Д-р Димитър В.

Атанасов
Асистент-изследовател,
Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей,
Българска академия на науките, София

ЕДИН РАЗВОЕН ЕПИЗОД ОТ БИОГРАФИЯТА

НА КОСОВСКАТА ЛЕГЕНДА:
„БЪЛГАРСКАТА АНОНИМНА ХРОНИКА“ И
РАЗКАЗЪТ ЗА БИТКАТА НА КОСОВО ПОЛЕ

Апстракт: Настоящият текст е посветен на един от наративните сюжети,

послужили за раждането на Косовския мит и появата на „специалните мъртви“, по-
знати от Косовския епос и употребявани многократно за идеологически цели през
последните две столетия, фиксиран в Българската анонимна хроника. Направен е
опит за ревизия на общоприетата датировка на паметника, използвайки разнородни
данни: структурни – от порядъка на информационните потоци, включени в извора;
идеологически – връзката на хрониката с нейните православни протообрази; езико-
ви – видимата отдалеченост на паметника от граматиката на Евтимиевата реформа
и п роникването на елементи от комуникативния език във „високия“ регистър на
традицията; контекстуални – коректното времеполагане на изворното описание по
отношение на хронологията на данните и възможната връзка на описанието на Ко-
совската битка с фолклорни източници. Преосмислени са още ред историографски
постановки, смятани до известна степен за непоклатими, макар и основани на умоз-
рителни заключения: проблемът с обидното прозвище „Скилоан“, както е наречен
цар Калоян от анонимния хронист; въпросът за разбирането на пасажа с името на
юнака, убил според легендата Мурад на Косово поле; последователността на клю-
човите събития, случили се в обхвата на битката от лятото на 1389 г. Принос на
статията също е задълбоченото разбиране на реалията на „чудото“, положена върху
философската основа на православното богомислие.
Ключови думи: Косовски мит, Българска анонимна хроника, Косовска бит-
ка 1389 г., Милош Обилич, история на Косовската легенда, „сп ециални мъртви“,
средновековна политическа идеология, употреби и злоупотреби с историята, исто-
рическо познание и идеологически ресурс.

Въведение

Подтик за написването на настоящата статия най-първо е проблемът

за началото на историята на Косовския мит. Няма никакво съмнение, че съ-
временната конструкция, поставяща Косово в центъра на сръбското наци-

Браничевски гласник 10
54 Димитър В. Атанасов

онално съзнание, сакрализирайки раказа за историята на областта1, от една

страна, трудно може да се разпознае в изворите за Косовската битка от Къс-
ното средновековие. От друга страна обаче, претенцията за автентична ге-
неалогия на сръбството, водена от Косово, и превръщането на сражението,
маркирало според фолклора края на сръбската средновековна държавност,
заслужава да бъде поне изп итана на средновековен терен, разглеждайки в
дълбочина ресурсните източници на съвременния сръбски „гранд наратив“,
включвайки в калкулацията и връзките към съвременността, които произ-
веждат видими и социално значими резултати.
Казано другояче, случилото се в равнината край Прищина през лятото
на 1389 г. е ресурсен източник за съвременния проект за сръбска нация, ето
защо настоящата работа, без да претендира за директна връзка от средно-
вековното събитие до неговата днешна употреба, преупотреба и злоупотре-
ба, ще направи усилие да вникне в механизма, по който – на първо място
– възниква информационният масив за Косовската битка, какви са неговите
исторически флуктуации и по какъв начин той бива усвоен от създадената
(или възстановената) сръбска държава в началните десетилетия на XIX век.
Тъй като подобен план звучи преамбициозно за изследване в статиен обем,
предмет на настоящата работа ще бъде един от ранните източници, в който
е отразен сблъсъкът между двете армии – Българската анонимна хроника
от XV век.

В самото начало – какво представлява самата хроника?

Подобно на други текстове, съставени далеч (времево и/или простран-

ствено) от своите образци, обектът на настоящето изследване принадлежи
на хроникалния жанр само по силата на условност. Според регламента на
класическата средновековна традиция хрониките само регистрират съби-
тия, а авторовото отношение няма място в техните пределно кратки, често
формулни изложения. „Българска анонимна хроника“ прави изключение от
това правило: нейният текст слива в разказ описанието на събития и рацио-
налното им отражение, което е явено съвсем аподиктично и без съзнание за
нарушаване на литературни конвенции. Видимо за автора ѝ това не е пред-
ставлявало проблем.

Кратка езикова характеристика на паметника

Иван Тютюнджиев2, п озовавайки се на Дора Иванова-Мирчева 3, за-

1 Макар в международно-правен аспект Косово да е държава, имайки признание на
суверенитета си от над сто държави, в чиесто число е и България, в националното
съзнание на сърби такъв самостоятелен п олитически субект няма, а историята
на Косово е най-емоционалният дял от миналото на сръбския народ. Ето защо,
говорейки за Косово, в настоящия текст ще бъде възприето определянето му като
област, а не като държава, но с ясната уговорка, че става дума за репрезентация със
свои параметри, а не за утвърден исторически факт.
2 Тютюнджиев 1992, 42.
3 Иванова-Мирчева 1987, 283-324 – цит. по Тютюнджиев 1992, с. 76 (бележка към

Браничевски гласник 10
„БЪЛГАРСКАТА АНОНИМНА ХРОНИКА“
И РАЗКАЗЪТ ЗА БИТКАТА НА КОСОВО ПОЛЕ 55

белязва факта, че езикът на паметника се отклонява значително от нормите

на Евтимиевата реформа. Тъкмо това би могло да се прогледа през факти
като смесването на гласните ľ и Ľ, изключително характерно за регионални-
те редакции, на които се разпада старобългарският език, в това число и за
влашката и няколкото руски такива. Видимо фонетичната стойност на двете
се е уеднаквила, а това на свой ред свидетелства за отдалечаване от „висока-
та“ норма на Евтимиевия правопис, в който местата на тези гласни са ясно
определени. Същото се отнася и за срещаната подмяна на ľ с Е в аористни-
те окончания4 под влияние на говорната норма, където краесловната малка
носовка вече се е опростила до звук „е“. Разстоянието между съставянето
на този книжовен паметник и автентичната среда на традицията, произвела
неговите правила, както личи по всичко, е значително5.
Изглежда няма съмнение, че авторът на извора вплита в произведени-
ето си данни, принадлежни към различни информационни потоци, всеки от
които – с различна хронология. Според някои изследователи дори създате-
лите на окончателния вариант на хрониката са неколцина6.
Няколко думи за граматическите особености на Българската аноним-
на хроника. По този показател също личи съществена дистанция между съз-
даденото от анинимния хронист (ако приемем, че авторът ѝ е само един) и
условията, породили образцовите текстове на средновековната епоха, изпъл-
нени изцяло по п равилата на среднобългарския езиков стандарт. Пример:
съществителните от по-сложните у-основи на не едно място са склонени в
косвените п адежи п о п одобие на п о-п ростите имена от груп ата с о-осно-
ви. Това се наблюдава особено в случаи на съгласуване на съществително и
п рилагателно, в които съществителното механично п ридобива п адежните
окончания на прилагателното, без да се взема предвид склонитбената група,
към която то принадлежи7. На на едно място, особено във формулни кон-
струкции, се наблюдава тенденция към разпад на синтетичната структура
на езика – обстоятелство, което по-скоро би могло да насочи към етниче-
ския произход на създателя на текста, макар че примери в това отношение
биха могли да се намерят на широк ареал северно от Дунава.
Факт, който на свой ред свидетелства за все по-осезаемо повлияване на
среднобългарския „висок“ книжовен слой, към който хрониката би следвало
да бъде причислена, от страна на актуалната говорна норма. Вернакулари-
зацията на традицията на „високото“ писане и скъсяването на дистанцията
основния текст на с. 42).
4 Тютюнджиев 1992, 43.
5 До същото заключение достига и един от малцината изследователи на езика на
хрониката – вж. Мирчев 1978, 26. Според неговата гледна точка, въпреки всички
отклонения от Евтимиевия п равоп ис, в текста на извора личи стремеж към
придържане към еталонното положение. Важно е да се маркира, че това съвсем не е
факт, а тълкуване, с което не съм съгласен.
6 Дебатът относно авторството на хрониката вж. у Тютюнджиев 1992, 67. (на с. 67
– 71, след п ризнанието за неустановимата самоличност на автора, съвременният
коментатор опитва да изгради по косвени данни определени елементи от профила
му).
Тютюнджиев 1992, 46.

Браничевски гласник 10
56 Димитър В. Атанасов

между него и комуникативния език8 ясно насочва вниманието към идеята,

че този текст би следвало да бъде разположен в периферията на Евтимие-
вата книжовност. Доколкото манастирите в дунавските княжества п оемат
функциите на един от центровете на славянската интелектуална продукция
след падането на Балканите под османска власт, видимо тук маргиналното
положение спрямо неговите еталони би следвало да се мисли в термините на
времевото отдалечение и на постепенното затихване на традицията, която
от креативна се превръща във възпроизвеждаща.

Възникване на Българската анонимна хроника

По въпроса за датировката на извора досега са изказани две мнения.

Сп оред едното, п оддържано от Ив. Тютюнджиев, изложението е сглобено
между 1413 и 1422 г: първата дата е свързана с последния точен хронологи-
чески ориентир от текста – смъртта на Муса; а втората представлява първо-
то събитие от историята на Балканите през периода, което не намира място
в разказа – обсадата на Константинопол9. Според логиката на изследвачите
факт от толкова голям мащаб не би могъл да бъде пропуснат целенасочено
от автора-компилатор на текста. Съществува още една възможност, по си-
лата на която създаването на хрониката може да се отнесе към началото на
50-те години на XV век, тъй като в нея епохалният крах на Византия и пре-
вземането на столицата ѝ от османците дори не са отбелязани, ето защо обо-
сновано изглежда допускането, по времето на създаването ѝ това все още е
предстояло да се случи.
Сборникът, в чийто състав е намерена хрониката, несъмнено принад-
лежи към XVI век. Ето защо логично би било поставянето на въпроса за
биографията на текста. Един от маркерите, които биха могли да послужат
в тази насока, е сведението относно българския владетел Калоян, който е
наречен от безименния хорнист с язвителното прозвище Скилоан, в превод
„кучето Йоан”. С това обръщение той се появява във византийските извори
от началото на XIII век и сетне, а причините за това са няколко. Първо – по-
литиката му срещу византийските еп игонни държави и особено обсадата
на Солун през 1207 г., по време на която той умира внезапно, води до поява
на повече от критична нагласа от страна на атакуваните и техните книжов-
ни традиции. На следващо място, опитите му за съглашение с рицарите от
Четвъртия кръстоносен поход, завършил фактически със завладяването на
имперската столица и временното ликвидиране на Византия, са достатъч-
но сериозен довод, сочещ факта, че в желанието си да бъде признат за цар,
Калоян не подбира средствата. Последно, но не по значение, господарят на
българи решава да п риложи една прецедентна мярка, търсейки признание
на високото си владетелско достойнство – обръща се към Папството, а раз-
мяната на писма с римския първосвещеник в крайна сметка води до присъ-
единяване на България към католическия свят.
8 Обстоятелство, забелязано още от самото начало на изследването на хорниката –
вж. Лукьяненко 1905, 416.
9 Максимилиян Браун предлага датировка между 1413 и 1420 г. – вж. Браун 2004, 46.
Не става ясно на какво се базира това допускане.

Браничевски гласник 10
„БЪЛГАРСКАТА АНОНИМНА ХРОНИКА“
И РАЗКАЗЪТ ЗА БИТКАТА НА КОСОВО ПОЛЕ 57

Всичко това дава достатъчно аргументи в очите на византийската ис-

ториопис той да бъде идеологически обработен и внедрен в модела на веро-
отстъпника. Историческото съвпадение с разгрома на византийската войска
и загубата на столичния град – „Майката на градовете”, допълнително усилва
и без друго изострената антибългарска реторика, в чиято рамка владетелят
на българите ще бъде изравнен с кучето – анималистична алегория на неци-
вилизованост, липса на общностно съзнание и усет за йерархия във всяка
насока, доколкото не п ознава законите на родството и за него инцестът –
една от най-еднозначно забранените и изтикани в полето на срамното прак-
тики10 – е норма. Не е лишено от основания да се счита, че богословските
прения относно възможността за вграждане на латински концепти в тялото
на източнохристиянската традиция ражда крайно позитивно или пределено
отрицателно отношение към всичко, що носи западни идеи. Така именно се
обяснява силно поляризираният образ, който бива изкован от различните
дялове на историописната традиция на Балканите за Калоян.
Следователно вглеждането отвъд това обидно назоваване и проблема
за появата му в изложението на хрониката съвсем не е самоцелно мероприя-
тие. Досегашните изследвания очертават два варианта за разбиране. Според
единия достойнството на Калоян е съзнателно ощетено, резултат от същата
идеологическа тенденция, която оформя ромейското историческо писане на
епохата. Неговото проникване тук би следвало да се дължи на реверанс към
съседите по спорен въпрос с цел постигане на балканско единство срещу об-
щия османски противник11. Струва ми се, че подобно тълкуване изхожда не
от автентична, а от съвременна гледна точка – предчувствието за падането
на региона под властта на новите завоеватели и унищожението на местните
държавности може да бъде изолирано от по-късни текстове, когато запла-
хата става наистина екзистенциална. Може да се каже, че в началото на XV
век, когато се твърди, че е съставена хрониката, това мислене несъмнено има
своето място в центъра на книжовната традиция, но със значимата уговор-
ка, че тази нагласа не предизвиква рефлекс към подобен род отстъпления,
сиреч то все още не се отразява вън от книжовната продукция и не създава
политически възможности. От позицията на средновековните владетелски
идеологии – консервативни п остроения, стъп или върху твърд фундамент,
изковани в понятия с минимална логическа гъвкавост – подобен ход е доста
далеч от рационално постижимия хоризонт на консенсуално решение.
Още нещо – несъмнено една от причините за рухването на балкан-
ските държави под натиска на идещите от Мала Азия може да се обясни и
чрез „нарцисизма на малките разлики”12 – вплетени във вековните си бор-
би, в усилия за разделяне на един терен, който постепенно се е п ревърнал
до голяма степен в споделен в културно отношение, местните управляващи,
интелектуалци и общества не успяват да различат реалната опасност и да ѝ
придадат полагащия се приоритет. Ето защо подобно четене на тази грешка,
пресмятащо мултикултурни нагласи и либерални отстъпки от собствените
принципи в името на чуждата правилност, не би могло да бъде породено в
10 Вж. Лотман 1990, 326-329.
11 Мечев 1980, 222-224; Тютюнджиев 1993, 93.
12 „Narcissism of minor differences” – вж. Freud 1961, 58-63.

Браничевски гласник 10
58 Димитър В. Атанасов

контекста на средните векове, когато истината е само една, а нейният фило-

софски базис е онтологически, а не епистемологически13.
Съществува още една възможност, а именно анималистичният прякор
на Калоян да е плод на незнание от страна на книжовника. Тази тълкувател-
на възможност, макар и налична в литературата, е почти пренебрегната: тя е
бегло спомената, положена е в контекста на идеята, че хрониката със сигур-
ност е произведена през XV век и с предпоставката, че авторът ѝ несъмнено
е бил българин. Като развитие на тази насока на разбиране може да се мисли
идеята, че този модел на именуване е проникнал от византийската иконопис,
а съчетаването на дълбоко несходни елементи, произведени от конкурентни
парадигми, би могло да се обясни отново с постепенното избледняване на
нормативните очертания на традицията14.
Среднобългарският език като среда за производство на „висока” кул-
тура далеч не е феномен, характерен само за българската държавност (тъй
като държавите са повече от една, но всички изхождат от една и съща по-
литическа традиция), нито се развива единствено в земите, където в мина-
лото е владял български господар15. Ето защо разграничаването от опитите
за надвусмислено налагане на българско авторство на текста следва да бъде
сторено именно тук, тъй като зад подобни конструкции прозират идеоло-
гически основания, чужди на логиката на научното изследване. Съществува
възможност съставителят на извора да е българин16. На север през Дунава
обаче търсят спсение и възможност да продължат работата си достатъчно
културни фигури от разпознаваем мащаб със славянски произход. Ето защо
допускането за българското авторство на хрониката следва да включи и този
довод, приемайки риска, че това до известна степен дестабилизира една от
най-първите идеи, определящи този паметник.
Сп оред Иван Тютюнджиев няма начин „българският книжовник“ да
не е бил достатъчно информиран и „механически… да привнася клише или
литературен мотив от Византия“17 – мисъл, която не е подкрепена от никак-
ва фактологическа основа. Твърдя: тъкмо напротив, в условията на изблед-
няващите нормативни контури на традицията, „отклонения“ от п одобен
порядък са в рамките на очакванията. Това не е дължи на невежество или
ниска образованост на автора на текста, а на достатъчно отдалечен „ориги-
нал“, който се следва пред все по-дълга и филтрираща трансмисия.
13 Случаите на загинали или наказани за правдата при наличие на възможност за
спасение при условие отричане от определени възгледи свидетелства тъкмо за това.
Веднага се досещам за Максим Изп оведник, Йоан Дамаскин, Теофан Изп оведник,
Теодор Студит и много други.
14 Тъпкова-Заимова 1985б, 50-55; Тъпкова-Заимова 1985а, 77-78.
15 Избягвам термина „етническа територия”, тъй като тук неговото репрезентационно
значение трудно би се откроило и би сработило, а иманентното му разбиране и
препратката към едрокалибрени, романтически клишета не ми върши работа.
16 Каквото и точно да означава това по времето, за което става дума. Напомням, че
българска държава няма, сиреч отнасянето към някаква „българска есенциалност“
няма референт или има такъв само в книжовна среда, където споменът за българското
царство се пази, макар и да избледнява прогресивно.
17 Тютюнджиев 1993, 93. Същият довод у Тютюнджиев 1992, 61.

Браничевски гласник 10
„БЪЛГАРСКАТА АНОНИМНА ХРОНИКА“
И РАЗКАЗЪТ ЗА БИТКАТА НА КОСОВО ПОЛЕ 59

Далеч по-информативен изглежда паралелът със стенописа над вра-

тата на църквата на Драгалевския манастир, където изображението на Ка-
лоян е надписано правилно. Имайки предвид обстоятелството, че през ак-
тивните десетилетия на османското завоевание и особено след падането на
София манастирът опустява, за да бъде реставривран чак в края на XV век,
то трудно може да се твърди, че употребата на това обръщение датира от
началото на същото столетие. Паралели, които да послужат за доказателство
в тази насока, също няма. Изписването на манастирската църква на свой ред
продължава и в началото на XVI век, ето защо текстуалният слой, съдър-
жащ описанието на обсадата на Солун и сюжетът с убийството на Калоян
от свети Димитър – небесен покровител на града, навярно би могло да се
отнесе тъкмо към това време в неговата широка и гъвкаво мислена рамка.
Не на последно място: фактът, че незнайният живописец18, работил в Драга-
левци, е бил запознат с точното изписване на името на българския владетел,
по никой начин не указва към приложимостта на това твърдение относно
действалия на стотици километри комп илатор на Българската анонимна
хроника. Полагането на подобна връзка може да бъде само хипотетично и
подкрепено с доводи, каквито в случая съвършено липсват.
Едно обаче е сигурно: сглобилият последния вариант на книжовния
паметник се е намирал на достатъчна дистанция от изворните образци на
традицията, в чиято среда е работил. Елитарните конвенции на Евтимиевия
език са разклатени, а развойната линия, която той основава, към момента,
когато текстът е произведен, постепенно угасва. Ето защо подмяната на име-
то на Калоян с формата Скилоан следва да се тълкува и като най-общо упът-
ване към времето на създаване на книжовния паметник.
Хронистът видимо си служи и с информация, чиято п оява може да
бъде отнесена към п ериода на най-голямата османска активност в Юго-
източна Европ а. Изглежда, че в широката рамка на п ървата п оловина на
п етнадесетото столетие се изковава идеологическата п латформа, в която
сблъсъскът между османци и балканци е концептуализиран като конфликт
с ясни верови белези. Не сблъсък на цивилизации, ако бих могъл да си пос-
лужа с термина на Самуел Хънтингтън19, а конфликт, вграден в моралната
п арадигма на п равославието, отчетлив елемент от есхатологията и идеята
за настъпващата битийна разруха, разпадането на света като пред-епизод,
следван от Второто п ришествие. За разлика от най-ранните извори за Ко-
совската битка, където врагът все още няма религиозни измерения, тук той
набавя все повече идеологическа плът, която по-късно ще бъде развита до
съзнанието за османците като „неверници”. Разгръщането на верския ком-
понент и осмислянето на сблъсъка като среща на истинна и лъжовна вяра,
на православие и ислям, се случва още на средновековен терен, а една от
най-първите му появи може да бъде регистрирана в Печката летопис20. На-

18 Дали е бил само един също е въпрос, който обаче е вън от обхвата на настоящата
работа.
19 Хънтингтън 2006, passim.
20 В българския език „летопис“ е от женски род. Тъкмо така се употребява и тук,
въпреки принадлежността на съществителното към мъжкия род в сръбския език,
на който изворът е съставен и издаван многократно. Употребата на понятието като

Браничевски гласник 10
60 Димитър В. Атанасов

гласа, която на свой ред ще послужи като ресурс за изграждане/изостряне

на усещането за нарастваща разлика между властници и подвластни, върху
която израстват основите на балканските възраждания.

Как е описана Косовската битка в Българската анонимна хроник

от XV век?

Разказът е п ределно къс и оскъден откъм детайли. Преразказан на-

кратко, той навярно би звучал така: един от войните на княз Лазар, за когото
изрично се настоява, че носи името Милош и е „храбър много“21, подобно на
свети Димитър, който наказал цар Скилоан, дръзнал да обсажда хранимия
от него град Солун, пробол с копието си Мурат (в оригинала – Аморат), ед-
нозначно определен като „нечестив“, изтръгвайки от тялото му вътрешност-
ите ведно с „всескверната“ му душа. Разказът продължава с твърдението, че
в жертва пада и княз Лазар, а събитието е датирано прецизно – месец юни
1389 г. От този момент нататък на власт у турците идва Баязид, а сръбският
владетел Стефан е принуден да му плаща данък и да признае зависимост от
него.
Въвеждането на сюжета за Милошевия п одвиг с наречието „тогава“
(тогда) ясно посочва факта, че убийството на османския господар вероятно
не се е случило нито в самото начало на битката, нито може да бъде мислен
като неин финал. По всичко личи, че хронистът, сглобявайки наличните
данни за събитието, пропуска дялове от неговото описание, които не отго-
варят на намерението му. Няма съмнение, че стореното от сръбския юнак
се е случило някъде в разгара на боя и представлява негов етически център.
Промушил храбро оглавителя на нашествениците, Милош задава идеала,
който по-късно през фоклкорна трансмисия ще достигне до късния XVIII и
ранния XIX век, когато ще се превърне в ресурсно ядро на сръбския нацио-
нален проект, стъпил основно върху антиосмански фундамент.
Основателно може да се твърди, че гибелта на Мурад донася обрат в
боя. „Тогава“ неизбежно предполага, че „до тогава“ нещо се е случвало: боят
е започнал, войските са се разгърнали и сблъскали, изходът все още не се е
бил очертал, когато на сцената на историята се е появил образът, носител
на развръзката, почти като deus ex machina в антична трагедия. Той дина-
мизира действието и разсича равностойния ход на сражението. Имало е и
„след това“ – на власт е Баязид, а неговото властно присъствие налага нова
повратна точка в боя – пленен и убит е и сръбският предводител. Не става
ясно дали той е заловен преди убийството на Мурад или това става вслед-
ствие на атака, проведена с цел изкупление на пролятата султанова кръв с
еквивалентна жертва от страна на противника. Не по-малко възможна е и
следната версия: изглежда логично да се твърди, че княз Лазар е попаднал в
османски ръце преди решението на сръбския юнак да нападне направо гла-
такова от мъжки род е неправилна, макар тази значима особеност в последно време
да се пренебрегва дори от опитни учени. По този повод вж. Каймакамова 2004, 417-
441.
21 Тютюнджиев 1992, 82 – факсмилно издание на среднобългарски, ibid, 89 – превод
на новобългарски; Дуйчев 1943, 265-275, бележки към текста на с. 406 – 411.

Браничевски гласник 10
„БЪЛГАРСКАТА АНОНИМНА ХРОНИКА“
И РАЗКАЗЪТ ЗА БИТКАТА НА КОСОВО ПОЛЕ 61

вата на османската армия и държава, а допълнителен мотив за него би могло

да е тъкмо обезглавяването падането в плен на православния господар. За
жалост нито една от тези версии не може да бъде обективно потвърдена.
Събитията след смъртта на османския предводител са изключително
сгъстени, а времето, в което се разполагат, е чувствително по-кратко от из-
миналото от началото на битката. За това има съвършено логична причина
– наследникът на султана се утвърждавал в столицата Одрин, а за да заеме
трона на баща си, Баязид трябвало да достигне пръв до целта си и да от-
страни възможните си конкуренти 22. Ето защо той решил да не се възполз-
ва напълно от придобитото значително преимущество, оставяйки битката
практически незавършена, което на свой ред, гледано от по-късна зрителна
позиция, създава илюзия за равен краен резултат. Косовският бой не произ-
вел териториални промени тъкмо по силата на обстоятелствата, стекли се в
османския двор, а това отложило действителната гибел на сръбската сред-
новековна държавност с няколко десетилетия. Още п о-ясна става именно
тук употребата на нареичето „тогава“ от компилатора на хрониката, който
видимо преднамерено е оставил в текста си това свидетелство за преобръ-
щане, за неочаквана поява на нова насока на събитието.
Разказът, наситен с травматична емоция, изглежда възграпав, а него-
вият сглобител видимо не е направил усилие за изглаждането му, тъй като
„тогава“ внася драматичния нюанс, чрез който става ясен истинският знак
на битката, преди в нейния ход да се намеси юнакът-убиец на султана. Мно-
го плитко под видимата езикова повърхност на изложението може да бъде
регистрирана неговата конструираност, некохерентност, п реминаването
от един сюжетен епизод към друг без реторическа техника. Концептът за
феноменалната природа на езика все още не е изобретен, ето защо Българ-
ската анонимна хроника звучи така, сякаш през повествованието се докос-
ва сетивно обектът на описание: принцип, характерен за средновековните
писмени традиции като цяло, който тук изпъква още повече, давайки да се
разбере достатъчно ясно, че текстът е плод на компилаторска работа, която
не заличава следите от обработка. Това на свой ред е още един сигнал за от-
далечение от еталонните източници, в чиято рамка компилаторът по един
или друг начин е работил.

Идеологически строеж на разказа за битката на Косово поле.

„Чудото“

Хрониката се намира в непосредна близост до образците си по отно-

шение на своята идеологическа рамка. Тя се откроява ясно в сравнението
между Милош и светията, покровител на Солун: и двамата побеждават про-
тивниците си по чудодеен начин, в делата им личи святост сама по себе си.
Отнетите човешки животи не намаляват техния светчески блясък, защото са
прави и спасителни делата им. Общият знаменател на двете събития, гледани

22 Светкавичното развитие на събитията води до объркването в славяноезичната

историопис, която чак до началото на XVII век ще настоява, че Мурад е имал само
един син, който логично е заел неговия трон. Пример тук е Печката летопис – вж.
Браун 2004, 26-27.

Браничевски гласник 10
62 Димитър В. Атанасов

в максимална дълбочина, е идеята за чудото, така характерна за православ-

ното християнство в неговите високи, философски регистри. Същинското,
фундаменталното средоточие на различността, очертанието на границата
между традиционното балканско население и прииждащите от Азия, е точ-
ката, наречена „чудо”. Тъкмо чудесното спасение на Солун, на Търново и на
още знайни и незнайни градове в региона, попаднали в ситуации на безна-
деждност, рационално необяснимите избавления от разбойници, болести и
други бедствия – събития, за които разказите буквално п ресичат региона
като потоци в подножието на планина в ранна пролет, именно в тях намира
излаз неудобното за себе си в самото себе си общество, което се раздира от
граничеща с отчаяние необходимост да се самовъобрази извън себе си, да се
положи отвъд, да се трансцендира, подменяйки грешния свят на отражения
с този на съвършените същности. Тази колективна желана Аз-п редстава,
пада именно върху чудото – овеществяването на абстрактната субстанция,
правата връзка с Инобитието, където властва законът на Бога, а логиката на
човешкия разум е немощна на побере и обясни.
Очакването на чудото, което да спаси Балканите от очертаващата се
п олитическа гибел, се нарича п ростичко „надежда”, а неп ременната неиз-
бежност на неговото случване – „вяра”. След като не може да се противостои
с оръжие, тъй като османците са драматично различни и по демографската
си мощ, и с непознатото си, всепобеждаващо военно изкуство, на балкан-
ският, късносредновековен социум остава само да излезе от себе си, защото
това тъкмо „себе си“ е атакуваното, победеното, унизеното, чието слово в
близко бъдеще няма да твори, тогава настава времето на героите – хората с
чудесни биографии, които ще бъдат помнени, превърщайки се след края на
живота си в „специални мъртви23“.
Емоционалните оп ределения „нечестив“ за султана и „всескверна“,
упортебено по отношение на душата му, биха могли да се тълкуват в кон-
текста на православната святост, полагайки по този начин религиозната
разлика между победители и победени като смислово носеща. Няма съмне-
ние, че късо време след сблъсъка между двете войски врагът започва да се
мисли и като друговерен. На терена на фолклорната традиция, на народното
християнство, деликатните дистинкции са заличени, ето защо отчитането
на верските различия е само елемент от образа на другия, но далеч не е воде-
щият диференциращ признак. Още нещо – подобни епитети с лекота се при-
лепват на други балкански християни по време на конфликт24 и на западни
при проблемни контакти с тях25.
Ето защо скоро след битката на Косово книжовната традиция започва
полагането на разграничителните жалони между „свое” и „чуждо”, а про-
цесът на оразличаване и съпътстващата го драма явяват иначе латентните
23 Вж. Браун 2000, 91-108.
24 Позовавам се отново на превъплъщението на Калоян в Скилоан, което съдържа
далеч по-ущърбяващи достойнството дълбочини.
25 Пример са употребите на „католици“ от Хониат нататък, чиято смислова
кулминация се открива в приписваните на последния византийски мегадукс Лука
Нотарас думи, с които той отхвърлил Фераро-флорентинската уния: „По-добре
чалма, отколкото папска тиара!“.

Браничевски гласник 10
„БЪЛГАРСКАТА АНОНИМНА ХРОНИКА“
И РАЗКАЗЪТ ЗА БИТКАТА НА КОСОВО ПОЛЕ 63

п ростори на хип осоциалното, на дамгосаното надделяване на личната си-

гурност над интереса на мнозината; и на хип ерсоциалното, на героично-
трагично-мелодраматичното, основано на отхвърления контракт между
личността и собствения ѝ живот в името на свръхценността на общество-
то. Този именно механизъм, скициран в едри, но принципни щрихи, раж-
да образа на човека, убил османския господар. Той обаче не е престъпник,
заслужаващ наказание, макар самият княз Лазар да е отбелязан изрично с
качеството си да се покорява на закона, той е герой, творец на чудеса, с ка-
квито човечеството преди Грехопадението е било заобиколено, без да съзна-
ва това, без да се нуждае от очакване на силно избухлива необяснимост, тъй
като в Райската Градина, подобно на битието „оттатък”, има „едно”, но няма
„две”, защото всичко е „едно”, което всъщност е Едно.
На фона на тези размисли изглежда несъмнен фактът, че констру-
ирането на героя се е случило в средновековна актуалност, тъй като една от
малките крачки по пътя към голямата кауза на епохата е именно полагането
на ясно видима разлика между „свое” и „чуждо”, използвайки техниките на
средновековното писмовно майсторство. Различия, които предстои да бъ-
дат употребявани и преупотребявани от сръската национална идея векове
по-късно, създавайки представа за директна връзка между трагично завър-
шилото средновековно величие и действителността на сръбския XIX век.

Появата на юнака Милош в разказа

От особена важност с оглед пълноценното разбиране на изворния

текст е п роблемът за името на автора на убийствения п одвиг. Той е наре-
чен едновременно „един от войните“ (нΊкто оть воинь) и „на име Милош“
(нарицаемь Милошь)26. Първата част от назоваването се употребява, когато
предметът не може да бъде идентифициран докрай – вън от съмнение е, че
някой е извършил убийството на османския владетел, но той не може да
бъде индивидуализиран, ето защо остава в анонимност като „някой“, като
един от множеството, което го обгръща и прикрива личността му. Вторият
елемент от обръщанието – напротив – е характерен за известен с името си
човек, за когото не е (все още) знаен биографичен детайл, ето защо той ос-
тава само именуван. Юнакът, „храбър много“ (храбръ зΊло)27, е съчленен от
няколко източника: в по-старият той все още е бил непознат по име, поради
което се е наложило да бъде оразличен от множеството с епитет – той е из-
вънмерно смел; а във втория (и по хронология) нему вече е било приписано
и лично име.
В представите на традиционния човек делото не може без вършител,
затова, макар името му да не може да бъде узнато, той бива изобретен, а ли-
тературният жест му набавя качества, придавайки по този начин личностна
дълбочина на образ, който инак не я притежава поради липса на обективна
информация. Мурад не може просто да е напуснал света на живите, ето защо
26 Тютюнджиев 1992, 82, 89.
27 Пак там. С оглед скъсяването на разстоянието между превода и оригинала
п редп очитам инвертирания словоред, макар че българският изследовател е дал
приоритет на звучене, следващо нормите на съвременния български език.

Браничевски гласник 10
64 Димитър В. Атанасов

събитието бива вградено в модел, мислим п рез концеп туалната п ризма на

фолклорното юначество. По този начин косовският герой, когото мнозина
изследователи не без основание считат за безименен 28, бива снабден с пър-
вия слой на своята биография.
Не би било трудно изследователската интуиция да бъде п одведена:
хрониката лесно би могла да бъде обявена за достатъчно ранно възникнала
и да се свърже пряко със свидетелската информация за Косовската битка.
Обстоятелство, което се разколебава от именната реалия, която влиза в кни-
жовен оборот чак чрез текста на Мавро Орбини29 в началото на XVII век,
зад който несъмнено стоят и локални източници от фоклкорен п роизход.
Подобна интуиция не звучи необосновано, имайки предвид няколко факта:
едно – крайният балкански Запад и Северозапад приютяват войници от ар-
мията, предвождана от княз Лазар и именно те са прякото трансмисионно
звено между случилото се и неговото най-ранно отражение в италианските
извори от края на XIV век30; две – тъкмо в Далмация по силата на обстоятел-
ството, че областта реално остава вън от пряката османска власт, се запазва
автентична разказна традиция, която ражда епическото възпяване на поги-
налте край Прищина войници-герои.
Едва ли следва да търсим източниците на развитото предание, в чийто
наратив юнакът се назовава с име, толкова дълго след самата битка. Сведе-
нието за него, налично в Българската анонимна хроника, несъмнено п ри-
надлежи към по-късен информационен слой31, относим към отстоящ от вре-
мето на „комуникативната памет“32 за битката, когато разказът за нея е бил
информационно стаблизиран, а за случилото се вече се е говорело и пишело
с епически средства. Ненапразно още първите изследователи на хрониката
обръщат внимание на обстоятелсвтото, че нейният разказ е неравномерен и
хетерогенен33.
Тук е мястото да направим няколко извода. Не би било нелогично да
се допусне източника на името на юнака, намушкал смъртоносно османския
властелин, да е част от същата тази народна традиция, която кодифицира
дубровнишкият абат в началото на седемнадесетото столетие. Още Йон Бо-
гдан, автор на едно от началните аналитични усилия върху текста на Бъл-
гарската анонимна хроника, залага на интуицията, че тя е предавана устно34.
Формулирана по този начин, хипотезата на румънския изследовател звучи
неп риемливо. Предп оложението за фолклорни (устно п редавани) данни,
инкорпорирани от съставителя на произведението, съчетани със записани

28 По въпроса вж. Михаљчић 1989, 7-82.

29 Мавро Орбини 2010, 359-364.
30 Имам предвид Инструкцията на Венецианския Сенат от 23 юли 1389 г. – вж.
Браун 2004, 15; Писмото на Общината на Флоренция до Твъртко, крал на Босна –
вж. Макушев 1871, 173-177 и др.
31 Зад разновременността на източниците на Българската анонимна хроника
застава още Наумов – вж. Наумов 1978, 243.
32 Повече за комуникативната памет вж. у Асман 2001.
33 Јireček 1959, 409.
34 Bogdan 1891, 490.

Браничевски гласник 10
„БЪЛГАРСКАТА АНОНИМНА ХРОНИКА“
И РАЗКАЗЪТ ЗА БИТКАТА НА КОСОВО ПОЛЕ 65

разкази от различен произход, в това число и византийски историописни

модели, вдъхновени от идеологически позиции, изглежда правдоподобно.
Тъкмо тези „грешки“, видими в назоваването на Калоян с недостой-
но п розвище, следва да бъдат п рип исани на незнание, но не в смисъла на
невежество, а на резултат от факта, че елитарните норми на книжовността
постепенно потъват в забрава, когато зад културния процес не стои полити-
ческо могъщество и голям проект. Трудно доказума е и визията за единност
на хроникалното изложение. Важно е да се отбележи, че разнородността на
кой да е текст никак не нарушава неговата информационна стойност, а не-
избежното заключение за доверяване на чужди източници, което следва от
подобна констатация, ни най-малко не ощетява достойнствата на неговия
автор или съставител. Същото е валидно и с оглед стремежа за максимално
одревняване на протографа – дори и да не изхожда направо от Адам и Ева,
даже и да не описва събитията още в хода на тяхното случване, изворът не
бива по-малко извор, а плътното му приближение към обекта на разказване
не води до пълно отделяне на автора от неговото произведение и до пости-
гане на позитивния идеал за обективност.
Зад тези настоявания, съчетани с представата за непременно българ-
ската етническа принадлежност на автора на Българската кратка хроника,
прозират идеологически основи, характерни за платформите на национали-
зма и стихийния п озитивизъм. Тези две нагласи – казано съвсем нап раво
– са запазена марка на някои национални и регионални исторически школи,
където на научното изследване са вменени „национални“ фунции, а един-
ствен инструмент за постигането на поставената цел е позитивният метод,
приет като аксиома и без съзнание за конструираността му, още по-малко –
за възможните негови алтернативи и надграждания.
Ето защо интуицията, че става дума за по-късен паметник, съчетан
от недоизгладени в единен книжовен продукт, звучи съвсем логично. Няма
съмнение, че превръщането на мъртвите в „специални мъртви“ е процес,
свързан с биографичното изчезване на свидетелите на събитието, а приети-
те в разказа стандартизирани формули и сюжетни елементи, характерни
за каноничното оп исание на Косовската битка, свидетелстват за утихнал
еп ически фермент. Всичко това би могло да бъде факт не п реди обсадата
на Константиноп ол от 1422 г., нито около п адането на града в средата на
столетието. Не би било прекалено дръзко да се предположи, че хрониката
е съставена с оглед наместването ѝ в Киевския сборник – произведението е
неизвестно в традицията, следите от неговия разказ са повече от нищожни
в епохата на неговата предполагаема актуалност, а това ясно личи в липсата
на многобройни преписи и преправки на първообразния текст. Тази насока
подсказва и езиковата характеристика на творбата – въпрос, на който вече
беше отделено внимание в настоящото аналитично усилие 35.
След като веднъж вече субектът на действието е заявен и отличен от
средата си със средствата на литературното описание, нему остава само да
бъде дописано името, за да се превърне в пълнозначен исторически деятел.
Фоклкорната словесност изнамира и името на героя. Нерядко сп онтанно-

35 Въпросът е подробно представен у Тютюнджиев 1992, 39-57. Отделни аспекти на

въпроса са разгледани и у Кабакчиев, Тютюнджиев 1989, 71-86.

Браничевски гласник 10
66 Димитър В. Атанасов

то народно съчувствие към невинно пострадалия се изразява във възкли-

цания от типа на: „Милия (човек)!“. Претърпяната щета възобновява инак
възпрепятстваната от навици, маниери и други цивилизационни наслоения
естествена, предпредикатна човешка заедност. Това сплотяване пред лицето
на травмата навярно е адресирало достатъчно п озитивни обръщения към
героя, дал живота си за общността, значителна част от които семантично и
фонетично принадлежат към идеята за изпросване на милост за него пред
Всевишния. От милостта, дирена посредством устойчивите, народни форму-
ли от типа на „Милия!“ и „Клетия!“, до личното име Милош, разстоянието е
пределно кратко. Довод в тази посока е обстоятелството, че друг от триадата
косовски герои, разказани в Косовския епически цикъл, носи името Милан,
сиреч по всяка вероятност той също е бил неподправено мил на мнозина,
което е довело до именуването му.
Юнакът все още няма фамилно име, сиреч той още не е снабден с ат-
рибуиран с индивидуалност по правилата, по които се очертава човешката
личност. Той ще се превъплъти в „син на кобила“, в Кобилич, едва през XVII
век, когато със сигурност този асп ект на героичното му животооп исание
вече е изкован. Важно е да се отбележи, че отново Мавро Орбини е отгово-
рен за п оявата на канонизираната версия на разказа за Косовската битка,
вплела базисния набор от детайли, които по-късно ще бъдат употребявани
многократно, особено интензивно – по времето на изковаване на национал-
ня проект на сърби през XIX век и неговите редакции през XX и XXI. Тази
фактологическа картина е отразена и в хрониката на Михаил Мокса36: Ми-
лош вече е плод на надчовешко рождение, появил се на бял свят от утроба-
та на кобила37. Мокса по всяка вероятност е ползвал създадената в същия
географски ареал Българска кратка хроника, а видимо и п овече. Имайки
предвид факта, че първият превод на „Царството на славяните“ излиза чак
през 1722 г.38 на руски език и тогава именно влиза в славяноезичен книжовен
оборот, то трудно бихме могли да обосновем хипотезата, че влашкият автор
е бил запознат със стореното от дубровнишкия абат.
Не би било плод на необоснована дързост обаче да се предположи, че
земите оттатък Дунава, бидейки само п ериферно засегнати от османското
нашествие, са част от маршрутите, по които тече разказът за станалото в
равнината на юг от Прищина през лятото на 1389 г. Траекториите на епиче-
ското слово на свой ред съвпадат до голяма степен с утвърдените пътища на
дубровнишките търговци, които по всяка вериятност са едно от първите му
трансмисионни звена. Ето защо изглежда логично да се твърди, че някъде
около началото на XVI век, когато политическата картина на Балканите е
била в някаква степен стабилизирана, а търговията бавно се възстановява,
обхващайки все по-далечни краища, заедно с пътуващите по търговски дела
се разнася и разказът за Лазаревата гибел на Косово поле. Ненапразно тък-
мо тогава започва постепенната реставрация на манастирската мрежа, а с
това местните общества се връщат към елементарния порядък на ежеднев-
36 Текстовете на Мокса и този на Българската анонимна хроника са сравнени у
Тютюнджиев 1987, 68-77.
Вж. Григорович 1859, Прибавления, 20.
38 . Мавро Орбини 1722.

Браничевски гласник 10
„БЪЛГАРСКАТА АНОНИМНА ХРОНИКА“
И РАЗКАЗЪТ ЗА БИТКАТА НА КОСОВО ПОЛЕ 67

ното традиционно живеене. Манастирите функционират и като елемент от

инфраструктурата на пътуването, като точки на динамично средоточие на
хора, а оттам и на най-голямото количество информация през средните ве-
кове. Ето защо манастирът е и институция на разказването, през която бива
формулиран и наративът за Косовския бой.
Мотивът за загубената в резултат на предателство битка не е намерил
място в замисъла на анонимния автор. Няма го и сюжетът за ролевата дис-
п озиция на юнака като п ресторен издайник, п роникнал в резултат на хи-
трост до стана на османския владетел. Не е отразена и идеята за подвига
като плод на клетва, дадена като п ротивотежест на необосновано обвине-
ние. Все обстоятелства, които навярно традицията е предстояло да развие.
Или които просто са били емпирично недостъпни на монаха, сглобил хро-
никата. Или, бидейки съвършено известни, са изп аднали от приоритетите
на разказа. Не бих заложил на твърдението, че разгръщането на тези сюжети
към момента на съставянето на Киевския сборник и на Българската ано-
нимна хроника все още е не се е било случило. Нито традицията, разказва-
ща Косовската битка, е една-единствена, нито следва да си представяме, че
навсякъде, където такава е запазена (или достигнала и вторично посадена),
тя е изобретявала едновременно еднакви сюжетни насоки и детайли, за да
има абсолютно основание разполагането ѝ в хронологически контекст само
с оглед предпредикатната представа, че историята е процес, който се побира
в схемата на унилинейния еволюционизъм.

Заключителни думи

На самия край – каква е причината да мисля, че историята на името

на Милош Обилич е важна? С какво този кратък сюжет прави смисъл? –
Изглежда, че този много ситен детайл е един от начините да се покаже по
недвусмислен начин неп рекъснатата традиция, разказваща за Косовската
битка. Макар това да не означава автоматично, че през многобройните об-
рази на Косово – канонизирани или неофициални – може почти сетивно
да бъде досегнато средновековното събитие, както това всякога изглежда в
есенциалистките построения, за които историята е „сама по себе си“, а не
ресурс, съществен и употребяван в дадени социални пркекти, културно-ис-
торическата връзка е несъмнена.
По този начин, задълбочавайки се в историята на реп резентациите,
става възможно да се покаже и разкаже историческата дълбочина на реги-
она изобщо, отхвърляйки някои съвременни (и „постмодерни”) тълкувания,
според които Косовска битка не е имало, войските не са влизали изобщо в
сражение, а данните, с които днес боравим, са плод на късна манипулация39,
сторена във Века на нациите от зложелатели в стремежа им да дадат някому
нелегитимно преимущество пред другия. Видимо подобни мнения, макар и
понякога теоретично обосновани, нямат изворна основа, ето защо те трудно
биха могли да бъдат приемани като нещо повече от интелектуално упраж-
нение.

39 Преднамерено ще оставя тази бележка без библиографско отнасяне.

Браничевски гласник 10
68 Димитър В. Атанасов

ЛИТЕРАТУРА

Асман 2001 Асман, Я. Културната памет, София, 2001.

Браун 2000 Браун, П. Култът към светците. Възход и функции в
латинското християнство, София, 2000.
Браун 2004 Браун, М. Косово. Битка на Косовопољу у историјском и
епском предању, Нови Сад, 2004.
Григорович 1859 Григорович, В. Сербия в ее отношениях к соседним
державам, преимуществено в XIV и XV столетиях, Казань, 1859.
Дуйчев 1943 Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина, София,
1943.
Иванова-Мирчева 1987 Иванова-Мирчева, Д. Въпроси на българския
книжовен език до Възраждането, София, 1987.
Кабакчиев, Тютюнджиев 1989 Кабакчиев, К., Ив. Тютюнджиев.
„За историческата стойност на Българската хроника от XV век“ –
Старобългаристика, 1989, 2, с. 71 – 86.
Каймакамова 2004 Каймакамова, М. „Историографската стойност на
Български апокрифен летопис“. – Civitas divino-humana в чест на професор
Георги Бакалов, София, 2004, с. 417 – 441.
Лотман 1990 Лотман, Ю. „За семиотиката на понятията „срам“ и
„страх“ в механизма на културата“. – Поетика. Типология на културата,
София, 1990, с. 326 – 329.
Лукьяненко 1905 Лукьяненко, А. М. „Почаевский сборник Киевской
духовной академии молдаво-болгарской редакции XVI века со стороны
своего языка“. – Новый сборник статей по славяноведению, Санкт-Петербург,
1905, с. 406 – 467.
Мавро Орбини 1722 Историография початия имене, славы, и
разширения народа славянского и их Царей и Владетелей под многими
имянами и со многими Царствиями, Королевствами, и Провинциами. Собрана
из многих книг исторических, чрез Господина Мавроурбина Архимандрита
Рагужского, Санкт-Петербург, 1722.
Мавро Орбини 2010 Славянское царство. Происхождение славян и
распространение их государство. Сочинение дона Мавро Орбини, перевод с
итальянского Юрия Куприкова, Москва, 2010.
Макушев 1871 Макушев, В. „Прилози к српској историји XIV и XV
века” – Гласник СУД, XXXII, 1871, с. 164 – 208.
Мечев 1980 Мечев, К. „Търновската книжовна школа и прозвището
„Скилойоан“ в Безименната българска хроника от началото на XV век“. –
Търновска книжовна школа, т. 2, Ученици и последователи на Евтимий
Търновски. Втори международен симпозиум. Велико Търново, 20 – 23 май
1976, Велико Търново, 1980, с. 215 – 224.
Мирчев 1978 Мирчев, К. Историческа граматика на българския език,
София, 1978 (трето издание).

Браничевски гласник 10
„БЪЛГАРСКАТА АНОНИМНА ХРОНИКА“
И РАЗКАЗЪТ ЗА БИТКАТА НА КОСОВО ПОЛЕ 69

Михаљчић 1989 Михаљчић, Р. Јунаци Косовске легенде, Београд,

1989.
Наумов 1978 Наумов, Е. П. „Анонимная болгарская хроника и проблемы
балканской общественно-политической мысли 14-15 вв.“ – Балканские
исследования, Выпуск 3, Москва, 1978.
Тъпкова-Заимова 1985а Тъпкова-Заимова, В. „Еволюцията на една
легенда”. – Величието на Търновград, София, 1985, с. 74 – 86.
Тъпкова-Заимова 1985б Тъпкова-Заимова, В. „Търновград и култът
към св. Димитър Солунски“. – Величието на Търновград, София, 1985, с.
50 – 55;
Тютюнджиев 1987 Тютюнджиев, Ив. „Българската хроника от XV
век и хрониката на влашкия монах Михаил Мокса (1620 г.)“ – Исторически
преглед, 1987, 4, с. 68 – 77.
Тютюнджиев 1992 Тютюнджиев, Ив. Българската анонимна хроника
от XV век, Велико Търново, 1992.
Тютюнджиев 1993 Тютюнджиев, Ив. „Българската анонимна хроника
от XV век за битката на Косово поле от 1389 г.“ – Годишник на Софийския
университет „Св. Климент Охридски“, Център за славяно-византийски
проучвания „Иван Дуйчев“, т. 5 (86), 1992 – 1993, с. 91 – 94.
Хънтингтън 2006 Хънтингтън, С. Сблъсъкът на цивилизациите и
преобразуването на световния ред, София, 2006.
Bogdan 1891 Bogdan, I. “Ein Beitrag zur bulgarischen und serbischen
Geschichtschreibung“ – Archiv für slavische Philologie, Berlin, 13, 1891, p. 481
– 543.
Freud 1961 Freud S. Civilization and its Discontents, trans. and ed. by
James Strachey, New York, 1961.
Јireček 1959 Јireček, К. „Prilog za ocenu skoro pronađene bugarske
hronike“ – Zbornik Konstantina Jirečeka, Beograd, I, 1959, s. 397 – 410.

Браничевски гласник 10
70 Димитър В. Атанасов

Summary

Dimitar Atanassov

ONE DEVELOPING EPISODE FROM THE BIOGRAPHY OF THE

KOSOVO LEGEND:
„BULGARIAN ANONYMOUS CHRONICLE“
AND THE NARRATIVE FOR THE BATTLE OF KOSOVO

The paper aimes at analyzing the information from the Bulgarian anonymous
chronicle about the Kosovo battle. Basic research conventions are revised: the
structure of the source text; its chronology; the biography of the narrative layers
and pieces; the progress of the battle and the key episodes in it; the ideological
basis of the narration. Special attention is paid to the information about the
personal name of the hero, who killed the Ottoman sultan during the Kosovo
battle according to the folklore tradition.
Thus, the chronicle is installed into the logic of history of Kosovo myth: the
main resource cores are outlined. They are about to be used, re-used and abused
during the process of construction of Serbian national idea and identity, being
incorporated in various projects and adopted by multiple ideological regimes
during the XIX, XX and XXI c.
Keywords: The Kosovo Myth, Bulgarian Anonymous Chronicle, The Battle
of Kosovo 1389, Milosh Obilich, history of the Kosovo Legend, “Special dead”,
medieval political ideology, use and misuse in history, historical knowledge and
ideological resource

Браничевски гласник 10
Удружење историчара Браничева и Тимочке крајине
Historian Association of Braničevo and Timočka Krajina

БРАНИЧЕВСКИ ГЛАСНИК

BRANIČEVO HERALD

10

ПОЖАРЕВАЦ
2016