Г. ГЮРОВ Н.

АРТИНОВА

ПОЧВОЗНАНИЕ
за студенти от агрономическите специалности на ВУЗ
Второ преработено издание

Пловдив, 2015
 Първото издание на този учебник, под форма на записки, бе съставно за нуждите на
Агрономическия факултет към Бургаския свободен университет през 1994 година. В
момента, според нас, няма друг учебник no почвознание, който no-добре да отговаря на
съвременните изисквания за подготовката на студентите от агрономическите
специалности при различните висши учебни заведения. Това наложи подготовката на
настоящето издание.
По обем и съдържание учебникът е съобразен с учебната програма, преди всичко, на
агрономическите специалности към Аграрния университет в Пловдив. Той успешно може
обаче, да се използва и от студентите на други подобни факултети, както и от
специалистите, работещи в селското стопанство.
В учебника материалът е актуализиран съгласно най-новите изследвания в областта
на почвознанието и настъпилите промени, през по-следните години, в областта на
българското земеделие.
Материалът в учебника е разработен както следва:
- доц. Н. Артинова - изцяло част първа и към втора част разделът „Химични
свойства на почвите” и въпросът „Окислително-редукционни процеси в почвите”.
- проф. Г. Гюров - всички останали части и въпроси.

Учебник по Почвознание, 2015

Автори: © проф. Г. Гюров
© доц. Н. Артинова
Печат: Издателство „Интелексперт-94”
Пловдив, ул. „Ат. Каменаров” № 5а
e-mail: info@intelexpert94.com

ISBN 978-619-7220-01-8
Второ преработено издание
Рецензент: доц. д-р Паунка Божинова, ЛТУ - София

2
 ВЪВЕДЕНИЕ

ПРЕДМЕТ ИЗНАЧЕНИЕ НА ПОЧВОЗНАНИЕТО

Агрономическото почвознание е наука и учебна дисциплина, която изучава

почвата, преди всичко като природно образувание и основно средство за
производство в селското стопанство.
Почвата представлява повърхностния рохкав слой от земната кора на
сушата, образуван под действието на много фактори и притежаващ
свойството плодородие.
Плодородието на почвата представлява нейната способност (свойство) да
осигурява всички необходими условия за живота и развитието на растенията и
преди всичко вода и хранителни елементи. Такова свойство притежава само почвата.
Благодарение на плодородието си почвата е важна част от биосферата, в която
са разпространени и се развиват сухоземните живи организми. Тя е незаменима среда и
условие за съществуване на всички сухоземни растения, животни и микроорганизми.
Посредством почвата висшите зелени растения се развиват и синтезират огромно
количество растителна маса, която се използва от растителноядните животни, много
микроорганизми и човека. Без това е невъзможно и развитието на хищните (месоядни)
животни. Основно посредством растителните организми в почвата постоянно се натрупват
и запазват хранителни елементи, необходими за развитието на всяко следващо поколение
живи организми. Следователно почвата е необходима среда изобщо за развитието
на живота върху земната суша. Като важна съставна част на биосферата тя
оказва непрекъснато въздействие върху нейното цялостно развитие.
Освен върху формирането и цялостното развитие на биосферата почвата е
оказвала и оказва съществено влияние и върху формирането на състава и на
другите две сфери на земното кълбо - атмосферата и хидросферата. Доказано е,
че съставът на съвременната земна атмосфера е резултат главно от
развитието на живота преди всичко на земната суша. Всички живи организми
дишат, като поглъщат кислороди отделят въглероден диоксид, а растенията консумират
въглероден диоксид при фотосинтезата и отделят кислород. Така се е стигнало до
определено съдържание на кислороди въглероден диоксид в приземния слой на нашата
атмосфера. Съдържанието на азот в атмосферата, който участвува в синтеза на
белтъчните вещества, също е тясно свързано с живите организми и почвата.
Съставът на съвременната хидросфера (водите на нашата планета) също
е свързан с развитието на почвата. При протичащите в почвата процеси се образуват
и значително количество разтворими соли, които посредством валежите и подвижните
води постъпват в по-големите реки, езера и морета. Ето защо и химичният състав на
речната, езерната и морската вода, както и на утаечните скали, образувани във водните
басейни, е резултат от химичния съставна почвите и протичащите в тях процеси.
Следователно с формирането и развитието на почвата е тясно свързано
цялостното развитие на нашата планета и особено развитието на живота
върху нея.
Благодарение на плодородието си почвата се е превърнала в основно средство за
производство в селското стопанство и днес без нея е невъзможно развитието на
производствената дейност на човешкото общество. Поради това и в бъдеще тя ще
продължи да оказва влияние не само на цялостното развитие на нашата природа, но и на
развитието на нашето общество.
Огромното значение и многостранната роля на почвата в живота на
природата и на човешкото общество е довела до обособяването на
почвознанието като самостоятелна наука и научна дисциплина в земеделските
средни и висши училища. Най-общата задача на почвознанието е, на базата на
научните знания за почвите, да осигури най-рационалното им използване и
тяхното опазване, с оглед максимално повишаване добивите от всички земеделски
култури и увеличаване продуктивността на животновъдството.

3
 СЪДЪРЖАНИЕ И МЕТОДИ НА ПОЧВОЗНАНИЕТО

Основното съдържание на почвознанието като учебна дисциплина обхваща

изясняването на въпросите около образуването и развитието на почвите, в това число и на
почвеното плодородие; съставът и свойствата на почвите и влиянието им върху
плодородието им; закономерностите в разпространението на почвите по земната
повърхност; начините и методите за създаване и поддържане на условия за максимално
плодородие; методите и начините за изследване на почвите; класификацията на почвите;
охраната на почвите отразрушаване и замърсяване и др.
За решаване на своите изследователски задачи почвознанието използва
разработени свои специфични методи, но използва иметоди разработени отредица други
науки и дисциплини - геологията, географията, биологията, химията, агрохимията,
физиката, математиката, математическата статистика и др.
Разглежданите въпроси в почвознанието условно могат да се групират в три раздела -
образуване, развитие и състав на почвите, свойства на почвите и почвите в България.
ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА ПОЧВОЗНАНИЕТО
Първите познания за почвите са придобити от човека по емпиричен път още от
дълбока древност, когато той започнал да ги използва. Тези познания са се предавали
устно от поколение на поколение. Първите писmени сведения за почвите се срещат в
съчиненията на древните философи и писатели на Гърция, Рим и Китай (Аристотел,
Теофраст, Магон, Тит Лукреций, Катон, Вергилий и др.).
По време на феодализма (Средновековието), поради феодалната собственост на
земята, интересът към почвата е малък и знанията за почвата не само, че не се
увеличават, но и част от натрупаните вече се забравят.
През втората половина на деветнадесети век, сразпадане на феодалното общество
и развитието на капиталистическото общество, интересът към почвата силно нараства. По
това време започва развитието на индустрията и международната търговия. Появява се
нужда от по-голямо количество селскостопанска продукция, необходима като суровина за
индустрията и стока за международната търговия. Необходимо било да се отговори на
въпроса от какво зависи почвеното плодородие и как може да се увеличи добивът от
земеделските култури. Затова редица учени по това време се насочват към изследване на
почвите. Така започват да се натрупват нови знания за почвите и почвознанието се
обособява като самостоятелна наука. Почвознанието възниква едновременно в Европа в
два центъра - Германия и Русия.
В Германия, а оттам и в Западна Европа, тогава почвата се възприема като мъртво
природно тяло (продукт от изветряването на скалите), където растенията могат да се
закрепват. Поради това изучаването на почвите се предоставя на геолозите, а новата
наука за почвите се нарича агрогеология. Това направление в развитието на
почвознанието по-късно става известно като агрогеологично направление. Главни
представители на това направление в Германия по това време са известните немски учени
Фалу, Рихтхофен и някои други.
Едновременно с това направление в Германия се оформя и малко по-друго схващане
за почвата - че тя е мъртво тяло, но в нея се натрупват и като в склад се съхраняват
необходимите хранителни елементи. Това схващане се поддържа от видните немски учени
А. Теер и Ю. Либих. На тази база се заражда съвременната агрохимия. Това направление
тогава става известно като агрокултурхимическо направление в почвознанието.
В Русия новата наука за почвите се оформя под влияние на проф. В. В. Докучаев,
който достига до различни изводи от агрогеолозите. Той утвърждава схващането, че
почвата не е мъртво тяло (само геологичен продукт), а и специфичен жив организъм, който
се заражда и развива по свои закони. Поради това почвата е самостоятелно природно
тяло, което се образува под влияние на сложно взаимодействащи си редица фактори и
условия - почвообразуващи скали, живи организми, климат, релеф, време (възраст на
територията). Почвата се разглежда като естествено-историческо тяло, зараждащо се и
развиващо се под влияние на специфични процеси, разкриването на които изяснява
произхода (генезиса) на почвите. Това направление в развитието на почвознанието получи

4
названието естествено-историческо или генетическо почвознание. В основата на
съвременното почвознание е залегнало именно генетичното направление в
почвознанието. To продължава да се развива и днес. В по-нататъшното развитие на
съвременното почвознание голям принос имат много видни учени от много страни,
обединени в Международното почвоведско дружество, което сега работи в тясна връзка с
международната организация по прехрана и земеделие - FAO.
В България почвознанието се оформя официално като самостоятелна наука през
1911година, когато към Земеделската опитна станция в София се открива агрогеологична
(почвена) секция. Инициатор за откриването на тази секция и първи неин ръководител е
българският учен Никола Пушкаров, поради което той има най-големи заслуги за
първоначалното развитие на почвознанието у нас. Като учебна дисциплина в Агрономо
лесовъдния факултет в София почвознанието се изучава от 1924 година. Първи и
дългогодишен преподавател по почвознание е проф. Иван Странски, на когото
принадлежи и главната заслуга за утвърждаването на почвознанието като учебна
дисциплина в нашето висше образование. Той написа и първия наш учебник по
почвознание. За съвременното развитие на почвознанието като учебна дисциплина
определени заслуги имат и професорите В. Койнов, Г. Гюров, Б. Колчева, Т. Тотев (за
агрономическото почвознание), П. Боянов, М. Пенков (за мелиоративното почвознание),
В. Донов (за горското почвознание), М. Пенков, Ив. Атанасов (за тропичното почвознание).
Сега преподаването на почвознанието в нашите висши учебни заведения е на високо
научно равнище.
През последния половин век българското почвознание постигна забележителни
успехи в научните изследвания на почвите. Бяха проведени задълбочени проучвания и
съставени едромащабни почвени карти на всички полски райони, на базата на които се
осъвременяват и агрохимичните изследвания, направена ебонитировъчна и икономическа
оценка на най-широко разпространените почви у нас, с оглед отглеждане на основните
земеделски култури, разработен е и бе внедрен кадастър на земеделските земи.
Извършено е мелиоративно проучване на земите, подлежащи на напояване, проучени са
ерозираните земи, замърсените с различни вещества почви, както и всички други слабо
продуктивни почви. Извършени са и редица специфични почвени проучвания. Натрупаните
огромно количество научни данни за нашите почви трябва най-рационално да се
използват като солидна основа за развитието на земеделското производство у нас при
новите условия.

5
 ЧАСТ ПЪРВА
ОБРАЗУВАНЕ, РАЗВИТИЕ И СЪСТАВ НАПОЧВИТЕ

ОБРАЗУВАНЕ НА ПОЧВИТЕ

Изходни материализа образуване на почвите

Първични и основни източници на материализа образуване на почвите са масивните

скали, от които е изградена земната кора. Приема се, че нашата планета Земя в своето
развитие е минала през фаза на нажежено небесно тяло - светеща звезда. След това е
започнало изстиване на Земята и втвърдяване на огнетечната земна маса - магмата. Тези
твърди каменни образувания, получени от изстиването на кристализиращата магма, са
наречени първични или магмени скали. И сега в недрата на Земята има разтопена
огнетечна земна маса - магма и от нея продължават да се образуват магмени скали. При
изстиване на магмата почти всички химични съединения (и елементи) от които е съставена
тя изкристализират, като кристалите имат различна форма и големина. Тези
новообразувания главно под форма на кристали, които изграждат магмените скали, се
наричат минерали.
В зависимост от мястото на изстиване и втвърдяване на магмата, магмените скали
биват два вида: интрузивни (плутонични), които се образуват от изстиване и
втвърдяване на магмата вътре в земната кора и вулканични (ефузивни), които се
образуват от магмата, която пробива земната кора под форма на вулкани и се разлива
върху земната повърхност под форма на лава.
По-късно първичните (магмените) скали се подлагат на промени - механично
разрушаване, химични промени или метаморфоза и от тях се образуват нови скали, които
условно могат да бъдат наречени вторични. Такива са утаените (седиментните) скали,
получени от разрушаването и промените на първичните (магмените) скали и повторно
натрупване (утаяване) на друго място на продуктите от разрушаването (предимно във
водните басейни) и метаморфните скали, получени от първичните (магмени) скали или
утаечни скали при повторен контакт с магмата, вследствие на което под влияние на
високата температура и голямото налягане, те се променят (метаморфозират).
Ясно е, че като първичен източник на материали за образуване на почвите преди
всичко са първичните (магмените) скали и по-конкретно първичните минерали, които ги
изграждат. Разбира се, след това в почвообразуването участвуват и материалите и
минералите, които влизат в състава и на утаените скали.

Основни първични минерализа почвообразуването

Всички основни първични минерали, които участвуват в изграждането на скалите, се
срещат под форма на кристали. Кристалите са правилни геометричнитела с характерни и
правилно подредени геометрични елементи - стени, ребра, ръбове и върхове. Те имат и
определена симетричност - правилното повторение на техните ограничителни елементи -
стени, ребра и върхове, при завъртане около вертикалната ос на кристала. Степента на
симетричност на кристалите се определя от характера и броя на елементите на симетрия -
осна симетрия, равнина на симетрия и център на симетрия. Възможни са 32 комбинации
от елементите на симетрия при различните кристали, които се наричат класове или видове
симетрия. В зависимост от степента на сложност на симетрия, всички класове на симетрия
се групират в седем групи или сингонии: триклинна, моноклинна, ромбична, тригонална,
тетрагонална, хексагонална и кубична. В зависимост от структурата на минерала -
неговата кристална решетка, на определени минерали са свойствени типични за тях
кристални форми.
Минералите, като природнитела имат и определени физични свойства, по които се
отличават едни от други. Главните свойства са: относителна (масова) плътност
(относително тегло), твърдост, цепителност, лом, цвят, прозрачности блясък.
От химична гледна точка първичните минерали най-често представляват съединения
(соли на различни киселини или оксиди на някои елементи). Най-широко в скалите са

6
разпространени силикатните минерали - сложни силикати или алумосиликати и прости
силикати.
Алумосиликатните минерали са соли на алумосилициевата киселина (HAlSiО3O8)
средица базични елементи (K, Na, Ca, Mg, Fe и др.)
Простите силикати са соли на силициевите киселини (метасилициева - H2SiО3,
ортосилициева - H4SiО4 и триортосилициева H4Si3О8) с някои базични елементи (Ca, Mg, Fe
и др.).
От съединенията, представляващи оксиди, най-широко разпространен е кварцът -
SiО2.
Алумосиликатните минерали, в зависимост от характера на цепителността им, се
разделят на две групи: пластинковидни (плочковидни) или фелдшпати, които имат
добре изразена цепителност в две направления и се разделят на пластинковидни
(плочковидни) парчета и листовидни или слюди, които имат добре изразена
цепителност само в една посока и се разделят на листовидни или люспести парчета.
Алумосиликатните минерали заемат около 60% от скалната маса на магмените скали.
Фелдшпати. В зависимост от ъгъла, който сключват двете посоки на цепителност,
тези минерали се разделят на две подгрупи - ортоклази и плагиоклази.
Ортоклази. Главни представители на тази група минерали са обикновен ортоклаз,
характерен за магмените скали и санидин и микроклин, характерни за младовулканските
скали. Те са калиеви алумосиликати, чийто типичен представител е обикновеният
ортоклаз. (КАLSi3O8)
Ортоклазът се характеризира с кристали имащи форма на къси четиристенни
призмички, които се отнасят към моноклинната сингония. В скалите най-често кристалите
имат форма на неправилни зърна. Минералът има голяма твърдост (6), стъклен блясък,
бял, розов или сив цвят, съвършена цепителност в две посоки, сключващи прав ъгъл, като
се разпада на паралелепипедни (плочковидни) парчета, има относителна плътност 2.6.
Плагиоклази. Те са поредица от шест минерала, двата крайни члена, на която са
албитът (натриев плагиоклаз - NaAlSi3O8) и аноритът (калциев плагиоклаз -
CaAl2Si2O8). Между тях се намират минералите олигоклаз, андезин, лабрадор и
битовнит, които представляват изоморфна сmес (твърдразтвор) от албити анорит, като
по реда на изброяването участието на анорита се увеличава - т.е. тези минерали са
натриево-калциеви плагиоклази. Тези, в които преобладава албитът, се наричат кисели
плагиоклази, а тези, в които преобладава аноритът-базични плагиоклази. Плагиоклазите
се срещат предимно в неутралните и базичните магмени скали. Типичните им кристали
имат форма на къси плочковидни призмички, спадат към триклинната сингония, имат
голяма твърдост (6), стъклен блясък, бял (понякога розов или зеленикав) цвят и
съвършена цепителност в две посоки, сключващи кос (остър) ъгъл (86°30').
Слюди. От тази група минерали в скалите се срещат главно два вида слюди - бяла
или мусковитичерна или биотит. Общо заемат около 4% от масата на магмените скали.
Мусковитът представлява калиева слюда (K2О.3Al2О3.6SiО2.2H2О или
2KAl3Si3O10(OH)2. Кристалите му имат форма на фини пластинки - листенца илюспи. Те са
безцветни, прозрачни, но понякога могат да бъдат и жълтениково оцветени, отнасят се към
моноклинната сингония, имат стъклен до седефен блясък, съвършена цепителност само в
една посока и се отделят като финилистенца илюспи с малка плътност 2.5-3.0.
Биотитът представлява калиево-магнезиева слюда, съдържаща и желязо
(K(Mg.Fe2+)3(AlSi3O10).(OH)2. Кристалите му имат форма на фини плочки, листенца илюспи
и се отнасят към моноклинната сингония. Имат също стъклен до седефен блясък, кафяво
черен цвят, съвършена цепителност само в една посока, прозрачни са само на тънки
пластинки, с относителна плътност 2.7-3.2 и малка твърдост - 2.5-3.0.
Към простите силикати по-широко са разпространени три групи минерали -
амфиболи, пироксени и оливини. Общо те заемат около 20% от магмените и магмено
метаморфните скали.
Амфиболите имат сложен химичен състав. Те са калциево-магнезиево-железни
метасиликати - Ca(MgFe).SiО3. Типичен представител на тази група е обикновеният
амфибол, известен още като рогова бленда. Типичните кристали на амфибола имат
форма на удължени (игловидни) призмички и се отнасят към моноклинната сингония.
Обикновено имат тъмнозелен до черен цвят, мастен, а на плоскостите копринен блясък,

7
съвършена цепителност в две посоки, които сключват тъпъгъл (124°), сравнително голяма
твърдост (5.5-6.0) и висока относителна плътност (3.1-3.4).
Пироксените са сходни самфибиолите - калциево-магнезиево-железни силикати,
но съдържащи и алуминий. Главен техен представител е минералът авгит -
Ca(FeMgAl).(SiAl)206. Авгитът кристализира под форма на къси призматични зърна, чийто
кристали се отнасят към моноклинната сингония, имат стъклен блясък, черен до зелено
черен цвят, неравен лом, средна цепителност в две посоки, сключващи прав ъгъл,
сравнително голяма твърдост (5.0-6.0) и висока относителна плътност (3.1-3.5 g/cm3).
Оливините представляват магнезиево-железни ортосиликати - (MgFe)2SiО4. Te
подобно на плагиоклазите са цяла поредица от минерали и са изоморфна сmес (твърд
разтвор) от два минерала - форстерит (Mg2SiО4) и фаялит (Fe2SiО4). Типичен
представител на тази група е минералът оливин или известен още като перидот.
Кристалите му имат форма на дребни плочки и се отнасят към ромбичната сингония, имат
стъклен блясък и неравен лом, жълтозелен (оливенозелен) цвят, нямат изразена
цепителност, имат голяма твърдост (6.5-7.0) и висока относителна плътност (3.0-3.5 g/cm3).
От оксидите най-широко разпространение има кварцът (SiО2). Той заема около
12% от масата на магмените скали. Типичните кристали на кварца имат форма на призми
с пирамидални върхове, често дълги до 4-5cm, които се отнасят към тригоналната и
хексагоналната сингония, имат стъклен блясък и мидест лом, цветът им е бял (млечен),
опушен, розов или са безцветни (прозрачни), имат голяма твърдост (7), нямат цепителност
и имат сравнително висока относителна плътност (2.5-2.8).
Строеж на първичните минерали. Първичните минерали и като цяло скалите, които
те изграждат, след като се появят на земната повърхност, започват да се променят
(изветряват). Получените продукти от изветрянето служат като материали за
почвообразуването. Насоката и характерът на промените на първичните минерали и
получените от тях продукти, върху които по-нататък се образуват почвите, много зависят
от строежа на тези минерали.
Първичните минерали са сходни по това, че тяхната кристална решетка се изгражда
от три основни структурни единици: силициево-кислородни тетраедри (SiО4)4-, алумо
кислородни тетраедри (АlO4)5- и алумо-хидроксидни октаедри [Аl(ОН)6]3-, които по
различен начин се свързват в кристалната решетка на отделните минерали. В зависимост
от начина на свързване на тетраедрите помежду си (а и с октаедрите), се различават пет
типа тетраедрени структури, които съответстват и на типовете кристални решетки на
отделните минерали: островна, верижна, лентовидна, листовидна и пространствена
(скелетна).
При островния тип кристална решетка силициево-кислородните тетраедри са
изолирани поотделно или на групи от няколко тетраедъра - 2, 3, 4, 6, 9 и 12. Тук в
тетраедъра малкият силициев йон е обкръжен от четири големи кислородни йона
(разположени тетраедрично), които компенсират положителните заряди на силициевия
катион. Но в случая на четирите положителни заряда на силициевия катион се падат осем
отрицателни заряда от кислородните йони, т.е. явяват се много свободни отрицателни
заряди, които се компенсират чрез привличане на други катиони и така тетраедърът или
групата тетраедри се оказват изолирани едни от други, т.е. отделните тетраедри или група
тетраедри се свързват едни с други в кристална решетка посредством други катиони. Tози
тип кристална решетка е характерна за оливиновите минерали. Тук силициево
кислородните тетраедри се свързват помежду си посредством магнезиеви и железни
катиони.
При верижния тип кристална решетка отделните тетраедри се свързват един с
друг посредством единия си връх (чрез кислородни йони - кислородни мостове) и могат да
образуват безкрайно дълга верига. Кристалната решетка се изгражда, като отделните
вериги се свързват помежду си чрез определени катиони. Този тип кристални решетки е
характерен за пироксеновите минерали - авгита, където в решетката веригите се
свързват главно посредством калциевите катиони.
При лентовидния тип кристална решетка тетраедрите на две вериги се
свързват здраво помежду си посредством върховете си (кислородни мостове) и образуват
лента. Лентите в кристалната решетка се свързват помежду си с определени катиони.
Лентовиден тип кристална решетка имат амфиболовите минерали - амфиболът

8
(роговата бленда), където лентите се свързват помежду си с калциеви и магнезиеви
йони. Йонната връзка междулентите е много по-слаба от тази на кислородните мостове
между веригите (ковалентна), поради което тези минерали имат добре изразена
цепителност, успоредна на лентите.
При листовидния тип кристална решетка тетраедрите се свързват помежду си
чрез трите си върха чрез кислородни мостове, като образуват шестоъгълна мрежа под
форма налист, който може да нараства на дължина и ширина.
По този начин свободни отрицателни заряди остават само на върховете на
тетраедрите, обърнати на едната страна. Тук кристалната решетка се изгражда като се
образува подобен листоталумо-хидроксидни октаедри и двата листа се свързват здраво
чрез свободните си върхове (посредством кислородни мостове). Тази здраво свързана
структурна единица се нарича пакет (силикатен слой). Чрез редуване на такива пакети се
изгражда кристалната решетка. Пакетите в кристалната решетка се свързват помежду си
посредством определени катиони. Такъв тип кристална решетка имат слюдените
минерали. При мусковита пакетите се свързват предимно скалиеви катиони, а прибиотита
с магнезиеви. Минералите имащи такъв тип решетка (с редуване на тетраедрени и
октаедрени слоеве в пакетите си), се наричат слоисти алумосиликатни минерали. Този
строеж на слюдите обуславя наличието на съвършена цепителност, успоредна на
пакетите.
При пространствения (скелетния) тип кристална решетка тя се изгражда само
от силициево-кислородни или алуминиево-кислородни тетраедри, които се свързват
помежду си чрез кислородни мостове и счетирите си върха, т.е. нарастването на решетката
става не само по дължина и ширина, но и по височина. Поради това тук всеки силициев йон
е заобиколен от четири кислородни йона, всеки кислороден йон принадлежи на два
тетраедъра и на всеки силициев йон се падат по два кислородни йона. Такъв тип кристална
решетка имат кварцът и фелдшпатовите минерали. При кварца всички силициеви йони са
здраво свързани (посредством кислородни мостове), поради което той няма цепителност,
многоетвърди еустойчив на химични промени. При фелдшпатовите минерали (ортоклаз,
албит, анорит и др.) една част от силициевите йони в тетраедрите е заместена с
алуминиеви (изоморфно заместване) и тези силициево-кислородни тетраедри са се
превърнали валуминиево-кислороднитетраедри. При това превръщане на всеки тетраедър
остава свободен един отрицателен електричен заряд, който в кристалната решетка се
неутрализира чрез привличане на определени катиони: при ортоклаза - калиеви, при албита -
натриеви, при анорита - калциеви и пр. Така, че докато кристалната решетка на кварца е
изградена само от редуването на силициево-кислороднитетраедри, свързани помежду си с
кислородни мостове, торешетката на фелдшпатовите минерали се изгражда от редуване на
силициево-кислородни тетраедри салуминиево-кислородни тетраедри, при което връзката
между тези тетраедри се осъществява от катиони (калиеви, натриеви, калциеви и др.).
Поради това фелдшпатовите минерали също имат голяма твърдости устойчивост, но в
сравнение с кварца, те са по-меки и по-слабо устойчиви на химични промени (поради
наличие на йонна (по-слаба) връзка между различните тетраедри). Типовете тетраедрени
структури (кристални решетки) са представени на фиг. 1.

Фиг. 1. Основни типове тетраедрени структури: 1 - островна; 2 - верижна; 3 -

лентовидна; 4 - листовидна; 5 - пространствена

9
 Основни скализа почвообразуването
Ясно е, че скалите представляват асоциации от минерали и като цяло са основен
източник на материали от които се образуват почвите. Изяснено бе и че според начина си
на образуване скалите се разделят на три основни групи - магмени, утаечни (седиментни)
и метаморфни. Важни морфологични белези, по които отделните скали се различават, са
преди всичко тяхната структура и текстура. Структурата на скалата изразява степента
на окристализованост, големината и формата на минералите и начина на тяхното
свързване в скалата. Текстурата на скалата изразява пространствено разположение на
минералите в скалата (начина, по който минералите запълват пространството).
Магмени скали
Магмени са скалите, които са се образували от изстиването и втвърдяването на
огнетечната земна маса - магмата. Според мястото на застиването и втвърдяването на
магмата, магмените скали условно се разделят на две групи - интрузивни (плутонични),
които са образувани от изстиване и втвърдяване на магмата вътре в земната кора и
вулканични (ефузивни), образувани от магмата, която се изхвърля на земната
повърхност от вулканите и която се нарича лава и изстива и се втвърдява на земната
повърхност. Интрузивните и вулканичните скали, когато се образуват от една и съща по
химичен състав магма, се различават само по структурата си. Магмата, от която се
образуват интрузивните скали, остава като компактна маса, изстива бавно, поради което
всички минерали, от които е съставена, успяват добре да изкристализират. Поради почти
едновременното изкристализиране на отделните минерали, те не придобиват своите
типични форми (няма достатъчно място за това), a ce оформят главно като неправилни
зърна, затова скалата придобива зърнеста структура. Лавата, от която се образуват
вулканичните скали, разлята на земната повърхност бързо губи съдържащите се в нея
газообразни вещества (които улесняват кристализацията на минералите), изстива бързо,
поради което повечето минерали неуспяват да изкристализират и основната маса има
стъкловиден вид. Тукуспяват добре да изкристализират само някои минерали - един или
два, кристалите на които добре се различават на фона на стъкловидната маса. Тези
минерали се наричат порфирни, а структурата на такива скали се нарича порфирна
структура. Така, че в природата винаги на една интрузивна скала може да се намери
вулканичен аналог. Освен това вулканичните скали са се образували през различно време,
поради което се разделят на старовулканични (образувани до и през палеозойската ера)
и младовулканични, образувани след това. Тези скали се различават само по степента
на промяна (изветрялост) на минералите, от които са изградени. При старовулкансичните
скали минералите са по-силно променени, отколкото при младовулканичните.
Следователно на всяка интрузивна скала има старовулканичен и младовулканичен аналог.
Естествено магмените скали образувани отразлична по химичен състав магма, ще
се различават освен по химичния си състав, и по изграждащите ги минерали. В случая
като критерий се приема съдържанието на силициев диоксид, условно приет като
силициева киселина. Според съдържанието на силициев диоксид магмените скали се
разделят на пет групи: ултракисели - над 75%, кисели - 65-75%, средно кисели - 52-65%,
базични - 40-52%, ултрабазични под 40%.
Най-голямо значение за почвообразуването имат четири групи магмени скали - на
гранита, сиенита, диорита и габрото.
Гранитът е интрузивна скала, изградена главно от кварц, ортоклаз и мусковит, но
може да има понякога и амфибол. Обикновено има сив, тъмносив или розов цвят,
зърнеста структура, масивна текстура и голяма относителна плътност - 2.7-2.9. Отнася се
към киселите скали. Старовулканичен аналог на гранита е кварц-порфирът, където
порфирен е главно кварцът, но понякога и ортоклазът. Младовулканичен аналог на
гранита е риолитът, където порфирен е главно санидинът (бистрия ортоклаз) и
кварцът.
Сиенитьт е интрузивна скала, съставена главно от ортоклаз и амфибол, като
понякога вместо амфибол присъства биотит или авгит. Има тъмносив или розов цвят,
зърнеста структура, масивна текстура и голяма относителна плътност - 2.7-2.9. Отнася се
към средно киселите скали. Старовулканичен аналог на сиенита е порфирът
(ортофир), където порфирен може да бъде предимно ортоклаз, но и авгит, амфибол или
10
биотит. Младовулканичен аналог на сиенита е трахитът, където порфирен е
предимно бистрият ортоклаз (санидинът), но може и амфиболът, биотитът или
плагиоклазът.
Диоритът е интрузивна скала, състояща се главно от средноксидел плагиоклаз
(андезин) и амфибол, но може да присъстват и пироксен, биотит и кварц. Има тъмносив
или зеленикаво-черен цвят, зърнеста структура, масивна текстура и висока относителна
плътност - 2.7-2.9. Скалата е средно кисела. Старовулканичен аналог на диорита е
порфиритът, където порфирни минерали може да бъдат главно плагиоклазът
(андезинът), но и амфиболът или пироксенът (авгитът). Младовулканичен аналог на
диорита е андезитът, където порфирен минерал е главноандезинът, но такъв може да
бъде и авгитът или амфиболът.
Габрото е интрузивна скала, изградена главно от среднобазичен плагиоклаз
(лабрадор) и пироксен (авгит), но като второстепенни минерали може да участвуват и
оливин и амфибол. Скалата има сив, тъмносив, тъмнозелен или черен цвят, зърнеста
структура, масивна текстура и висока относителна плътност - 2.7-3.3. Отнася се към
базичните скали. Старовулканичен аналог на габрото са диабазите, където
порфирно е излъчен главно плагиоклазът (лабрадорът). Младовулканичен аналог на
габрото е базалтът, при който порфирен е главно лабрадорът, но може да бъде и
авгитът или оливинът.
Утаечни скали
Докато магмените скали могат да бъдат наречени първични скали, то утаените скали
се явяват като вторични. Те се образуват от магмени скали чрез тяхното разрушаване и
променяне (изветряване), преместване на раздробените и променени материали на друго
място и тяхното отлагане (утаяване) там (най-често във водните басейни). Утаечните
скали се наричат още седиментни от латинското название на процеса утаяване -
sedimentum.
Според начина на утаяване тези скали се разделят на три групи: механично утаени,
химично утаени и органогенни.
Механично утаените скали се образуват от утаяването (натрупването) на различни
поразмери скални парчета или отделни минерали, или части от тях, във водните басейни
или върху земната суша. По-късно някои от тях (главно във водните басейни) се
уплътняват (под налягането на водата), а ако има и слепващи вещества (глина, варовито
вещество, кремъчно вещество, железни хидроксиди и др.), се слепват (свързват) по-слабо
или по-здраво. Затова тези скали от своя страна се разделят на несвързани (рохкави) и
свързани (твърди). Към механично утаените скали се отнасят: чакълите, конгломератите,
брекчиите, пясъците, пясъчниците, льосът, глинестителиски и мергелите.
Чакълите са рохкави скали, които се образуват главно по склоновете и подножията
на планините от предвижващите се надолу скални ръбести парчета с различни размери.
Чакъли се образуват и край реките, езерата и моретата, но тук скалните парчета са
загладени (закръглени), вследствие влаченето им от водата. Според размерите на
парчетата чакълът се разделя на: гравий (от 2mm до 2cm), дребен (2-5сm), среден (6
10сm) и едър (10-20сm). Скални парчета, по-едри от 20cm, ce наричат валуни.
Брекчии се наричат скалите, образувани отръбест чакъл във водните басейни, но
свързан с някакво слепващо вещество.
Конгломерати се наричат скалите образувани от заоблен чакъл във водните
басейни и свързан със слепващо вещество.
Пясъците представляват натрупване на песъчливи частици като рохкава маса,
обикновено в речните долини, езерата, моретата, пустините и др. Според размерите на
песъчинките пясъкът бива: едър (2-1mm), среден (1.0-0.5 mm), дребен (0.5-0.25 mm) и фин
(0.25-0.1 mm). B зависимост от минералния и химичен състав пясъците имат различен
цвят: жълтеникав (лимонитов), бял (кварцов), черен (магнетитов), зеленикав (глауконитов),
червен (хематитов) и пр. Когато пясъците са примесени с глина и тя е повече от 10%, те се
наричат глинести пясъци.
Пясъчниците са плътни, свързани пясъци с някакво свързващо вещество,
образувани във водните басейни. В зависимост от цвета на пясъците, от които са
образувани пясъчниците също може да имат различен цвят, подобно на пясъците.

11
 Льосът е праховидна рохкава скала, образувана отразпрашени частици на кварци
варовик (с размери 0.05-0.005 mm). Повечето изследователи приемат, че този прах се
пренася от вятъра и се наслагва върху земната повърхност, т.е. льосът представлява
еолов (ветрови) нанос. Но някои изследователи считат, че е възможно льосът да бъде и
воден нанос. Вльосът се съдържа и малко глина, в която е включени минерала лимонит
(2[Fe2О3.3H2О]), който му придава жълтеникав цвят.
Глините са сравнително рохкави скали, образувани от утаяване на глинести
частички (по-дребни от 0.005 mm) във водните басейни. Частичките представляват фино
раздробен кварц, слюда и отделни глинести минерали. Имат различен цвят, в зависимост
от съдържанието на цветни примеси: лимонит - жълтеникав, гетит - кафеникав, хематит -
червеникав, железен оксид FeO - зеленикав, хумус - сив до черен и пр. Когато глинестата
маса е съставена предимно от едропраховити частици - 70-90%, тогава тези глини се
наричат песъчливи или льосовидни глини.
Глинестите лиски са получени от уплътняването и свързване на глините във
водните басейни, поради което са твърди скали и не попиват водата. Подобно на глините,
в зависимост отсъстава, може да имат различен цвят. Тези скали сецепят на тънки плочи.
Мергелите са плътни (твърди) глинесто-варовити скали, образувани от утаяването
във водните басейни на глинести и варовити частици и впоследствие уплътнени и
свързани (свързващото вещество тук е варовикът). Когато скалите съдържат по-малко от
25% СаСО3, се наричат глинести мергели, а над 25% СаСО3 - варовити мергели. Имат
различен цвят взависимост отсъстава на глината.
Според големината на частичките свързаните механично утаени скали може да имат
различна структура: конгломератна (псефитна) - частички над 2 mm; пясъчна
(псамитна) - частички от 2 до 0.1 mm; праховидна (алевритова) - частици от 0.1 до
0.001 mm; глинеста (пелитова) - частици по-малки от 0.001 mm.
Според подреждането на материала текстурата на механично утаените скали
може да бъде: безпорядъчна (неориетирана) - частичките не са подредени (сортирани);
микрослоеста - частичките са разположени взаимно паралелно; макрослоиста - редуват
се слоеве отчастички сразлична големина.
Химично утаените скали се образуват във водните басейни от утаяването на
различни химични вещества, разтворени във водата. Така са се образували каменната
сол, гипсът, кремъкът и др. Гипсът (CaSO4.2H2O) може да се срещне и като анхидрит
(CaSO4 - безводен гипс)
При определени условия, когато в бавно течащите води се съдържа разтворен
калциев бикарбонат (хидроген карбонат) и те обливат предимно тревиста растителност,
тогава след изпарението на водата около растенията калциевият хидрогенкарбонат се
превръща в калциев карбонати се натрупва под форма на шуплеста варовита скала. Тази
варовита скала се нарича бигор. Тя е сравнително мека и има жълтеникав цвят, и от
химично утаените скали тя има по-голямо значение започвообразуването.
Органогенните скали се образуват от натрупването във водните басейни на
растителни и животински останки. Такива са каменните въглища, торфът, нефтът (земното
масло) и варовиците. Значение за почвообразуването имат главно органогенните
варовици.
Органогенните варовици се образуват във водните басейни от натрупването на
варовити останки от морските организми (скелети и черупки) - миди, охлюви, корали,
водорасли и др. Тези останки съдържат предимно калциев карбонат, но винаги съдържат и
магнезиев карбонат (доломит). Тези останки след това се уплътняват, свързват се и се
превръщат втвърди скали. Когато тези варовици съдържат по-малко от 40% MgCО3 ce
наричат доломитизирани варовици, а когато MgCО3 e над 40%, те се наричат доломити.
Органогенните варовици обикновено съдържат и груби (песъчливи) частици, а и фини
(глинести) частици. Когато съдържанието на пясък е значително, тези варовици се наричат
песъчливи (груби) варовици, а когато съдържат повече глина - мергелни варовици.
Органогенните варовици обикновено имат сивкав цвят и различна структура.

12
 Метаморфни скали
Метаморфни са тези от магмените и утаените скали, които повторно са влезли в
контакт с магмата и под влияние на високата температура и голямото налягане са се
променили (метаморфозирали). Тук промяната (метаморфозата) се изразява в това, че
става прекристализация на минералите и ориентиране на някои от тях (тези с плочеста и
люспеста форма - слюдите) в определена плоскост, поради което новата скала променя
текстурата си - придобива т. нар. шистозна (паралелна) текстура. Поради това
метаморфните скали, които съдържат слюди, придобиват главно шистозна текстура
(изглеждат като наслоени). Структурата на метаморфните скали може да бъде зърнеста,
люспеста или влакнеста, в зависимост от състава им. Метаморфните скали представляват
метаморфозирани аналози на магмени или утаечни скали. За почвообразуването по-важни
от тях са гнайсите, слюдените шисти, глинестите шисти, кварцитите и мраморите.
Гнайсите се образуват от метаморфозата на гранита. Състоят се главно от кварц,
ортоклаз, биотит, но понякога и от амфибол. Имат сив или жълтеникав цвят, шистозна
текстура и зърнеста структура.
Слюдените шисти се образуват от метаморфозата на някои утаени скали (главно
пясъчници и глинесто-песъчливи отложения). Изградени са главно от кварц и слюда. В
зависимост от вида на слюдата биват мускувитови, биотитови и двуслюдени.
Характеризират ce c добре изразена шистозна текстура и средно до едролюспеста
структура, имат предимно сив цвят.
Глинестите шисти се образуват от метаморфозата на глинести отложения. Състоят
се от глинести минерали и слюда. Те обикновено са меки скали със сив цвят и при
намокряне с вода се размекват.
Кварцитите се образуват от метаморфозата на пясъчниците. Имат масивна текстура
и финозърнеста структура. В зависимост от състава на пясъчника могат да имат различен
цвят - бял, жълтеникав или червеникав. Изградени са главно от кварц.
Мраморите се образуват от метаморфозата (прекристализацията) на варовика.
Изградени са главно от минерала калцит, a рядко имат и доломит. Притежават масивна
текстура и зърнеста структура. Обикновено имат бял цвят, но при наличие на примеси
може да бъдат оцветени в светлосиво, жълтеникаво, зелено или червеникаво. Притежават
масивна текстура и зърнеста структура.
Изветряване на плътните скали и образуване на рохкавите почвообразуващи скали
(материали)
След като плътните (масивни) скали се появят на земната повърхност, те започват
да се променят. Промяната се изразява главно в тяхното механично (физично)
раздробяване и изменение в химичния им състав. Най-общо тези промени се обуславят
главно от съществуващата закономерност, че всяко вещество (съединение) е устойчиво
само при условията, при които се е образувало. Промяната на тези условия води
неминуемо до дестабилизация на съединението и то започва да се променя, докато се
превърне в ново, устойчиво при новите условия. Първичните (магмените) скали се
образуват от изстиването на огнетечната земна маса (магмата) и то предимно в земната
кора, т.е. при висока температура, голямо налягане и липса на течна вода. След
появяването си на земната повърхносттези скали се оказват при съвсем други условия -
ниски температури, ниско налягане, наличието на течна вода и др. При по-други условия
са се образували и всички други плътни (свързани) скали, отколкото тези съществуващи,
днес наземната повърхност. Ето защо новите условия предизвикват изменение на всички
излезли на земната повърхност плътни скали.
Общият процес, който довежда до механично раздробяване и химично изменение на
скалите, се нарича изветряване на скалите.
Най-общо изветряването се изразява в разрушаване и разрохкване на скалите,
респективно на кристалните решетки на отделните минерали Изветряването на скалите в
даден район се осъществява конкретно от протичането на редица явления и процеси,
обусловени от самите условия. Тези явления и процеси се наричат фактори на
изветряването. Тъй като факторите на изветряване са много е прието те да се групират
според характера на процесите в три групи: физични, химични и биологични. Поради това

13
е прието и изветряването условно да се разделя на три вида: физично химично и
биологично.
Физично изветряване. Физично е изветряването, при което има механично
раздробяване на скалата на различни no големина парчета, без да се засяга
нейния химичен състав. Основните фактори на физичното изветряване са:
температурните колебания, водата (дъждовна и течаща), разтворимите соли, живите
организми, движещи се ледници, вятърът и др.
Температурните колебания, характерни за земната повърхност, биват денонощни и
сезонни. През деня и топлите сезони, когато на земната повърхност постъпва голямо
количество слънчева лъчиста енергия, която при допир с тази повърхност се превръща в
топлина, всички тела (в това число и скалите) се нагряват. При нагряването си всички
тела, в една или друга степен, се разширяват (увеличават своя обем), а при изстиването
си (през периодите, когато не постъпва лъчиста слънчева енергия - нощта и зимата) се
свиват (намаляват своя обем). Плътните скали се характеризират с много малка
топлопроводимост, поради което те в дълбочина много бавно се затоплят. Затова и когато
дадена плътна скала се нагрява, се обособяват два пласта с доста различна температура
- повърхностен (горен) с по-висока температура и вътрешен (долен) с по-ниска
температура. Когато нагряването се увеличава (предимно през деня), между двата пласта
сразлична температура възниква механично напрежение, тъй като повърхностният (с по
висока температура) се стреми повече да се разшири (да увеличи своя обем), но долният
(по-слабо нагрят) слой се стреми да запази своя обем. При по-нататъшно нагряване
горният скален слой бързо повишава своята температура и се стига до момент, когато
силите, които се стремят да увеличат обема на нагретия пласт, превишават силите на
сцепление, стремящи се да запазят обема на по-студения долен пласти на границата
между двата пласта става разкъсване (напукване) на скалата, успоредно на нейната
повърхност, т.е. става т.нар. подкожушване на скалата (отделяне на черупкообразно
надигнати скални парчета).
Когато скалата започне да изстива (през нощта), тогава горния слой по-бързо
изстива, отколкото долния. Тогава възниква също механично напрежение между двата
слоя, но неговата посока е радиална, тъй като горният слой по-бързо се свива, а долният
запазва своя по-голям обем и напукването на скалата сега става радиално на нейната
повърхност.
Така постепенно при редуването на деня и нощта, на зимата и лятото, става
механичното раздробяване на скалата. Механичното раздробяване на скалите под
влияние на температурните колебания се ускорява и от това, че скалите имат хетерогенен
състав - изградени са отразлични по цвят, големина и форма първични минерали, което
обуславя и различен коефициент на разширение при нагряването на различните
минерали, вътре в скалата. Поради това при нагряването и охлаждането на скалата,
възниква напрежение между кристалите на отделните минерали и там отново се образуват
пукнатини. Така от скалата се отделят и различни минерални зърна (кристали).
Голяма част от изследователите считат, че физичното изветряване се обуславя
главно от температурните колебания, затова често наричат физичното изветряване още
термично. Някои изследователи обаче (Алисон и Палмер) считат, че ролята на
термичното изветряване е силно преувеличена. Според тях разширяването и свиването на
скалите при нагряване и изстиване не е така голямо, че да се преодолеят силите на
сцепление и да се появят пукнатини. Скалите се напукват първоначално още при
изстиване на магмата и по-късно напукването продължава притектонските движения на
земната кора, а след това интензивно действат другите физични фактори на изветряване.
Независимо как първоначално са се образували пукнатини в масивната скала, те
улесняват действието на другите фактори на физичното изветряване.
Дъждовната вода, достигайки до скалите се всmуква от пукнатините, особено от
тесните (капилярни) пукнатини, с голяма сила и там се развива голямо капилярно налягане
(при пукнатините широки 1 μm - 1.5 kg/cm2), което води доразширяване на тези пукнатини.
При понижаване на температурата под 0° (през зимата) водата във всички
пукнатини замръзва, значително увеличава своя обем, вследствие на което оказва
силен натиск върху стените на пукнатините (до 2200 kg/cm2). B случая ледът действа
като клин и пукнатините допълнително се разширяват. Когато дъждовната вода

14
съдържа лесно разтворими соли (това може да се наблюдава в крайбрежните райони
на моретата и океаните, където при морските бури морската вода се разбива на дребни
капчици, които с вятъра се отнасят навътре и после с валежите падат на земната
повърхност) и през сухия период се изпарява, солите започват да кристализират. При
нарастването си кристалите също налягат върху стените на тесните
пукнатини с голяма сила (над 100 kg/cm2) и допълнително ги разширяват.
Корените на растенията, особено на дървесните растения, прониквайки в
пукнатините на скалата при нарастването си, също налягат силно върху стените на
пукнатините (10-15 kg/cm2) и ги разширяват.
Животните имащи допир със скалите през своя жизнен цикъл също механично
откъртват малки парченца от вече напуканата скала и така подпомагат нейното
разрушаване.
Така, под влияние на споменатите фактори, скалите първоначално се раздробяват
на различни по големина парчета. По-нататък по-едрите скални парчета се дораздробяват
и част от тях се преместват на друго място под влияние на редица други фактори: силата
на гравитацията, вятъра, течащите води, движещите се ледници и някои други с по-малко
Под влияние на гравитационните сили отделните по-едри скални късове на
значение.

стръмните склонове започват да се търкалят надолу, удрят се в другите скали или едни в
други и по този начин се дораздробяват.
Вятърът, особено когато е силен, подема и носи различни по големина скални
частици, които придвижението си се удрят в другите скали или едни в други и по този
начин скалите допълнително се раздробяват.
Течащите води, когато в тях попаднат скални парчета, започват да ги влачат по
течението. Придвижението си тези парчета се удрятитрият в други скали или между себе
си и от тях непрекъснато се отделят малки парченца (песъчинки), в резултат на което по
едрите парчета намаляват своите размери и се заглаждат.
Движещите се ледници включват в себе си скалните парчета, които срещат по
своя път, откъртват от скалите и други парчета триейки се по скалната повърхност. Част от
включените в ледника скални парчета допълнително се раздробяват, триейки се в другите
масивни скали. Включените в ледника раздробени скални материали се отлагат на
мястото, където ледникът се разтопява под форма на т.нар. морени.
Другите фактори, които могат да се отбележат при физичното изветряване, нямат
значимо влияние.
Физичното изветряване преобладава в районите срезки температурни колебания -
полярните области, пустините и високопланинските места. Главен резултат от физичното
изветряване е механичното раздробяване на скалите. Новообразуваната рохкава скална
маса няма още признаци на почва, но тя силно улеснява действието на следващото
химично изветряване на скалите, поради това, че в нея вече лесно прониква водата и
въздухът.
Химично изветряване. Химично е изветряването, което води до дълбоки
химични промени в скалата като цяло и по-специално в минералите като химични
вещества, които изграждат скалата. To ce осъществява от протичането на редица
химични процеси, в резултат на които първичните минерали променят своя строеж и
химичен състав и се образуват нови химични вещества (минерали), наречени вторични
минерали. Основните химични процеси, водещи до химични промени в скалите и
минералите, се осъществяват от водата, кислородът, въглеродната киселина (Н2СО3) и
организмите.
Посредством водата и с участието на въглеродния диоксид се осъществява
протичането на три химични процеса: разтваряне, хидратация и хидролиза.
Разтварянето е много широко разпространен процес в природата. Универсален
разтворител е водата. Приема се, че в природата няма абсолютно неразтворими вещества
във водата. От минералите, съдържащи се в скалите и почвите, най-лесно разтворими са
тези, представляващи хлориди и сулфати на натрия, калия и магнезия, по-слабо
разтворим е калциевият сулфат (гипсът), а по-трудно разтворими са карбонатите на
калция и магнезия. Съвсем слаба е разтворимостта на (силикатните и алумосиликатните
минерали. За практически неразтворим във вода се приема кварцът.

15
 Разтворителната способност на водата спрямо по-трудно разтворимите вещества се
засилва с повишаване на нейната температура и намаляване големината на частичките.
Многократно се увеличава разтворителната способност на водата, когато в нея има
разтворен въглероден диоксид, което има място в природата. Тогава тя действа като
слаба въглеродна киселина и лесно разтваря алкалоземните карбонати. В този случай
алкалоземните карбонати са по-лесно разтворими при по-ниска температура на водата,
понеже с повишаване температурата на разтворите въглеродната киселина се разрушава
(въглеродният диоксид излита във въздуха), вследствие на което разтворителната
способност на водата спрямо тези карбонати намалява. Чрез разтварянето редица
вещества се отстраняват от продуктите на изветряване и се преместват и отлагат на друго
място.
Хидратацията е също широко разпространен процес свързан с водата. Тя е
процес на допълнително присъединяване на водни молекули към съединенията
(минералите), които в резултат на това се превръщат в нови съединения
(минерали). Обикновено хидратираните минерали имат повишена разтворимост във вода.

Пример: 2Fe2О3 + 6H2О = 2[Fe2О3. 3H2О]

Хематит лимонит

CaSО4+2H2О = CaSО4. 2H2О

анхидрит гипс
Хидратацията при силикатните и алумосиликатните минерали протича като се
хидратират предимно повърхностните йони на кристалната решетка (тези, които заемат,
ръбовете, ъглите и външните плоскости), които имат свободни електрични заряди и за
насищането на тези заряди се привличат водни молекули (поради диполния им характер).
Така около тези йони се образуват водни обвивки, които отдалечават йоните, тяхната
връзка скристалната решетка отслабва и това улеснява действието на другите фактори за
промяна на скалата на по-голяма дълбочина.
Хидролизата е процес на взаимодействие между йоните на водата - Н+ и OH-
u йоните на минералните съединения, (минералите) – К+, Са2+, Mg2+ u дp. Чрез нея
най-активно химически се променят минералите изграждащи скалите. Става разлагане на
едни вещества (минерали) и образуване на други вещества (минерали). Силикатните
минерали, които представляват 80% от скалната маса, химично изветряват главно чрез
хидролизата. Кварцът не подлежи практически на хидролиза. Хидролизата като химичен
процес се характеризира с замяната на катионите на съответното съединение (минерал) с
водородните катиони на водата, в резултат на което се получава съответно киселина и
основа (хидроксит).
Пример за простите силикати
MgSiO3+2H2O → Mg(OH)2 + H2SiO3
енстатит магнезиева метасилициева
основа киселина
Пример за алумосиликатите
KAiSi3O8+H2О→ KOH+ HAlSi3О8
ортоклаз алумосилициeва
киселина

Получената алумосилициева киселина продължава да взаимодейства с водата, в

резултат на което се образува минерала каолинити метасилициева киселина.
2HAlSi3О8+5H2О → H4Al2Si2О9 +4H2SiО3
Каолинит метацилициева
киселина
По-нататък получените основи реагират с въглеродния диоксид и се образуват
съответни карбонати (на калия, натрия, калция, магнезия и др.), а метасилициевата
киселина, която се отделя в колоидна форма, постепенно кристализира и се превръща в

16
силициев диоксид (SiО2). Някои от новополучените съединения и йони (на алуминия,
силициевата киселина, Са, Mg и др.) могат отново да реагират помежду си и да образуват
допълнително редица вторични минерали, подобни на каолинита, т.е. тъй наречените
глинести минерали (глина). Следователно при хидролизата на простите силикати и
алумосиликатите изветрителните продукти се обогатяват на карбонати, глина и силициев
диоксид.
Хидролизата на силикатните минерали протича по-интензивно с повишаване на
температурата на средата и наличието на киселини във водата (предимно разтворен
въглероден диоксид). Обикновено хидролитичното разлагане на силикатните минерали (и
скалите като цяло) става от водата, съдържаща разтворен въглероден диоксид.
С кислорода, съдържащ се в атмосферния въздух, са свързани два химични процеса,
които също водят до химична промяна на някои първични минерали - окисление и
редукция.
Окислението е процес на допълнително присъединяване на кислород към
някои минерали, вследствие на което се образуват други минерали. Такива
минерали са главно, тези съдържащи двувалентно желязо и двувалентен манган (биотит,
оливин, авгит, амфибол, пирит, марказит и др.) При контакт на такива минерали с
кислорода на въздуха или този, разтворен във водата, става допълнително
присъединяване на кислород, вследствие на което минералът се оксидлява и химически
се променя, превръща в друг минерал.
Примери 4FeS2+15О2+2H2О = 2Fe2(SО4)3+2H2SО4
пирит

2Fe2(SO4)3 + 9H2O = 2[Fe2O3.3H2O] + 6 H2SO4

лимонит

2FeCО3+½О2 + 3H2О = 2Fe(OH)3+2CО2

сидерит
Обикновено окислителният процес на силикатните минерали протича заедно и в
присъствие на въглероден диоксид.
Пример
4CaFeSi2О6+О2+6H2О+4H2CО3=4CaCО3+2(Fe2О3.H2О)+8H2SiО3
авгит гетит

Редукцията е обратен процес на окислението. При него става отнемане на

кислород от оксидлено съединение (минерал) и то се превръща в друго съединение
(редуцирано). Това е микробиологичен процес - извършва се от анаеробните
микроорганизми, които за своето дишане при анаеробни условия - заблатяване
(оглеяване), отнемат кислород от оксидлените съединения.

Пример Na2SО4 – 40 = Na2S

В заключение трябва да се каже, че в резултат на химичното изветряване

изветрителните продукти силно се различават по химичен и минералогичен състав, в
сравнение с изходната скала. Те са обогатени на редица нови съединения (минерали) -
глина, карбонати, разтворими соли и други съединения, които придават на изветрителния
продукт като цяло нови свойства.
Биологично изветряване. Биологично е изветряването, което се
осъществява под влияние на организмите. To може да се прояви като физично или
като химично. За физичното въздействие на организмите стана дума при разглеждане на
физичното изветряване. Химичното въздействие на организмите върху скалите се
осъществява посредством различните химични вещества, които те отделят през време на
техния живот и такива, които се образуват при разлагането на органичните остатъци след
17
смъртта им (органични и минерални киселини и други химично активни съединения).
Химичното изветряване и в този случай протича повече приведените схеми.
Някои изследователи (В. Р. Вилямис и др.) придават голямо значение на действието
на организмите върху скалите и изветрителните продукти поради това, че появяването на
живите организми е свързано с осъществяването на биологичния кръговратна веществата
в природата, но това е друг въпрос, който пряко не засягатолкова изветряването, колкото
почвообразуването.
Устойчивост на скалите и минералите към изветряване. Тя се характеризира със
скоростта на механичното раздробяване и химичното изменение на скалите при еднакви
климатични условия. Устойчивостта на отделните минерали зависи главно от
техните особености - физични, химични, кристалографски, вида на йоните, от които са
изградени, типа на кристалната решетка, степента на изоморфно заместване и др.
Минералите, които съдържат елементи с променлива валенция (Fe u Mn), са по
неустойчиви, тъй като тези елементи преминават от една в друга валенция при окисление
и редукция. Устойчивостта на минерала намалява когато в кристалната решетка се
замества един йон с друг. Например ако в кристалната решетка на ортоклаза част от
калиевите йони бъдат заменени с натриеви, устойчивостта на решетката намалява.
Устойчивостта на минералите в голяма степен зависи и от типа на кристалната решетка.
По устойчивост типовете кристални решетки (на съответните минерали) се подреждат
така: островен (оливин) < верижен (авгит) < лентовиден (амфибол) < листовиден
(мусковит) < пространствен (кварц). Устойчивостта на минералите, имащи едини същи тип
кристална решетка зависи от степента на изоморфното заместване (на силициевите йони
с алуминиеви) - колкото е по-голямо това заместване, толкова решетката става по
неустойчива, понеже алуминиевият йонима големи размери и връзката му с кислородните
йони отслабва. Устойчивостта на минералите на изветряване се обуславя и от някои други
техни особености, но тези особености имат незначително въздействие.
По устойчивост на изветряване основните минерали според Шефер и Шахтшабел
могат да се обединят в пет групи: много слабо устойчиви - гипс, калцит, доломит; слабо
устойчиви - анортит, оливин; средно устойчиви - авгит, амфибол, албит, биотит; силно
устойчиви - ортоклаз, мусковит; много силно устойчиви - кварц, магнетит, турмалин;
глинести минерали (илит< монтморилонит< каолинит).
Устойчивостта на скалите срещу изветряването зависи също главно от
свойствата и особеностите на самата скала - минерален състав, строеж, структура,
плътност и др. Така гранитите (и подобните им скали), които съдържат повече кварц
(кисели скали), изветряват по-бавно от скалите, които съдържат по-малко кварц
(базичните скали). Структурата на скалата също играе важна роля. Например
едрозърнестите гранити, които съдържат много кварц, изветряват по-бързо от базалтите,
които са бедни на кварц, но имат финнозърнеста или порфирна структура. Строежът на
скалата е от голямо значение. Например някои вулканични скали, които съдържат много
кварц, (вулканични туфи) изветряват бързо защото имат рехавстроеж.
Плътността на скалата също много влияе на нейната устойчивост, особено при
варовиците. Меките варовици бързо изветряват, а плътните (твърдите) много по-бавно.
При утаените слоести скали значение за устойчивостта им има и разположението на
слоевете. По-бързо изветряват скалите, при които слоевете са разположени вертикално.
При свързаните утаени скали тяхната устойчивост зависи и от типа на свързващото
вещество. Най-устойчиви са скалите свързани с кремъчно вещество (кварцитите). По
слабо устойчиви са тези, свързани с варовито вещество и най-слабо устойчиви са скалите,
свързани с глина.
Интензивност на изветряването. Измерва се с дълбочината, до която достига
изветряването и степента на изветрялостна материала. Колкото на по-голяма дълбочина
и по-пълно е изветряла скалата за определен период, толкова изветрителният процес е
бил по-интензивен. Интензивността на изветряването зависи главно от климатичните
условия и по-специално от съчетанието на влагата и температурата. В зависимост от това
една и съща скала, поставена при различни климатични условия, ще изветрява с различна
интензивност. Най-слаба е интензивността на изветряването в пустинните области. Тук
температурните колебания са резки, но почти липсва влага поради което протича главно
физичното изветряване, проникващо на неголяма дълбочина. Малка е интензивността на

18
изветряването също и в полярните и високопланинските области, където също почти няма
течна вода, температурите са ниски и поради това и тук преобладава физичното
изветряване. В областите сумерен климат, които се характеризират средуване на сухи и
влажни и топли и студени сезони, протича сравнително добре както физичното, така и
химичното изветряване. Химичното изветряване обаче тук почти се прекъсва през сухите и
студените периоди, поради липсата на течна вода. Ето защо и тук интензивността на
изветряването не е особено голяма, то прониква на не голяма дълбочина. В областите със
субтропичен и особено стропичен климат интензивността на изветряването е най-голяма.
Тук през цялата година има голяма влажност и високи температури, което ускорява
изветряването, особено на химичното, което тук преобладава. Поради това изветряването
протича целогодишно, понеже липсват сухи и студени периоди. Ето защо тук скалите
изветряват до голяма дълбочина - 10-20 m и изветряването е пълно. Характерно затова
изветряване е, че то протича без скалата да се раздробява механично (тя запазва своята
външна форма), а изветрява (глинясва) отвътре. Така изветрялата скала (с външен видна
първоначалната скала) лесно може да се копае (реже) и на народен език се нарича „гнил
камък”.
Интензивността на изветряването и особено на химичното изветряване се ускорява
при отстраняване на получените разтворими химически съединения от изветрителните
продукти (промиване на продуктите от изветряването). Независимо от климата, ако
разтворимите химически съединения не се промиват от изветрителните продукти, както е
при заблатяването в някои затворени долини, химичното изветряване почти се
прекратява. Доказано е, че натрупването на много разтворими съединения, които остават
при изветряването (във водата при заблатяване), препятстват по-нататъшното
изветряване на първичните минерали.
Типове на изветряване. Крайните продукти от изветряването (разлагането) на
различните скали, в зависимост от условията на изветряване, ще бъдат различни. В
зависимост от климата, крайните продукти от изветряването на една и съща скала също
ще бъдат различни. Така, че пластът от продуктите на изветряване, който остава върху
повърхността, се нарича кора на изветряване, ще има различен състав в различните
климатични райони. В зависимост от състава (химичен и минералогичен) на кората на
изветряване е прието да се различават два типа на изветряване, a оттук идва типа кора
на изветряване - сиалитен и алитен.
Сиалитният тип на изветряване се характеризира с образуване на глина
(глинясване), която е изградена главно от химичните елементи силиций и алуминий,
откъдето и процесът на глинообразуване е нареченсиалитизация. Този тип изветряване е
характерен за районите с умерен климат при средно количество валежи. При тези условия
разлагането (хидролизата) на първичните силикатни и алумосиликатни минерали не
протича интензивно и докрай, поради което се получават много междинни продукти под
форма на вторични алумосиликатни (глинести) минерали (глина). При това в състава на
глината влизат и голяма част от освободените силициева киселина и базични елементи,
получени при разлагането на първичните минерали. Под форма на хидроксиди в глината
остават и голяма част от освободените желязо и алуминий. Така, че за сиалитния тип на
изветряване от химична гледна точка е характерно слабото отстраняване от
изветрителните продукти на силициевата киселина (SiО2) и на базичните елементи, както и
на желязото и алуминия и тяхната акумулация под форма на глина, т.е. най-характерно за
сиалитната кора на изветряване е нейното обогатяване на глина (глинясване).
Алитният тип на изветряване се характеризира с пълно разлагане (хидролиза) на
всички първични силикатни минерали и получаване като крайни продукти главно
хидроксиди на алуминия и отчасти на желязото. Оттук и процесът на натрупване главно на
алуминий (от химична гледна точка) при изветряването е наречен алитизация, а
изветряването алитно. Този тип е характерен за районите със субтропичен и тропичен
климат и особено за влажните тропици. Тук хидролизата на всички първични минерали
протича бързо и докрай. Ето защо като крайни продукти се получават оксиди на базичните
елементи (Na, K, Ca, Mg), силициева киселина и хидроксиди на алуминия и отчасти на
желязото. Поради голямото количество валежи базичните елементи и техните съединения
бързо се измиват (отстраняват). Същото става и със подвижната силициева киселина.
Така не се създават условия за образуване на глина (без базични елементи, особено на К,

19
Ca, Mg и на силициева киселина, е невъзможно образуването на глинести минерали). На
мястото на изветряване остават главно алуминиеви и отчасти железни хидроксиди, които
при тези условия са трудно подвижни. С течение на времето тези хидроксиди се
обезводняват, кристализират и се запазват главно като оксиди. Така че при алитното
изветряване кората на изветряване (от химична гледна точка) е съставена главно от
алуминий и отчасти желязо, т.е за алитния тип на изветряване е най-характерно
обогатяването на изветрителните продукти главно с алуминий - алитизация.
Ролята на изветряването при образуването на почвата. Почвообразуващи
скали. Главният резултат от изветряването, на първо място е това, че масивните скали се
превръщат в нови рохкави скали, съставени от продуктите на физичното и химичното
изветряване. Освен това не всичкия изветрителен материал остава на мястото на
изветряването. Част от него, под влияние на редица процеси и фактори, се отстранява,
премества и отлага на ново място. Рохкавият изветрителен материал, който остава на
мястото на изветряването, се нарича елувий. Рохкавият изветрителен материал, който се
отстранява от мястото на изветряване и под влияние на различни сили и процеси
(течащата, езерната, морската вода, вятърът, движещите се ледници и др.) се отнася и
отлага на друго място, се нарича нанос. В зависимост от мястото и начинът на
образуването си наносите носят и съответно наименование: атмосферни (еолови),
ледникови, делувиални (склонови), езерни, морски, речни (алувиални).
Основната разлика между елувия и наносите е, че елувия има родствена (генетична)
връзка със скалата, която лежи под него, a наносите нямат такава връзка. От геологична
гледна точка, елувият (като кора на изветряване) се нарича още елувиална или
остатъчна кора на изветряване, а наносите - акумулативна или преотложена кора
на изветряване. Селувий и наноси е покрита голяма част от земната суша.
В сравнение с масивните скали, елувият и наносите са рохкави и в тях лесно
прониква вода и въздух, но въпреки товате не могат да се приемат още започва. За да се
превърне този субстрат в почва, той трябва да придобие свойството плодородие, т.е.
преди всичко да може да осигурява растенията с вода и хранителни елементи. След
протичане на химичното изветряване, когато се натрупа известно количество глина,
изветрителният субстрат вече може да задържа повече вода и да снабдява растенията с
нея, т.е. тогава се заражда единият от основните елементи на почвеното плодородие -
способността да се задоволяват растенията свода. По отношение на втория елемент на
плодородието - способността на субстрата да снабдява растенията с необходимите
хранителни елементи - той още не е придобил това. При изветряването се отделят в
усвоима форма много от хранителните елементи, но в субстрата не могат да се задържат
и натрупват (концентрират) именно необходимите за растенията хранителни елементи.
Някои елементи могат да се адсорбират от глината, но глината и субстрата като цяло не
притежават избирателна поглъщателна способност. Такава способност притежават само
живите организми. Ето защо докато изветряването протича като чисто геологичен
(абиотичен - без участието на организмите) процес, е невъзможно зараждането на втория
важен елемент на почвеното плодородие - задържането и концентрирането (натрупването)
на важните за растенията хранителни елементи и снабдяването на растенията с тях. През
време на изветряването (без участието на организмите) освободените хранителни
елементи се разтварят от валежната вода и се отстраняват от мястото на изветряването.
Те се включват в т.нар. голямо или геологично кръгообращение на веществата
(хранителните елементи) в природата. Същността на това кръгообръщение е
следната: Подвижните хранителни елементи се разтварят от дъждовната вода и оттам
постъпват в течащите води (реките) и по-нататък в големите водни басейни (езера, морета
и океани). Тук само една част от хранителните елементи отново се усвояват от морските
животни и растения. Съвсем малко от тези хранителни елементи се връщат обратно на
земната повърхност под форма на уловна морски животни (риба, миди и др.) и растения.
Огромната част от хранителните елементи, постъпили във водните басейни, остават
там за цели геологични епохи, като участвуват във формирането на утаечните скали под
форма на химични съединения и останки от морските животни (скелети и черупки) и
растения.

20
 Фиг. 2. Схема на голямото (геологичното) кръгообращение
на хранителните елементи

Тези утаечни скали след дълго време могат отново да излязат на земната
повърхност (при геологичните движения на земната кора), тогава отново започва тяхното
изветряване, получените подвижни хранителни елементи се отнасят в новообразуваните
водни басейни и този цикъл се повтаря фиг. 2. Ето защо, когато изветряването протича в
чиста форма (като геологичен процес), изветрителният материал непрекъснато обеднява
на необходимите за растенията хранителни елементи и той не може да се превърне в
почва само под влияние на този процес. Поради това полученият от изветряването
материал (субстрат) се приема само като основа за формиране на същинската почва, по
нататък под влияние на организмите. Оттук и изветрителният материал се нарича
почвообразуваща (майчина) скала. Почвообразуващата скала се превръща в почва под
влияние на друг процес, който е биологичен, осъществява се от живите организми и се
нарича почвообразувателен процес.

Почвообразуване
Обща схема и същност на почвообразувателния процес. Същинското
почвообразуване започва, когато върху почвообразуващата скала се заселят живи
организми, предимно растителни. Тогава освободените подвижни хранителни елементи се
усвояват от живите организми, съхраняват се под форма на органично вещество и могат
да се акумулират в изветрителните продукти. Тук се осъществява друго кръгообращение
на хранителните елементи, наречено малко или биологично. Същността на биологичното
кръгообръщение на хранителните елементи е следната:Усвоените от организмите
хранителни елементи се запазват под форма на органични вещества, докато организмите
са живи. След тяхната сmърт органичното вещество се разлага (минерализира),
хранителните елементи се освобождават в усвоима форма и се усвояват от новите
поколения живи организми (предимно растителни). Така посредством биологичното
кръгообръщение, хранителните елементи се откъсват от геологичното кръгообръщение и
се заставят да се въртят в това биологично кръгообръщение. Главна особеност на
биологичното кръгообръщение е непрекъснатото създаване (синтезиране) на органично
вещество и неговото разрушаване (минерализиране), т.е. то протича по тази двустранна
схема. Двустранната схема за развитието на организмите се е наложила в природата,
защото съдържащите се в скалите и почвите, необходими за растенията, хранителни
елементи, са количествено ограничени. Ако хранителните елементи не се връщат след
всяко поколение (организмите не умират), то те скоро биха се изчерпали (съхранени в
живото органично вещество) и за следващите поколения не би имало възможност за
развитие, животът би станал невъзможен. Единствената възможност да се принуди един
21
количествено ограничен хранителен елемент да задоволява нуждата на всяко следващо
поколение организми е, като влезе в кръговрат, т.е всяко поколение живи организми да
умира и предоставя тези елементи на следващото поколение. По тази причина именно
природата е избрала тази двустранна схема (създаване и разлагане на органичното
вещество в рамките на биологичното кръгообращение), по която протича животът на
Земята. Така става възможно задържането и концентрирането в почвообразуващата скала
на достатъчно количество хранителни елементи, които са се съдържали в първичната
скала. Освен това, посредством живите организми става възможно натрупването в
почвообразуващата скала и на хранителни елементи, които не се съдържат в първичните
скали. Например в първичните скали не се съдържа азот, но някои микроорганизми могат
да усвояват азота от въздуха и така да обогатяват отначало почвообразуващата скала, а
после и почвата с него. Така в крайна сmетка почвообразуващата скала придобива и
способността да задоволява нуждите на растенията и с необходимите им хранителни
елементи, т.е. напълно придобива свойството плодородие и се превръща в почва.
Следователно в основата на почвообразувателния процес лежи биологичното
кръгообращение на хранителните елементи (фиг. 3).

Фиг. 3. Схема на малкото (биологичното) кръгообращение на хранителните елементи

Почвообразувателният процес първоначално започва на земната суша, когато са се

появили първите нисши организми (микроорганизмите). И сега навсякъде върху прясно
оголените скали най-напред се заселват микроорганизмите, а те осъществяват
създаването на малкото количество първична почва, което позволява по-нататък върху
скалите да се развиват и по-висши растителни организми - лишеи и мъхове. Те от своя
страна създават условия за развитието пък на още по-висшите растения притежаващи
добре развита коренова система. Когато върху почвообразуващата скала вече има добре
развита растителност, започва интензивна обмяна на вещества и енергия между живите
организми и почвообразуващите материали. В рамките на биологичното кръгообращение
се осъществява непрекъснато взаимодействие между почвообразуващите материали и
отделените продукти от живите организми по време на жизнената им дейност, както и
продуктите, които се получават от разлагането на мъртвите органични остатъци след
сmъртта на организмите. Това взаимодействие, освен, че осигурява обогатяване на
почвообразуващата скала с хранителни елементи, обуславя и появяване на редица нови
свойства в нея, които подобряват условията за развитието нарастенията. Така постепенно
горната част на почвообразуващата скала се превръща в почва.

22
 В началото, когато почвообразуването протича под влияние на нисшите организми,
се формират първичните примитивни (неразвити) почви, поради което и
почвообразувателният процес на този етап се нарича първичен (начален)
почвообразувателен процес. И сега такъв процес протича върху прясно оголените и
прясно раздробените скали.
След напредване на изветряването и образуването на по-дълбока почвообразуваща
скала и развитието на висша зелена растителност, с добра развита коренова система,
започва формирането на съвременните зрели дълбоки (напълно развити) почви.
Почвообразувателният процес на този етап е прието да се нарича съвременен
почвообразувателен процес. Сега този процес протича навсякъде, където има дълбоки
рохкави почвообразуващи скали, с добре развита висша зелена растителност върху тях.
Ясно е, че висшите зелени растения имат определен биологичен цикъл на развитие,
поради което и съвременният почвообразувателен процес също има цикличен характер
(хранителните елементи участвуват в биологичното кръгообращение). He бива обаче,
почвообразувателният процес да се схваща като напълно затворен (балансиран) цикъл,
т.е., че количеството на хранителните елементи, участващо в биологичния кръговрат, е
постоянно (не се променя). Установено е, че редица хранителни елементи (азот и
въглерод) не се съдържат в първичните скали, но се приемат чрез въздуха от някои
организми и след тяхната сmърт остават в почвата и тя се обогатява с тях. Някои от
елементите, включени в биологичния кръговрат, могат да излязат от него и да се включат
в геологичния кръговрати по този начин да се отстранят от почвата. В хода на сложното
взаимодействие между минералните продукти на изветряването и организмите протичат и
редица процеси, вследствие на които някои вещества (съединения) необратимо се
превръщат в други такива. Например редица първични минерали се превръщат в други
(вторични) минерали, някои от отделените като колоиди вещества с времето могат да
коагулират, да се обезводнят и да кристализират, т.е. загубват своите колоидни свойства и
остават в почвата под друга форма, някои разтворими съединения, предвижващи се
надолу в почвата, може да станат неразтворими и на определена дълбочина да се
отложат и т. н. Тези процеси непрекъснато се повтарят в рамките на биологичните цикли,
поради което в развиващата се почва става преразпределение на веществата, които я
изграждат, по дълбочина. Затова при развитите (зрелите) почви се наблюдава
обособяването по дълбочина на различни по цвят, строеж, структура, плътност и др.
особености, пластове, които е прието да се наричат генетични хоризонти на почвата,
а цялата почва (съвкупността от тези хоризонти) се означава с наименованието почвен
профил.
В хода на почвообразуването и формирането на съвременните почви периодично
става възобновяване на основните материали, участващи в този процес (т. н.
почвообразуватели) - почвообразуващите скали, водата, въздуха, живото вещество,
органичните остатъци и хумуса. Това обновяване става по определени, различни по
продължителност цикли. Тъй като обновяването става за всеки почвообразувател в
отделен цикъл, трябва почвообразуването глобално да се приеме като полицикличен
процес. Най-продължителен е цикълът на възобновяване на почвообразуващата скала -
стотици хиляди и повече години (след цели геологични епохи), а възобновяването на
въздуха и водата в почвата посредством газообмена и влагообмена може да се извърши
само за часове. Някои от почвообразувателите се възобновяват в цикли, осъществени
посредством висшите зелени растения, за които ще стане дума по-нататък.
Енергетика на почвообразуването. За протичане на почвообразуването и на всеки
друг процес, е необходимо определено количество енергия. От количеството на енергията
зависи скоростта и интензивността на почвообразуването и развитието на различните
почви. Основен източник на енергия за земната повърхностелъчистата слънчева енергия,
която постъпвайки на земната повърхност се превръща в топлинна и се изразходва за
протичане на различните процеси. Поради косmически причини слънчевата лъчиста
енергия по количество се разпределя поясовидно по земната повърхност. Най-малко
енергия постъпва в арктическите географски пояси (радиационен баланс 0-42 J/cm2
годишно). Постепенно към екваториалния пояс постьпващата енергия се увеличава и в
него стойността на радиационния баланс достига 335-419 J /cm2 годишно.
Установено е, че основното количество енергия, постъпило на земната повърхност,

23
се изразходва за физичното изпарение на водата от земната повърхност и посредством
транспирацията отрастенията (около 95%). За фотосинтезата се използва малка част от
енергията (0.5-5%). Използваната при фотосинтезата енергия след това се акумулира в
създаденото органично вещество от висшите зелени растения и след тяхната сmърт
остава врастителните остатъци. При разлагането на растителните остатъци тази енергия
се трансформира в топлинна и химическа и се използва от хетеротрофните организми за
синтез на тяхното органично вещество и за процесите, свързани с биохимичното
изветряване на скалите и синтез на вторични минерали. Поради това и енергията,
включена в растителните остатъци, има определящо влияние върху по-нататъшното
развитие на почвообразуването. Количеството на тази енергия, на дадено място, зависи от
степента на развитието на растенията и може да се определи по количеството на
ежегодно отмрелитерастения и части от тях, т.е. от т.нар. ежегоден опад, като се знае
неговата калоричност. Поради различие в условията, в различните географски пояси
постъпва различно количество такава енергия, което пък определя скоростта на
биохимичните процеси в почвата т. е. скоростта на почвообразуването. Най малко такава
енергия се натрупва в арктическите райони - тундровите почви (126-168 кJ/сm2) и в
пустинните области - пустинните сиво-кафяви почви (126-210 kJ/сm2). ОТ тези райони по
посока на влажните екваториални гори количеството на тази енергия непрекъснато
нараства и достига своя максимум под тези гори - червено-жълтите фералитнитропични
почви (3352-3562 KJ/сm2). Затова и всички процеси протичат най-бавно при тундровите и
пустинните почви, по-бързо при почвите образувани при хладен климат под иглолистни и
широколистни гори, още по-бързо при почвите, под саванната и степната тревиста
растителности най-бързо в тропичните и субтропичните почви под влажните тропични и
субтропични гори.
Натрупаната в органичните остатъци енергия не се освобождава изцяло ежегодно.
Част от нея се запазва по-дълго в образуваното специфично органично вещество в хода
на почвообразуването - хумуса, което е доста устойчиво на разлагане. При различните
почвитази енергия е различно количество. Най голямоето втревистите почви (ливадни и
черноземни) и най-малко в горските почви.
Част от енергията се съхранява по-дълго време и в живото органично вещество
(главно в многогодишните растения). Най-голямо е количеството на тази енергия в
горската растителност. To многократно надвишава енергията, която се съдържа в
мъртвитерастителни остатъци и в хумуса. При тревистата растителност съотношението е
обратно - енергията, акумулирана в растителните остатъци и хумуса, значително
превишава тази в живото вещество.
Една макар и твърде малка част от енергията, която участва в биологичното
изветряване, също може да се съхрани по-продължително време и в образуваните
вторични минерали.
Съвсем незначителна е частта от общата енергия за почвообразуването, която се
изразходва за протичане на физичното и химичното изветряване (под 0.001%).
За протичане на редицата други процеси, свързани с образуването и развитието на
почвите - механичното предвижване на соли и суспензии по почвения профил,
топлообмена между почвата и атмосферата и др., се изразходва също незначително
количество енергия.
Като обобщение може да се каже, че най-голямо количество от постъпилата енергия,
участваща в почвообразуването, се изразходва за изпарението и транспирацията на
водата. На второ място е енергията, която се изразходва за протичане на биохимичните
процеси в почвата и на трето място е енергията, която се изразходва за минералното
изветряване. Количествено тези три вида енергия се отнасят както 100:1:0.01.
Ясно е, че в различните климатични пояси и области почвообразувателният процес
разполага с различно количество енергия и поради това биологичният кръговрат на
веществата протича с различна скорости интензивност.
Най-бързо и интензивно той протича във влажните тропици. Тук минерализацията на
растителните остатъци ежегодно е почти пълна и около 95% от освободените хранителни
елементи веднага се приемат отрастенията, т. е. веднага пак се включват в биологичния
кръговрат. Само чрез този ускорен биологичен кръговратна хранителните елементи може
да се обясни развитието на мощна горска растителност в тези райони при положение, че в

24
почвите има много малко хранителни елементи. Тук нуждите нарастенията от хранителни
елементи се задоволяват чрез бързия оборот на тези елементи в биологичния кръговрат.
Фактори на почвообразуването. Ясно е че почвообразуването като генерален
процес протича навсякъде по описаната най обща схема, но взаимодействието между
почвообразуващите скали и организмите, в резултат на което се образуват почвите на
различните места по земната повърхност, се осъществява при различни условия -
различен състав на почвообразуващите скали, различна растителност, микрофлора и
животни, различен релеф, различен климат (валежи и температура), различна
продължителност по време и т.н. Ето защо при различно съчетание на споменатите
условия почвообразуването протича различно и се образуват различни почви. Всички
условия, които влияят по определен начин върху образуването на различните почви, В. В.
Докучаев нарече фактори на почвообразуването. Според характера си факторите на
почвообразуване може да се обединят в две групи - природни и антропогенни. От своя
страна природните фактори може да се разделят на две подгрупи: биологични -
организмите и абиотични - условията на мъртвата среда, в която протича
почвообразуването. За да се обясни голямото почвено разнообразие върху земната
повърхност, трябва да се познава ролята на всеки отделен фактор на почвообразуване.
Биологичните фактори обхващат ролята на различните организми в
почвообразуването - висши зелени растения, микроорганизми и животни.
Ролята на висшите зелени растения в почвообразуването е огромна, тя в
редица случаи е определяща за образуването на определени почви. Накраткото се
изразява в следното:
1. Висшите зелени растения са основните продуценти на органично вещество
(фитобиомаса) на земната повърхност. В него е съхранена лъчистата слънчева енергия,
която при разлагането му се освобождава, превръща се в топлинна и се използва от
всички други организми, които сами не могат да синтезират органично вещество от
минералните съединения, за да протичат жизнените им процеси. Общият запас от
органично вещество (фитомаса) на земната суша е - около 2.4.1012t, като ежегодно се
създава (като прираст) нова органична маса от 150млрд. t. Акумулираната енергия в
общата биомаса на Земята е около 4.1868.1017 kJ. Приблизително около 80% от биомасата
се създава от горската растителност. От общата биомаса, създадена от всички живи
организми на земната суша, 99% се пада на висшите зелени растения. Ето защо висшите
зелени растения имат изключително голяма роля изобщо за развитието на всички други
организми на земната суша.
Без тях е невъзможно развитието на огромната част от микроорганизмите и всички
животни, т.е. тази растителност влияе глобално върху развитието наземната биосфера.
2. Висшите зелени растения влияят силно и върху развитието на земната
атмосфера и хидросфера, като осъществяват непрекъснато възобновяване на основните
газове на атмосферата и на водата в хидросферата, които са и основни
почвообразуватели в природата. Ежегодно висшите зелени растения приемат 366 млрд. t
CО2, поглъщат 150 млрд. t вода и отделят 266 млрд.tсвободен кислород. На всеки 6-7 дни
през тези растения преминава цялото количество СО2 на атмосферата, а за 400 години -
всичкият СО2, съдържащ се в атмосферата и хидросферата. За 4500 години се обновява,
посредством фотосинтезата, цялото количество кислород от атмосферата, а за 9 милиона
години става това и сводата на хидросферата.
3. Висшите зелени растения посредством своята мощна коренова система
постоянно извличат, избирателно от голяма дълбочина на почвообразуващите материали
и от вече образуваните почви, необходимите хранителни елементи, въвличат ги в
биологичния кръговрати така обогатяват почвата с тях (повишават нейното плодородие).
Установено е, че тези растения ежегодно извличат около 70 химични (хранителни)
елементи с общотегло от 30 до 70 t/km2.
4. В своето еволюционно развитие различните висши зелени растения са се
обособили в групи, създаващи различно по състав органично вещество (биомаса).
Микроорганизмите които разлагат органичното вещество, също от своя страна са се
обособили в групи с различна способност да разлагат органичното вещество на отделни
групи растения. Така при разлагането на органичното вещество от различните групи
растения се получават различни органични продукти (киселини и др.), които по различен

25
начин влияят върху почвообразуващите скали и така се образуват различни почви. Поради
това групата от висши зелени растения предопределя насоката и характера на
почвообразувателния процес - под горската растителност се образува една почва, а под
тревистата - друга. По този начин в различните части на земната повърхност са се
обособили своеобразни природни комбинации между дадена група висши зелени
растения, която образува органично вещество с определен състав и обособена група
микроорганизми, която предимно разлага създаденото органично вещество. Тези
природни комбинации, от гледището на почвознанието, се наричат растителни
формации. Сега се различават следните растителни формации: дървесна - счетири типа
гори: иглолистни, широколистни, влажни субтропични и влажни тропични;
тревиста - с четири типа тревиста растителност: ливадна, прерийна, степна
континентална и степна субтропична; преходна дървесно-тревиста - с два типа
растителност: ксерофитни гори и храсталаци и саванна; пустинна от лишеи и
ефемерни растения стри типа на вегетация; суббореална, субтропична и тропична;
лишейникови с два типа растителност: лишайниково-тундрова и мъхово-сфагнова.
Именно под влиянието на посочените растителни формации се образуват и различните
почви.5. Висшата зелена растителност продължава да влияе върху почвата и след като

почвата напълно се е развила. Растителната покривка предпазва почвата от ерозия,

създава агрономически ценна структура, обуславя рохкав строеж и благоприятни физични
свойства, влияе върху водния режим на почвата - част от валежната вода се задържа по
надземната част на растенията и не постъпва в почвата, a ce изпарява обратно в
атмосферата. От типа на растителността зависи и движението на водата в почвата.
Например дървесната растителност, чиято коренова система е разположена по-дълбоко,
обуславя движението на водата отгоре надолу (низходящо), което пък е необходимо
условие за протичане на такива процеси като излужване, лесивиране и оподзоляване на
почвата. Растителната покривка оказва съществено влияние и върху топлинния режим на
почвата - колкото тя е по-плътна, толкова температурата се поддържа по-ниско и по-слабо
се колебае. От групата на висшата зелена растителност зависи и формирането на
химичния състав и химичните свойства на почвите, а също и биологичната активност на
почвите.
При използване на почвите в земеделието естествените растителни формации -
биоценози се заменят с културни растения - агроценози. В сравнение с биоценозите,
агроценозите се характеризират с по-ускорен (по-интензивен) биологичен кръговрат на
веществата и сразлични влияния върху почвените процеси, като резултатът от прилагане
на различни мероприятия - обработка, торене, напояване и др., Понататъшното влияние
на агроценозите върху почвите и тяхното плодородие ще зависи главно от вида на
отглежданите растения и тяхната продуктивност. Например отглеждането на
многогодишни треви за определен период, подобрява структурата на почвата, нейните
физични свойства, обогатява я с хумус и в крайна сmетка повишава нейното плодородие.
Колкото по-добре се развива (по-продуктивна е) агроценозата, толкова по-голямо е
нейното благоприятно влияние върху свойствата и плодородието на почвата.
Ролята на микроорганизмите в почвообразуването е също изключително
голяма. В почвата живеят огромен брой нисши (едноклетъчни) растителни организми,
които се наричат микроорганизми. Именно тези растителни микроорганизми -
микрофлората играят важна роля в почвообразуването. В почвата живеят и някои нисши
(едноклетъчни) животински организми (микрофауната), които също могат да се отнесат
към групата на микроорганизмите, но тяхната роля в почвообразуването е много по-малка.
В своята еволюция от микрофлората, в зависимост от начина на усвояване на някои
от важните хранителни елементи - въглерод, азот и кислород, са се обособили отделни
групи микроорганизми. Според източника, от който микроорганизмите се снабдяват с
въглерод, те се разделят на две основни групи: автотрофни, които се снабдяват с
въглеродот въздуха (CO2) и хетеротрофни, които се снабдяват с въглерод от органичните
вещества (органични остатъци), като ги разлагат (разграждат). Според начина си на
снабдяване с азот са обособени три групи микроорганизми: азотофиксиращи, които
усвояват азот от въздуха, като живеят свободно или в симбиоза с някои (предимно бобови)
растения (грудкови); нитрифициращи, които усвояват азота от минералните азотни

26
съединения (нитратите); амонифициращи, които усвояват азота от сложните белтъчни
вещества като ги разграждат. Според начина си на снабдяване с кислород
микроорганизмите се разделят на две групи: аеробни, които се снабдяват с кислород
направо от въздуха и анаеробни, които се снабдяват с кислород от окислените минерални
съединения като ги редуцират (отнемат кислород).
Според редица особености почвените микроорганизми (микрофлората) се
обособяват в четири основни групи: бактерии, актиномицети, гъби и водорасли.
По-конкретно ролята на микроорганизмите в почвообразуването накратко може да
бъде представена последния начин:
1. Някои микроорганизми първи се заселват върху оголените скали (например
силикатните бактерии) и чрез отделянето на органични и минерални киселини разлагат
редица минерали (ортоклаз, слюда, апатит и др.), т.е. участвуват в изветряването на
скалите.
2. Редица микроорганизми участват в окислението и редукцията на някои минерални
вещества - азотни, серни, железни, манганови, които съответно се превръщат в нови
съединения с различна разтворимост и подвижност. Например амонякът, постъпил в
почвата, се оксидлява до нитрити и след това до нитрати (процесът нитрификация) и
почвата се обогатява на усвоим азот; сярата, съдържаща се в почвата (под различна
форма) се оксидлява до сярна киселина и след това до сулфати (процесът сулфофикация)
и почвата се обогатява на усвоима сяра; двувалентните железни и манганови съединения
(които са разтворими и подвижни) се окисляват съответно до тривалентни и четири
валентни съединения, които са неразтворими и неподвижни; при липса на кислород
(заблатяване) оксидлените форми на азота, сярата, желязото и мангана се редуцират и се
превръщат в други (по-нисковалентни) форми, т.е. съответните микроорганизми обуславят
процеса оглеяване на почвата.
3. Микроорганизмите, усвояващи атмосферния азот (свободно живеещи и грудкови
бактерии), обогатяват почвата на усвоим азоти повишават нейното плодородие.
4. Всички микроорганизми през своя живот създават определено количество
органично вещество (биомаса) - най-малко бактериите (300-500 kg/ha, малко повече
актиномицетите и още повече гъбите и обогатяват почвата на органична материя.
Значително количество биомаса се създава и от водорасловите микроорганизми (алгите) -
100-200 kg/ha.
5. Някои микроорганизми (микоризните гъби) живеят в симбиоза с корените на
определени растения и улесняват тяхното хранене с по-неусвоими форми на някои
хранителни елементи (гъбите чрез разграждане усвояват хранителния елемент и го
предават нарастението).
6. Някои микроорганизми отделят в почвата и особено в кореновата зона
(ризосферата) специфични вещества, като витамини, ауксини, антибиотици и др., които
може да стимулират или да затормозват развитието на определени растения.
Посредством отделянето (главно от актиномицетите) на антибиотици почвата се
самоочиства от патогенните бактерии в нея.
7. Посредством микроорганизмите попадналите в почвата замърсяващия вещества,
се разграждат и се превръщат в безвредни, т.е. почвата заедно с микроорганизмите се е
превърнала в своеобразен филтър, който предпазва от по-нататъшното замърсяване и на
останалите сфери на нашата планета (въздуха и водата).
8. Най-важната роля на микроорганизмите в почвообразуването обаче се състои в
това, че много от микроорганизмите участвуват в разлагането (разграждането) на
сложните органични съединения, съдържащи се в органичните остатъци след сmъртта на
всички живи организми, до прости минерални соли (усвоими хранителни елементи). Този
микробиологичен процес е известен като минерализация на органичното вещество
(органичните остатъци). Именно в осъществяване на минерализацията на
органичните остатъци се състои и огромната и незаменима роля на микроорганизмите в
живота на нашата планета, а оттук и в почвообразуването. Посредством този процес се
осъществява биологичният кръговрат на хранителните елементи, който пък е в основата
на почвообразуването. Без този кръговрат (без микроорганизмите) е невъзможно
образуването на почвата и въобще развитието на живота на Земята.

27
 9. Под влияние на микроорганизмите в почвата се образува специфично, значително
устойчиво на по-нататъшна минерализация органично вещество, известно като хумус,
което играе голяма роля за формирането и поддържането на почвеното плодородие.
Сега в земеделието се използват голям брой химични вещества за различни цели -
заторене, за борба с болестите, неприятелите и плевелите по културните растения, за
мелиорация и др. Някои от тези химикали могат да затормозят развитието на
микроорганизмите или да ги унищожат. Ето защо стези вещества (препарати) трябва да
се работи внимателно и да се вземат мерки за бързото отстраняване на вредното им
въздействие - използването им в строго определени количества и в строго определено
време, допълнителноторенесминерални и органични торове, в това число и бактериални
торове, подходяща обработка и др., с оглед да се повишава общата биогенност на почвата
и се съхранява полезната почвена микрофлора.
Ролята на животните в почвообразуването, в сравнение с тази на висшите зелени
растения и микрофлората, е много по-малка. В почвата и върху нея живеят голям брой
животински организми, както нисши, така и висши. Според ролята си в почвообразуването
заслужава да бъдат отбелязани три главни групи животни и техните най-значими
представители: първаци (нисши, едноклетъчни животни) с основни представители -
камшичести, кореноножки и инфузории; дребни многоклетъчни животни представени от:
кръгли червеи (нематоди), прешленести червеи (енхетреиди и дъждовни червеи), членестоноги -
ракообразни (мамарци и мокрици), паякообразни (кърлежи, паяци, акари и скорпиони), стоножки
(различни видове), насекоми (колемболи, мравки и тремити); гръбначни животни
представени от: земноводни (саламандри и жаби), влечуги (гущери, змии и костенурки), птици
(береговалястовица и др.), бозайници (къртици, сляпо куче, лалугер и хомяк).
Първаците се хранят предимно с микрофлора (бактерии, гъби и водорасли) и се
счита, чете унищожават старите поколения на тези микроорганизми, вследствие на което
ускоряват развитието и активността на новите поколения и по този начин ускоряват
биологичния кръговрат на веществата в природата. Освен това, някои от първаците се
хранят и с разтворими органични вещества от органичните остатъци и подобно на
микрофлората участвуват в разлагането на органичните остатъци.
Дребните многоклетъчни животни използват като храна мъртвите органични
остатъци (особено растителните). Тяхната роля се изразява предимно в това, че хранейки
се с органичните остатъци, те силно ги раздробяват, частично ги примесват спочвата и така
многократно ускоряват тяхната минерализация (от 2 до 4 пъти) от микроорганизмите. Така
изобщо се ускорява биологичния кръговрат на веществата (хранителните елементи) в
природата. Особено голямо участие в раздробяването на органичните (растителни)
остатъци иматенхитреидите, колемболите, някои кърлежи, някои стоножки и термитите. Тук
по-особена е ролята на дъждовните червеи. Освен, че те, хранейки се срастителни
остатъци, също ги раздробяват и примесват с почвата, но правят и многобройни ходове в
почвата, като гълтат почвените частици, за да се придвижат напред. Прекараната през
храносmилателната система на червея почва придобива по-добри свойства (оструктурява
се, неутрализира се и се обогатява на органично вещество) и повишава своето плодородие.
Дъждовните червеи пренасят част от органичните остатъци по-дълбоко в своите ходове и по
този начин обогатяват почвата с органично вещество на по-голяма дълбочина.
Гръбначните животни обикновено правят ходове и жилища в почвата и тези от
тях, които се хранят срастителна храна, пренасят по-малко или повече растителни части
(в това число и като зимни запаси) на различна дълбочина и така обогатяват почвата в по
дълбоките почвени хоризонти с органични остатъци. Освен това, правейки ходове и
жилища в почвата на различна дълбочина, те пренасят почва от по-долните хоризонти ия
размесват спочвата от повърхностните хоризонти. Тук особено голяма е ролята на такива
ровещи животни като къртицата, сляпото куче, лалугера и хомяка.
Освен отбелязаната специфична роля на отделните групи животни, всички животни
оказват влияние и чрез своите екскременти, които отделят през целия си живот.
Посредством екскрементите почвата се обогатява допълнително с органично вещество.
Така например в северните райони, където суровите климатични условия и други причини
затрудняват дейността на микрофлората, остатъците от горската растителност почти
изцяло се преработват от животните (енхитреиди, кърлежи, колемболи и др.) и
органичното вещество в почвата (хумусът) представлява главно животински екскременти.

28
 Всички животни създават, през време на своя живот, и определено количество
органична маса (биомаса), която след тяхната сmърт остава в почвата и семинерализира,
т.е. и те, както всички живи същества, участвуват в биологичния кръговрат на веществата
в природата.
Всички животни, които правят ходове и жилища в почвата, влияят и върху физичните
свойства на почвата. Почвата се оструктурява, увеличава своята некапилярна порьозност
и подобрява основните си физични свойства. В почвата лесно и дълбоко прониква въздух
и вода, което пък оказва благоприятно влияние на редица процеси и развитието на
растенията.
С прилагането на редица практики, при отглеждането на растенията - чести и
дълбоки обработки, внасяне на пестициди и други химикали - може да сеунищожи или да
се затормози развитието на полезната почвена фауна, поради което трябва винаги да се
имат предвиди мерки за опазване на тази фауна.
Абиотични фактори на почвообразуване. Тук се отнасят условията на
абиотичната (неживата) среда, в която протича почвообразуването. Основните са:
почвообразуващата скала, климатът, релефът и времето (възрастта на територията).
Ролята на почвообразуващата скала в почвообразуването е голяма. Тя е
основата, от която се „ражда” почвата, поради което тя често се нарича още „майчина
скала”. Естествено е новообразуваната почва да наследи от своята майка редица
свойства и особености. Най-често почвата наследява от почвообразуващата скала своя
механичен, минералогичени химичен състави свързаните с тези съставни части свойства.
Механичният състав на почвообразуващата скала определя и механичния
състав на самата почва. Върху песъчливи почвообразуващи скали се образуват и
песъчливи почви със съответни физични свойства - рохкави, силно въздухо- и
водопропускливи, слабо влагоемки и пр., а върху глинести скали се формират глинести
почви, които са уплътнени (сбити), слабо пропускат водата и въздуха, но задържат голямо
количество вода, набъбват силно и пр.
Минералогичният състав на почвообразуващата скала също определя редица
свойства на почвата. Например почвите, образувани върху почвообразуващи материали,
богати на монтморилонитови глинести минерали, имат голям поглъщателен комплекс,
висок катионен сорбционен капацитет и др.
Химичният състав на почвообразуващата скала определя и химичния състав
на почвата. Така върху карбонатни почвообразуващи скали винаги отначало се образуват
карбонатни почви, върху засолени такива (морски наноси) - засолени почви (солончаци) и
т.н. Химичният състав на почвообразуващата скала оказва съществено влияние и върху
по-нататъшното развитие на почвата (нейната еволюция), т.е. той определя насоката и
скоростта на конкретния почвообразувателен процес. Например в северните райони под
горската растителност се развива подзолния процес на почвообразуване, който протича
бързо върху кисели (безкарбонатни) скали, но върху карбонатни скали дълго време не
може да се прояви и вместо подзолни почви се образуват съвсем други почви (хумусно
карбонатни).
Ролята на климата в почвообразуването е също голяма, но е косвена. Той
влияе с основните си метеорологични елементи (валежи и температура) върху живите
организми и преди всичко върху растителността. Слънчевата топлинна енергия и
валежите по количество се разпределят поясовидно по паралелите на земната
повърхност. Така се оформят климатични пояси с различна комбинация на валежи и
топлина. В еволюцията си живите организми, и преди всичко висшата зелена
растителност, са се приспособявали към отделните климатични пояси и постепенно са се
оформили и съответни растителни пояси. Сега на всеки климатичен пояс приблизително
отговаря специфичен растителен пояс - растителна формация. Растителната формация
пък.определя образуването на съответна почва. Например в северния климатичен пояс
под иглолистните гори протича подзолен процеси се образуват подзолни почви, в степите,
под влияние на степния климат и ливадно - степната растителност, се образуват
черноземни почви втропиците и субтропиците, под влияние на влажните тропически гори,
резултат от тропичния климат, се образуваталитни и фералитни почви и т.н.
Ето защо климатът е един от основните фактори за образуване на различни почви по
земната повърхност и тяхното закономерно зонално разпределение по почвената

29
повърхност. Ролята на климата за закономерното разпространение на различните почви
поземната повърхност е била открита от руския изследовател - почвовед В. В. Докучаев.
Той предложи тази закономерност да бъде оформена като природен закон за
световната (хоризонтална) зоналност на почвите.
Ролята на релефа в почвообразуването е също косвена. Земната повърхност не
е равна. Редуват се повишени (издигнати) терени с понижени (вдлъбнати) такива. Тези
неравности се изразяват посредством релефа. В зависимост отразликата в неравностите
на дадена територия (разликата във височината от най-ниската точка до най-високата
такава и площта, която заема съответната неравност (релефна форма), е прието релефът
да се разделя на три вида: макрорелеф, с разлика във височината между отделните
релефни форми от стотици и хиляди метри и площ от много квадратни километри (големи
равнини, плата, речни долини и планински вериги): мезорелеф - разлика във височината -
до 100 m и площ доняколко квадратни километра (хълмове, долове, речнитераси и други
подобни): микрорелеф - с разлика във височината до lm и площ от няколко квадратни
метра (малки едва забележими понижения (блюдца) и повишения (купчинки), включително
и тези образувани от някои животни (къртичини, мравуняци и др. подобни).
Най-голяма е ролята на макрорелефа. Тя се изразява в това, че сувеличаване на
надморската височина става преразпределение на топлинната енергия и валежите -
температурите намаляват, а валежите се увеличават. Поради това в планините по
височина се образуват климатични пояси, подобни на хоризонталните пояси. Това пък
обуславя обособяването на съответни растителни пояси (растителни формации), под
които се образуват различни почви, които са строго закономерно разположени по
височина, т.е. макрорелефът обуславя наличието на т. н. вертикална зоналност на
почвите. Макрорелефът обуславя и преразпределението на валежите на съответната
територия. Част от валежната вода, от по-високите стръмни места, се стича по наклона в
ниските части на теренаите по-силно се овлажняват, a това определя и по-високото ниво
на подпочвените води тук. Разликата в овлажняването на различните релефни форми, при
еднакво количество валежи за територията, води до съответно изменение на
растителността, а оттук и образуването на различни почви. В ниските места, които по
силно се овлажняват, се образуват т.нар. хидроморфни почви, имащи признаци на
заблатяване (хидроморфизъм), под влияние на близките подпочвени води, а в по-високите
части, където подпочвените води отсъстват или се намират дълбоко и не оказват пряко
влияние върху почвообразуването, се формират т.нар. автоморфни почви (образувани
без влиянието на подпочвените води).
Ролята на мезорелефа е подобна на тази на макрорелефа, но в значителна степене
по-малка (поради по-малката височинна разлика междурелефните форми).
Ролята на микрорелефа глобално е незначителна. Микрорелефът може да оказва
по-голямо влияние само в локален мащаб и само при специфични условия на
почвообразуване. Например при засолените почви микрорелефните форми определят
колебанието на нивото на подпочвените води на малки разстояния. От това пък зависи
възможността подпочвените води в малкото понижение да се покачат до повърхността, да
се изпаряват и това микропонижение силно да се засоли. В същото време подпочвените
води няма да достигнат повърхността на малкото повишение и там засоляването няма да
се прояви. Затова в районите на засоляване голямата пъстрота на почвените участъци с
различна степен на засоляване, се обуславя изключително от микрорелефа.
Ролята на времето (възрастта на територията) в почвообразуването е
съществена. Почвообразувателният процес протича не само в пространството, но и във
времето. За да се развие една почва до определена степен, е необходимо определено
време. Това време определя и възрастта на съответната почва (територия) - колкото по
дълго е протичало почвообразуването, толкова по-възрастна (по-стара) е почвата. За да
се развие напълно дадена почва, т.е. да достигнезрялост (да придобие всички характерни
генетични хоризонти и свойства), е необходимо повече време.
Възрастта на почвата условно се разделя на два вида - абсолютна и
относителна. Абсолютната възраст на почвата се измерва с годините отначалото
на почвообразуването до наши дни. Относителната възраст на почвата отразява
скоростта, с която е протичал конкретния почвообразувателен процес, на дадено място, в
зависимост от комбинацията на факторите на почвообразуване. В този аспектразликите

30
са твърде големи. Например на север (в тайгата) под иглолистните гори протича
подзолният процес на почвообразуване и се формират подзолни почви. Когато
почвообразуващата скала е безкарбонатна (кисела), този процесбързо се развива и за по
кратко време се образуват напълно развити (зрели) подзолни почви. Ако обаче там
скалата е карбонатна (варовик), то подзолният процес дълго време не може да се прояви
(той се подтиска от карбонатната скала) и за същото време не може да се образува
подзолна почва или образуваната почва е в значителна степен по-слабо подзолна, т.е. тя
е в ранна степен на развитие. Така, че в случая, ако се сравнят двете почви, образувани за
едно и също време (с еднаква абсолютна възраст), ще се окаже, че подзолната почва е
относително по-възрастна (по-стара) от хумусно - карбонатната почва, която се е развила
върху карбонатната почвообразуваща скала. Подобно е и влиянието на механичния
състав на почвообразуващата скала. Върху по-леки по механичен състав (глинесто -
песъчливи) материали почвообразуването протича по-бързо и прониква по-дълбоко,
отколкото върху тежко глинести материали. Поради това за едно и също време в първия
случай ще се образува по-стара (по-развита) почва, отколкото във втория случай.
Върху относителната възраст на почвата влияе и степента на овлажняване на
територията. Например в сухите райони (пустините и полупустинните), независимо от
тяхната голяма абсолютна възраст, не са се развили дълбоки зрели почви, тъй като
липсата на вода възпрепятства процесите на почвообразуване и почвите остават в
начална фаза на развитие, т.е. те остават относително млади.
В зависимост от това, дали почвообразувателният процес се е прекъсвал във
времето (отзаливанетрайно на територията свода, заледяване - настъпване на ледников
период или по други причини), днес по земната повърхност се наблюдават почви с най
различна абсолютна възраст. Най-стари (на около 60 млн. години) са почвите върху
равнинните плата на тропиците и субтропиците, където почвообразуването е протичало
интензивно и без прекъсвания. В умерените ширини, където обикновено е имало периоди
на заледяване, абсолютната възраст на почвите варира от няколко до десетки хиляди
години. Най-млади са почвите, които се формират върху прясно отложени алувиални
наноси (край реките). Там абсолютната възраст на почвите може да варира от няколко
години до няколко десетки години.
При много продължително протичане на почвообразуването в даден район е възможно
някои от факторите на почвообразуване да претърпят изменения. Така на редица места е
ставало сmяна на климата, а оттук и на растителните формации. Изменените условия на
почвообразуване водят досmяна на стария почвообразувателен процес с нов. При това обаче
характерните белези на почвата, формирала се при първите условия, не се заличават
напълно от новите белези, които се налагат от новия почвообразувателен процесите могат
да се наблюдават. Останалите белези от миналия почвообразувателен процес се наричат
реликтови (остатъчни) белези. По тези белези може да се установи историята на дадена
почва - етапите, фазите на развитие, през които е минала. Този раздел от почвознанието,
който се занимава с изучаване историята на почвите, се нарича историческо почвознание.
Следователно, когато почвата се разглежда като естествено историческо тяло, трябва да се
има предвид, че тя представлява отражение не само на съвременните условия, но и на
миналата история на ландшафта. Ето защо и установяването на абсолютната възраст на
почвата е една от главните задачи на историческото почвознание. Установяването на
абсолютната възраст на почвата става по лабораторен път чрез изотопния метод - по
съотношение на изотопите на 14Си12Свпочвените проби.
Изучаването на възрастта и историята на почвите има и практическо значение,
понеже в редица случай с тях е свързано плодородието на почвата. Например колкото е
по-стара една подзолна почва, толкова нейните свойства са по-неблагоприятни и нейното
плодородие е по-ниско. В тропиците, също сувеличаването на абсолютната възраст на
почвата се намалява нейното плодородие. Това се дължи на обстоятелството, че тук
изветряването протича интензивно и дълбоко и бързо се изчерпват първичните минерали,
от които се отделят хранителните елементи, а и голяма част от усвоимите хранителни
елементи бързо се измива от почвата посредством падащите тук обилни валежи. В такива
случаи изучаването на възрастта и историята на почвата може да помогне да се
набележат практически мерки за преустановяване на неблагоприятните процеси на
почвообразуване и повишаване на нейното плодородие.

31
 Антропогенни фактори на почвообразуването. Тук се отнасят, преди всичко,
различните дейности на човека и човешкото общество като цяло, които по различен начин
влияят върху по-нататъшното развитие на почвата.
Ролята на човека в почвообразуването на съвременния етап е значителна. Преди
всичко тя се състои в това, че човекът подменя на големи площи естествената
растителност (биоценозите) с културна растителност (агроценозите). По този начин
естественият почвообразувателен процес се прекъсва и почвообразуването взема друга
насока (унищожени са гори, пасища, ливади, пресушени са блата и на тяхно място се
отглежда културна растителност). В зависимост от конкретната дейност на човека, новата
насока на почвообразуване може да бъде благоприятна - да способства повишаване
плодородието на почвата (отглеждане на подходящи растения в сеитбообращение,
правилни обработки, торене, напояване, мелиорации и др.), или неблагоприятна - да
способства понижаване плодородието на почвата (когато човек предизвиква и улеснява
такива процеси в почвата като ерозия, засоляване, заблатяване, замърсяване и др.)
Установено е, че ако човекът използва почвата правилно и полага необходимите грижи, то
нейните свойства и особености не се влошават и нейното плодородие може постоянно да
се повишава.
В резултат от дейността на човека (отглеждането на културни растения и прилагане
на комплекс от агротехнически мерки, които водят до подобряване свойствата и
плодородието на почвите), става окултуряване на естествените почви и те се
превръщат в окултурени почви.
Често пъти човекът оказва доста силно влияние върху естествените почви при
тяхното окултуряване и много от свойствата им значително се изменят. Такива окултурени
почви, при които промените, под влияние на човека, все пак не са много големи (запазене
естественият строеж на почвения профил), се означават още и като почви в различна
степен антропогенизирани.
Понякога обаче под влияние на човека почвеният профил на естествените почви
може да бъде нарушен (при дълбоко риголване, при изгребване на част от почвата, при
насипване на почва върху друга почва, пълно разрушаване на почвата при открито
добиване на някои изкопаеми материали), при специални обработки и продължително
интензивно органичноторене и др., като почвите се окултуряват на тази база. Тези почви
вече нямат сходство с предишните, те са почви наново създадени, основно, на базата на
почвените и почвообразуващите материали от бившите почви, поради което се отделят в
отделна група - новосъздадени или антропогенни почви. Антропогенни почви може да
се създадати от не почвени материали (отпадъчни материали отразлични производства -
сгуроотвали, табани, хвост, битови отпадъци и др.).
Равнозначност и взаимна зависимост между факторите на почвообразуване.
Разгледаните фактори на почвообразуване, в природна обстановка, не влияят поотделно,
откъснати един от друг, а като комплекс, но при това всеки фактор си има своя роля, която
не може да бъде заменена (компенсирана) от друг, т.е. по значение всички фактори са
равнозначни. Освен това между факторите на почвообразуване и свойствата (процесите
образуващи определени свойства) на почвата съществува тясна взаимна връзка и
взаимна зависимост. Под влияние на определени фактори почвите придобиват различни
свойства, но появилите се вече свойства обратно влияят върху факторите (процесите,
които те обуславят), т.е. върху насоката на почвообразуване. Поради тази взаимна връзка
и взаимна зависимост става възможно развитието (еволюцията) на почвите, т.е. на всяко
изменение на факторите на почвообразуване, отговаря съответно изменение в
характерните особености на почвата (нейният строеж и свойства). Така почвите
постепенно преминават от един стадий в друг, от един тип в друг. При всяка отделна
комбинация на факторите на почвообразуване обаче, протича отделен конкретен водещ
процес на почвообразуване, който обуславя формирането на отделна почва (тип, подтип)
със свои особености в строежа и свойствата на почвения профил.

32
 РАЗВИТИЕ НА ПОЧВИТЕ ПОД ВЛИЯНИЕ НА ОТДЕЛНИТЕ (КОНКРЕТНИТЕ)
ПОЧВООБРАЗУВАТЕЛНИ ПРОЦЕСИ
Почвообразуването като общ глобален процес протича навсякъде по една и съща
схема - взаимодействие между живите организми и техните органични остатъци и
почвообразуващата скала, в рамките на биологичния кръговрат на веществата в
природата. Но при различна комбинация между факторите на почвообразуване (което има
място в различните части на земната суша) на различните места този процес протича
специфично; водеще съответен конкретен процес измежду сложния комплекс от процеси,
което обуславя развитие на различни почви. Тези процеси, обусловени от различна
комбинация на почвообразуващите фактори, които довеждат до развитие на различни
почви е прието да се наричат отделни, конкретни или елементарни процеси на
почвообразуване. Всеки от тези отделни (конкретни) процеси предизвиква определени
промени (трансформация) на определена съставна част от почвата - органична,
минерална, едновременно и двете и промяна на първичните скали и минерали, върху
които първоначално се образуват почвите.
В зависимост от веществата, които се трансформират, акумулират или изнасят, се
образуват различни почвени хоризонти и се оформя целият почвен профил, тези процеси
и развитите почви носят и съответно наименование. Досега са описани голям брой
конкретни почвообразувателни процеси. Тук ще бъдат разгледани само някои от тях, които
вземат участие при образуването и развитието на някои от нашите почви.
Постилконатрупване (образуване на горска постеля). Процесът, при който
става отлагане и натрупване на мъртвите остатъци от надземната част на
горската (дървесната) растителност, се нарича постилконатрупване или
постилкообразуване. Горската постеля представлява по-тънък или по-дебел пласт от
мъртвите остатъци на дърветата - листа, цветни и плодни органи, клонки, кора и др. Тя се
оформя като самостоятелен органичен (органогенен) почвен хоризонт именно под
наименованието горска постеля или горска постилка. Когато горската постеля е по
дебела (натрупва се за по-продължително време), тя има слоест строеж - отдолу нагоре се
редуват слоеве от по-разложени растителни остатъци със слоеве с по-свежи остатъци.
Този органичен почвен хоризонт играе голяма роля в почвообразуването под горската
растителност. Горската постеля се разлага от гъбната микрофлора, вследствие на което
се получават много кисели продукти (киселини), които по особен начин взаимодействат с
минералната част на почвата и почвообразуващата скала, като се образуват и развиват
специфични почви. Така, че горската постеля е основният фактор, който определя
развитието на специфичните почви под гората. Този хоризонт е по-слабо или по-силно
изразен при всички почви, развиващи се под естествена горска растителност. Унас, под
нашите естествени гори, горската постеля е слабо изразена или липсва, понеже
микробиологичните процеси са интензивни и ежегодно органичните остатъци (дървесния
опад) почти напълно се разлагат. Така е при нашите широко разпространени под горската
растителност кафяви, сиво-кафяви и канелени горски почви.
Чимообразуване. Процесът, при който става отлагане и натрупване на
мъртви и живи части, от най-долната част на стеблата и повърхностните
корени върху почвената повърхност, при почвите, образувани предимно под
плътно-туфеста ливадна растителност, се нарича чимообразуване.
Образуваният органичен хоризонт на почвената повърхност се нарича чим или чимов
хоризонт. Чимът представлява органичен пласт съставен от силно преплетени живи и
мъртви растителни части от тревиста растителност, на почвената повърхност, слабо
примесен с почва. Обикновено живите части съставляват над 50% от обема на
органичната маса. Този хоризонт е характерен за почвите под целинните степи и
високопланинските ливади. Неговата дебелина обикновено варира от 3-5ст. У нас добре
изразен чимов хоризонт имат планинско-ливадните почви, които са значително
разпространени в нашите планини.
Торфонатрупване (торфообразуване). Процесът, при който при блатни
условия става отлагане и натрупване на остатъците от блатната
растителност под водата, като me noд форма на органичен пласт се запазват,
слабо променени за продължителен период, се нарича торфонатрупване.
Образуваната органична маса се нарича торф, а почвеният хоризонт изграден от нея -
33
торфен хоризонт. Този процес е характерен за блатните (торфените) почви. При тези
условия отложените под водата растителни остатъци, поради липса на кислород, не се
разлагат, a ce натрупват като торф. Образуваните блатни почви с торфен хоризонт се
наричат торфено-блатни. У настези почви са много слабо разпространени.
Хумусонатрупване. Процесът, при който в почвата се натрупва специфично,
черно оцветено, органично вещество - хумус, образувано в резултат от
микробиологичната дейност, се нарича хумусонатрупване. Интензивното
образуване и натрупване на хумус в горната част на почвата става само при определени
условия на почвообразуване - тревиста растителност, наличие на алкалоземни карбонати
или йони на калция (и магнезия) в почвата (и почвообразуващата скала) и редуване на
влажни и сухи периоди. При тези условия остатъците оттревистата растителност (главно
корени в почвата) се разлагат предимно от някои групи бактерии. В хода на разлагането,
освен крайни минерални съединения, се образуват и доста междинни, по-прости
органични съединения, от които се синтезират нови сложни органични съединения,
наречени хумусни вещества или хумус. Хумусните вещества имат киселинна природа;
представляват хумусни киселини и в зависимост от типа на растителността те се
различават. Под горската растителност се образуват предимно фулвокиселините, които
както и техните съединения, са подвижни (разтворими), поради което не могат забележимо
да се натрупват в почвата. Под тревистата растителност се образуват предимно хуминови
киселини, които както и техните съединения, особено с алкалоземните елементи, са
неподвижни (неразтворими) и свързвайки се с минералната част на почвата (глината) през
сухия период може да се натрупват в почвата. Така, че хумусонатрупването е натрупване
основно на хуматен тип хумус и е възможно, когато в процеса на трансформацията на
органичните остатъци преобладава процесът на хумификация над процеса на
минерализация, какъвто е случаят с наличието на по-горе отбелязаните условия на
почвообразуване.
В резултат на хумусонатрупването в горната част на почвата се образува един
различно мощен, обогатен на чернооцветен хумус генетичен хоризонт, който е получил
названието хумусно-акумулативен хоризонт. Този хоризонт преминава постепенно
надолу (с намаление на хумусното съдържание) в почвообразуващата скала. Така, че
почвите, образувани под влияние на хумусонатрупването, имат в профила си само един
основен генетичен хоризонт-хумусно-акумулативен. У насшироко са разпространени цяла
група от почви, формирани под влияние на хумусонатрупване. Тази група почви е известна
под названието хумусно-акумулативни почви. Такива са черноземите, сmолниците,
хумусно-карбонатните почви и различнителивадни почви (долинни и планински).
Излужване (декарбонатизация). Процесът, при който става разтваряне на
алкалоземните карбонати от горния почвен хоризонт, тяхното изнасяне извън
почвения профил или предвижване надолу и отново отлагане в рамките на
почвения профил, се нарича излужване на почвата. Излужването може да протече,
когато горната частна почвата съдържа свободни алкалоземни карбонати и там постъпват
киселини (при естествени условия главно фулвокиселините и въглеродна киселина), които
в присъствие на вода разтварят алкалоземния карбонат - основно СаСО3, превръщат го в
разтворим калциев хидрогенкарбонати той заедно с водата се предвижва надолу или се
изнася извън почвения профил или в рамките на почвения профил, под влияние на
различни причини, се превръща отново в калциев карбонати се натрупва там. Условия за
излужване на почвите у нас се създават предимно под горската растителност (горските
почви), но и под тревистата растителност, във високите планински части. Под горската
растителност при разлагане на горската постеля се образуват главно фулвокиселини (и
отчасти въглеродна киселина). През влажния период тези киселини постъпват във водата,
става разтваряне на алкалоземните карбонати и тяхното придвижване надолу и в
повечето случаи (поради малкото количество валежи), достигналите определена
дълбочина хидрогенкарбонати отново се превръщат в карбонати и остават там. Само в
случаите, когато валежите са много (планинските райони), у насалкалоземните карбонати
напълно се отстраняват от почвата и почвообразуващата скала. Така, че при излужването
унас най-често се образуват два генетични хоризонта, по отношение на съдържанието на
свободни алкалоземни карбонати, горен безкарбонатен или излужен и среден
карбонатен (обогатен на карбонати), който в случая се нарича илувиално

34
карбонатен (латинското название на процеса на измиване (отстраняване) е eluvio -
елувиален процес, а на вмиване (отлагане) е iluvio - илувиален процес и затова всички
почвени генетични хоризонти, от които се измиват (отстраняват) някои вещества, се
наричат елувиални хоризонти, а тези хоризонти, в които се отлагат (вмиват) различни
вещества, се наричат илувиални хоризонти.
Под тревистата растителност, когато тя се развива буйно и има много влага и висока
температура (в тропиците), тогава растителните остатъци бързо се минерализират, отделя
се много въглероден диоксид (в разтвор въглеродна киселина) и под негово влияние се
осъществява излужването на почвата. У нас под влияние на тревистата растителност
протича излужване във високите планини (планинско-ливадните почви). Там в
субалпийската и алпийската зона, тревистата растителност през лятото се развива буйно,
но след това разлагането на растителните остатъци е затруднено (поради по-ниските
температури). В резултат на това, в началото на разлагане се образува голямо количество
въглероден диоксид, а по-късно и голямо количество фулвокиселините и нискомолекулни
хуминови киселини. Под влияние на тези кисели продукти плитките планинско-ливадни
почви напълно се излужват.
Излужването е характерен процес за много от нашите почви (предимно с горско
влияние) - черноземи, сmолници, канелени горски почви и др. Излужването се приема в
нашата почвена класификация като диагностичен показател за разделяне на някои
почвени типове на подтипове - например излужени черноземи, излужени сmолници,
излужени канелени горски почви и т.н. Според степента на излужване (дълбочината, на
която са измити карбонатите), излужените почви (подтипове) се разделят обикновено на
три вида - слабо, средно и силно излужени.
Лесивиране. Процесът, който води до диспергиране на глината в горната
част на почвения профил, нейното механично предвижване като колоид надолу и
отлагането (натрупването) й в средната част на почвения профил се нарича
лесивиране на почвата. Лесивирането може да протече само при почвите, при които в
горната част на почвения профил се създават условия за диспергиране на глината
(глинестите минерали) и наличието периодично на низходящ воден ток в почвата. Такива
условия у нас се създават в почвите, образувани при значително участие на горската
растителност и след тяхното излужване (горските почви под широколистните гори). След
излужване на почвата от нея вече са отстранени електролитите (свободните алкалоземни
карбонати и в голяма степен йоните на калция и магнезия), които възпрепятствуват
пептизацията на почвените колоиди. Тогава реакцията на почвата в горния хоризонт
достига около рН 5-5,5 и около 30% от обменните калциеви йони в глината са заменени с
водородни. След това, при поддържане на горната реакция, глината като колоидна
субстанция започва да пептизира и през влажния период снизходящия воден ток да се
предвижва механично (без предварителното й разрушаване) надолу по едрите
(некапилярни) почвени празнини - некапилярни пори, пукнатини, ходове от животни,
изгнили корени и др.
Дълбочината, до която достига движещата се надолу глина обикновено не е особено
голяма, варира значително и зависи: от дълбочината, до която може максимално да
достигне дъждовната вода, т.е. от количеството и интензивността на валежите през
влажния период; от дълбочината, до която се образуват и намират различните празнини
(пукнатини) в почвата през сухия период; от дълбочината, на която се намират достатъчно
електролити (свободни алкалоземни карбонати, калциеви и магнезиеви соли или
положително заредени почвени колоиди-хидроксиди на желязото и алуминия), които при
контакт с глинестите колоиди предизвикват тяхната коагулация и утаяване на място; от
бързината и степента на запълване на почвените пори с коагулирала в тях глина - с
времето все повече глина, придвижена отгоре, се утайва в почвените порите сестесняват
и накрая може да се запушат напълно. Тогава лесивирането или се забавя, или въобще
може да спре.
Главният резултат от лесивирането е образуването на два основни генетични
хоризонта в почвения профил на лесивираните почви - горен, които е обеднял на глина и
свързаните с нея хумус и сесквиоксиди, относително обогатен на силициев диоксид и
неизветрели парченца от скалата и първичните минерали, който се нарича елувиален
лесивиран и среден (в средата на почвения профил), който е обогатен на глина и се

35
нарича илувиален глинесто-акумулативен. Елувиалният хоризонт обикновено е
светъл по цвят, особено при силно лесивираните почви (белезникав до пепеляв), а
илувиалния в зависимост от формата на железните съединения в глината, обикновено е
кафеникаво или червеникаво (канелено) оцветен. Така по строежа на почвения профил
(наличие на добре изразен елувиален и под него илувиален хоризонт) и белезникавото
оцветяване на елувиалния хоризонт, лесивираните почви (особено силно лесивираните)
много наподобяват подзолните почви. Ето защо в миналото процесът на лесивиране унас
се приемаше като оподзоляване и лесивираните почви се наричаха оподзолени -
оподзолени черноземи, оподзолени сиви горски почви, оподзолени канелени горски почви
и т.н. Сега е ясно, че процесите на лесивиране и оподзоляване са различни и
образуваните под тяхно влияние почви също съществено се различават. Основната
разлика между двата процеса е, че при лесивирането глината от елувиалния хоризонт се
изнася механично (без да се разрушава) и се отлага вилувиалния хоризонт без изменение
Затова при лесивираните почви наличната глина има еднакъв химичен състав и други
особености както в елувиалния, така и в илувиалния хоризонт. При оподзоляването
глината от елувиалния хоризонт предварително се разрушава химично (киселинна
деструкция), продуктите от това разрушаване се изнасят и отлагат в илувиалния хоризонт,
където може да се синтезират и нови глинести минерали. Ето защо при оподзолените
почви наличната глина от двата хоризонта съществено се различава по химичен състави
други особености Двата процеса могат да се различат и по някои микроморфологични
белези на почвите. Прилесивираните почви глината се движи механично отгоренадолу по
почвените пори (пукнатини, ходове, канали и др.), в илувиалния хоризонт запълва ги и
остава там. Поради това при наблюдение на почвената маса в илувиалния хоризонт,
особено при силно увеличение (под микроскоп), ясно личи ориентацията на течащата
глина отгоре надолу по почвените пори. Такава глина се нарича натечна или
ориентирана глина. В илувиалния хоризонт на оподзолените почви ориентирана глина
няма.
Лесивирането у нас е широко разпространено при много от почвите. В
класификацията то се използва като диагностичен показател за обособяване на редица
подтипове в някои от типовете почви - лесивирани черноземи, лесивирани сиво-кафяви
горски, лесивирани канелени горски почви и т.н. В зависимост пък от степента на
лесивирането (коефициента на текстурна диференциация), подтипът лесивирани почви
обикновено се разделя на три вида - слабо, средно и силнолесивирани.
Оподзоляване (подзолен процес). Процесът, който води до химично
(киселинно) разрушаване на глината в горната част на почвения профил,
предвижване на продуктите от това разрушаване в средната част на профила и
възможност за синтез на нови глинести минерали тук, се нарича оподзоляване на
почвата. В най-типична форма този процес се проявява главно в северните и някои
високопланински райони, където се развива иглолистна горска растителност, чийто опад
(горска постеля) е беден на азоти базични елементи и богат на нискомолекулни киселинни
органични съединения. Този състав на дървесните остатъци затруднява тяхното разлагане
от микроорганизмите, поради което тук обикновено се образува дебела горска постеля.
Поради киселата реакция на горската постеля, тя започва постепенно да се разлага главно
от гъбната микрофлора и някои други микроорганизми, отделящи ензими с голяма
оксидлителна способност. При тези условия от разлагането на горската постеля се
образуват много органични киселини, между които преобладават агресивните хумусни
киселини - фулвокиселините. Тези киселини постъпват с движещата се надолу вода в
горната част на почвата и първоначално причиняват излужване, а когато се изчерпат
свободните карбонати (ако има такива) и подвижните базични елементи, те атакуват
глинестите минерали и ги разрушават. Излужването тук протича бързо, тъй като в горската
постеля и почвата се съдържат много малко свободни базични елементи (особено калций)
и подвижни железни и алуминиеви съединения, които могат да неутрализират киселините.
Затова горната част на почвата бързо се вкислява и започва разрушаването на глината (за
да се неутрализират киселините от съдържащите се в глината базични елементи).
Разрушаването става по пътя на хидролизата, като водородните катиони от киселините
заместват базичните елементи в тетраедрите и октаедрите от кристалната решетка на
глинестите минерали (Са, Mg, К, Na, Fe, Al и др.). Освободените базични елементи с

36
анионната частна киселините образуват самолесноразтворими във вода съединения или
подвижни съединения от хелатен тип (с Fe и Аl). Това са съединения предимно на
фулвокиселините - фулвати. Именно главно под форма на фулвати продуктите от
разрушаването на глината се придвижват в средната част на почвения профил и голяма
част от тях се трансформират и акумулират тук. Извън почвения профил се отстраняват
само най-нискомолекулните органични съединения. При определени условия (наличие на
подвижна силициева киселина, хидроксиди на желязото и алуминия и базични елементи
(К, Са, Mg и др.), които се предвижват отгоре при разрушаването на глината), тук може да
се синтезират нови глинести минерали (глина). Освободените силициеви йони при
разрушаване на тетраедрите на глинестите минерали с водородните йони образуват
свободна силициева киселина, главно под форма на колоид. Част от силициевата
киселина се предвижва заедно с фулватите надолу и остава в средната част на почвения
профил, където може да участвува в образуването на нова глина. Голяма част от
силициевата киселина обаче е по-трудно подвижна, остава на място, постепенно
коагулира, обезводнява се (дехидратира), кристализира под форма на бели дребни
(праховити) кристалчета, т.е. превръща се в силициев диоксид и остава трайно на мястото
на разрушаването, в горната част на почвата. Така горната част на почвата, където става
разрушаване на глината, силно обеднява на глина, на хумус и базични елементи, свързани
с глината и силно се обогатява на силициев диоксид, получен от разрушаването на
глината, т.е. тук се образува добре изразен елувиален хоризонт, който се нарича
елувиален подзолист хоризонт. Липсата на хумусни и железни съединения и голямото
съдържание на силициев диоксид в този хоризонт му придава белезникаво-пепеляв цвят,
подобен на дървесната пепел. Оттук и руският народ е нарекъл тези почви подзолни (от
золь - пепел), а процесът - оподзоляване или подзолен процес.
В средната част на почвения профил, където се отлагат продуктите от
разрушаването на глината и тези от тяхната трансформация, заедно спочвообразуващите
материали, се образува илувиален хоризонт, който се нарича илувиален акумулативен
хоризонт. Така, че подзолните почви са изградени от два генетични хоризонта -
елувиален подзолист и под него илувиален акумулативен. В зависимост от състава на
почвообразуващата скала, върху която протича оподзоляването, илувиалният хоризонт се
формира от различни вещества, носи различни названия, а оттук и подзолните почви се
обособяват като отделни подтипове с различни наименования.
Когато оподзоляването протича върху песъчливи материали, с преобладаване на
кварцов пясък, тогава в елувиалния хоризонт се разрушава освен малкото количество
глина и част от първичните силикатни минерали, при което се образува малко количество
железни и алуминиеви хидроксиди. Тогава надолу се предвижват предимно хумусните
киселини от горската постеля, които постепенно надолу се насищат сналичните железни и
алуминиеви хидроксиди, трансформират се в неразтворими хумусни съединения, утаяват
се и образуват илувиалния хоризонт. Когато илувиалният хоризонт се образува главно от
хумус (5-10%) и малко хидроксиди на желязото (и алуминия), които му придават
тъмнокафяв или черен цвят, тогава той се означава като илувиално-хумусен, а почвите
хумусни подзоли.
Когато оподзоляването протича върху песъчливи материали, но по-богати на желязо,
тогава наред с хумусните киселиниитехните съединения се образуват и повече свободни
хидроксиди. Тогава илувиалният хоризонт се образува сmесено от хумус и железни
хидроксиди и има ръждиво-канелено оцветяване. Обикновено горната част на този
хоризонт съдържа повече хумус, a долната повече желязо. Такъв илувиален хоризонт се
нарича илувиално-хумусно-железен хоризонт (с хумусно съдържание от 2 до 4%), а
почвите хумусно-железни подзоли.
Когато материалите са също песъчливи, съдържат доста желязо, но при разлагането
на горската постеля се образуват предимно много нискомолекулни хумусни киселини,
които се измиват извън почвения профил, тогава илувиалният хоризонт се образува
главно от свободни железни хидроксиди (съдържанието на хумусе под 1%), има ръждиво
оцветяване и се нарича илувиално-железен хоризонт, а почвите железни подзоли.
Когато оподзоляването протича върху по-глинести материали (глинесто-песъчливи и
песъчливо-глинести), тогава продуктите от разрушаването на глината в елувиалния
хоризонт - железните и алуминиевите хидроксиди, силно се хидролизират в киселата

37
среда и с хумусните киселини образуват предимно хелатни (комплексни) съединения. Тези
съединения, движейки се надолу, поделувиалния хоризонт влизат в контакт с почвената
маса (където има повече базични елементи и реакцията не е така силно кисела) и под
влияние на редица други процеси се утаяват под форма на налепи (ципи) с кафяв цвят
върху структурните агрегати на почвата и остават там. Част от подвижната силициева
киселина съсчаст от хидроксидите на желязото и алуминия и базичните елементи (които
също достигат дотук) образуват нова глина, която също остава на това място. Освен това
при тези условия частично протича и лесиваж, поради което количеството на глината в
тази зона още повече се увеличава. Така, поделувиалния хоризонт се образува един
своеобразен илувиален хоризонт, обогатен на глина, който се означава като илувиален
глинесто-акумулативен хоризонт. Отложените в този хоризонт комплексни
съединения на хумусните киселини с желязото, алуминия и глинестите минерали му
придават обикновено кафяв цвят. Оподзолените почви, притежаващи такъв илувиален
хоризонт, обикновено не се наричат подзоли, а подзолисти или подзолни почви.
На редица места, когато илувиалният хоризонт е тежко глинест и е с много слаба
водопропускливост, може да настъпи и повърхностно преовлажняване (оглеяване) на
почвата.
На местата, където се комбинира процесът на лесивиране с повърхностното
оглеяване, се образуват подобни на подзолистите почви, но тук не става забележимо
разрушаване на глината от елувиалния хоризонт, а протича друг специфичен процес,
който за разлика от типичния подзолен процес, се нарича псевдоподзолист, а
образуваните почви псевдоподзолисти. У насоподзоляването и подзолния процес не се
наблюдават в типична форма, но широко разпространение има псевдоподзолистият
процесили псевдооподзоляването (псевдоподзолистите почви).
Оглеяване (глеев процес). Процесът, под влияние на който става редуциране
главно на тривалентните железни и четиривалентните манганови съединения до
двувалентни форми и образуване на други специфични съединения в различни
части на почвения профил, се нарича оглеяване на почвата. Оглеяването протича при
анаеробни условия (преовлажняване), под влияние на редица анаеробни бактерии. To ce
осъществява в тази част на почвения профил, където почвата е наситена с вода -
непосредствено над и под подпочвените води или в повърхностната част, където водата
през влажния период се задържа от водонепропусклив хоризонт. При тези условия
тривалентните железни и четири валентните манганови съединения се превръщат в
двувалентни. Тези нови съединения имат други свойства и оцветяване. Някои от тях,
предимно двувалентните железни съединения, образуват със силиция, алуминия, фосфора
и други елементи нови съединения (например минерала вивианит - Fe3(PO4)2.8H2O), които
придават на почвената маса гълъбовосив досинкав цвят. Затова слоят, в който се извършва
оглеяването, ясно се откроява по цвят и свойства от останалата почват.е. обособява се
специфичен генетичен почвен хоризонт, който е наречен глеев хоризонт, а почвите,
притежаващи такъв хоризонт - глееви или оглеени почви. Всички почви с по-близки
подпочвени води, които имат глеев хоризонт в долната част на почвения профил се
обединяват в една група - хидроморфни почви. У нас към тази група почви се отнасят
алувиалните, алувиално-ливадните, ливадно-блатните и торфено-блатните почви.
При почвите с дълбоко ниво на подпочвените води (групата на автоморфните почви)
е възможно оглеяване в повърхностната част на почвата, когато има рязка текстурна
диференциация - наличие отгорена по-песъчлив (елувиален) хоризонт и под него глинест
(илувиален) хоризонт. Тогава, през влажния сезон, водата се задържа в повърхностния и в
горната част на глинестия хоризонт (водата трудно се пропуска през глината) и настъпва
оглеяване на тази част от почвата. Този вид оглеяване се нарича повърхностно или
псевдооглеяване. У насто се наблюдава при псевдоподзолистите почви.
Псевдооподзоляване (псевдоподзолист процес). Комбинираният процес,
резултат от съвместното действие на лесиважа и повърхностното оглеяеане,
който води до засилване текстурната диференциация в почвения профил, на
елувиален и илувиален глинест хоризонт, и до оглеяеане на елувиалния и горната
част на илувиалния хоризонт се нарича псевдооподзоляване на почвата или
псевдоподзолист процес. Псевдооподзоляването започва когато почвеният профил е
вече добре диференциран на горна, лека по механичен състав (елувиална) и долна,

38
глинеста (илувиална) част. Диференциацията може да бъде първична (геологична), когато
поначало почвообразуващите материали са изградени (нанесени) от различни по
механичен състав слоеве и вторична (почвена), когато е резултат на лесиваж. При нашите
условиятази диференциация най-често е резултат от лесивирането.
Псевдооподзоляването най-добре се проявява при умерения климат, където се
редуват две климатични фази - влажна и суха. Механизмът, по който протича този процес,
накратко е следният: През влажния период (пролетта) горната част на почвата (елувиалният
и горната част на илувиалния хоризонт) се преовлажнява. При създадената анаеробна
обстановка органичните остатъци (при естествени условия у нас се развива предимно
горска (дъбова) растителност) се разлагат по-бавно вътре в почвата и по-бързо от горската
постеля, но във всички случаи се образуват предимно фулвокиселините и други органични
киселини, които поддържат кисела реакция на средата. Оксидлените железни и манганови
съединения се редуцират до двувалентни форми. След това желязото и манганът се
свързват с органичните (хумусни) киселинии се образуват подвижни (хелатни) съединения.
Поради слабата подвижност на водата в тази зона, новообразуваните железни и манганови
съединения слабо се предвижват надолу (до горната част на илувиалния хоризонт) и
встрани (на няколко сантиметра). Поради това местата, откъдето се отстраняват тези
съединения, се обезцветяват (придобиват сив цвят) и така хоризонтът, където става това, се
изпъстря със сиви петна. През сухия период (лятото) става обратно окисление на
редуцираните железни и манганови съединения, превръщането им в неразтворими и
тяхното утаяване под форма на ръждиви и черни петна и твърди, закръглени образувания -
конкреции (желязно-манганови съчми). Така тази горна част от почвата придобива мозаично
оцветяване - на малки разстояния се редуват сиви, ръждиви и черни петна. Именно това е
глеевият хоризонт при тези почви. Той обхваща главно елувиалния и горната част на
илувиалния хоризонт. С времето елувиалният хоризонт се разширява на дълбочина (чрез
лесиважа), обезцветява се още повече и придобива белезникаво пепеляв цвят. Така се
формират почви, които имат добре развит белезникавелувиален хоризонт и добре изразен
глинестилувиален хоризонт в горната си част оглеен. По външен вид тези почви са твърде
сходни с подзолистите почви, особено са сходни техните елувиални хоризонти.
Образуването на елувиалните хоризонти обаче става по различен начин. При подзолистите
почви елувиалният хоризонт е резултат главно отразрушаването на глината, изнасяне на
продуктите от това разрушаване и обогатяването му със SiО2 останал на място от
разрушената глина. При почвите, образувани в резултат на псевдооподзоляването,
елувиалният хоризонт е резултат главно от лесиважа и той относително се обогатява със
SiOz получен от разрушаването на първичните силикатни минерали. Освен това при
типичните подзолисти почви не се наблюдава оглеяване в почвения профил. Ето защо
образуваният елувиален хоризонт тук се нарича елувиален псевдо-подзолист хоризонт,
а почвите - псевдоподзолисти почви.
В България псевдооподзоляването е доста широко разпространено и
псевдоподзолистите почви заемат значителна площ.
Вътрепочвено глинясване (сиалитизация). Процесът, под влияние на който
става допълнително образуване на глина в почвения профил, поради
продължаващото сиалитно изветряване на неизветрелите първични силикатни
минерали, се означава като вътрепочвено глинясване или сиалитизация на
почвата. Най-интезивно този процес протича при умерен климат със средно количество
валежи (около 600 mm) и при почвени материали, богати на неизветряли силикатни
минерали. При тези условия от изветряването на силикатните минерали на място в почвата
се освобождават значително количество базични елементи, главно Са и Mg, които с СО2
образуват съответни карбонати. Това осигурява неутрална до слабо алкална реакция на
средата. Наред с базичните елементи при изветряването се освобождават и редица други
подвижни съединения - силициева киселина, хидроксиди на желязото и алуминия, базични
елементи в йонна форма и др. Реакцията на средата благоприятства химичното
взаимодействие между силициевата киселина, хидроксидите на алуминия и желязото и
йоните на базичните елементи, в резултат на което се образуват нови глинести минерали и
почвата на това място допълнително се обогатява с глина. Освен това, при тези условия
става и силно трансформиране на някои първични минерали в глинести, без да се
разрушават - например мусковитът се превръща вилит, биотитът - във вермикулит и т. н.

39
 В зависимост от строежа на почвения профил, механичния състав на почвените
хоризонти, а оттук и степента и продължителността на овлажняване в различните части на
почвения профил, вътрепочвеното глинясване може да протича с различна интезивност в
различните части на профила. Когато механичният състав е еднообразен по цялата
дълбочина на профила и почвата равномерно се намокря, тогава вътрепочвеното
глинясване е равномерно по цялата дълбочина на почвата. Когато обаче макар и слабо
профилът е диференциран, горната част е по-лека по механичен състав от средната, тогава
овлажняването и неговата продължителност в различните части на профила е различно -
по-силно и по-продължително е овлажняването в средната по-глинеста част. Ето защо, в
този случай, тук допълнително се натрупва доста повече глина, отколкото в повърхностната
частна почвата, което засилва текстурната диференциация на профила. Така се образуват
почви, при които средната част е значително по-глинеста, т.е. оформя се един почвен
хоризонт, който наподобява илувиалния глинест хоризонт на лесивираните почви. Тук
обаче, глината не е придвижена отгоре, a e образувана на място главно от метаморфозата
(трансформацията) на първичните минерали. Поради това новообразуваният глинест
хоризонт се нарича метаморфен, сиалинометаморфен или по номенклатурата на FAO
камбичен, а почвите - сиалитно-метаморфни или камбични почви. Като доказателство,
че метаморфният хоризонте образуван чрез вътрепочвено глинясване, е наличието в него
на т. нар. папюли - глинясали кристали от първични силикатни минерали, със запазени
външни очертания, които ясно се виждат под микроскоп.
У нас вътрепочвеното глинясване се проявява при много от почвите - сmолници,
канелени горски, сиви горски и др. Честото протича заедно и слесиважа. Като особен
случай на вътрепочвено глинясване се счита това при сmолниците, където образуваната
на място глина е главно от монтморилонитови глинести минерали. Затова някои
изследователи наричат този процес монтморилонитизация на почвата. Тъй като при
наличие на много монтморилонитова глина отделните хоризонти и почвата като цяло
придобива уплътнен, слят строеж, редица изследователи наричат такива почвени
хоризонти слети, а процесът на тяхното образуване - слетизация на почвата.
Ожелезняване (феритизация, рубефикация). Процесът, който води до
образуване в почвата на малко глина (главно каолинитова) и много свободни
хидроксиди и оксиди на желязото, които оцветяват цялата почва в канелено или
червено, се нарича ожелезняване на почвата. В най-типична форма този процес
протича в районите със субтропиченитропичен климат, но с добре изразени сухи периоди
и върху ултраосновни почвообразуващи материали, които почти не съдържат кварци са
богати на желязо. При тези условия, през влажния период, става интензивно изветряване
на първичните минерали с освобождаване на малко силициева киселина, малко
хидроксиди на алуминия, много хидроксиди на желязото и редица йони на базичните
елементи. Поради многото валежи през този период, голяма част от силициевата киселина
и базичните елементи бързо се измиват от почвата и реакцията на средата става кисела.
В такава среда от останалото малко количество силициева киселина и хидроксиди на
алуминия се образува малко каолинитова глина, а голямото количество железни
хидроксиди остават свободни и като ципи обвиват кристалчетата на каолинита и по-едрите
песъчливи елементи на почвата. През сухия период хидроксидите на желязото
дехидратират, постепенно кристализират и се превръщат в по-безводни хидроксиди (гетит)
или в оксиди (хематит). По този начин тези оксиди здраво слепват отделните дребни
частички и под формата на мостчета между тях ги свързват в по-едри агрегатчета, които
се възприемат като твърди песъчинки. Така почвата като цяло се възприема като
песъчлива маса (псевдопесъчливост) или с много здрава микроструктура. Тъй като
значително обезводнените хидроксиди и безводните оксиди на желязото имат
червеникаво оцветяване (гетита - канелено-кафяво, а хематита - червено) то и тези почви
са сканелен или червен цвят и се наричат ожелезнени почви, червеноземи, феритни
почви или рубефицирани почви.
У насожелезняването се проявява сравнително слабо и успоредно с развитието на
други процеси главно при канелените горски почви.
Ферсиалитизация. Процесът, който обуславя образуването и натрупването
в почвата едновременно и на значително количество глина от трислойни
глинести минерали и на значително количество свободни железни оксиди се

40
нарича ферсиалитизация на почвата. В случая се осъществява комбинация между
феритизацията и сиалитизацията. Този процес протича в типична форма в тропичните
райони със по-продължителен сух период (местата, заети от саваннарастителност и сухи
гори и храсталаци), и в субтропичните подобни райони и върху базични скали, богати на
желязо, но съдържащи и значително количество силикатни първични минерали. Тук през
влажния период от изветряването се отделят достатъчно количество базични елементи
(като карбонати), които поради по-малкото валежи не се измиват напълно и придават на
средата неутрална реакция. Едновременно се отделят и значително количество силициева
киселина, алуминиеви хидроксиди и голямо количество свободни железни хидроксиди. От
силициевата киселина, алуминиевите хидроксиди и базичните елементи се образува
значително количество глина от трислойни глинени минерали - хидрослюди, илит,
монтморилонит, вермикулит и др. Голяма част от железните хидроксиди обаче, остават
свободни и снастъпване на сухия период, дехидритират, кристализират и в голяма степен
се превръщат в хематит, който обагря цялата почва в червено. Образуваните по този
начин почви, съдържащи и значително количество глина и значително количество
свободни железни оксиди (предимно хематит), се наричат ферсиалитни почви.
Когато ферсиалитизацията протича върху тежко глинести материали, които дълго
време остават силно овлажнени и дренажът на територията е затруднен (понижение на
релефа), тогава вместо свободни железни хидроксиди и оксиди се образува ферихидрат
(лимонит) – 2[Fe2O3.3H2O]↔4Fe(OH)3, който оцветява почвата в жълтеникавитонове.
Унас ферсиалитизацията има място при формирането на канелените горски почви.
Фералитизаця. Процесът, който протича на фона на алитно изветряване и
води до натрупване е почвата предимно на алуминиеви хидроксиди - хидраргелит
(Al2О3. 3H20) u бьомит (Аl2О3.Н2О), и no-малко на железни хидроксиди - гетит
(Fe2O3.Н2О) и хематит (Fe2О3), ce нарича фералитизация. Тук имаме комбинация на
алитизацията и феритизацията. Фералитизацията е характерен процес за екваториалните
райони, където имаме постоянно високи температури и много валежи. Тук изветряването
на първичните силикатни минерали протича много интензивно, но голяма част от
освободените силициева киселина и базични елементи бързо се отстраняват (измиват) от
мястото на изветряването и реакцията на средата става кисела. При тези условия от
останалата малко количество силициева киселина и част от хидроксидите на алуминия се
образува малко количество глина от каолинитов тип. Голямото количество алуминиеви
хидроксиди и останалата част от железните хидроксиди остават свободни. По-късно тези
хидроксиди се трансформират, като се превръщат в минералите хидраргелит, бьомит и
съответно в гетит и хематити по този начин остават и се натрупват на място. Характерна
особеност на образуваните по този начин почви е, че при тях алуминиевите хидроксиди
винаги преобладават количествено над железните хидроксиди. Разбира се, количеството
на железните хидроксиди ще бъде различно, в зависимост от съдържанието на желязо в
почвообразуващите скали. Когато скалите съдържат повече желязо (базични скали),
тогава в почвата се натрупват повече свободни железни хидроксиди, в сравнение с
киселите скали, които съдържат по-малко желязо. В този случай почвите, образувани
върху базични скали, придобиват канелено или червено оцветяване. Когато почвите се
образуват върху кисели скали (бедни на желязо), количеството на освободените железни
хидроксиди е незначително и то не е достатъчно да придаде на почвата червеникаво
оцветяване. В този случай почвите обикновено са жълтеникаво оцветени, т.е. тогава
протича в по-чиста форма алитизацията. В повечето случаи обаче, почвите имат по-добре
или по-слабоизразеночервеникаво оцветяване. Тези почви са наречени фералитни.
Често при фералитните почви някои части на почвения профил може да се
преовлажняват (от подпочвените води в пониженията или от повърхностните води, когато
те по някакви причини се задържат продължително върху повърхността). Тогава в зоните
на преовлажняване се създават анаеробни условия, тривалентните железни съединения
се редуцират, превръщат се в двувалентни, разтварят се във водата и заедно с водния ток
се преместват от повърхностните хоризонти надолу и се натрупват на определено място в
почвения профил.
Ако територията е наклонена, двувалентните железни съединения заедно с
подпочвените води се предвижват по наклона и също се натрупват на определени места в
почвата. В тези места от почвата, които са пропити от двувалентни железни съединения,

41
когато влязат в контакт с въздуха (кислорода), става окисление и превръщане на
двувалентните железни съединения в тривалентни. Ето защо когато такава част от
почвата се изреже и се остави на въздуха, тя се втвърдява (от тривалентните железни
съединения) и наподобява тухла. Поради това тези затвърдели на въздуха
желязосъдържащи образувания са били наречени латерити (тухли), а почвите при
които се образуват, в миналото се наричаха латеритни почви и се считаше, че почвите
се формират именно главно под влияние на този процес, който бе наречен
латеритизация. Cera e ясно, че латеритизацията е само процес на формиране на
латеритните образувания, но не и на почвите като цяло, поради което е по правилно
възприетото сега наименование - фералитни почви.
У нас няма условия за проявление на фералитния процес. Елементи на подобен
процес има само при образуването на нашите жълтоземи.
Засоляване (салинизация, солончаков процес). Процесът, които води до
голямо натрупване на лесно разтворими неутрални соли в повърхностните
почвени хоризонти, се нарича солончаков или засоляване на почвата.
Солончаковият процес протича, когато подпочвените води са близки (по капилярен
път могат да достигнат до повърхността на почвата), съдържат голямо количество лесно
разтворими, предимно неутрални соли (силно са минерализирани) и през годината има
продължителен сух и топъл (горещ) период. Тогава през сухия и топъл период
подпочвените води се покачват по капилярен път и достигайки почвената повърхност,
започват да се изпаряват, а съдържащите се в тях соли кристализират и се отлагат по
почвената повърхности в хумусно-акумулативния хоризонт. Така постепенно количеството
на свободните соли в хумусно-акумулативния хоризонт се увеличава и когато надхвърли
1%, почвата се засолява и се нарича солончак. Най-често засоляването става с
неутрални натриеви соли (NaCl и Na2SО4) и с по-малко участие на магнезиеви соли (MgCl2
и MgSО4). Типични условия за засоляване има в сухите области (пустини, полупустини,
степи и сухи субтропични райони). Образуваните по описания начин солончаци (при
близки подпочвени води) се означават като хидроморфни солончаци. Солончаци могат
да се образуват и без наличие на близки засолени подпочвени води, когато
почвообразуващите скали са засолени (морски отложения). Тогава на първия етап от
почвообразуването винаги се образуват солончаци. Такива солончаци се наричат
автоморфни солончаци. У нас солончаковият процес има ограничено проявление и
солончаците имат незначително разпространение. Нашите солончаци се отнасят към
групата на хидроморфните солончаци.
Осолонцяване (солонцов процес). Процесът, който води до насищане в голяма
степен на почвения поглъщателен комплекс (почвените колоиди) с обменни
натриеви катиони, се нарича осолонцяване на почвата (солонцов процес).
Осолонцяването на почвата протича, когато подпочвените води са по-дълбоко и са слабо
минерализирани (съдържат малко соли), но по някакъв начин в почвения разтвор постъпят
много натриеви катиони (от алкална натриева сол). Тогава почвата придобива алкална
реакция, при коятоалкалоземните карбонати (СаСО3 и MgCО3) ca неразтворими и обменните
калциеви и магнезиеви катиони лесно се заместват от натриеви катиони при засушаване.
Много изследователи приемат, че най-често приливадни условия в почвата може да
се образува сода (Na2CО3), чрез редукцията на Na2SО4, който почти винаги, макар и в
малко количество, се намира тук. Ливадните условия (по-продължителното
преовлажняване на почвата) обуславят редукцията на Na2SО4 до Na2S. Натриевият
сулфит при тези условия е нестабилен, лесно се разпада и натриевите йони с СО2
образуват сода (Na2CО3).
Други изследователи считат, че в почвения разтвор може да се появят свободни
натриеви катиони и когато в почвата се съдържат доста неутрални натриеви соли (NaCl и
Na2SО4, но не по пътя на микробиологичната редукция, a noчисто химични причини Това
става, когато в разтвора количеството на натриевите катиони е по-голямо от еквивалентната
сума на хлорните и сулфатните аниони. Тогава, когато почвата изсъхва, всички хлорни и
сулфатни аниони се свързват като NaCl и Na2SО4 и в разтвора остават свободни натриеви
катиони, а обменният калций се утаява като СаСО3 и се замества с обменен натрий. При
концентриранена разтвора се увеличава активността на моновалентните йони (Na+), които
изместват двувалентните йони (Са2+) от почвените колоиди.

42
 Някои изследователи пък приемат, че свободни натриеви катиони може да се появят
в разтвора и като резултат от изветряването на богати на натрий първични минерали.
Независимо по какъв начин са се появили натриевите йони (алкалните натриеви
соли, най-често Na2CО3), те започват да заместват алкалоземните катиони в почвения
поглъщателен комплекс (почвените колоиди). Когато това заместване достигне доста
голяма степен (над 20%), тогава в почвата настъпват и други процеси Почвените колоиди
(глината и хумуса) силно диспергират и през влажния период започват, макар и бавно, да
се предвижват надолу снизходящия воден ток, както прилесивирането. Освен това силно,
алкалната реакция на почвата причинява и частично химично разрушаване на глината
(алкална деструкция на глината). Получените подвижни продукти от разрушаването на
глината (сесквиоксиди и др. ) също с водния ток се предвижват надолу. На място, от
разрушаването на глината, остава колоидната силициева киселина, която постепенно
коагулира, дехидратира, кристализира и се натрупва под форма на SiО2 (кварц). Така
повърхностният почвен хоризонт обеднява на глина, хумус и сесквиоксиди, a относително
се обогатява на SiО2, т. е. той се превръща в елувиален хоризонт, който тук се нарича
елувиално-солонцов хоризонт. Този хоризонт относително е обогатен и на едропесъчливи
елементи (кварцов пясък), т.е. той е станал много по-лек по механичен състав и
естествено съдържанието в него на обменен натрий е значително намаляло. Голямото
количество едропесъчливи елементи (кварцов пясък) и праховиден SiО2, получен от
разрушаването на глината, придават на този хоризонт белезникаво-пепеляв цвят.
Изнесените от елувиалния хоризонт вещества (глина, хумус, сесквиоксиди и др.) се
предвижват към средната част на почвения профил, коагулират и се натрупват там. Така
пък поделувиалния хоризонт се формира илувиален хоризонт. Той е обогатен на глина,
хумус и сесквиоксидит. е. той е илувиално-глинест хоризонт, но се различава от другите
подобни хоризонти по това, че тук почвеният поглъщателен комплекс в голяма степен (над
20%) е наситен с обменен натрий, т. е. той е солонцов и затова се нарича илувиално
солонцов хоризонт. Наличието в него на глина, хумус, сесквиоксиди и др. вещества му
придават най-често кафяв цвят. В този хоризонт има и малко повече лесно разтворими
соли, a ce отлагат и различно количествоалкалоземни карбонати.
Описаният процес на диференциация на почвения профил на елувиалени илувиален
хоризонт е всъщност процесът на солонцообразуване. Ето защо образуваните по този
начин почви се наричат солонци.
У нас солонцообразуването има ограничено разпространение и солонците заемат
малки площи. Тези почви се образуват при ливадни условия и се отнасят към ливадните
солонци.
Осолодяване. Процесът, който води до превръщане на добре развитите
солонци в солоди, се нарича осолодяване на солонците. Чрез този процес се
осъществява по-нататъшната естествена еволюция на солонците. Този процес започва,
когато имаме добре развит солонец (с изразени елувиален и илувиален хоризонти) и
когато се осъществи понижаване на подпочвените води. Тогава подпочвените води
престават да влияят, водният ток е насочен постоянно отгоре надолу и се създават
условия за промиване на почвения профил.
При добре диференцираните солонци, през влажния период, дъждовната вода се
натрупва и се задържа в елувиалния хоризонт и върху повърхността на почвата
(илувиалният солонцов хоризонт много трудно пропуска водата). Това е особено добре
изразено в микропониженията на терена. Продължителното застояване на водата води до
нейната частична дисоциация (отделяне на повече водородни катиони), което засилва
нейната промивна роля. Велувиалния хоризонт обменните натриеви катиони започват да
се заместват сводородни. Освен това, по-доброто овлажняване и отстраняване на голяма
част от обменния натрий в елувиалния хоризонт, при естествени условия обуславя
развитието на горска растителност. По-нататък опадът от горската растителност се
разлага главно от гъбната микрофлора и се образуват предимно фулвокиселините. При
наличието тук и на временно преовлажняване на повърхностната част от почвата, от
всички попаднали в почвата органични остатъци също се образуват предимно
фулвокиселините. Така постепенно почвените колоиди велувиалния хоризонт се насищат
с обменен водород и реакцията от алкална при солонците става кисела. По-нататък, под
влияние на тези процеси, елувиалният хоризонт се увеличава на дълбочина и все по-рязко

43
се разграничава от илувиалния. В илувиалния хоризонт също настъпват някои промени.
Постепенно все повече обменни натриеви катиони се заместват с други, главно стези на
алкалоземните. Така и тукреакцията от силноалкална става най-често слабоалкална или
неутрална, като хоризонтът запазва своята солонцоватост (известна наситеност с обменен
натрий). Образуваните почви, характеризиращи се срязко очертан белезникаво-пепеляв
елувиален хоризонт, който има кисела реакция и добре оформен глинест илувиален
хоризонт, който все още съдържа обменен натрий и има слабо алкална или неутрална
реакция, са били наречени солоди, а процесът, който води до тяхното образуване -
осолодяване на почвите. Почвеният профил на солодите външно е твърде сходен с
този на подзолните почви, но както станаясно, той се формира по друг механизъм.
Унас осолодяването не се проявява в типична форма и няма добре развити солоди, но
при някои от нашите солонци се наблюдава, в различна степен осолодяване (най-често слаба).

Общи особености (характеристики) на почвата

Ясно е, че в зависимост от комбинацията на основните фактори на почвообразуване,
в различните части на земната суша протича различен конкретен почвообразувателен
процес и се образуват различни почви. Колкото и да се различават отделните почви
помежду си, то те имат и някои общи характеристики, което позволява да се използва
понятието „почва”, като обобщаващо за всички почви на базата на общите им особености.
Очертавайки общите характеристики, валидни за всички почви, може по-пълно да се
разбере съдържанието на понятието „почва”, което често се използва като събирателно,
да се отговори по-подробно на въпроса какво представлява почвата?
Основните общи характеристики (особености), които обединяват различните почви
под общото понятие „почва” накратко са следните:
1. Почвата представлява важна част от екосистемата (на определен район от
земната суша). Екосистемата е комплекса от живите организми (растения и животни) и
тяхната околна среда (почва и атмосфера). Поради това почвата като природно тяло се
образува под влияние на разгледаните фактори на почвообразуване и като резултат се
формират голям брой различни почви. В екосистемата околната среда влияе върху
организмите, а те от своя страна влияят един на други на околната среда, което обуславя
развитието на почвата.
2. Почвата представлява отворена система. Между нея и околната среда става
непрекъсната обмяна на вещества и енергия. Тя се намира междулитосферата (мъртвата
природа) и биосферата (живата природа) и по този начин осъществява непрекъсната
обмяна на вещества и енергия между тези три важни сфери на Земята - педосферата
(почвата), литосферата и биосферата.
3. Почвата представлява динамична и еволюционна система. В нея
непрекъснато протичат физични, химични, физико-химични и биологични процеси, под
влияние на които тя постепенно се изменя (еволюира) и преминава от един стадий в друг,
от един тип в друг. Тя се променя и успоредно с променящата се околна среда (факторите
на почвообразуване).
4. Почвата представлява трифазна система. Тя се състои отразлични вещества,
които могат да се намират в три агрегатни състояния или фази - твърда, течна и
газообразна. Твърдата фаза се състои от твърди минерални и органични частички с
различна големина и от различен химичен и минерален произход. Течната фаза се
състои от вода и разтворени в нея различни вещества - почвен разтвор.
Газообразната фаза се състои отразлични газове. Тя е сходна сатмосферния въздух и
се нарича почвен въздух. В почвените пори, освен вода и въздух, се намират и живи
организми (живо вещество) - микроорганизми, животни и корени. Това живо вещество в
почвата редица изследователи считат, че трябва да бъде обособено като самостоятелна
четвърта фаза в почвата - жива фаза на почвата. Съотношението на отделните фази, в
обемни проценти, при различните почви, етвърде различно. Почвата обаче не бива да се
разглежда като проста сmес от посочените фази и компоненти, а като организирана
цялостна система, в която протичат много процеси и тя притежава много физични,
химични и биологични свойства и в която фазите са взаимно зависими - промяната в която
и да е фаза води до промяна и в другите фази и компоненти.

44
 5. Почвата представлява необходима среда за развитието на растенията.
Притежавайки свойството плодородие, почвата осигурява развитието на растенията и
получаването на добив от тях. Посредством почвата растенията се закрепват в нея,
развиват коренова система и се снабдяват с вода, хранителни елементи и кислород, в
резултат на което под форма нарастителна маса се получава добив.
6. Почвата представлява незаменимо природно богатство. Благодарение на
плодородието си почвата е станала основно средство за производство в земеделието. Тя
е източник на хранителни продукти и редица други материали, необходими за облекло и
битови нужди. Освен това почвата служи и за изготвяне на строителни материали. Върху
нея се строят пътища, сгради, канали, инсталации и др. Тя се явява и като филтър и
очиства екосистемата от вредни вещества. Почвата, ако правилно се използва, може да
служи на всички човешки поколения.
7. Почвата като природно образувание се характеризира средица външни
(морфологични) белези. Станаясно, че по дълбочина се обособяват различни пластове,
наречени генетични хоризонти, а съвкупността от всички хоризонти образува почвения
профил. Всяка отделна почва има различни хоризонти, които по различен начин се
редуват в почвения профил.
Морфология на почвите
В резултат от процесите на почвообразуване формираната почва придобива
определен външен изглед - морфология (строеж на почвения профил и определени
външни (морфологични) белези за всеки генетичен хоризонт). Поради това по изучаване
на морфологичните белези на дадена почва може да се съди за процесите, под влияние
на които се е образувала, т.е. да се разкрие нейния произход (генезис) и оттук да се
определи правилно нейното място в класификацията на почвите. Сега изучаването на
морфологичните белези на почвите се е обособило в специален раздел от почвознанието,
който носи и названието морфология на почвите.
Почвата от морфологична гледна точка. От тази гледна точка отделната почва
представлява триизмерно тяло (стриизмерения), което заема определенатеритория и се
ограничава отдолу от литосферата (скалите), отгоре от атмосферата и встрани от друго
почвено тяло или от непочвено тяло (гола твърда скала, водна площ и др.). Трите
измерения на това тяло са дълбочина (между литосферата и атмосферата),
хоризонтален размер (дължина и ширина на тялото) и площ (повърхност на
тялото). Почвената покривка на земната суша (педосферата) се изгражда като се
редуват едно до друго различните почви в пространството. Тази покривка обаче не е
непрекъсната, а на места се прекъсва от непочвени тела (голи твърди скали, водни
пространства и др.). Най-малкото отделно почвено тяло (различна почва), което има
характерните белези на почвата, носи различно наименование в различните страни -
почвен индивид в Русия, педон в САЩ, педотоп в Германия, женон във Франция и др.
По-широка международна употреба е добило американското название педон. Педонът е
най-малкото реално почвено тяло (различна почва) с три измерения, повърхността на
което варира от 1 до 10m2, страничните стени от 1 до 3.5 m2 и по дълбочина има добре
оформени генетични хоризонти. Повърхността на педона обикновено се изобразява с
хексагонална (шестоъгълна) форма, но тя може да бъде и закръглена, овална,
амебовидна и др. (фиг.4). Тъй като педонът заема много малка площ, което не позволява
конфигурацията на неговата повърхност да се отрази на почвената карта, а и обикновено
тази малка площ е недостатъчна да се изкопае почвен разрез, за да се проведе
изследването на почвата, почвоведите са потърсили друго по-голямо реално
съществуващо почвено тяло (единица) съставено от повече педони, които имат близки
белези, т.е. представляват отделна почва. Конфигурацията на площта на това почвено
тяло вече може да бъде отразена на почвената карта и площта е достатъчна да се изкопае
почвен профил и се изучи почвата. Това по-голямо почвено тяло, съставено от повече
педони, от американските почвоведи се нарича полипедон, a от руските - почвен ареал.
Полипедонът представлява почвено тяло (единица различна почва), съставена от повече
педони (в повечето случаи много). В пространството полипедонът може да си го
представим като пчелна пита - отделните килийки са педоните (фиг. 4). Най-малкият
размерна полипедона може да достигне до 1 m2, a максималният силно варира и крайна

45
граница обикновено не се дава. Характерно за полипедона е, че в него не всички педони
са съвсем еднакви. В нашата класификация обикновено полипедонът съответствува на
класификационната единица „почвен подвид”. Например при нашите карбонатни
черноземи се отделя подвидът средно мощни. Като диагностичен показател за
обособяване на този подвид почва служи мощността на хумусния хоризонт, като се
допуска вариране в границите от 40 до 80 cm. Следователно полипедонът „средномощен
карбонатен чернозем” в пространството е съставен от отделни педони, при които
мощността на хумусния хоризонт не е еднаква, а варира от 40 до 80cm. Горната граница
на полипедона е рязко очертана -това е атмосферата. Долната граница на полипедона се
очертава от почвообразуващите материали и невинаги може ясно да се прекара, тъй като
в дълбочина полипедонът най-често постепенно преминава в почвообразуващите
материали. В страни всеки полипедон граничи с други полипедони (други почви) или с
непочвени тела (голи твърди скали, водни площи и др.). Обикновено преходът от един
полипедон към друг (от едно почвено различие към друго) е постепенен (границата е
дифузна), поради което тя трудно се установява. Така, че полипедонът е най-малкото
почвено тяло съставено от повече педони, което може да се нарече отделна почва
(почвено различие). To е триизмерно тяло с достатъчни размери позволяващи изучаване
на формата и съотношението на генетичните почвени хоризонти. Както бе подчертанов
нашата почвена класификация всеки или няколко полипедона съответстват на
подвидовото подразделение на почвите. В почвената покривка на земната суша
(педосферата) могат да се наблюдават всички възможни полипедони.

Фиг. 4. Педон и полипедон

Методи за изучаване на морфологичните белези на почвите. Морфологичните

(външните) белези на почвите се установяват най-често чрез сетивните органи на човека -
зрение, обоняние, слух, усещане и др. Условно морфологията на почвите се разделя на
макроморфология и микроморфология. При макроморфологията се наблюдават белези,
които ясно могат да се установят и опишат без помощта на специални уреди и апаратура,
т.е. само със сетивните органи на човека, най-често чрез преки наблюдения. Този метод в
морфологията на почвите, при който наблюденията се извършат главно с невъоръжено
око, е известен като макроморфологичен метод на изследване. В почвите, освен
макроморфологични (едри, видими) белези,има и такива с много малки (микро) размери,
които могат да се наблюдават само сувеличителни уреди - микроскоп. Този метод, при
който за установяване на дребни белези (образувания) в почвите се използват

46
увеличителни уреди (микроскопи), е известен като микроморфологичен метод за
изследване на почвите.
Главни макроморфологични белези на почвите. Основните макроморфологични
белези на почвите са: общ строеж на почвата (почвения профил), мощност на почвата и
отделните хоризонти, новообразувания и включения в отделните хоризонти, цвят,
структура, механичен състави сложение на всеки хоризонт.
Общ строеж на почвения профил. Определя се отброя на генетичните хоризонти и
тяхното последователно редуване отгоре надолу в почвения профил. Процесите, които
водят до образуване на различните генетични почвени хоризонти и наименованията на
тези хоризонти, бяха приведени при разглеждането на отделните (конкретни) процеси на
почвообразуване.
а) Означение на почвените хоризонти. За улеснение на работата при описанието на
почвите още В.В. Докучаев е предложил отделните генетични хоризонти да се означават
съкратено с буквени индекси, като за целта се използват началните главни букви от
латинската азбука. Сега тази система е приета и широко се използва във всички страни. За
съжаление още няма точно приета единна система от буквени и цифрови означения на
отделните хоризонти, която да се използва от всички почвоведи на света. Сполучлив опитв
това отношение направи групата почвоведи към FAO, съвместно с международната
почвоведска асоциация, която изготви почвената карта на света. Предложената система за
означаване на почвените хоризонти е приемлива за всички почвоведи и вероятно
постепенно всички страни ще се приспособят към нея. Ще разгледаме тази система, като
подчертаем досегашните различия с използваната система за означаване на почвените
хоризонтиунас. Основните почвени хоризонти се означават както следва:
О - горска постеля, органичен хоризонт върху повърхността на почвата без силно
преовлажняване. У нас се използва индекса А0, като в зависимост от степента на
разложеност на горската постеля може да се отделят три подхоризонта: А01 - неразложен
слой (листовка), А02 - полуразложен слой (моор хумус), А03 - разложен слой, частично
примесен с почвата (мул хумус). Освен това, може да се наблюдава, при по-сурови
климатични условия, и формиране само на два хоризонта - неразложен A01и сmесен от A01 и
А02, който се означава като модер хумус. Броят и последователността на подхоризонтите
обикновено се означава с прибавяне към главната буква малка арабска цифра. Обикновено
в горската постеля се съдържа над 20% органично вещество (органична маса).
Н- торфен хоризонт, органичен хоризонт (торф), образуван при наличие на вода
върху почвената повърхност или силно преовлажняване. У нас се означава с главната
буква Т. Също взависимост от степента на разложеност на торфа може да се отделят три
подхоризонта: Т1 - неразложен (растителните остатъци са с напълно запазен анатомичен
строеж), Т2 - средно разложен (растителните остатъци само частично са със запазен
анатомичен строеж), Т3 - разложен (няма следи от растителните остатъци, масата е
еднообразна и се маже). Обикновено органичната растителна маса приторфа е над 70%.
A - хумусно-акумулативен хоризонт, повърхностен минерален (съдържащ по
малко органично вещество, отколкото в органичните хоризонти А0 и Т) хоризонт, в който
става акумулация на хумифицирано органично вещество (хумус, свързан с минералната
част на почвата). Унас също се означава с главната буква А, при това, когато той има
голяма мощност, се разделя на подхоризонти, които обаче се означават с римски цифри.
Например причерноземите – АІ, АІІ, АІІІ и т.н. Освен това, унас като отделен хоризонт се
означава начално развиващия се хумусно-акумулативен хоризонт (примитивен) със
същата буква, само, че поставена в скоби (А). Например при примитивните почви
(регосоли и др.) - (А) - С.
Е-елувиален хоризонт, минерален хоризонт обеднял на глина, желязо, алуминий,
или комбинация от тях и относително обогатен на пясък и прах от кварц, поради което има по
светъл цвят от съседните хоризонти. Обикновено лежи под А0 или Ахоризонтите. Типичен е
за подзолите. При нашите почви такъв хоризонт не се образува. Елувиирането при нашите
почви се проявява като лесивиране и псевдооподзоляване, поради което не се образуват
чисти елувиални хоризонти, а преходни - хумусно-елувиални. Тези хоризонти се означаваха с
A1l - хумусно-елувиален лесивирани съответно с A2l-хумусно-елувиален псевдоподзолист. Но
тъй като някои почвоведи означават с цифрови наставки и вертикалното разделяне на
хумусните хоризонти на подхоризонти (А1, А2, А3то за да не става объркване, трябва тези

47
хоризонти да се означават с АЕ, т.е. хумусно-елувиални. След това в текста да се изясни под
влияние на какъв процес са се формирали - лесивиране или псевдооподзоляване или пък с
допълнителни буквени наставки да се означат тези процеси - например AEl - хумусно
елувиален лесивиранили AEps.p. - хумусно-елувиален псевдоподзолист.
В - илувиален хоризонт, образува се под хоризонт Ечрез илувиране (отлагане) на
изнесените от елувиалния хоризонт вещества - глина, хумус, сесквиоксиди. Понякога в него
могат да се отлагат и алкалоземни карбонати (CaCО3, MgCО3), гипс или лесно разтворими
соли. У нас този хоризонт също се означава с главната буква В. В зависимост от
преобладаващите вещества, които формират този хоризонт, той може да бъде различен по
вид. Различните видове илувиални хоризонти се означават със същата буква В като към нея
се прибавя малка суфиксна буква (наставка), означаваща преобладаващото вещество, от
което е изграден този хоризонт. Например Bt -илувиално-глинест, B(t)↔Bw - илувиален
метаморфен (камбичен), Bh -илувиално-хумусен, Bs - илувиално-железен, Bhs - илувиално
хумусно-железен, Btn - илувиално-глинесто-натриев. Когато илувиалният хоризонт е
изграден от определено вещество по цялата дълбочина и неговата мощност е голяма,
тогава той може да бъде разделен на подхоризонти, като към съответните букви се
прибавят арабски цифрови суфикси. Например Bt1, Bt2, Btn1, Btn2 и т.н.
С - почвообразуваща скала, минерален хоризонт или слой, състоящ се от рохкав
(неконсолидиран) материал, от който се е образувала почвата. Той лежи под А, Е и В
хоризонтите. Когато има голяма мощност, този хоризонт също може да бъде подразделен
на подхоризонти, с означаване допълнително с цифрови индекси. например C1, C2, С3 и
т.н. У настози хоризонт също отдавна се означава с главната буква С.
R - масивна скала, много плътна скала, която много слабо може да бъде напукана (с
дребни пукнатини, в които не могат да проникват корени нарастения). У насчесто пъти такава
скала се означава и с главна латинска буква D, но ако се различава от Спо минерален
състав. Лежи обикновено под хоризонт Сили А. Освен посочените главни хоризонти от
групата на FAO, у наси в някои други страни се отделя и още един главен хоризонт - глеев.
G - глеев хоризонт, зона, пласт в който има явни признаци на оглеяване. У настози
хоризонт също се означава с тази главна буква - G. В зависимост от преобладаването на
оксидлителните или редукционните процеси, този хоризонт може да се раздели на два
подхоризонта: Go - глеев хоризонт, в който се редуват оксидлителни и редукционни процеси с
преобладаване на окислението и Gr - глеев хоризонт с постоянна или преобладаваща редукция.
Преходните хоризонти, т.е. хоризонтите, които имат сmесени свойства на двата
хоризонта, се означават със съответните главни букви на двата хоризонта поставени една
до друга - АЕ, ЕА, AC, СА, АВ, ВА, ВС, СВ, и т.н., като първата буква означава, че в този
хоризонт преобладават признаците на означения стази буква хоризонт. У нас по същия
начин се означават преходните хоризонти, но някои почвоведи означаваха преходните
хоризонти и с главна, и с малка буква, като главната буква означава преобладаване на
признаците на означения с тази буква хоризонт, а признаците на хоризонта означен с
малка буква, са по-слабо изразени. Например Ab, bA, Ac, cA, Bсит.н.
Сmесените хоризонти, т.е. хоризонтите съставени от две различни части.
Например когато подзолния хоризонт се вклинява по-дълбоко в илувиалния хоризонт,
тогава може в горната си част илувиалният хоризонт в лявата си страна да се състои от
подзолен (Е) хоризонт, а в дясната от глинест (илувиален) хоризонт. В тези случаи
сmесените хоризонти се означават с двете главни букви на съответните хоризонти, но
разделени с диагонална чертичка - Е/В, В/С и т.н., като тук първата буква означава
преобладаващата част на съответния хоризонт. У насозначаването на сmесени хоризонти
става по същия начин. Когато отделния хоризонт или част от него е образуван от раз
личен геологичен (литологичен) материал от този, от който се предполага, че е образувана
останалата почва, тогава той се означава с цифрова представка пред главната буква.
Например: А-В-2С или А-E-Bt-2Bt-2C-3C и т.н. Тук цифрата 1 се избягва, тъй като се
подразбира, че става въпрос за различен материал и се започва от цифрата 2.
Освен споменатите при някои основни хоризонти допълнителни означения с малки
буквени суфикси, които означаватакумулация на някои вещества, чрез които се разграничават
видовете хоризонти или подхоризонти, групата на FAO предложи и още голям брой малки
буквени суфикси (наставки), които се използват за доуточняване на главните хоризонти. Общо
предложените суфиксни букви и допълнително приетите отнас са следните и означават:

48
 b - погребан хоризонт (например: Ab, Btb и пр.); с - присъствие и натрупване на
конкреции (твърди образувания от някакво вещество, като за характера на материала, от
които се образуват конкрециите, се използват допълнителни суфиксни букви (например.: Ack,
Bcs, Сск и т.н.); g - наличие на оглеяване от подпочвените води, (g) - повърхностно
оглеяване (псевдооглеяване); go - оглеяване с преобладаване на оксидлителните
процеси; gr - оглеяване с преобладаване на редукционните процеси; Т -
торфенистост, слабо изразен торфен слой (напр. Aт – торфенист хумусно
акумулативен хоризонт), h - натрупване на хумифицирано органично вещество в
минералните хоризонти (например: Bh); к - натрупване на калциев карбонат
(например: Ак,Ск и т.н.); т - втвърден (циментиран) от някакво вещество хоризонт,
като характерът на веществото се определя с допълнителна суфиксна буква (например: Вmк
твърда карбонатна плоча в рамките на илувиалния хоризонт или Bmsтвърдожелезнен слой в
в рамките на илувиалния хоризонт и т.н.); п - натрупване на обменен натрий (напр. Btn -
илувиално глинест солонцов хоризонт); q - натрупване на силиций (силициев диоксид
quartz) (например: Cmq -наличие на втвърден от кремъчно вещество слой (силициев слой) в
рамките на хоризонт С; s - натрупване на сесквиоксиди (предимно на желязо) (например:
Bs - илувиално железен хоризонт); t - илувиално натрупване на глина (например: Bt -
илувиален глинест хоризонт); (t) глинясване на място (вътрепочвено глинясване)
(например: B(t) - глинест камбичен (метаморфен) хоризонт) или w - промени на място в
хоризонта no отношение количеството на глината, цвета на почвата и
структурата на почвата, които още се наричат камбични свойства (например Bw -
камбичен хоризонт). При нашите почви камбичността на В хоризонта се проявява
изключително като вътрешно глинясване, поради което засега у нас не се използва
суфиксната буква w въобще за камбичност, a се използва суфиксната буква t в скоби - (t) за
означаване на вътрепочвеното глинясване на Вхоризонта т.е. при нашите почви има само
един вид камбичен хоризонт и той се означава с B(t); y - натрупване на гипс gyps (например:
Су-хоризонтС съдържащ гипс); z - натрупване на лесно разтворими соли (солончаково
засоляване) (например: Az - засолен хумусен хоризонт). Освен това, когато естественият
хумусно-акумулативен хоризонт е нарушен от обработка се отделят и три нови хоризонта -
орен хоризонт, който унас се означава с Аорн., а според FAO - Ар, риголван хоризонт,
който у нас се означава съкратено Ариг. и антропогенен хоризонт - силно обогатен на
хумус и фосфор, който ние означаваме с Аантр.
б) Редуване на почвените хоризонти и типове почвени профили. В зависимост от
степента на развитие на отделните хоризонти и начина на тяхното редуване, е прието
различните почвени профили да се разделят на две групи - прости и сложни. Кьм групата
почви с прости профили се отнасят тези, които са формирани без прекъсване на
почвообразуването. Когато почвообразуването прекъсва по някакви причини и след известно
време отново се възобновява, тогава се образуват почви със сложни почвени профили.
Към групата на простите профили се отнасят четири типа: примитивен - има
слабо развит само начален (А) или (А)С хоризонт, под който се намира
почвообразуващата скала, характерен е за примитивните почви - литосолите и регосолите:
непълно развит - има недобре оформени и маломощни (тънки) два хоризонта - А и В,
лежащи върху почвообразуващата скала, която също е маломощна. Наблюдава се при
почви, развити върху масивни скали и по-стръмни склонове; нормален - добре са развити
всички хоризонти, характерни за съответния тип почви. Наблюдава се при дълбоките
почви в равнинните райони; слабо диференциран - не се очертават забележимо отделни
хоризонти, характерен е за почвите, образувани върху почвообразуващи материали
неподлежащи на по-нататъшно изветряване - кварцови пясъци или кварцови пясъчници.
Към групата на сложните профили се отнасят пет типа: реликтов - наблюдават се
два или повече профила по дълбочина, като долните са погребани от материалите, върху които
е формиран последния профил. Среща се при почвите в речните долини, където периодично
реките отлагат нови наноси върху вече формираните почви и в районите с вулканична дейност,
където почвите периодично се покриват с вулканична пепел; многочленен - формира се, когато
почвообразуването протича върху слоисти материали; полицикличен - характеризира се с
няколко, лежащи един над друг хумусни хоризонта, които се различават по минералогичен
състав. Образува се вречните долини, където реката отлага периодично малко нанос, който не
погребва стария хоризонт, а в него се включва новата част от хумусен хоризонт, формирана

49
върху този материал и така нараства мощността на хумусния хоризонт. Също може да се
образува и край вулканите, когато върху почвите периодично се отлага малко вулканична
пепел; преобърнат - когато хумусния хоризонт е покрит от по-долни хоризонти. Това става
изкуствено при дълбоко риголване на почвата; мозаичен - наблюдава се на малко разстояние
различно редуване на хоризонтите по дълбочина (например: A1-A2-B1-В2-В3и до него А1-В1-В3и
т.н.) Наблюдава се в районите с много комплексна почвена покривка (засоляване, осолодяване,
повърхностно оглеяване), където на малки разстояния, измервани в сантиметри, се сmенят
почвите. Ето защотогава на стената, на която се описва почвения профил, едно до друго има
различно редуване на почвените хоризонти.
Мощност на почвата и отделните хоризонти. Мощността на цялата почва
обхваща всички почвени хоризонти от земната повърхност до почвообразуващата скала
(хор. С). Измерва се и се записва в сантиметри, като в скоби се записва горната и долната
граница - например 125 cm (0-125 cm). Прието е според мощността си почвите да се
разделят на четири групи: маломощни (плитки) - под 50 cm, средно-мощни (средно
дълбоки) - от 50 до 100 cm, мощни (дълбоки) - от 100 до 150 cm и свръхмощни (много
дълбоки) - от 150 до 200 cm.
Мощността на отделния почвен хоризонт също се измерва в сантиметри, като се
отбелязва откъде започва горната му граница и докъде стига долната му граница -
например 25 cm (50-75 cm).
Мощността на цялата почва (почвения профил) и на обработваемият хоризонт
(орницата) определят в голяма степен почвеното плодородие, поради което се вземат
предвид при бонитировъчната оценка на почвата. Цвят на почвите и отделните почвени
хоризонти. Различните почви и отделните почвени хоризонти могат да бъдат най-различно
оцветени. Цветът на дадена почва или почвен хоризонт се обуславя от някои вещества,
влизащи в състава на почвената маса и имащи определен цвят. Цветните вещества
(съединения), които се образуват и се натрупват в почвата, са различни и обуславят следните
пет основни цвята: тъмен, (сив до черен), червен, жълт, гълъбово-синкави бял (белезникав).
Тъмният цвят се обуславя от наличието в почвената маса на хумус, манганов
оксид (МnО2), железен сулфид (FeS.H2О) битумни вещества и др. Най-често тъмният цвят
на почвата се дължи на наличието на хумус. В зависимост от количеството на хумуса и
степента на тъмното оцветяване е различна: от 1 до 3% - сиво, 3-5% - тъмносиво, над 8% -
черно. Червеният цвят се обуславя най-често от наличието на фериоксид (хематит) -
Fе2О3. Жълтият цвят се обуславя най-често от присъствието на железен ходроксид
(лимонит) – 2[Fe2О3.3H2О]. Гълъбово-синкавият цвят се дължи на наличието на
железен фосфат (вивианит) – Fe3(PО4)2.8H2О. Белезникавият и белият цвят се
обуславят от присъствието на лесно разтворими соли, гипс, алкалоземни карбонати,
каолинит, кварц и алуминиеви хидроксиди.
Тъй като веществата (съединенията) носители на определен цвят се образуват входа
на изветряването и почвообразуванетото и тяхното идентифициране при морфологичното
описание на почвата, дава възможност да се съди за процесите, които са протичали и
протичат и са довели до формиране на дадената почва т.е. да се разкрие генезиса
(произхода) на почвата. Във връзка с това и значителна част от почвите са получили своите
наименования именно по техния цвят (предимно на повърхностния хоризонт) - сmолници,
черноземи, сивоземи, белоземи, червеноземи кестеняви, канелени, кафяви почви и пр.
Цветът на почвата влияе върху нейните топлинни свойства и топлинен режим, а
оттук и върху нейното плодородие - по-тъмните почви са по-топли.
Когато се определя цвета на почвата, трябва да се има предвид, че човешкото око
възприема различно интензивността на оцветяването Value в зависимост от степента на
осветленост, степента на раздробеност и степента на влажност на почвата. При пряко
слънчево осветление цветът на почвата винаги се възприема като по-светъл, отколкото
този на сянка, ситно раздробената почва изглежда по-светла от компактната и сухата
почва се възприема като по-светла, отколкото влажната.
При морфологичното описание на почвата цветът на отделните почвени хоризонти
се определя, като най-напредседава основният цвят Hue - черен, червен, сив, кестеняв,
кафяв и т.н. След това се определя интензивността на основния цвят - тъмносив, светло
кестеняв, тъмно кафяв и накрая наситеността на цвета - Chroma. Ако оцветяването е
междинно (между два основни цвята) се записва като сmесен цвят - сиво-кафяв, кафяво

50
канелен, червено-кафяв и т.н. Ако освен това оцветяването е по-сложно - има и някакъв
допълнителен оттенък, то се отбелязва и оттенъкът - светлосив с жълтеникав оттенък,
тъмнокестеняв с канелен оттенък и т.н.
Определянето на цвета на почвите от отделните хора е твърде субективно. За да се
избегне тази субективност, в наше време са приети и се използват специални скали (атласи).
Унасшироко се използва американската цветна скала (цветенатлас) Munsel soil color charts.
Структура на почвите и отделните почвени хоризонти. Свойството
(способността) на почвата (почвената маса), при изсъхване да се разделя (разпада)
самостоятелно на различни no форма и големина агрегати (бучки) се нарича
структурност на почвата. Отделните бучки се наричат структурни агрегати. Формата на
агрегатите определя пък типа на почвената структура. Има предложени различни
класификации за разделяне на почвите по типове структура и по-малките им
подразделения. Унас засега широко се използва руската класификация, предложена от С.В.
Захаров. Според нея имаме три типа структура на почвата: І кубовидна - структурните
агрегати са развити приблизително еднакво и по трите си оси и имат форма на кубче
(блокче), II призмовидна - агрегатите имат удължена вертикална ос и имат форма на
призми или стълбчета, III плочковидна - агрегатите имат силно скъсена вертикална оси
имат форма на плочки или люспи. По-нататък типовете структура се разделят народове в
зависимост от изразеността на стените, ръбовете и върховете на агрегатите и на видове
според размерите на агрегатите, както е показано на табл. 1 и фиг. 5.
Табл. 1
Класификация на почвената структура (no C.A. Захаров)

Тип Род Вид Размер на

агрегатите в
mm
I Буцеста - агрегатите имат неправилна
остри
форма
имат
изразени
изразени,
окръглена
правилна
по-малко
Зърнеста неравна
Ореховидна
малко
Троховидна
грапава
и агрегатите
равна
- агрегатите
правилна
понякога
с-форма, повърхност
форма,
гладки
повърхностимат
стените истените
имат
неповече
са ребрата
форма,стените
повърхност, повече
изразени
блестящи саили
добре
или
по-
неправилно
са са
и 10.
2.
3.
4.
5.
6.
7.
9.
1. Едрозърнеста
8. Едротроховидна
Троховидна
Едроореховидна
Ореховидна
Дребноореховидна
Едробуцеста
Дребнобуцеста
Дребнотроховидна
Праховидна
100-10
10-3
3-1
1-0.25
<0.25
>10
10-7
7-5

11. Зърнеста
12. (граховидна)
Дребнозърнеста 5-3
>100
3-1
1-0.5
II закръглени
форма,
вертикални
форма
гланцирани
закръглена,
сдобре
Стьлбчата
оформени
Стълбовидна
е
Призматичнаребра.
стени
и-а -основата
с добре агрегатите
изразени
имат
-агрегатите
изразени
повърхности,агрегатите
неравни
-ребрата
горната гладки
част
имат
стени
имат
плосканастранични
са
агрегатите
стени
состри
равни,
правилна
слабо 14.
15.
16.
17.
18.
19.
20.
22.
13.Дребностълбовидна
Стьлбовидна
Едростьлбчата
Стълбчата
Дребностълбчата
Моливна
Едростълбовидна
и финопризматична
21.Дребнопризматична
Едропризматична
Призматична
(дължина и
50-30
<30
>50
50-30
<30
50-30
30-10
10-5

<5

на агрегатите > 50mm) <10

>50
III изразени
Плочеста срибени
на
сравнително
(сходство
малко
свързване
плоскости Люспеста
агрегатите
малки
- свързване извити
саагрегатите
хоризонтални
люспи)
-и често хоризонтални
остри
с повече или
састени
плоскости
с със
по-
на 23.
24.
25.
26.
27.
28.
29. Шистозна
Листовидна
Дребнолюспеста
Плочеста
Пластинковидна
Черупчеста
Едролюспеста
слоиста) >5
5-3
3-1
<1
>3
3-1
<1

51
 Фиг. 5. Най-широко разпространени видове структура според С.А.Захаров
(номерата на агрегатите съответствуват на номерата, приведени в табл. 1)

На базата на американското ръководство за почвени изследвания, почвоведите от

FAO разработиха свое ръководство, което широко се използва в световен мащаб. За
структурата тук се предлага твърде сходна с приведената руска класификация. Според
тази класификация имаме четири типа структура: І полиедрична (кубовидна, блоковидна
или бучковидна), II кълбовидна (сфероидална), III призмовидна и IV плочковидна. По
нататък типовете се подразделят на подтипове (родове според Захаров), както следва:
полиедричната (бучковидна) се разделя на два подтипа - полиедрична ъгловата или
островърхова - сравни стени и остри върхове и полиедрична закръглена или
обловърхова - със закръглени стени и заоблени върхове на агрегатите. Кълбовидната
(сфероидалната) структура се разделя също на два подтипа - зърнеста, със агрегати,
имащи форма на зърно с по-добре изразени стени, без особено изразени пори постените
и троховидна със сфероидална форма, но без добре очертани стени и наличие на добре
изразена порьозност на стените, т.е. агрегатите имат по-скоро форма на трохи.
Призмовидната също има два подтипа - призматична, агрегатите имат форма на
призми с добре очертани плоски страни около целия агрегати стълбчата, агрегатите
имат също призматична форма с добре изразени плоски стени, като само стената,
оформяща главата (горната стена) на агрегата не е плоска, a e изпъкнала (заоблена).
Плочковидната (плочестата) структура не се подразделя по-нататък на подтипове.
В зависимост от размерите на агрегатите и тук отделните типове и подтипове
структура се разделят на класове (видове според Захаров), като се използва височината,
дебелината (диаметъра), хоризонталният размер и пр. При плочестата структура, в
зависимост от дебелината на агрегата (плочката), имаме пет класа: много фино (тънко)
плочеста (под 1mm), фино (тънко) плочеста (от 1 до 2 mm), средноплочеста (от 2 до 5 mm),
дебелоплочеста (от 5 до 10 mm) и много дебелоплочеста (над 10mm). При призматичната
структура, според височината на призматичните агрегати, също се отделят пет класа:
много дребнопризматична (под 10 mm), дребнопризматична (от 10 до 20 mm),
среднопризматична (от 20 до 50 mm), едропризматична (от 50 до 100 mm), и много
едропризматична (над 100 mm). По същите размери на стълбчатите агрегати се отделят и
пет класа на стълбчатата структура. Полиедричната (кубовидна) ъгловата
структура, според диаметъра на агрегата също има пет класа: много дребна ъгловата
(островърхова) полиедрична структура (под 5 mm), дребна ъгловата (островърхова)
полиедрична структура (от 5 до 10 mm), средно едра ъгловата (островърхова)
полиедрична структура (от 10 до 20 mm), едра ъгловата (островърхова) полиедрична
структура (от 20 до 50 mm), и много едра ъгловата (островърхова) полиедрична структура
(над 50mm). Полиедричната (кубовидна) закръглена (обловърхова) структура се
разделя по същите размери на пет класа: много дребна, дребна, средно едра, едра и
много едра полиедрична закръглена структура. Зърнестата структура, в зависимост
52
от диаметъра на зърнестия агрегат, също бива пет класа: много дребнозърнеста (под
1mm), дребнозърнеста (от1 до 2 mm), среднозърнеста (от 2 до 5 mm), едрозърнеста (от 5
до 10 mm) и много едрозърнеста (над 10mm). Троховидната структура също според
диаметъра на агрегатите се разделя на три класа: много дребнотроховидна (под 1 mm),
дребнотроховидна (от 1 до 2 mm) и среднотроховидна (от 2 до 5 mm). Представа за
основните типове и подтипове структура предложени от FAO може да се види от фиг.6.

Фиг. 6. Типове структура на почвите според класификацията на ФАО:

A- призматична; В - стълбчата; С- полиедрична ъгловата (ръбеста); D - полиедрична
закръглена; Е - плочеста; F - зърнеста
Както се вижда, предложените две класификации за подразделянето на структурата
на почвата на типове, подтипове (родове) и видове (класове) са твърде близки и лесно
между тях може да се прави корелация и да се ползуват успоредно, но вероятно занапред
трябва да се приеме предложената от FAO класификация като международна.
Типът, подтипът (родът) и видът (класът) на почвената структура при отделните
почвени хоризонти е резултат от протичащите специфични процеси при
почвообразуването. Ето защо при различните почви отделните почвени хоризонти се
характеризират и с различна структура. Така за хумусно-акумулативния хоризонт при
черноземните почви е много характерна троховидно-зърнеста структура, за подзолистия и
силнолесивирания елувиален хоризонт при съответните почви - пластинчата структура, за
илувиалния хоризонт при лесивираните почви - призматична структура, за илувиалния
хоризонт при солонците - стълбчата структура и т.н. Поради това при морфологичното
описание на почвения профил почвената структура трябва да бъде точно установена и
описана и по нея евентуално да се прави предварително заключение за протичащите
процеси в почвата.
Обикновено в природна обстановка структурата на всеки отделен почвен хоризонт не
е еднородна, т.е. той не е изграден само от един тип агрегати, а често от два и повече,
тогава структурата се определя като сmесена - троховидно-зърнеста, призматично
буцеста, буцесто-стълбеста и т.н., като втората дума означава преобладаващите агрегати.
Структурата на почвата като цяло и особено структурата на обработваемия хоризонт
(орницата) има голямо значение за почвеното плодородие, поради което структурата на
почвата от агрономическа гледна точка ще бъде разгледана отделно. При
морфологичното описание трябва да се определи степента на изразеност на структурата
за отделния хоризонт и за почвата като цяло. В това отношение почвите може да бъдат
разделени на три вида: безструктурни - не се забелязват оформени агрегати нито във
влажно, нито в сухо състояние, като при глинестите почви отделните частички са масивно
свързани, слабо оструктурени - в сухо състояние се забелязват едва очертаващи се
агрегати (например слабо изразена едрозърнеста структура), добре оструктурени - при

53
суха нераздробена почва отделните агрегати се очертават, но не много ясно, обаче при
раздробяването на почвата те добре се отделят (например добре изразена
дребнопризматична структура), много добре оструктурени - агрегатите ясно се виждат
при нераздробената суха почва, която лесно се разпада на тях. Структурата трябва да се
определя при т. нар. „нормална” влажност на почвата за тази цел - влажност при която
почвената маса може да се разтрошава (рони).
Механичен състав (текстура) на почвите. Механичният състав (текстурата) на
почвата отразява количественото съотношение на различните по големина отделни
елементарни твърди частици (механични елементи) и по-точно групи отблизки поразмери
механични елементи (механични фракции) в твърдата фаза на почвата. Най-грубо
твърдата фаза на почвата може да бъде разделена на две механични фракции - физичен
пясък (частички от 1 до 0.01mm) и физична глина (частички по-дребни от 0.01mm). B
зависимост от съотношението на тези две механични фракции почвите, най-често при
полското изследване, се разделят на четири разновидности по механичен състав -
песъчливи, глинесто-песъчливи, песъчливо-глинести и глинести, като втората дума
означава преобладаваща фракция. Определянето на механичния състав при
морфологичното описание на почвите става органолептично – чрез разтриване на сухата
почва между пръстите на ръката или чрез направата на шнур или топче от навлажнената
почва, както е описано в ръководството за практически упражнения по почвознание.
Механичният състав на различните почви и особено разпределението на глината по
почвения профил е резултат в голяма степен от процесите на почвообразуване. Ето защо
и установявайки механичния състав и особено разпределението на глината по почвения
профил, още на полето може да се съди за процесите на почвообразуване, т.е. за
генезиса на разглежданата почва. Например, ако се наблюдава наличие на елувиален
силно обеднял на глина хоризонт и под него добре изразен глинестилувиален хоризонт,
това показва, че протича процес на лесиваж и имаме работа с лесивирана почва.
Механичния състав на почвата, като цяло и на отделните почвени хоризонти, обуславя в
много голяма степен всички техни физични свойства и в крайна сmетка почвеното
плодородие, поради което той от агрономическа гледна точка ще бъде разгледан отделно.
Сложение (вътрешен строеж) на почвите. Начинът по които са подредени
отделните механични елементи и структурни агрегати в почвената маса отразява
сложението на почвата като цяло и на отделния почвен хоризонт. To най-общо се изразява
със съотношението на твърдите части (механични елементи и агрегати) и намиращите се
между тях пори. Следователно сложението отразява степента на уплътненост
(компактност) на почвената маса и характерът на порите (порьозността) и пукнатините
(напукаността) на тази маса.
По степента на уплътненост се различават четири типа сложение на
почвите: много плътно (силно сбита почва) - в сухо състояние не може да се копае с
лопата, а само с кирка; плътно (сбита почва) - в сухо състояние почвата трудно се
копае с лопата; рохкаво (рохкава почва) - в сухо състояние почвата лесно се копае с
лопата и при изхвърляне се разсипва; сипкаво (сипкава почва) в сухо състояние
отделните почвени частици не са свързани помежду си и почвената маса се разсипва при
малкоусилие.
Според едрината (ширината) на почвените пори вътре в агрегатите се
различават пет типа сложение: финопоресто (финопореста почва) - наличие на
много тесни (фини) пори с диаметър под 1mm; nopecmo (порьозна почва) - наличие на
много пори с диаметър от 1 до 3 mm; гъбесто (гъбестовидна почва) - наличие на много
закръглени пори с диаметър от 3 до 5 mm; шуплеста (шуплевидна почва) - наличие на
много закръглени пори с диаметър от 5 до 10mm; едрошуплесто (едрошуплевидна
почва) - наличие на много закръглени пори с диаметър над 10mm.
Според едрината (ширината) на пукнатините (порите между структурните
агрегати), т.е. според характера на напукаността на почвата се различават три типа
сложение: финопукнатинно (фино напукана почва) - наличие на много вертикални пукнатини
с диаметър под3mm; пукнатинно (напукана почва) - наличие на много вертикални пукнатини с
диаметър от 3 до 10mm; едропукнатинно (едро напукана почва) - наличие на много
вертикални пукнатини с диаметър над 10mm. Когато в почвата се образуват много широки
вертикални пукнатини, понякога достигащи до 10cm, тогава тя се означава като нацепена.

54
 Типът на сложението също може да бъде указание за процесите в почвите и
отделните почвени хоризонти. Сложението също влияе върху почвеното плодородие. При
определяне сложението на почвите трябва да се има предвид, че уплътнеността и
размерът на порите и пукнатините много зависи от степента на влажност на почвата. Най
добре е сложението да се определя при суха почва.
Новообразувания и включения в почвите. В хода на почвообразуването на
различни места в почвения профил, се образуват и се отлагат редица нови вещества
(съединения), които се наричат новообразувания. По характера на новообразуванията
може да се съди за процесите, които са протичали в почвите, т.е. да се разкрие генезиса
на почвите. Ето защо при морфологичното описание на почвения профил, още на полето,
трябва внимателно да се установят и опишат всички новообразувания във всеки почвен
хоризонт. Новообразуванията може да бъдат твърде различни, но най-често
представляват новообразувани химични съединения - химични новообразувания и
различни образувания от почвените животни и растенията - биологични
новообразувания.
Към химичните новообразувания в почвата най-често може да се наблюдава
отлагането на лесно разтворими соли (NaCl, Na2SО4 и др.), гипс, калциев карбонат,
хидроксиди на желязото, алуминия и мангана, оксиди на желязото и мангана, силициев
диоксид, хумусни съединения и др. Химичните новообразувания се отлагат в почвата и
отделните хоризонти под най-различна форма: изцъфтявания - натрупване на пухкава,
най-често бяла маса от кристалчета на разтворими соли по повърхността на почвата и
структурните агрегати; налепи - натрупване на тънка покривка върху структурните
агрегати от плътно прилепнали кристалчета от разтворими соли; корички и замазки -
отложение на химичното вещество върху повърхността на структурните агрегати и по
стените на пукнатините под форма на тънка коричка или ципа. Такива новообразувания
най-често в международната литература се означават с общото название кютанс;
прожилки и тръбички - натрупване на вещества под форма на жилки и тръбички;
конкреции - твърди, най-често закръглени образувания, отразлични съединения (калциев
карбонат, железни, манганови и др.), които често в международната почвоведска
литература се означават с названието глобули; прослойки - натрупвания на различни
вещества като отделен слой, при което може тези прослойки да се втвърдят, да се
„циментират” под влияние на отлаганите съединения (железни, желязно-хумусни, железни
със силициев диоксид, само силициев диоксид, само калциев карбонат, калциев карбонат
със силициев диоксид и др.) и да се превърнат втвърди (хардпен) хоризонти.
Към биологичните новообразувания се отнасят различни образувания, резултат от
жизнената дейност главно на животните и отчасти на висшата зелена растителност. Кьм
животинските новообразувания спадат следните: копролити - къдрави бучици,
представляващи извержения предимно от почва преминала през храносmилателната
система на дъждовните червеи; обикновени извержения от различни животни;
кротовини - ходове и жилища (гнезда) от по-едри ровещи животни, на различна
дълбочина в почвата, запълнени с почва главно от повърхностния хоризонт, поради което
те се открояват с по-тъмния си цвят; каналчета от дъждовни червеи, някои от които
също могат да бъдат запълнени с по-тъмна почва; къртичини - извадена отдолу почва от
къртиците и натрупана под форма на купчина върху повърхността на почвата; мравуняци -
купчинки от почвени и други материали, образувани от мравките и др.
Към растителните новообразувания най-често в почвата се наблюдават по-тесни или
по-широки каналчета от изгнили дървесни корени, някои от които може да бъдат
запълнени и с друга (обикновено по-тъмна) почва.
В почвата често попадат и се намират и различни предмети свързани с човешка
дейност или останки от животни и растения, които нямат връзка с почвообразувателния
процес, поради което се наричат включения в почвата. Най-често срещащите се
включения в почвите са: заоблени или ръбести скални парчета, унаследени
обикновено от почвообразуващите скали; животински остатъци - кости, черупки и др.;
растителни остатъци – не разложени по-едри части предимно от горската
растителност; антропогенни предмети - парчета въглени, парчета от строителни
материали и др.; археологични предмети - съдове, пособия, накити, монети и др.

55
 Включенията в почвата трябва да се имат предвид, защото те дават указания за
историята на проучвания участък.
При морфологичното описание на почвения профил се отбелязва още и характерът
на прехода от един хоризонт към следващия хоризонт, в зависимост от ширината
(разстоянието), на което става сmяната. Преходът може да бъде: рязък - до 2 cm; ясен -
от 2 до 5 cm; постепенен - от 5 до 12 cm и дифузен - над 12 cm. Отбелязват се и още
някои признаци и особености на почвите свързани с някои свойства на самата почва, за
които ще стане дума по-нататък.
Главни микроморфологични белези на почвите.
Микроморфологията се занимава с изучаване на вътрешния строеж на най-малките
структурни агрегати, т.нар. първични агрегати. Всеки първичен агрегат се изгражда като
отделните почвени частички се разполагат при определен ред в пространството. Така
агрегатът се състои от финодисперсна маса, по-едри стабилни скелетни зърна и пори
(празнини). Финодисперсната маса може в хода на почвообразуването да се премества,
реорганизира и натрупва в даден участък и се нарича почвена плазма. По-едрите
минерални зърна са стабилни, не могат да се предвижват, реорганизират и натрупват на
друго мястои се наричат почвен скелет. Следователно всеки първичен агрегат се състои
от почвена плазма, почвен скелети почвени пори. Освен това, вътре в агрегата може да
се наблюдават и новообразувания (с микроразмери), подобни на отбелязаните при
макроморфологичните наблюдения (закръглени натрупвания от железни хидроксиди
(нодюли), отделни кристали от първични минерали, напълно изветряли - глинясали
(папюли) и др). Постените на порите между агрегатите може да се наблюдават обвивки от
глина и пр. Всички тези материали и новообразувания имат дребни размери и начина на
тяхното подреждане може добре да се наблюдава само при силно увеличение под
микроскоп.
Плазмата обикновено се състои от глинести минерали (глина), хидроксиди на
желязото и алуминия и хумус. Скелетът представлява зърна от първични минерали с
диаметър над 2 mm.
Микроморфологичният строеж на почвата, като резултат от протичането на
определени почвообразувателни процеси, се явява важен признак, по който може да се
съди за генезиса на почвите. Например ако в даден хоризонт, по стените на
междуагрегатните пори и пукнатини, има много натеци от ориентирана глина, това
показва, че протича процес на лесивиране, че хоризонтът на лесивирана почва е
илувиален; ако вхоризонта се наблюдават много папюли, това показва, че има процес на
вътрепочвено глинясване и т.н. Така, че сравнявайки микростроежа на отделните почвени
хоризонти, включително и почвообразуващата скала, може да се разкрият промените,
които са настъпили входа на почвообразуването и най-добре да се установи характерът
на всеки хоризонт, а оттук и точно да се определи мястото на изследваната почва в
почвената класификация. Следователно по микростроежа на различните хоризонти, при
почви със сходен външен вид - подзолисти, псевдоподзолисти и лесивирани, може точно
да се установи разликата между сходните по външен вид хоризонти и процесите, под
влияние на които са се формирали. Микростроежът може да обясни и резултатите от
редица физични и химични анализи на почвата, а оттук и условията за развитието на
растенията. Например ако в две почви (почвени хоризонта) се съдържа еднакво
количество калциев карбонат, но на едното място той е равномерно разпределен като
фина маса, а на другото място е събран под форма на твърди конкреции, химичните им
свойства ще бъдат различни и влиянието им върху растенията също ще бъде различно.
От микростроежа и специално отразположението на порите и връзката между отделните
пори много зависи подвижността на водата и нейната достъпност за растенията, а също и
развитието и разположението на тънките коренчета на растенията. Поради изтъкнатото
голямо значение на микростроежа на почвата сега се отделя все по-голямо внимание на
установяването на микроморфологичните белези на почвите.

56
 СЪСТАВ НА ПОЧВИТЕ
Почвата, като трифазна, система е съставена от вещества намиращи се в три
агрегатни състояния - твърдо, течно и газообразно, т.е. тя е изградена от три фази (части) -
твърда, течна и газообразна. Твърдата фаза е съставена от две части - органична и
минерална. Течната фаза се състои от вода и разтворени в нея вещества и се нарича
почвен разтвор. Газообразната фаза представлява атмосферен въздух, навлязъл в
почвата и с променен състав от протичащите в нея процеси, който се нарича почвен
въздух. Следователно, разглеждайки по-прецизно състава на почвите е ясно, че те се
състоят от четири съставни части (компонента) - органична, минерална, вода (почвен
разтвор) и въздух (почвен въздух). Освен това твърдата фаза на почвата може да се
разглежда и отчистохимична гледна точка, като изградена от отделни химични елементи,
тогава се говори за химичен състав на почвите. Тази фаза може да се разглежда и от
чисто механична (физична) гледна точка като полидисперсна система и тогава се говори
за механичен състав на почвите. Ето защо съставът на почвите сега се разглежда от
споменатите няколко гледни точки, поради което условно се различават и няколко вида
състав на почвите - органичен, минерален, химичен, механичен, почвен разтвор и
почвен въздух.
Органичен състав на почвите
От гледището на органиката, органичната съставна част на почвата представлява
сmес от органични остатъци (предимно растителни), намиращи се в различна степен на
трансформация по пътя на тяхната пълна минерализация - от прясно отложени, през
междинни органични продукти до крайни продукти от минерализацията (прости минерални
соли). Освен това е установено, че от някои от междинните органични продукти,
посредством окисление, кондензация и полимеризация се образуват нови специфични
сложни органични вещества, с тъмен цвят и голяма устойчивост на по-нататъшно
разлагане. Тези специфични вещества са били наречени хумус. Така, че органичната
съставна част на почвите представлява сmес от неспецифични органични вещества
(пресни органични остатъци, в различна степен разложени органични остатъци и
междинни органични вещества от разлагането на органичните остатъци) и специфични
органични вещества - хумус. Особено важна е ролята на хумуса в по-нататъшното
почвообразуване и формиране на почвеното плодородие, поради което ще бъдат
разгледани преди всичко въпросите за образуването, състава, свойствата и значението на
хумуса.
Образуване на хумуса
Първични източници на органични остатъци за образуване на хумус. Като
първични източници на органични остатъци, от които може да се образува хумус, могат да
служат остатъците от всички организми след тяхната сmърт. Количеството на органичните
остатъци, които остават отразличните организми обаче, е твърде различно. Най-голямо е
то при висшите зелени растения. Например при нашите климатични условия подгорската
растителност ежегодно се отлагат под форма на горска постеля, от 300 до 900 kg на декар
сухи органични остатъци, ливадната растителност оставя в почвата, главно като корени, от
700 до 1100 kg на декар сухи остатъци, степната тревиста растителност оставя още
повече - от 1500 до 2500 kg на декар предимно сухи коренови остатъци.
В съвременните културни почви растенията, които се отглеждат, ежегодно оставят
също значително количество сухи остатъци на декар - житните от 100 до 200 kg,
кореноплодните от 80 до 100 kg, изкуственителивади от 600 до 700 kg, люцерната от 500
до 700 kg и т.н. Освен това, в културните почви човек внася и допълнително органични
материали под форма на оборски тор, компости, зелено торене и др. Органичните
остатъци, оставяни ежегодно от животинските организми, са значително по-малко на декар
като суха маса - от 20 до 50 kg. Най-малко органична маса на декар ежегодно се отлага от
микроорганизмите - от няколко до 10 kg. Ясно е, че главен първичен източник на
органични остатъци за образуване на хумус са висшите зелени растения.
Състав на растителните остатъци. Установено е, че скоростта на
трансформацията на растителните остатъци, а оттук и образуването на хумус много
зависи от химичния състав и вида на органичните съединения, които изграждат тези
57
остатъци. Основно сухите растителни остатъци са изградени от четири органогенни
химични елемента: С - около 45%, О - около 42%, Н - около 6.5% и N - около 1.5%.
Останалите около 5% се падат на голям брой пепелни елементи.
Основните органични съединения, които изграждат растителните остатъци са:
въглехидрати (захари и скорбяла - 1.5%, хемицелулоза - 10-28%, целулоза - 20-50% и
малки количества от пектин, пентозани, полиурониди и др.), липоиди (танини, (дъбилни
вещества) - около 1.8% и малко масти, восъци и сmоли), лигнини - 10-30%; протеини
(белтъчни вещества) - 1.5%. Ясно е, че главната маса от растителните остатъци е
изградена от целулоза, хемицелулоза и лигнин, които пък са съставени от трите
органогенни химични елемента - С, О, Н. Малка част от органичните съединения съдържат
още азот и някои други химични елементи - сяра, фосфор, желязо и др. - белтъчините
(протеините). Разбира се, процентното съдържание на отделните органични съединения
при различните видове растителност е различно - например остатъците от горската
растителност са много по-богати на целулоза (50-60%), лигнин (20-40%) итанин (до15%),
от остатъците от тревистата растителност, които пък са по-богати на белтъчни вещества и
пепелни елементи. Най-много протеини (белтъчни съединения) се съдържат в клетките на
мъртвите микроорганизми - от 40 до 70%. Горските растителни остатъци съдържат по
малко пепелни елементи (4-6%) от тези на тревистата растителност (10-12%).
Растителната пепел се състои основно от следните химични елементи: Са, Mg, K, Na, Si,
Fe, Al, Mn и Cl. B малки (микро-) количества се срещат и някои други химични елементи,
тъй наречените микроелементи. В състава на растителната пепел преобладават Са, Ки
Si, като в дъвесната пепел преобладава Са (който е повече при широколистната горска
растителности по-малко при иглолистната), а в тревистата - К.
Съставът на отбелязаните органични съединения обуславя и тяхната устойчивост
към разлагане (минерализация). Най-слабо устойчиви са захарите, а след тях следват
скорбялата, разтворимите протеини, суровите протеини, хемицелулозата, целулозата, и
най-устойчиви са лигнините, липоидите итанините.
Трансформация на растителните остатъци. След отлагането на растителните
остатъци върху повърхността на почвата или вътре в нея, те се подлагат на
трансформация (промени). Трансформацията се осъществява под влияние на група от
процеси, които довеждат до промяна във вида, структурата, обема, количеството и
състава на органичните остатъци. Основните процеси се предизвикват от животинските
организми, водата, кислородът, ферментите и катализаторите, съдържащи се в
растителните клетки и микроорганизмите.
Основната роля на почвените животни се състои, на първо място, в това, чете
силно раздробяват растителните остатъци и така многократно ускоряват тяхното
разлагане. На второ място много животни се хранят срастителни остатъци и преминалата
през храносmилателната система на животните растителна маса силно се променя и се
изхвърля обратно под форма на екскременти, които представляват своебразен хумус -
копрогенен хумус.
Ролята на водата, кислорода, ферментите и катализаторите се състои в това, че
след разкъсване нарастителните тъканите влизат в контакт със споменатите фактор, и
вследствие на което настъпват оксидлителни процеси и някои органични съединения се
променят (оксидляват). Например от окислението на дъбилните вещества се образува
флобафен, който има канелено-червеникаво оцветяване, някои от ароматните
аминоксиделини се превръщат в тъмнообагрени хумусоподобни вещества и т.н.
Ролята на микроорганизмите в трансформацията на растителните остатъци
обаче е решаваща. Особено голямо участие в тези процеси вземат бактериите и низшите
гъби. Ето защо трансформацията на растителните остатъци е преди всичко
микробиологичен процес. Микроорганизмите извършват тази работа като се хранят и
набавят енергия чрез разлагане на сложните органични съединения. За тази целте могат да
използват само разтворимите органични съединения. Основните органични съединения,
изграждащи растителните остатъци, обаче са неразтворими. За да ги направят разтворими,
микроорганизмите отделят вън от клетките си специфични ензими (екзоензими), които
проникват в клетките на органичните остатъци и предизвикват окисление, хидролиза и
ферментация на сложните органични съединения. Част от получените по този начин
разтворими органични съединения, микроорганизмите всmукват през своите клетъчни

58
мембрани и ги използват за синтез на нови органични съединения, с които изграждат своите
клетки. Много голяма част от получените разтворими органични съединения при
хидролизата (75-85%), които се състоят само от Си Н, се използват от микроорганизмите за
набавяне на енергия чрез крайното им разграждане до прости минерални продукти - СО2,
Н2О и др. Процесът, при който става пълно разграждане на сложните органични
вещества до прости минерални съединения, се нарича минерализация на
органичните остатъци. Ясно е, че минерализацията е съпроводена с намаляване на
обема и теглото на органичните остатъци (синтезираното органично вещество от
микроорганизмите е много по-малко от това на растителните остатъци). Като резултат от
минерализацията на място остават редица прости минерални продукти. По-важни прости
минерални продукти, изразени като съединения, елементи или йони, са на следните
елементи: въглеродни - СО2, СН4, С, СО2-3, НСО3- ; азотни - N2, NH4+, NО2- , NО3- ; серни -
H2S, CS2, S, SО32-, SО42-; фосфорни - H2PО4-, HPО42- ; други - H2О, О2, H2, H+, OH-, K+, Ca2+,
Mg2+, някои микроелементи и пр. Най-голямо е количеството на водата и въглеродния
диоксид. Чрез оксидляване на въглерода до въглероден диоксид се получава голямо
количество енергия. Голяма част от получения СО2 постъпва в атмосферата и отново се
използва от висшите зелени растения при фотосинтезата, а част от него се разтваря от
водата в почвата и със освободените базични катиони (Са, Mg, K, Na и др.) образува
съответни карбонати. Част от амоняка, получен при разлагането на белтъчните вещества,
образува разтворими амониеви съединения, а друга голяма част от него по пътя на
нитрификацията се превръща в нитрити и нитрати. Именно от тези амониеви соли,
нитритите и нитратите висшите зелени растения си набавят необходимия азот.
Всички освободени при минерализацията пепелни елементи (Са, Mg, K, Na, Ј, S, Zn и
др.) образуват прости минерални соли - карбонати, нитрати, сулфати, фосфати и т.н. От
тези соли именно, под форма на йони, растенията си набавят всички необходими
хранителни елементи.
На определен етап от трансформацията на растителни остатъци се получават и
редица по-прости органични съединения като междинни продукти. От взаимодействието
между някои от тези продукти, по пътя на окислението, поликондензацията и
полимеризацията, се образува ново сложно, специфично, тъмнообагрено и доста
устойчиво на по-нататъшно микробиологично разлагане органично вещество, което е
получило наименованието хумус. Процесът който води до образуване на хумус при
трансформацията на растителните остатъци, за разлика от минерализацията,
се нарича хумификация на растителните остатъци. Хумусът е най-важната
(специфична) част от органичното вещество в почвите. От характера, състава и
свойствата на хумуса зависят по-нататъшният ход на почвообразуването, свойствата на
почвите и тяхното плодородие.
Процеси на хумусообразуването. Хумификацията на растителните остатъци в
почвата се извършва под влияние на сложни биохимични процеси. Точният механизъм на
хумусообразуването още не е напълно изяснен. Предложени са различни хипотези за този
механизъм. Повечето обаче, изхождайки от химичната природа на хумуса (представлява
ароматно съединение, обогатено на азот), приемат, че той се образува чрез синтез от две
междинни съединения, получени при трансформацията на растителните остатъци. Едното
съединение, което има ароматно въглеродно ядро, е хинонът, а другото съединение,
богато на азот, е полипептид. Хинонът се образува от разлагането на лигнина, като
отначало се получават полифеноли, които чрез окисление се превръщат в хинон.
Полипептидите се получават от хидролизата на белтъчните вещества, които се съдържат
в микробните клетки. По пътя на кондензацията между хинона и полипептидите става
взаимодействие, в резултат на което се получава първичната хумусна молекула. По
нататък чрез полимеризация определен брой първични хумусни молекули се свързват и
образуват същинската голяма хумусна молекула (фиг. 7).

59
 Фиг. 7. Схема за образуване на хумусните вещества (М.М.Кононова)

Всяка такава молекула има ядро, съставено от множество ароматни пръстени,

(бензол, хетероциклени пръстени, фуран, индол и др.), странични вериги от мастни
(алифатни) радикали и редица функционални групи (карбоксилни, карбонилни и др.)
(фиг.8)

Фиг. 8. Строеж на молекулата на хумусна киселина (no М.М.Кононова)

Състав на хумуса

От химична гледна точка хумусът има киселинна природа - състои се от органични

киселини, отнасящи се към групите на карбоновите и оксикарбоновите киселини, които се
наричат хумусни киселини. Още Берцелиус е отделили описал четири хумусни киселини,
които той считал, че са стабилни индивидуални химични съединения: хуминова или черна
хумусна киселина; улминова или кафява хумусна киселина; кренова или жълта хумусна
киселина и апокренова или жълто-кафява хумусна киселина. По-късно изследванията
показват, че споменатите хумусни киселини две по две (хуминова и улминова и кренова и

60
апокренова) са много близки помежду си и са производни една от друга, т.е. не са
стабилни индивидуални химични съединения. Поради това сега хумусът не се разглежда
като стабилно индивидуално химично съединение, а като комплексно вещество, съставено
от две групи хумусни киселини - хуминови (черни - хуминова + улминова) и
фулвокиселините (жълти - кренова + апокренова). Двете групи хумусни киселини се
различават както по елементарен състав, така и поредица свойства.
Хуминовите киселини са изградени от: С - 46-62%, О - 32-38%, Н - 3-5%, N - 3-6% и
малко пепелни елементи. Те са високомолекулни съединения - с голяма молекулна маса,
достигаща до и надсто хилядик.е.1
В структурата на молекулата имат ароматни пръстени, на които странично са
свързани различни химично активни функционални групи - карбоксилни (СООН), фенол
хидроксилни (ОН) и аминни (NH2). Понеже съдържат в молекулата си 4 карбоксилни групи,
те се отнасят към четири основни карбонови киселини. Водородните йони от
карбоксилните и фенолните групи могат да дисоциират в почвения разтвор и на тяхно
място да се привличати задържат други катиони отразтвора (Са2+, Mg2+, K+ и др.), т.е. те
имат добре изразена обменна сорбционна способност. Хуминовите киселини в свободно
състояние в почвата може да се наблюдават само при кисела реакция (когато няма
свободни базични елементи). Водният разтвор от чисти хуминови киселини има рН около
3. Всъщностте не се разтварят истински във водата, а образуват тъмнооцветена колоидна
суспензия. Салкалните едновалентни катиони (Na+, K+ и NH4+) образуват разтворими във
вода соли - хумати. По-точно те са финодисперсирани като високодисперсни золи. Техните
хумати обаче с двувалентните и тривалентните катиони (Са2+, Mg2+, Fe3+, Al3+ и др.) са
неразтворими във вода, утаяват се и се задържат в почвата като гели. В голямо
количество, главно като калциев хумат, те се натрупват в черноземните, ливадните,
хумусно-карбонатните и някои други почви, които се образуват под тревиста растителност
и богати на базични елементи почвообразуващи скали.
Фулвокиселините са изградени от същите химични елементи, но в по-различно
количество: С - 36-44%, О - 45-50%, Н - 3-5% и N - 3-4% и също малко пепелни елементи.
Както личи, разликите в елементния състав се изразяват в намаленото съдържание на Си
увеличеното съдържание на О, т.е. те са по-оксидлени и, в сравнение с хуминовите
киселини, може да се отнесат към оксикарбоновите киселини. Във водате се разтварят
лесно, разтворът има жълтеникаво-сламен цвят и рН от 2.2 до 2.8 , т.е. те като киселини са
по-силни (по-агресивни) от хуминовите киселини. С всички базични елементи образуват
лесно разтворими във вода съединения - фулвати. Ето защо фулвокиселините
обикновено не могат да се натрупват под форма на фулвати в почвите, а при подходящи
условия се отстраняват извън почвите Когато се задържат по-продължително време в
свободно състояние те действат агресивно върху минералната част на почвата, като
предизвикват разрушаване както на първичните минерали, така и на глината. Построежа
на молекулата си са сходни схуминовите киселини но при тях страничните им вериги и
функционалните им групи са по-силно активирани. В сравнение схуминовите киселините
са значително по-нискомолекулни органични съединения. В големи количества
фулвокиселините се образуват под горската растителност, особено в северните райони
под иглолистните гори, където обуславят и развитието на подзолния процес на
почвообразуване.
Всички хумусни киселини и техните органо-минерални соли - хумати и фулвати,
представляват колоиди. Те са отрицателно заредени и участвуват във формирането на
катионообменната адсорбция на почвите.
В почвите, освен под форма на обикновени комплексни соли - хумати и фулвати,
хумусните киселини може да се намират и под форма и наредица други органо-минерални
комплексни съединения. Така хумусните киселини може да образуват с глинестите
минерали (особено с трислойните) адсорбционни съединения. Тук глинестата частица
(кристалната решетка на глинестия минерал) се явява ядрото, което адсорбира хумусните
молекули. При това се допуска, че много дребните хумусни молекули могат да навлизат и
се задържат в междупакетните пространства на кристалната решетка, а по-едрите се
задържат по повърхността на решетката.

1
к.е. – кислородни единици (1/16 от масата на кислородния атом)

61
 Друг вид комплексни съединения на хумусните киселини може да се образуват
присорбцията им от гелите на хидроксидите на желязото и алуминия – това са т.нар.
комплексни золи, където хумусните киселини (особено фулвокиселините) стабилизират
зола и го предпазват от коагулация, вследствие на което става възможно предвижването
на желязото и алуминия по почвения профил.
Трети вид комплексни съединения хумусните киселини може да образуват с
желязото и алуминия под форма на хелати - хелатни (клещевидни) съединения.
Хелатните съединения се различават от обикновените комплексни органо-минерални
съединения по това, че тук около централния йон на метала органичните радикали се
свързват с повече координационни връзки във вид на верига, докато в обикновените -
катионът е свързан само с една координационна връзка. Хелатните съединения са
подвижни и при някои горски почви желязото и алуминия също може да мигрират надолу
под форма на хелатни съединения.
За изучаване на хумусните киселини и техните съединения, те се извличат от
почвата салкални разтвори. Установено е обаче, че стези разтвори не се извлича цялото
тъмнооцветено, здраво свързано с минералната част на почвата, органично (хумусно)
вещество. Тази част от хумуса, която не се извлича, е била наречена хумин или хумусен
въглен. Следователно, когато се говори за състава на хумуса е по-правилно да се
приеме, че той се състои от двете групи: хумусни киселини (и техните съединения) и хумин
(нехидролизуемостатък).
Органичната съставна част на почвата от морфологична гледна точка.
Редица изследователи под хумус в широкия сmисъл на думата, разбират не само
специфичните хумусни киселини и техните соли, но общо цялата органична маса в почвата,
състояща се още и от неспецифичната органична част - в различна степен разложени
растителни остатъци. Поради това общо органичната съставна част на почвата, в зависимост
от степента на разложеност нарастителните остатъци и външния видна органичната маса, се
определя като различен тип хумус. Най-често от морфологична гледна точка се отделят три
типа хумус: суров (моор), зрял (мул) и полусуров (модер).
Суровият хумус (моор хумусът) представлява горска постеля под иглолистните
гори от слабо разложени дървесни остатъци, от които се отделят главно свободни
фулвокиселините. В типична форма се наблюдава при почвите в северните студени
райони, когато те се формират предимно под иглолистни гори и върху кисели
почвообразуващи материали. Условията за разлагане на растителните остатъци са
неблагоприятни (кисела реакция, съдържание на вещества подтискащи развитието на
бактериите - сmоли, восъци, дъбилни вещества и др.) и хумификацията се осъществява
много бавно от нисшите гъби. Това са подзолите и подзолните почви. Присъствието на
животни също е много слабо, поради което не се наблюдава сmесване на органичното
вещество с минералната частна почвата - границата между горската постеля и почвената
повърхност е рязко очертана. У настакъв тип хумусняма.
Зрелият хумус (мул хумусът) е противоположност на суровия хумус. Образува се
вътре в почвите, формирани върху богати на базични елементи и глина почвообразуващи
материали и главно от корените на тревистата растителност, при умеренотопъл до топъл
климат. Тук хумификацията се извършва предимно от бактериите и тя е пълна - от
голямото количество коренови остатъци се образуват много, предимно хуминовите
киселини, които под форма на хумати, здраво се свързват с минералната част на почвата
(глината) и обагрят хумусно-акумулативния хоризонт в черно. Подобен хумус може да се
образува и подгорска широколистна растителност (дъбова), чийто остатъци са богати на
базични елементи и имат неутрална реакция. Този тип хумусе характерен предимно за
черноземните и ливадните почви, които са пшроко разпространени и у нас.
Полусуровият хумус (модер хумусът) представлява преходен между първите два
типа. Образува се предимно при планинските плитки почви, формирани върху кисели
почвообразуващи материали и под сmесена горска и тревиста растителност, чийто остатъци
са бедни на базични елементи и азот. Условията тук не благоприятстват доброто развитие
нито на бактериите, нито на гъбите, поради което трасформацията нарастителните остатъци
(горската постеля) се извършва главно от дребните животни. Поради това върху почвата се
наблюдава един слой от ситно раздробени остатъци, които не са силно хумифицирани и са
примесени с много екскременти от много дребни животни. Този слой е слабо примесен с

62
минерални частички и е ясно отделен от минералния повърхностен почвен хоризонт. Този тип
хумус, който се състои главно от екскременти на дребните животни (стоножки, насекоми и др.),
при почвите, формирани върху кисели почвообразуващи скали има кисела реакция (съдържа
свободни фулвокиселините). Върху карбонатни скали също може да се образува подобен
полусуров хумус, но с неутрална реакция.
От агрономическа гледна точка, в земеделската практика често хумусът се разделя
на два типа - кисел и неутрален (благ, сладък). Киселият хумус е този, в който
хумусните киселини и особено фулвокиселините са свободни (не са свързани с базични
елементи). Такъв е суровият и полусуровият хумус при почвите, развити върху кисели
почвообразуващи материали. Киселият хумус влияе неблагоприятно върху почвеното
плодородие. Неутрален (благ, сладък) е хумусът, който е съставен главно отхуминови
киселини, които обаче са свързани с базични елементи и преди всичко скалций, т.е. той е
преди всичко калциев хумат. Той има неутрална реакция и влияе благоприятно върху
почвените свойства. Такъв е зрелият хумус в черноземите, ливадните и някои други почви.
Неутралният хумус способствува за образуване на агрономически ценната троховидно
зърнеста структура. Тук особено голяма е ролята на т.нар. активен хумус. Това е главно
частта от свежо отложени хуминови киселини, които при коагулацията си, главно с калция,
образуват устойчива троховидно-зърнеста структура. Ежегодното отлагане на такъв хумус
осигурява поддържането на почвата в добро структурно състояние. Следователно от
практическа гледна точка е необходимо в почвата да се създават условия за образуване
на повече неутрален хумус, в това число и ежегодно отлагане на повече активен хумус.
Някои изследователи разделят хумусът на траен (нехранителен) и нетраен
(хранителен). Като траен се счита тази част от хумуса, която трудно се минерализира и
поради това не осигурява на растенията достатъчно хранителни елементи (битумни
вещества, лигнин, хумин и др.). За хранителен хумус се приема останалата част от него, която
лесно се минерализира и доставя нарастенията достъпни хранителни елементи. Унас, когато
се говори за хумус, се разбира само специфичната част на органичното вещество.
Значение на хумуса
Хумусът, като важна съставна част на почвата, има голямо и многостранно значение.
На първо място от състава на хумуса (коя от групите хумусни киселини
преобладава) зависи по-нататъшното направление и интензивност на
почвообразувателния процес. При образуване на повече фулвокиселините под
горската растителност протичат и специфични процеси на почвообразуване - излужване,
лесивиране, оподзоляване, които водят и до развитие на съответните горски почви бедни
на зрял (неутрален) хумус. При образуване на повече хуминови киселини под тревистата
растителност протича процес на хумусонатрупване и формиране предимно на черноземни
почви богати на зрял неутрален хумус.
От типа на трансформацията на растителните остатъци зависи формирането на
отделните генетични органични и минерални почвени хоризонти - горска постеля,
чим, торф, илувиално-хумусен, хумусно-акумулативен и т.н., а оттук и цялостното
развитие на почвения профил при различните почви.
Хумусът в голяма степен влияе и върху всички по-важни свойства на
почвите. Благоприятно влияние върху физичните свойства на почвите оказва
зрелият (хуматен) тип хумус. Той осигурява формирането на водоустойчива троховидно
зърнеста структура при глинестите и песъчливо-глинестите почви, която от своя страна
обуславя на почвите (особено на орницата) добра рохкавост и аерация, добра
водопропускливост, добра влагоемкост и слабо изразени пластичност, лепливост,
свързаност и съпротивление при обработка. Такива почви лесно се обработват,
растенията при тях нормално се развиват и дават високи добиви. По-голямото количество
зрял хумус в по-песъчливите почви ги прави по-свързани и по-влагоемни. Съдържанието
на повече зрял хумус в почвите им придава по-тъмен цвят и по този начин влияе върху
топлинните им свойства - по-тъмните почви по-бързо се затоплят, те са „топли почви”. От
количеството на хумуса, в това число и недостатъчно разложените растителни остатъци,
зависят относителната плътност (относителното тегло) и обемната плътност (обемното
тегло) на почвата от отделните почвени хоризонти. С увеличаване на органичната
съставна част стойностите на тези показатели намаляват.

63
 С типа на хумуса са свързани и физико-химичните и химичните свойства на
почвите. Киселият (фулватен) тип хумус придава на почвата кисела реакция и в голяма
степен формира почвената киселинност. Неутралният (хуматен) тип хумус придава на
почвата благоприятна неутрална реакция.
С трансформацията на растителните остатъци и по-нататъшното
минерализиране на хумуса е свързано и образуването на редица нови съединения -
газове (СО2) и различни разтворими соли, които постъпват в почвения въздух и съответно
в почвения разтвори обуславят техния състав.
С количеството и състава на хумуса е свързана и сорбционната способност
на почвите. Като колоидно вещество хумусът има многократно по-голяма
катионообменна способност, в сравнение с минералните колоиди - хуминовите киселини
300-600 mequ/100 g, a фулвокиселините 800-1250 mequ/100 g. Поради това и хумусът в
голяма степен обуславя и буферната способност на почвите.
Хумусът е важен постоянен източник на хранителни елементи за
растенията. Неговото бавно и постепенно минерализиране осигурява снабдяването на
растенията с необходимите хранителни елементи, т.е. той в голяма степен обуславя и
почвеното плодородие.
Хумусът е основен източник на енергия за много живи организми и по
специално осигурява развитието на микроорганизмите и много дребни животни, т.е. той
е тясно вързан с биологичната активност (биогенността) на почвите и по
нататъшното развитие на почвеното плодородие.

Оценка за състоянието на хумуса в почвите

Хумусното състояние на почвите може да бъде оценено поредица количествени и
качествени показатели, като за всеки показател се приемат определени гранични
стойности. Подробно такива показатели са разработени от руските изследователи Д.С.
Орлов и Л.А. Гришина. Съобразно нашите условия Н. Артинова предлага да се използват
следните по-важни показатели със съответните гранични стойности:
1. Съдържание на хумус в % - много високо - над 5 , високо - от 3,1 до 5.0, средно - от
2.1 до 3.0, ниско - от 1.0 до 2.0 и много ниско под 1.0.
2. Запаси на хумус вt/ha за орницата - 0-25 cm (и за цялата почва 0-100cm): много
високи над 100 (над300), високи - 75-100 (200-300), средни - 50-75 (100-200), ниски - 25-50
(50-100), много ниски - под 25 (под 50).
3. Тип на хумуса според съотношението на количеството на хуминовите киселини
(Схк) към количеството на фулвоикселините (Сфк) - Схк: Сфк: хуматен - над 2.0, фулватно
хуматен - от 2.0 до 1.0, хуматно-фулватен - oт 1.0 до 0.5 и фулватен - под 0.5.
4. Обогатеност на хумусасазот (индексна минерализация)2 по съотношението C:N:
много висока - под 7, висока - от 7 до 11, средна - от 11 до 15, ниска - от 15 до 19 и много
ниска над 19.
5. Степен на хумификация на органичното вещество по съдържанието на хуминови
киселини и общ въглерод - Схк: Собщ х 100%: много висока над 20%, висока - от 15 до
20%, средна - от 10 до 15 %и ниска (слаба) - под 10%.
6. Съдържание на свободни хуминови киселини или на такива, свързани с калций, в
% от сумата на хуминовите киселини: много високо - над 80, високо - от 60 до 80, средно -
от 40 до 60, ниско - от 20 до 40 и много ниско - под 20.
7. Оптическа плътност на хуминовите киселини определена в разтвор с концентрация
0.001% хк, при дължина на вълната 465 nm и дебелина на кюветата 1cm: много висока -
над 0.15, висока - от 0.08 до 0.15, средна - от 0.06 до 0.08, ниска - от 0.04 до 0.06 и много
ниска под 0.04, или от определената оптическата плътност на ХК безразреждане при две
дължини на вълната - Е465: Е665 и отношението между тези две стойности - E4:E6 дава т.нар.
коефициент на Велте: много висока под 4; висока – от 4 до 5; средна – от 5 до 6,5; ниска
(слаба) – от 7 до 8,5 и много ниска – под8,5.
От агрономическа гледна точка добро е хумусното състояние на почвите, които имат
високо хумусно съдържание, високи (големи) хумусни запаси и хумусът е с високо
качество. Висококачествен е хуматният тип хумус, с висока обогатеност на азот, висока

2 В много случаи „индексът на минерализация” се изчислява среципрочната стойност на С:N → N:C

64
степен на хумификация, голямо количество хуминови киселини, свързани с калция и
висока оптическа плътност на хуминовите киселини.

Съдържание на хумус в обработваемите почви на България

След разораването на целинните почви обикновено хумусното съдържание започва

да намалява. Приема се, че в практиката не трябва да се допуска намаляване на
хумусното съдържание повече от 30-40% от първоначалното количество, защото след
това вече почвеното плодородиерязко пада.
С най-високо хумусно съдържание в орницата у нас са мелиорираните ливадно
блатни почви (5-10%). На второ място след това идват черноземите и някои тъмносиво
кафяви горски почви (2-4%). На трето място, със средно хумусно съдържание, следват
сmолниците (2-3%) и алувиално-ливадните почви (2-2.5%). При всички останали почви
хумусното съдържание е ниско и много ниско (под 1.5%). Независимо от значително
намаленото количество хумус в обработваемия хоризонт на нашите почви, той има
сравнително добро качество - висока обогатеност с азот, преобладаване на хуминовите
киселини, които в голяма степен са свързани с калций и имат висока оптическа плътност.
Мерки за увеличаване на количеството и повишаване на качеството
на хумуса в обработваемите почви в България
При съвременното интензивно използване на почвите унасколичеството на хумуса
значително намалява, а в някои случаи се влошава и неговото качество. Както бе
отбелязано, положително влияние върху по-нататъшното почвообразуване и развитието
на почвеното плодородие оказва само качественият хумус. Това е зрелият хумус, в който
преобладават хуминовите киселини (Схк: Сфк над 1) и е с висока обогатеност на азот (С:
N до 10), където хуминовите киселини са изцяло свързани с калций, има неутрална
реакция, обуславя водоустойчива троховидно-зърнеста структура и освен азот съдържа и
много други хранителни елементи, които се освобождават при неговото разлагане. В
нашата страна има благоприятни условия за образуване на повече и по-висококачествен
хумус. Затова обаче трябва да се прилагат редица мерки, по-важните от които накратко се
свеждат до следното:
1. Всички растителни остатъци след прибиране на реколтата да се заорават в
почвата. Да не се допуска изгарянето настърнищата и другитерастителни остатъци.
2. По възможност периодично да се прилага органично торене на почвата чрез
внасяне в нея на оборски тор, органични компости и внедряване на зеленото торене.
3. Отглежданите култури да се редуват правилно в определено сеитбообращение, в
което да участвуват и фуражни тревни растения (райграс, люцерна, еспарзета и др.)
4. Киселите почви да се варуват, а алкалните - да се гипсуват, за да се осигури
нормално развитие нарастенията и в почвата да се осигурят достатъчно калциеви катиони
за образуване на калциев хумат.
5. През вегетационния период трябва да се полагат редовни грижи за културите
(торене, напояване, борба с болестите и неприятелите и др.) за да могат растенията да
развият и натрупат голяма органична маса, значителна част от която да остане в почвата
като коренови и следжътвени остатъци, от които по-късно да се образува повече хумус.
6. При отглеждане на културите да се прилага правилна обработка, като по
възможност се избягва прекаленото често разрохкване на почвата, което води до по-бавно
хумусообразуване и по-бързо минерализиранена вече образувания хумус.
7. Да се води борба срещу ерозията, при която става разрушаване и частично или
цялостно отмиване най-напред на хумусно-акумулативния хоризонт, където е
концентриран хумуса.
Минерален състав на почвите
Станаясно, че в огромната си част почвите и отделните почвени хоризонти съдържат
малко количество органично вещество. Само приторфените почви, вторфения хоризонти в
горската постеля при някои горски почви се съдържа повече органична съставка - над 20%.
Тези почви и почвени хоризонти, в които органичното вещество е по-малко от посоченото за
органичните хоризонти (торф и горска постеля), се означават като минерални.
Следователно огромното мнозинство от почвите на Земята са минерални и най-често не
65
съдържат повече от 10% органична съставка. Останалата част от твърдата фаза на тези
почви (до и над 90%) е изградена от минерална съставка (различни минерали).
Основен източник за минералната съставка на почвите са първичните (магмени)
скали, а по-късно и другите скали, образувани чрез промените на първичните скали. В
хода на изветряването и почвообразуването всички скали претърпяват сериозни промени -
редица от първичните минерали изветряват напълно и изчезват, a ce образуват нови -
вторични минерали. Следователно получените при изветряването почвообразуващи скали
(материали) са съставени от първични минерали (неуспели да изветреят) и вторични
(новообразувани) минерали. Оттук и минералният състав на почвите, образувани върху
определена почвообразуваща скала се унаследява от тази скала. Най-общо може да се
каже, че минералната съставка на почвите може да се разглежда като сmес от
първични и вторични минерали.
Първичните минерали в почвите са представени от парченца от масивната скала
(скелета), цели минерали (отделни кристали) и парченца от минералните кристали (пясък
и прах).
Най-често в почвите, от първичните минерали, се срещат (остават) тези, които са по
устойчиви на химичното изветряване - кварц, фелдшпати и някои други минерали.
Кварцът, като най-устойчив на химичното изветряване, се съхранява в най-голяма степен
в почвите. Поради това той заема и най-голям процент от почвената маса - 40-60% и
повече. В сравнение с първоначалната скала кварцът в почвата значително се увеличава,
но това увеличение е относително, тъй катото е резултат отразрушаване (изчезване) на
значителна част от другите, лесно изветряващи първични минерали.
На второ място по количество в почвите, след кварца, са фелдшпатите (ортоклаз
и микроклин), които по устойчивост на изветряването следват след кварца. Тяхното
количество в различните почви е около 20% от почвената маса. В сравнение с изходната
скала обаче количеството в почвата им е намаляло, вследствие на изветряването
(изчезването) на част от тях. По-нататък много малка част от амфиболите, пироксените и
слюдите се съхраняват в почвата.
Освен кварц и фелдшпати, в почвите, макар и в много малки количества, се съдържат
и някои други първични минерали, силноустойчиви на химичното изветряване-рутил (TiO2),
магнетит (Fe3O4), хематит (Fe2O3), a също епидот, нефелин, хлорит, апатит и др.
Участието на първичните минерали в минералната съставка на различните почви е
различно и зависи преди всичко от минералния съставна основната скала и устойчивостта
на минералите, които я изграждат, към химичното изветряване. Най-общо казано обаче в
минералната съставка на почвите участват малък брой първични минерали - кварц,
фелдшпати, амфиболи, пироксени и слюди.
Вторичните минерали в почвите са твърде разнообразни. Те се образуват в
резултат от изветряването и почвообразуването. Най-общо вторичните минерали често се
разделят на две групи - прости соли и глинести минерали.
Вторичните минерали представляващи прости соли са най-често солите на
алкалните и алкалоземните елементи (Na, K, Са и Mg), a участието на други химични
елементи е незначително. Това са карбонати, хидрогенкарбонати, сулфати, хлориди,
фосфати и др. Простите солина натрия са лесно разтворими, a тези на Саи Mgчастично са
разтворими или лесно преминават в разтворима форма (в присъствието на Н2СO3).
Простите соли присъстват в почвите и се акумулират при сухи условия (при засоляване).
Получените в хода на изветряване и почвообразуване прости соли през сухия период,
когато се изпарява водата от почвата, кристализират и остават под форма на кристални
минерали. Такива минерали са: калцит (СаСO3), магнезит (MgCO3), доломит CaMg(CO3)2,
гипс (CaSO4.2H2O), епсомит (MgSO4.7H2O), мирабилит (глауберова сол) (Na2SO4.10H2O),
халит (NaCl), бишофит (MgCl2.6H2O), хексахидрит (MgSO4.6H2O), апатит (Ca5(PO4)3.F,Cl,(OH)
и др. В по-големи количества тези соли се съдържат в засолените почви.
Към глинестите минерали (глината) се отнасят финораздробени
(финокристални) вещества, с размери начастиците под 0,002 mm и съответно 0,001 mm
т.е. имащи колоидна природа. От химична гледна точка тези минерали са два вида
съединения - хидроксиди на Fe, Al, и Si и вторични алумосиликатни съединения.
Хидроксидните глинести минерали са предимно минералите имащи кристален
строеж - хематит (Fe2O3), гетит (Fe2О3.H2O), хидрогетит (Fe2О3.2H2О), лимонит

66
2[Fe2О3.3H2О], хидраргелит (гипсит) (Аl2О3.ЗН2О), бьомит (Аl2О3.Н2О), или общо казано
хидратираните сесквиоксиди. Към тази група се отнасят и някои други хидроксиди, но
имащи аморфен строеж - SiО2 под форма на колоид и т.нар. алофанови минерали -
Al2О32SiО2n.H2О. Хидратираните сесквиоксидни минерали се образуват при
изветряването и почвообразуването, особено в субтропичните и тропичните условия. Ето
защо в субтропичните и тропичните почви глината се състои предимно от тези минерали.
В почвите от другите климатични области присъствието на тези минерали в глината е
незначително. Отначало всички тези минерали се отделят при изветряването като
аморфни високодисперсни хидратирани гели, които по късно (особено през сухия период)
постепенно се обезводняват (дехидратират) и се превръщат в кристални съединения. Така
от обезводняването на гела на силициевата киселина се образуват кристалните вторични
минерали кварц, опал и халцедон; от обезводняването на алуминиевия хидроксид се
образуват вторичните кристални минерали хидраргелит и бьомит; от обезводняването на
железния хидроксид се образуват вторичните кристални минерали лимонит, хидрогетит,
гетит и хематит и т.н. Алофановите минерали се образуват предимно в почвите
формирани върху вулканична пепел.
Силикатните (алумосиликатните) глинести минерали представляват вторични
алумосиликатни съединения образувани от силициевата киселина, хидроксидите на
алуминия и някои катиони. Образуват се входа на изветряването и почвообразуването по
два начина - непряк и пряк. Непрекиятечрез взаимодействието на силициевата киселина
с хидроксида на алуминия и някои базични катиони (К, Са, Mg и др.), получени при
изветряването. Силициевата киселина като колоидноси отрицателен заряд, а хидроксидът
на алуминия - положителен заряд. Ето защо при определени условия става взаимна
коагулация на тези колоиди, като се включват и някои катиони (най-често К, Са и Mg) и
новополучените от този синтез продукти, след дехидратацията си, представляват
вторичните алумо-силикатни глинести минерали.
Вторият начин за образуване на тези глинести минерали е прекият. Той се осъществява
като кристалната решетка на първичните минерали не се разрушава изцяло с образуване на
силициева киселина и хидроксиди на АІ и Fe, a входа на изветряването и почвообразуването
се преустройва като едни атоми и молекули се заместват с други. Изменените по този начин
първични минерали представляват вече вторични алумо-силикатни глинести минерали.
Приема се, че в природна обстановка образуването на алумо-силикатните глинести минерали
става предимно по прекия начин. При почвите извънтропика и субтропика, включително и при
нашите, много голяма част от глината е представена от алумо-силикатните глинести
минерали. Всички минерали от тази група имат някои сходни особености. Имат
финокристален строеж, като кристалчетата имат пластинковидна форма и размери на
колоидните частички т.е. имат колоидна природа. Като маса в почвата обуславят редица
нейни специфични свойства - йонообменна способност, пластичност, набъбване, лепливост,
свързаност и др., известни като свойства на глината, откъдето са получили и названието
глинести минерали. Те са сходни и по общия строеж на кристалната решетка.
Строеж на кристалната решетка на алумосиликатните глинести минерали. Общо
за всички глинести минерали от тази група е, че основни строителни йони на кристалната
им решетка са тези на силиция и алуминия. Тези йони обаче в кристалната решетка
образуват по-големи структурни единици, които се подреждат в определен ред на
кристалната решетка. Това са силициевите тетраедри (и алуминиеви тетраедри) и
алуминиеви октаедри. Силициевият тетраедър се образува като силициевият йон се
свързва с четири кислородни йони, разположенитетраедрично. Алуминиевият октаедър се
образува като алуминиевият йон се свързва със шест ОНйона разположени октаедрично.
От своя страна по-нататък тетраедрите се свързват помежду си и образуват още по
голяма единица - тетраедрен слой, а октаедрите също образуват октаедрен слой.
След това тетраедрените и октаедрените слоеве се свързват помежду си и образуват още
по-голяма структурна единица - пакет (силикатен слой). Именно чрез редуване на
пакетите на определено разстояние става изграждането на цялата кристална решетка на
глинестия минерал. Пакетите при различните алумосиликатни глинести минерали може да
бъдат изградени от два слоя (един тетраедрен и един октаедрен), от три слоя (един
октаедрен в средата и два тетраедрени отстрани), отчетири слоя (два тетраедрени и два
октаедрени). По този признак глинестите минерали от тази група се разделят на

67
три вида: двуслойни (1:1), трислойни (2:1) и четирислойни (2:2 или 2:1:1).
Структурните единици и тяхното подреждане в кристалната решетка са дадени на фиг.9.
Разстоянието между двата съседни пакета се нарича междупакетно разстояние, а това
от основата на единия пакет до основата на следващия пакет (включва се и
Глинестите минерали
междупакетното разстояние)
от тази група
се нарича
обаче сеосновно
различават
(базално) разстояние
и поредица особености (фиг.10).
- по броя

на слоевете в пакета, по междупакетното и базалното разстояние, по т. нар. изоморфно

заместване на централните силициеви и алуминиеви йони с по-нисковалентни такива -
алуминиеви и магнезиеви и др. В зависимост от това голямата група алумосиликатни
глинести минерали от своя страна се разделя на няколко подгрупи - каолинитова,
монтморилонитова, вермикулитова, илитова, хлоритова, и сmесено-слоиста.

Фиг. 9. Разположение на йоните в тетраедрите и октаедритеи

свързването им в слоеве и пакети:
a - разположение на йонитев тетраедъра, изразено no три начина; б-разположение на
йоните в октаедъра, изразено no mpu начина; в - свързване на тетраедрите в тетраедрен
слой; г - свързване на октаедрите в октаедрен слой; д - двуслоен пакет;
е - трислоен пакет

Фиг. 10. Схема на строежа на трислоен глинест минерал (no Jasmund)

68
 Главни подгрупи алумосиликатни глинести минерали. Каолинитовата
подгрупа глинести минерали е представена главно от минерала каолинит. Според
възприетия подход за изписване на формулите съставът на каолинита се изписва по
следните начини: Al2O3.2SiO2.2H2O или Al2Si2O5(OH)4 или H4Al2Si2O9 или Al4[Si4O10](OH)8.
По-рядко се срещат минералите халоизит, метахалоизит, аноксит, дикит. Тези минерали
се отнасят към двуслойните глинести минерали - пакетите им са изградени от един
тетраедрен и един октаедрен слой. Освен това, тук няма изоморфно заместване, поради
което между пакетите не се появяват други катиони (базични) и връзката между тези
пакети се осъществява чрез водородни мостове (здрава химична връзка). Затова
разстоянието между пакетите е много малко и е постоянно (не може да се променя) - 0,28
nm или 2,8Å, а малко е и базалното разстояние - 0,71 nm или 7,1Å (фиг.11)3. Поради това
в малкото междупакетно разстояние не може да проникватнито йони нито водни молекули
и кристалната решетка не може да набъбва вътрешно - тя е плътна, ненабъбваща
кристална решетка. Липсата на изоморфно заместване обуславя и малкото количество на
отрицателни заряди изключително само по повърхността на кристалната решетка.
Свободни отрицателни електрически заряди може да се появят само на някои места по
повърхността и местата, където става счупване на кристалната решетка и след това
дисоциация на водородни катиони, от съответните реактивни групи ОН, които са много
малко (иначе кристалната решетка като цяло е електронеутрална). Ето защо и
каолинитовата глина като колоидима много малка сорбционна способност - 8 mequ/100 g
или (8cmol/kg)4.

Фиг. 11. Схема на структурата на глинестите минерали

В природна обстановка каолинитови минерали се образуват при почвите,

формиращи се при кисела реакция (киселите почви). Това може да стане чрез промяна в
пакетите на трислойните глинени минерали, като от киселините се разрушава единият
тетраедрен слой и съответният трислоен глинен минерал се превръща в каолинит.
Допуска се и образуване на каолинит чрез синтеза, от получените при изветряването
силициева киселина и алуминиев хидроксид. Най-добри условия за образуване на
каолинит (каолинитизация на трислойните глинести минерали) има в някои от тропичните
райони. Там при изветряването често се образува каолинитова кора на изветряване, върху
която се формират някои тропични почви. Естествено при тях глината е представена
главно от каолинитови минерали. При нашите почви повече каолинитови минерали се

31Åе 10-8 сm (10-10m); 1nme 10-9 m (Å–енгщрьом; nm–нанометър)

4 по-новият начин за изразяване на mequ/100g w cmol/kg

69
наблюдават в силно киселите елувиални хоризонти на псевдоподзолистите почви, където
е възможно под влияние на киселата реакция да става превръщането на трислойните
глинести минерали в каолинит. По едрината на кристалите (частиците) каолинита като
колоид е най-груб (най-едрочастичен), в сравнение с другите глинести минерали и е най
устойчив на кисела реакция. Като правило каолинитовите минерали се срещат и се
задържат главно в по-силно кисели почви и почвени хоризонти.
Монтморилонитовата подгрупа глинести минерали се отнася към групата на
трислойните глинести минерали. Тук пакетите в кристалната решетка са изградени от един
октаедрен слой в средата и два тетраедрени слоя отстрани. Главен представител на тази
подгрупа е минералът монтморилонит (CaO.Al2O3.4SiO2.H2O или Al2[Si4O10](OH)2) , но се
срещат още и минералите байделит (Al2O3.3SiO2.H2O) и нонтронит.Fe2O3.3SiO2.H2O. При
тези минерали е широко разпространено изоморфното заместване - около 25% от
алуминиевите йони от октаедрите може да бъдат заместени с магнезиеви йони, а също и
значителна част от силициевите йони от тетраедрите може да бъдат заместени с
алуминиеви йони. Ето защо в кристалната решетка както по нейната повърхност, така и
между пакетите й възникват много свободни отрицателни заряди и тя като цяло е
отрицателно заредена. В почвата отрицателните заряди се неутрализират с положително
заредени йони - предимно калциеви. Наличието на йони в междупакетното пространство
увеличава междупакетното разстояние и позволява навлизане в него и на водни молекули,
които пък предизвикват хидратация на йоните и увеличение на техния размер. Ето защо
междупакетното разстояние не е постоянно - то е по-малко в сухо състояние и се
увеличава при овлажняване вследствие хидратацията на йоните. Така, че тук връзката
между пакетите се осъществява от йони и е много по-слаба от тази при каолинитовите
минерали, т.е. тук решетката не е така плътна, a има рехав строеж. Така тук
междупакетното разстояние варира от 0,35 nm в сухо състояние до 1,4 nm при
овлажняване.
Освен това приБазалното
намокряне
разстояние
се хидратират
също сеи увеличава
йоните поотповърхността
0,96 nm до 2,0
на nm
кристалната
(фиг.11).

решетка и така силно се увеличава обема на глинестата маса. Така, че тези минерали
имат силно разширяваща се (набъбваща) кристална решетка. Наличието на много
свободни отрицателни електрически заряди придава на тези минерали като колоиди
голяма йонообменна (сорбционна) способност - 80-100 mequ/100g. Установено е, че тези
минерали се образуват при почви, формирани върху заравнени територии, без дълбоко
промиване на почвата и съдържание в почвообразуващите материали на базични
елементи, главно калций от СаСO3, които осигуряват неутрална реакция на средата.
Предполага се, че при тези условия е възможен синтез на монтморилонит от силициева
киселина, алуминиев хидрооксид и калциеви катиони в почвения разтвор. Монтморилонит
може да се образува и от трансформацията на кристалните решетки на други трислойни
глинести минерали - илити вермикулит.
В българските почви монтморилонитът се съдържа в сравнително големи
количества. Най-голямо е количеството му в сmолниците, където глината е почти чист
монтморилонит. Той е преобладаващ в глината и на канелените горски почви. Значително
е неговото участие и в глината на сиво-кафявите горски почви, а в малки количества се
среща и във всички останали почви.
Вермикулитовата подгрупа глинести минерали е сходна с монтморилонитовата,
поради, което някои изследователи причисляват тези минерали към монтморилонитовата
подгрупа. Главен представител на тази подгрупа е минералът вермикулит. Той е също
трислоен глинест минерал, но с по-добре изразено изомофно заместване, отколкото при
монтморилонита. Разликата тук е, че неутрализацията на отрицателните заряди, вместо с
калциеви катиони както е при монтморилонита, става с магнезиеви катиони. Поради по
малките размери на магнезиевите катиони и по-слабата им хидратация тук
междупакетните и базалните разстояния в кристалната решетка са по-малки и по-слабо се
изменят при намокряне, т.е. кристалната решетка е по-слабо разширяваща се
(набъбваща). По-силното изоморфно заместване обуславя при тези минерали и по-голяма
йонообменна (сорбционна) способност - около 140 mequ/100 g. Тези минерали се
образуват при сходни условия за монтморилонита, само, че при силно преобладаване на
магнезиевите катиони. В нашите почви тези минерали са по-слабо разпространени.
Образуват се по подобен начин, както и монтморилонитовите минерали.

70
 Илитовата (хидрослюдена) подгрупа глинести минерали също е представена от
трислойни глинести минерали - основен представител е обикновеният илит. Характерно за
илита е,че тук също има, но по-слабо изоморфно заместване - само около 25% от
силициевите йони от тетраедрите са заместени с алуминиеви йони. Той се образува при
голямо богатство на калиеви йони в средата, поради което свободните отрицателни
заряди се неутрализират изключително от калиевите йони. Следователно тук връзката
между пакетите се осъществява от калиевите йони. Тази връзка обаче, макар и йонна, е
много по-здрава, отколкото връзката, осъществявана от калциевите и магнезиевите йони
при монтморилонита и вермикулита. Това се дължи на обстоятелството, че размерите на
калиевия йонточно съвпадат схексагоналните вдлъбнатини, които се образуват между
кислородните йони на базалните повърхности на тетраедрите и те заемат тези
вдлъбнатини. Така, че калиевите катиони се оказват добре похлупени между двата пакета,
междупакетното разстояние е малко и там не може да навлизатводни молекули и не може
да става хидратация на калиевите катиони. Ето защо двата пакета са здраво свързани и
кристалната решетка не може да се разширява (да набъбва), тя е плътна подобно на
каолинитовата. Междупакетното разстояние е около 0,35nm, a базалното - около 1,0 nm.
(фиг.11). Поради това и йонообменната (сорбционната) способност на илта не е голяма -
около 25 mequ/100 g (25 cmol/kg). Когато при почвообразуването наред скалиеви йони в
средата се появят и калциеви и магнезиеви йони, тогава е възможно да започне замяна на
някои от калиевите йони (отначало в края на решетката) с калциеви или магнезиеви. Този
илит, в който частично калиевите йони са заменени с калциеви или магнезиеви, става в
известна степен разширяващ се (набъбващ), подобно на монтморилонита или
вермикулита. Приема се, че илитът се образува от първичните слюдени минерали
мусковит и биотит чрез намаление (разреждане) на калиевите йони между пакетите в
кристалната решетка. Отстранените калиеви йони се заместват от водородни йони на
водата. Така докато в мусковита калиевото съдържание е около 10%, то в илита е от 4 до
6%. За сmетка на това се увеличава водното съдържание т.е.става хидратация на
слюдите, поради което и образуваните минерали се наричат още хидрослюдени. В
зависимост от условията в почвата се образуват освен типичен илит, още цяла поредица
от подобни минерали, в които различно количествокалиеви йони, са заместени с калциеви
или магнезиеви йонит.е. те са в различна степен разширяващ се (набъбващ) илит.
Всички тези минерали в почвата като група се означават с наименованието
хидрослюдени минерали.
Илитовите (хидрослюдени) минерали са широко разпространени и в нашите почви.
Те са преобладаващи в глината на черноземите и ливадно-канелените почви. Значително
е тяхното количество и в останалите почви.
Хлоритовата подгрупа глинести материали се отнасят към четирислойните
минерали. Те са сходни с първичните хлоритови минерали. Кристалната решетка на
първичния хлорите изградена от един октаедрени два тетраедрени слоя от двете му страни
и след това още един своеобразен октаедрен слой отбрусит Mg3(OH)6, който играе ролята на
полимерен (триоктанедрен) катион (Mg3(OH)5+). Така в почвите се образува т. наречения
първичен хлорит - хлорит І. Най-често се наблюдава преустройване кристалната решетка на
някои от трислойните глинести минерали (монтморилонит) при вкисляване на средата, когато
от хидроксидите на алуминия се образува хидраргелит - гибсит (Al2(OH)6), a оттук и полимерен
диоктаядрен хидроксиалуминиев катион (Аl2(ОН)5+)  2Аl(ОН)3. Този катион по-нататък
започва да измества другите катиони (Са+) между пакетите на кристалната решетка и се
настанява там, отначало островно и после като непрекъснат слой (гибситов слой). Така се
образуват.н. вторичен хлорит – хлорит ІІ. Когато всички обменни катиони се заместят с този
полимерен катион и се образува непрекъснат слой от него, той здраво свързва двата пакета
чрез водородни мостове и става четвърти слой към съответния пакет. Тогава вече тези йони
не могат повече да се обменят и в междупакетното пространство повече не могат да навлизат
водни молекулит.е. минералът става ненабъбващ (не разширяващ се), макар, че базалното
разстояние в кристалната решетка се запазва доста голямо - 1,4 nm (фиг.11). Поради това и
обменната (сорбционната) способност на минерала силно намалява до 20 mequ/100 q
(cmol/kg). Това явление на превръщане на монтморилонита в минерал съсчетвърти слой
(гипситов), подобно на хлоритовите минерали. се нарича хлоритизация (алуминизация) на
монтморилонита, а новообразувания минерал се нарича хлоритизиран (алуминизиран)

71
монтморилонит. При нашите почви това явление има проявление в хумусно-елувиалния
хоризонт на псевдоподзолистите почви, където се установяват и по-големи количества
хлоротизиран монтморилонит. По същия начин може да се хлоротизира и вермикулитът.
Глинестият минерал получен чрезхлоритизация най-често се нарича още почвен хлорит.
Подгрупата на сmесено-слоестите глинести минерали се състои от
своеобразни „хибридни” минерали, при които кристалната решетка се изгражда като се
редуват пакети от различни глинести минерали-монтморилонитови с илитови,
вермикулитови с хлоритови и т.н. Такива минерали носят съответно и сmесено название -
илит-монтморилонит, илит-вермикулит, илит-хлорит, монтморилонит-каолинит и т.н.
Такива минерали се срещат в различни количества при отделните почви.
По-точно съдържанието на различните групи и подгрупи глинести минерали в
българските почви ще бъде разгледанов третата част научебника.
Промени на алумосиликатните глинести минерали в почвата - превръщане и
разрушаване. При промяна на почвената среда образуваните по-рано алумосиликатни
глинести минерали може да се променят. Промяната може да се изрази в превръщане на
един минерал в друг, без разрушаване на кристалната решетка, такава промяна с
частично разрушаване на кристалната решетка и напълно разрушаване на минерала (на
кристалната решетка).
Превръщането на глинест минерал от една подгрупа в друга подгрупа без
разрушаване на кристалната решетка става като само се заместват едни йони в
междупакетните пространства с други йони. Например, когато в почвите силит се
появяват много калциеви йони, които заместват калиевите йони в междупакетното
пространство, илитът се превръща в монтморилонит. Ако калиевите йони се заместят с
магнезиеви илитът се превръща във вермикулит. Също ако при монтморилонита
калциевите йони се заменят с магнезиеви той се превръща във вермикулит и обратно.
Такъв е случая и с хлоритизацията на монтморилонита и вермикулита и превръщането им
в почвен хлорит.
Превръщането на глинест минерал от дадена подгрупа в друга чрез частично
разрушаване на кристалната решетка става като най-често при трислойните глинести
минерали се разрушава (отпада) единият тетраедрен слой от пакета и трислойният
глинест минерал се превръща в двуслоен т.е. монтморилонита, вермикулита и илита се
превръщат в каолинит. Това в природна обстановка може да се осъществи когато
реакцията на почвата стане по-силно кисела. Тогава голяма част от базичните катиони в
решетката се заместват сводородни и отначалотова засяга само единия тетраедрен слой
и той се разрушава и така трислойният глинест минерал се превръща в каолинит.
Пълното разрушаване на алумосиликатните глинести минерали става при много
силно кисела среда в почвата. Тогава, след заместване на всички обменни базични
катиони, водородният катион атакува и силициевите и алуминиевите катиони участвуващи
в изграждането на тетраедрените и октаедрените слоеве на кристалната решетка. Като
резултат от това тези слоеве се разпадат. Силицият и кислородът от тетраедрите се
свързват с водорода и образуват колоидна силициева киселина, която по-късно се
обезводнява, кристализира, превръща се в праховиден силициев диоксид и остава на
мястото на разрушаване. Алуминият и желязото от октаедрите с водата образуват
съответни хидроксиди. Тези хидроксиди също се обезводняват, кристализират и остават
на място като крайни продукти от разрушаването - алуминиевият като хидраргилит
(гибсит), а железният като лимонит, гетит и др.
Значение на алумосиликатните глинести минерали. Ясно е, че с особеностите на
различните глинести минерали са свързани много от свойствата на почвите и в крайна сmетка
тяхното плодородие. Особено благоприятно е влиянието натрислойните глинести минерали с
разширяващи се кристални решетки - монтморилонит, вермикулит, разширяващ се илит.
Глина от такива минерали поглъща и по-трайно задържа много вода (има голяма
влагоемкост), има голяма обменна (сорбционна) способност, съдържа в обменна форма
много хранителни елементи, схуминовите киселини образува добра троховидно-зърнеста
структура и пр. Поради това от практическа гледна точка е необходимо да се полагат грижи за
създаване на подходящи условия за образуване на глинести минерали от посочените
подгрупи, а също да се вземат мерки за предотвратяване на тяхното пълно разрушаване.
Това може да се постигне като при използването на почвите, посредством торене и други

72
мероприятия се поддържа неутрална реакция, осигурява се наличието на повече калциеви
катиони, увеличава се съдържанието на хумус (хуминови киселини) и пр. При вече силно
киселите или алкални почви е необходимо предварително тяхното варуване или гипсуване.
Така в почвите може да се поддържат благоприятни физични, физико-химични и химични
свойства, а оттук и високо плодородие. Някои сведения за присъствието на различни глинести
минерали в нашите почви се дават в трета част.

Химичен състав на почвите

Всички съединения, от които е изградена почвата - минерални и органични, се

състоят от определени химични елементи. Затова когато се говори за химичен състав на
почвите най-често се има предвид съдържанието на отделните химични елементи
изразени като оксиди. Тъй като участието на минералната част е преобладаващо в
твърдата фаза на почвите, то и в основни линии химичният състав на почвите, в голяма
степен е унаследен от почвообразуващите скали (литосферата). Средното съдържание на
различните химичните елементи в литосферата и почвите е приведено в табл.2. Тези
данни показват, че както скалите, така и почвите се състоят главно от сравнително малък
брой химични елементи - О, Si, Al, Fe, Ca, Na, Kи Mg. Тези осем химични елемента
изграждат както скалите, така и почвите на около 99%. В останалият около 1% се вместват
всички други голям брой срещащи се елементи.
Освен сходство в химичния състав между скалите и почвите, които се образуват
върху тях, се наблюдават и определени различия, които се изразяват в следното:
а) почвите винаги съдържат повече органогенен въглеродиазот- в скалите тези елементи
почти не се срещат и особено голяма е разликата в това отношение между хумусно
акумулативния хоризонт и почвообразуващата скала. Това се дължи на биогенната
акумулация на тези елементи от растителността; б) почвите винаги съдържат повече
кислород и водород от скалите. Това се дължи на обстоятелството, че в почвата се
съдържа много повече вода и органично вещество (хумус), в които тези елементи се
съдържат в голямо количество; в) в почвите се увеличава и съдържанието на силиций.
Това се дължи на това, че в почвите намаляват много от по-лесно изветряващите
минерали, а остава кварцът, който е устойчив на химичното изветряване и така
количеството на силиция относително се увеличава. Освен това, при изветряването и
почвообразуването се образува и се натрупва вторичен силиций след разрушаването на
редица от силикатните първични минерали; г) в почвите е намалено количеството на
такива химични елементи като алуминий, желязо, калий и натрий. Това се обуславя от
факта, че в хода на изветряването и почвообразуването тези елементи образуват
подвижни и разтворими съединения, част от които се отстраняват от почвата.

Табл. 2
Среден химичен състав на литосферата и почвите в %
(според А. П. Виноградов)

Елемент Литосфера Почва Елемент Литосфера Почва

О 47.20 49.00 P 0.08 0.09

Si 27.60 33.00 N 0.01 0.10
Al 8.80 7.13 Mn 9.10'2 8.5.10”2
Fe 5.10 3.80 F 2.7.10”2 2.10”2
Ca 3.60 1.37 V 1.5.102 1.102
Na 2.64 0.64 B 3.10'4 1.10”3
K 2.60 1.36 Ni 8.10”3 4.10”3
Mg 2.10 0.60 Cu 1.102 2.10”3
Ti 0.60 0.46 Zn 5.10”3 5.10”3
H 0.15 5.00 Co 3.103 8.10”4
C 0.10 2.00 Mo 3.10'4 3.10”4
S 0.09 0.085 J 3.105 3.10”4

73
 Основната роля в почвообразуването на химичните елементи се състои в това, че
всичките участвуват в изграждането на минералните вещества, от които е съставена
почвата. В това отношение особено значение имат някои химични елементи, които
представляват основен материал за изграждане на минералната съставка на почвите. На
второ място редица от химичните елементи се явяват и като необходими хранителни
елементи за растенията и без тях е невъзможно изграждането на органичното вещество.
Растенията използват различно количество от отделните елементи. Едни от тези
елементи се използват в голямо (макро) количество, тъй като участвуват активно в
изграждането на органичното вещество като градивен материал - О, С, Si, N, Ca, Mg, K,
Na, Р, S и др. Поради това тези елементи, които растенията приемат като хранителни
елементи в по-голямо количество, са били наречени макроелементи. Обикновено тези
елементи се съдържат и в почвата в по-голямо (макро) количество. Други хранителни
елементи растенията използват в минимални (микро) количества, тъй като те не
участвуват в изграждането на органичните вещества основно като строителен материал, а
участвуват главно в изграждането на някой специфични органични вещества, образуващи
се в минимални количества, но играещи роля на катализатори и регулатори на жизнените
процеси - ензими, хормони, витамини,ауксини и др. Тези хранителни елементи, които
растенията използват в минимални количества, са били наречени микроелементи. В
повечето случаи тези елементи се съдържат в почвата също в микроколичества.
Особено голямо значение при формиране на почвите и развитие на тяхното
плодородие от макроелементите имат Si, Al, Fe, Ca, Mg, К, Na, N, Р и S, а от
микроелементите - Mn, Cu, Zn, Co, B, Moи J. Средното съдържание на отделните микро- и
макроелементи в почвите е приведено в таблица 2. За формите, под които се намират в
почвата някои от посочените елементи и достъпността им за растенията, съвсем накратко
може да се каже следното:
Азотът се съдържа в органичните остатъци отрастенията и микроорганизмите и в
хумуса. При разлагането на азотосъдържащите органични съединения (белтъчините) той
се отделя под формата на амоняк (амонификация), който по-късно се превръща в нитрити
и нитрати (нитрификация). Растенията го усвояват най-лесно от нитратите.
Фосфорът влиза в състава на някои минерали - апатит, вивианит и др.Съдържа се в
растителните остатъци и хумуса. Може да присъства в почвата и под форма на обменни
йони – HPO42-. В почвите се акумулира под форма на фосфати на калция, желязото и
алуминия. Растенията го усвояват от неговите разтворими форми.
Калият в почвата се наблюдава основно в три форми: като здраво свързан йон в
кристалните решетки на някои първични и вторични минерали (ортоклази, слюди, глинести
минерали и др.); като йон, погълнат в обменна и необменна форма от глинестите
минерали; като елемент участвуващ вредица лесно разтворими соли. Той може да бъде
усвоеннай-бързо отрастенията от неговите разтворими соли. Тъй като тези соли са много
лесно разтворими и бързо се измиват от почвата, то растенията се снабдяват скалий
основно от неговата обменна и частично фиксирана форма от глинестите минерали. Счита
се обаче, че наличието на много обменен калий води до известно влошаване на
физичните свойства на почвите.
Натрият в почвите има подобно поведение на калия и също се среща под формата
на първични минерали (плагиоклази) – албит, обменни катиони и прости лесно разтворими
соли. Най-лесно отрастенията се приема отразтворимите соли и обменната форма от
почвените колоиди (глинестите минерали). Голямото съдържание на обменен натрий в
почвите (при солонците) обаче е свързано със силно влошаване на физичните и
химичните свойства на тези почви.
Калцият и магнезият в почвите участвуват в състава на някои първични минерали
(плагиоклази - анортит, амфиболи (рогова бленда), пироксени - авгит и др.), a като
обменни катиони и в някои глинести минерали (монтморилонит и др.). Обикновено Caи Mg
образуват по-трудно разтворими соли, някои от които (карбонатите), обаче в присъствие
на киселини (Н2СО3) те стават лесно разтворими; усвояват се отрастенията посредством
разтворимата и обменната си форма. Наличието на повече обменни калциеви и
магнезиеви катиони в глинестите минерали придава на почвите благоприятни физични и
химични свойства.

74
 Желязото в почвата се среща под форма на първични и вторични феро- и
ферисиликатни минерали (биотит, амфиболи, пироксени, оливини, глинести минерали и
др.) и под форма на оксиди и хидроксиди. В хода на изветряването и почвообразуването
желязото се освобождава главно под форма на хидроксиди, които после може да се
обезводнят, да кристализират и се превърнат в минералите хематит, гьотит, лимонит и др.
Тривалентното желязо образува с хумусните киселини комплексни органо-минерални
подвижни съединения. Двувалентното желязо образува разтворими съединения.
Растенията усвояват желязото от неговите подвижни и разтворими форми.
Сярата се среща в почвите като съставка на органичните остатъци и хумуса.
Наблюдава се и под форма на минерални соли - главно сулфати (сулфатна сяра). Може
да се усвоява отрастенията от разтворимите сулфати. Съединенията на желязото във
воден разтвор са най-малко разтворими при рН от 5,5 до 9,0.
Алуминият се намира в почвите като съставен елемент на всички първични
алумосиликатни минерали (ортоклози, плагиоклази и слюди) и на всички алумо-силикатни
глинести минерали (каолинит, монтморилонит, вермикулит, илит и др.). При изветряването
и почвообразуването се отделя като алуминиев хидроксид, който или участвува в
глинообразуването или след това се обезводнява, кристализира и се превръща в
минералите хидрарагилит (гибсит) и бьомит. Подобно на желязото образува колоидни и
подвижни съединения с хумусните киселини и може да се придвижва по почвения профил.
При кисела реакция алуминият се среща и като обменен катион в глинестите минерали.
Когато обменният алуминий е в голямо количество, той причинява киселата реакция на
почвения разтвори на обменната почвена киселинност. Отрастенията се усвоява в малки
количества от неговите подвижни и разтворими форми. Съединеният на алуминия в чиста
водна среда имат най-малка разтворимост при рН от 4,2 до 10,2.
Силицият е главен строителен елемент при всички първични силикатни минерали
(кварц, прости силикати и алумосиликати) и при всички глинести алумосиликатни
минерали (каолинит, монтморилонит, вермикулит, илит и др.). При изветряването и
почвообразуването силицият се отделя главно под форма на колоидна силициева
киселина (зол), част от която може да участвува в образуването на нови глинести
минерали, част от нея може после да се обезводни, кристализира и остане под форма на
силициев диоксид, a e възможно и част от нея, под форма на гел, да се отстрани от
почвата. Разтворимостта на силициевите съединения при кисела и неутрална реакция е
съвсем незначителна.Тя много се увеличава при алкална реакция - рН над 10. Растенията
усвояват силиция от неговите подвижни и разтворими съединения. Някои макроелементи
като въглерод, кислороди водородрастенията си набавят от въздуха и водата, където те
се съдържат.
Манганът в почвата се среща в две форми - разтворима (двувалентни съединения) и
неразтворима (четири валентни съединения). Количеството на тези форми е променливо и
зависи от овлажняването - при изсъхване преобладават четири валентните съединения, а
при преовлажняване (анаеробни условия) преобладават двувалентните съединения. При
промяна на условията от анаеробни (редукционни) към аеробни (окислителни) често
двувалентното желязо заедно с двувалентния манган се утаяват съвместно като
(хидроксиди) и по-късно се оформят като закръглени твърди тъмни конкреции - т.н.
манганови сачми. Част от мангана в почвата може да се намира и в обменна (йонна) форма.
Тогава той е свързан с формиране на почвената киселинност. Манганът, макар и в малко
количество, се съдържа врастителните остатъци. Растенията го усвояват от подвижните му
форми. Мангановият глад предизвиква физиологични сmущения при растенията, но
съдържанието му над определено количество се явява пък токсично. Съединенията на
мангана имат най-малка разтворимост в чиста водна среда при рН от 7,0 до 9,0.
Медта като микроелемент се съдържа в някои първични и вторични минерали. Тя
образува с хумуса комплексни органично-минерални съединения и под такава форма
може по-дълго да се задържа в почвите. Участвува в състава на растителните отпадаци.
Може да присъства и в обменна (йонна) форма. Усвоява се отрастенията отразтворимите
и подвижните й съединения. Разтворимостта на медните съединения нараства с
вкисляване на почвата (понижаване на рН). Липсата на достатъчно усвоима мед води до
физиологични сmущения в развитието нарастенията, a излишъкът от нея (над определени
граници) действа токсично.

75
 Недостатъчноусвоима мед и медно гладуване нарастенията може да се очаква при
неутралните и алкалните почви (съдържащи СаСО3), където медта е свързана в
неразтворими съединения.
Цинкът влиза в състава на някои първични и вторични минерали откъдето се
освобождава при изветряването и почвообразуването. Разтворими и подвижни
съединения цинкът образува при почвите със слабо кисела и кисела реакция. Малки
количества цинк се съдържат и в растителните отпадъци. Част от цинка може да се
намира и в йонна (обменна) форма. Като микроелемент недостигът на усвоим цинк
предизвиква физиологично заболяване при растенията (например цинкова хлороза), но
също излишък от него над определени граници се отразява неблагоприятно. Недостиг на
усвоим цинк може да се очаква предимно в карбонатните почви.
Кобалтът, както и другите микроелементи първично се съдържа в някои първични и
след това във вторични минерали. Също образува органично-минерални съединения с
хумуса. Съдържа се и в малко количество в растителните остатъци. Частично може да се
наблюдава и в обменна форма. Растенията го усвояват от неговите разтворими и
подвижни форми. Разтворимостта на кобалтовите съединения се увеличава с
вкисляването на почвата (намаление на рН), поради което недостиг на усвоим кобалт
може да се очаква при карбонатните почви. Недостигът на усвоим кобалт също води до
сmущения в развитието нарастенията.
Борът първично се намира също в някои алумосиликатни минерали. В почвата се
задържа главно като борорганични съединения, предимно в хумусно-акумулативните
хоризонти. В малко количество се съдържа и в не разложените растителни остатъци.
Растенията го усвояват от неговите разтворими и подвижни съединения. Разтворимостта и
подвижността на борните съединения се увеличава с вкисляване на почвите (намаляване
на рН). Недостигът на усвоим бор също предизвиква физиологични сmущения при
растенията. Недостиг на усвоим бор може да се очаква при карбонатните почви, където
борът преминава в неразтворими, неподвижни съединения.
Молибденът също първично се среща в някои първични и вторични минерали.
Съдържа се в малко количество в растителните остатъци. Схумусните киселини образува
органично-минерални съединения. Молибденът частично може да бъде и в обменна
(йонна) форма. Разтворимостта на молибденовите съединения и усвоимостта на
молибдена се увеличава салкализирането на почвата (увеличаване на рН). Молибденова
недостатъчност може да се очаква при по-силно киселите почви. Недостигът, както и
излишъкът от молибден, npeчатна нормалното развитие нарастенията.
Йодът е също важен микроелемент. В почвите се задържа главно в органичните
съединения и се акумулира най-много в хумусно-акумулативните хоризонти.
Разтворимостта на йодните съединения и достъпността на йода за растенията се
увеличава с вкисляване на почвите (намаляване на рН), но при силно кисела реакция е
възможно измиването на йодните съединения от почвите Поради това недостиг на йод за
растенията може да се очаква при силно киселите почви. При недостиг на йод също
растенията изпитват физиологични сmущения, а животните и човека страдат от
т.нар.ендемични болести - например гушавост на хората.
Съдържанието както на макроелементите, така и на микроелементите при
различните почви и почвени хоризонтиетвърде различно Приведените данни в таблицата
дават представа само за средното съдържание на тези елементи в почвата. По-конкретно
доколко в различните български почви се съдържат в усвоима форма най-важните макро
и микроелементи и доколко тези почви са запасени с тези елементи се отбелязва в
третата част на учебника. За преодоляване недостига от хранителни елемента в
съвременното земеделие се прилага торенето както с минерални, така и органични
торове.
Механичен състав (текстура) на почвите
Ако твърдата фаза на почвата се разгледа от физична (механична) гледна точка, ще
се види, чета представлява полидисперсна система Изградена е от голям брой отделни
частици (елементи), които при естествени условия (например размиване във вода) по
нататьк не се разпадат на по-малки частички. Тези отделни механични частици са били
наречени механични елементи. Най-добре почвата от физична (механична) гледна точка

76
може да се охарактеризира по съотношението в нея на количеството на различните по
големина механични елементи. Разгледан от тази гледна точка, съставът на почвите е
получил названието механичен състав на почвите. Следователно механичният състав
на почвата отразява количественото съотношение на различните по големина механични
елементи втвърдата фаза на почвите. Установено е, че механичните елемента в почвите
са толкова разнообразни по големина, че на практика не могат да се намерят два еднакви
по-големина механични елемента. Това реално затруднява точното определяне на
механичния състав на почвите. За да се избегне това затруднение, изследователите са
предложили механичният съставда се определя по количественото съотношение на групи
от механични елементи, в границите на определени размери, които като маса имат близки
свойства. Тези групи от механични елементи, които показват като маса определени
свойства, са били наречени механични фракции. Сега определянето на механическия
състав на почвите става именно въз основа на участието в нея на отделните механични
фракции.
Класификация на механичните елементи. Засега няма една общоприета
класификация на механичните елементи в механични фракции. В различните страни са
приети и се ползват различни класификации. В САЩ и някои други страни се използва
Американската класификация, в Русия и доста други страни, включително и в България се
използва Руската класификация (на Н. А. Качински), а редица страни пък използват т.нар.
Международна класификация. Тези три класификации са приведени в долната таблица.

Табл. 3

АМЕРИКАНСКА РУСКА МЕЖДУНАРОДНА (Атерберг)

фракцията
Наименование
на частиците
Диаметърна
(mm) фракцията
Наименование
на частиците
Диаметърна
(mm) Наименование
фракцията
на Диаметърна

частиците
(mm)
Прах
Едър
Среден
Дребен
Мн. едър
Фин
Глина (ил)
пясъкпясък 0.5-0.25
пясък
пясък 0.05-0.002
2.0-1.0
0.25-0.10
0.002 Дребен
1.0-0.5
под
0.10-0.05 Едър
Среден(ил)
Колоид. прах
глина
Глинапрах
Чакьл
Камъни
пясък
пясък 0.5-0.25
над
3.0-1.0
3.0
0.25-0.05
0.05-0.01
1.0-0.5 Дребен
Едър фин
пясък

Глина (ил)
Прах
пясък 0.20-0.02
2.0-0.2
0.02-0.002
под 0.002

0.01-0.005
0.005-0.001
под 0.001
под 0.0001

Освен приведеното разделение, е прието почвената маса да се разделя на по-едра

част - едрозем, (или скелет) елементи по-едри от 1 mm no класификацията на Качински и
по-едри от 2 mm no останалите класификации и дребнозърнеста част - ситнозем,
елементи по-дребни от 1 mm no класификацията на Качински и по-дребни от 2 mm no
останалите класификации. Скелетът от своя страна обикновено се разделя на едри
камъни - над 200 mm, едър чакъл - 200-20 mm и дребен чакъл - 20-2 mm. Ситноземът от
своя страна има три основни фракции - пясък, прах и глина (ил), които се характеризират с
различни физико-механични свойства: пясъкът притежава голяма водопропускливост,
незначително капилярно покачване, няма пластичност и лепливост, при намокряне не
набъбва и при изсъхване не се свива; прахът показва сравнително високо капилярно
покачване, слабо изразена пластичност и лепливост, при намокряне слабо набъбва, при
изсъхване слабо намалява своя обем, но образува плътна маса; глината (илът)
притежава много високо капилярно покачване, много висока пластичност и лепливост, при
намокряне много силно набъбва, при изсъхване много силно се свива, при по-висока
влажност образува силно пластична и леплива маса и в сухо състояние представлява
многотвърда компактна маса.

77
 Изследванията са показали, че фракциите на средния и дребния прах (механичните
елементи (частици)) с размери от 0,01 до 0,001mm), показват доста голямо сходство, по
физико-механичните си свойства (капилярно покачване, пластичност,лепливост и т.н.) с
глинестата фракция (илът). Въз основа на това е било прието почвената маса да се
разделя на две основни фракции: физична глина - механични елементи (частици), по
дребни от 0,01 или от 0,02 mm, и физичен пясък - частици от 0,01 до 1mm no Руската
класификация и съответно от 0,02 до 2 mm no международната класификация. Сега в
повечето случаи класификацията на почвите по механичен състав се прави именно по
количественото съотношение на тези две фракции.
Класификация на почвите по механичен състав. В зависимост от количественото
участие на отделните механични фракции почвите се класифицират в определени
таксономични единици, при настова е т.н. почвена разновидност, а в някои други
страните се наричат текстурни класове (клас на почвата no механичен състав).
Засега се използват широко някои класификации базиращи се на двете механични
фракции - физичен пясък и физична глина или това са т.нар. двучленни класификации. У
нас се използва руската класификация (Качински), а в много страни се използва
международната класификация (Вигнер), която е твърде сходна с руската. Тези
класификации са приведени на таблица 4.
Табл. 4
Класификация на почвите по механичен състав

РУСКА (Качински) МЕЖДУНАРОДНА (Вигнер)

на почвата
състав
по механичен Съдържание
(< 0.01
физична
глина на Наименование
mm),% почвата по Съдържание
механиченнасъстав
Наименование на физична
Глина
(< 0.02 mm),%

песъчлива свързана
глинесто-песъчлива
песъчливо-глинеста
рохкава лека
над 85
75-85
60-75
45-60
30-45
20-30
10-20
5-10 песъчлива
пясък
лека песъчливо-глинеста
глинесто-песъчлива
средна
глинеста
песъчливо-глинеста
песъчливо-глинеста
лека 10-20
0-10

20-30
песъчливо-глинеста
глинеста лека средна
тежка 30-40
40-50
50-60
средна
глинеста тежка 0-5 60-75
средна
глинеста тежка над 75

В САЩ се използва тричленна класификация, като се вземат предвид трите основни

фракции – пясък, прах и глина. Това става чрез построяване на т.нар. триъгълна диаграма
(триъгълник), където в зависимост от съдържанието на трите фракции - пясък (частици от
0,1 до 2mm), прах (частици от 0,05 до 0,002mm) и глина (частици под 0,002mm) ca
означени местата на съответните разновидности (класове) почви по механичен състав
(фиг.12). Съгласно тази класификация са отделени 12 разновидности (класове) почви по
механичен състав. Тази класификация може да се представи таблично последния начин.

78
 Фиг. 12. Триъгълната диаграма на САЩ. Названието на почвите no механичен състав
означени с цифрите в кръгчетата са дадени в таблица 5.
a - сектор на глинестите почви; б-сектор на оглинените песъчливо-глинести почви;
в - сектор на праховито песъчливо-глинестите почви; г - сектор на опесъчвните
песъчливо-глинести почви; д - сектор на песъчливите почви и пясъците
Някои специалисти към FAO препоръчват тази класация да се използва и при
почвените проучвания извършвани от тази организация.
Руската класификация е разработена от професор Н. А. Качински в три варианта:
като двучленна (кратка скала) с участието на двете фракции - физичен пясък и физична
глина, която беше представена в таблица 4; като тричленна (съкратена скала) с
участието на трите фракции - пясък, прах и глина, подобно на американската
класификация и като четиричленна (подробна скала) с участието на четири фракции
пясък (над
Засега у нас
0,05mm),
се е утвърдила
едър прах (0,05-0,01
и широкоmm),
се използва
прах (0,01-0,001mm)
руската двучленна
и глина (под 0,001mm).
класификация

(приведена в табл. 4), която е аналогична на международната класификация.

Табл. 5
Триъгълна диаграма на САЩ

Наименование
по механиченнасъстав
почвата Съдържание на фракциите в %
Пясък Глина Прах
Тежка глина 20 60 20
Праховидна глина 10 45 45
Опесъчена глина 50 40 10
Праховито песъчливо-глинеста 10 35 55
Песъчливо-глинеста 30 35 35
Глинесто-песьчлива 35 25 40
Праховито глинесто-песъчлива 20 5 65
Праховита 5 5 90
Средно глинесто-песъчлива 55 30 15
Леко глинесто-песъчлива 60 25 15
Песъчлива свързана 85 5 10
Песъчлива рохкава 90 5 5

79
 Когато в почвите се съдържат много едри скелетни парчета (камъни по-едри от
3mm), тогава почвите се класифицират и по степен на каменистост. Най-често се взема
предвид процентното участие на камъните в теглото на почвената маса. Втова отношение
почвите се разделят на три степени (класа) по каменистост - слаба (1-10%), средна (10
20%) и силна (над 20%).
Значение на механичния състав на почвите. Механичният състав на почвите има
изключително голямо значение за развитието им и формиране на много от основните им
свойства. Както бе отбелязано по-рано, механичният състав определя в голяма степен
относителната възраст на почвите т.е. скоростта, с която протича конкретният
почвообразувателен процес. Освен това с механичният състав е тясно свързан с
величината (параметрите) на водните, въздушните, топлинните, физико-механичните и
технологичните свойства при всички почви. Колкото при дадена почва е по-голямо
участието на песъчливата фракция, толкова тя има по-голяма водопропускливост, по
слабо капилярно покачване, по-слаба влагоемкост, по-слаба свързаности съпротивление
при обработка („леки почви”), по-бързо се затопля („топли почви”) и т.н. По-голямото
участие на праховитата фракция затруднява оструктуряването на почвената маса, прахът
запълва почвените пори и много силно намалява водопропускливостта и аерацията
(дишането) на почвите, при дъжд праховата маса се приплесква, а при изсъхване се сбива
и при обработка се кърти на едри твърди буци. Такива почви в крайна сmетка имат
неблагоприятен воден, въздушен и хранителен режим, а оттук и ниско плодородие. По
голямото участие на глината в състава на почвите води до намаляване на тяхната
водопропускливост, увеличаване на капилярното покачване, увеличаване на свързаността
и съпротивлението при обработка („тежки почви”), при дъжд почвите се приплескват и
проявяват голяма пластичност и лепливост, при изсъхване образуват кора и твърда сбита
маса, във влажно състояние много трудно се затоплят („студени почви”). Изобщо тежко
глинестите почви също имат неблагоприятни физични свойства, а оттук и лош хранителен
режим и незадоволително плодородие. Най-благоприятни свойства и условия за
проявление на високо плодородие имат песъчливо-глинестите почви.
Отрицателното влияние на механичния състав както при песъчливите, така и при
силно глинестите почви, може да се сmекчи или премахне с прилагане на някои
мероприятия, които накратко се изразяват в следното:
1. При силно песъчливите почви е необходимо, по възможност допълнително да се
внасят глинести материали и сmесването им с останалата почва. Внасянето на органични
материали като оборски тор, компост, торф и др. и увеличаване съдържанието на хумуса,
подобрява значително физичните свойства на песъчливите почви.
2. При силно глинестите почви физичните им свойства може значително да се
подобрят чрез внасяне на допълнително количество инертни материали - пясък
(опесъчаване), стрити лигнитни въглища, въглищна сгурия и др. Допълнителното внасяне
на органична материя - оборски тор, компост, торф и др., както и увеличение на хумусното
съдържание, също води до значително подобряване на физичните свойства на тези почви.
3. При използването на почвите за отглеждане на различни култури трябва да се
съблюдават изискванията на отделните култури към механичния състав на почвите.
Например една група култури като ръж, картофи, фъстъци, дини,пъпеши, тикви, еспарзета,
череши и др, оптимално се развиват и плододават на песъчливи и глинесто-песъчливи
почви. За друга група култури като овес, сорго, просо, ечемик, соя, слънчоглед, фасул,
грах, домати, ябълки, круши, орехи, лозя, тютюн и др. оптимални условия за развитие и
плододаване създават средно и леко песъчливо-глинестите почви. На тези почви също
добре се развиват и овесът, картофите, черешите и някои други култури. Върху глинестите
и тежко песъчливо-глинестите, но добре оструктурени почви, добри условия за развитие
намират пшеницата, ечемикът, царевицата, соята, слънчогледът, фасулът, ленът,
захарното цвекло, конопът, фият, сливата, прасковата, вишната, орехът и др. Върху
безструктурните и слабо оструктурените (сляти) глинести и тежко песъчливо-глинести
почви добре могат да се развиват оризът, царевицата, люцерната сливата, вишната.
При овощните култури се наблюдава подчертана закономерност,че добивите се
увеличават от песъчливите до тежко песъчливо-глинестите почви и при по-нататъшно
увеличение на глината започват да падат. Установено е, че при лозята най-високи добиви
се получават при съдържание на физична глина 25-30%. Механичният състав на почвите

80
влияе не само върху количеството на добива, но и върху качеството на получената
продукция. Установено е например, че при лозята с намаление на съдържанието на глина
се увеличава съдържанието на захари и намалява съдържанието на киселини в гроздето.
Поради голямото влияние на механичния състав на почвите върху тяхното
плодородие и продуктивност е прието той (чрез съдържанието на физична глина) да се
използва при бонитировъчната (относителна) оценка на почвите, като един от
показателите за отглеждането на различните земеделски култури.
Оценката за влиянието на механичния състав върху почвеното плодородие трябва
да се прави не само за обработваемия хоризонт (орницата), а за целия почвен профил. В
това отношение трябва да се съобразяваме с факта, че не винаги механичния съставе
еднороден по целия почвен профил. Често пъти при редица почви - лесивирани,
псевдоподзолести и др., повърхностният хоризонт (АЕ) съдържа много по-малко глина,
отколкото по-долния илувиален хоризонт (Bt). Ето защотези два хоризонта имат различни
физични свойства. Присъствието на уплътнен глинест хоризонт в средната част на
почвения профил обуславя трудното проникване на водата, въздуха на по-голяма
дълбочина в почвата, а при по-голямо количество валежи и временно преовлажняване на
горната част на почвата и цялостно влошаване на водния и въздушния режим на цялата
почва, водещо в най-висока степен до понижаване на почвеното плодородие. Освен това
наличието на такъв хоризонт затруднява и свободното проникване на кореновата система
на растенията, особено на такива с мощна коренова система - лозя и овощни видове.
Поради това и тази особеност при почвите трябва да се има предвид.
Този процес, при който става такова разместване на глината, че горната част на
почвата обеднява, а средната се обогатява на глина, е получил названието
диференциация на почвения профил (на почвата), а почвите стакова разпределение на
глината диференцирани почви. Изразеността (големината) на диференциацията на
почвата (на механичния състав) се изразява с т. нар. текстурен коефициент -
отношението на количеството глина (ил) (%) в илувиалния хоризонт (Bt) към количеството
на глината (ил) (%) в повърхностния хоризонт (А или АЕ). Прието е по величината на
текстурния коефициент почвите да се разделят на четири: недиференцирани - стекстурен
коефициент под 1.0; слабо диференцирани - стекстурен коефициент от 1.0 до 1.3; средно
диференцирани - с текстурен коефициент от 1.3 до 2.0; силно диференцирани - с
текстурен коефициент над 2.0.
Поради силното влияние и на коефициента на диференциация върху почвеното
плодородие, то и той се използва като показател прибонитировъчната оценка на почвите.
Най-силна диференциация унас има при псевдоподзалистите почви.
Оценка за значението (влиянието) на каменистостта при почвите върху тяхното
плодородие и пригодността им за отглеждане на растения се прави в зависимост от
съдържанието на камъни (парчета с диаметър над 5 cm), изразено като тегловни или
обемни проценти. Най-често и бързо тази оценка обаче може да се направи като окомерно
се прецени каква площ от почвената повърхност е покрита от камъните. Въз основа на
това почвите се разделят на няколко категории. Ако камъните покриват под 10% от
почвената повърхност, тези почви са слабо каменисти и са пригодни за обработка и
отглеждане на културни растения. Когато камъните покриват от 10 до 90% от почвената
повърхност, почвите са силно каменисти и не са пригодни за обработка и отглеждане на
културните растения. Могат да се използват като естествени пасища, като сувеличаване
площта на покритие намалява тяхната продуктивност. Когато покритието на почвената
повърхност от камъните е над 90%, тогава вече икономически не е изгодно изобщотези
почви да се използват за земеделски цели. Наличието на каменистост също се има
предвид при бонитировъчната оценка на почвите. Неблагоприятното влияние на
почвената каменистост може да бъде отстранено и плодородието на каменистите почви
повишено най-радикално чрез механичното отстраняване на камъните. За целта има
конструирани и специални машини.
Почвени колоиди
Като особена специфична механична фракция в почвата може да се разглежда най
финораздробената част от твърдата фаза на почвите - частици по-дребни от 0.0001mm.
От гледище на колоидната химия тази част се отнася към колоидите, поради което се

81
нарича почвени колоиди. Спочвените колоиди са свързани редица свойства и процеси,
протичащи в почвите.
Състав на почвените колоиди. Състоят се от три вида вещества - минерални,
органични и органично-минерални. Минералните колоиди представляват финораздробени
първични минерали (кварц, слюда и др.), кристални вторични алумосиликатни минерали
(глинести минерали) и вторични аморфни минерали (хидроксиди на желязото, алуминия и
силиция). В състава на органичните колоиди преобладават главно аморфните гели на
хумусните киселини и техните соли. Малко е участието на белтъчните вещества.
Органично-минералните колоиди представляват предимно комплексни съединения на
хумусните киселини с минералните вещества (металните йони и глинестите минерали) -
алумо- и ферихуминови комплекси и хумусно-глинести комплекси. Счита се, че тези
съединения представляват абсорбционни съединения, като минералната част изгражда
колоидната частица, а органичната е адсорбирана по повърхността на минералната
частица.
Образуване на почвените колоиди. Приема се, че почвените колоиди могат да се
образуват по два начина: чрез раздробяване (дезагрегация) на по-едрите частици до
достигане на колоидни размери (например при изветряването на скалите и минералите) и
чрез синтез (свързване, кондензиране) по химичен или физичен път на молекули или
йони и образуване на агрегати (едри молекули и частици) с колоидни размери (например
при образуването на някой глинени минерали по синтетичен път или образуването на
сложната хумусна молекула).
Строеж на почвените колоиди. Почвените колоиди, както и всички колоиди, се
състоят от твърди частици, съставени от група молекули на съответното вещество. Тя се
нарича колоидна частица. Когато колоидната частица попадне във водна среда тя се
хидратира, образува около себе си водна обвивка, вследствие на което протичат някои
физико-химични процеси и тя придобива твърде сложен строеж. Тази нова структурна
единица се нарича колоидна мицела. Установено е, че колоидната мицела при всички
колоиди се състои основно от три части. Най-вътрешната част се нарича ядро, то
представлява твърдата част, изградена от група молекули на веществото, намиращо се в
колоидно състояние.
Около ядрото във водна среда се образува един двоен слой от йони, носещи
противоположен електричен заряд. Това е т. нар. двоен електричен слой. Поради
изоморфно заместване при глинестите минерали или процеси на дисоциация на реактивните
(функционалните) групи по повърхността на органичните колоидни частици, колоидната
частица придобива определено количество свободни електрични заряди. Именно във водна
среда става неутрализиране на свободните електрични заряди, като от околния разтвор се
привличат съответните аниони или катиони и така най-често се образува двойният електричен
слой. В зависимост отрН на средата и от веществото, което изгражда ядрото, се обособява
товарът на повърхността му, представен като аниони или катиони. Тези йони придават на
колоидната частица и съответния електричен заряд (положителен или отрицателен), поради
което и този вътрешен слой от йони се нарича потенциалопределящ, а йоните
потенциалопределящи. Над потенциалопределящия слой от йони се разполага друг слой от
йони с противоположен заряд, който компенсира заряда на потенциал определящите йони.
Този външен слой от йони се нарича компенсационен, а йоните компенсационни. Установено
е, че около колоидните частици се образува един воден слой (хидратна обвивка), който е
здраво свързан с нея (чрез адсорбиране) и самостоятелно не може да се движи, a ce
предвижва само заедно с частицата. Над този воден слой водата може свободно да се движи
и не е свързана счастицата. Компенсиращите йони се разполагат както във първият воден
слой, така и във втория. Тези йони, разположени в неподвижния (адсорбиран) воден слой са
също здраво свързани с частицата и не могат да напускат този слой, a ce движат само с
нея.Този по-вътрешен слой от компенсиращите йони се нарича здраво свързан или
неподвижен-хемхолцов слой от компенсиращи йони. Компенсиращите йони,
разположени във външната част на водната обвивка около колоидната частица, са много
слабо свързани с частицата и могат да напускат (да дифундират) този воден слой, да
постъпват в колоидния (интрамицеларен) разтвор, а оттам да се привличат на тяхно място
други подобни йони. Този външен слой от компенсиращи йони се нарича дифузен (подвижен)
слой от компенсиращи йони (отдисоциирани йони).

82
 Ядрото на мицела, заедно с неподвижния слой от потенциалоопределящи йони
обикновено се нарича колоидна гранула. Гранулата, заедно с неподвижния пласт от
компенсиращи йони, се нарича колоидна частица (същинска колоидна частица).
Колоидната частица, заедно с дифузния слой от компенсиращи йони, се нарича колоидна
мицела.
По-голяма част от почвените колоиди - глинестите минерали и органичните колоиди,
са отрицателно заредени и потенциалопределящият им слой е изграден от аниони. Само
при определени условия някой от почвените колоиди - хидроксидите на желязото и
алуминия, могат да бъдат положително заредени и техният потенциалоопределящ слой да
бъде изграден от катиони.
Строежът на някой от почвените колоиди (техните колоидни мицели) е представен на
фиг.13.

Фиг. 13. Схема за строеж на колоидни мицели

Отрицателно заредените почвени колоиди се наричат още ацидоиди, а положително

заредените - базоиди. Тези колоиди, които могат да сmенят електрическия си заряд при
изменение на условията (например при промяна на реакцията на средата), са били
наречени амфолитоиди. В почвите отрицателно заредени (ацидоиди) са
алумосиликатните глинести минерали, силициевата киселина и хумусните вещества, които
изграждат почвените колоиди в голяма степен, а положително заредени (базоиди) могат
да бъдат хидроксидите на желязото и алуминия при кисела реакция на почвите.
Колоидната частица, когато не е във водна среда като цяло е електронеутрална -
електрическият заряд на потенциалоопределящите йони напълно се компенсира от
електричния заряд на компенсационните йони. Във водна среда обаче част от
компенсационните йони преминават в дифузния слой, а оттам постъпват (дисоцират) и в
интрамицеларния разтвор. Поради това, тогава колоидната мицела не е напълно наситена
и има определен електричен потенциал, който се нарича електрокинетичен (ζ)или
дзета потенциал. Този потенциал изразява свободните електрични заряди на
колоидната мицела. Величината на дзета потенциала обикновено се колебае от 0 до 40
mV. При дзета потенциал, равен на нула, колоида загубва напълно своя електричен заряд
и това състояние е известно като изоелектрична точка на колоида.
Колоидните мицели разпределени във водната среда, образуват колоиден разтвор.
Колоидните мицели (частици) се наричат дисперсна фаза, а водната среда дисперсна
среда. Водната среда между мицелите се нарича интрамицеларен разтвор.
Свойства и значение на почвените колоиди. Почвените колоиди притежават
всички характерни особености и свойства, присъщи на всички останали колоиди. Във
връзка обаче със свойствата на почвите и протичащите в тях процеси, особено значение
83
от колоидните свойства имат коагулацията и пептизацията на тези колоиди. Тези най
важни електрокинетични свойства се обуславят от наличието на електричен заряд при
почвените колоиди. Коагулацията е процес, при който колоидът преминава от състояние
на зол (псевдоразтвор) в състояние на гел (утайка). Коагулацията се осъществява под
влияние на различни причини, които водят до загуба (неутрализация) на електрическия
заряд. Така коагулация може да настъпи, когато в разтвора постъпят катиони или аниони
на електролити носещи противоположен заряд на колоида. Тя може да настъпи, когато се
сmесят два колоида, противоположно заредени (взаимна коагулация). Коагулация може да
настъпи и при по-силно и продължително изсушаване или замръзване на колоида.Тогава
настъпва обезводняване (дехидратация) на колоида (колоидните частици загубват своите
водни обвивки). При коагулация колоидите губят своя заряд (дзета потенциала пада до
нула) и колоидните частици се слепват в агрегати. Коагулацията може да бъде обратима и
необратима. В българските почви колоидите са съставени предимно от алумосиликатни
глинести минерали, колоидна силициева киселина и хумус, поради което са отрицателно
заредени. Участието на хидрокосите на желязото и алуминия, които при кисела реакция
може да бъдат положително заредени, е незначително. Поради това коагулацията на
колоидите в нашите почви се осъществява основно от катионите на алкалните,
алкалоземните елементи и тези на желязото и алуминия, когато имат голяма
концентрация (или са в излишък), тъй като в този случай те се явяват като силни
електролити. Необратима коагулация предизвикват двувалентните алкалоземни катиони
на калция и магнезия и тривалентните катиони на желязото и алуминия. Едновалентните
алкални катиони на натрия, лития, амония и калия предизвикват обратима коагулация.
Това се дължи на силната хидрофилност на тези катиони, които при повторно намокряне
на колоидите бързо възстановяват своите водни обвивки. Според коагулиращата си
способност
Анионите накатионите се подреждат
електролитите, в следния коагулацията
които предизвикват пък на 4+<Mg2+<H+<Fe3+<Al3+.
ред: Li+<Na+<K+<NH базоидните колоиди,

също по коагулиращата си способност се подреждат както следва Сl- < SO42- < PO43- .
Процесът на преминаване на колоидите от състояние на гел в зол се нарича
пептизация. Пептизацията на колоидите при нашите почви основно може да протече,
когато коагулацията е била предизвикана от излишък на алкалните катиони. След
премахване излишъка от тези катиони, колоидът при намокряне отново преминава в
състояние на зол - пептизира. Когато колоидът е коагулирал необратимо от катионите на
Са2+, Mg2+, Fe3+ и Аl3+ той може отново да пептизира, само когато тезикатиони се отстранят
и се заместят от алкални катиони. Пептизация на колоидите може да предизвика и
присъствие на основи на едновалентните катиони на натрия, лития, амония и калия. В
случая присъствието на много хидроксилни аниони (ОН-) действа стабилизиращо на
отрицателно заредените почвени колоиди.
От практическа гледна точка е желателно почвените колоиди да се намират в
коагулирано състояние (необратима коагулация). В такова състояние колоидите не могат
да се измиват (отстраняват) от почвите. Освен това, необратимата коагулация на
колоидите е свързана с образуването на агрономически ценна троховидно-зърнеста
структура и формиране на благоприятни физични свойства на почвите. Почвените колоиди
имат огромно значение и за формиране на физико-химичните свойства на почвите. По
специално, те обуславят т.нар. поглъщателна (сорбционна) способност на почвата и
особено йонообменната поглъщателна способност, с която са свързани такива свойства
като алкалността, киселинността и буферността на почвите. Трябва да се има предвид, че
и когато почвените колоиди са необратимо коагулирали, те остават във високодисперсно
състояние и проявяват напълно своите характерни особености, т.е и тогава остават най
активната част на почвата, с която са свързани посочените свойства.
Почвен разтвор
Втората главна съставна част на почвата - течната е получила названието почвен
разтвор, тъй като в нея се съдържат разтворени различни вещества.
Образуване на почвения разтвор. Образува се от валежната вода, постъпила в
почвите и разтворила някои съединения, съдържащи се втвърдата им фаза. Необходимо
е преди това да се отбележи, че особено сега валежната вода, още преди да постъпи в
почвата се превръща в макар и слаб разтвор. Това се дължи на обстоятелството, че в

84
атмосферата се съдържат редица вещества: азот, кислород, въглероден диоксид, азотни
оксиди, образуващи се при гръмотевичната дейност, различни газове и прахообразни
вещества, в емисиите на индустриалните предприятия, изгарянето на твърди горива,
превозните средства и пр. Дъждовните капки, преминавайки през атмосферата, разтварят
частично или изцяло някои от тези съединения. Истинският почвен разтвор се образува
обаче след като валежната вода постъпи в почвата и в нея се разтворят някои специфични
вещества, получени в резултат от протичащите процеси в хода на почвообразувателния
процес при различните почви.
Състав на почвения разтвор. Почвеният разтвор, както и всички разтвори, се
състои от вода и разтворени в нея различни вещества. Както ще стане ясно по-нататък,
част от водата в почвата се задържа здраво от фино раздробената й част, поради което
извличането на почвения разтвор в естествено състояние е много трудна работа.5
Установено е, че разтворените в почвената вода вещества са от два типа молекулно
разтворени и колоидно разтворени т.е. почвеният разтвор се състои от две части -
истински разтвор и колоиден разтвор. Колоидната част на почвения разтвор при
различните почви обикновено е незначителна - от 5-10 до 25% от общото количество на
сухия остатък (всички вещества (соли)), които остават след изпарението на 1 литър почвен
разтвор (воден извлек). Само при някои почви, каквито са солонците, където почвените
колоиди, поради насищането им с натриеви катиони са силно пептизирани, количеството
на колоидната част може да преобладава над останалата, това важи особено за
илувиалния солонцов хоризонт.
Разтворените вещества по своята природа могат да бъдат минерални, органични и
органично-минерални. При повечето почви най-често минералните вещества в
почвения разтвор представляват съединения на алкалните и алкалоземните елементи,
нитрати, карбонати, хидрогенкарбонати, хлориди, сулфати, фосфати и др., както и
колоидна силициева киселина. В неутралните почви най-голямо между минералните
съединения е количеството на калциевия хидрогенкарбонат. Това е благоприятно
обстоятелство, понеже това съединение поддържа необратимата коагулация на почвените
колоиди и обуславя благоприятни физични и химични свойства на почвите. При по-силно
кисела реакция на почвения разтвор (при киселите почви) в почвения разтвор може да
присъстват и малки количества от съединенията на желязото, алуминия и мангана (главно
като хидроксиди). При засолените почви голямо е количеството главно на хлоридите и
сулфатите на натрия и магнезия.
Органичните вещества в почвения разтвор представляват разтворими хумусни
киселини (главно фулвокиселините) и техните соли. Участието на други органични
разтворими съединения - захари, аминоксиделини, белтъчини, амиди и др. е
незначително.
Органично-минералните вещества в почвения разтвор представляват
предимно комплексни съединения - хумино-глинени и алумо- и ферихуминови комплекси
на почвените колоиди.
Съдържанието на минерални и органични колоиди в почвените разтвори при
различните почви варира доста широко. Установена е обаче определена закономерност
при предвижването от северните почви на юг. В северните почви (подзолни, тревисто
подзолни, заблатени и др.) значително преобладава органичната част. В степните почви
(черноземите) органичната и минералната части са приблизително равни. В почвите на по
южните сухи райони (кестеняви почви, кафяви полупустинни и сивоземни почви)
преобладава минералната част. Както бе вече отбелязано, в почвения разтвор се
съдържат и малко разтворени газове, които се съдържат в почвения въздух – N2, О2 и СО2,

5За да бъде изследванпочвеният разтвор са предложени редица методи за неговото извличане. Те се базират главно на два
принципа - изместването му чрез пропускане през почвите на инертни течности: масла, спирт и др. и изстискването му чрез голямо
налягане (пресуване на почвите). И в двата случая обаче разтворът не може да бъде добре извлечен от почвата. Поради голямата
трудоемкости бавност на тези методи, влабораторната практика по почвознание е приетоанализите на почвените разтвори да се
извършват най-често, бързо и приблизително на т.нар. водни извлеци. Водният извлек се получава като се сmесят почва и вода в
определено съотношение (най-често 1:5) и след определено време на взаимодействие (3 min при непрекъснато бълникане)
суспензията се филтрира и филтратът представлява именно водния извлек. За по прецизни изследвания и вестествено състояние
на разтвора се използуват т.нар, лизиметрични води, получени от почвени лизиметри. Почвеният лизиметър представлява
циментова камера запълнена спочва вестествен строеж до определена дълбочина. На дъното има улейчета, по които се стича
почвената вода (почвеният разтвор), която се събира под камерата и се изследва. Сега се използуват опростени лизиметри,
представляващи пластмасови тави, които се поставят хоризонтално поддаден почвен хоризонт и промивните води, посредством
маркуч се събират под хоризонта в определен съди се подлагат на анализ.

85
а при условия на редукция и NH3, H2S, CH4 и др. Съставът на минералните съединения в
почвения разтвор обикновено се изразява под форма на катиони и аниони.
При нормалните почви общото количество разтворени соли (сухият остатък) е малко
(от 0.05 до 0.2% от почвената маса). При засолените почви обаче количеството на солите
(особено при солончаците) е значително - от 0.5 до 3%.
Съставът и концентрацията на почвения разтвор при една и съща почва са много
променливи. Те се влияят от много фактори. Най-силно върху концентрацията на почвения
разтвор оказват промените на температурата и влагата в почвата. През влажните периоди
когато в почвата постъпва повече вода и изпарението е по-слабо, концентрацията
намалява и обратно, през сухите и горещи периоди, когато валежите са малко,
температурите високи и изпарението голямо, концентрацията се увеличава.
Върху състава на почвения разтвор оказват влияние главно биологичните,
биохимичните и физикохимичните процеси протичащи в почвата. Това основно са:
а) взаимодействието между корените на растенията, микроорганизмите и почвения
разтвор, при което при храненето си организмите приемат от разтвора някои вещества
(йони) и отделят в него други; 6) минерализацията и хумификацията на органичните
вещества, вследствие на които в разтвора постъпват допълнително разтворими
минерални и органични вещества; в) йонообменната адсорбация, която води до излизане
на някои йони от твърдата фаза на почвата и постъпването им в почвения разтвор и
приемане и включване в твърдата фаза на други йони от разтвора; г) пептизацията и
коагулацията на почвените колоиди, вследствие на които почвените колоиди могат да
преминават в разтвора (при пептизация) или да излязат от него (при коагулация). Други
процеси и явления оказват незначително влияние в това отношение.
Свойства на почвения разтвор. За почвения разтвор са характерни всички
свойства на разредените разтвори. Той показва повишена точка на кипене и понижена
точка на замръзване. Почвеният разтвор притежава и определено осmотичното
налягане, което играе важна роля при хранене нарастенията.
Величината на осmотичното налягане не е постоянна и се променя с промяна на
концентрацията на разтвора - при естествени условия - то е най-високо през лятото, когато
концентрацията на разтвора е най-висока и най-ниско през зимата и пролетта, когато
концентрацията на разтвора е най-ниска. При нормалните (незасолени) почви
осmотичното налягане на разтвора не е високо от 1 до 3.105Ра (1-3 атмосфери) и не е
пречка за нормалното хранене на растенията. При засолените почви обаче, където
разтворът има висока концентрациято може да достигне до 24.105Ра (до 24 атмосфери) и
пречи за нормалното развитие на растенията. Почвеният разтвор се характеризира и с
определена реакция - неутрална, кисела и алкална.
Значение на почвения разтвор. Има голямо значение преди всичко захраненето на
растенията. Той носи в усвоима форма (като катиони) хранителните елементи.
Непрекъснато циркулира по почвените капиляри и разнася хранителните елементи в
различните части на почвите. Поради това значението на почвения разтвор за храненето
на живите организми в почвата се отъждествява сролята ролята на кръвта в животинските
организми. Ето защо руският изследовател Г. А. Висоцки сравнява разтвора в почвата с
кръвта при животнитет.е. разтворът е кръвта на почвата. От друга страна с почвения
разтвор са свързани и всички биологични, физико-химични и химични процеси в почвата
т.е. той е важен почвено-екологичен фактор. Що се отнася за корекцията на
неблагоприятното състояние на почвения разтвор, то ще бъде разгледано при
съответните свойства и почви.
Почвен въздух
Третата важна съставна фаза на почвата - газообразната е наречена почвен
въздух, тъй като е съставена от газове, характерни за атмосферния въздух.
Образуване на почвения въздух. Образува се от атмосферния въздух който
навлиза, задържа се в почвените пори и постепенно се променя. Промените засягат
главноколичеството на някои от газовете в атмосферния въздух и се осъществяват главно
от протичащи биологични процеси.
Състав на почвения въздух. Съставът на почвения въздух е сходен с този на
атмосферния. И в двата случая въздухът основно се състои от три газа - N2, О2 и СО2,

86
само, че в почвения въздух е намалено количеството на О2 и е увеличено количеството на
СО2. Средният състав на атмосферния въздух в обемни единици е N2 -79%, 02 - 20,96% и
СО2 - 0,03%, а на почвения въздух - N2 - 79%, О2 - 20,3% и СО2 - 0,15-0,65%. Както личи
основната разлика се състои в това, че при почвения въздух кислородът намалява с около
1%, а многократно се увеличава съдържанието на въглеродния диоксид. Тези промени са
обусловени главно от жизнената дейност в почвата, тъй като живите организми дишат и
консумират кислород, а отделят въглероден диоксид, който се натрупва в почвата.
Освен посочените газове, при редукционни условия (преовлажняване на почвите), в
почвения въздух постъпват и малки количества от NH3, СН4, H2S и др. Винаги в почвения
въздух се съдържат и определено количество водни пари. По-сериозни изменения на
почвения въздух може да настъпят предимно в почвите, силно наситени с вода. Така
например Харисън е установил, че почвения въздух в една почва под ориз е имал следния
състав: N2 - 11-75%; О2-0-28%; СО2 - 2-20%; СН4 - 17-73%; Н2 - 0-22%.
Казаното за състава на почвения въздух се отнася за свободния въздух в почвените
пори. Освен този въздух, част от въздуха (газове от него) могат да бъдат и адсорбирани от
твърдата фаза, по пътя на молекулната адсорбция. От газовете, намиращи се в почвения
въздух, най-интензивно се поглъща NH3, по-слабо СО2, още по-слабо N2. Taka, че
обикновено погълнатият въздух се състои най-вече от СО2 и евентуално NH3 - в него
кислород почти липсва. Както вече бе споменато, част от газовете на почвения въздух
могат да се разтворят в почвения разтвор - добре се разтварят NH3,Н2S и СО2, а
незначително О2. В почвеният въздух могат да се констатират и малки количества от някои
други газове, които се съдържат и в атмосферния въздух - например - аргон (0.93%)
Съставът на почвения въздух при една и съща почва през годината не е постоянен -
той се променя по сезони (фиг. 14). Както личи, количеството на кислорода е най-много, а
това на СО2 най-малко през зимните месеци с ниска температура и е обратно през
пролетните месеци, когато в почвата има доста висока температура и добро овлажняване.
Това е свързано с интензивността на жизнените процеси, при които се отделят и
консумират тези газове. През пролетта, с повишаване на температурата, силно нараства
интензивността на биологичните процеси и в почвения въздух се отделя повече С02 и се
консумира повече 02. Главни консуматори на кислород в почвата са корените на висшите
зелени растения, микроорганизмите и почвените животни. Изразходваното количество
кислород за протичането на чистохимични процеси в почвата (окисление) е незначително.
Организмите консумират различно количество кислород във времето и то зависи от
техните биологични особености, възрастта им и условията на външната среда -
температура, влажност, наличие на хранителни елементи и др.

Фиг. 14. Изменение на концентрацията на СО2 и О2 no сезони (no Ръсел)

87
 Въглеродният диоксид се образува и постъпва в почвения въздух основно в резултат
на биологичните процеси - дишане и разлагане на органичните остатъци. Незначителни са
количествата на въглеродния диоксид, който може да постъпи по друг път: от почвените и
подпочвените води, където той може да бъде разтворен; от превръщането на
хидрогенкарбонатите в карбонати при изпарение на разтворите, когато той може да бъде
отделен; от взаимодействието на киселините с карбонатите в почвата и от химичното
окисление на органичното вещество.
Консумацията (поглъщането) на кислород винаги е съпроводена с отделянето на
въглероден диоксид. Ритмичното изменение във съотношението на отделения СО2 към
погълнатия О2 от почвата е прието да се означава като дишане на почвата, което се
изразява с т.нар. коефициент на дишане на почвите. Когато се усвоява (поглъща)
повече О2, отколкото се отделя СО2, коефициентът на дишане е по-малък от 1, т.е.
почвата е добре проветрива. Когато е обратно - коефициентът на дишане е повече от 1
т.е. почвата е с лошааерация. При почвите салкална реакция (засолени почви) голяма
част от отделения СО2 се свързва химично с образуване на хидрогенкарбонати (т.е. става
ретензия на СО2), поради което тези почви показват значително нисък коефициент на
дишане - 0.16-0.35. Погълнатото количество О2 сеизмерва с милилитри (ml или cm3) от 1kg
суха почва за 1h.
Установено е, че при основните почвени типове в орницата, в зависимост от
съдържанието на хумус, степента на аерация и съдържанието на влага, 1 kg абсолютно
суха почва приt = 20°Cможе да погълне от 0,5 до 5сm3 О2 за 1 час. Горската постеля при
същите условия поглъща многократно по-голямо количество О2 - над 400 сm3 за 1час. По
дълбоките почвени хоризонти поглъщат малко количество О2 понеже там се съдържа
малко въздух.
Съдържание (количество) на въздуха в почвите. Общото количество на въздуха в
почвите основно зависи от обема на свободните пори в тях. Колкото е по-голям обема на
тези пори, толкова по-голямо е количеството на въздуха в съответните почви и почвени
хоризонти. Тъй като въздухът и водата в почвите заемат едни и същи пори, те се намират
в антагонистично отношение - когато в почвата навлиза повече вода, намалява
количеството на въздуха. Ето защо и количеството на въздуха в почвите е твърде
променлива величина и варира в зависимост най-вече от общата порьозност и
влажността. Тези показатели пък се влияят от почвения тип, структурата, културното
състояние на почвата, отглежданото растение, валежите и др., поради което за дадена
почва, в даден момент количеството на въздуха ще зависи от всичките тези условия. Най
малко въздух съдържат почвите при максимално овлажняване (пределна полска
влажност). Тогава количеството на въздуха е равно на обема на некапилярните пори. В
зависимост от механичния състав и структурното състояние на почвите при такава
влажност количеството на въздуха също варира в широки граници - от 0 до 40% (обемни
проценти).
При почвите, намиращи се под вода - в блатата и оризовите полета, фактически не
се съдържа въздух.
В почвите от районите с влажни и сухи сезони количеството на въздуха намалява
през влажния сезон и се увеличава през сухия сезон.
В зависимост от механичния състав най-голямо количество въздух се съдържа в
песъчливите и чакълестите почви.
Количеството на въздуха в обработваемия хоризонт (орницата) зависи и от начина и
броя на обработките. To e винаги по-голямо под окопните култури, където почвата често се
разрохква. Изменението на количеството въздух под една и съща култура (растение) в
рамките на вегетационния период се колебаев по-тесни граници.
Количеството на въздуха при всички почви намалява в по-дълбоките хоризонти
(пластове), като в него се увеличава съдържанието на СО2.
Значение на почвения въздух. To e голямо. Особено голямо е значението на
кислорода и въглеродният диоксид, съдържащи се в почвения въздух. Живите организми -
корените нарастенията, микроорганизмите и почвените животни се снабдяват с кислород
от почвения въздух. При липса на кислород в почвения въздух се прекратява развитието
на растенията. Значителното намаляване количеството на кислорода води до угнетяване
развитието на растенията. При липса на свободен кислород в почвите се развиват

88
анаеробни (редукционни) микробиологични процеси, вследствие на които се образуват
някоитоксични за растенията съединения, влошават се физичните и химични свойства на
почвите и оттук се понижава почвеното плодородие. При намалено количество на
кислород в почвения въздух дишането на растенията отслабва, метаболитната активност
намалява и в крайна сmетка добивът отрастенията пада. Доказано е, че най-благоприятни
условия за развитието на растенията се създават, когато в почвения въздух се съдържа
около 20% кислород.
Въглеродният диоксид също има голямо пряко влияние върху развитието на
растенията. Доказано е, че от 70 до 90% от СО2, който растенията използват при
фотосинтезата постъпва от почвата (почвения въздух). По-високата концентрация на СО2
в почвения въздух оказва неблагоприятно влияние върху развитието на растенията.
Например при концентрация на СО2 в почвения въздух над 1%, прорастването на
семената и развитието на корените на растенията силно се подтиска. Освен това, СО2
оказва и влияние върху по-нататъшното изветряване в почвите. Наличието на повече
разтворен СО2 в почвения разтвор (който постъпва от почвения въздух) прави разтворими
редица карбонати - калциеви, магнезиеви, железни и др. които при определени условия
могат да се изнасят или акумулират на определени места в почвения профил. Сналичието
на СО2 в почвения въздух и неговото разтваряне в почвения разтвор е свързана и
реакцията на почвите.
Мероприятията за поддържане на по-голямо количество въздух в почвите и за
благоприятния му състав ще бъдат разгледани по-нататък, при разглеждане на
въздушните свойства и въздушният режим на почвите, с които те са тясно свързани.

89
 ВТОРАЧАСТ
СВОЙСТВА И КЛАСИФИКАЦИЯ НА ПОЧВИТЕ

СВОЙСТВА НА ПОЧВИТЕ
Почвите, като природни тела, притежават редица специфични свойства. Според
характера си най-често почвените свойства се разделят на две групи - химични и физични.
От своя страна физичните свойства са доста много и се подразделят на няколко подгрупи -
общи физични, физико-механични, водни, въздушни и топлинни. Отделно като много
специфично започвите свойство, се разглежда тяхното плодородие.

ХИМИЧНИ СВОЙСТВА НА ПОЧВИТЕ

Поглъщателна (сорбционна) способност на почвите
Още в дълбоката древност хората са разбрали, че почвите притежават свойството
(способността) да поглъщат в своята твърда фаза някои разтворени вещества. Те са
използвали това свойство за практически цели като са обезсолявали морската вода чрез
пропускането й през пласт от почва. За първи път научно обяснение на това явление дава
английският учен Д. Т. Уей (1850), който установява, че когато почвата се обработва с
разтвор от неутрални соли, катионите на тези соли се задържат в твърдата фаза, при
което от твърдата фаза излизат и постъпват в разтвора еквивалентно количество други
катиони. Това свойство на почвите да поглъщат и обменят йони междутвърдата фаза и
почвения разтвор тогава е било наречено поглъщателна (сорбционна) способност на
почвата. Уей не е можал да разкрие механизма на това явление, тъй като по това време
още не е развита колоидната химия. По-късно холандския изследовател Якоб Мартин ван
Бемелен проучва явлението от гледището на колоидната химия и установява, че носител
на това поглъщане са почвените колоиди, а причина за обмяната е наличието на
електричен заряд на колоидите и, че по същество явлението има химична природа. След
това по този въпросработят редица други учени - Г. Вигнер, С. Матсон, К. Гедроиц, А.
Соколовски, И. Антипов - Каратаев, Н. Горбунов и др., които всестранно изясняват всички
детайли на този процес на поглъщане. Ceгa e вече ясно, че под понятието поглъщателна
способност на почвата повечето изследователи разбират поглъщането и обмяната на йони
междутвърдата фаза на почвата и почвения разтворт.е. това е т.нар. неспецифична или
йонообменна адсорбция. Носител на тази адсорбция е колоидния комплексна почвата,
който К. Гедроиц предложи да се нарича почвен поглъщателен комплекс. Някои
изследователи го наричат още почвен адсорбент или почвен сорбент.
Основна причина за проявление на обменната адсорбция е наличието на определен
електричен заряд при почвените колоиди. Както бе отбелязано, различните почвени
колоиди може да носят отрицателен или положителен заряд.
Възникване на електричен заряд при почвените колоиди. Възникването на определен
електричен заряд (свободни електрични заряди) при различните почвени колоиди става
при протичане на различни процеси.
При някои от алумо-силикатните глинести минерали свободни електрични заряди
възникват в резултат от протичането на т.нар. изоморфно заместване на йони в
тетраедрите и октаедрите на кристалната решетка на тези минерали. Най-често става
заместване на силициеви катиони в тетраедрите с алуминиеви катиони. Тъй като става
заместване на по-високо валентни катиони (имащи повече електрични заряди) с по-ниско
валентни катиони (имащи по-малко електрични заряди), то на всеки заместен катион
остава свободен по един отрицателен електричен заряд:
O O O
Si Al Mg
O O- O
Заместването на Siс Al води до освобождаването на един отрицателен заряд, а
заместването на Al с Mgна два отрицателни заряда6.

6От схемата става ясно, че различното количество излишни (некомпенсирани) заряди е следствие на понижената стойност на
положителната валентност на изместващите йони в тетраедрите.

90
 Това изоморфно заместване може да станеедновременно при един глинест минерал
и в двата слоя на пакета - тетраедрения и октаедрения, но количествено да бъде
различно. Така при монтморилонита (сmектита) повече алуминиеви катиони се заместват с
магнезиеви в октаедрите, а при илита и вермикулита повече силициеви катиони се
заместват салуминиеви в тетраедрите. Този начин на възникване на свободни електрични
заряди е преобладаващ при трислойните глинести минерали (монтморилонит, вермикулит
и хидрослюди). След протичане на изоморфното заместване количеството на
възникналите отрицателни електрични заряди по-нататък остава постоянно и не се
промeня при промяна на реакцията на средата. Тези електрични заряди (позиции) в
глинестите минерали са били наречени постоянни заряди (перманентни позиции).
При всички алумо-силикатни глинести минерали допълнително може да
възникнат свободни отрицателни електрични заряди по повърхността (ръбовете и
върховете)
д). Водородът
на кристалната
от тези групи
решетка
може(КР),
да там където се
дисоциира на негово
и намират място остава
хидроксилни групипо
(фиг.9-
един

свободен електричен заряд:

―ОН ―О―
KP ―ОН -2Н+Дисоциация →
→ KP
―О―

Допълнително хидроксилни групи може да възникнат под формата на групите

Si(OH)3+ и Аl(OН)2+ на местата на механичното счупване на кристалната решетка (кристала
на глинестия минерал). Тогава групата Si(OH)3+ се проявява като слаба киселина, поради
което над рН 5,5-6,0 водородният йон се дисоциира и там остава един свободен
отрицателен заряд. Групата Аl(OН)2+ пък се проявяви като слаба основа. Спонижаване на
рН (вкисляване на средата) става отдисоцииране на хидроксилния йони на негово място
възниква един положителен електричен заряд. Дисоциацията във всички случаи тук е
свързана с промяна врН на средата. Ето защо и количеството на възникналите свободни
електрични заряди по пътя на дисоциацията при алумо-силикатните глинести минерали не
е постоянно, то варира в зависимост от степента на промяната на рН на средата.
Възникналите по този начин свободни електрични заряди при глинестите минерали се
наричат вариационни заряди (вариационни позиции). По този начин възникват изцяло
отрицателните електрични заряди при каолината и до 25% от тези заряди при
монтморилонита, вермикулита и хидрослюдите.
При аморфните гели и кристалните хидроксиди на желязото и алуминия
(хидрооксидните глинести минерали) свободните електрични заряди възникват
изключително по пътя на дисоциацията. Поради амфотерния характерна тези съединения
те дисоциират по различен начин в кисела и алкална среда:
ОН─;
В кисела среда Аl(ОН)3→ Аl(ОН)2+ +
Fe(OH)3→ Fe(OH)2+ + OH─.

Валкална среда Аl(ОН)3→ АlO(ОН)2─ + Н+

Fe(OH)3→ FeO(OH)2─ + Н+

Следователно тези глинести минерали при кисела реакция имат положителен заряд,
а при неутрална и слабо алкална - отрицателен. Всичките електрични заряди при тези
глинести минерали се отнасят към вариационните.
При хумусните колоиди (хумуса) свободни отрицателни електрични заряди
възникват изключително също по пътя на дисоциацията на карбоксилните (СООН) и
фенолните (ОН) групи

―ОН ―О―
хумус -2Н+
→ Дисоциация → хумус
―СООН ―СОО―

91
 Тези заряди също са само вариационни. Дисоциацията на четирите карбоксилни
групи в молекулата на хумусните вещества започва при различно рН на средата: първата
при силно кисела реакция - рН 4.5, втората - при неутрална реакция - рН 7 и третата и
четвъртата при алкална реакция - рН 9-12. Фенолите ОН групи отдисоциират водорода си
при силноалкална реакция.
Ясно е, че в зависимост отсъстава на почвените колоиди и реакцията на средата те
могат да носят отрицателен или положителен заряд и поглъщателната способност на
почвите да се проявява като катионообменна адсорбция или като анионо-обменна
адсорбция. При голяма част от почвите, с изключение на тези от тропичните области,
почвените колоиди са съставени предимно от алумо-силикатни глинести минерали и
хумусни вещества, заредени са отрицателно и поглъщателната им способност се проявява
основно като катионообменна адсорбция.
1. Катионообменна поглъщателна способност (адсорбция) на почвите
Същност и характер на явлението. Това е поглъщането от твърдата фаза на почвите
на катиони и тяхната обмяна с други катиони от почвения разтвор. Явлението се
характеризира с четири особености, открити и описани още през 1850 г. от Дж. Т. Уей. Те са:
а) Обменният процес протича с голяма скорост - равновесието се установява
моментално.
б) Обмяната на катиони се извършва винаги в еквивалентно отношение - на
определено количество погълнати катиони отговаря еквивалентно количество изместени
катиони.
в) Обменния процес е обратим - всеки погълнат катион от почвения колоид може да
бъде изместен от друг катион и да постъпи в почвения разтвор. Между погълнатите
катиони в почвения поглъщателен комплекс и катионите на почвения разтвор се
установява подвижно (динамично) равновесие.
г) По своя характер обменната абсорбция на йони е химично явление - двойно
химично заместване (обмяна) между йони и като такова, в общи линии се подчинява на
закона за химичното действие на масите.
д) Обменната абсорбция почти независи от температурата.
Като процес катионообменната адсорбция най-често се изразява условно с
уравнение от типа:
NH4+
[почва]Са2+ +2NH4CІ <=> [почва] + СаСl2
NH4+
Катионите, участвуващи в този, процес се наричат обменни катиони.
Капацитет на катионообменната адсорбция (сорбционен капацитет на почвите).
Той отразява количеството на обменните катиони, което дадена почва може да има в
своята твърда фаза. Изразява се в милиграм еквиваленти на 100 g почва (mequ/100g
cmol/kg) и се означава с буквата Т. Служи като един от показателите при характеристиката
на различните почви. Големината на сорбционния капацитет при различните почви е
твърде различна и варира в доста широки граници. Тя зависи основно от количеството на
почвения поглъщателен комплекс (адсорбента), от състава (качеството) на почвения
поглъщателен комплекс и от реакцията на почвите. Колкото е по-голямо общото
количество на адсорбента (почвените колоиди) толкова по-голям е сорбционният
капацитет на дадена почва. Колкото по-голямо е количеството на почвените колоиди
имащи висока сорбционна способност, толкова по-голям ще бъде и съвкупният
сорбционен капацитет на определена почва. Сорбционният капацитет на отделните
вещества, участвуващи в състава на почвените колоиди е следният (в mequ/100 g cmol/kg):
фулвокиселините 800-1250; хуминови киселини 300-600; сmес от хумусни вещества 150
250; монтморилонит 80-150; вермикулит 100-150; илит 10-50; каолинит3-15; кварц 0.
Следователно глинестите почви, богати на монтморилонитови, респективно
вермикулитови, минерали и органични вещества (хумус), ще имат и по-голям сорбционен
капацитет. С увеличаване стойностите на рН (алкализиране) на средата се увеличава и
големината на сорбционния капацитет на съответната почва, понеже започва
дисоциацията на водородните катиони от различните реактивни групи при почвените
колоиди и допълнително възникват свободни отрицателни вариационни електрични

92
заряди. Размерът на увеличението на сорбционния капацитет при промяна на реакцията
за различните почви ще бъде различен и ще зависи от участието на различни колоиди в
поглъщателния комплекс. Така при почвите, където колоидите са представени главно от
глинести минерали с голямо изоморфно заместване (монтморилонит, вермикулит и др.),
увеличението е незначително. При почвите, където в колоидите преобладават глинести
минерали без изоморфно заместване (каолинит) и хумус, увеличението е значително.
Аморфните гели и кристалните хидроксиди на желязото и алуминия, понеже имат само
вариационни заряди, при алкализиране на средата също увеличават сорбционния си
капацитет, но тяхното участие в състава на почвените колоиди е значително само при
тропичните почви, които са кисели и те там имат положителен заряд. Така, че тези
колоиди при другите почви не оказват забележимо влияние върху увеличението на
сорбционния капацитет при увеличаване стойностите на рН. От отбелязаното дотук става
ясно, че при различните почви участието на двата вида отрицателни заряди (постоянни и
вариационни) за формиране на общия сорбционен капацитете твърде различно. Така при
монтморилонитовите глинести минерали вариационните заряди са само 5%, при
илитовите около 40%, при каолиновите около 75%, при хидрооксидите на желязото и
алуминия и хумуса 100%.
Сорбционният капацитет се увеличава при алкализиране на средата дорН около 8,5
9. При силно алкална реакция започва разрушаване на самия поглъщателен комплекс
(почвените колоиди) и естествено сорбционният капацитет намалява. На практика
сорбционният капацитет при различните почви варира в много широки граници, но
обикновено не превишава 50-60 mequ за 100 g почва. Между нашите почви стакъв голям
сорбционен капацитет се отличават сmолниците. Прието е пълният сорбционен капацитет
на почвите да се определя чрез обработка на почвата сбуфериран изместителен разтвор
при рН 8,2. Счита се, че тогава се изместват всички адсорбирани катиони както заемащите
постоянните позиции, така и заемащите вариационните позиции. Когато почвата се
обработва с небуфериран разтвор от неутрална сол (ВаСІ2 или CaCl2), тогава от
поглъщателния комплекс се изместват само катионите от постоянните позиции.
Сорбционният, капацитет определен по този начин, е непълен и Колеман предлага той да
се нарича ефективен, поради това, че е непосредствено свързан с храненето на
растенията.
Енергия на катионообменната адсорбция. К. Гедроиц е установил, че след като
различните катиони постъпят в почвения поглъщателен комплекс, те се задържат с
различна сила, т.е. за тяхното обратно изместване и постъпването им в разтвора е
необходима различна енергия. Силата, с която се задържат отделните катиони от
поглъщателния комплекс, е била наречена от Гедроиц енергия на катионообменната
адсорбция или енергия на поглъщането. На практика тя се определя обикновено като
поглъщателния комплекс се насити с определен катион - бариев и след това отделни
проби се обработват с еквивалентно количество концентрирани разтвори, в които се
съдържат различни други катиони Na+, K+, NH4+, Mg2+, Ca2+, Al3+, Fe3+ и др. и по
количеството на изместените бариеви катиони се съди за енергията, с която се поглъщат
от почвите най-често срещащите се катиони в почвения разтвор. Според енергията, с
която се поглъщат (задържат) най-важните катиони, те се подреждат в следния ред:
Na+<NH4+<K+<Mg2+<Ca2+<Al3+<H+. Подреждането на посочените катиони показва, че по
отношение на енергията на поглъщане на катионите могат да се установят някои
закономерности:
1. Енергията на поглъщане на катионите зависи от валентността им. Колкото е по
висока тя, толкова с по-голяма енергия се поглъща катионът.
2. При катионите от една и съща валенция енергията на поглъщането им се обуславя
от атомното тегло - сувеличаване на атомното тегло на катиона се повишава и енергията,
с която той се поглъща. Това според Вигнер се дължи на разликата в хидратацията на
катионите. Хидратацията на катионите намалява сувеличаване на атомното им тегло, т.е.
сувеличаване размера на катиона. Колкото обменните катиони са по-силно хидратирани
(по-дребни), толкова по-малка е и енергията, с която се поглъщати обратно. Стова може
да се обясни и мястото на водородния катион в посочената редица, който е едновалентен,
но има 4 пъти по-голяма енергия на поглъщане от калция и 17 пъти от тази на натрия. Във
водна среда водородният йон присъединява една молекула вода и се преобразува в

93
хидроксониевйон (Н30+ - хидратизиран водороденйон), който има голям йонен радиус
1.35 Å (докато йонните радиусина някои други йони са както следва: Na - 0.98, Са 1.06, Mg
0.78 Ǻ).
3. Енергията, с която се поглъщат отделните катиони зависи и от състава на
поглъщателния комплекс (адсорбента). Установено е например, че калцият се поглъща с
най-голяма енергия от хумусните вещества, след това от монтморилонита, още по-слабо
от каолинита и най-слабо от мусковита, а амоният, обратно най-силно от мусковита и най
слабо от хумусните вещества.
4. Енергията, с която се поглъщат различните катиони, се влияе и от концентрацията
на съответния катион в разтвора, с който почвата взаимодейства и от обема на този
разтвор. Колкото по-висока е концентрацията на даден катион в разтвора и колкото е по
голям обема на този разтвор, с който се въздейства върху почвата, толкова с по-голяма
енергия ще се поглъща дадения катион.
5. Енергията, с която се поглъщат определени катиони от една и съща почва не е
постоянна, a се мени в зависимост от промяната на някои условия и особено от
концентрацията на катионите в разтвора и обема на разтвора, с които взаимодейства
почвата. При увеличаване на концентрацията (засушаване) се поглъщат по-интензивно
едновалентните катиони, а при разреждане (навлажняване) – нараства поглъщането на
двувалентните катиони.
В литературата се дават и други названия на енергията на поглъщане. Напримеру
насвагрохимията се употребява терминът „относителна адсорберуемост на катионите”.
Подвижност на обменните катиони. Катионите на даден елемент, адсорбирани в
поглъщателния комплексна почвата, заемат различни места, особено тези в кристалните
решетки на алумо-силикатните глинести минерали. Едни се намират по повърхността на
кристалната решетка, а други вътре в междупакетните пространства. При обмяната на
тези катиони с други катиони от почвения разтвор по-бързо (по-лесно) ще излязат в
разтвора тези катиони, които се намират по повърхността на кристалната решетка, а по
трудно (по-бавно) - тези, намиращи се в междупакетните пространства. Това е дало повод
на изследователите да говорят не само за енергия на поглъщане, а и за подвижност на
даден адсорбиран обменен катион.
Под подвижност на адсорбираните обменни катиони се разбира лекотата и
бързината, с която те се изместват от поглъщателния комплекс при определени условия.
На практика количествено подвижността на обменните катиони се определя по
количеството на изместените катиони, изразено в mequ/100g-cmol/kg почва, с първата
порция изместителен разтвор (1 n амониев ацетат при съотношение почва:разтвор 1:2.5).
Подвижността на обменните катиони може да бъде изразена като абсолютна
или като относителна. Абсолютната подвижност се изразява вmequ/100 g почва изместени
катиони от съответния елемент с първата порция изместителен разтвор. Например
почвата е наситена с калциеви катиони и с първата порция изместителен разтвор са
изместени 25 mequ калций. Тази цифра е абсолютната подвижност на калциевите катиони
при изследваната почва. Подвижността в този случай може да се изрази и в относителни
стойности в % спрямо цялото количество адсорбирани калциеви катиони. Например
общото количество на погълнатия калций е 40 mequ/100 g почва, тогава изместените с
първата порция изместителен разтвор 25 mequ калциеви катиони представляват 62.5% от
всички обменни калциеви катиони, т.е. относителната подвижност на обменните калциеви
катиони при изследваната почва е 62.5%.
Както вече бе отбелязано, различната подвижност на отделните обменни катиони се
дължи на обстоятелството, че те заемат различни места в кристалната решетка на
глинените минерали - част от тях са адсорбирани по повърхността на кристалната решетка
и са по-подвижни, а другата част са адсорбирани вътре в кристалната решетка (в
междупакетните пространства) и са по-трудно подвижни.
Количествено подвижността на обменните катиони намалява с намаляване степента
на наситеност на поглъщателния комплекс със съответния катион, понеже намалява
количеството на адсорбираните катиони по повърхността на кристалната решетка (най
подвижните катиони), а остават главно катионите, адсорбирани в междупакетните
пространства на кристалната решетка, които са трудно подвижни. Установено е например,
че изместването на обменните катиони от междупакетните пространства на кристалната

94
решетка става много трудно и е необходимо много време (почвата трябва да
взаимодейства с изместителния разтвор в продължение на няколко денонощия).
Г. Димитров доказва следния ред за подвижностна катионите:
Ba2+ < Ca2+ < Mg2+ < NH4+ < Na+.
Състав на обменните катиони в почвите. Като обменни катиони в почвите най
често се явяват катионите на калция, магнезия, калия, натрия, водорода и алуминия, които
обикновено се съдържат в почвите в по-голямо количество. Редица други катиони на
металните елементи (Cu, Zn, Co и др.) също може да се срещат в обменна форма, но
тяхното количество е нищожно и те не играят забележителна роля в обменните процеси
при почвите.
Количественото съотношение на основните обменни катиони в поглъщателния
комплекс при различните почви зависи от характера на почвообразувателния процес, под
влияние, на който са се формирали тези почви. Така при почвите, образувани под
тревиста растителност, както и под горска растителност, но върху богато карбонатни
почвообразуващи материали (черноземни, ливадни, хумусно карбонатни и др. почви) в
поглъщателния комплекс преобладават калциевите катиони (при участието и на
магнезиеви). При почвите, формирани под горска растителност с влажен климат
(промивен тип воден режим) и върху безкарбонатни почвообразуващи материали, където
отразлагането на растителните остатъци се получават много киселини (подзолен процес
на почвообразуване), в поглъщателния комплекс преобладават водородните катиони (при
участието и на алуминиеви). В сухите области, при близки подпочвени води, съдържащи
разтворени натриеви соли, се образуват засолени почви, солончаци и солонци, в
поглъщателния комплекс, на които се съдържа голямо количество обменен натрий.
Следователно по степента на наситеност на поглъщателния комплекс с определени
катиони почвите най-общо може да се разделят на три групи: наситени с обменен калций
(калциеви (неутрални) почви); наситени с обменен водород (водородни (кисели) почви) и
наситени с обменен натрий (натриеви (алкални) почви).
При обработваемите почви съотношението на обменните катиони в поглъщателния
им комплекс се влияе и от човешката дейност главно чрез допълнително внасяне на
различни катиони с някои химически съединения - торове, препарати и др.
Обменните катиони по своята природа може да се разделят на две групи: базични
(основни) - Na+, K+, Ca2+, Mg2+ и киселинни - Н+ и А13+.
Степен на наситеност на почвите с бази (базични катиони). Както ще разберем
по-нататък, голямо практическо значение има по-голямата или по-малката степен на
наситеност на поглъщателния комплекс (почвата) с базични катиони (бази). Поради това е
прието степента на наситеност с бази да се използва като показател при характеристиката
на различните почви. Тя се бележи с буквата V и се изчислява по сорбционния капацитет
(Т) и сумата на обменните бази (S) с формулата
%100SV

T
където S е сумата на обменните бази, изразена в милиграм еквиваленти на 100 g почва
(cmol/kg), а Т - сорбционният капацитет.
За наситени с бази почви се приемат тези, при които сумата от базичните обменни
катиони е близка до тази на сорбционния капацитет - над 75% от Т, а за ненаситени - тези,
при които сумата на базичните катиони е под 75% от Т. Степента пък на ненаситеност на
почвите с бази може да се изчисли като от сорбционния капацитет се извади сумата от
базичните катиони - T-S, която също се изразява в милиграмеквиваленти на 100 g почва.
Например дадена почва има сорбционен капацитет 25 mequ/100 g, сумата на базичните
катиони е 20 mequ, a на киселинните 5 mequ, то тази почва е наситена 80% с бази,
20
%V  
10080%
25
а степента на ненаситеност с бази (Х) е T-S, т.е. 25-20=5 mequ/100 g или 20%.
5 100 20%,
или % x  25  
95
 Степента на наситеност с бази при различните почви е различна. За различните
български почви тя ще бъде отбелязана в третата част научебника, където се разглеждат
отделните почви7.
Значение на катионообменната адсорбция. Тя е голяма и многостранна. Изразява
се накратко в следното: чрез нея в почвата се запазват от измиване много от хранителните
елементи, които се използват от растенията и въз основа на нея се прилага правилно
минералното торене; от нея зависят физичните, химичните и биологичните свойства на
почвите и в крайна сmетка тяхното плодородие; въз основа на нея се прилагат правилно
редица химически мелиоративни мероприятия като варуване и гипсуване на почвите;
такива показатели свързани с нея, като степен на наситеност с бази, сорбционен
капацитет, съдържание на отделни адсорбирани катиони и др., се използват като критерии
при класификацията на почвите.
Голямо значение за храненето на растенията има поддържането на динамичното
равновесие между концентрацията на адсорбираните катиони и концентрацията на
катионите в почвения разтвор. Именно това равновесие се осъществява от поглъщателния
комплекс и обменната адсорбция. Когато от почвения разтвор бъдат използвани от
растенията или отстранени чрез измиване определено количество отдадени катиони, то
веднага от поглъщателния комплекс излизат и постъпват в разтвора еквивалентно
количество от същите катиони и равновесието се възстановява. Обратно, когато в
почвения разтвор постъпят допълнителни количества от някои катиони (чрез минералното
торене или по други пътища) и концентрацията им в разтвора се повиши, тогава започва
тяхното адсорбиране от поглъщателния комплекси отново равновесието се възстановява.
По такъв начин в почвения разтвор се поддържа приблизително постоянна концентрация
на хранителните елементи, която е благоприятна за растенията. Така в разтвора се
поддържа и постоянна благоприятна реакция (рН).
В последно време все повече изследователи приемат, че растенията посредством
корените си приемат хранителните елементи под форма на йони не само от почвения
разтвор, но и директно като йони от почвения поглъщателен комплекс. При това корените
на растенията отделят водородни катиони, които постъпват в поглъщателния комплекс, а
оттам корените усвояват съответните катиони като хранителни елементи, Част от
водородните катиони, отделени от корените на растенията, могат отначало да изместят
някои катиони от поглъщателния комплекс, те да постъпят в почвения разтвори след това
да се приемат като хранителни елементи.
Следователно поглъщателният комплекс с погълнатите в него катиони се явява като
склад (магазин) на хранителни елементи, които са защитени от измиване и постепенно
могат да се използват отрастенията.
Обикновено погълнатите (адсорбираните) катиони, според използването им от
растенията, се разделят условно на две групи: биогенни, които растенията използват
главно като хранителни елементи – Са2+, Mg2+, K+, NH4+ и някои микроелементи и
небиогенни, които растенията неизползват като основни хранителни елементи – Н+ и Аl3+.
Когато в почвата голяма част от биогенните катиони се отстранят и на тяхно място дойдат
небиогенните – Н+ и Аl3+, тогава се затруднява храненето на растенията - голямото
количество адсорбирани водородни и алуминиеви катиони (над 60%) действа токсично на
растенията и преди всичко на микроорганизмите. Същият ефект се получава и с
увеличаване количеството (над 40%) на адсорбираните натриеви катиони.
За усвояване на адсорбираните катиони като хранителни елементи е важно доколко
те са достъпни за растенията. Достъпността им пък зависи от тяхното количество в
поглъщателния комплекс, от характера на адсорбента и от съдържанието на други катиони
в поглъщателния комплекс. Колкото даден катион се съдържа повече в поглъщателния
комплекс, толкова по-голяма част от него е достъпна за растенията.
Например, ако в две почви има по 8 mequ адсорбиран калций, но първата има
сорбционен капацитет 10 mequ/100 g, a втората - 32 mequ/100 g, тогава калцият в първата
почва ще бъде по-достъпен (той заема 80% от сорбционния капацитет).
Когато едни и същи катиони са адсорбирани от различни колоиди, тяхната
достъпност ще бъде различна. Например при еднакъв процент адсорбиран калций,

7 Според класификацията на FAO наситени с бази са почвите, при които обменните базични катиони заемат над 50% от
сорбционния им капацитет, а ненаситените - под 50%.

96
неговата достъпност намалява както следва: органични колоиди (хумус)
>каолинит>илит>монтморилонит.
Количественото съотношение на различните катиони в почвения поглъщателен
комплекс определя и тяхната достъпност за растенията. Например, ако адсорбираните
катиони на калия са голям процент, те намаляват достъпността на магнезиевите катиони,
а големият процентадсорбирани калциеви катиони намалява достъпността на калиевите
катиони.
Скатионообменната адсорбция трябва да се съобразяваме приторене с минерални
торове. При почвите без колоиди или с малък поглъщателен комплекс минералните
торове трябва да се внасят на по-малки дози, иначе голяма част от тях може да бъдат
измити. По същия начин трябва да се постъпва и когато съответния катион от минералния
тор не се адсорбира от поглъщателния комплекс (например нитратите). Минералните
торове катионите, на които добре се адсорбират от поглъщателния комплекс, може да се
внасят на по-големи дози, понеже няма опасност от измиване, т.е. може да се прилагат.
нар. запасяващоторене. При почвите с голямо съдържание в поглъщателния комплексна
адсорбирани водородни и алуминиеви катиони трябва да се избягва внасянето на
физиологично кисели торове ((NH4)2SО4), a да се използват неутрални такива (Ca(NO3)2),
иначе почвите още повече ще се вкислят. С физиологично кисели торове трябва да се
торят почвите съдържащи карбонати и такива с добре наситен с бази сорбционен
комплекс, както и почвите наситени с обменен натрий.
Различните адсорбирани (обменни) катиони обуславят и различни физични, химични
и биологични свойства при почвите. Влиянието на обменните катиони върху почвените
свойства накратко се изразява в следното:
1. Калциевият катион придава на почвите благоприятни физични свойства. Той е
добър коагулатор за почвените колоиди и по този начин участвува в образуването на
ценната структура на почвите. Поради това почвите, чийто поглъщателен комплекс е
наситен собменен калций, се отличават с висока обща и некапилярна порьозност, когато
са сухи са рохкави, не се къртят на буци, след дъжд, не се приплескват и не образуват
кора, имат добра водопропускливост, голяма влагоемкост, във влажно състояние не
набъбват силно, а в сухо - необразуват широки и дълбоки пукнатини, сравнително леко се
обработват.
Обменният калций обуславя и благоприятни химични свойства на почвите. Той
придава на почвата неутрална реакция, висока буферност срещувкисляването, а и срещу
алкализирането, голяма стабилност на поглъщателния комплекс, улеснява здраво
свързване на хумусните вещества с глината и предпазването им от измиване.
Обуславяйки благоприятни физични и химични свойства на почвите, обменният
калций обуславя и добри условия за биологична дейност. Растенията се развиват
нормално, микробиологичната активност е голяма, общата биогенност на почвите е висока
и добивите отрастенията са големи.
2. Магнезиевият катион влияе по начин, сходен с калциевия.
3. Натриевият катион обуславя неблагоприятни физични свойства на почвите.
Той е силно хидрофилен йон, обуславя диспергирането на почвените колоиди и улеснява
разрушаване на почвената структура. Почвите, чийто поглъщателен комплексенаситен с
обменен натрий, при намокряне силно набъбват,проявяват голяма пластичност и
лепливост, имат много ниска водопропускливост, малка обща порьозност (лошааерация),
след дъжд се приплескват (превръщат се в кална маса), при изсъхване образуват слята
твърда маса и при обработката се къртят на големи твърди буци. Изобщо физичните
условия за развитието на растенията са много неблагоприятни.
Обменният натрий обуславя и неблагоприятни химични свойства на почвите Той
причинява алкална реакция на почвения разтвор, понеже свъглеродния диоксид образува
Na2CО3(силно алкално съединение). При наличие на повече от 40% обменни натриеви
катиони в поглъщателния комплексте действат токсично на растенията. Токсични са и
много малки количества от Na2CО3.
Неблагоприятните физични и химични свойства започват да се проявяват още когато
обменният натрий достигне 5-10% от сумата на обменните катиони в почвата, а при около
20 и повече процента тези свойства вече са рязко изразени.

97
 При наситените собменен натрий почви поглъщателният им комплексенестабилен.
Хумусните съединения силно диспергират (преминават в колоиден разтвор и могат да се
измият). Силно диспергират и глинестите минерали и също могат да се движат надолу по
почвения профил. Освен това, част от глинестите минерали при силно алкална реакция се
разрушават (алкална деструкция на глината). Изобщо и химичните условия за развитието
нарастенията също са много лоши.
Неблагоприятни са и условията за биологична дейност в тези почви. Растенията
трудно се развиват или въобще не се развиват, микробиологичната дейност е силно
подтисната, общата биогенност на почвите е много ниска и добивите отрастенията са
много малки или въобще няматакива.
4. Калиевият катион влияе подобно на натриевия катион, но неговото
отрицателно влияние както върху физичните, така и върху химичните свойства на почвите
е многократно по-слабо, в сравнение с натриевия катион.
Някои изследователи считат, че когато поглъщателния комплекс е наситен с
магнезиеви катиони, почвите придобиват в голяма степен свойствата на почвите,
наситени с обменен натрий, проявява се т. нар. магнезиева солонцоватост на
почвите.
5. Водородният катион обуславя също в голяма степен неблагоприятни физични
свойства на почвите. Почвите, чийто поглъщателен комплекс е наситен с обменен
водород, не могат да образуват добра структура, остават безструктурни. След дъжд
такива почви се приплескват, при изсъхване се сбиват и образуват кора, при обработка се
къртят на едри твърди буци, трудно се обработват и във влажно и сухо състояние имат
малка обща порьозност (лоша аерация), слаба водопропускливост, малка влагоемкост,
бързо изпаряват водата и изобщо не предоставят добри физични условия за развитието
нарастенията.
Водородният катион влияе неблагоприятно и върху химичните свойства на почвите.
Той обуславя киселата реакция на почвения разтвор и почвената киселинност. Колкото
повече обменен водород съдържа дадена почва, толкова нейната реакция е по-кисела.
При силно кисела реакция поглъщателният комплекс става нестабилен, органичните и
органично-минералните комплекси се разрушават и измиват, разрушават сеитрислойните
глинести минерали - протича подзолен процес на почвообразуване. Така и при наситените
с обменен водород почви се създава неблагоприятна химична среда за развитието на
растенията.
Като цяло при наситените с обменен водород почви се създават и неблагоприятни
условия за биологична дейност. Културните растения се развиват лошо, полезната
микрофлора е подтисната, общата биогенност на почвите е много ниска и добивите от
земеделските култури са незначителни.
В поглъщателния комплекс на киселите почви, наред с водородните катиони,
обикновено има и алуминиеви катиони. Алуминиевият катион влияе върху свойствата
на почвите подобно на водородния. Освен това алуминиевите катиони, постъпили в
почвения разтвордействат токсично нарастенията.
Установено е, че най-благоприятни свойства и условия за развитието на растенията
в почвите се създават, когато съдържанието на главните обменни катиони в почвения
поглъщателен комплекс, изразено в относителни проценти, е приблизително следното:
Са2+ - 60-85%; Mg2+ - 10-15%; К+ - 3-5%; Na+ - под 3% иН+ - под 20%.
Величината на сорбционния капацитет и съдържанието в него на обменни
водородни, алуминиеви и натриеви катиони трябва да се имат предвид при провеждане
варуването на киселите почви и гипсуването на алкалните почви. По данните за горните
показатели се изчислява необходимата доза мелиориращо вещество (вар или гипс) за
подобряване на тези почви.
Големината на сорбционния капацитет, степента на наситеност с бази и процентното
съдържание на някои адсорбирани катиони се използват като критерии при
класификацията на почвите и при характеризиране на т. нар. диагностични почвени
хоризонти. Например в класификацията на FAO т. нар. хоризонт Mollicе този, който е
наситен с бази над 50%, а Umbric - който съдържа по-малко от 50% бази. Като алкални се
считат почвите, които съдържат обменен натрий над 50% от Тит.н.

98
 Подобряване сорбционната способност на почвите и съотношението на
обменните катиони в тях. Малката сорбционна способност на песъчливите почви може
да се увеличи чрез внасяне в тяхна материали, съдържащи колоидни вещества – хумусни
вещества под форма на органични торове и глина. При почвите, които имат песъчлива
орница, но под нея лежи глинест хоризонт, обогатяването на орницата с глина може да
стане чрез по-дълбока оран, при която част от глинестия хоризонт се размесва с орницата.
Неблагоприятното съотношение на обменните катиони при киселите почви може да
се подобричрез варуването им, а това при алкалните - чрез гипсуването им.
Промяна в съотношението на обменните катиони при обработваемите почви може да
настъпи и чрез минералното торене. Употребата на физиологично кисели торове може да
доведе до увеличаване количеството на обменния водород. Увеличаването на другите
катиони, служащи като хранителни елементи, в поглъщателния комплекс (главно Ки NH4
може да се постигне чрез минералните торове по-трудно - необходимо много време да се
използват съответните минерални торове в големи дози.
По-точни сведения за величината на сорбционния капацитет и съотношението на
обменните катиони в поглъщателния комплекс при българските почви ще бъдат дадени в
третата част научебника, където се разглеждат отделните почви.
2. Избирателно поглъщане на катиони от почвите.
Известно е като селективно, специфично или необменно поглъщане на катиони.
Осъществява се оттрислойните глинести минерали с разширяваща се кристална решетка.
Същността на процеса е в това, че когато почвеният поглъщателен комплекс е съставен от
трислойни глинести минерали с разширяваща се кристална решетка (главно монтморилонити
вермикулит) и в почвения разтвор постъпят в по - големи количества различни катиони, то
избирателно (преимуществено) се поглъщат тези катиони, чийто размери съответстват на
размерите на хексагоналните празнини (вдлъбнатини), които се образуват при подреждането
на кислородните йони на базалните повърхности на тетраедрените слоеве. Такива катиони
най-често в почвите са калиевите и амониевите (К+ с йонен диаметър 0,266 nm и NH4+ с йонен
диаметър 0,286 nm). Когато решетката на минерала е разширена, тези катиони лесно
навлизат в междупакетното пространство, настаняват се във вдлъбнатините, плътно ги
запълват, като изместват другите катиони. След изсъхване на почвата водните молекули са
напуснали междупакетното пространство, катионите дехидрират (загубват водните си
обвивки) и трислойните пакети на кристалната решетка силно се доближават един до друг,
като плътно похлупват адсорбираните катиони. При това положение йонната връзка между
пакетите, осъществявана от адсорбираните катиони, е подсилена механически, от тази
осъществявана от адсорбираните катиони, заемащи местата извън вдлъбнатините. Вероятно
при това силно доближаване на пакетите на някои места между тях възниква и друга химична
връзка (кислородни мостове), която е съвсем здрава – ковалентна. Между здраво свързаните
по този начин пакети вече не може да проникват водни молекули или други катиони и
адсорбираните калиеви и амониеви катиони не могат да се обменят. По същество
трислойният глинест минерал с разширяваща се кристална решетка се превръща втрислоен
глинест минерал с неразширяваща се решетка от типа на неразширяващият се илит (фиг. 15).
Така адсорбираните по този начин катиони стават необменни, (не излизат в разтвора при
обработка на почвата сразтвор от неутрална сол), поради което и този видадсорбция унас
се означава като необменно поглъщане или фиксиране на катиони. Този видадсорбцияу
нас има по-голямо значение при сmолниците, канелените горски почви и отчасти при сиво
кафявите горски почви, където участието на монтморилонита в глината е голямо. Счита се, че
адсорбираните (фиксираните) по този начин калиеви и амониеви катиони стават по-трудно
достъпни за растенията и микроорганизмите.

Фиг. I5. Не разширяващ се илит със здраво свързан в хексагоналните

вдлъбнатини между пакетите К+
99
 З. Анионообменна поглъщателна способност (адсорбция) на почвите
Това е поглъщането (адсорбирането) от твърдата фаза на почвите на аниони и
тяхната обмяна с други аниони от почвения разтвор. To e възможно, когато почвеният
поглъщателен комплекс е зареден положително. На практика това се осъществява, когато
почвените колоиди са съставени предимно от аморфните гели и кристалните хидроксиди
на желязото и алуминия, които при кисела реакция са с положителен електричен заряд в
потенциалопределящия слой. Такъв е случаят с някои тропични почви.
Същността и характерът на явлението са същите както при катионообменната
адсорбция - и в двата случая имаме йонна адсорбция. При анионообменната адсорбция се
отбелязват същите показатели, както и при катионообменната, а именно:
Капацитетът на анионообменната адсорбция се изразява също в mequ/100 g почва
(cmol/kg) и зависи от състава и строежа на почвените колоиди. Тази адсорбция се
осъществява изключително от минералните колоиди. Органичните колоиди нямат такава
способност. При алумосиликатните глинести минерали положителните електрични заряди
са много малко (те се появяват само на местата, където става счупването на кристалната
решетка при октаедрените слоеве (тогава появилите се групи Аl(ОН)2+ се проявяват като
слаба основа и при вкисляване на средата хидроксилният йон се отдисоциира и на негово
място остава още един свободен положителен електричен заряд). Така
монтморилонитовите минерали имат анионообменен капацитет от 3-4 mequ на 100 g, a при
каолинитовите -той е по-голям - 6-12 mequ на 100 g. При аморфните гели и хидроксидите
и оксидите на желязото и алуминия този капацитет е доста по-висок, особено при
хидроксидите (гибсит - 16.5, лимонит - 15.6, гетит - 11.8, боксит8 - 5.9 и хематит - 4.5 mequ
на 100 g). Taka, че придадена почва капацитетът на анионната адсорбция ще зависи най
напредотвида и количеството на хидроксидите на желязото и алуминия.
Капацитетът на анионната адсорбция се изменя - намалява с времетоуспоредно със
стареенето и кристализацията и дехидратацията на аморфните гели на желязото и
алуминия. Той се влияе и от реакцията на средата - обикновено с намаляване на рН
(вкисляване) - нараства. Когато реакцията стане алкална всички колоиди първо добиват
отрицателен заряд и анионите отразтвора постъпват в потенциалопределящия слой на
колоидитет.е. преминават в необменна форма.
Енергията на поглъщане на отделните аниони зависи преди всичко от
валентността на анионите. Тя е най-малка при едновалентните (Cl-, NO3-) и по-голяма при
дву- и три- валентните аниони (SО42-, PО43-). Поенергията с която се поглъщат по-важните
аниони в почвата, те се подреждат последния начин:

ОН- > РО43- >> SО42- > NO3- > Сl-

Енергията на поглъщане зависи и от концентрацията на аниона в почвения разтвор.

Успоредно сувеличаване концентрацията на даден анион в почвения разтвор нараства и
енергията на поглъщането му. Поради това и сувеличаване на водата в почвата намалява
енергията на поглъщане на анионите и обратно - с намаляване на водата се увеличава
енергията на поглъщане. Енергията на поглъщане намалява и при наличие на такива
катиони в почвения разтвор или поглъщателния комплекс, с които дадения анион дава
трудно - или неразтворимо съединение. Тогава част от анионите се утаяват с полученото
ново съединение и концентрацията им в разтвора намалява. Механизмът на този процес
ще разгледаме при т.нар. химична адсорбция на катионите и анионите.
Върху енергията на поглъщане на различните аниони влияе и температурата. Така
например с увеличение на температурата нараства енергията на поглъщане на
фосфатния анион, а намалява енергията на поглъщане на сулфатния анион.
При анионната адсорбция също се изчислява степен на наситеност на почвата с
даден анион (VA). Това е отношението на количеството на дадения анион (А) към
капацитета на анионообменната адсорбция (ЕА), изразено в проценти –
V  EA  100
% A
A

8 Боксит – състои се от корунд – Al2O3, диаспор – HAlO2, бьомит - AlO(OH) и гибсит (хидроаргилит) - Al(OH)3 и каолинит
Al2O3.2SiO2.2H2O

100
 Във връзка с храненето на растенията анионообменната адсорбция има значение
главно за задържане на фосфора и отчасти на сярата в усвоима за растенията форма
(РО43-и SO42-)
4. Поглъщане на други вещества от почвите (Други видове поглъщателна
способност на почвите)
Известният руски учен К. К. Героиц, който дълго време и задълбочено е изучавал
поглъщателната способност на почвите, е установил, че освен йонообменното поглъщане,
което той нарича физико-химична поглъщателна способност на почвите, те
притежават способност да поглъщат и други вещества по други механизми. Според
механизма на поглъщането (задържането) на тези вещества той е предложил да се
различават още други четири вида поглъщателна способност на почвите - механична,
физична, химична и биологична.
а) Механична поглъщателна способност на почвите
Способността на почвите да поглъщат (задържат) в своята маса твърди частици от
колоидните разтвори и суспензиите се нарича механична поглъщателна способност.
Наречено е механично поглъщане, понеже задържането става само по механичен път,
други сили нямат проявление. В случая, понеже почвата е порьозно тяло, тя действа само
като филтър, през който се прецеждат размътените във водата твърди частици. Поради
това всички частици с по-големи размери от диаметъра на почвените пори не могат да
преминат и остават в почвата. Отчасти се задържат и по-дребни частици, когато те
попаднат в криви или затворени пори (капиляри). Този вид поглъщанезависи преди всичко
от механичния състав на почвите, който обуславя обема и характера на почвената
порьозност. Това поглъщане е най-слабо изразено при чакълестите и едропесъчливите
почви, където капилярната порьозност почти липсва, a e най-добре изразено при по
глинестите почви, където порьозността е представена предимно от капилярни пори.
Предполага се, че по механичен път могат да се задържат и някои по-едри
микроорганизми (над 0.0025 mm) (> 2,5 m – микрона).
Механичната поглъщателна способност има твърде голямо значение при
почвообразуването. Например образуването на илувиалния хоризонт при лесивираните и
някои други почви се осъществява по този механизъм. Тя трябва да се има предвид и при
напояваните почви с оглед да се преценят възможностите за предвижване на глината от
горния хоризонт надолу. Тя може да се използва и вземеделската практика за намаляване
филтрацията на водата в напоителните канали, когато те преминават през песъчливи почви.
В каналите се пуска суспензия от глина, която постепенно запълва почвените пори и
прекратява филтрацията на водата. Този способ се нарича колматаж - колматиране на
напоителните канали. Почвени материали и наносни скални материали може да се използват
иза очистване на питейните и други води от твърди частици, като се пропускат през тях.
б) Физична поглъщателна способност на почвите
Нарича се още молекулна или аполярна адсорбция. Способността на почвите да
поглъщат цели молекули от вода, разтворени съединения и газове, както и
микроорганизми, по пътя на физични процеси се нарича физична поглъщателна
способност. Носител на тази поглъщателна способност е най-фино раздробената част от
твърдата фаза на почвата. Твърдото агрегатно състояние на веществата се запазва,
понеже между молекулите им съществуват сили на привличане - кохезионните сили.
Когато твърдото вещество се раздробява на повърхността на частичките му остават
молекули, чиито молекулни сили не са напълно наситени. Тези свободни сили (тази
енергия) на привличане се означават като свободна повърхностна енергия на твърдата
частица (фиг. 16 а).В нашия случай свободната повърхностна енергия на почвената
частица може да се понижи (премахне) чрез привличане (адсорбиране) на молекули от
друго вещество, граничещо с частичката - вода, разтворени в нея вещества или
газообразни вещества (фиг. 16 б). Следователно колкото твърдата част на почвата е по
ситно раздробена, толкова по-голяма ще бъде нейната относителна повърхност, повече
молекули ще се намират на повърхността на частичките, повече молекулни сили ще
останат не наситени, по-голяма ще бъде свободната повърхностна енергия, повече
молекули от други вещества ще се привличат, т.е. толкова по-голяма ще бъде
молекулната адсорбция. Ето защо и глинестите почви имат много по-голяма физична
поглъщателна способност от песъчливите.

101
 Фиг. 16. Схема за протичане на молекулната поглъщателна способност (абсорбция)

Същността на молекулната адсорбция като процес се състои в това, че молекулите

на поглъщащото се вещество се натрупват (сгъстяват) върху повърхността на почвената
частичка т.е. тяхната концентрация е по-висока близко до частичката отколкото по-далеч
от нея.
В зависимост от това, с каква среда влиза в контакт почвената частичка - водна,
течен разтвор или газообразна - може да се поглъщат молекули от вода, молекули от
разтворено вещество или молекули от газове.
Поглъщане на молекули от вода. Когато твърдата почвена частичка влезе в
контакт с водни пари или течна вода, тя привлича водни молекули, с които насища своята
свободна повърхностна енергия. Така около частичката се образува един слой от водни
молекули, свързан с нея. Както ще видим по-нататък, тази вода се нарича здраво свързана
или адхезионна (привличането между разнородните молекули е известно още като
адхезия).
Поглъщане на молекули от разтворени вещества в почвения разтвор. Когато
твърдата почвена частичка влезе в контакт с разтворени вещества, тогава за насищане на
свободната й повърхностна енергия може да се привличат (поглъщат) и молекули от
разтворените вещества. Разтворените вещества по отношение на физичната адсорбция
може да се разделят на две групи. Към първата група се отнасят такива, молекулите на
които се поглъщат по-силно от тези на водата и по този начин се намалява свободната
повърхностна енергия на частичката. Тези вещества се наричат повърхностно - активни.
Такива са органичните киселини (в това число и хумусните), основите, алкохолите,
алкалоидите, пигментите и др.
Към втората група се отнасят вещества, молекулите на които се поглъщат по-слабо
от тези на водата и по този начин те повишават повърхностното напрежение на водата.
Такива са редица неорганични соли (хлориди, нитрати, някои сулфати и др.) и някои
органични съединения с многохидроксилни групи в молекулата си - захари и др.
В зависимост от принадлежността към споменатите групи налични вещества в
почвения разтвор, молекулите на разтвореното вещество или ще се поглъщат от
почвената частичка или няма да се поглъщат (ще се избутват от водните молекули по
далече от нея). Поради това е прието условно молекулната адсорбция да се разделя на
два вида - положителна и отрицателна. При положителната молекулна адсорбция
молекулите на разтвореното вещество се привличат по повърхността на частичката и
тяхната концентрация е много по-голяма близко до частичката, отколкото далече от нея.
Положително се адсорбират молекулите на веществата от първата група. При
отрицателната молекулна адсорбция молекулите на разтвореното вещество не се
привличат, по-силно се привличат молекулите на водата, поради което молекулите на
веществото се избутват по-далече отчастичката, т.е. концентрацията на молекулите на
това вещество е по-малка близо до частичката отколкото по-далече от нея. Отрицателно
се поглъщат (т.е. не се поглъщат) молекулите на веществата от втората група.
Може да има и междинни случаи, когато молекулите на разтвореното вещество и
молекулите на водата се адсорбират с еднаква сила, тогава концентрацията на

102
молекулите на разтвореното вещество е еднаква както близко до частичката, така и по
далече от нея. Този вид адсорбция обикновено се нарича индиферентна молекулна
адсорбция.
Поглъщане на молекули от газове. Когато твърдата почвена частичка е
заобиколена от газообразна среда, тогава за насищане на свободната й повърхностна
енергия може да се поглъщат и молекули от газове. При газовете, които не проявяват
голяма химическа активност по отношение на съдържащите се в почвата вещества,
молекулната адсорбция се осъществява в класическа форма, т.е молекулите на газа се
привличат, сгъстяват се и се задържат по повърхността на частичката. От газовете
почвите най-силно поглъщат водните пари и амоняка, по-слабо въглеродния диоксид и
най-слабо азота и кислорода.
Когато газовете са химически активни, тогава трайното поглъщане на техните
молекули става по-сложно и на етапи. Първият етап е протичането на класическата
молекулна адсорбция - привличане на молекулите и натрупването им по повърхността на
почвената частичка. През втория етап молекулите започват да навлизат вътре в почвената
частичка. Този процес се нарича абсорбция на молекулите. На третия етап плътно
обхванатите молекули в почвената частица реагират с някои вещества на частицата,
вследствие на което се образуват нови химични съединения, които остават на място. Този
процес се нарича хемосорбция на газовите молекули.
Освен поглъщане на молекули от посочените вещества почвите могат да поглъщат
по пътя на молекулната абсорбция и някои микроорганизми. В този случай клетките на
микроорганизмите играят ролята на молекули. Изследователят Н. Н. Худяков е установил,
че физичното поглъщане на бактериите е много разпространено. To най-ярко се проявява
при глинестите и богатите на хумус почви. Установено е, че различните бактерии се
поглъщат с различна сила.
Значението на молекулната адсорбция се състои в следното:
1. Положителната адсорбция на молекули, в които се съдържат хранителни
елементи, способствува за запазване на тези елементи.
2. Отрицателната адсорбция на молекули, в които се съдържат хранителните
елементи, трябва да се има предвид при торенето с минерални торове. Такива са
например нитратните торове. Когато това се отнася за молекули, съдържащи токсични
елементи, например хлор, тогава явлението се преценява като благоприятно, понеже се
улеснява измиването на такива токсични съединения от почвата.
3. Положителната адсорбция на молекули, съдържащи хранителни елементи,
улеснява приемането им от корените на растенията, понеже около твърдите частички се
създава по-висока концентрация на хранителни елементи, отколкото в почвения разтвори
корените могат да избират най-подходящата за тях концентрация.
4. Положителната адсорбция на молекули от газове, в които се съдържат хранителни
елементи, например амоняк, способствува за запазване на тези хранителни елементи за
почвата, иначете ще излетят в атмосферата.
5. Положителната молекулна адсорбция на микроорганизми общо взето е полезна.
Когато се адсорбират полезни за растенията микроорганизми (бактерии, гъби,
актиномицети) те се задържат в коренообитаемия слой на почвите. Когато това се отнася
за патогенни порастенията микроорганизмитова също се отразява благоприятно, понеже
здраво адсорбираните микроорганизми не могат да се отделят и да нападат растенията.
Например изследователите Стодзки и Мартин са установили, че банановите растения в
Панама не се нападат от болестта фузариум, когато се отглеждат на глинести почви
(богати с трислойни глинести минерали).
в) Химична поглъщателна способност (адсорбция) на почвите
Същността на тази адсорбция е в това, че задържането на веществата става в
резултат на химични реакции, вследствие на което се образуват нови неразтворими
съединения (утайки) по повърхността на почвените частици. Затова и тази адсорбция е
била наречена химична. Някои изследователия наричат още утаечна.
Възникването на утаечни химични реакции в почвите може да стане в два случая:
а) когато в почвения разтвор присъстват две съединения, които могат химически да
реагират помежду си и б) когато в почвения разтворима съединение, което може да реагира
химически с някои от йоните, намиращи се в почвения поглъщателен комплекс. И в двата

103
случая главно условие, е при тези реакции да се образуват неразтворими съединения, за да
може да стане задържане (поглъщане) на новите съединения по този път.
От агрономическа гледна точка първият случай има място приторенето с фосфорни
торове (суперфосфат). Фосфорът като хранителен елемент се намира в суперфосфата
под форма на разтворим монокалциев фосфат – Ca(H2PO4)2. Когато в почвения разтвор
има разтворен калциев хидрогенкарбонат - Са(НСО3)2 какъвто е случаят при карбонатните
почви, тогава тези две разтворими съединения реагират помежду си и монокалциевият
фосфат преминава в трудно разтворим трикалциев фосфат:
4СО2
Са(Н2РО4)2+2Са(НСО3)2=Са3(РО4)2↓+4Н2СО3
4Н2О
Някои изследователи наричат този процес фиксация на фосфора.
При слабо кисели и неутрални почви протича хемосорбция на фосфат-йоните от
утаените хидроксиди на алуминия. Връзката се осъществява с твърдата фаза на
външната повърхност на колоида. Една от схемите на реакцията е:

OH H
(NH4)HPO4 + AL(OH)3 Al – PO4 + NH4OH
OH NH4

При по-силно киселите почви в почвения разтвор има разтворими железни и

алуминиеви съединения, тогава разтворимия монокалциев фосфат преминава в
абсолютно неразтворим железен или алуминиев фосфат (FePО4, AІPО4). Този процес в
практиката е известен като ретроградация на фосфора.
Вторият случай се наблюдава при засолените със сода (Na2CО3) почви - содови
солончаци и солонци. При обмяната на погълнатите калциеви катиони, които се заместват
с натриеви, се образува неразтворим калциев карбонат:

-Na
[почва] Ca2++Na2CО3=[почва] + CaCО3.
-Na

Някои изследователи разглеждат химичната адсорбция като поглъщане на катиони и

аниони похимичен път. От присъствуващите по-важни катиони в почвата по този път могат
да се поглъщат калцият, магнезият, желязото, алуминият и някои микроелементи. Те
образуват неразтворими карбонати, фосфати и други неразтворими съединения. Това
обаче не затруднява особено храненето на растенията с хранителни елементи
представляващи тези катиони, тъй като в повечето случай те се намират в достатъчно
количество и в обменна форма. В някои аниони обаче се съдържат много важни
хранителни елементи - фосфор,сяра и др. Според възможността си да образуват
неразтворими съединения те се разделят на три групи: добре поглъщащи се - анионите
на фосфорните киселини, на силициевите киселини, хидроксилната група, анионите на
някои органични киселини; слабо и средно поглъщащи се - анионите на сярната,
въглеродната и някои органични киселини; отрицателно поглъщащи се (не поглъщащи
се) - анионите на азотната, азотистата и солната киселина.
Ако химичната адсорбция се разглежда от гледището на съединенията трябва да се
каже, чете също може да бъдат разделени на три групи: добре поглъщащи се - фосфати,
карбонати и силикати; средно поглъщащи се - сулфати и не поглъщащи се -нитрати,
нитрити и хлориди.
Химичната адсорбция има голямо значение за храненето на растенията, тъй
като всички съединения, които химично се адсорбират се превръщат в неразтворима
форма и хранителните елементи преминават в неусвоима форма, т.е. повече не могат да
се използват от растенията. Това трябва да се има предвид при използването на
минералните торове. Така с фосфорни торове може да сетори с големи дози (запасяващо
торене), тъй като няма опасност от измиване. От друга страна, за да се блокират по-бавно
е необходимо да са като гранулат. Обратно съединенията, които не се поглъщат лесно
може да бъдат измити от почвата. Затова азотните минерални тороветрябва да се внасят

104
в почвата на малки дози, но по-често, иначе има опасност да бъдат измити от почвата.
г) Биологична поглъщателна способност (адсорбция) на почвите
Същността на биологичното поглъщане се състои в това, че през своя живот
почвените организми - растения, микроорганизми и животни усвояват редица минерални
съединения под формата на хранителни елементи, включват ги в синтезираното от тях
органично вещество, което е неразтворимо и по този начин ги запазват за почвата.
Например отразтворимите нитрати растенията образуват неразтворимите белтъчини и по
този начин ги задържат в почвата. На биологичното поглъщане се дължи и акумулацията
на хумус в повърхностните слоеве на почвата. Тя обуславя и акумулацията на
хранителните елементи в повърхностната част на почвата и поддруги форми. Растенията
усвояват хранителните елементи от голяма дълбочина на почвата както и от атмосферата
и ги концентрират в повърхностния слой. Така се заражда почвеното плодородие.
Посредством това поглъщане се осъществява биологичният кръговрат на хранителните
елементи, който пък е в основата на почвообразувателния процес. Това поглъщане
предпазва почвите от измиване на разтворимите хранителни вещества (особено при
почвите, които лесно се промиват - с песъчлив състав и при повече валежи). Ето защо
макар, че в случая почвената маса не проявява директно някаква поглъщателна
способност по отношение на тези вещества, е прието това явление да се счита за
поглъщане от почвата и то да се разглежда в тази глава.
Следователно значението на биологичното поглъщане е огромно. Без него не е
възможно формирането на каквато и да е почва. Така токосвено влияе върху всички други
видове поглъщателна способност на почвите.
Реакция на почвите
Общи понятия, формиране и стойности на почвената реакция. Когато се говори
за реакция на почвите трябва да се знае, че всъщност не се касае за реакция на твърдата
фаза от почвата, a се отнася започвения разтвор. Реакция могат да имат саморазтворите.
Но за удобство е прието и е добило гражданственост понятието „реакция на почвите”.
Реакцията на разтворите се определя от концентрацията на водородните катиони и
хидроксилните аниони в тях. Водородните катиони се отделят от киселините, а
хидроксилните аниони - от основите. В зависимост от концентрацията на водородните
катиони и хидроксилните аниони в почвения разтвор той може да има: неутрална реакция -
когато количеството на водородните катиони е еквивалентно на количеството на
хидроксилните аниони; кисела реакция - когато водородните катиони преобладават над
хидроксилните аниони и алкална реакция - когато хидроксилните аниони преобладават
над водородните катиони.
Общоприето е почвената реакция да се означава с индекса рН. Той изразява
отрицателния десетичен логаритъм от концентрацията на водородните катиони в почвения
разтвор. Реакцията на почвите и почвените хоризонти варира в широки граници - рН от 3.5
до 11. Реакцията на дадена почва в даден момент ще зависи главно от съдържанието в
почвения разтвор на свободни киселини и основи, хидролитично кисели или алкални соли,
състава на обменните катиони в поглъщателния комплекс и концентрацията на
въглероден диоксид в почвения въздух. При естествени условия в почвите почти не се
образуват силни минерални киселини, поради което киселата реакция при тях се
причинява главно от органични киселини (хумусни) и някои хидролитично кисели соли.
Вкисляването на почвения разтвор може да се предизвика и от обменните водородни и
алуминиеви катиони, когато в поглъщателния комплексте се заместят с други катиони и
постъпят в почвения разтвор. По естествен път силни основи в почвите също не се
образуват, поради което алкалната реакция на почвения разтвор се обуславя главно от
хидролитично алкални соли (Na2CО3). Обменният натрий, когато постъпи в почвения
разтвор, също причинява алкална реакция.
Прието е реакцията (рН) да се определя във воден извлеки в солевизвлек от неутрална
сол (1n разтвор на KCІ) Когато реакцията се определя във воден извлек във филтрата
постъпват водородните катиони само от свободните киселини, респективно от хидролитично
киселите соли. Тази реакция условно може да се нарече активна. Когато реакцията се
определя в солев извлек, тогава допълнително във филтрата постъпват и обменните
водородни и алуминиеви катиони. Тази реакция пъкусловно може да се нарече потенциална.

105
 Почвената реакция (стойностите на рН) силно зависи и се предопределя от
основните фактори и условия на почвообразуване - почвообразуващите скали, климата,
естествената растителност, релефа, състава на почвените колоиди, степента на
наситеност на почвата с бази и състава на базичните катиони.
Почвообразуващите скали предопределят насоката на почвообразувателния
процеси формиране на различни почви. Върху карбонатни скали с наличие на свободни
карбонати (СаСО3) се образуват карбонатни почви с наличие на свободни карбонати
(СаСО3), което обуславя слабо алкалната реакция (рН до 8,3) на тези почви. Върху
ултрабазични и базични почвообразуващи скали се образуват силно наситени с бази
(предимно с Са) почви, поради което имат неутрална реакция. Върху засолени салкални
натриеви соли (Na2CО3) почвообразуващи материали се образуват солонци и солонцовати
почви, които имат силноалкална реакция.
Климатът също в голяма степен определя,макар и косвено, характера на
почвообразувателния процес, който обуславя типа на естествената растителност и
характера на биологичните процеси. Но в случая климатът влияе главно с определяне
типа на водния режим на почвите. В хладните и влажни климатични зони се установява
промивен тип воден режим на почвите. Валежите са много, a изпарението слабо, поради
което дъждовната вода намокря цялата почва до подпочвените води, като част от нея
постъпва и в подпочвените води. Така почвите непрекъснато се промиват, при което,
постоянно от тях се отстраняват базичните съединения и обменните базични катиони, Ето
защо почвите в тези зони обикновено имат кисела реакция. В топлите и сухи климатични
зони, където валежите са малко, а изпарението силно, не може да стане промиване на
почвите, поради което базичните съединения (карбонати и др.) остават в почвите и
обуславят обикновено неутрална или слабо алкална реакция. В някои случаи тук (при
наличие на близки засолени подпочвени води) в почвите се натрупват и по-големи
количества лесно разтворими соли (засолени почви). Когато солите са неутрални, почвите
имат неутрална реакция, а когато има хидролитичноалкални соли (Na2CО3) те придобиват
силноалкална реакция.
Растителността влияе съвместно с климата. В хладните и влажни зони се развива
предимно иглолистна дървесна растителност, остатъците от която се разлагат от
определени нисши гъби, при което се образуват много органични киселини, главно
фулвокиселините. Ето защо почвите, образувани под тази горска растителност, имат
обикновено кисела реакция. В степните зони се развива степна тревиста растителност,
която е богата на базични елементи и при разлагането си образува главно неутрални
съединения на хуминовите киселини. Почвите не се промиват както във влажните и
хладни зони (под горската растителност) и обикновено имат неутрална реакция.
Релефът обуславя вертикалната зоналност на климата, оттам на растителността
естествено определя образуването на почви с кисела или алкална реакция. Например в
понижените части на релефа (депресиите) при по-влажни условия, теренът се заблатява и
когато почвите са бедни на бази на тези места се развиват торфени почви със силно
кисела реакция (рН до 4). В равнинните и по-слабо понижените части на релефа
подпочвените води може да бъдат на различна дълбочина. Когато нивото на подпочвените
води е високо и в тях се съдържат алкални натриеви соли (Na2CО3), както бе отбелязано,
се образуват почви със силноалкална реакция.
Съставът на почвените колоиди определя в голяма степен почвената реакция.
Установено е, че при еднаква степен на наситеност с бази реакцията на почвите може да
бъде различна, в зависимост от преобладаващия вид колоиди. Например при 50%
наситеност с бази отделните колоиди показват различно рН както следва: хумусните
вещества – рН4-4.5, монтморилонитъти илитът – рН 4.5-5 и каолинитът – рН 6.5-7.
Степента на наситеност с бази също има значително участие при формиране на
почвената реакция. Установено е, че колкото една почва е по-слабо наситена с бази,
толкова нейната реакция ще бъде по-кисела.
Съставът на базичните катиони в почвения поглъщателен комплекс, при равни
други условия, също влияе значително на почвената реакция. Например, ако две почви
имат еднаква наситеност с бази - 90%, но ведната обменните Са2+ и Mg2* са 85%, а
обменния Na+ е 5%, тя има неутрална реакция, а в другата обменните Са2+ и Mg2+ ca 40% и
обменния Na+ e 50%, тя ще има силно алкална реакция. Следователно като обобщение

106
може да се каже, че почвите, в които преобладават обменните калциеви и магнезиеви
катиони, ще имат неутрална реакция, тези в които преобладават водородните и
алуминиевите катиони, ще имат кисела реакция и тези, в които преобладават обменните
натриеви катиони ще имат алкална реакция.
Класификация на почвите според реакцията им. Има предложени няколко
класификации за групиране на почвите според тяхната реакция. Те са доста сходни,
поради което ще приведем тази приета от FAO (табл. 6).
Табл. 6
Класификация на почвите според реакцията им

Група рН в Н2О рН в 1n KCІ Реакция

1 под 3.0 - екстремно кисела
2 3.0 - 4.0 под 4.0 много силно кисела
3 4.1 - 5.0 4.0 - 4.5 силно кисела
4 5.1 - 6.0 4.6 - 5.0 средно кисела
5 6.1 - 6.9 5.1 - 5.6 слабо кисела
6 7.0 над 5.6 неутрална
7 7.1 - 7.5 - много слабоалкална
8 7.6 - 8.0 (8.2) - слабоалкална
9 8.2 - 8.6 - средноалкална
10 8.7 - 8.9 - алкална
11 9.0 - 10.0 - силно алкална
12 10.1 - 11.0 - много силно алкална

Класификация на почвите според реакцията им

Както личи, всички почви се обхващат в 12 групи, като интервалът за
разграничаването им варира от 0.5 до 1.0 рН. У нас досега се използва подобна
класификация.
Значение на почвената реакция. To e голямо и накратко се състои в следното:
1. Различните растения могат нормално да се развиват при определени стойности на
рН, поради което при отглеждане нарастенията трябва да се съобразяваместова. Както
силно киселата, така и силно алкалната реакция се отразява неблагоприятно върху
развитието нарастенията, а оттук и върху продуктивността на почвите.
2. От реакцията на почвата зависи видовото разнообразие и активността на
почвените микроорганизми - в кисела среда активно се развиват главно нисшите гъби, а в
неутрална и слабоалкална - различните бактерии.
3. Почвената реакция обуславя характера на процесите на миграция и акумулация на
различните вещества по почвения профил, тъй като от нея зависи разтворимостта и
дисоциацията на съединенията и утаяване на новите съединения, както и образуване на
комплексни съединения и пр.
4. От почвената реакция зависи и достъпността за растенията на отделните
хранителни елементи. Така при кисела реакция (в киселите почви) достъпността на
фосфорните и молибденовите съединения е много ниска. В киселите почви има доста
разтворими железни и алуминиеви съединения с които фосфорната киселина образува
неразтворими фосфати. В киселите почви се образуват малко нитрати, тъй като
нитрификацията е подтисната. В силно киселите почви няма достатъчно обменен калций и
магнезий и растенията изпитват глад за тези хранителни елементи. При силно кисела
реакция може да се увеличи количеството на някои елементи до токсични величини -
желязо, манган, цинк, мед и кобалт. Токсични количества алуминий се появяват при рН
под 4.5 - 5. При алкална реакция (в карбонатните почви) такива микроелементи като
желязо, манган, цинк, мед и кобалт образуват неразтворими съединения и растенията
чувствуват недостиг от тях. В някои случаи в карбонатните почви може да се появи
недостиг и на фосфор (образуване на Са3(РО4)2) и на бор. В повечето случаи основните
биогенни хранителни елементи най-добре се разтварят (най-достъпни са) при рН около
6.5. Тази реакция е и най-благоприятна за повечето културни растения.
5. Реакцията на почвата може да служи и като индикатор за състава на обменните
катиони. Границите на рН, в които преобладават отделните обменни катиони са следните:

107
под рН 4.5 (някоиторфени почви) присъстват главно алуминиеви и водородни катиони, а
базични катиони почти липсват; при рН 4.5 - 5.8, степента на наситеност на почвите с бази
е ниска, а количеството на обменния алуминий е значително; при рН 5.8 - 6.5 степента на
наситеност с бази е от 70 до 90%, а киселинните катиони са представени от
хидроксиалуминиевите катиони и водородните катиони, дисоциирани отреактивните групи
на хумусните вещества; при рН 6.5 - 8 почвите са напълно наситени с бази - основно с
калций и магнезий. Може да се съдържат разтворими неутрални соли; при рН 8-8.5
почвите са напълно наситени с калций и магнезий и присъства свободен калциев
карбонат. Може да присъстват и разтворими неутрални соли; при рН над 8.5 и особено над
9 количеството на обменните натриеви катиони е голямо и присъства в разтвора сода
(Na2CО3) (солонци и солонцивати почви). Мероприятията за коригиране на
неблагоприятната силно кисела или силноалкална реакция на почвите ще бъдат дадени в
следващия текст, където се разглеждат киселинността и алкалността на почвите.
Сведения за реакцията на отделните български почви ще бъдат дадени в третия раздел
научебника, където се разглеждат тези почви.
Киселинност на почвите
Произход, видове и форми на почвената киселинност. Когато реакцията на
почвения разтвор стане по-силно кисела, е прието да се говори за почвена киселинност.
Както станаясно, почвеният разтвор може да стане кисел главно по два пътя - когато в
него постъпят директно свободни киселини или хидролитично кисели соли и когато в него
постъпят киселинни обменни катиони (Н+ и АІ3+), които в поглъщателния комплекс се
заместват с други катиони от почвения разтвор. При естествени условия в почвите почти
не се образуват силни минерални киселини, но при определени условия може да се
образуват доста органични киселини (хумусни) и особено доста силни (агресивни) от тях
(фулвокиселини). Те именно са един от основните източници на почвената киселинност.
При определени условия в някои почви могат да се адсорбират в почвения поглъщателен
комплекс и доста обменни водородни и алуминиеви катиони. При протичане на обменната
адсорбция тези катиони може да излязат от поглъщателния комплекс, да постъпят в
почвения разтвор и да му придадат кисела реакция. Тези катиони са вторият източник на
почвената киселинност9. Следователно два са основните източника на почвената
киселинност - свободните киселини и хидролитично киселите соли и обменните водородни
и алуминиеви катиони. Образуването на въглероден диоксид при процесите в почвата и
неговото разтваряне в почвения разтвор не може да причини силно кисела реакция. В
зависимост от мястото, което заемат киселинните катиони - свободни в почвения разтвор
или адсорбирани в почвения поглъщателен комплекс, е прието почвената киселинност да
се разделя на два вида - активна и потенциална.
Активната почвена киселинност се обуславя от свободните киселини и
хидролитично кисели соли, разтворени в почвения разтвор, т.е. от свободните водородни
катиони, намиращи се в почвения разтвор. Нарича се активна, понеже водородните
катиони са свободни, активни и пряко въздействат върху живите организми.
Стойностите (величината) на активната почвена киселинност се определя чрез рН.
Приема се, че почвите имат вече активна почвена киселинност, когато рН е под 6 (при
средно киселите почви) и се увеличава при по-киселите почви. Такава киселинност имат
много почви, образувани предимно подгорска растителност.
Потенциалната почвена киселинност се нарича още скрита или резервна. Тя се
обуславя от адсорбираните водородни и алуминиеви катиони и се проявява след
обмяната на тези катиони и постъпването им в почвения разтвор. Както знаем, тези
обменни катиони може да заемат и двата вида позиции в поглъщателния комплекс -
постоянните и вариационните. В зависимост от това кои позиции заемат киселинните
катиони, които обуславят потенциалната почвена киселинност, е прието условно този вид
киселинност да се разделя на две форми - обменна и хидролитична.

9 При постъпване на обменния алуминий в почвения разтвор, той се хидролизира и става източник на водородни катиони по
схемата:
Аl3++ Н2O ↔ [Аl(ОН)]2++Н+ рН < 7 (~4,2)
+ рН≈ 7
Аl3++ 2Н2O ↔ [Аl(ОН)2] + 2Н+
Аl3++ 3Н2O ↔ Аl(ОН)3 + 3Н+ рН > 7 (~ 10,2)

108
 Обменната киселинност се обуславя само от тази част от водородните и алуминиевите
катиони, заемащи постоянните позиции в поглъщателния комплекс. Тя се определя по
количеството на тезикатиони изместени чрез обработка на почвата с разтвор от неутрална сол
(1nразтвор на KCІ10). Понеже тя се появява след протичане на обменния процес, е била
наречена и обменна киселинност. При нейното определяне към нея се включва и активната
киселинност, ако има такава. В случая обменната реакция протича по схемата:
(почва)Н+ + КСl ↔ (почва)К+ + НСl;
(почва)Аl3+ + ЗКСl ↔ (почва)ЗК+ + АlСl3;

Участието на обменния водород и обменния алуминий във формирането на

обменната киселинност е различно при различните почви. Установено е, че при
минералните почви и минералните почвени хоризонти обменната киселинност се дължи
главно на обменния алуминий, а при органогенните почви и хоризонти преобладаващо е
участието на водородните катиони.
Някои учени считат, че обменният алуминий при минералните почви, които имат най
широко разпространение, се появява вследствие разрушаването на кристалната решетка
на алумосиликатните глинести минерали при вкисляване на средата. Тогава от
разрушените октаедри алуминиевия катион преминава в обменна форма.
Други изследователи обаче считат, четрислойните глинести минерали много трудно
могат да бъдат разрушени при съществуващите сега условия в почвите. Според тях
обменният алуминий произхожда главно от изветряването на първичните алумо-силикатни
минерали. При изветряването в кисела среда от тези минерали, наред с другите продукти,
се отделя и подвижен алуминий под форма на катиони.
След появяването на алуминиевите катиони (няма значение по кой път) те като
тривалентни с голяма енергия на поглъщане започват да изместват другите обменни
катиони от поглъщателния комплекси да заемат техните места.
Величината на обменната киселинност се изразява в милиграмеквиваленти на 100 g
почва. Обменната киселинност трябва да се отчита защото тя е сигнал за започнало
вкисляване на почвите. Освен това при протичане на обменните реакции, например при
торене с минерални торове, тя може да се превърне в активна и да повреди растенията.
Тя е много опасна и понеже постъпването на алуминиеви катиони в почвения разтвор над
определено количество, влияе много по-токсично върху растенията отколкото
водородните катиони.
Обикновено обменна киселинност при почвите се появява, когато рН се понижи под
4.5, определено в KCІ (при силно киселите почви). С обменна киселинност се
характеризират много почви - подзолните, редица тропични почви - жълтоземни,
червеноземни и др. У настакава киселинност имат псевдоподзолистите, някои кафяви
горски и планинско-ливадни почви.
Хидролитичната киселинност се нарича още обща обменна киселинност. Тя се
обуславя от всички киселинни катиони, които заемат и двата вида позиции в
поглъщателния комплекс - постоянни и вариационни т.е. тя включва и обменната
киселинност. Киселинността причинена само от киселинните катиони заемащи
вариационните позиции в поглъщателния комплекс се нарича остатъчна почвена
киселинност.
Величината на хидролитичната киселинност се определя по количеството на
изместените от поглъщателния комплекс киселинни катиони при обработката на почвата с
разтвор от хидролитичноалкална сол - натриевацетат11. Само с хидролитична алкална
сол може да бъдат изместени и киселинните катиони заемащи вариационните позиции в
поглъщателния комплекс. Затова и тази киселинност е била наречена хидролитична. Тя
също се изразява в милиграмеквиваленти на 100 g почва (cmol/kg). Обменният процес при
определянето на хидролитичната киселинност12 протича последната схема:

(почва)Н+ + СН3СООNa ↔ (noчва)Na + CH3COOH,

10рН на 1nKClтрябва да се установи в интервала 5,6–6,0 чрез разредени разтвори на НСІ и КОН
111nCH3COONaе срН ≈ 8,2
12Н+ отреакцията не трябва да се възприемат само от обменните позиции на поглъщателния комплекс, а и отОН групитена
минералната и органичната част на почвата

109
 Както личи, след обменната реакция във филтрата постъпва свободна оцетна
киселина, количеството на която е еквивалентно на изместените водородни катиони.
Следователно като се определи количеството оцетната киселина, чрез титруване се
намира фактически величината на хидролитичната киселинност. Констатирането на
хидролитична киселинност показва също, че в почвите протича процес на вкисляване,
което трябва да се взема предвид при използване на почвите.
Главни причини за вкисляването на съвременните почви. Те са доста много и
може да бъдат разделени на две групи - естествени и антропогенни. Към естествените
причини се отнасят естествено протичащи в почвите процеси, а към антропогенните -
процеси и явления, резултат от човешката дейност при използване на почвите.
Изяснено беше, че за да се установи трайно кисела реакция в почвите, т.е. да има
почвена киселинност, е необходимо най-напред да бъдат отстранени от почвата базичните
съединения и адсорбираните базични катиони в поглъщателния комплекс, т.е. да настъпи
така нареченото обезбазяване на почвите. По-главните причини за обезбазяване на
почвите и вкисляването им може да бъдат очертани така:
1.Обезбазяването на почвите започва още при протичане на процеса излужване на
почвите, то се засилва прилесивирането на почвите и е почти пълно при оподзоляването
и псевдооподзоляването на почвите. Ето защо при естествени условия, когато протичат
тези процеси, особено при оподзоляването и псевдооподзоляването, почвите се
вкисляват.
2.При формирането на някои почви при естествени условия край моретата, които се
заблатяват от морската вода (мангрови почви, почви на маршите и други заблатени почви)
се натрупва голямо количество сяра (от сулфатите на морската вода, от остатъците на
блатната растителност и от пирита, който се образува тук). При анаеробните условия,
установили се тук, сярата се намира главно под форма на сероводород и пирит. При
създаване на аеробни условия в тези почви (естествено оттегляне на водата или
изкуствено отводняване) започват оксидлителни процеси, при които от серните
съединения се образуват значителни количества сярна киселина и почвите силно се
вкисляват. Процесите на вкисляване тук протичат по схемите:

H2S+2О2 = H2SО4; (сулфофиказия)13;

протича на два етапа както следва:
2H2S + O2 = 2H2O + 2S + енергия
2S + 3O2 + 2H2O = 2H2SO4 + енергия
4FeS2+15О2+2H2O = 2Fe2(SO4)3+2H2SO4
2Fe2(SO4)3 + 9H2O = 2[Fe2O3.3H2O] + 6H2SO4
лимонит
3. При естествени условия като резултат отразлагането на растителните остатъци,
от дишането на живите организми и други процеси се отделя въглероден диоксид, който се
разтваря във водата в почвата и действа като слаба въглеродна киселина. Когато входа
на почвообразуването се отделя повече въглероден диоксид и той действа непрекъснато
върху почвата, също настъпва, макар и бавно, обезбазяване на почвите и постепенното им
вкисляване.
4. При естествени условия водородни катиони в почвата се отделят и при храненето
на растенията. Приема се, че процесът на хранене е по същество обменен процес. За да
приеме растението определен йон като хранителен елемент, то отделя чрез корените си
еквивалентно количество водородни катиони. Някои изследователи считат, че този процес
също бавно води до обезбазяване на почвите и тяхното вкисляване.
5. При естествени условия в почвата може да се образува и азотна киселина по
микробиологичен път, в хода на нитрификацията на азотните съединения. Този процес
също допринася за обезбазяването на почвите и тяхното вкисляване.

13
Сулфофикацията създава условия за постъпване на усвоима сяра в почвата. Процесът на окислянае на сероводорода и
елементарната сяра до дярна киселина протича с участието на серните бактерии от рода Beggiatoa, Thiothrix, Thioploga и др. При
протичане на процеса се отделя енергия, която се използва от серните бактерии за усвояване на Сот СО2 и за синтезиране на
органични вещества.

110
 2NH3 + 3O2 = 2HNO2 + 2H2O + енергия (172 kcal)
(чрез бактериите от рода Nitrosomonas)
2HNO2 + O2 = 2HNO3 + енергия(26 kcal)
(чрез бактериите отрода Nitrobacter)

6. Обезбазяване на почвите настъпва и чрез изгаряне на растителността. При

естествени условия в почвите се постига равновесие между извличането на базичните
елементи от растенията и тяхното връщане в почвата при минерализацията на
растителните остатъци. Когато възникнат пожари, причинени от светкавиците при облачно
време или предизвикани от човека и растителността изгори, натрупаните в нея базични
елементи остават в пепелта, от която след това бързо се измиват от почвите и
равновесието сериозно се нарушава. Сериозният недостигна базични елементи обуславя
и бързото вкисляване на тези почви. Ето защо в никакъв случай не може да бъде
оправдана утвърдилата се у нас практика да се изгарят следжътвените остатъци
(стърнищата).
7. Обезбазяването на почвите става и чрез реколтата, с която се извличат голямо
количество базични елементи и ако те не се набавят чрез торене, равновесието също се
нарушава и започва вкисляване на почвите. Процесът на обезбазяване по този начин
протича толкова по-интензивно, колкото по-екстензивно се използват почвите (не се
прилага торене) и колкото е по-силно промиването на почвата (по-влажни са условията).
8. Сериозна причина за обезбазяването на обработваемите почвие неправилното им
торене с минерални торове. Внасянето на физиологично кисели минерални торове в
почвите води до образуване на някои силни минерални киселини (предимно сярна и
азотна), тъй като растенията използват за храненето си само катионната част от торовото
съединение, а освободените аниони сводородните катиони и водата образуват киселини.
Тези процеси протичат по схемите:

(noчвa) Ca2+ +2NH4+ + SО42─ = (noчвa) 2H + CaSО4;

(NH4)2SO4 + 4О2 → 2HNОз+H2SO4 + 2H2O
Особено бързо протича обезбазяването и вкисляването, когато се използват
продължително време големи дози от тези торове при безкарбонатните и недостатъчно
наситените с бази почви.
9. Обезбазяването и вкисляването на почвите става и по пътя на тяхното
замърсяване с киселини и киселинни продукти. Тук особено значение има вкисляването
чрез газообразни вещества - азотни и серни оксиди, отделяни от промишлените
предприятия. Тези оксиди се разтварят в дъждовната вода, превръщат се в киселини и
постъпват в почвата под форма на така наречени киселинни дъждове.
Отстраняване на почвената киселинност. Тъй като силно киселата реакция на
почвите пречи на нормалното развитие нарастенията, то тя трябва да бъде отстранявана
с прилагане на съответни меркит.е. да се води борба с почвената киселинност. Като
вредна се счита киселинността причинена главно от обменните водородни и алуминиеви
катиони, но се вземат предвид и обменните катиони на Мn, Fe, Cu и Zn, които при кисела
реакция може да достигнат токсични количества.
Отстраняването на вредната киселинност (борбата с нея) може да стане по два
начина агротехнически и химичен. Агротехническият начин предвижда прилагането
на някои мероприятия при използване на почвите: правилно торене с минерални и
органични торове, правилно редуване на отглежданите култури, правилно използване на
препаратите за борба с неприятелите и болестите по културните растения, подбор на
видове и сортове растения по-устойчиви на киселата реакция и др.
По агротехнически път обаче силно вкислените вече почви много трудно могат да
бъдат подобрени. Радикално и бързотова може да стане похимичен път.
Химичният начин за отстраняване на почвената киселинност предвижда внасянето
в почвите на химични съединения (химична мелиорация), които да свържат киселините и
обменните киселинни катиони в безвредни съединения. Най-подходящи за целта са
варовите материали и фосфоритното брашно. Най-широко сега в практиката се използва

111
внасянето на варови материали, поради което и това мероприятие е известно като
варуване на почвите. За целта могат да се използват най-различни варови материали -
сmлян варовик, негасена вар (пепелина отварниците), сатурачна вари др. При внасяне на
варовите материали свободните киселини (ако има такива) се свързват с образуване на
безвредни съединения (например CaSO4 или Ca(NO3)2) и въглеродна киселина която
бързо се разпада. Обменните катиони на водорода и алуминия се заместват с калциеви и
с хидроксилния анион образуват вода и алуминиев хидроксид. Обменните процеси тук
протичат по схемите:
(почва)2Н+ + Са(ОН)214= (почва) Са2+ + 2Н2О;
(почва)2Аl3+ +ЗСа(ОН)2 = (почва)ЗСа2+ +2Аl(ОН)3

СаСО3 + Н2О + СО2 = Са(НСО3)2; оттук

Ү
Н2СО3
2СО2
Са(НСО3)2+2Н2О = Са(ОН)2 + 2Н2СО3
2Н2О

Необходимото количество варови материали се изчислява обикновено по

величината на хидролитичната или обменната киселинност. Унас за целта е разработена
и предложена специална методика от проф. Т. Палавеев и проф Т. Тотев, която е описана
в ръководството за практически упражнения по почвознание.
Отстраняването на почвената киселинност чрез внасяне в нея на фосфоритно
брашно (хиперфосфат) е известно като фосфоритуване на почвите. След внасянето
фосфоритното брашно при киселата реакция започва да се разтваря. Трудно
разтворимият трикалциев фосфат от брашното се превръща в лесно разтворим
монокалциев фосфат. Калцият от монокалциевия фосфат замества водородните и
алуминиевите катиони в поглъщателния комплекс, в резултат на което се получава
фосфорна киселина и неразтворим алуминиев фосфат. Така се отстранява почвената
киселинност и едновременно с това почвата се обогатява с усвоим фосфор.
Фосфоритното брашно съдържа освен калциев фосфат и калциев карбонат (100 kg
фосфоритно брашно се равнява на 10 kg CaO), поради което има и неутрализиращо
действие върху образуваната фосфорна киселина. Обменните реакции при внасяне на
фосфоритно брашно протичат по схемите:

(почва)2Н++Са(Н2РO4)2 = (почва)Са+2Н3РO4
(почва)4Аl3++6Са(Н2РO4)2 = (почва)6Са2+ + 4АlРО4↓+8Н3РО4

Унас отваруване се нуждаят около 3.5 милиона dka обработваема земя.

Алкалност на почвите
Когато почвеният разтвор придобие силноалкална реакция, е прието да се говори за
наличие на почвена алкалност.
Произход и видове на почвената алкалност. Както вече е известно почвеният
разтвор може да придобие алкална реакция, когато в него попаднат основи, хидролитично
алкални соли или в поглъщателния комплексима много обменни натриеви катиони, които
при заместването им с други катиони образуват хидролитично алкална сол. При
естествени условия в почвите директно основи почти не се образуват, но се образуват
хидролитичноалкални соли (Na2CО3) и в поглъщателния комплекс се адсорбират натриеви
катиони. Следователно и тук, както при почвената киселинност, основните източници са
два - свободните лесно разтворими хидролитично алкални соли и адсорбираните в
поглъщателния комплекснатриеви катиони. Поради това и почвената алкалност може да
бъде разделена на два вида - активна и потенциална.

14Ca(OH)2 се получава при хидролизата на СаСО3. Последният е много слабо разтворимо съединение, което се получава от
валежна вода, разтворила СО2.

112
 Активната алкалност на почвите се обуславят разтворените в тях хидролитично
алкални съединения - Na2CО3,NaHCО3 и отчасти Са(НСО3)2. Това най-вече се отнася за
содата (Na2CO3), която придава на разтвора силноалкална реакция (рН около 10), поради
дисоциацията си във вода по схемата

Na2CО3+2H2О=2NaOH+H2CО3.

Величината на тази алкалност обикновено се определя чрезрН, но може да се

определи и чрез титруване.
Потенциалната алкалност на почвите се обуславя от адсорбираните в
поглъщателния комплекс натриеви катиони, които след обмяната им с други катиони
образуват сода по схемите:

(noчвa)2Na+ + Ca2+ = (noчвa)Ca2+ + Na2CO3;

2(noчвa)Na+ + 2K+ = 2(noчвa)K+ +Na2CО3;
(noчвa)2Na+ +H2CО3 - (noчвa)2H+ +Na2CО3 и т.н.

Тази алкалност се изразява в милиграмеквиваленти на 100 g почва, или cmol/kg.

Отказаното е ясно, че е особено голяма ролята на образуваната в почвата сода за
възникване на почвената алкалност. По въпроса за образуването на содата в почвите има
основно четири теории: химична, колоидно-химична, биологична и биохимична. Според
Хилгард образуването на сода е възможно да възникне по химичен път от
взаимодействието между калциевия карбонати натриевия сулфат по схемата:

CaCО3+Na2SО4 = CaSO4+Na2CO3

Според Гедроиц образуването на содата става при протичане на обменната

адсорбция (по колоидно-химичен път), като предварително през периода на засушаване в
поглъщателния комплекс се адсорбират натриеви катиони от някои неутрални натриеви
соли (NaCl,Na2SО4 и др.). След това, през влажния период, при обмяната на
адсорбираните натриеви катиони в разтвора се образува сода по схемите:

(noчвa)2Na+ + Mg2+ = (noчвa)Mg2++Na2CО3;

(noчвa)2Na++ Н2СО3 = (noчвa)2H++Na2CО3;
(почва) Na+ + K+ = (noчвa)K++Na2CО3.

Другите катиони (К+, Са2+) произхождат от соли, коита дават същите натриеви соли
след обмяната. Те автоматически се хидролизират – взаимодействат с водата като
образуват NaOH. Свързването й с СО2 на въздуха (карбонизация) води до образуване на
сода по схемата

2NaOH + CO2 = Na2CO3 + H2O

Според Вилямс и някои други сода може да се образува и по биологичен път, тъй
като растенията консумират предимно анионната част от неутралните натриеви соли
(Na2SО4, NaNО3 и др.) и натриевият катион останал свободен, се свързва с разтворения
въглероден диоксид (Н2СО3) и се образува сода.
Според Антипов - Каратаев и др. най-приемливо е, че в природата сода може да се
образува по биохимичен път чрез микробиологична редукция на натриевия сулфат по
схемата:
Na2SO4 - 40 = Na2S ; Na2S+H2CO3 = Na2CO3+H2S
След като no някакъв начин се е образувала свободна сода, започва бързо
изместване от поглъщателния комплексна другите катиони и почвата придобива трайно
силноалкална реакция. Такава реакция имат солонците и солонцоватите почви.

113
 Този процес протича при засушаване (през лятото). Тогава едновалентните15 катиони
намаляват активността си по-бавно от двувалентните, което благоприятства поглъщането
на първите, а вторите излизат в разтвора. Така почвата отнаво се насища с натрий.
Отстраняване на почвената алкалност. Тъй като силно алкалната реакция е
неблагоприятна за развитието нарастенията, а и даже много малкото количество свободна
сода действа силно токсично върху растенията, то е необходимо възникналата почвена
алкалност да се отстрани (да се води борба с нея). Отстраняването на почвената алкалност
може да стане радикално и ефективно само по химичен път (чрез химична мелиорация на
почвите). За целта в почвите трябва да се внасят такива химични съединения, които като
реагират със свободната сода и най-вече с обменните натриеви катиони да образуват
безвредни съединения. Най-подходящ за целта е гипсът (CaSО4.2H2О), поради което и
мероприятието се нарича гипсуване на почвите. След внасянето на гипса в почвите
алкалните съединения и обменният натрий се свързват по схемите:
Na2CО3 + CaSО4 = CaCО3 + Na2SО4;
(noчвa)2Na+ + CaSО4 ↔ (noчвa)Ca2+ + Na2SО4
Образуваният в резултат на обмяната натриев сулфат е безвреден в малки
количества, но той трябва да се отстрани, чрез промиване на почвите счиста вода, след
дренаж, който предшества гипсуването понеже реакцията на обмяната е обратима и може
натриевият катион от натриевия сулфат отново да започне да се адсорбира в
поглъщателния комплекс. У нас най-често за гипсуване се използва фосфоргипсът,
отпадъчен продукт при производството на фосфорни торове. Той съдържа около 75%
CaSО4 и 1% Р2О5.
Количеството на гипса необходим за пълното неутрализиране на почвите и доброто
им насищане с обменен калций се изчислява въз основа на количеството на обменните
натриеви катиони (степента на солонцоватост) и количеството на свободната сода по
методика предложена от Л. Райков и Я. Кавърджиев. У нас от гипсуване се нуждаят
солонците и солонцоватите почви, които заемат около 200 000 dка.

Буферност на почвите
Установено е, че при постъпването на киселини или основи в почвите тяхната реакция
не се изменя рязко нито в киселата, нито в алкалната област. Свойството
(способността) на почвите да се съпротивляват на рязкото изменение на
реакцията на почвения разтвор е било наречено буферност на почвите. От химията
е известно, че най-силни буферни свойства притежават разтворите, представляващи сmес
от слаба киселина и нейната сол. Тези сmеси са известни като буферни разтвори или
буферни системи. Почвите притежават буферни свойства, понеже в тях се образуват и
съществуват редица буферни системи, по-важни от които са следните:
1. Поглъщателният комплекс (почвените колоиди), с намиращите се
едновременно в него и базични и киселинни катиони. Тази част от него, която има обменен
водородeн катион, може да се разглежда като слаба киселина, а тази собменните базични
катиони - като сол на тази киселина. Общо целият комплекс може да се разглежда като
буферна система (сmес отслаба киселина и нейната сол). Буферното действие на тази
система се осъществява чрез обмяната на адсорбираните йони по схемите:
а) Срещувкисляването

(почва)Са2+ + 2НСl = (почва)2Н+ + СаСl2

б) Срещуалкализирането

(почва)2Н+ + Са(ОН)2 = (почва)Са2+ + 2Н2O

2. Буферната система СаСО3+Н2СО3+Са(НСО3)2, която се образува в почвения
разтвор. Буферното действие на тази система протича по схемите

15
Това теоретично съображение се основава на „Закон на Гапон”, което е потвърдено през 1970 г. от Шефери Шахтшабел. Така
може да се обясни общото по-малко количество едновалентни катиони в почвите, които мигрират през влажния период, изместени
от двувалентните, а последните, изместени през сухия период остават винаги там.

114
 а) Срещувкисляванетто

Са(НСО3)2+ 2НСl = СаСl2 + 2Н2СО3

б) Срещуалкализирането

2Н2СО3 + Са(ОН)2 = Са(НСО3)2+2Н2О

3. Буферната система СаНРО4+Са(Н2РО4)2. Нейното буферно действие се

осъществява по схемите.
а) Срещувкисляването

НРО42- + Н+ = Н2РО4-

б) Срещуалказирането

H2PO4- +ОН- = НРО42- +Н2О

Подобни буферни системи в почвения разтвор може да образуват и редица

органични киселини с техните соли.
Величината на почвената буферност е различна при различните почви и зависи
главно от количеството на почвените колоиди (поглъщателния комплекс). Колкото е по
голямо количеството на почвените колоиди (глина, хумус), толкова по-голяма е
буферността на тези почви. Но величината на буферността зависи не само от
количеството на колоидите, но и от техния състав, тъй като отделните колоиди имат
различна буферна способност. По големината на буферната си способност отделните
колоиди, в нарастващ порядък се подреждат така: каолинитови минерали < илитови
минерали < монтмонилоритови минерали < хумус.
В лабораторната практика буферността на почвите се определя като към отделни
почвени проби от 10g се прибавят нарастващи количества 0.1n разтвор от киселина,
докато престане да се изменя рН на разтвора. Към друга серия от същите проби се
прибавят нарастващи количества 0.1n разтвор от основа, също докато престане да се
изменярН на разтвора16. Така се определя буферността и срещувкисляването, и срещу
алкализирането. След това величината на буферността може да се изрази по два начина -
с количеството изразходвани милилитри киселина или основа в mequ/100g и графично - с
построяване кривинатитруване на чист кварцов пясък (който няма буферност), успоредно
на кривите ститруването на извлеци от почвите и по площта в сm2, заключена между
двете криви на титруване (фиг. 17) се съди за буферността на изследваната почва.

Фиг. 17.Kpuвa на буферността на тревисто-подзолиста (I)

и черноземна (II) почва (no Ремезов)

16Освен чрез насищането напочвите сточни разтвори (0,1 n) на солна киселина и натриева основа, буферността им може да се
определи и чрез титруване на извлеци от почвени проби с маса 10g. Прилага се потенцометрично титруване, като се отчита
количеството – mlкиселина или основа, изразходвано за промяна на рН на разтвора с 1.

115
 При намаляване или загубване на буферността в една от областите при вкисляване
или алкализиране на почвите, тя може да бъде възстановена с мерките, които се прилагат
за неутрализиране на почвената киселинност или на почвената алкалност - варуване или
гипсуване. Увеличаване на буферната способност в орницата на слабо буферните почви -
песъчливи, подзолисти, псевдоподзолисти, силнолесивирани и др. може да се постигне и
средовноторене с органични торове. Тогава се увеличава количеството на хумуса, който
има най-голяма буферна способност.
ФИЗИЧНИ СВОЙСТВА HA ПОЧВИТЕ
Физичните свойства са много. Към тях се отнасят структурността и структурата,
общите физични, физико-механични, водни, въздушни и топлинни свойства на почвите.
Структурност и структура на почвите
Свойството на почвата (почвената маса) при изсъхване самостоятелно да се разпада
на отделни различни по форма и големина агрегати (бучки) се нарича структурност на
почвата, а свойството й нейни механични частици (пясък, прах и глина) самостоятелно да
се слепват помежду си в различни по форма и големина агрегати (бучки) се нарича
агрегатност (агрегатна способност) на почвата. Формата на агрегатите, на която се
разпада при изсъхване почвата, определя типа на почвената структура, а големината на
агрегатите определя вида на почвената структура. Типовете и видовете почвена структура
бяха разгледани в раздела за морфологията на почвите именно като морфологичен белег
във връзка с развитието на процесите на почвообразуването. Тук ще бъде разгледан
въпросът за структурата от агрономическа гледна точка. От тази гледна точка практическо
значение има структурата на орния хоризонт (орницата). По отношение на структурата
обработваемият хоризонт (орницата) може да бъде в две състояния - структурно
(почвата се разпада на зърнести агрегати с размери от 0,25 mm до 10 mm) и безструктурно
(почвата представлява разделно частична маса - няма формирани забележими структурни
агрегати). По големина структурните агрегати в орницата може да се разделят на два вида:
микроагрегати с размери, по-дребни от 0.25 mm (0.01 - 0.25 mm) и макроагрегати - с
размери, по-едри от 0,25 mm (0.25 - 10 mm).
Установено е, че агрономически ценна е само троховидно-зърнестата структура на
орницата (агрегати с размери от 0,25 до 10mm) и то отличаващи се с водоустойчивост
(неразпадащи се при намокряне) и голяма вътреагрегатна порьозност - над 45% (наличие
на пори във агрегатите, където може да прониква водата и корените на растенията).
Следователно като структурни почви от агрономическа гледна точка се означават тези,
които иматворницата си добре изразена и водоустойчива троховидно-зърнеста структура
(с преобладаване.на агрегатите с размери от 0,25 mm до 10 mm).
Най-добри физични свойства придават на почвата троховидно-зърнестите структурни
агрегати с диаметър 2-3 mm. Когато в почвата преобладават структурните агрегати с
размери от 0.25 до 10 mm, тяхното разположение в пространството е такова, че почвата
има голяма порьозност сналичие на много некапилярни (едри) пори. Такава почва лесно
пропуска през себе си водата, задържа голямо количество вода и едновременно има
добра аерация. Тази структура подобрява общите физични и физико-механични свойства
на по-глинестите почви и осигурява нормалното развитие на растенията, т.е. тя е важен
фактор на почвеното плодородие, поради което е желана при правилното използване на
почвите.
Образуване на почвената структура. Механизмът за образуване на агрономически
ценната троховидно-зърнеста структура в природни условия все още не е напълно
изяснен. Досегашните проучвания позволяват да представим този механизъм по следния
начин: Образуването на ценните макроагрегати става на два етапа. Първоначално се
образуват микроагрегати. Това става под влияние на коагулиращите почвени колоиди -
хуматите на Са, Mg, Fe, AI и др. и хидроксидите на Fe и AI. Тези колоиди включват в себе
си група от механични елементи (песъчинки, прах, глина) и при коагулацията и
дехидратацията си ги слепват. След това от слепването на няколко или повече
микроагрегата се образуват макроагрегатите. От своя страна образуването на
макроагрегатите протича също във две фази. Първата фаза обхваща процесите на
механичното формиране и отделяне на макроагрегатите, а втората - процесите,

116
придаващи водоустийчивост (циментация) на агрегатите. Първоначалното формиране на
макроагрегатите става под влияние на механични сили, които предизвикват разделянето
на почвената маса на макроагрегати и оказват страничен натиск, което води до
доближаване и слепване на микроагрегатите в макроагрегати. В това отношение най
голяма е ролята на кореновата система на растенията и особено на тревистата
растителност. Пронизвайки почвата във всички посоки, влакнестата коренова система на
тревистите растенияя разделя на отделни малки участъци (бучици), обградени отвсякъде
скоренчета. При нарастването си корените оказват натиск и уплътняват отделната бучица
и по този начиня слепват по-здраво.
Периодичното навлажняване и изсушаване на почвата също предизвиква слепване и
отделяне на макроагрегати. При изсъхване почвената маса се напуква на местата, където
слепването е най-слабо (например където са минавали корените) и по този начин се
отделят макроагрегати. Същата механична работа се извършва и при периодичното
замръзване и размръзване на почвата. При замръзването водата в почвените пори и
пукнатини образува ледени кристали, които нараствайки оказват натиск върху бучицата,
включена между тях и по този начиня оформят като макроагрегат, който остава слепени
след размръзването на почвата. Животните в почвата също извършват механично
оформяне на структурни макроагрегати. Редицаровещи животни раздробяват почвата ия
оставят на повърхността под форма на зърнести бучици - къртици, мравки и др.
Дъждовните червеи прекарват голяма част от почвата през храносmилателната си
система и я оставят като екскременти /копролити/ под форма на къдрави зърнести
агрегати.
За да бъдат ценни, механично оформените макроагрегати трябва да придобият
водоустойчивостт.е. да бъдат „циментирани”. Основен слепващ материал в почвата са
почвените колоиди. Слепването на механичните елементи и микроагрегатите в
макроагрегати може да стане при коагулацията на почвените колоиди. Когато коагулацията
е обратима, тогава структурните агрегати не са устойчиви и при намокряне се разпадат.
Когато коагулацията е необратима, тогава агрегатите са водоустойчиви. Следователно
почвените колоиди могат да играят ролята на своеобразен цимент за макроагрегатите,
само когато коагулират необратимо. В почвата най-голямо е количеството на колоидната
глина и хумуса (главно хуминовите киселини). Колоидната глина и други колоиди, имащи
отрицателни електрически заряди, може необратимо да коагулират при среща с
положително заредените колоиди на хидроксидите на желязото и алуминия (взаимна
коагулация) и тогава да участвува в „циментирането” на структурните макроагрегати.
Хуминовите киселини приналичието на достатъчно катиони на Са2+, Mg2+, Fe3+ и AI3+ също
коагулират необратимо. Най-често при неутралните и карбонатните почви необратимата
коагулация на хуминовите киселини става под влияние на калциевите катиони и тогава се
осъществява „циментиране” на макро-агрегатите от хумусните вещества. Необратима
коагулация може да настъпи и при свързването на хумусните вещества и други полимерни
органични съединения с глинестите минерали (адсорбиране на органичните колоиди по
повърхността на глинестите частици посредством техните функционални групи).
Посредством периодичното изсушаване и замразяване на почвените колоиди, което води
до тяхното обезводняване (дехидратация), също може част от почвените колоиди
необратимо да коагулират.
На практика при нашите условия в нормалните почви (незасолени и средно кисели)
основен „цимент” за образуване на водоустойчиви структурни агрегати е прясно
отложеният зрял хумус (хуминовите киселини), коагулирал необратимо под влияние на
калциевите йони. Затова именно и този хумус се определя като страж на почвената
структура.
Така, че когато структурните агрегати вече механично са оформени и слепени от
глина и около тях има достатъчно органични остатъци, които при хумификацията дават
достатъчно количество хуминови киселини, които се попиват от агрегата и в същото време
в агрегата има достатъчно количество калциеви йони, става необратима коагулация на
хуминовите киселини, намокрили целия агрегат и по този начин агрегатът става
водоустойчив. Следователно за да се образува водоустойчива троховидно-зърнеста
структура, в почвата трябва да има достатъчно глина (около 30-40%) и то главно от
трислойни глинести минерали (с преобладаване на монтморилонитовата глина),

117
достатъчно зрял хумус (поне 3-4%), което се осигурява отразвитието главно на тревиста
растителности ежегодно отлагане на достатъчно количество пресни хуминови киселинии
достатъчно количество калциеви катиони, които да предизвикат пълната и необратима
коагулация на хуминовите киселини.
В нашата страна съществуват благоприятни условия за образуване на
водоустойчива троховидно-зърнеста структура, поради което голяма част от българските
почви вестествено състояние (целини) се отличават с добра структура (съдържат над 80%
водоустойчиви агрегати).
Разрушаване на почвената структура при използването на почвите в
земеделието. При използване на почвите, под влияние на различни фактори, постепенно
става разрушаване на водоустойчивите агрегати. Процесът на разрушаване на
структурните агрегати се нарича дезагрегация. В природна обстановка също протичат тези
два противоположни процеса - агрегация (структурообразуване) и дезагрегация
(структуроразрушаване). При целинните почви между тези два процеса съществува
динамично равновесие, с преобладаване на структурообразуването. При обработваемите
почви обаче преобладава процесът на разрушение на структурата. Разрушаването на
почвената структура става под влияние на три групи фактори - механични, физико-химични
и биологични.
Механичното разрушаване на структурата в орницата се осъществява от
дъждовните капки, особено при поройни валежи, от движещите се по почвата земеделски
машини, оръдия, животни и хора и от органите на почвообработващите оръдия и машини
при обработката на почвата - оран, фрезоване, култивиране, брануване и др.
Физико-химичното разрушаване на структурата се осъществява от протичане на
някои физико-химични процеси. Тук най-съществена роля играе обменната адсорбция на
катионите. Когато двувалентните катиони на калция се заместят с едновалентни
хидрофилни йони (например с натриеви при засоляване на почвата), тогава колоидите
(хуминовите киселини), които досега са били необратимо коагулирали и са служили като
„цимент”, се превръщат в обратимо коагулирали и при леко навлажняване диспергират и
агрегатите се разпадат. Такива катиони, които предизвикват диспергиране на почвените
колоиди, са Na+, NH4+ и К+, които може да постъпят в почвата от атмосферата, да се
отделят при минерализацията на органичните вещества и да бъдат внесени чрез
изкуствените минерални торове.
Биологичното разрушаване на структурата се обуславя от протичащите
микробиологични процеси на минерализация на всички органични вещества, в това число
и хумуса. Минерализацията на хумуса (хуминовите киселини) унищожава „цимента”, който
свързва здраво частичките в агрегата и при намокряне той се разпада. Процесът на
минерализация на хумуса протича непрекъснато и при почвите под естествена
растителност (целините), но там преобладава процеса на хумификацията и
структурообразуването, а при обработваемите почви преобладава минерализацията на
хумуса.
Възстановяване на почвената структура. За възстановяване и поддържане на
почвената структура може да се използват два вида мерки - агротехнически и химични.
Агротехническите мерки предвиждат на първо место отглеждане на многогодишни
треви и по-големи грижи за земеделските култури (главно житни), с оглед в почвата да
остават повече растителни остатъци (главнокорени), от които постепенно да се образуват
свежи хуминови киселини. Необходимо е в почвата да има достатъчно калциеви катиони
за да се образува „цимента” схуминовите киселини. Затова ако почвите са киселите се
варуват, а ако са алкални - се гипсуват след хидротехнически дренаж.. Необходимо е
растенията да се снабдяват с достатъчно хранителни елементи чрез внасяне на
достатъчно минерални торове, с оглед те да развият по-голяма органична маса, голяма
част от която да остане в почвата. Внасянето на органични торове - оборски тор, компости
от торф и други органични остатъци, зелено торене, подпомага хумусообразуването, а
оттук и структурообразуването.
Химичните мерки предвиждат внасяне в почвата на специални химични вещества,
които слепват здраво почвените частици във водоустойчиви структурни агрегати. Това са
полимерни съединения главно производни на акриловата, метаакриловата и малеиновата
киселина, които в почвоведската литература са известни под общото име крилиуми. Те се

118
внасят в почвата в малки количества под форма на разтвор, като почвата механически
така се разрохква, с оглед механично да се оформят троховидно-зърнести агрегати. Тези
агрегати, след като изсъхнат, крилиумът попит от тях, се превръща в неразтворимо
състояние и „циментира” агрегатите. Опитите показват, че тези химически
структурообразуватели са много ефективни. Създадената от тях структура се запазва в
продължение на 3 до 8 години. За сега обаче производството на тези
структурообразуватели струва много скъпо и те не се използват в практиката. Още за
известно време при възстановяване на почвената структура ще се разчита главно на
агротехническите мерки.
Общи физични свойства на почвите
Към общите физични свойства на почвите спадат относителната плътност, обемната
плътност, порьозността и радиоактивността.
Относителна плътност на почвите. Нарича се още относително тегло, специфично
тегло, плътност на твърдата фаза, масова плътности относителна маса. Представлява
отношението между теглото на определен обем от твърдата фаза на почвата без порите
към теглото на същия обем вода при 4°С, поради което е наречена относителна. На
практика това е теглото на 1cm3 почва безпорите изразеновграмове.
Величината на относителната плътност зависи преди всичко отсъстава на твърдата
фаза на почвите и по-специално от количеството на минералната част и органичното
вещество. Минералната част има много по-голяма относителна плътност, отколкото
органичната. Освен това, отделните първични и вторични минерали имат различна
относителна плътност. Като се вземе предвид, че минералната част е изградена главно от
кварц, фелдшпати и глинести минерали, може да се приеме, че относителната плътност
на минералната част е близка до тази на тези минерали 2.6 - 2.7g/cm3. Ето защо при
минералните почви и почвени хоризонти, когато няма проучване, се приема, че тя е
приблизително равна на 2.65 g/cm3. При почвите и хоризонтите с високо хумусно
съдържание относителната плътност варира от 2.4 до 2.6 g/cm3. Най-ниска относителна
плътностимат торфените почви и хоризонти - от 1.4 до 1.8 g/cm3. По-висока относителна
плътностимат тропичните почви (2.7-2.8 g/cm3), поради това, че съдържат повече железни
хидроксиди, които са с по-високо относително тегло. При българските почви, като
изключим торфените хоризонти, най-ниска плътност се наблюдава в хумусно
акумулативния хоризонт на планинско-ливадните почви - около 2 g/cm3, а най-висока в
илувиалните хоризонтина псевдоподзолистите почви - около 2.7 g/cm3. Относителната
плътност се определя с помощта на пикнометър.
Познаването на величината на относителната плътност при различните почви има
значение, защото по нея косвено може да се съди за съдържанието на хумус, а отчасти и
за участието на различните минерали изграждащи минералната част на почвите. Освен
това тя се използва и за изчисляване на порьозността на почвите.
Обемна плътност на почвите. Нарича се още обемно тегло или само плътност. Тя
представлява масата (теглото) на единица обем абсолютно суха почва, взета вестествено
(ненарушено) сложение (т.е. заедно спорите). Измерва се вkg на 1 m3 (kg/m3) или в g на
1cm3 (g/cm3). Стойностите g/cm3 съответстват на t/m3.
Величината на обемната плътност зависи преди всичко от съдържанието на
органично вещество (хумус), от порядъка на порьозността (обема на порите, която пък се
обуславя от структурното състояние на почвите) и от дълбочината и интензивността на
обработката. Органичното вещество под форма на хумус или органогенен хоризонт има
много по-ниска обемна плътност от минералната част. Поради това обикновено
повърхностните почвени хоризонти имат по-ниска обемна плътност от по-дълбоките
хоризонти. При обработваемите почви обемната плътност на повърхностния хоризонт
(орницата) намалява и вследствие на обработката (разрохкването на почвата и силно
увеличение на порьозността).
Най-ниска обемна плътност имат органогенните почви и хоризонти: торфът и
горската постеля - средно 0.2-0.4 g/cm3. За богатите с хумусхоризонтитя е от 0.8 до 1.2
g/cm3, а за илувиалните хоризонти и почвообразуващите материали от 1.3 до 1.6 g/cm3.
Най-висока обемна плътностимат глинестите и оглеените хоризонтина заблатените почви
- до 1.7-1.9 g/cm3, а в отделни случаи и до 2 g/cm3.

119
 Обемната плътност косвено се обуславя и от механичния съставна почвите, от който
зависи порьозността т.е. уплътнеността на почвите. Така глинестите почви и хоризонти (с
ниска порьозност) имат по-висока обемна плътност, отколкото по-песъчливите, които имат
голяма обща порьозност.
Величината на обемната плътност се колебае и от влажността на почвите, особено
при глинестите почви. При увеличаване на влагата намалява обемната плътност. При
песъчливите почви това намаление е с 0.1 g/cm3, а за глинестите до 0.9g/cm3, в сравнение
със сухата почва. Обемната плътност на орницата намалява след обработката
значително, понеже почвата силно се разрохква. След това започва постепенно да се
увеличава (почвата се сляга и уплътнява), като след определен период обемната
плътност повече не се изменя. Тази плътност на орницата, която повече не се изменя, се
нарича равновесна.
Обемната плътност се определя най-често, като със специална сонда се изрязва
определен обем от почвата, след това се изсушава и претегля.
За да има съпоставимост на резултатите, обикновено се използват стойностите на
обемната плътност, определени при пределна полска влажностна почвите.
В зависимост от величината на обемната плътност почвите може да се
класифицират по степен на плътност. Така според Н. А. Качински за орницата се отделят
следните степени: рохкава (бухнала орница, почва) най-често богата и с хумус – под
1g/cm3; слабоуплътнена (нормална), характерна за прясно разорана културна почва 1.0 -
1,1 g/cm3; уплътнена - 1.1-1.3 и силно уплътена 1.3-1.4 g/cm3. При оценка на величината на
обемната плътност, когато се използват данни за обемната плътност, определени при
пределна полска влажност се използва следната класификация: много малка под 1.0g/cm3,
малка1,0-1.2 g/cm3, средна1.2-1.3g/cm3, голяма 1.3-1.5 g/cm3 и много голяма над 1.5g/cm3.
При българските почви най-малка обемна плътност, след торфените хоризонти
показват хумусните хоризонтина планинско-ливадните почви (около 0.6 g/cm3) и тези на
карбонатните черноземни (около 1.1-1.2g/cm3). C най-голяма плътност се характеризират
илувиалните хоризонтина силнолесивираните и псевдоподзолистите горски почви (около
и над 1,4 g/cm3).
Значение на обемната плътност. To e голямо и се изразява в следното:
1. Без данните за обемната плътност не може да се определи величината на
почвената порьозност.
2. Стойностите на обемната плътност ни дават възможност да изчислим теглото
(масата) на почвата до всяка дълбочина на 1 ha или 1 dka. Оттук могат да се изчислят
запасите на всяко вещество в даден почвен хоризонт вt/ha no формулата

З = М.П.А, където

3 са запасите на веществото вt/ha;

М-мощността на хоризонта (пласта) в cm;
П-обемната плътност на почвата в хоризонта в g/cm3 t/m3;
A - съдържание на веществото в% оттеглото на почвата.
Така в мелиоративната практика бързо се изчислява обемът на водата в почвата и се
определят поливните норми.
3. Обемната плътност влияе върхуредица почвени свойства и свързаното с тях развитие
нарастенията. От нея зависи натрупването на влага и хранителни вещества, съотношението на
водата и въздуха в почвите (аерацията), количеството на достъпната за растенията вода и пр.
Увеличаването на обемната плътност неблагоприятно се отразява на водния режим, на
газообмена и на биологичната активност на почвите. Особена силно е това влияние върху
водните свойства на почвите и въздушният имрежим. Сувеличението на обемната плътност се
намалява водопропускливостта на почвите, увеличава се количеството на недостъпната влага,
забавя се капилярното движение на водата, поради което растенията могат да се развиват само
при по-голяма влажност. С нарастването на уплътнеността (компактността) на почвата се
намалява нейният общ обем, тъй като намалява порьозността. При глинестите почви по
голямото увеличение на относителната плътност води до по-силно увеличение на недостъпната
влага, a намаление на достъпната влага и по силно намаление на общата порьозност. Поради
създадения лош водени въздушен режим тук добивите значително намаляват.

120
 Увеличаването на обемната плътност води не само до намаляване на общата
порьозност, но главно до бързо намаляване на едрите пори - над 60 микрона, което силно
намалява водопропускливостта и аерацията на почвите.
Унас изследванията на Иванов и Стойнев показват, че увеличаването на обемната
плътност вкоренообитаемия слой с 0.1 g/cm3 води до увеличаването на недостъпната за
растенията влага с 1.%, а добивите при зърнените култури намаляват с 10-15%. Когато
плътността е над 1.43 g/cm3, тогава значително се нарушава нормалният газообмен в
почвата, тъй като силно намаляват по-големите пори и по-широките капиляри
(аерационната порьозност). При това положение рязко намалява количеството на
кислорода и се понижава биологичната активност на почвата. Освен това, тогава
настъпват и редукционни процеси, свързани с отделяне на токсични вещества, например
етилен. За повечето едногодишни култури най-благоприятната обемна плътност на
орницата е от 1.0 до 1.2-1.3 g/cm3. Само някои култури памук, люцерна, лупина могат да се
развиват при по-висока обемна плътност, а оризът определено изисква силно уплътнен
коренообитаем слой. За овощните култури най-благоприятна обемна плътност при
глинестите почвиедо 1.3 g/cm3, а за песъчливите go 1.4 g/cm3. За лозята благоприятна е
обемната плътностна коренообитаемия слой до 1.35 g/cm3. При обемна плътност около
1.5 g/cm3 добивите намаляват два пъти, a над 1.7 g/cm3 лозите загиват.
Порьозност на почвите. Свойството (способността) на почвените твърди частици и
агрегати да се подреждат и свързват трайно помежду си по такъв начин, че между тях да
остават празнини (пори) се нарича порьозност на почвите. Тя се изразява в проценти от
общия обем на почвата. Понеже твърдата фаза на почвите е изградена от много различни
по големина отделни частици и агрегати, в почвената маса се наблюдават и най-различни
по размери пори. Най-тесните пори се наричат капилярни, а по-широките некапилярни.
Въз основа на това се различават и три основни вида порьозност: некапилярна, капилярна
и обща. Некапилярната порьозност се изразява с обема на широките пори, включени
между структурните агрегати или едрите механични елементи, с обема на ходовете от
стари корени и животни и на широките пукнатини. Капилярната порьозност се изразява
с обема на капилярните пори, а общата порьозност с обема на сумата от
некапилярните и капилярните пори.
Обикновено според размера на порите е прието те да се разделят на: много широки
(с диаметър над 50 микрона17): широки (с диаметър от 10 до 50 микрона): средни (с
диаметър от 0,2 до 10 микрона) и фини (с диаметър под 0,2 микрона). През много
широките и широките пори водата се движи под влияние на гравитацията и след като
престане постъпването й, тя се отцежда и порите се заемат от въздух. Затова и тези
некапилярни пори се наричат още аерационни (посредством тях се осъществява
аерацията на почвите). В средните пори водата се задържа от капилярните сили и може да
бъде усвоявана отрастенията. Във фините пори водата е здраво свързана към стените на
много тесния капиляр, тя го запушва и не може да се усвоява отрастенията. Според това
къде се намират порите и скакво са заети, Н. А. Качински различава: пори вътреагрегатни,
пори междуагрегатни, пори заети от здраво свързана (неусвоима) вода, пори заети от
капилярна (усвоима) вода, пори заети от всички форми на вода и пори заети от въздух.
В зависимост от величината на общата порьозност почвите се подразделят на 4
категории: силно порьозни - над 60% пори, порьозни - от 45 до 60% пори, слабо порьозни -
от 30 до 45% пори и много слабо порьозни - под 30% пори. Порьозността на орницата през
вегатационния период, според Н. А. Качински, се оценява по следния начин: отлична - от
55 до 65% пори, задоволителна - от 50 до 55% пори и незадоволителна - под 50% пори.
Отделно според участието си в общия обем на порите аерационната порьозност се
оценява така: много малка - под 5%, малка -от 5до 10% средна - от 12 до 20%, голяма - от
20до 30% и много голяма над 30%.
Между нашите почви снай-голяма порьозност (и аерационна порьозност) се отличават
хумусните хоризонти на карбонатните черноземни и планинско ливадните почви (над 55%),
a cнай-малка (около и под 30%) илувиалните хоризонтина псевдоподзолистите почви.
Величината на общата порьозност, както и съотношението на некапилярните и
капилярните пори зависят от редица фактори и условия, по-важните от които са:
механичният и минерален състав, структурното състояние, съдържанието на органични

171 m (микрон)  10-6 m

121
вещества, уплътнеността, влиянието на живите организми (животни и растения),
обработката и др.
Общата порьозност при песъчливите почви е по-малка, отколкото при глинестите.
Обикновено при песъчливите почви тя е около 30%, при песъчливо-глинестите - 40-45% и
при глинестите - над 50%. Участието на некапилярните и капилярните пори е различно. В
песъчливите почви силно преобладават некапилярните пори, поради което те лесно
пропускат водата, но задържат малка част от нея и са добре аерирани (проветриви). В
глинестите почви (особено ако са по-уплътнени) силно преобладават капилярните пори,
поради което те бавно пропускат водата, задържат голяма част от нея и са по-слабо
аерирани, особено във влажно състояние.
От типа на алумо-силикатните глинести минерали зависи набъбването и слягането
на почвите, а оттук и изменението на порьозността. Ако в почвите (особено при по
глинестите) в глината преобладават минерали със силно разширяваща се кристална
решетка (силно набъбващи) - монтморилонит, вермикулит, разширяващ се илит и др., то
принамокрянето на такива почви, те силно набъбват и голяма част от некапилярните пори
сеунищожават (сплескват се от налягането при набъбването). Така се намалява и общата
порьозност.
Успоредно сувеличаване количеството на глината в почвите нараства и ролята на
структурата при формиране на порьозността. В безструктурните (силно разпрашени)
глинести почви има само капилярни пори. Оструктуряването на тези почви (придобиването
на водоустойчива троховидно-зърнеста структура) води до силно увеличение на
некапилярните пори, а оттук и на общата порьозност. Освен това, оструктурената почва,
като порьозна система, остава стабилна и при навлажняване т.е. нейната порьозност
съществено не се променя.
Съдържанието на органични вещества (хумус и растителни остатъци в различна
степен разложени) силно влияе на порьозността. Колкото повече органично вещество
постъпва в почвата, толкова повече се увеличава некапилярната порьозност, а оттук и
общата порьозност, тъй като почвата по-бързо се оструктурява, а и органичните остатъци
придават по-рохкав строеж на почвената маса. Ето защо и обикновено горните хумусни
хоризонти имат по-голяма обща и некапилярна порьозност от долните бедни на хумус
хоризонти.
Силно влияние върху порьозността оказва и степента на уплътненост на почвите и
почвените хоризонти. Степента на уплътненост зависи от начина, по който се подреждат
отделните почвени частички и почвени агрегати и да се свързват помежду си. Когато
уплътнеността се увеличава (под влияние на силата на тежестта на самата почва, от
налягането на машините или от постъпване допълнително на глина, която запълва по
едрите пори) както некапилярната, така и общата порьозност силно се намалява. Така
например в илувиалните хоризонти на силно лесивираните почви общата порьозност се
намалява с 20-30%. Дейността на почвените животни също значително влияе върху
формирането на почвената порьозност, особено на некапилярната. Много от животните
правят дупки, ходове, канали и каналчета в почвата и по този начин увеличават
некапилярната порьозност. Подобна е ролята и на растенията, особено на тези, които
образуват по-дебели и по-дълбоки корени. След отмирането на корените и тяхното
изгниване остават различни по размери канали в почвата, които също увеличават
некапилярната порьозност.
При обработваемите почви, особено в орницата, порьозността и особено
некапилярната порьозност, се увеличава при обработка. Като цяло обаче, когато
обработката води до обезструктуряване на почвата, до бърза минерализация на хумуса, а
оттук и до по-силно уплътняване, порьозността на обработваемите почви се оказва по
малка в сравнение с тази на същите, на целинните почви.
При глинестите безструктурни почви порьозността значително се колебае и в
зависимост от степента на влажност. В сухо състояние тези почви имат по-голяма обща и
некапилярна порьозност, а във влажно състояние значително намалява общата
порьозности особено некапилярната, вследствие на набъбването.
Значение на почвената порьозност. Тя има огромно значение най-напред като
екологичен фактор. Тя осигурява жизненото пространство, необходимо за развитието на
кореновата система на растенията, микроорганизмите и животните. Посредством

122
порьозността тези организми се снабдяват с вода, кислород и хранителни вещества. В
порите протичат интензивно всички процеси, водещи до химичната и микробиологичната
трансформация на минералните и органичните вещества. От порьозността зависят
водният и въздушният режим на почвите (а оттук косвено и топлинният режим),
интензивността на микробиологичните процеси, качеството на обработката, и
определянето на необходимите хидротехнически мероприятия за подобряване на почвите.
От величината на общата порьозности размерите на порите зависи количеството на
задържаната вода и нейното движение в почвата, както и това на въздуха и аерацията на
почвите. Развитието нарастенията не е добро, когато в почвата има само капилярни пори,
понеже при намокрянето на почвата няма достатъчно въздух (глинестите безструктурни
почви). Същото е и когато в почвите има само некапилярни пори (едропесъчливи почви),
защото тогава в почвата има достатъчно въздух (добра аерация), но не се задържа
достатъчно достъпна за растенията вода (капилярна вода). Установено е, че най-добри
условия за развитието на растенията и полезните микробиологични процеси в
обработваемите културни почви се създават, когато некапилярните и капилярните пори са
по равно - 50% некапилярни и 50% капилярни, или, ако почвата има 60% обща порьозност,
трябва поне 40% да бъде некапилярна. При такова съотношение в почвите и при голяма
влажност в тях има достатъчно вода и достатъчно въздух. Най-благоприятно е когато
порьозната система на почвата е стабилна, не се променя при намокряне (структурните
почви). При намокряне на почвите до пределна полска влажносттрябва да остават поне
около 20% некапилярни пори от общия обем на почвата. Когато обемът на некапилярните
пори падне под 10% от общия обем на почвата, тогава условията за развитие на
растенията силно се влошават. Някой изследователи пък приемат, че най-добри условия в
почвите има, когато и трите вида пори - едри, средни и дребни са поравно.
За полезните микробиологични процеси, осигуряващи хранителните елементи
(минерализацията на органичните вещества и др.), е необходимо да има достатъчна
некапилярна порьозност, тъй като тези процеси са основно оксидлителни, а необходимият
кислород може да се набави само чрез некапилярната порьознаст.
При обработката става раздробяване на почвената маса и се увеличава
некапилярната порьозност. Разделянето на почвените агрегати става по тъй наречените
вътрешни стени на агрегатите (плоскостите, с които се допират агрегатите един до друг).
Това при подходяща влажност става леко. He бива да се допуска при обработката
почвените агрегати насилствено да се разчупват (да се създават нови вътрешни стени
между парчетата на счупените агрегати), защото почвата така постепенно се
обезструктурява, уплътнява и губи голяма част от некапилярната си порьозност. Най
добре е когато чрез обработката става самолесно отдалечаване на структурните агрегати
едни от други, т.е. почвата сама да серони.
Порьозността се взема предвид и при провеждането на почвено-мелиоративните
мероприятия (хидротехническите мелиорации на почвите - напояване, отводняване и др.).
Например по капилярната порьозност можем да изчислим колко вода може да задържи
дадена почва след намокрянето й до пределна полска влажност.
Почвената порьозност се използва и като морфологичен белег и критерий за
разделяне на почвите според тяхната порьозност, което беше отбелязано при
разглеждане на морфологията на почвите.
За създаване и поддържане на благоприятна порьозност на почвите може да бъдат
приложени редица мероприятия. От тях по-важни са оструктуряване, обработка и дренаж
на почвата.
При глинестите и песъчливо-глинестите почви благоприятна порьозност може да се
подържа основно чрез тяхното оструктуряване. Оструктуряването на тези почви осигурява
голяма обща порьозност и благоприятно съотношение на капилярните и некапилярните
пори и стабилизирането на тази порьозна система.
Чрез периодичната обработка (разрохкване) на почвите се подържа по-голяма
некапилярна порьозност. Това особено е наложително при глинестите безструктурни
почви, които след дъжд или напояване образуват кора, която трябва да се разруши, за да
навлезе повече въздух и се прекрати интензивното изпарение на водата. При почвите,
имащи добре развит тежко глинест илувиален хоризонт (псевдоподзолистите почви),
подобряването на аерацията на почвата до по-голяма дълбочина може да стане чрез

123
дълбоко (мелиоративно) разрохване със специални машини - разрохквачи, които не
обръщат, а само разрохкват (разкъртват) глинестия хоризонт. Когато в глинестия хоризонт
или под него се натрупва вода, тогава едновременно с разрохкването се поставя и дренаж
(къртичен или друг).
В практиката най-често аерацията се влошава под влияние на напояването, което
води до бързо обезструктуряване (размиване) и уплътняване на почвите. В този случай
подобряването става основно с възстановяване на структурата и правилна обработка
(разрушаване на почвената кора и обработка на почвата при подходяща влажност в
състояние на т.н. „физична зрялост”).
Радиоактивност на почвите. Свойството на атомните ядра на някои химични
елементи да се саморазпадат, в резултат на което тези ядра от един тип се превръщат в
друг тип атомни ядра, което е съпроводено с излъчване на алфа, бета и гама лъчи, се
нарича радиоактивно разпадане, самият процес - радиоактивност на химичните
елементи, а химичните елементи -радиоактивни.
В почвите наред с другите елементи макар и в малко количество, се съдържат и
радиоактивни елементи, поради което те показват и определена естествена
радиоактивност.
Естествено съдържащите се и постъпващи в почвите радиоактивни елементи, които
обуславят тяхната естествена радиоактивност, може да бъдат разделени на три групи:
същински радио-активни елементи, радиоактивни изотопи на обикновените химични
елементи и радиоактивни изотопи, образувани в атмосферата под влияние на
косmическите лъчи. От същинските радиоактивни елементи най-голямо значение имат
уранът (238U, 235U), торият (232Th), радият (226Ra) и радонът (220Rn, 222Rn). От изотопите на
обикновените химични елементи, които имат радиоактивни свойства, в почвата се срещат
доста много калий (40К), рубидий (87Rb), самарий (147Sm), калций (48Са), цирконий96Zr), и др.
От тази група в почвите най-често присъства калият. От изотопите, образуващи се под
влияние на косmическото лъчение, най-често се срещат тритий (3Н), берилий (7Ве, 10Ве) и
въглерод (14С). Тези изотопи постъпват в почвата чрез валежите. Естествената
радиоактивност в много голяма степен (98%) се обуславя от съдържанието в почвите на
уран, радий, торий и радиоактивния изотопна калия (40К). Следователно величината на
естествената радиоактивност на почвите ще зависи преди всичко от количеството на
съдържащите се в тях изброени радиоактивни елементи. Колкото е по-голямо
съдържанието на тези елементи, толкова е по-висока естествената радиоактивност.
Съдържанието на тези елементи зависи от почвообразуващите скали. Освен това, при
изветряването и почвообразуването тези елементи се концентрират главно в глината,
поради което глинестите почви имат по-висока радиоактивност от песъчливите. По
дълбочина на почвения профил радиоактивните елементи обикновено са разпределени
равномерно, но има случаи, когато някои радиоактивни елементи се натрупват повече в
илувиалните и глеевите хоризонти.
В почвения въздух се акумулират газообразни изотопи на радиоактивните елементи -
еманации. Най-честотова са изотопите на радона - нитон (222Rn), торон (220Rn) и октинон
(219Rn). Концентрацията наеманациите е непостоянна и зависи от скоростта на разпадане
и интензивността на газообмена. Така например установено е, че радонът в почвения
въздух може да бъде 100 пъти повече, отколкото в атмосферния въздух. Колкото по-бързо
се разпадат радиоактивните елементи и колкото по-интензивен е газообменът между
почвения и атмосферния въздух, толкова по-бързо намалява концентрацията на
еманациите в почвения въздух.
Количествено радиоактивността на почвите се изразява с броя на разпадите в 1 kg
почва за 1s. По международната система СИ измерителната единица за активност се
нарича кюри (Ci) - 1Ci = 3,7.1010 Bq/s (бекерела за секунда), която се изговаря разпада в
секунда. Естествената радиоактивност обикновено е малка и не се отразява отрицателно
на живите организми. Обикновено общата радио-активност на почвите се измерва като
бета радиоактивност.
Величината на естествената радиоактивност на българските почви варира в доста
широки граници - от 5 до 35pCi18/g. Тя зависи от съдържанието на радиоактивни елементи
в почвообразуващите скали. Средното съдържание на урана в нашите почвие 9,45.10-5 %.
18
1pCi (пикокюри)= 10-12 Ci

124
Значително по-високо е урановото съдържание в сmолниците, кафявите горски почви и
някои сиво-кафяви горски почви. Съдържанието на радий в нашите почви варира от 0,1.10-
10до 2,1.10-10% или средно е 0,73.10-10%, а това наторий - от 3,8.10-4 до 15,8.10-4% или
средно е 7,7.10-4%. Общо взето, почвите развити върху льос, льосовидни глини, варовици
и други утаени скали (черноземи и хумусно-карбонатни почви), имат по-ниска
радиоактивност, в сравнение с почвите развити върху кисели масивно-кристалични скали
(кафяви горски и други почви). Тъй като във всички се съдържа голямо количество калий
(около 2,6%), от който 0.02% е радиоактивен изотоп (40К), то и общата естествена
радиоактивност на нашите почви в голяма степен се дължина него. При повечето почви 70
до 80% от общата бета радиоактивност се дължи на 40К. Общо взето величината на
радиоактивността по дълбочина на почвения профил не варира значително. Наблюдава се
тенденция за увеличаване на радиоактивността от равнинните почви към планинските
почви на България.
Освен естествената радиоактивност на почвите трябва да се различава и изкуствена
радиоактивност (радиоактивното замърсяване), причинена от радиоактивните изотопи,
които се образуват при ядрените експлозии и постъпват в почвите като отпадъци от
атомната промишленост. При атомен взрив, вследствие на тежките ядра на урана (238Uи
235U) и плутония (239Рu), се образуват над 200радиоактивни изотопа с различен период на
полуразпадане. Такива изотопи се съдържат и в отпадъчните материали от атомната
промишленост. На замърсяването с такива изотопи се дължи и изкуствената
радиоактивност на почвите. Най-често срещаните и най-опасни за живота на организмите
радиоактивни изотопи, с които се замърсяват почвите са радиоактивните изотопи на
стронция (90Sr) и цезия (137Cs). Te имат дълъг период на полуразпад - съответно 28 и 30
години, висока енергия на излъчване и бързо и лесно се усвояват от растенията. От
растителната продукция те преминават в животните и човека, натрупват се в костите и
други тъкани и предизвикват силнорадиоактивно облъчване.
Изкуствената радиоактивност, причинена от 90Sr, при нашите почви варира от 0,02 до
3,4 pCi/g. Величината й зависи главно от надморската височина и сумата на валежите.
Най-висока е тази радиоактивност във високопланинските почви (кафяви горски и
планинско-ливадни). Радиоактивността, причинена от 137Cs, също варира в широки
граници от 0,05 до 12pCi/g. Географското му разпределение е подобно на 90Sr - най-много
във високопланинските почви. В сравнение със стронция, количеството на 137Cse няколко
пъти по-голямо. И двата радиоактивни изотопа се акумулират главно в горните 3-5 сm на
целинните почви. По-дълбоко те слабо се предвижват. Съдържанието им в орницата на
обработваемите почви е малко поради размесването на почвата. Установено е, че след
1964 г., когато бяха прекратени атомните взривове в атмосферата, радиоактивността
причинена от 90Sr и 137Csна нашите почви бързо намалява.
Установено беше, че радиоактивни изотопи могат да се получат и изкуствено, когато
се обстрелват атомните ядра на даден елемент с поток от частици на радиоактивни
елементи - например салфа частици (хелиеви ядра).
Изкуственото получаване на радиоактивни изотопи позволи в научните изследвания
да бъде използван т.нар. метод на белязаните атоми, който в почвознанието се използва
главно при изучаване на сорбционните явления.

Физико-механични свойства на почвите

Консистенцията на почвите - условие за проявление на физико-механични

свойства. Състоянието на почвата (почвената маса), съдържаща определено количество
вода, при което тя придобива различни физико-механични свойства, се нарича
консистенция на почвата. Промяната на физико-механичните свойства при увеличаване на
водата в почвата се дължи на промяна на силите (връзките), с които са свързани помежду
си твърдите почвени частици. В различна консистенция могат да преминават само
почвите, съдържащи значително количество глина - само глината има такава способност.
В зависимост от влажността на почвата и някои характерни физико-механични свойства,
които се проявяват при дадена влажност, е прието да се различават пет вида
консистенция на почвите:

125
 1. Течна - в почвата има свободна вода и тя се е превърнала в рядка кашица, която
се стича под влияние на гравитационните сили.
2. Леплива - почвата има малко свободна вода, поради което почвената маса не
може да се разтича, но тя залепва поразлични предмети.
3. Пластична - почвата има само свързана вода, поради което почвената маса не
може да залепва към други предмети, но може да се моделира.
4. Ронлива - в почвата водата е още по-малко и е по-здраво свързана, поради което
почвената маса не може да се моделира, но при леко натисканелесно серони.
5.Твърда - в почвата има само хигроскопична вода, поради което почвената маса е
придобила свойството на твърдо тяло.
Следователно при почвите, съдържащи достатъчно количество глина, проявяването
на различните видове консистенция зависи само от влажността. Различните видове
консистенция са свързани с появата на различни физико-механични свойства. Така при
мократа почва се проявяват лепливостта, пластичността и набъбването на почвите, при
влажната почва - ронливостта, a при сухата почва свързаността, твърдостта и свиването
на почвите. По-важните физико-механични свойства на почвите са: пластичност,
лепливост, набъбване, свиване, свързаност, твърдости относително съпротивление при
обработка.
Пластичност на почвите. Това е свойството на почвите при определена влажност да
изменят своята форма под влияние на външен натиск, безразкъсване на почвената маса
(да се моделират) и да запазят ново придобитата форма след отстраняване на натиска.
Главното условие за проявяване на пластичност е наличието на определено
количество вода в почвата. Сухите почви не притежават пластичност. При наличие на
много вода почвите също загубват своята пластичност.
Степента на пластичност зависи преди всичко от механичния състав на почвите.
Пластичност притежават само почвите, които съдържат глина - глинестите, песъчливо
глинестите и отчасти глинесто-песъчливите. Песъчливите почви не притежават
пластичност. Следователно носител на пластичността е глината. Приема се, че основна
причина за пластичността е хидрофилността на глината, вследствие на което около
глинестите частички се образуват еластични водни обвивки (при такава степен на
влажност под влияние на адхезионните сили се адсорбира тънък слой отводни молекули
върху глинестата частичка, които са сравнително здраво свързани с частичката и затова
тази тънка водна обвивка е еластична), които позволяват частичките да се приплъзват
една върху друга, без да се разкъсва връзката между тях, и по такъв начин става
възможно изменението на формата на цялата почвена маса.
Величината на пластичността зависи от количеството на глината, състава на глината,
вида на обменните катиони и съдържанието на хумус.
Установено е, че пластичност започват да проявяват почвите, в които глината е над
15%. Между глинестите минерали по-голяма пластичност имат трислойните с
пластинковидна форма на частичките (кристалите). При тях отделните частички
(пластинки) се допират с широките си плоскости, които свързани с еластичните водни
обвивки позволяват приплъзването да става на по-голямо разстояние, т.е. пластичността
тук е по-силно изразена. Затова и почвите, в глината на които преобладават глинести
минерали от този тип (монтморилонит) имат много по-голяма пластичност. Пластичността
при една и съща почва се увеличава, когато в поглъщателния комплекс (глината)
преобладават силно хидрофилни катиони и преди всичко натриеви. Тези катиони действат
диспергиращо на почвените колоиди и масата става по-пластична. При увеличение на
органичните вещества в почвите тяхната пластичност намалява.
Величината на почвената пластичност се изразява с т.н. число (коефициент) на
пластичност. To представлява разликата между степента на влажност на почвата (в % към
абсолютно сухата почва), над която почвата загубва пластичност поради това, че
придобива консистенция на течно тяло (влажност на протичане или на горната граница на
пластичност), и степента на влажност на почвата, под която тя загубва пластичност поради
това, че придобива консистенция на твърдо тяло (влажност на разкъсване на шнура или
влажност на долната граница на пластичност). Според числото на пластичност се
различават няколко категории почви: 0 – не пластични; 0-7 - слабо пластични; 7-17 -
пластични; над 17-силно пластични.

126
 Когато няма възможност да се определи числото на пластичност по предложената
лабораторна методика, тогава приблизителното може да се изчисли по формулата - %
глина х 0,66 - 12. Пластичността на почвите има голямо практическо значение. С нея
трябва да се съобразяваме при монтиране на различните селскостопански съоръжения и
използване на пътната мрежа, тъй като от нея зависи степента на деформация на почвата.
При обработка на почвата, в граници на влажност, когато се проявява пластичност, се
получава лошокачествена обработка (почвената маса се деформира). Затова обработка
на почвата трябва да се избягва при влажност между двете граници на пластичност.
Обогатяването на почвата с органично вещество води до изместване долната граница на
пластичност нагоре, т.е. почвата може да се обработва и при по-висока влажност.
Пластичността на почвата се взема предвид и при конструирането на почвообработващите
оръдия и преди всичко при изчисляване на режещите части на органите за обработка.
Взема се предвид и при изчисляване нормите на горивни и сmазочни материали. Между
нашите почви най-силно пластични са сmолниците, типичните канелени горски и
глинестите солонцовати почви. Силно пластични са и глинестите илувиални хоризонти на
лесивираните почви и някои псевдоподзолисти почви.
Лепливост на почвите. Свойството на почвите, в определени граници на влажност,
да полепват по странични предмети се нарича лепливост. Носител на лепливостта е също
глината. Тя обаче се проявява, както и пластичността, само при определени граници на
влажност - много влажната и много сухата почва губи своята лепливост. За проявление на
лепливост също е необходимо минимално количество глина в почвите. Основна причина
за лепливостта е възникване на сили на привличане между молекулите на глинестите
частички (чрез тяхните водни обвивки) и молекулите на веществото, от което е изграден
страничния предмет (адхезионни сили). Лепливостта на почвата се проявява до този
момент на влажност, когато силите на сцепление (кохезионните сили) между почвените
частици са по-слаби от силите на сцепление (привличане) между почвените частички и
страничния предмет (адхезията). На практика лепливостта се увеличава с нарастване на
влажността до 80% относителна влажност, след което с увеличение на влагата се
намалява. При намаляване на влажността под определена граница лепливостта престава,
защото водата отводните обвивки около глинестите частички се премахва (дехидратация)
и връзката между почвените частички и страничния предмет се прекъсва, т.е. силите на
привличане между почвата и предмета (адхезията) стават по-слаби от силите на
привличане между самите почвени частички (кохезията).
Величината на лепливостта зависи главно от същите фактори и условия, отбелязани
при пластичността - количеството и състава на глината, вида на обменните катиони и
съдържание на органично вещество. Освен това, лепливостта зависи още и от
структурното състояние на почвите и от материала на предмета. Почвите имащи, добра
водоустойчива троховидно-зърнеста структура, показват много по-слаба лепливост и
могат да се обработват при по-висока влажност. Почвата полепва повече към дървени
предмети, отколкото към метални.
Ясно е, че от гледище на практиката лепливостта влияе неблагоприятно. При
обработване на почви с проявена лепливост се изразходва повече енергия, тъй като се
увеличава съпротивлението, а освен това и обработката е лошокачествена. Ето защо в
практиката трябва да се знае влажността, при която почвата загубва лепливостта си и да се
обработва при такава влажност. Стази степен на влажност се определя т.нар. физична
зрялост (годност) на почвата за обработка. При обработка в състояние на физична
зрялост почвата се разпада (рони) на дребни агрегати, без да се деформира, разпрашава
или кърти на големибуци. (Както бе отбелязано това състояние на почвата се означава като
ронлива консистенция и някои изследователи предлагат отделно като физико-механично
свойство, да се разглежда иронливостта на почвите). В това състояниетя оказва най-малко
съпротивление при обработката и се създава най-благоприятно съотношение на твърдите
частици и порите в почвената маса - обработката е висококачествена. През пролетта най
рано физична зрялост достигат песъчливите и глинесто-песъчливите почви, по-късно
песъчливо-глинестите, и най-късно - глинестите и солонцоватите почви. Лепливостта може
да се намали освен чрез оструктуряване на почвата и отстраняване на обменния натрий,
още и чрез внасяне на вещества, които не притежават слепващи свойства – не разложено
органично вещество, раздробени въглища, сгурия, варовик и др.

127
 Количествено величината на лепливост се определя със сила-та, необходима за
отделянето на метална пластинка с определени размери, прилепена към почвата, под
влияние на определеннатиск. Тя се изразява сg/cm2. Споредвеличината на лепливост Н.
А. Качински разделя почвите на четири групи: много силнолепливи (над 15g/cm2), силно
лепливи (5-15g/cm2), средно лепливи (2-5g/cm2) и слаболепливи (под 2 g/cm2). Съгласно
новата международна система СИлепливостта сеизмервав нютони на 1 m2(N/m2).
Унас силна лепливост имат почвите, които имат и голяма пластичност.
Набъбване на почвите. Свойството на почвите да увеличават своя обем при
поемане на вода се нарича набъбване. Носител на набъбването са също почвените
колоиди - главно алумо-силикатната глина. Причина за набъбването е адсорбирането на
водни молекули, както по повърхността на кристалната решетка (повърхностно
набъбване), така и вътре в междупакетните пространства (вътрекристално набъбване) на
глинестите минерали. Допълнително набъбването се увеличава, когато обменните катиони
са силно хидрофилни, например натриевите, които задържат около себе си дебела водна
обвивка. Величината на набъбването зависи най-вече от количеството на глината и
нейния състав. Най-силно набъбва глината, съставена от трислойни глинести минерали с
разширяваща се кристална решетка (монтморилонит) - 96% от първоначалния обем на
сухата почва, а най-слабо - глината от двуслойни глинести минерали с неразширяваща се
решетка (каолинит) - 45%. При еднакъв състав на глината величината се определя от
количеството й - колкото е повече глината, толкова по-силно е набъбването. Почвите,
наситени с обменен натрий, набъбват много по-силно от тези наситени с калций.
Органичните колоиди също силно набъбват при поемане на вода. Според увеличението на
обема (в % от първоначалния обем), при намокряне се различават четири групи почви:
ненабъбващи -под 4%; слабо набъбващи - от 4 до 8%; средно набъбващи - от 8 до 12%; и
силно набъбващи - над 12%.
От агрономическа гледна точка значителното набъбване е нежелателно. To e
свързано със силно повдигане на повърхностния почвен слой, което може да доведе до
разрушаване на почвената структура (образуването на дебели водни обвивки около
почвените частички ги отдалечава една от друга и структурния агрегат може да се
разпадне). При набъбване в почвата се развива значително странично налягане (до 2MPa
20atm), което води до уплътняване на почвата и влошаване на нейния водно-въздушен
режим (много от не капилярните пори се унищожават). Неравномерното налягане, което се
наблюдава на различните места при намокряне на някои глинести почви (напр.
сmолниците) води до повдигане на почвата на едно място и понижаването й на друго
място. Образува се своеобразен микрорелеф на почвената повърхност от малки сводести
повишения, известен като гилгай релеф.
Намаляване на силното набъбване може да се постигне с мероприятията,
отбелязани при пластичността и лепливостта.
Свиване на почвите. Свойството на почвите да намаляват своя обем при изсъхване
се нарича свиване. To e тясно свързано снабъбването и негов материален носител също
е основно глината. Причината за свиването е загубването на водата по повърхността на
кристалната решетка и вътре в нея (дехидратация) от глинестите минерали при изсъхване
на почвата. Тогава пакетите в кристалната решетка се доближават, доближават се плътно
една до друга и целите почвени частички (кристални решетки) и по този начин се намалява
целият обем на почвата. Величината на свиването зависи от същите фактори и условия,
отбелязани при набъбването. Колкото е по-силно набъбването, толкова по-силно е
свиването. To също количествено се изразява в обемни проценти, спрямо първоначалния
обем на мократа почва.
Силното свиване на почвата при изсъхване също е неблагоприятно от практическа
гледна точка. To e свързано с образуването на широки и дълбоки пукнатини, които
предизвикват разкъсване на корените на растенията и бързото изсушаване на почвата
чрез физичното изпарение на водата от нея.
Намаляване на силното свиване може да се постигне с мероприятията отбелязани
при пластичността и лепливостта - оструктуряване, внасяне на инертни материали, торене
с органични торове, увеличаване на хумусното съдържание, насищане на поглъщателния
комплекс с обменен калций. Между нашите почви най-силно набъбват и се свиват
сmолниците и типичните канелени горски почви, които съдържат голямо количество глина

128
от монтморилонитов тип, а също така и глинестите солонцовати почви, които съдържат
много обменен натрий.
При някой тежко-глинести почви (напр. сmолниците) след изсъхване поради силното
свиване повърхностният слой се разпада на дребнозърнести (полиедрични) агрегати,
които покриват почвената повърхност ия предпазват от по-нататъшно изсушаване. Този
процес на формиране върху почвената повърхност на структурен (зърнест) слой от 1-2сm.
в резултат от силното набъбване и свиване е известен като самомулчиране на почвата.
При глинестите силно набъбващи и силно свиващи се почви става бързо разрушаване на
стените на необлицованите напоителни канали и деформиране на пътищата.
Свързаност на почвите. Свойството на почвите да се съпротивляват на външни
сили, които се стремят да разделят почвените частички едни от други, се нарича
свързаност. Носител на свързаността също главно е глината. Основната причина за
свързаността е наличието на сили на сцепление (кохезионни сили) между почвените
частички. Величината на свързаността зависи от съдържанието и състава на глина и вода
в почвата. Глинестите почви (и особено монтморилонитовата глина) имат голяма
свързаност. Песъчливите почви нямат свързаност. Свързаността се влияе и от състава на
обменните катиони. Почвите, наситени с обменен натрий, се характеризират с голяма
свързаност в сухо състояние. Увеличаването на хумусното съдържание води до
намаляване свързаността на почвата. Свързаността зависи и от съдържанието на вода в
почвата. С увеличение на влажността намалява свързаността на почвата и обратно с
изсъхване се увеличава нейната свързаност.
Малко по-особено стои въпросът със свързаността при структурната почва. При нея
здраво свързани помежду си са само частичките в структурния агрегат, но не и самите
агрегати. Такова проявление на свързаност е най-желателно от практическа гледна точка.
Голямата свързаност на цялата почвена маса влияе отрицателно върху обработката.
Свързаността на почвите количествено се определя обикновено лабораторно върху
сухи почвени образци (сцилиндрична форма) и се изразява в тегловни единици (kg/cm2),
необходими за разрушаване на образеца. Ceгa no системата СИ, силата необходима за
разрушаване на образеца се изразява в N/m2.
За намаляване на свързаността на глинестите и песъчливо-глинести почви се
прилагат същите мероприятия, отбелязани при свиването на почвите.
Твърдост на почвите. Свойството на почвите да се съпротивляват на проникването
в тяхна твърдитела (предмети) с определена форма (кълбо, цилиндър, конус и др.) под
външно налягане се означава като твърдост. Носител на твърдостта също основно е
глината, а причината също кохезионните сили на сцепление между почвените частички.
Величината на твърдостта се влияе от същите фактори и условия, отбелязани при
свързаността - количеството на глината, съдържанието на хумус, състава на обменните
катиони, структурното състояние и количеството на водата. Те влияят по същия начин,
както и при свързаността. Ето защо глинестите и песъчливо-глинестите почви, които са
безструктурни, съдържат малко хумус и са наситени с обменен натрий, при малка
влажност показват по-голяма твърдост в сравнение с почвите, които са добре
оструктурени, съдържат голямо количество хумус и са наситени с обменен калций.
Количествено твърдостта на почвите се определя със специални прибори
твърдомери (плътномери) и се изразява вкg/cm2 или по системата СИ - в N/m2.
Според Висоцки по твърдост, измерена във въздушно сухо състояние и с
цилиндричен шип (плунжер) на твърдомера със сечение 1сm2, почвите се разделятна
шестгрупи: извънредно многотвърди - над 80kg/cm2; многотвърди - от 40 до 80kg/cm2;
твърди - от15 до 40kg/cm2; средно твърди - от 15 до 25kg/cm2; слабо рохкави - от 8 до
15kg/cm2; рохкави - под8kg/cm2.
Твърдостта на почвите има голямо агрономическо значение. Почви с голяма
твърдостимат лоши физико-механични и агрофизични свойства - голямо съпротивление
при обработка, слаба въздухо- и водопропускливост. В такива почви поникването на
семената и проникването на кореновата система нарастенията е затруднено.
За намаляване на голямата твърдост на почвите се провеждат същите мероприятия,
както и за намаляване на голямата свързаност - оструктуряване, внасяне на инертни
материали, торене с органични торове, увеличаване на хумусното съдържание и насищане

129
на поглъщателния комплекс собменен калций. При нас най-голяма твърдостимат същите
почви, които имат и най-голяма свързаност.
Относително съпротивление на почвите при обработка. Това е съпротивлението,
което почвите оказват при основната обработка (оран с плуг). To ce равнява на
теглителната сила, необходима за подрязване на почвения слой, неговото повдигане по
отметателната повърхност и обръщане в браздата. Носител на това съпротивление е
също глината, а причината също кохезионните сили между почвените частички.
Величината на съпротивлението зависи от същите фактори и условия, от които зависи и
твърдостта на почвите - съдържание на глина и хумус, структурно състояние, състав на
обменните катиони и степен на влажност. Освен това, то се влияе и от културното
състояние на почвите - при целина е много по-голямо, отколкото на обработваем участък,
при зърне-ните култури е по-голямо, отколкото при окопни, при наличие на много плевели
и особено на коренищни се увеличава и т.н.
Количествено относителното съпротивление се определя с динамометър и се
изразява в kg/cm2 или в N/m2. Според Некрасов почвите се разделят на пет групи; с много
голямо - над 0,7; с голямо -от 0,7 до 0,5; със средно - от 0,5 до 0,3; с малко - от 0,3 до 0,2 и
с много малко - под 0,2 kg/cm2. В съответствие с това и почвите за обработка се означават
като много тежки, тежки, средно тежки, леки и много леки.
Относителното съпротивление на почвите има голямо практическо значение. От
неговата величина зависят натоварването на машините, разходът на горивни и сmазочни
материали, износването на лемежите и др. За намаляване на теглителното съпротивление
е необходимо да се прилагат отбелязаните мероприятия за намаляване на твърдостта и
почвите да се обработват само при подходяща влажност (във физическа зрялост).
Установено е, че между относителното съпротивление и твърдостта на почвите, при
влажност между 30 и 70% от пълната влагоемкост, има пряка зависимост. Поради това,
понеже твърдостта се определя по-лесно от относителното съпротивление, често
оценката на относителното съпротивление се прави потвърдостта.
Сред нашите почви с най-голяма свързаност, твърдост и съпротивление при
обработката са сmолниците.
Водни свойства и воден режим на почвата
Категории вода в почвата. Водата в почвата се задържа и движи под влияние на
различни сили - сорбционни, осmотични, капилярни и гравитационни. Задържащата се
вода от различни сили се различава по своята подвижност и усвоимост от растенията.
Това е дало основание водата в почвата да се разглежда в пет различни категории;
химично свързана, вода втвърдо състояние (лед), парообразна вода, физично свързана
вода и свободна вода.
Химично свързана вода. Тя влиза в състава на твърдата фаза на почвата - главно
на глинестите минерали и бива конституционна и кристализационна.
Конституционна вода. Тя е същински химично свързана вода, понеже влиза в
състава на самото вещество, изграждащо минералите, под формата на ОН-, а не като
молекули. Поради това тази вода може да се отдели от почвата само при силно загряване
(над 150-200°С) и обикновено при нейното отделяне се разрушават и минералите. Голямо
количество конституционна вода съдържат хидроксидите на желязото и алуминия,
каолинита и други глинести минерали.
Кристализационна вода. Участвува в изграждането на кристалната решетка и
запазва своето молекулно състояние. Поради това може да се отдели при по-ниска
температура (около 80°С) и при нейното отделяне минералът обикновено не се
разрушава. От срещащите се в почвата минерали най-високо съдържание на такава вода
има гипсът /CaSО4.2H2О/, лимонитът 2[Fe2O3.3H2O], хидрогетитът Fe2O3.2H2O.
Химично свързаната вода няма пряко значение за почвените процеси, но по нея
може да се съди за състава на почвата. Тя се определя при почвените проучвания под
формата на хидратна вода.
Вода в твърдо състояние (лед). При замръзване водата в почва-та преминава в
твърдо състояние и под формата на ледени кристали запълване капилярните и капилярните
пори на почвата. Водата втвърдо състояние е неподвижна и неусвоима отрастенията.

130
 Парообразна вода. В порите на почвата, заети с въздух, винаги се намира и известно
количество вода под формата. на пара. Водните пари постъпват в почвата от атмосферата
или се образуват чрез изпаряване на другите форми вода. Количеството на водните пари е
незначително - 0,001% оттеглото на почвата. За разлика отразгледаните две форми вода, в
почвата парообразната вода е подвижна. Основната причина, която обуславя движението на
водните пари в почвата, е нееднаквото им налягане в различните почвени пластове. Посоката
на движение на водните пари е винаги от пластовете с по-голямо налягане към пластовете с
по-малко налягане. Естествено всички фактори и условия, които влияят върху налягането на
водните пари, ще оказват влияние и на скоростта, и на посоката на движението им.
Налягането на водните пари се изменя под влияние на температурата и влажността на
почвата, концентрацията на почвения разтвор, състава на твърдата фаза, извивката на
менискуса в капилярите и т.н. Два от тези фактори обаче са решаващи - температурата и
влажността. Колкото по-влажна е почвата, толкова по-наситен с водни пари е почвения
въздух. Установено е, че максимално насищане на почвения въздух с водни пари
(относителна влажност 100%) се достига при сравнително ниска влажност на почвата - това е
влажността малко над максималната хигроскопична влажност. Така че в повечето случаи
почвения въздух е максимално наситен с водни пари. В тези случаи тяхното налягане се
определя главно от температурата. С повишаване на температурата налягането им се
увеличава. Когато влажността на почвата е под максималната хигроскопична, налягането на
водните пари се определя едновременно и от количеството на влага в почвата, и от
температурата. С повишаване на температурата и с увеличаване на влажността (до
максималната хигроскопична) се увеличава и налягането на водните пари.
Отказаното не е трудно да се заключи, че вътре в почвата водните пари се движат
от по-топлите към по-студените почвени пластове. Поради наличието на температурни
колебания (както денонощни така и годишни) посоката на движение на парите се сmеня.
През лятото, когато горните почвени пластове се нагряват по-силно, водните пари се
движат към по-хладните. Трябва да се има предвид, че една част от водните пари в
повърхностния почвен пласт при силно нагряване преминават и в атмосферата. През
зимата движението на водните пари е обратно. Тогава по-топли се оказват долните
почвени пластове. Там налягането на водните пари е по-голямоите се насочват нагоре.
Подобно нещо, но в по-малък мащаб, се наблюдава и през денонощието. През деня,
когато повърхностният почвен пласт е по-топъл, парите от него отиват надолу, а през
нощта, когато този пласт се охлажда по-силно, парите отдолните пластове преминават в
повърхностния хоризонт.
Паробразната вода не може да се използва пряко отрастенията, но има голямо
значение, защото при подходящи условия може да се превърне втечна вода и да вземе
участие в овлажняването на почвата. Явлението на превръщане на парообразната вода в
течна се нарича кондензация на водните пари. Има два вида кондензация - молекулна и
температурна. Молекулната кондензация се осъществява при адсорбцията на водните
пари от почвените частички. Тя е количествено ограничена - престава, щом почвата
достигне своята максимална хигроскопична влажност. Поради това, че водата се задържа
здраво, този вид кондензация всъщност няма голямо значение за водния режим на
почвата. Температурната кондензация, при която водните пари се втечняват, когато
достигнат по-хладен хоризонт, практически е неограничена. Тя протича непрекъснато,
докато иматемпературни разлики. По тази причина през зимата водните пари, идващи от
по-дълбоките почвени пластове, кондензират в повърхностния пласт и го обогатяват с
течна вода. Само така може да се обясни защо повърхностният почвен пласт достига
своята максимална влажност винаги напролет, независимо от това дали е имало валежи.
През летния период, общо взето, водните пари се движат надолу и кондензират в по
дълбоките пластове на почвата и под почвата. Обаче при резки температурни колебания
през летните нощи в повърхностния почвен пласт може да се кондензира значително
количество вода, за сmетка на идващите от по-дълбоките и по-топли пластове водни пари.
В този случай се казва, че се образува подпочвена роса. Ето защо се сmята, че
парообразната вода има доста голямо практическо значение.
Физично свързана вода. Така се нарича водата, която се задържа в почвата от
адсорбционните сили. В зависимост от силата на задържането тя бива здраво свързана и
слабо свързана.

131
 Здраво свързана (хигроскопична) вода. Хигроскопична вода се нарича водата,
която почвените частици адсорбират под форма на водни молекули от водните пари. Тя
образува тънък слой водна обвивка около почвената частичка. Според Лебедев водната
обвивка се състои само от един ред водни молекули. По-новите изследвания обаче
показват, че този слой е съставен от няколко (2-4) реда молекули. Количеството на
хигроскопичната вода зависи както от механичния състав на почвата, от съдържанието на
хумус и соли, така също и от относителната влажност на почвения въздух.
При равни други условия най-голямо количество хигроскопична вода почвата ще
адсорбира при напълно наситен с водни пари въздух.
Хигроскопичната вода се задържа чрез повърхностните (електростатични) сили на
привличане, които притежава почвената частичка (адхезията). Тези сили достигат повече
от 10 000 атмосфери налягане. Поради това тази вода е здраво свързана и силно
уплътнена. Нейните свойства се различават коренно от свойствата на обикновената вода.
Тя има плътност повече от единица (около 1,7), по-малка топлоемкост (около 0,5), не
провежда електрически ток, незамръзва дори при (-78)°С, не може да разтваря никакви
вещества. Изобщо механичните й свойства са близки до тези на твърдите тела. Освен
това при приемане и свързване на тази вода от почвата се отделя известно количество
топлина. Това е т.нар. топлина на намокрянето. Вследствие на свойствата си
хигроскопичната вода е абсолютно недостъпна за растенията. Тя може да бъде отделена
чрез нагряване на почвата при температура около 100°С, при което преминава в
парообразна вода. Ето защо на практика хигроскопичната влажност се определя, като
почвата се суши до постоянно тегло в сушилня при температура 105°С.
При равни други условия количеството на хигроскопичната вода варира, главно в
зависимост от механичния състав на почвата. Средните граници на вариране (в % от
масата на сухата почва) при различните по механичен състав почви са както следва
:песъчливи 0,5-1,5; леко песъчливо-глинести - 1,5-2,5; средно песъчливо-глинести - 2,5-3,0;
тежко песъчливо глинести - 3,0-5,0; леко глинести - 5,0-7,0; средно глинести - 7,0-9,0 и
тежко глинести - 9-12.
Слабо свързана (кохезионна) вода Ако почва, която е достигнала максималната
хигроскопична влажност, влезе в допир с течна вода, водната обвивка около почвените
частички се увеличава, т.е. задържа се допълнителен слой вода. Тази вода се задържа
също от молекулните сили. Водата обаче, която образува този по-външен слой, се
задържа от молекулните кохезионни сили по-слабо - адхезията е по-силна от кохезията.
Силата на привличане се равнява на около 1МРа налягане. Тази вода се нарича слабо
свързана вода. Някои автория наричат и повърхностна, обвивачна, имбибиционна,
лиосорбирана, осmотична и т.н. Въз основа на най-новите изследвания се сmята, че
максималната дебелина на водния слой от здраво и слабо свързана вода около почвените
частички може да достигне 13-15 реда водни молекули. Схематично разположението на
здраво и слабо свързаната вода е представено на фиг. 18.

Фиг. 18. Схема на почвена частица със здраво свързана и слабо свързана вода

По своите свойства слабо свързаната вода отчасти е сходна схигроскопичната, но и

съществено се различава от нея. Сходството се състои в това, че тази вода не притежава
способност да разтваря разтворимите вещества и замръзва при много ниски температури.
По другите си свойства обаче двата вида вода се различават. Така например плътността
на слабо свързаната вода е еднаква с плътността на обикновената течна вода. Освен
132
това, при задържането на такава вода не се отделя топлина на намокряне. Най-важното
отличие на тази вода обаче е това, че може да се движи като течна вода, макар и на много
малки разстояния (от една почвена частица до друга). Посоката на движението се опре
деля от дебелината на водната обвивка - отчастиците с по-дебела водна обвивка към
частиците с по-тънка водна обвивка (фиг.19).

Фиг. 19.Придвижване на молекулярна вода (no А.Ф.Лебедев)

Количеството на физично свързаната вода зависи главно от състава на почвата и

особено от механичния състав. Колкото повече глина съдържа почвата, толкова повече
физично свързана вода задържа.
Освен това голямо влияние върху количеството на физично свързаната вода оказва
и концентрацията на почвения разтвор. Така по определения на Долгов при почви, бедни
на разтворими вещества, слабо свързаната вода обикновено превишава по количество
хигроскопичната. При почви, богати с разтворими вещества, тя е около количеството на
хигроскопичната или малко под нея, а при силно засолените почви слабо свързана вода
обикновено няма.
Слабо свързаната вода по-рано се сmяташе абсолютно недостъпна за растенията.
Някои нови изследвания обаче дават основание да се предполага, че незначителна част
от нея може да се усвоява.
Свободна вода. Тя се среща в две форми - капилярна игравитационна.
Капилярна вода. Капилярна вода се нарича водата, която се придвижва в тънките
пори на почвата под влияние на капилярните (менискусните) сили. В зависимост от нивото
на подпочвените води, от една страна, и от посоката на овлажняване от друга,
капилярната вода се разделя на висяща и подпряна. Висящата капилярна вода се
образува при почвите с дълбоки подпочвени води. При тях водата постъпва изключително
отгоре и се разпределя в капилярите на горните почвени хоризонти, като не успява да
влезе в допир с водата на капилярната зона над подпочвените води. По такъв начин се
създава впечатление, че тя виси в капилярите, поради което още А. Ф. Лебедев и дава
наименованието висяща капилярна вода (фиг.20.1).

Фиг. 20. Схема на капиляр:

1 - с висяща капилярна вода; 2 - с подпряна капилярна вода
133
 Подпряната капилярна вода се образува при почвите сблизки подпочвени води
при което капилярната вода, постъпила отгоре, се свързва с капилярната вода от
капилярната зона на подпочвените води. Тази капилярна вода като чели се подпира от
подпочвените води, поради което Н.А. Качински и е дал названието подпряна капилярна
вода (фиг.20.2).
Висящата капилярна вода, в зависимост от формата на капилярите и мястото на
задържане, може да се срещне в четири разновидности - ъглова, молекулно затворена,
обикновена и вътрешноагрегатна.
Висящата капилярна вода приема форма на ъглова вода при почвите, които не
могат да образуват истински капиляри.
Такова е положението например при едро песъчливите почви, поради това, че
допирните плоскости на едрите песъчливи елементи са малко, се образуват само
некапилярни пространства. Тук капилярните сили се развиват под формата на менискус
само вточките (ъглите), където се допират две частици. В тези точки се натрупва известно
количество капилярна вода (фиг.21.1). Ако в тези почви постъпи повече вода, тя няма да
се задържи, a no гравитационен път ще се стеченадолу.

Фиг. 21. Схема на разположението на видовете капилярна висяща вода

1- ъглова (в); 2 - молекулнозатеорена (г); 3 – обикновена (д); 4 - вътрешноагрегатна
(е); a - почвени частици; б-свързана вода

Ъгловата вода, макар че някои автори (Долгов) я наричат още капилярна

неподвижна, фактически не е абсолютно неподвижна. Тя може да се придвижи под
влияние на отрицателното налягане на менискусите, но само в границите на една капка.
На по-големи разстояния може да се придвижи, след като премине в парообразна вода.
Ъгловата капилярна вода има свойствата на обикновената вода и може да се приеме
от корените на растенията. На практика обаче се сmята, че много малка част от нея се
оползотворява, тъй като много малко коренови власинки успяват да стигнат до местата,
където тя се намира A. C. Долговсmята, че когато почвата се намира в такова състояние
на влажност, растенията започват да увяхват.
Ъгловата капилярна вода в западната литература е известна още и под названието
пендулярна.
При тежките глинести почви висящата капилярна вода се среща главно като
молекулно затворена. При тези почви се образуват фини капиляри, които на места се
стесняват толкова много, че молекулната (слабо свързаната) вода запушва тези тесни
пространства и водата, намираща се в разширените части на капиляра, остава изолирана.
Създава се впечатление, че отделните капки висят, затова се нарича висяща вода.
Понеже се задържа от молекулните сили, тя се нарича молекулнозатворена (фиг.21.2).
Молекулно затворената вода се движи лесно, но на малки разстояния - само в
границите на изолираната капилярна пора. Поради това Долгов предлага тя да се нарича
подвижна капилярна вода. Итази вода може да се усвоява, ако корените нарастениятая
достигнат.

134
 При леко песъчливо-глинестите и глинесто-песъчливите почви, където капилярите са
по-широки, т.е. нямат тесни пространства, запушени от молекулна вода, a no цялата
дължина имат достатъчно широк процеп, висящата капилярна вода е представена
предимно от обикновената висяща капилярна вода. При тези хоризонти постъпващата
отгоревода, навлизайки постепенно в почвените капиляри, не протича веднага надолу до
края на капиляра, a ce задържа в горната му част под формата на различно голям воден
стълб. Тя се задържа поради разликата в повърхностното налягане на менискусите.
Горният менискус се установява в стеснената части поради това има голяма извивка и по
малко налягане, отколкото долният, който се установява в разширената част.
Следователно водата в този случай ще се придвижи надолу само когато постъпи ново
количество вода, поради което силите на гравитацията ще преодолеят капилярните сили.
Както се вижда, и тази вода няма връзка с подпочвената вода, атака да се каже, виси в
капилярите на известно разстояние от подпочвените води (фиг.21.3).
Поради това че тази вода се задържа във висящо състояние под влияние на
същинските капилярни сили (разликата в повърхностното налягане на менискусите), А. А.
Родея е нарекъл обикновена висяща капилярна вода.. Тя може да се движи в
границите на цялата намокрена зона, вследствие на което РС. Долгове предложил тя да
се нарича още лесно подвижна капилярна вода. Тази разновидност вода може лесно да се
усвоява отрастенията.
Вътрешноагрегатната висяща капилярна вода преобладава в структурните почви.
При оструктурена почва, била тя средно- или ситночастична по механичен състав, която
има и едри некапилярни празнини (между структурните агрегата) и много тесни капиляри
(вътре в структурните агрегати), след обилно намокряне отгоре отначало се запълват
всички пори. След като обаче притокът на вода се прекъсне, водата от некапилярните
празнини и от по-едрите капиляри се изтегля в тънките капиляри или се стича по
гравитационен път надолу.Така че в този случай в почвата остават едновременно ъглова
капилярна вода вточките, където се допират агрегатите, и капилярната вода, изолирана в
тънките капиляри на агрегатите (фиг.21.4). Водата, която остава в структурните агрегати
при този случай, A. A. Роде предлага да се нарича вътрешноагрегатна висяща
капилярна вода. Тя също много лесно се усвоява отрастенията.
Подпряната капилярна вода, както беше отбелязано, може да се образува при
почви с близки подпочвени води. Тук водата може да се задържа на различна височина.
Когато в капилярите постъпва вода само отдолу, тя се покачва до известна височина
съгласно закона на капилярността (фиг. 22.а). Когато пък едновременно постъпва вода
отгоре и отдолу и двете води се съединяват, дори и след като отгоре престане да постъпва
вода, водата в капилярите се задържа на значителна височина - по-голяма, отколкото в
първия случай (фиг. 22.6). Същото се получава и когато подпочвените води се покачват и
след това се понижават. И в двата описани случая капилярната вода има връзка, допира се
с подпочвената вода, като всички капиляри са запълнени с вода. С други думи казано, тази
вода се подпира от подпочвените води. Поради това по предложение на Н. А. Качински тя
беше наречена подпряна капилярна вода. Тази вода лесно се придвижва и елесноусвоима
отрастенията.И в двата Впочвата се срещат капиляри от всички споменати видове и всички
случаи на задържане на водата. Капилярите в почвата образуват гъста, неправилна мрежа,
като по-тесните капиляри се подхранват с вода от по-широките. Разположението на
некапилярните и капилярните пори в почвата схематично е представено на фиг.23.

Фиг. 22. Схема за задържанена

подпряната капилярна вода на
различна височина:
a - при намокряне отдолу; б- при
намокряне отдолу и отгоре

135
 Фиг. 23. Схема на разположението на
некапилярните и капилярните пори в почвата
(no Н.А.Качински):
1 - почвена частица; 2 - тънки капиляри; 3 -
зона на едрите пори, лишени от капилярна
вода; 4 - свързана с почвата вода; 5-зона на
едрите пори, запълнени с вода

Гравитационна вода. Ако след като всички капиляри са запълнени, продължава да

постъпва още вода, тя запълва вече всички пори, включително и най-едрите некапилярни
празнини. Втова състояние водата вече не се задържа от никакви сили и се движи надолу
под влияние на силата на тежестта. Тази именно вода се нарича гравитационна. В
зависимост от нивото на подпочвените води тя може да бъде три вида: просmукваща се
(филтрационна), подпряна и подпочвена. Просmукващата се гравитационна вода
може да се натрупва в почвите с дълбоки подпочвени води при обилно овлажняване
отгоре (проливни дъждове, снеготопене, изкуствено заливане и пр.). Такава вода обаче се
натрупва само в горния почвен хоризонт, и то докато трае постъпването на вода. След
като притока на вода спре, просmукващата се гравитационна вода от едрите пори на
горния хоризонт се предвижва в по-долните сухи хоризонти, където преминава в
капилярна вода.
Когато подпочвените води са близко, при овлажняването отгоре водата може да
запълни порите до самата повърхност на почвата. Такова е положението например при
заблатените почви. Свободната вода, която запълва порите, не се движи, защото се
подпира на подпочвената вода и се нарича гравитоционна подпряна вода.
Гравитационната вода може лесно да се усвоява отрастения-та. Просmукващата се
гравитационна вода обаче почти не може да се използва, защото бързо се придвижва
надолу и преминава в други форми. Само в някои случаи, например в оризовите полета,
тази вода се използва добре отрастенията. Подпряната гравитационна вода се използва
добре от корените на растенията. Тя обаче създава неблагоприятен въздушен режим на
културните растения, защото вследствие на продължителното й задържане се развиват
процеси на заблатяване на почвата. Поради това от селскостопанска гледна точка тя е
повече вредна, отколкото полезна.
Когато филтриращата се гравитационна вода достигне водонепропусклив пласт, тя
започва да се натрупва върху него и да запълва всичките му празнини. Тази вода се
нарича подпочвена, а хоризонтът, в който се натрупва - водоносен хоризонт.
Следователно може да се приеме, че подпочвената вода представлява една от формите
на гравитационната вода. Подпочвеният или почвеният пласт, в който се намира тази
вода, както и при гравитационната, е напълно наситен с вода. Характерната отличителна
черта обаче на подпочвената вода е нейната способност да образува в изкопите свободна
повърхност. Когато се изкопае кладенец до водонепропускливия хоризонт, в него се
появява повърхност на свободната вода. Мислената линия, която съединява повърхността
на подпочвените води на няколко съседни кладенеца в дадена местност, се приема за
ниво (огледало) на подпочвените води в нея. Нивото на подпочвените води се определя по
нивото на свободното водно огледало, защото при почвите с ненарушен строеж не
съществува въобщесвободна водна повърхност.
Подпочвената вода може да бъде на различна дълбочина от повърхността на
почвата, в зависимост от хидрологичните особености на терена. Когато нивото на
подпочвените води постоянно или периодично се намира в границите на почвения профил,
тези води се наричат подпочвени. При положение че нивото на подпочвената вода не е
много дълбоко, корените на много растения, особено на дървесната растителност, може
да я използват. Освен това част от нея по капилярен път се изкачва на известна височина,
като образува капилярна зона. Капилярната зона, когато е сравнително близко до
136
повърхността, служи като източник на полезна вода на растенията. Когато обаче
подпочвената вода е близо до повърхността, тя предизвиква нежелателни процеси,
каквито са процесите на заблатяване в северните зони и тези на засоляване в южните
области.
Подпочвената вода може да се движи, макар и бавно, ако водонепропускливият
хоризонтима наклон.
Става ясно, че по отношение на снабдяването нарастенията свода всички форми на
водата в почвата могат да бъдат обединени в две - недостъпна и достъпна. Недостъпната
вода се образува от формите на свързаната вода. Всички форми на свободната вода се
отнасят към достъпната. Недостъпната вода в почвата се нарича още мъртъв воден запас.
Водни свойства на почвата. Най-важните водни свойства на почвата са
влагоемкост, водоотдаваща способност (водооттичане), водопропускливост, водоподемна
способност (капилярно
покачване) и изпаряваща способност. Те характеризират отношението на почвата
към водата в нея.
Влагоемкост на почвата. Това е свойство на почвата да поема и задържа вода в
своята маса. В почвата водата се задържа под влияние на различни сили и се натрупва на
определени места втвърдата фаза. В зависимост от силите, чрез които се осъществява
поемането и задържането на водата от почвата, влагоемкостта условно може да се
раздели на няколко вида: адхезионна, кохезионна, капилярна и обща.
Адхезионната влагоемкост е свойството на почвата да поема и задържа
определено количество вода чрез привличане на водни молекули от твърдите почвени
частици при допир с водни пари, т.е. по пътя на адхезията. Това свойство на почвата се
нарича още хигроскопичност, а задържаната вода - хигроскопична. Поради това и този
вид влагоемкост се нарича още хигроскопична влагоемкост. Чрез максималното
количество вода, което може да задържи почвата по този път, изразено в проценти спрямо
сухата почва, се определя степента на влажност, наречена максимална хигроскопична
влажност. Величината на тази влажност се определя от механичния състави хумусното
съдържание.
Кохезионната влагоемност е свойството на почвата, достигнала максимална
хигроскопична влажност, при контакт стечна вода да привлича и задържа допълнително
количество водни молекули. To ce осъществява от водните молекули на хигроскопичната
вода, т.е. по пътя на кохезионните молекулни сили. Поради това този вид влагоемкост се
нарича още молекулна влагоемкост. Максималното количество вода, което почвата
може да задържи по този път, изразено в проценти, определя т.нар. максимална
молекулна влажност на почвата. Стойностите на тази влажност зависят също от
механичния състави хумусното съдържание.
Капилярната влагоемкост е свойство на почвата да привлича и задържа
определено количество течна вода под влияние на капилярните (менискусови) сили.
Максималното количество вода, което може да поеме и задържи трайно почвата след
обилното й намокряне отгоре и стичане на гравитационната вода, изразено в проценти,
отразява т.нар. пределна полска влажност на почвата. Тъй като в случая голяма част
от задържаната вода е капилярна, то и този вид влагоемкост се нарича капилярна.
Величината на пределната полска влажност зависи предимно от механичния състав,
хумусното съдържание и характера на почвената порьозност.
Общата (пълна) влагоемкост или водовместимост на почвата е нейната
способност да поема определено максимално количество вода при нейното пълно
насищане, когато всички нейни пори (капилярни и некапилярни) са запълнени с вода.
Количеството на водата в такова състояние на влажност, изразено в проценти, отразява
т.нар. пълна влажност на почвата. При такова състояние на влажност в почвата се
съдържат всички форми на водата - здраво свързана (адхезионна), слабо свързана
(кохезионна), капилярна и гравитационна. Величината на пълната влажност на почвата
зависи много от нейната обща порьозност.
Количествен израз на водното съдържание в почвата в определен момент се дава с
понятието влажност на почвата, която се изразява в проценти към абсолютно сухата
почва. Това е т.нар. абсолютна влажност на почвата. При проявяване на различните
видове влагоемкост почвата се намира в различна степен на влажност. Понеже общото

137
съдържание на вода в почвата се колебае от малките количества хогроскопична вода до
нейната пълна влагоемкост, то и количеството на усвоимата за растенията вода ще се
колебае. При влажност на почвата, равна на нейния мъртъв запас, растенията увяхват,
поради което тази степен на влажност се нарича влажност на завяхване. За практиката е
важно да се знае не само абсолютното количество вода в почвата (абсолютната
влажност), но и каква част от тази вода е достъпна за растенията. Поради това обикновено
влажността се изчислява в проценти и спрямо пределната полска влагоемкост. Това ет.
нар. относителна влажност на почвата.
Степените на влажност, изразени в проценти, които разграничават появяването на
различните категории и форми вода, са известни още като почвено - хидрологични
константи (показатели). По-важни почвено-хидрологични константи са максималната
хигроскопична влажност на почвата (МХВ), влажността (коефициентът) на завяхване на
растенията (ВЗ), пределната полска влажност на почвата (ППВ) и пълната (максималната)
влажност на почвата (ПВ).
Почвено - хидрологичните константи и главно ВЗ и ППВ се използват в поливното
земеделие за определяне на оптималното количество достъпна вода и от тук за
определяне нормите и сроковете на поливане.
Количеството вода в почвата над влажността на завяхване е лесно усвоимо от
растенията, поради което се нарича още продуктивна влага. Продуктивната влага
обикновено се изразява в мм воден стълб, за да може лесно да се съпоставя свалежите и
изпарението. Тя се изчислява за всеки почвен слой и най-често в агрометеорологичните
справки се дава за слоя от 0 до 100 сm. Различните почви у нас натрупват различно
количество продуктивна влага в този слой.
Водоотдаваща способност (водооттичане) при почвата. Ако почвата по някакъв
начин достигне своята пълна влагоемкости подпочвените води са дълбоко, тя не може да
задържи продължително време цялото количество поета вода, а оставя известна част от
нея (над пределната полска влажност) да се оттече в по-долните пластове. Тази
способност на почвата се нарича водоотдаваща способност или водооттичане.
Водоотдаващата способност зависи от количеството на некапилятните (дрениращи)
пори, механичния състави съдържанието на хумус. Песъчливите почви, които обикновено
се отличават с ниско хумусно съдържание и голяма некапилярна порьозност, отдават
повече вода и с по-голяма скорост. На фиг. 24 са дадени кривите на водооттичането при
почви сразличен състав. Вижда се, че при песъчливите почви водоотдаващата способност
е голяма и водооттичането протича с голяма скорост, т. е. за кратко време при тях се
отделя цялото излишно количество вода, което е значително. При по-тежки почви
водоотдаването протича с малка скорост и продължава дълго, като оттеклото се
количество вода обикновено не е голямо.

Фиг. 24. Криви на водооттичане при различни no механичен състав почви:

1 - тежко песъчливо-глинеста почва; 2 - леко песъчливо-глинеста почва; 3 - песъчлива
почва (no Гюров)

138
 Общо взето, за всички почви е характерно постепенното затихване на кривата на
водооттичането, т.е. скоростта на водооттичането постепенно намалява.
Естествено, когато подпочвените води са високо и подпочвените хоризонти се
намират в зоната на капилярното покачване, вследствие на подпиращото действие на
подпочвените води водоотдаващата способност на почвата намалява.
Водопропускливост (водопроницаемост) на почвата. Това е способността на
почвата да пропуска водата през масата си. Постъпването и придвижването на водата в
почвата според Н. А. Качински е съвкупност от три явления: попиване на водата,
намокряне на почвата и филтрация на водата през почвата.
Понятието водопропускливост обхваща същността именно на тези три явления.
Водопропускливостта на почвата се определя обикновено с количеството вода
(изразено в мм), прието от почвата за ден, 1h, 1min, 1s. Ha практика водопропускливостта
се определя, като над почвата се създава постоянен воден стълб от няколко сm. и
периодично се отчита изразходваната вода.
Водопропускливостта е променлива величина не само за различните почви, но и за
една и съща почва, в зависимост от степента на нейната влажност. Поради това, че при
постъпване на водата най-напред става попиване и намокряне на почвата, при сухите
почви в първите моменти се попива много вода, която отива за намокряне на почвата, т.е.
отчита се по-голяма водопропускливост. По-късно, когато почвата се насити до
определени граници с вода, разходът на вода за единица време постепенно намалява и
накрая става постоянен. Водопропускливостта с времето постепенно намалява и поради
това, че с намокряне на почвата се намалява нейната порьозност. Както беше отбелязано,
при навлажняване почвата набъбва, разрушават се структурните агрегати и пр.,
вследствие на което празнините в почвата (капилярни и не капилярни) се стесняват или се
затварят и преминаването на водата се затруднява. Описаната закономерност е показана
на фиг. 25.

Фиг. 25. Изменение на водопропускливостта при канелена горска почва в зависимост

от насищането й с влага (по Гюров)

Освен това, водопропускливостта се изменя и по дълбочината на почвения профил,

което се дължи на различния строеж на хоризонтите.В долните почвени хоризонти, които
имат по-плътен строеж, тя обикновено намалява. Това е особено ясно подчертано при
почвите срязко изразен илувиален хоризонт.
Що се отнася до различията във водопропускливостта при различните почви, те се
дължат главно на различията в състава, свойствата и културното състояние на почвата.
Водопропускливостта на почвата зависи преди всичко от механичния й състав.
Глинестите почви, които имат обикновено повече капилярни празнини, са по-слабо
водопропускливи. При много тежки глинести почви водопропускливостта е толкова ниска,
че се приема практически равна на 0. Песъчливите почви, обратно, имат голяма
некапилярна порьозност, а оттук и голяма водопропускливост (фиг. 26).

139
 Фиг. 26. Водопропускливост при почви с различен механичен състав:
1 - средно песъчливо-глинеста; 2 - глинестопесъчлива; 3 - песъчлива (no Гюров)

Подобно е влиянието на структурното състояние на почвата върху

водопропускливостта. Колкото то е по-добро, толкова водопропускливостта на почвата е
по-голяма. Поради това, когато уплътнените безструктурни почви се разрохкват, временно
подобряват своята водопропускливост. По принцип колкото по-рохкава е почвата, толкова
по-висока е нейната водопропускливост. За разрохкване на почвата и за създаване на
некапилярни пори и празнини, а оттук и за подобряване на нейната водопропускливост,
немалко значение иматровещите животни и особено дъждовните червеи, които правят
множество ходове в почвата.
Органичното вещество (хумусът) оказва същото влияние върху водопропускливостта
на почвата. Интересно е да се отбележи, че прибавянето на органично вещество към
песъчливите почви намалява тяхната водопропускливост, и обратно - прибавянето му към
глинестите почви относителноя увеличава.
Водопропускливостта зависи и от химичния състав на почвата, по-специално от
съдържанието на соли и от характера на обменните йони. Така например солонците, в
поглъщателния комплекс на които има значително количество обменен натрий, имат
извънредно ниска водопропускливост. Това се дължи на голямата дисперсност, която
обменният натрий придава на почвата.
Върху водопропускливостта на почвата оказва влияние и т. нар. притиснат или
заклещен въздух. Когато почвата се намокря едновременно от всички страни, в нея остава
част от въздуха под формата на въздушни мехурчета, които прекъсват капилярите, пречат
на проникването на водата надолу и намаляват водопропускливостта на почвата.
Водопропускливостта на почвата силно се понижава и при замръзване.
Попиването и преминаването на водата през почвата не става еднакво по цялата
площ, т.е. водопропускливостта на почвата се изменя не само с времето, но и в
пространството. Това особено се отнася за песъчливо-глинестите и глинестите почви, при
които неравномерността се дължи на наличието на микрорелефни форми, празнини от
стари корени, ходове отровещи животни, пукнатини и др. Този характер на постъпване на
водата в почвата схематично е представен на фиг. 27.

Фиг. 27. Неравномерност на просmукването на водата в почвата (no Н.А.Качински)

140
 Според количеството на приетата от почвата вода в mm. през първия час и при
температура на водата 10°С Н. А. Качински разделя почвите по водопропускливост на
следните групи: по-голяма от 1000 mm - с извънредно голяма водопропускливост; 1000
500 mm - с много голяма водопропускливост; 500-100mm - с най-добра водопропускливост;
100-70 mm - с добра водопропускливост; 70-30 mm - с задоволителна водопропускливост;
под 30 mm - снезадоволителна водопропускливост.
Капилярно покачване или водоподемна способност на почвата. Така се нарича
свойството на почвата да покачва водата по капилярен път.
Височина на капилярното покачване. Зависи най-вече отра-диуса на капилярите и
съгласно закона на Лаплас-Журен може да бъде изразена със следното уравнение:

15
Н = ────, където
r

Не височина на покачване в mm;

r-радиусът на капиляра в mm.
От това уравнение може да се изведе формула, която да отразява зависимостта
между височината на покачването и диаметъра на почвените частички. Формулата има
следния вид:
75
Н= ────, където
d

d e диаметър на почвените частички в mm.

По тази формула сравнителноточно може да се изчисли височината на капилярното
покачване само при почви, еднородни по механичен състав.
Колкото почвата е по-тежка по механичен състав, толкова по-голяма е нейната
водоподемна способност. Това се дължи на обстоятелството, че фините частички
образуват капиляри с малък радиус.Зависимостта между радиусите на капилярите и
височината на покачване обаче се запазва само до определени размери на капилярите.
Ако например се изчисли на каква височина ще се изкачи водата в много тежки глини с
големина на частичките < 0,001 mm., ще се получи 75 m. Такова покачване обаче не е
наблюдавано нито в природата, нито в лабораторна обстановка. Най-високото капилярно
покачване, което е установено за силно глинести почви, е 5-6 m. Съществуването на
предел на капилярното покачване може да се обясни с това, че много тесните капиляри,
които се образуват от глинестите частички, се запушват от слоевете здраво свързана вода
от частиците. Водата по капилярен път може да се движи само в празнините, които
остават между двата слоя свързана вода [слабо свързана (кохезионна) вода]
Описаното явление е представено нагледно на фиг. 28.

Капилярнавода

Свързанавода

Фиг. 28. Различно широки капилярни тръбички:

a - със свободна капилярна вода; б- напълно запушена от здраво
свързана вода (no А.А.Роде)

141
 Както се вижда и от фигурата, когато капилярите са достатъчно широки, между
слоевете свързана вода остава доста голям процеп, по който водата се покачва. Когато
обаче радиусът на капилярите силно намалее, двата слоя свързана вода се допират един
до други между тях не остава никакво свободно пространство (активна порьозност).
Естествено в този случай капилярно покачване няма да има. Капилярното покачване може
силно да намалее или да се преустанови при някои капиляри, дори и ако те не са
окончателно запушени със свързана вода, т.е. когато все пак имат, макар и малка, активна
порьозност, капилярното покачване спира, защото силата на триенето на водата е по
голямо отвсmукващата сила на менискуса.
При тежките глинести почви може да липсва капилярно покачване, само ако те са
идеално уплътнени, т.е. в тях има само капиляри с много малък диаметър. Понеже в
природата никоя почва и хоризонти не са така уплътнени, а притежават известна
структура, имат малки каналчета от корени, пукнатини и пр., дори и при най-глинестите
почви, все пак има капилярно покачване. Тук водата се движи по по-едрите пори,
затворени между структурните агрегати или по малките каналчета и пукнатините.
Влиянието на зърнестата структура при хумусните хоризонти върху капилярното
покачване е отрицателна. Придобре оструктурените обработваеми почви го-ляма част от
капилярите са прекъснати и такава почва има слаба водоподемна способност. Обратно,
безструктурните, разпрашени и уплътнени почви имат голяма водоподемна способност.
Върху височината на капилярното покачване известно влияние оказва и
температурата - при повишаването й покачването намалява.
Скорост на капилярното покачване. То също зависи от диаметъра на капилярите,
т.е. от големината на частичките (механичния състав). Тук обаче зависимостта е обратна -
колкото по-едри са частичките (по-широки капилярите), толкова с по-голяма скорост се
покачва водата и обратно.
Изтъкнатата зависимост между височината и скоростта на капилярното покачване от
една страна, и механичния състав на почвата, от друга, е изразено графично на фиг. 29.

Фиг. 29.Височина и скорост на капилярното покачване

при различни no механичен състав почви:

1 - едропесъчлива; 2 - дребнопесъчлива;
3 - тежко песъчливо-глинеста (no Гюров)

Както се вижда от фигурата, при двете песъчливи разновидности (1,2) скоростта на

покачване е голяма. При тях максималната височина на покачване се достига още през
първите дни. При това височината на покачване е по-голяма при ситно-песъчливата
разновидност. За по-глинестата почва (3) кривата на покачване постепенно се издига и за
времето на наблюдение - 45 денонощия - недостига максималното покачване. Несъмнено
тук максималното покачване ще бъде по-високо, отколкото при останалите почви.
Освен от механичния състав, скоростта на капилярното покачване се влияе и от
температурата, съдържанието на соли, набъбването на почвата и т.н.
С повишаване на температурата скоростта на покачването се увеличава.
Съдържанието на соли в почвената вода намалява скоростта на капилярното покачване.

142
Набъбването на почвата довежда до сплескване на капилярите, поради което голяма част
се запушват от свързаната вода, а оттук и до намаляване на скоростта на покачването. В
по-силно овлажнените почви скоростта на капилярното покачване е по-голяма, отколкото в
силно изсушените.
Във връзка с водоподемната способност на почвата обикновено се говори и за
всmукващата сила на почвата, по която някои автори определят капилярността на
почвата. Под всmукваща сила обикновено се разбира „известна сумарна сила, с която
дадена почва при дадена влажност се стреми да присъедини към себе си вода при
съприкосновение с последната” (Роде). Водата в почвата се задържа не само от
капилярните, но и от адсорбционните и осmотичните сили. Разбира се, големината на тези
три вида сили ще бъде различна.
Всmукващата сила при различните почви е различна и зависи още от овлажнеността
им. При различна степен на влажност водата в почвата се задържа от различни сили.
Сухата почва притежава голяма всmукваща сила поради това, че при нея действат
адсорбционните сили, чиято величина е голяма. Сувеличението на влажността на почвата
всmукващата сила постепенно намалява и при пълното насищане с вода става равна на
нула.
Всmукващата сила на почвата се изразява като налягане на воден стълб в сm и се
означава със символа Е Тъй като се получават големи числа (1033 сm воден стълб
съответствува на 1 atm налягане), Скофилд предложил всmукващата сила на почвата да
се изразява с десетичния логъритъм на тази величина и да се бележи със символаpF
(тогава 1 atm - 1033 cm - съответствува на рF 3). Сега стойностите наpF ce използват за
намиране степента на влажност на почвите.
Способност на почвата да изпарява вода (изпарителна способност). Това е
свойството на почвата да изразходва част от натрупаната вода чрез физично изпарение.
Изпарителната способност на почвата е непостоянна величина. Количеството и скоростта
на изпаряване на водата зависи от съчетанието на много фактори. На първо място
изпарителната способност на почвата зависи от механичния й състав. Ситночастичните
глинести почви имат по-голяма изпарителна способност. Те по-бързо изпаряват и загубват
по-големи количества вода. Това се дължи на добрата капилярна мрежа, която се създава
при ситночастичните почви. При песъчливите едрочастични почви капилярното движение
на водата е затруднено главно вследствие на не капилярната порьозност. Поради това
тези почви се отличават и с по-ниска изпарителна способност.
Подобна роля има и структурното състояние на почвата. Капилярната мрежа на
структурните почви е прекъсната и те изпаряват по-бавно и по-малко вода от
безструктурните. Безструктурните почви често се приплескват и образуват почвена кора.
Почвената кора притежава идеална капилярности усилва извънредно много изпарението
от почвата. Общо взето, колкото по-рохкава е почвата, толкова по-малко изпарява. При
уплътняване на почвата капилярите се възстановяват и изпарението се засилва.
Освен изтъкнатите фактори, върху изпаряването на водата от почвата влияят и
външните условия - силата на въздушните течения (вятърът), температурата и влажността
на въздуха, характера на почвената повърхност, наличието на допълнителна покривка и
т.н. Вятърът засилва изпаряването на водата от почвата толкова повече, колкото по
голяма скоростима. Особено силно е неговото влияние, когато се комбинира с висока
температура и сухота на въздуха.
Поради това, че по-силното изпаряване е възможно само при по-висока температура,
от значение ще бъде и изложението на почвения участък. Както се знае, южните склонове
получават повече топлина, следователно и почвите върху тях ще изпаряват повече. За
нагряването на почвата, а оттук и за изпаряването на водата оказва влияние и формата на
почвената повърхност. При равни други условия грапавата повърхност изпарява повече,
отколкото равната.
Изпаряващата способност на почвата се влияе и от наличието на допълнителна
покривка (жива или мъртва). Живата растителна покривка намалява прякото изпаряване
на водата, и то толкова по-силно, колкото по-добре е развита. Намалява силно
изпарението и мъртвата растителна покривка - горската постеля, мулчът.
Воден режим на почвата. Той включва сезонното изменение на влагата в почвата и
условията за натрупването, съхраняването и изразходването й. В най-общи черти се

143
определя от постъпването и изразходването на вода в нея.
По количествените стойности на прихода и разхода на вода може да се състави
водният баланс на почвата,в зависимост от който се намира и типът на водния режим на
почвата.
В почвата водата постъпва (като приход) главно от валежите, подпочвените води и
кондензацията на водните пари. Постъпилата върху почвата вода се изразходва чрез
повърхностно стичане, десукцията, прякото изпарение от повърхността, вътрепочвеното
стичане, подпочвения отток и др.
Според Г. Н. Висоцки се различават четири основни типа воден режим: промивен
(пермациден), периодично промивен, непромивен (импермациден) и изпарителен
(ексудационен).
Промивен тип воден режим. При него почвата и подпочвата ежегодно се намокрят
до подпочвените води. При това значителна част от водата, минала през почвата,
постъпва в подпочвените води. Обикновено тази част е по-голяма от количеството вода,
която постъпва обратно в почвата и под почвата от подпочвените води, т.е. почвата
непрекъснато се промива от водите, които постъпват на нейната повърхност. Поради това
и такъв тип воден режим се нарича промивен.
Промивен тип воден режим имат значителна част от почвите в северната тревисто
подзолна област (тайгата) и в зоната на влажните тропиции субтропици.
Непромивен тип воден режим. При него атмосферните валежи намокрят почвата
само до известна дълбочина. Това намокряне никога не стига до зоната на капилярното
покачване, т.е. между повърхностната и подпочвената вода въобще не се установява
контакт. Зоната, която остава между тях,има ниска влажност (близка до влажността на
завяхване) и по предложение на Висоцки е наречена мъртъв хоризонт.
Непромивен тип воден режим имат почвите от степните области: черноземите,
кестенявите
Периодично
почви ипромивен тип воден режим. Характеризира се стова ,че почвата не
сивоземите.

се намокря ежегодно до подпочвените води, a се редуват години с непромивен тип и

години с промивен тип. Този тип воден режим е характерен предимно за горско-степната
зона(сивите горски почви).
Изпарителен тип воден режим. Среща се при почви сблизки подпочвени води. При
него количеството на изразходваната чрез изпарение от почвата (физично изпарение) и
чрез изпарение отрастенията вода е по-голямо от постъпилото чрез валежите. Разликата
се попълва от подпочвените води, които по капилярен път се покачват близо до
повърхността. По такъв начин тук, както и при първия тип, между повърхностните и
подпочвените води се установява връзка.
Освен тези четири типа воден режим има и друг, който е характерен за типично
блатните почви и за блатата и който може да се нарече застоен.
Когато се говори за типа на водния режим, трябва да се има предвид, че той се
определя въз основа на средния годишен воден баланс на почвата. Водният баланс за
различните годишни сезони е различен.
Поради това и преобладаващата посока на движението на водата в почвата ще бъде
различна. Така например при почви с промивен тип воден режим през лятното засушаване
става възходящо движение на водата. Призосолените почви, които иматексудационентип
воден режим, през пролетта движението на водата е низходящо. Така че даден тип воден
режим в повечето случаи е съставен от верига от сmенящи се възходящи и низходящи
водни токове, при което в крайна сmетка единият от тях преобладава.
Сmяната на движението на водата обуславя и цикличността на почвообразувателния
процес, която се изразява в редуване на противоположни процеси и явления в
почвата,като например дълбоко отмиване на солите и изкачването им на повърхността,
акумулиране и разрушаване на органичното вещество, измиване и вмиване на различни
вещества и т.н. Вследствие на тази цикличност се оформя и почвеният профил -
различните хоризонтина почвата. Типът на водния режим вдадена област се определя от
всички условия и фактори, които влияят на водния баланс на почвата. Най-важните
фактори в случая са климатът, релефът и свойствата на почвата.
Както беше отбелязано, от климата зависи количеството на падналите валежи и
изпарението на влагата от почвата. Така че той е един от основните фактори, определящ

144
водния режим на почвата. Релефът, от който зависи разпределението на повърхностните
и подпочвените води, също влияе върху водния режим на почвата. Както е известно, в
ниските места винаги се натрупва повече вода, понеже се стичат повърхностните води и
се навява сняг. Освен това, в тези места подпочвените води в повечето случаи са по
близо до повърхността. Поради това в такива зони, например като степната и
полупустинната, които се характеризират с непромивен тип воден режим, на места се
наблюдават участъци с промивен и ексудационен тип воден режим. Накрая при еднакви
условия водният режим зависи от механичния състав на почвата. Така, ако в степната
зона, където почвите, общо взето, имат непромивен тип воден режим, се разглежда
водният режим на две почви, различни по механичен състав - глинеста и песъчлива, - ще
се види, че при глинестата почва, която има висока влагоемкост и малка
водопропускливост, всички води ще се задържат в почвения профил. Връзка между тези
води и подпочвените няма да се установи, т.е. тази почва ще има типичен непромивен
воден режим. При песъчливата почва обаче, която има малка влагоемкост и висока
водопропускливост, при проливни дъждове или при снеготопенето голяма част от водите
преминават през почвения профил и се вливат в подпочвените води, т.е. получава се
промивен тип воден режим.
Мероприятия за регулиране и подобряване на водния режим на почвата. От
селскостопанска гледна точка неблагоприятен воден режим на почвата може да се
създаде главно в два случая.В единия случай количеството вода, изразходвана от
растенията и чрез изпарение от повърхността на почвата, е по-голямо от постъпващото
чрез валежите и подпочвените води са дълбоко. Тогава се явяват почвено засушаване и
почвена суша, вследствие на което се нарушава нормалното развитие на растенията. В
другия случай, обратно, количеството на падналите валежие по-голямо от изразходваното
чрез растенията, изпарението и отцеждането. Такова положение се създава и когато
подпочвените води се добижават до повърхността на почвата - почвата се заблатява. При
заблатяването въздушният й режим се влошава и културните растения се задушават
поради липса на кислород. И в двата случая трябва да се вземат мерки за подобряване на
водния режим.
При недостатъчно овлажнение мерките трябва да бъдат насочени към увеличаване
на водния запас в почвата. Най-радикално въпросът може да бъде решен с изкуствено
напояване. Там, където няма условия за изкуствено напояване, усилията трябва да се
насочат към такива мероприятия, които ще осигурят максимално натрупване на вода в
почвата и най-рационалното ѐ използване. Към мероприятията за натрупване на по-голям
воден запас в почвата се отнасят оструктуряването на почвата, снегозадържането,
подобряването на микроклимата с помощта на полезащитни насаждения, правилната
обработка, правилните сеитбообращения и т.н. Голяма част от тези мероприятия
едновременно намаляват и непроизводителния разход на вода. Освен това, за
намаляване на изпарението се прилага и мулчиране.
Когато има преовлажняване на почвата, мероприятията трябва да бъдат насочени
към отстраняване на излишната вода. Това най-добре се постига с дренаж. В местата,
където съществува опасност от периодично преовлажняване, трябва да се вземат мерки
за предотвратяването му, като се отвеждат повърхностните води по бразди и пр. Освен
хидротехническия дренаж при близки подпочвени води (комбинирано с него) може да се
приложи и биодренаж, т.е. насаждение на силно транспириращи дървесни видове,
например канадска топола. Биодренажът се прилага и за предотвратяване на
заблатяването край големите магистрални напоителни канали.
Водният режим на почвата може да бъде подобрен и чрез внасяне на изкуствени
химични вещества. Изпарението на водата от почвата може да се намали, ако в нея се
внесат повърхностно активни (хидрофобни) вещества, които придават и хидрофобни
свойства на почвените частици. При използването на тези вещества обаче трябва да се
има предвид, че не бива да се достига на голяма дълбочина пълна хидрофобизация на
почвата, тъй като става намаление на водопропускливостта. Като перспективен за целта
препарат се очертава хлорхидрата. При напръскване с този препарат по повърхността на
почвата се образуватънък мулчиращ хидрофобен слой, който прекратява по-нататъшното
физично изпарение на водата. Намаляване на водопропускливостта и повишаване на
влагозадържането при леките по механичен състав почви може да се постигне и чрез

145
внасяне в цялата почва или на определена дълбочина на изкуствени водозадържащи
материали, например пенопласти. Като перспективни в тази насока се очертават
карбамидформалдехидните пенопласти, които имат много отворени клетки, където водата
се задържа. За подобряване на водопропускливостта и аерацията на глинестите почви
може да се използва внасянето на пенопласти със затворени клетки, какъвто например е
стиропора. Преобладаващите почви унас, разпространени в равнинните територии, имат
непромивен тип воден режим. Неблагоприятен воден режим имат заблатените почви,
солонците и псевдоподзолистите периодично повърхностно преовлажняващи се почви. Те
се нуждаят от мелиорации - дрениране, дълбоко разрохкване и др. Освен това трябва да
отбележим, че на територията на нашата страна падат малко валежи и те са
неравномерно разпределени. Чести са летните и есенните засушавания. Ето защо унас
широко се прилага изкуственото напояване като радикално средство за подобряване на
водния режим на почвата. У насредица пролетни и овощни култури не могат успешно да
се развиват без напояване.
Въздушни свойства и въздушен режим на почвата
Главните въздушни свойства, от които зависи въздушният режим на почвата, са
въздухоемността, въздухопропускливостта и газообменът в почвата.
Въздухоемност. Под въздухоемност на почвата се разбира нейната способност да
приема и задържа в порите си определено количество въздух. Величината на
въздухоемността се изразява с общото количество въздух в обемни проценти, намиращ се
в даден момент в почвата. При разглеждане на почвения въздух като съставна част на
почвата беше изтъкнато, че количеството на въздуха в почвата е много променливо.
Следователно въздухоемността на почвата е променлива величина. Тя се обуславя от
множество фактори, най-важни от които са порьозността и влажността на почвата.
Почвите и почвените хоризонти с висока обща порьозност имат и голяма въздухоемност. С
увеличаване на водата в почвата намалява количеството на задържания въздух и
обратно. Оттук и всички условия и фактори, които влияят върху порьозността и влажността
на почвата, като механичен състав структурно състояние, отглеждана култура, обработка,
валежи и пр., влияят и върху въздухоемността на почвата.
Въздухопропускливост (въздухопроницаемост). Това е свойството на почвата да
пропуска въздуха през своята маса. Тя както и въздухоемността, зависи преди всичко от
порьозността и съдържанието на вода в почвата. Тук особено голямо значение има
характерът на порьозността и по-специално наличността на некапилярна порьозност. При
некапилярната порьозностантагонизмът между водата и въздуха е сmекчен и такава
почва има добра въздухопропускливост дори когато е навлажнена до пълна капилярна
влагоемност. Голяма некапилярна порьозност и добра въздухопропускливост притежават
стуктурните почви.
Когато в почвата липсва некапилярна порьозност въздухопропускливостта е слабо
изразена. При такива почви антагонизмът между водата и въздуха е ясно подчертани при
навлажняване до капилярната влагоемкост те напълно загубват своята
въздухопропускливост. Такива са безструктурните глинести почви. Освен от структурното
състояние, съотношението между капилярната и некапилярната порьозност, а оттук и
въздухопропускливостта зависят и от механичния състав на почвата. По-едрочастичните
(песъчливите) почви имат по-голяма не капилярна порьозност и по-добра
въздухопропускливост, отколкото глинестите. При културните почви некапилярната
порьозност зависи в голяма степен и от агротехническите мероприятия. Различните
обработки водят до разрохкване на почвата, до увеличаване на некапилярната
порьозност, а оттук и до увеличаване на нейната въздухопропускливост. За подобряване
на въздухопропускливостта на почвата оказват влияние и различните ровещи животни,
които създават големи некапилярни пространства (ходове) в нея.
Въздухопропускливостта играе важна роля в живота на почвата и развитието на
селскостопанските растения. Поради това в борбата за повишаване на почвеното
плодородие трябва да се имат предвид и мероприятията, които осигуряват добра
въздухопропускливост на почвата.
От практическите мерки за осигуряване на добра въздухопропускливост на почвата
на първо място трябва да се спомене създаването и поддържането на здрава структура.

146
Ето защо всички мероприятия, които имат отношение към създаването и поддържането на
добра структура като внасяне на органично вещество в почвата, гипсуване или варуване,
прилагането на правилна система на обработка и т.н., спомагат същевременно и за
подобряване на въздухопропускливостта на почвата.
Газообмен. В тясна връзка с въздухопропускливостта се намира газообменът в
почвата. Той се изразява в излизане на почвения въздух и в постъпването му в
атмосферата и обратно - в навлизане на атмосферния въздух в почвата. Периодичното
обменяне на почвения въздух е абсолютно необходимо за правилното развитие на
културните растения.
Поради това, че корените на растенията,а също така и животните и
микроорганизмите в почвата използват кислорода на почвения въздух при дишането, в
замяна на което отделят СО2, съществува тенденция за непрекъснато увеличаване
концентрацията на СО2 и намаляване концентрацията на О2. Въглеродният диоксид при
по-висока концентрация започва да забавя развитието нарастенията. Растенията могат да
се развиват нормално при не повече от 1% СО2. Липсата на кислород в почвата, от една
страна, води до развитието на анаеробни процеси, денитрификация, десулфофикация и
пр., при които се отделят също вредни за растенията газове – CH4, H2S, Н2, С2Н4 и пр.
Освен това, установено е, че дори когато няма вредни газове в почвения въздух,но
концентрацията на кислорода е ниска,растенията не се развиват. Така например според
Ръсел корените престават да растат, когато концентрацията на кислорода падне под
15%,а при концентрация 9-12% тяхното развитие се забавя. Ето защо е необходимо
почвеният въздух непрекъснато да се обменя с пресен от атмосферата, т.е.да има
„дишане на почвата”. Това се постига с газообмена.
Интензивността на газообмена зависи главно от два вида фактори:
а) вътрешни, към които се отнасят въздушните свойства на самата почва -
въздухопропускливости въздухоемност
б) външни, към които се отнасят дифузията на газовете, интензивността на образуване
и консумация на газовете в почвата, температурните колебания, колебанията във влажността
на почвата, колебанията в барометричното налягане, влиянието на вятъра и пр.
Естествено, колкото по-добра е въздухопропускливостта на една почва, толкова по
енергична обмяна ще има между почвения въздух и атмосферата.
Вследствие на дифузията въглеродният диоксид, концентрацията на който е по
висока в почвения въздух, се стреми да премине в атмосферата,а от атмосферата на
негова място навлиза кислород. Дифузията протича енергично в повърхностния почвен
пласт, когато почвата е суха. При овлажняване на почвата дифузията на СО2 се забавя и
той се натрупва в по-голямо количество. Дифузията е най-главният фактор,обуславящ
газообмена на почвата.
усвояване
Колкото
на О2 и отделяне напротичат
по-интензивно СО2 от корените
такива на процеси
растенията,от
биохимични и от
в почвата,като
микроорганизмите

животинските организми, толкова по-променлива става концентрацията на СО2 и О2 и

толкова по-енергично ще протича газообменът.
Температурните колебания предизвикват ту силно разширяване на газовете (при
силно нагряване на почвата), ту намаляване на техния обем (при охлаждане на почвата).
Поради това, че твърдата фаза на почвата се разширява и свива много по-слабо от
газовете, при повишаване на температурата през деня част от почвения въздух излиза в
атмосферата и обратно - при охлаждане на почвата през нощта въздухът от атмосферата
навлиза в почвата. Аналогично е влиянието върху газообмена и на колебанията в
барометричното налягане. При понижаване на налягането част от почвения въздух излиза
и отива в атмосферата, а при повишаването му въздухът от атмосферата навлиза в
почвата.
Значително е влиянието на колебанията във влажността на почвата. Поради
подчертания антагонизъм между водата и въздуха в почвата при постъпване на водачаст
от почвения въздух излиза, а при изпаряване на вода атмосферният въздух навлиза в
почвата.
Въздушните течения, минавайки по повърхността на почвата, предизвикват усилено
изпаряване на влагата и по този начин улесняват газообмена.

147
 Газообменът протича бързо и енергично само в повърхностните почвени пластове.
Според Ромел в 20-сантиметровия почвен пласт всеки часвъздухът се обменя напълно.В
дълбоките почвени пластове газообменът протича много бавно.
Мероприятия за създаване и поддържане на благоприятен въздушен режим
на почвата. Благоприятен въздушен режим имат почвите, които се отличават с добра
въздухопропускливост и добре изразен газообмен (добра аерация). Това са главно
едрочастичните и структурните почви. Безструктурните почви и особено почвите стежък
механичен състав имат лош въздушен режим. Оттук и основно мероприятие за
подобряване въздушния режим е оструктуряването на почвата. При някои почви с лош
въздушен режим, каквито са например заблатените и засолените, е необходимо
предварително да се проведат мелиорации - технически и химически (дренаж, варуване,
гипсуване и пр.), които водят до подобряване аерацията на почвата и са необходими
предпоставки за създаване на добра структура. Във всички други случаи агротехническите
мероприятия като внасяне на органично вещество в почвата, удълбочаване на орния
пласт, обработка на почвата само при благоприятна влажност, внедряване на правилни
сеитбообращения и пр., осигуряват поддържането на добър въздушен режим в почвата.
Въздухопропускливостта и аерецията на глинестите почви може да бъде подобрена и чрез
внасяне в почвата на инертни материали - пясък, стрити лигнитни въглища, сгурия,
пенопласти със затворени клетки и др.
От нашите почви снеблагоприятен въздушен режим са заблатените (ливадно-блатни
и торфено-блатни), солонците и солонцоватите почви и периодично повърхностно
преовлажняващите се почви (псевдоподзолисти).
Окислително-редукционни процеси в почвите
В зависимост от въздушния режим на почвите, в тях непрекъснато протичат процеси
на окисление и редукция. Тези процеси протичат в почвения разтвор, където се намират
съединения с различна степен на окисление. Те са възможни, понеже част от кислорода,
който се намира в почвения въздух, се разтваря в почвения разтвор. В зависимост от
наличието на кислород, в почвите може да преобладават процесите на окисление или на
редукция, но винаги двата процеса протичат едновременно. Затова почвата може да се
разглежда като динамична окислително-редукционна система. Преди най-общо окислението
се означаваше като свързване на кислород (или отдаване на водород), а редукцията като
свързване на водород (или отдаване на кислород). Сега тези процеси се схващат по-широко
като отдаване и приемане на електрони. При окислението - (Ох) става отдаване на
електрони, а при редукцията (Red) - приемане (присъединяване) на електрони -

Ох + е- ↔ Red – е-

В почвения разтвор има съединения и елементи с по-ниска степен на оксисленост,

които подлежат на окисление (органични вещества и по-нисковалентните съединения на
Fe, Mn, P, S, N и др.) и други съединения - с по-висока степен на окисление (О и по
високовалентните съединения на Fe, Mn, Ј, S, N и др.), които подлежат на редукция.
Затова, когато се говори започвата,че представлява динамична окислително-редукционна
система, трябва да се знае, че това всъщност се отнася за почвения разтвор.
Съединенията,които се оксидляват и редуцират, образуват двойки - Fe2+ и Fe3+, Mn2+ и Mn4+
(МnО2), Н2О и О2 и др.
При пренасянето на електроните, в почвения разтвор се създава електрически
потенциал. Той се нарича окислително-редукционен потенциал, означава се със символи
Eh и се измерва в mV. Този потенциализмерен при определени стойности на рН показва
съотношението на концентрацията на веществата, които се оксидляват и тази концентрация
на веществата, които се редуцират. По-ниските стойности на Eh показват, че преобладават
редукционни условия. При автоморфните почви, където няма преовлажнение от подпочвени
или повърхностни води Eh варира от 380 до 850 mV При хидроморфните почви за
хоризонтите, наситени с вода, Eh намаляват до 100-200 mV. Стойностите на окислително
редукционния потенциал се изразяват още и със символа гН2 (подобно на рН). Той
представлява отрицателния десетичен логаритъм на предполагаемото налягане на
молекулярния водород (Н2), изразен в атмосфери, което отговаря на определена

148
редукционна сила на почвения разтвор т.е. на определен окислително-редукционен
потенциал (Eh). rH2 варира от 0 до 42,4 - ниските стойности означават редукционни условия.
Равновесие междуоксидлителните и редукционните процеси се постига при гН2=27,3 ,а при
гН2 под 25 се установяват рязко изразени редукционни условия.
Окислително-редукционните реакции са необратими и обратими. Необратими са
окислителните реакции свързани странсформацията на органичните вещества в почвите.
Широко разпространени обратими реакции в почвите са окислението и редукцията на:

Н2  Н+
желязото (Fe2+ ↔ Fe3+), мангана (Мn2+ ↔ Мn4+),
медта (Сu+ ↔ Сu2+), кобалта (Со2+ ↔ Со3+),
азота (NO4+ ↔ NO2- ↔ NO3-), сярата (H2S ↔ SO42-) и др.

При състояние на равновесие между реакциите на окисление и редукция се

установява потенциална разлика при всяка окислително-редукционна двойка. Ако се вземе
двойката водороден катион – молекулярен водороди се приложи уравнението на Нернст,
след преобразуване на натуралния логаритъм в десетичен може да се получи формула,
обединяваща параметрите Eh, pHиrH2, а именно:

Eh
30 2
rH 2   pH

По този начин може да се трансформират единиците за ОРП (окислително

редукционния потенциал) отmV в rH2 и обратно.
Окислително-редукционните процеси в почвата са тясно свързани и с
микробиологичната дейност. При липса на кислород анаеробните микроорганизми си го
набавят от оксидлените съединения като ги редуцират. Ето защо интензивността на
разглежданите процеси зависи преди всичко от овлажнението и аерацията на почвата,
както и съдържанието на органично вещество (което осигурява развитието на
микроорганизмите). Разбира се интензивността на химичните и биохимичните процеси
силно се влияе и отредица други фактори - температурата, реакцията на средата и др.
В почвата обикновено присъстват няколко окислително-редукционни системи
(вещества) - органични и неорганични, в различно количество. Установено е, че когато в
почвения разтвор има няколко окислително-редукционни системи, то величината на
окислително-редукционния потенциал ще бъде равен на потенциала на тази система,
която се намира в най-голямо количество. Заради това тази система е била наречена
потенциал-определяща.
Окислително-редукционният потенциална почвите е много непостоянна величина и
варира главно с промяна на влажността.
Окислително-редукционният потенциал има голямо значение при използването на
почвите. Падането на потенциала показва,че в почвата има недостиг на кислороди може
да започне образуване на редуцирани съединения, които са токсични за растенията -
феросъединения, газовете H2S, РН193, СН4, Н2 и др. Това се наблюдава при
преовлажняване на почвите. При тези почви всъщнострастенията страдат не от водата
(тя не е токсична за тях), а от липсата на кислород, т.е. от ниския Eh.
По величината на окислително-редукционния потенциал може да се съди за
дейността на микроорганизмите и реда на редуциращите се съединения. Така при
намаляване на кислородното съдържание (падане на Eh) най-напред се редуцират
нитратите и четиривалентните манганови оксиди. След понижение на Eh до 200-300 mV
фери-съединенията се редуцират до феро-съединения, които оцветяват почвата в синьо
зелени тонове (оглеяване). По-нататъшното понижаване на Eh предизвиква редукцията на
сулфатите (SO42_)до сероводород (H2S). Крайното понижаване на Eh при почвите,които се
намират под вода (блатни и оризища), предизвиква редукцията на СO2 до СН4 и се
образуват Н2 и други вредни газове.
Величината на Eh (подобно на рН) влияе и върху хранителния режим на почвите. От
нея зависи разтворимостта и измиването на някои хранителни елементи. Спонижаване на

19РН3 фосфороводород (фосфин) – безцветен силно отровен газ с неприятна миризма (на „развалена риба”).

149
Eh ce увеличава разтворимостта на железните и мангановите съединения. При оризищата
с много ниско Еh, трудно разтворимите ферифосфати преминават в лесно разтворими
феро-фосфати и се измиват. При нисък Eh започва и денитрификация и загуба на азот
като газ (N2).
Спериодично измерване на стойностите на Eh може да се установи започването на
редукционен процес, преди още да са се появили видими признаци затова в почвата.
Както станаясно, неблагоприятно влияние оказват редукционните процеси, които
имат място при силно овлажнените почви. Поради това когато Eh падне ниско, трябва да
се вземат мерки за неговото покачване. Такива мерки са: дрениране на преовлажнените
почви, оструктуряване на тежко-глинестите почви, дълбоко разрохкване на уплътнени
хоризонти, които задържат водата, по-дълбока оран и др.
Всички тези мерки подобряват водно-въздушните свойства на почвите и повишават
стойностите на Eh.
Топлинни свойства и топлинен режим на почвите
Топлинните свойства и топлинният режим, от които зависи температурата на
почвата, имат извънредно голямо значение за нейното развитие и за развитието на живота
върху Земята. Стоплината са свързани всички процеси, протичащи в почвата и живите
организми.
Почвата получава топлина главно за сmетка на постъпващата върху нейната
повърхност лъчиста енергия на слънцето. Енергията на слънчевия лъч, достигнал почвената
повърхност, се превръща в топлина. Допълнителни източници на топлина започвата могат да
бъдат вътрешната земна топлина, топлината на намокряне, атомната енергия, получена от
радиоактивното разпадане на елементите в почвата, топлината, получена при биохимичните
реакции, свързани с жизнената дейност на микроорганизмите и др. Тези допълнителни
източници на топлина имат малко влияние върху температурата на почвата.
Най-важните топлинни свойства на почвата са топлопоглъщателната способност,
топлоемността и топлопроводността.
Топлопоглъщателна (лъчепоглъщателна) способност. Това е способността на
почвата да поглъща лъчистата слънчева енергия, която се превръща в топлинна. Някои
автори наричат това свойство нагреваемост на почвата.
Почвата, както и всички природни тела,не поглъща цялото количество лъчиста
енергия, която достига до нейната повърхност. Известно количество от нея винаги се
отразява. Следователно топлопоглъщателната способност на почвата ще се
характеризира от тази част лъчиста енергия в проценти,която остава, като се извади
отразената енергия. Отразената енергия или „отразяващата способност на почвата”, се
изразява ст.нар. албедо, което представлява процентът на отразената лъчиста енергия.
Различните повърхности отразяват различно количество енергия, поради което почвите в
зависимост от състоянието на тяхната повърхност ще поглъщат различно количество
енергия. Топлопоглъщателната способност на почвата зависи от цвета на
почвата,формата и характера на почвената повърхност, влажността на почвата, характера
нарастителната покривка и др.
Цвят. Обуславя отражателната способност на почвата. Колкото по-светъл е цветът,
толкова по-голямо количество лъчиста енергия отразява и толкова по-малко е
нагряването. Обратно, по-тъмните цветове отразяват по-малко и поглъщат повече лъчиста
енергия. Поради това богатите с хумус почви, които имат тъмен цвят,показват и по-голяма
топлопоглъщателна способност. Такива почви у нас са например черноземите,
сmолниците, хумусно-карбонатните и др.
Форма и характер на почвената повърхност. Те влияят до голяма степен върху
отражателната способност. Колкото повърхността е по-близка до плоскост, толкова повече
отразява и по-слабо се нагрява. Според изследванията на A. A. Скворцов албедото при
една и съща почва се изменя, в зависимост от състоянието на повърхността, по следния
начин:
при изравнена повърхност - 30%
при повърхност, покрита с дребни бучици - 25%
при повърхност, покрита с едри бучки - 20%
при повърхност на прясно разорана нива - 17%

150
 Както се вижда от данните, разрохканите почви с грапава повърхност поглъщат
повече слънчева енергия, отколкото сбитите и с изравнена повърхност. По-големите
неравности на терена - могили, хълмове, падини и пр. влияят значително върху
разпределението на лъчистата енергия по повърхността. Установено е, че върху южния
склон постьпва повечетоплина и един и същ вид почва поглъща повечетоплина,когато е
разположена на южен склон. Така например Шрив при проследяване на нагряването на
почвата на дълбочина 8 сm. в различните части на малък изкуствен хълм, висок 3 м и с
наклон на склона 180°, установява, че средната максимална седмична температура на
южния склонес5-7° по-висока, отколкото на северния.
Влажност. Оказва съществено отражение върху топлопоглъщателната способност на
почвата. Влажната почва отразява по-малко лъчиста енергия. Въпреки това тя се загрява по
бавно, което се дължи на обстоятелството, че една част от топлината се поглъща от водата,
която има висока топлоемкост, а друга част се изразходва за нейното изпаряване. Установено
е, че при изпаряване на 1 g вода почвата губи приблизително 580 cal топлинна енергия.
Поради това глинестите почви, които имат голяма влагозадържаща способност, се загряват
по-трудно от леките песъчливи почви. Освен глинестите към „студените” почви се отнасят и
почвите, разположени в много ниските места, в които постъпва повече вода.
Характер на мъртвата или живата покривка. Има също не малко влияние върху
топлопоглъщателната способност на почвата. Каквато и да е допълнителната покривка,тя
води, общо взето, до намаляванетоплопоглъщателната способност на почвата. Това се
дължи на обстоятелството, че покривката засенчва почвената повърхности до нея достига
малко лъчиста енергия. Голяма част отлъчистата енергия на слънцето се отразява от
покривката. Особено голяма отражателна способност има снежната покривка. Значителна
е отражателната способност и на зелената растителна покривка. Мъртвата тревиста
покривка отразява по-малко.
Разгледаните фактори влияят и върху останалите топлинни свойства на почвата.
Топлоемкост. Това е свойството на почвата да поглъща топлина. Изразява се с
количеството джаули (J), необходимо за повишаване температурата на единица почва (1 g или 1
сm3) с 1°С, (обикновено от 14,5 до 15,5°С). Когато за единица почва севзема 1 g, определената
топлоемкост се наричатегловна или относителна, а когато се взема 1 сm3- обемна.
Топлоемкостта на почвата се обуславя от главните ѐ съставни части, от които най
голяма топлоемкост притежава водата, а най-малка - почвеният въздух. Съставните части
на твърдата почвена фаза имат различна тегловна топлоемкост. Обемната им топлоемкост
обаче не се различава съществено. Тя може да се намери,като се умножи тегловната
топлоемкост по относителната плътност на почвата. Поради това, че съществува обратна
зависимост между относителната плътност на съставните части на твърдата почвена фаза и
тяхната тегловна топлоемкост, обемната топлоемкост при различните съставни части на
почвата е близка - 2,09-2,50 J. Като средна величина за тегловната топлоемкостна твърдата
фаза на почвата обикновено се приема 0,8, а за обемната топлоемкост -1,67-2,50 J.
Обемната топлоемкостна почвения въздух се приема за равна на нула. Следователно при
суха почва топлоемкостта е близка дотоплоемкостта на твърдата фаза, а при влажна почва,
зависи главно отводното съдържание. Топлоемкостта на всички съставни части, а оттук и на
почвата като цяло се увеличава с увеличаване на влажността. При увеличаване на
влажността най-много се увеличава топлоемкостта на органичното вещество в почвата,
следвано от глината и пясъка. Стова се обяснява студенината на торфените и глинестите
почви и трудното им загряване и топлотата и бързото загряване на песъчливите почви.
Влажните почви поемат по начало повечетоплинна енергия, само малка част от която отива
за загряване на твърдата фаза. По-голямото количествотоплина се поглъща от водата и се
изразходва за нейното изпаряване.
Топлопроводност. Така се нарича свойството на почвата да провежда топлина през
своята маса. Изразява се с количеството топлина в джаули, която преминава заедна секунда
през почвена повърхност, равна на 1 cm2, на разстояние, равно на 1 cm, т.е. през 1 cm3 почва,
при условие четемпературата на горната (входната) повърхност и на долната (изходната)
повърхност се различава с 1 °С (J/cm/s/°C). Количественият израз на топлопроводността се
нарича още коефициент на топлопроводност. Топлопроводността на почвата зависи от
топлопроводността на съставните й части. Минералната съставна част на почвата има
топлопроводност около 0,0167-0,0200, водата - 0,0059, въздухът - 0,0002 J/cm/s/°C.

151
 Топлопроводността се определя от съотношението на почвения въздух и почвената
вода. Спросъхване на почвата съдържанието на въздуха в нея се увеличава и съответно
се намалява топлопроводността й и обратно, сувеличаване количеството на водата се
увеличава и топлопроводността на почвата. Ето защо сухите почви винаги имат по-малка
топлопроводност от влажните.
Механичният състав оказва косвено влияние върху топлопроводността на почвата,
понеже от него зависи в голяма степен съотношението между водата и въздуха при
навлажняване на почвата. Освен това топлопроводността зависи пряко от дисперсността
на почвата - големината на почвените частички. По-грубочастичните почви имат по-голяма
топлопроводност от ситночастичните.
Скоростта, с която се изравнява температурата между отделните почвени слоеве, се
характеризира с така наречената температуропроводност на почвата (коефициент на
температуропроводност). Количествено тя се изразява с изменението на температурата на
1 cm3 почва, предизвикано от топлината, която преминава за 1 s през почвената
повърхност 1 cm2, на разстояние равно на 1 cm и приналичие на температурен градиент
между входната и изходната повърхност, равен на 1°С. На практика температуро
проводността се получава, като се раздели топлопроводността на дадена почва на
нейната топлоемкост. Получената стойност се отнася към 1 cm2 за 1s(cm2/s).
Топлинно излъчване (загуба на топлинна енергия от почвата). Освен
способността да поглъща и задържа топлината, почвата има способност и да изпуска
(губи) топлина чрез излъчване или по други пътища. Тази способност се характеризира с
количеството топлина, което се излъчва от 1 m2 почвена повърхност за Is. По системата
СИ сеизмерва във W/(m.K)20.
Топлинното излъчване зависи от влажността, състава и характера на повърхността й.
Понеже водата има голяма способност да излъчва топлина, влажните почви изпускат повече
топлина, отколкото сухите. Минералната съставна част изпуска по-леснотоплината, отколкото
органичната, поради което хумусните почви излъчват много по-малкотоплина. Финочастичните
почви с гладка повърхност излъчват много по-малко топлина от едропесъчливите и
едробучковидните, които имат грапава повърхност. Покривката на почвата (растителна, снежна,
мулч, слама, димна завеса и др.) ограничава загубата на топлина. Водните пари и CO2
намиращи се в приземния атмосферен слой, също намаляват излъчването на топлината.
Топлинното излъчване се засилва с повишаване температурата на почвата.
Освен чрез прякото излъчване в атмосферата почвата губи част от своята топлина и
по други пътища. Преди всичко за изпаряване на водата се изразходва значително
количество топлина. Така например според изследванията на В. А. Михелсон на
детелиновото поле на Тимирязевската селскостопанска академия 48% от целия
топлообмен на почвата се пада на разхода на топлина чрез изпарение на водата. Друга
част от топлината се предава (чрез конвекция) на по-хладния въздушен слой, лежащ над
почвата. Трета част по пътя на молекулното предаване постъпва в по-дълбоките почвени
пластове. Покривката (жива или мъртва) намалява загубата на топлина по конвекционен
път. Загубата на топлина чрез конвекция се увеличава при намаляване на температурата
на въздуха и при неравна буцеста повърхност.
Топлинен режим на почвите. Отразява изменението на температурата на почвения
профил във времето.
Температурата на почвата зависи от съотношението между погълната и отразена
топлина, т.е. от нейния топлинен баланс. Когато погълнатата топлина превишава
изразходваната, почвената температура се повишава и, обратно, когато се изразходва
повече топлина, отколкото се поглъща, температурата на почвата се понижава.
Вследствие на сmенянето на деня с нощта и на различните годишни времена се променя
периодично и почвената температура. Почвата ту се нагрява, ту изстива. Промените на
температурата на почвата през денонощието се изразяват с денонощния ход на почвената
температура, а през годината - с годишния ходна тази температура.
Денонощният и годишния ход на почвената температура определят температурния
режим на почвата.

20W/(m.K) – ватна метър-Келвин – топлопроводността на веществото, в което при повърхнинна плътностна топлинния поток
1W/m2 се установява температурен градиент 1K/m (по системата СИе мерна единица за топлопроводност, където температурата е
представена в абсолютни стойности°К

152
 Денонощен ход на почвената температура. Характеризира се с това, че
повишаването на температурата започва сутрин при изгряване на слънцето и продължава
до 13 часа на обед, след което започва да се понижава. Ако температурните колебания се
изразят графично, получава се крива, която е най-силно издигната през обедните часове
(фиг.30).

Фиг. 30. Колебания на температурата на почвата на различна дълбочина

през денонощието (no А.А.Роде)

За различните дълбочини амплитудата на денонощните температурни колебания е

различно. Най-голяма е на повърхността на почвата. С дълбочината амплитудата
постепенно намалява, като на 20 сm различията са с няколко градуса, на 40 сm не
превишават 1°С, а на 80-100 сm температурата през денонощието практически не се
изменя.
Годишен ход на почвената температура. Характерно за него е това, че
повишаването на почвената температура започва с настъпването на пролетта (март) и
продължава до юли, след което започва да се понижава. Температурните колебания на
различните дълбочини са различни. Общо взето, амплитудата на колебанията на
температурата намалява с дълбочината, но не така рязко (фиг.31). Дълбочината, на която
през годината се установява постоянна температура, за различните географски областие
различна, но средно може да се приеме, че е около 13-14 m. Върху годишния ход на
почвената температура голямо влияние оказват снежната покривка и валежите. Снегът като
лош проводник на топлината забавя понижението на почвената температура, понеже
намалява излъчването на топлина от почвата. Валежите причиняват охлаждане на почвата.

Фиг. 31. Колебания на почвената температура на различна дълбочина

(no данни на станцията в Садово, 1942 г.)

153
 През зимните месеци, когато температурата спадне под нулата, почвата замръзва.
Замръзва фактически водата в нея. Понеже почвената вода представлява разтвор, тя
замръзва при температура, по-ниска от 0°С.
Дълбочината, до която замръзва почвата, зависи от редица фактори: дебелина на
снежната покривка, състояние на почвената повърхност, влажност на почвата, механичен
състав на почвата и др.
Снежната покривка предпазва почвата от замръзване или намалява дълбочината на
замръзването. Колкото по-дебела е тя, толкова на по-малка дълбочина замръзва почвата.
Всички условия, които влияят върху мощността на снежната покривка, като релеф,
растителност и пр., влияят косвено и върху дълбочината на замръзването на почвата.
Така например почвата на възвишенията замръзва винаги по-дълбоко, защото снегът се
издухва и почвата или изцяло се оголва, или има тънка снежна покривка. Растителната
покривка задържа снега и обуславя по-дебела и по-равномерна снежна покривка, поради
което почвата в участъците, заети срастителност, особено горска, замръзва по-плитко.
Почви с разрохкана повърхност (разорани участъци) замръзват по-дълбоко от
уплътнените (залежите).
По-влажните почви замръзват и по-бавно и по-плитко от сухите. Това се дължина по
голямото количество скрита топлина, която се отделя при замръзване на водата в тези
почви.По-бързо и по-дълбоко замръзват песъчливите почви, отколкото глинестите, което се

дължи главно на различната им влагоемкост.

Мъртвата растителна покривка - горска постеля, мулчи др. - предпазва почвата от
дълбоко замръзване.
Размразяването на почвата напролет с повишаване на температурата на
замръзналия почвен пласт става под влиянието на слънчевата радиация и на топлината,
която идва от по-дълбоките почвени пластове. В зависимост от това има два начина на
размразяване на почвата. При дебела снежна покривка, която добре изолира почвата,
размразяването започва отдолу за сmетка на топлината, идваща от по-дълбоките почвени
пластове и завършва преди приключване на снеготопенето. През зимите с малко сняг,
когато снежната покривка е тънка, размразяването започва отгоре и отдолу едновременно
под влиянието на слънчевата радиация и на топлината на дълбоките пластове и завършва
след приключване на снеготопенето.
Типове топлинен режим. В зависимост от топлинния баланс, който определя
наличието или отсъствието на замръзване на почвата, В. Н. Димо предлага да се
различават четиритипа топлинен режим на почвите.
Първият тип e характерен за полярните области, където на малка дълбочина
почвата е вечно замръзнала. Там почвата се размразява през летните 3-4 месеца на
неголяма дълбочина. През останалото време тя е замръзнала (замръзващият отгоре
почвен слой се свързва с вечно замръзналия по-долен слой), поради което средната.
годишна температура на почвения профил е отрицателна, т.е. преобладава процесът на
охлаждане на почвата. Нарича се леден тип топлинен режим.
Вторият тип e характерен за почвите, разположени непосредствено под
полярните области от умерено-хладния (бореален) климатичен пояс. За него също е
характерно наличието на вечно замръзнал слой, който обаче е разположен на по-голяма
дълбочина. Почвата ежегодно замръзва на повече от 1 -2 m дълбочина в продължение на
повече от 5 месеца, но замръзващият отгоре почвен слой не се свързва с вечно
замръзналия почвен слой отдолу. Общо, в повечето случаи средната годишна
температура на почвения профил е положителна, но температурата на почвата до 20 cm
дълбочина през най-студения месец е отрицателна. Нарича се продължително сезонно
леден тип топлинен режим.
Третият тип е характерен за почвите, разположени в пояса на умерения климат.
При него няма вечно замръзнал подпочвен слой. През студения период почвата замръзва
отгоре на неголяма дълбочина (не повече от 2 m) и за кратко време (от няколко дни до
няколко месеца,но не повече от 5 месеца). Средната годишна температура на почвения
профил е положителна, но температурата на почвата до 20 cm дълбочина през най
студения месец е също отрицателна.Той се нарича сезонно леден тип топлинен
режим.

154
 Четвъртият тип е характерен за районите със субтропичен и тропичен климат, в
който почвата не замръзва. Средната годишна температура на почвения профил е
положителна. Положителна е и температурата на почвата до 20 cm дълбочина през най
студения месец. Това е т.нар. безледен тип топлинен режим (незамръзващи почви).
В САЩ типът на топлинния режим на почвите също се определя по средната
годишна температура на почвата, като също се различават четири типа топлинен режим:
студен тип (студени почви) - средна годишна температура на почвата под8°С; хладен
тип (хладни почви) - средна годишна температура на почвата от 8 до 15°С; топъл тип
(топли почви) - средна годишна температура на почвата от 15 до 22°С; горещ тип
(горещи почви) - средна годишна температура на почвата над 22°С.
Мероприятия за регулиране на топлинния режим на почвите. Оттемпературата
на почвата зависят всички биологични и биохимични процеси в почвата, включително и
развитието на културните растения, които могат да растат нормално само в определени
температурни граници. Температурите извън тези граници се отразяват отрицателно на
развитието им. Поради това понякога се налага да се регулира изкуствено топлинния
режим на почвата.
Когато се говори за регулиране на топлинния режим на почвата, трябва да се
подчертае, че засега човекът още не е в състояние да извършва цялостно регулиране на
почвената температура в полска обстановка, поради това че е невъзможно да се регулира
притокътна слънчева енергия. Температурата на почвата може изцяло да се регулира само
в парници и оранжерии. Ето защо методите, които се прилагат за регулиране на топлинния
режим на почвата в полска обстановка, целят доколкото е възможно, да се измени
разпределението на топлината в почвата в желаното направление да се сmекчат
отрицателните последствия от неблагоприятните температури. Към мероприятията, които
се прилагат в практиката се отнасят засенчването, мулчирането, снегозадържането,
полезащитните насаждения, димните завеси, регулирането на водно-въздушния режим и др.
Засенчване. Прилага се с цел да се намали притокътна слънчева топлинна енергия.
Предпазва растенията от прякото действие на слънчевите лъчи и едновременно спомага
за понижаване на почвената температура. Освен това се отразява благоприятно и върху
водния режим на почвата. В практиката засенчване се постига или чрез направа на
специални щитове, или чрез отглеждане на растения, които трудно понасят високи
температури, заедно с растения, които засенчват терена (кулисни растения), например
дървета, храсти и др.
Мулчиране. To e мероприятие, при което почвата се покрива с тънък пласт от
някакъв материал - слама, листа, оборски тор, специална хартия, дървени стърготини и
др. Ролята му се свежда до това, че изкуствената покривка (мулчът), изолирайки
повърхността на почвата, намалява температурните колебания. През зимата мулчът влияе
подобно на снежна покривка - предпазва почвата от замръзване.
През летния период, в зависимост от цвета на материала, мулчирането може да
предизвика повишаване или понижаване на почвената температура. Тъмните материали
спомагат температурата на почвата да се повиши, а светлите - да се понижи. Така
например според изследване на Древидпочва, покрита сталк, е имала на 5 сm дълбочина
максимална температура със 7°С по-ниска, отколкото на непокритата почва. Еверсан и
Цивер са извършили мулчиране със сажди, като се размесвали с горния 5-сантиметров
пласт на почвата по 450 kg сажди на 1 dka. При това максималната денонощна
температура на 5 сm дълбочина се е повишила с 1,9°С, в сравнение на немулчиланата
почва.
Освен това, мулчирането оказва благоприятно влияние и върху водния режим на
почвата.
Снегозадържане. Освен като мероприятие за натрупване на влага се прилага и за
регулиране на топлинния режим на почвата. За ролята на снежната покривка вече
говорихме. Тя се свежда главно до предпазване на почвата от дълбоко замръзване. Под
снежната покривка почвата има винаги по-висока температура. Така например при минус
30°С студоголената почва има на повърхността температура минус 20°С, а покритата с 30
сm снежна покривка - минус 4°С (Чижевски).
Полезазащитни насаждения. Подобряват топлинния режим на почвата. Те играят
снегозадържаща роля, подобно на горската растителност. През зимата осигуряват

155
натрупване на по-дебела и равномерна снежна покривка и намаляват скоростта на
студените ветрове. По този начин предпазват почвата от замръзване. През лятото те
спират горещите и сухи ветрове, поради което температурата на защитената почва е по
ниска. Това от своя страна води до подобряване на водния режим на почвата.
Димни завеси. Предпазват почвата от силно лъчеизпускане. Поради това почвата
под димна завеса запазва по-висока температура и приземният въздушен слой не се
охлажда силно и се предотвратява образуването на слана.
Температурният режим на почвата може да се регулира и чрез регулиране
влажността на почвата. Както видяхме, голямото количество вода в почвата води до
повишаване на нейната топлоемкост и намаляване на нагреваемостта й. Ето защо
дренирането на заблатените почви повишава тяхната температура. Обратно, изкуственото
поливане намалява температурата на почвата. Така например според данни на Сmит,
Книгсон и Каристемпературата на почвата на следващия ден след поливането на 2,5 сm
дълбочина се е понижила с 5,5°С.
От казаното се вижда, че топлинният режим на почвата има голямо екологично
значение за развитието на организмите.
Топлинен баланс на почвата. Определя се от количеството на постъпилата
лъчиста енергия и загубата на топлинна енергия за изпарение, транспирация, топлинно
излъчване, за отразяване и нагряване на приземния въздух. Топлинния баланс на почвата
се изчислява по уравнението:

Тб + Тк + Тп = 0, където

Тб – радиационен баланс, изчислен като разлика между постъпилата и отразената

слънчева енергия,
Тк – турбулентния поток на топлината, свързан стоплообмена между повърхността и
атмосферния въздух,
Тп – топлообмен между почвените слоеве

ПЛОДОРОДИЕ НА ПОЧВИТЕ

Още при определяне на понятието почва бе изтъкнато, че то е неделимо от

понятието плодородие на почвата и предварително плодородието бе дефинирано като
свойство (способност) на почвата да осигурява всички необходими условия (фактори) за
живота и развитието нарастенията и преди всичко вода и хранителни вещества.
Основните естествени фактори за развитието на растенията са: светлина, топлина,
вода, хранителни вещества и въздух (кислород). Като допълнителен фактор в
съвременното земеделие се счита и отсъствието в почвата на вещества подтискащи
развитието на растенията. Това са различните химически препаративнасяни в почвата и
имащи токсично действие върху културните растения, които общо се наричат инхибитори.
По отношение влиянието на различните фактори върху плодородието на почвата
трябва да се има предвид, че то се подчинява главно на няколко закономерности:
а) всички фактори действат като комплекс – растенията не могат да се развиват,
ако отсъствува даже и само един фактор;
б) факторите са незаменими - никой от факторите не може да бъде заменен с друг
фактор от споменатата група фактори;
в) всички фактори имат еднакво значение за почвеното плодородие, т.е. те са
равнозначни;
г) величината (големината) на добива отрастенията в крайна сmетка се определя
(лимитира) от този фактор, който е в недостатъчност (в минимум).
Отказаното дотук следва, че постоянно висок добив може да се получава от това
културно растение, което се осигурява едновременно и непрекъснато с всички фактори
през целия си вегетационен период.
Всички изброени фактори (без светлината) изцяло или в по-голяма степен проявяват
своето влияние чрез почвата. Поради това може да се каже, че добивът отрастенията ще
зависи главно от плодородието на почвата, под което понятие трябва да се разбира
нейното свойство (способност) да осигурява на растенията всички необходими условия, в
достатъчна степени едновременно и непрекъснато през целия вегетационен период.
156
 Според начина, по който се формира плодородието на почвата е прието условно да
се различават три вида плодородие на почвата: природно, антропогенно и ефективно
(икономическо).
Природно е плодородието, което се създава в природна обстановка под влияние на
почвообразувателния процес безнамеса на човека.
Антропогенно е плодородието, което се създава допълнително под влияние на
мероприятията, които човек прилага при използване на почвата - агротехнически,
мелиоративни и др.
Ефективно (икономическо) е плодородието, което е резултат (сбор) от природното
и антропогенното плодородие.
Както бе отбелязано вече, природното плодородие на почвата се заражда и формира
заедно със зараждането и развитието на почвообразувателния процес. Изветряването на
масивните скали води постепенно до тяхното раздробяване и превръщането им в рохкави
материали, където могат да се закрепват висшите зелени растения. С образуването на
глина и хумус почвата придобива способност да натрупва и задържа голямо количество
вода и въздух т.е. да осигурява растенията с тези фактори за техния живот.
Почвообразувателният процес, развивайки се в рамките на биологичния кръговрат на
хранителните елементи постепенно води до концентриране (натрупване) в почвата на
всички необходими за живота на растенията хранителни елементи, голяма част от които
ежегодно се връщат в почвата при разлагане на органичните остатъци и се използват от
следващите растителни поколения. Следователно почвата придобива и способността да
снабдява растенията не само с вода и въздух, но и с хранителни елементи. Така
постепенно се формира и природното плодородие на почвата, което под влияние на
човека може да се изменя.
За да може почвата да проявява високо плодородие, тя трябва да отговаря на
следните условия:
1. Да снабдява растенията свсички и в достатъчно количество хранителни елементи,
едновременно и непрекъснато през целия вегетационен период. Затова в нея трябва да
протичат постоянно процеси които мобилизират (превръщат в разтворима форма)
неразтворимите хранителни вещества, т.е. да има добър хранителен режим.
2. Да снабдява растенията непрекъснато през целият им живот с достъпна и в
достатъчно количество вода. Без достатъчно вода и хранителни елементи е невъзможно
нормално развитие на растенията и получаване на задоволителни добивит.е. почвата
трябва да има добър воден режим.
3. Да снабдява растенията непрекъснато през целият им живот с достатъчно
количество кислород (въздух). Постоянно да се осигурява кислород за дишане на
кореновата система и за протичане на всички оксидлителни микробиологични процеси, от
които зависи освобождаването в достъпна форма на всички хранителни вещества т.е.
почвата трябва да има и добър въздушен режим.
4. Да осигурява на растенията през целият им живот добри топлинни условия, т.е.
необходимата топлина за развитието на всички жизнени функции в тях, както и топлина,
необходима за протичане на физичните, химичните и микробиологичните процеси в
почвата, които също са свързани с осигуряване на вода и хранителни вещества за
растенията, т.е. почвата да има добъртоплинен режим.
5. Да осигурява на растенията през целият им живот естествена благоприятна
химическа среда за тяхното развитие. Това изисква почвата да има: близка до
неутралната реакция (да няма вредна киселинност и алкалност); висок сорбционен
капацитет, който да бъде наситен главно с калциеви катиони; добре изразена буферност
както срещуалкализирането така и срещувкисляването; високи стойности на окислително
редукционния потенциал т.е. преобладаване на оксидлителните процеси в нея; да
съдържа достатъчно естествени стимулиращи развитието на растенията вещества -
ензими, хормони, витамини, гиберелини и др.
6. Да осигурява лесно проникване в нея до достатъчна дълбочина на кореновата
система нарастенията по този начин да позволява корените да черпят вода и хранителни
елементи от по-голям обем почва и растението да бъде здраво закрепено в нея (това
особено се отнася за дървесните растения - лозя и овощни видове).

157
 7. Да не съдържа условия и вещества, пречещи на нормалното развитие на
растенията - т.нар. инхибиращи фактори. Такива условия и фактори могат да бъдат:
наличието на напълно неплодороден пласт под орницата (пясък, чакъл и др.), наличието
на тежко глинест хоризонт под орницата, който корените на растенията трудно пробиват,
наличието на твърд („циментиран”) хоризонт (карбонатна плоча, желязно-манганова плоча
и др.), през които корените нарастенията не могат да проникнат, наличието на токсични за
растенията вещества - голяма концентрация на лесно разтворими соли (засоляване),
висока концентрация на водородни и алуминиеви катиони при киселите почви и висока
концентрация на хидроксилни аниони при алкалните почви, недостатъчно оксидлени
съединения на желязото, мангана и др. и вредни газове като водород, метан, сероводород
и др., наличието на болести, неприятели и плевели при растенията.
Поддържане и повишаване на почвеното плодородие. При усвояването на
природните (естествените) почви човек се стреми да ги превърне в културни (плодородни)
почви. Чрез редица мероприятия - агротехнически (обработка, редуване на културите,
торене и др.) и мелиоративни (отводняване, напояване, варуване, гипсуване и др.), човек
се стремида корегира неблагоприятния състави свойства на почвите и да ги превърне в
културни (плодородни) почви. От казаното досега следва, че за културна се счита тази
почва, която има дълбок и оструктурен (строховидно-зърнеста структура) обработваем
хоризонт, добър воден, въздушен, топлинени хранителен режим, благоприятни химични и
биологични свойства (за развитието на полезните микроорганизми и животни) и няма
плевели, като не се допуска развитие на болести и неприятели по културните растения. В
този сmисъл не всички почви, които се използват в земеделието, сега могат да се считат
за достатъчно окултурени. Окултуряването на почвите етрудна и продължителна работа.
За целта трябва системно да се прилагат мероприятия като: варуване при киселите почви
и гипсуване при алкалните почви, дрениране и промиване при засолените почви,
дрениране при заблатените почви, защита от ерозия на почвите - залесяване,
затревяване, терасиране на ерозираните почви, укрепване на поройните реки и дерета,
полезащитни горски пояси и агротехнически мерки срещу ветровата ерозия на почвата,
подходяща система за обработка на почвата, подходящо редуване на културите
(сеитбообращение), правилно торене на културите с минерални (в това число и с
микроелементи), органични и микробиални торове, подходяща система и техника за
напояване на растенията и др. При постоянно прилагане на посочените мероприятия не
само, че завареното ниво на почвеното плодородие се запазва, но то може постепенно да
се повишава.
Продуктивност на почвата. Освен понятието плодородие на почвата, в
почвознанието се употребява и понятието продуктивност на почвата. Както видяхме,
плодородието на почвата обикновено се определя (измерва) с величината на добива от
растенията. Величината на добива от дадено растение обаче зависи не само от
свойствата на почвата и въздействието на човека върху нея т.е. от ефективното
плодородие на почвата, но и от редица други фактори - климат, биологични възможности
на растението (вид, сорт и др.), агротехника и т.н. Следователно величината на добива
може да служи като мярка за почвеното плодородие само ако почвите се сравняват при
еднакви условия: еднакъв климат, еднакво растение, еднаква агротехника и пр. При
различия в някои от условията на средата от една и съща почва може да се получат
твърде различни добиви. Например, ако вземем черноземна почва в съдове ия занесем
на две места - в по-сухи по-влажен райони върху нея отглеждаме пшеница, ще видим, че
добивът в по-влажния район ще бъде много по-висок, отколкото в по-сухия район. Оттук и
под продуктивност на почвата трябва да се разбира нейното свойство да дава
добив от определено растение при определени климатични условия и при
определена агротехника на отглеждане. Следователно трябва да се прави разлика
между плодородие и продуктивност на почвата. Плодородната почва не при всички
условия е продуктивна. Например една много плодородна почва, каквато е черноземната
почва, при много сухи условия е не продуктивна - от нея се получава нисък добив.
Продуктивната почва обаче, придадените условия, винаги е и плодородна. В този сmисъл
плодородието на почвата има само относително значение. Една и съща почва не е
еднакво продуктивна (недава еднакъв добив) от всички растения, при всички климатични
условия и при всички системи на агротехника.

158
 Климатичните условия в нашата страна са благоприятни за отглеждане на голям
брой земеделски растения. Голяма част от нашите почви притежават и високо естествено
плодородие. Ето защо у нас има условия за развитие на ефективно земеделско
производство. До неотдавна от основните почвени различия у нас се получаваха много
високи добиви от основните земеделски култури. Необходимо е натрупаният опит в това
отношение да се разширява като се полагат по-нататък усилия и мероприятия за
повишаване на плодородието и продуктивността на всички обработваеми почви.

КЛАСИФИКАЦИЯ НА ПОЧВИТЕ

Поради това че, в различните части на земното кълбо върху земната повърхност
количественото съчетание на факторите на почвообразуването е различно, то и
разнообразието на почви е голямо. Това разнообразие е наложило създаването на
специални класификации на почвите.
Под класификация на почвите се разбира разделянето на цялата общност от почви
на отделни класове (таксони), в които почвите имат общи свойства, процеси и режими.
Класификацията на почвите се съставя като се приемат определени принципи, по
които става групиране на почвите, установява се система от класификационни
(таксономични) единици (клас, подклас, тип и др.), които се подреждат в ред на
съподчинение (нива), приема се система от наименования (номенклатура) на почвите,
определят се признаците, по които всяка класификационна единица може да се
наблюдава в природна обстановка (прави се диагностика на почвите) и накрая се
построява класификационна схема или систематичен списък на почвите.
Според предназначението си класификациите на почвите могат да се разделят най
общо на две групи - естествени и приложни (производствени). Естествените класификации
се строят въз основа на състава и свойствата на почвите, с оглед изясняване на начина и
условията на тяхното образуване като природни тела. Приложните класификации се
строят въз основа на пригодността на различните почви за конкретно използване (в
земеделието, в строителството и пр.). За земеделски цели отначало са се съставяли
естествени класификации на почвите, като в някои от тях е имало и елементи на
производствена оценка на различните почви за целите на земеделието. Сега независимо,
че при съставянето на естествените класификации се вземат предвид редица свойства и
особености, които показват пригодността на различните почви за използването им в
селското стопанство, се съставят отделно и приложни класификации, в които почвите се
групират въз основа на тяхната пригодност за определено използване в селското
стопанство или за други дейности.
Първите опити за класификация на почвите са направени още от римските
естественици, които обобщили дългогодишния опит на земеделските стопани в
категоризирането на земите. Подразделянето на почвите те извършвали главно въз
основа на съотношението на основните съставни части на почвите.
Успоредно с развитието на агро-геологичното направление в почвознанието, в
Западна Европа се разработват естествени класификации в основата на които лежат
особеностите на почвообразуващите скали – агро-геологични класификации. В зависимост
от това каква особеност на почвообразуващите скали се взема за основа при групирането
на почвите са съставяни и различни вариантиагро-геологични класификации. Фалу, Майер
и др. съставят геолого-петрографска класификация, като вземат за основа
минералогичния и петрографски състав на почвообразуващата скала. Кнопразработва
химическа класификация, в основата на която лежи химичния състав на
почвообразуващите материали почвата. Теер и Шюблер предлагат физична
класификация, в която почвите се групират по механичния състав на почвообразуващите
материали и почвите. Зенфт и др. разработват сmесени агро-геологични класификации,
като вземат за основа повече от една от отбелязаните особености.
От гледище на съвременното почвознание агро-геологичните класификации са много
остарели и непригодни.
Успоредно с развитието на генетичното направление в почвознанието започва и
разработване на естествени класификации на почвите на генетични принципи (в основата
на класификациите стои разглеждането на почвата като специфично органо-минерално

159
тяло, развиващо се в тясно взаимодействие с околната среда, т.е. почвите се групират по
своя генезис (произход)). Първата генетична класификация е съставена от осново
положника на генетичното почвознание проф. В. В. Докучаев през 1886 г. В нея почвите са
разделени на отделни таксиномични единици, които са подредени вредна съподчинение.
Например най-напредпочвите са разделени на групи по отношение на местоположението
и географското им разпространение (нормални, преходни и анормални). Групите са
разделени на класове според водния режим и растителността. Първата група например е
разделена на три класа - сухоземни растителни, ливадно-блатни и блатни. Всеки клас от
своя страна включва определен брой почвени типове, които се отделят по свойствата на
почвите. Например към класа сухоземни растителни почви се причисляват няколко
почвени типа - светлосиви северни (подзолни), сиви горски, черноземи, кестеняви и
кафяви солонцовати. Всеки почвен тип се разделя на разновидности по механичен състав.
По такъв начин в класификацията на Докучаевса отразени всички условия, под влияние на
които се е формирала почвата, т.е. отразен е генезисът (произходът) на почвата.
По-късно класификацията на Докучаев е развита и допълнена от неговия
последовател и ученик проф. Н. М. Сибирцев. За групиране на почвите в най-едрите
таксономични единици той също използва географското разпределение на почвите, въз
основа на разкрития от Докучаев закон за зоналността на почвите, като ги разделя на 3
класа - зонални, интразонални и азонални. От своя страна всеки клас включва редица
почвени типове.
Въз основа на класификацията на Докучаев и Сибирцев по-късно в Русия са
направени редица предложения за класификация на почвите на базата на генетичните
принципи.
Генетичният подход при класификацията на почвите в различна степен се възприема
по-късно и от някои изследователи в Западна Европа (Раман, Зигмонд, Щреме, Кубиена,
Дюшофур и др.). При разработката на почвените класификации тези изследователи правят
опит творчески да съчетаят някои от принципите, използвани при геолого-петрографските
класификации, с принципите на генетичното почвознание. Така например в повечето
случаи се запазва принципът оформянето на висшитетаксиномични единици да става по
строежа на почвения профил, без да се отчита достатъчно доколко почвите, причислени
към определена група или клас, имат общ произход. По-пълно генетичните принципи се
прилагат при оформянето на по-низшите класификационни единици.
В САЩ много видни учени също възприемат идеите на руското генетично
почвознание и ги използват при класифициране на почвите. Така например Марбут
(1935 г.) въвежда в американската класификация таксономичната единица „голяма
почвена група”, която съответствува на „почвен тип” от руската генетична класификация.
По-късно в класификациите на Келлог, Болдуин, Торп и Сmитоще по-ясно се подчертават
географо-генетичните принципи. Необходимо е да се отбележи обаче, че в тези
американски класификации е възприет двойствен подход (дуализъм) - висшите таксо
номични единици (големите почвени групи) се обособяват въз основа на генетичните
принципи, а по-малките единици (почвените серии) се отделят въз основа на емпиричния
принцип (в различни случаи се вземат различни показатели - механичен състав и други
свойства на почвата). Поради това и почвените серии трудно могат да се съпоставят
помежду си и да се обособяват в научно обосновани по-висши класификационни единици.
В най-новата американска класификация е направен опит да се избегне двойствения
подход. Нейните съставители (Гай Смит и др.) се отказват от използване на принципите на
почвената зоналност и подразделят почвите изключително по морфологични признаци
(наличие на определени т.нар. диагностични хоризонти), без да вземат предвид генезиса
на почвите. Поналичието на едни или други диагностични хоризонти почвите се групират в
редове, подредове и големи групи. Групите се разделят на подгрупи, семейства и серии. И
в тази класификация обаче няма връзка между висшите и низшите класификационни
единици и почви, които имат еднакъв генезис (произход), попадат в различни редове,
подредове и групи, а почви с различен генезис попадат често ведна обща таксономична
единица. Това прави класификацията трудна за разбиране и използване.
Сега от позициите на генетичното почвознание най-пълно са разработени
принципите за класификация на почвите в Русия. Трябва да отбележим обаче, че са
предложени множество генетични класификации, които вземат за основа различни страни

160
от условията обуславящи генезиса на почвите - екологичната (географска) среда,
факторите на почвообразуване, морфологичните признаци на почвите, еволюцията на
почвите, историята на почвите. В съответствие с това имаме пет групи генетически
класификации: еколого-(географско-) генетични, факторно-генетични, морфолого-генетич
ни, еволюционно-генетични и историко-генетични. Всяка от тези класификации има голямо
значение за развитието на почвознанието, за по-задълбочено разбиране същността на
почвообразуването и за изследване зависимостите между почвата и другите компоненти
на ландшафта. Всяка от тези класификации обаче може да се разглежда като специална,
тъй като тя не отразява напълно всички страни от генезиса на почвите. Ето защо в
последно време се разработва класификация, която да отразява цялата съвкупност от
почвени характеристики - строежа на почвения профил, състава на почвата и свойствата
на почвите, в това число и различните режими. При това съвкупността от почвените
характеристики се разглежда като единство, обусловено от въздействието на общи
елементарни почвени процеси и фактори на почвообразуване. Такава класификация се
нарича базова (основна).
Базовата класификация се отнася към естествените класификации. За да бъде
съвременна и строго научна една базова класификация, тя трябва да отговаря на няколко
условия. Необходимо е преди всичко тя да се строи на генетичните принципи, т.е. да бъде
генетична. Това значи, че трябва да сестрои въз основа на главните почвени свойства, но
с отчитане на процесите и условията на почвообразуване, под влияние на които са се
развивали. Ha второ място е необходимо тя да се строи въз основа на строго определена
научна система от таксономични единици. В нея трябва да се отразяват и свойствата на
почвите, резултат от стопанската дейност на човека. Трябва да бъдат показани и
производствените особености на почвите и по този начин класификацията да подпомага
най-ефективното им използване.
Що се отнася до системата от таксономични (класификационни) единици, въз основа
на които се строят съвременните базови класификации, в повечето страни е приета на
национално ниво за основна единица генетичния почвен тип. Към определен почвен
тип се причисляват почви, които са сходни по начина на отлагане и трансформация на
органичното вещество, по процесите на разлагане на минералната част на почвата и
синтезиране на нови минерални и органо-минерални вещества, по типа на миграцията и
акумулацията на веществата, по строежа на почвения профил (наличие на определени
(диагностични) хоризонти) и по мероприятията за поддържане и повишаване на почвеното
плодородие.
Почвеният тип се подразделя на подтипове. Подтипът отразява дадена фаза от
развитието на почвообразувателния процес в границите на типа. Той отразява
качествените различия във формата на проявление на почвообразувателния процес при
различните условия на екологичната среда. Подтипът е преходната форма между
почвените типове. В него се отразява степента на проявление на основния процеси на
налагащия се друг допълнителен процес.
В границите на подтипа се отделят родове. Родът обхваща почви, при които
почвообразувателният процес протича малко по-своеобразно под влияние на местните
условия - особеностите на почвообразуващата скала (карбонатност, засоленост и пр.),
солевият състав на подпочвените води, наличието на унаследени признаци от предишни
стадии отразвитието на почвата (остатъчна солонцоватост, осолодяване и пр.).
Родовете от своя страна се подразделят на видове. Почвеният вид е количествено
стъпало, което отразява степента на изразеност на характерните черти на
почвообразувателния процес в границите на подтипа. Понякога видовете се подразделят
на подвидове.
Видовете и подвидовете се подразделят на разновидности. Разновидността е най
малката класификационна единица, която отразява механичния състав на почвата.
Въз основа на състава и свойствата на почвообразуващата и постилащата скала
почвите се групират и в разреди (върху плътна скала, върху алувиални наноси и т.н.).
При построяването на пълна класификационна схема се обособяват и по-висши
класификационни единици над типа. Така в последната класификационна схема на Русия
почвените типове се обособяват в зонално-екологични групи потипа нарастителността
(тайгови горски, горско-степни, степни, полупустинни и т.н.). Във всяка зонално-екологична

161
група се обособяват подгрупи no био-физико-химичните свойства на почвите
(състава на хумуса, реакцията на почвата, наличие на карбонати, солонцоватост,
засоляване и т.н.) и по условията на овлажняване (автоморфни, полухидроморфни,
хидроморфни). Както отбелязахме, в най-новата американска класификация най-висшата
класификационна единица е реда (ордера). Редовете се разделят на подредове
(подордери), а подредовете на големи групи, които приблизително съответстват на
генетичните типове. По-нататък големите групи се разделят на подгрупи, семейства и
серии.
През 1977 г. от международните организации FAO и ЮНЕСКО бе разработена нова
обща класификация на почвите. В нея най-висшето подразделение е почвената група,
която приблизително съответствува на големите групи от американската класификация и
на почвения тип от генетичните класификации. Различните почви се обединяват в почвени
групи въз основа на принципите на тяхното разпространение, начина на образуването им
(генезиса), техните основни характеристики (включително наличието на определени
диагностични хоризонти) и значението им като фактори на околната среда. Поради това
тази класификация е в значителна степен генетична. Почвените групи по-нататък се
разделят на по-малки подделения - почвени единици.
Както бе споменато, освен установяването на система от таксономични единици, при
изграждането на класификациите на почвите се приема и система от наименования на
почвите. Разработването на системата от наименования на почвите е известно под
названието номенклатура на почвите. Наименованията на почвите отнасящи се към
различните таксономични единици, са поставени въз основа на различни особености на
самите почви, екологичните условия, при които са се образували, процесите под влияние
на които са се формирали, състава им и т.н. Една част от почвите са получили
наименованията си от тяхния цвят (главно на повърхностния хоризонт), други по някои
особености на повърхностните хоризонти, трети по екологичните условия, при които се
образуват и т.н. На различните езици тези названия звучат различно, но имат еднакво
съдържание. В американската класификация, в някои западни класификации и
класификацията на FAO много отнаименованията произхождат от гръцки и латински думи
и думи от други езици означаващи цвят, свойство, екологичен район и др.
За нуждите на съвременната базова класификация най-пълно генетичната
номенклатура на почвите е разработена в Русия. Тук наименованията на почвените типове
най-често са дадени въз основа на цвета на почвите (повърхностните хоризонти)
(черноземни, подзолни, сиви, кафяви, сивоземни, жълтоземни, кестеняви, канелени почви
и Т.Н.). В НЯКОИ случаи почвените типове са получили названията си по някои особености
на повърхностните почвени хоризонти (солончак, солонец, солод, торфено-глеева,
хумусно-карбонатна почва и т.н.). В други случаи наименованието на почвените типове е
дадено въз основа на екологичните условия при които са се формирали (арктически,
тундрови, блатни, ливадни и т.н.).
Наименованията на подтиповете се дават в зависимост от степента на проявление
на характерния почвообразувателен процес. Този подтип, в който най-ясно се наблюдават
характерните особености на почвообразувателния процес, се приема за еталон и се
нарича най-честотипичен или обикновен. Останалите подтипове се явяват преходни към
съседни почвени типове, т.е. имат признаци, които ги отличават от типичния подтип и
характеризират допълнителни процеси. Например типът черноземи може да има три
подтипа - типичен, излужен и оподзолен, типът кестеняви-тъмнокестеняви, кестеняви и
светлокестеняви и т.н.
За наименованията на родовете се използват термини, определящи характерни
свойства на почвите (солонцовати, солончакови, подпочвено (контактно) глееви и т.н.) или
наличие на реликтови белези (остатъчно-ливадни, остатъчно-подзолисти и т.н.).
За наименованията на видовете се използват думи, които количествено
характеризират почвените свойства и проявлението на почвените процеси. Най-често се
включва едно още по-ниско ниво, наречено подвид където се използват термини, които
показват мощността на почвените хоризонти или целия почвен профил (слабо мощни,
средно мощни, мощни, свръхмощни), дълбочината на появяване на някои признаци
(плитко мицеларни, дълбоко мицеларни и т.н.), степента на изразеност на даден процес
(слабо, средно, силно излужени, лесивирани или оподзолени и т.н.).

162
 За наименованията на разновидностите се използват названията от класификацията
по механичен състав (песъчливи, глинесто-песъчливи, песъчливо-глинести и глинести).
За наименованията на почвените разреди се използват термини, показващи
геологичните особености или произхода на почвообразуващите скали (льос, алувиални
наноси и пр.). Разредите обединяват почви с едини същи механичен състав, но развити на
различни почвообразуващи материали.
Пълното наименование на почвата се съставя, като последователно се дават
наименованията на типа, подтипа, рода, вида, разновидността и разреда. Например
чернозем, типичен, солонцоват, бедно-хумусен, слабомощен, песъчливо-глинест, върху
льосовидни глини.
Всяка изучавана почва се отнася към определена таксономична единица въз основа
на приет комплекс от признаци, които се наричат диагностични показатели.
Определянето на диагностичните показатели за отделните таксономични единици е
известно под наименованието диагностика на почвите.
Диагностични показатели се основават най-често на такива признаци, които лесно
могат да се установят при наблюденията на почвите в полето, при изучаване
морфологията на почвения профил и посредством най-елементарни анализи. За най
точното определяне на мястото на дадена почва в класификацията обаче често се налага
допълнително да бъдат проведени и по-сложни анализи и да се използват данни и за
хидротермичния режим на почвите. Това се налага особено при обособяване на почвените
типове и подтипове. Колкото повече показатели се използват, толкова по-точна ще бъде
диагностиката на почвата, особено за по-висшите таксономични единици.
При диагностиката на обработваемите почви, които в различна степен са изменени
под влияние на отглежданите растения, се вземат предвид и редица агрофизични и
агрохимични показатели, както и данните за средните многогодишни добиви при
определена агротехника.
Общият вид на класификацията на почвите се представя под форма на схема
(таблица) или списък, в който последователно в ред на съподчинение (йерархия) се
подреждат таксономичните единици със съответните наименования.
Както отбелязахме, наред с базовите класификации, сега в някои страни се
разработват и приложни класификации, главно по пригодността им за обработка и нивото
на почвеното плодородие. Такава класификация е разработена и от FAO. В нея почвите се
групират в 8 класа, като пригодността им за обработка и нивото на плодородието им
намаляват сувеличаване номера на класа. Към първи, втори и трети клас се отнасят
почви с високо и средно плодородие и пригодни за обработка без допълнителни или с
незначителни и по-сложни мероприятия. Към четвърти клас се отнасят почви с умерено
плодородие и пригодни за ограничена обработка (на стръмни склонове), но при прилагане
на комплексни противоерозионни мероприятия. Към останалите класове се отнасят почви,
непригодни за обработка (земеделско ползване), но някои от тях (5, 6 и 7 клас) могат да се
използват за гори, ливади и пасища при прилагане на съответни мерки за тяхното
продължително използване или охрана от ерозия. Към клас 8 се отнасят почвите,
непригодни за обработка и за използването им като гори и пасища (силно пресечени,
каменисти, ерозирани или заблатени територии), при което те могат да се използват само
като резервати.
В Русия и у нас засега не се разработват такива класификации. Ролята на такава
класификация в значителна степен се изпълнява от комплексното агропроизводствено
групиране, бонитировъчната и кадастралната оценка на почвите, извършвани в Русия и у
нас.

163
 ТРЕТА ЧАСТ
ПОЧВИТЕ НА БЪЛГАРИЯ, ОПАЗВАНЕ И ОЦЕНКА

Класификация на почвите в България

Изхождайки от принципите за класификация на почвите, приети в нашето
почвознание общата схема, за класификация на българските почви до подтипово ниво
може да се представи последния начин:
Табл. 7
(строеж на профила)
Почвен клас Почвен тип Почвени
подтипове
1 2 3
А. Група автоморфни
I. Примитивни 1. Плитки каменисти почви а) карбонатни
(неразвити) почви - (Liticleptosols или Litosols) б) безкарбонатни21
профил (A)-R или (наситени и ненаситени)
(А)-С 2. Регосоли (силно еро а) карбонатни
зирани почви върху меки б) безкарбонатни
почвообразуващи (наситени и
материали) (Regosols) ненаситени)
3. Подвижни (еолови) а) карбонатни
пясьци (Arenosols) б) безкарбонатни
(наситени и
4. Делувиални (делу а) карбонатни
)
виално-пролувиални) б) безкарбонатни
почви (Koluvium) (наситени и
ненаситени)
А-С почви -
II. Хумусно-
акумулативни
профил (Vertisols)
5.
(Rankers)
1. Сmолници
Планинско-ливадни
(хумусно-силикатни) почви а) излужени
черноземовидни
б) чимести
в) торфенисти
почви
2. Хумусно-карбонатни
(Rendzinas) а) типични
б) преходни
3. Черноземи
(Chernozems) а) карбонатни
б) излужени
в) деградирани
4. Терасови(Gleyic
Chernozems)
черноземи (ливадни) а) карбонатни
б) излужени

б) карбонатни
в) псевдоподзолисти
г) ливадни
метаморфен
сиалитно-
ІІІ. Почви със горски
1. Планински
почви(Cambisols)
кафяви а) наситени
б) ненаситени

(камбичен) хоризонт
профил А-В(t)-С
2. Планински тъмно-цветни а) наситени
горски почви (Humic б) ненаситени
Cambisols)
3. Канелени горски а) наситени
почви (Cambisols) б) ненаситени

21Безкарбонатните почви според класификацията на FAO обхващат два подтипа почви: наситени и ненаситени, което се приема и
в нашата класификация

164
 1 2 3
IV. Елувиално-илувиални 1. Диференцирани а) лесивирани канелени
почви -профил A-E-Bt-C канелени почви (Hromic горски
(AE-Bt-C) luvisols) б) ливадно-канелени
2. Диференцирани сиво а) тъмносиво-kафяви
кафяви почви (Haplicluvisols) горски
б) лесивирани
3. Диференцирани жълтоземи сиво кафяви горски
а) слаболесивирани
(Acrisols) (типични)
б) лесивирани
Б. Група хидроморфни почви
V. Неразвити 1. Алувиални почви а) карбонатни
хидроморфни почви - (Fluvisols) б) безкарбонатни
профил (А)-Сили (A)-G (наситени и ненаситени)
VI. Хумусни 1. Алувиално-ливадни (Humo а) карбонатни
хидроморфни почви - fluvisols) б) безкарбонатни
профил A-C-G и A-G (наситени и ненаситени)
2. Ливадно-блатни почви а) карбонатни
(Gleysols) б) безкарбонатни
(наситени и
VII. Торфени хидро 1. Торфено-блатни почви ненаситени)
а) карбонатни
морфни
G почви -профил T- (Histosols) б) безкарбонатни
(наситени и ненаситени)
VIII. Сезонно
хидроморфни
повърхностно
профил AE-E(g)
почви
Btl(g)
– 1.Псевдоподзолисти
(Planosols) почви а) глеевидни
б) оглеени
в) глееви

Bt2(g)-Bt3-Ck
В. Група халоморфни почви
IX. Солончакови
профил Az-CG поч-ви - Солончак (Solonchaks) а) типични
б) ливадни

X. Солонцови
профил AE-Btn-C
почви- Солонец (Solonetz) а) ливадно-степни
б) ливадни
Г. Група антропогенни почви
XI. Автоморфни 1. Риголвани почви (Aric
антропогенни почви antrosols)
профил Aантроп-С 2. Градински почви (Fimic
antrosols)
3. Изгребани почви
4. Препокрити почви (Cumulic
antrosols)
5. Депонирани почви (Urbic
antrosols)

ХІІ. Хидроморфни Оризови почви

антропогенни почви – (Rizosols)
профил Аантроп - G

Както се вижда, въпреки малката площ на нашата страна, територията ни се

отличава с пъстра почвена покривка. Това се дължи на голямото разнообразие на
почвообразуващите фактори - климат, релеф, почвообразуващи скали, растителност и
човешка дейност. Съгласно приведената схема, у нас имаме 4 почвени групи, които се
разделят на 12 класа, а те от своя страна се подразделят на 28 типа и 49 подтипа.

165
 ГЛАВНИ ПОЧВЕНИГРУПИ, КЛАСОВЕИ ТИПОВЕВ БЪЛГАРИЯ

А. ГРУПА АВТОМОРФНИ ПОЧВИ

I КЛАС - ПРИМИТИВНИ /НЕРАЗВИТИ/ ПОЧВИ С ПРОФИЛ /A/-R ИЛИ /А/-С

1. Плитки каменисти почви - литосоли /Litosols/или /Litic Leptosols/22.

Наименование. Тези почви са известни под различни имена - примитивни почви,
скелетни почви, фрагментирани почви и др. В класификацията на FAO23 е възприето
наименованието от гръцки език литосол, което значи скална почва. Това са плитки,
неразвити почви, с мощност до 10-20 cm представляващи раздробени скални парчета,
които лежат направо върху плътна или слабо напукана масивна скала24.
Разпространение25. Широко са разпространени най-вече във високопланинските
райони, където заемат острите върхове и стръмните склонове. В по-ниските райони с
високохълмист и полупланински релеф могат да се наблюдават главно също на стръмни
склонове.
Условия на почвообразуване. Образуват се главно при хладен климат във
високопланинската част или при сухи условия в по-ниските части. Релефът е силно
пресечен, благоприятен за проявление на силна ерозия. Срещат се върху различни
твърди скали-кисели, базични и варовици. Материалът се получава главно вследствие на
физичното изветряне, поради което представлява главно ръбести чакълени парчета
останали при изветрянето. Присъствието на по-дребни частички и особено на глина е
незначително, което обуславя развитието върху този субстрат главно на по-нисша и
разредена растителност - лишеи, мъхове, някои треви, а при по-напреднал стадий на
развитие и на някои храсти.
Процеси на почвообразуване. Те накратко могат да бъдат характеризирани по
следния начин: силно физично и слабо химическо изветряне при наличие на ерозия,
вследствие на което образувания субстрат остава силно скелетен; слаба биологична
активности крайно затруднено образуване на хумус (поради неблагоприятните условия за
развитието нарастенията и микроорганизмите) неизразени процеси на диференциация на
почвени хоризонти (почвообразуването се намира в начален стадий и едва може да се
различи началото на хумусен хоризонт). При по-благоприятни условия (отслабване на
ерозията и по-продължително протичане на почвообразуването) тези терени обрастват с
по-гъста, предимно тревиста растителност, оформя се добре изразен хумусен хоризонти
плитките каменисти почви преминават вранкери.
Класификация. Тези почви не са добре проучени у наситяхната класификация не е
разработена. Тяхното подразделяне може да стане на два подтипа, въз основа на
химичния състав на скалите, върху които се формират - безкарбонатни и карбонатни.
Засега по-нататъшното подразделяне на по-малки таксономични единици не се
предвижда.
Морфологични особености. Почвите са в начален стадий на развитие и типът на
профилът име (A)-R. Началният хумусен хоризонт - (А) едва се различава с малко по
тъмния си цвят и малко повече съдържание на ситнозем отлежащата под него плътна
скала. Той е плитък - около 10-15 cm.
Механичен състав. Тези почви са силно скелетни (каменливи). Състоят се главно от
ръбести, чакълести и по-едри скални парчета. Съдържанието на ситнозем обикновено е
под 10%, а на глината - съвсем незначително.
Минералогичен състав. Зависи от скалите, върху които са образувани. Ситноземът
представлява главно малки парченца от скалата и отделни първични минерали, които

22
В скоби срещу българското наименование на почвите се означава наименованието на тези почви по международната
класификация, приета от FAO.
23FAO – Foods and Agriculture Organization of the United Nations (Организация по храни и земеделие към ООН). През 1960 г. под
ръководството на FAO/UNESKO започва работа по създаване на почвена карта на света в мащаб 1:5000000. Работата е
организирана от отдел „Световни почвени ресурси” на FAO. За класификационните наименования на почвите в България по FAO е
използвана преработената легенда от 1986 г. (FOURTH-DRAFT).
24 Народното название на тези почвие „каменяци”, „чукари”
25Разпространението на отделните почвени типове и подтипове е представено в приложените карти-схеми - фиг.32и фиг.ЗЗ.

166
изграждат съответните скали. Глинести минерали почти не се съдържат или са съвсем
малко.
Химичен състав. Зависи от химичния състав, на скалите върху които са формирани
различните подтипове на тези почви. Съдържанието на хумусе под 1%.
Физико-химични свойства. Намират се в тясна връзка с минералогичния и
химичния състав на почвообразуващите скали. Почвите върху кисели скали имат кисела
реакция, върху неутралните и базичните скали имат неутрална, а върху варовици - слабо
алкална. Поради скелетния си характертези почви имат много нисък катионен сорбционен
капацитет. Върху киселите скали тези почви са ненаситени и слабо наситени с базични
катиони, а върху останалите скали - наситени предимно с калциеви катиони, но могат да
имат и повече обменен магнезий, когато се формират върху серпентини и доломити.
Физични свойства. Най-характерни са голямата водопропускливост,
незначителната влагоемкости голяма аерираност, вследствие на което са твърде сухи и
топли за условията, в които се образуват.
Плодородие на литосолите и мерки за неговото повишаване. Поради отбелязаните
свойства плодородието на разглежданите почви е много ниско. Те не могат да осигуряват
растенията с достатъчно вода. He съдържат в усвоима форма и достатъчно количество от
основните хранителни елементи, а и малкото усвоими хранителни елементи бързо се измиват
от скелетния почвен субстрат. Поради това тези почви не са пригодени за използване за
земеделски цели. Най-добре е там, където е възможно, да се залесяват, или затревяват за да
се ограничи по-нататъшната ерозия.
2. Регосоли (Regosols)
Наименование. За разлика от литосолите, които се образуват върху твърди
(масивни) скали, регосолите са неразвити почви, формирани върху рохкави или слабо
свързани почвообразуващи материали - реголити (с изключение на съвременните
алувиални наноси). Тези материали обикновено са остатък от хоризонт С на силно
ерозирани зонални почви. Поради това и сега у нас, най-често, те се причисляват към
съответните зонални почви, между които се срещат, с названието силно ерозирани:
черноземи, сивокафяви горски, канелени горски почви и т.н. Тъй като при такава степен на
ерозия зоналната почва е изцяло разрушена, отгоре излизат почвообразуващите
материали, върху които започва нов начален процес на почвообразуване, по-правилно е
тези почви да се отделят като отделен почвен тип под предложеното от FAO
наименованиерегосоли.
Разпространение. Регосолите унас са широко разпространени главно на по-малки
надморски височини - във високохълмистите и полупланински терени, а по-рядко може да
се срещнат във високопланинските части.
Условия на почвообразуване. Образуват се в различни климатични условия -
климатът има главно косвено влияние, като обуславя интензивността на ерозията и на
почвообразувателния процес. Релефът е пресечен, способствуващ развитието на добре
изразена ерозия. Естествената растителност отначало обикновено е разредена тревиста.
Почвообразуващите скали, върху които се образуват са твърде различни рохкави
ситночастични материали, представляващи най-често наноси - плиоценски и
старокватернерни седименти, льос, мергелни глини и др., или ситночастичен материал,
получен от свързани скали, които бързо изветрят физично- мергели, пясъчници, доломити,
мергелни варовици и др. Най-често почвообразуващият материал е карбонатен. Основен
фактор за съвременното образуване на тези почви е силната ерозия, обусловена от
неразумното използване на почвите върху наклонените терени от човека.
Процеси на почвообразуване. Процесът на почвообразуване се намира в начална
фаза поради младостта на почвите. Постоянната обработка и особено по-дълбоката
обработка, с която се изваждат част от почвообразуващите материали на повърхността,
задържа дълго време развитието на тези почви в начална фаза. В сравнение с литосолите
биологичната активност е интензивна (добре се развиват висши растения, има активна
фауна), но поради краткото време и ерозията не става забележима акумулация на хумус и
се формира само начален (едва оформен) хумусен хоризонт - (А). При свързаните скали
физичното изветряне е интензивно и те бързо се разпадат на ситночастичен елувий.
Химичното изветряне е слабо (материалът е изветрял по-рано) и се изразява главно в

167
разтваряне на алкалоземните карбонати (декарбонатизация) и евентуално изнасянето им
надолу (вхоризонт С). В почвообразуващите материали не стават забележими промени. Ако
се оставят да обраснат добре срастителност (предимно тревиста) и се прекрати ерозията,
при тях става сравнително бърза акумулация на хумус и се формира хумусно-акумулативен
хоризонт. В този случай, в зависимост от почвообразуващите материали, те преминават в
други почви характерни за района: върху льос - в черноземи, върху мергели и мергелни
варовици - в хумусно-карбонатни, върху силикатен елувий в планинските райони – в
ранкери, върху монтморилонитови глини - в сmолници и др.
Класификация. Тъй като тези почви у нас на са проучвани отделно, не е
разработена и тяхната класификация. Като се придържаме към класификацията на FАО,
нашите регосоли, на базата на химичния състав на почвообразуващите скали, могат да се
разделят на два подтипа: безкарбонатни (наситени и ненаситени) и карбонатни. По
нататък могат да се разделят на видове според мощността и други особености. У нас са
разпространени предимно карбонатните (карбонатно - силикатните) регосоли.
Морфологични особености. Почвите се намират на начален стадий на развитие и
типът на профила име (А)-С. Хумусният хоризонт е толкова слабо изразен, че едва се
различава от почвообразуващите материали. Обикновено неговата мощност съвпада с
орницата. Хоризонт Се по-уплътнен от хоризонт (A). B зависимост от почвообразуващите
материали общата физиологична мощност на профила (докъдето прониква кореновата
система) може да бъде различна. При сравнително свързаните скали, например
мергелите, той е около 80 cm, но при рохкавите материали, например льос, той може да
бъде доста по-мощен. Особени други изменения в почвообразуващите материали не се
наблюдават.
Механичен състав. Варира силно, в зависимост от почвообразуващите материали:
върху плиоценски глини и мергели - глинести, върху льос - песъчливо-глинести, върху
пясъчници и някои доломити - песъчливи. По дълбочина няма текстурна диференциация.
Минералогичен състав. Зависи от състава на почвообразуващите скали. От
първичните минерали се срещат предимно устойчивите на химично изветряне - кварц,
фелдшпати и някои други. В глинестата фракция при льосивидни и силикатни материали
преобладават хидрослюдените глинести минерали, а върху монтмориловитови глини -
монтморилонитовите.
Химичен състав. Той се обуславя от химичния състав на почвообразуващите скали.
Нови химични изменения в почвения субстрат не са настъпили. При някои от тях може да
се наблюдава декарбонатизация - придвижване на алкалоземните карбонати в хоризонт С,
където те могат да се наблюдават под формата на псевдомицел, карбонатни конкреции
или други форми.
Регосолите се характеризират с незначително съдържание на хумус. В орницата то е
под 1%. Съдържанието на усвоими хранителни елементи е малко и тези почви не са
запасени с основните хранителни елементи, особено азот и фосфор. При карбонатните
регосоли, особено с високо карбонатно съдържание, трябва да се има предвид
усвоимостта и на някои микроелементи, които при тези условия се блокират и
предизвикват физиологични заболявания на някои растения (хлороза и др.).
Физико-химични свойства. Реакцията на тези почви може да бъде различна, в
зависимост от почвообразуващите материали. Образуваните върху кисели силикатни
скали имат кисела реакция, сорбционния им комплекс е ненаситен с бази, а може да се
наблюдава наличие и на обменна киселинност. Тези върху неутрални и базични
материали имат неутрална реакция и са наситени с бази, a върху карбонатни материали
реакцията на тези почвие слабо алкална. Величината на сорбционния катионен капацитет
варира в зависимост от механичния състав. Най-висок сорбционен капацитетимат почвите
върху глинести седименти, а най-нисък - върху пясъчните седименти.
Физични свойства. Регосолите имат сравнително добри физични свойства. Имат
добре изразена микроструктура, рохкав строеж, добра аерация, добра влагоемкост, добра
водопропускливост, бързо се отцеждат и са сравнително топли. Добри са и физико
механичните им свойства - не са много пластични и лепливи, не се сбиват много силно и
сравнително леко се обработват. По-неблагоприятни физични свойства имат регосолите
върху монтморилонитови глини, които рядко се срещат.

168
 Плодородие на регосолите и мерки за неговото повишаване. В сравнение с
литосолите, регосолите имат сравнително добро природно плодородие (достатъчно
дълбок рохкав слой за развитие на кореновата система, добър водно-въздушен режим и
по-високо общо съдържание на основните хранителни елементи). Като ограничителни
фактори за получаване на високи и устойчиви добиви от тези почви са продължаващата
водна ерозия, ниското хумусно съдържание, малкото количество усвоими форми на
хранителните елементи (особено азот и фосфор) и недостатъчната обезпеченост на
растенията свода през летния сух период.
Защитата на тези почви от ерозия е най-важното мероприятие на първия етап. Тя
трябва да се води с всички средства - технически (терасиране, укрепване и др.),
агротехнически (противоерозионно редуване на културите, контурноземеделие, обработка и
всички други работи похоризонталите), поясно отглеждане на културите, създаване на тревни
буфери, минимализиране на обработките и др., лесотехнически (затревяване и залесяване).
Защитените от ерозия почви трябва да се обогатяват с хумусчрез торене с оборски
тор, компости, зелено торене и заораване на всички следжътвени растителни остатъци.
Необходимо е киселите почви да се варуват, а всички редовно да се торят предимно с
азотни и фосфорни минерални торове, а при нужда и скалий и някои микроелементи.
Подборът на минералните торове трябва да става, в зависимост от това дали регосолите
са кисели, неутрални или карбонатни. Това трябва да се има предвид и при избора на
културите.
При нужда напояването на културите е най-добре да става чрез дъждуване.
Гравитационното напояване трябва да става така, че да не се допуска поливната ерозия
(на по-къси бразди, с по-голяма скоростна водната струя, но за по-кратко време).
При необходимост увеличаването на коренообитаемия слой лесно може да стане
чрез по-дълбока оранилириголване.
Регосолите у нас широко се използват в земеделието за отглеждане на много
култури - всички зърнени житни и някои по-сухоустойчиви окопни култури. Подходящи са и
за отглеждане на лозя и много овощни видове. При напояване върху тях могат да се
отглеждат всички култури характерни за съответния район. По-плитките и върху по
стръмни терени регосоли могат да се затревят и да се използват като пасища.
3. Подвижни (еолови) пясъци - Ареносоли (Arenosols)
Наименование. Това са ситнопесъчливи материали, които се предвижват под
влияние на вятъра. Наричат се още „живи” пясъци. В класификацията на FАО са означени
като ареносоли от гръцката дума аренос, което значи пясък.
Разпространение. Характерни са за пустинните и полупустинните райони, но могат
да се наблюдават и в умерените области главно край големите езера, моретата и
долините на големите реки, където се образуват песъчливи материали, които под влияние
на по-силните ветрове могат да се предвижват на определено разстояние. У нас имат
незначително разпространение главно край черноморското крайбрежие под форма на
дюни, около гр. Белослави съвсем малко на някои други места.
Условия на почвообразуване. За предвижването на пясъците е необходим
сравнително сух климат (със сухи сезони) и сравнително силни ветрове. Поради
подвижността и сухостта на пясъците става трудно развитието нарастителност - отначало
главно силно разредена тревиста.
Процеси на почвообразуване. Почвообразуването започва след закрепването на
пясъците чрез обрастването им с растителност. To ce намира в начална фаза и под
влияние на разредената тревиста растителност едва се оформя начален хумусен
хоризонт - формира се профил (А)-С. По-нататъшно физично и химично изменение на
песъчливия материал не се наблюдава. През влажния период, ако пясъкът съдържа лесно
разтворими соли или карбонати (СаСО3), става освен измиване на лесно разтворими соли,
но и отстраняването /разтварянето/ и на калциевия карбонат. Продължава частичното
отвяване на пясъка от едни места и отлагането му на други места.
Класификация. У насареносолите не са изучавани и класификацията им не е
разработена, но могат да се разделят според съдържанието на карбонати на два подтипа -
безкарбонатни и карбонатни.

169
 Морфологични особености. Характеризират ce c едва очертаващ се начален
хумусен хоризонт (А), който преминава в лежащия под него пясък. За по-нататъшното
развитие на тези почви, формирането на хумусно-акумулативен хоризонт и преминаването
им в друг тип почви е необходимо пълното им обрастване с растителност и
продължително време без преместване на пясъка под влияние на вятъра.
Механичен състав. Това са обикновено дребно песъчливи почви, фракцията на
дребния пясък по Атерберг (0.2-0.02 mm) e над 90%, a съдържанието на прах и глина е
незначително.
Минералогичен състав. Зависи от състава на пясъците. Обикновено преобладават
кварцовите пясъци. Състоят се главно от първични минерали - кварц и малко ортоклаз,
калцит и др. Колкото повече алумусиликатни минерали съдържа песъчливия субстрат
толкова по-бързо, след обрастването му с растителност, става химичното изветряне на
тези минерали свързано с образуване на глина, което води пък до подобряване на
физичните свойства и обогатяване с хранителни елементи.
Свойства и плодородие на ареносолите. Характеризират се с несвързаност
(рохкавост) на материала, поради което имат голяма водопропускливост, нищожна
влагоемкост и много добра аерация. Те са сухи и топли почви. Кореновата система на
растенията прониква дълбоко и на голям периметър, което улеснява донякъде
снабдяването на растенията с вода. В повечето случаи тези почви съдържат карбонати
(СаСО3), но при трайно закрепване на пясъците чрез обрастване с растителност
карбонатите бързо се измиват от горната част на почвата. В зависимост от това могат да
имат кисела, неутрална или слабо алкална реакция. Катионният им сорбционен капацитет
е много нисък (3.5 mequ/ 100 g почва  cmol/kg). Съдържат много малко хумус - под 1%.
Плодородието на тези почви е много ниско. Както бе отбелязано те заемат малки
площи главно под форма на дюни по черноморското крайбрежие и са непригодни за
земеделски цели. За закрепване на дюните е необходимо те да се затревяват или
залесяват.
4. Делувиални (делувиално-пролувиални) почви (Koluvium)
Наименование. Унас отдавна са познати като делувиални почви В някои страни се
наричат колувиални почви. Наречени са на името на наносите, върху които се образуват -
делувиални или пролувиални (склонови) наноси. В класификацията на FАО не са отделени
като самостоятелна почвена единица.
Разпространение. Имат широко разпространение - заедно с алувиалните почви от
тях се стопанисват около 6 милиона декара. Разпространени са в подножията на всички
по-високи планини, като образуват серии от поройни конуси на границата, където
завършват планините и започват котловините.
Условия на почвообразуване. Образуват се при различни климатични условия, в
зависимост от местоположението на планините. Но климатът има косвено значение - при
повече валежи има по-силна и по-честа ерозия. Основният фактор тук е водната ерозия,
имаща антропогенен характер - човекът, който е унищожил естествената растителност на
високите и силно наклонени терени е улеснил силната ерозия. Почвообразуващите
материали са делувиалните наноси, представляващи сmес от почвен и изветрителен
материал, ерозиран от намиращите се по-високо почви и принесен от поройните потоци.
Естествената растителност, която на първия етап е главно тревиста, не е оказала
съществено влияние поради младостта на наносите (краткото време на почвобразуване) -
периодично постъпват нови наноси. Освен това, в тези почви при обработката става
изваждане на почвообразуващи материали от по-долния слой, което задържа развитието
им на начален стадий.
Процеси на почвообразуване. Те се намират в начален стадий. Независимо, че има
условия за интензивна биологична дейност, за краткото време се е образувал само начален
хумусен хоризонт и в почвообразуващия субстрат не са настъпили забележими химически
промени и процеси, които да доведат до оформянето на други почвени хоризонти.
Класификация. Класификацията на тези почви не е добре разработена, но те могат
да бъдат подразделени на два подтипа, в зависимост от присъствието на свободни
карбонати, - безкарбонатни и карбонатни. От своя страна безкарбонатните могат да бъдат
подразделени на два вида - кисели (ненаситени) и неутрални /наситени/.

170
 Морфологични особености. Като неразвити почвите имат само начален хумусен
хоризонт, който постепенно преминава в почвообразуващите материали. Типът на
профила е (А)-С. Целият профил обикновено е слоист, материалът не е добре сортирани
скелетните парчета обикновено са ръбести. Цветът на почвата зависи от цвета на
ерозираните почви и наносите, върху които са образувани, т.е. може да бъдежълтеникав,
сив, кафеникав, червеникав.
Състав, свойства и плодородие на делувиалните почви. По механичен състав
делувиалните почви са много разнообразни -срещат се всички разноводности. При това
почти винаги те съдържат и доста скелетни елементи. Механичният състав зависи
главно от механичния състав на наносите и мястото на отлагането им в конуса. В това
отношение поройният конус подължина може да се раздели натричасти - горна, средна и
долна. Горната част е изградена главно от скелетни елементи и там се образуват скелетни
почви. Средната част е изградена от по-фини и по-добре сортирани материали. Долната
част е съставена от още по-дребни и най-добре сортирани материали, поради което някои
автори означават тези почви и като алувиално-делувиални. Общо взето, делувиалните
почвиМинералогичният състав
имат по-лек механичен при
състав тези почвие в зависимост
- глинесто-песъчливи от скалите и почвите, от
и песъчливо-глинести

които е получен делувиалният материал, но преобладават първичните минерали - кварц,

фелдшпати, слюди и др. Между глинестите минерали в повечето случаи преобладават
хидрослюдите.
По отношение на химичния състав, както бе отбелязано, почвообразуващият
материал не е претърпял забележими изменения. В съответствие с механичния състав
варират и всички физични свойства. В това отношение няма специални изследвания, но
въз основа на известните данни може да се каже, че тези почви са рохкави, отцедливи,
водопропускливи, добре аерирани и топли почви, но имат малка влагоемност и малък
усвоим воден запас, поради което страдат от суша. Нямат добре изразена структура -
макроагрегатите не са водоустойчиви, но имат значително количество микроагрегати.
Имат и добри физико-механични свойства - слаба пластичности лепливост, не се сбивати
лесно се обработват. Хумусното съдържание варира в зависимост главно от
богатството на преотложения почвен материал с хумус, но общо взето е ниско - 1-2%.
Реакцията на почвата варира обикновено отслабо кисела до слабо алкална. Неутрална
до слабо кисела е реакцията на почвите, образувани върху безкарбонатни материали. При
интензивноторене с физиологично кисели азотни торове съществува реална опасност от
силно вкисляване на тези почви. Слабо алкална реакция имат карбонатните делувиални
почви. По-широко разпространение у нас имат безкарбонатните делувиални почви.
Величината на сорбционния капацитет варира в зависимост от съдържанието на
глина - при по-леките разновидности е 10-12 mequ/100g почва, а при глинестите 20-30
mequ/100g почва. В повечето случаи степента на наситеност с бази е висока -при
карбонатните 100%, при неутралните и слабо киселите 90-95% и само при силно киселите
е ниска - под 50%.
Съдържанието на усвоими форми от основните хранителни елементи е
сравнително ниско и тези почви са слабо запасени с азот и фосфор и по-добре скалий.
Поради това независимо от добрите физични и химични свойства, те имат сравнително
ниско естествено плодородие. За повишаване плодородието им трябва да се отстранят
лимитиращите фактори, а това са ерозията, ниското хумусно съдържание, влошената
структура, малкото хранителни елементи и засушаванията.
За спиране на ерозията трябва да се имат предвид всички подходящи мерки
отбелязани при регосолите и в специалната глава научебника. За обогатяване на почвите с
хумус и оструктуряването им е необходимоторенето с оборски тор, компости, зелено
торене, правилно редуване на културите. Необходимо е и редовно торене с минерални
азотни и фосфорни торове, а при нужда и калиеви и с някои микроелементи. Подборът на
видовете и формите на торовете трябва да става съобразно среакцията и съдържание на
карбонати. Може да се очаква, че при карбонатните в недостиг ще бъдат усвоимите форми
на желязото, цинка, бора и мангана. При нужда удълбочаването на орницата може да стане
лесно. През летните месеци почвите силно се засушават и се нуждаят от напояване. По
възможност напояването трябва да става с дъждовална техника, a гравитационното
поливане - на къси бразди, с по-голяма скорост на водната струя и по-често (за

171
предотвратяване на поливната ерозия). При неправилно напояване (с големи количества
вода) е възможно, в някои случаи, в най-долната част на конуса нивото на подпочвените
води да се повиши и част от тези почви да се заблатят. В този случай трябва да се направи
отводняване. При съдържание на повече и по-едри камъние добрете да се отстраняват.
С прилагане на отбелязаните мерки плодородието на делувиалните почви
значително се повишава и върху тях могат да се отглеждат много култури. В най-горната
частна конуса почвите са силно скелетни, не са подходящи за земеделие и е най-добре да
се залесяват. Делувиалните почви от средната част на конуса, които заемати най-голяма
площ от тези почви, са по-слабо скелетни и с дълбоки подпочвени води. Без напояване
могат да се отглеждат всички зърнени житни култури, а при напояване и редица окопни
култури - царевица, слънчоглед и др. Подходящи са и за отглеждане на много сортове
лози, при положение, че подпочвените води са под 3 m - за бели трапезни вина, за
десертни вина, за дестилати и конячни материали, за сокове и за десертно грозде. От
овощните видове добре се развиват сливи, череши, вишни, орехи, кайсии, праскови, а
върху карбонатни материали и бадеми. В Казанлъшкото и Карловското полета и по
склоновете на Стара планина и Средна гора в тези райони, на безкарбонатните почви
широко се отглежда и казанлъшката маслодайна роза, а на карбонатните и лавандула.
Подходящи са и за отглеждане главно на дребнолистен тютюн (тези места се наричат в
тютюневите райони „тютюневи яки”). В по-високите планински части са подходящи и за
отглеждане на малини. В случаите, когато в най-долната част на конуса подпочвените
води са по-близко до повърхността, почвите могат да се използват и за отглеждане на
редица фуражни култури или като ливади.

ІІ КЛАС - ХУМУСНО-АКУМУЛАТИВНИ ПОЧВИ СПРОФИЛ А-С

1. Планинско-ливадни (хумусно-силикатни) почви (Rankers)
Наименование. Тези почви бяха наречени планинско-ливадни поради това, че се
образуват във високопланинската част под високопланинска ливадна растителност. В
редица други страните също носят това название на съответния език. В класификацията
на FAO е възприето австрийското названиеранкер, което значи почви на стръмни терени.
Разпространение. Заемат високопланинския поясна нашите планини. Срещат се на
стръмните склонове и върхове, както и на платовидните била. Този пояс се разделя на два
подпояса - субалпийски (до 2500 m) и алпийски (над 2500 m). Общата им площ у насе
около 1.4 мил.декара, което се равнява на около 1.27% от площта на страната.
Условия на почвообразуване. Климатът е планински (суров). Средната годишна
температура е около 0°С. Зимата е продължителна и студена - снежната покривка се
задържа повече от 200 дни. Валежите са над 900-1000 mm, а вегетационният период
кратък - 3-4.5 месеца. Влажността на въздуха е висока, а изпаряването слабо. Релефьт е
планински, силно прорязан от дълбоки и стръмни долове. По-слабо е пресечен релефът
на платовидните заоблени била. Растителността е тревиста, плътнотуфеста, която в
субалпийския пояс е представена главно от картъл (Nardus stricta), a в алпийския -
тимотейковата гъжва (Sesleria comosa), острици, власатки и някои др. Срещат се и храсти
от хвойна (Juniperos nana), боровинки и др. Почвообразуващите скали са елувий от
различни силикатни скали - гранити, риолити, гранитогнайси, кристалинни шисти и др.
Процеси на почвообразуване. Условията тук обуславят протичането на няколко
специфични процеса: голяма акумулация на хумус и бавна минерализация, силно физично
и слабо химично изветряне, силно излужване и вкисляване и много слабо
глинообразуване. Поради суровите условия (ниските температури през студения периоди
сравнително голямата сухост през лятото) става бавно разлагане и трансформиране на
голямото количество тревни остатъци, поради което се образува доста мощен и добре
изразен хумусно-акумулативен хоризонт. Слабото химично изветряне не позволява
образуване на глина, поради което нейното количество е незначително. При
трансформацията на органичните остатъци се образува кисел хумус и се отделя
значително количество въглеродна киселина (СО2), придружено с интензивно промиване
на почвата, което довежда до вкисляването на почвата по цялата дълбочина на почвения
профил. При тези условия няма забележима деструкция на минералната част на почвата и
други хоризонтине се образуват.

172
 По отношение произхода и еволюцията на тези почви има различни мнения. Някои
изследователи считат, че това са бивши кафяви горски почви, които са се развили след
унищожаване на горската растителности обратно, от тях могат да се образуват планински
кафяви горски почви. Други автори считат, което е по-вероятно, че тези почви
представляват следващ стадий отразвитието на литосолите. Разбира се, в някои по-ниски
части, при залесяване, те могат да преминати в планински кафяви горски почви. При
сегашните условия в нашите високопланински части (силни ветрове) горската
растителност трудно би могла да се развива.
Класификация. Тъй като всички планинско-ливадни почви са кисели, за тяхното
подразделяне на подтипове се приемат характерът на хумусообразуването. Според това
те се разделят на три подтипа: черноземовидни, чимести и торфенисти. По-нататъшното
подразделяне на видове може да стане по мощността на хумусния хоризонт,
съдържанието на хумус и мощността на целия профил. Поради сходство в строежа и
свойствата на трите подтипа те ще бъдат разгледани общо.
Морфологични особености. Характерно за тези почви е формирането на добре
развит тъмноцветен хумусно-акумулативен хоризонт, който постепенно прехожда в рохкав
почвообразуващ материал (хоризонт С) или направо лежи върху плътната скала.
Следователно общо строежът на профила може да бъде A-C-R или A-R. При
черноземовидните чимът е слабо изразен, а хумусният хоризонте добре оформен и имат
по-дълбок профил - A-AC-C-R. Чиместите имат добре оформенчим, не по-маломощен от
5-6 cm - профил Ачим-A-AC-R или Ачим-A-R. Торфенистите имат вместочим маломощен
торфенист хоризонт - профил AT-A-C-R или AT-A-R. Най-широко са разпространени
чиместите. Общата мощност на хумусния хоризонт варира от 25 до 50 cm, a общата
мощност на почвения профил не е повече от 60-80 cm. Хумусният хоризонт има черен до
тъмнокафяв цвят и праховидно-дребнозърнеста структура. По целия профил се
наблюдават скални парчета (скелет) с остриръбове (силно физично изветряне).
Механичен състав. Варира в зависимост от почвообразуващите материали, но
обикновено е глинесто-песъчлив долеко песъчливо-глинест с присъствие на доста скелет.
Съдържанието на глина (илова фракция) е незначително - под 10%. По дълбочина няма
текстурна диференциация.
Минералогичен състав. В почвата силно преобладават първичните минерали,
съставът на които зависи от почвообразуващата скала. Виловата фракция преобладават
глинестите минерали от групата на хидрослюдите.
Химичен състав. В сравнение с почвообразуващата скала в профила на тези почви
се увеличава съдържанието на силиций, a намалява съдържанието на желязо, алуминий,
калий, натрий, калций и магнезий. От друга страна, в хумусния хоризонт биологично се
акумулира фосфор, сяра и отчасти калий и желязо. По целия профил липсват карбонати и
почвата е обезбазена.
Съдържанието на хумус е високо в хумусно-акумулативния хоризонт. При
черноземовиднитето най-често е от 5 до 10%, причиместите 10-20% и приторфенистите
20-30%. To постепенно намалява на дълбочина, но в долната част на ACхоризонт е не по
ниско от 2%. Хумусообразуването става най-често потипа муловиден модер. Поради това
хумусът в голяма степен е груби кисел. В състава му преобладават фулвокиселините или
приблизително са наравно с хуминовите киселини. По-голямо е съдържанието на
хуминови киселини в черноземовидните почви - флуватно-хуматентип хумус. Хуминовите
киселини са подвижни - почти изцялосвободни или свързани с R2О326. Голямо количество
е нехидролизуемият остатък (по-слаба степен на хумификация). Независимо от
маломощността на профила общите хумусни запаси са големи - в слоя от 0-50 cm до 600
700 t/ha. Обикновено с увеличаване на надморската височина и увеличение на
овлажняването се увеличава и хумусното съдържание, но хумусът става по-груби кисел
(засилва се торфенистостта) и по-беден на азот.
В съответствие с високото хумусно съдържание с,е намира и високото
съдържание на общ азот - 0,3-0,4%, като приторфенистите може да достигне и до 2%.
Съдържанието на подвижен азот е много малко и тези почви са слабо запасени сусвоим
азот.

26R2O3 – сексвиоксиди (Al2O3и Fe2O3). Това са оксиди, в които броят на кислородните атоми е 1½ пъти повече от този на металните
атоми. Sesqui (лат.) 1½ пъти повече; Полуторный-ая; -ое (рус.)  1½ пъти повече

173
 Общите количества фосфор и калий не са много високи, но усвоимите им форми
са малко и почвите са слабо запасени с усвоим фосфори калий.
Общите количества от основните микроелементи варират в широки граници,
в зависимост от почвообразуващите материали, но обикновено не са малки. В повечето
случаи тези почви са добре запасени с подвижни форми на основните микроелементи -
желязо, цинк и манган. Слабо запасени са предимно сусвоима мед, и в редица случаи с
молибдени бор.
Физико-химични свойства. Почвите са силно обезбазени и имат кисела реакция по
целия профил - рН (Н2О) 4-5. Налице е доста висока обменна киселинност, която се
причинява в голяма степен от обменния алуминий. В най-горната част на хумусния
хоризонт обменния алуминий може да достигне до и над 10 mequ/100g почва. Поради
високото хумусно съдържание имат и сравнително висок катионен сорбционен капацитет,
който взависимост от хумусното съдържание силно варира от 10 до 50 mequ/100g почва.
Най-висок е той в горната част на хумусно-акумулативния хоризонт и постепенно по
дълбочина, с намаляване на хумусното съдържание, намалява. Степента на наситеност с
базични катиони обикновено е ниска. В малко случаи тя надхвърля 25%. Само в най
горната част на хумусния хоризонт (чима) при някои от тези почви базичните катиони
заемат около 50% от сорбционния капацитет. Между базичните катиони преобладават
калциевите.
Отказаното дотук става ясно, че тези почви нямат благоприятни химични и физико
химични свойства.
Физични свойства. Под естествена растителност и без ерозия хумусният хоризонт
на почвите има добре изразена праховидно-дребнозърнеста (барутена) структура
(водоустойчиви агрегати, по-едри от 0,25 mm, над 80%). Относителната и обемна плътност
са сравнително ниски и се увеличават с намаляване на хумусното съдържание. Общата
им порьозност в сухо състояние е висока. Физико-механичните свойства са благоприятни.
За хидрологичните показатели няма много сведения, но поради голямото количество
хумусте показват висока влагоемкост и по-слаба водопропускливост, поради което на
равнинните места и в пониженията може да се преовлажняват. По-плитките почви и върху
наклонени терени бързо се отцеждат и през лятото значително изсъхват.
Общо взето, физичните свойства на тези почви не са лоши.
Плодородие на планинско-ливадните почви и мерки за неговото повишаване.
Тези почви изцяло се използват като високопланински пасища и ливади. Тревният състав
обаче е неблагоприятен. За подобряване плодородието е необходимо да се прилагат
някои мерки. Преди всичко борба срещу водната ерозия със съответни технически мерки.
He трябва да се допуска прочистването отхвойнови и др. храсти да става чрез изгаряне,
защото от местата, лишени от тревиста растителност, започва водна ерозия.
Преовлажняващите се места по възможност повърхностно да се дренират. За
подобряване на тревния състав трябва да се прилага варуване и торене с минерални
торове, особено с фосфорни. За подобряване на аерацията и минерализацията е
необходимо повърхностният слой периодично да се разрохква чрез брануване. На по
удобните места могат да се създават и изкуствени ливади и пасища с по-висококачествени
треви - многогодишна ръж, някои бобови треви и др.
2. Хумусно-карбонатни почви (Rendzinas)
Наименование. Това са почви, образувани върху рохкав (раздробен) или плътен
карбонатен материал, с добре изразен хумусно-акумулативен хоризонт. Оттук и тяхното
наименование хумусно-карбонатни почви. Най-широко разпространено е полското
название на тези почви рендзини възприето и в класификацията на FAO. В последния
вариант на тази класификация те са отнесени към групата на плитките почви под
названието (Rendzicleptosols).
Разпространение. Стопанисваната площ на тези почви е около 1,5 млн. декара, от
които около 300 хил. декара са ерозирани и плитки. Разпространени са на много места в
страната. В Северна България по-широко разпространение имат между черноземите и
сиво-кафявите горски почви - Варненско, Шуменско, Великотърновско, Плевенско,
Михайловградско, Ловешко и на други места, а в Южна България - между канелените
горски почви и сmолниците - Бургаско, Айтоско, Чирпанско, Пловдивско и на други места.

174
Те се срещат и в по-високите места и между планинските кафяви горски почви. Общо
заемат около 3 млн. dka. и около 2,7% от територията на страната.
Условия на почвообразуване. Формират се при различни климатични условия - от
ксеротермални до влажни и хладни и от степна до влаголюбива тревиста и горска
растителност. Тук решаваща е ролята на карбонатната скала, ноу нас най-добре развити
хумусно-карбонатни почви се образуват в по-сухите и топли районий под степна тревиста
растителност. Тъй като варовитите (карстови) терени главно са с доста пресечен релеф,
то и голяма част от тези почви са подложени на ерозия. В болшинството случаи
почвообразуващите скали са твърди (плътни) варовици или меки варовити скали -
мергелни, глинести, песъчливи и др. варовици. По рядко се срещат льос, льосовидни
материали и глинестиваровити отложения.
Процеси на почвообразуване. Характерни са няколко основни процеса -
образуване и акумулация на зрял хумус под форма на хумусно-глинести комплекси, слабо
изменение в минералогичния състав на почвообразуващия материал и частично
разтваряне и измиване на алкалоземните карбонати от горната частна почвата. В типична
форма това почвообразуване се проявява върху изветрели или рохкави силикатно
карбонатни материали (съдържащи глина) - мергели, мергелни варовици, карбонатни
пясъчници, карбонатни конгломерати и брекчии, льос, льосовидни и други карбонатни
седименти. Върху твърдите чисти варовици (мрамори) които съдържат нищожни
количества силикатен материал, се образуват плитки, черни, но безкарбонатни почви. Те
се развиват много бавно (след разтварянето на карбоната на място остава незначително
количество силикатен материал, който най-често и значително се ерозира) и се отнасят
към литосолите.
Когато е налице силикатно-карбонатен материал, който след изветряването има
рохкав строеж и съдържа много, обикновено над 50%, силикатна част - глина и др., той
обуславя задържането на доста вода и има значителни количества усвоими хранителни
елементи. Това осигурява бързо заселване на висша зелена растителност (отначало
главно тревиста), т.е. веднага започва активна биологична дейност. От разлагането на
растителните остатъци при тези условия се образува зрял хумус. Хуминовите киселини се
свързват с калция и остават под форма на неразтворими хумати. Значителна част от
фулвокиселините също се свързват схуминовите киселини и остават в почвата като
нехидролизуем остатък – хумин. Едновременно с това друга част от хуминовите киселини
се свързва с глината и образува стабилни хумусно-глинести комплекси, които също се
акумулират в почвата. По такъв начин в почвата бързо се натрупва хумус и се образува
добре оформен хумусно-акумулативен хоризонт. Успоредно с хумусонатрупването протича
и интензивно минерализиране на част отрастителните остатъци, придружено с отделяне
на значителни количества въглероден диоксид (въглеродна киселина). Под влияние на
въглеродната киселина започва разтварянето на част от алкалоземните карбонати в
хумусния хоризонт и предвижването им надолу (декарбонатизация). Така се образува
типична хумусно-карбонатна почва.
Първият стадий от развитието на тези почви се сmята силикатно-карбонатният
регосол. По-нататъшната еволюция на почвите зависи от измененията в климатичните и
растителни условия. Ако се развива върху льос или льосовидни материали и степни
условия, те преминават в черноземи. Ако се развиват в по-влажни условия и под горска
растителност, става по-интензивно отстраняване на карбонатите от целия профил и в
зависимост от зоната започва глинообразуване на място в средната част на почвата и те
преминават в канелени или сиво-кафяви горски, а в по-високите места и в планински
кафяви горски почви. По-нататък могат да преминати в лесивирани горски почви. Филип
Дюшофурнарича това „брунификация”27.
Класификация. Съгласно приетите критерии за подтипово деление в нашата
класификация, хумусно-карбонтните почви могат да се разделят на два подтипа: типични
(съдържат карбонати от повърхността или в рамките на хумусния хоризонт) и преходни (не
съдържат карбонати в хумусния хоризонт). На видове могат да се подразделят според

27 Подобна полицикличност с биоклиматична природа отразява все по-отслабващата роля на горското растителности засилване
тази на степната тревиста растителност наблюдавано придвижението на юг, където са лесостепните зони. Това е свързаност.н.
„климатичен дренаж” – месечно засилване на контрастите вувлажняването и оттам с прочвите, развивали се преди и след
ледниковия период. Първата (древната) им фаза е инертната изохумусна еволюция, а втората фаза е свързана с бърза еволюция
с бърз кръговрат–брунификация.

175
мощността на хумусния хоризонт (плитки - до 20 cm, средно дълбоки - 20-40 cm и дълбоки
- над 40 cm).
Морфологични особености. Строежът на профила при тези почвие от типа А-АС-С.
Мощността на хумусния хоризонт варира доста, но обикновено рядко надминава 40 cm
(като най-често е 15-35 cm), цветът му е от тъмносив, тъмнокафяв до черен, има
троховидно-зърнеста структура, която в сравнение с черноземите е по-слабо изразена и
често съдържа карбонатен скелет. Карбонатите тук се съдържат главно в ситнозема (т.е. в
активна форма). Преходът от А към AC хоризонт е постепенен. Хоризонт AC съдържа
малко хумус, има сивкав цвят, съдържа скелетни елементи и може да има в него и
карбонатни новообразувания под форма на псевдомицели белоочки.
Механичен състав. Зависи много от почвообразуващите материали и се колебае
доста, но най-често нашите хумусно-карбонатни почви са тежко песъчливо-глинести до
леко глинести с различно съдържание на каменисти елементи. Повече глина съдържат
почвите, развити върху мергели и по-глинести седименти, а по-богати на скелет са
образуваните върху по-скелетни материали и мергелни варовици. По дълбочина на
профила няма текстурна диференциация.
Минералогичен състав. Той е свързан също с почвообразуващите материали.
Първичните минерали са представени главно от калцит. Глината е главно унаследена и
обикновено съдържа повече хидрослюдени минерали. Понякога и участието на
монтморилонит може да бъде значително, но ако неговото количество е много голямо,
тези почви преминават в сmолници.
Химичен състав. При наличност на свободни карбонати в почвата не настъпват
съществени химични промени в силикатната част на почвата, т.е. химичният състав е
унаследен от почвообразуващата скала. Характерното тук е значителното съдържание на
алкалоземни карбонати по целия профил на типичните, което може да варира от 10 до
50% и съдържание на карбонати в подхумусния хоризонт при преходните.
При целинни условия съдържанието на хумус е 5-10% в хумусния хоризонт. При
обработваемите почви то силно намалява в орницата - 2.5-4%. В долната част на
преходния (AC) хоризонт хумусното съдържание е незначително (под 1%). Ето защо и
общите запаси на хумус в целия профил на използваните почви не са големи (около 200
t/ha). Типът на хумуса е хуматен. Хуминовите киселини са изцяло свързани с
алкалоземните елементи (главно калций), т.е. те са неподвижни. Обогатеността на хумуса
с азот е висока.
Съдържанието на общите количества азоти калий е значително, но усвоимиятазоти
фосфор са малко и тези почви са слабо запасени с тези елементи. Скалий са добре
запасени. Слабо запасени са сусвоими форми и на някои микроелементи - желязо, цинк,
бори манган.
Физико-химични свойства. Реакцията при типичните хумусно-карбонатни почви по
целия профил е слабо алкална - рН 8.2-8.5, a при преходните - неутрална - рН около 7.
Величината на сорбционния капацитет варира доста, в зависимост от механичния
състав и съдържанието на хумус, но най-често е над 25-30 mequ/ 100g
почва.Наситеността с бази е пълна (главно собменен калций).
Физични свойства. Имат сравнително добре изразена троховидно-зърнеста
структура, която при обработката не се разпрашава, a ce разпада само до водоустойчиви
микроагрегати, т.е. имат и добри потенциални възможности за възстановяване на
структурата. Относителната и обемна плътност са в рамките на минералните почви - 2.7 и
1.3g/cm3, а порьозността е висока.
Физико-механичните свойства на тези почви са благоприятни, те са рохкави, не са
силно пластични и лепливи, не се напукват и сбиват, необразуват кора и съпротивлението
им при обработката не е голямо. Добри са и водните им свойства - влагоемността им е
доста висока (ППВ 25-28%) и могат да задържат доста вода. В повечето случаи, обаче,
поради сравнително плиткия почвен профил и наклонените терените не могат да осигурят
пролетните полски култури с достатъчно влага без напояване.
Плодородие на хумусно-карбонатните почви и мерки за неговото повишение.
Тези почви имат сравнително добро природно плодородие. По-ниско е плодородието на
по-плитките почви. Основните мерки за поддържане и повишаване плодородието им се
свеждат до защита от ерозия, торене с органични и минерални торове, а и с някои

176
микроелементи и напояване. При торенето с минерални торове и избора на някои култури
трябва да се съобразяваме сналичността на свободни карбонати. Придобри грижи върху
добре развитите почви могат да се отглеждат без напояване почти всички зърнени житни и
полски окопни култури. Подходящи са и за отглеждане на лозя за шампански
виноматериали и десертно грозде. От овощните видове могат да се отглеждат череши,
вишни и бадеми при положение, че профилът е по-мощен от 50-70 cm и съдържанието на
карбонати не превишава 30%.
При напояване могат да се отглеждат и полски култури с по-дълъг вегетационен
период. Напояването да става с подходяща техника, за да се избегне поливната ерозия.
3. Черноземи (Chernozems)
Наименование. Названието черноземи има руски произход и означава „черна земя”.
Това название е било прието на всички езици направо или в превод на съответния език.
Поради това то е прието без изменение и в международната класификация на FAO
(Chernozems).
Разпространение. Черноземите са широко разспространени в нашата страна, почти
изключително в Северна България. Те заемат почти изцяло Дунавската хълмиста равнина,
в това число и Южнодобруджанското плато, също така и по-голямата част от Лудогорското
плато. Незначителни площи от тях се наблюдават и в Южна България - в районите на
Бургас, Айтос, Пловдив, Свиленград и др., но някои автори считат, че това не са типични
черноземи и ги наричат черноземовидни почви. Общо заемат около 19.35% от територията
на страната (21.3 млн. декара).
Условия на почвообразуване. Климатът на Дунавската хълмиста равнина е
умереноконтинентален, но с по-рязко изразена континенталност - лятото е топло, а зимата
сравнително студена. Средната януарска температура е минус 2°С и тук се наблюдава
най-голяма за нашата страна температурна амплитуда - 26°С. Почвата най-често
замръзва до 25-35 cm. Годишните валежи са малко - в северната част около 500 mm, a c
приближаването към предпланините на Стара планина се увеличават до 600 mm. Най
много валежи падат през пролетта - края на май и първата половина на юни и есента -
ноември. Най-сухо е през юли-август и януари-февруари. При нормални валежи почвата
се навлажнява до пределна полска влажност на около 1 m дълбочина.
В растително отношение общо Дунавската равнина се отнася към лесостепите, с
различно участие на горската растителност. В това отношение условно се оформят три
успоредни ивици. В най-засушливата северна част са съществували сравнително добре
изразени ливадно-степни условия. Тревистата растителност е представена главно от
ливадно-степни треви от асоциацията Andropogonetum (садина). Горската растителност,
представена главно от сmесени дъбови гори, е имала незначително участие. По на юг с
нарастване количеството на валежите се засилва участието на горската растителност, но
все още преобладаващо влияние има тревистата растителност. В най-южната равнинна
част и по високите места на тази равнина, където влажността се увеличава, горската
сmесена дъбова растителност започва да преобладава над тревистата и тук се развиват
преходни черноземни почви към зоналните сиво-кафяви горски почви.
Релефът на Дунавската хълмиста равнина има подчертанравнинен характер. Около
80% оттериторията лежи между 100 и 400 м надморска височина. Тя обаче не е идеално
равна територия, а има, общо взето, нисък хълмист релеф. По-пресечен е релефът
източно от р. Янтра, където са се оформили големите Южнодобруджанско и Лудогорско
плата и Разградския вал.
Черноземите са се формирали върху твърде разнообразни почвообразуващи
материали, но общо взето преобладават карбонатните отпожения. Голяма част от
черноземите са се образували върху льосильосовидни отложения. Част от черноземите
са се образували върху богатокарбонатни льосовидни изветрителни материали от
мергелни варовици и глини (например Новопазарско). На места (Видинско, Монтанско,
Каварненско и др.) черноземи са се образували и върху кафяви и червеникаво-кафяви
карбонатни и безкарбонатни глини. Това са т.нар. глинести черноземи.
Процеси на почвообразуване. Характерни са няколко основни процеса: интензивно
натрупване на хумус, образуване на здрава зърнеста структура, умерено промиване на
профила и слабо вътрепочвено изветряне на първичните минерали.

177
 През първата половина на лятото падат достатъчно валежи, които осигуряват
буйното развитие на ливадно-степната растителност. Втората половина на лятото е суха и
тревистата растителност отмира. Така в почвата ежегодно се отлагат голямо количество
коренови остатъци. През влажния период започва интензивна трансформация на
растителните остатъци, придружена с образуването на голямо количество хуминови
киселини. През сухия период (поради липса на вода) и отчасти през зимния период
(поради ниските температури) минерализацията на органично вещество се затормозва.
През този период в присъствието на калциеви и отчасти на магнезиеви йони става
необратима коагулация на хуминовите киселини и минералните колоиди, с образуването
на много стабилни органично-минерални комплекси.
Предполага се, че воктаедрите на глинестите минерали част от алуминия е заместен
с двувалентен железен йон и желязото в случая играе голяма роля за образуването на
стабилна връзка между хуминовите киселини и глината - анионите на хуминовите
киселини се свързват с катионите на желязото. Така, че през краткия период на
биологична активност протича интензивна хумификация, но минерализацията на
новообразувания хумус е затормозена. Така при естествени условия процесът
хумификация взема превес над минерализацията и се осъществява хумусонатрупване.
Хумусонатрупването обхваща значителна дълбочина от почвата (докъдето прониква
кореновата система на тревната растителност), вследствие на което се образува мощен
хумусно-акумулативен хоризонт. Образуването на мощен хумусно-акумулативен хоризонт
се подпомага и от многобройнитеровещи животни, които непрекъснато размесват почвата
от горните (хумусни) слоеве с по-долните слоеве на почвообразуващите материали.
Наличността на достатъчно количество калций (като коагулант) и калциев хумат като
слепващо вещество обуславя образуването на водоустойчива зърнеста структура.
Структурообразуването тук силно се подпомага и от голямото количество дъждовни
червеи.
Почвеният профил добре се промива от лесно разтворимите вещества, а и от гипс,
поради което нашите черноземи за разлика от тези в класическите степи, нямат гипсови
отложения в почвения профил. Те обаче винаги съдържат на определена дълбочина
алкалоземни карбонати (главно калциев карбонат), които основно се намират под форма
на праховидни частички, примесени с почвена маса, но се срещат и под форма на
псевдомицел и твърди карбонатни конкреции.
При наличие на карбонати в профила, вътрепочвеното изветряне на първичните
минерали е слабо изразено (няма глинообразуване на място). При тези условия на
редуването на влажен със сух период става и своеобразно отлагане на част от
карбонатите под форма на карбонатен псевдомицел, поради което нашите черноземи се
отнасят към т.нар. Крайдунавска провинция на мицеларните черноземи (водата,
проникнала в по-дълбоките и богати на карбонати слоеве през влажния период, се
обогатява с калциев бикарбонат, който през сухия период се покачва заедно с водата и се
отлага в капилярите на льосовия материал под форма на псевдомицел).
Поради по-мощната, но по-рехава коренова система на нашата ливадно-степна
растителност, нашите черноземи се отличават с по-мощен хумусен хоризонт, но със
значително по-ниско хумусно съдържание, в сравнение с черноземите от класически
степи.
Класификация. Подразделянето на подтипове става въз основа на предвижването
на карбонатите по дълбочината на почвения профил, което става главно под засилващото
се влияние на горската растителност. Досега се разделяха на четири подтипа: карбонатни
- с карбонати от повърхността, типични - с карбонати от около 30-35 cm, излужени - с
карбонати под предходния хоризонт и деградирани - с карбонати по-дълбоко в
почвообразуващите материали и начален глинестилувиално-метаморфенхоризонт.
Тъй като по строеж, състав и свойства между карбонатите и типичните черноземи
няма особена разлика, те се отнасят към една агропроизводствена група. Освен това, при
извършваната досега дълбока оран на типичните черноземи, част от карбонатите са
примесени с орницата и те фактически са превърнати в карбонатни още от повърхността.
Като се има предвиди, че в много класификации, включително и на FAO, като карбонатни
се означават и почвите съдържащи карбонати в долната част на хумусния хоризонт,
правилно ще бъде нашите черноземи да се разделят на три подтипа: карбонатни

178
(обхващащи означаваните досега като карбонатни и типични черноземи), излужени и
деградирани (означавани досега със същите названия). По-нататък подтиповете могат да
се разделят на видове според мощността на хумусния хоризонт28, степента на излуженост
и деградираност. Така помощност на хумусния хоризонт се разделят на слабо мощни - с
хумусен хоризонт около 40 cm, средно мощни - схумусен хоризонт 40-80 cm, и мощни - с
хумусен хоризонт над 80 cm. Постепента на излужване и деградиране може да се отделят
видовете слабо излужени, средно излужени и силно излужени, слабо деградирани, средно
деградирани и силно деградирани. По количество на хумуса могат да се отделят и
подвидове: бедно хумусни - с хумус от 2 до 4%, средно хумусни - с хумус от 4 до 6% и
богато хумусни - с хумус над 6%.
Поради широкото разпространение и голямото стопанско значение на черноземните
почви (над 96% от тях се обработват) те ще бъдат разгледани по-подробно отделно за
всеки подтип.
Карбонатни черноземи (Calcic chernozems)
Разпространение и условия на почвообразуване. Към карбонатните черноземи се
отнасят тези, които съдържат свободни алкалоземни карбонати (основно калциев
карбонат) още от повърхността си или в рамките на хумусно-акумулативния си хоризонт.
Разпространени са широко, главно под форма на ивица покрай р. Дунав, между реките
Лом и Русенски Лом. Значително разпространение имат и в Шуменско - Варненската
хълмиста равнина. Малко площи от тях се наблюдават и в Южна Добруджа покрай
румънската граница. В климатично и растително отношениетова са райони с най-добре
изразени степни (ливадно-степни) условия. Влиянието на горската растителност върху
почвообразуването е незначително. Тези край р. Дунав и в Южна Добруджа са образувани
върху льос и льосовидни материали, като льосът от север на юг става по-глинест. В
Шуменско-Варненския районтези черноземи са образувани предимно върху изветрителни
материали от мергелни варовици. Върху льоса и тези изветрителни материали са се
образували карбонатни черноземи с мощен почвен профил. Малко разпространение имат
карбонатните черноземи, образувани върху елувий от твърди карбонатни скали. Те
обикновено са плитки и скелетни и в голяма степен трябва да бъдат отнесени към
хумусно-карбонатните почви (хумусно-акумулативният хоризонт приченоземите не трябва
да бъде под 40 cm и трябва да има следи от едри ровещи животни (кротовини), което не е
характерно за хумусно-карбонатните почви).
Общо стопанисваната площ на карбонатните черноземи е около 7.5 млн. декара. От
тях около 1.5 млн. декара са ерозирани и плитки.
Морфологични особености. Строежът на почвения профил е от типа А-АС-С. При
съдържащите карбонати още от повърхността по-подробно строежът им може да се
изрази така Ак-АСк-Ск, а при тези съдържащи карбонати от средата на хумусно
акумулативния хоризонт надолу - А-Ак-АСк-Ск (досега преходният хумусен хоризонт при
черноземите AC, no традиция от миналото, бе означаван като В преходен, което е
неправилно).
Общата мощност на хумусно-акумулативния хоризонт при най-широко разпро
странените средно мощни карбонатни черноземи значително варира - от 40 до 80 cm, като
в повечето случаи е между 50 и 60 cm. Общата мощност на почвения профил - А+AC
хоризонт най-често е от 80 до 150 cm. Присъствието на карбонати се наблюдава или още
от повърхността, или около 30-40 cm. Отлагането на карбонатите под форма на
карбонатен мицел започва от 25-40 cm надолу и продължава по целия профил, като най
интензивно е между 50 и 100 cm. B долната част на преходния хоризонт (AC) и в
почвообразуващите материали (хоризонт С), най-често около 100-120 cm, карбонати се
отлагати под форма на твърди карбонатни конкреции.
Цветът на хумусно-акумулативния хоризонт, при целинни условия, е тъмнокестеняв
до кафяво-черен, а на преходния жълтеникаво-сиво-кафяв. Орницата обаче е оцветена
много по-светлошоколадово или тъмносиво. По целия профил почвите са рохкави и се
наблюдават следи от активна биологична дейност, множество корени, стари ходове от

28 От формална гледна точка степента на развитие (мощността) на хумусния хоризонт вече се използва като критерий за видово
класификационно ниво, особено за изохумусните почви, където хумусообразуването е водещ процес, наред с излужването
вътрепочвеното глинясване и деградацията (лесивауса)

179
дъждовни червеи и по-едри ровещи животни, запълнени с различно оцветена почва, което
създава значителна пъстрота на почвения профил.
Механичен състав. Зависи от почвообразуващите материали. Леко песъчливо
глинести са тези, разпространени в най-северната част близо до Дунав, формирани върху
песъчлив льос. Средно песъчливо-глинести са карбонатните черноземи, разположени по
на юг от Дунав и в Добруджа, формирани върху типичен льос. Тежко песъчливо-глинести
са карбонатните черноземи, заемащи още по-южната част от Дунав и особено между
реките Осъм, Янтра и Росица, които са формирани върху льосовидни тежко песъчливо
глинести материали. Най-тежки по механичен състав - леко глинести, са карбонатните
черноземи в района Нови Пазар-Провадия, формирани върху мергелни изветрителни
материали и карбонатни глини. Общо взето, по механичен съставкарбонатните черноземи
стават по-тежки от северна юг и от западна изток.
В пределите на почвения профил (по дълбочина) механичният състав е еднороден.
При карбонатните черноземи, образувани върху песъчливи типичен льос, преобладаваща
е фракцията на едрия прах, както е прильоса. При по-тежките разновидности преобладава
иловата фракция. На някои места в орницата количеството наила е доста намалено, което
вероятно се дължи на отнасянето му от вятъра (ветрова ерозия).
Минералогичен състав. Първичните минерали в карбонатните черноземи са
представени главно от кварц, фелдшпати (ортоклази и плагиоклази) и слюди. В иловата
фракция обикновено преобладават хидрослюдените минерали, но има и каолинит и
монтморилонит. Количеството на каолинита се увеличава при почвите образувани върху
по-песъчливльос, а това на монтморилонита - при тези върху по-глинест льос, като най
голямо е количеството му при почвите върху мергелни глини. Разпределението на
глинестите минерали по дълбочина на профила показва слоистост, характерна и за льоса,
което показва, че те са унаследени от почвообразуващите материали. При
почвообразуването забележими изменения в минералната съставна част на почвата не
настъпват.
Химичен състав. Характеризират се с голямо еднообразие на силикатната част по
дълбочина на почвения профил, което е характерно и за почвообразуващите материали.
Това показва, че вътрепочвеното изветряне не е изразено и не настъпват съществени
изменения и в химичния състав на почвообразуващите материали. Характерно е
съдържанието по целия профил на свободни алкалоземни карбонати (основно калциев
карбонат). Количеството на карбонатите в горните хоризонти е малко (най-често до 2%) и
се увеличава надолу, като достига своя максимум, около 25% на дълбочина 150-200 cm. B
почвообразуващата скала (когато тя е льос) съдържанието на карбонатите отново
намалява. Почвата е добре промита и не съдържа и гипс. Общото количество разтворими
соли е незначително - сухостатък около 0.1%, като главно това е калциев бикарбонат.
Хумусното съдържание при обработваемите почви в орницата е средно до високо
- 2.5-4.5%. По дълбочина съдържанието на хумус постепенно намалява. Общите хумусни
запаси в орницата са високи - 80-100 t/ha. Средни са хумусните запаси в слоя 0-100 cm -
около 150-200 t/ha. Хумусното съдържание и хумусните запаси в целинните карбонатни
черноземи са значително по-високи. Хумусът по тип е хуматен до фулватно-хуматен по
целия профил, т.е. степента на хумуфикация е висока. Висока е и обогатеността на хумуса
с азот. Хуминовите киселини имат висока оптическа плътност и изцяло са свързани с
калций. Изобщо хумусът при тези почви е висококачествен и им придава благоприятни
свойства.
Азотното съдържание е в зависимост от хумусното съдържание. Съдържанието
на общ азотворницата е 3-5 t/ha, a в слоя 0-100 cm - 10-15 t/ha. Количеството на
подвижния (усвоим) азот обаче е малко, продължителните засушавания не
благоприятствуват мобилизацията на този азот и почти всички карбонатни черноземи са
слабо запасени с усвоим азот.
Съдържанието на общ фосфор е значително 0.20-0.25% Р2О5, но поради
съдържанието на калциев карбонати слабо алкалната реакция усвоимите количества са
малко (фосфорът се намира главно във форма на високо базични (третични), слабо
разтворими калциеви фосфати) и тези почви, в повечето случаи, са слабо запасени с
усвоим фосфор и имат неблагоприятен фосфорен режим.

180
 Съдържанието на общ калий е високо - 1.5-2.5% (поради значителното
съдържание на хидрослюдени минерали). Тези почви са добре запасени сусвоими форми
на калия (подвижен, водноразтворим, обменен и особено резервен калий) и имат
благоприятен калиеврежим.
По отношение на по-важните микроелементи обикновено карбонатните черноземи
имат значителни общи запаси от тях, но за много от тях усвоимите количества са
недостатъчни (преминават в неразтворими карбонати). Добре запасени са усвоими форми
молибдени меди са слабо запасени с желязо, цинк, бори манган.
Физико-химични свойства. В съответствие със съдържанието на алкалоземни
карбонати по целия профил и реакцията на почвите е слабо алкална - рН 8.2-8.5.
Сорбционният капацитет варира значително, в зависимост от съдържанието на глина и
хумус, но той най-често е от 25 до 35 mequ/100g почва. Няма диференциация на
сорбционния капацитет по дълбочина на профила. Степента на наситеност с бази е пълна
(главно с обменни калциеви йони и малко магнезиеви).
Физични свойства. При целинни условия почвите притежават много добра
водоустойчива троховидно-зърнеста структура. В орния пласт обаче на отдавна
използваните почви структурата е значително разпрашена. Разпрашаването обаче тук не е
пълно, раздробяването на макроагрегатите стига само до микроагрегати, а не до отделни
механични частици, поради което тези черноземи притежават добри потенциални
възможности за бързо възстановяване на структурата си.
Относителната плътност на тези почви е в границите на минералните почви и
слабо се колебае по профила (около 2.7 g/cm3). Обемната плътност е сравнително
ниска (поради рохкавия строеж на почвата) и слабо се колебае по дълбочина на профила
(1.20-1.35 g/cm3). В съответствие с това и общата порьозност на тези почвие висока,
като голяма част от нея е вътреагрегатна. И във влажно състояние почвите имат добра
аерация.
Карбонатните черноземи притежават и благоприятни физико-механични
(технологични) свойства. Нямат голяма пластичност и слабо набъбват във влажно
състояние. При изсъхване не се напукват и рядко образуват буци, които лесно се
разрушават при намокряне и обикновена обработка. He образуват кора и имат малко
относително съпротивление при обработка - до 0.4 кg/cm2.
Във връзка със сравнително невисокото хумусно съдържание водните свойства и
хидрологичните показатели на тези почви се определят главно от механичния състав.
Преобладаващите средно песъчливо-глинести карбонатни черноземи имат пределна
полска влажност 23-25% и съответно влажностна завяхване 7-10%. Общо в еднометровия
почвен слой могат да се задържат около 300 mm29 вода, от която около 160 mm e
продуктивна. При по-тежките разновидноститези показатели са по-високи. Разглежданите
почви, особено тези, формирани върху льос, имат голяма водопропускливост - филтрация
2-2.8 m/24h. Сухата почва попива бързо голямо количество вода в началния период.
Поради това на по-слабо наклонените места и при големи валежи повърхностен отток не
се наблюдава, но при поливане с голямо количество вода е възможна непроизводителна
загуба на поливна вода.
Водният режим на почвите и територията не е много благоприятен. Това се дължи
на неравномерното разпределение на валежите през годината и засушаванията през
лятото и есента. През сухия период от почвата става значително непродуктивно изпарение
на влагата, вследствие на което за зимните посеви обикновено влагата е достатъчна, но
пролетните култури с по-дълъг вегетационен период страдат от суша. По-благоприятен
воден режим имат карбонатните черноземи, формирани върху по-тежки почвообразуващи
материали - карбонатни глини. Карбонатните черноземи имат благоприятен въздушен и
топлинен режим.
Плодородие на карбонатните черноземи и мерки за неговото повишаване. От
производствена гледна точка карбонатните черноземи, както бе отбелязано, притежават
комплекс отблагоприятни свойства, които обуславят и високо природно плодородие. Като
ограничаващи плодородието факторитук трябва да се отбележат следните: значителната
„изхабеност” на орницата (силно намаление на хумусното съдържание), значително
обезструктуряване, развитие на водна и ветрова ерозия, обедняване на минерални

291mm височина на водния слой върху 1 dka = 1t/dka водни запаси. Съответно 1t/dka = 1l/m2 като паднали валежи.

181
хранителни елементи, недостатъчните водни запаси и голяма филтрация. Необходимо е
чрез съответни мерки да се премахне или намали отрицателното влияние на споменатите
фактори.
За увеличаване на хумусното съдържание в орницата е необходимоторене с
органични торове, зелено торене и заравяне на всички следжътвени и други растителни
остатъци в почвата. В никакъв случай да не се допуска изгарянето на стърнищата. Това
ще доведе и до обезструктуряването на почвата. Тук трябва да се има предвиди правилно
редуване на културите, като по възможност се отглеждат периодично и многогодишни
фуражни растения, които бързо оструктуряват почвата. Бързото подобряване на
физичните свойства на орницата може да стане и чрез периодично дълбока оран, при
която на повърхността се изважда част от подорницата, която е по-оструктурена и по
богата на хумус. Продълбочаването може да стане лесно поради рохкавия строеж на
почвата. Честото дълбоко разрохкване на почвата обаче трябва да се избягва, защото се
засилва минерализацията на хумуса и разрушаване на структурата.
За ограничаване и спиране водната и ветрова ерозия, в зависимост от характера и
степента на ерозираност, се прилагат съответно необходимите организационно-стопански,
агротехнически, лесомелиоративни или хидротехнически мерки.
За осигуряване растенията с достатъчноусвоими хранителни елементи и получаване
на високи и устойчиви добиви се налага редовноторене и с минерални торове. Особено
това се отнася до азотното и фосфорното торене, но при интензивно азотно и фосфорно
торене се налага и умерено калиево, особено за калиеволюбивите растения.
Използването на физиологично кисели торове тук не крие опасност от вкисляване на
почвата. По отношение на основните микроелементитези почви са добре запасени само с
усвоим молибден, но най-често се налага торене с железни и цинкови микроторове, тъй
като при някои култури редовно се наблюдават желязна и цинкова хлороза.
За преодоляване на недостатъчната обезпеченост на растенията с вода е
необходимо да се прилагат мерки за увеличаване на зимно-пролетните водни запаси в
почвата и намаляване на непродуктивното изпарение на влагата. Това може да стане чрез
поддържане на почвата в структурно състояние, снегозадържане, внасяне на органични
торове, правилно редуване на културите и подходяща обработка. Радикално обаче този
проблем може да бъде решен чрез изкуствено напояване. При възможност за напояване
трябва да се имат предвид някои от специфичните водни свойства на тези почви и преди
всичко високата филтрация и лесното им размиване. Ето защо най-добре е, ако има
възможност, напояването да става с дъждовална техника за да не се допуска
непроизводителна загуба на вода и проява на поливна ерозия. При липса на дъждовална
техника повърхностното (гравитационото) напояване трябва да става чрез къси бразди и
невисока скорост на водната струя, като се използват по-малки количества вода и
интервалите между отделните поливки бъдат по-малки.
Вследствие наличието на много ходове и празнини, резултат отровещата дейност на
почвените животни и лесното размиване на льосовите материали от водата, при
повърхностното напояване е възможно на места образуване на пробиви в напоителната
мрежа. Ето защо при строежа на водоеми и прекарването на напоителни канали, стените
им трябва да се облицоват с водонепропускливи материали - бетон, пластмасови
плоскости и др.
Карбонатните черноземи са подходящи за отглеждане на много култури, чието
развитие климатичните условия благоприятствуват. Без напояване могат да се отглеждат
успешно всички зимни и пролетни зърнени житни със сравнително къс вегетационен период,
добре използващи зимно-пролетната влага, както и много други култури, които без
напояване не винаги дават добри добиви: пшеница, ечемик, тритикале, ръж, овес, просо,
сорго, фуражна царевица, фасул, соя, грах, леща, нахут, бакла, фий, бутрак, рапица, репко,
слънчоглед, захарно цвекло, едролистен тютюн, царевица за зърно, люцерна, еспарзета (на
ерозираните места), многогодишни треви и др. Подходящи са за отглеждане на различни
сортове лози - за получаване на десертни вина, дестилати и конячни материали, гроздов
концентрати десертно грозде. Успешно могат да се отглеждат също и някои овощни видове
- ябълки, череши, вишни, кайсии и круши. При напояване могат да се отглеждат и почти
всички зеленчукови култури - домати, пипер, патладжан, краставици, тикви, дини, пъпеши,
зеле, лук, моркови и др. при възможност за напояване всички по-късни пролетни култури -

182
царевица, слънчоглед, захарно цвекло и др., както и трайните насаждения, дават много по
високи добиви. При подбора на културите трябва да се има предвид, че соята и царевицата
страдат от цинкова хлороза, а лозята и някои овощни видове, при високо карбонатно
съдържание - от желязна. Това трябва да се има предвид приторенес микроторове, а при
трайните насаждения при избора на подложки за присаждане.
Излужени черноземи (Haplic chernozems)
Разпространение и условия на почвообразуване. Към излужените черноземи се
отнасят тези, които не съдържат свободни карбонати в рамките на хумусно-акумулативния
си хоризонт. Такива се появяват от началото на преходния хоризонт. Разпространени са
още по-широко от карбонатните черноземи. Заемат значителни територии от Централната
Дунавска равнина на юг от карбонатните черноземи, крайдунавските територии на
Северозападна България, почти изцяло Добруджанското плато, периферните части на
Лудогорието, както и части от Северозападното плато. Земеделската площ от тези почвие
около 8.5 млн. декара, от които около 1 млн. декара са ерозирани и плитки.
В климатично отношение континенталността е малко по-сmекчена, овлажняването
малко по-добро, което обуславя по-добро развитие и на горската растителност (т.е.
лесостепният характер е по-добре изразен). Това от своя страна обуславя по-добро
промиване на почвата и излужване на карбонатите от хумусно-акумулативния хоризонт.
Но добре се е развивала в миналото и естествената тревиста растителност (главно
садината), което е обусловило също развитието на мощен хумусно-акумулативен
хоризонт. Формирали са се обикновено върху по-фино частични материали - льос,
льосовидни глини, а на места и върху плиоценски старокватернерни материали.
В класификацията този подтип черноземи може да бъде подразделен на видове и
подвидове съответно постепента на излужване (дълбочината, от която започва отлагането
на карбонатите) и съдържанието на хумус в хумусно-акумулативния хоризонт. Така могат да
бъдат обособени три вида излужени черноземи - слабо излужени с карбонати под 60-80 cm,
средно излужени с карбонати под80-120 cm и силно излужени под 120-150 cm.
Морфологични особености. Строежът на почвения профил тук също е от типа А
АС-С или с наличието на карбонати може да се изрази така А-АСк-Ск. И тук, както и при
карбонатните черноземи, според мощността на хумусно-акумулативния хоризонт, те могат
да бъдат слабо мощни, средно мощни и мощни. Преобладават средно мощните (с хумусен
хоризонт 50-80 cm). Хумусният хоризонт е тъмно оцветен, най-често кафяво-черен, и
постепенно преминава в кафеникаво оцветен преходен (AC) хоризонт, чиято мощност се
колебае около мощността на хумусния хоризонт или общата мощност на почвения профил
най-често варира от 80 до 150 cm. Карбонатните отложения, се явяват на различна
дълбочина в преходния хоризонт, в зависимост от степента на излужване, но обикновено
тук карбонатната линия е доста рязко очертана. Под форма и на псевдомицел карбонати
се отлагат в началото на преходния хоризонт, а при силно излужените може тази форма и
да отсъствува. Отлагането на карбонати под форма на конкреции се наблюдава
обикновено дълбоко в карбонатния Ск хоризонт - под 100-150 cm. И тук по профила са
налице следи от активна биологична дейност - корени, стари ходове от дъждовни червеи и
копролити от тях, ходове от по-едри ровещи животни (кротовини) и др. Тази дейност обаче
отслабва отслабо излужените към силно излужените и тези с по-тежък механичен състав.
Механичен състав. Варира в зависимост отразнообразието на почвообразуващите
материали. Обикновено излужените черноземи от Централната Дунавска равнина,
Добруджа и Лудогорието са образувани върху глинест льос и са тежко песъчливо
глинести. Върху плиоценски песъчливо-глинести отложения и мергелни глини тези
черноземи са леко глинести. Тежко глинести са някои от излужените черноземи в
Добруджа, т.нар. „Карасулуци”. Предлага се тежко глинестите черноземи да бъдат
обособени като отделен подтип. Много тежки по механичен състав са описаните като
излужени черноземи в Севеозападния Кулски район, образувани върху тежки плиоценски и
кватернерни глини, които всъщност трябва да бъдат отнесени към сmолниците.
Между механичните фракции прахът преобладава само при почвите формирани
върху льосильосовидни песъчливи глини. Във всички останали случаи преобладаваща е
фракцията на ила. И при излужените черноземи няма забелижима диференциация на
глината по дълбочина на почвения профил. Само при някои силно излужени черноземи се

183
наблюдава леко увеличение на глината в средната част на профила, което вероятно се
дължи на начален процес на вътрепочвено глинясване и началнолесивиране.
Минералогичен състав. Както и при карбонатните черноземи, първичните минерали
са представени главно от кварц, фелдшпати и слюди. Между глинестите минерали при
почвите, формирани върху льосильосовидни отложения, преобладават хидрослюдите, но
с повече монтморилонит, в сравнение с карбонатните черноземи. Наблюдава се и
значително количество каолинит и малки количества от други минерали - хлорит,
вермикулит и др. При излужените черноземи, формирани върху плиоценски и кватериерни
песъчливи глини, по количество глинестите минерали се подреждат така:
монтморилонитови, хидрослюдени, каолинитови.
Химичен състав. Характеризира се също със сравнително еднообразие на
силикатната част по дълбочина на профила, което показва, че и тук в хода на
почвообразувателния процес не настъпват забележими изменения в химичния състав на
почвообразуващите материали. Еднообразене и химичния състав наиловата фракция по
дълбочина на почвения профил, което също показва, че не протичат процеси, свързани с
разрушаване на минералната част на почвата.
По-добрата промитост на почвата се е отразила главно на разпределение на
калциевия карбонат. Той е измит от хумусно-акумулативния хоризонти е отложен дълбоко
в преходния хоризонт и почвообразуващите материали - най-често на дълбочина от 100 до
125 cm. Тук количеството му може да достигне над 25%. По-надолу, ако
почвообразуващата скала е слабо карбонатна или безкарбонатна, количеството му отново
намалява. Незначителното съдържание на разтворими във вода вещества (сух остатък
около и под 0,1%, като главната част от солите се пада на калциевия бикарбонат) също
потвърждава добрата промитост на тези почви.
Хумусното съдържание при тези почви, в сравнение с карбонатните, обикновено е
малко по-високо при целинни условия - 5-6% в горната част на хумусния хоризонт, но в
орницата на старообработваемите почвито е много по-ниско и близко до това и при
карбонатните черноземи - средно 2,5%. Хумусните запаси в орницата могат да бъдат
оценени като средни 50-60 t/ha. Средни са и хумусните запаси в слоя 0-100cm - около
175t/ha. При целинните излужени черноземи хумусните запаси по целия почвен профил са
значително по-високи. Във всички случаи количеството на хумуса постепенно намалява по
дълбочина на профила. По тип хумусът е хуматен до фулватно-хуматен, т.е. хуминовите
киселини значително преобладават над фулвокиселините (висока степен на
хумификация). Хуминовите киселини са с висока оптическа плътности изцяло са свързани
с калций (неподвижни). Висока е и обогатеността на хумуса с азот. Общо хумусът е
висококачествени благоприятно влияе върху свойствата и плодородието на почвите.
Азотното съдържание е в зависимост от количеството на хумуса. Количеството на
общия азотворницата е значително, но и тук поради неравномерното разпределение на
валежите и продължителното засушаване през лятото мобилизацията на органичния азот
не е достатъчна и тези почви не са достатъчно осигурени с усвоим азот.
Съдържанието на общ фосфор зависи главно от почвообразуващите материали.
Сравнително богати на общ фосфор са излужените черноземи, формирани върху льоси
льосовидни отложения. Много по-бедни на общ фосфор са излужените черноземи,
формирани върху изветрителни материали от варовици. Общо взето съдържанието на
общия фосфор тук е по-малко, отколкото при карбонатните черноземи, но фосфорния
режим е по-благоприятен. Липсата на свободен калциев карбонат и слабо киселата
реакция обуславят наличието на повече фосфор, свързан в подвижни форми. Независимо
от това и тези черноземи, общо взето, не са осигурени с усвоим фосфор.
Калиевото съдържание, както и при другите черноземи, е високо, поради
присъствието на хидрослюдести минерали. Съдържанието на подвижен, обменен и
резервен калий е високо, почвите имат благоприятен калиеврежими са добре запасени с
усвоим калий.
По отношение на по-важните микроелементи трябва да се отбележи, че поради
отсъствието на свободни карбонати и неутралната до слабо киселата реакция,
разтворимите форми на основните микроелементи са повече и тези почви са добре
запасени сусвоими желязо, цинк, мед, бор, молибдени манган.

184
 Физико-химични свойства. Поради излужването реакцията в повърхностния
хоризонт, и особено в орницата, е обикновено слабо кисела. По-надолу е неутрална, а
слабо алкална е в хоризонтите съдържащи карбонати. Величината на сорбционния
капацитет варира в зависимост от механичния състав и хумусното съдържание.
Обикновено варира от 25 до 35 mequ/100g почва. Значително по-висок е сорбционния
капацитет само притежко-глинестите черноземи. Почвеният поглъщателен комплекс по
целия профил е наситен с бази (над 90% даже в орницата) - предимно с калций. Общо и
тези черноземи имат благоприятни физико-химични свойства.
Физични свойства. Излужените черноземи имат много добре изразена троховидно
зърнеста структура в хумусния хоризонт само при целинни условия. В орницата
структурата е значително разрушена, но тук разрушаването на макроагрегатите става
само до микроагрегати и почвите запазват добри потенциални възможности за бързо
възстановяване на троховидно-зърнестата си структура. Освен това, поради
съдържанието на повече глина и хумус, структурата тук е много по-устойчива, вследствие
на което е по-добре запазена кактоворницата, така и в подорницата.
Общите физични свойства при основната част от излужените черноземи (образувани
върху льосовидни материали) са сходни с тези на карбонатните черноземи.
Относителната плътност варира в тесни граници - 2,65-2,75 g/cm3. Обемната
плътност е малко по-висока (поради съдържание на повече глина). В орницата тя е
около 1,3-1,4 g/cm3 във влажно състояние и около 1,5-1,6 g/cm3 в сухо. По дълбочина на
профила тези показатели слабо се променят. Обемната плътност има значително по
високи стойности при излужените черноземи, формирани върху по-тежко глинести
плиоценски и старокватернерни отложения. Общо взето, излужените черноземи имат по
ниска обща порьозност, отколкото карбонатните, но все още доста висока - до 50% в
орницата и 30-40% в по-долните хоризонти. И във влажно състояние тези почви в горните
хоризонти запазват благоприятно съотношение междуаерационните пори и порите, заети
с достъпна вода, т. е. те имат добър въздушен режим. Но при тези почви при силно
обезструктуряване и напояване по-бързо се влошават някои от физико-механичните им
свойства. Орницата силно се уплътнява, при по-силни валежи повърхността се
приплесква, а след изсъхване образува кора. Поради това тези почви по-трудно се
обработват и в сухо състояние се къртят на едри твърди буци. Тези буци обаче са
сравнително нетрайни и при навлажняване бързо се разпадат. Общо взето, поради по
голямата плътност в сухо състояние и значителна лепливост във влажно състояние тези
почви имат по-високо съпротивление при обработката - 0,5-0,7 kg/cm2.
Поради по-тежкия механичен състав хидрологичните показатели при излужените
черноземи имат по-високи стойности в сравнение с карбонатните черноземи. Най-често
влажността на завяхване варира от 16 до 18%, а пределната полска влажност - от 25 до
30%. Така, чете натрупват по-голям воден запас в слоя 0-100 cm -над 300 mm, като около
160 mm e продуктивен. Независимо от известно уплътняване, излужените черноземи
проявяват сравнително висока водопропускливост - филтрация от 1,3 до 2 m/24h, което
улеснява проникването на валежите и натрупване на по-голям воден запас. В този сmисъл
те имат по-благоприятен воден режим от карбонатните черноземи, но и тук
неравномерното разпределение на валежите и продължителните летни засушавания се
отразяват неблагоприятно върху развитието на късните пролетни култури.
Излужените черноземи се характеризират и с благоприятен топлинен режим.
Неблагоприятни физико-механични свойства имат само тежко-глинестите черноземи,
формирани върху глинести отложения, част от които и сезонно повърхностно се
преовлажняват. По своите физични свойствате се доближават до сmолниците.
Плодородие на излужените черноземи и мерки за неговото повишаване. Както и
карбонатните черноземи, излужените също имат предпоставки за развитие на високо
естествено плодородие. В процеса на дълголетното им и не винаги най-рационалното им
използване обаче са настъпили някои деградационни процеси, които водят до намаляване
на плодородието им. Ограничаващи фактори плодородието са същите, споменати при
карбонатните черноземи. Поради значителното сходство в много от свойствата между
карбонатните и излужените черноземи и мерките за поддържане и повишаване
плодородието на излужените черноземи са същите разгледани при карбонатните
черноземи - обогатяване на орницата с хумус и нейното оструктуряване, борба с водната и

185
ветровата ерозия, редовно минералноторене, преди всичко с азотни и фосфорни торове и
умерено калиевоторене, а при силно излужените бобовите култури добре реагират на
молибденовоторене, а захарното цвекло на борно, правилно напояване. При тежките
глинести черноземи и особено тези, които сезонно повърхностно се преувлажняват,
трябва да се прилага дълбоко мелиоративно разрохкване, а при нужда и закрит тръбен
дренаж.
Излужените черноземи са подходящи за отглеждане на същите култури, споменати
при карбонатните черноземи. Трябва да се отбележи, че от овощните видове черешите,
вишните и кайсиите трябва да се отглеждат главно на ерозираните терени, а
неерозираните са подходящи и за отглеждане на орехи. Полските култури не страдат от
желязна и цинкова хлороза. При прилагане на отбелязаните мерки на излужените
черноземи могат да се получават високи и стабилни добиви от всички земеделски култури.

Деградирани (лесивирани) черноземи (Luvic Chernozems)

Разпространение и условия на почвообразуване. Към деградираните черноземи

се отнасят тези, при които е започнал процесна лесиважи вътрепочвено глинясване и се
оформят начални хумусно-елувиален и сmесен илувиално-глинесто-метаморфен
хоризонт. В сравнение с останалите черноземите са най-слабо разпространени. Най
големи площи от тях се наблюдават в североизточната част на Северна България. Те
заемат почти изцяло централните и периферни части на Лудогорското плато и западните
райони на Добруджа. Наблюдават се като отделни петна и в най-южните части на
Средната Дунавска равнина - южно от излужените черноземи. Стопанисваната площ от тях
е около 1,5 млн. декара, от които 0,5 млн. декара са ерозирани. Тези райони по-значително
се различават в климатично и растително отношение. Условията на овлажнения са по
добри, поради което лесо-степта преминава в горска зона. В миналото в тези райони
масово са били развити високостеблени дъбови гори, които на места и сега са запазени в
Лудогорието. Под влияние на тази горска растителност са се осъществили процеси на
деградация на черноземите. По-рано се сmяташе, че деградационните процеси имат
характер на оподзоляване, поради което първоначално на тези почви бе дадено
наименованието оподзолени черноземи. По-късните изследвания показаха, че в тях
класически процеси на оподзоляване не протичат, a се развива преди всичколесивиране
(придружено вероятно и със слабо вътре почвено глинясване). Поради това се приема
наименованието лесивирани черноземи. За приемственост обикновено се запазва и
старото им наименование деградирани, но не в сmисъл на оподзолени, а в сmисъл на
лесивирани.
Деградираните черноземи са образувани предимно върху льосовидни песъчливи
глини и изветрителни глинести, червеникави или кафеникави продукти от варовици, а на
места и върху плиоценски и старокватернерни наноси. Релефът е високо хълмист, а на
места доста пресечен. В съвременната еволюция на тези почви значително влияние има
лесивирането, което води до по-ясна диференциация на почвения профил - те се развиват
от излужените черноземи чрез тяхното лесивиране. Засега няма прието общо становище
за подразделянето им на видове, но то би могло да стане въз основа на степента на
лесивиране и да се обособят три вида - слабо, средно и силно лесивирани, като се
приемат определени стойности на текстурния коефициент.
Морфологични особености. За разлика от останалите черноземи деградираните
черноземи се характеризират с добре изразена текстурна диференциация на профила.
При естествени условия най-отгоре се образува маломощна горска постеля, която
ежегодно почти напълно се разлага. Под нея следва сравнително разсветлен хумусно
елувиален хоризонт с мощност 40-50 cm, който прехожда в уплътнени с добре изразена
буцесто-призматична структура илувиален хоризонт. Илувиалният хоризонт помощност не
надхвърля хумусно-елувиалния и рязко преминава в карбонатни почвообразуващи
материали. Карбонати не се срещат по целия профил, те са акумулирани в
почвообразуващите материали. Няма отлагане на карбонати под форма на псевдомицел,
но под форма на конкреции се наблюдават в карбонатния хоризонт, прехождащ в
почвообразуващите материали. Дейността на ровещите животни по почвения профил е
слабо изразена. Микроморфологичните изследвания потвърждават, че диференциацията

186
на профила се дължи главно на лесивирането и отчасти на вътрепочвеното глинясване в
преходния хоризонт. Общият строеж на почвения профил е AE-Bt/t/-CK., т.е. тук
илувиалният хоризонт има характер и на метаморфен.
Механичен състав. Варира значително, в зависимост от почвообразуващите
материали. Върху льосовидните песъчливи глини се образуват тежки песъчливо-глинести
деградирани черноземи, а върху червено-кафявите глини - леко глинести. По дълбочина
на профила се наблюдава увеличение на количеството глина в илувиално-метаморфния
хоризонт, като текстурния коефициент може да достигне до 1,3.
Минералогичен състав. В съответствие с почвообразуващите материали, както и
при другите черноземи, основните първични минерали са представени главно от кварц,
фелдшпати и слюди. Между глинестите минерали на деградираните черноземи,
образувани върху льосовидни материали, преобладават хидрослюдените минерали. При
по-глинестите разновидности в състава на глината преобладават монтморилонитовите
минерали. По дълбочина на профила обикновено в илувиално-метаморфния хоризонт се
увеличава участието на монтморилонитовите минерали. Тук значително е и присъствието
на вермикулит.
Химичен състав. Независимо от силното промиване на почвата, тук не се
наблюдават забележими химични промени в силикатната част на почвата по целия почвен
профил. Наблюдава се известно увеличение на желязото и алуминия в илувиално
метаморфния хоризонт, което е резултат от предвижването на глината отгоренадолу под
форма на органично-минерални съединения, в която се съдържат желязото и алуминия,
т.е. тук не става разрушаване на глината и предвижване на желязо и алуминий в подвижна
форма.
Деградираните черноземи имат по-ниско хумусно съдържание от излужените. Под
естествена растителност в хумусно-елувиалния хоризонт то е все още значително - до 4
5%. В орницата на обработваемите почви обаче то е средно - най-често 2-2,5%. За
разлика от другите черноземи количеството на органичното вещество в илувиално
метаморфния хоризонт доста рязко намалява. Поради това и хумусните запаси в орницата
са средни - около 65 t/ha. Средни са и хумусните запаси и в слоя 0-100 cm -около 180 t/ha,
като около 35% от тези запаси се намират в орницата. По тип хумусът е хуматен, но най
често фулватно-хуматен, т.е. и тук хуминовите киселини преобладават над
фулвокиселините, но в някои случаи при целинните почви част от хуминовите киселини не
са свързани скалций Обикновено в орницата тази фракция силно намалява или изчезва.
Хуминовите киселини запазват своята висока обогатеност на азот и висока оптическа
плътност. Общо може да се каже, че хумусът при тези почви значително намалява по
количество, но запазва своето добро качество.
Съдържанието на общ азот варира, в зависимост от хумусното съдържание, но е
все още значително. При естествени условия обаче могат да се мобилизират твърде
малки количества от органичния азот, поради което и тези черноземи са слабо запасени с
усвоим азот.
Съдържанието на общ фосфор е също по-малко, в сравнение с другите
черноземи, но фосфорът тук, ако няма по-силно вкисляване, е по-подвижен. В случаите на
по-силно вкисляване, когато се появяват подвижни железни и алуминиеви съединения,
част от фосфора може да премине в трудно разтворими железни и алуминиеви фосфати,
което затруднява фосфорното хранене на растенията. Ето защо значителна част от
деградираните черноземи е недостатъчно запасена сусвоим фосфор.
Съдържанието на общ калий също намалява, но е все още високо и почвите имат
средендодобър калиеврежим и са сравнително добре запасени сусвоим калий. Разбира
се при интензивно азотно и фосфорноторене е необходимо и калиевоторене.
Деградираните черноземи са добре запасени с усвоими форми манган, цинк,
желязо, мед и бори се нуждаят главно от молибденовоторене.
Физико-химични свойства. Вследствие на по-продължителното и по-силно
въздействие на горската растителност реакцията на почвата, особено в горната част, е
среднокисела. Допълнително вкисляване на орницата става при продължителноторенес
физиологично кисели минерални торове. В тези случаи се установява, макар и малка,
обменна киселинност. Вследствие на това и степента на наситеност с базични
катиони не е пълна, но в повечето случаи е все още достатъчно висока - 85-90%.

187
Величината на сорбционния капацитет, в зависимост от механичния състав,
значително варира - от 25 до 40 mequ/100g почва. За разлика от останалите черноземи тук
се наблюдава диференциация на сорбционния капацитет. Обикновено в хумусно
елувиалния хоризонт сорбционният капацитет е по-нисък - около 25 mequ, a нараства в
илувиално-метаморфния до 40 mequ/100g почва. Независимо от отбелязаните изменения
голяма част от деградираните черноземи имат благоприятни химични и физико-химични
свойства.
Физични свойства. Под естествената растителност деградираните черноземи все
още имат в хумусния хоризонт добре изразена троховидно-зърнеста структура. При
обработваемите почви обаче структурата в орницата е по-силно разрушена, в сравнение с
излужените черноземи. Но и тук разрушаването на макроагрегатите не става напълно до
елементарни частички, а в голяма степен само до микроагрегати, т.е. и тези почви
запазват добри потенциални възможности за сравнително бързо възстановяване на
троховидно-зърнестата си структура. В сравнение с останалите черноземи, тук
структурните макроагрегати са с влошено качество - те са по-уплътнени, с по-малка
вътреагрегатна порьозност, т.е. с намалена агрономическа ценност.
Деградираните черноземи показват и някои по-големи различия в останалите физични
показатели на почвения профил. Относителната плътност в орницата е както и при
другите минерални почви - около 2,65-2,70 g/cm3, новилувиално-метаморфния хоризонт
може да се увеличи до 2,8 g/cm3. Обемната плътност в сухо състояние в орницата
варира от 1,4 до 1,7, а вилувиално-метаморфния хоризонт достига до 1,8-2,0 g/cm3. Поради
това и общата порьозност в сухо състояние е по-ниска - за орницата е 50-55%, а за
илувиално-метаморфния хоризонт пада до 40%. Независимо от това, във влажно състояние
орницата има добра аерация. В известна степен са влошени физико-механичните
(технологичните) свойства. Почвите по-лесно се уплътняват и по-бързо изсъхват,
склонни са да образуват кора и да се къртят на буци при обработка в сухо състояние.
Поради това проявяват и по-голямо съпротивление при обработка - 0,6-0,7 кg/сm2.
Стойностите на хидрологичните показатели варират, в зависимост от механичния
състав и показват диференциация по дълбочина на профила. За тежко песъчливо
глинестата разновидност в орницата пределната полска влажност е около 26-28%, а
влажността на завяхване - 13-14%. За илувиално-метаморфния хоризонт тези стойности
са съответно 30% и 15-17%. При тези условия в еднометровия почвен слой се натрупват
около 350 mm водни запаси на декар, от които около 150mm са продуктивни. В сравнение
с излужените черноземи деградираните имат, общо взето, по-слаба водопропускливост. Тя
е по-голяма за хумусно-елувиалния хоризонт – около 1,6 m/24h, и по-малка за илувиално
метаморфния хоризонт -около 0,8-0,9 m/24h. Общо може да се каже, че деградираните
черноземи могат да бъдат отнесени към почвите със сравнително благоприятни водно
въздушни свойства. По-големите водни запаси осигуряват по-продължително време
снабдяването нарастенията свода през сухите летни месеци и културите тук се развиват
по-добре и дават по-високи добиви. Разбира се, при продължителни засушавания и тук се
проявяват неблагоприятните последствия при късните пролетни култури, отглеждани без
напояване.
Деградираните черноземи се характеризират и със сравнително благоприятен
топлинен режим.
Плодородие на деградираните черноземи и мерки за неговото повишаване.
Липсата на сериозни недостатъци в строежа и свойствата на огромната част от
деградираните черноземи дава основание тези почви да бъдат причислени към групата на
плодородните почви. Голяма част от тези почви обаче се използват отдавна и не винаги
най-рационално, поради което плодородието им е значително намалено и продължава да
намалява поради засилване на деградационните процеси. Основните деградационни
процеси и тук се свеждат до силно намаление на хумуса в орницата и нейното
обезструктуряване, проявление на водната ерозия, изчерпване на минералните
хранителни елементи и вкисляване. Поради това и основните мерки за поддържане и
повишаване на почвеното плодородие повечето са същите, разгледани при другите
черноземи - обогатяване на орницата схумус и нейното оструктуряване, борба с водната
ерозия, редовно минералноторене предимно с азотни и фосфорни торове, но и умерено
калиевоторене и евентуално с молибден и бор (поради опасност от вкисляване да се

188
избягваторенето с физиологично кисели торове), а при по-силно вкисляване да се прилага
и варуване, по възможност и принужда - поливане.
Деградираните черноземи са подходящи за отглеждане на много култури. Без
напояване могат да се отглеждат всички зимни и пролетни култури, окопни пролетни
култури с по-къс вегетационен период отбелязани, при карбонатните и излужените
черноземи, сортове лози за червени трапезни вина, от овощните видове - главно ябълки,
круши и орехи. При напояване могат да се отглеждат и всички видове зеленчуци,
споменати също при другите черноземи, а по-късните пролетни култури (царевица,
слънчоглед, захарно цвекло и др.) както и трайните насаждения при поливни условия
дават редовно високи добиви.
4. Терасови (ливадни) черноземи (Gleyicchernozems)
Засега в нашата класификация като отделен почвен тип към групата на черноземите
се отделят почвите, развити върху втората и отчасти първата надзаливна тераса на
реките, преминаващи през черноземната подзона. Те са се формирали върху сравнително
стари алувиални наноси най-често от льосовидни материали, примесени и с почвени
материали от околните черноземни почви и обогатени с карбонати. Фактически това са
бивши алувиални и алувиално-ливадни почви сразлична степен на хидроморфизъм, които
след удълбочаване на коритото на реките, понижаването на подпочвените води и
заселване на по-сухолюбива тревиста растителност постепенно преминават в зоналните
черноземи. Но за разлика от зоналните черноземи, които условно могат да бъдат
наречени лесо-степни, тук нивото на подпочвените все пак е сравнително високо - между 2
и 4 m. Макар, че сега подпочвените води вече не оказват пряко влияние върху развитието
на почвения профил, водния режим на тези почви е по-различен. Поради това и тези
черноземи се наричат терасови или условно ливадни. Те не могат да бъдат отнесени към
алувиално-ливадните почви, поради много по-дълбоките подпочвени води и появяване
признаци на хидроморфизъм също много по-дълбоко - под 3-4 m. Те осъществяват
прехода между алувиално-ливадните почви и зоналните черноземи в зоната на
черноземите. В зависимост от съдържанието на карбонати в почвения профил терасовите
черноземи се разделят на два подтипа - карбонатни и излужени. В международната
класификация на FAOтези почви нямат точен аналог и съответно се означават както и
зоналните черноземи - карбонатните Calcicchernozems и излужените Haplicchernozems.
По своите морфологични особености и останалите свойства те са сходни със
съответните подтипове на другите черноземи, но обикновено имат по-мощен хумусно
акумулативен хоризонт и по-високо хумусно съдържание. Скоро разработените участъци
от тези почви имат високо плодородие. Отдавна използваните участъци обаче са с
понижено плодородие поради силно намаляване на хумусното съдържание и разрушаване
на структурата в орницата, обедняване на минерални хранителни елементи, на места
развитие главно на ветрова ерозия. Условията за развитие на водна ерозия тук са
ограничени. Затова и мерките за повишаване плодородието на терасовите черноземи
трябва да се насочат в това направление. Те бяха описани при разглеждането на
зоналните карбонатни и излужени черноземи. Терасовите черноземи имат по
благоприятен воден режим. Някои растения с дълбока коренова система могат да
използват частично и подпочвените води. Условията са много благоприятни и за
използване на подпочвените води за напояване чрез помпени инсталации. Ето защотези
черноземи са много подходящи за интензивно земеделие. Върху тях успешно със или без
напояване могат да се отглеждат всички култури отбелязани призоналните карбонатни и
излужени черноземи. Да се има предвид обаче, че лозя могат да се отглеждат само на
местата с подпочвени води под 3m, a от овощните видове най-подходящи са ябълките,
крушите и орехите.
5. Смолници (PelІicvertisols)
Наименование. Сmолниците унас са известни като черни глинести почви. За първи
път подробно такива почви описва Стебут в Сърбия, като възприема народното им
название сmолница. У нас населението в някои краища (Брезнишко и др.) ги нарича
сmолници. За първи пътунас по-подробно тези почви са описани от Ив. Странски, който
също възприема названието сmолници. През 1947 г., присъставяне схематичния списък за

189
класификация на почвите в България, те са означени като черноземи-сmолници. Сега
отново в нашата класификация се означават само като сmолници. По международната
класификация на FAOтези почви се отнасят към вертисолите.
Разпространение. Сmолниците са широко разпространени в Средна и Южна
България (съвместно сканелените горски почви) -в Горнотракийската низина, в ниските
части на Тунджанската хълмиста област, в Бургаската низина и в някои котловини и плата
на Югозападна България (Софийско, Брезнишко, Радомирско, Кюстендилско). Известно
разпространение имат и в Северозападна България, където неправилно се разглеждат
като глинести черноземи. Общата площ, която заемат, е около 6 милиона декара, т.е.
около 5,45% от площта на страната. Стопанисваната площ от тях е около 5,3 млн. декара,
от които около 1 млн. декара ерозирани и плитки.
Условия на почвообразуване. Климат. Както бе отбелязано сmолниците са
разпространени в различни райони на страната. Те са разпространени и в редица други
страни - Югославия, Гърция, Албания, Румъния, Унгария, Италия, Турция, Франция и др.
Това показва, че климатът не е имал решаващо значение за формиране специфичните
особености на тези почви. Счита се, че у насте са се формирали след плиоцена при по
топъл климат, но главна роля се пада на релефа и почвообразуващите материали.
Растителност. Съвременната естествена растителност е от разредени дъбови
гори и храсталаци, с добре развита тревиста растителност от типа Andropogonetum.
Релеф. Първичният релеф при тези почви е равнинен. По-късно той се разчленява,
под действието на ерозионните и тектоничните процеси. Сmолниците сега заемат главно
плиоценските плата и старокватернерните тераси, което показва, че те са твърде стари
почви.Почвообразуващи скали. Сmолниците са се образували главно върху плиоценски и

старокватернерни наноси. Тези наноси представляват изветрителни продукти от най

различни скали-кристалинни шисти, мергели, варовици, пясъчници, гранити, андезити и
др. В процеса на изветрянето и преотлагането всички тези продукти се обогатяват с
монтморилонитова глина. Необосновано е схващането на някои автори, че сmолниците
могат да се образуват изключително върху изветрителни материали от андезит.
Основното условие е материалите да бъдат обогатени с монтморилонитова глина.
Процеси на почвообразуване По отношение произхода на сmолниците са се
оформилиясно две хипотези - хидроморфна и автоморфна. Първата хипотеза се споделя
от А. Стебут в Сърбия и от акад. Странски и проф. Койнов унас. Според нея профилътна
тези почви започва да се оформя след оттеглянето на водите от съответните водни
басейни - терциерни, плиоценски, кватернирни. Тъй като материалите в тези водни
басейни са глинести, с голямо съдържание на монтморилонитова глина, а терена
равнинен, то отцеждането на тези материали е ставало много бавно. Поради това
първоначално върху тези територии се развиваливадно-блатна и ливадна растителност.
Тази растителност е формирала мощен хумусно-акумулативен хоризонт. В присъствие на
много монтморилонитова глина част от хумуса здраво се свързва в много устойчиви
глинесто-хумусни съединения, които придават на почвата сmолисто черен цвят. След
разчленяване на релефа вследствиетектонични движения и ерозия територията добре се
дренира и влаголюбивата растителност се сmеня с разредена горска, ливадно-степна и
степна. Като доказателство за хидроморфния произход на тези почви се сmятат мощният
черен хумусен хоризонт, наличието на богата карбонатна подпочва, и присъствието на
желязно-манганови конкреции и нодюли от железни оксиди, които се приемат като
реликтови белези от хидроморфния стадий на тези почви.
Схващането за автоморфния произход на сmолниците унас бе развито от руските
учени И. П. Герасимов и И. Н. Антипов-Каратаев. Сега това схващане се приема от много
почвоведи в света и става господствуващо. Според него сmолниците не са преминали
хидроморфен стадий - те са типични автоморфни почви. Мощният хумусно-акумулативен
хоризонт се образува чрез непрекъснато размесване на почвата от повърхностния
хоризонт (богат на хумус) с почва от по-долния преходен хоризонт и почвообразуващите
материали. Това саморазмесване като явление е известно под името аргило
педотурбация. Механизмът е следният. През сухия период почвата (съдържаща много
монтморилонитова глина) образува дълбоки (до и над 1m) пукнатини, в които попада
значително количество почва от повърхностния хумусен хоризонт (под влияние на вятъра,

190
водата, животните и др.). През влажния период най-напред се навлажнява почвата в и
около долната част на пукнатините, след това пукнатините се затварят от набъбналата
почва и в повърхностния слой. Затворената почва в пукнатината (постъпила от хумусния
хоризонт) силно набъбва и оказва силен натиск във всички посоки. Вследствие на това
част от почвената повърхност на някои места се издига, а на други се понижава -образуват
се микроповишения и микропонижения. Образуваният по този начин микрорелеф се
нарича Gilgai-релеф. При това движение на почвата призматично-буцестите агрегати от
преходния хоризонт, повдигайки се нагоре, изместват своята вертикална ос и косо
започват да сетрият един върху друг, при което образуват коси гланцирани повърхности
на агрегатите. Това явление се нарича Slickenslides. По такъв начин хумусният хоризонт
чрез размесване се разширява и се оформят специфичните му особености. Вследствие
издигането на почвената маса на някои места от преходния и Схоризонт към хумусния
хоризонт, преходната линия между хумусния и С хоризонт добива вълнообразен вид
(образуват се джобове от тъмно оцветена почва). Освен това поради глинестия механичен
състави плътния строеж през влажния период в почвата се създават временно анаеробни
условия. Железните и мангановите съединения се редуцират, а през сухия период се
окисляват с образуване на желязно-манганови конкреции и нодюли от железни оксиди.
Така, че това са съвременни, а нереликтови образувания. През този период се натрупва
хумусът, при което се образуват доста битумни съединения и нискомолекулни хуминови
киселини, които с монтморилонитовите минерали образуват стабилни глинено-хуматни
комплекси с тъмносив до черен цвят.
Съвременната еволюция на сmолниците се осъществява главно под влияние на
горската растителност. При по-добро овлажнение и развитие на горската растителност, те
се развиват от карбонатните към излужените, а на места и към повърхностно
преовлажняващите се (псевдооподзоляване).
Класификация. Сmолниците като тип са много изравнени и сравнително
консервативни, но все пак в зависимост от релефа, почвообразуващите материали,
въздействието на горската растителност, подобно на черноземите се разделяха на пет
подтипа - карбонатни, типични, излужени, оподзолени и ливадни. По-рано за карбонатни се
считаха само сmолниците съдържащи карбонати от самата повърхност. Като подтип се
отделяха и т.нар. типични сmолници с два вида - плитко карбонатни, с карбонати в рамките
на хумусно-акумулативния хоризонт (под около 40 cm) и дълбоко карбонатни (с карбонати
под хумусно-акумулативния хоризонт). Сега подтип типични сmолници не се отделя, като
означаваните като плитко карбонатни типични сmолници се причисляват към карбонатните,
а дълбоко карбонатните - към излужените сmолници. Оподзолените сmолници всъщност са
повърхностно оглеени и по-късно бяха наречени псевдоподзолисти. Така, че сега към
излужените сmолници се отнасят тези съдържащи карбонати извън хумусно-акумулативния
хоризонт, т.е. в долната част на преходния хоризонт или в почвообразуващите материали.
При псевдоподзолистите сmолници имаме добре изразено сезонно повърхностно оглеяване
(псевдооподзоляване) и те трябва да бъдат отнесени към псевдоподзолистите почви.
Поради това в най-новата класификационна схема сmолниците се разделят на три подтипа -
карбонатни, излужени и ливадни.

Карбонатни сmолници (Calcic vertisols)

Ceгa като карбонатни се означават сmолниците съдържащи свободни алкалоземни

(предимно калциеви) карбонати още от повърхността или в рамките на хумусно
акумулативния хоризонт (обикновено около и под 40 cm). Карбонатите тук се отлагат под
форма главно на белоочки (карбонатни конкреции). Съдържанието на карбонати надолу се
увеличава в преходния хоризонт и обикновено този хоризонт преминава доста рязко в
богато карбонатна мергелна подпочва. Строежът на почвения профил е от типа Ак-АСк-Ск
или А-Ак-АСк. По останалите си свойства и особеноститези сmолници не се различават
съществено от излужените и понеже имат незначително разпространение - главно в някои
райони на Ямболско, няма да бъдат подробно отделно разгледани. Казаното по-надолуза
излужените сmолници се отнася и за тях. Различия и то малки има само в реакцията на
почвата и степента на наситеност с бази. При карбонатните сmолници реакцията е слабо
алкална и степента на наситеност на сорбционния комплекс с базие пълна.

191
 Излужени сmолници (Eutric vertisols)

В нашата страна огромната част от сmолниците се отнасят към излужените.

Морфологични особености. За всички сmолници е характерен мощен сmолисто
черен хумусно-акумулативен хоризонт. Най-често неговата мощност е 60-80 cm. Построеж
и структура той се разделя на две части: горна (рохкав подхоризонт) до 25-30 cm, която
при целинни условия има добре изразена троховидно-зърнеста структура, а като орница -
троховидно-буцеста, и долна (слят подхоризонт), която е уплътнена (слята) и има типично
изразена призматично-стълбчеста или буцесто-стълбчеста структура с полирани
наклонени цепителни повърхности (сликенсайдс). При по-силно изсъхване целият хумусен
хоризонт се напуква, като се образуват широки (над 1 cm, които стигат до 5-10 cm) и
дълбоки (над 50 cm, които достигат до 1,0-1,5 m) пукнатини. Хумусно-акумулативният
хоризонт обикновено постепенно преминава в преходен (AC) хоризонт сръждивокафяво
или червеникаво-кафяво оцветяване. Преходният хоризонт обикновено под 80-100 cm
преминава в почвообразуващите материали, обогатени с карбонати под формата на
белоочки и прожилки, а по-дълбоко и карбонатни конкреции. Следователно строежът на
почвения профил е от типа А-АС-Ск. Линията на прехода между хумусния хоризонт и
почвообразуващите материали (хоризонт С) е силно вълнообразна (джобовидна),
причините за което бяха изяснени преди. За почвената повърхност е характерен гилгай
релеф, образуването на който също бе изяснено в предишния текст.
Микроморфологичните изследвания показват, че и сега при сmолниците продължава
вътрепочвеното глинясване (наблюдават се много папюли, особено в по-долните
хоризонти). По целия профил има и много нодюли от железни оксиди и добре изразени
дребни железно-манганови конкреции - свидетелство за наличие и на временен
хидроморфизъм.
Тъй като дълбочината на отлагане на карбонатите доста варира, по този признак
излужените сmолници могат в класификацията да се разделят на три вида: слабо
излужени, средно излужени и силно излужени. При слабо излужените карбонатите се
появяват в началото на преходния (AC) хоризонт, при средно излужените - в долната част
на преходния хоризонт и при силно излужените - под преходния хоризонт в
почвообразуващите материали. Според мощността на хумусно-акумулативния хоризонти
тук, подобно на черноземите, могат да се отделят три подвида - маломощни (Ахор. под 50
cm), средно мощни (Ахор. от 50 до 80 cm) и мощни (Ахор. над 80 cm). Общата мощност на
профила също доста варира, но най-често е около 100-150 cm.
Механичен състав. Всички сmолници са тежки по механичен състав - най-често леко
глинести до тежко песъчливо-глинести. Обикновено съдържанието на физична глина е от
50 до 70%, а наил 40-50%. По дълбочина на профила механичният състав е еднообразен.
В хумусния хоризонт и само в най-долната част на преходния хоризонт и
почвообразуващата скала при обогатените с карбонати или представляващи елувий от
масивни скални материали, количеството на глината намалява. Понякога се наблюдава
леко увеличение на глинестата фракция в средната част на профила, което вероятно се
дължи на по-интензивното вътрепочвено глинясване тук. На някои места се срещат и по
едри заоблени кварцови парчета в профила.
Минералогичен състав. Както и при другите силно изветрели материали, тук между
първичните минерали преобладава кварцъти се срещат малки количества фелдшпатови и
други по-устойчиви на химичното изветряване минерали. Вторичните минерали са
представени почти изцяло от глинести минерали. Между тях силно преобладават
монтморилонитовите (сmектитовите) минерали и в малки количества има хидрослюди и
каолинит. Със съдържанието на голямо количество монтморилонитова глина са свързани
и специфичните физико-механични свойства на тези почви. По дълбочина на профила
минералогичния състав е еднообразен - няма деструкция на глинестите минерали.
Химичен състав. И по отношение на елементния химичен състав, по дълбочина на
профила няма съществени различия, т.е. той остава еднообразен, което също показва, че
тук не настъпват деструктивни химични процеси. За разлика от черноземите, тук поради
високото съдържание на монтморилонитова глина общото съдържание на силиций е по
малко, a се увеличава съдържанието на магнезий, който е заместил част от алуминия в
състава на октаедърните слоеве на глината. В химично отношение, влиянието на горската

192
растителносттук се изразява само в изнасяне на алкалоземните карбонати от горната
част на профила и отлагането им на различна дълбочина, а успоредно с това почвата се
промива добре от лесно разтворими соли.
Хумусното съдържание при тези почви не е високо. При целинните участъци, в
горната част на хумусно-акумулативния хоризонт е 4-6%, но при обработваемите силно
намалява - около 2,5-3,5%, но най-често е около 2,5%. Поради това и хумусните запаси в
орницата са средни до високи - 65-90 t/ha. Хумусното съдържание постепенно намалява по
дълбочина, поради което хумусните запаси в слоя 0-100 cm са високи - 250-280 t/ha.
Хумусът е от хуматентип - преобладават хуминовите над фулвоксиделинните. Характерно
за хумуса е, че в него се съдържат значителни количества сmоли и восъци, а също и хумин
(нехидролизуем остатък), на който се дължи голямата консервативност на хумуса при тези
почви. Интензивно черният цвят на тези почви, при сравнително ниско хумусно
съдържание, се обяснява с по-особеното свързване на хумуса с монтморилонитовите
минерали и образуване на хумусно-глинени съединения, които се разпределят
равномерно в почвената маса ия оцветяват в черно. Някои изследователи дори считат, че
молекулите на хуминовите киселини проникват в междупакетните пространства на
монтморилонитовите минерали. Хуминовите киселини имат висока оптическа плътности
са изцяло неподвижни (свързани с калций). Хумусът като цяло е добре обогатен с азоти
неговото качество е високо.
Общото съдьржание на азот се колебае в широки граници, в зависимост от
хумусното съдържание, но то е значително - 4-6 t/ha за орницата. Съдържанието на
усвоим азот обаче е малко и тези почви се отнасят към недостатъчно запасените сусвоим
азот почви. Условията за мобилизация на органичния азот не са много благоприятни.
Общото съдържание на фосфор, общо взето не е високо и варира в зависимост
от съдържанието му в почвообразуващите материали - (от 0,05 до 0,22%). Най-ниско е
фосфорното съдържание в сmолниците от Тракийската низина, образувани при участието
на гранитни изветрителни материали, по-високо е в сmолниците от Югоизточна България,
формирани върху андезитни изветрителни материали и най-високо е в сmолниците от
Бургаската низина, образувани върху старокватернерни наноси. Независимо от това,
голяма част от фосфора е свързана в неразтворими съединения (високо основни калциеви
фосфати). Ето защо сmолниците са недостатъчно запасени с усвоим фосфор и имат
неблагоприятен фосфорен режим.
Съдържанието на общ калий в сmолниците, общо взето, е високо - 1,3-2,7%, като
с по-високо калиево съдържание се отличават развитите върху трахоандезитни скали
почви, а с по-ниско - формираните върхуандезитни скали и варовици. Подвижните форми
на калия са в значителни количества и общо взето, сmолниците се отнасят към почвите,
добре запасени с подвижен калий. Независимо от това при интензивно торене с азот и
фосфор се налага умерено калиевоторене, особено при калиеволюбивитерастения.
Съдържанието на общи количества от основните микроелементи е
значително, но не при всички усвоимите количества са достатъчни. Всички сmолници са
добре и средно запасени сусвоими форми на цинк, молибден, манган, мед и желязо и по
слабо запасени сбор. Карбонатните сmолници не са запасени с усвоим цинк и бор.
Физико-химични свойства. Реакцията е неутрална до слабо кисела в
безкарбонатните хоризонти и слабо алкална в карбонатните. Поради голямото
съдържание на монтморилонитова глина катионният сорбционен капацитет е висок
- 40-65 mequ/100g, а степента на наситеност с базични катиони е голяма - над 80
90%. Като особеност на сmолниците в това отношение е сравнително високото
съдържание на обменен магнезий - до 27%. Някои изследователи сmятат, че обменния
магнезий предизвиква т.нар. магнезиева солонцоватост, която обуславя при тези почви
неблагоприятни физико-механични свойства. По-подробни изследвания не потвърждават
за нашите сmолници това твърдение.
Физични свойства. При целинни условия сmолниците имат добре изразена
троховидно-зърнеста структура и рохкав строеж, главно в горните 10-15 cm. По-надолу
почвата има слят строеж, голяма плътност и слаба аерация, особено при по-висока
влажност. Структурата на орницата при обработваемите сmолници се влошава, но засега
все още може да се оцени като добра - почвата има благоприятно сложение, запазва
добрааерация и добър запас от достъпна вода. Надолу в слетия хоризонт структурата се

193
влошава. При обработката обаче структурните агрегати не се разрушават напълно, а само
до микроагрегати - водоустойчивите структурни агрегати, по-големи от 0,25 mm ca 70-80 %.
Това показва, че тези почви запазват големи потенциални възможности за бързо
възстановяване на структурата. За разлика от черноземите структурните агрегатитук са
по-малоценни от агрономическа гледна точка - плътни построежи с малка вътреагрегатна
порьозност. Характерно за сmолниците е, че при изсъхване необразуват кора, почвената
маса на повърхността се разпада на дребнозърнести агрегати и се образува слой от 3-4
cm, който играе ролята на мулч (предпазва почвата от силно изпарение на влагата). Това
явление е известно като самомулчиране на почвата.
Във връзка стежкия механичен състав се намират и стойностите на общите физични
показатели. Относителната плътност е висока - около 2,7-2,8 g/cm3. Обемната
плътност е също висока. В сухо състояние за орницата варира от 1,5 до 1,8 g/cm3, а за
по-дълбоките слети хоризонти - от 1,8 до 2,0 g/cm3. В съответствие стова се намира и
ниската обща порьозност - в сухо състояние за орницата се колебае от 30 до 45%, а в
по-дълбоките не надхвърля 30%. Във влажно състояние дрениращите (аерационните)
пори са малко, особено в по-дълбоките слети хоризонти, поради което сmолниците имат
незадоволителна аерация (особено в слетите хоризонти), което може да попречи на
нормалното развитие на кореновата система нарастенията.
Тежкият механичен състав на сmолниците обуславя и техните неблагоприятни
физико-механични свойства. Те имат голяма пластичност, лепливост и свързаност във
влажно състояние и голяма твърдост в сухо състояние. Поради това трудно се обработват
както във влажно, така и в сухо състояние. Във влажно състояние почвата се маже и
залепва по органите на почвообработващите машини и оръдия, а в сухо състояние се
кърти на големи твърди буци. При тези състояния съпротивлението при обработка е
високо - около 0,9 kg/cm2. Оптималната влажност за обработка е висока (23-28%), поради
което интервалът за обработка е много кратък. Освен това при навлажняване почвената
маса силно набъбва, а при изсъхване силно се свива. Това обуславя образуването на
широки (до 10 cm) и дълбоки (до и над 1 m) пукнатини при засушаване, с които е свързано
образуването на джобове и Gilgai-релефа при сmолниците.
Тежкият механичен състав на тези почви обуславя и високи стойности на основните
хидрологични показатели. Те имат висока пределна полска влажност - 36-38 %, и
натрупват голям воден запас в еднометровия почвен слой - 410-450 mm. Висок е и
процентът на влажността на завяхване - 20-25%, поради което от 60 до 65 % от водния
запас е мъртъв (неусвоима вода). Независимо от това, тези почви натрупват значително
количество продуктивна влага - 150-170 mm, поради което в сухи години имат по
благоприятен воден баланс от другите почви. Разбира се, при продължителни летни
засушавания, характерни за тези райони, вследствие силното и дълбоко напукване се губи
голямо количество влага чрез физическо изпарение. Ето защо и тук отглеждането на някои
пролетни култури без напояване е несигурно. Сmолниците се отличават и с много ниска
водопропускливост - коефициентът на филтрация е 0,09-0,005 m/24h. Попиването през
първия час, когато почвите са сухи, е много голямо, което се дължи на голямото
количество пукнатини (проявява се явлението инфлукция). Сmолниците имат
благоприятен топлинен режим, поради което са подходящи и за отглеждане на някои
топлолюбиви култури.
Плодородие на сmолниците и мерки за неговото повишение. Независимо от някои
не много благоприятни свойства, сmолниците притежават и много добри качества, които
създават големи потенциални възможности за високо плодородие. Поради това сmолниците
се отнасят към почвите с високо плодородие. За коригиране отрицателното влияние на
някои от свойствата е необходимо да се приложат няколко по-важни мероприятия.
За подобряване на физическите свойства трябва да се увеличава органичното вещество
и се оструктурява орницата чрез органично торене и подходящо редуване на културите.
Поддържането на благоприятни физични свойства може да се осъществява и чрез внасяне в
почвата на инертни материали - пясък, стрита сгурия, стрити лигнитни въглища и др. При по
силно излужените сmолници умереното варуване също води до подобряване на физичните
свойства. По-благоприятни физични свойства могат да се поддържат и чрез подходяща
обработка - основна дълбока оран на 25 cm, редовни повърхностни обработки (за да не се
допуска бързо напукване на почвата) и обработка само при подходяща влажност.

194
 За обогатяване на почвата с минерални хранителни елементи е необходимо редовно
азотно и фосфорно торене, както и умерено калиево торене, особено при
калиеволюбивите култури. От микроелементите в недостиг може да се яви главно бора.
При сmолниците може да се внасят и по-високи дози минерални торове (главно азотни) -
поради тежкия механичен съставняма опасност от измиване.
При опасност от ерозия е необходимо да се прилагат съответните противоерозионни
мерки.
За осигуряване на високи и устойчивидобиви откъсните пролетни култури, особено
в засушливите райони на Южна България, при възможност, трябва да се напоява. Най
добре е за напояване да се използва дъждовална техника, която при глинестите почви
осигурява равномерно намокряне на желаната дълбочина. Гравитационното напояване
трябва да се извършва на дълги бразди, с малка скорост на водната струя и по
продължително време. При неправилно гравитационно напояване може да се стигне до
преовлажняване на орницата (особено в понижените участъци), което води до влошаване
на въздушния режим. Напояването във всички случаи трябва да започне още преди да са
се образували пукнатини. При тези почви няма опасност от загуба на вода по пътя на
филтрацията, но е добре по-големите канали и тук да се облицоват, тъй като стените им
бързо се рушат от периодичното намокряне и изсъхванеите се затлачват.
Значителна част (около 1 млн. декара) от сmолниците в Северозападна България
(Видинско, Монтанско), главно през пролетта повърхностно се преовлажняват. За трайно
подобряване на тези почви е необходимо преди прилагането на споменатите мерки да се
провежда периодично дълбоко мелиоративно разрохкване, което при силно
преовлажняване трябва да се придружава и със закрит тръбен дренаж.
Сmолниците са подходящи за отглеждане на всички зърнени житни, фуражни и
окопни култури споменати при черноземните почви, като по-неподходящи са за тютюна,
захарното и кръмното цвекло. На тези почви в Тракийската низина е съсредоточено почти
изцяло отглеждането на памука и твърдата пшеница у нас. Поради тежкия механичен
състав тези почви не са подходящи за повечето зеленчукови и овощни култури, но в някои
райони, например Бургаски, където сmолниците са по-леки по механичен състав и добре
оструктурени (имат по-черноземовиден характер) успешно могат да се отглеждат и лозя,
някои овощни видове и зеленчукови култури.
Наред с разгледаните сmолници, в нашата класификационна схема се отделят като
самостоятелен подтип и т.н. ливадни сmолници, които се сmятат като прототип на
сmолниците. Те се срещат съвсем малко (около 130000 декара) в долините на някои реки
(Сазлийка), устията на някои реки, вливащи се в Черно море, в понижените части на
поройните конуси в подбалканските котловини и др. Образуват се приблизки подпочвени
води (2-4 m) и ливадна растителност върху глинести наноси. Построеж и особености са
подобни на сmолниците. Различават се от тях, освен по нивото на подпочвените води, по
по-високото хумусно съдържание и по-добрата оструктуреност. При селскостопанското им
използване освен казаното за другите сmолници трябва да се има предвид, че някои от тях
се намират в близост със засолените почви и трябва да се вземат мерки срещу вторичното
им засоляване.

III КЛАС - СИАЛИТНО-МЕТАМОРФНИ (КАМБИЧНИ) ПОЧВИ С ПРОФИЛ A -B/t/-C

1. Планински кафяви горски почви (Cambisols)

Наименование. Тези почви са обособени като отделен почвен тип при съставянето
на първата по-подробна схема за класификация на почвите в България през 1947 г. Преди
това Н. Пушкаров пак ги означава като кафяви горски, но под това название той ги
обединява със сиво-кафявите и канелените горски почви. Първоначално те са наричани
само кафяви горски почви, а сега наименованието им еуточнено и се наричат планински
кафяви горски, което най-точно отговаря на тяхното географско разпространение. Това
уточнение бе необходимо и за да се разграничат от подобни почви, разпространени в
Средна Европа, но в равнинните територии. В много страни на Европа те също се наричат
кафяви горски на съответните езици. По международната класификация на FAO тези
почви се отнасят към т.нар. камбисоли.
Разпространение. Заемат главно средния поясна всички наши планини с надморска

195
височина между 700-800 и 1600-1800 m. Общата им площ е около 17 млн. декара, което се
равнява на около 15,5% от площта на страната. Но за земеделски цели се стопанисват
едва около 6 млн. декара, от които се обработват само около 2,2 млн. декара, а
останалите са мери и пасища. Огромната част от тези почви са заети с гори и се отнасят
към горския фонд. Голяма част от обработваемите площи са ерозирани и плитки (1,5 млн.
декара).
Условия на почвообразуване. Климат. В климатично отношение поясът на
планинските кафяви горски почви се отнася към планинските климатични райони.
Характеризират се с обилни годишни валежи - 800-950 mm, a в някои райони и повече,
като значителна част от тях падат под форма на сняг. Снежната покривка е дебела,
задържа се продължително време и почвата замръзва на голяма дълбочина. Средната
годишна температура е около 6-8°С, при което не се наблюдават големи температурни
колебания. Влажността на въздуха обикновено е постоянно висока, т.е. климатът най-общо
може да се характеризира като умерено хладен и влажен. Само в най-ниските части на
пояса се чувства лятно засушаване под влияние на по-сухия климат в равнинните
територии.
Релеф. Релефът е планински, силно разчленен, пресечени с големи наклони, които
оказват голямо влияние на преразпределението на климатичните елементи и
образуването на почвите. Това е главният фактор за проява на водната ерозия, особено
след унищожаване на горската растителност.
Растителност. Климатичните и релефните условия благоприятствуват развитието
изключително на горската растителност. В по-ниската част на пояса - до около 1300-1500
m, се развиват почти чисти букови гори (само на места в най-долната му част се срещати
сmесени букови гори с дъб, бреза, клен и някои други дървесни видове), а в горната част
иглолистни от бял и чербор, ела и сmърч
с подлес от боровинки. На много места горската растителност е унищожена и
теренът е зает от тревиста растителност, под която са се образували вторично
затревените кафяви горски почви.
Почвообразуващи скали. Тези почви се формират предимно от елувий или
елувиално-делувиални изветрителни материали от различни твърди скали, предимно
кисели - гранити, гранодиорити, риолити, кристалинни шисти, пясъчници и др. Върху тези
материали се образуват силно кисели (ненаситени) почви. Когато материалите са от
неутрални или базични скали - андезити, базалти, диабази, амфиболити, габро,
серпентини и др. могат да се образуват и слабо кисели (наситени) кафяви горски почви.
Процеси на почвообразуване. Характеризират се със следните особености:
образуване и акумулиране на зрял (мул) или полусуров (модер) хумус, силно промиване
на почвата придружено с излужване и вкисляване, слабо химично изветряне, засегнало
предимно слабо устойчивите първични минерали, слабо глинообразуване, свързване на
свободните (излишните) железни (и отчасти манганови) хидроксиди с хумусните киселини
и глината в неподвижни глинено-хумусни сорбционни комплекси, които остават в почвата и
я оцветяват кафяво.
За разлика от дъбовата растителност, остатъците от буковите гори, а още повече от
иглолистните съдържат по-малко базични елементи, поради което може да се образува
както кисел (ненаситен) зрял, така и полусуров хумус. Интензивното промиване води до
излужване и вкисляване на почвите, образувани не само върху кисели, но и върху базични
скали. Това вкисляване почти непосредствено се неутрализира от биологично
акумулираните базични елементи в пояса на широколистните гори, за което способства и
добре развитата тревиста степнарастителност. Тук водеща роля в еволюцията на почвите
има интензивния биологичен кръговратна веществата.
Главно поради ниските температури химичното изветряне не е интензивно както при
другите горски почви в равнинните територии. Тук частично изветрят само най
неустойчивите на химичното изветряне първични минерали - авгит, амфибол, биотит,
калциеви фелдшпати и др. В тази кисела среда се образува незначително количество
глина, особено от киселите почвообразуващи материали. Освен това интензивното
промиване на почвата води до постоянно отстраняване на най-фините частички, т.е. става
„опресняване” на почвообразуващите материали, което също възпрепятствува
образуването и натрупването на глина. Поради това и в средната част на почвата не се

196
образува глинест метаморфен хоризонт, но там все пак се съдържа повече глина, в
сравнение спочвообразуващите материали (хор. С).
При изветрянето на желязосъдържащите първични минерали се освобождава и
значително количество железни хидроксиди. Малка част от тях участвуват в образуването
на новите глинени минерали. Свободната част главно под форма на гьотит, образува с
кафявите хуминови киселини и новообразуваните глинени минерали комплексни
неподвижни желязно-хумусни и желязно-глинести съединения, които като ципи обвиват
почвените частички или като мостчета ги свързват и оставят на място в почвата. Тъй като
тези съединения имат кафяв цвят, то и цялата почва се оцветява в кафяво. В хумусния
хоризонт, където се съдържа значително количество хумус, се образуват и по-голямо
количество желязно-хумусни комплекси, поради което и цветът на този хоризонт при
естествени условия е обикновено по-кафяв отлежащия под него метаморфен хоризонт.
Така, че тук водещ процес на почвообразуване е т.нар. покафеняване (брунификация) -
образуване на кафяв метаморфен хоризонт, обогатен от образуваните на място
неподвижни комплексни съединения на железните хидроксиди (гьотит) с глината и
хумусните киселини. Поради това, въпреки силно киселата реакция, тук не се наблюдават
ясно изразени процеси на нейната деструкция (оподзоляване)30. Именнонеблагоприятните
условия за химично изветряне и „опресняването” на почвообразуващите материали
обуславят оставането на тези почви дълго време на този стадий на развитие. Те не
преминават в подзолни почви, a при затревяване преминават във вторично затревени.
Класификация. В нашата класификация за голяма част от почвите, съобразно
характера на почвообразувателния процес, бе прието подрезделянето им на подтиповеда
става въз основана наличието или отсъствието на свободни алкалоземни карбонати и във
връзка стова реакцията им или тяхната степен на наситеност с бази. Поради това и още
при обособяването на този почвен тип той бе разделен на три подтипа - наситени (Eutric
Сambisols), ненаситени (Dystriс Cambisols) и вторично затревени (Humic cambisols).
По-нататък те може да бъдат разделени на видове по цвета (хумусното съдържание) -
светли и тъмни, което се обуславя от изложението на склона (северно или южно) или от
надморската височина (при по-влажни условия - по-тъмни почви). В типичните планински
райони са разпространени изключително ненаситените. Наситените кафяви горски почви
могат да се наблюдават в най-ниската частна планинския пояс, която е по-топла и по-суха
и то върху неутрални или базични магмени скали (андезити, базалти, диабази,
амфиболити, габро, серпентини и др.) или върху някои седименти обогатени на СаСО3.
Главната разлика между тези два подтипа е, че принаситените базичните катиони (Са+2 и
Mg+2) заемат над 50% от йоните в поглъщателния комплекс, а приненаситените базичните
йони заемат по-малко от 50%. По останалите свойства и особености тези два подтипа не
се различават съществено. Както бе отбелязано наситените почти не се наблюдават и
нямат съществено значение вземеделието.
Морфологични особености. При естествени горски условия най-отгоре се формира
добре изразена, но маломощна горска постеля (2-5 cm), която в горната си част е
съставена от неразложени или полуразложени растителни остатъци, а в долната си част -
остатъците са добре разложени. Под горската постеля следва маломощен - 10-12 cm
хумусно-акумулативен хоризонт със сиво-кафяв цвят и слабо изразена зърнеста до
лешниковидна структура. Този хоризонт постепенно преминава в метаморфен хоризонт.
Метаморфният хоризонт е оцветен в кафяво или жълтеникаво-кафяво и мощността му
достига до 50 cm. Той е безструктурен при по-леките почви, а при по-глинестите
разновидности има нездрава ореховидна структура. Метаморфният хоризонт обикновено
чрез един преходен ACхоризонт преминава в плътната скала или типът на профила е
Ao-A-AB/t/-B/t/-B/t/C-R. При обработваемите строежът на профила е Aopн.-B/t/-B/t/C-R.
Общата мощност на профила не е голяма - обикновено между 60 и 80 cm, no цялата му
дълбочина се наблюдават скелетни парчета и липсват карбонати. В този горски пояс са
широко разпространени и много плитки, неразвити почви и силно ерозирани, които се
редуват с оголени масивни скали. Тези почви досега се означават като силно ерозирани
или плитки кафяви горски почви. По-правилно е те да бъдат отнесени съответно към
литосолите.

30 Този „толерантен” механизъм поотношение на буферната способност срещу висока степен на вкисляване се обяснява от някои
автори със засилващото влияние на подлеса от тревиста растителност в по-високите части на релефа при по-южни условия.

197
 Механичен състав. Механичният състав на тези почви доста силно варира, в
зависимост от почвообразуващите материали. Общо взетоте имат лек механичен състав.
Характеризират се с ниско съдържание на глина и значително съдържание на скелетни
елементи (над 10%, като често достигат 30-40%), количеството на които нараства надолу.
Най-често са леко до средно песъчливо-глинести. Няма видима диференциация на
глината по дълбочина. Анализите показват, че в метаморфния хоризонт се съдържа
съвсем малко повече глина, отколкото в хумусния и в почвообразуващите материали,
което не води до видима текстурна диференциация. Процеси на лесиваж отсъствуват.
Минералогичен състав. Съставът на първичните минерали в тези почви изцяло
зависи от минералогичния състав на почвообразуващите скали. В голяма степен са
запазени всички по-устойчиви на химичното изветряне първични минерали, а в различна
степен са отстранени неустойчивите минерали - авгит, амфибол, биотит и др. Що се
отнася до състава на вторичните минерали, те са представени главно от глинестите, като
преобладават хидрослюдените минерали (илит) и малки количества каолинит,
Химичен състав.
монтморилонити хлорит.В(най-често
сравнениевторичен хлорит) (стр.68).материали общият химичен
с почвообразуващите

състав на почвата се характеризира със слабо увеличение на количеството на железните

оксиди. По дълбочина на профила няма съществени изменения в съдържанието на
основните химични елементи. He се наблюдават видими деградационни процеси в
минералната част на почвата - няма предвижване на сесквиоксидите отгоре надолу.
Почвеният профил е добре промити не съдържа карбонати.
Съдържанието на хумус при естествени условия е доста високо. To е най-високо в
хумусно-акумулативния хоризонт, като варира в широки граници - 3-10% при почвите под
гора и още по-високо при вторично затревените почви. По дълбочинато рязко намалява в
метаморфния хоризонт - 50-70% от общите хумусни запаси се намират в хумусния
хоризонт. Очертава се тенденция за увеличаване мощността на хумусния хоризонт и
съдържанието на хумус в него от долния пояс (под букови гори) към по-високите пояси
(под иглолистни гори). Във връзка с това, както беше отбелязано, в по-ниските и сухи
части преобладават светлите, а в по-високите и по-влажни части – тъмните кафяви горски
почви. Поради силно изразеният планински релеф, обуславящ различен воден режим на
отделните релефни форми, се наблюдава силно вариране на хумусното съдържание в
почвите на различните релефни форми. При обработваемите почви хумусното
съдържание в орницата силно намалява и е обикновено ниско (под 2%). Много ниски са и
общите хумусни запаси в целия почвен профил - 80-100 t/ha. Обогатеността на хумуса с
азоте ниска до средна (C:N 12-20). Типът на хумуса е обикновено фулватен, но се
съдържат и значително количество кафяви хуминови киселини. Хуминовите киселини са
почти изцяло свободни или свързани с R2O3 и са с по-ниска оптическа плътност.
Значително е участието и на агресивните фулвокиселините, които заедно с ненаситените
кафявихуминови киселини придават киселата реакция на почвата.
Ясно е, че при обработваемите кафяви горски почви хумусните запаси са много ниски
и качеството на хумуса не е благоприятно.
Съдържанието на общ азот е в зависимост от хумусното съдържание, поради
коетото също варира в широки граници при естествените почви - от 0,1 до 0,50%. При
обработваемите почви азотното съдържание силно намалява и като се има предвид, чете
се намират главно в долния пояс, общото азотно съдържание тук не е високо (под 0,1%).
Много ниско е съдържанието на усвоим азот, поради което тези почви са слабо запасени с
него. Киселата реакция неблагоприятствува нитрификацията, а силното промиване бързо
отстранява подвижния азот от почвения профил, така, че тези почви имат и
неблагоприятен азотен режим.
Съдържанието на общ фосфор е малко в хумусния хоризонт на естествените
почви (0,02-0,04%). При обработваемите почвито е много по-малко. Много малко са и
количествата на усвоим фосфор, поради което тези почви са слабо запасени с усвоим
фосфор. Поради силно киселата реакция и наличие на обменен алуминий голяма част от
фосфора се свързва в трудноусвоими алуминиеви фосфати. Така, че и фосфорния режим
е неблагоприятен.
Съдържанието на общ калий при всички почви в горните хоризонти варира в
широки граници в зависимост от почвообразуващите материали, но общо взето е високо

198
(1,5-3,7%). Усвоимият калий не навсякъде е достатъчен (особено при почвите, образувани
при кисели скали – амфиболови гранити и др.), поради което в тези случаи се налага
торене и скалий, особено на калиеволюбивитерастения -картофи, ръж, лен и др.
Общите количества от основните микроелементи варират в широки граници,
в зависимост от почвообразуващите материали, но обикновено не са малки. В повечето
случаи разглежданите почви са добре запасени и с подвижни форми на основните
микроелементи - желязо, цинк и манган. Слабо запасени са предимно сусвоими мед и в
редица случаи с молибдени бор.
Физико-химични свойства. Поради силното обезбазяване и образуване на кисел
(ненаситен) хумус разглежданите почви имат силно кисела реакция по цялата дълбочина
на почвения профил -рН във Н2О4.5-5, като по-високите стойности се отнасят главно за
органичните хоризонти и за наситените кафяви горски почви. В съответствие с това тези
почви имат и добре изразена обменна киселинност, обусловена главно от обменен
алуминий. В горните хоризонти обменният алуминий може да достигне до около и над 10
mequ/100g почва. Сорбционният капацитет е нисък в метаморфния хоризонт - 10-15
mequ/100g почва и по-висок е само в най-горната част на хумусния хоризонт, когато там
има по-голямо количество хумус. Както бе отбелязано силно преобладават ненаситените
кафяви горски почви и то в повечето случаи слабо наситени - 2-3 до 10-15%. Между
обменните базични катиони преобладава обменният калций. Общо взето тези почви нямат
благоприятни химични и физико-химични свойства.
Физични свойства. Хумусният хоризонт при почвите под гора, а още повече при
вторичното затревяване има сравнително добре изразена зърнеста структура. Тя е
сравнително водоустойчива поради високото съдържание на хумус и хумусно-железни
неразтворими комплексни съединения. При обработваемите почви обаче орницата е
силно обезструктурена, но поради лекия механичен състав запазва добри физични
свойства. Структурата в метаморфния хоризонтобикновено е ореховидна неустойчива.
Стойностите на общите физични показатели варират в зависимост от
механичния състав и най-вече от съдържанието на хумус. В хумусния хоризонт
относителната плътност се движи от 2.4 до 2.6 g/cm3, а в метаморфния - 2.6-2.7 g/cm3.
Обемната плътност в сухо състояние в хумусния хоризонт е около 1.1-1.2 g/cm3, а в
метаморфния варира от 1.4 до 1.6 g/cm3. В съответствие с това и общата порьозност в
сухо състояние е висока в хумусния хоризонт и орницата (50-55%) и по-ниска в
метаморфния хоризонт (35-45%).
Общо взето, тези почви имат благоприятни физико-механични свойства. Те
са рохкави, не се приплескват, нямат изразена пластичност и лепливост, не образуват
кора, нямат голямо съпротивление при обработка и се обработват леко при голям
интервал на влажност. Кореновата система на растенията лесно прониква по цялата
дълбочина на профила. Аерацията им е добра.
Стойностите на главните хидрологични показатели също варират в
зависимост от механичния състав и съдържанието на хумус. За тях почти няма
изследвания, но общо може да се каже, че тези почви се характеризират с ниска
влагоемкост и висока водопропускливост, поради което и поради малка мощност на
профилатене могат да задържат големи количества вода. Поради това през безвалежния
период, особено в долната част на планинския пояс, при обработваемите почви може да
се появи и почвена суша.
Тези почви имат добър въздушен режим - имат добра аерация и във влажно
състояние. Топлинният им режим е също добър - бързо се оцеждат от водата и по
лесно се затоплят.
Вторично затревените кафяви горски почви се отличават по това, че имат по-добре
оформени по-мощен (над 30 cm) хумусен хоризонт и строежът на профила е A-AB/t/-B/t/-C-R.
Te обикновено също са ненаситени (кисели) и по останалите свойства не се различават от
разгледаните по-горе кафяви горски почви.
Плодородие на планинските кафяви горски почви и мерки за неговото
повишение. Основните фактори, водещи до понижаване на плодородието на тези почви,
са главно няколко - водната ерозия, силното вкисляване, обедняване на хумус и
хранителни елементи. Ето защо и мерките за поддържане и повишаване плодородието на
почвите тук трябва да бъдат насочени в тези направления.

199
 Преди всичко трябва да се води борба срещу водната ерозия, която тук е силно
развита. Необходимо е да се прилагат комплекс-но както технически (укрепване на
поройните дерета, терасиране), така и агротехнически мерки (противоерозионно редуване
на културите, обработка похоризонталите, поясно отглеждане на културите, създаване на
тревни буфери и намаляване на обработките). При много напреднала ерозия терените
трябва да се затревяват или залесяват.
Премахването на вредната почвена киселинност да става чрез варуване.
Увеличаване на хумуса може да се постигне с органично торене - оборски тор,
торене чрез отглеждане на овцете на егреци, компости, зеленоторене, заравяне на повече
следжътвени остатъци.
Снабдяването на растенията с необходимите хранителни елементи се постига чрез
редовно торене с азотни и фосфорни торове, а при нужда и с калиеви (особено за
калиеволюбивитерастения). Нужда от микроторене може да се очаква главно за медта и
понякога за молибдена и бора. При подбора на минералните тороветрябва да се избягват
физиологичнокиселите, с оглед да се предотврати вторичното вкисляване на почвата.
При възможности необходимост някои култури трябва и да се поливат.
При полагане на добри грижи плодородието на тези почви значително се повишава и
на тях с успех могат да се отглеждат доста култури. От полските култури главно са
подходящи за отглеждане на картофи (особено за семепроизводство), ръж, овеси ечемик.
Много подходящи са и за отглеждане и на многогодишни треви (изкуствени ливади) -
люцерна, детелина, райграс, тимотейка, ливадна власатка и др. По климатични причини не
могат да се отглеждат лозя. Във високите полета (в долния поясна тези почви) успешно се
отглежда хмел и влакнодаен лен. От овощните видове могат да се отглеждат сливи,
череши, вишни, къпини, малини, боровинки и ягоди, а в по-ниските и касис.
Вторично затревените кафяви горски почви се използват изключително като
естествени ливади и пасища и се отнасят към горския фонд. За подобряване на тези
ливади и пасища трябва да се прилагат мерките отбелязани при планинско-ливадните
почви - почистване от камъни, отстраняване на храсти (чрез изсичане), варуване, торенес
минерални торове и особено с фосфорни (за подобряване на тревния състав -
увеличаване участието на бобовите треви), периодично повърхностно разрохкване
(брануване) за подобряване на аерацията, а оттук и минерализацията на растителните
остатъци, при възможност създаване на изскуствени ливади и пасища с по
висококачествени треви.
2. Планински тъмноцветни горски почви (HumicCambisols)
Като самостоятелен почвен тип тези почви под горното название бяха обособени в
класификационната схема, приета през 1947 год. В други страните не се отделят, a се
разглеждат като тъмни кафяви горски почви. В класификацията на FAO се отнасят към
хумусните камбисоли. Разпространени са в най-горния горски пояс на нашите планини и
осъществяват връзката с планинско-ливадните почви - от 1600-1800 до 2500 m надморска
височина.Климатът тук е още по-суров - средна годишна температура 3.5-5°С, вегетационният
период е кратък - 4-5.5 месеца, валежите са големи - над 900-1000 mm, влажността на
въздуха е висока, духат силни ветрове. При тези условия естествената растителност в по
долната част е представена главно отразреденисmърчови гори с богат подлес отборовинки
и тревиста растителност, а горната -от храстовидна иглолистна растителност - главно клек и
добре развита субалпийска растителност. Тази растителност по-високо постепенно
преминава в характерната за планинско-ливадните почви растителна формация. Образуват
се както и кафявите горски почви върху елувий и елувиално-делувиални изветрителни
материали от твърди скали в условията на силно пресечен планински релеф.
Почвообразователният процес има сходни черти с този при кафявите горски почви, но и с този
при планинско-ливадните почви. Отслабено е влиянието на горската растителност и е
засилено това на тревистата растителност. Поради това тук не се образува добре изразена
горска постеля, но пък се образува добре оформен и по-мощен хумусно-акумулативен
хоризонт. Тези почви преминават постепенно в планинско-ливадни почви и обикновено са
разпространени в комплекс с тях. Строежът на профила им е подобен на кафявите горски
почви - /Ao/-A-AB/t/-B/t/C-C-R. Подобно на кафявите горски почви се разделят на два подтипа -
наситени и ненаситени. Силно преобладават ненаситените.

200
 По състави свойствате са подобни на разгледаните вече ненаситени кафяви почви.
Тези почви са почти изцяло към горския фонд и само на някои места (в долната част)
малко площи могат да бъдат използвани за земеделски цели. Подходящи са главно за
отглеждане на картофи за семепроизводство, малини, боровинки и някои фуражни треви.
За поддържане и повишаване плодородието на тези обработваеми почви трябва да се
имат предвид, мерките посочени при разглеждането на планинските кафяви горски почви.
3. Канелени горски почви (Cambisols)
Наименование. Канелените горски почви като самостоятелен почвен тип бяха
обособени през 1947 г. Това наименование им е дадено по аналогия на подобни почви,
разпространени в Грузия и описани за първи път от руския почвовед проф. С. А. Захаров
през 1924 г. По международната класификация на FAOтези почви се отнасят към групата
на камбисолите и по-специално към единицата хромик камбисоли.
Разпространение. Широко са разпространени в Южна България. Те заемат
предимно ниските хълмисти и предпланински райони в тази зона. Стигат обикновено до
700-800 m надморска височина. Освен това те са разпространени в котловинните полета
на Средна и Южна България, където заемат по-високите и добре дренирани части на
котловините. Общата им площ е около 24 млн. декара, което представлява 22% от
територията на страната.
Условия на почвообразуване. Климат. В климатично отношение зоната на
канелените горски почви може да се отнесе към преходно-континенталната област със
средиземноморско климатично влияние. Тя се характеризира с мека и топла зима, с
неустойчива снежна покривка и сухо и горещо лято. В сравнение с типичната
средиземноморска зона, тук климатът е по-хладен и по-влажен. Разпределението на
климатичните елементи по сезони очертава ясно две хидротермични фази - влажна и
хладна (късна есен, зима и ранна пролет) и сухо и горещо (лято). Освен това
средиземноморското влияние се изразява и в разпределението на температурата и
валежите (наличието на първични и вторични максимуми и минимуми на валежите). Тези
климатични условия осигуряват дълъг вегетационен период и продължително протичане
на процесите изветряне и почвообразуване в посока на ферсиалитизация. Ферсиалитното
изветряване и почвообразуване в миналото (през плиоцена и стария кватернер -
плейстоцена), когато основно са се формирали тези почви, е било много по-интензивно.
Тогава климатът у нас е бил по-добре изразен средиземноморски и червеноцветните
материали, върху които се формират канелените горски почви, основно са се образували и
отлагали по това време. През заледяванията климатът тук е оставал сравнителнотопъл и
процесите на изветряване и почвообразуване не са прекъсвали. Ето защо голяма част от
канелените горски почви са твърде стари, с много реликтови белези.
Растителност. В растително отношение зоната на канелените горски почви може
да бъде отнесена към растителния пояс на ксерофилните и термофилните дъбови гори.
Дъбовите гори тук са представени главно от цера, благуна, вергилиевия дъб и косmатия
дъб. Наред с дъба е разпространени келявият габър, както и някои храстови формации -
драката, люлякът, сmрадликата и субмедитерански дървета и храсти. Горската
растителност е силно разредена и значителна площ оттериторията (около и над 50%) се
заема от тревисти формации, между които по-широко са разпространени садината,
белизмата, велизийската власатка и луковичната ливадина. Този състав на
растителността дава основание зоната на канелените горски почви да бъде определена
като ксеротермална лесостеп. В по-ново време дейността на човека в тези райони е
свързана със значително унищожаване и разреждане на дъбовите гори, поради което в
почвообразуването все по-голямо участие вземат храстовите и тревистите формации.
Сега на голяма част от територията горите са напълно унищожени и почвите се
обработват.
Релеф. Той е твърде разнообразен - равнинен, слабо вълнообразен, хълмисто
вълнообразен и полупланински. Преобладават по-пресечените релефни форми, които
осигуряват добър дренаж на територията. От низините и котловините към планините
релефът става значително по-пресечен.
Почвообразуващи скали. Формират се върху твърде различни почвообразуващи
материали. Във високо хълмистите и предпланинските частите се образуват върху елувий

201
или преотложени продукти от изветрянето на различни масивни скали - мрамори, различни
варовици, андезити, диорити, гранити, кристалинни шисти и др. В котловините и низините
почвообразуващите материали на тези почви най-често са плиоценски и старокватернерни
червеноцветни отложения. Обикновено почвообразуващият субстрат е богат на базични
елементи (калций, магнезий, калий и др.) и желязо (минералите авгит, амфибол, биотит и др.).
Процеси на почвообразуване. Типичната форма на почвообразуване се
характеризира с няколко специфични процеса: акумулация на зрял хумус, а в него и на
базични и биогенни елементи; декарбонатизация на горната част на почвата и отлагането
на калциев карбонат в долната метаморфна част; интензивно химично изветряне на
алумосиликатните първични минерали по целия профил и образуване на глина, която
остава на място, като най-голямо количество глина се натрупва в средната част на
почвата и се образува сиалитно-метаморфен (камбичен) хоризонт; образуване на
свободни железни хидроксиди и оксиди (хидрогетити хематит) и тяхната фиксация главно
в метаморфния хоризонт, поради което той се оцветява в канелено или по-червено.
Растителните остатъци от дъбовата и тревиста растителносттук са богати на
базични елементи (Са, Mg, K и др.). Те се подлагат на интензивна хумификация през
влажния период, поради което тук не се задържа трайна горска постеля. Хумификацията
при тези условия става под влияние главно на бактериалната микрофлора с образуване на
зрял наситен с бази (главно Са) хумус.
Успоредно с хумификацията става и интензивна минерализация на част от
органичните остатъци, при която се отделя СО2, който с водата образува Н2СО3.
Въглероден диоксид се отделя и при дишането на кореновата система. Водният ток през
влажния период е насочен отгоре надолу. Това обуславя разтварянето на карбонатите и
изнасянето им под форма на хидрогенкарбонати надолу и отново отлагането им като
карбонати (главно СаСО3) в долната част на метаморфния хоризонт.
Химичното изветряне и образуването на глина на място става също интензивно през
влажния период, когато има и необходимите температури за това. Глинообразуването е
най-интензивно в средната част на почвата, където през цялата година има най-добри
условия за това. Тук е разположена главно и кореновата система на дървесната
растителност, което засилва химичното изветряне, тъй като тя отделя различни киселини
– оксалова, галова (шикалчена) и др. Ето защо и обикновено зоната на образуване на
сиалитно-метаморфния (камбичния) хоризонттук съвпада с главната маса на кореновата
система. Химичното изветряне тук стига само до образуване на глинести минерали. По
нататък деструкция на глинените минерали не става.
Поради богатството на почвообразуващите материали с желязосъдържащи първични
минерали, при изветрянето не всички освободени хидроксиди на желязото участват в
изграждането на глината, а част от тях остават свободни (в излишък). Тези хидроксиди
през сухия период кристализират до хидрогетит, гетит и хематит, като обвиват глинестите
частички и обагрят почвената маса в канелен или червен цвят. Така се осъществява
ферсиалитизацията - едновременно образуване на глина и свободни железни оксиди. Този
процес е протичал не само в миналото, но протича и сега, макар да е значително по-слабо
изразен.
При нашите условия, по-нататъшната еволюция на тези почви е свързана с
влиянието на горската растителност в условията на периодично промиване (през влажния
период). При по-добро развитие на горската растителност се засилва отстраняването на
алкалоземните карбонати (особено при по-бедните на такива карбонати почви), слабо
вкисляване на горната част на почвата и развитие на излужване и лесивиране. Така тези
почви могат да преминат от карбонатни в излужени и лесивирани.
Класификация. Първоначално, когато канелени горски почви се обособяват като
самостоятелен почвен тип, признаците на лесивиране и псевдооподзоляване се приемат
за силно излужване и оподзоляване. Поради това тогава те се разделени на три подтипа -
типични, излужени и оподзолени. Като типични се означаваха почвите със съдържание на
карбонати между 30 и 60 cm, т.е. в границите на хумусно-акумулативния или метаморфния
хоризонт. За излужени се считаха почвите без карбонати по профила или съдържащи
такива в долната част на метаморфния и Схоризонт и с добре изразена диференциация
на профила на елувиален и илувиален хоризонт. За оподзолени се приемаха почвите с
рязко изразен сиво-пепеляв елувиален хоризонт със или без сезонно повърхностно

202
оглеяване. Сега въз основа на приетите критерии за основните елементарни процеси на
почвообразуване тук се предлага тези почви да се подразделят на три подтипа:
карбонатни (към които да се отнасят и означените по-рано като типични), излужени (към
които да се отнасят и т.нар. преди слабо излужени, т.е. със съвсем слаба диференциация
и карбонати в С хоризонт) и лесивирани (към които да се отнасят почвите с рязка
диференциация на профила на елувиален и илувиален хоризонт, но без сезонно
повърхностно оглеяване). Диференцираните почви със сезонно повърхностно
преовлажняване (оглеяване) сега се отнасят към типа псевдоподзолисти почви31.
Карбонатни канелени горски почви (Calcaric Cambisols)
Ceгa като карбонатни се означават канелените горски почви, съдържащи свободни
алкалоземни карбонати (главно СаCО3) още от повърхността или в рамките на хумусно
акумулативния хоризонт (най-често между 30 и 50 cm). Характеризират се с добре
оформен хумусно-акумулативен хоризонт (25-35 cm), който постепенно прехожда в
метаморфния хоризонт, достигащ дълбочина до 60-70 cm B карбонатния хоризонт
карбонатите са под форма на меки образувания и той обикновено доста рязко прехожда в
богато карбонатна (мергелна) подпочва. Това са обикновено по-плитки почви, образувани
върху богатокарбонатни материали. Разпространени са под форма на отделни петна
между излужените канелени горски почви. Типът на профила им е А-АВ/t/-В/t/к-Ск. По
останалите си свойства и особености не се различават от излужените канелени горски
почви. Поради това няма да бъдат подробно разглеждани. Казаното по-надолу за
излужените канелени горски почви се отнася и за тях. Могат да бъдат подразделени по
мощност на два вида -плитки с мощност на профила до 50 cm и средно мощни - 50-100 cm.

Излужени канелени горски почви (Chromic Cambisols)

Разпространение и условия на почвообразуване. Тези почви, заедно с

карбонатните, имат незначително разпространение. Като нормално развити (дълбоки) от
тях се стопанисват около 120 хил. декара. Под форма на по-големи или по-малки петна,
съвместно с карбонатните, те се наблюдават в Софийско, Санданско, Петричко
Гоцеделчевско, Чирпанско, Пловдивско, Тополовградско, Сливенско, Ямболско и на други
места. Формират се обикновено върху по-богати с карбонати материали - елувий от
различни карбонатни скали или преотложени изветрителни продукти от тези скали, както и
върху плиоценски отложения. Естествената горска растителност в миналото е била
представена, както и при карбонатните, от силно разредени дъбови гори и храсталаци,
поради което в почвообразуването значително участие е взела тревистата растителност.
Това е обусловило формирането на добре изразен тъмен хумусно-акумулативен хоризонт
при тези почви. Заемат обикновено по-равнинни територии, в много случаи граничат със
сmолниците и осъществяват прехода към тях. Според мястото на отлагане на карбонатите
могат да се разделят на три вида: слабо излужени - с карбонати в долната част на
метаморфния хоризонт, средно излужени - с карбонати в преходния B/t/Cхоризонт и силно
излужени - с карбонати по-дълбоко вхоризонт С.
Морфологични особености. Характеризират се с добре изразен хумусно
акумулативен хоризонт с различна мощност - най-често 25-30 cm. Той е
тъмночервеникаво-кафяво оцветен и постепенно прехожда надолу в по-ярко канелено
червено оцветен метаморфенхоризонт. Той е глинест, но със сравнително добре изразена
зърнесто-буцеста структура. Метаморфният хоризонт достига най-често до 80-100 cm. Той
също е глинести има буцесто-стълбчата структура. Свободни карбонати се наблюдават в
най-долната му част или в почвообразуващите материали. Най-често метаморфният
хоризонт прехожда рязко в богато карбонатна подпочва. Общият строеж на почвения
профиле A-AB/t/-B/t/-B/t/k-Ck.
Механичен състав. Общо взето тези почви са доста глинести, но се различават
малко в зависимост от почвообразуващите скали и характера на релефа. Най-тежки (леко
до средно глинести) са почвите, формирани върху плиоценски отложения и преотложени
изветрителни продукти в ниските и равнинни райони. По-леки (тежко песъчливо глинести)
са тези, формирани върху по-едрочастични материали и върху- по-наклонени терени.

31 При средиземноморски климат върху чисти твърди варовици и доломити се образуват и сравнително плитки яркочервени почви
известни като terra rossa, които досега унас се отнасят към канелените горски почви макар, че по генезис са твърде различни.

203
Характерна особеносттук е слабо изразената диференциация на глината по дълбочина на
почвения профил. Вътрепочвеното глинясване обхваща целия профил, но е по-добре
изразено в метаморфния хоризонт, поради което тук количеството на глината е по-голямо.
He се наблюдава механично предвижване на глина от хумусния в метаморфния хоризонт
(лесиваж).
Минералогичен състав. От първичните минерали тук също са останали най
устойчивите на химично изветряне - кварц, по-малко фелдшпати, безцветни слюди и някои
други. Вторичните минерали са представени главно от трислойни глинести минерали -
предимно монтморилонитови и по-малко хидрослюди и каолинит. Колкото е по-глинеста
почвата, толкова по-голямо е участието на монтморилонита в иловата фракция.
Наблюдават се и оцветени в червено железни хидроксиди. He ce проявява различие в
минералогичния състав по дълбочина на профила.
Химичен състав. Разпределението на основните химични елементи по профила е
равномерно. Химичният състав на ила е еднакъв по целия профил. Няма признаци за
разрушаване на глината в никоя част на профила. Това показва, че горското влияние туке
съвсем слабо изразено. To ce изразява само в отстраняване на алкалоземните карбонати
от горната част на профила и отлагането им в долната, и добрата промитост на почвата от
лесно разтворими соли и гипс.
Хумусното съдържание в тези почви при целинни условия за хумусно
акумулативния хоризонт, е високо 4-5% и постепенно намалява надолу. При
обработваемите почви обаче в орницата то е значително намаляло и е средно 2-2,5%.
Поради това и общите хумусни запаси в орницата са средни - около 60 t/ha. Средни са и
хумусните запаси за целия профил на обработваемите почви (0-100 cm) - около 120 t/ha.
По тип хумусът най-често в хумусно-акумулативния хоризонт е фулватно-хуматен, а по
надолу хуматно-фулватен, т.е. хуминовите киселини обикновено преобладават или са
близо до фулвокиселините. Има висока степен на обогатеност с азот. Хуминовите
киселини са с висока оптическа плътност и са изцяло неподвижни (свързани с калций).
Общо взето хумусът има благоприятен състав и високо качество, но количеството му е
силно намаляло при отдавна използваните почви.
Съдържанието на общ азот се колебаев зависимост от хумусното съдържание. В
орницата то е средно около 0,2% и запасите тук са около 0,3-0,4 t/ha. Съдържанието на
усвоим азоте недостатъчно, а и условията за нитрификация не са много благоприятни.
Ето защо тези почви са слабо запасени с усвоим азот и имат неблагоприятен азотен
режим.
Съдържанието на общ фосфор е сравнително ниско в орницата - 0,1-0,15%.
Незначително е количеството на усвоимия фосфор и тези почви са слабо запасени с този
елемент. Фосфорният режим е също неблагоприятен. Голяма част от фосфора се намира
под форма на трудно усвоими трикалциеви фосфати, особено в карбонатните почви и
хоризонти, а при силно обезбазените и като железни и алуминиеви фосфати.
Съдържанието на общ калий варира в зависимост от почвообразуващите
материали, но общо взето е високо - 1-3%. Значителни са и количествата и на подвижния
калий, поради което тези почви са в голямата си част добре запасени сусвоим калий.
Съдържанието на общи количества от основните микроелементи е
сравнително високо. При наличност на карбонати в орницата почвите са слабо запасени с
усвоими форми на желязото, цинка, бора и мангана, добре запасени с молибдени средно
запасени с мед. Излужените, където карбонатите се намират сравнително дълбоко, са по
добре запасени с подвижни форми на всички микроелементи.
Физико-химични свойства. Реакцията на карбонатните канелени горски почви в
карбонатните хоризонти е слабо алкална и неутрална - в безкарбонатните. В силно
излужените тя е неутрална както в хумусния, така и в метаморфния хоризонт. Почвеният
поглъщателен комплекс при всички почви е напълно наситен с базични катиони. Главно
поради глинестия характер на тези почви катионният сорбционен капацитете сравнително
висок по целия профил - от 35 до 47 mequ/100g почва. Диференциацията на сорбционния
капацитет по дълбочина е слабо изразена -той е малко по-висок в метаморфния хоризонт.
Физични свойства. При целинни условия тези почви в хумусно-акумулативния
хоризонтимат сравнително добре изразена структура - водоустойчивите агрегати, по-едри
от 0,25 мм, са около 80%. В орницата обаче структурата е значително разрушена.

204
Разрушаването на агрегатите обаче не става напълно, а в голяма степен до
микроагрегати, което говори за запазени добри възможности за възстановяване на
зърнестата структура. В метаморфния хоризонт оструктуряването е слабо изразено.
Структурата тук се запазва буцесто-стълбчата.
Стойностите на общите физични показатели варират в зависимост от
механичния състав. Относителната плътност в орницата слабо се изменя - от 2,60
до 2,65 g/cm3, като малко се увеличава (до 2,70 g/cm3) в по-глинестия метаморфен
хоризонт. Обемната плътност в сухо състояние е доста висока - в орницата около 1,7,
а в по-долните хоризонти до 1,9-2,0 g/cm3. Поради това и общата порьозност в сухо
състояние не е висока - около 35% в горните хоризонти и около 30% в метаморфния
хоризонт. В орницата дрениращите пори са достатъчни и тя запазва добрааерация и във
влажно състояние, но в уплътнения глинест метаморфен хоризонт тези пори са малко,
филтрацията е ниска и при силно навлажняванеаерацията е недостатъчна.
Поради по-глинестия механичен състав и значителното обезструктуряване тези
почви имат не много добри физико-механични свойства. Орницата при дъжд се
приплесква, а при изсъхване може да образува кора и при обработка в по-сухо състояние
се кърти на големи твърди буци. Във влажно състояние тези почви проявяват голяма
пластичност, лепливост и силно набъбват, а при изсъхване силно се свиват и някои от тях,
подобно на сmолниците, се напукват. Ето защо при обработка както във влажно, така и в
сухо състояниете показват голямо съпротивление - 0,7-0,9 kg/cm2. Интервалът на
благоприятна влажност за обработка (физическа зрелост) е къс.
В съответствие със значително глинестия механичен състав и стойностите на
основните хидрологични показатели са високи. Така коефициентът на завяхване при
леко глинестата разновидност варира от 18 до 24%, а пределната полска влажност - от 32
до 34%. В еднометровия си пласттези почви натрупват над 360 мм воден запас, от който
60-65% представлява неизползваем (мъртъв) запас. Водопропускливостта е твърде ниска
0,09 m/24h. Ето защотези почви и територията, която заемат, имат неблагоприятен воден
режим. Тук летните суши са добре изразени и много влага се губи чрез изпарение от
почвата, поради което отглеждането на много по-късни пролетни култури без напояване е
неефективно. Това особено се отнася за по-плитките и ерозирани почви. Топлинният
режим на тези почвие добър.
Както бе отбелязано, част от тези почви осъществяват прехода към сmолниците и
имат редица сходни свойства с тях. Те имат по-мощен и по-тъмен хумусно-акумулативен
хоризонт, но и по-ясно оформен канелено-червено оцветен метаморфенхоризонт. Добре е
изразена тяхната вертичност (дълбоко напукване). Някои изследователи предлагат тези
почви да се обособят като отделен подтип, отнасящ се към канелените горски почви под
названието сmолницовидни канелени или към сmолниците под названието
канеленовидни сmолници. В международната класификация на FAOтези почви често се
отнасят към сmолницовидните канелени (Vertic cambisols).
Плодородие на карбонатните и излужените канелени горски почви и мерки за
неговото повишаване. Независимо от някои не твърде благоприятни свойства, общо
взето разгледаните почви се характеризират с високо плодородие, особено по-дълбоките.
Основните мерки за коригиране или намаляване на отрицателното влияние на някои от
неблагоприятните свойства се свеждат до: подобряване на физичните свойства на
почвата, борба срещу водната ерозия, снабдяване на растенията с достатъчно усвоими
минерални хранителни елементи, снабдяване нарастенията през вегетационния период с
достатъчно вода.
За възстановяване на почвената структура и подобряване на физичните свойства е
необходимо органичноторене и подходящо редуване на културите с оглед да се увеличи
количеството на хумуса в почвата. Във връзка с това трябва да се заорават в почвата
колкото може повече следжътвени остатъци.
За поддържане на добър водно-въздушен режим трябва обработката да се извършва
само при подходяща влажност на почвата. При необходимост от удълбочаване на
орницата, особено при излужените канелени почви, то трябва да става постепенно, по 3-4
cm годишно, като се придружава с внасяне на големи дози оборски тор.
На застрашените отводна ерозия участъци трябва да се прилагат съответните най
подходящи мерки за борба с нея.

205
 За получаване на високи и стабилни добиви, особено при някои по-късни пролетни
култури (царевица, слънчоглед, захарно цвекло и др.), е необходимо и напояване. Най
добре е да се използва дъждовална техника, когато се налага гравитационно напояване,
при по-равни теренито трябва да става на дълги бразди с по-малка скорост на водната
струя и по-продължително време (поради глинестата почва). Гравитационното напояване
трябва да започва преди почвата да се е напукала (при наличие на пукнатини намокрянето
е много неравномерно).
Получаването на високи и устойчиви добиви е невъзможно без минералноторене и
преди всичко с азотни и фосфорни торове. Употребата на физиологично кисели азотни
торове не създава опасност от вкисляване на почвата.
Разглежданите почви, особено при прилагането на изброените мерки, са подходящи
за отглеждане на много от основните зърнено-житни, зърнени бобови, технически и
фуражни култури, отбелязани при сmолниците. Подходящи са и за отглеждане на памук в
южните райони на страната, а и за едролистен ориенталски тютюн. Поради тежкия
механичен състав не са подходящи за отглеждане на повечето зеленчукови култури.
Подходящи са за отглеждане на много сортове лози - за червени трапезни вина, за
дестилати и конячни материали, за гроздов концентрат, а ерозираните - за десертни вина
и десертно грозде. От овощните видове могат да се отглеждат сливи и круши, а върху
плитките и ерозираните богати на карбонати, и череши и вишни. При избора на културите
трябва да се има предвид съдържанието и на карбонатите по профила.

IV КЛАС - ЕЛУВИАЛНО-ИЛУВИАЛНИ ПОЧВИ С ПРОФИЛ

А-E-Bt-C (AE-Bt-C)
Лесивирани канелени почви(Сhomiс luvisols)
Към този тип се отнасят два подтипа - лесивирани канелени горски почви и ливадно
канелени почви.
1. Лесивирани канелени горски почви (Chromic luvisols).
Разпространение и условия на почвообразуване. Тези почви имат широко
разпространение в Южна България. Както бе отбелязано, карбонатните и излужените
канелени горски почви заемат незначителни площи и основно са разпространени
лесивираните. Срещат се във всички райони и провинции както на Среднобългарската,
така и на Южнобългарската ксеротермална зона. Заемат обикновено терените по-високо
от излужените канелени горски почви, поради което са по-дренирани. Образуват се върху
различни почвообразуващи материали, но предимно върху беднокарбонатни или
безкарбонатни. Нормално развитите (дълбоки) почви са образувани главно върху
плиоценски и старокватернерни отложения и на силно пресечен релеф. Те са
разпространени най-вече в Тракийско-Тунджанската, Софийско-Краищенската,
Среднострумско-Осоговската и по-малко в Подбалканската почвена провинция. Върху
предпланинските терени със силно пресечен релеф в резултат на силната ерозия сега се
наблюдават големи терени с плитки, слабо развити, примитивни почви и оголени скали.
Досега тези почви се причисляваха към лесивираните почви под названието плитки и
силно ерозирани лесивирани канелени горски почви. Тези почви обаче не трябва повече
да се разглеждат като лесивирани горски, а трябва да се отнесат съответно към
неразвитите и примитивните почви - литосоли и регосоли. Сега за земеделски цели се
стопанисват около 8,8 млн. декара от тези почви. От тях нивите са около 5,6 млн. декара, а
около 3,3 млн. декара са мери и пасища. От обработваемата площ около 1,6 млн. декара
са ерозирани и плитки. Голямата част от мерите и пасищата също са върху плитки и
ерозирани почви. Останалата част от лесивираните канелени горски почви - около 15млн.
декара, са заети с гории се намират в горския фонд.
Лесивираните канелени горски почви се образуват под влияние на добре развита
(главно дъбова) горска растителност (с по-малко участие на тревистата растителност).
Основният процес, под влияние, на който се осъществява сега формирането и еволюцията
на тези почви, елесивирането. Но трябва да се подчертае, че като съпътствуващ процес е
ясно изразено и вътрепочвеното глинасване в средната част на почвата, т.е. камбичният
процес. Така, че формираният илувиален хоризонт има характер и на камбичен хоризонти

206
тези почви запазват своята генетическа връзка с излужените канелени горски почви. При
равнинен терен силното обогатяване на илувиалния хоризонт с глина (по пътя на
лесиважа и вътрепочвеното глинясване) обуславя еволюирането на тези почви в
псевдоподзолисти. По-рано в нашата класификация тези почви се означаваха като силно
излужени до слабооподзолени канелени горски почви (тогава лесиважа се схващаше като
излужване и оподзоляване). Според класификацията на FAO сега те се отнасят към
лесивираните почви (лувисолите) и по-специално към тези с червеникаво оцветен
илувиален хоризонт (хромиклувисол). Подразделянето на този подтип на видове може да
стане по степента на лесивиране (по величината на текстурния коефициент) или по
мощността на хумусно-елувиалния хоризонт на три вида - слабо, средно и силно
лесивирани. Приема се, че тези почви се формират от излужените канелени горски почви,
след създаване на по-добри условия за развитието на горската растителност и по-добър
воден ток отгоренадолу през влажните периоди.
Морфологични особености. В сравнение с излужените, лесивираните канелени
горски почви имат ясно диференциран почвен профил. Под естествената горска
растителност се образуватънка горска постеля, която ежегодно почти напълно се разлага.
Подгорската постеля следва добре изразен хумусно-елувиален хоризонт, горната частна
който (5-7 cm) има кафеникаво-сив цвят (съдържа повече хумус), а долната (15-20 cm) има
сив цвят, обикновено сканелен оттенък, по-лек механичен състави нездрава бучковидна
структура. Мощността му варира слабо при по-глинестите разновидности - от 15 до 20 cm.
Cпо-голяма мощност се отличава този хоризонт (30-40 cm) при почвите формирани върху
по-леки (предимно кватернерни) наноси в някои долини. Някои почвоведи отделят тези
почви като отделен вид - нискодолинни (с мощен хумусно-елувиален хоризонт).
Елувиалният хоризонт доста рязко преминава надолу в следващия глинесто-илувиален
хоризонт. Илувиалният хоризонт има кафеникаво-червено оцветяване, плътен строеж и
бучковидно-призматична структура с гланцирани страни. Неговата мощност е от 60 до 80
cm и с повече или по-малко рязък преход той преминава в обогатена с карбонати подпочва
(хоризонт С). Микроморфологичните изследвания показват добре изразено лесивиране
(наличност на ориентирана, натечна глина вилувиалния хоризонт), особено при по-леките
по механичен състав разновидности, а също и наличност на вътрепочвено глинясване
(наличие на папюли в същия хоризонт), което е по-добре изразено при по-глинестите
разновидности. Общият строеж на профила при естествени условия е Ao-AE-Bt-Ck, a при
обработваемите почви - Аорн-Bt-Ck.
Механичен състав. Механичният състав на тези почви варира в зависимост от
почвообразуващите материали. По-тежки (тежко песъчливо-глинести до леко глинести) са
почвите, образувани върху плиоценски и старокватернерни отложения, а значително по
леки (средно песъчливо-глинести) са почвите, формирани върху по-груби преотложени
изветрителни продукти, получени от гранити, гранито-гнайси и пясъчници. Сравнително
по-леки по механичен състав са и почвите, образувани върху по-млади речни тераси
(нискодолинните). Плитките почви, образувани върху твърди скали или преотложени
продукти от тях, имат значително по-лек механичен състав. По дълбочина на профила се
наблюдава рязка диференциация на глината. Хумусно-елувиалния хоризонт е обеднял на
глина, а илувиалният е обогатен - текстурният коефициент в зависимост от степента на
лесивиране, варира от 1,5 до 2,5, като при по-леките разновидности може да достигне 3,0.
Минералогичен състав. В зависимост от почвообразуващите материали се намира
и съставът на първичните минерали. От първичните минерали се срещат най-много кварц,
след това фелдшпати, слюди и някои други. Вторичните минерали са представени главно
от глинестите минерали - монтморилонит, хидрослюди, сmесено слоисти и по-малко
каолинит. В зависимост от почвообразуващите материали количественото съотношение на
глинестите минерали е различно. Почвите, образувани върху плиоценски,
старокватернерни и пролувиални наноси в равнинните и по-ниски места, съдържат много
монтморилонит. Образуваните върху по-леки кватернерни речни наноси и особено когато
тези наноси са продукти от изветрянето на гранити и пясъчници, съдържат повече
хидрослюдести минерали и каолинит. При почвите образувани върху твърди базични
скали - андезит и варовити скали, се образуват главно монтморилонитови минерали, а
върху кисели скали - гранити, риолити и пясъчници - повече хидрослюди и каолинит. Във
всички случаи количеството на монтморилонита се увеличава в илувиалния хоризонт. В

207
глинестата фракция на тези почви се наблюдава присъствие и на свободни железни
хидроксиди.
Химичен състав. Количественото съдържание на отделните химични елементи
варира в доста широки граници в зависимост от почвообразуващите материали. Навсякъде
обаче се наблюдава увеличение на съдържанието на силиций32 и намаляване
съдържанието на желязо и алуминий в хумусно-елувиалния хоризонт, a това съотношение е
обратно в илувиалния хоризонт. Тази диференциация на споменатите елементи обаче не е
резултат на деструктивни процеси (разрушаване на глината в хумусно-елувиалния
хоризонт), a e в резултат от лесивирането (механично преместване на глината отгоре
надолу и свързаните с нея желязо и алуминий) - иловата фракция от елувиалния и
илувиалния хоризонт не се различава по химичен състав. Алкалоземните карбонати са
изнесени от почвения профили са отложени в почвообразуващите материали (хоризонт С).
Хумусното съдържание общо взето, е ниско. При естествени условиято е малко
по-високо (2-3%) само в най-горната част на хумусно-елувиалния хоризонт (от 0 до 10 cm).
B долната част на елувиалния хоризонт (до 20-25 cm) намалява до 1-1,5%. В илувиалния
хоризонт хумусното съдържание в орницата е силно намаляло и е под или около 1%. В
съответствие с това и хумусните запаси кактоворницата, така и заеднометровия слой са
много ниски. Типът на хумуса в орницата е фулватно-хуматен (Сх:Сф 0,6-0,8). а надолу
подчертано фулватен. Обогатеността на хумуса с азоте висока. Оптическата плътност на
хуминовите киселини е сравнително висока. В орницата значителна част от хуминовите
киселини са свободни или свързани с R2О3, но надолу са изцяло свързани с калций. При
по-силно вкислените почви (в резултат от продължително използване на физиологично
кисели минерални торове) качеството на хумуса е още по-влошено /намалено е
количеството на хуминовите киселини, увеличено е участието на агресивната фракция на
фулвокиселините, както и на свободните хуминови киселини, т.е. хумусът става кисел
(ненаситен).
Съдържанието на общ азот в орницата е ниско (0,1-0,2%). Незначително е
съдържанието на усвоим азот, поради което тези почви са слабо запасени с този елемент.
Условията за нитрификация също не са много благоприятни, т.е. тези почви имат и
неблагоприятен азотен режим.
Съдържанието на общ фосфор също не е високо - 0.10-0,15%. Незначителни са
количествата и на усвоимия фосфор-голяма част от фосфора се намира в неподвижни
форми (железни и алуминиеви фосфати). Поради това тези почви са слабо запасени с
усвоим фосфор и имат неблагоприятен фосфорен режим.
Съдържанието на общ калий е, общо взето, доста високо, но варира в широки
граници - 1,1-2,3%, в зависимост от богатството на почвообразуващите материали на
калий. В повечето случаи тези почви са добре и средно запасени с усвоим калий.
Общите количества от основните микроелементи са значителни, но не от
всички усвоимите форми са в достатъчно количество. Тези почви са добре запасени с
желязо, манган, цинк и мед и среднодослабо запасени с молибдени бор.
Физико-химични свойства. Реакцията в орницата обикновено е средно кисела (рН
във Н2О - 5-5,5), а в илувиалния хоризонт малко по-кисела (рН във Н2О малко под5). Но в
редица случаи, вследствие антропогенното вкисляване, реакцията в орницата е силно
кисела. При по-силно вкислените почви се наблюдава и наличие на невисока обменна
киселинност, причинена от обменен алуминий. Степента на наситеност с бази, макар
и непълна, в горната част на почвата е значителна - 70-80%. Надолу по профила се
увеличава и в най-долната част, особено където се съдържат карбонати, е пълна.
Величината на катионния сорбционен капацитет варира в широки граници в
съответствие с механичния състав. При това се наблюдава ясна диференциация по
профила. В повърхностните хоризонти (орницата) този капацитет варира от 10 до 25
mequ/100g почва, а за илувиалния хоризонт - от 23 до 45 mequ/100g почва. В сравнение с
излужените, лесивираните канелени горски почви имат по-неблагоприятни физикохимични
свойства.
Физични свойства. При естествени условия хумусно-елувиалният хоризонтима все
още добре изразена троховидно-бучковидна структура - около 50% водоустойчиви

32Увеличеното съдържание на Siсе формулира като „относително”, защото съответният хоризонт се оказва обеднял по отношение
на съпътстващите Siелементи –Fe и AІ.

208
агрегати над 0,25 cm. Орницата на старообработваемите почви обаче е доста силно
разпрашена - водоустойчивите агрегати по-големи от 0,25 mm намаляват до 30-35%.
Освен това тук голяма част от почвената маса се намира в разделночастично състояние,
което е показател за значително намалени потенциални възможности за възстановяване
на структурата. Влошеното качество на хумуса също намалява възможностите за
оструктуряване. Агрономическата ценност и на водоустойчивите макроагрегати не е
висока (ниска е вътреагрегатната им порьозност). Илувиалните хоризонти нямат
агрономически ценна структура.
Стойностите на общите физични показатели варират в зависимост от
механичния състави показват диференциация по профила. Относителната плътност
варира най-слабо - 2,65 до 2,75 g/cm3 за елувиалните хоризонти и орницата, като съвсем
слабо се повишава в илувиалните хоризонти. Обемната плътност в сухо състояние
варира в повърхностните хоризонти от 1,4 до 1,7 g/cm3, а вилувиалните - от 1,8 до 2,0
g/cm3. В съответствие с това тези почви имат и сравнително ниска обща порьозност около
30-40% за повърхностните хоризонти и около 25-30% за илувиалните хоризонти.
Недостатъчен е обемът на дрениращите пори особено в илувиалния хоризонт, поради
което и при по-слабо намокряне се влошава въздушния режим.
Вследствие обезструктуряването и вкисляването на тези почвите нямат и много
благоприятни физико-механични свойства. Орницата при дъжд се приплесква и уплътнява,
при изсъхване се втвърдява, образува кора и ако се обработва в такова състояние, се
кърти на едрибуци. Във влажно състояние показва значителна пластичност и лепливост.
Поради това съпротивлението при обработката е значително високо - от 0,6 до 0,75
kg/cm2. Тези свойства още повече се влошават, когатоворницата се включи и част от
илувиалния хоризонт (при по-плитък елувиален хоризонт) или при наличие на ерозия.
Илувиалният глинести силно уплътнен хоризонт затруднява развитието на растенията с
по-дълбока коренова система.
Стойностите на основните хидрологични показатели също варират в
зависимост от механичния състав, поради което показват и диференциация по профила.
При по-глинестите разновидности, формирани върху плиоценски и староквартернерни
наноси, пределната полска влажност в орницата варира от 18 до 22%, а в илувиалния
хоризонт от 25 до 28%. Влажността назавяхване за орницата е 9-11%, а за илувиалния 15
18%. Общият запасна вода в еднометровия слой достига 260 mm, от който само около
половината е продуктивен (усвоим). При по-леките разновидности стойностите на
хидрологичните показатели са по-ниски. Водопропускливостта е ниска, особено в
илувиалния хоризонт - филтрацията на хумусно-елувиалния хоризонт е около 0,15 m/24h,
a на илувиалния около 0,03 m/24h. Водният баланс не е много благоприятен - валежите са
неравномерно разпределени и поради обезструктуряването голяма част от влагата се
изпарява непроизводително през топлите сухи месеци. Топлинният режим на тези почвие
благоприятен.
Плодородие на лесивираните канелени горски почви и мерки за неговото
повишаване. В сравнение с излужените канелени горски почви, лесивираните имат по
ниско природно плодородие, поради по-неблагоприятните физични и химични свойства.
Като по-важни фактори, ограничаващи почвеното плодородие, тук са намаляване на
количеството и влошаване качеството на хумуса, силното обезструктуряване на орницата,
развитието на водната ерозия, антропогенното вкисляване, обедняването относно
основните хранителни елементи и недостига на влага през някои периоди. Ето защо и
мерките за поддържане и повишаване плодородието на тези почви трябва да се насочат
към коригиране на споменатите фактори.
За увеличаване количеството на хумуса е необходимо да се прилага торене (с
оборски тор, компости, зелено торене), подходящо редуване на културите и внасяне и
заораване на повече растителни (следжътвени) остатъци без да се допуска тяхното
изгаряне.
Увеличаването на хумуса и правилното редуване на културите води и до
оструктуряване на орницата.
За преустановяване на водната ерозия е необходимо да се прилагат съответните
комплексни мерки съобразновида и степента на ерозията.

209
 При необходимост от увеличаване мощността на орницата (при плитък елувиален
хоризонт или ерозия) това трябва да става внимателно, като обработката се удълбочава
постепенно - по 3-4 cm годишно при едновременно внасяне на високи дози оборски тор.
Включването на по-голяма част от илувиалния хоризонт (мъртвицата) без органично
торене води до влошаване на физичните свойства на орницата и понижаване
плодородието през следващите няколко години.
За отстраняване вредната почвена киселинносттрябва да се прилага варуване и да
не се използват физиологичнокисели минерални торове.
За получаване на стабилни добиви е необходимо редовно торене и с минерални
торове - главно с азотни и фосфорни, а и с умерени дози калиеви торове. В някои случаи е
необходимо и торенес микроелементи - главно цинк, молибдени бор.
При отглеждане на редица пролетни култури с по-дълъг вегетационен период не
винаги се получават задоволителни добиви, поради засушаване през лятото. В тези
случаи, ако има възможност, трябва да се полива. При напояване на тези почви е най
добре да се използва дъждовална техника. Гравитационното напояване трябва да се
извършва на дълги бразди, но с малка скорост на водната струя (за предотвратяване на
поливна ерозия) и no-npодължително време (за по-добро намокряне на илувиалния
хоризонт, който има ниска водопропускливост).
При поливни условия поканалната мрежа няма значителна загуба на вода по пътя на
филтрацията (поради слабата водопропускливост на илувиалния хоризонт), но от
периодичното намокряне и изсушаване този хоризонт бързо се разрушава и каналите се
затлачват, поради което е по-добрете да се облицоват.
При полагане на повече грижи плодородието и продуктивността на тези почви
значително се повишава и на тях успешно могат да се отглеждат много земеделски
култури. Подходящи са за отглеждане на всички основни зимни и пролетни зърнени житни
култури (пшеница, ечемик, ръж, овес, сорго, просо, царевица и др.), редица зърнени
бобови култури (фасул, соя, грах, леща, нахут, бакла), някои технически и други култури
(слънчоглед, рапица, захарно цвекло, едролистен и дребнолистен тютюн, люцерна и други
многогодишни треви). На по-дълбоко разработените, обогатени на хумус и хранителни
вещества и по-леки по механичен състав почви, при напояване могат да се отглеждат и
основните зеленчукови култури. Подходящи са за отглеждане на различни сортове лози -
на не ерозираните зачервени и белитрапезни вина, за дестилати и конячни материали, за
гроздов концентрати за сокове, а на ерозираните - за шампански виноматериали и за
десертни вина. Подходящи са и за редица овощни култури. На не ерозираните главно
сливи, круши и орехи, а на ерозираните обогатени на варовити материали добре се
развиват черешите, вишните и бадемите. В Карловски и Казанлъшки район може да се
отглежда и казанлъшката маслодайна роза. На места с по-голяма надморска височина
може да бъде отглеждан и хмел. Подборът на отделните култури трябва да става
съобразно техните изисквания към реакцията и другите особености на почвите и
съответно да се подбират подходящите площи или предварително да се прилагат някои от
отбелязаните мерки. При напояване пролетните култури с по-дълъг вегетационен период,
както и трайните насаждения, дават винаги стабилни и високи добиви.
2. Ливадно-канелени почви (Gleyic chromic luvisols)
При съставянето на първата по-подробна схема за класификация на почвите в
България, наред сканелените горски почви, като отделен почвен тип бяха обособени и т.
нар. ливадно-канелени почви. Това са почви, които осъществяват прехода от алувиално
ливадните почви, разпространени вречните долини и низини, към лесивираните канелени
горски почви. Те бяха наричани от някои изследователи нискодолинни канелени почви.
Това са всъщност по-слабо лесивирани, с по-мощен хумусно-елувиален хоризонт
канелени почви. Засега се запазва даденото им първоначално название - ливадно
канелени почви. По класификацията на FAO могат да бъдат означени като дълбоко
оглеени с червениково оцветен илувиален хоризонтлесивирани почви. Те имат съвсем
слабо разпространение главно в западната част на Тракийската низина и малко в
котловинните полета на Югозападна България и някои подбалкански полета. Общата им
площ е около 500 хил.декара. Те са образувани главно върху сравнително не много стари
алувиални и други наноси в долините при сравнително високо ниво на подпочвените води

210
(1,5-4 m) и под сmесеното влияние на горската нискодолинна и ливадната тревиста
растителност. Поради това тези почви се характеризират с доста мощен (40-60 cm)
хумусно-елувиален хоризонт, по-слабо изразен червеникав илувиален хоризонт (30-50
cm), който постепенно преминава в почвообразуващите материали. В долната част на
профила или по-дълбоко се наблюдават признаци на оглеяване, a често и отлагане на
алкалоземни карбонати. Общият строеж на профила е AE-Bt-Ck-Cg. Често като ливадно
канелени се описват и някои алувиално-ливадни почви с по-глинест подхоризонт
(двучленност на материалите). Към тези почви е правилно да се отнасят самотези, които
имат добре оформен хумусно-елувиален и забележимо развит илувиален хоризонт, който
е по-глинест и канелено или по-червеникаво оцветен. Поради това ливадно-канелените
почви са сходни с нискодолинните лесивирани канелени горски почви. От тях се
различават главно по по-лекия си механичен състав, по-слабата диференциация на
глината по почвения профил (по-слаблесиваж), както и по-високото ниво на подпочвените
води и по-голямата мощност на хумусно-елувиалния хоризонт. Те са разположени върху
равнинни територии и не се засягат от ерозия. Имат обикновено слабо кисела реакция и са
по-добре наситени с бази -само при дълго обработваните може да се наблюдава
антропогенно вкисляване. Имат по-благоприятен воден баланс. Някои растения с по
дълбока коренова система могат да използват частично и подпочвените води, а има и
добри условия за използване на подпочвените води за напояване чрез помпени
инсталации. По останалите си свойства и особености, тези почви са сходни с
лесивираните канелени горски почви, затова и мерките за поддържане и повишаване на
плодородието и продуктивността са същите споменати при тях - увеличаване на хумусното
съдържание, оструктуряването на орницата, отстраняване на вредната почвена
киселинност, торене с минерални торове и при нужда напояване. На тези почви може да
се отглеждат успешно същите култури, споменати при лесивираните канелени горски
почви, като условията за отглеждане на всички основни зеленчукови и някои овощни
култури са много по-добри. Лозя могат да се отглеждат на местата където подпочвените
води са под 3 m. От овощните видове особено подходящи са за ябълки, сливи, орехи,
круши, праскови, дюли и ягоди.

Лесивирани жълтоземи (Acrisols)

Наименование. За първи път жълтоземни почви бяха описани в България през

1954 г. Тогава те бяха означени като жълтоземно-подзолисти. Това са всъщност
псевдоподзолисти почви, но по това време псевдооподзоляването се приемаше като
класическо оподзоляване. По-късно някои изследователи (Е. Ангелов, Й. Стайков и др.)
описват и жълто оцветени почви без повърхностно оглеяване, т.е. без
псевдооподзоляване, които означават като типични и излужени жълтоземи. Приведените
данни показват, че това са фактически в различна степен лесивирани жълтоземи.
Следователно трябва да се приеме, че унас има самолесивирани жълтоземи, които на
места (при влошени условия на дренаж) преминават във псевдоподзолисти почви. По
международната класификация на FAOжълтоземите се отнасят към силно киселите почви
Alisols. В нашия случай жълтоземите трябва да бъдат отнесени към тези и сферсиалитни
признаци - Feric Alisols.
Разпространение. Жълтоземите имат съвсем незначително разпространение в
нашата страна. Те се срещат под форма на малки петна само по долината на р.Велека и
Странджа и осъществяват прехода към лесивираните канелени горски почви в този район.
Условия на почвообразуване. В климатично отношение районите на
жълтоземите се отнасят към континентално-средиземноморската климатична области по
специално към Южнобългарската климатична подобласт със средиземноморско
климатично влияние, т.е. климатът има субтропични елементи. Субтропичните черти на
климата се проявяват в разпределението и стойностите на температурите и валежите.
Средните месечни температури са положителни през цялата година. През януарите са
3,2°С, а за най-топлите месеци - юли и август - са около 23 °С. Валежите са доста големи -
над 700 mm годишно, като често достигат и над 900-1000 mm. Най-много валежи падат
през късната есен и зимата. Тук почти не се задържа снежна покривка. Наред с това
лятото е топло и сухо, относителната влажност на въздуха е доста висока през цялата

211
година, а изпарението е по-малко. Тези условия осигуряват активни процеси на химичното
изветряне с черти на алитизация.
Основната естествена растителност е горска, представена предимно от зимен
дъб и източен бук. Сравнително високите температури през цялата година осигуряват
развитието и на много топлолюбиви растения от субтропичен тип. Като подлес тук се
срещат някои вечнозелени храсти, от които най-типичен е понтийският рододендрон
(странджанската зеленика).
Релефът е доста разнообразен. Срещат се заоблени била, полегати склонове и
дълбоки долове със стръмнискатове. Лесивираните жълтоземи заемат сравнително добре
дренирани територии. На равните места върху глинести материали и затруднен дренаж се
развиват псевдоподзолисти почви, означавани по-рано като жълтоземно-подзолисти.
Надморската височина на района е от 300 до 400 m. B по-високите части на Странджа се
развиват планински кафяви горски почви, а в равнинните по-сухи територии -
лесивираните канелени горски почви.
Почвообразуващите скали са твърде разнообразни, но най-често дълбоко
изветряли шисти, лиски, мергели, пясъчници и някои други.
Процеси на почвообразуване. В съответствие с преплитането на няколко
климатични влияния в района на жълтоземите, то и тези почви се развиват под сmесеното
влияние на няколко типа процеси на изветряне и почвообразуване. Основно изветрянето,
както и при другите почви има сиалитен характер, но с елементи на ферсиалитизация
(както при канелените горски почви) и алитизация (както при типичните жълтоземи).
Поради това тези почви са резултат от съвместното проявление на процесите
сиалитизация, феритизация и алтизация, а съвременното оформяне на профила протича
главно под влияние на лесивирането и отчасти вътрепочвеното глинясване. Тук обаче
алитизацията (характерна за типичните алитни почви) няма водеща роля, a ce наблюдават
само алитни черти в изветрянето и почвообразуването. Алитните черти на изветрянето се
демонстрират със сравнително дълбокото изветряне на твърдите скали при запазване на
тяхната текстура (гнил камък). Алитните черти в почвообразуването се изразяват главно в
образуването на сравнително голямо количество оксиди на алуминия по целия почвен
профил и много по-малко оксиди на желязото. При това поради доста голямата влажност
железните оксиди са в значителна степен хидратирани (в това число и под формата на
лимонит), поради което придават на почвата жълтеникав цвят. Преобладаващото влияние
на сиалитния тип на изветряне се установява по натрупване в глинестата фракция на
много по-голямо количество монтморилонит, отколкото гибсит (хидраргилит) и каолинит.
При типичните алитни почви в глината преобладават гибсити каолинит. Под влияние на
горската растителност и периодично промивния тип воден режим еволюцията на тези
почви се осъществява под въздействието на лесивирането. Ето защо всички наши
жълтоземи са в различна степен лесивирани.
Класификация. Първоначално в нашата класификация жълтоземите бяха
определени като жълтоземно-подзолисти почви. Сега ще бъде по-правилно определяните
като жълтоземно-подзолисти почви да се отнесат към псевдоподзолистите почви, а към
жълтоземите да се отнесат другите жълтеникаво оцветени почви, които нямат признаци на
повърхностно оглеяване. В последната официална класификационна схема жълтоземите
се подразделят на два подтипа - обикновени (типични) и лесивирани. И двата подтипа
обаче се характеризират стекстурно диференциран профил т.е. те са в различна степен
лесивирани. Както бе подчертано при нашите условия не могат да се образуват типични
жълтоземи. Затова правилно ще бъде те да се разделят на два подтипа по степента на
лесивиране - слаболесивирани (с текстурен коефициент до 1,5) и лесивирани (с текстурен
коефициент от 1,5 до 2,0). В класификацията на FAO жълтоземните почви се отнасят към
групата на силно киселите почви, а специално нашите жълтоземи могат да бъдат отнесени
към почвената единица сферични (ферсиалитни) признаци - Ferric Alisols.
Морфологични особености. В морфологично отношение жълтоземите се отличават
със сравнително не много мощен почвен профил - 60-100 cm. Под естествена горска
растителност типът на профила им е Ao-AE-Bt-C-R. Горската постеля (хоризонт Ао) е
маломощна (2-3 cm), като ежегодно почти напълно се разлага и образуватънка прослойка
обогатена с хумус върху повърхността на почвата. Под нея се оформя добре изразен
хумусно-елувиален хоризонт, беден на хумус и глина, безструктурен и със сиво-жълтеникав

212
цвят (хоризонт АЕ), неговата мощност е около 20 cm и ясно прехожда в следващия
илувиален хоризонт (Bt) c мощност около 50 cm. Илувиалният хоризонт има кафеникаво
жълто оцветяване с червеникав оттенък и сналичие на пъстрота от по-червеникави петна
(признак на феритизация). Тук се наблюдават и дребни желязно-манганови конкреции.
Хоризонтът е средно уплътнен, с лешниковидно-ореховидна или слабо изразена
призматична структура и постепенно прехожда в почвообразуващата скала (хоризонт С),
която обикновено е дълбоко изветряла, свъншно запазена текстура. Микроморфологичните
изследвания показват, че успоредно слесивирането (наличие на ориентирана натечна
глина вилувиалния хоризонт) протичат и процеси на вътрепочвено глинясване в средната
частна профила (наличие на папюли). Така, че илувиалният хоризонт отчасти има характер
и на метаморфен хоризонт (както и при лесивираните канелени горски почви), но на този
етап в горната част на почвата преобладават процесите на лесиважа. При обработваемите
почви строежът на почвения профил е Аорн-Bt-C-R.
Механичен състав. Механичният състав на тези почви може да варира значително
в, зависимост от почвообразуващите скали, но те най-често са леко до средно песъчливо
глинести. Често при ерозираните и плитките почви по профила могат да се наблюдават и
чакълести парчета от неизветрялата скала. По дълбочина на профила се наблюдава
текстурна диференциация - количеството на глината се увеличава значително в
илувиалния хоризонт.
Минералогичен състав. Съставът на първичните минерали е унаследен от
почвообразуващите материали, но при протичащото интензивно химично изветряне са се
съхранили само най-устойчивите - главно кварц и някои фелдшпати. От глинестите
минерали преобладават хидрослюдените, примесени с каолинит, малко
монтморилонитови минерали и хидроксиди на алуминия и желязото, особено в средната
част на профила.
Химичен състав. По отношение разпределението на по-важните химични елементи
е установено, че има известно увеличение на оксидите на алуминия и желязото в
илувиалния хоризонт. Съотношението SiО2:AI2О3 в някои от почвите и виловата фракция
при всички почви е 2-4, което може да се приеме като доказателство за протичане и на
алитен процес на почвообразуване.
Хумусното съдържание в хумусно-елувиалния хоризонт и особено в орницата е
ниско под 2%. Поради това ниски са и хумусните запаси в тази част на почвата. В
илувиалния хоризонт хумусното съдържание рязко намалява, вследствие на което и
общите хумусни запаси за целия почвен профил са също ниски. По състав хумусът е
фулватен - фулвокиселините значително преобладават над хуминовите киселини.
Съдържанието на агресивната фракция от фулвокиселините е значително, а хуминовите
киселини почти изцяло са подвижни (свободни или свързани с R2О3).
Съдържанието на общите количества азот, фосфор и калий варират
значително, но усвоимите количества азот и фосфор при обработваемите почви са малки
и почвите са слабо запасени с тези елементи. По-добре са запасени с усвоим калий.
Физико-химични свойства. Жълтоземите имат неблагоприятни физико-химични
свойства. Те имат силно кисела реакция по целия профил - рН в KCI 3,5-4,0 и значителна
обменна киселинност, обусловена главно от обменния алуминий. Катионният сорбционен
капацитет е сравнително нисък - 10-15 mequ/100g почва, като е по-висок в илувиалния
хоризонт. Степента на наситеност на почвата с бази обикновено е под 50%.
Физични свойства. Те зависят главно от механичния състав. Относителната
плътност е в рамките за минералните почви -2,6-2,7 g/cm3 и слабо се изменя по
дълбочина. Обемната плътност е доста висока в хумусно-елувиалния хоризонт и
орницата - 1,5-1,6 g/cm3 и се увеличава вилувиалния хоризонт до 1,7-1,8 g/cm3 (в сухо
състояние). В съответствие с това тези почви имат и сравнително висока обща
порьозност - 35-45% за хумусния хоризонти 30-37% за илувиалния хоризонт.
Общо взето, тези почви имат и сравнително добри физико-механични свойства.
Те не набъбват силно и не проявяват голяма пластичност и лепливост във влажно
състояние. Съпротивлението им при обработка не е високо.
За стойностите на хидрологичните показатели няма изследвания, но като се
има предвид, че профилът им не е много мощен и съдържанието на глина не е високо, те
не могат да натрупват големи водни запаси. Водният режим на територията обаче е по

213
благоприятен. Тук падат повече валежи и влажността на въздуха е по-висока, летните
засушавания не са така остри. В съответствие с по-лекия механичен състав и
особеностите на климата, тези почви имат и добъртоплинен режим.
Плодородие на жълтоземите и мерките за неговото повишаване. Жълтоземните
почви са заети главно от дъбови и букови гори. Незначителна част от тях се използват за
земеделие. Поради неблагоприятните химични и физико-химични свойства тези почви не
са много подходящи за отглеждане на традиционните култури у нас. Върху тях може да се
отглеждат зърнени житни, окопни и овощни култури характерни за тази част на страната.
За получаване на високи и стабилни добиви е необходимо да се прилагат допълнителни
мерки за повишаване на плодородието им. На застрашените от ерозия участъци трябва да
се прилагат необходимите противоерозионни мероприятия според характера на терена и
интензивността на ерозията. За премахване на силно киселата реакция и вредната
киселинност е необходимо да се прилага варуване. За увеличаване на хумусното
съдържание трябва да сетори с органични торове и правилно да се редуват културите,
като при възможност се отглеждат и фуражни треви, което ще доведе и до оструктуряване
на орницата. Едновременно с това е необходимо редовно торене с азотни и фосфорни
торове, а при нужда - и скалиеви. При отглеждане на по-влаголюбиви култури и при
засушаване, ако има възможност, трябва да се напояват, като начинът на напояване се
съобразява стерена и физичните свойства на почвите.
При прилагане на правилна агротехника върху тези почви може да се отглеждат
всички традиционни култури за Странджанския район - зърнени житни, окопни и някои
овощни (предимно костилкови). При по-леките по механичен състав може да се отглежда и
тютюн. Ефективно могат да се отглеждат и много по-топлолюбиви овощни видове -
сmокиня, нар, дафиново дърво и др.
В миналото са провеждани опити за отглеждане върху тези почви и чаения храст.
Установено е, че независимо отчастичното измръзване през някои години, общо взето,
могат да се намерят подходящи места за неговото отглеждане. По икономически
съображения обаче (малко площи, нерентабилно производство) тази култура не се
разпространи в този район.

Сиво-кафяви (сиви)33 горски почви (Haplicluvisols)

Наименование. Тези почви бяха обособени като самостоятелен почвен тип в

класификационната схема от 1947 г. под названието сиви горски почви. Тогава се считаше,
чете са аналогични на широко разпространените в руските лесо-степи сиви горски почви.
По-рано първите наши почвоведи Н. Пушкаров и И. Странски ги отнасят към
средноевропейските кафяви горски почви описани от Раман. По-подробните изследвания
показаха, че тези почви съществено се различават от класическите руски сиви горски
почви и имат преходен характер от черноземите към средноевропейските кафяви горски
почви, поради което бе прието и новото им название сиво-кафяви горски почви. Всъщност
това са в различна степен лесивирани горски почви, поради което в класификацията на
FAOчаст от тях - тъмни (по-хумусни), с по-слабатекстурна диференциация се отнасят към
лесивираните файоземи, а силно диференцираните с разсветлен хумусно-елувиален
хоризонт - към типичнителесивирани почви (лювисолите).
Разпространение. Широко са разпространени в Северна България. Те заемат големи
площи от Предбалкана на юг от черноземите, като достигат 700-800 m надморска височина и
осъществяват прехода към планинските кафяви горски почви в Стара планина. Големи площи
заемат и от Лудогорието. По-ограничено е разпространението им в Добруджа и
северозападната част на Дунавската равнина. Общата им площ е около 25,8 млн. декара,
което се равнява на около 23,5% оттериторията на страната. За земеделски цели обаче се
стопанисват около 6,5 млн.декара, от които се обработват около 5 млн. декара, а останалите
са мери и пасища. Голяма част от тези почви са заети от гори и се отнасят към горския фонд.
Значителна част от обработваемите площи са ерозирани и плитки (1.4 млн. декара).
Условия на почвообразуване. В климатично отношение подзоната на сиво
кафявите горски почви се отнася към умерено континенталния пояс. В сравнение с
черноземната подзона обаче континенталността е малко сmекчена. Поради по-високото

33 В скоби се дават предишните наименования на тези почви

214
разположение и по-доброто развитие на горската растителност условията са по-влажни:
зимата е по-мека и по-влажна, а лятото - по-прохладно. В централната част на подзоната
годишната сума на валежите нараства до 600-700 mm, като постепенно на юг към Стара
планина се увеличава. Средната годишна температура е около 10-11°С, средната
януарска - около минус 1°С, а средната юлска от 20 до 24°С. В сравнение с класическите
лесостепи на Русия тук температурите са по-високи. По-голяма част от валежите падат
през есента, зимата и пролетта, което обуславя периодично промивен воден режим,
особено в районите с по-голямо количество валежи. По климатични показатели тази
почвена подзона има и сходни черти с климата на средноевропейската област, където се
образуват типичните кафяви горски почви.
В растително отношение разглежданата подзона може да се раздели на две
части. По-ниската северна част, която в геоморфологично отношение се включва в
Дунавската хълмиста равнина, се е отличавала в миналото с по-добре изразени
лесостепни условия, подобни на тези за деградираните черноземи - участие в
почвообразуването са вземали както дъбовата горска растителност, така и добре
развиваща се ливадно-степна тревиста формация от садина. Поради това тук са се
формирали по-тъмни (подобни на лесивираните черноземи) сиво-кафяви горски почви,
разпространени в комплекс с деградираните черноземи.
В по-високата южна част, която обхваща главно предпланините на Стара планина,
растителните условия са предимно горски. В по-ниските части се развиват главно дъбови
гори, а в по-високите преминават в дъбово-букови. Понастоящем много от горите в тези
райони са доста разредени и в почвообразуването значително участие взема и тревистата
растителност от асоциацията на андропогенетума.
В сравнение с черноземната подзона релефът при сиво-кафявите горски почви е
по-вълнообразени по-пресечен. В отделните райони се наблюдават значителни различия.
По-равнинен е в Лудогорското и Добруджанското плато. На юг от черноземите хълмистият
слабо пресечен релеф на Дунавската хълмиста равнина постепенно в южните части на
подзоната преминава в по-силно пресечен полупланински и нископланински релеф.
Почвообразуващите скали, върху които се формират сиво-кафявите горски почви
са твърде разнообразни. В южната част на Дунавската равнина това са обикновено
льосовидни песъчливи глини, в Лудогорието и Добруджа - най-често глинест льос, в
Предбалкана - предимно изветрителни материали от мергели, мергелни варовици и
варовити пясъчници, в Северозападна България - основно плиоценски и старокватернерни
отложения и в източните ниски части на Стара планина - предимно изветрителни
материали от песъчливи скали.
Процеси на почвообразуването. Съвременните основни процеси, водещи до
формирането на почвения профил при тези почви са два - лесивиране и вътрепочвено
глинясване (добре изразено в средната част на профила), вследствие на което се
формират два основни хоризонта - елувиален (хумусно-елувиален) и глинестилувиален.
Доминиращ сега е процесът на лесивиране. Така по пътя на излужването и по-късно на
лесивирането черноземните почви се превръщат в сиво-кафяви горски почви. По
нататъшната еволюция на силно лесивираните почви, формирани върху по-глинести
материали, се осъществява в значителна степен под влияние на сезонното повърхностно
преовлажняване (елувиално-глеевия процес) и те преминават в друг почвен тип -
псевдоподзолисти почви.
Класификация. В миналото, когато лесивирането се приемаше за оподзоляване,
тези почви се отнасяха към оподзолените и бяха разделени на три подтипа според
степента на оподзоленост, която се изразяваше чрез степента на разсветленост на
хумусно-елувиалния хоризонт - тъмносиви (слабооподзолени), сиви (средно оподзолени)
и светлосиви (силно оподзолен). Сега разделянето им на подтипове става постепента на
лесивираност, като за приемственост се запазва оцветяването на хумусно-елувиалния
хоризонт. Обособени са два подтипа - тъмносиво-кафяви (слабо диференцирани) и сиво
кафяви (ясно диференцирани). Означаваните по-рано като светлосиви с повърхностно
преовлажняване сега се отнасят към псевдоподзолистите почви.
1. Тъмносиво-кафяви (тъмносиви) горски почви (Luvic phaeozems)
Разпространение и условия на почвообразуване. Тези почви имат сравнително

215
ограничено разпространение. По-големи площи заемат в Лудогорското плато, а след това
и в Централната Дунавска равнина на юг от черноземните почви. Общата им площ е около
2 млн.декара, а стопанисваната - около 1,5 млн. декара. Около 200 хил. декара от
обработваемите почви са ерозирани и плитки. Образуват се при лесостепни условия както
деградираните черноземи, но при по-силно влияние на дъбовата горска растителности
„сезонния дренаж”, способстващ за ускоряване на биологичния кръговрат. Формират се
предимно върху льосовидни песъчливи глини и отчасти върху кафеникави и червено
кафяви плиоценски и старокватернерни отложения. Тези почви имат преходен характер и
осъществяват прехода между деградираните черноземи и лесивираните сиво-кафяви
горски почви, т.е. те се развиват от деградираните черноземи чрез по-нататъшното им
лесивиране. В сравнение с деградираните черноземи почвообразуването протича под по
силното влияние на горската растителност, което се изразява в по-силно изразено
лесивиране и вътрепочвено глинясване, което довежда до по-силно изразена текстурна
диференциация на профила - текстурен коефициент от 1,3 до 1,5. Засега в
класификационната схема тези почви не се разделят на видове, но това евентуално би
могло да стане помощността на хумусно-елувиалния хоризонт и съдържанието на хумус,
щом не е използвана степента на лесиважа като критерий за видово подразделяне.
Морфологични особености. При естествени условия на повърхността на почвата се
образува маломощна горска постеля, която ежегодно почти напълно се разлага. Под нея
следва добре изразен тъмносив хумусно-елувиален хоризонт с мощност 30-40 cm, който с
един преход от 15-20 cm постепенно преминава в глинестилувиален хоризонт. Мощността
на илувиалния хоризонт е винаги по-голяма от тази на хумусно-елувиалния и е най-често
50 до 80 cm. Цветът му обикновено е кафеникав, а в някои случаи и кафеникаво-канелен.
Той е по-глинести има обикновено буцесто-призматична структура. В повечето случаи с
доста рязък преход преминава в карбонатните почвообразуващи материали.
Микроморфологичните изследвания потвърждават лесивирането (наличието на
ориентирана натечна глина в илувиалния хоризонт) и вътрепочвеното глинясване
(наличие на папюли в същия хоризонт). Общия строеж на почвения профил е Ao-AE-Bt-Ck
при естествени условия и при обработваемите - Аорн-Bt-Ck.
Механичен състав. В зависимост от почвообразуващите материали по механичен
състав тъмносиво-кафявите горски почви могат да се разделят на две основни
разновидности - тежко песъчливо-глинести, които са формирани върху льосовидни
песъчливи глини и леко глинести, формирани върху кафяво-червеникави глинести
отложения. В сравнение с деградираните черноземи, както бе отбелязано,
диференциацията на глината по дълбочина на профила е по-силно подчертана - текстурен
коефициент 1,3-1,5.
Минералогичен състав. Основните първични минерали, запазили се в почвата, са
както при деградираните черноземи - кварц, фелдшпати, слюди и др. По отношение на
вторичните минерали, при почвите, формирани върху льосовидни материали, в глината
преобладават хидрослюдените и сmесенослоистите минерали, a при формираните върху
глини обикновено преобладават монтморилонитовите минерали, закономерно в
илувиалния хоризонт се увеличава количеството на монтморилонитовите минерали.
Химичен състав. В сравнение с деградираните черноземи, вследствие по-силното
промиване на почвения профил алкалоземните карбонати са отмити по-дълбоко.
Наблюдава се увеличаване на общото количество силиций в хумусно-елувиалния
хоризонт, намаляване на желязото и алуминия в този хоризонт и увеличаването им в
илувиалния хоризонт. Това разпределение на отбелязаните химични елементи обаче не
се дължи на деструкцията на глината, a на лесивирането - отстраняването на част от
глината от хумусно-елувиалния хоризонт води до относителното му обогатяване със SiО2,
а натрупването на глината в илувиалния хоризонт води до увеличаване количеството на
желязото и алуминия (участвуващи в състава на глината). He ce наблюдава разрушаване
на глината, тъй като по химичен съставиловата фракция не се изменя по дълбочината на
профила. Алкалоземните карбонати са отстранени от целия профил и се наблюдават в
почвообразуващите материали.
Хумусното съдържание обикновено е малко по-ниско от това при деградираните
черноземи. При естествени условиято е най-високо в горната част на хумусно-елувиалния
хоризонт (4-5%) и доста рязко намалява в горната част на илувиалния хоризонт, но

216
намалението надолу е сравнително постепенно. В старообработваемите участъци обаче
хумусното съдържание е силно намалено - 1,5-2,5% и хумусните запаси както в орницата,
така и в еднометровия слой са ниски. Типът на хумуса е фулватно-хуматен и неговата
обогатеност с азот е средна до висока. Оптическата плътност на хуминовите киселини е
все още висока, но част от тях са свободни или свързани с R2О3. При обработваемите
почви в орницата няма сериозно влошаване на качествените показатели на хумуса.
Съдържанието на общ азот е в зависимост от хумусното съдържание, но в
орницата на обработваемите почви не е високо (0,08-0,12%). Незначителни са и усвоимите
количества, които може да бъдат мобилизирани от този органичен азот. Ето защо
тъмносиво-кафявите горски почви са слабо запасени с усвоим азот.
Съдържанието на общ фосфор в орницата също не е високо-около 0,1%, като по
дълбочина намалява значително. При по-значително вкисляване на почвата част от
фосфора се свързва в неподвижни съединения с желязото и алуминия. Изобщо и тези
почви са слабо запасени с усвоим фосфор.
Съдържанието на общ калий е доста високо - 1,5-2,0%. По-високо е калиевото
съдържание при почвите, формирани върху льосовидни наноси. Количеството на
усвоимите форми калий е значително и почвите са средно до добре запасени сусвоим
калий.
Съдържанието на общи количества от основните микроелементи е
значително. Добре са запасени сусвоими форми на мангана, цинка, желязото, медта и
бора и са отзивчиви главно на молибденовоторене.
Физико-химични свойства. Във връзка с добре изразените процеси на излужване
свързано с отстраняване на алкалоземните карбонати, при естествени условия в хумусно
елувиалния хоризонт се установява средно кисела реакция (рН във Н2О 5,5-6,0). При
обработваемите почви в орницата реакцията може да бъде и по-кисела (вследствие на
антропогенно вкисляване) и да има и слаба обменна киселинност. Поради това и
степента на наситеност на сорбционния комплекс с базични катиони не е пълна,
но все още е достатъчно висока 80-90%. Величината на сорбционния капацитет
варира в зависимост от механичния състав и хумусното съдържание. Освен това тя
показва и диференциация по дълбочината на профила - в хумусно-елувиалния хоризонт
се движи от 20 до 25 mequ/100g почва и нараства вилувиалния до 35 mequ/100g почва. От
приведените данни е ясно, че тези почви все още имат сравнително благоприятни химични
и физико-химични свойства.
Физични свойства. При целинни условия в хумусно-елувиалният хоризонт тези
почви имат сравнително добре изразена троховидно-зърнеста структура - 70-80%
водоустойчиви агрегати по-големи от 0,25 mm. При продължително обработваните почви
структурата на орницата е значително разрушена - водоустойчивите агрегати по-едри от
0,25 mm ca само 30-40%. И тук обаче разрушаването на структурните агрегати става
главно до микроагрегати, което показва, че тези почви имат добри потенциални
възможности за възстановяване на структурата си. По качество структурните
макроагрегати са сходни с тези при деградираните черноземи - имат по-малка
вътреагрегатна порьозност.
Стойностите на общите физични показатели са близки до тези на деградираните
черноземи, като тук диференциацията им по профила е по-добре изразена.
Относителната плътност в хумусно-елувиалния хоризонт и орницата е около 2,65
2,70 g/cm3 и се увеличава слабо в илувиалния хоризонт, като при по-глинестите
разновидности може да достигне до 2,8 g/cm3. Обемната плътност в сухо
състояние за повърхностните хоризонтие 1,5-1,7 g/cm3 и се увеличава вилувиалните
хоризонти до около 2 g/cm3. Във връзка стова общата порьозност е сравнително
ниска, особено при по-глинестите разновидности - около 45% за орницата и 35-40% за
илувиалния хоризонт. Но и във влажно състояние тези почви имат сравнително добра
аерация. В сравнение с деградираните черноземи физико-механичните свойства са
влошени повече. Орницата е по-уплътнена, по-силно се приплесква от валежите, по
висока е почвената пластичност и лепливост и като резултат по-голямо е
съпротивлението при обработката - около 0,8 kg/cm2.
Стойностите на главните хидрологични показатели са близки до
показателите на деградираните черноземи, като водопропускливостта им е малко по

217
ниска - пределна полска влажност в орницата е от 25 до 27%, а влажността на завяхване -
от 12 до 13%. За илувиалния хоризонт тези стойности са съответно 30-32% и 16-18%. В
еднометровия слой почвата задържа около 370 mm воден запас, от които около 160 са
продуктивни. Филтрацията на илувиалния хоризонт е около 0,6-0,7 m/24h. Общо взето
тъмносиво-кафявите почви имат сравнително благоприятни водно-въздушни свойства.
Топлинният им режим е също благоприятен.
Плодородие на тъмносиво-кафявите почви и мерки за неговото повишаване.
Както бе подчертано тези почви имат много сходни свойства с деградираните черноземи.
Сходно е и плодородието им поради което при агропочвеното групиранете са отнесени в
една група с деградираните черноземи. Едни и същи са факторите, ограничаващи
плодородието им, поради което за поддържането и повишаване на тяхното плодородие
трябва да се прилагат мерките посочени при деградираните черноземи. Подходящи са за
отглеждане на същите култури отбелязани за деградираните черноземи.
2. Лесивирани сиво-кафяви (сиви) горски почви (Haplic luvisols)
Разпространение и условия на почвообразуване. Тези почви са широко
разпространени в Северна България. Заемат общо около 23,8 млн. декара, което
представлява около 21,6% от площта на страната. Покриват останалата част от
територията на Северна България южно от тъмносиво-кафявите горски почви,
включително и предпланинската част на Стара планина докъм 700-800 m надморска
височина. В сравнение срайоните на тъмносиво-кафя-вите почви климатът е по-влажен
- значително е сmекчен засушливият характер на климата. Поради това по-добре се
развива горската растителност и формирането на почвите става главно под нейното
влияние - лесо-степният характер на района е много по-слабо изразен, особено в най
южните райони. Релефът обикновено е значително по-пресечен - високохълмист,
полупланински и нископланински. Почвообразуващите скали са твърде разнообразни -
глинестльос, льосовидни песъчливи глини, мергелни варовици, варовити и безкарбонатни
пясъчници, червено-кафяви глини и др. Основният процес, под влияние на който се
осъществява формирането и еволюцията на тези почви, елесивирането. Съпътствуващ
процес е вътрепочвеното глинясване, добре изразено в средната част на почвения
профил. По процесите на почвообразуване тези почви са сходни стези прилесивираните
канелени горски почви с тази разлика, че при лесивираните сиво-кафяви горски почви
отсъствува съвременна ферсиалитизация. Подразделянето на тези почви на видове
може да стане постепента на лесивиране (по величината на текстурния коефициент) или
по мощността на хумусно-елувиалния хоризонт на три вида - слабо, средно и силно
лесивирани. Приема се, че тези почви се формират от тъмносиво-кафявите горски почви,
след създаване на по-добри условия за развитие на горската растителност и по-добър
воден ток отгоре надолу през влажните периоди. Част от тези почви, формирани върху по
глинести материали и равни територии (със затруднен естествен повърхностен дренаж)
след силно развитие на лесиважа, започват сезонно повърхностно да се преовлажняват и
преминават в псевдоподзолисти почви.
Морфологични особености. В сравнение с тъмносиво-кафявите лесивираните
сиво-кафяви горски почви имат много по-рязко диференциран почвен профил. Под
естествената горска растителност се образува много тънка горска постеля (Ао), която
ежегодно почти напълно се разлага. Под нея следва добре очертан, но маломощен (5-10
cm) хумусно-елувиален хоризонт (ЕА) със сиво-кафяв (сив) цвят, който постепенно
преминава в същинския хумусно-елувиален хоризонт (АЕ) с мощност 20-25 cm и
сивобелезникав цвят. По-надолу се намира добре развит глинестилувиален хоризонт. Той
е оцветен обикновено в кафеникави тонове (червеникаво оцветяване може да има само
при почвите формирани върху стари червено-кафяви глинести отложения), има плътен
строеж и буцесто-призматична структура. Неговата мощност обикновено е от 60 до 80 cm.
Най-често този хоризонт с рязък преход преминава в богатокарбонатна подпочва.
Микроморфологичните данни показват добре изразено лесивиране (наличност на
ориентирана, натечна глина вилувиалния хоризонт), а също и наличност на вътрепочвено
глинясване (папюли в същия хоризонт). Общият строеж на почвения профил е Ao-AE-Bt
Ck, a при обработваемите - Аорн.-Bt-Ck.

218
 Механичен състав. Поради голямото разнообразие на почвообразуващите скали,
върху които се формират тези почви, се срещат всички основни разновидности - средно
песъчливо-глинести (върху глинест льос), тежко песъчливо-глинести (върху льосовидни
глини, изветрителни продукти от мергели и др.), леко глинести (върху кафяви и червено
кафяви глини), песъчливо-глинести (върху пясъчници и други по-песъчливи материали).
Освен това се наблюдава рязка диференциация на глината по почвения профил.
Елувиалните хоризонти са обедняли на глина, а илувиалният е обогатен - обикновено
текстурният коефициент е от 1.5 до 2.0, като при по-глинестите разновидности може да
надхвърли и 2.0.
Минералогичен състав. Както и при другите почви, от първичните минерали са се
съхранили по-устойчивите на химичното изветряне - предимно кварц, фелдшпати и някои
други. Вторичните минерали са представени главно от глинестите минерали: хидрослюди,
каолинит, сmесенослоисти (хидрослюди - монтморилонит) и само монтморилонит. При
почвите формирани върху льосовидни наноси, преобладават хидрослюдените минерали, а
след тях идват каолинитовите и сmесенослоистите. При това в хумусно-елувиалните
хоризонти обикновено преобладават хидрослюдите и каолинита, а в илувиалните -
сmесенослоистите (хидрослюди-монтморилонит) с малко участие на монтморилонита. При
почвите образувани върху глини, в хумусно-елувиалните хоризонти преобладават
хидрослюдите и каолинита, но в илувиалните преобладават монтморилонитовите
минерали.
Химичен състав. Вследствие на по-влажните условия и по-изразеното влияние на
гората излужването е по-добре изразено - алкалоземните карбонати са отстранени от
целия профил и се установяват дълбоко (в почвообразуващите материали). Поради добре
изразеното лесивиране се наблюдава и забележима диференциация на някои от
основните химични елементи: в елувиалните хоризонти се увеличава количеството на
силиция и намалява това на желязото и алуминия и, обратно - в илувиалния хоризонт
количеството на силиция е по-малко, а се увеличава това на желязото и алуминия. И тук
това обаче не е резултат отразрушаване на алумосиликатната част (глината) на почвата,
а на лесивирането (по химичен съставиловата фракция от елувиалния и илувиалния
хоризонт е еднаква).
В сравнение с тъмносиво-кафявите лесивираните сиво-кафяви горски почви
съдържат значително по-малко хумус. При целинните почви в елувиално-хумусния
хоризонт се съдържат от 2.5 до 4.5 % хумус, който влежащия под него хумусно-елувиален
хоризонт намалява наполовина. Или в елувиалната част на почвата хумусното
съдържание е около средно. Средни са и хумусните запаси в тази част на почвата. В
илувиалния хоризонт хумусното съдържание рязко намалява и обикновено е под 1%.
Поради това общите хумусни запаси в слоя 0-100 cm ca около средните. При
обработваемите почви в орницата хумусното съдържание е ниско (средно около 1.5%).
Оттук и хумусните запаси съсредоточени в орницата са ниски (около 40t/ha). Сравнително
ниски са хумусните запаси и за целия профил (0-100 cm). Типът на хумуса в орницата е
хуматно-фулватен (Сх:Сф 0.6-0.8), а надолу подчертано фулватен. Обогатеността на
хумуса с азоте средна до висока. Част от хуминовите киселини в орницата (около 25%) са
свободни или свързани с R2О3. Оптическата им плътност обаче е значително висока. При
по-силно вкислените почви (главно в резултат от продължително използване на
физиологично кисели минерални торове) качеството на хумуса е още по-влошено,
намалено е количеството на хуминовите киселини, увеличено е участието на агресивната
фракция на фулвокиселините, както и на свободните хуминови киселинит.е. хумусът става
по-кисел (ненаситен).
Съдържанието на общ азот в орницата е ниско (около 0.1%). От друга страна
киселата реакция на почвата възпрепятствува нитрификацията и, общо взето, тези почви
са слабо запасени с усвоим азот и имат неблагоприятен азотен режим.
Съдържанието на общ фосфор е също ниско (0.08-0.1%). Много малки са
количествата на усвоимия фосфор, поради което тези почви са слабо запасени сусвоими
форми на фосфора. Това се обуславя и от киселата реакция на почвата, при която по
голяма част от фосфора се свързва като железни и алуминиеви фосфати.
Съдържанието на общ калий варира в широки граници, в зависимост от
почвообразуващите материали. Най-високоето в льосовидните материали (около 2%), по

219
нисковчервено-кафявите глини (около 1.5%) и най-нисков пясъчниците (около 1%). Освен
това, вследствие интензивното изнасяне на глината от хумусно-елувиалния хоризонт,
придружено с по-интензивно изветряне на съдържащите калий първични минерали,
орницата значително обеднява на усвоим калий. Ето защо в много случаи лесивираните
сиво-кафяви горски почви, формирани върху по-бедни на калий почвообразуващи
материали (гранити, пясъчници и др.), се оказват недостатъчно запасени с усвоим калий.
Съдържанието на основните микроелементи като общи количества е
значително, но усвоимите количества не за всички са достатъчни. Те са добре запасени с
усвоими форми на мангана, цинка, медта и желязото и слабо запасени стакива форми на
молибдена и бора.
Физико-химични свойства. Реакцията в орницата обикновено е среднокисела (рН
във Н2O 5-6), но вследствие на антропогенно вкисляване в редица случаи тя е силно
кисела. В последния случай се наблюдава и обменна киселинност, обусловена главно от
обменен алуминий. Поради това и тези почви имат по-слаба степен на наситеност с
базични катиони (65-85%). Величината на катионния сорбционен капацитет
варира в широки граници в зависимост от механичния състав. При това се наблюдава ясна
диференциация по профила - за повърхностния хоризонт (орницата) този капацитет
варира от 15-25 mequ/100g почва, а за илувиалния хоризонт - от 22 до 44 mequ/100g почва.
Физични свойства. При целинни условия (под гора) почвите в хумусно-елувиалния
хоризонтимат задоволителна оструктуреност - 60-75% водоустойчиви агрегати, по-големи
от 0.25 mm. Орницата на обработваемите почви обаче е доста силно разпрашена -
водоустойчивите агрегати по-големи от 0.25 mm. намаляват на 30-40%. При това
значителна част от почвената маса се намира в разделночастично състояние, което
показва, че при тези почви потенциалните възможности за бързо възстановяване на
структурата са значително намалели. Качеството на хумуса също не способствува
оструктуряване. Освен това агрономическата ценност на структурните агрегати не е висока
- те имат ниска вътреагрегатна порьозност.
Стойностите на общите физични показатели варират в зависимост от
механичния състав и показват добре изразена диференциация по профила.
Относителната плътност в повърхностните хоризонти се движи от 2.6 до 2.7 g/cm3 и
се увеличава в илувиалните хоризонти до 2.8 g/cm3. Обемната плътност в сухо
състояние в повърхностния хоризонт варира от 1.4 до 1.7 g/cm3 и се увеличава в
илувиалния хоризонт до 1.8-1.9 g/cm3а при глинестите разновидности и до 2.0 g/cm3. В
съответствие с това намалява и общата порьозност - около 40% за орницата и 30-35%
за илувиалния хоризонт при силно уплътняване. Незадоволително е количеството на
дрениращите пори, поради което при силно навлажняване се влошава и въздушният
режим. Общо взето тези почви показват някои неблагоприятни физико
механични свойства. Орницата при валежи се приплесква, уплътнява се и при
изсъхване образува кора, a при обработка се кърти на големи твърди буци. Поради това
тук обработката е затруднена. Съпротивлението при обработка се увеличава, когато
в орницата се включи и част от илувиалния хоризонт, особено при глинестите
разновидности (над 0.8 kg/cm2).
Стойностите на по-важните хидрологични показатели варират в зависимост от
механичния състави показват също добре изразена диференциация по профила. При по
тежките разновидности (образувани върху червено-кафяви глини) пределната полска
влажност в орницата варира от 22 до 25%, а в илувиалния - от 25 до 30%, a влажността на
завяхване съответно варира от 12 до 14% и от 18 до 20%. При почвите, образувани върху
льосовидни материали, тези стойности са по-ниски. В еднометровия почвен слой тези
почви натрупват около 350mm. вода на декар, от която около 130-140mm eлеснодостъпна.
Водопропускливостта е по-голяма в елувиалния хоризонт (около 1 m/24h). Тези почви
имam по-неблагоприятен воден баланс - поради силната обезструктуреност
значителна част от водата се изпарява непроизводително през пролетните и летните
топли месеци и редица пролетни култури с по-дълъг вегетационен период страдат от
засушаване. Топлинният режим на тези почвие добър.
Плодородие на лесивираните сиво-кафяви горски почви и мерки за неговото
повишаване. Голяма част от тези почви са заети с гори и се намират в горския фонд.
Само около 5 260 000 декара се стопанисват за земеделски цели. От тях около 3 900 000

220
декара са обработваеми и 1 350 000 декара са мери и пасища. От обработваемите почви
около 1 380 000 декара са ерозирани и плитки.
В сравнение с тъмносиво-кафявите горски почви лесивираните имат по-ниско
природно плодородие, поради по-неблагоприятните физични и химични свойства. По
важни фактори ограничаващи почвеното плодородие тук са: намаляване количеството и
влошаване качеството на хумуса, силното обезструктуряване на орницата, развитието на
водната ерозия, антропогенното вкисляване, обедняване относно основните хранителни
елементи и недостига на влага през някои периоди. Поради това и мерките за поддържане
и повишаване плодородието на тези почви трябва да се насочат към коригиране на
споменатите фактори.
За увеличаване количеството на хумуса трябва да се прилага органичноторене (с
угнил оборска тор, компости, зеленоторене), подходящо редуване на културите и внасяне
чрез заораване на повече растителни следжътвени остатъци - да не се допуска изгарянето
на стърнищата. Увеличаването на количеството хумус и правилното редуване на
културите води и до оструктуряването на орницата.
За прекратяване на водната ерозия трябва да се прилагат съответните комплексни
мерки съобразновида и степента на ерозията.
При необходимост от увеличаване мощността на орницата (при маломощен
елувиален хоризонт или ерозия) това трябва да става внимателно като постепенно се
удълбочава основната обработка - по 3-4 cm годишно при едновременно внасяне на
големи дози оборски тор. Включването на по-голяма част от илувиалния хоризонт
(мъртвицата) безорганичноторене води до влошаване физичните свойства на орницата и
понижаване плодородието през следващите няколко години.
За отстраняване на вредната почвена киселинносттрябва да се прилага варуване и
да не се използват физиологично кисели минерални торове.
За обогатяване на почвата с достатъчно хранителни елементи е необходимо
редовноторенесазотни, фосфорни и калиеви торове, a също и с някои микроелементи -
молибдени бор. При подбора на минералните торове, особено азотните, трябва да се има
предвид предотвратяване на допълнителното вкисляване на почвата.
Ако има възможност, при необходимост някои култури трябва да се напояват. За
напояване при тези почви е най-добре да се използва дъждовална техника, която
осигурява равномерно намокряне на необходимата дълбочина и предпазва почвата от
напоителна ерозия. При гравитационно (повърхностно) напояване трябва да се има
предвид слабата водопропускливост на илувиалния хоризонт при тези почви, която може
да стане причина за ерозия на орницата при по-големи наклони или за нейното
преовлажняване на равните места. Поради това тук напоителните бразди трябва да бъдат
по-дълги, като направлението им се съобразява спосоката на склоновете, а скоростта на
водната струя в браздата да е по-малка, за да се предотврати ерозията и времетраенето
да е по-продължително, за да се намокридобре желаната част от илувиалния хоризонт,
който има ниска водопропускливост.
При напояване на тези почви няма опасност от загуба на вода в каналната мрежа
(поради слабата водопропускливост на илувиалния хоризонт), но от периодичното
намокряне и изсушаване този хоризонт бързо се разрушава и каналите се затлачват,
поради което е по-добрете да се облицоват.
При прилагане на необходимите грижи плодородието и продуктивността на тези
почви значително се повишава и на тях могат да се отглеждат много земеделски култури.
Подходящи са за отглеждане на всички основни зимни и пролетни зърнени житни култури
(пшеница, ечемик, ръж, овес, сорго, просо, царевица и др.), редица зърнени бобови
култури (фасул, соя, грах, леща, нахут, бакла), някои технически и др. култури слънчоглед,
рапица, захарно цвекло, едролистен тютюн, люцерна и др. бобови и житни треви.
Ерозираните, при които орницата е формирана от глинестия илувиален хоризонт, са по
малко подходящи за отглеждане на захарно и кръмноцвекло. На дълбоко разработените,
обогатени на хумус и хранителни вещества и по-леки по механичен състав почви, при
напояване могат да се отглеждат и основните зеленчукови култури. Подходящи са за
отглеждане и на различни сортовелози - на не ерозираните главно на сортове за сокове, а
на по-дълбоко ерозираните, където карбонатните материали са по-високо -на сортове за
производство на червени трапезни вина и шампански виноматериали. Подходящи са и за

221
редица овощни култури. На неерозираните и не много силно диференцирани могат да се
отглеждат ябълки (при напояване), круши, сливи, касис и малини. Върху силно
ерозираните, съдържащи карбонатни материали, успешно могат да се отглеждат череши и
вишни. В полупланинската част могат да се отглеждат още хмел и лен. Разбира се,
подборът на отделните култури трябва да става съобразно техните изисквания към
реакцията и другите особености на почвите и съответно да се подбират съответните
площи или предварително да се прилагат някои от набелязаните мерки. Необходимо е
съобразяване с изискванията на културите и към климатичните условия. При напояване
пролетните култури с по-дълъг вегетационен период, както и трайните насаждения, дават
винаги стабилни и високи добиви.

Б. ГРУПАХИДРОМОРФНИ ПОЧВИ

V КЛАС - ПОВЪХНОСТНО ХИДРОМОРФНИ (ОГЛЕЕНИ) ПОЧВИ

С ПРОФИЛ AE-Bt/g/-Bt-Ск

Характерно за повърхностно хидроморфните почви е тяхното преовлажняване

(оглеяване) в горната част на почвения профил. To ce осъществява под влияние на
валежната вода (подпочвените води са дълбоко) при наличност на горенлек по механичен
състав (водопропусклив) и глинест (водонепропусклив) хоризонт лежащ под него. В
зависимост от продължителността на преовлажняването тези почви могат да бъдат два
типа - с временно (сезонно) преовлажняване (псевдоглей) и с постоянно
преовлажняване (стагноглей). В нашата страна са разпространени само почвите с
временно (сезонно) преовлажняване наречени псевдоподзолисти.
Псевдоподзолисти почви (Planosols)
Наименование. В миналото тези почви у нас се означаваха като оподзолени или
подзолисти, а след 1980 г. бе предложено названието псевдоподзолисти. В Западна
Европа широко разпространение е получило предложението от Кубиена наименование
псевдоглей. Наричат се още повърхностно оглеени, повърхностно преовлажнени,
планосоли и др. Сега вече унас е утвърдено наименованието псевдоподзолисти почви. В
международната класификация на FAO е прието да се наричат планосоли.
Псевдоподзолисти са почвите, които имат силно изразена текстурна диференциация
(наличие на повърхностен по-песъчлив и глинест хоризонт под него) и добре проявено
повърхностно оглеяване (средно до около 70 cm) на фона на периодичното
преовлажняване и изсушаване на почвата.
Разпространение. Псевдоподзолистите почви имат значително разпространение у
нас. Към тях се отнасят означаваните по-рано като светлосиви глеевидни почви, канелено
подзолисти и жълтоземно-подзолисти почви. В Северна България най-често се срещат в
Предбалкана в комплекс със силно лесивираните сиво-кафяви горски почви. В Южна
България се наблюдават в подножието на Средна гора, Източна Стара планина,
хълмистата част на Странджанското крайбрежие, на Сакар планина и Дервентските
възвишения в комплекс със силно лесивираните канелени и жълтоземни почви. Общата
им площ е около 4 млн. декара, което се равнява на около 3.6% от площта на страната. От
тях за земеделски цели се стопанисват около 2.5 млн. декара, като около 1.6 млн. декара
са обработваеми, а останалите са ливади и пасища.
Условия на почвообразуване. Климатът в различните райони не е еднакъв. В
случая обаче той има подчинено значение, но най-добре тези почви са изразени при
годишна сума на валежите около и над 600 mm, средна годишна температура под 12°С и
смяна на влажени сух период.
Релефът общо взето е хълмист, но тези почви се образуват върху заравнени или
слабо наклонени терени, а също и в микродепресии, където дренирането е затруднено и
дъждовните и повърхностните води се задържат върху повърхността на почвата.
Растителността при естествени условия е същата както и при лесивираните
сиво-кафяви, лесивираните канелени горски и лесивираните жълтоземни почви - горска.
Почвообразуващите скали са твърде разнообразни, но главно от глинести
продукти, плиоценски и старокватернерни отложения. Обикновено тези материали са
безкарбонатни.
222
 Процеси на почвообразуване. Главно условие за образуването на тези почви е
предварителната наличност на силна текстурна диференциация (повърхностен леки под
него тежък по механичен съставхоризонт или слой). Тази диференциация унас най-често
е резултат от предшествуващо протичане на лесивиране, но не е изключено на някои
местапочвообразуващите материали да са били и двучленни34. Когато диференциацията
на профила е резултат от предварително лесивиране, псевдооподзоляването е вторичен
процес - следващ стадий отразвитието на лесивираните почви. Когато почвообразуването
започва върху двучленни почвообразуващи материали, псевдооподзоляването е първичен
процес - почвата не е минала други стадии на развитие. Приема се, че у нас
псевдооподзоляването е главно вторичен процес, следствие от предшествуваща фаза на
лесивиране, поради което и тези почви са разпространени в комплекс слесивираните.
На фона на силната текстурна диференциация и сmяната на влажен със сух период
основният елементарен процес на почвообразуване, който протича в тях, е
повърхностното оглеяване. Проявлението на този процес тук се изразява по следния
начин. През влажния период се преовлажнява горната част на почвата -хумусно
елувиалния и част от илувиалния хоризонт на бившата лесивирана почва. При
създадените анаеробни условия железните и мангановите съединения се редуцират до
двувалентни (разтворими) форми. Едновременно с това при тези условия от
трансформацията на органичните вещества се образуват и отделят много органични
киселини (в това число и фулвокиселините) и почвата силно се вкислява. Под влияние на
киселата реакция се разлагат химично много първични силикатни минерали (възможно е
частично разлагане и на някои глинести минерали), вследствие на което се отделят
разтворими железни, манганови и алуминиеви съединения. Желязото и манганът се
свързват в подвижни органични комплекси. Подвижните железни и манганови съединения
бавно и слабо се преместват от местото на образуването си (на няколко сантиметра
надолу или встрани) и местата, лишени от тях, придобиват сив цвят (това са най-често
местата между агрегатите, около пукнатините и около корените). Най-силно тези процеси
протичат в горната част на илувиалния (глинестия) хоризонт и особено около границата с
елувиалния (лекия по механичен състав) хоризонт, където преовлажняването е най-силно
и най-продължително. По капилярен пътчаст от подвижните съединения се преместват и
по-надолу в илувиалния (глинестия) хоризонт.
С настъпване на сухия период редуцираните железни и манганови съединения се
окисляват, сегрегират (отделят) чрез изкристализиране. Те се превръщат в неразтворими
форми във вид на оксиди или хумати с различен цвят (ръждив от железните оксиди, черен
от мангановите оксиди и кафяв от хуматите). Така зоните на преовлажняване, особено
подхоризонтите на илувиалния хоризонт, където се образуват и придвижват споменатите
подвижни съединения, придобиват пъстро (мраморовидно) оцветяване. На малки
разстояния се редуват различни по цвят и съдържание на желязо и манган петна
(микрозони: сиви - с най-малко съдържание на желязо и манган, ръждиви - с голямо
съдържание на желязо, черни - с голямо съдържание на манган). При съвместното
утаяване на железните и мангановите хидроксиди и комплексите им с хумусните киселини
се появяват твърди закръглени новообразувания - конкреции, които съдържат голямо
количество желязо, манган и органично вещество (желязно-манганови конкреции). Те се
натрупват най-много на границата между елувиалния и илувиалния хоризонт. Сmята се, че
едновременностези процеси вилувиалния хоризонт протича и глинообразуванеin situ35
(вътрепочвено глинясване), което още повече засилватекстурната диференциация.
По отношение на еволюцията на тези почви се приема, че те основно са се
формирали от по-нататъшното развитие на лесивираните почви. Сmята се, че това е
крайната фаза отразвитието на тези почви и те ще се запазят при естествени условия
дълго време в това състояние.
Класификация. В миналото псевдоподзолистите почви се разглеждаха като
оподзолени или подзолисти подтипове на сиво-кафявите, канелените и жълтоземните
горски почви. Сега те са обединени в един тип - псевдоподзолисти почви. В последната
схема за класификация на българските почви този тип е разделен на три подтипа по

34Двучленните почвообразуващи материали предтавляват отложения от изветрителни продукти на две различни по състав скали,
разположени в съответна последователност.
35намясто

223
степента (дълбочината) на оглеяването - глеевидни (оглеене само хумусно-елувиалния
хоризонт), оглеени (оглеене и част от илувиалния хоризонт) и глееви (оглеене целият
почвен профил). Според класификацията на FAO би трябвало да се разделят на два
подтипа - наситени (Eutric planosols), при които в илувиалния хоризонт наситеността с
базични катиони е над 50% и ненаситени (Distric planosols), при които наситеността в
илувиалния хоризонте под 50%. Приетите от FAOкритерии са по-подходящи за подтипово
разделяне и вероятно ще бъдат възприети у нас. В повечето случаи нашите
псевдоподзолисти почви се отнасят към наситените. Разделянето им на видове може да
стане по хумусно-елувиалния хоризонт (дълбочината, на която се появява непропускливия
хоризонт) - плитки (до 20 cm), средно дълбоки (20-50 cm) и дълбоки (50-70 cm).
Морфологични особености. Нашите псевдоподзолисти почви, които са се
образували от лесивираните имат рязко диференциран почвен профил с два основни
хоризонта - хумусно-елувиален, който в горната си част съдържа много повече хумус и
някои автори го означават като хумусен, а долната му част - като чисто елувиален и
илувиален глинест, който в горната си част е оглеен. Следователно при естествени
условия строежът на профила ще бъде AE/g/-Bt/g/-Bt-Cк и при обработваеми - AopH.-Bt/g/
Bt-Cк.
Хумусно-елувиалният хоризонт обикновено има мощност от 20 до 35 cm B горните
около 10 cm има сив цвят и слабо изразена зърнеста структура, а в долната си част е
сиво-белезникав, нееднороден - от ръждиви и тъмни петна и конкреции, особено близко до
границата силувиалния хоризонт. Също е лек по механичен състав и е безструктурен.
Обикновено рязко преминава в илувиалния хоризонт. Оглееният илувиален хоризонт
(Bt/g/) e пъстро оцветен (мраморовиден) от ръждиви, черни, сиви и кафяви петна, глинест,
с призматична или полиедрична структура. Най-често мощността му е 50-60 cm.
Неоглеената част от илувиалния хоризонт (Bt) и почвообразуващите материали са сходни
стези на бившителесивирани почви. В повечето случаи в долната част на илувиалния
хоризонт или в Схоризонт се натрупват и малко карбонати. В повечето случаи в долната
част на илувиалния хоризонт (над карбонатната зона) се появява тъмна дифузна хумусна
зона, която някои автори сmятат, че се е образувала от илувиране на хумус отгоре, а
според други това е остатък от стар погребан хумусен хоризонт. По-вероятно е първото
схващане.
Механичният състав на тези почви, общо взето, е тежък, те са леко до тежко
глинести. По дълбочина имат рязка текстурна диференциация - текстурен коефициент3-9.
Хумусно-елувиалният хоризонт е най-често леко до средно песъчливо-глинест, а
илувиалният елеко до тежко глинест. Характерното за елувиалния хоризонт е, че той е
силно обогатен с прах, който при кисела реакция обуславя някои неблагоприятни физико
механични свойства.
Минералогичният състав в голяма степен е унаследен от бившите лесивирани
почви. Първичните минерали са представени главно от кварц и фелдшпати, а глинестите
минерали - от хидрослюда и отчасти каолинит. Образуваните върху плиоценски отложения
почви съдържат и значителни количества монтморилонит. В илувиалния хоризонт
участието на монтморилонита обикновено се увеличава.
Химичният състав се характеризира също с добре изразена диференциация на
профила. Елувиалният хоризонте обогатен със силиций и е обеднял на сесквиоксиди. Има
добре изразена тенденция за изнасяне на алкалните и алкалоземните елементи отгоре
надолу. При почвите образувани върху плиоценски и старокватернерни отложения,
долната част на профила слабо се обогатява с карбонати. Химичният състав наиловата
фракция от елувиалния и илувиалния хоризонт не е съществено изменен, поради което
повечето изследователи сmятат, че тук не става интензивно разрушаване на глината както
при подзолистия процес.
Съдържанието на хумус при тези почви в естествено състояние е ниско - в
хумусно-елувиалния хоризонт - до 2%, а в обработваемия хоризонт от 1.0 до 1.5%. Надолу
хумусното съдържание рязко намалява. Запасите на хумус в еднометровия слой при
обработваемите почви са също ниски (70-100t/ha). Естествено много ниски са запасите и в
орницата (около 20 t/ha). Съставът на хумуса е неблагоприятен - фулватен тип
(преобладават фулвокиселините), а хуминовите киселини са слабо кондензирани и са
свободни или свързани със сесквиоксидите, особено в хумусно-елувиалния хоризонт. В

224
орницата частта на свързаните с калция хуминови киселини значително нараства,
вероятно поради биологичната акумулация на Ca2+.
Съдържанието на общ азот е ниско (под 0,1%), а на усвоимия азот е крайно
недостатъчно. Порази преовлажняването условията за нитрификация са неблагоприятни.
Ето защотези почви имат неблагоприятен воден режим и са слабо запасени с усвоим
азот.
Съдържанието на общ фосфор е също ниско (0,04-0,08%). При условията на
кисела реакция фосфорът се намира главно под формата на железни и алуминиеви
фосфати. Усвоимите количества са малко и тези почви имат неблагоприятен фосфорен
режими са слабо запасени с усвоим фосфор.
Съдържанието на общ калий в орницата също не е високо (около 1,2%). Неголямо
е количеството и на усвоим калий, поради което значителна част от тези почви са средно
или слабо запасени с усвоим калий.
Както общите количества, така и усвоимите форми на основните микроелементи
варират доста, но обикновено тези почви са слабо запасени с усвоими форми на молибден
и бор.
Физико-химичните свойства на псевдоподзолистите почви не са благоприятни. Ти
имат кисела до силно кисела реакция в елувиалните и горната половина на
илувиалния хоризонт (рН в КСІ 3,5-4,0). В съответствие с това има и обменна
киселинност, която се обуславя главно от обменния алуминий. Независимо от това
степента на наситеност на почвата с базични катиони, особено в илувиалния
хоризонт не е много ниска и в повечето случаи надхвърля 50%, което показва, че според
класификацията на FAO основно нашите псевдоподзолистите почви трябва да бъдат
отнесени към Eutric Planosols. Величината на сорбционния капацитет показва рязка
диференциация по дълбочина – велувиалния хоризонт тя е малка (8-10 mequ/100g почва),
а в илувиалния - силно нараства (35-45 mequ/100g почва).
Физичните свойства и показатели на разгледаните почви зависят в голяма степен
от съдържанието и разпределението на глината по профила. Елувиалните хоризонти при
естествените почви, както и орницата при обработваемите почви, са силно
обезструктурени. Относителната плътност не се изменя чувствително по
дълбочина. Наблюдава се слаба тенденция към увеличаване в илувиалния хоризонт – от
2,65 до 2,75 g/cm3. Обемната плътност показва значителна диференциация. В сухо
състояние велувиалния хоризонт тя е 1,4-1,5 g/cm3 и достига вилувиалния хоризонт 1,8
2,0 g/cm3. Същата диференциация показва и общата порьозност – 45-50% за
повърхностния хоризонт и спада под 30-35% вилувиалния хоризонт.
Във връзка с механичния състав, киселата реакция и силното обезструктуряване
физико-механичните свойства на тези почви не са добри. Във влажно състояние
орницата се превръща в каша, а в сухо се сбива, става твърда, образува се дебела кора,
при обработка се кърти на буции оказва голямо съпротивление.
Стойностите на главните хидрологични показатели също варират и показват
диференциация по дълбочина. Пределната полска влажност в елувиалния хоризонт и
орницата варира от 5 до 20%, а в илувиалния – от 30 до 35%. Влажността назавяхване за
орницата е 5 – 10%, а за илувиалния хоризонт е 15 – 22%, т.е. в орницата 30 – 40%, а в
илувиалния хоризонт 70 – 75% от водата е недостъпна, затова в тези почви не се натрупва
голям запас от усвоима вода (за орницата около 40 mm), а за еднометровия слой около
150 mm.
m/24h, а за илувиалния много ниска
Водопропускливостта за елувиалния
– 0,01-0,02 хоризонт
m/24h. е по-висока – филтрация 0,7-0,13

Водният режим е също неблагоприятен. През влажния период горната част на

почвата е наситена свода, въздушният режим е влошени развитието на растенията е
силно затруднено. Наличността на близко разположен плътен хоризонт затрузнява
проникването на кореновата система, особено на трайните насаждения, и те развиват
плитка коренова система. Тези почви трудно изсъхвати се затоплят на пролет, т.е. имат
неблагоприятен топлинен режим (студени почви). Те най-късно стават годни за
обработване и за сеитба и благоприятният интервал за обработка е кратък. Слаба е
биологичната активност на тези почви (малко бактерии и актиномицети, малко
амонифициращи, нитрифициращи и азотфиксиращи микроорганизми, бавно разлагане на
целулозата).

225
 Плодородие на псевдоподзолистите почви и мерки за неговото повишаване.
Поради неблагоприятните си свойства псевдоподзолистите почви се характеризират с
много ниско природно плодородие. За тяхното усвояване вземеделието и повишаване на
плодородието им трябва да се приложат редица мерки.
Преди всичко е необходимо да се прекъсне повърхностното преовлажняване.Това
може да стане чрез отвеждането на повърхностните води с бразди и канали, но тъй като
през лятото става засушаване и културите се нуждаят от напояване, по-добре е тази вода
да се съхрани по-дълбоко в почвения профил. Това може да се постигне чрез дълбоко
риголване или дълбоко разрохкване. Проведените унас опити показват, че най-ефикасно
е дълбокото разрохкване без обръщане на пластовете. Чрез него орният слой не се
сmесва с илувиалния хоризонт, а илувиалният хоризонт се разрохква дълбоко. През
влажния период повърхностните води проникват надолу и коренообитаемия слой не се
преовлажнява и има добра аерация. През сухия период водата, съхранената по-дълбоко,
се покачва по капилярен пъти растенията я използват.
Само с дълбоко разрохкване ефективно могат да се мелиорират не много силно
повърхностно преувлажняващи се почви. Когато преувлажняването е силно проявено или
подпочвените води са по-плитко, дълбокото разрохкване трябва да се съчетава с
предварително изграждане на закрит тръбен дренаж.
След това е необходимо киселите почви да се варуват и торят с оборски тор и
изкуствени минерални торове в зависимост от тяхната запасеност с отделните хранителни
елементи. На мелиорираните почви трябва правилно да се редуват културите, което
довежда до увеличаване на хумусното съдържание и оструктуряването на орницата. При
нужда удълбочаването на орницата трябва да става постепенно с огледна това в нея да
не се включва изведнъж голямо количество от масата на илувиалния хоризонт. При
наличност на условия за ерозия трябва да се прилагат противоерозионни мерки. При
възможност за напояване, то трябва да става като се имат предвид изброените
особености на физичните свойства на изброените почви.
Сега на немелиорираните псевдоподзолисти почви могат да се отглеждат някои по
невзискателни полски култури – ръж, овес, детелина и др., а в Предбалкана и някои
овощни видове – сливи, касис и малини, които обаче бързо загиват. След мелиориране
успешно могат да се отглеждат главно зърнени житни култури, а в Южна България и тютюн
и някои овощни видове – в Предбалкана предимно сливи, касис и малини. Не са
подходящи за лозя и зеленчуци.

VІ КЛАС-НЕРАЗВИТИ ХИДРОМОРФНИ ПОЧВИ С ПРОФИЛ (А)-С ИЛИ (А)-G

Алувиални почви (Fluvisols)

Наименование. В нашата класификация по-рано те се означаваха като речен нанос
(алувий) или алувиално-ливадни почви, а в последната схема са отбелязани само като
подтип алувиални почви. В много чуждестранни класификации тези почви също се
означават с думи, които в превод означават алувиални почви. В международната
класификация на FAO е прието наименованието флювисоли, което значи речни почви.
Разпространение. Тези почви са доста разпространени в България. Заемат части от
заливната тераса (лъката) на всички по-големи реки. Разположени са от двете страни на
коритото на реката – крайкоритна лъка.
Условия за почвообразуване. Климатът е различен за различните части на
страната, през които преминават реките, но той не оказва значително влияние върху
почвообразувателния процес. Теренът на лъката е равнинен. Растителността е ливадна,
слабо развита. Почвообразуващият материал е речен нанос, най-често песъклив, като от
горното течение на реката към нейното устие става все по-фин. Той е слоест, поради
отлагането му през различни периоди – при разливането на реките.
Процеси на почвообразуване. Тези почви са съвсем млади, намират се в начален
стадий на развитие. Периодичното промиване от бързотечащите води при разливането на
реките и отлагането на нови наноси не позволяват трайно заселване на растителности
развитие на почвообразувателния процес. Затова през краткото време на тяхното
съществуване не са се формирали генетични хоризонти, а има само отделни слоеве или
едва се очертава първичния хумусен хоризонт (А), под който следват различни слоеве

226
нанос. Крайкоритната лъка, в сравнение с други части на лъката, е по-издигната и почвите
добре се дренират (подпочвените води най-често са под 2 m).
По-нататъшната еволюция на алувиалните почви зависи от промяната на водния
режим на територията. С отдалечаване отречното корито към първата незаливна тераса в
зоната на средната част отлъката водата при разливането на реката се движи по-бавно и
отлага по-малко и по-дребночастични материали и тази част от лъката е по-ниска,
отколкото крайкоритната лъка. Това създава условия за трайно развитие на ливадна
растителност и преминаване на алувиалните почви в алувиално-ливадни. В най
отдалечената част от коритото край незаливната тераса (крайтерасната лъка) рядко се
отлагатито най-фини материали и теренът е най-нисък (подпочвените води са близко до
повърхността) и тук добре се развива ливадно-блатна и блатна растителност и почвите
преминават вливадно-блатни и торфено-блатни. Когато терасата остане високо и повече
не се заливат, почвите постепенно преминават в зоналните почви, характерни за района.
Класификация. Досега са предлагани различни критерии за разделянето на тези
почви на подтипове - заливни и незаливни, алувиални и алувиално-ливадни. Такова
подразделяне не може да се счита за правилно, тъй като не отговаря на характерните
особености на тези почви като тип. По-правилно е да се разделят по карбонатността на
материалите на два подтипа - карбонатни и безкарбонатни, а по-нататък - на видове въз
основа на наличие на оглеяване или засоляване и на подвидове по мощността на
почвения профил (до появата на силно песъчлив или чакълест слой, твърда скала или
подпочвени води) - плитки - до 40 cm, средно дълбоки - 40-80 cm, дълбоки - 80-120 cm,
много дълбоки - над 120 cm.
Морфологични особености. Характеризират се сналичие само на начален хумусен
хоризонт (А), който трудно се отличава от почвообразуващите материали. Той има
незначителна мощност и постепенно преминава надолу. Под хумусния хоризонт се
редуват слоеве от нанос - хоризонт С, които се означават сримски числа IC, ІIC, ІІІСит.н.
На различна дълбочина може да се появи и оглеяване - Хоризонт G. Така, че строежът на
профила най-често е (А)-С. Отделните слоеве са съставени от добре сортиран по едрина
материал. Цветът на почвата може да бъде различен в зависимост от материалите, които
се отлагат, но най-често е жълтеникаво-сив, жълтеникаво-кафяв или кафяв. Нямат
изразена структура - материалът се намира в разделночастично състояние.
Състави свойства. Механичният състав на алувиалните почви е доста различен -
може да се срещнат всички разновидности, но най-честотези почви са глинесто-песъчливи
и песъчливо-глинести. Колкото тези почви са по-отдалечени от коритото на реката и
колкото са по-близо до устието на реката, толкова са по-тежки по механичен състав. По
дълбочина на профила механичният състав също е много хетерогенен.
Минералогичният състав се характеризира с това, че тук преобладават първичните
минерали. Обикновено съдържанието на глина е малко и участието на отделните глинести
минерали зависи от наносите, но в повечето случаи преобладават хидрослюдените
минерали.
Химичният състав също много зависи от химичния състав на наносите. Под
влияние на почвообразувателния процес не настъпват никакви промени в
почвообразуващия материал, По-голяма част от тези почви са карбонатни - съдържат
карбонати още от повърхността, но тяхното количество обикновено не е голямо (до 5%).
Съдържанието на хумус обикновено е ниско -1-2%. По тип той е хуматен.
Съдържанието на общи количества азот, фосфор и калий е различно, но
количествата на усвоимите форми от тях са малки и те са слабо запасени с азот и фосфор
и no-добре скалий.
Физико-химичните свойства на алувиалните почви зависят от съдържанието на
карбонати и глина. При карбонатните реакцията е слабо алкална, а при останалите - е
неутрална до слабо кисела. При интензивно торене на слабо киселите почви с
физиологично кисели азотни торове има опасност от тяхното по-нататъшно вкисляване.
Катионният сорбционен капацитет варира доста, но най-често е под 20 mequ/100g почва. С
изключение на силно киселите, останалите алувиални почви са наситени с базични
катиони (над 90%).
Физичните свойства зависят почти изцяло от механичния състав. Поради по-лекия
механичен състав относителната и обемната плътност имат по-високи стойности, но

227
порьозността им е добра както в сухо, така и във влажно състояние. Добри са и физико
механичните им свойства. Те са рохкави, нямат изразена пластичност и лепливост, не се
приплескват и напукват, не образуват кора, имат малко съпротивление при обработка и
леко се обработват по всяко време. По отношение на водните свойства те се
характеризират с добра водопропускливост, но не голяма влагоемност, поради което не
задържат по-голям запас от усвоима вода.
Плодородие на алувиалните почви и мерки за неговото повишаване. Поради
това, че в речните наноси се съдържат и почвени частички от ерозираните почви на
водосборния басейн на реката и добрите им физични свойства, алувиалните почви имат
сравнително добро природно плодородие (особено по-тежките по механичен състав) и се
използват вземеделското стопанство. За интензивното им използване, обаче е необходимо
прилагането на някои мерки. Преди всичко трябва да се ограничи голямото разливане на
реките при поройни дъждове, при което алувиалните почви може да се засипят с по-груб
нанос. Затова е необходимо да се прилагат защитни мерки против ерозия в целия
водосборен район на реките и преди всичко построяването на диги (насипни валове) край
речните корита. За повишаване на биологичната им активност е необходимо увеличаване на
хумусното съдържание, което при обработваемите почви е много ниско. Затова е
необходимоторене с органични торове. Незадоволителното съдържание на усвоими
хранителни вещества налага редовно торене с азотни и фосфорни торове, както и с
умерени дози калиеви торове. При подбора на минералните торове трябва да се има
предвид дали почвите са карбонатни или кисели. При азотното торене с високи дози е
възможно замърсяване на подпочвените води с нитрати. Поради лекия механичен състави
значителната дълбочина на подпочвените води през летните месеци тези почви силно
изсъхвати се нуждаят от напояване. За напояване може да се използват и подпочвени води,
но това трябва да става внимателно, за да се избегне повишаване нивото им на някои места
или засоляване. Най-добре е напояването да става чрез дъждуване. Гравитационното
напояване трябва да става по-често, с малки поливни норми, на къси бразди и с по-голяма
скорост на водната струя. Необходимо е каналите да се облицоват.
Върху по-широко разпространените глинесто-песъчливи и песъчливо-глинести
алувиални почви успешно може да се отглеждат много земеделски култури – зърнено
житни и зърнено-бобови характерни за съответния район, всички основни зеленчукови
култури, лозови сортове за бели трапезни вина, за дестилати и конячни материали, за
сокове и за десертно грозде (не са подходящи за лозя тези с подпочвени води по-високи от
3 m), редица овощни видове (ябълки, сливи, круши, дюли, касис, а при подпочвени води
под 3-4 m илипса на карбонати и праскови и орехи). He са подходящи за земеделие силно
песъчливите и чакълестите участъци. Участъците сблизки подпочвени води може да се
използват като ливади и ако има възможност да се дренират. Участъците край речното
корито са подходящи и за развитието на тополата и с нея, принужда, може да се залесят
онези крайречни места, които най-често се заливат при пълноводието на реките.

VII КЛАС - ХУМУСНИ ХИДРОМОРФНИ ПОЧВИ С ПРОФИЛ А-С-G и A-G

1. Алувиално-ливадни почви (Моlliс Fluvisols).

Наименование. В нашата класификация тези почви отдавна се означават като
алувиално-ливадни. В чуждестранната литература те се наричат по същия начин на
съответните езици. По международната класификация на FAO те се отнасят към
моликовите флувисоли.
Алувиално-ливадни се наричат почвите, които се образуват върху алувиални
наноси, имат добре оформен хумусно-акумулативен хоризонт, който постепенно
преминава в С хоризонт, и дълбоко (под 100 cm) в почвообразуващите материали се
наблюдава оглеяване - профил A-C-G.
Разпространение. Тези почви са широко разпространени в България. Те заемат
централната част на речните лъки след алувиалните почви по посока към първата
незаливна тераса. Срещат се и на първата ниска надзаливна тераса. Заедно с
алувиалните и делувиалните почвите обхващат около 7 млн. декара, или около 6.3% от
площта на страната. От тях за земеделски цели се стопанисват около 6 мил.декара.

228
 Условия на почвообразуване. Те са сходни с описаните при алувиалните почви.
Различават се по това, че тези почви са по-отдалечени от речното корито, поради което
тук наносите са по-финочастични (по-бавно е течението), подпочвените води са по-близки
(около 1.5 m), заливат се рядко и за кратко време, при което се отлага много фин нанос.
Това позволява развитието на влаголюбива ливадна растителност от житни и бобови
треви и острици, под влияние на които се формира добре изразен хумусен хоризонт.
Приема се, че тревистата растителносттук е вторична. Първичната растителност е
била влаголюбива горска - полскиясен, бряст, върба топола и др. Сега тя в голяма степен
е унищожена и почвите се обработват или се използват като ливади.
Процеси на почвообразуване. Почвите са млади, представляват следващия стадий
отразвитието на алувиалните почви. Почвообразуването се характеризира сакумулация
на зрял (хуматентип) хумус, слабо химично изветряне на минералната част на почвата и
оглеяване в долната част на почвообразуващите материали.
Условията за образуване на хумустук са благоприятни. Горната част на профила не
се преовлажнява продължително, има добро овлажняване, но и добра аерация, съдържа
достатъчно базични и други хранителни елементи. При тези условия ливадната
растителност се развива добре и голямото количество растителни остатъци (главно като
корени) интензивно се хумифицира - образуват се много хуминови киселини, които се
свързват с калция и остават в почвата като калциев хумат. Фулвокиселините се свързват
главно схуминовите киселини и също остават в почвата. Част от хумусните киселини се
съхраняват в почвата и свързани с глината като хумусно-глинести комплекси. Така се
формира сравнително мощен и добре изразен хумусно-акумулативен хоризонт.
Условията за химичното изветряване не са лоши, но поради неутралната реакция на
тези почви досега в минералната част на почвата не са настъпили забележителни промени.
В долната част на почвообразуващите материали, където нивото на подпочвените
води значително се колебае, се наблюдава оглеяване.
Алувиално-ливадните почви могат да еволюират в зависимост от промяната в
хидрологичния режим на територията - при понижаване нивото на територията и
доближаване нивото на подпочвените води към повърхността те преминават вливадно
блатни, а при понижаване нивото на подпочвените води (образуване на незаливна
тераса36) те постепенно преминават в зоналните за района почви.
Класификация. В нашата класификация по-рано тези почви се разделяха на два
подтипа — заливни и незаливни. Сега те се отбелязват като подтип на алувиалните почви.
Най-правилно е обаче подобно на алувиалните почви да се поразделят на два подтипа -
карбонатни и безкарбонатни, а по-нататък на видове и според дълбочината на оглеяване
(плитко - 100-150 cm, средно дълбоко - 150-200 cm, дълбоко - под 200 cm).
Морфологични особености. Ясно е, че придадените условия на почвообразуване
се формира почвен профил от типа A-C-Go-Gr. Хумусният хоризонт най-често има
мощност 20-40 cm, но може да бъде и по-мощен. В зависимост от хумусното съдържание
цветът му варира от тъмносив до черен. Унас повечето реки не са големи и централната
лъка не е много добре изразена, поради което цветът на хумусния хоризонт най-често е
сиво-кафяв. Обикновено този хоризонт има и добре изразена дребозърнеста структура.
Постепенно прехожда в почвообразуващите материали - хоризонт С, който представлява
финослоисталувиален неоглеен нанос, достигащ около 100 cm. Между 100 и 150 cm ce
намира Go хоризонт (с преобладаване на оксидлителните процеси), където се колебае
нивото на подпочвените води, затова в него се наблюдават ръждиви петна от железни
хидроксиди и черни петна от манганови оксиди, а честои от желязно-манганови конкреции.
Най-често под 150 cm ce появява същински глеев хоризонт (Gr), където нивото на
подпочвените води не се колебае, преобладават редукционните процеси и той има
типичния за глеевите хоризонти гълъбово-синкав цвят.
Състав и свойства. Механичният състав, в сравнение с алувиалните почви, е по
тежък. Най-често тези почви са средно песъчливо-глинести. По дълбочина тези почви
също показват слоистост, но тук слоевете са по-финочастични.

36Незаливните тераси се формират в два случая:

а) При изместване на речното корито взападна посока, когато реките са ориентирани в течението си юг-север или север-юг. Тогава
те се врязват в западните брегове, които стават по-стръмни.
б) При вдълбаване на речното корито в меки (ронливи) скали.

229
 Минералогичният състав е подобен на алувиалните почви - преобладават
първичните минерали (кварц, фелдшпати, слюда и др.), а глинестите минерали най-често
са представени от хидрослюдите.
Химичният състав зависи от химичния състав на наносите, както и при алувиалните
почви. Поради младостта на тези почви химичното изветряне и глинообразуването не са
забележимо проявени. Няма предвижване на химични продукти отгоре надолу по
профила. Възможно е при карбонатните почви, при разливането на реките, да се измиват
карбонатите или ако подпочвените води са богати на калциев хидрогенкарбонат, той се
покачва на различни места по профила (най-често в предходния ACхоризонт). Карбонати
може да се появяват в долната част и при безкарбонатни материали. Съдържанието на
карбонатите обикновено намалява отгоренадолу.
Съдържанието на хумус обикновено не е високо - при целините е 2-5%, а при
обработваемите почви не е повече от 1-2%. Значително по-високо е хумусното
съдържание в преходните към ливадно-блатните почви. Хумусът е от хуматен тип и
хуминовите киселини са изцяло свързани с калций.
Съдържанието на общ азот и общ фосфор не е високо. Запасите от усвоимите
форми на тези елементи са малки и почвите са слабо запасени с тях. По-високо е
съдържанието на общи усвоим калий и съответно почвите са по-добре запасени с него.
Физико-химичните свойства на алувиално-ливадните почви са във връзка със
съдържанието на карбонати и глина. По-голяма част от алувиално-ливадните почви са
карбонатни. Реакцията при карбонатните е слабо алкална, а при останалите неутрална до
слабо кисела. Катионният сорбционен капацитет обикновено е по-висок, отколкото при
алувиалните почви (20-30 mequ/100g почва). Степента на наситеност с базични катиони е
висока (над 90%). Само на някои места, където почвите са силно вкислени вследствие
употребата на високи дози физиологично кисели азотни торове, степента на наситеност е
по-ниска.
Физичните свойства на тези почви зависят главно от механичния състав. Заради
сравнително малкото количество хумус стойностите на относителната и обемната
плътност са доста високи, но порьозността също е висока. Изобщо тези почви се
отличават и с добри физико-механични свойства. Те имат рохкав строеж, добре изразена
микроструктура, слаба пластичност и лепливост не се приплескват и напукват и леко се
обработват. Те имат и по-добри водни свойства от алувиалните почви - по-голяма
влагоемкост и по-малка филтрационна способност, поради което осигуряват по-голям
воден запас, но недостатъчен за много култури.
Плодородие на алувиално-ливадните почви и мерки за неговото повишаване. В
сравнение с алувиалните почви, алувиално-ливадните съдържат повече хумус, повече
глина и фини частични от речния нанос, а оттук и повече хранителни елементи. Поради
това те имат и по-високо природно плодородие. Но при по-продължителна обработка
съдържанието на хумус и хранителни елементи силно намалява. Освен това през лятото
нивото на подпочвените води се понижава, коренообитаемия слой силно се изсушава и
влагата за много култури с продължителен вегетационен период е недостатъчна. За
повишаване плодородието на тези почви преди всичко трябва да се имат предвид общите
мерки за защита на водосборния басейн от ерозия и изграждане на защитни диги срещу
силното разливане на реката. По-нататък е необходимо да се поддържа хумусното
съдържание на добро ниво и при силното му намаляване да се прилага и органично
торене (оборски тор, компост, зелено торене) и правилно редуване на културите.
Обикновено при старо обработваемите участъци почвите се нуждаяти от редовноторене
с минерални азотни и фосфорни торове, както и с умерени дози калиеви торове. При
подбора на минералните торове трябва да се има предвид дали почвите са карбонатни
или кисели. При необходимост от напояване е най-добрето да става чрез дъждуване.
Гравитационното напояване трябва да става по-често, с малки поливни норми, на къси
бразди и с по-голяма скоростна водната струя, защото има опасност на места нивото на
подпочвените води да се повиши и почвите да се заблатят или засолят. Необходимо е
каналите да бъдат облицовани. За напояване да се използват и подпочвените води, ако не
са засолени. При прилагане на споменатите мерки могат успешно да се отглеждат всички
култури, отбелязани при алувиалните почви.

230
 2. Ливадно-блатни почви (Gleysols)
Наименование. Отдавна тези почви в нашата класификация се означават с това
название. В много чуждестранни класификации те се означават като черни или
черноземни алувиални почви, тъй като са разпространени главно върху алувиални наноси.
В класификацията на FAOте се отнасят към глеевите почви и то към така наречените
моликови глееви почви - Mollic gleysols.
Разпространение. В нашата страна те са слабо разпространени. Обикновено заемат
най-ниската част на притерасната лъка, в пониженията на централната лъка и първата
тераса на по-големите реки - Дунав, Марица и др. Заемат и известни територии около
устията на някои реки и около блатата по черноморското крайбрежие. Общата им площ е
около 600 000 декара.
Условия за почвообразуване. Образуват се при наличие на близки подпочвени
води (50-100 cm) и при различни климатични условия. Тук решаващо влияние имат
хидрологичните условия. В тези понижени части на териториите по различни пътища
постъпва допълнително количество вода, което поддържа нивото на подпочвените води
високо. Освен това подпочвените води са слабо подвижни, поради което са бедни на
кислороди нивото им се колебае по-слабо. При тези условия се развиваливадно-блатна
растителност. Подпочвените води може да съдържат или да не съдържат калциев
хидрогенкарбонат, поради което образуваните почви могат да бъдат карбонатни или
безкарбонатни. На някои места подпочвените води могат да съдържат и повече лесно
разтворими соли и тогава образуваните почви са в различна степен засолени.
Процеси на почвообразуване. При посочените условия почвите се формират под
влияние на няколко отделни процеса: образуване и акумулация на хумус с хидроморфен
характер, окислително-редукционни процеси в зоната или под хумусния хоризонт (А) и
постоянни редукционни процеси по-надолу - в почвообразуващите материали. Условия
има и за вторично образуване на глина на място.
Повърхностната част на почвата през голяма част от годината е добре овлажнена
(всички капиляри са запълнени с вода). Само през сухия летен период за кратко време
тази част просъхва. Поради това голямото количество органични остатъци от буйно
развиващата селивадна растителност през силно влажния период се разлага главно от
водните организми и анаеробните бактерии. Образува се голямо количество хидроморфен
хумус с черен цвят. През сухия период част от органичните остатъци се разлагат и от
аеробните микроорганизми и така се образува зрял хумус (от хуматен тип). Под влияние
на тези процеси се образува доста мощен и тъмно оцветен хумусен хоризонт - до 50 cm.
Под хумусния хоризонт или временно и в него, под влияние на покачването и
спадането на нивото на подпочвените води, се редуват процеси на редукция и
оксидляване и се формира глеев подхоризонт с вторично окисление Go. Под този хоризонт
постоянно лежат подпочвените води и тук силно преобладават редукционните процеси и
се формира вторият глеев подхоризонт с преобладаване на редукционните процеси - Gr.
По отношение на еволюцията на хидроморфните почви ливадно-блатните почви
могат да се разглеждат като следващ стадий на алувиално-ливадните почви. При по
нататъшно засилване на хидроморфизма (повишаване нивото на подпочвените води) те
преминават вторфено-блатни.
Класификация. Досега в нашата класификация тези почви се разглеждаха като
подтип на блатните почви и се разделяха главно на два рода - върху карбонатни и върху
безкарбонатни материали. Сега, след като се приема обособяването на тези почви като
самостоятелен почвен тип, може да се разделят на два подтипа - карбонатни и
безкарбонатни. По-нататъшното им разделяне на видове може да стане помощността на
хумусния хоризонт - слабо мощни, средно мощни и мощни.
Морфологични особености. Тези почви се характеризират с добре изразена
диференциация на профила на два хоризонта -хумусно-акумулативен и глеев. От своя
страна глеевият хоризонт има добре изразени два подхоризонта - Go и Gr. B зависимост от
нивото на подпочвените води хумусният хоризонт може да има или да няма признаци на
оглеяване. Следователностроежът на почвения профил е A-Go-Gr или по-рядко AGo-Go-Gr.
Хумусният хоризонт има мощност най-често 30-50 cm. Той е тъмен, най-често
сивочерен със синкав оттенък, в сухо състояние е с ореховидна структура или
полиедрична структура. Напуква се и по повърхността на структурните агрегати понякога

231
се наблюдават ръждиви петна, а може и да има и желязно-манганови конкреции.
Обикновено Ахоризонтаясно прехожда в Go подхоризонт, който по цвят не е еднороден -
мозаичен с множество ръждиво-червеникави, кафяви и жълтеникави петна, особено по
пукнатините и ходовете на корените. Глеевият хоризонт (G) може да има и бели конкреции
от калциев карбонат, Той е глинест, с полиедрична структура и недостига до дълбочина
по-голяма от 100 cm. Под него се намира Gr подхоризонт, който непрекъснато е напълно
наситен с вода (подпочвена вода) и е типичен глеев хоризонт със сиво-зеленикав или
сивкав цвят. Той представлява глинест, безструктурен, пластичени леплив материал.
Механичен състав. Ливадно-блатните почви по механичен състав са най-тежки в
сравнение с останалите почви на речната лъка. Това се дължи на обстоятелството, че в
тези понижени места се отлагат най-фините (глинестите) наноси. В повечето случаи тези
почви са тежко песъчливо-глинести до леко-глинести. При тях слоистостта не е добре
изразена, особено в горната част на профила.
Минералогичен състав. Тук силно преобладават вторичните (глинестите) минерали.
Между тях по-голямо участие имат хидрослюдените и монтморилонитовите минерали,
Химичен състав. В зависимост от химичния състав на почвообразуващите
материалите могат да бъдат карбонатни и безкарбонатни. В тях протичат процеси на
редукция и окисление, поради което става редукция и окисление предимно на железните и
мангановите съединения. При редукционните процеси се образуват и някои газове -
сяроводород, метан и др. В хумусния си хоризонт съдържат значително количество хумус -
5-6% при целините и 3-4% при обработваемите. Типът на хумуса е зрял – мул
(преобладават хуминовите киселини).
Съдържанието на общи количества азот, фосфор и калий е значително.
Съдържанието на усвоим азот и фосфор е незначително.Поради преобладаването на
анаеробни условия нитрификацията е затруднена, а фосфорът се свързва в неразтворими
железни фосфати. Ето защотези почви имат неблагоприятен азотени фосфорен режими
са слабо запасени с тези хранителни елементи. Скалий са добре запасени.
Физико-химични свойства. Те са сравнително благоприятни. Карбонатните
почви имат слабо алкална реакция, а безкарбонатните - неутрална до слабо кисела.
Сорбционният капацитет е висок (над 25-30 mequ/100 g почва). Степента на наситеност с
бази при всички почвие също висока (80-100%), като преобладават калциевите катиони.
Физични свойства. Обуславят се от съдържанието на хумус и глина.
Относителната плътност е доста висока - около 2.7 g/cm3, висока е и обемната
плътност - в сухо състояние 1.6-1.8 g/cm3. Оттук и порьозността не е много висока -
35-40%. Целинните ливадно-блатни почви имат обикновено ореховидно-полиедрична
структура, която лесно се разпада на дребни агрегати при обработката и почвите се
обезструктуряват.
Физико-механичните им свойства не са благоприятни. Тези почви имат голяма
пластичност и лепливост при намокряне и силно набъбват, а при изсъхване се свиват,
напукват и образуват големи и твърди буци. Оказват голямо съпротивление при
обработка. Поводните си свойства те се отличават с голяма влагоемкост (ППВ 30-35%) и
слаба водопропускливост (филтрация 0.1-0.005 m/24h). Висок е процентът на влажността
назавяхване (20-25%), поради което намалява количеството на продуктивната влага.
Плодородие на ливадно-блатните почви и мерки за неговото повишаване. В
естествено състояние ливадно-блатните почви не може да се използват за отглеждане на
земеделски култури. По-слабо заблатените може да се използват като ливади и пасища,
но тревите са с ниско качество (острици, шавар, камъш и др.). От по-силно заблатените
може да се използва камъша, шавара, папура и др. треви за изработка на някои предмети
(кошници, рогозки и др.). За използването на тези площи за земеделски целите трябва
най-напред да се дренират. Тъй като призначителна част от тях има опасност от вторично
заблатяване и засоляване, дренажът трябва да бъде по-дълбок - 2.5-3 m. След
дренирането почвите трябва в началния период по-често и по-дълбоко да се разрохкват,
за да се създадатаеробни условия, които ще доведат до по-интензивна минерализация на
органичните остатъци и оксидляване на редуцираните съединения. Трябва също да се
торят и с фосфорни торове, а принужда и с азотни и някои микроелементи, като се има
предвид дали почвата е карбонатна или безкарбонатна. При установяване на по-силно
кисела реакция тези участъци трябва да се варуват. В по-сухите райони при дълбок

232
дренаж нивото на подпочвените води силно се понижава, растенията страдат от суша и
трябва да се напояват. Ако подпочвените води не са засолени, най-добре е напояването
да става подпочвено, като дренажната система се построи така, че през сухия период
нивото на водите в каналите да може да се повиши с оглед по капилярен път водите да
стигат до кореновата система нарастенията.
След мелиориране и прилагане на правилна агротехника върху тези почви може да
се отглеждат много култури - зеленчукови, зърнени житни, царевица, слънчоглед, захарно
цвекло, мента, при карбонатните иконоп.

VIII КЛАС - ТОРФЕНИ ХИДРОМОРФНИ ПОЧВИ С ПРОФИЛ Т-G

Торфено-блатни почви (Histosols)

Наименование. Под това название тези почви у нас се описват отдавна. В някои
чуждестранни класификациите се означават като торфени, органогенни, органогенно
блатни и др. В класификацията на FAO е прието наименованиетохистосоли.
Разпространение. Имат слабо разпространение у нас - около 60000 декара. Заемат
централните части на блатата и периферните части на някои езера. В Северна България
това са главно блатата в Крайдунавските низини (Островска, Чернополска, Сребърна и
Белене). В Южна България се срещат главно в Тракийската низина (блатата при Садово и
Стралджа). В предпланинската и нископланинската част на страната се намират най-вече
в Байкалското (Чоклевското), Драгоманското и Алдомировското блато, а край
Черноморското крайбрежие заемат Несебърското блато, Бургаските блата и други по
малки блата, както и периферните части на Варненското езеро.
Условия на почвообразуване. Решаващо условие за образуване на тези почви има
водният режим на територията - поддържане на плитък воден слой над почвената повърхност
в някои понижения. Климатът влияе косвено чрез валежите и по-високата атмосферна
влажност. Нивото на водата в блатата се поддържа главно от допълнително стичащите се
повърхностни или подпочвени води в тези понижени части, поради което торфено-блатните
почви може да се образуват в различни климатични условия. Главно условие е
почвообразуващите материали на тези територии да бъдат водонепропускливи (глинести) или
отдолу да имат плътна скала, при което се развива предимно тревиста блатна растителност -
тръстика (Phragmites), папур (Tupha), камъш (Seirpus), шавар (Сагех), дзуки (Juncus), острици
(Cyperus) и др. Образуваните при тези условия торфени почви се наричатнизинни (тревисти).
В северните райони и някои високопланински места, където климатът е студен и влажен, и
върху бедни на хранителни елементи изветрителни материали обикновено се развива главно
сфангов мъх, който приема влага от въздуха и е невзискателен към хранителните елементи.
Тук се образуват същоторфени почви (от сфанговия мъх), но безналичието на повърхностни
води. Те се наричат височинни (мъхови). У нас са разпространени предимно низинните
торфено-блатни почви. Височинните могат да се наблюдават на съвсем незначителни площи
и нямат практическо значение за земеделието, поради което ще бъдат разгледани само
низшите торфено-бпатни почви.
Процеси на почвообразуване. Характерни са два процеса -торфонатрупване
(акумулиране на неразложени и полуразложени органични остатъци при анаеробни условия
върху минерален субстрат) и оглеяване (на минералния субстрат). При определени условия
(когато в блатото постъпват повърхностни води, които съдържат глинести частици) е
възможно примесване на торфа с фини водни наноси. Оттук и към торфено-блатните почви
се отнасят почвите сналичие на торфен хоризонт по-мощен от 30 cm, съдържащ над 30%
органична материя и лежащ под него оглеен минерален хоризонт (G).
Класификация. Досега в нашата класификация торфено-блатните почви се
разглеждат като подтип на блатните почви. Като се вземе предвид обаче, чете имат свои
особености в състава и строежа (различни от другите блатни почви), е по-правилно те да
се разглеждат като отделен тип към групата на хидроморфните почви. Подразделянето им
на подтипове може да стане според тяхната реакция на два подтипа - неутрални (срН във
вода 5.5-7.5) и кисели (рН под 5.5). По-нататък подтиповете могат да се подразделят на
видове помощността на торфения хоризонт - слабо мощни - 30-50 cm, средно мощни – 50
100 cm и мощни - над 100 cm, а видовете на подвидове по степента на разложеност на
горната част на торфения хоризонт - слабо разложени (до една трета), средно разложени

233
(до две трети) и силно разложени (над две трети от торфената маса е разложена). Нашите
торфено-блатни почви предимно са неутрални и средно мощни.
Морфологични особености. Характеризират се сдобре оформенторфен хоризонт
(Т), който може да има различна мощност и да бъде в различна степен разложен. Срязък
преход той преминава в типичен глеев хоризонт (Gr), зеленикаво или синкаво оцветент.е.
те имат профилтип T-G.
Механичен състав. Отнася се главно за глеевия хоризонт, той е глинест. В
торфения хоризонт също понякога може да се съдържа и малко количество глина.
Минералогичен състав. Отнася се също главно за глеевия хоризонт. Той се състои
главно от глина натрислойните глинени минерали - хидрослюди, монтморинолит, вермикулит.
Химичен състав и физико-химични свойства. Торфеният хоризонт обикновено
съдържа 50-70% органични материали, които са слабо разложени (до 25%). Най-често той
има неутрална, а понякога и слабоалкална реакция (когато почвообразуващите материали
са карбонатни или в него има примесени доста карбонатни черупки от водни животни).
Отличава се с висок сорбционен капацитет (100-200 mequ/100 g почва), като преобладава
обменния калций. Само при силно киселите торфено-блатни почви реакцията е кисела и
степента на наситеност с базие по-ниска. Съдържанието на общ азот е голямо (2-3%), но
той се намира в неусвоима (органична) форма. Съдържанието на общ фосфор и калий,
така и на техните усвоими форми е малко и тези почви в началния период на тяхното
използване са слабо запасени стези хранителни елементи, а понякога и усвоим магнезий.
В недостатъчни количества са и усвоимите форми на някои микроелементи - мед, кобалт,
цинк, манган и др.
Физични свойства. Определят се главно от торфената маса. Торфеният хоризонт
(който при усвояване на почвите се обработва и в който се развива кореновата система на
растенията) се характеризира с много ниска обемна плътност (0.2-0.4 g/cm3), а също и
относителна плътност (до 1.5 g/cm3), Поради това тук и общата порьозност е много висока
(80-90%). Торфената маса се отличава и с голяма влагоемкост и при намокряне силно
увеличава своя обем, а при изсъхване силно се свива и напуква. В естествено състояние
тези почви са много влажни и студени. Биологичната активност при тях е слаба.
Плодородие на торфено-блатните почви и мерки за неговото повишение. В
естествено състояние торфено-блатните почви не може да се използват за земеделски
цели. Самият торф може да се използва за различни цели - като горивен материал, за
приготвяне на органичен тор чрез компостиране, като изолационен материал и др. При
естествените блата може да се използва и част от блатната растителност за изготвяне на
някои битови предмети - рогозки, кошници, мебели и др. Тези почви могат да се използват
за земеделски цели само след като се мелиорират. От мелиоративните мерки основно е
дренирането. Най-добре е при нашите условия дренажната система да е така построена,
че да не допуска през влажния период преовлажняване на почвите, а през сухия период
нивото на подпочвените води да може да се повишава, за да могат растенията да се
снабдяват с вода по капилярен път. Необходимо е площите да се почистят от блатни
храсти и дървета. След това, торфеният слой дълбоко (40-50 cm), интензивно да се
разрохква чрез обработка, за да може да се аерира, да се разложат остатъците от
блатната растителност и да се засили минерализацията на торфа. Едновременно с
обработката трябва интензивно да сетори с фосфорни и калиеви торове (азот се набавя
достатъчно от минерализацията на торфа) и някои микроелемента - мед, кобалт, цинк,
манган и др. През летните сухи месеци, когато торфът може силно да изсъхне, тези почви
трябва да се пазят от пожари, защото те трудно се гасят. Ако се установи някъде силно
кисела реакция, трябва да се варува. Тъй като торфената маса е много рохкава и контакта
на семената спочвата е слаб, то трябва обикновено след сеитба да се валират.
След мелиорирането и прилагането на правилна агротехника тези почви придобиват
високо плодородие и върху тях успешно може да се отглеждат много култури - преди
всичко зеленчукови, зърнено-житни и окопни (царевица, слънчоглед, захарно и кръмно
цвекло, мента и др.). Възможно е и отглеждането на някои овощни видове, ако
подпочвените води са достатъчно дълбоко.
По-рано като отделен подтип на блатните почви се отделяха и т.нар. торфенисто
блатни почви. Те са преходни почви между ливадно-блатните и торфено-блатните с
маломощен (под 30 cm) торфен хоризонт. Те обикновено заемат по-периферните части на

234
блатата, където заблатяването не е така постоянно и условията за разлагане са по
благоприятни. Тези почви обаче са напълно сходни с торфено-блатните и трябва да се
отнасят към тях като маломощен вид.

В. ГРУПАХАЛОМОРФНИ (ЗАСОЛЕНИ) ПОЧВИ

Към групата на халоморфните почви се отнасят почвите, в които се натрупват голямо

количество лесно разтворими соли или поглъщателният им комплекс в голяма степен е
наситен с обменен натрий. Това са почвите означавани като засолени. Засолените почви
са обособени в два класа - солончакови и солонцови.

IX КЛАС - СОЛОНЧАКОВИ ПОЧВИ С ПРОФИЛAz-G ИЛИ Az-CG

Засега към тозм класунас се отнасят само един почвен тип-солончак.

Солончаци (Solonchaks)
Наименование. У нас най-често тези почви се наричат белоземи, солени или
геренливи. В международната литература е възприето руското наименование на тези
почви солончак, което означава много соли. Това наименование е прието и в
международната класификация на FAO. To се използва и в нашата съвременна
класификация.
Солончаците са почви, които съдържат голямо количество лесно разтворими соли в
повърхностния хоризонт над 1% при засоляване с хидролитично неутрални соли (NaCI,
Na2SО4 и др.) и над 0.7% - при засоляване със сода (Na2CО3) и по-малко соли в останалата
част на профила.
Постъпването на солите в почвата може да стане по два основни пътя: 1. Направо от
почвообразуващите материали, когато те са засолени (напр. морски отложения) и тогава
се образуват т.нар. автоморфни солончаци (подпочвените води са дълбоко); 2. От
подпочвените води, които са близко до повърхността и са силно засолени
(минерализирани), тогава се образуват т.нар. хидроморфни солончаци. У нас
солончаците спадат към типа хидроморфни (Gleyicsolonchaks).
Разпространение. Хидроморфните Солончаци са характерни за сухите и горещи
области, поради което унасте са слабо разпространени и тяхното образуване е свързано
с локални причини. Наблюдават се предимно в районите на ливадните почви. По
значителни площите заемат в периферните части на крайчерноморските низини (бивши
блата) и езера (Несебърската и Старооряховската низина и Бургаските езера), в някои от
крайдунавските низини (Чернополската и Вардим-Новградската) и по-малко във
вътрешността на страната (по долината на Тунджа и в Тракийската низина). Те заемат
обща площ от около 100 000 декара (заедно спочвите в различна степен засолени).
Условия на почвообразуване. Нашата страна по отношение на акумулацията на
лесно разтворимите соли се отнася към транзитната зона. На някои места обаче се
създават условия за формиране на близки засолени подпочвени води. Това са понижени
територии, където постъпват направо засолени води или където се стичат по-пресни води,
но има условия за тяхното изпаряване и концентриране на солите. Така в
крайчерноморските низини и езера директно постьпва засолена черноморска вода, в
крайдунавските низини соли постъпват с дунавската вода и от разтваряне на соли от
плиоценските наноси в тези низини. Солите тук са малко, но чрез продължително
изпаряване тяхната концентрация се увеличава в близките подпочвени води. Подобен е
произходът на солите в долината на Тунджа и Тракийската низина. Тук се промъкват
солите от плиоценските наноси и се концентрират в понижените безотточни места. Поради
наличност на продължителен летен сух период в цялата страна малките отклонения на
климата в различните райони не оказват съществено влияние. Тук главно значение имат
хидрологичните условия. Почвообразуващите материали обикновено са по-глинести и
отдолу има водонепропусклив слой, който поддържа високо нивото на подпочвените води.
Върху тези почви или въобще отсъства растителност, или тя е съвсем оскъдна халофитна
и няма голямо значение за развитието на тези почви.
Процеси на почвообразуване. Основен процес при образуването на тези почви е
акумулацията на лесно разтворими соли (солончаковият процес). Акумулацията на соли се
235
извършва през сухия и горещия период на годината. Тогава обогатените със соли близки
подпочвени води се покачват по капилярен път. Когато водата достигне горния по-сух слой
или почвената повърхност се изсушава, а солите остават в почвата или на почвената
повърхност. През влажния период не всички соли се измиват обратно и така почвата се
превръща в солончак.
По отношение на еволюцията на тези почви се сmята, че имат главно вторичен
произход - формирали са се от засоляването на различнителивадни почви и затова имат
профил Az-G или Az-CG. По-нататъшната им еволюция е възможна само при понижаване
нивото на подпочвените води и те могат да преминат в солонци. Когато солончаците
съдържат гипс, при понижаване нивото на подпочвените води и измиване на лесно
разтворимите соли, те могат да се превърнат в нормални незасолени почви.
Класификация. Нашите солончаци като тип се отнасят към хидроморфните почви. В
зависимост от преходната степен на развитие на почвите те се разделят на два подтипа -
типични (първични), (формирани първично върху алувиални наноси или слабо развити
алувиални почви) и ливадни (вторични), (формирани върху различни ливадни почви -
алувиално-ливадни и ливадно блатни). По-нататък се разделят на видове според
анионния състав на солите - хлоридни, хлоридно-сулфатни и сулфатно-хлоридни.
Преобладават хлоридно-сулфатните, солончаци.
Морфологични особености. В съответствие с начина на образуване се намира и
строежът на почвения профил. При типичните няма добре оформени хоризонти имат
слабо изразен хумусен хоризонт (А), който почти не се отличава от почвообразуващите
материали, с мощност около 5-10 cm и силно обогатен на соли. Надолу следват също
засолени слоеве с признаци на оглеяване. Типът на профила е (A)z-Czg. При ливадните
слончаци отчасти е съхранен профилът на бившата ливадна почва и профилът им е Az
CG. Хумусният хоризонт е на 15-50 cm. B него също се натрупват големи количества соли
и в сухо състояние има сивкав цвят. Под него се намират почвообразуващи материали,
които са в различна степен оглеени (подпочвените води обикновено не са по-дълбоко от
100-150 cm).
Състав и свойства. Механичният състав на тези почви е подобен на състава на
почвите, от които са се образували. Той е по-лек при типичните, образувани върху
алувиални и слабо развити алувиално-ливадни почви, и по-тежък при останалите. В
повечето случаи обаче тези почви са тежко песъчливо-глинести до леко глинести По
дълбочина механичният съставеобикновено хомогенен. Може да се наблюдава слоистост
главно при първичните солончаци, образувани върху алувиални наноси.
Характерно за минералогичния състав на глината е, че както и при ливадните
почви в по-големи количества се срещат хидрослюдестите, сmесенослюдестите и
монтморилонитовите минерали.
Химичният състав на солончаците зависи от химичния състав на почвите, върху
които са се образували, и от протичащите процеси.Най-характерно за тях е високото
съдържание на лесноразтворими соли по цялата дълбочина на почвения профил, като
най-голямо е тяхното количество в повърхностния хоризонт. В зависимост от състава на
солите, характерът на засоляване може да бъде различен. Така в крайчерноморските
низини, той в повечето случаи е хлоридно-сулфатен, в Несебърската низина - сулфатно
хлориден, а в останалите райони - хлоридно-сулфатен. Основно от хлоридите тук се
срещат NaCI, MgCl2 и СаСl2, а от сулфатите Na2SO4 и MgSO4.
Друга особеност на Солончаците е, че те наред с други соли се обогатяват и с
алкалоземни карбонати и са карбонатни още от повърхността, като количеството на
карбонатите се увеличава надолу и може да се образува богата с карбонатна подпочва
над нивото на подпочвените води. Други промени в минералната част на почвата не
настъпват.
В хумусния хоризонт тези почви съдържат различно количество хумус, но най
често 2-3%. С напредване на засоляването хумусното съдържание намалява, тъй като
условията за развитието нарастителността се влошават.
Съдържанието на общи количества азот, фосфор и калий е значително, но
усвоимите количества азот и фосфор са малки и те са слабо запасени стези елементи.
Поведението на отделните микроелементи е както при останалите карбонатни почви -
недостатъчни са усвоимите количества на желязото, цинка, бора и мангана.

236
 Физико-химичните свойства на тези почви са доста благоприятни. Наличността на
неутрални лесно разтворими соли и алкалоземни карбонати обуславя неутрална до слабо
алкална реакция (рН 7,5-8,2). катионният сорбционен капацитет е обикновено висок (около
и над 40 mequ/100g почва). Наситеността с бази е висока, като преобладава обменния
калций.
Физичните свойства на солончаците не са много лоши . При целинни условия
хумусният хоризонт има задоволителна троховидно-зърнеста структура, която обаче при
обработка се разрушава. Физичните им показатели - относителна плътност, обемна
плътност и порьозност са както при ливадните заблатени почви. Имат доста висока
влагоемкост - 30-40%, но и влажността на завяхване е висока – 20-25%, поради което в
еднометровия слой може да се задържат около 100mm усвоима вода.
Водопропускливостта им не е съвсем ниска, което улеснява тяхното промиване.
Плодородие на солончаците и мерки за неговото повишаване. Поради голямото
количество лесноразтворими соли, някои от които са токсични и високата концентрация на
почвения разтвор, развитието на голямата част отрастенията силно се затруднява или е
невъзможно. В естествено състояние върху тях се развива оскъдна халофитна
растителност. Ето защо солончаците имат извънредно ниско природно плодородие и не се
обработват. Може да се използват в Южна България за отглеждане на ориз, но това
обикновено води до разширяване на засолените площи. Най-често се оставят като
пасища, но тревната растителност е оскъдна и с лошо качество.
За усвояване и повишаване плодородието на тези почви е необходимо те да се
мелиорират. Основно мелиорацията се състои в дрениране и след това отмиване на лесно
разтворимите соли Дренажът трябва да бъде достатъчно дълбок, който да осигури
понижаването на подпочвените води под критичното ниво на засоляване. За нашите
солончаци дренажът трябва да бъде под 2.5-3.0 m. След построяване на дренажната
мрежа територията трябва да се подравни и лесно разтворимите соли трябва да се
отстранят от почвата чрез промиване с пресни (незасолени) води. Това най-често става
наесен (когато изпарението е слабо), като теренът се разделя на клетки, оградени с
тирове, и клетките неколкократно (според изчислените норми) се наливат с вода.
Промиваща роля може да има и еднократното отглеждане на ориз. С еднократно
промиване не може да се отстранят всички соли. Ето защо промиването може да се
повтори и през първите години на тези почви трябва да се отглеждат по солеустойчиви
култури: ечемик, пшеница, овес, рапица, сорго, памук, захарно и кръмно цвекло, нахут,
люцерна, патладжани, тикви, дини, домати, ливадни треви (детелина, власатка) и ориз.
След промиване почвите трябва да се торят обилно с оборскитори подходящи минерални
торове. При напояване трябва да се внимава поливни води да не постъпват в
подпочвените води, защото нивото им може да се повиши и да настъпи вторично
засоляване.
Освен само неутрални водноразтворими соли в солончаците може да се акумулират
и алкални соли. Това е преди всичко содата (Na2CО3). Тогава се образуват т.нар. содови
солончаци (солончак-солонец), които имат и свойствата на солонците и тяхната
мелиорация се провежда както при солонците.
Както станаясно, солончаците се образуват чрез постепенно засоляване на други
почви. Поради това между незасолените почви и солончаците се образуват почви
засолени в различна степен. Според общото количество соли (сух остатък в %) се
различават: не засолени - по-малко от 0.15%, слабо засолени - 0.15-0.35%, средно
засолени -0.35-0.65%, силно засолени - 0.65-1.0%.

Х КЛАС - СОЛОНЦОВИ ПОЧВИ – ПРОФИЛ AE-Btn-C

Ceгa към този класунас се отнася само един почвен тип -Солонец.
Солонци (Solonetz)
Наименование. Унас тези почви по-рано общо се наричаха солени или герени, a no
рядко и белоземи. В международната литература е прието руското наименование солонец,
което означава малко соли. To e прието и в международната класификация на FAO. Ceгay
насофициално също се използва наименованието солонци.

237
 Солонците са почви, които имат ясна текстурна диференциация на профила - на
хумусно-елувиален хоризонт (АЕ) и илувиален глинест хоризонт, който съдържа над 20%
обменни натриеви йони от сорбционния капацитет (Btn) и съдържат малко количество
водоразтворими соли, концентрирани главно в долната част на илувиалния хоризонт или в
почвообразуващите материали
Подобно на солончаците солонците могат да се образуват при автоморфни или при
хидроморфни условия. У насте се формират при хидроморфни условия (Glеyicsolonetz).
Разпростраиение. Разпространени са главно в Южна България и особено в
Тракийската низина. По-големи площи от тях са концентрирани в Пловдивското поле по
долината на Стряма и нейните притоци в районите на селищата Стряма, Раковски, Граф
Игнатиево, Радиново, Бенковски, Болярино, Белозем и др. По-малки площи от тях се
срещат в Новозагорско, Сливенско, Ямболско и на някои други места. Заемат обща площ
от около 240 000 декара (заедно спочвите с различна степен на солонцоватост).
Условия на почвообразуване. Те са подобни на условията при солончаците, но при
тях нивото на подпочвените води е по-дълбоко под 1.5-3 m. Заемат също понижените
части на терена сред ливадните (главно алувиално-ливадните) почви. Първоначалната
растителност е била ливадна. Подпочвените води съдържат малко неутрални натриеви
соли, но се образуват и повече алкални съединения (главно Nа2СО3) в следствие на което
водите придобиват алкална реакция и преобладават натриевите йони (при алкална
реакция алкалоземните карбонати са неразтворими). При тези условия натриевите
катиони насищат в значителна степен почвения поглъщателен комплекс и почвата
придобива солонцовати свойства.
Процеси на почвообразуване. Най-същественото условие за формирането на тези
почви е образуването на алкални съединения (Na2CО3) и навлизането на натриевите
катиони в почвения поглъщателен комплекс. За образуването на сода и свободни
натриеви йони има различни мнения, някои от които са отбелязани преди. Солонцовият
процес у нас се развива върху ливадните почви. След насищане на почвения
поглъщателен комплекс с натриеви катиони почвените колоиди, включително и хумусните
съединения, през влажния период силно диспергират и започват да се придвижват от
повърхностния хоризонт надолу. Този процес е по-интензивен, ако понижаването нивото
на подпочвените води е по-голямо. Така горната част на почвата обеднява на глина и
хумус. Смята се, че едновременно с това (при алкалната реакция) глината се разрушава
химично (алкална хидролиза)и подвижните продукти също се изнасят надолу, a гope
остава силициевия диоксид. По този начин почвата ясно се диференцира на два
хоризонта; хумусно-елувиален и глинесто-илувиален - профил AE-Btn-C.
В еволюционно отношение предшествуващ стадий на тези почви са ливадните. По
нататъшната им еволюция при нашите условия е свързана с промени в нивото на
подпочвените води. При дълбоко ниво на подпочвените води (под 2.5-3 m) тези почви
постепенно се промиват и се превръщат в нормални незасолени почви (става т. нар.
остепняване на солонците). Обратно, ако нивото на подпочвените води се повиши (над
1.5 m), те могат да се превръщат в солончаци.
Класификация. На подтипове в нашата класификация солонците се разделят в
зависимост от степента на изразеност на хидроморфизма. Отделени са два подтипа:
ливадно-степни (сухоливадни) - с ниво на подпочвените води под 3 m, и ливадни - с ниво
на подпочвените води 1.5-3 m. Нашите солонци се отнасят предимно към ливадните. По
нататък солонците се разделят на видове според характера на засоляването; содови и
сmесени - содово-сулфатни и содово-хлоридно-сулфатни. Нашите солонци са предимно
содово-сулфатни. На подвидове се разделят според мощността на хумусно-елувиалния
хоризонт; много плитки - до 3 cm, плитки - до 18 cm, и дълбоки - над 18 cm. Могат да бъдат
отделени и подвидове и по рода на структурата на илувиалния хоризонт; стълбчати,
призматични, ореховидни и буцести.
Развитието на солонците става постепенно от различните ливадни почви -
алувиално-ливадни, ливадно-черноземновидни, ливадни сmолници, ливадно-канелени и
други, поради което тези почви, преди да се превърнат в същински солонци, могат да
бъдат в различна степен солонцовати. В зависимост от съдържанието на обменен
натрий,в % от Т, те биват: слабо солонцовати - 5-10%, средно солонцовати - 10-15%, силно
солонцовати - 15-20%

238
 В някои случаи, където солонците граничат със солончаците, може да се образуват и
сmесено засолени почви - солонец-солончак, който са сходни със содовите солончаци и
които някои автори отделят като самостоятелен подтип на солонците.
Морфологични особености. В съответствие с отбелязаните процеси солонците
имат добре изразени два хоризонта - хумусно-елувиален и илувиален солонцов, или
строежът на почвения профил е от типа AE-Btn-С. Хумусно-елувиалният хоризонт при
нашите солонци е плитък до средно мощен - 5-15 cm. Има белезникаво-сив цвят, почти е
безструкгурен (разпрашен), понякога със слабо изразена листовидна структура, песъчлив
до глинесто-песъчлив, не съдържа карбонати и рязко предхожда в илувиалния хоризонт.
Илувиалният солонцов хоризонт е тъмно оцветен (от изнесените от хумусния хоризонт
хумусни вещества), обогатен е с глина и органично-минерални колоиди, съдържа голямо
количество обменен натрий, има силно алкална реакция, голяма плътност и стълбчеста
или буцесто-стълбчестата структура. Обикновено добре се очертават два подхоризонта на
илувиалния хоризонт. Горната част е по-тъмно оцветена и по-глинеста отдолната. Много
характерно за него е добре изразената стьлбчеста структура с добре заоблена сводеста
форма на горната част на агрегатите. Долната част е също глинеста, но с по-светъл цвят и
буцесто-призматична или полиедрична структура Преходът към С хоризонт е по
постепенен, на границата с него често се натрупва СаСО3 и повече лесно разтворими
соли. Общата мощност на илувиалния солонцов хоризонт варира обикновено от 20 до 50
cm. Под този хоризонт се формира един сравнително маломощен по-силно обогатен с
лесно разтворими соли, СаСО3, а понякога и с малко гипс илувиален хоризонт (илувиално
солев). По-надолу следват почвообразуващите материали (хоризонт С), които на различна
дълбочина могат да бъдат оглеени и да съдържат малко соли. Следователно по-подробно
типътна профила е AE-B1tn -B2tn -Bzk-C.
Състави свойства. Механичният състав при солонците варира доста в зависимост
от това, върху какви почви се формират. По-леки са върху алувиално-ливадните и по
тежки - сmолницовидни ливадни почви. По дълбочина се наблюдава рязка текстурна
диференциация.
Така при най-широко разпространените солонци (в Тракийската низина) хумусно
елувиалният хоризонт е леко до средно песъчливо глинест, а илувиалният солонцов
хоризонт е тежко песъчливо-глинест до леко глинест. При обработка голяма част от
илувиалния хоризонт се включва в орницата и тя става близка по състав силувиалния
хоризонт.
Минералогичният състав на солонците също е свързан с минералогичния състав
на почвите, върху които те се образуват и които бяха разгледани по-рано. Общо взето, в
глината преобладават монтморилонитово-хидрослюдените минерали, като участието на
монтморилонита се увеличава в илувиалния хоризонт, а в хумусно-елувиалния хоризонт
по-голямо е участието на кварца
Общият химичен състав на солонците също в известна степен зависи от почвите,
върху които са формирани. В сравнение със солончаците тук разпределението на солите е
обратно - лесно разтворимите соли и карбонатите са измити от горната част на почвата и
са отложени в долната част на профила. Специфична особеност на тези почви е и
голямото съдържание в илувиалния хоризонт на обменен натрий. Освен това хумусно
елувиалният хоризонт е обеднял на органично вещество и сесквиоксиди и е обогатен със
силициев диоксид, обратно - в илувиалния хоризонт съдържанието на силициев диоксид е
по-малко, а количеството на сесквиоксидите по-голямо. По химизма на засоляване нашите
солонци са предимно содово-сулфатни.
Съдържанието на хумус в солонците е малко. При целинни условия в хумусно
елувиалния хоризонт е около 1-2%, а при обработваемите е много по-ниско. Макар, че по
дълбочина хумусното съдържание намалява, то е значително в горната част на
илувиалния хоризонт, където се отлага под формата на натриев хумат, измит от хумусно
елувиалния хоризонт. Хумусът е от зрял (хуматен) тип, но хуминовите киселини са главно
под формата на натриев хумати са лесно разтворими във вода.
Съдържанието на общи количества азот и фосфор е малко, а на усвоими
форми те са бедни и са слабо запасени с тези хранителни елементи. Общото
количество калий е по-високо и те са по-добре запасени с подвижен калий.

239
 Физико-химичните свойства са неблагоприятни. Наличието на алкални соли и
обменен натрий придава на почвите силно алкална реакция. Само хумусно-елувиалният
хоризонт може да бъде неутрален,но тъй като е много плитък и при обработката се сmесва
с част от илувиалния хоризонт, орницата също има силно алкална реакция Най-силно
алкална е реакцията на солонцовия илувиален хоризонт (рН във Н2О до 10). Катионният
сорбционен капацитете диференциран по дълбочина. Той е нисък в хумусно-елувиалния
хоризонт - 10-15 mequ/100g почва и значително висок в илувиалния хоризонт - до 30-40
mequ/100g почва. Степента на наситеност на почвата с бази е почти пълна. При това най
голямо е количеството на обменния натрий - над 50% от Т, след което следва обменният
калций.
Голяма част от физичните показатели и свойства на солонците също са
неблагоприятни. Хумусно-елувиалният хоризонт е безструктурен – разпрашен, а
илувиалният - буцесто-стълбчест. Орницата, която есmесот два хоризонта, е уплътнена и
също безструктурна - структурните агрегати при намокряне на почвата напълно се
размиват. Обемната плътност е висока, особено в илувиалния хоризонт, вследствие на
което и порьозността на почвата е ниска. Вследствие наличието на голямо количество
обменен натрий физико-механичните свойства са неблагоприятни. Във влажно състояние
почвената маса е диспергирана, силно набъбва, става пластична и леплива. В сухо
състояние почвената маса се свива, уплътнява се, напуква се и силно се спича. При
обработка във влажно състояние се маже и залепва по органите на почвообработващите
оръдия, а в сухо състояние се кърти на едри твърдибуци. И в двата случая почвата оказва
голямо съпротивление при обработка. Интервалът на благоприятна влажност за обработка
е много кратък. Поради сравнително глинестия механичен състав тези почви имат доста
висока влагоемкост - ППВ 35-40%, но голяма част от тази вода е недостъпна за растенията
- влажността на трайно завяхване е около 25%. Така че солонците не могат да
задържат по-голямо количество усвоима вода. Те се отличават и с много ниска
водопропускливост - коефициентът на филтрация е 0.01-0.05 m/24h. Поради това през
влажния период водата продължително се задържа върху повърхността на почвата и тя се
преовлажнява - силно се влошава въздушния режим. Оттук и топлинният режим не е много
добър, напролет по-късно се затоплят. Отличават се и с ниска биологична активност.
Плодородие на солонците и мерки за неговото повишаване. Поради
отбелязаните неблагоприятни химични и физични свойства развитието нарастителността
е силно затруднено или невъзможно. Ето защотези почви имат много ниско природно
плодородие. В естествено състояние върху тях обикновено се развива оскъдна
специфична растителност, и то само на отделни места. Най-често се срещат чакър
(Camphorosma monspeliacum) и атропис (Atropis convoluta). Наблюдават се още див
ечемик, соленка, лайка, троскот и др. Поради това тези почви вестествено състояние най
лесно се използват като пасища, но те са слабо продуктивни и поради това, че малкото
растителност се развива през пролетта, а през лятото напълно изсъхва. Ако има
достатъчно вода, използват се и за отглеждане на ориз, но съществува голяма опасност
засоляването да се разшири. Интензивно тези почви може да се използват само след
провеждане на мелиорации.
Мелиорацията на солонците трябва главно да реши две задачи - понижаване нивото
на подпочвените води под критичното за засоляване и изместване на обменния натрий от
поглъщателния комплекс, отстраняването му от почвата и заместването му с обменен
калций. Понижаването на нивото на подпочвените води до необходимата дълбочина (2.5-3
m) се постига чрез построяване на дренажна система от открити или закрити канали.
Отстраняването на обменния натрий и заместването му собменен калций се осъществява
чрез химична мелиорация (внасяне на различни химични вещества). За тази цел може да
се използват различни вещества (мелиоранти), които могат да неутрализират почвата и да
заместят обменния натрий с калций - гипс, калциев хлорид, сяра, серни съединения и др.
От проведените опити е установено, че при нашите солонци най-подходящо химично
средство е суровият гипс или фосфогипс (отпадъчен продукт при производството на
фосфорна киселина, който съдържа от 75 до 94% CaSO4 – гипс и 1 % P2O5).
Мелиорацията (гипсуването) се провежда по следната схема. Построява се
дренажната система, след което територията се подравнява В зависимост от това, на
каква дълбочина ще се извърши мелиорацията, се изчислява необходимото количество

240
гипс или фосфогипс, най-често по количеството на вредния натрий. Ако ще се мелиорира
само орния слой (0-30 cm), след подравняването почвата се изорава на дълбочина 15 cm
и се разхвърля половината доза от гипса (той трябва да бъде ситно сmлян). След това
гипсът или фосфогипсът добре се размесват сразорания слой. Изорава се на 30 cm, за да
се извадят на повърхността следващите 15 cm и върху новия почвен слой се разхвърля
втората половина от мелиоранта, който също добре се сmесва с почвата (чрез дискуване
или фрезуване). Ако ще се мелиорира по-дълбок почвен слой - 40-45 cm дозата се внася
еднократно и многократно дълбоко се разрохква с култиваторен разрохквач за да се
размеси добре мелиоранта спочвата. Най-добре египсуването да се прави наесен, когато
почвата следва тя добре да се навлажни. Чрез взаимодействието на гипса с водата и
обменния натрий почвата се неутрализира, насища се с обменен калций, но в нея се
образува и остава натриев сулфат. Ако образуваното количество натриев сулфат е по
голямо (над 0.8%) и в почвата преди това е имало и известно количество водоразтворими
соли, налага се промиване на почвата, за да се отстранят от почвения профил, защото
процесът може да протече обратно37. Промиването се извършва, като се правят клетки с
тирове (както при отглеждането на ориз), които неколкократно се наливат с прясна
(незасолена) вода. Промиваща роля на гипсуваните полета може да изиграе еднократното
отглеждане на ориз.
Когато солонците сезонно повърхностно се преовлажняват, може да се извърши
дълбоко мелиоративно разрохкване, комбинирано със закрит тръбен дренаж. Тогава
гипсуването се извършва заедно с разрохкването.
След провеждане на мелиорацията добре е да се проведе торене с по-високи дози
оборски тор. През първите години след мелиорирането на тези почви трябва да се
отглеждат по-солеустойчиви растения - ечемик, пшеница, овес, ориз, рапица, сорго, памук,
кръмно и захарно цвекло, люцерна, власатка, зеленчуци /домати, ряпа, лук и др./. При
добри грижи след няколко години от мелиорираните солонци се получават нормални
добиви от всички култури, характерни за района. Напояването на тези почви след това
трябва да става внимателно. To трябва да осигурява по-нататъшно отстраняване на
солите, но да не се допуска повишаване нивото на подпочвените води. За получаване на
високи и стабилни добиви почвите трябва редовно да се торят с азотни и фосфорни
торове, а принужда и скалиеви (при калиеволюбиви култури).

Г. ГРУПААНТРОПОГЕННИ ПОЧВИ (ANTHROSOLS)

Към антропогенните почви се отнасят силно изменените естествени почви или

новосъздадените почвогрунти от различни материали, резултат на човешката дейност.
Тези почви унас засега са слабо изучени. Може да се разделят на два класа: автоморфни
и хидроморфни.
XI KЛАС - АВТОМОРФНИАНТРОПОГЕННИ ПОЧВИ
Към този клас могат да бъдат отнесени пет типа антропогенни почви; риголвани,
градински, изгребани, препокрити (насипани) и депонирани.
1. Риголвани почви (ригосоли - Arlc Anthrosols).
Тези почви са образувани чрез дълбока оран (риголване), при която естествената
последователност на почвените хоризонти при автоморфните почвие нарушена - сmесени са
два или повече хоризонта или слоя до дълбочина около и над 60 cm, вследствие на което се е
образувал мощен антропогенен хоризонт (Ариг.). У насриголването се практикува при
отглеждане на лозя и овощни градини върху автоморфни почви, подходящи за отглеждане на
тези култури -регосоли, делувиални, сиво-кафяви, канелени, хумусно-карбонатни и др.
Сриголването става добро размесване на голяма част или на всички хоризонти в
зависимост от дълбочината на риголването и мощността на почвата и в новата почва се
изменят съставът и свойствата на старата почва, като цвят, съдържание на хумус,
механичен състав, съдържание на калциев карбонат, почвена реакция, минерален състав,
сорбционен капацитет и обменни йони, структура, плътност и др. Придобитият състав и

37При изсушаване (увеличаване на концентрацията) се стимулира активнастта на едновалентните катиони (в случая Na+) да се
включат в двойния електричен слой на колоидите, а принавалажняване (разреждане)–активността на двувалентните (Са2+).

241
свойства на почвата ще зависят от това, какви хоризонти се размесват - силно хумусни с
безхумусни, песъчливи с глинести, карбонатни с безкарбонатни, почвени материали с
почвообразуващи материали и др. Така риголването на някои черноземи, хумусно
карбонатни почви и сmолници (почвен профил А-АС-С) води до намаляване на хумусното
съдържание и увеличаване съдържанието на алкалоземни карбонати в новообразувания
антропогенен хоризонт или почва. Специално при сmолниците дълбочината на хумусния
хоризонт и карбонатите варира джобовидно, при риголването се образува хетерогенна
антропогенна почва - на малки разстояния се наблюдават по-тъмни и по-светли петна и
карбонатни и безкарбонатни участъци. При риголване на почви силувиален хоризонт -
сиво-кафяви, лесивирани канелени горски и други, се образува антропогенен хоризонт, в
който хумусното съдържание е намалено, а е увеличено съдържанието на глина. В
зависимост от дълбочината на отлагане на карбонатите, риголваните почви могат да
станати карбонатни. Изобщо сриголването се унищожава диференциацията на почвения
профил и се създават недиференцирани с хоризонти почви. За практиката е важно
различните риголвани почви конкретно да се изучават като се установят техният строеж,
състави свойства и съобразно това да се набележат мерки за отглеждане на подходящи
култури и повишаване на плодородието им.
2. Градински почви (хортисоли - Fimic Anthrosols).
Тези почви са образувани вследствие на продължителното отглеждане на
зеленчукови (и цветни) култури на едно и също място, при които почвата интензивно се
обработва по-дълбоко и редовно сетори с големи дози органични торове (оборски тор,
компост, торф и др.). Обикновено това са почви с лек механичен състав и малко хумус
(алувиални, алувиално-ливадни и др.), които се намират близо до населените места (най
често край реките). Вследствие прилагане на отбелязания начин на използване, при тези
почви се е образувал мощен (над 35 cm) хомогенени богат на хумус хоризонт, който преди
това не е съществувал. Чуждите специалисти го наричат „Плаген” и го бележат с Ар.
Почвите са силно обогатени и с хранителни елементи и имат голяма биологична активност
Плодородието им е високо и за в бъдеще също са подходящи главно за отглеждане за
зеленчукови и цветни култури.
3. Изгребани (изкуствено ерозирани) почви.
Това са почви, образувани от нормалните вследствие изгребване на почвата до
различна дълбочина на профила при извършване на различни земни работи
(подравняване на терена, терасиране, строеж на пътни магистрали, ж.п. линии и др.)- Тези
почви са сходни с естествено ерозираните почви и според Св. Генчева помощността на
изгребваната (отстранената) част се разделят на три вида: слабо изгребани (отнета е
само част от хумусния хоризонт), средно изгребани (отнете целият хумусно-акумулативен
хоризонт) и силно изгребани (когато е отнета и част от преходния или илувиалния
хоризонт). Когато почвеният профил е изцяло изгребан (до почвообразуващите
материали), формирането на новата почва започва като регосол.
От практическа гледна точка тези почви са сходни сестествено ерозираните зонални
почви до съответната степен и могат да се използват подобно на тях за отглеждане на
съответните култури.
4. Препокрити (погребани) почви. (Cumulic Anthrosols).
Образувани са чрез припокриване (насипване или отлагане) на други почвени
материали с мощност около и над 50 cm над нормалните зонални почви. Това става при
различни земни работи, когато почва взета от различни хоризонти или пластове се
насипва върху почвите на друго място (при заравняване, терасиране, изкопни работи) или
при гравитачното (повърхностно) поливане вследствие на т.нар. поливна ерозия върху
дадени почвени участъци се отлага почвен нанос принесен от поливната вода от други
участъци. Тези почви също не са проучвани у наси трябва конкретно за всеки участък да
се установят строежа, състава и свойствата им за да могат най-правилно да се използват.
5. Насипни почви (депосоли - UrbicAnthrosols).
Това са почви, които се образуват върху различни насипни (депонирани) материали в
резултат на човешка дейност. Те нямат генетични хоризонти, може да се наблюдават само
242
различни по състави свойства слоеве. Според произхода си натрупаните (депонираните)
на дадено място материали може да бъдат различни: от почвени материали, строителни
отпадъци, битови отпадъци (сmетища), промишлени отпадъци натрупани под форма на
т.нар. табани придобиването на полезни изкопаеми от открити и подземни рудници,
отпадъци от флотационните фабрики (хвост) натрупани във хвостохранилищата, отпадъци
от изгарянето на различни материали в топлоелектрическите централи, натрупвани в
т.нар. сгуроотвали и други подобни.
Най-лесно и бързо в нови почви може да се превърнат насипите от почвени
материали. В зависимост от вида и характера на тези материали чрезредица мерки могат
да се превърнат в почва. Ако материалите са бедни на хумус, е необходимо интензивно
органичноторене, ако са кисели или алкални е необходимо химическа мелиорация, след
това подходяща обработка и минералноторене.
Ако насипите са от строителни материали или строителни материали и почвени
материали, е необходимо преди всичко да се почистят от едри примеси (парчета от тухли,
цимент и др.). След това е необходимо, ако реакцията е неблагоприятна, тя да се коригира.
По-нататък е необходимо подходящо органично и минералноторене и обработка.
Насипите от битови отпадъци (сметища) могат да се превърнат в почви след дълъг
период, тъй като те са съставени от най-различни материали; хранителни продукти,
хартия, пластмаса, стъкло, метални парчета и др. По-бързо това може да стане чрез
покриване на сmетището с достатъчно дебел слой от подходящи почвени материали, след
което да започне отглеждане на подходящи култури.
Хвостовите насипи от хвостохранилищата и други подобни промишлени отпадъци
могат да започнат да се използват след прилагане на обилно органично и минерално
торене, преди това варуване на киселите материали, гипсуване ако материалите имат
обменен натрий, промиване от токсични соли, ако има такива. Ако материалите са
неблагоприятни и не могат бързо да се подобрят, то е най-добре ако има възможност тези
материали да се покрият с достатъчно дебел почвен слой с благоприятни свойства и след
това да започне отглеждане нарастения.
Най-големи почвени площи у нас бяха разрушени и предстои разрушаване в
районите на открито добиване на въглища и главно в маришкия въгледобивен район. След
добиване на въглищата на местото на бившите почви остават насипища от различни
геологични материали (предимно стари утаечни материали), различни по състав и
свойства. Тези насипища могат да се използват (да се превърнат отново в почви) след
като се приложат система от мерки, известни като рекултивация на почвите.

XII КЛАС - ХИДРОМОРФНИ АНТРОПОГЕННИ ПОЧВИ

Към този класунас се отнася само един почвен тип - оризови почви.
Оризови почви (Rizosols)
Тези почви се образуват вследствие на продължителното отглеждане на ориз на
едни и същи площи. Досега в нашата страна се изграждаха оризища върху големи площи,
където оризът се отглежда в сеитбообращения. При продължително отглеждане на ориза
на едни и същи площи в нормалните почви настъпват редица изменения. При
изграждането на оризищата бе направено нивелиране на територията, при което на места
бе нарушен естественият строеж на почвата. От по-високите места се изгребва горният
хоризонт, нанася се върху по-ниските места и така се създава голяма хетерогенност в
горната част на почвата. При заливането на оризовия посев смътна вода по повърхността
често се отлага фина тиня. Продължителното поддържане па оризовия посев под вода
създава хидроморфни условия в почвения профил - появява се оглеяване (особено в
долната част на профила), изразено в появяване на сиви петна от сесквиоксиди, започва
хидроморфнохумусообразуване, ако почвата е по-лека по механичен състави кисела, се
засилва промиването и вкисляването на почвата. През периода, когато водата се отцежда,
започват процеси на oкисляване - двувалентните форми на желязото и мангана се
окисляват и се появяват ръждиви и черни петна. Наблюдава се периодична сmяна на
автоморфни и хидроморфни условия. По такъв начин оризовите почви от автоморфни се
превръщат в антропогенни хидроморфни почви.

243
 Някои изследователи предлагат като отделни антропогенни хидроморфни почвени
типоведа се разглеждат и мелиорираните (отводнени) ливадно-блатни и торфено-блатни
почви, което според нас е неправилно.
Разпространението на отделните почви унас е представено на фиг. 32 и фиг. 33.

Фиг. 32. Агроекологични райони на почвите в България

(по М. Йолевски, Ив. Кабакчиев, П. Божинова)

Фиг. 33. Разпространение на почвите в България

(Почвена карта-схема на България no B. Койнов)

244
1 - карбонатни черноземи;
2 - типични черноземи;
3 - излужени черноземи;
4 - деградирани (лесивирани) черноземи;
5 – тъмносиво-кафяви почви с деградирани
черноземи;
6-лесивирани сивокафяви горски почви;
7 - ерозирани сивокафяви горски почви с
ранкери и литосоли;
8 - карбонатни и типични канелени горски
почви;
9 - излужени и лесивирани канелени горски
почви;
10 - ерозирани канелени горски почви с
ранкери и литосоли;
11 - сmолници; 12 - жълтоземни почви с
псевдоподзолисти почви;
13 - псевдоподзолисти почви;
14-хумусно-карбонатни почви с литосоли;
15 - планински кафяви горски почви;
16- планински тъмноцветни горски почви;
17- планинско-ливадни почви;
18-алувиално и делувиално-ливадни почви;
19 - заблатени и блатни почви;
20-засолени почви

ОПАЗВАНЕ НА ПОЧВИТЕ В БЪЛГАРИЯ

При неправилно използване, почвите са подложени на разрушаване посредством
ерозия или придобиване на полезни земни изкопаеми с открити рудници и се замърсяват
с най-различни вещества, които оказват неблагоприятно влияние върху развитието на
растенията.
Ерозия на почвите в България
Под ерозия на почвите се разбира процесът на механично разрушаване на
повърхностния почвен слой (хоризонт) и отнасяне на почвените частички под влияние на
водата и вятъра. Когато ерозията се осъществява под влияние на водата, тя се нарича
водна, а когато това става под влияние на вятъра - ветрова. Върху земната повърхност
винаги, в различна степен е ставало разрушаване на рохкавите продукти от изветряването
и тяхното пренасяне от едно място на друго. Така са се образували, речните долини,
различните наноси и други геологични образувания. Този видерозия се нарича нормална
или геологична ерозия. Съвременната ерозия, която засяга главно почвите се нарича
ускорена или антропогенна. От антропогенната ерозия в световен мащаб ежегодно се
унищожават милиони декари обработваема земя. У настази ерозия също има значително
разпространение.
Водната ерозия бива главно три вида - повърхностна (площна), струйчеста
(браздова) и ровинна (линейна).
Повърхностната (площната) ерозия се проявява на полегатите склонове през време
на по-силни дъждове и снеготопенето, когато на повърхността на почвата се образува
тънък, равномерен воден слой, който бавно се движи по наклона. С водата се отнасят
главно най-фините частички (глината и хумусните вещества), поради което повърхностния
хоризонт (орницата), лишен от тези съставки, силно обеднява и на хранителни вещества,
които се съдържат в тях. Ето защо се счита, че този видерозия е особено опасен. Този вид
ерозия се засилва постепенно с изнасяне на фините частички надолу в почвата по порите
и пукнатините. След като порите и пукнатините се запушат с фини (глинести) частички, се
намалява попиването на водата и при по-интензивни валежи или снеготопене бързо се
образува повърхностен воден слой, който започва да отнася следващите фини частички
надолу по склона и така орницата бързо обеднява на хранителни елементи.
Струйчестата (браздовата) ерозия протича на фона на площната ерозия като
постепенно стичащата се вода разравя малки браздички (поради нееднаквата свързаност
на почвата навсякъде) и се образува цяла мрежа от такива браздички, насочени надолу по
склона. Постепенно тези браздички се удълбочават и може да стигнат най-често от 5 до 20
сm дълбочина. Обикновено ерозионните бразди се заравняват при основната обработка
на почвата, но някои от тези бразди (по-дълбоките) дават начало наровнинната ерозия.
Ровнинната (линейиата) ерозия започва от местата, където наклонът рязко се
увеличава, там се натрупва по-голямо количество вода и се образува бързей, който силно
размива почвата и браздата бързо се удълбочава и разширява - превръща се вровина
(дере). Най-бързо протичаровнинната ерозия при слабо свързаните (рохкавите) почви -
245
образувани върху песъчливи или льосови материали. Вдълбочаването на ровината
престава, когато се достигне ерозионния базис (няма вече достатъчно наклон).
Интензивността на водната ерозия зависи отредица фактори - климата, формата на
релефа, механичния състав и структурното състояние на почвата, наличието на
растителна покривка върху почвата и стопанската дейност на човека.
Водната ерозия е възможна само при климатична обстановка, която се
характеризира с интензивни валежи или бързо снеготопене при което върху почвената
повърхност се образува воден слой, който започва да размива почвата.
По-интензивна водна ерозия се осъществява само при по-голям наклон на терена. Тя
започва още при около 2° наклон, a вече при 3° е ясно забележима, Колкото е по-стръмен
склона, толкова е по-интензивна и водната ерозия. Увеличаване дължината на склона
също води до засилване интензивността на водната ерозия (увеличава се стичащата се
водна маса).
Интензивността на водната ерозия намалява при по-глинестите, но добре
оструктурени почви, а също и при всички рохкави и водопропускливи почви, тъй като при
постъпване на водата тя бързо попива и отива по-дълбоко в почвата, а не се образува
повърхностен отток.
Наличието нарастителна покривка (мъртва или жива) върху почвата силно намалява
интензивността на водната ерозия. Тя забавя водния отток и улеснява попиване на водата
и задържа движещите се почвени частички. Най-силно забавя водната ерозия гъстата
растителна покривка от многогодишни треви. От културните растения такава роля най
добре играят едногодишните житни култури, които образуват гъста слята повърхност.
Най-голяма е ролята на човека за засилване интензивността на водната ерозия.
Унищожаването на естествената растителност (горска или тревиста) върху наклонените
терени и неправилното използване на тези площи (без предварителни мерки за защита от
ерозия) води до непрекъснато нарастване интензивността на водната ерозия.
В зависимост от дълбочината на разрушената и изнесена почва се различават
четири степени на ерозирани отводната ерозия почви;
1. Слабо ерозирани - изнесена е само малка част от хумусния хоризонт и почвата
може да се обработва без да са необходими допълнителни противоерозионни мерки.
2. Средно ерозирани - изнесена е повече от половината на хумусния хоризонт и в
обработка е включена част от преходния или илувиалния хоризонт.
3. Силно ерозирани - изнесен е целият хумусен хоризонт и част от преходния (или
илувиалния хоризонт) и орницата се образува от средната и долната част на тези
преходни хоризонти.
4. Много силно ерозирани - изнесени са всички почвени хоризонти до
почвообразуващата скала. Орницата е формирана от почвообразуващите материали.
При напояване на наклонени почви е възможно също ерозиpaнe на почвите с
напоителната водна струя. Тази ерозия е известна като и ерозия. Тя също нанася
значителни загуби на земеделието, изчислени като непроизводително изразходване на
поливна вода и изнесени хранителни вещества с измитата почва.
Ветровата ерозия е възможна в области с по-слабо овлажняване и високи пролетни
и летни температури. Тя се проявява най-силно в открити равни пространства незащитени
от въздушните течения, наличие на силно обезструктурена (разпрашена) почва и липса на
растителна покривка върху почвата. При изсъхване на почвената повърхност от вятъра
могат да се отвяват почвените частички по-дребни от 1 mm, когато той достигне
определена скорост, която се нарича праг на ерозионната скорост на вятъра.
Обикновено тази скорост е от 3 до 7 m/s за въздушния слой от 10-15 сm над почвената
повърхност. Когато скоростта на вятъра е между 15 и 40 m/s, вече се поемат от него
голяма част от дребните частици от почвения слой 0-5 сm и се развиват т.нар. прашни
бури. Тогава отнасяната почва се отлага на друго място като засипва там културните
растения. От мястото на отвяването заедно с почвата се изскубват и културните растения.
По такъв начин ветровата ерозия нанася големи щети на земеделието.
В България ветровата ерозия се проявява главно в равнините около р. Дунав и
Добруджа, където почвите са доста силно разпрашени (обезструктурени) и големи
пространства не са защитени от вятъра. Обикновено ветровата ерозия унас се проявява
рано напролет, когато се установи сухо време, вследствие на което почвената повърхност

246
просъхне и възникне по-силен вятър (със скорост 10-17 m/s). Досега по-силно проявление
на ветровата ерозия унас е наблюдавано през 1975, 1976, 1982 и 1983 година.
Сега в нашата страна средно и силно ерозирани са около 17 милиона декара, а
потенциално застрашени от ветрова ерозия са около 30% от обработваемите земи.
Борба с почвената ерозия. В България беше разработена национална програма за
борба с почвената ерозия, която предвижда прилагане на редица основни мероприятия, с
оглед към две хилядната година ерозията да бъде прекратена. Тези мероприятия се
свеждат до следното:
1. Въвеждане на специализирани противоерозионни сеитбообращения, като
парцелите се разполагат с дългата си страна по посока на хоризонталите. При по-голям
наклон през известно разстояние се засяват тревни ивици (буферни пояси) широки по
няколко метра, които намаляват водния отток. Отглеждането на културите трябва да става
на пояси, като се редуват култури със слята повърхности окопни култури.
2. Всички работи по отглеждането на културите - обработка, сеитба, торене,
прибиране на реколтата да се извършват по посока на хоризонталите, т.е. да се прилага
т.нар. контурно земеделие. Необходимо е да се полагат грижи през по-голяма част от
годината върху почвата да има растителна покривка - засяване на многогодишни треви,
зимни култури със слята повърхности пролетни култури с по-дълъг вегетационен период
Да се прилагат.нар. безотвална оран (без обръщане на орния слой), с оглед растителните
остатъци да останат по почвената повърхност, които намаля-ват ерозията. При нужда
трябва да се прекарват по почвената повърхност т.нар. оттокозадържащи и
оттокоотвеждащи бразди.
3. Срещу ветровата ерозия ефективни агротехнически мероприятия са също
разполагането на културите поясно, засяване на тревни буфери и т.нар. кулисно
отглеждане на културите - засяване на редове от високостеблени култури по посока срещу
преобладаващия вятър и между тях други по-нискостъблени окопни култури.
4. Ефективни са и редица лесомелиоративни мероприятия - срещу водната ерозия се
изграждат горски насаждения (пояси) по посока на хоризонталите, а срещу ветровата
ерозия се изграждат ветрозащитни горски пояси, засадени напречно на опасните ветрове.
5. При силно наклонени терени се прилагат и специфични хидротехнически
мероприятия, главно от които е терасиране на терена. Оформят се по-тесни или по
широки тераси. По-широките (валови) тераси се засяват обикновено с полски култури, a
по-тесните страйни насаждения (лозя и овощни видове).
Разрушаване на почвите при открития рудодобиви строителство в България
Ежегодно в света, при строителството (изграждане на жилища, промишлени
предприятия и др.) и откритото рудодобиване се разрушават много плодородни почвени
площи. Най-много почви се разрушават обаче чрез открития рудодобив и свързаните с
това дейности, които водят до погребване на почвите под отпадъчни материали - табани,
хвост, пепел от топлоцентралите, отпадъци от индустриални предприятия и др. У нас
досега са разрушени около 200 000 декара обработваеми площи, като огромната част от
тях се пада на откритото добиване на въглища Само във въгледобивния район „Марица
Изток” придобиването на лигнитни въглища са разрушени 120 000 декара плодородни
почви (сmолници). На мястото на разрушените почви при открития рудодобив остават
материали, които не могат да се считат за пълноценни почви. Те нямат характерния
строеж и свойства на нормалните почви, а представляват сmес отразлични по състави
свойства геологични субстрати. За да могат тези площи отново да се използват за
земеделски цели е необходимо те да бъдат рекултивирани, т.е. да бъдат превърнати
отново в почви. Мероприятията, посредством които на мястото на разрушените почви
постепенно се създават нови почви, са известни под названието рекултивация на
почвите.
Рекултивацията на почвите става чрез прилагане на комплекс от мероприятия. В
зависимост от особеностите на материалите, които се рекултивират и целите, за които се
рекултивират, се осъществяват технически, мелиоративни, селскостопански, лесо
технически и инженерно строителни работи. Рекултивацията обикновено се извършва на
два етапа. През първия етап се извършва т.нар. техническа рекултивация. Тогава се
прави подреждането на изкопаните материали, с оглед на повърхността да попаднат по

247
благоприятните от тях (да не съдържат токсични вещества, да имат неутрална реакция и
т.н.) и се подравнява теренът. През втория етап се провежда т.нар. биологична
рекултивация т.е. въздействие нарастенията върху субстрата. Започва отглеждането на
растения върху тези площи, като се осигурява тяхното добро развитие чрез редица агро
технически мероприятия - избор на подходящи растения, правилна обработка, торене,
напояване, борба с неприятелите и болестите по растенията и др. При рекултивацията
трябва да се има предвид, че за създаване на нова почва годна за отглеждане на
земеделски растения трябва да се осигури най-малко 1 m мощност на почвения пласт, а за
дървесните видове – 2 m.
Рекултивацията сега у нас се провежда по два основни метода - без хумусно
покритие и със хумусно покритие. Тук става дума не за покритие с чисти хумусни
вещества, a c хумусния хоризонт на разрушената почва, който предварително се отделя и
събира и който в практиката условно се нарича „Хумус”.
Рекултивацията без хумусно покритие се състои в директното отглеждане на
растенията върху технически рекултивираните площи. Този метод е подходящ, когато
геологичните материали са явно с благоприятни свойства и не се разполага със събран
хумусен хоризонт.
Рекултивацията по този метод става по-бавно и новите почви, ако се формират върху
тежко глинести материали ще имат по-лоши физико-механични свойства (голяма
пластичност, лепливост и съпротивление при обработка).
Рекултивацията с хумусно покритие става no-бързо, новоформираните почви
придобиват трайно по-благоприятни технологични свойства, добър водно-въздушен и
хранителен режим, а оттук и по-високо плодородие. За целта, предварително преди
разрушаване на почвите, се отделя хумусния хоризонт и се събира (натрупва) на
временни депа. След подравняване на терена (техническа рекултивация) върху
геологичните материали се разстила един пласт от хумусния хоризонт с мощност на
покривката 40-50 сm и след това вече започва отглеждането нарастенията.
Въпреки наличието на нормативни документа, които задължават рудодобивните
предприятия да рекултивират разрушените почви, това става много бавно - досега са
рекултивирани едва около 14 000 декара. Чрез подобни мероприятия може да се
рекултивират и почвите покрити (погребани) от други отпадъчни материали - въглища,
хвост, пепел от топлоцентралите, строителни материали, сmетища и др.
Замърсяване на почвите иметоди за неговото отстраняване в България
Поради силното развитие на промишлеността сега почвите, както в другите страни,
така и у нас са подложени на сериозно замърсяване. Според вида на замърсителите, то
може да се раздели условно на два вида: механично и химично.
Механичното замърсяване е свързано с постъпването в почвата на твърди отпадъци
от бита и производството. Така например увеличава се постъпването в почвата на
различни пластмасови опаковки (торби, чували и др. от минерални торове и различни
препарати), които са устойчиви на разлагане в почвата. Значително е механичното
замърсяване с прах, отделян от заводите, главно от циментовите заводи. Този прах
покрива листата на растенията и пречи на развитието им. Освен това той замърсява
плодовете, зеленчуците и фуражните растения (сеното на животните).
Химичното замърсяване е по-широко разпространено ито става чрез постъпване в
почвата на различни отпадъци от химическите производства. Тези отпадъци постъпват в
почвата чрез дъждовните води или отпадъчните води от заводите и канализационните
води, когато тези води се използват за напояване на земеделските растения. Най-често
във водите, с които се замърсява почвата, се съдържат вещества като цианиди, феноли,
сяроводород, нефт, тежки метали (илитехните съединения).
Цианидите се съдържат в отпадъчните води на цеховете за галванизация, за
газификация на въглища или за преработка на нефт. Много ниски концентрации от тези
съединения пречат или не позволяват развитието на земеделските растения.
Фенолните съединения постъпват в почвата от предприятията, в които се извършва
синтез на органични вещества. В по-голяма концентрация те пречат на нормалното
развитие нарастенията.

248
 Нефтът и различните негови продукти се съдържат в отпадъчните води на
петролните рафинерии. Постъпили в почвата, тези вещества влошават свойствата на
почвите, свързани с водно-въздушния им режим и сорбционните им свойства, и пречатна
развитието нарастенията.
Особено опасно е замърсяването на почвата стежки метали. To става или чрез
постъпване на разтворими съединения в отпадъчните води от флотационните фабрики,
или с праха отрудния концентрат, или отхвостохранилищата, или в отпадъчните води на
предприятията, свързани с преработката на тежки метали. Когато тежките метали се
натрупат в почвата в по-големи количества и се поемат отрастенията ги увреждат, а след
това постъпват в организмите на животните и човека и предизвикват редица заболявания.
Най-голямо значение има замърсяването със следните тежки метали: живак, олово,
кадмий, арсен, селени флуор
Живакът под форма на метилживак (силно отровна форма) може да се образува и в
природата от неорганичния живак при анаеробни условия на дъното на водохранилища
(язовири, езера и др.) Най-често почвата може да се замърси със живачни съединения
чрез внасяне на някои препарати за борба с болести по растенията, а също така и чрез
въздуха от пушека при изгаряне на каменни въглища. Живакът, поет отрастенията пречи
на тяхното развитие, a чрез растенията постъпил в животинския и човешкия организъм
предизвиква заболявания на бъбреците, черния дроби мозъка.
Оловото е също силно отровно, пречи на развитието на растенията а постъпило
чрез растенията в животинския и човешкия организъм причинява сериозни заболявания и
сmърт.
Замърсяването става главно от заводите за добиване на олово. У насте са край
Пловдив и Кърджали. С олово почвата се замърсява и от газовете от бензиновите
автомобили, тъй като към бензина се прибавя тетраетилолово. Край пътищата, където се
движат много автомобили, почвите се замърсяват с олово до 100 метра от двете им
страни.
Кадмият може да постъпи в почвата от заводите при добиване на цинк, чрез
фосфорни торове и препарати за борба с болестите порастенията (фунгициди). Той също
е много отровен както за растенията, така и за животните и хората.
Арсенът е също много отровен. Почвата с него може да се замърси чрез
отпадъчните продукти от металургичните предприятия и от пушека при изгаряне на
въглищата.
Флуорът също спада към отровните елементи в почвата. Постъпва в почвата чрез
отпадъците от металургичната промишленост (главно придобиване на алуминий), чрез
фосфорните торове и някои препарати за борба с неприятелите по растенията
(инсектициди).
Цинкът и медта при повишена концентрация също действат отровно върху
растенията, животните и човека. Почвата се замърсява стези елементи от заводите за
тяхното добиване (оловно-цинковите комбинати край Пловдив и Кърджали и
медодобивния комбинат в Средногорие), а също и при употребата нарастителнозащитни
препарати.
Сериозно е замърсяването на нашите почви и с киселинни газове - главно серни и
азотни оксиди, които се отделят от металургичните, химическите заводи и други
предприятия Тези оксиди с водата (валежите) и мъглата образуват сярна и азотна
киселина, поради което такива валежи се наричат киселинни дъждове. Постъпили в
почвата тези дъждовея вкисляват, което пък пречи на развитието нарастенията
Нашите почви се замърсяват и чрез внасяне на редица химически препарати за
борба с болестите, неприятелите и плевелите при културните растения (фунгициди,
инсектициди и хербициди) общо наречени пестициди. Тези препарати след известно време
се разлагат и стават безвредни. Употребени в големи количества обаче те могат да се
натрупат в почвата и врастенията и да влияят неблагоприятно върху животните и човека.
Замърсяването на почвата може да стане и чрез внасяне на минерални торове -
главно азотни. При големи количества на такива торове в растенията и водите се
натрупват нитрати, които са вредни за животните и човека.
Досега у нас няма подробни изследвания за замърсените площи от различните
видове замърсители. Счита се, че стежки метали (олово, живак, кадмий, медицинк) са

249
замърсени около 300 хил. декара, а около 3 млн. декара са вкислени от употреба на
киселиазотни торове и падане на киселинни дъждове.
Главните начини за подобряване на замърсените почви са следните:
1. Найлоновите опаковки (торби, чували и др.), с които се пренасят торовете и
различните химически препарати да се събират, а не да се заорават в почвата.
2.При всички предприятия, където се отделя много прах, да се направят
прахоуловителни инсталации.
3.При предприятията, добиващитежки метали, също да се направят пречиствателни
инсталации или ако това е невъзможно, да се спре производството При слабо
замърсените почви може да се проведе варуване, (внасяне на СаСО3 - варовик). На силно
замърсените почви да се отглеждат самотехнически култури (лен, коноп, памук и др.) или
култури само за семена и по този начин растенията, които съдържат голямо количество
тежки метали да не се консумират от животните и хората. Така постепенно голяма част от
тежките метали ще бъдат извлечени от почвата. На най-силно замърсените с тежки
метали почвени участъци трябва да се направи залесяване с дървета - да не се отглеждат
земеделски култури, както и да се приложефитобиоремедиация.38
4. При всички предприятия, където в отпадъчните води постъпват вредни
разтворими вещества да се изградят пречиствателни станции.
5. Киселите почви трябва да се варуват (да се внасят варови материали - варовик,
сатурачна или други форми вар). Заедно с това правилно да се използват минералните
(главнокиселиазотни) торове.
6. За да не се замърсяват повече почвите спестициди, а тези препарати трябва да
се използват строго подадените предписания,
7. За предпазване на почвите от замърсяване с нитрати трябва да се използват
подходящи минерални азотни торове, съгласно указанията на специалните агрономически
служби.
Оценка на почвите в България
Както вече станаясно, класификацията на почвите в България се изгражда основно
на генетичните принципи. Поради това не винаги за всяка класификационна единица от
нея се съдържа достатъчна производствена информация за пригодността на тази единица
да се използва за определени цели в земеделието. Както беше отбелязано за такива цели
се разработват и т. нар. производствени класификации. Установено беше обаче, че е
невъзможно да бъде разработена една единна производствена класификация, която да
задоволява всички нужди на земеделското производство. Ето защоу нас не се разработва
единна производствена класификация на българските почви, a e възприето
производствената характеристика на почвите да става посредством различни оценки на
почвите по пригодност за използването им: агропроизводствено групиране, относителна
(бонитетна) оценка, икономическа оценка и накрая обобщена кадастрална оценка.
Агропроизводствено групиране на почвите
Българските почви са сравнително детайлно проучени. При характеристиката на
отделните класификационни единици беше установено, че някои от тях, които се отнасят
към различни по генезис в квалификацията поделения, имат твърде близки
агропроизводствени свойства и особености. Това наложи, на базата на генетичната
класификация, да се направи групиранена почвите понякои производствени критерии, т. е.
да се направи най-обща производствена квалификация. За да бъдат обединени в една
агропроизводствена група различни почви от класификационната схема, е необходимоте да
показват сходство на: агрономическите свойства, произтичащи от техния генезис; релефа от
гледището на използването на стопанисваната площ; структурата на почвената покривка.
Посочените сходства се установяват на базата на близостта по следните свойства и
показатели на почвате: близки водно-въздушни и топлинни свойства; сходни хранителни
режими, в това число и сходни условия за използване на торовете; сходни технологични
(физико-механични) свойства, във връзка с обработката на почвата; близки изисквания към
провеждане на мелиоративни мероприятия; сходен характер и интензивност на ерозионните
процеси; сходно съдържание на вредни за растенията вещества и др.

38 фитобиоремедиация–засаждане нарастения, акумулиращитежките метали (биоакумулатори)

250
 Когато някои различни почви показват сходство по строежа на почвения профил,
изискващ подобряване на почвите при използването им чрез прилагане на
специализирани мелиоративни практики, тогава те се обединяват в четири
агропроизводствени групи: подобряване чрез хидромелиорации (промиване, дрениране и
др.); подобряване чрез химични мелиорации (варуване, фосфортуване, гипсуване и др.);
подобряване чрез технически мелиорации (риголване, дълбоко разрохкване и др.).
В България агропроизводствено групиране на почвите бе извършено още през 1976г.
от М. Йолевски и А. Хаджиянакиев. За установяване сходствата при различните в
класификационната схема почви, те използваха огромно количество данни получени при
едромащабните проучвания на обработваемите почви и резултатите от едромащабните
агрохимични изследвания на тези почви, както и показатели и нормативи приети при
разработването на кадастъра на селскостопанските земи в страната ни. Цялото почвено
класификационно разнообразие бе обединено в 11 агропроизводствени групи както
следва: 1 - карбонатни и типични черноземи (в най-новата класификационна схема
типичните черноземи са причисляват вече към карбонатните черноземи); 2 - излужени
черноземи; 3 - деградирани (лесивирани) черноземи и тъмносиво-кафяви горски почви; 4 -
лесивирани сиви горски (означавани тогава като сиви горски почви; 5 - сиви горски
псевдоподзолисти, глеевидни почви (означавани по-рано като светлосиви горски); 6 -
сmолници и черноземовидни почви; 7 - типични и излужени канелени горски почви; 8 -
канелени горски псевдоподзолисти, глеевидни почви (означавани преди като оподзолени
канелени горски почви); 9 – планински кафяви горски и планинско-ливадни почви; 10 -
ливадни почви, който се подразделят на 7 подгрупи - алувиално-ливадни, ливадни
черноземи и черноземовидни, ливадно-канелени, ливадни солонци и солончаци,
делувиални, торфеното-блатни и пясъци; 11 - хумусно-карбонатни почви (рендзини). От
практическа гледна точка, почвите обединени в дадена агропроизводствена група може да
се използват по сходен начин в земеделието (например за отглеждане на полски култури
(зърнено-житни и др.) или трайни насаждения (лозя, овощни градини и др.). Почвите от
тази група се нуждаят от еднакви мероприятия за повишаване плодородието и опазването
им (противоерозионни мерки, варуване, гипсуване, напояване и др.). Пригодността на
почвите в групата за отглеждане на конкретна земеделска култура се установява чрез
бонитетната оценка.
Бонитетна (относителна) оценка на почвите
Бонитетната оценка или както съкратено се нарича бонитировката на почвите
има за задача да покаже доколко почвите относително се различават по тяхната
продуктивност при отглеждане на определена земеделска култура. Сравнителната оценка
между почвите се прави чрез относителни количествени показатели, наречени бонитетни
(почвени) балове. Баловете показват доколко една почва е по-продуктивна или по-слабо
продуктивна при отглеждането на една и съща култура. Бонитетна оценка се прави на
всички селскостопански площи заети с различни културни видове; пасища, ливади, ниви,
лозя, овощни градини, заети отразлични овощни видове и др.
Бонитировъчната оценка се извършва главно чрез оценката на екологичните
условия на територията - оценка на почвените условия и оценка на климатичните условия,
след което се прави комплексна оценка. Оценката на почвените условия се прави
съобразно седем почвени показателя, които са устойчиви и имат голямо значение за
развитието на растенията: механичен състав (съдържание на физична глина в %),
мощност на хумусния хоризонт (в сm), мощност на целия почвен профил (в сm.), текстурен
коефициент, реакция (рН във вода), ниво на подпочвените води (в cm), съдържание на
хумус (в%), На всеки интервал от определени стойности на показателя, за конкретната
почва, отговаря определен бал от 0 до 100 от оценъчните таблици за дадената култура.
Например за отглеждане на пшеницата съдържанието на 20-30% глина отговаря на 60
бала, мощност на хумусния хоризонт от 20-40 сm отговаря на 80 бала, текстурен
коефициент над 2 отговаря на 40 бала, мощност на цялата почва, развита върху твърда
скала, от 30-50 сm отговаря на 9039бала, почвена реакция в границите над рН 7,5 отговаря
на 80 бала, хумусно съдържание от 1-2% отговаря на 70 бала и ниво на подпочвените
води между 50 и 100 сm отговаря на 80 бала. Почвените балове при отглеждане на всяка

39 само при почви, развити на твърди скали, стойностите на показателя се утрояват

251
култура са установени въз основа на корелацията между отбелязаните почвени
показатели и многогодишните добиви от тази култура. Те са представени в споменатата
оценъчна таблица и могат да се вземат от нея. Средниятбонитетен бал се получава като
се съберат баловете на всички показатели и сумата се раздели на броя на показателите
Оценката на климатичните условия се прави главно по осигуреността нарастенията
свлага и топлина. Въз основа на това са въведени корелационни коефициенти, с които се
коригира средния бонитетен бал. Такива коефициенти са разработени и за влиянието на
някои неблагоприятни свойства и условия при почвите - каменистост, ерозираност,
засоленост, заблатености напояване.
След като средният бонитетен бал (СБ) се умножи със съответния корекционен
коефициент се получава крайната бонитетна оценка на почвата за отглеждане на
дадената култура Полученото число се нарича, „полско бонитетно число” (ПБЧ)
Подробно методиката за бонитетна оценка на почвите е описана в Ръководството за
упражнения по почвознание, 1991, с автори Т. Тотев и др. Ръководството за упражнение по
почвознание, 2007, с автори Красимир Трендафилов и Рада Попова, както и в отделна
книжка „Методика за работа по кадастъра на селскостопанските земи в НРБ”, 1988, с
автори Б. Петров и др. В зависимост от средния бонитетен бал или средното полско
бонитетно число, по отношение на най-важните култури почвите се разделят на десет
бонитетни класа40 (категории); І-1-10, ІІ-11-20, ІІІ-21-30, IV-31-40, V-41-50, VI-51-60, VІІ-61
70, VІІІ-71-80, IX-81-90, Х-91-100. В зависимост от пригодността им за използване в
земеделието почвите отбонитетните класове (категории) се обединяват в шест групи:
непригодни за използване - от 1 до 20 бала, лоши - от 21 до 40 бала, средни - от 40 до 60
бала, добри от 60 до 80 бала и много добри - от 80 до 100 бала. (фиг. 34)

Фиг. 34. Бонитетно групиране на селскостопанските земи

(География на България. Физическа география. С, 1982)

1 - първа бонитетна група - много добри земи с бонитет > 80 бала;

2 - втора бонитетна група - добри земи с бонитет от 60 до 80 бала;
3 - трета бонитетна група - средни земи с бонитет от 40 до 60 бала;
4-четвърта бонитетна група - лоши земи с бонитет от 20 до 40;
5 - пета бонитетна група - непригодни земи с бонитет от 0 до 20бала;
6- земи от горския фонд

40 Бонитетните класове представляват „Средната агрономическа оценка”, в която позицията на пшеницата се утроява

252
 Икономическа оценка на почвите
Икономическата оценка на почвите (земята41) има за задача да покаже доколко е
ефективно използването на дадена почва (земи) в земеделието. Тя се извършва въз
основа на получения добив отрастителна продукция на единица площ (1 dка или 1 ha) и
направените разходи за добиването на тази продукция Освен преките разходи, се отчитат
и загубите, които понасят стопаните поради отдалеченост на стопанството от
снабдителните бази, отдалечеността на пазара и други подобни условия.
Обикновено се извършват два вида икономическа оценка на земята - относителна
(бална) и стойностна (парична). Относителната икономическа оценка показва в каква
степен, поради своите специфични качества (плодородие, релеф, местоположение и др.),
дадени земи (почви) оказват влияние върху начините на използването им и резултатите от
производството, а стойностната икономическа оценка показва каква е тяхната стойност
(цена) като основно средство за производство.
Относителната икономическа оценка, измерена в бални единици, не се покрива с
бонитета на почвите. Бонитетната оценка показва равнището на продуктивността на почвите
и пригодността им за отглеждане на отделните култури, мерило за което са добивите
Относителната икономическа оценка се прави на базата на бонитетната оценка на почвите,
но като се отчитат още и другите конкретни природни условия (релефа, надморската
височина, свързаните с тях климат, ерозия, засоляване, хидроморфизъм и др.)
Икономическата оценка на земите се извършва въз основа на редица показатели.
При балната икономическа оценка се използват показателите: обща продукция на един
декар, обща продукция на 100 лв., производствени разходи, чист доход на един декар и т.
нар. диференциален доход (диференциална рента) от един декар. Когато балната
икономическа оценка се прави по показателя диференциален доход, почвите (земите) се
разделят на десет категории (през 10 бала): І-90-100,ІІ-81-90, ІІІ-71-80, IV-61-70, V-51-60,
VI-41-50, VII-31-40, VIII-21-30, IX-11-20, Х-под 10.
Стойностната (парична) оценка на земята досега у нас основно се прави по
диференциалния доход. Диференциалният доход от един декар се изчислява на базата на
определени нормативи за общата продукция на един лев производствени разходи в лв.,
при най-неблагоприятни природни условия. Такива нормативи са разработени за
отделните култури и са представени във вид на таблица. Крайната стойностна (парична)
оценка се получава като диференциалния доход се умножи по 20 (години).
Относителната (бална) икономическа оценка на практика се извършва въз основа на
установени бази (еталони) за отделните показатели. За еталони обикновено се приемат
най-високите стойности на всеки отделен показател при всяка отделна култура. Те също
са дадени в таблица. Подробно методиката за икономическата оценка на земите (почвите)
е описана в книжката „Методика за работа по кадастъра на селскостопанските земи в
НРБ”, 1988, савтори Б. Петров и др.
Икономическата и паричната оценка на земите сега ще се определят в условията на
пазарна икономика.
Кадастрална оценка на почвите (кадастър на селскостопанските земи)
На базата на бонитетната и икономическата оценка се прави т.н. кадастрална оценка
(съставяне на кадастър) на селскостопанските земи (почви), като се установява средната
екологична оценка на почвите (определена територия) и оценка на екологичните условия
по култури за същата територия. Тези оценки се придружават средица други документи,
чиято съвкупност представлява поземления кадастър. Така, че кадастърът представлява
комплексна документация, съдържаща богата и актуална информация за размера и
качеството на земите (почвите). За всяко населено място кадастърът на
селскостопанските земи трябва да има следните документи; списък на
агропроизводствените групи почви; едромащабна почвена карта, агропочвена
характеристика, обща характеристика на почвената покривка (надморска височина,
наклон, дължина на участъците и др.), размер на площта на почвените различия (тип,
подтип и т.н.) no културни видове, размер на слабо продуктивните земи по културни
видове, размер на замърсените почви, размер на поливните площи, размер на земите по
41 Терминът „земя” е по-широкообхватно понятие и обикновено се използва в екологичните разработки като обобщение, включващо
трите главни компонента на околната среда – почва, релеф и климат.

253
културни видове и земеползуватели (стопани), средна екологична оценка на земите на
територията по земеползуватели и културни видове (на десет категории), оценка на
екологичните условия по основни култури в територията (на 10 категории), относителна
икономическа оценка на земята по основни култури (в балове), парична оценка на земята
по земеползуватели и културни видове, кадастрална книга в която са записани номерата
на парцелите (кадастралните номера), земеползувателите (стопаните), културните видове
и размери на парцелите, обяснителна записка, в която са отбелязани накратко
извършените кадастрални работи и настъпилите промени, кадастрална карта, на която са
означени почвените различия, културните видове, местоположението, номера, площта и
категорията по бонитетната и балната икономическа оценка на всеки парцел и други
документи. Кадастърът може да се използва за различни цели - установяване размера на
земята по културни видове и земеползуватели, установяване размера на площите
нуждаещи се от специални мелиорации, формиране цените на растителната продукция,
данъчното облагане и др.
Извършената досега кадастрална оценка на земите у нас подлежи на промяна
съобразно новите условия.
Ceгa при новите условия всички видове оценки на земята трябва да се актуализират,
особено във връзка сналагащата се вече комасация на земеделската земя у нас.

254
 ЛИТЕРАТУРА
1. География на България. Монография, т.1, С, 1982.
2. Гергов, Е и др. Използване на слабо продуктивните земи. С, Земиздат, 1982.
3. Гюров Г., Б.Колчева. Почвознание. Пловдив» „Хр.Г.Данов”, 1969.
4. Гюров, Г., Т.Тотев. Почвознание. С, Земиздат, 1990.
5. Добровольски Е.В., Л.А.Гришина. Охрана почв. М., 1985.
6. Донов, В. Горско почвознание. С, Земиздат, 1973.
7. Егоров, В.В. и др. Класификация и диагностика почв СССР. М., 1977.
8. Еников, К., М. Беневски. Справочник поторене. С.» Земиздат, 1984.
9. Запазване и повишаване на почвеното плодородие. С, Земиздат, 1974.
10. Йолевски, М., А. Хаджиянакиев. Агрогрупиранена почвите в България, С, 1976.
11. Кауричев, И.С. Почвоведение. М., 1982.
12. Койнов, В., Г.Гюров, В.Колчева. Почвознание. С, Земиздат, 1980.
13. Орлов, Д., С. Химия почв. М., 1985.
14. Палавеев, Т., Т.Тотев. Киселинност на почвите и агрометоди за отстраняването ѐ.
С, Земиздат, 1979.
15. Пенков, М. Почвите в Бълтария - опазване и подобряване. С., Земиздат, 1983.
16. Пенков, М. Мелиоративно почвознание. С, 1979 и 1985.
17. Пенков М., В. Джунински, Я.Каварджиев. Мелиориране на почвите с
неблагоприятни свойства. С, Земиздат, 1985.
18. Пенков, М. Почвознание. С, Земиздат, 1988.
19. Почвите в България. Монография. С, 1960.
20. Почвенная карта мира. Юнеско, Париж, 1977.
21. Райков Л. и др, Проблеми на замърсяването на почвата. С, Земиздат, 1984.
22. РоgeА., В. Н. Сmирнов. Почвоведение. М., 1972.
23. Розанов Б.Г,.Морфология почв. М., 1983.
24. Соколовский А.Н., Сельскожозяйственное почвоведение. М., 1956.
25. Станчев, Л. и др. Микроелементи и микроторове. С, Земиздат, 1982.
26. Станчев, Л. и др. Агрохимия. С, Земиздат, 1984.
27.Тотев, Т и др. Ръководство за упражнения по почвознание. С, Земиздат, 1987.
28. Трендафилов Кр., Р. Попова. Ръководство за упражнения по почвознание.
Издателство на Аграрния университет, Пловдив, 2007.
29. Филиповски, Е, Etegancraja. Скоруе, 1984.
30. Leberoth J. Bodenkunde. Berlin, 1982.
31. Muller, G. Bodenkunde. Berlin, 1980.
32. Ciric, M. Pedoiogija. Sarajevo, 1984.
33. Scheffer, E, ESchachtschabel. Lehrbuch der Bodenkunde Stuttgart, 1979.

255
 СЪДЪРЖАНИЕ
ВЪВЕДЕНИЕ............................................................................................................................ 3
ПРЕДМЕТИЗНАЧЕНИЕ HA ПОЧВОЗНАНИЕТО................................................................. 3
СЪДЪРЖАНИЕ И МЕТОДИНА ПОЧВОЗНАНИЕТО............................................................ 4
ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА ПОЧВОЗНАНИЕТО ........................................................... 4
ПЪРВАЧАСТ................................................................................................................. 6
ОБРАЗУВАНЕ, РАЗВИТИЕ И СЪСТАВНА ПОЧВИТЕ......................................................... 6
ОБРАЗУВАНЕ НА ПОЧВИТЕ.................................................................................................. 6
Изходни материализа образуване на почвите .................................................................... 6
Основни първични минерализа почвообразуването .......................................................... 6
Основни скали започвообразуването ................................................................................ 10
Изветряване на плътните скали и образуване на рохкавите
почвообразуващи скали (материали)................................................................................... 13
Почвообразуване................................................................................................................... 21
РАЗВИТИЕНА ПОЧВИТЕ ПОД ВЛИЯНИЕ НА ОТДЕЛНИТЕ (КОНКРЕТНИТЕ)
ПОЧВООБРАЗУВАТЕЛНИ ПРОЦЕСИ................................................................................. 33
Общи особености (характеристики) на почвата.................................................................. 44
Морфология на почвите ....................................................................................................... 45
Главни микроморфологични белези на почвите................................................................ 56
СЪСТАВНА ПОЧВИТЕ ........................................................................................................ 57
Органичен състав на почвите .............................................................................................. 57
Минерален съставна почвите. ............................................................................................ 65
Химичен състав на почвите ................................................................................................. 73
Механичен състав (текстура) на почвите............................................................................ 76
Почвени колоиди................................................................................................................... 81
Почвен разтвор ..................................................................................................................... 84
Почвен въздух. ...................................................................................................................... 86
ВТОРАЧАСТ............................................................................................................... 90
СВОЙСТВА И КЛАСИФИКАЦИЯ НА ПОЧВИТЕ ................................................................. 90
СВОЙСТВА НА ПОЧВИТЕ..................................................................................................... 90
ХИМИЧНИ СВОЙСТВА НА ПОЧВИТЕ................................................................................. 90
Поглъщателна (сорбционна) способност на почвите ........................................................ 90
Реакция на почвите............................................................................................................. 105
Киселинност на почвите...................................................................................................... 108
Алкалност на почвите.......................................................................................................... 112
Буферност на почвите........................................................................................................ 114
ФИЗИЧНИ СВОЙСТВА НА ПОЧВИТЕ............................................................................... 116
Структурност и структура на почвите................................................................................. 116
Общи физични свойства на почвите ................................................................................. 119
Физико-механични свойства на почвите............................................................................ 125
Водни свойства и воден режим на почвата ...................................................................... 130
Въздушни свойства и въздушен режим на почвите......................................................... 146
Окислително-редукционни процеси в почвите................................................................. 148
Топлинни свойства и топлинен режим на почвите........................................................... 150
ПЛОДОРОДИЕ НА ПОЧВИТЕ............................................................................................. 156
КЛАСИФИКАЦИЯ НА ПОЧВИТЕ. ....................................................................................... 159
ТРЕТАЧАСТ............................................................................................................... 164
ПОЧВИТЕ НА БЪЛГАРИЯ, ОПАЗВАНЕ И ОЦЕНКА......................................................... 164
Класификация на почвите в България. ............................................................................. 164
ГЛАВНИ ПОЧВЕНИГРУПИ, КЛАСОВЕ И ТИПОВЕ В БЪЛГАРИЯ.................................. 166
А. ГРУПА АВТОМОРФНИ ПОЧВИ ..................................................................................... 166
/ КЛАС - ПРИМИТИВНИ /НЕРАЗВИТИ/ ПОЧВИС ПРОФИЛ /A/-R ИЛИ /А/-С................. 166
1 Плитки каменисти почви - литосоли /Litosols/или /LItic Leptosols/................................ 166
2. Регосоли (Regosols). ....................................................................................................... 167
3. Подвижни (еолови) пясъци - Ареносоли (Arenosols)..................................................... 169
4. Делувиални (делувиално-пролувиални) почви (Koluvium)........................................... 170
II КЛАС - ХУМУСНО-АКУМУПАТИВНИ ПОЧВИ СПРОФИЛ А-С .................................... 172

256
2.
1.
3.
5.
4. Черноземи
Терасови
Смолници (PelІic
(Chernozems)
III Хумусно-карбонатни
Планинско-ливадни
КЛАС- СИАЛИТНО-МЕТАМОРФНИ
(ливадни) почви (Rankers) С ПРОФИЛ A-B/t/-C. .....195
Vertisols)...............................................................................................189
(хумусно-силикатни)
черноземи
почви................................................................................................177
(Rendzinas)..........................................................................174
(GleyicChernozems)
(КАМБИЧНИ) ПОЧВИ
...................................................189
..........................................172

2.
1.
3. КЛАС-
Б.
V
IV Планински
Лесивирани
КЛАС -ПОВЪХНОСТНО
Лесивирани
Сиво-кафяви
Излужени кафяви
(сиви)
канелени
cuвo-кафяви
Ливадно-канелени
Тъмносиво-кафяви
Планински
ГРУПАХИДРОМОРФНИ почви
(тъмносиви)
(Haplic
горски
(Gleyic
ЕЛУВИАЛНО-ИЛУВИАЛНИ
жълтоземи
канелени
тъмноцветни
горски
горски
горски (сиви)
почви
горски (Orthic)
почви
ХИДРОМОРФНИпочви
горски
горски
(Chromic почви
почви (Haplic
(Luvic Phaeozems)..............................215
почви........................................................................................214
ПОЧВИ....................................................................................222
почви (Cambisols).................................................................195
Chromic
(Chromic
ПОЧВИ
Acrisols)................................................................211
(HumicCambisols).............................................200
Luvisols)........................................................210
(ОГЛЕЕНИ)
Cambisols).................................................203
СLuvisols).................................................206
ПРОФИЛ Luvisols)...................................218
ПОЧВИ
А-Е-Вt-C(AE-Bt-C)..............206

Солончаци
Солонци
2.
1.
3.
4.
5.
Бонитетна
X
IX
XІ
VIIIИзгребани
Насипни
КЛАС
КЛАС на
на
Градински
Риголвани-почви
Торфено-блатни
В.
Г.
ОПАЗВАНЕ
XII
Оризови
Ерозия
Разрушаване
VII
Замърсяване
VI
Алувиални
Икономическа
Кадастрална
Оценка
Препокрити(Solonetz)
--почвите
-почвите
(относителна)
Агропроизводствено
Псевдоподзолисти
ГРУПАХАЛОМОРФНИ
КЛАС
КЛАС
КЛАС почви
оценка
на
(погребани)
оценка
ХУМУСНИ почви
(Fluvisols)
(депосоли
почвинана почвите
(Gleysols)
иметоди
ерозирани)
оценка
почви(Cumulic
(Mollic
Urbic
на
Fimic
на почвите
за
Anthrosols)
неговото
ПО на селскостопанските
отстраняване
строителство
ПРОФИЛ Т-G (А)-СИЛИ
земи).
СПРОФИЛAE-Bt/g/-Bt-Ск................................................................................................222
Ливадно-блатни
Алувиално-ливадни
ГРУПААНТРОПОГЕННИ
ЛИТЕРАТУРА..............................................................................................................255
АВТОМОРФНИ
ХИДРОМОРФНИАНТРОПОГЕННИ
ТОРФЕНИ
СОЛОНЧАКОВИ
почви
СОЛОНЦОВИПОЧВИCПРОФИЛАЕ-Btn-C.
(Solonchaks)......................................................................................................235
НЕРАЗВИТИИ
НА(изкуствено
почви
(Rizosols).....................................................................................................243
ПОЧВИТЕ
почвите
впочви
в(хортисоли
(ригосоли
..............................................................................................................237
България............................................................................................245
България............................................................................................250
групиране
ХИДРОМОРФНИ
почви
ХИДРОМОРФНИ
(Histosols)......................................................................................233
почвите
при
(Planosols)..................................................................................222
(ЗАСОЛЕНИ)
В
АНТРОПОГЕННИ
ХИДРОМОРФНИПОЧВИ
ПОЧВИ
................................................................................................226
ПОЧВИ
-БЪЛГАРИЯ
открития
- -Aric
(кадастър
......................................................................................253
Anthrosols).................................................................241
Fluvisols)...................................................................228
...................................................................................230
почвите.....................................................................251
(ANTHROSOLS).......................................................241
Спочви......................................................................242
Anthrosols)............................................................242
ПРОФИЛ
рудодобиви
ПОЧВИ
ПОЧВИ
..........................................................................245
Anthrosols)......................................................242
......................................................................250
ЧВИСПРОФИЛ
ПОЧВИ
ПОЧВИ...................................................243
................................................................242
С
..............................................................235
Az-G
ПРОФИЛ
С .....................................................241
ИЛИ ................................................237
Az-CG.................................235
вA-C-G
България.....................248
..................................233
в България.............247
ИA-G..................228
......................253
(A)-G........226

257
 ПОЧВОЗНАНИЕ
проф. Г. Гюров
доц. Н. Артинова
Издателство „Интелексперт-94” - Пловдив
e-mail: info@intelexpert94.com

Българска. Второ преработено издание.

258