ветан Теофанов в предговора си към “… И зазорява красотата” пише :

“ Своите произведения Джубран създава не само като литератор, но и като философ… В сложния
свят на писателя витаят мисли и идеи, които се преплитат и обогатяват, но с годините същността
им остава непроменена… Една от тях е убеждението за божествения характер на любовта и
красотата, които лежат в основата на човешката природа и са вечни, подобно на най-чистите и
възвишени пориви на духа.
…. Името на Джубран често се свързва с романтични увлечения, които имат съдбовна роля в
неговия живот. Американката Мери Хескъл го изпраща да учи в Париж… Силни чувства го
свързват и с известната ливанска писателка Мей Зияде (1895-1941), с която никога не се е
срещал, но близостта на възгледите, споделяни в обемиста кореспонденция, поражда силна
платонична любов. Любовта, отразена в произведенията на Джубран, е нещо повече от
обикновено чувство – тя е допир и сливане на сродни души.
….Идеята за метемпсихозата в сборника “Нимфите на долината”, идва да утвърди, че магията на
обичта между хората е неизменна величина с божествена сила и смисъл. Тя сякаш съществува
извън човека и безплътна очаква неговото прераждане, за да се всели в тялото му
отново…”БОГ

ОИЗБРАНИК, ОЗАРИЛ ПЪТЯ КЪМ НЕБЕСНИТЕ ГРАДИНИ

Проф. Цветан Теофанов

У нас, пък и в чуждата научна литература, все още като синоним на

Ислям, дори от специалисти, понякога се употребява крайно
погрешният термин мохамеданство, който поставя знак на равенство
между религията и личността на разкрилия нейните истини пророк.
Така се допускат най-малко две дълбоко спекулативни внушения: че
Мухаммед, ‫صلَّى هللاُ َعلَ ْي ِه َو َسلَّ َم‬
َ ,е по-скоро идеолог и основоположник на
учение (или секта, юдейска или християнска), отколкото медиатор,
който предава на хората низпосланите му откровения; че е по-скоро
обект на обожествяване, на поклонение и култ, отколкото пратеник и
раб на Аллах. Но терминът мохамеданство отчита и една
неопровержима истина: тази богоизбрана, трагично чиста до
последния си дъх, саможертвена, високонравствена и изключително
харизматична личност, пренесла на плещите си бремето на Божията
мъдрост, дотолкова въплъщава с поведението и делата си принципите
на Исляма, че се превръща в негово пълнозначно олицетворение.

Мухаммед, син на Абдуллах, син на Абдулмутталиб, син на Хашим,

син на Абдуманаф, е безспорно реална личност, живяла в обозрим
исторически период (570–632). Свещеният Коран ясно формулира
неговите функции: “Мухаммед е само пратеник, преди когото
отминаха пратениците” (3: 144). Дейността му ознаменува последния и
заключителен етап от мисията на дълга верига от пророци (сто
двайсет и четири хиляди) и Божи пратеници (триста и петнайсет),
които предавали на народите си същото послание, но те или ги
обявявали за лъжци, или забравяли и изопачавали думите им.

На “неграмотния Пророк” (7: 157), който не владеел четмо и писмо, е

отредена наглед твърде скромна роля: той е “само човек като вас” (41:
6), “само предупредител и благовестител за хора вярващи” (7: 188),
призван “да им чете Неговите знамения и да ги пречисти, и да ги учи
на Книгата и на мъдростта” (62: 2). В действителност по Божия воля
получил достъп до съкровищницата от знание за земния и отвъдния
живот и жадно черпел от нея, за да изпълни непосилната за обикновен
човек задача, с която бил натоварен: да се превърне в “милост за
световете” (21: 107) и да остави след себе си “прекрасен образец за вас –
за всеки, който се надява на Аллах и на Сетния ден, и често споменава
Аллах.” (33: 21). Предстоял му дълъг и тежък път, изпълнен с борби,
трудности и препятствия, които с нищо не накърнили добротата,
обаянието и вътрешната му хармония, защото се придържал към
извечни и трайни принципи, непоклатими като древния мекански
храм ал-Кааба.

За относително кратък период – около двайсет и две години –

Пророка, ‫صلَّى هللاُ َعلَ ْي ِه َو َسلَّ َم‬
َ , изпълнява огромна по мащабите си духовна
мисия: приема на части знаменията на Свещения Коран и разяснява
“стълбовете” и предписанията на вярата не само на теория, но и с
личния си пример; в атмосфера на вражда и коварство, подклаждани
от съплеменниците му, с мъдрост, любов и смирение успява да
спечели множество привърженици, а преди смъртта си приобщава
към новата религия цели родове и групи; слага край на племенните
междуособици и кръвопролития, като формира нов тип социум
(ислямската общност, умма) и нов тип личност (мюсюлманин, отдаден
на Аллах и подчинен на Неговите закони); полага фундамента на
ислямското законодателство (шариат), което впоследствие се
разработва детайлно от юристите богослови въз основа на
пророческия модел на поведение и по аналогия с него; въпреки
растящото масово одобрение на кораничните приципи повечето
сподвижници на Мухаммед, ‫صلَّى هللاُ َعلَ ْي ِه َو َسلَّ َم‬
َ ,трудно изоставят старите си
навици, обичаи и вярвания, което налага постоянно да ги учи и
възпитава – роля, изпълнявана от него с пълна кротост, търпение и
разбиране на човешките слабости; поставя началото на Свещената
борба по пътя на Аллах.

Ислямската традиция е запазила събития и случки от живота му,

които свидетелстват за неговата богоизбраност и за удивителната му
съдба. Когато бил четири- или петгодишен, го посетил архангел
Джибрил, разтворил гръдта му, извадил сърцето, отделил от него къс
съсирена кръв (предопределения дял на сатаната), после го измил в
златен тас с вода от кладенеца Замзам, върнал го на мястото му и
заздравил раната. Момчето пребледняло и паднало в несвяст, а
другарчетата му се затичали към жената, която се грижела за него и й
съобщили, че Мухаммед е издъхнал, но той се възстановил, вече като
Божи раб и пратеник, озарен от духовната светлина на мистичната
отвъдна реалност и прогледнал за тайнствата на битието. Въпреки че
този свръхестествен факт не подлежи на научно обяснение и дори
може да се отхвърли с насмешка от строго прагматичните
рационалисти, в него мюсюлманите влагат своите представи за
митичното чудотворство, на което са станали свидетели и което ги е
накарало да повярват на Божия пратеник.

Бъдещият пророк не пиел вино, не ядял месо, заклано на езическите

жертвеници, не присъствал на празници и тържества при идолите.
Още от малък изпитвал отвращение от кумирите и не понасял дори
клетвите в името на древните божества ал-Лат и ал-Узза. Преди да го
осени откровението, на два пъти по изключение решавал да тръгне на
вечеринка, за да прекара нощта подобно на повечето мекански
младежи. Първия път стигнал до покрайнините на града, чул музика,
видял сватба, заслушал се, позадрямал, обзел го дълбок сън и се
събудил едва на сутринта. И втория път се повторило същото, след
което престанал да се интересува от земните съблазни.
От разказите на най-близките му сподвижници, които пресъздават и
запазват за поколенията неговия духовен образ, можем да придобием
ясна представа за качествата на тази легендарна и пословична
личност, както и да извлечем същността на идеала за мюсюлманин.
Автентичните свидетелства и факти за неговите постъпки разсейват
наслояваните у нас вековни предубеждения. До ХІХ в.
западноевропейската традиция го представя като християнски еретик
и завоевател, който твърдо и безпощадно разпространява своята
религия с меч в ръка, а ислямските извори акцентират върху мекотата
на дланта му и върху благия му нрав: “Никога не съм докосвал нито
кадифе, нито коприна, по-нежни от дланта на Пратеника на Аллах,
Аллах да го благослови и с мир да го дари, и не съм вдишвал по-
приятно благоухание от това на Пратеника на Аллах, Аллах да го
благослови и с мир да го дари. Прислужвах му десет години и никога
не ми каза: “Уф!”, и за нищо свършено от мен не ме попита: “Защо си
го направил?”, и за нищо несвършено не ми каза: “Не си ли го
направил?” (хадис 627) Тези думи на един от най-близките му
сподвижници се потвърждават и от други свидетелства на очевидци –
за търпението му към враговете, дори когато го унижават и се готвят
да го убият; за жалостта и милосърдието му към вдовиците и сираците,
към бедняците и клетниците, презирани на земята, но благовествани
за несекваща награда в отвъдния живот; за отношението му към
жените, което той определя като пробен камък за праведността; за
състраданието му към родителите и възрастните хора, което отваря
път към Рая и се смята за равностойно на Свещената борба джихад; за
обичта и вниманието му към децата, които поздравявал с уважение и
в отговор на забележка, отправена към него от суров бедуин, посочил,
че те трябва да бъдат обичани и могат да бъдат целувани. Освен от
богобоязливост благият му нрав се ръководел от убеждението, че
“Аллах е добър и обича добротата във всички неща”. Но и той самият
се нуждаел от внимание и подкрепа, най-вече защото бил избраник и
любимец на Всевишния, Който подлага най-обичните Си раби на най-
големи изпитния в земния живот, за да провери степента на тяхната
вяра и силата им да я отстояват.

Останал кръгъл сирак още в ранна възраст, през целия си живот

Пратеника на Аллах, ‫صلَّى هللاُ َعلَ ْي ِه َو َسلَّ َم‬
َ ,посреща тежките житейски
ситуации с безпомощност на дете, което изцяло се уповава на Божието
милосърдие, търси закрила в майчинските обятия на съпругата си
Хадиджа, петнайсет години по-възрастна от него, или дори във
всеотдайната преданост и грижовност на дъщеря си Фатима. Но
крехката му природа се превръща в меч на вярата, когато се налага да
приложи на дело Божия закон и да накаже излизането от границите на
Аллах, защото върховният промисъл и всеобхватната мъдрост
повеляват: “... може да мразите нещо, а то да е добро за вас, и може да
обичате нещо, а то да е зло за вас. Аллах знае, вие не знаете.” (2: 246)
Полезният опит често е горчив, а знанието носи и страдание, особено
когато човек е обременен с греховете и мъките на своите предци още
от сътворението на Адам и Ева, и когато погледът му стига до Съдния
ден и прониква в Ада и Рая: “Аз виждам онова, което вие не виждате.
Небето пъшка и с право пъшка. На него няма място дори колкото за
четири пръста, без там да седи ангел, положил чело в поклон пред
Аллах Всевишния. Кълна се в Аллах, ако знаете онова, което аз знам,
много ще плачете и не ще се наслаждавате на жените в постелите, и ще
излезете по пътищата, молейки за приют при Аллах Всевишния”
(хадис 411). Затова никога не го видели щастливо да се смее и радостно
да ликува. Понякога само се усмихвал.

Един от най-красноречивите примери за разминаването между

човешката ограниченост и Божията проницателност се съдържа в
кораничния разказ за срещата на Муса с един от рабите на Аллах,
който получил знание свише, според коментаторите – пророка ал-
Хидр (18: 65–82). Той помолил да го придружава, за да усвои мъдростта
му. Човекът неохотно се съгласил, защото предварително знаел, че
Муса не ще понесе наглед несправедливите му и необясними
постъпки, извършени по Божия воля. Случило се така, че пробил
кораба, на който пътували, после убил момче и накрая, без да иска
възнаграждение за труда си, поправил стена, която щяла да се срути.
Оказало се, че като повредил кораба, той спасил бедните му
собственици от преследващ ги цар, който присвоявал всеки годен за
плаване морски съд. За момчето съществувала опасност да въвлече
богобоязливите си родители в произвол и неверие, а в замяна техният
Господ щял да им дари по-чисто и по-милосърдно дете. Стената
принадлежала на две сирачета, а под нея имало съкровище и техният
Господ желаел да го извадят, когато навършат пълнолетие. Подобно на
мъжа, дарен със знания свише, и някои постъпки и изказвания на
Пророка Мухаммед изглеждат от пръв поглед несъвместими с неговата
доброта и великодушие, но в действителност той се подчинява на
Божия промисъл и стриктно следва предписанията на Свещения
Коран.

От гледна точка на съвременната свобода и дори разпуснатост на

нравите впечатлява суровото му отношение към онези, които
престъпват границите на Аллах, т.е. нарушават забраните. Хадис 23
разказва за жена, която извършила прелюбодеяние и забременяла, а
после отишла при Пророка и си признала, въпреки че за този грях се
предписва смъртно наказание. Изчакали я да роди, по-късно
изпълнили присъдата – завили я в дрехите й, за да не се виждат
адските мъки, в които се гърчи, и я пребили с камъни. Когато
Пратеника на Аллах, ‫صلَّى هللاُ َعلَ ْي ِه َو َسلَّ َم‬
َ , се помолил за нея след
изпълнението на наказанието и сподвижниците му се учудили на този
жест, той им обяснил, че жената се е покаяла за седемдесет човека.
Вратата на надеждата за Господното милосърдие остава отворена и за
големите грешници освен за онези, които съдружават с Него.

За плътски грях се предвижда повече снизходителност и облекчено

наказание, ако е допуснат от наложница. Хадис 247, който
единодушно е признат от ислямските учени за автентичен, гласи:
“Ако някоя робиня стори прелюбодеяние и това се разкрие, нека й
бъдат ударени петдесет бича, но без да се порицава. Ако после за
втори път стори прелюбодеяние, нека отново й бъдат ударени
петдесет бича, но без да се порицава. Ала стори ли това за трети път,
нека бъде продадена, дори ако е за въже от косъм.” По-високите
морални изисквания към свободните хора произтичат от по-високото
им положение в обществото, но при упорство в греха и при липса на
покаяние се предвиждат по-тежки санкции за всички независимо от
социалния им статут – тогава телесното наказание се съчетава с
осъждане и опозоряване.

Веднъж при Пророка довели мъж, който пил вино и той наредил да го
набият. Едни съдружници го заудряли с ръка, други – с обувка, трети
– с дреха. Когато се върнал при своя род, някакъв човек проклетисал
съгрешилия: “Аллах да те опозори!” Но Пророка ги предупредил: “Не
казвайте така, за да не подпомагате сатаната срещу него!” (хадис 248)
По бащински строг, но справедлив, той възпитава своите
сподвижници в искрено придържане към ислямските морални норми,
в готовност за изкупление на греховете и в грижа за равносметката в
Съдния ден. Страданията, които всеки човек трябва да изтърпи в
земното си битие, са предопределени от Божията мъдрост и времето
ги лекува, докато мъките в отвъдния живот продължават вовеки.

Когато една от дъщерите на Пророка изпратила да го повикат, защото

малкият й син умирал, той наредил да й предадат, че “на Аллах
Всевишния принадлежи и онова, което Той взима, и онова, което дава,
и всяко нещо при Него е с назован срок! Нека тя понася и търпи!”
(хадис 929) Но въпреки непоколебимата му вяра в Божията мъдрост и
справедливост, и за него понякога било трудно да понася
изпитанията, на които го подлагал Неговият Господ. Когато вдигнали
умиращия му внук (хадис 931), както и при гледката на предсмъртния
гърч, обзел невръстния му син Ибрахим (хадис 932), очите му се
преизпълнили със сълзи, не издържал и проплакал, и пак проплакал.
Неговите сподвижници го упрекнали за слабостта, а той за пореден
път защитил правото на хората да изпитват състрадание и жал, което е
Божи дар за милосърдните раби, и въпреки скръбта отдал възхвала на
Твореца – при Него се завръщаме и на Него принадлежим. Всъщност
невинните деца покойници се отправят в Рая вовеки и вместо да
търпят земните страдания, безгрижно си играят в Небесните градини.

За разлика от предшествениците му, чиито последователи забравят и

изопачават проповедите им, Мухаммед полага значителни усилия да
остави на човечеството автентичния текст на откровението, което
получил от Джибрил (архангел Гавриил) или директно от Аллах
Всевишния (т. нар. свещен хадис – хадис кудси), както и да разясни
небесното послание в детайли и по най-достъпния начин. Джибрил го
навестява всяка година, за да му напомня вече низпосланите
коранични знамения, а той ги повтаря след него и ги запаметява.
Когато височайшите посещения зачестяват, Пророка разбира, че краят
му наближава и следователно расте отговорността на мисията му
стриктно да предаде Божиите заповеди и предписания (хадис 692).
Изказванията и постъпките му придобиват още по-голямо значение с
оглед на ислямската забрана да се правят нововъведения (бидат),
които нямат аналог в житейското му поведение. Затова и т. нар.
хадиси (от хадис – беседа) – достоверните сведения на неговите
сподвижници за разговорите му с тях, за нравствените и физическите
му качества, както и за действията му или за мълчанието му в
определени ситуации, на които са били свидетели, се превръщат в
един от първоизворите на религиозната етика и догматика. Корпусът
от хадиси формира т. нар. сунна (път, традиция, практика, закон) на
Пророка, която е най-високият идеал и образец за подражание от
страна на всички мюсюлмани.

Поради несъвършенството на арабското писмо учените през

ранноислямската епоха предпочитат устното предаване на
информация, което поражда специфичния проблем за
автентичността. Подозренията за възможно изопачаване или дори
фабрикуване на отделни хадиси се изострят с растящото разединение
на ислямската общност след изпитанието, на което била подложена с
пламването на ожесточен конфликт между четвъртия праведен халиф
и близък роднина и съратник на Пророка Али ибн Аби Талиб и други
знатни членове на общността, включително Майката на мюсюлманите
Аиша – любимата съпруга на Пратеника на Аллах, Аллах да е доволен
от тях. Политическата криза и разцеплението се задълбочават след
сраженията между войските на Али и Муауия, управител на Сирия,
бъдещ повелител на вярващите, т.е. халиф, и основоположник на
Умайядската династия (ноември 657–февруари 658). Всяка от
враждуващите групи, както и другите претенденти за властта, и
привържениците на различни учения и теории, дори граматици, се
опитват да аргументират своите възгледи чрез хадиси, което поражда
условия за изопачаване и подронване на доверието в целия корпус от
пророчески завети. Малик ибн Анас (712–795), имам на една от
четирите основни юридико-богословски школи, сравнява Куфийската
книжовна школа с монетен двор и предупреждава, че там се
произвеждат хадиси, както се изсичат пари. Така възниква
необходимостта да се анализира степента на достоверност на
съответната информация чрез проследяване на веригата от разказвачи
(санад, иснад), които са я запаметили и предали от първоизвора.
Полагат се основите на науката хадисология, която разработва
нормите и критериите за класифициране на сведенията за Пророка,
‫صلَّى هللاُ َعلَ ْي ِه َو َسلَّ َم‬
َ ,в зависимост от спецификата на техния санад и матн
(същински текст) с цел да се разграничи автентичният от изопачения
или фалшифициран и съчинен хадис.
Механизмът на иснада позволява да установим дали устното сведение
се потвърждава от няколко авторитета, без да се прекъсва
хронологията и без да е възможно договаряне между разказвачите, или
стига до нас като свидетелство на единствен очевидец или на двама-
трима човека, дали се предава без промени в текста или разполагаме с
различни негови варианти.

Мюсюлманските учени полагат значителни усилия за категоризиране

и степенуване на хадисите, особено на онези, които се отклоняват от
строго фиксираните норми за достоверност и затова пораждат
колебания и съмнения, но в не по-малка степен и на онези, които
безспорно и в най-чист вид са почерпани от първоизвора и са
получили широко разпространение.

За автентичен се смята хадисът, който отговаря на пет условия:

непрекъснатост на веригата от разказвачи, т.е. всеки от тях – от
последния разказвач назад във времето до самия Пророк, ‫صلَّى هللاُ َعلَ ْي ِه َو َسلَّ َم‬
َ –
да е усвоил сведението пряко от своя източник; разказвачът да
заслужава доверие, т.е. да е честен и компетентен, да се отличава с
добра памет, да е психически здрав и разумен, да е пълнолетен и да е
мюсюлманин, при това да е известен с праведността си или двама
свидетели да се закълнат, че добросъвестно изпълнява религиозните
си задължения, не допуска малки и големи грехове и злини, не
сквернослови и се ползва с безупречна репутация; стриктност, т.е.
сведението да се предава дословно и в една и съща версия; известието
да не противоречи на казаното от други, по-авторитетни хадисолози;
да е лишено от скрити недостатъци, които проличават при прецизен
анализ.

Когато известието се удостовери поне от десет независими солидни

източника и в съпътстващата го информация се посочва, че е
възприето директно, в присъствие на група слушатели и по сетивен
път („чухме”, „видяхме” и т.н.), то не подлежи на критичен анализ и
на отричане и се препоръчва съдържащите се в него указания
безусловно да се изпълняват и да се прилагат в законодателната
практика. Ако даден хадис е стигнал до нас по сведение на единствен
очевидец с неоспорими качества и отговаря на споменатите по-горе
пет критерия за автентичност, предписанията му не бива да се
абсолютизират, както и в обратния случай – ако се установят слабости,
които не позволяват да го причислим към категорията на безусловно
достоверните известия, това не го елиминира напълно от
пророческата традиция.

Първите сборници с автентични хадиси (сахих), които се признават

единодушно от цялата ислямска общност и се смятат за основен
източник на религиозната теория и практика след Свещения Коран,
са съставени от ал-Бухари (810–870) и Муслим (поч. 875)1[1]. Въпреки че
се изказват различни мнения за тяхната стойност, а и при самите
достоверни хадиси наблюдаваме степени на солидност, все пак като
цяло антологията на ал-Бухари е смятана за по-ценна и полезна,
защото в нея се цитират по-стабилни вериги от по-авторитетни
разказвачи и се съдържат не само юридически постановки, но и по-
широк кръг от житейски теми и мъдрости. Хадис, включен в
сборниците и на „двамата шейха” Муслим и ал-Бухари, се дефинира
като всепризнат и това е най-високата степен на безспорност.

Освен достоверен (сахих) хадисът може да бъде и добър (хасан) – такъв,

който отговаря на петте споменати по-горе критерия за автентичност,
но със занижени параметри на стриктността. Някои учени като ат-
Тирмизи (поч. 893) употребяват формулировката достоверен и добър
хадис, която предполага съчетаване на две различни равнища.
Вероятното обяснение на този термин е, че разполагаме с два или
повече варианта на веригата от разказвачи, предала съответното
сведение, и авторитетните учени ги оценяват различно в зависимост
от подхода си, а самият хадисолог не поема отговорността да отсъди
между тях. Случва се също категориите на иснада и матна да не
съвпадат – единият да бъде автентичен (сахих), а другият – добър
(хасан), – така че не е задължително солидната верига от разказвачи да
гарантира пълната достоверност на известието. И нещо повече,
допуска се възможността хадисът да бъде сахих или хасан сам по себе
си, но и при съпоставянето му с други хадиси, които потвърждават
неговото съдържание, въпреки че собствената му верига от разказвачи
не отговаря на нормите за безупречност.

1[1]
Сборникът на ал-Бухари съдържа 7275 хадиса с повторенията или 4000 без тях, а този на
Муслим – съответно 12000 и 4000, но това далеч не са всички достоверни хадиси. Включването на
дадено сведение в тези два сборника не означава непременно, че е автентично
Един от най-трудните дялове на хадисологията е разграничаването на
отменените и отменящите предписания. Понякога самият Пророк или
пък негов сподвижник посочват, че определена повеля вече е
невалидна. Например първоначалната забрана да се посещават
гробищата, продиктувана от опасения за връщане към обичаите на
идолопоклонството, отстъпва място на препоръката да се прави това,
защото смъртта и „домът на покойниците” напомнят на хората за
отвъдния свят. По-често обаче се случва новата заповед да се издаде
без специално упоменато указание за отмяна на старото положение,
което предполага или да се установи тяхната хронология, или
авторитетните учени да се споразумеят по конкретния юридически
казус. Става ясно, че сложността при взимането на решения в тази
отговорна комплексна научна област произтича от изискването
анализираните думи, завети и постъпки на ислямския Пророк, ُ‫صلَّى هللا‬ َ
َّ‫ َعلَ ْي ِه َو َسل َم‬, както и пътищата на тяхното устно предаване, да се обгледат
не само в качеството им на конкретни факти, но и през призмата на
цялостното религиозно наследство и на други теологични
дисциплини.

Настоящият сборник с хадиси е съставен от знаменития богослов и

познавач на пророческата традиция Абу Закария Мухиуддин Яхя ибн
Шараф ан-Науауи (поч. 1277 на около четирийсет и петгодишна
възраст). Той напуска още като малък родното си селище Науа в
сирийската област Хауран и се установява в културния център Дамаск,
където първоначално задълбочава знанията си под влияние на
богословите от школата на имам аш-Шафии, а впоследствие достига
равнище на муджтахид (усърден), което му позволява да прави
паралел между мненията на учени от различни течения и да издава
собствени юридико-богословски декрети. Аскетизмът и праведността
му, които го предпазват от ламтежи за земна слава, за материални
придобивки и похвали от силните на деня, както и задълбочеността
му в религиозните науки, го издигат до висотата на всепризнат свят
човек и духовен учител.

Като оценява по достойнство обемистото и значимо творчество на

имам ан-Науауи и отчита безупречния му авторитет и важното място,
което заема сред най-ерудираните и продуктивни ислямски
интелектуалци, издателят на тази благословена, полезна и интересна
книга Зухайр аш-Шауиш подчертава, че той „не е бил нито най-
възрастният учен на своето време, нито най-компетентният във всички
области, в които се е специализирал”, но и до днес по волята на Аллах
Всевишния печели сърцата на хората и ги кара да приемат
съчиненията му. Освен в духовната чистота и обаянието на имам ан-
Науауи тайната на неговия успех вероятно трябва да се търси и в
епохата, през която е живял – време на разложение и упадък, на
кръстоносни походи и сблъсък на християнство и ислям, на рязък
дисбаланс между светско и религиозно начало, на социални
брожения, на открито леконравие и краен аскетизъм и мистицизъм, на
идейни лутания и схоластични дебати. Връщането към златния век на
исляма – този на Пророка и неговите сподвижници – сочи правия път
в търсене на идеала и дава ключа за разрешаване на актуалните
проблеми на ислямското общество.

Градината на праведниците принадлежи към книгите, които са се

превърнали в незаменим справочник по теория и практика на исляма,
и най-вече в учебник по благочестие.