2. Музикален анализ, 3. Музикални жанрове, 4.жанр-форма, жанр-стил, 5.

Музикална форма, 6. Предпоставки за изменение на формата, 7. Система на

изразните средства, 8. Мелодия и форма, 9.интонация, 10.Хармония, 11.
Ритъм и метрум, 12. Тембър, темпо, фактура, 13. Формообразуващи
принципи-повторение, вариантност, 14. Развитие, разработка, 15.
Функционалност на частите, 16. Преход, допълнение, заключение, кода, 17.
Музикална тема, 18.музикален синтаксис, 19. Период, 20. Проста двуделна,
21. Старинна двуделна, 22. Проста триделна, 23. Вариационни форми, 24, 25,
26, 27, 28 сложна триделна, 29 рондо, 30 кл. Рондо, 31 сонатна форма
1. Общи проблеми на музикалния анализ – цели и методи. Музикален стил –
музикалностилов анализ.

Предмет на Музикалния анализ: Изучава комплексно муз. форма, чрез

всичките и компоненти, за да обясни идеята на творбата.

Анализът може да бъде, според случая: тематичен, интонационен,

структурен, комплексен – т.е., на различно функционално ниво
 I

2. Общи проблеми на музикалните жанрове – възникване, жанрови средства,

жанрова типология, взаимодействие между музикалните жанрове.

Музикалните жанрове са Видовете музикални произведения, /определени

съдържателни типове/, които са възникнали първо в бита, а по-късно, и в
композиторската практика.
Жанрови изразни средства – Жанровете се отличават по своя система от
изразни средства – „жанрови изразни средства“, които ги типизират
,например: определен метрум, ритъм и темпо характеризират различните
танцувални жанрове. При Марша, специфични мелодико-ритмични
отношения характеризират речитатива за разлика от арията- акордовата
фактура и плавното гласоводене е жанр- изразно средство на хорала…/.

Видове жанрове: Първични и Вторични жанрове.

Първични жанрове са видовете песни, танци и маршове, свързани с бита.
Професионалната музика произлиза от народните и битовите жанрове и муз. тематизъм
обикновено носи ярки първични жанрови белези /пес.-танцувален, маршов, хороводен
тип…/..

Вторични жанрове са музикалните видове /жанрове/ с произход в композиторската

практика: ария, скерцо, балада, импромптю, соната и т.н.

Глобалните жанрови групи в концертно-изпълнителската практика са: Симфонични

жанрове, Камерно-инструментални, Ансамблово-инструментални, Кантатно-ораториални,
Муз.-сценични и т.н.. /Музикално-сценичните жанрове се наричат още синтетични
жанрове, защото синтезират в едно худ. цяло принципите на различни изкуства: опера,
балет, оратория, мюзикъл/. Тези глобални групи се категоризират в/у по-общи белези,
свързани с изп. състав. Поджанровете на глобалните ж-ви групи носят по-конкретни
жанрови белези, с които се идентифицират и разграничават помежду си.

.! Жанров тематизъм. Музикалният тематизъм в худ. произведения обикновено има ярки

жанрови белези, свързани с първичните и вторичните жанрове, както и с всевъзможните
жанрови взаимодействия. В анализа характеристиката на изразителната и съдържателна
страна на музиката се основава на жанрови описания: песенен характер /тип/, скерцозен,
хорален, речитативен, токатно-скерцозен, песенно-баладичен, фантазийно-речитативен и
т. н. музикални типове /характери/.

3. Съотношения жанр-форма, жанр-стил. Характеристика на музикален жанр по избор –

хорал, токата, фантазия, рапсодия, скерцо или балада.

Музикалната форма е вътрешната организация на съдържанието и е структурно

понятие! /например фугата, сонатната форма, вариациите са композиционни форми, с
определени правила на организация и съответно, с определени структурни белези/.
 Музикалният жанр /хорал, химн, полонез/е видово понятие, свързано с характера на
звучене и с определена система от изразни средства. -

4. Към представите за музикална форма. Форма-структура и форма-процес. Обща

класификация на музикалните форми, общи процеси на еволюция и взаимодействие
между формите

Музикалната форма е художествената организация, необходима за въплащаване на

музикалното съдържание. Произведението е единство на съдържание и форма! Тъй като
музикалното съдържание се развива във времето и формата се развива и звучи във
времето.

Като художествена организация на съдържанието, музикалната форма има

процесуална и структурна страна и включва няколко компонента:

- а/Системата от изразни средства, чрез която се реализира муз. идея /съдържание/:

мелодия, хармармония, ритъм, метрум, динамика, регистър, темпо. Според
разбирането за интонация /изразително звучене/, музикалните изразни средства са
интонационни изразни средства

- б/Основните формообразуващи принципи в музиката – това са Принципите на

музикалното развитие и изграждане: експониране, повторение /и възможните
видове повторение/, развитие, разработъчност, контраст, репризиране, синтез и
др./. Всяка от основните музикални форми се основава на един или няколко от тези
принципи. /Напр. Вариационната форма – върху принципа на многократно изменено
повторение, а Рондото на принципите на контраст и репризност./

- в/Композиционен план - или т. нар.“Структура“. Съдържанието и музикалните

процеси се вместват в предварително избран композиционен план, с определен брой
вътрешни части, които са в определени отношения помежду им.

- ! Понятието „Форма- структура“ е тясното разбиране за музикалната форма и

означава конкретно частите на формата и техните функционални
взаимоотношения.

- Прието е видовете музикални структури да се бележат схематично с букви.

- Буквените структурни схеми на видовете музикални форми изразяват броя на

частите и принципите на организация на формата! /Напр. буквената схема на
вариационната форма: А,А1,А2,А3….отразява многочастната структура на вар. форма
и основният формообразуващ принцип в нея – изменено повторение на 1 тема./

- 5. Фундаментални предпоставки на музикално време и пространство. Равнища на

действие и измерения на музикалното време и пространство във връзка с
музикалната форма
-
6. Система на изразните средства в музиката. Общи закономерности в
организацията и действието на системата.
Изр. средства съставляват музикалния език. Те участват в цялостна система, с комплексно
въздействие. Същевременно всяко средство има своите особености, място, функция,
значение в системата при всеки конкретен случай. От начина на използване на изр.
средства и тяхната функция във формата зависят: характера, жанра, стила на
произведението или на епохата, особеностите на изграждането /процесуалната страна на
формата/, структурата /оформянето и вида на частите и/.

Изразните средства в музиката изпълняват две паралелни функции: А/

Изразителна функция – определят характера във връзка с идеята. /Проследяването
на изр. страна на изр. ср-ва е предмет на интонац. анализ/.

Б/ Формообразуваща функция – изграждат муз. форма във всеки момент от

развитието и –и като процес, и като структура /предмет на структурния анализ/.

Формообразуващите функции на изразните средства биват:

а/разчленяваща функция - имат тези средства, които профилират частите на

формата, като се сменят във възловите моменти /напр. смяна на тоналност и темпо
в средата на формата – оформя се Контрастна средна част/.

б/динамизираща функция - имат тези средства, който участват в

активизацията на процесите и изграждането /много често това са различни
хармонични средства за неустойчивост, усложняването на фактурата, динамиката,
усложняване и раздробяване на ритъва и т.н., според случая/.

в/ обединяваща функция - имат тези средства, които не се променят в

произведението и го обединяват /главната тоналност, ритъмът в етюдите, темпото,
метрумът и т.н., според случая/..

В различни произведения едно и също средство може да изпълнява различни функции.

/напр. ритъмът е обединяващо средство в етюдите, и динамизиращо – във вар. форма,
където се раздробява и усложнява във всяка нова вариация.
7. Мелодия и форма. Основни закономерности на мелодичната организация. Мелодична линия,
типове мелодични движения, мелодична вълна – основни понятия и принципи.

Мелодия – Едногласно изложена музикална мисъл!

Притежава интонационна самостоятелност /нито едно друго средство само по себе си не е

мисъл!/

Тя е Комплексно явление - съдържа в себе си другите изр. средства.

Страни на мелодията. Като комплексно явление, мелодията има различни компоненти:

Музикално-височинни отношения и Мелодични интонации, Ладо-тонална страна,
Метроритмична страна, темпова, регистрова, динамична, щрихова и т.н.страни…

! Мелодична интонация е всеки мелодичен ход от мелодията. Мелодията е система от

мел. интонации.

Характерът на мелодията зависи от:

1. Общите условия, в които е поставена /“страните“ на мелодията /,

2.от вида на мелодична интонации, особено от „водещите интонации“ /открояващите се

ходове/, включително, от т. нар. „скрити“ интонации /ярки „скрити“ ходове м/у несъседни
тонове./

3. от Изграждането на мелодична линия - зависи нейната степен на вълнообразност, от

„мелодичните върхове“ – опорните тонове в изграждането на мелодията.

Основни мелодични върхове и техните мелодико-линеарни функции:

-връх-източник – началният тон на мелодията, от който зависи нейната енергия,

насоченост.

-връх – хоризонт – последният тон /обикновено с Тоническа функция, средно регистров, на

силен метромен момент/.

-Кулминация – тон-цел на развитието, обикновено най-висок, винаги - най-неустойчив,

мястото му най-често е в „точката на златното делене“ - на около 2/3 от дължината на мелодията,
подчертан тон чрез други изразни средства /акцент, дълга нотна стойност, акорд , щрих и т.н./.
При особени случаи мястото и качествата на кулминацията са различни.

Субкулминации –местни, по-ниски кулминационни тонове, подстъпи към Главната кулминация

8. Интонация – същност, видове интонации, интонационни процеси и закономерности в
музикалната форма.

Интонацията е съотношението между отделните тонове в музиката. Тя осъществява

живата връзка между елементите на цялото. Интонацията съществува на всички равнища
на организацията на системата. Интонацията прониква ог най-малките елементи в
структурирането на цялото до генералните планове на архитектониката. Мелодията
притежана вай-висока степен на интонационна концентрация. Първоизточник на
изразителността на мелодията е интонацията.

Терминът интонация има 2 значение- Първото е живото звучене, възпроизвеждане на

звучащата материя; Второто е микроклеката на музикалната изразителност,
интерваловите съотношения. Микроклетката може да бъде обединена с други, което
оформя общ интервалов комплекс (мотив). Интервалите имат много изразителни
качества и поставени в определена среда те могат да придобият различен изразителен
образ.

През 20ти век настъпва изменение и разширение на строгите интервалови съотношения в

търсене на нови хоризонти. Има говорна и музикална интонация.
9. Към идеята за хармония като категория на музикалната форма. Изразителни и
формообразуващи свойства. общи аспекти на еволюцията на хармонията. Принципи на тоналния
план на формата.

Хармония – Специфично интонационно и формообразуващо средство!

Най-важното качество на хармонията е Функционалността! –организиращо

качество на хармонията, изразява се в съподчиняване на различни по степен на
функционална неустойчивост моменти /сфери/, спрямо абсолютната
устойчивост – Тониката.
Вертикалното измерение на звуковата материя е първообраз на хармонията. Хармонията
създава впечатлението за пространство в музиката. Мажоро- минорната ладова система е важен
формообразуващ фактор. Действието определя характера на функционалната логика,
стабилността на цялата система от външни връзки. Динамиката на формата се влияе от
разширеното третиране на хармонията. С хода на времето хармонията търпи своите изменеия.
Особено стремително започват да се динамизират хармоничните функции през 19ти век.
Параметрите на устойчивостта се разширяват и усилването на полутоновите тежнения и с
разширението на терцовите връзки. Дисониращите съзвучия получават по-голяма роля,
консонантът вече не е единствената опорна точка.Наблюдаваме зачестяване на случаите, в които
дисонант се разрешава в консонант или крайна точка завършваща на дисонанс. През 20ти век се
появяват нови системи, които имат собствени параметри на устойчивост и неустойчивост. Настъпва
полеризация в системата на организация- тоническа и нетоническа. Функционалността е едно от
най-силните формообразуващи свойства на хармонията в тоналната музика. Стимулира
действието на логическите функции и спомага за съподчинението на частите на цялото в
музикалната форма. Преминава множество етапи преди да достигне зрелост в класическата
музика. В тесен смисъл функционалност е съподчинение на S и D. Основен двигател е конфликтът
между двата функционални антипода- най-неустойчивата доминанта и по-неутралната
субдоминанта. В Широк смисъл на думата функционалността е съотношение между тоналностите.
Главната тоналност е централизиращ елемент. Действащата сила е конфликтът между главната
тоналност и подчинените тоналности. Особено пълно намират израз конструктивните
възможности на функционалността чрез функционалните връзки на разстояние. Функционалната
логика на класическата музика се отличава със стабилност и ефективност на връзките. Най-
типично е ., след излагането на тониката, да бъде въведена доминантата. Тя носи динамика,
поради своята неустойчивост. Стимулира развитието, внася заряд и вада поле за действие на
процесите във формата. Обикновено в края на формата се появява субдоминанта, която
неутрализира центрубежната енергия. Закрепва устойчивостта във финалния стадий.
 10. Ритъм и метрум като фактори на формообразуване – същност, еволюция на
значенията. Процеси на единство и разчленяване на музикалната форма. Структурен
ритъм.

Ритъмът е ключов фактор в организацията на звуковата материя. Основното свойство на ритъма е

да създава организираност в последованието от елементите, в логиката на развитието.
Закономерна организация на звуковия материал във времето. В тесен смисъл ритъмът е
съотношение по време между съседни елементи. В широк смисъл ритъмът е съотношение по
време между музикалното цяло.Ритъмът е подчинен на общите закономерности на музикалната
динамика. Той подхранва хоризонтала и вертикала, макар и по различни начини. Устойчивост и
неустойчивост се проявяват чрез нарушение на ритмичното равновесие. Възможностите на ритъма
се проектират и върху жанровете.

Характерни ритмични комплекси:

-Равномерен ритъм(образни аспекти)

-Неравномерен ритъм( съчетание на различни ритмични елементи, образуващи неравенство във

временното последование)

-Сумиращ ритъм

-Ритмично допълнение в последователност. Ритъмът се подчинява на историко- стиловите

фактори, в хода на времето той получава различни функции.

Преминаването от по-големи към по-малки нотни трайности се свързва с увеличаването на

напрежението.

Метрумът организира последователността в протичането на ритичните съотношения. Различната

метрична пулсация е характерна за различна национална култура:

- Неравноделна пулсация(руска народна музика)

- Свободна(български безмензурни песни, речитативи)

-Метрум от висш заряд- когато мащабът на метричната пулсация надвиши пределите на такта и
се разпростре върху по-големи построения ( леки и тежки тактове) Тактовете, в които хармонията
не се променя са леки, при смяна на хармонията се получава тежнение.

Динамиката на формата се опира на метроритмичното действие- пунктираната ритмика дава

посока, синкопираната придава напрежение, еднообразната и разнообразната ритмика предават
различни музикални идеи.
11. Тембър, темпо и фактура – общи характеристики, значение за формообразуването.

ТЕМБЪРът зависи както от материала на инструмента, така и от звукоизвличането. Тембърът е

пряко свързан с интонацията. През 20ти век на преден план излиза тембровата семантика.
Тембровата семантика се проектира и на акордовите комплекси. Колоритът на ладовите
средства есествено се свързват с тембъра. От единствето на тембър и хармония се заражда
„тембро-хармонията“. Участието на тембъра в темообразуването го превръща в драматургичен
елемент.

Видове участия на тембъра в изграждането на формата:

-тембърът като устойчив елемент

-Тембърът, като променлив елемент. Един и същ тематичен материал, със смяна на тембъра, го
оцветява и разкрива различни цветове.Изменението на тембъра широко се използва в
репризните части.

-обединение на контрастни теми-когато динамиката на развитието е на много висока степен,

понякога има нужда от смекчаване на контраста чрез сближаване на противоположни теми с
помощта на тембъра.

ТЕМПО- скоростта, с която протичат музикалните произведения. Темпото е свързано с характера

на живата музика. Срещат се темпови характеристики, подсказващи жанровия характер. През
19ти век темпото отразява общата линия на тематичното развитие на музикалната форма, все
по-често се появява темпови смени в рамките на музикалното произведение.

ФАКТУРА- специфичен начин на организация и едновременно на изложение на звуковата

материя. Осъществява организация на изразните средства. Разкрива пространствените
измерения на звуковата материя- хоризонтал, вертикал и дълбочина. Елементи на фактурата са
гласове, етажи, пластове. Фактурата дава пълна представа за разпределението на гласовете.
Фактурата се различата спрямо: -броя на гласовете, броя на многогласието, разположението на
акордовите тонове.

Едногласна фактура- приспособимост към различни жанрове,използва се висока концентрация

на средства

Многогласна фактура:

-хетерофонна фактура-тенденция за по-голяма самостоятелност на гласовете

-хорална фактура- акордови комплекси, изоритмическа фактура

-хомофонна фактура- главен, водещ съпровод

 -полифонична фактура- най-сложната многогласна фактура. Всички гласове са самостоятелни, с
индивидуализирани мелодически линии.

12. Основни формообразуващи (темообразуващи) принципи –повторение,

вариантност, вариационност (видове), контраст (видове), принцип на интонационно
обновление.
Формообразуващите принципи са Законите и закономерностите на музикалното изграждане
/на разгръщането на муз. форма във времето/. Те лежат в основата на видовете композиционни
форми, на техния строеж /структура/. Музикалната форма, като се разгръща във времето,
преминава също през различни етапи на развитие. В различните муз. форми, в тези етапи
/стадии/ действат определени формообразуващи принципи, които определят спецификата на
формата. /Например, в средата на Сонатната форма действа разработъчен принцип, за разлика
от Сложната триделна форма, където в средата действа принципът на контраст./ ! ! !
Класификацията на музикалните форми е въз основа на формообразуващите принципи, които
направляват развитието, и обособяват частите на формата!

- Повторение - утвърждава изложеното. Може да бъде Буквално и Изменено.

o Вариантността е изменено повторение, при което се запазват опорните, важните

тонове на темата, но възникват ладови, ритмични, някои интервалови промени.

o Тематичен контраст – принцип, свързан със сложните многопланови музикални

образи – затова е по-характерен за сложните муз. форми. Изразява интонационното
противопоставяне в музиката. Контрастът има различни форми на проява:

o Интонационно-образна антитеза – този вид контрастно противопоставяне е

характерено най-вече за драматичните произведения

o Производен контраст – новата тема произлиза от интонациите /интервалите,

ритъма/ на старата. Произтича своеобразна трансформация на стария материал.

o Допълващ контраст –двете теми са образно /емоционално, жанрово/ близки

o ! Контрастно съпоставяне е важен, дори основен формообразуващ принцип

на организация на много произведения и форми /сложна триделна, рондо/ При
този вид контраст новата темата тема и тоналност встъпват без преход!

o Контраст на разстояние е принцип, при който новата тема се подготвя от

разстояние, чрез преход /такъв е контрастът между I-ва и II-ра теми в сонатната
експозиция/.
 13. Основни формообразуващи (темообразуващи) принципи –развитие, разработка,
репризност, рамкиране, рефренност, външна връзка, колаж, монтаж (линеен и вертикален
синтез), принцип на аналогия в съотношенията .
Развиваща: Развива и обновява интонационно темата от експозицията. Характерна за простата
триделна форма. Тонално неустойчива и структурно неоформена част -- протича на по-висока
степен на напрежение, със стремеж към кулминация.

Разработка –висш тип средна част, с качествено преобразуване на материала от

експозицията. В сонатната форма. Отличава се със изявена тонална неустойчивост,
целеустременост, структурна неоформеност, с фрагментарност на изграждането чрез активна
мотивна работа /мотивно разчленяване, мотивно преобразуване/, с използване на
разнообразни композиционни средства за активизация на процесите: секвенции, модулации,
имитации и др. полифонични похвати, пасажност.

Реприза: Функция – завършваща. Възстановява тематичния материал от експозицията заедно с

главната тоналност! Тематична и тонална реприза – Създава се тематично и тонално единство!
във формата. /В някои случаи репризата започва в подчинена тоналност, след което възвръща
главната./Два основни вида реприза: Буквална /често се изписва: „Da capo“/ и Изменена.
Варирана - изменена, с несъществени промени от фактурен характер.

Динамична – изменена със съществени образни промени, като внася

допълнително развитие при повторението. Протича на по-висока степен на напрежение и се
отличава с черти на неустойчивост и по-голяма интензивност. Тя е следствие на особеностите в
средната част.

Синтетична – обобщаваща функция чрез синтез на материал от експозиция и

средна част

Лъжлива реприза – преждевременно явяване на белези на репризност в

средната част. Тя е в подчинена тоналност и преминава в преход към същинската реприза.
Лъжливата реприза е композиционен и драматургически похват, който се среща в някои
сонатни разработки и в зоната на Епизод „С“ на рондото.
 14. Функционалност на частите на музикалната форма – структурни функции и
структурни модуси. Въведение, изложение, средна част (тип “трио” и тип развитие или
разработка).
Части на формата и техните структурни функции и качества

Под действието на формообразуващите принципи се формират и частите на формата:

Експозиция, различните видове средни части и репризи, встъпление, кода, преходи и т.н.
Частите на формата изпълняват определени функции в общия композиционен план и
същевременно са в композиционно съподчинение съподчинение помежду си.

Функциите и качествата на частите на формата се определят въз основа на няколко признака:

Място в цялостния план на формата, Характер на тематично развитие, степен на Тонална
устойчивост /или неустойчивост/, Структурна оформеност /или неоформеност/, тематично и
тонално единство.Основни части на формата са Експозиция, Средна част Реприза. Те съвпадат с
основните логически етапи от изграждането на формата: начало- развитие – завършек и затова
се срещат в почти всички произведения.

Експозиция: Функция – първоначално изложение на тематичния материал.Качества: структурна

офрменост /лаконичност, яснота и пригледност в подреждането на материала/, Тонална
устойчивост /предимство на главната тоналност/Видове експозиция: Проста – с 1 тема и Сложна
– с 2 /или повече/ теми

Средна част: Функция: на център в общия композ. план. Според формообразуващите принципи
в центъра, се оформят различни типове средни части с различни качества:

Развиваща: Развива и обновява интонационно темата от експозицията.

Характерна за простата триделна форма. Тонално неустойчива и структурно неоформена част --
протича на по-висока степен на напрежение, със стремеж към кулминация.

Разработка –висш тип средна част, с качествено преобразуване на материала от

експозицията. В сонатната форма. Отличава се със изявена тонална неустойчивост,
целеустременост, структурна неоформеност, с фрагментарност на изграждането чрез активна
мотивна работа /мотимно разчленяване, мотивно преобразуване/, с използване на
разнообразни композиционни средства за активизация на процесите: секвенции, модулации,
имитации и др. полифонични похвати, пасажност.

Контрастна средна част: Функция – да оформи ярък център на формата чрез

тематичен контраст /чрез нов тематичен материал/. В Сложната триделна форма. В повечето
случаи е тонално устойчива /изцяло протича в новата тоналност/ и е структурно оформена /като
проста форма/.
 Реприза: Функция – завършваща. Възстановява тематичния материал от експозицията
заедно с главната тоналност! Тематична и тонална реприза – Създава се тематично и тонално
единство! във формата. /В някои случаи репризата започва в подчинена тоналност, след което
възвръща главната./

15. Функционалност на частите на музикалната форма – преход, допълнение,

реприза, заключение (кода).
Второстепенни части на формата:

Въведение /Встъпление/. Функция –подготвяща! по отношение на основна част от

формата или на главната тема. Обикновено е тематично несамостоятелно, тонално неустойчиво
и структурно неоформено!

Заключение и Кода. Функция – обобщаваща, тонално стабилизираща, в много случаи –

синтезираща по отношение на тематичния материал. Мястото на Заключението е в края на
основните части на формата:/ Закл. на експ., на контрастната средна част, на репризата/ Тонално
устойчива част!

!Кода се нарича заключението на цялото произведение! Понякога изпълнява много важна

драматургическа роля за неговото осмисляне – своеобразен извод на идеята. Утвърждава
главната тоналност, обобщава тематично произведението, стабилизира и придава по-голяма
завършеност на формата!

!Допълнение –допълваща част към музикалната тема, която повтаря и утвърждава още веднъж
каденцатана темата. Има стабилизираща функция!

!Преход. Функция – направляваща! и свързваща! Свързва две теми или две части на формата и
техните тоналности. Преходът е тонално неустойчива част във формата, където се извършва
модулация от една тоналност към друга. Обикновено подготовката на новата тема става чрез
доминантов оргелпункт в края на прехода.
 16. Музикална тема – музикален тематизъм. Процеси в рамките на темата. Видове
теми. Съвременни измерения на музикалната тема.
- Темите са муз. идеи, в основата на муз. произведения. Те са градивната основа на муз. произведения,
своеобразен „строителен материал“ за муз. форма. Муз. тема има две страни: Образна и Музикално-
техническа.Муз.-технич. страна на Т. включва особеностите на системата от изразни средства /как ги е
употребил композиторът/, начинът на изграждане на темата и структурната и организация. Същите страни
определят и особеностите на музикалния тематизъм на творбата.Музикалният тематизъм на дадено
произведение представлява темите и тяхното развитие и преобразуване във времето, под действието на
т.нар. формообразуващи принципи. От качествата на муз. теми зависи в голяма степен целият музикален
процес и особеностите на муз. форма!

Качества на хомофонната муз. тема: Интонационна яркост, Жанрови белези, Национални

черти.Лаконичност /сбитост/ на изложението.Тонална устойчивост.Структурна завършеност - изразява се в
наличие на каденца в края им /най-често пълна, съвършенна/. Понякога могат да бъдат и структурно
незавършени, като остават в края на полукаденца /на D/.Структурна оформеност = на пригледност в
изложението. - Изразява се в наличие на вътрешни симетрии в строежа на темата /напр. две равни по
големина полуизречения се делят на равни фрази, а те пък на мотиви.

Полифоничните теми имат специфични качества: пределна лаконичност и концентрираност, специфичен

строеж: ярка начална част / интонационо ядро/, последвана от „общо движение“ /неярка развиваща част/.
Те нямат качествата „структурна оформеност и завършеност“ на хомоф. теми.

Муз. теми, преминават през три логически етапа на развитие: /като всеки процес/

начало – развитие /с насоченост към кулминация/ - завършек.

Тематично ядро се нарича началната ярка част на темата, отделена с цезура, която определя характера и
особеностите на строежа на темата. Тематичните ядра често се повтарят /утвърждават/ в началния етап на Т,
след което следва развитието на темата.

Видове теми, според тематичните ядра!, т.е.,според интонационното им съдържание!

а/ Еднородни теми – върху едно или близки по характер тем. ядра. Обикновено такива са
жанровите теми /видовете танцувални или маршови теми с „моторен“ритъм/

б/ Контрастни теми – върху две /или повече противоположни/ по характер интонационни части
/ядра/. Често такива са драматичните теми, които въплащават сложни образи. /виж Бетовен

В тонално отношетние темите принципно са тонално устойчиви места във формата.

Видове теми в тонално отношение:

- Еднотонални – изцяло в една тоналност.

 - Модулиращи - завършват в подчинена тоналност /в класическите случаи тя е близка – D или
паралелна, достигната с прости харм. средства за модулация/.

/Тонално неустойчивите теми, с непрекъснати модулации в изграждането са рядко явление в

класическите произведения./

17. Музикален синтаксис – фактори за разчленяване на формата. Част, дял,

построение. Мотив, субмотив, фраза, полуизречение. Основни мелодико-синтактични
структури.
Построения се наричат различните по степен на незавършеност части на муз. реч:
мотив и субмотив, фраза, полуизречение.
Дялове се наричат функционално обособените и завършените части на формата:
Период, Експозиция, Средна част, Реприза, Кода…….

Период е най-малката смислово завършена част от формата.

Периода е форма на завършена музикална мисъл. Това понятие и тази структура
пряко се отнасят към музикалната тема, която е завършената мисъл. Периода е
вътрешно- структурната организация на тази мисъл! Ако Периодът се сравни с
изречението в говорната реч, то,

Полуизречението като част от муз. реч се намира само в периода! Повечето

Периоди имат 2 полуизречения в строежа си.
Мотивът е основната градивна муз. единица в музиката /подобно на
думата в речта/. Представлява група от няколко тона, обединени около силното време
на такта. Според метричният си характер, мотивите биват ямбични – с активен
характер /от слабо към силно време на такта/ и хореични /от силно към слабо време/.
Субмотив е миниатюрна музикална част, подобна на сричката в речта, насича
отделното тактово време. Среща се в речитативни по характер мелодии.
Фразата обхваща поне два такта. Изразителна мелодична част,
характерна за песенните теми. Полуизреченията често съдържат по две /няколко
фрази/. Фразата може да се дели на мотиви, или да е цялостна.
 18. Период. Видове периоди. Период като самостоятелна музикална форма.
Експозиционен период.
Периода е структурната организация /строежа/ на темата!
Музикално-тематичното богатство в музиката се свежда до няколко типа
структурна организация с честа употреба.
Определянето на структурата на периода е въз основа на частите на които се дели и
на взаимоотношенията м/у тях.
В Структурно отношение класическите периоди биват 5 основни вида:
Период с повторен строеж – дели се на две еднакви или подобни полуизречения,
има генерална цезура в средата на полукаденца. Повторението може да е елементарно
/буквално/, а в много случаи второто полуизр. освен, че повтаря първото, внася развитие в
общия план и изгражда обща кулминация.
Период с неповторен строеж – второто полуизр. не връща началото на темата, а
има продължаваща или отговаряща функция. Към този вид периоди спадат и теми, без
генерална цезура в средата, които се делят само на мотиви и фрази, а не на две
полуизречения.
Период с три полуизречения. Трите части – полуизречения на темата изпълняват
функции на начало, развитие и завършек на темата.
- Период с единно развитие /неделим на построения порази еднообразната ритмика и
целеустременото изграждане/.
- Сложен период – от два еднакви по съдържание периода, /а не полуизречения/, но в
различни тоналности. /Рядко!/.
-
* Много теми се отличават с особености на строежа и не се вписват в горните
групи.

В тонално отношение периодите биват: Еднотонални и Модулиращи

По Функция/предназначение/биват: Експозиционен и Проста Едноделна
форма
Подвижен период е понятие, което не е свързано със строежа на темата, а с
участието на периода в някои случаи в изграждането на неустойчивите раздели от
формата. Представлява Тема във форма на период, който се провежда многократно в
различни тоналности. Това явление се среща в сонатните разработки на някои
произведения, може да се срещне и в неустойчивите Епизоди на сложната триделна форма
или на рондото.
 19. Проста двуделна форма. Самостоятелна и експозиционна проста двуделна
форма.
Прости форми са тези, чиито дялове не надвишават период! В
експозицията им се излага само една тема във форма на период .
Тогава, ако имат реприза – и тя е период. А вторият или средният
дялове са близки пропорционално на другите. Простите форми се
използват в миниатюрите или като оформление на дяловете в
сложните форми.

Проста двуделна форма.

Първият дял е Експозиция, където се излага тема във форма на период. Вторият
дял развива темата, изгражда кулминация и обобщава и завършва формата.

Двете разновидности на Проста двуделна форма са: Репризна и Безрепризна

проста двуделна форма.

-В Репризната двуделна форма вторият дял изпълнява частично развиваща и

частично репризираща функция, като репризира едно от полуизреченията от
структурата на темата.

Безрепризната двуделна форма може да бъде Развиваща и Контрастна

/рядко е контрастна/ според характера на втория дял.
20. Старинна двуделна форма.

Произходът на простата двуделна форма се корени в народните песни със

запев и припев. Съпоставяне на солов и масов танц или на песен с
инструментален припев. Характера на двата дяла е: индивидуализиран (1ви
дял) и по-обобщен (2ри дял)
 21. Проста триделна форма. Видове. Самостоятелна и експозиционен тип проста
триделна форма. Междинни типове форми –между дву- и триделни.

Проста триделна форма.

Състои се от Експозиция, Среден дял и Реприза, които Не надвишават

период. Двата вида на простата триделна форма се определят според
характера на средния дял:

Развиваща проста триделна форма с неустойчив среден дял , който

развива темата от ектпозицията до кулминация.

Контрастна проста триделна форма с относително нова тема в средния дял

/степента на контраста е по-малка, поради малките размери на формата/.
 22. Вариационни форми – обща характеристика, обща класификация на
вариационните видове. Общо значение на вариантните форми.
Определение: Вар. форма се изгражда на принципа на многократно
изменено повторение на една тема. Схема: А,А1,А2,А3 и т.н..

Две основни групи вариации, според принципите на вариране на темата:

-Строги вариации – основен принцип е строгото композиционно

третиране на темата при варирането:

* Запазват се тоналният и функционално-хармоничен план на темата, опорните

тонове, запазва се формата на темата, със всичките и структурни белези. Строги
вариации са Бароковите „Вариации на Basso ostinato“ и Класическите
фигурационни и орнаментални вариации.

* Основни средства за вариране в стр. вар. са: фактурната промяна,

ритмичното раздробяване, фигурациите и орнаментацията.

строги вариации са:

Вариации на „Basso ostinato“ в Барока, в жанровете Шакона и

Пасакалия
Жанровите белези на Ш и П. са: 3-временни танци, с бавен, тържествен характер.

Вар. на basso ostinato се изграждат с полифонични средства – Към остинатно

/неизменно/ повтарящата се мелодия в баса се прибавят мелодични контрапункти
в горните гласове.
 23. Общи проблеми на структурата на вариационната тема и на организацията и
драматургията на вариационния цикъл .
Класически „Фигурационни“ и „Орнаментални“ вариации.
Изграждат се с хомофонни средства: орнаментация или фигурация на мелодията,
ритмическа и хармоническа фигурации и други фактурни средства. /Терминът
„фигурация“ означава раздробяване на опорните тонове на темата в различни
движения –по мелодия и хармония/

Използват се предимно в бавните части на сон.-симф. цикъл.

-Свободни вариации – характерни за епохата на романтизма. Понякога се

определят като „Характеристични“. Характерно е смело боравене с компонентите
на Т: възможна промяна на тонално-хармоничен план, черти на неустойчивост в
някои, смели промени в сист. от изр. средства: на темпо, размер, тоналност и т.н.

В някои от вариациите, принципът на изменено повторение се съпътства от

разработъчен принцип. Изразява се в активна работа с подбрани фрагменти от
темата. /Примери за свободни вариации: Ц. Франк- „Симфонични вариации за
пиано и оркестър, Прокофиев – Клавирен концерт №3, бавна част, Шумановите вар.
цикли, Чайковски Вариации за виолончело „Рококо“ и др./
 24. Остинатни вариации. Видове (шакона, пасакалия, грунд), специфични методи на
вариране, приложение в старата (ХVІІ-ХVІІІ век) и съвременна (ХХ-ХХI век) практика.
 25. Фигурационни (орнаментални) вариации. Специфика и еволюция на методите
на вариране спрямо остинатните видове. Особености при приложение в различни жанрови
и структурни условия .
 26. Тенденции към свободни вариации. Смесени, двутемни и разсредоточени
вариации. Нови страни и методи на изграждане на вариационната форма през ХІХ и ХХ
век. Принципи на взаимодействие на вариационната форма с други видове форми.
 27. Сложни форми. Сложна триделна форма. Жанрова и структурна типология.
Сложна три-петделна форма.
Сложни форми - Дяловете им надвишават период! Те се използват в частите на сонатно-
симфоничния цикъл, натоварени са с по-сложно и многопланово съдържание. Контрастът между
крупните дялове на сложните форми, / а в сонатната форма - и в рамките на самата експозиция/ ги
прави подходящи за отразяване на сложни явления от действителността.

В дяловете на сложните форми /в техните Експозиции, Ср. части и Репризи/ произтичат по-сложни
процеси на развитие, което се отразява и на техните мащаби.

Към сложните хомофонни форми спадат: Сложната Триделна форма, Рондо-формата, Сонатната
и Рондо-сонатната форми.

Вариационната форма заема междинно място в класификацията, тъй като Темата на вариациите е
написана в проста форма, която се повтаря много пъти.

Сложна триделна форма Основава се на Контрастно съпоставяне на развити тематично-образни

сфери. Дяловете и са оформени структурно като прости триделни или прости двуделни
форми.Дяловете: Експозиция, Средна част и Реприза.

Средната част на Сложна 3 делна форма контрастира тематично и тонално! ДВЕТЕ

РАЗНОВИДНОСТИ формата - тип“Трио“ и тип „Епизод“ се определят според това как е оформен
структурно контрастният среден дял.Сложна триделна ф-ма тип „Трио“ има тонално устойчива и
структурно оформена /като проста форма/ средна част. Новата тоналност е субдоминантова,
паралелна или едноименна в класич. произв.Обозначението на средния дял: „Тrio“, „Maggiore“ или
„Minore“, „Alternativo“ не е задължително, защото е свързано с характера на контраста, а не по
същество - със структурното оформление.! Сл. триделна ф. тип „Трио“ се употребява в Менут и
Скерцо на сонатно-симф. цикъл /жанровите части на сонатно-симф. цикъл /Сл. триделна ф. тип
„Епизод“ има тонално неустойчив и структурно неоформен среден дял. Среща в някои бавни части
на сонатно-симф. цикъл, както и в пиеси, при които средната част внася оживление с неустойчивия
си характер.
28. Рондо форми – общи принципи, произход, класификация и приложение на
видовете рондо. Рондообразни форми. Старинни типове рондо.

Рондото е форма и жанр.

Като Жанр има танцувално-подвижен и жизнерадостен, празничен,

характер.

Рондо-формата се основава на периодично явяване на една основна тема,

която се редува с други теми, наречени Епизоди.

! Основни формообразуващи принципи в рондото са контраст и репризност.

Структурна схема на класическа рондо-форма е АВАСА /Срещат се и други

варианти: АВАСАВА и по-рядко АВАСАDА /. Рондото често има Кода.

Старо френско рондо се нарича рондото от епохата на Барока. Използва се

в творчеството на френските „клавесинисти“ от 17 век. Установява се във финала
на бароковия инструментален концерт.

Отличителни черти: липса на контраст м/у тема и епизоди /епизодите развиват

темата в подчинени тоналности/, многочастност на структурата /кратка тема, която
се провежда периодично много пъти/, танцувалност в духа на старите танци
/гавот, менует, буре…/, противопоставяне на звучност Tutti и Solo м/у тема и
епизоди.
 29. Класическо рондо – видове, обща характеристика на процесите и структурата.
Общи тенденции в еволюцията на рондото в епохата на романтизма и при по-
съвременните му проявления.
Класическо рондо – контрастна многочастна форма!

Отличителни белези спрямо Старо френско рондо:

Характерна е 5 частна структура ABACA , често се среща и 7 частната от вида

ABACABA /с повторение на първия епизод „B“ в края, вместо нова тема/.–Броят на
частите намалява за сметка на тяхната развитост и контрастност.

Център на класическото рондо е епизод „С“ –най-развит и контрастен!

Кл. рондо има установен тонален план: Темата е винаги в Главна тоналност,
епизод „В“ - в доминантова, а епизод „С“ – в субдоминантова. Епизодите могат да
бъдат и тонално неустойчиви и структурно неоформени, дори разработъчни по
характер – най-вече епизод „С“ Между тема и епизоди често има преходи.,. Срещат
се „лъжливи репризи“ на темата, особено след епизод „С“.

Романтично и съвременно рондо – В старо френско и класическо

рондо Темата винаги се провежда в главна тоналност. В по-новите романт. образци
е възможно провеждането на темата в различни тоналности, както и редуването на
два поредни епизода между репризите на темата.
 30. Соната – сонатни форми. Общи предпоставки и източници за възникване на
сонатни процеси. Старинна сонатна форма .
Сонатна форма

! Основава се на контраст в експозицията между две теми, на тяхното активно

разработване в средната част и на репризирането им. Целият процес преминава
през определен тонален план със установени закономерности.

Сонатната форма е най-сложната форма в класическата музика, с най-

големи възможности за въплащаване на сложно музикално съдържание. Тя е
единствената форма, чиято експозиция е сложно единство на контрастни теми.
Този образ е вътрешно противоречив и податлив на транформации в разработката.
Контрастът в сонатната експозиция има динамичен характер, който се разгръща
на още по-висока степен на напрежение в Разработката. Сонатната форма
единствена има средна част Разработка. Разработъчният принцип е основен
принцип на изграждане на тази част и се изразява в подбор и активна
композиционна работа с избрани фрагменти от тематизма на експозицията.
Подбраните фрагменти се съчетават по избор на композитора и се подлагат на
активно разработване и преобразуване чрез секвенции и полифонични разработки
/имитации, превратен контрапункт/. Разработката се отличава от другите средни
части на формите със своята силна тонална неустойчивост и целеустременост на
процесите, със сериозното качествено преобразуване на темите от експозицията.

Сонатната експозиция има 4 задължителни фази на развитие:

Главна тема в главна тоналност,

Преход към тоналността на контрастната втора тема,

Втора тема в нова тоналност /D –ва при класиците/ и

Заключение на експозицията в новата тоналност – тоналността на втора тема!.

*Някои сонатни експозиции имат по 3, рядко 4 теми / в това число- Заключителна
тема или Тема на прехода/.

Разработката протича свободно, в 3 фази:

_Начална фаза, сравнително по- устойчива и с по-цялостно провеждане на изходен

тематичен материал. /Тази фаза може да липсва/.

, _Същинска разработка – централна, най-развита част от R, която обикновено

преминава през няколко разработъчни етапа със съответни кулминации. Силно
неустойчива, преминаваща през редица мимолетни тоналности.

_Подготовка на реприза чрез доминантов оргелпункт към главната тема-

тоналност.

Репризата възстановява реда на материала от експозицията, като втора

тема трябва да прозвучи в главната тоналност. Това налага модулативни промени
в прехода между I и II теми.

Не са малко случаите на по-свободно протичане на репризата следствие на

промените в силите в разработката: Пропускане на някоя от двете теми, размяна на
местата им, промяна на характера им и т.н.

Кодата в сонатната форма играе важна драматургическа роля относно

изясняване на концепцията на произведението.

Особени случаи на сонатна форма

Сонатна форма с двойна експозиция в Класическия инструментален концерт:

Двете контрастни теми се излагат първо в оркестъра /орк. експозиция/.

Сонатна форма без разработка: Среща се в някои бавни части на сон.-симф. цикъл.
Поради песенния характер и липсата на контраст м/у двете теми в експозицията–
липсва конфликт м/у тях-- отпада нуждата от разработка.

Сонатна форма с Епизод в разработката:

„Епизод“ се нарича нов тематичен материал /нова тема/ в разработката, която
служи за основа на неустойчиво изграждане. Новата тема преминава през
различни тоналности – т.нар. „подвижен период“.

Сонатна фома с обратна реприза: Първо се репризира Втора тема, после Главната.

Сонатна форма с изпусната тема в репризата – по-често втората тема.