Има

хладни вечери, в които стоим сгушени на топло и мисълта ни отлита към прекрасни
моменти, хора или места, докато с носталгия се опитваме да се пренесем в някоя южна
посока, топла вечер или малинова нощ.

Големите писатели имат такива преживявания, може би по-често от нас. Благодарение на
тези меланхолични настроения до следващите поколения са достигнали забележителни книги,
но въпреки разликата между обикновените хора и великите умове, ние все пак имаме общи
неща: това са спомените за летни вечери, идващи понякога неочаквано, а друг път — като
специални гости. Те носят със себе си песен на щурци, мирис на зрели плодове и аромат на
малиново вино. А ние правим всичко възможно да ги задържим по-дълго.
 МАЛИНОВИ НОЩИ

О‘Хенри, Джемс Джойс,
Марк Твен, Оскар Уайлд,
Франсис Скот Фицджералд,
Ги дьо Мопасан

Съдържание

 ПАЛАЧИНКИ ПО ПИМИЕНСКИ

О‘Хенри

Когато гонехме говеда с клеймо „триъгълник — О“ в долината на Фрио, един щръкнал сух
мескитов клон закачи дървеното ми стреме и кракът ми се навехна, та лежах цяла седмица в
лагера.

На третия ден от това принудително безделие излазих до колата с провизиите и останах да лежа
там, безпомощен под словесния огън на Джъдсън Одъм, готвача на стана. Джъд бе роден да
произнася монолози, но както винаги Съдбата беше сбъркала и бе му отредила професия, при
която в повечето случаи той беше лишен от аудитория.

Така аз се явих като манна небесна в пустинята на неговото неволно мълчание.

Скоро в мен заговори естественото за всеки болен желание да хапна нещичко, което не се
вмества в понятието „манджа“. Споходиха ме видения на майчиния долап, „по-сладки и от
първата любов, извикващи дълбоки съжаления“, и аз попитах:

— Джъд, можеш ли да правиш палачинки?

Джъд остави револвера си, с който се готвеше да начука една антилопска пържола, и се надвеси,
както ми се стори, заканително над мен. Впечатлението ми, че в позата му има нещо
застрашително, се засили още повече, когато светлосините му очи ми отправиха студен и
подозрителен поглед.

— Ей, слушай — каза той с едва сдържан яд, — сериозно ли говориш, или се мъчиш да ме
будалкаш? Разказвало ли ти е някое от нашите момчета за номера с палачинките?

— Не, Джъд — отвърнах искрено аз. — Питам те най-сериозно. Готов съм да дам коня си и
седлото за чиния зачервени палачинки с прясна новоорлеанска меласа[1]. А каква е тази история
с палачинките?

Щом разбра, че не си служа с намеци, Джъд омекна. Той измъкна от колата някакви тайнствени
торби и тенекиени кутии и ги сложи на сянка под храста, до който се бях изтегнал. Наблюдавах
го как взе да ги нарежда внимателно и да развързва многото върви.

— Това не е никаква история — каза Джъд, като продължаваше работата си, — а самата
логическа истина по случая с мен, с оня червеноок хапльо от падината Мърляво муле и
госпожица Уилела Лийрайт. Ако искаш, мога да ти разкажа.

Тогава аз пасях говедата на стария Бил Туми по Сан Мигел. Един ден ме хваща ужасно
вдъхновение да хапна някаква консервирана кльопачка, ама такава, дето никога не е ни мучала,
ни бляла, ни грухтяла, нито е мерена с крини. Яхвам аз кончето и запрашвам към дюкяна на
чичо Емсли Телфеър край Пимиентския брод на Нуесес.
Към три следобед закачих юздата на един клон и изминах пеша последните двайсет крачки до
бакалницата на чичо Емсли. Скочих на тезгяха и казах на чичо Емсли: по всички признаци
световната реколта на плодове е застрашена от опустошение. След минутка имах пред мен торба
сухар, лъжица с дълга дръжка и цял ред консерви — кайсии, ананаси, череши и бели сливи, а
чичо Емсли сече ли, сече с брадвето жълтите им капаци. Почувствах се като Адам преди
скандала с ябълката, забих шпори в хълбока на тезгяха и задействах с лъжицата. По едно време
поглеждам случайно през прозореца към двора на къщата на чичо Емсли, която е до
бакалницата, и какво мислиш? Едно момиче стои там — вносно момиче с всичките му такъми,
кокетка с чук за крокет и наблюдава моя начин за насърчение на плодово-консервната
индустрия.

Аз се смъквам от тезгяха и предавам лопатата си на чичо Емсли.

— Това е моя племенница — казва той. — Госпожица Уилела Лийрайт, дошла ни е на гости от
Палестина. Искаш ли да те запозная?

„От светите места — казвам си аз и мислите ми се скупчват като овни, когато ги подгониш в
кошарата. — Защо пък не? Знайно е, че е имало ангели в Палес…“

— Ама, разбира се, чичо Емсли — казвам аз гласно. — Ще бъда ужасно възроден да се запозная
с госпожица Лийрайт.

Тогава чичо Емсли ме изведе навън и ни каза съответно титлите.

Аз винаги съм бил отворен пред жените. Не мога да разбера защо някои мъже, които могат на
гладен корем да укротят мустанг и да се бръснат на тъмно, изведнъж се парализират и започват
да се потят и да пелтечат, щом видят парче басма, увито там, дето му е мястото. Само след осем
минути аз и госпожица Уилела вече гонехме топките за крокет и се сближихме, като да бяхме
втори братовчеди. Тя ме поднесе за количеството плодови консерви, което бях унищожил, ама и
аз й го върнах — напомних й, без да ми мигне окото, как онази дама на име Ева е направила
белята за един плод в първото свободно пасище. „Това май е било в Палестина, нали?“ — казвам
аз лекичко и спокойно, като че ловя с ласото едногодишно теле.

Та по такъв начин аз спечелих нейното благоволение; и колкото повече време минаваше, толкова
повече се харесвахме. Тя беше дошла на Пимиентски брод заради здравето си, което беше
отлично, и зарад климата, който е с четиридесет процента по-горещ, отколкото в Палестина.
Отначало наминавах да я видя веднъж в седмицата, но после направих сметка, че ако удвоя
пътуванията, ще я виждам два пъти по-често.

Една седмица намерих време да мина и трети път; и точно тогава в играта се намесиха
палачинките и червеноокият хапльо.

Метнах се аз тази вечер на тезгяха с една кайсия и две сливи в устата и питам чичо Емсли как е
госпожица Уилела.

— Ами тя — казва — излезе на езда с Джексън Дрозд, овцевъда от падината Мърляво муле.

Видях, не видях, глътнах кайсиевата костилка и двете сливови. Сигурно някой е държал здраво
тезгяха за юздата, когато слязох. После се изнизах и право при мескита, дето бях вързал моя
шаралия.

— Излязла е на езда — шепна аз в ухото на кончето си — с Дроздън Джек, келявото муле от

падината Овцевъд. Разбираш ли ти това, хвъркато приятелче?

Той заплака по свой си начин. Беше каубойски кон и не обичаше много овцевъдите. Върнах се аз
и питам чичо Емсли:

— Овцевъд ли каза?

— Овцевъд казах — повтори той. — Сигурно си чувал за Джексън Дрозд. Той има осем пасбища
и четири хиляди глави от най-хубавите мериноски южно от Полярния кръг.

Аз излязох, седнах на земята в сянката на бакалницата и се облегнах на един кактус.

Безразсъдните ми ръце взеха да сипват пясък в ботушите ми, а през това време аз водех
разсъждения със себе си за този дрозд с Джексънова перушина.

През живота си не бях правил зло на овцевъд. Веднъж дори срещнах един на кон и си чете
латинска граматика и пак с пръст не го бутнах. Овцевъдите никога не са ме дразнили, въпреки че
обикновено дразнят каубоите. Защо трябва да сменям физиономията на някой хапльо, който яде
на маса, носи половинки обуща и развива разни философии. Оставям го да си мине, все едно, че
заек минава; е, може и да му кажа някоя добра дума и да подхвърля нещо за времето, но ядене-
пиене с такива — не. Изобщо никога не съм мислил, че си заслужава да отмъщавам на един
овцевъд. И понеже все съм бил мек с тях и съм ги оставял да дишат, ето ти сега за благодарност
този излязъл на езда с госпожица Уилела Лийрайт.

Един час преди залез двамата се върнаха и спряха конете пред вратата на чичо Емсли. Овчата
личност помогна на Уилела да слезе и двамата постояха, като си подхвърляха игриви и
интелигентни фрази. После този пернат Джексън кацна на седлото, повдигна купата си от
главата и се понесе в тръс към овнешкото си ранчо. По това време аз вече бях изтърсил пясъка от
ботушите и се отлепих от кактуса. Оня беше изминал едва половин миля от Пимиента, когато аз
се изравних с него на кончето си.

Аз нарекох този хапльо червеноок, обаче това не отговаря на истината. Зрителните му

приспособления бяха съвсем сиви, но имаше червени мигли и рижа коса, та затова бях останал с
такова впечатление. Овцевъд! Къде ти, най-многото да беше мишевъд — един такъв дребосък с
жълта копринена кърпичка на врата и обуща с връзки на фльонга.

— Добър ден — казвам му аз. — В момента вие яздите редом с конник, когото наричат Джъдсън
Смъртоносния заради точната му стрелба. Когато искам да се запозная с някого, аз винаги му се
представям, преди да изтеглим револверите, защото не обичам да се ръкувам с духове.

— Виж ти! — казва той най-спокойно. — Приятно ми е да се запозная с вас, господин Джъдсън.
Аз съм Джексън Дрозд от ранчото в Мърляво муле.

Точно в този миг едното ми око забеляза яребица, която тичаше по склона с голям паяк в
човката, а другото — ястреб, кацнал на един сух бряст. Извадих патлака и ги свалих едно след
друго, да не си мисли, че го лъжа.

— Две от три — казвам. — Установил съм, че птиците привличат като магнит куршумите ми.

— Чиста стрелба — казва овцевъдът, без да трепне. — Но не ви ли се е случвало да пропуснете

при третия изстрел? Хубав дъждец падна миналата седмица, господин Джъдсън, сега тревата ще
избуи.

— Пиленце — казвам аз и се приближавам плътно до неговия кон, — главозамаяните ви

родители са ви дали името Джексън, но вие решително сте се изродили в чуруликащо пиленце.
Хайде да оставим тези анализи за дъждеца и природните стихии и да поговорим за нещо, което е
извън речника на папагалите. He е полезен този ваш навик да се разхождате с млади госпожици
около Пимиента. Познавам някои птици — казвам, — които са отивали в жаравата и за по-
дребно нещо. Госпожица Уилела — казвам — не се нуждае от гнездо от овча вълна, свито от
птиче, което спада към Джексъновия клон на орнитологията. И така ще прекратите ли тези
номера, или искате да налетите в галоп на добавката към моето име, която е сложна дума, но
крие в себе си нещо съвсем просто — погребално шествие?

Джексън Дрозд се поизчерви, а после се засмя.

— Но, господин Джъдсън — казва той, — вие се заблуждавате. Аз вече няколко пъти посещавам
госпожица Лийрайт, но не за това, което вие си мислите. Моята цел е чисто гастрономическа.

Аз веднага се хванах за револвера.

— Всеки който — викам му, — който се осмели по непочтен…

— Почакайте да ви обясня — казва Дрозд. — За какво ми е на мен жена? Ако видите само
ранчото ми! Аз сам си готвя и сам се кърпя. Яденето — това е единственото удоволствие, което
извличам от овцевъдството. Господин Джъдсън, опитвали ли сте някога палачинките, които
госпожица Лийрайт прави?

— Аз ли? Не — казвам. — Не съм и подозирал, че тя се занимава с кулинарни манипулации.

— Това не са палачинки, а златни слънца — казва той, — зачервени на божествения огън на

Епикур. Готов съм да дам две години от живота си, за да имам рецептата за тези палачинки.
Затова се навъртам около госпожица Лийрайт — казва Джексън Дрозд, — но тя не ми я дава.
Това е стара рецепта, известна в рода им от седемдесет години. Предават я от поколение на
поколение, но на външни хора не я казват. Ако успея да измъкна рецептата, че да си правя такива
палачинки на ранчото, ще бъда най-щастливият човек — казва Дрозд.

— Сигурен ли сте — питам го, — че не се стремите към ръката, която забърква тези палачинки?

— Абсолютно — казва Джексън. — Госпожица Лийрайт е страшно очарователно момиче, но

мога да ви уверя, че моите намерения не отиват по-далеч от гастро… — Тук той видя, че ръката
ми се плъзна към кобура и промени израза —… от желанието да получа тази рецепта —
довърши той.

— Вие не сте толкова лошо човече — опитвам се да бъда по-учтив аз. — Бях решил да направя
овцете ви сираци, но този път ще ви оставя да отлетите. Само помнете: дръжте здраво за
палачинките, обаче гледайте да не сбъркате сладкото с чувствата, че иначе на ранчото ви ще има
пеене, а вие няма да го чувате.

— За да се убедите, че ви говоря истината — казва овцевъдът, — ще ви помоля да ми помогнете.

Вие сте по-близък приятел с госпожица Лийрайт и може би тя ще направи за вас това, което
отказва на мен. Ако ми вземете тази рецепта, давам ви дума, че вече няма да стъпя у тях.

— Виж, това е честно — казвам аз и стискам ръката на Джексън Дрозд. — Ще я взема, стига да
мога, и с удоволствие ще ви услужа.

Той свърна към обраслата с кактуси равнина по посока на Мърляво муле, а пък аз взех курс на
северозапад към ранчото на стария Бил Туми.

Само след пет дни пак ми се случи път към Пимиента. Аз и госпожица Уилела прекарахме
много приятна вечер у чичо Емсли. Тя изпя няколко песни и доста изтормози пианото с цитати
от опери. Аз имитирах гърмяща змия, обясних й новия начин за дране на крави, измислен от
Снейки Макфий, и й разказах за едно мое пътуване до Сейнт Луис. Нашето взаимно
разположение растеше все повече и повече. По едно време ми идва на ум, че ако мога да накарам
Джексън Дрозд да прелети другаде, работата ми е опечена. И тогава се сетих за обещанието и
реших да измъкна рецептата от госпожица Уилела и да му я дам. И след това, мисля си, ако още
веднъж пипна тук дроздчето от Мърляво муле, ще му извия шията.

Към десет часа пускам една ласкателна усмивка и казвам на госпожица Уилела:

— Знаете ли, ако има нещо, което да обичам повече от гледката на червен бик сред зелена
поляна, това е вкусът на хубава, топла палачинка със захарна меласа.

Госпожица Уилела подскочи леко на столчето си пред пианото и ме погледна особено.

— Да — казва, — това наистина е вкусно нещо. Та как се наричаше улицата в Сейнт Луис, гдето
сте си загубили шапката?

— Улица Палачинка — казвам аз и й смигам, за да й покажа, че знам нещичко за фамилната

рецепта и че не може така лесно да ме отклони от темата. — Хайде, госпожице Уилела —
казвам аз, — нека чуем как ги правите. В главата ми все палачинки се въртят — като колела на
каруца. Е, започвайте… две чаши брашно, осем дузини яйца и така нататък. Какво пише в
каталога на съставките?

— Извинете за момент, моля — казва госпожица Уилела, поглежда ме с крайчеца на окото и се

смъква от стола. Побягва тя към другата стая и веднага оттам излиза чичо Емсли по риза и носи
кана вода. Той се обръща да вземе чаша от масата и аз виждам в задния му джоб патлак.

„Бре, бре! — мисля си аз. — Тази фамилия, види се, толкова държи на готварските си рецепти,
че е готова с огнестрелно оръжие да ги защищава. А знам семейства, които не биха използвали
такова средство дори при родова вражда.“

— Изпий това — казва чичо Емсли и ми подава чашата с вода. — Днеска си яздил повечко,
Джъд, и слънцето те е понапекло. Опитай се да мислиш за нещо друго.

— Ти знаеш ли да правиш палачинки, чичо Емсли? — питам го аз.

— Не съм чак толкова осведомен за тяхната анатомия — каза чичо Емсли, — но мисля, че се
взема сито, гипс, малко тесто, сода и царевично брашно и всичко това се разбърква, както се
полага, с яйца и мътеница. Какво, старият Бил ще кара ли тази пролет говеда в Канзъс?

Това беше цялата палачинкова спецификация, която успях да получа тази вечер. Вече не ми беше
чудно, че на Джексън Дрозд му е дошло нанагорно. Нямаше как, оставих тази тема и се
поразговорих с чичо Емсли за рогатите и за циклоните. После влезе госпожица Уилела да каже
лека нощ и аз запраших към ранчото.

След седмица срещнах Джексън Дрозд — той идваше от Пимиента, а аз отивах натам — и
спряхме да разменим някоя и друга празна дума.

— Успяхте ли да вземете списъка на детайлите за вашите палачинки? — питам го аз.

— Не — казва Джексън. — И, както изглежда, нищо няма да стане. А вие опитахте ли?

— Опитах — казвам, — ама все едно да се мъчиш да примамиш лалугер от дупката му с орехова
черупка. Щом я стискат така, тази рецепта сигурно е някакъв талисман.

— Аз съм почти готов да се откажа от тая работа — казва Джексън с такова отчаяние, че ми
стана жал за него. — Ho много ми се ще да се науча как се правят тия палачинки, та да си
похапвам на моето самотно ранчо — казва. — Нощем не мога да мигна, все за тях мисля.

— Не се отказвайте — викам му. — И аз няма да се отказвам. Един от нас все ще успее да метне
точно ласото. Хайде довиждане, Джекси.

Както виждаш, по това време нашите отношения бяха вече от мирни по-мирни. Щом се уверих,
че няма никакви намерения за госпожица Уилела, аз с много по-голямо търпение съзерцавах
този риж хапльо. И за да задоволя амбициите на неговия апетит, продължавах да се опитвам да
измъкна рецептата от госпожица Уилела. Но колчем заговорех за палачинки, в очите й се
появяваше мъгла някаква и безпокойство и тя се мъчеше да промени разговора. А не успееше ли,
тичаше в другата стая и довеждаше чичо Емсли с каната вода и патлака в задния джоб.

Един ден долетях в галоп пред бакалницата с голям букет сини върбинки, набрани от стадото
диви цветя в лъката Отровено куче. Чичо Емсли поглежда букета с едно око и казва:

— Ти не знаеш ли новината?

— Да няма поскъпване на добитъка? — питам аз.

— Уилела и Джексън Дрозд са се венчали вчера в Палестина — казва той. — Тая сутрин
получих писмо.

Аз изпуснах цветята в сандъка от сухари и изчаках, докато вестта се провря в ушите ми, плъзна
се към левия джоб на ризата ми и накрая ме удари в петите.
— Можеш ли да повториш още веднъж това, чичо Емсли? — казвам аз. — Може би слухът ми се
е повредил и ти просто каза, че първокачествените телета вървят по четири и осемдесет на глава
или нещо от тоя род.

— Венчали са се вчера — казва чичо Емсли — и са заминали на сватбено пътешествие в Уоко и

Ниагарския водопад. Та ти как не си забелязал, че натам отива работата? От деня, в който
Джексън Дрозд излезе на езда с Уилела, той я задиряше непрекъснато.

— Тогава — казвам аз, ама почти викам, — за какъв дявол бяха тогава тези истории с
палачинките? Ти това ми кажи.

Щом споменах палачинки, чичо Емсли подскочи и се дръпна назад.

— Някой ми прави някакъв номер с тия палачинки — казвам аз, — ама няма да оставя тази
работа. Ти сигурно знаеш. Казвай — викам му — или ей сега ще те направя на тесто.

И като се метнах през тезгяха, та по него. Чичо Емсли посегна към патлака си, но той беше в
чекмеджето, та не успя. Аз го пипнах за ризата и го натиках в ъгъла.

— Кажи за палачинките — викам му — или ей сега ще те направя на палачинка. Правила ли е

госпожица Уилела палачинки?

— Никога в живота си не е правила и аз не съм виждал никакви палачинки — казва убедително

чичо Емсли. — Хайде, успокой се, Джъд, успокой се. Ти се нервира и раната на главата ти
затъмнява разсъдъка. Помъчи се да не мислиш за палачинки.

— Чичо Емсли — казвам аз, — нямам никаква рана на главата, но, изглежда, съм изгубил
окончателно естествените си мислителни способности. Джексън Дрозд ми казваше, че идвал у
вас, за да разбере каква е системата на госпожица Уилела за правене на палачинки и дори ме
помоли да му помогна да се снабди с рецептата. Аз се наех да му помогна и виждаш какви са
резултатите. Излиза, че този червеноок хапльо ме е пратил да паса трева, така ли?

— Пусни ми ризата — казва чичо Емсли — и ще ти обясня. Да, изглежда, че Джексън Дрозд ти
изигра номер и офейка. На другия ден след като беше на езда с Уилела, той пак дойде у нас и ни
каза да внимаваме, когато започнеш да говориш за палачинки. Каза, че веднъж във вашия стан,
когато правели палачинки, едно от момчетата те треснало с тигана по главата. Джексън —
обясни, че оттогава, щом се нервираш или развълнуваш, раната започвала да те боли и те
хващало нещо като лудост и си започвал да бълнуваш за палачинки. Той ни каза, че било
достатъчно само да те отклоним от тази тема и тогава вече не си бил опасен. Затова ние с
Уилела правехме всичко възможно да те успокояваме. Мм, да — казва чичо Емсли, — такива
овцевъди като този Джексън Дрозд рядко се срещат.

Докато разказваше тази история, Джъд бавно, но умело смесваше известни части от
съдържанието на торбите и кутиите. В края на разказа той сложи пред мен готовия продукт —
две топли-топли зачервени палачинки в алуминиева чиния. От някакво тайно хранилище
измъкна и бучка масло и бутилка златист сироп.

— Отдавна ли се случиха тези преживелици? — попитах го аз.

— Преди три години — отговори Джъд. — Сега двамата живеят в ранчото в падината Мърляво
муле. Но оттогава не съм виждал нито него, нито нея. Казват, че докато е мътил главата ми с тия
палачинки, Джексън Дрозд е обзавеждал ранчото си с люлеещи се столове и завеси за
прозорците. Е, преживях го, и то бързо. Но момчетата и до ден-днешен ми се смеят.

— А тези палачинки по прословутата рецепта ли ги правиш? — попитах го аз.

— Не ти ли казах, че нямаше никаква рецепта — отвърна Джъд. — Момчетата все за

палачинките говореха и накрая и самите те се побъркаха на тема палачинки. Тогава аз изрязах
рецепта от един вестник. Как ти харесват?

— Великолепни са — отвърнах аз. — Ти няма ли да хапнеш, Джъд?

Сигурен съм, че чух въздишка.

— Аз ли? — каза Джъд. — Аз палачинки не ям.

1927
 ТРЕТИЯТ ПРОДУКТ
О‘Хенри

Надписът „Валамброза — мебелирани апартаменти“ не отговаря напълно на съдържанието. Това
всъщност са две стари къщи с фасада от кафеникав пясъчник, съединени в едно. От едната
страна долният етаж се оживява от воалетките и шапките на витрината на модистката; от другата
е помрачен от застрашителната изложба и вероломните обещания на зъболекаря, който лекува и
вади зъби безболезнено. Тук може да се наеме стая за два долара на седмица, а може и за
двайсет. Населението на Валамброза се състои от секретарки, музиканти, борсови посредници,
продавачки, дописници, начеващи художници, мошеници и други лица, които се надвесват по
перилата на стълбището всеки път, когато откъм входа се разнесе звън.

Тук ще се занимаем само с двама от обитателите на Валамброза, въпреки нашите уважения и

към всички останали.

Един ден, когато към шест часа следобед Хети Пепър се прибираше в стаята си на третия етаж
— изглед към двора, три и петдесет на седмица, — носът и брадичката й бяха по-изострени от
обикновено. Да те уволнят от универсалния магазин, в който си работил четири години, и да
имаш в джоба си само петнайсет цента — това наистина облагородява чертите на лицето.

Докато Хети се качва към третия етаж, две думи за биографията й.

Преди четири години тя влезе една сутрин в „Най-големият универсален магазин“ с още
седемдесет и пет момичета, които искаха да постъпят на работа в отделението за дамски блузи
Фалангата от кандидатки представляваше зашеметителна изложба от красавици, чиито валма от
руси коси биха стигнали да скрият голотата на сто Годиви.

Деловитият, студеноок, безизразен, плешив млад човек, който трябваше да отбере шест от
кандидатките, усети как се задушава — сякаш се давеше в море от ясминов парфюм, над което
плуваха бухлати бели облаци с ръчна бродерия. И изведнъж на хоризонта се появи платно. Хети
Пепър, грозноватичка, с презрително пламъче в малките зелени очи, с шоколадена коса,
облечена в скромен ленен костюм, с напълно разумна шапка на главата, стоеше пред него, без да
скрива нито една от своите двайсет и девет години.

— Вие сте приета! — извика плешивият млад човек, това го спаси.

Та тъй започна работа Хети в „Най-големият универсален магазин“. Да ви разказвам как тя

достигна до заплата от девет долара седмично, би означавало да компилирам биографиите на
Херкулес, Жана д’Арк, Юна[2], Йов и Червената шапчица. А каква беше първоначалната й
заплата — това няма да кажа. Сега около тези въпроси се разгарят страсти и никак не ми се ще
някой милионер, собственик на универсален магазин, да се покатери по пожарната стълба и да
вземе да хвърля динамитни бомби в будоара ми ма покрива.

Как Хети бе уволнена от „Най-големият универсален магазин“? Тази история дотолкова прилича
на разказаното за назначаването й, че се боя да не стана скучен.
Всяко отделение в магазина си има завеждащ — вездесъщ, всезнаещ и всеяден човек, който
вечно ходи с червена вратовръзка и с бележник в ръка. Съдбите на всички момичета от неговото
отделение, които живеят с еди-колко (вж. официалните статистически данни) долара седмично,
са изцяло в неговите ръце.

В Хетиното отделение завеждащият беше деловит, студеноок, безизразен, плешив млад човек.
Когато се разхождаше из владенията си, струваше му се, че плава по море от ясминов парфюм,
над което се носят бухлати бели облаци с машинна бродерия. От много сладко на човек му
втръсва. Грозноватото лице на Хети Пепър, нейните изумрудени очи и шоколадени коси бяха за
него желан зелен оазис в пустинята от досадна красота. Веднъж, в едно закътано ъгълче, той я
ощипа нежно по ръката — на три пръста над лакътя. Ала тя така го шамароса с жилестата си, не
дотам лилийно-бяла ръка, че той отлетя на три крачки. Сега разбирате защо след трийсет
минути Хети Пепър трябваше да напусне „Най-големият универсален магазин“ с петнадесет
цента в джоба си.

Тази сутрин говеждите ребра се продават по шест цента паунда. Но в деня, в който Хети бе
„освободена от работа, те струваха седем цента и половина. Само благодарение на това стана
възможен този разказ. Иначе с останалите четири цента би могло…

Но в сюжета на всички хубави разкази в света все нещо не достига, така че не можете да ме
вините, че не спазвам правилото.

С говеждото в ръка Хети се изкачваше към стаята си на третия етаж — изглед към двора, три и
петдесет на седмица. Порция вкусно, горещо задушено за вечеря, един здрав сън и на сутринта
тя отново ще бъде готова за подвизите на Херкулес, Жана д’Apk, Юна, Йов и Червената
шапчица.

В стаята си тя извади емайлирана тенджерка от шкафчето за порцеланови… искам да кажа,

глинени съдове и започна да рови из всички кесии, търсейки картофи и лук. След това ровене
носът и брадичката й се изостриха още повече.

Нямаше нито картофи, нито лук. Нима може да се направи говеждо задушено само с говеждо?
Лесно е да направиш мидена супа без миди, супа от костенурки без костенурки, кафена торта
без кафе, но да сготвиш говеждо задушено без картофи и лук, е невъзможно.

Е, в краен случай едно голо говеждо може да спаси човека, изгладнял като вълк. С малко сол и
пипер и лъжица брашно, предварително размито в студена вода, ще стане. Няма да е вкусно като
омари по нюбъргски, нито разкошно като празничен сладкиш, по ще свърши работа.

Хети взе тенджерката и се отправи към дъното на коридора. Според рекламите на Валамброза
там трябваше да има течаща вода. Но казано само между нас и водомера, водата не течеше, а
църцореше или капеше едва-едва; обаче това са технически подробности, които нямат място тук.
Имаше и мивка, около която квартирантките се събираха често, за да изхвърлят утайката от
кафето и да видят коя с какъв пеньоар е облечена.

При тази мивка Хети свари едно момиче с гъста, тъмнозлатиста артистична коса, което миеше
два големи картофа. Малцина можеха да се похвалят, че познават Валамброза и нейните тайни
така добре, както Хети. Пеньоарите бяха нейната енциклопедия, нейният биографичен
справочник, нейното осведомително бюро, от което тя научаваше кой е пристигнал и кой си е
заминал. От един розов пеньоар, обшит със зелен кант, тя знаеше, че момичето с картофите е
миниатюристка и живее в мансарда — или както е прието да се казва, „ателие“ — горе на
покрива. Хети не знаеше точно какво е това миниатюра, но беше уверена, че не е къща; защото
бояджиите, при все че носят изпомацани комбинезони и на улицата вечно навират стълбите си в
лицето ти, у дома си, както е известно, поглъщат огромни количества храна.

Картофеното момиче беше слабичко и дребно и се справяше с картофите така, както стар ерген
се справя с бебе, на което никнат зъби. В дясната си ръка държеше тъп обущарски нож, с който
се мъчеше да обели единия картоф.

Хети я заговори с толкова строго официален тон, че беше ясно намерението й в следващата
минута да мине на съвсем непринуден и фамилиарен.

— Извинете, че ви се меся в работата — каза тя, — но като белите картофа по този начин, много
нещо се губи. Това са пресни картофи, трябва само да ги остържете. Дайте да ви покажа.

Тя взе картофа и ножа и започна да й показва.

— О, много ви благодаря — въздъхна момичето. — Аз не знаех. И на мен ми се свидеше да

изхвърлям толкова нещо, но мислех, че картофи се белят само по този начин. Когато човек се
храни само с едни картофи, обелките не са без значение.

— Кажи, мила — рече Хети и ножът й замръзна във въздуха, — и ти едва свързваш двата края,
нали?

Миниатюрната художничка се усмихна с гладна усмивка.

— Така е. Изкуството — или поне това изкуство, с което аз се занимавам — не се търси много.
За вечеря имам само тези два картофа. Но това не е чак толкова лошо — топлички, с малко
масълце и сол…

— Дете мое, самата съдба ни събра — каза Хети и мимолетна усмивка смекчи острите й
черти. — Аз също съм закъсала здравата; но в стаята си имам ей такова парче месо, колкото
стайно кученце. Какво ли не правих, за да намеря картофи, само дето не съм се молила на бога.
Хайде да обединим нашите интендантски складове и да си направим задушено. Ще го сготвим в
моята стая. Но трябва да намерим и лук. Виж какво, детето ми, дали в хастара на ланското ти
тюленово палто не е изпаднал някой и друг цент? Аз бих тръчнала до ъгъла да купя лук от
стария Джузепе. Задушено без лук е по-лошо от жур без сладкиши.

— Можете да ме наричате Сесилия — каза художничката. Нямам пукната пара. Последния си

цент похарчих още преди три дни.

— Значи, ще трябва да отложим лука, вместо да го сложим в тенджерата. Мога да поискам една
глава от портиерката, но не ми се ще след това всички да разберат, че съм останала без работа. И
все пак добре би било да имаме лук.

В Хетината стая двете се заеха да приготвят вечерята. Ролята на Сесилия се заключаваше в това,
да седи безпомощно на кушетката и да се моли с гукащ глас да й бъде позволено да помогне с
нещо. Хети заля месото със студена солена вода и сложи тенджерката на газовата печка с една-
единствена горелка.

— Де да имахме и лук! — въздъхна Хети, докато стържеше картофите.

Ha стената срещу кушетката бе забоден ярък, крещящ плакат, рекламиращ най-новия ферибот на
една от железопътните компании, построен, за да се съкрати пътят между Лос Анжелис и Ню
Йорк с една осма от минутата.

Обръщайки глава посред монолога си, Хети видя, че гостенката й е приковала поглед в
идеализираното изображение на порещия пенливите вълни ферибот и по бузите й се стичат
сълзи.

— Какво има, мила Сесилия — прекъсна работата си тя. — Толкова ли е лоша тази картинка? Аз
не разбирам от изкуство, но мисля, че тя освежава стаята. Разбира се, една художничка-
маникюристка веднага може да ме опровергае и да каже, че това е гадост. Ако не ти харесва, да я
сваля. Боже мой, как нямаме поне една глава лук!

Но миниатюрната миниатюристка се разрева с глас и заби нос в грубата тапицерия на кушетката.

Тук се криеше нещо много по-дълбоко от накърненото естетическо чувство на художника при
вида на тази калпава литография.

Хети разбра това. Тя отдавна се бе примирила с ролята си. Как не ни достигат думи, когато се
мъчим да опишем макар и само една човешка черта! Навлезем ли в абстрактните понятия,
изгубени сме. И обратно: колкото по-близо до Естеството са думите, които се ронят от устата ни,
толкова по разбираеми са те, фигуративно казано, някои хора са Гърди, други — Ръце, трети —
Глави, четвърти — Мишци, пети — Нозе, шести — Плещи за тежък товар.

А Хети беше Рамо. Нейното рамо бе кокалесто и остро, ала през целия й живот хората скланяха
глави на него — както метафорично, тъй и буквално — и оставяха там всичките си
неприятности или поне половината. Подхождайки към живота от анатомична гледна точка,
което не е по-лошо от всяко друго, можем да кажем, че на Хети по рождение бе й писано да бъде
рамо. Трудно би се намерила ключица, така предразполагаща към доверие, както нейната.

Хети беше само на трийсет и три години и още не можеше да надживее леката болка, която я
бодваше всеки път, когато някоя млада красива главица търсеше утеха на рамото й. Но само един
поглед в огледалото неизменно убиваше тази болка. Сега тя също хвърли строг поглед към
пропуканото старо огледало над газовата печка, понамали пламъка под бълбукащата тенджера с
месото и картофите, после пристъпи към кушетката и положи главата на Сесилия върху рамото-
изповедня.

— Хайде, миличка, разказвай — заувещава я тя. — Сега разбирам, че не изработката на плаката

те е разстроила. Запознали сте се на ферибота, нали? Хайде, Сесилия, хайде, детето ми, успокой
се и разкажи всичко на кака си Хети.

Ала младостта и мъката трябва първо да изхвърлят излишните въздишки и сълзи и тогава да
насочат лодката на мечтите към желаните острови. И ето че след малко, притиснала се до
жилестата решетка на изповедалнята, каещата се грешница — или може би благословената
причастница на свещения огън? — й разказа простичко и непресторено цялата история.

— Това се случи само преди три дни. Връщах се с ферибота от Джърси. Старият господин
Щръм, търговец на картини, ми беше казал за един богаташ от Нюарк, който искал да поръча
миниатюрен портрет на дъщеря си. Отидох да се видя с този човек и да му покажа някои от
моите работи. Когато му казах, че миниатюрата ще струва петдесет долара, той се изкикоти като
хиена и каза, че пастелен портрет, двайсет пъти по-голям от миниатюрата, щял да му излезе само
осем долара.

Имах пари само колкото да си купя обратен билет до Ню Йорк. Бях изпаднала в такова
настроение, че не ми се живееше нито ден повече. Това вероятно е било изписано на лицето ми,
защото, когато го забелязах на седалката срещу мен, той ме гледаше така, сякаш разбираше
мислите ми. Беше хубав, но което е най-важното — от лицето му лъхаше добрина. Когато човек е
уморен, нещастен и обезнадежден, добротата е по-важна от всичко.

По едно време ми стана толкова тъжно и мъчно, че нямах сили да се боря повече, и станах и
излязох през задната врата на каютата. На палубата нямаше никой. Прекрачих бързо перилото и
се хвърлих във водата. Ах, Хети, да знаеш колко беше студена!

Само за един миг ми се дощя да съм отново във Валамброза, да гладувам и да се надявам. После
са вкочаних и всичко ми беше вече все едно. А след това усетих, че във водата има някой до мен
и ме поддържа. Той беше излязъл подир мен и беше скочил да ме спаси.

Отгоре хвърлиха нещо като автомобилна гума, само че бяло, и той ме накара да провра ръце през
дупката.

После фериботът даде заден ход и ни изтеглиха на борда. Ах, Хети, да знаеш колко ме беше срам
от постъпката ми — нали това е грехота! — а и от вида ми — с тия рошави мокри коси приличах
на плашило.

После дойдоха няколко души със сини униформи и той им показа визитната си картичка и им
обясни, че съм изпуснала чантичката си отвъд перилото и когато съм се навела да я взема, съм
паднала във водата. Тогава си спомних, че съм чела във вестниците, че самоубийците ги хвърлят
в затвора редом с убийците и ми стана страшно.

После някакви жени ме заведоха долу в огнярското отделение, където ми помогнаха да се

поизсуша и да оправя прическата си. Когато спряхме на пристана, той ме взе и ме настани в едно
купе. Самият той беше вир-вода, но се смееше, сякаш всичко е било някаква шега. Помоли ме да
му дам името си и адреса си, но аз отказах — толкова ме беше срам.

— Постъпила си глупаво, моето момиче — каза ласкаво Хети. — Чакай малко да засиля огъня.
Ех, да имахме поне една глава лук!

— Тогава той свали шапка — продължи Сесилия — и каза: „И все пак аз ще ви намеря, та ако ще
да се криете в някой салаш. И очаквам да получа награда за това, че съм ви спасил.“ После плати
на кочияша, каза му да ме закара, където посоча, и си отиде. Какво е „салаш“, Хети?
— Храна за добитъка — отвърна продавачката. — Представям си какъв вид си имала.

— Минаха вече три дена — въздъхна миниатюристката, — а той още не ме е намерил.

— Много бързаш — каза Хети. — Ню Йорк е голям град. Помисли си само колко много мокри,
рошави момичета трябва да огледа, докато те познае. Месото става чудесно, но… ах, как няма
глава лук! В края на краищата бих сложила чесън, ама и чесън няма.

Яденето къкреше весело и изпущаше съблазнителен мирис, на който все пак не достигаше нещо,
и това предизвикваше неутолимо желание да бъде намерен липсващият, толкова необходим
продукт.

— Едва не се удавих в тази отвратителна река — потръпна Сесилия.

— Водата й е малко — каза Хети. — Говоря за гозбата. Ей сега ще донеса още.

— А как хубаво мирише!

— Кое, тази гадна река? — възпротиви се Хети. — вони на сапунена фабрика и мокри сетери. О,
ама ти говориш за яденето. Да, всичко е много добре, само дето няма лук. Как ти се видя той —
дали има пари?

— Видя ми се преди всичко добър — каза Сесилия. — Сигурна съм и че е богат, но това съвсем
не е важно. Когато плащаше на кочияша, без да искам, забелязах в портфейла му стотини, хиляди
долари. А после видях от купето как седна в един автомобил и шофьорът му даде шубата си,
защото беше мокър до кости. И това бе само преди три дни!

— Каква глупост! — отсече Хети.

— Защо? Шофьорът си беше съвсем сух, нямаше опасност да простине — каза Сесилия. — Да
знаеш как хубаво подкара автомобила след това.

— Аз говоря за твоята глупост — каза Хети. — Как не му даде адреса си!

— Никога не съм давала адреса си на шофьори — отвърна с достойнство Сесилия.

— Де да имахме сега един — рече тъжно Хети.

— За какво ти е?

— За яденето, разбира се… Става дума за кромид, не за шофьор.

Хети взе каната и тръгна към чешмата в дъното на коридора. Точно когато тя минаваше край
стълбището, откъм горния етаж се зададе млад човек. Беше облечен прилично, но имаше болен,
измъчен вид. В помътнелите му очи се четеше някакво страдание — физическо или душевно. В
дясната си ръка този човек носеше глава кромид — златиста, гладка, здрава, лъскава глава,
голяма почти колкото будилник.

Хети се спря. Младият човек също. В погледа и позата на продавачката имаше нещо от Жана
д’Apk, Херкулес и Юна; ролите на Йов и Червената шапчица сега не й бяха нужни. Младият
човек, спрял се на долното стъпало, се закашля смутено. Кой знае защо, той имаше чувството, че
са го хванали в клопка, заточили, били, превзели с пристъп, обложили с непосилни данъци,
ограбили, глобили и заплашили. Причината трябваше да се търси в очите на Хети. Взирайки се в
тях, той видя как към върха на мачтата се издигна черното пиратско знаме и как един морски
вълк с кама в зъбите се покатери като маймуна по вантите, за да го закрепи здраво там. Ала той
все още не знаеше, че опасността да бъде изпратен всеки миг на дъното, дори без преговори, се
дължеше на стоката, която носеше.

— Извинете — каза тя толкова сладко, колкото позволяваше киселият й глас, — да не би да сте

намерили тази глава на стълбището? Скъса ми се пликът с покупките и тъкмо бях тръгнала да я
търся.

Младият човек се закашля и кашля без прекъсване половин минута. Така той очевидно печелеше
време, за да набере смелост да брани своята собственост. После той стисна здраво
сълзотворното си съкровище и даде решителен отпор на свирепия нападател.

— Не — каза пресипнало той, — не съм я намерил на стълбите. Даде ми я Джек Бивънс, който
живее на най-горния етаж. Ако не вярвате, идете да го попитате. Аз ще ви изчакам тук.

— Зная го Бивънс — каза сърдито Хети. — Той пише книги и всякакви там боклуци. Цялата
къща чува как го ругае раздавачът, когато му носи върнатите ръкописи. А вие… и вие ли живеете
във Валамброза?

— He — отвърна младият човек. — Само се отбивам понякога при Бивънс. Ние с него сме
приятели. Аз живея на две преки оттук.

— Много извинявайте, ама какво смятате да правите с този лук?

— Смятам да го изям.

— Суров?

— Да, още щом се прибера у дома.

— Нямате ли нищо друго за ядене?

Младият човек се позамисли.

— Нямам — призна той. — В къщи не е останала нито троха. В бърлогата на Джек също няма
нищичко, закъсал е здравата. Никак не му се искаше да се раздели с тая глава лук, но аз толкова
му досаждах, че накрая отстъпи.

— Кажете, драги, и вие си имате неприятности, нали? — каза Хети, без да сваля от него
умъдрения си от живота поглед, и сложи костеливия си, но изразителен пръст на ревера му.

— Колкото щете — отвърна незабавно собственикът на лука. — Но този лук си е мой и съм го
получил по честен път. Извинете, но трябва да вървя, много бързам.
— Чакайте! — каза Хети и леко пребледня от вълнение. — Суровият лук е ужасно нещо. Както и
говеждо задушено без лук. Щом сте приятел на Джек Бивънс, сигурно сте свестен човек. В моята
стая там на другия край на коридора седи едно момиче, моя приятелка. Закъсали сме страшно и
двете; но имаме малко месо и картофи. Те се варят сега, но им липсва душа, нещо не им достига.
В живота има някои неща, които непременно вървят заедно, ръка за ръка. Например розов
муселин и зелени рози, или шунка и яйца, или ирландци и бунтове. Или, да речем, задушено с
картофи и лук. Или загазили хора и други хора, изпаднали в същото положение.

Младият човек отново се разкашля, и то дълго, притискайки главата лук до гърдите си.

— Така е, разбира се — проговори най-сетне той. — Но нали ви обясних, че бързам…

Хети го сграбчи здраво за ръкава.

— Недейте така, братле. Не яжте суров лук. Дайте своята лепта за вечерята и ще ядете такова
задушено, че ще си оближете пръстите. Нима две дами трябва да свалят с нокаут един млад
джентълмен и да го затътрят в стаята си заради честта да вечеря с тях. Нищо лошо няма да ви се
случи, братле. Хайде, решавайте и тръгвайте.

По бледото лице на младия човек се разля усмивка.

— Е, тръгвам тогава — оживи се той. — Щом моят лук може да послужи като препоръчително
писмо, приемам на драго сърце поканата.

— Може, може — каза Хети, — и като препоръчително, и дори още по-добре — като подправка.
Вие само почакайте за минутка отвън, докато попитам приятелката си дали е съгласна. И да не
вземете да избягате с това препоръчително писмо!

Хети влезе в стаята си и затвори вратата. Младият човек остана да чака отвън.

— Сесилия, рожбо моя — каза продавачката, смазвайки доколкото е възможно чегъртащия си

глас, — отвън има глава кромид. И като притурка към нея — един млад мъж. Поканих го на
вечеря. Нали нямаш нищо против?

— Боже мой! — възкликна Сесилия и като стана, взе да оправя прическата си. После хвърли
тъжен поглед към плаката с ферибота.

— Не — каза Хети, — не е той. Сега имаме работа с действителността. Ако не се лъжа, ти каза,
че твоят герой имал, пари и автомобили. А този е голтак, който няма нищо за ядене освен глава
кромид. Но говори културно и не е нахал. Изглежда, е бил човек с положение, но сега е
закъсал. А на нас все пак ни трябва лук. Е, да го доведа ли? Отговарям за поведението му.

— Хети — въздъхна Сесилия, — умирам от глад. Какво значение има дали е принц или
разбойник? Все едно. Доведи го, щом носи нещо за ядене.

Хети се върна в коридора. Кромиденият човек беше изчезнал. Сърцето й замря и тъмна сянка
покри лицето й — освен върха на носа и скулите. После животът отново нахлу в нея — тя го
видя в другия край на коридора надвесен на прозореца, гледащ към улицата. Забърза към него.
Той викаше нещо на някого долу. Уличният шум заглуши стъпките й. Тя надникна над рамото му,
видя на кого говори и чу думите му. В този миг той се отдръпна от прозореца и я видя.

Очите й се забиха в него като стоманени бургии.

— Само няма да лъжете — каза спокойно Хети. — Какво смятахте да правите с този кромид?

Младият човек сподави кашлицата си и погледна Хети право в лицето. От целия му вид личеше,
че няма намерение да търпи повече издевателства.

— Както ви казах преди малко, смятах да го изям — изрече той бавно и разчленено.

— И нямате нищо друго за ядене в къщи?

— Нито троха.

— А какво работите изобщо?

— В момента нищо.

— Защо тогава се навеждате от прозореца и давате нареждания на шофьори в зелени

автомобили? — запита Хети с най-резкия си тон.

Младият човек се зачерви и помътнелите му очи засвяткаха.

— Защото, мадам — заговори той, ускорявайки темпото, — плащам на този шофьор заплата и
автомобилът е мой, както е мой и този кромид, да, и този кромид, мадам!

Той размаха лука под самия й нос, но тя дори не трепна.

— Тогава защо ядете само лук и нищо друго? — попита тя с убийствено презрение.

— Такова нещо не съм казал — разгорещи се младият човек. — Казах, че в къщи няма нищо за
ядене. Това да не е деликатесен магазин?

— Тогава защо се готвехте да ядете суров лук? — продължи неумолимо Хети.

— Защото майка ми винаги ме е карала да ям суров лук против простуда. Извинете, че говоря за
неприятни неща като болести, но може би сте забелязали, че имам страшно силна простуда.
Смятах да изям лука и да се завия в леглото. Питам се само защо все още стоя тук и ви давам
тези обяснения.

— А как се простудихте? — попита с подозрение Хети.

Младият човек очевидно бе стигнал до върха на раздразнението. Имаше два начина да слезе от
този връх: да избухне или да погледне на всичко откъм смешната му страна. И той избра
правилния път: пустият коридор екна от хрипливия му смях.

— Вие сте истинска наслада — каза той. — И аз не ви виня за вашата бдителност. Нямам нищо
против да ви обясня. Намокрих се до кости. Преди няколко дни прекосявах с ферибота Северната
река и едно момиче се хвърли във водата. Аз, разбира се…

Хети протегна ръка и го прекъсна:

— Дайте лука.

Младият човек стисна зъби.

— Дайте лука — повтори тя.

Той се засмя и сложи кромида в ръката й.

Тогава на лицето на Хети се появи една от рядко озаряващите го, тъжни усмивки. Тя хвана под
ръка младия човек и посочи вратата на стаята си.

— Вървете там, братле — каза тя. — Глупачето, което сте измъкнали от реката, ви чака.
Влизайте, влизайте. Давам ви три минути, а после ще дойда и аз. Картофка чака там. Влизай,
Лукчо!

Той почука и влезе, а Хети се зае да обели кромида и да го измие.

Тя хвърли тъжен поглед към тъжните покриви навън и усмивката слезе бавно от лицето й.

— И все пак — каза мрачно на себе си, — месото е от нас.

1927

 СЛЕД СЪСТЕЗАНИЕТО[3]
Джеймс Джойс

Колите плавно се плъзгаха към Дъблин, понесени като сачми в дълбея на Нейс-роуд. По хребета
на хълма при Инчикор от двете страни на пътя се бяха скупчили много зрители, за да погледат
как колите препускат към града, и през тоя шпалир от беднота и безделие „Континент“ шеметно
излагаше на показ богатството и техниката си. Сегиз-тогиз стълпените зяпачи избухваха в
доволното „ура“ на верен роб. И все пак те явно симпатизираха на сините коли — колите на
техните приятели, французите.

При това французите бяха негласни победители. Отборно имаха солиден превес: колите им бяха
взели второто и третото място, а се говореше, че и водачът на победилата немска машина бил
белгиец. Затова всяка синя кола биваше посрещана с двойно по-шумни възгласи, когато
възлизаше по хребета на хълма, а състезателите се отплащаха с усмивки и кимване на всеки
поздрав на посрещачите. В един от тия елегантни автомобили седяха четирима младежи, чието
опиянение трудно би могло да се обясни само с въздействието на галския хумор: може да се
каже, че младите хора направо бяха в настроение. Те бяха Шарл Сегуен, собственик на колата;
Андре Ривиер, млад електротехник от канадски произход: грамаден унгарец на име Вилона и
един издокаран младеж на име Дойл. Сегуен беше в чудесно разположение на духа, тъй като
неочаквано предварително бе получил няколко поръчки (той се готвеше да основе предприятие
за леки коли в Париж), а Ривиер — понеже щеше да стане директор на предприятието. Тези
двама млади хора (братовчеди) бяха в чудесно разположение на духа и поради успешното
представяне на френските коли. Вилона беше в превъзходно настроение вследствие
превъзходния обяд, а при това беше и роден оптимист. Четвъртият член на компанията обаче
беше прекалено възбуден, за да се весели от сърце.

Той бе на около двайсет и шест години, с меки кестеняви мустачки и сиви очи, които изглеждаха
доста невинни. Баща му се бе проявил като върл националист[4] на младини, но отрано бе
променил възгледите си. Състоянието си бе спечелил като касапин в Кингстън, после бе отворил
магазини в Дъблин и предградията и многократно умножил капитала си. Освен това му бе
провървяло да сключи договори за няколко доставки на полицията, тъй че в края на краищата бе
станал достатъчно богат и дъблинските вестници го споменаваха като търговски магнат. Той бе
изпратил сина си в Англия, в един голям католически колеж, а после го бе записал да следва
право в Дъблинския университет. Джими не учеше много усърдно и по едно време тръгна по
криви пътища.

Разполагаше с много пари и бе всеобщ любимец, а времето си прекарваше странно раздвоен

между музикалните среди и любителите на автомобилизма. После го пратиха за един семестър в
Кеймбридж. Не без укори, но скришом горд от разточителството на сина си, баща му изплати
дълговете и го върна вкъщи. Джими се бе запознал със Сегуен именно в Кеймбридж. Засега
двамата не бяха нищо повече от обикновени познати, но Джими изпитваше голямо удоволствие в
обществото на този човек, който бе видял много от света и се говореше, че притежава едни от
най-големите хотели във Франция. С човек от такъв род (както мислеше и баща му) си струваше
да се познаваш, дори и да не беше толкова очарователен събеседник като Сегуен. Вилона също
беше забавен блестящ пианист, — но за жалост много беден.
Колата весело се носеше натоварена с буйни млади веселяци. Двамата братовчеди бяха на
предната седалка; Джими и унгарският му приятел седяха отзад. Вилона несъмнено бе в отлично
настроение; в продължение на много мили той не спря да си тананика някаква мелодия с
дълбокия си бас Французите им подхвърляха през рамо и смеха, и веселите си закачки и Джими
често трябваше да изкривява врат, за да долови пуснатите шеги. Това не му бе особено приятно,
тъй като почти винаги се налагаше бързо да отгатва смисъла им и поради силния насрещен вятър
да крещи нещо подходящо в отговор. А и тоя Вилона би объркал всеки с тананикането си, да не
говорим за бученето на мотора.

Бързото движение на открито повдига духа на човека; така е и с голямата популярност, и с

притежанието на пари. А това бяха три добри основания Джими да бъде превъзбуден. Мнозина
приятели през деня го бяха видели в обществото на тия европейци. При пропускателния пункт
Сегуен го беше представил на едного от френските състезатели и в отговор на смутено
измърморения му комплимент по мургавото лице на водача бе лъснала поредица ослепително
бели зъби. Приятно бе след тая чест да се върнеш при невежата тълпа от зрители с техните
побутвания и многозначителни погледи. А що се отнася до парите, той наистина разполагаше с
огромна сума. Може би тя не би се видяла голяма на Сегуен, но Джими, който, независимо от
някои временни прегрешения, всъщност бе наследил здрави инстинкти, добре знаеше с какви
мъки са събрани тия пари. В миналото това чувство бе държало дълговете му в границите на
разумното пилеене и щом той тъй добре съзнаваше колко труд е вложен в парите още тогава,
когато ставаше дума само до някакви приумици на образован младеж, колко по-вярно бе това
сега, когато бе на път да рискува по-голямата част от своето състояние! Тая работа беше твърде
важна за него.

Разбира се, капиталовложението беше смислено, пък и Сегуен се бе погрижил да остави

впечатлението, че само от приятелски подбуди ще включи мизерната лепта на ирландеца в
капитала на фирмата. Джими изпитваше уважение към бащината си прозорливост в търговските
дела, а в случая тъкмо баща му пръв бе намекнал да стане съдружник; пари, купища пари щели
да падат в автомобилния бранш. При това всичко у Сегуен безпогрешно издаваше богаташа.
Джими се зае да превърне в надници стойността на разкошната кола, в която седеше. Колко
гладко се движеше! Пък и колко елегантно бяха летели с нея по селските пътища! Пътуването
напипваше с магически пръст пулса на живота и механизмът на човешката нервна система с
готовност се стремеше да се нагласи към стремглавия устрем на синия звяр.

Свиха надолу по улица „Дейм“. Имаше необичайно движение и улицата кънтеше от клаксоните
на автомобили и гонговете на нетърпеливи ватмани. Сегуен спря колата близо до банката, за да
слязат Джими и неговият приятел. На площадката се насъбраха групичка любопитни, за да
отдадат почит на пръхтящата машина. Четиримата щяха да вечерят заедно в хотела на Сегуен, а
междувременно Джими и унгарецът, който бе отседнал у тях, трябваше да отидат вкъщи, за да се
преоблекат. Колата бавно се насочи към улица „Графтън“, а двамата млади хора си запробиваха
път сред купчината зяпачи. Те се упътиха на север с някакво странно усещане на разочарование
от пешеходството, а над тях градът въздигаше бледите си лампени глобуси в омарата на лятната
вечер.

В дома на Джими бяха погледнали на тая вечер като на важно събитие. Вълнението и трепетът
на родителите му се примесваха с известна гордост и с желание да се впуснат в някаква
авантюра, тъй като имената на големите европейски градове имат поне свойството да пораждат
у нас подобно желание. А и Джими изглеждаше много добре във фрака си и когато застана в
хола, за да подравни за сетен път краищата на вратовръзката си, баща му може би се почувства
доволен и от търговска гледна точка, задето бе обезпечил за сина си качества, каквито невинаги
могат да се купят с пари. Затова баща му бе необикновено любезен с Вилона и целият му вид
издаваше искрено уважение към изисканите маниери на чужденеца; но тая тънка подробност в
поведението на домакина навярно не правеше впечатление на унгареца, тъй като той вече
изпитваше силно желание да започне да се храни.

Вечерята бе отлична, превъзходна. Сегуен, реши Джими, има изтънчен вкус. Към компанията се
бе присъединил някакъв англичанин на име Раут, когото Джими бе виждал със Сегуен в
Кеймбридж. Младите хора вечеряха в уютна стая, осветена от електрически свещи. Разговорът се
лееше непринудено и сърдечно. Въображението на Джими вече се разгаряше и той си
представи как жизнената младост на французите елегантно се увива около достолепните
обноски на англичанина. Изящен образ, помисли той, и съвсем на място. Възхищаваше го
ловкостта, с която домакинът насочваше разговора. Петимата млади мъже имаха различни
вкусове и езиците им се бяха поразвързали. С безмерно уважение Вилона се зае да разкрива пред
леко изненадания англичанин чаровете на английския мадригал[5], оплаквайки изчезването на
старите инструменти. Ривиер, не без задна мисъл, се зае да обяснява на Джими на какво се
дължи успехът на френската техника. Кънтящият глас на унгареца вече взимаше надмощие с
подигравките над художниците-романтици, когато Сегуен отклони разговора към политиката.
Това бе обща за всички тема. У Джими, преизпълнен с благородни чувства, се пробуди
дремещият плам на родителя му и той най-сетне успя да поразмърда летаргичния Раут. В стаята
стана по-топло, а задачата на Сегуен всеки миг ставаше все по-трудна: имаше опасност обидите
да минат на лична основа. Но бдителният домакин издебна удобен момент и вдигна наздравица
за човешкия род, а щом всички отпиха от чашите си, той стана и многозначително разтвори
прозореца.

Тая вечер градът се бе пременил като столица. Петимата млади мъже спокойно се заразхождаха
из парка „Стивънс-грийн под тънък облак ароматичен тютюнев дим. Разговаряха весело и
шумно, а наметалата им леко се полюшваха на плещите. Хората се отдръпваха да им сторят път.
При ъгъла на улица „Графтън“ някакъв нисък дебелак тъкмо помагаше на две хубави дами да се
настанят в автомобил, управляван от друг шишко. Колата потегли и ниският дебелак зърна
малката компания.

— Andre!

— Та това е Фарли!

Последва порой от думи, Фарли бе американец. Никой всъщност не бе сигурен за какво става
дума. Вилона и Рибиер вдигаха най-много шум, но и останалите бяха разгорещени. Сред много
смях всички се натъпкаха заедно в една кола. Потеглиха покрай навалицата, което сега
преливаше в меки тонове, под веселия звън на камбаните. Взеха влака на Уестландроу и само
след няколко секунди, както се стори на Джими, вече излизаха от гара Кингстън. Контрольорът
— стар човек — поздрави Джими:

— Хубава вечер, господине!

Беше тиха лятна нощ; пристанището се разстилаше под краката им като потъмняло огледало.
Тръгнаха към него, уловени за ръце, запели в хор Cadet Roussel[6], като удряха с крак при всяко:

— Но! Но! Hoha, vraiment!

При естакадата се качиха на лодка и заплаваха към яхтата на американеца. Щеше да има лека
вечеря, музика, карти. Вилона убедително възкликна:

— Красота!

В каютата имаше малко пиано. Вилона засвири валс за Фарли и Ривиер, като Фарли беше
кавалерът, а Ривиер дамата. Последва импровизиран кадрил, при който те измисляха нови
фигури. Веселба за приказ! Джими на драго сърце се отдаде на лудориите; ако не друго, поне
виждаше живота. Накрая Фарли се задъха и им викна да спрат. Прислужник внесе лека вечеря и
те седнаха на масата по-скоро, за да спазят установения ред. Но пиха: тъй подобаваше на бохеми.
Вдигнаха наздравици за Ирландия, за Англия, Франция и Унгария, за Съединените щати. Джими
държа реч, дълга реч, и при всяка кратка пауза Вилона току възкликваше: Браво, браво! Когато
седна на мястото си, последваха оглушителни ръкопляскалия. Трябва да е била хубава реч, Фарли
го потупа по гърба и гръмко се разсмя. Какви весели момчета! Биваше си я тая компания!

Карти! Карти! Масата бе разчистена. Вилона тихичко се върна при своето пиано и засвири.
Заредиха се игра след игра, младежите смело се хвърляха в неизвестността на риска. Пиха
наздравица за дама купа и за дама каро. Джими някак смътно съжаляваше, че няма друга
публика; разговорът искреше от остроумие. Взеха да залагат на едро и скоро минаха на разписки.
Джими не знаеше точно кой печели, но знаеше, че е в загуба. Ала вината бе само негова, понеже
често объркваше картите си и другите трябваше сами да изчисляват колко им дължи. Те бяха
страшни дяволи, но на него вече му се искаше да сложат край на играта: много бяха закъснели.
Някой вдигна наздравица за яхтата „Хубавицата на Нюпорт“, после друг предложи да изиграят
последна решителна игра.

Пианото бе замлъкнало; Вилона навярно се бе качил на палубата. Играта бе страхотна. Те

поспряха малко преди края, да пийнат за щастие. Джими долавяше, че подът ще отиде или у Раут,
или при Сегуен. Какво вълнение! Джими също се вълнуваше; естествено, щеше да загуби. За
каква ли сума им бе подписал разписки? Всички станаха на крака при последните карти, викаха
и размахваха ръце. Спечели Раут. Кабината се разтресе от аплодисменти, картите бяха събрани
накуп, Фарли и Джими бяха загубили най-много.

Той знаеше, че на сутринта ще съжалява, но в момента се радваше на отдиха, на мрачния унес,

който щеше да прикрие безразсъдството му. Опря лакти на масата, обори глава на ръцете си,
броейки ударите на пулса в слепоочията. Вратата на каютата се отвори и той зърна унгареца,
застанал прав сред ивица дрезгавина:

— Джентълмени, съмва!

1914



 БАНКНОТА ОТ ЕДИН МИЛИОН ЛИРИ
Марк Твен

На двадесет и седем годишна възраст бях чиновник при един минен комисионер в Сан
Франциско и специалист по всички подробности на борсовите сделки. Бях сам в света и не
можех да разчитам на нищо, освен на ума си и на доброто си име; но те ми подготвяха пътя към
вероятно благополучие и аз бях доволен от възможностите, които се разкриваха пред мене.

Съботен ден след работа можех да разполагам с времето си както намеря за добре, и обикновено
го използвах, като наемах малка платноходка и се разхождах с нея из залива. Един ден се
осмелих да отида доста далеч и бях отнесен навътре в морето. Точно по свечеряване, когато
всяка надежда почти ме беше напуснала, бях прибран от малък двумачтов кораб, който отиваше в
Лондон. Пътуването беше дълго и бурно и вместо да ми вземат пари за пътя, накараха ме да
работя като обикновен моряк. Когато слязох на брега в Лондон, дрехите ми бяха парцаливи и
овехтели, а в джоба си имах само един долар. Той ми осигури прехрана и подслон за двадесет и
четири часа. Следващите двадесет и четири часа минах без храна и покрив.

Към десет часа на следващото утро, опърпан и гладен, аз се тътрех по Портланд Плейс, когато
водено от възпитателка минаващо дете захвърли сочна голяма круша (отхапана само веднъж) в
канавката. Спрях се, разбира се, като приковах жадния си поглед в калното съкровище. Устата и
стомахът ми жадуваха за него и цялото ми същество го желаеше. Но всеки път, когато посягах да
го взема, погледът на някой минувач долавяше намерението ми и, разбира се, аз се изправях,
поглеждах безразлично и си давах вид, че ни най-малко не мисля за крушата. Същото нещо се
повтори безброй пъти и не можах да взема крушата. Отчаянието вече толкова ме беше обхванало,
че бях решил да пренебрегна всякакъв срам и да я грабна, когато зад гърба ми се отвори
прозорец и чух гласа на един господин, който каза:

— Влезте вътре, моля.

Пищно облечен лакей ми отвори и ме въведе в разкошна стая, където седяха двама възрастни
господа. Те отпратиха слугата и ме поканиха да седна. Току-що бяха привършили закуската си и
като гледах остатъците от яденето, едвам изтрайвах. Просто не можех да събера ума си при вида
на тази храна, но тъй като не бях поканен да я опитам, трябваше да понеса мъката си колкото
може по-леко.

Малко преди това там беше се случило нещо, за което научих много по-късно, обаче ще ви го
разкажа сега. Два дни преди това между тези двама стари братя възникнал разгорещен спор,
който те приключили чрез облог — английски начин да се урежда всичко.

Спомняте си, че Английската банка веднъж бе издала две банкноти от по един милион лири, за
да се употребят за специална цел, свързана с някаква обществена сделка c чужда страна. Поради
една или друга причина само една от тези банкноти била употребена и анулирана, а другата
продължавала да лежи в касата на банката. И тъй, както си бъбрели, двамата братя започнали да
се питат каква ли би могла да бъде участта на някой напълно честен и разумен чужденец, който
би се озовал в Лондон без приятел и без никакви пари, освен тази банкнота от един милион
лири, без обаче да може да обясни откъде я притежава. Братът „А“ казал, че човекът ще умре от
глад; братът „Б“ заявил, че няма да стане нищо подобно. Братът „А“ казал, че лицето не ще може
да я предложи нито в банка, нито другаде, защото веднага ще го арестуват. Спорът продължил и
братът „Б“ най-после заявил, че ще се обзаложи за двадесет хиляди лири стерлинги, че в
продължение на тридесет дни човекът все ще може да преживее по някакъв начин с този милион
и при това не ще влезе в затвора. Братът „А“ приел облога. Братът „Б“ отишъл в банката и купил
банкнотата. Както виждате, постъпил точно като англичанин; смелост до мозъка на костите!
След това продиктувал едно писмо, което един от чиновниците му написал с красив закръглен
почерк и тогава двамата братя седнали до прозореца и прекарали там цял ден в очакване да
видят подходящ човек, на когото да дадат банкнотата.

Видели да минават много хора с честни лица, но не достатъчно умни; много с умни лица, но не
достатъчно честни; много изглеждали, че притежават и двете качества, обаче или не били
достатъчно бедни, или пък, ако били бедни, не били чужденци. Все нещо липсвало, докато не
съм се появил аз; двамата се съгласили, че аз напълно отговарям на условията; така те ме
избрали единодушно и ето аз стоях там и чаках да разбера защо ме бяха повикали. Започнаха да
ми задават въпроси и скоро научиха историята ми. Най-после ми заявиха, че съм подходящ за
тяхната цел. Казах им, че искрено се радвам и запитах каква е тя. Тогава единият от тях ми
подаде плик и заяви, че вътре ще намеря обяснението. Посегнах да го отворя, но той каза да
почакам, докато си отида в къщи, да го прочета внимателно и да не действам прибързано. Бях
озадачен и исках да поговорим още по въпроса, но те отказаха. Сбогувах се, засегнат и обиден,
че както изглежда, бях станал предмет на някаква шега, но все пак бях длъжен да я понеса, тъй
като не бях в положение да се противопоставям на богати и влиятелни хора.

Сега бях готов да взема крушата и да я изям пред целия свят, но тя бе изчезнала; значи поради
тази злощастна работа бях изгубил крушата и мисълта за това не смекчи чувството ми към
двамата мъже. Веднага щом се озовах далеч от къщата, отворих плика и видях, че той съдържа
пари! Мога да ви кажа, че мнението ми за тези хора се промени! Без да губя нито миг, аз мушнах
бележката и парите в джоба на жилетката си и бързо се отправих за най-близката евтина
гостилничка. Ех, как ядох тогава! Когато най-после не бях в състояние да ям повече, извадих
банкнотата и я разгънах, хвърлих й един поглед и едва не припаднах. Пет милиона долара!
Просто главата ми се завъртя.

Трябва да съм седял там, смаян и с примигващи очи, в продължение на цяла минута, преди да
дойда на себе си. Първото нещо, което забелязах тогава, беше гостилничарят. Погледът му беше
прикован в банкнотата и той стоеше като вкаменен. Беше изпаднал в благоговеен транс телом и
духом, но изглеждаше, като че ли не бе в състояние да помръдне ни крак, ни ръка. В миг се
окопитих и направих едничкото разумно нещо в случая. Подадох му банкнотата и небрежно
казах:

— Дайте ми остатъка, моля.

Тогава той се върна към нормалното си състояние и хилядократно се извини, че не би могъл да

развали банкнотата, и аз не можах да го накарам да я докосне. Той искаше да я гледа и все да я
гледа, като че ли не можеше да й се насити и да утоли жаждата на очите си, обаче отбягваше да я
допре, сякаш тя беше нещо твърде свято за ръцете на обикновен простосмъртен. Казах му:

— Съжалявам, ако ви създавам неудобство, но трябва да настоя. Моля, развалете я; нямам

никакви други пари.
Но той каза, че това няма никакво значение; напълно е готов да остави тази дреболия за по-
удобен момент. Отвърнах, че може би ще изтече доста време, преди да мина отново край
гостилницата му, но той заяви, че това му е все едно, би могъл да почака, а освен това всеки път,
когато пожелая, мога да си поръчам каквото обичам, и да си открия сметка за колкото време
намеря за добре. Изтъкна, че има доверие в мене и че не се бои, че един такъв богат господин ще
го измами само защото има весел нрав и обича да си прави шеги с хората, като се преоблича. В
този момент влезе друг посетител и гостилничарят ми направи знак да скрия чудовището, след
което ме изпрати с поклон чак до вратата, а аз се отправих право към онази къща и онези братя,
за да поправя сторената грешка, преди да ме открие полицията и тя да ми помогне в това. Бях
доста неспокоен, дори мога да кажа страшно изплашен, макар че, разбира се, нямах никаква
вина. Обаче достатъчно добре познавах човешката природа и знаех, че когато някой открие, че е
дал на някакъв скитник банкнота от един милион лири, като е мислил, че му дава една лира, той
ще се ядоса на скитника, а не на собственото си късогледство, както би трябвало. Когато
доближих къщата, вълнението ми постихна, тъй като всичко беше спокойно и това ме накара да
сметна със сигурност, че грешката още не е открита. Позвъних. Появи се същият слуга. Попитах
за двамата господа.

— Няма ги. — Това бе изречено с високомерието и студенината, обичайни за хора от типа на

този човек.

— Няма ги? Къде са отишли?

— На пътешествие.

— Но къде?

— На континента, струва ми се.

— Континента?

— Да, господине.

— Към къде… по кой път?

— Не мога да кажа, господине.

— Кога ще се върнат?

— Казаха, че след месец.

— Месец! О, това е страшно! Дайте ми някаква идея как да вляза във връзка с тях. Касае се за
нещо извънредно важно.

— Наистина не мога. Нямам представа къде са отишли, господине.

— Тогава трябва да видя някой член на семейството.

— И семейството им не е тук; от месеци са в чужбина — мисля, че в Египет или в Индия.

— Човече, направена е огромна грешка. До довечера ще се върнат. Ще им кажете ли, че съм
идвал и че ще продължавам да идвам, докато работата се оправи, и че няма защо да се боят?

— Ще им кажа, ако се върнат, но не ги очаквам. Казаха ми, че ще дойдете след около час да
питате за тях, но ми поръчаха да ви кажа, че всичко е наред, че ще бъдат тук навреме и че ще ви
очакват.

И тъй трябваше да се откажа и да си отида. Каква загадка беше всичко това! Просто ума си
можех да загубя. Ще бъда тук „навреме“. Какво можеше да означава това? О, може би писмото
ще обясни всичко. Бях забравил писмото; извадих го и го прочетох. Ето какво гласеше то:

Както се вижда по лицето ви, вие сте честен и разумен човек. Разбираме, че сте беден чужденец.
Тук приложена ще намерите една парична сума. Тя ви се дава на заем за тридесет дни, без лихва.
Явете се в тази къща в края на посочения период. Обзаложил съм се за поведението ви. Ако
спечеля облога, ще получите всяка работа, която бих могъл да ви осигуря — искам да кажа всяка
работа, за която сте способен и квалифициран.

Нямаше нито подпис, нито адрес, нито дата. Ех, че оплетена работа! Вие знаете какво бе
предшествувало всичко това, но аз не знаех. За мене то беше дълбока, тъмна загадка. Нямах
никаква представа каква е играта, нито пък дали ми мислят добро или зло. Отидох в един парк и
седнах да се опитам да поразмисля по тази работа и да обсъдя как би било най-добре да постъпя.

След около един час размишленията ми се сведоха към следното:

Може би тези мъже ми мислят доброто, може би ми мислят злото; няма начин да разбера
истината — да става, каквото ще става. От тяхна страна това е или някаква игра, или план, или
опит, няма начин да установя какво е — да става, каквото ще става. За мене има някакъв облог;
няма начин да узная какъв — да става, каквото ще става. По този начин ликвидирам с
неопределените величини; останалото е конкретно, материално и може да се подреди и означи с
положителност. Ако внеса тази банкнота в Английската банка, по сметката на човека, на когото
тя принадлежи, ще я приемат, понеже го познават, макар аз и да не го познавам; обаче ще ме
питат как е попаднала у мене и ако кажа истината, естествено, ще ме пратят в лудницата, а ако
излъжа, ще отида в затвора. Същото ще последва, ако се опитам да разваля някъде банкнотата
или да поискам срещу нея заем. Ща не ща, ще трябва да нося този огромен товар на плещите си,
докато се завърнат онези хора. За мене банкнотата е безполезна, безполезна като шепа пепел и
все пак ще трябва да я пазя и да бдя над нея, и да прося, за да изкарам препитанието си. Не бих
могъл да я подаря някому, дори и да се опитам, защото нито честен гражданин, нито разбойник
би я приел, нито би се докоснал до нея. А двамата братя са си добре. Дори и да изгубя
банкнотата или да я изгоря, на тях ще им е все едно, тъй като могат да спрат всяко плащане, а
банката ще ги обезщети; междувременно аз ще трябва да страдам цял месец без никаква заплата
и печалба, освен ако не помогна да се спечели този бас — какъвто и да е той — и да получа
работата, която ми се обещава. О, как бих желал да получа тази работа; хора от техния вид имат
на разположение служби, които си заслужават да бъдат получени.

Започнах сериозно да мисля за тази работа. Надеждите ми много пораснаха. Без съмнение
заплатата ще е голяма. Тя ще започне да тече след един месец; след това всичко ще бъде наред.
Скоро започнах да се чувствам чудесно. По това време отново бях заскитал из улиците. Видът на
един магазин за облекло събуди у мене непреодолимо желание да сваля парцалите си и пак да се
облека прилично. Можех ли да си позволя такова нещо? Не; не притежавах нищо в света, освен
един милион лири. Така че се насилих да отмина магазина. Наскоро обаче отново се върнах.
Изкушението жестоко ме преследваше. При тази героична борба трябва да бях минал шест пъти
напред и назад покрай магазина. Най-после се поддадох; беше неудържимо. Попитах дали нямат
останал някакъв дефектен костюм. Човекът, към когото се обърнах, без да ми отговори, кимна
към друг. Отидох при посочения човек, но той показа с глава друг, без да каже нещо. Отидох при
този и той каза:

— Ей сега ще ви услужа.

Почаках, докато свърши работата, с която беше зает, след което той ме заведе в задната стаичка,
прерови куп от хвърлените костюми, като ми избра най-мизерния. Облякох го. Не ми стоеше
добре и никак не беше привлекателен, обаче беше нов и аз горях от желание да го имам; затова
не обърнах внимание на недостатъците и казах с известно стеснение:

— Много ще ми услужите, ако почакате няколко дни за парите. Нямам у себе си дребни пари.

По лицето на човека се появи възможно най-саркастичният израз и той отговори:

— Аха, нямате ли? Ами да, разбира се, не съм и очаквал. Естествено е господин като вас да носи
само едри пари.

Това ме жегна и аз казах:

— Приятелю, не би трябвало да съдите за един непознат само по дрехите. Аз съм напълно в

състояние да заплатя този костюм: просто не исках да ви затруднявам да разваляте едра
банкнота.

При тези мои думи той поизмени държането си и каза, макар все още с известно високомерие:

— Съвсем не исках да ви обидя, но щом започвате да упреквате, бих казал, че съвсем не е ваша
работа да вадите прибързани заключения, че ние не можем да развалим каквато и да било
банкнота, която случайно носите със себе си. Напротив, можем.

Подадох му банкнота и рекох:

— О, много добре; моля да ме извините.

Той пое банкнотата с усмивка, една от тези широки усмивки, които се разливат по цялото лице и
правят по него бръчки и спирали, също като че ли сте хвърлили тухла в някое вирче. Но когато
погледна банкнотата, усмивката му замръзна, лицето му пожълтя и заприлича на тези вълнисти
пластове лава, които се срещат втвърдени по склоновете на Везувий. Никога дотогава не бях
виждал такава застинала и скована усмивка. Човекът стоеше така, с банкнотата в ръка, съвсем
вкаменен, и собственикът бързо се приближи да види какво се е случило и живо каза:

— Е, какво има? Какво е станало? Нещо не е наред ли?

Отвърнах:
— Нищо не е станало. Чакам си рестото.

— Хайде, хайде; върни му остатъка, Тод, върни му остатъка.

Тод отговори:

— Върни му остатъка? Лесно е да се каже това, сър; но я погледнете банкнотата!

Собственикът хвърли един поглед, ниско и изразително подсвирна, след това се спусна към купа
бракувани дрехи и започна да ги дърпа насам-натам, като през всичкото време говореше
възбудено; сякаш сам на себе си:

— Да продаде на един ексцентричен милионер такъв невъзможен костюм! Тод е глупак —

истински глупак. Все такива ги върши. Пропъжда всички милионери от магазина, защото не
може да разпознае един милионер от един скитник и никога не е могъл да го разпознае. А, ето
какво търсех. Моля, господине, свалете тези дрехи и ги хвърлете в огъня. Направете ми услуга да
облечете тази риза и този костюм; те са тъкмо онова, което ви трябва — семпли, богати,
скромни и благородни като за граф; направени по поръчка за един чуждестранен принц — може
би го познавате, сър, Негово височество господаря на Халифакс; наложи му се да ги остави и
вместо тях да вземе жалеен костюм, понеже майка му беше на умиране, обаче не умря. Но това
няма значение; нещата невинаги стават така, както ние… искам да кажа, както те… ето!
Панталоните са добре, стоят ви отлично, сър; а сега жилетката: аха, и тя е добре! А жакета…
Боже мой! Чудно нещо. Всичко е превъзходно! През цялата си практика не съм виждал такова
прелестно нещо.

Аз изразих задоволството си.

— Прав сте, сър, напълно сте прав; костюмът бездруго е добър за временна употреба. Но
почакайте да видите какво ще ви направим по мярка. Хайде, Тод, донеси тефтер и молив;
започвай; дължина на крачола 32… — и тъй нататък. Преди да кажа и една думица, той ми бе
взел мярка и даваше поръчка за официални костюми, сутрешни костюми, ризи и разни други
неща. Когато ми се отдаде възможност, казах:

— Но, драги ми господине, не мога да дам тези поръчки, освен ако се съгласите да чакате
неопределено дълго време или ако развалите банкнотата.

— Неопределено дълго време! Това е слаба дума, сър, слаба дума. Вечно — това е думата, която
трябва да употребим, сър. Тод, погрижи се тези неща да станат бързо и ги изпрати на адреса на
господина без никакво губене на време. Нека по-незначителните клиенти да почакат. Вземи
адреса на господина и…

— Тъкмо сега сменям жилището си. Ще намина пак да ви оставя новия си адрес.

— Добре, сър, добре. Един момент… да ви изпратя, сър. Така… довиждане, сър, довиждане.

И тъй, не виждате ли какво следваше неминуемо да стане?

Полека-лека започнах да купувам всичко, от което имах нужда, и да искам да ми сменят

банкнотата. За една седмица богато се снабдих с всичко онова, от което имах нужда и с най-
различни луксозни неща и се настаних в скъп частен пансион на Хановер скуеър. Обядвах и
вечерях там, обаче за закуска неизменно отивах в скромната гостилничка на Харис, където бях
поръчал първото си ядене с банкнотата от един милион лири. Аз станах причина гостилницата
на Харис да процъфти. Навред се разнесе слухът, че чуждестранният чудак, който носел
банкноти от по един милион лири в джоба на жилетката си, бил редовен посетител на
заведението. Това беше достатъчно. От бедно, скромно, едва изкарващо разходите си
предприятие, то стана всеизвестна, претъпкана с клиенти гостилница. Харис ми беше така
благодарен, че насила ми даваше заеми, като не искаше да чуе за отказ. Така че макар и да бях
просяк, аз имах пари за харчене и живеех като богатите и знатните. Знаех си, че след време ще
дойде някаква катастрофа, обаче вече нямаше никакво измъкване и трябваше или да преплувам,
или да се удавя. Виждате ли, тъкмо тази надвиснала опасност придаваше сериозност и
трагичност на едно положение, което иначе би било просто смешно. Нощем, в тъмното, винаги
изпъкваше трагичната страна на работата й заплашително надвисваше над главата ми.

Стенех, обръщах се неспокойно в леглото си и сън не ме хващаше. Обаче на веселата дневна

светлина трагичният елемент се стопяваше и изчезваше и аз просто се носех по въздуха и бях
щастлив до замайване, до опиянение.

Това бе напълно естествено; защото бях станал една от забележителностите на световната

столица и това замая главата ми не малко, а твърде много. Не можехте да вземете вестник, бил
английски, шотландски или ирландски, без да намерите там нещо писано за „човека с
банкнотата от един милион лири в джоба на жилетката“ и за последните му действия и
изказвания. Отначало, когато вестниците споменаваха за мене, името ми се намираше на края на
колоната, която се занимава с личния живот на изтъкнатите личности; след това започнаха да го
слагат над имената на дребните благородници, след това над баронетите, след това над бароните
и тъй нататък, и тъй нататък, като постепенно се изкачвах все по-нависоко, колкото повече
известността ми растеше, докато стигнах възможно най-голямата височина и там си останах,
като заемах място преди херцозите, които не са от царска кръв, и пред всички духовни санове,
освен черковния глава на цяла Англия. Имайте предвид обаче, че това не беше слава; засега бях
придобил само известност. След това дойде връхната точка — тъй да се каже, официалното ми
влизане в лоното на прославените, — която с един замах превърна нетрайния блясък на
известността в чистото злато на славата: списанието „Пънч помести карикатурата ми! Да, сега
вече бях прославен навеки: бях извоювал мястото си. Пак можеха да се шегуват по мой адрес, но
с благоговение, не с насмешка, не грубо. Можеха да ми се усмихват, но не и да ми се смеят.
Времето за това беше минало. „Пънч“ ме беше нарисувал в развяващи се парцали, как се пазаря с
пазачите за Лондонската кула. Представяте си как може да се почувства един млад човек, на
който по-рано никой не е обръщал внимание, а сега не можеше да каже дума, без тя да се
подхване и повтаря навсякъде; не можеше да направи стъпка, без да чуе да се разнася от уста на
уста: „Ето го! Това е той!“ Не можеше да седне да закусва, без наоколо му да се събере тълпа; не
можеше да се появи в ложа в операта, без да се стрелнат към него хиляди лорнети. Та аз просто
плувах в слава цял ден — ни повече, ни по-малко.

И знаете ли, дори пазех стария си парцалив костюм и от време на време се появявах в него, за да
си позволя старото удоволствие да купувам разни дреболии, да ме наругават, а след това да
смайвам до смърт подигравача, като му покажа банкнотата от един милион лири. Не можех
обаче да продължавам това дълго. Илюстрованите вестници така популяризираха дрехите ми, че
когато излезех с тях, хората веднага ме познаваха и след мене тръгваше цяло множество, а ако се
опитвах да купя нещо, търговецът ми предлагаше на кредит целия си дюкян, преди да извадех
банкнотата си.

Към десетия ден след като се прославих, отидох да изпълня дълга си към своето знаме, като
направя посещение на американския пълномощен министър. Той ме прие с подобаващия на моя
случай възторг, укори ме, че тъй много съм се забавил да изпълня задължението си и заяви, че
има само един начин, по който да получа прошката му, а именно като заема на приема му същата
вечер мястото, останало празно поради заболяването на един от гостите. Приех поканата и се
разприказвахме. Оказа се, че и той и баща ми били съученици като деца, по-късно студенти в
Йейл, и си останали много добри приятели до самата смърт на баща ми. Така той ме покани да
гостувам в дома му винаги, когато съм свободен и, разбира се, аз бях напълно готов да сторя
това.

Всъщност бях повече от готов; приех поканата му с радост. Когато дойдеше катастрофата, може
би той щеше да успее по някакъв начин да ме спаси от пълен провал; не знаех как можеше да
стане това, но дано той измислеше нещо. В този късен момент не дръзвах да му разкрия работата
— нещо, което веднага бих сторил в началото на странното ми поприще в Лондон. Не, сега не
можех да си позволя това; бях нагазил твърде дълбоко. Искам да кажа твърде дълбоко, за да
рискувам да призная всичко на един толкова нов приятел, макар че както аз виждам нещата, не
смятах, че съм загазил безнадеждно. Защото, знаете, макар и да заемах различни суми, аз
внимавах да върша това в рамките на средствата си — искам да кажа, на заплатата си. Разбира
се, не можех да зная каква щеше да бъде заплата ми, обаче за достатъчно добра основа на
преценките ми можеше да ми послужи обстоятелството, че щях да мога да избера работата
измежду онези, които богатият стар господин щеше да ми предложи, стига да бъда годен да я
изпълнявам, а аз положително щях да докажа, че мога; в това нямах никакво съмнение. А що се
отнасяше до облога, той съвсем не ме тревожеше; винаги ми бе вървяло. Бях преценил, че
заплатата ми ще възлиза на шестстотин до хиляди лири годишно; да кажем шестстотин първата
година, като заплатата постепенно се увеличава, докато стигне до хиляда, когато докажа, че ги
заслужавам. Засега дължах само заплатата си за една година. Всички се мъчеха да ми заемат
пари, но аз бях отблъснал предложенията на повечето от тях под един или друг предлог; така че
от заеми бях задлъжнял триста лири стерлинги, като останалите триста бях изразходвал за
прехрана, квартира и други покупки. Смятах, че заплатата за втората година щеше да ми стигне
през остатъка от месеца, ако продължавам да съм предпазлив и пестелив, а аз възнамерявах да
внимавам много за това. След като месецът ми се свършеше и моят работодател се завърнеше от
пътуването си, работите ми отново щяха да се наредят, тъй като щях да разпределя заплатата си
за две години между кредиторите си и веднага щях да се заловя за работа.

Приемът беше прелестен — имаше четиринадесет души поканени. Херцогът и херцогинята на

Шордич и дъщеря им лейди Ан-Грейс-Елинор-Селест — и тъй нататък, и тъй нататък, и тъй
нататък — Бохън, граф и графиня Нюгейт, виконт Чийпсайд, лорд и лейди Бладърскайт, няколко
нетитулувани хора от двата пола, министърът, неговата съпруга и дъщеря, и гостенката на дъщеря
им, английската девойка на двадесет и две години, на име Поршия Лангам, в която се влюбих
след две минути, а и тя в мене — можех да видя това и без очила. Имаше и един друг гостенин,
американец — обаче аз малко избързвам. Докато всички бяха все още в приемната, точейки си
зъбите за вечерята, и хвърляха хладни погледи към закъснелите, прислужникът оповести:

— Г-н Лойд Хейстингс.

В момента, когато обичайните прояви на учтивост бяха привършени, Хейстингс ме забеляза и се
запъти право към мене със сърдечно протегната ръка, след това изведнъж се спря, тъкмо когато
се готвеше да се ръкува, и каза стеснено:

— Прощавайте, господине, мислех, че ви познавам.

— Разбира се, че ме познаваш, приятелю.

— Не може да бъде! Вие ли сте, хм… хм?

— Чудовището c банкнотата в джоба на жилетката? Аз съм, същият. Не се страхувай да ме

наречеш с прякора ми; свикнал съм.

— Виж ти, виж ти, това наистина е изненада. Един-два пъти съм виждам името ти свързано с
този прякор, но не можеше и през ум да ми мине, че ти си този Хенри Адамс, за когото става
дума. Та няма и шест месеца, откакто служеше във фирмата „Блейк Хопкинс“ във Фриско, за
което получаваше заплата, а за да си докараш малко допълнителен доход, вечер ми помагаше с
книжката и статистиките на клона на Гулд и Къри. Просто не мога да си представя, че си в
Лондон, милионер и такава знаменитост. Също както в приказките от „хиляда и една нощ“. Не,
съвсем не мога да го повярвам; не мога да го побера в ума си; дай ми малко време, докато дойда
на себе си.

— Работата е там, Лойд, че ти не си в по-объркано състояние от мене. Сам аз не мога да

повярвам всичко това.

— Боже мой, просто изумително, нали? Та днес се навършват едва три месеца, откакто заедно
отидохме в миньорския ресторант.

— Не, в ресторанта „Уот Чийр“.

— Да, точно „Уот Чийр“ беше; отидохме там в два часа след полунощ и си поръчахме котлети и
кафе, след като цели шест часа бяхме чоплили книжката на клона, и аз се мъчех да те убедя да
дойдеш с мене в Лондон и предлагах да ти издействам отпуска, да заплатя разноските ти и да ти
дам известен процент, ако успея да уредя продажбата. А ти не искаше и да ме чуеш, заявяваше, че
няма да успея и че не можеш да си позволиш да прекъснеш работата си, тъй като ще ти е
необходимо много време отново да навлезеш в нея, когато се завърнеш. И въпреки това те
намерих тук. Колко странно е всичко това! Как е станало така, че си дошъл, и какво ти е
помогнало да сложиш това невероятно начало?

— О, само една случайност, историята е дълга — човек би могъл да каже цял роман. Ще ти
разкажа всичко, но не сега.

— Кога?

— В края на месеца.

— Дотогава има повече от две седмици. Прекалено голямо напрежение за търпението ми. Хайде
да кажем след седмица.
— Не мога. След време ще разбереш защо. Но как върви търговията?

Веселостта му в миг се изпари и той каза с въздишка:

— Ти беше истински пророк, истински пророк. Защо ли ми трябваше да идвам тук? Не искам да
говоря за това.

— Но трябва. Тази вечер, когато си отидем оттук, трябва да дойдеш при мене и да ми разкажеш
всичко.

— О, мога ли? Сериозно ли говориш? — и очите му се овлажниха.

— Да, искам да чуя цялата история, до най-малката подробност.

— Така съм ти благодарен! Още веднъж да намеря човешко съчувствие в нечий глас или поглед,
още веднъж да се прояви интерес към мене и към работите ми след всичко, което съм
преживял… боже! На колене бих благодарил за такова нещо.

Той здраво ми стисна ръка, окопити се и бе бодър и оживен на вечерята, от която нищо не
излезе. Случи се обикновеното нещо — онова, което винаги става при порочната и сложна
английска система, — не можаха да решат кой да влезе пръв в обедната зала, тъй че вечерята не
се състоя. Англичаните винаги вечерят, преди да отидат някъде на вечеря, защото много добре
знаят на какъв риск се излагат; но никой никога не предупреждава чужденците и те спокойно си
влизат в капана. Разбира се, този път никой не пострада, понеже нямаше друг новак, освен
Хейстингс и всички бяхме вечеряли предварително, а министърът пък съобщил на Хейстингс,
когато го поканил, че съобразно с английския обичай изобщо не е поръчал да приготвят вечеря.
Всеки взе по една дама и се запъти към трапезарията, тъй като външната форма обикновено се
спазва; но тъкмо там започна спорът. Херцог Шордич искаше да влезе пръв и да седне на
главното място на масата, като поддържаше, че рангът му бил по-висок от този на министър,
представляваш само един народ, а не монарх. Аз обаче предявих своите права и не отстъпвах. В
колоната на вестниците, занимаващи се с личния живот на изтъкнатите личности, моето място
беше пред херцозите, които не са от царска кръв, и аз го казах, като заявих, че трябва да вляза
преди херцога. Разбира се, колкото и да се борихме — а ние действително сторихме това, —
въпросът не можа да бъде решен. Най-после той започна неблагоразумно да изтъква своето
потекло и древността на рода си, но когато той стигна до Уилям Завоевателя, аз му запуших
устата с Адамс, чийто пряк потомък съм, което личи и от името ми Адам, докато той не е пряка
издънка, както личи от неговото име, пък и от скорошния му нормандски произход; след това
отидохме обратно в приемната и ни се поднесе закуска на крак — чиния сардели и по една
ягода: всички се събират накуп, стоят прави и ги изяждат. Тук преклонението пред
старшинството не се спазва толкова строго; двамата души с най-висок ранг играят на „ези-тура“
и печелившият пръв посяга към ягодата, а онзи, който губи, взима шилинга. Подир това
следващите двама хвърлят монета, после следващите и тъй нататък. След като похапнахме,
внесоха маса и всички играхме на карти, шест пенса на игра. Англичаните никога не играят, за
да се забавляват. Ако не могат да спечелят или да изгубят нещо — за тях е без значение кое от
двете, — те не играят.

Прекарахме чудесно; това положително можеше да се каже за двама ни — за мис Лангам и мене.
Бях така пленен от нея, че не можех да следя картите си и сигурно бих губил във всяка игра, ако
момичето не правеше същите грешки, понеже беше в същото състояние, както и аз, нали
разбирате? Играта не вървеше нито на единия, нито на другия, но ние дори не спирахме да
помислим защо; ние само знаехме, че сме щастливи, нищо друго не ни интересуваше и не
искахме никой да ни пречи. И аз й казах — наистина казах, — че я обичам; а тя… е, тя пламна,
та чак косата й стана червена, но това й беше приятно; каза ми, че й е приятно. Ах, в живота ми
не е имало друга такава вечер! Всеки път, когато хвърлях карта, аз добавях по някоя и друга дума;
всеки път, когато хвърляше карта, тя ми отговаряше и в същото време смяташе бройките. Че аз не
можех да кажа даже „двойка“, без да добавя: „Боже, колко сте сладка!“ А тя отвръщаше:
„Петнадесет — две, петнадесет — четири, петнадесет — шест и още един чифт — осем и осем
— правят шестнадесет… Наистина ли тъй мислите?“ И си извиваше погледа към мене изпод
миглите си, знаете, тъй сладко и дяволито! Ах, то беше толкова, толкова…

Бях напълно честен и откровен с нея; казах й, че нямам пукната пара, освен тази банкнота от
един милион лири, за която е чувала да се говори толкова много, пък и тя не е моя. Това събуди
любопитството й и тогава заговорих с нисък глас и й разказах цялата история от самото начало,
а тя насмалко не умря от смях. Никак не ми беше ясно какво толкова смешно можеше да намери
в тази история, но така си беше; всяка половин минута някоя нова подробност я караше да
избухва в смях и аз трябваше да мълча по цяла минута и половина, за да й дам възможност да
дойде на себе си. Просто се съсипа от смях — честно ви казвам; никога не бях виждал такова
нещо. Искам да кажа, никога не бях виждал една тъжна история — историята за тревогите,
безпокойствата и страховете на един човек — да произведе именно такова въздействие. И аз се
влюбих още повече, като видях, че може да бъде толкова весела, когато в историята нямаше нищо
весело; защото, както вървяха нещата, знаете, може би скоро щях да се нуждая точно от такава
съпруга. Разбира се, казах й, че ще трябва да почакаме две години, докато наваксам със заплатата
си; но тя нямаше нищо против, само изрази надеждата, че ще бъда колкото е възможно по-
внимателен с разходите си, та в никой случай да не засегна и заплатата за третата година. След
това започна да се безпокои, да не би да правим грешка, като смятаме първоначалната заплата
по-висока от сумата, която бих и получил в действителност. Това беше проява на здрав разум и
ме накара да се почувствам не само самоуверен, както по-рано, обаче ми навя една хубава делова
мисъл и аз откровено й я разкрих.

— Поршия, скъпа, ще имаш ли нещо против да дойдеш с мене, когато ще трябва да се явя пред
онези стари господа?

— Не, не знам дали би било редно; дори боя се, че никак не би било редно, но знаеш, толкова
много зависи от това, че…

— Тогава ще дойда, независимо от това дали е редно или не — заяви с прелестен и великодушен
възторг. — О, ще бъда толкова щастлива, като си помисля, че присъствието ми ще ти помогне.

Тя малко се стресна, но каза:

— Не-е! Ако присъствието ми би те насърчило. Но мислиш ли, че ще бъде напълно редно?

— Да ми помогне ли, миличка? Не само, че ще ми помогне, но дори ще свърши цялата работа.

Толкова си красива, очарователна и така печелиш хората, че ако дойдеш с мене, ще мога да им
поискам такава голяма заплата, че да разоря тези добри стари господа и те пак не ще имат сърце
да се противопоставят.
Ех, да бяхте видели как кръвта нахлу в лицето й и как щастливо блеснаха очите й!

— Какъв ужасен ласкател! Няма нито капчица истина в това, което казваш, но все пак ще дойда с
тебе. Може би това ще те накара да не очакваш от другите хора да гледат с твоите очи.

Дали се разпръснаха съмненията ми? Дали се върна самоувереността ми? За това можете да
съдите по следното обстоятелство: тайничко в себе си веднага покачих заплатата си за първата
година на хиляда и двеста лири, обаче не й го казах. Оставих го за изненада.

По целия път за дома се носех из облаците. Хейстингс говореше, а аз не чувах нито дума. Когато
двамата влязохме във всекидневната ми, той ме накара да дойда на себе си, като се възхити от
удобствата и от луксозната ми обстановка.

— Нека просто да поседя и да се нагледам до насита! Боже, та това е цял дворец; същински
дворец! И в него има всичко, което човек би могъл да пожелае, включително приветлив огън и
готова вечеря. Хенри, това не само ме кара да разбера колко си богат ти, но ме кара и да осъзная
с цялото си същество колко беден съм аз — колко нещастен, сразен, смазан и съсипан!

Дявол да го вземе! При тези думи по тялото ми преминаха студени тръпки. Те ме стреснаха и ме
накараха да си дам сметка, че се намирам върху една съвсем тънка кора, под която кипи кратер.
Сам не знаех, че бях живял като насън — искам да кажа, не си бях позволил да го разбера от
дълго време насам; но сега — о, Боже! Затънал в дългове, без нито една стотинка и щастието или
злочестината на една прелестна девойка в ръцете ми, без никакви изгледи, освен една заплата,
която може би никога… о, положително никога няма да получа! Ох, ох, ох, провалил съм се
безнадеждно; нищо не може да ме спаси!

— Хенри, дори трохите от всекидневния ти доход биха…

— О, моя всекидневен доход! Ето, глътни това шотландско уиски и се поразвесели. Наздраве!
Или не, ти си гладен; седни и…

— Не мога да хапна нито един залък; всяка охота ми е преминала. Напоследък не мога да се
храня; но ще пия с тебе, докато падна. Хайде!

— Чаша за чаша, съгласен съм! Приготви се! Хайде! А сега, Лойд, разкажи ми историята, докато
приготвя питието.

— Да я разкажа? Отново ли?

— Отново? Какво искаш да кажеш с това?

— Думата ми е дали искаш да я чуеш пак.

— Дали искам да я чуя пак? Това наистина е озадачаващо. Чакай не пий повече от тази течност.
Нямаш нужда от нея.

— Слушай какво, Хенри, ти ме плашиш. Не ти ли разказах историята по пътя за насам?

— Ти?
— Да, аз.

— Да пукна, ако съм чул и една думичка.

— Хенри, това е сериозно нещо. То ме тревожи. Какво ти поднесоха там у министъра?

В този момент всичко ми стана ясно и аз си признах като истински мъж:

— Поднесоха ми най-прекрасната девойка в света!

Тогава той се втурна към мене и ние си стиснахме ръцете, и ги стискахме, стискахме, докато ни
заболяха, и той не ме упрекна, че не бях чул нито една дума от историята, която ми бе разказал,
докато бяхме вървели цели три мили. Само седна, търпелив и спокоен, какъвто изобщо си беше,
и отново ми разправи всичко. Накъсо казано, то се свеждаше към следното: дошъл в Англия,
като смятал, че тук има широки възможности; имал „изключително право“ да продаде клона на
Гулд и Къри за сметка на собствениците на периметъра и да задържи всичко, което получи над
милион долара. Работил усърдно, натискал всички копчета, които могъл; не оставил
неизползвано нито едно почтено средство; изразходвал почти всички пари, които изобщо
притежавал, но не могъл да накара и един-единствен капиталист да го изслуша, а поставеният
му срок изтичал в края на месеца. С една дума, бе разорен. Тогава той скочи и извика:

— Хенри, ти можеш да ме спасиш! Можеш да ме спасиш и ти си единственият човек в света,

който може да стори това. Ще го направиш ли? Нима няма да го направиш?

— Кажи ми как. Изкажи се, момчето ми.

— Дай ми един милион и пари за връщане. Недей, недей ми отказва.

Намирах се в нещо като агония. Тъкмо щях да изрека думите: „Лойд, самият аз съм просяк —
нямам абсолютно никакви пари, а при това съм затънал в дългове!“ Но изведнъж едно огнено
хрумване проблесна в съзнанието ми, аз затворих челюсти и се успокоих, докато станах студен
като капиталист. И тогава заявих със самоуверен и делови тон:

— Ще те спася, Лойд…

— Тогава аз съм вече спасен! Господ да бъде вечно милостив към тебе! Ако някога…

— Нека свърша, Лойд. Ще те спася, но не по този начин; тъй като това не ще е справедливо
спрямо тебе след усърдната ти работа и рисковете, които си поемал. Няма защо аз да купувам
мини; в такъв търговски център като Лондон бих могъл да поддържам капитала си в движение и
без това; тъкмо това е, което правя през цялото време; но ето какво ще сторя сега. Разбира се,
знам всичко за тази мина; знам огромната й стойност и мога да гарантирам за нея пред всеки,
който пожелае да я купи. За две седмици ти ще я продадеш за три милиона в брой, като
използваш свободно името ми, а след това ще си разделим печалбата наполовина.

Знаете, ако не го бях съборил на земята и вързал навреме, той щеше да направи всички мебели
на трески — така бясно се разтанцува от радост.

Сега лежеше напълно щастлив и казваше:

— Значи, мога да използвам името ти! Името ти — помисли си само какво значи това! Човече,
тези богати лондончани ще идват при мене на тълпи; просто ще се бият за акциите!
Финансовият ми успех е осигурен, осигурен е завинаги и докато съм жив, няма да те забравя!

В по-малко от двадесет и четири часа цял Лондон кипеше! Ден след ден трябваше да си седя у
дома и да повтарям на всички посетители:

— Да, казах му да ви отправя към мене. Познавам човека и познавам мината. Репутацията му е
безукорна, а мината струва много повече, отколкото той иска за нея.

Междувременно всичките си вечери прекарвах в дома на министъра с Поршия. Не й казах нито

думица за мината; пазех го за изненада. Говорехме за заплатата; не говорехме за нищо друго,
освен за заплатата и за любов; понякога за любов, понякога за заплатата, понякога и за двете. Ох,
пък да знаете какъв интерес проявиха съпругата и дъщерите на министъра към нашата любовна
интрижка и какви ловки ходове измислиха, за да не бъдат прекъсвани срещите ни и за да бъде
държан в неведение министърът — беше просто прекрасно от тяхна страна!

Когато най-после месецът изтече, аз имах в банката сметка от един милион долара, също такава
сметка имаше и Хейстингс. Облечен в най-хубавите дрехи, минах с файтон покрай къщата на
Портланд Плейс, прецених по външния й вид, че моите птици се бяха завърнали, продължих към
дома на министъра, откъдето взех моята любима, и отново потеглихме към Портланд Плейс,
като с цялата си енергия разговаряхме за заплатата. Тя беше така възбудена и така гореше от
нетърпение, че това я правеше просто непоносимо прелестна. Казах:

— Миличка, с този твой вид би било престъпно да се поиска заплата по-малко от три хиляди
годишно!

— Хенри, Хенри, ти ще ни разориш!

— He се бой. Само запази този си вид и предостави другото на мене. Всичко ще излезе както
трябва.

Оказа се, че аз трябваше да поддържам смелостта й по целия път. Тя непрестанно ме умоляваше,

като казваше:

— Моля ти се, не забравяй, че ако поискаме прекалено много, можем изобщо да не получим
никаква заплата и тогава какво ще стане с нас, като нямаме как да се препитаваме?

Въведе ни същият този слуга и ето ти ги там двамата стари господа… Разбира се, те се
изненадаха, когато видяха това прелестно същество с мене, но аз казах:

— Това нещо е напълно в ред, господа, тя е моята бъдеща опора и партньор в живота.

И аз й ги представих, като ги назовах по име. Това не ги изненада; знаеха, че ще бъда достатъчно

съобразителен да ги потърся в телефонния указател. Поканиха ни да седнем, като се отнесоха
много учтиво с мене и особено се постараха да спестят всяка неловкост на нея и да й помогнат
да не се стеснява. Тогава аз казах:

— Господа, готов съм да ви докладвам.

— Доволни сме да чуем това — каза моят човек, — тъй като сега ще можем да разрешим облога
между мене и брат ми Ейбъл. Ако сте станали причина да спечеля, ще получите обещаната ви
работа. У вас ли е банкнотата от един милион лири?

— Ето я, господине — и аз му подадох банкнотата.

— Печеля! — извика той и тупна Ейбъл по гърба. — А сега, какво ще кажеш ти, братко?

— Ще кажа, че момъкът действително е оцелял и че губя двадесет хиляди лири. Никога нямаше
да повярвам подобно нещо.

— Имам да ви докладвам още нещо и то е доста дълго — казах аз. — Искам да ми позволите да
дойда някой ден и да ви разкажа подробно всичко, което преживях през този месец; и ви давам
честна дума, че историята заслужава да бъде изслушана. Междувременно погледнете това.

— Гледай ти, човече! Извлечение от банкова сметка за двадесет хиляди лири? Ваше ли е?

— Мое. Спечелих тези пари, като в продължение на тридесет дни разумно използвах малкия
заем, който ми дадохте. И единственият начин, по който си служих с него, беше, като купувах
дреболии и предлагах да ми развалят банкнотата.

— Хайде де, това е удивително! Просто невероятно!

— Няма значение, ще докажа истинността на думите си. Няма защо да приемате твърденията ми
на доверие.

Сега обаче беше ред на Поршия да се изненада. Очите й бяха широко отворени и тя каза:

— Хенри, тези пари действително ли са твои? Значи си ме лъгал, така ли?

— Да, миличка, вярно, че те излъгах. Обаче знам, че ще ми простиш.

Тя се нацупи и каза:

— Не бъди толкова сигурен. Лошо момче, да ме мами по такъв начин!

— О, миличка, ще ти мине, ще ти мине; това беше само за шега, знаеш. Хайде, тръгвай да си
вървим.

— Но чакайте, чакайте! Забравихте за работата. Искам да ви дам обещаната работа — спря ме

моят човек.

— Да — казах аз, — извънредно съм ви благодарен, но всъщност не се нуждая от нея.

— Но вие можете да получите най-добрата работа, която съм в състояние да ви предложа.

— И за това ви благодаря, но няма нужда и от такава служба.

— Хенри, срамувам се заради тебе. Ти не проявяваш достатъчно благодарност към този добър
господин. Мога ли да сторя това заради тебе?

— Разбира се, скъпа, стига да можеш да благодариш по-добре от мене. Да видим какво ще
направиш.

Тя отиде при моя човек, седна на скута му, обви ръце около шията му и го целуна право в устата.
Тогава двамата стари господа избухнаха в силен смях, обаче аз бях така слисан, сякаш се бях
вкаменил на мястото си. Поршия каза:

— Татко, той каза, че не си в състояние да му предложиш служба, каквато той смята, че

заслужава; чувствам се така обидена, както и…

— Скъпа моя, той баща ли ти е?

— Да, мой втори баща, най-милият втори баща на този свят. Сега разбираш, нали, защо се смях
толкова много, когато, без да знаеш за връзката помежду ни, ти ми разказа в дома на министъра
какви тревоги ти беше създал облога между баща ми и чичо Ейбъл.

Разбира се, сега аз заговорих без никакви шеги и отидох право на въпроса.

— О, скъпи господине, искам да взема думите си. Вие действително можете да ми предложите
достойна за мене служба.

— Назовете я.

— Зет.

— Гледай ти, гледай ти! Но знаете, ако по-рано не сте изпълнявали такава служба, вие не ще
можете да ми предоставите необходимите препоръки, за да изпълните условията на договора, и
затова…

— О, моля ви се, вземете ме за проба, моля ви се! Пробвайте ме тридесет или четиридесет
години и ако…

— Е, добре, добре; това, което искате, е твърде малко. Вземете я.

Дали тя и аз бяхме щастливи? В речника няма достатъчно думи, които да опишат щастието ни. А
когато един-два дни по-късно из Лондон се разчу цялата история за приключенията ми с
банкнотата през тридесетте дни и краят на историята, дали Лондон е говорил за това и дали се е
забавлявал? Да.

Бащата на моята Поршия занесе тази мила и услужлива банкнота в банката и я осребри; тогава
банката я обезсили и му я подари, а той ни я даде на сватбата и оттогава насам тя непрестанно
виси в рамката си в най-святото място в дома ни. Защото тази банкнота ми донесе моята
Поршия. Ако не беше тя, нямаше да остана в Лондон, нямаше да отида у министъра и никога
нямаше да я срещна. И затова аз винаги казвам: „Да, както сами виждате, това е банкнота от
един милион лири; но с нея бе направена само една-единствена покупка, и при това купената
стока струваше десет пъти повече.“


1893
 ДНЕВНИКЪТ НА ЕВА
Марк Твен

Събота. Остарях с един ден. Пристигнах вчера. Поне така си мисля. Трябва да е така, тъй като
онзи ден, аз не бях там, когато се случи, щях да помня. Било е разбира се, случило се е. Много
добре, оттук нататък, ако някой ден преди вчера се случи, ще си записвам. Най-добре да започна
още сега, а не да чакам да се обърка всичко, нещо в мен инстинктивно ми казва, че тези детайли
ще са важни за историята в бъдеще. Чувствам, че е голям експеримент, да! Чувствам се точно
като в експеримент, почвам да се убеждавам, какво съм — един експеримент, един експеримент
и нищо повече!

Но ако аз съм експеримент, то аз ли съм целия? Не! Не мисля. Мисля, че останалото е част от
експеримента. Аз съм най-важната част от него, но останалото също си има своето място в него.
Сигурна ли е моята позиция, или трябва да наблюдавам и да се пазя? По-скоро, второто.
Вътрешният ми глас ми казва, че вечната бдителност е цената на върховенството. (Прекрасна
мисъл за толкова млад човек.)

Всичко ми изглежда по-добро сега, отколкото вчера. Към края на деня, планините ми изглеждаха
ужасно намръщени, полянките — пълни с боклуци и останки, всичко ме отблъскваше.
Благородните и прекрасни картини не трябва да се гледат набързо, а повярвайте, магнетичният
нов свят е най-прекрасната картина. И безспорно е удивителното близко до перфектното,
независимо от краткостта на времето. На някои места има прекалено много звезди, на други —
недостатъчно, но така или иначе те блещукат весело навсякъде. Луната се загуби през нощта,
спусна се долу и изпита целия срам, голямата загуба докосна сърцето ми и ме накара да мисля.
Няма нищо, всред орнаментите и декорациите, сравнимо по красота и съвършенство с нея. По-
добре да побързам! Трябва да си я върнем отново!

Но разбира се никой не знаеше къде е отишла, на никого не каза. От друга страна, който и да я
намери, ще я скрие, знам го, тъй като и аз бих сторила същото. Знам, че бих била честна във
всички останали ситуации, но започнах да осъзнавам вече, че в центъра на моето естество лежи
любовта към красотата, преклонението пред прекрасното и повярвайте няма да е честно, луната
да принадлежи на друг, някой, който дори не знае, че тя е моя. Ще я върна, ако я намеря денем,
защото ме е страх, че някой ще ме види, но ако я открия в тъмнината, сигурна съм, ще намеря
някакво извинение и няма да кажа никому нищо. Обожавам луните, те са толкова романтични и
красиви. Бих искала да си имаме 5 или 6, няма да заспивам никога, няма да се уморя да лежа на
тревата вечер и да ги гледам…

И звездите са хубави. Така желая да си взема няколко и да ги сложа 6 косите си. Но предполагам,
че няма да мога. Ще се изненадате, колко далече са от нас. Когато изгряха снощи, аз се опитах да
сваля няколко с една пръчка, но не ги достигнах, което ме учуди, опитах после с буци пръст,
запъхтях се, но не свалих нито една. Предполагам, че е така, защото съм левачка и не мога да се
целя добре. Дори когато целейки се в една, бях близо до уцелването на друга, толкова бях близко,
видях как черната пръст почти докосваше златните точици 40 или 50 пъти, но пак ги изпускаше,
ох! Ако можех да хвърлям малко по-нависоко щях да си имам поне една.

Поплаках малко, това е нормално за човек, на моята възраст и след като си починах, хванах коша
и реших да се опитам отново от мястото, където звездният кръг почти докосваше земята и можех
да ги хвана с ръка, така би било най-добре, тъй като няма да се налага да ги целя, а само да ги
взема в ръка. Мястото беше по-далеч, отколкото си мислех и накрая трябваше да оставя цялата
тази работа, бях много уморена, не можех да стоя на краката си, бяха боси и ме боляха толкова
много.

Не можах да се прибера вкъщи, беше далече и ставаше хладно, намерих няколко тигъра, настаних
се всред тях, беше ми много удобно, дъхът им беше чудесен, тъй като живееха всред ягодите.
Никога преди това не бях виждала тигър, но ги познах на мига по райетата. Ако имах поне една
от техните кожи, щях да си направя палто.

Днес имам по-добри идеи за разстоянията. Готова бях да открадна всяко прекрасно нещо, до
което мога да стигна, понякога то беше твърде далеч, а понякога на шест инча или да кажем на
фут[7] разстояние, хоп и пак имаше пречки. Научих урок, измислих си и аксиома, изцяло моя си,
първата лично моя „Написаният опит отбягва пречките“. Мисля, че е добра аксиома, за човек на
моите години.

Вчера следобед, последвах друг Експеримент от разстояние, за да видя за какво става дума, ако е
възможно. Но не успях да разбера. Мисля, че беше мъж. Никога не съм виждала мъж, но
изглеждаше като един от тях и съм почти сигурна, че е бил, каквото е. Осъзнах, че ми е много
по-интересен, отколкото останалите влечуги и предположих, че е мъж, тъй като имаше
разчорлена коса и сини очи и наподобяваше влечуго. Нямаше хълбоци и беше тънък като морков
и като се изправяше, наподобяваше нещо високо и дълго, затова ми заприлича на влечуго, но
предполагам е бил архитекта.

В началото ме беше страх от него и бягах назад всеки път, когато се обърнеше, мислех си, че иска
да ме подгони, но постепенно осъзнах, че просто се опитва да се отдалечи и после вече не се
боях толкова много, а го следвах дълго, няколко часа, десетки мили, което го изнерви и го
направи нещастен. Накрая той беше страшно обезпокоен и се качи на едно дърво. Почаках за
малко долу и после го оставих намира и се върнах вкъщи.

Днес се повтори същото. Оставих го пак на дървото.

Неделя. Той си седи все още горе. Изглежда си почива. Може пък да хитрува: Неделята не е за
почивка, за тази работа си има събота. Изглежда ми като създание, което е по-заинтригувано да
почива, отколкото за каквото и да било друго. Бих се уморила да си почивам толкова дълго.
Уморявам се дори да седя и да гледам дървото. Чудя се какво прави толкова, а не виждам да
прави каквото и да било.

Снощи върнаха луната, бях безумно щастлива. Мисля, че е бил най-честния сред тях. Тя пак се
спусна надолу и се изгуби, но вече не се страхувах, не е необходимо да се безпокоиш, след като
имаш такива съседи, ще я върнат пак. Бих искала да направя нещо, за да покажа благодарността
си. Бих желала да им изпратя малко звезди и без това не можем да ги използваме всичките.
Искам да кажа аз, не ние, тъй като очевидно влечугите не се интересуват от тези неща.

Има лош вкус и не е мил. Когато отидох там вчера вечерта в сумрака, той клечеше и се опитваше
да хване малките рибки, които си играеха в езерцето и трябваше да го замеря с пръст, за да го
накарам да се качи пак на дървото и да ги остави намира. Чудех се за какво му е това? Нямаше
ли сърце? Нямаше ли грам състрадание у него към тези малки същества? Може ли да е направен
за тази ужасна работа? Изглежда да. Една от буците пръст го уцели по ухото и той каза нещо.
Потреперих, това беше първият път, когато чух реч, освен моята. Не можах да разбера думите, но
тонът беше ясен.

Когато открих, че може да говори, в мен се разгоря нов интерес към него, обичах да говоря,
говорех по цял ден и през нощта, докато спях и ми беше интересно, но когато намерих още един,
щеше да ми е два пъти по-интересно и нямаше да се спра, само да поисках.

Ако това влечуго е мъж, то то не е то, нали така? Не е граматически правилно, нали? Мисля, че
трябва да е той, неговият и т.н. Добре де, ако реша, че това е мъж, бих ли могла да му викам Той,
докато не измисля нещо по-подходящо? Ох, трудно е с толкова много несигурности.

Другата неделя. През цялата седмица се разхождах подир него и се стараех да ме забележи.
Трябваше да започна разговор, тъй като Той беше срамежлив, но тогава не знаех. Изглежда беше
благодарен, че съм покрай него, използвах „Ние“, тъй като той не се ласкаеше, че го изключвам.

Сряда. Вече се познаваме добре, завързахме все по-добро и по-добро познанство. Вече не се
старае да ме избягва, което е добър знак и показва, че му харесва да е с мен. Това ме ласкае и аз
се опитвам да му бъда полезна, когато мога и така да спечеля уважението му.

През последния ден цялата работа по наименоването на нещата беше в моите ръце, това трябва
да е голямо облекчение за него, тъй като Той нямаше грам талант в тази област и ми бе
изключително признателен. Той не можа да измисли рационално име за себе си, но аз не го
оставих да забележи своя дефект. Винаги когато някое създание се изправи пред очите ми, аз му
измислях име, преди Той дори да почувства неудобството от тишината. И така му спестявах
редица неудобства. Нямам неговия дефект. В мига, в който видя очите на дадено животно, вече
знам кое е то. Не трябва да чакам нито миг, името просто идва при мен внезапно, в мига в който
си поема дъх, вече го знам, сигурна съм, че съм го знаела и в минутата, преди да се появи.
Изглежда само по формата и по начина на движение на създанието вече знам кое е то.

Когато дойде Додо, той си помисли, че е дива котка, видях го в очите му. Но го спасих. Внимавах
много да го направя по начин, по такъв начин, че да не засегна достойнството му. Само извиках
с пълен глас като истински изненадана, като че ли никога не съм очаквала подобна среща „Ще
си отрежа главата, ако това не е Додо!“ Обясних, без дори да изглежда, че обяснявам, как съм
научила, че това е додо, но си знам, че Той все пак беше засегнат, че знам кое е създанието, а Той
не, а и беше прекалено явно, че ми завижда. После дълго мислих за задоволството, преди да
заспя. Колко малки неща могат да ни направят щастливи, когато просто се стремим към тях.

Четвъртък. Първата ми голяма тъга. Вчера цял ден ме избягваше и изглежда не искаше да
разговаря с мен. Не можех да повярвам, мислех че е станала някаква грешка, обичах да съм c
него, обичах да слушам как ми говори и как стана така, че му станах толкова неприятна, когато
не съм сторила нищо? Но е вярно! И така аз си тръгнах и седнах самотна на мястото, където го
видях за първи път онази сутрин, там където се чудех какво е Той и ми беше безинтересен, но
сега мястото ми говореше, всяко мъничко нещо ми казваше по нещичко за Него, а сърцето ми
стенеше. Не знаех защо, това беше нещо ново за мен, не го бях изпитвала преди, всичко беше
мистерия и аз не можех да се оправя в нея.
Когато дойде нощта, вече не можех да трая самотата и отидох до подслона, който Той сам бе
построил, за да го питам каква ми е грешката, как мога да я изкупя и да си върна приятелството
му, но той ме остави сама в дъжда и това беше моята първа голяма мъка.

Неделя. Всичко е чудесно, днес, пак съм щастлива, бяха трудни тежки дни, не искам да мисля за
тях.

Исках да му дам няколко ябълки, но така и не се научих да бруля добре. Провалих се, но мисля че
самият жест го очарова. Бяха забравени и Той каза, че мога да ходя да му напакостявам от време
на време, но също и че тези ми бели го очаровали, но защо пък трябва да му вредя?

Понеделник. Казах му името си, надявайки се това да го заинтригува. Но на него не му пукаше.

Странно. Ако ми беше казал името си щеше да ми пука! Мисля, че името щеше да е най-сладката
музика за ушите ми.

Говори много малко. Предполагам, защото не е много умен и е чувствителен към това и желае да
го скрие. Голяма глупост, че го чувства така, разумът е нищо, истинската стойност лежи в
сърцето. Бих искала да го накарам да проумее, че обичащите доброто сърце са богати,
достатъчно богати, а без него интелектът е бедност.

Въпреки, че говори по-малко, говори същественото. Тази сутрин каза изненадващо добра дума.
Веднага схвана попадението си и после я каза още два пъти. Е, не е много често, но показва, че
той схваща нещата. От него може да излезе нещо голямо, ако това изкуство бъде поощрявано.

Откъде се сети за тази дума? Не мисля, че съм я използвала някога.

Не, не се интересува от името ми. Опитах се да скрия разочарованието си, мисля, че не успях.
Избягах и седнах на моравата, с крака във водата. Това е мястото, където отивам, когато имам
нужда от компания, да видя някого, да поговоря с някой. Не ми е достатъчно да наблюдавам
бялото си тяло, да се отразява във водата, но все пак е нещо. Говори, когато говоря и аз, тъжно е,
когато съм тъжна, става ми уютно от симпатията му, казва: „Не падай духом, сладкото ми
момиче. Аз съм ти приятел.“ То е добър приятел, единственият, моята сестра.

За първи път тя ме изостави! Ах, никога няма да забравя това — никога, никога, никога! Сърцето
ми гореше. Казах си: „Тя беше единственото, което имах и сега си тръгна.“ В отчаянието си,
извиках: „Счупи се сърце! Не искам да живея нито миг повече!“, скрих лице в ръцете си, нямаше
грам утеха за мен. Но когато разтворих ръцете си, тя беше там, бяла блестяща и прекрасна,
протягаща ръце към мен.

Беше най-чудното щастие, познавах щастието и преди, но сега не беше само това, беше като
екстаз. Не и се сърдих, после. Понякога тя изчезваше, понякога за час, понякога за ден, но аз
стоях и я чаках, не се съмнявах в нея и си казвах: „Заета е, тръгнала е на пътешествие, но ще се
върне.“ Така и ставаше, винаги се връщаше. През нощта я нямаше в тъмата, страхуваше се, но
като изгрееше луната, пак идваше. Аз не се страхувам от тъмното, но тя е по-малка от мен,
родена е след мен. Много много пъти съм й ходила на гости, тя ми е комфорта и убежището,
когато ми е трудно и и благодаря.

Вторник. Цяла сутрин работих в имението, опитах се да съм максимално далече от Него, за да се
почувства самотен и да дойде при мен. Но той не го направи. По пладне се поспрях и се загледах
в пчеличките, в пеперудите, накацали по цветята, тези прекрасни създания, докоснати от
усмивката на Господ Бог, изпратени от него да хвърчат в небето и да го пазят. Откъснах си цветя
и си направих венци и гирлянди, сложих си ги и хапнах обяда си — ябълки, после седнах на
сянка, замечтах се и зачаках. Но Той не дойде.

Много важно! Нищо няма да излезе от него, след като не го е грижа за цветята. Казваше, че са
боклуци, не им говореше и се мислеше за по-важен от тях. Не му пукаше за мен, не му пукаше за
цветята, не му пукаше какъв е цветът на небето, въобще интересуваше ли се от нещо друго, освен
от строенето на подслони, които да го пазят от топлия чист дъждец, от яденето на пъпеши, от
дегустацията на гроздето, от късането на плодове от дърветата, като че ли всичките тези неща са
там от самосебе си?

Хванах един прът от земята и започнах да копая дупка, за да забравя срама си, но скоро се
уплаших ужасно. Тънко, прозрачно, безцветно нещо изскочи от дупката, захвърлих всичко и
побягнах. Помислих, че е призрак, толкова се изплаших! Погледнах назад, но то не ме
преследваше, захвърлих към него камък и зачаках, коленете ми трепереха, после поспряха, после
тръгнах бавно назад, озъртайки се, съсредоточено, готова да побягна на мига, достигайки
наблизо до мястото, разтворих розовите храсти и се скрих в тях, надявах се мъжът да е някъде
там, изглеждах толкова жива и красива, призракът си беше тръгнал. Имаше малко розов прах в
дупката. Вкарах си ръката, за да я усетя, казах Ауч и я изкарах отново. Жестока болка. Сложих
пръста в устата си, заподскачах на един крак. Отначало не ме интересуваше тайната, после
любопитството ме обхвана и почнах да изучавам.

Чудих се от какво е розовият прах. Изведнъж се сетих за името му, въпреки, че не го бях чувала
преди това. Беше огън! Бях абсолютно сигурна, толкова колкото е въобще възможно да си
сигурен. И така без ни грам колебание го нарекох огън.

Открих нещо, което не е съществувало по-рано, добавих нещо ново към чудесата на света,
осъзнах, бях горда с откритието си, затичах се към мъжа, за да му кажа, мислейки да му покажа,
колко по-високо съм от него, но после се отказах. Не! Той не се интересуваше. Щеше да ме
попита, за какво ми е това, а аз нямах отговор. То не беше за нещо, беше просто красиво, чудно
красиво.

И така, не отидох. Не ставаше за нищо, с него не можеше да се построи подслон, не ставаше за

пъпеш, не беше плод, беше ненужно, беше глупаво и излишно, щеше да го презре и да го обиди.
Но за мен то не беше жалко, казах „О, огън, обичам те, ти малко розово създание, обичам те,
просто защото си прекрасно и това ми е достатъчно“, опитах се да го взема в прегръдките си. Но
се въздържах. После си измислих нова максима, беше толкова близка до първата, че се боях да не
плагиатствам „Горещият експеримент боли като огън“.

Заех се отново с работа, опитах се да спечеля нещо от пепелта на огъня, посипах го върху шепа
суха трева, смятайки да го закарам вкъщи, за да го имам винаги и да си играя с него, но вятърът
го разнесе, разпръсна се по лицето ми, захвърлих го и побягнах. Когато най-сетне погледнах
назад, синият дух се беше издигнал, уголемил и под формата на кълба се беше прострял като
облак и изведнъж в главата ми промъждука името му — пушек, пак моя лична дума, никога
преди това не я бях чувала.
Скоро прекрасни жълто-червени знаменца се издигнаха над пушека, нарекох ги пламъци, не
грешах, това бяха първите пламъци, които са се появявали някъде по земята. Изкачваха се по
дърветата, стрелкаха се нашир, увеличавайки обема на пушека, заплясках с ръце, започнах да се
смея и да танцувам в захлас, беше нещо толкова ново и странно, толкова чудно и толкова
прекрасно!

Той дойде, спря и се загледа, без да продума ни думичка за много много минути. После ме
попита, какво е това. Ах, толкова е гадно да задава толкова директни въпроси. Трябваше да
отговоря, но не можах. Казах, че е огън. Ако това го е ядосало, не е моя грешката, не съм желала
да го вбесявам. След кратка пауза, Той попита:

Как се появи?

Още един директен въпрос, изискваш директен отговор.

Аз го направих!

Огънят все повече и повече се отдалечаваше. Той отиде на края на изгорялото място, погледна
надолу и каза:

Какви са тези?

Дървени въглища.

Той взе едното, изучавайки го, но после си промени мнението и го постави пак долу. Нищо не го
интересуваше.

Но мен ме интересуваше. Имаше пепел, сива, мека, лека, красива, знаех си, че ще се появи
изведнъж. И въглени, познавах въглените. Извадих си ябълките и бях горда, бях млада, с голям
апетит. Обърках се, всичките бяха изгорели, изглеждаха развалени. Бяха се развалили изведнъж,
но това не беше всичко, бяха по-вкусни от преди. Огънят е красив, някой ден ще е и полезен,
знам го…

Петък. Видях го за момент, понеделник вечерта, но само за миг. Надявах се да ме възнагради за

естетиката, тъй като мислех и работех усилно. Но не му беше приятно, обърна се и ме остави
сама. С други думи, му беше неприятно, опитах се да го убедя отново да не ходи отвъд
Водопадите. Беше просто защото огънят събуди в мен ново чувство, съвсем ново, различно от
любовта, скръбта и всички останали, които познавах — страха. То е ужасно! Не исках, да го
откривам, развали щастието ми, направи ме слаба, трепереща, вкочанена. Но не можах да го
убедя, Той не беше открил страха, все още, не можеше да ме разбере.

1906

 ОТКЪС ОТ ДНЕВНИКА НА АДАМ
Марк Твен

Може би трябваше да си спомня, че тя е все още твърде млада, почти дете, трябваше да бъда по-
снизходителен. Изпълнена е с любопитство, със страст, с живот, за Нея светът е чаровен, чуден,
тайнствен, една игра, не й стига просто да открие ново цвете, трябва да го отгледа, да се грижи
за него, да го помирише, да си поговори с него и да изприказва един водопад имена. Луда е по
цветовете: кафяви скали, жълт пясък, сива трева, зелени листа, синьо небе, перленото на
низините, лилавите сенки на планините, златните острови, плуващи по морето по изгрев,
бледата луна, показваща се иззад тъмните облаци, блещукащите звезди всред огромната черна
бездна, нито едно от тези няма грам практическа стойност, те са толкова далече, но само това,
че са красиви, цветни и магични, е като че ли достатъчно за Нея и тя се побърква по тях. Ако
поне за малко се спреше и млъкнеше би било цяло чудо! В такъв случай, мисля, че ще ми е
толкова приятно просто да я наблюдавам, наистина, осъзнавам, че Тя е прекрасно топло
създание — малко, крехко, стройно, заоблено, пъргаво, грациозно и веднъж, докато тя стоеше
бяла, обвита в слънчеви лъчи, с глава назад, с ръка, пазеща сянка над очите и, гледайки как лети
птица по небето, осъзнах, че Тя е просто прекрасна.

Понеделник, по обед. Ако има нещо на тази планета, от което тя да не се интересува, то не е в

моя списък. Има толкова много животни, към които съм безразличен, но не и Тя. За нея няма
значение, тя мисли за всичките, мисли си, че всички са съкровища, всяко ново е добре дошло.

Когато в лагера дойде могъщият бронтозавър, тя го изгледа като свое собствено завоевание,
помислих, че иде гибелта ни, ето един добър пример за липсата на хармония между нашите
възгледи за нещата. Тя искаше да се запознае с него, аз исках да избягам. Мислеше си, че с малко
внимание от него би излязъл прекрасен домашен любимец, а аз й казах, че животно 21 фута
високо и 84 фута дълго не би било много подходящо за нашето място, защото дори и при най-
добро желание, дори и да не стори никаква беля, то просто би седнало върху къщата и би я
смачкало цялата, тъй като всеки, който има очи би видял, че то е безмозъчно.

Тогава я заболя сърцето, заради това, че не можа да го има. Каза, че сме можели да напишем
дневник за него и ме помоли да й помогна, но аз отказах, беше твърде рисковано начинание.
Полът й нещо не е наред, а и нямахме стълба, все пак. После тя поиска да го язди и да огледа
пейзажа. Опашката му, дълга трийсет-четирийсет фута, лежеше на земята, като огромно
отсечено дърво, а тя си мислеше, че може да се качи по нея, но грешеше, опита се да стъпи, но тя
беше хлъзгава и Тя падна назад, като удари и себе си и мен.

Е, успя ли? Не! Нищо не може да я зарадва, освен опита, теориите не са й по вкуса, тя не ги
разбира. Те са чист разум, аз ги приемам, привличат ме, чувствам силата им, ако съм по-дълго с
нея, може би ще мога да й ги обясня.

Да, тя има една теория за гиганта: мисли си, че ако можем да го опитомим, ако можем да го
настроим приятелски, то после можем да го поставим над реката и да го използваме за мост.
Забрави само, че той си беше по принцип приятелски настроен, още преди да си измисли
теорията, е пробва я на практика и се провали: всеки път, като се опитваше да го разположи над
реката и да се качи, за да мине по него, той се изправяше и я следваше като домашно животно.
Като всички останали животни. Те всички го правят!

Петък. Вторник, четвъртък и до днес него все го няма. Дълго време стоя сама, но все пак е по-
добре да си сам, отколкото да не си добре-дошъл.

Трябва да си имам компания, аз съм създаден за това, така мисля. Поради тази причина се
сприятелих с животните. Те са толкова чаровни, толкова са объркани, толкова учтиви, никога не
изглеждат раздразнени, не те карат да се чувстваш като натрапница, усмихват ти се, въртят
опашки, ако имат и са винаги готови за лудории, за екскурзии и за всичко, което може да си
мечтаеш. Мисля, че са перфектните джентълмени. През всичките тези дни така се забавлявахме,
не почувствах самота, никога! Самота ли! Не, обратно! Защо, след като има толкова много
наблизо, понякога дори не можеш да ги преброиш, а когато застанеш на скалата и се загледаш,
равнината е толкова мека, пъстра, жизнерадостна, пълна с цветове, лъскава, отразяваща
слънцето, би си помислил, че е езеро, само дето знаеш, че не е, има ята от птици, урагани от
пърхащи крилца, а когато слънцето облее този чуден свят, заблестяват всичките цветове и това е
само достатъчно, за да си държиш очите отворени.

Правехме дълги разходки, видях толкова много от света, почти целия, мисля, че съм първия
пътешественик, първи и единствен. Когато сме в края, има невероятна гледка, няма нищо такова
другаде. За да ми е по-удобно, яздя тигър или леопард, защото са меки, гърбът им е заоблен, като
че ли е направен за мен и защото са толкова мили животни, но на по-дълги разстояния си
вземам слон. Той ме повдига с хобота си, тъй като не мога да се кача сам, а после, когато трябва
да сляза, просто сяда и аз се пързалям по гърба му.

И птиците и животните се отнасят толкова приятелски един към друг, не спорят за нищо.
Всички говорят и всички разговарят с мен, но май е на някакъв чужд език, тъй като не знам
думите, които казват, но пък те вече ме разбират, особено слоновете и кучетата. Чак ме
досрамява. Това показва, че са по-умни от мен, че са по-важни от мен. Това ме обърква, тъй като
си мисля, че съм главният експеримент, а и искам да бъда.

Научих толкова много неща, вече се обучих, но не бях поначало. В началото бях неук. Това ме
дразнеше, тъй като въпреки всичко, което бях видял, не бях достатъчно умен, за да разбера кога
реката изкачва хълма, а сега не ме интересува. Експериментирах и експериментирах до днес,
когато най-сетне осъзнах, че тя не се изкачва по хълма денем, а само през нощта. Знам, че е така,
защото езерцето никога не е сухо, което би станало, разбира се, ако водата не се връщаше обратно
нощем. Най-добре е да проверяваш нещата практически, тогава наистина знаеш, а ако само се
чудиш, мислиш, съмняваш се, то тогава никога не си сигурен и не ставаш по-учен.

Някои неща не можеш да откриеш, но няма как да го узнаеш, чрез предположения и съмнения,
напротив трябва да изчакаш, да експериментираш, докато не откриеш сам, че не можеш. Това е
най-ценният начин и светът така става толкова интересен. Дори само опитът да откриеш нещо и
да не можеш е по-интересен от самото откритие на нещото. Ако няма какво да откриваш, то това
е глупаво. Например мистерията на водата беше цяло съкровище, докато не я разкрих, тогава
изчезна вдъхновението ми и като че ли изгубих нещо.

Чрез опита открих, че дърветата плуват, а също и сухите листа, и клонките и много други неща,
оттук по пътя на доказателствата, знаеш че скалата плува, но можеш само да си знаеш това, тъй
като не можеш да го провериш, не и сега. Но аз ще намеря начин и тогава, о, тогава наистина ще
се забавлявам. Подобни неща ме правят нещастен, защото така и така, като открия всичко няма
да ми е интересно, а аз обожавам да ми е интересно. Вечерта няма да мога да заспя, мислейки за
това.

Отначало не можех да разбера, за какво съм създаден, но после осъзнах, че съм тук, за да
разкривам тайните на чудния свят, за да бъда щастлив, да благодаря на Създателя, възхвалявайки
го. Мисля, че все още има толкова неща, които трябва да науча, надявам се и ако не бързам,
мисля, че тези открития ще траят седмици и седмици наред. Надявам се! Когато подхвърлиш
перце, то се издига от вятъра и се губи от поглед, но ако хвърлиш камък не става така. Той пада
всеки път. Пробвах и пробвах и все се случваше същото. Чудя се защо става така? Разбира се, че
не се връща обратно, но защо изглежда така? Мисля си, че е оптическа илюзия. Имам предвид,
просто една от тях. Не знам коя точно. Може да е на перцето, може да е на камъка, не мога да
проверя коя точно, мога само да демонстрирам, че е една от тях и да оставя човекът да си избере
коя от тях е.

Чрез наблюдение, открих, че звездите не се губят. Видях как най-прекрасните всред тях слизат
надолу по небето, но пак изгряват на следващата вечер. Онази мъка пак ще се появи, знам това.
Имам предвид да седя вечерите и да ги наблюдавам, докато заспя, ще запечатам тези бляскави
полета в паметта си и така постепенно, когато изчезнат, ще мога да ги възстановя с мислите си,
ще ги накарам да заблестят отново по черното небе, ще ги удвоя в сълзите си.

1904

 СЛЕД ГРЕХОПАДЕНИЕТО
Марк Твен

Сега, като се обърна обратно, Градината е само мечта за мен. Той ме обича, толкова колкото
може, аз го обичам с цялата страст на естеството си и това е поради младостта и пола ми. Питам
се, защо го обичам толкова, но намирам, че нямам отговор, но не ме и интересува наистина,
предполагам, че тази любов не е плод на разума и статистиката, както любовта към влечугите и
животните. Мисля, че трябва да е така. Обичам определени птички, поради сладостта на
песните им, но не обичам гласа на Адам, защото пее, дори напротив, колкото повече пее,
толкова повече не искам да слушам. И все пак го карам да пее, защото искам да се науча да
харесвам всичко, което го интересува. Сигурна съм, че мога да се науча, първо не исках, но сега
мога. Разваля млякото, но това не ме интересува, мога да използвам и това мляко.

Не! Не го обичам, поради разума му. Той не е виновен за разума си, не го е направил той, той е
такъв, какъвто го е създал Бог и може би това е най-важното. Има някаква голяма причина за
това, знам. По времето, когато е бил създаден, не е било набързо, обмислено е било и поради
това, той си е достатъчен такъв какъвто е.

Не го обичам и поради неговата деликатност и грациозност. Не, те като, че ли му липсват, но той

ми е достатъчен такъв, какъвто е и се усъвършенства.

Не го обичам и заради неговото старание, не! Не е и това. Мисля си, че то му е вродено и не знам
защо го прикрива от мен. Това е единствената ми болка. Иначе е добър и отворен към мен.
Мисля, че той не крие друго от мен, освен това. Боли ме, че има тайни от мен, понякога не мога
да спя, мислейки за това, но аз ще го скрия в някое кътче на мозъка си и няма да позволя да ми
разруши щастието, което иначе е толкова пълно.

Не го обичам и поради галантността му към мен, не е и това истинската причина. Вика ми, но аз
не го обвинявам, това е специфична черта на пола му, мисля, но той не го е създал сам. Разбира
се, аз не му крещя, по-скоро бих умряла, но това е също черта на моя пол, но не печеля с това,
тъй като и аз не съм се създала сама.

И защо, все пак, го обичам? Вероятно, защото е мъж…

По принцип е добър и го обичам заради това, но бих го обичала и иначе. Дори и да ме биеше и
обиждаше, аз пак щях да го обичам. Знам това. Мисля, че е въпрос на пол.

Той е красив и силен и аз го обичам, поради това, възхищавам му се и се гордея с него, но бих го
обичала и без тези му черти. Ако беше слаб пак щях да го обичам, ако беше грозен, пак. Щях да
работя за него, да се грижа за него, да се моля за него, докато не умра.

Да! Мисля, че го обичам, защото е мой, защото е мъж. Няма друга причина. И поради това
мисля, че е вярно казаното от мен преди, че тази любов не е плод на разума и статистиката. Тя
просто е, никой не знае откъде и не може да се обясни. Не е необходимо. Така мисля. Но аз съм
само едно момиче, първата която изследва този въпрос и може би някой друг ще промени
нещата, ако в моето незнание и неопитност съм сгрешила.

40 години по-късно

Това е моята молитва, това е моят копнеж, нека продължим живота си заедно, копнеж, който
няма да умре на земята, а ще бъде в сърцето на всяка жена, която обича, до края на дните и ще
бъде назована с моето име.

Но ако някой от нас трябва да си отиде по-скоро от другия, то нека бъда аз, той е силен, аз —
слаба, не съм му толкова необходима, колкото той на мен, живот без него, не би бил живот, как
бих могла да го живея! Тази молитва е безсмъртна и няма да загине, заедно с мен. Аз съм
първата, която я изрича, но и последната ще я повтаря.

 СФИНКС БЕЗ ЗАГАДКА
ЕСКИЗ
Оскар Уайлд

Един следобед седях с чаша вермут в ръката на терасата пред „Кафе дьо ла Пе“, загледан във
великолепието и мизерията на парижкия живот, удивлявах се на странната панорама от гордост
и нищета, която се разкриваше пред погледа ми, когато изведнъж чух името си. Обърнах се и
видях лорд Мърчисън. Не бяхме се виждали от студентските години в колежа преди близо
десетилетие, така че се зарадвах да го срещна отново и ние сърдечно се ръкувахме. В Оксфорд
бяхме големи приятели. Много го харесвах — беше хубав, духовит и безкрайно почтен. Често
казвахме, че ако се отучи да говори винаги истината, от него ще излезе прекрасен човек, но
струва ми се, че му се възхищавахме още повече именно заради неговата прямота. Видя ми се
силно променен. Имаше угрижен и озадачен вид, сякаш го измъчваха някакви съмнения. Реших,
че е изключено да е заразен от доста модния напоследък скептицизъм, тъй като Мърчисън бе
заклет консерватор и вярваше в Стария завет също тъй безусловно, както и в Камарата на
лордовете. Затова си помислих, че причината е някоя жена, и го попитах дали не се е задомил.

— Не разбирам достатъчно жените — отвърна ми той.

— Скъпи ми Джералд, жените са, за да ги обичаме, а не да ги разбираме.

— Не мога да обичам, ако нямам доверие — рече той.

— Струва ми се, че криеш някаква тайна, Джералд! — възкликнах аз. — Разкажи ми всичко.

— Хайде да се повозим — предложи той. — Тук е прекалено оживено. Не, не искам жълт
файтон, какъв да е друг цвят — да, тъмнозелен например може.

Няколко минути по-късно вече се носехме в тръс по булеварда в посока към Мадлената.

— Къде отиваме? — попитах аз.

— О, където искаш — в ресторанта на Булонския лес. Ще обядваме там и ще ми разкажеш

всичко за себе си.

— Преди това искам ти да ми разкажеш за себе си. Разкрий ми тайната си.

Той измъкна от джоба си малко калъфче със сребърна закопчалка и ми го подаде. Отворих го.
Вътре имаше снимка на жена. Беше висока, стройна и живописна по един особен начин, с
големи замечтани очи и свободно пусната коса. Заприлича ми на ясновидка. Беше загърната в
скъпи кожи.

— Какво ще кажеш за това лице? — попита той. — Вдъхва ли ти доверие?

Внимателно го разгледах. Стори ми се, че беше лице на човек, който крие някаква тайна, но не
можех да определя дали тайната бе добра или лоша. Красотата му беше изваяна от множество
загадки — може да се каже, че красотата на това лице бе по-скоро психологическа, отколкото
пластична, а леката усмивка, която блуждаеше на устните, бе твърде тънка, за да се нарече мила.

— Е? — нетърпеливо възкликна той. — Какво ще кажеш?

— Джоконда в самурени кожи — отвърнах аз. — Разкажи ми всичко за нея.

— Не сега — след като се наобядваме — отговори ми той и смени темата на разговора.

Когато келнерът донесе кафето и цигарите, аз напомних на Джералд за обещанието му. Той
стана от стола си, разходи се три пъти напред-назад из салона, отпусна се в едно кресло и ми
разправи следната история:

— Една вечер към пет часа се разхождах по Бонд Стрийт. Бяха се натрупали страшно много
файтони и движението беше почти замряло. Близо до тротоара бе спрял лек закрит файтон,
който по една или друга причина привлече вниманието ми. Като минах покрай него, отвътре ме
погледна лицето, което ти показах днес следобед. Направи ми изключително силно впечатление.
Цяла нощ не ми излезе от ума, а също и през следващия ден. Започнах да шаря напред-назад по
тази проклета улица, да се взирам във всеки файтон и да чакам появата на онзи, жълтия. Ала не
открих прекрасната си непозната и накрая взех да си мисля, че просто съм я сънувал. След
няколко седмици бях поканен на вечеря у мадам дьо Растай. Вечерята беше за осем часа, ала в
осем и половина все още чакахме в гостната. Най-сетне прислужникът разтвори вратата и
оповести появата на лейди Олрой. Беше същата жена, която бях търсил. Влезе много бавно, като
лунен лъч в сива дантела, и за голямо мое учудване бях помолен да й предложа ръката си и да я
придружа до масата. След като се настанихме, аз споменах най-невинно: „Струва ми се, че ви
зърнах преди известно време на Бонд Стрийт, лейди Олрой.“ Тя силно пребледня и ми прошепна
тихо: „Моля ви, не говорете толкова високо. Може да ви чуят. “

Почувствах се ужасно, задето бях започнал тъй зле, и доста лекомислено захванах разговор за
френски пиеси. Тя отговаряше едносрично, с един и същ музикален глас, и имах усещането, че
се бои да не би някой да ни подслушва. Аз се влюбих страстно и безразсъдно, а неуловимата
атмосфера на тайнственост, която я обвиваше, разпали още повече любопитството ми. Когато си
тръгваше малко след вечерята, попитах я дали ще мога да я навестя.

Тя се поколеба за миг, огледа се да види няма ли някой наблизо и чак тогава отвърна: „Да, утре в
пет без четвърт.“ Помолих мадам дьо Растай да ми разкаже за нея, ала единственото, което
научих, бе, че е вдовица, с прекрасна къща на Парк Лейн, и тъй като един досадник с научни
наклонности взе да ни просвещава на тема вдовиците, прокарвайки идеята, че в брака оцеляват
най-здравите, аз станах и се прибрах у дома.

На другия ден бях на Парк Лейн точно на минутата, ала икономът ме осведоми, че лейди Олрой
току-що била излязла. Отидох в клуба много нещастен и силно озадачен и след дълги
размишления й написах писмо с молбата да ми позволи да опитам късмета си някой друг
следобед. Няколко дни нямах отговор, но най-сетне получих кратка бележка, че в събота в
четири часа ще си бъде у дома, а отдолу имаше следният невероятен послепис:

Моля Ви, не ми пишете повече на този адрес. Ще Ви обясня, когато се видим.

В събота тя ме прие и беше изключително мила, ала като си тръгвах, че помоли, ако ми се
наложи пак да й пиша, да адресирам писмото си до мисис Нокс, до поискване, библиотека
Уитикър, Грийн Стрийт.

„Има причини — поясни, — поради които не мога да получавам писма в дома си.“

През целия сезон се виждахме доста често, ала атмосферата на тайнственост не я напусна нито
за миг. Понякога си мислех, че е във властта на някой мъж, но имаше тъй недостъпен вид, че не
можех да го повярвам. Беше ми безкрайно трудно да стигна до някакъв извод, защото приличаше
на онези странни кристали, които виждаме в музеите — в един момент са бистри, а в следващия
се замъгляват. Най-сетне се реших да я помоля да ми стане жена: до гуша ми беше дошла тази
безкрайна прикритост, която тя налагаше на всичките ми посещения и на малкото писма, които
й изпращах. Писах й до библиотеката с молба да се срещнем следващия понеделник в шест часа.
Бях направо запленен от нея — въпреки тайнствеността, както си мислех тогава, а всъщност
поради нея, както ми става ясно сега. Не, аз обичах самата жена. Тайнствеността ме тревожеше,
влудяваше ме. Защо й трябваше на съдбата да ме накара да я проследя?

— Значи все пак си открил тайната? — възкликнах.

— Боя се, че да. Съди сам. Когато дойде понеделникът, отидох да обядвам у чичо си и някъде
към четири часа се озовах на Марълъбън Роуд. Нали знаеш, че чичо ми живее около Риджънт
Парк. Исках да се добера до Пикадили и затова тръгнах по най-краткия път през множество
мизерни улички. Внезапно съзрях пред себе си лейди Олрой, увита във воали и забързана. Като
стигна последната къща на улицата, тя се изкачи по стълбата, извади ключ и влезе вътре. „Ето я
тайната!“ — казах си аз и избързах след нея да разгледам къщата. Приличаше ми на онези, които
се дават под наем. На стъпалото пред входа намерих носната й кърпичка, която тя бе изпуснала.
Вдигнах я и я прибрах в джоба си. Сетне се замислих какво да сторя. Стигнах до извода, че
нямам никакво право да я шпионирам, и продължих към клуба си. В шест часа отидох у тях.
Беше се излегнала на един диван по домашна роба от сребриста материя, закопчана c някакви
особени лунни камъни, каквито тя постоянно носеше. Изглеждаше направо възхитително.
„Толкова ми е приятно да ви видя — каза тя. — Днес не съм излизала от къщи.“ Изгледах я
изумен, извадих кърпичката от джоба си и я подадох. „Днес следобед изтървахте това на Къмнър
Стрийт, лейди Олрой“ — отвърнах й аз много спокойно. Тя се взря в мен ужасена, ала не
направи никакъв опит да вземе кърпичката. „Какво правехте там?“ — продължих аз. „А вие с
какво право ме разпитвате?“ — „С правото на мъж, който ви обича — отговорих. — Дойдох да
ви помоля да ми станете жена.“ Тя зарови лице в ръцете си и горчиво зарида. „Длъжна сте да ми
кажете!“ — възкликнах аз. Тя стана, погледна ме право в очите и прошепна: „Лорд Мърчисън,
нямам какво да ви кажа!“ — „Отишли сте там на среща с някого! — извиках. — И това е вашата
тайна!“ Тя пребледня като смъртник и промълви: „С никого не съм се срещала.“ — „Защо не ми
кажете истината?“ — възкликнах. „Казах ви я“ — отвърна ми тя.

Бях луд, обезумял, не знам какво съм й наговорил, но бяха ужасни неща. Най-сетне изскочих от
къщата. На другия ден получих от нея писмо, но го върнах обратно, без да го отворя, и заминах с
Алън Корвил за Норвегия. Върнах се месец по-късно и първото нещо, което видях, бе
съобщението в „Морнинг поуст“ за смъртта на лейди Олрой. Настинала по време на
представление в операта и след пет дни починала от възпаление на белите дробове. Затворих се
вкъщи и отказах да се виждам с когото и да било. Толкова много я обичах и тъй безумно! Боже
мой! Как обичах тази жена!
— Отиде ли на онази улица, в къщата? — попитах аз.

— Да — отговори той. — Един ден отидох отново на Къмнър Стрийт. Не можех да се стърпя.
Разяждаха ме съмнения. Почуках на вратата и ми отвори жена с почтен вид. Попитах я дали има
свободни стаи. „Стаите уж са наети, господине — отвърна ми тя, — но дамата не се е вестявала
вече три месеца и тъй като наемът не е платен, можете да ги вземете.“ — „Тази ли е дамата? —
попитах аз и й показах снимката. „Тя е, няма грешка! Кога ще се върне, сър?“ — „Дамата почина“
— рекох аз. „Ах, сър, дано грешите! Тя беше най-добрата ми наемателка. Плащаше ми по три
гвинеи на седмица само за да поседи от време на време в гостните ми.“ — „Срещаше ли се с
някого?“ — попитах. Ала жената ме увери, че с никого не се срещала, винаги идвала сама, с
никого не се виждала. „И какво е правела тук, по дяволите!“ — извиках аз. „Просто си седеше в
гостната, сър, четеше книги, понякога пиеше чай“ — отвърна жената. Не знаех какво да кажа,
така че й бутнах в ръката една лира и си тръгнах. Вярваш ли, че ми е казала истината?

— Вярвам.

— Тогава защо е ходела там лейди Олрой?

— Скъпи ми Джералд — отговорих аз. — Лейди Олрой просто е имала мания за тайнственост.
Наела е тези стаи единствено, за да си достави удоволствието да ходи там със спусната воалетка
и да си въобразява, че е голяма героиня. Тайнствеността страстно я е привличала, но тя самата е
била само един сфинкс без загадка.

— Наистина ли мислиш така?

— Убеден съм.

Той извади марокеновия калъф, отвори го и погледна снимката.

— Дали? — попита след дълго мълчание.

1887

 СВАТБЕНОТО ТЪРЖЕСТВО

Франсис Скот Фицджералд

 I

Пристигна обичайното неискрено писмо, започващо с думите „Исках ти първи да научиш“. Това
беше двоен удар за Майкъл, тъй като съобщаваше едновременно за годежа и за незабавната
сватба, която на всичкото отгоре нямаше да се проведе в Ню Йорк, прилично и далеч, а тук, в
Париж, под самия му нос, ако би могло да се каже, че той се простира до протестантската
епископална църква „Света троица“ на Авеню Жорж V. Датата бе определена — след две
седмици, в началото на юни.

Отначало Майкъл се уплаши и усети празнота в стомаха си. На излизане от хотела същата сутрин
камериерката, влюбена в неговия фин изострен профил и приятната му живост, подуши
мрачната вялост, която го беше обхванала. Той тръгна зашеметен към банката, в която работеше,
купи си една криминална книжка от магазина на Смит на Рю дьо Риволи, известно време
погледа съжалително избелялата панорама сред бойното поле на витрината на някаква
туристическа агенция и изпсува един натрапник грък, който го преследваше с полуразкрита
пачка безобидни пощенски картички и го убеждаваше, че били наистина много мръсни.

Но страхът не го напускаше и след малко той го определи като страх от това, че никога вече няма
да бъде щастлив. Беше се запознал с Каролайн Денди, когато тя бе на седемнайсет години, бе
притежавал младото й сърце през целия й първи сезон в Ню Йорк, а след това го бе загубил —
бавно, трагично, безнадеждно, защото не притежаваше богатство и не можеше да го спечели;
защото с всичката енергия и добро желание на този свят той не можеше да открие себе си;
защото, въпреки че продължаваше да го обича, Каролайн бе изгубила вяра и бе започнала да
вижда в него нещо трагично, безсмислено и бедно, изхвърлено от огромния бляскав поток на
живота, който неизбежно я привличаше.

Тъй като единствената му утеха беше, че тя го обича, той се крепеше слабо на нея; утехата му се
прекърши, но той продължи да се крепи на нея, след което бе отнесен в открито море и
изхвърлен на френския бряг все още с късчетата от нея в ръце. Разнасяше ги със себе си във вид
на снимки, пачки писма и слабост към една сълзлива популярна песен, наречена „Сред моите
сувенири“. Стоеше настрана от други момичета, като че ли Каролайн можеше някак да разбере
за това и да откликне с вярно сърце. Писмото й му съобщи, че я е загубил завинаги.

Утрото беше чудесно. Пред магазините на Рю дьо Кастилионе собственици и клиенти бяха
наизлезли по тротоарите и гледаха нагоре, защото един цепелин, бляскав и величествен, символ
на спасение и гибел — на спасение, ако е нужно, чрез гибел, се носеше из парижкото небе. Той
чу как някаква жена каза на френски, че не би се учудила, ако от него започнат да падат бомби.
След това чу друг глас, изпълнен с дрезгав смях, и празнотата в стомаха му се смрази. Обърна се
рязко и застана лице срещу лице с Каролайн Денди и нейния годеник.

— А, Майкъл! Чудехме се къде се намираш. Питах в Гарънти Тръст, Морган енд Къмпани, а
накрая писах писмо и до Нашънъл Сити[8]…
Защо не се отдръпнаха? Защо не се оттеглиха веднага, защо не тръгнаха заднишком по Рю дьо
Кастилионе, пресичайки Рю дьо Риволи, през градините на Тюйлери и не продължаха да вървят
все така, без да се обръщат и колкото могат по-бързо, докато избледнеят и изчезнат отвъд реката?

— Това е Хамилтън Ръдърфорд, годеникът ми.

— Виждали сме се преди.

— У Пат, нали?

— И миналата пролет в бара на хотел „Риц“.

— Майкъл, къде се криеше?

— Тук наоколо.

Тази агония. Пред очите му преминаха сцени от предишния живот на Хамилтън Ръдърфорд —
бързо сменящи се картини, реплики. Спомни си, че беше чул как през 1920 г. той бил купил
правото да провежда борсови операции за сто двайсет и пет хиляди долара, взети назаем, и
точно преди кризата го продал за повече от половин милион. Не беше красавец като Майкъл, но
беше привлекателен със своята жизненост, стабилност, авторитет, на ръст — по-висок от
Каролайн точно толкова, колкото беше необходимо; Майкъл винаги бе изглеждал прекалено
нисък за нея, когато танцуваха.

Ръдърфорд каза:

— Ще ми бъде много приятно, ако дойдеш на ергенския обяд. Наел съм бара на хотел „Риц“ от
девет часа. После непосредствено след бракосъчетанието ще има прием и обяд в хотел „Жорж
V“.

— Освен това, Майкъл, вдругиден Джордж Пакмън организира тържество в ресторант „Ше
Виктор“ и аз искам непременно да дойдеш. А също и на чая в петък у Джеби Уест; тя щеше да те
покани, ако знаеше къде се намираш. Кой е хотелът ти, за да ти пратим покана? Разбираш ли,
причината, поради която решихме да се оженим в Париж, е, че мама се намира тук в една частна
болница, а и цялата ни фамилия е също тук. Освен това и майката на Хамилтън е в Париж…

Цялата фамилия — те винаги го бяха мразили, с изключение на майка й, винаги го бяха

обезсърчавали в ухажванията му. Какъв дребен чип представляваше той в тази игра на фамилии
и пари! Под шапката челото му се потеше от унизителния факт, че въпреки неговата бедност го
смятаха достоен за толкова много покани. Обезумял, той започна да мънка, че щял да отпътува.

Тогава се случи нещо — Каролайн прозря дълбоко в него и Майкъл усети, че е разбрала. Тя видя
огромната му болка и в нея нещо трепна и замря в извивката на устните и в очите й. Беше я
трогнал. В нея отново се бяха надигнали всички незабравими трепети на първата любов; сърцата
им някак си се бяха докоснали през разстоянието от две крачки парижка светлина. Тя внезапно
се хвана за ръката на годеника си, сякаш за да се подкрепи с усещането от допира с него.

Разделиха се. В първия миг Майкъл тръгна бързо, но после се спря, като се престори, че гледа в
една витрина, и ги видя в другия край на улицата да бързат към Плас Вандом — хора с много
ангажименти.

Той също имаше ангажименти — трябваше да прибере дрехите, които беше дал за пране.

„Никога нищо вече няма да бъде същото — каза си той. — Тя никога няма да бъде щастлива в
брака си, а аз изобщо вече няма да бъда щастлив.“

Двете ярки години на любовта му с Каролайн се върнаха обратно и се завъртяха около него като
годините в теорията на Айнщайн. Надигнаха се непоносими спомени — за разходките с кола из
осветения от луната Лонг Айланд, за щастливото време на Лейк Пласид, когато страните й бяха
толкова студени, но топли под повърхността на кожата й, за изпълнения с отчаяние следобед в
един малък ресторант на Четирийсет и осма улица през последните тъжни месеци, когато
женитбата им бе започнала да изглежда невъзможна.

— Влез — провикна се той.

Беше портиерът с телеграма — груб, тъй като дрехите на мистър Кърли бяха леко протрити.
Мистър Кърли даваше малки бакшиши, мистър Кърли явно беше дребен клиент.

Майкъл прочете телеграмата.

— Отговор? — попита портиерът.

— Не — отвърна Майкъл, след което добави просто така: — Вижте.

— Колко лошо… колко лошо — каза портиерът. — Дядо ви е починал.

— Не е чак толкова лошо — отвърна Майкъл. — Това означава, че ставам наследник на четвърт
милион долара.

Закъсня само с един месец; след първото опиянение от новината той се почувства по-нещастен
от всеки друг път. Тази нощ Майкъл лежа буден в леглото си, като се вслушваше в безкрайно
дългия циркаджийски керван, който се точеше по улицата на път от един парижки панаир към
друг.

Когато и последният фургон заглъхна в далечината, а ръбовете на мебелите придобиха

пастелносин цвят от зората, той продължаваше да мисли за погледа в очите на Каролайн —
погледът, който сякаш казваше: „О, защо не направи нещо? Защо не беше по-силен, защо не ме
накара да се омъжа за теб? Не виждаш ли колко съм тъжна?“

Майкъл сви юмруци.

— Няма да се откажа до последния миг — промълви той. — Досега имах само лош късмет, може
би най-после нещата са се променили. Човек взима това, което може, в зависимост от силата си
и ако не мога да я имам, то поне тя ще встъпи в този брак с част от мен в сърцето си.

 II

И така, след два дни той отиде на тържеството в ресторант „Ше Виктор“. Качи се на втория
етаж в малкия салон, където трябваше да се съберат всички за коктейлите. Беше подранил —
освен него имаше само още един висок и слаб мъж на около петдесет години. Заговориха се.

— За тържеството на Джордж Пакмън ли чакате?

— Да, казвам се Майкъл Кърли.

— Името ми е…

Майкъл не можа да го чуе. Поръчаха си пиене и Майкъл изказа предположение, че

младоженците много добре се забавляват.

— Прекалено много — съгласи се другият, като се намръщи. — Не мога да разбера как издържат.
Пристигнахме всички заедно с един и същи параход — пет ужасни дни на него, а след това две
седмици в Париж. Вие… — той се поколеба, като се усмихна леко — извинете ме, но вашето
поколение пие прекалено много.

— Не и Каролайн.

— Да, не и Каролайн. Тя пие само един коктейл и чаша шампанско и това й стига, слава богу. Но
Хамилтън пие прекалено много и цялата тази тълпа младежи също. В Париж ли живеете?

— Засега — отвърна Майкъл.

— Не харесвам Париж. Съпругата ми, искам да кажа — бившата ми съпруга, майката на

Хамилтън, Живее в Париж.

— Вие сте бащата на Хамилтън Ръдърфорд?

— Имам тази чест. И не отричам, че се гордея с него; това беше просто една забележка.

— Разбира се.

Влязоха четирима души и Майкъл вдигна нервно поглед. Изведнъж той почувства, че смокингът
му е овехтял и протрит; сутринта си бе поръчал нов. Тези, които бяха влезли, бяха богати и в
своето богатство се държаха свободно помежду си — едно красиво смугло момиче с къс
истеричен смях, което бе виждал и преди; двама самоуверени мъже, чиито шеги неизменно
опираха до скандала от предишната нощ и тазвечерните възможности, сякаш бяха главни
действащи лица в някаква пиеса, която се простираше неопределено в миналото и бъдещето.
Когато Каролайн пристигна, Майкъл успя да я види само за миг, но това бе достатъчно, за да
забележи, че и тя като всички други бе напрегната и уморена. Под ружа беше бледа, а под очите
й имаше сенки. Със смесени чувства на облекчение и наранено честолюбие той откри, че
мястото му е далеч от нейното, на съвсем друга маса; трябваше му малко време, за да се
ориентира в новата обстановка. Тя нямаше нищо общо с незрялото общество, в което се бяха
движили с Каролайн; мъжете бяха на възраст все над трийсет години и се държаха така, сякаш
притежаваха най-доброто на този свят. Непосредствено до него седеше Джеби Уест, която
познаваше, а от другата страна един веселяк, който веднага започна да му говори за някакъв
номер, замислен за ергенската вечеря — щели да намерят някоя французойка с истинско бебе на
ръце, която да се развика: „Хамилтън, не можеш да ме изоставиш сега!“ На Майкъл идеята се
стори изтъркана и безинтересна, но авторът й предварително се разтресе от смях.

По-нататък на същата маса разговаряха за пазара — този ден беше имало още едно спадане на
цените, най-голямото от кризата насам; във връзка с това някои подхвърляха шеговито на
Ръдърфорд: „Много лошо, старче. В края на краищата най-добре ще е да не се жениш.“

Майкъл попита мъжа от лявата си страна:

— Много ли е загубил?

— Никой не знае. Доста е пострадал, но той е един от най-умните млади момчета на Уол
Стрийт. Всъщност никой никога не ти казва истината.

От самото начало това си беше официална вечеря с шампанско и към края се достигна приятно
ниво на веселие, но Майкъл забеляза, че всички бяха прекалено уморени, за да се възбудят от
обикновени стимуланти; седмици наред те бяха пили коктейли преди ядене като американци,
вино и бренди като французи, бира като германци, уиски и сода като англичани и тъй като вече
не бяха на двайсет години, тази абсурдна смесица, подобна на гигантски коктейл от някой
кошмар, им помагаше единствено временно да позабравят грешките си от предишната нощ.
Което ще рече, че това не беше съвсем весело тържество — веселие бе изписано единствено
върху лицата на онези, които не пиеха абсолютно нищо.

Но Майкъл не беше уморен, така че шампанското му подейства стимулиращо и направи

нещастието му по-малко осезаемо. Беше живял далеч от Ню Йорк в продължение на повече от
осем месеца и танцовата музика в по-голямата си част му беше непозната, но при първите звуци
на „Нарисуваната кукла“, под които той и Каролайн бяха преминали през толкова щастие и
отчаяние предишното лято, Майкъл отиде до масата й и я покани на танц.

Тя изглеждаше чудесно в ефирната си синя рокля и близостта на буйните й руси коси, на

спокойните й нежни сиви очи го накара да се почувства тромав и непохватен; още при първата
им стъпка на дансинга той се спъна. В първия миг сякаш нямаше за какво да говорят; искаше му
се да й каже за наследството си, но без подготовка му се струваше, че ще бъде много внезапно.

— Майкъл, толкова е хубаво, че танцувам отново с теб.

Той се усмихна тъжно.

— Толкова съм щастлива, че дойде — продължи тя. — Страхувах се, да не би да постъпиш

глупаво и да не се появиш. Сега можем да бъдем просто добри приятели и да се държим
естествено. Майкъл, искам ти и Хамилтън да се харесате.
Годежът я беше направил глупава; преди не я беше чувал да казва толкова много нелепи неща
наведнъж.

— Мога да го убия, без да ми мигне окото — каза любезно Майкъл, — но той има вид на добър
човек. Чудесен е. Само искам да разбера какво става с хората като мен, които не могат да
забравят?

Докато изговаряше това, той не можа да се сдържи да не направи изведнъж тъжна физиономия и
когато вдигна поглед, Каролайн разбра и както предишната сутрин сърцето й силно потръпна.

— Толкова ли не можеш да го понесеш, Майкъл?

— Да.

В един миг, докато го изговаряше с глас, който сякаш идеше от обувките му, двамата спряха да
танцуват; те просто стояха прегърнати. След това тя се отдръпна и изви устни в очарователна
усмивка.

— Отначало, Майкъл, не знаех какво да правя. Разказах на Хамилтън за теб — че съм те обичала
ужасно много, но това не го разтревожи и той беше прав. Защото вече го бях преживяла — да,
преживях го. Някой слънчев ден ще се събудиш и ти също ще си го преживял просто така.

Той поклати упорито глава.

— О, да. Ние не бяхме един за друг. Аз съм доста вятърничава и имам нужда от някой като
Хамилтън, който да взима решенията. Беше по-скоро това, а не толкова въпросът за… за…

— За парите. — Той отново понечи да й разкрие какво се беше случило и отново нещо му каза,
че моментът не е подходящ.

— В такъв случай как си обясняваш онова, което стана, когато се срещнахме миналия ден —
отчаяно я попита той, — и това, което току-що се случи? Когато ние просто се преляхме един в
друг както преди, като че ли сме едно същество, като че ли в двама ни тече една и съща кръв?

— О, недей — помоли го тя. — Не бива да говориш така. Вече всичко е решено. Обичам
Хамилтън с цялото си сърце. Просто си припомням определени неща от миналото и ми става
мъчно за теб… за двама ни… за всичко, което изживяхме.

Над рамото й Майкъл видя, че един мъж се приближава, за да му я отнеме. Обзет от паника, той
затанцува и я отведе настрани, но другият неизбежно ги последва.

— Трябва да те видя насаме, поне за една минутка — каза й бързо той. — Кога ще може да
стане?

— Утре ще дойда на чая у Джеби Уест — прошепна тя точно когато една мъжка длан учтиво се
отпусна на рамото на Майкъл.

Но по време на чая у Джеби Уест той не можа да разговаря с нея. Ръдърфорд беше
непосредствено до нея и всеки въвличаше другия в разговорите си. Тръгнаха си рано. На
следващата сутрин с първата поща пристигнаха сватбените покани.

Тогава Майкъл, стигнал до отчаяние след дългото ходене напред-назад из стаята, се реши на
дръзка постъпка — той писа на Ръдърфорд, като го помоли за среща на следващия ден следобед.
По време на краткия телефонен разговор Ръдърфорд се съгласи, но за един ден по-късно. А до
сватбата оставаха само шест дни.

Трябваше да се срещнат в бара на хотел „Йена“. Майкъл знаеше какво ще му каже: „Виж какво,
Ръдърфорд, съзнаваш ли отговорността, която поемаш, като настояваш за сключването на този
брак? Съзнаваш ли каква жетва на мъки и разкаяние си подготвяш, като подтикваш едно момиче
да извърши нещо, което е в противоречие с инстинктите на сърцето й?“ Щеше да обясни, че
бариерата, която е съществувала между него и Каролайн, е била изкуствена и сега вече е
премахната, и щеше да поиска да поставят открито въпроса пред нея, преди да е станало
прекалено късно.

Ръдърфорд щеше да се ядоса, възможно беше и да му направи скандал, но Майкъл чувстваше,

че в момента се бори за живота си.

Завари Ръдърфорд да разговаря с един по-възрастен мъж, когото Майкъл беше срещал на няколко
от сватбените тържества.

— Видях какво се случи с повечето от приятелите ми — казваше Ръдърфорд — и реших, че това

не трябва да става с мен. Не е толкова трудно; ако вземеш едно разумно момиче и му разкажеш
как стоят нещата, ако се държиш както трябва и се отнасяш честно с нея, това е брак. Ако се
захванеш с измишльотини още в началото, ще се получи някоя от онези комбини — най-много
след пет години мъжът се измъква или пък жената го поглъща и се стига до обичайната
бъркотия.

— Точно така! — съгласи се ентусиазирано събеседникът му. — Хамилтън, момчето ми, ти си

прав…

Кръвта на Майкъл бавно кипна.

— Не ви ли идва наум — попита смело той, — че това ваше разбиране е излязло от мода преди
около сто години?

— Не, не е излязло — отвърна Ръдърфорд учтиво, но с нетърпение. — Разбиранията ми са не по-

малко съвременни от тези на останалите. Бих се оженил в самолет следващата събота, ако това
се харесва на момичето ми.

— Нямам предвид този вид съвременност. Не може да вземеш една чувствителна жена…

— Чувствителна? Жените не са чак толкова чувствителни. По-скоро мъжете като вас са

чувствителни, точно от такива като вас се възползват те — от всеотдайността, от добрината ви и
така нататък. Прочитат няколко книги, гледат някой и друг филм, понеже нямат какво друго да
правят, и после казват, че били направени от по-фин материал от нас и за да го докажат, навирват
глава и офейкват завинаги — чувствителни са колкото впрегатни коне.
— Каролайн обаче е чувствителна — изрече припряно Майкъл.

При тези думи другият мъж стана да си върви; когато спорът за сметката беше разрешен и
двамата останаха сами, Ръдърфорд се наклони към Майкъл, сякаш той му бе задал въпрос.

— Каролайн е повече от чувствителна — каза той. — Тя е разумна.

Войнственият му поглед срещна този на Майкъл и в очите му проблеснаха сиви огънчета.

— Това може би ще ви прозвучи малко грубо, мистър Кърли, но според мен обикновеният мъж в
днешно време направо си проси да бъде направен на маймуна от някоя жена, на която даже не й
прави удоволствие да го унижава до такава степен. Вече има ужасно малко мъже, които
притежават жените си, но аз възнамерявам да бъда един от тях.

Майкъл реши, че е време да върне разговора на конкретното положение.

— Съзнавате ли отговорността, която поемате?

— Разбира се — прекъсна го Ръдърфорд. — Не се плаша от отговорност. Аз ще взимам

решенията — справедливо, надявам се, но при всички случаи те ще бъдат окончателни.

— А ако започнете погрешно? — запита пламенно Майкъл. — А ако бракът ви не се основава на

взаимна любов?

— Струва ми се, че разбирам какво искате да кажете — отвърна Ръдърфорд все така любезно. —
И тъй като повдигнахте въпроса, позволете ми да ви кажа, че ако вие и Каролайн се бяхте
оженили, бракът ви нямаше да издържи повече от три години. Знаете ли на какво се е
основавала вашата любов? На съжаление. Съжалявали сте се един друг. Съжалението е немалко
удоволствие за повечето жени и за някои мъже, но според мен бракът трябва да се основава на
надеждата. — Той погледна часовника си и стана. — Имам среща с Каролайн. Не забравяйте, че
обещахте да дойдете вдругиден на ергенската вечеря.

Майкъл усети, че мигът му се изплъзва.

— В такъв случай личните чувства на Каролайн не ви интересуват? — попита разярено той.

— Каролайн е уморена и разстроена. Но тя има това, от което се нуждае, и то е най-главното.

— Себе си ли имате предвид? — попита невярващ Майкъл.

— Да.

— Мога ли да попитам от колко време тя се нуждае от вас?

— От около две години.

Преди Майкъл да успее да му отговори, той си беше тръгнал.

През следващите два дни Майкъл се намираше в бездна от безпомощност. Преследваше го

идеята, че е оставил нещо несвършено, което би развързало възела, стягащ още по-здраво
превръзката пред очите му. Телефонира на Каролайн, но тя твърдеше, че й било физически
невъзможно да се види с него до деня преди сватбата, за който ден го удостои c несигурна
уговорка. После отиде на ергенската вечеря отчасти защото се боеше да остане сам в хотела
вечерта и отчасти защото му се струваше, че с присъствието си на това събитие ще бъде някак си
по-близо до Каролайн и няма да я изпуска от очи.

Барът на хотел „Риц“ беше украсен за случая с френски и американски знаменца, а една от
стените бе покрита с огромно платно — предназначена за онези, които имаха намерение да
чупят чаши.

По време на първия коктейл, изпит на бара, имаше доста разлети чаши от немалко треперещи
ръце, но по-късно, с шампанското, се надигнаха вълни от смях и от време на време се
подхващаха песни.

Майкъл с учудване забеляза огромната разлика в самочувствието му, породена от новия смокинг,
от новия цилиндър и от новото му фино бельо; сега той изпитваше по-малко омраза към всички
тези хора заради тяхното богатство и самоувереност. За първи път, откакто бе завършил колежа,
той самият се почувства богат и уверен в себе си, почувства, че е част от всичко това, и даже се
включи в номера на грубия шегаджия Джонсън, според който трябваше да се появи изоставената
жена, в момента чакаща търпеливо в стаята от другата страна на коридора.

— Няма да го пресилваме чак толкова — каза Джонсън, — защото ми се струва, че и без това за
Хам денят е бил достатъчно тежък. Разбрахте ли, акциите на компанията „Фулман Ойл“ са
паднали с шестнайсет точки тази сутрин?

— Това ще му се отрази ли? — попита Майкъл, като се стараеше в гласа му да не проличи

интерес.

— Естествено. Той е вложил доста, той винаги и във всичко влага много. До този момент имаше
късмет; всъщност допреди един месец.

Чашите се пълнеха и изпразваха вече по-бързо, а мъжете започнаха да си викат един на друг през
тясната маса. Една група шафери се фотографираха пред бара и светкавицата проблесна сред
задушаващия дим в помещението.

— Сега е моментът — каза Джонсън. — Трябва да застанете до вратата и не забравяйте, че

двамата няма да я пускаме да влезе до момента, в който привлечем вниманието на всички.

Той излезе в коридора, а Майкъл послушно зачака до вратата. Минаха няколко минути. След това
Джонсън се появи отново със странен израз на лицето.

— Тука става нещо.

— Няма ли го момичето?

— Момичето си е там, но освен нея тук има още една жена, която никой не е викал. Иска да
види Хамилтън Ръдърфорд и както изглежда, си е наумила нещо.
Двамата излязоха в коридора. На един стол близо до вратата упорито седеше млада американка,
леко пийнала, но с решителен израз на лицето. Тя вдигна рязко главата си и ги изгледа.

— Е, ще му кажете ли? — попита тя. — Името ми е Марджори Колинс, той го знае. Дошла съм
отдалеч, тъй че искам да го видя веднага, иначе ще вдигна такъв скандал, какъвто не сте и
сънували. — Тя се изправи несигурно на крака.

— Идете да кажете на Хам — прошепна Джонсън на Майкъл. — Може би ще е най-добре да

излезе. Аз ще я задържа тук.

Майкъл се върна на масата, наведе се близо до ухото на Ръдърфорд и му прошепна със зловещ
глас:

— Някакво момиче навън на име Марджори Колинс казва, че иска да ви види. Изглежда, че
смята да направи скандал.

Хамилтън Ръдърфорд примигна и отвори уста; после устните му бавно се събраха в права линия
и той каза твърдо:

— Моля ви да я задържите. И да пратите главния барман при мен.

Майкъл съобщи на бармана, след което, без да се връща на масата, тихо помоли за палтото и
шапката си. Излезе отново в коридора, мина край Джонсън и момичето, без да каже нито дума, и
тръгна по Рю Камбон. Взе такси и даде адреса на хотела на Каролайн.

Сега мястото му беше до нея. Не за да й донесе лоши новини, а просто да бъде до нея, когато
картоненият палат се срути над главата й.

Ръдърфорд му бе намекнал, че е слаб — е, той беше достатъчно силен, за да не се откаже от

момичето, което обича, без да се възползва от всички възможности в рамките на честта. Ако се
отдръпнеше от Ръдърфорд, Каролайн щеше да намери него до себе си.

Тя беше в стаята си; учуди се от обаждането му, но беше все още облечена и каза, че ще слезе
веднага. Скоро тя се появи в официална рокля, като държеше две сини телеграми в ръка. Двамата
седнаха в безлюдното фоайе.

— Но, Майкъл, нима вечерята свърши?

— Исках да те видя, затова излязох.

— Радвам се. — Гласът й беше приятелски, но не развълнуван. — Защото позвъних в хотела ти,
тъй като целия ден утре ще бъда на проби и репетиции. В края на краищата ще можем да
разговаряме сега.

— Ти си уморена — предположи той. — Може би не биваше да идвам.

— Не. Чаках Хамилтън. Телеграмите може би са важни. Каза ми, че можел да отиде някъде,
което може да означава и за няколко часа, затова се радвам, че има с кого да разговарям.
Майкъл трепна от безразличието в последните й думи.

— Не те ли интересува кога се връща той?

— Разбира се, че ме интересува — каза тя, като се засмя, — но не мога да му кажа нищо, нали?

— Защо да не можеш?

— Не мога да започна да му казвам какво може и какво не може да прави.

— Защо не можеш?

— Не би го търпял.

— Изглежда, че има нужда просто от домашна прислужница — каза с ирония Майкъл.

— Разкажи ми за плановете си, Майкъл — изрече бързо тя.

— Моите планове? Не виждам никакво бъдеше след другиден. Единствените реални планове,
които имах, бяха да те обичам.

Очите им се срещнаха плахо и в нейните видя погледа, който познаваше така добре. Думите му
бликнаха бързо направо от сърцето му:

— Позволи ми да ти кажа още веднъж колко силно те обичах, без да се колебая нито за миг, без
да помисля дори за друго момиче. И сега, като си помисля за всичките години, които ме очакват
без теб, без никаква надежда, Каролайн, скъпа, не ми се живее. Постоянно сънувах нашия дом,
децата ни, как те прегръщам и докосвам лицето, косата, ръцете ти, които някога бяха мои, и сега
просто не мога да се събудя.

Каролайн плачеше тихо:

— Горкият Майкъл… горкият Майкъл.

Тя протегна ръка и пръстите й докоснаха ревера на смокинга му.

— Миналата вечер ми беше толкова мъчно за теб. Изглеждаше толкова слаб и като че ли се
нуждаеше от нов костюм и от някой, който да се грижи за теб. — Тя подсмръкна и се вгледа по-
добре в сакото му. — А, Майкъл, но ти имаш нов костюм! И нов цилиндър! О, Майкъл, колко си
шик! — Тя се разсмя, неочаквано развеселена, независимо от сълзите си. — Сигурно си получил
наследство, Майкъл, никога не съм те виждала така издокаран.

За миг при тази нейна реакция той намрази новите си дрехи.

— Получих наследство — каза той. — Дядо ми ми остави около четвърт милион долара.

— О, Майкъл — извика тя, — това е страшно хубаво! Не мога да изкажа колко се радвам. Винаги
съм мислила, че ти си от хората, които просто трябва да имат пари.
— Да, само че прекалено късно, за да промени нещата.

Въртящата се врата откъм улицата простена и във фоайето влезе Хамилтън Ръдърфорд. Лицето
му беше зачервено, а погледът му — неспокоен и нервен.

— Здравей, скъпа, здравейте, мистър Кърли. — Той се наведе и целуна Каролайн. — Излязох за
минутка, за да видя дали нямам телеграми. Виждам, че си ги взела. — Като ги пое от нея, той
каза на Кърли: — Онази история в бара беше много странна, нали? Особено след като разбрах,
че някой от вас бил подготвил подобна шега. — Той отвори едната от телеграмите, после я сгъна
и се обърна към Каролайн с раздвоеното изражение на човек, който мисли за две неща
едновременно.

— Появи се едно момиче, което не бях виждал две години — каза той. — Оказа се някакво
глупаво изнудване, тъй като никога не съм имал никакви задължения към нея.

— Какво стана?

— За десет минути главният барман доведе един полицай и въпросът се разреши в коридора. В
сравнение с френските закони за изнудване нашите изглеждат като мило пожелание и доколкото
разбрах, сплашиха я така, че ще го помни. Но аз реших, че ще е по-разумно да ти кажа.

— Да не би да намеквате, че съм й казал нещо! — попита рязко Майкъл.

— Не — отвърна спокойно Ръдърфорд. — Не, вие сте дошли просто, за да бъдете до нея. И след
като сте тук, ще ви съобщя някои новини, които ще ви бъдат още по-интересни.

Той му подаде едната от телеграмите и отвори другата.

— Тя е кодирана — каза Майкъл.

— Тази също. Но през последната седмица ми се наложи да науча доста добре всички думи.
Двете телеграми означават, че ще трябва да започна живота си отначало.

Майкъл забеляза как лицето на Каролайн леко пребледня, но тя продължи да седи неподвижно.

— Беше грешка, а аз се придържах към нея прекалено дълго — продължи Ръдърфорд. — Както
виждате, аз не съм чак такъв късметлия, мистър Кърли. Между другото разбрах, че сте получили
наследство.

— Да — отвърна Майкъл.

— Така значи. — Ръдърфорд се обърна към Каролайн. — Ти разбираш, скъпа, че аз не се

шегувам, нито преувеличавам. Изгубих всичко почти до стотинка и започвам живота си от нула.

Два чифта очи я гледаха — на Ръдърфорд бяха спокойни и не молещи. На Майкъл — жадни,
трагични, умоляващи. Само след миг тя скочи от стола си и като извика леко, се хвърли в
прегръдките на Ръдърфорд.

— О, скъпи — каза тя, — какво значение има? Така е по-добре, така ми харесва повече, честна
дума! Искам да започнем така, искам го! О, моля те, даже и за миг не бива да се тревожиш, нито
да бъдеш тъжен!

— Добре, скъпа — каза Ръдърфорд. Той погали нежно с длан косата й, после свали ръката си от
рамото й.

— Обещах да се върна при останалите за още един час — додаде той. — Затова ще ти кажа „лека
нощ“, искам да си легнеш веднага и да се наспиш добре. Лека нощ, мистър Кърли. Извинете, че
ви занимах с тези финансови въпроси.

Но Майкъл вече беше взел шапката и бастуна си.

— Ще дойда с вас — каза той.

 III

Сутринта беше прекрасна. Майкъл не бе получил редингота си и затова се почувства малко
неловко, когато мина край фотоапаратите и кинокамерите пред малката църква на Авеню Жорж
V.

Църквата беше толкова чистичка и новичка, че изглеждаше непростимо да не си подходящо

облечен и Майкъл, блед и разтреперан след безсънната нощ, реши да застане отзад. От мястото
си той наблюдаваше гърба на Хамилтън Ръдърфорд и обвития в дантела и воал гръб на Джордж
Пакмън, който изглеждаше нестабилен, сякаш имаше нужда да се облегне на младоженката и
младоженеца.

Церемонията продължи дълго под разноцветните флагчета и знамена, под дебелите снопове
юнска светлина, струяща през тесните прозорци върху добре облечените хора.

Когато процесията начело с младоженката и младоженеца тръгна по пътеката, Майкъл осъзна

разтревожен, че е застанал точно там, където всички щяха да изоставят парадната си
церемониалност, ще започнат да се държат непринудено и ще го заговарят.

Така и стана. Първи го заговориха Ръдърфорд и Каролайн; Ръдърфорд — мрачен от

напрежението по време на венчавката, а Каролайн — по-красива от всеки друг път, носеща се
плавно между роднини и приятели от младежките дни, през своето минало към бъдещето в
окъпаната от светлина врата.

Майкъл успя да промълви: „Красиво, просто красиво“, след което минаха други и го заговориха
— старата мисис Денди, която, вдигнала се от болничното легло, изглеждаше изключително
добре или по-скоро се държеше така, както можеше да се държи само една фина възрастна дама
като нея; бащата и майката на Ръдърфорд, разведени от десет години, но вървящи един до друг
така, сякаш бяха родени един за друг, горди. След това сестрите на Каролайн заедно със
съпрузите си и малките й племенници, облечени в итънски костюмчета[9], а след тях — дълга
върволица и всички заговаряха Майкъл, защото беше застанал като парализиран точно там,
където шествието се разпръсваше.

Той се чудеше какво щеше да стане сега. Бяха разпратени покани за прием в хотел „Жорж V“ —
което си е право, доста скъпо заведение. Щеше ли Ръдърфорд да се опита да издържи и на това
след съкрушителните телеграми? Очевидно, защото шествието вървеше натам в юнския
предобед по трима и по четирима. На ъгъла дългите рокли на момичетата се развяваха в
различни цветове на вятъра. Момичетата отново бяха станали въздушни, движещи се цветя;
такива прекрасни рокли, потрепващи от слънчевия обеден вятър.

Майкъл имаше нужда от нещо за пиене; нямаше да може да понесе тази редица от посрещачи,
без да пийне нещо. Той се шмугна в една от страничните врати на хотела и попита за бара, при
което един служител го поведе по половин километрови американски на вид нови коридори.
Но как стана тъй?… Барът беше пълен. Имаше десет… петнайсет мъже и две… четири
момичета, всички от сватбата и всички изпитали нужда от нещо за пиене. Предлагаха се
коктейли и шампанско — коктейлите и шампанското на Ръдърфорд, както стана ясно, тъй като
той беше ангажирал целия бар с балната зала и двата големи салона за приеми и всички стълби,
водещи нагоре и надолу, и прозорците, които гледаха над целия Париж. Не след дълго Майкъл се
присъедини към дългата редица пред шпалира от посрещачи. Сред „Толкова красива сватба“,
„Мила моя, ти беше просто прекрасна“ и „Ти си щастливец, Ръдърфорд“ той премина между тях.
Когато стигна до Каролайн, тя направи крачка напред и го целуна по устните, но той не
почувства допира — целувката беше нереална и той продължи нататък, отдалечи се. Старата
мисис Денди, която винаги го бе харесвала, задържа ръката му за минутка и му поблагодари за
цветята, които й бе изпратил, когато бе разбрал, че е болна.

— Съжалявам много, че не ви писах, нали знаеше, ние старите жени сме благодарни за…

Цветята, фактът, че не беше писала, сватбата — Майкъл разбра, че в момента всичко това имаше
едно и също относително значение за нея — тя бе оженила вече пет от децата си и бе видяла как
два от браковете се разпадат и тази сцена, толкова вълнуваща и така смущаваща за Майкъл, за
нея явно представляваше познат спектакъл, в който и преди бе изпълнявала същата роля.

На малките масички вече сервираха студен обяд и шампанско, а в празната бална зала свиреше
оркестър. Майкъл седна до Джеби Уест — той все още се притесняваше, че не е с редингот, но
сега вече забеляза, че не е единствен, и се почувства по-добре.

— Нали Каролайн беше божествена? — каза Джеби Уест. — Беше така спокойна. Тази сутрин я
попитах дали не се страхува малко, като прави тази смела стъпка. А тя ми каза: „Защо трябва да
се страхувам? Цели две години тичам подир него и сега съм просто щастлива, това е всичко.“

— Сигурно е вярно — каза тъжно Майкъл.

— Кое?

— Това, което току-що каза.

Беше пронизан, но за негово щастие не усещаше раната.

Той покани Джеби на танц. Бащата и майката на Ръдърфорд танцуваха заедно на дансинга.

— Това ме кара да се натъжавам — каза тя. — Тези двамата не са се срещали от години, всеки
един се е оженил повторно, а тя отново се е развела. Посрещнала го на гарата, когато пристигнал
за сватбата на Каролайн, и го поканила да се настани в дома й на Авеню дю Боа заедно с още
много други хора, съвсем почтено, но той се страхувал, че жена му може да разбере и да й стане
неприятно, затова отишъл на хотел. Не мислиш ли, че това е някак тъжно?

Около час по-късно Майкъл внезапно осъзна, че е станало следобед. В един от ъглите на балната
зала бяха подредени декори като на сцена при снимане на филм и фотографите правеха
официални снимки на роднините на младоженците. Роднините, застанали като мъртъвци и
бледи като восък под ярките прожектори, изглеждаха в очите на танцуващите в полумрака на
балната зала като комичните или зловещите картини, които човек вижда в старите мелници по
увеселителните паркове.

След като роднините се фотографираха, застана групата на шаферите, после шаферките,

семействата, децата. По-късно Каролайн, оживена и развълнувана, отдавна отхвърлила
тържествеността, подсказвана от дългата й рокля и огромния букет, дойде и дръпна Майкъл от
дансинга.

— Сега ще се снимаме само стари приятели. — Гласът й казваше, че това ще бъде най-хубавото и
най-скъпото нещо. — Елате тук, Джеби, Джордж — не ти, Хамилтън, само старите ми приятели
— Сали…

Малко по-късно всичко, което бе останало от церемониалността, изчезна напълно и часовете се

понесоха леко по бурния поток от шампанско. Според съвременния обичай Хамилтън
Ръдърфорд седна на масата, като прегърна една от старите си приятелки и уведоми гостите, сред
които имаше немалко смаяни, но и възхитени европейци, че тържеството всъщност не е към
края си; след полунощ щяха да продължат в ресторант „Зели“. Майкъл видя как мисис Денди,
която не беше напълно оздравяла, става да си ходи и как учтиви групички непрекъснато я
задържат; той каза това на една от дъщерите й, която веднага откъсна насила майка си от тях и
повика колата й. След като направи това, Майкъл се почувства много внимателен и горд и изпи
много шампанско.

— Смайващо е — с възхищение му говореше Джордж Пакмън. — Това шоу ще струва на Хам

около пет хиляди долара и доколкото разбрах, това май са последните му пари. Но отказа ли
поне една бутилка шампанско или едно цвете? Не и той! Бива си го това момче. Знаеш ли, че
десет минути преди сватбата тази сутрин Т. Г. Ванс му е предложил работа със заплата петдесет
хиляди долара годишно. След една година той отново ще бъде сред милионерите.

Разговорът беше прекъснат от предложението да вдигнат Ръдърфорд на ръце и да го изнесат —

идея, която шест души веднага осъществиха, а после помахаха за сбогом на младоженците в
следобедното слънце. Но трябва да имаше някаква грешка, защото само пет минути след това
Майкъл видя младоженката и младоженеца да слизат по стълбите към рецепцията, вдигнали
високо и предизвикателно чаши шампанско.

„Ето така живеем ние — помисли си той. — Щедро, интересно, свободно, както при старото
гостоприемство на Вирджиния, но сега вече с по-бърза скорост, подобно на телеграф.“

Застанал, без да се стеснява, в средата на залата, за да види кой е американският посланик,

Майкъл в почуда осъзна, че от няколко часа изобщо не се беше сещал за Каролайн. Той се огледа
с известна тревога и я видя в другия край на салона, усмихната и млада, сияеща от щастие. Видя
и Ръдърфорд до нея, който я гледаше така, като че ли не можеше да откъсне очи, и докато ги
наблюдаваше, те сякаш се отдалечиха, точно както му се искаше да стане в онзи ден на Рю дьо
Кастилионе, отдалечиха се и избледняха в собствените си радости и неволи, в годините, които
щяха да си вземат дължимото от гордостта на Ръдърфорд и от младата, вълнуваща красота на
Каролайн, избледняха далеч от погледа му така, че той почти не ги виждаше, сякаш бяха
забулени в някакъв облак, подобен на разкошната й бяла рокля.

Майкъл беше излекуван. Тържествената церемония със своята пищност и веселие бе един вид
ново жизнено начало, в което даже и съжалението му не можеше да ги настигне. Внезапно
цялата мъка у него се стопи и светът се възроди от младостта и щастието, които го заобикаляха
отвсякъде, изобилни като слънчевата светлина. Докато отиваше да се сбогува с Хамилтън и
Каролайн Ръдърфорд, той се опитваше да си спомни на коя от шаферките бе предложил да
вечерят заедно.

1930

 БЕКАСИТЕ
Ги Дьо Мопасан

Питате ме, драга приятелко, защо не се връщам в Париж; учудвате се и почти ми се сърдите за
това. Причината, която ще ви изтъкна, вероятно ще ви възмути — нима може ловец да се върне в
Париж тъкмо тогава, когато прелитат бекасите?

Естествено, аз разбирам и дори обичам градския живот, ограничен в стаята и по улиците, но

предпочитам волния, суров есенен живот на ловеца.

Когато съм в Париж, имам чувството, че никога не съм навън, тъй като всъщност улиците
представляват големи обществени зали, само че без покрив. Нима човек може да каже, че е
излязъл на чист въздух, когато се намира между две стени и се разхожда по дървена или каменна
настилка, погледът му е ограничен отвсякъде от здания и никъде не вижда нито зеленина, нито
простора на полята и горите? Хиляди минувачи ви бутат, блъскат, поздравяват и говорят; а
обстоятелството, че когато вали, върху чадъра се излива вода, е съвсем недостатъчно, за да
създаде в мен впечатление, усещане, че съм сред природата.

Докато тук аз възприемам съвсем ясно и с наслада разликата между затворения живот и живота
на открито… Но съвсем не за това искам да ви говоря…

И така, бекасите прелитат.

Трябва да ви кажа, че живея в голяма нормандска къща, която се намира край малка рекичка
сред една долина и че ходя почти всеки ден на лов.

През останалите дни чета; и при това чета неща, за които парижаните не отделят никакво време,
за да ги опознаят — това са много сериозни, много задълбочени и много интересни неща,
написани от един смел и гениален чужденец, прекарал целия си живот да изучава един и същи
въпрос и да наблюдава едни и същи явления, свидетелстващи за влиянието на функциите на
нашите органи върху ума ни.

Но аз искам да ви говоря за бекасите. Моите двама приятели, братята д’Оржмол, и аз прекарваме

целия ловен сезон тук в очакване на първите студове. След това, щом всичко замръзне,
заминаваме за техния чифлик в Каньото, близо до Фекан, защото там има прелестна горичка,
божествена горичка, в която се установяват всички прелитащи бекаси.

Познавате семейство д’Оржмол — тези двама великани, двама древни нормандци, двама самци
от старата, могъща раса на завоевателите, която нахлу във Франция, завладя и задържа за себе си
Англия, настани се по всички брегове на Стария свят, издигна градове навсякъде, премина като
вълна над Сицилия, създавайки там удивително изкуство, би всички крале, разграби най-гордите
градове, оплете папите в собствените им попски интриги и ги изигра, оказвайки се по-лукава от
тези италиански първосвещеници, а най-вече — остави деца из всички постели по света.
Д’Оржмол са двама нормандци от най-добра марка; всичко у тях е нормандско — гласът,
произношението, разсъжденията, русите коси и сините като морето очи.
Когато сме заедно, говорим помежду си на местното наречие, живеем, мислим и действаме като
нормандци, превръщаме се в нормандски земевладелци и ставаме по селяни и от самите наши
чифликчии.

И тъй, от петнадесет дни насам очаквахме бекасите.

Всяка сутрин по-големият брат Симон ми казваше:

— Ха, ето че вятърът задуха откъм изток, скоро всичко ще замръзне. След два дни ще
пристигнат.

По-младият, Гаспар, който обича да говори по-определено, очакваше да настъпи застудяването и

тогава да го възвести.

И ето че миналия четвъртък той влезе в стаята ми още призори и изкрещя:

— Готово — земята е цялата побеляла. Още два такива дни и тръгваме за Каньото.

И наистина два дни по-късно тръгнахме за Каньото. Сигурно бихте се смели, ако можехте да ни
видите отнякъде. Пътувахме в една странна ловна кола, „построена“ някога по нареждане на
баща ми. „Построявам“ е единствената дума, която мога да употребя, когато говоря за този
пътуващ паметник или по-скоро за това земетресение на колела. В нея има всичко: сандъци за
хранителни припаси, сандъци за оръжието, сандъци за куфарите, сандъци с решетки за кучетата.
Всичко е под покрива, с изключение на хората, които стоят накацали по седалки с перила,
високи колкото триетажна къща, и носени от четири гигантски колела. Всеки стига догоре,
както може, служи си с ръце и крака, а при случай дори и със зъби, тъй като никаква стълбичка
не улеснява достъпа към върха на тази постройка.

И тъй, двамата д’Оржмол и аз се изкачваме по тази планина, навлечени в лапландски одеяния.

Облечени сме в овчи кожуси, над панталоните сме обули огромни вълнени чорапи, а върху тях
сме сложили и гетри. Шапките ни са от черна кожа, а ръкавиците ни от бяла.

Когато най-сетне се настанихме, моят слуга Жан ни подхвърли трите пинчера — Пиф, Паф и
Мусташ. Пиф е на Симон, Паф — на Гаспар; а Мусташ — мой. Те приличат на малки крокодили,
покрити с косми. Дълги са, ниски, извити, с криви крака и са толкова космати, че изглеждат като
малки жълти храсти. Черните им очи едва се забелязват изпод надвисналите вежди, а белите им
зъби са закрити от брадите им. Никога не ги затваряме в пътуващите кучешки къщурки на колата.
Всеки от нас поставя кучето си под собствените си крака, за да се топли.

И ето ни на път, раздрусани страхотно. Беше мразовито, много мразовито. Чувствахме се

доволни. Пристигнахме към пет часа. Чифликчията, чичо Пико, ни чакаше пред вратата. Той
също е здравеняк — не е висок, но е пълен, набит, як като булдог, хитър като лисица, винаги
усмихнат, винаги доволен и способен да превръща всичко в пари.

Сезонът на бекасите е голям празник за него.

Чифликът е стара просторна постройка сред двор, изпълнен с ябълкови дървета и обграден от
четири реда буки, които през цялата година воюват с морския вятър.
Влизаме в кухнята, където в наша чест пламти хубав огън.

Нашата маса е поставена точно срещу високото огнище, където над ярките пламъци се пече и се
върти на ръжена голяма птица, чиято тлъстина капе в една пръстена паница.

Чифликчийката идва да ни поздрави. Тя е висока, мълчалива и много учтива жена, изцяло

погълната от грижите за домакинството, с глава, пълна със сметки и цифри — цени на зърнени
храни, на домашни птици, на овце, на говеда. Тя е жена, обичаща реда, стегната и строга, и се
ползва с голямо уважение в околността.

В дъното на помещението се намира голяма маса, около която след малко ще насядат всякакъв
вид ратаи — каруцари, орачи, коняри, слугини, овчари; всички тези хора ще ядат мълчаливо под
зоркото око на стопанката и ще ни гледат как вечеряме с чичо Пико, който ще разказва разни
шеги, за да ни разсмее. След това, когато всички работници се нахранят, госпожа Пико ще хапне
набързо, седнала сама на края на масата, скромната си вечеря, надзиравайки същевременно
слугинята.

В обикновени дни тя се храни заедно с всички.

Ние тримата, д’Оржмол и аз, лягаме да спим заедно в бяла, съвсем гола, варосана стая, където
има само три легла, три стола и три легена.

Гаспар се събужда винаги пръв и изсвирва с ловния рог оглушителна утринна заря. За половин
час всички сме готови и тръгваме заедно с чичо Пико, който ловува с нас.

Чичо Пико е по-разположен към мен, отколкото към своите господари. Защо ли? Вероятно
защото не съм му господар. И тъй, ние двамата навлизаме в гората отдясно, а двамата братя ще
атакуват отляво. Симон е поел командването на кучетата, които тегли след себе си, вързани и
трите заедно с една връв.

Да, ние сме тръгнали на лов не за бекаси, а за зайци. Убедени сме, че бекасите не трябва да се
търсят, а да се намерят. Натъкваш се на тях и ги застрелваш, това е всичко. Когато си поставиш за
цел да ги намериш, никога не успяваш да ги откриеш. Колко приятно и интересно е наистина да
чуеш в свежия утринен въздух краткия гърмеж на пушката, а след това гръмкия рев на Гаспар,
който изпълва цялото пространство: „Бекас! Остана на място!“

Но аз съм хитрец. Когато убия някой бекас, извиквам: „Заек!“, и тържеството ми е двойно по-
голямо, когато на обед започнем да вадим дивеча от ловните чанти.

И тъй, ето ни чичо Пико и мене в малката горичка, където мъртвите листа падат с нежно и
непрекъснато шумолене — сухо и малко тъжно шумолене. Студено е — тънкият студ щипе очите,
носа и ушите; той е напудрил с лек бял мъх връхчетата на тревите и черната пръст на разораните
нивя. Но под дебелия овчи кожух човек усеща топлина по цялото си тяло. Слънцето блести
весело на синьото небе; то не топли никак, но е весело. Приятно е да се ходи на лов в гората през
свежите зимни утрини.

Там някъде едно от кучетата звънко залайва. Това е Пиф. Познавам тънкия му глас. След това
нищо. Но ето нов лай — Паф на свой ред джафка. Какво прави Мусташ? А! Ето и той започва да
пищи като кокошка, която колят. Вдигнали са заек. Внимание, чичо Пико!

Кучетата се отдалечават, приближават се, отново се разпръсват, после пак се връщат; ние
следваме техните неочаквани зигзаги, тичайки по тесните пътеки, винаги нащрек, с пръст върху
спусъка на пушката.

Те се връщат към полето, връщаме се и ние. Изведнъж някакво сиво петно, някаква сянка
прекосява пътеката. Вдигам пушката и стрелям. Лекият дим се извисява в синия въздух и върху
тревата забелязвам снопче бели косми, което мърда. Тогава изкрещявам с всички сили: „Заек,
заек! Остана на място!“ И го показвам на трите кучета, на трите космати крокодили, които ме
поздравяват, като въртят опашки, а след това поемат отново, за да търсят друг.

Чичо Пико ме беше настигнал. Мусташ отново заджафка. Чифликчията каза:

— Това може да излезе някой голям заек, да отидем в окрайнините на гората.

Но тъкмо когато излизах от гората, забелязах на около десет крачки от мен, застанал прав,
загърнат в огромното си жълтеникаво наметало, с вълнена шапка на глава и вечно плетейки
чорапи, както правят пастирите по нас, овчаря на чичо Пико, немия Гарган. Казах му, както беше
прието:

— Добър ден, овчарю!

Той вдигна ръка за поздрав, при все че не беше чул гласа ми — беше обаче забелязал движението
на устните ми.

Познавах този овчар от петнадесет години насам. От петнадесет години го виждах всяка есен да
стои край или сред някоя нива, да стои неподвижно — само ръцете му плетяха непрекъснато.
Стадото му го следваше като глутница и му се подчиняваше само от един поглед.

Чичо Пико стисна лакътя ми:

— Знаете ли, че овчарят уби жена си?

Останах изумен:

— Гарган ли? Глухонемият?

— Да, миналата зима; и го съдиха в Руан. Ще ви разправя тази история.

И той ме замъкна отново в горичката, защото овчарят умееше да улавя думите от устата на
господаря си така добре, сякаш ги чуваше. Той разбираше само него; когато беше пред чичо
Пико, не беше вече глух; а господарят му, от своя страна, отгатваше напълно като магьосник
смисъла на пантомимата — всяко движение на неговите пръсти, всяка гримаса на лицето му и
всяко изражение на очите му.

Ето простата му история, мрачна история из хрониката на произшествията, каквито понякога се

случват в полето.
Гарган бил син на мергелчик, един от онези хора, които работят в каменоломните, където се
добива мергел, особеният, мек, бял и разтапящ се камък, с който наторяват почвата. Глухоням по
рождение, още от дете го изпратили да пасе кравите по канавките край пътищата.

След това го прибрал бащата на чичо Пико и той станал овчар на чифлика. Беше отличен овчар,
предан и честен, и умееше да намести навехнат крак или ръка, при все че никой не го беше учил
на това.

Когато Пико станал на свой ред стопанин на чифлика, Гарган бил тридесетгодишен, но
изглеждал четиридесетгодишен. Беше висок, слаб и имаше брада, истинска библейска брада.

И тъй, около това време умряла госпожа Мартел — много бедна местна женица, която оставила
петнадесетгодишно девойче, наричано от всички Капката заради прекалената му любов към
ракията.

Пико прибрал тази голтачка и й възложил да върши някои дребни работи, без да й плаща нищо за
труда, само срещу храната. Тя спяла на хармана, в обора или в конюшнята, върху сламата или на
торището, въобще дето се случи, защото никой не дава постеля на такива босяци. Спяла значи
където и да е и с когото и да е, ту с каруцари, ту с коняри. Но случило се тъй, че се събрала и с
глухия и започнала да върши това постоянно. Какво свързало тези двама клетници?

Как са се разбрали помежду си? Познавал ли е той, който никога не бе разменил дума с никого,
друга някоя жена преди тази скитница по хамбарите? Дали самата тя, тази Ева от торището, го
бе потърсила в подвижната му колиба и го бе съблазнила край някой път? Не се знае. Узнали
само един ден, че живеят като мъж и жена.

Никой не се изненадал. А Пико дори намерил тази връзка напълно естествена.

Но ето че свещеникът се научил за този неосветен от църквата брачен съюз и се разсърдил.

Упрекнал госпожа Пико, позовал се на съвестта й, заплашил я с някакво тайнствено божие

наказание. Какво трябвало да се направи? Въпросът бил уреден много просто — решили да ги
оженят и в църквата, и в кметството. Те не притежавали нищо, ни единият, ни другият — той
нямал дори здрави гащи на себе си, а тя — нито една пола без кръпки. И тъй, нищо не пречело
да се изпълни повелята на закона и на религията. Свързали ги набързо пред кмета и пред
свещеника и всички сметнали, че работата се е уредила от добре по-добре.

Но ето че скоро в цялата околност станало най-забавното нещо да слагат рога на горкия Гарган
(простете ми за грозния израз). Преди овчарят да се ожени за Капката, никой и не помислял
дори да спи с нея, но сега всеки искал да се вреди, ей тъй — за смях. И тъй, зад гърба на съпруга
й, само за чашка ракия, всеки постигал желаното. Тази история се разчула до такава степен из
цялата околия, че дори от Годервил дошли от любопитство някакви господа.

Само за половин литър Капката им давала представление с когото и да е, където и да е — в

някой трап, зад някоя стена, докато в същото това време можело да се види, на стотина крачки
по-нататък, неподвижният силует на Гарган, който, следван от блеещото си стадо, все тъй плетял
своя чорап. Във всички местни кафенета хората се смеели до припадък от тази история; вечерта
край огнището се говорело само за това, а когато селяните се срещали на пътя, задавали си един
на друг въпроса: „Дал ли си капка на Капката?“ Всички знаели какво ще рече това.

Овчарят сякаш нищо не забелязвал. Но веднъж Поаро, един момък от Сасвил, повикал със знак
жената на Гарган над една купа сено, като й показал пълна бутилка. Тя разбрала и се затичала
засмяна към него; обаче едва били почнали престъпното си дело, и изведнъж овчарят връхлетял
върху тях като из облаците. Поаро побягнал на куц крак, влачейки след себе си гащите си, а в
това време глухият ревял като звяр и стискал жена си за гърлото.

Хората, които работели из полето, се притекли, но било много късно — езикът й бил почернял,
очите й били изскочили из орбитите си, а от носа й течала кръв. Тя била мъртва.

Руанският съд съдил овчарят. Тъй като бил ням, Пико служел за преводач. Подробностите на
делото забавлявали много публиката. Но чифликчията мислел само за едно — овчарят му да бъде
оправдан; и той много хитро подвел работата.

Разказал най-напред цялата история на глухия и неговата женитба; след това, като стигнал до
престъплението, започнал сам да разпитва убиеца.

Всички присъстващи мълчали.

Пико произнесъл бавно:

— Знаеше ли ти, че тя те мами?

И същевременно изразявал въпроса и с очи.

Овчарят отвърнал „не“ с глава.

— Ти на сеното ли лежеше, когато ги хвана?

И направил жест на човек, който вижда нещо отвратително.

Гарган отвърнал „да“ с глава.

Тогава чифликчията, като подражавал движенията на кмет, който извършва граждански брак, и
на свещеник, който свързва в името на бога, запитал своя слуга дали е убил жена си, защото е
била свързана с него пред хората и пред небето.

Овчарят кимнал „да“ с глава.

Пико му казал:

— Хайде, покажи сега как стана всичко.

Тогава глухият представил с мимики цялата сцена. Показал как спял в купата сено, как се
събудил, защото усетил, че сеното мърда, как погледнал съвсем тихичко и как видял всичко.

Той се изправил между двамата стражари и изведнъж започнал да подражава неприличните

движения на прегръщащата се пред очите му престъпна двойка.
Гръмък смях избухнал в залата, но изведнъж рязко секнал, защото овчарят, гледайки диво и
движейки челюстта и голямата си брада, сякаш захапвал нещо, с протегнати напред ръце и
издадена глава, изобразявал страшните действия на убиец, който души човек.

Той ревял диво и до такава степен бил обезумял от ярост — сякаш мислел, че все още стиска
жена си за гърлото, — че стражарите се принудили да го хванат и да го накарат да седне, за да се
успокои.

Силна тръпка на ужас преминала всред присъстващите. Тогава чичо Пико поставил ръка върху
рамото на своя слуга и казал просто:

— Този човек има чувство за чест.

Овчарят бил оправдан.

* * *

А що се отнася до мен, драга приятелко, аз слушах с голямо вълнение края на тази история,
която ви разказах с доста груби изрази, за да не изменя никак разказа на чифликчията, когато
сред гората се раздаде изстрел и страшният глас на Гаспар разтърси въздуха като оръдеен
гърмеж:

— Бекас! Остана на място!

Ето как прекарвам времето си — в дебнене на прелитащи бекаси, докато вие отивате в
Булонската гора, за да видите парада на новите зимни тоалети.

notes
Малинови нощи – Сборник

O.Henry, James Joyce, Mark Twain, Oscar Wilde,

Francis Scott Key Fitzgerald, Guy de Maupassant

Превод: Тодор Вълчев – О‘Хенри

Асен Христофоров – Джемс Джойс

Нели Доспевска – Марк Твен

Сидер Флорин – Оскар Уайлд

Пепа Дочева – Ф.С. Фицджералд

Георги Куфов – Ги дьо Мопасан

Корица: Мила Лозанова, 2016

Съставител: Smart Books (2016)

1

Меласа — тъмен гъст сироп, остатъчен продукт от производството на захар от захарна тръстика.
— Б. ред.
2

Юна — типично ирландско име. В случая се подразбира жена с буен характер. — Б. ред.
3

Повод за разказа е интервюто, което 22-годишният Джойс взима от френския автомобилен

състезател Анри Фурние. — Б. ред.
4

Бащата е поддръжник на движението за самоуправление на Ирландия. — Б. ред.

5

Мадригал е вокална музикална композиция за четири до шест гласа. — Б. ред.

6

Весела песен от времето на Френската революция, която често се пее с импровизирани думи. —
Б. ред.
7

Фут — британска имперска мерна единица за дължина или разстояние. Един фут е равен на
30,48 см. — Б. ред.
8

Гарънти Тръст, Морган енд Къмпани, Нашънъл Сити — крупни американски банки с филиали в
Париж. — Б. ред.
9

Итънски костюмчета — костюми за момчета с късо сако, стигащо до талията (по униформата на
учениците в Итън и някои други привилегировани частни училища). — Б. ред.
МАЛИНОВИ НОЩИ О‘Хенри, Джемс Джойс, Марк Твен, Оскар Уайлд, Франсис Скот
Фицджералд, Ги дьо Мопасан

Палачинки по пимиенски О‘Хенри

Третият продукт О‘Хенри

След състезанието[3] Джеймс Джойс

Банкнота от един милион лири Марк Твен

Дневникът на Ева Марк Твен

Откъс от дневника на Адам Марк Твен

След грехопадението Марк Твен

Сфинкс без загадка Ескиз Оскар Уайлд

Сватбеното тържество Франсис Скот Фицджералд

II

III

Бекасите Ги Дьо Мопасан

Инфо