара Халил беше “засечен” и върнат обратно
вкъщи…
- Хайде, момчета, заповядайте на какво дал Аллах –
подканя тя опълчението.
- Не сме гладни, лельо – дърпат се момчетатта.
- Аллах да ви благослови, момчета. Вие сте войници на
вярата ни, на езика ни. Заповядайте. Хайде де!...
- Лельо, ние не се нуждаем от вашия хляб, в този хляб
има дял и вашият син Кара Халил, а ние знаем как си
изкарва хляба той. Преди малко го спряхме – опитваше
се тайничко да се измъкне.
Горката възрастна жена. Изведнъж белия сняг й се видя
черен като кюмюр. Всичко беше толкова сконфузено, че
момчетата съжалиха защо й казаха истината за сина й. Тя се
разплака неудържимо и задума:
- Аз имах син… Вече нямам… Той не е син, а куче…
Дано заседне в гърлото му млякото, с което съм го
засукала, нека бъде проклет трудът, с който съм го
изгледала – после превитата на две от мъка жена изсипа
цялото менче с топла супа върху снега. – И аз не искам
да ям от хляба, който носи вкъщи…”.

Наглостта на клеветниците стига до там, че за да окажат още

по-голямо емоционално въздействие върху обикновените трудови
хора, особено от средите на тюркоезичното население, използват и
най-скъпото в живота на човека – неговата родна майка. Майката на
Кара Халил го проклина като “кучи син” с думите “Дано заседне в
гърлото му млякото, с което съм го засукала”. Що за морал?
Рождената майка на Кара Халил е починала преди повече от десет
години. Тя е нямала способността на пророчицата Ванга, за да

164
предвиди, че ще има Възродителен процес и десет години преди
това да разкаже за описания случай.
В книгата е поместена и снимката на Хюсеин Халил Яман, под
която е отбелязано, че е ранен с огнестрелно оръжие. За да покаже
какво представляват “палачите” и “хладнокръвните убийци” на
тюркоезичното население по време на въоръжения бунт в Ябланово,
Яман разказва следния ужасяващ случай:

“След обяд на 19 януари към 15.30 часа военният лекар

се сетил за мен и се разпоредил да ме откарат в болницата в
Сливен. От куршума в крака бях загубил доста кръв, но все
още бях в съзнание. Качиха ме в някаква кола. Излязохме от
селото и се запътихме за Сливен. Въздъхнах с облекчение. Бях
вече решил, че ще ме оставят да умра. Когато колата стигна
моста, преди да се влезе в недалечното село Тича, спря я
патрул. Бяха двама – войник и капитан. Капитанът рече на
войника: “Убий го и него! Така с един масраф ще откарат до
моргата в Сливен и този убит”. Отворих с усилие едното си
око и наистина на земята лежеше труп с разбит череп.
Войничето зареди автомата. Но от някъде се появи някакъв
полковник – дори ми се стори, че съм го виждал някъде.
Надвеси се над мен, тогава още по-добре видях и очите, и
звездите на пагоните му. Очи в очи от сантиметри разстояние,
сякаш неговите очи ми казваха: “Няма страшно, ще
оживееш!”, а моите му отговяряха “И защо?”. После зениците
му станаха студени като лед. Чух да казва:
- Другарю капитан, не може така. Това ще е чисто
убийство, ако войникът ви изпълни заповедта!
- А този, мъртвият, “мръсно” убийство ли беше? – още
по студено му отвърна капитанът.
- Убийте ме, аз и без това за нищо вече не ставам – казах
с облекчение.
- Ти да мълчиш, кучи сине! – каза капитанът и почна да
ме удря по главата с приклада на автомата.
Очевидно съм загубил съзнание, защото когато дойдох
на себе си, се видях да лежа в болнична стая”.

От едната страна са защитниците на турската кауза –

“безсмъртните герои” и “мъчениците”, описани в “Епопеята
Ябланово”, а от друга – войниците, които, както ни уверява авторът,
вместо да охраняват границата и да защитават националната
сигурност и териториалната цялост на нашата страна, изпълняват

165
полицейски функции, избивайки “достойните синове” на
тюркоезичното население.
Най-големият клеветник Хасан Оджаклъ, чиито спомени могат
да се прочетат на стр. 28 от книгата на Азиз бей, разказва и следния
невероятен случай:

“Вървях с натежали тежки крачки сякаш целият Балкан

беше върху плещите ми. От тази тежест почувствах как ми се
подгъват колената, аха да се строполя на земята, но мисълта,
че всеки момент мога да попадна в лапите на червената
мечка /”възродителите”-милиционери/ и какво ме чака, вървях
по хрупащия сняг… Заслязох и не можех да повярвам на очите
си. Търках ги, ококорвах се, но виждах една и съща гледка:
Близо 1000 души от двете страни на шосето бяха завързани по
клоновете на дърветата за краката и ръцете – мъже, жени...
Телата им се люлееха от вятъра като празни люлки на
сливенския панаир.
Ще кажете защо? По-късно разбрах, че милицията и
армията нямали на разположение 5-6000 белезници, за да ги
арестуват по нормалния начин и са прибегнали до подръчните
въжета. За да не избягат защитниците на Ябланово от
съседните села, когото са настигали, са го връзвали с краката
нагоре за най-ниските клони на овощните дървета край шосето
Ябланово-Малко село. Истински лов на вещици! Оставили са
и пазачи около обесените с краката нагоре – да не би някой да
се отвърже, защото ще освободи всички останали. А около
жертвите важно се въртяха милиционерите с палки и автомати
“Калашников” в ръцете си и се кискаха като пачаври… По
някое време пристигна някакъв автобус. Спря. От него слязоха
петима-шестима униформени с по дузина белезници в ръце и
по препоръка на колегите-пазачи почнаха да освобождават от
клоните краката на нещастните жени и мъже. Впрочем,
освободиха около 40 души, припадналите, получили тежки
кървящи рани. Толкова побираше автобуса. Понеже повечето
бяха направо в безсъзнание, ги хвърляха в автобуса, както се
хвърлят труповете в моргата…
Готов съм! По едно време и аз си помислих същото,
затова се срещнах много по-късно с хората, закачени като
бутове в месарница за клоните, с които иначе бяхме на
предните линии на съпротивата. Десетките защитници на
Ябланово на 19.01.1985 г., с които се срещнах след това и в
селото ни, и в Чорлу, потвърдиха и ми разказаха още по-
големи небивалици какво са направили с тях по-късно в

166
 полицейското. Това обаче по-добре е да чуеш лично от тях. Аз
само ще ти дам имената и адресите на познатите, с които си
припомнихме случая… Как ми се ще някой да каже, че това е
било зъл мираж, а не истина, за да се освободя днес от
кошмарните си среднощни видения…
И днес, когато чуя думата “Възродителен процес” пред
очите ми изкачат окачените за краката по клоните на
дърветата край шосето Ябланово-Малко село стотици,
стотици, стотици жени, мъже… Такова творение на човешкото
падение дано светът повече никога да не види,
Амин!”

Едва ли ще се намери някой български гражданин,

включително от средите на най-отявлените протурски националисти,
който може да повярва, че почти всички мъже и жени от Малко село
и Филаретово, т.е. около 1000 души, са били увесени по дърветата, а
телата им се люлеели с главите надолу от вятъра в мразовития
януарски ден на 1985 г. Оджаклъ даже е готов да се закълне в
Свещения Коран, уверявайки, че това, което твърди е вярно, тъй
като го е видял със собствените си очи. Когато е съчинявал тези
клевети той не е съобразил , че жителите на Малко село са били
само 700 души, а на Филаретово - 800.
За да бъде по-убедителен в своите лъжи, в епилога на книгата
авторът отбелязва:

“Ген. Никола Ганев, тогава шеф на Окръжното

управление на МВР-Сливен и командващ всички бойни
подразделения срещу Ябланово на 19.01.1985 г., по божие
внушение не посегна на живота си, а след 10.11.1989 г. отиде в
Ябланово и от цялото оредяло яблановско население поименно
поиска прошка, постави 330 стръкчета цветя на турските
гробове на всичките 330 мистериозно починали яблановци в
годините на “Възродителния процес”.

Почти година и половина след събитията в село Ябланово,

през юни 1986 г. е издадена книгата “Кривото огледало на злобата и
ненавистта”. В нея е поместен и материалът “Ние имаме една земя”
от Нина Александрова. В него тя съобщава, че в турското списание
“Янкъ” /”Отзвук”/ се твърди, че в Ябланово са били убити 272 души,
823 са тежко ранени и 761 жени и девойки са изнасилени. На
въпроса как яблановци посрещат тези клевети Гергана Ченкова
заявява: “Още когато научих, че в турските вестници писали, че в
нашето село има убити хора, изнасилени жени, дълбоко се

167
възмутих. Това също е доказателство, че всичко е лъжа, всичко е
клевета. Чела съм и съм чувала, че изнасилвания на жени, убийства
не са редки случаи за капиталистическа Турция, че е нещо
обикновено...” Другият жител на Ябланово Хранимир Чавдаров я
допълва, като казва: “Всички приказки на реакционния турски печат
по адрес на хората от нашето село, че имало убити и ранени хора,
изнасилени жени, са долни измислици, подли клевети. Ако им
повярва човек, ще излезе, че в нашето село във всяко семейство е
имало по един убит”.
В книгата си Азиз бей хронологично по дни, часове и минути
описва десетки други случаи, в които българите, управляващите,
силите на сигурността и обществения ред, а даже и служителите в
армията се представят като най-големите врагове на тюркоезичното
население, подчертавайки, че то е лишено от всякакви права и
свободи и живее в робски условия. От началото до края целта е една
и съща – да се оклевети България и българите, като се покаже
“тежкото” положение на тюркоезичното население, което трябва да
продължи борбата за своите права и свободи до разгрома на нашата
родина и извоюването на Турска автономна република.
На 17.05.1985 г. петима от ръководителите и активните
участници на въоръжения бунт в Ябланово са осъдени от 1,5 година
до 6 години лишаване от свобода.
Двадесет години след събитията в Ябланово, през 1984 г., в
Турция беше издадена книгата на Азиз бей, която свободно се
разпространява в нашата страна. Като се изхожда от досегашната
подривна дейност на турските разузнавателни и пропагандни органи
и организации срещу България, може да се направи извода, че в това
няма нищо неочаквано и низненадващо. Естествено възниква
въпросът защо непосредствено след този сблъсък с органите на
сигурността и обществения ред не беше отпечатан този
клеветнически пасквил, а трябваше да мине толкова много време.
Няма никакво съмнение, че авторът и подкрепящите го
антибългарски сили в южната ни съседка разчитат, че изминалите
години ще заличат спомена от тези сбъития и няма кой да каже
истината, оборвайки техните лъжи и клевети. Така от дистанцията
на тези двадесет години, те се мъчат да убедят, особено младото
поколение от средите на тюркоезичното население, че техните
родители, роднини, близки и познати са били подложени на
нечовешки мъчения и издевателства, като само в Ябланово са убити,
тежко ранени и изнасилени стотици невинни хора, чийто общ брой,
по данни на турската преса, достигал 1856 души. Описаните събития
в книгата “Епопеята Ябланово” имат за цел да провокират отново
омразата и ненавистта вече и на младото поколение тюркоезично

168
население към българите и България, представяйки нашата страна
като един от най-страшните канцлагери, в който живее това
“нещастно” население. Спекулирайки с многобройните
клеветнически данни, които се съдържат в книгата за Ябланово,
ДПС продължава да насажда антибългарски чувства и настроения
сред тюркоезичното население.

ТЕРОРИСТИЧНАТА ОРГАНИЗАЦИЯ “ТУРСКО

НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ В
БЪЛГАРИЯ”

Органите на Държавна сигурност разполагат с многобройни

данни, които по безспорен и категоричен начин разкриват
намеренията и действията на стотици агенти и емисари от
обезвредените и изобличени терористично-диверсионни, шпионски
и националистически групи и организации. Показателен пример в
това отношение е дейността на “Турското националноосвободително
движение в България” /ТНОДБ/. Действителните намерения на тази
най-голяма терористично-диверсионна и антибългарска организация
се виждат от изготвените и разпространените от нея печатни
материали. Въпреки че в разработената от Ахмед Доган програма
ТНОДБ се определя като “нетерористична организация”, която
декларира, че ще води “борба без оръжие”, нейните ръководители
възприемат насилието, убийствата, саботажите и вредителството
като основни средства за постигане на своите цели. В терористично-
диверсионните си намерения ТНОДБ по нищо не се отличава от
останалите терористични групи и организации на “турските
терористи”, които развиваха своята подривна дейност в редица
раойни на страната с компактно тюркоезично население.
През 80-те години на ХХ век в Североизточна България се
появиха няколко нелегални групи и организации, които въприеха
терора и деверсията като основно средство в своята подривна
дейност. Нелегалната организиция “Турски освободителен съюз”,
която почти по едно и също време, заедно с ръководената от Ахмед
Доган ТНДОБ, създаде свои структури в Шуменски, Толбухински и
Силистренски окръзи изготви възвание с остро антибългарско
съдържание, приканвайки своите съмишленици да използват терора
и диверсиите в борбата срещу България и българския народ.
Разпространеното възвание на организацията с атрибутите на
турското знаме – полумесец и петолъчка, съдържаше следните

169
призиви: “Знаме, върху което има кръв, е знаме! Земята, на която
има загинали, е Отечество! Какво щастие е да се наричаш
турчин!”. Последният призив е онази националистическа сентенция
на Кемал Ататюрк, която се използваше от повечето нелегални
терористично-диверсионни, националистически и шпионски
организации в тяхната антибългарска дейност. Във възванието с
гриф “много тайно” се уточняват следните “задължения на турчина”:

“Говори на чист турски език! Възпитавай и учи децата

си на турски език! Насаждай в тях чувство на турска гордост!
Докато свят светува не забравяй, че ще живее турското!
Посвети се на нашата борба! Помагай на тези, които се борят!
Не помагай на държавата, а й вреди! Намали своя трудов
принос! Унищожавай, събаряй, пали! Отмъщавай на свирепия
душманин! Не им сътрудничи и не се жени за българи! И да
умреш, не издавай тайната! Смърт на тези, които правят лошо
на турците и вършат предателство!”

Членовете на тази терористична организация имали намерение

да обагрят с кръв турското знаме, отмъщавайки “безжалостно на
свирепия душманин”. За повечето протурски националисти,
ислямски фундаменталисти и религиозни фанатици техни врагове
винаги са били българите-християни. Те отдавна са сложили кръст
на нашата родина, мечтаейки за извоюването на Турска автономна
република в границите на суверенна и независима България.
Призивите “Унищожавай, събаряй, пали!”, които завършват с
проклятието “Смърт на тези, които правят лошо на турците и
вършат предателство!”, говорят най-красноречиво за
действителните им терористични намерения. Ако тези
самозабравили се терористи не бяха своевременно разкрити и
обезвредени и имаха възможност да осъществят терористично-
диверсионните си планове, те биха избили, ранили и осакатили
стотици, а може би и хиляди невинни жертви, независимо от тяхната
политическа, религиозна, етническа и народностна принадлежност.
През лятото на 1985 година четирима представители на
тюркоезичното население поставят началото на ТНОДБ в
Толбухински и Варненски окръзи. Първоначалното наименование на
нелегалната организация е “Турска национална партия”. На 15
август 1985 година те изготвят “Декларация на турците в България”,
адресирана до президента на Турция Кенан Еврен, която има
следното съдържание:

170
 “Тази декларация, изготвена от членовете-основатели на
създадената в България “Турска национална партия”, отразява
състоянието, мислите и желанията на тукашния турски народ.
Безкрайно благодарим лично на Вас – президента на
Република Турция, от името на турския народ в България. На
Вас и на целия народ на Турция за обещанието да бъдете
винаги с нас, за това, че няма да пожалите цялата подкрепа, на
която сте способни, за да стигне нашето дело до благоприятен
край.
Родихме се турци, турци сме и турци ще умрем! Никой
не бива да се съмнява в това.
Това, че турският народ сто години мълчи за
българските насилия, не означава, че той е склонил глава пред
тази си съдба. Този народ се е научил да различава приятеля от
врага си... Ние, като народ, винаги сме се чувствали турци и
убедено сме обикнали Турция като своя родина. Няма да
изневерим на думите на безсмъртния Кемал Ататюрк: “Колко
щастлив е този, който може да се нарече турчин!”.
Обявяваме, че националната борба започва!!! Да живее
справедливостта! Да живее турският народ! Смърт има,
връщане назад – няма!”

В тази по същество политическа декларация учредителите на

“Турската национална партия” заявяват своята турска национална
принадлежност, любовта и признателността си към Турция, като
своя родина, както и благодарността си към нейния президент Кенан
Еврен.
С цел разработването на подходяща програма, която да отрази
по-добре “мислите и желанието на тукашния турски народ”, те
привличат научния сътрудник от Философския институт на БАН
к.ф.н. Ахмед Доган, който приема направеното му предложение и
оглавява дейността на организацията. През декември 1985 година
Доган изготвя новата програма на ТНОДБ, която през следващата
година е размножена в 270 екземпляра и разпространена основно в
някои селища с компактно тюркоезично население. Върху
изготвената от Ахмед Доган програма, както и върху всички
останали документи, се поставя емблемата – печат, изобразяващ
т.нар. турска ръка, която символизира подадената десница на
тюркоезичното население в България. На зелен фон тя е обградена с
атрибутите на турското държавно знаме – полумесец и петолъчна
звезда, с което се демонстрира връзката на ТНОДБ /изготвена на
турски език, върху печата с първите букви на организацията/ с
майката-родина. От изготвения и използван печат се вижда, че

171
“Освободителното движение” - ТНОДБ се изявява като една турска
организация, която с поставените атрибути на турското държавно
знаме, демонстрира своята обвързаност, верноподаничество и
готовност да работи за осъществяване великодържавните планове и
интереси на своята истинска родина – Турция.
ТНОДБ изгражда нелегални групи към организацията в над 15
селища. Разработва схеми за структури, обхващащи цялата страна с
централно ръководство и ръководства по окръзи, селищни системи и
отделни населени места. Крайната цел е създаване на една голяма
нелегална организация на широка основа. Всеки, които пожелае да
стане член на ТНОДБ, е бил длъжен собственоръчно да препише
клетвата на организацията, като се подпише под нея и положи
кръвен отпечатък от палеца си. Имало е случаи, при които някои от
новоприетите членове на ТНОДБ са допирали окървавените си
палци, за да слеят кръвта си в уверение, че са готови да я пролеят в
борбата за осъществяване идеалите на “Освободителното
движение”. Декларирайки, че възприемат програмата на
организацията, в клетвата се съдържат две основни задължения, с
които новоприетия член заявява своята готовност с обещанието “да
жертва живота си за честта и славата на моя турски народ” и да
“понесе най-тежкото наказание в случай, че измени на дадената
клетва”. В клетвата също така се подчертава, че “враговете на
турския народ и на Освободителното движение са и мои врагове”.
Няма никакво съмнение, че положеният кръвен отпечатък от палеца
на всеки новоприет член върху подписаната от него клетва и
изказаната готовност не само да жертва живота си, но и да понесе
най-тежкото наказание, ако измени на дадената клетва, са едни от
най-съществените моменти, които разкриват действителния
характер на ТНОДБ.
Ръководените от Доган структури на ТНОДБ, които
декларират своята готовност за саможертва и проливане на кръв, не
се отличават от останалите терористично-диверсионни организации
на “турските терористи”, които неведнъж са декларирали и
осъществявали по този категоричен начин терористичните си
планове и намерения. В раздел V от програмата, озаглавена “Начини
и форми на действия на ТНОДБ”, се заявява: “...Същността на
това движение е определило и формата на борбата - борба без
оръжие, следователно ТНОДБ не е терористична организация и не
може да бъде окачествена като такава”.
Дали тази борба, която се определя като “борба без оръжие”,
има действително миролюбив характер и ТНОДБ не може да се
окачестви като терористична организация, се вижда най-добре от
изготвените и разпространени програма, декларация, първи брой на

172
вестника на организацията и призивите към тюркоезичното
население в България. Основните задачи в програмата на ТНОДБ
имат политически, икономически и религиозен характер. По-
нататъшният прочит на програмата показва, че ТНОДБ не изключва
терористично-диверсионната дейност като средство в своята борба.
Въпреки че ТНОДБ се определя като организация, която не
възприема терора като средство в борбата за постигане на своите
цели, в нейната програма също така има други, по-различни и
противоположни тези и постановки. Така например в програмата е
записано: “На управителните съвети се дава правото в името на
интересите на Движението да преследват някои личности и да ги
обезвреждат”. Самото преследване и обезвреждане на тези
личности дава възможност на някои радикално-екстремистки
настроени протурски националисти, ислямски фундаменталисти и
религиозни фанатици да използват не само грубото насилие, но и
някои терористични методи и средства за въздействие. Към
посочените форми на политическа борба са изброени следните
ултимативни разпореждания: “спъване, неутрализиране и
обезвреждане работата на българските учители, които биват
назначавани в турските села” /т.3/, “обезвреждане и наказване на
клеветниците и предателите на народа, които възпрепятстват
дейността на ТНОДБ” /т.8/.
Всеки един от нас може да си представи как протурските
националисти и религиозни фанатици, някои от които са
привърженици на радикалния ислям, членуващи в една
“нетерористична” организация, обезвреждат и наказват
клеветниците и предателите, които имат смелостта да
възпрепятстват дейността на ТНОДБ, както и с каква злоба и
ненавист могат да спъват, неутрализират и обезвреждат българските
учители, които ограмотяват, учат и възпитават техните деца.
Определението на ТНОДБ като нетерористична организация,
която води ”борба без оръжие” не изключва, а напротив подстрекава
провеждането на стопански и икономически саботаж. Като една от
формите на икономическа борба в точка 1 се определя
организирането на “общи стачки в предприятията, селата,
окръзите, районите и цялата страна”. Точка 2 е със следното
сържание: “Когато не се разрешава да се провеждат стачки,
ТНОДБ задължава всички свои членове и симпатизанти да
участват във “война без оръжие” на организацията в
производството и икономиката, като създават най-различни
персонални затруднения”. Призивите за стопански саботаж и
вредителството в икономиката и селското стопанството, както и
задачите на организацията, които имат политически и религиозен

173
характер, са разгледани в подготвения от нея първи брой на вестник
“Борба”. В него се дават следните указания:

“Да спъваме държавните работи с всичко, което е

възможно; да отказваме да подписваме каквито и да било
документи; съботните и неделни дни да не работим безплатно
за държавата /бригади, съботници, ленински, димитровски
дни/; да работим толкова, колкото да посрещнем насъщните си
нужди; да не участваме в манифестациите; да не
произвеждаме повече мляко и месо, отколкото ни са нужни; да
създаваме малко по обем и некачествена продукция; да не
участваме в никакви събрания; в никакъв случай да не
практикуваме българските измислици, наречени система на
социалистическите ритуали /годеж, брак, кръщене, седянка,
имен ден и т.н./; да не участваме в културни мероприятия; да
не посещаваме концерти, кина, театри и т.н.; категоричо да не
се абонираме за български вестници; при всички положения да
се гордеем, че сме турци”.

В раздела на изготвената от Ахмед Доган програмна

декларация относно причините за пораждането на ТНОДБ се твърди,
че по време на смяна на имената “на 1,5 милион граждани от
турски произход... стотици наши сънародници бяха убити,
стотици изчезнаха безследно, хиляди бяха вкарани в лагери и
затвори, хиляди бяха мобилизирани... Не са малко случаите на
обезчестяване на девойки и жени”.
Още по-провокационен и подстрекателски характер имат
изготвените и разпространени сред тюркоезичното население
призиви на ТНОДБ:

“Вие знаете колко диви и кръвопролитни са народите,

които населяват балканските държави. По време на Руско-
турската война от 1877-1878 година неблагодарните българи,
заедно с руснаците, унищожиха 1,5 милиона души от турския
народ. По времето на Балканската война в Родопските
планини потекоха порои от кръв. Те организираха погроми в
Каваклъдере, подпалиха с. Каратепе заедно с хората в него...
Вие знаете ли това? В Бенковски срещу цялото
население бе открит огън, Горско Сливово потъна в траур.
Кървавите води на Дунава не бяха в състояние да носят
труповете на убитите в Белене. И всеки ден ставаме свидетели
на още много изтезания!

174
 Сега отново се убедихме, че християните не са хора,
достойни за доверието на турците. Защото лъжите им излязоха
на бял свят, те се нахвърлиха не само върху нас, живите, но и
върху мъртъвците ни.
Ако не се вразумим и всички заедно не предприемем
действия, то един ден всички ще ни унищожат. Знайте това!!!
Господа ходжи, слушайте добре!
Много голяма роля сте изиграли за възхода и
изоставането на турския народ. Това не може да се отрече. Със
сегашните си действия подпомагате разпръскването на нашия
народ. С това си поведение не можете да останете ненаказани!
Ето защо действайте в полза на интересите на нашия турски
народ.
Ако не постъпите така, ще бъдете унищожени – вие и
вашите деца. Мислете по този въпрос!!!
Учители, интелигенти, слушайте!
Вие по-добре можете да разберете загубите, които ще
претърпи турският народ. Ето защо, преодолейте
разединението между вас и нерешителността. Отнесете се с
разбиране към хората, които макар и невежи, са се посветили
на народа. Направете така, че сърцето на всеки наш
сънародник да се препълни с любов към народа.
Само единството ще спаси нашето съществуване. Не
забравяй това!
ТНОДБ”

С този призив Ахмед Доган и неговите съмишленици,

подклаждайки ненавистта и омразата на тюркоезичното население
към България и българския народ, надминават и най-гнусните
инсинуации и клевети, каквито се изфабрикуваха по това време от
турските подривно-пропагандни органи и организации. В него се
твърди, че народите, населяващи балканските земи, са “диви и
кръвопролитни”. ТНОДБ поема една брутална, клеветническа
кампания, заявявайки, че неблагодарните българи и руснаците са
унищожили “1,5 милиона души от турския народ”. В призива се
казва както за пороите кръв, потекли от Родопите по време на
Балканската война, така и за погромите над тюркоезичното
население у нас, включително и подпалването на едно село заедно с
хората в него. Тези ужасяващи картини се осъвременяват с
безогледните лъжи, че кървавите води на Дунава не са били в
състояние да поемат труповете на убитите в Белене. След тези
провокационни, подстрекателски твърдения възниква въпросът как
биха реагирали някои членове и симпатизанти на ТНОДБ на

175
посочените лъжи и клевети. Нямало ли е опасност отделни
протурски националисти, ислямски фундаменталисти и религиозни
фатаници в условията на тогавашната напрегната и изострена
обстановка да възприемат тези подстрекателски, клеветнически
данни и факти за верни и да ги подтикнат към отмъщение,
участвайки в терористично-диверсионни акции, каквито бяха
проведени по това време от някои “турски терористи”. Може би и
действителната цел на ръководителите на “нетерористична
организация” ТНОДБ, която трябваше да води “война без оръжие” е
подстрекаването на определени радикално-екстремистки настроени
лица от средите на тюркоезичното население като възприемане на
терора като една от формите на водене на тяхната борба.
По време на съдебния процес срещу Доган и другите
ръководители на ТНОДБ прокурорът по делото заявява: “Самите
подсъдими казаха, че не са виждали нито една обезчестена жена,
нито един убит човек – това са чисто клеветнически твърдения, по
същество едно подбудителство от страна на подсъдимите”. В
желанието си да облекчи своето положение, омаловажавайки ролята
си на ръководител на нелегалната ТНОДБ, по време на процеса
Доган заявява: “Не съм съгласен с обвинението, че имам най-голям
дял и че трябва да бъда наказан максимално. Никога не съм се
чувствал като лидер на това движение, т.е. като ръководител и
организатор на тази организация”. Пред съда Доган прави едно
откровено и честно признание, заявявайки: “През целия си
съзнателен живот съм черпил енергия, знания и всякакви облаги от
тази социалистическа действителност, в която съм се родил и
израснал, и го казвам не от точка на психологическата страна,
това е факт”. По-късно и самият Доган потвърждава в съда, че се е
убедил в несъстоятелността на тези факти, които според него са
били неверни и неотговарящи на действителността. Той обяснява, че
при посещението му във Варненския и Толбухински окръзи никъде
не се е натъквал на посочените от тях данни за броя на жертвите,
издевателствата и конкретните насилия. Сигурно и самият Доган е
разбрал, че няма нищо вярно в твърденията, че кървавите води на
Дунава не са били в състояние да носят труповете от Белене. Това е
така, защото той много добре знае, че от разселените в Белене няма
нито един убит или ранен. Но всичко това Доган признава много по-
късно, когато тези клеветнически твърдения, провокиращи омразата
към България и българския народ, са изпълнили своето
предназначение и са изиграли провокационната си роля.
В призива на ТНОДБ също така се подклажда враждата и
омразата към християните, като се заявява, че те са недостойни за
доверието на турците. Тази декларация кореспондира с изявлението

176
на Реджеп Молла Ахмед – един самозабравил се протурски
националист, който 20 години по-късно в качеството си на член на
Централното ръководство на ДПС и заместник-областен управител в
Пазарджик на юбилеен митинг в село Корница във връзка с 30-
годишнината от обявяването на Корнишката турска република и
потушаването на въоръжения бунт, заявява, че “Християните нямат
място в нашия регион и трябва да си отидат” от Родопите.
След заклинанията към християните в разпространения призив
на ТНОДБ следват и заплахите към ходжите, които, както се твърди,
с това си поведение не можели да останат ненаказани. Ходжите се
предупреждават, че ако не постъпят така, както искат Доган и
другите ръководители на ТНОДБ, ще бъдат унищожени не само те,
но и техните деца. Тези заплахи за ликвидирането им могат да бъдат
отравени само от една терористична организация, която е възприела
позициите на тогавашните “турски терористи”. Отправената
категорична заплаха не може да се приеме като едно обикновено
предупреждение. При тогавашните условия на нелегална дейност
няма никакви гаранции, че някои екстремисти от средите на
протурските националисти, радикални ислямисти и религиозни
фанатици, без да чакат разпореждане от ръководството, по собствена
инициатива, няма да предприемат действия за ликвидирането на
отделни ходжи и техните деца, както се заявява в призива на
“нетерористичната” организация ТНОДБ. Използваните сили и
средства за “обезвреждане и наказване на клеветниците и
предателите” в никакъв случай при тогавашните условия на
конспиративна дейност не могат да бъдат легални и миролюбиви,
хуманни или демократични, или да се изразяват единствено и само в
сплашване на тези, които “възпрепятстват дейността на ТНОДБ”.
Ако крайната цел не може да бъде постигната със заплахата за
тяхното ликвидиране като клеветници и предатели, тези указания им
дават възможност да използват крути, насилствени, включително и
терористични сили и средства за въздействие. Програмата и другите
документи на ТНОДБ показват, че това е една нелегална
организация, която използа заплахите, насилието и терора като
средства за постигане на своите цели. Голословните твърдения, че
“Освободителното движение” води “борба без оръжие” и ТНОДБ не
е терористична организация, се разминават с практическата й
дейност. Това най-добре се почувства по време на майските
протести и бунтове. Не някой друг, а Доган, който оглавяваше
дейността на ТНОДБ ,още през 1994 година, заяви, че е един от
ръководителите на майските протести и бунтове. Той напомни, че
някои искали да оспорят неговото лидерство като техен организатор
и ръководител. В уверение на това Доган пое и отговорността за

177
десетте жертви по време на тези протести и бунтове, които, както
каза, лежели на неговата съвест.
Още през първите години след 10.11.1989 година неизменният
ръководител на антиконституционната турска партия ДПС Ахмед
Доган започна да си играе с огъня, заплашвайки България и
българския народ с кървави сблъсъци и войни. В отчетния доклад на
ІІ-та Национална конферения на ДПС /27-28.11.1993 г./ в София той
има наглостта да заяви:

“Домогванията на главния прокурор на републиката са

свързани със статуквото на Западните Родопи и аз мога да
кажа категорично, че няма да позволя на никого, в това число
на парламента, президента, правителството, изпълнителните
органи, политическите сили, да диктуват нашите права и
свободи в този район. Съзнателно хвърлям ръкавицата в
техните очи. Нека този, който се осмели да реши съдбата на
този район, да се опита да го направи... Верижната реакция
може да бъде толкова неочаквана и грандиозна, че на Европа
ще й се наложи да чете твърде дълго балканската история
преди да се осмели да ни помогне”.

Това е една открита закана, както всички останали, с които

Ахмед Доган продължава да ни заплашва с босненския вариант и
евентуални кръвопролитни сблъсъци и войни на етническа и
религиозна основа в България. Доган продължава да действа като
единствен и пълноправен господар в провежданата от ДПС политика
за по-нататъшното потурчване на българо-мохамеданите в
Западните Родопи, както и за обезбългаряването им чрез
прогонването на българите от тези изконни български земи. Още в
началото на т.нар. демократични промени, на 12.06.1990 г., в
разговор с турския дипломат Алев Калъч той заявява: “Втората ми
мисия е да направя всичко възможно, за да може у помаците да се
изгради турско самосъзнание. Аз съм длъжен да ги изуча на турски
език и да ги приобща към турската нация”. Необезпокояван почти
от никого той продължава да решава съдбата на българското
население в този регион в интерес на великодържавните планове на
южната ни съседка. Доган ни заплашва с неочаквана, грандиозна,
верижна реакция, която според него щяла да принуди Европа твърде
дълго да чете балканската история преди да се наложи да ни
помогне. С помощта на подобни заплахи и използваните от партията
на Доган насилствени методи, сили и средства за въздействие,
включително и физически, те се опират не само на активистите и
структурите на ДПС, но и на съдействието на протурските

178
националисти, религиозните фанатици, както и на някои
мюсюлмански духовници, които поддържат близки връзки с
представители на ислямския фундаментализъм у нас и зад граница.
На 31.01.2001 г., по време на традиционния “Възпоменателен
митинг за жертвите във Възродителния процес” в село Корница,
Доган отправя заплахи срещу нашата страна, заявявайки, че може да
се възползва от радикалистите и фундаменталистите, които се
намират при него, поставяйки провокационния въпрос “Да ги пусна
ли и аз на свобода?”. Според ръководителя на ДПС, имало явна
тенденция след Косово и Македония етническите конфликти да се
движат от Запад към Изток. В присъствието на турския посланик
Тахсин Бунджуоглу и пред участниците в митинга Ахмед Доган
заявява, че само ускорените инвестиции в този регион могат да
спрат придвижването на огъня към България. Продължавайки
мисълта си, той пояснява: “За нас хлябът вече е по-ценен от мира.
Това не е закана, но когато си на ръба на оцеляването, хлябът има
по-голяма стойност от мира”. Според него тюркоезичното
население у нас е платило най-високата цена за т.нар. български
модел, поради което Доган заявява, че “тази цена обаче сега някой
друг трябва да плаща”. Плашейки ни с второ Косово и Македония,
той заявява: “От генератор на сигурност и стабилност без
инвестиции този район може да се превърне в нещо друго. Всичко,
което досега е ставало около нас, ще бъде само детска игричка в
сравнение с това, което би могло тук да се случи”. Според него
властта не може да оцени пряката, директна и индиректна опасност
от това, което става в Македония. Накрая Доган изплюва камъчето,
като заявява: “Управляващите си играят с огъня, дублирайки
нашето движение. Те не разбират до къде могат да стигнат. При
нас има сума радикалисти и фундаменталисти, да ги пусна ли и аз
на свобода?”. С това си изказване той признава, че у нас има
ислямски фундаменталисти, които, ако нямало нужните инвестиции
в районите с компактно тюркоезично население, може да използва за
постигане на своите цели. След заплахите, че етническите
конфликти се движат от запад на изток и можели да прехвърлят
огъня в България, както и уверенията му, че това, което става около
нас, ще бъде детска игричка, не остава нищо друго освен да
благодарим за “заслугите” му като единствен спасител на
етническия мир у нас.
Многозначителното му питане “Да ги пусна ли?” подсказва, че
ако не се съобразим с неговите искания, съществува реална опасност
от етнически сблъсъци и евентуални терористично-диверсионни
актове, които могат да се осъществят вече в България. Доган
продължава да живее с мисълта, че държи в ръцете си ключа на

179
етническия мир и единствено от него зависят междуетническите
отношения, мира и спокойствието в нашата страна. Залагайки на
етническата карта, той винаги е заплашвал с нея, особено когато
настъпят трудни моменти в дейността на ДПС или в случаите, при
които, според него, трябва да получи още по-големи, неограничени
права и привилегии, извивайки ръцете на своите опоненти и
управляващите в България. Винаги, когато “българският политик”
Ахмед Доган е губил възможностите на балансьор в нашия
политически живот или е имало опасност да не може да постигне
определени властови позиции, той е залагал на етническата карта,
заплашвайки етническия мир в България.
До каква степен Доган е нечестен и двуличен в интервюто с
Илияна Беновска се вижда от отговора на въпроса “Как гледате на
насилието като средство за постигане на някаква цел?”. Той заявява:

“Аз изключително много ценя живота на човека. Ако

едно мое действие, примерно, касае живота на човек или на
много хора, тогава мога да си преразгледам позицията, не
говоря за отстъпване, разберете, да си преразгледам позицията
като стратегия, да избера друга стратегия, която не коства
жертви. Аз съм против всякакъв вид насилие. Никоя моя
стратегия, която съм изграждал за себе си и за другите, не
предполага насилие. И според мен човек, който предпоставя
кръвта като средство за постигане на определен резултат,
трябва да се отстрани от социалния живот, от политиката или
от бизнеса”.

Ние сме свикнали с опитите да бъдем лъгани и заблуждавани

от повечето политици след т.нар. демократичен преход. Но подобни
твърдения, че никоя негова стратегия не предполага насилие,
надминават всякакви норми на благоприличие в поведението на
един партиен лидер. То не може да не отврати със своята наглост и
безочие. Всеки български гражданин знае по какъв начин и как ДПС
използва заканите, заплахите, психическото и физическо насилие за
постигане на своите цели, особено в районите с компактно
тюркоезично насилие, което не само подтиска българите, лишавайки
ги от възможността за един нормален човешки живот, но ги
принуждава да напуснат родните си места, обезбългарявайки тези
изконни наши български земи. Дали Доган цени толкова много
живота на човека и е против всякакво насилие се вижда от
посоченото му изявление. В него той ни заплашва даже и с
намиращите се при него радикалисти и фундаменталисти, които
както във всички други страни, могат да се ангажират в

180
терористично-диверсионна дейност и евентуални етнически
сблъсъци и войни като тези в Босна, Косово и Македония.

“ТУРСКИТЕ ТЕРОРИСТИ” ОТ ГРУПАТА

“НИЕ”

В тихата прохладна нощ на 9 март 1985 г. до гара Буново става

нещо неочаквано, незпознато и ужасно в тогавашните условия на
социалистическа България, в която органите на МВР надеждно
обезпечаваха обществения ред, сигурността и спокойствието на
българския народ. Във вагона за майки и деца на пътническия влак
Бургас-София точно в 21.31 часа се разнася страхотен гръм. Той е
последван от сърцераздирателните викове за помощ, писъци и
стонове на оцелелите по чудо ранени пътници, търкалящи се сред
разкъсаните и обезобразени трупове на абсолютно невинните
жертви на този кървав акт на “турските терористи”. В тази
кошмарна нощ, след задействане на автоматичните спирачки,
тичащите към вагон трети обезумели пътници, кондуктори и други
жп служители виждат една ужасяваща гледка. Вагонът е почти
раздвоен надлъж, а над него се вие пушек. Останал е само част от
неговия скелет, обхванат от пламъци. Взривната вълна е отнесла
напълно тавана на вагона за майки с деца. Няколко съседни купета
са напълно разрушени. Навсякъде е опръскано с кръв. Тази тягостна
гледка се допълва от мириса на разкъсаните и обгорели човешки
тела.
Седем от убитите пътници, неподозиращи нищо, без да имат
каквато и да е вина, загиват от престъпната ръка на все още
неизвестните терористи, а осем са тежко ранени. След
продължително лечение осакатени, обезобразени и инвалиди за цял
живот, тези нещастници никога няма да забравят злокобната нощ на
9 март 1985 г. В своите мрачни сънища останалите живи след
кървавия терористичен акт всяка вечер ще се стряскат в съня си от
страхотния взрив. Сред убитите са и две деца – 13-годишният
Стефан и 12-годишният Георги, ученици в училището за глухонеми
в Мъглиш. В близкия стълб на жп линията следователите намират
парченца от детски мозък. Много родители, които минават през
моргата, виждайки разкъсаните на парчета детски телца, с
облекчение разбират, че тези обезобразени лица не са на техните
деца. По време на съдебния процес срещу детеубийците майката на
Стефан казва: “Извикаха ме в моргата, за да го разпозная. Само по

181
профил си личеше, че е той. Косата му обгоряла, лицето, ръчичките
– всичко”.
След като показват албумите със снимки на жертвите от
терористичния акт, една от които е и с размазания детски мозък на
стълба, съпругата на детеубиеца Елин Маджаров казва: “Смърт на
този звяр”. Този звяр, както го нарече собствената му съпруга, е
подготвял някои от взривните устройства в детската стая на техния
апартамент, където са спели, учели и безгрижно играели неговите
деца, без страх за своя живот. В съда той обяснява: “Когато се
качих, видях, че и в другите вагони имаше майки с деца, а не само в
трети вагон, който е определен специално за тази цел”. Точно във
вагона за майки с деца Елин Маджаров поставя взривното
устройство с ясната мисъл какъв ще бъде резултатът от
терористичния акт.
След продължително лечение, осакатени и обезобразени,
останалите живи никога няма да забравят този най-черен и
кошмарен ден в своя живот. Пред вестник “168 часа” през сълзи на
очи Параскева Венкова разказва за преживения от нея и нейните
близки ужас. При този терористичен акт нейният зет Стилиян
Иванов загива на място, а съпругът й о.з. полк. Христо Венков е
открит сред пламъците, под затрупалите го седалки, оживял по една
случайност. След като е откаран в реанимация на болницата в
Пирдоп, едва успява да каже, че дори по време на войната, в която е
участвал, не е било толкова страшно. Дъщеря му, която го издирвала
сред труповете в Медицинската академия, виждайки гледката на
обезобразените и разкъсани тела, припаднала. В резултат на
терористичния акт о.з. полк. Венков оглушава, трудно говори и
вестибуларният му апарат е нарушен. По време на съдебното дело
срещу терористите, подпрян на съпругата си като безжизнен труп,
разговарял със съдиите чрез бележки. С непосилни болки в главата
умира след шест години. Таква е била съдбата на една от жертвите
на тероризма, която непрекъснато е живяла със спомена и
осакатяванията от този убийствен взрив.
По време на съдебния процес Стефан Бозуков, съпруг на Райна
Бозукова от София, казва: “Изпратих я весела, засмяна, щастлива.
Беше смляна”. Тя е майката на тогавашния началник на
Централното управление на ППО на МВР полк. Бозуков. За смъртта
на своя съпруг Николай Ганчев от София Вяра Ганчева разказва
следното: “Пътувахме заедно, само той загина. Аз бях в следващия
вагон. Получих мозъчен кръвоизлив, счупени ребра. Сега съм
инвалид”. Сирма Секулова от Варна казва пред съдиите: “Нищо не
помня, но от тогава съм все по болници, пенсионираха ме”, а Дена

182
Иванова от София, плачейки, не може да говори и да каже нищо на
съдиите за убития си съпруг.
Взривното устройство е задействано две минути преди влака
да навлезе в гара Буново. То е трябвало да се взриви в часа и
минутата, когато влаковата композиция се е намирала в най-дългия
на Балканския полуостров тунел – “Гълъбец”. Ако това се беше
случило, според оценката на специалистите, взривът и взривната
вълна са щели да отнемат живота на много повече хора. Пътуващите
са имали щастието да оживеят, тъй като влакът не се е движил по
разписание. След като оставил взривното устройство във вагона за
майки с деца Елин Маджаров слязъл на гара Сливен и по
предварително набелязания план потеглил към града. Второто
взривно устройство поставил в гардероба на фоайето към
сладкарницата на хотел “Сливен”. То избухнало половин час след
взрива в Буново – точно в 22.02 часа. По една щастлива случайност
няма убити, но ранените са 23 души.
Авторите и непосредствените участници в подготовката и
извършването на тези терористични актове, които бяха разкрити,
разобличени и осъдени, са следните “турски терористи”:
1. Елин Маджаров, роден през 1944 г. в с. Трънак,
Бургаски окръг. Има завършено основно образование.
Работил е като сервитьор и продавач на сладолед в
автогара “Запад”-Бургас. Осъждан за валутни
престъпления. Амбициозен, обигран и съобразителен,
със силно изявени лидерски стремежи. Маджаров се
изявява като безспорен ръководител на “турските
терористи” от групата “Ние”.
2. Алцек Чакъров, роден през 1947 г. в с. Паничково,
Хасковски окръг, със средно образование – завършил
е Техникум по морски и океански риболов. Работил е
като моряк в “Океански риболов”. Обиколил е света
като 18 пъти е излизал зад граница. Действащ агент на
ДС и МИТ. За връзките си с турското разузнаване
пред следствието Чакъров дава следните показания:
“През октомври-ноември 1985 г. се запознах със
служителя от турското консулство в Бургас Кадир
Сойлу. През 1986 г. Кадир Сойлу поиска от мен да му
кажа къде в Бургаски окръг има разрушени джамии.
Аз не бях виждал и не знаех да има такива. От
февруари-март 1987 г. Сойлу започна да ми поставя
задачи да събирам информация от различен характер,
която да му предавам. Първоначално поиска данни за
числеността на населението, изповядващо

183
 мюсюлманската религия в Бургаски окръг.
Следващата задача, която Кадир Сойлу ми постави,
беше да науча и съобщя турските и българските
имена на кметовете и секретарите на кметствата
от тези села. В края на юни 1987 г. Кадир Сойлу ми
продиктува българските имена на две жени – едната
е била народна представителка от Бургаски окръг, а
другата – от Сливенски, тя била директор на
училището в с. Ябланово, и поиска да науча турските
им имена. Една седмица след като беше станал
инцидента, при който трима души хвърлиха бомби
при хотел на Златни пясъци, Сойлу поиска да науча
дали извършителите са с възстановени имена.
Разбрах, че те са от Силистренски окръг и тръгнах
за с. Листец, на 250 км. от Бургас, при роднини. Взех
имената, но Кадир Сойлу поиска и техните снимки”.
Изпълнявайки макар и дребни шпионски задачи,
Алцек Чакъров не казва на служителя в турското
консулство за участието си в терористичните актове.
По-късно това признание той прави пред децата си, по
време на едно от свижданията им, споделяйки, че го е
срам да гледа хората в очите като ги съветва да
внимават и да не тръгнат по лош път.
3. Сава Георгиев, роден през 1953 г. в с. Три могили,
Пловдивски окръг. Има завършено средно
образование и е работил като строителен техник.
Георгиев е амбициозен и практичен човек, който
лесно се поддава на внушение. Той признава
участието си в подготовката и извършването на
терористичните актове с много уговорки, като се
стреми да прехвърли вината на другите двама
терористи. Събраните по делото данни показват, че
напълно съзнателно и доброволно е участвал в
дейността на терористичната група.

Твърдението на Елин Маджаров, че участието му в

терористичните акции е предизвикано от проведените мероприятия
по Възродителния процес е неоснователно. Смяната на имената
стана четири месеца след първите им терористични актове. На 30
август 1984 г. в 17.30 часа в чакалнята на гара Пловдив избухва
самоделно направено взривно устройство, което убива на място 50-
годишна жена от Кърджали, а 13-годишно дете, дошло на гости от
Турция, остава без едно око. От този взрив 41 души са ранени, а

184
някои остават осакатени и обезобразени за цял живот. На същата
дата, 35 минути по-късно, в 18.05 часа на паркинга пред летище
Варна избухва второ взривно устройство, в резултат на което са
ранени две жени. По време на следствието се установява, че това
взривно устройство е трябвало да се постави в чакалнята на
летището, за да предизвика много по-голям ефект чрез убийството и
нараняването на повече хора. В последния момент терористът се
уплашил от присъствието на служители на МВР в чакалнята и бил
принуден да промени първоначалното си намерение, което е спасило
живота и здравето на много хора.
Подривната дейност на Маджаров, Чакъров и Георгиев датира
много преди взривяването на чакалнята на жп гара Пловдив,
паркинга на летище Варна, влака край Буново и в гардероба на
фоайето в сладкарницата на хотел “Сливен”. През периода 1976-
1984 г. те изпращат пет анонимни писма – две до президента Тодор
Живков и три до министъра на вътрешните работи Димитър
Стоянов. На 14 април в далечната 1976 г. Елин Маджаров изпраща
анонимно писмо с терористични заплахи до Тодор Живков. В него
настоява да се учи турски език в училищата като иска да се разясни
какво са говорили в Турция по време на неговото посещение по
въпроса за изселването. Накрая ултимативно поставя искането да се
освободят от затвора всички осъдени наши граждани от средите на
тюркоезичното население, които са правили опити за бягство в
Турция. Писмото завършва със следните предупреждения:
“Противен случай ние мислим, макар че не човешко: 1. ще
действаме да запалим боровите гори 2. ще принудим да прави
катастрофа влакове 3. ще измислим атентат, макар и нямаме
голям опит, но сега ще вземахме мярка как да бъде /ще убиваме
милиционери/ 4. ще запалим жито или царевицата в полето. Всичко
хубаво”. Тези предупреждения са направени близо десет години
преди началото на Възродителния процес. Отправените в писмото
терористични заплахи показват, че терористичните им намерения,
както и извършените от тях терористични актове нямат нищо общо
със смяната на имената на тюркоезичното население. В писмо до
Тодор Живков от 31 май 1983 г., след като го обвинява за смяната на
имената по всяка вероятност на българите мохамедани, се отправят
следните заплахи: “Ние искаме от вас да се спре разправата с
турските имена и да се съобщи в Държавен вестник... Противен
случай в програмата ни се предстои следните задачи. Ще причиним
влакова катастрофа независимо от какъв влак ще бъде, само че
няма да е както край Вакарел 28 вагона, а нещо повече. Ще запалим
борови гори. Нивите, там където за нас удобно, ще ни струва само
004 стотинки. Нашето действие е на сила от 1.6.1983 г., докато

185
нашето искане не се изпълни докрай. Групата “Ние” Български
турци”.
На 29.04.1983 г. в анонимно писмо до министъра на
вътрешните работи терористите пишат следното: “След месец май
1983 г. влиза в сила нашата дейност върху т.нар. Спешна
правителствена грешка, а не както италианска – Антоновска или
подпалвачи на Райхстага. Ще причиним за голяма влакова
катастрофа. Всякакъв вид влак и да си обидете, че сме ние, ще ви
оставим наоколо с голям надпис, че сме ние за друго нарушение, ако
чуете, че са запалили някъде и цяла България. Полето с жито,
царевица и борова гора и горички това сме ние поне имам пари 004
стотинки”. Един месец по-късно, на 30.05.1983 г., групата “Ние”
изпраща следващото си писмо с подобни терористични заплахи. На
01.01.1984 г. с друго анонимно писмо съобщават за извършените от
тях пожари до Камчия и опитът за влакова катастрофа край Айтос.
Действително на 06.11.1983 г. те запалват боровата гора край язовир
Камчия, а на 4 октомври същата година правят опит за влакова
катастрофа в района на жп гара Айтос.
След смяната на имената в началото на 1985 г. групата “Ние”
активизира своята терористична дейност. На 31.07.1985 г.
терористите поставят мощно взривно устройство, замаскирано в
петлитров гюм за мляко, на плажа в курорта Дружба, Варна.
Часовниковата стрелка за взривяването му е сочила 15.30 часа,
когато на плажа е пълно с хора и е можело да бъдат ранени и убити
десетки и стотици почиващи в радиус от 80 метра. За щастие
терористите допускат груба грешка като притискат по-силно
часовниковия механизъм, поради което взривното устройство
блокира и не се задейства. На 26.12.1985 т. терористите сипват
препарат за растителна защита в резервоар за питейна вода до с.
Люлеково, за да предизвикат масови отравяния, а в края на 1986 г.
запалват балирана слама в района на Карнобат. През 1985 и 1986 г.
поставят турския национален флаг на хълма на свободата в Пловдив,
в с. Билка, Бургаско и на шест сгради в Айтос. С поставянето на тези
турски знамена те демонстрират своята привързаност към Турция,
показвайки, че терористите могат да изпитват не само омраза,
ненавист и жестокост, даже и към непознати и невинни хора,
лишавайки ги от най-скъпото – живота, но в същото време могат да
имат симпатии и обич към една страна, която винаги са чувствали
като “майка-родина”.
В показанията си пред съда, на въпроса защо са ходили с Елин
Маджаров в София, Алцек Чакъров заявява: “За плажа в Дружба
нищо не се чу да е гръмнало и искахме да правим ново устройство.
Не бяхме решили къде ще го поставим. Отидохме с моята кола да

186
огледаме за места в София. огледахме първо ЦУМ, няколко
градинки. Но аз в София не съм идвал много. Мислехме покрай
Университета, но не сме минавали там да оставяме устройство.
Там гарирахме колата и тогава прочетох, че това е Университета.
Отказахме се от София защото ни беше много далече. Нали
трябваше да се прибираме в Бургас преди да гърми. Само се
обадихме на някои телефони, че ще слагаме бомба. Не си спомням
на кои, случайни бяха. На връщане се отбихме в Пловдив.
Намерихме на едно място, така между блоковете, телефони и
Елин пак се обади. Той винаги настояваше да се обаждаме. Пак на
случайни. Рашихме да запалим една бала със слама покрай Прилеп.
Замаскирахме номера на колата с хартия, да не се вижда. Аз
останах в колата, той взе кибрит и след 15 минути се върна. Не
видях дали гори”. Телефонни заплахи са били често използвани,
включително и в случаите на терористични актове. На 30.08.1984 г.
пет часа преди взривяването на чакалнята на гара Пловдив Елин
Маджаров се обажда по телефона на Районното мюфтийство в
Пловдив и предупреждава, че ако не спре преименуването и не
потърсят съдействието на турските консулства в Бургас и Пловдив,
ще бъде взривена джамията в Асеновград, а след това ще последват
експлозии във влакове, автобуси и самолети. Елин Маджаров
заявява, че действа от името на “турски терористи”. В продължение
на два месеца, от 30.08 до 01.11.1984 г., терористите отправят общо
11 телефонни заплахи към мюфтийството в Пловдив със закани за
нови терористични актове, ако не се противопоставят на властите и
не подстрекават вярващите мюсюлмани към съпротива.
Първите двама терористи са задържани на 13.08.1987 г. в
момент, когато са подготвяли следващия си терористичен акт на
плажа в Слънчев бряг. Били са закупили часовник и всичко друго
необходимо за изготвянето на взривно устройство. Също така са
били определили деня за извършване, поради което се наложило
незабавно да бъдат задържани. Събраните агентурно-оперативни и
следствени данни по безспорен начин доказват, че авторите на тези
терористично-диверсионни актове са Сава Руменов Георгиев, Алцек
Демирев Чакъров и Елин Димитров Маджаров, които сега са
известни с турските си имена Саафет Раджеб, Абдула Чакър и Емин
Мехмедали. Братът на последния – Севдалин Маджаров Алипиев,
който сега се казва Сабри Мехмедали, също беше осъден на 6
години затвор за участие в терористичната дейност на основните
обвиняеми. Независимо, че беше осъден за терористична дейност
през 1990 г., Сабри Мехмедали е освободен предсрочно от затвора и
както писаха някои вестници му бяха дадени 50 000 лева като

187
репресиран по време на Възродителния процес. По-късно, като
окръжен координатор на ДПС, Мехмедали развива активна дейност.
Интересно е поведението на тримата подсъдими по време на
съдебния процес. В последната си дума пред съда Елин Маджаров
заявява: “Ние не сме чужденци на тази земя България. От
посолството обещаваха, че ще ни дадат паспорти, че всички ще ни
вземат в Турция. Но аз там нямам приятели. Всичко ми е тук...
Подценявахме много органите на сигурността. Един път не ни
хванаха, втори път не ни хванаха, трети път също. Това ни даваше
кураж. Едва на 13 август, като ни задържаха, свърши този
кошмарен сън...”. В последните си думи пред съда морякът от СД
“Океански риболов” Алцек Чакъров казва: “Десет години съм
отсъствал от България. И винаги съм се чувствал частица от тази
страна, в която съм роден. Но това преименуване нас ни обърка. Не
беше обяснен достатъчно добре този въпрос на хората... Най-
напред със Савата говорихме за това нещо – часовниковия
механизъм. Този проклет механизъм, дето ни обърка живота не
само на нас, но и на много хора. Сега се води спор кой е
ръководител, кой е дал идеята. Стана неочаквано, ненадейно.
Нямаше насилие върху нас, но се повлияхме от разни чужди
радиостанции... Признавам се за виновен. Видях, осъзнах какво сме
причинили на много хора, тяхните мъки и страдания. Разкайвам се
дълбоко”. Преди произнасянето на присъдата, в последната си дума,
Сава Георгиев казва: “Признавам се за виновен. Съжалявам.
Помогнах на групата, на която не съм знаел целта. Никога не съм
бил срещу мероприятията на властта. Децата ми въобще не са
имали турски имена. Те се родиха с български. Искам една
справедлива присъда. Разкайвам се дълбоко”.
Треперещият глас на плачещия за милост терорист Елин
Маджаров и молбата му да бъде извинен за извършените злодеяния
никога няма да заличат скръбта, мъката и сълзите на роднините и
близките на убитите, както и страданията на ранените, които
преживяха ужасите на терористичните актове и за цял живот
останаха осакатени, обезобразени и инвалиди. На 25.04.1988 г.
Върховният съд осъди Елин Маджаров, Алцек Чакъров и Сава
Георгиев на смърт. След четири месеца присъдата е потвърдена от
Държавния съвет на НР България. На 05.11.1988 г. присъдата е
приведена в изпълнение. Маджаров, Чакъров и Георгиев са
разстреляни в Софийския затвор, а телата им са кремирани. Така
приключва последната страница от живота на терористите-
детеубийци, които след т.нар. демократични промени
антиконституционната, етнорелигиозна партия ДПС обяви за
мъченици, герои и борци за правата и свободите на тюркоезичното

188
население в България. За тероризма няма оправдание, нито място за
компромис с подобни безумци на безадресния терор, които в
началото на ХХІ век обявиха война на цивилизования свят,
избивайки десетки хиляди невинни хора от различни държави, без
разлика на тяхната расова, народностна, етническа и религиозна
принадлежност.

ТЪРЖЕСТВАТА КРАЙ ПАМЕТНАТА ПЛОЧА

НА ЧЕШМАТА В С. ТРЪНАК, БУРГАСКИ ОКРЪГ,
В ЧЕСТ НА “ТУРСКИТЕ ТЕРОРИСТИ”

ДПС, като наследник на “нетерористичната” организация

“Турско националноосвободително движение в България” /ТНОДБ/
и Ахмед Доган, като ръководител, както преди 10.11.1989 г., така и
след това на тази антибългарска организация, отстояваща
великодържавните интереси на Турция, неведнъж са демонстрирали
своето действително отношение към терора и глобалния тероризъм.
На 05.11.1993 г. във връзка с петата годишнина от разстрела на
тримата “турски терористи” Ахмед Доган открива паметна плоча в
с. Трънак, Бургаски окръг. На трихилядния митинг присъстват
депутати от нашия, турския и гръцкия парламент. Всички речи във
възхвала на терористите-детеубийци са произнесени само на турски
език. На десетметровата стена на построената в тяхна чест чешма-
паметник е поставена паметна плоча със следното съдържание: “С
безкрайна благодарност към падналите на 06.11.1988 г. жертви за
права и свободи Елин Мехмедов Али, Аптула Аптула Чакър, Саафет
Реджеп Реджеп”. От лявата страна има вдигнати три ръце, оковани
във верига. За да увековечи героизма на “турските терористи”,
текстът е изписан на турски език, независимо, че паметникът не е
построен в “майката-родина” Турция, а в независима и
демократична България, в границите на която много отдавна
протурските националисти мечтаят за извоюване на своя Турска
автономна република. Приблизително преди десет години бе
издаден и разпространен сред тюркоезичното население в България
календар с чешмата-паметник в с. Трънак, на която са изписани
имената на “турските терористи”-детеубийци. На календара бе
поставена и снимката на Доган, държащ за рогата един огромен коч.
По всяка вероятност неговите издатели са искали да внушат на
тюркоезичното население, че съгласно изискванията на Корана,

189
лидерът на ДПС ще пренесе в жертва ритуалния овен с цел
увековечаване паметта на тримата терористи, които бяха обявени за
“герои” и “борци за права и свободи” на тюркоезичното население.
Кощунството с паметта на жертвите на терористичния акт е
още по-голямо, тъй като паметникът е в родното място на
фактическия ръководител на терористичната група Елин Маджаров,
което се намира на 50 км. от селото на убития в купето за майки с
деца 13-годишен Стефан Атанасов, където живеят неговите
родители. Отбивайки се за глътка вода до чешмата-паметник,
надписът на паметната плоча трябва да подсказва на всеки
протурски националист образа на врага в лицето на палачите-
българи, които разкриха терористите-детеубийци, пресякоха по-
нататъшните им зловещи престъпни намерения, а съдът издаде
своята заслужена присъда. Ръководителите на ДПС, които в своите
речи възхваляваха “подвига” на терористите като борци за права и
свободи, забравят, че сред жертвите на този безадресен тероризъм
можеха да бъдат не само самите те, но и техните деца, майки, бащи и
други близки и роднини. Без да му мигне окото, Доган се поклони
пред вече разрушената плоча на терористите и поднесе цветя, с
което отново подпали опасния огън, който така умело бе използван
от “турските терористи” в тяхната престъпна антибългарска
дейност. В противовес на терористите, на които ДПС издигна ореола
на истински герои, мъченици и борци за правата и свободите на
тюркоезичното население, се поставя и образът на обикновените
българи като техни мъчители и палачи, с непрекъснато
нагнетяваната им вина за Възродителния процес.
На 05.11.1998 г. се организира грандиозен митинг-събор, на
който 10 000 присъстващи представители на тюркоезичното
население трябваше да почетат паметта на тримата терористи. В
този мрачен, дъждовен съботен ден първите гости намират свалена
и потрошена паметната плоча. По разпореждане на окръжния
прокурор на Бургас Емил Христов още в петък, преди насрочения
митинг, паметната плоча с имената на тримата терористи е
демонтирана. Без да крие гнева си, посрещнат с тъпани и зурли,
ръководителят на ДПС Ахмед Доган заявява: “Когато водим
съзнателна политика за интеграция, за търсене на общи ценности
в рамките на гражданското общество, винаги се получават такива
действия, такива башибозуци бих казал, които си позволяват
твърде много и стигат до разрушаване на паметници. Не зная по
чие внушение е взето решението на прокурора в навечерието на
събора да посегнат на паметника, но това е една вандалщина,
израз на варварско отношение към ценности, които са основа на
демокрацията в страната”. Този и много други случаи показват, че

190
наглостта, дързостта и нахалството на Доган и други ръководители
на ДПС няма граница.
На въпросите на интервюиращите го журналисти дали е редно
имената на тримата осъдени терористи да стоят на паметната плоча,
поставена на чешмата, Доган дава следния отговор: “Още от
съществуването на нашето нелегално движение пред 1989 г. ние
бяхме против тероризма и споделяхме това нещо. По принцип ДПС
има уставно положение, че е против тероризма. Ако населението е
преценило, че техните имена трябва да бъдат на плочата, значи
трябва да бъдат те... Защо не махнете партизанските паметници?
Те са хиляди в страната. Искам съвсем определено да ви кажа –
това е много опасен акт на управляващите. Не знам кой е взел това
решение. Много опасен акт. Акт, който разделя, който
противопоставя, който дава основание за реванш. Създават се
условия за реваншистки условия и чувства. Реваншът означава
много неща. По принцип снощният случай също е реванш.
Естествено би било много глупаво да си мислите, че ние така ще си
наведем главичката и ще се извиняваме. Няма да се извиним на
никого... Този символ на разкъсаните вериги с двата юмрука ще
бъде поставен отново. Ще го направим с метал, с дълбок
фундамент и ще видим кой ще се осмели да го събори”. Във връзка с
вината на терористите Доган заявява: “Не е доказана, според мен.
Дори едно малко съмнение да има за тяхната вина, това вече е
съвсем друго”, а на уточняващия въпрос “Значи смятате, че тримата
нямат нищо общо със серията атентати?”, той дава следното
разяснение: “Не, не твърдя, че те нямат нищо общо. За мен
въпросът е открит от гледна точка на доказателствата за
техните престъпления като терористи. Аз не съм чел това дело.
Преди няколко години сме го искали, но никой не се е докосвал до
него”. Доган знае много добре, че архивите на Държавна сигурност
вече не са секретни и всеки един, включително и той, може да се
запознае с исканите от него материали. Няма пречка пред никой
депутат да се запознае с приключилото съдебно дело на терористите.
Само следствените материали за многото престъпления на “турските
терористи” са събрани в 200 тома. Доган има възможност също така
да види 17 видеокасети от 20-дневния съдебен процес срещу
терористите, в които са заснети не само техните показания, но и на
близките на убитите и осакатените невинни жертви, преживели
ужаса на терористичните актове. През 1990 г. в програмата на БНТ
беше обявено, че ще бъде излъчен документален филм за
терористичните актове, но по настояване на ДПС в името на
“етническия мир” зрителите не можаха да видят тези ужасяващи
кадри.

191
 Ахмед Доган отново скандализира българската общественост,
заявявайки че демонтирането на паметната плоча, поставена в чест
на терористите, е активно мероприятие на МВР, за което щял да
сезира европейските институции. Пред вестник “Труд” областният
управител на Бургас Христо Петков заяви: “Преди да обвинява в
провокация изпълнителната власт, Ахмед Доган прябва да
отговори на въпроса какво прави един политически лидер на
парламентарно представена политическа сила, избрана съгласно
Конституцията и българските закони в Народното събрание, на
тържество, посветено на десетгодишнината от изпълнение на
присъдите на трима терористи, виновни за смъртта на невинни
хора, в това число и на майки с деца. Не е ли всъщност това
основната провокация, която е търсило ръководството на ДПС?
Никъде в света, никоя власт не би стояла спокойна,когато се
говори за тероризъм, а камо ли да се почитат терористите”.
Областният управител на Бургас е абсолютно прав, но възниква
въпросът защо в продължение на пет години българските власти си
затваряха очите и безучастно търпяха паметната плоча,
наблюдавайки антибългарските демонстрации на ДПС в чест на
тримата детеубийци, героизирайки техния “подвиг” като борци за
права и свободи на тюркоезичното население в България. През тези
години никой от българските политици не протестира по повод
поставената плоча и тържествата в с. Трънак, ръководени по всяка
вероятност не от грижите за етническия мир, а от собствените им
лични, кариеристични и теснопартийни интереси.
Наглият опит да се героизират терористичните актове срещу
абсолютно невинни хора, включително деца и жени, говори за
моралната съпричастност на ДПС към това най-тежко престъпление.
Някои се мъчат да ни припомнят годините на петвековното турско
робство, когато убийството на “неверника-християнин” не се е
смятало за престъпление, а за богоугодно дело, отварящо за
убийците вратите към рая. Тези възпоменателни тържества с
преклонение към делото на терористите се правят в момент, когато
терористичната вълна на ислямския фундаментализъм е заляла
отново света. Възпоменателните тържества в с. Трънак в чест на
доказани убийци е кощунство с паметта на невинно загиналите
български граждани. Снемането на паметната плоча, която Доган
определи като “една вандалщина” и “израз на варварско отношение
към ценностите, които са основа на демократичния свят”, го
демаскират като псевдодемократ, който с проявите си в защита на
тероризма е много далеч от основните принципи на съвременното
демократично общество. Със своите действия в подкрепа на
тероризма Доган влиза в противоречие с основните изисквания на

192
човечеството за отстояване правата и свободите на народите,
основното от които е човешкият живот. Вместо да сведе глава пред
паметта на невинните жертви и да им отдаде своята почит,
заклеймявайки убийците, Доган организира шумни тържества в чест
на терористите, като заявява, че няма да се извини на никого. Това
поведение на ръководителя на ДПС трудно може да се възприеме от
обикновените хора като нещо естествено, нормално и човешко.
Поради тази причина Доган няма никакво основание да се сърди,
когато тяхната организация се определя като антибългарска, с
протурска насоченост, като организация, която подклажда
етническото напрежение и омраза и съдейства за противопоставяне
на тюркоезичното население на България и българите. Няма никакво
съмнение, че с тази политика в защита на тероризма ДПС реално
застрашава мира, сигурността и бъдещето на България.

“ТУРСКИТЕ ТЕРОРИСТИ” И МАЙСКИТЕ

СЪБИТИЯ

Подготовката на майските събития беше съпроводена с

ежедневна изключително активна и масирана идейно-политическа,
националистическа и психологична обработка на тюркоезичното
население в България. Водещо място в тази своеобразна
пропагандна война заемаха турските разузнавателни и подривно-
пропагандни органи и организации, които използваха всички
възможни сили и средства в подривната си дейност срещу нашата
страна. Майските събития са безспорно най-високият връх в добре
подготвените и ръководени от турското разузнаване протести и
бунтове в някои райони на Североизточна България. Те са и резултат
на натрупаните с години антибългарски чувства и протурски
настроения на една част от тюркоезичното население, което
обвързва своята съдба с желанието си за по-скорошно изселване в
Турция. Определено значение имаха и някои негативни последици
от провежданите през 1989 г. мероприятия по Възродителния
процес, които по-късно прераснаха в несъгласие и неодобрение със
смяната на имената на тюркоезичното население в България.
Недоволството сред една част от това население се използва от
турското разузнаване, което постигна изненадващи, даже и за него,
резултати в подривната му дейност. При тази обстановка то успя да
осъществи своята стара мечта за непосредствен и много остър
сблъсък между представители на тюркоезичното население и

193
органите на властта в България. Една не голяма група екзалтирани и
фанатизирани протурски националисти и радикални ислямисти,
между които имаше и членове на нелегални групи и организации,
които вече бяха участвали в терористично-диверсионни акции,
можаха да привлекат на своя страна и значителен брой обикновени
трудови хора от средите на тюркоезичното население. В резултат на
агресивното си и провокационно поведение организаторите и
ръководителите на майските протести и бунтове успяха да изведат
на улицата част от това население с искане за права и свободи,
незабавно изселване в Турция, както и с подсказаните им лозунги в
прослава на Горбачов и защита на неговата “перестройка”.
На проведената на 20 май 1999 г. конференция в Шумен във
връзка с 10-тата годишнина от майските протести и бунтове Ахмед
Доган призна за терористично-диверсионната насоченост на някои
от нелегалните групи и организации, които бяха изградени преди
10.11.1989 г. Спирайки се на смяната на имената по време на
проведените мероприятия по Възродителния процес, той заяви: “Но
въпреки това, само няколко месеца след като мина първоначалния
шок, в различни райони започнаха да никнат нелегални структури,
които си поставиха различни цели, част от които имаха
терористична насоченост”. За българския народ това признание на
Доган не беше неочаквана и сензационна новина. Не само Доган, но
и цялата наша общественост много отдавна имаше информация за
терористичната насоченост на някои от изградените нелегални
структури. Въпреки това нито на тази конференция, нито по-късно,
Доган и останалите ръководители на ДПС не се разграничиха от
тези групи и организации, които бяха възприели тероризма като
едно от основните средства в подривната им дейност. Това тяхно
отношение към тероризма не беше нито случайно, нито изолирано
поведение. Има и други случаи, които показват, че Доган и
останалите ръководители на ДПС не само че не заклеймяват
тероризма и не се разграничават от него, но го и възхваляват,
героизирайки дейността на тези терористи. Те имаха даже наглостта
да ги определят като борци за права и свободи на тюркоезичното
население. Както бе отбелязано, погазвайки паметта на невинно
загиналите жертви от тероризма, Доган откри паметна плоча на
чешмата в село Трънак, Бургаско, в чест на трима терористи-
детеубийци, които взривиха пътническия влак до гара Буново.
Възпоменателните тържества с преклонение към делото на
“турските терористи” се прави в момент, когато терористичната
вълна на ислямските фундаменталисти заля отново редица страни в
света. Пред тази паметна плоча се провеждаха шумни,
многохилядни тържества, поставяха се свежи цветя и се произнасяха

194
речи във възхвала на “подвига” им като най-свидни жертви, паднали
в “борбата за права и свободи” на тюркоезичното население в
България.
Преди началото на Възродителния процес и майските събития
някои агенти на турското разузнаване, както и участници в
нелегалните групи и организации с “терористична насоченост”,
проведоха десетки терористично-диверсионни актове, извършиха
палежи на обществени и селскостопански сгради, гори,
селскостопанска продукция, унищожиха държавни и обществени
имущества, взривиха и подпалиха жилища, обществени заведения и
други, в резултат на което бяха убити и ранени много невинни хора.
Повечето от замислените и подготвени терористични актове,
благодарение на своевременните решителни действия на органите на
реда, бяха разкрити и предотвратени. Това стана със съдействието на
хиляди граждани, между които са агентите, доверителните лица и
нещатните сътрудници на Държавна сигурност /ДС/ и Народната
милиция, както и с помощта на много други истински патриоти,
включително и от средите на тюркоезичното население. По този
начин не се позволи на някои самозабравили се и загубили човешкия
си образ протурски националисти, пропити от омраза и ненавист
към България и българския народ, да пролеят още кръв като убият и
осакатят хиляди български граждани без разлика на тяхната
народностна, религиозна и етническа принадлежност.
След 10.11.1989 г. българският народ разбра каква е била
терористично-диверсионната дейност на “турските терористи” и
колко невинни жертви бяха дадени. Опитът от досегашната дейност
на “турските терористи”, участвали в такива нелегални групи и
организации с “терористична насоченост”, се използва от турското
разузнаване, което по време на майските събития от 1989 г.
организира и проведе най-големия сблъсък в историята на нашата
страна след Освобождението на България от турско робство между
тюркоезичното население и органите на властта. Една от основните
цели, които си постави МИТ с провокираните майски протести и
бунтове бе не само да се изясни какво ще бъде поведението на
тюркоезичното население в подобна обстановка, но и да го подтикне
и противопостави към възможно най-острия сблъсък с органите на
властта, като се пролее повече кръв и се дадат по възможност най-
много жертви. Турция с нейните подривно-пропагандни органи и
организации много добре знае, че етническата омраза при тези
сблъсъци би издълбала най-голямата пропаст между българите и
тюркоезичното население. Няма никакво съмнение, че по замисъла
на турското разузнаване тези събития можеха да бъдат една
сериозна генерална репетиция за бъдещи по-остри етнически

195
сблъсъци и евентуална гражданска война, когато бъдат налице по-
благоприятни възможности за извоюване на така мечтаната от някои
турски ръководители и протурски националисти у нас Турска
автономна република.
Съгласно плановете на МИТ всички действащи или дълбоко
законспирирани агенти и емисари на турското разузнаване, бившите
и настоящи членове на шпионските, националистическите и
терористично-диверсионните групи и организации, осъжданите или
филтрирани протурски националисти за извършване на тежки
престъпления и обществено опасни деяния, както и останалия
вражески контингент по турска линия, се включиха най-активно в
подготовката и провеждането на майските протести и бунтове. Няма
нищо вярно в твърдението на Доган пред конференцията в Шумен,
че “От 20 до 30 май 1989 г. трябваше да се организират мирни
демонстрации и манифестации, митинги и различни протести с
основни лозунги в цялата страна... Но още първите мирни
демонстрации показаха, че властта е шокирана от реакцията и че
насилието срещу мирните демонстранти може да създаде условия
протестът да излезе извън контрол. Това се прояви особено силно
след първите жертви на майските събития...”. В интервюто си
пред Илияна Беновска Доган казва, че “в страната едва ли е имало
по-опасен период от май 1989 г.”, пояснявайки опасенията си с
мисълта: “Аз се страхувах от създаването на условия за
гражданска война”. На конференцията по повод годишнината от
майските събития в Шумен той заявява: “Точно преди 10 години
България беше изправена пред прага на гражданска война... За
първи път през последните 100 години гражданският протест на
турците в България постави под заплаха гражданския мир в
България”. В този случай Доган е напълно прав, тъй като по време
на майските протести и бунтове се стигна до такова изостряне на
обстановката, при което възникна реална опасност от етнически
сблъсъци с непредвидими последици между тюркоезчното
население и българите. Спекулациите на Доган за “мирни
демонстрации, манифестации и митинги” и упражненото “насилие”
от страна на властта, довело до първите жертви, достигат до
абсурдните му обвинения за “убийствата и жестоката разправа” от
страна на органите на МВР с тюркоезичното население по време на
тези събития.
Майските събития не бяха обикновен “граждански протест”,
нито “мирни демонстрации, манифестации и митинги”, както се
мъчи да ни убеди Ахмед Доган. Няма никакво съмнение, че те са
преднамерено организирани и ръководени от турското разузнаване
сблъсъци с органите на обществения ред и сигурността,

196
преследващи обезателно проливането на кръв и даването на жертви
с цел ангажиране на международната общественост с обвинения
срещу България за насилие, репресии и убийства на представители
на тюркоезичното население. Всеки може да си представи какво
поведение имаха по време на майските събития тези “турски
терористи”, някои от които вече бяха окървавили ръцете си с
непосредственото си участие в редица терористично-диверсионни
актове. Майските протести и бунтове им предоставиха
дългоочакваната възможност като привърженици на терористично-
диверсионната дейност да вземат участие в тези сблъсъци с органите
на властта.
За да добие читателят по-голяма яснота за действителния
характер на протестите и бунтовете през май 1989 г., които
започнаха в Джебел и Каолиново и завършиха в Шумен, е
целесъобразно да се запознае отново с тези събития.
На 19 май 1989 г. в Джебел, Кърджалийско, за пръв път в
България по време на майските събития се проведоха организирани
протести. Въпреки взетите предварителни мерки за ограничаване
участието на тюркоезичното население от съседни села, за да не се
стигне до по-масови ексцесии, някои успяха да пристигнат и да
участват в протестните демонстрации в Джебел. Митингът се
провежда на площада в града, като продължава няколко часа с
участието на около 3 000 души. Произнасят се речи, в които се иска
връщане на турските имена, а така също да се разреши свободното
изселване в Турция. За пръв път някои от протестиращите издигнаха
подсказаните им от техните лидери лозунги “Да живее Горбачов” и
други призиви в защита на “перестройката”. Този първи митинг по
време на майските събития, за разлика от много други, преминава
мирно, без нарушения на обществения ред и сблъсъци с органите на
властта. Нашите органи, както и Гранични войски /ГВ/, наблюдават
отстрани митингуващите, като изпълняват своите охранителни
функции. Органите на МВР и представителите на местната власт не
са провокирани с никакви насилствени действия от страна на
протестиращите, като нарушение на обществения ред, побоища,
унищожаване на държавно и обществено имущество, посегателство
върху личната собственост на гражданите и други подобни прояви,
каквито имаше в следващите дни по време на тези събития в
Североизточна България. Митингът преминава без всякакви
ексцесии, като напрежението постепенно спада и насъбралото се
тюркоезично население си заминава мирно, необезпокоявано от
органите на сигурността и обществения ред. Ако МВР имаше
указания да използва силови средства за недопускането на подобни
прояви, това можеше да стане още на първия протестен митинг по

197
време на майските събития в Джебел, където нашите органи имаха
достатъчно сили и възможности да го предотвратят и разпръснат.
Първата демонстрация в Североизточна България, в която
участват около 50 души, започва на 20 май към 9.00 часа сутринта в
с. Пристоя, а до пристигането на протестиращите в с. Каолиново
техният брой нараства до около 5 000 души. Учениците от
прогимназията в Пристоя изписват черните дъски с предварително
подсказани им лозунги, издигнати от демонстрантите, като
кощунстват с окачените в учебните стаи портрети на Ботев и
Левски. Към Пристоя приижда непрекъснато тюркоезично
население от съседните села Браничево, Гусла, Загориче и Наум.
Повечето от тях са пристигнали пеша, а от по-отдалечените села – с
леки коли. Техният брой значително се увеличава. От Пристоя
събралите се демонстранти се разделят на две групи и тръгват по два
различни маршрута в посока към Каолиново, за да връчат на кмета
изготвената декларация. В нея се иска връщането на имената,
изучаването на турски език, свободата на мюсюлманските ритуали,
както и свободно изселване. Това кратко разстояние изминават за
около два часа, за да могат през това време да се включат още
повече хора. По инициатива на организаторите на демонстрациите и
други изявени протурски националисти през целия път най-оживено
се коментира “тежкото положение” на тюркоезичното население.
Това е една предварително съгласувана тактика, с която се цели
психологическа обработка на демонстрантите с оглед подготовката
им за предстоящия сблъсък с органите на властта. В подобна
наелектризираща се обстановка разумът отстъпва пред
провокираните чувства за реванш и отмъщение, тласкащи силно
възбуденото тюркоезично население към агресивно поведение и
готовност за участие в предстоящите събития.
Особено значение за агресивното поведение на тюркоезичното
население има обстоятелството, че те не се чувстват изоставени,
изолирани и сами. Участието на значителен брой от тях в
провежданите демонстрации им дава самочувствие и увереност в
техните сили и възможности, както и готовност да извършат нещо
по-значимо в защита на “потъпканите” им права и свободи. В
съзнанието на много от тях е втълпявана с години мисълта, че тези
земи, на които живеят, са били и отново ще бъдат “турски”, като
недвусмислено им се подсказва, че крайната цел в тяхната борба
трябва да бъде извоюването на пълна териториална автономия. Не
случайно някои от авторите на тези териториални претенции сочат
този край на Североизточна България, където се проведоха майските
бунтове, като естественото място за изграждането на бъдещата
Турска автономна република в границите на България.

198
 В с. Климент вече демонстрантите наброяват 4 000 души. На
импровизирания митинг двама ученици рецитират стихове на турски
език. Както и при всички досегашни случаи, децата и жените вървят
отпред, а мъжете зад тях. С групата се движат само четирима
милиционери от каолиновското управление. Заради празничния ден
от селото отсъстват кметът, председателят на АПК и партийният
секретар. Демонстрантите са силно възбудени и нервни, повечето от
тях носят камъни и сопи и скандират лозунги срещу властта. През
селата Наум и Тъкач демонстрантите прииждат към Каолиново. Към
14.30 часа те са посрещнати от Вътрешни войски. С оглед избягване
на жертви при подобни сблъсъци, каквито бяха случаите през 1984-
1985 г. по време на смяната на имената, така и сега мобилизираните
служители на Вътрешни войски са били без патрони в автоматите.
Предварително раздадените автомати без всякакви патрони са имали
за цел само да респектират онези демонстранти, които биха
предизвикали сблъсъци и ексцесии. Демонстрантите се нахвърлят
върху войниците от Вътрешни войски с камъни и сопи, като влизат в
ръкопашен бой и с милиционерите, един от които е ранен. Също
така пребиват с камъни едно войниче от Вътрешни войски, като му
отнемат автомата, който все още не е открит. По-късно се съобщава
за допълнително ранени войници от Вътрешни войски, служители на
МВР и демонстранти. Тълпата успява да разкъса кордона. В центъра
на Каолиново, пред общината, се провежда митинг, като се изреждат
няколко оратора.
Един от активните организатори на майските събития е
българо-мохамеданката Сузана Бабечова. Последната, заедно със
семейството си, през 1973 г. се преселва от с. Корница,
Благоевградско в с. Климент, за да могат в средата на
тюркоезичното население да научат турски език и да се изселят в
Турция. От Пристоя до пристигането на протестиращите в
Каолиново Бабечова развива активна подстрекателска дейност. В
Каолиново тя е един от основните оратори на митинга. След
майските събития заминава за Виена, откъдето със самолет пристига
в Истанбул. Там е посрещната като един от героите на майските
протести и бунтове. В Турция Бабечова се включва в ръководството
на “Асоциацията за култура и солидарност с родопските и
дунавските турци”, от които позиции провежда активна
клеветническа дейност срещу нашата страна.
Тук пада и първата жертва – около 40-годишен шофьор на
ДАП, диспансеризиран като болен от сърце, припаднал към 16.00
часа поради голямата горещина и бил прегазен от тълпата. От
извършената аутопсия е установено, че е умрял от инфаркт, въпреки
че сега активистите на ДПС го почитат като жертва, убит от

199
органите на МВР. През този първи ден на демонстрациите не е
произведен нито един изстрел.
На следващия ден в близкото село Тодор Икономово има
“турска” сватба. Волнонаемен отива да предаде призовка за разпит
на няколко сватбари, активни участници в демонстрациите.
Междувременно офицер от Каолиновското управление на МВР
решава да го замести, като той връчи призовката вместо него. Сред
сватбарите забелязал един от активните участници в сблъсъците
през предния ден и без някой да му е нареждал, прави опит да го
задържи и вкара в милиционерската кола. Уплашеният сватбар
започнал да крещи за помощ, викайки на турски език “Майчице,
заминавам си”. Естествено и майка му започва да крещи и плаче.
Сватбарите и други представители на тюркоезичното население от
селото, където живеят 3 000 души, се организират и нападат
служителите на МВР. Тази груба грешка на офицера от МВР е
последвана от втора, при която тълпата решава, че намиращата се в
селото група за бързо реагиране от 19 милиционери и офицери също
не са въоръжени и както през предния ден в с. Каолиново ги
атакуват. Униформените правят кордон и отстъпват към служебния
джип, който се намира на площада. Разиграва се истински екшън.
Джипът е пълен с най-модерно оръжие, с което по това време
боравеха обучените за действия при такава обстановка групи за
бързо реагиране. В него се намират автомати с оптически мерници и
боеприпаси. Нападащите са разярени и всеки един от служителите
на МВР си е представял последствията, ако бяха взели оръжието.
Участниците в групата за бързо реагиране на няколко пъти
предупреждават, че ще стрелят, даже произвеждат изстрели във
въздуха. Демонстрантите настъпват, като някои от тях се провикват
да не се страхуват, тъй като служителите от МВР нямат патрони и не
могат да стрелят. Делят ги няколко крачки, но първите и да са
искали, не са могли да се измъкнат, защото отзад тълпата ги е
притискала. Намирайки се в безизходица, служителите на МВР
стрелят в земята, като трима от протестиращите загиват от
рикоширалите куршуми. Следствието установява, че убитите и
ранените имат рани от гръдния кош надолу, но не и в гърдите или
главата. Всички извадени куршуми от телата са сплескани, което
означава, че са от рикошет и никой от групата за бързо реагиране не
е стрелял на живо. И досега не е установено колко са ранените.
Близките на по-леко ранените ги прибират в домовете, опасявайки се
да не им се потърси отговорност, а в болницата постъпват 12 души.
Майските демострации и бунтове, състояли се в с. Тодор
Икономово, се определят като “кървава сватба”. Всяка година
лидерите на ДПС поднасят цветя пред паметната плоча на

200
загиналите, подчертавайки жестокостите на властта и героизма на
жертвите, които с цената на живота си са защитавали величието на
турския дух и интересите на тюркоезичното население в България.
Предварително организаторите на тези събития са определили
гара Хитрино като място за нова демонстрация и сблъсъци. На 24
май в селото има събор, а учениците са излезли на площада, за да
честват Празника на славянската писменост и култура.
Предварително са дошли доста гости от гр. Шумен. С оглед на
очакваните събития тържеството е отменено. По това време
прииждат демостранти, тръгнали от съседните села. Много от тях
вървят направо през полето. Най-отпред, като предпазен щит, се
придвижват децата и жените. Когато пристигат на гара Хитрино,
започват възгласи и скандирания на турски: “Напред, напред, ние
сме турци”. В този момент на главната улица спират тежкотоварни
камиони и БТР-и, от които изскачат въоръжени бойци от Вътрешни
войски. За преговори с демонстрантите пристига заместник-
председател на областния съвет във Варна. С мегафон той уговаря
демострантите да се разотидат, като им заявява: “Ще предам на
другарите от Политбюро вашите искания. Те трябва да бъдат
обсъдени”. В резултат на допълнително проведените преговори в
сградата на общината демонстрантите не проявяват предишната
агресивност и не се стига до употреба на сила, като се разпръскват и
си заминават.
На 24 май се надигат представителите на тюркоезичното
население от Дългопол и Бели Лом. На 27 май вълненията обхващат
Търговище, с. Бенковски - Добричко, с. Медовец и с. Граница -
Варненско, Тервелско и Омуртаг. Най-сериозен е сблъсъкът в
Разградска област между демонстрантите и служителите на МВР по
пътя между село Овен и гр. Дулово. Буквално на другия ден след
събитията в с. Пристоя в този сблъсък, за който говори ген. Касабов
в своята книга “Тайните на контраразузнавача”, са участвали около
200 души от селата Черник, Вокил, Овен, Окорш и Паисиево. В края
на гр. Дулово групата е била посрещната от силите на МВР, които са
ги призовали, включително и с мегафон, да се разпръснат, за да се
избегнат евентуални сблъсъци със силите на реда. С носените сопи,
камъни, дървета демонстрантите, непредизвикани от никого, се
нахвърлят върху милиционерите и войниците от Вътрешни войски и
преминават в ръкопашен бой, ранявайки няколко милиционери и
войници. Даже с камък успяват да ранят летеца на пристигналия по
това време вертолет и по една случайност не успяват да го свалят.
При този сблъсък само един милиционер е стрелял във въздуха и
затова е бил наказан. Както при тези, така и при други случаи

201
органите на МВР правят всичко неободимо да се избегне сблъсък с
демонстрантите и в никакъв случай да не се употребява оръжие.
В същия ден, 21 май, в с. Правда се събират 20-30 души, които
са имали уговорка с организаторите на събитията в гр. Дулово да се
включат в заплануваните бунтове, но след разговори с
представителите на властта се разубеждават и се разотиват. Отново
на същия ден в с. Босна се събират около 100 демонстранти. Към тях
се присъединяват и други от съседните села Искра, Бащино и
Дичево. Имали са намерение да се включат в подготвените
демонстрации в Дулово. Носели са и написани на хартия лозунги на
български и турски с вече известните искания за права и свободи.
Били са убеждавани в продължение на четири часа от 11 до 15 часа
да се разотидат, след което се е наложило да бъдат разпръснати.
На 22 май неголяма група от тюркоезичното население е
направила опит за демонстрация в центъра на Разград, като се
запътила към областния комитет на БКП, но е била отклонена и
разпръсната.
На 23 май в с. Езерче става най-сериозният сблъсък между
демонстранти и служители на МВР. Първоначалните данни са
сочели, че в Разградския район протестите се подготвят за 24 май. За
да се демонстрира присъствие на органи на сигурността и
обществения ред и се упражни необходимият респект, групата за
бързо реагиране от Разград с две леки коли е обиколила някои села с
по-компактно тюркоезично население, като предимно се е
придвижвала по маршрута между селата Хлебарово и Езерче.
Съобщават им, че в Езерче се е събрала голяма тълпа от
тюркоезичното население, която блокирала кметството. С мегафон
служителите на МВР ги приканили да се разотидат. Демонстрантите
отново изтласкали децата и жените най-отпред, за да бъдат обвинени
органите на МВР, че посягат на беззащитни и невинни жени и деца.
При сблъсъка се стига до стрелба, при която са убити двама души от
селото.
Въпреки проведените многобройни мероприятия за цялостната
подготовка на служителите на МВР и Вътрешни войски и
създадените за целта специализирани групи за бързо реагиране,
може да се каже, че практическите умения и опит за действия при
подобни екстремни обстановки, каквито бяха майските
демонстрации и бунтове, бяха все още недостатъчни и не
изключваха допускането на някои пропуски и грешки. Въпреки
всичко може да се каже, че служителите на МВР и Вътрешни войски
успяха да изпълнят поставените им задачи, като не допуснаха
разрастването на тези сблъсъци, които можеха да доведат до нови
жертви. Тяхното поведение бе адекватно на поставената им задача

202
да овладеят обстановката и да не допуснат използването на
неправомерно насилие и употреба на оръжие.
На 26 май има нова демонстрация в с. Хлебарово, където
цялата главна улица е била изпълнена с протестиращи. Те вече са
знаели за бунтовете в другите селища, както и за двете жертви в с.
Езерче. Издигали са лозунги за Горбачов, “перестройката”, искания
за възстановяване на турските имена и свободно изселване. В доста
селища в района на гр. Исперих също в периода между 21 и 25 май
има подобни демонстрации, при които се събират в центъра на
селището групи от тюркоезичното население, които обграждат
кметствата, блокират движението по пътищата, издигат лозунги,
отправят искания, като “ораторите” в много случаи са жени. Във
всяко село е имало организатори, които са ръководели тези
протести. Броят на демонстрантите е бил различен с оглед
предварителната организация и големината на селото. В по-големите
селища протестиращите са били повече, което се вижда от следните
данни: в селата Йонково, Самуил и Владимировци – около 300
души, в с. Тодорово – около 200, в селата Беленци и Духовец –
около 150, и в с. Китанчево – 50 души. Сблъсък с органите на
властта е имало в гр. Исперих, където неголяма група, в която имало
и пияни младежи, нападат с камъни и бутилки служителите на МВР
и пожарната кола. Сблъсък със силите на Вътрешни войски и
служителите на МВР е имало и в с. Подайва.
Както на другите места, така и в Исперихския район прави
впечатление организираният характер на протестите, повечето от
които са в един и същи ден. Почти едни и същи са и лозунгите – “Да
живее Горбачов”, “Да живее перестройката”, “Върнете ни имената”,
“Искаме си езика”, “Свободно изселване” и др. В някои селища с
компактно тюркоезично население като Свещари, Малък Поровец и
Бърдоква, където няма организатори и предварителна подготовка, не
са се състояли протестни демонстрации. Почти такова е
положението и в Кубратския район, населен със значителен брой
тюркоезично население. Демонстрации е имало само в селата Завет
и Острово. Явно, че и тук направляваната и дирижираната от
турското разузнаване дейност на протурските националисти не е
успяла да достигне и да провокира подобни демонстрации и
сблъсъци.
Органите на МВР са разполагали с проверени данни, че най-
големите демонстрации и бунтове по време на майските събития ще
се проведат на 27 май в Шумен. В анонимни телефонни обаждания
се отправяли директни заплахи за терористични актове срещу базата
на “Петрол” и газостанцията на “Балканстрой”. Имало опасност и за
хлебозавод “П. Волов”. Традиционният съботен панаир в Шумен

203
предварително е определен като място за събиране на
демонстрантите. Емисари обикалят къщите на тюркоезичното
население, като го приканват за демонстрация. Умишлено или не
част от него е дезинформирано за часа на събирането, като някои от
демонстрантите знаят, че началото е в 10 часа, а други – в 12 часа.
От трите квартала, където живее най-многобройното тюркоезично
население, потегля колона от хора, която се насочва към сборното
място – Кооперативния пазар. Някои твърдят, че жена, облечена в
червено, е носела турско знаме, а други – че това е било плат, на
който са били изписани техните искания. Органите на МВР вземат
всички необходими мерки, за да се избегнат сблъсъците и да не се
стигне до саморазправа между тюркоезичното население и
българите. Съботният пазар е отменен под предлог, че има
регистрирана радиация. Проведените заградителни мероприятия
попречват на голяма група от тюркоезичното население да
пристигне от съседните села, но някои от тях по странични пътища
успяват да се включат в демонстрациите. Заграждат се подстъпите
към центъра на града. Въпреки взетите мерки, значителна група от
тюркоезичното население се събира на Кооперативния пазар.
Демонстрантите нарастват до около 2 000 души. Пред тях
местната учителка Айше и мъж от протестиращите произнасят речи,
в които отправят към властите досегашните искания като тези, които
бяха направени още през първия ден в с. Пристоя. Демонстрантите
се опитват да тръгнат към центъра, но подстъпите към него са
затворени от милиционери и мобилизирани служители от Вътрешни
войски. Отказвайки да се подчинят, демонстрантите влизат в
сблъсък с органите на реда, по които се изсипва градушка от
камъни. Насипаният чакъл покрай спортната зала много скоро
привършва. С една лека кола с варненска регистрация донасят на
демонстрантите сопи, с които се преминава в ръкопашен бой.
Органите на реда разделят тълпата на две, но едната част от
демонстрантите успяват да тръгнат към центъра на града и излизат
на централния булевард “Славянски”. От по-високите етажи на
някои от блоковете се разнасят антитурски лозунги, а от балконите
политат саксии, буркани с лютеници и други предмети. Отделни
демонстранти, изтласкани от булеварда, успяват отново да се върнат
по страничните улички. Силите на реда бавно настъпват към
демонстрантите, след което ги атакуват. Разнасят се и
предупредителни изстрели във въздуха. Изплашени, демонстрантите
побягват към Руския паметник, където ги посреща силна струя вода
от пожарна кола. След това протестиращите са разпръснати и
протестите се преустановяват. Половин час по-късно
милиционерски коли с мегафони призовават населението да запази

204
спокойствие, като го уверяват, че органите на МВР няма да допуснат
нови нарушения на обществения ред.
На 13 май радиостанция “Гласът на Турция” съобщава: “Най-
големите демонстрации са били в Шумен, но дипломатически
източници не са успели да получат сведения за броя на убитите”.
По време на майските събития в Шумен действително имаше един
служител на МВР, който беше прободен с нож от фанатизиран
протурски националист в центъра на града. Това беше последната
акция от майските демонстрации, бунтове и сблъсъци с органите на
властта, организирани и ръководени от турското разузнаване.
Пет години след майските протести и бунтове пред
разградския вестник “Гледище”, поместен и във вестник “Дума”
/13.06.1994 г./ Доган заявява: “Аз съм най-големият виновник за
майските събития през 1989 г. и ми става мъчно понякога, че някои
хора искат да го оспорят, но е факт – на моята съвест лежат
десет жертви”. С това си изказване Доган не само претендира, че
макар и от затвора е един от ръководителите на майските събития,
но поема и отговорността за дадените жертви, които както сам казва
щели да лежат на неговата съвест. По повод твърдението на Доган,
че “насилието срещу мирните демонстранти може да създаде
условия протестната вълна да излезе извън контрол”, възниква
въпросът имаше ли насилие и кой го упражни, както и защо
протестната вълна излезе извън контрола на неговите организатори.
Те даже оспориха и лидерската роля на Доган, за която той настоява
и държи да бъде признат като “най-големия виновник”, т.е. за
вдъхновител, организатор и ръководител на майските събития. В
случая Доган умишлено пропуска, че безспорен организатор и
ръководител на тези бунтове е Турция и нейните разузнавателни и
подривно-пропагандни органи и организации, които много години
преди той даже да се е родил провеждаха целенасочени мероприятия
сред тюркоезичното население с цел спечелването му като тяхна
“пета колона”, която трябваше да отстоява великодържавните
имперски планове и амбиции на южната ни съседка по отношение на
България. Не органите на МВР упражняваха насилие срещу
протестиращите, а точно обратното. Агентите на турското
разузнаване, много от които имаха вече богат опит в дейността на
нелегалните шпионски и терористично-диверсионни групи и
организации, нападаха органите на властта, като се нахвърляха с
камъни, дървета и хладно оръжие и не им позволяваха да изпълнят
своите служебни задължения за обезпечаване необходимия
обществен ред и сигурност в страната. Всякакви обвинения срещу
служителите на МВР, че са превишили своите права, защитавайки

205
имуществото, здравето и живота на обикновените граждани, са
несъстоятелни и неверни.
Много отдавна се знае, че служителите на МВР направиха
всичко необходимо да успокоят обстановката и да не допуснат по-
нататъшно нарастване на напрежението и ескалация на бунтовете.
Запазването на етническия мир и възстановяването на обществения
ред по време на майските събития е безспорна заслуга преди всичко
на органите на МВР. Обективният анализ на тогавашната
взривоопасна обстановка показва, че това не са голословни и
безпочвени твърдения. Решаващо значение за ограничаване и
омекотяване на сблъсъка между някои от представителите на
тюркоезичното население и органите на МВР, както и
предотвратяване разрастването на безредиците с цел избягване и
свеждане на жертвите до възможния минимум, имаше поведението
на тогавашния министър на вътрешните работи. През последните 16
години преди 10.11.1989 г. МВР се оглавяваше от ген. полк.
Димитър Стоянов - един изключително спокоен, уравновесен,
разумен и справедлив ръководител, който още от първия ден на
провежданите мероприятия на Възродителния процес разпореди в
никакъв случай да не се употребява оръжие, а използването на сила
да се ограничи само в случаите на разпръскване на тълпите, които
разрушават държавно, обществено и лично имущество или с
агресивното си поведение застрашават живота и здравето на
обикновените граждани.
Това най-добре се вижда от неговите указания, в които
категорично забранява всякаква проява на беззаконие, неоправдано
насилие и екстремизъм в дейността на органите на МВР. На
съвещание с ръководния състав на централните и териториалните
поделения на МВР в страната, проведено на 21.01.1985 г., Димитър
Стоянов заявява:

“Възложената задача, отнасяща се до дейността на

органите на МВР за осигуряване на обществения ред и
сигурност по време на преименуването, трябва да се извърши
с голяма култура, организация и интелигентност. Нашата
работа трябва да бъде концентрирана върху провеждането на
мероприятията по недопускане на масови безредици,
терористично-диверсионни актове и други посегателства
върху обеществения ред и сигурността на страната... В тази
връзка при сегашната обстановка неправомерното използване
на оръжие и насилие трябва да бъдат абсолютно забранени и
изключени. Ние сме сериозни политически ръководители и
добре разбираме какво значи да има убити хора. Досегашният

206
 опит показва, че националистическите елементи добре
разбират това и правят опити за провокиране на насилствени
действия, като изтласкват пред кордоните жените и децата.
Неоправданото насилие не само поражда обратен ефект, но ще
задържи с години процеса на приобщаването. Сега западните
агенции съобщават, че има 400, 800 убити и т.н. Един да има,
другари, е достатъчно. Така че на тези наши “смелчаци”
трябва да им е ясно това. Не е голяма смелост да гръмнеш в
тълпата. То не е смелост. Смелостта е другаде – да удържиш
даже и когато те удрят с предмет, да удържиш и да не
допуснеш да бъдеш провокиран. Нашата политическа работа с
личния състав в това отношение трябва да се подобри”.

Изказването на Димитър Стоянов показва как органите на

МВР са виждали своето място по обезпечаване на необходимия
обществен ред и сигурност и каква е била ролята на министъра на
вътрешните работи за нормално и цивилизовано протичане на този
процес. В своето заключително слово на съвещанието от 26.01.1988
г. за работата на МВР Димитър Стоянов заявява: “Възпитателен
ефект могат да имат само онези санкции, които са правилно
дозирани, на основата на изискванията на законите на страната.
Сега законността е същност, ядро в политическия подход в
дейността на МВР”. Изказването му завършва с указанията за
необходимостта “постоянно да расте приносът на МВР за
приобщаването на това население и неговото патриотично
възпитание. Доброжелателното отношение, доверието,
недопускането на грубости и закононарушения от страна на
служителите към тези граждани също има голямо значение за
приобщаването им към делото на единната българска нация”. В
случая става въпрос не за изолирано изказване, а за една политика на
ръководството на МВР и неговите подразделения в страната за
строго спазване на законността от органите на МВР. Също така
може да се допусне, че не са изключени и изолирани случаи, при
които някои служители в тази обстановка да са превишавали своята
власт, като са упражнявали неправомерно насилие и грубост. При
всеки доказан подобен случай е вземано съответното
административно отношение, а при необходимост и съдебно, като е
търсена отговорност от провинилите се лица. Струва ни се, че едва
ли би се намерил друг министър на вътрешните работи, който би
заявил пред подчинените си : “Смелостта е другаде – да удържиш
даже и когато те удрят с предмет, да удържиш и да не допуснеш
да бъдеш провокиран”.Заповедите, разпорежданията и указанията на
министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов определяха

207
политиката на ръководството на МВР, както и на неговите
поделения за строго спазване на законността от всеки служител на
МВР.

АГЕНТУРНОТО МИНАЛО НА АХМЕД ДОГАН И

ПОДГОТОВКАТА МУ ЗА ИЗВЕЖДАНЕ ВЪВ ФРГ,
САЩ И ТУРЦИЯ КАТО НЕЛЕГАЛ НА
БЪЛГАРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ

Макар и твърде нетрадиционно имаме пълното основание още

в самото начало да поставим големия въпрос кой сте вие, д-р Ахмед
Доган – един от многото “турски терористи”, агентът на българското
разузнаване, който по собствена инициатива мина към предателство
и се постави в услуга на Националната разузнавателна организация
на Турция, на която продължава да служи и понастоящем, а може би
имате претенциите за един от най-големите български патриоти и
родолюбци, който през целия си живот е работил за благото на
българския народ и в защита на своята Родина, отстоявайки
националната независимост, териториалната цялост и сигурността
на България?
В издадената през 1992 г. книга от поредицата “Съвременни
български политици” е поместено интервюто на Илияна Беновска с
Ахмед Доган. На въпроса “Кой съм аз?” Доган отговаря: “Това е
най-трудният въпрос от всички въпроси...”. Продължавайки той
заявява: “Мога да ви отговаря само с мълчание”. Доган много добре
разбира, че “отговорът с мълчание” не е отговор и по всяка
вероятност с мълчанието се прикриват някои съществени моменти
от живота на лидера на антиконституционната и антибългарска
партия ДПС. Настоящото изложение е един от многото опити да се
разкрие неговата действителна същност – това, което Доган умело и
упорито премълчава и прикрива от досегашния си живот.
В интервюто с Беновска Доган обяснява, че дядо му е изиграл
най-важна роля в живота му. Той заявява: “...Винаги заемаше
позиция, която подкрепя каузата за справедливостта в човешките
взаимоотношения”. Действително, дядо му е подкрепял каузата за
справедливостта в човешките взаимоотношения. Доган може би
умишлено премълчава, че преди 09.09.1944 г. дядо му Осман е бил
член на РМС, а след това и на БКП. Основател е на ТКЗС. За
участието си в съпротивителната борба е признат за Активен борец

208
против фашизма и капитализма. Имал е най-богата библиотека в
селото, с много от произведенията на нашите класици, както и книги
от марксическата и философска литература. В интервюто Доган
казва: “Ако беше жив той, във всички случаи щеше да ме подкрепя,
убеден съм”. Както в много други случаи, така и тук Доган не е
искрен, тъй като много добре знае какви са били идейните позиции
на дядо му, който не би го подкрепил в т.нар. демократични промени
в нашата страна, утвърждаващи дивия капитализъм от
латиноамерикански тип. През изминалите 17 години Доган е един от
виновниците за разгрома на нашата икономика и селско стопанство,
които доведоха и тюркоезичното население до сегашното му
плачевно състояние. ДПС, което под негово ръководство, се
превърна в партия на олигархията, в продължение на повече от девет
години участва в управлението на България, разгромявайки нашата
страна заедно с мафиотските структури от останалите управляващи
партии.
Ахмед Демир Доган има богато агентурно минало. Личните му
качества и възможности правят впечатление на органите на
Държавна сигурност, които започват да го изучават с оглед
евентуалното му привличане за сътрудник. Както съобщи бившият
шеф на Комисията по досиетата Методи Андреев, 20-годишният
Доган е вербуван на 21.08.1974 г. за сътрудник към ІХ отдел на ІІІ
управление ДС /военното контраразузнаване/. Вербовката е
извършена на идейно-патриотична основа. Работил е под
псевдонима “Ангелов”. Според вестник “Седем” /03-09.08.2005 г./,
“по негови доноси тогава са арестувани хора, които впоследствие са
съдени за организиране на канал за бягство зад граница”.
Вестник “168 часа”/07-13.07.2006 г./ помести материал “И
Доган се разсърди на Петков”, в който се заявява:

“Той бе агент във военното разузнаване под псевдонима

Ангелов, има реализации по негови донесения. Благодарение
на тях са пресичани опити на български граждани да бягат зад
граница”, разказа политическият помощник на Тодор Живков
и председател на сдружение “Власт на закона” Костадин
Чакъров”. Като студент в Шумен, минава на ръководство към
ОУ на МВР-Варна. Станал агент на Първи отдел, който е към
структурите на Първо Главно управление-ДС /ПГУ-ДС/. Там
приема новия си псевдоним “Сергей”. След като се прехвърля
в Софийския университет, започнал да работи към V-ти отдел
на Първо Главно управление, който е отделът за нелегал.
Според Чакъров, Доган е преминал пълен цикъл от
разузнавателни умения и квалификации – от типа на тайнопис,

209
 тайникови операции, връзка, проследяване, агентурно
проникване и т.н.”

На 09.07.2005 г. на пресконференция в БТА Костадин Чакъров,

който преди 10.11.1989 г. се е запознал с делото на Доган, съобщи
редица подробности от неговото агентурно минало. Той разказа за
неговото детство, юношество, завършването на Техникума за стъкло
в Белослав, както и постъпването в казармата, където е вербуван за
агент на ДС. По това време е имало реализация като е предотвратено
бягство на представители на тюркоезичното население зад граница.
Чакъров съобщава още, че със съдействието на ДС Доган е
прехвърлен от Висшия педагогически институт в Шумен в СУ
“Климент Охридски”. На пресконференцията той подробно разказва
за работата на Доган като агент на ПГУ-ДС и подготовката му за
нелегал, който след натурализирането му в средите на
гастарбайтерите във ФРГ е трябвало да бъде изведен с
разузнавателни задачи в САЩ, а след това и в Турция. Чакъров
уведоми, че в продължение на три години Доган преминава почти
пълната теоретична и практическа подготовка, изучавайки всички
специални дисциплини, по които се обучават и разузнавачите от
ПГУ-ДС преди заминаването им на задгранична работа. Също така е
преминал и съответната езикова и психическа подготовка. Като
агент на ПГУ-ДС Доган не е участвал в никакви разузнавателни
операции в интерес на България. Единствената му оперативна
дейност се е изразявала в проверка на паралелна агентура, както и
съобщаване на сведения за някои студенти и преподаватели.
Наблягало се преди всичко на обучението и подготовката му за
изпълнение на по-сериозни задачи при извеждането му зад граница.
От извършената проверка с оперативно-технически средства,
включително с агентура и детектор на лъжата, е установено, че
Доган се провявал като “перфектен български патриот, с лоялно
отношение към България и българския народ”. Според Чакъров,
материалите от подготовката на Доган за неговото извеждане като
нелегал са били предадени на полк. С. от КГБ, който е бил запознат
с всички случаи на подготвяните от българското разузнаване
нелегали. Доган е бил запознат с разработената му легенда като
нелегал, както и със задачите, които е трябвало да изпълнява.
Чакъров разказва и за дейността на ТНОДБ, за връзките на Доган с
Наджи Ертюрк от резидентурната група на МИТ в Генералното
консулство на Турция в Пловдив, както и за разкриването на
нелегалната организация и осъждането на нейните ръководители и
най-активни членове.

210
 Органите на ДС винаги са полагали особени грижи и внимание
за обучението и възпитаването на сътрудническия апарат. В
поместената от Омар Халиф и Дияна Цонкова статия във вестник
“Седем” /03-09.08.2005 г./ “Агентурните превъплъщения на Доган”
се твърди, че след като не могъл да влезе в Софийския университет
“Климент Охридски” той се записва във Висшия педагогически
институт “Константин Преславски” в Шумен. Тогава преминава на
ръководство на отдел І-ви - ДС към Окръжното управление на МВР-
Варна за работа по линия на разузнаването, като приема новия си
псевдоним “Сергей”. По предложение на Първо Главно управление-
ДС, председателят на Комитета за наука, технически прогрес и
висше образование Начо Папазов удовлетворява молбата на Ахмед
Доган като го прехвърля от Висшия педагогически институт
“Константин Преславски” в Шумен в СУ “Климент Охридски”,
специалност “философия”. Като студент в трети курс “Българска
филология”, след като издържал приравнителните изпити, Доган е
прехвърлен за редовен студент в трети курс - философия в СУ. През
студентските му години, а и след това вече като аспирант, е
подпомаган материално и му е оказвано пълно съдействие и помощ
в неговата учебна и научна работа. След завършване на висшето си
образование, по искане на ПГУ-ДС, акад. Сава Гановски съдейства
да му се открие аспирантура във Философския институт на БАН.
Доган е използван и като консултант при разработването на
някои сериозни въпроси и теми за мястото и ролята на
тюркоезичното население у нас. През 1983 г., преди началото на
Възродителния процес, секретарят на ЦК на БКП по въпросите на
идеологията проф. Стоян Михайлов се обръща с молба към
ръководството на МВР да разработят свои съображения относно
преодоляване проявите на турския национализъм в България и
приобщаването на тюркоезичното население към социалистическото
общество. Тази задача се поема от ПГУ-ДС. Те определят Ахмед
Доган като най-подходящ сътрудник, който може да помогне при
изясняването на този особено важен въпрос за сигурността и
бъдещето на България.
В посочената статия “Агентурното превъплъщаване на Доган” от
Омар Халиф и Диана Цанкова, се твърди, че през 1983 г. от името на
ЦК на БКП Стоян Михайлов настоявал службите да разработят
доклад на тема “Как да се предотврати турския национализъм в
България”. Той възложил тази задача на един от заместник-
началниците на ПГУ-ДС с поръчение да намери подходящ агент,
който да обобщи възможните варианти за противодействие на
турския национализъм.

211
 С желание и готовност да подпомогне политиката на БКП, в
борбата срещу проявите на турския национализъм и приобщаването
на тюркоезичното население, Доган поема поставената му задача.
Той изготвя два материала. Първият е написан в 48 стр., а вторият е
в по-малък обем. В своята разработка Доган внушава идеята, че по
пътя на смесените бракове на тюркоезичното население с българи
може да се отиде към по-бързото им приобщаване. Според него
трябвало да се провежда още по-активна икономическа политика в
районите с компактно тюркоезично население. Необходимо е било
да се създадат възможности представители на тюркоезичното
население да се заселват в по-големите окръжни и други градове с
крупни индустриални предприятия като металургичния комбинат
“Кремиковци”-София, където в по-хомогенна българска среда
тюркоезичното население да се откъсне от проявите на турския
национализъм. Доган считал, че чрез икономически стимули
трябвало да се разпръсква тюркоезичното население из другите
райони на страната, за да се разбие компактността му, която според
него е най-добрата среда за проявите на турския национализъм.
Също така препоръчвал как да се противодейства на турската
пропаганда и да се ограничава влиянието на исляма. Секретарят на
ЦК на БКП Стоян Михайлов се запознал с разработения материал.
При среща между двамата Доган е дал подробни разяснения относно
вижданията му за борбата с турския национализъм и приобщаването
на тюркоезичното население към социалистическото общество в
България, като изложил и някои допълнителни аргументи.
Вестник “Труд” /02.07.1997 г./ помести интервюто на Валерия
Велева с д-р Недим Генджев, в което той заявява, че “всъщност
Доган е причина за смяна имената на българските турци”. На
поставения му въпрос “Защо?”, Генджев отговаря:

“През 1983 г. Стоян Михайлов, като секретар на ЦК на

БКП, иска от Димитър Стоянов, в качеството му на министър
на вътрешните работи, информация как да се предотврати
турският национализъм. Димитър Стоянов нарежда на Тодор
Генов – заместник-началник на І-во главно управление на ДС,
да възложи на някои от кадърните агенти да направи
разработката. И те я възлагат на агент “Сава”.

Обяснявайки кой е агент “Сава”, Генджев пояснява:

“Агент “Сава” е нашият уважаван сега г-н Ахмед Доган.

Той е работил за І-во управление на ДС, за разузнаването.
Доган прави 48-страничен доклад: анализ, изводи и накрая

212
 препоръки какво трябва да се направи. Неговата препоръка
именно е да се сменят имената на турците”.

На следващия уточняващ въпрос “От къде знаете това?” и

“Доган в кое управление е работил?”, Недим Генджев дава следните
разяснения:

“От бай Иван Михайлов Карамучев, сега живее в

Кърджали, който му е бил водещ оперативен работник. В
съседство на джамията в града бай Иван имаше имот и искаше
да го продаде на джамийското настоятелство. Дойде при мен и
покрай другото ми разказа и за Доган... Той беше агент на І-во,
на разузнаването. Доган е бил готвен да бъде изведен през
Германия и да бъде прехвърлен в Турция. Доган и сега служи
на чужди интереси. Кой създаде ДПС – тогавашната ДС...”.

В интервюто той взема отношение към партията на Доган,

което се вижда от заглавието на поместения във вестника материал
“Недим Генджев: ДПС е заплаха за етническия мир в България”. На
въпроса “Не смятате ли обаче, че в последните седем години ДПС е
гарант за етническия мир в страната?”, той заявява:

“Не. Аз държа ДПС да не съществува, а турците и

мюсюлманите в България да участват в общобългарските
партии... Какво иска Доган? Места в изпълнителната власт, но
не за да сложи мюсюлмани там, а да настани хора на
икономически групировки, които да лобират за него.
Истинската заплаха за етническия мир е ДПС, защото Доган
все заплашва, че ще вдигне на бунт гласоподавателите си, ако
не му угодят... Искам българските партии да се сплотят и да
изолират ДПС, така че то от само себе си да стане организация
със затихващи функции”.

Иван Карамучев е последният офицер от българското

разузнаване, който е ръководил Доган като агент на ПГУ-ДС. Както
сам заявява, той е работил с него в продължение на “три-четири
години до влизането му в затвора”. След задържането на Доган през
1987 г. Карамучев е освободен от органите на ДС, като се
пенсионира на 42-годишна възраст. В интервю пред вестник
“Труд” /05.07.1997 г./ Карамучев заявява:

“Доган е високо ерудиран консултант на назряващите

през онова време процеси. Няма смисъл да се заобикаля това,

213
 което е казал Генджев, че агент Сава е съществувал, да. Това
никой не може да отрече и не съм само аз този, който знае
Сава. Аз бях живата му връзка. Той ми беше като син”.

На въпроса “Автор ли е Доган на доклада от 48 страници,

който е бил в основата на т.нар. Възродителен процес, както твърди
Генджев?”, той дава следното разяснение:

“Първо, докладът не е 48, а малко над 30 страници, и

второ, трябва да знаете, че не може реферат на един
незначителен сътрудник да бъде в основата на Възродителния
процес... Това беше задача, поставена от БКП на ОФ, на ДС, на
контраразузнаването и на военното разузнаване. В своя
реферат Доган защитава тезата, че турците ще се интегрират в
българското общество, че към 2000 година етническите
проблеми в България ще отживеят по модел и подобие на
Европа...”.

Оценявайки неговите възможности като бъдещ нелегал на

въпроса “По думите на Недим Генджев Доган е готвен за работа в
Турция. Така ли е?”, Карамунчев отговаря: “Не е вярно. Турция беше
един от обектите. Подготвяли сме Ахмед Доган със стратегически
цели”.
Под заглавие “Агентурен доклад на Доган става основа на
Възродителния процес, твърди главният мюфтия” във вестник
“Дума” /11.02.1992 г./ авторът на поместения материал Васил Попов
пише следното:

“Как да предотвратим турския национализъм” е

заглавието на секретен агентурен доклад, спретнат от Ахмед
Доган по искане на Стоян Михайлов в края на 1983 г., смята
главният мюфтия на мюсюлманите в България д-р хаджи
Недим хафъз Ибрахим Генджев. Според него този доклад е
станал основа на т.нар. Възродителен процес. Тогава се
създаваха предпоставки за насилствената смяна на имената
през следващите две години, каза Генджев пред журналисти”.

В статията “Мисията на Доган е турско самосъзнание у

помаците”, поместена във вестник “Монитор” /30.03.2004 г./
Димитър В. Аврамов отбелязва някои моменти относно
разработената от сегашния ръководител на ДПС концепция за
приобщаването на тюркоезичното население към българското
общество. В нея той отбелязва:

214
 “След промяната някои медии се докоснаха твърде
свенливо до темата за връзките на Ахмед Доган с бившата ДС
у нас. Не е случайно, че неговата аспирантура във
философския факултет на Софийския университет е уредена
именно от нейното І-во главно управление. В замяна
тогавашният секретар по идеологията на ЦК на БКП Стоян
Михайлов иска от Доган да разработи концепция за работа с
турскоезичното население и по-тясното му приобщаване към
българското общество. Задачата е изпълнена, според автора на
разработката “приобщаването” включва и смяната на имената
с български. Документът ляга в идеологическата основа на
Възродителния процес и е изработен в три екземпляра.
Единият остава в І-во главно управление на ДС, вторият – у
Стоян Михайлов, третият – у Доган”.

След задържането му през 1986 г. пред следователя Доган

заявява:

“Както и друг път съм сочил, когато започнаха

мероприятията по Възродителния процес аз не можах да се
преборя с емоциите си, макар да бях убеден в реалността и
необходимостта от това мероприятие. До голяма степен за
формирането на неправилни разбирания у мен допринесоха
информациите от различни западни страни, които
разпространяваха неверни слухове, на които аз се поддадох”.

Въпреки заявлението пред следователя, че е убеден в

правилността и необходимостта от провежданите мероприятия по
Възродителния процес, Доган твърде болезнено възприема смяната
на имената. Той търси оправдание на “неправилната” си позиция не
само защото не е могъл да се пребори с емоциите си, но и поради
обстоятелството, че се е повлиял от разпространените неверни
слухове от западните страни. Доган е провеждал редовни срещи с
проф. Ибрахим Татарлъ – Активен борец против фашизма и
капитализма, бивш служител и бивш агент на ДС, който е бил обект
на активна разработка, уличаван в сътрудничество с турското
разузнаване. Оценявайки техните взаимоотношения ПГУ-ДС прави
извода, че от позициите си на протурски националист и като
вербовчик, поставил се в услуга на турското разузнаване, Татарлъ
му е оказал силно идеологическо влияние, разколебавайки го да
служи честно и предано като български патриот в защита интересите
на българската държава. В пияно състояние, под влияние на

215
идеологическата обработка от Татарлъ, в условията на техническо-
подслушвателно мероприятие, той споделя пред ръководещия го
оперативен работник от ПГУ-ДС своите негативни оценки за
социалистическото общество у нас и тогавашната социалистическа
система.
По това време Доган не само се поддава на предателство като
оглавява дейността на нелегалната организация “Турско
националноосвободително движение в България” /ТНОДБ/, но и
установява контакт със служители от МИТ, работещи под
дипломатическо прикритие в Генералното консулство на Турция в
Пловдив. След изготвянето на програмата на ТНОДБ Доган решава
да я предаде на турското разузнаване. За целта използва
възможностите на приятелката си Алина Диева от Шумен –
студентка в трети курс “География” на СУ. Нейната сестра е
омъжена за изселника от Търговищки окръг Наджи Ертюрк, който
по това време работи в Генералното консулство на Турция в
Пловдив и участва в дейността на резидентурната група на МИТ под
дипломатическо прикритие. По време на срещата си с Ертюрк в
квартирата на Алина Диева Доган му разказва за дейността на
ТНОДБ като предава изготвената програма с молба да бъде
публикувана в турския печат. Молбата на Доган е изпълнена.
Програмата на ТНОДБ е публикувана в турския печат. На
определената му среща пред кино “Дружба” представителят на МИТ
не се явява. По всяка вероятност турското разузнаване е допускало,
че Доган е подстава на българските контраразузнавателни органи с
цел изясняване подривната дейност на МИТ срещу България.
Видеозаписът от срещата пред кино “Дружба” с очаквания
представител на турското разузнаване е безспорно доказателство,
което Доган не може да оспори и отрече. След получаване на
съобщението за срещата на Ертюрк с Доган от Анкара разпореждат
на резидентурната група на МИТ в турското посолство в София да
установи кой е предал програмата на ТНОДБ, тъй като в СУ е имало
две лица с името Ахмед Ахмедов. От извършената проверка
установяват, че издирваното лице е Ахмед Доган, чието име е Ахмед
Исмаилов Ахмедов. Ертюрк го свързва с резидента на МИТ на
работа под дипломатическо прикритие в турското консулство в
Пловдив. Срещите, които се провеждат в едно таванско помещение
в ж.к. “Младост”, се контролират от контраразузнавателните органи
с помощта на техническо подслушвателно мероприятие. Установява
се, че по собствена инициатива Доган преминава към предателство,
поставяйки се в услуга на турското разузнаване.
Авторът на тази книга не е запознат с личното, работно и
финансово дело на Доган като агент на ПГУ-ДС. Някои от

216
посочените данни бяха поместени в периодичния печат, а за други се
разбра от груповата разработка, следствието и съдебното дело срещу
членовете на нелегалната ТНОДБ, в които Доган беше един от
основните обвиняеми. В публикуваните книги от наши и чужди
автори за разузнавателната и контраразузнавателната дейност на
специалните служби, както и в учебниците за обучение и подготовка
на разузнавачите и контраразузнавачите в тяхната сложна и трудна
професия, има богата информация, която е използвана от автора.
Неговото дългогодишно участие в контраразузнавателната работа в
органите на ДС по турска линия също така му дава възможност да
допуска с абсолютна сигурност някои основни моменти от работата
на Доган като агент на ДС, включително и в подготовката му за
нелегал. В това отношение той се ползва и от спомените на някои
служители от ДС, които са запознати с отделни моменти от проявите
и поведението на Доган като агент на ДС, подготвян за извеждане
зад граница като нелегал. Посочените данни, факти и обстоятелства
от агентурното минало на Доган позволяват да се изясни напълно
неговото двуличие, нечестност и предателство към органите на ДС и
България. Те са достатъчни да се проследи неговото развитие като
секретен сътрудник, който при първата отдала му се възможност се
поставя в услуга на турското разузнаване, преминавайки на страната
на противника, срещу който бе обещал, че ще работи. След като се
разсекретят личното, работното и финансово дело на Доган
читателите ще могат да се запознаят с всички материали от
агентурното му минало. Както писа вестник “Дума” /07.07.1997 г./
по време на посещението си в Кърджали лидерът на ДПС е заявил
“да се сътрудничи с разузнаването е морално”. В отговор на въпрос
на читател на вестник “Сега” /05.02.2001 г./ Доган заявява: “Изрично
казвам, че никога не съм бил “ченге”. Бях готвен за нещо много по-
сериозно, което няма нищо общо с “ченгеджийството”. В една
държава такива като мен не са били повече от пет-десет души”.
След приключване на цялостното обучение на Доган с
подходяща линия на поведение, е предстояло неговото окончателно
извеждане зад граница, където в една трудна и сложна обстановка, е
трябвало да решава определените му задачи. Обсъждани са няколко
варианта за извеждането му като нелегал. Окончателно
разработеният вариант предвиждал първоначално да се установи в
средите на турските гастарбайтери във ФРГ, откъдето да отиде на
специализация в САЩ. Дългосрочната специализация на Доган в
САЩ, съгласно разработената легенда, е имала за цел подставата му
на ЦРУ. След евентуалната му вербовка от американското
разузнаване се предполагало, че той ще бъде изведен в Турция. Под
контрол на ДС Доган е трябвало да установява задачите, които ще

217
му бъдат поставени от ЦРУ. Едновременно с това, като евентуален
бъдещ офицер от българското разузнаване, той е бил длъжен да
изпълнява и предварително разработените му от ПГУ-ДС задачи по
време на пребиваването си в Турция.
По принцип нелегалите се избират от средите на подходящите
офицери от българското разузнаване. Единични са случаите, при
които по изключение, след задълбочена подготовка и проверка,
може да се изведе и подходящ агент на ПГУ-ДС като нелегал в
дадена страна, каквато е практиката преди извеждане на някои от
агентите на ПГУ-ДС. Първоначално е обсъждан вариант Доган да
бъде изпратен в Саудитска Арабия или в Египет, където да завърши
висше мюсюлманско образование, а след завръщането си в България
да се утвърди като един от ръководителите на мюсюлманското
духовенство в страната. Той не възприел тази идея като заявил, че
неговата същност е съвсем друга. Не се виждал като деятел на
религиозния фронт, въпреки че дядо му по бащина линия е бил
ходжа. Предпочитал да се развива като политик или научен
работник.
Като бъдещ нелегал той е преминал цялостната теоретична и
практическа подготовка по всички дисциплини, изучавани от
българските разузнавачи преди заминаването им на работа зад
граница. През последните три години почти всеки ден много
интензивно той е обучаван така, както се обучават и подготвят
служителите на ПГУ-ДС. Основно внимание е отделяно на неговата
оперативна подготовка. Преди всичко Доган е обучаван как да
установява агентурни контакти и доверителни отношения за
нелегално сътрудничество с интересуващите ДС лица с оглед
тяхното ангажиране в услуга на българското разузнаване. Той е
знаел от каква информация да се интересува и по какъв начин да я
придобива. Преминал е цялостната теоретична и практична
подготовка за разкриване на Външно наблюдение /ВН/, на открито,
при движение по улиците, в парковете и превозните средства, както
и на публично достъпни места като театри, ресторанти, кина и
други. Бил е запознат с възможностите за използване на скрити в
дрехите на служителите на ВН миниатюрна фотоапаратура за
заснемане на срещи и други оперативно интересни моменти от
поведението на проследяваните лица. Знаел е за използваната
техника за записване на разговорите при посещения в ресторанти и
сладкарници с помощта на миниатюрна камуфлирана апаратура.
Също така му е разяснено как се провежда визуално наблюдение в
помещение със силно ограничен достъп за външни лица в квартири,
апартаменти, хотелски стаи, служебни кабинети и други, както и
използваните видеокамери, телевизионна апаратура, оптични уреди

218
– визьори и прибори за нощно виждане, които позволяват да се
установи характера и разговорите и се документират отделни
моменти от поведението на наблюдаваните лица.
Разяснявайки непрекъснато усъвършенстваните технически
средства за секретен слухов контрол на водените разговори, в своята
книга “Контраразузнаването“ Бончо Асенов и Петко Кипров пишат
следното: “Например, микрофон, поставен в миниатюрна плоска
пластинка, се промушва под вратата на дадено помещение и
прихваща разговорите в него. Или се прокарва в помещението през
ключалката. Или се изстрелва в помещението през отворения
прозорец радиопатрон. Известни са и по-сложни способи за
подслушване на даден разговор - чрез модулация от лазерен лъч,
чрез прихващане микровибрациите на стъклото на прозореца и др”.
Няма никакво съмнение, че един разузнавач е трябвало да бъде
запознат и с тези възможности на контраразузнавателните органи.
Доган е запознат с използваните технически средства за
записване на устни и телефонни разговори в помещения или на
открито, както и на електронните комуникации. Разяснено му е чрез
помощта на какви технически средства и как се прониква в
помещение с оглед откриване на данни и вещи, свързани с
конспиративната му дейност. Също така е знаел за поставените
белези чрез технически средства и вещества върху предмети и вещи
с цел установяване на тяхното движение и място на съхранение. Бил
е инструктиран за проверката на кореспонденцията чрез използване
на химически вещества и химически средства. Той не само е
запознат с използваните от контраразузнаването специални
разузнавателни сили и средства за контролиране поведението на
заподозрените лица, но е и подготвян и обучен какво поведение да
има и по какъв начин да разкрива тези действия на противника, като
се предпазва от евентуалното му разкриване и разобличаване като
нелегал, изпратен с разузнавателни задачи. Запознат е със способите
за връзка – тайнопис, микроточки, радиотехника и т.н.
Доган е минал и курса по езикова подготовка. Имал е две
преподавателки, с които самостоятелно е изучавал немски и
английски език. Освен оперативната, езикова и техническа
подготовка, той е завършил и курс по оперативна психология под
ръководството на лекар специалист от ПГУ-ДС. Установявайки се
на постоянно местожителство в чужбина, той е трябвало да има
такова поведение, което да изключва всякакви съмнения относно
евентуалната му принадлежност към българското политическо
разузнаване. В това отношение решаващо значение е имала
предварителната му подготовка по оперативна психология. Доган е
обучаван по какъв начин и как да контролира психическото си

219
състояние и да владее емоциите си. Преминал е съответната
психическа подготовка в случаите на установяване на контакти с
интересуващите го лица, като отчита тяхната нагласа и психическо
състояние. Обучаван е какво поведение да има с представителките
на нежния пол, как да бъде харесван и в изпълнение на поставените
му задачи да установява и поддържа интимни отношения. Запознат
е и с използването на съответните медикаменти, благодарение на
които можел да се предпазва от алкохолно напиване. Преминал е
обучение с детектор на лъжата, с цел ако бъде подложен на такава
проверка, да знае какво поведение да има и как да въвежда в
заблуждение проверяващите го. На Доган открита проверка с
детектор на лъжата не му е правена, тъй като това би го обидило.
Под формата на тренировка и обучение с детектор на лъжата, по
косвен път, му е извършена проверка с цел установяване на неговата
надеждност и честност към органите на ДС. Крайната цел на
неговата подготовка по оперативна психология е била да формира
такава психическа нагласа, която му позволява да устои на всякакви
проверки, на които може да бъде подложен от контраразузнаването.
След завършване на цялостната му подготовка, в качеството си
на български разузнавач, Доган е трябвало да бъде изведен от ФРГ и
САЩ в Турция. Единствено извършените от него престъпления и
осъждането му са попречили да му се присвои евентуално и
офицерско звание преди заминаването му като нелегал, каквито
случаи е имало в работата на ПГУ-ДС. По време на тригодишното
си обучение е работил много сериозно и е овладял преподавания
материал. Получил е много добра оценка за цялостната му
оперативна, езикова, психическа и техническа подготовка. В редица
случаи даже сам е подсказвал целесъобразни и полезни идеи за
бъдещата си работа като български разузнавач, изведен с наши
задачи зад граница. Преди и по време на проверката му като нелегал
не е имало съмнения и резерви относно неговото лоялно и честно
отношение към органите на ДС. Нямало е никакво опасение, че
може да премине към предателство. Извършена му е цялостна
проверка с оперативно-технически средства и паралелна агентура,
включително и с детектор на лъжата. Получените резултати са
положителни. Те го определят като агент, притежаващ
необходимите морално-волеви качества, устойчива психическа
подготовка и идейна убеденост. Окончателната оценка е, че като
“български патриот” е със “силна и яростна” пробългарска и
идеологическа подготовка. Извършеното от него предателство и
преминаването му в услуга на турското разузнаване показва, че
съществуват сериозни пропуски в неговото ръководство и
възпитание и че тази оценка не е обективна и вярна. Не се е стигнало

220
до изясняване на неговата истинска същност на прикрит, двуличен и
нечестен човек, който с лека ръка може да се откаже от поетите
ангажименти и да премине на страната на противника.
В продължение на три години Доган е подготвян за нелегал. В
“Речник на разузнаването и контраразузнаването”, изготвен от проф.
Бончо Асенов, се дава следното определение на нелегал:
“Оперативен работник или агент на дадено разузнаване, който
пребивава със специални задачи в друга държава, под чужда
самоличност и е легендиран като местен или гражданин на друга
страна. Обикновено неговата биография не е измислена, а
документирана и проверяема и той се представя като личност,
която действително е съществувала”.
В действителност какъв е Доган? Нагъл, арогантен,
безскрупулен политически мафиот, влюбен в себе си герой, умник,
обигран дипломат, развратник и бохем, който понякога прекалява с
алкохола, маниакален играч, дребен жокей на славолюбието или
хитър и ловък политик с анадолска лукавост, който има претенциите
да бъде българския и балканския Чърчил. Оценявайки проявите му
на обикновен човек, израснал от средите на народа и достигнал до
сегашното си положение на водещ политик, ние сме длъжни към
качествата му да прибавим неговата нечестност, двуличие,
непоследователност, стремеж към забогатяване и охолен живот на
един милионер в зелено, както сам се определя. Към тези качества
на Доган трябва да прибавим нечовешкото му и жестоко отношение
към изпадналите в пълна мизерия и нищета представители на
тюркоезичното население. Тези изключително честни и
трюдолюбиви хора непрекъснато са лъгани и заблуждавани с
обещанията за по-добър живот и благополучие за сметка на
създадената върхушка в ръководните среди на ДПС от алчни
новобогаташи, ограбващи и собствения си електорат. Съдбата на
“малкото овчарче”, както сам казва, че са го наричали в селото, му
отреди едно завидно положение в нашия обществено-политически
живот. Трябва да се подчертае, че Доган забрави от къде е
произлязъл, като загърби обикновените, трудови хора от средите на
тюркоезичното население, болшинството от които проклинат не
само своя нещастен живот, но и всички управляващи като него,
които го докараха до сегашното му плачевно състояние. Тежкото
положение, в което изпадна тюркоезичното население, се вижда от
интервюто на 67-годишната Демире Доган пред вестник “24 часа”
/07.12.2002 г./. То е озаглавено “Майката на Доган: Живея на
вересия”. Родната майка на “милионера в зелено” заявява пред
жураналиста Цанко Цонев: “Аз вземам 77 лева и като ми се прияде
нещо купувам на вересия и плащам като си получа пенсията”.

221
Досегашната политика, провеждана от партията на Доган убеди
огромна част от тюркоезичното население, че ДПС е етническа
партия, облечена във власт, която пренебрегвайки интересите на
обикновените трудови хора създаде един управляващ елит от
новобогаташи, които безжалостно ограбват и собствения си
електорат, включително собствените си майки и бащи.
Както писа вестник “Атака” /10.06.2006 г./:

“Лидерът на ДПС Ахмед Доган имал петтомно лично и

работно досие като агент на ДС. Това разкри Методи Андреев,
шеф на бившата Комисия по досиетата. Той уточни, че в петте
папки имало доноси за хора, с които лидерът на ДПС е учил,
служил в казармата и работил. Доган поиска да бъдат
разсекретени всички досиета на бившата ДС на 5 юни в
резиденция “Лозенец”. Тогава управляващата коалиция
проведе седемчасово заседание. Часове по-късно премиерът
Сергей Станишев обяви пред медиите: “Доган предложи
отваряне на информацията за миналото на всички, за да няма
впечатление за селективност”... Според Комисията по
досиетата принадлежността на ДПС-лидера към
комунистическите тайни служби се доказва от собственоръчно
написана декларация за сътрудничество, лично написани от
него агентурни сведения, разписки за получени пари. Никой от
Комисията “Андреев” обаче не можа да си припомни колко
пари е вземал Доган за донесенията си”.

Два дни по-късно това мнение на Доган бе подкрепено и от

Юнал Лютфи. Той заяви, че трябва да бъде изготвен списък с
народни представители, журналисти и магистрати, които са
сътрудничили на бившата ДС. Според него до един месец списъкът
с агентите може да бъде огласен в парламента. Лютфи каза: “Да
бъдат съобщени имената им, така както направи през 1997 г.
министър Бонев. Това е първото нещо, което може да се направи в
рамките на един месец”. Юнал Лютфи много добре знае, че сред
тези народни представители, журналисти и магистрати по всяка
вероятност ще има бивши служители и сътрудници от ПГУ-ДС и
Разузнавателното управление на Министерството на народната
отбрана /РУМНО/, които са работили в условията на пълна
конспирация и секретност, както в Турция, така и в други страни.
Разглеждайки този случай, заслужава да се отбележи мнението на
Доган от преди 14 години. Тогава вестник “Демокрация” /23.06.1992
г./ писа:

222
 “По принцип досиетата трябва да бъдат предоставени на
общественото внимание”, заяви лидерът на ДПС Ахмед Доган
в интервю за седмичното списание на БТА “Още”. Ахмед
Доган смята, че досиетата е трябвало да бъдат извадени още
преди година и половина. Ако сега изкараме досиетата, казва
още лидерът на ДПС, във всички случаи ще има
парламентарна криза. Според него досиетата ще разместят
пластовете на парламентарните групи, ще настъпят
конфронтации - между личности, между личността и групата,
между групите. Ахмед Доган изказва мнението, че трябва да
бъдат отваряни досиетата само на работилите за Шесто
управление – политическата полиция... Какво е виновен този,
който е работил в І-во и ІІ-ро управление, казва още в
интервюто си Ахмед Доган. Според него, неморално,
непрофесионално и недържавнически е да се изкарва досието
на човек със заслуги към държавата”.

От сегашните изявления на Ахмед Доган и Юнал Лютфи се

вижда, че те предлагат да се разкрие цялата агентура на ДС,
включително и сътрудниците, работили за политическото и военно
разузнаване. Непосредствено след 10.11.1989 г. Доган
“тайно”предаде на турския посланик “оня списък” с българските
разузнавачи, някои от които се намираха в Турция и други страни, а
сега, като мандатоносител на правителството, налага своето мнение
да се приеме решение от настоящия и предишния премиери Сергей
Станишев и Симеон Сакскобургготски за разсекретяване
информацията за миналото на всички сътрудници на ДС. В
изпълнение на това решение БСП и НДСВ, а с отделно предложение
и ДПС, внесоха в Народното събрание свои проекти за
разсекретяване делата на сътрудническия апарат на ДС. Няма
никакво съмнение, че тези разузнавачи, агенти или оперативно-
интересните им връзки, от които са получавали разузнавателна
информация, веднага ще попаднат в полезрението на турските и
други контраразузнавателни органи. Не е изключено някои от тях да
бъдат подложени на жестоки инквизиции или ликвидиране без съд и
присъда каквато бе практиката в Турция по отношение на наши
граждани, работещи в услуга на българското и съветското
разузнаване.
Разкриването на агентите ще обезоръжи нашите
разузнавателни и контраразузнавателни органи. Тя ще ги лиши от
възможността да работят с пълни възможности за обезпечаване на
националната сигурност, териториалната цялост и безопасността на
нашата страна. Това ще бъде едно от най-големите престъпления не

223
само на Доган, но и на всички управляващи и опозиционни
политически сили, които продължават да продават интересите на
българския народ и България.
До каква степен Доган е нечестен с нашите органи се вижда и
от случая с “оня списък”. Българското контраразузнаване разполага
с пълната агентурно-оперативна информация, която показва кога,
как и по какъв начин Доган е предал на турския посланик в София
списъка с установъчните и някои характеризиращи данни на
българските разузнавачи, които са работили не само в Турция, но и в
други страни. Като нереализиран бъдещ служител на българското
разузнаване Доган е знаел много добре, че това е едно от най-
тежките престъпления срещу нашата страна, което никога няма да
му се прости. Той е запознат със случаите, при които няколко наши
граждани бяха предали много по-незначителна шпионска
информация на чуждите разузнавания. След разкриването им те бяха
подведени под наказателна отговорност и съдът определи най-
тежкото наказание, осъждайки ги на смърт. Тези присъди бяха
приведени в изпълнение. Рано или късно Доган трябва да отговаря
пред нашето правораздаване не само, че се е поставил в услуга на
турското разузнаване, но и като един от най-крупните шпиони и
национални предатели, съобщил на МИТ сведения за българските
разузнавачи зад граница.
Под заглавието “НАТО да провери Доган” вестник “168
часа” /22-28.07.2005 г./ помести интервю с Костадин Чакъров. На
въпроса: “Г-н Чакъров, вярно ли е, че движение “Власт на закона”
ще сезира Европейската комисия и специализираните й структури за
дейността срещу България на лидера на ДПС Ахмед Доган?”, той
дава следния отговор:

“Не само. Ще сезираме и натовската служба по

сигурността НОС, защото Ахмед Демир Доган е агент,
работил за няколко чужди служби срещу България. Ние вече
сме страна-член на НАТО. Представете си какво ще стане!
По силата на служебното си положение Доган има достъп до
всякаква секретна информация, включително и на НАТО. Да
не забравяме, че той е член на Консултативния съвет по
сигурността към президента, където се обсъжда национална
класифицирана информация и натовска класифицирана
информация. Той назначава министри. Веднъж вече издаде
цялата ни агентура в чужбина на чужда държава. Защо да не
го направи пак? На новите ни съюзници ще им дадем факти,
те да си направят изводите. Да си зададат въпроса, след като
Доган вече два пъти е работил срещу страната си, дали няма

224
 да работи и срещу НАТО и ЕС в полза на някой друг? Ще
внесем и сигнал до парламента. Ако те не си свършат
работата и замълчат, ще сезираме специализираните служби
на Еврокомисията и НАТО... “.

На уточняващия въпрос: “Какви факти смятате да им

предоставите?” Чакъров дава следните разяснения:

“Едно от доказателствата ще е касетата от “Шоуто на

Слави”, където Доган се подигра с всички, като обясни, че
взима пари, че има обръч от фирми, на които той прави
услуги, после те му помагат. Той си призна, че лобирал за
австрийците да купят “Електроразпределение”, те му връщат
услугата, като пускат тока на циганите. Доган държи
шалтера и купува гласове за изборите. След което обясни, че
като партиен лидер, всъщност е нещо като банкер. Във всяка
страна тази сплав между политика и корпорация се нарича
мафия, корупция. Това е подбуждане към организирана
престъпност. Във всяка страна главният прокурор би
трябвало да повдигне обвинение. Освен касетата, ще
представим на Еврокомисията и натовската служба НОС
доказателства по “оня списък” и как Ахмед Доган отиде в
посолство, извика посланика и даде списък с цялата ни
задгранична агентура”.

На следващия въпрос: “Когато избухна скандалът с “оня

списък”, защо политическата класа не реагира срещу Доган?”,
Чакъров дава следните пояснения:

“Защото чрез него президентът Желю Желев удари

Филип Димитров и правителството му. Тогава те се
спазариха да се мълчи по “оня списък”. Консултативният
съвет замълча, всичко се замаза. Натовските специални
служби лесно могат да проверят тези факти. Освен това
питам кой даде Черноморския кадастър, а след това и
кадастъра на цялата страна – подземен и надземен, на една
съседна страна? Води, гори, почви, полезни изкопаеми, къде
има пътища, ток, юридически режим, планове и т.н. Това е
най-голямата тайна за една страна. Защото този, който го
притежава, лесно може да се ориентира какво да купи в нея”.

В деня на 50-годишнината на Ахмед Доган вестник “Монитор”

/23.03.2004 г./ помести статията на Димитър В. Аврамов “ДПС е

225
създадена със съдействието на Турция”. В нея се посочват следните
данни от секретен доклад на Националната служба “Сигурност” от
края на декември 1991 г. за връзките на Доган и активисти от
неговата партия с дипломати от Турското посолство в София и
генералните консулства на Турция в Пловдив и Бургас, както и с
представители на резидентурните групи на МИТ в турските
дипломатически представителства у нас:

“Първите контакти на Ахмед Доган и упълномощени от

него лица с официални турски представители датират от
пролетта на 1990 г. При няколко поредни посещения на
лидерите на ДПС в посолството на Турция в София е
постигнато споразумение за оказване от турска страна на
всестранна подкрепа на Движението, без тя да се афишира, за
да не последват обвинения за намеса във вътрешните работи
на България. Ахмед Доган и останалите членове на
ръководството предават цялата документация за официалната
си дейност до момента и съгласуват бъдещите си планове. По
такъв начин, още с първите си контакти лидерите на ДПС
съзнателно се поставят в зависимост от помощта на Турция и
поради естественото съвпадение на общите им цели
последователно насочват дейността на Движението към
осъществяване на стратегическите интереси на Турция в
съответствие с доктрината за външните турци.
До настоящия момент са ни известни над 300 срещи на
лидери и активисти на Движението с дипломати от
посолството в София и генералните консулства в Пловдив и
Бургас. По-голяма част от тях са осъществени в
дипломатическите представителства при всички необходими
превантивни мерки за сигурност. По такъв начин турската
страна регулярно е получавала и продължава да получава
всестранна информация, в това число и поверителна, за
работата на ВНС, Президентството и Министерския съвет.
Турските дипломати своевременно се информират от Ахмед
Доган и останалите членове на ЦС на ДПС за съдържанието на
разговорите им с представители на държавното ръководство и
изпълнителната власт за предстоящи решения и стъпки на
България във вътрешнополитическата и външнополитическата
област. Чрез тях турските представители изучават определени
лица – държавници, политици, интелектуалци, придобиват
секретни документи на МВР, правителството, архива на
бившия ЦК на БКП. Всяко отговорно решение на
ръководството на ДПС и парламентарната му група се взема

226
 след предварително съгласуване с официалните турски
представители.
Активни връзки с ДПС осъществяват и турските
специални служби. Резидентурите им на дипломатическо
прикритие са създали “дублиращи” позиции на всички
организационни равнища на Движението. По същество
значителен брой от регионалните ръководители на
Движението работят под диктовката на прикритите в
дипломатическите представителства на Турция у нас
служители на МИТ. Връзките на разузнавачите с лица от
средите на ДПС, в повечето случаи се осъществяват на
конспиративна основа от официални дипломатически позиции,
маскиращи наличието на действителни агентурни отношения”.

Разглеждайки предателството на Доган, ПГУ-ДС стига до

извода, че ръководещият го оперативен работник по време на
подготовката му за нелегал не е бил подходящ за изпълнение на тази
сериозна задача. Той е нямал необходимия оперативен опит, лични
качества и възможностите на един старши офицер от ДС, като е
допуснал много сериозни слабости в своята работа. Доган не е бил
доволен от ръководещите го в София двама оперативни работници
от ПГУ-ДС. Заявявал, че те са под неговото ниво, тъй като не били в
състояние да водят сериозни политически разговори и не познавали
творчеството на Хегел, Кант, Маркс и други философи и мислители.
Доган бил обиден на последния ръководещ го оперативен
работник /ОР/ от ПГУ-ДС, тъй като не го е уведомил за
мероприятията по смяна на имената на тюркоезичното население,
въпреки че и самият той не е знаел нищо за предстоящото им
провеждане, както и всички останали служители в МВР. Също така
бил озлобен, защото ОР му казал, че баща му е пияница, не се е
грижил за сина си, поради което и самият той не може да бъде по-
различен от него. Безпринципните отношения между тях са стигнали
до там, че по време на някои от срещите им са се напивали.
След задържането на Доган случаят е докладван на първия
заместник-министър на МВР ген. Григор Шопов. В своята
резолюция той отбелязал, че до идването на Доган в София, с него е
работено перфектно, но след това са направени безобразия от
оперативна гледна точка, поради което разпоредил да бъде уволнен
ръководещият го оперативен работник.
Доган не е бил платен агент, но по време на сътрудничеството
си с ДС е подпомаган, като са му давани много пари и подаръци.
Също така му е оказвана всякаква помощ и съдействие като войник,
студент, аспирант и научен сътрудник. След започване на

227
подготовката му като нелегал ПГУ-ДС поема всичките му разходи за
квартира, комунални услуги, храна, дрехи, лечение, литература, за
обучението му като аспирант и научен сътрудник, както и за
осигуряване на необходимите му “джобни пари”. Ако се направи
една цялостна рекапитулация на съдържащите се във финансовото
му дело разписки за получените от него суми, както и за другите
оправдателни документи, свързани с разходите за обучението и
възпитанието му като агент, ще се установи, че е изразходвана една
огромна сума. Съществува благоприятна възможност, след като не е
изпълнил поетите от него ангажименти към българското
разузнаване, да възстанови тази сума на държавата. Доган много
добре знае, че България е инвестирала тези средства в неговото
обучение, благодарение и на което е достигнал сегашното си
израстване като ръководител на една от управляващите партии.
Връщането на тези пари не представлява никакъв проблем за Доган,
тъй като много отдавна се е обявил като милионер “в зелено”. Това
ще бъде едно достойно поведение от негова страна като партиен
лидер и държавник, който винаги е заявявал, че работи за благото и
просперитета на нашата родина.
Високата оценка, която е получил за своята подготовка,
старанието, с което е изучавал преподавания материал и придобития
практически опит, ни дават основание да считаме, че той не само е
завършил още едно висше образование, но в резултат на творческото
прилагане на натрупания опит в подготовката си като нелегал, е
могъл да защити още една докторска дисертация по въпросите на
разузнаването, контраразузнаването и националната сигурност.
Няма никакво съмнение, че през последните 17 години като
несменяем ръководител на ДПС Ахмед Доган успешно използва
натрупания опит в подготовката си като български разузнавач в
своята дейност, както при контактите и взаимодействието си с
управляващите и ръководителите на нашите политически партии и
организации, така и с редица държавни и партийни дейци от Турция
и други страни.
ДПС днес е пирамидата, в чийто връх, т.е. в ръцете на Ахмед
Доган, е концентрирана цялостната финансова, кадрова,
информационна и политическа власт. Осигурена е строга секретност
в работата на ръководството на ДПС. Доган притежава пълен
контрол върху партията, чийто основен стил е личната преданост,
двуличието и наглостта. По тези въпроси многократно е споделял
своето мнение Осман Октай – един от основателите на партията на
Доган и негов дългогодишен заместник, както и други бивши
ръководители на ДПС. Основните решения се вземат не в
централата на ДПС, а в личната му резиденция в Бояна, която е

228
известна като “Доган сарай”. Тя е надеждно осигурена срещу
евентуален контрол от технически средства, като редовно се
проверява дали не се провеждат мероприятия за нейното
подслушване. Конспирация и секретност – ето това е едноличният
авторитарен стил на агент “Ангелов”, “Сергей”, “Сава”, който той
пренася и в българския политически живот. Ярък израз на неговото
престъпно самочувствие е отношението му към българския
парламент, където пред овчедушния поглед на ръководството на
Народното събрание, той няма нито един работен ден. Илюстрация
на тази потайност е и сегашната му многобройна охрана, каквато
няма и държавният глава. Даже навремето Тодор Живков, като
президент на НРБ, никога не е бил охраняван с толкова многобройни
сили от Управлението за безопасност и охрана към МВР. Често
движението на Доган из страната се извършва с хеликоптер с оглед
осигуряване на пълна безопасност.
Време е турската държава и турското разузнаване да оценят
доколко присъствието на Доган в българския политически живот
няма да попречи на пътя на Турция към Европа, както и да влоши
отношенията й с Република България, която като пълноправен член
на Европейския съюз, ще бъде принудена да засили своите защитни
функции. Без съмнение, етнорелигиозната партия ДПС, начело с
един политико-криминален ръководител като Доган, винаги ще бъде
ярка илюстрация в очите на европейските правителства за грубо
нарушение на европейските политически права, установените норми
на поведение и европейския морал, които предполагат мирно
съжителство между представителите на различни етноси, народи и
религиозни общности в борбата срещу съвременния международен
тероризъм и терористично-диверсионната дейност на ислямския
фундаментализъм. По всяка вероятност ЕС ще вземе отрицателно
отношение към ДПС като етнорелигиозна партия в България, която
застрашава интересите на европейските страни, където няма такива
политически партии и организации, изградени на етническа основа.
Страните-членки на ЕС знаят какво донесоха етническите партии в
съседните на България държави, които провокираха многобройни
етнически сблъсъци и войни, отнели живота на десетки хиляди
невинни хора.
Извършената “перестройка” от Михаил Горбачов показа, че
неговата цел никога не е била усъвършенстването на съветското
общество и преодоляването на допуснатите грешки и слабости с
демагогските декларации за “повече социализъм”, а
осъществяването на такива кардинални промени, които да доведат
до утвърждаване на капиталистическо развитие на СССР. В
България липсваше дисидентско движение и организирана

229
съпротива срещу социалистическото развитие на страната. По всяка
вероятност Горбачов и неговите помощници Шеварнадзе и Яковлев
са преценили, че недоволството на тюркоезичното население от
смяната на имената по време на Възродителния процес може да се
използва като единствена реална сила за свалянето на Тодор Живков
и промяната в обществено-икономическото и политическото
развитие на България. Година и половина преди началото на т.нар.
демократични промени от 1989 г. Горбачов изпраща своя
политически помощник, генерала от КГБ Виктор Шарапов за
посланик в нашата страна. От цялостната му дейност, свързана с
утвърждаването на “перестройката” у нас, се разбира, че основната
задача, която му е била поставена от Горбачов, е да организира
смяната на Тодор Живков с едно ново партийно ръководство, което
да ликвидира социалистическата система и сложи началото на
бъдещото капиталистическо развитие на България.
Проф. Недев в своята книга “10 ноември” твърди, че той е
трябвало да ускори “перестройката, която изостава в България
поради съпротивата на Тодор Живков”. По време на връчване на
акредитивните си документи като посланик на СССР в София
Шарапов заявява, че КПСС е за “обновяване на нашата
политическа система”. Въпреки че категорично отрича Горбачов да
му е поставял задача да прави “перестройка” в България, изминалите
години показаха, че заедно с няколко служители от КГБ, на работа
под дипломатическо прикритие в тяхното посолство в София и
представителството им в МВР, Шарапов е взел най-активно участие
не само за смяната на Живков, но и за цялостната промяна на
държавния и обществен строй у нас.
Под лозунга “За по-голяма свобода и демокрация”, от каквито
промени действително социалистическите страни се нуждаеха,
включително и в икономическото им развитие, Горбачов, с помощта
на някои предани изпълнители на плановете за тяхната
“перестройка”, ни продадоха на техните нови приятели, загърбвайки
досегашните съюзници от социалистическите страни, членуващи в
СИВ и Варшавския договор. Установяването на дивия капитализъм
в България доведе до пълното разграбване и разрушаване на нашата
страна. За кратко време тя се превърна от една просперираща
държава, със сравнително добра индустрия и модерно селско
стопанство, в най-бедната европейска държава, в която жизненият
стандарт на населението достигна равнището на т.нар. бананови
републики.
Като съветски посланик и генерал от КГБ, посредством
тяхното представителство от съветници в МВР, Шарапов е
разполагал с изключително богата информация за политическата и

230
оперативна обстановка в България, включително и по турска линия.
КГБ знаеше какво е напрежението сред част от тюркоезичното
население по време на Възродителния процес и какви негативни
процеси протичат сред тях, както и кои са лидерите, които бяха
създали нелегални организации на широка основа. Органите на ДС
нямаха тайни от представителите на КГБ. В V-ти отдел на ПГУ-ДС,
който се е занимавал с подбора, подготовката и извеждането на
нелегали, е имало и специален съветник от КГБ. Той е знаел как се
подготвят нелегалите ни и в кои страни ще бъдат извеждани, като е
оказвал необходимата помощ и съдействие на оперативните
работници и ръководството на нашето разузнаване. Няма никакво
съмнение, че като съветник той е бил в течение на цялостната
подготовка на Доган за нелегал. Специалният интерес към него се
определя и от обстоятелството, че Турция представлява
разузнавателен приоритет и за КГБ. Виктор Шарапов, както и
няколкото представители на КГБ, които са работили за подмяната на
Тодор Живков, своевременно са преценили, че Доган може да бъде
използван в осъществяването на “перестроечните” им планове. КГБ
са знаели кой е Доган, както и какви са резултатите от цялостната му
подготовка за нелегал. При оценката на личните му качества и
възможности, по всяка вероятност, те са стигнали до извода, че е
подходящ за изпълнение на техните специфични “перестроечни”
задачи, тъй като е завършил висше образование, защитил е
докторска дисертация, бил е научен сътрудник във Философския
институт на БАН и като ръководител на най-голямата нелегална
организация ТНОДБ се ползва с известен авторитет сред една част
от интелигенцията и представителите на тюркоезичното население в
България. Евентуалното привличане на един добре подготвен и
обучен агент като бъдещ разузнавач от средите на тюркоезичното
население, какъвто се явява Доган, може да се оцени като
изключителен шанс за всяко едно разузнаване, включително и за
КГБ.
В момента, в който попада в Главно следствено управление –
МВР като последствен, а след това и в съда като подсъдим, Доган
разбира, че органите на ДС няма да му помогнат. С пълно основание
те го разобличават и заклеймяват като двуличник и предател, който
сам е потърсил турското разузнаване и се е поставил в негова услуга.
Предишните му ръководители, които винаги са го атестирали
положително, като особено ценен агент, не правят нищо за
облекчаване на неговото положение, както и за спасяването му от
предстоящото осъждане и изпращане в затвора. При тази обстановка
за Доган остава само една възможност – да обърне гръб на
досегашните си покровители, към които вече изпитва омраза и

231
ненавист и отказвайки се от тях да остане с надеждата за своето по-
скорошно спасяване от някое друго разузнаване. В условията на
тогавашната “перестройка” и усилията на Горбачов за смяната на
Живков, както и за ликвидиране на социалистическото развитие на
България, Доган е можел да очаква евентуална помощ и съдействие
за освобождаване от затвора благодарение застъпничеството на
турското, американското или съветското разузнаване.
В ръководството на ПГУ-ДС е обсъждано предложение да се
отиде към превербовката му в затвора, като се използват
възможностите на проф. Стоян Михайлов, който преди това е
поддържал лични контакти с него. При съгласуване на това
становище с първия заместник-министър ген. полк. Григор Шопов
той се е противопоставил, поради което не е правен опит за
евентуалната му превербовка. Възможно е по това време, когато
Доган е бил в затвора, от КГБ да са имали някакъв контакт с него, за
който е знаел само ген. полк. Шопов. По всяка вероятност в тези
случаи, при които български граждани са работили за КГБ и се е
налагало да се окаже известно съдействие на съветското
разузнаване, те са използвали единствено и само възможностите на
Григор Шопов като първи заместник- министър, отговарящ за
работата на ДС.
Може да се предполага, че при изпълнение на поставената му
задача да организира “перестройката” в България и смяната на
Живков, съветският посланик Виктор Шарапов се е възползвал от
възможностите на Доган. Основание за това ни дава неговото
интервю от 22.10.1992 г., три месеца след като е напуснал България,
във вестник”24 часа”, озаглавено “КГБ нямат пръст в създаването на
българската опозиция”. На въпроса на интервюиращия го Георги
Кадиев “Помагахте ли на българските дисиденти преди 10
ноември?” Шарапов отговаря: “Ние се стараехме да поддържаме
контакти с различните реално съществуващи политически сили в
България, да знаем какви са настроенията тук. В този смисъл аз
съм контактувал с хора, които сега са по върховете, например,
Желев и Доган. Но да се твърди, че сме им помагали, е силно казано.
Ние се стремяхме да ги разберем и не криехме срещите си от Тодор
Живков”.
Виктор Шарапов пристига в България около три години след
като Доган е осъден и се намира в затвора. Изключено е преди това
те да са се срещали, тъй като той не е имал дисидентска дейност и не
е представлявал никаква опозиционна сила. Шарапов никога не е
споделял с Тодор Живков за срещите си с Доган. Без всякакво
съмнение контактът с Доган е станал по времето, когато е бил в
затвора. Подобен контакт не е проблем и не е представлявал

232
трудност за Шарапов, като се изхожда от изключително големите
възможности, с които е разполагал един съветски посланик и
генерал от КГБ. В подкрепа на това предположение е и поместеният
от Недялко Краевски материал във вестник “Ранно утро” /20.09.1992
г./ под заглавието “Доган ще бъде разследван за държавна измяна”, в
който се заявява:

“В специални вили, отделно от обучението на

българската ДС, с него се занимава съветският КГБ. В тези
вили той се среща със своите ръководители от КГБ полк.
Казанкин, офицер от КГБ и ген. Владилен Фьодоров, резидент
на КГБ в България /ръководител на Представителството на
КГБ към МВР – б.а./. По време на тези срещи и обучение
разговорите им са били записвани и филмирани, така че сега
Ахмед Доган е просто една безпомощна марионетка, която
може само да предизвика нашето съчувствие, ако губещ от
това не беше цяла България”.

Остава открит въпросът защо му е била нужна тази среща

преди 10.11.1989 г. с Доган, по времето, когато като ръководител на
една голяма нелегална организация е осъден и се намира в
Пазарджишкия затвор. Без да се твърди, че Шарапов има някакво
пряко участие в подготовката и провеждането на майските протести
и бунтове от 1989 г., на базата на цялата информация, с която е
разполагал чрез представителството на КГБ в МВР, той е допускал
подобно развитие на обстановката в България и по всяка вероятност
се е възползвал от нея.
Повечето от времето си като затворник Ахмед Доган прекарва
в Пазарджишкия затвор. Имал е добро поведение. Не е създавал
никакви проблеми. Спазвал е установения режим и не е наказван.
Ползвал се е с особен привилегирован статут, като почти не се е
включвал в работата на бригадата по почистване на чугуновите
отливки от завода в Ихтиман. По време на изтърпяване на присъдата
си в затвора е водил лектория, в която затворниците изучавали
книгата “Истината” на Орлин Загоров. В нея авторът отстоява
позициите на Възродителния процес. Като ръководител на
просветното звено Доган разяснявал основните моменти от книгата
и препитвал затворниците по някои въпроси от провежданите
мероприятия по Възродителния процес. Един от затворниците от
средите на тюркоезичното население по-късно споделя, че те не
само изучавали книгата, но се надпреварвали кой от тях да
предложи свои аргументи в подкрепа на Възродителния процес.
Друг затворник-българин, който сега е бизнесмен, разказва, че много

233
му харесала книгата на проф. Загоров и даже спял на нея, като я
поставял под възглавницата си. Интересът към книгата може да се
обясни и с активното участие на Доган, който като ръководител на
лекторията, успява да привлече вниманието на затворниците към
разглежданите в нея въпроси.
Правило впечатление особено приповдигнатото поведение на
Доган, който демонстрирал пренебрежително и отрицателно
отношение към някои служители от ДС, които са имали случайни
контакти с него в затвора. Цялостното му поведение подсказвало
една увереност и самочувствие на човек, който имал подкрепата и
защитата на някаква реална сила, която стои зад него. Може би по
това време Доган вече е имал предполагаемите контакти с
представители на КГБ, за които говори в своето интервю пред
вестник “24 часа” съветският посланик Виктор Шарапов.
В средата на 1990 г., с решение на ръководството на МВР,
заместник-министърът ген. Красимир Саманджиев поканил на
разговор в кабинета си тогавашните ръководители на ДПС Ахмед
Доган, Юнал Лютфи и Осман Октай. И тримата са били агенти на
Държавна сигурност. Единият от участниците в срещата по това
време продължавал да сътрудничи и получавал всеки месец
възнаграждението си като платен агент на ДС. Ген. Саманджиев им
обяснил, че във връзка с продължаващите митинги в столицата и в
някои райони на страната, както и опасността от реален сблъсък
между протестиращите представители на тюркоезичното население
и българите, се налагало да се вземат спешни мерки за успокояване
и овладяване на взривоопасната обстановка. Той отбелязал, че с
общи усилия трябвало да се прекрати по-нататъшната
конфронтация, поради съществуващата опасност събитията да
ескалират и излязат извън контрол, като се стигне до намесата на
силите на сигурността и обществения ред. Помолил ги да
преустановят предприетия от ДПС курс за саморазправа и търсене
на възмездие от наши граждани, участвали във Възродителния
процес. Обяснил им, че вече имало случаи, в които в някои райони
на страната, като в Крумовградско, Кърджалийски окръг, са били
малтретирани отделни милиционери, които, изпълнявайки
служебните си задължения, са участвали в охранителните
мероприятия по време на Възродителния процес. Някои протурски
националисти също така се заканвали да отмъстят и на техните
семейства. Ген. Саманджиев заявил, че поради сложната обстановка
в страната не трябва да се поставя въпросът за Възродителния
процес, а е необходимо да съсредоточат усилията си за укрепване на
демокрацията. В края на срещата Ахмед Доган и придружаващите го
ръководители на ДПС заявили, че на този етап може да се търси

234
наказателна отговорност единствено от архитектите на
Възродителния процес. Те били удовлетворени от декларацията на
Тодор Живков, че всички мероприятия по Възродителния процес са
провеждани под неговото непосредствено ръководство като партиен
и държавен ръководител на НР България. Ген. Саманджиев им
обяснил, че доколкото знае, някои от материалите, свързани с
агентурното им минало са унищожени /поради което по-късно бяха
подведени под наказателна отговорност генералите Атанас
Семерджиев и Нанка Серкеджиева/. Това съобщение е било
възприето от присъстващите ръководители на ДПС със задоволство
и видимо облекчение. По-късно, след публикуване в печата на някои
от разписките за получените от Юнал Лютфи пари като платен агент
на ДС, се разбира, че личните и работните агентурни дела на
сегашното ръководство на ДПС, както и на останалата агентура от
средите на тюркоезичното население, са съхранявани в архивите на
МВР. За подписаните от Лютфи разписки относно получените от
него пари във вестник “Атака” /03.05.2006 г./ писа и бившият
председател на Комисията по досиетата Методи Андреев. По повод
на неговото агентурно минало под заглавието “Лидерите на ДПС
докладват на ДС до последно” във вестник “Атака” /28.06.2006 г./
Ненчо Ненов пише следното:

“Юнал Саид Лютфи... агентурни имена “Мурад” и

“Сидер”. Той е с най-дълъг творчески стаж в “съюза” от
всички литератори – от 1967 до 1992 г. Как са го оценявали
хората от ІІ-ро главно управление и колегите им от Шести
отдел стана известно преди дни. Хонорарът за “творбите” му
достига до 3 000 лева, тогавашни пари. За справка – цената на
една гарсониера по това време е 4-5 000 лева”.

При наличието на безспорни данни за агентурното минало на

Доган и някои от членовете на ръководните органи на ДПС те
решили да не отричат, че са били сътрудници на ДС. Едновременно
с това обяснявали, че привличането им към сътрудничество е
станало въпреки тяхното нежелание, със заплахи и насилие от
страна на органите на ДС. Възприемали това поведение с
оправданието, че ако не са агенти на ДС, не можели да заемат
каквато и да е работа в държавния апарат. Интересно ще бъде ако
имаме възможност да разберем какви разяснения би дал Доган за
своето богато агентурно минало, с каквото, както твърди той, само
няколко сътрудници на ДС могат да се похвалят. Дали е привличан
към сътрудничество въпреки неговото нежелание, а след това е

235
преминал тригодишната си подготовка за нелегал отново със
заплахи и насилие.
На няколко пъти Главна прокуратура образува проверка срещу
Ахмед Доган във връзка с “оня списък” на предадените в турското
посолство български разузнавачи, неговото изказване, че ще иска
икономическа автономия на някои общини, както и по повод
изявлението му, че “може да се стигне до бойкот на армията, ако
турският не бъде позволен във военния закон”. По повод на
последната проверка, както писа вестник “Труд” /22.06.1994 г./, са
заплахите от страна на Доган, че ще постави под въпрос
националната сигурност на България, ако някой посмее да отнеме
имунитета му. Юнал Лютфи веднага заяви, че “това е политическа
провокация”, а Николай Добрев каза “Чувал съм от много прокурори
от Главна прокуратура, че Доган ще бъде Доган, докато е в
парламента. В сейфовете на спецслужбите лежали докладите за
цялостната “престъпна дейност” на лидера на ДПС, но никой не
смеел да ги покаже”.
Под заглавие “Татарчев закъсня с проверката за изявлението
на Доган” във вестник “Капиталпрес” /06-12.11.1995 г./ заместник-
председателят на Висшия съвет на БСП Георги Първанов,
споделяйки становището за етническия характер на ДПС, заявява:

“Инициативата на главния прокурор Иван Татарчев за

образуване на предварителна проверка срещу лидера на
Движението за права и свободи е доста позакъсняла, защото
отдавна трябваше да бъде потърсена отговорност за
действията на Ахмед Доган. Не само в хода на предизборната
кампания могат да бъдат открити доказателства за
намеренията и призивите за етническо гласуване. През
всичките тези пет години от съществуването си Движението
водеше последователна етническа политика. Тази политика
избуя в хода на предизборната кампания, стигна се до
откровени лъжи и тенденциозни фалшификации, до
твърдения, които според мен създадоха етническо напрежение.
Внушенията, че върви нов Възродителен процес, че ще има
ограничения за турския език, за джамиите, за сателитните
антени и за какво ли не още при евентуална изборна победа на
сили извън ДПС, показват, че това Движение разчита
единствено на етническата карта в смесените райони. За
съжаление в един от тези райони – Кърджалийския, тази теза
отново проработи и ДПС в значителна степен успя да съхрани
своите позиции, независимо, че като брой гласоподаватели
позициите на Движението бяха накърнени. Ахмед Доган

236
 твърди, че ще създаде чиста етническа партия. Аз трудно
разбирам разликата между етническа и чисто етническа
партия. Нашата тактика в Кърджали на втория тур ще се
основава на базата на активни преговори с всички
националноотговорни сили на територията на региона с идеята
да постигнем консолидация на избирателите около единна
анти-ДПС кандидатура”.

Във връзка с 50-ия рожден ден на Ахмед Доган държавният

глава го награди с орден “Стара планина”-първа степен. Въпреки че
на 50-годишнината, както по време на социалистическото
изграждане на нашата страна, така и след 10.11.1989 г. няма
удостоен български гражданин с най-високия орден на България, за
особени заслуги той бе даден единствено на ръководителя на
турската етническа партия Доган. Нарушавайки протокола по време
на награждаването му в Гербовата зала на Президентството, пак по
изключение, вместо участието на около 15 души, каквато е
обичайната практика, в негова чест присъстват 33-ма гости, между
които и цялото ръковдство на ДПС. Връчвайки високото отличие
президентът Георги Първанов заяви, че орденът е “признание за
активната роля на Доган в съпротивата срещу авторитарния
режим до 1989 г. Това е оценка за основната роля на лидера на ДПС
във формирането на българския етнополитически модел на
толерантно съжителство и за самото ДПС, за неговия път от
етническа формация към национална партия”. Президентът също
така изпрати и телеграма за рождения ден на Доган, в която заявява:
“Приветствам във Ваше лице държавника, който има важен
принос за формиране и развитие на уникалния етнополитически
модел на България – един от най-добрите продукти на нашия
преход...”. По време на тържествата, пред своите гости и държавния
глава, Доган обяви, че всъщност орденът противоречи на неговите
възгледи. При получаването му той каза: “Тази награда по принцип
противоречи на вътрешните ми принципи, но всички от моя екип,
които са повярвали в силата на демокрацията, ме убедиха да я
приема. Приемам отличието най-вече за екипа си”. Две седмици по-
късно в знак на “морален протест” Доган се отказа от най-високата
награда, като я върна на президента, тъй като със същия орден е бил
награден и бившият главен прокурор проф. Васил Мръчков /по това
време председател на Съвета по законодателство към Народното
събрание/, който според него е участвал в репресиите по време на
Възродителния процес и не може жертвата и палачът да стоят на
един и същи подиум.

237
 Доколко формираният от лидера на ДПС “български
етнически модел” способства за “толерантното съжителство” в
селища с компактно тюркоезично население, за каквото говори
държавният глава при награждаването на Доган, всеки един
български гражданин, включително и президента Георги Първанов,
може да се убеди като посети тези обезбългарени райони, в които
неговата партия се разпорежда като в турски вилаети, т.е. във
фактическа самостоятелна турска автономия. Също така той има
възможността да се запознае на място с изминатия от ДПС път от
създаването й като “етническа формация” до формирането й като
“национална партия”, както твърди Георги Първанов в своето
приветствие по повод 50-годишнината на Доган. Необходимо е да
посети някои селища с тюркоезично население в Разградски,
Шуменски, Търговищки, Силистренски, Толбухински и други
области, в който ДПС е поело властта в свои ръце, за да се убеди как
се потурчват тези български земи в резултат от досегашната
подривна дейност на ДПС. Там вече е утвърдена не само турската
административна, политическа, културна, езикова и финансова
автономия, но се прокарва и пътя към бъдеща Турска автономна
република. Може би тогава президентът на България ще разбере, че
не само на Доган, както и на някои от ръководителите на ДПС,
трябва да се потърси наказателна отговорност, но и на много наши
държавници, управляващи и политици е необходимо да се предявят
обвинения за национално предателство и държавна измяна. Най-
добре българският президент може да почувства тези трагични
последици, които настъпиха в нашата страна в резултат на
осъществяване на “етнополитическия модел за толерантно
съжителство” от “националната партия”, ако отново, както през 1995
г., посети Кърджали и съседните общини, където може да се убеди,
че партията на Доган е една етническа мафия, облечена във власт,
която успя да извоюва свой собствен “самостоятелен турски
етнически анклав”.
В “крепостта” на ДПС, където на много места свободно се вее
знамето на “майката-родина” Турция, представителите на партията
не само провеждат активни действия за обезбългаряване на тези
изконни български земи, но и необезпокоявани от управляващите, с
насилие и заплахи, продължават масовото потурчване и
народностното обезличаване на българите мохамедани. През 1995 г.
тогавашният заместник-председател на ВС на БСП Георги Първанов
обвини главния прокурор Иван Татарчев, че е пропуснал
възможността да потърси отговорност от Ахмед Доган за дейността
му относно стремежа да създаде “чиста етническа партия”,
провеждаща “последователна етническа политика”, разчитайки

238
“единствено на призивите за етническо гласуване”, както и за
непрекъснатите му “открити лъжи и тенденциозни фалшификации,
създаващи етническо напрежение”. По-късно, като председател на
БСП, а след това и като президент на нашата страна, Георги
Първанов не само, че не потърси отговорност от Ахмед Доган за
цялостната му “престъпна дейност”, както го определи един от
първите му помощници и бивш министър на МВР Николай Добрев,
но му връчи и най-високия държавен орден.
Управляващите в нашата страна и т.нар. политически елит не
желаят да проумеят, а някои от тях да заяват открито и честно, че с
появата на Доган като “българо-турският Денкташ” над нашата
страна надвисна реална опасност, застрашаваща сигурността,
бъдещето и по-нататъшното съществуване на България. Съгласно
сепаратистките и асимилационни планове на южната ни съседка, с
помощта на ръководената от него турска етническа партия, трябва
да се извоюва третата турска държава, но вече не в границите на
окупираната от турската армия територия на Кипър, където бе
създадена признатата само от тях Севернокипърска турска
република, а на територията на свободна и независима България.
Отговорът на въпроса на кого даде най-големия орден президентът
Георги Първанов се вижда от многобройните данни за престъпната
дейност на Доган, както преди 10.11.1989 г., така и след това, по
време на сегашния т.нар. демократически преход.
За кратко време Доган получава два ордена за особени заслуги
към Турция. Във връзка с 50-годишнината му е награден с турски
орден, който му е връчен в посолството от турския посланик в
София. През февруари 2006 г., в най-гледаното в чужбина
предаване, “TRT-int” на турската телевизия съобщава, че на Ахмед
Доган се дава един от най-големите ордени на Турция за заслуги към
турската държава и култура. Този орден се дава на държавници от
приятелски на Турция страни, за какъвто се определя и Доган.
Съобщението за награждаването му е направено по турската
телевизия заедно с присъждането на този орден и на президента на
Казахстан Нурсултан Назърбаев. Всеки може да си отговори на
въпроса какви са тези особени заслуги на Доган към Турция. Няма
никакво съмнение, че като ръководител на ТНОДБ, а след това и на
антиконституционната партия ДПС, Доган е работил и продължава
да работи за осъществяване великодържавните планове на Турция
със стратегическата цел извоюване на Турска автономна република
в границите на съвременна България.

239
 КОЙ И ЗАЩО СЪЗДАДЕ ДПС

Непосредствено след 10.11.1989 г., по решение на някои от

ръководителите на БКП, се създава турската етническа партия
Движение за права и свободи. Това решение се запазва в абсолютна
тайна и не му се дава никаква гласност. Все още нашата
общественост няма информация кои ръководители на БКП са взели
участие в неговото обсъждане и приемане, както и какви са били
техните съображения за създаване на тази антибългарска и
антиконституционна партия. Възниква въпросът защо някои от
дейците на БКП, които дълги години участваха в ръководството на
нашата страна, измислиха, съдействаха и спомогнаха за
утвърждаването на феномена “ДПС”. Здравият разум не може да
приеме това решение да се роди в главите на едни държавници и
политици, които дълго служеха на националната кауза на България.
Дори и най-обикновените хора в нашата страна, които никога не са
се занимавали с политика, са убедени, че създаването на
етнорелигиозната, антибългарска партия ДПС е такъв предателски
акт, който може да се сравни единствено с отваряне на кутията на
Пандора или с пускане на злия дух от бутилката, реално
застрашаващи националната сигурност, териториалната цялост и
бъдещето на България. Може да се предположи, че създаването на
ДПС е активно антибългарско мероприятие, което е внушено отвън.
Исторически добрите и братски връзки между руския и българския
народ не могат да позволят такава намеса на СССР и КГБ, която да
доведе до сегашните позиции на ДПС, водещи до евентуалния
разгром и разпад на България. Остава само едно правдоподобно
предположение – ЦРУ, а може би и някои други западни
разузнавания, изпълняват поредното желание на Турция и турското
разузнаване за осъществяване на техните великодържавни планове и
интереси по отношение на нашата страна.
В края на октомври 1989 г. Андрей Луканов се обръща към
ръководството на ПГУ-ДС с искане да изготвят писмено мнение
относно създаването на турска етническа партия. Отговорът на ПГУ-
ДС е бил категоричен, че евентуалното създаване на такава партия у
нас ще има сериозни негативни последици за националната
сигурност на България. Обосновали своя отказ с опасението, че
такава партия може да дестабилизира страната и да даде възможност
на протурските националисти отново да подновят своите претенции
за създаване на Турска автономна република в районите с компактно
тюркоезично население. Въпреки тяхното категорично становище
Луканов направил всичко необходимо за създаването на ДПС като

240
турска етническа партия, оглавявана от Доган. На 27 май, а след това
и на 22 юни 2006 г. в дискусионното студио по телевизия “Скат”
политическият коментатор Димитър Аврамов съобщи за изготвеното
през 1989 г.от ПГУ-ДС писмено мнение, с което МВР се
противопоставя на идеята на Луканов за създаване на турска партия.
Тогава Андрей Луканов се обърнал към висш служител от
българското разузнаване с искане ПГУ-ДС да изготви становище за
създаването на ДПС. В изготвеното мнение били изложени много
сериозни аргументи, обосноваващи отказа за създаването на турска
етническа партия, която щяла да застраши сигурността и
националните интереси на България. По време на пленума на ЦК на
БКП в края на 1989 г. Луканов споделил пред някои свои познати, че
Западът няма да ни приеме в демократичния свят, ако не се създаде
такава политическа партия.
Преди взимане на решението за създаване на ДПС Андрей
Луканов направил опит да ангажира бившия секретар на Окръжния
комитет на БКП в Кърджали по идеологията Надя Аспарухова в
изготвянето на мотивирано предложение. Поставил й задача да даде
мнение дали е целесъобразно да се създаде такава партия. По това
време, като бивш дългогодишен член на Държавния съвет, а в
последното правителство на премиера Георги Атанасов и като
заместник-председател на Министерския съвет, тя е работила по
етническите проблеми. По собствена инициатива Аспарухова отива
при инструктора от отдел “Идеологическа политика” на ЦК на БКП
доц. д-р Стефан Ефремов, като му разказва за разговора си с
Луканов и поставената й задача. Помолила го за съвет. Той й заявил,
че е против създаването на такава партия на етническа и религиозна
основа, като й обяснил какви негативни последици може да има за
България. Аспарухова споделила, че е напълно съгласна с неговото
мнение. В изготвения от тях документ обосновали своето несъгласие
с аргументите, че на етническа и религиозна основа не бива да се
създава такава партия, тъй като нейната дейност ще бъде насочена
срещу националните интереси на България и може да бъде
използвана от Турция в провеждане на активни подривни
мероприятия срещу нашата страна. Надя Аспарухова предала
документа на Луканов. Независимо, че Александър Лилов и Стоян
Михайлов имали добро мнение за нея, на другия ден тя била
освободена от работа. Във връзка с това решение Стефан Ефремов
говорил с Луканов като го помолил да я върнат отново в апарата на
ЦК на БКП, тъй като Аспарухова познавала много добре проблемите
на тюркоезичното население у нас и можела да бъде полезна в
работата на партията по този въпрос. Обяснил му, че тя не е
виновна, тъй като той е продиктувал съображенията, обосноваващи

241
отказа за създаване на ДПС. Даже му предложил, ако се налага, той
да бъде освободен от работа, но Аспарухова да бъде върната в
апарата на ЦК на БКП. Луканов му заявил, че въпросът за създаване
на ДПС вече е решен и нямало да разговарят по него, а Аспарухова е
била освободена и не можело да се върне отново.
Веднага след 10.11.1989 г. започва тотално освобождаване на
всички сътрудници от ЦК на БКП. Това става с предизвестие до
всеки поотделно, в което се отбелязвало, че съответният сътрудник е
освободен, изземва му се служебния пропуск и нямал право да
посещава ЦК на БКП. Такова предизвестие получил и Стефан
Ефремов, който от 10.01.1991 г. е освободен от работа. По късно
Аспарухова отказва да коментира този случай, като отклонява
всякакви опити да разговаря по въпроса за решението на ЦК на БКП
относно създаването на ДПС.
За да подпомогне работата на ДПС като нова партия на
тюркоезичното население у нас Луканов дал значителна сума на
Доган. Също така му предоставил пишещи машини, размножителна
и копирна техника, хартия и други материали. Луканов помогнал на
Доган и при подбора на бъдещите депутати от средите на
тюркоезичното население. Той поискал от ръководството на МВР да
му даде “нашите хора”, т.е. подходящите агенти по турска линия,
които могат да бъдат включени в листата на ДПС. Възникнал спор,
при който се отстоявала и друга позиция, че е по-целесъобразно
исканите от Луканов агенти да не се предлагат за народни
представители, тъй като в тогавашната сложна политическа и
оперативна обстановка те можели да бъдат много по-полезни като
сътрудници на ДС. С подбора на тези агенти от средите на
тюркоезичното население може да се обясни и обстоятелството, че
по-голяма част от народните представители от листата на ДПС във
Великото Народно събрание /ВНС/ са от сътрудническия апарат на
ДС. По всяка вероятност Луканов е считал, че с тяхно съдействие,
като “наши агенти”, ангажирани с органите на ДС, ще може да ги
използва в провежданата политика на т.нар. демократичен преход с
оглед по-скорошния разгром на социалистическата система и
утвърждаване на капиталистическото развитие на България.
Журналистът Алексей Дюлевски споделил пред свои
приятели, че му е било предложено да се откаже от българското си
име и отново да приеме турското Ахмед Дюлевски, след което щели
да го предложат за депутат от ДПС. Луканов лично разговарял с
Орлин Загоров, като му предложил да подмени сегашното си
българско име с турско, обещавайки му да го избере за народен
представител във ВНС, а след това да го назначи за заместник-
председател в Министерския съвет. Загоров му отказал, като заявил,

242
че предлаганата сделка е оскърбителна и той никога няма да продаде
своята съвест. Попитал го как трябва да постъпи, ако утре се появи
друг ръководител, например президентът, който би му предложил
по-висша длъжност от тази, предлагана от Луканов? Отново ли
трябва да смени името си? Луканов му заявил, че това е партийно
поръчение, с което, като комунист, е длъжен да се съобрази. Загоров
му пояснил, че не го блазнят такива предложения, тъй като е бил
заместник-председател на Съвета за духовно развитие към
Държавния съвет на НРБ с ранг на първи заместник-министър и
народен представител и няма да се продаде. След няколко дни го
извиква секретарят на Държавния съвет Никола Манолов, който му
казва, че по указания на Петър Младенов трябва да подаде молба за
напускане на работа. Дълго време след това Орлин Загоров остава
без работа.
По такъв безпардонен, тоталитарен стил на работа, без да
зачитат друго мнение, Андрей Луканов, Петър Младенов,
Александър Лилов и най-близките им сътрудници от т. нар.
демократичен преход, се разправят с честните кадри, включително и
от средите на тюркоезичното население, като създават турската
етническа партия ДПС. Всеки ден т. нар. петорка в състав от Андрей
Луканов, Петър Младенов, Александър Лилов, Станко Тодоров и
Добри Джуров се събирала и е решавала основните въпроси от
развитието на страната. Изпълнявайки указанията на чужди външни
сили, включително и чрез решението за създаване на ДПС, която
като турска етническа партия винаги е работила за осъществяване на
великодържавните планове на Турция по отношение на нашата
страна, тези ръководители слагат началото на пълния разгром на
българската икономика, селско стопанство, наука, култура,
образование, здравеопазване и т.н. Под ръководството на
“петорката” партийни ръководители и най-близките им помощници,
в изпълнение на програмата “Ран-Ът”, България преминава от своето
социалистическо развитие към утвърждаване не на
западноевропейския, а на дивия капитализъм, който доведе
огромната част от българския народ до сегашното му плачевно
състояние.
Изминалите години от началото на т.нар. демократичен преход
показват, че етнорелигиозната партия ДПС се утвърди като една
антибългарска организация, която работи срещу сигурността,
националната независимост и териториалната цялост на България.
От своето създаване досега ДПС отстоява асимилационните и
сепаратистки планове на Турция по отношение на нашата страна.
Крайната цел на провежданата от нея политика е извоюването на
Турска автономна република. С пълно основание всички български

243
патриоти и национално отговорни сили, които милеят за нашата
родина, започнаха организирана борба срещу това туморно
образувание, чиито метастази обхващат все по-големи райони от
нашата страна, населени с компактно тюркоезично население. ДПС
може да бъде определено като едно огромно чудовище, надвиснало
над България, което по всяка вероятност в близките 15-20 години ще
направи сериозни опити за откъсване на една голяма част от
територията на България в самостоятелна Турска автономна
република.
В резултат на продаждната й антибългарска политика, която
обслужва великодържавните планове и интереси на Турция, след
10.11.1989 г. ДПС успя да извоюва пълна админинистративна,
политическа, езикова, културна и финансова автономия в редица
райони, населени с компактно тюркоезично население. В тях се
извършва насилствено прочистване на българите, които се
принуждават да напускат бащините си огнища. Нашите
сънародници, които отказват да членуват в ДПС или не
демонстрират публично симпатиите си към “националлибералната”
партия на Ахмед Доган, под различни предлози се освобождават от
работа. На тяхно място се назначават активисти от местните
структури на ДПС, повечето от които нямат необходимото
образование и квалификация и са абсолютно непригодни да
изпълняват служебните си задължения. В тези своеобразни турски и
мюсюлмански анклави някои турски националисти от
управляващата ДПС вече свободно развяват турското национално
знаме. С утвърждаване единствено и само на турския език, турска
култура, музика, на техния бит, нрави и обичаи, включително и
характерното анадолско облекло от шалвари, фереджета, фесове и
други мюсюлмански и турски атрибути, лидерите на ДПС ни
напомнят, че това е турска автономна територия, в която няма място
за нищо българско. Турция успя да създаде една широка и дълбинна
агентурна мрежа, която успешно решава стратегическите й интереси
в България. ДПС всячески се стреми да бъде на вълната на турския
културен шовинизъм, за което нейният ръководител Ахмед Доган
получи и тази висока награда. Орденът за заслугите му към турската
култура се възприема от сегашните последователи на “турските
терористи” като признание за приноса му към Турция, като една
бъдеща велика империя, която ще решава техните проблеми не само
в България, на Балканите, както и в много страни от Европа, но и в
огромния “турски свят”, обхващащ обширни територии от
Адриатика до Китай. Като управляваща политическа сила,
участваща в няколко правителства след т.нар. демократични
промени, а по предложение на президента Георги Първанов стана и

244
мандатоносител на последното правителство на Сергей Станишев,
Доган не направи почти нищо за подобряване бедственото
положение на своя електорат. За сметка на тюркоезичното
население, което продължава да живее в мизерия и нищета, той и
останалите членове на Централното ръководство на ДПС,
депутатите, министрите, областните управители, кметовете, както и
някои общински и местни ръководители можаха да станат
милионери. Много от тях по престъпен начин, разграбвайки
страната и експлоатирайки бедното тюркоезично население,
натрупаха огромни богатства. С това си престъпно поведение те
отблъснаха и отвратиха една част от това население, което остана на
произвола на съдбата, без никаква закрила, реална помощ и защита.
Такъв е действителният зловещ образ на съвременните “борци за
права и свободи” на тюркоезичното население от партията на Ахмед
Доган.
По всяка вероятност на една от предстоящите си национални
конференции ДПС ще притури към абревиатурата си някое
либерално украшение, например, като един нов Либерален съюз за
защита на правата на гражданите в България. Очаквайки това
развитие, Доган заяви, че ДПС е заело свободното либерално
пространство в България. По-късно, вече като член на Либералната
европейска партия и Либералния интернационал, със
самочувствието на политик от европейски ранг, под негово
ръководство в програмата на ІV Национална конференция на ДПС,
проведена през януари 2000 г. в София, бе записано, че тя приема
“безусловна ориентация към либералната ценностна система”.
Националните интереси на България и на НАТО, а след влизането
ни в Обединена Европа и на ЕС, налагат турската етническа партия
ДПС, която е регистрирана в нарушение на Конституцията, да се
разформирова като се даде възможност на представителите на
тюркоезичното население да участват както и досега в работата на
парламента и в органите на изпълнителната и съдебна власт, но от
името на други български политически партии. По време на своето
четиридневно посещение в Кърджали през март 2004 г. тогавашният
американски посланик Джеймс Пардю заяви, че от собствения си
опит на Балканите знае, че “етническите партии не са добро нещо”.
Той препоръча да се даде възможност на тюркоезичното население
да избира партии според техните програми, а не на основата на
етническия им произход, както и да се осигурят правата им да
подкрепят различни лидери, които се борят за техните интереси. С
това си изказване Пардю визира ДПС и нейния ръководител Ахмед
Доган. Като опитен разузнавач и дипломат, който дълго време е
работил на Балканите, включително и в Турция, той много добре

245
знае по какъв начин и как етническите партии подклаждаха
напрежение и конфликти на Балканския полуостров. Те бяха
причината за редица кървави етнически сблъсъци и войни в
Югославия, Косово и Македония, които отнеха живота на десетки
хиляди невинни хора. Нито Обединена Европа, нито НАТО имат
нужда от подобни етнически партии, които да провокират нови
сблъсъци и войни. Няма никакво съмнение, че пътят на ДПС е пътят
към забвението и бунището на историята.
Партията на Доган не е предишният балансьор в сегашния
политически живот. През последните пет години тя се превърна в
един от основните коалиционни партньори в управлението на
страната. ДПС има организационни структури във всички селища с
компактно тюркоезично население, както и в други градове и села в
България. В отчетния доклад пред VІ Национална конференция на
ДПС, която се проведе на 01-02.04.2006 г. Доган съобщи, че в
ръководената от него партия членовете са нараснали от 57 000 на 68
000 души. В младежкото ДПС членовете са станали от 13 000 на 24
000. В женските дружества извънпартийните структури са включени
3 300 души. Доган е отчел, че общо 95 000 граждани участват в
организационните структури на ДПС. По време на последните
местни избори с листата на ДПС са избрани 31 общински кметове,
700 общински съветници и 230 кметски наместници. В отчетния
доклад е изтъкнато, че на парламентарните избори
гласоподавателите за ДПС са нараснали от 340 000 на 467 000, т.е.
техният брой се е увеличил с 14,7%, в резултат на което и
депутатите на ДПС са станали от 21 – 34.
Партията на Доган се отнася с голямо внимание към младото
поколение от средите на тюркоезичното население. Тя полага
изключителни грижи за неговото обучение, възпитание, израстване
и утвърждаване във всички сфери на държавните и управленски
структури на страната. ДПС е единствената партия в България, която
има най-голяма младежка организация. Една част от членовете на
Младежкото ДПС /МДПС/ завършиха своето образование в
престижни висши учебни заведения в Турция, а други – в
западноевропейски страни. Председателят на МДПС Корман
Исмаилов е турски възпитаник, завършил висше образование в
южната ни съседка. Братята Четин и Метин Казак, първият от които
е втори мандат народен представител от ДПС, са завършили
международно и търговско право във Франция. Като една от
управляващите партии, ДПС осигурява възможност на 80% от
“комсомолците” на МДПС да се настанят в структурите на властта и
управлението на страната. Над 20 000 представители на
тюркоезичното население, сред които значителен брой членове на

246
МДПС, като държавни служители заемат различни постове в
страната, което е много повече от договорените пропорции при
образуването на сегашното коалиционно правителство. Една част от
тях заемат ключови позиции в ръководените от техни представители
министерства, ведомства, както и други управленски структури на
страната. С участието си в трите министерства, оглавявани от
представители на тюркоезичното население, ДПС контролира 60%
от текущите фондове на ЕС. Няма нищо лошо в това, че тези
държавни служители са от средите на тюркоеозичното население,
стига да имат необходимото образование, квалификация,
професионален опит, както и нужните лични качества и
възможности за изпълнение на служебните им задължения.
Опасното в случая е, че те се намират под политическото
ръководство и контрола на една партия, която работи за
осъществяване на великодържавните планове и намерения на
Турция срещу интересите на нашата страна.
Активистите на Доган със сила и заплаха принуждават всички
представители на тюркоезичното население да гласуват за
кандидатите на ДПС. В тези селища се контролира участието на
всеки един избирател, в резултат на което обикновено 100% от
тюркоезичното население гласува с бюлетините на ДПС. Води се
битка за всеки един гласоподавател, като се осигуряват
необходимите превозни средства за възрастните и болните. Тези
избиратели, които не се явяват навреме на изборите, със сила и
заплахи се принуждават да отидат и да гласуват за кандидатите на
ДПС. В районите с компактно тюркоезично население се предлага
на гласоподавателите да гласуват само за една партия, а това е ДПС,
докато в останалите градове и села българските граждани избират
своите кандидати от всички партии в България.
Безпрецедентна е намесата на Турция във вътрешните работи
на нашата страна по време на изборите. С помощта на
управляващите от южната ни съседка партията на Доган успява да
осигури своята изборна победа в редица райони на страната.
Организирано много изселници, които отдавна живеят в Турция,
пристигат у нас, за да подкрепят кандидатите на ДПС. Няма никакво
съмнение, че с помощта на различни изселнически федерации,
асоциации, дружества и организации управляващите в южната ни
съседка ги извозват обикновено с автобуси до България, като им
осигуряват възможност даже и по няколко пъти да гласуват както у
нас, така и в Турция. Такава е истината за “свободните и
демократични” избори на тюркоезичното население в България,
както и за пълната изборна победа на ДПС в селища с компактно
тюркоезично население в България. С желязната дисциплина в

247
тоталитарната партия на Доган, както и с неговия авторитарен стил,
се съобразяват всички активисти, които принуждават тюркоезичното
население да гласува единствено за кандидатите на ДПС. В
потвърждение на това е и изказването през 2004 г. в Кърджали на
бившия американски посланик у нас Джеймс Пардю.
Най-разумното и единствено спасително решение за нашата
страна, което е в интерес и на Обединена Европа, където в близко
бъдеще ще бъдем приети като пълноправен член на ЕС, е по
законодателен път ДПС да изчезне от нашия политически живот,
като една антиконституционна и антибългарска партия. В това
отношение ние можем да получим подкрепата на всички
демократични държави от Европа и другите страни в света. Въпреки
че това ще бъде едно трудно и болезнено решение, то трябва да се
приеме и осъществи до край. Ние знаем, че в селищата с
тюркоезично население ДПС има организационни структури, които
при всеки опит да бъдат закрити ще получат своевременна помощ и
подкрепа от турските националисти, религиозните фанатици,
бившите “турски терористи” и сегашните ислямски
фундаменталисти, подкрепяни от агентурата на МИТ. Твърде е
възможно някои от тях не само да преминат в нелегалност и да
окажат една сериозна съпротива, но използвайки опита на бившите
“турски терористи” да преминат към провеждането на
терористично-диверсионни актове, както и провокирането на
въоръжени сблъсъци с органите на властта. Сега границите на
България не се охраняват достатъчно надеждно, което създава
възможности за нелегално внасяне на оръжие. С него могат да се
въоръжат всякакви престъпни групировки, включително и от
средите на ислямските фундаменталисти и техните привърженици у
нас. В България такова оръжие може да се купи, тъй като се продава
нелегално на “черния пазар”. Не трябва да се забравя, че повечето от
активистите на ДПС, в качеството си на ръководители на държавни
и обществени органи и организации, административни служители,
както и като бизнесмени, охранители и други, с разрешение на МВР
притежават не само ловно, но и леко стрелково оръжие. Една голяма
част от ловците, които си закупиха скъпоструващо съвременно
оръжие, са от дейците на ДПС. Неговите активисти и
привържениците на ислямските фундаменталисти у нас
представляват един добре организиран въоръжен боеви отряд. При
определена вътрешна и международна обстановка те могат да бъдат
използвани от външни сили за провокиране на въоръжени етнически
и религиозни сблъсъци, така както стана в някои съседни на
България страни. Даже и да се отиде към един по-сериозен сблъсък с
тези враждебни антибългарски сили, ние сме длъжни да премахнем

248
веднъж завинаги това злокачествено образувание, което израсна
през последните 17 години върху снагата на нашата родина. Само по
този начин българските родолюбци могат да запазят за бъдещите
поколения цялостта на свещената българска земя, в която повече от
13 века е съхранен и живее българският дух.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Българският народ живее в една изключително трудна,

тревожна и опасна обстановка, която реално застрашава
сигурността, целостта и бъдещето на България. На този етап от
нашето развитие Турция не се нуждае от предишните нелегални
групи и организации сред тюркоезичното население у нас, нито от
терористично-диверсионните актове на “турските терористи”. За
времето си те изпълниха своето предназначение не само с
противопоставянето на една част от тюркоезичното население на
България и българите, но и с отделни успехи в усилията им за
тяхното спечелване като надеждна “пета колона”, която трябваше да
отстоява интересите на “майката-родина” Турция. В условията на
т.нар. демократичен преход след 10.11.1989 г.
антиконституционната турска партия ДПС умело осъществяваше
политиката на своите покровители от Турция. С нейна помощ и
съдействие тя успя да постигне пълна административна,
политическа, езикова, културна и финансова автономия в районите с
компактно тюркоезично население. Партията на Доган успешно
провежда асимилационната политика на своите ръководители от
южната ни съседка за по-нататъшното потурчване на българите
мохамедани и една част от ромите, изповядващи исляма. Редица
райони от нашата страна с компактно тюркоезично население, като
Кърджалийско и Лудогорието, постепенно се превръщат в
самостоятелни турски анклави, които при една усложнена вътрешна
и международна обстановка, с помощта на някои нови “турски
терористи”, подкрепяни от външни сили, могат да направят и
следващата, решаваща стъпка към извоюването на самостоятелна
Турска автономна република. Някои турски държавни и партийни
ръководители, между които президенти, премиери, министри, както
и представители на научния и културния фронт, многократно
изявяваха имперските си амбиции по отношение на България. Даже
Кемал Ататюрк беше заявил: “Тези земи са били наши и пак ще
бъдат наши. Дедите ни са стигнали до тях със силата на
оръжието, а ние ще стигнем със силата на културата и

249
напредъка”. Тази заплаха не само че остава, но тя реално
съществува, тъй като не някой друг, а предишният турски президент
Тургут Йозал каза, че смята да постави границата на някогашната
Османска империя в центъра на техните интереси през ХХІ век, като
се превърнат отново в империя, която да управлява териториите
между Адриатика и Великата китайски стена. Всеки българин може
да си представи къде ще попадне България при евентуалното
осъществяване на великодържавни, имперски амбиции на южната
ни съседка.
Изхождайки от досегашната подривна дейност на Турция
срещу нашата страна, както и от нейните претенции към
територията и населението на България, можем да заявим с
абсолютна сигурност, че няма нищо вярно в твърденията на някои
наши наивници или национални предатели, включително и от
средите на управляващите, че като съюзници в НАТО България не
представлявала никакъв разузнавателен интерес за южната ни
съседка. Безспорно МИТ е запазил старите си агентурни позиции в
България. Една част от бившите “турски терористи”, някои от които
се бяха поставили в услуга на турското разузнаване и изпълняваха
терористично-диверсионни и шпионски задачи, останаха да живеят
в България, а други след т.нар. Голяма екскурзия заминаха за
Турция. Двойното гражданство им дава възможност когато
пожелаят, временно или постоянно, да се завърнат в България, а
след приемането ни в ЕС, като български граждани с български
паспорти, не само да посещават европейските страни, но и да се
установяват на постоянно местожителство там, където пожелаят в
Обединена Европа. Така например двамата турски терористи, които
взривиха църквата в с. Бенковски, благодарение на двойното
гражданство, с редовни български паспорти, имат възможност да
продължат тази си престъпна дейност и в други европейски страни,
където знаем, че има много повече християнски църкви, храмове и
манастири. Двойното гражданство дава възможност не само на
“турските терористи”, но и на ислямските фундаменталисти и
привържениците на съвременния международен тероризъм от
средите на турските граждани с български паспорти, след
съответното обучение и подготовка, свободно да проникнат и
установят в другите европейски страни, където да участват в
извършването на терористично-диверсионни актове.
Няма никакво съмнение, че турското разузнаване се е
възползвало във вербовките си от изключително благоприятиятните
възможности, които му предостави сегашният почти 17-годишен
преход по пътя на т.нар. демократични промени. За служителите на
МИТ не е нужно продължително изучаване на кандидатите за

250
вербовка и разработване на подходящи начини и средства за връзка.
По всяка вероятност те ги срещат в турското посолство, генералните
консулства, на организираните от тях и ДПС тържества, банкети,
чествания на редица събития от времето на Възродителния процес,
на религиозни празници и други. За МИТ не представлява никаква
трудност някои от ценните агенти да бъдат изведени в Турция,
където при една спокойна обстановка да решават всички въпроси,
свързани с тяхното сътрудничество. Много младежи и девойки от
средите на тюркоезичното население завършиха своето образование,
а други наши граждани продължително пребивават в Турция, където
турското разузнаване има възможност да ги изучава, привлича и
вербува. Двойното гражданство също дава възможност на МИТ да
извежда в България подходящи агенти или техни служители от
средите на изселниците, които да се установяват временно или
постоянно в България като търговци, бизнесмени, студенти и други
за решаване на по-сериозни задачи. Всеки българин разбира, че със
сегашните сили и средства, с които разполагат органите на
Национална служба “Сигурност” - НСС /българското
контраразузнаване – б.а./, не са в състояние да се противопоставят
на дейността на турското разузнаване в България. Не могат
служителите на националната сигурност по турска линия в
Кърджалийска област – бастиона на Доган, чиито брой е по-малък от
пръстите на едната ръка на министъра на вътрешните работи,
своевременно да уловят и ефикасно да пресекат евентуалните
престъпни намерения на МИТ.
Ислямският фундаментализъм е една от най-големите
геостратегически опасности, надвиснали над човечеството. От
началото на ХХІ век тя реално застрашава и нашата страна.
Заплахата и тревогата от ислямския фундаментализъм е огромна.
Проявите на съвременния глобален тероризъм с неописуемите
жестокости и хладнокръвие при избиването на беззащитни деца,
жени и старци, както и най-обикновени невинни хора, показват
действителната същност на ислямския фундаментализъм не само във
войната срещу християнството, юдеизма и другите световни
религии, но и срещу “безверието и неверниците” от другите раси,
народи и етноси. Необезпокоявани почти от никого отделни
представители на радикалните ислямски секти, благотворителни
организации и фондации, използвани като прикритие от “Ал Кайда”
и други терористични групи и организации, успяха да проникнат и в
България. В годините на т.нар. демократични промени ислямските
фундаменталисти заеха ключови позиции в Главното и районните
мюфтийства, сред нелегитимните мюсюлмански училища, където се
преподават идеите на уахабизма, в средите на отделни ходжи, които

251
с тяхно съдействие завършиха своето образование в арабски страни,
както и при някои протурски националисти, бившите “турски
терористи” и религиозни фанатици, симпатизиращи на идеите на
радикалния ислям. Покровителствено е поведението на Главното
мюфтийство към някои ислямски секти, фондации и
благотворителни организации, за които има сведения, че са свързани
със съвременния международен тероризъм. Вместо да бъде стожер в
борбата с ислямския фундаментализъм, в редица случаи Главното
мюфтийство се явява негов покровител и защитник. То оказва
необходимото съдействие и подкрепа на някои представители на
ислямския фундаментализъм в усилията им да използват
мюсюлманската религия у нас при осъществяване на престъпните си
намерения.
Нашествието на ислямския фундаментализъм в България се
извършва със съдействиетто на всички главни мюфтии след
10.11.1989 г. /с изключение на проф. д-р Недим Генджев/, които със
своето мълчание и покровителствено поведение спомагат за
утвърждаване идеите на радикалния ислям в нашата страна.
Финансовата помощ от ислямските секти, благотворителни
организации и фондации, които са свързани с терористичната
дейност на “Ал Кайда” и други радикални групи и организации,
принуждават редица представители на мюсюлманското
вероизповедание у нас да не се съобразяват с националните
интереси на България, а да работят в услуга на ислямските
фундаменталисти. Те се отплащат на своите спонсори преди всичко
като отстъпват от позициите на традиционната мюсюлманска релиия
у нас и съдействат за утвърждаване идеите на войнстващия
радикален ислям. Настъплението на ислямския фундаментализъм
става с мълчаливото съгласие и негласната подкрепа на някои
политически партии, като ДПС и Турската демократическа партия
/ТДП/ на Адем Кенан, а в отделни случаи с тяхната демонстративна
защита и открита подстрекателска дейност. Етнорелигиозната
партия на Ахмед Доган не само че осъществява монополни права
над тюркоезичното население, подстрекавайки сепаратистки и
автономистки настроения сред протурските националисти, но
използва мюсюлманската религия за постигане на своите
политически цели. Със своите активисти в Главното и Районните
мюфтийства, както и в средите на мюсюлманските настоятелства и
ходжите, ДПС спомага за проникването и утвърждаването на
ислямския фундаментализъм в нашата страна. Партията на Доган
забравя, че Главното мюфтийство не е политическа организация,
която се намира под нейното ръководство, а е най-висшият орган на
мюсюлманското вероизповедание в България. ДПС носи моралната

252
и политическа отговорност за дейността на Главното мюфтийство,
което е превърнато в своеобразно подразделение на цялостната му
организационна структура.
Съществува опасност ислямският фундаментализъм да се
възползва от благоприятната обстановка в България за привличане
на свои съмишленици от средите на протурските националисти,
религиозните фанатици, бившите “турски терористи” и сегашните
привърженици на радикалния ислям в подготовката и извършването
на крупни терористично-диверсионни актове, както у нас, така и в
други страни в Европа и Америка. Въпреки многобройните данни,
че нашествието на ислямския фундаментализъм и свързания с него
международен тероризъм се осъществява със съдействието на
кадрите на ДПС в Главното и районните мюфтийства,
управляващите и повечето ръководители на политически партии не
виждат тази заплаха, която застрашава сигурността на България.
Политическите партии, управляващите, както и разузнавателните и
контраразузнавателни органи трябва да вземат решителни мерки за
пресичане терористично-диверсионната дейност на новите “турски
терористи” от средите на още по-организирания и опасен противник
– “Ал Кайда” и другите фундаменталистки организации у нас, които
застрашават живота на всеки български гражданин. Тяхното по-
нататъшно проникване и утвърждаване в нашата страна ще струва
твърде скъпо не само на сегашното, но и на бъдещите поколения
български граждани. Няма никакво съмнение, че не само ще се
намерят национално отговорни сили, които да осъзнаят тази реална
опасност, но вече много български патриоти работят за спасението
на България.
България е единствената държава, която за разлика отдругите
балкански и повечето европейски страни, няма приета национална
доктрина. Ръководейки се от своя национален идеал и
произтичащите от него национални интереси, досега Гърция е имала
четири национални доктрини, като първата е създадена още в
далечната 1884 г. Съгласно тяхната национална идея всички народи,
населяващи Гърция, без разлика на език и религия, са гърци.
Крайната цел на националната доктрина очертава нейните
териториални претенции в границите на Стара Византия. По време
на турското робство, на 10.06.1878 г. в Призрен албанците приемат
първата си национална доктрина, прокламирайки идеала за
независима албанска държава, обединяваща всички албанци в
единна “Велика Илирия”. Втората национална доктрина, която бе
разработена през 1999 г. от Албанската академия на науките под
названието “Велика Албания” и включваше териториите на Косово
и Западна Македония, бе приета от албанското Народно събрание.

253
През 1844 г. Сърбия изготвя своята първа национална доктрина,
която не се отличава и от третата, приета от Сръбската академия на
науките и изкуствата през 1985 г., основаваща се на девизите
“Докъдето има сръбски гроб, всичко е сръбско” и “Всички сърби в
една държава”. Много отдавна сърбите не само обявиха българите в
Македония и Западните покрайнини като свои сънародници, но
провеждат и непрекъсната асимилационна политика по отношение
на това българско население. Северната ни съседка бие рекорд със
своите пет национални доктрини, провъзгласяващи я като Велика
Румъния. Първата е разработена през 1821 г. В определен период от
нашите взаимоотношения Румъния не само е имала териториални
претенции към България, но е завладяла и част от територията на
Добруджа, заявявайки, че местното население има румънски
произход. “Турската национална доктрина – Мир в страната, мир в
света”, която бе обявена от Кемал Ататюрк на 3 март 1923 г.,
предвиждаше Турция да се изгражда като съвременна светска
държава. В своята статия “Ататюрк, Република Турция и Балканите”
проф. Дженгиз Хаков отбелязва: “Ататюрк отхвърля османизма,
панислямизма и пантюркизма, като противоречащи на
националните интереси на турския народ и им противопоставя
националния суверинитет, извоюван в Освободителната война,
турският национализъм – туркизъм, като идеология и практика
само в границите на Република Турция”.
Някои държавни, обществени, партийни и научни дейци от
Турция, както и турските националисти у нас продължават да
спекулират, че тюркоезичното население е част от “турския народ” и
“турската нация”. Те твърдят, че нейното създаване, изграждане и
утвърждаване е станало не само в резултат на колонизацията на
нашите земи по време на покоряването на България и Балканския
полуостров от османските завоеватели, но и чрез формирането на
турско национално съзнание /ретюркизация/ на онези “турски маси”,
които са дошли по нашите земи преди османлиите. С твърдението за
турския произход на тюркоезичното население в България те се
мъчат да прикрият истинския геноцид, на който е бил подложен
българският народ чрез физическо изтребление, продаване в
робство, прогонване от българските земи, както и по пътя на
неговата религиозна и етническа асимилация. Най-близката и
непосредствена цел, която си поставя пантюркизмът, е
осигуряването на духовна общност на всички народи, които говорят
на един от тюркските езици. На тази основа в дългосрочен план те
проектират обединяването на “турския свят” в една велика турска
общност – Туран, която под хегемонията на “Велика Турция” да
обхване територията на Европа, Азия и Африка. Според стратезите

254
на тези великодържавни планове, в бъдещата “майка-родина” на
всички турци трябва да влязат 31 нации и народности със 150-200
милиона души, разположени върху 12 милиона кв.м. територия.
Някои държавни и партийни дейци на съвременна Турция забравиха
декларацията на кемалисткото правителство, с която се заявява, че
като наследник на Османската империя тя няма никакви претенции
към народите, които образуваха в нейните граници около 20
национални държави и ще ратуват за единството на турския народ,
които заедно с другите тюркски и нетюркски етнически групи и
народностни малцинства се намираха под гнета и произвола на тази
империя. Това са народите, които много отдвана са отхвърлили
чуждото господство и живеят в свои независими национални
държави.
Отстоявайки своите великодържавни интереси, Турция
продължава да манипулира международното обществено мнение,
твърдейки че няма разлика между тюрк и турчин, както и между
“тюркоезичие и тюркоезичие”. Крайната цел, която си поставят, е да
представят всички тюркски народи като турски, с което да
обосноват и своите претенции за огромния “турски свят”, като
неделима част от бъдеща “Велика Турция”. Според някои турски
политици принадлежността на дадена територия към една или друга
страна се определя не от историческото й развитие, което е довело
до сегашната й национална и държавна определеност, а от
демографските фактори. В случая не историята и миналото на
дадена страна и народ са определящи. Етническата монолитност на
населението, обитаващо определена територия, дава основание на
турските националисти да поддържат тезата, че тези земи са техни и
принадлежат на Турция. С помощта на насилието, лъжата и
лицемерието Турция продължава да осъществява своята
асимилационна политика, като използва богатия опит на Османската
империя, в резултат на който една част от българския народ е бил
ислямизиран и потурчен. Никакви промени с идването на нови
режими, правителства, президенти и политически партии не
променят разработената стратегическа линия за спечелване на
тюркоезичното население като “пета колона” в реализиране на
великодържавните й интереси в България и на Балканите. Тази
политика към тюркоезичното население, както и към останалите
мюсюлмани у нас, винаги е провеждана със завидна методичност,
целенасоченост и упоритост.
Националният идеал по времето на Възраждането, който се
изразяваше в стремежа за извоюване на свободата и независимостта
на нашата страна, а след Освобождението - в обединяването на
България, запази една от главните си дългосрочни исторически цели

255
за съхраняване на нашата териториална цялост и независимост,
както и за пробуждане на национално съзнание на онези наши
сънародници, които в годините на турското робство бяха прогонени
в близки и далечни страни, а други – ислямизирани и потурчени.
Проектът за Българската национална доктрина е разрабаотен
от Научен център за Българска национална стратегия /НЦБНС/. През
1995 г. авторски колектив с отговорен редактор проф. Григор Велев
и с участието на авторски колектив проф. Ангел Гълъбов, проф.
Георги Бакалов, проф. Георги Марков, проф. Димитър Гоцев, доц.
Полк. Димитър Зафиров, доц. Емил Александров, Никола Кицевски,
Орлин Загоров, проф. Стефан Воденичаров, започва да работи по
изготвяне на Българска национална доктрина, чийто проект е
завършен и огласен през 1997 г. В разработването й като експерти-
рецензенти участват 28 член кореспонденти, професори, доценти,
доктори на науките, научни сътрудници, между които някои
генерали и полковници. През месец ноември 1997 г. проект за
парламентарно решение на Българска национална доктрина
“България през ХХІ век” е предаден на президента Петър Стоянов, а
след това на членовете на правитеството, народните представители,
както и на други държавни дейци и общественици. През периода
1998-2001 г. НЦБНС организира национално обсъждане на проекта
на доктрина, като я представя на повече от 61 обществени форума в
различни градове, университети, обществено-политически
организации, включително и пред българските общности в САЩ,
Канада, Украйна, Молдова, Македония, Турция и Гърция.
Направените препоръки и критични бележки са взети при
актуализацията и окончателната редакция на текста на проекта.
През 1998 г. ВМРО предложи Народното събрание да одобри
разработената от НЦБНС Българска национална доктрина, но
управляващите не се съгласиха. През октомври 2002 г.
актуализираният вариант на Доктрината бе връчен на председателя
на Народното събрание проф. Огнян Герджиков, след което тя бе
внесена за обсъждане в Комисията за гражданско общество. Вече
четири години проектът за Българска национална доктрина е в
Народното събрание, без да е внесен за обсъждане и утвърждаване
от народните представители.
В мотивите към проекта за решение на Народното събрание за
приемане на Българска национална доктрина се излагат следните
съображения:

“Всяка модерна държава се изгражда на базата на два

основополагащи документа – Конституция и Национална
доктрина.

256
 Конституцията определя правните начала и
институциите, които осигуряват държавността.
Националната доктрина определя дългосрочната
стратегическа цел на държавата /националния идеал/, към
която трябва да се стреми нацията, както и да посочи
средствата и пътищата за нейното осъществяване.
Нация и държава без Национална доктрина са обречени
на безпътица и лутания в движението си към бъдещето.
Всички модерни държави имат свои национални
доктрини. Национални доктрини имат и нашите съседи на
Балканите.
През 1862 г. отец Паисий Хилендарски огласи
забележителния си труд “История славяноболгарская”. Този
труд може да се приеме като предтеча на Българската
национална доктрина. Неговият призив “О, неразумний юроде,
поради що се срамуваш да се наречеш болгарин” прераства в
първия български национален идеал – “За национално
самоопределение и защита на националната ни
идентичност”.
През 1872 г. Любен Каравелов, Васил Левски и Христо
Ботев представят пред Българския централен революционен
комитет “Програма за национално освобождение” в десет
точки. Тя се доближава по своята характеристика до
Националната доктрина. В тази програма се формулира
третият национален идеал – “За свободна и независима
българска държава”.
От Освобождението до днес България няма разработена,
обнародвана и официално приета Национална доктрина.
Защо България не можа да създаде своя национална
доктрина? Отговорът на този въпрос може да се потърси в
следните причини и обстоятелства:
1. Всички политически партии, съзнателно или не, са
поставяли и поставят партийните над националните интереси
на България.
2. Политическите партии в България са най-често
проводници на чуждестранни и по-малко наши, национални
интереси.
3. В продължителни периоди от историческото ни
развитие българската външна политика е:
а/ зависима от външни фактори и робува на
“патернализъм на освободители и покровители”
б/ плод на еднолични, конюнктурни решения и
моментни съображения

257
 в/ често е национално безотговорона, но не и продукт на
чист патриотизъм и родолюбие
4. Във външната и вътрешната политика на България
липсва приемственост и последователност.
5. Десетилетия наред след 1918 г., поради
неосъществяване на националните идеали за обединение чрез
водените войни или чрез дипломатическите опити за мирна
ревизия на границите, голяма част от българското общество е
обхванато от униние и чувство за безперспективност, довели
до криза на националния дух.
6. След Втората световна война националният идеал и
интереси са заменени от идеологемата “Строителство на
социализма”.
7. След 1989 г., по време на процесите на
демократизация, нашите политици не почувстваха потребност
от и не се заеха със създаване на Национална доктрина.
8. В трудни моменти за държавата ни българската нация
най-често е разединена, поради неспособността на нашите
политици и държавници да се обединят около една
основополагаща идея, както постъпват политиците на
съседните ни държави.
9. Независимо, че във времето са възможни промени в
политическите пластове на обществото и целите на отделните
политически групировки и партии, Националната доктрина е
призвана да осигури единство, приемственост и
последователност при решаване и защита на националните ни
интереси.
10. Националната доктрина е открит документ, който се
допълва и осъвременява, когато е належащо.
11. В условията на демокрация българската нация може
и трябва да се обедини около идеите, заложени в една
Национална доктрина.

При сегашната сложна, трудна, тревожна и опасна обстановка,

застрашаваща териториалната цялост, националната независимост и
сигурността на България и българския народ, е необходимо да се
проведат следните комплексни мероприятия:
1. Президентът, правителството, НС, БАН, политическите
партии и обществени организации да обединят своите усилия за по-
скорошното приемане на Българската национална доктрина
2. За своевременното и по-ефикасно ограничаване и пресичане
по-нататъшното настъпление на радикалния ислям у нас, както и за
лишаването на ислямските фундаменталисти от възможността да се

258
ангажират в провеждането на терористично-диверсионни актове в
България, а от наша територия и в други страни в Европа и Америка,
да се набележат и проведат необходимите антитерористични
мероприятия.
В това отношение да се изучи и използва положителния опит
на САЩ, Русия и европейските страни в борбата срещу “Ал Кайда”
и другите терористични организации на ислямските
фундаменталисти.
За целта да се приеме специален Закон за борба с тероризма. В
него да се предоставят по-големи правомощия и се набележат
допълнителни задължения в дейността на МВР, следствието, съда,
прокуратурата, както и на останалите държавни, партийни и
обществени органи и организации, а в изключителни случаи и на
извънредни мерки, с оглед своевременно разкриване,
предотвратяване и пресичане на терористично-диверсионната
дейност.
3. Да се оцени досегашната работа на мюсюлманското
вероизповедание срещу съвременния международен тероризъм и с
оглед тоталното настъпление на ислямските фундаменталисти,
които успяха да се установят и да извоюват съществени позиции в
България, да се набележат допълнителни мероприятия в Закона по
изповеданията, Устава за духовното устройство и управление на
мюсюлманското изповедание в Република България и другите
нормативни актове.
4. Дирекцията по вероизповеданията към Министерския съвет
и Главното мюфтийство да оценят състоянието на работата в
борбата срещу ислямските фундаменталисти, които под
прикритието на различни секти, благотворителни организации и
фондации успяха да се установят и да развият своята подривна
дейност и у нас.
За целта:
- В съответствие с нашето законодателство да се
освободят от работа всички служители в Главното и
районните мюфтийства, мюфтии, ходжи и
преподавателите /български граждани и чужденци/ в
мюсюлманските учебни заведения, които проповядват
идеите на радикалния ислям и подпомагат подривната
дейност на ислямските фундаменталисти.
- При доказана престъпна дейност да се търси и съдебна
отговорност от българските и чужди граждани, които
са се ангажирали в услуга на “Ал Кайда” и другите
ислямски терористични организации.

259
- Министерството на образованието и науката,
Дирекцията по вероизповеданията към Министерския
съвет и Главното мюфтийство да оценят досегашната
учебно-възпитателна работа на мюсюлманските учебни
заведения с оглед пресичане опитите на ислямските
фундаменталисти да ги използват в своята подривна
дейност. Да се обърне особено внимание на
нелегитимните мюсюлмански училища и школите към
джамиите за изучаване на Корана, като се пресекат
случаите за преподаване на уахабитското направление
на исляма, както и превратното тълкуване на догмите
на мюсюлманската религия с цел възпитаването им
като бъдещи последователи на ислямския
фундаментализъм.
- Да се преустанови практиката в българските
мюсюлмански училища да се преподава на турски език,
като се освободят от работа турски учители, които не
знаят български език. Ръководството на българските
мюсюлмански училища да се осъществява от
български граждани, като се освободят всички
чужденци от Турция и други страни от заеманите от
тях административни длъжности. Да се пресекат
опитите за провеждане на легални и нелегални
семинари с чужди лектори, преподаващи идеите на
радикалния ислям.
- Да се установят къщите, които са превърнати в
молитвени домове-месчити, където незаконно се
обучават някои деца, младежи и девойки от средите на
тюркоезичното население, българите мохамедани и
ромите, изповядващи мюсюлманската религия в идеите
на радикалния ислям, като се пресече тази подривна
дейност на ходжите, привърженици на ислямския
фундаментализъм. Да се закрият нелегитимните
мюсюлмански училища, в които се преподава
уахабитското направление на исляма.
- Да се оценят досегашните финансови
взаимоотношения на Главното мюфтийство с
представители на ислямските фундаменталисти,
използващи прикритието на техни секти,
благотворителни фондации и организации. Да се
установи дали по този начин не използват Главното
мюфтийство или отделни мюсюлмански дейци като
своеобразна ислямска банка за съхранение на

260
 необходимите им парични средства за провеждане на
терористично-диверсионна дейност. Да се пресече
досегашната практика някои от ходжите, завършили
образованието си в арабски държави, да получават
своите заплати от досегашните си външни спонсори от
Саудитска Арабия, Йордания и други страни, за които
има данни, че са свързани с терористично-
диверсионната дейност на ислямските
фундаменталисти. Да се преустанови спонсорството,
извършено от някои ислямистки фондации, като “Ал
Вакъф ал Ислями”, свързана с “Ал Кайда”, които
отпускат средства на Главното мюфтийство за
посрещане на техните финансови задължения
- Да се изясни досегашната дейност на всички секти,
благотворителни организации и фондации,
спонсориращи мюсюлманското вероизповедание в
България. Тези, които развиват дейност в услуга на
ислямския фундаментализъм с цел утвърждаване
идеите на радикалния ислям в България, да се изгонят,
като се забрани по-нататъшното им идване и
пребиваване в страната. Да се проведат необходимите
мероприятия за пресичане опитите за официалното и
нелегално пребиваване в България на някои
фундаменталистки секти, благотворителни
организации и фондации, като “Мюсюлмански братя”,
“Ал Вакъф ал Ислями”, “Иршад”, “Тамба”, Световната
мюсюлманска организация “Недва” и други, които са
свързани с “Ал Кайда”.
- Да се пресече практиката и се изгонят от страната
мюсюлмански духовници от Турция и от арабските
страни, проповядващи идеите на радикалния ислям в
джамиите. Да не се допуска назначаването на
чужденци за ходжи в български джамии. Да се вземат
допълнителни мерки за недопускане на ислямските
фундаменталисти да внасят и разпространяват в
България книги, филми, видеокасети и други
пропагандни материали, възхваляващи дейността на
съвременния международен тероризъм, както и
исканията за извоюване на панислямски Халифат.
5. Да се подобри взаимодействието между българските и
турските специални служби с оглед размяна на информация и
провеждането на съвместни мероприятия срещу подривната дейност
на отделни ислямски фундаменталисти и терористи,

261
фундаменталистки секти и благотворителни организации, които
използват “Ал Кайда” и други организации в тяхната терористична
дейност срещу нашата и другите страни в Европа и света.
6. МВР да създаде необходимата организация и осигури
допълнителни сили и средства за своевременното долавяне,
разкриване и пресичане на шпионската и друга престъпна дейност
на чуждите разузнавателни служби на някои съседни на нашата
страна държави, които имат териториални и други претенции към
България. Разузнавателните и контраразузнавателните органи да
проведат необходимите мероприятия за своевременното долавяне и
пресичане евентуалните терористично-диверсионни намерения на
бившите “турски терористи”.
7. Да се преоцени неправилното и необосновано решение за
запазване на българското гражданство на изселниците от България,
като се лишат от възможност турските граждани да се възползват от
него, каквато е практиката не само в Турция, но и в много
европейски и други страни по света.
8. По законодателен път да се забрани и разформирова ДПС
като антиконституционна и антибългарска етническа партия, която
работи за осъществяване великодържавните планове и намерения на
Турция срещу националните интереси на България.

262
 Л И Т Е Р А Т У Р А
1. Азиз бей. Епопеята Ябланово. С., 2004
2. Асенов, Бончо. Възродитеният процес и Държавна
сигурност. С., 1996
3. Асенов, Бончо. Петко Кипров. Теория на
контраразузнаването. С., 2000
4. Асенов, Бончо. Български ловци на шпиони. С., 2001
5. Асенов, Бончо. Религиите и сектите в България. С., 2002
6. Асенов, Бончо. Речник на разузнаването и
контраразузнаването. С., 2005
7. БАН. Институт по балканистика. Турция, Балканите,
Европа. С., 2003
8. Беновска, Илиана. Ахмед Доган. С., 1992
9. Божков, Веселин. Заплахата остава. С., 2001
10.Божков, Веселин. Българската орисия. С., 2004
11.Божков, Веселин. Нашествието на ислямския
фундаментализъм. С., 2005
12.Бояджиев, Тодор. Разузнаването. С., 2000
13.Българска национална доктрина. С., 1998
14.Генджев, Недим. Социалната справедливост в исляма и
социализма. Дисертация, Дамаск, Сирия, 1998
15.Гочева, Паунка. ДПС в сянка и светлина. С., 1991
16.Гочева, Паунка. През Босфора към Възродителния процес.
С., 1992
17.Доган, Ахмед. България и новият световен ред. С., 2000
18.Дюлгеров, Петър. Разпнати души. С., 2000
19.Етническият конфликт в България. 1989. І Социологически
архив. С., 1990
20.Загоров, Орлин. Истината. С., 1987
21.Загоров, Орлин. Българската национална идея. С., 1994
22.Загоров, Орлин. Модерният национализъм. С., 1995
23.Загоров, Орлин. Идеалът. Величието на духа. С., 1998
24.Загоров, Орлин. Национална идентичност и европейска
интеграция. С., 2004
25.Касабов, Йордан. Тайните на контраразузнаването. Шумен,
1995
26.Кръстева, Нейка, Бончо Асенов. Потурчване. С., 1993
27.Мизов, Николай. Ислямо-американският сблъсък. С., 2004
28.михайлов, Стоян. Възрожденският процес в България. С.,
1992

263
29.Напречен разрез на политическите настроения в един окръг
с компактно турско население – Окръжно управление на
МВР-Разград.
30.Научен център за българска национална стратегия.
Българска национална доктрина. С., 1998
31.Отчетен доклад на председателя на ДПС г-н Ахмед Доган
на VІ Национална конференция на ДПС, 01-02.04.2006
32.Палчев, Иван. Сянката на терора. С., 1998
33.Палчев, Иван. Ахмед Доган – опит за политически портрет.
С., 2001
34.Сахатчиев, Живко. Второто потурчване на Якоруда 1990-
1995 г., Пловдив, 1996
35.Сотиров, Георги. Турските терористи и аз, един от Шесто.
С., 1991
36.Стоянов, Димитър. Заплахата. С., 1997
37.Тахиров, Шукри. Българските турци по пътя на социализма.
С., 1978
38.Тахиров, Шукри. Единение. С., 1981
39.Филипов, Димитър. Българската нация. Възходи и драми.
С., 2000
40.Хаджисадък, Али. Уахабитите – голямата опастност за
България и заблужденията на уахабитите, описани от
бившия мюфтия на град Мекка, 2000
41.Чуков, Владимир. Ислямският фундаментализъм. С., 2004
42.Янчев, Михаил – съставител. В кривото огледало на злобата
и ненавистта. Сбоник материали. С., 1986

АРХИВНИ МАТЕРИАЛИ НА МВР

43.ІІ съд. 4917, т.1; ІІ съд. 4917, т. 2; ІІ съд. 4917, т. 3;

следствено дело № 158/1985
44.ІІ съд. 266 /Рамадан Арифов Исуфов/
45.ІІ съд. 211 /Фахри Али Селим/
46.Следствено дело 224/84 г. /Мюмюн Рамаданов Яшаров/
47.ІІ съд. 221; Следствено дело №24/1986 г., ГДОР “Канибали”
и ГДОР “Кърлежите” /Левент Карамфилов Хаджиев, Митко
Асенов Миланов, Съби Асенов Бакърджиев, Сава Асенов
Хаджиев, Искрен Карамфилов Ефремов/
48.Сл. ІІ – 178; Следствено дело № 294/1961 г. /Нури
Доргудов/
49.ГДОР “Осите” /Съби Колев Събев, Искрен Илиев Асенов,
Митко Илиев Алексиев, Юри Йосифов Миланов и Камен
Кирилов Каменов/

264
50.ІІ съд. 327 /Адем Кенан и Стилиян Митков Ангелов/
51.Следствено дело 201/1987 г. /Хлебаровската организация –
Бисер Илиев Колев, Хубен Асенов Илиев, Андон Асенов
Илиев, Емил Манушев/
52.ІІ съд. 4976, т. 1; ІІ съд. 4976, т. 4. Следствено дело №
135/1987 г. /Кървавият екшън – Орлин Николов Николов/
53. Следствено дело № 102/1987 г. /Ахмед Доган/

265
 С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

ХОРА, БДЕТЕ! /ВМЕСТО ПРЕДГОВОР/.......................................... 1

КОЙ РАЗБИВА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА................................... 16

ВЪОРЪЖЕНИЯТ МЕТЕЖ В КОРНИЦА, БЛАГОЕВГРАДСКИ

ОКРЪГ И ОБЯВЯВАНЕТО НА КОРНИШКАТА ТУРСКА
РЕПУБЛИКА......................................................................................... 28

УБИЙСТВОТО НА МЛ. ЛЕЙТ. СЕРГЕЙ ИВАНОВ КУРТЕВ........ 44

ВЕРБОВКАТА И ПОДГОТОВКАТА В ТУРЦИЯ НА АГЕНТА НА

МИТ ХАРАЛАМПИ ЙОРДАНОВ ЗА ПРОВЕЖДАНЕТО НА
ШПИОНСКА И ТЕРОРИСТИЧНО-ДИВЕРСИОННА ДЕЙНОСТ В
СОФИЯ И ДРУГИ РАЙОНИ НА СТРАНАТА.................................. 46

ТЕРОРИСТИЧНО-ДИВЕРСИОННАТА ДЕЙНОСТ НА “ТУРСКИТЕ

ТЕРОРИСТИ” В КЪРДЖАЛИЙСКИ ОКРЪГ.................................... 59

ВЗРИВЯВАНЕТО НА ЦЪРКВАТА В БЕНКОВСКИ........................ 64

СМЪРТТА НА ТЮРКЯН..................................................................... 66

ПРОТЕСТИТЕ В МОМЧИЛГРАД...................................................... 72

ПРЕСТЪПНАТА ДЕЙНОСТ НА “ТУРСКИТЕ ТЕРОРИСТИ” ПО

ГРУПОВИТЕ ДЕЛА ЗА ОПЕРАТИВНА РАЗРАБОТКА
“КАНИБАЛИ” И “КЪРЛЕЖИТЕ”....................................................... 76

ПОДГОТОВКАТА НА “ОСИТЕ” ЗА ОТВЛИЧАНЕ И ИЗБИВАНЕ

НА ДЕЦА ОТ ДЕТСКА ГРАДИНА.................................................... 88

НУРИ ДОРГУДОВ – “ТУРСКИЯТ ГЕРОЙ” В БЪЛГАРИЯ, ОБЯВЕН

ЗА БЪЛГАРСКИЯ МАНДЕЛА............................................................ 92

“ТУРСКИТЕ ТЕРОРИСТИ” В ШУМЕНСКИ ОКРЪГ...................... 96

266
ПРИЗИВИТЕ НА РЪКОВОДИТЕЛЯ НА ТУРСКАТА
ДЕМОКРАТИЧНА ПАРТИЯ АДЕМ КЕНАН ЗА ВЪОРЪЖЕНА
БОРБА И ВЪСТАНИЕ.......................................................................... 98

ЗАПЛАХИТЕ ЗА ТЕРОРИСТИЧНО-ДИВЕРСИОННА ДЕЙНОСТ В

РАЗГРАДСКИ ОКРЪГ........................................................................ 120

ХЛЕБАРОВКАТА ШПИОНСКА И ТЕРОРИСТИЧНА

ОРГАНИЗАЦИЯ.................................................................................. 124

КЪРВАВИЯТ ЕКШЪН НА ТРИМАТА ТЕРОРИСТИ ОТ

СИЛИСТРЕНСКИ ОКРЪГ................................................................. 135

ЛЪЖИТЕ И КЛЕВЕТИТЕ В КНИГАТА “ЕПОПЕЯТА ЯБЛАНОВО”

............................................................................................................... 148

ТЕРОРИСТИЧНАТА ОРГАНИЗАЦИЯ “ТУРСКО

НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ В БЪЛГАРИЯ”
............................................................................................................... 168

“ТУРСКИТЕ ТЕРОРИСТИ” ОТ ГРУПАТА “НИЕ”........................ 180

ТЪРЖЕСТВАТА КРАЙ ПАМЕТНАТА ПЛОЧА НА ЧЕШМАТА В

С. ТРЪНАК, БУРГАСКИ ОКРЪГ, В ЧЕСТ НА “ТУРСКИТЕ
ТЕРОРИСТИ”...................................................................................... 188

“ТУРСКИТЕ ТЕРОРИСТИ” И МАЙСКИТЕ СЪБИТИЯ................ 192

АГЕНТУРНОТО МИНАЛО НА АХМЕД ДОГАН И

ПОДГОТОВКАТА МУ ЗА ИЗВЕЖДАНЕ ВЪВ ФРГ, САЩ И
ТУРЦИЯ КАТО НЕЛЕГАЛ НА БЪЛГАРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ
............................................................................................................... 207

КОЙ И ЗАЩО СЪЗДАДЕ ДПС......................................................... 238

ЗАКЛЮЧЕНИЕ................................................................................... 248

ЛИТЕРАТУРА..................................................................................... 262

СЪДЪРЖАНИЕ................................................................................... 265

267