ЛУЧИЯН МИЛКОВ

КОНФЛИКТОЛОГИЯ

СОФИЯ
2014 г.
 Днес, пред никого не е необходимо да се доказва, че проблематиката, свързана с изучаването на
конфликтите, има право на съществуване, въпреки, че конфликтологията e сравнително нова
интердисциплинарна научна област, със специфично онтологично естество. Независимо, че разглежда
проблеми от всички области на живота на социума (държавна и общинска власт, публична
администрация, политика, икономика, право, образователна система, религия, култура, междуличностно
общуване, управление, международни отношения, наука, отбрана, сигурност), тя има свой собствен строг
научно-понятиен тезаурус, с чиято помощ разрешава разглежданите въпроси.
Конфликтологичното познание е специфичен вид научно познание. То изисква сериозна и системна
подготовка в областта на хуманитарното знание- философия, психология, педагогика, социология, право,
икономика, управление.
Монографичното изследване е насочено към най-значимите събития от живота на личността,
социалната група и обществото, в които се зараждат, проявяват и разрешават всички видове конфликти.
Особено внимание е отделено на конфликтите в публичната държавна администрация- сфера на
човешката дейност, в която се преплитат и често пъти сблъскват интересите на гражданското общество и
бюрокрацията.
Трудът е предназначен за научни работници, преподаватели във висшите и средни училища,
докторанти, студенти, специалисти-конфликтолози и за онези, на които не са чужди въпросите за
същността и мястото на конфликта в живота на личността, групата, колектива, обществото.

София, 2014 г. Авторът

АВТОР: Проф., д. ик. н. Лучиян Ангелов Милков

„КОНФЛИКТОЛОГИЯ”
Българска, Първо издание
Рецензенти:
1. Проф., д. пс. н. Ваня Матанова
2. Проф., д. мeд. н. Радослав Райчев
Научни редактори:
1. Проф., д. ист. н. Георги Колев
2. Проф., д-р по педагогика Петър Петров
Технически редактор
Проф., д-р Любомир Попов
Художник на корицата: Иван Обретенов
Компютърен дизайн: Снежинка Ант. Райкова
Издателство: „Юни Експрес” ООД
ISBN 954 - 9454 -
Печат: „Ейро Клима”, Шумен, тел. хх 359 54 88 70 79
СЪДЪРЖАНИЕ Стр.

ВЪВЕДЕНИЕ 8
ЧАСТ ПЪРВА: СЪЩНОСТ НА
КОНФЛИКТОЛОГИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ 12
ГЛАВА ПЪРВА: ОБЩОТЕОРЕТИЧНИ ПРОБЛЕМИ НА
КОНФЛИКТОЛОГИЯТА 15
І. Поява и развитие на конфликтологията 15
ІІ. Предмет, обект и задачи на конфликтологията 20
ІІІ. Развитие на конфликтологията в България 25
ГЛАВА ВТОРА: МЕТОДОЛОГИЧЕСКИ ОСНОВИ НА
КОНФЛИКТОЛОГИЯТА 31
І. Методология на научните изследвания в областта на
конфликтологията 31
ІІ. Понятиен апарат 42
ІІІ. Методологическа култура на конфликтолога 44
ГЛАВА ТРЕТА: ПРОВЕЖДАНЕ НА КОНФЛИКТОЛОГИЧЕСКИТЕ
ИЗСЛЕДВАНИЯ 46
І. Основни направления в конфликтологичeските изследвания 46
ІІ. Видове изследвания 46
ІІІ. Структура на изследването в областта на конфликтологията 48
ІV. Оценка на резултатите от изследванията 53
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА: ПОВЕДЕНИЕ НА ЛИЧНОСТТА 56
I. Определение и същност на поведението 58
ІІ. Теории за същността на поведението 64
ІII. Взаимоотношение „дейност-поведение” 68
ГЛАВА ПЕТА: ТИПОВЕ И ВИДОВЕ ПОВЕДЕНИЕ 71
І.Типове поведение 71
ІІ. Видове поведение 72
ІІІ. Фактори за изграждане на поведението 93
ГЛАВА ШЕСТА: СПЕЦИФИКА НА КОНФЛИКТНОТО
ПОВЕДЕНИЕ 94
І. Основни понятия, изясняващи същността на конфликтното
поведение 94
ІІ. Видове конфликтно поведение 95
ІІІ. Патерни на конфликтното поведение 97
ІV. Принципи на мъдро отношение към живота 98
V. Норми и ограничения в поведението 103
ЧАСТ ВТОРА: КОНФЛИКТЪТ КАТО СОЦИАЛЕН ФЕНОМЕН-
СЪЩНОСТ И СЪДЪРЖАНИЕ 106
ГЛАВА ПЪРВА: СЪЩНОСТ НА ПОНЯТИЕТО ”КОНФЛИКТ” 110
І. Определение 110
ІІ. Функционално описание на конфликта 115
ІІІ. Процесуален модел на конфликта 118
ГЛАВА ВТОРА: СТРУКТУРЕН МОДЕЛ И ЕЛЕМЕНТИ НА
КОНФЛИКТА 126
І. Структура на конфликта 127
ІІ. Сигнали за зараждането на конфликт 133
ІІІ. Характеристика на структурните елементи на конфликта 134
ІV. Функции на конфликта 140
ГЛАВА ТРЕТА: ТЕОРИИ ЗА СЪЩНОСТТА НА КОНФЛИКТА 143
І. Културно-историческо направление в психологията 143
ІІ. Теоретико-игрово направление 144
ІІІ. Направление „дълбинна психология” и „психоанализа” 146
ІV. Психобиологично (социалдарвинистко) направление 150
V. Функционален подход 151
VІ. Социалекологично направление 153
VІІ. Социалпсихологическо направление 154
VІІІ. Позитивно-функционално (социално) направление 157
ІХ. Генетично направление 158
Х. Направление „организационна психология” 160
ХІ. Направление, свързано с психологията на развитието и
педагогическата психология 160
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА: ВИДОВЕ КОНФЛИКТИ 163
I. Конфликти, възникващи в системата „нещо в личността” 166
II. Конфликти, възникващи в цялостната личност 167
III. Конфликти в диада 168
IV. Конфликти в класа, паралелката, групата, колектива 169
V. Ситуационен конфликт 172
VI. Конфликт-реакция 173
VII. Невротични конфликти 173
VIII. Психични конфликти 173
IХ. Конфликти, съобразно предмета 174
Х. Ролеви конфликти 175
ХI. Функционални и дисфункционални конфликти 177
ХII. Организационни конфликти 177
ХІІІ. Конфликти със социоемоционален характер 179
ХІV. Конфликти с делови (инструментален) характер 180
ЧАСТ ТРЕТА: ПЪТИЩА И СРЕДСТВА ЗА РАЗРЕШАВАНЕ
НА КОНФЛИКТИТЕ 181
ГЛАВА ПЪРВА: УПРАВЛЕНИЕ НА КОНФЛИКТА 184
І. Същност на управлението 184
ІІ. Управление на конфликта 190
ГЛАВА ВТОРА: ПОВЕДЕНИЕ И ТЕХНИКИ ПРИ
РАЗРЕШАВАНЕ НА КОНФЛИКТА 200
I. Поведение на участниците в конфликта 200
II. Техники за ефективна комуникация в процеса на разрешаване
на конфликти 201
ГЛАВА ТРЕТА: ПРЕГОВОРИТЕ КАТО СРЕДСТВО ЗА
РАЗРЕШАВАНЕ НА КОНФЛИКТИТЕ 207
I. Същност и особености на преговарянето 208
II. Стилове на преговаряне и културални модели 213
III. Възгледи за протичане на преговорите 220
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА: СТРАТЕГИИ НА ПОВЕДЕНИЕ В
КОНФЛИКТА 227
I. Същност на стратегиите на поведение 227
II. Анализ на стратегиите на поведение на личността в конфликта 229
III. Стратегии и разрешаване на конфликта 237
ІV. Копинг-стратегии на поведение при разрешаване на
конфликтите 240
ГЛАВА ПЕТА: КОНФЛИКТОЛОГИЧНА КУЛТУРА И
КОМПЕТЕНТНОСТ НА ЛИЧНОСТТА 244
I. Конфликтологична култура на личността 247
II. Конфликтологична компетентност на личността 252
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА: КОНФЛИКТИТЕ В ПУБЛИЧНАТА
АДМИНИСТРАЦИЯ 258
ГЛАВА ПЪРВА: СПЕЦИФИКА НА КОНФЛИКТИТЕ В ПУБЛИЧНАТА
АДМИНИСТРАЦИЯ 260
І. Същност и структура на публичната администрация
в България 260
ІІ. Нормативно регулиране на конфликта в публичната
администрация 264
ГЛАВА ВТОРА: ОБРАЗОВАТЕЛНАТА СИСТЕМА КАТО ЕЛЕМЕНТ
НА ПУБЛИЧНАТА АДМИНИСТРАЦИЯ 269
І. Същност и специфика на образователната система 269
ІІ. Система на образованието в България- законова база,
постижения, проблеми, противоречия и конфликти през последните
две десетилетия 274
ГЛАВА ТРЕТА: КОНФЛИКТИТЕ В ОБРАЗОВАТЕЛНАТА
СИСТЕМА 284
I. Видове конфликти в образователната система 285
ІІ. Обхват на конфликтите в образователната дейност 291
ІІІ. Конфликти в учебното заведение 292
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА: КОНФЛИКТИТЕ ПРИ ПЕДАГОГИЧЕСКОТО
ОБЩУВАНЕ 297
I. Взаимоотношенията между преподаватели и обучаеми като форма на
общуване 299
II. Конфликтите в педагогическото общуване 304
ГЛАВА ПЕТА: КОНФЛИКТИ МЕЖДУ ПРЕПОДАВАТЕЛИ
И ОБУЧАЕМИ 308
І. Специфика на конфликтите между субектите, участващи в
дейността на образователната система 308
ІІ. Доцимологични проблеми на конфликтите в процеса на оценяване 311
ГЛАВА ШЕСТА: КОНФЛИКТИТЕ В ПЕДАГОГИЧЕСКИЯ
КОЛЕГИУМ 322
I. Специфика на взаимоотношенията в педагогическия колегиум 322
II. Вътрешноличностни конфликти в педагогическия процес 324
ЗАКЛЮЧЕНИЕ 327
ЛИТЕРАТУРА 329
СЪДЪРЖАНИЕ 3
ВЪВЕДЕНИЕ

„Аз съм възроден чрез своите деца, аз съм възроден

чрез продуктите на своя труд, аз съм възроден в спомените,
които оставям, аз съм възроден чрез вдъхновението, което
се опитвам да давам на другите.
Ние можем да градим нашия живот около всички тези
четири възможности. Но, може би, вниманието би трябвало
да бъде съсредоточено върху обстоятелството, че
възраждането може да бъде на по-високо или на по-ниско
равнище. Нашата задача като хора е да се преродим на по-
високо равнище.
Добрата работа с конфликта има за цел тъкмо това”.
Йохан Галтунг, „Разрешаване на конфликти”, с. 258-259

Непрекъснатото преустройство и трансформация на политическите,

идеологическите, културните и икономически платформи в света,
разместването на социалните пластове във всички континенти,
миграционните процеси „Север-Юг”, „Изток-Запад”, войните, тероризмът,
засилващото се негативно въздействие на стресогенните фактори, в
световен мащаб, пораждат разнообразни по вид и структура конфликти. За
Р. Дарендорф, “конфликтът на класите не витае във въздуха, войниците на
класовата борба са в известен смисъл марионетки, които се задвижват от
невидими социални сили” [68, с. 15].
Съвременното общество е стресогенно, т.е., то натрупва и поражда
непрекъснато конфликти между цивилизациите, културите, религиите,
нравствените модели, нормативно-оценъчните системи на отделните
класи, групи, прослойки, етноси, между половете, между
неравнопоставените в имуществено положение граждани, в семейството-
между съпрузите, между тях и децата им, между самите деца. „Живеем в
епоха, в която интимните отношения във все по-голяма степен се
характеризират от конфликта и раздялата, пише Ш. С. Брем. Конфликтът
задейства различията между половете” [195, c. 227].
В исторически план, изследванията, посветени на конфликтните
ситуации и конфликтите, преминават през множество трудности през
вековете, свързани, както с неумението, така и с нежеланието на
изследователите да открият и посочат причините за появата им, тяхната
структура и същност. Едва през ХІХ век в социалните науки се формират
няколко водещи идеи, които стават основа на по-нататъшните разбирания
за същността и характера на конфликтните ситуации и конфликтите.
Една от най-устойчивите идеи е тази за социалните конфликти и
въздействието им върху процесите, които стимулират социално-
икономическите преобразувания в обществото. На преден план се извежда
постановката, че колкото по-неравномерно се разпределят благата в
социума, толкова по-остри са конфликтите между доминиращата в
обществената структура класа и останалите граждани, а от друга страна се
твърди, че колкото по-остри са конфликтите, толкова по-значими са
икономическите, политическите и културните промени, които настъпват в
социалната система. Това, от своя страна, показва, че конфликтите
променят структурата на обществото, като ескалират отношенията между
отделните социални групи.
Към проблемите, свързани с възникването и ефикасното разрешаване
на конфликтите, с провеждането на преговори и търсене на съгласие
между хората, проявяват интерес не само професионалисти от областта на
конфликтологията, психологията, педагогиката, социологията, но и
политици, ръководители на различни международни, регионални и
национални организации, социални работници, медици, юристи,
свещенослужители, т.е., всички, които в своята практическа дейност се
занимават с въпросите на взаимодействието между хората. „За съжаление,
отбелязва Н. В. Гришина, целият този нарастващ интерес в немалка степен
е свързан с ръста на напрегнатостта в различните сфери на социално
взаимодействие, с острата потребност, както на различните обществени
структури, така и на отделните хора, от практическа помощ при
разрешаването на конфликтите” [64, c. 7].
Изброените причини са обект на изучаване от ново научно направление
в психологията, наречено “конфликтология”. То се заражда, като елемент
на психологията на личността и групата, във Великобритания, САЩ и
СССР през 50-те години на ХХ век. Британската специалистка по
организационна психология M. Follet [261] през 1942 година първа прави
опит за коренна промяна на дотогавашното отношение към конфликтите от
страна на изследователите. Тя извежда постановката, че у конфликта, като
психичен феномен и явление, трябва да се търсят и позитивни функции.
По този начин се слага край на конфликтофобическата епоха, доминираща
в конфликтологията. Изследванията след края на Втората световна война
са насочени към негативните емоционални преживявания у хората, като
следствие на разразилите се жестоки и брутални социални конфликти, а от
там и към установяване на психичните им корени и първопричини.
„Историята на конфликтите, пише Д. В. Димитров, е част от историята на
света. Върху изследването на конфликтите, техния обществен характер,
роля и значение в социологическата литература има определена традиция”
[80, с. 93].
По-късно, конфликтите са обект на изучаване в други страни от
Западна и Източна Европа, Канада, Япония, Австралия и др. Създават се
множество асоциации, научно-изследователски институти, лаборатории и
екипи, които обстойно и пространно анализират същността им,
конфликтното поведение на личността и предлагат разнообразна методика
за тяхното правилно разрешаване. Натрупват се богати теоретически и
експериментално-практически данни за появата, развитието и пътищата за
разрешаване на конфликтите, за търсене на тяхна алтернатива в лицето на
взаимодействието и сътрудничеството между индивидите, социалните
групи, етносите, религиите, обществата. Работи се върху създаването на
специализирани методики за разрешаване на конфликтите, усъвършенства
се технологията на преговорите, извежда се водещата роля на посредника-
медиатор. Р. Фишер и У. Юри [217] разработват теорията за
принудителните преговори. „Съвременните изследователи се стремят да
разкрият същността на конфликта и конфликтното поведение, на неговите
характеристики, същност и форми на проява. Системите за разрешаване,
които те създават, успешно се прилагат в много страни”, според Р.
Манчева [145, c. 15].
Във всички съвременни изследвания на конфликтите и конфликтното
поведение (от средата на ХХ век до днес) е налице ярко изразена
амбивалентност, довеждана до абсурдна крайност- от конфликтофобия до
конфликтофилия; от панически страх, водещ до тяхното задължително
избягване, до сериозни увлечения, често пъти, придружени от самозабрава
по тях (например, най-забележителните трилъри и детективският жанр
изобилстват с множество брутални, неразрешими конфликти; военните
игри, които се играят през детството, или се изучават във военните
училища, са изградени върху основата на конфликтите; спортните игри, с
проявата на спортен хъс и спортна злоба за победа на всяка цена над
противника, за надмощие, често пъти, водят до сериозни конфликти между
тимове, треньори, играчи, публика; много телевизионни реалити-шоу са
изпълнени с драматизъм, предизвикан от конфликтни ситуации и
конфликти между участниците).
С особена проницателност, Р. Арон отбелязва спецификата на
конфликтите в изминалото ХХ столетие: „Конфликтите, доминирали през
ХХ век и с това белязали развитието му, бяха повече национални и
имперски, отколкото социални. Като доктринери, Огюст Конт и Карл
Маркс не отрекоха историческата промяна, която се извършваше пред
очите им, но те подцениха традиционния аспект на историята, въздигането
и падането на империите, съперничеството на режимите, пагубните или
благодетелни подвизи на великите хора” [21, с. 283].
Когато хората влизат в конфликтна ситуация, която по-късно
прераства в конфликт, затрудненията им, може би, не произтичат само от
това, че им липсват способности за нормална вербална или невербална
комуникация. Много индивиди могат да се научат на по-добра
комуникация помежду си, но отношенията им продължават да бъдат
незадоволителни, поради убягващи от вниманието им, но на пръв поглед,
причини. Т. М. Gottman и колегите му [263, c. 14-23] наричат това
проблем на „скрития дневен ред”: причината за несъгласието на
повърхността няма значение, тъй като има прикрит основен проблем на
близостта. Хората се чувстват самотни, изоставени, тъй като нямат
достатъчна емоционална близост; те, може би, се чувстват подтиснати от
прекалената близост и имат потребност от повече свобода, свободен избор
и личен живот. Там, където съществува подобен скрит, постоянен дневен
ред, трудностите при комуникацията могат да бъдат по-скоро резултат от
ескалация на конфликта между двамата, отколкото негова причина. Според
нас, всичко, което снижава интензивността и честота на различните
социални взаимодействия (в диада, междугрупови, етнически, религиозни,
културни и др.), намалява възможностите за попадане в сериозни
конфликтни ситуации и прерастването им в неразрешими конфликти
ЧАСТ ПЪРВА: СЪЩНОСТ НА КОНФЛИКТОЛОГИЧЕСКОТО
ПОЗНАНИЕ

„Ще има плурализъм на мненията по най-важните морални и етични

въпроси, относно крайната цел на човечеството и същността на доброто.
Търпимостта ще се превърне във върховна добродетел. Вместо морален
консенсус ще има прозрачна рамка от закони и институции, които да
въдворяват политически ред.
Подобна политическа система не изисква от хората някакви особени
достойнства, освен да бъдат разумни и да спазват законите за свое
собствено благо”.
Франсис Фукуяма, „Големият разлом”, с. 30

Перефразирайки мисълта на Г. Ебинхауз за психологията, можем да

посочим, че конфликтологията има дълго минало и кратка история. От
една страна, философията от древността до наши дни търси отговор на
множеството въпроси, свързани с войните, стълкновенията, раздорите,
агресията, кризите в междуличностното и вътрешно груповото общуване, а
от друга страна, едва сега, в последните сто години, се появиха научно
обосновани подходи за изучаване историята на конфликтологията и
конфликтите. K. Boulding пише: „Общият диапазон, представен от
учените, относно ролята и мястото на конфликта в динамиката на живота
на обществото, представлява континиум на подходите: на единия полюс се
намират тези, които разглеждат развитието на обществото в цялост, почти
изключително, чрез борбата и конфликта (в особена степен това е валидно
за класовите конфликти); на противоположния полюс се оказват онези
учени- еволюционисти, считащи конфликта за значителен, но все пак
второстепенен аспект на общата динамика в развитието на обществото;
промеждутъчно положение заемат специалистите в областта на
политическата и икономическа история” [247, c. 99].
Съвременните изследователи-конфликтолози разглеждат последиците
от конфликтите върху личността при взаимоотношенията й с другите хора,
както и със самата нея и търсят причинната им обусловеност в процесите
на социални интеракции на участниците в тях. Това отношение предоставя
възможности за позиционно структуриране на участниците в конфликтите
и формулиране на множество конфликтологически изводи и препоръки,
както за науката, така и за човешката практика.
Тоталната информатизация и глобализация на съвременното общество
налагат нови структури и модели на поведение, нови отношения и
взаимоотношения, както между държавите, цивилизациите, така и между
колективите, групите и отделните личности. Традиционните,
многовековни институции- държавни, обществени, частни, са в тотална
криза, и от гледна точка на готовност, възможност и способност, не могат
да отговорят на динамичните, нови, често пъти непредвидими
предизвикателства. Социалните и политически науки в теоретичен, а
образователната система в практико- приложен план търсят решение на
най-сложния социален феномен- социалния конфликт. „Класическите
социални и хуманитарни науки в своите рефлексии все по-трудно
разкриват интелектуалния, когнитивния и педагогическия потенциал за
решаване на проблемите на обществената практика и на отделно взетата
личност” [84, с. 9].
Конфликтологията е млада междудисциплинарна научна област, която
проучва аспектите на социалните противоречия и стълкновения в
обществото. „Тя, по същество, е плуралистична: под това наименование
съжителстват различни възгледи за социалния конфликт, за неговата
същност и значение, за подходите и методите на неговото изучаване и
управление. Съществуват, така също, различни възгледи за мястото на
човека в социалния конфликт” [82,c. 5].
Всяка самостоятелна наука притежава завършена система от
задължителни принципи, като пределно общи представи, чието използване
позволява относително непротиворечиво и последователно да се разберат
и обяснят изучаваните явления от заобикалящия свят: еволюция-
революция, движение-покой, формиране-развитие, нежива и жива
природа, човек и човешко мислене. Именно, тези представи встъпват в
ролята на определена координатна система, помагаща на изследователите
да се ориентират в огромните масиви от емпирични данни, да ги
класифицират, интерпретират и направят солидни изводи и препоръки за
науката и човешката практика.
Човекът и светът, влизайки във взаимодействие, образуват особена
онтологическа реалност, тъй като човекът е продължение на света и като
такъв, той дава различен смисъл на обектите от реалността, прави ги
ценности.
ГЛАВА ПЪРВА: ОБЩОТЕОРЕТИЧНИ ПРОБЛЕМИ НА
КОНФЛИКТОЛОГИЯТА

Началото на 80-те години на ХХ век е характерно с невиждан по-рано

научен и обществен интерес към анализа и разрешаването на
конфликтите. По-рано психологията, социологията, педагогиката,
икономиката и др. хуманитарни, социални, стопански науки, всяка в
рамките на своята парадигма, периодически се обръщат към този проблем,
но никога не му придават тази важност, с която той се ползва сега.
За съжаление, този интерес към конфликта не съдейства за
институционализацията на конфликтологията, като теория за анализ,
разрешаване и управление на конфликтите в качеството на самостоятелна
научна дисциплина и актуална обществено-значима дейност.
І. Поява и развитие на конфликтологията
Според Дж. Търнър [210, c. 125-126], немските философи К. Маркс и Г.
Зимел са основоположници на диалектическата теория на конфликта, а в
съвременните теоретични постановки, изследващи конфликта, са очертани
две направления.
Първото е наречено „Диалектическа теория на конфликта” и негов най-
ярък представител е Р. Дарендорф (Германия и Великобритания). Той
признава решаващата роля на конфликта за функционирането на всяка
обществена система и насочва изследванията си към обществото, чийто
облик нарича „безобразен”.
Второто направление носи името „Конфликтен функционализъм” и е
представено от Л. Козер (САЩ). Негова методологическа основа е
социологията на Г. Зимел, който също, както К. Маркс, счита, че
конфликтите в обществото са неизбежни и непредотвратими. Авторът
насочва своята критика към Р. Дарендорф, затова, че не отчита
позитивната функция на конфликта за съхраняване на обществената
социална система като цяло.
Л. Козер [120] формулира специфичен образ на съвременното общество.
Социумът, според него, е единна система от взаимосвързани елементи, в
които равновесието понякога се нарушава. Пораждат се напрежение и
конфликт на интересите. Разногласията и насилието, които възникват като
тяхно следствие, обаче, заздравяват основите на социалната система и
усъвършенстват нейната адаптивност към враждебните външни условия.
Само чрез конфликта обществото може да опознае и вникне в своите
интереси.
През 90-те години на ХХ век възникват нови учебни и изследователски
институти, консултантски центрове и групи за анализ и разрешаване на
конфликти, посредничество и медиаторство в най-различните сфери на
социалния живот на обществото. Поставено е началото на целенасочена
подготовка на специалисти-конфликтолози в САЩ, Русия,
Великобритания, Япония и др. страни. Издават се в огромни тиражи
различни видове литература- статии, студии, монографии, университетски
учебници, помагала и пособия за справяне с конфликтите, защитават се
множество дисертации в тази област. Налице е сериозна периодика по
проблемите на конфликтите и конфликтологията.
Обучението на специалисти-конфликтолози е свързано с редица
сериозни изисквания в процеса на преподаването на тази научна
дисциплина. Според И. Цанов, „обучението по конфликтология е много
сложно и трудно. То поставя високи изисквания и несрещани досега
предизвикателства, както пред субектите на обучение (университетски
преподаватели, научни работници, конфликтолози-практици), така и пред
обектите на обучение (студенти, ръководители, специалисти, служители и
административен персонал)” [232, c. 200-201].
Авторът обобщава следните, най-често срещани, трудности:
- Най-голямата трудност произтича от самото естество (онтологичност) на
науката конфликтология, като типична междудисциплинарна наука,
създала вече своя ограничена зона и предмет, измежду сходни и не дотам
сходни науки.
- Втората трудност произтича от начина (методиката) на преподаване. За
конфликтологичното обучение е почти неприложим традиционният начин
на обучение (лекции, възпроизвеждане на предварително чут, видян или
преразказан материал, предимно самостоятелна подготовка и т. н.).
Конфликтологията изисква друг- коренно различен начин на обучение, по
принцип. Най-важните му атрибути включват следните елементи:
- личностно (физическо) присъствие на обучавания (Не можеш да станеш
конфликтолог с прочита на няколко учебника);
- визуализация, схематизация и синтетичност на предлагания учебен
материал;
- широко използване на тестове, анкети, разработване на
конфликтологични казуси, игри, тренинги и т. н.;
- силна въвлеченост на участника в процеса на конфликтологичното
обучение (Обучаемият е активна страна в процеса на обучение, а не
пасивен реципиент на конфликтологична информация);
- съчетаване и развитие на конфликтологични знания, умения и навици
(Най-лаконично казано, конфликтологичните знания се научават, уменията
се формират, а навиците се тренират).
- Третата специфична трудност произтича от необходимостта за
предварителна общохуманитарна подготовка на обучаемия.
Конфликтологичното знание се надгражда над философското,
социологично, психологично, икономическо, правно, управленско и т. н.
знание.
- Четвъртата трудност се отнася до изискванията към качествата на
преподавателя по конфликтология- не само като специфични
конфликтологични познания и умения, но и като комуникативна култура,
житейски, педагогически и управленски опит, личностна характеристика.
Всичко това съдейства за появата и утвърждаването на
конфликтологията като нова научна област, със свои собствени цели,
предмет, обект, задачи. Теоретическият и методологически базис на
конфликтологията е широко концептуален и се изгражда върху
теоретичните постановки на К. Маркс, G. Simell, Е. Дюркем, Л. Козер, Р.
Дарендорф, К. Boulding.
Развитието на конфликтологията, според Д. Й. Димитров, е свързано с
решаването на два проблема:
„- Намесата в конфликтните процеси, които протичат в социалната
дейност, поражда нови ситуации, които създават благоприятни или
негативни условия за тяхното протичане.
- Подобни нови ситуации изискват промяна в инструментариума на
изследването и избор на адекватни въздействия върху конфликтните
процеси. От своя страна, това води до промяна в динамиката и
управлението на обектите, където възникват и се разрешават конфликтите”
[82, c. 19].
Конфликтологията изучава и прави сериозни научни и практически
опити за установяване причините за появата, елементите, особеностите на
конфликтите на различни нива, техните функции, последствията от тях,
видовете и силата на въздействието им върху социума. В нея „се слива в
единство творческото мислене с творческото действие и управление. Тя
събира, обработва, систематизира, корелира, интегрира и приспособява
знания, методи и технологии (социални и управленски) за разрешаване на
противоречията. Съпътства, както социалното управление, така и
социологията на управлението, повишава тяхната ефективност,
оптимизира функционирането и развитието им. Улеснява действието на
диалектическите, социологическите и икономическите закони” [82, c. 17].
Според А. Я. Анцупов и А. И. Шипилов [18, c. 24-25],
конфликтологията е наука за закономерностите във възникването,
развитието и завършването на конфликтите, за принципите, начините и
прийомите за тяхното конструктивно регулиране. Сериозните проблеми,
пред които са изправени съвременният човек, групите, етносите,
религиите, обществата и цивилизацията, изискват, според нас, не толкова
психиатри, психоаналитици и психотерапевти, колкото специалисти-
конфликтолози, които да облекчават отношенията на индивидите с
отделните социални групи и обществени структури.
Авторите смятат, че конфликтологията не се ражда на стика, на
границата между две или три научни дисциплини, както обикновено се
получава в другите области на човешкото познание. За оформянето и
изграждането й се използват знания, посветени на конфликта, натрупани
от единадесет науки.
В своето изследване приемат като основен критерий общото
количество публикации по проблемите на конфликтите за определен
период:
- Психология- 26,5% от публикациите за конфликтологията и конфликтите;
- Социология- 16,9%;
- Политически науки- 14,7%;
- Исторически науки- 7,7%;
- Философия- 7,1%;
- Изкуствознание- 6,7%;
- Педагогика- 6,2%;
- Право- 5,8%;
- Социобиология- 4,3%;
- Математика- 2,7%;
- Военни науки- 1,4%.
Данните красноречиво показват, че водеща наука, в областта на
изследване на конфликтите, е психологията, защото тя изследва
поведението на човека, ценностната му ориентация и оценката му за всяка
конфликтна ситуация.
А. Г. Здравомислов [100] определя конфликтологията като приложна
наука. Потребността от нея е най-голяма в конкретни ситуации, където е
налице сблъсък на интереси между две или повече страни. Тези ситуации
се наблюдават в съвременните области на стопанското управление,
мениджмънта в търговската дейност, правото, дипломацията и множество
други страни на човешката дейност. Чрез анализа на резултатите от
изследването на ситуации от дейността на индивида, групата и
обществото се създават реални условия за развитие на конфликтологията
като практическа наука. „Конфликтолог е специална професия, чиито
представители участват най-често във водене на бизнес преговори като
консултанти в решаването на конфликти от най-различен характер, нива и
области” [100, c. 77-78].
При анализа на същността и спецификата на конфликтологията Д. В.
Димитров обособява два водещи научни подхода [80, с. 25-26]:
- Първият е насочен, предимно, към активни, актуални действия на
личността и групата. При него се акцентира върху несъвместимостта на
определен вид ценности, където конфликтът се разграничава от понятия
като конкуренция, съперничество, враждебност, противоречиви
намерения, установки, които се определят като източници на конфликти.
При този подход се търсят пътищата и средствата за разрешаването на
ценностните различия между хората.
- Вторият е ориентиран към мотивите, потребностите и действията на
личността, намираща се в състояние на конфликт с друга личност, с група,
колектив и др. Този подход включва изследване на противоречивите
психични състояния, водещи до конфликти, но не изключва и открити
сблъсъци между отделните страни, участващи в тях.
Управлението и разрешаването на конфликтите в дейността изисква
отлично познаване на предконфликтните ситуации, инцидентите,
конфликтогените, механизмите и средствата за преодоляването им.
Проблемът за разбирането на конфликта като социално явление е
свързан с определяне ролята му в социогенеза, посочване детерминантите
на конфликтното поведение. Това, според Н. И. Леонов [136, c. 12], са
приоритетните насочености на конфликтологията в настоящия момент.
В изследванията си съвременната конфликтология изхожда от
принципните позиции за признаване на конфликта като закономерна и
естествена характеристика на социалните отношения, възможностите за
протичане в разнообразни, в това число, и конструктивни форми,
утвърждаване на принципиалната възможност за управлението му.
ІІ. Предмет, обект и задачи на конфликтологията
Развитието на всяка частна наука е свързано с формулиране на нейните
обект и предмет. “Тя постига това трудно, с помощта на
междудисциплинно систематизиране на стари и нови емпирични и
теоретични факти, принципи и закони, притежание на съседни науки.
Използването на тази евристична процедура цели да очертае и завладее
оная част от социалната реалност, върху която се гради новата
дисциплина- конфликтологията. Овладеният социален обект има
онтологичен характер, т. е., той е със значение на логика на вещите” [82, c.
14].
Разкриването на обекта и предмета на науката, всъщност, е
разкриването на онази социална природа на обекта, на неговия качествен
състав и неизчерпаемост на структура, съдържание, развитие и връзка с
предмета на дейност, със задачите, методологията, методиката и методите
на изследване в конкретната научна област.
1. Предмет на конфликтологията
За Д. Й. Димитров, предмет на конфликтологията са „общите
закономерности и особености на социалния конфликт, неговата
причинност, възникване, развитие и завършване, както и различните
средства и начини за въздействие (прогностика, профилактика, практика)
върху конфликтното отношение на взаимодействащите си страни” [82, c.
18].
Авторите, които разработват постановките си за конфликтологията, от
позициите на връзката между противоречивите психични състояния и
откритите сблъсъци, свързват предмета й с непосредствената човешка
дейност. Отъждествяват конфликта със сблъсък, т.е, с активната дейност
на участващите в него страни. „Породена от действието на противоречията
в социалната структура, конфликтологията акумулира в собствения си
предмет разнокачествена информация и технология за изработване на
собствени принципи, категории и закони за изследване природата на
социалните конфликти, тяхното предотвратяване, управление и
разрешаване” [82, c. 17].
2. Обект на конфликтологията
Обектът на конфликтологията е свързан пряко с установяване на
мястото на поява и разрешаване на конфликта и то не само там, където
протичат процесите на противопоставяне и конфронтация, но и там, където
те се разрешават и стигат до логичен край. „Обект на конфликтологията е
протичането на обективните диалектически процеси. Това може да бъде
изразено на философски език така- изучаване на онтологичната същност на
противоречията в социалната система” [82, c. 16].
3. Задачи на конфликтологията
 Практически, всяка личност притежава конфликтологични знания,
придобити в индивидуалния й живот. Според А. Я. Анцупов и А. И.
Шипилов [18, c. 25], тези знания, заедно с теоретичните резултати,
натрупани от специалните изследвания, посветени на конфликтите,
информацията за конфликтите от другите социални, стопански и
хуманитарни науки, изкуството, културата, религиозните учения,
формират основните задачи на конфликтологията.
Задачите, които конфликтологията трябва да разрешава, са
изключително сложни, широко обхватни и отговорни, но, от гледна точка
на полето за научни изследвания и научния хоризонт, потенциалът тук е
необятен. Те са следните:
3. 1. Конфликтологията трябва „да започне да произвежда оригинална
евристична информация, която да тласне развитието на тази наука на нови
орбити” [82, c. 22]
Необходимо е, според нас, в България да се създаде научна банка,
съдържаща пълни данни за авторите от всички научни области, които
работят в областта на конфликтологията и да се направи библиографска
справка на публикациите в научния печат по проблемите, свързани с
появата, развитието и разрешаването на конфликтите. В някои научни
звена (катедри по психология, социология, педагогика, право, стопански и
управленски науки) трябва да се обявят целенасочено конкурси за
докторантури, където младите изследователи да разработват дисертации,
свързани с феномена „конфликт”.
3. 2. Теоретичен анализ, осмисляне и целенасочено регулиране на
негативните въздействия върху хората през ХХІ век
Тези въздействия са породени от технологичното, техническо и
икономическо развитие на държавите през ХХ и началото на ХХІ век-
безработица, твърде ниско ниво на квалификация на огромни групи
работещи, нарастваща психическа нестабилност на личността, огромен
брой деца непосещаващи задължителните образователни степени. “В
реалния свят, пише Р. Дарендорф, винаги има различни възгледи и поради
това- конфликт и промяна. Наистина, конфликтът и промяната са нашата
свобода; без тях не може да има свобода” [68, с. 123]. Той създава т. н.
„конфликтен модел на обществото”, в който съществува схема, отразяваща
реалния характер на социалната действителност. Смята, че конфликтът е
постоянно състояние на социалния организъм, като на всеки етап от своето
развитие обществото преживява разногласия, които предизвикват
изменения и дезорганизация. Според него, не наличието, а отсъствието на
конфликти е неблагоприятно състояние, защото чрез тях може да се открие
творческия заряд на всяка общност, както и способите за рационално
овладяване и контрол на най-значимите социални проблеми.
Създателят на социалното движение „Политика на планетата Земя” А.
Тофлър пледира за възпитаване на ново планетарно мислене у хората.
Само така индивидите и обществата като цяло ще разберат, че „едва ли,
следващите десетилетия ще минат без своите Чернобили и петролни
катастрофи, като тази в Аляска, наследство от времето на механичното
производство. Тези събития, от своя страна, ще дадат повод за ожесточени
конфликти около въвеждането на новите технологии и вредните последици
от тях. Все по-често социалните групи във всяка страна , а защо не и между
отделните страни, ще искат една от друга „икономически обезщетения”.
Други, ще се опитат да използват „икономически шантаж” или „откуп”,
само, за да се въздържат от действия, които биха замърсили атмосферата,
околната среда на съседите. Как ще се отнасяме към природните бедствия
в новата, тясно свързана световна икономика, когато след едно
земетресение в Япония, или едно наводнение в Индия, може да предизвика
катастрофа, борсов хаос на Уолтстрийт” [212, c. 275-277].
3. 3. Регулиране на сериозните противоречия в съвременното общество
 Чрез проучване същността им, социалните групи, класи, прослойки,
етноси, религиозни общности, политически течения да бъдат доведени до
приемливи за всички страни действия, без накърняване на чест и
достойнство на личността.
Регулирането на противоречията е възможно само с обединените
усилия на човечеството- чрез дейността на ООН и неговия основен орган-
Съвета за Сигурност, ЮНЕСКО, Европейския съюз, НАТО, църквата,
неправителствените организации, хуманистичните сдружения,
националните и регионални комитети, преговорите на различно ниво,
които целят туширане на напрежението между отделни нации,
вероизповедания, региони. „Развитието на съвременната свръхсимволна
икономика се съпътства и от други опасни явления- разместване на цели
етноси и непрекъсната миграция. В доскорошните масови индустриални
общества расизмът се изразяваше най-често в конфликт, в преследване на
малцинството от мнозинството. И тази форма на социална патология, все
още, е опасна за демокрацията” [80, c. 94].
3. 4. Създаване на структурни модели, изучаване на структурните свойства
на конфликтното и безконфликтно състояние на социалните системи
Конфликтното състояние на социалните системи, изграждани в
продължение на хилядолетия е противоположно на безконфликтното и те
могат да бъдат разбрани само във взаимовръзка, т. е., когато бъдат
известни условията за трансформацията на системите от едното в другото
състояние. „Структурното състояние на конфликта е, от една страна, най-
простото, а от друга страна, най-фундаменталното, в смисъл, че неговите
закони определят свойствата и законите на всички следващи и много по-
сложни модели” [191, с. 14].
3. 5. Търсене, създаване и прилагане на ефективни средства за снижаване,
туширане и задържане ескалацията на конфликтите в съвременното
общество
 Съвсем справедливо Р. Акоф и Ф. Емъри отбелязват: „Любопитна черта
на нашата цивилизация е тази, че за повишаване на ефективността при
разрешаването на конфликтите са посветени значително повече
изследвания, отколкото за сътрудничеството” [7, с. 199]. За съжаление, все
още, човечеството не се е освободило от тежненията на миналото, от
наслоенията на междублоковото противопоставяне, от конфронтацията
между расите, класите, религиите и не отдава необходимото внимание на
въпросите, свързани с възпитание у хората на умения за групова, екипна
дейност, за взаимодействие и сътрудничество в съвместното си
съществуване. В настоящия момент всички многонационални и
мултиетнически държави се опитват да обединят различните етноси, които
ги населяват в „единна сплав”. Противопоставянето срещу тези опити е
толкова могъщо, че повечето расови, етнически, религиозни групи
предпочитат да съхранят своята неповторима индивидуалност.
„Асимилацията, като крайна цел на индустриалното общество, на което му
трябваше хомогенна маса, вече, принадлежи на миналото” [80, c. 94].
3. 6. Създаване на социална система за доближаване до проблемите на
личността
Това може да стане чрез вникване в начина на живот, семейните,
личностните, образователните, професионалните, религиозните и
комуникативните й проблеми.
Структурата и дълбоката вътрешна същност на личността през ХХІ
век, все още, е проблем пред социалните и педагогическите науки. Много
от специфичните особености на личността отбягват от погледа на
изследователите. У нас [82, c. 23], е необходимо създаване на система за
конфликтологично образование, както и на концептуални и практически
модели за конфликтологични и медиационни структури (организации) за
разрешаване на конфликти, съобразени с българската специфика.
3. 7. Създаване на единна теория за конфликта
 Тя може да се разглежда като праобраз на новата парадигма на
социалното познание, която в близко бъдеще не само ще синтезира всички
родове и видове социални и психични знания, но и, достигнала определена
степен на самоизграждане, ще започне да оказва обратно влияние върху
функционирането на обществените институции във вид на общоприета
методология при приемането на решения. „Създаването на единна теория
за конфликта ще направи истински преврат в социалните и политически
науки, защото пред тях ще се открие пътят към действителното разбиране
на тези закони за общественото развитие, които, макар и да управляват
нашата история, остават, поне засега, за съжаление, вън от нашето
рационално разбиране...Единната теория за конфликта по своите сили и,
главно, по своите възможности е теория за социалната статика и
динамика” [201, с. 530].
3. 8. Технологизиране на конфликтологичното познание
Използването на Информационни и комуникационни технологии
(ИКТ), глобалната мрежа Интернет, допринасят за внасяне на порядък в
изучаването на конфликта, за получаване на навременна информация за
представителни международни или национални изследвания в областта на
конфликтологията. Според Д. Й. Димитров [82, c. 22-23],
конфликтологията не е научна самоцел, тя трябва да спомогне за
преодоляване на проблемите, свързани с конфликтното взаимодействие в
отделните етапи: прогнозиране на конфликти (субективни и обективни
предпоставки, индикатори и симптоми за възникване на конфликта и др.);
предотвратяване на конфликта (институционализация на отношенията,
социално партньорство, отстраняване на причините за конфликта и др.); в
практики при разрешаване на конфликта (логика, стратегии и начини за
разрешаване му, преговори в конфликтна ситуация, ролята на
ръководителя в управлението на конфликта).
 Всички съвременни изследователи, работещи в областта на
конфликтологията, са единодушни, че практически е невъзможно
безпристрастното изследване на конфликтите. В една или друга степен се
проявяват, от една страна, идеологическите и ценностните ориентации, а
от друга, предубедеността на изследователите, която е продиктувана от
научните им интереси. Тази ситуация поражда и въпросите, свързани с
правото на съществуване на конфликтологията като самостоятелна наука,
със свой обект, предмет, цели и задачи. „Може ли изобщо да се счита
конфликтологията за самостоятелна наука, въпреки че притежава чертите
на междудисциплинна наука? Според нас, отговорът е да, защото тя
изучава конфликта, от гледна точка на общите му закономерности
(предпоставки за възникване, развитие, завършване, ефекти и ситуации
след завършването). Такива науки, като, например, социология,
психология и икономика, виждат и изучават в конфликта само негови
отделни аспекти (в случая социологически, психологически,
икономически), но не и цялостната му природа” [83, c. 30].
ІІІ. Развитие на конфликтологията в България
В обществознанието на Третата българска държава има редица
изследвания, посветени на войните, вътрешнопартийните борби,
въстанията и държавния терор. За съжаление, изследователите не стигат
до идеята за създаване на самостоятелна теория, която да изследва от
конфликтологична гледна точка съществуващата конфликтна реалност.
„Конфликтът” като понятие и термин, обаче, иманентно присъства в
техните изследвания.
Систематизирането на изследванията, посветени на конфликтната
ситуация, конфликтите и конфликтологията, показва, че могат условно да
се обособят следните периоди:
- Първи период- от края на ХІХ век до 1948 година. Натрупват се знания
по общотеоретични аспекти на конфликта. През 1929 година видният
български философ Д. Михалчев (1880-1967 година) основава и редактира
първото философско списание на Балканите, наречено „Философски
преглед”. Когато набелязва тематиката и проблемите, с които ще се
занимава списанието, той маркира и откроява следните съществуващи в
социалната действителност в България, по онова време, противоречия:
„Що е социална класа и какъв е смисълът на социалните противоречия, що
е партия, маса, нация и национално съзнание, право, отговорност,
нравственост, традиция, мода, авторитет, кои са социално-
психологическите предпоставки на властването, каква е психологията на
българския селянин, що е обществена дейност, има ли исторически закони,
какво е мястото и каква е ролята на личността в историята?” [по 9, с. 324
].
През този период публикации в тази област имат Д. Благоев, Г.
Кирков, И. Хаджийски, Т. Павлов, С. Гановски.
- Втори период- от 1948 година до 1989 година. В изследванията на
конфликтологичната проблематика се включват голям брой частни науки
(всяка от позициите на своята методология и предметна област-
психология, политология, педагогика, право, социална педагогика, военни
науки, социология). Изследват се въпроси, свързани с конфликтологичното
взаимодействие и същността на конфликта. Особено актуални са
разработките за същността на социалното и биологичното у човека и
връзката между тях; релацията: наследственост-среда-възпитание; човекът
и научно-техническата революция. Търси се истинското място на
личността в съвременния свят, дискутират се въпросите, свързани с
отчуждението и алиенацията, човекът и неговите личности, връзката:
човек- моделиране, кибернетика, машина, информация. Прави се силно
изразен класово-партиен, от позициите на комунистическата партия,
критически анализ и оценка на буржоазните концепции и теории за
същността на човека.
 В този период се извършва сериозна преоценка на философските
категории, на частните науки и особено на онези, чийто предмет са
социалните противоречия. Изгражда се конфликтологичен модел на
обществото. Анализират се и се изпълват със съдържание много нови
категории: противоречие; видове противоречия: антагонистични-
неантагонистични, външни-вътрешни, главни-второстепенни. Тези
категории навлизат и заемат своето място в цялостното обществознание.
Публикуват се множество научни трудове- статии, студии, монографии,
издават се списания, провеждат се много национални, регионални,
университетски конференции, посветени на противоречията в обществото.
Интересът към социалните конфликти се засилва. В основата на този
интерес стои провеждането у нас на два световни конгреса- по социология
и философия. Създава се Институт по социология към БАН, усилено
работи Академията за обществени науки и социално управление (АОНСУ)
към ЦК на БКП. Към нея функционира мощен Институт по социално
управление, който осъществява множество изследвания, посветени на
противоречията и конфликтите: организационно-управленски,
идеологически, регионални, нравствено-етични, икономически,
междукласови и др. Специално място се отделя на противоречията между
експанзивната и интензивната форми на развитие на производството,
ефективността и качеството на продукцията.
Най-същественият недостатък на конфликтологичното знание през този
период е, че за непоклатима се приема аксиомата: „В българското
социалистическо общество, по принцип, не могат да съществуват
неразрешими конфликти”. Теориите за конфликтологичните модели и
концепции на учени от Западна Европа, САЩ и други капиталистически
държави яростно се критикуват от позициите на т. н. класово-партиен
подход.
 Сред имената на изследователите в тази област можем да посочим: Г.
Пирьов, Ж. Ошавков, В. Проданов, В. Момов, Ст. Михайлов, Ж. Желев, К.
Нешев, Г. Йолов, Л. Десев, Д. Градев и др.
- Трети период- от 1989 година досега. Коренните политически, социално-
кономически, културни промени у нас в този период изиграват ролята на
могъщ фактор за развитието на конфликтологията. От 1989 година досега
конфликтологичната ситуация в Република България е изключително
сложна.
Ние се оказахме неподготвени за тази сложна ситуация. Ориентацията
на безконфликтно развитие на обществото в периода от 1944 година насам
прави проблематиката на конфликтите безперспективна. Това, фактически,
довежда до изключването на конфликтологията от областта на научното
изследване и до отсъствие на механизми в социума за работа с
конфликтите.
Цялото общество преминава, през този кратък, но бурен период, през
множество различни по сила, интензивитет и продължителност
сътресения, противоречия и конфликти. Това е период на тотална разруха
на държавността, крушение на догмите, ценностите, нормативно-
оценъчната система. Налице са корупция в държавата и обществото,
организирана престъпност, стотици показни поръчкови убийства, стачки,
демонстрации, паричен съвет. Членове сме на НАТО и Европейския съюз,
имаме Евродепутати, сменят се няколко правителства, но проблемите си
остават неразрешени- между работодатели и наемни работници, държава и
пенсионери, заетост-безработица, бедност-крещяща показност и
парвенющина при демонстрация на власт, богатство и безнаказаност и т. н.
Независимо от множеството проблеми и трудности през този период се
създават теоретически и практически условия и предпоставки за
обособяване на конфликтологията като самостоятелна наука.
 Създава се Българска асоциация на конфликтолозите (председател е Д.
Й. Димитров), налице са сериозни публикации на множество автори-
психолози, педагози, философи, социолози, политолози по проблемите на
социалните и личностни конфликти. Сред водещите автори се открояват:
Д. В. Димитров, Д. Й. Димитров, Р. Вълчев, Л. Георгиев, Сн. Илиева, Б.
Георгиева, С. Хинкова, Ст. Николов, Л. Кръстева, Т. Дронзина, Р.
Милкова, Л. Милков.
Прегледът на публикациите от този период, посветени на
конфликтните ситуации и конфликтите, ни позволява да направим
следните изводи:
- За съжаление, всички автори разглеждат конфликтите от позициите на
своята научна област, но, все още, рядко се прилагат оригинални
български методики и техники за проучване, управление и решаване на
конфликтите.
- Почти целият използван практико-приложен инструментариум е
заимстван от европейски и североамерикански теоретици и практици-
конфликтолози и не е актуализиран и адаптиран към специфичните
особености на българския модел на преход към пазарна икономика и
демократично управление.
- Преходът от една социално-икономическа система (социализъм, развит
социализъм и пр.) към друга (политически плурализъм, пазарно стопанство
и икономика, представителна демокрация) поражда изключително силни и
дълбоки конфликти, които в определени моменти граничат със социална
катастрофа.
Поради това, все още, са налице сериозни трудови, социални,
политически, икономически и др. конфликти, които изчерпват
съзидателната сила на народа и не му позволяват да се развива нормално и
да се адаптира по посока на европейските и световни културно-
исторически ценности, при запазване на националната идентичност, да
живее в наистина демократично общество, гарантиращо му всеобщи права
на труд, образование, здравеопазване, защита на частната собственост,
свобода на словото и др. Конфликтологичната наука у нас днес е изправена
пред избора на нова парадигма, която ще даде отговор на поставените по-
горе проблеми и въпроси. Отбелязва се, че „развитието на
конфликтологичните изследвания и обособяването и еманципирането на
конфликтологичната наука в България са изправени пред множество
уникални обективни и субективни социални предизвикателства” [82, c.
219].
Конфликтологията ще трябва да търси помощта на водещите в тази
област страни, за да има ясна позиция по кардинални за съвремието ни
въпроси- за същността на глобализацията и възникващите от нея
конфликти; за екологичните катастрофи и възможностите за съхранение на
живота на планетата Земя; за световния тероризъм и проучване на
корените му; за причините за възникване и развитие на
противопоставянето между цивилизации, религии, региони.
Конфликтът е не само синоним на структурната и динамична
асиметрия в отношенията между елементите на социалната система,
изучавана от конфликтологията, а неговото отсъствие е синоним на
структурната и динамична симетрия на отношенията между тези елементи;
конфликтът е неразривно свързан със своята противоположност-
безконфликтното състояние, и заедно, тези противоположности
представляват два полюса, две състояния, между които е обречен да се
колебае всеки природен и социален процес. От тук и трудностите, които
стоят пред съвременната конфликтологична наука: да намери границата
между конфликтното и безконфликтното състояние на социума и да
пристъпи към разрешаване на съществуващите конфликти.
ГЛАВА ВТОРА: МЕТОДОЛОГИЧЕСКИ ОСНОВИ НА
КОНФЛИКТОЛОГИЯТА

Наличието на огромно разнообразие във видовете, конкретните форми

и съдържание на конфликта, като феномен, го прави предмет на внимание
на множество най-различни области на човешкото знание- от
психологията, педагогиката, социологията до военните науки,
юриспруденцията и искуствоведческите науки. Специално място, обаче, в
изучаването на конфликта заема философията. Този интерес, според Н. В.
Гришина, е свързан с два главни въпроса: ”Какво влияние оказват
конфликтните явления и отношения на социалните структури и различните
аспекти на човешките взаимоотношения? Как изучаването и разбирането
на конфликтите помага да се проучи светът на произхода, развитието и
последствията от войните, революциите, стачките и напреженията?” [64, c.
21].
I. Методология на научните изследвания в областта на конфликтологията
 През ХХІ век проблемите за методологията и методите на научно
изследване в областта на конфликтологията стоят много по-остро,
отколкото в предходните десетилетия. Според K. Boulding, „общият
диапазон на изследванията на учените, относно ролята и мястото на
конфликта в динамиката на живота на обществото, е своеобразен
континиум от подходи: на единия полюс са онези, които разглеждат
развитието на обществото в цялост, почти винаги чрез борбата и
конфликта (в частност чрез класовия конфликт); на противоположния
полюс са подходите на социалните учени-еволюционисти, считащи
конфликта за значителен, но, все пак, второстепенен аспект на общата
динамика на развитието на обществото; междинно положение заемат
специалистите в областта на политическата и икономическа история” [247,
с. 98].
Причините за този интерес към конфликтите се крият в следното:
- Динамична и бързо протичаща диференциация и, редом с това,
сериозна интеграция на социалните, стопанските и хуманитарни науки
(психологически, педагогически, социологически, икономически,
управленски, юридически и др.), което довежда до появата на
конфликтологията като ново научно направление.
- Взаимно проникване на науките от тези направления и развитие на
множество дъщерни клонове в областта на това научно познание.
- Натрупване на огромно количество изследователски факти и данни
от различни по вид и характер изследвания в областта на конфликтите
(военни, икономически, социални, стопански, политически, юридически,
религиозни, етнически и др.), за които е необходим качествен научен
анализ. Често пъти, те не са по възможностите на отделна национална
изследователска система.
- Бързо навлизане в областта на социалните, стопански и хуманитарни
науки на информационните и комуникационни технологии (ИКТ),
глобалната световна мрежа Интернет, реализация на електронната,
дистанционна и кореспондентска форми на обмен на информация, относно
съдържанието и вида на конфликтите в различни части на света.
- Бурен научен, технически, социален и културен прогрес в развитите
държави, утвърждаване на Европейския съюз като социално-
икономически и политически модел от нов тип, при който се реализират
нови ценности, с възможности за свободно движение на идеи, хора и
капитали в новото европейско пространство. Това, от своя страна, изисква
нови подходи към разрешаване на всички проблеми, които предизвикват
конфликти, противопоставяне между хората, групите, обществата в
обединена Европа, с етносите, народите, обществата от други страни и
континенти.
1. Същност на методологията
„Научното изследване е вечният път към търсене на истината, с цел
нейното използване в управление процесите на функциониране на
природата, обществото и живота като цяло. В условията на формираната
житейска парадигма за активизиране на изследователския елемент и
неговото активно използване (икономика на знанията) въпросите за
методологията на творческия процес са все по-неизбежно актуални” [140,
с. 13].
Всичко това прави особено актуални изследванията в областта на
методологията на конфликтологическата дейност, от чието решение зависи
ефективността на поставените пред конфликтологията задачи.
“Методологията е призвана да способства повишаване ефективността на
изследователския процес, да разширява арсенала на изследователската
проблематика, да се включва в решаване на актуални проблеми,
отразяващи насъщните потребности на теорията и практиката” [151, с. 4].
Отправна точка, естествено, е човешката практика, т. е., положението в
съвременното българско общество и неговите градивни елементи.
Ситуацията в тази сложна област, както и в социалната сфера, е
специфична и нееднозначна. Не може да се игнорират трудностите на
преходния за България период, от 1989 година до сега: идейно-
политически, нравствено-етически, финансово-икономически. Закриват се
редица водещи научно-изследователски институти; изследователската
дейност в университети, институти и академии е силно занижена; липсват
национални представителни изследвания в областта на конфликтологията;
психологическата, социологическа и педагогическа диагностика и
прогностика в областта на конфликтите са в застой. В тези условия,
необходимостта от методологически анализ на протичащите в
обществената система процеси и тяхната научна обоснованост се
проявяват с особена острота, и, редом с това, стават сериозна потребност
за новото осмисляне и развитие на самата методология на
конфликтологията като наука.
Във философския речник е дадено следното определение за
методологията: „1. Съвкупност от прийомите на изследване, прилагани в
някаква наука; 2. Учение за метода на научното познание и преобразуване
на света” [215, с. 355].
В „The International Encyclopaedia of Education” [280] е отбелязано, че
методологията като дисциплина стои между два полюса. От една страна,
това са техниката, методите на провеждане на научното изследване, а от
друга страна, това е философията на науката, логическият анализ на
концепциите, които са основополагащи предпоставки в научната дейност
като цяло.
При разработването на общонаучните философски проблеми, под
методология се разбира учение за структурата, логическата организация,
методиката и средствата за познавателна дейност, която е организиран и
управляем процес.
 А. Поликаров обобщава многобройните постановки, определения и
теоретични разработки в областта на методологията и извежда следните й
особености :
“Методологията е учение за методите (традиционното схващане в
научните изследвания).
Методологията се отнася към научната система (теория), нейната
структура и обосноваване, в това число и научния език, и логика (понятия
и дефиниции), и измерване. Съществен аспект тук е тълкуването на
теорията, изясняване смисъла на теорията и значението на основните
научни понятия.
Методологията е научно обяснение, а в областта на обществените
науки се отнася до разбирането.
Методологията е критическо обсъждане на науката (нещо като аналог
на литературната критика).
Методологията обхваща разглеждането на динамиката на науката,
която включва по-специално евристичните методи и въпросите на нейната
история.
Методологията включва въпросите за целите на науката, за
отношението на науката към другите дейности, научната картина на света
и стила на мислене.
Методологията изпълнява няколко функции- нормативна, моделираща,
проективна и социокултурна.
Методологията, накрая, може да се схваща и като всичко това,
изброено до тук” [178, с. 10-11].
Философията е най-общата методология на всички науки, защото
установява универсалните закономерности, проявяващи се в процесите,
явленията, фактите и събитията, изучавани от частните науки. Тя изследва
най-общите закони на изменение и развитие на природата, обществото и
човешкото мислене. “Всяка частна наука, отбелязва Л. Попов, използва
специфични изследователски методи, но нито една от тях не може да даде
отговор на въпроса, що е изследователски метод, изобщо. Това не е и тяхна
задача. Отговорът е по силите единствено на философското мислене,
доколкото философията е наука за всеобщото. Ето защо науката за
методите (въобще) е философията” [180, с. 98].
На философско ниво методологията се приема като система от
принципи и способи на организация и построяване на теоретическа и
практическа дейност, а също така, като учение за тази система.
“Методологията, според Г. Бижков, е учение, наука за най-общите
принципи за подход при изучаване и обясняване на явленията и процесите
от обективната действителност. Нейна неразделна част е учението,
теорията за методите на научното познание” [35, с. 30].
Анализът на методологията води до обособяване на два смисъла в
нейното разбиране.
В първия смисъл, методологията се разбира като наука за организация
на всяко научно изследване, съответстващите му методи за научно
познание и принципи.
Във втория смисъл, под методология се разбира науката за
съвкупността от методите на научни изследвания и измервания за
получаване на емпирични данни и тяхната теоретическа и статистическа
обработка. „Когато методологията се интерпретира по този начин,
основните въпроси, на които се търси отговор, са: що е това метод и коя е
науката за методите” [179, с. 147].
Според Д. Й. Димитров, „методологическите основи на изследването
на конфликтното взаимодействие, както и цялостното изучаване на
конфликта като феномен- това по същество са системата от принципи и
начини на организация и построяване на теоретичната и практическа
изследователска дейност” [82, c. 18].
2. Нива на методологията
 В резултат на хилядолетните теоретически и практически опити на
класиците на науката, на практикуващите в областта на епистемиологията,
философията, психологията и педагогиката, методологията има няколко
обособени самостоятелни нива. Те не са константна величина, а
непрекъснато се развиват и обогатяват, както по обем, така и по
съдържание.
2. 1. Философска методология
Тя е учение за методите на научното познание, за неговото търсене,
откриване и анализиране. В цивилизационно-историческото развитие на
човечеството има множество философски методологии, които се изграждат
върху основата на основните философски категории- съзнание, материя,
битие, време, пространство, движение, истина, развитие, причина и
следствие, същност и явление, съдържание и форма, самодвижение и др.,
отношението и интерпретацията им от страна на учените. Обособени са
редица водещи школи и направления, които имат подчертано философско-
гносеологически характер- емпиризъм, рационализъм, феноменология и
др. „Необходимо е да се отчита обстоятелството, пише К. Х. Делокаров, че
всеки голям философ не просто линейно продължава предшестващата
традиция, уточнява моментите, които, според него, изискват
преосмисляне, той разкрива нов свят, нов поглед върху миналото,
настоящето и бъдещето. Философия, която вписва нови резултати на
познанието и практиката в „тялото на културата”, взема участие в
зараждането на новите образци на култура, във формирането на новия
Човек” [70, c. 91].
Две са водещите функции на философията като методология-
конструктивна и критическа. Чрез първата, философията се стреми да
обобщи отговорите на въпросите, свързани с живота и света като цяло и да
представи единен възглед за заобикалящата ни действителност- жива и
нежива природа, човешкото общество, човека и неговото мислене. Тази
функция интегрира синоптиката (събирането на данни за съпоставяне),
спекулацията (аналитико-синтетичното интерпретиране на логически
предпоставки, нямащи за основа човешкия опит) и метафизиката, като
теория за действителността и пределните въпроси на битието.
Чрез втората си функция философията изследва произхода и
значението на различните вярвания, идеи, ценности и нормативно-
оценъчни системи. На това ниво методологията присъства в
епистемиологията (теорията на познанието). Епистемиологията, наричана
от някои учени панепистемиология, е дял от философията и изучава
произхода, природата и характера, източниците, методите, валидността и
границите на човешкото познание.
2. 2. Общо-научна методология
Тя е път и способ за формулиране на систематични и логически
последователни изследователски методи за откриване и получаване на
знания в науката, въобще. Структурата и принципите й са еднакво валидни
за науките от всички области. За Л. Попов, „ дефиницията за
методологията, разбирана като методологически основи, съдържа няколко
акцента:
- роля на методологическа основа могат да изпълняват различни духовни
конструкти (изброени в дефиницията);
- методологическата основа пречупва теоретичното отражение на обекта;
- еднотипната, вътрешно-хомогенна методологическа основа води до
създаването на също така еднотипна, вътрешно-логична теория (или
учение, научно течение);
- като понятие, „методологическата основа” има смисъл само в контекста
на триадата обект на изследване-интерпретация-наука” [181, c. 158].
2. 3. Частно-научна методология
Присъща е на всяка самостоятелна, със свой предмет, обект и задачи,
частна наука. Като такава, конфликтологията има своя методология, която
се подчинява, както на основите на философската методология, така и на
спецификата на конфликта като феномен. Съотношението философия-
конфликтология е диалектическо- на общото и частното. Няма общо, в
което да не прозират елементите на частното, и обратно, във всяко частно
съществуват елементи на общото.
Методологията на конфликтологическата наука в процесите на търсене
и разрешаване на най-важните съвременни проблеми, свързани с
конфликтите, трябва да отчита съществуващите реалности в света-
състоянието на социалната система, глобализацията, разпадането на
двуполюсния модел на съществуване на политическите системи,
навлизането във всички сфери на живот на информационните и
комуникационни технологии- компютъризация, глобална мрежа Интернет,
нанотехнологиите, синергетиката. „Краят на т. н. „студена война” доведе
до невиждан ръст на международни и регионални конфликти, войни,
терористически акции в целия свят. Това се обяснява с факта, че престана
да съществува ясното разделение между водещите държави и техните
съюзници на два антагонистични полюса, фактически, те се оказаха
повече, а очакваното позитивно-синергетично състояние в
международните отношения така и не настъпи. Съществуват само два вида
безконфликтно състояния на системата- синергизъм (в две форми- като
взаимно усилване и взаимно намаляване) и антагонизмът. Никакви други
видове безконфликтно състояние на системите не съществуват” [201, с.
92].
Всяко безконфликтно състояние на системата или на нейните отделни
елементи насочва към определени способи за разрешаване на конфликтите.
Именно това свойство на системата (безконфликтност) трябва да се
използва от частно-научната методология на конфликтологията за
създаване на резултативна система от методи, прийоми и похвати за
изучаване, туширане и разрешаване на конфликтите.
2. 4. Методология на научното изследване
Проявява се в рамките на една или група близки науки. Включва цялата
гама от методи на научно изследване, чрез които се решават
фундаментални или частни научни проблеми в различни области на
човешката дейност. Най-важен методологически принцип, който трябва да
се следва, конкретно, при конфликтологичните изследвания, е този, за
съблюдаване на обективността. Създаването на разнообразни
диагностични и прогностични модели на изследване на
конфликтологичната действителност изисква от научните работници
прилагане на система от надеждни методики и методи, позволяващи
цялостен обхват на изучаваните явления, процеси и събития и изключване
на субективистични прояви в оценъчните анализи и изводи.
В своите научни изследвания, от самото си създаване досега,
конфликтологията постоянно се обръща към психологията, в търсенето на
възможности за разбиране природата на конфликта и способите за работа
с него. За една от първите работи в областта на конфликтологията може да
се приеме трудът на знаменития немски психолог К. Левин (създател на
теорията за психологичното поле- жизненото пространство,
непосредствено възприемано от индивида и разглеждащ факторите, които
влияят върху мотивацията и поведението, на теорията за груповата
динамика- теорията за групата и нейното равновесие) „Решение на
социалните конфликти”, издаден през 1948 година в САЩ.
Н. Гришина отбелязва, че „в дейността си класиците на
конфликтологията постоянно апелират за психологическата
феноменология, например, към такива явления като враждебни чувства,
мисли или установки. Съвременната западна конфликтология изпитва
върху себе си все по-голямо влияние на психологията, от една страна, в
признаване ролята на психичните фактори за възникване и развитие на
социалните конфликти, а от друга, поради значителните възможности за
използване на психологическите методи за разрешаване и отслабване на
конфликтите” [64, c. 42].
Според Е. Бережнова [30, c. 73], научните изследвания, както
фундаменталните, така и приложните, имат за цел разработване на норми,
които биха подпомогнали преобразуването на практиката, с оглед нейното
подобряване. Съществуват различни начини за аргументация за
обосноваването на нормите в тези изследвания, конкретно, в психолого-
педагогическите :
- Емпирична аргументация
При нея е задължително позоваването на опита, на емпиричните данни,
получени в изследванията на практиката. Те могат да служат като пример
или илюстрации. Емпиричната аргументация е приложима само при
описателните съждения, тъй като оценъчните твърдения не могат да се
подкрепят с позоваване на това, което е дадено в непосредствения опит.
- Теоретична аргументация
Може да бъде универсална или контекстуална, като първата е
приложима при всяка аудитория, а втората- само пред специалисти,
вникнали в същността на изследваните норми.
Предлагат се четири начина за преход от теоретични към нормативни
модели на изследванията [30, с. 75-78].
Първият- осъществява се чрез оценка на формулирания теоретичен
модел, с помощта на конкретно емпирично изследване. Така се търси
доказателствен материал в практиката, целящ да оправдае формулирането
на теоретичния модел и той да намери приложение в дейността на
съответната област.
Вторият- свързан е с оценка на теоретичния модел, с цел съгласуване
на отделните елементи и корекция на основата на фактите от
действителността. Включването на един нов елемент в известна концепция
и съгласуването на нейните елементи с него изисква и нови начини за
дейност. Всичко това влиза в основното съдържание на нормативния
модел и начините на неговата аргументация (опитна работа, работа по
образци, позоваване на авторитет, резултати от дейността на обучаемите
или обучаващите).
Третият- свързан е с оценка на теоретичния модел чрез традициите.
Анализът на миналото позволява да се прогнозира отчасти и бъдещето. По
този начин се обогатяват концепциите и така се предоставя възможност за
обозначаване основите на нормативния модел в съвременните условия.
Четвъртият- търси се оценка на теоретичния модел, чрез използване на
аналогии при формирането на чуждестранни системи.
Изключително тясната връзка между основните философски,
психологически и педагогически понятия създава опасност от загубване на
спецификата на анализа на философските проблеми на частните науки
(например, конфликтологията). Постановките за методологията на науките
и, в частност, на конфликтологията, които разработват обстойно
въпросите, свързани с дейностите по проучване и разрешаване на
възникналите конфликти, са свързани с въпроса за характера на
взаимоотношенията между философията, от една страна, и
конфликтологията, от друга. Съвременното динамично развитие засилва
необходимостта от философски анализ и обобщения на основните
положения на конфликтологията.
Методологията на изследванията в областта на конфликтологическата
дейност се занимава с познанието в областта на конфликтите като цяло.
Обосновава се като самостоятелно научно направление през втората
половина на ХХ век, като резултат от теоретическата и практическа
дейност на К. Маркс, Г. Зимел, З. Фройд, Е. Дюркем, Л. Козер, Р.
Дарендорф, К. Боулдинг.
Значим е приносът за развитието на конфликтологическата
методология и свързването й с реалните потребности на личността,
групата, колектива, социума и реализацията на задачите, поставени пред
нея от обществото, на: М. Фолет (Великобритания); Й. Галтунг
(Норвегия); А. Адлер (Германия); Й. Киршнер (Австрия); А. Фили, Е.
Фром, У. Юри, Х. Смит, Дж. Уейкли (САЩ); Н. В. Гришина, В. А.
Светлов, А. М. Сергеев, Б. И. Хасан, А. Сергоманов (Русия).
Фундаменталните теоретични въпроси на конфликтологията стават,
независимо от частно-научния си произход, част от съдържанието на
философското познание, тъй като, нито една частна наука не е в състояние
да даде достатъчно ясни и точни тълкувания и решения на тези въпроси.
Л. С. Виготски пише: „Природата на психологическия материал не
позволява да се отделят психологическите положения от философските
теории дотолкова, доколкото това се удало на други емпирични науки.
Психологът изпада в принципна самоизмама, въобразявайки си, че
лабораторната работа може да го доведе до решаването на основните
въпроси на своята наука: те принадлежат на философията. Който не желае
да встъпи във философско обсъждане на принципните въпроси, чисто и
просто, е длъжен мълчаливо да постави в основата на специалните
изследвания една или друга гносеологическа теория” [55, с. 391].
Научните изследвания в дейността, свързана с изучаването на
конфликтите, включват в себе си следните компоненти:
- учението за структурата и функциите на конфликта като психичен
феномен, в това число и за проблематиката, свързана с изграждане на
стратегии на поведение при наличието на конфликти;
- ключовите изходни, фундаментални, общо-научни, психологически,
педагогически, икономически положения, разглеждащи конфликтите
(теории, концепции, хипотези), имащи методологически смисъл;
- учението за методите на научното познание в областта на
конфликтологията (методологията в тесен смисъл на думата).
 Методологията е наука за изходните, ключови положения, структури,
функции и методи на научното изследване в областта на
конфликтологията. Тя се проявява в два аспекта: като система от знания и
като система за научно-изследователска дейност. Изследователската
дейност се реализира в две форми: методологически изследвания и
методологическа осигуреност. Задачите на изследванията са свързани с
проявлението на закономерностите и тенденциите в развитието на
съвременната конфликтологическа наука при връзката й с практическата
дейност. Психологическите изследвания изискват приложението на
научно обосновани програми, с високо качество, даващи позитивни и
обективни резултати от изследвания в областта на конфликтологическата
дейност.
В. В. Краевски [125] извежда две функции на методологията:
дескриптивна, т. е., описателна, предполагаща теоретическо описание на
обектите на изследване и прескриптивна, т. е., нормативна, създаваща
ориентири за работа на изследователите. Конфликтологията, като частна
наука, получава своето съдържание не от методологията, а от предмета на
научното изследване, което тя издига и разработва. Изведените функции
определят и основанията на методологията в две групи: теоретически и
нормативни.
Към теоретическите се отнасят следните: определение на
методологията; обща характеристика на методологията на науката,
нейното ниво (общо-философско, общо-научно, конкретно-научно, ниво на
методите и техниките на изследване); методологията като система от
знания и система от дейности; източниците на методологическата
осигуреност на изследователската дейност в областта на
конфликтологията; обектът и предметът на методологическия анализ в
областта на конфликтологичната наука.
 Нормативните основания обхващат следния кръг от въпроси: научното
познание в областта на конфликтологическата дейност и мястото му сред
другите форми на духовно усвояване на света, към който се отнася
стихийно-емпирическото познание и художествено-образното
изобразяване на действителността; типологията на изследванията в
областта на конфликтологията; логиката на тези изследвания; системата
на научните дисциплини и връзката между тях. Чрез тези основания е
очертана обективната област на методологическите изследвания.
Предмет е самият процес на научно изследване- от момента на
формулиране на постановките до тяхното практическо внедряване и
реализация в конфликтологическата дейност. Доброто, научно обосновано
изследване позволява да се постигнат отлични резултати при опитите за
разкриване същността на всяко явление или процес.
Обект е цялостното конфликтологическо познание, като обективно и
реално съществуващо социално явление и неговите съставни елементи.
Анализира се процесът на разкриване на вътрешните условия за
изграждане на психичната дейност на личността по време на конфликтна
ситуация и нейните взаимоотношения с обективно съществуващите
външни условия.
ІІ. Понятиен апарат
За обективното и резултатно провеждане на изследванията е
необходимо познаването на основния понятиен апарат в тази област. От
степента на определеност на основните понятия се съди за степента на
развитие на методологията. Изработването на точни научни понятия, със
строго фиксиран смисъл и значение, на понятиен ред, е от особено
значение за педагогическата методология. Каква е същността на
понятийния ред? “Преди всичко се имат предвид понятия, отразяващи
структурата на науката и дейността (теория, методическа система,
техника, инструментация, обща методика, предметна методика, частна
методика и т. н.)” [151, с. 43-44].
За съжаление, все още, съществуват редица проблеми относно
разнообразието, пълнотата и богатството на понятийния апарат.
За Г. Бижков, основните понятия са следните: “научно изследване”,
“методи на изследване”, “методика”, „методика на изследване”, “техника”,
“организация”, “процедура на педагогическо изследване” [35, с. 35]. Към
тях следва да прибавим и понятието “методологическа култура на
конфликтолога”.
1. Научно изследване
Това е целенасочен и организиран процес на получаване на обективна
информация за реално съществуващи процеси и явления в
конфликтологичното познание. Чрез нея те се описват, обясняват,
проектират и прогнозират с помощта на определени принципи, методи,
закономерности и закони. ”Понятието “научно изследване” има силно
изразен интегративен характер, тъй като в процеса на самата
изследователска дейност се обединяват съществуващите и традиционно
разделени научни области и направления” [35, с. 36].
2. Методи на изследване
В своята дълбока същност методите са универсален способ за
постижения, познание, описание на явления от действителността, в чиято
основа лежи определен принцип. Историята на научното познание
формулира много методи, всеки от които има свои разрешаващи
възможности, достойнства и недостатъци, в сравнение с другите методи.
„Затова не може да се говори за добри или лоши методи, както и за търсене
на универсален инструмент. Методът може да бъде ефективен, само при
условие, че се владее съвършено от изследователя” [136, c. 8].
Методите са основни пътища, средства, способи за достигане и
реализиране на определени цели и резултати. За изследване на своя обект,
конфликтологията използва разнообразни методи. “Въпросът кои са те е
основният, когато методологията се разбира в този смисъл (като система от
методи на дадена частна наука)” [180, с. 100].
По същество, методите носят дълбоко евристичен и творчески
характер, тъй като са насочени към получаване на нови знания, сведения,
информация за събитията и процесите от конфликтологичната реалност.
“Методите на изследване трябва да се реализират в такава изследователска
технология, която осигурява получаването на необходим и достатъчен
фактически материал за построяване на обективно действащи
закономерности с различни средства: описателни, формално-логически
или математически” [151, с. 70].
3. Методика и методика на изследване
В различни източници методиката е наречена приложна методология и
е тясно свързана с практическата човешка дейност. За Н. И. Леонов [136, c.
8], е система от методи, технологии, техники, процедури и
организационни моменти. За разлика от методите, които носят по-
универсален характер, тя винаги е привързана към изучаване на определен
конкретен предмет (например, методиката за диагностика на
междуличностните отношения).
“Докато методологията на дадено изследване разработва
стратегическите подходи и дава отговор на въпроса какво, защо, с каква
цел ще се изследва, методиката на изследване е материализирана и
практически реализирана методология, защото дава отговор на въпросите
как, по какъв начин, в каква последователност ще се проведе изследването,
как ще се анализират и интерпретират резултатите” [36, с. 30], т.е., разбира
се като ред, последователност на изследването, разпределение на
изследователските задачи, начините за обобщаване и обработка на
експерименталните данни.
4. Техника
 Това е съвкупност от прийоми и похвати за действие, чрез които е
възможно ефективното приложение на един или друг метод на изследване.
Богатството на техническите прийоми позволява по-пълното и резултатно
използване на конкретни методи и натрупване на значима по обем и
качество информация, както за всеки конфликт, така и за неговите
съставни елементи, или стратегии за разрешаването му.
5. Организация
Включва в себе си всички елементи на изследването и тяхното
подреждане по време, място и ред на реализация. Научната организация на
труда (НОТ) е задължително условие за нормалното протичане на всяко
изследване в областта на конфликтологията. Тя осигурява необходимата
дисциплина, етапност и приемственост на процесите и процедурите в
изследователската дейност.
6. Процедура на изследването
Това е последователността в реализацията на всички съставни
елементи на дадено изследване. Тя е и концепцията, възприета от
изследователския екип, като модел на поведение и действие при
организирането на изследването в областта на конфликтологията,
конфликтите, конфликтната ситуация и конфликтогените.
ІІІ. Методологическа култура на конфликтолога
Културата като надстроечно явление се ражда в процеса на
историческото развитие на човека. Тя е резултат и следствие на
формирането, развитието и утвърждаването в живота на човечеството на
езика, речта, манипулативната дейност, появата на естетическите чувства,
новите вербални форми на общуване, в продуктивната творческа дейност и
създаването на материални и духовни блага. Практически, културата като
феномен, най-напред е плод на определена материално-вещева дейност и е
без значение дали тази човешка дейност се изразява в направата на
предмети с религиозно, магическо или практическо, производствено
значение.
Днес понятието “култура “ е едно от спорните в съвременната
философия, културология, етика, естетика. Определенията се колебаят
между полюсите: природа и общество; цивилизация и съзнание; свободна
личност и моделирано поведение.
Едно от проявленията на културата е в областта на методологията на
научното познание.
В съдържанието на понятието „методологическа култура”, според В. В.
Краевски, се включват: “методологическата рефлексия (умението да се
анализира собствената научна дейност), способността за научно
обосноваване, критическо осмисляне и творческо приложение на
определени концепции, форми, методи на познанието, управлението и
конструирането” [124, с. 10]. Съществуващите различия в
методологическата култура на изследователите, преподавателите и
практиците са продиктувани от спецификата на конкретната им дейност.
Първият- анализира, създава и апробира нови конфликтологични теории,
хипотези, изказва научни предположения, надниква в бъдещето на света и
човечеството, а вторият и третият ги прилагат и използват в
непосредствената си практическа дейност във всички области от живота
на личността, групата, етноса, обществото.
Методологическата култура е особено важна част от общата култура на
личността. Тя е постижима само при условие, че изследователят-
конфликтолог (теоретик или практик) има богато въображение, солидни
знания в областта на философията и психологията, умее да интерпретира
получените резултати от различни видове конфликтологически
изследвания и да открива най-точните и реално приложими
методологически и методически инструментариуми във всяко конкретно
изследване.
 Методологическата култура на конфликтолога му позволява да
конструира модели на бъдещото поведение на участниците в току-що
завършили конфликти- военни, политически, икономически, социални,
трудови, тъй като той е вникнал в поведението на участниците, разбрал е
техните нагласи, настроения и очаквания от бъдещето.
ГЛАВА ТРЕТА: ПРОВЕЖДАНЕ НА КОНФЛИКТОЛОГИЧЕСКИТЕ
ИЗСЛЕДВАНИЯ

І. Основни направления в конфликтологичeските изследвания

При изучаването на процесите и явленията в областта на
изследванията, в конфликтологическата дейност се прилагат методи,
съответстващи на две основни направления в научното дирене.
- Първото направление води изследователите към научна литература, в
която са отразени точни, конкретни данни от осъществени научни
изследвания и описан практически опит. Задължително е проучването на
нашата и световна литература в тази област- статии, студии, монографии,
дисертации, доклади на водещи европейски и световни научно-
изследователски институти, неправителствени организации, миротворци.
Добре е да се прави обстоен анализ на изследваните конфликти, да се
проверява адекватността на използвания методологически и методически
инструментариум.
Методите, чрез които се работи в това направление, са: резюмета,
реферати, съставяне на библиография, конфериране, цитиране, анализ,
сравняване и съпоставяне.
- Второто направление е свързано с изучаване и организиране на
практически опит, научно обяснение и описание на реално съществуващи
конфликтни процеси- начинът на протичането им, особеностите на
участниците в тях, развитието на конфликта, крайните резултати,
приложението на постигнатите споразумения. „Методологическите
основи на изследването на конфликтното взаимодействие и цялостното
изучаване на конфликта като феномен- това по същество са системата от
принципи и начини на организация и построяване на теоретична и
практическа изследователска дейност” [82, c. 18].
ІІ. Видове изследвания
 Диференцирани са два основни вида изследвания- фундаментални и
приложни. “Традиционно, целта на фундаменталните изследвания е в
търсене, получаване и теоретическо систематизиране на обективните
знания за действителността. Целта на приложните изследвания е прието да
се счита предписание за определен вид полезна, често пъти
производствена дейност, т. е., точна, действена рецепта” [30, с. 3].
Основа на фундаменталните изследвания са потребностите на
конфликтологичната практика, необходимостта от непрекъснато развитие
и усъвършенстване на дейността на обществената система и нейните
органи за управление развитието на конфликтите. При всеки вид
изследване е необходимо да се построи теоретичен модел, отразяващ
изучаемите обекти. При фундаменталните изследвания теоретичният
модел отразява новите теории, създадени върху основата на критическия
научен анализ на съществуващите до момента теоретични постановки.
В приложните изследвания този модел се изгражда върху
съществуващата конфликтологична теория за същността, целите и
задачите на практическата дейност за изследване и решаване на
конфликтите.
В. В. Бережнова [30, с. 4-6] извежда четири гледни точки за същността и
взаимоотношенията между двата вида изследвания :
- Фундаменталните и приложни изследвания се развиват самостоятелно,
без взаимна намеса. Тази позиция е възможна, само ако се отчита факта, че
всяка система от знания съдържа в себе и редица особености, имащи,
макар и в потенциален смисъл, приложен смисъл.
- Фундаменталните и приложните изследвания са взаимно свързани и
обусловени. Възниква въпросът, как съвременната фундаментална наука
използва резултатите от приложната? Без развитието на първата е
невъзможно развитието на втората. Именно, фундаменталната наука
включва приложните изследвания в процесите на усъвършенстване и
обобщаване на знанията. Тя е онзи действителен фундамент и за
приложната наука, а опосредствено, и за самата себе си.
- За преодоляване на противоречията, проявяващи се в практиката и
решаване на възникващите в нея задачи, се налага разработването на
специални средства, чрез които да се конструират и изучават особените
идеални обекти. Така, над приложната наука се надстройва “горен етаж”,
принадлежащ, според утвърдената терминология, към фундаменталните
изследвания. В крайна сметка, кое е фундаментално, кое приложно, зависи
от прилаганите от учените методологически постановки.
- Съществуват и мнения, че изследванията не бива да се делят на
фундаментални и приложни. Това е обусловено от характера на обекта на
конфликтологичните изследвания, които са особен вид дейност. Затова
може да се говори, че в голяма част от изследванията има и
фундаментално, и приложно. Важно е да се установи съотношението им.
То може да се определи от множество фактори: специфика на темата,
дълбочина на нейната разработка, подготвеност на изследователите, кръг
на научните им интереси.
ІІІ. Структура на изследването в областта на конфликтологията
Практически, всички методи на съвременната психология, педагогика,
социология, политология, намират своето място в областта, свързана с
изучаването на конфликтите, макар, че те не винаги са способни да
осигурят съвсем надеждна информация и данни, които да бъдат надлежно
анализирани. Сложността на самото явление „конфликт”, разнообразието
от подходи при неговия анализ и разбиране, не рядко апелиращи към разни
видове феноменологии, естествено, водят и към различни изследователски
стратегии, отразяващи изходните установки на авторите, относно
природата на изучаваните от тях явления.
Изследователите на съществуващите конфликти трябва да отчитат
редица съществени проблеми [82, с. 19]:
- Конфликтът като явление, на равнище повседневен живот, е известен още
от най-дълбока древност. Обаче, едва през последните десетилетия на ХХ
век, конфликтът става обект на конкретни емпирични изследвания.
- Конфликтологията, все още, се намира в процес на формиране- с
недостатъчно развита методология, без завършена система от понятиен
апарат, научни принципи, методи и закони. По тази причина тя
продължава да ползва знания и методи от други науки.
Развитието на конфликтологията е свързано с решаването на два други
проблема:
- Намесата в конфликтните процеси, които протичат в социалната дейност,
поражда нови ситуации, които създават благоприятни или негативни
условия за тяхното протичане.
- Подобни нови ситуации изискват промяна и в инструментариума на
изследването и избор на адекватни въздействия върху конфликтните
процеси. От своя страна, това води до промяна в динамиката и
управлението на обектите, където възникват и се разрешават конфликтите.
Актуалността на структурата и съдържанието на етапите на
изследователския процес е от огромно значение за науката. ”Под
изследователски процес се разбира особен вид целенасочена дейност,
отличаваща се от другите видове по това, че: съдържа творческа част,
която може да се нарече мисловен експеримент с въображаеми обекти;
устремен е към изясняване съществените характеристики на явленията и
процесите...; изследователят не притежава никакви алгоритмични
предписания, където чрез последователното им изпълнение той може да
достигне до успех...; изследователят е поставен в положение, при което
той се оказва лице в лице със сложността на научния проблем, изпитва
обективна недостатъчност от информация” [151, с. 77-78].
Всяко изследване се състои от редица процедурни етапи, които са
взаимно свързани и обусловени.
1. Формулиране на проблема
Той трябва да е актуален, свързан с реалната практика, да е значим за
обществената система. На този етап се установява степента на неговата
разработеност, перспективността му за системата или за изследване на
фундаменталните проблеми на теорията на конфликтологията.
„Изследователят трябва ясно да осъзнава и да е мотивиран от
потребностите на обществото от знания по дадения проблем” [149, с. 79].
Формулирането на изследователските проблеми може да се реализира,
както в научните институти, университети, министерства и техните
национални и регионални подразделения, така и в стопански организации,
фирми, сдружения, неправителствени организации, религиозни
институции и др.
За целта, е необходимо да се направи разгърната програма на
предстоящото изследване. Тя не трябва да бъде прекалено широка, т. е., да
включва и множество второстепенни и незначителни въпроси. Трябва да
отразява точно възникналата проблемна конфликтна ситуация и реалните
противоречия, които я определят. „На практика, разработването на една
програма за изследване на конфликта започва с разговора между
Възложителя, който може да бъде ръководител на стопанска или друга
обществена организация, юридическо лице или фирма, извършваща
определен вид стопанска дейност, който има потребност да разреши
възникнал в дейността му конфликт и Изпълнителя, който обикновено се
представя от научен колектив, и трябва да каже, как ще стане това, при
какви финансови условия ще се реализира изследването и под каква форма
ще представи крайния резултат от него” [80, с. 74]. Правилно изработената
програма за изследване на конфликта е първата, но изключително важна
стъпка в процеса на изучаване на конфликтологическия феномен, за която
обикновено се изразходват голямо количество време, енергия и сериозни
интелектуални усилия.
2. Извеждане и обосновка на целите и задачите на изследването
Главната преследвана цел може да бъде разчленена на частни,
промеждутъчни цели. Целите на изследването трябва да бъдат конкретни
и да намират своя израз в описание на онова прогнозирано състояние, в
което се желае да се види обектът на изследване. “Разработката на
йерархията на целите завършва с построяването на мрежова графика (или
дърво на целите), в която се отделят критичните пътища, оптимизиращи
последователността при изпълнение на научно-изследователските
операции и всевъзможните дейности за достигане на крайната цел” [151, с.
81].
Непосредствено след формулирането на целите и подреждането им в
йерархическа структура се пристъпва към изготвяне на задачите на
изследването. Важен момент от определянето на задачите на едно
изследване е тяхното разграничаване на главни и допълнителни, в
зависимост от това, дали изследването има теоретически или практико-
приложен характер. „Те (задачите) трябва да отговарят на основни
въпроси, като например: как да изследваме цялостния социологически
механизъм на конфликта, факторите, които оказват влияние върху него,
какви са пътищата за решаване на изследвания проблем” [80, с. 75].
3. Предмет на изследването
Той дава отговор на въпроса, какъв е характерът на връзките между
отделните елементи на механизма на конфликта и на какви нива се
изследват, т. е., предметът определя характера на изследването и връзката
му с конфликтологията.
4. Обект на изследването
Добре определеният обект на изследването гарантира до голяма степен
точния обхват на предмета на изследването. „Дефинирането на обекта се
свързва, най-често с хората, които участват в дадения конфликт,
обединени в определена организационна форма. Те могат да се изследват
като отделни индивиди, или като обединени в рамките групи с различен
социо-професионален характер и равнище на реализация” [80, с. 75].
5. Събиране и анализиране на фактически материал от предходни
изследвания, научна литература, практика (от речници, статии,
справочници, архивни материали, документи от областта на организацията
и управлението на конфликтите)
Този етап води към високо ниво на компетентност и информираност у
изследователите по разработвания проблем. Те се запознават с решените и
нерешени въпроси, с предишни опити, резултати в страната и чужбина,
значимостта на проблема за науката и практиката (психологическа,
икономическа, социологическа, икономическа, правна, религиозна,
семейна, групова, колективна и др.). „В този подетап, изследователят е
длъжен стриктно да съблюдава принципите на контрол и надеждност на
събираната първична емпирична информация, като в никакъв случай не се
допуска натрупването на недостоверна информация. Достоверността на
информацията не бива да зависи от този, на когото служи” [82, с. 21].
6. Съставяне на работна хипотеза на изследването
Работната хипотеза на изследването е праобраз на бъдещите
теоретични постановки в случай, че в хода на изследователската дейност
се потвърди. “Тя е свързана, както с предмета на изследването, така също и
с методиката и методите, с които ще се осъществи то. Така че, работната
хипотеза посочва само насоката, в която търсим решението на поставения
въпрос. В процеса на самото изследване тя може да се коригира или
видоизменя. По своята най-дълбока същност хипотезата е едно съждение
за същността и взаимовръзката между явленията и процесите на
обективната действителност, което има вероятностен характер” [36, с.
149]. Хипотезата бива два вида: обяснителна и прогностична. Първата е
насочена към моделиране на причинно-следствените механизми на
изследваното явление, а прогностичната е средство за перспективно,
изпреварващо преобразование на педагогическите процеси, явления и
дейности, извършвани в образователната система. „Хипотезите трябва да
се формулират кратко и еднозначно, но в същото време да ориентират
върху основата на каква предварителна информация сме търсили нашите
очаквания” [80, с. 75].
Правилно формулираната хипотеза дава възможности на
изследователите внимателно да подберат методическия инструментариум,
чрез който ще се проведе същинското изследване.
7. Създаване на методика на изследването
“След като уточни проблема, предмета, обекта, целта, задачите и
хипотезите на своето изследване, изследователят трябва да се насочи към
отговор на въпросите как, по какъв начин, в каква последователност и
срокове ще стане това” [36, с. 154].
Задължително е изготвянето и приемането на работен план, с
конкретни срокове, формиране на извадка на изследването, работни групи,
обосновка на критерии и показатели, чрез които ще се извърши то, избор
на изследователска методика. Изборът на един или друг метод на
изследване зависи, от една страна, от типа и вида на конфликта, нивото на
неговото проявление , а от друга, от характера на източниците на
информация за същността му. „Сложен и труден е изборът на надежден
метод за изследване на конфликтите. Той зависи от редица важни за
изследването фактори. Не на последно място, сред тях са специфичните
особености на изследвания обект, предметът на изследването и целите,
които си поставят изследователите. От чисто методическа гледна точка,
надеждността на даден метод е свързана с параметрите: обоснованост,
устойчивост и точност” [80, с. 79].
8. Проверка на хипотезата, чрез събиране на допълнителни
изследователски данни, опитна експериментална работа
 На този етап се извършва същинското изследване на поставените
проблеми. Понякога се налага използване на предварително пилотно
изследване, при което се установява изходното състояние на лицата,
групите, системите, организациите. При него се апробират методики,
тестове, анкети, програми за беседи и интервюта, матрици за отразяване на
получените данни.
Непосредствено след това се провежда и същинското изследване- с
помощта на експериментална дейност. “Експерименталният процес е най-
трудоемката, напрегната, динамична част на научното изследване, която е
невъзможно да се прекъсне, експериментът не допуска каквито и да било
незапланувани паузи” [36, с. 85].
9. Систематизиране и обобщаване на резултатите от изследването, анализ
на получените данни
Данните от проведеното изследване се подлагат на обстоен анализ.
Обобщават се получените резултати, при възможност се изработват
графики, схеми, диаграми, чрез които се изобразяват процесите и
явленията. “Фактическият материал се подлага на класификация по
различни белези, формулира се статистическата последователност,
полигонът на разпределение, разкриват се тенденциите на стабилност,
скокът във формирането качествата на обекта на експериментално
въздействие и изследване” [36, с. 86]. Задължителна е направата на
обстойни изводи и препоръки, които ще могат да се ползват, както от
поръчителя, така и от други заинтересовани лица, групи, правителствени и
неправителствени организации. Трябва да се направи и преглед на
нерешените въпроси в конкретното изследване и се посочат причините-
липса на време, на подходящ инструментариум, промяна на целите и
задачите на изследване в самия негов ход, по-голяма сложност и обем на
изследвания конфликт, отколкото се е предполагало в началото и др.
„Всеки изследовател-конфликтолог не бива да се бои да строи мостове
между отделните науки и научния инструментариум, който те използват. В
крайна сметка, това е признак на научна сила, а не на научна слабост” [80,
c. 22].
10. Изводи, мнения, препоръки за конфликтологическата практика
Получените резултати трябва да се направят достояние на
обществеността (Парламент, Президентство, Министерски съвет,
Министерства, Държавни агенции, Инспекторати, преподаватели от
средните и висши училища, образователни дейци, специалисти в научно-
изследователски институти към БАН, ръководители на стопански
организации, бизнесмени, топ мениджъри, ръководители на
неправителствени организации, църква), чрез заключителен доклад,
съобщения или статии в централния печат, студии в годишници, да бъдат
изложени на национални или международни научни конференции,
симпозиуми.
Ако изследването е с международно значение, то трябва да бъде
публикувано в специализираните издания на ООН, НАТО, ЮНЕСКО и ЕС,
или техните отделни комисии.
ІV. Оценка на резултатите от изследванията
Тя се налага поради факта, че получените резултати от всички
изследвания трябва да се подлагат на различни видове оценяване-
количествено, качествено, в национален или международен план, за
приложимост, за резултатност и пр. За получаване на вярна и обективна
оценка на изследванията, като сложни процеси, е необходимо
изграждането на система от критерии за оценяване. Очертани са четири
вида подходи, със съответстващите им критерии за оценка-
библиографски, организационен, икономически и науковедски [36, с. 437-
440].
 Същността на библиографския подход се състои в това да се събере,
обработи и систематизира информация за разпространението на идеите и
постановките от едно изследване или публикация в дадена научна област.
Организационният подход се основава на класификацията и
групирането на вече проведени изследвания по кадрови състав, време за
изпълнение на изследването, техническа осигуреност с апарати и
материали, финансова обезпеченост.
Икономическият подход разглежда въпросите не само за материалната
и финансова стойност на изследванията, но и тези за финансово-
икономическата ефективност на образователната система.
Науковедският подход е най-комплексен, осигурява възможността за
верификация на теоретичните изводи и препоръки и цялостна проверка на
истинския принос за педагогическата практика на всяко изследване.
Сред важните въпроси е този за обекта на оценяване и вида на
оценката на получените резултати.
Оценките могат да бъдат качествени и количествени. Те взаимно се
преплитат и допълват. Чрез качествената оценка се дава вербална
характеристика на дадено явление от образователната система, а
количествената- винаги се основава на резултатите от качествената, като,
редом с това, обективизира получените резултати.
Друг актуален въпрос е този за създаване на система от критерии за
оценка на изследванията. Г. Бижков и В. Краевски [36, с. 445] извеждат
следните четири критерия : научно-теоретическа и практическа значимост
и актуалност на изследвания проблем; методология, методи и организация
на проведеното изследване; представяне и анализ на данните и
материалите от изследването, оформяне, според изискванията; научна и
практическа значимост и новост на изследователските резултати,
възможност за внедряване и перспективност за нови изследвания.
 От изключителна важност е да се разкрият значението и специфичните
форми на влияние на теорията и методологията на научните изследвания
върху съвременната конфликтологична практика. В нея и чрез нея се
реализират идеите, създадени от теоретиците на науката.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА: ПОВЕДЕНИЕ НА ЛИЧНОСТТА

Поведението на човека в живота на обществото е предмет на

непрекъснати научни анализи от страна на философи и психолози от
древността до наши дни.
Представителите на различните философски и психологически школи
или го отъждествяват с “поведението на животните, или го разглеждат от
позициите на “свръхчовека” или бога; от търсене на биологичната му
обусловеност до социалната му детерминираност; от ограничаването му в
чисто рационалистичните подбуди като идеи, цели, интереси до
ирационалистичните влечения, чувства, нагони”, отбелязва В. Динев [86, с.
7].
Дълбинната основа на поведението се крие в обективно
съществуващите интереси на личността. Те са свързващото звено между
потребностите и поведението й. Възникването и формирането на
интересите протича независимо от съзнанието на личността, но преминали
веднъж през съзнанието на човека, стават подбудител на волята му.
Безусловно, реализацията на интересите е свързана със съзнателната
дейност на личността и нейната воля. От друга страна, дейността може и
да не съответства на интересите, ако те са осъзнати неправилно или
недостатъчно пълно.
 Според М. Фуко, “понятието “поведение” с неговата двусмисленост е
едно от тези, които най-добре позволяват да се схване специфичното в
отношението на властта.”Поведението” е едновременно акт на “водене” на
другите (според повече или по-малко стриктни корективни механизми) и
начин за държание в едно повече или по-малко отворено поле” [224, c. 76].
Поведението е една от формите на реализация на личността в
ежедневния й живот чрез дейността. То е в тясна връзка с понятията
„поведенчески акт”- негова функционална единица и „действие”, което
лежи в основата на постъпките и поведението на личността.
Като структурообразуващ елемент на поведението се посочват
мотивите на личността. Проявата им е опосредствана от функциите на
съзнанието, което е висша степен на еволюционното развитие на
регулативните механизми на нервната система у човека. Често пъти,
поведението на индивида се определя едновременно от няколко мотива.
Полимотивационността на поведението предполага, че не винаги всички
мотиви са насочени в една и съща посока и не се подчиняват на едни и
същи действия. Нерядко е налице противостоянието на различните
мотиви- те взаимно се изключват, т. е., налице е „борба на мотивите” у
личността. „Общо взето, хората искрено ще вярват, че разбират точно
причините за своето собствено поведение и че причините в подкрепа на
това тяхно поведение го оправдават. Невероятно трудно ни е да признаем
честно пред самите себе си и пред другите, че сме направили нещо „лошо”.
Обикновено сме убедени, че онова, което сме направили е „добро”,
независимо от начина, по който хората гледат на нашето действие”, пише
Ш. С. Брем [195, c. 230].
Формулираните през 40-те години на ХХ век от К. Левин идеи на
топологическата психология, за признаване на взаимовлиянието между
човека и средата, отхвърлят т. н. „вътрешно” и „външно” въздействие. Той
насочва вниманието си към изучаването на ситуационните детерминанти
на човешкото поведение. Поведението се разглежда като естествен
резултат от взаимодействието между индивида и ситуациите, в които той е
включен. От страна на личността, най-съществени за поведението са
когнитивните и мотивационните фактори, а от страна на ситуациите- онова
значение, което те имат за психиката на индивида. За Н. Леонов, „човекът
и светът, встъпвайки във взаимодействие, образуват особена
онтологическа реалност, защото човекът е „продължен в света”, тъй като
той облича обектите на този свят в различен смисъл и ги прави
ценности” [136, c. 18].
Х. Селие [192], в резултат на сериозен анализ на въпросите за
адаптацията и реакциите на организма, формулира оригиналната си
теория, придобила световна популярност, наречена „Стрес без дистрес”.
Стресът (от латински- „stress”- напрежение) е неспецифична реакция на
организма към ситуацията, която изисква по-голямо или по-малко
функционално преустройство и съответстваща адаптация. Той разработва
въпросите за естествената мотивация и т. н. „кодекс на поведението”.
Счита, че принципите на общия адаптационен синдром и теорията за
стреса са в основата на обяснението на човешкото поведение и в
процесите на неговото саморегулиране и самопрограмиране, т. е., тогава,
когато личността влиза в ролята не само на изпълнител, но и на режисьор
на своята мотивация. Естествената природа на стресовите реакции се
проявява в това, че животът без стрес е немислим, а „пълната свобода от
стрес означава смърт”, отбелязва канадският автор [192, c. 30]. За това е
необходимо личността да си изработва механизми за приемане или
отхвърляна на външни или вътрешни подбуди, играещи ролята на мотиви
на поведение. Механизмът за управление на мотивацията се изгражда само
в онзи случай, когато е резултат от усилията на самата личност под
формата на самосъзнание. Без това, мотивите на поведение не могат да
придобият личностна значимост и ще имат неустойчив характер, ще се
изграждат под въздействието на едни или други обстоятелства.
Поведението на личността ще бъде импулсивно, непредсказуемо,
непоследователно. За автора, най-рационален тип поведение е т. н.
„алтруистически егоизъм”.
От изключителна важност за индивида е фактът, че всяка нова
житейска ситуация предизвиква стрес, но не всяка от тях е критична.
Критични състояния в психиката и соматиката предизвиква само
дистресът, който се преживява като мъка, страдание, изтощаване на
физическите, интелектуалните и емоционално-волевите сили, болест,
нещастие, съпровожда се с нарушения в процесите на адаптация, контрол,
възпрепятстване на самоактуализацията на личността.
„Стресът, според Л. П. Гримак, е аромата и вкуса на живота. Празният
ум и ленивото тяло страдат от дистреса на безделието. Умственото
пренапрежение, неуспехите, неувереността, безцелното съществуване-
това са най-вредните стресогенни фактори” [63, c. 178].
Поведението на личноста в дейността й е насочено към осъществяване
на жизнените цели и задачи. По-силно или по-слабо осъзнаваните цели са
жизнено необходими на личността, за съхраняване на духовното
равновесие и преодоляване на стресогенните фактори, които забавят
реализацията на поставените цели.
І. Определение и същност на поведението
Всяко човешко поведение се ситуира в контекста на социалната
взаимозависимост. Поведението е едновременно отговор и стимул, поради
предполагащата равенство взаимност, съществуваща във всички видове
взаимоотношения- преки или символични, между социално действащите
личности.
Изследването на закономерностите на поведението на хората е сложна
и многостранна задача, поради факта, че върху отделната личност
въздействат едновременно, с различна сила и интензивитет, множество
фактори: социални, психични, екологически, политически, идеологически,
икономически, образователни.
1. Определение
Според С. Л. Рубинщайн, „под поведение се разбира определен образ
на организираната дейност, осъществяваща връзка на организма със
заобикалящата го среда. Обикновено се различават три основни,
специфични по своята психична природа, типа поведение: инстинктивно
поведение, навици и разумно поведение” [189, c. 98].
Комплекс е от ответни реакции, обусловени от действията върху
организма на външните условия на живот. В своята дълбока същност
поведението е съвкупност от постъпки по отношение на обектите от
живата и нежива природа, към отделния индивид или обществото като
цяло. Най-простите форми на поведение се опират на инстинктивните
действия, а елементите на съзнателното поведение се появяват в тези
случаи, когато то се опира на отразяването на съотношението между
предметите, и, особено, в случаите, когато те се използват в качеството си
на оръдия на труда.
К. К. Платонов [176] счита, че в същността на понятието „поведение”
се включва широко признатото и исторически наложило се значение,
съгласно което, то е външно изражение на дейността, без показване на
нейните субективни компоненти.
“Поведението е организирана по определен начин система от действия
или поведенчески актове, която осъществява връзка на организма със
заобикалящия го свят. Човешкото поведение, за разлика от това на
животните, не се свежда само до обикновено приспособяване към средата,
а е процес на активно взаимодействие между личността и външния свят”,
пише Л. Десев [73, с. 366].
Постъпката е съставен елемент на системата “поведение” и е
свойствена само на човека. Според А. Н. Леонтиев, “първите активни и
съзнателни постъпки са началото на личността. Нейното изграждане
протича в напрегната вътрешна работа, когато човек постоянно решава
задачи от вида- “какъв да бъда”- и, случва се, да отхвърли от себе си това,
което го задържа” [138, с. 382]. Постъпките на личността лежат в основата
на нейното поведение и активно участват в изграждането на собственото
“Аз”.
Поведението на личността се приема от множество изследователи като
многообразна символика и виталност, както във „външен”, така и във
„вътрешен” план. Външното поведение се свързва с изразните действия,
изказвания, движения на индивида, а вътрешното- с чувствата,
представите, мислите, идеите. „Човешкото поведение се усвоява в процеса
на личностното развитие, както чрез интериоризацията, така и чрез
екстериоризацията” [187, с. 365].
С. Л. Рубинщайн отхвърля дуализма между външно и вътрешно
поведение, постулирайки функционалното единство между дейност и
съзнание.
Поведението на личността предполага не само приспособяване към
средата, а и активно взаимодействие между нея и външния свят. „То е не
само реагиране на външни стимули и вътрешно напрежение, а е, преди
всичко, активна дейност, свързана с ценностни ориентации на индивида
към различни обекти, цели и средства за реализирането им” [73, с. 366].
Поведението на личността винаги е свързано с конкретната ситуация, в
която тя се намира.
Като минава през различни етапи, индивидът достига от конкретната
предметна дейност до вътрешното решаване на определени проблеми,
които се извършват под формата на съкратена и беззвучна реч. Тази
вътрешноличностна комуникация („разговор със самия себе си”) играе
важна роля за самоуправление на поведението.
 Редом със съзнателното поведение, личността извършва и
нерефлектирано, т. е., неосъзнато, автоматизирано поведение, привички.
Чрез него индивидът действа и икономисва физически и психични сили и
енергия. Автоматизирайки нашите действия, привичката прави движенията
по-точни и свободни. Тя намалява степента на съзнателност на
вниманието, с чиято помощ се извършват действията. В никакъв случай,
обаче, неосъзнаното поведение не трябва да се противопоставя на
съзнателното, тъй като в онтогенетичното развитие на индивида, първото
се развива след второто.
Всяка личност се откроява със свой собствен поведенчески дефицит и
поведенчески репертоар.
Поведенческият дефицит показва отсъствието или слабата проява на
необходимото поведение, като последица от грешки във възпитанието,
отсъствие на примери или модели за подражание. Решаващи за
поведенческия дефицит са отсъствието на позитивни ценности, нарушена
нормативно-оценъчна система, които водят до конфронтация на личността
с групата, обществото, държавата.
Поведенческият репертоар е съвкупност от начини на поведение, към
които даден индивид проявява склонност. Определя се от степента на
възпитаност, мястото в йерархията на групата, заемания пост, властовите
и финансови позиции, степента на известност и публичност на личността.
2. Същност
Съвременните науки (генетика, неврофизиология, невробиология,
етология) разкриват от нови позиции същността на човешкото поведение,
извеждат на преден план най-важните негови детерминанти: гените и
способността им да предават от поколение на поколение определени
наследствени признаци, в това число и поведенчески; функционалната
асиметрия на мозъка, свързана с различни функции и сфери на влияние от
страна на мозъчните полукълба. Антропо-психичната програма за
изследване същността на човека отделя особено внимание на душевно-
психичните структури в човешкото битие и поведение. Л. Фоербах вижда
корените на човешката същност в страстите и любовта, А. Шопенхауер-
във волята, В. Дилтай- в емоционално-ирационалните преживявания,
изпълващи живота на личността, Н. Абаняно- в откритостта и жизнената
свобода на човека, М. Шелер- във виталните актове на влеченията, К.
Ясперс- в екзистенциалната комуникация, М. Хайдегер- в априорните
структури на грижите и страха, Ж. Маритен- в грижата за другия.
Г. Мюни и Ст. Папастаму правят опит да вникнат в същността и
съдържанието на поведението, както от функционална, така и от формална
страна: „Характерно обяснение на подхода на психологията на
поведението (социална или не) ще приписва пряко функционална роля на
поведението: даден човек действа върху друг като стимул, следователно,
поведението, само по себе си, съставлява съдържанието на комуникацията.
Поведението е и форма, организираща съдържания. Следователно, друга
причина за влиянието на повторението на едно и също поведение може да
се крие в неговата инструментална функция: по този начин повторението
може да придава експлицитен характер на специфичния атитюд на
действащото лице спрямо специфичен обект. Тъй че, от тази гледна
точка, поведението не е характерното съдържание на информацията:
неговата функция е да изразява в комуникацията съдържание, което да му
служи като основа” [195, c. 472].
Несъмнено, само по себе си, поведението е съдържание и то
представлява привилегирован канал, както и езикът, за изразяване на
дадено съдържание, което личността притежава и желае да го направи
достояние на заобикалящите я хора.
Човешкото поведение се усвоява в процеса на личностното развитие.
Минавайки през различни етапи, човек достига от конкретната предметна
дейност до вътрешното решаване на проблеми.
 Наред със съзнателното поведение, човек осъществява и несъзнателно,
като си осигурява възможност да действа по-икономично, спестявайки си
вземането на решение. Осъществяват се преходи от неосъзнато към
осъзнато поведение и обратно (чрез психотерапия, поведенчески тренинг и
др.).
Като производно на понятието „поведение” е понятието „стил на
поведение”.
То е свързано с организацията на поведението и на мненията, с
развитието на интензивността на техния израз, т. е., с тяхната „риторика”.
М. Домс и С. Московичи определят стила на поведение „като нарочна
подредба на словесни и/или несловесни сигнали, изразяващи значението на
настоящото състояние и бъдещата еволюция на онези, които го
демонстрират” [195, c. 77].
Като всяка поредица от поведенчески прояви, стилът на поведение има
два аспекта. Първият е инструменталният. Той дава информация за обекта,
който трябва да се оценява. Вторият е символният аспект и дава сведения
за личността, която е възприела своеобразен стил на поведение. Стилът на
поведение е информативен, що се отнася до неговото съдържание, само
доколкото съобщава нещо за своя автор. Носителят на съответния стил на
поведение е убедителен, тъкмо защото се възприема като убеден. Неговите
убеждения, сигурност в поведението, устойчивост са залог за
автентичността на заеманите и защитавани позиции.
Да ръководим своите привички, да изграждаме в себе само такива,
които са полезни за развитието на собствената ни личност, за здравето ни,
означава съзнателно и целенасочено да усъвършенстваме собствения си
стил на поведение.
В процеса на индивидуалното си съзряване личността придобива
различни стилове на поведение- на самостоятелност, на непоколебимост да
се влезе в остра схватка с онези, които имат неприемливо за обществото
поведение, на непримиримост към несправедливостта, на резоньорство, на
примиренческо отношение към неправдата, на гъвкавост.
Стиловете на поведение оказват пряко влияние върху възприемането на
междуличностните отношения. „Не водят ли те, всъщност, до сблъсък в
отношенията между партньорите, не създават ли различни напрежения,
които управляват, поддържайки ги (като устойчивостта), смекчавайки ги
(като гъвкавостта) или изостряйки ги (като непримиримостта)?”, питат
риторично Г. Мюни и Ст. Папастаму [195 , c. 483].
Интерес представлява и твърдението на М. Домс и С. Московичи, че
стилът на поведение няма собствено значение. Той придобива значение
само по време на взаимодействие на личността с други хора. „Тъкмо като
показва своеобразен стил, единият от партньорите ще се опита да предаде
информация за обекта на съждение, както и за самия себе си, като негов
съдник. Другият партньор ще се опита да направи заключение от скритото
под повърхността съдържание, като декодира видимите фрагменти и им
придава значение” [195, c. 77].
Също като звуците във всяка реч и език, така и поведението придобива
истински смисъл, само като се съчетае с друг вид поведение- това на
близките, колегите, познатите, връстниците, приятелите и др.
Прието е [63, c. 169] да се различават две нива на организация на
човешкото поведение: ситуационно и личностно.
Първото е напълно обусловено от социалните и физически параметри
на обкръжаващата среда, които не се оценяват от гледна точка на
личностните цели и предпочитания. Поведението на индивида на
ситуационно ниво на организация, като че ли, е външно предизвикано (от
социалната среда, групата, обществото, семейството, религията) и се
характеризира с противоречивост и непредсказуемост.
Второто се характеризира с това, че ситуационните подбуди
постепенно се преобразуват в личностни мотиви на поведение.
Развиващата се личност, опирайки се върху предварително планираните
цели и задачи, придобива способност да приема или отхвърля външните и
вътрешни подбуди като мотиви на поведението. Нещо повече, личността
не само се отнася критично към своите мотиви, но и ги съотнася със
собствените житейски преживявания, прави ги обект на управление и
регулация. Приемането на даден мотив от личността означава, че той е
необходим за нея и има определен житейски смисъл.
ІІ. Теории за същността на поведението
В границите на общата теория на човешкото познание се развиват и
обособяват множество изследователски направления, които
систематизират човешкия опит и съществуващите принципи от теорията
на човешкото поведение. Съвременното състояние на науките за
поведението на човека има своя епистемологичен предобраз в работите на
Е. Касирер, от началото на 30-те години на ХХ век. Позициите му за
същността на поведението на личността (по-специално за символното
поведение на човека) са отразени в монографиите: “Философия на
символните форми” [251] и “ Изследване на човека” [112].
Обект на анализ са няколко от най-популярните теории за поведението
на личността и причините, които го обуславят.
1. Фройдизъм
Това е теоретично направление, създадено от австрийския лекар З.
Фройд (1856-1939 година).
Той счита, че човекът е рожба на природната еволюция и, в крайна
сметка, подлежи на същите закони. Изгражда теорията си върху четири
основни стълба :
Първият- засяга принципа на детерминизма. Според него, всяко
събитие има достатъчно предшестващи го причини. “Нищо, което човек
върши или казва не е случайно или неволно; по принцип всичко може да се
проследи до причини, които са някак в човешкото съзнание” [220, с. 65-
66].
Вторият- обхваща възгледите на З. Фройд за несъзнаваните душевни
състояния. Нарича ги “подсъзнателни” (които могат да станат съзнателни)
и запазва термина “несъзнавани” за онези, които не могат да станат
съзнателни при нормални условия. “В такъв случай се твърди, че
съзнанието не е тъждествено със съзнателното или онова, което може да
стане съзнателно, а включва неща, за които човекът може да няма
познания” [220, с. 107].
Третият- отнася се до схващанията на автора за инстинктите.
”Инстинктите са движещите сили в умствения апарат, цялата “енергия” в
нашето съзнание идва само от тях” [220, с. 110]. Нищо в поведението на
човека не е случайно или неволно. “Макар да смята, че съществуват
неопределен брой инстинкти, той мисли също, че всички те, вероятно,
произхождат от няколко основни, които могат да се съчетават или дори да
се заместват взаимно по много причини. Без никакво съмнение твърди, че
един от тези основни инстинкти е сексуален по същността си, но би било
вулгарно и неправилно, отбелязва Л. Стивънсън, да се твърди, че З. Фройд
отдава цялото човешко поведение на сексуални подбуди” [201, с. 86].
Четвъртият стълб визира проблемите за развитието или историята на
индивидуалния човешки характер. Индивидуалността зависи, както от
опита, така и от наследствеността. Създават се подробни теории за етапите
на развитие , през които преминава всеки човек- от раждането до смъртта.
“И така, кой е основният двигател в човешкото поведение в теорията на
Фройд? Това е енергията на подсъзнателните психосексуални влечения,
която се преобразува и пренасочва към различните човешки дейности”
[203, с. 7].
Редом с психосексуалните мотиви, като подбудител на поведението, З.
Фройд извежда и психологическите конфликти, в които попада личността.
Подтискането е един от така наречените защитни механизми, чрез които
личностите, според него, се опитват да избягват вътрешните конфликти.
2. Бихейвиоризъм
В началото на ХХ век интересът към същността на човешкото
поведение се засилва и през 1913 година щатският учен Дж. Уотсън (1878-
1958 година) полага началото на бихейвиоризма в психологията (от
английски- „behaviour”- поведение). Според него, предмет на
психологията трябва да бъде наблюдаемото поведение, съвкупността от
реакции на дадени стимули, а не съзнанието и мотивацията на човека.
Обект на научно изследване на бихейвиоризма са, поддаващите се на
обективно наблюдение форми на речево и двигателно поведение, двойката
стимул-реакция, адаптацията към определена ситуация, а не
непознаваемите психически състояния на животните и неразкриваемите
състояния на човешкото познание.
През 1924 година Дж. Уотсън окончателно завършва теорията си за
поведението и я излага в книгата си “Бихейвиоризъм” („Behaviorism”).
Според него, поведението на животните и хората може да бъде
наблюдавано открито, като при това, понятието “поведение” не включва
съмнителни философски предпоставки, които биха отвлекли вниманието
на изследователите от същността на човешкото поведение.
Бихейвиоризмът пръв прави опит да реши теоретично проблема за
вътрешната мотивация, като подбудител на човешкото поведение. Приема
се, че изучаването на познавателната активност е открит нов синдром от
вродени потребности.
Един от най-влиятелните и водещи експериментатори-психолози в
традицията на бихейвиоризма е щатският учен B. F. Skinner (1904-1990
година). Той приема напълно обективен подход към психологията и силно
вярва в предвиждането и контрола върху поведението. Според него, то не
е каприз, а е напълно детерминирано. През 1971 година в книгата си
“Отвъд свобода и достойнство” („Beyond Freedom and Dignity”) отново
твърди, че технологията на поведението може да разреши проблемите на
човешкия живот и на човешкото общество, само ако се откажем от
илюзиите си за индивидуална свобода, отговорност и достойнство. Според
него, психологията може да ограничи вниманието си до законите, които
пряко свързват влиянието на околната среда с поведението. Налице са две
различни предположения. Първото е, че човешкото поведение се
управлява от някакви научни закони. “Ако трябва да използваме научните
методи в областта на човешките дела, налага се да приемем, че
поведението е законно и определено” [278, c. 6]. Второто предположение
е, че тези закони определят причинно-следствените връзки между
факторите на околната среда и човешкото поведение. “Нашите
“независими променливи”- причините за поведението, отбелязва той, са
външни условия, чиято функция е поведението” [278, c. 35]. Стига до
идеята, че психологическата наука е достигнала такъв етап на развитие, че
е в “състояние да предложи техники за манипулиране и контрол на
човешкото поведение, а оттам и за промяна на човешкото общество към
по-добро или по-лошо” [278, c. 437].
Л. Стивънсън критикува постановките и позициите на B. F. Skinner за
това, че някой има правото да кондиционира поведението на другите
индивиди без тяхното изрично съгласие. “Съществуват дълбоки проблеми-
фактически, концептуални и етични- относно това, как чисто научният
подход към дадена личност, чието поведение има познаваеми причини,
които се поддават на манипулиране, може да се съчетае с обикновеното
твърдение, според което, се отнасяме към другите хора като към
рационални същества, които са отговорни за съзнателните си действия”
[201, c. 132].
3. Диференциална теория на емоциите
 Диференциалната теория на емоциите [106], като най-близко стояща до
бихейвиоризма, решава проблема с вътрешната мотивация на личността. К.
Изард приема, че в основата на вътрешно мотивираното поведение на
личността лежи фундаменталната емоция „интерес-възбуда”, която в някои
случаи се съчетава с емоцията „удоволствие-радост”. Представителите на
диференциалната теория на емоциите “използват активна научна стратегия
за концептуализиране на вътрешната мотивация, като водеща в
структурирането на човешкото поведение”, отбелязва А. Величков [48, с.
15].
4. Етологични възгледи
Лауреатът на Нобелова награда- австриецът К. Lorentz, е най-яркият
представител на етологията (наука, изучаваща същността и биологичната
обусловеност на поведението на животните). Основната същност на
етологията се изразява в това, че много поведенчески признаци на
животните се преобразуват в хода на филогенезата, по пътя на
натрупването на малки (дребни) фенотипични изменения у човешкия вид.
При изучаването на човешкото поведение авторът [267] отхвърля тезата, че
всяко поведение се обуславя от средата и насочва вниманието си към
проучване на инстинктивните модели на поведение. “Най-важното във
възгледите му за човешката същност, според Л. Стивънсън, е теорията, че
също като много други животни, ние имаме вътрешен подтик към
агресивно поведение спрямо нашия вид. Той мисли, че това е единственото
възможно обяснение за конфликтите и войните през цялата човешка
история” [201, с. 141-142].
К. Lorentz вярва, че хората са наследили много поведенчески
характеристики от животинските ни предшественици, които е невъзможно
да бъдат елиминирани чрез възпитанието. Една от тях е агресивността в
поведението им. Изучавайки по-конкретно историята и същността на
агресивното поведение, авторът разграничава следните негови видове:
“териториално (за хранене), между противоположни индивиди
(съперничещи си мъжкари от даден вид), за йерархично господство (водач
на група)” [267, с. 74-76]. Счита, че агресията е една от движещите сили,
които “се крият зад модели на поведение, които външно нямат нищо общо
с агресията и дори изглеждат като нейна противоположност” [267, с. 35].
В икономическата дейност въпросите, свързани с агресията, имат свое
сериозно място за анализ. Много от съвременните философи и
икономисти, представители на хуманистичното направление в науката (Е.
Фром, Х. Маркузе, Фр. Фукуяма, А. Тофлър, П. Дракър, Н. Н. Мойсеев),
считат, че глобализацията на пазарните отношения и пазарното стопанство
през последните десетилетия на ХХ век са изключително агресивни и
поставят на преден план невралгични за човечеството въпроси, свързани с
опазването на мира, изхранването на населението, екологията,
преодоляване на изостаналостта, сблъсъка на цивилизациите,
международния тероризъм. У. Бек с тревога пише, че за могъщите транс-
национални компании, като най-ярки представители на глобализацията, са
характерни “ново могъщество и стратегически потенциал, които се
основават на възможностите им: да транспортират работни места там,
където разходите и данъците за инвестиране в работна сила са възможно
най-ниски; да разчленяват продуктите и услугите и съобразно
разделението на труда да разпръскват тяхното производство на различни
места по света; да манипулират национални държави или отделни места на
производство в своя полза, противопоставяйки ги помежду им, с цел
постигане на най-ниски данъци и най-изгодни инфраструктурни условия;
да разграничават символно мястото на инвестиране от мястото на живеене
и да ги противопоставят едно на друго в своя полза” [27, с. 16-17].
ІІІ. Взаимоотношение „дейност-поведение”
Понятието „дейност” е с много по-широк обхват от понятието
„поведение”.
 В психологическата наука, за пръв път, през първата четвърт на ХХ
век, С. Л. Рубинщайн разработва въпроса за връзката между дейност и
психика, като основополагащ методологически принцип на психологията.
Нарича го “принцип на дейностния подход”. Той пише: „Всяко
психическо явление е отражение на действителността и звено в
регулацията на дейността. Затова в сферата на психологичното изследване
влизат и движенията, действията, постъпките на хората” [189, с. 264].
Дейността на човека отразява неговия начин на живот, общуването с
другите хора, професионалната му реализация. “Въвеждането на
категорията “дейност” в психологията променя целия понятиен строй на
психологическото знание, отбелязва А. Н. Леонтиев. Поради това, е
потребно тя да се разглежда в цялата й пълнота, чрез нейните важни
зависимости и детерминации” [139, с. 141].
Психиката на личността е в тясна връзка с нейната дейност, която
протича в условията на открита взаимност, сред другите хора, съвместно
или при взаимодействие с тях, или очи в очи с обкръжаващия свят.
„Дейността е тази система, вътре в която получава своето значение и
функционира психиката, че психика и съзнание представляват
подбудителната, регулиращата и контролираща част на дейността, че
самата съзидателна дейност е единство на психичното, отразително-
подбудителното (вътрешно) и на изпълнителското (външно)” [16, c. 64].
Посредством дейността, човек реализира своите съзидателни, разумни
потребности. Тя е единство между две форми: външна и вътрешна. Те са
във взаимна връзка и зависимост. Външната форма се реализира
благодарение на вътрешната (психичната), а реализирането на вътрешната
е възможно въз основа на външната. “Външната форма на дейност може да
се означи като поведение, в което се разграничават поведенчески актове и
поведенчески диспозиции. Поведенческите актове са начините на
поведение, детерминират се двойно и едновременно- от външната
ситуация и от вътрешните условия на индивида. Поведенческите
диспозиции са вътрешните условия, детерминиращи начините на
поведение. Те са, условно казано, вътрешната форма на дейност и се
обособяват чрез процеса на учене и усвояване” [163, с. 124]. В дейността
на личността се осъществява връзка между обективно съществуващите
обществени отношения, т. е., между външното, обективното и вътрешното,
субективното, намиращо израз в психическата мотивация на обективната,
по своята същност, социална дейност на личността. „Външното се
преработва във вътрешнопсихично, изискванията на обществото- в
психическа мотивационна детерминация. Психичното се материализира
чрез дейността” [171, c. 32].
Според индивидуалното психично формиране и развитие на човека, с
по-специално значение за изграждането, възпитанието и самовъзпитанието
на личността, като основни видове дейности се открояват: играта, ученето,
трудът и общуването. „Дейността винаги е свързана с трудовия процес, в
резултат на което се създава продукт на труда. От тази гледна точка,
безмисленото прекършване на клон е резултат от поведението, а
използването му като колче за туристическа палатка- дейност” [ 63, c. 161].
Редом с това, както поведението, така и дейността възникват в
резултат на действията на личността. „Осъществяването на каквато и да
било по сложност дейност изисква изпълнението на редица действия.
Действията са относително самостоятелни процеси (без значение, дали са
външни- практически, или вътрешни- интелектуални), чийто основен
признак е насочеността към постигане на съзнателна цел. За разлика от
дейността, действията не притежават самостоятелни мотиви, а се
подчиняват на мотивите на тази дейност, чието съдържание образуват.
Относителната самостоятелност на действията се изразява в това, че едно и
също действие може да влиза в състава на различни дейности.
Съхранявайки, при това, своята пряка цел, то се променя само по своята
мотивация, по своя смисъл за субекта, и по своята напрегнатост,
емоционална окраска и т. н.”, отбелязва А. Н. Леонтиев [137, с. 6-7].

ГЛАВА ПЕТА: ТИПОВЕ И ВИДОВЕ ПОВЕДЕНИЕ

В съвременната наука са диференцирани редица типове, видове и

форми на поведение на личността, които носят белезите на конкретната
ситуация, в която се проявява то. Чрез анализа им може да се достигне до
отговор на въпросите, свързани с възникването, развитието и
разрешаването на конфликтите, в които личността участва.
І. Типове поведение
Психологическата наука различава три типа поведение.
1. Инстинктивно (първично, автоматизирано)
 То е вродено и се отличава със специфични особености, придобити по
пътя на еволюционните процеси, през които е преминал вида Homo Sapiens
Sapiens, през милионите години на развитие- от първичните форми на
Homo Erektus, до сегашното състояние на човека и човешкото общество
през ХХІ век.
2. Разумно (съзнателно)
Вторично е, изградено у всеки индивид през онтогенетичното му
развитие. Носи белезите на собствения опит и се управлява от
нравствеността, степента на възпитаност, професионалната насоченост и
статуса в обществото.
Съобразно спецификата на онтогенетичното развитие на индивида,
разумното поведение на всеки е строго индивидуално и специфично.
3. Привично (вторично автоматизирано)
В този тип поведение на преден план излизат автоматизираните
поведенчески реакции на личността, които се регулират от навиците и
привичките за поведение (навици за културно поведение, за поведение в
обществото, в превозни средства и др.).
Поведението на личността зависи от редица условия: вътрешни
(потребности, мотиви, нагласи) и външни изисквания към поведението,
които се съдържат в различните житейски ситуации, в които действа
човекът (Таблица № 1).
При анализа на поведението Ед. Лийч пише: “Ние можем да направим
полезно разграничение на три аспекта на човешкото поведение:
- естествени биологични действия на човешкото тяло- дишане, туптене на
сърцето, процеси на обмяната и т. н.;
- технически действия, които служат за променяне на физическото
състояние на външния свят- изкопаване на дупка в земята, сваряване на
яйце;
- изразни действия, които или просто казват нещо за състоянието на света,
такъв какъвто е, или претендират да го променят с метафизични средства”
[105, с. 517-518].

Връзка между мотивация и поведение Таблица №

1

Типична връзка Мотивация Поведение

Сходство + +
Противоположност + -
- +

Последните два вида връзки означават, че в резултат на неопитност,

импулсивност, необмисленост при положителни мотиви и намерения се
установява отрицателно поведение, или отрицателното отношение е
маскирано с външни добри дела и постъпки.
ІІ. Видове поведение
Всички разгледани по-долу видове поведение на личността могат да
предизвикат конфликтни ситуации и конфликти.
1. Символно поведение
В процеса на разширяване на периметъра на общата теория на
човешкото познание се обособяват множество изследователски
направления, които систематизират определени принципи от теорията на
човешкото поведение. Изключително интересни и стойностно значими са
онези, които изграждат нова научна област, пряко свързана с т. н.
„символно” поведение на човека.
Първият, който прави обстоен анализ на символното поведение на
човека, е Е. Cassirer, през 30-те години на ХХ век, в труда си „Философия
на символните форми”. Той пише: „В науката съществува в определена
форма становището, че всички ние сме принудени непрекъснато да
свързваме мисленето с езика и чрез езиковите понятия да търсим
първоначалните връзки и противопоставяния”[251]. Така, символните
функции на съзнанието, задвижени чрез езика в митологията и изкуствата,
създават кръгове от понятия, които първоначално имат случайна природа.
По-късно, те се обособяват в точно дефинирани структури и форми, след
което Азът упражнява не само интенционална активност върху
креативността, но и обучава човешкото поведение, все по-дълбоко да
осъзнава и разбира.
Специфичното общуване между индивидите, представители на
биологичния вид “Homo Sapiens Sapiens”, се осъществява с помощта на
езика, чрез различни двигателни изходи- говор, писане, жестове, а
възприемането се постига от сензорните входове- слухов, зрителен,
тактилен и др. Комуникацията, която използва словесни символи от общия
репертоар на езиковите умения, се нарича вербална (словесна), а
мимиките, жестовете и редица паравербални елементи изграждат
невербалната комуникация. Неразбирането на символите може да доведе
конфронтация и сериозни конфликти между общуващите вербално,
невербално или паравербално индивиди.
Връзката между семиотиката като наука за знаците и философската
интерпретация на появата, развитието и функциите на системите от знаци
в човешкото поведение се осъществява от т. н. философия на разума, която
е нова област, изследваща дейността на човека, осъществявана чрез
различните форми на общуване- вербална, невербална или паравербална.
Символите позволяват на човечеството да създаде нов, паралелен език,
съществуващ редом с естествения и то благодарение на символните форми
на човешкото мислене- танци, пантомима, рисунка, ноти, графика,
скулптура, текст, песен и др. „Ако припомним, че думата предизвиква
дума, един символ- друг, мисълта- друга мисъл, ще видим дълбоката
взаимозависимост на менталните процеси, и взаимодействието и
взаимодопълването на символната сфера” [184, c. 317].
Най общо, В. Райнов класифицира поведението на човека в две групи-
вербално и невербално. “Вербалното поведение, пише той, най-общо,
определяме като комуникативно състояние, осъществяващо “онова, което
правим, когато говорим”. Тъй като невербалното поведение включва
редица езикови и, още повече, неезикови комуникативни елементи,
необходимо е да бъде внесена яснота по отношение на неговата природа и
функции” [184, с. 11].
Друга наука, която се занимава със символното поведение на
личността е проксемиката, в чиято основа лежи латинският термин
„проксимус”- най-близък. „Тя (проксемиката), според Ал. Фол, досега се
употребяваше в психологията, но излезе от нея и покри човешкото
поведение с уговорката, че това поведение е пространствено и става
реалност чрез комуникации от телематичен (телематика- характеристика
на една безпределна мрежа, която се състои от блещукащи точици) тип”
[218, c. 33].
Един индивид може да съобщи нещо на друг само в случай, че
символът съществува за него, в неговия опит по същия начин, както и за
първия. Съществува език-реч и език на жестовете, а при хора, владеещи до
съвършенство мимиката, може да има и език на израза на лицето. С
помощта на физиогномиката личността може да изрази радост, скръб и да
предизвика ответни реакции, само в случай, че предаваните от него
символи на поведение са разбираеми от другите хора. „Мисленето винаги
предполага символ, отбелязва Дж. Мийд, който предизвиква у друг човек
същата ответна реакция, както у този, който мисли. Такъв символ е
универсалията на словото; то е универсално по своя характер. Ние винаги
предпоставяме, че символът който употребяваме, ще предизвика у другия
човек същата ответна реакция, в случай, че той е съставна част от неговия
поведенчески механизъм. Човек, който казва нещо, казва и на себе си това,
което казва на другите: в противен случай, той просто не знае за какво
говори” [196, c. 163].
Най-същественото в процеса на общуване между хората, при
изразяване на определена форма на поведение, е символът да събужда у
самите нас същото, което събужда у другите. Символът трябва да
притежава тази универсалност за всеки човек, попадащ в същите ситуации,
иначе е налице неразбиране, подозрителност, а, често пъти, и агресия.
2. Трудово поведение
Трудът е изначална форма на човешка дейност, участвала в създаването
на самия човек. Чрез него хората опознават себе си, природата, разкриват
нейните закони и закономерности. Трудът развива физическите,
интелектуални и нравствени способности на личността, стимулира
психичните й процеси, свойства и състояния. Съдейства за хармонизиране
на човешките отношения, за самоутвърждаване на отделната личност и
реализация на творческите й възможности. “Трудът, пише Н. Бердяев,
трябва да бъде освободен, но не бива да се обожествява, да се превръща в
идол. Човешкият живот не е само труд, трудова активност, той е и
съзерцание” (29, c. 221-222).
Като водеща дейност, изисква интелектуално и физическо напрежение,
т. е., сериозни волеви усилия от страна на личността и то в
продължителни периоди. При преследване на поставената трудова цел
личността може да срещне редица вътрешни и външни препятствия, които
изискват от нея съобразителност, готовност за преодоляване на трудности.
Тя се поддава на съвременна научна организация, защото има отчетлива
организация. Всеки труд може да бъде разчленен на съставните си
елементи, действия и операции, които могат да бъдат научно управлявани.
Всяка трудова операция може да бъде възложена на отделна личност и
това създава уникални условия за трудово взаимодействие, за синхрон
между трудещите се, за разпределения, съобразно квалификация,
способности, възможности, подготовка.
Чрез труда може да се осъществи реализация на достигнатите
възможности на личността. Налице са условия за проява на висока
квалификация, майсторство, талант, находчивост, мотиви, степен на
възпитаност. Трудовата дейност има ясно изразени мотиви. Това са
представите за нейния продукт, който е очевиден за всички. По този начин
процесите на целеобразуване и мотивация са улеснени и имат висока
развиваща стойност. Продуктите от трудовата дейност най-често са
предназначени не само за удовлетворяване потребностите на субекта, но и
за другите хора, което е една от специфичните особености на тази дейност.
Като неотменна част от трудовата дейност на личността са
способностите й за труд. Формирането им зависи не само от качеството на
извършвания труд, но и от социално-икономическите детерминанти (място
на работещия в професионалната йерархия, форми на подготовка за труд,
характер на труда и др.). Историческите промени в спецификата и
съдържанието на трудовата дейност водят след себе си изграждането на
едни или други способности за труд. Диапазонът им- общи или специални,
темп на формиране, пътища и способи за реализация, зависят от характера
на социално-икономическите детерминанти (форми и обем на заплащане,
свободно време, преквалификация, специализация, участие в
ръководството на трудовия процес и др.). Елементите в способностите на
личността за труд се променят, в зависимост от измененията в характера на
труда и използването на техниката, което, от своя страна, увеличава
относителния дял на участие на интелекта в съзидателната трудова
дейност.
Трудът се проявява чрез диадата „трудова дейност-трудово поведение”.
Това са двете лица на труда, основните компоненти в съдържателната му
структура и основни направления за неговото раздвоение, за проявлението
на двоякия му характер.
„Трудовата дейност и трудовото поведение са в диалектическо
единство. Те са взаимно свързани, като се предполагат и обуславят едно
друго. Същевременно, те са и качествено различни. Под действието на
едната и другата им характеристика, те взаимно се допълват и
осъществяват едно чрез друго” [185, с. 44].
Разглеждан като трудово поведение, трудът е персонификация на
индивидуално-субективния живот на отделната личност.
Основни характеристики на трудовото поведение са [185, с. 45]:
- То винаги е конкретно проявяващо се, като труд на конкретните
изпълнители, субекти на труда.
- Трудовото поведение е личностно мотивирано. Това е труд за себе си,
изпълняван за задоволяване на своите претенции, потребности, интереси.
- Определя се от действието на конкретни предпоставки, условия и
фактори. То е функция, резултата от тяхното действие.
Поставена да се труди в определени условия, личността изгражда
собствена стратегия за трудово поведение. В нея алтруистичните подбуди
и идеи се преплитат с егоистичните и прагматични цели и интереси.
В субективен план, резултатите от трудовото поведени на личността
опират до изграждане и защитаване на трудовия й статус в цялата сложна
съвкупност от отношения с колеги, работодатели, ръководители и
подчинени.
В обективен план, трудовото поведение се свежда до конкретния
принос на личността в процесите на производство и възпроизводство на
духовни, материални блага и услуги за обществото като цяло, за създаване,
разширяване и обогатяване на обществените ценности. „Централен
компонент в структурата на трудовото поведение, като социално явление,
са актовете на поведение. Те са изходната точка за по-нататъшното
декомпозиране на самото трудово поведение” [185, с. 54].
Въпросите, свързани с изграждането и формирането на трудовото
поведение на личността в съвременния етап от развитие на обществото, не
са окончателно решени, нито в теоретико-методологически, нито в
практико-приложен план. Трудностите са свързани с проблеми във
възпитанието и развитието на личността, в процесите на изграждане и
утвърждаване на нравствените й ценности, нормативно-оценъчна система
и мотиви на поведение.
3. Организационно поведение
Подчинява се на най-общите закони на поведението и дейността на
индивида в организацията, но притежава и редица специфични черти.
Според А. М. Сергеев, „съвременното организационно поведение е
описание на промените, влияещи върху състоянието на дейността в
организацията и определящи нейните способности ефективно да постигне
поставените цели, да действа в определени икономически и социално-
културни условия, в съществуващата икономическа, политико-
идеологическа, културна и социално-психическа ситуация” [193, c. 18].
Като се опират на знанията за поведението, натрупани в социалните и
обществени науки, аналитиците на организационното поведение се
стремят да ги приложат при обяснението на конкретни факти и
специфични особености, определящи включването на човека в
организацията, готовността му за екипна дейност, за взаимодействие и
сътрудничество с колеги при решаване на организационни задачи и
преодоляване на зараждащи се конфликти. Търси се връзка между
индивидуалните особености на личността и спецификата на възприятията,
от една страна, и регулацията на човешкото поведение в структурата на
различните видове организационни обединения, от друга страна. С
особено внимание се изследват въпросите, свързани с поведението и
дейността на индивида, включен в определена социална група, със
склонност към конфликтно поведение и агресивно отношение към някои
членове на организацията.
3. 1. Същност на организационното поведение
Индивидуалните постижения на личността в организацията лежат в
основата на груповите постижения. Вникването в същността на
индивидуалното поведение е решаващо за ефективното управление на
организацията. В основата на различията в поведението на членовете на
организацията стоят специфичните индивидуални различия, които трябва
да се познават от ръководителите. Доброто познаване на нагласите,
очакванията, перцепцията, опита на членовете на групата е залог за
бъдещи организационни успехи, за нормални междуличностни
взаимоотношения в работните групи.
Благодарение на разработките на Фр. Тейлър, А. Файол и М. Вебер, през
втората половина на ХХ век се оформя ново научно направление, наречено
„Организационно поведение”- интегративна наука, която обединява
усилията на различни области от научното знание, преследващи най-
ефективната организация на работа с хората. Тя търси отговор на следните
важни въпроси: „Какво поведение имат хората в организациите?”; „Кои
фактори и условия предопределят тяхното поведение?”; „Как може да се
модифицира и предсказва поведението на личността в организацията?”;
„Преодолими ли са конфликтите в организацията?”.
R. S. Feldman [259, с. 403-408] предлага модел за организационна
социализация на индивида. Той обхваща всички етапи на
приспособяването и извършващите се във връзка с това персонални
промени при попадане на индивида в нова работна среда.
Първият етап е богат на оценки и сравнения. Целта е да се изградят
нови и да се заместят онези представи и нагласи, които са неподходящи за
новата работна среда. Всяка организация сама подбира пътищата и
средствата за представяне на собствените си изисквания към всеки нов
свой член.
Вторият етап е свързан със сблъсък между очакванията и същинските
организационни изисквания. Той протича в процеса на включване на
личността в различните организационни дейности. Налагането на
организационните изисквания чрез принуда, без да се посочва
целесъобразността им, често пъти, води до личностен дистрес, конфликтно
поведение и дезадаптационни процеси.
Третият етап търси, от своя страна, значими качествени промени в
личността, овладяване на нови социални роли и вписване в новата
организационна социална среда. През него се формират и изграждат нови,
коректни взаимоотношения с членовете на организацията, както по
хоризонтала, така и по вертикала.
3. 2. Методи за изследване на организационното поведение
При изследване на организационното поведение може да се използва
инструментариума на социометрията. Методите на социометрията,
разработени от щатския учен Дж. Морено, като система от тестове за
изучаване и измерване на междуличностните отношения, се основават на т.
н. „синтонност”, т. е., на предположението, че на личността е свойствена
самоволна, често пъти, спонтанна и трудно обоснована проява на
симпатия, антипатия или безразличие към другите.
- При изследване на афинитивните връзки в групата, за определяне на
нейната привлекателност, както и за посочване на личностите, играещи
обединителна роля в групата, т. е., на неформалните лидери, могат да се
приложат различни социометрични техники. Една от тях е т. н.
социограма- карта на груповата идентификация, изобразяваща
отношенията на симпатия, антипатия или безразличие между членовете на
малката група.
 Социограмите биват: социограма-мишена, която дава не толкова
числова, колкото нагледна представа за груповата диференциация;
индивидуална социограма, при която всеки член на групата може да бъде
поставен в центъра й, а около него в кръг се изобразяват останалите
членове, с изявеното от тях отношение на симпатия, антипатия и
безразличие; локограма, при която точките, посочващи членовете на
малката група, са разположени по начин, който възпроизвеждат реалното
им разположение в пространството (например, на работното място).
Чрез социометричните методи на Дж. Морено могат да се изведат
четири категории лица в групата:
- получаващи най-много позитивни избори- лидери;
- които са избирани повече пъти, отколкото са избрали- предпочитани;
- избрани по-малко пъти, отколкото са избрали- непредпочитани;
- не се избрани нито веднъж- отхвърлени (аутсайдери).
При използването на социограмите за изследване и за управление на
груповото поведение, предвиждане на конфликтни ситуации и конфликти,
е необходимо да се има предвид, че в една група, по различни
социометрични критерии (желание за общуване, съвместна дейност,
подготовка, развлечения и др.), най-често, се избират различни индивиди.
- С. Джонев [76, c. 13], предлага следната методика за оценка на
афинитивните връзки в групата.
В таблица, всеки член на групата трябва да отбележи връзките, които
желае да поддържа с останалите членове. Той може да избира между:
много близки отношения; близки; по-скоро близки, отколкото дистантни;
колкото близки, толкова и дистантни; по-скоро дистантни, отколкото
близки; дистантни и много дистантни, където първите три са балове на
привлекателността. Така, сумарният бал, който ще се получи, разделен на
7, дава представа за привлекателността на групата за всеки от членовете й.
В идеалния случай тя е 7, а в най-лошия- 1.
 Този метод предоставя възможността да се открие най-атрактивната
личност (като се сумират баловете на всяко лице, във всички таблици),
най-слабо атрактивната, междинната и т. н.
- Въпросник на К. Томас и Н. Килмън
Чрез него се цели да се определи собствения стил на поведение при
конфликтна ситуация в организацията. Въпросникът е разработен за
оценка на индивидуалното поведение на личността в кризисни моменти за
групата, на която тя е член. Предлагат се 30 въпроса с алтернативни
отговори- А и В, които личността трябва да посочи по свой избор. Така се
стига до анализ на поведението на личността, което, според авторите, има
две измерения: асертивност- степен, в която индивидът се опитва да
удовлетвори собствените си интереси и сътрудничество- степен, в която се
опитва да удовлетвори интересите на другата страна.
Тези две измерения се използват за идентификация на пет основни
начина за справяне с конфликтите в организацията: съперничещ тип
поведение, при което индивидът е асертивен и несътрудничещ;
приспособяващ се- индивидът е неасертивен и сътрудничещ,
противоположност на първия; отбягващ- индивидът е неасертивен и
несътрудничещ; сътрудничещ- асертивен е и сътрудничещ,
противоположност на отбягващия; компромисен- нещо средно между
асертивност и сътрудничество.
4. Потребителско поведение
Този вид поведение се реализира в сложните икономически
отношения, наложени от пазарното стопанство, пазара на социалните
групи и на отделната личност. “Доколкото модерният човек не е
консуматор, той е купувач или продавач, отбелязва Е. Фром. Центърът на
нашата стопанска система се образува от пазара, определящ стойността на
всички стоки и регулиращ участието на всеки индивид в социалния
продукт” [105, с. 653].
 Потребителското поведение е част от човешкото поведение,
ориентирано към сферата на потреблението на материални и духовни блага
и услуги. За В. Аврамов, „поведението на потребителите се проявява при
търсенето, закупуването, използването и оценяването на продукти, които
задоволяват техните потребности. То е непосредствено свързано с вземане
на решение за изразходване на собствените им ресурси (пари, време,
усилия) на пазара” [2, c. 7]. Необходимо е да се проучи цялото
многообразие на формите на потребителското поведение- какво и защо се
купува, кога, как и къде се купува, честотата на купуване, начините за
използване и оценка на закупените продукти.
4. 1. Същност и видове пазари
Пазарът като специфично надстроечно явление не е географско
понятие, а реално или хипотетично съществуващо поле за размяна на
стоки и услуги. “Начин или инструмент за контактуване е между двата
основни и суверенни икономически субекта- производители или
продавачи, от една страна, и потребители или купувачи, от друга.
Икономическите връзки и взаимоотношения между посочените два
субекта се осъществяват на пазара и чрез пазара” [204, с. 118-119].
Пазарът, в своето многообразие, може да бъде сведен до две основни
групи:
- Пазар на стоките и услугите
Той обхваща пазара на:
- предметите за потребление;
- услугите;
- факторите на производство, включващ в себе си пазар на труда, на земята
и на веществения капитал (средствата за производство);
- суровините и полуфабрикатите;
- интелектуалните продукти.
- Финансов пазар
 Той е изграден от следните самостоятелни елементи:
- валутен пазар;
- застрахователен пазар;
- кредитен пазар (на заемния капитал);
- социално-осигурителен пазар;
- пазар на ценни книжа, фондова борса, инвестиционен (капиталов) пазар.
Анализирането на пазара се реализира чрез проучване на четири
основни показателя, които образуват т. н. маркетингов микс: продукт,
цена, място и стимулиране.
“Продуктът се свързва с качеството, асортимента, марката, дизайна,
характерните черти на стоката.
Цената включва действителната стойност, пазарната цена, отстъпките,
комисионните, допълнителните разходи, данъците, митата, разходите по
кредитирането и др.
Мястото- това е пунктът, в който потребителят може само да купи
продукта. То се анализира от гледна точка на канали и методи за
дистрибуция, покритост на търговската мрежа, транспорт и др.
Стимулирането включва методите за реклама, стимулиране и
повишаване нивото на продажбите (различни маркетингови трикове),
персонални продажби- техниките, чрез които продавачът убеждава
клиента да закупи стока, обяснява предимствата, изучава потребностите и
желанията на клиентите” [203, с. 89].
4. 2. Фактори, определящи потребителското поведение
Потребителското поведение на личността се диктува от множество
субективни и обективни фактори. Всеки от тях подлежи на сериозен
психологически анализ, чрез който се доказва мястото и ролята му при
формиране и промяна на потребителското поведение.
- Ниво на доходите
 Бива лично или семейно и обхваща реално получените доходи, които се
изчисляват за определен период, например, за една календарна година. По
този фактор, потребителите се диференцират в групи, според размера на
дохода им, като в отделните групи попадат личностите с приблизително
еднакъв доход. Приемат се определени суми за граници между доходите и,
съобразно тях, се изчислява процента на хората, попадащи в съответната
зона на ниво на доходите.
- Пол на потребителите
Този фактор разделя пазара на две части- мъжки и женски. Това се
отнася до модата, дрехите, облеклото, обувките, аксесоарите,
парфюмерийната и козметична продукция и др.
- Възраст на потребителите
Потребителите се групират по възрастов призна- деца, младежи, хора в
работоспособна възраст, пенсионери. Така е възможно да се определи
процентът на потребление на продуктите от хората от различните
възрастови групи, да се проучи потребителското им поведение, вкусовете,
продуктите на пазара, които са предпочитани от съответната възраст.
- Професия на потребителите
Този фактор позволява да се проучи професионалната структура на
потребителите и се установи, как тя влияе върху размера на
потреблението, изискванията към продукта, вкусовите предпочитания.
- Географско местоположение
Показва, как се разпределят продажбите в различните региони на
страната, области, общини, села, градове. Разбира се, къде има и къде не
потребители на определени стоки в различните части на страната.
- Потребителско поведение
Показва, как се групират потребителите, според начина на покупки-
колко често купуват, какво купуват, от къде обичат да купуват, кои са
мотивите им за покупки, кое ги кара да купуват, подвластни ли са на
рекламата. Съвсем справедливо Е. Фром отбелязва, че “потребителското
ни поведение също е отчуждено. То се определя далеч повече от рекламни
лозунги, отколкото от нашите действителни потребности, от нашите
вкусове, от нашите очи и уши” [105, с. 655].
4. 3. Мотиви за потребителско поведение
Дж. М. Кейнс разработва система от осем мотива за потребителско
потребление в икономическата дейност на личността [116, c. 170-172] :
- Предпазливост
Според автора, същността му е в насочване на личността към
създаване на резерви, в случай на непредвидени обстоятелства, тъй като
конкуренцията не щади никого.
- Предвидливост
Тя действа като мотив тогава, когато е ясно, че в бъдеще
съотношението между доходите и разходите на личността (или
семейството) ще се промени, при това, не в по-добра страна. “В качеството
на пример, можем да се позовем на необходимостта от натрупване на
спестявания във връзка с необходимостта от грижи за старостта, да
предоставим на членовете на семейството възможност да получат
образование или издръжка” [116, с. 170].
- Пресметливост
Тя е стремеж към осигуряване на доход под формата на рента, лихва
или от очаквано повишение цените на имуществото. Пресметливостта,
според Дж. М. Кейнс, като мотив за потребление, е възможна, поради това,
че хората отдават предпочитание на евентуално голямо потребление в
бъдеще, за сметка на по-слабото в момента.
- Стремеж към най-доброто
Като мотив за потребление, влияе на социалното поведение на
личността. Според автора, важна е оценката за най-доброто, което е строго
субективно и се влияе от множество фактори- реклама, ниво на
потребностите, възможности за задоволяването им и др.
- Стремеж към независимост
Служи за мотив на потребителско поведение на личността в желанието
й за въздържане от излишни разходи. Наличието на средства за
преживяване я прави независима и самостоятелна, както по отношение на
подбора на вещите и услугите, така и по отношение на вмешателството на
странични хора в избора на начин на живот.
- Предприемчивост
Тя е важен мотив и качество на личността, в което се отразява
икономическата култура на личността, склонността към пресметнат риск,
желание за осигуряване на ресурси за по-нататъшни капиталовложения,
без да се прибягва към заеми или дългове.
- Желание да се завещае състояние на наследниците
Този мотив на потребителско поведение кара личността да преценява
всички свои разходи, да проектира бъдещето на своята фирма и вижда
евентуалното участие на наследниците си в нейното разширяване и
просперитет.
- Скъперничество
Чувство и мотив на потребителско поведение, при което личността е
предубедена против самия акт на търсене и задоволяване на
потребностите.
Върху потребителското поведение на личността в сферата на
икономическата дейност, според Дж. М. Кейнс, влияят особеностите на
националната психология. Те винаги трябва да се вземат пред вид при
износа и предлагането на чужди стоки.
4. 4. Фактори за покупка
 Те определят кои са мотивите, за да се купува даден продукт
(респективно, да се използва дадена услуга) и защо те са предпочитани
пред останалите, които се предлагат на пазара.
Традиционно, най-силно е влиянието на два фактора- цена и качество
на продукта. Редом с това, пише И. Баръмов, “е необходимо да се
предвиди, че при покупката на всеки конкретен вид продукт се проявяват
допълнително и някои специфични потребителски “съображения” [25, с.
45-46]. Допълнителните критерии, регулиращи потребителското поведение
и мотивите за избор на стоката, са:
- Функции на продукта
По-доброто реализиране или по-големият брой на функциите повишава
“удобствата” при използване на продукта и в съчетание с цената, на която
потребителят може да го купи, са важен мотив за покупки.
- Възможност за транспортиране и монтаж
Това означава, че освен продажбата, фирмата-продавач предлага
допълнително услугата “транспорт, монтаж и настройка” на мястото на
използване на закупения продукт.
- Надеждност
Всеки потребител търси отговор на въпросите: “Колко дълго ще мога
да използвам .......?”; „Добре ли ще работи .....?”.
Изследванията на водещи маркетингови компания в света показват, че
съмнения за надеждност на стоката у купувачите отсъства при водещите и
най-известни фирми в света, които имат висока популярност, гарантират
качеството на продуктите си. Потребителите са готови да платят по-голяма
сума, но да са сигурни в трайността на придобитите вещи или услуги.
- Качество на сервизните услуги
Сервизът се третира от купувачите не само като ремонт и поддръжка,
но и като обслужване след продажбата, в много по-широк смисъл
(закупуване на резервни части, качествен ремонт и др.).
- Консултации при покупката
Наличието на добър специалист-консултант е гаранция за по-голям
обем продажби. Консултацията с него е равносилна на убеждаване да се
купи.
4. 5. Потребителски модели на поведение
Потребителите се различават помежду си по специфичния подход,
използван от тях, при решението да закупят даден продукт, т. е., у тях са
налице изградени потребителски модели на поведение.
“Под модел, най-общо, ние разбираме определена конструкция, в която
разполагаме някои свойства на моделирания обект, но, същевременно, тук
влизат и страни от нашия опит и мислене. Чрез модела ние се стремим не
само да обхванем, колкото е възможно повече страни на изучавания обект,
но, с негова помощ, да открием такива свойства на обекта, които не са ни
били известни”, пише М. Вартофски [44, с. 35].
4. 6. Фактори, определящи моделите на потребителско поведение
Психологията на потребителя е пряко зависима от мотивите, които го
движат при осъществяване на покупката. Моделите на потребителско
поведение зависят от:
- Личностните особености
Тук се включват възрастта, професията, типът личност, покупателните
възможности на човек. “Начинът на живот е другия личностен фактор,
който разкрива човека с неговата дейност, убеждения, интереси и
взаимодействия с обкръжаващата го среда. Покупателното поведение се
намира във връзка и с типа личност, като израз на съвкупността от
отличителни, относително постоянни характеристики на индивида, които
осигуряват една последователност и постоянство в неговото поведение”
[203, с. 97].
- Социални фактори
 Включват семейството (брой на членовете, разпределение по пол,
степен на образованост, брой деца), статуса на личността в обществото, в
професионалната дейност, сред най-близкото обкръжение (приятели,
колеги, съседи). Мястото на личността в йерархичната таблица налага
определен стил и начин на живот и поведение, използване на определени
вещи и услуги, които отговарят на позицията в обществото.
- Фактори от системата на културата
Показват връзката между модела на потребителско поведение, което си
е избрала личността и нейната обща култура, степен на възпитаност,
нормативно-оценъчна и ценностна система, позиции, чувства, убеждения.
- Психологически фактори
Сред тях водещо място заемат мотивите, формите на поведение,
възприятията, убежденията и изградените отношения към пазара и стоките,
които той предлага.
4. 7. Методи за проучване на моделите на поведение
“Специално при моделите, свързани с човешкото поведение, имащи
отношение към една или друга изследователска програма, се използват
най-често методите на аналогията, хомологията и редукцията”, пише В.
Динев [86, с. 42].
- Аналогия
По отношение на аналогията, К. Лоренц [по 86, с. 43] посочва, че в
хода на еволюцията постоянно се срещат две различни, независими една от
друга, форми на живот, притежаващи сходни, аналогични части, свързани
с тяхното адаптиране към едни и същи външни обстоятелства.
- Хомология
Под хомология авторът разбира, всяка прилика между два рода, която
може да бъде обяснена от общ прародител, притежаващ общата характерна
черта, по която те си приличат.
 “За К. Лоренц, тези два метода- аналогията и хомологията- използвани
за сравнение при филогенетичните методи, насочени към разкриване на
едни и същи общи морфологични черти при животните, могат да се
приложат и при откриване на такива черти в поведението им” [86, с. 43 ].
Резултатите, получени от двата метода, могат да се пренесат и в
поведението на човека.
- Редукция
Използва се при изграждане на едни или други модели на поведение на
личността. Той най-често се свързва „с прилагането на биологични и
генетически понятия при обяснението на социалното поведение” [86, с. 47
].
5. Икономическо поведение
Поведението на личността може да се разглежда в широк план, т. е.,
във всяка сфера на производство: при самото производство, в процеса на
разпределение, на обмен и на потребление. Истинско икономическо може
да се нарече поведението на индивидите, групите и колективите, именно,
в сферата на непосредственото производство, а поведението им в сферата
на обмен, разпределение и потребление трябва да се разглежда като
социално-икономическо. „Икономическото поведение на индивида е
своеобразна сплав, получена като рефлексия, отговорна за инкасираните от
него външни условия и неговия собствен ресурс като личност. Външните
икономически, социални и други условия на живот и труд, а също така
личната пригодност и мотивация формират индивидуалното икономическо
поведение. Те са неговите основополагащи вектори, които в различни
ситуации и при определени индивиди имат различна относителна тежест”
[185, с. 158].
Централно място в икономическото поведение на личността заема
трудовата й дейност, около която се изгражда трудовата дисциплина и
трудовата активност. Само хармонията между дисциплината и активността
може да предпази личността или колектива от появата на конфликтни
ситуации и превръщането им в трудови конфликти. Като регулатор на този
процес важна роля играе икономическата (производствената) отговорност,
която бива: индивидуална, групова и колективна. Неотменим атрибут на
икономическата отговорност е контролът по изпълнението на
производствените функции от страна на субекта на трудовата дейност. Той
е най-важното средство за ускорено проявление на обратната връзка в
процеса на реализация на икономическата отговорност на индивида.
Върху избора на активни радикални или пасивни стереотипни
стратегии на икономическо поведение на човека водеща роля играят
редица личностни характеристики. Извеждат се следните [131, с. 33]:
- Бездействие и отлагане (пренебрегване на ситуацията)
Личността приема пасивно кардиналните промени в икономическата
действителност и не предприема никакви действия за възникналите пред
нея и семейството й проблеми. Не е налице стремеж към търсене и
намиране на решения.
- Търсене на социална подкрепа или виновни за променената
икономическа ситуация
Тази алтернатива в поведението може да се определи като пасивна
когнитивна стратегия, насочена към собствено успокояване на личността
за преживените от нея материални затруднения. Тя очаква социални
помощи от държавата, от благотворителни организации и фондации,
атрибутиране на вина върху себе си или околните, търсене на морална и
материална помощ от приятели, близки, роднини.
- Самоограничаване или пасивно приспособяване към новите
икономически условия
Този вид стратегия се отличава с насочване на личността към
разнообразни форми на самозадоволяване, преди всичко, на основните
жизнени потребности, отказ от ползването на скъпоструващи вещи,
материални и духовни придобивки (книги, театър, опера, кино, концерти).
Голяма част от възрастното население се завръща към примитивните
форми на земеделие и животновъдство, единствено, с цел задоволяване на
собствените и на семейството потребности.
- Позитивно икономическо мислене
Това е рационална икономическа стратегия, насочена към обективен
анализ на конкретната икономическа ситуация и разработване на план за
бъдещи ефективни действия, поставяне на съответни цели, концентрирани
върху важни жизнени планове, свързани с повишаване на материалното
благосъстояние.
- Напускане или отказ от взаимодействие със сложната икономическа
ситуация у нас
По съдържание тази стратегия е активна, но е свързана с голяма доза
неопределеност и неясна перспектива, поради трудни за прогнозиране
резултати от такъв вид икономическо поведение. Личността предпочита да
емигрира, да напусне страната, временно или завинаги, а това, от своя
страна, води до радикални промени в нейния живот, както и този на
семейството, близките.
6. Аномално поведение
Като резултат от многобройните опити за изследване и оценка на
поведението на личността и наблюдаващите се отклонения, се появява
науката етопедия. Названието й идва от гръцки- „еthos”- нрав, поведение и
„paidia”- педагогика, т. е., това е наука за възпитание на поведението на
човека. И до днес, в различни национални и религиозни култури
присъства неоправдана мистификация при тълкуването на произхода и
разпространението на аномалните отклонения в човешкото развитие и при
описанието на явления, отнасящи се към безразсъдните убийства,
агресията, насилието, престъпното поведение, склонността към
необосновано конфронтиране и конфликтност.
 Понятието „аномален” (от гръцки- „anomalos”- неправилен) се отнася
до особеностите на психосоциалното развитие на индивида, при което са
налице наследствени, вродени или придобити в детството психофизични
недостатъци. Аномалното развитие е процес на специфично
психосоциално съзряване, който протича в условията на недоразвити или
изгубени биосоциални процеси и качества на човека.
R. Merton [268, c. 187-209] счита, че социалните структури играят
активна самостоятелна роля при формирането на новите, небиологични и
наистина човешки мотиви и цели на поведението. Както аномалното, така
и нормалното поведение, според него, в еднаква степен представляват
патерни (устойчиви шаблони) на приспособителното поведение и вън от
определената социална система те губят смисъла си. „Отклоняващото се
поведение може да се приеме за симптом на разминаването между целите,
предписвани от културата, и социално зададените способи за тяхното
постигане”, пише авторът [268, c. 188]. Съгласно издигнатата от него
хипотеза, несъвместимостта между двата структурни компонента на
социалната система- множеството нормативни ценности, интериоризирани
в качеството си на доминиращи културни цели и управляващото
поведение, и множеството социални норми и закони, определящи
институционалните възможности и способи на индивида да достигне тези
цели, е главната причина за появата на аномалното поведение на
личността.
За R. Merton, е възможно наличието на две противоположни състояния
на социалната система: първото, тогава, когато между целите и средствата
за постигането им има съответствие, и второто, когато това съответствие
отсъства. Първото е условие за безконфликтни, балансирани
взаимоотношения между членовете на социалната система, приемане на
културата и подчинение на нормите и законите. Второто (аномията)
създава условия за конфликтни, небалансирани социални
взаимоотношения и е главна причина за възникването на структурно
обусловени патерни на отклоняващото се поведение.
Към аномалното поведение на личността спадат психогениите и
психопатиите.
Психогениите включват, от своя страна, две групи психични
разстройства- неврозите и реактивните (психогенните) психози . Те са
широко разпространени и сред характерните им признаци са
отрицателните психични въздействия върху личността, наречени
психотравми- остри и хронични конфликти, фрустриращи психични
преживявания, особени ситуационни психотравми.
Психопатиите се отличават с неуравновесеност и дисхармонност на
личността, изразени предимно в сферата на характера. Ядрото на
болестните отклонения обхваща инстинктивната и емоционално-волевата
сфера и тяхното интегриране във функционалната структура на личността.
Патологичното при тях се изразява в абнормен начин на реагиране и
отклонения в поведението- агресивност, конфликтност, насилие.
7. Девиантно поведение
То е една от формите на аномалното поведение на личността (от
латински- „deviare”- отклонение от социалните норми). Прието е, че
девиацията е тип поведение, който излиза от рамките на действащите
социални норми в дадено общество. Прилага се при оценка на тези
събития и факти от ежедневието, които се отнасят до явленията
престъпност, психопатоподобни изяви на личността, наркомании,
алкохолизъм, самоубийства, скитничество. Терминът „девиантно
поведение” е приложим при описание и оценка на стила и начина на живот
на отделния индивид или социална група, които по една или друга причина
и във всички случаи се противопоставят (или са някъде в периферията на
действията) на общо утвърдените правила и норми на съжителство между
хората. Девиацията се отъждествява с процесите на изоставане или
социално неадекватно изграждане на личността. Тя се разглежда и като
процес на социална ретардация на индивида. Девиантното поведение е
свързано със социалната конфликтна или противообществена насоченост и
готовност на личността, с нейната автоагресия.
Категоризирането на даден индивид като асоциален, с девиантно
поведение, по същество, представлява процес на осъществяване на
неговата изолация. Когато личността бъде определена като нежелана или
неадекватна, тя моментално се ориентира към поддържане на контакти със
себеподобните си. В този план, нейните социални отношения и търсения са
присъщи на членовете на нов тип „микро общество” (субпопулация) и тя
усвоява нови социални роли, придобива нови социокултурни
принадлежности.
Към формите на девиантно поведение се отнасят:
- нарушенията във взаимоотношенията на личността с връстниците или
възрастните, скандали, конфликти, побои;
- склонност към употреба на алкохол, наркотични и токсични вещества;
- скитничество, бягство от училище, дома, аморален начин на живот;
- педагогическа занемареност, изоставане и отпадане от училище;
- включване в противообществени групи (участие в кражби, обири,
организирани групови престъпления);
- склонност към суицидални действия;
- психоподобни форми на поведение, които създават условия за трудна
приспособимост на индивида към средата и трудно съжителство с другите
хора, ярко изявена агресивност, конфликтност, склонност към създаване на
конфликтни ситуации;
- стремеж към социална изолация.
8. Делинквентно поведение
Отнася се до личности с трайна асоциална насоченост и с
рецидивиращи противообществени прояви. Тази форма на аномално
поведение отразява престъпното личностно поведение, което е
организирано, засилено и изпълнено като съзнателно престъпление (от
латински- „delinquens”, което означава престъпник).
Делинквентното поведение, според Е. Рангелова, е поведение, което „е
свързано с извършване на престъпление. Това са деца, които не са просто
агресивни, не просто проституират, употребяват наркотици, алкохол, а
деца, които извършват обществено опасни действия, които са наказуеми от
закона, т. е., които извършват престъпления” [186, c. 18].
Делинквентността е социален феномен и се среща във всяко общество.
Нейният интензивитет на разпространение се свързва с влиянието на
следните фактори:
- взаимоотношенията в нездравото семейство, където животът на детето е
съпътстван с нескончаеми конфликти, насилие, побои, наказания;
- неблагополучията при взаимоотношенията в училище между учащия и
съучениците му, педагозите и другите социално-педагогически фактори;
- безнадзорността, педагогическата и социалната занемареност;
- социално-политическите и икономическите сривове в обществото
(наблюдавани в прехода от тоталитарно към демократично общество, от
смяната на командно-административната с пазарна икономика,
придружени със спад в производството, увеличаване на безработицата,
крушение на нормативно-оценъчната и ценностна система на обществото).
Като своеобразен социален симптом делинквентноста е провокирана от
невротичните и психотичните характеристики на личността, които
изискват прилагането на средства за поведенческа терапия, превъзпитание
и ресоциализация.
ІІІ. Фактори за изграждане на поведението
Съобразно възрастовите особености на личността и позициите й в
обществото, факторите за изграждане на поведението могат да се
обособят в три нива.
1. Фактори, формиращи поведението на децата и младежите
Тук са включени семейството, училището, неформалните групи,
висшите училища, курсовете за придобиване на професия. Водеща роля
играят обучението, възпитанието, примерът на родители, учители, герои от
литературата, идолите на младото поколение.
2. Фактори, определящи насочеността на поведение на ниво
професионална дейност
Водещо място сред тази група фактори имат предприятията, фирмите,
сдруженията, заводите, банките и всички останали места, където личността
се труди. При изграждане на поведението, на първо място, трябва да се
изведат: системата за материално стимулиране; организацията на труда и
производството; наложеният стил на управление и ръководство; социално-
психичният климат в групата и колектива; системата за повишаване
квалификацията и преквалификация на кадрите; целият комплекс от
условия на труд.
3. Фактори, лежащи извън пределите на непосредствената практическа
трудова дейност на личността
Включват системата от услуги и тяхното качество; транспортът;
здравеопазването; жилищните условия; системата за активен отдих и
спорт; осмисленото използване на свободното време; дейността на социо-
културните сфери в обществото- култура, изкуство, наука, масмедии,
спорт.
ГЛАВА ШЕСТА: СПЕЦИФИКА НА КОНФЛИКТНОТО ПОВЕДЕНИЕ

Всяка личност и група откриват и прилагат в практиката свой маниер

на развитие и поддържане на конфликтното противопоставяне, свой стил
на поведение, както по време на назряване на конфликтната ситуация, така
и по време на протичане и разрешаване на конфликтите.
І. Основни понятия, изясняващи същността на конфликтното поведение
В съвременната конфликтология са приети и намират приложение, при
изясняване на конфликтите, понятията: „стил на поведение”, „стратегия на
поведение”, „конфликтна нагласа”, „конфликтно отношение”,
„конфликтно действие”. Те са взаимно свързаните елементи на
конфликтното поведение на личността.
1. Стил на поведение
Той има времеви и пространствен характер и това, от своя страна, го
прави по-приемлив за описание на поведението на личността по време на
появата на конфликтната ситуация и конфликтите.
2. Стратегия на поведението на личността в конфликтна ситуация и
разрешаването на конфликти
Има по-широко обхватно значение. Тя е програма и план на действие,
насочени към реализация на поставените цели, т. е., това е решение на
задачите за удовлетворяване на личностните потребности и интереси в и
чрез съответните контакти. „Стратегията предполага по-дълготрайна
перспектива за проявата на определен стил и включва прогнозиране на
поведението, очакване на резултат, както и очакван ефект, като личностен
и социален опит за личността. Всяка стратегия се избира така, че да бъде
печеливша за личността и очакванията са за положителни резултати от
конфликта” [145, c. 118].
3. Конфликтна нагласа
Това е специфична личностно-субективна насоченост на участващите в
конфликта, която създава условия за противопоставяне на собствените им
системи от възприятия и представи за другите участници.
Конфликтните нагласи на личността са насочени към познавателния й
свят и тя оценява отрицателно всичко, което е свързано с другите
участници в конфликта и техните отношения към нея.
4. Конфликтно отношение
Пряко свързано е със системите от емоционални и информационни
взаимовръзки на личността, осъществявани по време на конфликтното
противопоставяне.
5. Конфликтно действие на личността
Обединява в себе си стереотипните модели на поведение и
непрекъснато търсене на нови такива, които биха усилили, контролирали,
разширили или довели до успешен край конфликта (разбира се, в нейна
полза).
При анализа на конфликтното поведение, K. W. Thomas [281, c. 889-
935] извежда на преден план следните въпроси: „Какви форми на
поведение в конфликтни ситуации са характерни за хората?”; „Кои от тях
са продуктивни и деструктивни?”; „По какъв начин може да се стимулира
продуктивното поведение на личността?”.
При описанието на моделите на човешко поведение в конфликтните
ситуации, той счита, че е необходимо прилагането на двуизмерен модел за
регулиране на конфликтите, чиито основополагащи измерения са
кооперацията, свързана с вниманието на човека към интересите на другите
хора, въвлечени в конфликта, и упоритостта, за която е характерен
акцентът на защита на собствените интереси.
ІІ. Видове конфликтно поведение
В конфликтологията се разглеждат няколко вида конфликтно
поведение: намеса, съперничество, вербални обиди, напрежение,
фрустрация, досаждане.
1. Намеса
Тя е форма на конфликтно поведение, при което е налице грубо
вмешателство в дейността на определена личност, група, колектив,
общество, държава. Може да бъде: религиозна (от страна на държавата в
религиозните дела на вярващите; намеса на едно вероизповедание в
дейността на друго; обиди и хули по отношение на религиозните символи,
вярвания и обреди и др.); икономическа (търговско и икономическо
ембарго); военна (нападение, окупация, война); родителска (вмешателство
при избора на приятели, музика, стил на обличане и др.); професионална
(намеса на член на трудовия колектив в дейността на колега, на
некомпетентен ръководител при изпълняване на поставени задачи).
2. Съперничество
Специфична форма на конфликтно поведение, при което на преден
план е съревнованието между индивидите, групите, общностите, народите,
държавите, цивилизациите. Често пъти, се характеризира с непреодолими
желания да се надмине някой в дадена област (съперничество във
въоръжаването, в спорта, между политически партии, идеологии и др.).
Понякога се реализира с непозволени средства, съпровожда се с
дискредитиране на противника, злословие, изтъкване на непознати за
широката общественост негови черти.
3. Вербални обиди
Те показват „умението” на дадена личност за използване на епитети,
сравнения, квалификации, които целят дискредитиране на ответната
страна. Използват се цветисти изрази, засягащи външни физически белези
или психични характеристики, нравствени позиции и качества на
противника.
4. Напрежение
То е умение да се поддържа у противника нервност, безпокойство,
дискомфорт, поради това, че той не е в състояние да предвиди момента на
нанасяне на болезнен удар по самочувствието, резултатите от дейността,
заеманите и защитавани позиции.
5. Фрустрацията (от латински- „frustration”- заблуда, безполезно очакване,
разстройство)
Психичен феномен, с който се определят онези психични състояния,
които възпрепятстват удовлетвореността на поведенческите мотиви на
личността. Тя бива: външна (заплаха от насилие, въвличане в конфликт,
липса на възможност за удовлетворяване на желанията) и вътрешна
(самообладание или изисквания на съвестта). Предизвиква се от два
момента: наличие на силна мотивираност да се постигне набелязаната цел,
да се удовлетворят потребностите и преградите, които възпрепятстват
постигането на тези цели. Преградите могат да бъдат: физически
(лишаване от свобода), биологически (болест или старост), психични
(страх, интелектуални затруднения), социокултурни (възпитание, норми,
правила, забрани).
В основата на фрустрацията са отлагането на удовлетворяването;
безразборната смяна на поощрения, награди и наказания; неизпълнението
на поетите към личността обещания или задължения. Много изследователи
отбелязват, че фрустрацията лежи в основата на: агресията и агресивното
поведение (агресивни реакции, без задръжни конфликти,
саморазрушителни актове); регресията (спадане на поведенческата
организация до онтогенетично по-ранни, по-незрели нива); фиксирането и
необоснованото придържане към поведенчески форми, които са загубили
смисъла си; резигнацията (изоставяне на целите, обезкуражаване, пасивен
отказ от постижения, понижаване нивото на претенции); интроверсията
(оттегляне в собствената личност, ограничаване или пълно прекъсване на
социалните контакти, уединяване и усамотяване).
6. Досаждане
Предизвиква се най-често от редица външни условия, причиняващи или
провокиращи психични процеси или мотивационно поведение на
неудовлетвореност, нежелание да се общува. Досадните хора са склонни да
въвлекат личността в определени конфликти чрез непремерени изказвания,
поучения, морализиране, да предизвикат спонтанни негативни
поведенчески реакции.
ІІІ. Патерни на конфликтното поведение
R. Merton [268, c. 200-209] извежда четири структурно обусловени
патерни на конфликтното поведение- иновация, ритуализъм, ретризъм
(уединение, бягство) и революция.
1. Иновация (нововъведение)
Представлява изобретение или използване на нови, за определена
социална система и нейната култура, способи за достигане на социално
значими цели. Включва, както криминални, така и некриминални способи.
Сред представителите на низшите социални слоеве, иновацията придобива,
преди всичко, криминален характер, тъй като именно те изпитват силна
фрустрация в новите условия. За да се приспособят към тях, са принудени
да станат „изобретатели” на незаконни, но ефективни способи за постигане
на интериоризираните цели. Поради тази причина, иновацията става
устойчив шаблон(патерн) на конфликтното поведение на тази група
индивиди.
2. Ритуализъм
Той е принизяване стойността на създадената култура на ниво
притежание, т. е., социалният статус на целите губи своя смисъл. Налице е
пълен отказ от каквито и да било социални амбиции при безусловно
поддържане и подчинение пред съществуващите закони и норми. Според
В. А. Светлов, „ритуализмът се състои в следното: когато членовете на
социалната система дълбоко интериоризират моралните и социални норми,
но не и нейните цели, при което първите не гарантират постигането на
вторите, най-очакваният способ за разрешение на аномията става
ритуализмът, т. е., осъзнатото принизяване на социалния статус на
преследваните цели” [191, c. 119].
За онези, които застават на позициите на ритуализма, е особено
характерна сентенцията: „По-добре врабче в ръката, отколкото жерав в
небето”.
3. Ретризъм (уединение, бягство)
Своеобразен отказ, както от целите на социалната система, така и от
институционализиране на средствата за тяхното постигане. „Индивидите
избират посочения способ за разрешаване на аномията, главно поради
това, че в резултат на изпитваната от тях двойна фрустрация (от това, че и
целите и средствата за постигането им са неефективни), те не са способни
да бъдат нито иноватори, нито ритуалисти, ни революционери. Изпитвайки
силни вътрешни морални забрани, те не могат да използват незаконни
средства за постигане на своите цели и, следователно, не могат да бъдат
иноватори” [191, с. 119].
Ретристите, често пъти, се отказват, не само от културно и социално
значимите цели, но и от официалните закони и норми, което ги лишава от
възможността да бъдат ритуалисти.
4. Революция
Според R. Merton [268, c. 209], тя е способ, който извежда хората зад
пределите на социалната структура, чиито членове са те, и ги подтиква към
създаване на нова, т. е., значително модифицирана, социална структура.
Този способ за решаване на аномията лежи върху пълния отказ и
отчуждение на членовете на социалната система от доминиращите цели и
средства за постигането им. Към революционерите авторът отнася
политическите и религиозните терористи, които, често пъти, създават най-
неразрешимите конфликти на своето време. Необходимо е да се отбележи,
че доколкото терористите не признават ни официалните цели, ни
законните средства, от гледна точка на системата от способи за
постигането им, дотолкова това прави проблемите на терора, чрез
политическите и юридическите средства на дадената система,
неразрешими по принцип.
ІV. Принципи на мъдро отношение към живота
С огромна практическа полза, в това число и в областта на
мотивационната саморегулация на поведение на личността, са
формулираните принципи на мъдро отношение към живота (К. Динейка-
87; А. А. Файзулаев- 214 и Л. П. Гримак- 63). Тези принципи не
ограничават възможностите за личностно развитие, напротив, насочват го
в най-благоприятното и продуктивно русло. Творческото им използване
повишава нивото на собствената психическа активност на личността.
„Социалното формиране на личността води до появата на все по-голямо
число мотивационни единици, които се разполагат във своеобразна скала
на вътрешните ценности, образувайки йерархическа многостепенна
система. Саморегулацията на личността изисква съпоставяне и оценка в
съответствие с тази система на стихийно формиращите се импулсивни
влечения, потребности, интереси. От тази гледна точка, човек е принуден
да се учи през целия си живот на нелекото изкуство на отказа” [63, c. 180-
181], т. е., поведението му в определени моменти да диктува въздържане,
забрана от определени предизвикателства в процеса на общуване с другите
хора.
1. Умение да се отличава главното от второстепенното
Този принцип е свързан, преди всичко, с интуицията на личността, но
превърнал се в устойчиво свойство или отношение на личността, той може
да способства за формирането на ясна мотивационна линия на поведението
й във всички житейски ситуации. Принципът на избор на най-значимите и
отказът от несъществените мотиви и подбуди, станал съзнателно
психическо действие, освобождава индивида от много стоящи вън от
вниманието проблеми и носи неоценима полза при разрешаването на
различни по вид и характер кризисни и конфликтни ситуации.
2. Вътрешно спокойствие
То е важно условие за съхранение на изградената система от личностни
ценности, йерархията на мотивите, ясност на ума и организираност на
поведението. Това е т. н. „психологически имунитет” от ситуационните
пречки и провокиращите обстоятелства. Вътрешното спокойствие
позволява подтискането на едни подбуди и правилна оценка на други. То
създава оптимална психическа устойчивост, способства за максимална
самоорганизация на личността.
Този принцип на поведение не изключва енергичността и активността
на личността. Напротив, той позволява тя да стане още по дейна, фино да
реагира на най-слабите оттенъци на събитията и проблемите, да не губи
самообладание, даже и в най-трудните критически моменти на
противопоставяне или конфликти.
3. Емоционална зрялост и устойчивост
Чувствата изпълняват ролята на своеобразен задължителен фон за
разгръщане на мотивационните и волеви процеси. Резултатите от този вид
психични действия, много често, се определят от това, доколко те
съответстват или противоречат на емоционалната установка на личността.
Добрата емоционална саморегулация регулира поведението на личността
само тогава, когато се опира на висшите му емоционално-ценностни
съставки и, преди всичко, на високата нравственост. В такива случаи се
говори за т. н. „нравствена мъдрост”- способност и готовност за достойни
постъпки във всички ситуации, включително и в най-сложните
конфликтни моменти.
4. Познаване на мярата за въздействие върху събитията
Всяка житейска ситуация или събитие имат своите обективни причини
и вътрешна логика на разгръщане. Личността е способна да промени хода
на всяко събитие чрез своята целенасочена намеса и предварително
обмислено поведение. Обстоятелствата, обаче, могат да протекат така, че
даже и максималната активност на индивида да не е в състояние да ги
промени. Разбирането на обективния ход на събитията и умението
навреме да се намесва в тях може само човек, обладаващ мъдрост и
проникновеност. Усилването или сдържането на мотивацията и
съответстващото й поведение, в зависимост от логиката на развитие на
събитията, прави мотивационната саморегулация на личността адекватна и
ефективна.
5. Умение де се подхожда към проблемите от различни гледни точки
В много случаи едно и също събитие, явление, проблем придобиват
различно значение, в зависимост от това, от какви позиции се съди за него.
Мъдростта в поведението предполага практическо владеене на
диалектиката на полярността, на общото, единичното и особеното, на
частта и цялото. Личността може по различен начин да погледне върху
много вещи, да разреши редица свои проблеми, реално да оцени различни
страни на предметите и явленията чрез своите размишления. Стремежът да
се избягва едностранчивостта в разсъжденията не означава загуба на
собствените позиции. Личността само печели от всестранния анализ на
това, което лежи в основата на нейните позиции. Това качество е особено
полезно в ситуациите, наречени „кризис в приемането на мотиви”, когато
личността трябва да съпоставя, оценява, съединява и разчленява
различните мотиви на своето поведение.
6. Готовност за справяне с различни по вид неочаквани събития
 Тази личностна способност и отсъствието на предварително изградени
мнения и съждения за житейските реалии дават възможност за бързо
преустройство на мотивационните тенденции с отчитане на обективните
обстоятелства. Обаче, гъвкавостта, своевременното и адекватно реагиране
на външните изменения не трябва да нарушават основното ядро на
личностната мотивация.
7. Възприемане на действителността, такава каквато е, а не такава,
каквато ни се иска да бъде
Реализацията на този принцип способства за съхранение на психичната
устойчивост даже и в случаи, лишени, от гледна точка на индивида, от
житейска логика и вътрешен смисъл. Умението за възприемане на
действителността такава, каквато е, намиране на позитивните и
негативните й страни, откриват възможност за активно и разумно
решаване на проблемите на мотивационната саморегулация на личността.
Трябва да се търсят подходящи средства за изкореняване от поведението
на личността на изкривеното възприемане на живота.
8. Стремеж за намиране на изход от проблемната ситуация
В ситуациите, известни като „борба на мотивите”, неразрешимите
проблеми, по правило, възникват само в изначално зададените рамки на
обстоятелствата. Постоянният стремеж към разрешаване на собствените
противоречиви отношения със света, към търсене на нови, по-
съдържателни мотиви помагат на личността да повиши жизнената си
устойчивост в екстремални ситуации- дистрес, противоречия, сблъсък,
конфликт.
9. Наблюдателност
Като едно от най-важните условия за саморегулация на личността е
развитието на наблюдателността и то не само за окръжаващата
действителност, но и за самата себе си. Много ненужни, безполезни
реакции, мисли и действия отпадат, ако човек съумее да се научи
безпристрастно да се наблюдава. Когато субектът се приучи да оценява
желанията, подбудите и мотивите си, той по-лесно ще
управлява и регулира поведението си.
Наблюдателността се превръща в особено ценно качество на личността
за саморегулация в различни остри, критични конфликтни ситуации. В
съвременната психологическа и педагогическа литература въпросите за т.
н. „култура на желанията” са разработени обстойно от В. А. Сухомлински
в книгите му „Раждането на гражданина”, „Мъдрата власт на колектива”,
„Сърцето си отдавам на децата”, „Павлишкото средно училище”, в много
негови студии, статии в централния психологически, социологически и
педагогически печат.
10. Далновидност
Като личностно качество, далновидността е способност да се разбере
вътрешната логика на събитията и те да се видят в перспектива. Тя
позволява на личността да регулира не само актуалните, но и
потенциалните аспекти са собствената си мотивация. Далновидността
предпазва личността от ситуативен подход при решаване на актуални
проблеми и задачи. Насочва я към отхвърляне на непродуктивни, от гледна
точка на бъдещето, линии на мотивация, прекъсва формирането и
развитието на конфликтогенни мотиви.
11. Стремеж за разбиране на другите
Разбирането на помислите и постъпките на другите не означава
примирение с негативните им прояви, напротив, създава условия за
успешното им преодоляване. Личността, често пъти, попада в много
недоразумения, поради това, че не умее съзнателно да се поставя на
мястото на другите. Мотивационното поле на индивида в различна степен
навлиза в мотивационната система на другите. Поради това, нерядко
регулацията на личностната мотивация се опосредства от особеностите на
мотивацията на други хора. Създаването на способност за разбиране
мотивацията на другите, да се застане на друга, даже противоположна
позиция, не само облекчава общуването, но и помага да се предвиди
поведението на хората в една или друга ситуация.
12. Умение да се извлече позитивен опит от всичко случващо се
За притежаващата мъдрост личност, всеки житейски опит, даже и
неизбежните грешки и несполуки, са от полза. Преживяното служи като
действен източник на житейски аналогии, което не се забравя и се взема
предвид в бъдещите години. Това личностно качество позволява
критически да се оценяват днешните мотиви на поведение, а също така, и
тези, които току що започват да се вграждат в общата мотивационна
система на личността, която, от своя страна, определя перспективите на
житейската дейност на човека. Именно тук, е важно да се отчетат
причините за предишните неуспехи, грешки и своевременно личността да
се откаже от съмнителни и неконструктивни подбуди за действия и
поведенчески прояви.
Разгледаните принципи в никакъв случай не могат изчерпателно да
анализират всички въпроси, свързани с овладяването на съответстващо на
обществените норми и ценности поведение на личността. От своя страна,
те могат да помогнат съществено на всяка личност при избора на модели
на поведение, които ще я предпазят от сблъсък, конфронтация, конфликт с
другите.
V. Норми и ограничения в поведението
Нормите на поведение на човека в различни житейски ситуации са
обект на изследване от множество науки. В социологията се говори за т. н.
“социологически нормативизизъм”, в етиката нормите на поведение се
свързват с категориалния й апарат, в психологията- със състоянието на
емоционалната и волевата сфера на личността. “Нормата е тип социална
команда, адресирана към поведението на личността. Чрез нормата
личността изпълнява определена социална поръчка, засягаща
обществените интереси и регулираща постъпките й. Нормата е
предписание за постъпка, еднотипна социална заповед, важаща за
разнотипни ситуации”, отбелязва К. Нешев [162, c. 54-55].
Нормативният механизъм, по своята същност, показва стандартите на
човешкото действие, които регулират и управляват поведението на
личността в нейното социално обкръжение- семейство, близки, колеги,
работодатели, подчинени, етнос, религиозна общност, партия. Нормите
определят принадлежността на човек в строго определена социална група
и показват диапазона на действие и поведение. Законът “Табу” е първият
нормативен кодекс, създаден от хората в древните общества. Нормите на
поведение са свързани със строго определени санкции: при позитивно
поведение- одобрение, похвала, награда, а при негативно- наказания, като
в родовите общества са стигали и до смъртно наказание за онзи, който
пристъпи законите на племето, рода. “Нормите не могат да изразят цялата
сила, при това задължаваща сила на нравствеността, защото те не са
убедителна сила, ако не предполагат самозадължителността,
самоубедеността. Нравствената норма, в такъв смисъл, е автономна,
защото предполага лично приемане и одобрение” [162, c. 49].
Нормативните механизми, които регулират поведението на личността в
нормално състояние и по време на конфликти, съдържат редица норми с
различно съдържание. Те, от своя страна, са свързани в сложна система от
взаимоотношения.
1. Правни норми
Те са еднозначно формулирани, задължителни са за всички граждани
на страната, дадени са в писмен вид като нормативни актове- закони и
подзаконови актове и предвиждат определени санкции от страна на
държавата при неспазването им. Правото винаги е свързано с определена
институция, с властта, с авторитета на управление- конституцията,
държавата, съда, прокуратурата. Законът е крайъгълния камък на правото.
 Теоретичната конфликтология разглежда правните норми от позициите
на своята специфика, а практическата- от позициите на регулация и
управление на конфликтите, чрез помощта на съдебната система.
2. Нравствени (морални) норми
Продукт са на социума, изградени през хилядолетията на съвместен
живот между индивидите. Регулират взаимоотношенията между хората,
като се опират на традициите, нравите, обичаите, моралните кодекси.
“Моралът, пише К. Нешев, е не само социална дисциплина, нито само
задължителност, адресирана към моралния деец, а е духовно пространство
на една реална социална и историческа ситуация, в която се проявяват
човешкото съмнение и избор, конфликтът и свободата, всекидневието и
подвигът” [162, c. 49]. Нравствените норми са свързани с категориите на
етиката и предопределят неписаните задължения на всеки гражданин, член
на обществото. Те са дълговечни, надстроечни, общовалидни, приложими
във всички форми на личностния или обществен живот.
3. Икономически норми
Регулират поведението на хората, намиращи се в икономически
взаимоотношения- вложители и клиенти, получили кредити и банкери,
работодатели и работници, подчинени и ръководители, колеги, работещи
в една и съща област, граждани (данъкоплатци) и държава, в лицето на
Националната агенция по приходите (НАП), която е в позицията на
събирач на дънъците.
Икономическите норми са строго диференцирани, в зависимост от
особеностите и възможностите на личността и икономическите роли,
които тя изпълнява. Те се получават в процеса на икономическата
социализация на личността, като елемент от общата социализация, в
придобиване на теоретически и практически знания, умения и опит за
бюджет, пари и разпределение на паричните средства, спестяванията,
аномалиите, свързани с парите, икономическото поведение на личността в
пазарните условия и глобализиращия се свят.

ЧАСТ ВТОРА: КОНФЛИКТЪТ КАТО СОЦИАЛЕН ФЕНОМЕН-

СЪЩНОСТ И СЪДЪРЖАНИЕ

„Независимо дали искаме, или не искаме, Човечеството се

колективизира и цялостно се сплотява под въздействие на
Физически и духовни сили от планетен мащаб. На това се
дължи и съвременният конфликт в сърцето на всеки човек
между елемента, все повече осъзнаващ индивидуалната си
стойност, и все по-взискателните обществени връзки”.
Пиер Тейар дьо Шарден, „Бъдещото на човека”, с. 171

Конфликтът, като психично и социално явление, се проявява в

поведението, както на отделната личност, група, колектив, прослойка,
религиозна общност, така и в цялостната културна, социално-
икономическа и обществена система.
Общуването е естествен процес и основна форма на човешка дейност, а
конфликтът е сред най-сложните форми на общуване между индивидите.
Той е свързан с властовите отношения между представителите на
различните политически сили, със социалните позиции на класите,
етносите, народностите, групите, колективите и отделните личности, с
различията в нормативно-оценъчните и ценностните системи, с
разпределението и ползването на природните ресурси. За разрешаването на
конфликтите, всяка страна използва разнообразни средства от най-
различно естество, чрез които се постигат набелязаните цели и се
удовлетворяват интересите на участващите.
Най-значимите причини за появата на конфликтите са: “кризисът на
класическите принципи на рационалността, разрушените представи за
възможността за осъществяване на единен, кохерентен и предсказуем свят,
бързият ръст на числото на играчите в глобалния пазар, резките и
непредсказуеми колебания на пазара, избухването на масови епидемии,
политическите кризи, регионалните войни, терористичните актове, и т. н.-
ето част от набиващите се на пръв поглед признаци на съвременното
състояние на световната система, станала „жертва” на всеобхватната
глобализация” [191, c. 11].
Като адекватен отговор на подобно предизвикателство е
формулирането на нова парадигма на социалното знание, чийто ключов
елемент трябва да стане все по-усъвършенстваната методология и техника
за анализ на неопределеността и изграждащите я причини- конфликтите.
Конфликтът, като критична психична ситуация, предполага наличието
у личността на богат и сложен вътрешен душевен мир и актуализацията на
тази сложност е изискване на самия живот. При случаите на конфликт
съзнанието е длъжно да съизмери ценността на съществуващите в
личността мотиви, да направи верния избор между тях и да намери
компромисно решение, чрез което конфликтът ще отшуми или ще бъде
разрешен.
Силата на конфликта, като критична житейска ситуация, е минимална,
когато участващите в него представляват единствено себе си, и
максимална, когато в него участва група, колектив, етнос или друго
човешко формирование. Общоприето е схващането, според което,
конфликтите съпътстват живота на човека от раждането до смъртта и се
разглеждат като негов естествен елемент. Те не бива да бъдат
елиминирани, а по-скоро, хората трябва да се научат как конструктивно да
ги използват и как да трансформират отрицателната им енергия в
позитивна. Конфликтите не могат да бъдат забранявани чрез законови
мерки, те са естествен спътник на всяко личностно, колективно или
обществено развитие, и, поради това, трябва да бъдат задълбочено
изучавани и анализирани.
Структурните и динамични свойства на конфликтите отразяват
обективните характеристики на явленията, в които те се зараждат и
развиват. Всеки конфликт, обаче, притежава и субективни характеристики,
които, макар и свързани с обективните, имат свое специфично проявление
и за анализа им е необходимо изграждането на специални модели.
Конфликтното състояние на социалната система на дадено общество е
противоположно на безконфликтността в нея. Тези две състояния могат да
бъдат осъзнати и правилно разбрани, само при търсене на взаимовръзката
между тях, т. е., когато бъдат осмислени условията за трансформацията на
системата от едното в другото. „Създаването на структурен модел,
изучаването на структурните свойства на конфликтното и безконфликтно
състояние на социалните системи, е първата крачка при реализацията на
програма за системен анализ на конфликта”, пише В. А. Светлов [191, c.
14].
Като най-важно постижение, според нас, в сегашните теоретически и
практически постановки за конфликта, е доминирането на възгледите за
особеното значение на конфликтните ситуации и конфликтите за
развитието на личността, тъй като, именно тя, е техен създател и основен
носител на идеите за разрешаването им.
Конфликтът се предизвиква от различията във възгледите,
убежденията, идеите, образованието, съществуващата неравнопоставеност
в граждански, социален, културен, религиозен, етнически, полов,
материален план. Според Р. Дарендорф, обаче, “неравенството
предизвиква конфликти, които са източник на прогреса, включително и на
разширяването на човешките жизнени шансове” [68, с. 45].
В много случаи, конфронтацията на несъвместими гледни точки и
фактът, че всяка личност дава предпочитание на своята собствена позиция
и иска да види как тя триумфира, лесно може да доведе до прекратяване на
всички връзки, дори с риск да не се постигне възстановяване на консенсуса
между конфликтуващите страни. За М. Домс и С. Московичи [195, c. 72],
в повечето случаи, и двете страни ще се чувстват задължени да намалят
или да елиминират различията, с цената на някакви отстъпки. Доколкото
процесите на социално влияние се извършват в рамките на
взаимодействие, при което всеки член на групата има достатъчно причини
да намали или да разреши конфликта или несъгласието, те, като че ли,
тясно се доближават до процесите на преговорите. Всъщност, всеки
участник се ангажира в процес на негласни преговори, в чийто ход ще се
опита да възстанови социалния консенсус, без да прави големи отстъпки. С
други думи, всеки ще търси начин да изтласка на върха собствената си
гледна точка, като същевременно разглежда обсега на евентуалните
отстъпки от своя страна.
В процеса на разрешаване на конфликтите най-ярко се проявяват
интелектуалните, емоционалните и волевите страни на участващите.
Интелектуалните страни отразяват стила и културата на мислене,
уменията за използване на мисловните операции и форми, гъвкавостта и
бързината на реакциите, способността за адаптация към новите условия на
дейност.
Емоционалните страни са свързани с чувствата и преживяванията на
участниците, с вълненията и доминирането на позитивни (радост,
удовлетвореност, гордост, щастие от победата) или негативни чувства
(гняв, омраза, огорчение, обида, разочарование, срам и др.).
 Волевите страни от дейността на участниците се изразяват в устрема,
патоса, усилията за преодоляване на противоречията и разногласията, за
решаване на възникналите проблеми и постигане на съгласие,
взаимодействие или сътрудничество в дейността.
А. Я. Анцупов и А. И. Шипилов [19] извеждат единадесет научни
области, които активно и целенасочено изследват конфликтите:
психология, социология, политология, история, философия,
изкуствоведчески науки, педагогика, юридически науки, социобиология,
математика и военни науки. Всяка от тях, обаче, изследва конфликтите в
твърде ограничено научно пространство, а те са системно явление и
тяхното възникване, развитие и разрешение се подчинява на общите
закони за развитие на системите. Като общонаучен проблем, най-
задълбочено и пространно конфликтите се изучават от конфликтологията.
В съвременната психологическа наука и конкретно в
конфликтологията, погледите на изследователите са насочени към всички
защитни механизми на личността, които способстват за защита на
психиката с помощта на безсъзнателните психични процеси. Използва се
опитът на З. Фройд, А. Адлер, Е. Фром, А. Маслоу, К. Роджърс, Г. Олпорт
за класификацията им. Като същински безсъзнателни процеси авторите
посочват: сюблимацията; заместването; притеснението; регресията;
проекцията; рационализацията; реактивните образувания;
идентификацията; фиксацията на поведението; изолацията (отстраняваща
асоциативните връзки, в случаите на oсъзнаване на опасността);
компромисът (осигуряващ само частична реализация на болезнените
импулси); отрицанието на реалността (игнориране на съществуващите
заплашващи външни фактори); смесването (заместване на резките и тежки
тенденции с по-слабо изразени); унищожението (ликвидиране на
предшестващия акт чрез следващия); формирането на реакции
(осигуряване на преувеличение на противоположните тенденции).
ГЛАВА ПЪРВА: СЪЩНОСТ НА ПОНЯТИЕТО „КОНФЛИКТ”

Ефективното преодоляване на конфликтите и последиците от тях

изисква добро познаване на същността и структурата на конфликтите,
възникващи в различните сфери на човешката дейност- образователна,
научна, икономическа, политическа, юридическа, социална и др. „Най-
ценното на конфликта е, че цялата необходима информация се съдържа
вътре в самия него, както и фактът, че той съдържа в себе си възможности
за мирен изход. Конфликтите повишават съзнанието на хората за
проблемите на човешките взаимоотношения и насърчават промяната” [234,
c. 17]. Конфликтите предоставят възможност на личността да вникне във
вътрешната си духовна същност, да разбере, каква е тя, кое я стресира,
нервира, плаши, поражда агресивност. Редом с това, конфликтите
подсказват какъв набор от методи и средства са необходими за
разрешаване на проблемите и кои от тях са най-надеждни и резултатни,
съобразно всяка единично проявена ситуация.
 Като феномен, отнасящ се до социалните явления, конфликтът има
неустановени, размити граници, които, често пъти, отбягват от погледа на
изследователите. „Конфликтът не съществува, както вещите, независимо
от нас. С него не бива да се сблъскваме, както с друг човек, на него не бива
да се натъкваме, както на стена. В него не бива да се попада, както в тъмна
стая. Конфликтът е една от необходимите атрибутивни страни-
характеристики на всяко взаимодействие: както външно- с друг човек,
други хора (интеракция), така и вътрешно- със себе си (интроакция). Редом
с това, не всяко взаимодействие може да се класифицира като конфликтно.
Всичко зависи от това, представлява ли някаква трудност неговото
осъществяване” [226, c. 38-39].
Всеки конфликт има редица присъщи му аспекти, страни, причини за
поява и др. Затова, според нас, е необходимо приложението на
комплексния подход при анализа на конфликтите и опитите за тяхното
разрешаване.
І. Определение
В ежедневното си общуване човекът използва понятието „конфликт” за
обозначаване на разностранни явления от заобикалящия го свят- от
въоръжени стълкновения до семейни разпри; от междуетническо до
религиозно противопоставяне; от служебни до междуличностни
разногласия. „Ние назоваваме конфликт, пише Н. В. Гришина, семейната
свада, военните действия, дискусиите в парламента, сблъсъкът на
вътрешните мотиви, борбата между собствените желания и чувството за
дълг и много други” [64, c. 9].
Конфликтът (от латински- „conflictus”: „con”- със и „fligo”- блъскам;
английски- „conflict”; френски- „сonflit”; немски- „konflikt”) се определя
като стълкновение на противоположни интереси или несъвместими
ценности и възгледи.
 Във философията определението за „конфликт” произтича от
философската категория “противоречие”, която описва специален момент
от преживяването на противоречието и е приложима към биотични,
психични и социални системи. Конфликтът възниква и се разрешава върху
основата на строго определени социални сили и тенденции на
общественото развитие.
До края на 90-те години в българската философска мисъл въпросът за
конфликта е поставян само в областта на т. н. „драматически конфликт”
[215, c. 285], който е специфична естетическа форма на изразяване
жизнените противоречия, форма за възпроизвеждане в изкуството на остро
сблъскване на противоположни човешки постъпки, идеи, стремежи,
страсти. „Конфликтът възниква и се разрешава върху основата на
определени социални сили и тенденции на общественото развитие” [215, c.
285].
Авторите на „Compton’s Interactive Encyclopedia- 1996 година” [252]
свързват понятието „конфликт” с остро противопоставяне, разногласие,
сблъсък на интереси или идеи. Подчертава се процесът на протичане,
отколкото получените резултати. Привеждат следните негови синоними:
”fight”-борба, като най-обща дума, отнасяща се до всеки спор („contest”),
борба („stuggle”) или свада („quarrel”). Тези понятия насочват вниманието,
по-скоро към физическото или ръкопашно единоборство. „Stuggle”-борба,
показва изразходването на значими физически или други усилия
(например, борба за съществуване); ”contention”-спор, свада-горещ
вербален спор, ожесточена дискусия; ”сontest”-съперничество- отнася се до
различните видове борба, както приятелска, така и враждебна (например,
за превъзходство в определена област). Тук се предлагат и няколко
антонима на понятието „конфликт”: „аccord”-съгласие, “harmony”-
хармония, “consensus”-общо съгласие, без формално гласуване.
 Според авторите на „Grolier Multimedia Encyclopedia- 1998 година”
[264], съдържанието на понятието „конфликт” се разкрива с помощта на
следните значения:
- състояние на открита, често пъти продължителна борба, сражение или
война;
- състояние на дисхармония в отношенията между хората, идеите или
интересите, стълкновение на противоположностите;
- психична борба, възникваща като резултат от едновременното
функциониране на взаимно изключващи се импулси, желания или
тенденции;
- противостояние на характерите или силите в литературни и сценични
произведения, особено в главната линия, върху която се изгражда
сюжетът.
В същата енциклопедия могат да се видят и множество производни,
синоними на понятието „конфликт”: спор, съперничество („contest”),
единоборство („combat”), борба („fight”), скандал („affray”). Терминът
„сontest”-спор, съперничество се отнася, както за другарско съревнование,
така и за враждебна борба за постигане на определени цели; „сombat”-
единоборство, по правило, се употребява, когато се говори за въоръжен
конфликт; “fight”-борба, визира, преди всичко, сблъсък между
индивидуални съперници, а “affray”-скандал разглежда публичните
стълкновения, шумни свади и разпри.
Интересен е фактът, че в обширната (1512 страници и повече от един
милион думи) „Енциклопедия по психология- 1988 година” [92], под
редакцията на Р. Дж. Корсини, сред 2150-те статии и 1200-те основни теми
не е отделен и ред за конфликтологията, конфликта и структурните му
елементи.
Въпросите, свързани с конфликта се разглеждат пространно в немския
„Речник по психология- 1989 година”, под редакцията на Г. Клаус [187].
Дава се следното определение на конфликта: ”борба на противоположни
тенденции в една система” [187, c. 234-235]. Авторите разглеждат
различните видове конфликти, съобразно порядъка на изследване- нещо в
личността, цялостната личност, диадата, групата и др. Като специфичен
вид конфликт, посочват този, на двойното отбягване: ”Тип конфликт, при
който едно лице трябва да се реши за единия от двата обекта- цели с
отрицателна валентност, т. е., избира по-малкото зло” [187, c. 238].
В „Психологически речник- 1983 година”, под редакцията на В. В.
Давидов, А. В. Запорожец и Б. Ф. Ломов [183], се извежда следното
определение за конфликта: ”Трудно разрешимо противоречие, свързано с
остри емоционални преживявания” [183, c. 161]. Авторите разглеждат три
вида конфликти: вътрешноличностни, междуличностни и междугрупови.
А. В. Петровски и М. Я. Ярошевски дават следното определение за
конфликта в „Кратък психологически речник- 1985 година”: ”Сблъсък на
противоположни, несъвместими една с друга тенденции в съзнанието на
отделно взетия индивид, в междуличностните взаимодействия или
междуличностните отношения на индивидите или група хора, свързани с
остри отрицателни емоционални преживявания” [126, c. 152].
У нас, Г. Пирьов и Л. Десев, в „Кратък речник по психология- 1981
година” [175, c. 92] не дават определение на понятието „конфликт”. Те
разглеждат само понятието „конфликтна ситуация”, като вид контактна
ситуация, съпроводена с повишаване на напрежението в дадена общност, в
процеса на непосредственото взаимодействие между нейните членове.
По-късно, в „Речник по психология- 1999 година” [73, c. 235], Л. Десев
определя конфликта като трудно разрешимо противоречие с остри
емоционални преживявания или стадий в развитието на противоречие,
проявявано в крайно остра форма, което възниква между хора, във връзка с
решаване на проблем в социалния и личния им живот и засяга статуса на
личността или групата, колектива; борба между влечения, интереси или
сили с противоположна насоченост и почти еднаква мощност. Според
него, конфликтите могат да бъдат: вътрешноличностни, междуличностни и
групови; афектни, когнитивни (интелектуални) и социални; делови,
операционални, творчески (конструктивни и полезни) , психични,
емоционални, междуличностни върху нездрава почва-деструктивни и
вредни.
В „Енциклопедия „Психологически тестове”- 2001 година” [91] има
няколко теста за проучване на конфликтността на личността в различни
житейски ситуации.
В психологичен аспект, конфликтът възниква тогава, когато се
извършва психическа преработка на информация и регулация на
поведение. Той е свързан със силни емоционални преживявания.
Конфликтът е борба, която възниква поради дефицит на власт, статус или
средства, необходими за удовлетворяване на ценности и претенции.
В китайския език понятието „конфликт” е с двузначно значение и се
обозначава с два самостоятелни йероглифа: първият означава „опасност”, а
вторият- „благоприятна възможност”. Подобно разбиране на двойствената
природа на конфликта е характерно и за съвременните управленски теории
и практики. В зависимост от това, как конфликтната ситуация протича и се
разрешава, тя може да носи, както разрушително, така и конструктивно,
съзидателно начало.
За Аn. Giddins, между понятията конфликт и противоречие
съществуват някои различия. „Под конфликт, аз разбирам реална борба
между действащи хора или групи, независимо какъв е източникът на тази
борба, начините и средствата използвани от всяка от страните. За разлика
от конфликта, понятието противоречие се отнася за определени структури.
Тези понятия са близки помежду си, защото противоречието изразява
уязвимото място, слабото звено в конструкцията на социалната система.
Наред с това, противоречието акцентира върху разделението на интересите
между различни групи и категории хора, в това число и между класите”
[262, c. 198-199].
Противоречията, според него, са свързани с определени различия в
начина на живот на хората, принадлежащи към различни социални групи, с
техните жизнени шансове. Те слагат важен отпечатък върху цялостното
светоусещане на хората.
Съществуващите противоречия не винаги водят до конфликт.
Необходимо е и осъзнаването им, за да се стигне до предприемане на
действия за противопоставяне.
M. A. Rahim и G. F. Buntzman [271] разглеждат конфликта като
интерактивно състояние на личността, проявяващо се в несъвместимост,
несъгласие между социалните актьори.
R. Baron и D. Burne [241] извеждат пет основни характеристики на
конфликта: противоположни интереси; осъзнаване от двете страни на
тяхната наличност; убеждения и в двете страни, че другият е навредил или
е с намерение да навреди на интересите му; наличие на взаимодействие
между страните; действия, осъществявани от двете страни, които пряко
вредят на интересите на другата страна.
Според Й. Балтаджиева [23], конфликтът е ситуация, която поставя
проблеми и провокира търсенето на оптимален вариант за тяхното
решаване. В този смисъл той е и тип мислене. Като форма на общуване е
диалог, във и чрез който се проявява сблъсък на мнения, убеждения и
оценки.
Конфликтът е и поведение- отхвърлящо, заимстващо, творящо. „Той не
e война, нито пък споразумение за временно примирие, а двуборство, в
което старото и новото, доброто и злото, нравственото и безнравственото
непрекъснато разменят местата си. Той е и двуборство между доброто и
доброто, злото и злото и невъзможността на хората да изберат между две
еднакви или различно добри или лоши възможности- “доброто и по-малко
доброто, по-голямото или по-малкото зло”, често заличава социалните
взаимоотношения, защото конфликтът предполага избор, а той винаги е
радикален” [135, с. 97].
Конфликтът е ситуация, при която обектът често се подменя от
субекта, отношението към предмета на спора- идеята, убеждението,
оценката, се пренася върху човека. Това е пътят, по който доброто може да
излезе извън своите граници и конфликтът се превръща в ситуация, при
която една от страните прави опит да се наложи над другата, включително
чрез насилствени методи.
Обобщавайки посочените характеристики на конфликта, си
позволяваме да предложим следното определение за него: той е сложен и
динамичен процес на противопоставяне и противоборство на взаимно
изключващи се цели, позиции, идеи, възгледи, въздействащ върху
действията, отношенията и поведенческите нагласи на личността.
ІІ. Функционално описание на конфликта
Конфликтът е непрекъснато актуализиращо се противоречие между
индивидите, групите, общностите, т. е., той се въплъщава във
взаимодействието на противостоящите ценности, мотиви, установки,
потребности, желания, намерения. Всеки конфликт, независимо от
произхода и характера си, съдържанието или вида си, съдържа като
неотменен елемент противопоставянето, което определя и една от неговите
най-значими страни- полярността му. Тя е „заложена в него от процеса на
взаимодействие между участниците, т. е., противоречието не съществува
само по себе се, а е плод на отношението на своите носители. Между тях
съществуват отношения на взаимосвързаност (с проблема, ситуацията,
субектите) и взаимна противоположност (на идеите, убежденията,
вижданията, преживяванията). Тези отношения предполагат наличието на
противоречащи си един на друг интереси, които трудно се съвместяват,
тъй като в основата им стоят различни потребности и мотиви, т. е.,
конфликтът се свежда до отношението между два противоположни
елемента”[145, c. 18].
Ръководно място във функционалния подход при анализа на конфликта
заема разрушителната му, деструктивна функция, както в процеса на
изучаване на социалните конфликти, така и в описанието и терапията на
вътрешноличностните конфликти. Практически, всички изследователи на
конфликта, започвайки от К. Маркс и G. Siemmel, считат, че негова главна
функция е „осигуряване на единство на сблъскващите се сили (действия) в
техния стремеж към преодоляване на всеки дуализъм, даже и то да се
постигне с цената на унищожаването на единия от участниците във
взаимодействието” [275, c. 13].
Като прави обстоен анализ на конструктивната и деструктивна
функции на конфликта, М. Follet, през средата на 40-години на ХХ век,
отбелязва, че „ако конфликтът, все пак, не може да бъде избегнат, то е
необходимо да се опитаме да определим и използваме неговите полезни
страни” [261].
В трудовете си М. Deutsch [257]- един от най-успешните автори,
работили в областта на конфликтологията в Западна Европа, отбелязва, че
деструктивният конфликт се появява тогава, когато участниците в него са
недоволни от начините на решението му и чувстват, че са загубили нещо
много ценно. Според него, като отличителна черта на деструктивния
конфликт е тенденцията към разширяване и ескалация на конфликтните
действия.
Ако всички страни, участници в конфликта, са доволни, то тогава
конфликтът е конструктивен. Конструктивният конфликт се свързва с
това, че той прекъсва застоя на индивидуалната, групова или обществена
жизненост и стимулира развитието на нови, градивни взаимоотношения и
продуктивни дейности.
 Л. П. Гримак пише: „Съвременната психологическа наука различава
четири ключови позиции, чрез които могат да бъдат описани критичните
житейски ситуации. Тези понятия са: стрес, фрустрация, кризис и
конфликт. Животът винаги е богат на различни класификации, и затова, да
се види разделителната граница между тези понятия, невинаги е лесно” [63
, c. 189]. Тези понятия са базови състояния на личността и показват
нейните нагласи за дейност във всеки конкретен момент.
Стресът (от латински- „stress”- натиск, напрежение) е състояние на
човека, възникващо в отговор на различни по сила и интензивитет
екстремални въздействия; неспецифична реакция на организма в ситуации,
които изискват по-голямо или по-малко функционално преустройство на
организма. Понякога стресът играе позитивна роля в живота на индивида,
като повишава тонуса на организма или намира изход от натрупалото се
напрежение.
Д. Люис [142, c. 14] разглежда стреса в две форми: неконтролиран и
контролиран.
Неконтролираният стрес е реална заплаха за здравето и щастието: той
проваля кариери, разрушава отношения, подкопава самоувереността и
пречи да се придобие истинска сила.
Контролираният стрес, напротив, е потенциален източник на
съзидателна енергия, която помага да се води пълноценен живот,
личността да се чувства позитивно и творчески ентусиазирана, да се
събужда всяка сутрин енергична и вдъхновена за перспективите на новите
предизвикателства и за постигане на нови цели.
Фрустрацията (от латински- „frustration”- лъжа, разстройство,
разрушение на изградените планове) е психично състояние на остро
преживяване, на неудовлетворени потребности. Фрустрационните
ситуации предизвикват противоречия между това, което е много желано в
конкретен житейски момент и невъзможността то да бъде удовлетворено.
Почти винаги фрустрацията води до загубване на волевия контрол над
поведението.
Кризисът (от гръцки- „krisis”- решение, повратен момент, пункт)
характеризира състоянието на личността, породено от поставените пред
нея проблеми, които тя не може да избегне или да разреши в кратко време
и с привични средства.
Често пъти, кризисът довежда личността до състояние на загуба на
интереса към живота, блокира позитивните цели, намалява адаптационните
й сили.
Конфликтът е сблъсък на противоположно насочени цели, интереси,
мнения, позиции на хората в процеса на взаимодействие. В ситуация на
конфликт хората автоматически започват да изпитват върху себе си всички
посочени по-горе състояния. В желанието си да избегне стресовото
напрежение, човек проиграва възможностите за победа в конфликтите,
губейки контрол над външните събития. „Затова е необходимо внимателно
да се разделят технологиите на работа с конфликтите, от технологиите на
работа със собственото състояние. Една от най-силните техники за
установяване на контрол над ситуацията е нейното рационализиране.
Както пишат последователите на биоенергетиката: ако вие разбирате и
анализирате това, което се опитват да ви направят, то вие на 80 % сте
защитени от негативни въздействия” [121, c. 13].
ІІІ. Процесуален модел на конфликта
Включва в себе си мотивите за появата на конфликтите и действията
на личността, енергетичността, динамиката, функциите и причините на
конфликта, в който участва отделната личност или социума като цяло.
1. Мотиви за конфликта
Те заемат особено място в живота на личността, поради
обстоятелството, че при психомотивационната дейност става подбор от
многото и различни възможни варианти на такова поведение, което е не
само целесъобразно по отношение на външната среда, на ценностите на
обществото, произтичащи от неговите потребности и интереси, но и от
личностно-ценностния критерий. Според А. Петков [171, c. 37-41],
интересът към мотивите, предизвикващи конфликтно поведение у
личността, е обусловен от факта, че те са:
- подбудителен, организиращ и контролиращ фактор в поведението на
индивида;
- специфичен психичен феномен, разкриващ психичното съдържание и
регулация на дейността, включително и конфликтната;
- вътрешна психична детерминация на дейността, без която, чисто и
просто, няма дейност. Всяка дейност на представителите на рода Homo
Sapien Sapiens е вътрешно психически мотивирана, включително и
конфликтогенната;
- фактор за опосредстване на външната обективна детерминация на
дейността на личността чрез психичното у нея;
- средство за изразяване на вътрешното субективно оценъчно отношение
на личността към нейната дейност и продуктите й, към задачите които си
поставя, към хората, които я заобикалят, към социума, обществото,
държавата;
- средство за изява на цялостната личност. Някои субекти считат, че чрез
особено поведение, граничещо с конфликтно, изразяват собствените си
позиции, цели, интереси, възможности;
- израз на активната избирателна и преобразуваща тенденция на
вътрешната психична структура на личността.
В мотивационната дейност на личността се структурират в действено
единство подбудителните, афективните, познавателните и ефективните
фактори на дейността. Неправилно изградената мотивация у индивида,
противоречаща на обществените изисквания, често пъти, е причина за
проявления на агресивно поведение, склонност към конфликтност, сблъсък
с отделни хора или със законите на държавата.
“Всяка личност си изгражда собствен комплекс от нагласи,
потребности, интереси, мнения и идеи, върху чиято основа възприема и
оценява всичко, с което се сблъсква в индивидуалния си живот. Следствие
на това, у нея възникват и съществуват мотивите. От своя страна,
мотивацията провокира процес, наречен формиране на цели” [158, с. 160].
Нерядко личността изгражда у себе си несъответстващи на
действителните си възможности цели. В този случай, процесът на
формирането им представлява борба между две конкуриращи се
мотивационни тенденции, едната от които създава положително
отношение към обекта, стремеж да се доближи до него, а другата- стремеж
да го избегне.
2. Действия в условия на конфликт
Когато между два субекта съществува зона на разногласия, представите
им за ситуацията са различни. При наличието на две или повече
противоречащи си страни, естествено е те да предприемат действия,
целящи разрешаването на съществуващите противоречия. Действията на
всяка от страните пречат на другата за постигане на издигнатите цели.
Това стълкновение, със субективни действия и противодействия, показва
наличието на реален конфликт. Според Р. Милкова и Л. Милков,
“конфликтът наподобява айсберг: преките действия на участниците в него
образуват видимата му страна, а разногласията, скритите за
непосредствено наблюдение части от конфликта и мотиви, представляват
подводната му зона” [158, с. 161].
Основните действия на всяка страна от конфликта, оценени като
враждебни, са следните:
- създаване на преки и косвени препятствия пред осъществяване на
плановете на другата страна;
- целенасочено неизпълнение на приетите отговорности и задължения към
другата страна;
- задържане или укриване на информация, документи и вещи, които по
мнение на отсрещната страна не бива да бъдат във владение на другата;
- пряко или косвено нанасяне на имуществени вреди, или накърняване
репутацията на отсрещната страна;
- действия, унижаващи човешкото достойнство (словесни обиди,
оскърбителни нападки, публични унижения, неверни слухове, клюки и
др.);
- заплаха и други принудителни действия, които заставят някого да
направи нещо, което той не иска и не е длъжен да прави;
- физическо насилие.
Всички действия, определяни като конфликтни, са изключително
важни за възприемането на конфликта.
3. Енергетичност и динамика на конфликта
Конфликтното взаимодействие е борба, в която действията на всяка
страна от конфликта срещат противодействията на другата. Поведението
на единия участник в конфликта предизвиква лавинообразно съответните
изменения в поведението на другия. В конфликтите човек изразходва
огромно количество психическа, физическа и интелектуална енергия,
което често го обезсилва за по-нататъшни разумни действия.
3. 1. Енергетичност на конфликта
Всеки конфликт съществува дотогава, докато участниците в него
изразходват енергия за неговото поддържане.
Необходимо е да се различават субективните от обективните фактори.
Обективни са онези, които реално съществуват. Свързани са със социално-
битовите условия или с определени социално-психологически особености
на личността. Битовите условия засягат социалното и имуществено
неравенство и противоречия между класите, прослойките, етносите,
религиите, породени от несправедливото разпределение на националния
продукт. Социално-битови са онези условия, които визират образоваността
и квалификацията на личността, степента на развитие на интелекта,
възможностите й за творческа дейност, нейните потребности и нагласи.
Субективните фактори са стимул за конфликтна дейност. Много пъти
личностните нагласи рисуват несъществуващи обстоятелства, т.е., създават
си илюзии, като: илюзия “лош човек”; илюзия на самооправданието;
илюзия на огледалното възприятие; илюзия “печеля-губиш”.
3. 2. Динамика на конфликта
Като социален феномен, конфликтът притежава всички белези на
обществото, в което се проявява, развива и разрешава. Той преминава през
три основни етапа:
- Предконфликтен етап
Отличава се с нарастване на социалното напрежение, открояване на
противостоящите страни, процес на реално накърняване интересите на
страните и възникване на реална конфликтна ситуация.
- Явен (открит) етап
До него се стига при условие, че реалната конфликтна ситуация се
превръща в открит конфликт. Необходимо е само формален повод, който
може да възникне случайно, или да е провокиран съзнателно от една от
страните.
- Следконфликтен етап
Той е преход от активно и интензивно противопоставяне към търсене
на пътища за разрешаване на съществуващите проблеми и преминаване от
зоната на противопоставянето към преустановяване на конфликта.
Завършващият етап на конфликта винаги оставя субективни и
обективни следи в съзнанието на участващите страни след неговото
отшумяване.
4. Цикъл на конфликта
 Конфликтът преминава през серия от фази, които заедно образуват
повтарящ се цикъл. Този цикъл може да е позитивен или негативен.
- Първа фаза: нагласи и убеждения
Цикълът започва за всеки с неговите нагласи и убеждения, относно
конфликта. Личностите имат различни установки или отношения, които
възпрепятстват нормалните взаимоотношения, осъществявани в дейността.
- Втора фаза: същинско конфликтуване
Свързана е с настъпването на конфликта. Тя преминава през няколко
подфази:
Подфаза първа: получаване на сигнали
Причините за конфликта вече съществуват или се очертава ясно
появата им, но самото противопоставяне не се осъзнава. Някои събития
подтикват участниците към действия. Събитията се характеризират с
висока емоционалност, налице са нееднозначни оценки от страна на
участниците, налице е, все още, неясна мотивация в постъпките.
Подфаза втора: спор относно интересите на страните
Започва с етап на диференциация и изясняване на позициите. Това е
фазата за обмен на мнения, информация, позиции, гледни точки.
Подфаза трета: поляризация
Появява се повод за ескалация на конфликта. Обикновено това е
ситуация, събитие, личност, дейност и др. Усилват се количествата
инциденти и раздробяване на първичната проблемна ситуация. Позициите
стават непримирими.
Подфаза четвърта: сегрегация
Предизвиква се временна дезинтеграция сред конфликтуващите.
Равновесието е нарушено напълно. Въвличат се нови и нови лица в
конфликта.
Подфаза пета: деструкция
 Може да бъде фатална, разрушителна, да доведе до деградация, регрес
за конфликтуващите страни. Налице е готовност да се отиде към крайни
мерки, формират се ултимативни позиции, например, гладуване до пълна
победа. Налице са елементи на фанатизъм.
- Трета фаза: реакция
Реакцията е този момент, в който едната страна предприема някакви
действия по отношение на другата. Тя може да е конструктивна или
деструктивна. Това зависи от преценката на силите, възможния изход от
конфликта и последващите резултати.
- Четвърта фаза: резултат
Реакцията винаги води до някакъв резултат. Това могат да са наранени
чувства, неудовлетвореност, влошени взаимоотношения и др., но могат да
бъдат свързани с позитивно решаване на определен проблем. В известна
степен, резултатът от всеки конфликт ни връща отново в началото на
цикъла. Резултатът от конфликта е съпроводен с цялостно изтощение на
личността и е необходим период на затихване на конфликта (Схема № 1).

Цикъл на конфликта Схема № 1

Нагласи и
убеждения за
конфликта

Стрес

Облекчение
Ескалация на
конфликта

Намаляване на Резултат Осъществяване на

напрежението конфликта

Разрешаване на
конфликта

Подобряване или
влошаване на
взаимоотношенията
Наранени чувства

Реакция:
Какво правим в конфликтна ситуация?

Просто се предаваме Плачем

Преструваме се, че нищо лошо Усмихваме се, въпреки всичко

не се случило
Шегуваме се

Обръщаме се към авторитет Оплакваме се на някого

Мълчим Съгласяваме се да обсъдим

конфликтния въпрос
Нападаме някого или даваме (без да крещим)
публичен израз на гнева си

„Нашите убеждения за конфликта идват от информацията, която сме

получили от важни за нас хора, медиите и нашия общ опит. Тези
убеждения влияят на нашите действия при възникването на конфликт.
Реакциите ни при конфликт могат да бъдат положителни или отрицателни.
Всеки опит конфликтът да бъде избегнат, отложен или подценен, водят до
отрицателни последици. Опитът да поговорим, изясним и решим
конфликта, по-скоро, довежда до положителни последици.
Последиците от нашата реакция към конфликта затвърдяват
убежденията ни за конфликта. Нашият цикъл на конфликта не се променя”
[253, c. 68].
За да се направи обстоен анализ на конфликта като динамичен процес,
е необходимо, според нас, да се търси отговор на следните въпроси: Какво
се променя в дейността на личността, групата, обществото, когато тя
(дейността) придобие конфликтен характер? Как протичат измененията в
дейността на хората?
Когато действията на индивида срещнат сериозна пречка и
реализацията на целите стане невъзможна без преодоляване на
препятствието (от времето на сблъсъка), от този момент, дейността загубва
своята автономност и става зависима от другите действия, изграждащи
препятствието. „И така, налице е преход от доконфликтна организация на
действията към конфликтна, обусловена от възникващото препятствие.
Тази преориентация предполага наличието и на още един процес-
обективизация на новите условия и изграждане на собствено препятствие,
което е контрапункт на издигнатото от другата страна” [226, c. 45].
Авторите посочват, че е налице и още една възможност за преодоляване
на конфликта- привличането на нови ресурси.
 Това е още една процесуална характеристика на конфликта. Чрез този
процес се прави своеобразна инвентаризация на съществуващите у
личността, групата, колектива, обществото, ресурси и се избира оптимален
вариант на прехода към действително новите ресурси. „По този начин,
конфликтът или по скоро конфликтността, представлява процесуален
комплекс, образуван от процесите на реорганизация на дейността, във
връзка с новите обстоятелства; оформяне на новите предмети на дейността
за тяхното преобразуване; мобилизация на ресурсите за овладяване на
ситуациите” [226, c. 46].
5. Причини за появата на конфликта
Изходът от конфликта и неговите последствия могат да бъдат
позитивни или деструктивни. Негативният опит се запомня от личността
много по-задълго, отколкото позитивния, макар и бързо да се стеснява. В
работата с негативната информация се проявяват индивидуалните
различия у хората при подходите им към кризисните ситуации в живота.
Знаещият и подготвен човек притежава личностен ресурс за това, да
разложи на съставните й части всяка стресова ситуация и да изведе онези
неверни ходове, които е извършил. „В този момент на „стоп-кадър”, в това
число и на ниво подсъзнание, забраната за определени действия ще се
разпространява върху конкретни елементи на собственото неефективно
поведение” [121, c. 22].
В. Козлов и А. Козлова посочват редица причини за конструктивните
конфликти: неблагоприятни условия на труд; несъвършена система на
заплащане на труда; необосновани престои; щурмовщина в определени
моменти от работното време; несъответствие между права и задължения;
неясни длъжностни характеристики; ниско ниво на трудова дисциплина;
конфликтогенни организационни структури.
 Сред причините за деструктивните конфликти най-важно място заемат
субективните причини: неправилни действия на ръководителите и
подчинените и психичната несъвместимост между хората.
Други причини за този вид конфликти са:
- нарушения на служебната етика- високомерие, неуважение към
подчинените, лъжата на ръководителите, нетърпимост на ръководителя
към чужди мнения, злоупотреба със служебното положение, укриване на
информация;
- нарушения на трудовото законодателство- юридическа неграмотност на
ръководителя, нарушение на формалните процедури по назначаване и
уволнение;
- несправедлива оценка от страна на ръководителя- грешки в
приложението на поощрения и наказания, недостатъци в разпределението
на задачите между подчинените, болезнено отношение към високия
авторитет на определени подчинени, несправедлива критика.

ГЛАВА ВТОРА: СТРУКТУРЕН МОДЕЛ И ЕЛЕМЕНТИ НА

КОНФЛИКТА

Структурното описание на конфликта предполага определянето на тези

действия, индивидуални или съвкупни (групови, обществени), външни или
вътрешни (мисловни), които образуват конфликта като действителност. В
структурното описание на конфликта трябва да се разглеждат не само
сблъсъците и променящите се в тях действия, но и техните противоречиви
основания.
Според С. Джонев [75, с. 374], основните структурни елементи на
конфликта са:
- Субектите на социалното взаимодействие, които се намират в състояние
на конфликт и тайно или явно поддържат участниците в него.
- Предметът на конфликта, който стои в основата на неговото възникване.
Той намира израз в стълкновението на интересите, убежденията и целите
на участниците в конфликта.
- Обектът на конфликта е по-завоалиран от неговия предмет и лежи в
основата на възникналите проблеми. Най-често той е материален (пари,
имущество, пътуване и др.), социален (власт, авторитет, престиж) и
духовен (идеи, норми, принципи, ценности).
- Представата за конфликтна ситуация, която се изразява в отразяване на
предмета на конфликта в съзнанието на субекта на конфликтното
взаимодействие. Характеризира се със спорен обект между последните, но,
все още, липсва активен сблъсък помежду им.
- Мотивите за конфликта са вътрешните подбуждащи сили, подтикващи
субектите на социалното взаимодействие към стълкновение и
противоборство. Такива могат да бъдат интересите, целите, идеалите,
убежденията, нагласите, очакванията и др.
- Позициите на участниците в конфликта- това са претенциите, които си
отправят един към друг в процеса на осъществяването му или по време на
преговорите помежду им.
- Стиловете на конфликтно поведение- сътрудничество, съперничество,
компромис, приспособяване и избягване.
Според Д. В. Димитров [80, c. 43-44], структурата на конфликта трябва
да се разглежда като съдържание, като комплекс от причини, мотиви,
отношения и поведение. Авторът предлага следните елементи в
структурата на конфликта :
- мотиви и причини за участие в конфликт;
- потребност от участие;
- интереси, които се защитават;
- ценности, от чието име се участва;
- отношения, които възникват между участниците;
- поведение на участващите в конфликта;
- позиции, от които се реализира поведението;
- крайни цели;
- решение на конфликта.
І. Структура на конфликта
Структурата на конфликта е съвкупност от устойчивите му отношения и
връзки, отличаващи го от останалите явления и процеси в социалния
живот. Тези отношения и връзки са свързани в цялостна система и
притежават определена динамика. Структурният модел на конфликта е
изграден върху системната му природа и притежава следните страни:
1. Участници в конфликта
Биват основни и второстепенни. Първите активно участват в
разрешаването на конфликта, а вторите са онези, които ги подкрепят. Те са
странични наблюдатели. “В един конфликт, отбелязва У. Грант, винаги
има две страни. За да управляваме по-добре живота си, трябва да се
научим да слушаме активно и да бъдем готови да приемем позицията на
другия. Това води, естествено, до по-толерантен, по-отворен път към
общуването” [62, с. 13]. Участието на двете страни в конфликта може да
бъде описано чрез характеристиката на ролите, които те изпълняват в
конфликтните ситуации.
Б. И. Хасан и П. А. Сергоманов внасят яснота при използването на
понятията “страни” и “участници” в конфликта [226, c. 52-53]. Според тях,
далеч не всички, които, така или иначе, са въвлечени в конфликта, са
негови непосредствени и преки участници. В сложната структура на
конфликтното взаимодействие може да се разграничат неговите същински
субекти-озиционери в конфликта и техните агенти и фигури,
представляващи, от своя страна, ресурсите на страните.
Позицията на страна в конфликта, често пъти, не е свързана с пряко
отношение към разрешаваните в него противоречия или към другите
съдържателни или формални характеристики на взаимоотношенията.
Такава позиция може да бъде обусловена от предходни взаимоотношения
и да се реализира априори. Така, приятелите се застъпват един за друг,
децата солидарно се защитават от възрастните, колегите се
противопоставят на ръководителите и т. н. Редом с това, появата на
подкрепяща страна за един от конфликтуващите, може да се разглежда
като допълнителен ресурс за участника, който се отчита при вземането на
решение.
Участниците в конфликта биват: непосредствени и преки.
Непосредствени участници са онези, които със своите действия са
въвлечени в конфликтното взаимодействие. Буквално, те са изпълнители,
своеобразни артисти или агенти, действащи по определен сценарий, често
пъти, не осъзнаващи напълно своята роля и действителния характер на
произтичащите действия и техните последици.
Преки участници в конфликта са личности, чиито интереси и цели са
недостижими и неизпълними в първоначалния си вид, в резултат на
създадената конфликтна ситуация. Само те, по същество, са субектите,
разрешаващи конфликта. Всички останали, в една или друга степен, могат
да способстват или да възпрепятстват неговото разрешаване.
Като основен елемент на конфликта е активността на участващите в
него страни. Тя преследва разрешаване или преодоляване на
съществуващите противоречия. „Хората, като негови носители, от една
страна, осъзнават неговия обем, същност, причини, както и факта, че
сблъсъкът е единствения път за неговото разрешаване, а от друга страна,
че процесът за това, както и развитието на конфликта, зависят и от тяхната
активност. В тази си активност, участниците преодоляват свои вътрешни
съпротиви, както и очаквания за по-бързо финализиране на
противопоставянето” [145, c. 19].
2. Зона на разногласия (граници на конфликта)
 Тя е онази сфера, в която ясно са очертани обекта и предмета на
конфликта. Включва обстоятелствата, при които възниква и протича
конфликта. Границите на конфликта показват неговите структурно-
динамични предели. Биват: субективни (включват броя на основните
участници); пространствени (посочват територията, в която протича
конфликта); времеви (показват продължителността на конфликта). В
случая, представлява интерес фактът, че зоните на разногласия, много
често, са с различни измерения за участниците в конфликта (например,
позициите на палестинци и евреи, относно идеята за независима
палестинска държава- едните предлагат широка автономия, а другите
държат на независима държава; на същата полоса са и отношенията на
Грузия с Южна Осетия и Абхазия, които обявиха едностранно
независимостта си, подкрепяни от Русия).
3. Макро и микро среда на конфликта
Той не е изолирано явление и винаги има за фон определена социална
среда- колеги, съученици, състуденти, ръководители, приятели, неволни
участници. Конфликтът не е едноминутен факт или събитие, а е процес,
който винаги протича в определени граници и съответна среда-
производствена, учебна, семейна, приятелска, съсловна, населено място,
политическа класа, общество. От особеностите на живота в съответната
среда зависят и специфичните форми на всеки конфликт, например,
битовите конфликти са по-често срещани сред хора с ниска степен на
образованост, при професии с нисък статут, в малки населени места.
4. Предмет на конфликта
Това, което е обект на разногласие или причина за разминаване на
интересите на страните, участващи в конфликта. За У. Грант,
“действителните причини за конфликтите са емоциите” [61, с. 60]. Често
пъти, предметът на конфликта не е ясно осъзнат и диференциран, а това, от
своя страна, води до погрешни стъпки и действия.
5. Резултати от конфликта
Това са последствията, които страните, участващи в конфликта, виждат
като „идеален” изход от него. Очакваните резултати могат да насочват
поведението на участниците в конфликтната ситуация в една или друга
посока, съобразно цели, мотиви, намерения, нагласи.
6. Посредници в конфликта
Посредникът е третата страна в процеса на отстраняване на конфликта,
която осигурява конструктивно обсъждане на съществуващите проблеми,
които, в крайна сметка, се решават окончателно и самостоятелно от
участниците.
Главната цел на посредника е да предаде много точно и автентично
исканията на всяка страна. „Изключително важно е обстоятелството, че
посредничеството в никакъв случай не претендира да се приема като
стратегия за разрешаване на конфликта. Неговата работа е насочена към
организация на процеса, водещ към разрешаване, процес, за който са
неприемливи насилствените действия” [226, c. 64]. Така, собственото
участие в конфликта при посредника е насочено към формалната страна на
взаимодействието, т. е., неговата организираност, докато за участниците
това е материала (съдържанието) на конфликта. Те посочват две стратегии
на посредника: манипулативна и адвокатска.
Манипулативната е свързана със защита на позициите на една от
страните. Посредникът се идентифицира или солидаризира с нея и започва
да работи в нейна полза, но не прави това в реалните отношения, а действа
зад кулисите на събитията, проявява се като режисьор, манипулиращ
актьорите-участници. Често пъти, манипулаторът работи с еднаква страст
и за двете страни, като непрекъснато убеждава едната, че е на нейна
страна.
 Най-ярко тази стратегия е изразена в клиентоцентрираната парадигма
на К. Роджърс [188], според която, консултантът при покупките трябва
винаги да застава на позициите на клиентите.
При адвокатската стратегия, посредникът буквално заема тази страна, с
която се е солидаризирал (идентифицирал). Необходимо е, обаче, да
подчертаем, че никой, освен самите участници в конфликта, не е в
състояние да го разреши по най-добър начин, включително и отлично
подготвените посредници.
Й. Галтунг пише: ”Това, което посредникът в конфликта е длъжен да
прави, е да даде началото на дълбоки диалози, а не на дискусии, с
партньорите, но само поотделно. Граматически той трябва да говори в
„бъдеще, конструктивно” време, а не в „минало, разрушително” време...Да
проведе диалози с всички страни в конфликта е задължение на посредника
в конфликта, да открои техните цели, да стимулира креативната сила на
страните, да им предложи креативни варианти” [57 , c. 45-48].
Между посредниците и конфликтуващите страни са налице три типа
взаимоотношения, а от тук, и три типа примерни стратегии на работа,
използвани от посредниците при наличието на конфликт.
- Делови характер на взаимоотношенията. Конфликтуващите страни искат
медиаторът да притежава съответните знания и опит, за да предложи
оптимално решение на проблемите между тях. Клиентите оценяват
компетенциите на консултанта, т. е, неговите специализирани знания и
практически опит.
За този тип взаимоотношения е приемлива стратегията, имаща характер
на сътрудничество: спокойна съвместна работа, уравновесеност, обмен на
информация, готовност за открито обсъждане на проблемите и на двете
страни. В същото време, обръщането за помощ към посредника означава,
че и двете страни имат вяра в него, признават го като авторитет.
- Социално-емоционален аспект на взаимоотношенията. Този аспект
има огромно значение и за двете конфликтуващи страни. Добре е
консултантът, признат за водеща фигура и авторитетна личност да създаде
необходима психоатмосфера на взаимно доверие и уважение. Той трябва
да владее способността да изслушва събеседниците си, чувство за хумор,
откритост и искреност, интерес към личната страна на проблемите и
придържане към нормите и нравствените ценности, приети от обществото.
Стратегията, приложима в този аспект е насочена към равноправие на
двете страни, зачитане претенциите им и търсене, задължително, на
взаимно удовлетворяващи резултати.
- Силови взаимоотношения. Базисната структура на тези
взаимоотношения и повтарящата се проблематика от структурен характер
трябва да се оценяват при всеки отделен случай. Силовият баланс между
страните е предмет на тяхното внимание и е причина за сериозни
безпокойства, във връзка с което страните изработват множество
стратегии, с цел оказване влияние на този баланс. Силовите
взаимоотношения имат водеща роля: те могат да обусловят възникване на
повторни конфликти между страните, например, взаимоотношенията
между правителството на остатъчна Югославия и косовските албанци и
силовата позиция на САЩ при воденето на преговорите на територията на
САЩ. Там не се вземат под внимание предложенията и претенциите на
югославската делегация, а се фаворизират косоварите. Това довежда до
многомесечни бомбардировки над Югославия, огромни човешки, морални
и материални загуби.
Най-важните фактори, които усилват позицията на медиаторите при
воденето на преговори между конфликтуващите страни, са:
- Компетенции. Колкото по-компетентен е посредникът и колкото по-
висока е неговата ангажираност с проблемите, толкова повече са зависими
от него конфликтуващите страни.
 Компетентният консултант демонстрира своята насоченост и интерес,
преди всичко, за успешна дейност в проблемното поле на клиентите,
оставяйки финансовия си интерес обвързан с крайните резултати.
Консултантът веднага демонстрира своите способности и ерудиция в
областта на управление на конфликтните ситуации. Той съобщава и на
двете страни за подобни конфликти в миналото и пътищата, по които те са
решени.
Медиаторът владее оперативната информация за спецификата на
професионалната дейност на клиентите си, оперира с професионални
термини, изрази и множество факти за идентификация с клиентите си. Той
е в състояние да окаже психично въздействие и върху двете страни, щото
да им вдъхне увереност във възможностите за благоприятно разрешаване
на съществуващия конфликт.
- Статус. Консултантът може да усили своите позиции като изтъкне редица
свои успехи, положение сред колегите си-професионали. Свободният,
спокоен разказ, за това, какъв опит владее като професионалист,
свидетелства за неговата увереност, откритост и повишава степента на
доверие у клиентите.
- Контрол над информацията. Като медиатор, консултантът има
преимущество по въпросите за получаване на информация, която може да
бъде използвана за формиране на определени позиции и мнение. Той може
да използва това свое преимущество и против хората, които
противодействат на усилията му за сраведливо разрешаване на
конфликтите. Трябва много внимателно да излага собствените си мнения,
засягащи всеки въпрос на глобалния проблем в режим на оценка и то така,
щото да контролира бариерите за субективно изказване и изплъзване на
информацията.
- „Политическа интуиция” и достъп до силови центрове. При
взаимоотношенията с клиентите медиаторът трябва да отчита важността и
значението на политиката, към която се придържа организацията и да се
стреми да установи добри отношения с формалните и неформални силови
центрове, които в даден момент могат да окажат някакво, даже
потенциално влияние върху съществуващата ситуация.
- Поддръжка от страна на колегите. Сложността на проблемите, често
пъти, налага консултации с колеги, имащи по-богат опит или разрешавали
сходни проблеми. Позитивни реакции могат да се очакват от такива, които
са добронамерени, приятелски настроени и не са в позиция на
професионална завист.
- Лично доверие. Медиаторът се представя пред клиентите си със своя
система от ценности, убеждения, възгледи и позиции, които трябва да
предизвикат доверие и уважение към него и възможностите му.
7. Арбитраж
Разглежда се като система от действия, които осъществява трета
страна, за да реализира своите цели. Характеризира се с отсъствие на
строги норми за регулиране на обсъжданите проблеми, право на избор на
третата страна от самите участници в конфликта и приемане на онова
решение, което тя предлага или налага. Решението предопределя и
разрешението на конфликта. То може да се възприема като печелившо
само от едната страна, като компромисно, и да удовлетворява и двете
страни, или като неочаквано, нелогично, или неразбираемо и да не
удовлетворява и двамата участници в конфликта.
8. Конфликтно поведение
Това са действията, които го пораждат и поддържат, т. е., тези форми
на дейност, които извършват противостоящите страни. Този елемент е най-
показателен и, сам по себе си, е видимата страна на конфликта.
Конфликтното поведение е обект на изследване в самостоятелна глава.
ІІ. Сигнали за зараждането на конфликт
Диференцират се следните [121, c. 18-19]:
1. Напрежение
Това е твърде очевиден сигнал към индивида. Състоянието на
напрежение променя възприемането на другите хора и много от техните
действия. Взаимодействията с другите хора са обременени с негативни
установки и изкривени мнения. Чувствата на личността по отношение на
опонентите се променят и то в негативна посока.
2. Дискомфорт
Това е интуитивно усещане, че не всичко е така, както е било или
трябва да бъде, макар че трудно може да се изрази.
Ако индивидът се научи да разпознава сигналите на напрежение,
инцидент, дискомфорт и бързо реагира, то той ще може да предотвратява
тяхното възникване и развитие.
ІІІ. Характеристика на структурните елементи на конфликта
Вай-важните структурни елементи на конфликта, според нас, са:
1. Инцидент
Реализацията на конфликтната ситуация и преходът й в реален
конфликт винаги започва с някакъв тласък, с произтичащо от субектите
вътрешно или външно противоречие. Като процес на противопоставяне на
системи от субективни оценки, за възникване или започване на
конфликтната ситуация, е необходим конкретен, непосредствен повод.
Първоначалният акт, провокиращ конфликт, се нарича инцидент.
„Конфликтната ситуация, отбелязва В. Стоянов, може да съществува
твърде дълго време, но се превръща в конфликт, когато единият от двамата
опоненти предприеме практически стъпки за овладяване на обекта. Това се
счита за повод (инцидент)” [204, c. 142-143].
Той представлява действие, на едната страна, предизвикващо ответна
реакция, от другата страна. Инцидентът може да се нарече и пускова
причина на конфликта. Той може да се предизвика непреднамерено, но
може да бъде и целенасочен акт.
 За да прерасне конфликтната ситуация в конфликт, е необходимо
страните да предприемат конкретни действия за налагане на своята сила.
Именно те са инцидента. Едната страна се опитва да манипулира обекта,
според своите желания. В отговор, другата страна предприема действия,
които й позволяват да разполага с обекта самостоятелно. Тъй като
желанията на опонентите са взаимоизключващи се, то между страните се
заражда остър сблъсък.
2. Конфликтогени
Наблюденията на специалистите показват, че повече от 80% от
конфликтите възникват, въпреки нежеланието на субектите. Главна роля
при възникването им играят конфликтогените, т. е., онези думи, изрази,
действия, постъпки, които довеждат до появата на конфликт. Коварната
същност на конфликтогените се състои в това, че личността е много по-
чувствителна към поведението и действията на другите, отколкото към
своето. Тази чувствителност е продукт на желанието за защита на
собственото достойнство от възможни посегателства. Според Н. И.
Леонов, конфликтогените са “думи, жестове, съждения, действия или
бездействие на едната или на двете взаимодействащи си страни,
притежаващи способността да доведат до възникване на конфликтна
ситуация и прерастването й в реален конфликт” [136, c. 217].
Конфликтната ситуация е най-силният конфликтоген. Силата й е
такава, че е достатъчен незначителен инцидент, за да се разрази
неконтролируем конфликт. Процесът на възприемане на ситуацията като
конфликтогенна е сложен и противоречив. Всяка личност категоризира
своите социални взаимодействия с групата, колектива, общността и ги
определя като опасни или критични. По този начин, индивидът създава
свой собствен конкретен образ на ситуацията, който се конструира и
оформя постепенно или спонтанно, като оказва съществено влияние върху
активността.
3. Кризис на личността
Процесът на преодоляване на кризиса е свързан с преживяванията на
личността. „Критичните ситуации, като се тръгне от лесните и се стигне до
най-трудните им форми (от стреса, през фрустрацията и конфликта до
кризиса), изискват от човека различна вътрешна дейност. Различните
видове стресови реакции, често, се проявяват във вид на определена
активация на вътрешните ресурси на личността, отстояваща своите
предишни възможности за реализация на житейските помисли. По-
трудните ситуации могат да изискат от човека преразглеждане на нивото
на неговите житейски претенции и едновременна реконструкция на своето
„Аз” [63, c. 191].
Често пъти, изпадналата в кризис личност става агресивна,
конфликтна, с беззадръжно поведение, което я тласка към сериозни
изпитания и конфронтация с околните.
4. Конфликтна ситуация
Във философията, Г. Фр. Хегел (1770-1831 година) пръв дава
определение на множество категории в теорията на познанието,
диалектиката и логиката. В труда си „Лекции по естетика” той описва и
понятието „ситуация”. „Най-общо, ситуацията представлява състояние,
което е придобило частен характер и е станало определение” [58, c. 208].
През ХХ век сериозен принос в разработване същността на ситуацията
има К. W. Thomas [281]. Той не само показва важността на ситуационната
детерминираност на поведението, но и подчертава мисълта за
невъзможността за обяснение поведението на човека без разбиране на
субективното значение на ситуацията за определения човек. Отбелязва, че
поведението може да се разбере само тогава, когато изследователят знае,
какво субективно значение има самата ситуация за индивида. По този
начин, за да се предскаже поведението на личността, е необходимо да се
знае, как тя определя за себе си ситуацията, какво значение й отдава.
Авторът формулира теоремата за това, че ако човек определя ситуацията за
реална, то тя става такава чрез своите последствия, независимо от това,
доколко тя действително е реална.
Функцията на всяка ситуация е да придава на действителността
субективно-значима определеност и личностно-частен характер.
В психологията на конфликтното поведение ситуацията се разглежда
като част от социалния живот на личността и показва, как външните
обстоятелства се интерпретират от нея. Наличието на емоционално
напрежение прави ситуацията проблемна за всеки участващ в нея. По
същество, тя е социално ориентирана, и за нея, според Л. Козер [120, c.
127], важат основните характеристики на социалната ситуация:
- Ситуацията влияе на различните хора по различен начин.
- Хората, като правило, сами решават дали да се окажат участници в нея.
Избирайки я, човек оценява поведението си в бъдеще, избира специфични
социални взаимодействия и взаимовлияния, в които встъпва.
- Наличието на причинно-следствени връзки в нагласите и отношенията
позволяват на хората, като участници, да се самоопределят, като
реагиращи в ситуацията или като въздействащи на ситуацията.
Изведени са четири вида основни понятия, чрез които се описват т. н.
критични ситуации, към които се отнасят и конфликтните: стрес,
фрустрация, конфликт и кризис. Ф. Е. Василюк [45, c. 90-101] обосновава
типологията им, с помощта на онтологичното поле, типа активност,
личностната необходимост и нормалните условия за съществуване на
ситуациите.
В социалната психология е общоприето схващането на Х. Хекхаузен,
че поведението се определя от ситуацията, така както тя е залегнала в
неговите преживявания, така както съществува за него [227].
Ситуацията е сложен конструкт, с чиято помощ човек описва
субективно-личностно и дейностно-опосредствено концептуализацията на
актуалните взаимодействия на себе си със средата, в която извършва
определена дейност. „Ситуацията задава контекста на човешките
възприятия. Именно тя показва съществените признаци в човека, на които
той трябва да обърне внимание във всеки момент при изграждането на
представите си за нея” [136, c. 29]. По този начин се конструира
прогностичната функция на социалната ситуация, която позволява на
личността да формира в себе си определено отношение към партньорите си
в процеса на общуване.
Ф. Бородкин и Н. Коряк [39, с. 25-27] правят преглед на елементите на
конфликта. На първо място, те дефинират понятието “конфликтна
ситуация”. Тя включва страните, взаимоотношенията им и обекта, за който
те спорят, но самият конфликт, все още, не е възникнал. Всяка страна иска
да наложи своето виждане по въпроса и едната или другата печели, в
зависимост от своята сила. Силата на конфликтуващите е минимална,
когато те представляват единствено себе си, и максимална, когато са
представители на интересите на цялото общество. Израз на силата на
опонентите е техният ранг. Според авторите, рангът може да бъде първи,
ако зад конфликтуващия стои проста структура, т. е., той е представител на
самия себе си. Когато опонентът е с втори ранг, той представлява група от
самостоятелни индивиди, а когато е с трети, зад него застава някаква
организация, клас, група, етнос, паралелка, съставена от взаимодействащи
си членове.
Според А. В. Дмитриев [88], конфликтната ситуация е такава
съвкупност от обстоятелства, която съдържа предпоставки за възникването
на конфликт.
Конфликтът възниква само при наличието на конфликтна ситуация.
Той не може да бъде разбран и разрешен без познаване същността и
причините за възникването й. Конфликтната ситуация е първоначален,
предконфликтен етап, в който се привеждат в действие причините за
конфликта.
В междуличностните отношения за едни от участниците ситуацията е
наистина конфликтна, а за други- не. Такъв род асиметрия е твърде
разпространено явление. Това означава, че една от страните присвоява на
своята ситуация конфликтност и търси начини за разрешаването й. Този
вид действия могат да доведат до появата на нови ситуации, този път
интерпретирани и от другата страна, като конфликтни.
Съставните елементи на ситуацията са:
- разбиране предмета на конфликта, т. е., онова, което трябва да бъде
променено и преобразувано: статус на личността или групата, условия на
дейността, способи за действия, самооценка, самоанализ и др.;
- вникване в основанията на сблъсъка, т.е., кое е причина за поява на
протовопоставянето;
- външните условия, кой е контекстът на сблъсъка;
- способите и насочеността на конфликтните действия;
- характерът и динамиката на конфликтните действия;
- характеристика на участниците и страните в конфликта, техните
интереси, цели и ценности.
Отличителна черта на конфликтната ситуация е нейният цикличен
характер, тъй като винаги поведението на едната от конфликтуващите
страни предизвиква промени в поведението на другата.
Конфликтната ситуация може да се разглежда от следните три позиции
[226, c. 48-49]:
- като съществуваща вече действителност, като събитие, разгръщащо се
едновременно с неговото възприемане и описание;
- като минало събитие;
- като предстоящо събитие.
 В първия случай, конфликтната ситуация е твърде неопределена и не
всички нейни параметри могат да бъдат анализирани и качествено
описани.
При втория случай, завършеността на ситуацията позволява в
описанието да се включат не само обективизираните й параметри, но и
резултатите и следствията от вече завършените събития.
В третия случай, конфликтната ситуация се описва като възможна,
изхождайки от т. н. конфликтогенна ситуация, т. е., ситуация, съдържаща
предпоставки за бъдещ конфликт. Като такива предпоставки изпъкват
стереотипните установки на личността, особено ролевите стереотипи.
“Наличието на конфликтогенна ситуация не означава, че тя непременно ще
се развие в конфликтна. Ако последователността на събитията е именно
такава, то трябва да се има предвид при анализа на конфликтогенната
ситуация, че функционалните характеристики и интензивността на
конфликтната ситуация също така са неопределени еднозначно, както
характеристиките на конфликтогенната ситуация” [226, c. 49].
Конфликтната ситуация се създава, защото предстои сблъсък за
овладяване на обекта, от едната страна, тъй като той не притежава
свойството неделимост. Обектът е материален- ресурси, стоки, територии,
финанси; социален- власт, доминиране, господство; нематериален-
ценности, поведение, самооценка, квалификации. „Принципно значение за
възникването и развитието на конфликтна ситуация е дали актуалната
ситуация, определена като проблемна в момента, ще ориентира
участниците към конфликтно взаимодействие или не. Еднакво значими са
и активните и пасивните форми на общуване, които могат да се прилагат
от индивидуалните участници. Към участниците се отнасят и общности,
социални групи, организации и др.” [146, c. 158]. Като специфично
състояние на социалната система, общността, групата или
взаимодействието между тях, конфликтната ситуация показва наличието
на: противоречивост на интересите, целите, мотивите в поведението,
житейската установка на личността; осъзнаване на това противоречие,
съпроводено с негативни чувства и преживявания, подбуждащи
потенциалните участници в конфликта към търсене на повод за
конфликтно действие, към изработване стратегия, тактика и технология за
предстоящата конфликтна борба.
Оценявайки конкретната ситуация, чрез нейното сравняване с образци
от различни ситуации на социалното взаимодействие, които човекът
притежава, той я отнася към категорията „конфликт”. Категоризацията, от
страна на личността, е способ за систематизация, от страна на индивида, на
заобикалящата го среда, в съответствие с потребността за намаляване на
нейната субективна сложност. „Особената роля на категоризацията е
свързана с това, че обектът на възприемането се оценява и придобива един
или друг смисъл, в зависимост от своята категориална принадлежност.
Именно тази категоризация става основа за по-нататъшни действия, техен
регулатор. Образуващата се категория- това е активната конструкция,
основа, върху която се базира ежедневното социално взаимодействие”,
пише Н. В. Гришина [64, c. 166-167].
Проявата на конфликтната ситуация не е едномоментен акт, напротив,
възникването й е резултат от формиращи се в момента или проявяващи се
като следствие, нарушения във взаимоотношенията. „Ситуацията е сложен
конструкт, с чиято помощ човек описва субективно-личностно и
дейностно-опосредствено концептуализацията на обективните си
взаимодействия със средата на своята жизнена дейност” [136, c. 29].
Структурата на образа на конфликтната ситуация се определя от самия
субект и включва следните елементи: самия себе си, другите хора и
концептуалността на ситуацията. Динамичният й аспект се отличава със
следните феномени: „цялостност-незавършеност”, „взаимосвързаност-
автономия”, „статичност-динамика”, „типичност-индивидуалност”.
IV. Функции на конфликта
Конфликтите са неизбежна част от живота с другите. Те могат да бъдат
свързани с различията в разбиране на правата, задълженията,
отговорностите, обещанията, вземането на решения, целите, които всеки
си поставя. Според Р. Стаматов, „конфликтите дълбоко засягат
преживяванията на ”Аза” и другия”, [199, c. 44].
Функцията (от латински- „functio”- изпълнение, извършване) е външно
проявление на свойствата на определен обект в дадена система на
отношения, например, функции на образователната система, функции на
държавата, функции на организма.
Влиянието на конфликта върху обществения живот може да се
проследи във всички сфери на жизнената дейност на човека и обществото
[84, c. 50]. Това влияние може да бъде конкретизирано чрез въвеждането
на понятието „функция”, която фиксира, от една страна, общото значение
на социалния конфликт в живота на обществото, а от друга, зависимостта,
възникваща между социалния конфликт и другите компоненти на
обществото, на обществения живот.
В първия случай, под функция, се разбира определената съвкупност от
социалните последици от конфликтните отношения, които могат да бъдат
явни, т. е., съвпадащи с намеренията и открито провъзгласяваните цели на
субектите на конфликта, или скрити, латентни, разкривани след
определено време, или последици, придобиващи непредвидени странични
ефекти (резултати).
Във втория случай, под функция, се разбира насочеността на нейната
дейност (има се предвид влиянието на конфликта върху обществото като
цяло).
Всеки конфликт притежава позитивни и негативни функции.
1. Позитивни:
- Конфликтите разкриват трудностите в съвместния живот, подтикват към
преосмисляне връзките с другите.
- Помагат да се постигне различно виждане на нещата.
- Водят до по-голяма чувствителност към вътрешните състояния и
преживявания на другите.
- Дават възможност на „Аза” да намери своята същност, своята сила,
вярвания, позиция.
- Разкриват и разрешават противоречия, които способстват за развитието
на обществото.
- Изпълняват функции на стабилизатор и интегратор, като намаляват
социалните напрежения вътре в самата група.
- Способстват за получаване на по-многообразна и богата информация за
обкръжаващата социална среда.
- Съществуват осъзнати или договорени нравствени норми на общуване и
опонентите не излизат извън техните рамки.
- Конфликтите завършват с изход, приемлив за всички или множеството
участници в тях.
- Партньорите реално си представят съвместната неприемливост на
деструктивното разрешаване на конфликта.
- Енергията за разрешаване на конфликтите е насочена, както към
разрешаване на стоящите в момента проблеми, така и към бъдещите
причини, които могат да предизвикат след време същите конфликти.
2. Негативни (деструктивни):
- Водят до безпорядък и нестабилност.
- Могат да бъдат придружени от съзнателно нараняване на другия.
- Довеждат до изтощение и пропиляване на духовност.
- Свързват се с отчуждаване, враждебност, безразличие.
- Издават уязвимостта и слабостта на личността.
- Предизвикват материални и морални загуби.
- Задържат развитието на отделната личност и на обществото като цяло.
- Борбата между конфликтуващите страни се води с насилствени методи.
- Резултатите от конфликтите са средство за усилване на
противопоставянето между страните. Разработват се планове за усилване
на натиска върху партньорите (противниците), първоначалните причини за
конфликта се забравят и се определят параметри за победата над
противника.
Д. Й. Димитров [84, c. 50-53] диференцира следните функции на
конфликта:
- Сигнална
Тя характеризира конфликта като показател на определено състояние
на обществото, колектива, групата, индивида. Там, където има конфликти
в традиционните обществени връзки и взаимоотношения, нещо се е
разстроило, нещо изпитва потребност от сериозно преобразуване.
Социалният конфликт е своеобразна заявка за необходимостта да бъдат
взети срочни, много често, и неотложни мерки за търсенето и
отстраняването на причините за общественото напрежение, за
внимателното изучаване на обстоятелствата, породили конфликтната
ситуация и пътищата за изхода от нея.
- Информационна
Разгръщането, протичането, обратите в конфликтната ситуация носят
определена информационна натовареност за породилите я причини.
Тяхното изучаване е важно средство за опознаването на обществените
интереси.
- Диференцираща
Характеризира процеса на социална диференциация, възникваща под
влияние на конфликта, който често минава през измененията и
разрушенията на предишните социални структури. Тази функция отразява
общата особеност на социалното поведение в конфликта, състоящо се в
преориентирането, прегрупирането на задействаните в обществото
социални сили.
- Динамическа
Тя показва силата на конфликта, неговата позитивна и негативна роля
като реактор, стимулиращ промени, приемливи за обществото, или такива,
които разрушават устои, ценности, морал, постижения.

ГЛАВА ТРЕТА: ТЕОРИИ ЗА СЪЩНОСТТА НА КОНФЛИКТА

 При определяне на времевите рамки за оформяне проблемите на
конфликта, като относително самостоятелен научен въпрос, според нас,
трябва да се тръгне от труда на Г. Зимел: „Конфликтът в съвременната
култура-1900 година”. В него, за пръв път е направен опит за разглеждане
на конфликта като системно и необходимо явление в културата като цяло,
а не като предмет на отделно научно знание. Той пише: „От момента, в
който животът се възвисява над чисто животинското състояние до
определена духовност, а духът, на свой ред, се издига до състояние
наречено култура, в нея възниква вътрешен конфликт, чието нарастване и
разрешаване е възможно само по пътя на обновление на цялата култура”
[101, с. 494].
В съвременните социални и обществени науки са изведени на преден
план няколко основни теоретични направления за същността и
спецификата на конфликта като социален феномен. Различията в
постановките и идеите на авторите за същността на конфликта и
конфликтното поведение се крият, не толкова в изходните философски
позиции на изследователите, колкото в огромното им желание, този
фундаментален за съвременната цивилизация проблем да бъде обследван
от всички възможни гледни точки и се даде отговор на съществуващите
въпроси.
І. Културно-историческо направление в психологията
В традициите на културно-историческата психология конфликтът заема
специално място, но, както и в генетичната психология, не е самостоятелно
диференциран и не е предмет на фундаментални изследвания.
Конфликтът се разглежда в три основни направления:
- Като механизъм за възрастово развитие на личността
В стабилните (литически) периоди от развитието на детето, механизмът
за развитието на вътрешно водещата основна дейност и негова форма е
актуализацията на противоречивите основания за дейност. Л. С. Виготски
утвърждава в психологията следното правило: развитието на индивида и
превръщането му в личност не върви от индивидуализацията към
социализацията, а напротив, от абсолютната социализираност на човека
към неговата индивидуализация.
К. Н. Поливанов [177, c. 67-68] диференцира два етапа в критическата
фаза на конфликта, първият от които е митологизацията на представите,
където формата на търсената възраст, от страна на детето, е съдържателна
сама по себе си.
- Конфликтът като основа на ситуацията „учене-обучение”
В дейността на представителите на културно-историческата психология
конфликтният характер на ситуацията „учене-обучение” е фиксиран
съвсем сериозно и при това е посочена необходимостта от конфликта за
успешно учене, т. е., „неговата конструктивна и продуктивна функция се
представят като разбиращи психологическото и педагогическо
построяване на дейността” [226, c. 33].
Процесът на учене в тази концепция се разглежда като проявление на
учебното съдържание пред участниците в този процес чрез съпротивление
и преодоляване на материала, върху което се и разгръща
взаимодействието.
- Конфликтът като диагностична ситуация
Културно-историческата психология приема понятието „ситуация”
като фиксация на постиженията на личността, които са постижения от
сблъсъка между натуралната и културна форма на поведение на детето.
Природата на конфликта е позитивна, той е продуктивна основа за
културното развитие на индивида.
ІІ. Теоретико-игрово направление
При него е налице опит да се анализират конфликтите в рамките на
една или друга игрова процедура и игрово съдържание. Обособяват се три
форми на играта, като инструмент за организационното и личностно
развитие и учене: имитационни игри, чрез които се имитира определен
организационен или личностен процес; делови игри, подпомагащи
обучението на хората, персонала на организацията, чрез игрови ситуации
за сложни видове дейност и приемане на решения; организационно-
дейностни игри, насочени към създаване на нови средства за стимулиране
на мисленето и дейността, овладяване на варианти за разрешаване на
проблемите, които възникват пред личността, групата или колектива.
Чрез различните модели-игри учените търсят генезиса на това явление.
К. Boulding (САЩ), с помощта на математически инструментариум
(статично и динамично моделиране) и теориите за игрите, изследва и
създава модел на конфликтното поведение. Според него, с помощта на
точен математически инструментариум, заимстван от теорията на игрите,
могат да се изучат всички видове конфликти. Чрез този инструментариум
се разкриват механизмите на конфликта. Авторът [245] не търси
причините за възникването му, напротив, той го приема като възникнал и
реално съществуващ. Прави му разрез, представя го като отделно
конкретно състояния и търси способи за регулирането му. В конфликтното
поведение на личността щатският автор открива две посоки- на
конфронтация и на сътрудничество и взаимодействие. Препоръчва
сътрудничеството и взаимодействието за разрешаване на конфликтите
между хората. „Социалната терапия” трябва да е насочена към
предотвратяването на конфликтите и към осмисляне и разбиране на
причините за възникващите противоборства” [246, c. 47].
В конфликтното поведение К. Boulding търси двете основни насоки- на
конфронтация и на сътрудничество. „За него, предпочитана форма на
разрешаване на конфликта е сътрудничеството, а не конфронтацията”,
пише Д. В. Димитров [80, с. 24]. В основата на замисъла е идеята за
интегриране на социалния бихейвиоризъм с идеите на структурализма.
Абсолютизира се структурно-функционалната страна на конфликта за
сметка на останалите му аспекти- причини за възникване, основания за
развитие, основни движещи сили. В процеса на изграждане на статичния
модел на конфликта използва специално въведени от него в
конфликтологията понятия: „бихейвиорална единица”, „бихейвиорално
пространство”, „конфликтно направление”, „граници на възможностите”.
Предлага схема, в която при взаимодействие на две или повече
бихейвиорални единици (личност, диада, група, класа, етнос, религия), в
рамките на тяхното бихейвиорално пространство, възниква напрежение и
се пораждат съответни движения. По този начин се оформят две
принципни посоки- на конфликт и на сътрудничество.
На диаметрална позиция застава Т. Sheling [273]- друг представител на
тази школа. За него, конфликтът е строго съперничество и поради това,
той изключва сътрудничеството и взаимодействието между
конфронтираните страни. Прави опити за изучаване причините за
възникването на конфликтите, с помощта на комплексно математическо
описание, където са включени или твърде много, или, понякога, съвсем
несвързани помежду си променливи.
Най-сериозен принос в това научно направление правят A. Rapoport
[272], Р. Акоф и Ф. Емери [7]. Те предлагат собствена таксономия, в която
говорят за различни видове конфликт- тип „сражение”, тип „игра”, тип
„дебат”. За тях, водеща е идеята, че е възможно да се задейства т. н.
„платежна форма”, която допуска числено изразяване на полезността на
всички изходи от конфликта. Авторите ясно диференцират конфликта от
конкуренцията и съревнованието. Според тях, конкуренцията и
съревнованието са „легитимизирани конфликти, регулирани с определени
правила”.
Р. Акоф и Ф. Емери разглеждат конфликта като метаявление,
абсолютно свързано с максимизацията на победителя и минимизацията на
победения, в условията на равнозначими алтернативи. „Забелязал, че
неговата ефективност страда от поведението на други лица, или, че
собственото му поведение намалява ефективността на другите, индивидът
може да излезе от конфликтното обкръжение, или оставайки в него, да
измени своето поведение. Ако той е ограничен в търсене на способи за
действия, минимизиращи нежелателните за него последствия от
поведението на другите, то е прието този подход да се нарича теоретико-
игрови и да се счита, че индивидът търси решение на конфликта. В тези
случаи играта се използва като представяне или модел на конфликтната
ситуация” [7, c. 198].
ІІІ. Направление „дълбинна психология” и „психоанализа”
Психоанализата и дълбинната психология правят първата сериозна
изследователска стъпка във вникването в дълбинните прояви на човешката
психика. Теоретичните и практически изследователски усилия са насочени
към конфликтите и колизиите в човешката душа.
Научните източници на това направление се крият в теоретичните
постановки на З. Фройд за психоанализата и разбирането му за дълбинните
проявления на човешката психика. Според него [220], психичното у човека
е причина за появата на морала, изкуството, религията, държавата и
многото конфликти и сблъсъци между хората и цивилизациите.
Виенският психиатър и психолог разработва въпросите за конфликтния
модел в групата като арена, в която се реализира безкрайна серия от
конфликти. Към този модел той включва позициите си за „първичната
орда”, в групов, и конфликтът между „Аз” и „Свръх-Аз”, в индивидуален
план.
Конфликтът е централно понятие в теорията на психоанализата. Той се
изразява в сложните взаимоотношения и борба между изведените от З.
Фройд „Аз”, „То” и „Свръх-Аз”.
 За него, конфликтът е в противопоставянето на либидото на цензурата,
за А. Адлер- в стремежа към властта срещу чувството за непълноценност,
при К. Г. Юнг- в архетипа срещу ситуативното, при Е. Ериксън- в
ключовите противоречия на възрастта срещу възрастовите
закономерности, при Е. Фром- в анатомичните особености срещу
човешката деструктивност.
Като основа, при анализа на конфликтите между хората, за
съвременните последователи на З. Фройд, е изказаната в автобиографията
му аксиома, според която, „склонността към агресивно поведение е
неизтощим инстинкт на човешката природа” и знаменитото му писмо до А.
Айнщайн, озаглавено: „Защо има войни?” [221].
Психоаналитичният конфликт, според Ж. Лапланш и Ж. Понталис, е
„противоположност на противоречивите изисквания вътре в субекта. Той
може да бъде явен (например, между желанията и нравствените
изисквания, или между две противоречиви изисквания) или скрит. В
последния случай, се проявява ярко в явен, преди всичко, в симптомите,
нарушенията на поведението, в трудностите на характера. Психоанализата
счита конфликта за основа на човешкото съществуване, при това, в
различен смисъл: това е конфликт между желанията и защитата, между
различните системи или инстанции, и накрая, Едипов конфликт, при който
протича не само взаимен сблъсък на желанията, но и сблъсъкът им със
забраните” [133, c. 213].
Според неофройдистите (К. Г. Юнг, А. Адлер, Е. Фром, К. Хорни),
източникът на конфликтите е залегнал в стремежите на личността да
постигне безопасност и да реализира собствените си желания, намерения и
подбуди. Причините за възникването им се коренят в противоречията
между ценностната система на личността и нейния реален статус в
обществото; между индивидуалните потребности и съществуващата
физическа невъзможност за тяхното непосредствено удовлетворяване.
Уникалната еманципация на последователите на З. Фройд показва, че
психоанализата може да се променя и то в позитивен смисъл. В
изследванията през 30-те-50-те години на ХХ век на психоаналитиците,
отчетливо се засилва ролята на социалния и социално-психичния аспекти
на човешкия живот и дейност. „Разбира се, психоанализата остава
неизменна в принципните предположения: безсъзнателното съществува и
определя живота на човека; конфликтите и противоречията на душата са и
двигател, и спирачка за човешкото развитие; развитието на човека в
онтогенезата е периодично и закономерно; човекът може да се променя
чрез лечение или образование” [226, с. 163].
Според последователите на З. Фройд, конфликтите намират различни
практически изводи чрез различни модели или стратегии на човешко
поведение (например, стремежите; привързаността към другите; желанието
за принадлежност към определена формална или неформална група;
отчуждението; конфронтацията и борбата с другите; готовността да се
живее, според правилата на социума).
В историята на психоанализата могат да бъдат изведени два полюса на
практиката, около които се съсредоточават изследователите. „Именно, в
зависимост от практическото отношение към конфликта у
психоаналитиците, те или учат (образоват), или лекуват (изцеляват). В
известен смисъл, ние можем да кажем, че психоанализата премина пътя на
развитието си от неврозата и нейното съдържание (либидо, власт, архетип),
към конфликта като механизъм за движение на душата и същностна
характеристика на човека; от неврозата като „неподдаващ се” конфликт,
към конфликта като потенциал на развитието” [226, c. 163].
За К. Хорни [228], възникването на неврозите е пряко обусловено от
конфликтите, защото те предизвикват необичайно силна тревожност и
задействат във вътрешен план мощни и много често несъвместими
тенденции.
 А. Адлер категорично заявява, че междуличностните конфликти са
непосредствено следствие от съвременния невротичен стил на живот, от
невъзможността на личността да се справи с изискванията на обществото.
„В основата на нетърпимостта на невротиците към потисничеството на
обществото лежи, както се вижда от историята на детството, една
дълготрайна, често упражнявана в течение на дълги години позиция на
борба срещу обкръжението” [5, c. 31]. За него, това противоборство
започва още от детските години и колкото по-тежки са те, толкова по-
сериозна е конфронтацията на личността с обществото. При трудните деца
са формирани: егоцентризъм; невъзможност за съвместна работа със
съучениците, а по-късно с колегите в професионалната дейност; постоянни
усещания за опасност и заплахи. А. Адлер използва понятието „психична
компенсация” и я интерпретира като самозащитна активност, средство за
самоутвърждаване и ефективна защита. „Ако желаем да опишем ясно
взаимната връзка и отношението на тези деца към обществото, пише той,
трябва да подчертаем две неща: 1). Амбицията им и белега на стремежа им
към власт и превъзходство, затова и те търсят признание встрани от
главната линия, когато не могат да я следват; 2). Връзката им с хората е
слаба, не са добри сътрудници, не се приобщават лесно в обществото, имат
нещо отшелническо в себе си, липсва им контактът с околния свят;
понякога от любовта към роднините им е останала само външната
показност и навика, а често дори те липсват и действат даже срещу
семейството си” [6, c. 110].
Е. Фром извежда като основна причина за появата на конфликтите
социалните сблъсъци между хората, а като двигател на възникването и
развитието им- човешката алчност, егоизъм, агресивност. Според него,
конфликтите, в които попадат отделните личности, могат да бъдат
туширани или по-лесно разрешими, само ако “те променят жизнената си
практика, в съответствие с характеровата промяна, която искат да
постигнат” [105, c. 265]. Той въвежда понятието “синдром на
разрушението”, който включва в себе си алчността, агресивността,
егоизма, злобата.
Конфликтът, според психоанализата, е стълкновение на две
антагонистични сили, които не могат да не се противопоставят една на
друга. Тези сили, според З. Фройд, са „То” и „Свръх-Аз”, а „Азът” е
онази инстанция, която разрешава съществуващия конфликт, стеснявайки
идващите от „То” тенденции, а после преживява неразбираемите за себе
си, т. е., за „Аза”, последствия, от неадекватното разрешаване на
проблемите. Конфликтът се проявява като интрапсихичен феномен,
възникващ в дълбините на психиката като следствие на вътрешните закони
на нейното съществуване, като явление, което може да бъде адекватно
описано само в рамките на тези закони.
Изходът от конфликта е еднозначен и индивидуално вреден, тъй като е
свързан със загуба от страна на „Аза” на контрола над собственото
поведение. Психичното въздействие също е еднозначно, тъй като винаги
има работа с реално разрешим, в полза на безсъзнателното, конфликт, и
трябва да окаже помощ на преживяващия поражението „Аз”, т. е., да
отстрани негативните последици от конфликта.
Водеща характеристика на изследванията в областта на
конфликтологията е насочеността към безсъзнателната им природа. Цел на
практическата дейност по разрешаване на конфликтите е осъзнаване на
скритите, но детерминиращи човешкото поведение афективни конфликти,
т. е, онези неврози, които са забравени събития от индивидуалния живот на
личността.
ІV. Психобиологично (социалдарвинистко) направление
В това направление, при анализа на конфликтите, водеща е категорията
„борба”. Идеята за борбата, която съпътства естествения подбор в
природата, е заимствана от теорията на Ч. Дарвин и се приема за базисна
характеристика при анализа и обяснението на конфликтните ситуации и
конфликтите, възникващи между хората. Борбата се възприема като
конфронтация, противопставяне между индивиди или групи. Тя може да
се прояви и под формата на физически сблъсък между конфликтуващите
страни. Според И. Иванов [102], по-късно тази идея е доусъвършенствана,
като се приема, че социалните конфликти могат да бъдат важно условие за
развитието на социалните групи.
Специално място в това направление заема английският социолог и
психолог-позитивист Х. Спенсър. В труда си „Система на синтетичната
философия” [197] той обяснява, от позициите на социал-дарвинизма,
непълноценната биологична природа на човека с действието на гени,
обуславящи агресивността му. За Х. Спенсър, човек е безсилен пред
инстинктите си, които го водят към агресия за завоюване на територия,
самозащита и оцеляване в обществото. Според него, човек е безпомощен
пред собствените си инстинкти, които регулират и насочват борбата му за
извоюване на собствено място в социалната структура на обществото,
избора на социална позиция и начин на живот, които да гарантират
неговото оцеляване и реализация в трудовата дейност, семейството, в
житейските ситуации. Човек се ражда с тези подбуди и никой не е в
състояние да ги изкорени, промени или усъвършенства.
G. Siemmel [275] счита, че конфликтите са неизбежни и
непредотвратими. Социалната структура на обществото, според него, се
състои от неразривно свързани процеси на асоциация (приобщаване) и
дисоциация (отчуждаване).
Той разглежда конфликта като дисфункция, отразяваща нарушенията в
дейността на организацията. „Току що животът се възвиси над чисто
животинското състояние до определена духовност, а духът, на свой ред, се
издигна до състояние на култура и в нея се разкри вътрешен конфликт,
чието нарастване и разрешаване става по пътя на обновяване на цялата
култура” [275, c. 494]. Според него, дълбокият и скрит смисъл на тази
еволюция се крие в това, че житейската стихия, безпокойна в своето вечно
движение, води постоянна борба с продуктите на собствената си дейност, с
твърдите нейни остатъци, противящи се на напора й.
Най-популярни в това направление [ А. Tacoma-285; Г. Бройнинг-41 Л.
Корен и П. Гудмен-123; Дж. Ниренберг-165; Р. Фишер и Д. Ертел-216] са
публикациите, посветени на преговорите, определяне на условията и
стратегическите направления, тактическите характеристики и
преговорната компетентност на личността. Специално внимание се отделя
на проблемите, свързани с мотивацията при конфликтното поведение на
личността. На преден план излиза позицията, че конфликтът се поражда от
неудовлетворените потребности на индивида.
V. Функционален подход
За Т. Parsons (САЩ), представител на едно от двете направления във
функционалния подход, всички конфликти са негативни, вредни,
създаващи сериозни проблеми, както на личността, така и на социума като
цяло.
„Водещо място във функционалния подход заема разрушителната,
деструктивна функция на конфликта, както при изучаването на социалните
конфликти, така и при описанието и терапията на вътрешно личностните
конфликти. Най-разпространени са опитите за свеждане на конфликтите до
психичните проявления на противоборството, притиснати в своите
намерения и интереси, и затова субектите изпитват чувства на
неудовлетвореност и раздразнителност” [226, c. 42].
Съществуващата социална система е подложена на сериозни
конфликти. Тя им противодейства чрез процесите на адаптация. Отделната
личност трябва да се приспособи, адаптира и идентифицира към
съществуващия социален модел, за да избегне значими конфликтни
състояния. Причините за възникването на конфликтите са заложени в
самия процес на социализация, в хода на който човек се приобщава не
толкова към социалната система, а, по-скоро, към общоприетите норми и
ценности, типични за съответната култура. “Идентификацията означава
поемане, т. е., интернализиране на ценностите на модела. Това предполага,
че “Азът” (ego) и “Другият” (alter) са установили взаимно ориентирано
ролево отношение” [196, с. 186]. Това е и процесът на адаптация на
индивида към съществуващите социални порядки.
Според T. Parsons [270, c. 9], конфликтът е вид социална аномалия,
своеобразна болест, която непрекъснато трябва да се преодолява. Той
разглежда социалната система като определен вид колективност, в чиито
рамки се проявяват различни функционални особености, свързани с
адаптацията към външни обекти, целеполагане, интеграция на
подсистемите и възпроизводство на различни форми на нормативно-
ценностните образци. Ако адаптацията, според него, е необходима да
осигури икономическите отношения, то постигането на целите осигурява
политическите условия, интеграцията пък поддържа правовите норми и
обичаи, а възпроизводството на структурата осигурява социалните
вярвания и обществения морал. Авторът счита, че този модел признава
вътрешната противоречивост на социалната система и наличието на
различни по вид и характер конфликтни ситуации и конфликти.
Р. Дарендорф [67] разработва т. н. “диалектическа теория на
конфликтите” и създава свой модел на диалектическа перспектива на това
социално явление.
За него, социалната действителност е източник на постоянно
повтарящи се конфликти, свързани с изграждането, функционирането и
авторитета на социалната система. Той пише: “Налице е една форма на
ролеви конфликти, а именно, на конфликта между очакванията към
въпросните хора, от една страна, като деца на своите родители, а, от друга
страна, като добили собствени позиции...В ситуация на ролеви конфликт
индивидът ще отдаде винаги предпочитание на онези очаквания, с които го
свързват по-строгите санкции” [67, c. 230].
Л. Козер [196] търси приносите на конфликтите за развитие на
съществуващата социална система и отбелязва, че тя самата може да ги
предизвиква, за да удовлетвори своите потребности. Конфликтът се
разглежда като процес, който при определени условия може да запази
социалната организация или жизненоважни за нея части.
Изведени са три страни на функционалния подход при описанието на
конфликтите [226, c. 44]:
- Неговото функциониране като цялостно явление в определен контекст, т.
е., той може да се разглежда като конструктивен, изпълняващ полезна
функция за личността, колектива, съобществото, или като деструктивен,
притежаващ функцията на разрушително, вредна, водеща до невротична
симптоматика, до влошаване на междуличностните отношения,
дестабилизация на обществените отношения.
- Неговото вътрешно функционално описание, изяснява какви функции са
иманентни на самия конфликт. Има се предвид реорганизацията на
дейността за отсяване или създаване на нови ресурси за преодоляване на
съществуващите затруднения. Тази функция е насочена към преобразуване
или оформяне на ситуациите, свързани с трудностите в задачите по
преодоляване на конфликтите.
- Това е обобщената функция за удържане на противоречията в определена
процесуална форма, позволяваща осъществяването на операции по
разрешаването на конфликтите.
VІ. Социалекологично направление
Р. Парк е основател на Чикагската школа по социална екология. Той
включва конфликта в групата на четирите структурообразуващи
компонента на социалното взаимодействие, редом със съревнованието,
приспособяването и асимилацията.
 Социологичните изследвания на конфликтите са съсредоточени около
четири основни теми: форми на борба в конфликтите; динамика на
нарастването на ресурсите на конфликтуващите страни; методи за
регулиране на конфликта, в рамките на защита на интересите на едни или
други социални групи; динамика на протичане на конфликтите.
М. Стронг описва апокалиптично бъдещото състояние на Земята, като
следствие на екологични катастрофи и множество възникнали конфликти.
“Хората се обръщат към океана за търсене на ново препитание. Обаче,
много форми на морския живот, фактически, са изчезнали. Избухват
сражения в извънтериторилните води за правата на риболов. Пиратството
се увеличава драматично…В Амазонка и Западна Африка, сушата става
толкова лоша, че горите изсъхват и намаляват до една пета от
първоначалните си равнища…Нови епидемии избухват в света и засягат
всеки човек…Бежанци бягат от всички точки на света, поразени от
глобалното затопляне, срещайки съпротивата на вече препълнените
страни” [205, с 45-47]. Много съвременни изследователи, особено
представителите на направлението „Устойчиво развитие”, разглеждат
съществуващата в момента екологична криза като неразрешим конфликт
между природата и човечеството. Като основна причина за този конфликт
те извеждат нерегулираното и стремглаво нарастване на населението на
Земята, замърсяването на световния океан и атмосфера с практически
неразтворими елементи, научно-техническия прогрес. „Понастоящем
протича коренно преустройство на биосферата, на нейния животински и
растителен свят. Съвършено вярно е, че са налице признаци на загуба на
способностите на биосферата за възстановяване на природното
равновесие- признаци много опасни по своите бъдещи последствия” [38, c.
20].
В това направление [L. Krisberg-266; A. Obershel 269; A. Rapoport-272;
А. К. Зайцев-97; А. Г. Здравомислов-100] конфликтът се разглежда като
метафора на войната и поради това е налице завишен интерес към
военната тактика и стратегия и способите за туширане на конфликтните
ситуации в зародиш и позитивно разрешаване или преодоляване на
конфликтите.
Като търси причините за екологичните конфликти в нашето съвремие,
М. Бонева отбелязва, че „разделянето на природата и обществото на
противоположни лагери е резултат от разделението на обществото, на
дълбоки и стари конфликти между самите хора, които, често пъти, се
обобщават в широкото понятие „човечество”. Тази критична гледна точка
на социалната екология противоречи на почти всички екологични и
социални теории” [38, c. 14].
VІІ. Социалпсихологическо направление
Представителите на това направление изследват специфичните аспекти
на конфликтите в междуличностната, междугрупова и вътрешногрупова
динамика. Конфликтът се представя като едно от видовете социално-
психически взаимодействия на индивидите и групите. Изследва се
динамиката на конфликта и нейната зависимост от възприемането на
конфликтната ситуация от лицата, въвлечени в нея.
Всички изследователи подчертават, че конфликтът е съставна част от
живота на всеки индивид, поражда проблеми, както от индивидуален, така
и от социален характер. Тези проблеми са различни по мащаб, причини,
структура, продължителност и стойност (цена) за личността, групата или
обществото. Те изискват единна методология, както в теоретичните
изследванията, така и в практическото им регулиране.
Ал. Турен [213] счита, че социалните конфликти се коренят в
противоборството между групите, колективите, прослойките, класите,
които преследват несъвместими цели. Борбата между тях произтича от
несправедливото разпределение на материалните и духовни блага. Според
него, консолидацията на целите и активното участие на всички членове на
обществото в изпълнението им ще доведе до туширане на причините за
конфликтите. За автора, конфликтите не са нито противоречие, нито бунт,
а са по-скоро социална форма за обществено самопроизводство.
За Р. Дарендорф, “модерният социален конфликт е антагонизъм между
полагаеми права и предлагане, политика и икономика, граждански права и
икономически растеж. Това винаги е конфликт между нуждаещите се и
задоволените групи” [67, с. 5-6].
Дж. Бейч и Р. Голдберг [26] предлагат систематичен и разгърнат
дискриптивен (описателен) модел на конфликта; посочват
типологическите описания на нивото на конфликтните взаимодействия
между индивидите; феноменалните признаци на конфликта и страните,
участващи в него; разработват система от условия за прогнозиране на
последствията от конфликтните взаимодействия.
Л. С. Виготски, като най-ярък представител на направлението в
психологията, известно като „културно-историческа психология”,
обособява три момента при конфликта:
- Конфликтът като механизъм за възрастово развитие
Като прави обстоен анализ на детството, авторът разглежда два вида
периоди- критични и стабилни (литични). Структурният анализ на
критичните периоди показва, че те се „характеризират с резки и капитални
тласъци и преместване в относително кратки времеви периоди” [54, c. 73].
Според него, „детето на всяка крачка влиза в конфликт между правилата
на играта и това, което то би направило, ако сега може да действа
непосредствено, в играта то действа, въпреки това, което сега му се иска”
[54, c.72].
- Конфликтът като основа на ситуацията „учене-обучение”
Трудовете на психолозите от това направление изобилстват с ярки
примери за наличието на конфликти в училищното обучение. Посочват се
техните конструктивна и продуктивна функции, като условия за
психологически и педагогически напредък на обучаемите. ”Винаги е
налице сблъсък между неговата (на детето) аритметика и другата форма на
аритметиката, на която възрастните учат детето. Педагогът и психологът
са длъжни да знаят, че усвояването от детето на културната аритметика е
процес, предизвикващ конфликти” [56, c. 202].
Разрешаването на този конфликт е сложен и продължителен процес,
който довежда до необходимостта от усвояване на т. н. „културни
способи” за действия с аритметичните знаци. „Той (конфликтът) създава
колизия между предишната линия на развитие и тази, която започва при
усвояването на училищните знаци”, пише Л. С. Виготски [56, c. 202].
- Конфликтът като диагностична ситуация
Тази ситуация характеризира т. н. „изпъкналост” на процеса на
развитие на детето, т. е., тя е нагледен пример за неговото поведение.
„Интересно е да се наблюдават деца, които, от една страна, все още, не
могат да смятат истински, но вече имат наченки за обичайно смятане, а от
друга- все още, не са напълно изоставили „натуралната” аритметика.Това
си струва да се направи и ние ще видим, че тези два способа на смятане
влизат в конфликт, оттласквайки се един от друг” [56, c. 203].
За Б. И. Хасан и П. А. Сергоманов [226, c. 36], културно-историческото
направление в психологията обособява следните характеристики на
конфликта:
- Той е представен като специфичен вид противоречие на възрастта, от
една страна, и във вид на реално противоречие в процеса на учене, от
друга.
- Отношението към конфликта се изгражда изкуствено, т. е., необходимо е
той да се проектира, инициира и разрешава.
- Предмет на конфликта е разрива (пустотата) в противопоставянето между
двете форми на поведение- натурална и културна.
- Природата на конфликта е позитивна, той е продуктивна основа за
културното развитие.
- Културно-историческата концепция в психологията изучава вътрешните
конфликти, имащи външния конфликт за своя генетическа изходна форма
при неопределеността на самото понятие (на структурните и динамичните
характеристики) „конфликт”.
- Феноменално конфликтът е представен като противоречие в поведението
и способ за неговата организация.
- Регулирането, като форма на разрешаване на конфликта, е за сметка на
„овладяването” (по 56) на поведението и изграждането му на ново ниво.
Това теоретично направление разработва систематични и разгърнати
дескриптивни (описателни) модели на конфликтите. Представени са
типологичните описания на нивата на конфликтните взаимодействия,
феноменалните страни на всеки конфликт, прави се сериозна
психологическа характеристика на всички участници в конфликта,
разработват се условията за прогнозиране на последиците от конфликтните
взаимоотношения за страните, участващи в тях. Социалпсихологическото
направление има сериозни традиции в изминалото столетие по изучаване
на конфликтите, налице са богати теоретически, теоретико-приложни и
практически разработки. Основната насоченост е в областта на
регулирането на конфликтните взаимодействия и отношенията между
хората, групите и колективите.
VІІІ. Позитивно-функционално (социално) направление
Създател на това направление е L. Coser [255]. Защитава становището,
че конфликтът не е нещо чуждо и аномално за личността, социалната
група или обществото. Той, по-скоро, е важен вътрешен компонент на
съществуващата система. Авторът интерпретира конфликтите като „борба
за ценности и претенции”, като несъответствие между това, което е, и това,
което трябва да се постигне като краен резултат, който да отговаря на
чувствата, възгледите, интересите на отделния индивид, на формалната
или неформална група, на социума. „Социалният конфликт може да се
определи по различен начин. В целите на нашето изследване приемаме за
условно, че социалният конфликт е борба за ценности и притежаване на
статус, власт и ресурси, в хода на който опонентите взаимно се
неутрализират, нанасят си вреди или отстраняват своите съперници” [255,
c. 32].
Според L. Coser, в социалния конфликт трябва да се търсят, по-скоро,
не дисфункциите, а функциите му, т. е., тези последици, които служат за
усилена, а не за отслабена адаптация и приспособяемост към конкретните
социални отношения или групи. Социалният конфликт не е само негативен
фактор, водещ към разрив и разпад, напротив, той може да изпълнява ред
определящи функции в групата и междуличностните отношения.
Сериозен принос в развитието на това направление има и Дж. Бернард.
Той разработва въпросите за понятията „междуличностен” и
„междугрупов” (имайки предвид в това число и големите групи) конфликт
като социален феномен.
Позитивно-функционалното направление съсредоточава изследванията
си в четири основни теми: форми на борба в конфликтите; динамика на
нарастването на ресурсите на конфликтуващите страни; методи за
регулиране на конфликтите в рамките на защита на интересите на едни или
други социални групи; динамика на протичане на конфликтите. Прави се
аналог между конфликта и войната, а оттук е и големият интерес в
изследванията в областта на военната тактика и стратегия, търсене на
връзката „конфликт-военни действия”, към способите за борба с
конфликтите, с помощта на проверени във войните средства.
ІХ. Генетично направление
Същността на това направление се свежда до положението, че всички
психични явления трябва да се разглеждат изключително в динамичен
план, т. е., в процесите на развитие, изграждане и формиране. Развитието е
универсален способ за съществуване на психичните явления.
В основата на направлението лежи генетичната теория на Ж. Пиаже.
Той прави сериозен опит за описание на конфликтните механизми за
развитието на личността на детето. Извежда три основни смислови
момента в появата и развитието на конфликта:
- Конфликтът като диагностична ситуация
Състояние е на процеса, което разкрива неговата структура.”Детето
счита, че разстоянието между два предмета ще се измени, ако между тях се
постави трети…Винаги, щом става дума за непрекъснати или дискретни
величини, е налице сблъсък с отсъствието на елементарни форми на
съхранение, което, на свой ред, е резултат от отсъствието на
операционална обратимост...Това става непосредствено видно, когато има
конфликт между възприеманата конфигурация и логиката”[173, c. 580-
587].
- Конфликтът като диагностично и формиращо приемане
Ж. Пиаже използва идеята за формиращ експеримент, с последователно
конструиране на конфликти, върху основата на материали за съхранение
на представите за обем. Тези представи за количество се опират на
възприятието за форма (ниво на водата в съдове), от една страна, и на
логиката на подаване на материала- от друга. Конфликтът на възприятията
води до представите за съхранение.
- Конфликтът като механизъм на развитието
Генетичната теория на Ж. Пиаже е изградена върху представата за
съществуване на два базови процеса, свързани с адаптацията и,
следователно, обясняващи процеса на развитие- асимилация и акомодация.
Понятието за конфликт се основава на представата за него, като механизъм
за развитие на формите на уравновесяване. Той обособява две форми на
конфликта: вътрешна и външна. Вътрешната форма е базов механизъм за
възрастовата динамика на интелектуалните структури, а външната е
представена като механизъм за интериоризация на размишлението (спора).
Според него, „обществото не просто въздейства върху индивида, но и
непрекъснато трансформира неговите структури. Това позволява да се
направи извода, че социалният живот трансформира интелекта чрез
въздействието на три посредника: езикът (знаците), съдържанието на
взаимодействието на субекта с обектите (интелектуалните ценности) и
правилата, предписани от мисленето (колективните логически или
дологически норми)” [93, c. 233].
Обобщавайки опита на съвременното генетическо направление при
изучаването и разрешаването на конфликтите, може да се посочи, че [226,
c. 31]:
- конфликтът се приема двуяко, и като естествен, иманентен на природата
на интелекта механизъм, и като специално и технически създаваемо
условие за развитие, но винаги като ядро и механизъм на развитието;
- продуктивността на конфликта за развитието на интелектуалните
структури на личността не поражда съмнение, изследва се продуктивната
страна на конфликтното взаимодействие;
- локализиране или търсене място на конфликта и като вътрешно, и като
външно явление; тези две форми се намират в отношение на генетическо
следване една след друга;
- феноменологически, конфликтът се представя като последователност на
стълкновения на интелектуални действия, изградени на базата на едни или
други интелектуални центрове;
- регулирането на конфликтите протича за сметка на образуването на нови
интелектуални структури, включващи в себе си предишните, като своя
част, т. е., за сметка на развитието на интелекта на личността.
Х. Направление „организационна психология”
 Конфликтът в организационната психология се разглежда в качеството
си на фактор за организационното развитие или разрушаване. Извеждат се
функциите му по отношение на дейността на организациите, техните цели,
задачи, персонал, взаимоотношения ръководители-подчинени.
„Конфликтът, основно, се разглежда като дисфункция, отразяваща
нарушенията в дейността на организациите. Едва през последните
десетилетия отчетливо се обособява тенденция, вътре в това направление,
конфликтът да се разглежда не само като пречка за дейността и
дисфункция, но и като симптом за възможното развитие на персонала и
организацията” [226, c. 170-171].
В това направление с най-голяма тежест са изследванията, посветени
на преговорите, определяне условията, стратегическите насоки,
тактическите характеристики и преговорните компетентности на
участниците. В последните две-три десетилетия се оформя относително
самостоятелно поднаправление, насочено към въпросите и техниките на
медиацията, сътрудничеството, арбитража, за мястото и ролята на
модератора и консултирането.
ХІ. Направление, свързано с психологията на развитието и педагогическата
психология
Традиционно, в тези две психологически науки, конфликтът се разбира
като деструктивно, за осъществяването на педагогическото въздействие,
явление, подлежащо на профилактика или специално отстраняващо го
регулиране. През ХХІ век вече се подхожда по нов начин- конфликтът се
разглежда като форма на актуализация и задържане на противоречията,
необходими в психологическия механизъм за всякакво дейностно
изменение, в това число и развитието на личността. Той е „специфично
средство, използвано при създаване на условия за саморазвитие на човека,
в ситуациите на включването му в интелектуалните системи и
образователни институти (детска градина, училище, университет, система
за повишаване на квалификацията и преквалификация” [226, c. 172].
Разглежда се като атрибут на процеса на обучение и е средство за
изграждане на културните форми на дейността, мисленето, въображението,
общуването с връстниците и педагозите; като необходима процесуална
форма за удържане на противоречията в руслото на тяхното продуктивно
разрешаване.
Основните конфликти в процеса на развитието на личността в
училищна възраст са: между изискванията от страна на възрастните
(родители, учители, директори, общественост) и очакванията на
обучаемите от образователната система и техните моментни възможности;
между възрастовите и индивидуални особености на децата. Редом с това, в
образователната система са налице множество противоречия: между
индивид, индивидуалност и личност; между индивида и групата; между
динамиката и стереотипа на личността; между общите и индивидуално-
личностни особености; между необходимостта от ръководство и контрол,
от страна на възрастните, и стремежа и желанията на децата за
самостоятелност и самоконтрол. Особено силно е противоречието между
свободата и отговорността.
Посочените противоречия имат структурообразуващ характер за
развитието на личността. Ако не намерят разрешение, те прерастват в
конфликтни ситуации, кризисни моменти и конфликти, които задържат,
забавят развитието на личността на младите хора.
Обобщени, постановките на авторите, разработващи въпросите,
свързани с конфликта, ни насочват към следните изводи :
- Конфликтът е особено, специфично, сериозно психично състояние на
смут, напрежение, неравновесие, сблъсък, съперничество, дискомфорт в
отношенията на личността с групата, колектива, обкръжението,
обществото. Доведен до състоянието на отделния индивид, той е, може би,
онова положение, наричано от медиците “болен с неустановена диагноза”.
- Конфликтът е явление, осъществявано не между самотни отшелници,
“робинзоновци”, а между активни социални личности, групи, обществени
формирования. При тях са налице сериозни връзки и взаимоотношения,
които имат солидни социални основи. K. Boulding пише, че „в процеса на
взаимоотношението между две отделни личности или групи може да
възникне напрежение в общото им поле на съвместна работа или
общуване, което да доведе да подобряване позициите на едната страна и
отслабване позициите на другата. Ако напрежението между двете страни
нараства, то може да доведе до конфликт” [245, c. 20-21].
- Всеки възникнал и съществуващ, вече, конфликт е на базата на
противоречия и противопоставяне между участващите в него. Причините
за възникването на противоречия и противопоставяне са твърде
разнообразни- от чувството за накърнена лична свобода, през
непризнаване на определен социален или професионален статут на
индивида, до обема на материалното възнаграждение или заемането на
управленски пост.
- Задължително условие за превръщането на противоречията и
противопоставянето между отделните страни в конфликт е осъзнаването
им. Именно това води до появата на конфликт. Веднъж създаден и
съществуващ, той става публично достояние и трябва да се разреши с
подходящи средства. Конфликтът много трудно отшумява от самосебе си.
- Разрешаването на конфликта е свързано с борба за надмощие, с победа на
едната страна, с доминиране на нейните позиции и постановки, с
компроментация на другата страна, с нейното ощетяване. Понякога,
конфликтът завършва с разумен компромис, постигнат и от двете страни, с
консенсус по спорните въпроси и съгласие те да бъдат решени по
справедлив, удовлетворителен, и за двете страни, начин.
- Конфликтът се разглежда като феномен, случващ се с човека (групата,
колектива, хората, обществото, държавата), т. е., той е такова явление,
което съществува като необходимо-неизбежен фактор в съществуването на
цивилизацията и носи в себе си негативни отпечатъци.
- Конфликтът е явление, имащо линеен характер (според формалната
логика), т. е., за него са характерни диадите: предпочитане-отхвърляне;
победа-поражение; печалба-загуба.
Практически, всички изследователи обръщат изключително сериозно
внимание на външно-феноменалните и вътрешно-незабележимите страни
на конфликта, на неговите типологически особености и характеристики,
свързани с мащабните сблъсъци, специфичните черти на участниците и
техните интереси, цели, задачи, динамичните характеристики на
конфликтите, които ги правят, често пъти, трудно разрешими и не
поддаващи се на традиционните и известни до момента средства за
разрешаването им.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА: ВИДОВЕ КОНФЛИКТИ

Една от най-съществените трудности при анализа на конфликтите

произтича от факта, че причините, видовете, формите на протичане и
последствията от тях трудно могат да бъдат описани в детайли.
Традиционно, конфликтите се разделят на конструктивни и
деструктивни, като всички разнообразни възгледи за тях могат да се
отнесат към един от двата варианта: конфликтът е негативно явление, в
резултат на което нещо се разрушава; конфликтът е ресурс за развитие. В
последните години, все повече, се налага мнението, че конфликтът е
“система от отношения”, “процес на развитие на взаимодействието” [80, с.
146]. При това, развитието на взаимодействието се осъществява, поради
различия на интереси, ценности, дейности. С други думи, конфликтът
представлява процес на развитие на взаимодействията на субекта, по повод
на различията извън неговата личност или в нейния вътрешен свят.
За да покаже как се разрешават споровете, видният норвежки
изследовател, създател на първата катедра в света по изследвания на мира,
в Колумбийския университет в САЩ, Й. Галтунг [57], започва с
микроконфликти на личностно равнище в дома, на работното място, между
съпружески двойки, родители и деца, учители и ученици. След това,
преминава към следващото ниво, наречено мезоконфликти, където
проблемите възникват между половете, поколенията, расите, научната и
алтернативна медицина. Следват макроконфликтите- между държави и
нации, между етнически групи, борещи се за независимост и автономия. И
накрая, според него, идва ред на мегаконфликтите, т.е, цивилизационните
конфликти- между Изток и Запад, Север и Юг, ислям и християнство.
Според автора, в основата на микроконфликтите лежат нереалните
цели, които личността поставя пред себе си. „Тогава се проявява и
проблемът с несъвместимите цели. И ние си задаваме въпроса, каква е
моята цел като човек? Дали целта е богатството, да съм богат, в смисъл, да
притежавам вещи, или да имам богат вътрешен живот, в смисъл, какво
представлявам аз? И двете, но какво да правим, ако те взаимно се
изключват? Дали трябва да бъда любезен и да помагам на своя конкурент,
или да бъда амбициозен и да го надвия? И двете, но как? Зад всеки
подобен избор стоят някакви принципи, които, взети заедно, изграждат
нашата житейска философия” [57, c. 14].
Мезоконфликтите, според норвежкия учен, имат за обект не
„индивидуалните лица и техните противоречия, а категориите, групите
лица и техните противоречия с други групи. Ние имаме някои идеи за
тяхната същност и затова, как те се съотнасят към другите групи. Ние
казваме за индивидите: „Вие принадлежите към тази група, вие- към
онази” и им приписваме множество характеристики. Занимаваме се с
абстракции и обобщения. И дехуманизираме. Нещо повече, създаваме
опасност от геноцид, а това се определя като масово унищожение.
Решението лежи в диалога като начин за проникване по-дълбоко в
конфликта. Диалогът е с лица, не с категории. Ние дехуманизираме
личното Ти, разглеждайки личността като представителна категория, То. А
дали така не изменяме отношението Аз-Ти в диалога в отношение Аз-То?
Отговорът е в провеждането на множество диалози Аз-Ти и в откритостта,
както към общото между тях, така и към личните особености” [57, c. 67-
68].
Макроконфликтите са т. н. геополитически конфликти, обхващащи
целия свят. „Държавите са географски определени територии, а нациите-
културно (исторически, лингвистично и религиозно) определени групи, с
привързаност към някакво географско място. Ако повече нации имат
привързаност към една и съща територия, тогава е налице конфликт за
това, кой ще управлява и можем да очакваме поне вербално насилие. И
можем да очакваме, че този тип конфликти рано или късно ще придобие
насилствен израз, поради една проста причина: хората изглежда
предпочитат да бъдат управлявани от себеподобни (дори и тези
себеподобни да са диваци)” [57, c. 105].
Ако обществото е структурирано за насилие и конфликти, то става
карикатура на самото себе си, независимо дали насилието идва от
върховната власт като държавен тероризъм, или като тероризъм от
низините. Културата, нравите, обичаите, традициите стават хранилище на
дълбоки рани и разочарования, път към колективната памет и се използват
за изопачаване на истината и претекст за появата на конфликти.
В основата на мегаконфликтите лежат противоречията между
регионите с отделни държави, като техни членове и между цивилизациите
с нации, като членове, и отношенията между двете. „Нерешените
конфликти работят като спирачки не само за държавите и отношенията
помежду им, но и за целия свят. Това не е динамичен свят, където хората,
независимо от пол, поколение, раса, класа, нация, държава, цивилизация и
регион работят заедно, за да създадат достоен живот за всички, а свят в
застой. Като прегряла машина без масло, която експлодира, а не
придвижва човечеството напред. Трансцендирането и трансформирането
означават смазване на световната машина”, пише Й. Галтунг [57, c. 165].
Той посочва редица блестящи примери при разрешаването на
мегаконфликти, като тези в Южна Африка- между черните, предвождани
от Н. Мандела и белите, начело с Фр. де Клерк, в Индия- между индусите,
водени от М. Ганди и правителството на Великобритания.
При анализа на конфликтите и класификацията им, Д. В. Димитров [80,
c. 52-53] извежда следните причини за появата им:
- Информационни фактори
Непълната, неточна, скрита информация поражда недоверие, което,
често пъти, прераства в противоречия и противопоставяне между двете
страни.
- Структурни фактори
Свързани са с наличието на формална и неформална организация при
всички видове социални групи. Въпросите, предизвикващи конфликт, най-
често, опират до: властта и делегирането на права; статута, ролята и
правото на едни участници; нарушаването на традициите и религиозните
убеждения и др.
- Ценностни фактори
Визират нарушаването на общоприетите нравствени ценности,
насилието върху убежденията, подтискането на религиозните и култови
чувства.
- Фактори, засягащи отношенията между участниците в конфликта
Търси се отговор на въпроса, дали тези взаимоотношения са
принудителни, под диктат или са свободно избрани; дали са зависими,
независими или взаимозависими.
- Поведенчески фактори
Свързани са с поведенческите прояви на хората- безотговорност,
пристрастие, насилие и предизвикване на страх у другата страна;
едностранчиви, безпричинни и несправедливи форми на поведение;
нарушаване на поети обещания (писмени или устни) и др.
Ето защо, е възприето анализирането на конфликтите да бъде
осъществявано чрез системи, от порядъка: “нещо в личността”; в
цялостната личност; в диада; в група; предизвикани от определена
ситуация; конфликти-реакция; причинени от състоянието на нервната
система; психични; съобразно предмета на конфликта (образователни,
военни, политически, международни, вътрешни, етнически,
междуфирмени, семейни, междуведомствени, трудово-равни, юридически
и др.).
Всеки конфликт е съпроводен с повишаване на психическото
напрежение за опонентите.
В. Стоянов отбелязва, че “цялостната динамика на конфликта може да
се изрази по следния начин:
- възникване на конфликтна ситуация между опонентите, в резултат на
осъзнаване от двете страни на неделимостта на обекта;
- усилване на психическото напрежение у опонентите;
- възникване на инцидент, в резултат на предприети практически стъпки,
поне от едната страна;
- проява на конфликта;
- прекратяване на конфликта или задълбочаване на конфликтната
ситуация” [204, с. 142].
Конфликтът може да угасне при положение, че тенденцията на един от
двамата опоненти или обектът на конфликта изчезнат.
Възможно е и определен конфликт да се превърне в хроничен.
Сериозен източник за хронични конфликти е пренасочването на
негативните емоции от несъвместимостта на идеите между опонентите
(при деловите отношения) към личността на носителя им.
І. Конфликти, възникващи в системата „нещо в личността”
 Под “нещо в личността” се разбира мисъл, чувство, потребност,
намерение, действие. Във всяко от тях може да има противоречие, а при
актуализирането му и борба на противоположните тенденции. Налице са
когнитивен дисонанс, преживяване на проблем, раздвоеност, борба на два
мотива, противоречия при чувствата, трудности при формулирането,
неясност на целите, затруднения при вземане на решения. Според У.
Грант, “преди да се надяваме да разрешим конфликта с другите, трябва
първо да се заемем с вътрешния си конфликт, който влияе и ще влияе на
нашето поведение и на мисловните ни процеси. Най-голямото
препятствие, което трябва да се преодолее при вътрешния конфликт, е
вътрешния диалог, известен напоследък като разговор със себе си” [62, с.
31]. Конфликтите, основани на тази причина, имат за повод или обективни
външни противоречия, стоящи пред личността, или се пораждат от
вътрешни противоречия.
За Н. В. Гришина [64, c. 86-88], структурата на вътрешния свят на
личността, намираща се в конфликт, е свързана със следните нейни
позиции:
- Позицията „Искам-аз искам” поражда т. н. „мотивационни конфликти”, т.
е., налице е дилема при позицията „Аз искам”.
- Позицията „Трябва-аз съм длъжен” е в основата на т. н. „нравствени
конфликти”, т. е., тя е в сблъсъка между „Искам” и „Трябва”.
- Позицията „Мога-аз съм” ни отвежда към т. н. „конфликт на
нереализираните желания”, т. е., в отношенията на „Искам” и „Мога”.
- Позицията, възникваща между „Трябва” и „Трябва”, създава условия за
появата на т. н. „ролеви конфликт”, когато личността изпълнява
определени задачи, а приетата роля я тласка, често пъти, към изпълнение
на алтернативни задачи.
- Отношенията между „Трябва” и „Мога” пораждат т. н. „адаптационен
конфликт”.
- Отношенията между „Мога” и „Мога” са условие за развитието на т. н.
„конфликт на неадекватната самооценка”.
„Всеки от тези конфликти- мотивационният, когнитивният или
дейностният, има свое съдържание, отразяващо се, преди всичко, в
характера на лежащото в основата на конфликта противоречие, и своя
специфика в реалните житейски ситуации. Преживяваният от човека
психически конфликт може да съдържа компоненти на мотивационно,
когнитивно или ролево противоречие, и подходът, разлагащ конфликта на
съставните му части, не винаги е релевантен” [64, c. 86].
ІІ. Конфликти, възникващи в цялостната личност
В психологическата наука са диференцирани три групи конфликти,
почиващи, от една страна- на валентността (привлекателността), която се
приписва от личността на определени обекти, партньори, състояния,
събития, цели, а от друга страна- на задоволяването на тази валентност.
Изведени са отношенията “привличане” и “отблъскване”.
1. Конфликти, основани на отношенията “привличане-отблъскване”
Възникват тогава, когато двете страни са с положителна и отрицателна
валентност и с еднаква сила и значимост за субекта. В ситуации от този
вид личността изпада в амбивалентност, т. е., тя е раздвоена в избора си.
“Тези конфликти носят огромно напрежение, защото съдържат в себе си
алтернативи, които са полярни- крият риск и неизвестност, пред които
психиката се натоварва достатъчно много” [203, с. 162].
Особеност на конфликтното поведение на личността, изпаднала в
амбивалентност, е, че трябва да избира, често пъти, между две професии,
двама партньори, две сделки, две решения и др. Всяко от тях има
множество позитивни и отрицателни страни, преимущества и недостатъци,
крие определен риск за личността.
2. Конфликти, основани на отношенията “привличане-привличане”
 В този вид конфликт съществуват два изключващи се обекта с
положителна валентност. Личността не е в състояние да направи своя
избор и остава без тях. В литературата, този конфликт е известен като
историята за магарето на Буридан, което умира от глад между две купи
сено, тъй като не може да се реши първо от коя да започне да яде. От друга
страна, тези конфликти се наричат конфликти “плюс-плюс”. Те са най-
леки за разрешаване, тъй като дават възможност на личността за избор
между две благоприятни и позитивни за нея алтернативи.
3. Конфликти, основани на отношенията “ отблъскване-отблъскване”
Конфликти от тази група възникват, когато са налице два обекта, които
са в еднаква степен непривлекателни за личността. В такъв случай,
субектът може да избира т. н. “по-малка злина”. “Този конфликт в
психологията е известен, още, като конфликт на двойното отбягване, т. е.,
“отбягване-отбягване” [203, с. 162]. Разрешаването му изисква време и
сили от страна на личността, защото тя е изправена пред две отрицателни
алтернативи.
ІІІ. Конфликти в диада
Те възникват като следствие на различия в потребностите, оценките,
целите, действията или на идващи отвън влияния. Конфликтът може да е
понятиен, истински, пренесен, латентен, въображаем, да е израз на
недоразумения, да се отнася до контрола на средства, до поведението един
спрямо друг и по отношение на трети, до нормативните представи,
приемането на фактите и самото отношение в диадата. Важно условие за
възникване и разрешаване на тези конфликти е психичната съвместимост
между членовете.
Сериозно въздействие върху честотата, силата и продължителността на
конфликтите в диада оказват личностните характеристики на двойката
субекти, моментните отношения между тях, социалният им статус,
перспективите за съвместна бъдеща дейност.
 Според Н. И. Леонов [136, c. 12-13], основна обективна детерминанта
на междуличностните конфликти е социалната сфера, в която си
взаимодействат участниците и техните индивидуално-психически
особености, а като субективна детерминанта се открояват различни
аспекти на личността- мотиви, психични състояния, атитюди.
Компоненти на стратегията за разрешаване на разглежданите
конфликти са: доверието; взаимното разбирателство; възнаграждението;
порицанието; наказанието; търсенето на вина; готовността за компромис,
сътрудничество и взаимопомощ; прошката; обещанията; спазването на
правила за почтеност в отношенията и др.
ІV. Конфликти в класа, паралелката, групата, колектива
Конфликтите в групата могат да възникнат в случай на несъгласуваност
на три елемента: социално обкръжение, група, персона (Схема № 2). Ако
не са отчетени интересите на персоните, съставляващи групата, то
личността ще участва в нейната дейност вяло, апатично, с висока степен на
незаинтересованост. Без ориентация в интересите на отделните личности
към целите и задачите в предстоящата дейност, без разбиране от тяхна
страна, какво предстои, е невъзможно да се положи началото на
съгласувана групова дейност.
Ако обкръжението е неподходящо, очакванията на ръководителите на
групата са нереалистични (завишени или занижени), няма съгласуваност в
целите на организаторите и тези, които ще ги изпълняват.
Междугруповите конфликти могат да се нарекат взаимодействия, както
между групата хора, така и между отделни представители на тази група.
Възникват, поради необходимостта от преразпределение на отговорности,
функции в групата, длъжности, звания.
 Елементи на конфликта Схема № 2

Социално обкръжение

Динамично равновесие
на процеса

Пресона Група

Те могат да бъдат разглеждани от позицията на три подхода:

мотивационен, ситуационен и когнитивен, като по този начин се прави
разлика между разбиранията за източниците и природата на конфликта.
От позициите на мотивационния подход, поведението на групата и
нейното отражение върху други групи се разглежда като отражение на
нейните вътрешни проблеми. „Аутгруповата (насочена навън)
враждебност е резултат от вътрешното напрежение и проблеми в самата
група, на нейните собствени противоречия и конфликти”, отбелязва Н. В.
Гришина [64, c. 103].
Друг вариант на мотивационния подход е реализиран в трудовете на I.
Berkowitz [243; 244]. Той е основан на известната му концепция за
фрустрационната детерминация на агресията, дала тласък на множество
изследвания в областта на междугруповите взаимодействия. За автора,
водещо понятие е „относителната депривация”. Тя, в контекста на
междугруповите взаимодействия, е оценка на положението на
собствената група, като много по-лошо, в сравнение с другите групи: на
собствената група се приписват много по-малки възможности, нарушение
на правата, несправедлив социален статус, по-малко привилегии и облаги,
в сравнение с другите. Социално-психологическият анализ се извежда на
нивото на широките социални взаимодействия- конфликтите, свързани с
етническите предразсъдъци, расовите конфликти и др. За анализа им,
според автора, са необходими само чисто психологически понятия.
При конфликти, които засягат етнически или религиозни общности се
наблюдават и редица други проблеми- на етническите или малцинствени
групи, неприемане присъствието на други религии, затвърдяване или
вкореняване на предубеждения към определена група хора. Това е
свързано с установените и доминиращи ценностни и нравствено-оценъчни
системи в съответната общност. А. И. Китов отбелязва, че “преоценката на
ценностите е критическия момент в преустройството на психологията”
[119, с. 205].
Как психологическата наука може да ускори този процес? Най-бързо
това може да стане като се дискредитират ценностите, които задържат
развитието на личността, групата, общността, обществото и се разкрие
обективната значимост и емоционална притегателност на онези ценности,
които отхвърлят конфронтацията между хората.
За M. Deutsch [257, с. 50], понятието депривация е най-важния
обяснителен концепт по отношение на преживяваното чувство на
несправедливост. Общопризнато е, че неудовлетвореността предизвиква,
преди всичко, относителна, а не абсолютна депривация.
В момента, ситуационният подход към вникването в същността на
конфликта и разрешаването му придобива все по-голяма популярност.
 За ситуационния подход е характерно търсенето на детерминантите на
психичните явления в ситуациите, в контекста и особеностите на външните
явления. M. Sherif [274] е сред най-известните изследователи на
конфликтите чрез ситуационния подход. Той доказва, че решаващ фактор,
определящ кооперативния или конкурентния характер на междугруповите
отношения, е ситуацията на непосредственото взаимодействие в групата.
Според Н. В. Гришина, „експериментите на M. Sherif имат голям резонанс.
На фона на песимистичните разсъждения за неизбежната междугрупова
враждебност, черпеща своите сокове от природата на човека и човешките
отношения, доказателствата за ситуативната обусловеност на конфликта
откриват перспективи за влияние върху междугруповите взаимоотношения
и, нещо повече, ефективно управление на конфликтите” [64, с. 105].
Когнитивният подход при решаването на конфликтите поставя акцент
върху решаващата роля на когнитивните установки на групите една към
друга. Аутгруповата враждебност може да се прояви и без обективен
конфликт на интересите. За В. С. Агеев [4, c. 25-26], решаващо условие за
преодоляването на конфликтите са възприеманите граници между
групите, а установките на групите една към друга зависят от посочването
на тези граници.
Резултатите от изследванията на автора, в областта на когнитивния
подход, показват, че междугруповите отношения са не само
взаимодействия между различни социални групи, но и взаимоотношения
между различни структурни подразделения и професионални групи в
самите организации. От практическа гледна точка, проблемът за
регулиране на междугруповите конфликти е свързан със задачите за
промяна на стереотипите на поведение във всяка група и всеки техен член.
Според Г. М. Андреева, е необходима „замяна на деструктивните,
враждебни, негативни стереотипи, с такива, които няма да актуализират
междугруповата агресия и конфликт и ще възпрепятстват установяването
на взаимоотношения и използването на компромисни стратегии при
приемането на решения. Иначе казано, защитата от стереотипите в
психичен план не означава ликвидация на стереотипите, въобще, а замяна
на едни- деструктивните и враждебните- с други, повече конструктивни и
лоялни”[13, c. 70].
Като причина за възникването на хронични конфликти в групата,
според В. Стоянов [204, c. 144], е пренасочването на негативните емоции
от несъвместимостта на идеите между опонентите (при деловите
отношения) към личността на носителя им. Поради личностна въвлеченост
на хората в работата, не се диференцират временните успехи и неуспехи от
самата личност. При това положение, при делови отношения е възможно
да възникне конфликт, който впоследствие да угасне, поради изчезването
на обекта му, но да се запази обектът на емоционалния конфлик-
поведението на другия.
V. Ситуационен конфликт
Предизвиква се от противоречието между индивида и обкръжаващите
хора или външната обстановка. Той води до реактивни състояния,
повишаващи нервно-психичното напрежение, определени действия, които
личността не би допуснала в своето поведение при нормална ситуация.
Проявленията на този конфликт са конфликтната ситуация и
междуличностният конфликт. Конфликтната ситуация, според Л. Десев, е
“вид контактна ситуация, съпроводена с повишаване напрежението в
дадена общност при непосредственото взаимодействие между членовете й.
Възниква винаги, когато се противопоставят интересите на две или повече
групи или лица” [73, с. 236].
VІ. Конфликт-реакция
Проявява се като противодействие на ситуационен или психически
конфликт. Показва категоричното несъгласие на личността с конкретната
ситуация. Проявява се чрез различни форми- емоционална възбуда,
депресия, нарушено съзнание и невъзможност за нормално възприемане на
заобикалящия свят или действията на околните. Често пъти, личността
категорично отхвърля съществуващото положение и действа за коренната
му промяна.
VІІ. Невротични конфликти
Придружават се от болезнено възприемане на заобикалящия свят,
личности, социално обкръжение. Те биват: “Хистерически- характеризират
се със завишено равнище на претенции при недооценка на реалните
условия и неспособност да се налагат задръжки на желанията, които не
съответстват на тези условия. Обсесивно-психастенични- проявяват се
като противоречие между желание и дълг. Неврастенични- несъответствие
между възможностите, стремежите на личността и завишените изисквания
към себе си”[203, с. 165]. З. Фройд въвежда в науката и понятието
“патогенен конфликт”. Това, според него, е “конфликтът между „Азовите”
нагони и сексуалните нагони, ... третият фактор в етиологията на
неврозите, т. е., склонността към конфликт зависи от развитието на „Аза”,
толкова, колкото и от либидото” [220, с. 271].
Невротичният конфликт се проявява чрез болезнена психомоторна и
сензорна чувствителност на личността. Тя показва висока чувствителност
по отношение на своето тяло или отделни негови части. Независимо, че
имат избирателен характер, възприемането на сигнали от зрителния,
слуховия или тактилния анализатор се преценяват като застрашаващи
сигурността (гледа ме злобно, свирепо; крещи ми заканително; удари ме
болезнено).
Според В. А. Светлов [191, c. 125], психоаналитичната теория внася
съществен принос в разбиране природата (причини, структура и динамика)
на вътрешно-личностните (невротични) конфликти.
VІІІ. Психични конфликти
 Те са вътрешните противоречия в психиката на личността. Проявяват
се като противоречиви чувства, нагласи и състояния, преживявани като
недоволство и неудовлетвореност, например, от вида и степента
образование, длъжността в службата, заплащането, материалното
състояние и др.
З. Фройд пише: „При тези лица се откриват редовно признаците на
едно стълкновение или спор между противоположни желания, или, както
сме свикнали да се изразяваме, на един психичен конфликт. Една част от
личността се застъпва за известни желания, друга част се противи и
отбранява срещу тях” [220, c. 268-269].
Психичният конфликт възниква при определени външни условия. Те
трябва да са такива, че да удовлетворяват всички дълбоки и активни
мотиви и отношения на личността. Този конфликт възниква, когато
външните условия пораждат съответстващи им вътрешни условия, които
показват противоречията между различните мотиви и отношения на
личността, или между нейните възможности и стремежи. Според В. С.
Мерлин, психичният конфликт е „състояние на повече или по-малко дълга
дезинтеграция на личността, изразяваща се в изострени съществуващи по-
рано или възникващи нови противоречия между различните страни,
свойства, отношения и действия на личността” [150, c. 103].
Значението на психичните конфликти се определя от това, че те
изменят съществуващите и създават нови отношения на личността;
изменят самата нейна структура, т. е., развитието и разрешаването на
конфликта представлява, само по себе си, остра форма на развитие на
личността.
ІХ. Конфликти, съобразно предмета
В историята на човечеството, от най-дълбока древност, водещо място
заемат военните, политическите, икономическите, етническите, расовите,
религиозните, семейните конфликти.
 В по-ново време, са налице и конфликтите за пазари, които лежат в
основата на двете Световни войни, на глобализацията, на противоречията
между фирмите, концерните, картелите.
Най-опасните конфликти, с които се сблъсква човечеството през ХХІ
век, почиващи върху основата на предмета на човешката дейност, са онези,
които се скриват зад религиозната нетърпимост между християнската и
ислямска цивилизации. Обезпокоен от драматичното развитие на
събитията в света през последното десетилетие, М. Стронг (главен
съветник в ООН и Световната банка, главен организатор на срещата на
Върха в Рио де Жанейро, Председател на Комитета на планетата Земя)
пише: “Отношенията между нациите в света продължават да се влошават
и Организацията на Обединените Нации, фактически, престава да
съществува. Нациите се разрушават в граждански войни и се превръщат в
сепаратистки държави с ускорени темпове. Регионалните и етнически
напрежения се увеличават при неблагоприятни стечения на
обстоятелствата, и много стари конфликти ще бъдат възобновени” [205, с.
16-18; 21-22].
Х. Ролеви конфликти
Множество конфликти възникват във връзка с ролевото поведение на
личността. Директорът иска едно нещо, колегите очакват друго, а
преподавателят върши съвсем друго. Ръководителите на средно ниво
установяват, че техните ръководители искат от тях едни резултати и
действия, а подчинените им- съвсем други. “Една от най-
разпространените форми на ролевия конфликт е т. н. “ролево
претоварване”, когато от всички страни се упражнява натиск да се върши
повече, отколкото е възможно. Решението е, изработване на система от
приоритети, която се съобщава ясно на субектите на изискванията”,
отбелязват М. Аргайл и М. Хендерсън [20, c. 317]. Често пъти, това се
случва с обучаемите в периода на юношеска възраст, когато те се вълнуват
от нови за тях проблеми, а родители и учители искат прилежание, висок
успех, отлична дисциплина, интелектуална активност.
Всяка роля има своя определена ценност. Ролевият статус на личността
може да се използва като наказание или възнаграждение и води до
развитие на йерархична социална структура, която може да разслои,
стратифицира членовете на групата, да намали подвижността и кохезията и
да създаде различни по вид и характер подгрупи.
Отсъствието на ролева подвижност и гъвкавост от страна на индивида
може да го доведе до затвореност в една единствена роля. Това води след
себе си стереотипно и ригидно поведение, ограничава възможностите и
избора на междуличностни взаимоотношения, повишава склонността към
създаване и участие в конфликти.
Липсата на ролеви конфликти е от водещо значение за привързаността
на личността към групата и организацията- поставянето на конкретни, ясни
и точни изисквания пред личността улеснява изпълнението на поставените
задачи и допринася за идентификацията на индивида с групата или
организацията. Идентификацията с групата, повече, отколкото с
организацията като цяло, възниква като резултат от груповата сплотеност
и социално-психичния климат в нея. Това, от своя страна, блокира
привързаността на индивида към организацията, което косвено подкрепя
тезата, че привързаността на личността към организацията е съставена от
множество привързаности- към трудовата група, непосредствените или
висшестоящи ръководители, към топ управителите, които в различна
степен допринасят за общата привързаност.
Като използва възможностите на статусно-ролевата структура, групата
осъществява определен социален ред и баланс между отделните си
членове. Разполага ги между другите и благодарение на това, всеки знае
своето място, статус и анархия е невъзможна. При нарушаване на
груповата организация отпадат структурните задръжки, стига се до
безредие и дисфункция на групата като цяло и на отделните й членове, в
частност. Именно тогава възникват ролевите конфликти.
Като причини за появата на ролеви конфликти, най-често, се посочват:
- Изискванията от членовете на групата да изпълняват роли, свързани с
очаквания и инструкции за поведение, които са неприемливи за тях.
- Различните индивиди могат да проявяват противоположни изисквания
към изпълнителите на ролята. Това, често пъти, се случва в групи, където
водещият иска от даден участник да се държи по начин, който би го
отчуждил от останалите членове на групата.
- Личността, често пъти, изпълнява различни роли за кратко време и
поради това, изискванията към една от ролите могат да противоречат на
тези към другите.
Н. В. Гришина [64, c. 84-85] различава два вида ролеви конфликти:
- Първият е конфликтът между „Аза” и ролята, която той изпълнява. Тук
са налице противоречия, възникващи между изискванията на ролята и
възможностите на личността, когато или заради неспособността да се
отговори на изискванията на ролята, или от нежелание да се приеме
съответната роля, възниква проблем на избора. Индивидът може да избере
ролята и да се промени, или да се откаже от нея, или да намери
компромисен способ за снемане или отслабване на това противоречие.
Субективните преживявания, възникващи в личността в подобна ситуация,
се наричат личностно-ролеви конфликти.
- Вторият вариант на ролевия конфликт е т. н. междуролеви , когато
различните ролеви позиции на личността (и съответствено изискуемото от
тях ролево поведение) се оказват несъвместими, което се превръща в
сериозен психичен проблем.
Типичен фактор, определящ интензивността на ролевия конфликт, е
степента на съвместимост-несъвместимост на различните ролеви
очаквания (поведение, изискуемо от ролята); настойчивостта, с която тези
изисквания се предявяват; личностните характеристики на самия индивид,
неговото отношение (установки, насоченост към ролевите очаквания) и др.
ХI. Функционални и дисфункционални конфликти
Промяната в схващанията за същността на конфликта е насочена към
търсене на конструктивните му измерения. Интересите на изследователите
са насочени главно към успешното управление на конфликтите, отколкото
към пълното им елиминиране. Все повече са поддръжниците на тезата, че
прекалено ниското ниво на конфликтност е също толкова вредно за
личността, групата или организацията, колкото и високото ниво. Ниското
ниво намира израз в проявите на самодоволство, самоуспокоение, лошо и
некомпетентно изпълнение на поставените задачи, неефективни решения,
липса на креативност и творческа инициатива. Високото ниво, от своя
страна, създава хаос, смущения и сериозни разстройства в дейността на
личността, групата или организацията и намалява цялостната й
ефективност. Поради това, редица автори говорят за т. н. функционални и
дисфункционални конфликти.
Функционалните конфликти поддържат целите на личността и
подобряват резултатите от изпълнението на поставените задачи. Наричат
се, още, конструктивни конфликти или конструктивна конфронтация,
която благоприятства развитието на организацията.
Дисфункционалните или деструктивни конфликти не само влошават
социално-психическия климат, но и оказват вредно влияние върху
ефективността на организацията, тъй като блокират постигането на
предварително набелязаните цели.
ХII. Организационни конфликти
Конфликтът е неизбежен феномен в организациите, защото те
функционират по пътя на постигане на съгласуваност и компромиси между
противоречивите елементи в структурата им и между индивидите и
групите, заети в тях. Според С. Джонев, „той може да бъде определен като
термин, обединяващ всички видове противопоставяне и антагонистично
взаимодействие” [76, с. 54]. Конфликтът е свързан с властните отношения,
разпределението на ресурсите, социалните позиции и различията в
ценностните системи, но може да се обобщи, че те възникват по повод на
целите или методите за постигането им.
Организационните конфликти могат да се разглеждат в две групи:
- Хоризонтални- това са конфликтите между функциите, отделите и
групите.
- Вертикални- тези между различните йерархични равнища.
Основни общи предпоставки за конфликта могат да бъдат:
- Предимно личностни. Хората мислят, чувстват, възприемат и действат
различно. Понякога просто не понасяме някого, без дори да ни e ясно
защо. Освен, че е източник на конфликт, съчетаването на индивидуалните
различия, обаче, носи незаменим и богат творчески потенциал. По-особени
и по-трудни за разрешаване са конфликтите, възникващи на основата на
разминаващи се ценностни ориентации и етики.
- Предимно организационни. Това са неясно дефинирани трудови
задължения или застъпване на техните граници, неразумни или неясни
организационни правила и стандарти, невъзможни за изпълнение крайни
срокове и силен недостиг на време, организационна сложност, взаимна
зависимост на изпълняваните задачи, организационна промяна.
Проконфликтен фактор са и конкуренцията за ограничени ресурси,
неподходящата комуникативна система, колективното вземане на решение,
дълго неразрешаваните или потискани проблеми.
Обикновено се опасяваме от конфликта, защото той може да носи
силен деструктивен заряд. Особено, когато е продължителен и интензивен,
той може да навреди сериозно на екипния дух, на комуникациите и
координацията. Генерирайки недоверие у всички и чувство за накърнено
достойнство у губещите, може да бъде демотиватор и да увеличи стреса.
„Конфликтът, според В. Стоянов, съвсем не е задължително, само
деструктивен феномен, особено, при груповите му разновидности. Той е
незаменим при опитите да се разчупят закостенели норми и рамки. По
правило, конфликтът активира енергията на груповите членове,
предизвиква ги да търсят нови начини на мислене и действие, за да решат
даден проблем и ги ангажира към намереното решение” [204, с. 50].
Изходът от един конфликт е, до голяма степен, следствие на
намеренията на участниците в него. Победата не е винаги цел. Не са
изключени намерения да се загуби в едно противопоставяне, ако тази
загуба впоследствие ще се използва за “размяна”, или ако тя би се оказала
от полза за едни по-дългосрочни намерения. Слепият стремеж към
загубата на другия, често, е плод на заблудата, че конфликтът е “игра с
нулев резултат”, т.е., че единият може да спечели за сметка на другия,
което далеч не винаги отговаря на истината. При анализа на конфликта
като феномен, е необходимо да посочим и редица негови позитивни
страни, които съдействат за правилната ориентация към същността и
предназначението му :
- Той носи в себе си пълен информационен заряд за чувствата, нагласите,
мотивите и потребностите на участващите в него страни и показва
развитието на взаимоотношенията между тях. В конкретната конфликтна
ситуация, личността е силно зависима от своите чувства, нагласи,
намерения и, поради това, често пъти, отстоява сляпо собствените си
позиции.
- Конфликтът съдейства за преодоляването на ограниченията на
собственото „Аз”, създава условия за конструктивно противопоставяне и
взаимодействие с ответната страна, а това, от своя страна, води до
личностно и групово обогатяване и развитие.
- Търсенето на мирно разрешаване на противоречията е друга ценна черта
на конфликта. За да се постигне това, са необходими не само желания, но
и умения за самоизразяване, за споделяне на чувства, нагласи и опасения
за възприемане проблемите на другата страна и проявите на загриженост
за състоянието й.
- Участниците доброволно могат да се съгласят да търсят решение, което
има всички предпоставки да бъде възможно най-справедливо и добро.
ХІІІ. Конфликти със социоемоционален характер
Те могат да бъдат свързани със [121, с. 132-133]: статуса на личността
в йерархическата система на взаимоотношенията (признание, доверие,
перспективност, уважение, зачитане на приноса и др.); нарушаване на
чувството за самооценка, предубеждения към имиджа на определени лица,
с които личността контактува.
Често пъти, причина за този вид конфликт могат да станат и
задълженията към индивида да се отъждествява с групата, институтите и
символиката, а, също така, и със системата на ценности на определени
лица.
Конфликтите могат да бъдат свързани с личните взаимоотношения, т.
е., с взаимодействията на хората и възникващите от това реакции,
включително и силни негативни чувства. Те могат да бъдат туширани при
положение, че се изработят групови норми за противодействия на
негативите в междуличностното общуване, осигуряване на контрастресово
поведение на участниците в конфликтите, информационна изолация на
конфликтоносителите.
ХІV. Конфликти с делови (инструментален) характер
Те могат да бъдат предизвикани във всяка група от професионалисти, в
резултат на [121, c. 131-132]:
- неясни приоритети в дейността на групата или колектива, или
отсъствието на консенсус, относно приоритетите, съобразно позициите на
групата и лидерите й;
- отсъствие на взаиморазбиране между колегите или недоразумения,
основани на нерегулирана информация в деловото общуване;
- недостатъчен опит или ярко изразен субективизъм при подхода към
проявлението и решаването на проблемите;
- отсъствие на стимули за конструктивна делова активност между
членовете на групата или размитост на нейните оценки;
- недостатъчна система за координация на действията на различните групи
или техните членове;
- неясно разделяне на пълномощията и отговорностите между колегите.

ЧАСТ ТРЕТА: ПЪТИЩА И СРЕДСТВА ЗА РАЗРЕШАВАНЕ НА

КОНФЛИКТИТЕ

„Имаме потребност от мъдрост в такива конфликтни

времена.
Хората си пропиляват живота в грешни избори и
решения”.
Кшиштоф Зануси, „Всички режисьори са тирани”, с. 13

Човекът, в своята дълбока същност, е сума от определени

интелектуални, психически, физически, нравствено-естетически
възможности. Често пъти, единственият начин да се установи границата на
тези възможности е да се премине към невъзможното (в науката, теорията,
практиката, действията, мечтите, идеалите, целите). С пределите на своите
възможности се среща само този, който вярва в съществуването им. Затова,
всеки от нас, може да се самоусъвършенства, като отчита границите на
собственото си майсторство да победи предразсъдъците, ограничеността
на въображението и желанията.
Животът на човечеството е низ от опити за реализация на набелязани
цели. Те могат да бъдат положителни или отрицателни, някои могат да се
преследват, други- да се избягват. Целите и животът (на отделния човек,
семейството, групата, колектива и обществото) са неразделими. А там,
където има осъзнати цели, често пъти, са налице и противоречия. Има
цели, които не могат да бъдат удовлетворени. Те са блокирани, което, от
своя страна, довежда личността до фрустрация. При конфликта са налице
поне две цели. Едната стои на пътя на другата и неин носител е някой друг.
Отношението към целта става отношение към този друг. Той може да бъде
и част от нас- в този случай говорим за дилема, а може да е друга личност-
тогава говорим за наличие на разногласия. “Предотвратяването на
конфликта, премахването на конфликта е безсмислено. Но
предотвратяването на насилието, премахването на насилието- това е
изключително значимо и полезно нещо”, пише Й. Галтунг [57, c. 9]. Той
счита, че, по същество, е необходима трансформация на конфликтите, т. е.,
избягване прерастването им в насилие, тъй като конфликтът, в най-общ
смисъл, е естествен спътник на човешкото развитие и, поради това, е
неправилно да се говори за неговото преодоляване, премахване или
окончателно разрешаване. “Колкото по-широк е спектърът на решенията,
толкова повече са алтернативите на насилието. И това е най-важното за
предотвратяване на опасността, конфликтът да се подхлъзне към фазата на
насилието: използвайте енергията на конфликта, за да достигнете до
творчески, креативни решения” [57, c. 13]. Конфликтите зареждат с
енергия личността и колектива, усилват мотивационната дейност в
процесите на социалната активност за справяне със ситуациите, пораждат
любопитството и стимулират към високоефективна познавателна дейност.
Възникването на конфликта предполага не само възприемане и
осъзнаване на противопоставянето и противоречието, възникващо в самата
личност или в отношенията между групите и общностите, но и развитие на
активността, насочена към управление и преодоляване на тези
противоречия. „Универсална реакция на човека към противоречието,
раздвоеността, дезинтеграцията (както в самия себе си, така и в
отношенията с другите хора) е преодоляването на тази дисхармония”,
отбелязва Н. В. Гришина [64, c. 191]. За успешното справяне с
конфликтите е необходимо създаване на резултативен модел за
опознаването и разрешаването им. Според Р. Стаматов и Б. Минчев [200],
разрешаването на конфликтите преминава през следните стъпки:
- Определяне на конфликта
Трябва да се посочи съдържанието на конфликта. Добре е той да бъде
конкретен. Абстрактно изведеният конфликт е труден да разрешаване.
Определянето му включва разбиране на чуждата позиция: как другият
преживява ситуацията, какво чувства и мисли за случилото се.
- Откриване на възможни решения
Намирането на възможно повече решения, които удовлетворяват и
двете страни, е основно за разрешаване на конфликта. Това изисква
избягване на решения, пренебрегващи една от страните. Решението, което
се предлага, трябва да даде възможност на всички да получат исканото.
Решения, задоволяващи само една от страните, водят до фрустрация и
разочарования. Търсенето на решения изисква обсъждане на всички
предимства и недостатъци.
- Проверяване на решението
 Решението може да бъде проверено в съзнанието. Най-добре
решението може да се осмисли, когато се провери на практика. Ако не се
оправдае, тогава се търси друго решение. Тук важно е не толкова
решението, а желанието да се потърси друго решение, да не се настоява за
вече взетото решение.
- Оценка на решението
Помага ли решението за разрешаване на ситуацията? Стават ли, след
това решение, нещата по-добри? Това може да се разбере, като се споделят
чувствата и като се оцени решението.
- Приемане или отхвърляне на решението
Приемането на решението означава усилие за неговото следване,
посвещаване на неговото реализиране. Ако решението е неприемливо,
тогава възникват две възможности: да се потърси друго решение, но този
път по-внимателно, или да се върнат нещата към определянето на
конфликта, към неговото преосмисляне или преформулиране и отново да
се започне търсенето на решение.
Методите и прийомите на управление зависят от онези цели, които се
поставят пред личността при всяка конфликтна ситуация. В зависимост от
целите се избира и тактика за взаимодействие с конфликтогените.
Тактиките могат да бъдат два вида: твърди и меки, съобразно способите на
действие.
При твърдата тактика се създават условия за неприятни последствия за
опонента, демонстрация на сила, възможности, ресурси, които го карат да
установи, че е възможно да загуби противоборството и това го насочва към
конструктивно поведение, насочено единствено към позитивно
разрешаване на съществуващия конфликт.
При меката тактика, последствията от приложението й са свързани с
ответни действия, които създават в опонента усещане за превъзходство и
победа. Така той може да бъде подведен и, в крайна сметка, да загуби
позиции, като се съгласи на предложенията на другата страна.

ГЛАВА ПЪРВА: УПРАВЛЕНИЕ НА КОНФЛИКТА

Конфликтът винаги има за цел проверка на уменията за съпротива на

партньора. Затова, понятието ”активно слушане” се препоръчва от всички
конфликтолози като средство за профилактика на конфликта- не за изход
от ситуацията на твърдо противопоставяне, а за демонстрация на умението
в напрегната ситуация да се задържа удара от другата страна. Използвайки
технологичните прийоми на управление и филтрация на информацията,
получавана от партньора (съперника), личността не демонстрира излишни
чувства, а преминава на рационално ниво на отношения.
Често пъти, потенциалната конфликтност нараства там, където има
изкривяване на информацията. Необходимо е рязко да се пресекат
пътищата за нейното изкривяване и да се определят възможностите за
субективизъм при оценката й. При пренебрегване на нормите за
управление на информацията, предоставяна от партньорите, може да се
стегне до т. н. „ефект на самонавиването”. В ситуациите на действие на
този ефект личността самостоятелно си прави изводи от собствените мисли
и думи, като постепенно усилва тяхната емоционална сила и въздействие,
достигащи, често пъти, до абсурдни изводи и твърдения.
І. Същност на управлението
Проблемите за управлението на хората и тяхната съвместна дейност
съществуват по протежение на цялата човешка история. Дълго време те се
решават, опирайки се на два главни принципа: здравия смисъл и
установените традиции.
Индустриалната революция през ХІХ век и последвалите я социални
промени поставят изискването за нови, все по-адекватни, опиращи се на
реалиите, методи на управление.
През ХХ век информационните и комуникационни технологии,
процесите на глобализация, политико-идеологическите промени довеждат
до дълбоки промени в обществения живот, в културата, икономиката,
образованието, науката. Това, от своя страна, изисква търсене на нови,
отговарящи на съвременните условия и задачи, методи на управление. Все
повече от всякога е видно, че класическите форми на организация и
управление на човешката дейност, използвани с успех в края на ХІХ и през
целия ХХ век, не винаги могат да бъдат ефективни и да създават условия
за решаване на глобалните проблеми, стоящи пред човечеството.
 Науките за управлението на човешката дейност заемат не особено
дълъг период от историята на човешкото познание. Според Д. Никова,
„това е време на анализи и обобщения, които, макар и условно, могат да
бъдат обособени в три главни направления: социално-икономическо,
кибернетично и психологическо” [164, c. 7]. Отличителна особеност на
науката за управление е фактът, че нейн обект е организираната дейност.
Организираната дейност не е просто съвместна дейност на хората,
обединени от общи интереси или цели, симпатия или ценности. Това е
дейност на хората, обединени в една организация, подчиняващи се на
правилата и нормите на тази организация и изпълняващи посочената от
нея (организацията) съвместна работа, в съответствие с психологичните,
икономическите, технологичните, правните, организационните и
корпоративни изисквания. Правилата, нормите и изискванията на
организацията предполагат и пораждат особени психични отношения,
които съществуват само и единствено в организацията. Това са
управленческите взаимоотношения.
Появата на науката за управлението е свързана с етапа, в който на
преден план излиза проблемът за т. н. „човешки фактор”. В трудовете на
щатския инженер Ф. Тейлър (1856-1915 година), френския изследовател
А. Файол (1841-1925 година), немския философ М. Вебер (1864-1920
година), щатския социален психолог Е. Мейо (1880-1949 година), се
полагат основите на научния мениджмънт. Те обръщат внимание на
въпросите, свързани с производителността на труда, управлението на
производството, мястото на готовността за труд на личността в процеса на
производство. „Наука вместо традиционни навици; хармония вместо
противоречия; сътрудничество вместо индивидуална работа; максимална
производителност вместо ограничена производителност; развитие на всеки
отделен работник до максимално достъпната му производителност и
максимално благосъстояние”, отбелязва Ф. Тейлър [209, с. 120].
 Потребностите на общественото развитие, и, преди всичко, въпросите,
свързани с хармонизация на развитието на производителните сили и
обществените отношения, създават обективна необходимост от такова
знание, върху чиято основа проблемите за управлението на социалните и
психични процеси могат да се решават в оптимален план.
Не е възможно, само с политически призиви или с неефективни
икономически реформи, пълноценно и резултатно управление на
общественото развитие във всички сфери. Необходимо е много по-
фундаментално знание за: обществения прогрес и за причините водещи до
появата на регрес в отделни страни, сфери или дейности; процесите, които
диктуват социалната статика и динамика; модела за най-оптимално
развитие на нашата цивилизация през ХХІ век; намаляване на сблъсъците,
конфликтите, войните, мизерията, бедността, безработицата, тероризма в
планетарен мащаб; позитивните и негативни страни на глобализацията и
глобалните информационни и комуникационни технологии.
„Управленският труд заема особено място в структурата на обществения
живот” [80, с. 95].
В науката е прието, че с публикуването на книгата на Н. Винер
„Кибернетика или управление и връзка с животното и машината” през
1946 година, се поставя началото на науката за управлението.
През десетилетията от създаването на науката за управлението до 90-те
години на ХХ век в науката, икономиката, бизнеса, все повече, започват да
се ценят мобилността, творческия подход, бързата реакция към
променящите се условия във външната среда и изискванията на
потребителите. В тази връзка, в науката за управление намира място и
популярният ситуационен подход. Същността му се състои в много важния
принцип: няма универсален способ за управление. Това, което е ефективно
при една ситуация, може да е непригодно за друга. Затова, главна задача на
науката и практиката на управление е търсенето на взаимовръзка между
дейността на организациите и динамично променящата се окръжаваща
среда. „Ситуационният подход, според Н. И. Леонов, акцентира
вниманието върху анализа на отделни стратегии, непряко свързани с
личността. Това позволява да се отчита подвижността в изменението на
поведението, в зависимост от ситуацията и в голяма степен да се насочи
вниманието върху адекватността и ефективността на една или друга
стратегия” [136, c. 15].
Успехът в управлението зависи, в голяма степен, от човешкия фактор и,
най-вече, от богатия набор от психологически знания и култура (обща,
професионална, специална, управленска) на ръководителя-управленец.
При сегашните условия на човешка дейност (глобализация, насищане на
дейността с информационни и комуникационни технологии,
свръхконкуренция) по-важни са психологическите, отколкото всички
други качества и особености от субективен и обективен характер.
„Ефективното осъществяване на управленска дейност предполага
умението да се общува с колеги и началници, със сътрудници и подчинени,
точно и съобразно целите и промяната в условията- да се регулира
собствената и на другите дейност, бързо и прецизно да се обмислят и
вземат решения, да се убеждават и мотивират подчинените в правилността
и нуждата от изпълнение на решенията, системно да се контролира и
оценява собствената и чуждата дейност, да се търсят, откриват и
ефективно внедряват нови средства и способи за подобряването й [164, c.
26].
Социално-психичните отношения прерастват във взаимоотношения
между хората, благодарение на опосредстваните цели, задачи и ценности
на съвместната дейност, стават нейно реално съдържание. Управленските
отношения влизат в състава на организираната съвместна дейност, правят я
организирана, т. е., това не са отношения във връзка с дейността, а
отношения, образуващи съвместната дейност на хората.
 За да реши всички сложни въпроси и проблеми, стоящи пред него и
организацията, която ръководи, всеки управленец трябва да прибегне до
богатите възможности, които предлага психологическата наука в областта
на управлението на човешката дейност, да използва богатия
психологически инструментариум, а не да се осланя единствено на
собствената си рутина, опит или пък на стихийно усвоен чужд опит, който,
често пъти, е неприложим в нашите условия.
1. Психологически закономерности в управленската дейност
Според Л. К. Аверченко [1, c. 7-9], управлението се осъществява чрез
взаимодействието между хората, затова ръководителят в своята дейност
трябва да отчита законите, определящи динамиката на психичните
процеси, междуличностните взаимоотношения и груповото поведение. Той
извежда следните закони:
- Закон за неопределеността на отклика, т. е., закон за зависимостта на
възприемането от хората на външните въздействия, отличаващи се от
психичните им структури. Отделните хора, а, често пъти , един и същ
човек, в различно време и обстоятелства, могат да реагират нееднакво на
едни и същи въздействия. Това може да доведе до неразбиране от страна
на субекта на управленските решения, които са в противовес на неговите
очаквания.
- Закон за неадекватността на заместването на човека от друг човек.
Същността му се крие в това, че нито един човек не може да замести друг с
такава висока степен на достоверност, която би била достатъчна за
приемане на сериозни решения, относно този човек. Индивидуалната
неповторимост на човека го правят незаменим в дейността му и
ръководителите трябва да се съобразяват със спецификата на неговите
психични процеси, свойства и състояния, които изграждат цялостната му
личност. Наистина, в определени моменти на своя живот, дори и
възрастният човек може да се намира на различни нива на физиологично,
интелектуално, емоционално, социално, сексуално, мотивационно-волево
състояние, а оттам, и в различна степен по сила, качество и резултатност
да изпълнява своите професионални задължения.
В настоящия момент успешно се разработват научните принципи на
подхода към човека като обект на познанието. Сред тях са: принципът за
универсалната талантливост (няма неспособни хора, има такива, които не
работят в тяхната област); принципът на развитието (способностите се
развиват в резултат на промените на условията на живот и на
интелектуално-психичния тренинг); принципът на неизчерпаемостта (нито
една оценка за човека в живота му не може да се счита за окончателна).
- Закон за неадекватната самооценка. Психиката на личността е органично
единство от два компонента: осъзнаваното (логично-смисловото) и
неосъзнаваното (емоционално-чувственото, интуитивното). Сблъсъкът
между тях, често пъти, води до неадекватна самооценка на сили,
способности, възможности. Личността може да надценява или подценява
себе си и това води до изолация, проблеми, конфликти с другите.
- Закон за разлагане смисъла на информацията. Всяка управленческа
информация (директиви, постановления, заповеди, разпоредби,
инструкции, указания) притежава обективната тенденция за промяна на
смисъла си в процеса на движение по йерархическата стълбица на
управлението. Това се обуславя, от една страна, от иносказателните
възможности на използвания информационен език, а от друга- от
различията в образованието, интелектуалното развитие, физическо и
психично състояние на субекта в момента на анализ и предаване на
управленската информация. Промяната на информацията е право
пропорционална на броя на хората, през които тя преминава.
- Закон за самосъхранението. Смисълът му се заключава в това, че водещ
мотив на социалното поведение на индивида, обект на управленска
дейност, е съхраняването на неговия личен социален статус, на
личностното му състояние, чувството на собствено достойнство.
Характерът и насочеността на модела на поведение в системата на
управленската дейност са пряко свързани с отчитането или игнорирането
на това обстоятелство.
- Закон на компенсацията. При високо ниво на стимулите за извършване на
определена дейност или високи изисквания на средата към личността,
недостатъкът на определени способности за успешна конкретна дейност се
замества от други способности или навици. Този компенсаторен
механизъм, често пъти, се изгражда безсъзнателно, и личността придобива
опит по метода „проба-грешка”.
2. Личността като субект на управление
В науката за управлението има поставена рязка граница между
понятията „ръководител” и „лидер”. Ръководителят винаги е свързан с
властта, той е феномен, производен на официалните, формални отношения,
докато лидерът е породен от системата на неформалните (неофициални)
отношения.
Ръководителят, като съществуващо и узаконено правило, се назначава
от висшестоящите инстанции. Той получава от тях властови пълномощия,
в това число и правото да прилага позитивни и негативни санкции.
Лидерът се издига стихийно, не присъства в щатните разписания на
организацията. Приема се от своето обкръжение и, също така, може да
използва правото си на санкции по отношение на партньорите си, но тези
санкции също са неформални. Лидерството, в своята дълбока същност, е
психичен феномен.
Р. Л. Кричевски [128] отбелязва, че въпреки наличните и явни
различия, между ръководителя и лидера има немалко общи неща:
- Изпълняват ролята на координатори, организатори на членовете на
социалните групи.
- Осъществяват социално влияние върху групата и колектива, само че с
различни средства.
- Използват субординацията при взаимоотношенията си с хората, макар че
в първия случай те са точно регламентирани, а във втория- са спонтанни,
без предварително планиране.
В процеса на управление на човешката дейност водещо значение имат
качествата на ръководителя.
За особено важна се счита високата образованост, съпътствана с
курсове за специализация и квалификация по психо-тренинг, мениджмънт,
психология на управлението.
Способностите са друга водеща черта на ръководителя. Те биват общи
(интелектуални), специални (знания, умение и др.) и специфични
(компетентност, информираност) Не бива да се счита, че само високо
надарените личности могат да бъдат добри ръководители.
Чертите на личността са друг показател за характеристиката на
ръководителя. Към тях се отнасят: стресоустойчивост, способност за
доминиране, стремеж към победа, увереност в собствените сили,
емоционална уравновесеност, креативност, отговорност, предприемчивост,
надеждност, общителност, независимост.
Посочените личностни черти, естествено, не изчерпват цялото
богатство от характеристиката на ръководителя
ІІ. Управление на конфликта
Анализът на съвременната наша и чужда литература, посветена на
конфликтните ситуации и конфликтите, показва, че се наблюдават и
множество позитивни последици от съществуването на различните видове
конфликти, както за личността, така и за групата, колектива, обществото.
Поради тази причина, в трудовете, посветени на темата, намира
приложение понятието „управление на конфликта”.
 Единната теория за същността и управлението на конфликтите може да
се приеме, според нас, за първообраз на новата парадигма на социалното
знание, което в близко бъдеще не само ще синтезира всички видове
социални и психологически знания, но достигнало определена степен на
развитие, ще започне да въздейства обратно върху функционирането на
обществените институции, под формата на общоприета методология за
управление и приемане на решения. „Напомняме, отбелязва Н. В.
Гришина, в какво се състои принципният подход на конфликтологията при
разрешаването на конфликтите: конфликтът може да бъде управляван, ако
го управляваме по такъв начин, щото изходът от него да има
конструктивен характер” [64, с. 296].
Като обобщаваме мнението на различните автори по отношение на
понятието „управление на конфликта”, можем да отбележим, че го
разбираме като процес на контролиране на конфликта от самите участници
в него или от външни сили (обществени институции, власт, предприемачи,
медиатори, специално упълномощени лица и др.). Това разбиране за
управление на конфликта „се разпространява на различно ниво на неговото
възникване- от междудържавния до междуличностния, доколкото във
всички случаи участниците в конфликта, сблъскали се с разногласия по
какъвто и да било въпрос, са способни да локализират конфликта, да го
ограничат до определени рамки и да не допуснат ескалацията му, т. е.,
сами да го управляват” [64, с. 293].
П. Иванов дава следното определение: „Съзнателна и целенасочена
дейност, чрез която се събира, обработва, анализира информация; въз
основа на информацията се взема управленско решение по отношение на
отделните елементи на конфликтния процес или на целия процес” [103, c.
86]. Той предлага следните форми на управление на конфликта:
предотвратяване, регулиране (т. е., разрешаване по някакъв начин) и
ликвидиране (използване на организационни средства, чрез които
конфликтът може да се премахне).
За Д. Й. Димитров, „управлението и разрешаването на конфликтите
поставя пред конфликтологията нови задачи, а именно: легитимация пред
научната общност и обществото като цяло; преминаване на
конфликтологичната наука на друго равнище- от предимно теоретично към
технологично и праксиологично равнище; създаване и утвърждаване на
достатъчно голяма група от висококвалифицирани конфликтолози, които
ефективно да управляват и разрешават социалните конфликти” [82, c. 162].
Като поведенчески стил, преминаващ в стратегия, управлението на
конфликтите, най-често, се прилага от лица с висок социален статус,
спрямо техни подчинени. Това се налага при:
- необичайни, екстремални ситуации, които изискват бързи и динамични
намеси;
- внезапно възникнала необходимост от приемане и прилагане на особено
популярни решения и мерки, за които се знае, че ще предизвикат
разочарование, критика и негативни реакции;
- необходимост от действия на ръководството за решаване на жизнено
важни проблеми, засягащи сериозно личността, групата, колегиума,
обществото;
- проявите на конфликтно противопоставяне, което има обществено опасен
характер и застрашава със своята деструктивност околните.
В психологическата литература [109] се разглеждат два вида
интервенции, с цел повлияване развитието на конфликта в желана от
ръководството на организацията посока.
Първият тип интервенции за повлияване на междугруповите конфликти
се наричат „структурни”, тъй като целят промяна на структурата,
преразпределение на ресурсите, създаване на правила, определящи
взаимоотношенията в групата и използване на специални личности или
групи за координиране на взаимодействията. Някои от техниките, спадащи
към тази група, са: прилагане на санкции, поставяне на по-високи цели,
често отиващи отвъд настоящите способности на организацията, арбитраж
или позоваване на по-висока власт.
Вторият тип интервенции са „процесни” и целят да променят
поведението на опонентите и да преформулират възгледите и
перспективите им за ситуацията. Отличителна черта на тези интервенции
е, че отговорността за разрешаването на конфликта се поема от самите
опоненти. Те не разчитат на никой друг, освен на себе си, защото
консултантът или посредникът, когото са наели, е само помощник, а не
крайна инстанция.
П. Одебер-Лароша [166] внася допълнително разнообразие в
инструментариума за управление на конфликтите. Според него, страните
могат да делегират права на трета страна за разрешаване на конфликта,
като по този начин си осигуряват време, като прехвърлят отговорността за
разрешаване на проблема на някой друг. Те могат, образно казано, „да
избягат” от ситуацията, от отговорността за вземане на решение. Могат да
преговарят на изхода от противоречието, да се коалират с трета, неутрална
страна, която се бори за същата кауза, да се обърнат към услугите на
арбитри, съдии, посредници или да започнат война помежду си.
Управлението на конфликтите изисква полагане на максимални усилия
за тяхното предотвратяване, още в условията на т. н. предконфликтна
ситуация. За да се постигне ефективно управление на конфликтите, обаче,
трябва да се създадат условията, както за тяхното достоверно изследване,
така и за тяхното прогнозиране и профилактика. Управлението на
конфликтите, като сложно социално явление, представлява съзнателна,
целенасочена дейност на субекта на управление, която се извършва на
всички етапи от тяхното възникване и развитие, до тяхното завършване.
“Предотвратяването на конфликтите представлява целенасочена
управленска дейност, насочена към субектите на конфликтното
взаимодействие, която започва в скрития етап на конфликтите, с цел
недопускане на конфликтно противопоставяне” [82, c. 154].
Когато, все пак, това е невъзможно и не са осъзнати целите, поставени
от конфликтуващите страни, техните изисквания, интереси, очаквания, се
навлиза в конфликтна ситуация. Отличителна черта на тази ситуация,
според В. А. Ядов, е, че „конфликтуващите страни, вече, са осъзнали
непримиримостта на своите интереси, отчели са всички „За” и „Против” на
конфликта, разбрали са, че връщане назад няма” [238].
Ст. Влайков [49] описва няколко подхода за разрешаване на
конфликтите.
Първият от тях е свързан с постигане на споразумение и съгласие
между участниците в конфликта, които признават справедливостта на
своите искания. Те приемат взаимно определени задължения във връзка
със задоволяване на изтъкнатите интереси и разрешаване на възникналите
проблеми.
Вторият подход е свързан с компромиса, при който една от страните
доброволно отстъпва от своите искания или част от тях, макар че остава
неудовлетворена от разрешаването на конфликта. До това се стига, когато
едната от страните е преценила своите сили за участие в конфликта като
по-слаби, а поставените цели трудни или въобще непостижими на този
етап.
Третият подход е свързан с принудата. При него, по-силната страна
диктува условията и принуждава по-слабата страна да приеме нейното
решение.
Трудовите конфликти изобилстват с примери, когато работодателите
налагат своите виждания от позицията на силата- могат да забавят плащане
на възнагражденията, да отложат повишаване в служебната йерархия, да
преместят на по-непрестижна длъжност, да уволнят безпричинно
служители.
Четвъртият начин е арбитражното решение. Той се използва, когато
страните, участващи в конфликта, са взаимно съгласни да използват
арбитража, било то като едноличен арбитраж или като комисия, която да
посредничи при разрешаването на възникналите противоречия. Този
подход има голямо бъдеще у нас при разрешаването на различни по вид и
характер конфликти- между работодатели и работници в частни
организации; между държавата и определени социални групи, например,
при стачки в държавни организации; между студенти и академични
ръководства и др.
С неуспех за двете страни може да приключи даден конфликт, когато
загубите и за двете страни са толкова големи, че крайният резултат не
може да ги компенсира. Това е възможно и при получаване на категорични
разпореждания от по-горна инстанция, на която и двете страни са
подчинени и зависят от нея.
Анализът на общите проблеми при управлението на конфликтите
показва, че натрупаната в тази област обществена практика, по принцип, се
ориентира към формиране на институционални механизми (създаване и
развитие на съответстващи законодателни, изпълнителни, консултативни и
други служби) и към разпространението на идеи за обществено съгласие,
социално партньорство, консенсус между противостоящи страни по
жизнено важни за държавата и обществото проблеми. В България, по този
начин се издигнаха и реализираха идеите за членство в НАТО,
Европейския Съюз- всички основни политически сили (леви, десни,
центристки, републиканци, монархисти) еволюираха във вижданията си,
направиха множество компромиси в своите политически доктрини и се
съгласиха на преговори с посочените по-горе институции, които по-късно
доведоха до пълноправно членство в двете организации.
1. Избор на техники при управлението на конфликта
Според K. Thomas [281], един от най-важните моменти при
управлението на конфликта е изборът на подходяща техника. От тази
гледна точка, той дава следните съвети при избор на съответната техника:
Техниката „Форсиране на конфликта”, според него, е приложима при
ситуации, когато:
- са необходими бързи, жизненоважни решения;
- по много важни проблеми трябва да се вземат непопулярни мерки;
- едната от страните, участващи в конфликта знае, че е права по много
важни проблеми.
Техниката „Консенсус” е приложима, когато:
- трябва да се намери общо решение, в случай, че и двете гледни точки са
твърде важни, за да се направи компромис;
- целта е да се усвои сериозен опит;
- може да се разчита на добри взаимоотношения между конфликтуващите
страни.
Техниката „Избягване на конфликта” е приложима, когато:
- проблемът е несъществен;
- не се вижда начин за удовлетворяване на интересите;
- потенциалните вреди надхвърлят значително очакваните ползи;
- събирането на информация е по-важно от бързото решение.
Техниката „Приспособяване” е приложима при ситуации, когато:
- личността открива, че е сбъркала;
- резултатите са по-важни за другите, отколкото за личността;
- личността преценява, че е по-добре в момента да се примири, за да
спечели при бъдещи конфликти;
- е необходимо да се намалят до минимум загубите и личността поначало
е в губеща позиция;
- хармонията във взаимоотношенията е особено важна.
Техниката „Компромис” е приложима в случай, че:
- целите са важни, но не и с цената на всичко;
- опонентите са с еднаква власт и с взаимно изключващи се цели;
- е необходимо да се постигне временен резултат при особено сложни
проблеми;
- трябва да се стигне до бързо решение, когато има дефицит на време;
- консенсусът и форсирането са се провалили.
Докато избраната обща стратегия при управлението на конфликта
отразява ориентацията на личността и се покрива с нейния стил за водене
на преговори, то приложението на определена техника изисква по-
внимателен анализ на индивидуалните особености и нагласи на личността
в конфликтни ситуации и конфликти.
2. Етапи при управлението на конфликта
Д. Й. Димитров [82, c. 163-164] счита, че управлението на конфликта
може да бъде сведено схематично до три основни етапа.
Той нарича първия етап „Успокояване на конфликта”. Цели се
успокояване на страстите и стимулиране на конфликтуващите страни да
започнат възприемането на опонента и конфликтната ситуация по-
рационално, изчистени максимално от емоционалната им обагреност.
Всякакво насилие на този първи етап трябва безусловно да се изключва.
Вторият етап се нарича „Частично разрешаване на конфликта”. В този
етап на управление на конфликта се извършват следните взаимосвързани
действия:
- Поощрява се диалога между страните и се предприемат действия, които
да го стимулират.
- Изготвя се система от правила за преговори, които устройват в
максимална степен всички конфликтуващи страни.
- Налице са конкретни действия (частично) на разрешаване на конфликта.
 По принцип, посочените действия могат да бъдат следните:
конфиденциални решения, взети от самите конфликтуващи страни, без
посредник; конфиденциални решения, взети от конфликтуващите страни, с
участието на посредник (медиатор, конфликтолог, неутрална трета страна);
юридически решения, които са обвързани с правни последици за страните.
Третият етап се нарича „Приемане на взаимоизгодно и компромисно
решение между страните”. При него са налице решения, удовлетворяващи
конфликтуващите страни. „Ако взетото решение действително се основава
на разумния баланс на интересите между конфликтуващите страни,
вероятността да се постигне приемливо и взаимоизгодно решаване на
конфликта е реална” [82, c. 164].
Необходимостта от управление на конфликтите в обществото не е
случайна, тъй като те, както всички социални явления и процеси, подлежат
на управление. „За да се постигне ефективно управление на конфликтите,
обаче, трябва да се създадат условията, както за тяхното достоверно
изследване, така и за тяхното прогнозиране и профилактика. Управлението
на конфликтите, като сложно социално явление, представлява съзнателна,
целенасочена дейност на субекта на управление, която се извършва на
всички етапи от тяхното възникване и развитие, до тяхното завършване.
Най-общо, управлението на конфликтите включва: уточняване на
симптомите, диагностика, прогнозиране, профилактика, предупреждаване,
отслабване, регулиране и разрешаване”, отбелязва Д. В. Димитров [80, c.
95].
3. Емпатията при управление на конфликта
Умението да се устоява в критични и тежки конфликтни ситуации и
конфликти е изключително важно. Редом с това, при много хора е налице
стремеж да си създават проблеми, които по-късно разрешават талантливо.
Eмпатията може да бъде ефективно средство за управление на
поведението на другите хора. Тук, обаче, „инструментите за общуване” се
използват много внимателно и не бива да се забравя, че силата на човека
не трябва да се демонстрира, а да се подразбира.
Емпатията може да се реализира по следните начини в общуването при
конфликтите (121, с. 69-74):
3. 1. Персонификация. Това е умението на личността да създава възможно
с най-много хора поле на личностно общуване. Това е така, поради факта,
че хората силно го ценят, затова, лишаването от него в ситуации на
конфликт, носи много повече енергетични загуби, отколкото натиска, към
който те бързо се приспособяват. Задължително е при конфликт
изработването на индивидуален стил на общуване с хората, обръщане към
тях по име, подчертаване на личните контакти, позитивен емоционален
фон, концентрация в момента на общуване, при търсене на рационални
пътища за разрешаване на конфликтите.
3. 2. Откритост за информация. 80% от необходимата и важна информация
в съвременното пазарно пространство се получава в личностното общуване
и ако участникът в конфликта не е в състояние за резултативно общуване,
то тази информация остава скрита за него.
3. 3. Правила и грешки при комплиментите. Те играят позитивна роля само
при съответното персонализирано обръщение: лице в лице; подчертаване
на груповия принос за разрешаване на сложен конфликт; повишаване
персоналния статус на определена личност.
Комплиментите трябва да се използват в следните случаи:
- Изказваме реални мнения за човека срещу нас, за неговите най-силни
качества, проявявани в моментите на общуване.
- Уместният комплимент е онзи, който е насочен към това, което човек
цени или може да оцени. В противен случай може да се тълкува като
ехидност, ирония или подмазване.
- Необходима е логическа яснота за информацията, която се съдържа в
комплимента, т. е., по какъв повод се отправя той и дали е заслужен.
- Важна е краткостта на ситуацията на емпатийното общуване, т. е.,
комплиментът да е сигнал за поддръжка, без очаквания за задължителен
отговор-комплимент.
- Информацията, заложена в комплимента, произтича от ситуацията или
логиката на взаимодействието с конкретен човек в конкретния момент.
- След изказан комплимент, личността трябва да е готова за
манипулативно изказване от ответната страна, което, може би, е
обусловено от желанието й да провокира искреността на казаното. Това
показва, от своя страна, степента на тревожност, негативния опит в
общуването, разочарованията, които е преживял събеседника.
- От изключителна важност при комплиментите са и невербалните
потвърждения на това, което се изказва- жестове, мимика, докосвания, лек
позитивен енергиен заряд, организация на пространството, позата и др.
- Неприемливи са от нравствена и естетическа гледна точка т. н.
„прикриващи ходове”: прекомерна емоционалност; нарушение на нормите
и ценностите на похвала; неконтролирано време на контакта; игнориране
реакцията на събеседника и неговата настройка и готовност за дискусия,
разговор, спор; прекомерни единици информация при похвалата; молба
след комплиментите.
4. Променливи, с които трябва да се съобразяваме при управлението на
конфликтите, са:
- Хората, ангажирани в конфликта. Необходимо е да имаме сведения за
техния стаж, опит, пол, религиозна и етническа принадлежност и др.
белези.
- Дейността и структурите, чрез които тя се реализира, за да се открият
местата и причините за възникване на конфликтите.
- Целите на организацията и управлението, въобще, и в конкретен план-
целите, които се преследват чрез управлението на конфликтите.
- Системите и процедурите на дейност, които евентуално могат да създадат
определени конфликтогени, а те, от своя страна, да прераснат в конфликти.
- Наличните технологии в организацията. Често пъти, конфликти
възникват поради невъзможност да се използва съществуващата техника-
остаряла морално и материално, нископроизводителна, опасна за
соматичното и психично здраве на професионалистите.
- Културата на организацията- функциониращите ценности, вярвания,
идеи, идеали, убеждения.
Балансът между тези променливи е сериозна гаранция за нормална
психоатмосфера и психоклимат в организацията и средство за подтискане
появата и развитието на конфликтни ситуации, прерастващи в сериозни
професионални, трудови и други конфликти.
ГЛАВА ВТОРА: ПОВЕДЕНИЕ И ТЕХНИКИ ПРИ РАЗРЕШАВАНЕ НА
КОНФЛИКТА

I. Поведение на участниците в конфликта

Конфликтът не може да бъде забраняван. Той е естествен спътник на
всяко развитие и трябва да бъде изучаван и използван. Обикновено се
опасяваме от него, защото често носи силен деструктивен заряд. Особено,
когато е продължителен и интензивен, може да навреди на екипния дух, на
комуникацията и координацията. В друг случай, е незаменим при опитите
да се разчупят културни норми и рамки.
Изходът от един конфликт е, до голяма степен, следствие на
намеренията на участниците в него.
Стратегиите на участващите в конфликтите са производни на техните
намерения и могат да бъдат описани с помощта на двуразмерна матрица, в
която по абсцисата нараства грижата за себе си, а по ординатата- грижата
за останалите (другата страна). Ако приемем, че тези два вида
“загриженост” могат да имат по две страни- висока и ниска, стават
възможни четири основни и една смесена комбинации [170, c. 97]:
- Конфронтационно интегриране (решаване на проблема при висока
загриженост за себе си и за другите). Заинтересованите страни се обръщат
с лице към спорната материя, съвместно идентифицират проблема,
генерират и преценяват алтернативите за решаването му и избират
решение. Интегрирането е подходящо за сложни материи, съчетани с
нееднакви разбирания за елементи от тях. Неприложимо е при конфликти,
базирани върху несъвместимост на ценностните системи. Предимството в
този вариант е в дълготрайността на решенията и директното адресиране
на проблемите, а основният му недостатък е, че е свързан с голям разход
на време. Най-вероятен изход е победа-победа.
- Изглаждане на противоречията (при висока загриженост за другите и по-
слаба- за себе си). Този самопожертвователен подход игнорира различията
и се стреми да подчертае общото в позициите. Не е подходящ при сложни
и задълбочаващи се проблеми. Той не фокусира самия проблем, а
симптомите му. Не осигурява трайни решения. Най-вероятен изход:
загуба-победа.
- Доминиране (при слаба загриженост за другите и силна- за себе си). При
този подход възгледите, потребностите и предложенията на другата
страна, до голяма степен, са оставени без внимание. Често, най-важният
аргумент е силата и властта. Вариантът е приложим, когато някое
непопулярно решение е жизнено необходимо, проблемът е дребен или
крайният срок е близък. Недостатъкът на подхода е свързан, главно, с
уврежданията, които може да нанесе на организационния климат и с
“посяването на бъдещи бури”, а предимството му е бързината. Най-
вероятен изход: победа-загуба.
- Избягване (при слаба загриженост за себе си и за другите). Тази тактика
се основава на оттеглянето от проблема и от собствените позиции, или на
активното пускане на зреещия конфликт. Подходът е приложим при
тривиални материи или, когато цената на конфронтацията е твърде голяма,
но не може да бъде от полза при сложни и задълбочаващи се проблеми.
Това е естествената реакция при трудна ситуация, но игнорирането на
проблема почти никога не води до разрешаването му. Най-вероятен изход:
загуба-загуба.
II. Техники за ефективна комуникация в процеса на разрешаване на
конфликти
Процесът на разрешаване на конфликти е комуникативен процес и
изисква използването на ефективни комуникативни техники, които да
улесняват общуването и разбирането между страните, с цел намиране на
приемлив изход от конфликтната ситуация. Тренирането и приложението
на ефективни техники за комуникация позволява конфликтът да се
разрешава конструктивно, а не да се избягва, да се отхвърля като
несъществуващ, или да се преживява по особено болезнен и травмиращ
начин за участниците.
Основните техники за усъвършенстване на общуването, приложими в
конфликтни ситуации, са:
- “Аз-послание”- смелост и умение да говорим за чувствата си
Основен механизъм за разбиране и разрешаване на конфликтната
ситуация е изясняване на чувствата на хората, които са в конфликт.
Неумението да се назовават ясно чувствата, които съпътстват развитието
на конфликта, става бариера пред неговото овладяване. „Много често, в
конфликтни ситуации, пише Р. Вълчев, участниците са склонни да се
обвиняват и нападат със съждения като: “Ти си ужасен”, “Ти си
неблагодарен, невъзможен…”, “Ти трябва да признаеш,че…”. “Ти-
посланието” действа предизвикателно, настройващо, оценяващо и изостря
конфликта. Другата страна се чувства нападната и бърза да се защити, като
отговори с подобно нападателно “ти-послание”.
“Аз-посланието” означава формулиране на тезите от собствено име и
ясно назоваване на чувствата, които предизвиква поведението на другата
страна в конфликта. То е споделяне за собствените преживявания, а не
нападане на другия. Чрез “аз-посланието” не обвиняваме, а споделяме,
говорим за себе си, отразяваме преживяванията си. То е “конкретна и
навременна обратна връзка,…покана за диалог” [52, с. 115].
“Аз-посланието” не е неизменен шаблон. Неговата конструкция и
практическо приложение зависи от ситуацията. Има конфликтни казуси,
при които e трудно да се формулира апел, насочен към бъдещето (“бих
искал…”) и тази част естествено може да отпадне.
- Формулиране на правила на взаимоотношения
Писаните и неписани правила се утвърждават като регулатор на
взаимоотношенията. Според М. Аргайл и М. Хендерсън, „във всяка
социална ситуация действа определен набор от правила и тяхното
познаване и разбиране гарантира адекватността на поведението и
успешното овладяване на ситуацията. Едно от най-често нарушаваните
правила, което става причина за конфликти, е общовалидното правило “не
разкривай поверените ти тайни и не разпространявай споделената
информация” [20, с. 323].
Отношенията „учител-ученици” също се регламентират от специфичен
набор от правила, съобразени с изискванията на социалните роли в
училище. Двамата изследователи по експериментален път обосновават 15
правила за учениците и 21 правила, валидни за учителите. Не е случайно,
че на учителите се налага да се съобразяват с повече регламенти във
взаимодействието, защото те са ръководните субекти, с професионален
опит, носители на повече отговорности и задължения. Наличието на
правила позволява да има ясни изисквания, които са оповестени
предварително. Изискванията и принципите на учителя намаляват
възможността за двойствени стандарти и субективизъм при преценка на
поведението и постиженията на учениците. Конфликтите във
взаимоотношенията „учител-ученици” намаляват рязко, когато има добра
ролева определеност на очакванията- и на двете страни им е добре
известно, какви са очакванията, и че те са адекватни на изпълняваната в
училище социална роля, а не са субективни прищявки на учителя или
несериозно отношение от страна на ученика.
- Задаване на отворени въпроси
“Какво те кара да мислиш, че…?”, “Как се стигна дотук?:, “Кога се
почувства по този начин?”, вместо: “Беше ли на училище?”,“Ти ли каза,
че..”, “Мислиш ли, че си постъпил добре?”.
 Отворените въпроси предполагат по-подробен отговор, в процеса на
който отговарящият обикновено дава повече информация, самозадължава
се по естествен начин да формулира свободно мисленето си, да разсъждава
по повдигнатия проблем, без да се чувства притиснат от очакването на
социално значим отговор. Обратно на тях, затворените въпроси, като
форма на задаване, предполагат еднозначен, кратък отговор в позицията
“да” или “не”. В процеса на комуникация в конфликтни ситуации си струва
да бъдем особено внимателни с въпросите, започващи със “защо”. Макар и
отворени по форма, те не са препоръчителни, тъй като усилват усещането
за разпит и обвинение, звучат твърде директно и нападателно,
предизвикват желание за отбраняване и оправдание.
- Конструктивна критика (конструктивно противопоставяне)
Свързана е с: ясно формулиране на това, което харесваме, и това, което
не харесваме; критика на поведението, а не на личността; конкретност на
изказа. „Препоръчвана като полезна е ”сандвич-техниката” при
критикуването, която се състои от три стъпки: започваме с нещо
положително, което ученикът прави добре, или посочваме качество, което
харесваме; назоваваме ясно и точно какво не харесваме в поведението в
конкретната конфликтна ситуация и завършваме с положителен апел-
убеденост, че е възможна промяна в поведението, изразяване на
положителни намерения, отношенията да се съхранят и в бъдеще да
продължи успешно взаимодействието между учителя и ученика”, пише С.
Цветанска [233].
Смисълът на критиката в процеса на разрешаването на конфликта е не
да унижава достойнството на ученика, като се акцентира по особено груб
начин на недостатъците, а да бъде коректив на поведението и да стимулира
осъзната промяна. Затова, по-голямо въздействие има критиката, която не
е публична и в никакъв случай не се базира на сравнението между
учениците.
- Положително формулиране на мислите и избягване на императивността в
изказа
Позитивният изказ и спокойният тон снижават напрежението и
постигат косвено внушение за желанието за намиране на взаимноприемлив
изход от конфликта.
Думи като “никога”, “трябва” и “винаги” се възприемат трудно. Те имат
свойството да усилват конфликта и да създават, понякога, несъзнавано
желание за противопоставяне и оспорване на изискването, поради което е
необходимо да се избягват.
- Убедително аргументиране
Изразява се в позоваване на реални факти, на доказателства и примери,
които са разбираеми за другата страна и звучат максимално конкретно и
недвусмислено. Аргументирането на собствената гледна точка в
конфликта изисква синтезирано представяне на силни аргументи,
подкрепени с примери, показващи тяхната действеност и ясно послание за
това, какво предлагаме да се направи за разрешаване на проблема.
При анализирането на конфликта и при търсенето на аргументи е
важно да се придържаме само към настоящата ситуация, без да връщаме
минали събития. За успешното справяне с конфликта е необходимо да
анализираме обективно ситуацията, като разграничаваме хората от
проблемите и се отнасяме с уважение към противника в спора, с ясното
съзнание, че другите имат право на собствено мнение, различно от нашето,
дори, когато са по-неопитни или на по-малка възраст.
- Активно слушане
То е слушане с разбиране, при което по вербален и невербален
комуникационен канал се излъчват сигнали за това, как се възприема
изказването на другата страна, а не просто се чува и приема информация.
При педагогическото общуване с учениците от особена важност е не само
да се установят фактите в конфликта, а, главно, да се разкрият скритите
пластове на чувствата и преживяванията. “Ефективните слушатели са
активни- те слушат другия, за да чуят: неговите преживявания, онова,
което, според него, му се случва; неговите поведения, онова, което той
прави или не успява да направи; неговите чувства, възникващи от
преживяванията и поведенията; неговата гледна точка, когато говори за
преживяванията, поведенията и чувствата си” [14, с. 316]
При активното слушане се отразяват чувствата, признава се
значимостта на дискутирания проблем, обобщава се казаното до момента,
преформулират се с други думи постигнатите споразумения в процеса на
общуването.
Най-често, активното слушане се реализира чрез следните вербални
техники: изясняване; перефразиране; валидизиране (признаване на
чувствата и ценностите на човека, с когото общуваме, независимо от
конфликтността на ситуацията, признаване значимостта на неговата идея);
обобщаване.
Прийомите, използвани в активното слушане, са най-ефективни за
информационното управление на конфликтните ситуации. „Главното в
използването на техниката „активно слушане” е да се слуша и възприемат
истинските чувства на говорещия. Това е ключов принцип”, отбелязват В.
и А. Козлови [121, c. 62].
Според тях е необходимо да:
- се съсредоточим върху предмета на разговора;
- се отнасяме към говорещия с уважение;
- слушаме внимателно, без да правим оценки;
- изкажем своето мнение за чутото и по този начин покажем, че
действително слушаме внимателно;
- отделим това, което не разбираме, или онова, в чиято истинност не сме
уверени;
- подтикваме говорещия към по-нататъшни разговори по темата;
- използваме за поддържане на разговора определени невербални средства;
- изразяваме нашите собствени чувства и интереси, без обида към другите.
Специалистите в областта на междуличностното общуване отбелязват,
че при изслушване на събеседника е необходимо да се обръща внимание на
две неща:
- съдържанието на разговора, т. е., това което е казано;
- чувствата на говорещия.
В конфликтни ситуации много чувства могат да бъдат скрити зад
безпристрастни думи и изрази. Важно е чувствата да бъдат открити и се
разберат, като едва тогава се пристъпи към търсене на удовлетворителни
решения.
- Невербално изразяване- овладяване на езика на тялото
Това, което казваме с думи, е добре да се потвърждава и от погледа,
жестовете, изражението на лицето, позицията на тялото. Излъчването на
нервност или раздразнителност чрез невербални сигнали се улавя от
опонента в спора и усилва тенденцията за съперничество. Агресивните
жестове (заканително посочване с пръст, свити длани в юмруци, ръце на
кръста, прекалено доближаване до събеседника) са абсолютно
нежелателни и създават непреодолими бариери в конфликтната ситуация.
Освен овладяване на собствения език на тялото, добрата комуникация в
процеса на конфликт изисква и внимателно наблюдаване на жестовете,
мимиките, позите на събеседника, поддържане на зрителен контакт и
умение да се улови и чуе, това, което другият не казва, но чувства в
конфликтната ситуация. Необходими са усмивки, наклоняване към
говорещия, кимане, чрез което се показва заинтересованост към неговите
позиции и мнения. Основна задача на невербалното общуване при
управлението на конфликта е да се покаже, че личността не е безразлична
към изказаните идеи, възгледи, условия, искания на ответната страна и е
склонна да търси компромисни решения, удовлетворяващи и двете страни.
 Това са техники, чрез които се постига управление на конфликта,
основано не на противопоставянето и обвинението, а на използване на
продуктивни поведенчески стратегии, които отчитат интересите и
гледните точки на двете страни в конфликта.
ГЛАВА ТРЕТА: ПРЕГОВОРИТЕ КАТО СРЕДСТВО ЗА РАЗРЕШАВАНЕ
НА КОНФЛИКТИТЕ

Управлението на конфликтите налага, от своя страна, полагане на

максимални усилия за тяхното предотвратяване, още в условията на
предконфликтната ситуация.
В ежедневието общуваме с много хора, всеки от които има своя гледна
точка за света, различни интереси, потребности и ценности. Различията,
разногласията или конфликтите между индивидите, групите, общностите,
етносите, държавите могат да се решават по различни начини. В някои
случаи, едната страна налага мнението си на другата, в други- конфликтът
се избягва или потулва, или едната страна се опитва да измами другата.
Понякога страните постигат компромис, като всяка пренебрегва част от
своите интереси в името на общото благо, но, в крайна сметка, се оказва,
че приетото решение не я удовлетворява, и общо решение няма.
Като алтернатива на тези действия за постигане на съгласие, които
могат да се обобщят под името “стратегия на пазарене”, се прибавя и
процесът на преговаряне.
Погледнато от социална гледна точка, преговорите като модел на
мислене и поведение не са характерни за всички социално-икономически и
политически модели общество. В командно-административните системи,
преговорите са изключително рядко срещана форма на взаимодействие и
то само на най-високо междудържавно ниво. Във вътрешнодържавните
структури- армия, полиция, учреждения, предприятия, органи на
управление, учебни заведения, като правило господства единственият
принцип на взаимодействие, определян по формулата: „Заповедта на
началника е закон за подчинения”. Всичко това се превръща в
непрекъснато действащ стресогенен фактор за милиони хора.
В демократичните общества преговорите намират място във всички
сфери на живот на социума. Там, под въздействие на нови, специфични
взаимоотношения между хората, се заражда т. н. култура на преговорите.
Субекти на преговорите са всички социални групи- партии, обществени и
религиозни движения, политици, дипломати, деловите хора, юридически и
обикновени лица.
„Обобщено, може да се посочи, че преговорите са там, където има
пазар в икономиката, многопартийност в политиката и плурализъм в
обществения живот. И обратно, там, където има пазар, многопартийност и
плурализъм- там, на първо място, се водят преговори”, отбелязва Л. К.
Аверченко [1, c. 98].
I. Същност и особености на преговарянето
Преговарянето е област, в която се съсредоточават интересите на
различни специалисти, които дефинират процеса по различен начин. За Д.
Вайс, “да се преговаря, значи да се действа, да се задвижват нещата, да се
разменя- то е обратното на инерцията” [по 166, с. 26]. Преговарянето е
“разговор, с цел уреждане на някакъв въпрос, чрез взаимно съгласие;
обсъждане на някакъв въпрос, с цел споразумение или компромис” [265, с.
8].
С. Джонев дефинира преговорите като “процес, при който хората
търсят уреждане на техните конфликтни интереси, като проучват взаимно
потребностите си и възможностите за съгласувано решение, което да
определя величината на приходите и разходите на страните по приемлив за
всички начин” [74, с. 65].
1. Характеристика на преговарянето
 Независимо от множеството определения на понятието “преговори”,
могат да се открият няколко повтарящи се ключови характеристики на
този процес :
- Взаимност на действията
Страните, въвлечени в преговорите, трябва да участват и да дадат
съгласието си. Интересите на всеки трябва да бъдат зачетени. Решението,
което завършва процеса, трябва да се приема като най-доброто и всички
следва да са готови да работят за практическото му осъществяване.
- Активност на страните
Проявява се, както в информиране на другия за собствените
потребности, така и в търсене на информация за неговите потребности и
желания. Подобна позиция означава и липса на инерция относно самия
процес на преговаряне- да се предлагат решения, да се търсят алтернативи,
да се правят промени в това, което не отговаря на собствените интереси.
- Общуване между заинтересованите страни
Участниците сами представят своите позиции, променят ги, за да
отговорят на потребностите на другия, правят отстъпки или размени. От
тях зависи да разберат правилно посланията на другите и да не допуснат
преговорите да завършат неуспешно.
Така изброените характеристики описват спецификата и помагат да се
определят предимствата и недостатъците на преговарянето, като подход за
съгласуване на конфликтни интереси. За П. Одебер-Лароша [166],
предимствата му са следните: постига се консенсус, чувствата на
участниците са на заден план, търси се единомислие по проблемните
въпроси.
С. Джонев допълва характеристиките: „Преговорите могат да се
използват дори и когато няма изявен конфликт, а страните желаят да
договарят съвместни усилия или действия, от които всички ще спечелят.
Преговорите помагат да се запазят добрите отношения с другата страна,
което е и вторичната, дълговременна цел на процеса” [74, с. 69].
Наред с предимствата, преговорите имат и някои недостатъци. Те са в
това, че се отнема много време, трудно се запазва рамката, в която се
провеждат, не е гарантиран крайният успех.
Друг недостатък на преговорите се заключава в едно от предимствата
им- зависимостта на страните една от друга. “Кооперативната стратегия
към конкурентен партньор води до едностранна експлоатация и
облагодетелстване” [74, с. 79], или с други думи, ако партньорът ни не е
съгласен да сътрудничи в постигането на взаимно изгодно решение, а се
опитва да използва неетични методи за влияние, преговорите се провалят.
2. Условия за успешни преговори
Фактът, че преговорите са един от начините за разрешаване на
противоречия и конфликти, предполага определени условия, при които те
биха били по-успешни от другите методи.
- Наличието на сходства между участниците
Преговорите са възможни, ако има някаква обща основа между
партньорите, върху която да се изгради общото решение. Ако няма
сходства, то те се провалят, или завършват с налагане на волята на едната
страна, или с взаимни обвинения и допълнително влошени отношения
между страните. „Ако няма сходства, но преговарящите държат да
достигнат до съвместно решение или план за действие, те трябва да
положат усилия, за да създадат такива сходства” [166, с. 22].
- Наличие на воля за споразумение
Участниците трябва да са готови да изслушат другата страна, да
разберат какви са потребностите и интересите й и да са готови да обвържат
задоволяването на своите интереси с тези на другия. Партньорите, с воля
за преговаряне, са наясно, че ще срещнат трудности, но са подготвени за
тях и са решени да ги преодолеят. „Нагласата да се постигне споразумение
не бива да се бърка с готовността да се пренебрегват собствените интереси.
Дори и да има воля за водене на преговори и довеждането им до успешен
край, партньорът може да заема твърда позиция по някои от въпросите и да
не е склонен да отстъпва. За съжаление, не винаги може да се определи
бързо, дали отсрещната страна заема твърда позиция по някой въпрос или
декларира желание за преговори, без всъщност да е готова да преговаря
истински” [166, с. 27].
- Наличие на взаимозависимост между партньорите
Този, който притежава повече власт, е по-склонен да се опитва да
наложи своята позиция. Обратно, този, който се възприема като по-слаб,
“търси преговори, като се опитва да взема за свидетел, например,
общественото мнение, за да се опита да промени силовите отношения
и/или се надява да “отвоюва” някои предимства, благодарение на
преговорите” [166, с. 31].
Важно е да се има предвид, че балансът на властовите отношения може
да се промени много бързо, затова е препоръчително те да се анализират не
само преди, но и по време на самите преговори. Освен това, не трябва да се
забравя, че “субективното възприятие на преговарящия е по-важно от
обективните обстоятелства” [117, c. 174]. При анализа на властовите
отношения трябва да се прави разлика между привидно или
демонстрирано и реално поведение.
Според Г. Кенеди, дори и “когато всичко друго е казано и направено,
всичко подлежи на договаряне” [117, с. 325]. Според него, няма условия,
при които да използваме други техники за решаване на нашите
противоречия, освен преговорите. Обстоятелствата, средата или натискът
не могат да попречат на преговарящия да се опита да договори нещо, което
счита за важно за себе си или своите работодатели.
Необходимо е да се изясни и това, какво, според нас, не са преговорите.
3. Същност и техники на пазаренето
3. 1. Същност на пазаренето
Преговорите не са пазарене. Пазаренето е “стратегия, при която
индивидът се стреми да спечели максимално много, независимо от
резултата за партньора” [117, c. 53]. Тази кратка дефиниция показва, че тук
отсъстват някои от характеристиките на процеса на преговори. Пазаренето
също е процес на общуване между страните, но при него акцентът е върху
използването на обвързаността с другия за постигане на собствени цели,
като не е задължително другата страна да е активно въвлечена в процеса.
Пазарящите се изхождат от презумпцията, че сделката трябва да се
сключи на всяка цена и че всички участници в определен момент ще
променят своите първоначално заявени позиции. Въз основа на тези
допускания, те се впускат в пазаренето, което се състои от три етапа.
Първият етап задължава страните да определят целите на сделката-
какви са моите потребностите, т.е., какъв е минимумът, който желая да
получа от сделката; какви ще бъдат желанията ми- максимумът, към който
се стремя; какви ще са исканията ми- оптимумът, който може да бъде
постигнат, ако добре използвам ресурсите си.
На втория етап се планира самото пазарене- проучване на другата
страна, конкретизиране на обекта на договаряне, планиране на
разговорите, така че да включват всичко, което желая да се обсъди, и да не
засягат онова, което желая да се избегне.
На третия етап се определя самата стратегия на пазарене.
Информацията, събрана на предходните етапи, както и познаването на
конкретните техники на пазарене, предопределят решенията. На този етап,
трябва да се отчете т.н. “информационна зависимост” между партньорите-
разумният резултат от пазаренето се открива по време на пазаренето.
„Следователно, пише С. Джонев, планираните техники на пазарене имат
за цел, най-вече, събиране на повече данни за противниковата позиция и
минимално разкриване на собствените мисли и становища, с цел
максимална облага” [74, с. 55].
3. 2. Техники на пазаренето
- Блъфиране
Пазарящият се разчита, че предлага продукт, който е силно необходим
на другия и претендира, че може да го отстъпи единствено на заявената
цена (обикновено много висока) или въобще няма да го отстъпи. Повярвал
на заплахата, другият разкрива информация за това, колко е склонен да
плати за този продукт и какви отстъпки би направил от своята
първоначална позиция. За да не се стигне до прекратяване на пазаренето,
първата страна коригира, в известна степен, завишените си изисквания и
така двете страни постепенно се доближават до някаква позиция, за която
могат да постигнат съгласие. Слабостите на тази техника се състоят в това,
че блъфирането без мярка може да доведе до провал на пазаренето и загуба
и за двете страни. Разкритият блъф предизвиква загуба на доверие и
унищожава възможностите за взаимно договаряне.
- „Доброто и лошото ченге”
Това е популярна техника, предлагана от Г. Кенеди [117, с. 237]. Двама
преговарящи от един екип играят противоположни роли- първият се
представя за твърд, безкомпромисен, агресивен и състезателен преговарящ,
а вторият- за мек и сътрудничещ. Другата страна в пазаренето предпочита
да работи с по-благо настроения от двамата участници, който, всъщност,
не може да взема решения без съгласието на своя “твърдоглав” колега. В
крайна сметка, преговорите приключват с налагане на позицията на екипа
от “доброто и лошото ченге”.
- „Адвокат на дявола”
Този вид техника на преговаряне е характерна с това, че един човек или
група хора получават ролята на сериозен критик на предложенията и
становищата на преговарящите страни. За да се изиграе тази роля, е
необходимо:
„Адвокатът на дявола” да избягва да се ангажира с конкретна позиция
или мнение, както и да се превръща в злостен критик. Смисълът е, да се
опонира по същество и да се откриват слабостите в позициите и на двете
страни, които при друга техника биха останали незабелязани.
„Адвокатът на дявола” трябва да се използва само тогава, когато
участниците в преговорите са в състояние честно да обсъждат своите
становища и приемат по вътрешно убеждение потребността от тази роля.
Личностите, изпълняващи тази роля, трябва да са уравновесени и
спокойни, да използват убедително аргументите и фактите и на двете
страни, да оборват проявите на хитрост, лицемерие, лъжа в преговорния
процес.
Й. Галтунг [57, c. 239-240] предлага шест тактики в преговарянето,
които ще направят аргументите по-силни и ефективни:
- Подкрепете вашите аргументи с документи, за предпочитане, печатни.
- Доведете експерти, за да подкрепят вашата позиция. Колкото по-
авторитетни са те, толкова по-добре.
- Избягвайте да предявявате необосновани претенции.
- Признавайте по-слабите аспекти на вашите предложение, преди другата
страна да стори това.
- Ако не сте в състояние да опровергаете нещо казано, опитайте се да
прехвърлите вниманието към нещо друго.
- Изберете правилно момента, като че ли неочаквано сте променили
настроението си, за да закриете пазарлъка.
II. Стилове на преговаряне и културални модели
При разглеждането на тази проблематика не трябва да се забравя, че
преговорите представляват единство на онези аспекти и въпроси, които са
обособени в отделни проблеми за нуждите на по-доброто разбиране на
процеса.
Всички автори единодушно определят подготовката за преговорите
като фактор, решаващ за техния резултат. Според Д. МакФорън [144],
подготовката се състои в създаване на обстановка, в която ще се провеждат
преговорите. С. Джонев [74] не разглежда въпроса за хронологичното
протичане и пространственото осигуряване на преговорите, както и не
обсъжда подготовката за тях, а директно представя теоретичната база,
която характеризира самия процес, т.е., проблемно-решаващата стратегия.
П. Одебер-Лароша [166] предлага една доста подробна схема на
подготовка, която, макар и да е прекалено схематизирана, все пак, е най-
пълният и систематизиран алгоритъм, към който може да се придържа
преговарящият.
1. Етапи на разбиране на стиловете на преговаряне
Първият етап изисква да се определи ситуацията на преговорите, като
се провери дали не са настъпили промени по отношение на
обстоятелствата, при които те се провеждат. Ситуациите могат да бъдат
разположени по континиума стратегически, т.е., от изключителна важност
за бъдещето на цялата фирма; междинни, такива, които не променят
цялостната стратегия, но засягат един ключов елемент (например, покупка
на офис, къща, оборудване) и рутинни, при които елементите са почти
изцяло непроменени от предишния път. П. Одебер-Лароша [166] предлага
няколко примерни въпроса, с чиято помощ ситуацията на преговорите
може да се определи в термините стратегическа-рутинна:
- Дали икономическата ситуация е същата?
- Дали събеседникът (събеседниците) има (т) същите мотиви?
- Дали цените на стоките или услугите са променени?
- Каква е степента на достоверност на моите сведения, в сравнение с онези,
които имах вчера?
 На втория етап се определя, какъв тип подготовка изискват
преговорите. В някои случаи, се налага да се употребяват много ресурси,
да се разработват много алтернативи, да се отчитат различни рискове и
т.н., тъй като ситуацията е коренно различна от предишната,
преговарящите се срещат за първи път или преговорите се отнасят до
сериозен проблем. На другия край на континиума са преговорите, които
изискват относително повърхностна подготовка, която се състои предимно
в установяване на съвпадение между актуалната и миналите ситуации на
преговори.
Самата подготовка за преговорите се състои от четири етапа [166, с. 63],
които дават отговор на следите въпроси : Откъде да тръгнем? Къде
искаме да стигнем? Как да стигнем? Каква е стратегията ни? Как да
организираме ресурсите си?
Първата стъпка се състои в диагностика на настоящата ситуация.
Преговарящият отговаря на въпроса: “Откъде да тръгнем?” На този
етап се идентифицират обектите на преговори, контекстът, залозите,
властовите отношения между страните и самите страни.
Съществуват два пункта, които преговарящият не трябва да забравя-
при подготовката си той трябва да отчита наличието и на своя опонент,
т.е., да осъзнава, че той има различно възприятие за всеки от елементите на
преговорите. Вторият важен въпрос е, че преговарящите са личности,
които принадлежат на различни групи и са движени от различни мотиви.
Най-простият пример е случаят, при който организационните залози
противоречат на индивидуалните по време на преговорите- представителят
на дадена организация официално трябва да договори закупуването на нов
информационен пакет за своята компания, но тъй като това би довело до
големи промени в същността на работата му и евентуалното съкращение
на много хора, той може да има определени задръжки при воденето на
преговорите. Освен това, ако става дума за екип от преговарящи, то
единодушието между тях е желано, но не винаги действително постигнато
условие.
При втората стъпка от подготовката, преговарящият търси отговор на
въпроса: „Къде искаме да стигнем?”, т. е., дефинира целите на
преговорите. Тук е валидно правилото, че всяка от страните може да даде
различен отговор на този въпрос. Самите цели могат да бъдат, както
количествено, така и качествено определени. Те могат да бъдат много
конкретни или да представляват най-общи насоки за желания резултат.
Наличието на цели позволява на преговарящите да се концентрират върху
нещо конкретно и повишава мотивацията им.
Трета стъпка- преговарящият трябва да начертае пътя, т.е., да определи
своята стратегия. Това може да се конкретизира като анализ на следните
въпроси [166, с. 72-74]:
- Сценарий: Кои са най-вероятните и кои са най-изгодните пътища за
преговаряне?
- Терен: Какъв да бъде фонът на преговорите, т. е., дали при търговски
преговори всичко ще се съсредоточи около качеството или около цената?
- Резервни решения : Какво ще се случи, ако преговорите блокират, или
другата страна въобще няма желание да преговаря?
- Алтернативи: Какви алтернативи може да се предложат на другата
страна по време на преговорите?
- Време: Как ще се използват тези алтернативи? Какви тактики и стратегии
да се приложат? Какво да се очаква от другата страна?
- Какви техники на преговорите ще се използват?
- Инициативи: Какво може да се предприеме? Кога да се направи? Как да
се отправят собствените предложения?
- Кои са приоритетите и позициите?
- Споразумение: Какво споразумение се цели? Какво споразумение да се
предложи? Кога да се направи това?
 Бъдеще: Какво е съвместното на двете страни? Какво е бъдещето на
организацията, която се представлява?
Предпоследната стъпка в подготовката на преговорите е материалното
им подсигуряване.
Има се предвид: брой на преговарящите; определяне на процедурите
при откриване и закриване на преговорите; какви аргументи да се
използват; обмисляне на въпросите, свързани с логистиката-
местоположение, подредба на залата, напитки, храна, осигуряване на
конфиденциалност.
Последната стъпка в подготовката на преговорите е определяне на
конкретните позиции, които преговарящият ще обяви, и на тези, които,
всъщност, ще защитава.
Тясно свързан с проблемите на подготовката за преговори е въпросът
за участниците. Това е един от аспектите, които трябва да се проучат,
когато се събира информация за конкретната ситуация. В същото време,
поради своята важност и сложност, този въпрос заслужава специално
внимание.
2. Ролята на личността в преговорите
Един от въпросите, които занимават авторите, е доколко
характеристиките на личността определят поведението й по време на
преговори.
Първата теза е, че тъй като личността определя начините на реагиране
и е “вездесъща”, т.е., винаги е с преговарящия, тя ще влияе сериозно на
преговорите. Теорията е представена от П. Рубин и Х. Браун [по 117, с. 18],
които използват две дименсии, за да определят четири личностни стила на
преговори (Схема № 3):
- междуличностна ориентация (степен на социални способности и
социална осъзнатост, лекота на общуване);
- мотивационна ориентация (дали доминира тенденцията към
съревнование или към сътрудничество).
Тази теория се сблъсква с няколко проблема, когато се прилага на
практика. Първият се състои в това, че личността на преговарящия може да
не е стабилна и, следователно, направените предвиждания могат да се
окажат безполезни. Те дори могат да навредят, като насочат мисленето в
погрешна посока. Другият проблем е свързан с обучението на
преговарящите. Много често, хората могат да развият умения за
преговаряне, които да им помогнат да превъзмогнат своите личностни
характеристики. Това, на свой ред, означава, че определянето на
личностните стилове не е информативно и необходимо.
Втората теза, която се опитва да преодолее някои от ограниченията на
теорията на П. Рубин и Х. Браун, е тази на А. Гочак. Той определя
личностния стил като „начин, по който се изразяваме. Това е поведението,
което другите виждат и чуват, когато преговаряме” [по 117, с. 19-20].
Стиловете зависят от множество фактори- насредственост, възпитание,
образование и обучение, социална принадлежност, национална култура,
професионален опит, вероизповедание, социална среда. Авторът ги нарича
„вързопи” от поведения и представя четири техни разновидности- „твърд
(ориентиран към властта), мек (ориентиран към хората), на цифрите
(ориентиран към конкретните проблеми) и търговец (ориентираен към
резултатите)” [по 117, с. 20].

Личностни стилове на преговори Схема № 3

(по П. Рубин и Х. Браун)

Висока междуличностна Състезаващ се Съдействащ

ориентация
Ниска междуличностна Отбягващ Приспособяващ
се
ориентация

Съревнование
Сътрудничество

За определена личност не може да се каже, че тя принадлежи

единствено към един или друг стил. По-скоро се доближава до някой от
стиловете и има 60-80% припокриване мужду характерното за стила и
конкретното поведение.
А. Гочак твърди, че това разминаване се дължи на взаимодействието
между две зони- усвоените навици и умения. Според него, тези зони се
променят с различна скорост и влияят върху поведението в различни
ситуации. Зоната на навика включва по-стабилните във времето навици,
които представляват обичайното поведение на личността. Те се проявяват
без обучение и в случаите, когато самоконтролът е отслабен. Зоната на
уменията се променя по-бързо в краткосрочен план и може да наложи
предимство на придобитите умения.
G. Burrell [249] използва същите понятия, с които си служат П. Рубин и
Х. Браун, но, за него, с тях се обозначават не личностни типове, а типове
поведение. Освен че описва подробно цитираните четири стила на
поведение (съпернически, сътрудничещ, отбягващ и приспособяващ),
включва и пети стил- компромисния, който се разполага между
останалите. Авторът изрично подчертава, че описаните стилове на
разрешаване на конфликти са модели на поведение. Всеки човек владее
всички стилове, но в различна степен. Не всеки стил е подходящ за всяка
ситуация.
 След като представя тезата, че личността влияе върху преговорите и
разглежда няколко личностни стила, Г. Кенеди издига и обратната теза, че
личността не е от значение. “По-продуктивно е да се регулира поведението
на преговарящите, отколкото да се правят опити за идентифициране на
техните личностни характеристики” [117, c. 24]. Авторът представя четири
стила на поведение. Единият от тях може да се справи с всички други и e
подходящ за всички видове ситуации.
Ако се съпостави поведението на човек, който иска да постигне
споразумение, с поведението на човек, който не желае споразумение, могат
да се идентифицират четири стила на преговаряне. На единия полюс са
тези, които искат нещо без да дават нищо в замяна. Това е т. н. “червен
стил”. Негов антипод е “синият стил”, който разменя нещо за нещо. „На
практика, пише авторът, всяка от тези крайности може да се реализира и в
по-мек вариант, като по този начин се получават четирите стила-
агресивно или подмолно червено, доминиращо или меко синьо.
Различните хора през по-голяма част от времето се държат по сходни
начини, т.е., някой от четирите стила на поведение е доминиращ за тях. В
същото време, не е необичайно един и същи човек в различни ситуации да
демонстрира характеристики и на четирите варианта.
Всеки път, когато отправяте безусловна оферта, вие сте меко синьо
(давате нещо за нищо).
Когато направите едностранно искане, без да предлагате нищо в
замяна, вие сте агресивно червено (вземате нещо за нищо).
В случаите, когато се възползвате от някого, защото не можете да
устоите на изкушението, вие сте подмолно червено (измъквате с хитрост
нещо за нищо).
Когато преговаряте, като използвате единствено предложение,
обвързано с условия (ако вие …, то тогава аз …), вие сте доминиращо
синьо (договаряте нещо за нещо)” [117, c. 26-27].
 Малко по-различен подход, спрямо анализа на участниците в
преговорите, предлага П. Одебер-Лароша. Според него, преговорите се
възприемат като някаква “игра”, а преговарящите приемат определени
роли и гледат на ситуацията като на декор или сцена, която могат да
управляват, с цел защитаване на своите интереси. С други думи, отново не
се разглеждат личностните характеристики на участниците, а поведението
им и как то се отнася към преговорите. Разликата е, че в този анализ той
разглежда по-общи теми.
Първата от тях е използването на пространството по време на
преговорите. В някои случаи е по-добре да се отиде на територията на
другия- по-добре е човек да изглежда незначителен на чужд терен,
отколкото на свой; или чрез посещението при другата страна не се
разкриват подробности за състоянието на нещата “у дома”. В други случаи,
може да е по-изгодно да се приемат преговорите на собствен терен.
Осигурява се психологическо предимство, чрез това да бъдеш домакин,
който познава мястото, има по-добри източници на информация и др. В
трети случаи, може да се предпочете неутрално място, което да не е
свързано с никоя от страните и което да предразполага към мирно
разрешаване на съществуващите конфликти или противоречия” [166, c. 77-
78].
Друг аспект на анализа на участниците е разпределението на властта.
Много често, в преговорите участват цели екипи и това създава
възможност за най-различни конфигурации на взаимоотношенията, в
зависимост от липсата или наличието на правомощия да се взема решение,
да се правят и приемат предложения. Както отбелязва Г. Кенеди, „не
трябва да забравяме, че възприятието на другия за нашата власт, а не
обективното състояние на нещата, е решаващо за поведението по време на
преговори” [117, c. 28]. Затова, при анализа на отношенията в екипа, целта
на партньора трябва да бъде установяване на фактите, а не приемане на
това, което другият се опитва да внуши с поведението си.
Разпределението на властта не е феномен, който се открива само в
отношенията на хора, които работят в екип. То е факт и между страните в
преговорите. За да има преговори, е необходимо да съществува някакъв
баланс на силите между страните, но какво точно притежава едната или
другата страна, докъде е склонна да промени позициите си, предстои да се
открие по време на преговорите. С. Джонев използва термина
„информационна зависимост” [74, c. 56]. Това, което може да се направи
предварително, е да се изследват собствените и чуждите силни и слаби
страни, а, след това, да се провери доколко те са изявени.
Ефективният преговарящ трябва да притежава следните качества [182,
c. 166-167]:
- да хармонизира целите на преговорите с целите на организацията, която
представлява (банка, сдружение с идеална цел, консорциум, фирма,
държавно учреждение, политическа партия, страна и др.);
- да подготвя добре и да използва всяка преговорна фаза за бъдещата си
подготовка, т. е., да се учи от постигнатото до момента и да планира в
перспектива по-нататъшното си поведение;
- да използва преговорните сесии за усвояване на повече познания по
темата на преговорите, на най-добрата алтернатива на договорното
споразумение и резервационната цена на другата страна;
- да използва интелектуална сръчност за идентифициране интересите и на
двете страни и творческо мислене за предлагане на взаимоизгодни
възможности, които ще доведат до ситуация „печалба-печалба”;
- да раздели персоналните проблеми от проблемите на преговорите;
- да открие потенциалните пречки пред споразумението;
- да знае как да гради коалиции;
- да си създаде репутация на достоен за доверие човек.
III. Възгледи за протичане на преговорите
След анализа на подготовката за преговори, участниците и тяхното
поведение, е необходим анализ и на самия процес на преговорите. Според
това, каква дефиниция дават на понятието “преговори”, авторите описват
по различен начин протичането им.
За тези, които приемат преговорите като надхитряване на другия, или
“манипулаторите”, по терминологията на Г. Кенеди [117, с. 30],
протичането на преговорите се изчерпва с прилагането на различни хитри
тактически ходове. Тези техники могат да се разделят на три големи групи,
според момента, в който се използват. На първия етап, „манипулаторите”
целят да се наложат над другата страна и да заемат доминираща позиция.
За да постигнат това, те настояват за предварителни условия, поставят
неподлежащи на договаряне въпроси, държат се агресивно, презрително,
опитват се да определят едностранно дневния ред, намекват за заплахи и
т.н.
Като втора фаза на преговорите може да се обособи моментът, когато
се опитват да постигнат желаното от тях споразумение. На този етап, те
използват техники, които описахме, като пазарене, които представляват
отрицание на преговорите- „блъфиране”, „доброто и лошото ченге” и др.
На последния етап „манипулаторите” се опитват да приключат
сделката при изгодни за тях условия. В някои случаи те се стремят да
наложат неприемлив или нереалистичен краен срок, както на преговорите,
така и на изпълнение на договореното. Друга възможност е да блъфират,
че ще напуснат преговорите, или да поискат подялба на разликата между
тяхното предложение и това на ответната страна, за да приключат по
справедлив начин. На този етап, както и на първия, се опитват да
заплашват.
Друг възглед за преговорите е този на R. Fisher и W. Ury [260, с. 28-29].
Те предлагат няколко насоки за това, как да се водят рационални
преговори и да се постигне споразумение, което да защитава максимално
интересите на всички страни. Тези препоръки съветват, да се отделят
хората от проблема, да се постави акцент върху интересите, а не върху
позициите по проблема, да се потърсят алтернативи, при които печелят
всички страни и да се използват. Авторите, всъщност, се опират на
възгледа за човека като рационално същество, което е в състояние трезво
да вземе възможно най-доброто решение, т.е., те използват класическия
модел на вземане на решение.
- идентифициране на проблема;
- поставяне на цел;
- вземане на първично решение- какъв да бъде начинът, по който ще се
вземе истинското решение;
- генериране на алтернативи;
- оценка на всяка от алтернативите;
- същински избор;
- прилагане на избраната алтернатива на практика;
- оценка на изпълнението и евентуална корекция на взетото решение.
Предимствата на модела на R. Fisher и W. Ury са неоспорими-
решенията се разглеждат като логична последователност, предвижда се
задълбочен анализ на потребностите на страните, така че да се задоволят
интересите на всички. Моделът има и своите недостатъци- хората не са
толкова логични същества и не разполагат винаги с пълната необходима
информация. Този модел изисква много време, а обстоятелствата не винаги
позволяват да се премине през всяка стъпка на тази дълга, сложна и
подробна процедура.
Третият възглед за същността на процеса на преговорите го представя
като поредица от етапи или фази. П. Одебер-Лароша [166, с. 80-90] прави
преглед на множество различни изследователи и практици и представя
един подробен анализ на отделните етапи. Те са условни, често се
преплитат и проникват един в друг. Преходът между тях е доста
деликатен. Понякога участниците може да не са наясно в кой етап от
преговорите се намират.
Някои автори подхождат по-глобално към процеса на преговорите и
разглеждат действията на страните от момента на появата на проблема до
оценката на предприетите решения. Един от тези автори е М. Сангарл. Тя
разглежда три глобални фази на процеса :
- Първата, се нарича “предварителни преговори” и обхваща, най-общо,
дефинирането на проблема, анализирането му и подготовката за
преговори. Според нея [по 166, с. 85], подготовката включва дефиниране
на цели, определяне на приоритети, разработване на алтернативи, проверка
на вътрешния консенсус, избиране на преговарящи, връчване на
пълномощия и планиране на преговорите.
- Втората фаза са самите преговори, при които се общува с другата страна,
като й се въздейства. Тук е моментът да се правят предложения и
контрапредложения, да се изтъкват и оспорват аргументи, да се овладява
напрежението и притеснението.
- Третата фаза обхваща периода след същинските преговори и е наречена
“следпреговорна фаза”. Тя включва оценка на постигнатото, на
прилагането му на практика, както и оценка на степента на задоволство у
партньорите.
Голяма част от авторите съсредоточват усилията си в анализ на
етапите, през които минават същинските преговори. П. Одебер-Лароша
[166, с. 100-101] цитира разделението на фази, което представят повече от
20 учени и практици. Разделението, както и названията на етапите, са
сходни, затова той синтезира труда на учените, които цитира, и представя
свой обобщаващ модел, който включва пет фази:
- Ритуал- през тази фаза участниците установяват контакт, понижават
напрежението помежду си, определят климата на преговорите и,
евентуално, постигат съгласие по отношение на процедурите. Тук е
уместно да се приложат на практика познанията за обичаите на другата
страна и умението да се борави с процедурите.
- Информация и проучване- страните представят своите позиции и
обясняват целите си. По време на тази фаза се задават въпроси,
преформулират се изказвания, така че да бъдат по-добре разбрани,
определят се спорните точки. Страните започват да излагат и аргументите,
които подкрепят техните позиции. На този етап участниците демонстрират
уменията си на оратори и слушатели и преценяват вербалния и
невербалния изказ на партньорите си.
- Развитие на механизмите на повлияване- партньорите доразвиват своите
аргументи, прибавят нови, оспорват чуждите. Те се опитват да убедят
другата страна в своята правота.
- Съгласуване и уговорки- партньорите си отправят различни предложения
и контрапредложения, търсят нови решения, предлагат алтернативи, които
са подготвили преди започването на преговорите. По време на тази фаза
има най-голяма необходимост да се демонстрира реализъм, творческо
мислене, подготвеност и самообладание.
- Оформяне на споразумението- изглаждат се последните спорни моменти,
използват се някои заключителни техники за спечелване на последна
изгода от преговорите. Обикновено се изготвя писмен протокол за
постигнатото споразумение.
Важен аспект от процеса на преговорите е вземането на решения.
Моделът на R. Fisher и W. Ury [260] може да се разглежда като
следване на класическия рационален модел на вземане на решения. Това е
вярно в по-малка степен за модела на преговорите, като поредица от
стъпки, и, почти, не е вярно за модела на преговорите, като съвкупност от
техники. Какъвто и модел на преговори да се използва, преговарящите са
изправени пред необходимостта от непрестанно вземане на решения, които
се отнасят до това, коя техника да се приложи; в кой момент да стане това;
как да се парира техниката на другата страна; в коя фаза се намират
преговорите; как да се премине към следващата и кога да стане този
преход.
Теоретиците на преговорите се опитват да предложат алгоритми, които
да подпомогнат вземането на решение. Те предлагат множество критерии и
процедури. Тъй като, в повечето конкретни ситуации, преговарящите са
по-скоро нерационално действащи индивиди, теоретичното разглеждане на
видовете решения, предимствата и недостатъците на всяко едно от тях, не
изглежда особено уместно. По-приложими в практиката са съветите, които
учените дават, въз основа на своите теоретични обзори. Една от насоките,
които П. Одебер-Лароша [166, с. 105-106] дава, е в конфликтна ситуация
да се действа, за да се отреагира на стресогенната ситуация. Други
препоръки включват съвети за това как трябва да се възприема ситуацията
на преговорите- да се овладее стресът, да се обмислят предварително
различни сценарии и резултати, да се изяснят отговорностите и
задълженията на отделните преговарящи, да се формулират резервни
варианти и, най-вече, да се осъзнае факта, че няма ситуация с едно
единствено решение. Той представя и няколко препоръки, свързани с това,
как да се повлияе на другата страна да вземе решение за преминаване в
следващата фаза. В началото на преговорите, поднасянето на кафе може да
бъде знак за начало на работната среща. Приключването на ритуалната
част може да приеме формата на предложение за примерен дневен ред.
Началото на фазата на същинските преговори е деликатен момент, тъй
като никоя от страните не желае да направи първата крачка- в много
случаи това се приема като проява на слабост. Изходът, според него, е да
се направи условно предложение, което да обвърже действията на едната
страна с тези на другата.
 Различните автори споменават необходимостта от предлагането на
алтернативи, от които да се избере най-добрата, и така да се постигне
възможно най-доброто споразумение между страните. За съжаление, много
често, на преговарящите не се дават насоки за начините, по които да
търсят тези алтернативи, т.е., как да използват своето творческо мислене.
Един от изследователите на творческото мислене е Еd. De Bono. Той
дефинира специфичен начин на мислене [256], който позволява да се
смени гледната точка и да се появи нова идея. Това е “страничното
мислене”, умение, притежавано от всички. „Страничното мислене” помага
на ума да се освободи от автоцензурата и условностите. То не може да се
отъждествява с творческото мислене, в строгия смисъл на думата, защото
творчеството е свързано с талант и със специфични продукти, чиято
стойност се определя трудно. „Страничното мислене” е по-общо понятие.
Освен дефиницията на това понятие, той предлага и алгоритъм, как да
се насърчи „страничното мислене” и да се подпомогне раждането на нови
идеи. Търсещият нови идеи е необходимо да осъзнае, че е доминиран от
определена идея или гледна точка, и да се противопостави на нейното
влияние. След това, трябва да се опита да погледне проблема по нов
начин, като си набавя допълнително информация, разговаря с различни
специалисти, или заменя думите с образи. В търсене на новото може да се
използва и случайността, странното или необичайното. Когато се появи
новата идея, тя трябва да бъде приета и да й се осигури възможността да се
развие. За целта, мислещият не трябва да бърза да оценява хрумванията
си, а е необходимо да ги развива.
П. Одебер-Лароша предлага друг подход: да се установи какви са
бариерите пред творческото мислене и да се премахнат, след което
преговарящите да се упражняват в креативно мислене.
Различните учени предлагат свои, често допълващи се, списъци с
фактори, които препятстват творческия процес. Според Ю. Жауи [по 166,
с. 110], бариерите могат да бъдат открити във възприятията- не се
възприемат детайлите на проблема; в чувствата- страх от погрешно
решение или действие; в културата- конформизъм, консерватизъм, подход
“всичко или нищо”, доверие в разума и логиката.
R. Fisher и W. Ury [260] предлагат алтернативен списък от бариери
пред способността да се откриват алтернативни решения. Те посочват, че
хората са склонни да оценяват идеите си преди да са ги изследвали и да са
установили техните силни и слаби страни. Важен фактор е желанието да
се намери един единствен- “правилен” отговор. Друга бариера е
убеждението, че условията не могат да се променят и винаги ще има
доволни и недоволни от решението. Последната пречка, която авторите
посочват, е убедеността, че проблемът на даден индивид или група е
единствено техен проблем. Тази нагласа води до ограничени решения,
които облагодетелстват само едната страна.
Когато приключи процесът на преговорите, необходимо е да се направи
кратък преглед на постигнатото споразумение, да се завърши с
положителна нотка, с кратко описание на добрите страни на всеки
участник и да се подчертае напредъка, който е постигнат. Винаги трябва да
се оставя позитивно впечатление у другата страна- целта на преговорите е
не само конкретния проект, а запазването на нормални взаимоотношения.
Така се създават условия за благоприятен изход при бъдещи преговори.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА: СТРАТЕГИИ НА ПОВЕДЕНИЕ В КОНФЛИКТА

Всяка личност, съобразно своята неповторимост и индивидуалност,

действа по различен начин в конфликтните ситуации. В литературата са
диференцирани два способа на реагиране при конфликти:
- Рационален- поведението на личността се определя от осъзнатите цели, а
средствата, използвани за постигането им, са адекватни на конкретната
ситуация. Тогава поведението на личността е предсказуемо.
- Ирационален- целите на субекта не са напълно изяснени, както на него,
така и на околните; използваните средства за реализация на целите не са
адекватни, а поведението му се характеризира с това, че то е привично за
него в аналогични ситуации. Това, от своя страна, изисква разнообразен
подбор на стратегии на поведение на личността, участваща в конфликт. Те
трябва да бъдат резултатни и високопродуктивни.
Смисълът на стратегиите е, конфликтът, с потенциално негативни
последици, да се превърне в конструктивен конфликт, който ще помогне
да се запази или увеличи ефективността в дейността на личността, групата,
колектива. Възможно е използването на различни техники, които трябва
да се избират, съобразно конкретните му особености, като се определят от
две дименсии:
- доколко непримирими или твърдо защитавани са позициите на двете
страни;
- до каква степен се проявява желание за отчитане целите на другата
страна, т.е., налице ли е желание за сътрудничество.
I. Същност на стратегиите на поведение
К. W. Thomas и R. Н. Kilmann [282, c. 971-980] предлагат използването
на две променливи- насоченост на вниманието към своите интереси и
кооперация (насочване към интереса на другите). Извеждат следните
възможни стратегии на поведение на личността в конфликта:
- Силов подход. Участникът в конфликта действа чрез агресия, подтиска и
побеждава противника, без да отчита неговите интереси (в този случай има
ярко диференцирани- победител и победен).
- Приспособяване. Наблюдава се промяна на позицията, в съответствие с
интересите на другата страна.
- Избягване. Има излизане от конфликта, тъй като, често, разрешаването
му не е възможно и той преминава в латентна (скрита) фаза, а резултатите
са, най-често, загуби и за двете страни.
- Компромис. Налице е взаимно търсене на онази златна среда, по пътя на
отказ на част от собствените искания, в замяна на отказ на част от
исканията на другата страна.
- Сътрудничество. Прави се общ анализ на причините за конфликта и
обсъждане на реалните интереси, търсене на взаимоизгодни решения, по
схемата „спечелил-спечелил”.
А. Я. Анцупов и А. И. Шипилов (Схема № 4) предлагат няколко
основни стратегии на поведение на личността, в условията на конфликт
[18, c. 239-240].

Стратегии на поведение при конфликт Схема № 4

( по А. Я. Анцупов и И. А. Шипилов)

Кооперативност
(Ориентация към другите)

Настойчивост
(
Ориентация към себе си)

IІ. Анализ на стратегиите на поведение на личността в конфликта

1. Стратегия на приспособяване (джентълменство)
Свързана е с определена отстъпка и предполага снижаване на
изискванията и стремежите на страните, възприели тази стратегия на
поведение в конфликта и приемане позициите на другата страна.
Приложима е при междуличностни конфликти. Често пъти, страните, заели
тази позиция, се отказват от своите интереси и желания. Хората,
прилагащи тази стратегия, се отличават с импулсивно поведение,
съпроводено със спонтанна агресивност. Те са стеснителни, уравновесени
и слабо депресивни. По силата на определени съображения или чувства,
предпочитат да пренебрегват собствените си интереси и да дават
възможност на другия участник да реализира целите си. Понякога, това е
практика на личността, при която сегашното „отстъпление” е само повод,
по-късно, при други обстоятелства, да се иска подобно поведение от
другата страна.
Личностите, използващи тази стратегия, са устойчиви, „както на
провокация, така и на конфликтно противопоставяне. Интровертната им
насоченост е критерий за оценяване на позициите и положението им в
ситуацията, поради което те лесно се „вграждат” в нея” [146, с. 168]. Към
стратегията се придържат, най-често, алтруистите, по убеждения или
поради външни причини. Важно е съотношението на силите на
противниците. Ако то не е в тяхна полза, настъпва преориентация на
установката, чийто девиз е: „Предавам се на милостта на победителя”.
Тази стратегия може да се прилага тогава, когато:
- личността разбира, че истината не е на нейна страна;
- проумява, че й липсва власт и шанс за победа;
- счита, че е по-добре да съхрани добрите си отношения с другите хора,
отколкото да защитава своите интереси;
- не се вълнува особено от състоянието на ситуацията;
- разбира, че резултатите са много по-важни за другата страна, отколкото
за самата нея и затова отстъпва;
- едната конфликтуваща страна счита, че другата ще си извлече сериозна
поука от конфликта и ще разбере, че действа погрешно.
При насочилите се към тази стратегия, в преговорната дейност е налице
стремеж към успокояване и разрешаване на конфликтите, често пъти, за
сметка на минимум постижение в личните цели. Тази стратегия е
приложима в случаите, когато конфронтацията по незначителни въпроси
може да доведе до сериозен стрес и напрежение във взаимоотношенията на
съответния етап или в случай, че другата страна не е готова за диалог.
2. Стратегия на бездействие (избягване на въздействие)
Предполага голяма доза пасивност, неоправдана отстъпчивост, липса
на активни действия за решаване на проблемите. Избягването е присъщо за
личности, притежаващи следните характеристики: стеснителност,
неустойчивост на емоционалните състояния, слаба отвореност към другите
хора, склонност към афективни реакции. Те не проявяват активност по
отношение развитието на конфликта и предпочитат бързото му решаване
или поемане на отговорността от другата страна. Позицията на страните
може да се изрази по следния начин: „Да оставим конфликта да се разреши
от самосебе си”.
Тази стратегия се избира тогава, когато:
- напрежението върху едната страна е огромно и тя счита, че не може да
издържа повече на различните видове натиск (психичен, нравствен,
икономически, силов, политически, финансов);
- едната от конфликтуващите страни осъзнава, че въпреки влагането на
сериозни усилия, противоречието не може да бъде разрешено в нейна
полза;
- конфликтната ситуация е много сложна и отнема много сили, енергия и
време, а бъдещите резултати са твърде неопределени;
- едната страна знае, че другата има по-големи шансове за успех;
- наличната власт за разрешаване на конфликта е твърде незначителна;
- опитът за бързо решаване на проблемите е твърде опасен и крие пред
себе си непредвидими последици;
- всяка страна желае да протака решаването на конфликта във времето, с
цел получаване на допълнителна информация за ответната страна;
- разрешаването на проблема, в този момент, не е от най-значимите за
едната страна и тя се отказва да работи за приключване на конфликта;
- разрешаването на конфликта е толкова травиална дейност, че едната
страна се отказва да губи време, енергия и средства за приключването му.
Тактическите действия в тази стратегия са:
- избягване приложението на силови методи;
- игнориране на всяка информация, идваща от противника, недоверие към
фактите;
- отказ от диалог, придържане към тактика на демонстративно избягване на
щекотливи въпроси и проблеми;
- отричане сложността и важността на конфликтната ситуация;
- системно забавяне при приемането на решения.
Ресурсите на личността при тази стратегия са в изостреното чувство за
време, уменията да се използват всички паузи, самоконтрол и въздържане.
3. Компромисът като стратегия („Ще отстъпя, ако и ти отстъпиш”)
Предполага взаимно разбиране и отстъпки по важни страни на
проблеми, които произтичат от конфликта. Налице е съгласие за частично
удовлетворяване на собствените интереси, в замяна на удовлетворяване на
определени интереси на другата страна. Разногласията остават, но
сключеният договор дава възможност за нормална съзидателна дейност. Й.
Галтунг пише, че компромисът е склонност да отстъпиш, но и склонност
да предадеш себе си. Той е „удобство за бедния, за онзи, който знае
толкова малко за това, какво може да се постигне в конфликта и, поради
това, вярва, че компромисът е единствената алтернатива. Всъщност,
постига се резултат, който не удовлетворява никого, често и двете страни
се надяват, че другият е също толкова неудовлетворен и обединявайки се
около колективното неудовлетворение, взаимно се поздравяват, пият
шампанско в чест на това взаимно неудовлетворение” [57, c. 24].
Личности, които притежават висока степен на откритост спрямо
социалното обкръжение и висока стеснителност, са склонни към
компромис. Те постигат доверително-откровено взаимодействие с
противниците си и това им помага да вникнат в тяхната позиция, мнение и
предложения.
Ефективността на компромиса е неоспорима, когато:
- двете страни притежават еднаква власт и имат взаимоизключващи се
интереси;
- се съхраняват взаимоотношенията, което води до запазване на редица
придобивки, вместо загуба на всичко;
- едната страна предпочита временно решение на съществуващите
проблеми;
- удовлетворяването на желанията няма решаващо значение за едната
страна и тя може да промени поставените по-рано цели;
- едната страна се задоволява с краткосрочните облаги;
- всички останали подходи за решаване на конфликта са неефективни и
безрезултатни;
- едната страна изпитва потребност от бързо решаване на конфликта, тъй
като не разполага с много време, или защото компромисът, в момента, е
най-икономичния и ефективен начин за разрешаване на противоречията.
Стратегията на компромиса не предполага анализ на обема
информация, а се търси обмен на мненията. Понякога, личността, заемаща
тази позиция, се чувства неловко, тъй като нейното поведение зависи от
отстъпките на другата страна. За тази стратегия са характерни заостреното
внимание и относителна хитрост. Действа се по следния начин: „Аз ще
отстъпя малко, ако и Вие сте готови да отстъпите”.
Като недостатък на стратегията „компромис” може да се посочи, че е
възможно да се направят по-големи отстъпки, за да се покаже
великодушие, или да се издадат позициите много по-рано от другата
страна.
 Тактическите действия на предлагащия компромис при преговорите
могат да се обобщят в следния вид:
- ориентиран е към равенство в разпределението на крайния резултата, т.
е., на всекиго по равно;
- често пъти се използват хитрини, лъжа, манипулативни прийоми;
- обича да търгува и се отнася с уважение към онези, които са от тази
област;
- стилът му на поведение е т. н. „игрови”;
- прави постоянен анализ на ситуациите;
- има добра ориентация за всеки момент от работата с опонентите.
4. Сътрудничеството като стратегия (консенсус)
За да се използва тази стратегия при разрешаването на конфликтите на
личността, са й необходими качествата мъдрост, майсторство, здрав
смисъл и разум. Търсещият консенсус предявява своите интереси, изразява
позиции, открито признава наличието на конфликт или противоречия в
позициите или интересите на двете страни и предлага пътища за
разрешаването им. От опонентите си той търси и очаква сътрудничество.
Тази стратегия е насочена към конструктивно разрешаване на
конфликтите, т. е., работа с проблемите, които създават конфликтите, а не
със самия него. Стремящият се към сътрудничество не търси избягване на
острите въпроси, тъй като уважава партньорите си. Той не експлоатира
слабите им места и затова се стреми към диалог при разрешаването на
проблемите. Винаги предлага мирни средства и не се опира на силата.
Позволява да се намери взаимно приемливо решение, което
удовлетворява всички страни, участници в конфликта. Налице е стремеж
към интегриране на интересите на всички участници в конфликта. „В
съдържанието на интересите на всяка от страните намира място
удовлетворяването на основните интереси на другата страна” [226, c. 62].
Сътрудничеството се прилага от личности, които проявяват висока
стойност на откритост към социалното обкръжение. Лицата, които избират
сътрудничеството като стратегия на поведение, трудно създават
конфликтни ситуации и ако, все пак, те са налице, предпочитат взаимното
разбирателство.
Сътрудничеството е уместно да се прилага в следните ситуации :
- Двете страни са в състояние взаимно да се изслушват и излагат
същността на своите интереси.
- Въвлечените в конфликта страни притежават еднаква власт или желаят
игнорирането на различията в положението си, спрямо другата страна, за
да бъдат равнопоставени и да търсят решение на проблемите.
- Двете страни желаят да поставят за обсъждане някои идеи и да се
потрудят заедно за търсене на справедливо решение.
- Решаването на съществуващите проблеми е много важно и за двете
страни и нито една от тях не желае отсрочка на разрешаването им.
- Те са в еднаква степен осведомени, както за същността на проблемите,
така и за желанията на ответната страна.
- Между конфликтуващите страни са налице продължителни и трайни
взаимоотношения.
- Всяка една от страните има възможност да работи предварително върху
разрешаването на противоречията в дългосрочен план.
Тактическите действия на преговарящия в стил „сътрудничество” са:
- събиране на информация за същността на проблемите и за противната
страна;
- водене на отчет на личните ресурси и тези на опонентите за изработване
на алтернативни предложения;
- обсъждане открито на проблемите, липсва боязън или страх от
разногласия, налице е старание да се опредмети конфликта;
- ако противникът предлага нещо разумно, то се приема.
5. Стратегия на съперничество („Единствено аз съм прав”)
 Налице е стремеж към доминиране и в крайна сметка- отстраняване на
едната от страните, участващи в конфликта. Често пъти, и двете страни,
участнички в конфликта, приемат т. н. стратегия на „огледалния образ”,
където едновременно смятат, че те са невинната жертва, у тях е истината и
справедливостта и, поради това, са нападнати от другата страна. Това
предизвиква, според всяка от страните, справедлива защита и победа над
противната. Този тип поведение е ориентиран към победа, без да се
отчитат собствените загуби. З. Фройд обяснява това поведение при водене
на преговори с подсъзнателния стремеж личността да се отдели от болката,
предизвикваща пораженчески чувства, т. е., тази стратегия отразява такава
форма на борба за ресурси, при която едната страна излиза като несъмнен
победител. Рядко обаче, стратегията на съперничеството носи дългосрочни
резултати, тъй като изгубилият може да не приеме решението, наложено
пряко волята му, или да се опита да го саботира.
При тази стратегия, често пъти, се прибягва до двойни стандарти в
оценяване на действията. Причината е в това, че дори и при идентични
действия, в които е ангажирана всяка от страните в конфликта, е налице
тенденция да се вярва, че позволеното за едната страна не е позволено за
другата. „Лицата, които прилагат съперничеството като стил на поведение
в конфликтна ситуация, се характеризират с потребност от общуване,
екстровертна насоченост на поведението си, откритост в позициите и
експонирането им, както и реактивна агресивност” [146, c. 166].
Съперничеството е ситуация, при която и двете страни непримиримо
или догматично защитават своите позиции, от гледна точка на собствените
си интереси, и без желание да отчитат правото на другата страна да има
свои интереси. Използват всички възможни средства и цялата власт, която
притежават, за да решат конфликта изцяло в своя полза.
Най-ярките случаи, когато се избира тази стратегия са:
- Едната страна притежава достатъчно власт и позиции за разрешаване на
конфликта.
- Разрешаването на конфликта е от огромно значение за едната страна и тя
прави решителна крачка за осъществяването му.
- Решението трябва да е бързо и неотложно и едната от конфликтуващите
страни има достатъчно силни позиции, за да пристъпи към действие.
- Едната страна се намира в критична ситуация и от бързото й реагиране
зависи бъдещето й.
Анализът на посочените стратегии и тактики за разрешаване на
конфликта показва, както определени характеристики, но, редом с това, и
определени условия, които извеждат на преден план дълбоката психическа
същност на конфликтните ситуации и конфликтите. Той показва тяхната
зависимост, както от индивидуалната неповторимост при възприемането
им, така и от съответните емоционални реакции при междуличностните
взаимодействия. Затова, от водещо значение е познаването на човешката
психика и интуицията на индивида за разчитане на невербалните сигнали,
скритата информация или подтекст в конкретния случай- усещане за
безпокойство, тревога и страх, които могат да се маскират от защитните
модели на поведение на личността и условията на конфликт, като:
прекалена отстъпчивост; синдром на покорство и мълчание; неадекватно
поведение; демонстриране на превъзходство; изненадващи избухвания;
задаване на неочаквани въпроси; доминиране на формална вежливост и
сервилно отношение; постоянно излизане от официалния тон или
обръщане всичко на шега; непрекъснато измъкване или прехвърляне на
вината върху другите.
При анализа на вътрешните психични механизми и на сложната
социално-психична природа на конфликта трябва да се използва широко
специализираната помощ и т. н. интервенция при кризи, разрешаването на
конфликти чрез медиатори (от латински- „mediator”- посредник) и
мениджъри по конфликтите.
K. Thomas [281, c. 73] предлага тест, който позволява да се оцени
индивидуалната стратегия и тактика на поведение в конфликтна ситуация.
Според него, съществуват две основни стратегии:
- чрез партньорството, като ориентация, при която се отчитат интересите и
потребностите на партньора;
- чрез натиск, като реализация на собствените интереси и преследване на
собствените цели. Затова, привържениците на тази стратегия са,
обикновено, нетърпеливи, егоистични, не умеят да изслушват другите,
натрапват своето мнение и бързо нагнетяват обстановката и отношенията.
Според Д. Панайотов [169, c. 179], различната изразеност на тези
стратегии, като комбинации от възможности, дава и различно
предпочитание и нагласи към всяка една от описаните пет тактики.
- Без натиск (стремеж към доминиране) и с ниска степен на партньорство-
приоритет има тактиката на отклоняване (избягване), на въздържане от
спорове, дискусии, възражения с опонента и открито изказване на лична
позиция.
- Без натиск и висок стремеж към партньорство- налице е ориентация към
претенциите, подчертават се общите интереси и се премълчават
разногласията.
- С натиск и ниска степен на партньорство- на преден план излиза
тактиката на противоборство (съперничество), при което се заема позиция
на непримирим антагонизъм, в случай на съпротива, а ситуацията се
възприема като въпрос на победа или поражение.
- Със средни значения на натиск и партньорство- реализира се тактиката на
компромис и стремеж за регулиране на разногласията.
- С високи значения на натиск и партньорство- тази комбинация стимулира
тактиката на сътрудничество, тъй като засилва инициативата и
отговорността за търсене на решения, удовлетворяващи и двете страни.
Тактическите действия при стратегията на съперничество са:
- постоянно и преднамерено прекъсване на противника с всички достъпни
и възможни средства;
- използване на лъжа, хитрост, опити да се завладее положението с
помощта на всички средства;
- постоянно и отблизо контролиране действията на противника и неговите
източници на информация;
- провокиране на противника към необмислени стъпки и грешки.
Ресурсите на личността в тази област са властност, авторитаризъм и
нетърпимост към разногласие и инакомислие.
Анализът на разгледаните стратегии ни дава основание да направим
следните изводи:
- Най-висока социална адаптивност имат личностите, които използват
приспособяващия се стил, а най-ниска- тези, които използват стратегията
на съперничеството.
- Степента на приемане на противниковата страна е различна при всички
стратегии. Най-добре приемат хората от отсрещната страна онези, които
използват стила „приспособяване”, т. е., джентълмените, а най-
резервирани са прилагащите стил „съперничество”, т. е., „единствено аз
съм прав”.
- Отговорността към предмета на конфликта също е различна при
отделните стратегии. Най-ярко той се диференцира при приспособяващия
се стил, а най-слабо при съперничещия, т. е., най-висока субективна
готовност за разрешаване на конфликта има джентълменът.
IІІ. Стратегии и разрешаване на конфликта
 Според А. Я. Анцупов и И. А. Шипилов е налице строга зависимост
между начините за разрешаване на конфликтите и стратегиите, които
избират опонентите, участващи в конфликта. Графично, връзката между
стратегиите и пътищата за разрешаване на конфликтите, според нас, могат
да се изразят в схема № 5.
Анализът на елементите от тази схема показва, че най-добрата
стратегия за решаване на всеки конфликт е компромисът, реализиран като
„симетричен”, когато двете страни правят сравнително равнопоставени
взаимни отстъпки. „Използването на компромиса като стратегия, според Д.
В. Димитров, дава възможност за по-гъвкаво поведение при управлението
на конфликта, защото той може да се постигне чрез комбиниране на
различни стратегии” [80, c. 112].
Обсъждайки достойнствата и недостатъците на изложените по-горе
стратегии, е необходимо да отбележим, че не съществуват варианти на
поведение, които са само позитивни или само негативни. Всеки от тях
може да се окаже продуктивен или деструктивен, в зависимост от това,
в каква ситуация, в кой момент от протичане на конфликта се прилага.
Силовият подход (съперничеството) може да е ефективен, тогава,
когато е необходимо да се действа в ограничени срокове и са налице
достатъчно пълномощия за авторитарно решение на проблемите. Уместно
е, при определени обстоятелства, ръководителят на организацията да
използва техника, наречена конфронтация.

Зависимост на начина на разрешаване на конфликтите Схема № 5

от избраната стратегия
 В случая, той използва своите формални пълномощия и заставя двете
конфликтуващи страни, образно казано, „да отворят картите”, да седнат
една срещу друга в открита дискусия, за да се разберат истинските
причини за появата на конфликтната ситуация и прерастването й в
конфликт.
Друга техника е т. н. „форсиране на конфликта”. При нея,
ръководителят на организацията или арбитърът самостоятелно взема
решение и го налага на страните, участнички в конфликта. За съжаление,
често пъти, губещата страна остава непримирима и отказва по-нататъшно
сътрудничество при съвместната дейност.
Популярна е и техниката наречена „право на мнозинството, т. е.,
гласуването”. Въпреки, че то играе важна роля в съвременното
демократично общество, не е най-приемливата форма за разрешаване на
конфликти.
Приспособяването е необходимо, когато трябва да се съхранят добрите
взаимоотношения; едната страна осъзнае, че не е права, или на
ръководителя не са делегирани достатъчно пълномощия.
Избягването е ефективно и в ситуации на изключително високо
напрежение в отношенията между страните, което трябва да се понижи.
Може да се използва при незначителни ситуации, за които не е
необходимо да се изразходват сили и време, или се осъзнае, че конфликтът
няма да доведе до позитивни решения. Тази стратегия може да се използва
и в случай, че спорът излиза извън рамките на обсъждания проблем и няма
връзка с реалната дейност.
Възможните техники са следните:
- Пренебрегване. Действа се така, че все едно конфликтът не съществува, с
надежда нещата да се оправят сами.
- Физическо разделяне на страните, участници в конфликта.
- Ограничаване на взаимодействията до ниво официални контакти.
- Печелене на време, докато първоначалните чувства се уталожат. Решават
се второстепенни въпроси, а кардиналните се отлагат до изясняване на
позициите.
Компромисът е конструктивен, когато трябва да се постигне бързо
договаряне и при положение, че двете страни разполагат с еднакви сили и
имат взаимно пресичащи се интереси. Те излизат с определени позиции,
като в процеса на преговарянето, всяка от тях прави дадени отстъпки и се
създава механизъм за контрол, относно спазването на постигнатите
договорености.
Според А. М. Сергеев [193, c. 148], най-ефективна стратегия при
конфликтите е сътрудничеството, при което страните са взаимно
заинтересовани в търсене на оптимални и най-добри способи за решаване
на проблемите. Именно, сътрудничеството позволява, в максимална
степен, да се реализират интересите на всички страни и да се преодолеят
конфликтите.

ІV. Копинг-стратегии на поведение при разрешаване на конфликтите

Терминът “coping” е производен от английската дума „cope”- справям
се, преодолявам, сражавам се, боря се. В съвременната психологическа
литература се употребява в съчетание с други психологически понятия
като: „coping-process”; „coping-mechanism”; „coping-behavior” (адаптивно
поведение); „coping-stile” (на поведение); „coping-strategy” (психично
преодоляване).
Л. Десев дава следното определени на понятието „стратегия”:
„Определяне и насочване на генералната линия по посока на достигане на
поставената крайна цел; дългосрочна програма за дейност, която е пряко
насочена към реализиране на определени цели” [73, c. 557].
Обособени са три самостоятелни школи, разглеждащи въпросите за
преодоляване на конфликтите, от позициите на копинг-стратегиите:
поведенческа сфера, включваща осем варианта на поведенически
стратегии; когнитивна сфера, с десет варианта на когнитивни стратегии;
емоционална сфера, обхващаща осем варианта на емоционални стратегии.
Копинг-стратегиите се разпределят по трите основни сфери, като се
отчита степента на адаптивност, т.е., те биват адаптивни, относително
адаптивни и неадаптивни.
Към адаптивните варианти на копинг-стратегия в поведенческата сфера
се отнасят: сътрудничеството, алтруизмът, търсенето на помощ. Тези
форми на поведение се изразяват в такова поведение на личността, при
което тя встъпва в близки отношения със социалното обкръжение или
самата тя предлага пътища за преодоляване на трудностите.
В когнитивната сфера, като адаптивен вариант, са: проблемният анализ,
стабилността на собствените ценности, способността за запазване на
самообладание, хладнокръвие. Анализират се възникващите трудности и
предизвикателства и се търсят възможните пътища за изход от ситуацията.
Повишава се степента на самоконтрол и самооценка, осъзнава се цената на
личността, добива се вяра в собствените възможности за справяне с
трудностите.
В емоционалната сфера най-често използваната стратегия е протестът,
който отразява емоционалното състояние на личността и показва
отношението й към трудностите. В същото време, личността демонстрира
и увереност в способността си за намиране на изход и от най-тежките
ситуации.
Относително адаптивните варианти на копинг-стратегия на поведение
се проявяват в:
- Поведенческата сфера- компенсиране на напрежението, отвличане от
проблемите, конструктивност. Това са форми на поведение, които се
характеризират със стремеж към временен отказ от разрешаване на
трудностите. Прибягва се до алкохол, лекарствени средства, вглъбяване в
хоби, предприемане на пътешествия.
- Когнитивната сфера- относително добро справяне с трудностите,
придаване на някои от тях на определен религиозен смисъл. Форми на
поведение- религиозност и стоицизъм при сблъсък със сложни проблеми.
- Емоционалната сфера- емоционално разтоварване. Приема се поведение,
което снема напрежението чрез емоционално отреагиране.
Неадаптивни варианти на копинг-стратегия на поведение са в:
- Поведенческата сфера- активно избягване, отстъпление от неприятни
мисли, пасивност, уединение, изолация, стремеж към избягване на активни
интерперсонални контакти, отказ от ангажиране с проблемите.
- Когнитивната сфера- примирение, неорганизираност, игнориране
(пасивна форма на поведение), умишлено недооценяване на неприятните
последици, отказ от преодоляване на трудностите, липса на вяра в
собствените сили и интелектуални способности.
- Емоционалната сфера- поддаване на емоции, демонстрация на покорност,
обвинения и самообвинения, състояния на безнадежност и
безперспективност.
В резултат на анализа на копинг-стратегиите на поведение, може да се
направи следната модифицирана схема, която показва поведението на
личността в поведенческата, когнитивна и емоционална сфери.
Поведенческа сфера:
П 1- отбягване („Ще се постарая да забравя всички проблеми”);
П 2- алтруизъм („Помагам на хората, за да забравя собствените си
проблеми”);
П 3- активно избягване („По всякакъв начин се старая да не мисля за
своите неприятности”);
П 4- компенсация („Релаксирам с алкохол, вкусни ястия, телевизия, видео,
лекарства, забавления и др.”);
П 5- конструктивна активност („Вместо проблемите, реализирам моите
мечти”);
П 6- отстъпление („Изолирам се от околните, старая се да се усамотя”);
П 7- сътрудничество („Използвам сътрудничеството със значими за мен
хора, за да преодолея трудностите”);
П 8- търсене на помощ („Обикновено, търся хора, които да ми помогнат
със съвет”).
Когнитивна сфера:
К 1- игнориране („Казвам си: сега не му е времето за тези неща”);
К 2- примирение („Това е съдба, с нея човек трябва да се примири”);
К 3- дисимулация („Нищо не е чак толкова лошо, в основата си всичко е
добро”);
К 4- запазване на необходимия апломб („Не губя самообладание и контрол
над себе си в тежки моменти”);
К 5- проблемен анализ („Старая се да си обяснявам всичко, което ми се
случва”);
К 6- относителност („В сравнение с проблемите на другите, моите са
нищо”);
К 7- религиозност („Случи се, защото така е било писано да стане”);
К 8- разхвърляност („Не знам какво да правя, няма измъкване от тези
проблеми”);
К 9- придаване на смисъл („Преодолявайки тези трудности, аз се
самоусъвършенствам”);
К 10- адекватно самооценяване („В определения срок не мога да се справя
напълно с проблемите, но с времето ще съумея да отстраня най-
значимите”).
Емоционална сфера:
Е 1- протест („Възмущавам се открито от несправедливостите на
съдбата”);
Е 2- емоционално разпускане („Изпадам в отчаяние, ридая, страдам”);
Е 3- поддаване на емоции („Честа смяна на крайни настроения”);
Е 4- оптимизъм („Уверен съм, че има изход от всяка трудна ситуация и аз
го търся”);
Е 5- пасивно коопериране („Доверявам се на други хора, които ще ме
измъкнат”);
Е 6- покорност („Изпадам в състояние на безнадеждност”);
Е 7- самообвинение („Аз съм виновен и си заслужавам проблемите”);
Е 8- агресивност („Агресивен съм, когато не съм в състояние да реша
проблемите си”).
Най-значимото при копинг-стратегиите е връзката им със стила на
поведение на личността в груповите конфликти, а в индивидуалното
поведение, те лежат в основата на предприеманите мерки за психична
защита от проблемите.
ГЛАВА ПЕТА: КОНФЛИКТОЛОГИЧНА КУЛТУРА И
КОМПЕТЕНТНОСТ НА ЛИЧНОСТТА

Динамичните промени в глобализиращото се общество са свързани с

измененията в културата, чиито особености се определят от системата
фундаментални ценности и светогледни ориентири, регулиращи човешката
дейност в рамките на определен тип общество. С промените през
последните десетилетия на ХХ век, светът все по-очевидно навлиза в етап
на глобализация във всички области на човешката дейност. Според
множество изследователи (Фр. Фукуяма, А. Тофлър, П. Дракър, Зб.
Бжежински, Х. Кисинджър, Л. Браун, М. Стронг), глобализацията,
информатизацията и конфликтите са сред най-значимите цивилизационни
тенденции на съвременността. Те се намират в диалектическо единство и
взаимна обусловеност. Именно техният синтез в голяма степен определя
генералната насоченост на социалното развитие на човечеството в близко
бъдеще.
Глобализацията е сноп от сложни икономически, политически,
културни и духовни процеси, трансформиращи по нов начин световния
ред. Особено осезателно това се усеща, най-вече, в икономическата област,
където процесите от доста време са надхвърлили националните граници.
Бизнесът вече не е само национален, а световен. Н. Н. Мойсеев пише:
“През последните няколко десетилетия възникват 37000 транс-национални
компании, притежаващи 200000 филиала в различни страни. Те владеят 1/3
от всички производствени фондове на планетата, произвеждат 40% от
световния продукт, осъществяват повече от половината външнотърговски
обороти (в т. ч над 80% от търговията с високи технологии), контролират
над 90% от износа на капитал” [160, с. 149].
 Доминирането на глобализацията в световната икономика и пазар, във
всички видове бизнес, е иманентен фактор, който определя облика на
националното и световно стопанство, култура, наука, образователна
система. Това, от своя страна, създава условия за появата на нови
икономически конфликти, свързани с добива и разпределението на
световните полезни изкопаеми, най-вече нефт и природен газ, въглища,
метали, дървесина.
Независимо от запазването на националните граници, от създаването на
нови държави, процесът продължава да се развива доста бурно, а
развитието на ИКТ се явява като допълнителен катализатор в това
отношение. Светът вече е навлязъл в етап, в който глобализацията,
глобалната конкуренция и конфронтация са неоспорим факт. Процесът на
глобализация поставя интересите на клиента в центъра на дейността, води
се активна борба за високо качество на продукта, създава се модерен
мениджмънт и се търсят възможности за все по-хуманни трудово-правни
отношения. Интензивната глобализация се свързва с информационното
пространствено мислене и със симбиозата между човека и природата.
Глобализацията, като сложен, и, в много случаи, противоречив и
конфликтогенен процес, може да се разбере и осмисли от хуманистична
гледна точка, ако се изхожда от факторите, които я създават. В това
отношение, съществува съгласие за това, че два процеса, които взаимно се
преплитат, осигуряват възможностите за възникване и развитие на
глобализацията- развитието и разпространението на съвременните ИКТ и
икономическото превъзходство на развитите страни. Като структурно
ядро на новата световна икономика са цивилизацията и съпътстващите я
култура и образование. Те намират своята ценностна реализация в
множество съвременни императиви от цивилизационен ракурс: в центъра
на всички икономически взаимоотношения е човекът, с произтичащите
образователни, социални, нравствени, политически форми на право на
личностен избор; чрез развитието на икономиката се създават условия за
откриване и развитие на интелектуалната надареност; изграждане на
професионализъм и професионални умения у личността; солидно ниво на
образованост; способност за социално партньорство и компромис; висока
степен на доверие към партньора, колегата, ръководителя;
неприкосновеност на частната собственост; безусловно спазване на
писаните и неписани закони.
Мащабното проявление на световните интеграционни процеси е
насочено към невралгичните за бъдещето на човечеството сфери и
дейности, които са силно конфликтогенни: опазване на мира, изхранване
на населението, екология, преодоляване на изостаналостта и
неграмотността, противопоставянето на етноси, цивилизации, култури и
религии. Това, от своя страна, поставя въпроса за аксиоматичното
приемане на идеята за единството между всички хора на Земята, което
налага отварянето на отделните нации една към друга. “Светът е нашето
голямо село, пише Ж. Делор: ако огънят пламне в една от къщите, той
няма да пощади и останалите. Ако, който и да е от нас се опита сам да
възстанови унищоженото, усилията му ще отидат на вятъра. Ключовата
дума в случая е солидарност: всеки трябва да поеме част от общото бреме”
[72, c. 19].
Редом с множеството позитивни страни на глобализацията, е
необходимо да отбележим и редица въпроси, които пораждат основателна
тревога и съпротива у много хора от различни страни. Фундаменталните
противоречия между финансовата и етичната икономика пораждат по
неизбежност нова обобществена форма- неоикономика, в която
противоречията се тушират, но не изчезват; принципите на пазарната
икономика се разрушават, но това, все още, не е фатално за капитала.
Като следствие на икономическата глобализация е явлението
“политическа глобализация”. Тя се проявява в практиката за създаване на
единно политическо пространство, с множество противоречия между
държавите, техните съюзи и региони, към които принадлежат. Често пъти,
единното световно политическо пространство, се нарушава от ожесточени
противоречия, които прерастват във военни конфликти (войните в бивша
Югославия, нападението на Израел срещу Южен Ливан и столицата му
Бейрут, войните в Ирак, Афганистан, Палестина, терористичните актове
на остров Бали- Индонезия, събитията от 11. 09. 2001 година в Ню Йорк,
геноцидът от страна на Северен арабски Судан срещу южната католическа
част на страната, трагичните събития в Руанда, довели до милион жертви и
др. през последните десетилетия).
В средата на ХХ век, епохата на идеалите е заменена от епохата на
интересите и поради това прякото военно-политическо насилие е
неадекватно, но за съжаление, все още, е често използвано. То бавно е
измествано от неолибералния проект на глобализацията.
При обстоен анализ на съвременните тенденции, в развитието на
глобалните процеси в света трябва да се отчитат следните фактори:
- Екранната революция, осъществена с помощта на най-съвременните
ИКТ, имаща значимост близка или равна на откритието на писмеността, е
доминиращ фактор за структурните и качествени трансформации в
културно-цивилизационните параметри на съвременния свят, най-вече, в
образователната дейност и в самата човешка психика.
- Чрез своето неконтролируемо развитие, глобалните процеси доближават
света до системен кризис на цялата човешка цивилизация, до
неконтролируеми сблъсъци и конфликти, с огромен брой цивилни човешки
жертви и материални разрушения.
Според множество анализатори (Римският клуб; групата на С. П.
Капица от Русия; изследователи от “Грийн пийс”; Лестър Браун и други
негови сподвижници- представители на течението „Устойчиво развитие на
Земята”; екипът на Фр. Фукуяма; аналитикът на сегашното човешко
съществуване М. Стронг), този кризис ще настъпи в периода 2025-2030
година.
- Най-важна роля за съвременното устойчиво състояние на културата в
света играе постмодернизмът. Той отдавна престава да бъде тясна
интелектуална мода за определени групи интелектуалци и се превръща в
основна форма за изграждане на светогледа на голяма част от
образованото човечество. Постмодернизмът е с огромен заряд и може
успешно да се вгради в политиката и от там във всеки вид съзидателна
човешка дейност, включително и при изграждането на конфликтологична
култура у личността.
Негативизмите на глобалната информатизация засягат сенчестата,
тъмната страна на позитивите, опасностите, закодирани в самата й
същност. Преди всичко, това са възможностите за всеобхватна и много
бърза дезинформация, което е стъпка към нов вид контрол и дори диктат
над общественото мнение и защитавани позиции. След масовото
навлизане на съвременните ИКТ във всички области на човешката дейност
и разширяването на полето на информационните канали, неимоверно
много се увеличават възможностите за политическа, идеологическа,
религиозна, фундаменталистическа, рекламна, образователна
манипулация на цели социални групи и прослойки.
І. Конфликтологична култура на личността
Културата е неразделна част от човека и социума. Тя е съществена
човешка особеност, правеща хората различни по начин на живот и
светоусещане. Резултат е от човешката мисъл и дейност, съвкупност е от
език, ценности, схеми на възприятие и поведение, начин на мислене и
чувстване. В този смисъл, няма човек без култура, тъй като той сам е
културен феномен. Личната култура определя културната идентичност, т.
е., принадлежността на индивида към определена културна група,
характеризираща се с някакви общи черти, по отношение на изповядвани
ценности, начин на живот.
Като неотменима част от общата култура е и конфликтологичната
култура на специалиста. За нея, Д. Й. Димитров пише: “Тя е качествена
характеристика на професионалната му жизнена дейност в конфликтогенна
професионална среда” [83, с. 40]. Конфликтологичната култура на
личността е пронизана от конфликтогенната дейност, т. е., тя е процес, в
хода на който личността преобразува и опознава социалната среда, в която
се зараждат, развиват и разрешават конфликтите.
Световното съобщество, все още, не е овладяло в пълна степен новите
инструменти за социално управление, не е усвоило глобалните
информационни системи, не се е научило да обуздава своеволието на
играчите на световното информационно поле. Трябва да се изграждат нова
конфликтологична култура и етика- на плурализъм, етническа, расова,
цивилизационна и религиозна толерантност, на милосърдие, състрадание
и хуманизъм. Именно, в този вектор на развитие на обществото и
личността могат да се изведат и обособят източниците на социалния
оптимизъм.
От последните десетилетия на ХХ век човечеството навлиза в нова за
него информационна епоха, при която глобализацията във всички
области променя условията за съществуване на елементите на
социалната система- политика, наука, образование, икономика и, по-
специално, култура. За Е. В. Данилчук, “разширяване полето на понятието
“култура” се обуславя от навлизането на информационни черти в
традиционната култура (нова комуникация, поликултурност, замяна на
монолога с диалог и полилог и т. н.) и възникването на нови култури
(култура на електронните средства за масова информация, екранна,
мрежова и др.)“ [66, с. 65]. За владеещия солидна конфликтологична
култура е характерно усвояването и използването на специфични знания,
потребни за вникване в същността на конфликтите и последваща
реализация на професионалните функции.
Налице са промени в ролята и мястото на личността в обществото.
Създават се условия за изграждане на човека като цялостна личност, която
ще реализира интелектуалния и творческия си потенциал във
взаимодействие с природата, обществото и другите хора, която избягва
противопоставянето, конфронтацията и конфликтите в собственото си
поведение. “Личността, пише И. И. Мазур, ще използва системно-
информационния и еволюционно-синергетичен подход във всички области
на човешката дейност” [143, с. 26]. Настъпват изменения в статуса на
науката, пътищата и средствата за откриване и създаване на ново знание,
сред които е и конфликтологичното.
Промените в материалната култура водят и до трансформации в
социалната структура на обществото, с многократно нарастване на
работещите в областта на услугите и информационната дейност.
Измененията засягат културата, особено в областта на фундаменталните
ценности и светогледните ориентации, регулиращи човешката дейност в
рамките на даден вид общество.
Интензивните промени в обществото са свързани със сериозни
промени в областта на културата. Нейните специфични надстроечни
особености се определят от система основополагащи ценности и
светогледни ориентири, които регулират човешката дейност в рамките на
определен тип общество.
Според А. Я. Фридланд, преподавателите трябва да спазват следните
правила на научно поведение, които осигуряват висока степен на
конфликтологична култура у тях:
“- Подлагай всичко на съмнение; не приемай на вяра положенията,
само затова, че те са публикувани в печата, в електронните издания или са
изказани от авторитетни автори.
- Помни, че събитията, случили се след други събития, не винаги са тяхно
следствие.
- Когато грешиш, греши логично; необходимо е да проверяваш
действията си с помощта на логиката.
- При обсъждане на нещо ново, дай определение на основните понятия.
- Не въвеждай нови термини без необходимо основание” [219, с. 123].
Конфликтологичната култура съдържа следните структурообразуващи
компоненти :
- знания за целите, средствата, обекта, резултатите при конфликтологично
противопоставяне в съвременното общество;
- прилагане на конфликтологичната култура в практическата дейност,
основана на навици, опит, компетентност;
- творческа дейност, т. е., създаване на нова информация с помощта за
същността на конфликта, конфликтната ситуация, конфликтогените;
- опит за позитивно емоционално отношение към конфликтологичната
дейност.
Функционалното описание на конфликтологичната култура [83, c. 41],
проведено в логиката на конструктивните функции на конфликта,
позволява да се определят като водещи регулативната и преобразуващата
функция, заключаващи се в: хармонизиране на взаимоотношенията на
субектите на професионалната дейност; съгласуване на техните взаимни
действия; осигуряване на ефективна професионална дейност и
професионално формиране в условията на професионална конфликтна
ситуация; преобразуване на конфликтогенната професионална среда, с цел
предотвратяване на последващи конфликти.
Високата конфликтологична култура намира реализация при избора на
съответстващи стратегии на дейност при конфликтни ситуации, при
възникнали противоречия, сблъсък на интереси, т. е., онзи синтез от
професионални знания, умения, нагласи, очаквания, свързани с планиране,
реализиране, оценяване и контролиране на процеса на протичане на
конфликта и неговите крайни резултати.
Сред актуалните въпроси за развитието на информационната култура е
този за отношението й с конфликтологичната субкултура.
Терминът “субкултура” намира приложение, на първо място, в
съвременната културология и се разглежда в рамките на концепциите за
социализацията на индивида и превръщането му в самостойна личност.
Като отчитаме сложността и противоречивостта на процеса на
приобщаване към културните стандарти на обществото от отделния
индивид и възприемането от негова страна на господстващата култура (в
това число и конфликтологичната), считаме, че субкултурата играе
определяща роля в тези процеси.
Конфликтологичната субкултура е базов елемент на цялостната
система на конфликтологична култура на обществото като цяло и на
отделния индивид. Тя е свързана със социалната природа на личността,
продукт е на различни творчески способности, проявява се в конкретни
навици за използване на съвременни средства за туширане на
напрежението в отношенията между индивида и другите хора.
Д. Й. Димитров [83, c. 43-45] предлага модел на конфликтологичната
култура на специалиста. Той съдържа три блока- информационен,
аксеологичен и операционен.
Информационният блок включва в себе си знания по теория и практика
на конфликта: структура и динамика на конфликтната ситуация и
конфликта; типология и видове производствени конфликтни ситуации и
конфликти; типология на опонентите и „трудните хора”; мотивацията на
личността в конфликта; обективните и субективни конфликтогени;
конфликтогенност и саногенно мислене, което снижава напрежението и
стреса и способства за разрешаване на конфликта и постигане на съгласие
с околните и със самия себе си; знание за природата на конфликтните
чувства и ценностните ориентации на личността; активните и пасивни
конфликтни стратегии; стиловете на конфликтно поведение и
приложението им в различни житейски ситуации; способите за
разрешаване на различни конфликтни ситуации и конфликти; вникване в
същността на страха и видовете механизми и методи на психична защита;
психотехнически прийоми за регулация на психичните състояния на
личността; знания за бариерите при общуването.
Аксеологичният блок включва съвкупността от конфликтогенни
професионално важни свойства и качества на основните сфери на
индивидуалността на специалиста:
- в интелектуалната сфера- гъвкавост на ума; саногенно и вероятностно-
статистическо мислене;
- в емоционалната сфера- ситуативна тревожност; адекватна самооценка;
увереност; умения за управление на конфликтните емоционални
състояния; емпатия; съчувствие; откровеност; толерантност; умения за
управление на чувствата;
- в мотивационната сфера- изградено обективно отношение към насилието
и ненасилието при отстояване на собствените позиции и интереси;
отношение към конфликта като средство за разрешаване на обективно
съществуващи противоречия;
- във волевата сфера- търпение и овладяване на чувствата в процеса на
професионалното общуване; настойчивост при осъществяването на
професионалната преобразуваща конфликтологична дейност; волеви
стремежи при разрешаване на конфликтологичните проблеми-
инициативност, смелост, принципност в отстояване на собственото
мнение;
- в сферата на саморегулацията- свободен избор на целите на
конфликтологичната дейност и съответстващите им средства за тяхното
постигане; осъзнатост на техния избор; самокритичност; разностранност и
осмисленост на действията в конфликта;
- в екзистенциалната сфера- свобода на себеизявата като индивидуално-
личностна характеристика в професионалната дейност; стремеж към
самоактуализация; саморазвитие; постоянно самоусъвършенстване;
способност за адекватна ориентация във всички сфери на социалния
живот.
Операционният блок обобщава най-важните професионални качества
на личността, които се реализират в предметно-практическата сфера, а
именно: етично поведение; конфликтологични умения; способност за
адекватна оценка на собствените действия, поведение и постъпки; система
от умения и навици за разрешаване на вероятностните конфликтологични
задачи по управление на конфликта.
Базовите елементи на конфликтологичната култура са:
- Мисия и стратегия- достигане до общо разбиране на основната мисия на
организацията, групата и личността, при разрешаването на възникналите
конфликти.
- Цели- достигане на консенсус при реализацията на преговорите за
разрешаване на конфликта.
- Средства- използване на система от прийоми и похвати, чрез които ще е
налице благоприятен изход от конфликта.
- Оценка- достигане на консенсус при оценка на резултатите.
- Корекция- направа на изводи и препоръки, създаване на оптимална
готовност у личността за позитивно разрешаване на конфликти от
съответния вид.
ІІ. Конфликтологична компетентност на личността
Процесът на вникване в същността на конфликтите и тяхното
позитивно разрешаване е пряко свързан с т. н. конфликтологична
компетентност на личността, т. е., доколко тя притежава знания, способи,
умения, похвати за работа в конфликтогенна ситуация. Тази
компетентност, според Й. Галтунг, е пряко свързана с културата на
личността. Той отбелязва, че “дълбоката култура играе роля, и то важна, за
формиране на нагласите и поведението в конфликта. С други думи,
културата на конфликта трябва да бъде включена в работата по
конфликта” [57, c. 205].
Съвременните концепции за модернизация на образованието изискват
подготовката на бъдещите специалисти да е обвързана с изграждането на
определени компетентности. Под компетентност се разбира интегративна
характеристика на личността, съвкупност от взаимно свързани личностни
качества, знания, умения, навици, дейностен опит, разбиране и воля.
Изведени са специфичните особености на няколко вида ключови
компетентности, сред които е и конфликтологичната.
„Конфликтологичната компетентност се разглежда като вид социално-
психологическа компетентност и включва в себе си следните съставки:
разбиране на противоречията и конфликтите между хората; формиране на
конструктивно отношение към конфликтите в организациите; навици за
неконфликтно общуване в трудни ситуации; умение да се оценяват и
обясняват възникващите проблемни ситуации; наличие на навици за
управление на конфликтните процеси; умение да се развиват
конструктивните начала във възникващите конфликти; умение да се
предвидят възможните последствия от конфликтите; умение за
конфликтно регулиране на противоречията и конфликтите; наличие на
навици за отстраняване на негативните последствия от конфликтите” [83,
c. 41].
Компетентността на личността в областта на конфликтологията, според
нас, е способност на индивида да решава по разумен, ненасилствен път
възпитателни, социални, комуникационни и професионални задачи, чрез
използване на огромните възможности на съвременната конфликтология.
 Според П. В. Беспалков [34], конфликтологичната компетентност се
реализира в три етапа: базов, общ и професионален. Тя е солидна
качествена основа на конфликтологичната култура на личността, която
пък, от своя страна, е качествена характеристика на личността и висока
степен на владеене на знания, позволяващи на личността свободно да се
ориентира в сложните вътрешноличностни, междуличностни и
междугрупови взаимоотношения, да взема дейно участие в тяхното
позитивно развитие и съдейства за реализация на свободно
информационно взаимодействие между хората, без насилие,
предразсъдъци и омраза.
Високата конфликтологична култура изисква реализация на три важни
направления в процеса на модернизация на съвременното образование:
- Усвояване от преподавателите на съвременни знания в областта на
конфликтологията.
- Създаване на опит за проектиране и приложение на собствена цялостна
конфликтологична технология, с ориентация към конкретна предметна
област, в процеса на взаимодействие на личността с групата, обществото и
самата себе си.
- Формиране на светогледни представи у личността за глобалното
конфликтологично пространство и спецификата на конфликтологичните
взаимодействия между нея и другите хора.
Д. Й. Димитров извежда, като нетърпяща възражения, необходимостта
от създаване у нас на условия за конфликтологично образование. То е
свързано с „усвояването на съвкупност от теоретични знания,
технологични умения и навици, позволяващи на хората цивилизовано да
организират своето общуване във всякаква среда на социума. И заедно с
това, да намират достойни варианти за преодоляване на възникващите
между тях противоречия, несъгласуваност и напрежения” [83, c. 46].
 Изключително важно е личността да осъзнае необходимостта от
включване в творческия процес на информираност в областта на
конфликтите, преговорите, посредническата дейност, а не сляпо да копира
установените правила и функции на този процес.
Според Б. И. Хасан и П. А. Сергоманов [226, с. 9], съществуват две
нива на професионалната конфликтологична компетентност :
- Първото е свързано със способността за разпознаване на признаците на
конфликта, с владеене на способи за неговото разрешаване. За това е
необходима специална теоретическа и практическа подготовка на
личността, която ще може да анализира и предлага приемливи варианти за
разрешаването на възникналите конфликти. Според нас, дошло е времето
за действие на професионалистите в областта на конфликтологията. Р.
Вълчев пише: „Все по-убедителна е идеята, че за да е ефективно
решаването на конфликтите, всички трябва да преминат през определено
обучение. Не е рядко явление на Запад, когато преди решаването на
трудови спорове, и мениджъри, и работници преминават през обучение.
Както се вижда, дори и този елемент е основан на една от основните идеи
за решаването на конфликти- страните не следва да имат едностранно
предимство” [52, c. 7]. В ситуации, в които личноста е обвързана,
едностранното предимство може да донесе печалби днес, но и да доведе до
несигурност утре. Затова и сътрудничеството при решаване на конфликти
е алтернатива на похабената енергия, на влошените взаимоотношения
между страните, които са работили съвместно, и то твърде успешно, но
поради появата на определени проблеми, са се конфронтирали.
- Второто ниво предполага умения за проектиране на резултатите,
получавани при развитието и разрешаването на конфликта, владеене на
способи за организация на продуктивно ориентирано, конфликтно
поведение на участниците в ситуацията.
 Конфликтологичната компетентност на личността, според нас, е
съставна част на комуникативната й компетентност. Тя включва в себе си
информираност за широтата и дълбочината на диапазона на възможните
стратегии на поведение при конфликти и необходимите умения за
адекватно реализиране на тези стратегии във всяка конкретна житейска
ситуация, в която попада съвременния човек. “Конфликтологичната
компетентност е умение да се задържа противоречието в рамките на
продуктивна конфликтна форма, способстваща за неговото разрешаване”
[226, c. 9].
Като специфична форма на конфликтологичната компетентност на
личността е социокултурната й компетентност. Тя се проявява на три нива:
познавателно, поведенческо и ценностно. Изисква усвояване на знания и
умения за ориентиране в социокултурния контекст на изучаваните
конфликти. В процеса на нейното изграждане е необходимо да се
преодоляват културните клишета и стереотипи за същността, значението и
мястото на конфликта в живота на определен регион, държава, етнос,
нация, континент, вероизповедание, раса, цивилизация.
Конфликтологичната компетентност на личността може да се
разглежда в контекста на пет отделни компонента, които се намират във
взаимовръзка и взаимозависимост:
- умения за разпознаване на конфликтите- нагласи за тяхното разрешаване;
- знания за същността на конфликта- умения за прилагане на знанията в
конфликтологичната практика;
- умения за откриване причините за възникване на конфликтите-
интеракция;
- умения за интерпретиране на регистрираните конфликти- съотнасянето
им към определен вид и група;
- умения за критично културно възприемане на конфликтите, т. е., проява
на истинска конфликтологична култура на личността, в процеса на
преодоляване на напрежението и конфронтацията.
Придобиването на посочените пет елемента на конфликтологичната
компетентност води до политическо и гражданско изграждане на
личността, до готовност за активна жизнена позиция и позитивно
преодоляване на съществуващите конфликти.
Друг елемент на конфликтологичната компетентност на личността е
конфликтологичната готовност. Тя включва в себе си „конструктивната
конфликтна позиция на специалиста. Възлово значение за конструктивната
конфликтна позиция имат ценностните ориентации и професионалните
цели в професионалния конфликт, които оказват влияние и на
динамичните, и на структурните характеристики на конфликта” [83, c. 42].
Сред водещите показатели за наличието на конфликтологична
готовност у личността се открояват: способностите за управление на
конфликта и предвиждане на евентуалните резултати; уменията за
самоуправление на психичните процеси, свойства и състояния на
личността по време на конфликт, и по специално на възникващите
негативни чувства; правилният и добре обмислен избор на печеливша
стратегия на поведение по време на конфликта.
Специфичните интегративни характеристики на конфликтологичната
култура на личността (конфликологична компетентност и готовност) имат
водеща роля в процесите на обучение и подготовка на бъдещите
специалисти-конфликтолози. Конфликтологичната култура на личността
изпълнява следните функции в процеса на професионална подготовка:
- Описателна
Изграждат се определени умения за вникване в същността на
конфликта, за описване на неговите външни и вътрешни страни,
участници, сила, динамика и продължителност. Чрез тази функция се
подпомага процесът на обучение на специалиста-конфликтолог.
- Обяснителна
Извежда на преден план генезиса на конфликтологичната култура,
показва етапите на създаването й, посочва приемствеността между
отделните съставни елементи на културата на личността.
- Прогностична
Извеждат се онези личностни свойства и качества, които са
необходими за формиране на сериозна конфликтологична култура, следи
се за реализирането на нормативните указания за протичане на процесите
на изграждането й.
- Методологична
Чрез осъществяване на системно-структурния подход при изследване на
явленията „конфликт” и „конфликтна ситуация” се маркира цялостното
виждане за формирането на конфликтологичната култура на специалиста.
- Преобразуваща
При определени проблеми, свързани с разрешаването на конфликтите,
се пристъпва към изграждане на нови стратегии за формиране на
конфликтологичната култура, съобразно степента на развитие на
психичните процеси, свойства и състояния на личноста, нивото на общата
и професионална култура, овладяни компетентности, умения за
ползотворно общуване в кризисни ситуации.
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА: КОНФЛИКТИТЕ В ПУБЛИЧНАТА
АДМИНИСТРАЦИЯ

„Бюрократичният държавен апарат и включеният в него

рационален homo politicus, подобно на homo oeconomicus,
извършва своите дела, включително наказването на
несправедливостта делово, „без оглед на човека”, без омраза
и, затова, без обич, и то тъкмо тогава, когато ги извършва
идеално, според рационалните правила на почиващия върху
сила държавен ред”.
Макс Вебер, „Теория за степените и посоките на религиозното
отхвърляне на света”, с. 63

През последните години в публичното пространство възниква оживена

дискусия около наличието на конфликт на интереси в работата на
високопоставени политически лица и служители в публичната държавната
администрация. „Съвременното общество е изправено пред много въпроси,
които по различни причини са трудни за открита и явна дискусия. Ако
въобще тези въпроси се дискутират, участниците се стремят да дават
уклончиви отговори, които са приемливи от политическа и социална
гледна точка. В повечето случаи, човек изразява и отстоява мнение, което
обществото счита за общоприето и правилно, като по този начин той
скрива от широката общественост своето собствено мнение” [113, с. 10].
В част от изложените мнения и оценки са изразени позиции в подкрепа
на осъществяването на активен граждански контрол за изпълнението на
съществуващите нормативни разпоредби. В други коментарии проличава
неразбиране или нежелание да бъдат приложени на практика и в пълнота
действащите правила и същинският замисъл на концепцията за
ограничаване на този вид злоупотреба със служебно положение.
В действителност, ефективният подход за ограничаване на конфликта
на интереси преминава през съчетаването на поредица от законодателни
регламентации с изработването и прилагането на ясни институционални
политики и административно-организационни мерки за ограничаването му.
Изключително важен елемент от този подход е и оказването на
непрекъснат граждански контрол от страна на средствата за масова
информация, представители на гражданското общество и експертната
общност.
Конфликтът на интереси е ситуация, при която длъжностно лице, при
изпълнение на своите служебни функции или задължения, участва във
вземането на решения и изпълнението на действия, които влизат в
противоречие с неговите лични интереси и ангажименти. При това
положение възниква сблъсък между функциите и задълженията, които
човек има в качеството си на служител в определена административна
структура и личните цели, интереси и ангажименти, които има в
качеството си на частно лице.
В практически аспект, такава ситуация позволява длъжностното лице,
притежаващо реален достъп до властови ресурс, да бъде в състояние
(позиция) да използва този ресурс в личен интерес или интерес на
обвързани с него лица, а не в полза на ефективното функциониране на
институцията, в която работи.
За развитото гражданско общество е присъща задачата да издига
защитни механизми и бариери пред негативните административни
действия и практики, а ролята на четвъртата власт (масмедиите) е
решаваща в тази област. „В контекста на съвременните реформи в
държавното управление и промените в публичната администрация,
предлаганите теми и повдигнатите въпроси са особено актуални, тъй като
максималната прозрачност и поддържането на постоянен диалог с
гражданите, относно вземането на важни управленски и административни
решения, са сред най-важните фактори за ограничаване на корупцията и
стимулиране на етично поведение в публичната администрация” [113, с.
47].
Практиката в публичната държавна администрация показва, че всеки
държавен служител непрекъснато се изправя пред различни по вид
ситуации, сблъсква се с множество конфликти на ценности и нравствени
дилеми, които в никакъв случай не оправдават неетичното му, понякога,
поведение. Напротив, той е длъжен да се съобразява с общоприетите и
утвърдени нравствено-поведенчески норми на взаимоотношения с
гражданите и да ги спазва в дейността си.
ГЛАВА ПЪРВА: СПЕЦИФИКА НА КОНФЛИКТИТЕ В ПУБЛИЧНАТА
АДМИНИСТРАЦИЯ

При решаването на проблема за нормативната регламентация на

конфликта на интереси, различните държави възприемат различни
законодателни подходи. Те зависят от спецификата на националните
законодателни системи, особеностите в практическото им приложение и
общия контекст, в който протича политическият живот в съответната
страна. „Без съмнение, конфликтът на интереси е една от най-
разпространените форми на корупция, а такива ситуации могат да
възникнат във всички сфери на обществения живот, където са налице
предпоставки за разминаване между личния интерес и служебните
задължение на едно лице. В сферата на държавната администрация, обаче,
когато възникне такъв казус, това неминуемо се отразява на авторитета на
съответната административна структура, което, на свой ред, води до спад
на общественото доверие към администрацията, въобще, тъй като у
гражданите се създава впечатление за корумпираност и липса на
прозрачност в действията на държавните служители” [113, с. 58].
І. Същност и структура на публичната администрация в България
У нас, публичният сектор е подложен на непрекъснат натиск за
усъвършенстване и подобряване на своята ефективност и ефикасност.
Това, от своя страна, налага преосмисляне на цялостната политика на
държавата в тази област. Необходим е, според нас, цялостен стратегически
подход към управлението на човешките ресурси, структуриране на
публичната администрация на национално, регионално и местно ниво,
промени в административния персонал, изисквания за съответстващо
образование (бакалавърска, магистърска и докторска степени по публична
администрация, следдипломна квалификация и специализация по
конкретни, особено важни въпроси на административната дейност,
съобразно институциите, които извършват тази дейност).
Държавната служба може да се определи като специфична трудова
дейност, свързана с реализирането на държавната политика и
удовлетворяването на обществените интереси. Тя се осъществява от
професионални специалисти (държавни служители) с различен правен
статут.
Държавната служба се характеризира с общи белези, които разкриват
нейната природа [230, с. 104-105]:
- Наличието на публична собственост е предпоставка за изграждане на
държавната служба.
- Дейността на държавната служба се осъществява под формата на
длъжност, заемана в държавната администрация.
- Изпълнението на държавната служба е правно регламентирана.
- Длъжностите в държавната служба са предвидени в държавния щат и
бюджет.
- Държавната служба има професионален характер.
- Заемането на държавна служба се осъществява чрез назначение, избор
или конкурс.
„В категорията държавни служители, по принцип, попадат само тези,
чиито статут е регламентиран публичноправно, т. е., едностранно и не
подлежи на договаряне” [114, с. 18].
1. Задължителни принципи за нормално функциониране на публичната
администрация
Всички държавни служби у нас се изграждат съобразно изискванията
на общността от принципи, приети от ЕС [276]:
1. 1. Принцип на статуса
Чрез него се демонстрира важността, която се отдава на държавната
служба и на заеманото положение от държавния служител. Статутът на
държавния администратор не се обсъжда или подлага на съмнение.
1. 2. Принцип на йерархията
Според него, властта принадлежи изцяло на най-висшестоящия в
йерархичната структура. Държавният служител трябва да изпълнява
законосъобразни актове и заповеди на висшестоящи органи и държавни
служители. Съгласно това, съответният висш орган на държавната власт
има право на т. н. последна дума, но над неговата воля стоят законът и
регламентът на държавната служба.
1. 3. Принцип на равния достъп
Гарантира възможността на всяко лице, отговарящо на условията за
заемане на административна длъжност (възраст, образование,
квалификация и др., изрично упоменати качества и компетентности), да
може да кандидатства за съответната длъжност, при спазване на условията,
които се отнасят за всички граждани.
1. 4. Принцип на подбор, съобразно професионалните качества
Това е един от най-важните принципи, защото от уменията,
професионалните качества и компетенциите зависи срокът и качеството на
изпълнение на служебните задължения от страна на държавния
администратор. Тези качества трябва непрекъснато да се развиват чрез
формите на следдипломна квалификация и специализация- обучение за
обслужване на клиенти; овладяване на чужд език; компютърни и други
информационни знания и умения; конфликтологична култура и
компетентност и др. „При анализа на компетенциите на служителите,
обслужващи клиенти и ръководещи процеса на тяхното обслужване, може
да се използват външни консултанти, когато звената за управление на
човешките ресурси не са в състояние да извършат това” [69, с. 29].
1. 5. Принцип на стабилността
Чрез него се гарантира професионализма, деполитизацията,
неутралността и безпристрастността на служителите в държавната
публична администрация. Служебното правоотношение на държавния
служител възниква при назначаването от държавния орган за неопределен
срок.
Хр. Христов извежда [229, с. 128-129] още няколко принципа:
- Принцип на законността
Държавните служители трябва да спазват законите и другите
нормативни актове в страната. Проява на този принцип е спазването и
защитата на правата, законните интереси и свободите на гражданите.
- Принцип на лоялност
Изразява се в изискването държавният служител, при изпълнение на
своите задължения, да се ръководи от интересите на държавата и да
осъществява политиката и целите й, въпреки наличието, понякога, на
определено несъгласие с предписанията и наредбите.
- Принцип на отговорността
Държавният служител трябва да отговаря за възложените му задачи и
да поема отговорностите при нарушаване на задълженията си.
Отговорността на държавните служители може да бъде наказателна,
административна, дисциплинарна и гражданска (имуществена).
- Политически неутралитет
Чрез този принцип се спазва разграничаването между политиката и
администрацията. Това се постига чрез недопускане назначаването за
държавен служител на лице, което заема ръководна или контролна
длъжност в политическа партия.
2. Видове публична администрация в България
Нивата на администрацията у нас са две:
2. 1. Централна (висша) държавна администрация
Включва: Администрацията на законодателната власт, т. е., на
Народното събрание; на Президентството; на изпълнителната власт-
Министерски съвет, Министерства, Държавни агенции, Държавни
комисии, Изпълнителни агенции, Поделения на централните органи; на
съдебната власт- Съд, Прокуратура, Следствие; Институцията Омбудсман.
2. 2. Териториална администрация, която включва:
- Областна администрация
Изградена е в 28-те области в страната. Областните управители се
определят с решение на МС и заедно със заместник-областните управители
се назначават от министър-председателя. Те, от своя страна, назначават
служителите в областната администрация.
-Общинска администрация
Функционира във всички общини на територията на страната.
Служителите в нея заемат съответните длъжности, съобразно избор,
конкурс или назначение. „Организационната структура на общинската
администрация е очертана в нейния устройствен правилник. По Закона за
администрацията, минимално изискуемата структурна единица, която
следва да бъде посочена в устройствения правилник, е дирекцията” [69, с.
28].
-Районна администрация
Съществува в големите градове, с население над 300 хиляди души,
които са разделени на райони, за да се осъществява по-добро
административно обслужване на гражданите.
-Кметства и населени места
Кметовете на кметства се избират пряко от населението на кметството.
Те участват в заседанията на общинския съвет с право на съвещателен
глас.
В населените места, които не са административен център на кметство,
кметът на общината назначава кметски наместник. Пълномощията му се
определят от общинския съвет.
Редом с това, у нас съществува и администрация на организациите в
публичния сектор [229, с. 38]:
- Администрация на организациите за публични услуги: здравни; учебни;
образователни; социокултурни; спортни.
- Администрация на публичните стопански организации: промишлени;
транспортни; строителни; инфраструктура; комунално обслужване.
- Администрация на организации с идеална цел: читалища; фондации;
сдружения.
ІІ. Нормативно регулиране на конфликта в публичната администрация
Въз основа на проведените социологически и правни изследвания,
както и сравнителни анализи, които Асоциация "Прозрачност без граници"
изработва през последните години, могат да се обобщят два основни
подхода за прилагане на различните модели на нормативно регулиране.
Първият се основава на разбирането, че е необходима цялостна
нормативна регламентация на конфликта на интереси в отделен закон.
Привържениците на този модел застъпват тезата, че обединяването на
разпоредбите, разпръснати в различни закони, внася яснота в
законодателната политика и позволява по-висока степен на прозрачност
при обществения контрол.
Според втория подход, е необходимо подобряване, разширяване и
актуализиране на съществуващото законодателство, чрез унифициране на
санкциите в съществуващите разпоредби и включване на допълнителни
норми, относно конфликта на интереси.
Защитниците на този модел изтъкват аргумента, че приемането на
специален закон не може да реши проблемите на конфликтите на интереси,
които към момента съществуват, не толкова поради липсата на закон, а в
по-значима степен, поради утвърдени стереотипи в работата на публичната
администрация.
Пример за втория подход дава законодателството на България. В него
има множество разпръснати "задължаващи" и "забраняващи" норми, които
се отнасят до определени дейности и/или определена категория
служители- такива норми има в Закона за Конституционния съд, Закона за
приватизация и следприватизационен контрол, Закона за митниците,
Закона за МВР и др.
Основание за такъв подход е стремежът да се постигнат едновременно
две цели- да се отрази спецификата на регулираната област и да се приемат
такива норми, които в максимална степен да спомогнат за избягването на
потенциален конфликт на интереси, именно, с оглед на тази специфика.
През изминалите две години са предприети съществени стъпки за
нормативната регламентация на конфликта на интереси в държавната
администрация. С промените в Закона за държавния служител през
октомври 2003 година, се въвежда възможността чиновниците да бъдат
санкционирани (в това число и уволнявани) за неизпълнение на етичния
кодекс за поведение на държавния служител.
Приети са и отделни етични кодекси- за данъчния служител, на
полицейския служител и други, чиято основна цел е да регламентират
етичните стандарти в работата на тези категории длъжностни лица. В
приетия на 11 юни 2004 година Кодекс за поведение на служителите в
държавната администрация съществува обособена отделна глава,
посветена на конфликта на интереси. Този факт показва, че съществува
разбиране, относно необходимостта да се даде приоритет на борбата срещу
различните форми на корупция в администрацията. Голямото
предизвикателство, всъщност, се състои в това да има политическа воля.
В областта на обучението и професионалната квалификация на
публичната администрация са създадени програми, които предоставят
информация, съдействат за усвояването на методи и практики за
идентифициране, превенция и ограничаване на конфликта на интереси. В
тази насока, добър пример дават някои институции от централната
държавна администрация, които организират част от обучителните
модули. В началото на 2009 година министърът на държавната
администрация изработи и организира приложението на процедурите, по
които служителите в администрацията са длъжни да попълват декларации
за потенциален или реален конфликт на интереси.
По-съществени въпроси възникват около цялостния процес на
усвояване и прилагане на създадените нормативни разпоредби, така че да
се спазва не само буквата, но и духът на закона. Повод за подновяване на
дискусията са информации за политически лица, получаващи подаръци на
значителна стойност, и служители в администрацията, които притежават
фирми с предмет на дейност, паралелен на служебната им работа. Именно
затова интерпретацията, че декларациите за конфликт на интереси са
предназначени само за служебно ползване, предизвиква голям отзвук в
българските медии. Съвсем обяснимо- подобно тълкуване деформира
идеята за въвеждането на ясна регламентация за конфликта на интереси в
работата на администрацията и осигуряването на по-голяма публичност на
информацията.
 В действителност, създаването на актуални законодателни разпоредби,
етични кодекси, формуляри за деклариране и специални регистри за
наличието на потенциален и реален конфликт на интереси са средства за
регламентация, които имат за цел да засилят обществения и вътрешно-
институционален контрол и да направят дейността на публичната
администрация по-прозрачна и по-малко податлива при оказване на
корупционен натиск. За да се използва ефективен подход за ограничаване
на конфликта на интереси в държавната администрация, е необходимо да
се изработи и приложи система от промени в три основни направления-
нормативна регламентация; изработване и прилагане на вътрешно-
институционални политики и процедури за противодействие на конфликта
на интереси; създаване и укрепване на административни структури за
противодействие на корупцията.
В полето на нормативната регулация следва да се продължи дейността
по усъвършенстване на законодателството. Като изисквания могат да се
изброят: законодателно регламентиране на ясна и конкретна дефиниция на
понятието "конфликт на интереси"; унифициране на нормите,
предвиждащи несъвместимост при заемане на позиции в държавната
администрация; разработване на детайлна и конкретна процедура за
деклариране и отвод в процеса на вземане на управленски решения;
регламентиране на санкции за неспазване на съществуващите задължения
и забрани в нормативните актове; изработване на механизми за контрол и
санкции при неизпълнение на съществуващите разпоредби; създаване на
регистър за деклариране на конфликт на интереси в институциите на
държавната администрация; създаване и укрепване на механизъм за
съобщаване за наличие на конфликт на интереси от страна на гражданите.
Изключително важна, от гледна точка на реалното прилагане на
съществуващите законови и подзаконови разпоредби, е дейността във
втората насока- прилагане на вътрешно-институционални политики и
процедури за противодействие на конфликта на интереси. В
действителност това е ключовото направление, в което има най-ясно
изразена необходимост от съсредоточаване на усилията.
Принципите, върху които следва да се основава посочената тук
дейност, са: контрол върху отношенията между политическия кабинет и
държавната администрация; въвеждане на ясни стандарти за определяне на
ситуацията на конфликт на интереси и регламентиране на санкции при
установяване на подобна хипотеза. Разбира се, необходимо е
усъвършенстване на системата за подготовка на кадри в рамките на
държавната администрация, система с ясни правила за оценка на
професионализма на служителите, както и въвеждане на стандарти за
заемане на определени позиции и ограничаване на възможността за
реализиране на бърз преход от частния към публичния сектор и обратно.
Третото направление е създаване и укрепване на административни
структури за противодействие на корупцията. Особено важен акцент в това
измерение би следвало да се постави върху институционализирането на
контрола върху ситуациите на потенциален и реален конфликт на
интереси- например, при формиране на състава на комисии при
провеждане на конкурси за заемане на позиции в администрацията и на
конкурси за изразходване на средства от публичните фондове.

Насочваме вниманието на любезния читател към образователната

система у нас и съществуващите в нея конфликти, по редица причини:
1. Образователната система и администрацията на организациите в тях
осигуряват публични учебни и образователни услуги, т. е.,
образователната система на Република България е солиден елемент от
общонационалната публична държавна и общинска администрация.
2. Учебните и образователни услуги наричаме „образователно благо”. Те
са общочовешко право и са залегнали като фундамент във Всеобщата
декларация за правата на човека и Декларацията за правата на детето,
приети от Генералната Асамблея и Общото събрание на ООН, както и в
Конституцията на Република България, в Закона за народната просвета и
Правилника, регламентиращ дейността на Министерството на
образованието, младежта и науката (МОМН) и всички негови структурни
елементи.
3. Подразделения на образователната система има във всички населени
места в България, където има деца на възраст от 2,5-3 години нагоре
(детски градини; училища- начални, основни, средни; висши учебни
заведения- колежи, институти, академии, университети; институти за
следдипломна квалификация и специализация; специални училища;
научно-изследователски институти към МОМН; центрове за извънкласна и
извън училищна дейност и др.).
4. В образователната система са включени огромен брой граждани на
страната- възрастни и деца: около 100 хиляди учители в детските градини
и училищата, 45 хиляди университетски преподаватели, 2500
администрация в МОМН и Регионалните инспекторати, приблизително 6
хиляди директори и помощник-директори на училища и детски градини,
близо 2 хиляди ръководители на висши училища (ректори, заместник-
ректори, декани и заместник-декани), помощно-административен персонал
в училищата и университетите, наброяващ 30 хиляди души, 286 хиляди
студенти, над 750 хиляди ученици от І до ХІІІ клас, около 100 хиляди деца
в детските градини.
5. В образователната система съществуват всички видове конфликти:
трудово-професионални, икономически, междуличностни, групови,
колективни, административни, управленски, специфичните конфликти
между деца и възрастни, между деца, между преподаватели и обучаеми,
между самите преподаватели, между преподавателите и ръководствата на
училищата и висшите учебни заведения.
6. Високото ниво на конфликтологична култура у преподавателите,
възпитаването й у личността на обучаемите, изграждането у децата и
младежите на конфликтологична компетентност е гаранция, че в
житейския си и професионален път те ще имат готовност да
предотвратяват появата на конфликтни ситуации и други конфликтогени и
ще могат вещо да разрешават възникналите конфликти.

ГЛАВА ВТОРА: ОБРАЗОВАТЕЛНАТА СИСТЕМА КАТО ЕЛЕМЕНТ НА

ПУБЛИЧНАТА АДМИНИСТРАЦИЯ

І. Същност и специфика на образователната система

Системата е сложен феномен, при който е налице единство от
елементи, които:
- образуват едно цяло;
- взаимно са свързани;
- взаимодействат си чрез издигнатите основни и спомагателни цели.
Между съществуващите в съвременния свят системи съществуват
множество отличия по:
- брой на елементите;
- характерните им свойства;
- връзките помежду им.
Анализът на достойнствата и недостатъците на образователните
системи в различните страни е твърде деликатна тема. От една страна,
образователната система на дадена държава се базира на определени
философски идеи за образованието, които най-точно отразяват
националните особености, традиции, постижения и изисквания, и от друга,
тя дава възможност за научна интеграция и перспектива на съответната
нация в международен план.
От тази гледна точка, биха могли да се определят три основни нива при
анализа на образованието като надстроечно явление:
- философия на образованието, която разглежда общите, фундаментални
философски концепции за образованието като обществено явление и
извежда методологическите основания за развитието на системата;
- образователна политика (стратегия), която се осъществява в отделните
държави и отразява особеностите и целите на дадената нация за определен
исторически етап и при определени икономически, политически и
социални условия;
- образователна система на дадената държава, посредством която се
реализира образователната политика, чрез съответните просветни
институции, учебни заведения, заведения за извънкласна и извънучилищна
дейност.
Чрез образователната политика и институциите педагогическата
теория се прилага в ежедневния живот. „В пазарна или непазарна
икономика, в условията на криза или подем, образованието винаги е било
основа и средство за прогрес. С промяната на икономическата система то
не изпепелява като гора след пожар, а започва да обслужва общественото
развитие, като се основава на натрупаните до момента ценности” [141, с. 7-
8]. Реалната дейност на хората е и тест за проверка на верността на
теоретичните педагогически положения, залегнали в образователната
политика на дадена страна. Неуспехът на образователната политика и на
образователната система, в процесите на подготовка на хората за
вграждане в реалния живот вътре в страната и за интеграция в
международните общности, е сериозен индикатор, че са необходими
промени и преразглеждане на някои основни положения, или радикална
промяна на цялата образователна система.
 Измененията в сферата на образованието са неразривно свързани с
процесите, които протичат в социално-политическия, икономическия,
културния и научно-техническия живот на световното съобщество.
От тези позиции могат да се диференцират и проанализират някои
тенденции в световното образование.
1. Образованието- най-важен фактор за преодоляване на изостаналостта
Преходът в много развити държави от индустриално към
информационно общество създава условия за изостряне до краен предел на
един от най-сложните глобални проблеми на нашето съвремие, този за
преодоляване изостаналостта в развитието на много страни от Третия свят.
Информационният разрив, като следствие на индустриалния разрив между
бедния Юг и богатия Север, създава условия за двоен технологически
разрив. Създаването на реални условия за преминаване на бедните страни
към по-динамично развитие изисква от тях качествено повишаване на
интелектуалния им потенциал, а това от, своя страна, издига
образователните им системи на преден плана в общественото развитие.
Върху тези проблеми многократно се обръщат Ж. Делор и членовете на
ръководената от него Комисия на ЮНЕСКО, още през 1996 година
“Растящата взаимозависимост увеличава многобройните форми на
неравенство: дисбаланса между богатите и бедните страни; социалното
разпределение между богатите и аутсайдерите на обществото във всяка
страна; безразсъдното експлоатиране на природните ресурси, което
ускорява унищожаването на околната среда” [71, с. 43].
2. Трансформация и разширяване на понятието “образование”
В съвременната чужда педагогическа литература образованието, все
повече, престава да се идентифицира с формалното училищно и даже с
университетското образование. Счита се, че всяка човешка дейност, която
преследва промяна на установката и модела на поведение на личността,
чрез предаването на нови знания и развитието на нови умения и навици, е
образователна. В настоящия момент образователни функции изпълняват
множество социални институти, фондации, асоциации, сдружения, школи.
В развитите страни много водещи фирми и предприятия реализират и
образователни дейности. Неформалното образование преследва
компенсирането на противоречията и недостатъците на традиционните
образователни системи чрез удовлетворяване на съществуващите
образователни потребности на отделната личност, които не могат да бъдат
реализирани чрез формалното образование. Ж. Делор отбелязва, че се
появяват “все повече възможности за обучение извън училище, като в
същото време в много нови сфери на дейност традиционните умения
отстъпват място на стремеж за развиване на компетентност и адаптивност”
[71, с. 97].
3. Преход от концепции за функционална подготовка към концепции за
развитие на личността
Същността на този преход не е само в смяната на образователните
приоритети: от държавна поръчка за подготовка на специалисти с различна
степен на образованост към удовлетворяване на личните потребности.
Новите концепции за личностно развитие търсят индивидуализиран
характер на образованието, при който се отчитат специфичните
възможности на всеки индивид и по този начин се способства за неговата
самореализация и усъвършенстване. “Мащабът на личността, пише Е.
Илиенков, се измерва само с мащаба на реалните задачи, за чието решение
тя и възниква, и се оформя в своята определеност, и се разгръща в делата,
вълнуващи и интересуващи не само собствената персона, а и много други
хора. Колкото по-широк е кръгът от такива хора, толкова по-значителна е
и личността” [111, с. 255]. Преходът към ярко изразена личност може да се
реализира с помощта на разработените разнообразни образователни
програми, съответстващи на различните индивидуални възможности,
способности, таланти, дарования, както на обучаемите, така и на
преподавателите.
С огромни възможности в посочената област е изграждането у децата и
младите хора на умения за учене, за самостоятелна когнитивна дейност с
помощта на съвременните ИКТ.
4. Развитие на концепциите за непрекъснато обучение и образование на
възрастните
Развитието на концепциите за непрекъснато образование (образование
през целия живот), стремежът за реализацията им в практиката, поставят
в нова светлина пред обществото въпросите за образованието и
обучението на възрастните. Налице е радикална промяна на възгледите за
този вид социална дейност и ролята й за развитието на личността в
съвременното информационно общество. “Ако искаме непрекъснатото
образование да бъде в истинска хармония с нуждите на съвременното
общество, не можем повече да го свързваме само с определен период от
живота (например, образованието за възрастни да се противопоставя на
образованието на млади хора) или с твърде специфични цели
(професионалното образование противопоставено на общото). Времето за
обучение сега обхваща целия живот, а всяка област от знанието
взаимодейства и обогатява останалите”, пише Ж. Делор [72, с. 97].
Образованието на възрастните, според Комисията на ЮНЕСКО, се
разглежда като магистрален път за преодоляване на кризите в
образованието и изграждането на адекватна на съвременното общество
система на образование. Идеите за реализация на непрекъснатото
образование са еднакво значими както за развитите страни, така и за
слаборазвитите в индустриално отношение държави от Азия, Африка,
Латинска Америка.
Образованието на личността не може да се концентрира само в
периодите на детството и ранната младост, т. е., от 6-7 до 24-25 години.
Натрупването на огромно количество факти, данни, знания, информация и
наличието на процес на бързото им стареене, поставя все по-наложително
необходимостта от създаване на универсална и високоефективна система
за перманентно (непрекъснато, през целия живот) обучение и образование.
“При това, отбелязва Д. Павлов, непрекъснатото образование не е някаква
надстройка, нещо допълнително над традиционното образование. Това е
принципно нова образователна система, която променя смисъла, целите,
ценностите, съдържанието на образованието. Този вид образование се
вплита органически в живота на човека, за да задоволява неговите
конкретни образователни потребности на всеки етап от неговия живот”
[167, с. 150].
5. Превръщане на знанията в стока и развитие на пазарни отношения в
сферата на образованието
Превръщането на знанието в основен обществен капитал,
увеличаването на материалните и духовни придобивки на индивида са
свързани със степента и качеството на получените знания. Ползи
получават човекът, който потребява знанието като стока, обществото като
цяло и конкретната институция, в която се труди отделната личност.
Като основополагащ момент в развитието на образованието е въпросът
за развитието на пазарни отношения в него- смесено финансиране, поява
на множество форми на частни училища, субсидиране от фирми,
асоциации, концерни. Навлизането на сериозни инвестиции в
образованието от неправителствени организации и бързо развиващия се
бизнес, е свързано с техните потребности. Те ще финансират такива
училища, които подготвят висококвалифицирани и компетентни
професионалисти за тяхната производствена дейност.
6. Интеграция на образованието
Една от най-важните характеристики на съвременното образование по
света е неговата глобализация и интеграция с всички надстроечни системи.
Тази характеристика отразява наличието на мощни интеграционни процеси
в света, интензивни взаимодействия между страните в различни области на
обществения живот. Образованието от категория с национален приоритет
във високоразвитите страни преминава в категория на световен приоритет.
Тази негова характеристика се разглежда обстойно от Комисията на
ЮНЕСКО, която прави сериозни изводи и заключения за бъдещето
развитие на образователните услуги по света като планетарен проблем.
7. Еволюция в ролята на знанието, като основен критерий за ценността на
личността в информационното общество
В последните години, при анализа на показателите за обществено
развитие, все по-често доминира тезата, че като фактор за получаване на
облаги от личността и обществото като цяло, знанието заема доминиращо
място. „Образователното благо е свързано тясно с механизма на
възпроизводство на дейностите по обучение и възпитание на обществото и
неговите членове. То е форма на проявление (вещна или невещна) на
определени потребности, чието задоволяване подпомага социалната
реализация на личността и е определящо условие за прогреса” [141, с. 10].
Иновациите и способите за приложение в практическата дейност на
натрупаните знания заемат все по-голямо място в живота. Фактът, че
знанието започва да доминира и заема ключови позиции в социално-
икономическото развитие на обществото, радикално променя мястото му в
структурата на обществения живот и отношението му с множество сфери-
икономика, култура, наука.
Придобиването на нови знания, информация, професионални умения и
навици, утвърждаването на ориентацията към тяхното непрекъснато
обновяване и развитие става фундаментална характеристика на
работещите в постиндустрилното общество.
Разгледаните тенденции дават характеристика на основните
направления в развитието на образованието. Принципно новото в него и
отличието му от традиционното е в технологичната база.
Технологичните елементи са слабо използвани в традиционното обучение,
което се опира главно на подхода “лице в лице” и печатните материали.
Съвременните образователни системи са ориентирани към реализация на
огромния потенциал на компютърните и телекомуникационни технологии.
Технологичната база на новите ИКТ позволява реализацията на едно от
най-значимите преимущества на съвременните образователни системи-
обучението от разстояние.
ІІ. Система на образованието в България- законова база, постижения,
проблеми, противоречия и конфликти през последните две десетилетия
1. Законова база на образователната система
Българското училище, опиращо се на традициите, има задача да
изгради широко образована личност, която сама да избере своя път в
живота. Тази задача може да се реализира само при активното участие на
всички елементи на социално-педагогическата система в сложния процес
на преструктуриране на българското образование: държавата, чрез
нормално финансиране, и то на всички видове и форми образователна
дейност; университетите, чрез подготовка на висококвалифицирани
преподаватели за всички видове и степени училища; родителите, чрез
истинска съпричастност и гражданска отговорност за бъдещето на децата
си; неправителствените организации, бизнес, фондации, сдружения,
корпорации, фирми, чрез пренасочване на средства към българското
училище под форма на дарения, спонсориране, стипендии, както на
парични средства, така и на оборудване на класни стаи, кабинети,
аудитории със съвременни ИКТ.
Като основен нормативен акт, даващ същност и характеристика на
образователната система в Република България, е Конституцията. Приета е
на 12. 07.1991 година от Великото Народно Събрание. В чл. 53, ал. ал. 1, 2,
3, 4, 5 и 6 се определя правото на гражданите на образование, видовете
училища, степента на задължителност, автономията на висшите училища.
Законът за народната просвета е приет от Великото Народно Събрание
на 01. 10. 1991 година Изграден върху основите на новата Конституция,
той отменя действащите дотогава закони (от 1948 година и от 1959
година), укази (№ 330 за народната просвета от 1954 година и указа за по-
нататъшно развитие на образователното дело от 1983 година) и решения,
приети на пленуми на ЦК на БКП, относно българското образование.
Възстановява демократичния и плуралистичен характер на българската
образователна система. Въвежда задължително и безплатно образование за
всички български граждани до 16 годишна възраст.
Законът е изменян и допълван множество пъти. Чрез тези изменения и
допълнения се търсят възможности за непрекъснато усъвършенстване на
образователната ни система. Последните допълнения и изменения на
закона са от 15. 05. 2009 година и влизат в сила от началото на учебната
2009/10 година.
Друг документ, чрез който се реализират образователните задачи, е
Правилникът за приложение на Закона за народната просвета. Той се
изготвя от екип от специалисти, ръководени от Министъра на
образованието, младежта и науката, по поръчение на Министерския съвет
и Народното събрание.
2. Постижения на образователната система в България в периода след
1989 година
Този период е емблематичен за най-новата история на Република
България. Свързан е с разрушаването на тоталитарното общество,
еднопартийния модел на управление и държавно регулираното стопанство.
Могат да се изведат следните сериозни постижения на образователната
система:
2. 1. Трайно в българското училище се настаняват демокрацията,
плурализма и хуманизма.
Създават се реални условия за преодоляване на дискриминацията във
всичките й форми, неравенството между половете, вероизповеданията,
етносите и малцинствените групи.
2. 2. В педагогическата теория и практика намират място водещи световни
теории (главно на западни автори).
Те, до този момент, са табу за нашето училище, учители и научни
работници в университетите. Тяхното познаване, адаптация и практическо
приложение в образователната система на България дава възможност за
изграждане на новите образователни цели и задачи, въплътили в себе си
европейските ценности и възрожденски традиции.
2. 3. Разширява се системата на висшето образование.
Увеличават се, както по брой и по специалности висшите училища,
така и по обхват на студенти. Множеството университети отговарят на
пазарните изисквания за попълване на нишите, които съществуват у нас.
2. 4. През 1999 година се приема Закон за Степента на образование,
общообразователния минимум и учебния план.
Чрез него се създават условия за усъвършенстване на учебната дейност
в училище.
2. 5. Възстановява се системата на частното образование у нас- от детската
градина до университетите.
В момента у нас функционират над 400 частни детски градини,
училища, колежи и университети. Открити са и редица чужди висши
училища, както от Европа, така и от САЩ.
2. 6. Създават се държавни и общински училища.
Те, от своя страна, са диференцирани по следния начин: начални
училища- І-ІV клас; прогимназии- V-VІІІ клас; основни училища- І-VІІІ
клас; гимназии- ІХ- ХІІ клас; средни общообразователни училища (СОУ);
профилирани гимназии; професионални гимназии с прием след VІІ или
VІІІ клас и обучение до ХІІ клас; професионални гимназии с прием след
VІІ или VІІІ клас и срок на обучение 3 години, или прием от ІХ клас и срок
на обучение 4 години; професионални колежи със срок на обучение 2
години; спортни училища; училища по изкуствата, специални училища и
училища в областта на културата.
2. 7. Променят се функциите и задачите на училищните настоятелства.
След приемането на Закона за народната просвета от ХХХІХ-то
Народно събрание на 29. 04. 2004 година, обнародван в ДВ, брой 40 от
14.05. 2004 година, училищните настоятелства у нас имат и законова
регламентация. Глава шеста, чл. 46, т. В, алинеи № № 1-16 на закона
дават изключително широки права на Училищните настоятелства за
решаване на проблемите пред българското училище.
2. 8. В дейността на училището намират място децентрализацията и
самоуправлението.
Това е валидно, както на училищно, така и на общинско, областно и
национално ниво.
2. 9. Обучението в средните училища достига до 12 години, а при
определени условия и в дадени училища- до ХІІІ клас.
2. 10. Преобразуват се средните професионално-технически училища
(СПТУ), като срокът на обучение в тях също е 12 години.
2. 11. От учебната 2003/04 година става задължителна едногодишната
предучилищна подготовка на децата, преди постъпването им в първи клас.
По този начин се създават условия за преодоляване и туширане на
негативизмите на семейното възпитание, обогатяване на речника на децата
и социалния опит.
2. 12. Децата от малцинствените групи могат да бъдат включвани в
подготвителни междуетнически групи.
 В тях се създават условия за толерантно отношение и равнопоставеност
на индивидите от различните малцинства, етноси, вероизповедания.
3. Проблеми, противоречия и конфликти в образователната система у нас.
Изминалите 20 години , свързани с промяна на икономическата
ситуация у нас (преминава се от държавно регулирана към пазарно
ориентирана икономика), пораждат множество проблеми в социалната
сфера, респективно, в образователната система. Налице са съществени
противоречия и конфликти, които, от своя страна, задържат реализацията
на поставените основни задачи пред българското средно и висше
образование.
3. 1. Липсва единна национална стратегия за развитие на образователната
система.
Най-характерният белег за мъчителната реформа на образованието,
осъществявано през последните 20 години, е нейната парциалност,
некомпетентност и едностранчивост. Липсват автентични иновационни
идеи, които биха повишили стабилността и резултатността в
ръководството и управлението на образователните институции.
3. 2. Ако приемем, че обобщаващ показател, индикиращ приоритетите на
правителството, е бюджетът, то със съжаление трябва да отбележим, че в
тази област е налице рязко отстъпление.
През 1933 година средствата, отделени на просветното министерство
са най-голямата сума в бюджета, заемайки първо място с 15,59%
относителен дял от общите държавни разходи, а за 2008 година МОН е на
непрестижното осмо място, с относителен дял от 2,37% от разходите на
бюджета. Интересно е, че всички политически сили, намиращи се в
опозиция, критикуват управляващите за ниския бюджет в областта на
образованието, но когато се завърнат на власт, забравят тези свои критики
и отново поставят системата в унизително просяшко положение (За по-
голяма прегледност виж: образователен бюджет, приет през 1991 година-
управление на СДС, 1994 година- управление на БСП; 1997 година-
управление на СДС; 2001 година- управление на НДСВ и ДПС; 2005
година- управление на БСП, НДСВ и ДПС).
3. 3. Рязко се снижава качеството на образователните услуги и
образователния продукт.
Поради недообмислени реформи и намеси от страна на неспециалисти
в образованието, което води до снижаване на качеството на
образователната услуга и образователния продукт, у нас са налице
множество сериозни проблеми с качеството на преподаването и
усвояването на знанията, формирането на умения, навици и степен на
възпитаност у обучаемите. “Министерството окалъпва работата на
учителите и разбива мита за творческото начало в нея, пише Г. Коновски.
Куп ограничителни документи, постоянният страх да не получат наказание
за своеволието си да бъдат оригинални, интересни, реално полезни.
Пожелания си остават приказките за свободата им да избират и творят. А
разнообразието в работата на учителите е приемано като еретично
свободомислие” [122, с. 15].
Налице са сериозни конфликти между същността на образователната
услуга, нейните задачи и цели, от една страна, и крайният образователен
продукт, от друга страна.
3. 4. Незавидно е социалното и материално положение на преподавателите
от всички видове и степени училища.
В настоящия момент заплащането на педагогическия труд не е в
унисон с образователните степени- специалист, бакалавър и магистър,
няма диференциация, съобразена с вида училище, района, региона.
Получаването на квалификационна степен не е привлекателно и за
учителите, тъй като е платено, а възнаграждението в училище-
символично. Съществува сериозно разминаване в заплащането на труда на
преподавателите с едни и същи научни степени или научни звания в
различните университети. В много области на висшето образование, както
и в институтите на БАН, се чувства остър недостиг на млади хора,
кандидатстващи за асистентски места или за докторантури, поради ниско
заплащане и недостатъчни стипендии.
3. 5. Сериозно е нарушаването на социалните връзки между училище,
семейство, институции и общество.
Налице е силна диференциация между факторите на социално-
педагогическата система, а по отношение на отговорностите им за
образованието и възпитанието на младото поколение. В съвременната
образователна система и семейство у нас, съществуват множество
сериозни конфликти, които изтощават интелектуалния потенциал на
обучаеми и преподаватели, задържат развитието и на двете страни,
конфронтират семейството на образователната система.
3. 6. Необосновано и политически обагрено е закриването на звената от
системата за извънкласна и извънучилищна дейност.
Станции на младите техници и агробиолози, ученически центрове за
техническо творчество, спортни школи, секции, клубове, кръжоци,
състави, олимпиади са закрити с лека ръка. Това създава проблеми с
осмислянето и градивното използване на свободното време и навлизане в
живота на децата на наркотици, алкохол, цигари, проституиране и други
квази потребности.
3. 7. Разрушават се детско-юношеските и младежки организации, без да се
предлага разумна алтернатива.
На учащите са необходими организации, които да са национални,
аполитични, надпартийни, преследващи общочовешки, хуманни цели при
възпитанието на младото поколение и подготовката му за реализация в
новите социални условия. Република България е единствената държава в
ЕС, в която няма в момента нито една национална детско-юношеска и
младежка организация.
3. 8. Закриват се детски градини и училища в полупланински и планински
райони.
Тези райони са силно засегнати от безработицата и икономическата
криза в селското и горско стопанство. В селищата със затихващи функции
единствената институция, носеща позитивен характер, като символ на
българската духовност, са детските градини, училищата и читалищата, а
там те решително и необмислено се закриват.
3. 9. Недалновидно се ликвидират водещи научно-изследователски
институти.
Те са подчинени на МОН (от август 2009 година МОМН)- институти,
лаборатории към висши училища и педагогически центрове, кабинети към
Инспекторатите по образование в областите, библиотеки към училищата. В
тях се разработват проекти, свързани с образователната система- по общо
и професионално образование, училищно и извънучилищно възпитание,
дава се компетентна педагогическа помощ и консултации на учители и
родители, разработват се проекти, свързани с развитието на системата
„Висше образование” и приемането на европейските стандарти в тази
област- кредити, срок на обучение, нови учебни планове и програми,
форми на обучение.
3. 10. Неразумно и неефективно се реализира иначе благородната идея за
компютъризация на българското училище и слабо се осъществява
програмата за насищане на процеса на обучение с нови ИКТ.
По данни на НСИ, от февруари 2004 година в Република България има
3248 държавни и общински училища. Броят на учителите но информатика
и информационни технологии са 2130 на щат.
Броят на компютрите, според направеното проучване, относно
материално-техническата база, е, както следва:
- Начални училища (І-ІV клас)- 450;
- Основни училища (І-VІІІ клас)- 5372;
- СОУ (І-ХІІ клас)- 7743;
- Прогимназии (V-VІІІ)- 50;
- Гимназии (ІХ-ХІІ клас)- 225;
- Професионални гимназии- 8271;
- Профилирани гимназии (VІІІ-ХІІ клас)- 2604;
- Спортни училища- 200.
Общият брой на наличните компютри е 24915, като в тази бройка са
включени и компютрите от нисък клас.
В българското училище, на един работещ компютър се падат по 47
ученика.
От изследваните училища, 1246 имат локална мрежа, а 1111 са свързани
с Интернет.
Като позитивен момент отчитаме факта, че през 2004 година е приета
Национална Стратегия за въвеждане на информационните и
комуникационни технологии в българските училища.
Според нея, отговорностите за реализация на стратегията се
разпределят по следния начин: Координационен съвет за информационно
общество към МС; Национален консултативен съвет за внедряване на ИТК
в образованието; Звено за реализиране на Стратегията в рамките на МОН;
Областни координатори; Училищни координатори.
Положението в момента (2010 година, спрямо 2004 година) е малко по-
добро, но, все още, изоставаме много сериозно от водещите държави в
света. През 2007 година първите 15 държави от ЕС реализират програма за
насищане на училищата и университетите с Информационни и
комуникационни технологии- по един компютър на четири ученика и по
един компютър на двама студента.
3. 11. Държавата не е в състояние да осигури равен достъп до качествена
образователна услуга на всички деца.
 Най-ниски и незадоволителни резултати са регистрирани в училищата в
бедните и изостанали райони на страната. Високите стандарти на услугите
са достъпни основно за семейства и родители с големи икономически
възможности, които могат да изпратят децата си в държавни или частни
училища, с високи такси, да осигурят обучение или следване в чужбина.
3. 12. Главоломно се увеличава броят на децата, които не посещават детска
градина, начално и основно училище.
По този начин не се реализират залегналите в Конституцията на
Република България права на гражданите: “Чл. 53 (1) Всеки има право на
образование (2) Училищното обучение до 16 годишна възраст е
задължително (3) Основното и средно образование в държавните и
общински училища е безплатно”. Основната маса деца, не посещаващи
училище, са от ромски произход, но редом с тях, хиляди деца- българи и
турци са в същото положение.
Сред основните причини за отпадане от училище можем да изведем на
преден план следните:
- безотговорност от страна на родителите, и то главно онези, които имат
ниска образователна степен;
- сериозни икономически проблеми в семейството- безработица, недоимък,
липса на средства за осигуряване на необходимите за училище учебници,
учебни помагала, пособия;
- дискриминация към определени деца, липса на мотивация за учене;
- негативно отношение от страна на училищни ръководства и отделни
учители към определени ученици;
- намаляване, за някои групи хора, значимостта на образованието;
- ранно отпадане от училище на малолетни и непълнолетни момичета, в
резултат на преждевременно забременяване и раждане;
- личностна, социална и икономическа несигурност.
3. 13. Има несъответствие между реалните потребности на пазара на труда
и интелектуалния продукт, създаден от българското средно и висше
образование.
То ще се преодолее в момента, в който се изгради национална система
за оценка на качеството на образованието и обвързването му с
финансирането на тази оценка.
3. 14. Наблюдава се нормативен стрес, на който е подложено висшето
образование в Република България.
От 1995 година до настоящия момент, Законът за висшето образование
е променян повече от 15 пъти, като, често пъти, резултатите от тези
изменения и допълнения са определено негативни, поради факта, че
нормативните актове, регулиращи дейността на висшите училища, си
противоречат.
Българското висше образование чака 20 години нов Закон за научните
степени и звания.
Тези причини, анализирани обстойно, показват, че водят след себе си
твърде пъстра и тревожна гама от сериозни странични противоречия и
конфликти за цялото общество, част от които ще имат ефект след
десетилетия:
- повишаване на безработицата, поради отсъствие на необходимите
професионални, технологически умения и навици за работа в
информационна среда с нови технологии;
- повишаване на общата, специална и техническа неграмотност у младите
поколения;
- засилване миграционните потоци към други райони в страната или извън
нея;
- загуба на реални възможности за творческа и професионална реализация,
която води след себе си добро материално стимулиране и динамично
вертикално-професионално, гражданско и личностно развитие;
- задържане развитието на цели отрасли, региони и райони на страната,
поради липса на добре подготвени кадри;
- усилване на невежеството у хората, повишаване на внушаемостта,
склонност към манипулиране, лековерие, наивност;
- усилване влиянието на квазипотребностите у личността, нарастване на
пороците- алкохолизъм, наркомании, проституиране и при двата пола,
засилване на престъпността.

ГЛАВА ТРЕТА: КОНФЛИКТИТЕ В ОБРАЗОВАТЕЛНАТА СИСТЕМА

Конфликтите са неделима част от процеса на професионалното

педагогическо общуване и са двигател на педагогическата практика. В
съвременните училища и университети конфликтите са ежедневно
явление. Те се предизвикват от съществуващите, разнообразни по вид и
характер, противоречия между субектите, участващи в образователната
дейност.
Наличието на конфликти между учители и ученици, преподаватели и
студенти, между ръководители и подчинени в образователната система, от
една страна, и между държавата, общините, училището и университетите,
от друга, е нормално явление. Те се превръщат в деструктивен фактор,
само когато се преодоляват по принудителен начин, от позициите на
силата или властовите пълномощия.
Различията в гледните точки и позиции между обучаващите и
обучаемите, относно възникналите противоречия, стимулират и
интензифицират развитието и разрешаването на конфликтите.
Е. Фром задава риторично следния въпрос: “От какви хора изпитва
потребност обществото ни за безконфликтно функциониране?” [105, с.
654]. И отговаря пространно: “То изпитва потребност от хора, работещи
заедно в големи групи, които желаят да консумират все повече и повече и
чийто вкус може лесно да бъде нормиран, манипулиран и предсказан. То
се нуждае от хора, чувстващи се свободни и независими, и вярващи, че не
са подтиснати от някакъв авторитет, принцип или съвет, но които, въпреки
това, са готови да изпълняват заповеди, да правят това, което се очаква от
тях и безконфликтно да се включват в обществената машинария” [105, с.
654].
Много от конфликтите в педагогическата дейност се пораждат от
недостатъчна информация, от неизяснени междуличностни отношения. В
училище и университета учениците и студентите се сблъскват с една
система, която е далеч по-структурирана от семейната. Затова, голяма част
от конфликтите произтичат от принадлежността на участниците към
различни структури и, съответно, от различните им интереси.
Начините за решаване на конфликтите между ученици, студенти,
учители, преподаватели и родители са строго формализирани- съществуват
училищни и университетски правилници, които ги уреждат. По-редки са
неформалните начини за уреждане на проблеми, както е в семейството.
 Човек усвоява начините, по които реагира в конфликтна ситуация,
преди всичко, от семейството и те много трудно могат да бъдат променени.
Конфликтите в семейството са свързани с:
- отношенията между поколенията и, следователно, от тази гледна точка,
са ценностни;
- ресурси, които трябва да бъдат разпределени;
- отношенията между членовете на семейството, което представлява
определена система, и на семейството като цяло с останалия свят.
Тъй като в центъра на съвременното семейство са децата, естествено,
проблемите и споровете свързани с тях, с тяхното възпитание и развитие, с
удовлетворяване на потребностите им, са на челно място. Според С.
Цветанска [233], въпреки че училището и университета са за ученици и
студенти, то точно техните права и интереси са най-слабо защитени в
конфликтна ситуация.
Цял отделен микросвят представляват отношенията между учениците и
студентите- конфликтите между тях са и конфликти на интереси, и
ресурсни, и ценностни, и междуличностни.
Като цяло, училището и университета изостават от промените в
живота. Учениците и студентите, все повече, се чувстват затворени в един
трудно разбираем за тях свят, чийто норми трябва насила да приемат и
следват.
І. Видове конфликти в образователната система
Развитието на образователната система като цяло и нейните съставни
елементи (Министерство на образованието, младежта и науката, научно-
изследователски институти, регионални инспекторати на образованието,
университети, училища, детски градини, методически центрове, училищни
и университетски библиотеки, центрове за следдипломна квалификация и
специализация на педагогическите кадри) извежда на преден план
въпросите за образователния мениджмънт, за ефективно управление на
всички елементи, за приемственост между тях, и не на последно място, за
ранно откриване и разрешаване на съществуващите конфликти.
Разглеждат се следните видове конфликти в образователната дейност:
1. Трудово-правни професионални конфликти
Това са конфликтите в детската градина, училището, университета,
инспектората, МОМН, научно-изследователския институт, ведомството и
са едни от най-често срещаните, с които изобилства образователната
дейност. “Те са неизбежни и естествени, от тях не може да се избяга и в
най-безупречната организация” [203, c. 171].
Най-същественото в тях е, че са борба между социалните групи,
притежаващи различни форми на собственост върху икономическите
(материални и финансови) ресурси, в чиято основа лежи нравствената
категория “справедливост”. Чрез нея се реализира взаимоотношението
между вложения труд и полученото възнаграждение.
Множество автори, работещи в областта на конфликтите, считат, че
трудовият конфликт е основен вид конфликт. Негово начало са
икономическите взаимоотношения, установени в древността, в зората на
човешката цивилизация. Твърди се, че трудовите конфликта са в основата
на военните и политическите. “Доколкото трудовият конфликт е свързан,
отразява сблъсъка на противоречиви интереси между отделни индивиди
или групи, по повод на разпределението на дефицитни ресурси в сферата
на трудовия процес, на трудовите отношения, пронизващи човешките
дейности и водещи до конфликтни ситуации, той може да се определи като
“сърцевина” на всеки конфликт” [80, с. 121].
Трудовите конфликти, които конфликтологията извежда, са между:
- собствениците (работодателите) и наемните работници;
- трудовия колектив и държавата;
- отделните трудови колективи, влизащи в състава на по-голяма
корпоративна (фирмена) група работещи;
- работодателите и синдикатите;
- наемните работници и синдикатите, когато последните не защитават
успешно и до край интересите им;
- представителите на различните видове синдикати в една и съща трудова
среда;
- отделните личности, собственици на фабрики, заводи, предприятия,
фирми, банки, дружества.
Причините за появата на трудовите конфликти са разнообразни, но
могат да се групират около следното:
- Ниско ниво на възнаграждение в дадена организация. В настоящия
момент, в системата на образование има огромен недостиг на средства,
което води до много ниско месечно възнаграждение на работещите в нея.
Недостигът на средства за ремонт, оборудване на кабинети и лаборатории
е сериозен, забавена е реализацията на програмата на насищане на
учебните заведения с информационни и комуникационни технологии-
компютри, глобална мрежа Интернет, електронно обучение и др.
- Има лоши условия на труд, занижена хигиена, нездравословна трудова
среда.
- Неритмично е изплащането на възнагражденията.
- Необосновани и неаргументирани уволнения на част от педагогическите
кадри и работниците от обслужващия персонал. В системата на
образование това става при закриване на училища и детски градини, на
форми за извънкласна и извънучилищна дейност, на т. н. смесени
паралелки, с недостатъчен брой ученици.
- Отсъства перспектива за професионално израстване и кариера.
- Несъобразяване, от страна на работодателите, с нормативните изисквания
на социалното и трудово законодателство в страната.
- Непредставяне, от страна на работодателите пред работниците, на
информация за перспективите пред предприятието, фирмата в близко и
средно бъдеще (проект за инвестиции на финансови средства, сведения за
оперативните и стратегически цели на организацията).
- Личностна несъвместимост между определени категории и групи,
работещи във всички йерархични нива на организацията. Стилът на
управление, от страна на директорите или помощник-директорите на
училището, често пъти, е основна причина за сериозни педагогически
конфликти. „Кои са източниците на конфликти между ръководителите и
подчинените, питат М. Аргайл и М. Хендерсън? Някои хора изпитват
враждебност към всякакъв авторитет, други се притесняват от
ръководителите. Враждебността може да е породена от несправедливо
отношение, а притеснението- от страха от наказание. Основният проблем,
може би, е, че ръководителите имат власт и особено власт да наказват или
да прекратяват „възнагражденията”. Това също е свързано с ограниченията
върху саморазкриването и при двете страни” [20, c. 311];
- Преобразуване на формата на собственост. Огромен брой общински
училища у нас имат сериозни проблеми с материалната база,
ненавременното изплащане на заплатите на педагогическия и друг
персонал. Това става, след като те преминават от централно финансиране-
на местно (общинско). В малките и слабо развити в икономическо
отношение общини- селски, планински и полупланински, почти 100% от
средствата идват от републиканския бюджет, общинските съвети и
кметовете. Често пъти, изплащат сериозни задължения (към ВИК,
енергоносителните дружества, за ремонт на пътища, за болници, социално
подпомагане) и оставят за по-късен период проблемите на училището.
- Необосновано и необмислено закриване на детски градини и училища в
планинските и полупланински райони; училищни библиотеки; центрове за
професионално ориентиране на учащите; педагогически центрове в
областните градове; закриване на системата за извънкласна и
извънучилищна дейност (станции на младите техници и агробиолози, звена
за научно и техническо творчество на учениците и студентите, школи,
секции, клубове по интереси, състави, кръжоци). По този начин, се
освобождават или уволняват много педагогически дейци с висока
квалификация и образование.
При невъзможност за разрешаване на трудовите конфликти, често
пъти, работещите обявяват стачка. Според класификатора „законност”,
стачката е законна, когато е съобразена с трудовото и социално
законодателство- Конституция на РБ, Кодекс на труда (КТ), Закон за
уреждане на колективните и трудови спорове (ЗУКТС). Незаконни са тези
стачки, които са в противоречие на законите, регулиращи трудово-
правните отношения, спорове и конфликти.
През ХХ век въпросът за стачките е особено актуален. Елтън Мейо
разработва през 30-те години на ХХ век т. н. “Доктрина за човешките
отношения” в областта на труда. Той счита, че всеки трудов конфликт
може да бъде разрешен чрез рационализация на управлението и зачитане
на социалните и психологически особености на трудовата дейност на
хората.
Едно от негативните последствия на неконструктивните конфликти,
според В. и А Козлови [121, c. 24-25], е снижаването на ефективността на
дейността на колегиума. Това с пълна степен се отнася до деловите
отношения. Затова е необходимо при вземане на сериозни управленски
решения да се съхраняват в колектива и групата позитивното настроение и
желанието за изпълнение на трудовите задължение и производствените
функции.
В противен случай, могат да се създадат пет стадия на загуба на
интереса към трудовата служебна дейност:
- Смутеност, обърканост. Това е проявление на групово стресово
състояние. Усилва се до състояние на постоянна възбуда на общия
емоционален фон на дейността. Формира се ситуативна тревожност.
Нараства обемът на слуховете и сплетните между колегите. Налице са, все
още, и надежди за подобряване на психоклимата и психоатмосферата в
колегиума. Усилва се вниманието към поведението на ръководителите.
Това състояние продължава от две до четири седмици.
- Раздразнение. Поведението на някои от служителите е демонстративно.
Нараства емоционалното реагиране и се увеличава количеството на
междуличностните конфликти, които, обаче, не се отнасят към
проблемите, породили деструктивния конфликт в групата. Качеството на
дейността е, все още, удовлетворително. Започва един опасен процес-
групова сплотеност около обекта на недоволство. Продължителността на
тази етап е около седмица.
- Подсъзнателни надежди. Прикрива се служебна информация, виреят
надежди за пропуски и грешки от страна на ръководството.
Производителността на труда е в норма. Засилват се собствените позиции,
в това число и чрез манипулативни способи. Избягват се ръководителите,
или, всячески се демонстрират пред тях личностните позиции, например,
при заплаха от уволнение или съкращение. Продължителност- от три до
четири седмици.
- Разочарование. Рязко се снижава производителността и изпълнението на
служебните задачи (има ли смисъл да работя, като и така ще ме съкратят).
Засилват се очакванията за близки негативни последствия и липсата на
вяра в обещания. На всички постъпки на ръководителите се приписва
отрицателна мотивация. Загубва се чувството за сигурност.
Продължителност- до две седмици.
- Загуба на готовността за сътрудничество. Налице са: стремеж да се
стесни кръга от отговорности; преход към т. н. „италианска стачка”;
влошаващо се отношение към сътрудници, колеги и ръководство; сериозни
опити за съхраняване на самоуважението, въпреки че има всички
основания да се вярва, че ще има съкращения. Продължителност- от две
до три седмици.
Като закономерен извод от тази ситуация можем да отбележим, че
професионалистите идват на работното си място без желание за
високопродуктивна дейност, с пълен набор от стресови състояния и то още
в началото на работния ден.
2. Икономически конфликти в образователната дейност
По своята същност те са близки, но не и тъждествени с трудовите
конфликти, както по съдържание, така и по понятийно значение.
Икономическите конфликти обхващат цялата съвкупност от
икономически отношения в обществото и конфликтните взаимоотношения
между индивидите и различните групи и общности. „Пазарните
предизвикателства, пише П. Лулански, изискват от ръководителите на
образователното дело да осъществяват управленски въздействия,
основаващи се не толкова на вътрешната им интуиция, а преди всичко на
предварително критичен научен анализ на съответните процеси и явления.
Управлението се превръща неминуемо в изкуство, което малцина
притежават” [141, с. 118].
Те са характерни за всички сфери и области на човешката дейност и
взаимодействия- образователно дело, производство, банкиране и
застраховане, вътрешнодържавни и междудържавни вземания,
разпределение на бюджетните средства по министерства, области и
общини, търговия. Нивата на конфликта се вместват от нарушените
взаимоотношения на младата майка със службите за социално
подпомагане, по отношение на детските надбавки, до конфликти, между
общината и държавната администрация. Като водещ, обаче, се очертава
икономическият конфликт между държавата, работодателите и
синдикатите. Част от интересите им не съвпадат, тъй като работодателите
действат, с цел максимизиране на печалбите и влагане на получените
средства за разширяване и модернизиране на производството, закупуване
на нови машини, уреди, апарати, или за лично потребление. Синдикатите,
от своя страна, се стремят да осигуряват на своите членове максимална
синдикална защита (редовно заплащане, гарантирани платени отпуски,
заплащане на извънредния труд, създаване на добри психологически и
материални условия за труд). Държавата, по принцип, се стреми да влезе в
ролята на арбитър между двете страни и да осъществява вземанията от
страна на работодателите (пенсионни и здравни осигуровки към НОИ и
МЗ-НЗОК, данък печалба и др.).
ІІ. Обхват на конфликтите в образователната дейност
Поради потенциалното си деструктивно влияние върху групата или
организацията, конфликтът, често, се приема за неблагоприятно явление и
се правят опити за неговото разрешаване, предотвратяване или
ликвидиране.
От друга страна, анализът на функциите на конфликта показва, че се
наблюдават и доста полезни последици от съществуването му, затова, в
множество публикации, посветени на темата, авторите използват
понятието “управление на конфликти”.
Педагогическата дейност, като специфична човешка дейност, не е
предпазена от появата и задълбочаването на конфликтни ситуации.
Необходимо е преосмисляне на технологичните и организационни аспекти
на системата “ръководител-подчинени” (МОМН-областни инспекторати;
Областни инспекторати-Общински комисии по образованието; Общински
комисии по образованието-директори и помощник-директори на училища;
директори и помощник-директори-педагогически и непедагогически
персонал; учители-родители; учители-ученици; ученици-ученици),
МОМН-университети. Съвременният директор (ректор)-мениджър трябва
непрекъснато да бъде обучаван, трениран и подготвян психически за
работа с различни категории учители, преподаватели и служители
(педагогически съветници, училищни психолози, помощен персонал,
административно-управленски и икономически персонал), най-вече, с
помощта на знания от професионалната етика, мениджмънта и маркетинга.
Педагогическият колегиум и колектив не са хомогенна група, напротив,
работещите имат разнообразни, често пъти, диаметрално противоположни
статусни характеристики, от които се пораждат конфликти.
Традиционно, за работещата педагогическа общност, е
противопоставянето между млади и стари, професионалисти-специалисти
и дилетанти, новопостъпили и с продължителен стаж, с различно
образование (професионални бакалаври, бакалаври, магистри, носители на
квалификационни степени, научни степени и звания), степен на
възпитаност, обща и специална култура, професионален опит, работещи в
различните образователни степени. Често срещано явление е наличието на
пренебрежително отношение от страна на педагогически дейци към
колегите им, работещи в по-долните образователни степени- от начални
учители към детски, от гимназиални към тези от основното училище, от
университетски преподаватели към работещите в средното училище.
ІІІ. Конфликти в учебното заведение
Конфликтите между педагозите и отделния възпитаник, между тях и
групата или паралелкат, са едни от най-сложните за решаване проблеми в
съвременното училище. Според В. А. Сухомлински, конфликтът, най-
често, възниква тогава, „когато учителят мисли несправедливо за детето.
Мислете за детето справедливо и няма да има конфликти... Колкото по-
малко са конфликтите, толкова по-дълбоко в духовния живот на колектива
прониква взаимното доверие, толкова по-ярко се изявява и разкрива
личността... Умението да се избегне конфликтът е една от съставните части
на педагогическата мъдрост на учителя” [206, с. 184].
В съвременната българска образователна система- детска градина,
училище, университет, се обучават и възпитават деца и младежи от 2,5-3
до 24-25 години, а, често пъти, и по-възрастни. Педагогическите дейци на
щат са на възраст от 24-25 години до 67-68 години. В училищата и
университетите работят много лектори на хонорар или на граждански
договори, надхвърлили, дори, 70 години.
Всички участници в образователната система са с различна степен на
образованост, възпитаност, различен темперамент, чувства, тип висша
нервна система. Напълно нормално е в учебните заведения да възникват
различни по вид и характер конфликти.
У нас, функционират училища с огромен брой (около 1200) ученици и
120-130 души педагогически персонал. В такива общности, съставени от
представители на различни поколения, сериозни различия във възрастта, с
различни социално-психически и индивидуално-характерологически
особености, е напълно естествено да възникват конфликти.
Още по-сложни са проблемите пред висшите училища- някои от тях
имат по 15-20 хиляди студенти, получаващи бакалавърска, магистърска
или докторска степен, по 500-800 преподаватели и още 200-300 души
административно-помощен персонал.
Вътрешната позиция към училището и университета се изгражда върху
основата на отношенията на обучаемите към процеса на обучение и
овладяване на знанията, към педагозите, ръководителите, съучениците и
състудентите.
Сред основните причини за появата на конфликти в образователната
система можем да диференцираме следните:
- Преподаване на безсмислено усложнени и откъснати от реалната
практика знания, които рязко намаляват мотивацията на обучаемите за
учене. Крайно време е да се разбере, че учителят, преподавателят и
учебниците не са вече единствените и най-важни източници на знания.
Налице са модерни информационни и комуникационни технологии,
глобална мрежа Интернет, компютри, електронни библиотеки и много
други средства, от които обучаемият може да черпи знания и опит.
- Неприемлив, от страна на обучаемите, стил на общуване по време на
изпитните ситуации, когато те се превръщат в източник на унижение и
обезкуражаване. Поставянето на несправедливи или незаслужени оценки,
често пъти, е в основата на най-сериозните конфликти между обучаемите и
педагозите. Затова, е необходима висока степен на доцимологична култура
за всеки, който изпълнява ролята на екзаминатор, оценител.
- Липса на пълноценен диалог между преподаватели и обучаеми. Това
лишава последните от възможността да проявяват самостоятелност и
дееспособност. Грубостта и нетактичността от страна на преподавателя
засягат достойнството и честта на учащите.
- Постоянното морализиране от страна на педагога, негативният авторитет
(на резоньорство, подкуп, насилие, педантизъм, лицемерие и др.).
Л. Попов [179, c. 69] счита, че при наличието на статус-роля на
педагогическите субекти- „равностойни съавтори на педагогическото
явление”, е налице взаимно предполагане и изискване, че преподавател и
обучаеми не могат един без друг. Наличието на единия изисква наличието
на другия.
- При учениците от горна училищна възраст и при студентите, като
причина за конфликтите могат да бъдат и противоположността на идеи,
убеждения, липсата на гражданска позиция, ценностни ориентации.
Конфликтът между преподаватели и обучаеми, често пъти, е
наравностоен, дотолкова, доколкото участниците в него са неравностойни-
по знания, възраст, житейски опит, устойчивост на характера. В тази
неравностойност е налице и една друга причина като източник на
конфликти. Това е позицията на ръководители, учители, преподаватели и
част от родителите, че учителят (преподавателят във ВУЗ) е винаги прав.
По този начин, конфликтите се разрешават в полза на педагозите, а
шансовете на обучаемите да бъдат победители са съвсем незначителни.
Необходимо е да се подчертае огромната отговорност на педагозите за
начините, по които се разрешават педагогическите конфликти. Тя
произтича и от заеманите позиции, които им дават по-богати възможности
за инициатива и избор на решения. Понякога е необходимо да се даде шанс
на учащите да бъдат победители в конфликтите, като това е един от
пътищата, водещи към създаване на защитни механизми у по-слабите, за
демократизиране и хуманизиране на образователната система и
взаимоотношенията в нея.
Умението, от страна на преподавателя, да се предотврати конфликта, е
показател за наличие на желание, издържан педагогически авторитет и
способност за педагогическо творчество в критични ситуации. С помощта
на опит, знания и такт, педагогът може и трябва да осъществява своята
мъдра власт и както пише В. А. Сухомлински: „моята воля да стане
желание на детето. Хармонията между волята на възпитателя и желанията
на възпитаниците е най-необходимата и най-сложна хармония в духовния
живот на колектива” [206, с. 190]. В тази хармония се проявяват
отношенията на взаимно доверие и общия стремеж на учители и ученици,
на преподаватели и студенти към общата цел - нравствено
усъвършенствана, духовно богатство и пълноценен, осмислен живот.
Изучаването на междуличностните конфликти, направено от С. Джонев
[76, c. 203-207], позволява да се изгради типология сред хората, отнесена
към поведението им в процеса на развитие на конфликтите. Според нас,
тази типология е напълно приложима в образователната система.
- Конфликтни личности
Те с патологична убеденост защитават своите позиции, без да ги
поставят под съмнение. При тях е налице понижена адаптивност и
критичност в мисленето, което непрекъснато ги въвлича в конфликти с
околните- колеги, близки, ръководители или подчинени. Конфликтната
личност бързо се ориентира в ситуацията, както и бързо открива своето
място в нея. Необходима е само една незначителна реакция с отрицателен
емоционален знак, за да се взриви ситуацията и се реализира конфликтно
реагиране, дори и след незначителен повод или въздействие на външни
дразнители. Конфликтната личност демонстрира негативно, а, често пъти,
и враждебно отношение към заобикалящите я.
- Демонстративни личности
Постоянно се опитват да бъдат център на вниманието. Силно зависими
са от външните обстоятелства, поради стремежа си за моментен успех.
Имат ярко изразен стремеж за показност.
- Капризни личности
Непрекъснато желаят всичко да е свързано със задоволяване на техните
прищевки и капризи. Трудно адаптивни са и непрекъснато нарушават
груповото поведение. Изживяват силно своята индивидуална
изключителност и основното им оръжие за постигане на желанията е
емоционалността им.
- Творчески личности
Поради това, че непрекъснато търсят пътища и средства за нови
решения, те влизат в противоречие с конвенционалното, традиционното в
поведението на своите колеги.
- Свръх взискателни личности
Проявяват много силна активност, взискателни са към себе си и към
останалите членове на работния колектив. Това ги довежда до сериозни
конфликти, особено, ако са ръководители на учебни заведения.
- Безотговорни личности
Проявяват учудваща незаинтересованост, безотговорно отношение към
задълженията и получените образователни или възпитателни резултати.
- Властни личности
 Налагат със сила или нетърпящи възражение заповеди своите
изисквания и позиции. Не се интересуват от позициите на колеги,
подчинени.
Бързото, безболезнено и справедливо разрешаване на конфликтите в
педагогическите заведения е от значение за всички членове на колегиума
и може да се реализира чрез формулиране на редица етапи за изучаване на
педагогическите конфликти. По този начин се работи за съхраняване и
обогатяване на творческия психоклимат и деловата атмосфера в
училището, детската градина, катедрата, факултета, висшето училище.
Изведени са следните етапи при изучаването на конфликтите:
- Разработване на програма на изследването
Може да бъде създадена от специална група педагози, от директора и
помощниците му или от наети външни лица. Във висшите училища може
да се ползва опита на специалисти от катедрите „Социология”,
„Психология”, „Педагогика”, или на външни лица, владеещи умения за
оценка и преодоляване на конфликти.
- Определяне обекта на изследване
Търси се представителност на извадката и се определя, кой ще бъде
изследван- учители, ръководители, родители, обучаеми, студенти,
преподаватели, ръководство на катедри, деканат, ректорат.
- Разработване на методика на изследването
Съвременната конфликтология, психология, педагогика и социология
предлагат богат набор от изследователски инструментариум, чрез който
може да се стигне до сърцевината на всеки конфликт и да бъдат открити
първопричините за възникването му. Задача на изследователската група е
да подбере най-адекватните методи за събиране и обработка на
информацията.
- Пробно (предварително) изследване
 Чрез него се апробира подбраната методика, внасят са допълнения и
доуточнения в нея.
- Същинско изследване, с помощта на уточнената и апробирана, вече,
методика
Реализира се чрез тест, анкета, интервю, беседа, наблюдение, контент
анализ и др.
- Анализ на получените данни от изследването (количествена и качествена
обработка)
Той трябва да бъде обективен, да се анализират същинските данни, да
не се допуска пристрастие или да се взема страна по конфликта от страна
на изследователите.
- Обосновка на изводите и практическите препоръки, за решаване на
конфликта и недопускане на други такива
Изводите и препоръките трябва да са конкретни, реално приложими и
да ангажират всички страни, участници в конфликта.
- Контрол над прилагането на практическите препоръки
Може да се осъществява непрекъснато във времето, или епизодично, от
страна на специална комисия или от група с делегирани права и др.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА: КОНФЛИКТИТЕ ПРИ ПЕДАГОГИЧЕСКОТО
ОБЩУВАНЕ

Обект на учителския труд е обучаемият, поради което, той следва да се

познава напълно и детайлизирано.
Значимостта в обекта се свързва с няколко главни обстоятелства:
- В обекта се концентрира целта на богатия и разностранен учителски труд,
с цялото съдържание и структура на тази цел.
- Ученикът е обект на учителската прогресия, но е и субект на собственото
си развитие и личностно изграждане.
- Детството, съзряването на всяка личност е най-интензивно променящата
се човешка възраст, която учителят “държи в ръцете си”.
- Обект на учителската професия е, както отделния ученик, така и целия
ученически клас или обособена група от класа.
Според Г. Димитрова, „професията на учителя не се представлява само
от урочната дейност на един учител. Колкото и съществена и значима да е
преподавателската дейност, тя не може да реши крайната цел- изграждане
на личността на децата. Налагат се и други форми на дейност, нови видове
и типове взаимодействия и взаимоотношения на учителя със самите
ученици, които имат пряко отношение към учебно-възпитателния процес и
неговите резултати” [85, с. 22].
В най-синтезиран вид учителят може да бъде представен като
ръководител, организатор и координатор на възпитателно-образователния
процес. При цялото разнообразие от личностни черти и начини на
поведение, които са индивидуално-специфични и неповторими за всеки
един учител, и, чрез които той осъществява своята професионална дейност,
има един кръг от характеристики, които са общи за всеки педагог, успешно
изпълняващ своя труд.
Следните особености на учителя благоприятстват развитието на
учениците: незлоупотребяване с наказанията; свобода за учениците;
съсредоточаване върху силните им страни; двустранно общуване; емпатия;
топлина и уважение; коректност.
При професиите от типа “човек-човек”, конкретният специалист трябва
да влиза в различни професионални роли, за да изпълнява преките си
трудови задачи- на организатор, координатор, посредник и др. Установено
е, че сред този вид професии, учителската се отличава с най-голям брой
такива роли. Според някои автори, те надминават 40 на брой.
При осъществяване на професионалните си функции, учителят влиза в
различни роли. При взаимоотношенията в класната стая, където се
проявява като ръководител и организатор на възпитателно-образователния
процес, могат да се обособят три форми на поведение: структуриране на
учебната задача; формулиране на въпроси към учениците; оценка на
техните отговори.
Оттук произтичат и няколко специфични професионални роли:
източник на информация; координатор; фасилитатор (помощник)-
подпомага когнитивните процеси; наблюдател; разпределител; инициатор;
експерт; модератор (посредник)- между новите знания и учениците, между
действията на отделните ученици; референтна личност; модел, еталон на
поведение; съветник; приятел; помощник; консултант и др.
През последното десетилетие се засилва интересът към проблема на
взаимоотношенията между учител и ученици. Направен е опит да се
изясни, от съвременно гледище, комплексната същност на въпроса,
основните му аспекти и насоки за неговото по-нататъшно проучване. Л.
Десев [73], позовавайки се на грижливо подбран емпиричен материал,
прави критичен анализ на състоянието на педагогическата практика, на
възпитателните отношения в колектива: ученик-ученик; ученик-ученици;
ученик-група; група-група; ученик-колектив; група-колектив, на
вътрешните противоречия в колектива като движеща сила във
формирането и развитието на взаимоотношенията в ученическия колектив.
Проблемът за същността, формирането и развитието на
взаимоотношенията между учител и ученици в процеса на обучението е
тясно свързан със съвременните теории за общата структура на
взаимоотношенията между хората в обществото, като тяхна неотменна
базисна основа.
Характеристиката на тези отношения ще бъде непълна, ако не се вземат
под внимание два сериозни момента [141, с. 120]:
- Необходимостта от рационален избор на поведение от страна на
обучавани и обучаващи. По този начин се формират част от ресурсите
(трудови и потребителски) за училището. Корпоративната култура в
училището е важен, но, все още, недостатъчно оценяван реквизит на
диспозицията на учители и ученици.
- Възможността за съблюдаване на редица социално-икономически
съображения, между които няколко с особено важно значение:
неотложност на обучението на контингентите до 16 годишна възраст
(справедливо разпределение на благата); подготовка на кадри потребни за
социалната практика (адаптация към пазара на труда).
I. Взаимоотношенията между преподаватели и обучаеми като форма на
общуване
Изведена от общата типологична структура на общуването между хората,
психологическата същност на общуването между учител и ученици може
да бъде представена в схема № 6.

Психологическа същност на общуването Схема №

6
между преподавател и обучаеми

УЧИТЕЛ

Индивидуално Колективно
общуване общуване

Ученик ученически
колектив
 По своята съдържателна същност, общуването между учител и ученици
се реализира в няколко основни разновидности: предаване и приемане на
информация; взаимен обмен на информация; даване на указания и
преценки; демонстриране на сръчност и похвати; нравствено-волеви изяви-
положителни и отрицателни и др.
Специфичните особеност при всички разновидности на общуване
между учител и ученици се изразяват в неотменимия авторитет на учителя
по отношение на неговия правно-законодателен статус, професионална
компетентност и възрастова характеристика. Според Ст. Жекова,
„функциите на учителя при никакви обстоятелства не могат да се
изпълняват от учениците и обратно. Тъкмо от тази функционална
характеристика на учебния процес се обуславя подчертаната деликатност
на общуването между учител и ученици. То протича нормално и
ефективно, само при положителен психологически баланс, при подчертано
доминиране на положителните въздействия от страна учителя и
съответните положителни ответни реакции от страна на учениците [94, с.
24].
Обикновено, учениците желаят непрекъснато, естествено и
разнообразно общуване със своите учители. Желаят то да протича в
атмосфера на взаимно уважение и доверие, на топлота и сърдечност, на
благи усмивки, на весело настроение, в обстановка на благоразположена
човешка психика и енергия. Благоприятен климат на общуване със своите
ученици не постигат всички учители.
1. Колективна обусловеност на взаимоотношенията между учител и
ученици, преподавател и студенти
Отчитането на възрастовите и индивидуални особености при
формирането и развитието на взаимоотношенията между учител и
ученици, преподавател и студенти е много важно, но не е единствено
условие за успешни резултати на съвместната им дейност. Подобни
резултати предполагат познаване на взаимоотношенията между субектите
в организацията, във връзка със сложната система на взаимоотношения в
колектива, и, заедно с това, вътрешно колективни групи, които се
формират въз основа на личните предпочитания.
Колективистичната природа на отношенията между хората е една от
най-характерните черти на обществото. Това положение се отнася и до
системата на междуличностните отношения при възпитателно-
образователната дейност в училище и университета, като аналог на
обществените отношения. Колективистичната психика се формира в
резултат на колективните условия по осъществяване на общата
възпитателно-образователна цел и необходимостта от действено взаимно
сътрудничество.
От гледище на системно-структурния анализ, съвременната психология
се отнася към два основни, исторически установили се типа
междуличностни възпитателни взаимоотношения, такива между
обучаващи и обучавани, и между обучавани и обучавани.
Разновидностите на отношенията между обучаващи и обучавани са:
учител-ученик (студент-преподавател); учител-група ученици
(преподавател-студентска група); учител-паралелков колектив
(преподавател-поток); учител-общоучилищен колектив (преподавател-
студенти от специалността) ; класен ръководител-ученици (курсов
ръководител-студенти) и др.
Разновидностите на отношенията между обучавани и обучавани са:
ученик-ученик (студент-студент); ученик-ученическа група (студент-
студентска група); ученик-ученически колектив (студент-поток) и др.
Отношенията между обучаващ и обучавани (учител-ученици;
преподавател- студенти) се характеризират с йерархическа съподчиненост,
с постоянен доминантен субект в лицето на водещата страна, с постоянна
възрастова разлика и различно служебно положение. Те протичат при
висша форма на организация, поради която, играят решаваща роля за
формирането и развитието на подрастващото поколение.
Под формата на абстрактен структурен модел, взаимоотношенията
учител-ученици (преподавател-студенти) могат да се представят по
начина, показан в схема № 7.

Структурен модел на взаимоотношенията Схема № 7

учител-ученици

УЧЕНИЦИ
СТУДЕНТИ

Ученик
Студент
УЧИТЕЛ
ПРЕПОДАВАТЕЛ
Група

Колектив
Поток

Друг основен тип взаимоотношения са ученик-ученик (студент-

студент). Характеризират се с равностойната си взаимност и паралелно
взаимодействие. При тях няма постоянен доминантен обект и субект. Това
положение се отнася само до индивидуалните отношения. В отношенията:
личност-група, личност-колектив, има постоянен доминантен субект в
лицето на упълномощени от училищното (академично) ръководство лица,
като класните ръководители, курсови и групови ръководители, учители,
или упълномощени от ученическите и студентски организации ученици и
студенти.
Двата основни типа взаимоотношения: учител-ученик (преподавател-
студенти) и ученик-ученик (студент-студент), се намират в диалектическа
връзка и взаимна обусловеност и всяка промяна, на който и да било от тях,
води до съответно изменение в другия тип и в тяхната характеристика като
общност. „Практически, всички разновидности на взаимоотношенията от
системата учител-ученик неотменно се влияят, опосредстват се от
системата ученик-ученик; ученик-група; група-група; ученик-колектив;
колектив-колектив. Учителят трябва да познава много добре сложната
психологическа природа на междуличностните взаимоотношения сред
учениците и да се съобразява с тях в цялостната си педагогическа дейност.
Наред с това, е необходимо да се познава механизмът на действие на
сложната динамична структура, каквато представлява всеки клас като
обект и субект на учебно-възпитателно развитие и саморазвитие” [96, с.
23].
В ученическите и студентски колективи се формират главно два вида
отношения, като едните възникват по естествен път, а другите се формират
организационно и целенасочено, под непосредственото ръководство на
учителя и преподавателя (асистент или хабилитирано лице). И двата вида
взаимоотношения са неотменна реалност на всеки ученически и
студентски колектив, намират се в диалектическо единство, взаимно се
допълват и обуславят в своето формиране и развитие. В това
диалектическо единство са заложени и вътрешните противоречия, като
движеща сила на това развитие.
Според Ст. Жекова, „конфликтите, най-често, възникват върху
основата на предпочитанието и непредпочитанието, устойчивостта и
изменчивостта, желаното и постигнатото, привидното и действителното и
други диалектически противопоставящи се сили. Характерът на тези
промени в положителна и отрицателна насока се определя в голяма степен
от умението и неумението на учителя да използва вътрешните
противоречия като движещи сили за правилното формиране и развитие на
взаимоотношенията между учениците и за укрепване на колектива като
цяло” [95, с. 24].
2. Взаимоотношенията между учител и ученици и преподавател и студенти
като форма на нравствено поведение
Важен аспект на взаимоотношенията между учител и ученици и
преподавател и студенти е тяхната поведенческа същност, разглеждана
като относително самостоятелна човешка проява. Поведенческите
взаимоотношения между субектите в процеса на възпитанието се
подчиняват на общите закономерности на педагогическите
взаимоотношения и носят всички техни характерни черти. Твърда и
непроменлива е тяхната същност, като две страни с различни функции,
взаимно необходими и недопускащи взаимна подмяна и преливане една в
друга.
За Г. Димитрова, „поведението винаги отразява цялостната личностна
характеристика и субективна настройка, както на учителя, така е на
ученика, нравствените критерии и оценка на собствените дела и делата на
околните” [85, с. 22].
Външното проявление на поведението може да бъде активно или
пасивно. Пасивното поведение обикновено крие много загадки, трудно се
разкриват вътрешните позиции на личността зад него, носи много
изненади. Поведението има силно изявен стимулиращ или подтискащ
характер. В много случаи, една единствена нравствена постъпка, жест или
деяние на учителя и, съответно, на ученика, може да преобрази целия клас.
Умението на преподавателя да общува с обучаемите си с подчертана
човешка топлота и искреност, като добър човек и педагог, играе решаваща
роля за определяне на правилни нравствени отношения с децата и младите
хора. Ст. Жекова смята, че “добрият преподавател трябва, преди всичко, да
е добър човек- да притежава нравствени добродетели и да съумява да ги
открие и разкрие в самите ученици” [94, с. 89].
Активното поведение е пряка външна изява на вътрешните позиции.
Точно такива личности, с активно поведение, са причина за възникване на
междуличностни конфликти. Възпитанието определя до каква степен ще се
развие тази активност или ще бъде разумно подтисната в допустими
граници. Заслуга за оформяне на характера на един ученик и студент имат
неговите преподаватели и родителите му. Според Д. Павлов [168], освен
всички външни фактори (учител, преподавател, родител, приятели,
социална среда), се намесва и друг, вътрешен фактор, онова вътрешно
пречупване на външните възпитателни въздействия от ученика като
субект. Това, от своя страна, налага на преподавателя да познава добре
тази система от отношения и взаимоотношенията ученик, студент-
вътрешни фактори.
II. Конфликтите в педагогическото общуване
Животът в динамичното съвремие налага да се обменя информация и
да се работи съвместно с различни хора- непознати и различни от нас
самите, което, все по-често, води до възникване на противоречия, спорове
и разминаване на гледни точки по определени въпроси. Нормално е
конфликтите да присъстват и в училищната общност, която обединява хора
с различна възраст и опит, възпроизвежда всички ключови тенденции на
социалното развитие.
Овладяването на конфликтите в училищната и студентска общност се
основава на специфичен комуникативен процес, чиято ефективност зависи
от уменията на участниците да изразяват и аргументират гледни точки, да
интерпретират ситуацията и да използват гъвкави стратегии на поведение,
което изключва агресията, обвинението и взаимното нападане. „Промяната
в собственото поведение, в процеса на овладяване на конфликта, изисква
нагласата и възприемането на конфликта не само като сблъсък и неприятно
преживяване, но и като възможност за опознаване и приемане на
различията в междуличностните отношения и в частност- в
педагогическото общуване” [85, с. 122].
Педагогическото общуване е модификация на междуличностното
общуване в педагогически контекст, затова, е естествено при него да се
проявяват характеристики, типични за общуването между хората. Като вид
професионална комуникация, педагогическото общуване се реализира в
контекста на педагогическата ситуация и се отличава с целенасоченост,
преднамереност, системност и регламентираност. Свързано е с целите на
възпитателно-образователния процес, неотделимо е от съдържанието на
обучението и възпитанието, по повод на което се осъществява, но,
същевременно, е силно повлияно от индивидуалните особености на
субектите, които го реализират. С. Цветанска [233] смята, че успешното
педагогическо общуване предполага баланс между деловата комуникация,
като въплъщение на педагогическите цели, и всекидневната
междуличностна комуникация, като проекция на индивидуалните връзки и
отношения на себеразкриване, близост и доверие.
Междуличностните отношения, изграждани в процеса на общуване в
училище и университета, са белязани от индивидуалната неповторимост и
ситуативната определеност. Въпреки субективните си характеристики, те
имат и своята обективна детерминираност от особеностите на
педагогическите цели и задачи, реализирани в образователните
институции. За тях са характерни механизмите за изграждане на социални
връзки и отношения, а спецификата им се определя от социалните роли и
изискванията към ролевото поведение на субектите, участващи в
педагогическото взаимодействие. Както при междуличностните
отношения в социума като цяло, така и при взаимоотношенията в училище,
като тяхна специфична конкретизация, се проявяват конфликти. За Д.
Левтерова, „съществуването на прекалено много, чести и неразрешими
конфликти може да бъде признак за неефективност на педагогическото
взаимодействие. Не бива да се очаква, че е възможно в училище да се
реализира безконфликтно общуване, тъй като училищната реалност
възпроизвежда всички обществени процеси, отразява социалните
тенденции и закономерности на обществените отношения” [135, с. 32].
Училището (имаме предвид средното и висше образование) повече от
всяка друга социална институция среща и събира хора от различни
поколения, с различни ценности и с личностни особености. Затова, в
общуването в него е важно, не толкова да се избягват или да се отричат
конфликтите, а да се управляват, по възможно най-добрия начин за
ползотворно развитие на отношенията.
Поведенческите аспекти на общуването и силното влияние на
индивидуалните различия са в основата на възникването на
междуличностни конфликти в образователната дейност. Конфликтите в
училищната и университетска общност се проявяват едновременно на
различни равнища: между преподаватели и обучаеми; между самите
обучаеми; между преподавател и директор (ръководител катедра, декан,
ректор), или друг колега; между учител (преподавател) и родител(и). Най-
голям е относителният дял на конфликтите между обучаеми и обучаващи,
което е напълно обяснимо, с оглед на интензивността на всекидневните
контакти между тях.
Причините за възникването на конфликтни ситуации попадат в две най-
общи категории:
- външни- отнасящи се до организацията и условията на учене и труд,
стила и методите на ръководство;
- вътрешни- свързани с възрастовите и индивидуални особености,
характер, уравновесеност, емоционална стабилност и др.
Анализът на причините за възникване на конфликти между страните,
участващи в процесите на обучение и възпитание, извежда на преден план
няколко групи, като най-често срещаните са:
- Личностни и поведенчески особености- нетактичност, прояви на грубост
и неуважение, неискреност, лицемерие, несъвместимост между принципи,
убеждения, ценности.
- Оценяване на знанията и постиженията- прояви на субективизъм, от
страна на преподавателя, несправедливи оценки в процеса на обучението,
или субективно преживяване на оценката като незаслужена, от страна на
обучаемия.
- Неефективни педагогически подходи- неяснота и непоследователност на
педагогическите изисквания; налагане на двойствени стандарти в
общуването- разрешеното за едни е забранено за други; неоснователно
толериране на определени учащи, спрямо други.
Изясняването и отстраняването на причините за конфликта е важно
условие за неговото успешно разрешаване, тъй като причините,
обикновено, водят до множество разнопосочни последици- понижена
работоспособност, тревожност, страх, агресивност, бягство от час, загуба
на доверие, психосоматични разстройства.
Конфликтът обикновено се свързва с появата на негативни чувства- яд,
гняв, раздразнение, тревожност, разочарование, което става причина за
описването му като силно натоварващо, негативно явление. Позитивната
нагласа към конфликтната ситуация може да ни помогне да открием нещо
положително за себе си и за отношенията си с другите хора. Участието в
конфликт е възможност за по-добро опознаване на себе си и на хората
около нас. В условията на напрегната и непредвидима конфликтна
ситуация реагираме понякога изненадващо за самите нас, разбираме кои са
силните ни страни и в каква посока си струва да се усъвършенстваме.
Освен това, в процеса на конфликта се появява много нова информация-
като факти и наблюдения, която води до появата на нови идеи и стимулира
промяната не само в личен план, но и като организация и начин на работа.
Позитивната гледна точка към конфликта се основава на допускането,
че той е предизвикателство към уменията ни да се справяме в социалната
среда. Конфликтът не означава, че ние или другите хора сме лоши,
неспособни, без късмет и затова все на нас ни се случват неприятности.
Точно обратното- конфликтът е желание за разбиране на позицията на
другия, умение и способност да се преодолеят негативните чувства и
противопоставянето, да се търси това, което ни сближава, а не което ни
разделя.
Според Д. Павлов, „неефективните поведенчески стратегии в
конфликтна ситуация се дължат, в по-голямата си част, именно, на
невъзможността да се справим с емоциите и с чувствата, които той
поражда- да осъзнаваме своите чувства, да можем да ги описваме с думи,
както и да разбираме чувствата на опонента в спора и да се поставяме на
неговото място” [168].
Трудностите при разрешаването на конфликтни ситуации се увеличават
от това, че конфликтът се разгръща в два аспекта:
- съдържателен- това, за което се отнася, като факти и случки;
- афективен (емоционален)- начин на преживяване на конфликта на
индивидуално равнище.
ГЛАВА ПЕТА: КОНФЛИКТИ МЕЖДУ ПРЕПОДАВАТЕЛИ И
ОБУЧАЕМИ

Конфликтите в образованието са между различните страни на

системата, като най-съществени са тези между обучаващи и обучаеми и
между самите обучаващи.
Конфликтът между преподаватели и обучаеми е неравностоен,
дотолкова, доколкото са неравностойни участниците в него-
институционално, по знания, възраст, житейски опит, устойчивост на
характера. Защитавайки себе си, системата е създала негласно
презумпцията, че “преподавателят винаги е прав”. „В този смисъл,
шансовете на учениците да излязат победители в един конфликт с
учителите е незначителен. И ако системата наистина иска да се
демократизира докрай, един от пътищата за това, е създаване на защитни
механизми за по-слабите”, пише Д. Левтерова [135, с. 67].
І. Специфика на конфликтите между субектите, участващи в дейността на
образователната система
Конфликтите между преподавателите и децата и младите хора не могат
да бъдат разбрани правилно, ако не се имат предвид конфликтите между
поколенията. Те са извънредно сложна проблематика и не е възможно да се
разискват нашироко. Различието във възрастта, оттук и характеристиките
на представителите на различните поколения, могат да затруднят
взаимното разбирателство и да предизвикат конфликт. Особено внимание
следва да се отдели и на различието на културните образци, тъй като
подрастващото поколение се възпитава при значително променени
условия, в сравнение с тези, при които са се възпитавали предишните
поколения. Поради тази причина, могат да се наблюдават конфликти на
ценности и образци. Тези конфликти, често, водят до устойчива
напрегнатост в отношенията между представителите на различни
поколения. Конфликт може да възникне и поради особената нагласа на
съзнанието на по-възрастното поколение, изразяваща се в стремежа да се
диктува във всичко начинът на живот и мислене на по-младото поколение.
Самочувствието на по-възрастното поколение и убеждението, че то има
право да се разпорежда със съдбата на по-младото поколение, може да
стане източник на конфликт в отношенията им.
Посочените по-горе източници на конфликти между поколенията
действат без изключение и в отношенията между преподавателите и
обучаемите. В тези отношения, обаче, се наблюдава и действието на някои
по-своеобразни причини, които са детерминирани от особеностите на
позициите им във възпитателно-образователния процес.
В резултат на различни причини, между някои обучаеми и обучаващи
се наблюдава вражда, неприязън, омраза, напрегнатост в отношенията.
Тези състояния имат различна продължителност и минават през различни
фази на развитие. Според Д. Павлов, „ако конфликтите и напрегнатостта
не се разрешат, те предизвикват истински “кризи в отношенията” и
последиците им, обикновено, са тежки, както за учителите, така и за
учениците. Има специалисти в областта на педагогическите науки и
учители, които са склонни да подценяват и дори да отричат наличието на
видими и невидими конфликти в отношенията между учениците и
учителите” [168].
Характерът на училищната и университетска организация на
обучението и възпитанието предполага нестихваща ритмичност на
учебната дейност, която задължава обучаемия да учи и когато не желае
това; да учи материя, която не му е интересна; да учи при преподаватели,
които не уважава; да учи всеки ден (подготовка за семинарни упражнения,
на реферати, разработки); да учи непрекъснато, а не само за изпитване или
за семестриална сесия. При този характер на организацията на обучението,
моментът на принуда, принудителното учене се възприема, в редица
случаи, болезнено от обучаемите. Няма никаква гаранция, че
преподавателят ще съумее във всички случаи да съгласува сполучливо
дидактическите си изисквания с реакциите на ответната страна, спрямо
принудителното учене. „За учениците не всякога е ясен смисълът на
системното учене и те реагират непосредствено и емоционално. Всяко
разминаване между изискванията на учителите и реакциите на учениците
крие потенциална опасност от конфликт”, пише К. Мирчева [159].
Поради педагогически убеждения и личностни особености, много
преподаватели имат диктаторска нагласа на съзнанието, която в
определени педагогически ситуации може да предизвика съпротивата на
обучаемите. Такава нагласа обикновено поражда ситуации на
продължително напрежение в отношенията и дава своето отражение върху
характера на много прояви в процеса на обучението и възпитанието.
Л. Андреева отбелязва, че „учителят по професионален дълг е призван
да оценява обективно и справедливо знанията, уменията и навиците на
учениците, но, поради различни причини, не винаги това му се отдава.
Всеки случай на несправедливо оценяване може да стане източник на
конфликт в отношенията му с учениците” [15, с. 34].
Може би, един от най-често срещаните източници на конфликти, е този
на нравствеността, дълбокото различие в нравствените оценки, които дават
преподаватели и обучаеми на едни и същи явления. В много случаи, това,
което е нравствено за едната страна, не е нравствено за другата и обратно.
Достатъчно е да споменем само такива явления като подсказването,
измамата, преписването, непосещаването на задължителните лекции и
семинарни упражнения, за да стане ясно, че в редица фокусни точки двете
страни се разминават. Коренно противоположните нравствени оценки,
които дават едните и другите на едни и същи прояви в разнообразните
педагогически ситуации, много често стават източник на тежки конфликти
между тях.
Учителят носи особена отговорност за начина, по който се разрешава
даден конфликт, тъй като, по силата на своята позиция, той има много
повече възможности да проявява инициатива и да избира решение.
Конфликтите в училище и университета се отличават със своя
специфика. Това са разногласия, които възникват в процеса на
възпитателно-образователната дейност между преподаватели и обучаеми,
свързани с неспазване на общоучебните правила, противоречия,
предизвикани от самата същност на учебния процес (педагогическо
въздействие за получаване на учебни знания, умения, изграждане на
навици за учебна дейност, формиране на различни компетенции и степен
на възпитаност). Затова, конфликтите могат да се разглеждат в два аспекта:
- свързани с несериозното отношение към учебния труд;
- засягащи процеса на възпитание на учениците и студентите.
Много често, педагогът трябва да бъде трета страна и да разрешава
конфликти между самите обучаеми.
Конфликтите варират твърде много по източник, съдържание, тип на
разрешаване, форма на проявление, общ социално-педагогически и
психологически аспект, а също така и по своите крайни резултати за
обучаеми и обучаващи.
Един от най-болезнените проблеми на нашето общество, и, в частност
за образователната система, създаващ особено силни и болезнено
разрешими конфликти, е явлението „корупция”. Този феномен „е много
труден за ясно и еднозначно дефиниране, макар да съществува, едва ли не,
във всички сфери и подсистеми на обществото. През последните десетина
години корупцията се превърна, може би, в най-големия бич за обществото
и неговия имидж” [8, с. 152].
ІІ. Доцимологични проблеми на конфликтите в процеса на оценяване
Конкретните казуси и въпроси, свързани с корупцията, изпитват
потребността от сериозен анализ на причините и факторите, които я
обуславят.
В нашата образователна система, по-конкретно в дидактическата
литература и практика, са намерили място множество положения,
обединени в група, наречени „Ефекти на субективизма”, в процеса на
оценяване на знанията, уменията, навиците и степента на възпитаност на
обучаемите- ученици и студенти. Те предизвикват сериозно брожение сред
учащите и са причина за пораждане на множество конфликти между
преподаватели и обучаеми и между самите учащи.
1. Същност на доцимологията
В съвременните дидактика на средното и висше образование и
психология на образователната дейност, като помощник на
изследователите и педагозите-рактици, в последните десетилетия се налага
доцимологията- сравнително нова научна област, свързана с изясняване
същността, спецификата, методите и формите за контрол, проверка и
оценка на знанията, уменията и навиците на учащите- ученици, студенти,
специализанти, докторанти, на хора, включени в курсове за специализация
и преквалификация, участници в перманентни форми за повишаване на
образованието и придобиване на нова квалификация. С доцимологията са
тясно свързани имената на А. Пиерон (Франция), който се счита за неин
основател, Ед. Клапаред (Швейцария) и Ф. Палмес (Испания).
Предмет на доцимологията е дейността на училищните и
университетски преподаватели, екзаминаторите в различните проверки и
оценки в училище и университетите, при изпитите и изпитването,
начините на оценяване, проявите на субективизъм и възможностите за
постигане на по-висока обективност при оценяването. Тя разглежда
посочените проблеми в тясна връзка с педогностиката (термин, въведен от
Ф. Палмес през 1947 година), в нейните три форми на проявление:
ретрогностика- проучване на индивидуалната история на обучаемия,
система и начини на учене; диагностика- анализ на моментното му
състояние, успехи, неуспехи в учебното заведение; прогностика-
планиране еволюцията на учащия в овладяването на знанията, тяхното
затвърдяване и приложение в практическата дейност.
Доцимологията утвърждава, че един от най-силно вариращите фактори
е личността на изпитващия. Практиката на изпитването и оценяването
показва, че едни и същи знания могат да се оценяват от преподаватели, с
еднаква подготовка, с разлика в бележката, от порядъка на няколко
единици, или един и същ отговор на устен и писмен изпит, често пъти, се
оценява различно, не само в областта на хуманитарните науки, но и при
точните науки. Както пише М. Андреев, "екзаминаторът не остава
тъждествен на себе си при една и съща изпитна ситуация, при едни и същи
изпити, при един и същ изпитван. Дори при наличието на обективна
единица мярка, изпитваните пак се стремят да се нагодят към измененията,
които се наблюдават в отношението на изпитващия към различните
критерии за оценка. Не трябва да се пренебрегва и фактът, че промените в
състоянието и отношението на изпитващия през време на изпитване също
се детерминират, особено при устните изпити, и от личността, и от
поведението на изпитваните" [11, с. 76].
От значение е и социално-психологическият аспект на изпитването и
оценяването. Взаимоотношението между изпитващ и изпитван, между
самите изпитвани, е широко вариращ източник на субективизъм. Прието е
той да се нарича "психологическа атмосфера" на изпитването.
Отношението на изпитващия към психологическата атмосфера се определя
до голяма степен, както от характерологическите му особености, така и от
това, доколко той познава условията, които формират атмосферата.
Психологическата атмосфера на изпита, състоянието на общо емоционално
напрежение, благоприятстват особено високата чувствителност на
изпитваните спрямо всичко, което се отнася до изпита и оценката. „Това
състояние прави всеки изпитван много податлив на внушения отвън,
засилва подражателните реакции, изрази, жестове, думи, които от своя
страна, още повече, нарушават психическото равновесие" [11, с. 78].
Между субектите в процеса на обучение, често, може да се създаде
състояние на напрежение, прерастващо в конфликт, при което реакциите
на изпитвания се осъждат от екзаминатора чрез определена система от
действия и обратно- много негови действия и реакции не се приемат от
изпитваната личност. "Субективизмът при оценяването се подхранва още
повече от стремежа на изпитващия да иска от изпитваните, преди всичко,
това, което той знае", отбелязва М. Андреев [12, с. 260].
Причини за субективно отношение при оценяването могат да
бъдат още и лични настроения и самочувствие на екзаминатора, стремежът
му да иска от изпитваните точно определени знания, свързани с неговия
опит, а също така, неотчитането на индивидуалните особености на
учащите, техния темперамент и способи на мислене. Всичко това засилва
влиянието на ефектите и обективните норми за оценяване започват да се
съблюдават трудно.
2. Ефекти на субективизма в процеса на контрол, проверка и оценка
"Ефектите" [10, с. 252 -255] са интересни психо-дидактически явления,
наблюдаващи се в практиката при изпитването и оценяването, като
своеобразни източници на субективизъм, свръхпозитивно или негативно
отношение на екзаминатора към изпитваните, което може да прерасне в
неочакван и трудно разрешим конфликт.
2. 1. Ефект на пола
Същността му се заключава в това, че субективизмът при изпитване на
лица от противоположния пол се обуславя от по-голямото акцентиране
върху съзнанието за собствена стойност при контакта с другия пол.
2. 2. Ефект на контраста
За него говорим тогава, когато средна работа, оценявана и сравнявана с
добра, се подценява по-силно, а оценена със слаба, се надценява силно.
Това явление е силно изразено при устната проверка: положението на
ученик и студент със скромни показатели, изпитван след отличник е
неблагоприятно, и обратно, ако той е изпитван след индивид, сериозно
изостанал, положението му е по-добро.
2. 3. Ефект на реда
Наблюдават се известни колебания при оценяването и в зависимост от
това, дали обучаемият е изпитван в първия или последния час, в началото
или
края на изпитната процедура.
Практиката и 36 годишният ми опит като преподавател във висши
училища показва следната закономерност: знаещите, можещи и успяващи
студенти предпочитат да се явяват на изпит в самото начало на изпитната
процедура, а онези, които са по-посредствени, вземали са по-слабо участие
в семинарните занятия или разчитащите на снизхождение или ходатайство,
се явяват в края на изпитния ден. „Правото и задължението на
преподавателя да даде формална оценка, прави студента силно зависим от
преподавателя, особено в случаите, когато е неподготвен или слабо
подготвен. Наличието на такава зависимост поражда корупционни
отношения между двете страни. По-скоро тази зависимост е предпоставка
за корупционни отношения, тъй като въпреки формалната зависимост на
студента от преподавателя, ако той има необходимите знания и умения,
според преподавателя, и ако самият преподавател е коректен, тогава се
минава без всякаква корупция” [8, с. 154].
2. 4. Ефект на очакването
Предварителните очаквания на преподавателя от обучаемия и
отговорите му създават особена нагласа на съзнанието, която
благоприятства за надценяване или подценяване. Този ефект има
проявления в две посоки: когато екзаминаторът е изненадан от сериозното
участие и отговори на обучаемия, противно на очакванията и тогава,
когато той е разочарован от представянето му- от него е очаквал
сравнително повече. Според Р. Бърнс, „очакването е звено, засилващо
силата на взаимоотношенията между учителя и ученика” [32, c. 280].
Според него, само две категории учащи реализират очакванията на
педагога. „Деца, които той счита за надарени, които сами притежават
високо мнение за своите учебни способности и се отнасят към учителя
като към ценен другар, и деца, които учителят счита за неспособни за
сериозна учебна дейност и, които възприемат учителя като значима
фигура” [32, c. 288].
Проблемите, свързани с разминаванията между очакванията на
преподавателя и степента на подготвеност на обучаемия, често пъти, имат
субективен характер- липса на време за подготовка или на подходяща
учебна литература, болест, семейни проблеми. Именно, тук се проявяват
позитивните качества на педагога- да вникне в положението на
обучаемите, да подпомогне овладяването на знания при сериозни
пропуски.
2. 5. Ефект на снизходителността или на взискателността
Някои характерологически особености на изпитващия също
упражняват силно влияние върху изпитването и оценяването. Както
прекалената взискателност, твърдост и строгост, така и безграничната
гъвкавост, либерализъм, отстъпчивост и снизходителност, са
неблагоприятни за неговата личностна структура и влияят върху
обективността му.
Снизходителността, най-често, е продиктувана от странични фактори:
ходатайство от страна на близки или колеги, корупционна договореност, а
взискателността се проявява към онези учащи, които веднъж са получили
сериозен компромис от екзаминатора, но не са оправдали очакванията му.
2. 6. Ефект на съвкупността
Оценката на изпитвания зависи в голяма степен и от положението му
спрямо общото ниво на паралелката или групата, която се явява на изпит.
Той може да бъде оценен с по-голяма взискателност в по-добра група и по-
снизходително в посредствена такава. Поради това, често пъти, еднаквите
оценки не гарантират еднаква степен на усвояване на знанията. За
съжаление, това явление се наблюдава у нас изключително често, при
сравнително-съпоставителни изследвания върху обема и качеството на
знания на деца от различни по брой на жители населени места, в елитни и
нормални учебни заведения, в частни, държавни и общински училища, в
провинциални и столични университети, в частни и държавни такива.
2. 7. Ефект на ореола
Въведен е в дидактиката от Е. Торндайк и характеризира явление, често
срещано в училище и университета. Ако някои от обучаемите, според М.
Андреев, "са си извоювали име на силни ученици в по-долни класове,
учителите са склонни да поддържат това им име и в следващите класове.
Оценката, която ученикът или студентът са получили по един учебен
предмет, упражнява известно влияние върху екзаминатора при следващите
изпитвания; той е склонен да ги надценява или подценява в зависимост от
тези първи оценки. Тази тенденция към пренасяне на впечатленията за
особено качество върху цялата личност, или пренасяне на впечатления за
минали постижения върху бъдещето, е свързана със склонността на
човешката природа към инерция, но тя може и да бъде оправдана. Има се
предвид, че съществува тясна връзка между миналото и бъдещето на един
човек, че общата интелигентност е повече или по-малко постоянен
атрибут" [11, с.79].
 Най-често ученици и студенти негодуват и влизат в пряк конфликт с
преподаватели-учители, асистенти и хабилитирани лица, когато видят, че
към даден техен съученик или колега се подхожда с този ефект и
компромисите не са случайни, а напротив, те са продиктувани от
положението на ученика или студента- член на студентски съвет, или на
родителя.
В. А. Сухомлински, разтревожен от желанието непременно да се
получават отлични оценки, пише: "Винаги с голяма тревога съм мислил за
психозата да се получават само отлични бележки- тя се ражда в
семейството и обхваща педагозите, пада като тежко бреме върху младите
души на учениците, осакатява ги. В дадено време детето няма възможност
да се учи отлично, а родителите изискват от него отлични оценки, в краен
случай се примиряват с много добри и нещастният ученик се чувства, едва
ли не, престъпник, когато получава тройка" [207, с. 136].
Този ефект има за първопричина две страни, едната, това е ученикът-
лидер, участник в редица мероприятия на училището, създал си ореол на
личност с изключително ценни качества, която трябва да бъде оценявана
само с отличен, и другата, на всемогъщия родител, с високо обществено
положение, брутален нахалник или ласкател, заемащ определен пост или
упражняващ значима професия. Именно тук намира място корупцията като
явление: богатият и могъщ родител е в състояние на се „отблагодари” по
различен начин на преподавателя- парично, чрез предметни подаръци или
услуги, от които той изпитва потребност. „Корупцията, отбелязва А.
Ангелов, е винаги компромис на едната страна срещу някаква облага, най-
често, за сметка на интересите на по-голямата система” [8, с. 153].
2. 8. Ефект на първото впечатление
Той упражнява силно емоционално въздействие върху оценяващия за
определен период. Добрите изяви на отделно дете при запознанството с
учителя, участието му във встъпителните разговори и предварителния
(констатиращ) контрол впечатляват учителя и той проявява
снизходителност, по-късно, когато ученикът не е така убедителен. Има
студенти, които по вътрешно убеждение или по внушение на близки от по-
горни курсове пристъпват към реализация на този ефект, защото са
получили уверение, че само по този начин ще успеят на изпитната сесия
или при практикуваното широко във висшите училища, освобождаване от
изпити след тестове, контролни или други форми на проверка.
2. 9. Ефект на последното впечатление
Налице е при заключителните форми на контрол, проверка и оценка,
когато даден ученик проявява учудваща, дори и за учителя, активност,
взема участие в беседите, отговаря задълбочено и изчерпателно. Често
пъти, обаче, знанията му са само от последните няколко теми и така той
прави сполучливи опити за измама на педагозите.
Разбира се, има и друг вариант на този ефект- обучаемият е осъзнал
необходимостта от знанията по съответната учебна дисциплина и макар и
късно, се включва в дейността на паралелката или групата. От значение е,
според Р. Бърнс, „психологическата поддръжка на такъв ученик, да се
създава у него усещане за успех, макар и незначителен. Трябва да се
помни, че в съзнанието на учащия, в следствие на увеличението на
интелектуалния „багаж”, се променя значението на позитивните или
негативни оценки : той започва да ги отнася не към усвояването на
учебния материал, а към собствената си личност” [32, c. 278].
2. 10. Ефект на умората
Когато преподавателят е уморен, това се отразява неблагоприятно
върху процеса на оценяване. Същото е валидно и за учениците и
студентите- техните сили и издръжливост имат предел и той трябва добре
да се познава- проверката и оценката в края на учебната седмица и срока, в
периода на т. н. "пролетна умора", не са със същата резултатност, както в
останалото учебно време.
 Специалистите от отделите, които правят разписанието за изпитните
сесии е необходимо да се съобразяват с времето на сесията- лято или зима,
броя изпити, сложността на материята, за да се осигурява на студентите
максимално време за завършване на подготовката за семестриалния изпит.
2. 11. Ефект на гласа
Ниският тембър, мутиращият глас, фалцетът, а и някои анатомо-
физиологични характеристики, често пъти, влияят негативно върху
обективността на оценката. Не без значение са позата, жестовете,
мимиките, изчервяването или пребледняването, заемането на умолителни
стойки от страна на учащите. При формите на устен контрол
субективизмът непрекъснато се подхранва от отношението към изпитвания
и неговите личностни особености. Именно, поради такива съображения,
редица автори отдават предпочитание на писмената проверка, като считат,
че по този начин се отстраняват някои от модифициращите съзнанието на
учителя фактори: поведение, жест, мимика, интонация, експресия на
чувствата, физически облик на учениците.
2. 12. Ефектът на Пигмалиона
Формулиран е от J. E. Brophi и T. L. Good през 1974 година. Според тях
[248], той възниква при определени психологически и дидактически
условия:
- В началото на всяка учебна година у всички учители, на базата на
проучените лични документи и наблюдения в първите уроци над
обучаемите, се формира определено отношение на очакване към
способностите и личните им качества.
- В съответствие с тези очаквания, учителят започва да се държи по
различен начин с различните ученици. Ако очакванията му са устойчиво
неадекватни, съответстващо на това ще е поведението му.
- На свой ред, и учениците се отнасят по различен начин към различните
учители и се държат така, по силата на личностните и поведенческите си
особености.
- По този начин, всеки учащ, по принцип, се отличава с поведение, което
съответства на очакванията на педагога и с това подкрепя тези очаквания.
- Ако тази ситуация се проточи достатъчно дълго, поведението на
обучаемия може напълно да отговаря на очакванията на преподавателя.
- В течение на една учебна година диференцираното отношение на
педагога към обучаемия може да претърпи качествени изменения,
вследствие на което се променят и самите резултати от процеса на
обучение.
Докато изкуството да се преподава изисква едни способности, то
изкуството да се проверява и оценява, изисква съвсем други. Не всякога
отличният преподавател и лектор може да бъде отличен екзаминатор и
обратно. Ето защо, когато става дума за изпитване и оценяване, педагозите
трябва да имат като своя първа задача борбата с източниците на
собствения си субективизъм, който е свързан с толкова сериозни
последици за изпитваните. Съвсем справедливо Р. Бърнс отбелязва, че
„едни от най-важните фактори, по които може да се съди за характера на
взаимоотношенията между преподавателя и обучаемите, са времето и
пространствените параметри на учебната комуникация. По време на урока
много учители не са склонни да чакат, докато неуспяващият ученик даде
правилен отговор. Ако той бърка, учителят веднага пита някой друг.
Успяващите ученици се намират в по-добро положение: на тях се дава
време да помислят, предоставя им се възможност за т. н. „втори опит”.
Подобна несправедливост на учителя не може да се скрие от вниманието
на учениците. Времето, което учителят отделя на конкретния учащ, е, така
да се каже, един от признаците, по които той може да се досети за
очакванията на учителя” [32, c. 292-293].
 Мисълта на В. Ключовски: "За да бъдеш добър преподавател, е
необходимо да обичаш това, което преподаваш и този, на когото
преподаваш" [по 77, с. 327], разкрива много важна страна от проблемите за
преодоляване на субективизма. Именно, тази любов към учениците и
студентите ще помогне на преподавателя да преодолее, ако не напълно, то
поне до голяма степен, различните ефекти на субективизма.
Не бива да се забравя, че активността на обучаемите силно се занижава
от липсата на взискателност и ясна мотивировка от страна на
екзаминаторите. Индивидуалният подход в процеса на обучение се
осъществява не чрез маневриране с оценките, а с точното мотивиране пред
учащия, защо получава една или друга оценка и какво трябва да направи,
за да ликвидира пропуските в знанията си. По този начин педагогът
изяснява тези принципи и за себе си, а това му позволява да преценява
отговора на детето по-обективно.
Екзаминаторът трябва да се адаптира към изискванията на конкретните
изпити, но без да се отклонява съществено от постоянните
доцимологически норми. По време на изпитването той е длъжен да слуша
внимателно изложението от страна на обучаемия. Тук възниква следният
дидактически проблем: Може ли преподавателят да го прекъсва и да
поставя допълнителен въпрос? М. Скаткин счита, че "допълнителни
въпроси могат да се поставят в следните случаи:
- при непълни, неточни отговори, при изпускане на съществени моменти
от учебния материал, при грешки;
- при неубеденост, от страна на екзаминатора, в степента на усвоеност на
знанията;
- при съмнения за истинска самостоятелност при подготовката на отговора;
- когато е налице колебание по отношение на окончателната оценка, която
ще се постави на ученика" [78, с. 286-287]. Необходимо е да се вземе под
внимание и това, че допълнителните въпроси усложняват атмосферата на
изпита, защото засилват вълненията на изпитвания. Той често изпада в
състояние, което не му дава възможност да разбере какво го питат, дори,
когато подготовката му е добра.
Неразбирането на допълнителния въпрос не се облекчава и от
обширните коментарии върху него, от страна на екзаминатора, защото той
прави въпроса по-разлят, неясен и изпитваният още по-трудно се
ориентира в него. Справедливо М. Андреев отбелязва, че "все повече се
лансира идеята за механично оценяване, което ще се извършва от машини,
в които се въвеждат отговорите на изпитваните и ще се елиминира
участието на учителя в процеса на оценяването и многобройните
източници на неговия субективизъм" [10, с. 255]. Изтъкват се редица
предимства на тестовете и машините-екзаминатори, компютърните
системи, пред традиционната система за проверка и оценка на знанията,
уменията и навиците. Освен, че съкращават времето за изпитване, те
предявяват еднакви изисквания към изпитваните, отстраняват
присъствието на учителя и въздействащите ефекти, породени от контакта
между него и учениците. Обективността на подхода кара изпитваните да
отнасят неуспеха за сметка на недостатъците си и собствената подготовка,
а не за сметка на учителя, който ги изпитва. Наред с това, предлаганите
нови методи за оценяване имат и своите недостатъци:
- Не се съобразяват с оригиналноста и здравия смисъл при отговорите.
- Не могат да обхванат способностите за творческа изява, както би
направил това учителят.
- Подтикват към механично заучаване на отговори и не поощряват
евристичното, нестандартно, творческо мислене.
- Чрез теста, програмираните машини, компютрите и другите
информационни и комуникационни технологии, използвани в
образователната система, не може да се долови личностното отношение
към фактите, явленията, учебното съдържание, да се предвидят и схванат
мотивите на това отношение, докато учителят познава многостранно
ученика и чрез изпитването може да се ориентира в стила, подхода, начина
на реагиране на ученика при различни учебни ситуации.
Някои автори считат, че техническите средства на обучение
могат да поставят дидактическа диагноза, без участието на учителя.
Според В. Беспалко, "не трябва да се забравя също и това, че проверката и
оценката на знанията и уменията на учащите са в значителна степен
техническа работа. Само нейният резултат дава материал за следващо
творчество на учителя. А всяка техническа работа отдавна е прието да се
дава на машините" [33, с. 52-53].
Не е целесъобразно, според нас, техническите средства да се
отъждествяват само с обективността, а екзаминаторът- само със
субективизма. Така се стига до отричане изцяло на способностите на
учителя да оценява вярно. "Не може при съвременните условия, тестовете
да заменят традиционната система за изпитване и оценяване на знанията.
Те, заедно с машините-екзаминатори, могат само да я допълват, когато
трябва да се установи наличие или липса на определени точни факти в
системата на усвоени знания или когато дадена информация е абсолютно
необходима, особено при професионална подготовка" [10, с. 255-259]. И
това е така, защото проверката и оценката не са само техническа работа.
Дидактическата оценка не може да бъде символичен израз на един
количествен и качествен резултат. При оценяването се интересуваме, на
първо място, от личността на обучаемия, постиженията на духа, които не
биха могли да се оценяват пълноценно, по механичен начин.
ГЛАВА ШЕСТА: КОНФЛИКТИТЕ В ПЕДАГОГИЧЕСКИЯ КОЛЕГИУМ

Идеалните отношения между преподавателите са пожелание, но

конфликтът между тях има конкретни измерения. Той може да бъде явен,
включващ цял арсенал от позволени и непозволени средства, изумяващ с
кипежа на истински страсти, както и скрит, а желанието да се опази
неговата тайна, посреща всеки опит за чуждо докосване с болезнена
реакция. Често, неговата характеристика е статичността, тогава той не
помръдва с години. Този конфликт е свързан с огромни разходи на време,
енергия и нерви, създава усещането, че е само процес, защото не се търси
резултат и се забравя мотива. Той може да бъде локален, без да се засяга
изцяло колектива и с възможности за бързото му овладяване, и тотален-
всички срещу всички и обратно, като крайно отрицание на идеала “един за
всички, всички за един” [253, с. 97].
Многообразието на конфликта в образователната общност (и не само в
нея) говори за неговата жизнена устойчивост и негативна нагласа към
него.
М, Аргайл и М. Хендерсън отбелязват, че “удовлетвореността от
живота е свързана силно с тази от работата, а добрите взаимоотношения с
колегите и преките висшестоящи ръководители са основен компонент на
цялата удовлетвореност от работата” [20, с. 228].
I. Специфика на взаимоотношенията в педагогическия колегиум
Основните групови взаимоотношения, които се формират в
преподавателските колективи (катедри, факултети, академична общност)
са личностни (междуличностни) и групови (междугрупови).
Социалната идентичност на педагога е свързана, както с членството в
групата, така и с ролята, която заема в нея. Борбата за роля- убедителна в
своя реализъм, и непредсказуема в правилата си, е една от най-честите
прояви на междуличностния конфликт. За да се разбере и прогнозира
поведението на участниците в него, трябва да се отчете взаимовръзката
между особеностите на личността и тази на ролята. Те могат, както да
съвпадат, така и да се разминават. И в двата случая, обаче, или ролята
превъзхожда личностните качества, или те превъзхождат ролята.
Групата на преподавателите изработва свой език на взаимоотношения,
който става разбираем единствено като непрекъснат процес от конфликти,
преговори и период на сътрудничество. За Й. Балтаджиева [23], къде ще
бъде поставен акцентът зависи от степента на развитие на групата, както и
от усилията на отделния индивид, насочени към създаването на правила за
сътрудничество, като точка на равновесието. Откритите конфликти са
частно явление, което не заплашва взаимното приспособяване.
Конфликтът на личностна основа е свързан с оценката и самооценката.
Ако обучаващият се оценява така, както го оценяват другите, то неговите
“еталони” на поведение са ценностите на групата, с която той се
съизмерва.
„За отделния човек, според Л. Андреева, групата е място на “значимите
други”, чрез които той изгражда положителен образ за себе си и по този
начин се самоопределя. Мястото на всяка група се вписва в един по-широк
социален контекст, защото отделната група съществува, доколкото се
сравнява с останалите, по отношение на една обща система от ценности
[14, с. 120].
 Самата система на трудовите отношения в преподавателския колектив
създава определена йерархия, улеснява изпълнението на конкретни задачи.
Често, тя е с много нива и силно бюрократизирана, което определя
формирането на групи.
В междугруповите процеси много силно са изразени
взаимоотношенията на власт и авторитет, които създават реална
предпоставка за възникване на конфликти. И в официалната, и в
неофициалната структура на педагогическия колектив има господстващи и
подчинени групи, в зависимост от властта, с която разполагат. „Налице са
тихи, завоалирани и трудни за идентифициране противоречия, взаимни
обвинения в антагонизми, главно между доцентското и професорско
съсловие. Този невидим конфликт прераства в битка за власт и редица
други битки в неявен вид, който води до нестабилност и крайно
неблагоприятна социална атмосфера в университета и неговите структури.
Трудно се постига съгласие по основни пунктове на бъдещата реформа” [8,
с. 148].
Наличието на “чужди” групи в полезрението на преподавателя засилва
сплотеността и единството в собствената, но създава деформирана оценка
за възможностите й. В конфликтна ситуация мястото на групите се
проверява чрез разграничаване с чуждите, със защита и оправдание на
собствените групови ценности (дори, когато е налице явната им
недостатъчност и съмнителна стойност), както и със създаване на нови
такива.
В господстващата и подчинената групи в колектива има устойчиви
черти на поведение. За първата, определяща е ролята на отделната
личност, а за втората, са достатъчни общите групови характеристики, в
които индивидът се чувства защитен чрез силата на безличното цяло.
Изходът от конфликт на междугрупово равнище сред преподавателите
зависи от баланса на “наши” и “чужди” приоритети, както и от осъзнаване
необходимостта за насочване вниманието на групата като цяло към хората
в нея, чрез които тя изгражда своя облик и биография.
Според К. Левин, „конфликтът на равнище “управление” не е свързан
само с властта. Тя е средство за налагане на определен стил на управление
в училище и като всяка власт носи определени привилегии.Затова и
сблъсъкът на интереси тук се доближава до партийните пристрастия, а
смяната на директора и неговия екип се изживяват като преврат с всички
произтичащи от нея последствия- “чистки на неудобни”и поява на
“блюдолизци”. При преходни състояния в живота на групата се засилва
тенденцията към агресивност на поведението, която би могла да намери
своя отдушник в съответния конфликт” [134].
Синкретичното проявление на конфликта в педагогическия колектив,
много често, опира до личния авторитет, при който решаваща е не
социалната роля, а успехът на конкретния индивид.
Ако авторитетът има гносеологическа и праксеологическа рамка, то
границите на конфликта са отворени- като част от ежедневието, той не
може да бъде предотвратен, трудно е да бъде и регулиран. Това зависи от
културата на общуване и от стила на ръководство в колектива. Може да
бъде опознат в разумните му последствия, защото конфликтът „е
противоречие между два и повече субекта, което при определени условия и
определена среда води до конфронтация, нетърпимост, разпра с голям
емоционален заряд, тогава трябва да се научим как да контролираме
средата и как да променяме условията” [170, с. 40].
II. Вътрешноличностни конфликти в педагогическия процес
Педагогическата дейност представлява социално пространство, което
се характеризира с повишено напрежение. Тя е, преди всичко,
индивидуална. „Педагогът (учителят, преподавателят- асистент или
хабилитирано лице) е изправен сам срещу своите ученици, студенти (в
процеса на преподаване в ученическия клас, студентската група или поток)
и изпитва силно психическо напрежение, защото трябва едновременно да
регулира, както своето поведение, така и това на учащите”, отбелязва Р.
Вълчев [51, с. 86].
Преподавателите приемат трудно оценката на другите за своите
качества, поради факта, че са привикнали сами да се оценяват.
Оценяването и контролът на професионалната им дейност от страна на
директора (ръководителя на катедра, декана, ректора) насищат
педагогическата ситуация със стрес.
Чувствата, които възникват в резултат на деловите взаимоотношения в
училище и университета, могат бързо да се пренесат от обсъждания
проблем към личността и да придобият изключителна личностна
значимост.
В педагогическите колективи в детската градина, началното и основно
училище, преобладават жените. В еднородни по пол колективи съществува
по-голяма вероятност от възникване на междуличностни конфликти, които
засягат деловата сфера и вътрешния свят на личността.
Вътрешноличностните и междуличностните конфликти могат да прераснат
в делови и да повлияят върху ефективността на образователния процес. За
Й. Балтаджиева [23], психическо напрежение се провокира и от
социалното неравенство в педагогическия колектив, от диференциация на
функционално-статусните отношения (учител-директор, преподавател-
ректор) и ролевите очаквания. Конфликтите са закономерност във
функционирането на педагогическата дейност.
В днешната социална ситуация общественото признание на
учителската професия не е на необходимото ниво. Липсва и адекватно
материално възнаграждение на техния труд. Тези фактори определят една
всеобща неудовлетвореност от професионалната реализация и развитие на
повечето педагози. В. Гювийска и С. Гювийски [65] смятат, че личностната
неудовлетвореност е благоприятна почва, върху която бързо се развиват и
разгръщат конфликти. Включването на психологическата защита, чрез
която се съхранява собственото Аз, себеуважението и личното ниво на
самореализация, понякога, води до “приписване” на причините за
собственото неблагополучие на друг- директор, ученик, родители,
обществото като цяло.
В почти всеки колектив, включително и в педагогическия, присъстват
личности, характеризирани като конфликтни. Конфликтността, като черта
на характера и, съответно, като стил на поведение, се определя от
разнообразни личностни качества. Те могат да бъдат: неадекватна
самооценка на собствените възможности и потребности, стремеж към
доминиране, консерватизъм в мисленето и нежелание да се преодолеят
закостенели традиции, прекомерна принципност, агресивност, инат и
раздразнителност.
Конфликтите (вътрешноличностни и междуличностни) намират
благоприятна почва за разгръщане и в съвременната българска
образователна система, която се намира в изключително сложна ситуация.
Тя се определя от кризата на прехода на обществото като цяло.
А. Ангелов отбелязва, че във висшите училища съществуват много
сериозни проблеми, свързани с позициите и ролите на отделните групи
хабилитирани и нехабилитирани преподаватели. Взаимоотношенията
между доцентите и професорите „се характеризират с подозрителност и
липса на доверие. Между тези две групи има остри търкания и боричкания,
които понякога прерастват в неприкрит антагонизъм” [8, с. 144]. Няма
съмнение, че при ситуацията на конфликт на интереси, между двете групи
хабилитирани преподаватели съществуват властови отношения (заемане на
ръководна длъжност във висшето училище) и тяхната идентификация дава
възможност да се очертаят три основни ситуации, при които, в зависимост
от длъжността на административния служител, е налице висок риск от
конфликт на интереси. „Това са ситуации при назначаване на длъжност в
държавната администрация; при вземане на решения и при упражняването
на текущ или оперативен контрол” [113, с. 59].
Работещите в образователната система трябва да умеят да управляват
училищните и университетски конфликти, да намират оптимални начини
за тяхното преодоляване, предотвратяване и разрешаване.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Поради потенциалното си деструктивно влияние върху личността,

групата или организацията, конфликтът често се приема за неблагоприятно
явление и се правят опити за неговото разрешаване, предотвратяване или
ликвидиране.
Човешката дейност не е предпазена от появата и задълбочаването на
конфликтни ситуации. Необходимо е преосмисляне на технологичните и
организационни аспекти на системата “ръководител-служители”,
„партньор-партньор”, „преподаватели-обучаеми”.
Съвременният администратор трябва непрекъснато да бъде обучаван,
трениран и подготвян психически за работа с различни категории
служители и граждани, най-вече, с помощта на знания от професионалната
етика. Обучението в ефективно поведение в конфликтите и тяхното
разрешаване е във възможностите на съвременната образователна система.
Могат да се организират курсове, школи с мениджъри, педагогически
дейци, ръководители на различни по вид и степен организации. В това
обучение, редом с теоретичната подготовка, трябва да се дават и практико-
приложни знания- анализ и разрешаване на казуси, инциденти,
ситуационни задачи. Обучаемите трябва да умеят да разграничават
елементите на конфликта, да откриват причините за появата на
конфликтните ситуации, да предлагат варианти и техники на преговаряне.
Бъдещите конфликтолози трябва да проумеят, че групата и колективът
не са хомогенна сплав, напротив, работещите имат разнообразни, често
пъти, диаметрално противоположни статусни характеристики, от които се
пораждат конфликтни ситуации, прерастващи по-късно в конфликти.
Традиционно, за работещата общност, противопоставянето е между
млади и стари, професионали-специалисти и дилетанти, новопостъпили и с
продължителен стаж, с различно образование и квалификация, степен на
възпитаност, обща и специална култура, професионален опит,
междуполово противопоставяне.
По наше дълбоко убеждение, огромна помощ в процеса на
подготовката на специалисти по разрешаване на конфликти може да окаже
психологическата наука, и по-конкретно, редица нейни клонове-
психология на личността, трудова психология, педагогическа психология
и психология на общуването. Те, заедно с придобитите знания в областта
на конфликтологията, ще помогнат на бъдещите управленци, от областта
на духовната и материални сфера, да се справят ефективно и резултатно с
всички видове конфликти.
Трудът ни е завършен, но работата в областта на конфликтологията и
нейните най-специфични области продължава, тъй като човешките
проблеми са силно изменчиви и това, от своя страна, налага промяна на
нагласите у изследователите към изследваните проблеми.
През последните няколко години настъпват много сериозни промени в
реалиите по света. Според специалистите, през следващите години и
десетилетия конфликтите ще се пораждат от задълбочаващите се
културални различия- религиозни, етнически, социално-икономически,
национални, възрастови, полови, образователни и други фактори на
личностната и групова идентичност. Човечеството, меко казано, не е
подготвено за тази сложна ситуация. Времето на безконфликтно развитие
на обществото отдавна е приключило и колкото по-бързо разберем
богатите възможности, които ни предлага конфликтологията, толкова по-
добре ще се справяме с възникващите конфликти около нас.
Очакваме мнението и позициите на нашия любезен читател.
Всички градивни бележки, препоръки и критики ще бъдат взети под
внимание при едно бъдещо допълнено и преработено издание.

ЛИТЕРАТУРА

1. Аверченко, Л. К. и др., Психология управления: Курс лекций, ИНФРА-

М, Москва-Новосибирск, 1997.
2. Аврамов, В., Потребителско поведение, УИ „Стопанство”, С., 1997.
3. Аврамов, В., Управление на персонала на търговската фирма, С., 2005.
4. Агеев, В. С., Междугрупповое взаимодействие: социально-
психологические проблемы, М., 1990.
5. Адлер, А., Индивидуална психология, Практика и теория, Част първа,
ИК „Алегро”, С., 1996.
6. Адлер, А., Индивидуална психология, Практика и теория, Част втора,
ИК „Алегро”, С., 1996.
7. Акофф, Р., Ф. Эмери, О целеустремленных системах, М., 1974.
8. Ангелов, А., Някои проблеми на висшето икономическо образование,
С., 2002.
9. Андреев, К., В. Субашки, Димитър Михалчев. Философ, социолог,
общественик, БАН, С., 1975.
10. Андреев, М., Дидактика, Народна просвета, С., 1987.
11. Андреев, М., Дидактическият профил на ученика, Народна просвета,
С., 1972.
12. Андреев, М., Процесът на обучението. Дидактика, УИ „Св. Климент
Охридски”, С., 1996.
13. Андреева, Г. М., Актуальные проблемы социальной психологии, М.,
1988.
14. Андреева, Л., Идеи в социалната психология, С., 1997.
15. Андреева, Л., Социално познание и междуличностно взаимодействие,
С., 1996.
16. Анициферова, Л. И., Методологические и теоретические проблемы
психологии, М., 1969.
17. Антология ненасилия, Москва-Бостон, 1992.
18. Анцупов, А. Я., А. И. Шипилов, Конфликтология, Юнити, М., 2002.
19. Анцупов, А. Я., А. И. Шипилов, Конфликтология: теория, история,
библиография, Юнити, М., 1996.
20. Аргайл, М., М. Хендерсън, Анатомия на човешките отношения, Наука
и изкуство, С., 1989.
21. Арон, Р., История и политика, Multitrad, С., 1997.
22. Арънсън, Е., Човекът-социално животно, С., 1996.
23. Балтаджиева, Й., Вътрешноличностни конфликти в педагогическия
процес, Педагогика, кн. 3, 2004.
24. Банькина, С., Педагогическая конфликтология, М., 2001.
25. Баръмов, И., Стратегически маркетинг, Баръмов Консулт, С., 1993.
26. Бейч, Дж., Р. Гольдберг, Творческая агресия, Нью Йорк-Москва, 1974.
27. Бек, У., Що е глобализация, С., 2002.
28. Бенсън, У., Г. Шепард, Современная зарубежная социальная
психология. Теория групового развития, М., 1984.
29. Бердяев, Н., За робството и свободата на човека, С., 1992.
30. Бережнова, Е, Ценностните ориентации в педагогическите изследвания,
Педагогика, кн. 10, 2005.
31. Берн, Э., Игры, в которые играют люди. Люди, которые играют в
игры, М., 1988.
32. Бернс, Р., Развитие Я-концепции и воспитание, Прогресс, М., 1986.
33. Беспалко, В., Опыт разработки и исспользования критериев качества
усвоения знания, Советская педагогика, кн. 4, 1968.
34. Беспалков, П. В., Компютерная компетентность в контексте личностно
ориентированного обучения, Педагогика, кн. 5, 2003.
35. Бижков, Г., Методология и методи на педагогическите изследвания,
Аскони-Издат, С., 1995.
36. Бижков, Г., В. Краевски, Методология и методи на педагогическите
изследвания, УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2002.
37. Бизнес комуникации, Harvard Business Essentials, Класика и стил, С.,
2004.
38. Бонева, М., Социална екология, Фабер, В. Търново, 2008.
39. Бородкин, Ф. M., Н. М. Коряк, Внимание: конфликт, Наука,
Новосибирск, 1983.
40. Бояджиев, Д., Мениджмънт на човешките ресурси, С., 1994.
41. Бройнинг, Г., Руководство по ведению переговоров, М., 1996.
42. Бэрон, Р., Д. Ричардсон, Агрессия, С. Пб., 1997.
43. Бютнер, К., Жить с агрессивными детьми, Педагогика, М., 1991.
44. Вартофский, М., Модели, М., 1988.
45. Василюк, В. Е., Жизненый путь и кризис: типологический анализ
критических ситуации, Психологический журнал, кн. 3, 1995.
46. Вебер, М., Теория за степените и посоките на религиозното отхвърляне
на света, С., 1991.
47. Великова, В., Относно психологичната образователна подготовка за
кризисни ситуации, Педагогика, кн. 6, 2005.
48. Величков, А., Личност и вътрешна мотивация, БАН, С., 1999.
49. Влайков, Ст., Социалните конфликти в икономиката, В: Икономическа
социология, УИ „Стопанство”, С., 1996.
50. Вучкова, Кр., Социални умения и педагогическа практика, ИК „Кота”,
Ст. Загора, 2004.
51. Вълчев, Р., Как да решаваме успешно конфликти, С., 1998.
52. Вълчев, Р., Конфликтите и организациите на гражданското общество,
С., 2002.
53. Вълчев, Р., Практически системи за решаване на конфликти, С., 1994.
54. Выготский, Л. С., Игра и психическое развитие дошкольника, Вопросы
психологии, кн. 3, 1964.
55. Выготский, Л. С., Психология личности, Тексты, М., 1972.
56. Выготский, Л. С., Собрание сочинений, Том ІІІ, М., 1983.
57. Галтунг, Й., Разрешаване на конфликти, Сиела, С., 2005.
58. Гегель, Г. Фр., Эстетика, Том І, М., 1968.
59. Георгиев, Л., Балканите-между конфликта и мира, С., 1997.
60. Георгиева, Б., Конфликтите в сферата на социалната политика, С., 1997.
61. Грант, У., Конфликтът, ИК “Златорогъ”, С., 1998.
62. Грант, У., Конфликтът, Сиела, С., 2000.
63. Гримак, Л. П., Резервы человеческой психики, Политической
литературы, М., 1989.
64. Гришина, Н. В., Психология конфликта, Издательский дом „Питер”, С.
Пб., 2005.
65. Гювийски, В., С. Гювийски, Конфликтите в педагогическия колектив,
Педагогика, кн. 5, 1996.
66. Данилчук, Е. В., Методологические предпосылки и сущностние
характеристики информационной культуры педагога, Педагогика, кн. 1,
2003.
67. Дарендорф, Р., Модерният социален конфликт, ИК „Златорогъ”, С.,
1998.
68. Дарендорф, Р., Съвременният социален конфликт, Център за
изследване на демокрацията, С., 1993.
69. Даскалова, Т., Човешките ресурси в административното обслужване на
„едно гише”, Панорама на труда, кн. 4, 2009.
70. Делокаров, К. Х., Синергетика и динамика на базовите смисли,
Педагогика, кн. 3, 2006.
71. Делор, Ж., Нашето творческо многообразие, Доклад на Световната
комисия за култура и развитие, ЮНЕСКО, 1996.
72. Делор, Ж., Образованието- скритото съкровище, ЮНЕСКО, С., 1997.
73. Десев, Л., Речник по психология, Булгарика, С., 1999.
74. Джонев, С., Социална организация- теория, диагностика, консултация,
Част I-III, Софи-З, С., 2001.
75. Джонев, С., Социална психология, Том I, II, II, IV, С., 1996.
76. Джонев, С., Стратегии на ръководителя в междуличностните
отношения, Наука и изкуство, С., 1990.
77. Дидактика современной школы, Под ред. В. Онищука, Радянська
школа, Киев, 1987.
78. Дидактика средней школ, Под ред. М. Скаткина, Просвещение, М.,
1982.
79. Димитров, Д. В., Социология на конфликта, Алтернативи, кн. 21-22,
1999.
80. Димитров, Д. В., Социология на конфликта, Рацио-90, С., 1999.
81. Димитров, Д. Й., Конфликтология, УИ „Стопанство”, С., 2003.
82. Димитров, Д. Й., Конфликтология, УИ „Стопанство”, С., 2004.
83. Димитров, Д. Й., Конфликтология и конфликтологична култура,
Алтернативи, кн. 4, 2005.
84. Димитров, Д. Й., Юридическа и квазиюридическа конфликтология,
Сдружение „Българска асоциация на конфликтолозите”, В. Търново, 2008.
85.Димитрова, Г., Педагогически основи на общуването при възпитанието,
Булвест 2000, С., 1994.
86. Динев, В., Модели на човешкото поведение, Софи-Р, С., 1993.
87. Динейка, К., Движение, дыхание, психофизическая тренировка, Минск,
1982.
88. Дмитриев, А. В., Конфликтология: Учебное пособие, Гайдарики, М.,
2000.
89. Дойч, М., Център за решаване на конфликти в училище, Отворено
образование, кн. 3, 1993.
90. Дудченко, В. С., Онтосинтез конфликта, Социс, кн. 10, 1996.
91. Енциклоредия „Психологически тестове”, Съставител: С. Касянов,
Faber, С., 2001.
92. Енциклопедия „Психология”, Под ред. на Р. Корсини, Наука и
изкуство, С., 1998.
93. Жан Пиаже. Теория, эксперименты, дискусии, Под ред. Л. Ф.
Обуховой, Г. В. Бурменской, М., 2001.
94. Жекова, Ст., Психология на педагогическото взаимодействие, С., 1991.
95. Жекова, Ст., Психология на поведенческите взаимоотношения, С.,
1991.
96. Жекова, Ст. и др., Система на педагогическото общуване, СУ „Св.
Климент Охридски”, С., 1995.
97. Зайцев, А. К., Социальный конфликт, Academia, M., 2000.
98. Закон за администрацията, Държавен вестник, брой 130 от 1998 година.
Изменен, Държавен вестник, брой 94 от 2008 година.
99. Зануси, К., Всички режисьори са тирани, Живот и здраве, бр. 30, 5-11.
08. 2009.
100. Здравомыслов, А. Г., Социология конфликта, АО „Аспект Прес”, М.,
1996.
101. Зиммель, Г., Конфликт современной культуры, Избранное, Том І:
Философия культуры, М., 1996.
102. Иванов, И., Организационна психология, С., 2004.
103. Иванов, П., Приложна социална психология, Ахат, Русе, 2007.
104. Игнатов, И., Интензивно общуване и личностна промяна, С., 1990.
105. Идеи в културологията, В два тома, Съставители: И. Стефанов и Д.
Гинев, УИ “Св. Климент Охридски”, С., 1993.
106. Изард, К., Эмоции человека, М., 1980.
107. Икономическа социология, УИ „Стопанство”, С., 1996.
108. Илиева, Сн., Организационно развитие, С., 1998.
109. Илиева, Сн., Привързаност към организацията, С., 1998.
110. Йонин, Л. Г., Понимащая социология. Историко-критический анализ,
М., 1979.
111. Как се ражда личността, Под ред. на Р. И. Косолапов, С., 1983.
112. Касирер, Е., Изследване на човека, ГАЛ-ИКО, С., 1996.
113. Кацамунска, П., Диалогови методи в публичната администрация,
Авангард Прима, С., 2008.
114. Кацамунска, П., Модели на управление на компетентността в
публичната администрация, Авангард Прима, С., 2008.
115. Кацамунска, П., Реформите в публичния мениджмънт в сравнителен
контекст-модели и траектории, Авангард Прима, С., 2009.
116. Кейнс, Дж. М., Общая теория занятости, процента и денег, Прогресс,
М.,
117. Кенеди, Г., Всичко може да се договори, Фокус, С., 2002.
118. Кенеди, Г., Джобен наръчник за водене на преговори, ЕА-АД, Плевен,
2000.
119. Китов, А. И., Экономическая психология, Экономика, М., 1987.
120. Козер, Л., Функции социального конфликта, М., 2000.
121. Козлов, В. В., А. А. Козлова, Управление конфликтом, Эксмо, М.,
2006.
122. Коновски, Г., Митове и мистификации в просветата, Монитор, 28. 09.
2004.
123. Корен, Л., П. Гудмен, Искусство торговать, или Все о переговорах,
Минск, 1995.
124. Краевски, В. В., Методология педагогики: прошлое и настоящее,
Педагогика, кн. 1, 2002.
125. Краевски, В. В., Науката за образованието в съвременна Русия.
Методологически анализ, Педагогика, кн. 1, 1999.
126. Краткий психологический словарь, Под ред. А. В. Петровского и М. Г.
Ярошевского, Политической литературы, М., 1985.
127. Кривидарева, Б., Агресивността на учениците, Обществено
възпитание, кн. 3, 2000.
128. Кричевский, Р. Л., США: Экономика, политика, идеология, кн. 12,
1991.
129. Крумов, Кр., Сн. Илиева, Проблемът за властта и конфликтите в
организацията, Българско списание по психология, кн. 3, 1995.
130. Крумов, Кр., Сн. Илиева, Д. Андонова, Власт, конфликти и стилове за
разрешаването им в организацията, Психология, кн. 1, 1996.
131. Кръстев, Л., Личностни характеристики и стратегии на
икономическото поведение в пазарни условия, Психологични изследвания,
кн.1, 2004.
132. Кудрявцев, С. В., Конфликт и насилственное преступление, Наука,
М., 1991.
133. Лапланш, Ж., Ж. Б. Понталис, Словарь по психоанализу, М., 1996.
134. Левин, К., Психология на групите, Педагогика, кн. 2, 1992.
135. Левтерова, Д., Психологически и педагогически аспекти в
общуването, Пловдив, 2002.
136. Леонов, Н. И., Конфликты и конфликтное поведение. Методы
изучения, Издательский дом „Питер”, С. Пб., 2005.
137. Леонтиев, А. Н., Автоматизация и человек, Психологические
исследования, Выпуск 2, М., 1970.
138. Леонтиев, А. Н., Дейност. Съзнание. Личност, С., 1978.
139. Леонтьев, А. Н., Избранные психологические произведения в двух
томах, Педагогика, М., 1983.
140. Лулански, П., Вътрешносистемни връзки в технологията на научното
изследване, Икономически алтернативи, кн. 3, 2006.
141. Лулански, П., Етюди по икономика и анализ на образованието,
Издателство на Колежа по икономика и управление, С., 1998.
142. Люис, Д., Стресът, Прозорец, С., 1994.
143. Мазур, И. И., О. Н. Козлова, С. Н. Глазачев, Путь к экологической
культуре, Знание, М., 2001.
144. МакФорън, Д., Как да водим преговори?, Информа, С., 1992.
145. Манчева, Р., Конфликти и конфликтно поведение, УИ „Неофит
Рилски”, Благоевград, 2005.
146. Манчева, Р., Социално-психологически и личностни аспекти на
конфликтната ситуация, Психологическа мисъл, ЮЗУ „Неофит Рилски”,
Благоевград, 2006.
147. Мархам, Ур., Управление на конфликта, Лаков Прес, С., 1999.
148. Маслоу, Е., Мотивация и личност, С., 2001.
149. Международна харта за правата на човека, София Прес, С., 1989.
150. Мерлин, В. С., Проблемы экспериментальной психологии личности,
Пермь, 1970.
151. Методологические проблемы развития педагогической науки, Под
ред. П. Р. Атутова, Педагогика, М., 1985.
152. Милков, Л., Конфликтите при общуването, В: Психологически и
социално-педагогически проблеми на образователната дейност, Юни
Експрес, С., 2006.
153. Милков, Ч., Водене на преговори в културален аспект, Международна
научно-практическа конференция „Преподаване, учене и качество във
висшето образование”, Международно висше бизнес училище Ботевград,
Издателство МВБУ, Ботевград, 2006.
154. Милкова, Р., Конфликтите в икономическата дейност, Международна
научно-практическа конференция „Преподаване, учене и качество във
висшето образование”, Международно висше бизнес училище Ботевград,
Издателство МВБУ, Ботевград, 2006.
155. Милкова, Р., Л. Милков, Конфликтология, Юни Експрес, С., 2007.
156. Милкова, Р., Л. Милков, Професионална култура и общуване, Юни
Експрес, С., 2003.
157. Милкова, Р., Л. Милков, Психологически и социално-педагогически
проблеми на образователната дейност, Юни Експрес, С., 2007.
158. Милкова, Р., Л. Милков, Психология на икономическата дейност,
Юни Експрес, С., 2005.
159. Мирчева, К., Конфликтите, Обществено възпитание, кн. 5, 2005.
160. Мойсеев, Н. Н., Человек, среда, общество. Проблемы
формализованного описания, Наука, М., 1992.
161. Найденов, Г, П. Кацамунска, Сравнителна публична администрация,
УИ „Стопанство”, С., 2007.
162. Нешев, К., Въведение в етиката, Век 22, С., 1992.
163. Ников, Ат., Психология на образователния процес, УИ „Стопанство”,
С., 1998.
164. Никова, Д., Проблеми на психологията на управлението, УИ
„Стопанство”, С., 2007.
165. Ниренберг, Дж., Маэстро переговоров, Минск, 1996.
166. Одебер-Лароша, П., Как да преговаряме? Първо ръководство за
безупречни и печеливши преговори, Prinseps, С., 2002.
167. Павлов, Д., Образователни информационни технологии, Модул първи,
Даниела Убенова, С., 2001.
168. Павлов, Д., Специфика на конфликтите в образованието, Начален
учител, кн.1, 1994.
169. Панайотов, Д., Психология на бизнеса, Cиела, С., 2001.
170. Паунов, М., Организационно поведение, Сиела, С., 1998.
171. Петков, А., Психо-мотивационно съдържание на човешката дейност,
БАН, С., 1980.
172. Петровски, Л. А., О понятийной схеме социально-психологического
анализа конфликта, МГУ им. М. Ломоносова, М., 1977.
173. Пиаже, Ж., Избранные психологические труды: Психология
интеллекта. Логика и психология, М., 1969.
174. Пиаже, Ж., Реч и мышление ребенка, М., 1994.
175. Пирьов, Г., Л. Десев, Кратък речник по психология, С., 1981.
176. Платонов, К. К., Краткий словарь системы психологических понятий,
М., 1984.
177. Поливанов, К. Н., Психологический анализ кризисов возрастного
развития, Вопросы психологии, кн. 1, 1994.
178. Поликаров, Аз., Ориентиране в методологията на науката, С., 1987.
179. Попов, Л., Обектът на педагогиката. Обща педагогика, Част І, ИК
„Даниела Убенова”, С., 2006.
180. Попов, Л., Отраженията в педагогическата реалност, УИ „Св. Климент
Охридски”, С., 1997.
181. Попов, Л., Отраженията в педагогическата реалност, Обща
педагогика, Част ІІ, ИК „Даниела Убенова”, С., 2006.
182. Преговорите, Harvard Business Essentials, Класика и стил, С., 2004.
183. Психологический словарь, Под ред. В. В. Давидова, А. В. Запорожца,
Б. Ф. Ломова, Педагогика, М., 1983.
184. Райнов, В. Г., Символното поведение на човека, БАН, С., 1993.
185. Рамчев, К., Икономическо поведение на личността, УИ „Стопанство”,
С., 1994.
186. Рангелова, Е, Педагогически проблеми на ресоциализацията на деца с
девиантно поведение, С., 2002.
187. Речник по психология, Под ред. на Г. Клаус, Наука и изкуство, С.
1989.
188. Роджерс, К., Взгляд на психотерапию, становление человека, Наука,
М., 1994.
189. Рубинщейн, С. Л., Битие и сознание, Наука , М., 1977.
190. Рубинщейн, С. Л., Основы общей психологии, Наука, М., 1946.
191. Светлов, В. А., Конфликт: модели, решения, менеджмент,
Издательский дом „Питер”, С. Пб., 2005.
192. Селие, Х., Стрес без дистрес, Наука и изкуство, С., 1980.
193. Сергеев, А. М., Организационное поведение, ACADEMIA, M., 2005.
194. Смит, Х., Дж. Уейкли, Психология на организационното поведение,
Информационно-издателско бюро на Икономически университет, Варна,
1992.
195. Социална психология, Под ред. на С. Московичи, ИК „Дамян Яков”,
С., 2006.
196. Социология на личността, Наука и изкуство, С., 1990.
197. Спенсър, Х., Система на синтетичната философия, С., 1998.
198. Спилман, К. Р., К. Спилман, Образь врага и эскалация конфликта.
Исследование международных конфликтов, М., 1991.
199. Стаматов, Р., Психология на общуването, Хермес, Пловдив, 2006.
200. Стаматов, Р., Б. Минчев, Психология на човека, Хермес, Пловдив,
2003.
201. Стивънсън, Л., Седем теории за човешката същност, Гал-Ико, С.,
1994.
202. Стоицова, Т., Живеем с другите, С., 1998.
203. Стойнешка, Р., Ил. Пеев, Икономическа психология, Тед Ина, Варна,
1996.
204. Стоянов, В., Свободната пазарна икономика. Мит и реалност, Галик,
С., 2000.
205. Стронг, М., Къде, ние от Земята отиваме, TEXERE, 2001.
206. Сухомлински, В. А., Мъдрата власт на колектива, Народна просвета,
С., 1983.
207. Сухомлински, В. А., Павлишкото средно училище, Народна просвета,
С., 1978.
208. Тащева, А. И., Атрибутивные процессы в сопружеских конфликтов,
М., 1987.
209. Тейлор, Ф., Научная организация труда, М., 1924.
210. Тернер, Дж., Структура социологической теории, Прогресс, М., 1985.
211. Тодорова, Е. и др., Групата и личността в социалната психология, С.,
1990.
212. Тофлър, А., Трусове във властта, Народна култура, С., 1996.
213. Турен, Ал., Возврощение человека действующего: Очерк социологии,
М., 1998.
214. Файзуллаев, А. А., Мотивационная саморегуляция личности, Ташкент,
1987.
215. Философски речник, С., 1977.
216. Фишер, Р., Д. Эртель, Подготовка к переговорам, М., 1996.
217. Фишър, Р., У. Юри, Изкуството на преговорите да достигнем до Да,
ИК “Весела Люцканова”, С., 1992.
218. Фол, Ал., Човекът във видовете време, УИ „Св. Климент Охридски”,
С., 1998.
219. Фридланд, А. Я., Основные понятия информатики: информация-
информационный процесс-информационная культура, Информатика и
образование, кн. 7, 2003.
220. Фройд, З., Въведение в психоанализата, С., 1996.
221. Фройд, З., Почему война? В: Психоанализ, Религия, Культура, М.,
1992.
222. Фролов, С. Ф., Социология: сотрудничество и конфликты, Юристь,
М., 1997.
223. Фром, Е., Анатомия на човешката деструктивност, С., 2003.
224. Фуко, М., Генеалогия на модерността, УИ „Св. Климент Охридски”,
С., 1992.
225. Фукуяма, Фр., Големият разлом, Рива, С., 2001.
226. Хасан, Б. И., П. А. Сергоманов, Психология конфликта и переговоры,
ACADEMIA, M., 2003.
227. Хекхаузен, Х., Мотивация и деятельность, Под ред. Б. М.
Величковского, Том І, М., 1986.
228. Хорни, К., Наши внутренние конфликты, Собр. сочинений, Том ІІІ,
Наука, М., 1997.
229. Христов, Хр., Публична администрация, УИ „Стопанство”, С., 2006.
230. Христов, Хр., П. Павлов, П. Кацамунска, Основи на публичната
администрация, УИ „Стопанство”, С., 2007.
231. Христова, Т., Мениджмънт на човешките ресурси, Варна, 2002.
232. Цанов, И., Специфични трудности при обучението по
конфликтология, Управление на образованието, Том І, кн. 2, Бургас, 2005.
233. Цветанска, С., Комуникативни техники за разрешаване на конфликти,
Педагогика, кн. 11, 2005.
234. Цветкова, Й., Теоретични подходи за дефиниране на конфликтите в
социално-образователния контекст, Педагогика, кн. 6, 2006.
235. Шарден, П., Бъдещето на човека, ИК „Захарий Стоянов”, С., 2003.
236. Шипилов, А. И., Социально-психологические особености конфликтов
между начальниками и подчинеными в подразделении, М., 1993.
237. Шьолер, Ю., Конфликтите в основното училище, Компас, кн. 5, 1994.
238. Ядов, В. А., Социологическое исследование. Методология, программа,
методы, М., 2002.
239. Якимов, А., Баланс и хармония между свобода и власт, Издателско
ателие „А Б”, С., 2004.
240. Baron, R., Herald Greenberg, Behavior in Organization, New York, 1989.
241. Baron, R. & D. Burne, Social Psyhology: Understanding Social
Interaction, Allyn&Bacon, Boston M A, 1991.
242. Benson, H., Working More Creatively with Groups, 1993.
243. Berkowitz, l., A Survey of Social Psychology Hillsdate, 1975.
244. Berkowitz, l., Agression: A Social Psychological Analysis, McGraw Hill,
New York, 1962.
245. Boulding, K., Conflict and Defense: A General Theory, Harper, New
York, 1962.
246. Boulding, K., Ekodinamics, A New Theory of Social Evolution, London,
1978.
247. Boulding, K., The Role of Conflict in the Dynamics of Society, Current
Research of Peace and Violence, Vol. IX, N 3, 1986.
248. Brophy, J. E., T. L. Good, Teacher-Student Relationships: Causes and
Consequenses, New York: Holt, Rinehart and Winson, 1974.
249. Burrell, G., G. Morgan, Sociological paradigms and organizacional
analisis, New York, 2003.
250. Burton, J. W., Conflict:resolution and prevention, St. Martin’s Press, New
York, 1990.
251. Cassirer, E., Phillosophie der simbolishen Formen, Darmstadt, Wiss., Buch,
1972.
252. Compton’s Interactive Encyclopedia, New York, 1996.
253. Conflict resolution: A middle and high school curriculum, San Francisco,
1998. 254. Conflict resolution theory and practice: integration and application,
University Press, Manchester, UK, 1993.
255. Coser, L., The Functions of Social Conflict, Glencoe, London, 1956.
256. De Bono, Ed., The Use of Lateral Thinking, Penguin Books, Great Britain,
1967.
257. Deutsch, M., Distribute Justice: A Social-Psychological Perspective, New
Haven and London, 1985.
258. Deutsch, M., The Resolution of Conflict: Constructive and Destructive
Processes, New Haven, London, 1973.
259. Feldman, R. S., Social psychology, McGraw-Hill, 1985.
260. Fisher, R., W. Ury, Getting to Yes, Negotiating Agreement Without Giving
In. 2nd ed. Houghton Mifflin Company, USA, 1991.
261. Follet, M., Dynamic Administration, London, 1942.
262. Giddins, An., The Constitution of Society, Polity Press, Cambridge, 1989.
263. Gottman, T., H. Markman, C. Notarius, The topography of marital conflict,
Journal of Marriage and the Family, 34, 1977.
264. Grolier Multimedia Encyclopedia, New York, 1998.
265. Kostov, B. et al, South East European Cooperation, Negotiating a Common
Environmental Policy, CEP, 2003.
266. Krisberg, L., Social Conflicts, Englewood-Clifts, Prentice-v Hall, New
York, 1982.
267. Lorentz, K., On Aggression, New York, 1971.
268. Merton, R. K., Social theory and social stricture, Free Press, New York,
1957.
269. Obershell, A., Social Conflict and Social Movement, New York, 1973.
270. Parsons, T., The System of Modern Societies, Prentice Hall, 1971.
271. Rahim, M. A., G. F. Buntzman, Impression management and organizational
conflict. In: R. Giacilone & P. Rosenfeld: Applied Impression Management,
How Image-Making Affects Managerial Decisions, Sage Publications, Newbury
Park, C A, 1991.
272. Rapoport, A., Conflict in Man-Made Environment, Baltimore, 1974.
273. Sheling, T., The Strategy of Conflict, Cambridge, 1963.
274. Sherif, M., Social Interaction. Process and Products, New York, 1967.
275. Siemmel, G., Soziologie, Leipzig, 1908.
276. SIGMA Papers N 27, European Principles for Public Administration,
Brussel, 1999.
277. Simmel, J., Conflict and the Web of Group Affilitation, Clencoe,London,
1956.
278. Skinner, B. F., Beyond Freedom and Dignity, New York, 1971.
279. The Course in Collaborative Negotiation. Participant’s Course Resource
Book:Special Abbrevated Generic Edition of International Usage, Tacoma,
Washington, 1995.
280. The International Encyclopaedia of Education, Oxford, 1995.
281. Thomas, K. W., Conflict and negotiation, Handbook of Industrial and
Organizational Psychology, Eds. M. D. Dunnette, Palo Alto, CA, 1992.
282. Thomas, К. W., R. H. Kilmann, Interpersonal Conflict-Handling Behavior
as Reflections of Jungian Personality Dimensions, Psychological Reports, Vol.
37, N 3, 1975.
283. Walton, R., Managing Conflict, International Dialogue and Third-Party
Roles, 1987.
284. http://www.conflictology.narod.ru
285. http://www.conflictology.spb.ru
286. http://conflictmanagement.ru
287. http://conflictolog.isras.ru