Руди Еребара

ЕПОСЪТ НА УТРИННИТЕ ЗВЕЗДИ

The European Commission support for the production of this
publication does not constitute endorsement of the contents which
reflects the views only of the authors, and the Commission cannot
be held responsi­ble for any use which may be made of the infor-
mation contained therein.
Подкрепата на Европейската комисия за това издание не
състав­лява гаранция за неговото съдържание. Публикацията
отразява само личните виждания на нейния автор и от
Комисията не може да бъде търсена отговорност за
използването на съдържащата се в нея информация.

EPIKA E YJEVE TË MËNGJESIT

Copyright © Rudi Erebara, 2016

© Екатерина Търпоманова, превод от албански, 2020

© Стефан Пламенов, худ. оформление на корицата, 2020
© „Светлана Янчева – Изида“ ЕООД, издател, 2020

ISBN 978-619-235-082-6
 Руди Еребара

ЕПОСЪТ НА
УТРИННИТЕ ЗВЕЗДИ
Роман

Превод от албански
Екатерина Търпоманова
 Т ова е роман за безсмъртието на диктатурата и
нейните водачи. Диктатурите са различни и тях-
ната жестокост обикновено се оправдава с обяснението,
че едни хора с войска са упражнили насилие срещу друг
народ. Това твърдение може да се докаже с историята
на човечеството през вековете, но аз ще се задоволя
с няколко примера от ХХ век. Първата световна вой-
на, Болшевишката революция, Втората световна вой-
на, войните в бивша Югославия и до днес са считани
за престъпление на един народ срещу друг или на една
религия срещу друга. Но в Албания комунистите, кои-
то избиха повече хора от завоевателите през Първата и
Втората световна война, и то невъоръжено население,
бяха албанци. Хвърлиха в затворите десетки хиляди,
интернираха стотици хиляди, отнеха собствеността на
милиони. Тази страховита катастрофа, този ужасяващ
ужас, както казваше поетът Ласгуш Порадеци, се слу-
чи в една съвсем малка страна, с един съвсем малък
народ, от албанци срещу албанци. Между тях нямаше
религиозни различия, нямаше етнически различия, ня-
маше и кой знае какви политически различия. Военни
срещу цивилни. Войска, която се отнесе към Албания
като към военна плячка и която наложи властта си на
албанската територия още от първия ден. Никой граж-
данин, бил той богат или беден, не можеше да остане
неутрален, както често се беше случвало в предишни
войни и окупации. Богатите бяха избити, арестувани,

5
беше им отнета собствеността, бяха интернирани и из-
ползвани за работна ръка. Никоя чужда войска не беше
правила такова нещо. Когато проляха достатъчно кръв
и изнесоха ограбените богатства в Сърбия и Русия, тези
завоеватели обърнаха поглед към класата на работните
селяни, кулаците. И тях избиха, и тяхната собственост
отнеха. Когато свърши и това национално богатство,
превърнаха работническата класа в основен държавен
актив след идиотската индустриализация. Но след като
обезцени работната ръка до степен, в която срещу тру-
да си хората можеха да покриват само базовите си нуж-
ди, комунистическата диктатура отиде още по-далеч.
Зароби хиляди хора като работна ръка. Хиляди бяха ин-
тернирани и експлоатирани под лозунга: „Родината има
нужда от вас!“. Така хората бяха поставени пред избора
затвор или безплатен труд.
Беше създадена нова реалност в една Албания, от
която нямаше измъкване. Ако се опиташ да избягаш от
диктатурата – смъртна присъда. Албанецът се превърна
в роб на Партията на труда, роб на диктатурата. Един-
ственият изход беше изкуството. Мечтата.
В тази нова реалност човек беше принуден да си
създаде бдителна система за лична защита. Да внима-
ва с кого говори, какво говори, какво търси, колко хар-
чи, къде отива. Албанецът живееше под ежедневната
заплаха животът му да бъде съсипан, ако не участва
в постановката на диктатурата. Тази постановка беше
всеобхватна, притискаше човека, подчиняваше го, кара-
ше го да стане част от престъплението. Не беше лесно
да оцелееш. Гражданинът беше набутан на село да ко-
пае канал, селянинът беше изпратен в града. Два свя-
та бяха разрушени. Гражданинът не искаше да стои на
село, но дошлият от селото правеше всичко възможно
да не се върне там никога повече. Дяволът е в детайли-

6
те. Нямаше значение кой си. Директор, министър, пар-
тиен секретар, велик писател или артист – ако партия-
та реши, хващаш лопатата и се трудиш. Иначе куршум
или затвор – и за теб, и за семейството ти. (Помните ли
нацистите?) Когато те нарочат, просто изпълняваш, ня-
маш друг избор. Човек изоставяше семейството, семей-
ството изоставяше човека. Нямаше спасение. Албания
беше единствената страна, в която атеизмът беше уста-
новен със закон, в която бяха разрушавани религиозни
храмове, в която бяха убивани и арестувани свещеници
и ходжи. Албания беше единствената страна, в която
нямаше Бог. За хората, които бяха извън престъпните
машинации на диктатурата, извън партията, извън пар-
тизанските отряди, извън сдруженията, Албания беше
държава, в която нямаше спасение. За хората от „кла-
сата на задоволените“, както определяше диктатурата
наследниците на онези, които беше избила със съд и без
съд веднага щом се бяха оттеглили германците, Алба-
ния беше ад, от който можеш да се измъкнеш само с бо-
жията милост. В Албания божията милост се упражня-
ваше само от водача на диктатурата Енвер Ходжа. Това
право му беше делегирано от системата и всички му се
подчиняваха – от най-важния до най-незначителния. От
народното събрание до детската градина. Днес е трудно
да разберем защо представителите на диктатурата хра-
неха такава омраза към собствения си народ. Можем да
разберем, че системата им промиваше мозъците, но все
пак жестокостта им беше нечувана. За 45 години в Ти-
рана се пръкнаха повече военни, полицаи и служители
на Държавна сигурност, отколкото студенти в универ-
ситета. И това е разбираемо.
Последните завоеватели на албанския народ гово-
реха албански и никой не можеше да им избяга. Щяха
да останат 45 години. Новите завоеватели дойдоха като

7
освободители, точно като фашистка Италия и нацист-
ка Германия. Албанците обаче не обичат завоеватели.
Затова ми се стори уместно да илюстрирам тази анти-
фашистка и антикомунистическа съпротива с произ-
ведението „Епосът на утринните звезди“ на големия
албански художник Едисон Герго, който съвсем неви-
нен стана жертва на режима. Беше хвърлен в затвора
само защото беше художник. И не беше осъден след
развалянето на отношенията на нашите комунисти с
китайските, а години по-рано, в така наречените либе-
рални години. Описал съм картината на Едисон Герго
като символ на съпротивата на народа срещу фашизма,
но едновременно с това показвам, че това е без значе-
ние за Албанската партия на труда. Съдбата на героя в
този роман – Сюлейман, или Едмонд, не е същата като
съдбата на Едисон Герго. Съдбата му е такава, защото
партията го е включила в списъка на враговете. И то
на вечните врагове, защото те ще продължат да раж-
дат нови врагове. Това е самата истина, произнесена от
Рамиз Алия, заместника на диктатора, когато се връща
от Съветския съюз. Това е казано след края на комунис-
тическия режим в цяла Източна Европа, след обединя-
ването на Германия. Тогава Рамиз Алия рече следното:
„Тези, които се бунтуват днес, са синовете и дъщерите
на онези, които убихме, и ако е необходимо, ще уби-
ем и тях“. Това е казано през 1990 г., когато започна
студентското движение за демокрация. Когато социали-
змът беше докарал Албания до просешка тояга. Когато
за пет години емигрира една трета от населението. Един
милион души. Това е отворена рана дори 25 години след
края на диктатурата.
„Епосът на утринните звезди“, произведението на
Едисон Герго, беше преследвано с думите, които се шу-
шукаха в моята младост, че тази необикновена карти-

8
на била насочена срещу партията и имала такова силно
въздействие, че заради нея художникът бил хвърлен
в затвора. Била като картина от Лувъра. Така ни раз-
казваха. Всички знаеха за Едисон, този необикновен
художник. Когато видях за първи път картината, пре-
живях нещо, което се случва рядко дори с картини от
световното изкуство – точно така си я бях представял.
Необикновена. Епична. Картина, която вярва в борбата
срещу завоевателя. Картина, в която звездите са наис-
тина звезди на освободителите, а не на завоевателите.
Тази картина е наистина против диктатурата. Тя спасява
борбата от тресавището, в което я повлече диктатура-
та. Със своите сини нюанси тя отнема от диктатурата
историята на борбата и я връща на времето. Връща я
на хората, които са се борили срещу завоевателите,
за да осъмнат в един свободен ден, а не в ново заво-
евание. Едисон Герго взима историята на борбата и я
връчва като медал на албанския народ. Той е един от
художниците, осъдени от диктатурата. На всички тях е
повдигнато едно и също обвинение: опълчили са се на
партията. Престъпили са нормите на комунистическото
изкуство, на социалистическия реализъм. Идеологиче-
ската машина на диктатурата разстреля поети, музикан-
ти и художници заради тези норми. То е като да искаш
от месомелачка да изпее любовна ария.
При тези тежки условия албанецът вече не беше себе
си. Днес трябва да си даваме сметка, че в Албания наис-
тина не е съществувало спасение. Човек е можел да бъде
спасен само от смъртта. Но дори и да те спаси, смъртта
е можела да повлече и тези, които остават след теб. По
отношение на престъпленията, които е извършила, дик-
татурата е била гениална. Всички нишки и елементи са
били свързани. Семействата са били като редица грън-
ци. Един да падне, повлича останалите. Дори и някой

9
да успее да се откопчи, умирал е от страх за погрома,
който е щял да се извърши върху семейството му. Зато-
ва картината е победа на духа. Победа, която социалис-
тическият реализъм не е могъл да отнеме, донесена ни
от Едисон Герго, за да остане в нашата история.
Не знам дали има друга страна по света, където дик-
татурата да е осъждала дядото, сина, внуците и внуците
на техните внуци като врагове на народа. Не знам дали
има друга страна по света, в която държавната система
осъжда цели семейства и родове като врагове за вечни
времена, дори тези семейства и родове да са половината
население.
През 1979 г. Майка Тереза получи Нобелова награ-
да за мир, но в родната º Албания това признание ня-
маше никакъв отзвук. Днес почти всяко важно място в
страната носи името Майка Тереза. Но по онова време
Албания, в която се беше родила тази жена, посвети-
ла живота си на служба за доброто на човечеството,
на състраданието и опрощението, беше управлявана
от най-големите престъпници в Европа. Машината на
диктатурата продължава да краде история, която не º
принадлежи.

Руди Еребара

10
 Е дмонд отвори бутилката с ликьора, докато още
устата му беше пълна с хляб и боб. Сипа си, отпи
и се оригна. „Днес, 16 октомври 1978 г., албанският
народ отбелязва рождения ден на нашия скъп партиен
ръководител, като по този случай е преизпълнил пла-
на във всички области на живота. Слушате новините на
Радио Тирана.“ Не обърна внимание на бръщолевенето
на радиото. Когато си сипа втора чашка, отвън задуха
силно. Прозорците задрънчаха. После по тях заудряха
едри капки дъжд, на почивки, след всеки порив на вятъ-
ра. Май вече не споменават Китай във всяко изречение,
помисли си Едмонд. Вдигна чинията и лъжицата и ги
отнесе в мивката. Пусна водата върху чинията и оста-
ви вътре лъжицата. Забърса масата. Тръгна из къщата
с цигара в уста, още не му се спеше. Взе едно платно и
седна. Не искаше да си ляга и си сипа още. На третата
чаша като че ли насъбраната умора му мина. Сети се
с удоволствие, че следващият ден щеше да бъде лек и
приятен. Навън дъждът се обърна в буря. Пийваше му
се още, но му се доспа. Взе радиото в спалнята, намали
го и пусна РАИ. Легна и веднага се унесе. След малко
се събуди, беше станало студено. Изгаси радиото. Утре,
каза си. Дъждът валеше на пориви – ту отслабваше, ту
се засилваше.
Утрото беше сиво. Слънцето се показа за малко, като
капка мляко, потънала в кафето. Едмонд успя да го зър-
не на върха на планината, сред водовъртежа от облаци,

11
като бяло петънце на фона на стоманеното небе. После
се стопи и изчезна. Той присви очи да види колко е ча-
сът. После каза на глас, сякаш да се увери, че е буден:
„Ха сега да видим дали се е събудил папата!“. Радиото
на батерии издаде звук като стържене на метална пръчка
в стена. Едмонд разтърка очи, сякаш да може да прочете
по-добре надписите по синия радиоапарат: „Илирия“,
канали, транзистор, звук, къси вълни, средни вълни.
Увеличи звука. Завъртя копчето за честотите и съвсем
неочаквано радиото гръмна: Kampari eee alegria!
Хвърли се с такъв устрем да го намали, че то изпука.
Тишината, нарушена и възстановена, му се стори като
материално вещество, което обхваща стаята и потрепва
нетърпеливо до прозореца. Наостри уши, за да може да
чуе новините. Все още цареше тишина. Гласът на воде-
щия се понесе от мрака на вълните, през жиците на ра-
диото, мина през тонколоната, проникна през сумрака
на спалнята и навлезе в мрака на ухото, сякаш запали
светлина в него.
Buongiooorrrnooo stamattittna aaaa, tuuuutttiiii! Вче-
ра, 16 октомври 1978 г., след тридневно заседание, за-
почнало от събота, папският конклав избра новия папа,
полския кардинал Карол Йозеф Войтила, с 99 от общо
111 гласа. Новият папа прие избора със следните думи:
„Приемам с вяра в Христос, нашия Бог, в Христовата
майка и Църквата, независимо от трудностите“. Папа-
та избра името Йоан Павел II в чест на покойния Йоан
Павел I. Той се обърна към събралото се множество в
разрез с протокола на Ватикана: „Скъпи братя и сес-
три, безкрайно сме натъжени от смъртта на нашия оби-
чан папа Йоан Павел I, поради която кардиналите бяха
свикани, за да изберат нов Римски епископ. Той беше
призован в една далечна земя, далечна и едновремен-
но близка заради връзките ни с християнската вяра и

12
традиции. Аз се страхувам да поема тази отговорност
и въпреки това я поемам с вяра в Христос и Светата
Дева, Неговата майка. Обръщам се към вас на вашия
език… Не, на нашия италиански език! Простете ми, ако
допусна някоя грешка“  – каза папата с чувство за ху-
мор. Войтила е 264-ият папа и първият, който не е ита-
лианец, от 455 години насам. Едва 58-годишен, той е и
най-младият папа досега…
Тук радиото замлъкна от ръката на Едмонд, събрана
в юмрук.
– Ти да видиш! – подскочи радостно той. – Нашият
поляк станал папа.
Гласът му премина през полумрака, който вече от-
стъпваше пред светлината, като нещо, което можеш да
пипнеш с ръка. Той се пресегна пипнешком към пода,
за да намери чорапите си. Дъхът му беше изпълнен с
радост. Усмивката му се появи на лицето и се превърна
в нетърпение. Изправи се в леглото и погледна надолу,
черните чорапи се открояваха на сивите бетонени плоч-
ки. Протегна тялото си, още схванато от съня. Дрънче-
нето на прозореца, който се тресеше от вятъра, го на-
кара да погледне отново към часовника. Стана и светна
лампата. Взе радиото и завъртя програмите, докато не
откри „Радио Тирана“. После го изгаси и отвори прозо-
реца, отвън го лъхна студ. Стори му се, че радостното
усещане, което изпитваше, излезе с вятъра и се понесе
из града като малък невидим призрак.
Отиде в банята, спря се пред огледалото и се загледа
в широката усмивка на лицето си. Докосна с ръка необ-
ръснатата буза, тръгна да излиза, но на вратата се спря,
погледна пак часовника, усмихна се още по-широко и
каза на глас:
– Днес трябва да се обръснеш като за сватба, старче,
другарят папа е нашият поляк!

13
 В кухнята сложи джезвето на котлона, донесе радио-
то и го сложи на масата. Взе си една коричка хляб и пог-
ледна отново часовника. Послуша малко РАИ с долепе-
но до радиото ухо, после превъртя на „Радио Тирана“
и усили звука. За седем минути, докато беше слушал,
водата се беше сгряла. Отиде в банята, сложи по лицето
си пяна за бръснене, като още дъвчеше твърдата кора и
внимаваше да не попадне пяната в устата му. От радио-
то достигаше стоическият глас на водещата. Изброява-
ше областите, в които е преизпълнен планът, и възве-
личаваше героичните усилия на кранистите от славната
социалистическа индустрия, за да бъде преизпълнена
шестата петилетка. Водещата натъртваше особено на
звука р. Явно за да звучат думите º по-тежко и по-сери-
озно, помисли си Едмонд.
– С революционна крачка, напред! – произнесе тихо
Едмонд, докато плъзгаше по бузата си самобръсначката
„Астра“. – Ще се браним с революционни самобръснач-
ки, ревизионисти недни китайски! Да живей револю-
ционната самобръсначка! Да живей братският китайски
народ, който не се бръсне, защото няма какво да си об-
ръсне! Да живей кафето с ликьор, победа!
Едмонд прекъсна за малко словоизлиянието си, за да
си наплиска лицето с вода. Изпръхтя като кон и грабна
кърпата да се избърше. Търкаше силно, за да се стопли.
– А съветските ревизионисти, и те си бръснат бра-
дите с квадратни корени. Маскари! Нещастници! Пре-
датели! Пишете с големи букви: по-бързо, по-високо,
по-далече.
От радиото в кухнята като фон на новините се носе-
ше някакъв революционен марш и Едмонд затананика с
него: „Със сабя в ръкааа, родината тралалааа, с пушка
в ръкааа, тралала, тралалааа, ний вървим напрееед, ви-
наги напрееед…“. Щракна копчето и настана тишина.

14
 Излезе на стълбите, погледна часовника, подаде се
навън да види как е времето, с напразната надежда, че
дъждът е спрял, после се върна да си вземе чадъра. Ти-
шина. Внимаваше да не я наруши. За да не я изгуби или
някой да я открадне.
– Заплатата за четири дни е точно колкото да си купиш
един чадър – промърмори, както правеше винаги, кога-
то хванеше дръжката на чадъра. Когато завъртя ключа
в ключалката, каза на глас, но толкова тихо, че само той
да може да се чуе, в синхрон със скърцането на бравата:
„Скръц, скръц, скръц“. Да е спокоен, че не е забравил
да заключи. Слезе по стълбите, като почукваше с върха
на чадъра на всяко стъпало. От усмивката, разтегнала
лицето му, по гладко избръснатите бузи сякаш се сти-
чаха капки и падаха, кап-кап-кап, монотонният звук го
следваше и потъваше в тишината, когато се спираше на
площадката между етажите. От апартамент номер 11 на
третия вход слезе надолу четири етажа, за да излезе от
сградата, построена с доброволен труд. Домът му оста-
на зад него, там, нависоко, две спални и кухня, празен,
самотен. Запъти се направо. Замисли се за родителите
си, които починаха един след друг и оставиха живота му
празен. Оставиха празни стаи, спомени и свобода, тол-
кова много свобода, че нямаше какво да я прави. Този
тежък спомен му беше станал навик, сещаше се за тях
всеки път, когато излизаше от къщи. Опитваше се да се
бори с него, сякаш е някакъв порок.
Свободата и самотата вървяха ръка за ръка, като
деня и нощта, и му дотежаваха най-много през почив-
ните дни. Оплитаха се като връзки, докато станеха на
възел, а той се луташе в лабиринта на спомените. Дни-
те, откакто го бяха оставили, се увеличаваха – като пя-
съка на крайбрежна ивица, който е залят от водата през
зимата и изсъхва през лятото. Тъгата на зимните нощи

15
заливаше радостта, с която го изпълваха летните дни.
Струваше му се, че точно там, между радиото, допряно
до бузата му, минаваше тази празна ивица. Самотата ту
се усилваше, ту намаляваше. Прекъсваше я пластмасо-
вият радиоапарат. Музиката и гласовете на непознатите
хора на италиански, понякога неразбираеми сред мод-
ните песни, също като вятъра, който преминава прегра-
дата и се промушва от другата страна с нови аромати,
му напомняха, че всички трудности се преодоляват, че
го чакат по-добри времена, в които спомените ще озаря-
ват дните му като лятното слънце по стените на старите
къщи до плажа, с масленожълт цвят като кожата на мо-
мичешки колена под отблясъка на бяла пола.
Едмонд стъпваше по мократа от нощния дъжд земя и
имаше чувството, че обувките му се пълнят с вода. Топ-
на върха на чадъра си, сякаш мереше дълбочината на
воден басейн, за да провери дали наистина водата е тол-
кова мокра и студена като емоциите, които го заливаха.
Отражението на металния връх на чадъра му проблесна
от светкавицата, която дойде някъде от планината, той
го повдигна несъзнателно и се огледа. Сякаш топлината
на кръвта му излезе през усмивката, с влажния въздух,
наситен с кислород и шум на автобуси. После усмивка-
та се стопи, чадърът изщрака над главата му заедно с
тътена на гръмотевиците.
Шляпането на обувките му се чуваше сред шума
на минаващите коли. Той гледаше към земята как се
размиват отраженията в локвите от стъпките му и от
дъждовните капки. Опомни се, когато автобусът спря и
разплиска калта от локвата в една дупка, образувала се
в асфалта точно на спирката. Той погледна часовника
си, погледна автобуса, погледна към улицата, после към
дъждовното небе, бръкна в джоба, за да потърси сто-
тинки, и хладният допир на метала сякаш му припомни

16
нещо забравено. Сети се, че има да върши една работа,
но от влагата, проникнала в цялото му тяло, паметта му
беше избледняла като пламъче на кибритена клечка и
не се запали повече. Тръгна да излиза обратно на по-
тока от хора, които се бутаха да влязат в автобуса, без
да се намокрят, да преминат през водата със затворени
чадъри в ръце и да влязат през наполовина отворената
врата – всички като изгорели кибритени клечки в кутия.
Той се съсредоточи, вдигна панталоните си с една
ръка и застана на тротоара с все още разтворения ча-
дър, докато червеният автобус с надпис „Шкодра“ се
отдалечаваше. Зад него остана пушекът на изгорелите
газове от двигателя, примесен с миризмата на потни
хора, наблъскани един в друг. Това развали настроение-
то му и в него се надигна притеснение, че закъснява за
работа. Обърна се и тръгна към къщи. Спря се, защото
си припомни, че има да върши една работа, да отиде до
едно място, само че това не се връзваше с работното му
време, а и дъждът го беше измокрил целия. Това отвра-
тително време беше помрачило радостта му от сутреш-
ните добри новини. Все още не можеше да си спомни
какво точно имаше да върши. Не знаеше как да събуди
паметта си. Пъхна ръка в джоба и затърси нещо. Сто-
тинките издрънчаха, а от джоба му се търкулнаха пакет
цигари и кибрит като сълзи от очите.
Застана под козирката на един магазин, подпря дръж-
ката на чадъра на врата си, извади цигара от пакета и я
пъхна с върха на пръстите в устата си, като внимаваше
да не я намокри. Извади една клечка кибрит пак с върха
на пръстите, избърса я в джоба на ризата под палтото
и запали. Пламъчето проблесна, хвърли няколко искри
и докато той всмукваше от цигарата, през ноздрите му
нахлу миризма на парафин. Димът от клечката и цига-
рата се разнесе под чадъра без посока, като самия него.

17
Сякаш и тримата се страхуваха да излязат от сушината
на дъжда.
Едмонд стоеше заслушан в дъжда, който падаше
около чадъра, пушеше и в паметта му изникваше една
далечна спирка, едновременно с желанието да се обади
някъде на някого, който да спре дъжда. Поне за малко,
колкото да намери един букет от есенни цветя. Да из-
грее слънце, да изсуши бетона на гроба на майка му, а
той да приседне за една цигара време под слънцето. Не
понасяше нито гробищата, нито дъжда. После, като си
тръгне, да вали колкото си иска, да наводни света, ако
трябва. Беше си създал традиция да носи цветя на гро-
ба на родителите си на двайсет и първо число, когато
се сменят сезоните – ден по-рано или по-късно, месец
по-рано или по-късно, когато усещаше, че времето се
променя и идва нов сезон. Тогава го обземаше онази
странна вътрешна носталгия, вдъхвана от ужасяващото
спокойствие на гробищата. От спасението, което откри-
ваше между гробовете от бетонени плочи и бял гранит,
всичките еднакви, построени от държавната погребална
служба. После, когато се връщаше вкъщи, купуваше бу-
тилка ликьор от кварталната бакалия, качваше се горе,
сядаше, изплакваше си чашата, приготвяше четири дози
кафе в джезвето, сядаше в кухнята, пускаше тихо ради-
ото, колкото само той да го чува, и слушаше РАИ, без
да може да се концентрира. Пиеше ликьор, пиеше кафе,
после пак ликьор, после пак кафе. Като се напиеше, взи-
маше снимка на родителите си, слагаше я на масата и
плачеше, според времето навън – кога по-сухо, кога с
повече сълзи. Това се случваше само когато беше пиян,
не си позволяваше да плаче трезвен, все пак трябваше
да изглежда мъж в собствените си очи.
Всичко това премина пред очите на Едмонд, дока-
то изпуши цигарата до филтъра. Все така внимателно

18
извади втора цигара, клечка, запали. По същия начин
димът заедно с мислите му се отправи нагоре към чер-
ния плат на чадъра, после към бетонената козирка на
държавния магазин „Метражи“, покрита със зелен мъх
и ръждивочерни петна, докато се изгуби. Стоеше така
с цигарата между пръстите. Когато огънчето го изгори,
се стресна. Потърка пръстите си в черната дръжка на
чадъра, за да ги охлади, и погледна часовника си. Беше
спомен от баща му.
После мислено се отправи по улиците: да отиде на
гробищата в дъжда и да закъснее за работа или да отиде
на работа и да чака по-хубаво време около датата на
персоналното му равноденствие. Юбилейният рожден
ден на ръководителя беше минал. Днешният ден беше
неофициално почивен. Обърна се и видя поредния авто-
бус да спира на спирката и да разпръсква същата черна
кал. Едмонд се втурна напред и успя да го хване. Затво-
ри чадъра, когато стъпи с единия крак на стълбата, а с
другия – в калната локва.
Нямаше много място, но и не бяха наблъскани като
сардели в консерва, както обикновено. Първата вълна
труженици беше отминала. Намери си едно горе-долу
празно ъгълче с наполовина отворен прозорец, хвана се
за металната дръжка, погледна надолу и изтърси мокрия
си крак. Държеше се здраво, за да не падне на ламарине-
ния под. Плати си билетчето, като не откъсваше поглед
от поройния дъжд, който започна да се изсипва ведна-
га щом автобусът потегли. Тежките капки започнаха да
влизат през отвореното прозорче и той протегна върха
на чадъра, за да го затвори. Капките се заудряха шум-
но в стъклото. Едмонд се доближи до прозореца, за да
гледа пътя, избърса запотеното от дъха му стъкло и взе
решение да отиде направо на работа.
Слезе със скок навън, прескочи стълбите и направо

19
цопна с десния крак навън. Калта по крачола му се сте-
че надолу. Дъждът се изсипваше върху главата му, ся-
каш беше струя от пожарогасител в кинофилм. Едмонд
се спря, погледна нагоре, разтърси тялото си, сякаш да
оправи мускулите и костите си от тръскането на авто-
буса, после разтвори чадъра и тръгна с твърда крачка
към работата, докато в мислите му цветята, които щеше
да сложи на гроба, станаха бели с жълто кръгче по сре-
дата  – маргаритки. Без да иска, в главата му изникна
гробището с бетонено-гранитните плочи, мокрени от
същия дъжд в същия град.
Героизмът му беше чужд. Обичаше мъките, необхо-
дими за всяко постижение, но безсмислените жертви му
бяха неприятни. Газенето в дъжда на път за работа се
подразбираше, че е необходимо, но да ходи до гробища-
та в това време си беше истинско геройство. Макар че в
такъв ден с пороен дъжд сигурно щеше да се чувства по-
добре емоционално, отколкото в слънчев ден. В лошо-
то време можеше да прекара по-леко персоналното си
равноденствие – деня за посещение на гробищата. Под
мрака на облаците и поройния дъжд гробището щеше да
е с по-размити, неопределени черти. Като в мъгла. Про-
дължаваше да върви към работата с тези мисли в глава-
та. Панталоните му бяха съвсем мокри, полепнали по
краката му, а под стъпките му по асфалта и бетонените
плочки на тротоара се разплискваше водата от локвите.

***

Едмонд стигна в предприятието в 7:30, доста голя-

мо закъснение дори и за дъждовен ден, но след тър-
жественото отбелязване на юбилея, днес трябваше да
поотдъхнат. После започваше подготовката на ноем-
врийските празници – деня на основаването на Кому-

20
нистическата партия на 8-и, независимостта на 28-и,
освобождението от фашизма на 29-и.
Гани, пазачът, го видя през прозореца на портиерна-
та, подаде глава и му каза:
– Всички са в стаята с туткала.
Едмонд тръгна към работното си място, но чу как ня-
кой му извика:
– Донеси няколко дъски от тапицерията!
Той си взе мантата и се върна назад към дърводелни-
цата, където се бяха събрали всички и се сушаха. Поз-
драви ги с добро утро, разпъна чадъра си да съхне и
си закачи палтото на един свободен гвоздей в стената,
в редицата от палта и панталони, от които се издига-
ше пара. В стаята с туткала винаги се носеше миризма
на фекалии, която сега беше примесена с миризмата на
чорапи и обувки, подредени до всеки човек като пуш-
ки в стрелбище. Сумракът на сивия ден беше прорязан
от светлината на електрически крушки, обвити тук-там
с талашит или плат от платната за лозунги. Всички се
бяха събрали около пещта за туткала и никой не по-
мръдваше. Той продължи нататък и излезе от помеще-
нието, за да вземе дъските. После се върна с цяла кофа
дъски и още в другата ръка. Никой не говореше. Той
хвърли няколко дъски в пещта и постави една пред себе
си на пода, свали си обувките и чорапите и се нареди до
останалите с лице към разпаления огън.
Мълчанието продължаваше и когато влезе начални-
кът на отдела. Тишината се нарушаваше само от едно
равномерно бучене. Началникът умислен си запали ци-
гара от огъня на пещта, взе си обувките и с цигарата в
уста излезе съвсем безшумно от стаята.
В стаята за туткала пред огъня стояха петима мъже
с чорапи в ръка и протегнати крака, всеки с обувките
пред себе си, със забит в земята поглед, с цигара в уста.

21
Всички дърпаха настървено от цигарите, сякаш за да
потиснат тежката миризма, която се носеше от изпаре-
нията. Дърпаха и задържаха дима в устите си, после из-
дишаха и той се издигаше нагоре заедно с изпаренията
от съхнещите дрехи по телата им. От пещта излизаха
огнените езици.
В тази влажна гардеробна среда влезе директорът на
предприятието с папка в ръка. Не каза нищо, но мъжете
нарушиха тържествената поза на мълчанието и се раз-
движиха, приготвяйки се за работа, а той се приближи
към огъня, гледайки надолу, сякаш искаше да провери
кой си е намокрил обувките и кой не си е изрязал но-
ктите. Направи им знак да стоят и самият той си запали
цигара, все така с приведена глава.
Шест цигари горяха в тишината, нарушавана само
от пропукването на огъня, чиято червенина блестеше
в мрака на пещта като думи, които някой се чуди дали
да изрече. Едмонд се приближи още повече до пещта,
седна върху дъската, избърса си петата в още влажния
крачол и си обу чорапа. След това и другия, по същия
начин. Погледна към другите, всички бяха коленичили
до дъските и се обуваха, без да бързат.
Едмонд се оправи първи и тупна крак върху дъска-
та, за да се отърси от влажната студена вълна, която
проникна в цялото му тяло от полуизсъхналите чора-
пи. После обу старите обувки, които ползваше за рабо-
та. Бяха сухи. Обърна се с гръб към пещта, с цигара в
уста като всички останали, и сключи ръцете си отпред,
дясната върху лявата, сякаш пазеше едноминутно мъл-
чание в траурна церемония. И другите заеха същата
поза. Стояха неподвижни, за да си изсушат гърбовете
на огъня.
Енвер, партийният секретар на предприятието по де-
кора на града, влезе към 8 часа и ги завари да се сушат.

22
 – Добро утро, другарю Вери* – поздравиха го всички.
Енвер не обичаше много да го наричат Енвер, пред-
почиташе Вери** – кратко и ясно, другарю Вери. В него-
вите представи Енвер беше величествено име, име, кое-
то се пише с главни букви – ЕНВЕР. Името на най-вели-
кия човек на земята. Дори в най-съкровените си мечти
не си позволяваше да стигне до заключението, че него-
вото име, както и това на държавния ръководител, бяха
просто имена, с които родителите кръщаваха децата си
навсякъде из страната още преди името Енвер да придо-
бие това важно значение във вселената на съзнанието
на другаря Вери, защото беше свързано с онзи велик
човек.
С това име той беше тръгнал в живота да става дър-
воделец в професионалното училище. По онова време
още не схващаше значението на името си. После влезе
в казармата, където стана член на партията, завърши
партийната школа, изкара стаж в железницата. След ня-
колко рокади в производствени предприятия се озова в
това предприятие по декора на града, където му беше
добре. Всяка минута от живота му беше подчинена на
идеологическите му убеждения, на прославянето на ко-
мунизма и социализма, на пролетарската революция и
най-вече на великия народен водач. Сега вече оценява-
ше важността на името си. Струваше му се, че името
Енвер е някакво високо звание, военно и политическо.
Сякаш самата природа с нейните невидими закони беше
преминала през съзнанието на родителите му, за да го
определи за службата на най-великия, като го беше бе-
лязала с неговото име. Започнаха да го наричат другаря

* В Албания е разпространено обръщането по малко име дори

в по-официални ситуации. Б.пр.
** Вери е галено име от Енвер. Името на героя съвпада с това
на албанския комунистически диктатор Енвер Ходжа. Б.пр.

23
Вери покрай работата с китайците. Имаше чувството,
че като му казват с пълното му име Енвер, обиждат дър-
жавния ръководител, развалят величието и чистотата
му. Когато дойдоха китайците, се записа във вечерното
техническо училище да учи за инженер-химик с надеж-
дата, че ще го изпратят в Китай на специализация. Реши,
че името Енвер ще му помогне. Много искаше да види
една развита комунистическа страна, където партийни-
ят секретар имаше власт на генерал. Бяха го включили в
списък на чакащите за специализация, но за съжаление,
и до днес все още не беше отишъл. Оттогава чувствата
му се охладиха. Въпреки всичко в политическо отно-
шение нещата му бяха ясни. Сталин им беше баща, а
Китай – майка. Енвер Ходжа, великият водач на народа,
беше истински син на световната марксистко-ленинска
революция. И на всички Енверовци в цяла Албания им
беше отредено от съдбата да пазят чисто и неопетнено
светлото име на ръководителя.
Отношенията между Албания и Китай напомняха
на положението след смъртта на Сталин и идването на
Хрушчов на власт, когато той беше още малък. Тогава
не ги разбираше тези работи. Още нямаше нужния ре-
волюционен дух. Сега вече му беше ясно охлаждането
на отношенията с Китай. Това охлади и сърцето на Ен-
вер, в душата му проникнаха съмнения за съдбата на
комунистическата революция в тази страна. Дотолкова,
че вече и наум не си казваше стихчето, което беше из-
мислил и обичаше да повтаря през годините на топлите
братски албано-китайски отношения: „Тунчжи* Вери,
другарят Вери, тунчжи Ли, другарят Ли, ние сме братя,
а партиите ни – сестри“. Сега обаче всеки ден си за-
минаваха китайци. Очевидно предстоеше разваляне на

* Тунчжи – другар на китайски. Б.пр.

24
отношенията и той нямаше никога да види тази развита
комунистическа държава. Това беше голямо разочаро-
вание за него, тъй като искаше с очите си да види ин-
дустриалния комунизъм, истинския социализъм, славно
приложен в Китай. Китайците вече не идваха в предпри-
ятието по декора на града да изпълняват общите идео-
логически дейности, които ги свързваха като съвестни
комунисти. Така че Вери реши, че е разумно да запълни
липсата им с повече работа.
Той и без друго беше работен човек, но сега кръже-
ше от отдел на отдел по няколко пъти на ден. Да е там,
където кипи труд. Да са уверени всички, че дори и Ал-
бания да скъса отношенията с Китай, партията ще наме-
ри решение, както вече го е правила с Югославия и със
Съветския съюз. Щяха да намерят решение и за Мао. В
ръцете си той винаги държеше нещо. Било гвоздейче,
било карирано листче, снимка на ръководството, кълбо
канап, отвертка – всякакви неща. Искаше винаги да му
е подръка нещо, което ще е нужно на него или на някой
друг, и това му стана навик. Дори когато си тръгнеше от
работа, носеше по нещо – папка, блок или пирон, който
никога за нищо нямаше да послужи. В празнични дни
носеше някоя комунистическа книга с червена подвър-
зия – на Мао, Лей Фън*, Енвер Ходжа, Ленин или Ста-
лин. Вери беше убеден сталинист, също като великия
Енвер, първия секретар на Централния комитет на Ал-
банската партия на труда. Тази своя позиция той беше
изразявал открито години наред, но все пак беше доста-
тъчно умен да не засенчва Мао със Сталин и да следва
линията на партията и на другаря държавен ръководи-
тел, възприета по отношение на Китайската народна ре-

* Лей Фън – известен китайски войник, често използван за

пример в комунистическата пропаганда. Б.пр.

25
публика. Той сееше обич и преданост към революцията
навсякъде, където го изискваше партията. Всички бяха
сталинисти, понеже бяха от албанска партия, и интер-
националисти, когато ставаше въпрос за Китай. Не от-
хвърляха Сталин, но и не го споменаваха много-много,
когато можеше да се изтълкува, че го обичат повече от
Мао. В мислите си Вери се оправдаваше, че в крайна
сметка дори двама братя или две сестри никога не са на
едно и също мнение.
Културната революция в Китай беше в същността си
идеологическа, пропагандна и помпозна. Но в Албания
нямаше нужда да се занимават чак толкова с теория и
философия на комунизма. Китайската революция беше
практична. Като кюфтета с ориз, които човек може да
хапне и за закуска, и за обяд, и за вечеря. Предприяти-
ето по декора на града имаше работа постоянно, поня-
кога с удължено работно време, понякога и през почив-
ните дни. Всичко беше много просто. Вери не носеше
отговорност, всичко идваше отгоре. Китайците имаха
определени изисквания за графичното оформление на
общите плакати, а някои ги носеха готови направо от
Китай. Разбира се, за Вери като албански комунист и
за цялата му бригада беше голямо облекчение, че ки-
тайците никога не ги оставяха без материална база.
Китайското червено беше особено. Имаха точно опре-
делено червено за революцията, което се различаваше
от червеното на албанското национално знаме или от
това на лентите със сърп и чук и на лозунгите с надпис
„Да живее АПТ*“. В един момент Централният комитет
по предложение на кооперативното селячество реши,
че в ежедневието ще се използват два червени цвята,

* АПТ, съкратено от Албанската партия на труда – комунис-

тическата партия, управлявала Албания от 1941 до 1991 г. Б.пр.

26
един албански и един китайски. На празниците обаче
трябваше да има само едно червено. Комунистическото
червено, което беше в определен нюанс, понеже от него
имаха най-големи количества в складовете.
Всички бяха виждали Енвер да се разтреперва от ра-
дост, когато някой китаец, който знае албански, го поз-
дравяваше с вдигнат юмрук и му казваше с онова винаги
усмихнато китайско лице: „Да живее другарят Енвер!“.
Тогава Вери отвръщаше на поздрава с вдигнат юмрук и
изкрещяваше с пълно гърло, та чак зъбите в устата му
изтракваха: „Да живее тунчжи Енвер! Да живее тунчжи
Мао! Да живее неразривната албано-китайска дружба!
Да живее китайският народ!“.
В такива моменти под напора на политическите ло-
зунги тунчжи Вери, както обичаше да се представя пред
китайците, изглеждаше като обзет от епилептичен при-
падък, облещваше се и въртеше очи наляво-надясно към
другите присъстващи. С ръка в юмрук, протегната към
върха на главата, приличаше на еднорог козел, който е
счупил едничкия си останал рог. В погледа му се чете-
ше някакво неопределено чувство, смесица от паника
и срам. Дълго време работниците в предприятието не
можеха да разберат това негово държание. Изглежда-
ше им налудничаво. Или пък предизвикано от някакво
притеснение. Но когато културната революция напред-
на и заедно с нея – дружбата и щедрите инвестиции на
китайците, когато всички бяха горди с общата борба за
победата на социализма във Виетнам и по целия свят,
когато китайският флот доплува с албанско знаме, ко-
гато самолетите, танковете и оръдията минаваха на без-
крайните паради, тогава странното държание на тунчжи
Вери придоби смисъл и стана красноречиво. И когато
някой китаец влезеше в производствения отдел и пар-
тийният секретар вдигнеше ръка в юмрук, всички в един

27
глас започваха да крещят поздравите и лозунгите, до-
като не приключеха тунчжи Вери и китайският другар.
След това всички се връщаха на работа с престорено
усърдие и забързани движения, сякаш участваха във
филмова хроника от началото на века, от времето преди
изобретяването на малтийския механизъм в киното.
В това мрачно утро другарят Енвер се разхождаше
нагоре-надолу, докато чакаше всички, които се сушаха
пред пещта, да отидат по работните си места. В такива
случаи той винаги поставяше на първо място интереси-
те на работническата класа, но не отиваше на бюрото
си, преди да се е уверил, че всички са по местата си. Но
все пак днес беше почти почивен ден, а и всички бяха
мокри от дъжда. Работническата класа в предприятие-
то по декора заслужаваше да си почине малко, докато
се суши в работно време, след цялата самоотвержена
дейност. Диктатурата на пролетариата е истинската де-
мокрация, обичаше да казва другарят Енвер Ропи, за
да убеди най-вече себе си, че това мотаене в работно
време е продиктувано от нуждите на пролетариите. Той
стоеше малко настрани и чакаше да го поканят самите
труженици, за да бъде заедно с трудовия колектив. Това
в неговите очи придаваше нужната тежест на поста,
който той заемаше. Така и стана, работниците отвориха
сключения около пещта кръг, той се приближи, огледа
ги и протегна ръце към огъня, за да ги стопли. Тогава
всички видяха, че ръцете му бяха празни. Такова нещо
не се беше случвало. Директорът му подвикна:
– Енвер, изсуши се и ела в кабинета ми да обсъдим
нещо. Извикай и някого от отдела за опъване на плака-
тите.
Енвер кимна утвърдително и вдигна нагоре ръка, за
да поздрави с юмрук. На всички им се стори, че точно
в този момент той осъзна, че ръката му е празна, сякаш

28
обилният дъжд беше измил навика му. Едмонд го пог-
ледна, а после с крайчеца на окото огледа всички ос-
танали. Започна всеобщо раздвижване, сякаш тежкото
колело на голяма мелница се завърта. Чу се подрънква-
нето от отдела за арматура, което заглуши и гръмотеви-
ците отвън. Из помещенията се разнесе миризмата на
прясно топящ се туткал. Топлината от пещта и потните
тела се размеси с талашита от резачките. Вери постоя
пред пещта сред миризмата на туткал, за да се доизсу-
ши от всички страни, но без да си сваля обувките и чо-
рапите. Беше се замислил за нещо, наведе се и вдигна
от земята някакво полуизгоряло парче дърво и започна
несъзнателно да драска по бетонения под. Постоя така
приведен, за да изглежда, сякаш се суши, огледа се, да
не би някой да го види, с онзи строг поглед, с който под-
тикваше работниците да започнат да редят поздрави и
приветствия, свали си обувките и чорапите, седна на
пода върху една дъска и протегна босите си крака към
пещта. Свали палтото си, с два номера по-голямо, и го
просна отпред да съхне сред дима, изпаренията и ми-
ризмите. Когато се изсуши достатъчно, стана, огледа се
отново, да не би някой да го наблюдава, и като не видя
никого, стана и тръгна към шивачницата.
– Вьолца от склада да дойде при директора, имаме
съвещание в девет. Да доведе отговорничките от отдела
и някого от художниците, които се занимават с лентите.
Без да се спира повече по пътя, партийният секре-
тар влезе в кабинета на директора. Директорът, друга-
рят Адриатик, с висше образование по механика, беше
седнал в края на заседателната маса и пушеше, загледан
през отворения прозорец, откъдето се виждаше неспир-
ният дъжд и някакво парче червено платно, метнато на
перваза. Влязоха и ръководителите на отдели – Вьолца
от склада, Исмаил от художниците, Бемир от дърводел-

29
ницата, Гъзим от отдела по облекло и бутафория. Всич-
ки заеха местата си около кръглата маса, директорът
стана и затвори вратата.

***

Когато забеляза началниците да излизат, Едмонд се

подпря на масата на работното си място. Огледа се да
види какво правят другите – всички се мотаеха из отде-
ла, докато свърши събранието. Стори му се, че мрачно-
то време навън е обхванало душите на всички, те бяха
помръкнали и бяха придобили враждебни изражения,
като грешниците от ада в долната част на византийските
икони. Стояха смълчани като врагове на революцията
пред народния съд, както си го представяше Енвер. Оч-
акваха новите нареждания за плакатите, лентите, порт-
ретите за ноемврийските чествания – основаването на
Комунистическата партия, обявяването на независи-
мостта и освобождението на родината от фашисткото
иго. Основният лозунг беше: „Да посрещнем ноемврий-
ските празници с гордо вдигнати чела и пълни ръце!“.
Той отиде до прозореца, както правеше винаги, ко-
гато стояха без работа. Застана пред най-големия про-
зорец в помещението – висок и двукрилен, от който из-
важдаха дългите стативи за портретите на членовете на
Политбюро, които красяха фасадите на министерства-
та. Оттам до изпочупените по ъглите стъкла от много-
бройните влизания и излизания, от които сега вятърът
навяваше вътре дъжда, плъзна поглед, сякаш търсеше
нещо, на което да се спре, и накрая се загледа в ивицата
трева, избуяла до стената. Там, където тревата свърш-
ваше на пътеката, утъпкана от краката на минаващите,
се стичаше струя вода и се изсипваше в шахтата. Очите
му от само себе си проследиха стръмния път на водата.

30
Откъм високия край, където през лятото на един от про-
зорците сушаха големите стативи за плакатите за спар-
такиадите, беше провесено червено парче плат.
Дъждът беше намалял, но от покрива продължаваше
да се стича вода и да влиза вътре. Едмонд подаде гла-
ва навън под едно заострено парче стъкло, което висе-
ше като гилотина, и погледна надолу, където се беше
образувала огромна локва от водата. После с някакъв
неочакван устрем отвори едното крило на прозореца,
подаде се навън и протегна ръка на дъжда.
Когато студеният въздух нахлу в помещението,
всички се раздвижиха в готовност да подхванат работа,
но никой нищо не каза и те се събраха един по един, об-
хванати от любопитство. Все още чакаха началниците
да излязат. Слухът се понесе от уста на уста, от отдел
на отдел. Събранието беше продължило дълго и най-на-
края се разбра защо. Всички се разотидоха по работни-
те си места, Едмонд затвори прозореца и също тръгна.
Слънцето изгря. Капките вода, които се стичаха от
улуците на бившата джамия от XVIII век, в която се на-
мираха ателиетата по декорацията на града, се смесиха
с изпаренията, които излизаха от изпочупените прозор-
ци. Някой отвори прозорците на директорския кабинет,
откъдето започна да се процежда толкова гъст цигарен
дим, сякаш имаше пожар. После един по един заизлиза-
ха хората според поста, който заемаха в предприятие-
то, и докоснаха с ръка платното. Някои го помирисаха,
други го потъркаха така, сякаш перяха дреха със сапун.

***

– Другарки и другари – започна речта си директорът

с тържествен тон, сякаш беше на погребение и трябва-
ше да съобщи за смъртта на някой партиен ръководи-

31
тел. – Случи се нещо лошо. Много лошо. В тези тежки
мигове, които преживява социализмът по света…  – И
той пое дълбоко въздух, остави цигарата в пепелника,
огледа насъбралите се пред него хора и се обърна към
портрета на държавния ръководител, който висеше зад
гърба му. Замълча за момент, сякаш търсеше подходя-
щите думи, и продължи: – Дъждът ни саботира, като ни
е отмил боите. В тези времена, когато нашата партия
държи високо и непоклатимо знамето на марксизма-ле-
нинизма, в тези трудни времена, когато ревизионистите
се опитват да установят контакт с американския импе-
риализъм и съветския ревизионизъм, в тези трудни вре-
мена, когато единствената светлина в международния
мрак на реакционизма е другарят Енвер Ходжа, гене-
ралният секретар на Албанската партия на труда, точно
на рождения ден на нашия ръководител пада проливен
дъжд и ни измива боите!
– Да живее другарят Енвер Ходжа! – изкрещяха
всички. Те се изправиха на крака, когато тунчжи Вери
скочи и започна да ръкопляска:
– Да живее Партията на труда! Да живее комуни-
змът!  – Той щеше да продължи, но директорът вдигна
ръка и го прекъсна. Все така с вдигната ръка направи
знак на всички да седнат.
– Сега – продължи директорът – с този саботаж сме
пред свършен факт. Злото е сторено, може да е поради
липса на бдителност, но най-вероятно е станало, защото
вътрешният и външният враг, обединени, са саботира-
ли деня, в който ще отбележим рождението на другаря
Енвер Ходжа. Саботирали са точно червената боя на
лентите, плакатите и знамената. Дъждът стъпка в калта
червеното, символа на народната революция, символа
на кръвта на героите, паднали за свободата на отечест-
вото… – Той замълча драматично и продължи: – Изви-

32
каха ме в партийния комитет в пет часа сутринта. В пет
и половина се състоя извънредно заседание, на което
беше изнесен този доклад, който досега съм изучавал
буква по буква, за да открия нашите грешки, да разбе-
рем как врагът е проникнал в работата ни. Дали е бил
вътрешният, или пък външният враг. Ще свикаме и съ-
брание на колектива, за да разгледаме точка по точка
нещата. Умишлен или неумишлен е бил този саботаж.
Знам, че думата саботаж звучи тежко. Може би деяние
без умисъл е по-точно. Това е положението. Намокри
ни се барутът и пушката ни не гръмна. Сега трябва да
разберем как се стигна дотук.
– Това никога не се е случвало – взе думата Исма-
ил. – Никога. За да се измие боята от платното, трябва
да е седяло шест месеца на дъжда и слънцето. По-скоро
ще се скъса платното, отколкото да му падне боята.
– Именно – каза директорът. – Именно, другарю Ис-
маил. Затова партията и всички ние подозираме сабо-
таж. Как се е случил този саботаж? Това трябва да раз-
берем днес, без отлагане, колкото може по-скоро.
Почукването на вратата на кабинета, докато дирек-
торът жадно всмукваше от цигарата си, прекъсна сло-
весното излияние.
– Влез – каза той рязко, като заповед.
Вратата се отвори и влязоха двама мъже в сиви кос-
тюми, без да обясняват кои са и какво искат. Директо-
рът се изправи. Станаха и другите присъстващи, като
ученици в училище, когато влезе класният ръководител.
Двамата се приближиха до масата, без да поглеждат ни-
кого, поздравиха директора с вдигнат юмрук, отдадоха
чест на портрета на държавния ръководител. Директо-
рът ги приветства изправен и им подаде ръка. Двамата
седнаха до него, всички в кабинета ги последваха.
– Другарите са от компетентните органи. Предлагат

33
ни безценната си помощ, за да разкрием този загадъчен
случай.  – Този път директорът целенасочено избягна
думата „саботаж“.
– Заповядайте, другарю директор. – Единият от но-
водошлите протегна към него цигара и сложи ръка на
сърцето си. Директорът също му протегна пакета си, но
другият настоя: – Вземете, вземете, ще ме обидите.
Директорът запали.
– Другарю директор, дайте да говорим открито. Да
видим какво е станало, да разпределим задачите. Първо
на първо, как така се е развалила боята?
– Ами точно това трябва да открием! – скочи Енвер,
партийният секретар на предприятието.
– Да не би боята да е била китайска? – попита втори-
ят новодошъл, мъж с оредяла коса, с червена трикотаж-
на вратовръзка, пристегната около врата, която стърче-
ше като гребен на петел изпод изгладената яка на бялата
риза.
Директорът се обърна към началничката на склада:
– Другарката Вьолца отговаря за склада, уважаеми
другари, тя веднага ще ни обясни каква е работата.
Началничката стана, сви треперещ юмрук за поздрав
и с плачевен глас занарежда:
– Честно казано, ще трябва да погледна разписките,
много бои поръчахме по случай празниците, в склада
имаме всякакви видове, включително и китайска.
– Добре – каза първият от представителите на ком-
петентните органи. – Добре, отиди до склада и донеси
регистрите.
– Ще отида да º помогна – скочи с устрем Енвер
Ропи. – Другари, аз подписвам всички разписки и имам
копия в моя кабинет.
– Много добре – каза представителят на компетент-
ните органи, а плешивият кимна утвърдително, докато

34
си играеше с пепелника, пълен с фасове с филтър и без
филтър.
Вьолца и Енвер тръгнаха да излизат, когато плеши-
вият ги спря:
– Другарко Вьолца.
Тя замръзна на място и се обърна:
– Да, кажете?
Той се обърна към нея с присвити очи, сякаш непре-
менно очакваше някакъв отговор, после погледна към
директора, усмихна се и каза:
– Изхвърлете, ако обичате, пепелника, другарите май
са забравили, че тютюнопушенето е вредно за здравето.
Първо се засмя чернокосият, после плешивият, ди-
ректорът, много развеселен, и накрая всички запригла-
сяха в радостен хор. Когато плешивият протегна пепел-
ника към началничката на склада, всички се спуснаха да
го вземат от ръката му. Той ги спря със знак. Този знак
върна мълчанието в кабинета. Стъпките на началнич-
ката на склада притеснено изтропаха по стария дъсчен
под, сякаш издаваха страха º, докато колебливо се при-
ближаваше. Потропването върна напрегнатата обста-
новка в стаята.
– Чакай – каза директорът, – отиди да вземеш доку-
ментите заедно с другаря Енвер и се връщайте бързо, за
да започваме работа, аз ще оправя пепелниците. Къде е
Селфия, чистачката? Извикай я на връщане.
Той стана и изхвърли препълнените пепелници в
едно кошче за хартия и го изнесе в коридора. Затвори
вратата след себе си, сякаш искаше да каже или да на-
прави нещо вън в коридора. После се върна с войнишка
стъпка, оправи побелялата си коса, сресана настрани,
огледа присъстващите и седна на мястото си начело на
масата, за да поеме в ръце нещата, както го изискваше
ситуацията.

35
 – Фасовете смърдят повече от цигарения дим – отбе-
ляза плешивият компетентен. – Аз ги отказах още щом
партията обяви курс на промяна в самосъзнанието, си-
гурно вече станаха пет години. И вие трябва да ги от-
кажете…
– Така е – отговори директорът, – но ето, като се при-
тесним, пушим повече…
– Цигарите не решават проблемите – каза плешивият
с неприкрито задоволство и се обърна към другите, за
да види реакцията им.
– Извинявам се, че не се сетихме по-рано, но пречи
ли ви димът? – попита директорът.
– Е, тук сме сред хора на изкуството, другарю Авни,
трябва да се разбираме, защото те са начело на нашата
идеологическа дейност. Притеснени са, ясно. Ще раз-
крият един ден какво се е случило. То и аз ще взема
да ги зарежа най-накрая пустите цигари, че и жена ми
мрънка. А както казва партията, жената е голяма сила.
Нали така, другари? – приказваше, за да замаже поло-
жението, Коци, другият компетентен. – Не е въпрос за
парите, а за здравето, макар че тая работа има две пол-
зи – и парите, и здравето. Ама сега, докато чакаме, може
да запалим по една, ако позволи другарят Авни? Може
ли, другарю Авни?
– Запали, да ти мине най-после меракът! Теб не те
повали куршумът на германеца, та тютюнът на Шкод-
ра* ли? – Другарят Авни се засмя, последван от дружен
смях в стаята.
Директорът предложи цигара на другаря Коци и на
другите, които отказаха. Някой рече: „Точно я изгасих“.
Другарят Авни ги огледа и придоби сериозно израже-
ние сред задимената стая:

* Град в Северна Албания. Б.пр.

36
 – Ами добре, другари, след толкова години и аз се
предавам, ще запаля една. – И протегна ръка да вземе
цигара от пакета на директора. Откъсна филтъра, запа-
ли с кибрита, после хвърли в пепелника и филтъра, и
клечката. Всички го наблюдаваха внимателно, спокой-
ните му движения усилваха тишината, сякаш всички
чакаха той да добави още нещо. И той заговори след
кратко мълчание, след като дръпна от цигарата и изплю
парченцата тютюн, полепнали по езика му.
– Не можах да свикна с тези филтри. Когато пропу-
ших като млад, имаше само цигари без филтър, от оне-
зи, военните. Бяхме млади, пушехме на бойното поле.
И днес сме на война, другари! На война в името на пар-
тията и народа, винаги готови! И ще я спечелим, както
винаги!  – каза той с тих, но непоколебим глас, сякаш
говореше за всекидневни неща. Думите му придадоха
друг смисъл на събранието. Думата „война“, подхвър-
лена така леко и неусетно, не като революционен ло-
зунг с крещене и вдигнат юмрук, означаваше, между
другото, че ще има и жертви, все така леко и неусетно.
В тази война победителите щяха да си изберат жертви-
те, а себе си да обявят за герои. Макар че в това нямаше
никакъв героизъм.
Другарят Коци ги наблюдаваше с тънка усмивка в
крайчеца на устата си, точно като усмивката на един от
портретите на Сталин, на който сериозността се пре-
плиташе с радостта от победата на социализма и про-
цъфтяването на живота на пролетариата навсякъде по
света, наложени с железен юмрук. С тази усмивка каз-
ваше: няма милост за врага! На портрета гледаше с онзи
далновиден поглед, с полузатворен клепач на едното
око, натежал от мисли, с бръчките, отпечатани от бор-
бата, с безподобна жертвоготовност и героизъм начело
на Съветския съюз. Черните коси на другаря Коци, за-

37
станал с гръб към прозореца, блестяха от слънчевите
лъчи, които проникваха през есенните облаци. Сянката
на величествената му фигура беше развалена само от
жълтеникавата светлина на запалената лампа в дирек-
торския кабинет. Беше застанал точно под портрета на
Сталин.
Другарят Авни пушеше и издишаше дима по женски,
без да го гълта навътре, наблюдавайки останалите на
масата. Директорът гледаше през прозореца овесеното
платно, което от червено беше станало почти бяло. Из-
мито бледорозово, в което бяха останали яркочервени
нишки като вени на заклано прасе, в които кръвта се е
смесила с мас.
Чукането на вратата ги извади от неудобното мълча-
ние. Всички се откъснаха от личните си размисли и се
обърнаха едновременно към вратата, сякаш бяха осе-
нени изведнъж от гениална мисъл. Вратата се отвори,
без никой да е казал „влез“, и от нея се подаде Енвер,
който с любезен жест с ръка направи път на началнич-
ката на склада да влезе първа. Тя влезе, като го погледна
полуучудена, полууплашена от необичайното му и неу-
местно за ситуацията държание, тъй като според идео-
логията точно в такъв момент беше редно комунистът
да е начело и да контролира положението. Партийният
секретар обаче се показа умерен, дори сдържан, и това
направи впечатление на всички. Вратата се затвори и
скърцането на дървените столове от раздвижването
престана да се чува. Енвер седна, след като началнич-
ката на склада зае мястото си отляво на Коци, упълно-
мощения пратеник на Министерството на вътрешните
работи, а столът между директора и Авни, пратеника на
Държавна сигурност, остана празен.
– Да започваме – каза директорът почти като запо-
вед, но с въпросителна интонация, обръщайки се към

38
компетентните органи.
– Ами да – каза Коци, – но преди да започнем с до-
кументите, другарите и другарките, които сме тук, да
излезем и сред колектива, да обсъдим и с тях нещата,
какво е станало, как е станало… Да не би пък да е имало
технически проблем. Или сега, като си заминават ки-
тайските специалисти, врагът да е намерил някое сла-
бо място и да ни е саботирал. Кажете първо вие като
представители на колектива, ние с другаря Авни ще си
водим бележки, а после ще направим общо събрание с
колектива. Кой ще започне първи?
– Може ли аз? С ваше позволение? – вдигна ръка на-
чалничката на склада. – Всичко е тук при мен. Имам и
техническия доклад за материалите, които са влезли и
излезли от склада.
– Чакайте, чакайте, не бързайте – каза Коци. – Дру-
гарко Вьолца, ама моля ви се, още не сме стигнали до
документите, трябва първо хората да разкажат за рабо-
тата, която са свършили. Да разберем защо се е случило
това, което никога не се е случвало. Защо точно днес,
един ден след рождения ден на държавния ръководител.
Точно когато отбелязваме победи и когато сме толко-
ва бдителни при създалата се ситуация на едностранно
оттегляне на китайската страна в някои определени об-
ласти. Искам да чуя гласа на масите, гласа на пролета-
риата, гласа на обикновения албанец с челичени ръце.
Аз не съм човек на документите. Нашата борба вчера
и днес се крепи на дулата на пушките и на кръвта. Да,
другари, червената боя, която днес изтече по улиците
на Тирана, трябваше да си остане там, където са я по-
ставили нашите труженици с върховна саможертва. На
знамената. Защото за нас червеното е символ на кръвта,
пролята за свободата, основата, гаранцията за по-ната-
тъшни победи. Другари, ние сме комунисти, не знаем

39
страх. Ще плъзнат най-различни слухове. Нали така,
другарю Авни, нали така, другарю Адриатик, нали така,
другарю Енвер? Ето, тук имаме партийни хора, в този
важен идеологически бастион. Дайте да видим къде е
проблемът, че не са един и два, да речем, технически
проблеми. В цяла Тирана е изтекла боята. Ако не беше
завалял този дъжд, всички улици щяха да са украсени в
червено.
– Другари – подхвана Авни от Държавна сигурност, –
тази случка, няма как, трябва да я наречем с истинското
º име – и той огледа всички в стаята, спря погледа си
върху партийния секретар, после върху цигарата, после
върху пепелника, сякаш нямаше желание да довърши
изречението, – дали е обикновена случка, или трябва да
я наречем акт? Дали е само технически инцидент? Къде
са сега нашите специалисти? Врагът ще ни се смее. Как-
во стана, китайците си тръгнаха и край с Албания? Не
могат една дума да напишат без китайците. Кой, ние ли
не можем? Ако е саботаж, ще го разкрием! Да започнем
оттук, да видим първо кой отговаря за техническия от-
чет на материалите?
– Другарят Енвер – каза директорът. – Той даже
щеше да ходи на специализация в Китай, беше включен
в списъка на специалистите, но не отиде по разбираеми
причини.
– Другарю Енвер – обърна се към него Авни, – спо-
ред предварителния доклад, който имам, вие сте и отго-
ворник за техническия сектор, нали така?
– Да, да, точно така – стопи се оптимизмът на пар-
тийния секретар.
– Тогава да прехвърлим работата на терен, другари,
да видим защо се е измила боята и после да търсим отго-
ворност – каза представителят на Държавна сигурност
и протегна с рязко движение пепелника към директора.

40
 – Другари, да видим техническите характеристики
на боята – каза директорът. – Да направим анализ, да
открием произхода на боята. Да видим платната, мате-
риалите, всичко. И водата. Да тръгнем отзад напред.
Всички станаха като по заповед, но никой не мръдна
от масата. Коци се намеси:
– Полека. Тая работа не иска революционен устрем,
ами проницателност, за да можем добре да преценим си-
туацията, пред която сме изправени. Врагът няма къде
да се скрие, ако става въпрос за целенасочени вражески
действия. Но ще се опита да си прикрие следите. Пър-
во директорът да говори с колектива, после ще обсъдим
нещата. Ще видим кой пръв ще поиска или ще се наложи
да говори.
– Всички ще говорим, всички сме воини на револю-
цията  – каза Енвер, пребледнял от поетата задача. Но
гласът му не трепна. – Другарко Вьолца, да отидем още
веднъж до склада да вземем техническия отчет на мате-
риалите, всички документи, един по един, според датата
на производство.
– Някои съм ги оставила в секретариата – отвърна
тя, – защото се изчерпаха кофите и ги махаме от инвен-
тара. Ще ми трябва малко време да оправим регистрите,
имахме много работа напоследък. С червената боя ра-
ботим ежедневно.
– Започвай веднага и вземи някого да ти помага, ако
искаш – каза º директорът. – Другарю Енвер, да уведо-
мим колектива, че ще има събрание. Останалите да оти-
дат да подготвят залата. Намерете чисти столове. Всъщ-
ност не, вземете от кабинета ми и ги занесете. Ако няма
чисти, постелете ги с вестници, другарите нямат манти.
Всички излязоха, в стаята останаха само компетент-
ните органи и директорът.
– Да пием по едно кафе, докато оправят залата – по-

41
кани ги директорът.
Компетентните органи се спогледаха с недоволно
изражение, но от движенията на телата им директорът
беше усетил, че събуждането посред нощ беше дало от-
ражението си върху двамата мъже, които не бяха пър-
ва младост. За тях се говореше, че били партизани и
младежките им години преминали в планините, а след
това – в преследване на реакционерите. Тримата тръг-
наха към вратата на кабинета, директорът ги изпревари,
отвори и им даде път да минат, после затвори след себе
си, извади ключ и заключи два пъти. Когато се обърна и
видя учудените погледи на двамата, сви виновно раме-
не, понеже не знаеше как да ги тълкува.
– Проверката е висша форма на доверие, е казал ве-
ликият Ленин – отбеляза Коци, но репликата му излезе
двусмислена – можеше да означава, че директорът твър-
де много вярва в контрола или пък, по-лошо, че не вярва
в контрола и просто се пази от нещо.
„Ама че съм идиот, какво ли толкова имам да крия
вътре“ – ядоса се на себе си директорът.
– На бюрото ми са снимките на официалните лица –
заоправдава се той и така постъпката му още повече се
наби на очи. Няма доверие в работническата класа, що
за директор е този, бюрократ от дребната буржоазия,
продължиха да го човъркат мислите.
– Така ли? – попита Авни учудено и го погледна
строго.
– Да излезем навън и да пием кафе във „Флора“, че е
най-близо – предложи Коци.
– Само да се обадим на другаря Енвер – каза дирек-
торът, докато в главата му продължаваха да се преска-
чат мрачни мисли. Той влезе в секретариата и заръча да
кажат на Енвер да отиде в кафе „Флора“, където четири-
мата ще пийнат набързо по едно кафе.

42
 Те тръгнаха, а секретарката уведоми Енвер, който за-
ряза началничката на склада върху купчината фактури
от бои и платна и хукна почти тичешком към кафенето,
не толкова да се покаже стриктен и изпълнителен, а за-
щото в ума му се зароди една мисъл във връзка с из-
вънредната ситуация, създадена от този подъл, направо
вражески дъжд, и той искаше да я докладва веднага на
началството.
Щом влезе в кафенето, веднага видя тримата. Бяха
седнали до големия прозорец на входа и гледаха един
плакат, окачен на уличния стълб, обезцветен, на черве-
но-бели ивици. Посрещнаха го без думи, само с кимва-
не. Дойде сервитьорката с кафетата, остави ги, върна се
и донесе още едно, докато всички на масата продължа-
ваха да мълчат. И четиримата започнаха да разбъркват
захарта, забили поглед в чашите, трима запалиха цигари
и погледнаха с усмивка Авни, който с благородно ким-
ване им позволи да пушат. После отпиха от кафето все
така мълчаливо.
– Ами да започнем оттук – поде първи Коци сред
дима от цигарата в устата му. – Защо се е отмила черве-
ната боя, а надписите стоят?
– Как защо, защото тези думи и гръм не може да ги
заличи – отвърна гордо партийният секретар, който до-
сега стоеше като мокро улично куче, но реши да се въз-
ползва от случая и да обясни нещата позитивно в иде-
ологически аспект, защото в неговите очи тези букви
идваха право от сърцето.
Двамата представители на компетентните органи го
погледнаха с одобрителни усмивки и той събра смелост
да продължи като партиен секретар на предприятието,
като човек, който може да реагира във всякакви трудни
ситуации, като истински комунист.
– Събрах монтажната бригада, за да свалят колко-

43
то успеят от развалените плакати. Мислех да им кажа
всички, но реших да изчакаме събранието. Рекох първо
да го обсъдим и да вземем решение… С други думи,
изпълних поръчението в никакъв случай да не се всява
паника.
– Добре си направил – каза му Авни, – още от су-
тринта трябваше да се направи това, когато ви уве-
домих за проблема. Няколко плаката бяха свалени от
другарите от полицията, най-вече по площад „Скендер-
бег“ и по булевард „Сталин“. Поне да се махнат тези
по най-оживените места, където могат да ги видят от
ръководството или от народа. И от големия портрет на
другаря Енвер Ходжа беше протекла боята и го свалиха.
Сега, като сме се събрали тук… защо от портретите на
Политбюро или от китайските лозунги нищо не е про-
текло? Някой може ли да ми обясни? Защото аз трябва
да докладвам, трябва да изясня ситуацията. Ръковод-
ството иска да знае имат ли пръст китайците в тая рабо-
та. Или е просто невнимание от наша страна. Или има
друга намеса, още по-дълбока… Има нещо гнило тук…
– Мога да обясня, другарю Авни – каза директорът, –
и Енвер може да потвърди. Работата е там, че още не
знаем размерите на това… на това черно деяние.
– На този невиждан срам – добави Авни, наливайки
масло в огъня.
– Не бих стигнал чак дотам… – отвърна директорът,
за да се защити по някакъв начин. – Но това е положе-
нието. Другите портрети са черно-бели, правят се с мас-
лени бои, които не се отмиват от вода. А пък китайските
лозунги или тези, които са с обща тематика в духа на съ-
трудничеството, те са от Китай. Китайско производство
са. Нашият комбинат не е правил нищо по тях.
– Ето, започват да се изясняват нещата – каза Коци. –
Енвер, Адриатик, другари, давайте да пием това кафе и

44
да вървим да се захващаме за работа, да започне бързо
подмяна на развалените плакати с нови. Да се впрегне
целият колектив, както каза Енвер. Да започваме, пре-
ди да са изсъхнали по стълбовете повредените плакати.
Събранието ще го оставим за по-късно, когато се вър-
нат всички и когато сме разбрали размера на щетите.
Ще дойда лично да контролирам работата отблизо. Бър-
зо да разпределим задачите, да видим броя на плакатите
и лентите във всяка зона, да ги заменим, ако дадат запо-
вед отгоре. Особено трябва да внимаваме с портретите
на ръководството.
Директорът и партийният секретар гаврътнаха чаш-
ките до дъно и скочиха отривисто. Директорът отиде
да плати сметката, а другите излязоха и го изчакаха на
тротоара, където бригадата по монтажа вече сваляше
платната от осветителните стълбове. Директорът изле-
зе, видя работниците и отиде при началника им.
– Да се преброи колко повредени платна имаме, по
кои лозунги има щети, лентите, плакатите, всичко. И
китайските да се проверят. Портретите на ръководство-
то – с приоритет! Прати една група да вземе портрета
от университета, другарите от полицията са го свалили
и са го сложили зад сградата. Донесете рамката, но вни-
мавайте, може да я ползваме за нов портрет. Вижте дали
не е повредена от дъжда, в такъв случай ще направим
нова. Тръгвайте бързо, ще се работи неуморно, докато
свършим работата.
После се присъедини към останалите и заедно вля-
зоха в отдела за опъване на плакатите, където вече се
беше събрал колективът.
– Спрете малко тия машини – каза директорът. –
Имаме да направим важно съобщение. – Щом машини-
те бяха изключени, настана тишина и той продължи: –
Другарки и другари, работата не чака и ние трябва да я

45
свършим като един организъм – точно така, както сме
се събрали в момента, като единен организъм. Трябва
да започнем да сваляме и да заменяме колкото може по-
вече, дори ако е възможно – на сто процента, повреде-
ните от дъжда плакати, лозунги, знамена, ленти и порт-
рети. Веднага щом дойде заповедта. Да бъдат уведоме-
ни художниците, да дойдат веднага, защото ще трябва
най-напред да заменим портрета, който беше поставен
на университета. Изпратил съм хора да проверят рамка-
та, да видят размера и да сме в готовност. От шивашкия
отдел взеха ли поръчката? Хората от склада къде са?
Вьолца?
– В кабинета, преглежда документите за боята – от-
говориха няколко души в един глас.
– От шивашкия отдел, да се ушие платното, оставете
сега документите. Вижте колко знамена има в склада,
колко платна за лозунги, от старите. Вижте какво има
и какво няма. Останалите, вземете малката кола и тръг-
вайте да сваляте повредените.
– Имате ли нужда от работна ръка, да се обадим на
службите? – попита Коци.
– Най-вече имаме нужда от кран. Колегите от ко-
муналните услуги, от осветлението, те имат. Аз ще им
звънна – каза директорът и тръгна да се обажда за под-
крепления.
– Ти остани тук – каза Коци на Авни, – прегледай
документацията. Изгответе с другаря Енвер един отчет
за всичко, което е влизало и излизало, да видим после
кога ще направим събранието на колектива. Така ще
бъде най-добре. А ние с директора ще отидем из града с
моята кола, да следим работата на терен.
Едмонд излезе навън заедно с другите, без да е на-
ясно къде трябва да ходи. Тръгнаха с колата и по пътя
видя с очите си какви ги е свършил дъждът през нощта и

46
на сутринта. Пороят, който се изсипа, докато той беше
в автобуса, беше спрял, но по улиците продължаваха да
се стичат червени струи вода, а в локвите с петна от
масло и бензин се отразяваха повредените звезди, до-
като слънцето изпаряваше водата с топлината си, сякаш
за да помогне на земята да попие тези нечувани и не-
виждани идеологически петна. Такива мисли се въртяха
в ума на Едмонд и той неволно се усмихна. Опита се да
прочете един дълъг лозунг, на който с червени букви на
бяло платно беше изписано: „Революционното изкуство
се прави от революционни артисти, чиито сърца бият
заедно със сърцата на народа. Енвер Ходжа“. Боята се
беше разтекла като кръвта по плакатите на вампирските
филми.
– Това е първото чудо – обади се Сюлейман, – папата
е накапал всичко с кръв.
Щом дойде неговият ред, Едмонд се хвърли на ра-
бота, като се стараеше да изглежда устремен, но без да
прекалява в усърдието си. Всичко излишно можеше да
завърши с парче олово заради някоя измислена вина,
някое неизвършено престъпление, което всевиждащата
революционна бдителност можеше да открие с психо-
логически механизми, откраднати от древния Канон*
под името албански специфики. В крайна сметка това
е положението, помисли си той, докато се изкачваше по
дървената стълба, докарана от камиона на предприяти-
ето на бившия булевард „Мусолини“. Двама от най-въз-
растните работници от монтажната бригада придържа-
ха стълбата с цигари в уста. Той се качи нагоре, опита
се да откачи теловете, които държаха лентата прикре-
пена към стълба, но не успя. Погледна надолу, другите

* Канонът представлява норми на обичайното право в албан-

ските земи. Б.пр.

47
му правеха знак да слезе, без да кажат нищо, само димът
се издигаше към него. Пустото му старание, помисли
си той и слезе надолу. Все пак изглеждаше като човек,
който не е свикнал с тази работа, но в никакъв случай не
мързелив или небрежен. Стигна долу и без да слиза на
земята, от третото стъпало, взе клещите и пак се качи.
С клещите успя да откачи усуканите телове. Успя обаче
и да си убоде пръста и кръвта му закапа надолу по стъл-
бата. Когато слезе, си запали цигара и преместиха стъл-
бата на другия стълб. Този път беше по-внимателен. До-
като се местеха от стълб на стълб, случайни минувачи
забелязаха какво правят и някой отзад го попита:
– Защо ги сваляте, защото са с китайците ли?
– Не, не, падна им боята – отвърна Едмонд, без да се
замисля, но после се усети и добави: – Дъждът я отмил.
– Китайска ли беше боята? – продължи да разпитва
човекът зад него.
– Не знам – отговори му Едмонд вече от върха на
стълбата.
– Как не знаеш? – достигна до него гласът отдолу. –
Че ти къде работиш?
Едмонд се обърна да види кой е този човек, да не би
да е някой познат или шегаджия, но от върха на стъл-
бата не можа да различи лицето. Затова първо свърши
работата, за която се беше качил – свали плаката със
знамето на революцията, после заслиза бавно и внима-
телно, като си мислеше, че човекът, който го беше за-
говорил, ще е още там. Стъпи на тротоара и се обърна
да го потърси с поглед, но видя само двамата помощни-
ци, които му връчиха да подържи стълбата, докато сгъ-
нат плаката. После понесоха стълбата към следващия
стълб, откъдето трябваше да свалят друг плакат, чийто
надпис се беше разтекъл. Искаше му се да се обърне
при първа възможност, някакъв необясним страх се на-

48
дигаше в стомаха му и го заливаше целия, точно като
локвите, останали от дъжда, в които цопваше и те се
разплискваха навсякъде. Щом подпряха стълбата, вед-
нага се огледа назад. Нищо. Само случайни минувачи
сновяха напред-назад по улицата.
Директорът и Коци от Външното министерство се
въртяха с колата из града, за да огледат къде има и къде
няма повредени плакати, знамена и ленти. Коци задей-
ства полицията по радиостанцията и скоро стана ясно,
че положението е катастрофално. Всички платна, ока-
чени по институциите, се бяха разтекли в червено по
стените, а знамената – националното и това на социа-
листическата революция, се бяха превърнали в бели
парчета плат и се развяваха като оцапани панталони на
войска, окървавена от дизентерия, която е предала гра-
да на врага.
Друга една войска – от работници в предприятие-
то по декора, полицаи и електричари, се катереше по
стълбовете и сваляше тези бивши знамена под контрола
на директори и началници. Стараеха се колкото може
по-бързо да заличат следите от този провал, случил се
точно след рождения ден на държавния ръководител. За
няколко часа организирана работа, с най-доброто по от-
ношение на средства и хора, всички плакати, знамена
и портрети бяха свалени и отнесени в склада, където
предстоеше да им бъдат направени лабораторни, техни-
чески и политически анализи.
По заповед на директора, след приключването на те-
ренната работа колективът от всички отдели бързо се
върна в предприятието. Въпреки че минаваше три сле-
добед, всички се върнаха в предприятието под зоркия
поглед на портиера Гани, който при тези обстоятелства
трябваше да изпълни задълженията си по контрола за
втори път през този ден. Така че той следеше кой влиза

49
и кой излиза, водеше си бележки, а също така по поръ-
чение на Авни от Държавна сигурност записваше какво
носят от улиците. „Да събереш всичко тук, едно по едно,
да стоят при вратата, докато се внесат в склада, там ще
ги проверим със специалистите“ – беше му казал той.
„Както изисква дългът към партията“ – беше отвърнал
Гани с отсечен тон като истински войник.
Едмонд прекрачи прага на предприятието в 3 часа, с
мокри до коленете крака. Служебната кола, с която го
взеха, беше пълна с прогизнали платна, които заедно с
дървените рамки се друсаха по уличните дупки и от тях
се стичаха червени струйки вода, които минаваха под
металния праг на задната врата и капеха навън, сякаш
колата беше корито от кланица. На входа ги спря Гани и
помоли да оставят събраните платна и да запишат какво
има на тях и местата, откъдето са ги свалили.
– Народната армия – продиктува му Едмонд, – от
улица „Кавая“, записа ли? Оттам взехме всичко по пътя.
– Добре – отвърна портиерът. – Значи, от „Кавая“ е
плакатът с лозунга „Революционното изкуство се пра-
ви от революционни артисти, чиито сърца…“ – започна
Гани и завършиха и двамата в един глас.
– Енвер Ходжа – продължи Едмонд.
– Накрая пише Енвер Ходжа, така ли? – попита Гани.
– Да – отвърна Едмонд, – давай нататък. „В едната
ръка – сабя, в другата…“
– „… пушка“ – довърши Гани. – „Но да не забравяме
и книгата…“
– Чакай, чакай – прекъсна го Едмонд. – Ти пиши, аз
ще диктувам, че ще объркаме нещо. Ще ти издиктувам
лозунгите от плакатите, защото тях свалих и тях помня,
другите ги бяха свалили полицаите още от сутринта. Не
ги знам къде са. Тези, които свалихме най-накрая, са без
надписи, има и няколко знамена.

50
 – Донесоха ги преди два часа – обясни охраната.
– Добре – каза Едмонд, – продължаваме. „Учение,
работа и закаляване в нашите училища“, записа ли? „Да
е здрав като скала любимият ръководител на партията и
народа, другарят Енвер Ходжа“. „Народът, партията и
Енвер Ходжа“. „Да живее Централният комитет на пар-
тията, начело с другаря Енвер Ходжа“. „Социализмът се
строи от масите, а партията изгражда съзнанието им“.
Колко станаха?
– Осем.
– Добре, чакай, че не помня какво друго имаше, ни-
кой не ни каза, че трябва да ги запомним. „Дружно по
пътя напред“. Да ги караме в склада ли?
– Колкото сте преброили, толкова, но да не ги обър-
кате с другите, така ми наредиха.
– Кой? – попита Едмонд намръщено.
– Другарят Авни, офицерът от Държавна сигурност.
– Добре, не се притеснявай, ще ти кажа колко са, като
ги видя – каза Едмонд на портиера и когато колата поте-
гли, се обърна към шофьора. – Лоша била работата, по-
добре да си бях дошъл пеша и после те да ги разтоварят.
Ще си намерим белята…
– Защо бе, Едмонд, какво общо има това с тебе? Има
си работен план, ще кажат началниците – отговори му
шофьорът с тих и като че ли леко тъжен глас.  – Чакам
те при склада, като се поуспокоят нещата, да пийнем по
едно, ей го къде е. – И почука по гърлото на едно шише,
което се подаваше изпод седалката. – Пълно е, ще ни
изкара до довечера, че май не му се вижда краят на този
ден.
Шофьорът се засмя и даде газ. Стигнаха до склада,
където паркираха и Едмонд му каза:
– Джике, стой мирен, недей да вдигаш много шум
днес. Виж какво става, някой ще си го отнесе. Скрий

51
тая ракия, днес ще ни гледат под лупа.
– Какво ме интересуват мен китайците… Цялата ра-
бота днес е напразно усилие. Само дето ще се уморим.
Не сме я произвели ние тази боя, това ни дадоха, това
използваме. Да отидат да проверяват в Търговската па-
лата.
– Защо в Търговската палата? – попита Едмонд.
– Защото аз докарах боята от склада на Търговската
палата, ходих с другаря Вери, като правихме поръчката,
юли ли беше, август ли.
Те слязоха, отвориха колата и започнаха да броят
плакатите, като отделяха знамената.
– Как ще ги разпределим по улици? – попита Джике.
– Трябваше да сте ги разпределили още на терена –
долетя неочаквано един глас зад гърбовете им. Двамата
се обърнаха и от сумрака на склада изплува плешивото
кубе на Авни, който се доближи към тях със списък в
ръка.
– От улица „Кавая“, където бяхме ние, дадох списъка
на Гани, сега разпределяме тези, на които не сме били
ние  – отговори Едмонд. – Отделяме плакатите от зна-
мената.
– Кой ги е свалил тези?
– Не знам, хамалите, полицаите… Аз свалих тези от
улица „Кавая“ и от улица „Дуръс“, другите бяха с ка-
миона.
– Къде са тези, които са ги свалили?
– Не знам, сигурно идват или вече са дошли. Може
да се сушат вътре при туткала. Няколко души чакаха да
ги вземе камионът, че беше пълен. И в колата нямаше
място – каза шофьорът.
Авни се приближи и надникна в колата. Платната,
навити на топове, бяха подпрени на летвите, които слу-
жеха за рамки, нахвърляни едно върху друго, целите на

52
червени петна, сякаш бяха окървавени на бойното поле.
– Да не ги объркате с онези вътре, защото трябва
всички да ги отчетем. Партията иска точен и подробен
отчет – натърти Авни.
– Както кажете – отговори му Джике. – Няма да се
отделяме от тях, няма и да ядем, докато не приключим.
Да ида да извикам портиера, че у него е списъкът?
– Иди, иди, донеси списъка – нареди Авни. – Ние тук
ще продължим с другаря… извинявай, как ти беше име-
то?
– Едмонд. Не е ли по-добре да изчакаме списъка и да
гледаме по него, защото аз бях само на улица „Кавая“ и
знам само тези, които сам съм свалил.
– Не, да продължаваме, кой ги е свалил тези в колата?
– Не знам – каза Едмонд, – трябва да питаме шофьо-
ра.
– Шофьора? – ядоса се Авни. – Как така не знаеш
нищо, нали тук работиш?
– Аз съм от рисуването, от отдела на художниците.
– Толкова по-зле, в такъв случай трябва да знаеш
всичко, нали със собствената си ръка си ги направил,
по план според улиците.
– Ние сме много хора, а и много неща сме изрисува-
ли, как да ги запомня всички…
– Не помниш какво ти е наредила партията… Хубава
работа, май нещо си се преуморил – продължи Авни със
заядлив тон.
– Ето ни и нас – намеси се Джике, който идваше със
списъка, а след него вървеше портиерът. – Дойдохме и
двамата.
– Аз не мога да остана много, трябва да съм на входа,
като дойдат другите – каза портиерът. – Дадох списъка
на Джике, другарю Авни. С още нещо да помогна?
– Отивай, Едмонд е тук, с него ще се оправим, млад

53
човек е. Значи, казваш, улица „Кавая“, така ли?
– Точно така.
– Тук ли е всичко от списъка?
– Тези, които съм свалил аз, са в списъка. Някои ги
бяха свалили преди мене. Да дойдат от монтажа, за да ги
питаме в коя кола са слагали.
– Ще ги питаме, ще ги питаме. Да разтоварим сега.
– Само минутка, другарю Авни, да си взема работна-
та престилка, да не се омажем с тази боя.
– В борбата нямахме престилки, за да се пазим от
кръвта на героите, на другарите ни, които паднаха за
свободата. Куршумите не чакаха да се пазим да не се
омажем… Хайде, отивай, вземи една и за Джике – каза
Авни и си отбеляза нещо в ъгъла на списъка.
– Няма нужда, аз имам зад седалката на колата. Вие
идете със Сула, аз започвам да разтоварвам.
Едмонд тръгна забързан и се върна с престилката,
която беше цялата изцапана с бели и червени петна от
боя. Джике разтоварваше усърдно и дори не си беше
сложил престилката. Едмонд се втурна да му помага,
като намери случай да го попита защо не си е облякъл
престилката.
– Няма значение, аз съм с работни дрехи, все пак съм
шофьор – отвърна Джике. – Пък и вече са изцапани с
боя, нали виждаш.
– Какво каза? – изведнъж се намеси Авни.
– Моля? – попита Джике.
– Сега, накрая, какво каза?
– За кое? – пак не разбра Джике.
– За боята.
– Аха, казах, че са изцапани с боя, понеже нали про-
тече от дъжда...
– А ти знаеше ли, че тази боя протича?
– Ами нали валя дъжд – притече се на помощ Едмонд.

54
 – Добре, добре. Отговаряйте по-бързо, пиша пред-
варителен доклад. Знаехте ли предварително, че боя-
та протича от дъжда? Защото, щом протича от дъжда,
трябва да протича и от водата, нали така? – И като видя
неразбиращите им погледи, добави: – Искам да кажа, че
се отмива, като се перат дрехите.
– Ние не си перем толкова често работните дрехи,
другарю Авни – обясни Едмонд. – Понеже постоянно
има работа, не си струва да се перат. А и боите, които
сме използвали досега, не излизаха при пране, така че…
– Така че? – подкани го да продължи служителят от
Държавна сигурност. – Значи сте пробвали, така ли?
– Ами, другарю Авни, случвало се е да си изцапа-
ме панталоните с боя и естествено, че сме опитвали да
ги изперем. Докато е влажна боята, излиза, но изсъхне
ли – край, не излиза.
– А тази? – попита Авни, като посочи към плакати-
те. – С тази не се ли е случвало да се изцапате?
– Аз за себе си мога да кажа, че не помня да съм се
цапал – отговори Едмонд, който, неясно защо, сякаш се
опитваше да говори и от името на Джике всеки път, ко-
гато той понечваше да каже нещо.
– Не питам само теб, другарю Едмонд, трябва ни
мнението на всички, за да открием къде измежду ваши-
те редове се спотайва врагът.
– Няма тук враг, другарю Авни – обади се Джике. –
Цялата работа е в боята, трябва да откриете откъде е
дошла боята. Ние тук не произвеждаме боя, друг път не
се е случвало такова нещо в нашето предприятие. Чест-
на дума!
– Знам, Джике, знам, че не се е случвало, но врагът
не спи. Спотайва се и чака удобен случай. Кой докара
тази боя тук? – попита го Авни.
– Аз я докарах, с другаря Енвер. Нямаше боя, за-

55
щото не дойде доставката от Китай, която чакахме, и
трябваше да намерим за рождения ден на ръководителя,
за всички ноемврийски празници. Тази година имахме
много плакати.
– Значи казваш, че тази боя е използвана и за ноем-
врийския парад, и за деня на основаването на партията,
и за 28 ноември, и за освобождението? – почти изкрещя
Авни и изведнъж, без никакво обяснение, тръгна наня-
къде с войнишка крачка. Не беше стигнал далеч, когато
се обърна и им подвикна: – Отбелязвайте какво има в
колата, разтоварете всичко и бъдете готови да попъл-
ним местата, на които имаме пробив във фронта на те-
рен. Аз отивам да говоря с директора.
Едмонд понечи да му каже, че директорът не е в ка-
бинета си, но Джике го изпревари и извика с пълно гър-
ло, сякаш му бяха наредили да се хвърли срещу врага:
– Както наредите, другарю Авни!
Щом се отдалечи служителят от Държавна сигур-
ност, Джике се обърна към Едмонд:
– Слушай, приятел, не се прави така. Какво си се раз-
приказвал, човек не може да вземе думата от теб. Затво-
ри си малко устата, че работата отече, ей сега ще стане
пет часа. Мен ако питаш, не им е проблемът в боята,
нещо друго искат, кой ги знае какво… – И той му намиг-
на. – Давай да разтоварваме, да хапнем по една филия,
че май ще ходим всички да попълваме липсите на терен.
– Джике, кой мислиш, че е виновен за тази работа? –
попита тихо Едмонд.
– Виновен винаги е този, който ще си го отнесе, бре,
Сула. Да му мисли другарят Вери, да му мисли директо-
рът и онези от склада. Да намерят някакво решение на
проблема. Ние какво можем да направим? Недей да се
правиш на много усърден, че който се прави на усърден,
накрая ще опере пешкира, разбираш ли!

56
 Джике повтаряше постоянно „разбираш ли“, беше
нещо като негова отличителна черта. Когато си праве-
ше майтап, сдъвкваше думите и излизаше „риашли“, но
когато беше сериозен, произнасяше думите отчетливо –
„разбираш ли“. Косата му, изгоряла от възрастта и от
бензиновите изпарения на старата кола, се поклащаше
от есенния вятър, същата на цвят като дъбово листо
през този сезон – червеникава в корените и пожълтяла
в краищата.
– Давай сега да ги разделим по големина, да напишем
номера и лозунга и да предаваме всичко на онзи, който
дойде първи. Но първо да ударим по една глътка, да не
вземат да ни се схванат ръцете. – И още докато говоре-
ше, Джике отиде до колата, извади шишето, отпи една
глътка и го протегна към Едмонд. – Хайде, удари една,
за отскок.
– Ще миришем – дръпна се Едмонд, – точно днес не
е добре.
– Пийни, бре, ще кажем, че ни боли зъб, ама няма
време за зъболекар – засмя се Джике и отпи за втори
път.
Едмонд не взе шишето. Зад гърба на шофьора, в дале-
чината, забеляза някакво движение, но не разпозна кой
беше. Направи знак на шофьора да бъде по-предпаз-
лив, а той самият излезе иззад колата, взе един парцал
и започна да търка почервенелия под на каросерията на
жука, колкото да изглежда, че е зает с работа. Разбра,
че се държи странно, когато видя учудените погледи на
шофьора и Авни, който си отбеляза нещо в тефтера и
попита:
– Записахте ли всичко?
– Да – отвърнаха и двамата с готовност, а Едмонд
извади листовете, на които беше нахвърлял с главни
букви лозунга, размера и предположение от коя улица е

57
свален плакатът, с въпросителен знак накрая, и обясни
с леко разтреперан глас: – На някои улици съм сложил
въпросителна, оставих ги така, защото не бях съвсем
сигурен, но горе-долу се сетих за повечето, то кажи-ре-
чи всяка година подреждаме същите плакати според
размера и важността…
– Така ли? – погледна го с учудване Авни. – Значи,
мислиш, че тази година плакатите са същите като мина-
лата? Извинявай, как ти беше името?
– Едмонд.
– А кой е Сюлейман? Или Сула? Не беше ли ти? –
попита Авни.
– Да, аз съм, защо?
– Питам те, защото работата го изисква, дългът го
налага. Защото трябва да открия врага и ти, заедно с
всички останали, ще ми помогнеш да го разкрия, да го
заловим и да го екзекутираме – отвърна Авни със сух и
заплашителен тон. – Тук сме в първите редици на фрон-
та. В идеологическата борба думата е по-смъртоносна
от куршума. Идеологическата борба е като химическа-
та, не знаеш откъде идва врагът. Та така, другарю Сю-
лейман, иначе казано Едмонд, така стоят нещата.
Двамата стояха мълчаливо и гледаха Авни, който
също замълча и ги прониза с поглед, после погледна
списъка, който държеше, отбеляза си нещо в ъгъла и
каза:
– Колко плаката с албанско-китайско сътрудничество
или от тези, които отразяват постиженията ни, са повре-
дени от дъжда?
– Не знам – каза Едмонд.
– Как така не знаеш?
– Ами защото в колата нямаше нито един от тези със
сътрудничеството – побърза да отговори шофьорът на
жука.

58
 – Как е възможно, не ги ли свалихте всичките? – по-
пита Авни.
– Не, нареждането беше да свалим само повредени-
те – добави Едмонд.
– Тук нарежданията ги давам аз, все пак съм пред-
ставител на държавата. Ти, Сюлейман, обясни ми защо
не са свалени плакатите с албанско-китайската дружба?
– Плакатите с дружбата или са от миналогодишните,
или са дошли новите от Китай, но не са повредени от
дъжда – отговори вместо него Джике.
– От Китай ли? – учуди се или се направи на учуден
служителят от Държавна сигурност. – Как така от Ки-
тай, не се ли произвеждат тук?
– Не, другарю Авни – отговори му Едмонд, – чакай-
те да ви обясня. Сигурно директорът и Исмаил, начал-
никът на художниците, знаят по-добре, но да ви кажа,
пробвахме и не успяхме да докараме китайските йерог-
лифи и се взе решение, че по-добре да ги взимаме от
Китай, да не направим някоя грешка в изписването.
– Изписването, значи… Ами материалът? – продъл-
жи да разпитва Авни.
– Идват готови от Китай – оцветени, с лозунгите, с
йероглифите, с всичко…
– Ами фоновете?
– Фоновете са от платната на комбинат „Сталин“ или
друго производство, някои сме ги нанасяли тук. От зна-
мената не е паднала боята, от лентите също, тези, от
които правим знамената по стълбовете…
– Знам аз какво са ленти, Сюлейман, давай нататък,
че записвам. А другите?
– Другите… тези, на които им падна боята, тях сме
ги правили тук, тези с червените и с червено-белите
надписи.
– Те колко бяха?

59
 – Не знам точно, много хора сме работили по тях, а и
работата е продължителна, един-два месеца…
– Ще разберем, ще разберем, като се събере колек-
тивът  – намеси се Джике със сериозна физиономия и
отчетлив глас, за да изглежда убедителен, а не прост
шофьор. Най-вече да се види, че е човек с политическа
подготовка.
Авни го погледна с физиономия, на която сякаш се
отразяваше написаното в отчета от бележника му, и с
поглед, който се гърчеше като откъсната опашка на гу-
щер. Последните слънчеви лъчи на залязващото слън-
це проникваха през дупките на ламаринения покрив на
склада, в който трупаха плакатите, излезли от употреба,
и проблясваха върху голото му теме всеки път, когато
той поклащаше глава утвърдително или отрицателно.
Приличаха на китайски йероглифи, надраскани набързо
по кожата му, докато под нея през ума му минаваха не-
ясни мисли в търсене на класовия враг и в изпълнение
на задачите, дадени му от партията и народната власт.
– Кажи, другарю Сюлейман, какво знаеш за боята? –
каза накрая Авни.
– Нищо не знам – отговори му Едмонд.
– А защо не знаеш нищо? – И Авни се наведе над за-
писките си, отбеляза нещо, затвори бележника и тръгна
към кабинета на директора, като преди това даде нареж-
дания: да се опише подробно колко плаката с китайци
има и колко с албанската партия. Едмонд прецени, че
е най-добре да не казва нищо, Джике също му правеше
знаци да мълчи. Той тръгна към купчината платна да
изпълнява нареждането без особен ентусиазъм. Започ-
на да ги преглежда едно по едно, като ги подпираше с
колене. Червената боя се разтече по панталона му, при-
личаше на касапин, заклал животно.
– Сула, остави тая работа – процеди през зъби Джи-

60
ке, – дай да хапнем, после ще дойдат и другите.
– Е нали ни нареди да ги разделим – отговори му Ед-
монд.
– Дай да изчакаме другите. Тия с китайците май не
са тук. Боите ги има Енвер номерирани в тетрадките
си. Тука има работен план, само двамата няма да се оп-
равим, че те са стотици – плакати, ленти, знамена, с ки-
тайци, без китайци… Да хапнем и да ударим по една
глътка, че ожаднях.
Двамата седнаха да ядат обяда на Джике. Изядоха по
един комат, колкото да не е без хич, и зачакаха другите,
които започнаха да се нижат поред, като да се бяха уго-
ворили. Насядаха наоколо под топящата се дневна свет-
лина и под 1500-ватовата крушка на входа на предпри-
ятието и започнаха да обядват мълчаливо, което праве-
ше обстановката още по-тягостна. Преглъщаха храната
със същото темпо, с което нощните облаци поглъщаха
последните слънчеви лъчи. На небето започнаха да се
появяват звезди. Последен се върна камионът. Исмаил,
началникът на художниците, разпределяше задачите
между подчинените си, за да се запълнят колкото може
по-скоро поне дупките по главните улици. Авни тръгна
да връчва предварителния отчет в службата на Държав-
на сигурност, докато директорът, партийният секретар
и Коци от МВР бяха още на заседание с представите-
лите на Политбюро и членове на правителството и на
народната власт.
Отвориха склада. Топовете с най-различни платна
потекоха като снежни реки. От шивашкия отдел бяха
приготвили платното за университета, за големия порт-
рет на великия ръководител, 12 метра широк и 24 метра
висок, с най-добрите тъкани от текстилния комбинат
„Сталин“. Дърводелците бяха сковали рамката, от отде-
ла за опъване го бяха опънали, а художниците го бяха

61
грундирали. Оставаше само да се изрисува портретът.
Имаше и инвентар за знамена, плакати, ленти. Бяха за-
почнали да заменят повредените плакати с помощта на
армията, за да осъмне градът отново с украса за праз-
ниците.
Едмонд се върна в отдела и започна изписването на
едно платно, китайско производство, 6 метра на 70 сан-
тиметра. Изписваше с големи букви лозунга „Слава на
марксизма-ленинизма“, с руски матрици, по заповед от-
горе.
Към 9 часа вечерта вече беше изгубил бройката на
лозунгите, които беше изписал. Краката му бяха из-
мръзнали, беше свършил цигарите. Някаква тъжна ми-
съл, по-студена и от краката му, се въртеше в ума му
и навяваше страх. Дрехите му бяха влажни, а в стома-
ха му сякаш още се въртеше парчето хляб, което беше
изял следобед, сякаш не искаше да премине по-нататък
в червата. По същия начин и той се опитваше да задър-
жи мрачните мисли в дълбоките кътчета на съзнанието
си, белязани от печата на миналото, което щеше да пре-
допредели и бъдещето. Опитваше се да задържи страха,
който го обземаше. Към десет часа остави плакатите и
отиде да се изсуши в стаята с туткала, която беше цяла-
та опасана с телове от стена до стена, на които закач-
ваха дрехите си. Малко по-късно отново се върна, за да
започне следващата поръчка, както го налагаше извън-
редната ситуация. Всички работеха върху плакатите за
централните улици. Официалните художници бяха до-
шли и бяха започнали работа върху новия портрет на
държавния ръководител. В отдела не се мяркаше никой
от началството – нито директорът, нито партийният се-
кретар Енвер, нито представителите на компетентните
органи. Исмаил, началникът на художниците, влезе със
списък в ръка и започна да вика от вратата:

62
 – Съберете се, за да видим докъде сте стигнали. – И
когато всички се приближиха, започна да говори по-ти-
хо: – Докъдето сте стигнали, дотам, сега ще направим
кратка почивка, че както сте уморени, само ще изхабим
материалите. Хапнете малко, починете, гледам, че вече
ръцете ви треперят, буквите стават криви. Ще имаме ра-
бота чак до сутринта. Който не си е донесъл храна, да
излезе да си купи. Който живее наблизо, да си иде до
вкъщи да хапне, ще направим пауза един час.
После започна да разпитва един по един художни-
ците, които изписваха лозунгите, докъде са стигнали,
включително и Едмонд. Самият той беше целият изца-
пан с боя, занимаваше се с дългите ленти за улиците,
за разлика от обикновено, когато работеше върху порт-
ретите на висшето ръководство и най-вече на великия
водач на партията и народа.
Едмонд тръгна да излиза заедно с другите – хем му
се искаше да е малко на въздух, хем трябваше да си взе-
ме храна. На вратата срещна Джике, който се връщаше
с работниците от монтажа.
– Къде си тръгнал? – попита го той.
– Да хапна нещо – отговори Едмонд.
– Чакай – каза Джике, – ще отидем с колата, и аз из-
лизам. Да скокнем до новия пазар, дето е на самооб-
служване, или до гастронома, за да си вземем сирене и
салам.
Едмонд запали цигара, докато го чакаше, а Джике
отиде при Исмаил, натовари няколко плаката и бързо
се върна с колата. Тръгнаха да купят храна за себе си,
за Исмаил и за още няколко души от портретистите. Ис-
маил им поръча да вземат няколко порции повече, да не
остане някой без храна през нощта.
По пътя Едмонд и Джике мълчаха. Оглеждаха се да
видят къде липсват плакати и ленти, за да преценят кол-

63
ко работа ги чака тази нощ. Пристигнаха на уречено-
то място, оставиха плакатите на монтажната бригада и
бързо тръгнаха за храна, да не би да затворят сергиите
на пазара в този късен октомврийски час. Успяха да ги
хванат отворени. Докато чакаха да им приготвят кюф-
тета и наденици, пийнаха по една малка ракия. Гледаха
към черното небе, на което се бяха събрали дъждовни
облаци, и се молеха наум тази нощ да не е като пре-
дишната. Джике пресуши чашката си и се обърна към
Едмонд:
– Сула, ами ако и днес се отмие боята?
– Няма да се отмие, сложихме много лепило – отго-
вори му Едмонд.

***

В една от заседателните зали на втория етаж на

сградата на партийния комитет в Тирана директорът на
предприятието Адриатик, партийният секретар Енвер,
началничката на склада Вьолца, Коци от Министерство-
то на вътрешните работи, Авни от Държавна сигурност,
една машинописка и една стенографка, един представи-
тел на Политбюро и първият секретар на окръга обсъж-
даха ситуацията и мерките, които трябваше да се пред-
приемат при тази катастрофа на идеологическия фронт,
както я окачестви партийният секретар на окръга.
– В тази извънредна ситуация трябва да се вземат из-
вънредни мерки – добави членът на висшето политиче-
ско бюро, цитирайки водача на партията и народа, като
по този начин придаде нужната тежест на срещата. При
споменаването на великия ръководител всички вдигна-
ха нагоре ръка в свит юмрук.
Членът на Политбюро откри събранието с реч в духа
на предвидливите марксистко-ленински директиви на

64
другаря Енвер Ходжа, в която очерта ясно правилния
път на партията и опитите на врага „да пъхне прът в
колелото“, както се беше изразил самият велик ръково-
дител.
– Но локомотивът на марксистко-ленинската револю-
ция не се интересува от препятствия, пръти и вътреш-
ни и външни врагове – подчерта той, – защото ние сме
хванали влака, който ще ни закара до истинския социа-
лизъм. Другарите китайци – продължи членът на Полит-
бюро – все повече се отдалечават от правилния път на
пролетарската революция, на диктатурата на пролета-
риата, на червената линия на комунизма. Китайците се
сближават със съветския и с американския империали-
зъм. Трябва да сме подготвени, трябва да сме бдител-
ни, както ни учи нашата партия – Албанската партия
на труда, да спрем с всички сили и средства опитите на
вътрешната и външната реакция да саботира постиже-
нията ни във всички области на живота и във всички
сфери на производството. Оттеглянето на китайските
специалисти от индустриалния фронт и от великите дела
на социалистическата икономика е неоспоримо доказа-
телство за тези опити да се саботират постиженията на
революцията. Искат да ни поставят на колене. Партията
изисква и ръководителят ни учи да поставим на място-
то им вътрешните и външните врагове, да ги открием,
където и да се спотайват, откъдето и да ни дебнат, за да
ни саботират. Този път искат да ни саботират в първите
редици на фронта, в първите редици на борбата – в иде-
ологията. Не се учудвайте, ако враговете кажат: излезе
им боята, щом си тръгнаха китайците. Не могат да си
напишат лозунгите, а тръгнали социализъм да строят.
Така разправяха и когато си тръгнаха руснаците, така
ще кажат и сега. Голяма работа! Ние ще построим со-
циализма със собствени сили! Ще ударим врага с желе-

65
зен юмрук на всеки фронт от живота и труда, в изпъл-
нение на партийната линия, в изпълнение на класовата
борба. Ще ги посрещнем с куршуми, както сме правили
винаги. Другари, знам, че е късно през нощта, знам, че
работата е трудна, знам, че имаме малко време, но днес
трябва да се държим така, сякаш сме на война. Ние ви-
наги сме на война. Борим се за идеалите на комунизма,
борим се да построим социализма. Това е наш дълг към
ръководителя, към партията. Трябва да преразгледаме
основно някои от лозунгите ни с китайците. Видях, че
някои още стоят окачени. А тези, които свалихме, кои
са? Нашите! Самата ни идеологическа опора е в тези
лозунги. Пътеводната ни светлина е в тези лозунги. Ду-
мите на нашия велик ръководител са на тези лозунги.
Това не са празни приказки, това са указания, които ни
водят към великата цел – победата на комунизма в цял
свят. Дори да сме последната останала светлина, ще бъ-
дем фенерчето, което ще осветява пътя на комунистите
по света. Тези лозунги са лъчите на фенерчето, както
е казал другарят Енвер Ходжа в доклада си „За рево-
люционизирането на живота в страната“, в който точно
определя дълга и отговорностите ни сега, когато Китай
отстъпва. Ние сме комунисти и знаем задълженията си,
когато се намираме на най-важния фронт, идеологиче-
ския. Комунизмът е нашият идеал, той е причината да
живеем с чест и високо вдигната глава, както е казал на-
родът, и не можем да позволим да бъдем посрамени от
един саботаж, който се случи точно на рождения ден на
нашия славен водач на партията и народа. Да не забра-
вяме и факта, че точно на този юбилеен ден врагът реши
да избере папа от Полша – една страна, която, макар и
от социалистическия лагер, е ревизионистка. И народът
ме пита: не ги ли е срам тези, които постъпиха така?
Нашият народ е умен, както е казал другарят Енвер Хо-

66
джа, разбира кога има нещо гнило, прощава, но осъжда.
Само че народът никога няма да прости, когато атаку-
ват ръководителя му. Защото, когато атакуват ръково-
дителя, това е акт срещу партията, срещу комунизма. И
така, другари, ще се борим на фронта, на който ни ата-
кува врагът, само че този път врагът е между нас. Ще се
съберем, ще помислим, ще отсъдим и ще изправим вра-
га пред народния съд. Ще открием не само техническите
и технологичните причини, поради които ни се случи
това, ще открием най-вече идеологическите причини.
Защо точно в този момент е отслабнала бдителността
ни, че да ни сполети такова нещо? Точно когато избра-
ха, очевидно нарочно, папа от Полша, точно когато дру-
гарят Енвер Ходжа навършва 70 години. Нима някой от
тук присъстващите ще каже, че дъждът ни е победил в
идеологическата борба? Може ли някой да обясни как-
во точно се е случило? Знам, че врагът ще се опита да
играе с религиозната карта, изобщо не се съмнявам.
Ще каже: ето, избраха папа, а на тях им се отми боята.
Бликна кръв насред Тирана. Господ им изпрати дъжд и
им изми боята. Трябва да бъдем внимателни. Който го-
вори така, ще му затворим устата с олово!
Тишината в залата се нарушаваше само от дишането
на участниците в събранието. През цялото време, сякаш
за да си вдъхнат кураж, колкото пъти се споменеше име-
то на Енвер Ходжа, партийният секретар на предприяти-
ето Енвер извикваше първи: „Да живее другарят Енвер
Ходжа!“, а всички след него в един глас. Той скачаше на
крака с вдигнат нагоре юмрук и сядаше чак когато чле-
нът на Политбюро му направеше знак. Изглежда, това
ставане и сядане изнерви члена на Политбюро, защото
по едно време той се обърна към него и каза:
– Другарят Енвер, партийният секретар, нали?
– Тъй вярно, какво ще обичате? – скочи с готовност

67
Енвер, а онзи продължи да говори, като направи с ръка
онзи знак, който великият ръководител правеше, когато
имаше да каже нещо изключително важно – погледна го
пронизително и леко вдигна ръката си, полусъбрана в
юмрук:
– Ти си очите, ушите и ръката на партията. Ти си
оръжието на партията на този първостепенен фронт на
борбата. Да оставим малко настрани овациите и да се
концентрираме върху работата, защото всичко това се
е случило точно под носа ти.
След тези думи тунчжи Вери седна с вид на бито
куче, с приклепнали уши, със забит в земята поглед и
увиснали ръце, а представителят на Политбюро про-
дължи:
– Да, другарю Вери, ти си оръжието на партията, а
как стана така, че оръжието не гръмна? Затова сме се
събрали тук, да видим как така се намокри барутът на
революцията. Кой саботира целия ни труд за честване-
то на юбилея на ръководителя, на водача на партията и
народа, другаря Енвер Ходжа? Това ще трябва да разбе-
рем. Днес, утре, вдругиден… Защото революцията не
чака, тя върви напред и мачка останките от миналото.
Мачка врага. Не ни трябват безразлични хора. Да си го
кажем направо, безразличните хора са контингент на
врага. Хайде сега, другарю Вери, кажи как ги виждаш
ти нещата?
– Ами аз, другарю Рамиш – прозвуча като от отвъд-
ното Енвер, – изпълнявам усърдно задачите си.
– Ами че кажи ни тогава защо така ни се отми боята,
та берем този срам? Защото ти знаеш какво символи-
зира този цвят. Това не е просто цвят, това е кръвта на
нашите другари, паднали за свободата! Това е кръвта
на другарите на Енвер Ходжа. Кажи ни, знаеш ли защо
някакъв си дъжд отми кръвта от символите ни? Или

68
трябва да питаме директора? И него ще го попитаме,
всеки по реда си. Всички ще бъдете питани, дори и аз
като идеологически секретар ще трябва да дам отчет
пред партията защо ни се отми боята, защо не бяхме
достатъчно бдителни. Нима ние, албанците, не можем
да изпишем с червено едно парче платно, след като сме
написали историята си с кръв?
– Другарю Рамиш, само минутка, ако позволите, да
обясня нещо, искам да направя изявление – каза Вери
и замълча в очакване да му бъде дадено позволение от
човека, който беше най-високопоставен сред всички,
седнали на дървената маса от висококачествен лакиран
дъб. Членът на Политбюро кимна с глава, без да каже
нищо. Презрително стиснатите му устни само усилиха
умолителните нотки в гласа на нищожния партиен се-
кретар на предприятието по декорацията. – Аз, другарю
Рамиш, искам да направя изявление – повтори той, за
да придаде някаква тежест на думите си. – Боята, която
използвахме, имам и свидетел, шофьора Джике…
– Джике? – прекъсна го отсечено, но и някак учуде-
но Авни от Държавна сигурност. – Кой е тоя Джике,
няма такова име в нито един отчет. При вас има ли го,
другарю Коци? – попита той и погледна към Коци мно-
гозначително.
– Моля ви се, другари, да чуем изявлението на дру-
гаря Вери, макар че, да бъда честен, тази дума малко ме
озадачава. Защо пък изявление? Ако е трябвало нещо
да каже, ето ги представителите на компетентните орга-
ни, не е ли така?
Енвер замълча помръкнал, после вдигна глава и пог-
ледна представителя на Политбюро, сякаш искаше да
му предаде изявлението си, без да говори, по телепатия.
– Хайде, говори, кажи си изявлението, но да знаеш,
че се води протокол от заседанието. Другарките секре-

69
тарки записват всичко. Е, другарю Вери, ще правиш ли
изявление, или не?
– Ами аз… такова… може би малко прибързах, ис-
ках просто да кажа нещо, чак пък изявление… – оплете
се Енвер.
– Говори ясно и просто – нареди идеологическото
величие.  – Както искаш го наречи, но каквото кажеш,
ще бъде записано, всички тук сме начело на борбата.
Ако щеш изявление, ако щеш декларация, ако щеш по-
казания – каквото ти харесва. Обаче някакъв си Джике,
прост шофьор, не ми е притрябвал за свидетел на ду-
мите на партийния секретар на предприятието. Хайде,
казвай!
– Не, не, как така показания, аз просто исках да кажа
нещо за боята, нали питахте –разтреперан се оправда-
ваше Енвер.
– Говори! – отсече членът на Политбюро. – Всички
чакаме да те чуем, да приключи тази работа и да наме-
рим виновните. Казвай каквото ще казваш.
– Ами аз, другарю Рамиш, исках да кажа – отново се
заплете Енвер Ропи, като гледаше другия в очите сякаш
със страх. В този момент се намеси Авни:
– Какво общо има тук някакъв си, как беше, Джике,
нали така? Защо го намесваш като свидетел?
– Да го оставим да говори, другарю Авни. Все пак
е партиен секретар на предприятието, отговорен е за
това, което се случи. Този Джике няма отговорности,
дори да е свидетел.
– И отговорник за техническия отчет на материали-
те – добави хладно Авни.
– Какъв си по професия? – прекъсна го Рамиш.
– Ами аз, другарю Рамиш, аз съм… ами всъщност
съм завършил няколко курса по индустриална химия,
след като завърших с отличие партийната школа. Цял

70
живот служа отдадено на партията, гордея се, че съм
комунист…
– Боята, другарю, боята, дайте да говорим по съще-
ство. Говорехме за боята, каза, че имаш да правиш из-
явление. Ние всички живота си бихме дали за партия-
та, защото така го изисква дългът. Дай да видим какво
става с боята, защото там е разковничето. Ти самият
го каза. Какво става с боята? Да не би вие, другари от
компетентните органи, да сте стигнали вече до някакво
заключение? Другарю Коци, другарю Авни, излезе ли
нещо от предварителния доклад?
– Другарят Енвер още не ни е разяснил фактите. Тук
има нещо гнило, не е за вярване, че цялата работа е
просто от небрежност. Боята е ключът към тази загадка.
Да чуем какво има да се каже по въпроса, оттук трябва
да почнем – каза Коци от Вътрешното министерство.
Енвер погледна настойчиво висшия партиен функ-
ционер, после хвърли бегъл поглед към представители-
те на компетентните органи, прокашля се, бръкна във
вътрешния джоб на сакото си, извади оттам някакво
листче, погледна плахо към Рамиш и отново се прокаш-
ля. Рамиш наблюдаваше внимателно всички тези движе-
ния, все така стиснал устни.
– Другарю Рамиш, не искам да засегна никого на
това събрание, но аз като секретар на партийната ор-
ганизация на предприятието, според приетите партийни
правила, според протокола на организацията, искам да
заявя, че от самото начало, имам и свидетел – нашия
шофьор Джике, бях против взимането на тази боя по
причини, които бих нарекъл политически. Или по-точно
по изцяло политически причини. Може би съм направил
грешка, че не съм се консултирал с партията какво да
предприема по-нататък, а и вероятно поради липса на
бдителност, всъщност не точно липса на бдителност, а

71
по-скоро прекалената ми доверчивост ме накара да под-
пиша този документ, фактурата за получаване на стока,
която не трябваше да подписвам. И което е по-лошо, не
направих писмен доклад до партията по този въпрос,
понеже просто не ми се стори голям проблем в онзи мо-
мент, тъй като все пак непременно ни трябваше боя. Но
го казвам с пълно съзнание и смятам, че другарят ди-
ректор ще ме подкрепи, че това стана само в интерес на
работата. Да, другарю Рамиш, аз получих стоката, тоест
боята, без технически доклад, тъй като този път боята
дойде не по обичайния канал, тъй като нямахме боя за-
ради закъснението от страна на китайците, което вече е
ясно, че е било целенасочено. Нямахме червено платно,
затова за първи път боядисахме платното в комбинат
„Сталин“ и всичко беше наред. Боята по плакатите не
е наша и аз поемам отговорността за тази грешка, че
не направихме пълен лабораторен анализ, а започнахме
производството, понеже спешно ни трябваше боя. Ос-
вен това такова нещо не ни се беше случвало досега.
Той спря, погледна крадешком към Рамиш, после
към Авни и Коци. Рамиш сведе поглед надолу към лис-
та, който държеше в ръцете си. Енвер също погледна
към листа пред себе си, после понечи да продължи, но
Рамиш го спря с рязко движение на ръката още преди да
е започнал.
– Добре, добре, проблемът с боята беше вчера, сега
да видим как стоят нещата за утре. Ще се върнем пак
към боята, естествено, ще намерим виновните. Сега
искам да кажа нещо по-важно. Трябва да обсъдим ло-
зунгите, които отразяват актуалната политическа ситуа-
ция. По улиците видях някои плакати на тема китайска-
та революция, които в днешната политическа ситуация
са донякъде или напълно извън марксистко-ленинския
контекст на настоящия момент. Не че са принципно

72
срещу сталинистката позиция по необратимата кому-
нистическа революция, но точно сега китайците по-
казват, че са избрали пътя на предателството. Така ни
учи партията. Така ни казва ръководителят. Трябва още
днес да излезем и да видим каква е тази работа, или,
както е казал народът, да вкараме нещата в правия път и
да коригираме грешките, които неволно сме допуснали.
Който работи, допуска грешки, а грешките се поправят
пак с работа. Трябва да се махнат портретите на Мао
Дзъдун и на други китайци от всички институции. Там,
където са нарисувани, трябва да се заличат с боя. Пре-
дупредени са комуналните услуги и дирекцията по под-
дръжка на правителствените обекти. – И Рамиш огледа
всички в стаята. – Китайците няма какво да кажат по
въпроса. Не че вече има някакво значение, но все пак
имаме споразумения за взаимни инвестиции. Така че
трябва да сме внимателни. От декора на града да ги съ-
берат, когато имат време, но не всички наведнъж – и той
пак огледа присъстващите, – след това да се унищожат
чрез изгаряне, когато дойде нареждане от партията. А
сега да разгледаме някои от лозунгите, които имаме за
момента, и да изградим новата концепция на партията
за нашите политически лозунги, както ни учи другарят
Енвер Ходжа в доклада си „За революционизирането
на живота в страната“. Аз имам един списък, който се
сети нещо, да ме поправя. Започваме с моя списък: „С
маршова стъпка към прогрес!“ – остава. – Всички по-
твърдиха с кимване на глава, като си записваха. – „Да
се учим от другаря Лей Фън!“  – отпада, да се замени
със: „Слава на Албанската партия на труда!“. Продъл-
жаваме. „Дали е черна, или бяла, котката, която лови
мишки, е добра!“ – това е антикомунистически лозунг,
ревизионистки, ще се занимаем с това на събранията
на работническите колективи. Да се махне и да се за-

73
мени с: „Революцията се прави от масите, а партията
ги прави съзнателни!“. Нататък… „Американският им-
периализъм е тигър от хартия“ – да се свали, да стане:
„Слава на марксизма-ленинизма! Долу американският
империализъм!“. Следващият: „Китайският народ се
вдигна! Да живее Мао Дзъдун!“, да стане: „Да живее
другарят Енвер Ходжа!“. Следващият: „В индустрия-
та да се учим от Дацин“, да стане: „Да произвеждаме
всичко със собствени сили!“. Нататък: „В земеделието
да се учим от Даджай!“, да стане: „Земеделието е за-
дача на целия народ!“. После: „Извеждай истината от
фактите!“, да стане: „Да живее другарят Енвер Ходжа!“
или „Слава на делото на Сталин!“. Следващият: „Дик-
татурата на пролетариата е истинската демокрация“  –
този е смислен, става за всичко. Следващият: „Вечна и
неразрушима дружба между албанския и китайския на-
род!“ – не, да стане: „Вървим непоколебимо по пътя на
марксизма-ленинизма!“. Нататък: „Енвер Ходжа и Мао
Дзъдун: не обичаме Хрушчов!“ – това виси по всички
строителни площадки, да стане: „Да живее другарят Ен-
вер Ходжа – светлият водач на партията и народа!“.
– Да живее другарят Енвер Ходжа – светлият водач
на партията и народа! – изрева с цяло гърло партийни-
ят секретар на предприятието по декора и се задави от
цигарения дим.
– Сега, за новите лозунги ще имаме ли боя, която да
не се отмива, или не? – обърна се Рамиш към Енвер.
– Ще намерим непременно – намеси се Адриатик. –
Ще разгледаме ситуацията, ще направим всичко въз-
можно повече да не ни се отмива боята. Това, което ни
се случи, беше защото се доверихме на вноса. Този път
ще се справим със собствени сили.
– Да направим кратка почивка за кафе и цигара. Май
никой не е ял, другари, как ще се борим с всичко това

74
на празни стомаси? Хайде, другарите от туризма са ни
донесли каквото трябва, както се казва, хляб и сол, но
от сърце.
Всички излязоха в преддверието да хапнат, малко
или много доволни, че са стигнали до някакво решение
на срещата. Времената се променяха, това беше ясно.
На първо място вече идваше работата и после револю-
цията. Всички вътрешно се подготвяха за отговорно-
стите, които щяха да им се стоварят. По нареждане на
началника от държавните служби им бяха приготвили
скромна вечеря – печено месо, хляб, пълнени картофи,
сирене, кашкавал, кюфтенца, наденички, салам и мал-
ки чинии с боб плакия. Членът на Политбюро си взе
първи хляб със сирене и боб и с многозначителен глас
каза, че не е лошо да има и малко туршия. Още преди
да довърши, от мрака изскочи някакъв човек и му про-
тегна чинийка с туршия. Той се усмихна широко, отхапа
от хляба и седна на голямата маса, като покани всички
останали с ръка – всички заедно – и в борбата, и в труд-
ностите, и в хубавите моменти. Всички започнаха да
се хранят мълчаливо, забили поглед в чиниите. Когато
приключи, членът на Политбюро стана и каза:
– Вие си дояжте, аз ще отида в коридора малко да се
разтъпча. Възрастта си казва своето, като не се движим,
ни болят кокалите.
– Свикнали сте по баирите с пушка в ръка, а, друга-
рю Рамиш? – каза му Коци от МВР. – Ама вие съвсем
нищо не хапнахте!
– Вече бях вечерял и това ми дойде много – отвърна
му Рамиш, стана, направи знак всички останали да се-
дят, както са си, и тръгна към дългия коридор. В този
момент, точно беше хванал дръжката на вратата, Енвер
скочи и извика:
– Ще дойда с вас, другарю Рамиш, и аз съм вечерял…

75
 Рамиш го погледна хладно, отвори вратата и го из-
чака. Коци и Авни се спогледаха, а директорът ядеше с
апетит и дори не вдигна поглед от чинията. Енвер затво-
ри вратата след себе си и тръгна след началника, сякаш
се готвеше да каже нещо. Тръгнаха един до друг и Ра-
миш сам подхвана разговора.
– Каква ще да е тази работа с боята, другарю Енвер?
– Тази боя, другарю Рамиш, за първи път я използ-
ваме. Югославска е, дойде без технически доклад, явно
там, откъдето я взехме, не са научени на такива работи.
Представяте ли си, нямаха технически доклад… – каза
Енвер и зачака другият да го попита нещо, сякаш за да
си подели с него отговорността.
– Как така няма технически доклад? Ами в склада,
ами на пристанището, все някъде трябва да има – ска-
ра се Рамиш и се обърна да го погледне на мъждивата
светлина от стенните лампи. – Партията иска от нас да
открием истината на всяка цена.
– Другарю Рамиш, бяхме затруднени, нямахме боя.
При това положение, което създадоха китайците, тряб-
ваше да се боядисат платната, беше останала малко боя
от знамената, но не достатъчно. Другата боя дойде от
Югославия.  – И Енвер наблегна на думата „Югосла-
вия“, за да º придаде нужното значение. – За първи път
взимаме, другарите от търговията казаха, че е дошла по
оперативен път, понеже нали бързахме…
– Какво ще рече по оперативен път?
– Докарали са я другарите от Вътрешното министер-
ство, взехме я от техния склад. Обаче човекът от склада
ми намекна, че боята е поръчана от Държавна сигур-
ност, понеже нямаше време да търсим другаде.
– Югославската боя? – учуди се Рамиш и забърза
крачка, сякаш искаше да се отдалечи от преддверието
на заседателната зала, да не би някой да ги чуе. Напра-

76
ви няколко широки крачки, огледа се и хвана Енвер под
ръка. – Я ми кажи пак откъде дойде боята.
– От Югославия, другарю Рамиш. Аз я взех от скла-
да на Вътрешното министерство със служебната кола,
даже направихме няколко курса, защото жукът не поби-
ра толкова много. Шофьорът ми е свидетел.
– Стига с тоя свидетел, другарю Енвер, свидетел, та
свидетел! Имаме документация. Имаме думата ти на
партиен секретар на организацията. Имаме думата ти на
комунист. Имаме ли я, или не? Фактурата кой я написа?
Откъде вкарахте боята?
– Нося само фактурата, която ми издадоха от склада,
другарю Рамиш, за друго не знам.
– Това ли ти беше признанието? – попита го подигра-
вателно Рамиш.
– Признание не е съвсем подходящата дума за този
случай, другарю Рамиш – засегна се Енвер. – Дори и
думата, която аз употребих – изявление, е малко пре-
увеличена, но исках, преди да кажа всичко пред остана-
лите, първо да се посъветвам с вас, като висш предста-
вител на партията.
– Защо така, Енвер? Ние сме едно цяло. Ние сме дър-
жавата. Това са наши другари, не е ли така? Съмняваш
ли се в някого? Само ми го посочи и аз ще направя про-
верка.
– Другарю Рамиш, аз просто исках… помислих си,
че трябва първо да обсъдя положението с партията…
с вас.
– Ами ето, обсъдихме го, но с това ще се заемат
по-нататък другарите от народната власт, защото е тях-
на работа. Обаче ти нещо премълчаваш, не мога да раз-
бера… Говори спокойно, няма от какво да се притесня-
ваш.
– Не, не, другарю Рамиш, няма от какво да се притес-

77
нявам, нито да се страхувам, просто исках да е всичко
по реда си. Исках да кажа, че боята не сме я поръчали
ние от предприятието.
– Това вече го разбрах, само че нямам обяснение
защо боята няма технически доклад, а също така защо
при това положение ти не си направил необходимите
анализи. Това е по правилата. Не ми отговаряй ведна-
га, можеш да си помислиш. Защото другарите от компе-
тентните органи ще те питат същото. Ами ако беше на
борба? Какво щеше да кажеш – тази пушка ми дадоха,
тези куршуми, ама аз не ги пробвах. Твоя отговорност
е да изпробваш пушката, Енвер, а в нашия случай – бо-
ята. Не е ли така? Ние всички вярваме непоколебимо в
партията. И ти трябва да вярваш, Енвер, няма какво да
ми трепериш тука. Пред партията ние сме и първи, и
последни. Такъв е нашият идеал – комунистът е първи в
саможертвата и последен в наградата. Е как да приема
аз това, което ми казваш, за саможертва? Ами не мога!
Това си е искане на награда. Хубаво го беше казал – из-
явление или признание – заключи Рамиш.
– Другарю Рамиш, със сигурност ще се докаже, че аз
нямам никаква вина. А вярвам в партията! Ако партията
сметне, че действията ми са наказуеми, аз ще изпълня
партийната линия като истински комунист, както каза-
хте, първи в саможертвата и последен в… – И гласът на
Енвер Ропи се сподави от изведнъж обзелата го паника.
Разбра, че се е провалил още в началото. Знаеше как
стават тези работи – който се прави на много усърден,
накрая опира пешкира. А той с цялата си наивност, като
китаец от културната революция, беше дръзнал да за-
щитава партията от органите на пролетарската дикта-
тура, и то пред другаря Рамиш, пред самия заместник
на великия ръководител, идеологическия секретар на
Политбюро. Беше проявил на грешното място револю-

78
ционния си устрем.
– Ще обсъдим въпроса на събранието, всичко ще
подложим на анализ – каза Рамиш. – Този шофьор ко-
мунист ли е?
– Не, другарю Рамиш, но семейството му е свързано
с борбата.
– Ще видим, ще видим. Кажи сега защо взехте боята
от Югославия, а не от някоя друга страна?
– Това, другарю Рамиш, трябва да кажат другарите
от търговията.
– Добре, аз ще повървя още малко, ти отиди да си
починеш в заседателната зала, че имаме още работа.
Енвер се върна в залата, седна на същия стол, на кой-
то беше седял и преди, и изчака останалите. Най-накрая
дойде Рамиш и зае председателското място.
– Другари – каза той, – стана късно. Утре имаме
много работа и трябва да сме отпочинали, за да имаме
нужната енергия, така че закривам събранието. Осво-
бодете и другарите в предприятието, да си починат и
те. Портретът на другаря Енвер Ходжа утре трябва на
всяка цена да бъде закачен на университета. Лека нощ!
Всички се разотидоха и в залата настана тишина.

***

Едмонд завърши втория лозунг: „Да живее другарят

Енвер Ходжа!“, и започна следващия, пак със същия
надпис. Беше стигнал до средата, когато дойде нареж-
дането от директора всички да се прибират, да останат
само официалните художници и няколко души от монта-
жистите за големия портрет. Минаваше два часът през
нощта. Той закачи работната манта и тръгна да излиза
заедно с другите. Надяваше се Джике да е още там с
колата, но когато излезе в двора пред ателието за го-

79
лемите портрети, видя, че е празен. Помисли си колко
път го чака до вкъщи по това време, когато нямаше и
автобуси. На портала една светкавица над планината го
подсети, че има чадър, и се върна да го вземе. Когато
влезе в стаята с туткала и усети топлината, си помисли,
че няма да е лошо да преспи тук. Въпреки това, сякаш
воден от някаква чудна инерция, си взе чадъра и се огле-
да. Обзе го необяснимо колебание, стоеше на едно мяс-
то и не можеше да помръдне. „Сигурно е от умората –
помисли си, – ух, колко се уморих днес.“ Понесе се към
работното си място, сякаш краката сами го водеха, да
провери дали са изсъхнали лозунгите. Някакво чувство
на вина се обаждаше вътре в него. Сякаш беше напра-
вил ужасна грешка, но се беше спасил по чудо. Взе две
сухи платна, легна върху една голяма дъска на пода до
печката и се покри с едното платно. Думите от лозунга
се виждаха размазани в сумрака. Затвори очи и се опита
да заспи, но дъската беше много твърда. И добре че не
заспа, защото чу да приближават стъпки. Скочи, махна
платното с лозунга от гърба си и се престори, че нещо
работи по него.
– Едмонд, това ти ли си? – попита човекът и той раз-
позна гласа на Исмаил.
– Аз съм, аз съм – повтори той, като се опита да
прозвучи бодро.
– Не може да спиш на пода бе, човек, иди поне в ши-
вачницата и вземи някакви парцали да си постелиш.
– А, не, не бях заспал – отвърна стреснато Едмонд, –
беше паднал този лозунг, та рекох да го оправя, точно го
сгъвах. Върнах се да си взема чадъра.
– Никой не ти казва да не спиш. Но така и така си
тук, ела да ни помогнеш за големия портрет, че сме
много назад, а утре ще ти дам почивка. Трябва да зака-
чим всички големи портрети утре в 10 часа. Или нямаш

80
сили? Ако можеш, хващай четката и ела, че работата е
много. Да свършим и утре ще почиваш. Или може би не
утре, че кой знае какво ще измислят. Вдругиден… Дори
ще ти дам два дни почивка.
Едмонд се чувстваше скапан, но пък два дни почив-
ка след това щяха да му дойдат добре. Щеше да иде до
гробищата. Щеше да се наспи. Щеше да поработи над
картината си. Прие. Исмаил тръгна напред, Едмонд го
последва замислен. Беше започнал вкъщи един портрет
на ръководителя за ноемврийската изложба. За 70-го-
дишнината всички бяха захванали портрети. Участие-
то в големия портрет 12 на 24 метра нямаше да му по-
могне кой знае колко за неговия малък портрет, но пък
ако официалните художници са в журито тази година,
присъствието му тази нощ щеше да е достатъчно да ка-
жат по една добра дума за него. Да нарисуваш портрет
на ръководителя и да излезе приличен винаги носеше
облаги и Едмонд го знаеше отлично. Ако постигнеше
прилика, пластичност, характер, можеше да се класира
директно за награда, а дори и да не вземе първо мяс-
то, щеше да му свърши добра работа. Щеше сигурно да
получи разрешение от Съюза на артистите и писатели-
те да си взима всяка година хубави бои, платна, рамки
и материали от магазина за изкуствата. Щяха да му се
отворят нови пътища, миналото щеше да е забравено,
а бъдещето – пред него. Той познаваше политиката
на партията. Имаше нюх за големите промени, но съ-
щевременно изпитваше и страх. Някакъв необясним
страх, който го обземаше отвътре. Чувстваше се така,
сякаш стои на дъното на кладенец, някаква стая или ки-
лия, гледаше нагоре и виждаше сиво небе, зимен здрач.
За това безпокойство имаше само едно лекарство: пред-
ставяше си, че самият ръководител е харесал портрета.
Самият той, големият, великият, го е видял и го е харе-

81
сал. Тогава се чувстваше тъй, сякаш друг човек е в не-
говото тяло и този, другият, си мисли, че стои в килията
на неговия гръден кош, затворен, без надежда, хванат
в тясното пространство като черно-бяла фотография,
която започва да избледнява. От външния свят се чу-
ваха само клоните от дърветата, които се удряха един в
друг от зимния вятър – успокоителен звук, но не човеш-
ки. Представяше си всичко това като в сън с отворени
очи, когато беше пиян или много уморен. Този друг чо-
век вътре в него беше повече Сюлейман, с истинското
му име, отколкото Едмонд, с избраното.
Официалните художници работеха по ретуширането
на очите, което се правеше по официална снимка, одо-
брена от Политбюро и Централния комитет. Мощните
1500-ватови крушки излъчваха топлина, която стопля-
ше не само физически, но и емоционално. Едмонд за-
чака да му поставят задача под високото няколко етажа
скеле, където официалните художници се бяха качили
и работеха едновременно върху портрета на ръководи-
теля.
– Ще остане на бял фон, така че внимавай да не изли-
заш от очертанията. Хей, ти, заеми се със сакото – вик-
наха му отгоре, без да слизат. – Като запълним сакото,
ще се качиш при косата, само внимавай да не смесиш
четките. Кафяво при кафяво, синьо при синьо и така на-
татък. Почвай, че осъмнахме. Смени си подложката с
Исмаил, да не си личи четката.
Едмонд взе тубите с маслени бои, огледа внимателно
кое е кафяво и кое синьо и ги изстиска на една дървена
подложка. Взе чиста четка и започна да запълва квадра-
тите със сухия връх на четката. Един от официалните
художници слезе при него да огледа. „Добре е – каза
му, – продължавай.“ После се качи отново на мястото
си. На големите портрети като този официалните худож-

82
ници минаваха по няколко пъти върху работата на дру-
гия, ретуш върху ретуш, като прилагаха техника, която
наричаха „да изчезне ръката“. Понеже портретът на
ръководителя се рисуваше от много хора, няколко ръце
си личаха – кой натискаше повече с четката, кой слага-
ше повече боя. Боите, които използваха, бяха френско,
италианско или чешко производство, рядко китайско.
Работата на официалните художници по портрета на
ръководителя беше почти установена със закон. Други
се занимаваха с портретите на Политбюро и на прави-
телството. Работата протичаше по строго определени
правила, спуснати от висшето партийно ръководство и
следващи каноните на социалистическия реализъм. Ръ-
ководителят трябваше да изглежда мил, изтъкнат, умен,
млад, в добро здраве, добре облечен, но също така и
човечен водач на пролетариата, истински марксист-ле-
нинист, човек на труда, на саможертвата, контролиращ
всяка ситуация, преодоляващ всяка трудност, с разби-
ращ поглед, далновиден, образован. Най-образовани-
ят. Най-безгрешният. Някой някога се беше осмелил да
го нарисува на кон. На изложбата самият ръководител
мъдро беше изразил отношението си:
– Конете ги използвахме да дърпат оръдията, а ние
бяхме пешаци – и в слънце, и в сняг.
Беше дал някои съвети на художника и на другите
артисти, беше им казал, че наистина има снимка с жи-
вотно, но не кон, а муле. Ръководителят се обличаше
елегантно, за да покаже колко далеч е стигнал проле-
тариатът, но се трудеше толкова усърдно, колкото и
всеки металург, миньор, строител или земеделец. Със
същото работно време, със същата отдаденост. Всички
знаеха, че той се уморява много повече заради бреме-
то на социалистическата революция по цял свят. В този
случай той беше припомнил на всички, че албанският

83
народ държи в едната си ръка сабя, а в другата – пуш-
ка, но не бива да забравяме, добави той, и книгата. А
художникът беше представил държавния ръководител
като някой феодал, възседнал коня, което беше тежко
идеологическо прегрешение. След този случай той беше
отишъл доброволно да се учи на земеделие за няколко
години – нахлупил шапката се отдаде на труда, като в
почивките, докато ядеше баница, четеше произведения-
та на ръководителя и вестник „Труд“.
Тези спомени нахлуха в главата на Едмонд и той за-
тъваше все повече и повече в пропастта, на дъното на
която стоеше Сюлейман. Внимателно нанасяше четка-
та, оглеждаше на всяко минаване памучните влакна на
платното, грундирано с цинков оксид, с туткал, за да се
стегне, и с лепило, за да не се разлива боята. Не бяха
имали време да опънат както трябва платното, боята се
просмукваше и стоеше на петна, които изпъкваха под
силната светлина на прожекторите. Едмонд забеляза
това, спря и започна да се върти наоколо, докато събе-
ре смелост да каже на официалните художници, които
имаха безспорен опит в тази работа. Те бяха нарисува-
ли със собствените си ръце портретите на най-великите
хора – Маркс, Енгелс, Сталин, Ленин, Хрушчов, Мао,
Тито, Дубчек, Димитров, висшите представители на Ки-
тайската народна република, на Съветския съюз, члено-
вете на Политбюро на Албанската народна социалисти-
ческа република, членовете на Политбюро на Югослав-
ската федерация, жената на Мао и кого ли още не. Те
държаха стоически четката, изписваха с боите бръчките
по лицата на тези славни водачи, които се бяха появили
вследствие на историческите преврати и тежките битки.
Те рисуваха по няколко пъти в годината големи и малки
портрети на Енвер Ходжа, светлия водач на партията и
народа. В очите на Сюлейман, който стоеше там долу,

84
във вътрешната пропаст, и в очите на Енвер отвън се
набиваше лозунгът, който беше окачен да съхне: „За
партията и Енвер – винаги готови!“ Този лозунг по по-
следни нареждания трябваше да замени почти всички
лозунги, свързани с Китай. После пред очите му започ-
наха да се сменят още лозунги като финалните надписи
на филм: „Партията ни води в комунистическото обра-
зоване на масите…“, „Да живее Централният комитет
на партията, начело с другаря Енвер Ходжа…“, „Да
живее нашата работническа класа и кооперативното се-
лячество…“, „Социализмът се гради от масите, а пар-
тията ги прави съзнателни…“, „Да изкореним дребно-
буржоазните остатъци…“, „Когато масите говорят, бю-
рокрацията мълчи…“. Буквите на лозунгите изскачаха
пред погледа му като от пишеща машина, която се сипе
върху листа като градушка, докато механично движеше
четката по платното, нанасяйки синия цвят на костюма.
– Стооой! – чу някакъв далечен глас, който отекна
като гръмотевица. Едмонд погледна нагоре, откъдето се
чуваше тропот по стълбите на скелето, и се отдръпна
от платното. Към него идваше един от официалните ху-
дожници, хванал главата си с две ръце, сякаш се е слу-
чило нещо нечувано. – Попила е боята – каза той. Дойде
и Исмаил.
– Къде е попила? Чакай да взема един прожектор, за
да видим по-добре – каза Исмаил и донесе един порта-
тивен прожектор. Стана ясно, че в платното е попило
синьото.
– С какви бои работиш? – попита го ужасѐн вторият
по ранг официален художник.
– С маслени, както винаги – отвърна Едмонд.
– Дръпни се да погледна – каза вторият официален
художник. – Ти си Сула, нали така?
– Да, Сюлейман.

85
 – Къде са ти тубите, за да видя какво си сложил? –
Вторият официален художник протегна ръка.
Едмонд погледна надолу, сред сенките, които хвър-
ляха телата на другите. Всички започнаха да си вдигат
краката, да не би да са настъпили нещо. Четирима души
в един глас извикаха:
– Падна долу, дръж я.
Едмонд слезе, намери тубата и я вдигна високо.
– „Пеликан“ е – каза главният официален художник.
– Да, да, „Пеликан“ – потвърди друг. – Но как е въз-
можно, боята е италианска!
– Не е хванал грундът – заключи главният.
– Трябваше да се сложи повече лепило и туткал с ок-
сид, но не е изсъхнало, понеже беше влажно от дъжда –
добави Исмаил. – Какво да правим, да сложим още една
ръка туткал или лепило?
– Не – каза главният официален художник с твърд
глас, за да покаже, че ситуацията е под контрол, сякаш
такива неща са му се случвали хиляди пъти. – Ще взе-
мем маслени бои от по-сухите и ще нанесем със суха
четка, ама съвсем суха, така ще изтрием петното мал-
ко по малко. Няма да ни пропадне цялата работа дотук.
До утре ще изсъхне и отзад. Всички при боите, дайте
ги насам, лично ще ги изпробвам. Сюлейман, имаш ли
парцал?
– Едмонд – поправи го Исмаил и се ухили. – Сула си
смени името, както го изисква нашето време, и вече е
Едмонд, така си избра.
– Добре де, Едмонд – каза главният. – Хайде, бивш
Сула и бъдещ Едмонд, тичай да ми донесеш чантата с
боите и чисти парцали, тичай!
Едмонд отиде да изпълни заръката. Главният официа-
лен художник взе боята, която му трябваше, и започна
да я нанася с бързи движения на мястото, където беше

86
работил Едмонд, като държеше с другата ръка прожек-
тора, който беше донесъл Исмаил. Другите се качиха
нагоре и захванаха челото и косата. На Едмонд се падна
да запълни слепоочията и ушите, преди главният худож-
ник да нанесе последните щрихи по косата и да направи
светлосенките. Докато напредваше квадрат по квадрат
по широките слепоочия, пред очите му започнаха да се
нижат спомени – точно като бръчките, бенките и петън-
цата по кожата на ръководителя, които изпъкваха по
портрета и които той тушираше с върха на четката.
Едмонд го наричаше Адриана, бившата му приятел-
ка. Харесваше º той да има съвременно, модерно име,
а не Сюлейман – като някой дядка. Един артист, един
художник не може да се казва Сюлейман, повтаряше тя
убедено, докато накрая той не º повярва. В края на кра-
ищата беше ХХ век, човекът беше стъпил на луната…
Много хора си сменяха имената, отказваха се от тради-
ционните, старовремски имена и си избираха модерни,
пролетарски, революционни. По последна мода кръща-
ваха новородените със съвременни албански имена, но
на него му се струваше странно да го направи на тази
възраст. Все пак свикна Адриана да го нарича Едмонд,
дори се цупеше, когато приятелите го наричаха Сула
или братовчедите – Сюлейман. Беше разказвал на Ад-
риана, че е кръстен Сюлейман на дядо си. Вярно, дядо
му не е бил партизанин с пушка в ръка като баща º,
но пък е вършил много други дела, достойни за уваже-
ние. Имал е собственост, отворил е магазини, помагал
е на сираци. Дал е много пари за борбата. Приютявал
е в къщата си нелегални комунисти, бил е изявен ан-
тизогист* и преди смъртта си е казал: „Живях с чест с

* Зог I е албански политик, президент и крал на Албания от

1928 до 1939 г. Б.пр.

87
имуществото си – мое и наследено от баща ми, никога
не съм чакал на държавата. Държавата само е взимала
от нас – и турчинът, и сърбинът, и гъркът, и австриецът,
и французинът, и Зог, и всички албански правителства.
От държавата нищо хубаво не сме видели. Преди вой-
ната и пътищата ги строяхме с наши пари, и имотите си
пазехме с наши оръжия, че даже и родината пазехме с
нашите пушки, колко юнаци имаше. И от фашистките
затвори измъквахме хората с наши пари“.
Започна да съмва и колкото повече Едмонд нанасяше
с четката боята по слепоочията на великия ръководи-
тел, толкова по-силно усещаше Сюлейман, който сто-
еше вътре дълбоко в него и сякаш чакаше от платното
изведнъж да изникнат очертанията на главата на Енвер
Ходжа. Белотата на платното като мляко в стъклена
чаша извикваше в него спомена за Адриана, кожа, бе-
льо, сутиен, гърди, всичко накуп, объркано. Безпоря-
дък, едновременно любим и отблъскващ, като някого,
който е плувнал в пот от летния сън и иска да стане, но
чаршафите го привличат. Колкото повече се опитваше
да се откъсне от спомените, точно като човека с чар-
шафите, толкова по-объркано ставаше всичко в главата
му, като уморително пробуждане. Помисли си дали още
не беше влюбен в Адриана и съвсем неволно се отдръп-
на от платното и погледна към гигантското ухо, там,
където се сливаше с главата и върху него падаше ко-
сата. Заместник официалният художник говореше нещо
на главния, който стоеше един етаж под него, и двамата
решиха, неочаквано за Едмонд, да оставят работата и да
продължат на дневна светлина, за да не объркат нюан-
сите на светлосенките.
Всички слязоха долу и главният официален худож-
ник отиде да поръча по телефона да им донесат храна.
Явно се беше обадил на някого от шефовете в туризма,

88
защото малко след като Едмонд и Исмаил се бяха вър-
нали с джобове, пълни с пакети цигари, пред портата
на предприятието спря колата за доставки на туризма и
стовари няколко пакета с храна и току-що опечен хляб.
Всички седнаха пред портрета на ръководителя в голя-
мото ателие, а Исмаил се сети да повикат и работниците
от монтажа.
– Викни и хамалите, сигурно са в шивашкия отдел.
Едмонд тръгна, макар че не се бяха обърнали из-
рично към него. Беше най-млад на възраст и най-нов в
занаята, някак се подразбираше. Исмаил направи една
импровизирана маса от дъските, с които работеха, и ко-
гато Едмонд се върна с четирима мургави мъже, цигани,
трябваше само да разопаковат храната. Четиримата но-
водошли бяха сънени, Едмонд ги беше заварил да спят
между стари платна, които бяха излезли от употреба и
се използваха за парцали, и сред купчините китайски
плакати, грижливо събрани, но захвърлени влажни,
понеже така и така албанската марксистко-ленинска и
сталинистка революция беше решила да се дистанцира
от китайската културна революция на Мао и останалите
другари. След като Китай беше приел мотото „бяла или
черна, котката, която лови мишки, е добра“, политиче-
ска доктрина, която обслужваше двуличието, кой знае
накъде щеше да тръгне социалистическият локомотив
и да поведе влака към капиталистическия Запад. И сега
всички бяха гладни, жадни и недоспали.
Едмонд толкова често беше изписвал тези лозунги по
плакатите, че вече кънтяха в ушите му с ударния ритъм,
с който ги произнасяха ръководителите, висшите дър-
жавни служители, партийните секретари, комунистите,
но и провокаторите, шпионите, хората от Държавна
сигурност и всякакви други служби на Отечествения
фронт, които с тези призиви преследваха врага като

89
мишка с прът до най-закътаните дупки. До края на све-
та. В такива моменти на безпокойство от революцион-
ния патос някъде там в дъното на пропастта Сюлейман
гледаше с очите на Едмонд, изпълнен с надежда, изпъл-
нен с вяра, че и този път ще успеят да преплуват реката,
без да се намокрят. Едмонд изпитваше това натрапчиво
усещане през цялото време на връзката си с Адриана.
Патос и вина. Сюлейман стоеше и гледаше отвътре с
надежда, но без ясно предчувствие за края. Събитията
се нижеха пред очите му всеки ден, сякаш преминаваше
тази буйна река и стигаше жив до другия бряг, но толко-
ва омерзен, че му беше все едно дали е жив. На другия
бряг откриваше един чужд и враждебен свят, свят, към
който той не принадлежеше. Или пък този свят беше
чужд и враждебен само защото Сюлейман отвътре не
искаше да го приеме. Никак не го очароваха обещания-
та на този свят за избавление чрез комунистическо бла-
годенствие и атеистична любов. Това беше социалисти-
ческият свят на годеницата му. Той живееше с постоян-
ното чувство на безпокойство и вина, без надежда, че
някога ще се почувства нормално в този нов живот, в
който трябваше да навлезе, с всички годежни обеди и
вечери у тях или у Адриана. Усещаше, че животът му се
проваля и се превръща в празнота.
Храната беше сложена. Официалните художници
седнаха на два стола с облегалки, останалите – кой на
каквото намери, кофи от боя, стативи. Миризмата на
пресен хляб след цялата натрупана умора и безсъние
пробуди Сюлейман някъде вътре в Едмонд, особено
след като главният художник, без следа от сърдене или
обвиняване, че е оплескал сакото на портрета, се обър-
на към него:
– Сула, хапни си месце, че още работа ни чака. Взи-
майте си и сирене, другари. Яжте, че ние остаряхме,

90
вече не побираме храна като вас. – И той се засмя. По-
сле погледна към портрета.
Храната от туризма напомняше на Едмонд къщата на
Адриана. Родителите º бяха винаги радостни и в добро
настроение – като хора, на които уж всичко им върви по
мед и масло, но зад фасадата остава нещо скрито. Те из-
разяваха открито огромната си любов към Китай и голе-
мите възможности, които предлага албанско-китайска-
та дружба, във всеки случай много по-ясно, отколкото
Адриана изразяваше любовта си към самия него. Баща-
та на Адриана беше ходил два пъти в Китай, за по шест
месеца. Струваше му се, че заради този факт семейство-
то го обичаше два пъти повече след завръщането му,
отколкото преди да замине. Най-вече майката и двете
дъщери, понеже синът беше по-ученолюбив и залягаше
над книгите. Бащата се беше върнал с дрехи и подаръци
като някой султан. Беше ги облякъл всичките от глава
до пети. Беше им донесъл ръчни часовници. Китайските
стоки бяха с божествено качество в очите на цялото се-
мейство, блестящи като очи на котки в тъмното. Но не и
за Сюлейман, който беше свикнал на английски платове
и италиански обувки. Интересно, че очите на всички от
семейството бяха винаги влажни. В началото това много
му беше харесало у Адриана. Направи му впечатление
още когато я видя за първи път. Но на вътрешния Сула
не му допадаше. И Едмонд натискаше все по-дълбоко в
себе си Сюлейман. Между него и Адриана постепенно
се установи по-скоро някаква емоционална хармония,
отколкото истинска любов. Животът му се раздвижи.
Излизаха на разни места, ходеха по плажове, паркове,
хранеха се навън. Всички разправяха, че положението
е толкова хубаво благодарение на Китай. Някои обаче
добавяха с половин уста, че по времето на Съветския
съюз е било по-добре. Други, че е било по-добре по

91
времето на Италия, а трети – по времето на крал Зог.
И все пак магазините бяха пълни с индустриални сто-
ки, които се внасяха от Китай или се произвеждаха в
страната. Храната също се промени. В мюсюлманска
Албания вече се слагаше свинско месо в почти всеки са-
лам. Пък и саламите станаха разнообразни. Китайски-
те инвестиции се отразиха на всички сфери на живота.
Водноелектрически централи. Металургичен комбинат.
Други индустриални предприятия. Животът на хората
се променяше, когато отиваха да работят в тях, някои
доброволно, а други по задължение. Получаваха добри
заплати. Особено работниците в електроцентралите.
И Едмонд през двете години на връзката си с Адриана
беше попаднал в една такава заплетена ситуация – по-
лудоброволно, полупринудително, хем заради благопо-
лучието и материалната задоволеност, хем с душевна
болка заради самотата сред прахоляка на строителната
площадка. Беше битка, в която мълчаливият Сюлейман
побеждаваше винаги щом работата го повеждаше по
изкаляните фронтове на строителното дело. Едмонд,
младежът социалист с изгладените полиестерни панта-
лони, изчезваше, щом Сюлейман хванеше лопатата или
греблото. Пред очите му преминаваше като на кино жи-
вотът, който можеше да има, ако беше наследил от дядо
си Сюлейман не само името, а и всичко останало, което
му се падаше по право – имотите, къщата, приятелите,
роднините. Сюлейман мразеше лопатата. С всяка лопа-
та, която хвърляше по каналите и браздите на индус-
трията, той заравяше като мина по едно проклятие. За
всеки къс свинско месо, което изяждаше Едмонд, Сю-
лейман изпиваше по едно шише ракия, за да повърне.
Във всеки момент, в който социалистическият живот
изглеждаше хубав на Едмонд, на Сюлейман смъртта му
се струваше още по-привлекателна. Едмонд мечтаеше

92
да изживее романтичната любов в обятията на Адриана
и намираше някакъв героизъм в обърканите си чувства,
подобно на някого, който е намерил чист костюм в ока-
ляния куфар на работник и го е облякъл за бална вечер,
но мирише на пот и лук. Това беше истински ад за Сю-
лейман. Този Сюлейман, който неизменно присъстваше
в живота му, дори главният художник го наричаше с
името на дядо му. Проклетият Сюлейман сякаш проник-
ваше в кръвоносните му съдове, докато поглъщаше на
малки омразни хапки храната, която ядеше, колкото да
има нещо в къркорещия от глад стомах, колкото да има
сила, колкото да изпуши една цигара.
Главният художник се обърна към хамалите с едно-
временно мек и заповеден глас:
– Като хапнете, идете да преместите скелето, да ви-
дим докъде сме стигнали с работата.
Двама от хамалите скочиха веднага, още преди той
да е довършил думите си. Едмонд като замаян, все още
в мислите си при Адриана, стана и тръгна след тях, като
сам се учуди от действието си.
– Сигурно ми е останало от строителната площад-
ка – промърмори си под носа, като се сети за строежа
във Фиерза, където беше участвал като доброволец,
след като бъдещият му тъст беше повторил поне двай-
сет пъти, че е добре да изпълни дълга си към партията
и отечеството, а и това беше едно от условията да бъде
включен в списъка на специалистите, които ще бъдат
изпратени в Китай.
– Къде другаде ще научиш какво е истинският жи-
вот  – беше му казал бащата на Адриана, – освен на
строителната площадка, а строежът във Фиерза е гран-
диозен, направо може да се нарече героичен. Един ар-
тист като теб трябва да преживее такъв величествен мо-
мент. Там, на трудовия фронт, трябва да отидем и аз, и

93
ти, да, да, рамо до рамо с всички останали. Защото ти си
различен, не идваш от нашите среди – обясняваше той.
Беше практичен човек. За него комунизмът беше идеал
и професия, така твърдеше самият той. И политическа
линия, и занаят, с който живееше. Докато буташе скеле-
то на колела, Едмонд си припомни всичко това. Върна
се на масата, където другите още ядяха. Взе едно шише
вода, отпи малко и си намокри лицето и косата.
– Добре ли си, Едмонд? – попита го главният худож-
ник.  – Всички сме недоспали, но ти си наполовина на
нашата възраст. – И той се засмя дяволито и добави: –
Иди да видиш как е станало сакото, дето го нарисува.
– Разбира се – отвърна Едмонд с почти плачевен глас
и се върна обратно. – Ама ние почнахме работа вчера
сутринта, вече ни се събират 24 часа.
– Така, така, 24 часа, добре го каза. И ние, като се
абстрахираме от възрастта, толкова сме работили, Сю-
лейман. Така е, и аз вече едва гледам, но дългът го изис-
ква. Трябва да свършим преди 10 часа. В 10 часа порт-
ретът на ръководителя ще бъде закачен – каза главният
художник.
– Едмонд е работил цял ден над лозунгите, после и
през нощта, а сега и по портрета… На неговата възраст
трябва да спи. Ние вече остаряваме, другарю художник,
остаряваме. Не можем да спим, уморяваме се, но сън не
ни хваща… Не е ли така? – каза Исмаил.
– Рисуването не може да те умори. Поне мен никога
не ме уморява. Та то е удоволствие! Десет часа, двайсет
часа, накрая спираш, защото разбираш, че вече не мо-
жеш – отвърна му главният художник.
Всички тръгнаха към портрета на ръководителя, кой-
то 12 часа след изработването на платното беше почти
готов. Синьото сако се примесваше със сивочервеника-
ви оттенъци. Оставаше малко работа по вратовръзката,

94
устата, скулите и част от косата.
– Фона червен ли трябва да го направим? Имаме ли
инструкции отгоре? – попита заместник главният ху-
дожник.
– Да ти кажа честно, не знам, май казаха да остане
бял, заради оная работа с червената боя – отговори Ис-
маил.
– Това няма да се повтори! Ще го направим с маслена
боя. Никога не ни се беше случвало такова нещо! Може
да е от лепилото… Или боята, каква, по дяволите, беше
тая боя, китайска ли? – попита главният художник.
– Не, югославска – отвърна Исмаил. – Не знам защо
са взели от Югославия, обикновено взимаме от Източ-
на Германия или от Италия. Не знам… Да взема да се
обадя на директора да го питам за фона?
– Чакай, аз ще отида – спря го главният художник и
тръгна, после застина и се обърна към тях: – Върнете
скелето и довършете сакото, вратовръзката и косата. Аз
ще направя устата и скулите, като се върна. Не слагайте
много боя по сакото, да не се наложи да правим червен
фон, няма да си отиват.

***

Директорът пристигна най-рано от всички. В колата

му беше и Енвер. Първо разпитаха охраната на портата
кой е стоял през нощта и кой е дошъл сутринта. После
отидоха да прегледат изсъхналите плакати, докато ху-
дожниците довършваха работата в голямото ателие.
Главният художник нареди да отместят отново скеле-
то, за да огледа портрета. После поздрави с добро утро
двамата влезли. Предложи им да хапнат нещо за закус-
ка, масата беше останала отрупана с храна. И двамата
отказаха, идвали от къщи. По лицата им личеше безсъ-

95
нието и потресът от изминалата нощ. Извънредното съ-
брание до късно, връщането в предприятието, за да из-
пълнят нарежданията, дадени от ръководството, съста-
вянето на доклад. Портретът трябваше да бъде закачен
в 10 часа. Двамата също така трябваше да си направят
самокритика и да си поделят отговорността. В очите на
партията всичко изглеждаше като избухнала бомба.
Другарят Адриатик, директорът, таеше някаква сла-
ба надежда, която се прокрадваше в гърдите му като
освежителна струйка вода в голяма жега. Понеже това
беше единственият провал на предприятието досега,
надяваше се да му се размине случката с югославската
боя, дошла без техническа характеристика. Но когато
видя сърдитото изражение на Енвер, разбра, че той ще
тръгне да се спасява поединично, ако обвиненията пад-
нат върху него. Щяха да стигнат или до понижение в
производството, или в затвора. Адриатик беше твърдо
решен да не попада в затвора. Всичко беше по вина на
Енвер. Понижението в службата и захващането с произ-
водствена дейност щеше да го преглътне. Още не беше
мислил дали да предложи сам наказанието си, или да го
чака като присъда. Можеше да се измъкне сух от цялата
работа само ако партията открие врага сред своите хора.
Тогава щеше да свърши работа една хубава самокрити-
ка заради липсата на бдителност поради прекаленото и
непоклатимо доверие към партийните органи, може би
дори в писмена форма пред събранието на организация-
та, и толкова… И толкова? Едва ли партийните кадри
щяха да тръгнат да търсят врага в редиците си, защото
саботажът щеше да ги накара да изглеждат слаби и без-
помощни при оттеглянето на китайците, неспособни да
се справят с каквото и да било без тяхната подкрепа,
та чак да не могат един революционен лозунг да напра-
вят, без да им се разтече боята от няколко капки дъжд…

96
И какво остава, как щеше да приключи тази история?
Тези думи отекваха безспир в главата на директора, ся-
каш се блъскаха в стена и се връщаха отново. От друга
страна, ако излезеше някой толкова добре организиран
саботаж, че в разследването да се включи и Държавна
сигурност… Адриатик започваше да усеща колосаната
яка на ризата си като примка, която се затягаше. Подоб-
ни мисли се четяха и в очите на Енвер.
Портретът на държавния ръководител беше почти
готов, оставаше още малко. Трябваше да се уточни дали
да има червен фон, но директорът се колебаеше дали
да пита висшестоящите по много причини. Основната
беше, че нямаше време да се разбърка маслена боя и
да се приключи до 10 часа, за да се закачи портретът
навреме. Това си беше жива авантюра. Ех, веднъж да
опънат портрета на стелажа! Този рожден ден вече му
се струваше като погребение. Изтръпна при тази ми-
съл. Разхлаби с пъшкане възела на вратовръзката си,
сякаш за да се освободи от напрежението, което усеща-
ше в гърдите си. Но страхът отвътре напираше. Какво
ли щеше да им щукне? Ами ако и сега кажат: къде ти
е акълът, другарю Адриатик, така ли стават работите
в това предприятие? Ние снощи казахме така и така, а
какво стана? В такива случаи тези, големците, няма да
уточнят червен или бял да е фонът, но после звънят по
телефона и започват да говорят тежко, строго, отсече-
но, дават заповеди с тона на палач, който нарежда да
започне разстрелът. Огън! Такъв беше стилът им, вина-
ги изглеждаха така, сякаш обмислят добре нещата, пре-
теглят ситуацията, обсъждат с държавния ръководител,
който знае всичко на този свят, и добро, и лошо. Но как
изобщо биха могли да питат ръководителя в какъв цвят
да направят фона на портрета? Това беше абсурдно. Ос-
тава само ръководителят да каже: „Ами добре, идвам да

97
ви намеря боята и да ви я забъркам“. Затова на Адриа-
тик не му се искаше доброволно да звъни на начални-
ците да пита за фона. Щеше да изчака, да види какво ще
направи Енвер.
А той стоеше пред портрета на ръководителя, раз-
чувстван от безмерна гордост. Енвер просто боготво-
реше ръководителя. Обичаше и Сталин. Пред портре-
тите им се чувстваше просто като другаря Вери, малко
човече с пионерска връзка на врата в подножието на
тези гигантски личности, тези върхове на човечеството.
Пред портрета на ръководителя се усещаше спокоен и
сигурен. Топлият цвят на кожата действаше като при-
спивна песен на мислите му, ръководителят изглеждаше
величествен и далновиден, розовите му бузи издаваха
добро здраве, със сигурност щеше да е дълголетен. Ся-
каш ръката на невидима майка го галеше по главата и
му припяваше: „Ние сме като косъмче от косата на дру-
гаря Енвер Ходжа, като косъмче от мустака на другаря
Сталин“. Така звучаха в мислите му цели лозунги – точ-
ни, ясни, смислени. Малкият Вери, простичкият Вери,
важна бурмичка в партийната машина, средство, което
предава на народа насоката на комунистическата ми-
съл: винаги напред към нови победи!
– Енвер, чуваш ли какво ти говоря? – пригласяше ви-
соко и настоятелно директорът. – Художниците питат за
фона, червен или бял? Вчера май решихме да е бял, а?
Ти помниш ли? Или да вземеш да питаш комитета?
– Бял, бял – отговори със сигурен глас Енвер. – Пар-
тията заръча фонът да е бял – като страница от истори-
ята ни, като чистия ни път. Такава беше директивата.
– Бял, другари, бял, нали ви казах – повтори дирек-
торът, като не сваляше очи от портрета. – Исмаил, кой
одобри официалната снимка?
– Тази снимка имахме, другарю директор. Това е офи-

98
циалната снимка, още преди десет дни я одобриха дру-
гарите от Централния комитет. Имам в службата подпе-
чатано копие. Да ида да го донеса? – И Исмаил тръгна,
но директорът го спря и му каза да го пази в службата,
можеше да потрябва за заключителния доклад.
– Добре, другари, готови ли сте, или има още рабо-
та? – обърна се към всички директорът. – Да тръгваме
ли да закачим портрета?
– Внимателно, че боята е още влажна, да не се раз-
маже – каза главният официален художник. – Но според
мен е готов, можете да го окачвате. Обади ни се, като
дойдат другарите от комитета да го видят, ние отиваме
да починем малко, цяла нощ сме работили.
– Разбира се, разбира се – увери го директорът. – Ще
наредя да ви закарат с моята кола по къщите. Отивайте
да поспите, ние ще сменим останалите плакати. Ще ви
държа в течение, ако изскочи нещо. Вие си починете, аз
ще имам грижата.
Енвер продължаваше да наблюдава с възторг голе-
мия портрет на ръководителя и си мислеше, че 24 на 12
метра са малко за едно такова човешко величие. Мал-
кият Вери вътре в него се свиваше все повече и повече
с пионерската си връзка. А големият Енвер отвън, за-
станал пред портрета на великия си съименник, силно
стискаше партийната си книжка в джоба на ризата. През
това време официалните художници заедно с Исмаил и
Едмонд тръгнаха към колата на директора.

***

Адриатик проследи с очи как тръгва колата с офици-

алните художници, нареди да съберат материалите им за
съхранение, да почистят четките, после, макар да има-
ше нужда от едно кафенце и малко почивка, се затвори

99
в кабинета си да обмисли самокритиката. Извади лист
хартия, взе химикалка, тръгна да пише, но се спря и се
умисли. Цветът на химикалката беше официален, не по-
казваше разкаяние, както би се очаквало от една само-
критика, освен това се изтриваше лесно с малко вода. А
мастилото на писеца не се триеше, всяка дума оставаше
така, както е написана, дори задраскана. Грешките по-
казваха, че е писал отговорно, с чисто сърце. Дълбоко
революционно самосъзнание. Показваха сърце, което
се е покаяло за неволно допуснатите грешки – поради
умора или трудностите в работата. Така че той излезе от
кабинета, отиде до близката кинкалерия и купи една те-
традка и два писеца, за всеки случай. Изпи едно кафе на
крак в закусвалнята до спирката на автобусите на далеч-
ни линии. Там уж никой не го познаваше, но всички го
поздравяваха с този изгладен, лъскав костюм. Придаде
си угрижена физиономия, на човек, изпаднал в дълбо-
ки размисли и проблеми, така че, ако някой от компе-
тентните органи разпиташе хората наоколо, те щяха да
потвърдят, че той е вървял дълбоко умислен, пеша и е
пил кафе в проста работническа закусвалня. Там, къде-
то се хранеше работническата класа, той подхранваше
самокритиката си. Там намираше вдъхновение. Беше
се влял в редиците на пролетариата, самият той беше
наследствен пролетарий, макар и с висше образование.
По произход беше безимотен селянин, от едно забутано
село, далеч от властващите обструкционистки режими.
Произхождаше от село и от семейство, свързано с бор-
бата още от самото начало. Така щеше да започне само-
критиката си.
Извади тетрадката и писеца и започна да пише ис-
торията си с искреността и страстта на истински ко-
мунист. Комунист, който щеше да е комунист още от
първите часове, но за нещастие, не е бил роден, кога-

100
то се е основавала партията. Когато ръководителят ги
е обособил като класа, първата класа на пролетарската
революция. Като беден и безимотен селянин той е бил
рамо до рамо с работническата класа, с пролетариата, с
тружениците в индустрията, с интелектуалците, които
си служат и с перото, и с пушката. Той вярваше в парти-
ята, вярваше в науката.
В крайна сметка Енвер беше химик, той трябваше да е
видял проблема още при получаването на стоката и фак-
турата. И не беше просто учен химик, беше и идеолог,
неслучайно е назначен за партиен секретар в предприя-
тието по лозунгите – там, където се гради непоклатимата
крепост на комунизма, ако трябва да се изразим мета-
форично, но точно и разбираемо, мислеше си Адриатик.
„При нас крепостта е от платно и от картон, но върху
тях е езикът на истината, историята на света, написана на
албански, единствения марксистко-ленински език на све-
та.“ Тук се спря. Не, не така, другояче трябва да се напи-
ше. „Ние пишем на портите на историята. Книгите може
да бъдат забравени във времето, но комунистическите
лозунги ще останат. Като каменни стени, като планини.
Те са стражите на истината. Тук се пише с боя философ-
ското ядро, което щеше да остане за този свят завинаги.“
Така написа в тетрадката. „Този идеал не може да бъде
разрушен нито от дъжда, нито от снега, нито от бурите
на различните политически доктрини.“
Адриатик пишеше задълбочено самокритиката си,
докато не му хрумна, че високопоставените другари от
партията и от компетентните органи може да са отишли
в предприятието да видят как директорът организира
работата начело на барикадата, в кулминацията на бор-
бата. Пъхна тетрадката в джоба и забърза към предпри-
ятието с едно кафе в корема, плюс едно ликьорче, което
се усещаше леко в дъха му.

101
 ***

– Циганите от монтажната бригада, както им бе на-

редено, окачиха портрета на държавния ръководител
на фасадата на Държавния тирански университет и се
разотидоха да почиват, както и другите – докладва Ен-
вер веднага щом директорът пристъпи прага на пред-
приятието.  – Лозунгите се закачват, съвсем навреме
сме, даже предсрочно. – В мислите му още се носеше
излъчващата топлина и изпълнена с живот кожа на ръ-
ководителя. Тук-там прошарените коси. Червената вра-
товръзка и сиво-синьото сако с яка на верев. Красив.
Представителен.
Директорът кимна одобрително и му каза, че го чака
в кабинета, за да напишат отчет, защото компетентни-
те органи със сигурност ще искат. Енвер също кимна,
без да казва нищо. Директорът се запъти към кабинета
с намерение да оформи в общи линии самокритиката си
и да измисли стратегия да се защити. Беше решил: той
самият беше невинен, цялата работа е по вина на Енвер,
който, освен че е химик, беше подписал получаването
на боята. Така, с ясна картина в главата, спокоен и дори
радостен, че е отхвърлил голямата грижа, бръкна по на-
вик в джоба, за да извади ключа, и протегна ръка да от-
ключи. В този момент вратата пред него се отвори, той
погледна изненадано и се зачуди какво става. Мина му
през ума, че може да е забравил отключено, но нямаше
начин. Сети се за разговора с другарите от компетент-
ните органи, които повдигнаха въпроса защо той като
директор няма доверие в работниците си, че заключва
вратата. Помисли си за Енвер. Единственият резервен
ключ беше в касата на секретариата и можеше да бъде
взет само с позволение от Енвер, в случай че директо-

102
рът беше извън предприятието. С ръка на алуминиевата
дръжка, преди да бутне вратата, той се замисли дали да
не пита първо защо вратата се е отворила под носа му.
Ами ако е поредният саботаж?
Тази мисъл го разтърси и го извади от равновесие.
Краката му омекнаха. Струваше му се, че само кос-
тюмът, който беше облякъл, държеше тялото му изпра-
вено. Но вместо да се отдръпне назад, той рязко бутна
вратата като човек, който се чувства собственик. От-
вори я с такъв замах, че тя се блъсна в стената. Първо
погледна към сейфа до официалните портрети. Отдъ-
хна си, като видя, че е затворен, но все пак отиде да
провери, като държеше напред големия ключ като нож.
Изтръпна, като видя двама души, седнали на неговата
маса. Толкова се уплаши, че отпърво не ги позна. Опита
се да се вземе в ръце, погледна към сейфа с подозрение,
после пак към двамата на масата. И изведнъж се успо-
кои. Бяха Коци и Авни. Двамата го гледаха изпитател-
но, сякаш намираха нещо подозрително в странното му
поведение. Той се сети за мистериозното мълчание на
Енвер. Върна се да затвори вратата, за да има време да
помисли, а и да види дали не идва някой след него. Ко-
ридорът изглеждаше празен, той не се подаде да огледа,
а само викна през вратата на секретарката:
– Аз съм в кабинета, ако има нещо, уведоми ме.
После се усмихна широко на двамата мъже и отиде
до секретарката да види къде е Енвер и да не би да се
навъртат наоколо хора от полицията или от Държавна
сигурност. Секретарката скочи на крака, когато Адриа-
тик почука и влезе, без да изчака отговор. Тя тръгна да
обяснява нещо за двамата мъже в кабинета му, но той
я прекъсна с ръка и поръча три кафета. Беше сигурен,
че Енвер ще се появи на срещата. Изчака да види какво
знае секретарката по въпроса, а тя веднага го осведоми:

103
 – Другарю директор, да направя четири кафета, по-
неже идва и другарят Енвер? Той ми заръча да му кажа,
когато се върнете в службата.
– Кой Енвер? – попита и сам се потресе от идиотския
си въпрос. Не просто идиотски, а направо налудничав,
разрушителен и самоубийствен. Кой ли Енвер може да
е поискал да го уведомят, когато си дойде в службата
той  – някакво си директорче, безимотен селяк? Кой,
сигурно великият Енвер? Светлият ръководител? Как
изобщо успя да произнесе такъв въпрос? Как излязоха
от устата му тези думи? Как му хрумна да попита кой
Енвер, сякаш имаше някакво съмнение?
– Ами другарят Енвер – отговори секретарката и се
зачерви. Тя схвана недоразумението и разбра, че трябва
да внимава, и не каза нищо повече, сякаш за да спре ди-
ректора в този нечуван абсурд. Може би и враждебен…
– Донеси кафетата и уведоми другаря Енвер, както
ти е заръчал – каза той почти като заповед, но без да
уточнява броя на кафетата. След това се върна в каби-
нета си с тържествена физиономия, демонстрирайки
радостта си от срещата с двама стари приятели. – Ама
как сте, другари? Успяхте ли да си починете? Тук поч-
ти свършихме. Лозунгите са преправени, портретът на
другаря Енвер Ходжа на бял фон е закачен на място.
Работата продължава според директивата, стараем се да
я свършим колкото може по-бързо и по-добре.
– Разрешихте ли проблема с боята? – попита Коци.
– Взехме няколко кутии чешка боя от склада. Па-
зехме я за конгресите, но сегашното положение беше
спешно. Разбира се, издадох заповед да се вземат необ-
ходимите мерки, да се достави боята в нужното количе-
ство и качество, за да може да се изпълни своевременно
задачата за ноемврийските чествания. Всички празни-
ци – 8 ноември, 17 ноември, 28 и 29 ноември, тази годи-

104
на ги посрещаме с победи на всички фронтове, не може
да ги помрачи някаква си югославска боя. Предстоят и
изборите за народно събрание – нареждаше директорът
с усмивка, но същевременно със сериозен поглед.
– Аз все пак искам да разбера всичко за боята, която
се повреди – настоя Коци. – Ясно, че е била югославска.
Сега трябва да уточним отговорностите и да намерим
виновните. Как така се е изтрила боята? Откри ли се
причината? Направени ли са анализите?
Директорът надуши опасността. Бръкна си в джо-
ба, извади кутия цигари, поднесе я на Коци, после на
Авни, който отказа, сякаш стоеше пред плаката с войни-
ка с надпис: „Откажи цигарите!“. Все така с протегната
ръка, директорът каза уверено:
– Да изчакаме другаря Енвер.
Не чакаха дълго. Преди да са изпушили цигарите си,
дойде кафето заедно с Енвер. Тримата го проследиха с
очи как сяда на мястото, където секретарката беше ос-
тавила каната с кафето. Никой не бързаше да заговори
пръв. В пълно мълчание те си сипаха кафе, разбъркаха
захарта и зачакаха някой да вземе думата пръв. Енвер
също си разбърка кафето, запали цигара и заговори:
– Другари, в тази трудна ситуация, смятам, и дирек-
торът ви е осведомил, извършихме всички работи с пъ-
лен успех. Сега можем да се върнем назад и да видим
къде имахме спънки в работата. Мисля, че трябва да се
спрем на тази точка, преди да продължим нататък и да
обсъдим какви още лозунги трябва да се подготвят –
и като текст, и като визия, както ни беше наредено от
Централния комитет на партията.
Така се изказа Енвер със стоически глас, в който ня-
маше и следа от страх или колебание.
– Ние сме тук, за да съставим отчета за развалената
боя, аз и другарят Коци – каза Авни от Държавна сигур-

105
ност. – Лозунгите и останалите въпроси не ни засягат,
не са в нашите компетенции. Това са работи за вашия
художествено-технически отдел. Ние трябва да обсъ-
дим въпроса с боята. – И той погледна към Коци.
– Да, другари, ние сме тук заради развалената боя, да
открием как, къде и защо – потвърди Коци, като гледа-
ше някакъв лист пред себе си.
– Много добре – каза директорът, – тогава проце-
дурата е ясна. Енвер, кажи какво се случи с тази боя.
Другарите имат право, трябва да се вземат необходи-
мите мерки това повече да не се повтаря. В този случай
пожънахме успех, може да се каже, че надвихме врага.
Най-малкото успяхме да се справим с един неочакван
проблем. Така смятам аз.
– Другарю директор, другарю Адриатик – започна
Енвер, – тази боя не я взехме по установените правила,
получихме я без технически доклад, понеже не дойде
от обичайните складове, по-точно не я взехме от прис-
танището, от складовете за вноса, а от склада на друга-
рите…
– Ще ви помоля, другарю Енвер – прекъсна го Коци, –
дайте по същество и карайте накратко.
– От склада на Вътрешното министерство, другарю
Коци, оттам ми казаха, че са я докарали другарите от
търговията. След като колата с боята пристигнала при
тях в склада, разбрали, че станала грешка, даже върнали
шофьора, защото боята нямала техническа характерис-
тика. А пък шофьорът я взел от пристанището по запо-
вед на вътрешния отдел в Тирана.
– Какво общо има вътрешният отдел в Тирана с боя-
та? – попита Коци учуден и леко изнервен.
– И аз не знам каква е връзката, другарю Коци – от-
говори Енвер. – На нас ни трябваше боя. Китайците
казаха: „Да, да, ще докараме!“, ние трябваше да започ-

106
нем работа, а боя нямаше. Казаха, че има закъснение
в превоза. Тогава отидохме и направихме запитване
в Търговската палата. Защото работата не можеше да
чака. Както видяхме сами, за всяко нещо се иска време.
Имахме късмет, че не се развалиха всички лозунги, за-
щото повечето са местно производство, преди да дойде
югославската боя.
– По-накратко, нямаме време за губене – повтори
Коци.
– Накратко, искам да кажа, че боята я поръчаха дру-
гарите от органите по сигурността, понеже, както каза
склададжията, нито ние, нито другарите от търговията
имаме право да сключваме договор с Югославия без съ-
ответното разрешение. Тоест ние не сме искали специ-
ално разрешение, другарите от Търговската палата ми
дадоха писмено обяснение, че и те не са искали разре-
шение… Това е, това знам аз…
– Това ли е? Ами ти как така си приел боя без техни-
чески доклад? – попита го Авни.
– Това не се случва за първи път, другарю Авни. Раз-
бира се, обикновено боята идва с технически доклад, но
се случва да дойде и без технически доклад, понеже е
вносна. Щом е дошла дотук, този, който я е поръчал,
знае какво е поръчал.
– Това е ясно, но тук става въпрос за икономически
щети, нанесени на държавата, освен политическите –
ядоса се Авни. – Аз и другарят Коци именно затова сме
тук. Някой ще ми каже ли кой ще покрие тези щети?
Вашето предприятие плати ли за тази боя, или не?
– Не, другарю Авни, в предприятието получихме бо-
ята без разписка за плащане, понеже склададжията ня-
маше как да ни я издаде.
– А кой е доставил боята в склада? – попита Коци
заплашително.

107
 – А, това не знам – отговори Енвер. – Аз само отидох
и я взех. Склададжията ми я предаде с изходяща бележ-
ка, която се пази в документацията.
– Добре де, как така сте взели югославска боя? Или и
друг път сте взимали оттам? – попита Коци.
– Не, другарю Коци, за пръв път, откакто съм в това
предприятие  – намеси се в разговора и директорът. –
Обикновено взимаме чешка или източногерманска,
някога взимахме и руска, разбира се, и китайска. Юго-
славска никога не сме ползвали.
– Тогава не ви ли влиза в задълженията непременно
да изисквате технически отчет? – ядоса се Авни. – Като
взимате нова боя, не я ли изпробвате? Че то човек кух-
нята да тръгне да си боядисва, ще пробва боята.
– Разбира се, направихме проба, другарю Авни – от-
върна директорът с лека усмивка, – но имаме толкова
много работа и използваме толкова много бои… Често
помагаме и на други предприятия с лозунгите, на други
окръзи, на други градове. Разберете ме правилно, не ни
се е случвало такова нещо, защото, как да ви кажа, няма
причина да се случи… Да протече разтворима боя от
водата, след като веднъж вече е разтворена… На кофи-
те пишеше разтворима боя на сръбски, преведохме си
го от руски и ни се стори, че всичко е наред. Обикно-
вено изискваме технически доклад дали боята е суха и
дали покрива от първа ръка. Дали изсъхва бързо, дали
се стича от четката. Когато боята се разтваря във вода,
тя не се разваля… Такива ми ти работи… Да се отмие
суха боя, която е разтворена във вода – това никога не
ни се е случвало.
– Говорихте ли с другарите от Търговската палата
вчера или днес? – попита Авни, като си отбеляза нещо
в тетрадката.
– Да, аз се свързах с тях – отговори Енвер.

108
 – И какво казаха, кой е поръчал боята? – каза Авни.
– Боята я поръчахме ние от Търговската палата, дру-
гарю Авни, както винаги – обясни Енвер.
– Както винаги? Не казахте ли току-що, че не сте я
поръчали вие? Или нещо грешно съм разбрал? – Авни
го гледаше настойчиво в очите.
– Не, другарю Авни, правилно сте разбрали. Боята
винаги ние я поръчваме – за празници, за годишнини, за
конгреси. Не сме поръчали боята от Югославия, понеже
нямаме позволение за такава поръчка, а и не сме искали
позволение, понеже не сме работили досега с югослав-
ска боя.
– Значи, ти сега ми твърдиш, че югославяните са под-
хвърлили боята на Държавна сигурност или на вътреш-
ния отдел? – каза разгневен Авни.
– Няма как да твърдя такова нещо, другарю Авни –
отвърна Енвер и инстинктивно стисна в джоба партий-
ната си книжка.
– Доколкото схващам, и ще разпитам, можете да бъ-
дете сигурни, нещата стоят така: вие сте имали нужда
от боя, поръчали сте в Търговската палата, те не са на-
мерили или нещо такова и поръчката е направена от
Държавна сигурност. Така ли е? – обобщи Коци.
– Или Държавна сигурност, или вътрешният отдел,
но честно казано, ние не сме наясно – включи се в игра-
та на котка и мишка директорът.
– Кои ние? Вие двамата или има и още някого? – по-
пита Авни.
– Ние, предприятието – уточни директорът.
– Ние, предприятието, това е много общо. Как да раз-
берем ние къде да насочим разследването? – каза Коци.
– Извинете ме, другарю Коци, ако съм ви разбрал
погрешно, но вие обвинявате нас за югославската боя,
така ли? Тоест ще ни разследвате наказателно? – попита

109
директорът, като си придаваше безстрашен вид, но от-
вътре пищеше отчаяно като самотна кукувица.
– Някой трябва да поеме отговорността за щетите,
нанесени на държавата – каза Авни, – за боята, за плат-
ната, за работните часове, това първо, и второ, нанесе-
ни са изключително неприятни идеологически щети.
– Позволете ми да ви припомня, другарю Авни – каза
директорът,  – че ние цял живот се занимаваме с тази
професия. Изписваме партийните лозунги на платна, на
плакати, на ленти, по стени, навсякъде. Щетите, за кои-
то говорите, са пренебрежими. Ами че всяка година се
повреждат платна и има загуби… То е като в кампания-
та по жътва или беритба. Във всяка акция под знамената
на работните бригади има неизбежни загуби…
– Не съм казал, че трябва да се пестят платната и бо-
ите в идеологическите задачи. В никакъв случай, та това
е фронтът на нашата борба. Това е барикадата, която за-
щитаваме самоотвержено – изтъкна Авни. – Но в този
случай работата беше саботирана. Всичко се преправи
от начало до край. Не е ли така?
– Не е точно така – обясни Енвер. – Аз, като носещ
името Енвер – продължи той, докато двамата от ком-
петентните органи го пронизаха с погледи, сякаш е из-
рекъл нечувано богохулство, – аз, като носещ името
Енвер  – повтори той, за да придаде повече тежест на
името за първи път в живота си, за да припомни на тези
двамата, че партията е над всичко, дори над тях сами-
те, – виждам нещата през друга призма. Голяма част от
платната наредихме да се изчистят, взеха ги военните и
ще ги пуснат в техните стерилизатори. Така че голяма
част от платната ще се използват отново. Вчерашните
работни часове колективът реши единодушно да ги дари
за партията. Значи, нямаме извънредни разходи за труд,
дори може да се каже, че сме спестили.

110
 – Значи, накъдето и да тръгнем, стигаме до боята –
заключи Коци.
– Да, другарю Коци, но работата с боята не е по вина
на нашето предприятие – отново потвърди Енвер. – Аз
това го обясних много добре вчера на другаря Рамиш по
време на срещата.
– Как така, аз това за първи път го чувам. Ей сега го
чувам от теб, другарю Енвер. Не помня да сме го об-
съждали на срещата, а аз имам добра памет, това ми е
работата – учуди се Авни.
– Разговарях с другаря Рамиш в коридора, докато се
раздвижвахме – обясни Енвер.
– Ние в партията нямаме тайни, другарю Енвер –
каза гневно Коци и го изгледа обидено, – нямаме тай-
ни от нашите другари. Всичко това можеш да го кажеш
високо и ясно. Няма да пропадне светът заради някол-
ко парчета платно и някаква си боя, социалистическата
държава разполага с достатъчно, ще ни стигне за цял
живот. Обаче не смятам, че трябва да бягате от отговор-
ност за вашите грешки и да прехвърляте вината на тези,
които са поръчали боята. Смятам всичко да отразим в
нашия доклад. Даже сега с другаря Авни ще разследва-
ме цялата работа, ще стоим тук, докато не установим
откъде е дошла боята и кой я е докарал. За останалото
ще реши партията, когато му дойде времето.
– Другарю Коци, ние използвахме боята, която ни
предостави държавата – каза Енвер и директорът раз-
бра по сериозния му тон, че имаше някакви гаранции
за протекция, иначе не би издигнал глас срещу толкова
важен човек от Министерството на вътрешните работи,
на практика бойното оръжие на партията. – Държавата,
според писмото, което пазя в документацията си и което
ще ви връча лично, ни обяснява търпеливо ситуацията,
създалата се политическа обстановка…

111
 – Стига усуква – произнесе Коци заповедно и го из-
гледа вбесен, – накратко!
– Другари, ние получихме нареждане от партията да
изпълним поръчката колкото може по-бързо. Нямахме
боя, поискахме по установените правила и боята прис-
тигна по определения държавен път. Нито имахме вре-
ме, нито причини да проверяваме работата на органи-
те или на директорите, които се занимават с това. Ние
бяхме в разгара на работата, трябваше ни материал, за
да изпълним задачата, дадена ни от партията. Задачата
бе изпълнена, боята протече от водата, но ако не беше
заваляло, ние нямаше и да разберем, че тази боя е про-
блематична – обясни Енвер.
– Добре, я чакайте да ви питам, имате ли още от тази
боя? – каза Авни.
– Пълно е в склада – отговори разтревожено дирек-
торът, – пълно е.
– А с каква боя заменихте тази, която протече? –
продължи с предизвикателен тон Авни.
– Имахме малко останала боя, а югославската я сме-
сихме с много лепило, така че няма как да се изтрие.
Цяла нощ са работили художниците в отдела – обясни
Енвер с технически език. – Използвахме много малко от
нея, само за последните лозунги.
– Значи, ако сега пак завали, боята може да се из-
трие, може и да не се изтрие, така ли? – сряза го Авни.
– Не, тази боя няма как да се изтрие – отговори му
Енвер.
– Но вие явно сте знаели и за предишните, че може да
се смеси боята с това лепило и да не се изтрие, не е ли
така? Можете ли да правите боя, която да не се изтрива,
или не? – попита ги Коци, докато Авни кимаше в под-
крепа. – Вие случайно не сте ли завършили техническо
училище, или химическо, или нещо такова?

112
 – Да, другари, но ние нямаме индустриален капаци-
тет да произвеждаме боя. Добавяме малко лепило, ако
видим, че има проблем, за да се спои по-добре и да за-
лепне по платното, но това не е окончателно решение,
понеже лепилото ни излиза по-скъпо от боята. Затова
се опитваме да го пестим – пак обясни Енвер.
Четиримата мъже замълчаха. Двамата от компетент-
ните органи си отбелязваха нещо в записките, а другите
двама се споглеждаха като деца на изпит, които се канят
да преписват.
– Добре, другари, да обобщим с две думи ситуацията
с боята, преди да тръгнем да проследим откъде е дошла
и как е дошла. Другарят Енвер ще ни помогне с нужната
документация, за да проверим вписването и изписване-
то. Дотук стигнахме до извода, че боята е дошла в този
си вид. Можело е да се оправи, ако се е била забъркала
тази работа с лепилото, но този проблем не е бил регис-
триран навреме, тъй като не се е случвало такова нещо
преди, както твърди директорът – започна да резюмира
Коци, като четеше записките си според разговора. – Съ-
гласни ли сте с това заключение, другари?
– Ние също ще си направим нашите изводи и ще ги
връчим като доклад, понеже това е партийна задача,
която ни спусна другарят Рамиш – добави неопределено
Енвер, а Коци го измери с очи и каза:
– На мен ми трябват подписите ви. Ако искате да
прочетете доклада, заповядайте, ето го – каза Коци.
Директорът го взе, хвърли един поглед и го подписа.
Енвер замълча за миг и после каза:
– Аз ще съставя моя отчет, за да няма противоречия
между нас, но за да не се повлияя от вашия отчет, дру-
гарю Коци, по-добре да не го чета сега.
Коци го измери с поглед, разбра, че не искаше да по-
дпише, взе си отчета, сложи го в папка и на излизане

113
каза на Авни:
– Мисля, че на теб не ти трябва подписаният отчет,
понеже нали от вас е дошла боята при нас, така че, дру-
гари…
Авни тръсна замислено глава и нищо не каза, само
погледна към Коци, сякаш е разбрал нещо важно. При-
бра и той собствения си отчет в папка и след сухо ръку-
ване двамата оставиха директора и партийния секретар
на предприятието в кабинета. Коци отвори вратата, а
Авни я затвори, без нито един от тях да се обърне назад.
След като излязоха, пръв наруши мълчанието директо-
рът:
– Енвер, трябва да обмислим добре тая работа. И ти
трябваше да подпишеш доклада. Остави ме сам, сега ще
изглежда, сякаш това са мои твърдения.
– Другарю Адриатик, ти си директор на предприяти-
ето. Аз се подписвам, когато ми нареди партията. Ти си
начело на всичко тук, аз съм до теб, разбира се, но ти
си начело.
– Боята е твоя отговорност, Енвер, ти си химик и
това беше твоя задача – каза строго директорът, без
обаче да го погледне.
– Боята може да е моя отговорност, добре, но е също
и твоя, другарю директор, като най-висш титуляр в
предприятието.
– Откога станах „другарю директор“, а, Енвер? – по-
пита го директорът и едно малко човече на име Тик въ-
тре в него започна да трепери от страх. – Не си мисли,
че и аз няма да съставя собствен отчет по въпроса.
– Другарю директор, аз имам разрешение за боята с
вашия подпис – подхвърли Енвер.
– Сигурно имаш, Енвер, но там е и твоят подпис. Два-
мата заедно сме приели доставката на тази боя, както и
на всяка друга боя. Да ти кажа честно, виждам накъде

114
биеш, но не ми се иска да го повярвам. Цяла вечност
работим заедно. Аз не бих си и помислил да те зарежа
сам в такава ситуация – каза директорът.
– Никой не е сам в нашата държава, с нас е винаги
партията с орловия си поглед – отвърна на огъня Ен-
вер, – партията ги разбира тези неща. Може би боята не
е толкова прост случай. Вътрешният враг е най-опасен,
така ни учи другарят Енвер Ходжа. Партията обаче ще
го намери, където и да се крие – постави край на разго-
вора партийният секретар.
Директорът замълча. Малкият Тик вътре в него му
подшушна да не говори повече. Сети се за самокритика-
та, която беше захванал, но изведнъж се усъмни да не би
Енвер да знае нещо повече и затова да изглежда толкова
самоуверен пред компетентните органи. Не можеше да
подмине така тази открита провокация. Той отлично си
даваше сметка, че като директор носи основната отго-
ворност, а Енвер има само частична вина, понеже не е
направил съответните анализи на боята. Главната вина
беше негова. Той беше директор, а дори и при комуни-
зма първо си го отнасяха главните, а след това подчине-
ните. Това беше добре познатата формула на класовата
борба. Беше му ясно, че след оттеглянето на китайците
първо ще бъде ударена бюрокрацията и нищо чудно той
да се озове в друго предприятие или дори да бъде по-
нижен в звание и отговорност. А Енвер беше част от
партията. Самокритиката само щеше да засили позици-
ите му. Когато един комунист признае вината си, после
може да я прехвърли на когото си поиска. Думата на ко-
мунисти като Енвер беше като горещ картоф – хвърлиш
го тук, хвърлиш го там и накрая уцелиш този, когото
трябва. Тази игра обаче беше на живот и смърт, защото
след нея хвърчаха глави. Когато трябваше да се открие
и унищожи вътрешният враг, просто казваха, че изпъл-

115
няват решение на конгреса или на пленума.
Енвер се извини, че не може да остане повече, и из-
лезе да върши някаква работа, оставяйки директора на-
саме със самокритиката, която беше решил да направи
пред колектива, ако нещата се развиеха в тази посока.
Но докато обмисляше ситуацията надълго и нашироко,
бледа светлинка се появи в края на огромния тъмен ту-
нел. В ума на Адриатик като далечна светкавица в мра-
ка проблесна надежда. Ами ако партията беше плани-
рала всичко това, за да открие някаква вражеска група
във Вътрешното министерство или още по-надълбоко,
в любимия партиен орган – в сърцето на Държавна си-
гурност?
– Ами да, няма как да е иначе – промърмори Адриа-
тик сам в кабинета си и лицето му просветна като слън-
це след дъжд. – Затова тези двамата беснеят, а нашият
се прави на герой…
Излезе доволен от кабинета си и тръгна да търси Ен-
вер, за да пият по едно кафе във „Флора“ под топлите
слънчеви лъчи, които напичаха като през август.
– Партията знае всичко – каза си той и тръгна към
склада, където мислеше, че ще открие Енвер да съставя
доклада си, както го изискваше партията. Засега реши
да му прости.

***

Щом се върна вкъщи, Едмонд се просна изтощен на

леглото и веднага заспа. Тялото му сякаш затъваше все
по-дълбоко във вълнения дюшек, а кожата му изтръпва-
ше, както когато навремето беше в леглото с Адриана.
Пред очите му се нижеха сънища, накъсани от вратите
на градските автобуси, които се отваряха и затваряха
долу на улицата. Струваше му се, че колелата им затъ-

116
ват постоянно в някаква каша от узрели плодове. Дали
защото беше почти в безсъзнание в черно-белия си сън,
при което спеше половината от мозъка му, или по няка-
къв неразбираем начин слухът му оставаше буден, но
тази каша в подсъзнанието му ставаше страшно скъпа.
Той се протягаше да я достигне, да я види, да я помири-
ше, да види цвета º, да разбере дали не е смазка, машин-
но масло или восък, но щом се приближеше до нея, ид-
ваше автобусът, изскърцваха спирачки и вратите се от-
варяха, за да го вземат. Да го вземат закъде? Къде щеше
да го отведе автобусът? Тогава му се стори, че кашата
е между пръстите му, и ги потърка, за да разбере какво
е това. Тя стана топла, лепкава, хлъзгава – като разто-
пена свещ. Нещо меко, почти течно. В този момент той
погледна нагоре да види шофьора, но мястото му беше
празно. До него стояха на една и съща седалка майка
му и баща му и го гледаха. Той разбра, че го гледат, но
те не даваха признаци да са го разпознали. Искаше да
им махне с ръка, но внезапно го връхлетя чувство на
страх и срам, като малко дете, което е направило беля,
понеже е взело от кашата. Погледна надолу и видя, че
целият е омазан в тази каша, от глава до пети. Обувките
му бяха затънали в нея. Обзе го страх, който подсъзна-
телно свързваше с колелата на автобуса и родителите
му, които стояха вътре и го гледаха. Той не можеше да
влезе в автобуса така изкалян, родителите му щяха да
го видят омазан с това лигаво нещо, което се стичаше
от него с миризма на мускус и влага, като от кирпичена
стена в дъждовно време. Помъчи се да избяга, но кра-
ката му бяха залепнали в кашата, чувстваше се толкова
мръсен, всичко се събираше в гърлото му и засядаше,
повръщаше му се. Страхът да не го видят родителите
му от автобуса, затънал в калната улица, усилваше па-
никата му и той започна да драпа с ръце и крака, за да

117
се отскубне от кашата, която изведнъж му заприлича
на сперма. Спермата на държавата. Щом тази мисъл
достигна до съзнанието му, сънят му от черно-бял, като
детска рисунка за оцветяване, стана цветен. Погледна
ръцете си, погледна пътя под себе си – бяха едноцветни,
обърна се назад към автобуса, от който се опитваше да
избяга. Всичко беше червено – автобусът, улиците око-
ло него, а по-нататък ставаше черно-бяло, примесено с
убито сиво, като изтрито с ръка. Родителите му вече не
бяха вътре. Още повече се паникьоса, когато разбра, че
са зад него и го чакат да се обърне, да ги забележи и да
се подготви за достойно наказание, понеже се е омазал
със спермата на държавата. Той беше виновен, че се е
изляла по улиците. Тази тежка вина го остави без дъх.
Тук сънят прекъсна. Той отвори очи. По бузата му
беше протекла слюнка и тя беше залепнала за възглав-
ницата. В този момент между съня и пробуждането усе-
ти целия срам от омазването с кашата по улиците, още
я усещаше по себе си. И не просто я усещаше, а искаше
да се изчисти, сякаш за да не го обвиняват повече. Фи-
гурата на родителите му, чакащи го на тротоара хванати
под ръка, му изглеждаше като сянка на картина, която
иска да бъде нарисувана, но още няма очертания, нито
смисъл, има само някаква неясна идея, която се стреми
да стигне някъде вътре в него, да му покаже, че нещо го
очаква, нещо, което той още не знае.
Едмонд погледна към ръцете си, да не би наистина да
са изцапани със спермата на държавата. Бяха отпусна-
ти, с червено под ноктите от изписването на лозунгите.
По пръстите и дланите му имаше сини петна от портре-
та и още миришеха на боя. Изтри с ръкав потеклата от
устата му слюнка. Реши да поспи още малко, беше умо-
рен, но съзнанието му се луташе между съня и будното
състояние и накрая се умори от тази игра.

118
 – Трябва да отида на гробищата – каза си, устните му
се раздвижиха, за да произнесат думите, но не излезе
звук. – Идват в съня ми, защото не съм отишъл да им
занеса цветя – обади се Сюлейман някъде от дълбините
на мрака вътре в него.
Едмонд стана бързо, устремен нанякъде, стори му се,
че закъснява за работа, и изведнъж осъзна, че е сънувал
полубуден. Погледна часовника. „Малко съм спал“  –
помисли си той и отиде да се измие. Изтри ръцете си
с бензин, после ги изми със сапун за пране, след кое-
то цветът на кожата му горе-долу се появи. Освежи се
със студена вода, помисли си дали да не се изкъпе, но
нямаше време. Трябваше да се върне на работа, за да
направи впечатление на старателен, но не толкова, че
да изглежда прекалено усърден, както понякога се ус-
ъмняваха в предателите. Отиде да хапне, но установи,
че хлябът е станал на камък. Започна да рови по шкафо-
вете и в хладилника, за да намери нещо, което става за
ядене. Изяде едно парче сирене. Взе джезвето, за да си
направи кафе. До каничката за кафе стоеше бутилката с
ликьор. Седна на масата с лице към прозореца, сипа си
кафе, сипа си и ликьор и на малки глътки изпи и двете.
После слезе долу, купи си голям хляб, който беше още
топъл, току-що докаран от фабриката, и на връщане
към къщи по целия път, чак докато се прибра и седна на
същото място, където беше изпил кафето, душеше ко-
ричката му, без да си отчупи. Пийна още малко ликьор,
замисли се за съня, за боята, а когато се сети отново за
работата, минаваше един часът.
– Чудо картина ще стане – каза си на глас, – но кога
ли…
Стана. Пъхна си парче топъл хляб в устата, без нищо.
Пийна малко вода и си запали цигара, без да излиза от
къщи. На вратата огледа шкафа, в който държеше дър-

119
вата, за да си намери сухи обувки. Откри обувките на
баща си. Изпробва ги. От лятото кожата беше изсъхна-
ла и беше твърда като камък. Като се опитваше да пъх-
не по-навътре крака си, те изскърцваха. Едмонд влезе в
банята и намокри обилно обувките от външната страна,
после ги избърса с парцал. Обувките омекнаха, той ги
нахлузи и излезе от къщи. Докато слезе до първия етаж,
усети как дясната обувка започна да му убива на петата,
кожата беше стегната и го стържеше. Върна се обратно
и си сложи влажните обувки, които беше носил предния
ден, а и през нощта. Хвана автобуса към 2:30. Набута
се и се подпря между работниците от първа смяна, кои-
то точно бяха излезли от работа. Едва издържа няколко
спирки свит в едно кьоше, задушаваше се от изпарени-
ята на пот, миризмата на чорапи и обувки, примесена
с дъх на уморени крака, затова не дочака вратата да се
отвори изцяло, изскочи навън и падна на тротоара, като
за малко не си удари лицето. Отвратителната миризма
на хора, наблъскани като сардели в автобуса, се понесе
след него заедно с помпите на превозното средство и се
разля навън. Подуши се, миризмата стоеше в носа му.
Реши да я задуши с цигара.
Стигна на работа малко преди три часа. Мина през
входния портал и попита охраната, колкото да се намира
на приказка, дали е дошъл някой от началството. В на-
чалото не можа да види пазача през стъклото, а когато
го извика, Гани изскочи с някакъв лист в ръка.
– А ти къде ходиш цял ден? – извика му той и гласът
му прозвуча заплашително.
– Директорът ни пусна в почивка към шест сутринта,
цяла нощ работихме – отвърна му Едмонд, замълча и
добави: – Защо, какво има?
Гани се огледа наоколо, сякаш сега разбра, че други-
ят не знае, понеже не е бил на работа с позволение на

120
директора, после прошепна тайнствено:
– Голяма беля стана. Ръководството върна портрета
от университета.
– Каквооо?! – удиви се Едмонд, а Сюлейман изплува
от мрака и го хвана за гърлото, за да не казва нито дума
повече. „Добре че дойде“ – каза му той отвътре.
От уплахата на Гани вътрешният Сюлейман разбра,
че наводнението от онзи дъжд сега донасяше поредна-
та огромна вълна, която всеки момент щеше да залее
предприятието. Едмонд не каза нищо повече. Поклати
глава раздразнено и умислено, като човек с големи ядо-
ве, така, както му подсказа от дъното на кладенеца Сю-
лейман, който днес звучеше с дълбоко и безкрайно ехо
от мрачните и влажни дълбини, където го беше набутал
Едмонд заради любовта си към Адриана.
– Отивай, отивай, всички са се събрали в ателието –
каза му портиерът. – Ти си последен.
Щом Едмонд прекрачи прага на предприятието, Гани
извади ключовете и затвори входната врата. Дрънчене-
то на металния катинар на портата прозвуча като плач
и отекна в мрачните дълбини, където се беше свил уп-
лашен Сюлейман. Едмонд тръгна към ателието спокоен.
Мина през стаята с туткала, където пещите бяха запале-
ни, а туткалът вреше. В отдела по опъване на плакатите
подготвяха нова рамка. Едмонд пое в обратна посока,
дишайки забавено, и влезе в отдела по изписването. Во-
нята от автобуса, полепнала по вътрешната страна на
носа му, се смеси с миризмата на туткала. Коричките
хляб, заедно с черното кафе и ликьора в стомаха му,
закъркориха, сякаш вътре в него се надигаха пластове
земя и въглища. Цялата смес се надигна към гърлото
му. Стигна до ателието и през неизмитите прозорци
различи цяла тълпа от хора. Портретът, който бяха за-
вършили в шест часа сутринта, стоеше на същото мяс-

121
то. Едмонд се приближи, като се опитваше да потисне
позива за повръщане, който напираше от гърлото му, и
вдъхна свежия въздух от просторното ателие. Мина му
през ума, че сигурно е настинал предишната нощ, беше
стоял през цялото време с мокри обувки. Опитваше
се несъзнателно да притисне Сюлейман колкото може
по-дълбоко в корема си, да не го показва пред другите,
които от два дни упорито се опитваха да открият стария
Сюлейман, наивния Сюлейман, твърдоглавия Сюлей-
ман, който щеше да каже: „Голяма работа, като не ме ис-
кате тук, отивам си и хващам мотиката, много ви здраве
на всички“. Едмонд, създаден от Адриана, знаеше, че
не е моментът да се прави на герой, който не може да
преклони глава. Сега беше моментът да си оправи жи-
вота. Така че преглътна с мъка, но и с някакво странно
задоволство киселината, която се надигаше от стомаха
му и която като че ли самият Сюлейман буташе нагоре.
– Другари, захванали сме се с голямо дело. Трябва да
свършим нашата работа бързо, точно и красиво. Защо-
то нашият девиз е да напредваме смело, да вървим на-
пред, да стигнем далеч, да се издигнем нависоко. Няма
да се спрем пред трудностите. Днес предават револю-
цията китайците, вчера бяха руснаците, югославяните,
Варшавският договор. Но ние никога няма да я преда-
дем, другари. Другарят Енвер Ходжа ни учи, че да бра-
ним отечеството е наш върховен дълг. Ние ще пробием
всяка блокада, ще преодолеем всяка трудност и всяко
препятствие с отдаденост и саможертва на истински ко-
мунисти. По примера на нашите предшественици, които
посрещаха куршумите с гърдите си и се хвърляха в бор-
бата с вдигнато чело – редеше лозунги малкият Енвер. –
Ние сме социалистическо предприятие и наш дълг е
да сме начело на идеологическия фронт. Да покажем с
нашия труд на врага, но и на народа ни, че комунисти-

122
ческата революция на пролетариата е стигнала далеч.
Както ни учи другарят Енвер Ходжа, да държим в една-
та ръка сабята, а в другата – пушката, защото книгата
е част от нашия живот и от нашата работа. Да вървим
от победа към победа! Ние не познаваме загуба! Не се
пречупваме, защото сме комунисти! Не се предаваме,
защото сме албанци!
Колкото повече говореше Енвер, толкова по-малко
думите му достигаха до ума на Едмонд. Опитваше се да
разбере какво приказва партийният секретар, но черна-
та маса, която се надигаше към гърлото му от дъното на
кладенеца, напираше все повече.
– Пролетарската революция, победата на социали-
зма и комунизма в цял свят – това е светлото бъдеще
на човечеството. Да живее другарят Енвер Ходжа, гене-
рален секретар на Централния комитет на Албанската
партия на труда, единствената партия, ръководена от
истински марксист-ленинист и сталинист, от нашия све-
тъл водач – продължаваше Енвер.
Тези реторически излияния сякаш удвоиха въртене-
то на черната маса в стомаха на Едмонд. Струваше му
се, че е изпил цялата маслена боя от портрета, всичкото
синьо с черни оттенъци, бялото от кичурите на ръко-
водителя. Всичко това бълбукаше някъде под сърцето
му, където Сюлейман се задъхваше сред бълбукащите
звуци, излизащи от органичното огнище и преминаващи
на талази от червата към гърлото. Задави го кашлица,
имаше усещането, че на езика му има косми и се спускат
надолу към корема. Чувстваше се още по-зле, отколко-
то при събуждането си преди малко. Сети се за спер-
мата на правителството, спермата на държавата, излята
по улиците. Всички си бяха облизали пръстите, всички
бяха виновни, кой повече, кой по-малко. От тази мисъл
червата му се разбъркаха още повече. Калта, която беше

123
натрупал върху главата на Сюлейман, се завихри като
речен водовъртеж, обърна се срещу гравитацията и се
насочи нагоре като фонтан от нефтен кладенец. Едмонд
скочи и излезе, за да намери някое местенце, където да
избълва тази смес от хляб, кафе, ликьор и стомашни
сокове, предизвикани от настинката. Всеки спазъм на
стомаха му изваждаше гадното и той се прочистваше.
Зрението и слухът му се възвърнаха и той видя в себе
си бялото чело на Сюлейман да се надига и излиза от
калта, сякаш беше взел абдест* и отиваше да се помо-
ли, качваше се по белите стълби на разрушена джамия,
останала само с четири стени, прозорците на купола и
вратата с каменна арка към минарето.

***

Коци беше провел уговорената среща с окръжния ко-

митет на партията, за да свери още веднъж доклада пре-
ди работната среща по деликатния въпрос в дирекцията
на Вътрешното министерство, отговаряща за Тирана.
На нея щеше да има делегати и от Второ управление,
анонимен представител на охраната на видните държав-
ни и партийни дейци и още няколко души, повечето по-
литици, по-малко военни. Щяха да присъстват и всички
директори на отдели от Първо управление. Коци беше
доволен, че неговата работа беше дала резултат като по
команда – едно, две, три и ето ти резултата. Преди един
час се беше разделил с Авни от Държавна сигурност.
В предварителния отчет, както и в окончателния, бяха
докарали нещата до десетина точки.
– Виновни са и трябва да бъдат наказани – беше казал

* Ритуално измиване преди религиозен обред при мюсюлма-

ните. Б.пр.

124
Авни на срещата между двамата. Но Коци, като обигран
войник, участвал в борбата с пушка в ръка, като истин-
ски партизанин, вникваше по-дълбоко в цялата работа.
– Другарю Авни – каза му той, – на война трябва да
държим на първо място фронта, но да не забравяме от-
стъплението. Стават и грешки. Това го разбирам. Тряб-
ва да се взимат наказателни мерки, за да има дисципли-
на. Но трябва да бъдат открити истинските виновници.
Иначе, ако ние допуснем грешка и осъдим неправилни-
те хора, а не виновниците, тези, които не са с нас, но са
против врага, ще се скрият между нас. Защото няма да
искат да попаднат в ръцете на врага. Обаче скрият ли се
между нас, нашите хора ще помислят, че врагът е про-
никнал отвътре. Нищо няма да спечелим от това, само
ще създадем собственоръчно условия за паника. А в
борбата паниката е по-лоша и от куршума. Врагът само
това чака. Ако види, че нашата крепост е завладяна от
паника, ще се опита да всее паниката в нашите реди-
ци като биологично оръжие. И тогава, колкото и силни
да сме на фронта, колкото и да си пазим гърба, злото
ще бъде вътре, защото фронтът ще е обзет от паника.
Заради паниката ще загубим бодростта си, ще падне
бойният дух. Ако сме обзети от паника, врагът ще ни
плюе неуморно, ще каже, както беше в този случай, ето,
измила им се е боята. Напразно ще се борим. Скъсахме
отношенията с Русия, скъсахме с Китай, защо само те
да са виновни, а ние да не сме, ще каже. Ето, дойдоха
китайците, изправихме на крака индустрията, и те са
комунисти, и ние сме комунисти. Къде бяхме, докъде
стигнахме. Врагът ще каже защо руснаците, какво лошо
сме видели от руснаците? Така, както сме тръгнали, ще
си останем сам-сами. Вижте, ще каже, никой не ги иска
тези. Реакцията ще изпълзи от дупката си като змия на-
пролет и ще започне да бълва обвинения. Ето, избраха

125
за папа поляк точно в деня на седемдесетия юбилей на
нашия ръководител. Малко ли ти се струва, а?
– Разбирам те съвсем ясно, другарю Коци – отвърна
Авни, – ти си стар кадър, от ленинградската школа, ис-
тински сталинист в борбата. Не се колебаеш да удариш
силно врага и да го разгромиш. Ленинградската школа е
школата на стратегията.
Авни нарочно спомена сталинизма пред Коци. Знае-
ше, че той боготвори Сталин. Вътре в Коци нямаше чо-
век, а един огромен цветен портрет на Сталин, облечен
като генералисимус, който обгръщаше изцяло плътта и
костите му. Отдадеността му към партията беше отдаде-
ност към Сталин. Всичко минаваше през сталинизма –
обичта към държавния ръководител, думата към парти-
ята, главната му мисия, целта на самия му живот. Коци
се поглади замислено по главата, докато преценяваше
какво да каже, за да изглежда по-внушителен в очите
на другия, този предан офицер от Държавна сигурност,
неразрушима фигура, истински стожер на комунизма.
Прокара ръка под носа си, сякаш да се поглади по мус-
таците, извади една цигара, протегна кутията към Авни
и каза:
– Да запалим по една, не можеш да ми откажеш. На
борба като на борба.
Двамата запалиха, Коци всмукваше дълбоко дима и
го изваждаше на кълбета. Авни дърпаше леко, без да
гълта. Пуфтеше навън дима, загледан в червеното огън-
че на цигарата. Кълбетата дим се смесваха във въздуха
с мислите му.
– Авни, не искам да си превишавам правомощията,
но исках да те питам дали успя да измъкнеш нещо от
управлението? За оная работа с боята ми е думата. Как
е дошла, кой я е докарал, кой я е поръчал? – каза той
и погледна Авни в очите така, както можеше да гледа

126
само Сталин, когато знаеше всичко, но искаше другият
срещу него сам да стигне до истината.
– Имам в досието имената на всички, които са разпо-
лагали с боята в склада на Министерството на вътреш-
ните работи, и разследвам оперативно пътя, по който е
минала боята. Кой я е внесъл, кой я е поръчал. Засега
данните сочат, че поръчката е направена от предприяти-
ето на Търговската камара за чужбина. След това някой
е поискал помощ от нас по спешност и боята е прис-
тигнала от Югославия като най-близък източник.
– Добре, Авни, да се концентрираме тук. Кой я е по-
ръчал? Кой я е платил? Защо от Югославия? Няма ли
други страни, от които може да се внесе? На тази точка
ми се ще да обърнем особено внимание. В такъв делика-
тен за нашата външна политика момент, какъвто имаме
сега в отношенията с Китай, на кого му хрумна да купу-
ва боя от Югославия, от страна, с която сме кажи-речи
във война. Защото някой от другарите от партията може
да разглежда това като акт на смекчаване на политиката
към Югославия, разбираш ли? Може да е отклонение
или ревизия на външната политика. Това имах предвид,
като ти обяснявах за паниката. Врагът само чака случай
да каже: сдобриха се с Югославия, забравиха Косово.
Прав е бил Кочи Дзодзе с неговата антипартийна група.
Затова аз настоявам да знам кой е направил поръчката,
защото, ако той е имал позволение от партията, аз ще
разбера веднага, след един час имам среща. Най-добре
ще е да е бил някой от реакционерите, така ще затегнем
дисциплината. Няма да разпространяваме паника. Ще
унищожим един потенциален враг, който така и така би
извършил вражески действия в бъдеще.
След тези думи Авни замълча, като поклащаше гла-
ва, докато си записваше мислите на Коци, който някол-
ко пъти прокара ръка под носа си, сякаш за да поглади

127
мустака си, и каза, без да сваля очи от него:
– Съмнявай се във всекиго, проверявай и дръж под
контрол нещата.
Това беше девизът му. Врагът можеше да се укрие и
в най-сигурните клетки на властта, като рак в човешко
тяло. Дори и тук, в службите на Държавна сигурност,
в Политбюро, в Министерството на отбраната, в пред-
приятията, в изкуствата, в земеделието, къде ли не. Ре-
волюционната бдителност държеше буден комунизма,
революцията, принципите.
С тези дълбоки мисли в главата си, с отчета в ръка,
той слезе от колата и се отправи към заседателната зала.
Може би беше пристигнал първи, но това нямаше зна-
чение. Създалото се политическо положение изисква-
ше драстични мерки и той се беше подготвил за това.
Неяснотата около произхода на боята и достигането º
до предприятието остана на заден план, сякаш се скри
зад портрета на Сталин с тежкия сив шинел на народен
боец, по който блестяха нашивки и ордени, сред кои-
то на широката гръд на бащата на народите искреше
златният медал на героя на Съветския съюз. Беше си-
гурен в солидните си позиции. Беше се информирал по
всички оперативни пътища. Седна на масата и развърза
връзките на папката с отчета като човек, който затяга
обувките си, за да направи решителната крачка. Имаше
ясна и точна стратегия как ще обясни ситуацията, щеше
да изложи и мерките, които според него трябваше да се
вземат, макар че още не разбираше съвсем защо боята
беше дошла от Югославия. В крайна сметка в такава
извънредна ситуация това е като дима, който излиза от
ноздрите на змея, помисли си той.
Войниците от републиканската гвардия отвориха
вратата на заседателната зала, което предвещаваше
пристигането на другаря Рамиш в ролята на човек, взе-

128
мащ решения, а не просто член на Политбюро, участващ
в работна среща. Другарят Рамиш сега беше заместник
на държавния ръководител и подобно на Молотов, в го-
лямата патриотична борба отговаряше за фронта. Коци
приветстваше това. От много време се усещаше необхо-
димостта от твърда войнишка ръка, която да поеме ра-
ботите. Китайците, освен помощите и кредитите, бяха
донесли и една жълта революция, с предводители без
чинове, в която всеки келеш можеше да размаха кри-
тичен донос и да свали генерал с белези от куршуми
по гърдите, че и да получи похвала за това. В това от-
ношение Коци беше традиционалист. Мъжът си е мъж,
келешът  – келеш. Години наред Коци не одобряваше
много неща, особено този празен либерализъм и тези
безкрайни речи и слова. Манифестациите с китайците,
които говореха албански, но ни веднъж не споменава-
ха великия Сталин. Албанците, научили наизуст, без да
разбират нищичко, песни на китайски за Мао, когото не
бяха виждали никога. Китайците, които имаха дързост-
та да важничат и да се правят на първенци дори пред
държавния ръководител. Коци от години страдаше за-
ради тези неща и влошаването на отношенията с Ки-
тай за него беше смесица от радост и облекчение. Той
оценяваше по достойнство въоръжението, което доне-
соха китайците, ще речеш, че десет години са били на
война без почивка, както казваше ръководителят, но
не понасяше да се подчинява на някакви откачени жъл-
турковци, които се къпеха веднъж в месеца, хилеха се
глуповато за щяло и нещяло и пърдяха, докато хората
се хранят. Не му се струваше редно да се критикува на
събранията на колектива, а същевременно да се леят
хвалебствия за китайската културна революция. Със
стотици деца, цветя… Ставаше му зле, когато трябваше
да търпи тези дълги събрания. Скандиранията, лозун-

129
гите, шума, безкрайните ръкопляскания за всяка дума,
произнесена от някой китаец или албанец от висок ранг.
Той предпочиташе тишината. Отиваше и се скриваше
зад големия портрет на Сталин вътре в себе си. Стоеше
в залата с тези, които крещяха с плитките си мозъци
„да живее вечната албанско-китайска дружба“, а ми-
слите му потъваха във величественото спокойствие на
ледената московска тишина. Поглаждаше мустаците си
с лявата ръка, сякаш по този начин общуваше със Ста-
лин. Мислеше си как е действал Сталин през голямата
война, подготвяше стратегии като него, а когато врагът
атакуваше и пробиваше фронта, Коци като него се от-
тегляше внимателно и мъдро, докато дойде времето да
удари силно, като през цялото време си представяше
всяка подробност, всеки детайл, според реда на космите
на мустака му. Но ето че китайската революция видя в
неговия мустак чуждо влияние.
„Жълтурковците са кьосета, нямат пукнат косъм по
мутрите. Искат да ми се изсерат на мустака, ама няма
да стане“ – мислеше си Коци по време на едно заседа-
ние на Министерството на вътрешните работи, на което
някакъв китаец представяше възвишените тези на Мао
Дзъдун, че мустаците са анахронизъм, наследство от
миналото, понеже са знак за индивидуалност, признак
на буржоазията и аристокрацията, също като дългата
коса, късите поли и завесите по прозорците. Воинът на
революцията трябва да изглежда просто, както изглежда
пролетарият, трудовият човек, земеделецът, селянинът,
албанец или китаец, като всички, които са се борили за
голямата мечта – налагането на комунизма в световен
план. Така бил казал другарят Мао Дзъдун. Албанецът,
също като китаецът, трябва да бъде средство на револю-
цията, и то мултифункционално средство. Пушка, която
посява щикове в земята. Топ, който изстрелва опечени

130
хлябове. Професор по философия, който върти лопа-
тата. Генерал, който дълбае окопи със супена лъжица.
И Коци с огромна болка в сърцето, сякаш режеха жива
плът от костите му, със собствените си ръце си обръсна
мустака, който носеше с чест още от края на войната
с немците, с ножчето, което си беше направил от един
нацистки щит и с което колеше с удоволствие кокошки
и пилета. Потече кръв. Сърцето му се късаше.
Това се случи в самото начало на китайската рево-
люция, в дните, когато албанско-китайската дружба се
затвърждаваше с олигавени целувки между вождовете,
с усмивки като влюбени девойки, всичко ставаше пред
очите на Коци. Той беше човек с житейски опит, видял
две и двеста, също като Сталин, бащата на народите,
много мислеше, но не беше толкова глупав и наивен,
че да си каже дори и наум: какви ги върши този Енвер
Ходжа? Докъде изпадна, че да се подчинява на китай-
ците за всичко? Защото от стратегическа гледна точка
беше наясно, че руснаците няма да дадат кредита, който
бяха обещали. Така всички се оказаха в играта да бъде
открит външният и вътрешният враг, който заплашва-
ше комунизма в Албания. Последно убиха министъра
на отбраната като съветски шпионин. Сега китайците
бяха тръгнали по пътя на руснаците. Партията беше
разкрила няколко вражески групи в културата, в отбра-
ната, в самото си ядро. Китайците бяха възнаградили
щедро предаността им към комунизма, но ето че и те се
отклоняваха от правия път. Ето че не обичаха Сталин.
Хвърляха кал по непревземаема планина. Албания се
беше прочула чак до Виетнам с оръжието си. Всичко
това звучеше в главата на Коци като стара песен, която
помнеше от детинство: момата, обляна в сълзи, викаше
срещу вълните своя любим, заминал надалеч с железен
параход…

131
 ***

Едмонд стоеше, подпрял чело на студената и влаж-

на тухлена стена, и мислите му витаеха. Когато успя
да отлепи главата си и да се надвеси над повърнатото,
на челото му остана отпечатък от вар. Пред очите му
се изясни, черната гадост, която избълва, беше откри-
ла бялото лице на Сюлейман вътре под сърцето му. В
устата си още усещаше тежката миризма от остатъците
на хляба, който беше изял. Огледа се наоколо да раз-
бере дали някой не го е видял в това състояние. С все
още леко замъглен поглед и вкус на повърнато в устата
огледа сериозните лица на събралите се хора и веднага
се сети за портрета, по който бяха работили цяла нощ.
Отиде на чешмата и си изплакна устата и лицето с ле-
деностудена вода. Пийна малко. Запали си цигара и се
присъедини към групата. Погледна нагоре към първия
етаж на скелето с колелца, за да види кой е там, освен
Енвер. Потърси с поглед директора с надежда да бъде
оправдан за основателното си закъснение. Никой не се
обърна да го погледне, когато се приближи. В първите
редове на събралото се множество различи официални-
те художници, директора, Исмаил и другите художници
с висше или средно образование.
Енвер продължаваше да приказва за създалото се по-
ложение, като не пропускаше да похвали и невероятна-
та работа, извършена от колектива в този исторически
момент. Изтъкна как всички като едно тяло са работили
и са преодолели всички затруднения и препятствия, как
всички заедно са успели да заменят само за една нощ
пораженията, причинени от лошото време, дори са на-
преднали още повече, издигайки високо и с чест знаме-
ната на марксизма-ленинизма, така, както ни учи наши-

132
ят далновиден водач, другарят Енвер Ходжа.
– Да живее другарят Енвер Ходжа! – крещеше в де-
лириум Енвер от първия етаж на скелето, с гръб към
големия портрет, от който брадичката на ръководителя
попадаше точно върху главата му, а след всеки негов
вик всички останали изкрещяваха в един глас. Енвер
млъкна за малко и погледна наляво, откъдето, изглежда,
идваха някакви важни хора. Без да иска, Едмонд усети
зад гърба си присъствието на човек с едро телосложе-
ние. Той се обърна и го огледа. Бежов костюм, военни
офицерски обувки. Мислено го определи като човек от
Второ управление, първи отдел, който отговаряше за
охраната на важните личности.
– За партията и Енвер – винаги готови! – извика на
пресекулки техният си Енвер от предприятието и само
дето не се хвърли от скелето върху новодошлия. Цялата
група поде лозунга, всички се обърнаха вдясно, отда-
вайки почест, и започнаха да ръкопляскат като на пар-
тиен конгрес.
На Едмонд още му се повдигаше, усещаше спазмите
в стомаха си в ритъма на приветствените ръкопляска-
ния. Газовете в стомаха му кипяха като маршова стъп-
ка, синхронизирана с общия грохот. В този момент на
всеобщо оживление присъствието на военната част на
отдела за охрана на важните личности от партията и
властта накара Едмонд да бъде Едмонд, да бъде внима-
телен и бдителен, тъй като усещаше Сюлейман да виси
като сплетена плитка от края на дробовете му, да заглу-
шава гласа му и да го оставя без въздух. Искаше му се
просто да излезе и да легне някъде да си почине. Обзе
го паника да не би да повърне пред другаря Рамиш точ-
но когато той се качваше на първия етаж на скелето, а
вътре в него Сюлейман подскачаше към гърлото, за да
си поеме чист въздух. Едмонд проследи Рамиш с очи,

133
както и всички останали, сякаш бяха военно отделение,
което следва командира си, за да му отдаде чест.
– Революционен поздрав, другарки и другари! Тук
съм от името на партията, от името на нашия светъл
водач, другаря Енвер Ходжа, за да ви приветствам!
– Урааа – разнесе се силен вик, който последва на-
дадения от тунчжи Енвер вик. – За партията и Енвер –
винаги готови! – повтори се няколко пъти в кресчендо
познатият лозунг. После ораторът направи знак на гру-
пата да замълчи.
– Ръководството на партията и самият ръководител
ви поздравяват за неуморния труд и светкавичното ели-
миниране на идеологическите щети. Браво на вас, дру-
гарки и другари! Вдигнахте се всички заедно като един
юмрук. Заедно с партията ще продължим напред, защо-
то ни чакат нови дела и нови победи.
Разнесе се още едно мощно „ура“. После замест-
ник-ръководителят отправи поздрав с юмрук на челото,
слезе по стълбата на скелето и придружен от директора,
партийния секретар и двамата официални художници,
се отправи към кабинетите. Исмаил се отдели последен
от групата и тръгна с големците, като преди това даде
наставления за работата:
– Който е дошъл сутринта, да си ходи. Монтажният
отдел да остане, че не се знае какво ще изскочи. Едмонд,
трябваш ми, но ако ти е зле, тръгвай си. Портретът ще
се прави наново. Ако искаш, иди си сега, почини си, съ-
вземи се и се върни вечерта, когато ще трябва да напра-
вим голямото оцветяване.
Исмаил каза това с тон, от който се подразбра, че
не е добре да си ходи, и Едмонд съжали, че е дошъл да
се прави на много съвестен. Всички се разпръснаха, а
Едмонд отиде да се стопли в стаята с туткала. Пещта
угасваше и той хвърли няколко дърва. Огънят се раз-

134
пали толкова силно, че езиците на пламъците изскочи-
ха и облизаха края на ламаринените съдове. С поглед
към табелата: „Внимание! Увери се, че огънят няма да
причини пожар, преди да напуснеш трудовия фронт!“,
Едмонд се отпусна от топлината. Сюлейман вътре в
него стоеше като някого, който седи покрай леглото и
чака болния да заспи, за да може и той да остане малко
сам и да си почине. Когато огънят се прибра в пещта,
Едмонд стана и тръгна да хапне някъде навън. Охрана-
та на портала се беше сменила. От събранието още не
беше излязъл никой, така че той излезе на следобедното
октомврийско слънце и се смеси с тиранската тълпа.
В директорския кабинет другарят Рамиш спускаше
новите политически директиви. Портретът на ръково-
дителя трябваше да бъде преработен. На официалните
художници бяха връчени няколко снимки.
– Другарите от ръководството решиха, че предста-
веният портрет е малко остарял, макар че самият Енвер
Ходжа нямаше никакви възражения – обясни той. – Но
ние имаме и други работи за вършене, няма да се чудим
цял ден коя поза е най-хубава като малките деца. Ние
сме революционери, ние сме пролетарии, не работим в
киностудио, така да го кажа на шега, нали, другари? Там
другарките и другарите трябва да се гримират така, че
да илюстрират най-достоверно и героя, и неприятеля.
Ние сме революционни труженици, каза другарят Ен-
вер Ходжа, бръчките ни красят, машинното масло ни
стои добре, пръстта подхранва кожата ни. Всичко това
ни озарява. Това трябва да покаже изкуството, това
трябва да демонстрират нашите художници и скулпто-
ри. Особено скулпторите, защото скулптурата е най-мо-
нументалното и най-представителното ни постижение,
най-голямата ни победа.
Рамиш замълча и махна няколко пъти рязко с ръка, за

135
да разсее дима от цигарите на другите, които започнаха
един през друг да гасят цигарите си в пепелника. Той
погледна часовника си, помисли малко върху тефтера
със записките си, красиво подвързан от някой незнаен
китаец или китайка, после вдигна глава, огледа присъст-
ващите и заговори отново:
– Мисля, че вече изяснихме този въпрос – започна
той, замълча, пое дълбоко въздух, поклати замислено
глава и продължи: – Но аз, другари, имам едно пред-
ложение, което искам да обсъдим. Няма да стоим и да
разтягаме локуми, както казва народът, защото имам
друга среща, също толкова важна. Искам да обсъдим
портрета, който бяхме сложили на университета. Вие,
другари, направихте невъзможното, като работихте,
както се казва, денонощно, за да завършите навреме. Аз
лично ви поздравявам за това, а и партията го оцени
високо. Сега, аз разгледах портрета заедно с още ня-
кои другарки и другари от ръководството и от облас-
тта на социалистическото изкуство, литература и кул-
тура. Бяха и от ръководството на Съюза на артистите
и писателите. Обсъдихме с тях портрета на другаря
Енвер Ходжа в светлината на последните политически
събития. Най-вече отклонението, да не кажа – преда-
телството към комунистическия идеал, което извърш-
ват китайците с техните теории, например тая работа с
котката, бяла или черна, щом хващала мишка, била до-
бра… Даже казват, че нямало класова борба. Китайците
вървят към ревизионизъм и империализъм. Но зад тази
теория в практически аспект се крият други значения.
Ние никога няма да престъпим свещените принципи
на марксизма-ленинизма, нашия комунистически иде-
ал. Много скоро партията и другарят Енвер Ходжа ще
дадат отговори на всички наболели въпроси, на всеки
един. Непростимите нарушения на китайците в наша-

136
та идеология стигат дотам, че създават тайни връзки и
договорености с американския империализъм и с реви-
зионисти от всякакви цветове. Наш дълг е да елимини-
раме всеки вражески остатък в това отношение, на този
важен фронт. Народът трябва да знае, трябва да е наяс-
но, че тук решаваща дума имаме ние, албанците. Имаме
една партия – Албанската партия на труда, и един ръ-
ководител  – другаря Енвер Ходжа. Нашият народ раз-
полага с най-модерното въоръжение. Затова стигнахме
единодушно до заключението, че портретът, който вие
с невиждано майсторство, обич и усърдие нарисувахте,
като превърнахте нощта в ден, вече не отговаря на на-
шата политическа позиция като комунистическа партия,
като социалистическа страна, която ще продължи да
върви непоклатимо по пътя към комунизма. Другарят
Енвер Ходжа е лицето на нашата славна партия. Той е
лицето на марксизма-ленинизма. Няма друг като него на
света! Това лице в мирни времена е спокойно, радост-
но, потънало в мисли за големите дела в предстоящите
петилетки, щастливо с народа си, внимателно, но в тези
времена се превръща в пролетарий на делото, във водач
на класовата борба. В размирни времена е командир и
герой от Втората световна война, непоклатим боец във
всяка битка, победител, революционер комунист, загри-
жен баща, който пази отечеството ни, безмилостен, ко-
гато се хвърли върху врага. Трябва ни портрет, който
да крещи в ушите ни: „Напред, партизани!“, както гър-
меше гласът на другаря Енвер Ходжа в борбата срещу
нацистите и фашистите. Трябва ни портрет, който от
само себе си да показва, че класовата борба е в основа-
та на всяко постижение. На него трябва да е изобразено
лицето на партията, което казва на народа, че ние сме
комунисти и ще умрем като такива с пушка в ръка. Така,
другари, аз заедно с другите другари решихме да проме-

137
ним официалните портрети на другаря Енвер Ходжа в
цялата страна, за да бъдат по-точни, за да бъдат част от
диалектическото мислене на революционера комунист.
Художествените изложби също ще бъдат организирани
около тази тема. И така, другари, партията реши порт-
ретът да бъде направен отново.
Рамиш спря, за да си поеме дъх. Официалните ху-
дожници го слушаха и си водеха записки, същото пра-
веха директорът, Енвер и Исмаил. Всеобщата тишина
в предприятието показваше, че пред тях стои огромна
задача, която ще изисква работна сила. След като Ра-
миш замълча, първият официален художник взе думата:
– Така значи, другарю Рамиш, партията ни възлага
задачата да нарисуваме отново официалния портрет.
Така… Хубаво. Благодарим на партията за доверието.
Вечно ще сме º признателни! Имам само един въпрос:
кога трябва да е готов новият портрет? Питам, защото
за тази работа е необходимо време, да обсъдим, да пре-
ценим и т.н., и т.н. Само да подготвим рамката ще ни
трябва един ден. Вчера се оправихме, както можахме,
но това е важна работа и ще иска повече време. С колко
време ще разполагаме, другарю Рамиш?
– Времето не чака. Врагът не спи. В борбата не мо-
жем да стоим и да мислим, защото врагът само това
чака. Желязото се кове, докато е горещо. Сега, веднага,
като комунисти, като революционери да го закалим на
челичената наковалня на пролетариата.
След тази реплика всички едновременно заклатиха
глави в знак на съгласие, докато записваха старателно
вдъхновените думи на другаря Рамиш.
– Ще свършим работата предсрочно! – надигна се
Енвер полуизправен, полуседнал, с юмрук на челото.
Постоя малко така, но гравитацията си каза своето и
той се строполи на стола като човек, който не е спал от

138
дълго време и вече не го държат краката.
– Ще се постараем да го направим колкото може
по-бързо, разбира се – започна първият официален ху-
дожник, като погледна към колегата си, но той само кла-
теше глава мълчаливо и замислено. – Но първо трябва
да видим какво е положението с материалите, другарю
Рамиш.
– Да се използват само най-добрите материали, не-
зависимо от цената. Ние сме в идеологическа война,
другари, а на война не се пестят куршуми. Още днес ще
говоря с другарите от Търговската палата. Имаме ли с
какво да започнем работа за момента?
– Разбира се, другарю Рамиш, имаме. Взели сме мер-
ки да сме винаги готови, както го изисква партията –
каза Енвер.
– Да не стане като с онази боя? – вметна Рамиш ехид-
но.
– Няма начин, другарю Рамиш, давам ви пълни га-
ранции. Няма начин – подскочи Енвер.
Рамиш го изгледа така, че той се смрази, после се
обърна към официалните художници:
– Ами вие, другари артисти, като изтъкнати худож-
ници можете ли да ми обясните тая работа? Аз и друга-
рят Енвер знаем нещичко, но вие сигурно знаете пове-
че, в крайна сметка това е ваша отговорност.
– Не точно, другарю Рамиш – отвърна първият офи-
циален художник. – Това не е наша работа. Ние не из-
ползваме бои, които се разтварят във вода. На портрета,
който беше окачен на университета, не се беше повре-
дило лицето, а само фонът. Ние за първи път направи-
хме червен фон на такъв портрет по заръка на партий-
ния комитет в Тирана.
– Кой от комитета е поръчал червен фон? – попита
Рамиш и хвана химикалка, за да запише името на чове-

139
ка, издал поръчката.
– Да ви кажа честно, с открито сърце, както е думата,
не знаем, защото поръчката дойде запечатана в плик за-
едно със снимките – обясни първият художник. – Връчи
ни я другарят Енвер.
– Защо за първи път се случва такова нещо? – попита
разярен Рамиш, без да се обръща конкретно към няко-
го, като едновременно накара всички да изтръпнат от
ужас пред отговора. Който отговореше, щеше да поеме
отговорността.
Като помисли малко, Енвер се обади:
– Точно така, другарю Рамиш, аз предадох поръчката
за официалния портрет, както винаги. Взех я от сейфа
на директора с неговия подпис, както правим обикнове-
но, и продължихме работа.
Директорът погледна разтревожено Енвер, сякаш на-
души, че и двамата се опитват да го натопят.
– Такава е процедурата, другарю Рамиш. Според въ-
трешния протокол за това отговаря другарят Енвер – да
вземе директивата, изпратена от партията, опакована в
плик, подпечатана от Централния или от Окръжния ко-
митет на партията. Отваряме я с комисия, според вида
на задачата, обикновено присъстват и Исмаил, начални-
кът на отдела по изписването, и Вьолца, началничката
на склада.
– А в този случай каква беше процедурата?
– За втория портрет не мога да кажа, но за първия
процедурата беше спазена точно. Както винаги. Ето, да
каже и Исмаил.
– Другарю Рамиш, аз винаги съм взимал снимката за
портрета с подпис и печат от другаря Енвер. В плика ви-
наги са точно определени размерите и мястото, на което
ще се постави. По правило, когато направим рамката,
ни се подписват от дирекцията и от склада. Другарите

140
художници се запознават с официалната снимка на под-
готвителното събрание на Окръжния комитет. Няма как
да стане объркване, не е възможно – обясни Исмаил.
– Разбирам, разбирам – повтори Рамиш, за да на-
сочи разговора накъдето е решил, – но тук, в доклада,
виждам още едно име от работилите по портрета. Това
лице, според компетентните органи, има две имена. Ама
ние в Америка ли се намираме, че човек да има две име-
на? Кой е този Сюлейман, или Едмонд, или както там му
викате, който се е подписал тук? – И Рамиш извади от
папката някакъв лист, на който с големи букви и с писец
беше написано: „Доклад за състоянието на украсата на
града, Тирана, длъжностно лице: Авни“.
Исмаил замръзна. Обърна глава да погледне към ди-
ректора, но първо отправи поглед към Енвер, който спо-
ред него беше отговорен за всичко в този случай. Ад-
риатик му се струваше по-окаян и от самия него. Пред
Рамиш всички бяха като яребици пред дулото на ловеца.
Който искаше да се покаже като по-усърден, привлича-
ше вниманието и биваше отстрелян първи. Исмаил раз-
бираше, че най-добре е да не бие на очи, но пред очите
му изникна учуденото лице на Едмонд, който му каз-
ваше: „Че каква работа имам аз да подписвам офици-
алния портрет? Аз съм прост работник, който изписва
лозунгите“. Тогава той му обясни, че няма друг наоколо
в предприятието, който просто да постави един подпис,
че пликът за официалния портрет е отворен и е бил с
подпис и печат, че е връчен, от директора, партийния
секретар и секретариата. А Едмонд го попита защо го
няма подписа на Енвер. Исмаил се мъчеше да подреди
обърканите си мисли и да прецени кой е най-отпред на
мушка, премерваше опасността, сякаш печеше кестени
и внимаваше да не се опари.
– Другарю Рамиш – започна да обяснява Исмаил, –

141
подписът на Едмонд, или Сюлейман, е тук, защото, ко-
гато започнахме работа по портрета, бяхме само ние,
нямаше никого от дирекцията или партията, защото
бяха на среща с вас. Затова, както виждате, когато от-
ворихме плика, на протокола се подписахме аз, Едмонд
и другарите художници.
– А защо на документа този Едмонд се е подписал
като Сюлейман? – попита Рамиш.
– Защото още не е излязло официалното решение от
процеса за смяна на името от Сюлейман на Едмонд –
обясни Исмаил, – затова по правило и по закон трябва
да се подпише с името, с което е по документи.
– Той защо изобщо си сменя името? Стори ми се
учуден, когато го нарекох Сула – намеси се и първият
художник.
– Ха! Някой наистина може ли да ми обясни защо
този Сюлейман си сменя името? – учуди се престорено
Рамиш. – Какво, някакъв проблем ли има, че да се отка-
же от името, което са му дали? – попита той и се обърна
към Енвер.
Енвер реагира веднага:
– Другарю Рамиш, Едмонд, или Сюлейман, беше в
доброволческата бригада във Фиерза. Там реши да си
смени името и като млад комунист да си избере име,
което отговаря на нашето съвремие, като се откаже от
старото си османско, дори бих казал, религиозно име,
наследено от изостаналите предразсъдъци. Иначе той е
от възпитано семейство, свързано с борбата.
– А не беше ли той внукът на онзи Сюлейман, кой-
то притежаваше половин Тирана, или се лъжа? – рязко
попита Рамиш и се втренчи в него. Малкият Вери въ-
тре в Енвер се сви някъде дълбоко в мрака на прашни-
те рафтове на паметта, където пазеше биографичните
данни, на които, изглежда, им беше дошло времето да

142
бъдат припомнени. – Така пише в доклада, който имам
от другарите в кадровите служби. Ами да, другарю Ен-
вер, работим по всички оперативни пътища, за да раз-
крием цялата работа… Сега ми кажи ти на мене как си
държал под носа си ти, партийният секретар, този човек
с две имена, който употребява алкохол, напива се и пее
по нощите от балкона си, защото така разправят хората
от квартала. Разделил се е с приятелката си, момиче от
блестящо комунистическо семейство, от здрав социа-
листически род. Разделил се е с въпросната Адриана
и никой не е направил проверка – нито от младежката
организация, в която той е членувал, нито от профе-
сионалните съвети, нито от кварталните организации.
И накрая ти, самият партиен секретар, не си проверил.
Хайде, обясни ми тази работа. Знаеш ли изобщо нещо
по този въпрос, защото това ти влиза в задълженията?
Твой дълг е да познаваш биографиите на всички като
пръстите на ръката си. Ти си водач на класовата борба
на този фронт. На това ни учи партията, да усилваме все
повече класовата борба.
Дълбоката тишина, която обзе стаята, подсказа на
всички присъстващи, че са навлезли в решителната
фаза на разкриване на вражеската група в предприяти-
ето. Вече не бяха професионалисти, които се занимават
с портрети и лозунги, а просто имена в списъка с присъ-
дите. Досиетата с биографиите бяха отворени, започва-
ше класовата борба. Класовият враг трябваше да бъде
разкрит и унищожен.
Исмаил примлясна няколко пъти, преди да прогово-
ри. Мали, човекът вътре в него, не му позволяваше да
замълчи. От житейския си опит Исмаил знаеше добре,
че понякога такива черни облаци сякаш предвещават
буря, но е достатъчно едно движение на ръката, за да
бъдат издухани и да отидат да гърмят другаде. Трябва-

143
ше да действа бързо и умно, за да се избегне бурята, но
и сам той да се опази от нея.
– Другарю Рамиш, тук всички знаем кой е Едмонд,
или Сюлейман. Той е работлив младеж, коректен в ра-
ботата си, винаги идва навреме, а в конкретния случай,
който обсъждаме, стоя цяло денонощие, без да мигне,
да изписва лозунгите. Работи и с нас по портрета, защо-
то влага обич и страст в работата.
– Разбирам, другарю Исмаил – каза му Рамиш. – Ние
сме хора от партията, трябва да мислим и да работим
като революционери. Казваш ми, че този Сюлейман –
тук висшият партиец натърти – е работлив младеж. Ху-
баво, а дали е пролетарий, това ми кажи. Или е от тия,
дето гледат да заемат държавната службица, правят си
нормата, преизпълняват я дори, но всичко – за пари.
Ето това ми кажи.
Исмаил разбра, че разговорът отива в задънена ули-
ца и най-умното, което може да направи човек, е да се
върне назад. Усети в сърцето си, че Едмонд е в списъка
на погубените. Готвеха се да атакуват някаква враже-
ска група и на тези събрания просто правеха списъка на
враговете. Исмаил беше оцелял в много такива битки.
Още си спомняше атаката срещу вражеската група във
войската, която приключи с няколко разстрела. Преди
това беше нападната вражеска група в изкуството, след
нея на мушката бяха тези, които обичаха Русия, после
тези с бомбата в съветското посолство, после тези, кои-
то обичаха… До четиресет и четири ги помнеше поред,
по имена. Всичко това някак беше преминало далече
от Исмаил. Той никога не се беше правил на прекалено
усърден, но и никога не изоставаше в работата. По тра-
диция всички в семейството бяха бавни в решенията,
които им се струваха опасни или за които преценява-
ха, че няма смисъл да бъдат част от живота им. Така че

144
Мали вътре в Исмаил, преди да се втурне да спасява
Едмонд, внимателно прецени риска за самия себе си.
Удавникът да се дави. Портретът беше върнат със за-
повед отвисоко, заедно със забележките и директивите
за новия портрет. Официалните художници, които носе-
ха най-голямата отговорност в цялата история, се бяха
снижили. Явно смятаха да натопят някой друг, но Исма-
ил надуши опасността. Ако натопяха Едмонд само зара-
ди името, при положение че той нямаше никаква връзка
с цялата случка, дъждът, който отми боята, щеше да от-
несе в канала и него. Директорът и партийният секретар
шикалкавеха. Исмаил разбираше, че ако ги осъдеха за
този случай, щеше прекалено да бие на очи. Щеше да
изглежда, че ударът е насочен срещу тези важни иде-
ологически кадри само за да се прикрият грешките на
висшето ръководство за толкова тясното сближаване с
Китай и последвалото разваляне на отношенията.
– Едмонд все още е в отдела, другарю Рамиш. Чака
да започнем работа, да ни помогне за новия портрет,
който ще правим – поде отново Исмаил, без сам да знае
къде ще му излезе краят. – Дойде рано-рано, болен е, но
не изоставя трудовия фронт. И той като нас с другарите
художници си отиде за малко, за да се поосвежи, да се
поизмие, да подремне.
Присъствието на Едмонд наоколо, когато се обсъж-
даше биографията му, сякаш запали нова светлина в
мрачния директорски кабинет. Рамиш погледна часов-
ника си, същото направиха и официалните художници.
Главният художник на портрета каза:
– Другарю Рамиш, ще ни извините, но трябва да за-
почваме работа, ако искаме да предадем портрета до
утре. Даже вече закъсняваме.
– Разбира се, отивайте, хващайте се на работа. Ако
имате нужда от нещо, само ми кажете. Новият портрет

145
трябва да е готов до утре, да го види народът там, в цен-
търа, на площад „Скендербег“. Ще заръчам да ме свърз-
ват с вас по всяко време. Не се притеснявайте. Тръгвам
и аз, отивам на среща с другарите от партията – избъл-
ва Рамиш, сякаш се беше събудил внезапно от някакъв
сън. Рама вътре в него жадуваше за действие. За него
нямаше ограничения, нито разпределение на задачи-
те.  – За каквото се сетите, обаждайте се на секретаря
ми в Централния комитет на партията. Докато съм още
тук, кажете, имате ли нужда от нещо? Боя имате ли?
– Да, другарю Рамиш, донесохме от студиото повече,
да не се връщаме сто пъти – каза официалният худож-
ник.
– Да се донесе от складовете, от магазина за изку-
ства, да има в готовност. Да дойдат още хора, колкото е
необходимо.
– Да живее другарят Енвер Ходжа – извика ни в клин,
ни в ръкав прежълтелият Енвер.
Рамиш стана, погледна го и рече:
– Добре го каза, другарю Енвер. Да ни е жив и здрав
другарят Енвер Ходжа!
– Дано, дано – отвърна за всеки случай Енвер и поз-
драви с юмрук на челото. Рамиш също вдигна юмрук с
почти военна стойка. Всички отвърнаха на поздрава с
юмрук и завикаха с пълно гърло: „Енвер Ходжа! Енвер
Ходжа!“.
Рамиш се отправи към вратата, спря се да ги поздра-
ви още веднъж и каза:
– Лека работа, знам, че ще успеете.
Щом излезе навън, се сблъска с Едмонд, който ги ча-
каше да приключат заседанието, хапвайки сандвич на
крак. Рамиш се спря, сякаш се чудеше дали да го за-
говори, но в този момент се намеси Енвер, като отво-
ри вратата на колата и така прекрати колебанията му.

146
Едмонд стоеше като войник, получил заповед „мирно“,
с изпънати надолу ръце, сякаш се опитваше да скрие
нагризания сандвич, докато колата не потегли.
– Ти тук ли намери да ядеш! – развика се Енвер, кой-
то едва скриваше презрението си.
– Хората трябва да ядат, Енвер, пет часът е, а трябва
да почват работа, сякаш е седем сутринта. Рисуване, ри-
суване, ама тая работа иска сила – упрекна го директо-
рът и погледна към Едмонд. – Добър апетит, Едмонд…
или Сюлейман, как ще ти викаме днес? – И той се засмя.
Бурята беше отминала и за него самия. Този смях не се
стори добър знак на Енвер, който беше забил поглед ня-
къде към пътя. – Да отидем в ателието всички, както сме
се събрали, и да видим още веднъж снимките, Енвер, да
изберем внимателно според директивите на партията.
В ушите му кънтяха като удари от печатна машина
думите на Рамиш за новия портрет на ръководителя, но
не искаше да взима решение сам, без официалните ху-
дожници. Всички се отправиха към ателието. По пътя
директорът заговори Едмонд.
– По-добре ли си?
– Да – отвърна той.
– Яде ли? Че цяла нощ сте работили.
– Ядох – отговори Едмонд.
– Ама какво яде? Сух хляб?
– Така е по-добре, да ми се успокои стомахът. Нещо
съм настинал, вчера стоях с мокри крака – после замъл-
ча и тръгна с групата. Директорът също млъкна.
Официалните художници сложиха снимките на съ-
щата маса, на която бяха яли предишната нощ. Всич-
ки художници първо ги разгледаха, после ги сложиха
в проектор, за да ги увеличат. Оскъдната светлина,
която се промъкваше като крадец в небето, патрули-
рано от група многоцветни облаци, не им помагаше да

147
видят ясно разликите в снимките. Никой не говореше,
сякаш се страхуваха да не нарушат тишината. Всички
постоянно поглеждаха нагоре – и заради светлината, и
заради дъждовните облаци, които тичаха и се прегрупи-
раха като военни формирования в разгара на битката.
Колкото по-близо до слънчевите лъчи над хълмовете
се струпваха, толкова по-ярки ставаха цветовете им –
отначало наситеночервено, после дълбоко оранжево и
накрая златистожълто, сякаш са окичени с ордени за
храброст, след като са загинали в битката. Облаците
преминаха пред навлажнените от умора очи на худож-
ниците, проблеснаха като искрица, докато накрая мра-
кът ги погълна. Някъде от запад се надигаше буря, коя-
то завладя слънцето. Сюлейман вътре в Едмонд беше
обърнал лице точно на запад, където огромната паст на
нощта с лицето, изпъстрено с облаци, с лигата от порои,
с угасващото слънце, сякаш изми със замах светлина-
та от целия свят. Остана само черен прах като лепкава
каша, като засъхнала по огнището пепел, която обви
небето и стените на бившата джамия. Колкото повече
синьото се превръщаше в черно на баталния спектър
на есенното небе с напредването на нощта, толкова
по-потиснати душевно се чувстваха художниците и не
успяваха да хванат четките и да започнат вдъхновено
работа по портрета на ръководителя. Точно в 6:40 часа
проблесна светкавица и пороен дъжд заби по покрива
на ателието. На запад ярка светлина раздра небето като
с нож, озари сиво-черното наоколо и придаде на очерта-
нията на сградите бляскави оттенъци. Колкото по-сил-
но валеше, толкова по-надълбоко отекваха думите в
пропастите вътре в хората. Всички стояха замислени, а
отвътре всеки според името и природата си се подготвя-
ше за нещо голямо. За най-черното сред черните. Това
мълчание сред грохота на гръмотевиците и трясъка на

148
дъжда по покрива оставаше затворено вътре, свито под
обвивката със същия страх, който би изпитала кутия с
неразопакован цимент, който очаква да бъде отворен и
да се вкамени, докато прави пльок-пльок-пльок. Така се
бяха свили сърцата им от тревога и очакваха да се вка-
менят и да станат с цвят на пепел. Във въздуха, заед-
но с влагата, тежеше нетърпението. Трябваше да бъде
избрана снимка колкото може по-бързо – най-добрата,
най-представителната, с най-здравия цвят на кожата, с
най-твърдия и далновиден поглед, както обикновено, но
този път трябваше в нея да личи борбата. Така каза Ра-
миш. По лицето на ръководителя трябваше да се вижда
безкомпромисният път на партията в неуморната борба
в защита на марксизма-ленинизма. Китай беше затворе-
на страница. Всички разбираха това. Същите художни-
ци преди десетина години бяха нарисували портрета на
Хрушчов като велик герой от Сталинградската битка,
а няколко месеца по-късно той бе обявен за предател
и продажник, ревизионист, който е изгорил тялото на
великия Сталин. Времето напредваше, сякаш се разтва-
ряше във водата под силния дъжд. Той им напомняше
за измитата боя, стекла се от портретите и лозунгите
в деня на юбилея на ръководителя. Самият Рамиш раз-
следваше случая. За три дни се бяха провели четири
срещи, а петата, за която тръгна Рамиш, се състоеше в
момента в кабинетите на Министерството на вътреш-
ните работи. Той беше споменал като вражески елемент
Едмонд и сега всички стояха посърнали, всеки бе потъ-
нал в размислите си. Всеки се чудеше как да прехвърли
отговорността на другия. Провалът в работата върху
портрета означаваше в най-добрия случай една година в
производството, а в най-лошия – затвор. И това се беше
случвало. Четири, пет, девет години… Четири или пет
им се струваше до края на живота. А девет – направо

149
погребение. Всички бяха свикнали на охолния живот
на хора с високи позиции, в центъра на града, с добра
заплата, с летни почивки, с награди за изпълнението
на петилетките, с конгреси, с пътувания в чужбина. Не
искаха и да си представят как живеят хората в мините,
в затвора, дълбоко в мрачните галерии с кирка в ръка,
как товарят вагоните с хром, желязо, никел, как слизат
все по-дълбоко, около тях става все по-тъмно, сякаш се
погребват в майката земя, далече от комунистическа
Тирана. Сякаш това беше единствената граница, която
могат да прекрачат и да се спасят.
И петимата бяха чували гласа на това ужасно бед-
ствие, така, както чуваха сега виенето на лошото време
над главите си. И петимата знаеха, че партията не про-
щава, особено във времената на политически кръсто-
път. Тя трябваше да покаже, че е желязна. Знаеха, че
щом на събранията се появи Коци, нещата отиват на
зле. Всеки от петимата говореше с вътрешното си аз,
всеки по свой начин. Вътре в Едмонд, Сюлейман сякаш
беше паднал в седжде* и се молеше, но на албански и
без да спазва религиозните текстове. Едмонд, който го
обгръщаше отвън, изглеждаше като човек, който едва
чака да започне работа, дори имаше усърден вид, което
не беше много подходящо за случая. Едмонд обаче не
успяваше да се овладее и биваше обзет от вледеняваща
паника всеки път, когато Сюлейман се молеше нелегал-
но на Бог. Едмонд се страхуваше да не би някой да раз-
бере за това. От някое неволно помръдване на устните
може би. Господ беше забранен. Сюлейман отвътре из-
вършваше престъпление, за което присъдата беше осем
години затвор с принудителен труд в мините.

* Мюсюлмански религиозен ритуал, който се състои в за-

хлупване по чело на земята. Б.пр.

150
 Малкият Вери вътре в Енвер се беше изпънал стои-
чески с юмрук на челото, отдавайки чест, преглеждаше
внимателно списъка с партийни поръчения, елимини-
раше грешките, китайските влияния, отбелязваше, че
ръководителят не трябваше да изглежда толкова жиз-
нерадостен като портрета на Мао Дзъдун. Голям срам,
голямо предателство беше поведението на китайците. В
мислите му партийният и народен водач Енвер Ходжа
трябваше да изглежда непоклатим като скала, потънал в
размисъл, човек, който не трепва в битка, водач, който
печели всяка война. Така че му намери края и започна
да систематизира биографиите на всички, един по един.
За да осигури собственото си спасение.
Първият официален художник имаше вътре в себе си
един безименен гражданин, който гледаше настойчиво
официалния портрет на Сталин. Официалния портрет
от Втората световна война, когато германците са били
на прага на Москва, когато са сринали със земята Ста-
линград. Така трябваше да стане и портретът на Енвер
Ходжа. Толкова голям. Но без мустаци.
Вторият официален художник носеше в себе си един
дребен селянин с парче земя, който се е добрал до града
и сега чака да му оправи всички проблеми майсторът,
който го е взел да чиракува и който си върши сам цяла-
та работа. Той не иска да обработва земята. Партията
възнаграждава талантите със заплата. Той е търпелив,
хитър и дава вид, че иска да научи занаята, поклаща гла-
ва, хили се глуповато, докато гледа как майсторът седи
и обмисля откъде да подхване работата.
Тик вътре в Адриатик оглеждаше снимките на ръко-
водителя, оглеждаше стените на сградата, чийто дирек-
тор беше самият той, после огледа себе си и май се ядоса
или се успокои, че е сложил работното облекло с петна
от машинно масло. Зад него дрънчаха в ритъм стругове-

151
те от цеха. „Колкото и зле да се развият нещата – казва
Тик на директора, – няма как да ме понижат повече от
стругар. В крайна сметка моята грешка е дреболия, глав-
ният виновник тук, за късмет, е партийният секретар, на
мен няма какво да ми направят.“ Докато прехвърляше в
ума си списъка със задачите за седмицата, за да не оста-
ви и следа от съмнение за някой недостатък в управле-
нието на предприятието, огледа лицата на работниците.
Познаваше ги всичките, все пак беше доста години на
този пост, още откакто си заминаха руснаците. Стана и
взе две от снимките, погледна към новата рамка, която
лежеше на пода, погледна сваления портрет, погледна
към Едмонд. Работникът вътре в него придоби отровен
вид и изпадна в още по-дълбоко мълчание. В мислите
на работника Едмонд щеше да стане Сюлейман, с име-
то, което са му дали при раждането майка му и баща
му. В старите документи беше отбелязана раздялата с
годеницата, уронването на честта на известната партий-
на фамилия. Сюлейман я беше уронил. Адриатик, нали
беше директор, редеше хладнокръвно някакви думи за
самокритика, в случай че станеше нужда да я държи
пред колектива, нещо от рода на: „Осъзнах ясно греш-
ката си, другари работници, трябваше да бъда по-ре-
шителен революционер, но ето, държах се като баща,
защото ние сме колектив, ние сме като едно семейство,
но разбира се, трудовият човек може да допусне някоя
грешка“. Работникът вътре в него стоеше безмълвен.
Измерваше съдбата на Сюлейман, сякаш беше негова
собствена, опитваше се да прецени колко зле могат да
тръгнат нещата, колко дълбоко щеше да затъне Едмонд.
Ами ако той беше на негово място? Едмонд нямаше да
понесе мината, затвора. Той беше нежна душа, артис-
тично момче. Избягваше насилието дори когато другите
си правеха по-груби шеги. Никога не се подиграваше на

152
хамалите, както правеха всички други.
Исмаил беше на работа и нямаше как да чуе ужасе-
ния Мали вътре в себе си. Той мереше нещо и извика
Едмонд да му помогне да разделят на квадрати новата
рамка, докато официалните художници, заедно с дирек-
тора и Енвер, вземеха решение за снимката. Щом чу
гласа на Исмаил, Едмонд юрна Сюлейман и отиде да
вземе кафявия канап, навит на кълбо. Двамата започна-
ха работа, сякаш се бяха наговорили да правят всичко
бавно и безшумно, да не би да ги включат във взимане-
то на решение, не искаха да се намесват и в това. Енвер
ги следеше с поглед, но гледаше да го прави скришом.
Вътрешният му Вери се опитваше да отгатне дали Ис-
маил е разкрил на Едмонд какво са си говорили на съ-
бранието, дали му е казал, че е взет на мушка. Но дори и
да му каже, мислеше си партийният секретар, няма къде
да ни избяга. Никой не може да се измъкне от правди-
вото отсъждане на партията и властта. „Каквото каже
партията, народът го изпълнява, каквото иска народът,
партията го прави! – ЕНВЕР“ – проблесна в главата му,
сякаш някой беше написал мъдрата мисъл пред очите
му. Вери застана под този лъч, като че искаше да се
сгрее под светлината на смисъла му. В крайна сметка
партията е над всичко. Партията не грешеше. Партията
щеше да открие враговете – класовия враг, югославския
враг, вътрешните саботьори, появили се в най-важния
орган, в любимото оръжие на ръководителя – Държав-
на сигурност. И в Търговската палата, и във Вътреш-
ното министерство. Партията ги водеше по безкрайния
светъл път. Партията знаеше всичко. Външният Енвер
се изпълваше все повече и повече с партийния патос,
натискайки надолу, почти стъпквайки с революционна
пета малкия тунчжи Вери, който изпитваше съмнения,
че партията може да го осъди невинен. Наистина, той не

153
беше показал нужното ниво на бдителност, но това беше
работна грешка. На външния Енвер му се повдигаше от
тунчжи Вери, задето беше паднал толкова ниско и е из-
губил бдителността си на албански комунист, като се е
доверил на всичко казано, направено или донесено от
китайците. И за какво? За някакви си дрехи, за някакви
си китайски джунджурии. Часовник с пиленце. Баница
с кучешко месо. Имаше само една утеха, лекарство за
сърцето му. На света имаше само един Енвер и всеки
друг Енвер беше вселенска грешка. Камък под планина-
та. Той се казваше Енвер, родителите му го бяха кръс-
тили Енвер точно като родителите на Енвер Ходжа, тъй
като всеки родител иска най-доброто за детето си. Той
не знаеше дали наистина името му има връзка с друга-
ря Енвер Ходжа, дали родителите му са знаели в онези
динамични години на борба кой е бил и какъв е щял да
стане Енвер Ходжа. Не знаеше също така защо родите-
лите на Енвер Ходжа са нарекли сина си Енвер, тези не-
вероятни родители, които бяха дали на Албания най-ве-
ликия човек на всички времена. По-велик и по-славен и
от Скендербег. Вери отвътре беше щастлив, че се казва
Енвер, а външният Енвер страдаше, че родителите, ис-
торията и времето бяха решили той да има същото име
като ръководителя. Беше пълно и с други енверовци и
това понякога му се струваше работа на враговете и
реакционерите. Народът разбираше това. Веднага след
освобождението тези, които наистина бяха с партията,
вече не кръщаваха децата си енверовци. Защото имаше
един Енвер и той изпълваше планетата, че и Вселената.
Той страдаше, че не може като другите да се наслади на
името Енвер. Страдаше, защото го използваше. Кога-
то се подписваше. Когато се обръщаха към него. Само
мъчеха името. Разваляха величието му. Къде е Енвер?
А, Енвер се е наакал! Той изпитваше ужасна вина, като

154
си помислеше как родителите му са говорели за него,
когато е бил бебе. Енвер се е наакал, хайде, вземи го
и го преоблечи, че усмърдя света. Особено баща му
трябва да го е казвал често. Той познаваше добре баща
си, истински селянин. Не разбираше важността на си-
туацията. Енвер беше, както е казал поетът, истинска
светкавица в небето. И подписът му. Този подпис, който
беше положил за боята. Вери се беше опитал с всички
средства да не използва подписа. Страдаше, че прост
човек като него, син на селянин, макар и партиен секре-
тар, макар и готов да даде живота си за Енвер Ходжа,
използваше името Енвер под път и над път.
Партийният секретар си отбеляза нещо в червения
тефтер, където беше записал дума по дума директиви-
те на Рамиш, после погледна Исмаил, погледна Едмонд,
погледна двамата официални художници, погледна ди-
ректора… Искаше да каже нещо, но Вери вътре в него
беше все още уплашен от партийните обвинения и Ен-
вер отвън разбра, че гласът му може да затрепери под
трясъка на гръмотевиците, ако се опита да изрецитира
някой лозунг толкова силно, че да надвика времето. До-
като Енвер се рееше в мислите си, първият официален
художник каза:
– Мисля да преправим портрета, който вече израбо-
тихме. Разбрахме какво искат от ръководството. Сега
целият комунистически свят има само един водач. Про-
летарската революция има само един баща, който да я
пази. Нашата комунистическа партия е единствената в
света с такъв председател. Другарят Енвер Ходжа е пъ-
теводната светлина на комунизма в световен мащаб.
Когато той каза „другарят Енвер Ходжа“, Вери въ-
тре в партийния секретар подскочи. Те стават част от
историята, правят новия портрет на световния водач!
Започва нова епоха за човечеството! Така си мислеше

155
партийният секретар и продължаваше да се рее в мисли-
те си, докато другите се качиха на скелето и започнаха
да махат червеното от бузите на ръководителя. Мах-
наха и някои от белите кичури над слепоочията, които
прекалено изпъкваха. Подчертаха с по-ярък цвят сако-
то. Смениха бежовото на вратовръзката от оригиналния
портрет с истинско комунистическо червено, не като
това на китайците. Портретът се превръщаше в произ-
ведение на изкуството, вече не беше просто плакат по
случай юбилея, а символ на нова ера, предвестник на
един нов ноември, на нова дата в пролетарската рево-
люция, с нов водач, толкова славен и героичен, колкото
самия Сталин.
Енвер тръгна към службата си, като поздрави всички
с ръка. Мислено разгръщаше досиетата с биографиите
им. Така заръча партията. С образа на светлия ръково-
дител пред очите си, той седна на стола в кабинета си
с революционен патос. Извади досиетата и ги постави
пред себе си, без да разгръща кафявите корици. Вгледа
се с възторг, почти просълзен, в портрета на ръководи-
теля. Взе протоколната снимка и я сложи върху пише-
щата машина. Беше едно от петте копия на снимките,
които бяха дошли според протокола на партията. После
партийният секретар на предприятието, Енвер, с опъ-
нато тяло в стойка „винаги готов“, с малкия Вери, по-
беснял от крещене по бойни маршове, от историческия
трясък на оръдия и картечници във въображението му,
от многоцветната слава, оправи косата си с лявата ръка,
а с дясната разкопча копчетата на панталона си и брък-
на вътре, докато гледаше, изпълнен с любов, към ръко-
водителя с далновидния му поглед, с високото му чело,
осеяно с дълбоки мисли, с прошарените му коси като
планина, покрита с първи сняг, с лицето му, прорязано
от бръчки след дългата война. Вътрешно се чувстваше

156
зле, сякаш вършеше тежко предателство, което, без да
разбере, някак китайците му бяха пробутали.
– Мъже сме, другарю командир! – промълви на
глас. – Един мъж може да разбере на какъв хал е мъжът
по време на война! Най-важното е партията да е силна!
Единството! Заливат ни неприятности и тревоги, друга-
рю командир! Яде ни отвътре, Енвер!
Директорът проследи с очи Енвер, който се отпра-
ви по коридора към пристройката на административна-
та сграда. Почака малко, после излезе да се обади на
службата за обществено хранене, за да донесат ядене за
всички, щеше да плати с удръжка от собствената си за-
плата. Работникът вътре в него си мислеше за Едмонд.
Или по-точно Тик мислеше за Сюлейман. Как да го спа-
си, без самият той да пострада. Можеше да не си прави
самокритика пред колектива, така нямаше да даде въз-
можност на партията да търси политическо наказание
за тази случка. Може би и Енвер щеше да се опита да
измъкне Сюлейман от тази каша с двете имена, понеже
той самият се казваше Енвер. Все пак е партиен секре-
тар, мислеше си Адриатик в момента, в който вдигна
ръка да почука на кабинета му. Ръката му увисна във
въздуха, като се сети, че след заминаването на китайци-
те много неща щяха да се променят. Може би пак щяха
да търсят политически контекст във всяко действие. Или
пък партията щеше да си прави вътрешнопартийни съ-
брания, без колектива, докато се успокоеше ситуацията
и вземеха решение за единен подход, с който да обяс-
нят на народа оттеглянето на китайците, а също и какви
действия ще се предприемат спрямо тези, които са били
прекалено обвързани с тях. Доближи ухо до вратата.
Не се чуваше нищо друго, освен ритмично скърцане на
дървения стол. Постоя известно време така, затаил дъх,
чудейки се как да определи този странен шум с равно-

157
мерни интервали. Цък-цък-цък, приличаше на тиктака-
не на стенен часовник с ръчно навиване. Поколеба се
още малко, после извика:
– Енвер!
Никой не отговори отвътре и той почука три пъти,
нито много силно, нито много тихо.
Вътре в кабинета Енвер замръзна. Цялата слава на
комунизма, вдъхновението, великият ръководител,
всичко отиде по дяволите само с извикването на едно
име: Енвер!
Партийният секретар прочисти гласа си и викна:
– Минутка, ако обичаш, Адриатик!
Вери вътре в него се усмихваше блажено с онази ус-
мивка, която беше научил от китайците. Прибра онова
нещо в панталона и започна бързо да закопчава копче-
тата. Лигите от крайчетата на устата на Вери издаваха
партийния секретар Енвер. Опита се да се съвземе, да
стане и да се захване с великите дела, които времето му
беше отредило.
– Извинявай, другарю директор, заключих вратата,
понеже исках да свърша някоя и друга работа и да си
сваля обувките, че ме болят краката. Заповядай, влез –
каза Енвер и ни в клин, ни в ръкав подаде ръка на ди-
ректора. Той я стисна учудено. Погледна го в очите, по-
сле свали поглед към обувките му, завързани от край до
край, пристегнати на панделка, и направи още по-учуде-
на физиономия. Снимките на ръководителя на бюрото
предизвикаха у него съмнение, дори паника. Работни-
кът вътре в него се опитваше да надуши какво става тук,
но не можа да разбере нищо определено.
– Исках да те питам дали си гладен. Ще поръчам за
всички. Очертава се да стоим до късно и днес. Ако ис-
каш, можеш да се прибереш, утре да има поне един свеж
човек – каза му директорът, като гледаше снимките на

158
ръководителя на бюрото. – Това ли са снимките, които
донесе Рамиш?
– Да, те са – отвърна Енвер. – Другарят Рамиш ми
даде още един плик със същите снимки. Все пак съм
партиец, редно е да ги имам и аз. – И той погледна ди-
ректора предизвикателно. – Партията знае всичко, до
най-малката подробност.
Работникът вътре в Адриатик си изтри ръцете в ман-
тата и се приготви да се хванат за гушите с Енвер, ся-
каш се страхуваше да не изцапа костюма на партийния
секретар, докато затяга на вратовръзката му възела на
вината. В крайна сметка всичко беше заради него. Все
пак началството ги похвали, възложиха им да нарису-
ват и новия портрет на ръководителя, а можеха да го
прехвърлят на ателието по изобразително изкуство.
Това беше ясен знак, че ръководството на партията има
доверие в директора, в управлението на предприятие-
то, мислеше си директорът, но този защо се заключва
със снимките на ръководителя в кабинета си и защо има
още пет копия с протокол?!
Докато тези мисли се въртяха в главата му, Адриа-
тик, със стъпката на самоуверен директор, бивш работ-
ник, пролетарски водач, който не се страхува да крити-
кува и да контролира, но същевременно с радост поз-
дравява трудовите хора за тяхната неуморна работа, се
приближи към бюрото на партийния секретар, без да му
иска позволение. Взе една от снимките на ръководителя
съвсем открито и я постави до другите, за да ги сравни.
Снимката, която Енвер беше сложил на пишещата ма-
шина, беше ретуширана. Това беше ясно, не беше ну-
жен кой знае какъв опит. И окото на аматьор, и окото на
осемгодишно дете би различило, че снимката е направе-
на леко червеникава – от кожата на лицето до крайчета-
та на косата. Също така очевидно бяха сложили цвят на

159
бузите и лявото ухо, което се виждаше от извърнатата
поза на тялото. Всички снимки, които имаха в ателие-
то за портрети, бяха копие от тази ретуширана снимка.
В мислите му се завъртяха куп връзки. Официалните
художници, отсъствието на Енвер от предприятието
почти целия ден, внезапното му излизане, Едмонд, кой-
то повръщаше в ъгъла до стената, на мястото, където в
старата джамия се взимаше абдест, Рамиш, Коци, Авни,
Исмаил, ухилената до уши Вьолца.
– Какво правеше тук сам, Енвер? – попита директо-
рът, като се обърна към него с ретушираната снимка
на Енвер Ходжа в ръка. Енвер се опита да му я вземе,
после се отказа. – Ще поръчам храна за всички, друга-
рите се умориха тук три дни. Кажи ми дали ще стоиш
с нас, или ще си ходиш да почиваш и ще дойдеш утре
сутринта, за да ме смениш. Някой от нас двамата трябва
задължително да е тук, ако нещо се случи, ако нещо се
наложи.  – После той кимна към ретушираната снимка
и тъкмо когато партийният секретар отвори уста, за да
му обясни за вътрешнопартийната директива, продъл-
жи: – Да покажем на другарите художници тази снимка,
защото ми се струва с по-хубави цветове, една такава
жива, артистична…
– Да ни е жив и здрав другарят Енвер Ходжа – натър-
ти Енвер и погледна към снимката, сякаш да я прецени
още веднъж. Взе я от ръцете на директора с бюрокра-
тичен жест, постави я под жълтеникавата светлина на
лампата и прошепна поверително: – Адриатик, ние с
тебе се познаваме открай време… – И зачака реакцията
на другия.
– Да – потвърди директорът, – кажи-речи десет годи-
ни работим заедно в предприятието, можем да твърдим
с пълна увереност, че сме работили добре, без грешка.
Е, инциденти като този се случват…  – И понеже пар-

160
тийният секретар му беше издърпал снимката, без да му
поиска позволение, и започна да му държи тон, сякаш
искаше да му противоречи и да го постави на мястото
му, вътрешният Тик се уплаши. Мисълта да не би пред-
седателят на партията да не е напълно здрав, да е болен
от нещо и това да е тайна и крайно опасно, ако някой
го научи случайно, направо потресе работника вътре в
директора и той се почувства като малчуган в къси пан-
талонки, който едва се сдържа да не хукне да се спасява
от грохота на гигантската преса за ламарина. Адриатик
беше умен човек, не губеше кураж от щяло и нещяло. Не
му беше нужно много време, за да премисли. – Добре,
Енвер, отивам да поръчам, ще пратя шофьора да вземе
храната, да не притесняваме другарите от туризма….
Само че Енвер го прекъсна:
– Другарю директор – каза той самоуверено, стоиче-
ски и сладкогласно като истински партиец, – другарят
Рамиш каза, че всяко нещо си иска времето… С тези
разходи, с които се натовари предприятието за боята, не
е ли по-добре да излезем да вечеряме навън? Нали така?
Другарите ще ни разберат… В крайна сметка всички
сме равни, нали така, работници, артисти, воини на ре-
волюцията и в комунистическото просвещаване на ма-
сите. За какво са ни тия салтанати… Пък и другарките
от счетоводството ги няма, за да платим с разписка, така
че дай да си платииим… – И той провлачи последната
гласна, както правеше понякога техният любим ръково-
дител, великият Енвер, когато говореше с народа.
Директорът разбра, че си е навлякъл още по-голям
проблем. Изобщо не му беше минало през ума да плати
с пари на предприятието. Макар че имаха фонд „Храни“
и можеше да го използва в този случай, при положение
че хората вече три дни работеха без почивка, бяха спали
само по няколко часа. Усети, че Енвер се опитва да на-

161
падне челно по всички фронтове и готви унищожителна
атака, за да прикрие вината си по случая с боята. Ведна-
га направи връзката с объркването със снимките, което
беше навлякло белята на Исмаил и Сюлейман. Всички
политически удари, които идваха с партийна директива,
се пазеха в тайна до момента, в който се създадяха ус-
ловия да се използват като обвинителни факти някакви
си скалъпени доказателства. Боята и портретите, идва-
нето на Рамиш в предприятието, уж да ги поздрави, опи-
тът да състави списък с имена, проявената враждебност
към Сюлейман, старанието на Вери да му прехвърли
вината… Всичко това, взето заедно, го навеждаше на
едно заключение. И боята, и снимката бяха провокации
на партията. Партията вече беше подготвила вражеска-
та група, държеше списъка в ръка. При оттеглянето на
китайците трябваше да паднат няколко глави. Изтръп-
нал от страх, директорът каза:
– Тръгвам, че нещо ми стана студено. Отивам да се
сгрея в стаята с туткала. Така е, Енвер, работници сме, от
работническата класа сме излезли и винаги ще останем
част от нея. Привлича ни топлинката на пещта. – И той
забърза към вратата. Огледа се още веднъж с надеждата
да разбере какво правеше този дявол затворен в стаята
с ретушираната снимка на ръководителя. Беше сигурен,
че крие нещо, но какво? Все пак той беше в работниче-
ската класа и в редовете на комунизма много по-рано
от партийния секретар. – Всички сме от работническата
класа, да, Енвер – натърти той и придружи репликата
с поглед на юнак, твърд и непоколебим, така, както го
изисква партията от един чист човек. – Бях намислил да
платя вечерята от моята заплата, днес аз черпя – добави
Адриатик и се засмя пресилено, – остани с нас, недей да
си ходиш. Може да пием по бира с момчетата, като свър-
шим работа. – И той се отправи към коридора с вид на

162
човек, който има и други неща за вършене, като отнесе
снимката на ръководителя, която Енвер беше издърпал
от ръцете му. Когато протегна ръка да затвори вратата,
почака малко, да не би Енвер да каже още нещо, но явно
заради съмнението, което беше предизвикал с издутия
отпред панталон, не му достигна смелост за момента и
щеше да отложи за по-късно нападението.
Енвер остана сам. Несъзнателно взе друга снимка и
я постави на празното място върху пишещата машина.
Погледна ръководителя на тази снимка – беше ненапуд-
рен от художниците, великият и безсмъртен Енвер. За-
мисли се. Нещо вътре в него чакаше да се изпразни, за
да се избистрят мислите му. Като че ли търсеше неузрял
плод на върха на дръвче, Енвер вдигна очи нагоре, за да
проследи мисълта си сред петната по тавана.
Директорът отиде в кабинета си, обади се в телефон-
ната централа и каза на служителката да му намери но-
мера на хотел или ресторант, който да обслужи десет
души, после добави: „Най-добрият!“. На телефонист-
ката º отне около минута да намери нужния номер от
предприятието по обществено хранене. Директорът ча-
каше в кабинета си с ръка върху слушалката на телефо-
на. Нощният мрак се осветяваше само от червеникавите
улични светлини около стените на предприятието, кои-
то се спускаха надолу и се клатушкаха като войнишки
колани. Той ги наблюдаваше и се усещаше потиснат.
Телефонистката го свърза със службата по общест-
вено хранене. Директорът и човекът от другата страна
на линията повториха няколко пъти „ало, ало“, без да
успеят да се разберат кой да заговори първи. После,
когато отсрещният чу: „Обажда се директорът на…“,
веднага замълча. Изчака да чуе поръчката и занареж-
да: „Да, да, разбира се, естествено, другарю директор,
в колко часа?“. Директорът не беше помислил за колко

163
часа ще иска храната, но каза да е готова между 9 и 10,
„че ще работим цяла нощ“. „Лека работа, лека работа,
а как ще платите, с разписка или на ръка?“ Директорът
отговори, че ще плати на ръка, но не обясни, че ще даде
парите от заплатата си. Някаква вътрешна гордост го
възпря. Разбра, че е гордостта на идеала. Работникът
вътре в него изпитваше желание да почерпи другари-
те, за да могат да свършат работата колкото може по-
добре. Какво значение имаха тук парите? И двамата –
и работникът, и директорът, бяха убедени, че трябва
да се покаже необходимият пролетарски ентусиазъм,
но не прекалено революционно усърдие. Затова нито
един от двамата, макар да им се искаше, не поръча ал-
кохол. Бирите изглеждаха съблазнителни, но Адриатик
си помисли за последствията, ако се разчуе, че са пили.
Можеше да излезе, че са били пияни, а кой ги е напил?
Директорът. Затова работата щеше да продължи така,
защото не се знаеше какво може да му хрумне на някой
външен човек или, не дай си боже, враг.
Тези мисли прелетяха като светкавица през ума му и
директорът се разтресе от страх, сякаш го беше ударил
ток. Ако и този път портретът не се хареса на висше-
то ръководство, край, това беше саботаж! Означаваше
почти сигурен затвор, а може би накрая и куршум. Защо
пък точно аз, помисли си Адриатик и се опита да се ус-
покои. Седна, запали си цигара и започна да оглежда
ситуацията от всички страни. Все пак портрета не го
рисуваше той, а другите. Ако ги остави без храна, какво
щеше да излезе: директорът е бил тук, а пък е оставил
хората гладни, що за директор… Ами че държавата има
храна за всички! Но за кюфтетата си трябва и бира. Да,
ама бирата показва, че не са били сериозни в едно тол-
кова велико дело. Ха, каза си той, затова се е държал
така Енвер! Хитрата лисица… От друга страна, ако не

164
им даде по една бира или ракия, щяха да кажат, че това
са артисти, не става така, да работят, колкото да отбият
номера, уморени, настинали. А директорът е бил там,
на място в предприятието, и едно кафе не е извадил, по
една ракийка не е позволил, да се стоплят хората. Как-
во, свърши ли се ракията в тази държава? Ето, ето че
трябва ракия, промени мнението си Адриатик Кодра, но
не трябва да се поръчва от туризма. Ще изглежда така,
сякаш са преяли и препили, какво щяха да кажат тога-
ва: затова не вървят работите тук, ядат, пият и накрая
проспиват задачите от партията, директивите, спуснати
от самия Рамиш. „Този си проси куршума“  – изгърмя
в ушите му гласът на Рамиш. Гласът беше неговият, но
интонацията и диалектът – като на великия ръководи-
тел.
Директорът имаше чувството, че някой го наблю-
дава, че го дебнат. Обхванат от паника, започна да се
оглежда наляво-надясно, да не би да има още някого в
стаята и той да не го е видял, като е влязъл. Забеляза, че
вратата е открехната, и скочи напред, сърцето му биеше
силно от някакъв необясним страх, но същевременно
изпълнено с момчешката храброст на работника вътре в
него, с манта, изцапана с масло. Излезе в коридора и се
огледа. Мрак. Ужас. Тъмнината се прорязваше от бледи
светлинки. В дъното на тунела вратата към ателието не
се виждаше. Директорът извади ключовете, за да заклю-
чи, когато му се стори, че някой го вика. Отвътре или
отвън? Гласът сякаш идваше от вътрешния двор, през
прозорците на кабинета му. Върна се и погледна през
прозореца, никой не се виждаше долу. Имаше достатъч-
но светлина, за да се види, че няма жива душа. Директо-
рът отвори прозореца, подаде си главата навън, огледа,
но не извика. Пак този необясним страх, който се усил-
ваше, колкото повече се взираше в тъмните ъгълчета на

165
вътрешния двор. Сякаш черен невидим звяр го дебнеше,
за да го замъкне долу в бърлогата си и да го разкъса.
Механикът вътре в него се държеше геройски, все едно
нямаше представа що за чувство е страхът и го беше
срам от Адриатик, такъв голям директор, който се тресе
от страх насред Тирана, все едно е в гората. Директорът
затвори прозореца и потисна с комунистическа реши-
телност страха си, като реши, че това е вреден остатък
от миналото, празно суеверие.
– Предразсъдъци – промърмори Адриатик, сякаш да
си даде кураж. Но чувството, че някой го наблюдава,
се завърна. Огледа се наоколо, но повече не посмя да
погледне на двора. Заби очи в телефона, струваше му
се, че всеки момент ще звънне, за да му съобщят важна
новина.  – Какви са тези предразсъдъци?! – промълви
отново.
Отиде до телефона и застана до него, готов да вди-
гне слушалката още на първото позвъняване. Посегна
с ръка и с чувството, че го е ухапала змия или е хванал
нажежено желязо, я дръпна назад. Ретушираният порт-
рет на Енвер Ходжа сякаш се беше наредил първи за те-
лефона. Адриатик грабна портрета и излезе от кабинета
си, без да се обръща назад. Щом се озова в коридора,
извика:
– Енвер! Тук ли си?
Гласът му прокънтя като ехо в празния коридор: Ен-
вер! Енвер! Енвер! Тук ли си? Тук ли си? Тук ли си?
Отиде до края на коридора и спря, сякаш беше преми-
нал през невидима врата и беше влязъл като призрак
в ателието, където работеха официалните художници.
Директорът се взря в ключовете, за да намери този,
който му трябваше, и срещна ретуширания поглед на
ръководителя. Сякаш го удари ток, целият се затресе,
затрепери, сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Ра-

166
ботникът вътре в него беше изчезнал като хулиган, кой-
то е разбрал, че полицията идва да го хване. Краката му
омекнаха. Неволното подрънкване на връзката ключове
го извади от тревожното състояние, сякаш разпръсна
мрака около него, а с изскърцването на бравата веднъж,
два пъти, сякаш успя да заключи страховете вътре в ка-
бинета. С някаква слаба, но скъпа надежда, като слън-
чевата топлина в началото на пролетта, когато човек се
отърсва от студа, изведнъж с някакво облекчение изви-
ка: „Енвер! Енвер!“. Гласът му беше изпълнен с обич,
направо комичен. Ослуша се. Стори му се, че по-скоро
е затворил някого вътре в кабинета си, отколкото, че
чува стъпките на Енвер да приближават.
Адриатик отиде до вратата на партийния секретар и
почука. Извика го още веднъж по име и после се опи-
та да отвори. Беше заключено. Той тръгна към ателие-
то. Чувстваше лявата си ръка, която се падаше откъм
страната на двора, отмаляла и студена, сякаш опънатата
като пъпка кожа беше изтръпнала в очакване да я уха-
пе неизвестен звяр. Докато преминаваше през тъмния
коридор, който разделяше кабинетите от отдела за опъ-
ване на плакатите, Адриатик се бореше със себе си да
потисне страха, който го подтикваше да се затича. Успя
да открие вътре в себе си работника, механика, и за миг
забрави страха и мрака. Измина още няколко крачки от
метрите, които го деляха от светлината на ателието, с
протегнати напред ръце като слепец.
Едмонд и Исмаил се бяха захванали с новата рамка,
опъната на пода, а хамалите стояха в един ъгъл и пуше-
ха. Когато влезе директорът, всички станаха. Адриатик
тръкна към тях и им каза:
– Стойте, стойте, почивайте си, уморени сте.
После се обърна да види портрета. Двамата офици-
ални художници бяха потънали в работата. Единият

167
беше на третия етаж на скелето, а другият – на първия,
така че се виждаха само очите на ръководителя. Исмаил
отиде при него и му предложи цигара.
– Отрових се вече – отклони го директорът, – много
пуших днес. Недей и ти да палиш, поръчал съм ядене,
ще донесат от общественото хранене. Къде е Енвер?
– Тука беше – каза Исмаил, – май отиде до тоалет-
ната.
– Добре че ми напомни, и аз трябва да отида – каза
директорът, но после си промени мнението. – Всъщност
трябва да изляза да взема цигари, че ще затворят ма-
газините, да не ни свършат. Имате ли цигари, другари,
отивам да купя.
– Едмонд щеше да ходи, другарю директор, и негови-
те свършиха. И моите са на привършване – каза Исмаил
и извика: – Едмонд, нали щеше да излизаш за цигари?
Отивай, да не затворят магазините. Вземи пари, и ди-
ректорът иска. Той е поръчал ядене, кажи и на остана-
лите.
– Добре ли си, Сюлейман? – попита го директорът. –
По-добре ли си сега? Защо точно ти ще излизаш?
– Добре съм, другарю директор. Щях да ходя за цига-
ри – повтори Едмонд.
Едмонд събра поръчките за цигари. За хамалите
„Партизанин“, за другите – с филтър, каквото има. На-
вън дъждът беше спрял. Отиваше към 9:15 според голе-
мия градски часовник. Върна се бързо.
През това време първият официален художник слезе
и нареди да дръпнат скелето, за да види докъде са стиг-
нали. Хамалите бързо изпълниха нареждането. Худож-
никът отиде и седна до директора. Погледна портрета,
запали цигара, дръпна дълбоко и замислено и каза:
– Мисля си, Адриатик, да довършим този, страхувам
се, че може да не завършим до утре големия портрет.

168
По-добре да имаме нещо готово. Аз утре ще говоря с
другаря Рамиш. Да видим сега как ще тръгне работата.
Директорът му подаде ретушираната снимка и му
каза:
– Беше при Енвер, в един плик. Тази не е ли по-ху-
бава?
– Със сигурност – отговори художникът и ръката му
трепна, когато я пое. – Аз присъствах на обработването
на снимката. Ясно ми е какво се иска.
– Така ли? – учуди се Адриатик. – Другари, къде из-
чезна Енвер? Някой виждал ли го е? Едмонд ли си, Сю-
лейман ли си – засмя се директорът, – иди да го изви-
каш, кажи му, че ни трябва тук. Да дойде, защото трябва
да вземем решение.
– Енвер знае, Адриатик – спря го художникът. – Сю-
лейман, продължавай си работата, трябва да довършим
оцветяването. – И той се обърна отново към директо-
ра:  – Да, Енвер знае, вече му казах, като го видях, че
може да не ни стигне времето.
– Трябва да уведомим другаря Рамиш – каза директо-
рът, отново обзет от паника, като разбра, че са взимали
решения в негово отсъствие.
– Да, може би трябва да му кажем още веднъж как
стоят нещата – каза художникът.
– Как така, другарят Рамиш вече знае ли как стоят
нещата? – учуди се директорът.
– Да, аз вече му обясних, обадих се от кабинета на
Енвер. Той не ти ли каза? – попита художникът.
– Сигурно е забравил – промълви директорът. Разбра
всичко. Бяха го отстранили мълчаливо от взимането на
решенията, което беше много лош знак. Не трябваше
да се хваща на играта им, да изглежда като човек, кой-
то не знае откъде изгрява слънцето, директор, когото
никой не зачита. Адриатик трябваше да им покаже кой

169
командва тук, но докато не разбереше докъде достигат
връзките им с Рамиш, не можеше да предприеме нищо.
Затова той започна да говори за портрета със същите
думи, които беше използвал високопоставеният член на
Политбюро преди няколко часа:
– Чудесен портрет се получава. Изпъква борбата,
правилният път, по който ни води партията. Как мислиш,
ще успеем ли да завършим навреме новия портрет?
– Ще се опитаме, другарю директор, ще се опитаме…
Обаче тая работа иска време, малко да обмислим порт-
рета, да обсъдим… Затова се обадих на другаря Рамиш
и му казах какво мисля. – С това художникът отново
показа пренебрежение към директора.
– Разбирам, разбирам, това е то, голямото изкуство
на социалистическия реализъм – усмихна се широко
директорът,  – всички харесват хубави картини, но не
всички могат да ги нарисуват. Тази работа не е за всеки.
Аз откога съм директор тук, но ето, не знам как ста-
ва тая работа с изкуството. Защото тук трябва талант,
трябва да си артист. Аз мога да правя букви с техниче-
ски шрифт, и то доста прецизни. Да. Но това е друго…
Хубаво си се сетил да се обадиш на другаря Рамиш, аз
не бих могъл да се намеся в такъв момент. Няма как да
ви помогна. Ето, мога да изляза и да ви донеса кафе, ако
ви се пие.
– После, после, другарю директор, първо да ядем –
каза видният художник. – Ако питаш мен, иди си почи-
ни, иди си вкъщи, утре е нов ден, трябва да продължиш
работата. Ние утре ще спим, ще почиваме, а ти трябва
да си тук. Не може да издържи човешкото тяло три дни
без сън.
– Ааа, не, не, изобщо не съм уморен аз, другарю.
Първо работата, пък после ще спим. Ще почиваме ля-
тото на плажа – внимателно подбираше думите си ди-

170
ректорът, а в главата му заби тревога: този пък откъде
знае, че не съм спал три дни? Да не са ми лепнали та-
белка отзад от Държавна сигурност? Ах, защо изпратих
шофьора да си ходи! Свършено е с мен! Така директо-
рът постави биографичната линия между себе си и глав-
ния официален художник, който, както всички знаеха
от биографията му, произхождаше от богато градско
семейство от страна на майката. Знаеше се също така,
че на младини е правил бюст на Зог, на Мусолини…
Сигурно и на Хитлер е щял да направи, ако му беше
останало време, мислеше си Адриатик, обзет от стра-
шен гняв. Тия ли искат да ме натопят мене, селянчето
Вери и този разглезен буржоа! Аз да не съм вчерашен!
Нямам нищо общо с тази история, не нося отговорност.
Ами ти какво очакваш бе, шапшал, каза си той. Защо ще
поемаш отговорност, която не е твоя? Какво си седнал
да ги черпиш тия, сякаш ще ги подкупваш! Нали утре
ще кажат: директорът ни взе вечеря, за да ни затвори
устите. Директорите ходят на вечеря, не поръчват на
работниците, магаре такова! Цял живот с работниците,
като че ли си им слуга. Само декласираните сервилни-
чат на работниците. Ти си пролетарий от сой! Истински
пролетарий! Не си някой северняшки провинциалист
като този художник, ти си южняк! Човек на партията и
на властта! Гневът продължаваше да напира вътре в Ад-
риатик и сигурно щеше да избухне за ужас на всички,
ако художникът не се беше върнал на работа в момента,
когато Енвер се появи. Отдалечаването на художника
при идването на Енвер поохлади гнева на директора.
Гледаше го с крайчеца на окото как се качва по скелето,
но не се обърна да погледне Енвер, докато той не седна
на мястото, където досега седеше художникът.
– Величествено! – промълви Енвер. – Величествено
произведение! Изпълнили са всички директиви на пар-

171
тията, до последната.
Директорът се обърна усмихнато към Енвер и го
погледна в профил. В крайчетата на очите на тунчжи
Вери блестяха две сълзи. Адриатик се обърна към порт-
рета и двамата останаха така, седнали един до друг, все-
ки оплетен в тъмни схеми, които можеше да започнат
да се изпълняват всеки момент. „Изглежда, портретът
на Енвер Ходжа няма никакво значение“ – помисли си
директорът. „Партията се готви да елиминира идеологи-
чески опасна вражеска група“ – мислеше си партийният
секретар.
Медитацията и на двамата беше прекъсната от Ед-
монд, който съобщи, че вечерята е пристигнала.
– Благодаря, Сюлейман – каза директорът. – Иди да
извикаш другите и ела да сервираме, да хапнете и да си
починете малко. – И той тръгна към портала на пред-
приятието, за да плати. Там го чакаше сив жук.
– Как сте, другари – извика ентусиазирано Адриа-
тик, – кой тук е началникът? – направи опит да се поше-
гува, но никой не се засмя. Двама мъже стояха отстрани
на колата и го гледаха. Като не получи отговор, Адриа-
тик се доближи, за да види лицата им в тъмното. Тогава
забеляза, че са със служебни костюми като на цивилни
от Държавна сигурност. Той им подаде ръка и попита
отново:
– Как сте, другари? Много ви благодарим. Обезпоко-
ихме ви, но много работа имаме днес. – Гласът му зат-
репери, сякаш го бяха пъхнали в купчина лед. Отново
нямаше отговор, двамата само се взираха в мрака. Тога-
ва портиерът разреши загадката:
– А, ето къде си бил, другарю директор.
Като чуха това, двамата поздравиха с вдигнат юмрук
и пратиха портиера да извика хора да пренесат вечеря-
та.

172
 – Как сте, другарю директор – проговори по-високи-
ят от двамата и подаде ръка. Адриатик я пое.
– Добре, нали виждате, работим – отвърна той.
– Сигурно сте уморени – каза другият.
– Уморени?! – удиви се директорът. – За нас е удо-
волствие. Тази работа ни доставя удоволствие от на-
чалото до края. Такава е нашата работа… Късметлии
сме ние. Това е изкуство, удоволствие… Хем служим на
отечеството, на партията, хем изпитваме удоволствие.
Е, сигурно с всички работи е така, но нашата някак по-
вече, така ми се струва на мене… Не казвам, че вашата
работа е лоша, че то да готвиш, да подреждаш чиниите,
сигурно е хубаво…
– Не, другарю директор – отвърна човекът, – ние сме
от дирекцията на правителствената служба, изпраща ни
другарят Рамиш. Уведомиха ни другарите, че сте поръ-
чали храна, а другарят Рамиш разпореди да сме в пълна
готовност, ако имате нужда от нещо.
– Не ми казвайте, че ни пазите – засмя се Адриатик
съвсем фалшиво, разтърсен от същия страх, който беше
изпитал преди малко в кабинета си.
– Разбира се – отвърна непознатият, – имаме заповед
да ви осигурим всичко необходимо, докато изпълните
успешно задачата. Нещо друго трябва ли ви?
– Не, не – отвърна директорът и чу зад гърба си шум
от приближаващи стъпки. Беше Енвер.
– Как сте, другари, обезпокоихме ли ви? – попита ги
той.
– Не – отвърна рязко непознатият. Това сгря сърцето
на директора. Значи, помисли си той, още не са реши-
ли окончателно кой е в списъка на вражеската група,
след като някакъв чукундур държи такъв тон на един
партиен секретар, на човека, на когото носи храна по
разпореждане отгоре, от самата правителствена служ-

173
ба. Хубаво, зарадва се вътрешно директорът, играта не
е завършила. Или утре ще ни дадат медал, ако успеем,
или ще ни изкопаят гроба, ако се провалим. Поне не съм
сам в цялата история.
– Къде мога, ако е нужно, всъщност… искам да
кажа… нали аз поръчах храната, искам да почерпя дру-
гарите за неуморния труд, който полагат… и съм при-
готвил… – запелтечи директорът и пъхна ръка в джоба,
където държеше една пачка от спестяванията – своите
и на жена си, донесени от шофьора на предприятието в
плик, който съпругата му беше изпратила, увит отгоре с
вестник „Народен глас“, за да е още по-очевидно, че той
като един голям директор черпеше простите работници.
Беше разбрала, че ако той се провали, лошо им се пише
на всички.
– Да ви кажа честно, не знам – отговори пратеникът,
а в това време Енвер беше наострил уши и се стараеше
да не изпусне нито дума.
– Да се обадим по телефона да питаме – скочи Ен-
вер и несъзнателно поздрави служителя от Държавна
сигурност с вдигнат юмрук. Той не отвърна на поздра-
ва  – дали не го видя, или му се стори неуместно. Но
това отново вдъхна увереност на Адриатик. Значи няма
нищо, помисли си той, Рамиш е наредил да ядат, да пият,
само да свършат работа, не да се мотаят по къщите.
Беше поставил и охрана на разположение. Затова не си
е тръгнал този тунчжи. Знае той… Рамиш ни угажда, за
да свършим работата.
– Няма нужда да безпокоим никого по това време –
отклони предложението директорът. – Нали ви казах,
искам да почерпя другарите, но и аз така и така ще ям.
Заповядайте и вие, другари, има достатъчно за всички.
Нали ви казах, искам да почерпя всички, които се тру-
дят и се морят, от три дни не са почивали.

174
 Служителят от Държавна сигурност прошепна нещо
в ухото на другия, който явно му беше подчинен. Той
отиде до кабината на портиера, каза му нещо, после
влезе вътре и се забави няколко минути. Навън задуха
вятър, който разпръсна облаците, а изпод тях се пока-
за голяма луна, която освети всичко наоколо. Директо-
рът извади пакет цигари и го протегна към служителя
от Държавна сигурност, той отказа, като сложи ръка на
сърцето и рече:
– Не пуша!
Тогава предложи на Енвер, който направи същия
жест и каза:
– Не пуша!
– Как така не пушиш, Енвер? – засмя се директо-
рът.  – Добре би било да ги откажем и аз, и ти, но за
пушене, пушим и двамата. Сега пък не пушиш, какви
ги разправяш? От десет години работим заедно, ден не
минава, без да си запалил.
– Обърках се, другарю директор, извинявам се… Ис-
ках да кажа, че няма да пуша сега, много пуших днес –
оправда се Енвер.
Офицерът от Държавна сигурност си погледна ча-
совника, извади бележник и си записа нещо. И двамата
се изненадаха от това действие.
– Какво ти става, Енвер – подхвана отново директо-
рът,  – какви са тези официалности – „другарю дирек-
тор“. Викай ми Адриатик, от толкова години сме рамо
до рамо в работата…
– Така е, другарю Адриатик, извинявай – продължа-
ваше да бръщолеви Енвер, забил поглед в кабината на
портиера. Бялото на очите му блестеше като очи на кот-
ка, докато се оглеждаше наоколо, за да види кой ги гледа
и кой ги слуша в двора.
Другият офицер излезе от портиерската кабина поч-

175
ти тичешком и отиде при другите.
– Нищо, другарят Рамиш нареди… Другарю дирек-
тор, аз му казах, че вие сте поръчали и искате да плати-
те, но той каза, че всички разходи са за сметка на държа-
вата. Нареждането е да свършите работата по портрета
колкото може по-добре. Това нареди другарят Рамиш,
другарю Адриатик.
Тази новина стопли сърцето на Адриатик като печка
в ледовит зимен ден. Почувства се успокоен. Той беше
най-важният тук. Обърна се да каже нещо на Енвер, но
той беше застинал с ръка във въздуха. Другарят Рамиш,
макар че се беше показал в различни роли на събрани-
ята, в крайна сметка признаваше, че Адриатик е първи
тук. Директорът се изпъчи и вдигна високо глава.
– Хайде, момчета, елате да хапнем по някой залък
заедно – покани ги той, – хем да видите и портрета на
нашия велик ръководител. Какво ще кажете? Хайде, за-
повядайте!
– Те сигурно го виждат всеки ден на живо, другарю
Адриатик – каза Енвер и се засмя на остроумието си. –
Имат късмета да го виждат всеки ден, когато са на ра-
бота.
– Всъщност – каза офицерът – аз много харесвам ри-
суването и за мен ще бъде чест да наблюдавам как се
рисува портретът.
– Заповядайте, оттук – покани ги директорът и тръг-
на напред с почти войнишка крачка. Беше толкова
щастлив, че ще се измъкне сух, че забрави да разпореди
сервирането на храната. Когато се обърна назад и видя,
че всеки е хванал по нещо да носи, се върна и попита: –
Остана ли още нещо за взимане?
– Вървете, другарю директор, не са се свършили хо-
рата в това предприятие, че директорът, който е поръ-
чал храна, за да почерпи колектива, да тръгне сам да я

176
носи. Остана и да я сервирате – отговори му човекът от
Държавна сигурност.
Всички отидоха в ателието. Сложиха масата, хама-
лите отидоха до колата и взеха каквото беше останало.
Седнаха да ядат с лице към големия портрет на ръково-
дителя. Официалните художници бяха в средата, слу-
жителите от Държавна сигурност седнаха при работни-
ците. И двамата си взеха по малко, колкото да не обидят
директора. Гледаха възхитено портрета. Художниците
хапнаха нещо набързо, пожелаха добър апетит на оста-
налите и се върнаха на работа. Офицерът от Държавна
сигурност искаше да види портрета, тактично се при-
ближи, огледа четките, тубите с маслени бои, платно-
то с лицето на великия водач. Едмонд и Исмаил също
бързо се върнаха към работата. Офицерът от Държавна
сигурност изведнъж се сети нещо:
– Ама защо не пийнахме по едно бе, другари? – А
колегата му сякаш само това чакаше, отиде до колата и
се върна с шише ракия.
– Наздраве, другари – каза офицерът и отпи малко
от шишето. – Ние тръгваме, вие си работете, ако имате
нужда от нещо, само ни кажете. Вземете ракийка – и
той се засмя като комисаря в известен руски филм, – че
нощтааа  – и провлачи на „а“  – става дълга и студена.
Човек го хваща ракията, като пие на работа, но не и
когато твори. Хайде, има за всички!
Двамата си тръгнаха, а другите останаха на работа.
Хамалите надигнаха по веднъж шишето, същото напра-
виха директорът и Енвер, докато питието взе да свърш-
ва. Официалните художници отказаха, притесняваха се
да не се замаят и да паднат от скелето.
След като свърши обилната вечеря, с меса, кюфтета,
колбаси, сирена, печени картофи, варено зеле, пресен
хляб  – като за началници, всеки се върна в ъгълчето,

177
което бе заемал преди това. Хамалите налягаха върху
старите платна и се разприказваха на цигански, като
тук-там вмъкваха и по някоя албанска дума. Дълбока-
та нощна тишина, заедно със студа, ги събираше все
по-близо до мощните прожектори. По едно време ди-
ректорът стана и отиде да се наплиска с вода, за да не
го обори сънят, а когато се върна, завари всички око-
ло светлината, като нощни пеперуди, за да се сгреят
от прожекторите. Той отиде до скелето да нагледа ху-
дожниците, които му обясниха, че са тонирали стария
портрет точно според заръката и са готови да дръпнат
скелето, за да го погледнат отдалече. Така и направиха.
Гледаха го няколко минути и обсъдиха нещо двамата,
без да викат другите. Накрая решиха: да се свали ста-
рият портрет, за да съхне, да е готов за следващия ден,
а новият да се качи и да се опъне. Дойдоха хамалите
и всички заедно с Исмаил, Вери, директора и Едмонд
вдигнаха портрета с въжета и макари и го нагласиха
срещу светлината.
– Златни ръце имате – каза главният художник на Ис-
маил и Едмонд. – Оправихте ли частта за запълване? –
обърна се той към втория официален художник, а той
ентусиазирано потвърди. Късният час вече си казваше
думата. Всички насядаха с новите снимки в ръце до пла-
тата с останалата храна, подредени лично от Адриатик.
Изпиха и последните капки ракия на дъното на шишето.
Няколко цигари бяха запалени едновременно, някой по-
иска студена вода. Един от хамалите отиде да донесе.
Сега всички погледи бяха отправени към тях.
Много се бавят, мислеше си директорът, ако са мно-
го уморени, може и да не свършат до утре. После пог-
ледна към стария обновен портрет и убедено започна да
се утешава сам: и да не свършат, голяма работа, имаме
си един.

178
 Много се бавят, мислеше си Енвер, уморени са. Не
трябваше да приемат тази работа, невъзможно е да на-
правиш два портрета за една нощ, при положение че
обикновено е нужна една седмица, за да се направи
само един както трябва. Какво да ги правиш, артисти,
понякога се захващат с непосилни дела, не може така…
Ами ако излезе зле? Но пък ако не свършат навреме,
обнадежди се той, може и по-добре да се получи. Иначе
ще се започне пак отначало тази работа с боята. Така
поне цялата отговорност ще е върху тях, всички ще се
занимават с портрета и ще забравят боята. Директорът
на предприятието и той е тук, можеше да се обади, да
помисли за някакво решение, намираше оправдания Ен-
вер.
През това време никой не обелваше и дума – нито
Адриатик, нито Енвер, нито някой друг. Кой би се ос-
мелил да каже нещо срещу творчеството на официални-
те художници? Те се познаваха лично с ръководителя.
Бяха най-добрите сред най-добрите, гениите на портре-
та. Те знаеха колко точно продължава творческият про-
цес, една нощ, две нощи, седмица…
Подобни изречения в ритъм та-та-та-тааа-тааа, като
в морзовата азбука, се нижеха в мислите на четиримата
художници, директора, партийния секретар. Но те зна-
еха нещо повече от това. Знаеха, че не могат да бъдат
толкова либерални в илюстрации, които не са вдъхнове-
ни от точна партийна директива. В новата политическа
атмосфера трябваше да внимават да няма приближава-
не до идеологическия език на китайците, какъвто беше
например мотивът със стоте цветя и стоте училища.
Това Адриатик не го разбираше, в неговата логика из-
общо нямаше връзка между цветята и училищата. Учи-
лищата са стриктни институции на познанието, не се
раззеленяват, не цъфтят. За Адриатик училището беше

179
нещо написано, наследство на опита, науката, доказа-
телствата, технологиите. В училищата има учители, има
директори, има учебници, има оценки, има дисциплина.
Точно обратното беше в съзнанието на Енвер. За него
съществуваха цветя, а училищата бяха саксии. Цветя-
та на комунизма, младостта, работническата класа, ра-
ботното селячество, всички, които изграждаха новия
живот. За да построиш новия живот, не може да четеш
книгите на стария свят, на капитализма. Науката е ко-
мунизъм! Идеологията води света напред или го връща
назад. Идеологията е като деня и нощта. Без идеология
всички сме като слепци в мрака. Глава без очи. Идеоло-
гията е като слънчевата светлина, самото слънце, нау-
ката… А има и такива, които носят очила и през деня.
Как не ги е срам! Правия път на комунизма го виждат
дори и слепите.
Зад гърба му Исмаил и Едмонд похапваха от храната
на масата. Сюлейман му се струваше отегчен. Изгле-
ждаше преуморен, без тази радост, която би трябвало да
изпитва човек, участващ в историческо събитие, което
ще помни цял живот. Приближи се към него и го попита:
– Добре ли си, Сюлейман?
– Да – отговори той и се изправи.
– Стой, стой, моля ти се, хапвай си. Уморен си. Как-
во да се прави, всички сме така, човек не може да се
бори с дъжда.
– Не може, не може – изфъфли Едмонд с пълна уста,
преглътна и бързо добави: – Да живее партията! – Ня-
каква троха заседна в гърлото му и той се закашля.
Грабна шишето с вода от ръцете на Исмаил, който го
гледаше малко учудено, и изпи няколко глътки. Премина
му, той пое дълбоко въздух и почти от дъното на дробо-
вете си извика: – Да живее другарят Енвер Ходжа! Да
живее партията! – И надигна бутилката с вода, сякаш

180
беше алкохол, после се сети, че това не е правилната
бутилка, взе ракията и я изпи до дъно. – Наздраве, за
здравето на другаря Енвер Ходжа!
– Да е жив и здрав! – извика малкият Енвер от пред-
приятието и понеже си спомни тънката мисъл на друга-
ря Рамиш във връзка с политическата директива, която
той даде на срещата за този Сюлейман, не знаеше как
да се държи с него, без да бие на очи и без да издаде
отношението на партията към него. След кратък разми-
съл откри сред мухлясалата картотека примера, според
който ни учи партията. Кой можеше да бъде класовият
враг? Пияницата! Разбира се, че той е класов враг. Ми-
слите му са замъглени и няма бдителност. Само ракията
му е в главата. Щом става въпрос за работник, трябва
да се порови още по-надълбоко, мислеше си Енвер, но
понеже искаше атаката да е изненадваща, замълча. Взе
една бутилка и отиде да я напълни на чешмата. Върна се
и отиде при официалните художници.
– Искате ли студена вода, другари?
– Да, Енвер, благодаря – каза помощник-официал-
ният художник. Енвер се качи на скелето и му подаде
шишето. После се качи един етаж по-нагоре на скелето
и подаде на главния официален художник. Той пи. Пи и
още веднъж. Замисли се, после каза:
– Бих пийнал глътка ракия да се сгрея. – И се засмя. –
Остана ли още?
– Не знам, сега ще видя. Струва ми се, че я изпи Сю-
лейман  – каза Енвер и го погледна внимателно, за да
даде да се разбере, че и той съжалява за това.
– Да му е сладко – каза художникът, но Енвер вече
беше подпалил.
– Я да отида аз да оправя тази работа – натърти той.
Малкият Вери вътре в него, толкова близо до новия
портрет на ръководителя, трепереше като лист на вятър

181
и вдъхваше жадно мириса на боята. – Лично ще се зае-
ма, ще намеря едно шише ракия, ще трябва да отпразну-
ваме завършването на портрета.
Той тръгна нанякъде, като се обръщаше постоянно
към портрета на ръководителя, който се изпълваше ква-
драт по квадрат с четките, напоени с червена боя с цвят
на сурово месо. С ясна цел се отправи към директора,
който беше задрямал заедно с циганите монтажисти до
прожектора, подпрян на земята и изваден специално за
този случай от склада.
– Какво има, Енвер? – попита директорът.
– Сюлейман изпи ракията, сега обаче другарите ху-
дожници искат да пийнат по глътка, за да се сгреят. Как-
во са виновни те! – оплака се той.
Директорът бавно се изправи. Работникът вътре в
него усети уловката. Не трябваше да показва паника,
нито да взема страната на Сюлейман. Бяха му дали ед-
нопосочен билет. Държанието на Енвер потвърди подо-
зренията му, които се рееха в просъница в мислите му.
– Остави тази работа, Енвер. Ще намерим ракия или
коняк, за да се сгреят другарите. Ето, аз ще намеря. Ти
стой тук и гледай да не излезе още нещо. Недей да се
хващаш за такова нещо. Половин литър ракия имаше за
всички, по половин чашка се падаше на човек, колкото
да си кажем наздраве. Утре ще го полеем, виждам, че
другарите ще се справят с тази работа.
– С този шедьовър! Шедьовър! – извика Енвер с глас,
треперещ от вълнението на малкия Вери вътре в него.
Пък и се зарадва, че директорът ще отиде за алкохол.
„В крайна сметка – помисли си той, – ако се провалим,
ракията или коняка няма да съм ги купил аз. А пък ако
успеем, ще донеса утре една-две бутилки за всички.“
Директорът излезе. Интуицията му подсказваше да
не привлича внимание към ситуацията. Не трябваше да

182
се паникьосва. Всичко това можеше да се окаже някак-
ва игра на Енвер. По-добре да покаже, че владее поло-
жението, че държи всичко под контрол. Портиерът му
предложи да отиде той, но директорът му отвърна:
– Само хотел „Дайти“ работи по това време. Два ча-
сът е, Гани, два часът. – „И половина“  – добави мис-
лено.  – Ще скокна аз, на пет минути пеша е. Ти имаш
работа тук, а и мен ще ме пуснат по-лесно по това време
в „Дайти“.
Адриатик видя джипа на Държавна сигурност, пар-
киран на улицата. Нарочно мина близо, за да го забеле-
жат. Двамата мъже вътре нещо си говореха. Като мина
пред тях, се виждаха като в представление на куклен те-
атър. Той гледаше към паметника на Скендербег, който
блестеше от уличните лампи. Зави надясно, към Минис-
терството на отбраната, но през цялото време гледаше
вляво, към Вътрешното министерство. Стараеше се да
изглежда така, сякаш се оглежда за коли, като преси-
ча булеварда. Премина на отсрещната страна, нямаше
нито хора, нито автомобили.
Когато наближи хотел „Дайти“, чу музика, която
идваше от ресторанта отдолу. Доколкото му беше из-
вестно, беше само за чужденци. Не беше имал случай
да пие кафе или да се храни в „Дайти“ с китайците. На
тях, изглежда, не им допадаше буржоазното излъчване
на хотела. Но и той самият нямаше особено желание
да влиза там. Много често тези, които го посещаваха, в
следващия момент се оказваха в немилост. Работникът
вътре в него знаеше докъде може да стигне. Не си нави-
раше носа навсякъде.
Инстинктивно почувства някакви сенки да си правят
знаци зад гърба му като листа, които потрепват от нощ-
ния вятър. Скърцането на борови иглички под краката
му сякаш усилваше влагата на въздуха и той се изпъл-

183
ваше все повече със съмнения. С всяка крачка, която
правеше, работникът в него изчезваше и на житейската
позиция оставаше само директорът Адриатик. Зачуди се
дали да не се възползва от случая и да разкрие света на
ресторант „Дайти“, света на чужденците от посолства-
та, които си поръчваха чуждестранни питиета – уиски,
джин с тоник, и се напиваха. После си отиваха по по-
солствата и спяха до обяд. Нямаха друга работа. В Ал-
бания нищо не се случваше. Тази мисъл не го съблазня-
ваше особено, защото знаеше, че в „Дайти“ се събират
шпионите. Нито Тик, нито Адриатик разбираха за какво
º трябваше на партията да държи отворено това огнище
на реакцията насред града. Той влезе през централния
вход, зави наляво, повървя малко напред, качи се по
стълбите, влезе в луксозния салон на хотела и след него,
като отрязани с нож, след като вратата сама се затвори,
спряха да ехтят шумовете на времето и музиката. Отвън
останаха и всичките му желания и съмнения. Погледна
се, огледа костюма си, изтърси се пред втората врата,
сякаш за да свали прахоляка от улицата, нишките от па-
мучните платна от предприятието, всичко, което показ-
ваше, че той не би трябвало да е тук, защото, за да влезе
сам през нощта в „Дайти“, за да научи, че е забранено,
нямаше нужда нито от закони, нито от полиция.
Запъти се към бара, където го посрещнаха двама
младежи в черни костюми и бели ризи, но без обичайни-
те папийонки на камериерите от общественото хранене.
– Добър вечер – каза им директорът, като се опита да
придаде на гласа си звучене на директор. Обикновени-
ят работник вътре в него надигна глава, за да види как
е отвътре това вълшебно място, в което влизаха хора
със съответните държавни постове. Хора, които рано
или късно, сякаш бяха пристъпили в някое прокълнато
място, завършваха от зле по-зле, в пълна противопо-

184
ложност на луксозната зала, в която бяха идвали крале
и кралици, държавни ръководители, евреи и немци, ита-
лианци и руснаци, шпиони от всякакви националности.
Двамата не му отговориха, само го огледаха хубаво и
зачакаха той да каже нещо. Страхът да не би ракията,
която беше изпил преди три часа, да му проличи и да
се държи неадекватно за времето и мястото, го разтре-
се, сякаш някой пробиваше дупки с бормашина вътре в
стомаха му.
– Исках – преглътна той, докато Адриатик търсеше
подходящите думи, за да не вземе да изтърси работни-
кът вътре в него някоя пролетарска шега, – исках да купя
една-две бутилки ракия, понеже имаме да вършим една
работа … – Тук се запъна. Може ли ракията да ти тряб-
ва за работа, идиот такъв?! Премерваше думите: – Има-
ме партийна задача, която трябва да свършим днес…
Така, момчета, аз съм директорът на предприятието по
декора на града, другарите, които работят по портрета
на ръководителя, са нещо премръзнали и си рекохме да
пийнем по чашка, да се сгреем. Пък и възрастта си каз-
ва своето… Вие сте млади… – Заедно с притеснение-
то, изведнъж почувства и топлината на помещението.
Изгаряща горещина като августовски вятър на плажа,
докато ядеш топъл обяд. Тя изсуши устата му и езикът
му залепна за зъбите.
– Тук не се продава ракия, другарю директор, това е
барът на хотела – отвърна рязко като войник единият от
двамата.  – Отидете в ресторанта. Амиии – това удъл-
жаване не се хареса на директора – не знам какво да
ви кажа, другарю директор, не сме имали досега такива
поръчки.
– Дойдох тук, че е най-близо – каза той бавно, за да
има време да помисли. – Нали разбирате, не знам откъ-
де другаде да взема.

185
 Двамата вдигнаха рамене, за да покажат, че това не
ги интересува.
– Значи, има и ресторант?
– Да – отвърна отсечено първият, който заговори.
– Аха! – каза директорът, а работникът Адриатик
усети неприятната ситуация и си извади партийната
книжка ей така, от страх. – Имаме партийна директива
от другаря Рамиш, той ми каза да го уведомяваме по
всяко време и за всеки проблем, който възникне.
Двамата се вцепениха. Но само за миг.
– И ракията е партийна задача, така ли? – каза първи-
ят подигравателно, очевидно не му повярва.
– Двамата художници на портрета пожелаха. От три
дни работят. Искаха по една глътка, за да се подсилят.
Партията иска новият портрет на другаря Енвер Ходжа
утре да е на фасадата на Двореца на културата. Заръка
на другаря Рамиш. Затова дойдох тук, че ми се стори
най-близо. Момчетата от Държавна сигурност си почи-
ваха до портала на предприятието, не исках да ги будя,
цял ден са работили, ето, вече съмва… По това време…
Благодаря ви – натърти той с цялата тежест на гласа си
на това „благодаря“, като се подпираше на масата, за
да се съвземе, да не се огъне и да се провали оконча-
телно, – дайте да не безпокоим другаря Рамиш за едно
шише ракия по това време – заплаши ги той.
– Искате ли да отидем ние до ресторанта? – попита
го вторият, който се усети по-бързо за какво става въ-
прос, като чу името Рамиш. – Обаче ще трябва да пла-
тите с надценката, тук цените са за чужденци, не знам…
– Колко ще струва? – попита директорът колебливо.
– Не знам – отвърна другият, – ей сега ще питам. – И
вдигна телефона.
– Ей къде е, момчета – спря го директорът, – ще оти-
да да попитам, три крачки са.

186
 Мъжът остави слушалката. Повече нищо не казаха,
само му показаха с ръка откъде да мине.
Адриатик излезе навън и тръгна по булеварда. Не
мина напряко през вътрешния двор на хотел „Дайти“,
искаше малко да обмисли положението. Дали да влезе в
ресторанта на „Дайти“ по това време? Там, където чуж-
денците пиеха и слушаха декадентска музика. Нали все
пак трябваше да свърши работа. Защо ли го беше страх
да влезе там? Той беше директор, комунист, албанец.
Беше на собствената си земя. Енвер със сигурност само
това чакаше – той да се върне с празни ръце, за да напи-
ше после в бележника си: директорът отиде неизвестно
къде. Тръгна да купи ракия за официалните художници,
но не успя да свърши работата и изложи но опасност
общия ход на трудовия процес. А той беше тръгнал за
хотел „Дайти“ без шофьор, без кола. Сега в ума му се
извъртяха няколко места, на които можеше да отиде,
вместо в „Дайти“. Сигурно от умората и безсънието не
се беше сетил за някое, което да е по-наблизо. Зави на-
ляво и влезе в ресторанта на хотел „Дайти“. Лека чуж-
дестранна музика се носеше отвън в градината, пълна с
есенни растения и светлосенки от лампите. Директорът
се отправи към мястото, което му заприлича на вход,
през мрежестата светлина, която проникваше през из-
паренията от влагата, точно както потрепваше сърцето
му от пулсирането на кръвта. Усети я да се качва към
главата му хладна, почти студена. Обзе го гняв защо
се страхуваше толкова много, а и защо не беше изпра-
тил някого, в крайна сметка дори шофьора. Можеше
да го прати до тях да донесе една бутилка. Тази свиня
без друго по цял ден се наливаше, все щеше да наме-
ри отнякъде. А сега нещата се усложниха. Влезе вътре.
Преброи си крачките, така че да влезе с десния крак,
късметлийския. Мина по осветения коридор, като след-

187
ваше звука от музиката. Колкото по-силна ставаше тя,
толкова по-ситни ставаха крачките на Адриатик, докато
вървеше към ресторанта. Вътре беше тъмно, в единия
ъгъл се виждаше оркестърът и група хора, които пове-
че приличаха на черни сенки. Неочаквано пред него се
изпречи сервитьор в униформа, с папийонка и всички
необходими атрибути.
– Мога ли да ви помогна? – попита го той.
– Исках да купя една бутилка ракия, нали разбирате,
магазините са затворени, не знаех къде да отида в окол-
ностите – отвърна директорът.
– Елате да отидем в кухнята – каза сервитьорът и
като се отправиха натам, продължи: – Обадиха ми се
от рецепцията. Разбрах какъв е проблемът. Казаха, че
имате поръчение от другаря Рамиш. Ясна е работата.
Колко бутилки ви трябват?
– Една – въздъхна директорът облекчено, че всичко
върви много по-леко, отколкото беше очаквал. – Или
пък две, я да взема две за всеки случай. Чакайте да пре-
броя, четирима художници, още двама, още четирима –
десет, и четиримата другари, които чакат отвън… Значи
четиринайсет. За всеки по глътка… Дайте ми три и ми
кажете колко струват.
– Няма нужда да плащате, другарю директор. Мога
да го пиша на сметката на предприятието и ще ви дойде
фактура в службата – предложи му сервитьорът.
– Не, не, това не е служебен разход, искам аз да пла-
тя.
– Много са скъпи при нас, другарю директор, нали
са за чужденците. Ето какво ще направим, сега ви давам
три бутилки, подписвате ми се, утре ще ми донесете три
нови и аз ще ги върна в инвентара. Как ви се струва? –
усмихна се сервитьорът.
– Чудесно – съгласи се директорът, макар че му беше

188
любопитно да разбере колко точно им струват трите бу-
тилки на чужденците.
– Аз на ваше място щях да отида първо до самооб-
служването, там винаги имат готовност за посолствата.
Работят цяла нощ – каза му сервитьорът, като му донесе
бутилките.
– Не знаех. Аз, честно казано, не пия. Рядко, на сват-
ба, за Нова година – заоправдава се директорът пред
сервитьора и сам не повярва колко ниско е паднал.
Все пак успя да свърши работата. Тръгна към пред-
приятието с чувството на победител. Булевардът и
въоръжената охрана, скрита в сенките на дърветата,
изглеждаха някак по-различни. И пътят обратно изгле-
ждаше по-кратък, макар че малко му беше притеснено
да не би да паднат и да се счупят трите шишета, които
носеше в хартиената торбичка под мишница. „Веднъж
не съм отишъл на пазар в този живот, все жена ми ходи,
а сега съм тръгнал по нощите с три бутилки ракия“  –
помисли си той.
Така, със самочувствието на глава на семейство, се
приближи безстрашно до джипа на Държавна сигур-
ност. Извади едната бутилка. Потропа на прозореца,
отвътре се разбудиха, видя, че е три часът, подаде им
бутилката, каза: „Да се стоплите, момчета!“, след това
радостно се запъти към ателието. Там, като маратонец,
който предава щафета, остави двете шишета на масата,
без да ги отваря и без да си сипе самият той. Качи се
на четвъртия етаж на скелето просто да си поговори с
художниците.
– Елате да пийнете по чашка, намерих ракия – съоб-
щи им радостно директорът.
– Чудесно, да си починем малко и ние – каза главният
и извика втория художник да слязат да опитат от раки-
ята на директора.

189
 ***

Половин ден по-рано в една заседателна зала на Ми-

нистерството на вътрешните работи най-висшият член
на Политбюро, заместник-ръководителят, с папка с над-
пис „Държавна тайна“ в ръка, седна последен на масата.
Той се извини за закъснението, в залата настъпи тиши-
на и вратите се затвориха.
– Простете, че закъснях, другари, бях в предприя-
тието, в което се случи това… събитие, за което ще го-
ворим сега. С тази цел сме извикали представители на
всички служби на Държавна сигурност, за да видим как-
во се крие зад всичко това. Да уточним задачите. Първо
управление, първи отдел да се заеме с разследването за
вражеска дейност вътре в предприятието, най-вече във
връзка с боята – как е дошла, кой я е донесъл, къде е
отишла и как е отишла, да видим дали тази боя може да
е саботаж отвътре, от страната. Второ управление да
провери дали има участие на чуждестранни дипломати.
Шесто управление да види икономическата страна и ще-
тите. Осмо управление да прегледа досиетата на всички
антипартийни групи, които може да са участвали в тази
случка. Кога смятате, че можем да проведем следващо-
то заседание, тъй като аз имам партийно събрание след
малко? – каза Рамиш и си погледна часовника.
– Не знам за другарите от Държавна сигурност, но
аз като служител от Министерството на вътрешните ра-
боти съм съставил предварителен доклад по въпроса.
Ето, връчвам ви един екземпляр, но сега, при новите
задачи, които ни поставихте, ще трябва да го обмисля
отново – каза Коци и поглади с ръка мустаците, които
бяха започнали да никнат от широките пори под носа
му. Вътрешният Коци съзерцаваше портрета на Сталин,

190
а външният гледаше съсредоточено към папката с до-
клада.
– Ами много добре, другарю Коци – похвали го Ра-
миш. – Виждам, че помниш дните на борбата… пак си
пускаш мустаци. – И той се засмя. – Отиват ти.
Коци не каза нищо, продължаваше да гледа съсредо-
точено, само леко се усмихна.
– Другари – продължи Рамиш, – срещата постигна
целта си и можем да я закрием, остана само един въпрос,
който не засегнахме. Бих искал да го обсъдим, защото
вие ще продължите разследването. Искам имена. На
следващата среща искам имената на хората, които носят
отговорност за тази работа, защото те ще отговарят пред
закона. Тук имаме нещо повече от икономически щети,
работни дни и всичко останало. По-важното е, че имаме
политически вреди. Какво ще си каже класовият враг?
Всички знаем, че реакционерите чакат с нетърпение
този ден. В деня, в който избраха папа поляк във Вати-
кана, тук стана тя, каквато стана. Враговете на партията
и народа ще си кажат: ето, всичко е ясно. Божа работа,
ще си кажат. Чудо. Тирана е окъпана в кръв. Свърши се
тя… И после какво излиза, боята била югославска. Дай-
те да огледаме нещата всестранно. Как така е получена
югославска боя, както пише тук в доклада. Откъде е вля-
зла, кой я е донесъл? Няколко души вече са ясни, но ни
трябват имената на всички замесени. Имената на тези,
които са отговорни за това. Виждам от доклада на дру-
гаря Коци, че имаме няколко имена. Адриатик, директор
на предприятието, Енвер, партиен секретар на предпри-
ятието и отговорник за техническите отчети, има някак-
во химическо образование – Рамиш вдигна глава и пог-
ледна към Коци, – някакво химическо образование, нали
така, другарю Коци? Не беше ли представен на предната
среща като химика на предприятието?

191
 – Точно така, другарю Рамиш, само че той е учил хи-
мия и е работил едновременно, също така е бил доста
слаб по всички предмети. Какво да ти кажа, другарю Ра-
миш, за образование – има някакво, но е бил назначен
по политически причини, някой е трябвало да поеме от-
говорността в този сектор. Всъщност той няма особени
заслуги, започнал е работа първоначално като дърводе-
лец. Според биографията му – бил е беден селянин, без
земя, но свързан с борбата, в семейството му има много
комунисти, както и в близкото му обкръжение. Няма
нито едно петно в биографията на целия род. Адриа-
тик е член на партията, произхожда от работническата
класа, има висше техническо образование. Семейството
му е свързано с борбата, бедни граждани. Чиста био-
графия.
– Ами онзи, Сюлейман, или Едмонд, той откъде се
взе, че и се е подписал за портрета на другаря Енвер
Ходжа? – попита Рамиш.
– Сюлейман, известен още като Едмонд, е от градско
семейство, може да се каже богато. Добре са се държали
по време на борбата, не са се месили в политиката. След
войната не са били засегнати от закона за извънредния
данък, понеже са помагали на новата власт.
– Голяма работа! – процеди Рамиш с изкривена
уста.  – Помагали били! Факт е, че не са участвали в
борбата. Не може да носиш две дини под една мишница.
Или си с нас, или с врага, няма средно положение. Как-
во още пише в биографията им?
– Разбира се, собствеността им е иззета, къщата им
е разпределена. Той живее сам в двустаен апартамент.
– Сам в двустаен апартамент? – извика Рамиш, сякаш
побеснял от този факт.
– Живял е заедно с родителите си, сестра си и баба
си. Дядото е починал през 1953 г., бабата – през 1958-а,

192
родителите умират един след друг – бащата през 1971-а,
а майката – през 1975-а. Бил е сгоден за момиче на име
Адриана, дъщерята на другаря Лази, разделили са се по
морални причини.
– Това да не е случаят с дъщерята на нашия Лази? –
учуди се Рамиш.
Коци кимна утвърдително и продължи доклада, кой-
то явно знаеше наизуст:
– Бил е доброволец във Фиерза, казват, че е работил
много добре. Щял е да ходи на специализация в Китай
за лозунги, бил е в списъка. Не е ясно какъв отговор е
дал, когато е предложен за член на партията от младеж-
ката организация, не открихме доклада от събранието.
Издирваме то.
– Кой го е предложил за партиен член? Синът на тър-
говец с отнето имущество – партиен член? Има ли дан-
ни за това, другарю Коци?
– Не, другарю Рамиш, не открихме доклада. Било е
някъде, когато скъсахме с Русия – обясни Коци.
– Когато си тръгваха руснаците, а? – вметна Ра-
миш. – А пък сега си тръгват китайците. Съвпадение ще
да е, казваш, а?
– Това ще се установи, другарю Рамиш.
– Ще видим тая работа. А можеш ли да ми обясниш
как е възможно в Албания, в нашата Албания, да има
човек с две имена? И всички да знаят това, но никой
нищо да не казва? А?
– Този въпрос с имената го изяснихме, другарю Ра-
миш. Това е просто предложение. Сам го е предложил
на някаква младежка вечеринка, на която, между друго-
то, са били обсъждани въпроси в политическия дух на
времето. Искал е да откъсне из корен остатъците от ми-
налото, така излиза от доклада на кварталната организа-
ция. Дори се споменава, че предложението е подтикнато

193
от дъщерята на другаря Лази. Също така се говори, че
лицето пие много, откакто са починали родителите му,
не излиза много-много от къщи и пее през нощта…
– Каква е тая работа, не излиза от къщи?... На какво
прилича това? И как пее нощем, с китара ли? – възмути
се Рамиш.
– Не, излизал на балкона и пеел, така разправят – по-
ясни Коци.
– Значи, нарушава спокойствието в квартала, дока-
то китайците спят. Да пееше с китара, разбирам, да го
приемем, да речем, че се упражнява, проявява радостни
нагласи, артист, който си изявява таланта… Ама така,
без нищо… Излиза и пее. Къде се намира той, тук да не
е Италия?! Какво е това падение?! Че няма ли някой в
квартала да вземе да му издърпа ухото? Продължавай
нататък!
– Ами започнал е да използва това име, дори е из-
пълнил искането да си смени името в отдела по граж-
данското състояние. Още не са му отговорили, трябва
и съдебно решение – продължи обясненията си Коци,
докато Рамиш повтаряше: „Ясно, ясно, продължавай на-
татък!“. – Така че засега си е останал с това име.
– Ама тук имаме закони, имаме правила. Какво ще
стане сега, ако на мен ми щукне да си сменя името от
Рамиш на Елвис Пресли? Продължавай нататък, ние си
отбелязваме. Слаба политическа дейност в квартала, на
първо място, че ни прави сами да си говорим този никак-
вец – сгодява се, разделя се, ама на какво прилича това?!
Социалистическото семейство е здраво семейство. Как-
во казват другарите там, има ли някаква причина за раз-
дялата? Как така са се разделили неочаквано? Какъв е
тоя, че отнема честта на дъщерята на човек, който не
просто е достоен и революционер, ами е верен на пар-
тията и на властта! Как е възможно това? Как изобщо е

194
възможно да се случи насред Тирана, и то с наши хора,
комунисти?! Ами не сме в някое село, да речеш, хайде,
променил си мнението. Ние сме в центъра на държава-
та, в столицата! Тука има нещо, разбираш ли? Класова-
та борба е и ще остане нашият път към победата. Това е
единственият път. Къде виждате тук класова борба? Как
си обяснявате, че някакъв декласиран елемент е завър-
тял авантюра с дъщерята на един истински комунист?
Той подиграва ли се с нас? Момичето е младо, наивно,
любовта е замъглила преценката º. Той се е подиграл
със семейството, как така просто си е тръгнал? Не, дру-
гари, тук имаме сериозен проблем. Какво има, устано-
вяваме вражеска дейност, а този случайно е наоколо?!
Бързо трябва да разберем дали има пръст в цялата ра-
бота  – и Рамиш направи жест с показалеца на лявата
си ръка, сякаш натиска спусъка, – защото после… – И
той поклати глава. – Осмо и Девето управление, да се
отворят досиетата, разследванията, всичко – нареди
той. – Младежта, изкуството, интелигенцията – Девето
ли се занимава с това, или Осмо? – Никой не успя да
реагира веднага с отговор и Рамиш се обърна към Коци
за уточнение. – Другарю Коци, имаме ли информация
защо тоя Сюлейман, тоя непрокопсаник, се е разделил
с годеницата си?
– Другарю Рамиш, написал съм го в доклада. Трябва
да е на трета страница в папката, там има още един до-
клад, погледнете, моля.
Рамиш припряно разгърна листовете и заговори от-
ново:
– Ха, какво излиза, имаме и доклад от полициятааа –
удължи той думата видимо нервен. – Ето че фактите
се трупат един по един. И този нехранимайко – и той
плесна силно по папката, – този нехранимайко е на
свобода и може да прави каквото си иска?! Я да видим

195
още веднъж какво пише в този доклад. Адриана, Адри-
анааа – провлачи той отново думата, после започна да
чете полугласно, но в настъпилата тишина гласът му
кънтеше из залата. – Хваната при скандални условия…
Какво означава тук „при скандални условия“? – извиси
глас Рамиш. Вдигна глава, огледа всички присъстващи,
но никой не му отговори. После той се сети какво ще
рече „при скандални условия“ в полицейската термино-
логия. – Голям праз – процеди през зъби и си погледна
часовника.  – Другарят Коци да ме изчака, останалите
другари – свободни сте, отивайте на работа или вкъщи,
където ви се полага, приятен ден, всъщност приятна ве-
чер, че то се свечери. Очаквам от вас имена, очаквам
докладите ви колкото може по-скоро. Партията е взела
своевременни мерки и проблемите очевидно ще бъдат
разрешени, сега трябва да стигнем до самите корени на
злото.
– Ще изгребем калта, другарю Рамиш – каза дирек-
торът на Осмо управление, – ще направим каквото на-
редите. – И погледна многозначително към Коци, който
едва се сдържаше да не прояви открито задоволството
си. Нямаше го вече либерализма на китайците, с всич-
ките му образователни брошури в лоното на работниче-
ската класа. Сега вече сами бяха господари на страната
си.

***

Всички присъстващи на събранието като дълги сен-

ки от залязващото слънце се изнизаха и изчезнаха зад
тежката врата на заседателната зала, след която, слу-
чайно или не, нямаше никаква светлина. Първият из-
лязъл запали кибритена клечка и всички вървяха след
него, докато тя не изгоря и всички тръгнаха в мрака,

196
сякаш не стъпваха по пода, а летяха между стените с
червени тапети, бързаха да излязат. После някой друг
запали клечка. Всички мълчаха.
Рамиш стана и надникна в коридора. Цареше мрак.
Партизанинът вътре в него откри някаква грижа зад
сърцето, което биеше силно. Веднага си помисли за
Коци. „Този им е видял сметката на всички“ – каза си
наум. Погледна към папката с доклада, заприлича му на
пушка. Седна на мястото си, с гръб към мрака. Гледаше
доклада, но не можеше да спре да мисли за Коци. Чу-
деше се дали той самият, Рамиш, заместник-ръководи-
телят, не беше в списъка с новите врагове на партията.
Претегляше всичко в ума си, докато уж четеше доклада
на полицията във връзка със случилото се между Сю-
лейман и Адриана, всички възможни пътища, групата
от 74-а, разстрелите, антипартийната група от средите
на изкуството, антипартийната група от работниците в
нефта, антипартийната група в отбраната… като нищо
можеше да излезе, че следващата антипартийна група е
от редиците на идеологията. Единствената група, която
липсваше. Само групата от средите на идеологията още
не беше разкрита. Рамиш чудесно знаеше, че китайци-
те си заминават, но след тях остават много хора, които
са против партията. Нищо чудно да има някоя антипар-
тийна група от политици. Сигурно поддържа връзки с
Китай. Бяха назрели условията да се атакува някоя вра-
жеска група в политиката.
Космите под големия нос на Коци с широките пори
бяха започнали да набождат във формата на мустаци,
а Рамиш много добре познаваше този символ. Когато
от Коци изскачаше Сталин, беше дошло време за атака.
Трябваше да разбере кои са първите в списъка, затова
започна разговора между двамата така:
– Ами този нехранимайко къде е бил?

197
 – Кой? – попита замислено Коци, забил очи в папка-
та като Сталин върху военните карти.
– Този, де, Едмонд, Сюлейман, нехранимайкото.
– Кога, ако позволите да попитам, другарю Рамиш?
– Когато се е случило това нещо, скандалът, де…
това, за което се обяснява в доклада.
– Там е бил, другарю Рамиш. Той самият е уведомил
полицията и се е явил като свидетел.
– Тук пише, че е бил пиян – подхвърли Рамиш, за да
го предизвика.
– Аз не знам какво ще рече всичко това, другарю Ра-
миш, но от друга страна, за мен, като човек, натоварен
от партията с тази задача, за мен е ясно, разбирам защо
се е напил… Освен това другите…
– Какво искаш да кажеш с „другите“? Извинявай, но
имахме много събрания тези дни и трябва да се съсре-
доточа и да си водя бележки – каза Рамиш, взе един лист
от масата, бръкна си в джоба и извади, така че събесед-
никът му да види добре, червената химикалка с позла-
тен връх, подарена му лично от ръководителя по случай
юбилея на партията, но Коци само го гледаше, без изоб-
що да забележи химикалката.
– Та значи, този нехранимайко къде е бил, когато го-
деницата му…
– Съпругата, другарю Рамиш.
– Съпругата ли? – учуди се Рамиш.
– Да, другарю Рамиш, сключили са граждански брак,
но не са вдигнали сватба.
– Е, голяма работа. Любовта е девизът на нашата
младеж, това мога да го твърдя със сигурност, защото
съм ръководил най-висшия младежки орган десетиле-
тия наред – обясни Рамиш. – Ние сме комунисти, та-
кива сме! Подкрепяме любовта, подкрепяме социалис-
тическото семейство, затова се борихме и проливахме

198
кръв. Не се държим за тези остарели традиции. Но къде
е бил този нехранимайко? Къде се е намирал по това
време? Защо не е бил там, до семейството, до жена си,
навсякъде и винаги, както го изисква дългът на един
младеж, който ще става глава на семейство? Знаем ли
нещо по този въпрос? – бълваше Рамиш. От каменното
изражение на Коци разбра, че трябва да има още нещо,
нещо, което не е прочел добре в папката и е прибързал
с изводите. Голяма работа, опита се да си даде кураж
наум, той е просто средство, заредено оръжие, което
чака да му натиснат спусъка. Парче дърво. Средство,
което ние от партията използваме, когато потрябва, за
да не си изцапаме ръцете. После се съвзе. Малкият пар-
тизанин Рамиш с червено шалче на врата излезе от пре-
изподнята на сърцето му с пушка в ръка, готов да търси
сметка. – Любовта е същината на нашия живот. Любо-
вта към партията, към семейството, към работата, към
отечеството  – това е най-важното. Любовта е девизът
на социалистическия живот. А какво виждаме тук? Мо-
жеш ли да ми обясниш, мой бойни другарю? – обърна го
на обществена реторика Рамиш, като видя, че другият
не казва нищо. Какви магарета са тия, каза си той наум,
жените им се чукат, а те… Дървени глави…
– Мога да ти обясня, другарю Рамиш. Сюлейман е
бил доброволец във Фиерза, а що се отнася до това,
между нас казано, няколко пъти е преизпълнявал нор-
мата. В квартала го обичат, защото не е по приказките.
От кварталната организация също го обичат, защото им
прави плакатите, казват, че нямало нужда да му повто-
риш два пъти, всичко сам правел. И боята, и всичко сам
го намирал, така казват. Не пестял време, събота, неде-
ля… Бил сред най-добрите в Тирана, даже и в страната,
що се отнася до работата му. Целият квартал е в плакати
и лозунги, красиви, изписани.

199
 – Не бяха ли казали същите тези, че се напива? Ами
тука нещо не се връзва… Я чакай малко, а той откъде
взима боята? – сети се Рамиш и показалецът на лява-
та му ръка направи жест, сякаш натиска спусъка. – Не,
кажи ми, откъде намира той боята?
– За партийните работи, другарю Рамиш, е намерил
боя! – оправда го Коци.
– Добре бе, Коци, защо партията не му е дала боя-
та или кварталната организация? Ама моля ти се, защо
влага такова старание този нехранимайко? Хайде, кажи
ми! Обясни ми защо някакъв непрокопсаник, издънка
на търговци и колаборационисти, се хвърля като неви-
дял да върши партийна работа.
Рамиш нарочно подхвърли думата „колаборацио-
нист“ пред Коци. Той си я отбеляза в записките. Рамиш
също си я отбеляза. Двамата погледнаха към тавана, ся-
каш някой отгоре беше влязъл и се беше качил върху
масата, толкова ясен им се стори шумът, който идваше
от горния етаж.
– Ще видим, другарю Рамиш. И самия Сюлейман ще
питаме. Може пък да е взел с позволение боята, а може
да е партийна задача от другаря Енвер.
Рамиш се стресна от тона, с който Коци, умишлено
или неволно, се обърна към него. Не разбра и какво
има предвид с това „Енвер“. Няма начин да е намекнал
за великия Енвер! Ами ако все пак говореше за него?
Може би Коци знаеше нещо повече от него. Да не би
този непрокопсаник да играеше двойна игра? Да не би
да е имал смелостта да отиде с полиция за дъщерята на
Лази? Не е проста работа да отидеш с полиция за дъ-
щерята на Лази… Ами ако Лази е в списъка? Дали да
попита Коци кой Енвер? Да се направи на учуден? Да
покаже съмнение? Тогава Коци ще вкара него в списъ-
ка. Да пита Коци за ръководителя, ще излезе, че Енвер

200
изобщо не си говори с него. Щом Енвер не си говори с
него, значи Коци ще го вкара в списъка. Рамиш много
добре знаеше, че вкараше ли го Коци в списъка си, как-
то беше вкарвал сума ти висши партийци и държавни-
ци, щеше да свърши на дъното на някоя река, гора или
в най-добрия случай – в затвора. Само да се усъмни в
него Коци, веднага щеше да се озове в списъка. Ами ако
наистина съществува списък с идеологически врагове?
Паникьоса се. Партизанинът вътре в него се скри вдън
преизподнята на сърцето му. Трябваше бързо да прех-
върли подозренията към другия списък. Трябваше му
изкупителна жертва. Прясната следа на дивеча щеше да
ги отклони от него самия.
– Значи, Сюлейман е бил във Фиерза? Кога по-точ-
но? – попита уж между другото.
– Да, бил е във Фиерза – отговори Коци, но не обяс-
ни нищо повече. Стара лисица беше Коци. Професиона-
лист. Беше ги виждал всякакви, които скандират името
на ръководителя, преди да влязат в затвора. Колко пъти
беше опирал дулото в челото на някого и беше размаз-
вал мозъка му в калта, така че никой не можеше да свър-
же това с името на Енвер Ходжа. Така функционираше
репресивният апарат.
– А защо се е върнал от Фиерза? Още не съм прочел
досието му и не знам.
– Прибрал се е, защото са изтекли шестте месеца на
акцията. Не са му удължили срока и се е върнал в пред-
приятието по декора, където е работил и преди това.
– Платили ли са му на строежа?
– Мисля, че само за последния месец, когато е рабо-
тил по изливането на бетона.
– Значи не е изпълнил задачата си докрай, така ли да
разбирам?
– Другарю Рамиш, щял е да се жени, така ми казаха

201
от квартала. Затова е подал молба да си удължи срока
във Фиерза, сигурно е искал да събере пари за сватбата.
– Как така ще събира пари за сватба във Фиерза? Не
разбирам… – каза Рамиш учуден, че Коци така открито
го защитаваше.
– Ами да, така мисля аз, понеже се е хранил само в
стола за доброволци, работил е извънредно. Във Фиер-
за е взимал по-добра заплата, отколкото в Тирана.
– Взимал е заплата и се е хранел в стола? – разсмя
се Рамиш. – Ама това е… – не продължи той, очаквайки
събеседникът му да довърши историята.
– Както са правили всички, другарю Рамиш.
– Всички? И кои са всички? Аз, ти, децата ни, дру-
гарите ни – ние ли сме правили така? Кажи ми един
случай, не, ей тук на този лист ми го напиши. Какви
са тия работи? Ами ако всички правехме така – да си
взимаме държавната заплата, даже две заплати, както
е взимал той, че и да се храним на държавната трапеза
с доброволците? Не, Коци, ако мислиш така, значи сме
в голяма грешка. И ти си в грешка, и аз съм в греш-
ка, че не съм обърнал внимание на подобен случай. Че
къде дават така? – И Рамиш гневно си отбеляза нещо
на листа, откъдето се видя с големи букви: Сюлейман
(Едмонд) – пак същият?!
Коци разбра, че нищо няма да излезе от това, и сви
рамене.
– Ще се заемем с тази работа, другарю Рамиш, както
наредиш.
– Нищо не съм нареждал – тросна се Рамиш. – Аз
имам дълг към партията да узная истината, да разбера
къде се крие класовият враг. А вие, като компетентни
органи, имате задача да давате нареждания и да унищо-
жите класовия враг, където и да се крие. Да защитите
държавата и народната власт.

202
 – Както кажеш – рече рязко Коци и поглади наболите
си мустаци, като гледаше към листа хартия, сякаш беше
портрет на Сталин в музея. Беше сигурен, че Рамиш го
е разбрал правилно.
– Искам имената – каза Рамиш, – искам имената от
списъка.
От което Коци разбра, че трябва да състави списък
с имена. Несъзнателно подчерта с две линии името на
Сюлейман. Същото направи и Рамиш.
– Както кажеш – повтори Коци и докосна умислен
мустака си.
Двамата станаха като по команда и тръгнаха към
вратата. Пред мрака на коридора Рамиш отстъпи назад.
Коци го погледна и докосна мустака си.
– Войниците първи се хвърлят в битката – каза той
и леко се усмихна или така се стори на Рамиш. Докосна
отново мустака си, тръгна първи и на вратата извика
силно: – Охрана!
В същия миг пред тях изскочи въоръжен човек и каза:
– Тук! Какво ще наредите, другарю командир?
Рамиш измери с очи оръжието, поставено в позиция
за отдаване на чест.
– Защо не сте запалили светлините? – попита рязко
Коци през стиснатите си зъби, като прикри с тяло вис-
шия служител на Политбюро.
– Има техническа повреда, другарю командир. Изго-
рял е бушонът на етажа и не можем да го оправим.
– Къде е отговорникът? – извика Рамиш иззад сухите
рамене на Коци.
– Аз току-що поех смяната, другарю Рамиш, не мо-
жех да напусна поста – отговори охранителят.
– Така значи – каза Рамиш и потупа Коци по рамо-
то. – Хайде, Коци, да вървим, в мрака сме вървели във
войната срещу германците, един коридор на министер-

203
ството ли няма да преминем?
– Между куршумите, Рамиш – добави Коци.
Той се усмихна вътрешно. Вътре в него Сталин
сложи ръцете си в джобовете на палтото, точно както
Коци  – в сакото на сивия костюм. Рамиш се хвана за
него и двамата тръгнаха към улицата, водени от светли-
ната на запалката на Коци.
– Запалката ти е като онези, които ползвахме през
войната, Коциии – каза Рамиш и се засмя, освободен
от тягостното чувство, щом излязоха на улицата и видя
колата на охраната си.
– Точно от онези е, другарю Рамиш – отвърна тежко
Коци.
Рамиш се качи в колата, която го очакваше, като от-
далече махна на охранителите. Коци каза на шофьора:
– Аз ще вървя пеш.
– Чадър, другарю Коци? – попита го шофьорът.
– Аз ползвам чадър, когато пече слънце. Дъждът за
войника е като лавандулов одеколон при бръснаря, взи-
маш го, защото така и така си го платил. Ти остани тук
и открий с кого е отговорникът за лампите.
– Кой е той? – попита шофьорът.
– Казах да откриеш с кого е, а кой е той, аз ще съм го
открил, преди да си пръднал – ядоса се Коци.
– Както наредите, другарю Коци – каза шофьорът,
но той не го изслуша, а тръгна да върви под лекия дъжд,
като преди това му връчи папката, която държеше под
мишница.
Тия от партията, разсъждаваше Коци с иронична
усмивка, си мислят, че борбата е като да се шляпаш с
Лей Фън по задника. Борбата иска куршуми, при това
трябва да се целиш добре, защото и ония имат куршуми.
Куршумът ни лови всички, и нас, и тях, ако се озовем на
пътя му. Адриана! Някаква си курва с шофьорска книж-

204
ка за камион, взела я от кварталната автошкола, не знае
къде се намира, тръгнала волана да върти, нервираше
се Коци. Сети се как му разправяха, че Едмонд излизал
на балкона и пеел сам-самичък, като овчар в планина-
та. Пиел ликьор, не ракия, с парче кашкавал, с коричка
хляб, с радио, драго да ти стане… Тази днешна младеж
иска една хубава тояга, да се научи какви питиета да пие
вкъщи, каза си Коци, като изкачи и последното стъпало
до входа на дома си, целият прогизнал от дъжда, ядо-
сан, че не се е прибрал с колата, а е пратил шофьора да
търси отговорника по светлините. Сега ще види той как
се влиза в антипартийната група само защото е изгорял
бушонът на лампите в коридора, докато са минавали на-
чалниците.

***

Няколко часа след това събрание в стаята със запа-

лената пещ за туткала, в три часа през нощта, групата
от монтажната бригада се беше събрала да се стопли и
да си поприказва с еднолитрова бутилка ракия, която
Исмаил от художниците пазеше за черни дни и студени
нощи. Директорът беше донесъл ракия и беше пийнал
с официалните художници, Енвер също си пийна, даже
няколко пъти. Никой от циганите от монтажа обаче не
беше посмял да пие от директорската ракия, макар че
той няколко пъти беше поканил всички да си сипят по
глътка, за да се стоплят. Те бяха мъже на място и знаеха
правилата.
Самият директор беше отишъл да търси ракия. Това
беше отговорна партийна задача, голямо историческо
събитие, в което участваха всички – нито директорът,
нито партийният секретар, нито Исмаил и художниците
бяха напускали предприятието вече 48 часа. Да пиеш

205
ракия по време на атака, по време на целенасочен удар,
както казваше партията, беше рисковано за циганите.
Охранителят Гани дойде да ги провери няколко пъти,
но те бяха заспали. Разбуждаха се, като чуеха шум от
движение, да не би някой да ги търси за работа, после
пак си лягаха. Дойдоха директорът и Енвер да се по-
стоплят, после дойдоха и художниците. Те поддържаха
огъня. Пушеха цигари, пийнаха по капка ракия, разме-
няха по някоя дума в очакване да се съмне, да свърши
работата по портрета и да отидат да го закачат.
Баке, най-старият от всички, си приказваше с Хасан,
малко по-млад от него, но и той на възраст. Започнаха
мухабета с ракийка, после минаха на ликьор. Решиха да
си починат, когато влязоха Исмаил и Едмонд. Официал-
ните художници в това време рисуваха очите.
– Да те почерпим с ракийка, Исмаил, чувствай я като
своя – пошегува се Баке и се разсмя. И останалите се
засмяха. Исмаил отпи и подаде шишето на Едмонд.
– Пийни си, Едмонд, полека, че както не сме спали,
като нищо ще ни хване.
Едмонд отпи и върна шишето на Баке.
– Какво ти е, Сула, нещо си угрижен – попита го Ха-
сан.
– А, не – отвърна Едмонд.
– Ами че то от километри ти личи – присъедини се
и Баке, – кажи какво ти е, на нас можеш да разчиташ,
нали така?
– За какво да разчитам? – учуди се Едмонд.
– Енвер го обиди – намеси се Сючи, най-младият.
– Защо, какво стана? – попита загрижено Исмаил.
– Заради ракията – обясни Едмонд. – Обвини ме, че
съм изпил всичката ракия.
– Пръц, пръц – издаде звук с уста, сякаш пърдеше,
Баке. – Нали директорът отиде да вземе ракия само за

206
да му направи напук. Остави тая работа, директорът му
даде да се разбере.
– Защо се притесняваш, Едмонд? – попита го Исма-
ил.
– Притеснявам се да не започнат пак да се ровят за
онази работа, от младежките ми години. Знаеш как е,
хора сме, правим грешки… Сещаш се, празни приказ-
ки… Сега, като стана това с боята, искат да се хванат
за нещо. Онзи ден, като бях с Джике, шофьора, онзи от
Държавна сигурност ми разправя защо не съм знаел, че
се отмива боята, пък после защо не съм я изчистил, пък
защо не съм видял, че имам боя по мантата… Струва ми
се, че искат да се захванат с мен, Исмаил.
– Откъде-накъде ще се захващат с теб, каква е тази
фикс идея. Недей да си втълпяваш такива мисли. С мен
не са се захванали, че съм началник отдел, откъде-на-
къде с теб ще се захващат? Напразно се терзаеш, Ед-
монд! – уверяваше го Исмаил.
– От три дни ми се случват разни неща, Исмаил.
Първия ден, като се бях качил на стълбата, някой отдо-
лу, не го видях кой е, сякаш ме обвиняваше. После онзи
от ДС, сега Енвер. Струва ми се, че някой е споменал
името ми на някое събрание. Ти не беше ли там?
– Бях, да, но не се е споменавало твоето име, поне
докато аз бях там – каза Исмаил. – Недей да се плашиш
напразно. Всяко чудо за три дни, ще се забрави и това,
ето, започват ноемврийските тържества. Декември има-
ме избори. Всичко ще се забрави, не се притеснявай –
опита се да му вдъхне кураж Исмаил, макар че в гърди-
те си още усещаше тежест след думите на Рамиш.
– Казвам ти, не е напразен страх. Ще извадят пак
онази история – намекна Едмонд за Адриана.
– Коя, бе? – попита Хасан, който не видя как Баке му
намига и прехапва устни.

207
 Едмонд се беше постоплил и се надигна.
– Отивам да видя да не им трябва нещо, поне да не
кажат, че не съм бил на работното място.
– Стой тук на топло, измръзнал си – понечи да го
спре Баке. Исмаил не каза нищо, не настоя да остане
и Едмонд се върна при портрета с натежали мисли.
Потиснат беше и Сюлейман вътре в него. Беше един от
тези моменти, в които усещаше как двамата се сливат в
едно, както някога, много отдавна, когато беше дете и
си играеше под сенчестите дървета в двора на дядо си.
Сюлейман отвътре успя да извади от влагата на душата
му миризмата на смокинови листа, която му подейства
успокояващо.
– Какво му стана на тоя, шефе? – попита Хасан.
– Млъкни, бе, не е твоя работа – сопна му се Баке.
Другите двама гледаха мълчаливо огъня. Исмаил стана
и се върна при портрета.
– Защо, бе, какво толкова? – настояваше Хасан.
– Шът! Едмонд я сгащил преди няколко години, ама
тия от младежката и от кварталната организация го на-
карали да º прости… Даже от работа го изгонили… По-
сле не знам какво е станало…
– Как тъй я сгащил, убил ли я, какво? – не разбра
Хасан.
– Без гащи, бре, без гащи я хванал… Върнал се от
Фиерза, отишъл и я намерил без гащи… Отде да знам,
обадил се в полицията, а тя била без гащи в къщата.
– В чия къща?
– В къщата на курвите! Как в чия къща бе, дръвник!
В собствената си къща я хванал, заключила отвътре,
той влязъл с полицаите, през балкона ли, не знам и аз.
– А стига, бе! Какви ги разправяш, шефе? Жена му? –
учуди се Хасан.
– А не, бе, мъжът му! Бягай оттука, че ми извади ду-

208
шата! Жена му, я! Разправят, че се върнала при баща си
бременна, той я затворил вкъщи, само дето не я утрепал
заради мръсотиите º.
– Годеница, годеница му била – каза Чети и надигна
шишето.
– Добре, бе, годеница, ама останахме без ракия, след
два часа ще отвори кафето. Абе, къде оставихме шише-
то с ликьора?
– Остана в ателието – отвърна младежът. – Пълно е,
ама да не ни се скара шефът.
– Остави, остави, да седи там, утре ще пием. Има
време бол.
Настъпи мълчание. Запалиха цигари.
– На мен пък чичо ми се ожени, ще празнуваме тази
седмица. Трябва да занеса я пари, я ракия – подхвана
Чети.
– На колко години е чичо ти? – попита го Хасан.
– Двайсет – отговори Чети.
– Че късно се жени – учуди се Баке.
– Войник е – каза Чети, – ама каква хубава циганка
си взе…
– Е как се е оженил, като е войник? – попита Баке.
– Взе си отпуска. Бяха влюбени още преди да замине
войник. Тя пусна слух, че хич няма и да го чака, а наши-
ят взе една седмица отпуска и дотърча да се женят, да я
прибере вкъщи, пък пак ще замине. След три месеца се
уволнява.
– Бременна ли е? – попита Баке.
– Кой?
– Булката, бе, как така кой – поясни Баке.
– Не знам, може, иначе защо ще се женят толкова
набързо – каза Чети.
– На бас, че е бременна, за колкото кажеш – засмя се
Баке. – Може и да не º е запалил пещта прътът на чичо

209
ти, друг прът ще да се е намерил. Ето, ти си бил тук,
младо момче, да беше запазил реда на чичо си, додето
се върне от казармата – захили се Баке и всички след
него, – да му пазиш реда и да поддържаш огъня.
– Много смешно, много смешно, не ви ли е срам? –
ядоса се Чети. – Не може така, да се прави любов с чо-
век от семейството, срамота, ами ако ви чуе някой?
– Как тъй с човек от семейството? – учуди се Хасан.
– Ами от семейството, де, нали е булка на чичо ми –
обясни Чети.
– Жената на чичо ти не е човек от семейството бе,
серсем – каза му Баке.
– Е как да не е от семейството жената на чичо? –
обърна се Чети към останалите за подкрепа.
– Не е – каза Хасан, – Баке правилно ти каза, не може
жената на чичо ти да е човек от семейството.
И четиримата се засмяха. После замълчаха, като
чуха шум от приближаващи се стъпки. Влезе Исмаил и
се приближи до огъня.
– Я да питаме началника – предложи Чети.
– А? – каза Исмаил. – Питай каквото ще питаш, че
съмна.
– Може ли да оправиш жената на чичо си? – попита
Чети.
– Какви ги разправяш, бе? – зяпна Исмаил. – Що за
въпрос е това? Как мога да ти отговоря аз? Какви мръ-
сотии разправяте тука, колко ракия изпихте?
– Не аз бе, шефе, аз нищо не съм казал, Баке и Хасан
викат, че булката на чичото не е член на семейството,
така че може да я оправиш. Аз казвам, че булката на
чичото е член на семейството, нали е булка на чичото?
– Какво приказваш, бе – и Исмаил прихна в смях, –
къде е ракията, я дай малко и на мен.
Той отпи и запали цигара.

210
 – Булката на чичото не е човек от семейството, слу-
шай какво ти казва Баке, не е ли така, Исмаил? Хайде,
ти кажи, като човек, който не е циганин, как º викаш на
булката на чичото?
От ателието се чу вик. Всички станаха и тръгнаха на-
там. Докато вървяха в тъмния коридор между отделите,
Баке каза тихо, но така че да го чуят всички:
– Исмаил, не ни отговори – може ли да оправиш бул-
ката на чичото, или не? – И като се заливаха от смях,
тръгнаха да бутат скелето.
Великият Енвер на платното зад скелето изглежда-
ше червен, сякаш беше пил цяла нощ. Махнаха скелето,
художниците седнаха да пият по глътка вода и ракия и
замислено запалиха цигари.
Прекалено червеният цвят, който бяха сложили на
бузите на новия портрет на председателя на партията
тези, които бяха ретуширали снимката, се наби в очите
на всички, щом сянката на скелето откри полето. Заради
червените петна по бузите ръководителят изглеждаше
още по-блед от обикновено. Художниците, които бяха
прекарали половината от живота си да го рисуват, вед-
нага разбраха, че ретуширането е направено, за да не
изглежда болен. Никой не продумваше и дума, всички
чакаха художниците да си изпушат цигарите и първи
да оценят собствената си работа. Така всички някак от
само себе си се подредиха зад тях, макар че Енвер им
правеше знаци с една дъска в ръката да излязат напред.
Продължи да прави това движение като някой Дон Ки-
хот, но никой не помръдваше от сянката. Затова той се
изтъпанчи по средата, хванал дъската с две ръце. Въз-
хитен от магията, създадена пред очите му след дълги-
те часове неуморен труд, той подпря дъската в корема
си, отправил поглед към портрета. Сянката му прили-
чаше на кон, който стоеше с удължен пенис. Хамалите

211
от монтажната бригада се спогледаха и започнаха да си
правят заговорнически знаци.
– Трябва да изчакаме да съмне и да обработим порт-
рета на дневна светлина – каза главният художник. За-
местник главният художник стана, отпусна скръстените
си ръце и рече:
– Другарю директор, дали нещо е отворило наоколо,
за да изпием по едно кафе? – После се обърна към дру-
гите, застанали отзад като в известната картина на ос-
новаването на партията: – Момчета, ликьорът е от мен,
но първо да пийнем по едно кафе, за да се разбудим.
– Аз поемам всичко – скочи Енвер и тръгна почти
тичешком към изхода.
– Чакай, Енвер, чакай! – викна му Исмаил. Той се
спря и се обърна назад с много сериозен вид. – Енвер,
можем да направим кафе за другарите тук, имам съдове,
но май нямам кафе. Чакай да отида да видя какво имам.
Само минутка, да не се разкарваш напразно.
Исмаил отиде в кабинета си да провери за кафе,
беше съвсем малко. Намери обаче три чашки за кафе,
две с дръжки и една без дръжка, и джезве за две дози и
се върна с тях.
– Чети, я виж да намериш отнякъде вода, за да ги
измием, сигурно са прашни, кой знае кога са използва-
ни за последно, не мога да се сетя. Другари, намерих
малко кафе, може да е поизветряло, има и захар, мисля,
че ще стигне за една-две чашки. Другарите художници,
ако искат, да им направя по едно. След десетина минути
отваря будката на автобусната спирка.
– Аз ще пийна – каза главният художник.
– Всички ще пием! – каза въодушевено Енвер. – Нали
в борбата всички сме яли олово…
Устремът му бе прекъснат.
– Енвер, ние ще почакаме десет минути, няма да

212
стигне за всички – каза директорът и всички замълчаха.
Исмаил кипна две кафета в джезвето и всичко се под-
реди. Първият художник подаде чашата с дръжка на за-
местника си.
– Вземи я ти – каза му той, – че си по-млад и не знаеш
как да хванеш чаша без дръжка.
Всички се засмяха, най-силно циганите, които може
би разбраха къде беше дръжката на официалния худож-
ник. Енвер изчака Исмаил да кипне кафе за последната
чашка, да сложи захар, отпи и въздъхна с наслада. Ху-
дожниците го погледнаха с крайчеца на окото и остави-
ха празните си чаши, благодариха с ръка на сърцето на
Исмаил, който каза:
– Още малко и ще отидем да вземем кафе с ликьор.
– Не, Исмаил – каза главният художник, – имаме ра-
бота. Скоро ще се събудят и останалите другари, вие
стойте малко да си починете, аз ще се обадя по телефо-
на, за да ви донесат по едно кафе. Струва ми се, че цяла
нощ ни черпите.
– Кафе ще донеса аз! Ей сегинка, на място! – скочи
Енвер.
– Недей, Енвер – спря го художникът и взе голямата
четка,  – стой тук, уморен си. В нашата работа е така,
свикнали сме. Ето, сигурно и другарят Рамиш знае, че
още сме тук, и ще дойде по някое време да види как вър-
ви работата, затова всички трябва да присъстваме. Ние
засега сме добре, ако искате, вие изтичайте да пиете по
едно кафе и се връщайте бързо. Не ми се вярва другарят
Рамиш да дойде толкова рано. Върнете скелето на мяс-
то – обърна се той към хамалите. – Трябва да смекчим
малко червеното по бузите, светлината от прожектори-
те ни подведе – каза той и думите му прозвучаха като
смъртна присъда. – Не знам дали ще свършим навреме,
трябва да изчакаме да изгрее слънцето.

213
 – Ами другият портрет? – попита го директорът. –
Завършихте ли го? Той как е?
– И него трябва да го видим на дневна светлина. Да
стане поне 7 часът и да се обадим на другаря Рамиш, за
да дойде и да реши той.
– Кой ще му се обади? – попита Енвер и погледна
към директора. – Да го безпокоим по това време, няма
ли да изглежда така, сякаш сме неспособни да свършим
задача, дадена ни от партията, работа, която сме върши-
ли хиляди пъти… искам да кажа…
– Аз ще му се обадя, не се притеснявай! – отсече ху-
дожникът, погледна директора и се качи на скелето.
Започна да просветлява към шест и половина, но все
още недостатъчно. Имаше облаци, бели и недъждовни,
но сумракът и влагата не намаляваха дори когато стана
седем, сякаш от светлината станаха по-дебели и по-теж-
ки. През прозореца въздухът се виждаше като неонов,
сякаш слънцето, което се появи от изток иззад плани-
ната Дайти, беше запалило бяла светлина. Отсечените
сенки на изкуствените светлини се замазаха и от земята
изплуваха огромните глави на двата портрета като ти-
танични сиамски близнаци. С червеното, наплескано по
бузите, изглеждаха като автентични курви от Втората
световна война.
Макар че дневната светлина се появи като въздуш-
на аларма, не се чуха панически викове. Официалните
художници огледаха стария портрет, сложен на пода.
Решиха да оставят работата по новия и да изправят ста-
рия на негово място. Всички помогнаха да се постави
старият върху новия, после върнаха скелето. Художни-
ците взеха нови, чисти четки и бяла боя и започнаха да
я нанасят върху червеното, там, където беше прекалено
ярко.
– Като че ли го е хванала скарлатина – промърмори

214
Сюлейман, след като го погледна, докато другите се от-
далечиха, за да не безпокоят видните художници.
Директорът и Енвер изглеждаха притеснени. За все-
общо учудване обаче, художниците успяха да покрият
червеното още преди 8 часа. Като свършиха, слязоха от
скелето и обявиха:
– Сега вече можем да отидем за кафе, този вече е
готов да го види другарят Рамиш.
Директорът каза, че е добре да се заемат с ежеднев-
ните си дела, Исмаил добави, че трябва да се разпреде-
ли работата по отдели. Хамалите отидоха да подготвят
въжетата, за да се окачи портретът. Едмонд стоеше мъл-
чалив. Енвер поздрави с юмрук на челото художниците
и гигантския портрет на ръководителя и тръгна с тях за
кафе.
Рамиш нито дойде, нито се обади. Може би зара-
ди мрачното време и ръмящия дъждец си мислеше, че
портретът не е завършен, или пък не искаше да се мо-
кри по политически причини. А може би беше на някое
важно събрание на Политбюро. Към обяд вече умора-
та съвсем ги налегна – и художниците, и всички, които
бяха осъмнали в ателието. Хамалите се бяха свили в
едно кьоше и пийваха ликьор. Към 12 часа първият ху-
дожник вече беше замазал червеното по новия портрет,
спря за малко работа и отиде да се обади на Рамиш. Не
го откри, но секретарят му каза, че е заръчал да оставят
работата и да си починат, ако са много уморени и не мо-
гат да продължат, защото другарят Рамиш бил на важно
заседание.
– Предай на другаря Рамиш, че не можем да про-
дължим. Много е влажно и боята не може да изсъхне.
Трябва да прекъснем работата поне за един ден. Еди-
ният портрет е готов, но боята не е изсъхнала и може
да се повреди при транспортирането или окачването –

215
каза художникът и изпрати секретаря да предаде съоб-
щението там, в Централния комитет на партията. После
се върна бавно в ателието и поръча някой да му изчис-
ти четките. Каза на хората, които бяха стояли през но-
щта, че работата засега спира и всички са свободни да
се приберат да почиват до второ нареждане от другаря
Рамиш.
Директорът даде разпореждания за работата за деня
и изпрати кола да закара по домовете художниците и
Енвер. Даде жука на Исмаил, Едмонд и хамалите, за да
се приберат с него. После си тръгна и той, като оце-
няваше ситуацията наум. Вече минаваше три часът. За
всички беше ясно, че нещо важно се случва на всички
тези заседания.
Едмонд изкачи стълбите в блока и се почувства като
сянка на Сюлейман. Стъпка по стъпка, колкото по-ви-
соко се качваше, толкова повече се удължаваше сянката
му върху бетоненото стълбище. С всеки изминат етаж
светлината ставаше по-силна, контурите на сянката –
по-ярки, а главата му се сбутваше в ъглите на парапе-
та. Когато извади ключовете, първото нещо, за което се
сети, беше Адриана. „Какво съм виновен аз, какво са се
захванали с мен?“ – помисли си той.
Отвори вратата и го връхлетя същото чувство от
онзи прокълнат ден, когато се беше върнал скапан от
строежа на ВЕЦ-а. Вътре завари годеницата си с широ-
ко разтворени бедра – като отворена преграда на дигата
във ВЕЦ-а. Стори му се, че чу глас: „Давай, Илир!“, но
не беше сигурен дали беше мъжът машина, или полица-
ят, който беше дошъл с него като свидетел и го буташе
навътре, за да види и той каква е работата. Едмонд беше
сигурен, че на полицая му се гледаше секс.
Когато погледна към вратата на спалнята на старите,
се сети за онова бурно чувство между срам, паника и

216
жадуване за съчувствие, което беше изпитал невръст-
ният Сюлейман в прегръдките на майка си, след като
бяха сложили гипс на счупената му ръка. Това усещане
за прегръдка беше облекчаващо, като позволение да из-
лее страха си с кашляне, но някъде в ъгълчето на съз-
нанието му, там, в дъното на душата, където обитаваше
Сюлейман, не почувства освобождение. Беше като да
отскубнеш парченцето бинт, засъхнало с кръвта в рана-
та. Болката е кратка, но раната остава без коричка и от-
ново кърви, което удължава парещата болка и макар и
по-лека, тя се усеща много повече време. Едмонд беше
майстор в понасянето на силните болки. А Сюлейман
беше свикнал на продължителни болки. Винаги избяг-
ваше онези силни, остри и внезапни болки, които про-
низват като металорежеща машина, бррр, бррр, бррр,
и не можеш да ги спреш. Едмонд беше смел, когато се
налагаше, обелваше коричката на почти зарасналата
рана. Ровеше надълбоко, правеше всичко в кръв, ся-
каш искаше веднъж завинаги да изтръгне инфекцията.
Така действаше и с душевните рани, тези, които те мъ-
чат отвътре, така правеше и с враговете, най-заклети-
те, отстраняваше ги рязко и завинаги. Сюлейман беше
различен. Беше търпелив. Самолекуваше се като гъба,
която попива влагата от въздуха, така и той се възста-
новяваше с времето. Времето за него беше като помада,
която трябваше да маже търпеливо всеки ден, малко по
малко, със саможертва, пестеливо, за да има за по-дъл-
го. Така възстановяваше късче по късче и разбитото си
сърце, сякаш прочистваше раната с йод. Харесваше му
щипането на йода. Караше го да се чувства жив, да усе-
ща живота и да го контролира, дори и по този глупав
начин – чрез болката. Но знаеше, че всичко е в негова
власт, той коли и той беси. И така, Едмонд взе бутилка-
та с ликьор, а Сюлейман заспа дълбоко в неясните дъл-

217
бини на мрака. Ликьорът проникна надълбоко и настана
спокойствие, разтворените бедра на Адриана бяха по-
крити от полата, дигата във Фиерза се затвори и пред
очите на Едмонд се разстла гладкото езеро, спокойно и
чисто, точно както би искал да го види Сюлейман в този
миг на душевен мир.
Едмонд така и не разбра кога се е озовал на дивана и
е заспал, докато не усети влага по бузата си. В някакъв
полусън, от онези, които майсторски манипулират съз-
нанието ти, видя Адриана да влиза и излиза от стаите в
апартамента, така, както влизаше и излизаше през годи-
ните, в които бяха щастливи заедно. После се появиха
родителите му, влизаха и излизаха, въртяха се наоколо,
докато в един момент сълзите не бликнаха от очите му.
Стана и се избърса с ръкава, пи малко вода, погледна
мрака навън и отиде да си легне в леглото. Пусна радио-
то на РАИ и заспа дълбоко, сякаш пропадна в безкрайна
пропаст.
По някое време, сигурно към сутринта, започна да
сънува, яви му се лицето на Адриана, а той беше жаден.
Тя стоеше там, а Сюлейман вътре в него º говореше:
„Чакай да ти кажа, този Едмонд отвън се страхува, че
пак ще падне боята от портрета на Енвер Ходжа!“, а
Адриана го гледаше. После го обвиниха за портрета на
Енвер Ходжа. Портретът падаше, той отиде да го вди-
гне, всичко беше черно-бяло, нещо го докосна по ръка-
та. Той се уплаши, боята от портрета започна да пада,
той погледна към ръката си – кървеше, но в китайско
червено, нямаше цвят на кръв. Той пипна картината и
остави кърваво петно, подскочи, сякаш го беше хванал
ток. Събуди се паникьосан, че ще го нарекат враг, реви-
зионист като китайците.
Беше спал цяла нощ, още от следобеда, гладен, жа-
ден, с лош дъх в устата, с разтуптяно сърце от страшния

218
сън. От движението на светлината му се струваше, че
има някого вкъщи. Затвори очи и си пое дъх. В носа
му нахлу познатата миризма на апартамента, примесена
с малко мухъл, алкохол и много цигарени фасове. Сю-
лейман отвътре или беше заспал, или беше излязъл и
се разхождаше из къщата. Едмонд реши да не го тър-
си. Стана и се зачуди дали да отиде на работа, или да
каже, че е болен. Трябваше да се завършат портретите.
Отсъствието му щеше да бие на очи. Изми си очите, на-
прави си кафе, облече се и тръгна за работа. Там всички
се влачеха с ноемврийските лозунги. Портретите стоя-
ха изправени, един върху друг, новият пред стария. Из-
глеждаха като залепени.

***

Един ден по-рано в девет часа сутринта Рамиш беше

повикан на спешна среща с Енвер Ходжа. Ръководите-
лят се канеше да публикува много важна книга за съдба-
та на комунизма, каза Рамиш на подчинените си след де-
сетминутна среща с него. Той беше рязък и точен, както
винаги. Най-важното сега беше да открият враговете
и саботьорите, които китайците вероятно са внедрили
сред тях – както сред победените класи, така и в лоното
на партията. Партията, разбира се, е взела мерки, каза
той на Рамиш, защото партията знае всичко, но враго-
вете трябваше да бъдат разкрити и да признаят сами
престъпленията си, за да получат съответната присъда.
– Носиш ли ми списъка на враговете, Рамиш? – по-
пита го той.
– Донесъл съм ви един кратък списък – рапортува
Рамиш – с имената на отговорните лица в онова пред-
приятие. Ето го. – И той му подаде списъка.
– Аха – възкликна замислено ръководителят. – Така,

219
директорът – работник, пролетарий, комунист, от града.
Механик. Енвер, безимотен селянин, партиен секретар,
ами това тук какво е, а? Химик, а пък е допуснал да
се случи това – учуди се ръководителят и извади хими-
калка. – Нататък, Исмаил, работник, гражданин, шеф на
отдела по изписване на лозунгите, помага за големите
портрети, усърден в работата, с дългогодишен опит, не
е комунист. Какво имаме още, Сюлейман, наречен още
Едмонд след пристигането на китайците, произхожда от
декласирано семейство, живее сам, бил е сгоден за Ад-
риана Б. Това да не е дъщерята на Лази? – Рамиш ким-
на. – Ами защо я е зарязал този нехранимайко?
– Разправят, че я хванал в изневяра, били са разделе-
ни няколко месеца – обясни Рамиш.
– Ние сме комунисти, другарю Рамиш, ние подкрепя-
ме любовта, но не забравяме и класовата борба. Как се е
стигнало дотам някакъв декласиран елемент да се обвър-
же с добро семейство, предано на партията? Ами че кла-
совата борба не е свършила, как се е случило това? Къде
са спали младежката организация, партийният секре-
тар, колективът, директорът, кварталът, демократичният
фронт? Ето, така става – отслабне ли класовата борба,
врагът надига глава. Ами къде е бил този нехранимайко,
нали каза, че са били разделени, тоест той се е отделил
от нея, нали така? Как може такова нещо, жениш се и
тръгнеш нанякъде, като ти е на кеф? Че този е дегенерат!
– Бил е на работа – обясни отново Рамиш, като вни-
мателно преценяваше думите си, – бил е доброволец
във Фиерза.
– Този нехранимайко във Фиерза?! Какъв морал има
тоя, че да работи във Фиерза? Този дегенерат, този мър-
зеливец… А Лази как е, добре ли е, не съм го виждал?
– Радва се на добро здраве. Работи предано за парти-
ята, както винаги. Този нехранимайко всъщност някол-

220
ко пъти е преизпълнявал нормата, а заплата е получил
само последния месец, казал, че събира пари за сватба-
та. Така е заявил в полицията, имаме доклад.
– В полицията? Защо са го заловили полицаите? Как-
во е направил? Защо не са го вкарали зад решетките
този дегенерат?
– Той сам ги е извикал. Бил е с полицаите, когато уж
хванал годеницата си в изневяра – отговори Рамиш.
– Така значи, тръгнал той с държавната полиция…
Откъде-накъде? Неее, този иска да ни хвърли прах в
очите. Ходил да работи във Фиерза, дегенератът му
с дегенерат… Ето, тук пише черно на бяло: пияница,
пее… Как така пее?
– От квартала казват, че когато му щукне, излиза на
балкона и пее този нехранимайко…
– Добре де, няма ли кой да му каже да си затвори ус-
тата? Не се ли е намерил един храбър човек от квартала
да му затвори устата? Полиция няма ли там? – закрещя
извън себе си ръководителят. – Какви песни пее, сигур-
но чуждестранни, дегенератски?
– Наши песни, основно народни или от онези, мла-
дежките. Всъщност от квартала го хвалят, помагал им
за лозунгите, даже боята сам си намирал… и други по-
добни…
– Ами партизански песни пее ли? Социалистически?
Не, народни песни ще ми пее той, да го нарича наро-
дът славей! Няма да го наричат гарван, я! Ами боята?
Как така сам си намира боята? Сигурно я краде. Затова
ни сполетяват такива беди, затова се нанасят вреди на
държавата. Отиват с държавни пари, разреждат после
боята с вода и тя се отмива от първия дъжд. Ами там, в
квартала на този нехранимайко, отмила ли се е боята?
– Не, защото той слагал лепило вътре – обясни Ра-
миш.

221
 – Аха, значи е знаел, че боята ще падне, и нарочно
не е казал. Излиза, че е саботьор. Ако е така, хак да му
е! Тази работа да се проучи добре! – нареди ръководи-
телят и нервно подчерта с две линии името на Сюлей-
ман. – И още нещо. Къде се е случило това с изневярата,
дето се споменава тук? Кой го е видял и как го е видял?
Защо имаме доклад от полицията по този случай?
– Защото явно някой го е предупредил и той е оти-
шъл с полиция.
– Къде, къде се е случило? Знае ли се?
– В неговата къща. Родителите са били на гости у
роднини по някакъв случай.
– А тя как е влязла? Имала е ключ от къщата му?
– Така изглежда, май е имала ключ…
– Значи, тази е същата, за която се твърди, че уж е
влязла у тях с някого си, а пък той е самият той, дето я
е хванал? – зададе неясен въпрос най-висшият държав-
ник. – Ами така излиза, че дъщерята на Лази е курва…
Значи тук имаме вина по две точки. Първо, че се е об-
вързала с някакъв нехранимайко, декласиран елемент
и реакционер, и второ, излиза, че е курва. Ако е така,
най-голяма вина носи Лази, че е допуснал това. Точка.
Ами класовата борба?
– Полицаят се е подписал на доклада, защото на този
нехранимайко му е трябвал свидетел, за да разтрогне
брака. Били са обвързани законно, доколкото съм ин-
формиран – каза Рамиш.
– Добре, да продължим нататък – махна с ръка вис-
шият ръководител, – къде са другите, само това ли ти е
списъкът? Рамиш, трябва да се работи сериозно и да се
открие врагът на всяка цена! Ако тя е курва, това не го
прави този нехранимайко по-малко враг, защото той се
е родил враг! Работата е там, че ако това е вярно, врагът
е проникнал дълбоко в нашите редици. Тази издънка на

222
декласираните е приета в къщата на Лази. Той е родѐн
враг, но Лази – и ръководителят написа името му в края
на листа, – излиза, че Лази се е сродил с врага. Работата
става дебела. Разпитай Лази. Как така е допуснал тази
грешка? Нашата партия унищожава врага, където и да
е той, но да не бързаме да съдим невинни хора, защото
врагът само това чака, да ни клевети, да бълва жлъч.
– Както наредите – заяви с готовност Рамиш, – ще
работим по този случай денонощно.
– Кажи сега за боята – смени темата ръководителят.
– Случаят с боята е малко объркан. По някакви пъ-
тища са я доставили другарите от Държавна сигурност,
понеже другарите от Дирекцията по външната търговия
не са успели да осигурят навреме. Така че, без да знаят,
те са купили някаква червена боя, която не е с онова
качество, което…
– Която не е китайска, кажи си го направо. Това се
случва навсякъде, дори и в производството. Карай на-
кратко, Рамиш.
– Ами боята… излиза, че била югославска, питахме
другарите, те казаха, че са взели югославска, понеже е
евтина, а и да не купуват западна. Накратко, за да спес-
тят. Това е… Трябва да проявим разбиране, защото дру-
гарите са се опитали да помогнат, с други думи, жертва-
ли са се, като са излезли от обичайните действия, само
в полза на работата, за да спестят държавни средства…
– Така значи. Разбирам, но защо югославска боя? Не
е ли имало друга боя? Този въпрос трябва да се раз-
гледа, Рамиш, нещата не са прости. Точно сега това
ще изглежда така, сякаш сме смекчили позицията към
Югославия. И по-лошо, може да изглежда, сякаш сме
се предали на врага за една кофа боя веднага щом са
си тръгнали китайците. Да се види точно защо се е
случило това и да се установи отговорността на всеки

223
един  – разпореди ръководителят на Рамиш и потупа с
пръст върху името на Сюлейман. – Да се провери дали
този нехранимайко Едмонд няма пръст в тази работа.
Защото, ако се открие, че има връзка, Лази ще трябва
да си понесе отговорността защо го е скрил от партията,
защо не е елиминирал опасността в зародиш. Да, Лази
ще трябва да отговаря за това. Ти знаеше ли нещо по
този въпрос, Рамиш?
– Нищо не знаех. Този въпрос е приключен преди ня-
колко години – каза Рамиш. – Лази не го е раздухвал, не
е искал да излезе име на дъщеря му.
– Лази го е скрил от партията. Ами че ако ти не зна-
еш, ако аз не знам, кой да знае? Толкова! Виновен е, но
и другите са виновни. Всички са виновни. Да се съберат
доказателства и да бъдат осъдени, както заслужават.
Обаче искам факти, искам доказателства.
Рамиш измънка „както наредите“ и си тръгна. Пар-
тизанинът вътре в него си блъскаше главата: колко да
е дълъг списъкът, докъде да се простира отговорност-
та, колко врагове трябва да съдържа една антипартийна
група, защо партийният ръководител беше споменал, че
за да осъдят този нехранимайко, трябва да има потвър-
дени факти, че е замесен. Лази беше включен в списъка
собственоръчно от ръководителя. Също толкова лесно
там можеше да се озове и Рамиш.
– Защо са ни притрябвали факти, за да осъдим един
враг? – процеди през зъби той. – Да не би да насочва
атаката някъде другаде със стратегическа цел?
Той влезе в службата си, където неговите подчинени
го очакваха, за да им предаде новите разпореждания на
ръководителя, седна замислено пред дебелата папка с
доклади и доказателства и им съобщи, че ръководителят
подготвя за публикация много важна книга за съдбата
на комунизма. Всички си водеха бележки. В тази книга

224
се разглеждаше и въпросът за китайската революция.
Като приключи, се обади на Енвер от предприятието,
той му каза, че не са готови и двата портрета, а само
единият. После се обади на официалния художник, от-
ново по въпроса за портрета, и той го осведоми под-
робно за хода на работата. Остави този проблем висящ,
понеже имаше по-важна работа, а именно съставянето
на стратегия за разкриването на вражеската група и
установяването на списъка с имената на нейните чле-
нове и хората, свързани с нея. Тази група трябваше да
си остане обикновен престъпнически акт с политиче-
ска окраска. В никакъв случай не трябваше да включва
хора, които биха я превърнали в идеологическа в очите
на ръководителя. Обади се на директорите на отдели в
ДС и те го осведомиха докъде са стигнали с работата
на терен. Очевидно всички отдели изоставаха с работа-
та. Списъкът си оставаше същият, който той държеше в
ръката си.
Той нареди на официалния художник да разпусне хо-
рата, заръча да уведомят Коци и Авни за среща в един
часа и отиде да обядва. Хапна вкъщи, смени си костю-
ма, сложи нова, изгладена риза и се огледа в огледалото.
Когато се върна в службата, Коци го чакаше в преддве-
рието.
– Ела, Коци, да влезем вътре – покани го Рамиш. –
Обядвал ли си? – И като получи утвърдителен отговор,
се обърна към секретаря и поръча да донесат две кафе-
та.
– Да изчакаме и Авни – каза Коци и седна. – Неща-
та са горе-долу ясни, от снощи нямаме голям напредък.
Дотук знаем откъде е дошла боята, защо е взета, кой
носи отговорността. Нататък данните ще се съберат по
оперативен път. Ако много раздухаме нещата, страху-
вам се да не ни избяга зайчето. До момента се очертава

225
вражеска група в областта на идеологията. В списъка са
повече комунисти, отколкото безпартийни. Затова смя-
там, че трябва да издадеш директива, за да продължим
по-нататък.
– Партията ще залови това зайче и с мрежа, Коциии –
проточи Рамиш и се засмя. – Да говорим направо, за да
не повтаряме отново едно и също. Как ти се струва на
теб този Сюлейман, този нехранимайко, който се само-
назовава Едмонд?
– Извинявам се, но не разбирам въпроса. Тук Едмонд
няма никаква връзка. Ако класифицираме участието чак
до такова ниво, трябва да обсъдим още много хора, кои-
то имат къде-къде по-пряка отговорност.
– Аз те питам на теб как ти се струва, Коци, има ли
той пръст в тази работа? – попита го Рамиш с неви-
нен тон, сякаш се беше загубил на улицата и търсеше
правилния адрес. – Разбрах те, чух какво каза. Веднъж
стига. Трябва ти партийна директива, защото в списъка
има много комунисти. Ще говоря с партията, ще вземем
решение. Сега ми кажи – смяташ ли, че този Сюлейман
е замесен? Дали пък не е водачът на групата? Защото,
ако има доказателства за това, ще има тежка присъда,
може би смъртна. Имаме огромни щети – и икономиче-
ски, и политически. Не смятам обаче, че става въпрос за
антипартийна група в идеологическата област. Малко е
рано да говорим за антипартийни групи в идеологията
точно сега, когато си тръгнаха китайците. Тази група
със сигурност ще изскочи по-късно. Сега се нуждаем от
единство. Трябва да подсилим единството и да покажем
открито, че сме единни.
– Пред партията и закона всички сме равни, другарю
Рамиш – каза Коци и отвори папката, направи се на за-
дълбочен в писанията вътре, почеса мустаците си, пог-
ледна статуята на Сталин отвътре, зае поза с ръцете на

226
масата, главата – обърната под ъгъл към Рамиш, сякаш
го слушаше, но демонстрираше, че мислите му са изця-
ло заети от работата. – Държавата изисква ред и дисци-
плина, иначе настава хаос, безпорядък и дегенерация.
Ние не искаме това и няма да го допуснем. Този Сюлей-
ман накрая може да излезе виновен колкото останали-
те, но няма как да е по-виновен от тях, другарю Рамиш.
Много добре знаеш това, защото си човек от партията,
и то високопоставен. Ако осъдим него и някой друг като
него, за да стане на твоята, смятам, че единството пар-
тия-народ няма да се засили. Дори може да се наруши.
Някой отвън може да си каже: не осъждат виновните,
защото са комунисти.
– Слушам те, Коци, говори открито, ние сме бойни
другари, говори, кажи си направо какво мислиш – каза
Рамиш със строги нотки в гласа.
– Ще извършим оперативната работа, за да докажем
с факти кой носи отговорност, но понеже ме питаш, ще
ти кажа – списъкът ще е много дълъг.
– Който е виновен, ще отговаря – натърти Рамиш.
На вратата се почука, Коци замълча и погледна съ-
беседника си. Влезе Авни, направи поздрава с юмрук и
седна до Рамиш.
– Добър ден – поздрави сухо той, извади някаква
папка и я отвори.
– Започнахме малко по-рано, за да разменим ед-
на-две приказки, Авни – започна Рамиш. – Имаме пред-
варителен списък с имена. Говорих с висшето партийно
ръководство. Трябва да изкореним тази антипартийна
банда, трябва да я унищожим със сила и с огън, както
винаги сме правили. Имаме нареждане от ръководите-
ля, той иска от нас да открием фактите, доказателства-
та, имената, базите, кои са и какви са, и да представим
всичко пред партията колкото може по-бързо, за да ги

227
изправим пред народния съд.
– Вече имаме списък, така ли, другарю Рамиш? – по-
пита Авни.
– Имам, Авни, имам. – И той въздъхна дълбоко, ся-
каш е отвратен, но трябва да каже нещо важно. – Твоите
списъци са колкото пръстите на ръката… Не стига…
Ами тази Вьолца от склада, тя не е ли замесена? Подпи-
сала се е на платежното нареждане, нали така? Каква се
явява тя?
– Вьолца, другарю Рамиш, е нашият човек в предпри-
ятието. Работи за Девето управление, което отговаря за
идеологията в изкуството, литературата, младежта, ин-
телектуалците, както и за антипартийната дейност. За-
това се е подписала без технически доклад, който обик-
новено се изисква за вкарване в склада. Направила го е,
защото са я инструктирали от Първо управление.
– Значи ми казваш, че имаме списък от четири имена,
които са работили с боята, и нито един от тези, които са
докарали боята? – разгневи се Рамиш и поклати глава,
за да изтъкне, че тая работа няма да стане. – Двама от
списъка са титуляри в предприятието и комунисти. Ос-
тават още двама.
– Както казахте, другарю Рамиш, трябва да се съ-
берат доказателства, да разполагаме с факти – каза
Коци.  – Да не прибързваме, защото ще падне нашата
боя в очите на народа…
– Така е, Коци, така е. Така ми заръча и самият ръ-
ководител – само доказани факти, така ми каза. И да си
признаят вината пред народния съд, пред колектива. Да
се докаже с факти, че са виновни. Няма значение кой кой
е, от север ли, от юг ли, както каза и ти, Коци – всички
са равни пред законите на партията и народа. – И Ра-
миш извади листа с бележките на ръководителя. – Ето,
другари. Това е плодът на нашите усилия от последните

228
безсънни дни и нощи. Ето ни и нас тримата. Ние сме
трите сили. Окото на държавата – Държавна сигурност,
ръката на държавата – Министерството на вътрешните
работи, мозъкът на държавата – партията.
Настъпи мълчание. Вече имаше три списъка.

***

Пред преработения портрет на ръководителя малки-

ят Вери, с настръхнала от удоволствие коса, изпаднал
в екстаз, сякаш е пил вълшебния еликсир от приказки-
те, медитираше. Бяха той, директорът и официалните
художници. Работническата класа, артистите, охрана-
та. Съвършената троица на комунизма. Трима на всяко
място, трима за един пост, като свещен връх на един
ред, ненаписан никъде. Трима изтъкнати писатели –
един световен комунист, един национален комунист,
един лирически поет комунист. Така и с художниците –
един изтъкнат художник на портрети на класиците на
комунистическия марксизъм, един велик комунистиче-
ски скулптор от голямата война, един комунистически
артист от пролетариата. Тройки навсякъде. Партийни-
ят секретар, директорът на предприятието, началникът
на професионалните съюзи, окото на пролетариата в
бюрокрацията. Три неща препоръчваше най-важният
лозунг в училище: учене, труд, закаляване. По-далече,
по-бързо, по-високо. Партия, сигурност, защита. Начал-
никът на кооператива, главният агроном, началникът на
съвета. Президентът, министър-председателят, предво-
дителят на Националноосвободителното антифашист-
ко движение. Началникът на изпълнителния комитет,
първият секретар на окръга, предводителят на Нацио-
налноосвободителното антифашистко движение. Вете-
раните от войната, женската организация, младежката

229
организация. Звездичките*, чавдарчетата, младежта.
Комисарят, офицерът, младежкият секретар. Съдията,
полицаят, шпионинът. Главната партийна организация,
окръжната организация, окръжните съвети. Индустри-
ята, земеделието, отбраната. Проектирането, изпълне-
нието, контролът. И над всичко това – ръководителят.
Там, на върха, най-отгоре, като пътеводна светлина, за
да им показва пътя и да не се отклоняват в грешната
посока, да не паднат в пропастта, да не попаднат в за-
дънена улица. Народният фронт беше начело на борба-
та, цяла Албания беше фронт. Всички бяха на фронта,
всичко беше фронт. Като на война, помисли си той,
когато осъзна, че голямата вълна на удивлението беше
заляла малкия Вери вътре в него и той се давеше, така
че партийният секретар отвън трябваше да му помогне.
Когато възторгът достигаше такива висини, трябваше
някой отвън да го спре, да го контролира, да го потисне.
Енвер пъхна червения си бележник под мишница и въз-
дъхна:
– Малък го направихме портрета, много малък.
Портретите бяха поставени на определените места,
както беше наредено. Рамиш дойде, видя, одобри, по-
сле им предаде поздрав от самия ръководител, на когото
много му беше харесал революционният дух на артис-
тичния им език и беше казал, че такива таланти трябва
да бъдат подкрепяни от партията и властта. Рамиш беше
попитал:
– Как, всички еднакво ли да ги подкрепяме?
– Тези, които са работили за страната си – беше от-
върнал ръководителят.

* Звездичките е организация на децата в предучилищна въз-

раст в Народна социалистическа република Албания, преди да
станат чавдарчета и пионерчета. Б.пр.

230
 – Ами онзи нехранимайко? И него ли ще го подкре-
пяме?
– Кой нехранимайко? – беше казал ръководителят.
– Онзи, който е в списъка.
– Този от списъка е правил портрета, така ли? – беше
се учудил ръководителят.
– Бил е един от четиримата художници, по-скоро
само е помагал.
– Това означава, че другарите художници му имат
доверие, не е ли така, Рамиш? Нали си секретар по
идеологията, трябва да ги знаеш тези неща. Трябва да
сформираш работните групи, да изграждаш доверие у
хората, да следиш за скрити врагове…
В този момент Рамиш беше усетил как черни облаци
се събират над главата му.

***

Едмонд от много време обмисляше да направи порт-

рет на ръководителя. Сега една такава картина може би
щеше да го реабилитира след цялата тази дандания с бо-
ята, след която му се струваше, че историята с раздяла-
та с Адриана отново ще бъде извадена на показ.
Тази година седемдесетгодишният юбилей на ръко-
водителя съвпадна с развалянето на отношенията с Ки-
тай. Имаше и избори. Мислеше да мине с лак три пей-
зажа и един натюрморт, бяха изсъхнали вече от месеци.
Боите бяха избледнели, лакът щеше да ги освежи. Беше
започнал да скицира една композиция с партизани, коя-
то възнамеряваше да представи на пролетната изложба.
Щеше да я направи в голям формат, сигурно щяха да
я сложат на централно място в залата, а можеше и да
спечели някоя награда и мечтата му да се сбъдне – да
го включат в постоянния списък на художниците, които

231
имаха право да си купуват бои в магазина за творчески
материали. Всичко това обсъждаха с Исмаил един петъ-
чен следобед след работа, когато бяха отишли у тях да
пият ликьор и разглеждаха картините му.
– Според мен дай някой от тези пейзажи за изложба-
та – посъветва го приятелят му, – хем ще се представиш
с нещо, хем не бие много на очи.
– Защо смяташ, че не трябва да бие на очи – учуди
се Едмонд, – да не би да се е споменало нещо на онова
събрание?
– Кое събрание? – Исмаил се направи, че не помни.
– Когато върнаха портрета – настоя Едмонд, – нали
ти казах, че усещам нещо. Надушвам аз, че пак са изва-
дили историята с онази.
– Неее – отрече Исмаил, но никак не прозвуча убе-
дително.
– Кажи де, кажи, поне да знам закога са ми планирали
сватбата – опита се да се пошегува Едмонд, но Сюлей-
ман вътре в него вече виеше от ужас, когато разтълкува
мълчанието на другия като признание. – Много ли зле
се изказаха за мен? – попита той и гласът му потрепери.
– Нищо особено, Сула, общи приказки – успокои го
Исмаил.
– Общи приказки за мен или общи приказки за онази
история с нея? – попита Едмонд.
– Споменаха твоето име, защото се беше подписал,
когато отваряхме плика със снимката за портрета –
спомни си Исмаил.
– Плика ли? Плика го подписахме всички – и ти, и ху-
дожниците, и Енвер, но никой от вас не е хващал жена
си да се чука с друг в собственото си легло. Хайде, каз-
вай, колко далеч отиде разговорът?
– Стига бе, Едмонд, не е така…
– Колко пъти ме нарече Сула и колко пъти – Едмонд?

232
И в работата така, тези от дирекцията, Вери, че и ци-
ганите от монтажа – веднъж Сула, веднъж Едмонд…
Какво ви става? – И като видя, че другият пребледнява,
някак съвсем естествено Сюлейман се настани вътре в
тялото му, заедно с името си. Едмонд сякаш се превър-
на просто в обвивка от зимни дрехи, току-що изваде-
ни от гардероба и миришещи на нафталин. Сюлейман
беше като паспорта с червена корица, направи „пуф“
и затвори горната страна, сякаш хлопна вратата на къ-
щата. Приближаващата се опасност носеше абсурдна
миризма, която надвиваше мириса на ликьора, на цига-
рения дим и на турското кафе, засъхнало по дъното на
чашите. Миризмата беше прозрачна, но щеше да стане
черна като утайката по дъното на чашите, усещаше го
от дъното на душата си. – Казвай, колко зле е работата?
– Изобщо не е зле, не разбирам какво си се вторачил
в това – каза Исмаил с натежал глас.
– По-добре да ми кажеш, да знам, да взема мерки –
промълви Сюлейман, уплашен от злата участ, която го
очакваше, но всъщност нито имаше желание, нито ку-
раж да чуе истината.
– Какви мерки ще взимаш бе, Сула, Еди или както
там се наричаш, обърка ни всички вече. – И тази ре-
плика окончателно убеди Едмонд. Всичко беше решено,
нямаше за какво да взима мерки.
– Защо, Исмаил, толкова ли са зле нещата? Дори няма
за какво да взимам мерки? В затвора ли ще ида? Кажи
ми какво знаеш? Наистина е зле, нали? – не спираше да
пита Сюлейман с разтреперан глас.
– Какъв затвор, бе?! – зяпна Исмаил и Сюлейман се
съвзе.
– Карай направо, приятелю, остави Сула, остави
Еди, карай направо. Кой ме обвини – Вери, директорът,
кой? – попита Сюлейман, като дори не спомена Рамиш.

233
В крайна сметка каква работа имаше с него Рамиш, та
той едва ли изобщо знаеше кой е.
– Направо искаш, значи – каза Исмаил с обичайния
си приятелски тон. – Добре, сам го пожела. Стана въ-
прос за името ти, защо имаш две имена. Директорът се
изказа добре за теб, каза за Фиерза, за портретите, каза,
че беше болен и стоя цяла нощ… Все верни неща, нищо
не е изкривил.
– Значи Вери ме е натопил, кой друг? Или Рамиш? –
И сърцето на Сюлейман се разтуптя от смелостта да из-
рече това име.
– Нищо не каза Рамиш, само попита защо имаш две
имена, не се вторачвай в това.
– Чака ме затвор, това ми е ясно. Или мините, голяма
работа, ще изкопая малко въглища – започна да изрежда
Сюлейман уж за себе си, но на глас, а Исмаил го гледа-
ше и не казваше нито не, нито да. Когато Исмаил взе
чашата и я изпи до дъно, на Сюлейман му се стори, че
заедно с черната течност преглътна и мрачния отговор.
Настъпи мълчание. Двамата стояха и отпиваха от ча-
шите. Едмонд се обърна настрани, а Сюлейман направи
саджда* и започна да мърмори неразбираеми стихове
на арабски, които го бяха накарали да научи като дете.
Спокойно, няма да влезеш в затвора, ако вярваш в Бог.
Едмонд заплака, Исмаил забеляза и му напълни чашата.
Мълчанието му правеше отговора още по-мрачен.
– Ще ме тикнат в затвора, нали? – изхлипа Едмонд. –
Но за какво? Аз нищо не съм направил. За името декла-
рирах в квартала, трябва да го потвърди съдът, попъл-
них документите и това е. Съвсем в революционния дух
на младежката организация… За какво? Заради оная
курва, която се чука в леглото на майка ми и хич не º

* Поклон до земята пред Аллах. Б.пр.

234
пука? Може ли човек да се чука в леглото на свекърва
си? Че то и кучето, като чука кучката, излиза на улица-
та. Разби ми живота тая курветина, а сега ще ме тикнат
в затвора заради нея, така ли? Неее, няма да º мине но-
мерът. Обаче по-добре да ида в затвора, отколкото цял
живот да се разправям с тая… На колко ще ме осъдят,
две години, три години… Не знам, не знам – изпъшка
той.  – Тези просто искат да осъдят някого ей така, за
самото осъждане. Да º направят кеф на оная курва, за-
щото те с баща º са нагласили всичко… Какво общо
имам аз с това?
– Не се тревожи напразно, Сула. Какъв ти затвор?...
Колкото до боята, ти нямаш нищо общо, напразно се
притесняваш. Ти си последният човек, когото ще обви-
нят за това, даже и последният не си, защото изобщо не
си замесен.
– Рамиш е бил! – продължи Сюлейман. – Ако Рамиш
се е захванал с мен, свършен съм. Рамиш ли беше?
– Казах ти, Рамиш само попита защо си с две имена,
това е… Ако имаше нещо друго, ти беше там, при вра-
тата, той нищо не ти каза, дори поръча вечеря за всички.
Нищо няма, не се притеснявай. Никой не е тръгнал да
те осъжда, избий си тази мисъл. Ако се стигне дотам, аз
съм преди тебе, а пък преди мене е Вери, директорът,
Вьолца.
– Тя е от Държавна сигурност, нея нищо не я лови –
каза Сюлейман и спря да хлипа.
– И ти не си случаен – успокои го Исмаил, – виж
какви хора имаше в групите от отбраната, от артистите,
от бензина, от руснаците… – И замълча, защото се за-
мисли за себе си.
– Ще го отнеса аз, понеже съм ерген – настоя Сю-
лейман и сърцето му се сгърчи като кожа на кон, който
иска да изгони мухите. – Струва ми се, че просто искат

235
да осъдят няколко души, понеже си тръгнаха китайците.
Аз съм с най-лошата биография от всички – ерген, сам
в двустаен апартамент. Аз ще съм първият. Не ти ли
минава през ума, че е пълно с хора, които искат да ми
вземат апартамента?
– Защо да го правят? – възрази Исмаил. – Нали ти
дадоха апартамент, понеже ти бутнаха къщата. Недей да
говориш глупости. Дори не ти дадоха на първия етаж,
ами на четвъртия.
– Казвам ти, глупости, не глупости, тия мизерници от
квартала колкото пъти ме извикат да им правя лозунги-
те, все ми подхвърлят: гледай каква къща имаш, двуста-
ен с кухня, сам си, вземи да се ожениш, ти най-добре от
всички се нареди. А то какво, държавата срути къщата
на дядо ми с осем стаи, 200 квадрата, с над един декар
двор, с овошки и всичко, а в замяна ми даде апартамент
86 квадрата, че трябва и да съм благодарен? – Той пог-
ледна Исмаил в очите, разбра, че Сюлейман се е раз-
приказвал и Едмонд спешно трябва да се завърне и да
го прикрие с новото име и сянката си.
– Не си блъскай главата за такива неща. Ами тези
мошеници от квартала как те наричат, Сюлейман или
Едмонд? А?
– Някои ми викат Едмонд, други – Сюлейман. Като
имат много лозунги за писане, винаги ми казват Сюлей-
ман, да ми намекнат, че знаят всичко, като са по-малко,
тогава съм Едмонд, и ми дават всичко, хайде, казват,
ние имаме боя, платна, всичко… Когато има много ло-
зунги, взимам аз боя от предприятието. Тогава не каз-
ват: „Ела да ти дадем ние, като квартална организация,
хартия, а пък ти вземи боя от предприятието“. Всичко
това го събират като информация тези мошеници и като
му дойде времето, опааа, започват да вадят компромати,
повдигат въпроса, а после: „Ама не, ние не знаехме, че

236
от държавата идва боята, ние заради партийните задачи,
не за друго…“.
– Много боя ли си взел? – попита Исмаил.
– Колкото е нужна за лозунгите на квартала, към
две кила червена и двеста грама черна. И малко лепило.
Защо, нещо се спомена на събранието ли?
– Не, не е ставало въпрос, ей така питам, понеже ти
го каза. Ами че хората изнасят боя, за да си боядисат
къщите, приятелю, цели бидони взимат, а ти – две кила
за лозунгите на квартала. Хайде, пий, да забравиш зло-
то. Да пием и по едно кафе. И стига с тези глупости, по-
добре да си говорим за изкуство. А ти вземи решение
най-накрая – Едмонд ли си, Сюлейман ли си.
Докато Едмонд правеше кафето, Сюлейман си ми-
слеше: „Дали и този не е шпионин?“.
– Затова си мислех да направя портрета, но сега, като
казваш, че са говорили за онази история с Адриана, да
не стане по-зле. Ще вземат да кажат: „Този ли се намери
да рисува портрет на ръководителя, жена му курва…“.
Не знам, Исмаил, вместо да изпиша вежди, да не избода
очи.
– На кого? – попита сериозно Исмаил и го погледна,
но не издържа и се разсмя.
– Недей бе, човек, да си правиш такива шеги!
– Защо, кой от нас двамата ще пропее? – продължи
Исмаил. – Без свидетел не могат да те вкарат в затво-
ра. – И се засмя още по-силно.
– Страх ме е, Исмаил. Страх ме е, че това петно стои
в биографията ми. Освен това няма да ми простят, че
съм дошъл с полиция и съм я хванал в изневяра. Тя е
дъщеря на Лази, нищо че е курва. Няма да ми простят,
знам аз. Баща º казал да се разделят, да прави каквото
ще, какво ще ходи с полиция, като не е способен да опа-
зи жена си. Това е, искат да наведа глава и да ме стъпчат

237
като червей. Само чакат удобния момент. Ето, виждаш
ли, чак до Рамиш е стигнала работата. Свършено е с
мен. А и ти по-добре да не се въртиш около мене, за да
не си го отнесеш и ти. Не се знае какво ще излезе, стру-
ва ми се, че искат да изкарат някоя антипартийна гру-
па в изкуството, като онази от отбраната. Не помниш
ли, разстреляха ги – каза Едмонд и потрепери, сякаш от
студ. Исмаил го гледаше и мълчеше. – За едното нищо,
Исмаил, за едното нищо ги разстреляха, а какво остава
за нас. Какво сме ние – четки, бои, нищо не сме. Никой
не дава пет пари за нас. Мен ще ме убият ей така, за кеф,
сякаш са излезли на разходка да берат цветя. Нямам
деца, декласиран, разделен с жена си, а сега с тази ис-
тория с боята ще ме използват за назидание. Знам какво
ще кажат, паднала е боята, защото оня я е разреждал с
вода, какво да очакваме от такъв реакционер. Сигурно
вече ми готвят куршума.
– Ти сега, като ги говориш тези неща, от името на
Едмонд или от името на Сюлейман го правиш? – опита
се отново да го обърне на шега Исмаил. – Сигурно е
Едмонд, на него му влиза в задълженията да критикува,
да казва нещата смело пред всеки и навсякъде. А Сю-
лейман нищо не казва, гледа си работата. Я ми обясни,
че не разбрах, как така е дошъл полицаят.
– Аз го извиках. Всичко му обясних. Излезе истин-
ски мъж, можеше да ме прати в кварталната организа-
ция, да каже: „Оплачи се там, да дойде началникът от
квартала“.
– Полицай… Дошъл е да погледа секс – засмя се Ис-
маил.
– Прав си, така говори Сюлейман. Хваща ме, забра-
вям и му давам думата. Обаче и Едмонд е едно лайно.
Но си мисля, че трябва да стана Едмонд, да не се чудят
постоянно кой съм. Макар че класовата борба няма да я

238
забравят, това им е работата, за това им плащат.
– Май те хвана алкохолът – каза Исмаил. – Хайде,
наздраве, и не се страхувай толкова. Казах ти, ако опре
работата до теб, първо ще минат през мен. Аз те забър-
ках в случката с боята, без да искам, не знам как, но
аз трябва да те измъкна. Нарисувай портрета, щом си
решил, а пък ако не стане добре, дай един от пейзажите.
– Или да започна маслената композиция? – зачуди се
Едмонд и извади рисунката, скицирана с молив.
– Хубава е, колко голяма смяташ да бъде? – одобри
Исмаил.
– Мисля да е два на два метра. Има много фигури, а
и пейзаж.
– А тези какви са?
– Шегуваш ли се? Или съвсем се напи? Как така как-
ви са, не си ли личи? – И Едмонд запали лампата.
– Така поне се виждат. Не мога да разбера защо сто-
им на тъмно. Виждат се, да.
– И като се виждат, какво? Не си ли личи, че са пар-
тизани? – разтревожи се Едмонд.
– Какво значение има дали са партизани, важното
е да не са балисти*, ха-ха-ха! – разсмя се Исмаил. Ед-
монд също се засмя, но под зоркия поглед на обзетия от
подозрения Сюлейман, който всеки път, когато шегите
станеха опасни, тихичко нашепваше: внимавай, този е
шпионин. – Да ти кажа, ако бях на твое място, щях да
ги направя като германци, хем ще спестиш малко бяло,
ще сложиш само черно и малко зелено, един партизанин
по средата с червено шалче, с бомба в ръката, и готово.
Ами тази с цветята каква е, да не е любовница на някого?

* Членове на Бали Комбътар (накратко Бали), в превод На-

ционален фронт – албанска националистическа военизирана ор-
ганизация с антикомунистически и антимонархически идеи, съз-
дадена в началото на Втората световна война. Б.пр.

239
 – Любовница? Къде видя любовница? – скочи Ед-
монд.
– Тази с цветята в ръка. Или това е партизанин от
града, който дава цветя на партизанката от селото, коя-
то е с мустаци – захили се Исмаил и двамата започнаха
да се смеят все по-силно.
– Недей така, Исмаил, ще вземе да ни чуе някой!
Нали знаеш, че и стените имат уши, престани! – каза
Сюлейман, отпи глътка вода и се умълча. Замълча и
другият, изтри с ръкав сълзите от смеха, после започна
да говори сериозно, но едва се сдържаше да не се раз-
смее отново:
– Много е голяма, два на два, няма да можеш да я
завършиш. По-добре нарисувай портрета. Ще отидем в
събота и ще направим скици от новите снимки, които
донесоха. Направи го със сух материал. Направи порт-
рета, работи за изкуството, пък каквото стане. Ако е пи-
сано, както казваш, да си го отнесем, ще си го отнесем,
къде ще ходим. Няма спасение.
– Да избягаме! – каза внезапно Сюлейман, но не си
вярваше. В тайните му мисли, там някъде във вътреш-
ните дълбини, по този начин Исмаил също поемаше
вината. Както и да се развиеха събитията, той нямаше
да отрече, че е искал да избяга, а ако отречеше, и той
ставаше виновен, защото е имал прекалено доверие в
другия и му е споделил плана си. Това беше нож с две
остриета, никой нямаше да го използва.
– Ето това вече ще те вкара в затвора! Това, което
каза. Забрави го, защото може да те убие. Лесно е да
изречеш такова нещо, ама я иди да го направиш. Ами
ако те хванат, ще ти изпочупят ребрата, че и десет годи-
ни може да ти лепнат за разкош. При това, ако си имал
късмет да не те убият още на границата. Ще забравя, че
си го казал, забрави го и ти. Дори не си го и помисляй.

240
 Това дълго и опасно обяснение накара Сюлейман да
се почувства виновен, че е решил да провокира прияте-
ля си. Тези подозрения към всеки и всичко го съсипва-
ха. Трябваше да изгради срещу всеки от заподозрените
система от окопи, в които да се укрива и опазва. Това
усещане стана постоянно психологическо състояние,
като на война, и вече му се струваше, че ще продължи
цял живот. Една сивота от сътресения, като акварели,
нарисувани върху попивателна хартия. Петна, нерав-
ности и нито една права линия за хоризонт. Никакъв
детайл. Без слънце, без сянка, само мрак, като прашец
от навлажнен дим, който пада надолу под тежестта на
прахоляка от бомбардировките в зимен ден на бойното
поле от Първата световна война, когато светът наисти-
на е изглеждал черно-бял, без никакъв друг цвят.
– Не знам дали ще успееш да завършиш партизаните.
Иначе ще се получи добре – ти си млад, партизаните са
млади. Композицията е голяма, ще ти трябват два ком-
плекта бои. Пейзажът няма да е толкова ефектен, няма
да те погледнат с такива очи. Сега се искат картини,
посветени на борбата, понеже нали китайците си тръг-
наха. Пушки и партизани.
– Ами индустриален пейзаж? – попита плахо Едмонд.
– Става, но къде ще го намериш?
– В Елбасан. Ще отида някоя неделя, ще го нахвър-
лям, после ще го довърша вкъщи. Или пък миньори, да
нарисувам няколко миньори как излизат от тунела, с
ярки цветове, черни въглища, бял сняг, работниците в
сини дрехи, с червени каски…
– Не е лошо – одобри Исмаил, – обаче има известен
риск… Представи си, сега, както е пълно с доброволци,
да дойде някой и да ти каже: „Браво, Едмонд, изразил
си желанието си да отидеш там, където отечеството има
нужда от теб, да опознаеш истинския живот“. Какво ще

241
правиш тогава?
– Ще ми дадат къща там, ще върна тази и ще се при-
ключи историята с къщите, пак ще ми я вземат – довър-
ши Едмонд мисълта на приятеля си. – Ще ми отнемат и
тиранското гражданство. Сам ще отида интерниран, без
да са ме осъждали.
– Ето, по-добре да те осъдят, затворът е за мъже –
ухили се широко Исмаил, – хем и гражданството няма
да ти вземат. Виж какво, като се върнеш от интернира-
не, можеш да подадеш молба да ти го върнат. Не е мно-
го, какво толкова – 15 години. Пък ти не се притеснявай,
няма да ти вземат къщата, ако си оставиш вътре дрехи-
те. А можеш да извикаш сестра си да поживее малко
тук.
– Какви ги разправяш, да отида пак доброволец, за
да се спася от затвора? Дотам ли са стигнали работите?
Казвай, Исмаил, какво са говорили на онова събрание?
Ти знаеш. По-добре да съм подготвен, да знам откъде
ми е дошло. За подписа – ясно, за къщата – също, но за
боята ще ме обвинят ли според теб?
– Не вярвам. Казах ти, първият ще съм аз, вторият…
не, и втори не си, ти ще си последен. Преди теб е скла-
дът, шофьорът, дори и циганите, дето Вери ги накара да
я пренасят. Няма какво да говорим повече за тая боя,
каквото било, било. Все едно сами себе си да обвинят,
защото са замесени от Държавна сигурност, от Вътреш-
ното министерство, от партията, ехе…
– Всички са замесени, но знаем кой ще опере пешки-
ра. Ние сме врагове. Чакай да видиш как ще го изкарат
саботаж.
При думата „саботаж“ замълчаха и двамата. Сабо-
тажът беше смърт. Не трябваше да се споменава дори
на шега.
– Внимавай какво приказваш. Бягство, саботаж…

242
Нали щяхме да си говорим за картини. Стига толкова.
Пий още едно и говори за изкуство. Кажи сега, колко
партизани ще има.
– Колко ти изглеждат? – отговори с въпрос Едмонд.
– Май са четирима – трима мъже и една партизанка.
Ами този с гуслата, и той ли е партизанин?
– Не, това е старец, който възпява древната ни исто-
рия, разказва на партизаните за Герг Елез Алия* напри-
мер… Защо?
– Не, добре стои, но защо си го направил като ске-
лет?
– Ами нали е стар…
– Прекалено стар, направо е като скелет.
– Понеже партизанката с цветята олицетворява мла-
достта, живота, женствеността, борбата, а той е нейна
противоположност, представлява историята.
– Добре, добре, нямам нищо против, но смятам, че
трябва да има повече партизани. Четирима са малко.
При това положение, като си тръгнаха китайците, тряб-
ва да сложиш повече партизани.
– Добре, ще сложа още няколко като фон. Може да
сложа и някоя крепост, от Круя или от Гирокастра.
– Да. Много добре. Обаче няма да успееш да я завър-
шиш за изложбата. Да направим статива с рамката, да
скицираме проекта, а пък за изложбата направи портре-
та със суха четка.
– Със суха четка? Не знам как ще стане със суха чет-
ка, ръката просто не върви така. А и четката веднага
попива маслените бои, ще стане на петна, ще ме обви-
нят от комисията, че съм нарисувал импресионистична
картина – каза Едмонд.

* Легендарен герой от епоса на Северна Албания, среща се

също и като персонаж в литературата на съседни народи. Б.пр.

243
 – Импресионизъм?! Ха-ха-ха – разсмя се Исмаил. –
Това ми хареса! Ти луд ли си? Как разбра, че е импре-
сионизъм, като никога не си виждал импресионистична
картина? Цял живот гледахме онези черно-бели книги.
Докато бяха тук руснаците, видяхме и някоя цветна,
бяха ги надраскали ония, великите художници, в библи-
отеката. Къде си виждал ти импресионистична картина,
че да ти кажат, че си направил картината като импресио-
нистична? Ти сега какво, на многознайко ли се правиш,
или ти се ще да влезеш в затвора с чест? Я ми кажи ти
какво е импресионизъм? Не, кажи ми и за експресиони-
зма, за фовизма, ха-ха-ха. Знаем им само имената. Къде
си виждал ти лабиринтите на модернизма? Къде си виж-
дал такива картини, че да ти кажат, че си ги копирал?
И защо никой не работи с петна? Ами че то е красиво,
някак по-героично изглежда, свързано с народа. И като
техника е по-интересно, показва майсторство, показва,
че знаеш отлично чертите на ръководителя. Тръгвам си,
че стана късно. Ти продължавай с твоите партизани, но
ако ме слушаш, направи портрета, ще го завършиш до
края на месеца, ще си вземеш парите и комплект бои.
– Прав си, ще намеря статив, платно и в събота мо-
жем да го скицираме.
– Статив и платно ще вземем от службата. Ще напра-
вим нов статив, а за платното ще вземеш парче док и ще
го минеш с туткал няколко ръце. Ти направи портрета,
никой копче не може да ти каже – рече Исмаил.
– По-добре да си ги купя аз, после ще кажат, че не
съм искал и някоя пара от джоба си да дам за ръководи-
теля. Ще ида в магазина и ще си купя китайска канава.
Иначе може да излезе приказка, че съм взел и боята, и
статива, и платното, всичко от предприятието. – Едмонд
още се колебаеше. – По-добре китайска канава, показва
сериозно отношение.

244
 – Будала, по-добре док, така ще изглежда повече като
от работническата класа. Ще бъдеш гласът на масите.
– Добре, бе, будала съм, щом казваш, и двамата сме
пияни.
– Ама си будала импресионист, професор Едмонд,
който знае всичко, но не е виждал ни една картина с
очите си.
– Престани вече, затвори си устата, хубаво, пияни
сме като пънове, но ти прекаляваш – скастри го Едмонд.
– Пази си пъновете за статива, че са дървен матери-
ал – продължи Исмаил, – ще спестиш от предприятието,
ще спасиш социализма, като правиш картини със собст-
вени сили. Импресионист с импресионист! Социалисти-
ческият строй ти пикае на импресионизма, и на експре-
сионизма, и на кубизма, и на всички дегенерати, които
са се отклонили от високия комунистически морал.
– Стига, Исмаил, накрая и двамата ще ни тикнат в за-
твора! – стана сериозен и сниши глас Едмонд. Отвътре
Сюлейман го беше стиснал с муцуната си за гърлото
и не позволяваше на гласа му да излезе нагоре. – Сти-
га – каза още по-тихо, – че вече е нощ и всичко се чува.
Пийни още малко и да си говорим за рисуване, добре си
бяхме така…
– Да си говорим за рисуването, когато си в капан.
Една картина не сме видели, една… И на руснаците им
бяха черно-бели…
– Не ме ли чу, бе, говори по-тихо, ще влезем и два-
мата в затвора заради теб. Хайде, пий, или по-добре да
пием по едно кафе. Стига, че ще ни вкарат в затвора
заради теб. Половината от съседите ми душат наоко-
ло, има двама полицаи на втория етаж, на другия са все
офицери от сой, един ред тухли ни делят… Хайде, пий
едно кафе и лягай да спиш. Явно няма да говорим за
рисуване, стига толкова…

245
 – Какво рисуване, като не сме виждали една картина
в живота си. Тициан, Леонардо, Микеланджело, Рем-
бранд, Гоя… Нищо… Дори тези, които са били кому-
нисти, преди да е бил измислен комунизмът. Къде бе,
мойто момче, ще се правиш на импресионист, като име-
то на един художник не знаеш, не знаеш как се рисува
такава картина, с водни бои ли, с пастел ли… Какво зна-
ем ние? Нищо! Видели сме няколко черно-бели снимки
по книгите… Портрети на Сталин, на Ленин, някакви
руски художници, дето са си заврели четките в задни-
ците. А после дойдоха китайците, с бамбукови пръчки
в гъза на Мао, да ни карат да мажем шибаните рисунки
с червено… На това ли му викаш рисуване? Това ли е
изкуство?
– Ами и руснаците имат изкуство, хайде, стига… На,
вземи едно кафе.
– Аз пия ликьор, махни го това кафе. Не искам да ме
пуска ликьорът, искам да заспя и да забравя къде живея.
Руското изкуство е като да си намажеш гъза с масло и
да отидеш за риба, че да видят рибите постиженията на
социализма. Ей това е, да си намажеш гъза с масло…
– Добре, няма да говорим за рисуване, да си говорим
за спорт.
– Майната му и на спорта. Какъв спорт имаме ние?
Няколко идиоти с Лей Фън на задниците и кокчета на
главите… Отивам си, че осъмнахме.
– Ти полудя ли? Остани да спиш тук, пиян си като
кирка.
– Ще си ходя, че моите вкъщи не знаят къде съм.
– Голяма работа, свикнали са ти.
– Свикнали са ми? Какво, бе, аз да не съм някой ки-
тайски задник, дето не знае къде се събужда сутрин?
Неее, аз съм като Скендербег, един път тук, един път
там. – И Исмаил стана.

246
 – Чакай, ще те изпратя.
– Стой тук, будала, ще си отида сам, защо ще се раз-
карваш два пъти.
– Или оставаш тук, или ще те заведа до вас! – настоя
Едмонд и го хвана за ръката. Сюлейман вътре в него
също беше пиян и спеше. Исмаил се олюля и се свлече
обратно на стола. Едмонд го подпираше, за да не падне
на пода. – Стой тук, че и ти си заприличал на задник,
като китаец, който е ял баница с масло – засмя се той.
– Стоя де, нали нямам масло на задника, че да се при-
бера вкъщи, и двамата сме будали – отговори Исмаил.

***

Будилникът звънна, както всеки ден, в шест сутрин-

та. Едмонд го изключи. Погледна часовника, опита се
да си раздвижи краката, но не успя, сякаш беше залепен
за чаршафите. Сети се, че приятелят му спи в кухнята.
През прозореца вече проникваше слънчевата светлина,
но това не му влияеше особено. Черната течност на из-
пития ликьор сякаш се движеше из вените му и го при-
спиваше заедно с неотстъпилия все още нощен мрак.
Струваше му се, че цяло стадо черни змии пълзят живи
из тялото му. Умът му искаше кафе, стомахът му жаду-
ваше за вода като буре с барут, запалено по погрешка,
което трябва да се полее няколко пъти. Продължаваше
да лежи, макар че ръбовете на дочените панталони му
убиваха и се чувстваше като закован с пирони за легло-
то. Това състояние на полусън и желание да се събуди
го държеше в някаква безчувствена и безгранична си-
вота, докато в един момент осъзна, че минава девет и
нещо. Стана по-скоро защото му се повдигаше, и тръгна
към банята. Повърна върху краката си. Миризмата на
ликьор го удари в носа, почувства се като пияница в

247
заведение на самообслужване, от онези с дългите маси,
където всички се напиват на крак до безпаметност като
изпотени коне и остават безпомощни срещу жиленето
на мухите. Така и той махна с ръце, като с конска опаш-
ка, за да си поеме въздух, да раздвижи тялото си, да раз-
грее мускулите си, затопляйки ги бавно като двигател
на жук през зимата. Обзе го безпокойство, че е закъснял
за работа, изгори го като цигарен фас по бузата. Отиде
в кухнята и разтърси приятеля си.
– Исмаил, закъснели сме за работа.
– Спокойно, днес сме в почивка по нареждане отго-
ре. Направи едно кафе, за да се събудим.
– Кафе! – промърмори Едмонд. – Кафе! – повтори
по-високо и бутна кухненската врата. На пода, под гла-
вата на приятеля му, се беше разляла черна локва от по-
върнато. Миризмата на алкохол и повърнато се носеше
из въздуха и се смесваше с отражението на слънчевата
светлина, което блестеше от прозорците на отсрещния
блок. Едмонд се върна в банята и взе лопатата за въ-
глища. Отвори печката, изгреба пепелта, останала от
последното палене от предишната зима, хвърли я върху
повърнатото, като внимаваше да не събуди приятеля си,
който отново беше заспал с бледо лице и кръстосани
на гърдите ръце. После отвори прозореца, за да се про-
ветри. Открехна и вратата на терасата. После се вър-
на, събра повърнатото заедно с пепелта, изхвърли го
в тоалетната и изчисти с парцал пода. Изми си ръцете,
но отново му се повдигна и повърна още малко. Пийна
вода и се върна на първоначалния план: кафе!
Докато пиеше кафе, загледан в отсечената фасада с
квадратни прозорци на отсрещния блок, Исмаил се съ-
буди, погледна надолу, сякаш беше изпуснал нещо на
пода и го търсеше, после погледна Едмонд и каза:
– С радост голяма отивам на работа – беше някакъв

248
стих от известна маршова песен. – Не бях ли повърнал?
– Не, беше разлял малко ликьор – отговори му Ед-
монд под диктовката на гостоприемния Сюлейман, чий-
то глас ехтеше някъде между ребрата: твоят дом е и дом
на приятеля ти, и да ти се изсере на масата, ще изчистиш
и ще измиеш. Като си тръгне, можеш да се ядосваш, а
като не ти харесва, че ти сере на масата, не го кани по-
вече. Но докато ти е в къщата, стой мирен и си затваряй
устата. – Кафето със захар или без захар?
– Без захар. Остана ли ликьор, или го изпи френската
импресионистична ламя? – засмя се Исмаил.
– Остана почти половината бутилка – отговори Ед-
монд.
– Колко изпихме, две или три бутилки? – попита Ис-
маил.
– Две и половина. Да бяхме хапнали шоколадови
бонбони, нямаше да ни хване толкова.
– Я го гледай ти пустия му френски импресионист!
Колко бонбонки трябват за едно шише ликьор, а, ху-
дожнико? Първо е ликьорът, кръвта на орела, после е
кафето и накрая бонбонките. Тука има ред!
– Чакай малко, импресионисте, първо кафето, че да
се разбудим. После да се поразходим и ти се приби-
раш вкъщи, че те чакат, а аз се захващам със статива
за портрета. Прав беше, по-добре да направя портрета.
Партизаните за пролетната изложба.
– Да си изпием кафето и да отидем до работата, за да
скицираме портрета – каза Исмаил и запали цигара, без
въобще да докосва чашката с кафе.
– Да не ходим днес на работа, че ще ни одумват.
– Кой го казва, Едмонд или Сюлейман? – попита Ис-
маил. – Ако е Сюлейман, пий един ликьор, че да се поя-
ви Едмонд, и продължаваме по план. Ако на Сюлейман
му се спи, остави го. Казвам ти, че днешният ден не е за

249
изпускане. Другата седмица започваме работа. Ако ис-
каш, можеш направо да започнеш с четката, без скица,
но няма да прилича на Енвер Ходжа, ясно ти е, нали?
– Я да пием по чашка и после ще излезем – предложи
Едмонд. – Сигурно си прав…
– Знам, че съм прав, така се прави. Трябва смелост.
Като се появиш като мокра кокошка, ще те пъхнат във
фурната да те опекат с картофи. Какъв ти е проблемът?
Рисуваш портрет на ръководителя. Има ли по-важно
нещо от портрета на ръководителя? Това е то, да живее
другарят Енвер Ходжа! Всичко друго са празни приказ-
ки. Мао-мяу, Хрушчов, Тито, всички се разпърдяха. Да-
вай, пий си кафето и да отидем да свършим работата.
Днес всички са в почивка, нали работихме цяла седми-
ца, няма да има никого.
Те си изпиха кафето, посъвзеха се и излязоха. Без да
говорят, уморени от пиянството, се качиха на автобуса
и стигнаха до предприятието. На входа един от охрани-
телите извика иззад прозорчето Исмаил по име, той се
обърна, пъхна главата си вътре в стаята на охраната и
нещо си казаха.
– Какво има? – попита разтревожено Сюлейман.
– Каза, че директорът е в службата – прошепна Ис-
маил.
– Да си ходим! – каза Сюлейман също много тихо.
– Не можем, ще изглежда по-зле, ако си тръгнем.
Да отидем вътре, ще измислим нещо – каза Исмаил уг-
рижено. Когато влязоха в кабинета му, той извади от
шкафчето бутилка ликьор и я подаде на приятеля си. –
Пийни малко, да ти дойде Едмонд, гледам, че Сюлейман
ти се е намъкнал в гащите – засмя се той. Едмонд отпи
малка глътка, беше обзет от страх.
– Ще смърдим на алкохол – отбеляза той.
– Че ние и така смърдим отдалече, недей много да си

250
отваряш устата. Дишай през носа и пуши.
– Какво ще кажеш, като дойде директорът? – попита
все така притеснен Едмонд.
– Това обмислям. Да започнем портрета, нали затова
дойдохме. Ако дойде директорът, хубаво, даже много
хубаво, ще му кажем за портрета. Ще му поискаме мне-
нието, ще му стане приятно, че се отнасяме с него като
с човек на изкуството. Какво се притесняваш? Нали ти
казах, че аз ще се обяснявам, ако се наложи. Точка по
въпроса.
Двамата запалиха цигари и останаха така, без да
правят нищо, сякаш чакаха някой или нещо да дойде и
да промени положението. Слънцето намери пролука и
проникна през прозореца, което им напомни, че време-
то минаваше и вече наближаваше обяд.
– Изчакай ме тук, аз ще отида да взема някое парче
док от останките – каза Исмаил.
– Да отидем заедно, така ще се види, че съм с теб, а
не съм дошъл сам. – И Едмонд тръгна с него.
– Както искаш – отвърна той, – няма значение. – Но
по гласа му не изглеждаше, че е сигурен в това. Изля-
зоха двамата, намериха плат, а Исмаил измъкна и една
от старите рамки от портрети за институциите, която
изглеждаше горе-долу здрава. – Ето ти рамката, ето ти
платното, да ги закачим тук, за да видят от охраната,
после ще излезем с готовия портрет. Никой нищо няма
да ни каже, като види с очите си Енвер Ходжа. Няма да
го покриваме. Ти, като се прибереш вкъщи, ще го очер-
таеш с писец, да не се изтрие, после ще го грундираш,
но не с цинков оксид, само с туткал, докът няма нужда
да се запълва, и готово, рисунката ти остава там. После
ще работиш отгоре. Ако искаш – със суха четка, ако
искаш – с маслени бои. Аз бих избрал маслени бои. Ще
изглежда като картина, не като плакат.

251
 – Защо не направиш и ти един портрет? – попита Ед-
монд. – Сам каза, че сега му е времето.
– Аз имам готови картини. Мога да дам една компо-
зиция с металург, която съм започнал, или пък един ин-
дустриален пейзаж, който миналата година завърших.
Направил съм и рамката.
Двамата отидоха в дърводелския отдел, взеха чук и
тапицерски пирони и се захванаха да опънат платното
на рамката. Едмонд опъваше плата, Исмаил забиваше
пироните. Не след дълго на вратата на отдела се поя-
виха един по един пазачите, поздравиха ги, уведомиха
ги, че директорът е в кабинета си, а Исмаил отговори на
всички:
– Да, знам.
– Дали няма да кажат на директора? – обади се Ед-
монд с тих и уплашен глас.
– Не им стиска да му кажат, страх ги е да не им каже,
че знае, и да ги прати да стоят на вратата и да ни пазят.
Ти за толкова години не научи ли номерата на директо-
ра? Ето, готови сме, да отидем да нахвърляме скицата.
Директорът, ако отиде някой да му каже така и така, той
веднага му излиза на контра. Такъв тип е. И добре пра-
ви, не може да му държат сметка някакви си работници
и охранители.
– Ами снимка? – попита Едмонд.
– Същата, която използвахме за големия портрет.
Искаш друга ли? По-добре да е от тези, официалните.
Пак същите хора са в комисията.
– Позволено ли е? Да не ни обвинят после, че не сме
взели разрешение?
– Как така, ние къде работим? Работим тук, с тази
снимка сме работили, какво нередно има? Това е офи-
циалната снимка. Ти ще бъдеш първият, който е работил
с официалната снимка. Само се успокой. Да свършим

252
работа и ще отидем при директора, ако не си е тръгнал
още, да го питаме дали му харесва портретът.
Двамата отидоха при проектора и точно го включиха
и започнаха да очертават линиите на портрета, директо-
рът се провикна от вратата:
– Лека работа, артисти!
Те се обърнаха и го поздравиха:
– Добър ден, другарю директор.
– Още един портрет? Кой го е поръчал? – попита ди-
ректорът.
– Не – отговори Исмаил, – Едмонд ще прави картина
с маслени бои, но понеже няма време, наближава краят
на месеца, решихме да нахвърляме скицата с проектора.
– За изложбата? – усмихна се директорът. – Много
добре.
– Взехме от онези, старите рамки и малко док от пар-
четата, които бяха останали – обясни Исмаил.
– Да ви бяха направили нова рамка дърводелците…
Това е портрет на ръководителя, кой ти пита за рамката.
Не може така! – каза твърдо директорът. – Ще ви напра-
вят нова, ще наредя в понеделник.
– Тази никак не е лоша, другарю директор, подбрах я
от онези, които ни върнаха от училищата – каза Исмаил.
– От онези, които бяха с Мао Дзъдун? Добре тогава.
Продължавайте, аз ще кажа на охраната, като излизам,
да не ви спират. Или ще работите тук?
– Не, ще я взема вкъщи, ще работя с маслени бои –
каза Едмонд.
– Приятна работа, Сюлейман! Имаш ли бои? Ако ня-
маш, кажи ми, ще намерим – предложи му директорът.
– Имам – отговори Едмонд.
– Кажи ми, ако имаш нужда от нещо – повтори ди-
ректорът. – Лека работа, момчета!
Те довършиха спокойно работата си и излязоха с

253
рамката. Пазачите ги видяха, засмяха се и заклатиха
глави като сватове на сватба, сякаш казваха: „Хайде,
хайде, сватба е!“.
Минаха през работническата закусвалня и си взе-
ха кюфтета с бира. Пиха по две и се разделиха. Всеки
тръгна към дома си, беше около три часът, слънцето на-
пичаше така, сякаш беше лято. Изтощаваше ги повече и
от среднощния ликьор.
– Бира и ликьор те довършват. Чувствам се като ро-
дилка – изпъшка Исмаил на сбогуване.
– И аз ще взема да се наспя – отговори му Едмонд.
Събуди се към полунощ, за да пие вода и да отиде до
тоалетна. После се събуди на сутринта, когато недел-
ното слънце вече огряваше. Беше гладен като вълк. Из-
лезе да купи хляб, взе и една бутилка ликьор. Направи
си яйца със салам. Денят беше чудесен. Навън хората
се бяха облекли празнично, като за неделя. Той нямаше
желание за нищо друго, освен да яде и да спи. Когато
опече салама и опържи яйцата, си помисли, че му се е
натрупала умората от няколкото безсънни нощи. Тялото
му си искаше съня. Седна, отвори бутилката с ликьор и
се сети нещо. Взе започнатото шише, отпи, не му хареса
и го остави. Наяде се и запали цигара. После си легна.
Портретът на ръководителя висеше на стената недовър-
шен, само с очертанията. Стана някъде към обяд, като
че ли умората му беше попреминала. Отиде до портрета
и го докосна с ръка, като мислеше как да покрие линиите
от молива. Взе съда с туткала и една малка медена тен-
джера от старата къща, в която сигурно бабите бяха ва-
рили мляко за внуците си. Сложи вътре туткал и запали
газовата печката на балкона. Наля в голямата тенджера
на пода малко вода, постави вътре съда с туткала и го
остави да се вари на водна баня. Седна на масата и се
загледа в портрета. Пийна още малко ликьор, но отново

254
не му хареса. Когато се сети за туткала, който се варе-
ше на котлона, се сепна от сладката дрямка, обхванала
го на стола. Лицето му се беше опряло на масата сред
трохички хляб. От балкона се носеше тежката миризма
на туткала. Надигна се и взе портрета, повтори очерта-
нията с оловен молив, грундира платното и го остави да
съхне на терасата. Сложи на газовия котлон голям казан
с вода да се топли, за да има за миене.
– Май не съм се къпал от две седмици – каза си,
сякаш се оправдаваше пред Сюлейман. Засмя се и си
помисли, че май и сам си вярва, че има Едмонд и Сю-
лейман. Едмонд не обича да се къпе, Сюлейман се къпе
всеки ден. Такива са реакционерите, къпят се всеки ден.
Пролетариатът няма време за такива буржоазни глезо-
тии. Събра мръсните дрехи и ги остави пред пералнята,
за да ги раздели по цветове. Преоблече се и добави към
прането дрехите, които беше свалил. Излезе на тераса-
та, за да погледне дали се е сгряла водата, но беше още
хладка. Върна се в кухнята и отпи малко ликьор. Пус-
на радиото на РАИ и намали звука. После реши да се
стегне и изгаси радиото. Взе горещата вода от котлона,
пренесе я в банята заедно с канчето, като потреперваше
леко от махмурлука. Изкъпан и освежен, отиде в спал-
нята и отвори прозореца да се проветрява. Отдолу, ня-
къде зад блока, се разнесе гласът на някакъв циганин от
хамалите. След воя на циганина се чу удар от камъни в
казана за боклук. Едмонд подаде глава навън, за да види
какво става, и гласът достигна до него: „Сваляй черни-
те гащи, курво, ооо, кеееф, сваляй черните гащи, курво,
ооо, кеееф…“. Едно малко циганче се беше покачило
на препълнения казан и пееше, а други две циганета се
кълчеха весело до него.
Едмонд тръгна към балкона да провери дали е изсъх-
нало платното на рамката, за да го мине още веднъж с

255
грунд, и по пътя неволно протегна ръка към вратата на
спалнята на старите. Пред очите му изникнаха образи-
те им и той се усмихна. После изведнъж дръпна ръката
си, появи се ужасният спомен за Адриана, легнала под
любовника си с разтворени бедра, стенеща от удоволст-
вие толкова силно, че се чуваше през външната врата.
После полицаят, който го накара да влезе и да я хване на
място без гащи, иначе подозрението щяло да му остане
завинаги. Върна се в спалнята да затвори прозореца, от-
долу все още долиташе виенето на циганчето: „Сваляй
черните гащи, курво, ооо, кеееф!“.
Затвори прозореца, но в главата му остана да кънти
гласът на циганчето, отвори го отново и бързо се за-
пъти към кухнята, като затръшна вратата след себе си.
По радиото звучеше ритмична италианска песен, която
бръмчеше като муха в кухнята. Той положи още един
тънък слой грунд от туткала, докато в ушите му още
се носеше рефренът „сваляяяй“, в мислите му се бяха
забили гащите, сякаш на челото му беше отпечатан три-
ъгълникът на черните гащи на курвата. Накрая пусна
„Радио Тирана“ да слуша футболен мач. В почивката
на полувремето извади белите дрехи от пералнята и ги
просна на терасата, за да се сушат. После докосна плат-
ното, опънато на рамката, с неясната надежда да не е
изсъхнало, и влезе вътре да изчисти. Мина няколко пъти
пред стаята на родителите си, но не му даде сърце да
влезе и да я измие. Изчисти останалите стаи на фона
на радиото. Коментаторът сякаш сам тичаше по терена,
толкова развълнувано и накъсано беше дишането му.
Отвори всички врати и прозорци, освен външната,
за да изсъхне подът. Студеният въздух, който нахлу с
течението, сякаш предвещаваше идването на нощта за-
едно с края на футболния мач. Остави портрета в ко-
ридора на по-силното течение, но тежката миризма на

256
туткала го накара да си промени мнението и за да не се
усмърди цялата къща, го върна на балкона. След края
на мача върна на РАИ, но му стана досадно и изключи
радиото. Облече се сякаш по задължение, без удоволст-
вие, и излезе да се поразходи, като остави всичко в къ-
щата отворено. В ушите му бучеше гласът на циганчето,
което възпяваше черните гащи, а в мислите му тежеше
изневярата на Адриана. На балкона висяха проснати на
въжетата белите дрехи, навявайки тъга.
Щом стъпи на тротоара на препълнения с хора бу-
левард, приятният есенен хлад и чистият въздух изми-
ха горчивите спомени и настъпващата нощ отнесе със
себе си черния триъгълник на гащите на курвата заедно
с гласа на циганчето. Едмонд сякаш се събуди от без-
паметен сън, мислите му се проясниха и той се зачу-
ди дали да не свърши някоя работа, която е пропуснал
през седмицата, после отново се върна към грижите си.
Замисли се за безкрайните номера, които си погаждаха
Едмонд и Сюлейман. Едмонд беше убеден, че каквото
му е писано на човек, ще се случи и най-добре е да го
приеме. Сюлейман, изпълнен със страхове и безпокой-
ства, съставяше дълги списъци със задачи какво трябва
да направи и с кого трябва да се срещне, за да избегне
предстоящото зло, преди още то да се е случило. Посто-
янно се оплакваше и живееше в ужас.
– Нищо лошо няма да се случи – казваше важно Ед-
монд, – а и да се случи, няма какво да направя.
– Ще влезеш в затвора – ядосваше се Сюлейман,
винаги тъжен и мрачен. – Трябва да говориш с хората,
нищо не си направил, нямаш вина нито за боята, нито
за онази курва. Поне да се разминеш с по-лека присъда.
– Като те набележат, като те вкарат в списъка, нищо
не можеш да направиш. Че те разстреляха министъра
на отбраната и още колко хора, големи и малки! Аз съм

257
просто поредната бройка в цялата история. По-добре да
си върна името Сюлейман, че е с по-задна буква в азбу-
ката от Едмонд. Като ще се мре, ще се мре.
– Не – възразяваше Сюлейман, – сега повече от вся-
кога трябва да останеш Едмонд, да бъдеш със съвре-
менно име, да се разделиш с миналото на Сюлейман.
– Миналото е Едмонд. На него му се падна лош къс-
мет, защото избра грешния човек. Така и така всички
ме наричат Сюлейман или Сула, по-добре да си върна
името, което са ми дали майка и татко. Едмонд допусна
грешката.
– Ти не си като другите. И няма защо да бъдеш като
другите. Защото и всички други не са като всички други.
Избра си име, което ти харесва, което е в крак с време-
то, по това приличаш на останалите. Но името не си го
избра сам, както и съдбата не си избираш сам. Напра-
ви само един грешен избор – онази курва. Но откъде
да знаеш, че ще излезе курва? Ами ако не беше курва?
Сега щеше да си женен с деца, обаче тя можеше пак да
си е курва, само че, като ти е в къщата, не можеш да я
изгониш. Дъщерята на Лази! Нямаше как да знаеш, че
е курва. Курвата си е курва, всички го знаем, но не º
пише на челото „аз съм курва“. Няма табелка или со-
циалистически лозунг, на който да пише „курва“ и да
сочи към нея.
– Трябваше да си остана като всички други Сюлей-
ман, така, както са ме родили. Майката и бащата дават
име на детето и така предопределят съдбата и живота
му. Като всички други!
– Добре, като всички други, но съдбата ти защо тряб-
ва да е като на всички други? Я отивай в съда, вземи
документ от кварталните, вземи документ от работата,
отиди в професионалните организации, вземи документ,
отиди при военните, вземи документ, отиди в районно-

258
то на полицията, вземи документ, диплома от училище,
във войската, полицията, съда, следствието, вземи до-
кумент, вземи си името, което избра, Едмонд, вземи си
съдбата, която избра, за да получиш живота, който ис-
каш, и да оставиш този живот, който си получил с името
от родителите!
– Няма къде да избягам от този живот. Напразно се
напъваш. Защо си мислиш, че с едната смяна на името
ще ме забравят? Напразни надежди! Че те наричат оная
курва любов, а мен ме изкарват, че съм разбил социа-
листическото семейство! Не ми ли каза така началникът
на полицията, когато º ударих шамар на оная курва, ама
лек, все едно с перце я погалих… Нали беше на вратата
полицаят, като я хванах разкрачена на леглото на стари-
те… В собствената ми къща, с ключа, който º бях дал,
за да минава веднъж седмично да наглежда за крадци, за
пожар. И след една седмица ми дойде на вратата да ми
иска прошка. Прошка! Да не ми казваш като всички ос-
танали, че трябваше да º простя? Това да не е лъжица от
общественото хранене, всички да си я слагат в устата, а
после миячката да я мие с веро?
– Името добре го избра, модерно, хубаво. И тя
допринесе за името, какво, за една баклава ли го смени?
Баклава с орехи или кадаиф? Каквото било, било, как-
вото ще бъде, да бъде!
– Хората затова не си сменят името, защото трябва
да чакат две години да се смени по документи. Но ако
го бях сменил по документи, ти нямаше вече да си този,
който си, Сула, а мен нямаше да ме преследват уж зара-
ди името, за да се радва оная курва.
– Курва си ти! Облече чифт бели гащи и хайде, всич-
ко свърши, не си вече пропаднала, честна си, имаш до-
бро име, имаш добро обкръжение, имаш баклава, имаш
кадаиф, сладко, сладко! Когато гъзът ти пожелае, си

259
като другите, когато пожелае, не си. Ама ти си разли-
чен, приемаш съдбата такава, каквато е, ти си герой!
– Нищо не мога да направя. Нищо. Те дърпат конци-
те. Ние сме марионетки. Всички сме еднакви в техните
очи. Те са те, ние сме ние. Ние сме масата, правят с нас
каквото си поискат, както си поискат и когато си поис-
кат. Кои са те? Кои сме ние? Защо да ходя да търся хо-
рата? Да не би да мислиш, че мога да им направя нещо?
Аз не съм като тях, аз съм от другите. Няма голяма раз-
лика между нас и тях. Те стават те, когато трябва да ни
изкарат виновни за нещо. Понякога някой от тях става
като нас, защото класовата борба иска смазка, за да се
върти машината. Колелата на класовата борба не тряб-
ва да спират. Ние сме смазката.
– Никаква смазка не сме. Ние сме като всички ос-
танали. Ние сме всички останали, искаш или не. Ние
сме всички останали и трябва да се държим като всич-
ки останали. Трябва да сме част от класата, към която
принадлежим. Ако сме част от нашата класа, няма да
ни смаже машината. Машината не може да смаже цяло
стадо овце, което се е отклонило от пътя. Но ако се от-
клони една овца, веднага я смазва и поглъща. Стой със
стадото, не излизай сам напред, не изоставай сам назад.
С тази вътрешна борба тресна след себе си вратата
на апартамента и силният шум го върна към действител-
ността. Вътре в него двамата се сляха и той се опомни.
Огладня и яде. Ожадня и пи. Разтревожи се и пи ликьор.
Нощта беше дошла, но не му се спеше. Сякаш беше за-
седнал някъде в работата или в грижите, някъде по пътя.
Взе картината и се взря в очертанията на портрета под
бледата светлинка на нощната лампа, но не видя нищо.
Обзе го паника. Запали голямата лампа и се успокои.
Портретът си беше там, линиите бяха леко избледнели,
но се виждаха ясно. Доченото платно беше влажно, ся-

260
каш по него се беше посипала утринната роса. Отиде да
види дали туткалът е още мек, но установи, че вече се е
втвърдил. Опита се да запали котлона, но фитилът беше
изгорял и газта изтичаше, без да се разгори. Легна си и
се замисли за цветовата гама на портрета. Съвсем съз-
нателно изключи червеното и не се остави Сюлейман
да го убеди в обратното. Нищо не трябваше да е черве-
но. Сюлейман трябваше да замълчи. Нямаше никакъв
риск в тази работа. Дори напротив, щеше да е за добро.
Нямаше причина да предизвика враждебното отноше-
ние на онези от партията и властта, все пак рисуваше
портрет на ръководителя. Щеше да мине през комисия.
Ако го одобряха, което беше твърде вероятно, тъй като
беше скицирал портрета с проектор, щеше да бъде реа-
билитиран. Ако го отхвърлеха, нямаше да бъде сметна-
то за голяма работа, в социализма човек не можеше да
се провали с портрет на вожда. Обичта към ръководите-
ля и партията беше всеобщо и неотменно право, затова
щяха да го третират като всички останали.
Ретушираното червено от бузите угасна пред очите
му, когато се предаде на съня. Събуди се посред нощ,
стори му се, че някой го вика, но не по име. Стана да пие
вода, за да изгони досадния глас от главата си. Когато
мина пред спалнята на родителите си със свито сърце,
наостри уши – стори му се, че отвътре чу шум. Сякаш
вътре някой спеше и шепнеше нещо неразбираемо на-
сън. Стори му се, че му се извинява, но Сюлейман, кол-
кото и да беше любопитен, не събра смелост да отвори
вратата и да погледне вътре. Стигна до кухнята в мрака,
пи вода и несъзнателно светна лампата. Пипна с ръка
рисунката, беше почти изсъхнала. Върна се в леглото и
пак му се стори, че чува шепота от спалнята на стари-
те. Легна си и се зави презглава. С крайчеца на ухото
беше нащрек – да не би да се отвори вратата и да влезе

261
този, който шепнеше. Когато сърцето му заби от страх
и тревога, той рязко стана и с мисълта да става каквото
ще става, отиде и отвори вратата. Въздухът, раздвижен
от вратата, сякаш премина през мрака на стаята, съвсем
леко пронизан от уличната светлина. Запали лампата и
стаята придоби вида, който си спомняше – така, както я
беше оставил, цялата покрита със стари бели чаршафи
и парчета платно от предприятието. Миризмата на му-
хъл пълзеше бавно към носа му и ставаше все по-ясно
доловима. Тръгна с твърда крачка като някой луд, обла-
дан от внезапна смелост, и отвори широко двете крила
на прозореца. Обърна се и отново огледа стаята, сякаш
наистина очакваше някой да изскочи. По стените висяха
старите снимки – на родителите му, неговите и на сес-
тра му. Без да разбира какво прави, махна чаршафите, с
които беше покрил голямата спалня, седна до възглав-
ницата на майка си и я помириса. Не усети нищо, освен
прах и мухъл. Пое си дълбоко въздух. Отиде да си из-
духа носа и се върна с парцал в ръка. Започна да търка
натрупания прахоляк с всички сили, но миризмата на
мухъл заглушаваше всичко друго. „Не съм влизал тук
от три години“ – помисли си. Седна по средата на легло-
то и погали с ръка възглавницата. Докато гледаше лег-
лото, разбра каква нужда е имал от това. Чувстваше се
толкова слаб. Падна върху възглавницата с все още из-
гладена калъфка, както я беше оставила сестра му след
смъртта на майка им, и заплака. Отвътре не излизаха
сълзи, а черна вода, сякаш миеше въглища. Обвиняваше
се и това го съсипваше. Спря да плаче, когато усети как
го обзема студ. Стана, остави отворено, легна в легло-
то и заспа странно облекчен и отпочинал. Сълзите бяха
отмили умората по-добре от водата, мислите и ликьора.

262
 ***

Близо час Коци стоеше с химикалка в ръка пред спи-

съка с имена, изискван от ръководството. Не беше мно-
го ясно, както в началото, колко души трябва да бъдат
осъдени и кои да са те. Новата директива от ръково-
дителя гласеше, че вината на всеки един трябва да се
установи с факти и доказателства. Изискване, което не
даваше много широко поле за действие. В тетрадката
беше нахвърлял всички възможни имена. Още не беше
отбелязал нито едно. Трябваше да определи приблизи-
телно срока и мястото на присъдата. Вярно, че държа-
вата в момента се нуждаеше от работници в мините,
но беше излязла директива, че мините, в които работят
затворници, трябва да имат високи добиви. Осъдените
трябваше да са в добро здраве, за да бъдат добри ра-
ботници. Осъдените от победените класи остаряваха по
затворите и не даваха високи резултати. Имаше нужда
от млади хора. Само че победените класи бяха на при-
вършване. Войната беше свършила преди 34 години.
Класовата борба продължаваше срещу децата и внуци-
те им. Когато и те свършеха, някой ден щяха да започ-
нат да осъждат комунисти. Само надеждата, че дотогава
вече ще са достигнали до комунизма, крепеше морално
Коци срещу страха да не би да дойде редът на неговите
деца. Дълбоко в себе си разбираше, че не е добре той
да определя списъка. Трябваше да спечели малко вре-
ме. По-добре той само да предложи списъка с имена,
но да не посочва кой да бъде осъден и кой не. Дългият
му опит не му позволяваше да проявява аматьорство и
наивност. Всички, които съставяха списъци, накрая се
озоваваха в тях. Понякога нямаше достатъчно хора за
осъждане и даваха присъди на грешните хора, според

263
настроението на партията. Загаси цигарата си и реши
на първо време да се посъветва с Рамиш. Централата
го свърза със секретаря му. Уговори си среща с него за
следващия ден.
На сутринта охраната го осведоми, че Рамиш вече е
пристигнал и го очаква. Това му се стори подозрително.
Не беше добър знак висшестоящият да чака подчине-
ния, макар че той беше дошъл навреме. Бързането не
беше добър знак. Бързането беше опасно. Невнимание-
то ти отнема живота, както на пияния шофьор. По пътя
Коци обмисляше стратегията си. Щеше да остави пръв
Рамиш да говори. Нека той вземе решенията. Трябваше
да вземе подписа му, но как точно, още не знаеше. Ня-
маше как да го накара открито да се подпише на списък,
който трябваше да бъде съставен от компетентните ор-
гани. Оценката на партията беше само разрешение за
изпълнение на присъдите според неговото предложе-
ние. Ако дотогава партията сама не предложеше списък
с имената на враговете.
Рамиш го очакваше в кабинета си. Когато Коци вле-
зе, той не помръдна от мястото си, не му предложи
кафе, а заговори кратко и отсечено:
– Коци, искал си да се видим, говори по същество,
защото днес имаме много работа.
Това веднага провали плана на Коци.
– Исках да обсъдим имената от списъка, другарю Ра-
миш. Както ми беше заръчано, списъкът е готов.
– Колко души са в него? – попита Рамиш, без да пог-
ледне към списъка, който Коци беше протегнал към
него.
– Двайсет и двама. Деветнайсет мъже и три жени.
Приложили сме и икономическите щети, причинени на
държавата. В папката сме събрали биографиите и дей-
ностите на всички.

264
 – До настоящата точка на разследването имате ли
доказателства за вражеска дейност или антипартийна
група?
– Това ще определят по-добре следствието и съдът.
Някои от хората в списъка произхождат от декласирани
семейства, други са работници или селяни с добра би-
ография.
– Работниците и селяните са основата, на която се
опира нашата партия, Коци, трябва да бъдем внимател-
ни.
– Има и няколко цигани.
– Кои са главните? – попита Рамиш и този път взе
листа със списъка. Коци тръгна да говори, но Рамиш го
прекъсна. – Сложил си в списъка и партийния секретар
на предприятието? Защо? Какво е направил?
– Енвер отговаря за техническия доклад. Той се е по-
дписал за получаването на боята от склада. Подписал се
е и да бъде използвана боята в това състояние.
– И директорът, и този Исмаил, и този Сюлейман.
Получих списък и от другарите от Държавна сигурност.
Добре че дойде, иначе аз щях да те търся за среща.
Партията смята, че засега не ни е нужна някаква голя-
ма антипартийна група, защото ситуацията с Китай е
деликатна. Ще ни спрат кредитите, оттеглили са се от
споразумението за техническа помощ, накратко ще си
отидат веднъж завинаги. Много задачи от петилетка-
та ще останат незавършени, някои дори незапочнати,
трябва ни работна сила в производството, колкото може
повече. Всички трябва да се включим в производството,
аз, ти, другарите, всички, за да подкрепим работата.
Студена пот обля Коци. Производството беше пър-
вата крачка по пътя към затвора.
– Разбирам, другарю Рамиш, но всички носят отго-
ворност за тези щети.

265
 – Не може да осъждаме хора от партията, Коци.
Партийният секретар на предприятието е политическо
лице. В крайна сметка този Енвер няма никаква вина
за случая. Вярно, че е подписал, но какво общо има той
с боята? Не можем да питаме шофьора на колата защо
не е станал хубав хлябът, нали така, Коци? Така, я! Ако
хлябът не е станал хубав, вината е на пекаря, че не е ви-
дял добре брашното, че е сложил прекалено много вода,
че не го е опекъл добре и така нататък – каза Рамиш
и задраска името на Енвер с няколко черти. – Другите
също трябва да се преценят от тази гледна точка. Ето,
директорът също, подписал е, но няма откъде да знае, че
боята се изтрива. Той се занимава с хиляди други неща.
Работата в предприятието върви отлично.
Коци протегна глава да види дали Рамиш е задраскал
и името на директора, но той му върна списъка, без да
пише нищо повече в него.
– От тази гледна точка трябва да разгледате и оста-
налите. Партията иска доказателства, че са виновни.
Социализмът не осъжда невинни хора. Ето, този тип,
Сюлейман, той е признал, че боята се отмива пред дру-
гарите от Държавна сигурност. Защо не е предупредил,
като е знаел? Ето, тук трябва да се наблегне.
– В списъка повечето са от отдела за изписване на
лозунгите, разбира се. Все пак имаме признанията на
директора, че са имали много работа и той не си е и по-
мислил, че боята може да се изтрие, понеже това никога
не се е случвало. Аз подозирам, че боята може да е била
саботирана там, където е произведена.
– В Югославия? Това ли твърдиш? – попита Рамиш с
коварство в гласа и физиономията си.
– Да, имам такова подозрение.
– А доказателства имаш ли? Трябват доказателства.
Другарите, които са донесли боята, не са специалисти.

266
Не е имало боя, отишли са и са намерили бързо и евти-
но. Ето, този Сюлейман, който нарича себе си Едмонд,
в доклада казва, че е знаел. Като е правел лозунгите за
квартала, е слагал лепило, за да не се изтрие боята. Това
не може да го отрече, понеже го е казал в деня, когато е
станало това с боята. Ето, точно преди да влезеш, пре-
глеждах доклада на другаря Авни. Другарите от оста-
налите дирекции също смятат, че този нехранимайко е
дегенерат, който много лесно може да се превърне във
враг. Има и много други в списъка, трябва да се коорди-
нират оперативните работи и когато дойде моментът да
ударим, да бъде право в целта. Няма нужда да бързаме.
Тези артисти без друго не са много добри в работата,
другарите от мините ни съобщиха, че не дават високи
добиви. Ще изчакаме колкото е нужно, за да се съберат
факти.
– Ще имам предвид всички партийни директиви, дру-
гарю Рамиш – каза Коци.
Разделиха се в коридора. Коци няколко пъти прока-
ра ръка по мустаците си, които растяха и ставаха все
по-гъсти. Когато влезе в колата, каза на шофьора да го
закара в службата. Щом стигна в кабинета си, се обади
на Авни от Държавна сигурност. Определи си среща с
него на обяд. Извади всички досиета от папката и за-
почна да ги преглежда едно по едно по реда на имената
в списъка – биографиите, класовия произход, место-
жителството, финансовото състояние, други дейности.
Макар че все още не беше разбрал от колко души тряб-
ва да се състои списъкът, реши да направи обща схема
кой трябва да е на първо място, кой – на второ, на трето
и така нататък.
По едно време на вратата се почука, той вдигна глава
и каза със заповеден тон:
– Влез!

267
 Влезе Авни с папка в ръка. Изгладен, с оредяла коса,
но прилежно сресана, макар да няма нужда, изтупан и
изряден като по конец. Поздрави като войник и седна,
без да чака покана. Настани се на стола, който беше
най-далеч от папката на Коци.
– Как си, всичко наред ли е вкъщи, жената, децата? –
попита любезно Авни.
– Добре, добре, всички сме добре. Децата са на учи-
лище, големият вече е в университета, пораснаха, Авни.
А ние остаряваме.
– Нали сме с млади сърца! Да, възрастта и войната
си казват своето – каза Авни, а Коци изтръпна, като чу
„война“. Погледна го накриво и си поглади замислено
мустака. След това се подпря с лакти на масата, накло-
ни глава и заговори, без да поглежда другия, с поглед,
забит в папката.
– Срещнах се сутринта с другаря Рамиш. – С край-
чеца на окото видя, че Авни кимна, сякаш искаше да му
каже: „Знам, знам, продължавай.“, така че продължи. –
Партията иска да разкрием фактите и да докажем кои
са виновните. Другата заръка е, че във връзка с това
трябва да обмислим добре, преди да отсъдим дали става
въпрос за финансови щети, или идеологически саботаж.
Аз мисля, че можем да направим една схема, която да
служи на разследването.
Коци обаче не спомена, че Рамиш е казал да обмис-
лят и присъдите.
– Аз бих се опрял предимно на биографията и про-
изхода на заподозрените, защото законът е много по-
строг към рецидивистите. Извинявай, другарю Коци,
май те прекъснах – усмихна се Авни.
– И аз това щях да кажа. Но да видим как стоят не-
щата, ти знаеш ли някой от списъка да е рецидивист?
Защото в моя списък няма нито един осъждан или да е

268
имал проблеми със закона.
– Рецидивист в биографията, другарю Коци. Като
им разгледаш биографиите, много от тях са рецидиви-
сти – усмихна се още по-широко Авни. – Това са децата
и внуците на тези, които убивахме във войната и след
войната, и както изглежда, не сме приключили с тях.
Като чу отново думата „война“, Коци се усмихна
мрачно.
– Войната аз я познавам по-добре от теб, Авни, но
сега живеем в мирно време. Врагът е враг и във военно,
и в мирно време, но в мирно време оръжието е само в
нашите ръце и ако се прицелим грешно, убиваме двама
с един куршум. Мирът не е като войната. В мирно вре-
ме е по-трудно, защото трябва да отговаряш за делата
си, не е като да убиеш врага на война. Оръжието е в
наши ръце, но врагът ни трябва за работа, така нареди
партията.
– И аз се срещнах с другаря Рамиш, и аз получих на-
реждания – все така усмихнат каза Авни, но гласът му
стана заплашителен. Такъв тон на такъв човек Коци не
можеше да подмине с пренебрежение.
– По време на войната бях партизанин заедно с Ра-
миш, Авни, аз и още много други – нарочно наблегна
той на приятелството си с Рамиш, за да му придаде
по-голяма важност. – Нищо не казвам. И ти щеше да
вземеш пушката и да хванеш гората с нас, но си бил
малък. Кажи сега това, което тръгна да казваш, кои са
тези рецидивисти, както ги наричаш. Те ще бъдат даде-
ни на съд.
– Като минат през следствието да дадат показания,
ще трябва да кажат истината. Те сами ще ни дадат дока-
зателствата, те сами! – настоя Авни със същата широка
усмивка и същата заплашителна нотка в гласа.
– От много години съм на тази служба, другарю

269
Авни. Дай да не си губим времето. Ето, аз ще ти кажа
каквото знам, после ти ще ми кажеш. Сега у единия е
пиронът, у другия – подковата. Ако ги дадем на след-
ствието по политически причини и тази история с боята
се разглежда не като финансова щета, а като саботаж,
чака ги куршум. Много добре знаеш. Но партията има
директива, че е необходима работна ръка в производ-
ството. Трябват ни хора в затвора, които да пратим в
мините и да имаме добив.
– Всички врагове на партията ги чака куршум. Това е
нашата борба, това е нашата задача – каза Авни с такъв
патос, че Коци се обърна към него и го изгледа строго.
– Куршумът ги чака и тези, които са крали в особе-
но големи размери или са саботирали индустриалните
дела, така е по закон, обаче ако следствието не предос-
тави доказателства, съдът не може да вземе решение
без заповед отгоре. Имаме ли заповед отгоре, другарю
Авни?
– Ще изпълним всичко по начина, по който сме дейст-
вали досега. Като единен организъм. В пълно взаимо-
действие между всички органи, включително следстви-
ето и съда. Ще осигурим всички доказателства, понеже
може да са се наврели в миша дупка тези нехранимай-
ковци – той използва думата на Рамиш, за да покаже на
другия, че не си измисля сам всичко, което казва, – но
опашките им стърчат отвън. Сами показват, че са заме-
сени. Знаели са, но не са казали нито дума на другите –
нито на директора, нито на партийния секретар, който е
като баща на предприятието, най-добрият в работата си.
Една дума да не кажат! Тези… всичките…
Коци мълчеше и стоеше като Сталин преди решава-
ща атака. Поглади замислено веднъж-дваж мустака си.
Предчувствието му не го беше излъгало. Сега той беше
човекът, който стои и чака откъде ще връхлети злото,

270
отворил очите си на четири, наострил уши, за да чуе
първия гръм, който предвещава бурята, и да намери
подслон, в който да се спаси. И все пак Коци беше ви-
дял твърде много, за да се уплаши от една гръмотевица.
Познаваше устрема на младите. Този устрем им изпива-
ше ума и губеха нишката някъде по пътя. Много често
прекаляваха в усърдието си и падаха заедно с жертвите
си. Коци познаваше и партията. Партията беше като го-
ляма мелачна машина, но имаше определен капацитет.
Прекаленото усърдие беше като да се опитваш да сме-
лиш месото, когато машината е блокирала. В централи-
зираната икономика всичко трябваше да се използва – и
месото, и кожата, и костите, и копитата. Всичко раздел-
но. На една страна месото, на друга – остатъците. Зато-
ва го дразнеха тези, усърдните, като Авни, тези, които
драпаха, за да ги забележат, но нямаха работен план. В
някаква степен и те бяха дегенерати като онези, които
хвърляха по затворите, защото устите им зееха и искаха
да лапат, като много добре знаеха, че това е забранено
със закон. Че законът е предвидил всичко. Това е борба,
а в борбата този, който сее паника, сам си копае гроба.
Паниката те убива, както и врагът.
– Винаги сме действали така, Авни. Ние си вършим
нашата работата, следствието и съдът – тяхната. Ние
сме репресивни органи, но нека ти напомня, висшето
ръководство ни е натоварило с тази задача. Лично ръко-
водителят е поискал всичко да се докаже с факти. Някои
от хората в списъка са свързани с борбата. Някои са ро-
дени преди войната, други – по време на войната. А ня-
кои – след нея. Всички имат своя семеен, приятелски и
социален кръг, това разбрах аз от поверената ни задача.
– Партията ни е дала задача и ние сме длъжни да я
изпълним. Всички, които са в затвора, са си получили
заслужената присъда – каза Авни и сви показалеца на

271
ръката си, сякаш натискаше спусъка на оръжие. – Били
са врагове заедно със семействата и приятелите си. За-
това сме ние, за да не замърсяват нашето общество. Да
не отравят революционния дух с езика си.
– И тук стигаме до втора точка от схемата. Нямаме
нито един свидетел, който да потвърди, че някой от тях
е говорил срещу нас. – Коци се опита да отклони разго-
вора в посока, в която всички бяха на едно мнение. – Не
разполагаме с факти, с които да подкрепим оперативна-
та работа.
– Ще съберем фактите с добро или с лошо и ще ги
предоставим на следствието. Това ни е работата, да раз-
крием виновниците в тази група. Докъде е стигнал са-
ботажът и в каква степен имаме идеологическа атака –
продължи да се усмихва Авни.
– Значи да работим по версията за антипартийна гру-
па и на тази основа да разследваме, така ли? – Коци се
престори, че иска съвет.
– Точно така. Но и финансовите щети няма да про-
пуснем, разбира се. Ето ти копие от моя списък. До-
колкото виждам, при теб са на първо място Сюлейман,
Исмаил и… а, Енвер? – Той се направи на учуден, точно
като Рамиш. – Защо, нещо открихте ли за Енвер? При
мен няма такова нещо.
– Това вече го обсъдихме с другаря Рамиш – сряза
го Коци. – Партията държи на своето, приключваме с
този въпрос. Искам обаче да стигнем до трета точка в
схемата. Тези, които ще бъдат осъдени според вината,
която се докаже в следствието, ще бъдат ли публично
изобличени в квартала и в работния колектив?
– Естествено – отвърна Авни и усмивката му се из-
криви.
– Всички? Защото в този списък са двайсет и кусур
души. Сигурен ли си, че няма да скочат срещу нас от

272
квартала или от колектива, роднини, приятели? – каза
Коци, без да го поглежда.
– Как така да скочат срещу нас? Да ни се противо-
поставят на нас, на партията, на властта?! Ами да ско-
чат, рано или късно и те ще се окажат врагове като тези,
които защитават – каза важно Авни.
– Авни, слушай ме внимателно. В квартала е лесна
работа, там живущите имат дрязги помежду си, но се
страхуват и ако имат някакви резерви, няма да ги кажат
открито. Обаче да знаеш, че пишат писма до ръководи-
теля и той ги чете. В колектива е още по-зле, там е мно-
го вероятно да ни се противопоставят точно от страх.
И ще напишат писмо до ръководителя от името на цял
трудов колектив – заплаши го Коци.
– Списъкът е парче хартия, другарю Коци, знаеш по-
добре от мен, че може да се удължи, може и да се съкра-
ти – каза многозначително Авни.
– И аз това казвам. В колектива нямат навика да пи-
шат до ръководството, а си казват всичко на място. Така
че на място може да ни извадят имената на тези, които
те смятат за виновни. А може и да пишат до ръковод-
ството, ако ние ударим невинни хора, защото всички ще
се страхуват да не попаднат в списъка.
– Което ще рече? – попита Авни и се обърна с цялото
си тяло към събеседника си.
– Което ще рече, че работническата класа не се стра-
хува да удари бюрокрацията, защото по този начин из-
пълнява партийната линия и класовата борба. Този ко-
лектив е политически подготвен, знаят наизуст всички
лозунги, защото там ги пишат – на свой ред се изрази
многозначително Коци.
– Което ще рече? – отново попита Авни.
– Което ще рече, че те като нищо ще ни връчат друг
списък, според техните виждания, а ние нямаме никакви

273
доказателства – заключи Коци.
– Ами ако говорим с колектива предварително, как
ти се струва? – предложи Авни.
– С целия колектив? Ще се разчуе. Приятели, позна-
ти, ще тръгнат слухове – не се съгласи Коци.
– Няма да се разчуе, ако работим с колектива един
по един. Ще ги викаме в следствието един по един и ще
кажат истината. Ще работим с тях както трябва, те са с
нас, не са против нас – каза Авни и изглежда, че искаше
да сложи край на разговора, защото затвори папката,
която беше отворил с влизането си. – Мисля, че няма
нужда да си даваме отчет един на друг, ти имаш същи-
те отчети в твоята папка. Тази работа ще я поемем ние
от Държавна сигурност. Трябва да тръгвам, че имам и
друга работа. Ако имаш нужда от нещо, ден или нощ,
веднага ми се обади.
Двамата се изправиха и Коци изпрати Авни до вра-
тата на кабинета си. Там се спряха и той, и Авни.
– Слушай, Авни, ние с тебе се познаваме от години.
Обясни ми защо на първо място в списъка трябва да
сложим това момче, Сюлейман.
– Защото е виновен и партията знае това. Защото
е дегенерат, разделил се е с жена си, пие по цял ден,
буйства…
– Хванали са я в изневяра заедно с полицейския слу-
жител – каза Коци, който сам не знаеше защо толкова
настоятелно защитава напълно непознат човек.
– Коци, да нямаш някаква връзка с този човек? – по-
пита Авни. – Защо постоянно питаш за някакъв нехра-
нимайко?
– Аз? Да съм питал често? Слушай какво, нямам ни-
каква връзка нито с него, нито със семейството му. Аз
съм православен, той е мюсюлманин. Аз съм селянин от
юга, този нехранимайко, както го наричате, е гражданин

274
от Тирана. Нищо общо нямам с него. Добре е, че попита,
приятели сме все пак, трябва да знаем как стоят неща-
та. Просто не ми се струва редно той да отнесе цялата
вина по един такъв деликатен въпрос, и то в деликатно
време. В края на краищата една дъска да се пропука,
може да ни падне целият покрив на главите. Ето, ще се
разчуе тази случка с момичето, хората ще се обърнат,
ще започнат да използват името и, Ариана, или както
там беше, срещу нас. Ако се разчуе, че го вкарваме в
затвора заради нея, дисциплинарната мярка, която иска-
ме да наложим в това бойно поле, ще се обърне срещу
нас. Войникът, който се бие от любов, воюва сто пъти
по-добре от този, който се бие от страх. Страхливецът
гледа да се скрие, а не да стреля срещу врага. На война
можеш да убиеш храбреца, но не и да постъпиш неспра-
ведливо с него. Защото храбрецът харесва храбреца, а
страхливецът – страхливеца. И ако храбрецът види, че
осъждаш храбрец, а не страхливец, и нарочно допускаш
грешка, остават ти двама страхливи войници. С грешни-
те решения само раждаш нови страхливци.
– Адриана се казва момичето, Коци. От добро се-
мейство е, партийно. Дъщеря е на другаря Лази. Заедно
сме на барикадата. Това, че се е влюбила в друг, не пра-
ви този нехранимайко, който се самоназовава Едмонд,
по-малко враг. Той, както и много други, се е родил враг
и враг ще умре, колкото и да се опитваме да им отваря-
ме очите и да ги държим с добро насред Тирана. Има
двустаен апартамент, а колко офицери и полицаи изоб-
що нямат къщи? По цял ден е пиян. Да не са свършили
жените в Тирана, като се е разделил с тази? Защо не
се жени? Можеш ли да ми обясниш? Защо не се ожени
като всички нормални хора? Да не би да харесва мъже?
– В досието му пише, че подал заявление до Съюза
на художниците, в което казва, че едната спалня я из-

275
ползва за студио. Освен това е живял с родителите си.
Бутнали са къщата им, за да построят на нейно място
блок. Всичко е съвсем законно. Колкото до пиенето, от
квартала казват, че е започнал, откакто се е разделил с
приятелката си и са починали родителите му. Има сви-
детели. За останалите нищо не мога да кажа. Исмаил е
женен. Уважават го. Работи от много време в предпри-
ятието. В моя списък е на второ място, беше на трето,
след Енвер, но сега отиде тая работа…
– Откъде-накъде ще пие? Какво му е? Пие, защото
няма вяра в партията, в държавата, в любовта в края на
краищата. Нещо много го защитаваш този непрокопса-
ник, Коци. Тази къща, за която разправяш, е била вила,
от тези, фашистките. С двайсет стаи и три пристройки.
Три декара заедно с градината, зида и всичко. Имали
са три ловни кучета, когато народът не е имал и къшей
хляб. И къшей хляб не е имал! Ние сме израснали два-
найсет души в една колиба, Коци! Заедно с овцете и
козите! Не го защитавай повече, не си струва! – каза
вече с открита заплаха Авни и удари с ръка по папката
с досиетата.
– Никого не защитавам, Авни, и син да ми беше, щом
е виновен, виновен е. Но когато бяхме в планината, слу-
шахме и командира, и комисаря, а двамата бяха на едно
мнение, когато ставаше въпрос за такова дисциплинар-
но решение. По-добре да имаш един войник храбрец,
отколкото десетима страхливци. Такива уж пестят кур-
шумите, само и само да не стрелят по врага. Аз никого
не поставям по-горе от партията. В тази история аз бих
се опрял на големия стълб. Той е като ясен в гората,
понякога го удря гръмотевицата. Имаш факти, имаш
доказателства. Партията ни е възложила задача и тряб-
ва да я изпълним възможно най-добре. Всеки детайл е
важен, всеки факт трябва да бъде подкрепен от доказа-

276
телство – каза тежко и със застрашителен поглед Коци,
после поглади два пъти мустака си.
– Той е роден враг, Коци, както и всички останали
като него. Рано или късно ще се разкрие – каза Авни и
усмивката се върна на лицето му.
– Само дето точно в този случай не ми изглежда, че
се е разкрил, както и повечето от списъка – каза Коци и
си помисли, че трябва да обсъди този въпрос с Рамиш и
да провери дали самият той не е попаднал в новия спи-
сък на Авни със заповед отгоре. – Ще трябва да продъл-
жи оперативната работа. Можеш да поемеш ти нещата в
следствието и да обявим, че това е дисциплинарна мяр-
ка за затягане на редиците.
– Наистина ни трябва затягане на редиците сега, ко-
гато си тръгнаха китайците. За мините са нужни силни
работници. Храбреци или страхливци, те са врагове и
ще отидат там, където им е мястото, щат, не щат, ще
работят за социализма. Що се отнася до фактите и до-
казателствата, ще ги осигурим в следствието. Както
всичко останало. Както каза ти, мястото на войника е
на фронта, независимо дали му харесва, или не. Живите
ни отварят повече работа от мъртвите, така ни учи пар-
тията. Трябва да ги превъзпитаваме на трудовия фронт,
да осъзнаят грешките си, да служат на комунизма, искат
или не искат – каза Авни с широка усмивка, повтаряйки
думите на Рамиш.
– Ако се съберат доказателства в следствието, те ще
бъдат осъдени – заключи Коци, отвори вратата пред
Авни и го изпрати до двора, където го чакаше кола. Ис-
каше да види с кого е дошъл. Авни потегли, а Коци за-
пали цигара, огледа мястото, за да разбере дали някой
не ги е гледал, докато се разделят с Авни, като лисица,
надушила ловеца и хрътките му. Изпуши цигарата си и
се върна с тежки стъпки в кабинета. Провери два пъти

277
списъка на Авни, да не би да открие и сянка от името
си сред другите, но не откри нищо. Не вярваше много
на този списък. Обмисли нова стратегия на разговор
с Рамиш. Ако разследването се провалеше, а обвиня-
емите от списъка не признаеха нищо, целият случай от
Държавна сигурност и следствието щеше да се върне в
Министерството на вътрешните работи и щеше да мине
през неговата служба. Това, както и всичко друго, има-
ше две страни. От Държавна сигурност щяха да се оп-
лачат на Рамиш, че той не си е свършил работата, и не
беше много сигурно как щеше да го приеме Рамиш. Но
Рамиш не беше толкова глупав да жертва всичко заради
задника на дъщерята на Лази, каза си Коци почти на
глас.

***

Едмонд се прибра, обзет от желание да започне вед-

нага портрета. Първо излезе на балкона да провери дали
се е проветрило платното, което беше окачил на въже-
то. Целият му ден беше минал в изписване на лозунги
за ноемврийските празници. Краката го боляха, понеже
беше стоял цял ден прав с четка в ръка. Беше неразпо-
ложен, но не болен. Направи си яйца със сирене, из-
яде ги и остави едно парче салам на масата за по-късно,
като се умори от портрета.
Взе рамката и изпробва в едно ъгълче дали попива
боята. Стори му се добре. Сложи портрета на стола и
започна да запълва с цвят със суха четка, като внима-
ваше да не развали контурите. Запълни лицето с охра
към розово, общоприетия цвят на плът, който ползваха
и официалните художници. Когато стигна до шията, си
сипа една чашка ликьор и изяде една лъжица захар. За-
мисли се за цвета на вратовръзката. Може би с черве-

278
но. Червената вратовръзка ще е символична, но когато
взе четката, се сети, че комисията може да си помисли
за боята на лозунгите. Спря. Запали цигара и кухнята
се изпълни с дим. Несъзнателно отиде в спалнята, от-
вори прозореца и погледна долу. Слънцето грееше от
тази страна. На улицата група хлапета тичаха след една
черна гума и викаха: „Варда, варда!“. Там беше и малко-
то циганче, чийто пронизителен вой се извисяваше над
всички гласове като пеликан, който сам си скубе перата:
„Сваляй черните гащи, курво, ооо, кеееф!“.
Когато се върна в кухнята, от слънчевата светлина
пред очите му се беше образувало черно петно, което
придоби формата на черен триъгълник. Погледна към
портрета, но виждаше само бялото от фона и от сакото.
Ту успяваше да фокусира, ту всичко му се размазваше,
като мигач на кола. Пред очите му се появяваше черно-
то петно на триъгълните гащи, после изникваше цветът
на лицето на ръководителя от току-що започнатия порт-
рет. Седна и разтърси глава, за да се върне в съзнание.
Сюлейман вътре в него стискаше нещо в юмрук, раз-
тревожен от неясни спомени. Гласът на циганчето кън-
теше отчетливо в главата му. Той взе чашата с ликьора,
надигна я, намръщи се и преглътна. Не се разведри от
питието. Течността сякаш беше изцедена от черния три-
ъгълник, премина бавно през хранопровода до стомаха
му. Там Сюлейман сякаш запали огън и го опари силно.
Това го извади от унеса и го накара да се опомни. „Да
свалим напрежението – каза си наум, – да взема да из-
пия едно кафе.“ Протегна ръка, все още с черните гащи
пред очите и в ушите, пулсиращи в ритъма на виенето,
пълно с болка и жажда, на малкото цигане върху каза-
на за боклук. Сюлейман реши да поеме нещата в свои
ръце. Излезе и се облече в кожата на Едмонд, взе пар-
чето салам и го захапа. Взе си и хляб. Ядеше с глада

279
на човек, който от дни не е утолявал жаждата си. Пи
вода с жаждата на човек, който излива студена бира в
устата си, уморен от изнурителния труд. После, когато
храната достигна до стомаха му, сякаш тежки камъни се
изтъркаляха в запалено огнище, а димът от огъня надиг-
на нагоре с валмото на оригнята миризмата на чесън,
свинско месо и черен хляб. Всичко излезе навън като
въздушна вълна, която се издига с мирис на влажна земя
от море със застояла вода в есенен ден. В този тласък
имаше сила, която носеше чувство на свежест и свобода
и върна концентрацията на Едмонд. Сюлейман отлюспи
надянатата кожа и свали тесните дрехи, толкова години
подложени на пране и съхнене. Той се шмугна и се скри
като змия, щом пред погледа на Едмонд заблещукаха
отраженията на светлините от отсрещната сграда и той
запали голямата работна лампа. Бялото от необработе-
ната част на платното проблесна. Сенките на отраже-
нията угаснаха, черният триъгълник на гащите изчезна.
На Едмонд му се прииска да погледне отново от спалня-
та към казана за боклук, където стоеше циганчето. Воят
на желанието се смесваше със слънчевите лъчи, които
просветваха зад далечните облаци, оцветени в червено
от залеза. Въздухът и светлината го изпълниха отвътре.
Чувстваше се чист като ясното небе с топазен цвят в на-
стъпващата нощ, която надничаше от планината Дайти,
облечена в есенно-зимната си премяна.
„Сваляй черните гащи, курво, ооо, кеееф“ – разнесе
се неочаквано познатият вой. Едмонд погледна надолу,
дългата сянка на града беше паднала върху игрището и
децата си взеха топката и си тръгнаха, оставяйки само
малкото циганче с камъни в ръцете върху голямата
кофа за боклук.
Едмонд не затвори нито вратата, нито прозореца.
Миризмата на нафталин и маслени бои влизаше през

280
устата му и се смесваше с дъха на салам и ликьор. Той
запали цигара и с присвити очи се помъчи да види мис-
лено портрета на ръководителя, запълнен с цвят. Гащи-
те на курвата изскачаха в съзнанието му всеки път, щом
хващаше четката и я потапяше в червената боя, за да
постави акцента на вратовръзката. Ритъмът на циган-
чето върху тенекиения казан го натоварваше. Идваше
му да хване четките и да забие по картината. Смени ня-
колко четки, изстиска охра и червено в палитрата, доба-
ви малко бяло и разбърка. Получи се розовият цвят на
плътта, като на обръснато прасе. Сложи малко петънце
на бузата за проба. Представи си как до него на масата
стои Исмаил и му говори. Сула, не се прави на импре-
сионист! Мини кожата, после сложи по-светла паста, да
се види, че си работил дълго и с любов. Ако минеш със
суха четка, по-добре. Четката може да попива, но ние я
караме да пуска боята. Мини хубаво, после внимателно
изпипай носа, бузите, челото и брадичката. И си готов.
Взимаш парите, слагаш си ги в джоба, поздравяваш с
вдигнат юмрук пред художествената галерия, отиваш
в парка на първи май, започваме с бира и завършва-
ме с ракия. Това е то изкуството! Художникът работи,
държавата плаща, художникът пие бира и яде пържола.
Изкуството няма значение. Напиши си го със златни
букви над спалнята: художниците са воини на партия-
та в комунистическото възпитание на масите. Бам, ей
там! Като се събудиш, първата ти мисъл да е бира и
пържола. Воин! Бирата и пържолата нямат биография,
като войника. Не са като ракията и коняка. Нито като
виното. Пил ли си вино? Отваряй се, затвор, че идвам.
Аз съм излъганият католик. От виното човек се забравя
и започва да иска много от живота, понеже се напива и
го държи цяла седмица. Ликьорът е най-голямото изо-
бретение на човечеството след колелото. Пий си ликьор

281
колкото искаш, пак си трезвен като краставичка. Лягаш,
спиш, събуждаш се сутринта свеж и право на работа!
Бирата и ликьорът са истинската свобода!
Едмонд се откъсна от мислите си. Есенният хлад
беше проникнал в апартамента. Обърна се назад и му
се стори, че нощта влиза заедно с вятъра. Полазиха го
тръпки, като усети, че Сюлейман е наострил уши и се
ослушва за гласа. Онзи глас, който се обаждаше, когато
денят се сменяше с нощта или нощта – с ден. Глас като
стенание, изпълнен с болка, но сладка болка. Стенание
като на майка му, когато издъхна, щастлива, че се отър-
вава от мъките на болестта и че е дала живот на сина си.
Беше страшно стенание, черно стенание, и той започна
да пие ликьор като вампир, в ушите му кънтеше напевът
за черните гащи. Надяваше се, че като погълне кръвта
на орела, нощта на късната есен ще се стопли, а той ще
хване молива и ще нарисува портрета на ръководителя,
който ще е вечният му паспорт за жителство.
Надеждата висеше във въздуха на кухнята вяла и не-
подвижна. Едмонд затвори всички врати и прозорци, да
не би навлизащият въздух да разруши тази неподвиж-
ност от светлини и сенки. Нямаше никаква топлина в
къщата. Отворените на пода бои изглеждаха като ново-
годишно ястие. Надеждата беше като огънче на канди-
ло в бутилката с ликьора. Сюлейман отвътре се стопли,
когато шумовете отвън спряха като отрязани с нож при
затварянето на дървените прозорци. Пулсирането на
стъклата премина в кожата и тялото му като чувство на
носталгия със същата сила, с която нанасяше боята от
четката върху платното, минато с туткал. Той седна пред
портрета на ръководителя и започна работа под голя-
мата лампа, която изразходваше много ток. Внимаваше
да нанася със суха четка като официалните художници,
без да маже, както казваше Исмаил. Бавно запълни със

282
суха четка белите участъци от платното. Вратовръз-
ката остави празна. За Сюлейман вратовръзката беше
политически акт. Щеше да обмисли цвета по-късно. Не
пестеше боите за ръководителя. Разходите щяха да се
върнат многократно и многопосочно – с бои, с пари, с
други материали, но най-вече тази картина щеше да из-
вади името му от черния списък, където беше попадна-
ло оградено с червена линия, като Сапата от онзи филм
с Марлон Брандо. Едмонд имаше надежда. Ликьорът му
подейства като гориво, отвори му ищах и за ядене, и
за работа. И той продължаваше. Хапваше по малко и
работеше. Пиеше вода, пушеше. Остави вратовръзката
за накрая, засега стоеше с естествения цвят на дочения
плат в бледа охра. Направи фона смело с голяма четка.
Първо нанесе бледорозово, после опита с китайско чер-
вено. Сети се, че червеното може да е опасно, и мина от-
горе с бяло. Оцвети сакото, като сложи по-тъмен цвят на
яката и малкото джобче. Сложи малко бяло по краищата
на ръкавите. Беше оцветил портрета от край до край.
Стана и го погледна отдалече с присвити очи. Случайно
хвърли поглед към часовника. Беше полунощ. Изми си
ръцете и си легна.
Сутринта се събуди рано, но нямаше желание да ста-
ва от леглото. Беше му студено и придърпа одеялото.
„Трябва да извадя юргана“ – помисли си той и изведнъж
сякаш чу гласа, който идваше от спалнята на родителите
му. Надигна се леко и погледна дали вратата на стаята
им не е отворена. В сумрака не различи нищо. Привиж-
даха му се черни дупки там, където трябваше да са бе-
лите стени на коридора. Потръпна. Изпъшка силно, за
да събуди и Сюлейман, да се страхуват двамата заедно.
Сякаш искаше да отправи заплаха към мрака в кори-
дора, придобиващ все повече формата на човек, който
седи и го чака да заспи отново. Стана, обзет от страх и

283
студ, по кожата му преминаха тръпки като капки дъжд,
захвърлени от вятъра в стената, които не виждаш в но-
щта, но знаеш, че са там по шума, който издават, също
както змия, която минава по сухи листа. Протегна ръка
и включи радиото, някакъв мъж говореше по РАИ. Гла-
сът премина през мрака със скоростта на звука и се
разнесе между празните стени на коридора без никак-
во ехо. Стори му се, че преминава през черна дупка и
се блъска в някакъв космат човек, който стоеше скрит
зад вратата и попиваше гласа на говорителя като гъба.
Сюлейман отвътре стана и облече пижамата на Едмонд.
Светна лампата, погледна в коридора, наметна си пал-
тото и отиде да види портрета на ръководителя. Беше
любопитен. Когато мина покрай стаята на старите, на-
остри уши и се усмихна, като се улови да слухти, сякаш
иска да разбере дали са заспали. Голямата лампа, с коя-
то рисуваше, го заслепи. Стоеше с палтото под лампата
и топлината º сякаш изпари слабата сянка, останала от
страха. Платното беше поело боята и ръководителят от
портрета приличаше на призрак. Там, където трябваше
да бъде, стоеше само един силует от матови цветове.
Костюмът му изглеждаше омачкан, фонът – като поръ-
сен с влага, а от долната му страна извираше някаква
странна карта. Леката боя по бузите се беше превърна-
ла в розова пудра. Пастата върху скулите, носа и чело-
то стоеше като ивица масло, намазано върху средата на
студена филия хляб.
Платното беше изсмукало обема на ръководителя.
По цялата картина бяха изпъкнали очертанията, напра-
вени с проектора. Едмонд се върна в спалнята и хвър-
ли палтото. Облече се като за работа, сложи мантата и
започна да нанася бяла боя по контурите на силуета.
Не му отне много време да ги скрие. Внезапно се сети
нещо и паникьосан обърна портрета обратно. Погледна

284
го на светлината, за да види дали не е избил отзад. Стра-
хът му се оправда, портретът се виждаше и от задната
страна. Сега имаше една картина с двама ръководители.
Единият го гледаше от предната страна, другият – от
задната. Предният беше с цвят на масло по скулите и
челото, а задният – пепелява сянка с розово лице. В ума
на Едмонд се промъкна мисълта да остави портрета да
изсъхне и да види дали задната страна не се е получи-
ла по-добре от предната. Но Сюлейман надделя, както
беше успял да победи страха. Можеше да кажат, че ху-
дожникът не е бил сигурен в себе си. Че тази несигур-
ност произтича от непознаването на мисията на артиста
в социалистическия строй. От незнанието как трябва да
бъде представена фигурата на ръководителя. Опитва се,
но няма нужния талант за толкова важен портрет (боже,
опази!) – и подобни опити за очерняне, които щяха да
се изрекат във фазата на подбор на картините, щяха да
са най-малкото зло. Дори по-добре портретът да бъде
отхвърлен заради липса на талант, отколкото да бъде
одобрен и критиката да дойде от партийните началници
в областта на културата и изкуството. Няма необходи-
мата художествено-идеологическа подготовка. Или, не
дай боже, критика от Съюза на художниците, публику-
вана във вестник „Светлина“, „Съюз“ или (боже, боже!)
в „Народен глас“, или „Труд“, тогава вече… Четвърт
страница в „Народен глас“ или половин в „Труд“ и мо-
жеш да завършиш в затвора. Когато кажат артистите,
че си слаб художествено, партията подхваща, че си
допуснал тежки идеологически грешки. Целенасочено
престъпление от хладнокръвен враг на народа. Изводът
е, че щом не обичаш партията и нейния ръководител,
то нищо не ти иде отръки. Мислеше, че ще ни хвърлиш
прах в очите, а, народен изеднико?
Едмонд се събуди от този унес изведнъж, сякаш раз-

285
търсен от земетресение, а Сюлейман се сви в един ъгъл.
Знаеха си мурафетите. Едмонд се ослуша за гласа от
спалнята на родителите му, а Сюлейман се спотаи още
по-дълбоко. Едмонд взе едно парцалче, напои го с мал-
ко мазнина и малко червена боя и изтри силуета, който
се виждаше от задната страна на портрета. Не знаеше
дали е сънувал нещо, или Сюлейман му внушаваше
това безпокойство и несигурност до такава степен, че
ръката не го слушаше. Остави всичко и взе бутилката с
ликьора. Надигна я, но отпи малко. Усещаше неприятен
дъх в устата си. Погледна картината под светлината и
му се стори, че лицето на портрета е със съвсем ясни
черти. Запали цигара и издуха дима с въздишка. В този
момент Сюлейман хвана шишето и го надигна жадно.
Черната течност сякаш напълни голяма дупка в сърцето
му, пълна с болка. Едмонд се втурна из къщата в мрака
да затваря всички прозорци и врати, като започна с вра-
тата на стаята на старите. Постоянно му се струваше, че
чува гласове отдолу, в ума му се въртеше като призрак
припевът на циганчето за черните гащи. Думите се ре-
дяха кратки и отсечени, сваляй, черните, гащи, курво,
о, кеф, докато накрая се завъртяха лудо като сигнали
от морзовата азбука. Тъъът, тъъът, тъъът. Когато затво-
ри всичко, седна под голямата лампа, запали цигара и
се загледа в портрета. Сякаш почувства как зад гърба
му слънцето изгряваше зад Дайти. Когато стана съвсем
светло, се изправи и си направи кафе. После седна с ка-
фето и цигарите пред портрета с надеждата, че ще из-
съхне, тъй ще може да го докосне и да го остави така, в
приемливо състояние, преди да отиде на работа. Имаше
още една тайна причина, която не смееше да признае
пред себе си. Нещо му нашепваше: „Ами ако сега влезе
някой и те хване жив с портрета в това състояние? Ще
има вой до небето! Това копеле се подиграва с нашия

286
ръководител! Чака те куршум!“.
Отиде да си измие зъбите и се почувства възроден.
Реши да се обръсне. Бръсначът заседна в брадата му и
го поряза по бузата.

***

Коци отвори очи. Погледна към прозореца да види

дали е съмнало, после погледна часовника. Стана тихо,
за да не събуди жена си, отиде в кухнята, сложи вода
да кипне за кафе. Докато се бръснеше, жена му отвори
вратата на банята. Той я видя с крайчеца на окото си,
после, с лице към огледалото, каза:
– Трябва ли ти тоалетната?
– Ще те изчакам да свършиш – отговори му тя.
– Излизам – каза Коци, – точно започнах да се бръс-
на, можеш ли да почакаш, или бързаш?
– Бързам – каза съпругата и Коци излезе да я чака
в коридора, после отиде и пусна тихо радиото. Щом чу
да се отваря вратата на банята, се върна да се обръсне,
като надникна в стаята на децата да види дали са будни,
или спят.
– Да ти сложа ли кафето? – попита го жена му.
– Не, не – отговори º той, – като се обръсна, да не
изстине.
Погледна се в огледалото, мустаците му се откроява-
ха още по-добре в контраст с бялата пяна. Свари кафе-
то, докато жена му приготвяше закуската на децата.
– Ще ядеш ли? – попита го тя, но той мърмореше
нещо неясно и тя се обърна да го погледне. Под муста-
ците, все още далеч от тези на Сталин по дължина и гъс-
тота, Коци приказваше, сякаш се опитваше да припомни
нещо и на себе си, и на жена си.
– С ясни мисли, едно, с горещо сърце, две, с чисти

287
ръце, три, Джержински е казал всичко в едно изречение.
Жена му кимна като че ли леко уплашено, после го
попита:
– Да нямаш проблеми в работата?
– Всички може да спят, но жената бди – отвърна
Коци. – Такива ми ти работи.
– Антипартийна група? – попита отново тя. Коци я
погледна учудено.
– Никога не ме питаш за работата, как така точно
днес ме питаш?
– Хората приказват след тази история с боята – отго-
вори съпругата му.
– Така значи, говорят. И какво казват според теб?
– Не е според мен, Коци, хората говорят. Някои каз-
ват, че е саботаж на китайците, други – че е станало
така, защото са използвали наша боя, не китайска. Ще
има ли осъдени? Много ли?
– В момента тече разследването. Ще бъдат осъдени
виновните, както винаги.
– Една приятелка от училището ми каза: „Голяма ра-
бота, че е паднала боята. Случва се, като се сблъскаме
с такъв проблем, научаваме се как да го разрешим“. Ти
как мислиш?
– Казах ти, случаят се разследва. В следствието ще
разберат всичко.
– В следствието? – попита го уплашена тя. – Толкова
ли са зле нещата? Сигурно е някоя голяма група?
– Какво толкова се чудиш. Следствието, да, това му е
работата на следствието. Ще съберат доказателства, ще
установят виновниците, щетите, дори и невинните. А на
теб какво ти става? Никога не си ме разпитвала.
– Нищо. Жената на Рамиш разправяла някъде, че Ра-
миш º казал, че тази работа е по-дълбока, отколкото из-
глежда. Не било просто икономически саботаж, имало и

288
идеологическо престъпление.
– Ти там ли беше? Чу ли я да казва това? – попита
Коци.
– Защо да съм била там? Нали ти казах, разправяла
някъде  – продължи жена му с подозрително любопит-
ство.
– И къде е това някъде, където жената на човек от
партията е взела да разправя такива неща? Ние сме още
на етап оперативна работа. Щом искаш да знаеш, да,
така казва Рамиш и на събранията. Явно така е решил
големият началник.
– Големият? Най-големият? – учуди се тя и гласът
º трепна. – Най-големият се занимава с този въпрос?
Значи правилно е казала, работата е дълбока… Ти как-
во знаеш по този въпрос? Каква е тази антипартийна
група, като онази от отбраната или като саботажите с
бензина? Горката аз!
– Нали ти казах… Горката? Откъде-накъде горка-
та? – каза с привидно спокойствие Коци. – Чула ли си
още нещо да се говори?
– Ти какво, разпитваш ли ме? – отговори жена му.
– Питам те, не те разпитвам. Кажи ми.
– Ти знаеш нещо! Какво криеш от мен? Горката аз!
– Какво ти става бе, жена? Чула ли си нещо повече?
Това Рамиш го каза на три събрания. Аз самият имах
няколко срещи с него. Какво ти става, знаеш нещо, кое-
то аз трябва да знам, и го криеш от мен? – Гласът на
Коци беше леден. – Кой ти каза?
– Нищо не знам. Кой ми каза, ами тази приятелка,
дето вика голяма работа, паднала боята, в крайна смет-
ка нали минаха празниците.
– И какво? Знае ли още нещо тази твоя приятелка? –
настоя Коци.
– Не знам, Коци, и не искам да знам. Защо се зани-

289
мават с това? Каква е тази антипартийна група, Коци?
Страх ме е да не ни се случи нещо.
– Да не ни се случи нещо? – учуди се Коци. – На кого
да се случи нещо?
– На нас, Коци, на мен, на теб, на децата…
– Каква връзка имаме ние с това? – попита търпели-
во Коци.
– Ами онези от Министерството на отбраната, всич-
ки ли бяха виновни? Ами онези с бензина?
– Кой ти ги разправя тези неща? Приятелката от учи-
лището? Това е агитация и пропаганда! Ти никога не си
говорила така, кой ти ги наприказва тези? Казвай!
– Никой не ми е казвал, кълна се в децата! Не знам
какво ми стана… Ами ако тя казва истината, ако жена-
та на Рамиш наистина е разправяла това… Като си по-
мисля за тези от отбраната… всички изчезнаха, Коци.
Някои са ги убили, някои са ги хвърлили в затвора. Ами
децата, Коци? И всички тези интернирани, арестува-
ни…
– Това не са твои думи. Кажи ми кой ти ги разпра-
вя… Как се казва приятелката?
– Семи, ти я познаваш, Семи. Тя се вижда всеки ден
с жената на Рамиш, работят заедно. Семи е от нашите,
Коци, от партията, не е провокаторка. Ето, ти сега, като
ми говориш така, не ме ли провокираш?
– Знам я Семи. А ти какво º каза? – попита Коци.
– Нищо, само слушах.
– Съвсем нищо?
– Съвсем нищо, Коци, кълна се в децата.
– Какво още ти каза, какво запомни?
– Попита ме какво мисли Коци. Той е партизанин,
каза, трябва да знае.
– А ти какво º каза?
– Нищо. Казах º, че нищо не знам. Какво мога да

290
знам аз, вкъщи никога не говорим за работа. Но се уп-
лаших. Казах си, горката аз, сега ще ни подхванат и нас
и кой знае как ще свършим…
Коци я гледаше внимателно, за да долови и най-мал-
ката следа от лъжа. Прокара ръката си по мустака два
пъти, взе чашата с изстинало кафе и я остави обратно в
чинийката.
– Да ти направя ли ново кафе? – попита го жена му с
треперещ глас.
– Не, притопли ми това, ще пийна малко, вдига ми
кръвното това турско кафе.
– Добре ли си, Коци? Да ти направя прясно, пък ти
изпий половината, да ти замирише на кафе – каза тя и
започна да върти усърдно дръжката на мелничката
– Защо да не съм добре? Зле ли ти изглеждам? Ти ми
кажи какво ти е. Хайде, направи кафе, ще го пием пряс-
но. Слушай, помисли си добре дали не забравяш нещо.
Нещо друго да си казала или някой на теб да ти е казал?
– Защо, Коци, мислиш, че някой ме е провокирал ли?
– Нищо такова не съм казал – отрече той и замълча,
докато чакаше кафето. От стаята на децата се чу шум,
бяха се събудили за училище. Двамата съпрузи се спо-
гледаха, Коци каза тихо: – Помисли си добре, опитай се
да си спомниш. От това, което ми казваш, не мисля, че
има причини да се притесняваш. Само да не си забрави-
ла нещо.
– Не съм, това е всичко. Кълна се в децата.
– Ами историята за онези от Министерството на от-
браната откъде дойде, тя ли ти я каза?
– Тя, Коци, всичко тя ми каза.
– А жената на Рамиш къде ги е разправяла тези ра-
боти?
– На някакво тържество, така ми каза. Имало годеж в
работата, в тесен кръг, само от партията.

291
 – Ами тази, твоята приятелка, и тя ли е от тесния
кръг на партията?
– Не, тя самата не, мъжът º има роднини и някакъв
приятел от блока. Не знам точно, не ми е казвала. Ние
се виждаме рядко, така, за пет минути на улицата, кол-
кото да си кажем как сме, що сме… И сега ми дойде на
ума…
– Виждате се рядко и тя ти разправя такива неща?
Как стават тези работи? Или ти е приятелка и ти говори
такива неща, или не ти е приятелка, понеже ти говори
такива неща…
– Какви неща, Коци? Плашиш ме! Тя ми каза голяма
работа, че се е случило това, а на мен ми се стори, че е
говорила с жената на Рамиш.
– Сторило ти се е или наистина е говорила с жената
на Рамиш?
– Не знам, не помня дали ми каза, че е говорила с
жената на Рамиш. Коци, ти знаеш ли нещо за тези от
Министерството на отбраната? Кажи ми, цял живот сме
заедно, никога не си ме лъгал и аз не съм те лъгала. Ще
ми кажеш ли?
– Какво да ти кажа?
– Обещай, че ще ми кажеш истината.
– Не знам какво ще ме питаш, как да ти кажа да или
не?
– Имаше ли невинни във вражеската група от отбра-
ната, Коци? Кажи ми честно!
– Не. Дадоха ги под съд, получиха си присъдите спо-
ред престъпленията, които са извършили, и толкоз. –
Коци я погледна настойчиво в очите. – Да не би да зна-
еш нещо повече? Какво ти каза приятелката ти?
– Попита ме какво казва Коци, това е.
– Попитала те е какво казва Коци, голяма работа,
какво толкова се притесняваш! И тя е една патка да си

292
отваря устата, като нищо могат да я обвинят в агитация
и пропаганда. Всъщност няма да е лошо да я пратят два-
три месеца на полето да поработи, да не º знае толкова
устата.
– Ти няма да я обвиниш в агитация и пропаганда,
нали, Коци? Тя ми е приятелка. Сподели ми като на при-
ятелка. Бяхме много близки в гимназията, после живо-
тът ни раздели, работа, семейства…
– Така стоят нещата в правосъдието, да знаеш, за да
осъдят някого, трябват свидетели. Ето, аз сега, ако я об-
виня в агитация и пропаганда, ти трябва да се явиш като
свидетел или някой друг, който е бил там.
– Само двете бяхме, никой не ни чу.
– И да ви беше чул – каза Коци и се усмихна, за да
º вдъхне кураж, – няма нищо. Глупави жени, по всеки
въпрос имат мнение. Вместо да ходят да си гледат рабо-
тата, да не им загори манджата, само приказват. А пък
тя ми каза, а пък аз º казах… Дрън-дрън! Тя пък какво
те е заразпитвала какво съм казал аз? Какво значение
има какво съм казал аз! Който е виновен, бива осъден.
– Аз нищо не казах, Коци! Тихо, че идват децата.
Двамата замълчаха, децата ги поздравиха с добро
утро и седнаха да закусват. Ядяха мълчаливо, докато
Коци бавно отпиваше от кафето. После децата сложиха
храна за обяд в чантите си и излязоха.
– Дали не са чули нещо? – попита жената притеснена.
– И да са чули, за добро е. Утре тази страна ще е
в техни ръце, ще носят отговорност и за себе си, и за
другите.
– Коци, моля те, кажи ми, да пукна, ако кажа на няко-
го… Имаше ли невинни в групата от отбраната? Жена
съм ти, майка на децата ти, страх ме е да изляза на ули-
цата…
– Мълчи, глупачке! Какво те интересува виновни ли

293
са, невинни ли са? Тези неща ги знае партията. Станало
е това, което е трябвало да стане. Ти знаеш ли кой съм
аз?
– Имало ли е, или не? Няма да се откажа, а ти ме на-
ричай както искаш.
– Не.
– Ами децата, Коци? И те ли са били виновни?
– Престани! Децата на враговете също са врагове.
Родителят отговаря за детето си. Ако родителят е враг,
враг е и детето. Класовата борба е борба, това да не ти
е сватба!
Коци излезе ядосан в коридора. Сложи си дългото
палто до коленете и отвори външната врата. После нео-
чаквано се върна, сякаш нещо напираше отвътре в него,
отвори вратата на кухнята и каза на жена си:
– Всички бяха виновни. Бяха извършили престъ-
пление към партията и отечеството. С децата – това е
положението. Ние ги обичаме повече, отколкото тех-
ните родители. Защото техните родители са знаели как
се отнасяме с враговете и въпреки това са тръгнали да
си трошат главите и да излагат децата на риск. Тръгвай
сега на работа, че окъсняхме.
– Да, Коци, ще побързам, да не би някой да каже
нещо.
– Обличай се, ще те закарам с колата – каза º Коци. –
Кой ще каже нещо? Какво ще каже? Пак нещо премъл-
чаваш!
– Не, Коци, няма нищо, ето, готова съм, идвам. Както
кажеш, както кажеш.
По пътя и двамата мълчаха. Оставиха я пред служба-
та º и шофьорът се върна по обичайния маршрут. Коци
си погледна часовника и каза на шофьора:
– Спри някъде да пием по едно еспресо.
Коци обичаше да си пие сутрешното кафе с чашка

294
ликьор, но не си позволяваше да отиде на работа със
зачервени бузи, смяташе, че това разваля вида му на во-
енен. Понякога, в случаи като този, когато трябваше да
помисли на спокойствие, се отбиваше в някое кафене,
преди да се захване с работата. Подреди в главата си
всички изречения на съпругата си. Дума по дума, всич-
ко поред. Отпи глътка ликьор и усети как в него се на-
дига усещане на страх и мрак. Коци се страхуваше от
неизвестното повече, отколкото от смъртта. Когато има
нещо неясно, човек прави грешки и обърква пътя. Тази
мисъл му беше нещо като девиз. В такъв случай човек
трябваше да остане на място, като кон, да се огледа, да
се опомни, да опознае мястото, да надуши опасностите
пред себе си и да се шмугне в гората, за да намери пъ-
тека.
– Гледа ли мача, шефе? – попита го шофьорът.
– Не, слушах малко по радиото, имах работа.
– Ех – въздъхна шофьорът, като заедно с това издуха
дима от цигарата, – много работа ви се е събрала тези
дни с този проблем с боята, така разправят всички.
– Друга работа имах. Не се занимаваме по цял ден
с един проблем, нали трябва да си оправдаем заплати-
те. Пълно е с проблеми в цялата страна. Но като стана
дума, какво си чул да разправят тези всички?
– Всички за това говорят, шефе. За това с боята.
Знам, че е пълно с проблеми. Ето, казаха ми, че снощи
във Фиерза някакви се сбили, сутринта ми казаха, като
наливах бензин.
– Обичайната разправия ли, какво ти казаха?
– Обичайната, напили се в кръчмата, после се сбили
заради някаква лекарка, разправят.
– Какви са били?
– Работници.
– Работници да се бият за лекарка, вярно ли? – учуди

295
се Коци. – Сигурно е някоя курва.
– Не, не ми казаха така.
– Не може да е лекарка. Лекарките ги държат изкъсо
в работата. Нещо друго ще да е.
– Все едно, шефе, не е наша работа. Имат си полицаи
и следователи във Фиерза бол.
– Така е – каза Коци, но запази за себе си останалата
част от отговора. Запали си цигара, колкото да държи
нещо в ръка, и се замисли за досието, което правеше
на Едмонд. Имал е преизпълнение на плана, работил
е добре, ходил е доброволец, изливал е бетон, взимал
е възнаграждение, всичко изглеждаше наред. Върнал
се е да види годеницата си и я хванал с някакъв раз-
вейпрах. Шофьорът си изпи кафето и се загледа в него
като куче, очакващо заповед. – Отиди да запалиш ко-
лата, аз ще платя – нареди Коци и той веднага тръгна.
Коци не понасяше хората, които приемаха да ги черпят
подчинените им. Хубаво, уважение към високия пост,
хайде, ако си направил услуга на някого, да ти донесе
шише ракия или кокошка за Нова година. Но това бур-
жоазно мазнене, което приемаха без нужда началници-
те от подчинените си, не можеше да го търпи. Държава-
та осигуряваше на всички началници в институциите и
на висшите военни двойно по-големи заплати, отколко-
то на подчинените им. И три пъти по-големи, отколкото
на работниците. Малко хора взимаха такива заплати,
може би само народните артисти. Взимаха и допълни-
телни възнаграждения. Но ето че всички се държаха
по този отвратителен начин. Сякаш се чувстваха още
по-високопоставени, когато другите им плащаха кафе-
то или ракията. Още откакто махнаха военните степени
и сержантът можеше да седне на една маса с генерала,
всички се почувстваха равни и приемаха келепира като
степен. Той плати и излезе. В колата отново се зами-

296
сли за разговора със съпругата си и онзи неясен вла-
жен мрак покри портрета на Сталин вътре в него, кой-
то закриляше малкия партизанин Коци. Инстинктивно
поглади два пъти мустаците си, преди да слезе от кола-
та и да влезе в службата. Когато стигна до кабинета си,
мракът в него се разреди, издухан от топлината на печ-
ките и знамената и лозунгите вътре в сградата. Влезе
в кабинета с мисълта да си изгради персонална схема
как да разпита един по един обвиняемите от списъка
по въпроса с боята, за да може да връчи предварител-
ни данни на следствието, когато започнеха процедура-
та по наказателното преследване. Без да иска, докато
обмисляше въпросите, които ще зададе на Сюлейман,
в съзнанието му се пресъздаде сцената на изневярата,
видяна с очите на Едмонд, подкрепена със свидетел-
ствата на полицая, началника на кварталната органи-
зация, Рамиш и Авни. И тогава разбра, че този неясен
влажен мрак вътре в него е гадост. Мръсотия. Отврат.
Беше кал с цвят на глина, примесена с потта от преумо-
рата в ботушите, винаги кални, нямащи възможност да
изсъхнат там, в планината, или във Фиерза, в зимната
влага. Почувства се на мястото на Едмонд, там, пред
вратата на спалнята на родителите му. Отваря вратата
и открива вътре курвата с разтворени крака. Почувства
влагата в себе си, която притискаше отвътре ребрата
му, усети тежест в сърцето си. Беше като завързан въ-
зел на вратовръзка, който е стегнал и яката. Тежестта
отвътре сякаш го блъскаше в портрета на Сталин. Про-
кара два пъти ръка по мустака си и започна да пише
обвинителните въпроси. След втората цигара умът му
се проясни. Трябваше да се наложи дисциплина дори в
мирно време. За да се стегнат редиците, трябва да има
и страх. Победата изисква жертви. С хладен ум, едно,
с горещо сърце, две, с чисти ръце, три. Всичко щеше

297
да се нареди. Написа първия въпрос към Сюлейман:
Как се казваш и защо? После се замисли дали тряб-
ва да пише едни и същи въпроси за всички обвиняеми.
Стори му се по-ефикасно поне първите въпроси да са
различни за всеки. Спря малко да помисли, после се
сети. Втори въпрос: Защо се раздели с жена си? Написа
отдолу „годеницата“ като провокативен въпрос и сло-
жи две удивителни. После номер 3: Име на бащата, на
майката, на дядото, на бабата, по майчина и по бащина
линия. 4. Дядо на бащата, дядо на майката, баба на ба-
щата, баба на майката. 5. Има ли арестувани от семей-
ството? (Кои са, разкажи с подробности защо.) 7. Имаш
ли братя, сестри, други деца на майката или бащата. 8.
Образование. 9. Има ли в рода ви затворници, бегълци,
или осъдени на смърт и разстреляни? 10. Бил ли си в
затвора? „С десет въпросителни“ – процеди през зъби.
Свършено е с него, помисли си, като разгледа докла-
дите от квартала в биографията му. 11. Образование.
Тук спря за момент. Коци не приемаше предателството.
Нужни са двама души, за да се отклониш от правия път,
в това беше вярвал цял живот, един, който се отклонява
от пътя, и един, който да му го каже. Когато човек сам
се е отклонил от пътя, той всъщност не се е отклонил,
просто все още не е открил правилния път. Когато го
намери, все едно не се е отклонявал. Трябва още един,
който да каже: „Изгубили сме пътя!“. Трябва някой да
ти потърси сметка, да те обвини. Без свидетели няма
виновни. Вината трябва да я посочи някой, който е на-
половина виновен. Защото е свидетел. И той подчерта
името Исмаил. Сложи до него звездичка и обяснение в
края на страницата: Дали се е отклонил от правия път,
или сега го търси? Кой от двамата всъщност се е откло-
нил от пътя? Ами Адриатик? (Да се чака директива!)
Коци дълго мисли върху имената от списъка. Рабо-

298
тата трябваше да се раздели на две фази. Първа фаза –
да се открие наказателната отговорност за причинените
на държавата финансови щети, втора фаза – да се видят
идеологическите щети. Силно почукване на вратата го
откъсна от стратегическите размисли. Той вдигна глава
и извика:
– Влез!
Влезе един от подчинените му.
– Другарю Коци, пристигна телеграма по случая с
лекарката.
– Донеси я – отсече Коци. Прочете телеграмата и на-
реди: – Кажи на шофьора да приготви колата.
– Както наредите – каза служителят и Коци, докато
си обличаше палтото, го проследи с очи до вратата.
– Накъде, шефе? – попита шофьорът.
– Към Фиерза – каза рязко Коци. С един куршум –
два заека. Щеше да разпита Сюлейман и за Фиерза.
– За тази, лекарката ли, шефе? – попита отново шо-
фьорът. – Толкова ли е важна работата, че чак тебе те
пращат да биеш път до Фиерза?
– Защо, на теб да не ти се уморят колелата на кола-
та? – сопна му се Коци, после си помисли, че все пак
пътят е дълъг и ще трябва да си говорят за нещо. – Тръг-
вай и спри някъде да си купим цигари с филтър, не знам
дали ще има там – продължи помирително той. – Трябва
да отидем на място, пребили са някакъв човек до смърт.
– Умрял ли е? – учуди се шофьорът. – Пребили са го
или направо са го убили?
– Това трябва да разберем.
– Да не са го били полицаите, шефе? – сниши глас
шофьорът.
– Да не би да си разбрал нещо, което аз трябва да
знам? – Коци поглади два пъти мустаците си, без да се
обърне да погледне шофьора. – Казвай! Знаеш, че ти

299
познавам и кътните зъби. Знам, че щом питаш, значи
знаеш нещо.
– Казаха ми сутринта колегите, като тръгваха по за-
дачи. Шофьорът ми каза. Вярно ли е, шефе, умрял ли е?
– Какво ти каза шофьорът?
– Че едва се е освестил, бил някакъв началник склад.
– И какво станало с този началник склад? Казвай де!
– Каза ми, че бил внук на някаква важна клечка, вяр-
но ли е, шефе?
– Виж, това не знам.
– Полицаите го пребили, но не знаели, че е внук на
еди-кого си.
– А ти знаеш ли чий внук е?
– Не, не знам.
– Хайде да тръгваме, ще разберем всичко.

***

Когато колата на Коци излизаше от Тирана, Авни се

яви в кабинета на Рамиш на уговорената среща.
– Говорих с Коци, другарю Рамиш – каза Авни още
от вратата, след като поздрави като войник.
– И какво разправя Коци? Добре ли е? – каза Рамиш
и го погледна.
– Със здравето е добре, другарю Рамиш, поне на мен
така ми се стори, обаче…
– Казвай, Авни, казвай, тук си в службата на парти-
ята, тук няма тайни, хайде, говори направо – подкани
го Рамиш, но видя, че се колебае. – Нещо за Коци ли е?
Какво? Той ли е казал нещо?
– Не ми се вижда, как да го кажа, много твърд и ре-
шителен по този въпрос. Каза ми, че първите в списъка
не са повече виновни от тези, които сме махнали оттам.
Даже каза, че оня непрокопсаник изобщо нямал вина.

300
Че нямал нищо общо с тази работа, а ако има, то той е
последният от виновните.
– Че защо така ще говори Коци? Да не би той да има
някаква връзка с този непрокопсаник? – усъмни се Ра-
миш.
– Каза, че няма, аз го питах. Говореше нещо за бор-
бата. Струва ми се, че го съжалява заради тази история
с бившата му годеница. Дори май я нарече курва.
– Как може Коци да направи такава грешка?! Не мога
да повярвам, сигурно нещо не си разбрал. Коци е гово-
рил така? Нарекъл я е курва? Как е възможно Коци да
допусне такава грешка… Учуден съм… учуден съм от
това опортюнистично поведение на Коци. Съвсем от-
крито ли го каза?
– Не, другарю Рамиш, каза ми, че сте обсъдили въ-
проса, аз исках само да се консултирам с него – започна
да увърта Авни.
– Какво ти каза, че сме обсъждали? – попита Рамиш
и гласът му стана писклив.
– Каза ми, че сте говорили по въпроса, а пък аз му
рекох, че това не го прави по-малко враг този непрокоп-
саник. Така му казах.
– Правилно, добре си му отговорил. А той какво
каза?
– Той има някакви съмнения и затова е добре да ги
обсъдим с вас, дори в по-широк кръг, ако работата го
налага. На него не му е ясно дали ще има открит съд в
колектива и в квартала. Защото, каза, от колектива може
да извадят друг списък, с други имена, от приятелски
чувства или от страх да не бъдат наказани и други. Каза
ми, че в квартала го харесват, че във Фиерза бил ра-
ботил много добре, бил изявен в работата си, а тази,
годеницата му, каза, че тя е, ще ме извините за израза,
но трябва да бъда честен, ами той я нарече курва… А

301
пък аз му казах…
– Че това не го прави по-малко враг! Правилно си му
казал! – избоботи Рамиш. – А после какво стана?
– Това не е всичко. Каза, че и синът му да беше, ако
е виновен, трябва да бъде съден. Но този Едмонд, или
Сюлейман, той не бил стълбът, който държи покрива.
После каза, че дисциплината в борбата изисква жертви,
в това той бил убеден, затова мисли някакви схеми за
разследване, някакви стратегии…
– Схеми?! Стратегии?! Откъде-накъде, да не би да
съдим невинни хора? Виновни са! Не може да осъждаме
директора на предприятието и хората от партията, кога-
то е очевидно, че вина имат тези, които са използвали
некачествените материали с пълно съзнание. И не са за-
явили навреме. Нищо, аз ще говоря с Коци. Докъде сме
със списъка? Колко души се оформя групата?
– Ами понеже и Коци попита, как ще квалифицира-
ме групата – антипартийна или идеологически саботаж?
Това е важно, както каза и Коци, ако е саботаж, чака ги
куршум. За финансови щети и евентуално агитация и
пропаганда ще ги пратим в мините, да са живи и здрави.
– Това трябва да го обмислим и да го обсъдим с дру-
гарите от партията. Но първо ще ни представите факти-
те и доказателствата, както е заръчано в партийната ди-
ректива. Започна ли разследването?
– Още не. Още не сме разпитали никого, само пред-
варителната процедура, веднага след случката. Коци
смята, че трябва да мине в следствието като финансо-
во ощетяване на държавата. Може би това се подкрепя
от факта, че боята се е изтрила, след като са свършили
работата. Ние от Държавна сигурност ли да се заемем,
или полицията?
– Да ги разделим на две групи, едната ще я поеме-
те вие, а другата ще я дадем на Коци. Тъкмо ще стане

302
по-бързо и ще се изправят заедно пред съда като анти-
партийна група за финансови щети.
– Както кажете. Тук обаче има една малка подроб-
ност… Ако Коци избира първи, той ще вземе първите в
списъка… А и аз не знам как трябва да ги третираме…
– Добре тогава, нека ги вземе той. В съда всички ще
бъдат осъдени. За съда пред колектива мисля, че Коци
е прав, по-добре да няма. Някак си много китайско ще
изглежда, няма да направи добро впечатление. Няма
да пускаме листовки. Китайско е. Откъде ще започнеш
разследването?
– Със Сюлейман и Исмаил, после останалите от спи-
съка.
– А кои са останалите от списъка? – попита Рамиш и
Авни му го подаде. Той го прегледа набързо и го пъхна
в една червена папка. – Имат ли нещо общо с боята?
– Не, нямат връзка. Нищо, което можем да докажем
с факти.
– Познават ли се помежду си?
– Не. Само първите двама, другите нямат връзка по-
между си. Но може да изскочи нещо по време на раз-
следването.
– Значи нямаме доказателства, че имат връзка?
– Не, за останалите нямаме.
– И колко души остават, като изключим тези другите,
които нямат връзка?
– Двама. Понеже директивата беше да не закачаме
ръководството на предприятието.
– Може да помислим за директора – предложи Ра-
миш. – Да отиде малко да поработи в производството,
после ще видим. Но не в същото предприятие. Някъде
другаде, може би на някоя организационна позиция в
производството. Записа ли всичко?
– Разбира се.

303
 ***

– Исмаил, да минем през къщи в петък да пийнем по

чашка или имаш работа? – каза Едмонд.
– И да имаме работа, казваме на работата „стоп“, а
на чашката – „давай“! – отвърна Исмаил и се засмя. –
Ако е хубаво времето, да отидем някъде навън. Ако
вали, да отидем у вас, но няма да пием много. Миналия
път два дни бях махмурлия. В събота ще работим, вече
е ноември.
– Не, мислех да погледнеш картината, да видиш дали
е добре. Може да пийнем по едно, да видим портрета,
после може да излезем някъде на ракия и кюфтета, в
ресторант-градина „Първи май“ например.
– Добре, да пием по едно двойно у вас, после в рес-
торант-градина „Първи май“. Но отсега да ти кажа, че
не мога да стоя до късно, вкъщи вече започна третата
световна война с жена ми.
Двамата не се видяха по отделите чак до петък в че-
тири часа на портала на предприятието, където Едмонд
чакаше вече с нетърпение.
– Хайде да тръгваме към онези чашки – каза Исмаил.
– Чакай да взема един салам, че май нямам – каза
Едмонд, когато слязоха от автобуса.
– Ти иди за салам, аз ще взема една ракия, стига с
този ликьор.
– Аз ще пия ликьор, имам и кафе. Ракията не напива,
ликьорът те развеселява. Пиеш си и си трезвен до края.
– Обаче си махмурлия два дни. Всеки според вкуса
си – ти ликьор, аз ракия.
Двамата се качиха по стълбите с храните, увити в ка-
фява амбалажна хартия, предвкусвайки удоволствието
от питиетата. Исмаил тръгна направо към кухнята, за да

304
види портрета, и отпи ракия направо от шишето.
– Къде ти е портретът?
– Исмаил, вече започна да пиеш, остави портрета.
По-добре да излезем да пием навън.
– Да ти сера на картината! Що за картина е това?
– Ще ми сереш на картината, без дори да си я ви-
дял? – нервира се Едмонд, а Сюлейман като луд се мя-
таше из белите дробове, обзет от страх, и повтаряше:
„Провокатор, шпионин! Ще влезеш в затвора заради
този, изхвърли го!“.
– Защо се страхуваш? Защо? Че американците ще
отидат в Китай и няма да дойдат в Албания? Не бъди
глупав! Щом могат да стигнат в Пекин, ще дойдат и в
Тирана.
– Исмаил, май си се подкарал още от работата. До-
като дойдат, ние трябва да стоим тук и да ги чакаме.
Стига, че и стените имат уши. Хайде да излизаме.
– Хайде, хайде, дай да видим портрета. Нали дойдо-
хме да пийнем малко. Прав си, стените имат и уши, и
задник, каквото изядат, трябва да го изкарат.
Едмонд се замисли за момент, след това, за да се от-
ърве от безпокойството и Сюлейман, донесе портрета
на ръководителя и го постави на мястото му.
– Дай го на светлина – каза Исмаил, – оттук не виж-
дам. Ами добре изглежда, няма от какво да те е срам. Да
не би да те е срам, че голям художник като теб е нари-
сувал нашия велик ръководител?
„Изгони го! – каза със заповеднически глас отвътре
Сюлейман и се намъкна в кожата му като змия. – Този
е шпионин и иска да те провокира!“ В този момент Ед-
монд изчезна и от него не остана и следа в нито една
клетка от тялото му.
– Ако ще говориш така, отивай си! – извика гневно
той.

305
 – Хайде, наздраве! – Исмаил вдигна шишето с раки-
ята. – Чакай малко, не се дръж като султан Сюлейман.
Ти си артист, художник, сипи си. Седни, не се ядосвай.
Ела тук, артисте. – И той му подаде шишето. Едмонд го
надигна и започна да пие като крайпътен кладенец, кой-
то поглъща дъждовната вода. – По-добре ли е, артисте?
По-добре е, слушай приятеля си. Ти си стой тука, щом
ти харесва. Ако искаш Сула, ако искаш Еди. Стой си
вкъщи, тук ти си господарят – засмя се шумно Исмаил
с хълцания, а в очите му имаше сълзи. Мали, старият
гражданин вътре в него, го ядосваше. За каквото и да
беше разговорът, в крайна сметка се завърташе около
нея, Адриана, сякаш още беше тук. С пилешкия си мо-
зък, с косата като косми от потна подмишница, с кока-
лестите си ръце като на Герг Елез Алия след смъртта му.
Когато си спомняха за Адриана, и двамата, съзнателни-
ят Исмаил и гражданинът Мали вътре в него, никога не
я свързваха със секс, затова и изневярата º някак не им
правеше впечатление. По този въпрос бяха единодуш-
ни. Тя беше като празен чувал с два отвора, от единия
я пълниш, от другия я изпразваш. Един празен платнен
чувал, прогизнал от вода. Но заради приятеля си и два-
мата избягваха да я споменават. Като се сетеха за нея,
винаги им идваше да кажат „тая пуста курва“. Струваше
им се неестествено да си представят кльощавите º бедра
и изсъхналите º цици като джобове, обърнати наопаки.
Кодексът на мъжката солидарност се изплащаше двойно
с тази представа. Жената на приятеля е приятел. Прия-
телят не прави секс. Приятелят е приятел. Исмаил иг-
раеше ролята на отговорника, на висшестоящия, когато
понякога Мали се появяваше в душата му. Мали осъзна-
ваше, че идват опасни времена, а Исмаил се чувстваше
артист дори само от миризмата на маслена боя. Вина-
ги му се беше искало да направи нещо велико, когато

306
оставаше насаме със себе си и с пиянските си мисли.
Понякога толкова се напиваше, че уморен от алкохола
прескачаше смъртоносните граници на Албания. Тогава
Исмаил и Мали се сливаха в едно. Човекът и артистът
се свързваха. Като миризма на боя.
– Хайде, наздраве! – каза Едмонд и удави Сюлейман
с ракия. – Само недей да говориш глупости.
– Вземи си кашкавал, нали купихме. Да си допием и
да излезем да ядем кюфтета – каза Исмаил и взе порт-
рета със сериозна физиономия, сложи го на един стол
и го подпря на стената. – Светни лампата, да бъдем се-
риозни.
– Като става въпрос за изкуство, да говорим за изку-
ство. – И Едмонд отпи голяма глътка от шишето, за да
удави внезапно обзелата го горчивина. – Останалото е
без значение.
– Да говорим – съгласи се Исмаил, но забеляза, че
приятелят му се паникьоса и му направи знак с ръка на
ухото. – Какво ти става? Още не си отворил стаята на
родителите си? Защо стоиш така като някой бедняк? По-
ловин кухня, половин студио, половин спалня, половин
балкон. Отвори я тази стая, няма защо да стоиш повече
така! Няма защо! Или ти се струва, че още са тук? – каза
Исмаил, а Мали се надигна, за да му запуши устата.
– Понякога чувам всичко…  – промълви Едмонд, а
Сюлейман отвътре беше облян в сълзи. Обърна се да
види как приятелят му приема това разкриване на сър-
цето му, с дробовете, които издухваха ракията като ав-
томобилен ауспух.
– Пак чуваш гласове? Кого този път, Адриана? – каза
Исмаил с почти официален, лекарски тон.
– Не º споменавай името на тая, моля те! Мълчи
там… – изстена Едмонд също с официален тон на па-
циент.

307
 – Адриана, Адриана, Адриана! Пустата му курва!
Това е положението! Да продължавам ли? Пак ли за-
почваш? Извади си я от ума, човече! Дай да си изпием
ракията и да излезем, за два часа ще си намериш ня-
коя Адриана, Ариана, Алма, Афродита… Ерген си. При
това артист. Имаш добра работа, двустаен апартамент,
мебелиран. Отвори стаята на старите. Отвори вратата,
преди да е мухлясала съвсем. Няма никого вътре. Ще
влезеш там с новата жена. Глупак такъв! Стаята, в която
спиш, я използваш за студио. Такъв е животът. Какво,
ще говорим ли, или ще пием? Дай ракията и кашкава-
ла, нарежи и малко свински салам, да излапаме прасето
и да довършим ракията. После ще излезем да пием по
една бира като нормални хора, където кажеш. Не, аз ще
кажа, знам едно място с бира и пържоли. Ако ще да вали
дъжд… После всеки по делата си. – И Исмаил погледна
часовника на ръката си. – Ако искаш Сула, ако искаш
Едмонд… Приеми, че е умряла, и си намери друга. Про-
дължи напред. На твоята възраст няма да дойде някой
да те води за ръчичка. Приятели, роднини, тук са, но ти
трябва да продължиш, не може да стоиш на едно място.
– Стига, Исмаил, знам всичко това, но не съм имал
случай… Какво да се прави, съдба.
– Това да не ти е църква или джамия, за да чакаш
на съдбата. Не може да стоиш в очакване на съдбата.
Господ си отиде, сега съдбата ни е в нашите собствени
ръце. Излез от къщи, пък ще ти излезе късметът. Ако
работиш, излиза ти късметът, като заплатата в края на
месеца. Ако не правиш нищо, и късметът не ти излиза,
ако правиш нещо, ще излезе. Така стоят нещата. Ерген
си, трябва сам да си потърсиш късмета.
– Я си вземи салам, че те хвана ракията без мезе. –
Едмонд побутна към него салама, опечен леко на елек-
трическата скара.

308
 – Не мога да го ям, ако не е добре препечен. Знам, че
на теб ти харесва луканковият салам с парчета сланина
вътре, но на мен ми засяда в корема, сякаш съм погъл-
нал цяло прасе.
– Не се прави на мюсюлманин – каза му Едмонд и
му се стори, че разговорът се отдалечава от ръба на
пропастта и поема в обичайната посока. Нито Едмонд,
нито Сюлейман разбираха защо след тази история с бо-
ята Исмаил, вместо да си затвори устата, приказваше
все повече и по-открито. Сега го обзе спокойствие като
топлината на юрган в студена зима. Исмаил не говоре-
ше така с всички, а само с него, никога в присъствието
на трети човек. Сюлейман му беше вдъхнал чувство на
безпокойство и размисли наскоро, когато беше сънувал
един от онези объркани сънища. В него Адриана беше
протегнала ръце и го влачеше насила към спалнята на
родителите му, а на леглото имаше двама мъртъвци, по-
крити с черна пръст и поръсени с бяла пепел, която се
разстилаше като чаршаф на двойното легло. Сърцето
му се сви, сякаш Сюлейман беше хванал аортата му с
ръка и спираше кръвта. Едмонд се поддаваше безсилен,
но със странно желание. Изведнъж си спомни това и
вътре в него стана черно, по-черно от настъпващата но-
емврийска нощ.
– Какво посърна изведнъж? – попита Исмаил и от-
хапа парче салам с нежелание. Сякаш състоянието на
Едмонд се предаваше и на него.
– Коя дата сме днес? – попита Едмонд ни в клин, ни
в ръкав.
– Втори, струва ми се. Там някъде. Защо питаш?
Имаш време да завършиш портрета. Но ако питаш мен,
повече не го пипай. Може да минеш само с мека чет-
ка, за да попиеш по брадичката и под носа и да се по-
лучи преливане, само че задължително да го направиш

309
на дневна светлина. И повече не го пипай. Фона си го
почнал с червено, после си го минал с бяло, харесва ми,
че на места се вижда четката.
– Как мислиш, да го направя ли пак червен?
– Може и червен, но да е червено като албанското
знаме. Ако сега нанесеш над бялото, ще стане като звез-
да, ако не избие отдолу бялото. Сложи малко лак и вър-
ху него червено, да пробваш. Ти си добър художник,
изпипал си портрета. Намери по-хубава рамка или да
лакираме тази в работата и готово.
– Не знам, Исмаил, чудя се след тази история с про-
теклата боя дали няма да напомня на комисията за това.
– Твоята боя няма да се измие. Червеното си е чер-
вено, ще стане завършено. Дори комунизмът не може
да ни отнеме червеното. От друга страна, червеното е
много ярко и лицето ще изглежда бледо.
– Не ми говори, пробвах първия път с червено, точно
така стана – каза Едмонд, доволен, че разговорът е поел
в безопасна посока.
– Точно, и на мен ми се струва, че може да заприлича
на мъртвец. На призрак. Червеното е прекалено ярък
фон за малки картини. Но можеш да пробваш и ако не
стане добре, да го смениш. Портретът е станал много
добре, с цветовете, със светлосенките, личи си сръчната
ръка. Има излъчване на ръководител. Комисията ще го
хареса. Сега зарежи това и да излезем да пием нещо на-
вън и да хапнем кюфтета, стана ми гадно от този салам.
Сякаш съм ял разтопен восък. Ти си го яж, ако ти върви
с ракията.
Едмонд подаде на приятеля си бутилката с ракия и
взе остатъка от ликьора.
– Не ги смесвай, че ще се напиеш като кютюк – засмя
се Исмаил и му протегна ракията. – Пий ракия, като сме
почнали. Портрета повече няма да го пипаш. Червеното

310
може би не е добра идея. Само рамката оправи, можем
да я минем с варак и отгоре с кафява боя. Да тръгваме,
обличай се.
– Облечен съм, нали каза, че няма да стоим много
вкъщи. Чакай само да ти покажа картината с партизани-
те и тръгваме. Погледни я набързо. – И Едмонд извади
картината.
– Ау, ама ти си напреднал! Аз мислех, че само стати-
ва си направил. Два на два, както ми беше казал, а? Я
запали пак голямата лампа, за да я видя по-добре – каза
Исмаил и си погледна часовника. – Трябва да я огледам
внимателно, но сега нямаме време. Да тръгваме да пием
ракия и да ядем пържоли, че не сме излизали от сто го-
дини. – И той стана и излезе в коридора, където изчака
Едмонд да загаси лампите.
– Как ти се струва? – попита Едмонд, като го насти-
гна.
– Ще ти кажа, като захапя пържолата – отговори Ис-
маил и погледна към небето. – Няма да вали, да отидем
в ресторант-градина „Първи май“.
– По-добре в „Пушека“, ако завали, ще влезем въ-
тре – предложи Едмонд.
– От „Пушека“ няма да си тръгнем до утре сутрин-
та – не се съгласи Исмаил.
– Изпихме една бутилка ракия за половин час, по
още едно, максимум две. Няма да затваряме кръчмите,
ще се приберем, разбрахме се.
– Свинска пържола с бира, като всички честни ар-
тисти – каза Исмаил. – И ще си говорим за картината с
партизаните.
Двамата се качиха на автобуса, без да говорят, от
дъха им лъхаше на ракия всеки път, когато издишаха
като автомата, който отваряше и затваряше вратите,
спирка по спирка. Този дъх ги стопляше, излизаше от

311
вратите и се превръщаше в пара, която оставаше след
тях, като всички съмнения и колебания. Гледаха напред
нетърпеливи да стигнат на мястото, където ги чакаха
пържолите, бирите и разговорите. На Едмонд това му
приличаше на тишината, която настъпва, когато худож-
никът се отдалечава от картината, уморен от продължи-
телната работа. Тишина – също толкова изтощителна,
колкото и самата работа. Тишина, натежала от съмне-
нието, че не си се справил добре. Тишина, в която се
смесват светлините, всички нюанси на цветовете, всич-
ки миризми, цигареният дим и фасовете и дъхът от пре-
съхналата уста на човек, на когото му се яде нещо, но
няма апетит. Такава беше и тишината в автобуса, където
засъхналата кал се стържеше в ламаринения под.
Автобусът стигна до часовника в центъра заедно
с двамата пътници. Вратите изпухтяха и се отвориха
едновременно. Двамата слязоха и се сляха с нощта.
Миризмата на печено месо от скарата навън в ресто-
рант-градина „Първи май“ проникна в автобуса и им
се стори, че духовете на стара Тирана излязоха изпод
джамията и се блъснаха в машината, за да я отблъснат
далече във времето и пространството. Един влажен и
учудващо топъл полъх на вятъра им припомни накъде
са тръгнали, като се завъртя около тях и наклони дър-
ветата, някои на юг, а други на север. Щом прекрачиха
прага и решетките на оградата останаха зад гърба им,
усетиха дъха на буретата с бира и миризмата на печени
зеленчуци и изхвърлени отпадъци зад ресторанта. На-
мериха си място под един бор. Металните столове бяха
избърсани и затоплени от други задници преди тях. Ис-
маил побърза да пресъздаде ситуацията с лозунг: „Да
затоплим столовете със собствени сили! Гъзовете ни
пробиват всяка блокада!“.
– Недей, Исмаил, пиян си. Ще си тръгна и ще си сто-

312
иш сам. Дойдохме за пържоли. Няма нужда да изядем
цялото прасе.
– Добре че ти оставих салам – засмя се Исмаил и
продължи: – Ама не ти ли харесва: „Гъзовете ни проби-
ват всяка блокада!“.
– Престани, ще си тръгна. – И Едмонд също се раз-
смя.
– Четири пържоли от онези, хубавите – поръча Ис-
маил на сервитьора и Мали вътре в него доволно се на-
стани на стола. – Свински ли са?
– Чисто свинско – отговори сервитьорът. – Ракия ще
желаете ли?
– Бира, има ли тъмна „Корча“? – И щом сервитьорът
кимна утвърдително, добави: – Две.
– Значи, четири пържоли с гарнитура зеленчуци, с
куверт за двама и две бири. Това ли е всичко? – записа
сервитьорът и ги погледна въпросително.
– Аз искам телешки бифтек – добави Едмонд. – Два
бифтека. Бирата да е тъмна. Това е.
– Нямаме телешки бифтек, свърши. Имаме свински
пържоли, свински бифтек без кост, свински кренвирши.
– Тогава кюфтета, щом няма бифтек.
– Свински кюфтета? – попита сервитьорът.
– Ами кюфтета какви имате?
– Само свински. Имаме пържена риба, ако желаете.
Имаше и телешки рамстек с картофи, но не знам дали
остана, ще отида да попитам – каза сервитьорът и тръг-
на към кухнята.
– Добре де, ядеш луканков салам със свинска сла-
нина, а не ядеш свинска пържола – нервира се Исмаил.
После махна на сервитьора отдалече. – Донеси ни и две
ракии.
Той ги донесе веднага, сякаш бяха в джоба му.
– Не ми се яде сега, исках бифтек или кюфтета. Как-

313
во ти става? Аз ям свинско – каза Едмонд в присъствие-
то на сервитьора. – Добре, бифтек няма, кюфтета няма,
какво стана с рамстека с картофи?
– Свършил е – каза сервитьорът. – По принцип има-
ме всичко, но по това време свършват, след два часа
затваряме.
– Поръчвай, че ще затворят – каза Исмаил.
– Добре тогава, наденица с кашкавал – каза Едмонд,
сервитьорът си тръгна и след малко се върна с две хал-
би бира. – Та бяхме стигнали до картината с партизани-
те – сякаш внезапно се сети Едмонд.
– Да, дотам бяхме стигнали, но първо да си изпием
бирата, да не се развали. – И Исмаил надигна жадно
халбата. Едмонд усети киселия дъх на бирата още преди
да доближи чашата до устата си. – Пий бързо. Понеже
се разваля, ще пием по-малко бира и повече ракия – раз-
смя се Исмаил.
– В много добро настроение си, Исмаил – обади се
Едмонд. – Да не би да се е случило някое радостно съ-
битие, за което не знам?
– Жена ми е бременна. Позволено ми е да се напия,
понеже няма да има джиджи-биджи цяла година. Всяко
зло за добро. Ти се ожени, пък стой с жена си, не пий
и си пази здравето. Човек трябва малко да се отпусне.
Ето, жената е бременна, имаме радостен повод, позво-
лено ни е да се напием.
– Наздраве тогава! – поздрави го Едмонд. – Дано да
е момче.
– Момче, момиче, все едно, да е живо и здраво.
– Каквото е писано – каза Едмонд.
– Да, Сюлейман, наздраве. Прав си, каквото е писа-
но, ама къде е написано, че да го видим?
– Заповядайте пържолите, наденицата е със сирене,
кашкавалът е свършил. Ако искате, да го махна от смет-

314
ката. – Сервитьорът донесе поръчката.
– Ето къде било написано, в сметката – каза Исмаил
и се обърна към сервитьора: – Какво ще имам, а? Мом-
че или момиче?
– Ти ще имаш момче, а пък жена ти – момиче – засмя
се сервитьорът, след него и Едмонд. – На сметката не се
вижда, но ако кажете, ще ви донеса кафе и ще гледаме
на чашата.
– Поръчали сме на колегата ти, ти сега ни донеси две
бири.
– Не – каза Едмонд, – за мен ракия. Нещо не ми вър-
ви бирата, много е студено.
– Добре, за мен от тъмния киселяк и едно момченце –
поръча Исмаил.
– Моля? – не разбра сервитьорът.
– Една тъмна бира в халба и малка ракия за госпо-
жицата.
– Голяма ракия – каза Едмонд.
– Какво поръчваш като някоя ученичка? – каза Исма-
ил на Едмонд, а сервитьорът стана нетърпелив.
– Това ли е? – попита той.
– Това е, ако може по-бързо, искаме да си тръгнем,
преди да е заваляло – каза Едмонд. – Исмаил – обърна
се той към приятеля си, като видя, че сервитьорът се
отдалечи от масата им, за да занесе поръчката, – защо се
заяждаш? Излязохме да пием по едно, не да се караме.
Хайде, наздраве!
– Наздраве. – Исмаил вдигна халбата с бира и я изпи
до дъно. – Яж, че ще изстине, аз отивам до тоалетната.
Едмонд го проследи с очи как изчезва сред сенки-
те под бледите светлинки в ресторант-градина „Пър-
ви май“. Отивай, каза Сюлейман като студен повей на
вятъра, който те връхлита, когато най-малко очакваш.
Така и той изскочи от дълбините на умората от изпи-

315
тата ракия. Тръгвай си, че този е пиян, тук има много
хора, като нищо ще свидетелстват. Тръгвай си! Плащай
и тръгвай! Или да плати той, ще го черпиш друг път.
Късно е вече. Колкото повече пие, толкова повече при-
казва. Тръгвай си! Този е провокатор. Или е радостен,
че пак ще става баща, но ти си тръгвай! Не може да
му се вярва. Толкова време трябваше да мине, за да се
заличи споменът за онази, сега се спри, защото ще се
върне отново. Хората ще те видят пиян и ще приказват,
ей го този, горкия, раздели се с онази и не може да си
намери друга. За добро или за лошо, хората помнят. Не-
пременно ще е за лошо, защото ще си спомнят не само
за нея, ще извадят пак биографията.
– Дойде ли оня с бирите? – попита Исмаил.
– Не още – отговори Едмонд. – Да изпием тези и да
си ходим.
– Да ги изпием, като не са дошли другите – каза Ис-
маил и започна да яде от пържолата. – Дори и хляб не
донесе този идиот.
– Стига, Исмаил, не ни трябва хляб, ако искаш, иди
си вземи – каза Сюлейман.
– Така ли, Сула? Аз да отида, а той да вземе парите?
Нали му се плаща за тази работа? Пет маси има в цяло-
то заведение, не са се претоварили от работа.
– Не се бави нарочно човекът, престани да се заяж-
даш. Може да отварят ново буре – каза Едмонд и също
изпи чашата си на екс, за да си тръгнат по-бързо. – Ако
искаш, да ги оставим и да тръгваме – продължи колеб-
ливо той, но Исмаил отряза надеждите му с едно рязко
движение на ръката.
– А, сети се да дойдеш – каза Исмаил и злобният тон
на гласа му уплаши повече Сюлейман, отколкото серви-
тьора. – Какво стана, да не би да свърши бурето и да си
отварял друго? – иронично добави той.

316
 – Може и да е свършила. Като отворим ново буре,
получаваш прясна бира. Забавих се, защото се изля пя-
ната на едната чаша.
– Браво! Ами с ракията какво стана, да не чакате
гроздето да узрее? – продължи да се заяжда Исмаил.
Сервитьорът вдигна рамене и се махна.
– Хайде, наздраве! – Едмонд вдигна чашата. – Хуба-
ва е бирата, а? Като е прясна, да поръчаме по още една
и още месо.
– Май ти се отвори глътката – пошегува се Исмаил. –
Да поръчаме, но да пием бързо. Нали ти казах, ако се
прибера след 10, ще настъпи третата домашна война.
– Ще я изпием бързо – каза Едмонд и стана. – Отивам
до тоалетната, ще поръчам на връщане. За теб пак ли
пържола?
– Не, ще взема и аз наденица, върви с бирата. И Ханс
Бекенбауер си пие бирата с наденица.
– Да, така пишеше във вестник „Спорт“, но името му
е Франц – поправи го Едмонд и тръгна към тоалетната.
Върна се с две пълни халби.
– На самообслужване ли сме вече? – подметна иро-
нично Исмаил и вдигна чашата за наздравица.
– Не се траеш днес. И името му е Франц Бекенбауер.
– Ханс. Всички немци се казват Ханс, само фамили-
ята им е различна. Разрешили са този проблем още през
Втората световна. Само фюрерът се е казвал Адолф.
Или пък се е казвал Адолф, защото е австриец.
И двамата се засмяха. Пиеха бира, ядяха наденици
и се смееха на Ханс и Франц, но когато отново стана
въпрос за Хитлер, Едмонд се притесни:
– Да не говорим повече за този, ние се майтапим, но
кой знае как ще го приемат хората, ако ни чуят.
– Да не говорим за този? Кой този? От един Хит-
лер ли се уплаши? Не ми казвай, че се страхуваш от тая

317
курва Хитлер! – разкрещя се Исмаил и на Едмонд му се
стори, че целият свят се обръща към тях да види кои са
тия двамата, които дрънкат без капка страх за Хитлер, и
кого е уплашил курвата Хитлер. Сюлейман си беше за-
пушил ушите с ръце. В този момент вече двамата бяха
единодушни. Тръгвай си! Този е пиян и е провокатор!
Тръгвай си!
– Исмаил, излезли сме да си правим кефа, или ще
пием като хората, или си тръгвам. Ще ми докараш беда
на главата и хич няма да ни е до смях, дори и на теб.
Бедата може да те удари като тухла, както си вървиш
по улицата.
– И какво, ще те убие ли тухлата? Но ти си жив! Жив
си! Човек живее ден за ден, за днес, не за вчера, не за
утре. Вчера си бил жив, сигурно и утре ще бъдеш. Чо-
век живее ден за ден! Ако си добре днес, бил си и вчера,
ще бъдеш и утре. Ако си зле днес, бил си зле и вчера, ще
бъдеш и утре. Пий сега! Като пиеш, си добре. Като пие
човек, живее два пъти.
– Пия де – и Едмонд надигна чашата, – пия бира, пих
и ракия. Сега пак бира, за да се изплакна. Колко трябва
да изпие човек, за да кажеш, че е достатъчно и ще живее
и утре?
– Човек може да пие, докато вижда къде е Дайти или
докато го държат краката, за да се прибере вкъщи. Ина-
че по-добре да не пие. Какъв човек е тоя, който пие като
госпожица или като някоя работничка в железниците с
надпис „Ударничка“ на циците. Човек, който пие за кеф,
пие, докато му е кеф. После си намира друг кеф, напри-
мер да си легне да спи. Събужда се сутринта и си пие
кафето с кеф. Но ако не пие, тогава започват пробле-
мите. Защото какво ще прави човек, ако не пие бира или
ракия? Ще започне да чете книги. Но като изчете много
книги, ще започне да се занимава с политика. А започне

318
ли да се занимава с политика, не може да живее за днес,
започва да живее за вчера или за утре, защото веднъж
да забрави нещо, всичко свършва, знаеш как е, като в
къща без наем.
– Исмаил, ако продължаваш в този дух, ще свършиш
в двустаен с кухня без наем. Давай да пием, защо разва-
ляш мухабета с ракиени философии. Може ли човек да
бъде артист, ако не чете книги? Глупости говориш.
– Човек не може да бъде артист, ако не пие. И ако
не излиза с жени. И ако не слуша музика. Книги? За
какво ти са книги? Къде ги видя тези книги? Китайските
каталози с картини? Или с черно-бял Шишкин и Репин?
Тогава да рисуваме нашите картини черно-бели, защото
само черно-бели картини сме виждали в книгите. Само
плакатите да са цветни.
– Руснаците имат добри художници – каза Едмонд,
обнадежден, че разговорът е поел в правилната посо-
ка. – Особено Шишкин, Репин, както каза…
– Обаче са руснаци. Художниците си имат водка и
жени, но другите нямат душа. Сто пъти по-добре са ки-
тайците, отколкото руснаците. Измислена раса, прес-
тъпна. Скъсването с руснаците беше най-доброто нещо,
което се е случвало на Албания след Скендербег. И ки-
тайците не са цвете, но имаше някаква човечност в тях.
Мек народ, работен. На руснаците мъжете им са свине,
жените – уруспии.
– И ти си се напил като свиня. Миналата седмица ми
разправяше, че руснаците са велики художници. Нали
ми каза да направя портрета като Репин?
– Казах ти, но това не означава, че ако го направиш
като Репин, е изкуство. Да направиш портрет като Ре-
пин е работа. Това е все едно копаеш канал с лопата.
Хващаш лопатата и натискаш. Някои работят с лопата,
други – с четка.

319
 – Така работят всички художници в Албания, Ис-
маил, дори и ти. Соцреализмът е вид реализъм. Репин
също е реалист, има и други добри реалисти, не мислиш
ли?
– Не съм казал, че няма. Пълно е – и с руснаци, и с
други. Но мажат с червената боя, сякаш копаят канал с
лопата. Няма артисти в Съветския съюз, защото няма
хора. Първо трябва да си човек, тогава артист и худож-
ник.
– Така ли? Ами големите руски писатели?
– Измамници, крадци. Всичко са откраднали от Ев-
ропа с пушки и танкове.
– Глупости! Съветският съюз изпрати хора на Луна-
та!
– Лъжат ни като дърти цигани! Лъжат! Америка-
нците са стъпили на Луната. Докато стигнат руснаци-
те до Луната, има опасност албанците да ги изпреварят
и да отидат на Марс. Какво се захванахме с политика,
приседна ми бирата. Казах ли ти, че руснаците ще ни
развалят мухабета? Казах ти, ама ти – не, артисти били!
– Не си казал такова нещо.
– Добре, сега го казвам. Келнер, две бири! Долу Съ-
ветският съюз и неговият брат Китай. Да живеем ние!
– Точно така! – подвикна сервитьорът отдалече и Ед-
монд си даде сметка, че и двамата крещят и всички ги
чуват. Огледа се в тъмнината да види дали има много
хора по другите маси. Под мъждукащите бледи светли-
ни различи само няколко сенки, обърнати с гръб към
тях. Не видя лица, изглежда, че никой не ги слушаше,
освен сервитьора. Така поне му се стори.
– Исмаил, достатъчно. Да си ходим. Хайде! – Едва
дишаше, сякаш Сюлейман го беше хванал за гърлото.
– Да си ходим, казваш. Добре – отговори Мали, не
Исмаил. – Умирам за сън, утре да направим втора част

320
на срещата.
Двамата станаха, опиянени от питиетата и студения
въздух, и тръгнаха бавно с протегнати напред ръце, ся-
каш описваха във въздуха съдбата си с невидима боя в
нощния мрак.
– Келнер, сметката! – извика Исмаил и вдигна праз-
ната халба от бирата. Сервитьорът сякаш изникна от
храсталака в сенките. Усмихнатото му лице проблесна
заедно с две халби.
– Стига, ще вземе да донесе още бири – каза Едмонд.
– Ами много хубаво, да донесе – засмя се Исмаил. –
Какво ти става, партизаните колко олово са отнесли, ти
на една бира не носиш!
– Чул си ни – обърна се Едмонд към сервитьора, ко-
гато той сложи бирите на масата, – всичко си чул.
Тръгвай си, прошепна му Сюлейман, ето ти и свиде-
тел. С трима влизаш в затвора. Тръгвай си, казах ти, че
е шпионин.
– До курвата Хитлер чух – захили се сервитьорът,
като показа белите си зъби, които светнаха като фос-
фор, – после ме извикаха в кухнята да сменя бурето с
бира. Тези бири са от мен. Моите уважения към арти-
стите. Другарят е прав, само водката и курвите са им
добри на руснаците. Наздраве от мен! Кухнята затваря,
да знаете. Остана само свински салам и руска салата. –
И пак се ухили широко.
– Всичко е чул! – каза Едмонд с обвинителен тон.
Сервитьорът го погледна, постави по една бира пред
всеки, сякаш е развързал коне или кучета и ги пуска в
противоположни посоки.
– И руската салата е хубав бъркоч – отбеляза Исмаил
и започна да пие бирата на крак.
– Ако искате, седнете ето там, стената на кухнята е
топла и пази завет. Може да стоите, докато затворим,

321
ако ме приемете, ще дойда и аз да пийнем по чашка,
смяната ми свършва, само трябва да оправя сметките.
– Не, донеси ни сметката – паникьоса се Сюлейман,
но Едмонд не остави страха да проличи в гласа му. –
Доста пихме, и утре е ден, няма да затворят заведения-
та. Колко искаш за всичко? – обърна се той към серви-
тьора и си извади портфейла.
– Само тези, първите ги плати Исмаил – каза сер-
витьорът и с тези думи разтърси като земетресение от
девет бала и Сюлейман, и Едмонд от главата до петите.
И двамата за малко да се строполят като сграда, чийто
покрив е рухнал. Нямаше как да е случайност това свой-
ско държание на сервитьора, нито това дълго и тежко, с
нищо неоправдано пиене. Половин литър ракия, ликьор,
бира… – Кога успя?  – попита той, сякаш с този въпрос
щеше да върне времето назад и вечерта да започне от-
начало, с един трезвен Едмонд и с един Сюлейман, кой-
то не разбира за какво е цялото това пиянство. Кога си
загуби ума? Колко ли беше часът? Колко бяха изпили до
този час? Какво беше казал? И двамата нищо не помне-
ха, въпреки надеждата на Едмонд, че Сюлейман ще го
измъкне от този проблем, от тази страховита връзка с
ежедневието.
– Когато отидох до тоалетната, минах да платя –
обясни Исмаил. – Агим ми е комшия от старата махала,
нали така, Агим?
– Да, бяхме съседи в старата махала, затова ви каня
да останете на масата до бара да пием по още едно, ще
си вземем мезе, откога не сме си казвали „наздраве“ с
Исмаил.
„Тръгвай си с нисък старт! – извика Сюлейман на
Едмонд. – Тръгвай, че полицаите те чакат да те закоп-
чаят с белезниците.“ Едмонд обаче беше по-пестелив в
общата паника. „Пияните ги осъждат на по-малко или

322
просто им връчват лопатата да поработят – обясни той
на Сюлейман. – Стой мирен. Недей да ми бучиш в гла-
вата. Ще кажа, че съм бил пиян като кирка и не съм зна-
ел какво говоря.“
– Ами добре – каза с половин уста Едмонд, – но аз
ще си довърша тази бира и не искам повече. Утре имам
работа. Дойдохме за по една бира, а пихме и ракия, и
още бира, и още бира…
– Не се прави на толкова работен, Едмонд – засмя се
Исмаил. След него се засмя и сервитьорът, който тръгна
нанякъде, без да вземе парите.
– Чакай да ти платя сметката – викна му Едмонд.
– Защо, ще тръгваш ли? – Сервитьорът се върна и
извади тефтера от джоба. – Няма ли да пием по още
едно? – обърна се той към Исмаил.
– Стой да пием по още едно с Гими – помоли Исма-
ил, – не ни разваляй удоволствието.
– Не искам да ви развалям удоволствието, но вие си
имате вашите удоволствия – каза с надежда Едмонд. –
Имате си стара приказка, какво да стоя и да ви светя.
Вие останете, мене път ме чака до вкъщи, кой знае кога
ще дойде автобусът и колко ще вися на спирката.
– Защо ще висиш на спирката? – попита сервитьор-
ът. – Стой да пием по още едно, в десет без нещо тръг-
ваме всички, заведението затваря.
– Не ни разваляй удоволствието, дай да останем до
десет – подкрепи го и Исмаил. – Приятели сме, ще ос-
танем заедно. Гими е артистична душа. – И той го хвана
за ръката и започна да го бута към мястото, което им
беше посочил сервитьорът. Тръгнаха в тъмното между
сенките, а в дрехите на Едмонд, който крепеше пияния
Исмаил, бавно се промъкваше Сюлейман, като змия,
която си сменя кожата.
Двамата седнаха на масата, застлана с бяла покрив-

323
ка, до малка стена, която заграждаше бара на заведе-
нието. Исмаил се подпря на едната страна на стола и
запали цигара. Сервитьорът бързо дойде с куп сметки
и с блюдо мезета – извара, туршия, картофи на фурна и
наденички. Остави чинията и започна да пише сметките.
След него дойде друг сервитьор с бяла престилка, оста-
ви три бири на масата и каза:
– Да ви е сладко! Агим, да ви донеса ли ракии?
– Разбира се, големи. Донеси на приятеля на Исмаил
една руска салата, защото му харесват руснаците. Той
ще си задържи руснаците, пък ние ще изядем салата-
та. – И тримата се засмяха, но сдържано.
– Не, не, аз повече няма да пия, вече казах. Не мога,
утре имам работа. Ръцете ни не трябва да треперят, за-
щото Исмаил ще ни изхвърли от работа – пошегува се
Едмонд. Тръгвай си, викаше отвътре Сюлейман. Сега си
се оставил на приятелите, ако се напиеш, те трябва да те
заведат вкъщи. Тръгвай, че с трима свидетели не затво-
ра, а направо куршума ще отнесеш, барабар с руската
салата. Тръгвай, тръгвай, тръгвай! Едмонд надигна жад-
но халбата с бира. Течността забълбука в хранопровода
му, заедно с газовете, които се надигнаха отдолу, смесе-
ни със спомени за миризми и храни, сякаш бяха мисли
за руската салата с жълта майонеза и руси курви, които
се хвърлиха да бягат от дълбините му, сякаш Сюлейман
ги преследваше със сопа в ръка. Тези бълбукания наго-
ре-надолу като летни дъждовни облаци, които той из-
важдаше с оригване и му олекваше, избутваха към носа
му мирис на влага и мухъл, така че му се струваше, че
Сюлейман стърже мухъла от стените на бездната, къде-
то живееше, и се премества към ребрата, за да пробие
дрехите му и да отлети към вкъщи като откраднат гъ-
лъб, който иска да направи дупка в клетката. – Нали ние
пишем лозунгите – оправда се Едмонд, когато другите

324
двама се чукнаха силно с халбите над купчината сметки
и от тях се разля пяна като морска вълна върху кораб. –
Къде е нашата сметка, която остана за доплащане, при-
ятел, кажи ми колко дължа?
– Две бири и две наденици – усмихна се сервитьорът
и пак показа двата реда зъби, по-бели и от ризата му.
– Нямаше ли още нещо? – попита Едмонд, без да вади
пари от портфейла. Тръгвай си, настойчиво викаше Сю-
лейман. Сега ще дойде полицията. Давай му парите и
изчезвай!
– Това съм записал, останалото го плати Исмаил –
каза сервитьорът.
 – Добре тогава, включи и нещата, които донесе сега,
колко прави общо? – попита Сюлейман, който не иска-
ше да остава длъжник на никого, за да не си плати скъпо
и прескъпо след това.
– Заведението черпи – отвърна сервитьорът. – Би-
рите са от мен, защото аз ви поканих. Ето ти сметката.
Едмонд плати.
– Изпийте и моята бира, ще ме прощавате… Не мога
повече, искам да се прибера да си почина. Цяла седмица
пия, ето, питай Исмаил.
– Аз цял живот пия. – Сервитьорът вдигна чашата за
наздравица. После се обърна и извика: – Сега ли зрее
гроздето за ракията, или да пием наденици?
– Узря, узря, наливам ракията – извика един глас от-
вътре. – Идвам, само да затворя кухнята.
На масата дойде момчето от кухнята с халба бира в
едната ръка и табла с ракии в другата.
– Само аз останах в кухнята да обслужвам серви-
тьорите. – И всички се засмяха, Едмонд също, но не от
сърце. Сюлейман не разбираше защо още стоят и не си
тръгват. Не разбираше също така какво ще правят ос-
таналите трима с толкова пиене и мезета, като вкарат

325
човека в затвора да пие студена вода.
– От времето на руснаците – каза сервитьорът и три-
мата се разсмяха силно. Едмонд не.
– Наздраве – каза им той, – аз ще пия до дъно, защото
трябва да тръгвам.
– Изпий до дъно тази, а после и още една, ако ти се
пие  – каза Исмаил. – Събрали сме се приятели. Каза-
хме, че ще стоим до десет без пет, после тръгваме всич-
ки и си хващаме автобусите. Ей къде е спирката.
– Само да приключа сметките, че барът затваря, и ще
донеса четири бири – каза готвачът. Тримата се засмя-
ха, Едмонд се усмихна накриво.
– Едмонд, не пий, ако не можеш повече – каза му Ис-
маил, – пиенето е за удоволствие, не е работа, нито пък
е задължение.
– Хайде, че стана късно – каза Едмонд, сякаш да ус-
покои Сюлейман.
– Наздраве! – Готвачът вдигна чашата и се чукна с
останалите. – Вие хапвайте, аз цял ден съм в кухнята и
ям.
– Яж, Едмонд, имаме достатъчно руска салата, само
руските курви ни свършиха. – Двамата се засмяха, а
след малко към тях се присъедини и Гими, който донесе
още бира.
– Давайте, че дойде автобусът – подкани ги той, вече
облечен с ежедневните си дрехи.
Всички пийваха и хапваха, като постоянно подкан-
ваха Едмонд да яде. Той обаче не докосна нищо повече,
освен чашата с бира, която му се струваше, че никога
няма да свърши. Сюлейман вътре бълваше змии и гуще-
ри. И двамата не знаеха какъв обрат ще настъпи в живо-
та, ако тези тримата станеха свидетели на обвинението.
Като изпи чашата и започна новата, Едмонд попита кол-
ко е часът и започна да яде като останалите.

326
 – Хайде, наздраве! – Агим вдигна чаша. Всички
вдигнаха чашите си и отпиха. – Ако искате, можем и до
сутринта да стоим, но да го решим, да не затварям бара
напразно.
– Не, имаме работа – отказа Едмонд, – пък и става
студено. Благодаря ти, друг път ще продължим.
– Да минем на ракия, че бирата свърши – предложи
Агим. – Ще взема една бутилка и мезе. Я чакайте! – И
той отиде и бързо се върна с шише ракия.
– Остави я, Гими, достатъчно пихме, стига ни толко-
ва. Ето, уважи ни, почерпи ни, ще стоим на раздумка,
имаме достатъчно пиене.
– Ще взема утре от магазина и ще я върна в инвента-
ра, пий, не се притеснявай. – И Агим отвори бутилката
и я остави в средата на масата.
– Ще си приказваме и без ракия – каза Исмаил. – Ще
прощавате, трябва да тръгвам, ще изпусна автобуса. –
И той надигна халбата с бира и я изпи до дъно. – Всичко
хубаво! Ще прощавате, толкова пих, че ми се струва, че
живея на края на света. Наистина утре имаме работа. –
И стана с известно колебание.
– Ще те закарам с колелото, Исмаил – каза му Агим. –
И Едмонд да остане, имаме две колела. Поне до полови-
ната път мога да те хвърля.
– Къде ще се разкарваш напред-назад. Имаме работа
утре, а и пием от пет часа, сега отива десет. – Исмаил се
замисли, сякаш се опитваше да вземе решение.
– Ти стой, живееш наблизо – каза му Едмонд. – Аз
обаче трябва да тръгвам, защото, ако изпусна автобуса,
не мога да се прибера. Лека нощ! – И стана рязко. Дру-
гите започнаха да го увещават да пие още една ракия
и да стои до полунощ, понеже без друго ще изтрезнее
от студа. Сюлейман обаче не го остави. Неизвестността
му тежеше като камък през целия път с автобуса, докато

327
не отвори вратата на апартамента и не седна пред порт-
рета на ръководителя.
Запали лампата, за да види по-добре портрета – цве-
товете, формата на лицето, но когато си запали цигара,
сякаш кълбо от мрак го притисна по средата на челото.
Пиян съм, помисли си той, отряза си парче хляб със са-
лам и започна да яде, сякаш не беше ял досега в рес-
торанта. Останалият ликьор го съблазняваше, но реши,
че бутилката на Исмаил е по-добрият вариант. Сипа си
една чаша със старанието на рибар, който окачва стръв
на куката, сякаш в течността имаше възел и той я спи-
раше да се излее от шишето. Сюлейман беше потънал
в размисли за подробностите от разговора преди мал-
ко – кой какво беше казал, докъде беше стигнала шегата
за руснаците, да не би пък да ги беше похвалил, без да
се усети. Изобщо за какво му беше да влиза в теоре-
тични спорове за руското изкуство? Исмаил беше прав,
художниците им бяха черно-бели. Правеха ретуширани
версии на снимки с черна маслена боя и тук-там с чер-
вено. Художниците на червеното – бузите, устата, фо-
нът. Отпи малко ракия и усети топлината да се разлива
в гърлото му. Ядеше с апетит и това подейства успоко-
ително на Сюлейман, поради което Едмонд лека-полека
успя да се върне в кожата си. Запали голямата лампа с
надежда. Сега, когато Сюлейман му беше втълпил, че
Исмаил е провокатор, единственото му спасение оста-
ваше портретът. Трябваше на всяка цена да създаде из-
ключителен портрет, който да се хареса на самия ръко-
водител. Ако успееше да хване окото на ръководителя,
работата му щеше да се приеме като голямо произве-
дение на изкуството. Щеше да стане заслужил творец.
Стига само вождът да каже: „Какъв художник!“. Или:
„Кой е този художник?“. Тогава животът му щеше да се
промени окончателно. Щяха да забравят всичко – бои,

328
провокации… Едмонд взе четката и внимателно огледа
картината, за да прецени къде трябва да пипне още мал-
ко тази нощ или утре, за да стане перфектна. Засега оп-
рави малко косата и спря. Запали цигара. Стаята беше
изстинала. Димът изглеждаше двойно повече. Едмонд
стана да провери дали не беше оставил отворен някой
прозорец. Вървеше в мрака като прилеп, без да се блъс-
не никъде. Навсякъде беше затворено. Когато провери
всички стаи, затвори и вратите. На един от двамата му
харесваше да усеща в тъмното извън осветената кухня
нещо невидимо, някакъв дух, който се появяваше меж-
ду сълзите в дните за помен на гробищата. В коридора
пред стаята на родителите си въздъхна. Стори му се, че
нещо свети. Парата, която излезе през устата му, сякаш
се върна към кожата на лицето му, влажна и топла като
невидим човек, който стоеше заедно с него, потънал в
мрака, нарушен само от светлината, която блестеше над
портрета в кухнята и се процеждаше в коридора през
затворената врата. Въздъхна още четири пъти, по вед-
нъж за всяка затворена врата, сякаш искаше да разбере
от коя стая ще излезе онова недоловимо нещо. Някак-
ва голяма топка като влажно кълбо парцали заседна в
гърдите му и от вътрешния гърч му излязоха сълзи в
крайчеца на очите. Нарочно се обърна към спалнята на
родителите си, за да оправдае сълзите пред самия себе
си, да не са напразни в такъв момент, когато се чувст-
ваше пиян, да не изглежда, че плаче, защото се е напил;
когато беше толкова самотен, да не изглежда, че плаче,
защото няма кой да го утеши; когато му беше студено,
да не изглежда, че никога повече няма да се стопли; ко-
гато беше сигурен, че го чака затвор, да не изглежда, че
влагата на килията е стигнала до прага му и вдъхва из-
зад вратата сивия си студ в коридора му; когато преда-
телството беше единствената му връзка с външния свят,

329
да не изглежда, че и той трябва да предаде нещо, но това
нещо, което трябваше да предаде, нямаше нито име,
нито място. Едмонд внимаваше да не пропадне в без-
дната на самотата, в която понякога се озоваваше Сю-
лейман от пиенето. Дълбока, мрачна бездна, сива като
мокър камък или дъждовен облак. В такива състояния
Едмонд и Сюлейман се опитваха да се хванат за нещо
и сякаш пропадаха още по-бързо надолу, за да стигнат
дъното, ужасени, че може да заспят така. Придаваха на
тялото тежест, каквато то нямаше. Натоварваха го тол-
кова много, че мускулите по лицето замръзваха от няка-
къв въображаем страх.
Едмонд затвори вратата на кухнята и седна пред
портрета. Шумът от затварянето на вратата сякаш из-
духа с хидравлична помпа всичко в мрака на коридора.
Той запали електрическата печка и я насочи към крака-
та си. От топлината се зачерви като огънче на цигара.
Стори му се, че вижда слънцето да залязва. Стопли се
отвън, стопли се и отвътре. Запали цигара и малката
кухня се изпълни с дим, а парата, която излизаше от ус-
тата му, изсъхна. Безпокойството, което караше ръцете
му да треперят, утихна. Започна да работи по портрета
с тази неразбираема страст, която го обземаше, кога-
то самата му ръка беше уверена, че се получава добре.
Усещаше вътрешна топлина, пиенето беше премахнало
паниката, че ще влезе в затвора. Сякаш надеждата ид-
ваше отдолу, от електрическата печка, както лятното
слънце прониква през железните решетки в килията на
затворника. Онова горещо слънце, което изсушава вла-
гата в килията и прониква през кожата в тялото, в мус-
кулите и стига чак до очите. Едмонд си свали обувките
и протегна краката си в чорапите към печката. Нагоре
се разнесе ужасна миризма на мърша, но той я изтърпя.
Миризмата на съхнещи обувки и чорапи минаваше пред

330
портрета и се смесваше във въздуха с цигарения дим.
Червената светлинка на печката се прибави към освет-
лението на стаята. Не след дълго, заедно с насъбраната
умора в него, започна да се оформя портретът от горе
надолу, косата, челото, бръчките, но бръчки, издаващи
интелект, не старост, помисли си той, и в никакъв слу-
чай болест. После потъмни веждите на места и нанесе
малко сиво със същата четка, с която беше нарисувал
косата. Когато стигна до скулите, спря. Стана и поглед-
на картината отдалече. Ръководителят вече изглеждаше
добре на портрета, не беше схематичен, както преди.
Не беше спрял, както го беше посъветвал Исмаил. Да
става каквото ще, каза му Сюлейман отвътре, няма да
спираш, продължавай! Прави обратното на това, което
ти казва Исмаил. Ако наистина е шпионин, така е тряб-
вало! Ако не е шпионин, ти все пак си артист, няма да
питаш другите!
Портретът на ръководителя сега приличаше на оне-
зи портрети, които правиш на моделите в училище, на
приятели или починали познати. Челото му беше като
кофа с вар, широко, отворено. Носът – голям, устните –
плътни, с големи, но правилни уши, с класическа фор-
ма. Красив за възрастта си човек, ако се абстрахираме
от факта, че е велик вожд. Личеше му, че е възрастен, че
е преодолял тежка болест и е бил на крачка от смъртта.
На снимката чертите му бяха смекчени и ретуширани.
Имаше официално назначени фотографи, които се за-
нимаваха с ретуширането, и те бяха смекчили остротата
на костите по лицето, бяха намалили размера на носа
му, който обикновено стърчеше напред, сякаш бърза да
предаде богу дух. Колкото повече се съсредоточаваше
върху очите, толкова повече губеше кураж да ги офор-
ми и да приключва. Щом сложеше челно на върха на
четката, очите го гледаха като две черни дупки от плат-

331
ното. Сякаш беше изрязал с нож два овала във формата
на бадеми, от които не излизаше никаква светлина или
светлинно отражение. Когато направи бялото на очи-
те, дупките станаха още по-черни. Опита се да придаде
обем на очите, като нанесе с бързо движение малко бяло
с върха на четката. Отдалечи се, за да ги огледа, стори-
ха му се фалшиви и донякъде дори подли, не можеше
да ги остави така. Веднага изтри бялото. В средата на
очните ябълки остана сива линия, която ги разделяше
на две части. Сега приличаха на гумени колелца. Край-
но изтощен от работата, сложи отново малко черно, за
да ги върне в предишния им вид, и продължи нататък с
бузите и брадичката.
Боята започна да се напластява и да придобива меки
отблясъци. Четката се плъзгаше и бузите се получаваха
така, сякаш ръководителят се е намазал с крем. Положи
отстрани сиво със смарагдовозелен нюанс, за да под-
чертае бръчките по бузите. Едно зеленикаво лице при
държавните мъже винаги показваше добро здравослов-
но състояние. Космите на брадата, които се бръснеха
два пъти дневно, изглеждаха като мъха по камъните в
кристалночист извор.
Едмонд стана и се отдалечи отново от картината.
Лицето изглеждаше завършено, но сакото приличаше
на желе. Върна се и смеси няколко бои в палитрата, от
които се получи сиво-зелен цвят. Стори му се едновре-
менно хубав и неприятен. Неутрален цвят, каза си наум
и го положи щедро в частта на сакото от горе надолу, с
механично движение, сякаш мажеше филия с масло. По-
сле отиде в банята и си изми ръцете. Стоя дълго време
там, за да се изтрие портретът от очите му и да се върне
с чисти ръце и чист поглед, така че да може да различи
някоя възможна деформация, допусната неволно. Беше
му жал за изхабените бои.

332
 Портретът му се стори хубав. Утре ще се захвана с
очите, каза си той и отиде да си легне. Черните дупки
на мястото на очите, когато угаси лампата в кухнята, го
преследваха и след като си легна. Зави се с одеялото и
нави будилника за часа, в който се будеше обикновено.
Затвори очи и черните дупки изникнаха от вътрешната
страна на клепачите му. Разтърка си очите с ръце, за
да се успокои, реши, че по този начин може да измък-
не дупките от външната страна. Търка очите си толкова
дълго, че накрая се насълзиха. Отвори ги и ги затвори
няколко пъти в тъмнината на спалнята и черните дупки
отлетяха от клепачите му като странни мухи без кра-
ка и станаха невидими във въздуха, сякаш си намериха
подходящото обкръжение. Може би бяха тръгнали по
правилния път и се бяха завърнали в гнездото, откъдето
бяха излезли. Едмонд потъна в дълбок сън, от онези, в
които тялото пропада все по-дълбоко в пространство-
то, напълно безтегловно, докато нещо не го разтърси из
основи. Това нещо беше будилникът и Едмонд погледна
паникьосан часовника. После сложи ръка на сърцето си,
поглади се по гърдите, сякаш искаше да погали Сюлей-
ман по главата и да го успокои заедно с препускащото
сърце. Толкова дълго продължи това движение, че длан-
та го засърбя от търкането, но сърцето му продължава-
ше да бие. Усещаше го с пръстите си като бебе в корема
на бременна. Изведнъж сякаш се събуди от втори сън,
може би от съня на Сюлейман. В корема му растеше и
се събираше огромна тежест. Зави му се свят и му се
повдигна, но той упорито потисна това усещане и заспа.
Беше ужасно уморен.

333
 ***

Авни хапваше вечерята, приготвена от жена му. Яй-

цата бяха още топли, рохки, както ги обичаше. Хлябът
беше добре препечен, сиренето – изкиснато и безсолно.
Приятен аромат се разнасяше из цялата къща, но той
сякаш не го усещаше. Съпругата му сложи на масата
купа с кисело мляко, той я взе и започна да яде мълча-
ливо. После бутна чиниите напред и жена му веднага
тръгна да раздига масата. Той включи телевизора и се
заслуша внимателно във вечерните новини. От коридо-
ра се разнесоха гласовете на децата. Жената отиде да им
направи забележка и тихо затвори след себе си вратата
на кухнята. Децата утихнаха. След малко влязоха при
него и му пожелаха лека нощ. Той стана, целуна ги по-
ред по бузата, после отида в спалнята да се преоблече.
Както обикновено, извади пижамата на сини и бежови
райета, положи я внимателно на леглото, като младоже-
нец – изгладената си риза за сватбата. През отворения
прозорец в стаята беше проникнал ноемврийският хлад.
Той въздъхна леко и затвори прозореца. Съпругата му
влезе в стаята и го попита дали няма нужда от нещо. Той
º каза да затвори вратата и си свали панталоните, а тя
ги сложи внимателно на закачалката. После съблече и
зеления акрилен пуловер и тя закачи и него, взе ризата
му за пране, изчака го да си сложи пижамата, застанала
до вратата с кръстосани отпред ръце, като потрепери
от студ.
– Извинявай, бях оставила да се проветри – каза му
безизразно тя.
– Няма нищо – отвърна сухо Авни, – по-добре, чис-
тият въздух се отразява добре на ума.
– Имаше ли много работа днес? – попита го безиз-
разно тя.

334
 – Както обикновено – отвърна сухо той. – Имаме
един важен въпрос и ни следят отгоре.
– Отгоре? Толкова ли е важно? Ами ти? – попита го
безизразно тя.
– И аз участвам, дори съм в челните редици – отвър-
на сухо той, но в гласа му се прокрадна радостна нот-
ка. Беше облякъл раираната пижама, наметна си отгоре
един вълнен пуловер, оплетен от майка му, и отиде в
кухнята да прегледа записките си от деня. Съпругата му
като безименна сянка се въртеше около него и върше-
ше домакинската работа, като се стараеше да не вдига
шум, докато той наруши мълчанието, когато намери за
необходимо.
– Да пусна пералнята? – попита го тя.
– Пусни я – отговори той, – щом трябва. Защо ме
питаш за такива работи? Да не се е случило нещо?
– Не, нищо. Срещнах Шпреса, жената на Коци. И тя
ми каза, че Коци имал много работа. Една нощ се при-
брал много късно, чак на зазоряване, и почти веднага
тръгнал пак за работа, само се измил и се обръснал.
Дори не ял.
– Така значи. А каза ли ти защо? – попита Авни, без
да дава знак, че иска разговорът да продължи по-ната-
тък.
– Не, само че бил някакъв много важен и деликатен
въпрос  – отвърна тя, но си личеше, че е любопитна и
иска да измъкне нещо повече от съпруга си.
– Само това ли ти каза? – И той я погледна в очите.
– Само това – каза тя, но после сякаш внезапно се
сети за нещо и добави: – Разправяше нещо за децата,
но не помня точно… Че децата още не са навлезли в
живота или да са живи и здрави, нещо такова… Те не са
виновни, така каза…
– Какви деца? Чии деца? За какво да са виновни?

335
 – Не знам, не разбрах. Много бързах, точно бях
тръгнала да взимам децата – оправдаваше се тя.
– Ами като не си разбрала, какво да го обсъждаме –
каза той, но по навик от службата продължи: – Спомни
си! Сети се къде сте били, подреди си нещата, ето ти
молив и химикалка, запиши си, това ще ти помогне.
– Защо, толкова ли е важно? – И тя седна на масата
и започна да изброява с пръстите поредността на съби-
тията.
– Какво толкова броиш с пръсти, важното е да си
спомниш основното в разговора – посъветва я той. –
Как започна, кой го започна… После ще се сетиш за
останалото. Сега, като сме седнали двамата, ще разбе-
рем важно ли е било, или не. Тя сигурно не е повдигнала
въпроса случайно.
– Защо, Авни, какво общо има Шпреса? Да не би да
ги разследват и тях? – уплаши се жена му. Тишината
в къщата сякаш замръзна между двамата, те стояха и
се гледаха, сякаш преценяваха докъде може да стигне
разговорът.
– Не мога да разбера разговора, ако не ми кажеш тя
какво ти е казала и ти какво си º рекла – отбеляза Авни.
– Защо, теб това какво те интересува? Ако е толкова
важно, кажи ми другия път какво да я питам. Знаеш, че
не говорим много-много с нея за тези неща.
– Кои неща? – сопна º се той. – За кои неща не гово-
рите? Какви са тези неща, дето трябва да ги обсъждаш?
Какви са тези изводи, които правиш? Просто трябва да
си спомниш и да си отбележиш с молива какво ти е ка-
зала тя и какво си º казала ти.
Разговорът беше прекъснат от звъна на телефона.
Жената стана бързо с ръка на сърцето, сякаш очакваше
лоши новини от предстоящия телефонен разговор.
– Колко е часът? – попита тя.

336
 – Ето го часовника на шкафа – каза Авни, – девет и
половина.
– Кой ли е по това време? Почти десет без петнай-
сет… – учуди се тя още по-уплашена и се втурна към
телефона в коридора. – Ало? Авни? Да, разбира се.
Авни!
– Да – каза Авни, като сложи ръка пред устата си и
проследи с поглед съпругата си да влиза в кухнята. – Не
се е хванал на въдицата. Да, разбирам. Добра ли беше
стръвта? Аха, пиян, да, не само той, да, разбирам. Су-
тринта, че сега вече е късно. Лека нощ!
– Мама? – попита просълзена жената, когато той
влезе в кухнята.
– Какво мама? – не разбра Авни и затвори внимател-
но вратата.
– Заприлича ми на гласа на… Да не е починала
мама? – каза тя и се хвана с две ръце за устата.
– Сядай и се помъчи да си спомниш. Беше един прия-
тел от работата, отишли за риба, но не хванали нищо. Не
кълвяло, казва. Какво общо има майка ти тук? Какво чу?
– Нищо не съм чула, аз не ти подслушвам разговори-
те, знаеш това – и тя сложи ръка на устата си, – просто
гласът ми се стори познат. Наистина ми се стори познат.
– Седни тук и си спомни какво си говорихте с Шпре-
са. Нищо º няма на майка ти. Нали ти казах, бяха прия-
тели, ходили на риба.
– На риболов през ноември? По това време на дено-
нощието? Кажи ми, ако има нещо, ще го понеса. Мама
ли е? Не можеш да ме оставиш така да се чудя цяла нощ,
ще полудея!
– Ами отиди и º се обади – каза Авни и удари с ръка
празния лист. – Така и така нищо няма да си спомниш.
– Как да º се обадя – каза тя, – нали знаеш, че нямат
телефон.

337
 – Като нямат телефон, как ми се обадиха на мене?
– Ох, наистина – въздъхна тя, – ама че съм глупачка,
откъде ще ти се обадят по това време…
– Защо се притесни, да не е била болна майка ти? –
попита той.
– Не, не, вчера беше добре. Счукала орехи за нового-
дишната баклава, обелила ги всичките… Помислих си,
така е със старостта, човек си отива и нищо не остава
от него…
– Вчера е била добре, днес се е разболяла и е ум-
ряла? Хайде, пиши тук, сети се какво си говорихте с
Шпреса, това все пак е донякъде важно… Майка ти не
е боледувала и един ден в живота си, няма да умре така
неочаквано.
– Старостта, Авни, така е със старостта…
– Майка ти е с 15 години по-голяма от мене, няма да
умре скоро. Сега имаме лекарства, имаме лекари, има-
ме болници… Няма да оставят човек така да умре и в
града, и на село. Свършиха онези времена. Как въобще
ти хрумна да си помислиш такова нещо за майка ти? Аз
те познавам. Знаеш, че това ми е работата, да познавам
хората. Майка ти е добре, но на дъщеря º как º хрумна
това, какво ти е казала Шпреса, за да се сетиш за майка
ти? Ето, това е интересно. Какво ти каза Шпреса? Къде
бяхте, докато си приказвахте надълго и нашироко? По-
мисли си за времето, мястото, после двамата ще разбе-
рем останалото – каза º той студено, с оловен поглед,
кален в многобройните разследвания.
– Недей да викаш, ще те чуе цялата махала – рече тя
с ръка върху устата, втренчена в листа.
– Аз никога не повишавам тон. От какво те е страх,
да разкажеш две приказки, които сте си разменили с
Шпреса? Толкова ли е трудно?
– Какво си се хванал за това, Авни? Казах ти, не

338
я слушах много-много, мислех си, че ти можеш да ми
обясниш тази работа с децата. Това си спомням, говоре-
ше за децата. Знаеш, че не сме толкова близки с Шпреса.
Поздравяваме се по улицата, как сте, що сте… Затова се
учудих. Знаеш, че никога не те питам за работата.
– Хайде, че ми се наду главата! Какво ти каза тя?
– Не помня, спомням си само нещо за децата, беше
нещо от рода на „къде ще идат децата, ако нещо се слу-
чи с нас“.
– Така ти е казала, значи? Добре. Запиши го на листа.
Имаме ли цигари вкъщи?
– Да. – И тя отново закри устата си с ръка. – Сигу-
рен си, че мама е добре, нали? В коридора са, чакай,
ще ти ги донеса. – Тя отиде и се върна с пакет цигари
и пепелника. Той запали, всмукна силно, издиша дима,
погледна към жена си и º направи знак с ръка да сед-
не. – Щом пушиш, значи работата е зле, Авни. Само да
не е мама…
– Сядай, Тефта, и записвай. Нищо º няма на майка ти.
Точка по въпроса. Като те гледам, вече и на мен ми се
струва много важна тази работа. Сядай, Тефта, и запи-
ши показанията си.
– Тефта, сядай и запиши показанията си?! На мен ми
казваш да сядам и да запиша показанията си?! Защо, да
не би да съм направила нещо? Нали досега ти разказ-
вам, зачудих се какво º става на Шпреса да говори така.
Добре че на мама нищо º няма, това ще си мисля цяла
нощ.
– Няма какво да го мислиш, Тефта, майка ти е здрава
старица, сигурно ще ни надживее. Хайде, опитай се да
си спомниш какво точно ти каза Шпреса. Къде бяхте?
– Как къде бяхме, нали ти казах, на улицата.
– Често ли минавате по тази улица с Шпреса? – попи-
та той и угаси едва започнатата цигара в пепелника със

339
замислен и важен вид, после прокара ръка по оредялата
си коса.
– Понякога се засичаме, понякога не, както се случи.
– Колко често е това понякога? Веднъж, два пъти,
три пъти в седмицата, в месеца, в годината? Колко?
– Не съм ги броила, но да речем един-два пъти сед-
мично. Случва се да не се видим две или три седмици.
Или пък да се видим два дни поред. Различно.
– Добре, ясно, срещате се, когато има случай. Сега
ми кажи как започна разговорът.
– Нали ти казах…
– Кажи ми пак.
– Каза, че Коци се прибрал по нощите, измил се, об-
ръснал се и пак отишъл на работа. Каза, че работите по
някакъв случай и много се изморявате.
– Работим? Кои работим?
– Ами ти и Коци…
– Ясно, това вече го изяснихме. Запиши го, да не се
повтаряме.
Докато тя пишеше, той излезе на балкона и хвърли
угарката долу. После, сякаш търсеше нещо, но не зна-
еше какво, отиде и отвори капака на тенджерата с яде-
нето.
– Ще ядеш ли? – скочи Тефта. – Дай да ти сипя.
– Не, не, погледнах просто така – отказа той. – Ти
пиши, пиши. Ядоха ли децата, много е останало?
– Ядоха, още като се прибрахме. Това е за утре. Ако
искаш, ще ти сипя.
– Защо, какво беше сготвила сега за вечеря? – попита
Авни и седна на същото място, където беше и преди,
срещу нея.
– Макарони и яйца – учуди се тя. – Нали ми каза, че
не искаш макарони. Авни, добре ли си?
– Защо мислиш, че не съм добре? Пиши там, пиши.

340
За мисленето, аз мисля в тази къща. Как стана въпрос
за децата? Ти какво º каза и тя какво ти каза, че загово-
рихте за децата?
– Струва ми се, че тя каза, че мисли, че разследва-
те някакъв случай, подобен на антипартийната група
в Министерството на отбраната, и ме попита дали не
знам нещо от теб.
– Ето, виждаш ли, започваш да си спомняш. Продъл-
жавай в същия дух. Ти какво º каза?
– Защо, да не съм направила нещо не както трябва,
горката аз? – И тя закри устата си с ръка.
– Не знам дали си направила нещо. Направила ли си?
Нещо, което трябва да знам? Кажи ми, спомни си сега,
докато още ти е прясно. Аз ще ти кажа дали е нещо не-
редно, или не. Хайде пак, ти какво º каза и тя какво ти
каза, всичко поред.
– Аз º казах, че нищо не знам. И това е самата исти-
на. Нищо не знам, нали така?
– Правилно си º казала, точно така, нищо не знаеш.
– Да, обаче – събра кураж Тефта – ние никога не си
говорим за такива неща. За какво ни е притрябвало?
Ние сме жени, това са мъжки работи. Иначе щяха да
назначават жени в тези служби.
– Добре, добре – прекъсна я рязко Авни. – Как стана
въпрос за децата, вече за двайсети път те питам. Анти-
партийна група в отбраната, пък после децата… няма
връзка.
– Тя ми каза, че с тази група били осъдени и децата,
и всички, някои били хвърлени в затвора, други – ин-
тернирани.
– Защо тя има съмнения по този въпрос? Разбира се,
това е класова борба! Ако ги е боляло за децата, да не са
допускали да правят грешки, да стават врагове. Децата
на врага не са деца. Те са врагове. На каквато и възраст

341
да са. Малки, големи – врагове са. Странно е, че се е ос-
мелила да ти говори така, да не би нещо Коци да я е по-
дучил? Или ти си º дала повод с някоя глупост? Казвай!
– Казвай?! Не ми говори така, Авни, аз съм ти жена,
майка на децата ти.
– Слушай ме какво ти говоря и хубавичко го запом-
ни! Ами ако Коци нарочно º е казал да ти говори така,
защото знае, че обичаш да се правиш на много умна?
Затова искам да знам точно какво си º казала.
– Не ме плаши така, Авни, не помня какво съм º ка-
зала. Говорихме си общи приказки, как сте, какво пра-
вите, не сме говорили надълго.
– В такива разговори понякога няма нужда да гово-
риш надълго. Точно с две приказки можеш да се озовеш
в затвора, а децата ти да останат на улицата. Затова те
питам, спомни си какво си º казала.
– Децата на улицата? Плашиш ме, Авни, недей така.
Какво съм направила аз, че да останат децата ни на ули-
цата? За такова нещо ли са арестували тези от отбрана-
та?
– Кой ти го каза това? Тя ли? Или ти? – И той стана
прав.
– Аз ти го казвам сега на тебе, никой не го е казвал,
за бога.
– Ето, едно такова изречение и отиваш право в затво-
ра. Какво мислиш, че прави врагът, че е тръгнал като на
сватба? Такъв е законът, това е борба, класова борба.
Затова ти казвам, като почнеш да се правиш на много
умна, сама си копаеш гроба.
– Но аз не говоря за такива неща с хората, Авни. Каз-
вам ти ги на теб, нали си ми съпруг. Плашиш ме. Знаеш,
че не говоря за такива неща и никой не ме е провокирал.
Тя просто спомена за децата…
– Нали и аз това ти казвам. Децата на врага са враго-

342
ве. Няма милост! Опортюнисти, разколебани, с кокоши
сърца… Такива хора, ако вече не са станали врагове, ще
станат утре. Или са с нас, или против нас, няма среден
път. Точка по въпроса. Хайде, продължавай с разгово-
ра, дума по дума, нищо не пропускай. Говори!
– Стига и ти с това „говори“. Това е всичко. Казах
ти, тя каза нещо за децата, но не чух много добре, беше
шумно, дойде автобусът. И се разделихме.
– Ти нищо не си º казала.
– Нищо. Понеже не чух, кимнах с глава, да, да, какво
толкова, да не съм убила някого.
– Как ще кимаш, като не си чула какво ти казва? Ка-
зах ти, че сама си копаеш гроба. Да не съм убила ня-
кого, вика. И не можеш да ми кажеш какво ти е казала.
Ами ако е искала да те провокира?
– Да ме провокира? За какво º е да ме провокира? –
осмели се да повиши тон Тефта.
– Ами да, как ти изглежда това с децата? Ако е ре-
шила да ти спомене за децата така, уж небрежно, за да
º кажеш ти, че децата не са виновни за това, което са
направили родителите им?
– За бога, кълна се в мама, кълна се в децата, не съм
чула да казва такова нещо! Да не е луда да говори така?
Това и малките деца го знаят. Така стоят нещата, това е
класова борба.
– Сега разправяш, че е класова борба, защото аз ти
казах така. Хубаво запомни, класовата борба не пита
майка ли си, баща ли си, дете ли си. А ние сме в класова
борба!
– Така ни учи партията – извика почти с патос Тефта.
– Хайде да лягаме, че стана десет. – И Авни тръг-
на първи. Тефта мина да угаси всички лампи и легна до
него.
– Защо мислиш, че ме е провокирала?

343
 – Може би. Може би не означава, че е. Женски рабо-
ти! Спи сега. Внимавай с кого говориш. Сега, като скъ-
сахме с китайците, нещата ще се затегнат. Може да има
провокации. Не може, а сигурно ще има. Политиката на
партията се променя – каза той, сякаш изброяваше за
себе си реда на нещата.
– Значи нищо не съм направила?
– Това не го знаеш ти, не го знам дори аз. Или се сети
още нещо? – прокънтя в мрака гласът на Авни.
– Не, не, казах ти всичко – отвърна Тефта и се обър-
на на другата страна.

***

Исмаил изпи ракията до дъно и обърна чашата на

масата. Агим от ресторанта му предложи още една, но
той отказа. Мали му крещеше отвътре: Тръгвай! Защо
не си отиде заедно с Едмонд? Откога стана приятел с
тия двамата? Два пъти си казал добро утро на единия
в стария квартал, че и приятел доведе. Всички серви-
тьори са шпиони на ДС. Сервитьорите са винаги на две
заплати – от работата и от службите. Тръгвай си, че ако
продължиш с ракиите, не е ясно докъде ще стигнеш.
Достатъчно си дрънкал за руснаци, албанци, китайци,
тръгвай си!
– Лошо стана с тази ракия – каза Исмаил на Агим.
– Защо да е станало лошо? Хубава ни е ракията.
Едната ракия ни остана – каза Агим и вдигна бутилката
да му налее.
– Не, имам още бира. Казвам, че е лошо, защото ни
се отвори глътка и ще се отцепим.
– Голяма работа! Работим, като ни се пие, пием, като
не ни се пие, не пием. Това е животът. Освен това само
така трябва да се пие – каза Агим и му напълни чаша-

344
та, макар че Исмаил отказа няколко пъти. Младежът от
кухнята се извини и отиде в тоалетната. – Човек или
пие, или не пие. Не сме като ония уж пияници, дето пият
по една чашка в сладкарницата. Ние пием като мъже, не
сме някои лигльовци. Хайде, наздраве!
– Наздраве! Ти сега започваш, но аз съм започнал
от пет с Еди, като излязохме от работа. Замина ли ав-
тобусът? – Исмаил си погледна часовника, като се пра-
веше на по-пиян, отколкото е, за да приключат. Мали
вътре в него обмисляше как да излезе от тази неприятна
ситуация. Другият изглеждаше много настоятелен, но
Исмаил с житейския си опит не се паникьосваше лесно.
Ракията допълнително беше притъпила страха му. Ти-
път от кухнята се върна и тръгна да му налива, но видя,
че още не е започнал да пие от чашата, и каза:
– Какво ти е, приятел, не ти харесва ракията ли? Ме-
зенце искаш ли?
– Стой тук, дори не споменавай, масата е отрупана.
Кой ще изяде всичко това, все едно сме на сватба. Чо-
век има само един стомах, не може и бира, и месо, няма
място за всичко в склада.
– Е, в днешния склад няма, но едно време какви скла-
дове имаше, побираха и бирата, и месото. Какво сме
яли, малко салам – засмя се Агим, а след него и младе-
жът от кухнята. Исмаил само се усмихна, вдигна чашата
и се направи, че пие, за да им прави компания, да им
вдъхне доверие, да се почувстват уважени.
– Днес има всичко. И тогава имаше, не казвам, че
нямаше, но имаше за петима души. Днес има за всички.
– Има, Исмаил, има, и свинско има, и салам има,
всичко. И прасета има. – И двамата от ресторанта се
засмяха. Исмаил отпи, но не каза наздраве, нито се за-
смя.
– Май няма друг автобус, нали така? – попита той.

345
 – Има един в единайсет и половина и в дванайсет без
петнайсет. Автобусът на комбината. Но няма проблем,
ще те закарам с колелото, а може и да вземеш колелото
и да се прибереш. Или си много пиян? – каза Агим.
– И без ръце мога да карам – отвърна Исмаил, – но ти
как ще се прибереш?
– Аз ще се прибера с тоя юнак тук. Ти ми докарай
колелото утре, когато можеш, пий една бира и отивай
пак на работа.
– Хубаво. Хайде, наздраве! – Исмаил вдигна чашата
си и тримата отпиха.
– Ама твоят приятел защо си тръгна, имаме две коле-
ла – попита момчето от кухнята.
– Не носи на ракия – обясни му Исмаил. – Много
бързо го хваща. Още там, на другата маса, го хвана. И
си спомня някакви проблеми, горкият, и му става зле.
Затова не настоявах да остане, пък и утре имаме рабо-
та, факт, аз обаче не трябва да работя с ръце, понеже
си свърших моите неща тази седмица. Добре, ще дойда
утре да докарам колелото и да ви черпя по една бира.
– Ние не пием на работното място, боже опази, пу-
пу-пу – каза Агим и двамата се засмяха.
– Имам ли нещо да плащам? – попита Исмаил и си
бръкна в джоба да извади портфейла.
– Седнал си със сервитьора и готвача и ще пла-
щаш? – засмя се първо младежът от кухнята, а след него
и Агим. – Пий, пий, да довършим шишето, срамота. Че-
тирима мъже с едно шише ракия не можем да се пребо-
рим. Ей сега ще дойде полицията.
– Да дойде полицията тук? Как така, нали е затворе-
но заведението? – разтревожи се очевидно Исмаил.
– Не, ще дойде да ни вкара в затвора, ако ни хване
трима мъже пред едно шише ракия! – каза Агим и два-
мата се засмяха. – Ще кажат защо хабите хляба на дър-

346
жавата, а пък едно шише ракия не можете да изпиете. –
И двамата пак се засмяха, този път към тях се присъеди-
ни и Исмаил. Засмя се на висок глас и ехото му отекна
и се разходи из тъмните кътчета на ресторант-градина
„Първи май“, сякаш търсеше скритите уши из растени-
ята или между стените на заведението.
– Не говори глупости, че и стените имат уши – каза
Исмаил и тримата се засмяха още по-силно, така че се
чуха надалече, чак до спирката, където няколко души
чакаха мълчаливо последния автобус. – Кога е послед-
ният автобус? Ох, забравих, имаме колело.
– Остави автобуса, имаш колело. И да дойде в еди-
найсет и петнайсет, няма да тръгне преди часа по разпи-
сание, защото е последен. Но на теб така или иначе не
ти върши работа, не е в твоята посока. Дори по-бързо
ще стигнеш пеша – обясни му Агим.
– Ти нищо не казваш, момче – обърна се към младе-
жа от кухнята Исмаил.
– Какво да кажа – отговори той. – Дойдох, защото
Агим ме покани, да пием по една чашка с артистите,
вика. Твоят приятел си тръгна, вие двамата сте стари
другари, имате какво да си спомняте и да си разказвате.
Вие стойте, аз ще си ходя. Ще ви оставя колелото, аз
живея на две крачки.
– Жив и здрав да си! – благодари му Агим. – Ама
стой да пием. Утре чак вечерта ти е смяната, младо мом-
че си. Ей, имало добри хора на тоя свят! Наздраве! – И
тримата се чукнаха.
– Как стана тая работа, пий, пий, хвани последния
автобус – ха, той замина. Нали казахте, че последният
е в 10, после излезе, че е в 12 – усмихна се Исмаил.
Мали вътре в него беше съвсем пиян и страхът му се
изпари.  – На човек му трябват девет месеца, за да се
роди, после поне девет години, за да умре. Не е лесно

347
да умреш…
– Ето, артистът се развихри, стой – каза Агим на ко-
легата си. – Нали за това се събрахме, да чуем някой
свестен лаф. С артист сме, сега ни е паднало. Аман от
тия всекидневни разговори – свинско, бира, лайна. Да
върви разговорът. Защо си тръгна Едмонд? Да не го
обидихме нещо? – обърна се той към Исмаил.
– Нещо не беше на кеф. Извинявайте, че така се на-
месвам, вие сте приятели и се знаете, но според мен не
беше на кеф. Не може човек да си тръгне така изведнъж.
Вярно, не сме артисти, работници сме, но го поканих-
ме от сърце, както се казва. От уважение! – започна да
нарежда онзи от кухнята. – Може би не е моя работа да
го казвам, но уважението си е уважение. Аз те уважа-
вам, ти си длъжен да уважаваш масата. За теб нищо не
казвам, ето, дойде, уважи ни, както си трябва. – И той
погледна нагоре към небето, към голямата луна, която
светеше като фенерите в заведението и правеше сенки-
те на дърветата още по-черни.
– Не го приемай така – каза Исмаил с лице, неузна-
ваемо от алкохола и вкиснато от забележката на младе-
жа. – Ти не познаваш Едмонд. Прав си донякъде, но той
се извини, а и стоя доста време с мен и Агим. Хората си
имат проблеми…
– Като всички нас – добави Агим. – Затвори си уста-
та, какъв ти е на теб проблемът, ти си прост работник,
дори и готвач не си. Той е клиент, яде, пи, плати и си
тръгна. Няма никакви задължения към нас. Само Исма-
ил може да му се сърди, искам да кажа, понеже му е при-
ятел. Дори съвсем мъжки се държа, плати си сметката,
каза, че има работа, ето, сега човекът ти обяснява, че си
има проблеми и не може да стои повече.
– Какви пък проблеми има толкова бе, хора! С онази
Адриана ли? – попита другият и чукна чашата на Исма-

348
ил. – Хайде, наздраве! – И отпи първи от своята.
– Какво, малко ли ти се струва? – попита Агим. – Не
е ли така, Исмаил?
– Какво? – стресна се Исмаил, в този момент Мали се
беше събудил в него съвсем трезвен. Не казвай нищо!
Прави се, че нищо не знаеш. Стой! Направи се, че не
си чул! Престори се, че не ти е толкова близък, наскоро
сте се запознали в работата. Обаче Исмаил прогово-
ри: – Лош късмет с тая история. Колко пъти му казвах
да я забрави, но вече си мълча, да не се скараме. Но не
му правя услуга. И аз не знам…
– Ех и ти, Исмаил! Така са тези работи… Такива като
него си врат носа където не им е работата, а после –
олеле, какво стана! Ми не се забърквай там! Не се ли
виждаш какъв си? Който нависоко лети, отвисоко пада.
Ето, виж ни нас! Никой копче не може да ни каже. Пие
ни се, пием. Решим ли да се напием, напиваме се. Имаме
ли пари, ядем и пием. Нямаме ли пари, чакаме заплата-
та.
– Чакай малко, не се говори така! – намеси се
Агим. – Къде се бъркаш и ти! Нито го познаваш човека,
нито знаеш какво му се е случило. Исмаил му е прия-
тел. Млъквай вече, че май те хвана. Ако си се напил,
тръгвай си. Ако искаш да останеш, стой, но си затвори
устата. Не си ни на възрастта, че да приказваш такива
работи. Ние сме врели и кипели, освен това сме родени
в града, селяк такъв.
– Не си прав, Агим. Като си се родил в града, си
станал гражданин ли? Всички сме селяни, всички сме
дошли от село. Този приятел е дошъл вчера, ние – зав-
чера. Не е толкова неуместно това, което казва. Млад е,
днешната младеж мисли по друг начин. Ето, и Едмонд,
напразно се измъчва, животът продължава…
– Хайде, наздраве! Агим, хубавичко чуй човека!

349
Всички знаем да си врем задниците в копривата. Ама
после сърби, нали… Не е ли така?
– Наздраве, момче! – отвърна Исмаил. – Много дер-
тове са на тоя свят, всеки от камбанарията си гледа, все-
ки с проблемите си.
– Какви глупости говорите и двамата! Любовта не
пита! – ядоса се Агим и взе чашата. – Това е лош къс-
мет. Ако не беше дъщеря на онзи, щеше да види тя как
играе сопата. Не го познавам Едмонд, нито ми е прия-
тел, ама не може тази така да постъпва с човека.
– Какво намекваш, че е някоя курва? Дъщеря на баща
си е тази! Срам! Срам! Но и той е виновен. Нямаме ра-
бота ние с големците. В крайна сметка те са партий-
ни членове, не го знам този Едмонд дали е партиец…
Защото, ако беше комунист, нямаше да му нахлузят на
главата гащите на оная курва, да му се смее цял свят…
Но така е, като се вреш там, дето не ти е работата, сам
си го просиш… – отговори другият, а Исмаил замисле-
но надигна бирата. От лунната светлина целият бетон
на двора блестеше като покрит от слана. Тръпки го по-
биваха – и от студ, и от страх. Стори му се, че Мали въ-
тре в него е разкрит. Стои гол и незащитен пред света.
Тези двамата знаеха за Едмонд. Как беше възможно?
Как може и двамата да знаят историята и да започнат
да ти говорят за нея сега, по това време, когато си пиян
като кирка? Тръгвай си! Тези са шпиони. Едмонд се е
усетил. Когато си помисли за това, Исмаил сякаш из-
веднъж изтрезня. Щом ракията го пусна, обхвана го сту-
дът. Несъзнателно опря ръка до топлата стена на кухня-
та, после обърна стола и си подпря гърба.
– Не знам за вас, но аз умирам от студ. Хайде, наз-
драве! Хем ще се стоплим, хем ще изпълним дълга си с
пиенето за тази вечер и ще се приберем с чест – каза той
на двамата. Те се обърнаха към него, вдигнаха чаши и

350
се засмяха, много по-силно, отколкото го налагаше къс-
ният час на ноемврийската вечер под бялата светлина
на луната и особено разговорът. Исмаил също се засмя
гръмко. Но екотът, който се разнесе в нощта, сякаш го
предаде и никак не прозвуча естествено. Той пийна от
бирата, сякаш искаше да преглътне думите си обра-
тно. – Викам да ставаме. Агим, не можахме да си пого-
ворим за квартала, но и утре няма да се свърши ракията
в заведението, животът е пред нас.
– Да си ходим, че стана студено – каза и Агим като
стопанин на къща, – вземи си сирене, остана и салам,
искаш ли го?
– Чакай, Исмаил, не ми каза какво мислиш за тази
история с твоя приятел. За тази Адриана, чух, че семей-
ството º искало да изнуди нещастника въпреки всичко
да я вземе за жена. Щели да го пратят в мините, че да
омекне. Той обаче не се дал, браво на него! Или не е
така? Я да говорим по-тихо, че ако ни чуе някой, онези
не си поплюват.
– Спри се, бе, откъде ги знаеш всичките тези неща? –
скастри го Агим
– Откъде ги знам ли? Че цяла Тирана ги знае. Всич-
ки знаят, че е отишъл с полиция вкъщи и я е хванал в
изневяра, по бели гащи. Не е ли така, Исмаил? Хубаво,
направил е грешка, бил е влюбен, сгодили са се, а тая
уруспия и една година не е изминала и се е хвърлила
на първия срещнат. Ами че той е бил доброволец във
Фиерза, Агим. Всичко ми разказа един приятел, който
познава сестра му.
– Исмаил, вземи си още нещо за ядене, че от всичка-
та ракия и бира, която изпихме, ще ти се повреди стома-
хът – подкани го Агим.
– Ядохме, пихме, викам да ставаме… И вие сте умо-
рени, и аз, да се прибираме – предложи отново Исмаил.

351
 Тримата станаха като по сигнал, Исмаил взе колело-
то на Агим, той тръгна заедно с колегата си с другото
колело. Стигнаха до автобусната спирка, където няма-
ше жива душа.
– И все пак не ми каза какво мислиш за тази исто-
рия между Едмонд и мадамата – настоя отново типът от
кухнята.
– Какво да ти кажа, приятел, лош късмет. Ти какво
щеше да направиш, ако ти се беше случило на теб?
– Аз? На мен да ми се случи? – усмихна се и оголи
зъбите си младежът. – Щях да ги убия и двамата на мяс-
то, пък ако ще после да лежа до живот. – Като видя, че
Исмаил не отговаря, той продължи: – Ще кажеш сега,
че щяха да са ме разстреляли, понеже е дъщеря на висш
комунист, човек от партията. Да º пикая на партията,
ако в нея има такива хора! Тя е курва, а цялото º се-
мейство са неморални! Хайде, че стана късно, лека нощ.
Като не искаш да ми кажеш…
– Какво значение има какво мисля аз? Това си е не-
говият живот.
– Това е нашият живот! Нямат насита тия курви, по-
сле ни ги подхвърлят на нас, обикновените хора.
– И тя е като всички, приятел, объркала се е, не го е
обичала – каза Исмаил, за да му затвори устата с общи
приказки.
– Не го е обичала? – засмя се подигравателно младе-
жът. – Първо му е изневерила, пък после искала и да се
оженят. Съсипала му е живота тая курва!
– Животът продължава, не говори глупости – намеси
се Агим. – Лека нощ, Исмаил. Не го слушай, от възрас-
тта е, още не са му минали пъпките.
– Лека нощ – пожела Исмаил на двамата и натисна
педалите.
Едмонд е успял да хване последния автобус, каза от-

352
вътре разтревоженият Мали, когато Исмаил започна да
върти педалите по булевард „Народни герои“ с усилие
заради пиенето. Добре че си тръгна, надушил е опас-
ността. Ти давай, пий сега, пък после в затвора ще си
пазиш здравето.
На сутринта си спомняше съвсем откъслечно раз-
говора заради махмурлука, който го беше обзел. Пър-
во се сети за колелото. Скочи и излезе навън, не беше
сигурен къде го е оставил и се страхуваше да не са го
откраднали. „Две години трябва да спестяваш за едно
колело!“ – изкрещя Мали още от леглото и преди да от-
вори очи, Исмаил вече беше на крак. Успокои се бързо,
чуждото колело стоеше подпряно до стената в коридо-
ра. Той се върна и погали с любов жена си. Тя отвърна
на ласката му и каза:
– Тръгвай, тръгвай, аз ще поспя още половин час.
Късно ли се прибра снощи? Или пак сте се натряскали
с онзи Едмонд? Трябва да се прибираш по-рано. Сега
може да имам нужда от нещо. Като започна да повръ-
щам, трябва да има някого вкъщи.
– Нищо не е станало – промърмори той, колкото да
каже нещо.
– Да не сте се скарали с Едмонд? – попита го тя.
– Не, нищо особено, той си тръгна по-рано, а аз
срещнах един приятел от стария квартал. Добро момче,
даде ми колелото си да се прибера по-бързо.
– Хайде, тръгвай, смърдиш на джибри.
Той я целуна и тръгна за работа. Влезе с колелото
чак до кабинета си, беше му останало това неприятно
усещане от събуждането, че може да му го откраднат.
Беше рано, обиколи из отделите, бяха празни, затова из-
лезе в близката гостилница да изяде една чорба. Още с
първата лъжица мазнината попи отровите от алкохола и
парчетата от разговора започнаха да се сглобяват в ума

353
ми. Тъкмо се съединиха и веднага се разпаднаха, щом
видя Едмонд на вратата на гостилницата. Махна му с
ръка, но той не му отговори. „Или не те е видял, или не
иска да говори повече с теб“ – прошепна му Мали, без
много да се обяснява. Тогава Исмаил го повика по име,
Едмонд го видя, взе си чорба и пилаф и седна при него
на масата за самообслужване, висока до гърдите.
– Добро утро! – поздрави Едмонд.
– Лека нощ! – отговори му Исмаил.
– Късно ли си тръгна?
– Не знам как стигнах до вкъщи с колелото. Като се
събудих сутринта, ме обзе страх, че са откраднали ко-
лелото, и сърцето ми щеше да изскочи. Ти как си, добре
ли си?
– Работих почти до зори. По портрета. Стана много
по-добре. Само очите нещо не ми се получиха и трябва
да моделирам носа с малко светлосенки.
– Защо пак си се захванал, само хабиш боята, добре
си беше…
– Портретът на ръководителя е портрет на ръководи-
теля, никой няма да пита за бои и четки. Нали ти казах,
работих до зори, и то с удоволствие. Оставих го, когато
спрях да виждам, а и боите се размекнаха.
– Със сухи бои си работил, с паста? Много добре.
– Жена ти как е, децата?
– Добре са, обичайните неща.
– Да пием по една ракийка с чорбата?
– Не, днес съм твърдо решен да не пия и да се прибе-
ра рано. Малко да си почина, а утре да изведа жената на
вечеря някъде до езерото.
– Аз ще си взема. – Едмонд тръгна към бара.
– Добре, вземи две – викна му Исмаил. – Кучета го
яли, от една малка нищо няма да ни стане, така и така
пием по едно шише.

354
 – Хайде, наздраве. – И Едмонд му остави ракията
до купата с чорба. – Отървахме се вчера. Не трябва да
пиеш повече от една голяма, максимум две, когато си
на заведение. Ставаш като латерна и само за политика
дрънкаш.
– Да не би да съм изтърсил някоя глупост? – попита
Исмаил, като се мъчеше отново да сглоби събитията и
да открие глупостта.
– Една глупост?! Цяла камара глупости! Добре че ти
бяха познати онези на масата, иначе щеше да ни вкараш
в затвора. Не ми трябват на мен такива изпълнения, Ис-
маил. И на теб не ти трябват, но това си е твоя работа.
Моля те, не ме вкарвай в неприятности, че си имам дос-
татъчно…
– Извинявай. От пиенето е. Все пак май не съм казал
кой знае какво, нещо за руската салата… Голяма рабо-
та! Тези са добри момчета. Чули са няколко лафа, теб не
те познават, какво толкова – излъга убедително Исма-
ил. Но Мали отвътре човъркаше съвестта му. – Ела да
обядваме там, хем ще му върна колелото – каза, за да
замаже положението.
– Не, Исмаил. Мислех си нещо още снощи и трябва
да ти го кажа, приятели сме. Стори ми се, че тия двамата
искаха да ме провокират, а ти им играеше по свирката,
и аз не знам защо. Първо се ядосах, но после ми мина.
Да отмине тая бъркотия с боята, че не знам какво ще
правим… Разбираш ме, нали, приятели сме…
Едмонд сложи двете купи една в друга, изпи чашата
си до дъно и си тръгна. Исмаил разбра всичко, нарочно
изчака да мине известно време, после тръгна по същия
път към работата да се захване с обичайното съботно
изписване на лозунги с червени букви, които обикнове-
но започваха с „да живее“.

355
 ***

Адриатик нареди още сутринта да се събере колекти-

вът след работното време, което беше до обяд, за да се
обсъди докъде са с трудовия план. Знаеше, че след това
нямат повече работа, така че можеше да им създаде мал-
ко. Щеше да излезе Енвер да обоснове политическата
ситуация, която се беше създала тези дни след случката
с боята, и щяха да уведомят колектива за окончателното
скъсване с Китай.
Исмаил отиде да обядва и закара колелото на Агим,
който отново показа готовност да седнат да пият по
едно, защото нямаше много хора по това време и три-
мата сервитьори, които бяха на работа, можеха да се
покриват един друг. Като по поръчка изскочи и типът от
кухнята още щом се появи с колелото в ресторант-гра-
дина „Първи май“, и Исмаил си спомни всичко, което
бяха казали за Едмонд. Почувства тежест отвътре. Кой-
то се страхува, е предател. Всички знаеха тази фраза.
Той остави колелото и изпи една малка ракия на крак на
бара, като се заприказва с Агим за времето, за колела –
общи приказки. Стараеше се да покаже нужното уваже-
ние за снощната почерпка, но без да прекалява. Разго-
ворът вървеше като вентил – влез, излез, колкото да се
отваря капакът. В крайна сметка той беше артист, дове-
рен човек на партията на идеологическия фронт. Така
трябваше да го помнят всички, а ако забравеха, щеше
да им припомни. В социалистическа Албания нещата се
случваха поред. Някои нагоре, някои надолу, или както
казва партията, всички сме равни, но не по задължения.

356
 ***

Коци беше приключил сам случая във Фиерза. С пар-

тийна директива дойде заповед да го обявят за герой.
Трябваше да се върне в Тирана, да си вземе куфара с
дрехи, после да извърши оперативна работа в целия
район. Трябваше да научи колко души са познавали
жертвата, освен тези, които са го били. Планът беше
да прехвърлят на други трудови позиции всички, които
можеше да се разприказват, преди да дойде предложе-
нието от някоя бригада да го обявят за герой. Планът
беше прост. Тези, които го бяха били, бяха в затвора.
Лекарката беше преместена някъде в южната част на
страната. Тези, които ги познаваха или имаха някаква
връзка със случая, бяха премахнати от района. Работа-
та обаче се развали, когато дойде докладът на оператив-
ните служители от района.
– Какво става, шефе? – веднага се поинтересува шо-
фьорът, щом тръгнаха от Фиерза за Тирана.
– Защо питаш? – каза му Коци. – Ти не разбра ли?
– Не, шефе. Обаче я закъсахме, трябва да дадем ко-
лата на ремонт.
– Ще вземем друга, какво толкова, тази ще я закараш
и готово. Това ти влиза в служебните задължения. Кой
да ти свърши работата, аз ли? Хайде, тръгвай.
– Извинявай, шефе, нямах това предвид – заоправда-
ва се шофьорът.
– А какво имаше предвид? Ето, колата си върви и
без ремонт. Ще вземем друга, ако се наложи. Можеш да
караш и друга кола, няма да се свърши светът.
– Извинявай, шефе, не исках това да кажа. Я си за-
пали една цигара, шеф Коци – опита се да смени тема-
та шофьорът. На Коци му харесваше да го нарича шеф
Коци. Напомняше му на Сталин. Бащата на народите!

357
Строг, но справедлив. Излъчва обич, но на първо място
е мъж.
– Ами този, горкият, младо момче… Толкова ли са
го били? Да те пребият до смърт, значи много си съ-
грешил, а, шеф Коци? Всички са били местни момчета,
така ми каза шофьорът на началника на отделението –
продължи шофьорът.
– Този, ако го познавах, да съм го погнал със сопата.
Неморален човек!
– Ами тя омъжена ли е била? Вярно ли е, че е бил
доброволец на строежа, шефе? Така ми каза шофьорът
от тукашния отдел.
– Как става тая работа, да сваля едно момче, ерген,
учил до втори клас в училище, една лекарка с висше об-
разование, омъжена, дошла тук да изпълнява човешкия
и лекарския си дълг… Ти ми кажи! – каза Коци, а шо-
фьорът го слушаше, докато гледаше пътя.
„Дали са му да разбере“ – каза Сталин отвътре. Коци
отвори прозореца на колата и поглади два пъти муста-
ците си, гледайки първия сняг по върховете на планини-
те, който сякаш искаше да разхлади човека отвътре и да
му покаже зимните красоти.
– Турбината обаче, да са живи и здрави нашите инже-
нери, я пуснаха на рождения ден на ръководителя.
– Точно за седемдесетгодишнината, да – добави
Коци, – добре го каза, да са живи и здрави.
– Затова ли тази история с боята стана такъв про-
блем, шефе? – попита шофьорът, за да оставят темата с
умрелия във Фиерза.
– Ама как сменяш темата, голям майстор си! Като да
правиш завой, хоп наляво, хоп надясно. Докато бяхме
във Фиерза, само за умрелия говореше, като тръгнахме
за Тирана, захвана боята. Голям майстор си!
– Да върви разговорът, шефе, на път сме. Да не ти е

358
скучно, викам си, по целия път… Ако кажеш, млъквам
веднага… Ще си въртя волана…
– Не съм казал да мълчиш – оживи се Коци от свежия
въздух. – Напълниха ни се дробовете тук, благотворен
е този планински въздух – сякаш му намекна да остави
този въпрос. После изведнъж го попита: – Защо питаш,
да нямаш някой познат, който е замесен? Знам те аз теб!
Правиш, струваш, завърташ волана накъдето си решил.
– Аз ли? Не, шефе, нищо общо нямам.
– И аз да съм, и ти да си, дългът си е дълг. Такава ни
е работата, такъв късмет ни се е паднал.
– Просто така питам, шефе, да се намирам на приказка.
Я кажи, този Сюлейман в списъка ли е? Този, който се на-
рича Едмонд. Някакво нещастие го е сполетяло, но ти зна-
еш по-добре от мен… Виновен ли е, как мислиш, шефе?
– Всички са виновни. Такава ни е работата. Ако
има невинни, ще ги намерим. Класовата борба е борба
като всяка друга. Но за разлика от другите, никога не
свършва. Ние водим борбата, ние сме борбата. Такава е
класовата борба. Врагът има жертви, ние имаме герои.
Ето, този, който умря, имал е всички предпоставки да
бъде от нашата страна. Комунист, от добро семейство,
майстор в работата си. Е, имал е някои пороци… Но е
преминал на другата страна. И от герой стана жертва.
Сега обаче трябва да направим всичко възможно да не
излязат герои тези, които са го убили. Първо, че той е
от нашите, и второ, законът и съдът са в наши ръце. Ако
оставим хората да правят каквото им щукне, разваля се
дисциплината, руши се държавата.
Шофьорът го слушаше, гледайки пътя.
– А тези, които са го били, много ли са били? – попи-
та, когато Коци свърши.
– Четирима, и още един, който се е намесил да ги
разтърве.

359
 – И петимата ли ще бъдат осъдени?
– Четиримата, защо петимата? Свидетелите са виде-
ли четирима души, които са били жертвата. Петият се е
опитал да ги спре.
– Ами защо са задържани петима? – учуди се шо-
фьорът.
– Защото петимата твърдят едно и също нещо…  –
въздъхна Коци и си запали цигара.
– Аз се намесих, за да ги спра – довърши изрече-
нието шофьорът. – Както казваш, шефе, трябва да се
открие невинният. А пък ние трябва да намерим къде да
пием кафе. – И той запали фаровете на колата.
– Всичко ще си признаят – каза Коци и замислено си
поглади мустаците. Когато седнаха в хотела на някакво
градче по пътя, Коци изпи една чаша ликьор и заедно
с дима на цигарата от устата му се разнесе глас, който
приличаше на стенание. – Може да се наложи да го из-
караме със сопата, но всичко ще си кажат. И петимата
ще признаят, а от затвора ще излезе този, който кажем
ние. Какво ти каза шофьорът, как е тръгнала мълвата
колко лошо са го набили?
– Не ми е казвал нещо такова – учуди се шофьорът.
– При нас в полицията работата е приключена, сега
е в ръцете на следствието. Уж трябваше ние да я до-
вършим, но днес дойде заповед отгоре. Ние сме тук по
други дела.
– Този, мъртвият, пиел много, така ми казаха. Може
би затова е умрял, бил е много пиян, когато са го били.
Той ги напсувал, така ми казаха, и те го набили. Ами ле-
карката да не е била любовница на някого от тези? Това
обяснява всичко, а, шефе?
– В досието пише защо е умрял. Наистина е пил мно-
го. Няма обаче никакво доказателство лекарката да е
била любовница на някого от тези. Даже разправят, че

360
била честна жена.
– Да, шефе, много я хвалели, и моят човек така ми
каза.
– Шофьорът от отдела ли ти каза?
– Да, шефе. Много я хвалели. На един от онези, дето
сега са вътре, спасила живота на племенника му. Бил от
района, всеки ден ходел при нея.
– Да, и при мен има такава информация в досието.
Но нещо липсва. Не знам какво е, но нещо не е както
трябва. Човек не влиза в затвора, защото си спасил сина
на сестра му.
– Не пасва шефе, тази лекарка е страшна работа, с
образование, с всичко, дошла тук доброволка толкова
години…
– Има хора с идеали в тази страна. Няма какво да
се чудиш. Хора с идеали са това. Не ме учудва изобщо
тази лекарка. От добро семейство е. А за онзи получи-
хме нареждания да го изкараме герой.
– Затова ли толкова пъти идвахме до Фиерза, шефе?
Сега разбирам. Но те знаят ли кой е той?
– Мисля, че да. Досието, което имам аз, го имат и те.
– Ами той много работел, шефе, така разправят. Ис-
тински звяр! По две смени изкарвал, по две норми на
смяна правел. Няколко години работил тук.
– И е взимал четворна заплата. Човек не се труди
напразно в социализма. Работил е, взимал е заплата.
– Като всички, шефе.
– Точно така, като всички. Обаче не всички, които
взимат четворна заплата, са герои.
– Ами ти сам каза, че сме в състояние на борба, шефе.
И класовата борба има нужда от герои, нали така?
– Класовата борба си има герои. Има мълчаливи ге-
рои, които тихо изпълняват задълженията си и живеят
с гордо вдигнати чела. Каква работа е имал този да се

361
закача с лекарката? Каза ли ти шофьорът от отдела? Ей
това искам да разбера. Какво наистина знаем за тази
история, а не каква трябва да я изкараме. Няма значение
дали си комунист и преизпълняваш нормата, ако си не-
морален човек. Един дегенерат не може да бъде герой.
Героят е честен човек. Героят живее и умира в челните
редици на борбата, а не докато търчи след задниците на
жените. Какво мислиш ти?
– Нищо не казвам, шефе… ама щом има нареждане
отгоре… Това си е заповед, а заповедта не се обсъжда,
изпълнява се. Не е ли така, другарю командир? Ти всеки
ден го повтаряш.
– Така е, повтарям го и го вярвам. И изпълнявам за-
поведите, които ми дават моите командири и партията.
Само че тези отгоре не знаят каква е реално ситуацията.
Това им го съобщавам аз с пет приказки. Този не става
за герой. Герой беше Шкурта, която умря в изпълнение
на служебния си дълг. А този е умрял, докато е търсел
къде има отворена дупка. Сигурно има гръб отнякъде.
Този, който иска да го изкара герой, трябва да се сра-
мува от себе си. И още нещо. Защо е стоял толкова го-
дини във Фиерза? С тази заплата джобовете му вече са
препълнени. Ерген. Член на партията. Ерген и член на
партията, това не ти ли изглежда странно? Има нещо
тука… Защо не е отишъл в града?
– Може да се е влюбил в лекарката, шефе.
– С образование от вечерното училище и се е влю-
бил в лекарката, омъжена жена? Сигурно са свършили
свободните жени. Казвам ти, този е дегенерат! Да тръг-
ваме, че ще осъмнем.
Това бяха последните думи, които размениха. Коци
легна на задната седалка и заспа.

362
 ***

Авни затвори вратата на кухнята и взе слушалката

на телефона. Жена му, която миеше чиниите, замръзна
с ръце във въздуха, целите в пяна от веро, и наостри
уши, за да свърже в едно кратките, накъсани изречения,
които произнасяше съпругът º, щом чу името Коци. Не
успя да установи някаква връзка, а той затвори със съв-
сем неразбираемо за нея изречение: „Да, кажи му, че
са взети всички мерки, той е с шофьора, утре ще дадем
доклада“.
– Да не се е случило нещо с Коци? – попита тя Авни,
като се издаде, че го е подслушвала, докато е говорил
по телефона.
– Подслушваш ли ме? – каза рязко той.
– Не те подслушвам, просто чух. Ти каза Коци. Нали
си говорихме за Коци, сега спомена името му. Децата
ни са малки, Авни, Коци ги отгледа.
– Какви ги дрънкаш? Гледай си там чиниите! Ето
затова не трябва да ми се месиш в работата. Нищо не
разбираш. Не помниш и две думи, които са ти казали…
– Две думи, които са ми казали? За разговора с
Шпреса ли намекваш? Защо ми е да го помня, да не съм
някоя шпионка?
– Шпионка? Какво искаш да бъдеш, пилот, учен?
Какво? Аз съм офицер от Държавна сигурност, работя
с шпиони всеки ден и служа на партията.
– Служиш на партията, като подозираш Шпреса и
Коци, така ли? Какво е направила Шпреса, че да я подо-
зираш, че ме провокира?
– Слушай, трябва да знаеш нещо и хубаво да си го
набиеш в главата. Всички, които са срещу нас, няма да
бъдат никога с нас, на това ни учи диалектиката, на това

363
ни учи класовата борба. Всички са виновни до доказва-
не на противното. Те са те, ние сме ние, две противопо-
ложности.
– Две противоположности? Искаш да изкараш Шпре-
са шпионка ли? Противоположност? Те са като нас, ние
сме като тях. Ти работиш в Държавна сигурност, той
работи в МВР. Той е на тази служба преди теб. Еднакви
сте. Ние сме хора от партията.
– Да си шпионин за партията няма нищо лошо. Защо-
то винаги трябва да си с партията. Щом не си с партия-
та, значи си с врага. В класовата борба няма среден път.
– Ами аз какво шпионирам? Тебе ли? Какви ги при-
казваш? Ние, те, среден път, класова борба… Всичко
това го говориш в нашата кухня. На мен ли намери да
ми говориш за класова борба?
– Никога не съм те чувал да говориш така. Я седни
тук, вземи молив и лист и пиши. Пак ли си срещнала
Шпреса? Казвай! Важно е!
– Не съм я срещала. Искаш да ме разпитваш в нашата
кухня? Ти добре ли си?
– Срещала ли си Шпреса, или не? Помисли си добре.
– Не съм, ти казвам. Какво общо има тук Шпреса?
Горката! Ще осъдят Коци с антипартийната група като
онези от отбраната, нали? Горката Шпреса! Така обаче
ще дойде и нашият ред, Авни. Ако не днес, утре. Кажи
ми, че няма! Кажи ми, че няма!
– Какво няма?
– Кажи ми, че Коци и Шпреса няма да бъдат осъдени.
Кажи ми!
– Какво разбираш ти от тези работи? Сапуна го ми-
слиш за сирене. Не можеш да различиш кой ти говори
от сърце и кой те провокира. Какво си мислиш, защо
Шпреса е подхванала темата за децата на онези от гру-
пата на отбраната? Точно с теб? За да се уплашиш. А

364
като се уплашиш, º разкриваш сърцето си. Започваш да
говориш срещу партията, отиваме двамата в затвора за
агитация и пропаганда срещу държавата, децата остават
на улицата.
– Аз да говоря срещу партията? Откъде-накъде? Та
аз обичам партията с цялото си сърце. Обичам я като
майка си. Как можеш да си помислиш такова нещо? Как
можа да го кажеш? Аз да говоря срещу партията? Ни-
кога не ми е минавало през ума. И да искам, няма да го
направя. Кълна се в майка си!
– Значи обичаш партията? Тогава º служи предано!
Покажи обичта си!
– И да стана шпионка, за да осъдят Шпреса и Коци?
Ами ако ние бяхме на тяхно място?
– Ако бяхме ние на тяхно място, те щяха ли да го
направят?
– Ами утре ще се появи някой, който да направи съ-
щото с нас, Авни.
– Говориш срещу партията ли?
– Аз? Никога!
– Значи няма кой да направи същото с нас.
– Шпреса и Коци също не говорят срещу партията,
Авни.
– Коци не изпълнява заповедите. Отишъл във Фиер-
за и не обявил за герой един партиец, един блестящ мла-
деж, работник, когото убили някаква банда хулигани от
север. Отишъл и го нарекъл дегенерат. Нещо не му се
сторило правилно отношението на партията. Вместо да
го обяви за герой, отишъл и подкрепил врага.
– Как така е подкрепил врага, Авни?
– Това не е за твоите уши, но хайде, да видиш и да се
убедиш. Имаме случай във Фиерза. Някаква разхайтена
лекарка се позабавлявала с момчето, а после извикала
тия нейните да го пребият. И той починал.

365
 – Починал? Божичко! – възкликна съпругата му и
сложи ръка на устата си.
– Точно така, починал. Четирикратно е преизпълня-
вал дневната норма. Истински герой! А Коци казва не.
Казва не на ръководството, на партията. За какъв се ми-
сли той? Аз съм партизанин, все повтаря. Понеже ние,
останалите, не сме били партизани, нали.
– Ти не си бил партизанин, Авни. Бил си десетгоди-
шен, когато е свършила войната.
– Партизанин е и този, който е носил хляб. Не става
война само с куршуми, трябва и хляб, трябва и вода. Ти
изобщо слушаш ли ме какво ти говоря, или просто си
решила да ми противоречиш? Никога не съм те виждал
такава. Сигурна ли си, че не си се срещала с Шпреса?
Не ме лъжи, знаеш, че ще разбера. Който не изпълнява
заръките на партията, не обича нито себе си, нито де-
цата си.
– За бога, Авни, срещнах я само онзи ден. Така е,
който не изпълнява заръките на партията, не обича нито
децата си, нито майка си, нито баща си. Когато знаеш
какво те чака, да продължаваш да правиш грешки… Ня-
мам думи. Плашиш ме, Авни, притесняваш ме. Хайде да
си лягаме, замръзнах.
Те отидоха да си легнат по установения ред: той лег-
на, тя загаси лампите, погледна децата и след това се
отпусна до него на леглото. Когато светлината угасна и
тишината заедно с мрака натежа два пъти по-студена от
ледените чаршафи, тя каза:
– Какво да правя, Авни? Та аз обичам децата си!
– Заспивай! Който не обича партията, не обича и
себе си. Спи! – усмихна се той доволно в мрака. – Утре
ще говорим, имаме цял живот пред нас. Нищо не трябва
да правиш. Само ако някой нещо ти каже, ела при мен
да ми го разкажеш.

366
 ***

Едмонд се прибра право вкъщи от работа. Мина през

магазина и напазарува по ергенски – салам, сирене,
хляб, яйца, картофи, лук, ликьор. Плати сметките за тока
и водата. Три пъти пресметна колко са му удържали от
заплатата. Стигна вкъщи, хапна малко. Отдели мръсни-
те дрехи за пране. Поподреди. Погледна надолу дали не
е дошла колата с дървата. Обиколи няколко пъти апар-
тамента, докато намери купона за количеството, което
беше платил. Не му се мъкнеха догоре тежките чували
на гръб. Все пак днес или утре по това време, към 5-6
часа, трябваше да го направи. Събота или неделя сле-
добед. Запали и угаси няколко пъти лампата над кар-
тината. Разнасяше портрета из къщи и го доближаваше
до балкона или до прозореца, когато чуеше отдолу шум
на двигател. Колата дойде към шест, когато вече беше
тъмно. Едмонд слезе долу. Сюлейман пъхна главата си
в очукания бежов жук на държавното предприятие за
доставка на дърва за огрев.
– Това ли се три четвърти кубик? – попита Сюлейман
недоверчиво.
– Колкото отпуска държавата – отговори шофьорът
и взе купона. – Като всички. Ако не ти отърва, вземи
едно магаре, отивай при катунарите, товари и хващай
брадвата.
– Дъбови ли са? – попита Сюлейман.
– Всичко е дъб – каза шофьорът и викна на циганите
носачи: – Сваляйте живо, че имаме да ходим на още три
места. – И те свалиха дървата, без да чакат Сюлейман
да си избере.
– Сухи ли са поне? След всичкия дъжд, който се из-
сипа – попита той циганите и извади някоя пара да им

367
даде за труда. – Хайде, вземете да се почерпите.
– Сухи са – каза циганинът, който взе парите, и хвър-
ли няколко дърва от друг чувал в неговия, за да му вър-
не жеста.
– Вече имаш един кубик – каза шофьорът. – Ами на
другите какво ще носим, умнико? – скара се той на ха-
малина.
– Недей така, гората е пълна с дърва – засмя се ци-
ганинът и направи жест с пръст към устата си, все едно
че пие нещо.
– Наздраве – засмя се Сюлейман и колата потегли.
Едмонд погледна нагоре към терасата на блока, сякаш
търсеше пряк път да изкачи планината, и нарами първия
чувал от петдесетте пъти качване и слизане, които го
очакваха. Изпоти се още от първия път. На четвъртия
път краката му толкова се навлажниха в обувките, че
найлоновите чорапи започнаха да се хлъзгат. На петото
качване обувките му се изхлузиха два пъти. На слизане
си сложи чехлите. Изгуби представа за часа някъде към
десетото или петнайсетото катерене. Около трийсетото
спря да си почине. Колкото повече чували пренасяше,
толкова по-лесно успяваше да ги пълни. Колкото пъти
стовареше дървата на мястото, в което ги съхраняваше,
толкова пъти ръководителят го поглеждаше с черните си
като дупки очи. Стори му се, че вождът го чака с нетър-
пение. От някакво неясно чувство на страх започна да
затваря вратата на влизане и излизане. Когато подреди
и последния чувал, взе метлата и слезе долу за петдесет
и първи път, за да помете пред блока, иначе домоупра-
вителят на блока щеше да звънне в седем сутринта да го
пита защо не е почистил. Захвана се в тъмното да съби-
ра стружките и прахоляка от дървата, колкото можеше.
Когато тялото му премръзна, а потта се надигна като
вълна в морето, той хвърли всички отпадъци в калното

368
петно до входа, което всички наричаха градинка, и тръг-
на нагоре с чувала с дървен талашит. Затвори външната
врата на апартамента и зимата сякаш остана отвън.
В апартамента миришеше на маслени бои. Стори му
се топло. Отвори долапа с дървата и започна да оглежда
за някое, което да се цепи лесно. Намери, облече си въл-
нен пуловер от тези, които майка му плетеше на ръка,
слезе долу за петдесет и втори път, нацепи дървото на
тънки съчки с един касапски сатър, който имаше вкъ-
щи, откакто такива инструменти се каляваха ръчно при
ковачите. После запали огъня с един парцал, напоен с
темпертин за рисуване няколко дни преди 15 ноември,
датата, на която официално се палеха печките в цялата
страна, както беше определено по закон. Поседя малко
седнал на пода, наблюдавайки как огънят се разгаря, до-
като му запари на лицето.
– Трябва да направя някоя тренировка – каза той на
глас, – уморявам се от едни дърва.
Когато усети миризмата на дим, затвори печката.
После се обърна на другата страна, за да се стопли и
оттам. Отиде в ледената баня да се изкъпе, поля се с
омразното канче и бързо се върна пред печката. Хвърли
още малко дърва. Препече си хляб, хвана с машата и
малко салам, за да се опече, и вечеря. Зад гърба му
портретът стоеше в очакване. След портрета и компози-
цията с партизани беше започнала да се запълва с цвят.
Старецът приличаше на скелет с кожа, покрит с дълга
роба, изпод която излизаха ръцете, свирещи на гусла.
Устата на стареца беше отворена, тъй като пееше, но
тъмното петно и липсата на зъби в нея оставяха тягост-
но чувство, което надделяваше над песента. С гръб към
печката, Едмонд се взираше ту в портрета, ту в стареца.
Едно и също черно в устата на стареца и в очите на ръ-
ководителя. Черно без отблясъци. Убито черно като

369
най-тъмната сянка на мрака. Изяде си целия хляб, но не
пи нито капка ликьор. Беше решил да довърши очите
през почивните дни, така че да има време за последни
промени, ако се наложи, и да изсъхнат боите. Ноем-
врийската изложба започваше след две седмици, бяха
започнали вече да приемат творби за оценяване от дър-
жавната комисия в Националната художествена гале-
рия. Беше юбилейна година, ръководителят ставаше на
седемдесет години. След като Тито, Хрушчов и Мао си
бяха заминали, единствената фигура за почитане оста-
ваше ръководителят. От този ъгъл го разглеждаше Ед-
монд сега. Дали на този портрет албанският вожд изгле-
ждаше като единствената фигура на комунистическата
революция по света? Беше ли от тази гледна точка
портретът достатъчно убедителен за комисията? Сю-
лейман настояваше, че вождът трябва да изглежда като
султан, какъвто си и беше. Само че не султан с чалми и
пръстени, а султан на работническата класа. В песента,
посветена на ръководителя, се споменаваше сабя, така
че султанският ятаган беше нещо такова. Трябваше да е
облечен алафранга, но със сабя, както турчин с ятагана
си. Сабята беше подходяща за ситуацията. Всичко това
обаче трябваше да личи и в погледа му. Ето за това
трябваше да се погрижи Едмонд, да намери начин това
да се вижда в очите. Да излъчват загриженост и съще-
временно непоколебимост, понеже държат сабя за ситу-
ацията. На официалната снимка заради силния ретуш,
за да се прикрие възрастта и болестта, беше се загубило
естественото излъчване. Очите бяха изгладени, за да не
личат бръчките около тях, а веждите се спускаха надо-
лу. Кожата му беше с вишневочервени оттенъци, уви-
снала на челюстната кост, беше започнала да изтънява и
беше станала почти прозрачна, така че се виждаше
кръвта, преминаваща по изпъкналите капиляри. Но ал-

370
банският ръководител беше човек от народа. Рамо до
рамо с народа, това беше девизът му. В лозунгите, на
картините, в романите, в песните, в политиката, в арми-
ята. Рамо до рамо с народа. Тук ръководителят се отли-
чаваше, понеже беше облечен добре. Така че Едмонд се
върна към костюма и го преработи в сиво с розов отте-
нък, като ушит от някогашните старовремски шивачи.
Колкото повече се мъчеше да се отърве от страха, че
ако се опита да оправи очите, ще развали целия портрет,
толкова повече се вцепеняваше. Накрая събра малко
смелост, колкото да постави внимателно с върха на чет-
ката по два отблясъка. После реши да ги смекчи и сложи
червено. Отблясъците се смекчиха, но червеното изпъ-
кваше прекалено. Взе четка с твърд косъм и започна
леко да изстъргва черното на зениците с малко бяло,
докато накрая успя да постигне кръглата форма на ири-
са със светлосенки. Остави червеното. Нещо му подска-
за, че тази червена точка беше красноречива. Сякаш
отразяваше революционния плам в зениците на вожда.
Показваше нещо, навеждаше на идеята за революцията
по метафоричен начин, но едновременно с това беше
реалистична, вписваше се в нормите на социалистиче-
ския реализъм. Така поне му се струваше. Като припев
на песен в червено. Подсили още малко очите с черно,
докато очерта ясно извивките на клепачите и накрая се
получи формата на очите на ръководителя, която знае-
ше наизуст от официалните портрети. Изглежда като от
плът и кръв, каза Сюлейман и Едмонд потръпна, както
ставаше винаги, когато се откъснеше от светлината на
мечтанията и се озовеше уморен в мрака на апартамен-
та, който допълваше самотата му с монотонната си гама
отвътре и отвън. Стори му се, че някой го докосва по
рамото. Сякаш го хванаха на местопрестъплението да
маже с кръв очите на ръководителя. Почувства го тол-

371
кова силно, че му натежа като вина. Хвана четката, за да
махне кръвта, но когато сянката на главата му се отда-
лечи, сякаш беше сянката на този, който го беше хванал
за рамото, очите го погледнаха, изпълнени с доверие.
Ръката му спря във въздуха. Стана и погледна картина-
та отдалече. От два метра разстояние и под изкуствена-
та светлина червеното почти не личеше и правеше
по-топло бялото отражение. Той отвори вратата на кух-
нята и потръпна от студа, нахлул от коридора. Светли-
ната от кухнята наруши мрака, но тази нарушена част
сякаш проникна в тялото му. Сюлейман отвътре надни-
чаше от дъха на устата. Не мръдна оттам, когато Ед-
монд се облегна с гръб към външната врата с полуза-
творени очи. Струваше му се, че Сюлейман натежава
двойно на плещите му. Без да иска, се обърна наляво да
погледне към черните дупки на вратите на спалните, да
не би да са отворени. Студът усилваше страха му. Този
страх сякаш вееше от прозорците и правеше течение в
цялата къща. Взимаше топлината и я разнасяше навън
като лоша новина: този е запалил печката си преди
всички. Слуховете отвън достигаха до ушите му на при-
ливи и отливи като вдишване и издишване. За момент
задържа дъха си. Вятърът свиреше по ъглите на блока и
се издигаше и спускаше на разкаляната площ, която ня-
кога е била градинка с дръвчета. Този спомен беше ня-
къде в мрака на съзнанието му, както му изглеждаше
площадката между блоковете, която си представяше, че
е осеяна със стружките от дървата, които беше изхвър-
лил в калта. Чувството му за вина се върна и той се
виждаше в ранни зори на неделната утрин с метла в ръ-
ката. Трябва непременно да почистиш, каза Сюлейман,
ще излязат жените от квартала, ще кажат ето, тоя Ед-
монд заряза всичко и не си почисти пред блока. Ами ако
питат новодошлите от Корча кой е този, те ще отгово-

372
рят: От шест месеца е в квартала, хвана жена си да пра-
ви оная работа с друг, с полиция влезе, ама защо с поли-
ция, ще попитат корчанците, още неразопаковали куфа-
рите си, и тогава ужас, щяха да вдигнат нагоре глави и
да погледнат в кой апартамент е, кой – този, дето е с две
спални и кухня ли, ама той нали е ерген, ние живеем
толкова хора в една къща, че и квартала чистим… Така
че утре слизаш рано-рано, да си първи. Ще ходиш ъгъл-
че по ъгълче, ще помагаш на жените, ще изхвърлиш бо-
клуците, а като се съберат повече хора, ще се изнижеш
незабелязано, понеже, ако те видят, пак ще се сетят за
апартамента, защо този е с две спални и кухня, или ще
го кажат, или ще си го помислят. Но дори само да си го
помислят, непременно след това ще го кажат на глас,
като разберат чий е апартаментът. Добре де, ние взехме
този апартамент в замяна на къщата, която срутиха,
какво толкова има да си блъскам главата с това, каза
Едмонд и с пръхтене избута Сюлейман надолу. Голяма
работа, каза му той и колкото повече потъваше, гласът
му ехтеше в кухината на ребрата и думите отекваха по
няколко пъти. Накрая на Едмонд му се стори, че гласът
ще излезе, и запуши устата си с ръка. Ние сме собстве-
ност на държавата, мъже, жени, деца, овце, крави, пра-
сета, кокошки. Само кучетата и котките не са държавна
собственост. Дори и курвите са държавна собственост.
Не започвай с това, каза Едмонд, взе бутилката с ликьо-
ра и започна да си излива в гърлото. Черната течност
падна на пръски в него и му се стори, че се плисна вър-
ху главата на Сюлейман, който гледаше нетърпеливо
нагоре с надеждата, че Едмонд го чува. Той обаче взе
джезвето и го напълни с вода и кафе, отвори вратичката
на печката, избута с машата жар към външния край и
сложи джезвето да кипне, после си сипа в чашка. Много
добре, обади се Сюлейман, когато си запали цигара.

373
Трябва да пестиш. Да събереш някоя пара, че кой знае…
Ако те изгонят оттук, ще ти трябват пари за другото
жилище. Но Едмонд заедно с цигарения дим издуха от
дробовете си онзи мрак, който беше проникнал в него
от коридора, все едно че беше някакъв дълбокомислен
отговор. В затвора пари не са нужни, така и така ще ми
ги вземат, помисли си той и двамата сякаш се разтопиха
от топлината и се сляха в едно вещество, засега неопре-
делено. Едмонд стана, обърна портрета на ръководите-
ля към стената и сложи на статива голямата композиция
с партизаните. Няма да успееш да я завършиш, обади се
Сюлейман. А и да я завършиш, голям праз. Аз пък да ти
кажа на тебе, отвърна Едмонд, сякаш наистина се обръ-
щаше към някой друг, с тази картина ония от Съюза на
артистите ще обявят спалнята ми за студио. Много ва-
жно, че рисуваш партизани, пак не се съгласи Сюлей-
ман, ония от съюза ти копаят гроба, макар че други ще
те погребат. Не говори глупости, ядоса се Едмонд, кар-
тината с партизаните ще покаже, че съм нов човек или
поне се опитвам да стана с времето, че съм човек на
партията. Само защото си си сменил името ли, засмя се
Сюлейман. Ти си луд. Ще ти кажат, че си луд, понеже си
с две имена. Дано се отървеш, ако имаш късмет и ако
някой от онези корчанци, които се настаниха в новия
блок преди два месеца, не реши, че му е много тясно в
техния апартамент. Ще направя каквото съм решил, ще
направя картината с партизаните. Партизаните ни обе-
диняват. Партизаните ни действат успокояващо, защото
са свързани с войната, с освобождението. Партизаните
са от добрите, нали знаеш? Глупак такъв! Та те убиха
министъра на отбраната, който е бил командир на пар-
тизански отряд, каза Сюлейман и тъжно се засмя. Те са
убили повече партизани, отколкото германците, про-
дължи той и се гмурна в мрачните си дълбини по това

374
време на нощта. Какво си се захванал с партизаните? Я
направи някой букет цветя. Тъкмо ще ти трябва за по-
гребението. Партизаните само ще им напомнят, че си
враг. Когато има война, ние си тръгваме. Ние сме за
мира, за труда. Нямаме хайдутин в цялата история на
рода. Нямаме! Голяма работа, възрази Едмонд. И те ня-
мат. Откраднаха ни всичко, сега ни крадат живота, само
него още не са одържавили. Млъквай, изкрещя вътреш-
но Едмонд. Не ме провокирай! Всички провокират!
Всички! Но ти си ми в ръцете и много лесно ще ти за-
творя устата. Ще ти я зашия! Нямаше изобщо да започ-
на картината, ако мислех като теб, продължи Едмонд и
Сюлейман окончателно млъкна под душа от ликьор. Не
можеш да ми промениш мнението. Партизаните в със-
тояние на мир и покой, седнали около огъня, с надежди-
те за светлото бъдеще след войната, за свобода, за бла-
годенствие, слушат мъдрия старец, който им разказва за
подвизите на народа, за славата, която са наследили те,
героите, разказва им само хубави неща. Няма нищо
по-хубаво от мира и мечтата за едно по-добро бъдеще.
Сюлейман се засмя за последен път тази вечер и за-
върши думите си като удавник, който изпуска последно-
то си мехурче. Срутиха къщата на дедите ти, дадоха ти
апартамент под наем, сега искат и него да ти вземат, да,
ей за това мечтаеха партизаните. Да ядеш кал със златна
лъжица. Едмонд продължи да пие и Сюлейман започна
да се напива и да се превръща в друг човек, който търпи
умората на тялото от едно страстно вдъхновение. Така
тишината заприлича на мрак, нарушаван само от лекия
шум на четката. Огънят угасна някъде към наближава-
нето на утрото и отдалечаването от полунощ. Кухнята,
изпълнена с цигарен дим и миризма на съхнещи дър-
ва, се охлади много по-бързо от страстта на Едмонд.
С четката, по която беше останало черно от очите, той

375
нахвърля няколко тънки линии върху скицата с молив.
Старецът заприлича на старец, партизаните станаха
по-мрачни. Партизанката по средата губеше очертани-
ята си, докато се опитваше да бъде ту привлекателна
жена, ту неуморна героиня от легендарния епос. Про-
дължи да полага линиите, докато се изясни. Страстта
му се изпари от умората, както пиянството минава от
съня. Спря, когато съвсем измръзна. Когато излезе в
коридора, вече не изпитваше никое от досегашните чув-
ства. Погледна картината отдалече. Всички се виждаха
ясно, но в черно-бяло. Групата партизани над центъра,
вдясно от оста, подсилваха присъствието на фигурите
на преден план като запълнено петно без детайли. Де-
тайлите, помисли си той и се опита да разбере дали е в
състояние да продължи да работи.
Беше много студено. Запали печката. Едва пробляс-
ващите въгленчета като искра от цигара, които изрови
с машата от жаравата, съвсем охладиха ентусиазма му.
Потърси съчки сред дървата, дори в чувала със струж-
ките, но не откри. Започна да духа огъня с уста, за да
го разпали, докато не го заболяха очите от дима и не
му се зави свят. Все пак хвърли една дебела цепеница
с надеждата, че някъде там има едно тлеещо въгленче,
което ще я запали. Затвори черната вратичка на печка-
та. От парченцата пепел му бяха излезли сълзи. Пред
очите му се мержелееха жълти искри, жарава, коралови
пламъци със сини връхчета сред бялата пепел, затру-
пани от почернели дърва. Погледна картината и отско-
чи към коридора, потънал в мрак, като спортист, който
загрява преди състезание. Обърса очите си с ръкава и
огънят изскочи и като някакъв вълшебен пламък от ми-
слите му се пренесе в долния край на картината. Той
започна да рисува пепелта с върха на една бяла четка.
Това докосване го стопли. Изстиска свежи цветове вър-

376
ху палитрата, където още стояха бледи петна от цвета
на плът, който беше използвал за портрета, и изведнъж
сякаш целият свят се промени. Леденият мрак на нощта
се стопли като с магическа пръчка и стана многоцветен.
Колкото повече се разпалваше огънят на картината, тол-
кова по-топло ставаше в стаята. Когато се отдалечаваше
от картината, за да я погледне, Едмонд надникваше и в
печката, да не би въгленчетата от жаравата да са разпа-
лили дървото. Тялото му се разтърсваше от студа като
бор, който хвърля снега от себе си, когато го духне вя-
търът, колкото пъти се раздвижеше из къщата. Ще стане
чудесно с този огън, каза си той няколко пъти наум и
на глас, със страх и без страх да не би да се появи Сю-
лейман като зъл дух и да му развали удоволствието от
картината с партизаните.
Когато пламъците на картината стоплиха партиза-
ните и стареца със свежи цветове, ръката някак сама
продължи и намери цветове за дрехите. Старецът полу-
чи черни одежди, траур за смъртта на Скендербег. Огъ-
нят осветяваше гуслата. Брадата му стана още по-бяла.
От мършавата му шия стърчеше върхът на адамовата
ябълка като острие на кост, точно както в песента за
счупените кости в битките, която излизаше от устата
му с толкова страст. Побелелите мустаци бяха толкова
редки, че се губеха на още неясния тъмен фон, на който
бледи мръснобели петна се рееха като изгубени души
или сенки на облаци.
Опрян на външната врата, Едмонд гледаше през рам-
ката на кухненската врата как се изгражда едно епично
събитие вдясно и едно романтично вляво. На няколко
пъти грифът на гуслата приемаше цвета на пламъка, но
после той го връщаше несъзнателно в тъмносиво като
главата на коза или на отровна змия. Дали комисията
можеше да схване това като лош символ? Отровата, из-

377
лизаща от устата на стареца със звук и завършваща в
гуслата като опашка на змия. Или може би това беше
лекарство? Старецът разказва в песента си за борбата
на Герг Елез Алия. Разказва за Балоз, черен като змия,
огнен като дракон, който излиза от морето да открад-
не сестрата на Герг. Скоро ще започне битката. Огънят
стопля бойците, калява оръжията. Пушките, изкрещя
изведнъж Едмонд, след като отпи от ликьора и вкусът в
гърлото му, продрано от цигарите, загорча като изгорял
барут в жълтата никотинова слюнка. Пушките с цевта
нагоре, като грифа на гуслата. Пеят. С пукот. Ехото им
отеква като гласа-камбана на рапсода. Отвъд групата на
партизаните, които тежат в кадъра. Носи се някъде сред
белите петна. Ту му се струваха като облаци, ту като
сенки, сега вече му се струваха като кълбета дим след
края на битка. Очерта с пепелявосиво, според профи-
лите на шапките, и дулата на оръжията, в същата гама
като грифа на гуслата. Тъмносиво, към черно. Песен с
тясно наблъскани ноти по малко петолиние. Първона-
чално направи дулата в различни нюанси, каквито са
били оръжията на партизаните през войната, после ги
уеднакви. Достатъчно беше да изглеждат като пушки.
Така всички бяха равни. Партизани, партизанки, мъже,
жени – всички в освободителната борба. Старците с гус-
ли, младите с пушки. Старците в историята, в миналото,
в паметта, младите с историята на бъдещето, тази, която
ще се помни винаги. Той продължи с дрехите. Спря, ко-
гато забеляза, че голямото петно се беше разпростряло
в целия център на картината, почти едноцветно, и при
стареца, и при партизаните. Дълбоко сиво, почти черно,
което показваше мрачните времена, които бяха обвили
албанците. Лицата, осветени от огъня, сякаш отразя-
ваха светлината в бъдещето. Той подчерта графичните
светлосенки върху озарената от пламъците кожа. Бяха

378
опърлени от пламъците на войната, от огъня на пушки-
те, почернели от пушека на бомбите. Не им трябваше
разкрасяване като за портрет. Изгради лицата на мъжете
с прости, отсечени и мощни черти. Лицето на партизан-
ката направи по-меко, по-красиво. Струваше му се, че е
виждал някъде това лице, напомняше му за някого. Сед-
на, когато умората изпи и последното му вдъхновение и
краката му се вдървиха от студа. Надникна за пореден
път в печката и както се надяваше, щом отвори вратич-
ката, студеният въздух сякаш събуди огъня от сън. Пла-
мъците буйно обхванаха голямата цепеница от всички
страни. Той отвори кюнеца и небето засмука пламъците
някъде високо над терасата. Огънят започна да пращи.
Едмонд взе стола и седна с гръб към печката. От умора
виждаше двойно. Искаше да си легне, но вдъхновението
беше отнесло съня му. Миризмата на бои беше проник-
нала чак до стомаха му. Дълго се гря с глава, подпряна
на ръцете, докато паренето по гърба не го откъсна от
унеса. Мушна още едно дърво в печката, почти с гор-
дост, сякаш някой го гледаше и той правеше напук на
всички. Отвори вратата на балкона, за да се проветри
от цигарения дим и мириса на боя. След това, сякаш
бързаше за среща и закъсняваше, хукна към банята и
извърши всички сутрешни ритуали, обръсна се, изми си
ръцете и лицето със сапун, после се върна почти тиче-
шком в изстудената кухня. Когато отиде да затвори вра-
тата на терасата, видя, че започва да се развиделява и да
духа силен вятър. Нощта си отиваше заедно с облаците.
Тези, които оставаха, изтъняваха и се пръсваха по небе-
то като песъчинки на плажа през август. Колкото пове-
че мракът се оттегляше, толкова по-син ставаше светът.
Небето, планината, въздухът над покривите с червени
керемиди и над терасите на блоковете. Нощната тъм-
нина беше останала само тук-там по черните катранени

379
петна по бетона на терасите. Тишината цареше като в
зала, където свистенето на източния вятър изпълня-
ва соло и прераства в кресчендо от синевата на деня.
Надолу се смесваха цветовете – черно, червено, жъл-
то, бяло. Листата на дърветата бяха окапали и им беше
останал малко цвят по върховете и около корените, от
листата, които вятърът още не беше издухал. Едмонд
усети как кобалтовата синева прониква през вените му
от главата надолу като живак на термометър. Вятърът
вцепеняваше лицето му, от синевата сякаш главата му
се изпразваше все повече и повече и натежаваше надо-
лу върху краката. Колкото пъти го обземаше желанието
да се пъхне вътре и да се стопли, краката му сякаш бяха
залепени за плочките със синя течност. Това усещане
стана толкова силно, че той погледна надолу с учудване
и страх. Отърси се като мокро куче, за да изгони студа и
сякаш за да събуди Сюлейман. Обзе го странно чувство.
Какво означаваше това? Дали той искаше да остане на-
саме със себе си? Едмонд погледна дълбоко навътре в
себе си да види къде се беше скрил Сюлейман, макар
че не разбираше тази неочаквана нужда в ранни зори,
на вятъра, в ъгъла на балкона, когато слънцето се пода-
ваше зад планината, за да изгрее и да стопли света. Той
изпръхтя силно като кон и погледна надолу към пло-
щадката между блоковете, където се криеха спомените
от нощта. Огледа внимателно дали вятърът и тъмнината
бяха скрили остатъците от дървата. Светлината падаше
под ъгъл и сенките на сградите бяха издължени на за-
пад. Всичко черно се превръщаше в синьо. Всичко сиво
ставаше небесно. Нямаше никаква следа под цветовете
на въздуха, никакъв детайл, голям или малък, свързан с
нещо, което може да се назове с име. Дългите сенки на
сградите бързо се скъсиха, когато слънцето се подаде
иззад планината. Едмонд се надвеси от балкона в ъгъла

380
на блока и усети, че Сюлейман гледаше слънцето заедно
с него. Докато слънцето се закръгляше и предвещава-
ше чудесен неделен ден с ясно небе, двамата стояха с
широко отворени към светлината очи и сърца. Нямаше
и помен от мрак помежду им. Отвън и отвътре синята
гама ги обединяваше като тишината, която се стелеше
върху света като топъл юрган. Неделната тишина, нена-
рушавана от автобусите трета смяна. Неиздраскана от
малките машини на администрацията, полицията, арми-
ята, сигурността.
Едмонд влезе вътре, когато започна бръмченето на
колите от общественото хранене като молци по одея-
лото на тишината. Те напираха една след друга по ули-
ците според подредбата на блоковете, докато накрая си
пробиха път с пълна сила и денят започна. От вятъра
вратата на балкона се затвори с трясък и този звук за-
пали двигателя на мозъка му и той се задвижи. Сюлей-
ман, като чирак на бояджия, наплескан със синьо чак до
червата, гледаше без дъх и без думи картината с очите
на Едмонд, стария майстор на четката. Той тръгна към
печката и отвори вратичката º с устрема на човек, който
скача в морето от много високо, преодолял страха си
и внезапно добил смелост. Топлината изскочи навън от
жаравата и заискри от свежия въздух, който нахлу въ-
тре. В кухнята миризмата на бои беше отслабнала, сякаш
нощта я беше отнесла със себе си, оттегляйки се покрай
мебелите. Под слънчевите лъчи цветовете изглеждаха
като речни камъни, извадени на сухо, бледи, но откро-
яващи се. Едмонд хвърли едно дърво в печката. Остави
отворена вратичката. Цветовете на огъня се преливаха,
като човек с пълна уста, който не може да говори. Из-
лизаше дим, но той го остави. Студът му беше оставил
усещане за слана, струваше му се, че всеки момент ще
му се счупи или крак, или ръка. Тръгна безшумно из

381
къщата, сякаш очакваше да се задейства аларма. Сю-
лейман отвътре, изцапан със сини петна, подут от унеса
на безсънието, стоеше кротко. Стоеше кротко с надеж-
дата, че Едмонд ще заспи и външната тишина ще стане
вътрешна. Бучащите уши, изпразнената, но тежка глава
щяха да бъдат подложени и на шума от колите, гласа на
жените от блока, радиото на кварталната организация,
после децата с топката, после, ако имаше късмет, всич-
ко това щеше да бъде заглушено от излъчването на мача
по радиото в два часа следобед. Бученето на спомените
от войната щеше да бъде заменено от бученето на спор-
та. Вечният героизъм на борбата щеше да бъде измит от
временния героизъм на футболната среща, която трае-
ше точно два часа. Щеше да даде почивен ден и на Сю-
лейман. Нямаше да мисли за нищо. Щеше да слуша мача
или при бръснаря, или вкъщи. Може би щеше да дойде
сестра му, за да му помогне с къщната работа. А може
би не. Може би щеше да излезе следобед на разходка.
А може би не. Едмонд усещаше, че колкото повече се
стопля на печката, толкова по-силен става.
Когато слънцето изгря съвсем и отдолу се чуха гла-
совете на жените, Сюлейман му каза да хваща метлата
и да слиза долу да чисти, защото целият квартал знае,
че неговите дърва са дошли. И Едмонд, макар че му се
струваше, че трябва да свърши нещо много важно, и по-
неже не се сети какво е това нещо, се облече и слезе
долу с метлата и лопатата. Веднага погледна към кално-
то място, където беше изхвърлил стружките от дървата.
Не беше останало нищо. Никаква следа. Никъде. Само
тук-там опадали листа. Огледа се да не би някой да е
забелязал, че е слязъл. Жените се въртяха чевръсто, за
да изглеждат коя от коя по-сръчна и по-уредна. Някои
от мъжете пушеха и се мотаеха безцелно с лопата или
кол в ръка. Вятърът продължаваше да духа. Купчините

382
листа ту се събираха, ту се разпръсваха. По някакъв
мълчалив договор всички се правеха, че чистят и ме-
тат. След около десетина минути все така мълчаливо
започнаха да се разотиват. Сюлейман постоя така, до-
като повечето се прибраха, и също тръгна да се качва
нагоре. Поздрави с глава и с ръка няколко познати лица
и когато вече се беше обърнал с гръб, една жена извика
след него:
– Момче, много рано палиш печката, още от начало-
то на ноември.
Той махна с ръка на друга позната и си помисли, че
така изглежда, сякаш е поздравил и двете с едно движе-
ние. После от площадката на стълбището се обърна да
види кой беше казал това.
– Горкият, защо не се жени? – каза същата жена, като
се обърна към другата, която той беше поздравил. –
Какво му липсва? Апартаментът му е голям, става за
две семейства. Да си вземе жена да го пере и да му чис-
ти, да живее като хората. Да си създаде семейство, род-
нини, приятели. Нали така, а? Нали така? Ами че той е
като всички останали, като всички нас. Да не е с нещо
по-добър, а? Защо не се жени, а?
Другата º направи знак, че той още е там, и жената
погледна към него. Той нарочно се подаде от площадка-
та, но нямаше идея какво да каже. Жената го погледна
открито и продължи:
– За теб говоря, да, за теб! Какво, да не би да ме е
страх от теб? Защо не се жениш? Я дай да ти намерим
едно момиче от село, работно, от добро семейство, с би-
ография и всичко. Така, така, тръгвай си ти. Тръгвай си
и си помисли, защото аз това ще го кажа на събранието
на кварталната организация. Как така ще стоиш ерген с
две спални и кухня, за какво са ти? Тръгвай си, тръгвай
си! Прибирай се да се стоплиш, че ти е студенко, ние

383
вкъщи имаме мъже и деца да топлим, ама не палим печ-
ките в началото на ноември. Ще ги запалим на петнай-
сети като всички хора, както е казала държавата, както
е казал законът…
Тя продължи да нарежда по адрес на Едмонд, а той я
слушаше с крайчеца на ухото. Тръгна бавно нагоре, за
да не вдига шум и да може да чува какво си приказват.
Когато стигна до площадката на втория етаж, до него
долетя гласът на същата жена, която викаше силно:
– Голяма работа, че го сполетяло нещастие. Да º беше
простил, като я обича толкова много! Да я беше взел за
жена. Хората грешат, пък после си прощават. Ето, свър-
шила ги е тя, каквито ги е свършила, какво толкова, да
не е умряла. Сигурно и тя си е имала грижи, не е случай-
но това. Ами че семейството º са комунисти!
Едмонд спря на площадката като котка, която усеща
опасността и се готви да скочи от стената.
– Млъкни, че те чува – сряза я другата.
– Нека! Хубавичко да ме чуе! Като всички! Няма ер-
гени при социализма да се разполагат като султани в
две спални и кухня. Защо не се жени? Какъв е той?!
Нещо различен ли е от нас? Знае по-добре от нас ли?
Ето, ние бяхме на село, доведе ни партията в Тирана,
Бог да я поживи, къща ни даде, работа ни даде. Като
всички, каквото за нас, това и за него. Като не ще да се
жени, да даде едната стая. Ние се бутаме по две семей-
ства в апартамент, а той ще ми се шири сам в две спални
и кухня. Заплатата му е добра, къща си има, да се жени
и да си живее живота като всички нас. Има правила в
тая държава! Ти като не щеш, ние искаме. Това ще го
кажа на събранието на кварталната организация, чуваш
ли ме? Имаме и мини, да ходи да поработи малко…
Като чу това, Сюлейман се хвърли напред и на един
дъх изкачи стълбите до апартамента. Отвори вратата и

384
я затвори с трясък, да се чуе до долу. От една страна,
за да разберат онези, че не ги е чул или че не му пука
какво приказват за него, а от друга, да отреже като с
нож чувството на паника, което го обзе, и да анализира
вътрешно нещата. Несъзнателно влезе в банята. Изми
си ръцете, ледената вода му се стори хладка. Изми си
и лицето, влагата му се стори като мека завивка по из-
сушената от вятъра, безсънието и цигарения дим кожа.
Изплакна си устата, но от ледената вода го заболя гър-
лото, изобщо не можеше да я преглътне. Избърса се,
отиде в кухнята и пи от затоплената на печката вода.
Мислите му се лутаха в десет посоки едновременно под
паниката, която трябваше да бъде разгледана в детай-
ли. Сюлейман учудващо мълчеше, беше наострил уши
да чуе дали жените от квартала не правят планове да
му вземат къщата и да го научат на маниери, понеже е
ерген и не се жени. „Как пък не! Сега, като скъсахме
с Китай, този не ще да се жени, понеже не иска ние да
управляваме албанския народ!“ – гърмеше в ушите на
Едмонд непознат глас с интонацията и диалектното про-
изношение на жената отдолу, която отдалече си личеше,
че е от новодошлите в блока. Едва ли е дошла, за да мете
улицата, дошла е да му вземе апартамента и да го остави
на улицата. Страхът му се оказа основателен. Не му ста-
на добре от това, че беше проницателен. Наистина бяха
тръгнали слухове за него, а Исмаил не беше прав да му
се подиграва за това предчувствие, което го човъркаше
от толкова време. Не. От една страна, му се струваше,
че щеше да бъде по-добре да не се беше сещал за този
проблем. Това беше първият знак за началото на края.
Трябваше да направи нещо. Нещо голямо. Нещо, с кое-
то да покаже, че е като всички останали. Че е един от
тях, че живее като тях, като всички. Че има нещо, кое-
то някак го отличава от другите, но то е толкова малко,

385
незначително и е за добро. Какво можеше да бъде това
нещо? Рисуването, каза Едмонд и Сюлейман за първи
път, откакто си беше сменил името, го погледна с на-
дежда и обожание. Нищо не можеше да е по-полезно
от това. Никакви приказки, разкази, спомени, нищо от
миналото му – обори, търговия, занаяти… Със скорост-
та на съня Сюлейман премина през цялата история на
живота си, сякаш превърташе честотите на радиото и
не намираше сигнал. Стоеше безмълвен, но не защото
нямаше какво да каже. Това предизвика някаква гордост
у Едмонд. Изглежда, че веднъж завинаги беше открил
истинската стойност на рисуването. Изкуството беше
спасението. Или поне обещаваше спасение. За Сюлей-
ман спасението метафорично представляваше ковчег.
После мисълта му бързо го отнесе към гробищата. Гроб
и черна земя. Мрак. След това се озова на залез слънце
в един летен ден и насред бели камъни, които покриват
другия свят, подземния, вечния. Едмонд не видя тези
метафори, но ги почувства. Нещо неуловимо в мислите
му подслаждаше реалността. Усещаше го като състав-
ка на въздуха, стоплена от печката. Един невнимателен
Сюлейман, объркан от истината, броеше несъзнателно
колко дърва беше изгорил тази нощ в печката и пред
кого ще трябва да се оправдава, че е запалил печката
толкова дни преди 15 ноември. Не беше като другите,
пак беше различен. Това беше като лозунг, изписан на
челото му. Този не е като нас. Не е като всички остана-
ли. Той е индивидуалист. Нихилист. Непукист. Равноду-
шен. Чуваше тези думи, произнесени от непознат глас.
Суров, рязък, тежък, с нервен и пренебрежителен тон,
унищожителен. Не можеше да разбере дали гласът при-
надлежеше на мъж, или на жена. Нещо се намесваше и
го правеше неутрален. Така гласът изглеждаше преход,
среден път, по който не се различаваше нищо напред.

386
Сякаш беше гласът на държавата. Гласът на държавата,
повтори Сюлейман, когато най-малко очакваше.
На затворени врати кухнята бързо се стопли. Едмонд
легна на дивана, впери поглед в картината с партиза-
ните и не разбра кога е заспал и кога се е събудил. Но
стана с гаден вкус в устата, с вкочанено лице, по което
се беше стекла слюнка. Боляха го петите. Събу си обув-
ките. Беше объркан. По голямото слънце изглеждаше,
че е по обяд, по глада, който стържеше стомаха му, му
се стори, че е време за вечеря. Докато се надигаше и
си търкаше очите, разкършваше вцепененото си тяло,
докато се миеше в банята с непоносима миризма от сто-
маха, която го прониза като светкавица, когато тялото
му се сблъска с вятъра, който духаше през отворения
прозорец, през целия този половин час, облян от сту-
дена пот по гърба, изобщо не знаеше кой е. Над него,
под него, около него, вътре в него, заедно със светлина-
та се надигаше паника. Спомни си цялата случка. Изпи
две кафета. Пийна и малко ликьор с надеждата да му
мине стомахът. Сложи едно яйце да се вари на печка-
та. Хвърли дърва в огъня. Подпря се с гръб на печката.
Пренареди всички мисли, докато Едмонд откри себе си.
Спомни си, че Сюлейман го заряза, спотаи се някъде
и се умълча. Щом хвана четката, Сюлейман се обади:
по-добре в мините, че да не ти вземат къщата. Не спо-
мена нищо за сватби, за булки и подобни залъгалки. На
Едмонд му се стори, че Сюлейман беше сигурен и оч-
акваше най-лошото, но се правеше на сербез. Просто
съобразяваше как да смекчи падането. Това падане, раз-
делено на степени – в производството, в мината, в земе-
делието, в затвора, му се виждаше с два края. Единият
беше площадката пред външната врата на апартамента,
а другият – площадката на първия етаж. Това пропадане
на три етажа по стълбите, което си представи Едмонд

387
след всичките слизания и качвания с дървата, ужаси
Сюлейман. Толкова го уплаши, че в един миг видя като
на живо онази милисекунда, в която проблясва бялата
светлина, преди главата му да се удари в бетона пред
входа и светът окончателно да стане черен. Да го зачер-
кне завинаги. Артистите не ги осъждат на толкова мно-
го, каза Сюлейман. Пет, седем, девет години най-много,
след някой друг месец ще излезеш доброволец в някоя
акция и ще те забравят.
Едмонд мълчеше. Изстиска замислено от дълбокото
кобалтовосиньо и бяло в една чиния за ядене. Сюлей-
ман безнадеждно се разтопи в него като сол във вода.
Едмонд нанасяше синьото с цвета на сутрешното небе
около фигурите и усещаше как силите му се възвръ-
щат. Изведнъж умората му изчезна, сякаш някой беше
завъртял ключ. Прекъсна работа само да хапне яйцето
със сол и риган, за да спре къркоренето на корема, след
това продължи да запълва фона. Небето се получи като
огромна маса синьо. Сложи небесносини и бели очер-
тания на всички профили на хората и на пушките. От
време на време му се струваше, че на партизаните им
липсва цел. Трябваше някъде да покаже мястото, от кое-
то са тръгнали и на което ще се върнат. Къщата в града,
която са оставили, или селото, където за първи път са
хванали пушката. Мечтата им имаше начало и връзка.
Със сигурност мечтаеха да се върнат вкъщи, да живеят
щастливо в прекрасно слънчево време. Да се видят с ро-
дителите си, с братята и сестрите си, с близките, с при-
ятелите. Бяха се събрали около огъня с оръжие в ръка
и слушаха историята за борбата, но тази борба беше за
по-добър живот, за да защитят дом и семейство…
Едмонд се сети за мача и пусна радиото. Срещата
беше към края си. Три часа работа, сега три часа по-
чивка, каза Сюлейман. Така и стана. Излегна се на ди-

388
вана и се замисли дали няма да е добре сам да преда-
де апартамента си. Едната стая и кухнята му стигаха.
В края на краищата трябва да е човечен… Но когато
отиде в другата стая, размести няколко рамки със стари
картини и те започнаха да падат, си спомни за какво му
е нужно студио. Само че навън беше по-добре, откол-
кото в затвора. Ако можеше къщата да разреши този
проблем. Едмонд с радост би я сменил за по-малка. В
крайна сметка в тази къща имам толкова лоши споме-
ни, които нищо добро не може да заличи. Добре ще ми
бъде и така. Само че Сюлейман не го изчака да вземе
решение. Не бе, идиот, къщата ти е последният патрон.
Само къщата имаш. Като партизанин с пушка. И той
няма нищо друго, освен нея. Пушката е ценна дори само
с един последен куршум. Животът ти не струва пукнат
грош без къщата. Точно като партизанин без пушка. Да-
деш ли къщата, свалил си оръжието. Няма с какво да
се защитаваш. Свършено е с теб. Няма за какво повече
да живееш, щом няма къде да живееш. Къщата е твоята
пушка, твоята борба, твоят живот. Къщата е твоят свят.
Ако ти я вземат, взимат ти живота. Ще те размотават
по окръзите. Макар че по-добре, отколкото в затвора.
Или и двете – и изселване, и затвор. Трябва да запазиш
къщата. Ако ти я вземат, да я вземат с борба, иначе им
даваш и живота си без нищо, както отнеха имотите на
целия род. На целия квартал, на цялата страна. Сюлей-
ман замълча. Едмонд продължи да работи по картината.
Слагаше синьо и бяло там, където преди беше черно.
Запали лампата, когато падна нощта. Яде. Работи още.
Спря, когато вече нямаше как да продължи. Цялото
платно беше синьо и влажно. Трябваше да го остави да
изсъхне. Трябваше да поспи и да помисли. Трябваше
да огледа картината на свежа глава. Преди да си легне,
обърна портрета на ръководителя, за да сравни двете

389
картини. Портретът искаше още много работа. Хубав е,
няма за какво да се хванат, помисли си той.

***

Рамиш каза на секретаря си да го свърже с Авни и

той веднага изпълни заръката.
– Ало, какво ще обичате? – чу се гласът на Авни по
телефона само след няколко минути.
– Докъде сме по онзи въпрос?
– Продължаваме оперативната работа, другарю Ра-
миш – отвърна Авни.
– Така ли? Още се занимавате с оперативна работа?
Имаме ли още имена в списъка на вражеската група? –
попита Рамиш, представяйки определянето на групата
като свършен факт.
Авни си записа това на един чист лист и го подчерта
старателно. Вече се виждаше на по-висока позиция. На-
пример директор в ДС. Може би на контраразузнаване-
то. Щеше да излезе и в чужбина. Да натрупа богатство.
Да извади злато. Като капитан на гемия. Щеше да се
върне с пълни джобове с жълтици. Да оправи къщата.
Да уреди децата. Че защо не? Аз осъждам враговете на
държавата, защитавам партията, усмихна се замечтано
той.
– Може би ще намерите за уместно да ви докладвам
за актуалната ситуация, другарю Рамиш, тъй като от
Държавна сигурност всичко сме изпълнили по конец.
Готов съм веднага да докладвам.
– Започнахте ли разследването? Някой разпитан? –
вместо това попита Рамиш.
– Това е работа на следствието, другарю Рамиш.
– Аха, следствието. И защо следствието не е започ-
нало работа?

390
 – Защото другарят Коци не е предал досиетата.
– Аха, и защо така? Да не е възникнал някакъв про-
блем?
– Никакъв проблем от наша страна, другарю Рамиш,
поне що се отнася до нашата работа – отвърна поло-
винчато Авни, за да подтикне Рамиш сам да поеме си-
туацията с Коци. Авни знаеше, че Коци е корав орех,
трябваха здрави мишци, за да го счупиш.
– Днес имаме среща, нали така?
– Да, другарю Рамиш, аз още сега съм готов.
– Ами давай да започваме, денят се познава по утро-
то. – И Рамиш затвори телефона, без да каже довижда-
не, от което Авни се изпоти обилно.
– Да не се е захванал с мене този… Че който опира
пешкира, обикновено разбира последен – процеди той
през зъби.
Рамиш беше дал нареждане да го пуснат веднага щом
се появи. Авни видя в това добро предзнаменование.
Срещата на четири очи с Рамиш, преди да докладва
Коци, който реално беше забавил разследването, му да-
ваше един ход предимство на шахматната дъска.
– Влизай, Авни, ето, и Коци е тук – покани го Рамиш
още от вратата, разбира се, след като беше почукал три
пъти. Авни замръзна на място. Вцепени се като дете,
което се е напикало в гащите пред очите на целия клас,
когато учителката го е извикала пред черната дъска.
Все пак рефлексите на шпионския занаят го извадиха
от това положение и той седна срещу Коци, след като
прекоси с военна стъпка кабинета на Рамиш. – Така, да
не се бавим повече, докъде сме по нашия въпрос?
– Аз всичко съм събрал тук, другарю Рамиш. – Авни
протегна папката си и седна отново в очакване на след-
ващия ход. Вълни от студена пот го заливаха като мор-
ски прилив, но той се овладя и продължи: – Държавна

391
сигурност изпълни задачата, дадена ни от партията, с
пълен успех, поне що се отнася до нашия сектор. Очак-
ваме началото на разследването, за да докажем с факти
дейността на вражеската група.
– Сюлейман, или Едмонд, какво става с него? – попи-
та директно Рамиш.
– Според мен трябва да изчакаме да мине ноемврий-
ската изложба – намеси се Коци. –Оперативната ни
работа показва, че младежът рисува портрет на нашия
славен ръководител. Другарите от Съюза на артистите
и писателите казват, че не е толкова талантлив, че да на-
рисува портрета на ръководителя както трябва, но оце-
няват усилията му. Доколкото схващам, като артисти, те
се защитават един друг.
– И след като разкрихме вражеска група в изкуство-
то, не им дойде акълът на тези артисти! – възкликна Ра-
миш и стисна устни. – И какво, след 11-ия фестивал пак
с този либерализъм? Как така ще рисува портрет на ръ-
ководителя един декласиран елемент, един враг? Какво
смяташ, Коци, не е ли така?
– За декласиран, декласиран е, но за да го обявим за
враг, трябва да имаме доказателства, според директи-
вата на ръководителя. И ние сме работили по тази ди-
ректива. Другарите от Съюза на артистите ми дадоха да
разбера, че не можем да очакваме оценка от тяхна стра-
на за някого, който е нарисувал портрета на ръководи-
теля, но още не го е представил на изложбата. Затова ме
посъветваха да изчакаме изложбата.
– Добре са го измислили. Там ще разобличим откри-
то врага пред очите на всички! – зарадва се Рамиш. –
Ами другите?
– Това е случай, в който работата върви като по син-
джир, едно по едно – отговори Коци и докосна два пъти
мустаците си. Вътрешният Коци гледаше недосегаемото

392
платно на портрета на Сталин. Двамата вътре се сляха
в един и той се беше превърнал в зъбчатото колело на
държавната машина. Героичната фасада, Сталин, бето-
нът и стоманата, излети отвътре, Сталин, непобедимата
крепост, Сталин.
– Много добре, стигнахме до важно заключение.
След или по време на ноемврийската изложба да започ-
нат разпитите.
– Както наредите! – потвърди с усърдие Авни. – Ние
имаме готовност и сега.
– Как мислиш, Коци? – попита Рамиш и в гласа му
прозвуча съмнение.
– Според мен трябва да се вслушаме в другарите от
Съюза. Те знаят най-добре какво е положението в из-
куството. Ние сме репресивен орган. Ти знаеш това,
Рамиш. Мисля, че за тази работа ни трябва мнението
на един комисар. Как мислиш, Рамиш? – Коци някол-
ко пъти се обърна към заместник-ръководителя по име,
като така открито показа пренебрежителното си отно-
шение към Авни. Той от своя страна отново се обля в
студена пот, която изби и по челото му, но за щастие,
другите не забелязаха. Нарочно го прави, помисли си
Авни.
– Значи смяташ, че става въпрос за вражеска група в
идеологията? – попита рязко Рамиш и погледна с очак-
ване Коци в очите, за да разбере какво мисли.
– Да. Това казвам, Рамиш. Трябва да разглеждаме
този проблем като идеологически, защото, ако започнем
разпитите като проблем с боята, всички факти и доказа-
телства ще ни отведат към други хора. Доколкото раз-
брах от разговора с другарите от Съюза на артистите,
на тях няма да им е приятно някой да бъде осъден за-
ради боя. Не им се струва основателна причина да тър-
сим виновник сред списъка просто заради боята. Моят

393
човек дори ми каза следното: „Артистът пише името на
партията с кръв, вали дъжд и боята се измива, но кръвта
остава, вгледай се добре, кръвта е там“. Така ми каза.
Името на партията е написано с кръв!
– Така значи? И на мен ми каза същото. Същият чо-
век. Шпътим, нали? Добре го каза!
– Да, Шпътим – потвърди Коци. – Каза също, че ця-
лото ръководство на Съюза смятат така. Не смятат, че
боята е идеологическа грешка. Държавата има боя, така
ми каза. Да не бутаме покрива, каза, че ще наводним
къщата.
Авни бързо си записа това в бележника, хитро се
усмихна и се намеси в разговора, без никой да го е пи-
тал:
– Значи трябва да намерим счупената керемида, нали
така? Коци, тук говорим с другаря Рамиш, секретаря по
идеологията в Политбюро. – И той се засмя многозна-
чително. – Извинявай, че ти го припомням – пак се за-
смя той.
– Това аз го знам по-добре от всички, другарю Авни –
отвърна с тънка усмивка Коци и поглади два пъти мус-
таците си. Коци Сталин вътре в него слушаше грохота
на битката в далечината, който се приближаваше с все
по-силни гърмежи, докато един не избухна в главата му
като гръм от ясно небе. Отекна в гърдите му като ви-
сокоговорител на Първи май. Като погледна ухилената
физиономия на Авни, му се доповръща. Погледна в дру-
га посока, без да крие отвращението си, после погледна
към Рамиш. – Извинявай, не знам какво ми стана, нещо
не се чувствам добре. В заключение искам да кажа, че
въпросът е деликатен. Не знам дали ще бъде добре за
нас да осъдим още артисти, след като само преди годи-
на осъдихме двама на смърт. Но тогава беше с факти, с
доказателства и с експертната оценка на Съюза на ар-

394
тистите. А сега, доколкото виждам, другарите от Съюза
смятат, че е трудно, освен ако не определим групата
като враг в идеологията. Може би се притесняват, че и
други ще бъдат осъдени на смърт.
– И това ти го каза Шпътим със собствената си уста? –
учуди се Рамиш и се размърда на мястото си. – Те са
воините на партията в комунистическото възпитание на
масите. Изпълняваме политическата линия на партията.
Когато партията напада врага с пушка, те пеят. Шпъ-
тим не може да изрече такова нещо, Коци, познавам го
добре. В изкуството Шпътим е това, което си ти в МВР.
– Точно затова казах, че за тази работа ни трябва
комисар. Трябва да я разглеждаме политически. Казах
го още в началото, когато обсъждахме боята като вреда
към държавата. Не става за обвинение срещу тези, кои-
то са начело в списъка, не изглежда добре. Партийната
линия е права и безкомпромисна. Така е било и така ще
остане. Престъпникът е престъпник, неморалният е не-
морален, а саботьорът е два пъти враг. И политически, и
материално. Не знам как да разделя този случай, Рамиш,
защото като вражеска група няма как да канализирам
разследването. Тук виждам твоята роля като комисар.
Както в борбата. Народът е с нас, защото ние сме него-
ви синове. Не се правя на много умен, като казвам това.
Защото ти много добре го обясни, Рамиш, но сега се
сетих за един лозунг, който прочетох по пътя за насам,
до джамията в центъра: „В единството партия-народ се
състои нашата сила!“. И това е истината. Рано или къс-
но врагът сам излиза, като плевел, поникнал в ъгъла.
Дегенератите се забелязват, престъпниците се отлича-
ват, защото ние сме един народ и всичко различно се
вижда.
– Значи, казваш да чакаме изложбата? Да го хванем
на местопрестъплението, с две думи – каза Рамиш, като

395
се опитваше да приключи разговора.
Няма да поема сам отговорността, както става вина-
ги, помисли си Коци. В крайна сметка това е неговият
сектор. Достатъчно се занимаваме с престъпници и хай-
дуци по цял ден. Но на глас отбеляза:
– Точно така, другарю Рамиш. Особено след случая
във Фиерза.
– Смяташ, че случката във Фиерза е свързана с
този нехранимайко? Ако е така, чака го куршум, това е
ясно! – скочи Рамиш и погледна към Авни, сякаш чака-
ше подкрепа от него.
– Даже куршумът му е малко – включи се веднага
Авни, за да изглежда, че е вътре в нещата. Самата дума
„нехранимайко“ му вдъхна кураж. У него сякаш се за-
пали вътрешен огън, който изсуши студената пот ведна-
га щом разбра, че вече не се отнася за него.
– Авни, ти изобщо знаеш ли за какво говорим? – по-
пита Коци със същия подигравателен тон и поглади два
пъти мустаците си.
– Аз говоря от опит, Коци – опита се да се измъкне
той, погледна към Рамиш и добави: – Досега така сме
процедирали с всеки, който е извършил убийство.
– Случаят, Рамиш, придоби сложен и деликатен об-
рат. Това казвам аз. Няма никаква връзка между този,
както ти го наричаш, нехранимайко и Фиерза. Всички
са в килията и са дали показания. Тези няколко дни бях
там. Починалият е бил хулиган и пияница, така ми ка-
заха всички от местното управление и от партията. Не-
морален човек.
– Същият, дето уж го хванал онзи нехранимайко с
онази Адриана, нали така? – попита Рамиш и изведнъж
всичко се изясни на Авни. Не знаеше обаче как да се на-
меси, за да изглежда важен и начело на задачата, затова
реши да изчака как ще се развият нещата.

396
 – Да, Рамиш, точно така, той е бил – отговори Коци.
– Затова нещо ми подсказваше, а и ти настояваше да
не продължаваме по-нататък с тази работа за медала за
героизъм, нали така?
– Да, Рамиш. Разбрах от хората там, че е бил добър
работник, но го е правил за пари. Захващал работа,
която се върши лесно. Нямал този самоотвержен дух,
така ми казаха. И да, неморален и дегенерат. Базовите
организации там, на строежа, имат много работа, не ги
виня, но този е бил краен дегенерат. Обмислих случая
от всички страни и исках да го обсъдя с теб. Ако сега
осъдим това момче, този нехранимайко, както го нари-
чаш ти, ще изглежда като отмъщение. И това отмъще-
ние ще остане като петно за партията – въздъхна тежко
Коци, сякаш голям товар падна от плещите му.
– Какво ти е, Коци? – разтревожи се Рамиш. – Нещо
си пребледнял, добре ли си? Не искаш ли един аспирин?
– Не, не, Рамиш. Ще ме прощаваш, нещо не съм
добре. Имам проблеми с кръвното, когато се сменят се-
зоните. В крайна сметка ти си командващият, ти даваш
заповеди, ние ги изпълняваме. Сега ще ме извините,
трябва да отида на лекар.
– Веднага ще ти докарам доктор тук – скочи с готов-
ност Рамиш. – Добре ли си, Коци?
– Добре съм, Рамиш. Не трябваше да пия това кафе,
знаех си аз. Не трябва да пия повече от две кафета су-
трин.
– Е, кафе е все пак, не е отрова – пошегува се Ра-
миш. – Тръгвай, Коци. Легни си, почини си малко, ще
си ни нужен за още много години напред. Добре си го
измислил. Партията е строга майка, но обича децата си,
като всяка майка. Ще видим как ще се държи този не-
хранимайко. Може и да му дойде акълът.
– Извинявай, Рамиш – каза Коци съвсем пребледнял

397
и му стисна ръката. Преди да излезе, се обърна и рече: –
Довиждане, Авни, ще те държа в течение.
– Остаря и Коци – каза замислено Рамиш, когато той
затвори безшумно вратата.
– Човек остарява, когато остарее сърцето му, дру-
гарю Рамиш – каза Авни и потръпна. После си върна
усмивката и добави: – А когато остарее сърцето, човек
става по-мекушав.
– Коци няма да стане мекушав, Авни. Животът му е
като на военен. Сърцето му работи като часовник, като
спусък на пушка – възрази Рамиш с подигравателен и
почти заплашителен тон.
– Не говоря за Коци, другарю Рамиш, аз така, изоб-
що. Виж ти, каква била работата – побърза Авни да вър-
не разговора там, където беше надушил, че ще е добре
за него, – кой да си помисли, че ще се преплетат случа-
ите с боята и с умрелия във Фиерза.
– Малка страна сме, Авни. Изобщо не съм учуден.
Това, което ме учудва, е защо Коци защитава този не-
хранимайко. Сигурен ли си, че няма някоя роднинска
връзка с него? Защото приятелска връзка няма как да
има, приятел е с мен.
– Пак ще прегледаме, ако наредите, но засега резул-
татът е отрицателен. Коци е бил с православна вяра, от
юга, а този нехранимайко е мюсюлманин, от севера.
Нищо не излиза от биографиите им.
– Ами тогава, как мислиш, защо го защитава? – пов-
дигна рамене Рамиш в искрена почуда. – Коци е убивал
врагове на партията като мухи през лятото. Окото му не
е мигвало, от първия до последния.
– Да обичаш партията означава да изпълняваш запо-
ведите º непоколебимо, без да задаваш въпроси. Тряб-
ва да мислиш само как да изпълниш задачата по-добре,
по-ефикасно. Страхувам се, другарю Рамиш, че възрас-

398
тта си казва своето. Не може старецът да се мери с мла-
дежа.
– Да ти кажа, и на мен ми е минавало през ума. Може
наистина да е омекнал. Все пак проверете дали няма ня-
коя връзка, която би могла да замъгли преценката му по
този случай.
– За този нехранимайко или за онзи, другия? – попи-
та Авни.
– Ще изчакаме изложбата. Врагът ще си подаде гла-
вата. Ще си проличи, защото е различен от нас. Обаче
Коци, Коци защо се държи така? – Рамиш погледна за-
творената врата на кабинета си, сякаш чакаше оттам да
дойде отговорът. Авни не каза нищо. Стори му се много
дръзко да подхвърли нещо и да изкара Коци враг, макар
че Рамиш вече два пъти повтори задачата да го провери
за връзки с врага.
– Вдигнал е кръвно, нали така каза. Може и да е нещо
със сърцето… – каза многозначително Авни, без да до-
върши изречението.
– Има някакъв проблем – поклати глава Рамиш, – не
може току-така да вдига кръвно.
Авни разбра, че няма нужда да говори повече, но Ра-
миш не го остави дълго да се наслаждава на спечелената
позиция.
– Потиснат е, че партията не го послуша за онзи не-
хранимайко във Фиерза – предположи Рамиш. – Сега,
като се замисля, беше прав. За какво º е на партията
някакъв пропаднал и неморален човек, та ние сме пълни
с герои. Ето, Коци е герой. Болен е, но продължава да
работи. Самоотвержен човек. Живота си дава за парти-
ята, това се казва героизъм.
На Авни никога не му беше минавало през ума, че
човек може доброволно да си даде живота, защото пар-
тията иска да го направи герой. Той замълча. Стоеше

399
неподвижен и чакаше Рамиш да му даде позволение да
си тръгне.
– Значи ще чакаме изложбата – каза Рамиш. – Или
имаш още нещо да добавиш?
– Ние продължаваме с оперативната работа. Този
нехранимайко е говорил за руснаците преди няколко
дни заедно с Исмаил, напили са се в ресторант-градина
„Първи май“. Но си е тръгнал, сигурно е разпознал опе-
ративния ни работник. Исмаил е останал.
– Така значи! Да се разкрият всички! Да са готови за
народния съд! Добре сте направили, че сте го провоки-
рали. Партията не осъжда хора без причина. Трябват
факти и доказателства, всичко в писмен вид и със сви-
детели.
– А другите от списъка? – попита Авни.
– Тях ще ги прехвърлим в друг случай. Отворете дос-
иетата, разгледайте. Със сигурност ще намерите връзка
с друг случай. Тези двамата ще ги разследвате след из-
ложбата. Проблемът с боята да се разглежда като до-
пълнителен. Другарите от Съюза на артистите добре са
го измислили. Държавата има боя колкото си искаш. Те
са виновни, защото не са показали нужната бдителност
и са позволили на външния враг да ни саботира. Записа
ли всичко? – Рамиш изчака Авни да довърши и доба-
ви: – Сега можеш да тръгваш.
– Както кажете – каза Авни и излезе бързо, почти
тичешком. Беше чувал, че Рамиш обича подчинените му
да се страхуват от него.
Щом излезе от сградата на Централния комитет на
тротоара на булевард „Народни герои“, си представи
как става герой на партията. Доброволец, който става
герой, защото така е наложила работата. Художест-
вен герой, като от картина. Герой, който илюстрира с
името си и с лицето си героизма на социалистическия

400
живот. И оптимизма. Герой, който ще даде живота си
с желание и убеденост за партията и за народа. За да
живеят другите по-добър живот, той дава своя живот,
единствената собственост, която не принадлежи на дър-
жавата. Да даде живота си като колело, за да го карат
хората от партията и да напредват по-бързо, по-далече,
по-високо с идеалите си. Помисли си за децата. Щяха
да израснат като деца на герой. Щяха да имат всичко,
право да учат, хубава работа в службите, в кабинет,
на сухо, на топло, право на апартамент, телевизор, пе-
ралня, хладилник. През целия си живот щяха да имат
разрешителни от партията. А той самият как ли щеше
да свърши? Хубаво, представяше си някакъв героичен
акт, той срещу врага, скрит някъде в мрака, невидим,
убива го в гръб… И става герой. Семейството му ще
бъде почитано. Но той как щеше да свърши? Щяха да
го гризат червеите под черната земя, толкова млад. И
здрав. Без да е изпил нито един аспирин в живота си,
без да го е заболяла нито веднъж глава. А сега дори вече
нямаме и Бог, помисли си той. Това изречение го върна
към реалността. Какви глупости ми минават през глава-
та, ядоса се той, когато затвори вратата на кабинета си
и остана сам. Никой не иска от мен да ставам герой. Аз
и така съм герой, офицер от Държавна сигурност съм,
един мълчалив герой. Мълчаливите герои са живи ге-
рои. След тези разсъждения стана и извика гръмогласно
да му донесат досието на Коци. Отиде до съответната
служба и нареди да го държат под око до второ нареж-
дане. После се затвори отново в кабинета си и започна
да разлиства досието, убеден повече от всякога, че там
се крие истинската причина за поведението на Коци, чо-
века, който имаше смелост да не изпълни една толкова
проста заповед. Да прикрие фактите и свидетелите, не-
зависимо от мнението си, както бяха постъпвали вина-

401
ги, без излишен шум, и да даде на партията героя, който
º трябва. Авни чувстваше вътрешен дълг да работи с
ентусиазъм до късно. Да рови в архивите и да събира
данни, за да предостави биографията на Коци в един
подробен доклад пред Рамиш. Вече се беше смрачило,
когато приключи и заключи в сейфа си новото досие на
Коци. Там беше описал целия му живот. Какво беше го-
ворил, когато бяха скъсали с руснаците през 1960 г., как
беше мълчал, когато се бяха сближили с китайците, а
също и как се беше радвал, когато скъсаха с китайците,
и как си беше пуснал пак сталинските мустаци. Този се
мисли за Сталин, каза си Авни на излизане от службата,
обаче няма нужния ентусиазъм. Липсва му ентусиазъм
в изпълнението на задачите. Омекнал е, станал е дребен
буржоа, разглезил се е от градския живот. Ентусиазмът
му е колкото на една крава, каза смело и гордо вътреш-
ният Авни. Ще ми се прави той на мене на голямата ра-
бота, мислеше си вече вкъщи, докато си миеше ръцете
в банята пред огледалото. Героите обаче трябва да са
привлекателни на вид, продължи да размишлява, а пък
на мен ми е окапала косата. Това окончателно го убеди,
че няма опасност да стане герой.

***

Едмонд не говори с никого през целия първи рабо-

тен ден от седмицата. Работеше като машина. И цигари
пуши съвсем малко. Колкото повече изписваше черве-
ните букви на бялото платно, толкова повече краката
му се вдървяваха. Заболяха го раменете, ръцете му зат-
репериха, а пред очите му се преплитаха черни и бели
кръгове. Всеки път, когато отидеше да опъне плакатите
с лозунги да се сушат в стаята с туткала, му се струваше,
че светът става все по-червен и по-червен. Всеки път

402
пълнеше кофата с боя и я пробваше на някой парцал.
После поливаше парцала с вода да провери дали боята
ще излезе и ако трябваше, добавяше лепило. Чувства-
ше се празен. От пиенето и умората от почивните дни
мускулите му бяха отпуснати. Краката още го боляха от
качването на дървата. Учуди се, когато в края на работ-
ния ден беше облян в пот като през юли. Преоблече се,
нарочно се замота и излезе последен от предприятието.
Не искаше да среща никого. Мислеше да не говори с
хората една-две седмици, поне до началото на изложба-
та. Така нямаше да се набива на очи. Не го напускаше
предчувствието, че нещо лошо ще му се случи. Взря се
отдалече в хората на спирката, да не би да има някой по-
знат. Когато видя, че всички от работата са там, свърна
в една гостилница.
– Имате ли чорби? – попита той жената, която об-
служваше клиентите.
– Оризова супа, боб чорба и свинско със сос – отвър-
на тя механично.
– Боб – поръча той.
Жената напълни една купа с черпака и я постави на
таблата му заедно с хляба. Той се настани прав до голе-
мия прозорец, откъдето се виждаше под ъгъл автобус-
ната спирка, пълна с хора, които чакаха, обърнати към
залязващото слънце, ще речеш, че то ще докара автобу-
са по-бързо. Всички бяха облечени с едноцветни зимни
дрехи в тъмни цветове – сиви, кафяви, черни. Черве-
ни вълнени шалове се подаваха изпод яките на някои.
Отдалече приличаха на жени, но можеше и да са мъже.
Наведе се над купата и започна да яде белия боб, в кой-
то нямаше много сос, а в края му стояха полусурови
парченца лук. Бобът беше покълнал и малките розови
кълнове плуваха на повърхността като червейчета. От
купата, заедно с парата, се разнасяше характерна ми-

403
ризма на газове. Едмонд проследи с поглед автобуса,
в който нахлуха хората, бутайки се кой да се качи и да
стигне първи вкъщи. Когато дойде втори автобус, той
си беше изял боба и запали цигара. После бавно се затъ-
три към спирката, сякаш краката му бяха в гипс, и зача-
ка автобуса в студа, като гледаше залязващото слънце.
Напомняше му на угасваща жарава. Пъстри облачета се
рееха в небето. Утре ще вали, каза Сюлейман, изсуши
си обувките. Когато се качи в автобуса, Едмонд вече се
чувстваше съвсем изпразнен от мисли. Червените петна
от лозунгите, опънати в центъра, прескачаха бързо от
прозорец на прозорец, а когато автобусът премина две-
те спирки в центъра, всичко се смеси с нощните сенки
и отново стана черно-бяло. С черно-бял поглед Едмонд
затърси в мрака ключалката. Най-накрая успя да напипа
с пръсти металните зъбчета на процепа, които изпъква-
ха на вратата от борово дърво. Мракът нахлу вътре в тя-
лото му веднага щом отвори външната врата, и от тече-
нието вратата на банята шумно се тресна, сякаш някой я
беше затръшнал с все сила. Сюлейман отвътре ококори
очи като пържени яйца. Светна лампите и нетърпеливо
започна да търси съчки, вестници или парцали, с кои-
то да запали огъня. После затвори всички прозорци. В
къщата беше леденостудено, по-студено, отколкото на-
вън, и той се почувства двойно по-самотен. Сюлейман
дишаше тежко и гледаше изпълнен със страх към стаята
на старите. Едмонд запали припряно голямата лампа,
сякаш тя щеше да уплаши черните сенки, които стояха
като отрязани парчета от нощта по прозорците. Запа-
ли огъня в печката марка „Партизан“, но не се обърна
да погледне картината с партизаните. На Сюлейман пак
му се струваше, че има някого в стаята на старите, но
Едмонд имаше други планове и не му се занимаваше с
това. Взе бутилката с ликьора и я надигна, загледан как

404
пламъците облизваха краищата на сухите дърва в печ-
ката. Много рано се стъмва, каза Сюлейман. Сега му е
времето да се стъмва рано, отвърна Едмонд. Няма какво
да ходим по улиците да харчим пари за бира. Защо за-
пали печката, не е толкова студено? Завий се и слушай
радио. Ще свършат дървата и какво ще правиш януари
и февруари, ще измръзнеш. Няма откъде да намериш
още дърва, мърмореше Сюлейман. Едмонд знаеше, че
е наострил уши като заек. Вместо да му отговори, отпи
малко ликьор. Черната течност побеля отвътре като
негатив. Отиде към печката да сложи кафе в джезвето.
Страхът на Сюлейман отведе мислите му към кръговете
на ада на Данте. Дали наистина има ад за хората, ус-
ъмни се той, сякаш чакаше отговор от Сюлейман. Той
изчака миризмата на ликьор да се качи нагоре и да изле-
зе от устата като душевна въздишка и тогава отговори:
Адът е забранен със закон, както и раят. Няма къде да
избягаш. Ако те убият, ще си останеш тук, в калта, като
твоите близки в гробищата.
Едмонд преброди мислено гробищата. Като мане-
врен самолет прелетя невидим и безтегловен във въоб-
ражението си, докато намери гробовете на родителите
си. Сви се той, сви се и Сюлейман. Мисълта му замръз-
на над гробовете без цветя. Стори му се, че портретът
на Данте с лавровия венец на главата стои до него като
невидим мъртвец. Махна джезвето от печката и си сипа
кафе в чашата, покрита от сянката му. Беше като бяло
петно върху черната гореща плоча. От дупката на пър-
вия кръг се издигаха малки пламъци и дим. Огнените
езици се показваха извън кръга. Поглеждаха любопит-
но, после се прибираха присмехулно в черната дупка на
пепелта. Едмонд взе една цигара и я запали от огъня.
Горещината го опари по лицето. Заедно с тютюневия
дим се разнесе и миризмата на опърлени вежди. Той

405
се дръпна, но не затвори капака. Изпи кафето бавно,
церемониално, сякаш беше на тържество извън къщи.
Мъртвецът в съседната къща май спи, сякаш му каза
филигранният профил на Данте Алигиери. Значи имаме
Данте с ада, чистилището и рая, но нямаме Бог. Бог е
забранен, повтори Сюлейман. Само да споменеш името
му и Бог ще те вкара в затвора и няма кой да те изва-
ди. А разправят да не се страхуваш от Бог! Затворът е
адът, отбеляза Едмонд. Не отивай там, каза Сюлейман.
Данте е отишъл с Виргилий. Беатриче изпраща Вирги-
лий от небесата, защото обича Данте. Смяташ, че искам
да отида в ада? Да не си полудял? Ние дори чистилище
нямаме. И печката „Партизан“ има пет кръга. Кои ние?
Ти си в чистилището. За теб няма рай, в рая е Адриана.
Тук е така. Данте е бил там, отвъд морето. Пиел е вино,
имал е жени, пишел е поезия, имал е църква, в която
да се моли. Ти нямаш. Нямаш нито джамия, нито теке.
Имаш партиен секретар, моли се на него. Такъв е редът
в държавата. Отиваш и се молиш на партията. Ако имаш
тайни или някакъв по-голям проблем, отиваш при офи-
цера от ДС.
Каквото каже партията, народът го изпълнява. Как-
вото иска народът, партията го изпълнява. Сякаш про-
светна светкавица и написа лозунга на червените кръго-
ве на печката. Едмонд жадно отпи от ликьора.
Така развълнуван и черен отвътре и отвън, само с
ръце и сърце, стоплени от огъня на печката, той хвана
четката. Набързо запълни шалчетата на партизаните с
червено, като червени петна, които висяха от шиите и
се изливаха като кръв от яките на куртките им. С това
червено приличаха на надути пуяци.
Старецът Данте ли беше, или Омир? Какво възпява?
За борбата с непознатите или с неизвестното? Къде оти-
ваш, къде отиват Герг Елез Алия, Хектор, Ахил? Докъде

406
стигат? Дали свършват в черната земя при червеите или
горе, в небето? Къде отиват партизаните? Те ли убиха
Бог с пушките? Къде отиват сега? А ако наистина адът
е с огън? А животът е като вода в джезвето върху го-
рещата стоманена плоча? Отдолу огън, отгоре въздух.
Водата завира отдолу и се изпарява във въздуха, висо-
ко, при духа на Беатриче. Кафето се нагрява и кипва.
Така е и с душата. Все по-малко вода остава в джезве-
то. Ако джезвето остане без вода, накрая се разтопява.
Той ще следва пътя като Данте, но си няма Виргилий
да го води. Трябва да намери някой партиен секретар
металург, който да му каже какво става със съда с во-
дата върху огъня. Колкото по-плътен е съдът, толко-
ва по-дълбоко потъва в пламъците. Може би колкото
по-дебели са стените на съда, толкова по-малко вода
има вътре. Едмонд отиде в коридора, за да погледне
картината оттам. Партизаните му заприличаха на счу-
пени керамични делви. Изглеждаха съвсем празни от-
вътре заради синьото, което ги обграждаше отвсякъде.
Той се опита да промени черното с малко охра. Когато
видя, че якетата на партизаните станаха с цвят на воен-
ни, спря. Партизаните бяха войници. Обикновени хора,
които са грабнали пушките и са излезли в планината да
се борят за свобода. Личеше ли си това? Очевидно не,
произнесе на глас. Военните куртки напомнят на заво-
евание. На ботуша на поробителя. Седна и се замисли
как да махне от картината усещането за завоевание,
което излъчваха пушките и военните дрехи. Трябва да
направим някакъв антиботуш, каза си той. Сюлейман се
опитваше да му припомни колко е часът, но Едмонд се
мъчеше да си представи възможно най-отдалечената от
тежкия ботуш на завоевателя обувка. Например опинци
от телешка кожа. Със сигурност не ходят по баирите с
лачени обувки. В никакъв случай , каза си Едмонд и

407
обу и партизанката в телешки опинци. Направи единия
º крак прострян напред, като на скицата, която беше на-
рисувал на сестра си, когато беше ученик, а тя се труде-
ше до премаляване, за да събере зестрата си. Този скъп
спомен извади Сюлейман от унеса. Много тънки си º
направил краката. Нали е жена. Партизанка е. Парти-
занките са от града, тънки са, красиви. Може да се казва
Лирия*. Лирия е красива за всички. И все пак, възра-
зи Сюлейман, краката º са прекалено тънки. Едмонд
разбра, че нещо му убягва. Критиката на Сюлейман не
беше случайна. Направил съм другия партизанин много
малък, с голяма пушка и с широки войнишки дрехи. И
той слуша. Облегнал се е на дългата пушка и не разбира
какво разказва старецът. Не знае кой е Данте. И Омир
не познава. Той е овчар, който е дал стадото си на село-
то и е станал партизанин. Млад е, но има желание и ще
се научи, защото е храбрец. Дребен е, слаб, овчарите не
могат да надебелеят, докато тичат в планините. Но ще
порасне. Двамата партизани по средата не гледат към
замечтаното момиче, чието лице все още е без черти,
но главата º е обърната надолу. Какво гледа? Гуслата
на стареца? Огъня? Колко са мръсни опинците º? Не,
гледа червеното шалче. Но защо го гледа? Всички са с
червени шалчета. Тя е партизанка. Девойка. Блузата º е
червена, защото е станала комунистка, член на парти-
ята, в партизанската чета с другарите. Всички другари
имат по нещо червено. Имат шалчета. Имат петолъчки
на шапките. Едмонд си говореше на глас в мълчаливото
присъствие на Сюлейман. А партизанките слагат ли си
червило? Това позволено ли е в четата? Изобщо черви-
лото комунистическо ли е? Не, сигурно партизанките
го ненавиждат. Буржоазките, сестрите на Зог, жената на

* На албански – свобода. Б.пр.

408
Зог, жените на капиталистите, империалистите, ревизи-
онистите, те си слагат червило, продължи да разсъждава
Едмонд и изтри с малко черно червилото от устните на
партизанката. Партизанката има в торбата си патрони,
барут, три маслини, глава лук и парче царевичен хляб,
намазан с масло, дадено º от един беден селянин. Къде
да си сложи червилото? Ами огледалцето, ами гребена?
Да, партизанката има гребен, в четата не се подстриг-
ват като в модерната войска. Партизаните не хващат
бълхи. Бълхите подкрепят партизаните, те са антифа-
шисти. Не, трябва малко червило. Дали е имало червило
под ботуша на завоевателите фашисти и нацисти? Фа-
шистките дали са си слагали червило? Това може да се
тълкува като петно в биографията. Това веднага ще го
забележи Енвер от предприятието. Ще забележи и ще
каже на висок глас: „Тези партизани да не са тръгнали
на сватба?“. В планината, без хляб, без вода… но пък
червилото е символ на надеждата, на борбата. Момиче-
то е студентка, зарязала е книгите и е хванала пушката.
И торбата с патроните и барута, която майка º е остави-
ла на прага. Майка º дали си е слагала червило? Позво-
лявал ли е червило обструкционисткият потиснически
режим на сатрапа Зог, на италианските фашисти, мака-
ронаджиите, на германските нацисти? Как ще живеят
жените без червило, крещеше вътрешно Едмонд и ехото
на виковете стигна до Сюлейман. Все е носела черви-
ло, като е дрънкала с тенджерите и е готвела телешко,
извика в отговор Сюлейман. Като се правиш на голям
художник, вземи я оцвети малко. Всички харесват хуба-
вото. Червено като партията, като знамето, като кръвта
на героите, като ябълка, като устни, като румени бузи.
Къде е тук борбата? Половината изглеждат така, сякаш
са тръгнали на вечеринка да танцуват валс. Къде са им
раните? А другата половина направо са за гробищата.

409
Трябва да подчертаеш, че са партизани.
Рани, промълви Едмонд. Те са млади, не им трябват
раните от миналото. Те са исторически, безсмъртни,
пролетни. Комисарят в средата е обрулен от куршуми-
те. Като всички другари. Партизанката очаква вечната
пролет, когато Албания ще бъде свободна и всички ще
бъдат комунисти. Когато всички врагове ще са убити.
Като започнат от теб, вметна Сюлейман. Те са комуни-
сти, възрази Едмонд, защото са преминали през бор-
бата с врага и винаги ще припомнят с песен славната
история на нашия народ.
И това им го разказва един съсухрен старец, с еди-
ния крак в гроба, обади се Сюлейман. Да, разказва им
го един старец, понесъл на плещите си вековете, све-
товните проблеми, войната, врага, глада, възрастта…
Казва им го един илир, един пеласг, един албанец, казва
им го отечеството, отвърна Едмонд. Една картина тряб-
ва да казва всичко с образния си език. Партизанката с
червеното шалче държи червено цвете, дошла е проле-
тта, войната свършва, започва социалистическата про-
лет. Това е епосът на червените звезди. Червените звез-
ди на челата. Трябва повече червено. Тук си прав, каза
Едмонд, а Сюлейман се скри дълбоко-дълбоко, сякаш
не искаше да има нещо общо с тази картина. Огънят
изгаря всички, без значение на каква възраст са, заклю-
чи той. Ти си измисляш някаква война, някаква исто-
рия, която никога не се е случвала. Продължавай. Като
чу това, Едмонд спря. Излезе в коридора и изпуши две
цигари една след друга. От политическа гледна точка,
трябваше да увеличи червеното. Партизанката е млада,
хубава като свободна Албания, има мечти. Трябва да е в
бяло, не в червено. Епосът на сезоните в планината. Или
може би си спомня с болка за любимия, който е заги-
нал геройски в борбата? Но ако е така, нямаше да стои

410
толкова безгрижна като някое малко момиченце. Или
всичките тези неща са врели-некипели и с тази карти-
на сам ще се погребеш, надигна се отвътре Сюлейман,
след като Едмонд го пренебрегна и започна да нанася
червено по дрехите. Защо смяташ така, попита притес-
нен Едмонд. Червеното и синьото си подхождат, така
става по-добре. Небето и партизаните са в тон, свързва
ги свободата. Светът е свободен, а те доскоро са били
поробени. Затова момичето се е разсъблякло до огъня,
тя е гореща като огъня и красива като цветето. Чакат
да съмне в деня на свободата, затова все още стоят в
мрака.
Виж как си нарисувал ръката на партизанката. Из-
глежда в стила на кубизма. Цялата е в символи. Само
звездата на челото º е комунистическа. Много си стес-
нил лицето и си издължил носа. Комисарят с комунис-
тическата чанта през рамо изглежда здрав като глинена
делва, а другите партизани са съсухрени, сякаш и те ще
умрат всеки момент заедно със стареца.
Връщането назад във времето направи пред очите
на Едмонд всичко черно-бяло и безцветно, като в стар
филм. Замисли се как наистина трябва да изглеждат
партизаните. Войната беше свършила преди трийсет и
четири години, но тази дума се произнасяше ежедневно,
навсякъде и за всичко. Споменаваше се толкова често,
че сякаш се изливаше от киноекраните и оцветяваше
живота черно-бял. Черният окупатор, черното робство,
черната нощ на окупацията, черните предатели, черни-
те италианци, черните нацисти, горките ние, почернени,
и накрая, като бира, с която си изплакваш устата след
пет големи ракии, белият ден на освобождението. Този
ден е като светлината на прожекторите в салона, когато
свърши филмът и започнат надписите. Човек в мислите
си още преживява филма и случката в него продължава.

411
Трябва му малко време да осъзнае, че всичко е свърши-
ло, че се излъчват надписите. Той се изправя, но още
гледа бледосивия екран, докато не се изпише край, the
end, fin. А вътре в него още стои бялата сянка на черно-
то и движенията на актьорите. Сянката остава, движе-
нието я улавя в суматохата след филма. Хората се втур-
ват да излизат, да се приберат вкъщи с филма в главата.
Ами опинците дали правят мазоли, помисли си Ед-
монд. Сигурно, всички обувки правят мазоли, ако хо-
диш.
Отиде в коридора заедно със стола, седна и се подпря
с лакти на облегалките. Трябва да изсветля зад планина-
та и зад квартала, помисли си той. Добре че си напра-
вил квартала на юг от брега, стига толкова, приключвай
и отивай да спиш, утре ще продължиш на свежа глава,
каза Сюлейман отвътре, обхванат от умората на Ед-
монд. Той пък се засегна. И ти ли, процеди през зъби,
сякаш говореше на друг човек. И ти ли, дето те имам
като себе си? Сюлейман не помръдна, не проговори,
не се опита да направи нищо. Разбра, че умората е по-
бедила Едмонд. Мислеше само как да пие и да забрави
реалността с новото име. Връщането във времето го от-
веждаше при Сюлейман. Щастие с малко цветове, като
черно-бял филм. От онова време Едмонд си спомняше
сенките на стария квартал, сенките на къщата, сенките
на уличните стълбове, бързите сенки на големите птици,
които минаваха като светкавици през двора и прескача-
ха оградите. Дори чуваше звуците от тези сенки. Защо-
то тези едноцветни сенки му напомняха за светлината, а
светлината на освобождението висеше в мислите му над
сенките. Големите надежди. Когато вдигнеше глава към
светлината, белотата º обхващаше всичко. Светлината
в главата му нямаше нито едно петънце, което да свър-
же с нещо, с предмет или цвят. Беше пълна, беше остра.

412
После идваха звуците на сенките и придаваха смисъл на
отминалия свят, когато той мислено се навеждаше и по-
глеждаше около себе си. Там, на черно-бели снимки, из-
никваха с назъбени устни (като трион от растения, две
с високи върхове, едно ниско) родителите му, любимите
хора, той със сестра си, той сам, с къси раирани пан-
талонки и яке, което му е голямо. Но винаги звукът на
сянката присъстваше, а всичко останало беше тишина.
Този звук тревожеше Едмонд в спомените му. Струваше
му се погрешно да мисли, че сянката има глас. Когато си
говореше сам, докато рисуваше, чуваше гласа на сянка-
та и Сюлейман бързо се хвърляше да я уплаши, както се
плашат кокошки или котки, ей така, на игра.
Ако сложа едно куче, ще символизира верността,
предаността и цялостната отдаденост на борбата срещу
окупатора, помисли си Едмонд. Сюлейман мислеше за-
едно с него, което се случваше понякога, когато и два-
мата бяха на първата чаша алкохол. Ще кажат от коми-
сията, че си сложил някой кучи син. За нас врагът беше
проклето псе и трябваше да бъде убит. Кучето при пар-
тизаните ще символизира шпионина. И накрая и ти ще
излезеш кучи син. Краката му бяха вкочанени, но не го
боляха. Освен това кучето ще излае два пъти по парти-
заните като селски пес и ще си тръгне. Едмонд нарисува
с бяло зората над махалата на хълма. Изостри силуета
на махалата, така че да заприлича на голяма къща с един
покрив и няколко чифта стени. Изостри и ръбовете на
стените, после ги начупи малко, за да изглеждат като
скала. Като Албания, гранитна скала на Адриатическо и
Йонийско море. На върха на скалата нещо блести като
фар и казва на всички да внимават да не се блъснат.
Говори със звездите. Звездите блестят над покривите.
Звездите на нощното небе, на нощта, която си отива.
Червените звезди. Епично, каза си Едмонд. Звездите си

413
отиват под слънцето. А слънцето, което още не се виж-
да, е партията, добави Сюлейман.
Едмонд отиде да хвърли дърва в огъня, който гас-
неше. Трябва да разпаля огъня по-силно, каза си, като
застана пред картината. Огънят показва, че партизаните
не се страхуват, че врагът може да ги види. Те са на своя
земя. В лоното на народа. Огънят е комунизмът, който
изгаря остатъците от миналото, който разкъсва нощта
със светлината си и не изпуска дим, за да стане сянка.
Устремът принадлежи на този, който се труди, както и
земята. Този труд върви заедно с биографията. Ние без
биография изпълняваме законите на соцреализма, как-
то навремето църковните художници са изпълнявали
византийските канони. Ние сме илюстратори на исто-
рията, славата не ни принадлежи, тя е за партията, за
водачите. На нас ни се пада честта, че са ни позволили
да се занимаваме с това изкуство.
Партията лесно не можеш да я измамиш, тя не при-
ема сервилничене и не харесва нещата, които не се
правят от сърце и които не произлизат от човек с чиста
революционна кръв – син на селянин или на работник,
който калява в огъня революционната мечта. И Енвер
Ходжа не е син на селянин или работник, помисли си
Едмонд, но няма смелостта да си го признае. Енвер Хо-
джа, каза Сюлейман, забрани Бог със закон и нищо не
му се случи. Сега той е Бог, никой не си и помисля, че
той има някакъв недостатък. Роден е от духа на кому-
нистическата революция, както Христос от Светия дух.
Има майка, но не се знае кой е бащата. Христос са го
разпнали, вметна Едмонд. Енвер Ходжа има кобур, има
другари с пушки, има произведенията на Маркс, Енгелс,
Ленин, Сталин, има и своите произведения. Христос си
има Тората, каза Едмонд. И са го заковали с пирони за
идеологически прегрешения, добави с убийствено спо-

414
койствие Сюлейман.
Едмонд отвори „Ад“ на Данте, сякаш за да открие
спасение в свята книга. Пред очите му изникна въоб-
ражаема карта с лъчисти линии, които го заслепяваха.
Погледна надолу под силната светлина. От левия край,
на нивото на коленете му, го гледаше портретът на ръ-
ководителя. Стори му се, че вождът също гледаше кни-
гата. В средата стоеше Бог, на върха на триъгълник,
изграден от елиптични пластове. Това е пирамидата на
ценностите, помисли си Едмонд. В очите му още блес-
тяха лъчите от продължителната умора. Надолу, по
раменете на триъгълника, стояха ангелите – някои се
държаха за страните, а други имаха стрели в ръцете си.
После идваха пластовете на Вселената, според подред-
бата на планетите, земният рай под лунното небе, вътре
в кръга – чистилището, а отдолу – конусът на ада. От-
гърна страницата, там адът стоеше като табела. С глав-
ни букви, като лозунг. С черни букви, като плакатите, на
които е написано името на врага. С черни главни букви.
После гора, потънала в мрак, а когато прекрачиш
портата на ада – Ахерон, реката на скръбта. В началото
са тези, които не са направили нито добро, нито лошо.
Индиферентите, уточни Сюлейман с комунистическата
терминология. След тях некръстените деца и добро-
детелните езичници. Под тях са сладострастниците.
Толкова малко наказание за тези? А какво са виновни
децата, които не са кръстени? А езичниците защо са
наказани? Класова борба, отбеляза Сюлейман. Щеш,
не щеш, ние сме рожбите на тази класа. Наследяваме
характеристиките º. Характера º. Тук си прав, съгласи
се Едмонд. Но на други места не си. Къде видя други
места, сряза го Сюлейман. Като говорим за други мес-
та, внимавай да не попаднеш при лакомниците. Това са
сънища. Сънищата са безгранични. Виж, скъперниците

415
и прахосниците са заедно в един кръг. Ти внимавай със
сънищата. Иди да си легнеш и да се завиеш с юргана,
недей да хабиш дърва. Легни си и се завий хубаво. В
леглото си сънувай колкото искаш. Докато партията не
изобрети машина, с която да чете сънищата, и не за-
брани сънуването, както забрани религията. И какво,
няма да сънуваме повече? А, ще сънуваш, но по график
и само държавни продукции, като по телевизията. Прес-
тани! Ти ще отидеш при гневните и тъжните. Никога не
се смееш. Целият свят ти е черно-бял. Къде ще се спа-
сиш, в петия кръг? Не го мисли, еретиците ги осъждат
във всички системи.
Пропаст. Едмонд се видя виновен за всички грехове.
Заедно с Данте. Той дойде накрая, макар че краят още
не се виждаше. Пропастта, в която пропадна вътрешно,
извади Сюлейман нагоре като с багер. Като истински
Виргилий, той му показваше пътя с ръка, а ехото на гла-
са му отекваше като криле на гълъб: Данте слезе надо-
лу. Това е само началото. Едмонд отпи глътка ликьор,
защото пак чу гласа на сянката. Еретиците са в Града на
деня. Колко черно става по-надолу? Колко бяла става
черната смърт, щом еретиците стоят в Града на деня?
Те са там, за да виждат всеки ден това, което са правили
през деня. Да не кажат, че е било нощ и нищо не са ви-
дели. Няма оправдания. Достатъчно е да следваш пътя,
по който вървят всички. Всеобщият път е правилният.
Следователно прелъстителите на жени и незачитащите
божеството са на едно място, два етажа по-надолу, като
тези от долните етажи на новия блок, които се уморяват
по-малко, когато мъкнат дърва. Не се подигравай. Огъ-
нят на ада идва отдолу. Дървата ги качваш по-бързо, за
да гориш по-дълго. Значи, колкото по-нагоре, толкова

416
по-студено. Като стълбата на властта. Симонианите* са
с един етаж по-надолу от военните. Ласкателите са само
с един етаж по-нагоре, отбеляза Сюлейман, ти с твоите
рисунки през комунизма може да се озовеш при гадате-
лите, един етаж по-надолу. Тези, които продават титли,
са на малко по-хладно. Да, има смисъл в това, съгласи
се Едмонд. Така и така всички са в черните дупки. Всич-
ки са еднакви, но не и при Данте. Измамници, лицеме-
ри, крадци, фалшификатори, сеещите раздори, всички
слизат все по-надолу в голямата пропаст, до границите
на кръга на предателите. Това казва и нашата партия,
вметна Сюлейман. Данте го е казал преди партията,
рече Едмонд с някаква странна надежда, че ще успее да
намери в себе си увереност и съжаление за грях, кой-
то още не е извършил. Колкото повече се опитваше да
открие вината си, толкова по-ярко виждаше от горе до
долу, като по асансьор, кръговете на ада. Беше съвсем
механично движение. Симбиоза между технологията на
гените, клетките, тъканите, кръвта на подчинената кла-
са. Съвсем неволево действие. Инстинктивно. Едмонд
търсеше кръга, в който трябва да се озове при спуска-
нето, като включваше в сметките и Сюлейман с него-
вата класа. Издънките на подчинената класа отиват в
кладенеца на гигантите или във водите на река Кокит,
ако имат прекалено големи стремежи, както ти правиш
с тази картина с партизаните, още една-две крачки и се
озоваваш пред Юдека, радостно обяви Сюлейман. С та-
къв възторг, сякаш се наслаждаваше на собствения си
край. Юдека не е най-голямото постижение в живота,
отвърна му Едмонд под разтърсващите звуци на сянка-
та, от които изглеждаше, че се качваше нагоре, а всъщ-

* Симониани – тези, които са извършили симония, търговия с

духовни ценности. Б.пр.

417
ност пропадаше. Усещането за отвъдното с илюстраци-
ите на Данте му се стори зловещо със своята лиричност.
Беше като любима ракия, която прониква все по-надъл-
боко в кръвта ти, докато накрая твърде късно разбираш,
че ти е взела душата. Едмонд отпи една глътка ликьор и
си представи душата като течност.

През мен в града печални се отива,

де в мъки вечни стене и скърби
на грешните тълпата нечестива.
 
Бог мъдри, мощни мене сътвори
ведно със вековечните предмети,
Бог праведни лиши ме от зари.
 
Ще трая, дорде траят вековете.
О вий, кои престъпяте тоз праг,
надежда всяка тука оставете. *

Когато се потъва, ти пръв излизаш и после пак потъ-

ваш, каза Сюлейман. Като буца пръст, разорана от плуг.
Трябва да си по средата, ако искаш дълъг живот. По
средата стоят само червеите, възрази Едмонд и легна
облечен на дивана в кухнята, като си метна една завив-
ка. Подпря си петите на горещата ламарина на печката
и се опита да се откъсне от мислите си, за да може да
заспи. Подчинените класи повече няма да се надигнат,
каза си той и сянката с глас и чувството за вина от нещо
неизвършено се рееха в него като лек глад, като човек,
на когото му се яде нещо, но не знае какво. От пиенето
е, каза му Сюлейман. На теб ти е от страха, отговори

* Данте Алигиери, „Божествена комедия – Ад“, в превод от

италиански на Константин Величков. Б.пр.

418
му Едмонд. Няма къде да идем, няма къде да се скрием.
Те са превзели всичко. Планините, полята, къщите, зла-
тото, хората. Само живота още не са ни взели. Животът
е за властващата класа. Подчинената класа е просто ра-
ботна ръка. Нещо като живи същества. Волът служи да
опложда кравата, за да роди теле, да обработва земята,
а като остарее – за месо, кожа и кости за войнишки коп-
чета. Бог бе убит.

***

На следващия ден в шест часа, както си ядеше фи-

лия хляб и слушаше тихо РАИ, на Едмонд му присед-
на залъкът от твърдо почукване на вратата. Звучеше от
чужда, непозната ръка. С прецизно движение смени на
„Радио Тирана“ и инстинктивно увеличи звука. Чука-
нето прозвуча още три пъти, по-силно. Едмонд стана и
погледна към прозореца. Над покривите на блоковете
се мъжделееше слаба светлина. Зачуди се кой може да е
по това време и в този ден от седмицата, после отиде да
отвори, без да пита кой е.
– Полиция! – извика мъжки глас, който разряза мра-
ка, и Едмонд подскочи, сякаш го бе ударил ток.
– Идвам, момент да се облека – каза той с глас, из-
чистен от всякаква паника. Всъщност се приближи по
чорапи към вратата и допря ухо на нея, докато пляскаше
с обувките в ръце, сякаш се отдалечава. Когато от дру-
гата страна на външната врата настъпи мълчание, той
затропа с крака, сякаш бърза, и затвори вратата на ба-
нята. После обу подпетените обувки и отвори вратата.
– От държавната полиция сме – представи се полица-
ят. – Утре трябва да се явиш след работа за по-нататъш-
ни разяснения.
– За какво? – попита Едмонд.

419
 – Ти ли си Сюлейман? – попита полицаят.
– Да, аз съм, защо?
– Защото тук ми излиза и някакво друго име – каза
сковано кварталният.
– Кога? – изгледа го подчертано Сюлейман. – Аз съм
на държавна служба, имаме много работа.
– Ти си на държавна служба, а аз съм държавата,
щом казвам, ще дойдеш – отряза го полицаят. – Можеш
и сега да отидеш да дадеш обяснения, можеш и след ра-
бота, както ти казах.
– На теб ли трябва да ги дам? – попита Сюлейман
с невиждана дързост, която трептеше по кожата на
Едмонд като модерна дреха по всички идеологически
принципи. Борбата е последната дума в една изгубена
битка, в която ти отиваш с пръчка, а те имат оръдие. В
мрака на стълбището, под светлината, която си отиваше
на запад, пропастта се разкри като гласа на сянката.
– Ще се явиш там, където ти кажа – каза монотонно
непознатият полицай.
– Служим на партията! – почти изкрещя Едмонд с
някакво ново самосъзнание.
– Винаги готови! – тихо отговори полицаят и тръг-
на надолу по стълбите като сянка. Ударите от стъпките
му достигаха догоре, сякаш някой правеше „бррр, бррр,
бррр“ с уста. Трептенето им се сливаше с пърхащото
сърце на Сюлейман, което отброяваше фактите според
кръговете на Данте. Сърцето има три платна в клапата,
всичко е по три, каза му Едмонд съвсем като чужд чо-
век.

420
 ***

Коци направи сам горчивото си кафе. Докато го

наливаше, чашата преля, пийна малко и го забрави.
По-късно го изпи студено заедно с утайката. Гасеше ци-
гарите една след друга, сякаш бяха немски войници в
Сталинград, измръзнали от студа. От пръста му течеше
кръв, беше го защипал на затвора на оръжието. Паре-
ше го от смазката. Беше се събудил рано и беше станал
безшумно. Чу, че жена му е станала, но тя тактично го
остави сам да се наслаждава на утрото. Коци разгър-
на записките си без нужда, знаеше ги наизуст. Когато
изплакна чашата от утайката на турското кафе, се сети
да си попие кръвта от пръста. Миризмата на смазката
за оръжие беше полепнала по гладко избръснатите му
бузи и преминаваше в носа през мустаците. Лош навик,
помисли си той, след като ги докосна няколко пъти. Ча-
стите на пистолета „Макаров“ бяха подредени на маса-
та за хранене заедно с кибрита, кутията цигари и пакет-
чето масло, оставено да се разтопи за филийките на де-
цата в чинийката за кафе, чиято чаша той миеше. В този
момент жена му излезе от банята, отвори внимателно
вратата на кухнята и сдържа учудването си, че той е
разглобил пистолета си на кухненската маса. Това беше
нещо необичайно. Коци не го беше правил, откакто си
тръгнаха руснаците. Тогава бяха млади, а той работе-
ше по 24 часа в денонощието, винаги в готовност да го
повикат. Обикновено шофьорът почистваше оръжието
му. Тя знаеше, че Коци не понася смазката за оръжие.
Кожата на лицето му се зачервяваше, ако я докоснеше
с пръст, а той винаги се докосваше, без да иска, кога-
то поглаждаше мустаците си. „Какво е това нещо със
смазката“ – беше му казала веднъж, когато бяха млади и
правеха любов. А правеха любов постоянно, цяло чудо

421
беше, че имаха само две деца. Но той беше много зает,
първо със сърбите, после с руснаците, с вътрешния
враг, а сега и с китайците… Тя се страхуваше да имат
повече деца. Беше му го казала веднъж. Как да се грижа
сама за децата, като ти си вечно на работа, вечно готов
за война. След това вече внимаваше да не забременее.
Невинаги, но повечето пъти. Хората са правели по де-
сет деца по време на войната, докато са им падали бом-
би в къщите, беше я окуражил той, но сам започна да
внимава да не забременее, а тя беше разбрала това, без
да му казва. Тя постоянно се страхуваше от война. След
второто, колкото пъти си помислеше, че още е млада и
може да има трето, се сепваше, че ако пак е момче, може
да го убият на война. Двайсет и осемте хиляди загинали
герои º се струваха като дълга редица, която трябваше
да преброи в главата си. За да бъдат оплакани всички,
трябваше едно море вода и една планина сол.
– През войната миех една жена със смазка – шегу-
ваше се той, – спях с нея ей така, както с тебе, лице до
лице, и оттогава имам това заболяване.
– Някоя повлекана ще да е била – ядосваше се тя.
Интересно, че ревнуваше от онова далечно време.
Той посегна да поглади мустаците си, опита се да се
спре, но не успя. После сглоби пистолета „Макаров“, но
не пъхна пълнителя с патроните. Знаеше, че това при-
теснява жена му.
– Беше ми домъчняло – каза º той и се усмихна, как-
то едно време, когато бяха млади в леглото и той я тър-
сеше, а тя го приемаше – нито с ентусиазъм, нито със
съпротива. Както като пъхнеш патрона в гнездото и той
избутва затвора.
– Личи си – отбеляза тя, – цялото ти лице е червено.
Сложи малко брашно да махнеш смазката, че си като
домат.

422
 – Сигурно е алергия – каза той.
– Това е заболяване. Знаеш, че ти изгаря кожата,
и въпреки това се бръснеш и после пипаш пистолета.
Защо не го даде на шофьора да ти го почисти, както
обикновено? – опита се да научи нещо повече тя.
– Не му влиза в служебните задължения, нито ми
дължи нещо. Войникът сам трябва да почиства оръжи-
ето си. Мина онова време, когато генералният щаб си
правеше каквото си иска с чиновете. Сега всички сме
равни. Воини на партията. Някои дават заповеди, други
ги изпълняват. Работата си е работа. Няма причина той
да върши моята.
– Той ли ти каза, че не става? Той ли ти каза, че това
е твоя работа? – ядоса се жената. – Ето, постоянно си
пипаш мустаците, това е болестно състояние. Виж кол-
ко си червен! Един шофьор ли ще ти се репчи на тебе?
Той докосна два пъти мустаците си и Сталин в него
кипна, сякаш се приближаваше невидим и непознат
враг, поради това още по-страшен.
– Това не е негова работа и аз нямам проблеми един
подчинен да ми го каже. А ти къде си тръгнала? – смени
темата Коци. Като Сталин през юни се направи, че се
примирява със загубата, преди да премине в атака.
– Аз? Никъде. Обаче ти си червен като домат, слу-
шай ме какво ти говоря…
– От смазката е – каза спокойно Коци. – Обаче ти ще
излизаш, познавам те по миризмата.
– А ти защо си чистиш пистолета? Това искам да ми
обясниш. Не си го вадил от кобура, откакто си тръгнаха
руснаците, а сега си го разпилял по масата за хранене,
пред очите на децата.
– Карай направо в целта, недей да криволичиш. Какъв
ти е проблемът? – каза Коци, сякаш даваше инструкции
на някой начинаещ в стрелбата.

423
 – Няма да убиваме човек, говорим си като мъж и
жена – отговори съпругата му.
– Говори директно – прекъсна я той рязко. – Какво се
е случило? Срещнала ли си някого?
– И да съм срещнала, това няма никакво значение.
Върви си сложи брашно на лицето да попие маслото и
да ти успокои кожата. Няма да ходиш на работа с това
зачервено лице. Пушил си с омаслени ръце, имаш за-
червено на брадичката, на устата… Изглеждаш така,
сякаш си спал с жена с брада.
– Ами на война всичко се случва – каза заядливо той
и отиде в банята да си измие ръцете. Лицето му горе-
ше. Сталин вътре в него не си пипаше лицето с лявата
ръка, когато се замисляше. Пъхна револвера в кобура,
събра постелката, която беше разпънал, за да не цапа
покривката, забърса кобура и го закачи на колана си.
Изми си много добре ръцете и лицето със сапун. Все
така изпитваше парене по кожата, но нямаше намерение
да се маже с брашно. Ще изглежда, сякаш е от бръснача,
помисли си той, като се погледна в огледалото. Голяма
работа! Върна се в кухнята, където жена му оправяше
покривката на масата.
– Мирише ли на смазка? – попита я той.
– Хубаво си се измил, но по-добре си сложи малко
талк – посъветва го тя.
– Най-добре я изпери – каза той за покривката, но
толкова строго, сякаш издаваше заповед. – Тръгвам,
нещо имаш ли да ми казваш, или ще говорим след ра-
бота?
– Нищо, какво да имам. Знаеш, че се притеснявам,
като стане така, напомня ми за войната, имаме деца. Ще
ни вземат момчето войник…
– Момчето да учи и да отива в университета. А пък
ако се наложи, и войник ще иде, и аз ще ида, даже ако

424
трябва и ти, и дъщеря ни. Но не е опряла дотам работа-
та. Все още – добави той накрая, защото знаеше, че така
ще я уплаши и тя ще си каже всичко.
– Все още?! Какво говориш, Коци, горката аз… – И
тя се хвана за устата.
– Няма да има вече такава война, каквато ти си спом-
няш – каза º Коци. Жени, помисли си той, кажат една
дума и не могат да си довършат изречението от страх. –
Сега сме суперсила на Балканите, никой нищо не може
да ни направи.
– И руснаците? И американците? – попита тя, сякаш
наистина очакваше да научи някаква тайна, която той
ще º каже без позволение.
– Защо не питаш и за китайците – засмя се той.
– Не се смей – ядоса се тя. – Нищо смешно няма в тая
работа. И на мен не ми е до смях. Аз съм ти жена. Чо-
век има една законна съпруга в тази държава. И добре
е направила държавата, че е отредила по една съпруга.
– Коя работа? Войната с Китай ли?
Тя не отговори. Усещаше думите му като лек бриз,
който влиза през ушите º и разгаря съмненията º. Изга-
ряше от скрита ревност, която пламтеше в нея и праще-
ше като огън на мокри дърва – първо чуваш свистенето
на водата на върха на дървото, после пламъкът се раз-
гаря, пукайки.
– Войната веднъж вече свърши – каза му тя. – Ти оце-
ля. Всички оцеляхме. Но това е стара история. Просто
история.
Той я разбираше. От страх тя си представяше всички
възможни опасности, като стигаше чак до съпружеската
ревност.
– Но защо изкарваш, че има някоя жена? – учуди се
той и започна да размишлява какви ли мисли º се въртят
из главата, че да се съмнява в подобно предателство.

425
 – Чета го по лицето ти – внезапно придоби смелост
тя. – Още ти блестят очите, когато спомена нещо за вой-
ната.
– Какви ги приказваш, да не намекваш, че обичам
повече пушката на войната, отколкото тебе вкъщи? –
изуми се Коци. В този момент вратата на детската стая
изскърца и те замълчаха. Ревността остана между тях
заедно с неизмитото джезве от нейното кафе. И двамата
казаха „добро утро“ в един глас, децата бързаха да из-
лязат с учебниците и увита храна в чантите.
– Не закусват ли вече тези хлапета? – подхвърли той
уж небрежно, но всъщност искаше да смени темата.
– Може да са ни чули – каза тя.
– Голяма работа. Какво толкова имаме да крием?
– Ти никога преди не си говорил за работа – подхвана
тя и той разбра, че разговорът е взел друг обрат.
– Нищо не съм казал за работа. Почистих си оръжи-
ето, защото няма смисъл постоянно шофьорът да ми го
чисти. Малко изцапах с масло, голяма работа. Тръгвам,
ти си помисли какво искаше да ми кажеш, нямам повече
време. Със здравето ти всичко наред ли е? – попита той,
а тя кимна утвърдително. Той я потупа леко по рамото и
тръгна към вратата. – Не ми каза какво те тревожи. – И
той излезе, като остави съмнението наполовина отвъ-
тре, наполовина отвън, като цигарения дим, който из-
диша, докато говореше. Слезе по стълбите и се качи в
колата, а в главата му стоеше една от военните снимки.
– Одраскал си се с бръснача, шефе – посрещна го
шофьорът.
– От смазката за пистолета е – отговори той, запали
си цигара и си помириса пръстите.
– Нали го чистих миналата седмица, шефе. Нямаше
нужда. И на стрелба не сме ходили.
– Беше се навлажнил във Фиерза.

426
 – Да го бях изчистил аз, шефе, защо се занимаваш.
Да спрем при бръснаря, може би има нещо, знаят те…
– Хубаво се сети – съгласи се Коци. – Спри при бръс-
наря в министерството.
– Да, той е добър, знае всичко. – И не след дълго
шофьорът спря пред бръснарницата на МВР, която се
намираше точно до входа на Националния театър. Офи-
церите от министерството влизаха и излизаха оттам с
пистолети в ръце. Сваляха ги, защото им убиваха, като
седнат на стола. Коци смяташе, че това, макар да беше
случайност, е хубаво нещо. На тези артисти трябваше
да им се напомня ежедневно, че има държава, че има
борба. Че и те са войници като всички. Веднъж ги заб-
равиха, когато започнаха проблемите с Китай по време
на културната революция, и те се побъркаха като крава,
която пие от собственото си мляко. Същата работа като
куче, което си изтървал. Първо захапва съседа, после
идва и те хапе теб. Хваща го бяс, ходи и яде подхвърле-
ни мърши и ти отравя кръвта, вкарва беса вкъщи. Годи-
ните минават, а отровата остава, каза си Коци и несъз-
нателно поглади два пъти мустаците си. В онези време-
на заради кредитите високопоставените особи се целу-
ваха с Мао и забравиха Сталин. На Коци му се наложи
да си обръсне мустаците, за да бъде в крак с времето.
По същото време кожата му се изприщи от смазката на
пистолета, защото беше без мустаци. Той свали писто-
лета от колана, но не влезе веднага в бръснарницата. Да
го видят ония мързеливци от театъра, които само ядат
от държавната трапеза. Кучето трябва да стои вързано.
Така те обича повече и върти опашка, като те види. Знае
кой е господарят, помисли си той. Полицаят, който се
бръснеше в момента на стола, скочи на крака и отдаде
чест с пяна на едната буза. Коци го поздрави и му каза:
– Сядай, нека да те довършат, аз ще чакам тук.

427
 – В никакъв случай, другарю командир – стегна се
полицаят. – Какво говорите! Като влезе главата, задни-
кът става. Тука има правила!
Коци не се възпротиви и седна, като благодари с
ръка на сърцето. Не скри задоволството си, от което и
на полицая му стана приятно, въпреки че остана да чака
с половината лице в пяна.
– Направи нещо, че се обринах – нареди той на бръс-
наря.
– Пак ли от смазката, другарю командир – каза бръс-
нарят.  – Ще ти сложа пудра, обикновено ти действа –
продължи той, като взе кутията с пудра и започна да я
нанася по червеното лице на Коци. Червенината изчез-
на под белия прах. Коци затвори очи. Не обичаше да се
гледа в огледалото омазан в пудра като някоя кокона.
Като трябва да ме плеска, помисли си той, поне да не
гледам.
– Забравих да си измия ръцете, като се бръснех в
шест – обясни той на бръснаря и полицая. Не знам по-
лицаите откъде имат пари да се бръснат всеки ден на
бръснар като някакви богаташи. И имат къщи и всич-
ко… Войниците в казармата се бръснат със счупени
стъкла, а полицаите пуснали едни коси, дълги като ко-
сми под мишницата, виждат им се плитки изпод шапки-
те, оплака се той на Сталин вътре в себе си.
– Да ви подстрижа малко, другарю командир? – пред-
ложи тактично бръснарят. – Ще взема връхчетата.
– Ще ме направиш целия в косми – каза строго Коци.
В огледалото видя полицая с пяната на едната буза. –
Довърши другаря, за да не седи така с пяната. – И той
стана и изтърси сакото на униформата си. Полицаят му
държеше палтото да се облече, като внимаваше да не го
изцапа с пяната на лицето си. – Ще дойда утре сутринта,
вие отваряте в шест. Ще дойда половин час преди ра-

428
бота – уточни той, взе си палтото от полицая и излезе,
без да го облича. Никога не се подстригваше сутрин,
защото космите го дразнеха. Каза това само за да им
напомни, че тук има дисциплина.
– По-добре ли е, шефе? – попита шофьорът, който го
чакаше с отворена врата на колата. Коци се качи, потър-
ка бузите си, изсушени от пудрата, и усети как кожата на
пръстите му се хлъзна по кожата на лицето. Спомни си
за сухите ботуши, които натъркваха с пепел и машинно
масло след войната, понеже нямаха боя за обувки.
– Пали, отиваме на пристанището.
– Както кажеш, шефе, тръгваме за пристанището. –
И шофьорът изчака да излязат от града, за да попита
отново: – По-добре ли е лицето, шефе?
– По-добре – отговори Коци. – Днес ще се забавим
малко повече, защото започваме работа с хората по онзи
случай с боята. Ще гледам да не закъсняваме много.
– И с брашно минавало, така съм чувал – посъветва
го шофьорът след известно време, сякаш изобщо не ис-
каше да знае нищо по разследването за боята.
– И жена ми каза така – отговори Коци, – но нямаше
да остане за мекици. Аз ти говоря за боята, ти – брашно.
Женски приказки!
Шофьорът смени предавката, сякаш искаше по-бър-
зо да му дойдат подходящите думи и да говорят за нещо
друго.
– Запали си цигара, ако искаш, шефе – предложи той.
Коци запали и отвори прозореца на колата. – Много се
проточи тази работа с боята, а, шефе?
– Защо да е много? Няма и месец – учуди се Коци
заедно със Сталин вътре в него.
– Не, нямах предвид, че е много – каза шофьорът,
докато въртеше внимателно волана. Вятърът залепваше
по прозореца жълти листа от големите дървета от двете

429
страни на пътя за Дуръс и сякаш да изчисти разговора,
той включи чистачките.
– Спри тези чистачки, че не мога да си чуя мисли-
те – скара му се Коци, след като чистачките изскърцаха
два-три пъти по стъклото. Шофьорът ги спря. Влажните
листа полепнаха в края на предното стъкло от страната
на Коци. Той протегна ръка навън и ги махна. От вятъ-
ра едното се пъхна в ръкава му. Той затвори прозореца
наполовина, но задържа листото в ръката си. И двамата
се учудиха от този негов жест, замълчаха и зачакаха да
дойде ред за палене на следващата цигара.

***

Едмонд следеше Исмаил с очи, докато накрая го хва-

на сам в кабинета му, когато всички други се бяха съ-
брали да обядват на топло в стаята с туткала.
– Извикаха ме в полицията, казаха да отида днес след
работа – съобщи Едмонд.
– И теб ли? – отвърна Исмаил неособено учуден. –
Мен също. Изглежда, сме по същото време и на същото
място. Не пий ликьор, кажи им, че нямаш връзка с бо-
ята, което е съвсем вярно, прибери се, пий едно, наспи
се и толкова.
– Страх ме е, Исмаил – каза Сюлейман. – Защо ни
викат? Да не ни арестуват?
– Ха-ха-ха – засмя се пресилено Исмаил. – Никой
няма да те арестува, успокой се. Арестуват нощем, не
денем. Не си член на Политбюро, че да те арестуват
посред бял ден пред колектива. Бъди спокоен, викат те
като свидетел.
– Само ние двамата? Това не ти ли се струва стран-
но?
– Според мен ще викнат и директора и Вери – про-

430
шепна тихо Исмаил, което още повече засили съмнени-
ята и страха на Едмонд.
– Защо ли ни викат?
– Казах ти, като свидетели. Сигурно ще трябва да се
явим в съда. А може и да не трябва.
– Мислиш ли, че е добре да отидем заедно? – попита
Сюлейман с надежда.
– Ако искаш, ще отидем заедно, аз нямам проблем –
отговори Исмаил, пъхна ръка под масата и извади бу-
тилка ракия. – Пийни малко, май имаш нужда.
– Студено е – каза Сюлейман, сякаш за да се опра-
вдае. Той пийна, затвори тапата и му върна шишето.
После добави с дъх на страх и алкохол: – Да не ни ка-
жат, че отиваме пияни… Нали знаеш как ни наричат,
пропаднали артисти.
– Никой нищо няма да ти каже, най-малкото, че ми-
ришеш на ракия. Там половината миришат на чорапи.
Ние само убиваме микробите. На, пийни още малко.
– Не, не – възрази Сюлейман, но Едмонд взе раки-
ята. – Добре, дай – каза той. – Защо да се страхуваме,
нищо не сме направили.
– Теб те е страх. Аз не се страхувам. Нямаме нищо
общо с този случай. Ако са решили да ни осъдят, ще ни
осъдят и задето не си лъскаме обувките. Няма да е за
първи път.

***

Двамата отидоха заедно до районното.

– Повикаха ни да се явим – каза Исмаил на полицая
на входа. Сюлейман мълчеше.
– Кой ви е повикал и защо? – попита ги полицаят с
онзи официален тон, който те кара да се чувстваш ви-
новен.

431
 – Кварталният полицай – отговори Сюлейман.
– Отговорникът на зоната – поправи го със заплаши-
телен тон полицаят. – Чакайте тук. – И той се обади по
телефона. – В стаите за разпити, третата врата вляво –
Сюлейман, в четвъртата – Исмаил. Тръгвайте!
– Пак ли отляво, другарю полицай? – попита Исма-
ил сериозно и Сюлейман разбра, че това е подигравка.
Исмаил знаеше хиляди вицове, в които се разказваше
за глупави полицаи и жените им курви. Обичаше да ги
разказва, а на Едмонд му се струваха преувеличени и
гадни и мълчеше, докато другите се смееха, когато се
събираха на по чашка.
– Четвъртата – отговори полицаят.
– Полицай – каза снизходително Исмаил на Сюлей-
ман, като тръгнаха по коридора. Тази подигравка като
че ли му вдъхна увереност. Може би той точно затова
я беше казал.
– Влез! – каза човекът отвътре. Сюлейман махна с
ръка на Исмаил, който се запъти към четвъртата врата,
сякаш се сбогуваше завинаги. Мали го разбра и не от-
върна, да не би да го разтревожи още повече. Знаеше,
че се страхува от самотата.
– Сюлейман, седни – посрещна го Авни от Държав-
на сигурност. – Вече сме разговаряли с теб, трябва да
уточним някои неща. – И той замълча, докато другият
седне.
– Изпълняваме дълга си към партията, винаги гото-
ви! – каза Сюлейман и остана прав с юмрук на челото.
Гласът му трепна, сам разбираше, че звучи фалшиво.
Беше отчаян и се страхуваше. Страхуват се само винов-
ните, каза му Едмонд, сякаш започваше разпита. Сю-
лейман се осмели да попита със спокоен, но неуверен
глас, за да не изглежда измамник: – Защо съм извикан?
– За онзи проблем с боята. Ти, другарю Сюлейман,

432
заедно с шофьора, ми представи и първия отчет в деня,
когато беше изтекла боята. Затова сме те извикали.
– Каквото знаех, тогава ви го казах. Използвахме бо-
ята, която ни дадоха.
– Знам, знам, в отчета пише, собственоръчно съм го
написал, дума по дума, каквото си ми казал. Ти спом-
няш ли си какво ми каза?
– Честно казано, не. Но нямам какво да крия. Питай-
те ме, аз ще отговарям.
– Значи, ти знаеше, че боята ще се измие – започна
разпита Авни, като се правеше, че чете нещо в разпи-
лените пред него листове. След това записа въпроса на
един бял лист и написа отдолу „отговор“.
– Не, не знаех – отговори Сюлейман, но този път Ед-
монд му прехапа езика. – Искам да кажа, не знаех, че ще
се измие от водата, след като е изсъхнала.
– Тук обаче пише, че си знаел. Тогава каза, че си имал
петна по дрехите и си ги измил. Или отричаш?
– Не отричам – мъдро отговори Сюлейман. – Посто-
янно си цапаме дрехите с боя и я измиваме.
– Следователно си знаел, че боята се измива, нали
така?
– Всички бои се измиват.
– Защо тогава се е отмила боята от плакатите точно
в този ден? Отговори!
– Всички бои излизат, докато не са изсъхнали. Като
изсъхнат, повече не излизат.
– Значи, признаваш, че боята се измива с вода, нали
така?
– Така е, но казах, че само ако е прясна или…
– Или какво? Каза, че боята излиза. И ти си го знаел,
така ли е, или не?
– Не, не съм казал това.
– Кой друг знаеше, че боята се отмива от дъжда?

433
 – От дъжда? Защо от дъжда? – попита Сюлейман
объркан.
– Въпросите тук ги задавам аз. Ти отговаряш каквото
те питам – каза Авни, събра листовете и ги сложи в една
папка. Остави само белия лист с въпроса, под който ня-
маше отговор. – Сюлейман, ти знаеше ли, че боята се
отмива от дъжда?
– Нали ви казах – отговори той. Някаква инстинктив-
на надежда разпали гордостта му, като си спомни поди-
гравката на Исмаил: „Полицай!“. Този глупак ли ще ме
забие мен? Този дебил, който не знае какво е вар, кой-
то си мисли, че къщата се маже с кравешки лайна? Той
ще ми приказва на мене! Лукова глава! – Казах, че се
отмива. Но казах също, че това става, когато лепилото
още е влажно или точно започва да засъхва. Освен това
зависи от материала. Памучно платно, ленено платно,
дочено платно, зависи и от плътността на тъканта. Има
много технически фактори. Разбира се, основното нещо
е боята. Някои видове бои не излизат, ако ще да ги миеш
с пожарникарска помпа. Излиза, ако стои две години на
слънце.
– Ти откъде знаеш всичко това?
– Учил съм го по технология на изкуството – отго-
вори Сюлейман, вече друг човек. Човек, който си знае
съдбата и няма съмнения. Искат да ни притиснат, каза
той на Едмонд, без да му мигне окото. Виждам, че не
са сигурни. Ченгето задава въпроси и чака да се хва-
неш. Започнали са от долу нагоре. Ако нас с Исмаил ни
вкарат в затвора, директора го чака куршумът, а Енвер,
като партиен секретар, направо да си приготвя въжето.
Не се размеквай. Размекнеш ли се, ще ни натикат в за-
твора. Дръж се като мъж. Поне да знаеш, че си се оп-
итал да се отървеш от затвора. Или да влезеш заедно с
другите, с лека присъда. Две-три години, после с малко

434
късмет – работник в строителството в града. Като дру-
гите. С по-малко късмет – работник в селското стопан-
ство. Две години затвор минават бързо, като две години
в казармата. И няма опасност, защото нямаш оръжие. И
спиш повече, понеже нямаш работа. Яденето е едноо-
бразно, хляб и боб, хляб и зеле. Две години затвор нищо
не са, съгласи се Едмонд. За две години и къщата няма
да ти вземат. Над пет, може би.
– Значи, признаваш, че си знаел, че боята се отми-
ва? – попита отново Авни и го погледна.
– Щом съм казал така, не отричам. Но ви казвам, дру-
гарю следовател, че се отмива само ако не е изсъхнала.
Моля да добавите още нещо към това, което съм казал
предишния път. Отбележете и това. Да, бях се изцапал
с червена боя и я измих. Но я измих веднага. Не чаках
да изсъхне.
– Добре, значи признаваш. И аз не съм следовател.
Следователите стоят в следствието. Следователят е друг
човек и има други задачи. Ще се явиш и в следствието,
когато те извикат. Сега си тук с мен – обясни Авни, като
представи на Сюлейман дългия път, докато стигне до
съда. Сюлейман си помисли за интерниране след затво-
ра. Там свършваше житейският път.
– Боята се измива само ако е влажна.
– Вече го записах – каза Авни. – А ти защо не до-
кладва за този проблем?
– Защото никога не се е случвало боята да излезе,
след като е изсъхнала. Всички лозунги, плакати, зна-
мена, ленти съхнат поне една седмица, преди да бъдат
поставени. Такава е практиката в нашата работа. Много
рядко нещо се прави в последните дни, защото тогава се
изработва големият портрет на ръководителя.
– Големият портрет на ръководителя или портретът
на големия ръководител? Как мислиш, че е по-добре да

435
се каже? – Авни разтегна устни в характерната си ус-
мивка, след като записа казаното от Сюлейман.
– Извинете, другарю следовател, не разбрах въпро-
са – обърка се той и реши да се коригира, но Авни мах-
на с ръка, сякаш казваше: „Остави, остави, карай ната-
тък.“, без да спира да се усмихва.
– Какво има да разбираш, трябваше да кажеш порт-
рета на нашия голям ръководител. Защото колкото и
голямо да е платното, не може да е толкова голямо, кол-
кото личността на ръководителя. Нали така? Как да го
запиша?
– Не. Искам да кажа, да – оплете се още повече Сю-
лейман, защото в главата му започна да пулсира член
55, алинея 9, агитация и пропаганда срещу държавата.
Седем години да си лепнеш сам на челото. Или девет,
или десет. По-добре да скоча от балкона. Смърт, ков-
чег, по-добре. До двайсет и пет години. Пресметна наум
1978 плюс 25 – ще изляза от затвора през 2003 г., кога-
то социализмът ще е победил в целия свят, както казва
ръководителят, и хората вече живеят в комунизъм. Ще
работят колкото могат и ще взимат колкото имат нужда.
Няма да видя повече бял ден. Докато пресмяташе годи-
ните и изчисляваше колко стар ще излезе от затвора,
Авни го попита:
– Знаеше ли някой друг, че боята излиза от дъжда?
Доколкото на теб ти е известно.
– Доколкото на мен ми е известно, всички знаят.
– Кои са останалите? Защото всички ще дойдат да да-
дат обяснения тук, според профила си на работа, после
в следствието, после в съда. Нали така? – усмихна се
широко Авни. – Кои са останалите?
– В тази работа аз съм последната дупка на кавала –
каза Сюлейман, като се сети за думите на Исмаил.
– Това не го разбрах, Сюлейман. Питам те кои са ос-

436
таналите. Или ти сам вършиш тази работа? – каза съв-
сем сериозно Авни. – Какъв кавал? Партийната идеоло-
гия на кавал ли ти прилича? Кои са останалите?
– Кои са останалите за какво? – На Сюлейман му се
струваше, че задушливият въздух в стаята за разпит по-
лепваше по лицето му като невидим, сплескан, зелен,
наплюнчен човек. Като език на мекотело, изпънат като
антена на охлюв, усети как го побиват тръпки. Почув-
ства ги почти като влага. Инстинктивно допря лявата си
ръка, свита в юмрук, в дланта на дясната пред себе си.
Кубът от месо и кости, образуван от ръцете му, по пръ-
стите имаше червени петна. – Другарю следовател, ето,
погледнете боята, полепнала по ръцете ми. Изсъхнала
е и не излиза. Днес на обяд нямаше вода, работехме с
другарите и не си измих ръцете. Водата дойде чак към
три часа и боята не можа да се измие.
– С другите същото ли се случи? Не излезе боята от
ръцете им, така ли?
– Да.
– Защото нямаше вода?
– Да.
– Добре. Ето, отбелязвам. Да се върнем, значи, на
въпроса, който остана без отговор. Кои са другите?
– Всички, ако ме питате кои знаят, че боята се измива
с вода. Всички знаят.
– Следователно и ти знаеш, както и всички останали?
Нали така?
– Да.
– Значи няма какво да си губим повече времето с
този въпрос, нали? Всички знаят, че боята се измива с
вода, или не са открили топлата вода, както се казва.
– Не съм казал това.
– Нали каза, че когато боята не е изсъхнала и така
нататък, и така нататък… Всичко съм записал, освен

437
имената на тези, които знаят, че боята се измива. Ще ми
кажеш ли имената?
Сюлейман потръпна.
– Може би с изключение на хамалите, всички знаят
това. Но щом изсъхне боята, ако е хубава, не излиза.
Не се е случвало никога. Само веднъж на 1 май, когато
валя сутринта, ни казаха, че се е отмила боята, но беше
на цветята за парада.
– Значи е имало и друг случай? – каза Авни с много
сериозно изражение, в което личеше какво значение от-
дава на случая. Записа си.
– Не, не съм казал това. Казах, че бяха хартиените
цветя. От тях винаги пада боята.
– Вие ли правите хартиените цветя?
– Не.
– Тогава защо са дошли при вас, а не там, където е
трябвало?
– Не знам.
– Тебе питаха ли те за това?
– Не. Каза ни другарят Вери, партийният секретар,
на следващия ден, когато проведохме обичайното съ-
брание след парада – каза бавно Сюлейман, като авто-
матично изчакваше след всяка дума другият да запише
показанията му. Когато той му кимна, за да продължи,
тревогата се събра на топка в корема му и трябваше да
стисне крака, за да не се изпусне. Едва издържаше, но
го беше страх да поиска позволение да отиде до тоалет-
на. Само виновните се спасяват с ходене до тоалетната,
каза си той. Търпи. Като видят, че тръгваш да се спася-
ваш в тоалетната, ще те смачкат като червей.
– Дотук добре. Нещо друго имаш ли да добавиш?
– Не.
– Добре. Свободен си. Ако има нужда, ще те повика-
ме пак. Можеш да си ходиш.

438
 – Служим на партията! Както кажете, колкото пъти
е нужно, готов съм по всяко време. Да стане работата.
– Можеш да тръгваш – каза му Авни, без да помръд-
не от мястото си, като посочи с пръст вратата.
Сякаш тежък товар падна от раменете на Сюлейман.
Но щом хвана дръжката на вратата, отзад се заби като
студен нож въпросът на Авни, изречен с леден тон.
– Още нещо. Защо имаш две имена, Сюлейман? Или
Едмонд?
– Да седна ли?
– Не, можеш да отговориш от място. Или искаш да
седнеш? – усмихна се Авни.
– Не, мога и оттук.
– Само накратко. Стегнато. Трябва да запиша, а и ти
сигурно си уморен от работа, искаш да се прибереш да
почиваш, да пиеш един ликьор, нали така?
– Не, ликьор не… Ще хапна…
– Нищо, пий, ако ти се пие, може и да пееш, живеем
в социализъм. Работим и пеем. И по една чашка може
да пийнем. А вие, артистите, може и втора. Кажи сега.
– Защото получих поръчение в акцията, когато беше
революцията…
– Китайската културна революция – подсказа му
Авни и поклати глава, сякаш да го подкани да говори
по-бързо.
– Реших, че името Едмонд е по-съвременно… Така
реших…
– Ти хубаво си решил, ама… – разсмя се Авни, об-
легна се на стола и почука с химикалката марка „Рита“
върху листа с два въпроса и два отговора. – Едмон Дан-
тес? А?
– Мислех си, че името е съвременно…
– Тоест, че е хубаво или че има някакво специално
значение? Какво означава, това искам да ми кажеш.

439
 – Нищо не означава. Аз не съм Едмон Дантес.
– Не искаш ли да бъдеш Едмон Дантес?
– Не. Аз съм щастлив в социалистическа Албания!
– Защо тогава не си избра съвременно име, което да
е свързано със светлите социалистически времена? На
някой герой на нашето време? Можеше просто Томор,
Грамоз или Кораб*, нали така? Или още по-хубаво, мо-
жеше да се наречеш Труд, Революционер, Устрем. Защо
Едмонд, а не Партизан? Ти си артист, можеше да се на-
речеш Маренглен. Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин – ето
ти съвременни имена, хем със значение. Нищо, ти си
знаеш. Свободен си. Можеш да си ходиш.
Той излезе и щом прекрачи прага, сякаш кожата на
тялото му беше палто, което се е пропило с лигавата,
мухлясала влага, с първата крачка остави зад себе си
Сюлейман като захвърлена на пода дреха. Едмонд тръг-
на с големи крачки да намери тоалетната, преди да е
станал за срам. Когато стигна до средата на коридора,
чу вратата, от която излезе, да се отваря и видя главата
на полицая от охраната да се протяга, за да го види. За
малко не се изпусна. Няколко капки все пак се прото-
чиха, но той продължи напред. Беше се отървал само с
два въпроса. Нищо не го питаха за биографията му. Не
беше в списъка, със сигурност не беше. Иначе щяха да
го питат дори колко пъти си реже ноктите, как си глади
носната кърпичка, на триъгълник или на квадрат. Не се
обърна. Сякаш това щеше да спре всичко, сякаш така
щеше да се измъкне, без да го усетят. Но когато поли-
цаят от охраната се появи, Едмонд събра сили и каза:
– Извинете, другарю, къде е тоалетната, че не взех
мерки, преди да дойда.
– По малка или по голяма? – попита вяло полицаят.

* Томор, Грамоз и Кораб са планини в Албания. Б.пр.

440
 – Първото.
– Излез на двора и завий надясно. Ще се ориентираш
по миризмата. После се върни пак тук, не си свършил.
Районното полицейско управление беше бивша
къща на едър търговец, разстрелян през 1945 г. Сю-
лейман знаеше това, защото човекът беше семеен при-
ятел. Имаше много имоти, магазини и къщи и тази вила
в италиански стил. За първи път влизаше, но знаеше,
че кабинетите на партера са били кухни и складове, а
на горния етаж са били спалните, салонът за приеми с
австрийско пиано, трапезарията с италианско обзавеж-
дане и работните кабинети. Бяха му разказвали роди-
телите му и дядо му. Търговецът продавал цимент и за-
хар по време на войната. После английска подводница
потопила кораба със стоката му и му нанесла големи
щети. Можел е да отиде да живее навсякъде, но не го
направил. Така му беше разказвал дядо му. Кой да си
помисли, че тези ще излязат такива идиоти? Мислехме,
че са албанци. Мислите му потънаха в мрака на тоалет-
ната, построена от държавата в двора за многобройните
полицаи от районното.
Едмонд слезе по стълбите, без да отговори на поли-
цая. Наистина намери тоалетната по миризмата. Коп-
четата на панталоните му само дето не изхвърчаха от
напрежение. Опръска се малко по ръката и по панта-
лоните. Облекчи се. Пое си въздух и в носа му нахлу
миризмата на урина. Не погледна надолу да види къде
стъпва. Нещо му подсказваше, че гази в лайна, че тези
от държавните служби ще се ядосат, че им цапа кили-
мите с лайна, след като са му извадили лайната на него,
класовия враг, който им е изял лайната и го чака лайнян
куршум в главата. След като изреди всичко това в тон
с официалния полицейски речник, Едмонд се сети, че
няма къде да си измие ръцете. Щеше да носи тази мръ-

441
сотия със себе си чак до вкъщи, пред очите на хората.
Щеше да усмърди автобуса. Щяха да го гледат като дам-
госан. Опетнен. Онзи, който ходи по улиците с лайна по
краката. Кой друг, ако не класовият враг. Реакционерът.
Престъпник, роден с омраза към народната власт и со-
циалистическите постижения още от корема на майка
си. Нагазил е в лайната и нарочно ги разнася. Да покаже,
че няма вода да се измие. Намерил е начин да очерни ре-
алността. Да омърси славните постижения. Сюлейман
наведе глава и огледа пътя до изхода. Надяваше се да не
е стъпил някъде по погрешка. Излезе навън на светло,
но миризмата го преследваше. Огледа се за чешма. Но
така и така водата идваше в шест. Едмонд тръгна към
една полянка с трева, за да си избърше обувките. Мно-
го други вече бяха направили това преди него. Тревата
беше изцапана с разноцветни мръсотии като изтривал-
ка за крака пред някоя врата. Полицаи, сети се той за
подигравателните думи на Исмаил. Огледа се наоколо.
Нямаше никого. Тръгна към друга полянка с трева, коя-
то изглеждаше по-чиста. Полицаят на входа го видя, но
не показа признаци на одобрение или неодобрение. Из-
глежда, беше свикнал с този балет по тревата ту с левия,
ту с десния крак. След като се изтри, отиде при полицая.
Извади пакет цигари и запали. Димът потисна мириз-
мата, която се бе полепила по устата му. Сюлейман се
сви в един ъгъл. Да не си помисли полицаят някоя глу-
пост. Дръпна няколко пъти от цигарата. Издиша дима
през носа на кълбета. Зачака. Вече не изпитваше страх.
Нито тревога. Още два въпроса. Работа за пет минути.
Когато огънчето достигна до филтъра, хвърли неугасе-
на цигарата в мръсната трева със смахнатата надежда,
че угарката ще изгори мръсотията.
– Отиди вляво, там, където беше – каза му полицаят.
– Разбира се. Служим на партията! – каза Сюлейман

442
и мина пред полицая. Протегна десния крак за късмет да
влезе вътре и щом стъпи на измитата плочка в чакалня-
та, усети как подметката му залепна на пода и изджвака.
– Да не си нагазил в лайната? – разкрещя се полицаят
зад гърба му.
– Не работеха лампите в тоалетната, нищо не се виж-
даше  – заоправдава се Едмонд като някое хлапе. Това
никак не се хареса на Сюлейман и той добави: – Изтрих
се в тревата като всички останали.
– Избърши си подметките с носната кърпа. Имаш ли
кърпа? Как така ходиш като гламав? Ти знаеш ли къде
се намираш? Тук има ред! Ще те накарам с езика да ги
оближеш! Върви тука, магаре такова, изтрий се с нос-
ната кърпа, че те чака командирът. При командира ще
влизаш с лайняни обувки ли бе, лайно такова?!
– По-полека, другарю! – каза Едмонд и Сюлейман го
хвана за гърлото. – Не съм виновен аз, ти сам видя, че
отидох да се изтрия.
– Върви се изтрий с кърпата ей там, има един кон-
тейнер с вода за пожарогасителя. Изчисти се хубаво, че
в тревата всички се трият. Видях те, знам, че не лъжеш.
Върви се изчисти, да не цапаш вътре.
В този момент се чу глас зад гърба му:
– Този да не се е наакал в гащите – захили се първият
полицай, после каза: – Майтап!
Сюлейман се обърна и видя още един полицай да се
подава от прозорчето на охраната. Полицаи, мина му
през ума подигравателната реплика на Исмаил. Всички-
те са еднакви. Отиде да намери водата. Свали обувката
си и я изми с дясната си ръка. Когато се усети какво
прави, вече беше късно. Ами ако ми подаде ръка този
командир? И ръката ми смърди? Ще ме убие на място.
Без съд и присъда. Сви го коремът. Повдигаше му се.
Вдигна ръката към лицето си и я помириса. Огледа се.

443
Нямаше никакво парцалче наоколо. Пъхна ръка в пясъ-
ка на кофата за пожарогасителя. Веднага разбра, че не
е първият. Пясъкът беше влажен и сплъстен на бучки.
Изтърка обувката добре, после я изплакна във водата от
контейнера. После се сети за думите на полицая, огледа
се наоколо, да не би някой да го види, и плисна малко
вода по пода, за да видят полицаите, че не е замърсил
водата в контейнера, както му бяха наредили. На Сю-
лейман му стана малко неудобно, на Едмонд – никак.
Никой няма да пие оттук, оправда се той. В полумрака
на коридора видя нещо познато и направи няколко крач-
ки до него. Докосна го. По допира разпозна доченото
платно за лозунгите. Беше от най-плътното, най-добро-
то. Енвер не се крие отзад, опита се да си вдъхне кураж
той и хубаво си изтри подметката в ръба на рамката.
После излезе на светло по чорапи, намокри си носна-
та кърпа и забърса и двете обувки, докато не се увери,
че няма нищо останало по тях. Дано да е бил портре-
тът на Мао, иначе не му се мислеше. Макар че отлично
знаеше, че портретът на Мао обикновено идва готов от
Китай на ленена канава. Памучният дочен плат беше за
Сталин и за членовете на Политбюрото, използваха го
за парада на 1 май. За институциите работеха на ленена
канава. Опита се пипнешком да усети очертанията на
медалите, на пагоните, тъй като те се правеха със суха
боя и изпъкваха по-ясно. Напипа някакъв паяк и бързо
си дръпна ръката. После я плъзна отново по рамката,
докато стигна до релефно очертание. Медал или пагон?
Рамката беше голяма почти колкото него. Не може да е
медал толкова нависоко, отбеляза Сюлейман. Опипа го
отново, пръстът му хлътна, сякаш боята не е изсъхнала.
Нещо лепкаво остана по него. Разбра. Не беше първият,
който е открил това място, за да си изтрие ръцете. Си-
гурно е Мао, опита се отново да се успокои. Той няма

444
медали. Изтри си отново ръката в пясъка, после я топна
във водата, избърса я в платното, от предната и от зад-
ната страна, свали си чорапите и си избърса ръцете с
тях. После хвана кърпичката за крайчето и я набута в
единия чорап. Обу си обувките на босо. Зави чорапи-
те заедно с кърпата, помириса ги, стори му се, че не
смърдят много, и с отвращение ги пъхна в левия джоб
на панталона. По-добре да стоят в джоба, да не оста-
вям следи, каза си той. После тръгна почти тичешком
да се яви на следващия разпит. Исмаил беше свършил и
пушеше отпред. Махна му леко с ръка и се запъти към
четвъртата врата. Почука.
– Влез! – каза глас отвътре и той бавно отвори вра-
тата. Човекът вътре му протегна ръка. Той се поколеба,
погледна ръката, после подаде своята, изпълнен с ужас.
Ей сега ще ме убие на място, после ще ме хвърлят в лай-
ната в тоалетната, каза отвътре Сюлейман с налудни-
чав, но облекчаващ смях. Полицаи! Всички си бършат
гъза с пръст.
Командирът го покани да седне. Едмонд го огледа
внимателно, да не би да е оставил някакви следи по ръ-
цете му. Образува обичайния куб с ръцете пред себе си
и зачака въпросите, втренчен в ръцете на човека отсре-
ща. Той си поглади мустаците два пъти с лявата ръка.
Сърцето на Сюлейман щеше да изскочи. Командирът си
запали цигара и протегна пакета към него. Какво облек-
чение! Нямаше за какво да се притеснява. Въпросите
бяха общи приказки.
– Сюлейман… За първи път разговаряме, нали така?
– Да, точно така.
– Да караме накратко. Ти знаеше ли, че боята се от-
мива?
– Както казах и на другаря Авни, всички знаем, че
неизсъхналата боя може да се отмие. Но в нашия случай

445
боята беше изсъхнала и падна, защото самата боя не е
предназначена за такава работа.
– Ти уведоми ли някого? Каза ли на някое отговорно
лице, че боята пада?
– Аз не знаех, че ще падне, докато не падна.
– Потвърждаваш ли думите си, че в деня на случката
си знаел, че боята излиза?
– Всяка боя излиза, ако не е изсъхнала. Само че по
малко. Не така, както изтече тази. Защото тя беше из-
съхнала и въпреки това дъждът я отми.
– Кой друг знае това? Можеш ли да ни кажеш?
– Ние работим с боята, която ни дадат. В нашата
работа има специалисти, които се занимават с боята, с
платното, с туткала. С лепилото също.
– Добре, я да видим лепилото.
– Използваме течно лепило, с което подсилваме бо-
ята. Също така лепилото предпазва да не попие боята
в платното. Така боята не се разтваря във вода и става
по-устойчива, но когато изсъхне.
– Значи смесвате боята с лепило?
– Точно така. Но невинаги, защото е скъпо. Това пър-
во – каза Едмонд, а Сюлейман разбра, че се е разпри-
казвал.
– И второ? – продължи да записва неуморно коман-
дирът в тетрадка на квадратчета за деца от началното
училище.
– И второ, защото боята става прозрачна, не се нана-
ся добре. Понякога дори става на петна.
– Друго?
– Това е. Питайте, аз ще отговарям, готов съм.
– Защо си с две имена в нашите доклади? Ту Сюлей-
ман, ту Едмонд?
– Казвам се Сюлейман. Но както обясних и на друга-
ря Авни, тогава…

446
 – Сега отговаряш на моите въпроси. Каквото си ка-
зал на другаря Авни, казал си го на другаря Авни. Про-
дължавай. Аз записвам.
– Ами имаше едно събрание на младежта в бригада-
та, в революционния дух на социалистическия живот в
страната, и на него получих поръчение да си сменя име-
то. Помислих си за Едмонд. И на колектива му хареса
това име.
– Така. Защо избра това име? – попита Коци, като
остави химикалката на масата и взе цигарата от пепел-
ника.
– Ами много хора се казват Едмонд. Исках да е име
като на всички останали, обикновено.
– Добре, това е всичко. Свободен си.
Сюлейман стана, като се чудеше дали трябва да каже
още нещо. Ако кажеше някой поздрав, трябваше да по-
даде ръка. Затова постави дясната ръка на сърцето си,
после, докато вървеше към вратата, я сви в юмрук на
челото. Застана до вратата с опънато тяло, после излезе
с почти войнишка стъпка. Слезе по стълбите и отиде на
двора при Исмаил.
– Трябва да си вземем паспортите – посрещна го Ис-
маил.
– Така ли? – каза объркано и радостно Едмонд.
– Ами така ми каза полицаят. Изглежда, чака да му
кажат. Полицай, какво да го правиш! – процеди през
зъби Исмаил. – Какво се смееш?
Двамата се обърнаха от шум на палене на двигатели.
Когато излязоха Коци и Авни, двамата шофьори в коли-
те на двора запалиха и фаровете. Коци се спря на края
на стълбите, близо до Едмонд, като миришеше наоколо.
Обърна се към полицая и го попита:
– Каква е тая гадна миризма, която се носи тук?
– От тоалетните, другарю командир. Нямаше вода

447
цял ден.
Коци го погледна ядосан. Колата му обърна и се на-
сочи към него, а фаровете осветиха мустаците му, които
лъснаха като тюленска кожа.
– Това е военно подразделение! Върви и се обади на
пожарната да докарат вода и да полеят вътре. Веднага!
Полицаите поздравиха с юмрук на челото и се втур-
наха да изпълняват заповедта да се измият лайната от
тоалетните с пожарната кола.
Двата автомобила потеглиха. Едмонд и Исмаил оста-
наха отпред, докато полицаят се увери, че няма никого.
Той излезе и им подаде паспортите.
– Полицай! – промърмори Исмаил, когато се бяха от-
далечили достатъчно.
– Днес ме спаси с тази дума – засмя се Едмонд. –
Колкото пъти си я спомнех, положението ми изглежда-
ше по-леко.
– По една ракийка? – попита Исмаил. – Или си на-
пълнил гащите – засмя се той.
– Не съм напълнил гащите, но затова пък отидох до
тоалетната и се омазах в лайна.
– Затова ли викат пожарната, осрал си се? – каза Ис-
маил и двамата се разсмяха.
Едмонд започна да му разправя историята с тоалет-
ната, докато стигна до портрета. Тук спря, замълча и
започна да си търси цигарите, за да помисли. Опасно е,
каза Сюлейман. По-добре да знае какво е станало, поне
ще имам свидетел, че не съм го направил нарочно, въз-
рази Едмонд. И му разказа.
– В платното? – превиваше се от смях Исмаил.
– В платното, в платното, май беше дочено, от ки-
тайските за парадите. А може и от нашите да е било, не
видях в тъмното. На пипане ми се стори плътно.
– С коя ръка го пипна, с лайното или без лайното? –

448
продължи да се хили Исмаил.
– Не се подигравай – каза му Сюлейман и извади от
джоба чорапите, за да ги хвърли в коша за боклук.
– Ама ти си го натъпкал в чорапите! – каза със сери-
озна физиономия Исмаил, със запалена цигара в устата.
Въпреки дима и подигравката, изписана на лицето
му, Едмонд долови притеснението му. Беше подходящ
момент да си поговорят открито. Бяха на улицата, на
свечеряване, покрай тях минаваха все по-рядко хора,
улисани в работите си. Появяваха се и изчезваха под
слабите улични светлини като призрачни сенки. Пре-
литащи прилепи, които бързаха за вкъщи или за късен
пазар след работа.
– За какво те питаха?
– За боята. Теб не те ли питаха същото?
– Откъде знаеш, че са ме питали за същото?
– Защо, нещо друго ли те питаха?
– За името. Отиде тая работа да не се притеснявам.
– А този портрет на кого беше?
– Не знам, беше голям, поне метър и двайсет. Не го
извадих, за да не вдигам шум.
– С рамка?
– Да, с рамка. Май беше счупена. Стори ми се, че
има пагони.
– Нали каза, че пагоните били от лайна? Или грешно
съм разбрал? Да не са били лайняни медали?
– Не съм казвал такова нещо! Не съм казвал! – под-
скочи Сюлейман. – Престани, Исмаил, ще ни навлечеш
беля. За такива думи направо ще ни теглят куршума.
– Не е бил портрет на Енвер Ходжа, в това можеш
да си сигурен. Никой не би го оставил там. От големите
портрети повредените ги имам на отчет. Ние ги слагаме,
после пак ние ги взимаме. Няма да е Мао, щом казваш,
че си напипал медали. Сталин толкова голям не сме ри-

449
сували, ако е руски, те отиват в центъра по паметни-
ците. Да не би да е бил Хрушчов? Имахме няколко на
Хрушчов с ордени, които дойдоха от Русия.
– Кой мислиш, че може да е бил? – попита нетърпе-
ливо Едмонд.
– Полицаите видяха ли те?
– Не, беше тъмно, а и аз стъпвах тихо.
– И чорапите ли си изцапа?
– Не, хвърлих ги, защото си избърсах обувките с тях,
не ми стигна кърпичката.
– Не намери ли сапун да си измиеш ръцете?
– Не.
– Не ми казвай, че си се ръкувал с командира с лай-
няната си ръка…
– Не, не съм се ръкувал.
– Ръкувал си се, ръкувал си се, чета го по лицето ти.
Гениално! Ето това е истинско изкуство! Нека да ви це-
луна лайняната ръка, другарю художник! Ха-хааа!
– Не се смей! Стига дрънка! Може някой да ни следи.
Защо извикаха само нас? – върна Едмонд разговора в
руслото на логиката. – Нищо чудно да ни следят!
– Откъде знаеш, че не са извикали и другите? Може
би сме последни. Понеже така и така сме последната
дупка на кавала в тази работа. Всъщност аз съм послед-
ната дупка. Ти нямаш нищо общо. Това трябва да се по-
лее с цяла бутилка ракия, не само с по една чаша. Друга-
рю командир, не се притеснявайте, малко ми е омазана
ръката с лайна. Горе ръцете, ама не се притеснявайте,
вижте колко лайна имам в ръката. Ааа-ха-ха!
– Стига! Престани, че ще си тръгна. Имам лошо
предчувствие. Ами ако са го направили нарочно?
– Ами защо отиде до тоалетна, да ти наврат пушка в
задника ли? – сериозно попита Исмаил.
– Ходеше ми се. Пих много вода, за да махна ми-

450
ризмата на ракията, която изпихме снощи. Там нямаше
вода да се измия.
– Ето, аз като ти разправям, че си за затвора…
– Не се шегувай с това!
– Ей, няма да се научиш! Като няма вода, започваш
да говориш за войната във Виетнам. Толкова ли не се
научи?! Няма вода и щрак, мисълта сама прескача, за-
говаряш за дървата за огрев. Колко са хубави. Съвсем
сухи. Дъб. Сякаш са ги изрязали специално за твоята
печка. Истинска скулптура! Няма вода? Приказваш
за това, което първо ти мине през ум. Много е хубав
ликьорът днес! Свинския салам го правят много добре
напоследък. Говориш, не спираш, като картечница, ясно
ли е? Няма вода, защото в момента се работи, за да ста-
не водата по-хубава. Да бъде саламът по-тлъст. Да ядем
повече, да серем повече и да разнасяме лайната нагоре.
– Добре де, искаш ли да продължа, или приключи-
хме?
– Майтапя се. Не се ядосвай. Защо пак си се упла-
шил? Свърши, не го мисли повече. Ако бяха опрели до
нас, щяха да ни арестуват още днес.
– Ами ако е бил портретът на някой големец и са го
сложили там, защото се е повредила рамката?
– Не е. Щяха да ни го докарат да го оправим. Или
в дирекцията по изкуствата. Не е! Пък и да е, голяма
работа. Нали никой не те е видял, как ще разберат, че
си бил ти? Не е твое лайното, толкоз. Как ще различат
лайното на декласирания елемент от лайното на кому-
ниста? Да не би да го занесат в Москва или Пекин, за да
му направят анализ за класово разделение? Или ще ви-
кнат полицейското куче да души пръстите на полицаи-
те и да открие чие е лайното? Да продължим класовата
борба и в лайната! Забрави го! Само да не се сети ко-
мандирът, че си му подал ръка с лайно, ха-ха-ха. Хайде,

451
тръгвай, ракиите са от мене! Само си измий ръцете със
сапун, водата вече е дошла.
Двамата седнаха в първата гостилница. Сюлейман
поиска сапун от кухнята, дадоха му парче сапун за пра-
не. Изми си ръцете до лактите, после лицето, устата,
носа, разпени хубаво сапуна и се изплакна обилно. Це-
лият се измокри, по пуловера и чак до ризата отдолу.
После върна сапуна в кухнята.
– Аз ще хапна нещо, не съм обядвал – каза Исмаил.
– И аз ще ям. Ще ям, ще пия, днес и една маслинка
не съм изял.
Поръчаха и за ядене, и за пиене.
– Какво мислиш за портрета, чий е бил? – попита Ед-
монд, като се нахраниха.
– Не знам. Може би на министъра на отбраната.
– Него го разстреляха. Какво ще прави министърът
на отбраната в районното! Не вярвам – каза замислено
Едмонд.
– Какво да ти кажа… Арестуваха го в министер-
ството, барабар с портрета. Него го гризат червеите,
а портрета – свинската тения. – И двамата се засмяха.
Едмонд несъзнателно помириса ръцете си. – Стига, че
ще ни приседне ракията – продължи Исмаил. – Каква
смелост! Ако сега беше войната, непременно щеше да
станеш партизанин. Аз да докосна с ръка полицейско
лайно?! По-добре две години в затвора. Дори три. Не
повече. Може пък да е на министъра на вътрешните ра-
боти, него още не са го застреляли.
– Ти полудя ли? Млъкни, че ще си тръгна, казах ти
вече. Плюй си в пазвата, че не ни накара командирът да
играем билярд с лопата.
– Какво, мене да ме вкара той в лайната?! Кой е тоя,
бе?! В затвора да ме вкара – да, куршума да ми тегли –
да, къщата да ми вземе – добре. Ама лайната да ходи

452
сам да си ги яде, заедно с другарите от пожарната да си
извадят червата, да имат вода под налягане.
– Какво ти става, Исмаил? Какво ти е виновен чове-
кът? Нали сам каза, полицай. Полицай, това е то.
– Как така какво ми е виновен?! Че кой е виновен?
Ти ли? Кой? Аз ли? Не! Той е виновен! Това не са моите
полицаи, не са твоите полицаи, това са неговите поли-
цаи! Той е командирът с лайната. Хайде, да се чукнем с
лайняна ръка, че днес трябва да се прибирам рано. Жена
ми е по-притеснена и от тебе. Нали чака дете. Не става
за разкош да вкарат мъжа º в затвора.
Двамата допиха чашите и излязоха.
– Не те ли е страх, че ще ни тикнат в затвора? – по-
пита Сюлейман, преди да се разделят и всеки да поеме
към дома си.
– И да ме е страх, какво ще се промени? Затворът е
в техните ръце. Няма какво да направим. Но в крайна
сметка кой може да направи нещо? Разправят, че когато
разстреляли като враг министъра на отбраната, послед-
ните му думи били: „Да живее Енвер Ходжа!“. Какво
очакваш? Кои сме ние? За тях сме едно нищо. Затова ти
казвам да се успокоиш и да не изживяваш затвора два
пъти.
И той си тръгна.
Едмонд се прибра пеша. Сякаш искаше да заличи
следите си. Искаше да се прибере час по-скоро и да се
затвори вътре. Същевременно му се искаше пътят в но-
щта да продължи безкрайно и когато съмне, той да е
стигнал на някое друго място. Не в този свят. Легна на
леглото и сложи радиото до ухото си. Но не го включи.
Повтаряше си наум почти дума по дума това, което каза
в полицията. Точно се стопли, започна да се унася и да
усеща как тялото му се отърсва от напрежението през
деня, внезапно се сепна. Защо не ме попитаха дали съм

453
женен, или ерген? Защо? Защото знаят.
През нощта заспа дълбоко и се събуди облян в пот.
Тялото го сърбеше, сякаш не се беше къпал от месец.
Усещаше как нещо го боцка по гърба като вълнен пуло-
вер през лятото. Взе радиото, върна го на нощното шка-
фче, после пак го взе. Включи италианската станция. С
отчаяна надежда. На няколко пъти му се стори, че от
радиото ще дойде добрата новина. Отговорът на въпро-
са му. Щеше да се пъхне в радиото и като на магия да се
озове в Италия.
Защо не го питаха дали е женен? Или ерген? Исма-
ил със сигурност са го питали. Женен съм, ще ставам
баща, отговорил е той, както го изисква партията. Да
правим колкото може повече келеши, в главите им да
ехти напътстващият глас на ръководителя, който ще им
даде на всички партийно поръчение. То е едновременно
дълг и удоволствие. Цяла нощ на сърцето му тежеше
чувство на вина, като камък, който подпира вратата да
не се затвори от вятъра. Тази пранга охлади съня му.
Събуди го. Той се опитваше да заспи отново, да забра-
ви. Да забави времето с няколко дни, докато намери от-
говор. Колко голям враг е човек, който не е изпълнил
партийното поръчение, дадено от самия ръководител?
Да народи колкото може повече келешчета. Едновре-
менно дълг и удоволствие. Голяма работа, че Адриана
постъпи така… любовта… келешите… партийното по-
ръчение… за борбата са нужни хора… за борбата са
нужни достойни воини… много воини. И тя щеше да
народи келеши. Като всички. Във всички тави се пекат
баници.
Почини си. Спи. Утре ще помислиш спокойно, каза
Сюлейман. Не те ли е срам, още обичаш тази курва. Дори
не отричаш. Защо няма още стотина Адриани, които не
са курви? Прав си, във всички тави се пекат баници. Я

454
излез навън. Пълно е със селянки, които искат да ста-
нат гражданки. Общежитията преливат. Ще направиш
келешче. Ще изпълниш партийното поръчение, ще си
направиш и удоволствието и животът продължава. Да,
биографията се забравя, но някои неща се помнят. Ако
ти кажат да идеш там, където отечеството има нужда
от теб? Отиваш в селото и обработваш земята заедно с
жената. И с келешчетата на селянката. Всичко свършва.
Ще се молиш смъртта да дойде всяка сутрин, щом от-
вориш очи, всяка вечер, щом ги затвориш. Ще се чудиш
дали да пристъпиш закона, или направо да се самоуби-
еш. Да те удари ток. Все пак по-добре от затвора. Мини-
те са там долу. Желязо. Студ. По-добре келешче. Първо
удоволствие, после продължаваш по навик. Няма да ти
вземат къщата. Ще бъдеш като всички останали. Женен,
със семейство. А колко деца иска партията? Две, чети-
ри, осем? Или едно, три, пет? Три или пет, може би че-
тири, реши мислено той. По едно дете правят враговете,
които не изпълняват партийното поръчение, понеже не
правят саможертва. Това са дребни буржоа. Дегенерати.
Пият ликьор. Няма вече ликьор. Партията знае всичко.
Дава ти поръчения, показва ти как да си доставиш удо-
волствие. Да си пазиш здравето. Да спестяваш за черни
дни. Няма черни дни в социализма! За някой ден, когато
ще ти трябват пари. За бели дни. За сватба. Както казва
партията. Да. Това е отговорът, каза Сюлейман. Навън
се съмваше. Трябва да се оженя за някоя селянка и да си
направим келешчета. Както ни учи партията. С любов.
Ами ако отида в затвора, тя къде ще дене децата? – въз-
рази Едмонд. Ще отиде на село да ги ваксинира с ней-
ната класа, за да не ги увреди затворът, като пораснат?
Ще се родят вражески келешчета, на всичкото отгоре и
селянчета. Това е то да си престъпник по душа! Да си
безбожен идиот. Нали ако съм в затвора, тя ще се отре-

455
че от мен, заедно с децата.
Нощният мрак висеше свит в стаята, както той стое-
ше под одеялото. Погледна часовника. Не му се става-
ше, но се надигна със страх да не закъснее за работа, но
най-вече да не му избяга отговорът. Не включи радиото.
За днес РАИ нямаше отговор. Само той имаше отговор.
Ще се ожени за селянка. Тя щеше да му бъде като пар-
тийна книжка, като бункер за биографията. От спомени-
те му лъхна мирис на пресни остатъци от храна, зелени
цветове, диви цветя, петли и кокошки. Всичко разбър-
кано, без живи детайли, в един живот, бавен като лятна
жега. Заедно с пейзажа на строителна площадка в ми-
сълта му се обрисува картина на възможния му живот.
Струваше му се като постоянно слизане все по-надолу
по един безгрешен път. Чистилището щеше да го върне
към природата, където животът е обграден с царевица.
Слънцето се подаде иззад планината, заблестя и се
огледа в муцуната на градския автобус. Светлината
изми улиците, побелели от тънката ноемврийска сла-
на. Шофьорът угаси дългите светлини. Едмонд се качи
в автобуса заедно с всички бързащи на работа от пър-
ва смяна. Имаше време до неговата спирка и успя да
отрезви мислите си сред хората. Сля се с непознатата
тълпа с един отговор в ума: като всички останали.
– Мао е бил – прошепна му Исмаил, когато разпреде-
ляше задачите. – Намерих го в инвентара. Черна рамка,
нали? Ние сме правили портрета. По случай идването
на китайската делегация по въпросите на полицията.
– Не видях каква е рамката, беше тъмно – каза Ед-
монд. – Ами медалите?
– Засъхнали лайна. Успокои ли се сега? Не се шаш-
кай, всичко свърши. Днес имаме събрание, да не си
тръгнеш.
– За какво?

456
 – Не знам. Казаха ми от охраната.
– От охраната? Защо от охраната? – каза Сюлейман,
а Едмонд веднага се притесни.
– А кой друг? – каза Исмаил, за да го успокои.
– Ще бъде за случая с боята, аз да ти кажа – рече
сдържано Сюлейман и го остави да си прави изводите.
– И да е за боята, какво? Ние приключихме с тази
история. Ако искаха да се занимават с нас, щяха да си
изкарат яда върху ни още в районното. Не се притесня-
вай – успокои го Исмаил.
– Яда? Защо ще си изкарват яда? – паникьосан започ-
на да реди въпроси Едмонд.
– Абе, полицаи! – заключи накратко Исмаил и си
тръгна.
– Какво като са полицаи? – закънтя въпросът на Сю-
лейман в главата му като зарче в алуминиева тенджера.
Щом се удареше в лицето, издрънчаваше и ехото мулти-
плицираше тежестта му. След малко ехото долетя с нов
въпрос в главата на Едмонд: какъв яд?
Започна да работи, за да забрави ехото на въпросите.
Като човек, който се опитва да извади от главата си пе-
сента, която е заседнала там от сутринта. Заслушваше
се и в най-незначителните шумове, само и само да се
спаси от мъчението на неволните повторения. Отиде в
дърводелския отдел, за да слуша резачките, чуковете,
електрическите мотори. Сякаш разрязваха на две като
дъска по дължината на нишките мисълта му. По носа
му полепна прахолякът от изгорелия боров талашит.
По-добре, каза си. Ще добавя и малко тютюн и ще си
спомня нещо друго. Планина или гора. Храсталак. Въл-
на. Нещо…
С всяка изписана буква от лозунгите в главата му се
оформяше директива: да се оженя колкото може по-ско-
ро за някоя селянка. Вече са отворили досиетата с био-

457
графиите.
Дойде време за събранието, самият партиен секретар
мина да съобщи.
– Затваряйте боите и оставяйте четките. Събрание
след петнайсет минути – каза той и излезе. На Едмонд
му се стори, че никой не видя Вери да влиза и да ги вика.
Сякаш някакъв държавен високоговорител направи съ-
общението в ефира. Сърцето му задумка. Не смееше да
вдигне глава и да погледне другите. Чуваше как затва-
рят капаците на боите и измиват четките с вода.
От тоалетната се разнесе миризма на урина заедно
с течащата вода, която падаше на пода, и проникна във
въздуха на ноемврийския следобед. Надяваше се да не
види лайната на хамалите (единствените, които се из-
хождаха безстрашно в тоалетната на предприятието)
да плуват в червената река на измитата боя. Голяма ра-
бота, лайната на циганите са по-леки от лайната на бе-
лите. Или поне не полепват толкова. Ще изплуват над
изплакнатата боя, над тази идеологически окървавена
вода. Винаги различаваше фекалиите на колегите, мо-
жеше да ги назове по име. Страшна мръсотия! Особено
лятото. Избягваше да ходи в тоалетната. Това му беше
като директива от Сюлейман. Като законите на парти-
ята, които никой не нарушава. Едмонд не го взимаше
толкова навътре. С определена цел. Пролетариатът е от
народа, от обикновените хора, гърмяха в ушите му ци-
татите на болшевишката революция, събрани и изсуше-
ни като урина по стените, отличителни като отпечатък
от пръст в лайно, докато изведнъж откриха тоалетната
хартия, когато при тях дебаркираха китайците с кому-
нистическото благоденствие. Това му се струваше като
оправдание да се прикрие липсата на вода в чешмите
с индустриалното разрастване на града. Повече лайна
и по-малко вода. Все повече и повече. Градът растеше,

458
лозунгите се увеличаваха, а задниците се бършеха с то-
алетна хартия.
– Защо тук? – прошепна Сюлейман на Исмаил, сякаш
говореше на якето му.
– А къде? – отговори с въпрос Исмаил също на яке-
то. Замълчаха.
Енвер Ходжа е умрял, проблесна безумна надеж-
да в главата на Сюлейман, стече се като горещ калай,
с който покриват медните тави, и озари като огледало
вътрешната страна на черепа му. Едмонд усети във въз-
духа някаква тъга. Съвсем слаба, но затова пък страхът
можеше да се докосне с ръка като ръждясало ламарине-
но острие. Нямаше нито една сълза, нито една въздиш-
ка, никакво охкане. Не е умрял Енвер Ходжа, каза Сю-
лейман, дори не смееше да си представи деня, в който
великият ръководител на партията и на народа ще умре.
Светът стана черен, сякаш му падна кръвното, пред
очите му се завъртяха жълти искри като улични лампи.
Ако е умрял Енвер Ходжа, на кого ще се оплачеш?
– Другари! – прозвуча без никакво двусмислие в
интонацията гласът на партийния секретар. – Събрали
сме се тук, защото имам да ви съобщя радостна новина.
Важна новина. Партията ни е възложила важни задачи.
Партията ни е дала цялото си доверие. Аз, директорът
и… – Тук той спря. Едмонд вдигна глава, за да разбере
защо замълча. Паниката му се съсредоточи в пикочния
мехур. През ума му светкавично премина въпросът дали
беше отишъл до тоалетната и също толкова светкавично
си спомни за островите от лайна, оцветени с червената
боя от лозунгите. Потоците от разкашкани фекалии. Из-
митата боя, която щеше да полепне по обувките му и
щеше да остави следи из отдела. Слава, партия, Енвер.
Щяха да го сочат с пръст. Ето го тоя, дето отиде до тоа-
летната точно когато партийният секретар съобщаваше

459
новината от партията. Миризмата на урина, която се из-
дигаше като изпарение, сякаш беше лятна жега, праве-
ше още по-мръсно и мрачно мястото, където трябваше
да иде да се облекчи. – Другари! – чу отново призива на
Енвер, този път с войнишки тон, като офицер. – Пар-
тията ни натовари с нови задачи, на нови фронтове на
социализма.
– Какво вие тоя? – каза Мали на якето по посока на
Едмонд. Сюлейман се стискаше, но повече не издър-
жаше. Тръгна между хората със стъпка на прима бале-
рина, като внимаваше да не настъпи някого. Трябваше
да се изниже безшумно, за да не разбере никой, че го
е нямало, когато се е съобщавала тази голяма новина
и когато се обясняваше какво доверие има партията в
ръководството на предприятието, а той се спасяваше с
пикаене. Беше лоша новина, че се спасява с пикаене.
Само класовият враг се спасява с пикаене, когато слу-
ша за победите на социализма, бяга като дявол от тамян
и се изпуска в гащите. Ще му излязат кирливите ризи,
прогърмя в ушите му политическият начин на говорене
на партията.
– Ние ще се преместим на нови длъжности, също
толкова важни, дори нещо повече. – Разпозна гласа на
директора, когато се върна от тоалетната, издишайки с
цигарения дим слюнка, оцветена от никотин и амоняк.
Обикновено не плюеше, тъй като това се считаше за
вражеско поведение. Зае мястото си зад ватенката на
Исмаил, преглътна и през тялото му премина отрица-
телен електрически заряд, сякаш някой беше излял в
гърлото му цялата тоалетна. Вдигна глава нагоре, за да
си поеме въздух, малко по-чист от миризмата на пот и
чорапи, която идваше отдолу заедно със студа. Успя да
поеме глътка въздух, по-свеж и по-чист. Първият ред,
на който се събираха подмазвачите на предприятието,

460
се раздвижи при тази важна новина. Сякаш очакваха
тежестта на новината с необходимата за случая сери-
озност, зализани с онова свръхстарание на сервилни-
те хора, доволни, че пак са се спасили от реформи.
Там бяха и директорът, и партийният секретар, който
се виждаше отдалеч сред главите на подмазвачите, го-
тов да охка и да ахка, че са поели върховния дълг да
преминат в производството, на трудовия фронт, там,
където държавата имаше най-голяма нужда от тях. На
Сюлейман пак му се доходи до тоалетната, този път от
радост. Искаше да се засмее. Речите продължиха – ту
от директора, ту от Вери. Едмонд се протегна няколко
пъти да види дали Вери си носи червената книга. Пред-
ставлението му се струваше съвсем китайско. Погледна
към небето, денят си отиваше, както и думите им. Те
отслабваха и се губеха в речника, като пруското синьо
на нощта, което погълна всичко и го направи синьо, все
по-дълбоко. Слабите светлинки от прозорците в кори-
дорите напръскваха силуетите в оранжево. Китайците
си тръгнаха, покитайчването остана. Високо горе звез-
дите блещукаха в ясното небе.
– Ура! – понесе се вик от първите редове и звукът се
разнесе назад с ноемврийския полъх. Всички започнаха
да викат „ура“, до последния ред, но твърде вяло, сякаш
студеният вятър охлади ентусиазма им. Уличните свет-
лини казаха „пуф“ и забръмчаха. Дроселите се зареди-
ха с електричество, крушките за втори път направиха
„пуф“ и светнаха. Светлината обля площадката като
божествено сияние от италианския ренесанс. Дворът
придоби студен изкуствен цвят.
– Ура! – чу се отново, а после: – Винаги готови! –
После: – Енвер, партията! – И така много пъти.
В кулминацията на възгласите: „Енвер, партията!“,
Едмонд различи лъскавото кубе на Авни от Държавна

461
сигурност, което блестеше зад гърба на директора.
– С пожелания за лека работа и по-нататъшни ус-
пехи  – каза Адриатик с гласа на човек, който си дава
сметка, че животът му тръгва надолу, но е решен да не
се предава – закривам събранието, което проведохме
успешно и свършихме работа с високо вдигнати чела и
открити лица.
Групата на хамалите бучеше най-силно от всички.
Бяха се ухилили до уши и зъбите им блестяха като не-
онови светлини. Сюлейман знаеше, че това са подигра-
вателни усмивки. Не го правеха от зло сърце, просто
едва чакаха да си тръгнат, да пият по една ракия в пър-
вата работническа гостилница на автобусната спирка.
Носеха си и салам за мезе. Сюлейман ги познаваше по
миризмата.
– Добре са си циганите – отбеляза Исмаил, когато
излязоха навън сред гробна тишина. Никой никого не
погледна веднага щом прекрачиха металната порта на
предприятието. Дори охраната не ги провери. Двамата
тръгнаха в обичайната посока. Неоновите надписи на
гостилницата до спирката сякаш им намигаха в ритъма
на електричеството. Бръмченето на дроселите мърмо-
реше като майчина клетва заедно със сивкавата свет-
лина, която се стелеше по асфалтовия път, изсъхнал от
студения вятър.
– Студено е – каза Сюлейман и вдигна яката на якето
си.
– Да пием по една чашка? – предложи Исмаил.
– По две – отговори той.
Влязоха след циганите и си взеха ракия без мезе.
Циганите извадиха от джобовете луканков салам и им
предложиха, но те отказаха.
– Няма да остане за вас – отклони Исмаил любезната
покана на циганите с почти заповеднически тон и им

462
поръча по една голяма ракия. Те им върнаха жеста. Два-
мата изпиха втората голяма само с цигари за мезе и си
тръгнаха, като поздравиха уважително хамалите с ръка
на сърцето.
– Няма човек с по-чисто сърце от циганина, не ми-
слиш ли? – каза Исмаил, когато излязоха на студа.
– От проблемите почерняват, не мислиш ли? – от-
говори му Сюлейман. – Кой знае къде отиват сега, по
колиби и бараки, а зимата идва – продължи Сюлейман
със състрадателен шепот.
– Ще пият ракия, ще се натъпчат и ще се стоплят с
жените под одеялото, не ги оплаквай – каза Исмаил и
като че ли веднага съжали за цинизма си.
– Прав си, прав си – каза Сюлейман, отегчен от всич-
ко. – Има къде да се стоплят и в бараките. Аз ще запаля
печката към осем часа. Нямам дори и съчки.
– Ще нацепиш лопатата и ще я сложиш в печката –
посъветва го Исмаил, като го потупваше по ръката, – и
ето ти съчки.
Опитваше се да го стопли с думи, но разбра, че ледът
в сърцето му няма да се разтопи тази нощ. Разделиха се
със съскането на хидравличните механизми на вратите
в автобуса.

***

Коци излезе на балкона с цигара в устата. Беше раз-

тревожен и докато се хранеха, докосваше мустаците си
постоянно, колкото пъти вдигнеше лъжицата. Жена му
се нахрани мълчаливо. Има му нещо, мислеше си тя.
Явно е някоя голяма вражеска група. Трай си, мълча-
нието е злато!
Няколко пъти прехвърли цигарата в лявата ръка, оп-
итвайки се да се противопостави на навика си, но само

463
си изгори бузата с цигарата и по мустаците му падна
все още горяща пепел. Миризмата на горящи косми се
смеси с миризмата на манджа и нахлу в носа му, но като
истински стоик той си подаде главата от терасата и се
изсекна с помощта на палеца. По веднъж от всяка ноз-
дра. Сухо. Вдъхна влажния нощен въздух и му се сто-
ри, че самото небе, синьо като униформата на полицай
новобранец, още неизпрана нито веднъж, с миризма на
нафталин, го обгърна плътно. Дръпна силно от цига-
рата. Няколко пъти. После отиде да си измие ръцете и
мустаците и смръкна вода от чешмата през носа. Хапна
малко паста за зъби. Успокои се, макар все още да има-
ше усещането, че капчиците мазнина от яденето плува-
ха над капките нощна роса по мустаците му. Малкият
Сталин вътре в него се обиди и се скри зад портрета от
ленено платно.
– Коци, всичко наред ли е? – попита го жена му. –
Прибери се вътре, ще настинеш.
– Добре ми е – сопна се той и поглади с лявата си
ръка сталинските мустаци, за да º покаже, че всичко е
под контрол. – Ще си наметна палтото, имам още малко
работа.  – Но не помръдна от мястото си. Жена му му
донесе палтото и го проследи с очи как го метна на ра-
менете си и започна да рови в джобовете.
– Цигара ли искаш? – попита го тя съвсем тихо, като
отвори устните си толкова, че да излезе някакъв глас.
– Имам, имам – каза той, сякаш я успокояваше, – оти-
вай да спиш, хайде, лягай. Имам малко работа, трябва
да обмисля нещо.
– Искаш ли кафе? – попита го тя.
– Не, няма да мога да заспя. Отивай да спиш, отивай.
– Да ти сипя една ракийка, да се постоплиш? – пред-
ложи му тя със странна надежда в гласа.
– Децата са вече големи – усмихна се той под мус-

464
так, – ще ни чуят.
Той º направи многозначителен знак, загърна се в
палтото и се обърна с лице към нощта. Невидими обла-
ци се влачеха по небето, не бързаха, нощта беше пред
тях. Коци не мръдна от мястото си, докато не напипа с
показалеца, че в пакета не е останала нито една цига-
ра. Опъна раменете си по стар войнишки навик, сякаш
се събуждаше от сън и закачваше ремъка на пушката.
Влезе в кухнята и взе пакета за гости, който стоеше на
бюфета.
– Коци, хайде, идвай да си лягаш, чакам те – извика
го загрижено жена му.
– Ти заспивай, аз да си свърша работата – отвърна º
той с любов.
– Утре ще я свършиш – настоя тя, а от устата º излезе
дъх от студа. – Хайде, идвай в леглото, чакам те. Рабо-
тата ще почака. Зима е, поне влез вътре, ще ти запаля
печката. – И изпусна от устните си последната надежда,
заедно с една кратка целувка.
– Не, не, отивай да спиш, ти казвам. Искам да постоя
навън, да помисля. Като едно време в планината. Да си
спомня за другарите, тези, които са живи, и тези, които
си отидоха.
– За онзи нехранимайко ли си се загрижил? – изтър-
си изведнъж жена му.
– Нехранимайко?! – учуди се и почти се ядоса Коци. –
Този нехранимайко да не е някое магаре?! Той е човек
като теб и мен! – И той излезе на балкона с цигарата в
ръка. Съпругата му почака малко в спалнята, не знае-
ше какво да прави. Протегна ръка към бележниците му
със записки, но сякаш по нареждане отгоре веднага ги
затвори. Наметна си палтото и излезе при него на бал-
кона, като един сталин с малко „с“, облечена със същата
военна сиво-зелена материя, застана до него. Рамо до

465
рамо, мъж и жена.
– Да си дръпна и аз веднъж – каза тя с приканващ
глас.
– Запали си. – Той º извади цигара от пакета, сложи
º я в устата и усети сладката влага от устата º на вле-
денените си пръсти. Запали клечка кибрит и почти лю-
бовно º я поднесе, така че лицето º се озари от огъня.
Пламъчето трепна от дъха º и угасна. Той запали втора
клечка и я поднесе към лицето º между дланите си като
стар моряк. Пламъчето я освети и той забеляза лекия
бял мъх по страните º. От възрастта, каза си наум. Вни-
маваше да не я изгори. Тя дръпна цигарата по женски,
изпусна кълбенце дим, което вятърът веднага отнесе.
Духна няколко пъти на ръцете си, за да ги стопли, до-
като го гледаше между пръстите. Любовта на живота º!
Единственият мъж, когото беше познала. Бащата на де-
цата º. Важен държавен мъж. Безсмъртен партизанин.
– Остаряхме, Коци – каза му тя закачливо, – не ме
желаеш вече в леглото. – И го погледна настрани.
Той вдигна лявата си ръка и бавно си поглади муста-
ците. Бавно като истински герой. Долу на улицата пре-
мина военна кола с дълги светлини. Той º хвърли един
поглед, но не я проследи. Тя я изгледа. Той погледна
изострения º профил. Правилния º нос, почти сух, без
плът. Извитите º скули, леко изпъкнали. Петънцата по
лицето от възрастта се бяха превърнали в линия, която
слизаше чак до брадичката. Докато отмина светлината
от фаровете, той си помисли, че тя беше точно такава и
като млада. Нищо не се е променило за двайсет години,
само дето още помня войната. Дим и кръв.
– Явно съм остарял – каза º той като някой млад ле-
вент. – Да ми каже жената ела в леглото, а аз да стоя с
цигарата на балкона.
– Проблеми ли имаш, Коци? – попита го тя и изтръс-

466
ка цигарата си зад перваза.
– Проблеми? – сякаш се учуди той. Придърпа палто-
то си на раменете като истински Сталин и се отмести.
Изпъчи се. Млад съм още, каза си, всичко е в ръцете ми.
После си поглади два пъти мустаците.
– Заради онзи нехранимайко е, знам си аз – каза тя,
като гледаше към улицата, а гласът º беше изпълнен със
съмнение. – Иначе…
– Какво искаш да кажеш? – попита я той направо.
– Ние нямаме нищо общо с това, Коци. Чух те да
говориш насън. Така му било писано.
– По-полека и ти. Не знаеш на кого какво му е писа-
но.
– И ти не знаеш. – Тя го погледна в очите със запале-
ната цигара в ръка.
– И аз не знам – отговори º той и за миг се унесе.
Момчешки унес. – Сякаш никога не съм бил млад –
обърна се той към нея.
– Как така не си бил млад? – попита го тя и облегна
глава на рамото му.
– Така ми се струва, нямах младост. Родих се, хва-
нах пушката и тръгнах на война. После пак с пушката,
дори и сега съм с пушка. Нямах младост, това искам
да кажа.
– Ти обичаш ли ме, Коци? – изстреля рязко тя и носът
º му заприлича на корабно оръжие, забито в ребрата.
– Отивай да спиш, късно е, няма какво да говорим
повече.
– Защо не ми отговаряш? – обърна се тя към него
като войник в бойна готовност.
– Да ти кажа, че те обичам? – учуди се той. – Ти нали
го знаеш.
– Искам да ми го кажеш, Коци. Да ми го кажеш сега.
Аз ти го казах два пъти, ти ми казваш, че имаш работа.

467
 – Ами имам работа, това е… – отговори той колеб-
ливо.
– Ох, Коци, ти си моят мъж, човекът, когото обичам.
Ти си като Сталин за Съветския съюз, ти си моят Ста-
лин, знаеш го. Само с теб съм била, само теб съм оби-
чала, Коци.
– Какво искаш, не мога да разбера – каза той вече
уплашен.
– Откажи се от този случай, Коци. Говориш насън.
Никога не си говорил насън за такива неща. Сърцето
ми подсказва, че работата не е на добре, Коци. Нещата
отиват на зле.
– И какво ти казва сърцето, че трябва да направя?
– Ти бълнуваш, Коци. И децата те чуха. – И тя сни-
ши глас. – Крещиш, хлипаш. Всеки ден вдигаш кръвно.
Връщаш се от работа целият червен, от кръвното е.
– Хлипам? – изуми се Коци и потърси вътре в себе
си Сталин.
– Виеш, Коци – каза бавно тя и хвърли угарката от
балкона. – Виеш. С цяло гърло.
– Защо не си ми казала досега? Казвай! – извика º
той с тон на разследващ офицер на служба.
– Не ми говори така, Коци. Не ми говори така. Аз
съм ти жена, майка на децата ти. Ето затова трябва да
говорим. Когато имаш проблем, ще го споделиш с мен.
– Така ли? – каза той, за да спечели време.
– Така! – тросна се тя.
– Аз обаче ти казвам, че съм бил и на война и съм
видял какво ли не…
– Този нехранимайко, Коци, този… този… Откакто
се захвана с този случай, започна… Така бълнуваше,
когато се запознахме, но си казах нищо, война е. Ти
всякакви случаи си разрешавал за държавата, но не си
се държал така. Защо трябва този нехранимайко да ни

468
разруши семейството? Какво общо имаш с него? – Тя го
погледна с онзи поглед, който той добре познаваше. –
Какво общо имаме ние с него? – добави и зачака отго-
вор.
– Отивай да спиш и не се прави на луда. Какво да се
прави, след войната ставаш друг човек. В края на краи-
щата съм спял. Сънувал съм кошмари, това е. Сънища.
С битки, с кръв.
– Твоите сънища аз много добре ги знам. Живеем за-
едно, Коци. Това е различно.
– Ами остарявам. И ти ще остарееш. С десетина го-
дини отгоре съм.
– Четиринайсет, Коци. Но за мъжете нищо не са. И
двайсет нищо не са. Жените остаряваме, защото ни е
страх да не се случи нещо. Виж се! Вдигаш кръвно, сър-
цето ти е омекнало. Сърцетооо! Не го взимай толкова
навътре. Както с другите случаи. – Коци вдигна ръка
към главата си. Ще си поглади мустаците като Сталин,
помисли си тя. Харесваше º този жест. Велик баща,
като него. – Кажи ми какво става, мога ли да ти помогна
с нещо?
– Нищо ми няма на сърцето. От кръвното е. Остаря-
вам и сърцето не може да се справи с горещата кръв.
Отива право в главата, свят ми се завива. Но все още
съм добре, нищо ми няма. И този случай ще преглътна,
нищо че е голям. Ти върви да спиш, няма за какво да се
тревожиш.
– Нищо че е голям? Толкова ли е важен, Коци? Гор-
ката аз! Толкова голям случай заради някаква боя? – пи-
таше притеснена тя. Сърцето º натежа, ръцете º се из-
потиха, сякаш беше юли. – Коци, да не са те включили и
теб в списъка? Горката аз, горката!
– Какъв списък, бе?! Ти добре ли си? Ти знаеш ли
за кого си се омъжила, или нещо съвсем си се чалнала?

469
Отивай да спиш, ти казвам, ще събудиш децата. Спи-
сък! И какъв е този списък според тебе?
– Коци, много добре знам. Те правят списъци за
всичко. Ще стане същото като онези вражески групи от
Министерството на отбраната, на артистите, за бензи-
на… Горките ни деца, Коци! Ще ни почерниш! Децата!
– Децата – повтори бавно той, сякаш се учуди. Нави-
кът на следовател надделя в ума му и той започна да се
държи с жена си като на работното място. – Ти ще ми
кажеш ли най-накрая какво точно знаеш? Кой ти ги раз-
правя тия работи? После отивай да спиш, уморена си.
– Заради децата, Коци, заради тях се притеснявам.
Ако ни се случи нещо… знаеш, децата ще са белязани
до края на живота си… Както всички. Корабът потъва.
Класовата борба… Проклетата ви класова борба, която
не прави разлика между добро и зло…
– Някой ти е казал, че съм в списъка ли? – промълви
той и сам се учуди на въпроса си. Малкият Сталин въ-
тре в него стана огромен от гняв. Наду се като гума на
трактор, толкова, че му изскочиха кръвоносните съдове
на слепоочията. Светът се разлюля пред очите му, дръп-
на цигарата тежко, дълбоко, димът проникна в устата
му като отрова. Думите му залепнаха на небцето и не
можеха да излязат. И да излезеха, струваха му се без-
смислени. Един толкова тежък въпрос, изречен толкова
открито, означаваше само едно: нещо се е разиграло,
докато стигне до ушите на жена му. Но той нямаше да
се предаде! Замисли се за момент като човек, който има
пистолет без патрони. В крайна сметка тя му беше жена.
– За бога, никой нищо не ми е казвал. Аз те питам
тебе!
– Добре, да предположим, че съм в списъка, не ти ли
минава през ума, че не искам да знам? Да не би агнето
да знае кога отива при касапина? – засмя се той, но виж-

470
даше, че колкото повече се правеше, че не го интересу-
ва, толкова повече се притесняваше тя. Видя, че започва
да си гризе ноктите, както правеше, когато е много раз-
тревожена или когато º загори яденето. – Как изобщо се
сети за това? – върна се той към студената роля на сле-
довател, макар че вътрешно гореше, усещаше, че вди-
га кръвно при страшната мисъл: ами ако наистина си в
списъка, Коци? Слуховете тръгваха, преди да се изгот-
ви становище. За да са убедени всички, че си неприятел,
когато ти сложат белезниците. Кой от министерството
можеше да знае, че е в списъка? Явно слуховете вече
бяха тръгнали. И пак никой няма да се спаси… – Да не
си се виждала пак с жената на Авни?
– Не, не…  – побърза да отговори тя и започна на-
стървено да си гризе ноктите. – За бога, не.
– А защо тогава ме питаш? Най-добре ми кажи на-
право.
– Страх ме е, Коци. Страх ме е, знам, че класовата
борба е също един вид война.
– Класовата борба е борба за тези, които нямат оръ-
жие на колана – каза º той и се потупа по мястото, къде-
то обикновено висеше пистолетът му. Празното място
на хълбока му го паникьоса. Пребледня и стисна зъби,
като се опита да скрие страха си. Липсата на пистоле-
та от дясната страна му припомни съвсем директно, че
пистолетът му не е нищо пред списъка. Министърът на
отбраната имаше цели гарнизони и накрая беше достиг-
нат от парчето олово. В главата му изплува споменът
за онази нощ. Дупката в слепоочието. Спомни си док-
тора, който пъхна пръст в черепа, след като със собст-
вената си ръка, както е по протокол, отправи последния
изстрел. После си избърса ръцете в дрехите на убития
без капка страх. Просто си беше изцапал пръста с кръв.
Един голям партиец лежеше мъртъв, а докторът въоб-

471
ще не се впечатли. Ако беше жив, щеше да напълни га-
щите. Бялата му престилка се въртеше като светлинно
петно в главата на Коци, докато съвсем заприлича на
куршум. Спомни си как докторът се изправи над трупа
и каза: „Мъртъв е“. Не спомена име, беше анонимно,
пренебрежително, сякаш говореше за животно, което са
заклали. Той свали ръката си от хълбока, олюля се и се
хвана за перваза на балкона.
– Коци, добре ли си? – скочи съпругата му и го хвана
за лявата ръка. – Влез вътре, седни…
Той я последва като слепец. Белите квадратни свет-
лини на престилката на доктора се преплитаха пред
очите му с речните камъни на мястото, където беше из-
вършен разстрелът. Под луната в полунощ, обичайното
време за екзекуциите. Пред фаровете на автомобила на
затвора.
– Ние изпълнявахме закона – промълви той объркан.
– Да, да, закона – потвърди съпругата му, а по стра-
ните º се стичаха сълзи, – ние сме от партията, ти си от
партията, партизанин, мъжът в семейството, бащата на
децата ни…
Коци седна и усети как кръвта му се стича към кра-
ката като огромна тежест. Разбра, че съпругата му е по-
тънала в същия ужасен и абсурден мрак.
– Няма нищо, няма нищо – едва ломотеше той, ся-
каш облизваше думите от изсъхналото си небце и ги
изплюваше навън като кълбета дим. Горчиви. В гърло-
то му се беше събрала слюнка като разкашкан фас от
цигара. Повдигаше му се. Стана рязко, хвърли палтото
си настрани и тръгна към банята, като се подпираше на
вратите и стените. Повърна на пода и върху крака си.
Коленете му се подкосиха, причерня му и се свлече на
пода. Повръщаше в безсъзнание, докато не започнаха
да излизат само стомашните сокове. Опомни се от ви-

472
ковете на жена си. Стана сам и отиде да се наплиска
със студена вода. Чешмата гъргореше от навлизането
на въздуха в празните тръби.
– Няма вода, Коци, дай да ти полея с бутилка – каза
му с обич и съжаление жена му. От студената вода му
стана по-добре, после чу стъпките на децата. Тримата
го заведоха в кухнята, където той легна на дивана и каза
на жена си да му донесе хапчетата.
– Да ти направя ли едно кафе, Коци? – попита го тя.
– Направи му, направи му – отговори вместо него
синът им.
– Изпий си лекарствата, тате – обади се и дъщерята.
Сълзите º приличаха на капки дъжд по прозореца. Тя
му наля чаша вода и той я погали по ръката. Чуваше я
като в мъгла.
– Изпий две – каза момчето, – аз ще се обадя на ле-
каря.
– Стой тук – спря го Коци с рязък тон. – Нямам нуж-
да от лекар, не съм толкова зле. Още малко ще се оба-
диш и на Рамиш. Не знам какво ми стана. Я ми сипи
една ракия, тя ще ме оправи.
– Току-що повърна, Коци, стомахът ти е празен –
притесни се жена му. – Да ти нарежа поне мезе?
– Направи ми кафе и ми сипи една ракия, ти казах! –
нареди той и се надигна от дивана. Стори му се, че заед-
но със своето тяло вдигна и телесата на огромен мъртъв
великан. – Чакайте малко, какво сте се разциврили? Ето,
извадих всичко от стомаха, сега съм по-добре. Много
по-добре. Я отивайте да спите!
– Не, тате, не. – Дъщеря му се хвърли да го прегръща
и заплака още по-силно. – Аз ще стоя тук с теб. Да се
обадим на доктора, тате.
– Отивай да спиш, че утре сте на училище, ще из-
пуснете уроците. Лягайте, аз съм по-добре. Партията е

473
пълна с лекарства. Лекарства и ракия – засмя се той.
Усмихнаха се и децата, макар и пребледнели. Бяло-
то петно от престилката на доктора още стоеше пред
очите му, опръскано с кръвта на министъра. От варта
по стените светът му се струваше още по-бял. Не мо-
жеше да откъсне очи от бялото. Наведе глава и сръбна
кафе от бялата чашка, без да я вдига с ръка. Искаше да
протегне ръка към ракията, но нямаше сили, чувстваше
се вдървен. Стоеше вкочанен под тежестта на велика-
на, който сякаш беше седнал отгоре му. Сред тъмата на
спомените му умът му сякаш прожектираше като парче-
та негативи филм, в който в чекмеджетата на кабинета
му в службата стояха портрети на хора с дупки от кур-
шуми в главите. Снимки доказателства за екзекуциите
на бивши партийни величия. Черепи, надупчени от пис-
толета „Макаров“, който висеше на колана му. Коци се
опомни, когато жена му поднесе към устата му чашата с
ракия. Течността се разля по него заедно със студената
пот. Като смърт. Като замръзналия скреж в косата на
разстреляните. Спомените го подвеждаха. Той вдигна
ръка към необръснатото си лице.
– Да извикаме линейка – предложи синът му, но той
не го погледна. Нямаше нито сила, нито желание да
обърне глава. Взе с рязко движение чашата с ракия и я
изпи наведнъж.
– Налей ми още – каза на жена си.
– Ще ти стане лошо, тате, ще вдигнеш кръвно – раз-
тревожи се дъщерята.
– Ракията е лек срещу всяка болест – пошегува се
той и се усмихна. – Хайде, вървете да спите с брат ти,
лошото мина. Ето, виж, самото ми тяло иска ракия. – И
за да я убеди, хвана кафената чаша за дръжката, сипа си
вътре ракия и започна да пие, като гледаше към тях. –
Чудесна ракия! Истинско лекарство!

474
 – Отивайте да спите, че стана късно – настоя и жена
му. – Аз съм тук, ако има нещо, ще ви извикам. Лягайте,
слушайте баща си.
Те се поколебаха малко, после синът тръгна към ба-
нята. От шума, който се разнесе, се разбра, че чисти
повърнатото от пода. Дъщерята се приближи и целуна
Коци, прегърна го силно и като хлипаше, се отправи
към стаята, подчинявайки се на заповедите на баща си,
както винаги.
– Добри са ни децата – каза той неопределено.
– Нали и ти си добър, значи и децата са добри – за-
смя се леко жена му. Коци се беше пречупил. Коци, чо-
векът от бетон, сега се крепеше на желязото. Държеше
се за невидимия Сталин, който живееше вътре в него.
Несъзнателно спусна ръка към хълбока си, за да напипа
пистолета. От празното място почувства още по-голяма
празнота в себе си. Силите го напускаха.
– Къде ми е пистолетът? – попита объркано жена си.
– За какво ти е пистолетът сега? – уплаши се тя.
– Само те питам, не съм казал, че ми трябва – обясни
той.
– На мястото си е, където стои винаги – в гардеро-
ба – каза му тя и устните º се разтрепериха при мисъл-
та, че пистолетът дремеше точно под бельото º. Коци го
държеше незареден в кобура. Тя мразеше миризмата на
смазка. Стана и излезе от стаята, Коци я чу да казва на
момчето:
– Какво си се разчистил по нощите, обикновено не
си вдигаш и гащите от пода… Я отивай да спиш, аз ще
изчистя… Отивай, на мен не ми тежи.
А синът им отвърна:
– Ама той защо спомена Рамиш? Да не му е приятел
от войната?
– Спасил го е. В лоши дни човек се сеща за близките

475
си приятели! – нарочно каза високо тя, за да я чуе и той.
А той се усмихна, докато се опитваше да си представи
физиономията º. За малко се беше окопитил, но след
втората чаша ракия белите стени му напомниха отново
за бялата престилка на лекаря от екзекуциите.
– Имаме си и доктор за екзекуции – промърмори той
на глас сам на себе си. – Имаме доктор и за живите.
Изпи и кафето на жена си заедно с утайката. Тя влезе
и пак излезе, без да посмее да му каже нещо. Той дори
не вдигна глава да я погледне. Тънката º сянка се движе-
ше по мазилката, привличаше погледа му и скоро успя
да измести белия квадрат на лекарската престилката.
– Сипи ми още една чаша – извика той на жена си.
Стъпките на тримата потракваха из коридора пред ба-
нята и се чуваше скърцане от парцала по пода.
– Още ли искаш? – попита го тя с усмивка на облек-
чение, но цветът на лицето º не отговаряше на това със-
тояние. – Пийни си, щом ти се пие. Ей сега ще ти донеса
още една. Или сам ще си вземеш? – провери го тя.
– Донеси, донеси, аз съм болен – усмихна се той.
Ракията го опари по гърлото, но той я изтърпя мъжки,
като Сталин. Нямаше да се даде на нещо толкова не-
значително. На някакво си кръвно. Той много добре си
даваше сметка, че е един от стълбовете на партията. Ра-
миш нямаше да посмее да го събори. Пролели сме реки
от кръв! Преглътна мъчително заради раздразненото
от повръщането гърло и слюнката му заседна някъде
по-надолу. Приличам на мишка, помисли си той и обра
утайката от кафето с пръст. Шумът от пералнята в кори-
дора му подсказа, че водата е дошла.
– Да взема да се изкъпя… – каза той на жена си.
– Чакай да пусна душа, май нямаме газ.
– Мога да се изкъпя и със студена вода.
– Знам, знам. Като на война, обаче вече не си на тази

476
възраст. Вече си бил на война, време ти е да почиваш.
Успокой се малко, Коци. Сигурно си ял нещо развалено
на обяд или си пил от оная твоята чернилка.
– Ако бях ударил един ликьор, сега щях да съм като
краставичка – каза º той по потник, докато тя пускаше
газовия душ. Чакаше я да излезе, за да се съблече.
– Виждала съм те гол, Коци, събличай се, аз ще ти
помогна да се изкъпеш – засмя се тя.
– Децата са тук, големи са вече, полудя ли? – възрази
той. – Излизай и отивай да спиш, аз ще се оправя сам.
– Никак не си добре, Коци, утре ще отидем на лекар.
Стой по бельо, ако искаш, без друго е за пране, аз ще те
поливам.
– Излизай веднага – каза º той тихо и нежно. Тя из-
лезе, но той чу, че остана зад вратата. Сигурно си гри-
зеше ноктите. После прошепна нещо на децата, които
тихо отвориха и затвориха вратата на детската, но той
ги усети по студения въздух, който лъхна изпод вратата
на банята. Погледна се под светлината на крушката в
малкото огледало над мивката. Огледа тялото и ръце-
те си, както правеха при набирането на войската след
войната. Като руснак си, окуражи се той и се шляпна с
разтворена длан по леко увисналата кожа на иначе мус-
кулестия си корем. Като младеж! После, без да отва-
ря вратата, извика на жена си: – Я ми подай хавлията,
знам, че си там.
Тя се засмя и му донесе хавлията.
– Хайде, всичко свърши, да си лягаме – обърна се
той към тримата в коридора. – Не се правете на инте-
ресни. Остаряваме, това ни чака…
– Дори не си за пенсия, Коци – намигна му тя. – Има
още живот пред нас. Сигурно си ял нещо развалено.
– Така ли мислиш? – попита иронично той. – Може
и да си права. А може да съм настинал, зима е, онзи

477
моят шофьор постоянно държи прозореца отворен в ко-
лата, понеже пуша – не се съгласи той, за да изглежда
пред децата, както обикновено, че не се хваща на вся-
какви приказки. Дисциплината пулсираше в главата му
с умерена честота в унисон със стомаха, полят с ракия.
Истинският мъж не се предава, говореше си вътрешно,
докато киселините от стомаха му се качваха в гърло-
то. Топлият душ го беше освежил, но от миризмата на
газ му стана зле. Като си поемеше въздух, се чувстваше
така, сякаш си беше натопил мустаците в газ.
– Добре ли си? – попита го съпругата от вратата на
спалнята.
– Добре съм – отговори той. – Донеси ми пепелник и
още една ракия.
– Още една? – учуди се тя. – Да ти дам мезе? – попита
го загрижено, сякаш беше много болен.
– Мезе по това време? – каза рязко той, сякаш º дър-
жеше сметка.
– Какво толкова, може да ти стане по-добре.
Тя му донесе ракията и затвори вратата на спалнята.
Когато си легна, вметна уж между другото:
– А ти защо изтърси това за Рамиш пред децата?
– Защо? – попита той, но не се сети какво е казал.
– Ами Рамиш е държавен ръководител, Коци. Ние
сме от народа.
– Държавен ръководител, той? Ами аз да не съм лу-
кова глава? – засегна се той.
– Вие сте другари от войната, добре, но защо каза,
че говоря като Рамиш? И то пред децата. Не може така.
Къде съм аз, къде е Рамиш? Ръководител, вторият в дър-
жавата след Енвер. Вторият! Веднага след първия, след
най-големия… Да не би и Рамиш да ти е казал да отидеш
на лекар? Да не ти е прилошало пред него? Пред втория
човек в партията? – разтревожено го питаше тя, за не-

478
гова изненада.
– Какво толкова има човек да се почувства зле? Да
се засрамя, че ми е прилошало пред Рамиш, така ли? –
започна спокойно той, но после се ядоса: – Абе ти добре
ли си? Не е срамно да си болен, жено!
– Пред ръководството? – продължи тя, сякаш изра-
зяваше антитеза на ненарушим физически закон. – Къде
се е чуло и видяло? Човек отива подготвен, когато ще се
среща с ръководството – каза тя, сякаш даваше някакво
доказателство.
– И защо трябва да се срамувам, че ми е прилоша-
ло? – попита я той и за първи път в живота си нямаше
сили да º каже да си затвори устата. Беше навлязъл в
непозната зона, в която сякаш нямаше физическа сила и
се страхуваше, че вече не струва.
– Ние сме комунисти, Коци. Първи в саможертва-
та… – И тя замълча.
– И последни в претенциите – довърши той лозун-
га.  – Абе ти не си добре – отсече той и отпи голяма
глътка ракия, за да º покаже кой командва в тази къща.
Ако искаше, щеше да изпие ракията до дъно, ако иска-
ше, щеше да я излее. Така беше постъпвал цял живот. –
Я ми кажи, да не би да си чула да се говори нещо, че се
държиш така?
– Как се държа, Коци? Как се държа? Отиваш болен
при другаря Рамиш, а той те съветва да си гледаш здра-
вето. Как се държа? Идваш тук, пушиш, става ти зле,
повръщаш, пиеш ракия… В спалнята, Коци. Никога не
си пил ракия в спалнята. Аз ти предлагам да ти помог-
на да се изкъпеш, ти – не, излез. Сякаш съм направила
нещо лошо. Ти не си такъв човек, Коци. Не си такъв
човек. Нещо ти се е случило и аз не знам, не знам, не
знам… чакам да ми кажеш.
Коци я слушаше съсредоточено. Никога не беше пов-

479
таряла „не знам“ повече от два пъти, както правят же-
ните, и никога не беше завършвала изречението с „ не
знам“. И аз не знам, каза си той и изпи чашата до дъно.
– Така, я сега ми кажи какво не знаеш? – попита я уж
равнодушно, докато я наблюдаваше с крайчеца на окото
как си слага на лицето китайския крем.
– Къде ще го намерим сега, като си заминаха китай-
ците?  – каза тя сякаш на себе си и пъхна кутийката в
първото чекмедже на стария скрин. Той я наблюдаваше
безмълвно как затваря чекмеджето от масивно дърво,
което влезе безшумно в отвора. Скринът беше майстор-
ска изработка, добре полиран. Беше го взел от склада,
където караха всички секвестирани вещи от богатите.
Тя поглади бронзовата дръжка, която лъскаше със сода
за хляб всяка неделя. Винаги правеше това, всяка вечер.
Коци си помисли, че поне едно нещо беше постигнал в
този живот. Беше направил жена си истинска госпожа,
дори и само с един скрин. Беше го купил още като млад
на цената на килограм сол. Държеше си в него оръжието
и военните дрехи. По онова време нямаше нищо друго
в стаята му, освен леглото и скрина, в италианските ка-
зарми, където живееше. После получи първата си къща
с една спалня и кухня, като за декласиран. После се сго-
ди и всичко започна да се подрежда. В третия си дом
имаха три спални и кухня, а скринът ги следваше нався-
къде като венчална халка. Спомняше си как тя му го взе
като военна плячка. Тогава той º се стори мъж на място
за една къща. Мъж, който носи всичко вкъщи. Така си
беше. Истински мъж – и за това, и за други неща.
– Вече не правят такива – каза тя, легна и се сгуши в
него. Той разбра, че тя иска да забрави случката. Жени,
помисли си той. Сега, когато кръвното му се нормали-
зира от хапчетата, успя да сложи в ред и мислите си без
голямо усилие. Не му се занимаваше да разплита ниш-

480
ките, щеше да разсече със сабя възела.
– Какво не правят? – повдигна рамене той.
– Такива мебели, Коци. Вече не правят такива ме-
бели. Ето, и дъщеря ни иска един такъв скрин, и синът
ни също. Хайде, момчето, иди-дойди, но момичето ако
иска скрин за зестра? Как мислиш, можеш ли да наме-
риш още един такъв?
– Този го купих от склада за секвестирани вещи – от-
говори сухо той, за да º покаже, че не му се слуша това.
Тя замълча. – Старите собственици са умрели някъде из
тресавищата, да знаеш. Можеше и да отиде нацепен за
дърва някъде този шкаф. Ето, аз всичко, което съм взел
от войната, е този скрин. При това го купих. Ти стой
тук, аз ще отида да изпуша една цигара. Днешните не
могат да правят такива скринове, защото сме пролета-
рии. А пролетарият не е буржоа. Парче дърво е, голяма
работа.
– Ама нали това казвам, да купим още един, ако има,
не съм казала да го вземем без пари. Имаме място вкъ-
щи, колкото щеш – оправда се жена му.
– Да не си ми нещо ядосана? – попита я той, докато я
гледаше как се оправя съвсем механично за сън.
– Защо да съм ти ядосана? Нали пуши вече? Всички
мъже сте такива…
– Не съм пушил, но ето, сега ще пуша. – И той си
запали цигара в леглото.
– Тук ли ще пушиш? – учуди се тя и запали нощната
лампа.
– Не, не – каза той, за да спечели време. – Ще изляза
на терасата.
– За бога, Коци, болен си, по-добре пуши тук.
– Не, не, на прозореца ще изляза, да не взема да за-
паля юргана. – Коци се надигна от леглото и усети, че
гигантското чудовище вече не е върху тялото му. От-

481
вори прозореца, подаде си главата навън, пое дълбоко
студения въздух и усети как дробовете му се напълниха
като пердетата, които се откъснаха от мястото си. – Ще
изляза на балкона. Ти заспивай, мина ми всичко. Добре
ми подейства ракията. Сигурно е някой грип.
Той тръгна към балкона, а тя го проследи с очи, по-
луизправена в леглото, докато не се скри в коридора.
Стигна до средата на цигарата, докато се опитваше да
прецени как е. Стегна краката, стисна с ръце перваза.
После докосна мустаците си несъзнателно, и то с дясна-
та ръка, когато чу вратата да изскърцва зад него.
– Защо си излязъл без палто, къпан си. – Появи се
жена му с палтото и с руската ушанка с отпуснати кра-
ища. Метна му палтото на гърба и му нахлупи шапката.
Пусна наушниците надолу, за да му топлят на лицето.
На Коци му хареса, освен нейната загриженост, и то-
плината, с която го обгърнаха дрехите, спирайки вятъ-
ра, и гърдите º, настръхнали от студа, които го боцнаха
в ребрата.
– Ха, кажи ми! – каза º той с нежност и на нея º се
стори, че има предвид бронзовите дръжки на скрина.
Стана º мило и ядът º веднага премина.
– Коци, като военен ЗИЛ си, нищо не те хваща. Спи-
раш за малко, после палиш мотора и продължаваш на-
пред. Да бях аз толкова зле, както ти беше одеве, да съм
умряла.
– Не умира човек толкова лесно, не – успокои я той. –
Ако така умирахме, досега да бяхме изпукали във вой-
ната.
– Сега е мирно време, Коци. – И тя се пъхна под пал-
тото му, обви се с ръце около него и се подпря цялата на
тялото му. – Топличко е това палто.
– Руско е – каза той и я целуна по челото. Искаше
да си пипне мустаците, но ръката му заседна в косата

482
º. За да не изглежда случайно, я притисна с обич към
себе си. Почувства как прелива от нежност като дете и
се просълзи.
– Да не беше пил днес? – попита го тя с нос, забит в
рамото му.
– Не – отвърна той. – От кръвното е. Все има про-
блеми в работата. Или съм настинал, като ходихме във
Фиерза.
Тя се умълча. Стояха така прегърнати, докато той си
изпуши цигарата, и влязоха вътре, без да говорят. Той
отиде да пие вода, докато тя го гледаше притеснена.
– Ще отидем утре на лекар – поде тя.
– Имаме доктор в службата – отсече той и двамата
легнаха в леглото изпънати като свещи. Тя се приближи
и се сгуши на гърдите му, както на младини. Той се за-
гледа в бронзовите дръжки на скрина.
– Вярно ли е това, което ми каза за шкафа? – рече тя
на лявата му гърда, така, както лягаха обичайно в лег-
лото, всеки от своята страна. Той лягаше откъм прозо-
реца, за да излиза да пуши, а тя – откъм стената, за да е
по-близо до скрина и вещите си.
– Вярно е. Купих го още като бях ерген. Евтино го
взех. Колкото чифт обувки. Или килограм сол. Солта
беше скъпа след войната.
– Аз те питам за тези… – Тя не довърши.
– Тези, които са го притежавали? Не ги познавам.
– Каза, че са умрели в тресавищата.
– Всички умряха по тресавищата в онези времена.
Аз бях с войската, не сме се занимавали с арести и ин-
терниране. Имаше си хора за тази работа. Не се трево-
жи. По онова време търговците направо ги подаряваха.
– Когато се запознахме, дръжките на скрина бяха из-
лъскани, Коци. Сега аз ги лъскам всяка седмица.
– Сигурно някоя баба ги е изчистила – оправда се

483
той. Изглежда, че нещо я притесняваше.
– Баба? – иронично попита тя и се обърна да поглед-
не скрина.
– Ами баба, казах го ей така. Може да са се излъска-
ли от толкова ръце, които са го пипали. Отвори, затво-
ри… Кой знае. Аз поне не знам.
– Добре че другите мебели си ги купихме нови. Мно-
го хубаво. Развали ми се настроението. Повече няма да
го пипна. Като си помисля, че…
– Като си помислиш, че какво? – рязко каза той.
– Че бабата, която е притежавала скрина, е умряла в
тресавищата.
– Стига глупости, заспивай, че съмна.
– Как така са умирали по тресавищата, Коци? Каква
работа има бабата в тресавището? В кое тресавище?
– Не сме водили старци по тресавищата. Ей така го
казах… Може и да съм го купил от улицата, не помня. И
аз ги разправям едни… Но в крайна сметка какво значе-
ние има? Казах ти защо не се произвеждат вече такива
шкафове в днешната индустрия. Защото са направени с
кръвта на народа, затова.
– Да, да, с кръвта на народа – опита се да се успокои
тя, докато той вече задрямваше.
– Заспивай, утре имаме работа – искаше да приклю-
чи разговора той.
– Имали са злато, затова са ги правели – продължи
тя. – Коци, повече да не пиеш ликьор. Прибирай се вкъ-
щи и пий тук една ракия, по-приятно ще ти е.
– Не съм пил повече от седмица – отговори той, но тя
позна по гласа му, че е разтревожен. – Казах ти, сигурно
съм настинал. Изтощи ме този случай. Все нещо ново
излиза.
– За онзи младеж ли? – попита тя сънено.
– Заспивай – не отговори той. – Казах го на себе си.

484
Заспивай. – И стана от леглото.
– Къде тръгна? – притесни се тя и веднага се разсъни.
– До тоалетната.
– Да не ти е лошо? Ще дойда с теб. – И тя също се
надигна.
– Стой тук, бе, ще пикая – отсече той и тя се облегна
на възглавницата с идеално изгладена бяла калъфка.
– Добре, ще те чакам тук – каза му тя с желание в
гласа.
– Жени – измърмори Коци. Но преди да е затворил
вратата на спалнята, се върна. – Да си скрила някой па-
кет цигари, че ми свършиха проклетите?
Тя скочи, отвори скрина и извади неотворен пакет
„Порти“* изпод официалните дрехи, които държеше във
второто чекмедже. Той отиде в тоалетната, а тя го чака-
ше с ухо, допряно до вратата, докато свърши специфич-
ният шум като кон в тоалетната чиния стил алафранга.
– Добре е – вдъхна си сама спокойствие и го зачака
с пакета в ръка, с една цигара, извадена напред. – Запа-
лете си, шеф Коци – весело го посрещна тя. Той си взе
цигара и тръгна към балкона, а тя го последва с шинела
в ръка. Метна му го на раменете и се върна за ушанка-
та. Когато се върна, той нахлупи ушанката на нейната
глава, а самият той се приюти зад вдигнатата яка на пал-
тото, с цигара в уста, загледан към улицата. Тя мълчеше.
– Колко му трябва на човек понякога, една цигарка –
подхвана той.
– Развали ми цялото удоволствие от скрина, Коци –
каза тя, като се пъхна под мишницата му – хем да се
стопли, хем да почувства любовта му, сякаш е мръзнала
цял ден и сега запалва печката.
– Защо, ти откъде си мислеше, че е дошъл този

* Porti (алб.) – пристанище. Б.пр.

485
скрин? – попита той просто.
– Ами мислех си… знам ли, да не би да е останал от-
някъде или намерен… Мислех си, че може да си го имал
отпреди вкъщи, но после си рекох… вие всъщност…
– Че ние всъщност сме селяни, нали така? Ами да,
селяни бяхме. Една тенджера нямахме, та камо ли та-
къв скрин. Ако майка ми имаше такъв скрин, шест деца
щяхме да спим в него. Ех, жено…
– Ако беше отишъл с онези хора в тресавището, и
техните деца щяха да са заспали в него – каза умисле-
но тя. Скринът все повече º изглеждаше като ковчег
в спалнята. Обземаше я страх да го гледа. Ставаше º
гадно, като си мислеше колко го беше чистила, лъскала,
търкала, за да блестят дръжките, които беше докосвала
една декласирана старица, намерила смъртта си в тре-
савищата и оставила след себе си този скрин. Той запа-
ли втора цигара, изглеждаше замислен.
– Заради онова момче ли имаш тези проблеми,
Коци? – попита го тя с тон, който показваше, че самата
тя има проблем и иска да го сподели.
– Кое момче? – попита на свой ред той и издуха едно
кълбо дим.
– Онова момче – Сюлейман ли, Едмонд ли…
– Какво се присети за него? Чула ли си нещо да се
говори? Кажи ми!
– Да не ни чуят децата… – притесни се тя.
– Че какво толкова си говорим, което не трябва да
чуят? – учуди се той. Тя замълча за миг, после каза:
– Имаш ли нещо общо с това момче, Коци? – Изрече
го със сериозността на човек, който предпочита смър-
тта пред отговора.
– Как мислиш, имам ли нещо общо с това момче, как-
то го наричаш? – погледна я той.
– Никога не сме говорили за това, Коци, но ето че се

486
налага.
– Добре, казвай. Ето ни, стоим тук и си говорим. Два
часът през нощта е и сме будни.
– Мина ми нещо през ума, Коци, нещо лошо. Не
искам да го повярвам. Затова те питам: имаш ли нещо
общо с това момче?
– Да не си се виждала пак с онази на Авни?
– Не, не съм я виждала и изобщо не искам да я виж-
дам. Сега те питам теб. Имаш ли нещо общо с това мом-
че?
– Какво общо да имам с това момче? – учуди се той. –
Не знам какво говориш, как така да имам общо? Не ни е
роднина, знаеш. Къде е той, къде сме ние. Не ми е при-
ятел. Не е син на мой приятел, щях да знам, той щеше
да ми каже. Знаеш ли, че се изпусна в гащите, като го
извикахме в районното…
– И ти го съжали? – попита тя и се отдръпна от него.
– Не се бях замислял, но да, наистина, стана ми тако-
ва едно… тъжно.
– Защо, Коци? Обясни ми. Защо толкова държиш на
това момче? Толкова хора…  – си убил, напираше ми-
сълта º, но се въздържа, не беше сега моментът – са ти
минали през ръцете, защо точно този… Защо го съжа-
ляваш?
– Защо го съжалявам? Кой ти каза, че го съжалявам?
– Нали каза, че се е изпуснал в гащите. Никога не
си говорил така за някого. От колко години сме заедно,
Коци, досега нищо не си ми казвал за скрина. Аз знаех,
че ти е от войната.
– Че ми е от войната? Какво ти става? Да не съм го
носил на гърба си през войната по баирите? Парче дър-
во, в което си слагаме дрехите, какво толкова? Взех го,
за да си слагам в него оръжието. Да не ми мирише на
смазка. Знаеш, че ми е неприятно. Какво толкова?

487
 – А защо вече не си държиш оръжието, а го слагаш
в гардероба при дрехите? Така бельото ми мирише на
смазка, но го търпя заради тебе.
– Какво търпиш заради мене? – разпали се той и по-
виши тон.
– Не викай, ще ни чуят децата.
– Децата! Децата са достатъчно големи, че да викат
линейка за баща си, голяма работа, като чуят. Не раз-
бирам какво искаш да кажеш – смекчи тона той почти
до предишния, изпълнен с обич. – Голяма работа. Нали
имам теб? Децата ще пораснат и ще поемат по пътя си.
Ние ще остареем заедно. До смъртта, само тя ще ни раз-
дели.
– Не ми говори за смърт, защото тръпки ме побиват
с този скрин. Все за него мисля…
– За скрина? Ами изхвърли го. Ще го изгорим в печ-
ката. Голяма работа! – каза меко той и я прегърна. Тя
обичаше да се сгушва в него.
– Хайде да си лягаме, много студено стана.
– Време си е. – И двамата отидоха да си легнат. –
Този скрин го купих. Не съм длъжен на никого. Сега ми
кажи, че поне един проблем да разрешим днес – продъл-
жи той и сърцето º се разхлопа, – поне да има някаква
полза от цялата безсънна нощ. Нещо те мъчи, кажи ми
какво искаш да знаеш.
– За онова момче – настоя тя.
– Мислех, че пистолетът те мъчи. Защо не си ми каз-
вала досега, че ти е неприятно и бельото ти мирише на
смазка?
– Ами мислех си… че може да ти харесва бельото
ми да мирише на смазка. Беше ми разказвал, че там, в
планината, си имал любима, която миришела на смазка
за пушки, та затова…
– Да ми харесва миризмата на смазка за пушки? На

488
мен?!
– Ами да, мислех си, че затова си държиш пистолета
при бельото ми… Но на мен не ми харесва, не мога да
я понасям повече тази миризма. Сега, като си тръгнаха
китайците, не знам откъде ще намеря гумички, които да
миришат хубаво.
– Не мога да те разбера – каза той уморено, – затова
ли държиш там гумичките и моливите? Защо не си ми
казала преди, чак сега ли събра смелост да ми кажеш
тази щуротия? Казвал съм ти да не ми пипаш тетрадки-
те и да не си вреш носа там, където не ти е работата.
– Обичаш ли още тази Бреда, Коци?
– Бреда? – изуми се той и гласът му трепна.
– Да, Бреда. За нея те питам. От нея ли е онова мом-
че? Признай си!
– Коя е Бреда бе, жена? – попита учуден той и усети
как ревността º го пронизва като бодли на таралеж.
– Ти ми кажи коя е. Кажи ми, аз те обичам, всичко
ще приема. Той е твой син от Бреда, затова ти е жал за
него, нали? – каза тя, а Коци отиде до гардероба, извади
пистолета и го пъхна в първото чекмедже на скрина.
– Ето, свършихме едно добро дело.
– Не го слагай там, там са ми ризите – спря го тя.
– Къде да го сложа – повиши тон Коци. – Да си го
нося в службата?
– Дай, аз ще ти го подредя. – И тя го сложи в послед-
ното чекмедже.
– Не мога всеки ден да се навеждам, за да го взи-
мам – възпротиви се той. – Сложи го в по-горно чекме-
дже. Сложи го при гримовете, и те ли ще се умиришат
на смазка? Аз какво да направя? Такава ми е работата,
имам пистолет и мириша на смазка. Ако бях бръснар,
щях да мириша на лавандула. Ами сложи вътре и лаван-
дула, така няма да мирише на смазка.

489
 – Не викай, Коци – ядоса се тя, стана и остави пис-
толета в най-горното чекмедже, като избута дрехите си
настрани. – Така добре ли е?
– Чудесно, сега изплюй камъчето. Познавам те добре,
кажи какво има.
– Ти се изприщваш от смазката, Коци.
– Да, изприщвам се и ходя при бръснаря да ми слага
пудра. Остана ми като болестно състояние от войната.
– Болестно състояние. Добре го каза. Няма как иначе
да стигнеш до такова състояние.
– Не те разбирам, добре ли си, или на мен ми има
нещо? – Коци започваше да се плаши сигурно за пър-
ви път в живота си от неизвестността накъде ще поеме
разговорът. В ума си очертаваше всички фронтове на
опасността. Шпионите не провокират по този начин и
не защитават толкова страстно твърденията си, изклю-
чи той първата опасност. Сложили са ме в списъка, тя
е научила, обаче няма как тя да научи, а аз да не знам,
изключи и втората опасност. Да не би да е пила? Голяма
работа, да си пийне, изключи и третата опасност. Да не
би да се е случило нещо с дъщеря ни? Тази опасност не
можеше да се изключи напълно. Да не е забременяла?
Въпреки вродената си мъдрост… Но кой би посмял да
докосне дъщеря ми? Нали ще го размажа, успокои се
той.
– Обичаш ли още Бреда? Кажи ми, Коци, искам да
знам.
– Каква Бреда, бе? – недоумяваше Коци. Усети как
изведнъж умората се стовари върху него.
– Бреда, не се прави, че не знаеш. От години знам,
но все си повтарях, че ще отмине с времето. Имаме две
деца, Коци! Човек не може да захвърли всичко на бо-
клука заради някаква си Бреда, една никаквица, която
мирише на смазка – разкрещя се тя от болката, която се

490
изливаше от сърцето º. Коци стана изведнъж и отвори
вратата на спалнята. Беше чул неочакван шум в кори-
дора. В тъмнината различи очертанията на децата. Той
светна лампата, а те започнаха да се смеят като смах-
нати.
– Хайде, кажи ми веднъж завинаги, и децата са тук.
Да чуят от твоята уста това, което са чули зад вратата –
каза тя с ледено спокойствие. – Нека да чуят, вече са
големи – продължи с обвинителен тон, като го сочеше с
пръст. – Кажи го пред децата. Ходиш ли още при онази
уруспия Бреда? Кръстосваш ли улиците с тази Бреда?
Искам да знам и да се приключи тази история.
– Вече не кръстосвам улиците с Бреда. Но много я
обичах, да, много я обичах, когато бяхме в планината.
Винаги бях с нея. Ето тук, между бедрата си я държах.
Да, да…
– Така значиии – зяпна тя от изумление и остана без
думи.
– Бреда е пушка бе, мамо – каза синът им и започна
да се смее от сърце заедно със сестра си.
Коци си взе ушанката и излезе на терасата да изпуши
поредната цигара, а жена му го последва.
– Бреда е пушка? – попита тя невярващо.
– Не – отговори той.
– Ето, знаех си! Кажи ми го в очите, не ме обичаш –
захлипа тя и на него му дожаля. По небето просветнаха
светкавици, щеше да вали. В устата му горчеше. Думите
не излизаха, като тютюн, залепнал на небцето.
– Бреда е картечница – каза накрая той и хвърли ци-
гарата през балкона. – Ето че разрешихме и този про-
блем. Човек трябва да пита. Но ти благодаря.
– За какво ми благодариш? – каза тя и вдигна ръка
към устата си, готова да започне да си гризе ноктите.
– Че си ме обичала толкова време, докато си мисле-

491
ла, че имам любовница Бреда и ми харесва оная работа
да мирише на смазка – прошепна той на ухото º. – Хай-
де сега да спим без смазки, какво ще кажеш?
– Олеле, Коци, децата са будни, полудя ли! – изкуд-
кудяка тя изпод палтото му, забила нос в гърдите му.
Искаше да стои там, потънала и скрита, докато преглът-
не това, което º се случи тази вечер. Тежестта на вина-
та я задушаваше и никак не се облекчи от това, че той
обърна на смях мълчаливата º ревност, таена толкова
години, невидимата омраза като стари фитили на газова
фурна, напоени с течност и изпускащи миризма, които
тя едва днес беше успяла да подпали.
– Да поспим малко, че скоро ще съмне – каза той и
отиде да си легне. Тя се умълча до него, но по едно вре-
ме стана и отиде до скрина. Дръпна тихо чекмеджето,
но той я чу и отвори очи. – Сега пък какво има? – каза
замаян и немощен от съня.
– Не съм свикнала пистолетът да седи там, ще го вър-
на на старото му място – обясни тя, очевидно за да се
върне ритуално към предишния им живот.
– Но защо, за какво още ти напомня пистолетът? –
засмя се Коци.
– По-добре да си стои там, иначе всичко ще се уми-
рише на смазка. Докато му намерим по-добро място. –
И тя го остави в гардероба, изми си ръцете в банята и
легна.
– Ти ще заспиш ли най-накрая? Ето, вече разбра и
Бреда коя е. – Той замълча, после добави: – Я ми кажи,
ей така, за да знам: откога ме подозираш, кога за първи
път си го помисли?
– Ами нали помниш, като бяхме млади, все ми раз-
казваше, че нямаш проблем и на камък, и на дърво да
спиш, понеже в планината си спял прегърнат с Бреда.
Първо си мислех, че сте се разделили, че нещо е заста-

492
нало между вас. После си рекох, защо ще се разделяте,
като сте били в планината и сте спели заедно, може би
е била убита. Но не открих Бреда във всички издания
на книгата „Неугаснали звезди“. Помислих си, че може
Бреда да е партизанско име, нали сте били в нелегал-
ност, а и за да я криеш от мен.
– И всичко това си го държала толкова години вътре
в себе си? – попита я Коци със съжаление, което личеше
в гласа му и в ръката му, докато я галеше по главата,
а после лекичко я потупа два-три пъти, както правеше
понякога в пристъп на нежност.
– Ами да, Бало, да – отвърна му тя, но никога не º
беше харесвало това потупване по главата, същото, с
което е пошляпвал любимото си куче Бало, когато е бил
дете и са живеели високо в становете. Той го е потуп-
вал с длан по главата, а то е махало с опашка. Винаги,
когато правеше това, рядко наистина, в особено важни
моменти, тя се чувстваше като Бало и се дърпаше, за да
го избегне. Той не продължаваше да я гали и потупва
след това, но тя беше сигурна, че с тези милувки той си
припомняше Бало. Често в ревността си смесваше този
Бало с партизанката, с която Коци е спял и се е прегръ-
щал в планината. Онази, под която се е подлагал, за да
не спи на студените камъни или да º се разрани кожата.
Онази Бреда (как ли са º го измислили това име!), за
която често си мислеше, че сигурно е някоя гражданка,
от онези от женските организации, които са се борили
за отечеството си с писалка в ръка и с оная си работа.
Сега изпитваше срам, че такива мисли са º минавали
през ума, но те бяха единственото º оръжие сред съл-
зите, които лееше. И всичко това е било само в главата
º! Обзе я неясно щастие, усмихна се и остави Коци да
си спомня за Бало върху главата º. Притеснението за
кръвното му се смеси с бълбукането на въздуха, което

493
идваше откъм банята, където чешмата беше оставена
отворена. Усети равномерното дишане на съпруга си с
миризма на тютюн. Сложи глава на гърдите му, изпъл-
нена с желание. Вече унесен в сън, той отвори очи. Под
ухото º сърцето му биеше бързо и тя се отдръпна леко,
за да не му развали съня.
– Защо тече водата… – измърмори той, сякаш искаше
по-скоро да отвори кранчето на разговора. После спус-
на ръка към мястото, където се пробужда желанието.
– Чакай, ще отида до тоалетната. – И тя стана от лег-
лото.
Той я слушаше как се отдалечава с надеждата, че ще
се върне бързо и ще се любят като едно време. За това
копнееше сърцето му след тази безсънна нощ. Но тя се
забави и той също стана. Като мина покрай вратата на
тоалетната, чу шума от течаща струя вода. Отиде да си
вземе още две хапчета за кръвното. Когато съпругата
му излезе от тоалетната, го завари с чашата в ръка.
– Пак ли ти е лошо? – разтревожи се тя, а той усети
миризмата на сапун.
– Добре съм. Взех хапчета, защото без друго вече
съмва – излъга той и се усмихна, после поглади два пъти
мустаците си, но не като Сталин, а като Коци, когато му
сервират в тава апетитна женска плът. Тя го погледна с
копнеж и изгаси лампата в коридора, сякаш това беше
уговореният знак.
– Добре ли си, тате? – Синът им подаде глава от дет-
ската. – Тате, всичко наред ли е? – повтори той, усещай-
ки, че родителите му са там, в мрака.
– Добре е, добре е, отивай да спиш, затвори врата-
та – отговори майката. Припряността, с която се опит-
ваше да накара момчето да се прибере в стаята, възбуди
още повече желанието на Коци.
– Ама защо стоите на тъмно? – учуди се синът им и

494
светна лампата. – Тате, добре ли си?
– Добре е, нали ти казах – отговори нервно майка-
та. – Лягай веднага, нищо няма. Аз бях до тоалетната, а
баща ти отиде да пие вода.
Момчето затвори вратата и легна отново да спи.
– Просветлява – каза Коци и легна, като гледаше как
жена му си гласи зимната нощница. С всяко нейно дви-
жение до него долиташе миризмата на сапун.
– Не още, има време – отговори тя и легна с лице към
него. От леката миризма на китайски крем от лицето º
Коци се почувства като в американски филм. В дале-
чината се чу гръмотевица, но без светлина. – Има още
време до съмване – каза тя, а той зарови търсеща ръка
под пижамата º като някого, който протяга ръка изпод
стряхата, за да провери дали вали. Навън гръмотевици-
те се усилиха като група крещящи хлапета в училище.
Тя го погали по корема и спусна ръката си по-надолу. –
Само да не ни чуят децата – каза и се скри през глава
под дебелия юрган от червен атлаз.
– Защо, какво толкова правим – прошепна той. Тя го
стисна любовно. Сякаш доеше овца. Така му се стори
на него и се остави с наслада в ръцете º, докато стане
готов за онази работа. Той се обърна настрани, пъхна
дясната си ръка под юргана и я погали с отворена длан,
после леко я стисна.
 – Да не проверяваш дали ми е напълнял коремът –
засмя се тя и изстена под юргана.  – Така по-добре ли
ти е? – попита го тя за здравето, а той се усмихна три-
умфално.
– Сваляй бельото и да започваме – обяви той и се на-
стани между краката º, като поглади два пъти мустаците
си. Тя угаси нощната лампа, сякаш се срамуваше, и мра-
кът погълна всичко, заедно със скрина на реакционери-
те. Тишината се нарушаваше само от учестеното диша-

495
не на Коци. Тя хвана с уста и махна частта от пижамата
му, която се люлееше пред гърдите º, леко увиснали от
възрастта. Под тежестта на тъмнината и на тялото му
се чувстваше сигурна. Любовта като по чудо измести
ревността, която беше изпитвала толкова години бра-
чен живот. Изглеждаше º така, сякаш го правят за първи
път. Чувстваше се толкова свободна, толкова гореща.
Толкова влюбена в своя Коци, който се потеше върху
нея, само върху нея, не мислеше за нищо друго. Едно
кълбо от емоции, нови и непознати, измити от петното
на ревността, се събра в гърлото º. Макар че държеше
пижамата му със зъби, изстена почти разплакана. Съл-
зи на разкаяние, като капчици, кондензирали от огъня
на онази любов, която се разпалва в края на дъждовен
ноември. – Ох, Коци! – извика тя и изплю крайчето на
пижамата му.
– Какво, да не те ударих? – попита той и се отдръпна,
но с любов, както º се стори на нея. Дъждът затропа по
прозореца. Вятърът се блъскаше в стените на блока и
студеният влажен въздух намери пролука и се мушна
под праговете на домовете. Гръмотевица изгърмя като
пушка и разтресе прозорците на сградата. Под кратка-
та светлина на мълнията Коци видя лицето на жена си,
обляно в сълзи. – Какво ти е, ударих ли те нещо? – про-
шепна той и я докосна по лицето. Сълзите º пареха.
– Откога не бяхме го правили, Коци – въздъхна тя и
го целуна по ръката. – Свърши ли? – попита го, без да
мърда. Шумът на пороя ги караше да се чувстват още
по-замаяни. На нея º се искаше да остане така, под него.
Като мост с разтворени крака, по който Коци минаваше
като рицар победител. Той приближи към сърцето си
ръката, която тя беше целунала. А тя запали нощната
лампа, като се протегна, за да достигне ключа, без да
разваля позицията на Коци.

496
 – Тате, добре ли си? – чу се гласът на дъщеря им от
вратата. Двамата се обърнаха натам паникьосани. Коци
хвана юргана и двамата се мушнаха под него презглава.
– Затвори ли вратата, жено? – попита я той под юрга-
на, докато тя инстинктивно се опитваше да опази чар-
шафите да не се изцапат.
– Не помня – засмя се тя под юргана. Беше щастлива.
– Тихо! – сряза я Коци. – Ама че срам! Да ни хване
детето по голи задници!
– Добре е татко ти, лягай да се наспиш, че си на учи-
лище – извика съпругата му, скочи от леглото и хвана
дръжката на вратата. Момичето почука и след това се
опита да отвори вратата. Коци се покри целият с юрга-
на. Кръвта му пулсираше. Чувстваше се по-млад от
всякога и същевременно по-гол от всякога. Лявата му
ръка остана на мустаците, а дясната – на сърцето. Ста-
лин вътре в него се беше стопил като сол във вода. По-
стоя малко така, после събра смелост и се подаде изпод
юргана да види катастрофата. Струваше му се, че е на
война и врагът приближава. Бучеше в ушите му заедно
с тропота на дъжда по стъклото.
– Ама ние се събудихме за училище, време е – възра-
зи дъщерята и двамата родители изтръпнаха, като чуха
смеха в коридора.
– Хванаха ни! Разкрити сме! – каза Коци, като чуха
вратата на кухнята да се затваря и бърборенето на деца-
та да се изгубва сред шума от дъжда.
– Голяма работа! – каза смело жена му, засмя се и
пусна дръжката на вратата, сякаш поставяше горещ ка-
пак върху тенджера. – Вече са големи. Още малко и те
ще станат родители. Ти добре ли си?
– Добре съм, добре съм. Голям срам, децата да чуят
родителите си – повтори той и си свали ръката от сър-
цето. Надигна се лениво от леглото, без да сваля очи от

497
закръглените задни части на жена си. Тя улови погледа
му и º стана приятно. Той се засрами и се обърна към
прозореца, сякаш да види какво е времето.
– Хм, не съм толкова остаряла, още ставам – засмя се
тя леко и самоуверено.
– Човек не остарява от задника си – отбеляза той и
припряно се облече с униформата така, както си беше,
без да се измие.
– Няма ли да се измиеш? Да се разсъниш малко! –
упрекна го съпругата му.
– Нали се изкъпах снощи – отговори той. – Ако се
изкъпя два пъти, ще кажат децата сега пък защо тате се
къпе два пъти.
– Какво ти става, ядоса ли се нещо?
– Нищо ми няма, само голям срам, децата са вече го-
леми, синът ни е мъж…
– Мъж си ти, Коци. И то какъв! Комунист, от най-пър-
вите! – Тя се опита да премахне чувството за срам и при
тези думи Коци стана пак нейният Коци, когото позна-
ваше. Той поглади два пъти мустаците си и се усмихна
щастливо. – Защо не поспиш още малко? Вземи си от-
пуска, вчера ти беше много зле.
– Не мога, имам среща с Рамиш, трябва да отида.
– Трябва да отидем на лекар, Коци. Нали видя, дори
децата се уплашиха – опита се да му го вмени като за-
дължение, но той само кимна вяло.
– Добри са ни децата. Ще ида, ще ида – успокои я той,
сякаш º каза, че ако иде, ще е само заради децата. Тя си
облече чисто бельо от гардероба и му подаде пистолета
„Макаров“ заедно с калъфа и колана. Той го взе и си го
сложи, без да отваря калъфа. Пред огледалото прокара
няколко пъти ръка по лицето си. По-добре зачервен от
смазката, отколкото от срам, че са те сгащили децата,
каза си. После се сети за кръвното. Може и да беше чер-

498
вен заради кръвното. Трябва да отида до лекаря днес,
промърмори през зъби почти гневно. Изтри си добре
ръцете, за да не остане масло по тях. Жена му почука
по отворената врата на банята с пълнителя с патроните
в ръка, за да привлече вниманието му.
– Забрави това – каза му тя. Той го взе и го пъхна
внимателно в джоба на панталоните.
– Няма да си омасля пак ръцете – каза си той, като
гледаше червеното си лице в огледалото. Пълнителят
остана там. Жена му го чакаше в коридора с шинела в
ръце. Докато си оглеждаше дрехите за някое петно, º
направи знак към издутия джоб.
– Ах тиии – каза тя и го закри с шинела.
– Не съм прибрал патроните в пистолета – разсмя се
той.
– Ех че си…  – И тя му оправи яката на шинела. –
Изми ли си ръцете, да не е останала смазка по тях? – по-
пита го грижовно. – Искаш ли аз да ти ги сложа вътре?
– Не, да не стане някоя беля – каза º той нежно и я
целуна по косата. – Шофьорът ще ги сложи.
Семейството се събра в кухнята. Възрастните пиха
кафе и всички излязоха. Трима разтвориха чадърите, а
Коци се качи в колата и запали цигара веднага щом се
настани на седалката. Срамът стоеше на лицето му като
дъжда в небето. Още преди да е казал добро утро, пър-
вото нещо, което му идваше на езика, беше: „Хванаха
ни хлапетата без гащи“. Обзе го паника, стори му се, че
шофьорът му е прочел мислите и също като децата ги е
разкрил. Сложи ръка на второто копче на шинела и се
загърна, сякаш се опитваше да скрие ударите на сърце-
то си и заедно с тях и тайната.
– Има си и благини зимата – каза шофьорът с цигара
в устата. – Нощта е дълга, студена. Стига ти за всичко –
и да се наспиш, и да прочетеш някоя книга.

499
 – Гледай си волана – отговори му Коци. – Снощи ми
прилоша, повърнах два-три пъти. Децата се уплашиха.
Лоша работа.
– Да те заведа при служебния доктор, шефе, само да
паркирам колата – предложи му шофьорът.
– А, не – каза Коци, – ще отида в болницата, за да ме
види специалист. Тези хапчета, дето ми ги изписа наши-
ят, нещо не ми действат.
– Както кажеш, шефе – съгласи се шофьорът. – Да
обърна?
– Не, не. Карай към службата. Първо да видя как са
работите.
– Да отидем сега, всички доктори са там. Ще свър-
шим за половин час и ще се върнем. Няма да се прова-
лят работите за половин час.
– Така е, обърни – нареди Коци. Сърцето му пър-
хаше като птица. Струваше му се, че е заради срама,
който преживя. Разтвори шинела и сякаш си пое въздух
по-лесно. Бръкна в джоба на панталоните.
– Добре ли го нагласи, шефе – пошегува се шофьорът
и подкара по-бързо. От студа в колата сякаш думите му
замръзнаха на устата.
– Това ми е пълнителят на пистолета, дяволе. – Коци
реши да затопли разговора до болницата. – Забравих да
ти кажа да ми го пъхнеш в оръжието, да не си изцапам
ръцете със смазка.
– Стигнахме, шефе. Пил ли си кафе?
– Пих, а май не е добре за кръвното – отговори Коци
и се загледа в колата, която преминаваше през море от
дъждовна вода към военната болница. Двамата се раз-
делиха вътре в белия коридор.
– 150 на 80 – каза лекарят, който го преглеждаше. –
Взимате ли нещо за кръвното?
– Взимам хапчета, снощи ги пих два пъти, защото

500
хич не ми беше добре. За срамотиите, повърнах пред
децата, като някой пияница от кварталната кръчма, като
някой циганин – каза засрамено Коци.
– Не е срамно човек да е болен, другарю Коци – въз-
рази лекарят.
– В тези трудни времена, докторе, направо си е срам-
но. Сега сме на първа линия на фронта. Викам си, от
възрастта да е… Млад съм още. На фронта грип не те
хваща, хваща те куршумът.
– И кръвното убива, другарю Коци – усмихна се док-
торът.
След тази забележка Коци млъкна. Каза на шофьора
да се обади в службата да каже, че ще закъснее, и да
остане да го чака, докато свърши вливането на лекар-
ствата. Изправи се до седнало положение в болничното
легло със замаяна глава. Неусетно беше заспал дълбо-
ко. Опита се да си спомни каква работа има през деня.
Попипа се за колана и скочи от леглото. Калъфът беше
на мястото си, но разкопчан. Отиде в тоалетната да се
облекчи и да се наплиска с вода на чешмата. Когато си
вдигна панталоните и си затегна колана, установи, че
пистолетът не е там. Стресна се, но не много. Пред очи-
те му изникна шофьорът с пистолета му в ръка, покрит
с военната шапка.
– Какво каза докторът, шефе? – попита обезпокоен
шофьорът.
– Трябва да взимам лекарства и край с ракията и ци-
гарите, от сега нататък само ликьор – засмя се Коци.
Шофьорът също се засмя.
– Ликьорът е целебен, сигурно и докторът го пие.
Къде отиваме, шефе?
– В службата. – Коци го потупа по рамото, когато
той му подаде пистолета. – Дай го тук.
– Да го държа аз, шефе? – предложи шофьорът. – Ис-

501
каш ли още малко да си починеш?
Коци го остави у него.
– Експертизата, другарю командир – каза му на изхо-
да дежурният лекар.
– Каква експертиза? – учуди се Коци и я взе.
– Трябва да си почивате на легло една седмица. По-
сле елате за допълнителни изследвания. Хубаво би било
да останете няколко дни при нас в болницата – обясни
докторът.
– В никакъв случай, имам много работа – отсече
Коци.
– Както искате – съгласи се докторът. – Въздържайте
се от употреба на алкохол и по възможност намалете
цигарите. Трябва да взимате лекарствата в определения
час.
При тези думи Коци си погледна часовника.
– Както кажете, докторе. – Реши да достави удо-
волствие на лекаря и си тръгна.

***

Едмонд влезе в стаята с туткала и започна обичай-

ната процедура. Свали си обувките и чорапите, остави
разтворен чадъра при другите. Дървата в печката пука-
ха.
– Намокрихте ли се? – Исмаил влезе с цигара в ръка.
– Защо, теб дъждът не те ли мокри? Този е като за-
харче, не трябва да стои на дъжда – пошегува се един от
дърводелците.
– Аз дойдох рано, запалих огъня и вече се изсуших.
Едмонд, ела с мен да прегледаме плана и да започнем да
товарим по колите.
Двамата излязоха от стаята с туткала.
– Няма ли да идва днес някой от началниците? – по-

502
пита Сюлейман.
– В производството са – отговори Исмаил. – Затво-
ри вратата и седни да пийнем по едно. – И той извади
бутилка ракия изпод купчината с изрязани картонени
букви. Пийнаха.
– Много ли е зле положението? – попита направо Ед-
монд.
– Изобщо не е зле. Казаха ми, че ще ги подържат
малко в производството, за да опознаят истинския жи-
вот, после ще ги върнат на началнически позиции, само
че не в Тирана. Ако се държат добре. Сигурно около две
години. Да видим кого ще ни сложат за директор.
– Нещо като интерниране…  – не довърши Сюлей-
ман.
– Има и затвор! Интернирането е цвете! – опита се
да го обърне на шега Исмаил. Недей да споменаваш за
въжето в дома на обесения, каза му отвътре Мали. – Не
бе, Сула, не – стана сериозен той. – Това е нормална
смяна на кадрите. Сега, когато си тръгнаха китайците,
ще сменят ръководството на много места. Както когато
си тръгнаха руснаците. С толкова се отърваха.
– Така е, по-рано са разстрелвали хора и за по-дреб-
ни неща – облекчено въздъхна Едмонд при мисълта за
смяната на кадрите. – Ами ние?
– Какво ние?
– Ние бяхме единствените извикани на разпит в по-
лицията, как какво ние?
– Стига и ти с тая полиция. Свърши се, край. На, пий-
ни си, че е студено. Един селянин ми я донесе тази ра-
кия, зет му от Скрапар я бил направил. После се сетих,
че той е селянин от Тирана…
– Хубава е ракията.
– Моля ти се, кой от Скрапар ще се ожени за селян-
ка от Тирана? Какъв е тоя селянин, има три кокошки и

503
две змии. Селянинът от Скрапар е истински воин, пие
ракията направо от казана. – И той надигна шишето и
го подаде на приятеля си. – Пий, пий, днес сме сами. Аз
съм директор. – И се засмя.
– Не те ли е страх? – попита го Едмонд и си помисли,
че в този момент по-добре да е пиян.
– За ракията ли да ме е страх?
– Не, да си изпълняващ длъжността директор.
– Защо, да не ме хване и мен смяната на кадрите ли?
Не ми се вярва. Пък и кой ще дойде да върши моята ра-
бота за такава заплата?
– Така си е – успокои се Сюлейман и си помисли, че
наистина малката заплата е силна крепост в тази ситу-
ация.
– Занесе ли портрета за изложбата?
– Не, мислех днес да го нося, но вали. Имам две неща
да нося.
– Имаш два портрета?
– Не, ще нося и онази композиция с партизаните, коя-
то ти показах. Нали е юбилей. И да не ги вземат и двете,
ще вземат или портрета, или композицията. Портретът
стана хубав, не си го виждал.
– Може да мина да го видя, като свършим работа.
Имаш ли рамка за портрета?
– Нямам, ще направя. На композицията няма да сла-
гам рамка, много е голяма. Ти задели някоя пара, че не
се знае, може да ми потрябва. Рамките са скъпи, а не
искам да я правя тук, да не тръгнат слухове.
– Добре, може и така. Голямата я опъни на подрам-
ка, няма да имаш време за повече. За портрета обаче аз
имам тук няколко рамки от портретите за училищата.
Ще ги извадя от инвентара като счупени, ще ги платиш
като дъски, после ще си ги оразмериш и сглобиш сам.
– Чудесна идея, ще ги платя, да. Обаче ми се развали

504
и подрамката.
– Ще вземеш няколко дъски оттук и ще си направиш.
Ще измериш диагоналите и ще отрежеш прецизно с
трион. Имаш четири диагонала да направиш. Дъските
са борови.
– Осем, защото има и от обратната страна.
– И с нож за хляб можеш да ги нарежеш – каза Ис-
маил.

***

Коци пристигна в Министерството на вътрешните

работи и с мъка успя да слезе от колата. Шофьорът му
предложи два пъти да му помогне, но той отказа. Реши да
се стегне. Закопча шинела и тръгна да се изкачва по стъл-
бите с натежали като камък крака, като се подпираше на
парапета. Лицето му беше посивяло и сякаш в сивото се
бяха разтопили всички цветове на времето, неоновите
лампи на болницата, със серума от системата, и на любо-
вта от тази сутрин, с дъх на мърша от загниващата есен.
– Командир Коци, трябва да се явите в службата на
другаря Рамиш – каза му дежурният на входа още щом
пристъпи, и му връчи един запечатан плик.
– А ти откъде знаеш? – попита Коци с подозрение.
– Тъкмо ми се обадиха по телефона, другарю Коци,
точно като влизахте.
– А ти каза ли им, че съм пристигнал?
– Казах, другарю Коци. Наредиха ми да се обадя в
службата на другаря Рамиш, щом пристигнете.
– А ти как разбра, че не съм в службата, като сега
поемаш дежурството? – каза строго Коци.
– Шофьорът ви ми каза, другарю Коци. Уведоми ме,
че не сте добре и сте в болницата. Как сте сега, ако поз-
волите да попитам, другарю командир?

505
 – Добре съм. Тръгвам веднага, кажи им, ако се оба-
дят – каза Коци объркан. После тръгна обратно към ко-
лата, където шофьорът го погледна уплашен.
– Добре ли си, шефе? Да се върнем в болницата! Не
трябваше да си тръгваш така бързо. Човек не може да
си играе със здравето си.
– Тръгвай към Рамиш, че ме е търсил – нареди Коци.
– Веднага! – отвърна стегнато шофьорът и тръгна с
обичайното свистене на гумите, когато разбереше, че
нещо е спешно или на високо партийно ниво.
Коци не закачи шинела си на портмантото в преддве-
рието на кабинета на висшия член на Политбюро. Още
му беше студено.
– Заповядай, Коци, сядай, как си? – посрещна го Ра-
миш, ръкува се с него и го придружи до стола срещу
Авни, който стоеше усмихнат и с разтворени папки
пред себе си.
– Добре съм, другарю Рамиш – каза Коци почтител-
но, за да придаде нужната официалност на разговора с
надеждата да забрави за болницата. Чувстваше се дос-
татъчно зле и без да се сеща за престоя си там.
– Съобщиха ми, че си бил в болницата, вярно ли е? –
припомни му все пак Рамиш. – Искаш ли кафе, или чай,
ще поръчам да ти донесат от бюфета.
– Не, не, добре съм. Прегледа ме докторът, изписа
лекарства. Всичко е наред. Давайте да видим работата.
– Ама какво ти каза, Коци? Ще почака работата пет
минути за стар другар като теб. Другар от планината.
Аз и на доктора ще се обадя, няма да оставим така тая
работа. Ще намерим най-добрите доктори, ако трябва в
чужбина… Партията няма да пести за здравето на един
от най-добрите си хора!
– Кръвното, другарю Рамиш. Малко ми е високо
кръвното.

506
 – Трябва да спреш цигарите, Коци, много пушиш, ми
се струва – посъветва го Рамиш.
– Когато имам много работа, пуша…  – съгласи се
Коци с надеждата да сменят темата.
– И ракията, другарю Коци – подхвана и Авни. –
Май и ракийка пийвате повече, ми се струва – имитира
той репликата на Рамиш, от което Сталин вътре в Коци
реши, че тоя недорасляк се държи с него като на разпит.
Коци спусна ръка към пистолета и от празния калъф в
гърдите му зейна яма. Сталин изчезна заедно с костюма
си с нашивки на генералисимус. Коци вдигна лявата си
ръка и се поглади по мустаците, а дясната сложи до сър-
цето, да го държи на мястото му.
– Ако си добре, да започваме – каза Рамиш. – Да из-
вадим досиетата и да видим докъде сме стигнали с опе-
ративната работа по лицата от списъка. Няколко души
вече са били на разпит, нали така? – И той отвори пап-
ката пред себе си, а Авни старателно постави списъка
отляво, а показанията – отдясно. После погледна пред-
извикателно Коци, от което кръвното му скочи на 200. –
Коци, носиш ли материалите?
Тези се подиграват с теб, каза си Коци. По-добре
се направи на болен. Ако трябва, поискай извинение и
тръгвай. В крайна сметка току-що си излязъл от болни-
цата.
– Я да ти донесат един топъл чай. – И Рамиш вди-
гна телефона. Коци замълча, за да спечели малко време
да си събере мислите. Чаят пристигна веднага, сякаш
сервитьорката на Централния комитет беше чакала зад
вратата. Облечена в черно-бял костюм, какъвто носеше
директорката на туризма, тя постави с поклон чая пред
него.
– Трябва да съм ги оставил в колата – оправда се
Коци.

507
 – Виждам, че не си в състояние да продължиш,
Коци – каза със съчувствие Рамиш. После хвана теле-
фона и нареди с висок и заповеднически тон: – Доведи
ми доктора, веднага.
– Няма нужда, Рамиш – Коци престъпи протокола, –
сам ще отида. Долу е колата с шофьора. Вярно, че док-
торът ми каза да остана няколко дни вкъщи на легло, но
рекох да приключим този случай, че се проточи. Разбра
се кой за какво е отговорен, другарите признаха, парти-
ята се произнесе. В крайна сметка се оказа технологи-
чен инцидент, без особено големи финансови и полити-
чески щети за държавата.
– Партията се произнесе, Коци, но не за всички. За-
това сме се събрали да обсъдим къде се крие врагът,
кой е врагът, който може отново да се появи утре и да
нанесе щети… Трябва да отрежем главата на змията.
Защото, ако сега се укрие, не се знае после колко може
да ти навреди. Ще се скрие в дупката си, ще чака да съ-
бере отрова, да º пораснат зъбите и пак ще те атакува.
– Ако говориш за онзи нехранимайко, който сам се
нарича Едмонд, кажи ни защо смяташ, че не е враг? Зна-
еш ли нещо, което ние не знаем? Кажи ни го сега, затова
сме се събрали – каза Авни и Коци разбра, че това са
думи на Рамиш.
– А, не, за мен всички онези реакционери от града
са врагове… Изобщо нямах предвид това – каза Коци,
като наблюдаваше Рамиш, който кимаше в знак на съ-
гласие, както беше кимал и на думите на Авни. Явно
този Едмонд беше труп, за който се търсеше гроб. –
Прав си, Рамиш, днес не съм в състояние да отсъждам
правилно. От кръвното ми се е качила кръвта в главата
и ми замъглява мислите.
Рамиш го погледна строго, а Авни се изви като змия
над досиетата.

508
 – Иди да си починеш, Коци. Наистина не си в до-
бро здравословно състояние, за да отсъждаш сега. Иди,
почини си, както ти е казал докторът, а пък в крайна
сметка по този случай работи и Авни, а и други хора.
Войници като мен и Авни партията има много. Но ня-
маме командири като теб. Трябваш ни в добро здраве.
Този случай вече е ясен, и един квартален полицай ще
го разреши, понеже работата си я свършил ти.
– Добре, Рамиш, тръгвам. Наистина не се чувствам
добре. Колкото до онзи… – и той погледна към Авни, –
Коци е екзекутирал за партията хиляди врагове, ще ек-
зекутира още хиляди.
Двамата замълчаха, на Коци му се стори, че от ува-
жение или от страх. Пред очите му изникваха главите
на партийците с дупки от куршуми с всяка стъпка, която
правеше, с всяка дъска от паркета, която изскърцваше
под краката му. Когато отвори вратата, се обърна.
– Довиждане, извинете ме. – А в ушите му прозвуча-
ха думите им: „Остарял е, болен е, сърцето му вече не
работи, дори оръжието не си носи“.
– Всичко хубаво, Коци. Не се притеснявай, работата
е свършена – каза Рамиш и Коци си тръгна почти об-
лекчен. Сякаш тежест падна от раменете му, а кръвното
веднага се нормализира. По-добре, че стана така, каза
си той, качи се в колата и каза на шофьора да го закара
вкъщи, защото не се чувства добре.
– По-добре в болницата, шефе, как ще стоиш сам
вкъщи.
– Вкъщи, вкъщи, ей сега ще се прибере и жена ми.
Ако има нещо, ще ти се обадя.
– Както кажеш, шефе.
Шофьорът го проследи с очи как се качва по стълби-
те, после си тръгна.
Коци се опъна в леглото заедно с шинела. Кобурът

509
му убиваше и го свали. Той падна празен на пода, почти
безшумно, и той го остави там като непотребна вещ. По-
мириса си ръцете, да не би да е останала смазка по тях.
Стана, изми се и си свали шинела. Стана му студено, взе
го и се наметна. Седна на кухненската маса и запали ци-
гара. Издуха замислено дима надолу, той тръгна натам,
накъдето беше получил заповед от устата, и се удари
в корема му, в краката и след това се разпръсна наго-
ре. Коци се чувстваше така, сякаш в него гореше огън.
Щом дръпнеше от цигарата, в корема му нещо пламва-
ше. Загаси я, после се сети нещо, излезе на терасата и
изхвърли пепелника. Навън ръмеше и лицето му се на-
влажни. Капките вода сякаш паднаха на горещ котлон,
стори му се, че направиха фссс. До него долиташе шум
от коли и гуми. Извади лекарствата от джоба, сложи си
едно хапче в устата и влезе в кухнята за вода. Взе цига-
рите и излезе на балкона на въздух. Тялото му гореше, а
краката му бяха ледени. Влагата пълзеше по него, но от
това главата му не се охлаждаше. Стоеше неподвижен,
лекият дъжд го освежаваше. Запали цигара, дръпна мал-
ко, но не му вървеше. Изгоря така, в ръката му. Главата
му започна да изстива, а краката – да се вдървяват. Със
старческа стъпка отиде в кухнята и легна на дивана.
Зави се с тежкия шинел. Сети се за празния кобур. Къде
ли съм си оставил пистолета, замисли се той. После се
сети за шофьора и се успокои. Патроните. Пъхна ръка
в джоба, за да намери пълнителя. Два пъти го обърка,
първо с голямата тока на военния колан, а после с мъж-
кия инструмент. Не си остарял, Коци, засмя се вътреш-
но. Дори и болен, пак си пушка. Опита се да мисли за
нещо, колкото да минава времето, докато се върне жена
му. Трябваше да остана в болницата, струва ми се. По-
сле белите чаршафи и миризмата на хлор му напомниха
за заравянето на труповете. Лицата на убитите преми-

510
наваха пред очите му като залп. Всички с дупка в гла-
вата. Падаха върху проядените чаршафи. Този спомен
съвсем го смаза, той отвори очи изтощен. Тялото не
му се подчиняваше. Мислите му препускаха с ритъма
на влак и в тях се появяваха лицата на разстреляните.
Смъртно бледи, безкръвни, черно-бели. Попадна в един
малък свят, в който имаше само няколко души с пушки.
Валеше сняг, беше тъмно, на дългите светлини на авто-
мобилните фарове бяха отрядът за екзекуции, жертвите
и той. Времето в този свят беше безкрайно. В средата
на бялото поле имаше дупка. Там бяха стрелките на ча-
совника. Той тиктакаше на ухото му, часовете се редяха
като числа, времето течеше, както прави обикновено.
Сърцето му биеше. Жив съм, опита се да си вдъхне ку-
раж. Чакаше жена си с туптящо от нетърпение сърце.
Пред очите му притъмня и се появи лицето на Сю-
лейман. Той сочеше с пръст друг човек на име Едмонд,
натикан в затворническата кола, на път за реката, къде-
то разстрелваха осъдените. Народният съд, каза си той,
сякаш пееше свещена сура, която щеше да го предпази
от страданието. Класовата борба, продължи да изрежда
по свещената книга, която щеше да заличи злото. Сър-
цето му убиваше в гърдите като оръжието на колана
лятно време. Той напредваше с колата на министер-
ството в нощта на екзекуцията и мислите му затъваха
все по-дълбоко в нощния мрак. Докато всичко остана
без време, без топло и студено, без предмети. Въздухът
беше като вълна, изпредена на хурка. Искаше да хване
нишката на мислите си, но в тъмнината не можеше да
открие ръката си. Протегна се да вземе пистолета, но
кобурът беше празен.
– Коциии! – изкрещя жена му от коридора. Бялото
от престилката на лекаря от екзекуциите се разстла по
тавана. – Коциии! – разтърси го тя.

511
 – Добре съм бе, жена. – Той сам се учуди, че успя
да проговори. Тя замълча. Обгърна главата му с ръце,
но Коци се отдръпна, стори му се, че търси дупката от
изстрела. Това, което обикновено той правеше.
– Коци, какво ти е? Ей сега ще извикам доктора. Къде
са ти лекарствата?
– Изпих ги – отговори той и се опита да стане. Тя му
помогна да се изправи.
– Иди да си легнеш на леглото – каза тя и започна да
си гризе ноктите. – Какво ти е? Боли ли те някъде? Ей
сега ще дойде линейката.
– Стой тук! – сопна º се Коци и вдигна ръка към мус-
таците си. Търсеше Сталин вътре в себе си и не можеше
да го открие. Имаше само една счупена дървена рамка
с боя, която се разливаше вътре в него от дъжда, който
валеше навън. Студено, сиво. Съпругата му вдигна от
червения килим с орлите празния кобур.
– Къде ти е пистолетът, Коци? – И потрепването в
гласа се смеси със стенанията на времето.
– При шофьора, спокойно – каза той. Мозъкът му
работеше дотолкова, че да разбере притеснението º, без
да има нужда тя да го изкаже.
– Да не са ти взели пистолета, Коци? Да не са те
уволнили заради онова момче? – избухна в сълзи тя, но
това никак не го умилостиви. Струваше º се низко ней-
ното държание в момента, в който вътре в сърцето му,
празно, след като Сталин го напусна, правеше пуф-паф
и тик-так бялото свидетелство на доктора от екзекуци-
ите. То се пишеше най-накрая и се подписваше от този,
който е дал заповедта за разстрела, този, който е издал
присъдата, този, който е отправил последния изстрел, с
желязна воля в изпълнение на заповедите на партията:
мъртъв е!
– У шофьора е, ти казах! – Той събра сили. – Ще си

512
полегна, не се чувствам добре.
– Да извикам ли линейката, Коци? – попита го тя.
– Не, не, добре съм. Ще полежа, от болницата ми
предписаха режим на легло. – И той се мушна под де-
белия юрган от червен атлаз. Когато положи глава на
възглавницата, видя разкопчаната яка на униформата
си и промърмори почти радостно: – Поне ще умра във
военната униформа.
– Надигни се малко да ти сложа пижамата. – Жена му
пристигна. – Обадих се на линейката. Добре ли си?
– Добре съм, много добре, сигурно е от това, че не
спахме тази нощ – успокои я той. – Не се притеснявай
толкова, пих си лекарствата.
– Заради това момче ли си разстроен, Коци? – попита
го с необичаен глас тя.
– Моля ти се, как пък не! – нарочно удебели гласа си
той, за да прозвучи като заповед. – Само че това момче
наистина няма никаква вина. Никаква!
– Същият, дето се напикал в гащите в районното? –
усмихна се тя, за да му достави удоволствие.
– Не съм казал, че се е напикал. Просто се изпусна –
поясни той.
– Ей сега ще дойде докторът – каза тя и продължи да
говори, за да го държи буден. – Голяма работа! Изпус-
нал се е, защото е виновен. Защо ние, комунистите, не
се изпускаме? Защото сме от партията. Защото обичаме
партията, живота си даваме за нея.
Коци събра сили да се надигне от възглавницата и да
я погледне по-добре. Почувства се като герой.
– Слушай какво, аз на война съм ходил за партията –
упрекна я той, а тя си загриза ноктите.
– Ей сега ще дойде докторът. Или да се обадя на Ра-
миш? – И тя хвана устата си с ръка.
– Рамиш ми каза, че ще ме изпрати в чужбина на

513
лечение, разбра ли? Направи ми чай, донесе го серви-
тьорката на Централния комитет. – Така той вдъхна си-
гурност на съпругата си, че е същият онзи командир, за
когото се е омъжила.
– Ще отидеш, Коци, целия си живот си посветил на
партията – каза тя и ослюнчи облекчено ноктите си. –
Нали не си отказал предложението?
– Не съм, разбира се.
– Ох, добре. Помислих си, че може да си отказал.
Партията те обича, Коци! Ето, Рамиш ти го е показал.
Другарят Рамиш, нали сте другари от войната? – каза
му тя с ръка на устата, сякаш да задържи предсмъртния
си вик.
– Не съм отказал, но и тук си имаме лекари. Освен
това съм по-добре сега с лекарствата – каза той, обзет
от колебания.
– Че защо ще отказваш на партията? Ще отидеш,
ще ни донесеш по нещичко – за зестрата на дъщеря ни,
нещо и за сина ни… – размечта се тя.
– Моля ти се, с държавни пари? – смъмри я Коци.
– Полага ти се, Коци, бил си партизанин, ходил си из
страната в най-тежките времена. На теб ти възложиха
да унищожиш врага.
– Партизанин, казваш… Вече не съм партизанин.
– Как да не си? Партизанин си!
– Аз съм онзи, който убива хора за държавата и за
Рамиш.
– Какво ти става, Коци? Никога не си говорил така.
Изпълняваш си дълга, браниш партията. Пак ли за оно-
ва момче мислиш? Ако е за него, добре, ще го обичаме
като наш човек… – предизвика го тя и впи зъби в но-
ктите си.
– Като наш човек? Какви ги приказваш?
– Ами ако е твой син… – И тя млъкна.

514
 – Полудя ли? Казвам ти, че искат да го осъдят не-
винен. И навират оня подмазвач Авни да ми измъкне
службата от ръцете. Това ли е партията, която създадо-
хме? Да ме изпратят в чужбина на лечение, като дори
не наближавам възрастта за пенсия? А онзи да го вка-
рат в затвора без вина! Всички, които бяха разстреляни,
бяха виновни. Хак им беше куршумът! А този нищо не е
направил! Просто лош късмет. Жена му била курва. За
щастие или нещастие, скъсал с курвата.
– Голяма работа, Коци. Хората се разболяват. Дър-
жавата иска да ти помогне. Не съм те чувала да говориш
така за работата си, Коци. Това показва, че… Ей сега
ще дойде докторът. Ще ти стане по-добре. После ще го-
ворим. Какво да се прави, такъв е животът. Ние все пак
идваме от войната!
Коци мълчеше уморен, а тя си гризеше ноктите.
– Той няма никаква вина. Ние сме били партизани,
били сме на война. Човекът се изпусна, това няма ни-
какво значение… Същият хлапак като нашите е.
– Какво искаш да кажеш? Същият като нашите
деца?! – огорчи се тя.
– Ами да, същият – потвърди той и сълзите º рукнаха
като по заповед отгоре. – Нали всички трябваше да сме
равни? Така започнахме всичко, да сме равни, а какво
излезе? – И Коци се хвана за сърцето.
– Дръж се, Коци, сега ще дойде лекарят! Ти си наши-
ят живот! Нашият и на партията… Какъв е тоя Авни,
някакъв тарикат, някакъв дрипльо…
Коци мълчеше. Пред очите му чернееше. Не можеше
да помръдне – и от срам, и от слабост. Ще повърна в
леглото, никога не ми се е случвало такова нещо, про-
плака той вътрешно. Ще стискаш, мъж си, окуражи се
той.
– Я ми донеси една чашка, от лекарствата май мно-

515
го ми падна кръвното – усмихна се той повече за да º
вдъхне смелост. Тя му донесе и той я гаврътна навед-
нъж. Стана му кисело и остави чашата на нощното
шкафче. Погледна жена си, която бършеше праха от го-
лемия скрин, сякаш º доставяше удоволствие да чисти
нещо много мръсно. Мълчеше, а киселините му пареха
в гърлото и в гърдите. Там засядаха и думите, докато
станат готови да бъдат изречени. Точните думи. Той
чувстваше как злото приближава в този черно-бял свят
и го чакаше с очи, втренчени към вратата на спалнята.
От далечината се приближаваше вой на сирена, плаче-
ше в дъждовната нощ. От звука и светлините той дойде
на себе си и светът стана цветен. Първото нещо, което
видя, беше кобурът до краката му. Чу звънеца на врата-
та. Децата се втурнаха да отворят. После видя лекаря в
бяла престилка да идва към брачното легло. Стори му се
като надгробен камък на падналите герои, а червеният
юрган – като мраморна плоча. Съпругата му си гризеше
ноктите, хлипаше тихо и прегръщаше дъщеря им. Си-
нът им стоеше от другата страна с вдигнати ръце, без
да знае защо. Коци искаше да каже нещо, но думите не
излизаха.
– Коци, докторът дойде, кажи нещо – изхлипа жена
му.
– От какво се оплаквате? – попита лекарят.
– От кръвното, каза – отговори вместо него жена
му. – Днес е бил в болницата, изписали са му лекарства.
Коци, разкажи на доктора.
– Дайте си ръката да измерим кръвното – каза лека-
рят. Коци извади ръката си изпод юргана, а съпругата
му нави ръкава на военната риза. – Сто и осемдесет…
Кога за последно взехте лекарството?
– Не знам – отговори жена му.
– Не знам – проговори и Коци, – някъде към обяд, но

516
не можах да видя колко е часът.
– Чувате ли ме добре? – попита докторът, а Коци ки-
мна. – Но нямате сили да говорите?
– Нямам – потвърди Коци.
– Трябва да ви закараме в болницата да ви прегледа
специалист. Трябва да ви приемем спешно. Можете ли
да се движите, или да донесем носилката? – попита док-
торът и по тона като към случаен пациент Коци разбра,
че положението е по-тежко, отколкото изглежда. Няма-
ше никаква сервилност в гласа на лекаря.
– Не, не, ще сляза сам. Няколко стъпала са – каза той
и си помисли: да не би да е реакционер този доктор?
Зачуди се. Това му достави удоволствие и си помисли,
че се оправя. Вътре в себе си различи плътната сянка
на мустаците на Сталин. Празната рамка, която беше
усетил в гърдите си като решетката на затворническата
кола, сега се изпълваше. Жена му и синът му го намет-
наха с големия атлазен юрган.
– Покрий го добре да не настине до болницата, стига
му кръвното – викна майката на сина. Коци хвана два-
та края на юргана, без да се противи, и тръгна надолу
по стълбите като голяма червена гъсеница, подпиран от
любимите си хора. Лекарят вървеше след тях по бялата
си престилка и пръхтеше от студ. Червената мраморна
плоча следваше Коци по стълбите, докато слязоха долу
и се качиха в линейката. Жената на Коци плачеше заед-
но с дъщерята.
– Вървете горе и се облечете, после тръгвайте за
болницата да донесете чаршафи – нареди тя на децата. –
Не се знае колко ще се проточи тази работа. Намерете
някаква кола, не ходете с автобуса.
– От колко време има оплаквания съпругът ви? – по-
пита докторът, като попълваше документите.
– От онзи случай с боята, случая на онова момче –

517
каза объркано тя.
– Еее – избуча Коци изпод юргана и вдигна ръка към
мустаците си. – Докторът пита за кръвното.
– От известно време – обърка се още повече жена му.
Докторът си записа нещо и се обърна към прозореца с
изрисувана чаша и увита около нея змия. Беше показала
зъбите и езика си, сякаш се подиграваше на чашата със
столче, че е прекалено буржоазна. Линейката тръгна и
сирената º зави. Започна бомбардировката, помисли си
Коци.
Пътуваха мълчаливо. Докторът му премери пулса.
Жена му плачеше без глас, само сълзите º се стичаха.
– Много е зле – прошепна тя.
– Не се притеснявайте, ще се оправи – обнадежди
я лекарят от бърза помощ. Линейката спря. Извадиха
Коци като голяма червена гъсеница и го положиха на
първото легло. Дойдоха и други лекари. Тя взе юргана,
сгъна го и застана настрани. Болничните легла я плаше-
ха. После пристигнаха децата и взеха юргана. Тя чака-
ше с чаршафите да му постели леглото, но лекарите не я
пуснаха. Постоянно влизаха и излизаха облечени в бяло
хора. Жената и децата се умориха и седнаха на дърве-
ната пейка, направена по държавен стандарт, съвсем
същата като всички останали пейки по столове, сватби,
официални събития, в селата, градовете, в центровете
за обучение на масите. Дълга два метра, боядисана в
сиво, с крака в триъгълна форма. В коридора миришеше
на неизсъхнала боя.
– Леко със стената да не боядисаш юргана – каза си-
нът.
По дяволите юргана, помисли си тя, но не каза нищо.
Сети се за боята. Вдигна ръка към устата си, за да си
изгризе ноктите, но имаше само разкървавено месо.
Притисна към гърдите си чаршафите, снежнобели и из-

518
гладени като риза на младоженец. Тук-там остави малки
червени точици кръв, като бълхи. Ядоса се на себе си,
но бързо º мина. Огледа се наоколо. Успокои дъщеря
си, окуражи сина си, погледна нагоре и видя портрети-
те на четиримата класици* в дървени рамки. Висяха на
входа на спешното отделение срещу големия портрет на
Енвер Ходжа, сякаш контролираха кой влиза жив и кой
ще излезе мъртъв. Начело на всички беше ръководите-
лят. Класиците, подредени в редица, с глави, обърнати
в една посока, гледаха към портрета в дъното на кори-
дора, където имаше две заключени бели врати със стък-
ла, в които никой не влизаше и не излизаше. После от
вратата до класиците излезе докторът и º направи знак.
– Положението е тежко, но пациентът се подобрява
от лечението.
– Ще умре ли, докторе? – попита уплашено тя, но
много тихо, за да не чуят децата.
– Не, не, няма опасност, доколкото можем да пре-
ценим за момента. Чакаме изследванията – успокои я
той. – Можете да го видите. Днес ще остане в реанима-
цията, утре, като дойде професорът, ще видим.
– Коци никога не е боледувал. Той е партизанин. Има
важна партийна работа. Не може да стои така, без да
има ясен отговор. Чака го другарят Рамиш, днес имаха
среща, имат работа… – разказа му тя кой всъщност е
мъжът º.
– Много добре знам кой е другарят Коци, успокойте
се. Партията ни е уведомила. Взели сме всички мерки.
Сега можете да го видите, да ви стане по-спокойно. За-
повядайте, влезте.
Тримата влязоха и тя застла леглото с позволение на
лекарите. Така изглеждаше по-чисто. После с помощта

* Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин. Б.пр.

519
на сестрите и лекарите го повдигнаха и го сложиха от
леглото на бърза помощ върху домашните чаршафи.
Сякаш по команда и тримата се разплакаха, но когато
той се разбуди и дойде в съзнание, веднага спряха и се
усмихнаха.
– Мирише на боя – каза Коци и вдигна ръка към мус-
таците си. Тя отиде до него, а дежурният лекар скочи да
º помогне.
– Как сте, другарю Коци? Нещо притеснява ли ви?
– Мустаците…  – простена той. – На мен ли ми се
струва, или наистина ги няма?
– Наложи се да ги обръснем, другарю Коци, за да
можем да поставим тръбата с кислорода – обясни упла-
шено лекарят.
– Обръснали са ми мустаците, жено, как им позво-
ли?!
– Ние бяхме в коридора, Коци, нищо не знаехме –
оправда се жената.
– От удара е – обясни º тихо лекарят.
– Удар?! – втрещи се тя.
– Предполагаме, че е получил мозъчен удар от ви-
сокото кръвно, но не се притеснявайте, ще се оправи.
В болница е, бързо сте го докарали, точно навреме.
Всичко ще мине. Млад е още, няма да има усложнения –
утежни малко речника лекарят и излезе.
– Коци, добре ли си? – каза тя в ухото му.
– Е де, е де! Добре съм. Не чу ли какво каза докто-
рът? Млад съм. Ще се справя!
Доктора го бяха извикали някъде. Жената взе един
стол и седна до печката. Стояха дълго така, докато де-
цата не рухнаха върху болничните чаршафи. Тя остана
будна. Галеше с върха на пръстите си капчиците кръв,
които беше оставила върху белите чаршафи. Коци ди-
шаше леко. Като здрав човек, но с тръбичка в носа. По

520
едно време дойдоха да сменят системите.
– Ще трябват дрехи за преобличане – каза лекарят, –
от системите може да му се доходи. Разбирате ли, дру-
гарко?
– Да му се доходи навън в това време? – попита тя
леко обнадеждена.
– Да му се доходи по нужда. Разбрахте ли? – обясни
докторът и този път тя разбра. Събуди децата, даде им
пари за такси и ги прати да вземат дрехи за Коци.
– Объркани сме – извини се тя на доктора, след като
изпрати децата. – Тъкмо се прибрахме от работа и ето
къде се озовахме.
Докторът отиде да погледне Коци, прегледа кисло-
рода, премери му пулса и седна на стола до него. Така
стояха двамата, докато докторът се облегна на ръката
си и се унесе в сън, като няколко пъти се стряскаше.
– Отидете да поспите, докторе, аз съм тук, ще ви
извикам, ако има нужда – предложи му тя, докато си
мислеше, цивилна болница, във военна не може да се
случи такова нещо, каквото прави този тук.
– Не, не, отпочинах си – не прие той.
– Но защо стоите тук? – попита тя в опит да разбере
нещо повече за състоянието на съпруга си.
– Такава ми е работата – каза той и излезе до тоалет-
на, като се извини. Тя прекара през ума си всичко слу-
чило се през деня, приближи се до Коци и му прошепна
в ухото:
– Коци, чуваш ли ме?
– Да – отговори º той полумъртъв.
– Пи ли кафе при Рамиш?
– Донесе ми чай сервитьорката – промърмори той.
– А ти изпи ли чая?
– Не, струва ми се – отвърна той.
– Така ти се струва или го изпи? – каза в ухото му тя.

521
 – Не, струва ми се… – повтори той. Тялото му горе-
ше. – Не, не, не го изпих, но какво толкова? Чакай, да не
би да мислиш, че… – Той не довърши. Тя мълчеше. Ог-
леда се да не би някой да ги слуша. Коци се напрегна да
открие чая вътре в себе си. Паниката премина със свис-
тене през него като буря. Беше празно. Само непознати
течности бълбукаха в дълбините на червата му. Дъхът
на последната ракия се надигаше с леки оригвания и му
напомняше за отминалия ден. Изброи наум кафетата,
ракиите, цигарите и се успокои. – Не, не го изпих – по-
твърди категорично.
– Не че нещо, помислих си да не би този чай да ти е
разбъркал стомаха, ти обикновено не пиеш чай… нико-
га – натърти тя, като видя лекаря да влиза. Коци замъл-
ча. Телесните течности и системата, която му вливаха,
се събраха в мехура му. Реши да стиска, докато не се
почувства по-силен, за да стане.
Рамиш да ми е причинил всичко това, помисли си
той. Сякаш съм празен кобур без нищо отвътре… И Ра-
миш да знае това. Аз, който съм убил собственоръчно
толкова врагове на партията?! Жена му се унасяше в
краката му. Докторът беше заспал на стола. Направи
опит да стане. Тя се събуди.
– Коци, какво става?
– Трябва да отида до тоалетната, ти стой тук, аз съм
добре.
– Чакай, чакай, стой тук, ще ти донеса леген.
– Ти полудя ли? В никакъв случай! – заповяда той.
– Тогава ще дойда с теб – предложи тя.
– Така става – съгласи се той. Лекарят стана, но Коци
му даде знак да седне. Отиде сам в тоалетната. Малко
се затрудни с панталона, докато успее да си го извади.
Жена му пъхна ръка, за да му помогне, но той се ядо-
са: – Марш! Ще ни види някой – извика той. – Не съм

522
легнал да умирам, просто пикая.
– Как се чувстваш, Коци?
– По-добре съм.
– Сигурен ли си, че не си изпил чая?
– Не съм го изпил, но и да съм, какво от това? Не е от
чая. Рамиш не би постъпил така с мен, ние сме другари
от войната – каза Коци. Докато се облекчаваше от сис-
темата, си мислеше защо стана светът така черно-бял,
ето, и жена му се беше вторачила в този чай. Отново се
разходи мислено из тялото си, макар че добре си спом-
няше, че не беше пил от чая. Погледна внимателно цве-
та на урината, подуши за някоя чужда миризма. От нео-
новата светлина съпругата му изглеждаше още по-бле-
да от страха, съмненията и безсънието през последните
две нощи. Помисли си, че и той сигурно изглежда така.
Пред очите му отново се появиха лицата на екзекути-
раните. Опита се да се отърси от тези мисли, докато си
закопчаваше панталоните, но когато ги вдигна, пълни-
телят с патроните започна отново да му убива. Състави
мислено списък на тези, които беше убил със собстве-
ното си оръжие. Премести пълнителя към бедрото, така
че да не го усеща. Така няма да личи и отвън, каза си
той и отиде да си легне с помощта на жена си. Зави се
и поиска още една възглавница, за да държи главата му
по-високо. Дойде лекарят да го прегледа.
– Как е, докторе? – попита жена му.
– Има малко температура, но лекарствата, които му
дадохме, скоро ще подействат.
– Какво му е? От кръвното ли е?
– Без да са излезли изследванията, не мога да кажа
точно. Да се е натровил от нещо? Имал ли е повръщане,
или диария?
– Да, вчера повърна.
– А днес?

523
 – Не. Не знам. Коци, повръщал ли си днес, пита док-
торът?
– Не – каза Коци, а мисълта му отново тръгна из тя-
лото да търси чая, сякаш беше плодче от черна беладо-
на, което се изтъркулваше в червата всеки път, когато
се опитваше да го хване. Горчивината, която усещаше в
устата си, усилваше подозренията, които жена му вкара
в главата му. Предишния ден беше пил кафе при Рамиш.
– Чакаме да дойде професорът, обадиха ни се висо-
копоставени лица от партията – каза лекарят и отиде да
провери дали са излезли резултатите от изследванията.
– Остарях и аз – сякаш се оправда Коци, – само ядове
ти създавам.
– Млад си още, Коци, забрави ли какво правихме ми-
налата нощ – засмя се жена му дяволито. – Като двай-
сетгодишен младеж си. Ти си комунист, а комунистите
не остаряват. Сърцето им остава младо. Ето, обадили са
се от партията, така каза докторът.
– Но кой им е казал? – попита Коци. – Ти ли им се
обади?
– Не, Коци, къде ти време да се обаждам в партията –
каза жена му, като се чудеше накъде бие съпругът º с
този въпрос. – Може би шофьорът ги е уведомил.
– Да, сигурно е бил шофьорът… Но той откъде знае?
– Беше тук, Коци, закара децата с колата, после го
извикаха от службата и си тръгна.
– Донесе ли ми „Макаров“-ия?
– Не, не знам… Къде да го остави в тази бъркотия?
За какво ти е сега пистолетът, болестта ли ще убиваш с
него? Слава богу, че само с това се размина.
– Слава богу казва този, който вярва в Господ, жено.
Аз съм комунист. Ние отиваме в болницата, не на църк-
ва. И да умрем, голяма работа, дали сме живота си за
партията  – окуражи я той, но продължаваше да търси

524
топчето беладона из тялото си, както навремето лекарят
търсеше топчето олово в главата на убития.
– Не говори така, Коци. Вярно, ходим на лекар, не
ходим на църква. Още си млад. Имаме деца за женене,
ще станеш дядо, ще остареем заедно… После ще се пре-
селим на оня свят – разказваше му тя, докато ръфаше
разкървавените си пръсти.
– На оня свят? Какъв свят? Ние сме комунисти! Уми-
раме и ни изяждат червеите. За нас няма друг свят. Оти-
ваме на лекар, не при свещеника. За нас няма друг свят,
повярвай ми, много хора съм видял как отиват под земя-
та. Там са всички, там, където сме ги заровили, можеш
да отвориш гробовете. Там са, докато земята не ги раз-
ложи и не ги погълне. Само костите остават от живота,
изпълнен с борба и радост. И името на камъка.
– И всичките тези тревоги за едно момче, което дори
не познаваш? – смени темата тя. – Каза, че нямаш нищо
общо с него, и аз ти вярвам, никога не си ме лъгал. Защо,
Коци? Какво различно има той? Министри и командири
са били разкривани като врагове, а този е роден враг.
Учудваш ме!
– Може да е роден враг, може да произхожда от тако-
ва семейство, но има човешко достойнство. Искаш ли да
знаеш защо постъпих така?
– Да, Коци, кажи ми!
– Защото го преследват заради това, че жена му е
дъщеря на партиец.
– Ами че той е дегенерат! Такива трябва да бъдат
осъждани!
– Недей така! Казвал съм ти и преди, не се прави на
разсеяна! Хванал я е в изневяра, докато са били сгоде-
ни.
– Може да е излъгал. Враговете винаги лъжат.
– Има писмени показания от кварталния полицай.

525
Свидетелствал е в съда.
– Какъв мъж е тоя, дето жена му шава, докато са сго-
дени? Плюс това, били са само сгодени. Може да е срещ-
нала любовта си след това. Защо са били в съда, женени
ли са били? Че той не е бил при жена си, какво очаква?
И да са били женени, голяма работа. В комунистическия
строй има любов! Свършиха онези времена.
– И къде е срещнала любовта, в леглото на свекър-
ва си, в къщата на мъжа си? Ти добре ли си? Човек за
едната чест живее! Какво сме ние, да не сме животни? В
леглото на свекърва си! – ядоса се Коци, отметна юрга-
на и се удари в гърдите.
– Не се нервирай, Коци, голяма работа. Гледай си
здравето. Рано или късно щеше да бъде обявен за враг.
Човек от такова семейство е реакционер! – разгневи се
и тя.
 – Да, добре, реакционери са, щеше да бъде обявен
за враг, но не заради някаква курва от комунистическо
семейство. Това е петно за партията! – обясни той.
– Коци, неговата чест си е негова работа. Биографи-
ята е друго нещо. Тя ни отличава от враговете.
Коци не отговори и затвори очи. Продължаваше да
търси топчето беладона в стомаха си. Усети как вдига
температура. Трябваше да открие къде е топчето, дали
беше изпил чая, защо шофьорът не му донесе пистоле-
та, защо Рамиш го отстрани от разследването. Из па-
метта му се въртяха главите с дупки, бялата престилка
на лекаря. Може би там трябваше да открие нещо, което
му убягваше. Тялото му гореше, сякаш проклетото топ-
че беше избухнало вътре в него и беше запалило всяка
клетка и всеки атом. Помъчи се да си спомни откога за-
почна да му прилошава. Кога беше изпил последния си
ликьор? Къде? Шофьорът? Рамиш? Лицата на убитите
се прескачаха в главата му, черно-бели, като негатив

526
на филм, с черни лица и бели коси. С бели очи и раз-
ширени зеници като бездънни тунели. Сякаш го чакаха
да провери дали във всяка глава има по един куршум
от неговия „Макаров“. Всяка глава имаше в себе си по
едно черно плодче от беладона. Кой го беше обявил
за враг? Къде беше изпуснал нишката, че да се стигне
дотук  – партията да го захвърли болен като повреде-
на пушка. Представи си как Едмонд се завръща у дома.
Видя го с очите на полицая. Отворил е вратата. Бил е
уморен от акцията. Знаел е, че родителите му не са вкъ-
щи, че са някъде на тържество. Извикал е полицая, за-
щото е заподозрял какво ще открие вкъщи. Отворил е
безшумно вратата. Натиснал е леко дръжката, за да не
го чуят. Дотук добре. Къде беше изпуснал нишката? Да
не би да е капан, заложен от Авни? Коци беше послед-
ният свидетел на всичките тези убийства. Защо сега
се страхува да влезе мислено в дома на реакционера?
Той, Коци, човекът, убил в името на партията повече
врагове, отколкото Авни и Рамиш мухи през лятото!
Напред! И той влезе след Едмонд в къщата му с очи-
те на полицая. Отвори вратата на спалнята с очите на
Едмонд. Видя с два чифта очи Адриана с разтворени
крака в леглото на свекърва º. Догади му се при мисъл-
та, че тази свекърва е майка. Заприлича му на неговата
майка, която го чака отвъд черно-белите лица да се вър-
не от държавните работи за вечеря. Чу Адриана да му
казва с гласа на жена му: „Коци, ти гориш!“. После си
представи, че той самият чука Адриана, обърна глава
и извика: „Помощ!“. Огледа я да не би да има дупка в
главата. Сети се за убийството във Фиерза. Заради ле-
карката. Адриана крещеше с гласа на жена му: „Давай,
Коци, гориш!“. Виждаше влажния секс с Адриана във
въображението си и от това му се повдигна. Стори му
се, че отваря вратата и там, на леглото, лежи жена му с

527
разтворени крака. Събуди се. Случаят с боята! За мен
е бил! Седна в леглото и си пое въздух с мъка, като кон
след състезание, потресен, изумен, защото му се сто-
ри, че му е харесала Адриана с разтворените крака пред
очите на мъжете. Въздъхна дълбоко, отметна юргана, за
да стане, но не успя. Отвори очи и видя жена си, която
викаше лекарите. Дойдоха цяло ято, влетяха като мухи.
Не успя да се удържи и повърна върху семейния юрган.
Гъста кръв със съсиреци, като онази от главите, оме-
шана с парчета мозък. Повърна втори път, с по-рядка
и по-светла кръв. Като от рана, като от война. Белите
чаршафи заприличаха на червени знамена. Атлазеното
червено на юргана промени цвета си. Миризмата на боя
проникваше дълбоко през носа му. Спусна ръка засра-
мен и ядосан, за да прикрие голямото твърдо нещо в
панталоните си. Струваше му се, че е изневерил на жена
си с Адриана и тя го е хванала на местопрестъплението.
– Коци! Коци! Какво ти е, Коци? Кажи ми! – кре-
щеше тя, убедена, че това ще са последните му думи.
Заедно с лекарите гледаше какво показва той с ръката
си. После се дръпна настрана, за да не им пречи в по-
следните им усилия да го спасят. От юргана от червен
атлаз прокапа кръв и той се свлече героично на земята.
– Съвестта! – промълви Коци и падна по гръб. – Уби
ме съвестта заради една курва! – процеди през зъби и
като уплашено дете потърси в себе си големия Сталин,
да го избави от мъките, да го спаси. Намери само праз-
ната рамка. Усещаше как тялото му пропада в дълбока
тъмна дупка и колкото повече пропадаше, толкова по-
лек се чувстваше. Затъваше във вината, толкова огро-
мна, че дори Сталин го беше напуснал. Случаят с боята!
За мен е бил!
Лекарите казаха на жена му да излезе навън, за да си
свършат работата.

528
 – Курва! Курва! Да те опъват, докато пукнеш! – про-
кле тя и започна да мисли за погребението, докато гри-
зеше разкървавеното месо под ноктите си. Коци умира-
ше. Каквато и да беше работата с чая и кобура, тя беше
сигурна, децата бяха сигурни: той умираше като човек
на партията, не като враг! След половин час, докато
чакаха професора, същият лекар, който беше получил
нареждане от партията да го спаси, излезе и º съобщи:
– Другарят Коци ни напусна. Тежък вътрешен кръ-
воизлив. Наложи се да свалим дрехите му и от панта-
лоните изпадна това. – И той º подаде пълнителя с па-
троните, блестящи като злато и опръскани тук-там от
кръвта на Коци. Тя го взе и се разплака разяждана от
вина: защо се беше усъмнила в него.

***

Авни научи за смъртта на Коци след около час. Оба-

диха му се по телефона вкъщи: „Другарят Коци почина.
Вътрешен кръвоизлив. Високо кръвно“. Той допи зами-
слен кафето си. Трябва да съобщя на Рамиш, помисли
си той. А може би вече са му съобщили. Реши да не му
се обажда от вкъщи. Беше много рано да събужда се-
кретаря му. По-добре по-късно на служебния телефон.
В крайна сметка Коци нямаше да се съживи. Работата
можеше да почака.
Звънна на Рамиш в девет часа от службата.
– Да, вече ми съобщиха. Много се натъжих! Ела в
кабинета ми да говорим – каза Рамиш.
– В съзнание ли е починал? – попита Рамиш, когато
Авни влезе при него.
– Губил е съзнание няколко пъти, когато са го приели
в болницата. Но да, бил е в съзнание накрая – отговори
Авни.

529
 – Казал ли е нещо? – попита Рамиш.
– Докторът каза, че е стоял при него цяла нощ. Каза,
че нещо са си шушукали с жена му. Опитал се е да раз-
бере, но според него е бълнувал от високата температу-
ра. Успял да различи думите „съвест“, „курва“, а накрая
започнал да вика Адриана, което накарало другарката
да ревнува, каза докторът. Имаме и други свидетели.
– Адриана, значи? – попита предпазливо Рамиш.
– Да. Два пъти я споменал съвсем ясно, после казал
„курва“ и „съвест“  – обясни Авни. Беше доволен от
себе си и в ъгълчетата на устата му се появи усмивка.
– Казал е „курва“ и „съвест“?  – повтори Рамиш.
Авни отвори папката си и извади листа, на който беше
докладът на лекаря.
– Да, другарю Рамиш, така казал. Два пъти.
– Нещо друго казал ли е? – попита Рамиш, без да от-
късва очи от доклада.
– Докторът каза, че пациентът, преди да умре, е ка-
зал: „Случаят с боята! За мен е бил!“.
– Така ли е казал Коци?! – разтревожи се Рамиш. –
Кой друг е бил там да потвърди? На кого е казал?
– Там са били само съпругата му и докторът, който
е наш човек. Докторът твърди, че е много вероятно съ-
пругата да не го е чула, понеже се занимавала с юргана,
който бил изцапан с кръв.
– С кръв? – скочи на крака Рамиш.
– Да, докторът докладва, че Коци е повърнал кръв
няколко пъти. Имал висока температура, но към два
часа през нощта се пооправил, дори отишъл сам до то-
алетната заедно с жена си. Потърсил оръжието си, а в
джоба на панталона му открили пълнител за служебния
му „Макаров“, с патрони. Не е ясно защо е търсел оръ-
жието си. Тук със сигурност има нещо странно. Заради
патроните, които е държал в джоба си, и заради думата

530
„съвест“, която е споменал, можем да предположим, че
е искал да се самоубие. Вероятно разумът му е бил раз-
мътен от болестта.
– Всичко това Коци ли го е казал? – попита замислен
Рамиш. – Съвестта го е убила… Сигурно ли е, че няма
някаква роднинска или друга връзка с оня нехранимай-
ко Едмонд?
– Напълно сигурно, другарю Рамиш. Освен ако не
е имало нещо друго…  – каза Авни, като гледаше към
папката.
– В какъв смисъл нещо друго? – озадачи се Рамиш.
– Ами например да е имал връзка с Адриана, както е
заподозряла съпругата, или пък…
– Коци с Адриана? Ти полудя ли? Това са женски по-
дозрения. Щяхме да знаем. Или? – подкани той Авни да
продължи и го погледна.
– Или в смисъла на агентурата, другарю Рамиш. Ко-
гато бяхме в районното, стори ми се, че на другаря Коци
не му беше приятно, че разпитваме онзи нехранимайко.
Точно така ми се стори. А когато се срещнахме на дру-
гия ден, за да разгледаме доказателствата, той много
настояваше, че онези двамата, Сюлейман и Исмаил, са
невинни – цитира той думите на Коци. – Онзи нехрани-
майко за малко не се насра в гащите. А Коци се развика
на дежурния полицай.
– Но защо се е развикал на дежурния полицай?
– Защото не били поддържали чисти тоалетните, а
трябвало да са изрядни, понеже са воини. Чакам запо-
вед как да действаме. – Авни затвори папката, като ос-
тави пред Рамиш доклада с последните думи на Коци.
– Коци да е извършил такова предателство? – Рамиш
взе в ръце доклада. – Да го е убила съвестта, защото е
изпълнил нарежданията на партията?! Да е укривал тол-
кова добре връзката си с дъщерята на Лази? Ако всичко

531
това е вярно, обяснява много неща. Може да е защита-
вал онзи нехранимайко, защото се е чувствал виновен.
Но дали не е направил и още нещо?
– От това се опасявах и аз още щом започнахме да
разследваме случая с боята, другарю Рамиш. Коци от
самото начало не се съгласи да ги арестуваме и да ги
разпитаме, както си му е редът – каза Авни и направи
жест, сякаш бие някого. – Да изкопчим истината от тях,
да ги накараме да си признаят. Все ми се струваше, че
Коци е на тяхна страна. Затова ги е защитавал.
Рамиш го погледна с крайчеца на окото и понечи да
каже нещо, но се замисли. Осъзнаваше, че новината за
вражеска група начело с Коци ще е като земетресение
от девета степен по скалата на Рихтер, щеше да срути и
къщите, и крепостите, затова веднага се скри в неразру-
шимия си бункер.
– Веднага ще говоря с ръководството. Не трябва да
прибързваме с изводите, без да се е произнесло партий-
ното ръководство. Партията най-добре знае как стоят
нещата. Струва ми се, че компетентните органи – Рамиш
натърти на тези думи и погледна Авни – не са свършили
кой знае каква работа, щом седим и мъдруваме над един
бял лист с няколко думи, които бил казал тежко болен
човек, преди да умре. Авни, хубаво разгледай този слу-
чай, защото Коци не е риба, която можем да уловим с
пръчка  – разкритикува го Рамиш, а Авни замръзна от
неочаквания обрат на разговора. – Искам черно на бяло
да ми разясниш този случай. Ако Коци е допуснал греш-
ка, ти къде беше? Така ли си вършиш работата? Кол-
ко пъти те попитах дали Коци няма нещо общо с тези?
Какво ще обясня сега на ръководителя, като Коци ни се
изплъзна от ръцете? Ама как се е изплъзнал, ще ме по-
пита той. Вие къде бяхте, че го оставихте да се изплъз-
не? Рамиш, трябва да разбереш веднъж завинаги, ще ми

532
каже той, дали Коци е бил враг. Трябва да разбереш дали
пък врагът не ни хвърля прах в очите, за да изкара враг
човека, който е бил верен на партията! Защото врагът
това иска! Да изкара, че партията убива своите хора.
Внимавай какво говориш, Авни, не казвай нищо, ако ня-
маш доказателства! Или имаш доказателства? Защото,
ако имаш доказателства и не си ги изложил, когато той
беше жив, защо ги изваждаш сега, когато е мъртъв? –
заключи Рамиш с тежък като олово глас.
Авни пребледня. Докладът за смъртта на Коци, който
държеше в ръцете си Рамиш, имаше повече кръв, беше
по-жив от Авни.
– Докторът казва в доклада, че умиращият казал ня-
колко пъти думата „чай“. Споменал и вашето име, дру-
гарю Рамиш – смело се хвърли в атака той.
– Чай и моето име? Че защо? – Рамиш си сложи очи-
лата и започна внимателно да чете доклада.
– Аз си спомням, че наредихте да донесат чай на
Коци, когато дойде болен, другарю Рамиш. Тогава дой-
де без оръжие, ако си спомняте. Когато го отстранихте
от случая с боята. В доклада пише, че съпругата го е
попитала няколко пъти дали е изпил чая. Сега направих
връзката, че става въпрос за чая, който му сервирахте
тук, защото след това се споменава вашето име. Той
обаче не си изпи чая, другарю Рамиш. Това означава, че
той е нямал доверие в партията! – завърши колебливо
Авни и зачака отговора на Рамиш, сигурен, че е обър-
нал ситуацията в своя полза.
– Отивай да говориш с доктора и ми донеси подро-
бен доклад. Виж какво е положението с трупа. От какво
е починал. С точност! Искам доклад от професора, с
подпис и печат. Разпитайте роднините дали не е ходил
някъде другаде, дали не е ял или пил нещо подозрител-
но.

533
 – Да направят аутопсия? – каза почти като въпрос
Авни.
– Аутопсия се прави на всички, доколкото ми е из-
вестно – отсече Рамиш.
– А ако семейството не е съгласно? Някои не позво-
ляват, другарю Рамиш, ще си помислят, че…
– Къде е трупът, в моргата ли? – прекъсна го Ра-
миш и не изчака отговора. Вдигна телефона и поиска
да го свържат с болницата. Веднага го свързаха. Авни
наблюдаваше мълчаливо, оглеждаше случая от всички
ъгли и всички водеха до едно място: решението, което
щеше да вземе ръководителят. – В моргата ли е още?
Чакат нареждане от партията за аутопсията, така ли? –
изясняваше с отсрещната страна Рамиш. – Свободен си
да се заемеш с работата си, другарю Авни.

***

Рамиш прочете доклада няколко пъти. Претегли вни-

мателно ситуацията. После поиска среща с големия ръ-
ководител.
– Коци не си изпи чая – каза му Рамиш. – Може би
защото е нямал доверие в партията.
– Или наистина е бил болен – предположи ръково-
дителят. – И аз не обичам да пия чай, когато съм болен.
Какъв е този Авни?
– Авни е офицер от Държавна сигурност. Казва, че
Коци не му позволил да арестува виновните по случая
с боята. Подозира, че Коци е имал тайна връзка с онзи
художник, но има и още едно подозрение…
– В какъв смисъл тайна?
– Подозира, че Коци е имал връзка с Адриана, дъще-
рята на Лази, т.е. мисли, че е по линия на агентурата.
– Имал е връзка дъщерята на Лази, без да знаем

534
ние?! Ами да не би и ти да си имал връзка с дъщерята
на Лази? Защото на мен така ми казаха. Значи, ако кажа
аз, че ти си имал нещо така с дъщерята на Лази и сега
го защитаваш онзи, защитаваш и Лази, понеже така ти
е казала уличницата? А, как ти се струва? Ами така ми
казаха, ходил си да я чукаш. А? Вярно ли е? Аз какво
да мисля? Ами партията, държавата, службите? Къде са
били, ще попита народът. Хора от висшето ръководство
да вършат такива неща?! Абсурд! Ами този художник
има ли доказателства за това? Какви връзки има той?
Има ли роднини в чужбина? Дружи ли с декласирани
елементи? Неморален ли е? Какъв е?
– Засега не са открити доказателства. Художникът
живее сам, откакто се е разделил с Адриана. Родителите
му са починали. Има омъжена сестра, която му помага.
Дружи с един от директорите в предприятието по деко-
ра на града. Този другият е женен, със семейство, чака
дете. Пият заедно. Но не дружи с други хора. Стои си
вкъщи, пие и пее на балкона. Можем да твърдим, че не
е кой знае какво… – изрецитира всичко това Рамиш с
военен ритъм. Кръвта му беше паднала в петите.
– Сигурно трябва аз да изляза и да събера доказател-
ства… Добре, какво пее, как така пее? – попита зами-
слен ръководителят.
– Ще намерим доказателства със сигурност. Ето, пие
вкъщи, не дружи с работническата класа. Дребен бур-
жоа. Излиза на балкона, пее… – побърза Рамиш да убе-
ди ръководителя в неморалността на Едмонд.
– Дребен буржоа! Че няма ли там базова партийна
организация?! Добре, ами в работата как е? Доколкото
си спомням от първия доклад… – прекъсна по средата
на изречението ръководителят, като очевидно мислеше
за Коци, който не си е изпил чая, с доклада в ръка. –
Май беше добър в работата, нали така? Отличен работ-

535
ник, разправят… Или нещо съм се объркал?
– Точно така – потвърди Рамиш, без да разбира накъ-
де биеше ръководителят. – Помага в квартала с лозунги-
те, участва в неделното почистване. Бил е доброволец
във Фиерза. Все пак един месец е получавал заплата,
понеже е събирал пари за сватба. Докато не се случило
онова… Оттогава пие и пее на балкона.
– Онова? Дето хванал дъщерята на Лази с друг в лег-
лото? Нали не бъркам?
– Точно така.
– Добре тогава, да не би да е имал проблеми с оная
работа? Виждали ли сте му медицинския картон? Тъп
ли е? Луд ли е? Нещо липсва ли му от тялото? – бавно
изреди ръководителят.
– Бил е напълно здрав, според прегледите, направе-
ни във Фиерза. Няма други прегледи – бързо отговори
Рамиш, за да не се забрави фактът, че е пеел на балкона.
– Значи не е имал нужда от лекар. Хубаво. Тогава
възниква въпросът тя защо му е изневерила? Ами за-
щото е курва! Това е! И като ти изневери една курва,
която на всичкото отгоре ти е жена, пиеш, за да заб-
равиш, би казал народът. Сега твърдиш, че подозирате,
че Коци е имал връзка с тази. Добре де, ами ако сега
на някой другар му хрумне да каже, че и ти си се чукал
с нея? Тогава какво ще си каже народът? Защо това се
разкрива, след като е умрял Коци? Не ти ли изглежда, че
това са игрички на врага? Как ще погледне народът на
това? Хайде, кажи ми! Ще каже, че партията прощава на
своите хора. Ами класовата борба? Не е ли знаела тази
Адриана, че художникът е реакционер по биография?
Виждаш ли как може да ни подхлъзне врагът? Коци, ге-
роят от войната, да изневерява на жена си с момиче,
което е двайсет години по-младо от него? И ние не сме
разбрали? Не е само това! Не просто се е случило, ами

536
когато се случило, ние къде сме били, че не сме взели
мерки? Проспали сме го! Ето, ти например, къде беше
ти?!
– Но той така се държи от години. Поведението му
показва, че няма вяра в социалистическото общество.
Къщата му е хубава, толкова хубава, че дори не я заслу-
жава, заплатата му е добра. Защо не вземе да се оже-
ни? – настоя Рамиш.
– Именно! Защото няма вяра! Добре го каза! А ние
трябва да връщаме вярата у хората. Как да стане това? С
работа. В мините ще му се върне вярата. Ще има време
и да пие с истинските пролетарии. А пък нали е худож-
ник, ще се вдъхновява от работническата класа. Но сега
какво излиза, Коци го бил защитавал! Как го е защита-
вал? Досега винаги е изпълнявал нарежданията на пар-
тията без възражения. И сега ние го подозираме. Защо?
Защото го била убила съвестта – него, Коци, един от
първите партизани, наш другар в планините! Как стиг-
нахме дотам да се съмняваме в Коци, без да се усъмним
първо в тези, които не са били партизани? Тези, които
не са свършили толкова много важни задачи в борбата с
вражеските групи? Как е възможно? И какво пее онзи?
– Песни от 11-ия фестивал, осъден впоследствие от
партията и народа – мислено го осъди на затвор Рамиш.
– Имате ли записи? – попита ръководителят и Рамиш
разбра, че присъдата още не е сигурна.
– Не знам дали има записи, но има свидетели от квар-
талната организация – обясни той, – по този канал полу-
чихме информацията.
– Такива свидетели като на Коци? – викна страшно
ръководителят.
– Кого трябва да подозираме? – скочи на крака Ра-
миш, за да демонстрира готовност, като войник.
– Ами започни от себе си. Подозирай себе си. Как

537
успя ти, Рамиш, да застанеш пред мен и да ми твърдиш
без никакво доказателство, че някакъв си Авни, някак-
во безимотно селянче, подозира Коци?! И понеже той
твърдял нещо си, и ти си се усъмнил в Коци? Много ва-
жно, че е безимотен селянин! Какво от това! Можеш ли
да го изключиш като враг? Не може ли един безимотен
селянин да се окаже враг на партията и народа? Защото,
когато един реакционер е враг, ние ще вземем мерки, ще
му вземем златото, земята, къщата. Ще го екзекутираме,
без значение от каква религия е, от кой край е, какви
идеи изповядва. На война като на война! Ами ако един
безимотен селянин се окаже враг? Ти къде си? Нали си
идеологически секретар? Да не би да чукаш щерката на
Лази? Ами аз какво да правя? Аз, ръководителят на пар-
тията? Какво да правя?
– Това абсолютно не е вярно, другарю Енвер! – въз-
рази Рамиш с цялата си сериозност.
– Тогава излиза, че си имаме работа с много опасна
вражеска група. И трябва да я елиминираме. Че дори и
министърът на отбраната се оказа враг, Рамиш! Никой
не е извън подозрение! Защото врагът иска да ни сложи
прът в колелото. Не е ли така? Защо не си заподозрял
този Авни, можеш ли да ми обясниш? Не искам да ми
отговаряш сега! – спря го ръководителят. – Иди, поми-
сли си. Откога съвестта е болест, от която се умира? –
Рамиш ужасѐн стана да си ходи. Щом стигна до вратата,
ръководителят извика след него: – Коци да бъде погре-
бан с военни почести и венци. Да му се присъди медал
със звезда от президиума на Народното събрание. Зане-
си веднага документа да го подпишат. Разходите по по-
гребението да бъдат поети от държавата. А вражеската
група да бъде унищожена! Ти отговаряш!
– Както наредите, другарю Енвер! – с треперещ глас
отговори Рамиш, после излезе и затвори безшумно вра-

538
тата. Ръководителят постоя малко умислен, после набра
по телефона секретаря си.
– Направете аутопсия на Коци, да видим какво става
там, вътре в него. Как така е починал толкова бързо,
като казват, че и един аспирин не е изпил в живота си.
Искам подробен доклад, лично до мен, в да ми се пре-
даде в ръцете. И бързо, защото трябва да го погребем
с почести. Помогнете на семейството и ги дръжте на-
страна, докато трае аутопсията. Кажи им да внимават с
главата, защото трябва да го погребем официално, дър-
жавата и партията ще му засвидетелстват уважение. Че-
лото му да е чисто! Да е толкова красив, колкото беше
приживе! – разпореди вождът и затвори телефона. Беше
обзет от печал. Секретарят хукна да изпълнява запове-
дите. Последва второ телефонно обаждане:
– На Коци да бъде извършена аутопсия, да видят как-
во става вътре в него. Каква беше тая съвест, дето го
уби в болницата, пред очите на лекарите, под грижата
на партията…
Провери! – написа ръководителят в дневника си.

***

Рамиш се отправи лично към болницата. Съпругата

на Коци плачеше на една пейка, прегърнала децата си.
Изглеждаха като бежанци от войната. Той се спря, за
да изрази съболезнованията си. Лекарите се наредиха
да го посрещнат. Той се държеше церемониално, траур-
но. Но и силно, като комунист, който не се разколебава
пред смъртта и няма страх от бога.
– Ние можем да се борим срещу природата, както
срещу врага, но никога няма да спечелим… – беше под-
готвил реч по пътя, докато в ума му се въртеше мисълта
как големият ръководител му беше казал да започне с

539
подозренията от себе си. Трябваше и той да се държи
така. Като голям ръководител! Не трябваше никой да
разбере какво преживява. Той се беше усъмнил в Коци,
а ръководителят се усъмни в него, може би и в Коци,
но ето че Коци си замина… Сети се за Авни, докато
изказваше съболезнованията си на вдовицата, облечена
в черно в стаята на сестрите. Беше смъртнобледа, със
зачервени очи, хлътнали дълбоко в черни сенки от без-
сънието и от безутешния плач.
– Отиде си толкова млад! – изхлипа вдовицата. – Да
беше почакал малко, да преодолеете заедно тези про-
блеми, които ви остави Китай…
– Никакви проблеми не ни е оставил, сега сме по-сил-
ни от всякога! – изрецитира Рамиш и прозвуча ужасно
фалшиво.  – Коци беше човек с високо самосъзнание.
Истински комунист. Партията ще го почете като герой,
какъвто си е. Поднасям Ви най-искрените съболезно-
вания на самия ръководител на партията и народа и Ви
уведомявам, че Коци ще бъде изпратен с държавна це-
ремония като най-виден комунист. Поклонението ще се
състои в Дома на офицера. И – тук Рамиш се прибли-
жи към нея, сниши глас, сякаш да не придава прекалено
значение, но да подчертае, че партията е до нея в този
тежък момент, – разходите ще бъдат поети от държава-
та по заповед на самия ръководител.
– Благодаря на партията! Жив да е нашият светъл
ръководител! – вдигна тя юмрук на челото си. – Но ние
получаваме добри заплати, другарю Рамиш, няма нужда
държавата да харчи пари. Тези разходи се правят само
веднъж… – прошепна тя.
– Дума да не става! – отсече Рамиш и разтърси ръ-
ката ѝ. – Заповедта е заповед! Сега моят шофьор ще Ви
откара вкъщи да се успокоите. Партията поема всичко в
свои ръце. Вие си починете! – завърши театрално той и

540
се зачуди дали не преигра. Помисли си, че най-вероятно
има шпиони на ръководителя. Чаят, споменат от Коци,
можеше да му създаде по-големи проблеми от вагината
на дъщерята на Лази.
– Ще отидем да подготвим къщата и да съобщим на
хората – каза съпругата. – Много благодарим, но няма
нужда от кола, ще намерим превоз. Вие сте тук по дър-
жавни дела, колата ще Ви трябва. Отиде си, беднички-
ят ми, отиде сиии – оплака го тя. – Заради проблемите,
които ни остави Китай!
– Настоявам! – каза Рамиш. От виковете ѝ му се зави
свят, нещо го стисна за гърлото. Най-вече заради думи-
те ѝ: „проблемите, които ни остави Китай“. – Тръгвай-
те, тръгвайте, стегнете се! – почти заповяда той. – На
церемонията сигурно ще присъства и другарят Енвер
Ходжа!  – и тримата безмълвни, с озарени лица, че на
погребението ще ги почете самият ръководител, се ка-
чиха в луксозния мерцедес на членовете на Политбюро
и потеглиха към дома си.
– Вижте колко хора са дошли за Коци! – каза майка-
та на децата си. – Трябва да се гордеете цял живот как
партията се е отнесла с него! Самият ръководител ще
ни почете!
Те се усмихнаха през сълзи. Щяха да имат късмета да
се срещнат със самия ръководител.
Веднага щом колата потегли, Рамиш започна да раз-
питва за Коци. Как и защо е починал, наистина ли със-
тоянието му е било толкова тежко или смъртта е настъ-
пила неочаквано. Обясниха му, че кръвоизлив може да
се получи от умствена преумора, тежки проблеми, дъл-
боко отчаяние. Също и от стрес в работата. В добавка,
кръвното налягане и злоупотребата с алкохол и цигари.
След всички примери, които му дадоха, Рамиш реши, че
смъртта на Коци е дошла съвсем естествено. Съвестта,

541
която го е убила, както се казваше в доклада, всъщност
е било високото кръвно.
– Къде е трупът? – попита Рамиш. – Искам за послед-
но да стисна ръката на моя другар по оръжие.
– В моргата, другарю Рамиш, както ни наредиха.
– Наредили са ви? – учуди се Рамиш. – Кой ви наре-
ди?
– Да, другарю Рамиш, един другар от Държавна си-
гурност каза да го държим в моргата, докато се подгот-
вят за церемонията. Сега, разбира се, е зима, студено е
и трупът няма да се разложи, но все пак трябва да дейст-
ваме според закона. Моргата е отсреща, ако желаете, аз
ще Ви придружа.
Рамиш и лекарите тръгнаха към моргата. Беше све-
тъл ден, студен, но слънчев, и това повлия на настро-
ението му. Разпитваше ги за работата, за проблемите.
Те му докладваха, че са преизпълнили плана със 120%
и нямат никакви проблеми, въпреки предателството на
китайците. На влизане в моргата Рамиш забеляза лъска-
вото кубе на Авни. Той го чакаше заедно с останалите.
– Другарю Авни! – поздрави го сърдечно Рамиш, ся-
каш са близки приятели и не са се виждали отдавна. –
Напусна ни нашият скъп другар Коци. Сигурно и ти
като мен си дошъл да му кажеш последно сбогом. Ще
отидем заедно да се сбогуваме с Коци – и докторите ги
упътиха към хладилната зала, където Коци беше започ-
нал да замръзва и да се вкочанява. – Извинете ни друга-
ри, трябва да се разделим подобаващо с нашия Коци – и
двамата влязоха вътре, а лекарите останаха отвън.
Коци стоеше като бял хълм върху една операционна
маса. Авни повдигна чаршафа и откри лицето му. Под
неоновата светлина Коци изглеждаше съвсем блед, но
под кожата му бяха започнали да се образуват ужасни
хематоми. Жизнените сокове бяха изтекли от тялото му,

542
бузите му бяха хлътнали, а очите приличаха на черни
дупки.
– Ще му направят аутопсия – каза Авни. – Не започ-
наха веднага, казах им да изчакат, защото трябва да раз-
говарям с другаря Рамиш.
– Да разговаряш с мен? И за какво? – ядоса се Ра-
миш. – Ти знаеш ли с кого си имаш работа, бе?
– Не знаех какво да предприема, другарю Рамиш –
оправда се Авни и потръпна от студа. Челюстите му
тракаха и от това думите излизаха като сдъвкани. – Не
знаех кой е дал заповедта за аутопсията. Семейството
не беше съгласно. „Оставете го, достатъчно страда при-
живе, че да го тормозите и мъртъв. Защо трябва да се
прави аутопсия?“, каза жена му. „Той почина от болест,
не го е убил куршум“, казах ѝ аз, а тя: „Уби го, уби го!
Убихте го вие с вашия Китай!“
– И кой е дал заповед за аутопсията? – попита заин-
тригуван Рамиш.
– Мисля, че заповедта дойде от най-високо… друга-
рю Рамиш – почти разплакан отговори Авни. – Когато
дойде заповедта, докторите замръзнаха, едва ми отгова-
ряха, докато не дойдохте Вие.
– Ами добре тогава! – съгласи се Рамиш. – Да започ-
ва аутопсията и да разберем най-накрая откъде ни спо-
летя това нещастие и загубихме нашия скъп приятел.
– Ние сме последните, които сме го виждали, освен
семейството… извинете, че Ви го казвам, другарю Ра-
миш – каза Авни и внимателно покри главата на Коци.
Студеният чаршаф изскърца по обръснатите му муста-
ци.
– Какво искаш да кажеш, говори направо! – отсече
Рамиш.
– Ами ако някой сега му вкара отрова, от тези, които
използват в моргата? – усъмни се Авни. – Докато пра-

543
вят аутопсията… Поискан е подробен доклад за причи-
ните за смъртта.
– С каква отрова ще отровят мъртвия? – стресна се
Рамиш. – Последен го е видял шофьорът му – и той си
пое дълбоко въздух. Леденият въздух, който нахлу в
устата му, го прониза. – Студено е. Като едно време в
планината. Сбогом, Коци!

***

Едмонд и Исмаил започнаха деня с пача и пилаф.

Пиха по една малка ракия и се захванаха за работа. Те-
чаха последните приготовления за ноемврийските праз-
ници.
– Тази година е много тежка – отбеляза Исмаил, кога-
то натовариха последните плакати и знамена. – Рожден
ден, юбилей, годишнина от основаването на партията,
ноемврийските празници, избори, Нова година… После
ще има някой пленум или конгрес заради скъсването с
китайците.
– Познаваш ли някого от комисията? Да разберем
нещо за картините… – каза Едмонд, щом двамата сед-
наха в кабинета на Исмаил да прегледат инвентара на
лозунгите, монтирани по зони. – Със знамената при-
ключихме, с лозунгите приключихме, сега последно
усилие за парада. Остава само да ги монтираме – из-
брои Едмонд, но мислите му бяха при картините.
– Тези, които правиха официалния портрет тук, ще
бъдат в комисията. Ще ги приемат, не го мисли. Ако не
двете, то поне едната. Макар че аз си мисля, че ще ги
вземат и двете.
– Ами ако не ги приемат? Да не ми направят про-
блем – това защо така, онова защо онака?
– И да не ги приемат, едва ли ще има проблем. Ти

544
като че ли за първи път участваш в изложба. Като не
ги приемат, ще отидем с камиона и ще си ги вземем.
Като направят публичното обсъждане на изложбата, ще
разбереш защо не са ги приели, ще ги оправиш и ще ги
дадеш за пролетната изложба. Толкоз.
– Не може да се дават същите неща за две изложби.
– Може, може. На комисията ще ѝ стане приятно, че
си послушал критиките и си направил подобрения. И да
им теглиш един лак, пак ще станат различни. Сега са
матови, слагаш им лак и ще блеснат.
– Ами портретът?
– Не знам защо смяташ, че няма да приемат портре-
та. На кого му стиска да не включи в изложбата портре-
та на Енвер Ходжа на 70-годишнината му? Ами да!
– Не говори така.
– Дори на самия Енвер не му стиска да не приеме
портрета на Енвер в изложбата. Така харесва ли ти? –
сниши глас Исмаил и се засмя с ракията в ръка. – Стига
с този страх! Дай по-смело! Сега, като си тръгнаха ки-
тайците, всичко е наше.
– Това е просто портрет на човек. Или ще го прие-
ме комисията, или ще го отхвърли. Какво общо име тук
Енвер?  – каза съвсем тихо Сюлейман и погледна към
отворената врата.
– Няма никого. Всички отидоха да монтират. Само
кабинетите са отворени. Никой няма да дойде – успокои
го Исмаил. – От какво се страхуваш?
– Дано да ни сложат някой свестен директор. Пар-
тийните секретари всичките са еднакви, партийни съ-
брания, политически формуляри. Виж, за тази работа,
Енвер е ръководителят, той коли и беси. Може да ти
спаси живота, може да те закопае. Всичко е в неговите
ръце – каза Едмонд.
– Едно нещо е ръководителят, друго е човекът. Каз-

545
вам ти, че той никога няма да махне собствения си порт-
рет от изложбата, дори да не му хареса. Ръководителят
е друго нещо. Като човек Енвер ще умре някой ден.
Като всички нас. А пък ръководителят е безсмъртен.
Като Сталин, като Ленин.
– Любопитен съм да разбера защо смяташ, че ръко-
водителят не би си махнал портрета от изложбата – по-
пита Сюлейман все така тихо и нащрек.
– Сега трябва да се опиташ да бъдеш или Сюлейман,
или Едмонд. Китайците си тръгнаха. Онези призиви от
младостта ни минаха, няма да се върнат повече. Остани
си Сюлейман. А колкото до портрета… Човекът Енвер
няма да махне портрета на ръководителя Енвер. Ти си
народът, когото водят с лицето на Енвер. Маркс и Ен-
гелс ние не ги познаваме. Не знаем нито кога са жи-
вели, нито кога са умрели. Обичаме ги, уважаваме ги,
носим ги на плакати по сватбите. Но ти да не би да ми-
слиш, че те са като нас? Едва ли. Те са немци. Другите
са руснаци. Мао е китаец. Ние рисуваме портретите им
така, както смятаме, че изглеждат ръководителите. Не
ги рисуваме как серат в тоалетната или как се наливат
с ракия. Защото едно е човекът, друго е ръководителят.
Човека ще го забравим. Нас дали някой ще ни помни?
Но Хрушчов и Мао Дзъдун ще ги помнят. Всичко друго
се забравя.
– А Рамиш дали ще го забравим? – спомена го ин-
стинктивно Сюлейман.
– Страх ли Ви е, другарю художник? Че кой е Рамиш?
Никой! А до Енвер? Едно голямо нищо. Кой е президен-
тът на републиката? Никой! Ако ми кажеш как се казва,
ще ти дам едно шише ракия. А? Виждаш ли? Не знаеш.
– Знам, как не знам – усмихна се Сюлейман. – Всич-
ки са нищо пред Енвер Ходжа. Да не мислиш, че не
знам, че преди да го разстрелят, министърът на отбра-

546
ната извикал: „Да живее Енвер Ходжа!“ Много добре
знам. Той е знаел, че Енвер е слушал по телефона какво
ще каже. По този начин му се е помолил, както човек се
моли на Бог, да го помилва.
– А той не го е помилвал, слушал е по телефона как
го застрелват. Искаш ли ракия? На, пийни си. Но и Ен-
вер човекът ще умре някой ден като всички нас. Няма
какво човек да се страхува постоянно, олеле, олеле.
– А какво да правя? – попита Едмонд.
– Ето, пак ми се правиш на Едмонд. Артистът, загри-
жен за проблемите на народа. Ти и аз няма какво да
направим. Само едно нещо можеш да направиш. Да се
пазиш. Никога не говори пред трети човек. С двама сви-
детели отиваш в затвора. Трябва да внимаваш. Както
сме сега двамата, като няма трети човек шпионин, гово-
ри колкото си искаш, думите ти няма да излязат оттук.
И аз, дето постоянно ти разправям разни неща, също се
страхувам и не говоря навсякъде каквото ми падне. Но
трябва да го кажа на някого, това е като ракията сутрин,
когато ти е зле. Пийваш една и се оправяш веднага. Две,
когато е студено. От третата вече ставаш труп. Но ако
не извадиш лошото, ако не си кажеш какво те мъчи, то
остава вътре в теб.
Двамата пийнаха още малко, после отидоха да прове-
рят как върви работата в града. След малко се стъмни и
се върнаха в предприятието. Хамалите слязоха уморени
от камиона.
– Свършихте ли? – попита ги Исмаил.
– Всичко до края – отговори Джике. – Сега остава
само трибуната.
– Добре тогава, лека нощ на всички – изпрати ги Ис-
маил и те се разотидоха.
– Да отидем до галерията, ако има някого, можем да
попитаме – предложи Сюлейман.

547
 – Едмонд ми харесва повече – засмя се Исмаил. – По̀
артист е. Хич не го интересува, занимава се с рисуване
за удоволствие, а не за име. Да отидем, но не мога да
стоя дълго, утре започваме с материала за трибуната.
А и жена ми ме чака. Ти обаче трябва да излизаш, да си
намериш безимотна селянка.
– Ако приемат картините, може и да погледнат с до-
бро око на мен. Може и ръководителят да ги види на
откриването на изложбата.
– Ето, сега започна пак като Сюлейман. Какво оч-
акваш да се случи? Какво искаш да направи за теб ръко-
водителят? – попита с досада Исмаил.
– Как така какво искам да направи? Ако на ръково-
дителя му хареса, всичко ще свърши. Всичко ще бъде
заличено – биографията, тя, проблемът с боята.
– Сигурно си прав. Ако той каже добра дума… – за-
почна Исмаил, но се спря, за да не му дава прекалени
надежди. Ами ако ръководителят каже лоша дума, по-
мисли си той, да хващаме автобуса и сами да отидем до
затвора.
– Защо, мислиш, че няма да каже ли? – усъмни се
Сюлейман.
– Не, защо… Картините са хубави. Плюс това си на-
рисувал портрета му. И на някоя курва да нарисуваш
портрета, и тя ще се зарадва.
– Тихо, не говори толкова високо!
– Какво толкова съм казал? – възрази Исмаил, но ми-
слите му бяха някъде другаде.
– За картината говориш, знам аз – каза Сюлейман.
– Добре де, за картината. Не можах да я разгледам
добре. Ама ти точно Адриана ли намери да правиш пар-
тизанка? Още я наричаш „тя“, дори името ѝ не смееш да
споменеш, а я рисуваш партизанка?
– Честно казано, не съм го мислил. Така се получи

548
от само себе си. Може би защото много портрети съм
рисувал и ръката ми е свикнала.
– Да бе, ръката ти е свикнала. Кеф ти е на оная ра-
бота, кажи си го. Напиши с големи букви на булеварда:
кеф ми е на оная работа.
– Престани, голяма работа, никой няма да я познае –
оправда се Едмонд.
– Добре, съгласих се. Никой няма да я познае. Но ти,
като мъж, трябва да направиш нещо за себе си. Забрави
я и продължи напред, че годините си минават. Адриана
си намери мъж и се омъжи, има деца. А ти какво пра-
виш? След толкова години, след като тя те отхвърли, ти
я рисуваш като партизанка. Защо не искаш да я забра-
виш? Извади си я от ума тая курва, изтрий я от списъка.
Тя и тогава не те заслужаваше. Сега какво искаш?
– Аз още я обичам – каза отнесено Едмонд.
– Курвата?! – изкрещя Исмаил. – Не си добре с гла-
вата, приятелю. Изобщо не си добре. Как може още да я
обичаш тая курва? Да не говорим, че е омъжена с деца.
Какво очакваш, че ще се върне пак при теб ли? Да ти
каже, на, ето ти и дечица, имам готови, сигурно пак ще
я вземеш?
– Аз не обичам курвата. Тя е курва. Обичам нещо,
което е вътре в мен, обичам любовта си.
– Нещо, което е вътре в теб? Курвата в теб? Какво
може още да обичаш в една курва? Ако ти е зор, върви
си намери курви за пари. Да извадят това от тебе и да
ти мине. Ще те заболи джобът, но не и душата. Курви-
те, дето вземат пари, ще ти излекуват душата по-добре
от доктор. Достатъчно! Да приключим този разговор,
защото и аз не знам какво да ти кажа. Не ставай мъж на
курва! – каза Исмаил сериозно.
– Защо се ядосваш? – попита го Едмонд. – Това е мой
проблем.

549
 Двамата тръгнаха за Художествената галерия и на-
правиха няколко обиколки в студа с надеждата да срещ-
нат някого или да видят през прозорците какво прави
държавната комисия по картините.
– Ти донесе ли някоя картина за изложбата? – попита
Едмонд, когато разбраха, че е безнадеждно, и се свиха в
едно кьоше да пушат.
– Един натюрморт със смокини. Може да падне ня-
коя пара. Едва ли някой друг е дал натюрморт, това ще е
годината на портретите и военните композиции. Моите
смокини ще ги вземат за тематично разнообразие.
Те видяха и други художници и скулптори да обика-
лят наоколо, без да получат отговор, докато накрая им
стана много студено и си тръгнаха без резултат.

***

Рамиш повика Авни на среща чрез секретаря си.

Трябва да му покажа къде му е мястото заради това без-
очие към Коци в моргата, помисли си той. Ще го навра
в миша дупка, продължаваше сам да се навива, докато
оглеждаше ситуацията от всички страни. Да не би Ен-
вер да го е внедрил това лайно? Да не би и аз да съм в
списъка? Не, няма как да ме изкарат враг на народа, без
да пострада реномето на Енвер. С това лайно, дето му
мирише устата на войнишка манджа още от сутринта.
Сякаш си няма къща, ами се храни на стол.
– Докъде сме със списъка на вражеската група с бо-
ята? – поиска му сметка, без да му казва добро утро, за
да му даде да разбере, че работата не е добре за него.
– Днес е церемонията на другаря Коци – отговори
Авни, без да му мигне окото.
Това уплаши до смърт Рамиш, но едновременно раз-
пали желанието му за отмъщение. Това лайно ли ще ме

550
заплашва мене?! Ех, Коци, помисли си с разкаяние той,
щеше да им разкажеш играта на тия лайна. Щяха да ти
лижат задника, а ти щеше да ги гръмнеш без колебание.
– Да, каква загуба! – възкликна Рамиш. – Но цере-
монията ще продължи около час. После ще трябва да се
заемеш с работа, партията чака резултати.
– Другарят Енвер Ходжа също ще е на церемония-
та – не се даваше другият и го заплаши почти открито.
– Взели сме всички мерки – каза неопределено Ра-
миш. – Сега да се върнем на твоите задачи. Сега, когато
Коци си отиде, ти ще трябва да приключиш този случай.
Трябва да разкриеш антипартийната група. Така се раз-
брахме още когато той се разболя.
– Работя по въпроса. Сюлейман, или Едмонд, е пред-
ставил за изложбата две картини, едната е портрет на
другаря Енвер Ходжа, а другата е голяма панорама с
партизани. Другарите от съюза чакат отговора Ви. Дру-
гарят Шпътим ме попита дословно следното: „Трябва
ли да допуснем работите до изложбата или веднага да го
атакуваме за тежки идеологически грешки?“ – прочете
Авни написаното на листчето, което извади от джоба
си. – Получих лично от него този въпрос с подписа му,
другарю Рамиш.
– Кой се е подписал? – попита Рамиш, докато раз-
глеждаше наум възможните схеми.
– Другарят Шпътим от съюза. Там бяха и другите
членове на комисията. Също и официалните художници
на портрета.
– И чакат моята дума? – попита Рамиш.
– Да, всички чакат решението Ви – прехвърли му от-
говорността Авни.
– Как така моето решение? – направи се на учуден
Рамиш. – А те за какво са? Защо получават заплати за
държавна работа? За какво ги е назначила партията, да

551
се мотаят или да вършат работа? – изправи се той на
крака, като си мислеше: Ти ли ще ме набуташ мене, се-
лянче недно, с тази панорама с партизани? – А ти какво
им каза? Видя ли рисунките? – стана заплашителен то-
нът му.
– Не знам какво да кажа. Видях ги. Ръководителят
много си прилича. Панорамата с партизаните обаче ми
се стори много черна.
– Че те тебе ли те оставиха да оценяваш? – подигра
го тънко Рамиш. – Добре, сега да отиваме на церемо-
нията на Коци, после продължавай работа с другите, аз
лично ще говоря с другарите от комисията. Твой дълг
е да елиминираш цялата антипартийна група. Това не е
просто ревизионизъм в изкуството. Този нехранимайко
ще се научи на ум и разум, като отиде в мините. Дали ще
е навън или в затвора, това ще се определи от деянието
му. Той сам се разкри. Лисицата излезе от дупката.
– Ако го съдим за картините, струва ми се, че не ни
върши вече работа в списъка на антипартийната група,
другарю Рамиш. Получава се несъответствие, дори в
известна степен противоречие… Как да го кажа, полу-
чават се две различни престъпления.
– Как така, той не е ли извършил тези престъпления?
Или и ти мислиш като Коци? – попита заплашително
Рамиш.
– Разбира се, че ги е извършил – усмихна се Авни. –
Притеснявам се, че няма как да го докажем, ако е в спи-
съка. Няма никаква връзка, която да изглежда достовер-
на в очите на хората. Защото той е художник, а другите
са от производството, от транспорта, от търговията.
Повечето дори нямат висше образование. Остават само
той и другият, Исмаил.
– Тогава какво мислиш? Кажи как да действаме, за-
щото ти носиш отговорност! – сръчно прехвърли Ра-

552
миш топката на Авни.
– Според мен трябва да ги отделим в два случая.
Онзи нехранимайко, както го наричате, вече се издаде.
Най добре по този въпрос да действат другарите от Съ-
юза на артистите, ние само ще го арестуваме – подели
отговорността Авни.
– Научи ли какво стана с аутопсията на Коци? – по-
пита с официален, траурен тон Рамиш, с очевидни тъж-
ни нотки в гласа.
– Вътрешен кръвоизлив, който е стигнал чак до гла-
вата. Някои от жлезите направо са се спукали. От ви-
сокото кръвно. Страдал е и от сърце, не се е лекувал.
Черният му дроб е бил разрушен от алкохола. Докладът
е изпратен и до другаря Енвер Ходжа.
– Жалко! Отиде си големият Коци! Да продължаваме
с онзи нехранимайко. С Исмаил ще се заемем по-късно.
Щом Авни излезе, Рамиш се обади на секретаря си
и поръча да го уведомят, когато другарят Енвер е готов
за почетната церемония на другаря Коци. Съобщиха му
навреме. Рамиш излезе в коридора и причака ръководи-
теля.
– Да отидем заедно да почетем паметта на нашия
другар!  – каза му ръководителят и Рамиш се успо-
кои. Погребваха Коци като герой. За момент забрави
и Авни, и Едмонд. Тръгна за погребението радостен,
рамо до рамо с ръководителя.

***

Едмонд се затвори вкъщи. Събота. Запали печката.

Напълни голямата тенджера с вода и я сложи да се топ-
ли. Никакви новини от галерията. Бяха ходили за вто-
ри път с Исмаил и пак нищо. Членовете на държавната
комисия влизаха тежко-тежко, поздравяваха всички, а

553
когато излизаха, си придаваха още по-голяма тежест и
важност.
– Тежат им толкова важни решения, капути! – под-
шушна Исмаил.
– Не се подигравай. Ако ти си в комисията и някой
говори така за теб? – скара му се Едмонд.
– Ако аз съм в комисията, никой няма да ме нарече
капут, понеже ще приключа за половин час с цялата из-
ложба.
– И как ще го направиш?
– Ще приема всички. Всички. Художникът най-добре
знае какво да предложи за изложба. И за добро, и за
лошо.
– Комисията разглежда произведенията и от идеоло-
гическа гледна точка, не само от художествена – каза
предпазливо Едмонд.
– Всъщност само от идеологическа. Нито една кар-
тина тук няма художествена стойност, щом комисия-
та я разглежда само от идеологическа гледна точка. Я
ми кажи сега ти какъв идеологически аспект намираш
в смокините от моята картина? Това пролетарски смо-
кини ли са, или капиталистически? Смокинята е смоки-
ня. Или е узряла, или е зелена. Къде е тук идеологията?
Дали е на германците, или на партизаните, все е смоки-
ня. Смокиня.

***

– Смокини… – каза на глас Сюлейман и замъкна тен-

джерата с топла вода в банята. Уф, изпъшка той заедно
с поливането на главата си. Намокри се, натърка се със
сапун, после се изплакна. Стана му приятно от топлата
вода. После бързо се облече. Сортира дрехите по цвето-
ве и ги остави да ги изпере сестра му на следващия ден.

554
Върна се в кухнята и застана на топло до печката. Ле-
ка-полека се затопли и сякаш от него се изпариха всич-
ки течности и мисли. Легна на дивана съвсем празен.
Гледаше празното място, където стояха картините.
Опита се да убеди себе си, че е направил добре, като
се е включил в изложбата. И Исмаил го беше казал.
Но подозрението, че е направил най-ненужната греш-
ка в живота си клокочеше някъде вътре в него, ту като
Едмонд, ту като Сюлейман, докато не се превърна в
душевно състояние. Нещо като предчувствие. Пийна
ликьор от шишето. Да потисне усещането. Пийваше по
малко излегнат. За да се отърси от мислите и да про-
ветри от цигарите, отвори вратата на балкона. Студът,
като куче, което го е ухапало, го накара да отскочи на-
вътре. Постоя малко прав, затвори вратата и се върна
на дивана. Зимната тъмнина и тишина правеха живота
му още по-черно-бял. Съмненията му се концентрираха
в една точка. Обзе го надежда, че ръководителят ще ха-
реса картината. „Епосът на утринните звезди“, помисли
си, така трябва да са си мислили партизаните, когато
са се борили за свобода. За едно по-хубава страна, за
един по-добър живот. Свобода за всички. После тръсна
глава, за да си каже не. Сдържа сълзите си в ъгълчетата
на очите, помисли си за родителите си в гроба, за да
изглежда, че е от тъга по тях.
Представи си как ръководителят върви из голямата
светла зала на галерията. По мрамора. По лъскавия пар-
кет. По червената пътека на мокета, придружен от дру-
ги големци, от членовете на комисията и хоп, спира се
пред неговата картина. Казва добри думи, които той не
посмя да си представи. Представи си как ръководителят
се заглежда очарован в композицията „Епосът на утрин-
ните звезди“. Спомня си годините на войната, послед-
ния огън, накладен през зимата, сезон без завоеватели и

555
без война. Нов живот в мир, ново начало. Романтично и
борбено едновременно. Младежко. Но Сюлейман фана-
тично пазеше лошото предчувствие. Това беше най-го-
лямата ти грешка, мислеше той. Слушаш Исмаил, който
чака дете и смята да избяга от страната, като знаеш, че
може и да е провокатор. Тук Едмонд се намеси. Не пона-
сяше това подозрение, че приятелят му може да е шпио-
нин на ДС. Сюлейман обаче се успокояваше с мисълта,
че сигурно и Исмаил си мисли същото за него. В крайна
сметка партията и държавата винаги могат да постъпят
с мен както са решили, окуражи се той. Това подозрение
към всички, включително и към мен самия, ме убива.
Ще ме довърши. Нито ракията, нито ликьорът могат да
унищожат този гаден микроб.
Така каза и на сестра си на другата сутрин, когато тя
дойде в шест и половина с: „Уффф, какво ти е?“
– Намери си жена и се ожени. Ако не можеш да си
намериш сам, да ти намерим ние.
– Помислих си да си намеря някоя безимотна селянка
и да се оженя. Какво ще кажеш?
– Надула ли е корема? – пребледня сестра му.
– Какъв корем, бе? Още не съм я намерил. Казах ти,
че си мисля да се оженя за някоя селянка, за да си оп-
равя биографията. Да стана и аз като другите и да ме
оставят на мира.
– Нали не си се забъркал в нещо? Селянка с имот,
без имот, щом я обичаш, ще я вземеш. Но защо толкова
задълбаваш? Много ли са зле нещата? Да не са дошли
сватовници? Къде се запознахте? В работата ли? – оп-
итваше се сестра му да измъкне нещо.
– Не, нищо такова. Просто обмислям. От много вре-
ме си мисля, че ако се оженя и имам деца, ще ме оставят
на мира. Ще стана, как да го кажа, техен човек. Няма да
съм вече от реакционерско семейство. Ще си продължа

556
живота, ще си продължа работата, ще махна това петно
от биографията си.
– Ние нямаме петно в биографията. Ти какво петно
имаш?
– Произхождаме от богато семейство. Ние сме реак-
ционери.
– И? Взеха ни всичко. Какво друго да ни вземат?
Един живот ни остана. Ако и него ни вземат, какво ще
спечелят? И какво си мислиш, че ще постигнеш с тази
безимотна селянка? Мислиш, че те ще забравят кой си
само защото си се оженил за безимотна селянка? Ами
как ще живееш по-нататък? Какво си мислиш, че е бра-
кът, петнайсет дни плаж? Нема късмет с онази, голяма
работа, вече се върна в Тирана, какво толкова. Какъв ти
е проблемът?
– Извикаха ме в районното заради случая с боята. На
разпит. Един от Държавна сигурност и един от МВР. И
двамата високопоставени.
– Само теб?
– И Исмаил.
– Добре, Исмаил е на отговорна позиция, ами тебе
защо?
– Не знам. Имам лошо предчувствие. Исмаил ме ус-
покоява, че няма нищо, че всичко е свършило. Но откак-
то пратиха директора и партийния секретар да копаят
някъде по селата, сърцето ми се е стегнало.
– Затова ли си се скрил тук и не излизаш? Питат ме
хората защо не излиза Сюлейман, какво прави, млад е
още…Какво мислиш, че ще се случи? – сниши глас се-
страта и пусна пералнята. Двамата влязоха в банята, за
да говорят за по-сигурно при шума на пералнята. – И
какво стана после?
– Нищо. Разпитваха ни, това е.
– А ти какво мислиш?

557
 – Имам лошо предчувствие. Много лошо. Мисля, че
са извадили всичко, каквото имат за мен. Историята с
онази, случката с боята. А оня, който умря във Фиерза,
беше същият, когото хванах вкъщи. Него го разследва-
ше същият, който сега беше погребан с почести. Коци.
Той ни разпитваше и нас.
– Ти какво общо имаш с цялата работа? – попита се-
стра му ужасена.
– Нищо. Какво общо мога да имам аз?
– И какво, този, дето е починал във Фиерза, е същият,
когото си хванал с онази? Сигурен ли си? Кой ти каза?
– Сигурен съм, казаха ми името, фамилията. Той е. И
точно когато стана това с боята.
– Кой ти каза?
– Съученици, бяхме заедно на строежа във Фиерза.
– Ти сега ли разбра?
– Не, знаех и преди, но не съм си блъскал главата с
това. Толкова години минаха. Какво има да се занима-
вам с него?
– Годините минават, но те не забравят. Исмаил знае
ли?
– Не. Нищо не съм му казал. В крайна сметка, защо
трябва да знае? Защо да се замесва в моите проблеми?
На всичкото отгоре чака дете. Не знам, мисля да не му
казвам.
– Какво ще правиш? Мислиш, че безимотната селян-
ка ще те спаси? Изглежда като отчаян опит. Вземи се
ожени за някое нормално момиче.
– Нормалните момичета няма да ми оправят биогра-
фията. Ако са ме вкарали в списъка, ще я завлека и нея.
– И ще се ожениш за селянка? Как въобще ти хрум-
на? Защо си мислиш, че и нея няма да завлечеш? Да не
си някой трактор?
– А какво да направя, да вляза в затвора? – извика с

558
болка братът.
– Ако се ожениш за селянка, животът ти така и така
ще е затвор. Каква връзка ще имаш с една селянка? Не
можете и разговор да подхванете. Ти си артист. Ожени
се за някое нормално момиче. За комунистка няма как,
ще ти видят биографията. Тя ти е като медицински кар-
тон. Само като я погледнат и ще ти открият болестта.
– Какво да направя според теб, да избягам?
– Да избягаш?! – прошепна тя и се обърна сякаш да
се опита да хване думите във въздуха и да ги набута в
тоалетната. – Само да те чуе някой и отиваш в затвора.
И двамата ще отидем! Съвсем се побърка! Като нищо
ще ти теглят и куршума. И да не те убият, като ти да-
дат 20 години, ще изгниеш там. Всички ще ни погребеш.
Затова ли ще си вземеш селянка, да отидеш по-близо
до границата? Моля те, аз съм ти сестра. Всички ще ни
погубиш.
– А какво да направя? Да чакам да ме тикнат зад ре-
шетките? Да седя и да чакам? – тихо отговори той. – Как
да вляза в затвора, като нищо не съм направил?
– Никой не отива в затвора за нищо. Ако беше така,
всички да сме в затвора – каза тя не много убедително.
– Вкарвали са хора в затвора за нищо – сякаш на себе
си каза той, – даже са ги разстрелвали за нищо. Мал-
ки, големи, важни, незначителни, партизани, балисти…
Даже членове на Политбюро и министри. Последните,
които застреляха, всичките бяха комунисти. И китайци-
те, които сега си тръгват, бяха комунисти. Те не обичат
никого и затова никой не ги обича. Какво си мислиш, че
всички тези хора са направили кой знае какво, за да се
озоват в затвора? Хайде, те били врагове, ами семей-
ствата им? Децата, родителите, бабите, лелите…
– Шт, тихо! Не говори! Само за това ще ни тикнат в
затвора и двамата. Тебе за опит за бягство, а мен, че не

559
съм се отрекла от теб. За бога, имам деца, ако напра-
виш някоя глупост и те хванат, трябва ли и аз да вляза в
затвора? Ще отричам! Аз имам деца! Едва ги отгледах,
сега няма да ги замъкна интернирани в калта. Никога
не сме говорили за това! Точка! Не е било! Опичай си
ума! Върви да запалиш печката, аз ще просна дрехите.
В осем си тръгвам, че ме чакат и моите работи вкъщи.
Като дойда в кухнята, да си забравил всички глупости,
които ми наговори, да ми се извиниш и да пием кафе.
Едмонд запали печката, сложи кафето и седна да я
чака.
– Извинявай – успокои я той. – Всъщност, никога
няма да го направя. Лудост е да мислиш за бягство в
тези времена. Всички са нащрек, защото си тръгнаха
китайците. Има самолети. Пък и да не ви завлека и вас.
Каквото ще да става. И да ме вкарат затвора, ще ми да-
дат най-много три-четири години.
– Защо толкова те е страх? Какво е това предчувст-
вие? Да не си сънувал нещо от твоите кошмари?
– Мисля, че искат да ми вземат къщата в този случай.
Обмислил съм го, ако ме арестуват, ще се нанесете тук
цялото семейство. Така ще е най-добре. Ако ме вкарат
в затвора или ме пратят в мините, най-добре вие да сте
тук. И да ви извадят оттук, ще трябва да ви дадат нещо
друго.
– Може и да не те арестуват, престани да ме плашиш
с тези твои предчувствия. Всичко е от страх, така става,
като живееш сам. Освен това, аз си имам къща.
– Там живеете с родителите на мъжа ти, тясно ви е.
Ако чуеш, че са ме арестували, веднага се нанесете тук.
Няма да ви изгонят оттук.
– Ако тебе те арестуват, и с нас ще е същото. Ще ни
изхвърлят като едното нищо. Пий си кафето и престани
да мислиш за това, нищо такова няма да стане. Какво

560
казваш „ако ме арестуват“, сякаш чакаш влака. Ние от-
къде ще чуем, че са те арестували? Какво си мислиш,
че ще дойдат да ни потропат на вратата, заповядайте да
огледате къщата, че малко го арестувахме онзи Вашия
брат?
– Добре, добре, нищо такова няма да стане, но ако все
пак стане, трябва да ми спасиш къщата. Поне да имам
къде да се върна, да не остана на улицата – настоя той.
– Ако ти се случи на теб, ще се случи на всички ни.
Никой няма да се измъкне. Стой мирен и не си отваряй
много-много устата – посъветва го тя и си облиза утай-
ката на кафето от чашата. Той обаче разбра, че говори
така само колкото да каже нещо и да предложи някакъв
изход.
– Знаеш, че никога не съм си отварял много-много
устата – каза той, докато мислеше колко години затвор
биха му дали, ако разберат какво е говорил с Исмаил и
със сестра си. – Искаш ли да ядеш? – попита я. – Само
ще сляза да купя хляб.
– Къде ще намериш хляб в неделя сутринта? – каза тя
убедена, че няма да открие.
– Ще проверя в гостилницата – отговори той. Сестра
му продължи с почистването на къщата, а той се върна
след малко с четири пресни питки, които ухаеха чудес-
но.
– Защо са ти четири? – учуди се тя.
– Да имам и за после – отвърна той. Тя отвори про-
зорците, за да се проветрят стаите, смени чаршафите и
му изглади ризите. После седнаха да хапнат заедно. Той
обаче не издължа дълго на студа, мина и затвори всич-
ки прозорци. Тя не се възпротиви. Отидоха до печката
да затоплят хляба и сиренето и преглъщаха мълчаливо
храната.
– Постопли се тези дни – подхвана разговор тя. –

561
Дано да се задържи, защото както беше почнала зимата,
до Нова година щяхме да останем без дърва. Не може
човек да стои вкъщи без отопление на този студ и дъжд.
Направо мухлясахме – и ние, и дрехите. Такава влага в
Тирана не е била дори и през ноември.
– Не знам, всяка година ми изглежда едно и също.
Трябва да се запали печката преди 15 ноември. Мисля
си, че трябва да намеря отнякъде още дърва, да ми дока-
рат от някое село с магаре. Много се изморявам от носе-
нето по стълбите, но нямам друг избор. Много рано съм
бил запалил печката тази година, така ми казаха жените
от новия блок – обясняваше той, но сестра му не показа
голям интерес. Продължаваше да дъвче мълчаливо със
затворена уста. – Занесох две картини на изложбата.
Нарисувах портрет на Енвер Ходжа и една композиция
с партизани. Много добре се получиха. Ако комисията
ги приеме, имам усещането, че ще се отърва и този път.
– Защо и този път? Колко пъти си се отървавал?
– Ами постоянно. Всеки път, когато им потрябва
враг. При нас ще дойдат, няма да идат при своите хора.
Ще се пренесете ли тук? Обещаваш ли?
– Няма да дойдем тук – отсече тя, облече се и се при-
готви да си ходи. – Имаме деца, не можем да ги излагаме
на опасност нито за тази къща, нито за каквото и да е
друго. Ти си намери жена. Успех с картините. Ако пи-
таш мен, най-добре да не се беше замесвал. Те само си
търсят повод. И ще си намерят. Обаче сега ти сам си им
го дал. Няма да ти кажа, че е по-добре да не ти ги при-
емат, но… Успех! Ти си намери жена. Жена ти трябва.
– Жена… Приказки… Да не мислиш, че са забрави-
ли?
– Те са забравили. Но ти не я забравяш! Оная раз-
вратница се омъжи и деца си роди. Ти трябва да си на-
мериш жена. Ако не можеш сам, ще ти намерим ние.

562
Тръгвам си, че и вкъщи ме чака цяла купчина дрехи.
Нещо ми се повреди пералнята на всичкото отгоре.
– Донеси дрехите да ги изпереш тук, няма да ми пре-
чи.
– Зима е, къде да се разнасям с дрехи. А и как ще
си ги взема мокри, трябва да се изсушат някъде. Ня-
маме много дрехи, трябва да облечем нещо. Намери си
жена! – повтори тя на тръгване, облече се и излезе.
Едмонд изчака да свърши пералнята и просна дрехи-
те по столове, дивани, закачалки, навсякъде из стаите.
Облече се и излезе, макар че си помисли, че не е добре
да се показва навън преди девет и половина. Кварталът
със сигурност пъплеше пред блоковете с метли в ръце
и със списъци в джобовете кой е излязъл и кой не е из-
лязъл.
Катастрофа, помисли си той, докато си слагаше
обувките. Съмняваме се във всичко и във всеки. Адът
на Данте в блокове от червени тухли. Слезе по стълбите
и излезе на улицата. Виковете на жените от квартала,
всички на официалния говор, се носеха отдалеч като
вой на сирена. Той се отправи с бърза крачка към Худо-
жествената галерия.

***

Рамиш отиде заедно с ръководителя на траурната це-

ремония на Коци, както беше по програма. Войниците
ги чакаха строени с венците. Ръководителят взе един
карамфил и го постави на гърдите на Коци. Рамиш на-
прави същото. После запазиха минута мълчание. Изра-
зиха съболезнованията си на съпругата му, прегърнаха
децата, срещнаха се с всички от семейството, един по
един. Те ги посрещнаха радостно, особено децата, които
се усмихнаха широко, когато ги прегърна първо ръко-

563
водителят, после Рамиш.
– Дори и в смъртта народът Ви посреща с радост –
каза Рамиш на ръководителя, когато излизаха навън
сред овации и викове: „За партията и Енвер – винаги
готови!“
– Другарите си отиват един по един, Рамиш. Оста-
нахме ние начело на барикадата – каза замислено ръ-
ководителят, като въртеше на показалеца си едно малко
синджирче.
– Дано дните, отредени за нас, се прибавят към тво-
ите, Енвер! – каза Рамиш и тайничко го погледна. На
ръководителя му стана приятно, спра се и го потупа по
рамото. Другари, помисли си с усмивка Рамиш. Ядоса
се, че се беше усъмнил да не би ръководителят да е от-
крил някаква грешка в него.
– Ние сме комунисти, Рамиш, знаем, че ще умрем
някой ден. Но когато той дойде, ще умрем с чест, като
Коци. В изпълнения на нашия дълг!
– Ние сме комунисти и мислим за живота. Смъртта
е там и ни чака. Имаме още много дела да извършим за
народа и за партията.
– Точно така! Добре го каза, нека почака – зарадва се
ръководителят. – Сега, като подвиха опашки и китайци-
те, трябва да имаме по два живота за комунизма. Имаме
нашата партия, имаме нашето единство. Имаме нашите
другари, които ще продължат борбата, нали така?
– Разбира се, другарю командир! – подмаза се Ра-
миш, след което се разделиха.
Пред очите на Рамиш се появиха другарите, които
не бяха вече на този свят. Последната вражеска група
отслабваше, така че първата му работа беше да я до-
върши. Извика в кабинета си Шпътим от Съюза на ар-
тистите.
– Идвам веднага – отговори той по телефона и след

564
малко се появи.
– Как вървят нещата с изложбата? – започна с общия
план Рамиш.
– Ще бъде изключителна изложба! Точно за юбилея
на ръководителя!
– Аз ще дойда да я видя преди откриването, защо-
то ръководителят ще дойде за самото откриване. Вре-
мената са бурни – използва по-различна дума Рамиш,
за да изглежда артистичен. – Сега трябва да покажем
на народа и на интелигенцията, че пътят по който сме
поели, е необратим. Че сме комунисти и това личи и в
изкуството ни.
– Разбира се, другарю Рамиш. Изложбата ще го по-
каже най-добре. Работите са преминали през ситото
на комисията, за да бъдат подбрани най-достойните и
най-стойностните от художествена гледна точка произ-
ведения. Смятам, че имаме огромно подобрение в срав-
нение с предишни години.
– Произведенията трябва да имат художествена
стойност, не отричам, но не можем да отдаваме по-го-
лямо значение на формата, отколкото на съдържанието.
Какво е положението с тематиката?
– Имаме много портрети на другаря Енвер Ходжа,
което е нормално заради седемдесетгодишнината му.
– Другарят Енвер Ходжа е темата на тази изложба.
Той е нашият вожд и учител. Той насочва комунизма
по света като несравним теоретик, като Маркс, Ленин и
Сталин. Това трябва да личи в тези портрети и в цялата
изложба. Тази изложба е за другаря Енвер Ходжа. Дори
можем да организираме специална изложба, посветена
само на него. Така че точно този път формата не може
да измести съдържанието. В тази изложба ясно трябва
да покажем, че имаме художествени достижения и един-
ство между партията и народа. Т.е. трябва да имаме и

565
по-различни произведения, които идват от работниче-
ската класа, като същевременно не снижават идеоло-
гично-художественото ниво.
– Комисията е следвала точно тези принципи на пар-
тията, другарю Рамиш, за да представим нашите побе-
ди на най-високо идеологическо ниво, което е най-ва-
жното, но и на художествено ниво. Това е най-важната
изложба за цялата година и тя ще бъде придружена от
изложби във всеки дворец на културата и във всяко чи-
талище в цялата страна. Затова за Тирана комисията
избра най-достойните произведения. Разбира се, също
и заради мястото. Но единството между партията и на-
рода се изразява най-добре в онези работи, които няма
да бъдат изложени в Тирана по различни причини, те
ще бъдат показани на различни места в страната. Ху-
дожниците, които участват в изложбата, ще получат по
един комплект бои и четки. Смятаме да раздадем и на
художниците аматьори, които произхождат от сърцето
на работническата класа, и на тези, които са само със
средно професионално образование. Имаме и няколко
аматьори от народните занаяти, например един от Елба-
сан, който гравирал портрета на другаря Енвер Ходжа
на желязо.
– Наистина? Ами че това е постижение! Изключи-
телно постижение! Металургът е излял от челик бюста
на ръководителя!
– Не, другарю Рамиш, гравирал го е.
– Но можем да кажем, че го е излял, нали?
– Сигурно, но има малък проблем. Имаме писмо от
работническата класа в металургията, в което колекти-
вът пише, че се гордее, че той го е гравирал. Комисията
мислеше да се допита до партията за този случай.
– Понеже го е гравирал? – попита Рамиш очарован. –
Гравирал е портрета на другаря Енвер Ходжа в чели-

566
ка, който произвежда в комбинат „Партийна стомана“.
Това е голямо постижение! – извика той.
– В желязо – поправи го Шпътим. – В желязо. И тук
стигаме до проблема за художествената стойност… От
комисията смятаме, че непременно щяхме да го прие-
мем, ако беше портрет на някой пролетарий, на някой
незнаен воин, на някой ветеран от войната. Но…
– Прилича ли на ръководителя? – попита сдържано
Рамиш, докато разсъждаваше как изобщо човек би мо-
гъл да направи портрет от парче желязо. – Все пак тряб-
ва да се вижда, че това е ръководителят, разбираш ме,
нали? Само един ръководител има партията, Албания,
светът…
– Не особено… Може би съвсем малко… Всъщност
не. И желязото е малко ръждясало. Това все пак може
да се оправи.
– С какво го е изработил?
– Със струг и длето. Може да се каже, че е в духа на
китайското изкуство.
– Китайско?! Дума да не става! Щом е китайско, не
може да бъде прието. Може би първо ръководителят
трябва да се произнесе по този въпрос, все пак той е на-
шият учител. Но китайско?! Не! Има ли още произведе-
ния в китайски дух? Да не излезе, че това е общият дух
на изложбата и сме изпаднали в тежки идеологически
грешки? Това може да остане, щом е от работническата
класа.
– Не, няма. Общият дух е революционен, повечето
картини са в този дух.
– В никакъв случай китайски дух! Не! Аз сам ще дой-
да да проверя. Така. Добре. Тематиката. Имаме ли дос-
татъчно обхватна тематика?
– Имаме отражение на всички аспекти от живота.
Дори като отхвърлим тези, които приличат на китайски.

567
 – Много добре. Махнете всичко, което напомня за
Китай и китайците. Нещо друго?
– Имаме проблем с боите за рисуване, които ще раз-
дадем на художниците след изложбата. Ако махнем ки-
тайските бои, ще трябва да купим значително количе-
ство от чужбина.
– Няма причина да махаме китайските бои. Да не ми-
слиш, че ще изхвърлим китайските оръжия и ще купим
други, защото китайците са си тръгнали? Боите за рису-
ване също са оръжия, разбира се. Те са идеологически
оръжия. Затова се контролират от държавата и не може
да ги получи кой да е. За всичко има специални причини
в социалистическия строй. Не може всички да държат
оръжие вкъщи, нали? Ако всички имат оръжие, значи
има и врагът. Ако всички имат бои, има и врагът. Много
добре знаеш. Врагът, който има бои, тайно рисува вра-
жески картини. Писателите и да напишат нещо такова,
ще го дадат на двама-трима души, но ние няма да им го
публикуваме. А с картината е друго. Картината хората
я виждат, помнят я. И не можем да я изтрием от главите
на хората, дори да е копие. Така, ами може да раздадете
грамоти. Има материални стимули, има и морални. Ние
сме комунисти. Моралното за нас е най важно. Нещо
друго?
– Лицето, за което ми бяхте споменали, донесе порт-
рет на ръководителя и композиция с партизани.
– Какво смята комисията?
– Комисията може да ги отхвърли, ако партията реши
така.
– И има нахалството да рисува ръководителя този
нехранимайко! Как му се е получил?
– Портретът, според комисията, може да бъде приет.
И като прилика, и като идейно-художествено представя-
не. Но това подлежи на обсъждане. Както знаете, друга-

568
рю Рамиш, момчето е с висше образование. Не изпада в
аматьорски грешки и не би донесъл какво да е за излож-
бата, особено когато става дума за такъв важен портрет.
– Още повече, че работи там, където се правят порт-
ретите. Разбираемо е, че се е постарал. Знае как да го
направи. Ами от идеологическа гледна точка? – настоя
Рамиш.
– Рамката не е много хубава. Малко е ударена в
десния ъгъл. Но ние можем да направим друга рамка.
Правили сме го и преди, понеже понякога рамките се
повреждат в галерията.
– В никакъв случай! Нека сам си поеме отговорност-
та. Да остане така, както го е донесъл. За какво взима
заплата, ако не може една рамка да направи. Това да се
отбележи като първа забележка в експертизата – и чо-
векът от Съюза на артистите отбеляза в тефтерчето си,
което извади от джоба. – Ами композицията?
– Композицията е с много големи размери. Парти-
зани около огън. Заглавието е „Епосът на утринните
звезди“. Мисля, че сам трябва да я видите, картината не
може да бъде описана с думи, без да е пред очите Ви.
Другарите имаха някои притеснения по нея. Най-добре
да дойдете и на място да я обсъдим.
– Само още нещо и си свободен. Кой ти каза на теб за
този нехранимайко? – попита Рамиш сякаш между дру-
гото, от любопитство.
– Другарят Авни от Държавна сигурност – отговори
Шпътим. Той поздрави с юмрук на челото и тръгна да
излиза, като вървеше назад усмихнат, докато не опря
гръб в дръжката на вратата. Рамиш си помисли, че хва-
щайки дръжката, Шпътим изтрива окончателно послед-
ните отпечатъци на Коци по нея.

569
 ***

Едмонд застана на слънце на един ъгъл в парка, от-

където знаеше, че минават членовете на комисията. По
пътеката се зададоха двамата официални художници на
портрети, които също бяха членове на комисията. Ви-
наги вървяха заедно, така идваха и в предприятието.
– В момента комисията ги разглежда. На нас ни се
струват сериозни работи. Аз мисля, че ще бъдат изло-
жени. Със сигурност ще бъдат. Успех! – и те продължи-
ха по пътя си.
Едмонд отиде на пазар. В него бушуваше радост, а
нямаше с кого да я сподели. Осъзна го още по-ясно, ко-
гато разряза на две кюфтето в „Димът“, както наричаха
хората гостилница „Труженик“. Така че радостта фер-
ментира вътре в него, докато не се съедини с две хлеб-
чета, една голяма ракия, кюфтета на скара и не излезе
през носа с първото оригване от бирата. Там се размеси
с миризмата на въглища от скарата и цигарения дим. Не
можеше да свали усмивката от лицето си. Опитваше се
да събере устата си, за да може да пуши цигари, да не му
се излее бирата навън, да дъвче кюфтетата със залъците
хляб и да не вземе да изтърси нещо неуместно и да го
помислят за глупак непознатите в гостилницата, които
дъвчеха около него, обърнати с лице към стената, по-
черняла от дима на скарата и мазнината, нацвъкана от
мухите. Гризяха бял хляб, поръсен със сол, червен пи-
пер и риган, и преглъщаха забили очи в стената. Който
приключеше, смачкваше на топче кафявата амбалажна
хартия и я оставяше на масата. Някои я хвърляха в кош-
чето в ъгъла, което преливаше, докато не дойдеше чис-
тачката и не го изпразнеше на мястото, където държаха
въглищата, за да служи за подпалка. Едмонд премери с
педя дължината на дървения рафт от стената до заобле-

570
ния край. За малко щеше да отнесе към къщи с ръкава си
засъхналата лепкава мазнина от масата, ако не я беше
забелязал навреме и не я беше изтрил в амбалажната
хартия. Въпреки цялата мизерия, тук правеха най-вкус-
ните кюфтета в столицата, дори и през комунизма, с
тайна рецепта от меса, хляб, подправки и люти чушки.
Единствените, в които нямаше свинско. Само защото
свинската сланина се разтапяше и ставаше течност на
скарата, стичаше се надолу и въглищата пламваха, а
така кюфтетата се препичаха отвън и оставаха сурови
отвътре, а и придобиваха онази специфична миризма
на урина, когато свинското се сложи на твърде силен
огън. Виж, саламът е друго нещо, мислеше си Едмонд.
Излезе от гостилницата с широка усмивка и я прибра с
крайчето на ръката. Радостта остана вътре да го топли
под палтото, сякаш беше захлупил кюфтетата с капак да
не изстинат. Дълго вървя из селския пазар между петли,
кокошки, патици и пуйки. Разгледа купчините изсушен
тютюн, после се пъхна навътре към новия пазар, където
все още се пазеше старият градски свят, със селяните с
бели и черни потури, с елеците без ръкави, с вълнените
калпаци, с лица, смачкани от живота. Стояха с невчеса-
ните си коси и беззъбите си усти, скрити зад напуканите
устни, изправени като забити стълбове. Викаха в един
глас, в пълна какофония, да рекламират стоката си, ко-
гато някой се приближеше към тях, като кокошки, като
се спусне ястреб. Масло, сирене, извара. Бял лук, чер-
вен лук, чесън, люти червени чушки, сушено осолено
месо, малки зелени лимони, ракия, зехтин от черни мас-
лини, мачкани с крака. Царевица и боб в големи чували
с кални петна, миришещи на потни животни. Купи как-
вото му трябваше. Боб, лук, чесън, люти чушки, сушено
месо, лимони, прясно сирене, ракия, зехтин. Сложи хра-
ните в платнената си чанта, същата, която родителите

571
му бяха използвали цял живот. Не можеше да издържи
повече от четири килограма.
Най-накрая излезе от страната, на която бяха завър-
зани животни и където имаше различни джунджурии.
Звънци за овце, за свине, малки камбанки, стари ключо-
ве и брави, всякакви панти, квадратни болтове за гредо-
ред на покрив, инструменти, тесли, бронзови закачалки
за дрехи, дръжки за врати, рибарски принадлежности,
чували с пръчки за тавани, купчини насечени дърва,
още с миризма на смола. Сюлейман се спря и ги опипа
да не би да са влажни. Продавачите го заговориха.
– Да натоваря едно животно и да ти ги докарам? –
предложи продавачът.
– Колко искаш за превоза? – попита Сюлейман.
– Включвам го в цената на дървата – каза дърварят и
хвана въжето на един кон с кръв по ребрата от самара
и товара.
– Ще ми ги качиш ли до етажа, и аз ще помагам? –
попита Сюлейман.
– Договорихме се, става – каза продавачът и бързо
започна да товари животното.
Тръгнаха двамата с коня, натоварен с дървата. Дър-
варят вървеше бързо и нямаха време да пушат по пътя.
Сюлейман го следваше, без да говори. Чудеше се дали
е направил добре, като е взел дърва, преди да е минала
тази история с изложбата. Може би щеше да е по-добре
да си беше запазил парите, за всеки случай. После оба-
че радостта му от хубавата новина се възвърна и той си
помисли за дългата зима, запалената печка и миризмата
на горящи дърва, но също и за чисто новия комплект
бои и четки. Толкова много бои и четки. Това е животът,
усмихна се той.
Продавачът разтовари дървата. Сюлейман се качи
догоре, взе хляб и салам, бутилка ракия и бутилка вода

572
за себе си и за продавача. Той обаче отказа и продължи
работата. Сюлейман пийна малко вода и обзет от срам и
съжаления към човека, нарами един чувал дърва и тръг-
на по стълбите. Качи се бавно, беше студено и не иска-
ше да се изпоти. Ако се изпотеше, със сигурност щеше
да настине. Страхуваше се повече от това, отколкото
жените от блока, които стояха зад пердетата и дебнеха
дали щеше да изчисти площадката от дървените струж-
ки. Затова на слизане взе метлата и металната лопата.
– Хапни малко, почини си – каза той на продавача.
– Ще ми засъхне потта и ще ме хване нощта на пътя –
отвърна му той и му подаде чувал за дървата, които то-
ку-що беше нарязал с триона. Сюлейман пое чувала и го
напълни. Качи се горе и ги подреди. Слезе долу и докато
чакаше дърваря да свърши със следващата порция, пий-
на малко ракия.
– Имаш ли още един чувал? – попита го дърварят. –
Да носим заедно, няма да ти взимам пари за хамалска
работа.
– Нямам – отговори Сюлейман. – Но ако искаш, качи
този, ето ти пари.
– Не, нали ти казах, не искам пари – каза дърварят и
нарами чувала. – Върви пред мен да ми показваш пътя.
– Ами конят? – попита Сюлейман.
– На кого му е притрябвал кон в града. Върви, още
малко остана – и той качи дървата. Сюлейман му подаде
ракията, той я взе и отпи жадно. Взе хляба и салама, пъ-
хна ги в дисагите на седлото и протегна към Сюлейман
кутията с цигари с другата ръка на сърцето.
– Далече ли си? – попита го той.
– Три часа и нещо с коня. Но се спирам, защото ко-
нят трябва да почива, стръмно е.
– Как са по вас нещата? – поинтересува се Сюлейман
и му подаде ракията.

573
 – Зима. Ако не вали сняг, добре сме. Продавам по
един товар дърва седмично. Понякога два, ако е пазарен
ден. В кооператива няма работа през зимата. Ако падне
сняг, затваряме се вкъщи. Хвърляме дърва в огнището
и ядем каквото има – царевица, боб, лук, извара. Дру-
гото го продаваме – обясни дърварят, като изброяваше
сякаш повече на себе си, отколкото на Сюлейман. По-
сле си изпуши цигарата и поведе коня за въжето към
планината.
Сюлейман го проследи с очи, докато изчезна, а обра-
зът му остана в ума му, докато се качваше по стълбите.
Влезе вкъщи, изчисти, запали огъня, пийна ракия, окачи
дрехите из къщи. Препече сушеното месо на огъня и
сложи да се вари боб на котлона. Разряза един лимон,
взе сирене, хляб, месо и зехтин. Пийна ракия. Излезе на
балкона и погледна към планината. Нощта се спускаше,
дърварят с коня сигурно вече беше близо до селото си
някъде в планината. Няма вече ханове в социалистиче-
ска Албания. Моля Ви се, другарю хотел, искам една
стая за мен и за коня, обърна се той към мезето и към
радиото марка „Илирия“. Заедно със светлината и ми-
слите му угасваха. Гъста сива мъгла като вълна, поръ-
сена с пепел, го обви отвън и отвътре. Радваше се за
картините, но мислите му бродеха из планината заедно
с коня на дърваря. Стана и погледна боба, добави още
малко вода. Направи си кафе, но не го изпи. Не искаше
да се разбуди от това задрямало и отпускащо състояние.
Радиото мърмореше нещо на италиански. Той го увели-
чи малко и от това светлината сякаш стана по-ярка. На-
мали го пак, докато се изравни по тоналност със сумра-
ка. Кафето изстина в чашката. Навън мракът се сгъсти
и стана черен като през ноември, сякаш щеше да трае
цяла вечност. Някъде в далечината свистеше вятър, не-
мощен, без дъжд, без натежали облаци. Изглеждаше му

574
като коня, който се връщаше без товар, само със самара,
а по ребрата му се стичаха капки кръв. Беше пиян и вце-
пенен. Огънят започна да изгасва и той му хвърли едно
дърво. Разнесе се мирис на смола. От дрехите се вдига-
ше пара с дъх на сапун. Той излезе на терасата и поглед-
на на изток. Планината вече не се виждаше в тъмното,
но мисълта му проникна през него. Премина планината
в мрак. Стори му се, че вижда самия себе си да броди
без посока. Колко далеч беше границата? Един ден път
пеша? Два? Три? Трябваше да си вземе храна. Имаше
нужда от хубави обувки, дебели дрехи, може би компас.
И един кон, с който да върви през планината. Щеше да
си сложи сивата вълнена блуза, сив панталон, сива шап-
ка, може би ушанка, като на руснаците. Щяха да вървят
през нощта на изток. Щеше да отиде в Югославия. И тук
се спря на границата. Югославяните по-добри ли са от
нашите? Същите са. Тогава на юг. Гърция, да, от Гърция
можеше да стигне до Америка. И мисълта му се понесе
през планината, където се опитваше да намери дупката
на границата с картата от часовете по география, дока-
то се спусна към морето. Така, докато търсеше пътя, се
опъна на дивана до печката. Представи си маршрута,
преброи постовете, разрешителните, които щяха да му
трябват, Саранда, Корфу и някъде между тесните про-
ходи и островите се изгуби в нощта. Стана му студено и
се сети, че бягството се прави през лятото, а горещият
сезон беше далече.

***

Картините бяха подредени по залите според темати-

ката, важността и някои според размерите. Комисията
беше взела решение, очакваха пристигането на Рамиш.
Неговата идеологическа преценка трябваше да вдъхне

575
сигурност, преди да отворят галерията за посетители и
преди да дойде великият ръководител и да озари цялото
пространство.
Рамиш пристигна придружен от Шпътим от Съюза
на артистите и писателите в Албания.
– Много добре! – каза няколко пъти Рамиш, докато
вървяха из залите, като показваше с пръст някоя от ри-
сунките, най-реалистичните, както той се изрази. – Дру-
гарят Енвер в акция през зимата, с палто, много хуба-
во, да, реалистично. Маршът на първа бригада, много
добре. Партизаните най-отпред. Другарят Енвер наче-
ло. Чудесно! Красиво! Историческо! – и продължи на-
татък с цялата комисия, която го следваше в мълчание,
всички членове с бележници в ръка, за да си запишат
всяка забележка. Стигнаха до портретите.
– Както Ви казах, другарю Рамиш, имаме много порт-
рети на ръководителя. Комисията ги е оценила справед-
ливо. Всички приети творби са с високи художествени
качества – обясняваше оживено Шпътим. После отиде
до неподписания портрет на Едмонд и съвсем между
другото, като човек, който, без да иска, е забелязал ня-
коя грешка, добави: – Ха, на този портрет му се е счупи-
ла рамката. Това е Националната художествена галерия,
всички сме професионалисти, как може да бъде донесен
портрет на ръководителя в тази рамка?
– Кой е донесъл творбата в такъв вид? – попита Ра-
миш видимо възмутен. – Как се казва този човек? Кой
е този, който дори не си е написал името отдолу, както
правят нашите изтъкнати художници?
– Казва се Сюлейман, другарю Рамиш – отговори
Шпътим, като обърна картината и погледна отзад бе-
лежката за регистрация. – Казаха ми, че е известен още
под името Едмонд. Не е член на Съюза на артистите.
– Как така ще носи портрет на ръководителя в счупе-

576
на рамка?! Къде се намира този човек?! Защото иначе
картината е хубава, така ми се струва, нали, другари?
Вие сте специалистите, кажете.
Всички мълчаха, докато накрая официалният худож-
ник на портрета на ръководителя не събра смелост да
отговори:
– Аз бих казал, че има художествена стойност. Има
характер, цветовете са добре подбрани. Но рамката не е
на нужното ниво, напълно съм съгласен с Вас. Възмож-
но е обаче да е била повредена тук, в галерията, кога-
то сме слагали картините една върху друга. Напълно е
възможно. Иначе, да донесеш картина в такава рамка не
върви… Портретът обаче показва ръка на професиона-
лист. Случвало ни се е и преди да правим нови рамки,
другарю Рамиш, особено при млади художници или при
повреда – опита се той да защити автора.
– Професионалист, значи – повтори Рамиш. – Той
тук ли работи? Спомням си, че съм го срещал, когато
възникна онзи проблем с боята. Ядеше на двора, докато
всички други работеха. Не може така! Точно понеже е
професионалист, точно понеже работи в предприятието
по декора, точно защото ви помагаше за големия порт-
рет, нали така? Тогава, когато го рисувахте… – всички
кимнаха утвърдително. – Значи има и висше образова-
ние, така ли? Не може кой да е да рисува портрета на
ръководителя, нали така? За тази работа държавата хар-
чи пари, избира картини чрез конкурси и комисии, пла-
ща с валута боите и всичко останало. Също като кур-
шумите. И какво, ще ми завършат висше образование
художници и скулптори и няма да могат един портрет на
ръководителя да направят като хората?! На най-святия
човек за партията и народа! Естествено, аз разбирам, че
не всички сме еднакви. Дори пръстите на ръцете ни не
са еднакви. Но ръката е свързана със съзнанието. Ху-

577
дожникът с четка в ръка показва това, което е в сърцето
и ума му. Недопустимо е да се представя портрет в та-
кава рамка. Защото съдържанието е в детайлите, нали
така?  – каза Рамиш твърдо и мълчанието го следваше
навсякъде, произведение след произведение, заедно със
скърцането на обувките на Шпътим по паркета.
Той бързо разбра, че това дразни Рамиш, но от друга
страна не смяташе, че подобава на ранга му да върви
по червената пътека по средата без позволение. Затова
се опитваше, доколкото може, да стъпва с десния крак
в крайчеца на пътеката, а с десния да куцука леко, за
да не се търка подметката в паркета. Получи му се и се
усмихна на постижението си заедно с другите членове
на комисията, които вървяха след него и тесните раме-
не на Рамиш и всички куцукаха. Самият Рамиш беше
погълнат от обиколката и не изрази никакво отношение
нито с лице, нито с жест. Държеше се както обикнове-
но и както подобава на заместник-ръководител. Беше
зает да измисля как с малко думи да оцени високо до-
стиженията и със зоркото око на партията да отбележи
грешките. Криво дърво, мислеше си той за Сюлейман,
разваля ни реда. Ей сега ще го изгорим! Да се научат
и тези да избират по-добре рисунките. Партията иска
доказателства? Ето ги доказателствата, другарю Енвер!
Но внезапно опасна мисъл проблесна в главата му. Ами
ако… Врагът действа по най-различни начини, но пар-
тията ги разкрива всичките! Ами ако… Ами ако вра-
гът си ти, помисли си Рамиш. Ти си загубил връзката с
народа. Ти, бюрократът, врагът в сърцето на партията.
Ти, който търсиш идеологически грешки в ъгълчето на
рамката като някой обигран буржоа. Не виждаш побе-
дата, не виждаш ръководителя, ами виждаш загубата,
провала, скъсването с китайците. Тези думи гърмяха в
ушите му с гласа на ръководителя. Пораженец, нарече

578
той себе си и тази дума го прониза като куршум в чело-
то. Ако кажеше, че това е култ към индивида, щяха да го
нарекат Хрушчов. Само една грешна стъпка и го чакаше
куршумът. Ами децата?! Жената?! Дори и змията се гри-
жи за поколението си. Ти си син на партията, какви ти
тук поколения на змията… Как се осмелява онова лайно
Авни да споменава чая ми?! Да ме обвинява мен?! Да
ме изкара мен главен виновник?! Дали е самоинициати-
ва или има директива? Обвинение: опит да омаловажи
фигурата на ръководителя. Мотивирано. Заради някак-
ва си рамка. Заради две парчета дъска. Дори и сам да ги
беше сковал художникът, добре бяха. Забравил е какво
са ръце с мазоли. Силни, груби, честни. Строят и защи-
тават отечеството, а пък секретарят по идеологията си
гледа маникюра. Бам, избучаха слепоочията на Рамиш.
Бавно вдигна ръка и се потърка по челото. Шпътим и
комисията стояха и гледаха вцепенени в посоката, на-
където гледаше и Рамиш. Всички бяха пребледнели,
понеже и Рамиш беше пребледнял. Опитва се да разру-
ши единството между партията и народа, както и други
врагове преди него, но позорно се провали! И партията
и народът му отсъдиха заслуженото наказание. Пани-
ката се появи на лицето му като печат върху решение-
то на Народния съд: осъжда се на смърт чрез разстрел!
Като всички останали… Семейството в затвора, после
с лопатите там, при реакционерите и дерибеите, срам…
Щяха да бъдат врагове, но не и реакционери, защото и
реакционерите щяха да ги разпознаят и нямаше да ги
приемат. Щяха да станат като циганите, никой нямаше
да ги обича. Нито партията, нито реакционерите.
– Проблем ли има, другарю Рамиш? – попита внима-
телно Шпътим.
– Няма проблем, нещо ми прилоша. Сигурно е от
боите, пък и вече съм на възраст – засмя се Рамиш. –

579
Сърцата ни са млади, но борбата е оставила следи по
нас – отнесе се усмихнат в спомени. – Добре са предста-
вили героизма на борбата другарите артисти. Направо
оживяха пред очите ми онези ярки години. А със съвре-
менната тематика как сме? Защото борба има и днес,
но ние продължаваме живота си, нали така? Масите ни
се отрупани със смокини точно като тези тук, узрели,
сладки, като нашите постижения!
– Отразени са почни всички аспекти от труда и про-
изводството. Имаме и няколко картини, посветени на
селския труд. Имаме отличена доячка, и земеделци на
полето, които обядват, след като са разорали земята за
сеитба. Вижте колко хубаво е разположил художникът
тази диня, до хляба и до вестник „Народен глас“. Ис-
тински артист, голямо изкуство, в рамките на социалис-
тическия реализъм – подражаваше Шпътим на Рамиш. –
Отличава се с всичките си произведения. Монтьорите
на смяна, неуморните шофьори – продължаваше да из-
броява Шпътим, но Рамиш продължи нататък, докато не
стигнаха до голямата картина на Сюлейман. Подписът
в ъгъла се виждаше с черна боя върху бялата сянка на
партизанския огън. Рамиш не успя да различи името от-
далече, но Шпътим се приближи до картината и каза: –
Тази композиция със заглавие „Епосът на утринните
звезди“ я донесе същият автор на портрета с повреде-
ната рамка. Тук обаче се е подписал.
Рамиш се замисли. Можеше да обяви веднага, че
произведението не му харесва, просто защото не го
разбираше, но някаква неясна мисъл го спря. Огледа се
като истински партизанин къде е врагът и къде са него-
вите хора. Куршумът убиваше отвсякъде – и в челото, и
в гърба. Всички стояха в очакване. Ако на Енвер не му
хареса картината, ще му кажа, че съм я оставил, понеже
същият автор е представил и портрета на ръководите-

580
ля. Не мога току-така, без съвет от партията, да махна
Вашия портрет. Тази логика му хареса. Този глупак ми
пресече пътя като заек пред автомобил нощем. Разгледа
картината. Огън, старец, партизанка с цветя. Ами това
магаре с пушка в ръка какво ли си мисли, направи си
шега наум. Всички стояха и чакаха мнението му. Защо-
то владееше изкуствата като петте си пръста. Затова
беше стигнал толкова високо. Заместник-ръководител.
– Много е кубистично – сложи клеймото на карти-
ната Рамиш. – Не съм специалист в изкуството, но от
идеологическа гледна точка съм бдителен и веднага раз-
личавам чуждото влияние. Ето, тук например формата
доминира над съдържанието. Наистина, война, огънят е
добре нарисуван, не казвам, че не е, но си мисля… не
знам какво ще кажете вие, но партизаните са в плани-
ната, пролет е, а са напалили огън. Защо е този огън?
Огън по време на война? Добре, на символно ниво раз-
бирам, че означава как огънят на свободата сгрява пар-
тизаните, а може би и още нещо, на за какво е този ста-
рец? Прилича на мъртвец. Скелет с гусла!  – и всички
записаха в бележниците си неговите думи, включител-
но и Шпътим, който записваше буква по буква. – Какво
ще кажете, вие сте специалисти в областта, не ви ли из-
глежда малко символистична? – даде им думата Рамиш.
– Кубизмът е гледна точка с няколко перспективи –
пръв заговори официалният художник. Искаше да каже
нещо в защита на картината, понеже беше вече казал,
че комисията я е разгледала и смята, че може да бъде
приета. Никога не се знаеше какво ще стане в такива
случаи. Можеше да дойде и самият ръководител и да
хареса произведението. Можеше да каже, че това е
най-хубавата картина на света и тогава всички щяха да
излязат неподготвени политически. Ситуацията беше
нож с две остриета. – Бих могъл да се съглася с Вас,

581
ако навлезем в използваната символика и може би час-
тично изразните средства, защото наистина картината
ми се струва малко тъмна, но по мое мнение не можем
да я определим като кубизъм. Художникът е млад, сега
оформя стила си и като начин на мислене, и като цве-
тове, затова смятам, че може да се обсъди приемането
му. Нали, другари членове на комисията? – обърна се
той към останалите за подкрепа. Те обаче мълчаха без
никакъв знак на одобрение. – С две думи, исках да кажа,
че това е един млад артист, който търси своята индиви-
дуалност. Да се отличи като артист със своя глас. Както
сме правили всички на младини.
– В комунизма артистът е гласът на масите. Точно
като в онази картина, която беше представена на излож-
бата по случай годишнината от основаването на парти-
ята, не е ли така? – каза Рамиш. – Смяташ ли, че този
може да бъде гласът на масите? Не знам… Аз съм секре-
тар по идеологическите въпроси и понеже аз не мога да
преценя, кой от вас ще ми каже? Вие сте гласът на маси-
те. Може ли някой да ми каже? Защо и вие не рисувате
така? Ето, имаме картина на Първа щурмова бригада.
Това е новият път в изкуството. Изключително постиже-
ние, бих казал, в отразяването на реалностите на война-
та. Художникът е истински комунист. Сякаш самият той
е бил там, в марша. Партизаните са героични, не може
да ги сломи нито врагът, нито снегът, нито планината,
нито умората. Те носят светлината, социалистическата
пролет сред снега и сред куршумите. А тук, „Епосът на
утринните звезди“, казва той и слага синкав мрак. Има и
звезди. Добре, звездите са добре нарисувани. Дори имат
връзка със звездите на шапките на партизаните. Обаче
звездите са бели, не са червени. Какви са тези звезди
над червените звезди на партизаните? Къде изобщо има
бели звезди в картина за войната? Звездите стават бели

582
от дима на барута, от кръвта на падналите за свобода-
та. Ние казваме, че трябва да изкореним и да изгорим
назадничавите обичаи. С този старец ли показва това?
Този старец възпява нещо епично. Възпява, да речем,
„епоса на утринните звезди“. Разбирам фигурата, която
е използвал, но славният епос на комунистическата пар-
тия, която поведе борбата, в сравнение с юнашкия епос
е като слънцето, сравнено с мъждукането на утринните
звезди. От друга страна, вие сте пълноправна комисия
и сте приели тази работа. Тя ще бъде изложена, нека
чуем гласа на масите. Разбира се. И за портрета смя-
там, че трябва да се поправи рамката и да бъде показан
на изложбата. Както обикновено, ние ще се вслушаме
в гласа на масата – заключи Рамиш, потупа по рамото
официалния художник и продължи нататък огледа. След
като разгледаха всички картини, отидоха заедно да пият
кафе в залата на хотел „Дайти“.

***

Едмонд излезе от работа и хукна към галерията. По-

стоя в двора, почака, изпуши няколко цигари, докато
официалният художник не го видя през прозореца и
слезе при него, като каза, че отива за кафе. Едмонд се
приближи и го поздрави.
– Картините бяха приети, ще бъдат изложени. Но
другарят Рамиш каза, че има някои идеологически про-
блеми. Ако питаш мен, направи си една силна самокри-
тика, даже писмено. И не се притеснявай, случват се
такива неща в изкуството.
– Значи, свършено е с мен – заключи Сюлейман и
потрепера.  – Сигурно ще ме тикнат в затвора. Добре
де, кръстих картината „Епосът на утринните звезди“.
Но това е картина, не е роман, не е стихотворение. Кар-

583
тината и без име, пак се възприема. Това са бои, не са
думи. Значи, свършено е с мен? Ще ме осъдят ли?
– Чакай малко, не се плаши толкова! За какъв съд
говориш? Млад си, ще се научиш да правиш нещата по-
добре. Ще кажеш, че комисията не е видяла предвари-
телно картината. Те знаят. Няма да се занимават толко-
ва с един аматьор. Казвам ти всичко това, защото дядо
ти ми беше приятел. Вярвай ми.
– Но как да си направя самокритика? Аз сам доне-
сох картината. Това е композиция с партизани, които
мечтаят за една Албания със звезди. С много звезди. С
топлина. Звездите са далече, а ние сме тук.
– Трябваше комисията по приемането да я види пред-
варително. Това трябва да подчертаеш. Аз също ще го
кажа. Ако я беше видяла комисията, забележките щяха
да бъдат избегнати.
– Какви забележки?
– Ами ето, например, много е тъмна. И малко напом-
ня на кубизъм, на символизъм. И още няколко дребни
неща, нищо особено – опита се да го успокои официал-
ният художник.
– Кубизъм? Къде видяхте кубизъм? – ядоса се Сю-
лейман. – Добре, може да се каже, че е малко тъмна, но
кубизъм?! Кое тук е кубистичното? Къде съм виждал
аз кубизъм, че да рисувам кубизъм? Това е времето на
войната, цяла Албания е била в траур заради фашистко-
то завоевание, партизаните са запалили огъня на свет-
лината, която се заражда.
– Не го приемай така и недей да противоречиш. Ка-
зах ти, млад си, така стават тези неща – каза с официа-
лен тон председателят на комисията.
– Значи, край! Но защо изобщо я приехте за излож-
бата? – настоя Сюлейман да научи истината. Искаше да
е подготвен за всеки случай.

584
 – Защото той каза, че трябва да чуем гласа на масите.
– Което ще рече, че ще се вдигнат еди-колко си души
и ще кажат еди-какво си? – каза гневно Сюлейман. –
Моля ти се, по-добре да ги махнем от изложбата. Дос-
татъчно препатих от онази история с боята с разпита в
районното.
– За боята всички ни разпитваха, този въпрос е
приключен – каза официалният художник.
– А портретът? Какво казаха за портрета? Как ви се
стори? – поинтересува се Едмонд.
– На мен портретът ми хареса. Но защо си го доне-
съл със счупена рамка? Не можа ли да намериш свястна
рамка?
– Аз не изнасям нищо от работата! – настоя Сюлей-
ман. – Не и аз. Когато съм взимал бои, винаги е било с
позволение, за лозунгите в квартала.
– Добре, защо го даде с тази рамка?
– Нямах друга. Къде да си направя рамка?
– Това дано никой да не го чуе. Нямах друга… Нямаш
рамка за портрета на ръководителя? Точно за него? Не
се говорят такива неща. Сега, като ми каза това, тряб-
ва да помислиш за много задълбочена самокритика. Не
може така! Ти си ерген, за какво си харчиш заплатата,
за ракия? На всичкото отгоре в предприятието, където
работиш, всички изнасят материали и никой нищо не им
казва. Ние работим в името на партията. В социализма
всичко е общо. Кой те е спрял да вземеш хубав дървен
материал и хубаво платно за портрета на ръководителя?
Я ми назови едно име. Ей този ме спря! Ами… не стоят
така нещата. Ще кажеш, че се е повредила в галерията.
Бъди внимателен.
– Ами ако сега отида и си изтегля картините от из-
ложбата?
– Ще направи много лошо впечатление. Ще го обявят

585
за неуважение към партията, към масите. Това ще е още
по-голяма грешка.
– Тогава да чакам да ми закопчеят белезниците, така
ли? – тихо каза Емонд.
– Никой нищо няма да ти закопчее. Защо говориш
така? Осъзнай се! Виж, Сула, случвало се е и преди да
дойде ръководителят и да хареса някоя картина. В целия
свят Енвер е един! Той знае всичко. Затова и другарят
Рамиш каза да приемем картините ти за изложбата, по-
неже си нарисувал любимия ръководител – излъга офи-
циалният художник на портретите на ръководителя.
– Значи да чакам на ръководителя да му харесат.
Само толкова? – попита Сюлейман.
– И самокритиката да си приготвиш за всеки случай,
когато правим обсъждането на работите. За картината
с партизаните трябваше да ни попиташ предварително.
Но портретът е хубав, на ръководителя ще му хареса –
каза официалният художник и тръна да си ходи.
– Поне да сменя рамката? – попита Сюлейман с ня-
каква надежда.
– По-добре недей.

***

Рамиш прие Авни в десет часа сутринта.

– За какво беше това бързане? – попита го от вратата
на кабинета.
– Днес се открива изложбата – съобщи Авни.
– Знам, и другарят Енвер ще отиде. И аз ще бъда там,
разбира се, макар че я разгледах вчера. Има ли някакъв
проблем, за който не знам?
– В картината с партизаните, другарю Рамиш, онзи
нехранимайко е нарисувал бившата си жена. Проверих-
ме по снимката – каза Авни.

586
 – Адриана? – учуди се Рамиш. – И на мен ми се стори
позната… сякаш я бях виждал някъде.
– Не е проблемът, че прилича на нея, другарю Ра-
миш. Съвсем точно я е нарисувал. И трябва да добавя,
че много добре е направил лицето ѝ. Същата като на
снимката. Имаме една снимка от събрание, на което е
била, почти в същата поза. Сигурно е използвал тази
снимка.
– Но защо го е направил? – замисли се Рамиш дали
това е добре или зле. – Значи още пази нейни снимки?
Какво ли прави с тях вкъщи този…
– Това не знам. Затова дойдох при Вас. Партията
трябва да вземе решение. Може би трябва да попитаме
и другаря Шпътим като специалист в областта. Така си
мисля…– каза Авни, който очевидно добре беше обми-
слил въпроса. Сега само искаше да прехвърли отговор-
ността на някого. Но Рамиш нямаше навик да прибърз-
ва.
– Защо мислиш, че го е направил? Не откри ли ня-
каква информация? Такава дързост да ни навре в очите
и това!
– Не знам.
– Не знаеш… А ти като не знаеш, кой да знае? Коци
почина! – нервира се Рамиш.
– Да го арестуваме? Всичко ще си каже на разпита –
поиска позволение да действа Авни.
– Първо да бъде открита изложбата, после ще видим
какво ще правим. Няма къде да ни избяга.

***

Едмонд бродеше по улиците без посока, докато не

запалиха уличното осветление. Хората оредяха. Ми-
слите му също. Когато се озова сам, се опомни къде е.

587
Беше горе-долу в правилната посока, по пътя за вкъщи.
Маршрутът беше в главата му като будилник. Вървеше
и се чудеше как се стигна дотук, какво толкова сбър-
ка, защо забрави кой е, откъде идва, че е просто един
реакционер. А реакционерите в комунизма просто се
снишават. Не участват в общия живот, защото се от-
личават, защото винаги бият на очи. Но дори и да не ги
различат, реакционерите не могат да градят комунизма.
Не е в сърцата им. Няма друг начин! Трябва да избягам,
и то още днес! Утре ще бъде късно! Хвана автобуса и
отиде у сестра си. Купи бонбони и шоколад за децата.
Посрещнаха го радостно, както винаги. Почерпиха го
с ракия. Той пийна малко. Постоянно целуваше децата.
Говореше общи приказки, по някое време стана да си
ходи.
– Късно е, ще дойда в неделя следобед и ще остана
по-дълго.
– Чичооо – завикаха децата, – остани още малко.
Той остана да поиграе още малко с тях, докато не
стана време да си лягат. Към единайсет си тръгна. Беше
пил и студът го прониза, когато излезе навън. От раки-
ята залиташе.
– Остани да спиш тук – предложи сестра му, която
слезе да го изпрати до улицата.
– Нали вие спите в кухнята, аз къде да легна?
– Защо дойде, проблеми ли имаш? – попита тя.
– Трябва да имам проблем, за да дойда у сестра си,
така ли? – каза той. Тя замълча и изчака той сам да си
каже. – На Рамиш не му харесали картините ми. Открил
идеологически грешки. Свършено е с мен. Казах ти, че
имам лошо предчувствие. Решили са да ми вземат апар-
тамента онези от новия блок. Точат зъби. Кварталът ще
ми очерни биографията. Трябва да се нанесете с децата.
Кажи на мъжа ти тази вечер, обсъдете го. Ако ме осъ-

588
дят, поне да спасим къщата. Трябва да действате бързо.
Вас със децата няма да ви извадят. Този апартамент е
колкото мой, толкова и твой – говореше той, а тя мъл-
чеше. Помислете си днес и без много шум утре започ-
нете да си пренасяте дрехите. Аз ще си събера нещата в
спалнята. Да се вижда, че живеете там. Ако имаш някой
куфар, дай още сега да ти пренеса дрехите.
– А ти какво ще правиш? – попита тя, без да помръд-
не от мястото си.
– Нищо. В тази държава не можеш за избягаш от зло-
то. Ще стоя и ще чакам. Ако се спася, добре…
– Ами ако напишеш едно писмо до партията? До са-
мия Енвер Ходжа? – предложи тя с надежда.
– Какво да му кажа? Да му пиша за нещо, което не се
е случило? Какво да му напиша, ти ми кажи – недоумя-
ваше той.
– Успокой се. На толкова художници не са харесали
картините и нищо не е станало. И ти си като всички ос-
танали – окуражи го тя.
– Дай ми някакви ваши вещи. Ще ги сложа в стаята на
старите, ще разхвърлям дрехи тук-там, сякаш вие живе-
ете там. Така ще се почувствам по-добре.
– Ще ти дам летните дрехи – отвърна тя, качи се и се
върна с куфара.
– Обсъдете го днес – настоя той съвсем сериозен.
– Ще говорим, ще го обсъдим. Тръгвай, имаш да вър-
виш доста, няма вече и автобуси.
И той тръгна с куфара с летните дрехи. Сестра му ос-
тана пред входа вцепенена, с ръка на устата, едва сдър-
жайки сълзите си. Пътят беше уморителен, от студа из-
трезня. Изкачи стълбите като котка, с наострени уши
и очи да не би да са там и да го чакат. Нямаше никого.
Огледа през прозорците наоколо, нищо не помръдваше.
Успокои се, когато разпръсна дрехите по леглото, сякаш

589
някой ги беше оставил сгънати и изгладени, готови да
бъдат подредени в гардероба. Остави вратите на гарде-
роба отворени. Извади няколко дрехи на майка си и ги
сложи в куфара. После по чорапи пренесе картините и
боите в спалнята, съвсем тихо в мрака. Струваше му се,
че ако светне лампите, те веднага ще дойдат. В името на
народа, арестуван си! Всеки път, когато минаваше през
кухнята, отпиваше от ликьора. Искаше да го е изпил,
когато дойдат. А и кой знае кога щеше да може отново
да пие. Най-накрая светна лампата в банята, за да огле-
да. Остана доволен. Легна си облечен. По-добре да съм
облечен, помисли си. Сигурно ще ме вдигнат направо
от леглото и ще ми е студено. Започна да обмисля няка-
къв изход. Никой не можеше да го спаси от мъчението.
Колкото повече мислеше, толкова повече се объркваше
и всички мисли водеха към затвора. Съвсем се разсъни.
Това е положението, помисли си. Така и така ще ме
осъдят, какво се измъчвам. При тази мисъл се успокои
и заспа. Не сънува нищо. На другия ден на няколко пъти
искаше да говори с Исмаил, но не посмя. Струваше му
се, че ако говори с него, ще подпише присъдата и на
двамата. Дълго мълча, докато не стана време за излож-
бата. Двамата отидоха пред галерията, запалиха цигари
и зачакаха да дойде ръководителят.

***

Енвер Ходжа пристигна в отлично настроение, по-

маха с ръка на народа и се здрависа с ръководството на
Съюза на артистите и писателите и с най-изтъкнатите
артисти в държавата. Влезе в галерията и тръгна по чер-
вения килим да разглежда картините с ръце зад гърба.
Другите вървяха след него, подредени според ранга си.
Рамиш вървеше точно една крачка зад него. Сюлейман

590
изчака заедно с Исмаил да влязат всички.
– Рамиш казал, че в моите картини има идеологиче-
ски проблеми – тихо каза той на Исмаил, когато около
тях не беше останал никой. От прежълтялото му лице
разбра, че го е чул. – По-добре е да не вървим заедно.
– На теб кой то каза? – попита не чак толкова тихо
Исмаил.
– Главният художник на портретите – отговори Сю-
лейман.
– Защо тогава комисията ги е оставила? Той е казал
това и комисията все пак ги е приела за изложбата? Си-
гурно не си разбрал добре. Не е възможно.
– Точно затова се притеснявам… Ясна е вече моя-
та… – и той направи жест с ръцете, сякаш са оковани. –
Оставили са ги, за да ме закопчеят по-лесно.
– Не се шашкай толкова – окуражи го Исмаил, но и
сам не си вярваше.
– Сестра ми с децата и с мъжа си ще се нанесат вкъ-
щи. Така може би няма да ми вземат апартамента, дока-
то съм в затвора.
– Какъв затвор, недей така… Най-много да те нати-
кат в производството. Година-две и ще се върнеш. Но и
да не се върнеш обратно в предприятието, голяма ра-
бота. Какво губиш, лозунгите? Навсякъде има лозунги.
Такава ни е работата, художници на лозунги.
– Дори и картините ни вече приличат на лозунги –
засмя се с болка Сюлейман.
– Ето, смееш се, браво. Като види картината най-глав-
ният, може да се обърнат нещата. Разбира ги работите
главният, затова е пръв и никога няма да стане втори –
прозвуча някак угоднически Исмаил, нетипично за него
и неприятно за Сюлейман.
Двамата се смесиха с тълпата и сякаш се скриха в
нея. Вървяха бавно, в ритъма на множеството, с надеж-

591
да, насочена към партийния вожд. Последната надежда.
Ръководителят спираше за момент пред всеки от
портретите си. Имаше навика да демонстрира, че е скро-
мен, че е човек от народа. Култът към личността беше
останал в шейсетте години и си беше заминал заедно с
руските военни кораби. Тук, в двора на галерията, на
булевард „Народни герои“, статуята на Ленин се поз-
дравяваше завинаги с паметника на Сталин в отсрещния
парк „Младост“. И двамата от бронз, в стойки, типични
за всеки от тях приживе. Ленин сочеше нещо с пръст,
някъде към Дуръс, дясната му ръка беше протегната
напред, а с лявата държеше каскета си зад гърба, как-
то по времето, когато се е качил върху танка и говорил
пред съветските хора. Сталин беше бръкнал с дясната
си ръка под шинела, сякаш щеше да извади револвера и
да стреля в посоката, в която сочеше Ленин.
– Първа щурмова бригада. Много хубаво. Браво,
другари артисти! – изрази възхищението си ръководи-
телят. Изглеждаше добре разположен и настроението
му се предаваше на всички около него, чак до послед-
ните редици.
– И тематиката за социалистическия ни живот, голе-
мите ни постижения, всичко, всичко… всеки аспект на
социалистическия живот, претворен в изкуство, пред-
ставен в рамките на социалистическия реализъм от
нашите художници. Истински комунисти! – възкликна
Рамиш.
Ръководителят забави ход, както се полагаше, пред
многобройните портрети на Енвер Ходжа. Човекът раз-
глеждаше ръководителя, изобразен в различни цветове
върху платната. Партизанин с шинел и кобур на колана.
Обикновен човек, седнал рамо до рамо с народа с ци-
гара без филтър. Неуморен труженик с писалка в ръка,
пишещ историческите си речи, облечен в сив костюм от

592
времето на революцията. Нямаше нищо, което да изо-
бразява отношенията с Китай. Художниците бяха под-
ходили внимателно в изобразяването на политическите
събития. Китайското червено беше изцяло заменено с
цвета на борбата за свобода и с червеното знаме с чер-
ния орел.
– Виждаш ли, изтрили са Мао с един замах с четка-
та! – каза доволно ръководителят на Рамиш, който оста-
на очарован от това изречение и със стойката на тялото
си и мускулите на лицето си показа ясно колко добре
разбира голямата тежест на мисълта на вожда. Окрилен
от тази мисъл, придружена от усмивката на ръководи-
теля, Рамиш продължи нататък, докато не стигнаха до
„Епосът на утринните звезди“ на Сюлейман. Тук Рамиш
спря и се намръщи, така че да се забележи. Беше убе-
ден, че нищо няма да убегне от окото на ръководителя.
Така и стана.
– Тази е на един млад художник – осведоми го Ра-
миш. Ръководителят спря, както правеше пред всички
големи картини, за които му споменаваше Рамиш.
– Има ли и други картини този художник? – поинте-
ресува се ръководителят.
– Другарите казаха, че е взимал участие във всички
изложби. За тази е дал композицията, която виждате, и
един портрет на ръководителя на партията. Забелязах,
че портретът има проблем с рамката. Не отричам стой-
ността му, самият портрет е хубав.
– Портрета сме го поставили малко по-нататък –
обади се Шпътим от Съюза на артистите.
– Това е онзи нехранимайко – прошепна Рамиш на
ръководителя.
– Как така има проблем с рамката, какво означава
това?  – попита ръководителят сякаш не е разбрал, но
строго.  – Защо тогава рамката не е сменена? А какви

593
са тези партизани с палта около огъня? Врагът ще ги
разкрие веднага. Но дори да е далече врагът, те защо
се топлят на огъня с палта? Та ние сме вървели през
планините разсъблечени, с по една риза на гърба, в
дъжд и сняг. Къде е тук себеотрицанието? Какви са тези
партизани, които слушат някакъв полуумрял старец?
Това ли е представата за истинския албанец? Ами тази
партизанка, не мога да разбера това кракът ѝ ли е или
е торба с патрони. И изобщо каква е тази романтична
партизанка с цветя в ръка в разгара на борбата? Защо са
тези цветя? Засято ли е житото, омесен ли е хлябът? И
всичките с палта! Това война ли е? През войната имаше
куршуми, имаше кръв, имаше герои. Къде ти да седнат
да се гледат влюбено и цветенца да си раздават?! Цветя
има през социалистическата пролет. Рамиш, тази парти-
занка ми прилича на някого, какво ще кажеш?
– Ами май е… не просто прилича, ами е… – тактично
започна Рамиш, – сега, като казахте, и на мен ми запри-
лича на… Ами това е дъщерята на Лази, същата, която
художникът е хванал в изневяра.
– Дъщерята на Лази? – изуми се ръководителят, но го
каза съвсем тихо, за да го чуе само Рамиш.
– Така излиза – потвърди Рамиш. – Нали е млад, ко-
мисията е приела картините му, за да го поощри – и той
погледна многозначително членовете на комисията,
които вървяха след него, за да им даде да разберат, че
току-що им е спасил кожите.
– Това нещо може и да минава за произведение на
изкуството  – усмихна се ръководителят на комисия-
та, – и аз може и да не разбирам много от рисуване,
но ми се струва, че тук има недопустими идеологически
отклонения. На мен тази картина ми напомня на куби-
зъм. Някои хора може и да имат различно мнение, щом
са я допуснали до изложбата… как мислиш, Рамиш?

594
Смятам, че формата доминира над съдържанието. А в
социалистическия строй, другари, държавата не плаща
на художниците да рисуват каквото им хрумне. Защото
той е получил боите от държавата, нали така, другари?
– Със сигурност – съгласи се Рамиш.
– Ами студио и там всичко останало, разрешително
за рисуване, получил ли е, другари?
– Не, не е получил. В изложбата участва като ама-
тьор. Не е член на Съюза на артистите.
– Аматьор, значи. Добре, разбирам. Не е получил
нужната закалка като художник в духа на учението на
партията, затова се представя като аматьор. И това как-
во ни говори? Говори ни, че човекът няма политическа
подготовка. Откъде е?
– От Тирана – отвърна веднага Рамиш, без да разби-
ра накъде бие ръководителят.
– В Тирана ние основахме партията, Рамиш! Къде
работи? – обърна се ръководителят към всички, които
го слушаха.
– Работи в предприятието по декора, занимава се с
лозунгите – с готовност отговори Рамиш. После се при-
ближи към ръководителя и му прошепна: – Партийният
секретар на предприятието сам поиска да бъде премес-
тен в производството, където е и досега, след онзи про-
блем с боята.
– Така значи! – спокойно отбеляза ръководителят. –
Добре е направил. Ние сме пролетарии. В нашата стра-
на няма място за бюрокрация. Все пак е добре, че тази
картина е изложена открито, защото това показва нещо.
Показва, че не е направено необходимото за идеологи-
ческото формиране на работещите в един толкова важен
сектор на пропагандата, а в социалистическа Албания
всеки е свободен да изрази мнението си – обяви ръково-
дителят и Рамиш се почувства потресен. – Художникът

595
е млад, допуснал е грешка – продължи ръководителят, –
но ние къде сме били? Ти, Рамиш, къде си бил? Къде
сме били, другари? – и той обхвана всички, като описа
кръг във въздуха с ръката си. – Всъщност, тази картина
ни казва много! Говори за всички нас. След като смаза-
хме с железен юмрук вражеските групи в изкуството,
все още има неясноти. Защо това идеологическо откло-
нение не е видяно навреме? Още в студиото. Сигурен
съм, че с напътствията на партията, с нужната помощ
това нямаше да се случи. Добре, ще кажете, че той няма
студио. Тогава как е допуснато да работи за партията
без студио? Кой е отговорен за това, Рамиш? Защото,
че той е виновен, виновен е, обаче като нищо може да
застане сега пред нас и да ни каже: „Другари, обяснете
ми, аз сгрешил ли съм или съм прав?“ Нали казваш, че
е аматьор?
– Ами комисията разглежда само произведенията на
професионалните художници, затова – дръзна да се оп-
равдае Рамиш.
– И ето, че работата опира до нас, до хората от пар-
тията. Не сме му показали ясно, не сме му помогнали
да не стъпи накриво, волно или неволно – порица го
ръководителят.  – Това ще го установят компетентните
органи, заедно с вас, заедно с мен.
Ръководителят продължи нататък и всички тръгнаха
след него. Стигнаха и до неподписания портрет на Сю-
лейман. Ръководителят, изглежда, го хареса, а в сърцето
на Рамиш капеше олово.
– Това е портретът с проблем в рамката – напомни
му той с пренебрежение в гласа, а Шпътим кимаше до
него. – Освен това, не е подписан.
– Ние сме пролетарии. Голяма работа, че е повредена
рамката. Не е тръгнал да носи портрета на някой цар.
Донесъл е портрета на един другар пролетарий, това

596
съм аз, Рамиш.
Рамиш замълча, а ръководителят продължи нататък
към другите картини. Всяка негова дума беше надлежно
записана в бележниците. И всяка написана буква беше
пирон в ковчега на Рамиш. Към края на изложбата до-
брото настроение, което му беше предал ръководите-
лят, се беше изпарило напълно.
През цялото време Сюлейман мълчеше с каменно
изражение. Исмаил също не казваше нищо. Но и не го
остави. В един момент забелязаха, че погледите на ар-
тистите от последните редове се насочиха към тях. Сю-
лейман тръгна да излиза, но Едмонд не го остави.
– По дяволите, все пак са партизани, не са германци –
измърмори Исмаил. Двамата замълчаха, докато ръково-
дителят и придружаващите го лица излязоха с широки
усмивки от галерията и се качиха в черните мерцедеси.
– Тръгвай си – каза Едмонд на Исмаил при първия
удобен случай. – Бързо изчезвай, с мен е свършено!
Кажи на сестра ми да ми донесе дрехи в затвора. Ще ти
дам парите, които имам, да ми ги пазиш.
– Не викай – каза тихо приятелят му. – Ако щяха да
те вкарват в затвора, изобщо нямаше да ти приемат кар-
тините. Нещо друго ще да е.
Двамата изчакаха да премине блъсканицата на вра-
тата и излязоха навън. Нощта беше паднала, мрачна и
студена. Сюлейман застана на стълбите в очакване да
го арестуват. Исмаил застана малко по-настрани.
– Тръгвай си! – няколко пъти повтори Сюлейман, но
Исмаил остана и когато хората оредяха, се приближи и
му протегна цигара.
– Къде да отида? – каза Исмаил.
– Прибирай се вкъщи – отговори Сюлейман и си взе
цигара.
– Че не знаят къде живея ли? – иронизира Исмаил. –

597
Я да отидем да изпием по едно в „Часовника“, ако ни
хванат, поне да сме пияни.
Сюлейман се колебаеше. Огледа се за полицаи, во-
енни или хора от службите. Националната галерия се
опразни. Вътрешната зала остана осветена. Светлината
достигаше и до мястото, където бяха застанали и пуше-
ха.
– Защо не си тръгваме? – попита Исмаил.
– Защото не искам да ми кажат: „Защо си тръгна?“ –
отвърна Сюлейман. Останаха да чакат там, двама мъже
без посока, разтърсени от събитията, докато площадът
остана пуст. Лампите осветяваха гърба на Ленин, за-
станал до един дъб, за който твърдяха, че бил неговият
завет – бил казал до всеки паметник да се засади по един
дъб. Двамата застанаха под дървото. Малкото остана-
ли листа падаха от него като думите, изречени от тях.
Чакаха държавата да се появи пред Ленин, но никой не
дойде.
– Да тръгваме, че ще измръзнем – предложи Исма-
ил. Тръгнаха бавно, да не изглежда, че бягат, спираха и
се оглеждаха да не би някой да ги следи. Поръчаха си
ракия в бар „Часовника“, но им казаха, че затварят. Из-
лязоха с цяла тълпа непознати пияни мъже и отидоха на
спирката да чакат автобуса. Все още никой не идваше
да ги арестува.
– Май това беше – опита се да окуражи приятеля си
Исмаил.
– Може и да ме чакат вкъщи – възрази Сюлейман.
– Ела да спиш у нас, ако искаш – предложи Исмаил.
– Не. Благодаря ти за поканата, но това е мой про-
блем – отвърна Сюлейман и тръгна пеша. Исмаил оста-
на да чака автобуса.
Сюлейман вървеше в нощта и дългият път до дома му
се стори съвсем кратък. Огледа отдалеч входа на блока,

598
забави крачка. Нямаше никого. Само тишина и мрак.
Качи се по стълбите бавно и безшумно. Страхуваше се
да не би да му изскочат в гръб. Вратата беше затворена.
Влезе вътре, но не светна лампите. Не искаше да дава
знак, че е вкъщи.
Хрумна му да тръгне сега към сестра си и да ѝ ос-
тави спестяванията си. Да ги пази тя, а и да му купува
каквото трябва за затвора. Застана зад пердето загледан
долу към улицата. Свърши пакета цигари, но нищо не
помръдваше. Отвори вратата на терасата и се ослуша
дали не приближава някой автомобил. Нищо. Запали го-
лямата лампа, за да видят, че си е вкъщи, и седна да яде.
Остави вратата на терасата отворена. Вятърът от изток
носеше мирис на сняг. Стана му студено и се сети за
дърваря с коня. Сигурно седи вкъщи до огъня, чака да
мине зимата и да дойде пролетта. Или чака войската да
разчисти пътя и да слезе с коня да занесе дърва за про-
дан в града. Малко му просветна. Представи си как са-
мият той върви в планината. Мина мислено пътя, както
си го спомняше от картата. Два часа пеша до планината.
После около шест часа да премине от другата страна,
без да се качва много високо. После спомените му изб-
ледняха и заседна в някаква друга планина. В мислената
карта не можеше да я премине, защото не знаеше коя
е. Планина, зима, вълци, мечки… И да няма войници и
други хора, снегът сигурно толкова е натрупал, че е не-
възможно да се премине. Стана, дъвчейки хляба, затво-
ри вратата на балкона и запали печката. Огънят изпука.
Той стана и погледна през прозореца. Нищо, само чер-
ната нощ. Отвори рисунките си. Изгори тези, които му
се сториха вражески. Огледа цялата къща за други вра-
жески предмети. Седна чак към един часа през нощта.
Не смееше да мръдне. Всяко движение вдигаше шум.
Въпреки спокойната нощ до запаления огън, страхът не

599
го напускаше. Неусетно заспа на дивана. Събуди се с
усилие, но не си направи кафе. Едмонд искаше да заспи
и да забрави. Да мисли за всичко това утре, когато съд-
бата щеше да почука на вратата с ръката на държавата.
Сюлейман не приемаше тази пасивност и се опитваше
да намери спасителен изход. Но не. Едмонд се криеше
в най-забутаните ъгълчета на съзнанието, там, където
бяха мечтите, където имаше други страни, където сам
си беше господар. В тези страни, където не се случваше
нищо лошо, се пренасяше в мечтите си.
Сюлейман се събуди в пет часа. Преоблече се с чис-
ти дрехи. Взе спестяванията си и ги раздели на две, една
голяма и една малка купчина. Смяташе да ги занесе на
сестра си, ако не го арестуват още на сутринта. Тряб-
ваше да ги държи някъде в себе си, защото полицаите
щяха да преровят къщата и да му ги вземат. Така имаше
шанс да ги даде на сестра си, когато дойде в затвора
да му донесе дрехи. Дали щяха да му оставят парите в
килията по време на разследването? Едва ли. Можеше
да ги занесе на Исмаил в работата. Седна и започна да
пише писмо до сестра си. Помъчи се да намери думи
да изрази съжалението си или просто да ѝ обясни, но
в нищо от това нямаше и най-елементарната човешка
логика. Затова написа просто: „Нищо не съм направил.
Невинен съм, каквото ида ти кажат. Това са спестявани-
ята ми за добри или за лоши дни. Сюлейман.“
Другото тя си го знае, помисли си, уви парите в лис-
та и ги пъхна в плик. Направи си кафе, наля си коняк
и зачака. Мина шест часът. Когато небето просветля,
стана и си облече дебелото палто. Сложи в джоба чифт
резервни чорапи. Постоя малко на стълбите и тръгна
по обичайния път към работата. Времето беше сухо, в
стаята с туткала влизаха и излизаха само дърводелците.
Отиде направо в кабинета на Исмаил. Завари го сам и

600
остави плика с парите на масата. Затвориха вратата и си
сипаха по една ракия.
– Какво има вътре? – попита Исмаил, който очевидно
не беше спал.
– Пари. Дай ги на сестра ми, снощи не исках да ги
безпокоя. Знаеш, ще ми трябват някои неща в затвора.
– Стига вече, няма да те вкарат в затвора – възрази
Исмаил не много убедително.
Сюлейман излезе и се върна на работното си място.
Започна да прави лозунгите. Бяло платно, червена боя.
„Да живее Централният комитет на партията начело с
другаря Енвер Ходжа!“
Авни влезе в отдела точно в девет часа, придружен
от двама полицаи.
– Сюлейман! – извика го отдалече. – В името на на-
рода, арестуван си!
– За какво? – попита Сюлейман.
– Това ние го знаем! – тросна се Авни, а полицаите
хванаха ръцете му и му сложиха белезниците.
– Само да си взема палтото – предаде се Сюлейман.
– Вземи го, ще ти трябва там, където отиваш – поз-
воли Авни.
Полицаите го придружиха да се облече и пак му за-
копчаха белезниците. Върви, казаха и го бутнаха на-
пред, за да ги видят работещите в предприятието, които
се запечатаха в съзнанието на Сюлейман като голяма
картина от соцреализма, в която група демонстранти
наблюдаваха падането на незнайния герой, който не се
виждаше в кадъра. Едмонд усети с кожата си, когато си
облече палтото, празното място, което оставя в отдела,
където беше работил толкова години. Беше просто един
сив силует. Една едноизмерна безименна фигура. Цели-
ят път в колата на Държавна сигурност му се стори като
лош сън, от тези, в които участваш, без да го искаш, и

601
се опитваш да оправиш нещата. Беше безтегловна сянка
между още две сенки. Опомни се, когато тежката сто-
манена врата се затвори след него. Смърдеше на мухъл
и урина. В килията нямаше нищо. Той седна с лице към
прозореца с метални решетки и уплътни времето, като
гледаше как слънчевата светлина променя разположе-
нието на сенките. Подреждаше и разтуряше мислите
си точно както светлината си играеше със сенките на
решетките. Те се отпечатваха по краката му без хори-
зонталната, която ги държеше към бетона. Редуваха се
черно и бяло. Не знаеше как ще издържи на това място.
Умълча се и вътрешно. Сюлейман чуваше как вратите
на сградата се блъскат и сърцето му се свиваше. Оч-
акваше да дойде и неговият ред, да влезе следователят,
после този, който ще го изтезава, за да признае сам
престъплението си. Реши, че ще признае всичко, за да
се спаси от мъченията. Капакът на вратата се отвори и
един полицай надникна вътре. Той стана и се приближи
бавно към вратата. Много повече от мекия студ на но-
ември се страхуваше от зимата, която го очакваше във
всеки един смисъл.
– За какво си тук? – попита полицаят.
– Арестуван съм – отвърна кратко Сюлейман.
– Жив ще те одера, ей! Питам те за какво? – ядоса се
полицаят и лъхна на ракия през прозорчето.
– Казаха ми, че партията знае.
– Партията знае? А ти не знаеш? Много ясно, че
партията знае. Аз тебе питам. Кой има ключове за тук,
че дойде някакъв нов пръдльо – развика се полицаят и
тръгна нанякъде.
Остави прозорчето отворено. Сюлейман се прибли-
жи, за да погледне отвън. Сърцето му блъскаше като
чук и ударите бучаха в ушите и слепоочията му. Кори-
дорът беше тъмен. Сив. Измазан до половина с боя. От-

602
далече долетя гласът на друг полицай:
– Политик е!
После настана тишина. Той погледа още малко, после
се дръпна от вратата и седна в най-далечния ъгъл на
килията. Една ръка затвори прозорчето и стъпките се
отдалечиха. Слънцето освети някакви знаци по цимента
на килията, после бързо си тръгна. Сюлейман седеше и
гледаше драсканиците по стените. Инициали на имена,
дати, безсмислени знаци, издълбани с нокти в мазилка-
та, почерняла от времето и търкането. Потърси цигари
в джоба. По навик. Сети се, че беше предал всичките
си вещи. Парите прибра в чорапа си. После се сети за
мъченията и ги премести в гащите. Когато светлината
се стопи и нощта настъпи още по-рано в тъмната килия,
първо със сянката, после със студа, на него най-вече му
се пушеше. Бръкна дълбоко в джобовете с поглед към
прозореца с железни решетки, сякаш чакаше светлината
да освети дъното им. Върховете на пръстите му напип-
ваха само ръбовете на памучния плат. Бръкна в джо-
бовете на панталоните. Напипа парите до мъжкия си
орган и странно, сякаш сърцето му се стопли и вече не
изпитваше студ. Изтърси малко зрънца тютюн в дланта
си, събра ги от всички нишки на плата. Наплюнчи пръ-
ста си и ги изблиза малко по малко. Горчивината на тю-
тюна го ободри. Събра му се слюнка и се изплю в една
цепнатина на вратата, като се ослушваше да не го чуе
някой. Избърса си езика с опакото на ръката, после се
зае да оправя копчетата на палтото, за да убие времето.
На няколко пъти си помисли, че животът му е приклю-
чил. Когато навън се стъмни съвсем, а вътре в килия-
та се виждаше само сумракът, отразен от замазката на
стените, отново започна да рови за цигари. Тишината
беше лош знак. Стори му се, че някой диша съвсем леко
в коридора. Стана и тръгна бавно с протегнати напред

603
ръце, докато пипна вратата на килията. Долепи ухо до
нея, металът беше студен и топлото ухо сякаш попива-
ше звуците отвън. Дочу далечно бучене на машини, вя-
търа, който духаше из града. Всичко живо се приготвя-
ше за сън, улиците бяха пусти. Беше оставил ръчния си
часовник при охраната, заедно с пакета цигари, запал-
ката и личните си документи. Взеха му и други вещи –
колана на панталоните, връзките на обувките, метални
предмети. Нощта беше обхванала града, а той стоеше и
чакаше свит в ъгъла на килията, с брадичка, подпряна
на коленете. Ходеше му се до тоалетна, но трябваше да
стиска. Търпя известно време, после почука по вратата
отвътре, съвсем леко, сякаш отиваше на гости и чукаше
на вратата на къщата. Доближи ухо до вратата и сякаш
дочу дишането отвън да се приближава. Затаи дъх, сле-
поочията му пулсираха. Тежки стъпки отекнаха в мрака
като тиктакане на часовник. Той отиде до стената, про-
зорчето на вратата се отвори.
– Какво има? – дойде глас от тъмнината.
– Трябва да отида до тоалетната.
– За първи път ли си тук? – попита гласът.
– Да, не съм бил арестуван досега – отвърна Сюлей-
ман. Вратата се отвори и той се зачуди дали трябва да
излезе.
– Чакай тук – каза полицаят. – По голяма или по мал-
ка нужда?
– Ами до тоалетната – каза умолително Сюлейман.
– Тръгвай напред, ходом марш! Да не си на плажа?
Върви!
– Накъде да вървя? – попита Сюлейман, като излезе
в коридора.
– Завий наляво. Сега напред, ходом марш! – изко-
мандва полицаят и тръгна след него. Към края на ко-
ридора усети характерната миризма на тоалетна и се

604
забърза. Полицаят не каза нищо. Когато стигнаха пред
вратата на тоалетната, извика: – На място, стой! Надяс-
но! Влизай – пусна го вътре сам. Сюлейман влезе, като
внимаваше да не настъпи нещо. Тоалетната беше осве-
тена, но нямаше врата. Трябваше да се облекчи пред по-
гледа на полицая.
В тоалетната миришеше, но беше измито. Със съща-
та маршова стъпка се върна в килията. На вратата по-
моли за цигара сякаш спира някой непознат на улицата.
Полицаят не отговори, затвори вратата и го остави сам
в мрака. Върна се след около час, подаде му цигара през
прозорчето и му я запали. И двамата мълчаха. Полицаят
също си запали цигара, затвори прозорчето и си тръг-
на. Сюлейман изпуши цигарата с най-голяма наслада,
като внимаваше да не гори нахалост. Дърпаше дълбоко
и издишаше бавно и по малко. Задържаше колкото може
повече дима и го изкарваше през носа. Когато цигарата
свърши, му се зави свят. Седна и се опря на студената
бетонена стена. Огънчето изгори пръстите му. И живо-
тът свърши като цигарата, процеди през зъби той. Ще
има да вися по затворите. Вдигна яката на палтото и се
обгърна с ръце, сякаш сам се прегръщаше. Напипа го-
лемите копчета на палтото. Никой не е избягал от народ-
ния съд, премина през ума му страшната мисъл като ехо
от въздуха, който се блъска в стените на пропаст. Поне
да имах колан, помисли си и погледна към решетките на
прозореца. Измери ги с ръка. Може и да успея да се по-
катеря дотам, но с какво ще се обеся? Да използвам дре-
ха? Или да погълна копче от палтото. Дали човек може
да се задуши, поглъщайки черно копче? Сюлейман се
опитваше да си представи как ще изглежда задушен от
копче. Едмонд отпъди тези мисли, седна в ъгъла и се
зави с палтото в очакване на черната участ, със спокой-
ствието на човек, който научава новина за злополука с

605
някой непознат. Полицаят от нощната стража два-три
пъти надникна през прозорчето с електрическо фенерче
в ръка.
– Какво правиш, не спиш ли? – питаше го всеки път
той.
– Не – отговаряше Сюлейман. На третия път му поис-
ка вода. Той му донесе във войнишко алуминиево канче.
Докато пиеше, Сюлейман си мислеше дали не може да
се удави с вода. От невнимание се задави и започна да
кашля. Полицаят сякаш стоеше зад вратата, веднага от-
вори прозорчето и освети с фенера.
– Ти там, какво правиш? – попита го, затвори прозор-
чето и отвори вратата.
– Пия вода – отвърна Сюлейман, – задавих се.
– Защо си арестуван? – попита полицаят.
– Не знам – отвърна Сюлейман. Полицаят му каза да
излезе навън.
– Върви да си вземеш гърне за нуждите – нареди
той. – Ходом марш! Наляво! Стой! Вземи гърнето!
– Както наредите. Кое гърне да взема? – обърка се
Сюлейман.
– Взимай някое и тръгвай! Всичките са за висшисти.
Нали сте много умни, не ви стои мирен гъзът. Сега ще
ядете лайна! Надясно! Стой! Ходом марш!
Сюлейман се прибра мълчаливо в килията и остана в
мрака след хлопването на желязната врата. На сутринта
от прозореца го лъхна студ, от който му стана приятно в
състоянието му на спокоен унес. Светлината като про-
зрачен желатин го погали и го разбуди. Събуждането
беше като да извадиш парче месо от камерата. Откъсна
се от мъглата и стана прав. Разкърши тялото си, но не
отиде на вратата да се ослушва. Полицаят отвори про-
зорчето, когато съмна. Погледнаха се.
– Ходи ли ти се до тоалетна? – попита полицаят.

606
 – Нали имам гърне – отговори Едмонд.
– Вземи го да го излееш, ще се научиш и ти като
всички останали.
– Не съм го ползвал – каза Сюлейман с известна гор-
деливост.
– А какво, само си пърдял ли? Стой си тук и яж лай-
на! – ядоса се полицаят и тресна вратата.
Сюлейман броеше часовете. Слънцето се прехвърли
от другата страна на сградата. През решетката се виж-
даше късче синьо небе. От светлината денят изглежда-
ше още по-студен. Той се надигна и издиша. Дъхът му
се стопи сякаш се опитваше да стане по-тънък и да из-
лезе през решетките.

***

Авни дойде в 11 часа преди обед. Прегледа доку-

ментацията и плика, в който бяха оставили вещите на
задържания. Погледна часовника, старателно провери
портфейла, остави настрана колана и връзките за обув-
ки, преброи парите, отбеляза сумата в една тетрадка.
Прочете доклада за поведението на задържания, описа-
но стриктно, час по час. После нареди да го заведат при
него.
– Сюлейман или Едмонд? Как да те наричаме послед-
но?  – застана Авни зад затворника, седнал пред него
със закопчани белезници.
– Все едно – получи отговор. – За какво съм аресту-
ван?
– Много добре знаеш. Сега ли ще ми разкажеш или
искаш малко време да помислиш? – усмихна се с искре-
но задоволство Авни.
– Искам да знам какво е обвинението – каза с дос-
тойнство Сюлейман. Едмонд го нямаше вътре.

607
 – Много добре знаеш какво е обвинението. Сега ми
кажи какво си направил и с кого си го направил и може
да си облекчиш положението.
– Нищо не съм направил – отвърна Сюлейман.
– Значи ще останеш тук, докато си спомниш. В тази
килия. Партията знае всичко. С кого си говорил. Как-
во си направил. Кой си ти. Всичко. Трябва да кажеш на
партията какво си направил и ще получиш по-лека при-
съда. Иначе имаме и други методи, не толкова научни –
усмихна се Авни.
– Но аз не знам какво съм ѝ направил на партията –
възрази Сюлейман. – Арестуваха ме, стоя тук без хра-
на, едва получих вода.
– Много добре знаеш какво си ѝ направил на парти-
ята. Без храна и без вода? Защо лъжеш?
– Не лъжа. Дадоха ми вода, но не съм ял нищо.
– Цял живот си ял на държавната трапеза. И ракия
си пил. Сега какво искаш? Кой си ти, бе?! Ти си едно
нищо в тази държава! Просто работна ръка. Все едно
дали ще пишеш букви или ще копаеш в мините. Аз оба-
че ще се заема лично с теб. Сега ще те оставя малко да
размислиш на мястото, което ти е отредила партията в
момента. После сам ще дойдеш да ми кажеш какво си
правил и с кого си го правил. Ако ти потрябва лист и
химикал, поискай от полицая. Каквото не си кажеш сам,
ще го кажеш насила – каза тържествено Авни, намигна
му и натисна звънеца. – Ще те оправя аз тебе!
Дойдоха двама полицаи и го отведоха обратно в ки-
лията. Стоя там мълчаливо, докато храната, която беше
ял преди два дни, не го накара да почука на вратата.
– Може ли да изляза? – попита той полицая.
– И къде ще ходиш? – ухили се полицаят.
– До тоалетната.
– До тоалетната се ходи, когато правилникът го поз-

608
волява. Нали имаш гърне? Само не ми сери тука, че ще
си ядеш лайната, с език ще ги изближеш.

***

Рамиш прие в кабинета си Шпътим от Съюза на ар-

тистите.
– Кафе! – поръча с една дума и за двамата. – Как-
во стана с експертната оценка на Съюза за работите на
онзи Сюлейман?
– Готова е, ще я връчим веднага щом партията поис-
ка – отвърна Шпътим. – Разбрах, че е арестуван.
– Да, сега е във ваши ръце, на Съюза и на съда. От
партията ще се заемем с него, след като бъде произнесе-
на присъдата за извършеното престъпление. Ако го из-
пратят в Спач*, ще си преосмисли поведението, като се
запознае отблизо с работата, която го чака. С лопатата.
– От Съюза на артистите сме изготвили становището
в духа на учението на другаря Енвер Ходжа. Нося го
със себе си, ако искате, да го прегледаме. Сега, когато е
арестуван, няма как да дойде на обсъждането на рабо-
тите за изложбата.
– Защо смяташ, че трябва да присъства на обсъжда-
нето? – попита Рамиш и отпи от кафето, за да не про-
дължи да говори.
– Ако партията намери за необходимо – прехвърли
му отговорността Шпътим, – можем да направим дру-
гарски съд на обсъждането на изложбата, после за съда
ще е по-лесно да го осъди за агитация и пропаганда сре-
щу държавата.

* Затвор в комунистическа Албания близо до село Спач (б.

пр.)

609
 Рамиш схвана предложението, но не отговори вед-
нага.
– А на това обсъждане, как мислиш, възможно ли е
да се надигнат гласове в негова подкрепа? Не казвам в
негова защита… Как мислиш? – попита го Рамиш сякаш
подозираше някого.
– Ние сме подготвили три становища, съставени от
трима различни артисти. За случай като този аз се съм-
нявам някой да ни се противопостави, макар че би било
естествено, нали разбирате…
– Да, това ще уличи в престъпление и този, който го
защитава. Кажи си го направо, както си е, Шпътим, ви-
наги сме си говорили открито. Така обаче ще разберем
кой е врагът в редиците ни в Съюза на артистите, нали?
Няма да е лошо да го разберем. Добре, ами ако не е само
един, ако няколко души го подкрепят? Какво смяташ да
направим?
– Ако няколко души го подкрепят, което според мен е
изключено, но нека все пак кажем „ако“… В такъв слу-
чай става въпрос за вражеска група. Следователно мо-
жем да заключим, че това е била целта на тази полити-
ческа атака. Това вече ще е идеологическа атака – обяви
Шпътими. При тази мисъл Рамиш изтръпна и инстинк-
тивно премина в настъпление.
– А за какво е арестуван този нехранимайко? По как-
во обвинение? Как мислиш, за идеология ли?
– Не знам какво е обвинението, другарю Рамиш.
Съюзът е подготвил експертната оценка въз основа на
картините, които той представи, но за други неща ние
не можем да се изкажем, тъй като той не е наш член.
Тук ще е необходима експертната оценка на партийния
секретар на работното му място. Също така на профе-
сионалните обединения, на кварталната организация, на
колектива. Може би от младежката организация няма

610
нужда, защото вече не е толкова млад.
– Добре, това е достатъчно. Той подавал ли е молба
да стане член на Съюза на артистите? – попита Рамиш
и Шпътим веднага схвана накъде бие идеологическият
секретар.
– Да, имаме я в досието му, подал е молба за член-
ство и за студио. Искал е да използва като студио стаята
на починалите си родители.
– А по каква причина не е приет? – поинтересува се
Рамиш.
– Защото не е упражнявал нужните дейности, за да
стане член на Съюза. Както знаете, членството носи
редица привилегии – бои, материали, разрешително за
творчество. Ръководството на Съюза обаче е сметнало,
че не изпълнява всички условия.
– Но на мен ми казаха, че е участвал няколко пъти в
изложбата. При положение, че има членове работници,
които дълбаят желязо със струг, защо той не е приет?
Да не би заради бюрокрация? – опита се да го сплаши
Рамиш.
– Излиза, че добре сме направили, дето не сме го
приели – отвърна на удара Шпътим.
– Не мислиш ли, че ако го бяхте приели, това може
би нямаше да се случи? Защото тогава щяхте да го дър-
жите под око. Щяхте да го хванете с вашето професио-
нално мнение, преди да е нанесъл щети на държавата и
на партията. Не е ли така? Преди да ни се измие боята.
Както виждаш, този нехранимайко, колкото и незначи-
телен да е за държавата, ни показа съществуващите сла-
бости в Съюза на артистите и писателите. Това са иде-
ологически грешки, Шпътим! Нито ти, нито някой друг,
нито дори самият аз можем да избягаме от отговорност.
– Ние като институция нямаме нищо общо с този
случай, другарю Рамиш – оправда се Шпътим.

611
 – Ако ние с хората на изкуството, или с други думи
пролетарските творци, излезем напред и го осъдим, но
някои го защитят, както направи официалният худож-
ник на портретите на ръководителя? Каза, че е млад,
че всички допускаме грешки. На мен после ми каза, че
картината с партизаните станала тъмна, защото чове-
кът нямал светлина в студиото. В крайна сметка той ни
спъва работата, политическата работа. Ти записа ли си
всичко, което каза ръководителят онзи ден? Ако не си
записал всичко, аз ще ти го предоставя да си го при-
помниш. Слаба политическа работа в предприятието, в
квартала, в Съюза на артистите! Така че, Шпътим, все-
ки да си носи отговорността! Проблемът не е, че ще го
осъдим невинен. Виновен е, това е ясно. От декласирано
семейство, реакционери. Пропаднал тип и пияница. Все
важни неща! Той обаче разкрива непростими слабости
в идеологическата ни работа. Така че, виж там, съберете
се работната група, разгледайте експертните оценки в
този дух. Разпределете си задачите. Не може да бягаш
от отговорност, понеже, видите ли, той не бил член на
Съюза на артистите и Съюзът нямал нищо общо със
случая. Съюзът е част от тази държава! Съюзът при-
надлежи на държавата! Ако той е разкрил нашите сла-
бости, това означава, че тези слабости също са списъци
с имена, не може да е само един човек. А той е последен
в този списък. Върви и разгледайте становището. Ще
обсъдя с другарите от партията дали е политически пра-
вилно да има другарски съд в колектива.
– Както наредите! Ще разгледаме становището, как-
то ни учи партията. А онзи ще се превъзпита в лоното
на колектива и повече няма да допуска грешки – раз-
бърза се Шпътим да излезе колкото може по-скоро от
Централния комитет на Албанската партия на труда.
– Не! Няма какво да се превъзпитава в лоното на ко-

612
лектива. Той е извършил престъпление! Дори две прес-
тъпления! Едно икономическо, за което е арестуван, и
още едно, по-тежко – идеологическо. И за двете ще по-
лучи присъдата, която заслужава, като всеки враг. Но
е възможно да не е действал сам. При разследването
ще разкрием сътрудниците му – и той посочи с пръст
Шпътим точно на думата „сътрудници“. – Творческият
колектив, ако нещата опрат дотам, а те ще опрат дотам,
ще трябва да обсъди как така бдителността ни е била
приспана. И ще трябва да посочи виновниците – и той
отново го посочи с пръст.
– Както наредите! – каза Шпътим и остана да чака
като войник второ нареждане.
– Свободен си, можеш да се захващаш за работа –
пусна го да си върви Рамиш, сигурен, че изобличаване-
то на вражеската група в идеологията, ако дойдеше ди-
ректива от ръководителя, щеше да започне с арестува-
нето на Шпътим. Когато той излезе от кабинета, Рамиш
беше напълно спокоен след два дни, прекарани в безсъ-
ние и анализи на политически заговори. Беше убеден,
че откриването на вражеска група в идеологията беше
логически невъзможно. Въпреки това взе телефона и се
обади на Авни.
– Какво ще обичате? – веднага се отзова Авни.
– Проговори ли? – попита го направо Рамиш.
– Не. Оставихме го да си помисли. Разбира се, под-
готвихме материалите. Признанията, които ще подпи-
ше. Другарите от съда ме уведомиха, че законът пред-
вижда за този нехранимайко от две до четири години
затвор за случая с боята, понеже не е подписал. Що се
отнася до идеологическото престъпление, ще получим
становище от Съюза на артистите и писателите. За аги-
тация и пропаганда срещу държавата и икономически
щети, по член 55, буква б), ще получи осем години – до-

613
кладва доволно Авни.
– Отлично! – одобри Рамиш. – А останалите?
– Останалите са минали през следствието. Някои са
признали. С другите в момента се работи да признаят.
– И колко души стават за мините? – попита Рамиш.
– Дотук двайсет и двама – отчете Авни. – Работим по
разкриването на цялата вражеска група, до край. Пове-
чето са младежи. Няколко души са под двайсет години,
няколко са около трийсет.
– Свързани ли са с изкуството?
– Не – отвърна сухо Авни. – Само арестуваният. Ча-
каме директива от партията за Исмаил и още няколко
души. Щом дойде нареждане от партията, ще действаме.
– Продължавайте работата, Авни. Враговете няма
къде да ни избягат, рано или късно ще ги вкараме в за-
твора – каза Рамиш доволен и затвори телефона. Исма-
ил ще го осъдим някой друг път, каза си той. Няма как-
во да напираме за вражеска група в идеологията. После
обаче си помисли, че Исмаил е добра възможност, взе
отново телефона и каза на Авни да дойде на другия ден
и де му донесе списъка с имената.
Авни донесе пълния списък, заедно с копия от при-
знанията, взети от следствието.
– За една седмица десетима са признали – докладва
той. – С останалите се работи. Сюлейман не е прогово-
рил. Само пита какво е обвинението.
– А какво е обвинението? – попита Рамиш, докато
прелистваше биографиите на първите десет от списъка,
които бяха признали вината си и щяха да бъдат осъдени
за агитация и пропаганда.
– До момента нямаме, чакаме директива от партия-
та – отговори Авни.
– За какво? – попита Рамиш.
– Дали да го обвиним за икономически щети към дър-

614
жавата в особено големи размери или да го осъдим за-
едно с другите за агитация и пропаганда. Ако го съдим
заедно с другите, може да бъде изправен в съда заедно
с първите десет, в същия ден. Иначе трябва да го съдим
сам или ако посочи други имена, заедно с тях. Трябва да
свидетелства. Не че не можем да добавим тези от спи-
съка.
– Попитахте ли го така… направо? – и Рамиш напра-
ви жест сякаш бие някого.
– В никакъв случай, това не е предвидено в закона –
усмихна се Авни. – Смята ли партията, че и Исмаил е
виновен? Защото може да получим признания от Сю-
лейман… – продължи да се усмихва той.
Рамиш си представи вражеската група в идеологията.
Ако замесеха Исмаил, щяха да се сетят за директора,
после за Енвер, после за всички, които бяха признали.
Представи си съвсем картинно списъка и видя своето
име вътре. Може би ръководителят беше разкрил друга
вражеска група. Нямаше защо да бърза. Подхвана убе-
дително, сякаш говореше самият велик ръководител:
– Икономически щети към държавата в особено го-
леми размери – да отпадне. Партията разгледа доказа-
телствата и смята, че случаят с боята, макар че причи-
ни големи щети, все пак стана след приключването на
церемонията. Бяха взети необходимите мерки. Напра-
вените разходи по случая напълно се оправдаха. Отго-
ворните бяха наказани. С две думи, да не си разваляме
радостта от събитието. Празнувахме юбилея на другаря
Енвер Ходжа. Доколкото ми е известно, а сигурно и на
теб, законът за подобни щети предвижда и смъртна при-
съда, нали така?
– Точно така, предвижда – усмихна се Авни.
– Ами да, партията възнамерява да протегне ръка на
този човек, защото партията има голямо сърце. Този чо-

615
век ще служи много по-добре на социализма и револю-
цията, ако върши работа в мините. Мъртъв не е нужен
на революцията. Така че да му бъде повдигнато обвине-
ние в агитация и пропаганда въз основа на експертната
оценка на Съюза на артистите. С това се е заел Шпътим,
трябва вече да са готови. Казвам ти всичко това, за да
бъдеш в течение и ти, Авни – каза Рамиш сякаш му по-
магаше в работата.
– Той ще признае всяко обвинение, за което вземе
решение партията, защото вината е негова, не наша,
другарю Рамиш – усмихна се Авни.
– Какво е поведението му в затвора? – поинтересува
се Рамиш.
– Поискал е само една цигара. Не яде – докладва сухо
Авни. – Смятам, че случаят е прост. Ще приеме да съ-
трудничи, за да си намали присъдата.
– Семейството уведомено ли е? – попита Рамиш.
– Разбира се. Сестра му дойде, когато претърсвахме
жилището, направихме инвентар и събрахме доказател-
ства. Разбихме ключалката, тя нямаше ключ. Днес ми
докладва един полицай, че е сменила бравата и е ни до-
несла дубликат от ключа.
– И? Открихте ли нещо? – продължи Рамиш да се
интересува за някакъв си задържан.
– Рисунките, които открихме, ги взеха другарите от
Съюза, за да ги прикрепят към становището си. В печ-
ката открихме останки от изгорена хартия, значи нещо е
горил – разказа Авни. – Другарите от Съюза потвърди-
ха, че има драстични отклонения в идеологически план.
– Значи е очаквал да бъде арестуван! – възкликна Ра-
миш.
– Близко е до ума – потвърди Авни. – След изложба-
та следва логично, като едно и едно – две. Той все пак е
с висше образование.

616
 – Какво мислите, че е изгорил? – попита Рамиш.
– Другарите от Съюза смятат, че е изгорил някои ри-
сунки, вероятно за да ги унищожи като доказателства –
усмихна се Авни. – Но и това от своя страна е доста
силно доказателство. Показва, че има престъпление.
– Разпитахте ли го?
– Не. Обработваме го. Не е спал от два дни. Стражи-
те го проверяват на всеки час. Дори няма нужда да го
будят и да му оказват натиск. Не спи. Не яде. Не говори.
– Дайте му да яде. Не сме фашисти. И цигари ми се
струва, че се разрешават в ареста, не е ли така? – каза
Рамиш. – Значи излиза, че е очаквал да бъде арестуван.
– Да, разрешават се цигари. Сестра му му донесе
дрехи. От два дни стои пред портата. Чака.
– Така значи! – учуди се Рамиш. – Какво иска? Да се
срещне с някого?
– Не. Просто идва и си отива. Стои отвън, на улица-
та. Само веднъж попита в какво е обвинен. Не ѝ отго-
ворихме, защото и ние не знаехме още – каза усмихнат
Авни.
– Добре тогава, нека народният съд да реши.

***

Сюлейман стоя буден до сутринта, загледан към ква-

дратчето нощно небе. Дъхът, който излизаше от устата
му в студа, замъгляваше звездите, които се виждаха над
решетките на килията, когато някой облак отминеше.
Бяха бели и трепкаха. От студа очите му се навлажня-
ваха. Стоеше прав и дишаше бавно, за да може да гледа
звездите. Имаше нещо епично в спокойствието му. Спо-
койствие, по-голямо от зимната тишина извън затвора.
Нещо, което изглеждаше сякаш винаги е било така и
така ще бъде завинаги. И звездите зад решетките. Не-

617
подвижни. Облаците ги закриваха понякога, както про-
блемите лицата на хората. Но звездите щяха да останат
завинаги. Сюлейман чакаше да види как ще изглеждат
звездите сутринта, преди да изчезнат.
Съмваше. Беше първият ден на декември, два дни
след празниците по случай освобождението на отечест-
вото от нацистко-фашистките окупатори и родните пре-
датели и третият ден от престоя му в затвора.
– Епосът на утринните звезди – промърмори с лека
усмивка Сюлейман, като се сети за композицията. – Ху-
баво заглавие за картината на живота ми.

16 октомври 2016 г.

618
 Бележка за преводача

Екатерина Търпоманова е доктор на филологиче-

ските науки по сравнително (балканско) езикознание
и преподавател в Катедрата по общо, индоевропейско
и балканско езикознание на Факултета по славянски
филологии в СУ „Св. Климент Охридски”. Завър-
шила е специалност „Балканистика“ и втора специ-
алност „Френска филология“ в същия университет.
Специализирала е в Егейския университет (о-в Родос,
Гърция), университетите на Патра (Гърция), Тимиш-
оара (Румъния) и Прищина (Косово). Участвала е в
проекти, свързани с многоезичната семантична мре-
жа на балканските езици, лексикално-семантичната
мрежа на българския език, балканските традиции като
съжителство на култури, религии и езици (българ-
ският език в славянско и неславянско обкръжение),
балканските говори в България, интегриране на но-
ви практики и знания в обучението по компютърна
лингвистика. Била е редактор в Албанска редакция на
БНР. В момента освен университетски преподавател
и преводач на свободна практика е научен сътрудник
в Секцията по компютърна лингвистика на Института
за български език в БАН.
 Руди Еребара
ЕПОСЪТ НА УТРИННИТЕ ЗВЕЗДИ

Роман
Албанска
Първо издание
Редактор Светлана Янчева
Коректор Дарина Фелонова
Дизайн на книжното тяло и корицата Стефан Пламенов
Формат 84х108/32
Издание на „Светлана Янчева – ИЗИДА“ ЕООД
тел. 0988 90 99 98
e-mail: ik.izida@abv.bg