Юдит фон Хале

„И АКО ТОЙ НЕ БЕШЕ ВЪЗКРЪСНАЛ... „

Страстите Христови по пътя към духовния човек

С допълнения от Петър Традовски

„И ако Христос не беше възкръснал,

То нашето учение би било мъртво

И също мъртва нашата вяра „

Павел, 1Кор. 15:14

ЗА ТАЗИ КНИГА

Седемте лекции, събрани в тази книга, са прочетени от Юдит фон Хале и Петър Традовски в Дом
„Рудолф Щайнер“ в Берлин между деня на Михаил 2004 г. и Петдесятница 2005 г. Конкретния
повод за първите лекции стана появилата се у Юдит фон Хале стигматизация по време на
Страстната неделя 2004 г.. По различни причини, за които ще стане дума в предисловието, бе
прието решение в началото тези събития да се представят пред тесен кръг членове на
Антропософското общество в Берлин. По тази причина първите две лекции са посветени основно

1
на събитието по появата на стигмите и свързаните с тях феномени. По отношение на феномена
стигматизация, основно се появяват две тенденции в разсъжденията: просто отричане на факта
или заявка за чиста проба чудо. Тук се прави опит, на базата на духовнонаучните познания на
Рудолф Щайнер да се достигне до някакво най-малко начално разбиране на това съдбоносно,
много дълбоко събитие.

В петте последващи лекции се описват преживяванията след настъпване на стигматизацията,

събития от времето на пришествието на Христос, които са пронизани от духовнонаучни
познания. С това е свързана и надежда – и това също се явява съществена причина за
публикуването във вид на книга, – че тези разглеждания е възможно да стимулират читателя за
това търпеливо и непрестанно да вниква в Мистерията на Голгота, все по-дълбоко запознавайки
се с Импулса на Христос.

По време на четенето на тези лекции не са правени фонограми и стенограми, а по-късно те бяха

записани във форма, опитваща се да предаде спонтанността на устното изложение.

Петър Традовски, Йоановден, 2005

ПРЕДИСЛОВИЕ

Като се явяват предварително замислени от Петър Традовски, следващите лекции бяха достъпни
само за членове на Антропософското общество. И сега може да възникне въпросът, защо тогава
тази книга, съдържаща тези лекции се публикува и става достъпна извън предела на този кръг,
не е ли поради това, че самият автор е изменил своите убеждения? Този въпрос е напълно
оправдан и не е лесно да му се даде отговор. Към решението да бъдат публикувани тези лекции
бе извървян дълъг вътрешен път. Както и преди, кръгът от хора, пред които аз по такъв начин
искам да се открия, виждам основно вътре в Антропософското общество, защото неговите
членове са в състояние да се отнесат по-различно както със самите описани тук феномени, така
и с езотеричните съобщения, за разлика от тези хора, които не са запознати с духовната наука на
Рудолф Щайнер. Предпоставки за разбирането на тези лекции се явяват знанията по основи на
Антропософията и те съдържат въведените от Рудолф Щайнер понятия и термини, които за
новите в Антропософията могат да бъдат непознати. Разбира се това в никакъв случай не
означава, че хората непринадлежащи на Антропософското общество са лишени от осъзнаване
на духовния свят или не могат да схванат съдържанието на тези лекции. Все пак трябва да се има
предвид, че изложените тук в писмен вид лекции са издържани в такъв дух, който разчита на
подготвен слушател.

Някои от причините, които доведоха към решение за публикуване на тези лекции, ще бъдат
изложени по-долу.

Първо, много от тези, които се слушали тези лекции или биха искали да ги слушат, се обърнаха
към мен с молба да им ги представя в писмен вид. Заедно с това, с времето се прояви друг

2
аспект: получи се така, че вестта за моята съдба се разпространи в антропософското движение –
и преди всичко, поради невнимание – във вид на спекулации и слухове, което отчасти доведе до
това, че цялата ценност на моята личност се свеждаше до събитието на стигматизацията.
Благодарение на настоящата публикация сега даже и тези хора, които не можаха да чуят моите
лекции, получават възможност да си съставят собствено мнение.

Но преди всичко аз свързвам с тази книга надеждата, че накрая ще бъде обърнато внимание на
това, накъде са насочени всички мои основни усилия: посредством духовно-душевния поглед на
най-съдбоносното събитие в развитието на човечеството, да се достигне живо и истинно
отношение към Христос в нашето време, което е и може би най-съкровената ценност за всеки
отделен човек, а по-нататък ще стане тих и незабележим източник на цялата жертвена любов и
съчувствие.

Затова в това предисловие ще бъдат назовани факти, за които аз не исках да споменавам в

устните лекции, защото те – ако човек ги изкаже лично – по-леко могат да бъдат разбрани
превратно или неволно да излязат на преден план. Също така, някои събития, които аз по-
нататък кратко ще изложа, ме подбуждат към това, въпреки моите първоначални намерения,
недвусмислено и открито да назова тези факти.

При планирането на лекциите поначало бяха предвидени само първите три. След няколко
месеца на укриване на факта на стигматизацията, също и известно време на вътрешна борба по
повод на това, как трябва по достоен начин да постъпя със случващото се, бе прието решение да
постъпя в кръга на сътрудниците на Антропософския работен център в Берлин. В първата лекция
трябваше да бъдат изложени феномените на стигматизацията, а също е дадена първата
предпоставка към духовнонаучното им разбиране на основата на цикъла от лекции на Рудолф
Щайнер „От Исус към Христос” (GA 131). Втората лекция трябваше да разреши причините на
феномена от гледна точка на духовнонаучното учение за човека. В такъв ред първите две лекции
бяха прочетени. Третата лекция трябваше да бъде посветена на душевно-духовното възприятие,
което е непосредствено свързано с настъпването на стигматизацията. Все пак в тези лекции
трябва да прозвучи и още нещо: в основата на дадените разглеждания стои един друг вид
душевно-духовен опит, отколкото непосредственото възприятие на събитията по времето на
пришествието на Христос и настъпването на Поврата на времената. Този друг вид духовно
преживяване потенциално обхваща всички мислими сфери. Той не е свързан със събитието на
стигматизацията, а имаше място още преди нея. Това може да се нарече душевно-духовно
съзнание отвъд прага на духовния свят. Аз избягвах в лекциите по някакъв начин да говоря за
тази способност на възприятие, доколкото изхождах от това, че читателят напълно е способен да
различи тези различни видове послания – от една страна историческите факти, а от друга страна
фактите от чисто духовна природа. Тези лекции, които следват по-нататък и които повече не
засягат стигматизацията, трябва да говорят посредством самото свое съдържание, без да е
необходимо отделно да се посочва по-горе упоменатия път на духовно-душевно познание.

Съществуват две причини, поради които аз сега все пак реших да съобщя за това духовно
съзнание. Първата причина стои в това, че както по-късно разбрах, някои хора има явни
трудности еднозначно да различат кои изказвания принадлежат на Рудолф Щайнер и кои
излизат от мен. Още повече смутиха и объркаха тези хора техните старателни опити да намерят
в Събраните съчинения на Рудолф Щайнер изказвания към излаганите теми. Аз не мислех за

3
възможността за възникване на подобна ситуация, защото винаги ясно съм посочвала, че
цитирам даденото от Рудолф Щайнер. Накрая ми обърнаха внимание, че лекциите, които се
четат в Антропософското общество, често в началото като правило излагат резултатите от
духовните изследвания на Рудолф Щайнер с включени в тях познания на докладчика по
съответстващата разработена от Рудолф Щайнер тема.

Петте лекции, образуващи основното съдържание на тази книга, аз преднамерено построих

така, че да бъдат дадени предимно изложенията, които не могат да бъдат намерени в такава
форма чв лекциите на Рудолф Щайнер. За мен това беше изисквана от Рудолф Щайнер
необходимост: да изкажеш и по възможност най-добре да изложиш преживените истини и
свързаните с тях духовни познания. За да се избегнат недоразуменията, аз искам да подчертая,
че всички мои изложения са възможни само затова, защото аз – както и всички членове на
Антропософското общество – имат на свое разположение Антропософията на Рудолф Щайнер в
качеството на основа на всякакъв род духовни изследвания. Нито една дума, опитваща се да
разкрие духовните взаимовръзки и подоснови на Мистерията на Голгота в тези лекции, не би
могло да бъде казана без дадената от Рудолф Щайнер Духовна наука. Всеки въплътен днес човек
на земята, който се чувства наистина свързан с Антропософията, с най-различни методи е поел в
себе си това духовно завоевание в качеството на неоспорим фундамент на своето духовно
съзнание. Именно на този фундамент, на който имат право да строят всички родени след появата
на Антропософията, е и заложената възможност, че която и да е лекция маже да съдържа
предимно самостоятелно придобити познания. По този начин едновременно се появява този
факт, че макар и от различни ъгли на разглеждане на духовния свят, прииждат още нови
познания, при това не си противоречат едно на друго, а като части от пъзел се съчетават с
направените от Рудолф Щайнер изказвания. Това трябва да бъде така, защото е необходимо с
цялата сериозност да се отнасяме към изложенията, които произлизат не от простото
повторение на вече уплътнени до земни слова духовни факти и не представляват благозвучен
резултат от екзотерични размишления и теории, а имат за своя основа истинни и обективни
познания от другата страна на прага.

Често се случва така, че двама духовни изследователи стигат до един и същи образ. Как се случва
това? Този, който се опитва да изрази свръхсетивното със сетивни слова, винаги се намира на
границата на своите възможности, на него особено често му се налага да прибягва до образни
сравнения, за да може да направи своите изложения. Слушателят, от своя страна, посредством
практикуване на упражнения в непредубеденост, може да помогне на лектора със своята
повишена готовност към възприятие. Много неща все пак остават несъвършени, но ние просто
не бихме могли да разговаряме един с друг, ако чрез преодоляване не правехме все нови опити,
ако се бояхме да говорим и пишем несъвършено. (От самосебе си се разбира, че даже при
нетърпимо отношение към несъвършенството на изразяването, е необходимо непрестанно да
продължава сериозната борба за точност на изложението). Но фактът си е факт: в свръхсетивния
свят няма необходимост от земни езикови изрази, откъдето е невъзможно безпрепятствено да
бъдат преведени на земен език неговите откровения. Изключение от това правят само мантрите,
самостоятелни и живи духовни същности, сами представляващи уплътнения до сетивното
духовен Космос. Затова хората, които в най-различни времена и най-различни култури са
възприемали езотеричните истини от духовния свят, отново и отново са стигали до сходни
образи за тяхното изразяване. Това могат да бъдат символи, като например петоъгълна или
шестоъгълна звезда за изобразяването на човека на Земята или връзките между земята и

4
небето; това могат да бъдат истински образи на духовните впечатления, такива като образ на
дърво, който например може да бъде намерен в древноеврейската Менора (еврейския свещник
със седем свещи), кабалистичното дърво Сефирот, или в книгата Битие – в дървото на
познанието и дървото на живота. Разбира се съществуват и съвсем други възможности за
изразяване, такива като математическите числови редици или притчите от Евангелията. Тези
примери ясно показват, как резултатите от индивидуалното духовно изследване могат да
донесат сходни плодове. Следователно някои изложения или образи могат да се сторят странно
познати на читателя, макар и той да не ги знае непосредствено от Рудолф Щайнер.

Втората причина, поради която тук въобще се говори за този вид духовно възприятие е това
обстоятелство, че някои хора без достатъчно основание за изнесените съждения, незапознати с
моите лекции, са си съставили своеобразно мнение за моята съдба и дейност. Разбира се, аз им
признавам това право. Все пак формираните по такъв път мнения не могат да имат никаква
сериозна основа за своето по-нататъшно разпространение. Така възникват съждения от рода на:
антропософската духовна наука ми е необходима единствено за това, да се справя с моята
предопределена посредством стигматизацията съдба. Или: Антропософията като духовна наука
не се явява такъв път на ученичество, в края на който може да стои преживяваната от мен сега
съдба. В изказвания от този род, моето духовно съзнание и моето развитие като стигматизиран
човек представлява нещо, в определен смисъл, противоречащо на антропософския път. Тук
трябва още един път настоятелно да подчертая – и това вече нееднократно се е случвало в моите
лекции – че съдбата на стигматизирания не очаква всеки човек, вървящ по пътя на
розенкройцерското посвещение и антропософското ученичество. Това е съвсем индивидуална
съдба, за която се говори в лекциите. Все пак, следва да се отбележи, че такава съдба също и не
пречи на човек да се развива в смисъла на духовнонаучния път на ученичество.

Затова ми се иска още веднъж настоятелно да посоча разликите между двата горепосочени вида
съзнание: обусловеното от стигматизацията непосредствено преживяване на събитията от
времето на Христовото пришествие, всъщност, коренно се различава от езотеричните познания
за събитията от времето на Христовото пришествие, които станаха възможни единствено
благодарение на живота след разцвета на антропософската духовна наука на Земята.

Необходимо е да поясним, че съобщените от Рудолф Щайнер познания на духовната наука

съществено помагат да се разберат появилите се феномени; но не по-малко това, което можем
да наречем духовнонаучен път на познание, бе средоточие на моя живот дълго още преди
събитията на стигматизацията. И от това мое същество, което се чувства напълно сраснато с
езотеричните истини, изразени от Рудолф Щайнер, доколкото то още в предишните години
съвсем естествено усещаше себе си живеещо в своята космическа родина, от това мое същество,
което е независимо от стигматизацията същностно мое същество, бяха изречени езотеричните
съобщения на тези лекции.

За това главното, към което са насочени моите усилия – това е езотеричното познание, защото
само то е способно да представи събитията за времето на Христовото пришествие в съвременна
светлина. Все пак остава си факт, че сега две различни възможности на духовнонаучния опит са
съединени в моето същество и именно те създават основа за моите публични изяви.

Юдит фон Хале, Берлин, Йоановден, 2005

5
ЧАСТ I ЗА ВРЪЗКАТА НА СТИГМАТИЗАЦИЯТА И ТЯЛОТО НА ВЪЗКРЕСЕНИЕТО.

ЗА ПОЗНАНИЕТО И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА НА ХРИСТОВОТО ВЪЗКРЕСЕНИЕ

Лекция от 10.10.2004 г.

Юдит фон Хале

Уважаеми членове на Антропософското общество, скъпи приятели! Днес вечерта ще се опитаме

да поговорим за преобразуването на човека – а именно неговото физическо тяло – посредством
Импулса на Христос. За тази цел, ние смятаме да разгледаме процеса на развитие на човешкия
Аз от духовнонаучна гледна точка. Рудолф Щайнер посочи Мистерията на Голгота като час на
раждане на човешкия Аз1. В момента на действията на Господ на Голгота, от момента на Неговата
кръстна смърт, от този момент, когато Той напълно е проникнал в дълбините на материята, за
да даде на хората истинно, ясно самосъзнание, от този момент ние можем осъзнато да разберем
нашия Аз, осъзнато да го назовем, осъзнато да го използваме за своето развитие. Нашият Аз се
намира още в началото на своето развитие, той е още достатъчно млад. Все пак вече са изминали
125 години от този момент, откогато той, укрепен от Светия Дух, е получил възможността да се
пробуди под водачеството на Михаил, който отново ни посочва пътя към най-висшето
Същество2. Това висше същество, Христос, преди две хиляди години ни е дарило зародиша на
силите, които ние сега можем да разгърнем, за разцвета на това, че от самите себе си да
направим избор в Негова полза. В полза на Този, който най-напред ни е дал възможност да Го
изберем в пълна свобода – както за това говори Рудолф Щайнер в произнасянето на
Медитацията на Основополагащия камък:

Където вечните цели на Боговете

Светлината на мировото същество

На собствения Аз

За свободна воля

Даряват

Такъв момент преживяваме днес. И ако нашият избор в любовта и смирението се пада на Него
и освен това ние бихме имаме голямо „кармично щастие“ – възможността да се запознаем с
Антропософията и да я изучаваме като път за разбиране на Неговите деяния, – един ден като

1 виж напр. лекцията от 07.01.1912,GA 143

2 Има се предвид началото на водачеството на Михаил като Дух на епохата през 1879 г.

6
резултат ще стане преобразуването на нашето физическо тяло. Ще бъде построено такова тяло,
което ще се яви не толкова носител на духа, но и самото ще стане дух или, по думите на Йоан,
„нов Храм“3.

Петър Традовски:

Уважаеми членове на Антропософското общество, скъпи приятели!

В поканата за тази вечер беше отбелязано, че особеностите на тази първа лекция, в голяма
степен се основават на цикъла от лекции на Рудолф Щайнер „От Исус към Христос“ (GA 131). По
този начин, необходима предпоставка за разбиране се явява запознаването с тези лекции, и
повече от това – тяхното внимателно изучаване.

Днес ние искаме да съобщим за едно особено събитие, което се случи непосредствено в нашия
кръг. Става въпрос за космическото събитие, което се изяви чрез Юдит фон Хале: по време на
Страстната седмица 2004 година у Юдит фон Хале се откриха стигми, раните на Исус Христос.

Преди всичко ние ще разгледаме това събитие във връзка и с помощта на цикъла „ От Исус към
Христос“ (GA 131), като необходимост за начално представяне на дадения феномен.

Стигмите, които се появиха една след друга в течение на кратки промеждутъци от време,
излязоха по тялото на Юдит фон Хале точно по такъв начин, както са изобразени от Матиас
Грюневалд в неговата картина „Възкресение“, явяваща се част от Изенхаймския олтар в Колмар.

3 По време на четенето на тази лекция, са били демонстрирани репродукции от фрески на Джото за

стигматизацията на Франциск Асизки ( „Стигматизацията на Свети Франциск“, църквата Сан Франческо,
Асизи ) и картината на Матиас Грюневалд „Възкресение“, явяваща се част от Изенхаймския олтар.
(Изенхаймски олтар, музей Унтерлинден, Колмар)

7
Раните особено силно кръвотечаха по времето на Страстната седмица и се скриха в Страстния
петък. По време на Пасха до Петдесятница те кръвотечаха с голяма или малка интензивност
всеки петък, след това – само понякога, в особени случаи, като правило след голямо душевно
напрежение. Раните, които винаги в по-голяма или по-малка степен са болезнени, оттогава
съществено не са се изменили. Тяхна характерна особеност се явява този факт, че те не се
възпаляват, но и не зарастват.

Стигматизацията се съпровождала с коренно изменение на системата на кръвообращение, която

в качеството на физически-духовно изразяване на Аза пронизва и обединява всички системи на
органите. Вследствие на това целият организъм е бил обхванат от изменения. Особено трябва
да се споменат две области, подложени на преобразувание. Всички сетивни възприятия се
обострили, те се преживяват като разширение. Понякога може ясно да се чуе това, което се
говори на разстояние повече от сто метра. С помощта на обонянието може да се възприеме това,
което се случва в организма на друг човек в процеса на хранене, да се разпознае какво е било
изядено няколко часа назад, откъде произлизат продуктите, какво е тяхното качество, как са
били обработени.

Пълен преврат се случил по времето от Страстния четвъртък до Страстния петък по отношение

на храненето: без всякакъв преход, внезапно, за Юдит фон Хале станало съвършено невъзможно
да приема храна. Всеки опит за приемане на храна водел до отравяне. Състоянието на
неприемане на храна досега не се е изменило. Необходимо е да се подчертае, че

8
невъзможността за приемане на земна храна не се явява следствие на един или друг начин на
практикуване на аскеза – което също следва от горенаписаното. Преобразуваният организъм на
Юдит фон Хале, която дотогава с удоволствие е готвила и се е хранила, сега решително отхвърля
земното хранене, възприемайки го като отрова. Само малко вода може да се приема в
ограничено количество. Независимо от неприемането на храна цялото тяло ни най-малко никак
не се изменя.

Забележителна е реакцията на преобразувания организъм към алкохол. Даже мизерно

количество, такова например в пастата за зъби, или просто миризма на алкохол, води до тежко
отравяне.

Стигматизацията в Страстният петък и във всички последващи петъци се съпровождала с

определено състояние на съзнанието. Във връзка с това Юдит фон Хале ще съобщи по-нататък
за настъпилото в нея посредством стигматизацията съпреживяване на запазените в
космическата памет събития, свързани с времето на пришествието на Христос и настъпването на
Поврата на времената.

За начало следва да се упомене само това, че става дума за телесно-душевно-духовно съучастие,

което изцяло и напълно обхваща човека така, че обикновеното сетивно-разсъдъчно съзнание
изчезва през цялото време на съпреживяване на историческите събития в Палестина. По това
време във физическото тяло се отразяват чудовищни събития: продължаващи часове изтезания,
мъчения и накрая – разпятие и предсмъртни мъки. Тези потресаващи душата ужасни
преживявания, достигат своята кулминация в смъртта на Исус Христос. Те продължават след това
в духовен опит и преживяване на т. нар. „слизане в ада”, за което Юдит фон Хале по-нататък
подробно ще съобщи. На преживяването на кръстната смърт, все пак винаги противостои
пронизващото и изпълващо душата, а също и укрепяващо тялото Христово Възкресение, срещата
с удържалия победа над смъртта Спасител на мира „на разсъмване в първия ден на седмицата“4.

„На разсъмване” по тогавашни изчисления означава 6 часа сутринта. Това се отнася, разбира се
към реалното местно време в Йерусалим. Това време съответства в Централна Европа на 4 часа
сутринта местно време. Действително преживяването на Възкресението и въобще всички
преживявания от подобен род, се случват тук именно в това време, т.е. 2 часа по-рано.

Ето защо за начало трябва да се каже за преобразувания посредством стигматизацията

организъм. А сега ще се опитаме да се приближим до този феномен със средствата на духовната
наука. При това в началото, разбира се, под внимание могат да бъдат взети само някои аспекти.

Истинското духовнонаучно настройване към Мистерията на Голгота, може да достигне най-

добър образ с помощта на завършващите думи в цикъла „От Исус към Христос”. Затова тези
думи трябва да бъдат поставени в началото на разглеждането на въпроса за тялото на
Възкресението: „В какво се състоеше Неговото дело? Неговото дело беше израз на чистата и
божествена Любов! Трябва да сме наясно: Засега нито едно човешко сърце не е в състояние да
усети онази сила на Любовта, която беше необходима, за да вземе този Бог едно такова
решение, от което лично Той нямаше никаква нужда решението да се инкарнира и да разгръща
своите божествени действия в тесните рамки на едно човешко тяло. Ето как от делото на

4 Йоан 20:1

9
 Любовта се стигна до онова събитие, което е най-важното в цялата еволюция на човечеството.
И когато хората проумеят това дело на Божията любов, когато се опитат да го превърнат в свой
първостепенен идеал, спрямо който всяка проява на човешка любов е нещо съвсем
незначително, тогава те ще се приближат и до чувството на пълна несъизмеримост между
човешката любов и Божията Любов, онази Божия Любов, довела до Мистерията на Голгота,
както и до онези имагинации, които ни позволяват да извикваме пред духовния си поглед
редица отделни моменти от Събитието на Голгота.

И наистина, за нас е напълно възможно да стигнем до имагинация за хълма, където беше

издигнат кръстът, онзи кръст, на който беше прикован един Бог в неговото човешко тяло, един
Бог, който избра инкарнацията и смъртта по своя воля или с други думи, от любов към хората
за да могат Земята и човечеството да достигнат тяхната същинска цел. Ако някога Бог, когото
наричаме Бог-Отец не би допуснал влиянието на Луцифер да се разпростре върху хората,
човекът не би успял да развие зародишните сили на свободния Аз. Именно влиянието на
Луцифер даде тласък за развитието на свободния Аз. Всичко това трябваше да бъде допуснато
от Бог-Отец. Но след като човешкият Аз заради свободата трябваше да бъде вплетен в
материята, наложително беше сега той отново да бъде освободен от потъването в материята,
и виждаме как цялата Любов на Сина кулминира в Мистерията на Голгота. Само благодарение
на това стана възможна свободата на човека, неговото истинско достойнство. Фактът, че
можем да бъдем свободни същества ние дължим на едно дело, протъкано от Божията Любов.
Ние никога не бива да забравяме, че дължим нашата свобода на едно дело, протъкано от
Божията Любов. И когато мислим по този начин, ние ясно усещаме: Да, ти можеш да станеш
достоен човек, обаче само едно не бива никога да забравяш че дължиш всичко онова, което
си, на Онзи, който можа да опази и чрез Мистерията на Голгота да ти възвърне твоя човешки
първообраз.“5 .

От една страна ние приемаме в своето съзнание действието на Божествената любов, което само
по себе си е неизчерпаемо и към което човешкото познание може и трябва да се приближава
даже без това, че има възможност или право да свлече покривалото от тайната на любовта. От
друга страна, нашето внимание се обръща на това, което не трябва да се забравя: на източника
на човешка свобода; „Азът“ винаги трябва ясно да осъзнава своята връзка с този източник, ако
той иска да следва пътя на свободата.

По-долу следва опиращото се на духовната наука кратко изложение на това, как фантомът или
„Тялото на Възкресението“, е имал своя произход още на Сатурн; как след това преминавайки
фазите на слънчевото и лунното развитие, този физически праобраз е бил разрушен на Земята
чрез влиянията на изостаналите духовни същества (грехопадението); как от Христос и неговите
жертвени действия този фантом е бил обновен. Това обновление на физическия праобраз на
човека започва да се проявява в преобразения организъм на Юдит фон Хале. Това
преобразяване, което се случва с всеки човек, стремящ се към духовно познание, не е
задължително да се съпроводи с поява на стигми. Все пак стигмите показват изменение на
състоянието в смисъла на отново възстановен фантом.

5 GA 131,14.10.1911

10
Тялото на Възкресението, фантомът, както за това се говори в цикъла „От Исус към Христос”, –
това е възстановяване на духовно-физическия праобраз на този същностен член на човека. Този
член на човешкото същество е бил сътворен на Древния Сатурн от Духовете на Волята
(Престолите), когато йерархията на Архаите е преминавала своята човешка степен. Затова
тяхното участие във формирането на човека се състояло в това, във физическата основа на
външните сетива, те да заложат възможността, на бъдещата Земя тези външни сетива да могат
да се използват като инструменти на Аза. На Стария Сатурн в йерархията на Архаите се случило
разделение, довело до сериозни последствия, които имат голямо значение за съвременното
развитие на Аза. Изоставащите Архаи, които наричаме също и Азури, съблазнили човека и го
насочили към егоизъм. Днес те, бидейки лоши духове от древния Сатурн, са снабдени с най-
силна воля към злото. Вследствие на този факт на развитието, нашият Аз сега постоянно е
подложен на опасност от тези въздействия .

Физическото тяло е било заложено още на Сатурн, затова то се явява най-древния и най-
съвършения член на човешкото същество. На Земята Елохимите (Духовете на Формата, Духовете
на Аза) в акта на творчество, от субстанцията на своето същество са вместили Аза във
физическото тяло.

Прачовекът на Земята е имал физическо тяло, което, все пак е било невидимо. Истинският
човек и днес е невидим, и във връзка с това възниква въпросът по какъв начин човек е станал
видимо същество. Причина за такова развитие към видимост е било духовното влияние, което
Луцифер е оказал на астралното тяло на човека: „Неговото съзнание престана да прилича на
просто огледало, в което се оглежда целият Космос, защото в човешкото астрално тяло беше
пробудена възможността, то лично да регулира и контролира образите на съзнанието. Човекът
стана господар на своето познание. Но понеже изходната точка на това господство беше
именно астралното тяло, стоящият над него „Аз“ изпадна в постоянна зависимост от това
астрално тяло. Така че занапред човекът щеше да бъде непрекъснато изложен под влиянието
на един по-низш елемент от своята природа“.6

Поради желанията и страстите на астралното тяло, човек все повече се отделял от висшите
духовни влияния и все повече се обръщал към своето собствено същество. Разрушението на
първоначалната хармония, което не по-малко е било необходимо условие за развитието на
индивида, стана причина за появата на болестите и в края на краищата на смъртта. Вследствие
на тази вътрешна зацикленост в себе си човек е формирал също неверни представи за
обкръжаващия го външен свят, имащ чисто духовна природа. Човекът в него е във
фундаментално заблуждение все повече представяйки си го като материален. Човекът попадна
в Аримановата измама по отношение на външния свят. По този начин човешкото същество
отначало попада под духовното съблазняващо влияние на Луцифер и вследствие на това, в
крайна сметка попадна в мрежите на Ариман. Човек „сега започна да приема от Земята такива
впечатления, които можеха да бъдат изживени чрез вложения в него астрален елемент и които
се свързваха с разрушителни за физическото тяло сили. Всичко това човек усещаше като угасване
на своя земен живот. Така се появи и „смъртта“, като процес, предизвикан от самата човешка

6 GA 13 „Въведение в Тайната наука“, 6. Развитието на света и човека

11
природа“.7 По този начин, в развитието на човека на Земята настъпило коренно изменение.
Безсмъртният, невидим, духовен праобраз бил разрушен, човек станал смъртен, видим, болно
същество потънало в тъмнината и твърдостта на материята.

Тези събития довели до усилено трагично настроение в дохристиянските времена. Възвишеното

учение на Буда тласкало към отричане от Земята: човек е длъжен да се избави от земното
страдание, за да получи избавление. Така също и многочислените мистерии на древността са
били безпомощни по отношение на разпада на физическото тяло.

Разбирането на ограничеността на човешките възможности може да доведе до отчаяние, а не

да бъде формирано настроение на очакване на идващия Спасител на света. Народът на Израил
бил избран затова, за да създаде вътре в себе си телесни и духовни условия за приемане на
Спасителя на света. Мойсей провъзгласи ; „Аз съм Аз Съм“ и неговото учение подготви появата
на Христос.

Намерението на Христос да извърши действие от любов заради развитието на човечеството и

Земята съдържа в себе си решителността да се проникне в земното царство (Малкут), в което
нито един човешки Аз не може да проникне. Но това означава, че Богът е трябвало да премине
смъртта чрез разпятие, за да може в смъртта да преодолее смъртта. Възстановяването на
праобраза на физическото тяло, което не познава смъртта, е целта на въплъщението на Бога.

Благодарение на сведенията на духовната наука, които Рудолф Щайнер съобщи в цикъла от „От
Исус към Христос”, стана възможно за първи път в историята на християнството да се направят
първите крачки за разбиране на Възкресението. Всеки човек днес може да счита себе си длъжен
да напрегне всичките свои духовни сили, за да достигне до начално разбиране на Мистерията
на Голгота, в което Духовната наука може съществено да помогне. Това действие на
Божествената любов никога не може да бъде обяснено напълно, понеже пътят към неговото
разбиране е така дълъг, както и земното развитие, доколкото тайната на любовта е
неизчерпаема. И така, за да се направят първите крачки за разбирането на Възкресението, е
необходимо на първо време да се състави вярна представа за физическото тяло, а това значи да
не оставаме до разглеждането на земните вещества и минералните сили. Рудолф Щайнер
съобщава следното: „Но колкото повече в наши дни се развива ясновидството на човека, толкова
по-ясно става, че това, което е отхвърлено с физическите вещества и сили, все пак не е идентично
с цялото физическо тяло, че то съвсем не е идентично с цялата форма на физическото тяло. Към
тези вещества и сили принадлежи и нещо друго, което ако говорим обективно, трябва да
наречем „фантом“; да, това е фантомът на човешкото тяло. Този фантом е равнозначен с облика,
с формата на човека, която „подрежда“ физическите вещества и сили по такъв начин, че ги
включва в един вид духовна тъкан, която после застава пред нас, в условията на физическия свят,
като едно или друго човешко същество. Както скулпторът не може да извае никаква статуя, ако
се нахвърли върху мрамора или каквато и да е друга материя, сипейки безразборни удари, а
трябва да разполага с предварителната идея, с мисълта, която възнамерява да въплъти в
материята, така и за човешкото тяло съществува една предварителна идея, една мисъл; но тя
далеч не съществува в онзи вид, както при скулптора, понеже материята на човешкото тяло не е
някакъв мрамор или гипс, а като една действителна мисъл във външния свят: като „фантом".

7 Пак там,

12
Както скулпторът въплъщава идеята в своя материал, така и в земните вещества, които след
смъртта изоставяме в гроба или предаваме на огъня, е вложен фантомът на физическото тяло.
Фантомът просто принадлежи на физическото тяло, той е другата, невидимата част на
физическото тяло и е по-важен от физическите вещества; понеже физическите вещества
всъщност не са нищо друго, освен материалния пълнеж, който, така да се каже, се изсипва в
мрежата на човешката форма, както се изсипват ябълки в една каруца. Да, фантомът е нещо
много важно! Веществата, които се разлагат след смъртта, са всъщност това, което намираме и
навън в природата, само че в нашия случай те са подредени в човешката форма.“8

Такова изчерпателно описание на физическото тяло позволява да се разбере Възкресението:

„Настъпи това, че този човек, който беше носителят на Христос, мина през една такава смърт, че
след три дни онова, което представлява смъртната част на физическото тяло, трябваше да
изчезне, а от гроба възкръсна онова тяло, което е енергийният, силовият носител на физическо-
материалните части.(...) Да, напълно възможно е човекът да включи в своята астрално-етерно-
физическа организация онези сили, които възкръснаха от гроба на Голгота, да ги включи така,
както в началото на Земното развитие, благодарение на луциферическите сили, той включи в
своя физически организъм силите и качествата на Адам“9.

Апостол Павел отчетливо разпозна във Възкресението неповторимата същност на

християнството. Срещата с Христос, която Павел преживя пред Дамаск, конкретния опит от
Възкресението стана основа за цялото негово учение. „Това, което той изживя, го изпълни с
непоколебимата увереност: човекът се издига до тези изживявания едва тогава, когато
„писанията са се изпълнили", защото един ден в духовната атмосфера на Земята действително
ще има един цялостен човешки фантом, едно възкръснало от гроба човешко тяло, сияещо в
своята свръхсетивна форма!

Ето какво видя Павел! Ето какво му се яви пред Дамаск и породи у него убеждението: Той беше
там! Той е възкръснал! Защото сега там се намира нещо, което може да дойде само от него: Там
е фантомът, който може да бъде видян от всички човешки индивидуалности, които търсят
живата връзка с Христос!“10

Възкресението е това, на което стои християнството и кризата в християнството се заключава в

това, че Възкресението се разбира малко, или въобще не се разбира.

Учението на Павел се явява резултат на неговото познание за същността на Възкресението.

Природният произход на човека може да изведе до прачовека Адам.

8 GA 131, 10.10.1911

9 GA 131,11.10.1911

10 GA 131,12.10.1911

13
Рис. 1

Новият Завет, Новият Съюз11 на човечеството, който може да бъде сключен с християните,
произлиза от възкръсналия Христос, от втория, новия Адам.

Рис.2

„Ако искаш да станеш християнин в истинския смисъл на думата, ти трябва да си представиш, че

вътре в теб може да се роди и живее нещо, което би ти позволило да теглиш духовни линии до
втория Адам, до Христос, до онзи Христос, който на третия ден се изправи от гроба; също както
всички хора могат да теглят съответните линии до физическото тяло на първия Адам.

Да, ето какво изисква Павел от всички, които наричат себе си християни: да положат усилия и
вътре в тях действително да се роди нещо ново, и както тленното тяло води до Адам, така и то
да води човека до онзи, който на третия ден се изправи от гроба, където беше положено тялото
на Христос Исус.”12

Много е важно правилно да се разберат тези рисунки и тези думи на Рудолф Щайнер. Сутринта
на първото пасхално възкресение на Христос действително е било сътворено единичното тяло
на Възкресението и той се явил в това тяло на Възкресението на Мария Магдалина и Апостолите.

11В немския език се употребява изразът „Der neue Bund”, което означава точно указание на библейския
„Нов Завет“ ( Neuer Bund = Нов Завет). При това трябва да се има предвид, че думата „завет“ в библейски
смисъл има значение на договор, съюз ( с Бога)

12 GA 131, 10.10.1911

14
Това изначално тяло на Възкресението в процеса на по-нататъшно развитие на човечеството се
размножило в съответствие с принципа на спиритуалната икономия. Това означава, че
човешкият Аз, който започва да приема в себе си Христос, привлича към себе си и се облича
(anziehen)13 във фантома, който в този процес се размножава и индивидуализира. Фантомът като
възстановен праобраз на физическото тяло ще се проявява като съвършено идеално „облекло”
за Аза, точно така както той не може да се прояви като унаследено материално-физическо тяло.
Същността на Христос дава на човека сила да формира Аза и едновременно възможността да
преобрази, да одухотвори и да поработи посредством Аза върху своите обвивки. Затова това е
повече, отколкото просто „възстановяване на фантома”, защото отново сътвореното от Христос
тяло на Възкресението, със своя индивидуален облик превъзхожда древния Адам. От самосебе
си се разбира, че индивидуализацията на фантома и обличането във фантома може да се
разбира само като процес, който протича от инкарнация към инкарнация чак до свършека на
земното развитие. Този закон Рудолф Щайнер ясно е формулирал още в своята книга
„Въведение в тайната наука”: „След Христовото Събитие хората, издигнали се до Христовата
тайна, могат да пренесат това, което са постигнали, от сетивния свят в духовния. И тогава то
отново се връща в земния сетивен свят, когато при своето прераждане хората донасят със себе
си онова, което Христовият Импулс е станал за тях в духовния свят между смъртта и едно ново
раждане“14.

Преобразяването чрез притегляне към себе си и обличане във фантома засяга отначало
физическото тяло, но после се разпространява и върху другите обвивки. По времето на Тайната
вечеря в Страстния четвъртък, Христос заедно с Апостолите извършва също и първото
преобразуване на обикновения процес на хранене, тъй като посредством тялото на
Възкресението човек отново се включва към кармичния поток на храненето, който в човека
образува вещества. Доколкото първоначалния фантом все повече губеше своята сила, появи се
необходимост това ставащо материално тяло да се храни също материално-веществено, а това
значи, че обикновеното земно хранене се явява следствие от отслабване на фантома. Това
състояние на нещата Рудолф Щайнер характеризира по следния начин: „За да вникнем в
естеството на това израждане, нека да припомня, че според първоначалния замисъл този
фантом трябваше да остане незасегнат от материалните субстанции, които човекът приема във
вид на храна от минералното, растителното и животинското царство. фантомът трябваше да
остане незасегнат! Обаче това не се получи!“15

Поразителен, за много хора във висша степен трудно разбираем, а често и просто непризнаван
е фактът на неприемане на земна храна, който по този начин представлява не болест, а израз на
ново здраве. Това твърдение, разбира се не трябва да доведе до фанатична аскеза, която никога
не може да достигне целта. Достигането на целта, непрекъснатото преобразуване на човешкото

13немската дума „anziehen“ наред със значението „надявам, обличам се“ има също значението
„притеглям“. В дадения случай ( в изречението „das Fantom anziehen“ ) и двете значения са съществени и
затова в редица случаи освен превода на израза „Das Fantom anziehen” просто като „облича се във
фантома“, се употребява конструкцията „притегля към себе си и се облича във фантома”

14 GA 13, 6.Развитието на света и човека

15 GA 131,12.10.1911

15
тяло и неговата физическа организация, изисква търпение и в крайна сметка се явява също и акт
на благодат. Познаването на процеса на хранене с помощта на духовната наука изисква
несъмнено достатъчно душевна деликатност, а освен това доста чувство на хумор ; във всеки
случай никой не трябва да си разваля от това апетита.

Отново и отново се повдига въпросът за това трябва ли съединяването на фантома в смисъла на

учението на Павел да доведе със себе си стигматизацията. Още веднъж трябва да се даде на това
недвусмислен отговор: не. Стигматизацията е обусловена кармически, индивидуална жизнена
ситуация, която се появява пред хората като предизвикателство, въпреки че тя съвсем не
означава, че в бъдеще всеки човек ще носи стигми. Развитието на Аза посредством приемането
на Импулса на Христос – това е постепенен, крачка по крачка, от инкарнация към инкарнация
вървящ процес на съединение с Тялото на Възкресението, на възстановяване на фантома. Това
се случва по абсолютно индивидуален начин и външно може да остане незабелязан. В тази
връзка Рудолф Щайнер от една страна недвусмислено посочва, че „много може да бъде дадено
и днес само като полуистина“. От друга страна той настоятелно подчертава, че реалността на
съвременното посвещение се състои в обличането във фантом: „Чрез това, което описахме като
розенкройцерско посвещение, и чрез това, което днес един човек изобщо може да получи като
посвещение, се постига в известен смисъл, макар и с малко по-различни средства същото, а
именно: създава се една свързваща нишка между човека, доколкото той е инкарниран във
физическото тяло и това, което възкръсна от гроба на Голгота като същински първообраз на
човешкото физическо тяло“16.

Най-важното и вярното по отношение на всички хора се явява това, което е било дадено в
учението на Павел за първия и втория Адам, и което в духовнонаучното познание получи
съществено разширение и задълбочаване. В противоположност на тази стигматизация се явява
нещо, във висша степен индивидуално, както за самия човек – носител на стигмите, така и за
неговото обкръжение, понеже това обкръжение – тоест хората, които знаят за това събитие – все
пак са кармически свързани с това събитие и отношението им към него има значение.

Юдит фон Хале:

И така ние чухме някои разсъждения относно фантома. Това така наречено фантомно тяло,
представлява всъщност изменено, преобразувано физическо тяло. И това преобразувано
физическо тяло също може да има сетивни възприятия. Тези сетивни възприятия по нищо не
отстъпват на сетивните възприятия на непреобразуваното физическо тяло. Наистина те също
така могат да бъдат свързани с хора места и събития, които са отдалечени на хиляди километри
или се намират още по-далече във времето. Така моята нова телесна организация се свързва за
мен с преживяването на исторически събития в Палестина с двехилядигодишна давност.

Както знаете, не съществуват никакви исторически доказателства, касаещи живота, дейността,

смъртта и Възкресението на Христос. Но съдейки по всичко, работата се състои в това, че в
процеса на развитие на световната история отново и отново ще се появяват хора, които
посредством сетивното съпреживяване на тези събития сами могат да бъдат живи свидетели на
действията на Сина Божи. Това свидетелство притежава по-голяма сила, отколкото, например,

16 GA 131,14.10.1911

16
записаната на папирус смъртна присъда, понеже тези хора благодарение на собственото
съпреживяване могат да дадат на хората от своята епоха точно и детайлно описание на тези
събития. Техните възприятия са много по-пълни, отколкото може да бъде който и да е достигнал
до нас документ, и даже по-наситени с детайли, отколкото Евангелията, понеже става дума,
както вече се каза, за реални сетивни възприятия. Съществуват също и свидетелства за това и от
други стигматици. Все пак ние стигнахме до извода, че ще бъде по-разумно ако аз отначало
обобщя своите собствени преживявания и ги пренеса на хартия, преди да ги сравня с
изказванията на други стигматици.

По този начин, когато говоря за сетивни възприятия, именно тях имам предвид. От свой собствен
опит сега мога да се обърна към вас: моля, представете си, че предприемате пътешествие във
времето, което ви води до това, че с всички ваши способности на будното дневно съзнание и
възприятие, които притежавате в даден момент, седейки тук в залата и слушайки моя глас,
гледайки завесите зад гърба ми, възможно е даже усещайки миризмата на почистващите
препарати, излъчена от паркета, усещайки ръката на вашия съсед, с една дума, с всички ваши
способности за възприятие – се оказвате преместени в друго време. Моите собствени
възприятия от събитията в Палестина с двехилядигодишна давност включват даже езиците, на
които са говорили по това време: в повечето случаи – новоарамейски, заедно с него – гръцки,
римско-латински и древноеврейски; и освен това се разпространяват върху ритуалите по това
време, формите на обществено устройство, мисленето, което е било съвсем друго, не като това,
което ние познаваме сега. В тази връзка може да се спомене личността на Пилат, чиито постъпки
съвсем са съответствали на духа на своето време. Възприятията засягат също и други детайли
на ежедневния живот, такива като дрехите, храната и напитките, архитектурата, ландшафта,
времето, чак до възприемане на звездните констелации, или напр. преживяването на
празниците на годината, които по това време са били много интензивни, както може да се види
напр. при подготовката на Песах (Пасха)17, по времето на който се е състояла тайната вечеря.

Възприемането на тези събития започнаха за мен по времето на Страстната и Пасхалната

седмица тази година и се концентрираха на преживяването на разпятието, смъртта, слизането в
ада и Възкресението на Христос. От това време възприятията от този централен пункт постоянно,
може да се каже радиално се разшириха; това означава увеличаващото се изпълването с
детайли и съпреживяването се разпространи също и върху тези събития, които се случиха до
разпятието и след Възкресението. По този начин до сегашния момент аз преживях също такива
събития, като Тайната вечеря, нощта в Гетсиманската градина, арестуването на Исус,
изтезанията, търга около неговата смърт, присъдата, тежкият път към Голгота, издигането на
кръста, приковаването към кръста, изправянето на кръста, непреставащите мъки на Исус на
кръста и без да обръща внимание на тези мъки – пълните с любов думи на прошка към
ненавистниците и палачите. Тук аз бих искала да отбележа, че мъките, предшестващи разпятието
са били вече толкова силни, че твърдостта на Христос – чак до разпятието, за мен представлява
истинско чудо. Вземете предвид също и това, че тук става дума за най-висша способност да се
понасят страданията, защото Слънчевият Логос, Синът Божи, само три години е прекарал в
човешко тяло и не е бил запознат с физическата болка в такава степен, както обикновеният човек.

17Песах-Pessach, Passah (от иврит, минавам, заобикалям – централен юдейски празник в памет на
излизането от Египет

17
Колкото по-близо се приближавал до смъртта, толкова по-дълбоко прониквал в материята,
толкова по-непоносими били неговите мъки, толкова повече Той ставал в пълен смисъл на
думата човек. И въпреки това, Той, в своята Божествена Същност даже в тези моменти може да
усети състрадание и да го прояви по отношение на своите мъчители.

Възприятията се разпространяват по-далече от момента на смъртта и времето след това, а също

и върху проникването в бездната на Земята – „слизането в царството на смъртта”. По времето на
това влизане в дълбините, ариманическото бе победено от Христос и на него бяха сложени
окови. Това преживяване, всъщност, се явява по-различно от сетивно преживяване. Това е
несвързано с тялото възприятие в духовно-душевното. (За разликата между тези два способа на
преживяване подробно говорихме в предисловието). След това следва възприятието на
Възкресението, което аз мога да съпреживея с двата гореспоменати способа на възприятие.
Възкресението започва с преживяване на преобразуването на тялото на Земята: светлина, капки
кръв проникващи в Земята, започват да се разпространяват, изкачват се и накрая в утринния
сумрак се изтръгват от преобразуваното тяло на Земята. Това е единствено истинна Божествена
сила на излъчване на светлина, която не може да бъде предадена със земни думи. От
Възкресението произлиза жизнена сила, която така силно укрепява моята вътрешност, че
външното може с това да се храни.

Ако си представите везна и на едната чаша на везните поставите мъките и смъртта на Христос, а
на другата – Възкресението, не бива да мислите, че двете чаши ще се намират в равновесие.
Събитието на Възкресението натежава много повече и се явява много по-значимо, отколкото
смъртта. От него произлиза целият живот в нас, и не само за мен то се явява тази сила, която
поддържа живота, но и за всеки от вас и всеки ден то се случва в нас отново. Това е дарът на
Възкресението за всеки от нас.

Искам да кажа още няколко думи, относно решението да се направят тези събития достояние на
обществеността. На мен ми бе тежко да реша да публикувам тези факти даже в много тесен кръг,
понеже това е свързано с необходимостта да съобщя на хората, които въобще не познавам
лично за някои интимни неща, касаещи както моето душевно-духовно, така и физическото. И
въпреки това има две причини, поради които аз реших да преодолея тази вътрешна неловкост.

Изминаха седем месеца, откакто стигмите се появиха за пръв път. За някои от вас този период
изглежда кратък. За мен тези месеци, в които аз всеки ден се сблъсквах с въздействието на това
събитие, ми се сториха няколко години. Причините за това стоят във вече споменатата повишена
чувствителност на телесната организация, посредством която – а също посредством болката в
стигмите – ужасните страдания на съществото на Христос, претърпени от Него заради спасението
на човека, ежедневно, крачка по крачка се представяха пред моите очи. Може също да се каже:
всеки ден от живота се преживява с голяма душевна интензивност.

В продължение на тези месеци много скоро се изясни, че въпреки всички мои усилия напълно
да се скрие фактът на поява на стигмите и свързаните с това явления, това беше невъзможно.
Алтернативата би била пълна самоизолация. Следователно това би означавало отказ от работа,
от участие в работата, от дейността в Антропософското общество, а също бягство от приятелите
и от семейството. Но това ми се стори сравнено с бягство от самия мой живот. Освен това скоро
разбрах, че тъкмо ставането на фантомното тяло видимо, посредством стигмите има съвършено
определено значение – а именно това да бъде видяно. Забеляза се, че опитът колкото се може

18
по-дълго и по-успешно да се скрият появилите се на откритите части на тялото стигми и
феноменът на неприемане на храна, би било тъкмо отрицание на това, което иска да прояви
себе си именно като стане видимо. Макар аз отчетливо да усещах, че моята вътрешна същност
отново и отново се стреми към анонимност и незабелязване, аз пак трябваше да си призная, че
е необходимо да последвам още по-рано чутия от мен призив да проявя инициатива заради тази
същност, която изявява себе си чрез стигмите.

По този начин първата причина, поради която аз реших да публикувам тези факти в тесен кръг,
това е желанието да възпрепятствам това, до вас да пристигнат спекулации, необективни и
сензационни тълкувания от трети лица – тоест моят стремеж за достойно осветляване на
събитията. Втората причина е тази, че първо аз с всички сили съм готова да свидетелствам за
това, какво ни е било дарено от жертвеното деяние на Христовата любов.

При това за мен е много важно, във всички тези разглеждания на преден план да се намира не
моята личност, а това същество, което се проявява чрез стигмите, чрез телесното преобразуване.
Това не е винаги лесно да се направи, тъй като стигмите се появиха лично на мен. Но аз ви моля
да видите разликата между желанието да покажа себе си и опита да опиша духовните факти.
Това пожелание е свързано с молбата да не ме разглеждате като човек, в който действа чисто и
просто чудо, понеже както вече бе казано, всички тези феномени могат да бъдат напълно
обяснени с помощта на антропософското познание и те представляват не патологично
състояние, а посочват бъдещата телесна организация на човека. Тази преобразувана телесна
организация засяга тялото, душата и духа и се поражда посредством християнското качество
състрадание, съчувствие. Всички изменения на физическия характер винаги произлизат от
духовно-душевния импулс. А катализатор за това преобразуване е в голяма степен
състраданието – качество, което сега твърде малко се цени. Днес се стига едва ли не до това да
се оправдаваш, че чувстваш състрадание, понеже състраданието често се квалифицира като
психопатологично състояние. В тази връзка аз искам да напомня думите на Рудолф Щайнер от
неговия цикъл за Апокалипсиса18. Той говори за това, че в бъдеще човек ще може да пребивава
в състояние на душевна пълнота само в този случай, ако нито един друг човек на Земята повече
не би изпитвал страдания. Този основополагащ факт на човешкото развитие Рудолф Щайнер
изразява също в „Сентенцията на самарянина” от 1 септември 1914 г., която искам да ви цитирам
:

Докато в теб има болка,

Която минава покрай мен,

Действайки в световното битие остава Христос непознат;

Доколкото е слаб този дух,

Който само в собственото тяло страданията може да усеща.19

18 GA 104 „Апокалипсисът на Йоан“

19 GA 157 „Съдбите на хората и съдбите на народите“, Берлин, 01.09.1914 г.

19
Нищо не е за мен в такава степен чуждо, както желанието да мисионерствам. Никой по никакъв
начин не е длъжен да чувства себе си принуден към нещо. Въпреки, че нещо се показва пред вас
– а аз си позволявам да кажа, че такава видима демонстрация на себе си самият духовен свят
устройва на първо място не заради човека, носител на стигмите, а за неговото обкръжение – и
това ни най-малко не ви принуждава в нищо. В началото вчера споменах за свободата, този
изконен християнски елемент на осъзнатия, свободен избор. Той, разбира се, подразбира също
и възможност за нежелание у някой човек за в бъдеще да се занимава или да бъде свързан с
тази тема, с това приближаване към духовното. И тогава това ще бъде правилно за този
конкретен човек, понеже той е приел осъзнато, свободно решение, което ще бъде признато от
духовния свят.

И аз ви говоря за това не за да ви окажа някакво въздействие, още повече сензационно, понеже

такова въздействие по-скоро би отвлякло от срещата със съществото на Христос, която изисква
тишина и вътрешна съсредоточеност, но аз правя това, защото чувствам отговорност да не
укривам тази видимо проявяваща себе си духовност най -малко от тези хора, които заедно с мен
се сражават за познание, а именно от вас, мои скъпи антропософски приятели.

И ви моля да ми повярвате, ако кажа, че съществото на Христос говори с всеки от вас лично. От
време на време може да се усети топлината на тази светлина, която тихо гори дълбоко вътре в
нас. С нашите усилия към познание и съучастието на нашите сърца ние можем да дадем на тази
светлина, на Христос-Слънце, да порасте до пламтящ огън. Това е дарът на Христовата любов.

Аз смятам да положа всички усилия за това, вие да можете да възприемете като импулс на
Неговата Любов за всички хора неговите действия върху мен!

В заключение ние сърдечно ви молим отговорно и внимателно да се отнесете към това, което
узнахте днес.

ЗНАЧЕНИЕТО НА ФАНТОМА, ТЯЛОТО НА ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА НА

ДУХОВНОНАУЧНОТО УЧЕНИЕ ЗА ЧОВЕКА

Лекция от 7 ноември 2004г.

Петър Традовски:

Уважаеми членове на антропософското общество, скъпи приятели! Доколкото в разговорите

отново и отново изплуват противоречащи мнения за представеното в нашите предходни лекции,
за това, че съединението с тялото на Възкресението в духа на апостол Павел трябва да повлече
след себе си стигматизация, е необходимо още един път ясно и недвусмислено да се подчертае,
че за такава гледна точка няма никакви основания, Стигматизацията – това е събитие на

20
индивидуалната съдба, което може да бъде разбрано само в светлината на кармата на отделния
човек, следователно не може да се подлага на обобщение. Неведнъж вече бе казано, че
приготовлението по приемането на фантома – по думите на Рудолф Щайнер – това е във висша
степен индивидуален процес, който обхваща не една инкарнация и води до това, че
благодарение на размножението на първоначалното тяло на Възкресението, всеки Аз получава
за себе си идеалното тяло – носител на Аза.

В същото време стигматизацията може да бъде разбрана като особен способ на проява на тялото
на Възкресението, преди всичко с настъпващите при това коренни преобразувания на
физическото тяло, най-ярък израз на което се явява неприемането на земна храна.

Духовнонаучното разбиране на Възкресението – както посочва Рудолф Щайнер – в началото

може да бъде дадено само като полуистина. Духовнонаучното разбиране на Възкресението –
това е безкрайно, неизчерпаемо разбиране. То открива дълъг път на разбиране, понеже свързва
началото и края на Земята, Алфата и Омегата чрез действията на Христос на Голгота.
Първоначалното физическо тяло е било силов образ, „действителна мисъл във външния свят”20,
тоест, мисъл, творяща реалност. Това тяло е дегенерирало, разрушило се е от въздействието на
Луцифер и Ариман. Само благодарение на Възкресението, довело до обновление на
първоначалните принципи на развитие на човека, развитието на Аза е могло да отиде по-
нататък. Възкресението на Христос е дарило на човечеството нов същностен член – нетленно
тяло, във връзка с което може да влезе всеки човешки Аз.

По отношение на стигмите следва още веднъж да се подчертае, че е необходимо ясно да се

различат стигмите, които са временни, появяващи се при преминаване на четвъртата степен на
християнско посвещение – разпятието, от постоянните стигми, предопределени от съдбата.
Разбира се те имат един и същи източник, но очевидно се намират в различни отношения с него.
Ако с пълна сериозност се отнесем към фреската на Джото, изобразяваща стигматизацията на
Франциск от Асизи, може да се каже, че Христос може да даде или да отнеме стигми по причини,
които са знайни само от Него. Всъщност всички стигматизирани са възприемали това вероятно
именно по такъв начин и това предизвиквало у обкръжението както приемане, така и изолиране.

За съвременната материалистична наука и медицина стигматизацията представлява необясним

феномен и трябва да бъде отречена от тях, доколкото един факт със своето съществуване не
просто подрива техните основи на мирогледа, но и ги унищожава. Такова отричане се явява
логическо следствие на пълното отделяне на духа от природата в съответствие с постулатите за
несъществуването на духа. В противоположност на това, духовната наука показва, как човекът и
Земята заедно произхождат от духовния свят. Изключително показателни се явяват думите,
които Гьоте е вложил в устата на архиепископа – канцлер, явяващ се представител на църковния
мироглед:

„Природа, дух – думи такива не знаят

при християните за това изгарят

За безбожниците: такава реч е вредна!

20 GA 131, 10.10.1911

21
Природата е грях, а духът е сатана:

Те лелеят в нас съмнение,

На силите адски рожба любима.“21

Затова духовната наука, като наука за всеобхватната действителност на духа и природата, е

призвана да внесе също и своя принос в разбиране на феномена на стигматизацията. В общи
черти това и се случва днес, относно изменението на сетивните възприятия и пълното
неприемане на материална храна. Основополагащо в това отношение се явява познанието, че
Мистерията на Голгота е ограничила властта на Ариман. За това Рудолф Щайнер говори във
„Въведение в тайната наука“ следното: „В мига, когато стана събитието на Голгота, в
човечеството беше вложена и другата възможност, чрез която влиянието на Ариман ще може да
бъде преобразявано за постигане на доброто. Сега вече, напускайки живота и минавайки през
Портата на смъртта, човек може да взема със себе си това, което го избавя от изолацията в
духовния свят. Събитието от Палестина стои не само в центъра на човешкото физическо
развитие, но и в центъра на останалите светове, към които принадлежи човекът. И когато се
извърши „Мистерията на Голгота“ и бе понесена „смъртта на кръста“, Христос озари най-напред
онзи свят, в който пребивават душите след смъртта, за да сломи именно там силата на Ариман“22.

В тази лекция става въпрос преди всичко за това, да се покаже как започва изменението на
материално-физическото тяло. Сетивните възприятия обикновено се смятат за нещо, което така
да се каже потвърждава материалността на света. Всъщност това не е нещо друго, а
ариманическа илюзия, възникваща вследствие оставащия скрит от човека факт, че волевият
полюс на външните сетива се корени в тази реалност, която всъщност се явява духовно-
физическа. Съвременният, съзнателен разсъдъчен човек живее изцяло в съзнателния полюс на
външните сетива, по отношение на които той погрешно предполага, че те му предават само
абстрактна информация. Въпреки че новите изследвания на сетивните органи все повече и
повече потвърждават, че това е заблуждение, не по-малка възможност за друго разбиране на
дейността на сетивните органи досега съществуваше преди всичко благодарение на
духовнонаучните разглеждания на Рудолф Щайнер. В сбит и обобщен вид това може да се
намери в изказването на Шилер в неговите „Писма за естетическото възпитание на човека”,
„Пътят на духа, открит в човека в неговите сетива”. Посредством обикновеното съзнателно
сетивно възприятие, с помощта на обърнатите навън органи на сетивата, се възприема нещо от
рода на външната страна на духовния свят, за която Ариман внушава на човека, че тя се явява
единствено съществуваща. Тази илюзия укрепва в съвременния свят при прилагане на
техническите средства в този смисъл, че те могат да възпроизведат само тази една външна
страна. Ако човек все пак се сблъсква с действителността в природата и човека, волевите
процеси на усещане го свързват с възприятията на свойствата на света. Тази волева дейност
вследствие ариманическото влияние е потънала в дълбоката тъмнина на безсъзнателното; тя е
забравена, тя се отрича, понеже не може изведнъж да бъде опозната съзнателно. Посредством
духовното познание, духовното упражнение започва с известно пробуждане, осъзнаване на тази
вкорененост на дейността на сетивните органи в природно-духовната действителност; това

21 Гьоте Й.В., Фауст, част 2, Тронната зала

22 GA 13, Развитието на света и човека

22
означава, че човек започва да обръща внимание, че той – обикновено това не го осъзнава – със
своята воля живее в духовния свят. Рудолф Щайнер в своята лекция „Дванадесетте сетива на
човека в тяхното отношение към имагинацията, инспирацията и интуицията“ особено
подчертава този факт.Така, разширяването на сетивото за зрение води до имагинации; процес,
изиграл решаваща роля в откритията на Гьоте за прарастението – което е имагинация:
привидността, създавана от външните сетива е проницаема за духовната действителност.
Откритите врати на слуха довеждат до инспирации. С помощта на сетивото „аз“ ние можем да
попаднем в сферата на интуициите, засегнати от действителността на външните области на
духовния свят. При това не става дума по никакъв начин за ясновидство в неговото обичайно
разбиране, а за задълбочено, станало осъзнато преживяване на живеещата в сетивно
познаваемия свят духовна действителност.

Измененията на сетивните възприятия посредством стигматизацията вървят в посоченото днес

направление. Външната страна на духовния свят става повече или по-малко прозрачна. Стоящите
в неговата основа качества се проявяват силно и отчетливо, така, както се е повишило нивото на
съзнанието по отношение на тази действителност, в която живеят всички хора. Така една част –
не всички, от удивителните феномени стават повече понятни. Тези изменения на сетивните
възприятия трябва да се разглеждат във връзка с коренните изменения на системата на
кръвообращението, понеже кръвта, като физически израз на аза е воля, действаща несъзнателно
във всички сетивни органи. Стигматизацията, по този начин довежда също и до съзнателно
преживяване на качествата на сетивното възприятие.

Отново и отново се налага да наблюдаваме, че по отношение на предизвиканата от

стигматизацията ситуация на пълно неприемане на храна, хората изпитват обърканост, потрес и
скептицизъм. Изглежда непостижимо, че изменилото се тяло решително отхвърля каквато и да
е външна храна. И въпреки това, от една страна това е лесно обяснима позиция, а от друга – не
друго, а следствие от реално съществуващ материализъм. В същото време има разглеждания от
духовната наука, които могат да доведат до първоначално разбиране на дадения феномен. В
третата лекция от цикъла „Общото учение за човека като основа за педагогиката” Рудолф
Щайнер първо обръща внимание на това, че „Днес психологията е изключително слабо развита.
Тя страда най-вече от последиците на онази църковна догма, оповестена през 869 година, която
помрачи много по-древния, инстинктивен светоглед, а именно дълбокото убеждение, че
човекът е съставен от тяло, душа и Дух. Почти навсякъде, където днес се говори за психология,
Вие ще срещнете твърдението за двойствеността на човешкото същество. Навсякъде Вие ще
чуете, че човекът е изграден от тяло и душа, или от тяло и Дух, като в случая несъмнено се поставя
знак на равенство между „душа“ и “Дух“. Почти всички психологии са построени върху това
погрешно схващане за „двойствената“ човешка природа“23.

Второ, Рудолф Щайнер в тази лекция посочва това „най-голямо заблуждение”, което се крие в
станалия общоприет закон за съхранение на енергията или силите: „Но какво представлява този
закон за съхранение на енергията от културно-историческа гледна точка? Всъщност той е една
голяма пречка за правилното разбиране на човешката природа. Ние никога не бихме стигнали
до такова разбиране, ако смятаме, че в хода на еволюцията е невъзможно да се породят съвсем

23 GA 293, 23.08.1919

23
нов вид сили. Защото истинската природа на човека подсказва, че чрез него непрекъснато се
пораждат нови сили. Впрочем в условията на физическия свят, човекът е единственото същество,
в което се образуват нови сили, а както по-късно ще чуем също и нови вещества, нови
субстанции”24. Рудолф Щайнер подчертава, че този закон „веднага унищожава всяко
действително познание, когато искат да се приближат до човека“.

Пътят, който води в тази област, където в човека се образуват нови сили и вещества, ще бъде
изложен днес изключително накратко. Умиращото, мъртвото в природата, човек схваща в своите
представи, които му доставя свързаният с мозъка мъртъв разсъдък. Живата воля, посредством
външните сетива, които – както бе изложено по-горе – със своите волеви полюси активно живеят
в околния свят, схваща действащите сили и същества, които в действителност са този духовен
свят. Посредством този сетивно-волеви процес се осъществява също духовно-физическото
хранене на човека, което по-късно ще бъде изложено по-подробно. Все пак тези два
противоположни процеса на човешкото същество още не се обхващат напълно. А понеже по-
нататък се говори: „Обаче над тези два елемента, обхващането на мъртвия свят чрез разума и
обхващането на живите сили в природата чрез волята, човекът разполага с нещо, което нито
едно друго земно същество не носи у себе си от раждането до смъртта: това е чистото мислене,
т.е. мисленето, което се отнася не до външната природа, а до свръхсетивната същност в самия
човек, която прави от човека самостоятелно същество, разширяващо се извън пределите на
мъртвите и живи сили в природата. Искаме ли да говорим за човешката свобода, трябва да
посочим тъкмо тази автономия, тъкмо това чисто и независещо от сетивата мислене, в което
непрекъснато пулсира волята“25. Както още ще бъде показано по-нататък, това автономно в
човека може да бъде приведено във връзка с Възкресението и тялото на Възкресението. Понеже
посредством това, което от това автономно през времето на своя живот човек усвоява в своето
тяло, се съхранява Земята като живо същество, когато след смъртта, човек ѝ предава своето тяло.
Благодарение на тази автономност, човек носи в себе си космически-духовен процес,
необходим за развитието на Земята и като гражданин на Земята човек отдава на Земята
плодовете на тази работа заедно със своето тяло: „Без човешките трупове Земята отдавна би
била мъртва“26.

Между раждането и смъртта в човека действат полярни сили на нервите и на кръвта.

Възникващото между тези два полюса напрежение за съединението с автономното в човека,
поражда нови сили и вещества. „Какво всъщност наблюдаваме при човека? От една страна
имаме костно-нервната система, от друга: кръвно-мускулната система. Чрез тяхното
взаимодействие, непрекъснато се създават нови субстанции и сили. И Земята е предпазена от
смъртта, само поради факта, че в самия човек непрекъснато се създават нови субстанции и сили.
Сега вече Вие лесно ще свържете двете твърдения: това че в съприкосновението си с нервите,
кръвта създава нови субстанции и сили“27.

24 Пак там

25 Пак там

26 Пак там

27 Пак там

24
Настъпващото със стигматизацията неприемане на материална храна може да стане понятно по
пътя на духовно разширеното познание на човека. Да, може да се каже, че духовнонаучните
изследвания на Рудолф Щайнер, които често се възприемат с очевиден скептицизъм, а също и с
абсолютно неразбиране, посредством стигматизацията намират своето потвърждение в
сетивно-видимата, физическа действителност. Та как иначе може да се обясни запазването на
тялото, запазването на неговите вещества и сили, които за месеци трябваше вече отдавна да се
изтощят, но не по-малко от досега присъстват физически-материално; тъй като нито формата на
тялото, нито теглото, нито органите външно са се изменили. В това отношение неприемането на
храна представлява такъв феномен, който може да бъде опознат от духовната наука в
съществена степен и който сам става свидетелство за това, че тя на дело постига действителност
за човека.

Неприемането на земна храна посредством стигматизацията няма нищо общо с поста,

гладуването или други практически изменения на човешкото хранене, такива, като напр. така
нареченото „хранене със светлина”, понеже това неприемане на храна при стигматизацията е
обусловено от процес, който не може да бъде иницииран от човека посредством вземане на
разсъдъчно решение в рамките на отделната инкарнация. За съществен отличителен признак
служи този факт, че стигматизираното тяло не може да приеме никаква материална храна,
защото тя му действа като отрова и защото принудителното приемане на храна може да доведе
до неговата гибел. Посредством стигматизацията напълно се преобразуват четирите члена на
човешкото същество и източник на това се явява съпреживяването на Страстите и Възкресението
на Христос.

Споменатият тук духовно-физически процес на хранене, същността на който се състои в

приемането на духовна храна, не бива да се разбира в този смисъл, че той настъпва
изключително във връзка със стигматизацията; понеже той лежи в основата на всяко човешко
съществуване – макар и дълбоко скрито – и ще играе голяма роля в бъдещото развитие на
човешкото същество, това може да се поясни, посочвайки някои периоди от историята за Граала.
Към всичко, което е свързано с Граала, духовната наука има особено отношение, нали самата
себе си тя нарича „наука за Граала” 28. Историята за Граала произлиза от Йосиф Ариматейски и
Никодим, които уговорили Пилат да им даде разрешение да свалят от кръста и да положат в
гроба тялото на Христос. Във френската традиция Граалът – това е чашата от Тайната вечеря и
едновременно съд, в който е била събрана кръвта от раните на Спасителя. Тук е достатъчно да
посочим това, че тази събрана кръв не се е проляла в Земята, а е била приета от хората и
съхранена от тях. В тази традиция на Граала, чрез посредничеството на Чашата на кръвта, се
създава пряка връзка със събитията на Голгота. При Волфрам фон Ешенбах Граалът – това е
камък, който всеки Страстен петък обновява своята сила с помощта на малка бяла капсула,
донасяна му от гълъб. Двете течения на Граала се намират по този начин в непосредствена
връзка с Мистерията на Голгота, и – даже ако не се разглежда подробно тази тайнствена
взаимовръзка – очевидно, че без Възкресението на Христос, без събитието на Пасха, Граалът би
бил немислим. Тази връзка се преживява особено, ако си спомним за тези свойства, които
притежава Граалът. На камъка на Граала птицата Феникс изгаря напълно, но все пак веднага

28виж глава „Настоящото и бъдещото развитие на човека и земята” във „Въведение в тайната наука”,GA
13

25
отново се възражда от пепелта и излъчва светлина и красота. По-нататък Волфрам фон Ешенбах
направо говори за това, че Граалът по този начин въздейства и на човека: „Такава сила дава
камъкът на човека, че тялото му мигновено става младо”. Така нареченото „чудо на насищането“
от Граала, също се извършва благодарение на тази сила, която Граалът получава чрез гълъба на
Страстния петък. Камъкът придобива „особена сила: дава всичко, което чрез яденето и пиенето
на земята притежава най-хубавите аромати, като съвършенство на рая, аз имам предвид: всичко,
което може да роди земята“. Тук е налице много тънко разбиране на събитието на Пасха като
сътворение на Новия Рай, в който живеят Земята и човечеството. Това се преживява в
повествованието за трапезата на Граала, ако си изясним това, че тази трапеза на Граала описва
процес, който протича в скрита, безсъзнателна, тайнствена нощна сфера. В трапезата на Граала
става понятен духовнонаучният процес на хранене, който от ден на ден обезпечава физическо-
материалното съществуване на човека. Посредством това, произлизащо от подсъзнателните
дълбини на волята – където всеки човек живее в субстанциите на духовния свят – духовният
процес на хранене на човека взема участие в събитието на Граала, което е израз на истинността
на Възкресението.

По особен начин свързва Волфрам фон Ешенбах трапезата на Граала с аза на човека, нали от
Граала излиза не една и съща храна за всички, но всеки индивидуално получава това, от което
се нуждае: „За каквото всеки протяга ръка, това и получава: топли гозби, студени гозби, нови
гозби, старинни гозби, гозби от месо и гозби от дивеч. Разбира се някой би могъл да възрази, че
това не би могло да бъде в действителност. Но който говори така, който го отрича – той се
заблуждава. Понеже Граалът е бил зрелият плод на всяка благост, такава пълнота на земната
сладост, че той почти се е уподобил на това, което хората наричат царство небесно”. Преводът
не е в състояние да предаде удивителната мъдрост и тънкият хумор на това място. Все пак всеки,
който иска това, може по индивидуален начин да почувства Мистерията на храненето на „аза“.
От Граала произлиза любов, която съхранява, укрепва и носи „аза“ в качеството на Аз.

Чрез разглеждането на трапезата на Граала може да се развие усещане за такава духовна сила,
която прави възможна инкарнацията на Аза. Стигматизацията прави явно нещо, действащо във
всички хора; това е нещо, което разбира се не е нужно винаги да проявява себе си именно по
такъв начин, но не по-малко то е тясно свързано с храненето и здравето на всички хора в бъдеще.

Юдит фон Хале

Уважаеми членове на Антропософското общество, скъпи приятели!

Чухме някои разсъждения по повод появата на стигмите и тяхната връзка с тялото на

Възкресението, което Рудолф Щайнер нарече фантомно тяло. През декември смятаме да се
занимаваме с разглеждане на изменението, или другояче казано – разширението на съзнанието,
духовното преживяване, което настъпва със стигматизацията. Днешната лекция искаме да
посветим на разглеждането на проявяващите се феномени от гледна точка на духовнонаучното
учение за човека. Този факт, че с появата на стигмите и разширението на духовното преживяване

26
се случи също преобразуване на телесната организация – това е вече почти научно-медицинско
доказателство за началото на формирането на фантома.

За съжаление, днес отново можем да обсъдим само малко аспекти. Разглежданите от

духовнонаучното учение за човека взаимовръзки са изключително обширни, понеже те засягат
организма като цяло, а не само която и да е отделна негова част. При това, за да ви дам в по-
малка степен някои представи за обширността на засегнатите теми, накратко ще ви изложа тук
някои основни моменти.

Искам да добавя, че моите разглеждания се основават на моя личен опит и преживявания, които
ще се опитам да изложа колкото може по-обективно, от духовнонаучна гледна точка. Това
представлява нещо напълно възможно, понеже болшинството изменения по силата на техния
произход носят в себе си определена духовна обективност. Днес вечерта, аз искам да разгледам
измененията в три основни области на телесната организация: областта на органите на външните
сетива, кръвта и обмяната на веществата (храненето).

Една от най-трудните за разбиране теми от лекциите на Рудолф Щайнер, без съмнение се явява
учението за сетивните възприятия, сетивата и органите на сетивата. Тъй като измененията, които
се появиха вследствие на формирането на фантома, засягат всички органи на сетивата, днес ще
дам само някои кратки сведения по дадената тема, които не претендират за пълнота. Искам да
приведа няколко примера, засягащи зрението, слуха и обонянието.

Рис.З

По отношение на всички външни сетива, преди всичко може да се отбележи това, че те са

изтънчени до крайност. Доколкото функциите на старото физическо тяло отстъпват, и новото
тяло започва да ги заменя, постепенно външните сетива дотолкова се изострят, че престават да
принадлежат на Земята. Става разширение на дейността на сетивата – следствие на което се
явява тяхната изтънченост до най-висша степен, което води до техния преход в
свръхфизическото. Това води до временна загуба на сетивното възприятие в полза на
свръхсетивното.

27
Например със зрението това може да се поясни напълно конкретно: вместо външната телесна
обвивка на човека – неговите дрехи, коса, цвят на очите и така нататък – сега се възприема
неговото вътрешно формиращо същество, неговите жизнено-формиращи сили. Рудолф Щайнер
обозначава това като жизнено или етерно тяло. Това жизнено тяло може да се възприеме не
само у човека, но и у всичко оставащо живо, преходно. Цитат от стихотворението на Фридрих
Шилер „Идеал и живот“ служи за потвърждение на това, че той също е възприемал тези
формиращи духовни сили.

„Само над тялото властват жестоко

Гибелните сили на съдбата,

Но Сатурн косата не познава,

Единствен дом на духове съвършени,

Първообраз там, в кръгове блажени,

Между богове сияе божеството“.

Сега става очевидно това обстоятелство, което при обикновените възприятия може да бъде
прието само на вяра: жената, напр. притежава мъжко етерно тяло. Ако това не би било така, то
пред нас не би бил човек. Именно благодарение на това, че в женското физическо тяло се
формира мъжко етерно тяло, в своя външен астрален облик човек отново стига до равновесие.
Човек като духовно същество – не е важно към кой пол принадлежи външно – винаги е неутрален
и съответно не е засегнат от това.

В това състояние на възприятията е възможно също да се видят пулсиращите, течащи сили на

човека, които отразяват не само неговото душевно състояние в даден момент от време, но и
неговата неповторима личност. В обичайното сетивно състояние на възприятията възможността
да не познаем например някой познат човек отдалеч или отзад, е напълно вероятна. В състояние
на изменено възприятие това не може да се случи никога. Този род възприятие не страда от това,
че човек при това затваря очи – течно обратно. Това, което може да бъде видяно свръхсетивно,
винаги излъчва своя собствена светлина. То не се нуждае от осветяване и отразяване
посредством външното слънце. То изявява себе си такова, каквото е .

Това, че основа на такова възприятие трябва да бъде абсолютно чиста, безкористна душевна
настройка, лишена от най-малките примеси на егоизъм, едва ли изисква по-нататъшни
пояснения. Всъщност, искам да отбележа, че такъв род имагинативно възприятие се появи у мен
още преди придобиването на стигмите; със стигматизацията дойде само възможността да
управлявам по-добре тази способност. И така, в какво се състои особеността на фантома по
отношение на външните сетива?

Най-добре може да се разбере тези феномен ако се съсредоточим на споменатото по-горе

„разширение на сетивата“. Относно обонянието това изтъняване достига до такава степен на
разширение, че например става възможно да се познаят компонентите, влизащи в състава на
някакъв крем; може да се определи какви продукти някой е употребил предния ден; да се
констатира повишено желязо в кръвта на друг човек по изменената миризма на неговата кръв,
излизаща през порите на кожата. Изменението на слуха се изразява не толкова в преминаващото

28
в свръхсетивното възприятие на икспиративните „тонове” и духовно-душевните „звукове”, но
също в крайното негово „разширение”. Така напр., могат да се чуят разговори идващи зад
вратата, стената, а даже и от други домове.

Действителна отличителна особеност на фантомното тяло по отношение на външните сетива се

явява това крайно „разширение”. То се проявява в това, че дейността на сетивата не се
ограничава от физическата телесна организация и етерното тяло, но произлиза пряко от
фантомното тяло. То, за разлика от етерното тяло, може да се отдели от физическото тяло,
непредизвиквайки при това гибелта на човека в неговото земно съществуване. Това фантомно
тяло, което се явява духовно тяло – Рудолф Щайнер обозначи също като „реална мисъл във
външния свят”29, – не се подчинява нито на законите на пространството, нито на законите на
времето. В тази безпространственост и безвремие на духовния свят то може сега да използва
съществото на сетивното възприятие; то става прародител, даващ живот на това същество на
външните сетива. Тази реално съществуваща въз външния свят пра-мисъл на външните сетива,
истинското „същество“ на външните сетива, притежава като минимум такава точност, както и
сетивното възприятие във физическото тяло. Относно зрението, това означава, че може да се
последва сетивно зрително преживяване извън оптическия апарат на обикновеното физическо
тяло. Сетивно-оптичното впечатление възниква само посредством физически формиращите
сили на фантомното тяло. Затова всяко сетивно възприятие може да произлезе на разстояние
хиляди километра или даже в друго време.

За да може при първо приближаване да се справим само с тази една тема, като минимум би
била необходима още една лекция. Освен това, далече не всички проявяващи себе си феномени
бяха разпознати в достатъчна степен.

Затова сега аз искам да премина към втората основна област, към кръвта. Тъй като кръвта „това
е сок със съвсем особени свойства”30 и пронизва всички области на тялото, от самосебе си се
разбира, че тя има връзка и със сетивната сфера. (Това демонстрира областта на пресичане на
двата кръга на рис.З, а също това може да се поясни с помощта на пример). Нервно-сетивната
дейност при обичайното сетивно възприятие при обикновеното състояние на съзнанието е
свързана с кръвта. Сетивните впечатления чрез нервите проникват в кръвта. Това, което човек
преживява посредством това съединение може да се обозначи като опосредствано от
възприеманата връзка с мнимия за тях външен свят. Сетивата пораждат своеобразно
затъмнение по отношение на духовния свят. По този начин човек получава възможност да се
отграничи от другите части на Земята и живите същества. Той може да си каже: ето там стои
дърво, а тук стоя аз. Дървото се намира извън мен.

Това проникване на нервно-сетивната дейност в кръвта е било необходимо за достигане на

самосъзнание от човека. Всъщност ние живеем в такова време, когато това самосъзнание е вече
развито от нас в съвършенство и сега можем да го пренесем във висшите духовни светове. Когато
човек с помощта на медитации (или в дадения случай чрез пълно преобразуване на системата
на органите на сетивата и кръвоносната система) се освобождава от това взаимно проникване,

29 GA 131, 10.10.1911

30 Гьоте Й.В. Фауст. Строфа 1740

29
т.е. неговата нервна дейност повече не е свързана с кръвта, се премахва описаното по-горе
отграничаване от външния свят. Човек пробива през мъглата на външните сетива отделяйки се
от своята астрална субективност. Това е свойство на действащия и активен в кръвта аз. Човек
достига съзнателна обективност и се научава да е единен с външния свят, с целия Космос. Той
може сега да си каже: моят аз може да разбере същността на дървото, понеже обективно моят
аз присъства също и в дървото. Този пример касае взаимовръзката между кръвоносната система
и системата на сетивните органи.

С преобразуването на кръвта е свързано също и особеното свойство на стигмите. Изминаха вече

почти седем месеца от момента на тяхната поява и за това време те практически не се измениха.
Те не зарастват, но също и не се възпаляват. Ако някаква рана се съхранява толкова дълго, като
правило тя постоянно се намира във възпалено състояние, защото в противен случай би
заздравяла. Но в случаите на стигми няма никакво възпаление; не се появи също и възпаление
на лимфните възли. Понякога в петъци или в особени ситуации, от раните тече кръв. Загубата на
кръв в повечето случаи е минимална. Нашето наблюдение показа, че обемът на кръвозагуба
видимо се приспособява към индивидуалната конституция на стигматика. По-рано бе
отбелязано, че Мистерията на Голгота има за свое следствие възстановяването на фантома. От
нетленното тяло на Възкръсналия Христос на всеки човек е било присадено нещо като зачатък
на семето на фантомното тяло. Сега работата на човека е чрез обръщане на своята душа и дух
към Христос да развие този зачатък, да даде на това семе да израсте. Въпреки, че всяко такова
семе или зачатък на фантомното тяло има Божествен произход и затова по своята същност
принадлежи на Божественото, не по-малко то се явява съвършено индивидуално, като
например рокля, която се наглася по мерките на самия човек, като с това фантомно тяло човек
може да се прониже напълно. Както например никога не могат да бъдат идентични азовете на
двама души, така и фантомното тяло на двама души не може да бъде еднакво. Това именно е
дарът на Новия Завет, Новия Съюз, Новия Свят, който само благодарение на смъртта и
Възкресението на Христос е бил създаден за хората. Оттогава кръвта повече не се явява носител
на груповата душа, тя е носител на Аза. Христос посочи това като на кръста съедини своята майка
Мария и своя ученик Йоан: „Жено! Ето твоя син. – Ето майка ти!“31. Също и изказването: „Който
не остави своя баща и своята майка, братята и сестрите си, той не може да бъде мой ученик“ 32,
трябва да се разбира именно в този смисъл. Фантомното тяло на всеки човек следователно, се
явява уникално и неповторимо именно защото произлиза направо от самия Христос. Във връзка
с това може да се предположи, че човек с лимфатична конституция, каквато е била напр. Тереза
Нойман от Конерсройт, е повече склонен към значителна загуба на кръв и колебания на теглото,
отколкото човек с атлетична конституция. За Тереза Нойман е известно, че всеки петък е губела
голямо количество кръв, а загубата на тегло е стигала три килограма. Този пример се явява
нагледна демонстрация на това, че преобразуваното тяло може да формира себе си
изключително от своя духовен източник – нали на Тереза не са преливали никаква донорска
кръв. Също така и загубеното тегло, въпреки пълното неприемане на храна, тя отново
възстановявала само че по-късно в продължение на три дни.

31 Йоан 19:26-27

32 Лука. 14-26

30
С този пример виждаме, че кръвта е свързана и с друга област на тялото, а именно – с обмяната
на веществата. На рисунка 3 е отбелязана съответстващата област.

Съвременното познание, което имат така наречените учени и което в общи линии здраво е
посято също и в нашите глави, учи, че кръвта се образува благодарение на вещества, които човек
приема в себе си в процеса на хранене – такива като белтъци, захар, желязо. И ако човек
получава тези вещества в недостатъчно количество, настъпва дефицит от тях. Това на свой ред
може да доведе отначало до загуба на сили, после до атрофия на мускулите и анемии и накрая
до недостатъчност на органите.

Всички тези наблюдения са правилни, ако ги разглеждаме изолирано сами по себе си, но те са
неверни. Те не съответстват на истината, понеже са направени от гледна точка, която не дава
пълна картина на това как е устроен човек. Рудолф Щайнер в своята „Коледна имагинация“
характеризира типичния учен като бълха, която с помощта на свое мъничко чукче отчопля
мъничко парченце от човешката ключица. Резултатите от изследването на този костен фрагмент
ученият-бълха използва за това, за да направи изводи касаещи целия човешки организъм33.

Тази перспектива на бълхата за разглеждане принуждава съвременната наука да отрича такива

феномени като неприемането на храна. На нея ѝ допада да ги представя като лъжа, което и
стана, например в случая с Каспар Хаузер. Хората представляващи тази наука, до този момент не
са дали отговор на въпроса: каква изгода може да извлече за себе си Каспар Хаузер, твърдейки,
че много години е живял на хляб и на вода, не може да яде месо или получава силно отравяне
от миризмата на алкохол?

Антропософската духовна наука, обратно, е в състояние напълно да обясни феномените,

подобни на този, тъй като разглежда взаимовръзките на човешкия организъм от по-висока,
всеобхватна гледна точка. Който от „перспективата“ на духовния свят хвърля поглед в сетивния
свят, на него му става ясно, че човек е в състояние да поддържа своето съществувание
единствено само с присъствието и действието на духовните йерархии в неговото физическо тяло.
Във всички свои членове, човек е пронизан от действието на Божествените Същности. Стават
разбираеми думите от „Медитацията на основополагащия камък“: „От божествения свят
човечеството произлиза“.

При примера с кръвта могат да се видят различия в изследователските подходи, за което

всъщност говорихме по-горе: от гледна точка на духовната наука за кръвта на първо място трябва
да се каже следното: кръвта – това е физическия израз на аза във физическия човек. От гледна
точка, която позволява разглеждането на човека като цяло, от самосебе си се разбира, че кръвта
само тогава действително остава кръв, когато се намира в своята област на действие, т.е.
циркулира вътре в човешкия организъм, пораждайки тук у този човек в неговото качество Аз,
който ние имаме пред себе си в неговата физическа структура. Медикът, който взема кръв за
анализ, може да направи всякакви заключения за нея от „перспективата на бълхата“. Да
поместиш под микроскопа 50мл. аз-субстанция е невъзможно.

33 Виж в GA 229, 06.10.1923

31
Само ако днешната наука се убеди в това, че източникът и съдържанието на всичко физическо
трябва да се търси в духовното, тя ще бъде в състояние да разбере и признае, че човек може да
продължи да съществува, неприемайки никаква материална храна.

В Страстния четвъртък на тази година аз за последен път приех материална храна и от този
момент необходимостта от употреба на материална храна повече нито един път не се появи. Тук
трябва още един път да се приведе изказването на Рудолф Щайнер за това, как стоят нещата с
приемането на храна и фантома: „За да вникнем в естеството на това израждане, нека да
припомня, че според първоначалния замисъл този фантом трябваше да остане незасегнат от
материалните субстанции, които човекът приема във вид на храна от минералното,
растителното и животинското царство. Фантомът трябваше да остане незасегнат!“34

По този начин у нас може да възникне следният въпрос: как така тялото може да съществува без
земна храна, за сметка на какво живее фантомът?

Нека си спомним думите от молитвата „ Отче наш“, получена от нас от самия Исус Христос:
„Хлябът наш насъщний, дай го нам и днес“ – така звучи това в обичайния превод. Рудолф Щайнер
в дадения от него езотеричен текст на молитвата „Отче наш“, по определен начин характеризира
този „хляб насъщен“. При него това звучи така: „храната на духа, хляба на живота“35.
Благодарение на такава формулировка става ясно за какъв хляб става въпрос. Всъщност даже
при повърхностно изучаване на текста на молитвата става ясно, че става дума за духовна храна.
Ако всички молби се разглеждат една спрямо друга, те насочват, че навсякъде става дума за
духовно-душевното състояние на човека и неговото развитие. Въпреки това абсурдно би било
да се предположи, че между молбата за пребиваване на Божествената воля и молбата за
опрощаване на греховете би стояла молбата за тривиалната, сложена за обяд маса. Тази молба
действително засяга поддържането на тялото, но посредством духовно хранене, хляба на
живота. В началния гръцки текст макар и да отсъства епитетът „духовен“, но той е представен
тук от формулировката „небе и земя“, в основата на които лежи древноеврейската дума Малкут.
Човек като духовно същество, когато той в плът пребивава на Земята, е хранен посредством духа.
Малкут (= царство) означава това съединение на духовното небесно хранене и инкарнирания
земен човек. По времето на Христос хората само в такава, или по-скоро тъкмо благодарение на
такава формулировка са разбирали, че под хляб се разбира „тялото на Христа“, както това е било
предугадено още на Тайната вечеря. Чрез Мистерията на Голгота тялото на Земята стана тяло на
Христос, чрез Възкресението се изпълни молбата за „храната на духа”от молитвата „Отче наш”.

Само няколко столетия назад, в т. нар. Вулгата36, в първоначалния латински текст на молитвата
„Отче наш” сметнали за необходимо – за да избегнат профанацията – към „panem nostrum“ да
се добави недвусмисленото прилагателно „supersubstantialem”, което означава „нашият
свръхматериален хляб, дай го нам и днес”.

34 GA 131,12.10.1911

35 Виж в GA 268

36Каноничният превод на латински на Библията, по който се служи в Католическата църква.Направен в

периода 383-406 г. от свети Йероним по поръчение на папа Дамас I

32
Няколко столетия след това прилагателното е било изгубено; този път поради причината, че не
се разбира духовното съдържание на думата. Едва сега отново започва да се пробужда
осъзнаването за това.

По този начин, нещата съвсем не стоят така, че живият човек, неприемащ външна храна, не
получава хранене. Той се храни, но не със земна храна. Впрочем духовната храна е необходима
въобще на всеки човек. Ние всички сме зависими от този хляб. В ежедневния живот могат да се
видят примери за това, което се случва, когато човек се отрича от своето Божествено духовно
същностно ядро и се обръща изключително към сетивния свят. Отначало човек става „ленив по
сърце”, не приема голямо участие в съдбата на другите хора; в него се развива определен вид
равнодушие. Ако такъв начин на живот продължава и в последващите инкарнации, това има
тежки последствия за бъдещото развитие както на този отделен човек, така и за цялата Земя.
Вместо изтъняващо, одухотворението става втвърдяващо се. Всички тези мрачни последствия са
ни показани в Апокалипсиса на Йоан. Против това втвърдяване има само едно средство.
Жертвено действие от любов заради другия човек – това е основата на всяко положително
човешко развитие.

В първата лекция бяха подробно изложени различните причини, поради които ние все пак се
решихме на изказвания в този тесен кръг. Да ги повторим всички е невъзможно. Не по-малко аз
чувствам настоятелна необходимост още веднъж да повторя една моя лична молба: при всички
тези разглеждания на първи план следва да се вижда не моята личност, а тази Същност, която
действа чрез описаните феномени. Възприемайте ме моля, като своеобразен „учебен
материал”. А по отношение на Съществото на Христос, разбира се трябва да се изпитва чувство
на най-дълбоко свещено благоговение. Това чувство е единствената възможност съзнателно да
се влезе в съприкосновение с Неговата Същност. Само посредством обръщането на отделния
човек към най-съкровеното в своята душа, интелектът може да отстъпи на заден план в полза на
духовното познание. Който се осмели да погледне в най-дълбокото на своята душа, в своята
бездна, той отваря за Него своето сърце – за Него и за мистерийните тайни за Неговото минало,
настояще и бъдещо явяване. От този дълбок свят, от новото намиране на този свят в нашите
съкровени светилища, възниква семето за съединението с Неговата Същност. За да изобразя
това нагледно, отново ще се възползвам от рисунките на Рудолф Щайнер, с които ние вече се
запознахме по време на разглежданото от Петър Традовски. Все пак ще добавя още две стрелки,
едната от които означава размножението на първоначалното фантомно тяло на Христос, докато
втората (пунктираната) показва връщането на преобразувания човек към Христос – посредством
обличането във фантом.

33
Рис.4

Индивидуални наченки, „семена“ на фантомното тяло

Днес, в нашата епоха, ние получихме такъв подарък, като тази възможност да разполагаме с
Антропософията в качеството на помощник по пътя на познанието. Тя чака това, най-накрая да
започнат да я прилагат, за да стане приложна. Дойде времето да се откажем от простата вяра и
да поставим на нейно място живото знание, завоювано крачка по крачка с помощта на
познавателна работа. Може да възникне въпрос: защо вярата е необходимо да бъде заменена с
познавателно изследване? Някои религиозни хора, с които съм в приятелски отношения, се
придържат към мнението, че не е нужно нищо да се търси, не е необходимо за нищо да се пита,
нужно е просто да се вярва и тогава на всеки ще бъде дадено всичко, от което се нуждае. А
разбирането ще бъде дарено на всеки човек след смъртта.

От моя гледна точка това е недостатъчно. Епохата на съзнателната душа изисква нова форма на
проява на активност. Дарът на Възкресението – това е без всякакво съмнение такъв дар, който е
бил предназначен за всички хора. Павел изразява това, като казва: „ Христос умря не само за
юдеите, но и за езичниците“37. Ако човек сега иска да отговори на този дар, възползвайки се от
него за своето бъдещо развитие – именно и за това той е бил даден – той трябва да овладее
разбирането за същността на Христос, духовните взаимовръзки на Възкресението. Той трябва да
укрепи своето съзнание, да даде на своя дух да засияе. Когато през нощта човек се разширява
чак до планетарните сфери и съзнателно направлява своя духовен взор към слънчевата сфера,
истина пронизва неговото съзнание, явяваща се отражение на закона на живота: „След своята
земна смърт, човешкият Аз ще черпи от тази сфера тези сили, от които той ще се нуждае за
формиране на бъдещото си етерно тяло. Всъщност, придобиването на тези сили зависи от това,
какво разбиране е изработил Азът в земния живот за самия Владика на Слънцето и за дара на
Импулса на Христос. В един прекрасен ден, ще мога да забележа на някакво определено място
израсло там дърво само в този случай, ако преди това именно на това място от мен в земята е
било положено семе. Въпреки, че човек засажда това семе в земния живот, това място той
отново може да намери и в духовния свят, тъй като истинските познавателни усилия винаги
протичат в духовната сфера и се оказват вписани в нея. И за да намеря Христос в слънчевата
сфера, в земния живот следва да работя над това да Го опозная. Само това, което аз познавам,
ще мога да намеря отново. Само посявайки, ще мога да събирам реколта“. Така че много е
опасно да се бавим с познанието до момента на смъртта, понеже в този случай в духовния свят
човек няма да може да намери ориентири.

По отношение именно на тези събития, които са разгледани в дадения цикъл от лекции, аз все
по-близо стигам до това, да се изкажа против представата за „чиста проба чудо“ и за конкретно
„прилагане“ на Антропософията. Тези феномени чисто и просто са повод за научно-познавателна
работа, а не просто вяра. Тяхното привидно необяснение подбужда антропософа към това, с
помощта на познанието да проникне в разбирането на тези феномени, използвайки
Антропософията като инструмент. Създава се усещане, че духовният свят проявява този феномен

37 Деяния 26:23

34
тук, в нашия антропософски кръг, за да ни призове към по-активна дейност в две области, които
ние често избягваме, поради тяхната сложност и значителност:

- усилия за разбиране на Мистерията на Голгота посредством сърцето и духа. Рудолф Щайнер

винаги е посочвал, че той може да даде само част от необходимите познания за тази Мистерия,
че другата част е плод на познания в бъдеще.

- усилия по изучаването на телесната организация, понеже това е област на духовните същества

на висшите йерархии. Именно във физическото тяло действа първата йерархия – не в етерното
и не в астралното, а именно във физическото тяло, и тя първоначално е свързана със Същността
на Христос. По тази причина Джото, на своята фреска за стигматизацията на Свети Франциск е
изобразил Христос във вид на шестокрил херувим, или пък серафим. Това същество въздейства
на стигматизираното тяло и го преобразува чак до кръвта, която може да се самообразува от
свръхматериалния хляб и да поддържа съществуването на тялото посредством духа.

Това, което може да се случи във всички нас – това е стоплящата нашата душа увереност, която
всеки ден ни дарява познание за Христос.

35
Петър Традовски

По-горе вече се говори, че със стигматизацията за Юдит фон Хале настъпват преживявания от
времето на пришествието на Христос и настъпването на Новата епоха, свързана с Христовото
събитие, което на физически план исторически и физически-сетивно се е случило по времето на
Страстната неделя, на Пасха и по-нататък. Такова преместване във времето на пришествието на
Христос – както всеки вероятно е почувствал – изпълва всяка душа, всяко сърце на човека с
цялото съчувствие и състрадание. Към това се присъединява необходимостта от духовнонаучно
познание на феномените, към което ние сме длъжни да се стремим – което се надявам стана
очевидно от нашите предходни разглеждания. Опитът, получен благодарение на особеното
събитие на съдбата – стигматизацията, се съединява в Юдит фон Хале с познавателни
способности донесени от нея в тази инкарнация.

По принцип, всеки човек носи в себе си това, което е изработил в своите минали инкарнации и
което в живота след смъртта съзрява и носи плод. Този закон за развитието на Аза чрез
събитието на Христос, вече бе посочен по-рано чрез цитати от „ Въведение в тайната наука“. Но
въпреки онова, което човек носи със себе си в битието и е свързано с работата на неговия Аз,
въпреки всичко винаги ще има благодат, която ние дължим на действието на Голгота и
Възкресението.

Това, което от детството е съпровождало Юдит фон Хале по нейния жизнен път, е най-добре да
се предаде с помощта на думите, които принадлежат на толкова високо ценения от нея Новалис:
„Най-произволното предубеждение – това е мнението, че на човека не му е дадено да излезе от
собствените си предели и съзнателно да пребивава отвъд външните сетива. Във всеки момент,
човек е способен да стане свръхсетивно същество. Без това той не би бил гражданин на света,
той би бил просто животно. Истината на осъзнаването, намирането на самия себе си в това
състояние е много трудно, защото то е толкова непрекъснато, толкова необходимо свързано с
редуването на нашите останали състояния. Но колкото повече ние имаме силата да осъзнаваме
това състояние, толкова по-живо, по-могъщо, по-достатъчно става възникващото от това
убеждение: вярата е в истинското откровение на духа. Това не е съзерцание, слушане, чувстване
– това е съединение на всичките три, повече от цялата тази тройственост: чувството на
непосредствена увереност, прозрението на моя най-истински и най-съкровен живот. Мислите се
превръщат в закони, желанията в осъществяване.“38

Описаната от Новалис способност на съзнанието, в определена степен вече отдавна е присъща

на Юдит фон Хале както по време на съня, така и в будно състояние: в съня това е определена
непрекъснатост на съзнанието, извършваща се в състояние на разширяване на пробуждането в
духовно-космическата родина; именно такава „непрекъснатост на съзнанието“ е описана от
Рудолф Щайнер в неговата книга „Как се постигат познания за висшите светове“. В будно
състояние това е възможност за разширено, съзнателно, пронизано от мисли възприятие,
излизащо от пределите на възприеманото с външните сетива. Безусловно това е твърде
деликатен въпрос, за да говорим ей така за това, но все пак е необходимо да се разясни, че

38 Новалис „Цветен прашец“

36
преживяванията, свързани със стигматизацията, са само едната страна на нещата; другата страна
– това са несвързаните с появата на стигми посочени способности на възприятие и съзнание.
Тази страна се проявява в духовнонаучното заработване на преживяванията; тя може да намери
себе си в свободно потвърждение само чрез съдържанието на изложеното.

Във връзка с гореказаното става ясно, защо някои съждения и утвърждения, които достигат до
нас, се явяват необосновани. Така например, говорят, че стигматизацията – това е атавизъм. Под
атавизъм може да се разбира свързания с тялото древен способ на възприемане на
свръхсетивното, „носещ отпечатъка на съновиденчески метод на ясновидско познание,
настъпващ в четвъртия следатлантски период“39 , при който човек не присъства със своето „аз“-
съзнание. Всъщност едва ли такова нещо може да се твърди по отношение на това, кой изведнъж
ще достигне гореупоменатата „непрекъснатост на съзнанието“. Също така и Франциск Асизки,
който по общо мнение, се явява първият стигматизиран и който по думите на Рудолф Щайнер е
бил „първият велик материалист“, защото той за пръв път в пълна степен е развил „възгледа за
земното, съчувствие към земното“, в този смисъл по-скоро може да се нарече „приносител“,
отколкото човек с атавистични свойства. Интересно, че практически само на края на Средните
векове, в началото на Новото време се появява личност със стигми и че именно този пръв
стигматизиран е бил този, който е внедрил важното за новото време, за развитието на
съзнателната душа свойство, а именно „материалното усещане“ и „удивителното усещане на
природата“. Франциск Асизки е бил „първият сред великите личности, който напълно отвръща
своя взор от всичко, което произлиза от древния визионерско-фантастичен живот“40.

Друго твърдение, което може да се чуе отново и отново и което звучеше също и по отношение
на други стигматизирани, това е, че стигматизацията уж се явява от самовнушение. Покрай това,
че такова твърдение свидетелства за неуважение по отношение на индивидуалната съдба на
отделния човек, тук трябва да се напомни още и за това, че стигматизацията е съзнателно,
повтарящо се съпреживяване на събитията по времето на пришествието на Христос, което се
съпровожда с най-силна телесна, душевна и духовна болка. Именно от страна на тези хора, които
са изработили в себе си духовнонаучни понятия, упрекът за самовнушение е много съмнителен.
Разбира се, често пъти човек само във връзка със събитията на съдбата си задава въпроса: защо
този удар ме постигна именно сега? Но от най-дълбокото познание може да изгрее истината,
която Новалис изрази в думите: „Всичко това, което се случва, това искам аз!“ 41. Тук естествено
се има предвид не всекидневния аз, или възможността да се предизвика нещо подобно на
стигми, а се посочва сферата на действителния, истинския Аз, който се проявява в съдбата.

Надяваме се, че тези лекции говорят сами за себе си и че ще стане ясно, че споменатите по-горе
твърдения са лишени от всякакво основание и че тези предубеждения, които разсъдъкът с
лекота е готов да формира именно по отношение на подобно загадъчно събитие, ще бъдат
сериозно претеглени и обмислени, преди да започнат да се разпространяват.

39 GA 173, 24.12.1916

40 GA 292, 08.10.1916

41граматиката в немския език позволява думите „will Ich” да имат два смисъла: „Аз искам“ и „го иска
Азът” .

37
ЧАСТ II

СТРАСТИТЕ ХРИСТОВИ ПО ПЪТЯ НА ДУХОВНИЯ ЧОВЕК

Мистерията на Голгота като край на старото и начало на новото посвещение

Лекция от 12 декември 2004 година

Петър Традовски

Уважаеми членове на антропософското общество, скъпи приятели!

За днешното разглеждане на новото посвещение, което бе проявено във възкресението на

Лазар, е важно да приемем един духовен закон, който служи за основна предпоставка за
разбиране в дадения случай, но също и за много други в живота и съдбата. В нашето физическо
битие ние сме привикнали към това – и за физическия свят това действително е важно – че
причината поражда следствието. Причината предшества следствието по време; в
пространствено-времевия свят това не може да бъде иначе. В такава форма, обаче, този закон
не действа в духовния свят и по отношение на него. Там е напълно възможно следствието да се
появи по-рано от причината. Без осъзнаване на това не бихме разбрали по какъв начин са могли
да се извършат такива събития като Преображението на планината Тавор, възкресението на
Лазар и Тайната вечеря, които съвършено еднозначно са били обусловени от Възкресението на
Христос на Пасха, въпреки че по време това събитие се е случило едва по-късно.

Този духовен закон, който тук се има предвид, Рудолф Щайнер в една от своите лекции във
връзка с кармата, е формулирал по следния начин: „Имайки само земно понятие за времето,
човек предполага, че нещо някъде, някога извършвано може да окаже въздействие само на
последващото. В духовния свят, обаче, работата стои така, че това, което се случва, се проявява
предварително в своя ефект, то вече предварително съществува в своите последствия. Откъде
произхожда благодеянието на кармата? Откъде всъщност, в нашето земно развитие е
възникнало това благодеяние на кармата? От никаква друга сила не произхожда кармата в
цялото развитие, освен от Христос“42.

42 GA 107, 22.03.1909

38
Юдит фон Хале

Уважаеми членове на антропософското общество, скъпи приятели! Днес, съгласно названието

на нашата лекция, ние преднамерено подробно ще се спрем на разглеждането на различни
методи на посвещение, насочвайки все пак нашето основно внимание към някои съществени
аспекти на самата Мистерия на Голгота.

В хода на лекцията аз ще допълня духовнонаучните разглеждания с някои детайли, сведения за

които получих посредством съпреживяването на историческите събития по времето на
пришествието на Христос.

Основата на дохристиянското посвещение най-напред е била интензивен подготвителен стадий,

по времето на който посвещаваният ученик много месеци и даже години под ръководството на
своя окултен учител създавал предпоставки за собствено посвещение посредством очистване на
своите астрални желания и навици. Разбира се не всеки човек може да стане посвещаван ученик.
Била е необходима кръв с особени свойства, ученикът е трябвало да притежава унаследявания
от кръвта дар на ясновидството. По тази причина в дохристиянските мистерийни култури винаги
е имало една или няколко жречески касти, чието потомство се е подлагало на строго ритуално
наблюдение.

Самият процес на посвещение започвал с това, че на ученика се давала „напитка на забравата”,

която притъпявала съзнанието и за три и половина дни го привеждала в състояние, подобно на
сън. В тези условия от физическото тяло се отделяли не само азът и астралното тяло, но и голяма
част от етерното тяло. По това време ученикът странствал в астралния свят и девакана и можел
да види и преживее това, което до тогава е изучавал. Той съзерцавал Логоса. Обаче от
притъпеността на съзнанието и вследствие подобието на сън или смърт, състоянието на
действие на този Логос било възможно само до етерното тяло. Въпреки, че самото старо
посвещение представлява предугаждане на това, че посредством инкарнацията на Логоса
трябва да стане възможно за всички хора, то все пак не е могло да действа чак до физическото
тяло.

Посвещаваният ученик по времето на целия този процес се намирал под опеката и зависимостта
от учителя, който в резултат връщал ученика, вече в качеството на посветен назад към земното
съзнание. Той вече бил свидетел на духовния свят и светът на боговете говорел чрез него с
хората. По този начин той ставал духовен водач на народите или племената, водач на хората,
които още не могат да се приобщят към неговите духовни познания.

За да се обясни различието между старото и новото посвещение относно техните извори, си

заслужава да се опитаме да се вгледаме в развитието на човечеството от определена гледна
точка: дотогава докато човек се обличал на Земята в плът и кръв и придобил тази форма, която
ние днес бихме обозначили като човешка, неговата висша същност се намирала извън него,
съединена с други същества в Божествена цялост. Рудолф Щайнер описва формата на проява на
човека в лемурийско време като своеобразен съд, който се е приготвял за това, в определен
момент от време да бъде напълнен със своята висша същност. Благодарение на какво е станало
възможно това?

39
Когато Земята все още е била съединена със Слънцето, на нея живеели Елохимите (Elohim) –
както се именуват в библейската история на сътворението – Ескузиаи, Духове на Формата. Те
надарили човечеството с топлината на кръвта. Тогава за пръв път настъпил моментът, когато
човешкото същество придобило своеобразно чувство за аза чрез топлината на своята кръв.
Когато Слънцето се отделило от Земята, Елохимите си тръгнали заедно с него и след фазата на
втвърдяване и отделяне на лунната част, те изпратили един Елох ( Eloha) 43 в непосредствена
близост със Земята. В него се отразявали неговите слънчеви братя, така че в последващите
времена чрез това лунно божество, човек може да влезе във връзка със Слънчевия Логос. Този
Елох в Библията е наречен „JHWH“ (Jahve) -Яхве. Яхве е бил този, който е вдъхнал в човека
Божествено дихание. В Тора той се обозначава също като бог на вятъра, понеже духовното тяло
на този бог е въздуха, който чрез топлината на кръвта на човека може да проникне в него. По
такъв път се подготвяла способността за дишане, а чрез това и речта – с възможността за човека
някога да произнесе също и думата Аз.

Развитието на човека по този начин можем да представим с помощта на следната схема:

Рис.5

В началото на своето развитие на Земята човек е бил съединен с Божественото; при това той,
разбира се, е притежавал само нещо като сънно съзнание, а чрез това и атавистично
ясновидство, защото неговата висша същност се намирала вън от неговото тяло. Може да се
каже, че култовите обреди на дохристиянското посвещение се опитвали да имитират това

43Думата Елохим традиционно се употребява като единствено число, но все пак то се явява множествено
число на думата Елоах (Елох). Авторката преднамерено употребява за единствено число формата Елоха
(Eloha)

40
състояние посредством това, че посвещаващият се бил длъжен „да забрави“ своето обикновено
съзнание и да се намира по това време в своите висши членове вън от своето тяло.

Рудолф Щайнер сравнява състоянието на човека до въплъщението с напълнена чаша с вода44.

Въпреки че, може да си представим, че течността се състои от хиляда отделни капки, но вътре в
чашата те всички заедно съставляват хомогенна течност, те всъщност не са отделни една от друга
( виж рис. 5, състояние 1).

Вследствие на грехопадението или луциферическото изкушение, човек се потопил във

физическата земна тежест и най-общо и изцяло, приел своята съвременна телесна форма. От
този момент започнала постепенна индивидуализация. Тази индивидуализация не трябва да си
я представяме в съвременен смисъл. Ако използваме сравнението с чашата вода, може да се
каже, че чашата се събаря и течността изтича. Всъщност водата не се разделя веднага на хиляди
отделни капки, но от повърхностното напрежение се образуват острови от капки, включващи в
себе си множество отделни капки. Това, което ги удържа заедно, била кръвта. Любовта в
дохристиянските времена също била отчасти по-друга, отколкото сега. Хората се обичали един
друг изключително в границите на своята кръвно-родова община. Сега стават разбираеми
думите на Библията: този или онзи човек бил на 300 години. От самосебе си се разбира, че и в
тези времена човек не достигал тази „библейска възраст“. Има се предвид духът съответстващ
на личността, самият който, а също и неговите преживявания и опитности, се съхранява в паметта
на потомците, понеже азът е бил свързан изключително с унаследяването по линията на
кръвното родство. Отживелица от това време е образуването на падежа в древноеврейския
език. В склонението отсъства форма за първо лице единствено число. Също така всички
литургични текстове се произнасят от първо лице множествено число. Местоимението „Аз“ чак
до ден днешен е предназначено само за Бога. „Eje asher eje“ – „Аз съм Аз Съм“ – се отнася за
Яхве, който също преминавал своя път на развитие. От бог на вятъра (въздушната стихия) той все
повече се превръщал в бог на Земята, за да подготви явяването на Христос на Земята. Във връзка
с Яхве се намирал всъщност само отделният посветен, който представлявал съзнанието на
своите братя по групова душа (виж рис. 5, състояние 2а. Състоянието на Земята на рисунката е
разделено на три части – 2а, 26, 2в, които обозначават времето до Мистерията на Голгота,
времето до пришествието на Христос и следхристиянското време ).

Постепенното нарушение на тези кръвно-родови закони е било в крайна сметка израз на

прогресиращата индивидуализация. Ще демонстрираме това с примера с чашата вода: всички
малки островчета от течността са се разчленили на все по-малки структурни образувания, които
все повече приемат формата на капка. От родствените по кръв народи отначало се образували
племена, после семейства и така нататък. Но тази индивидуализация е била луциферическа.
Рудолф Щайнер казва45, че кръвта е станала егоистична. Упадъкът на физическата Земя, макар
че е бил напълно позитивна крачка за човека, тъй като е задвижил процеса на формиране на
„Аза”, също така едновременно с това бил разрушен „фантомът“, поради което човек попаднал
под влияние на Луцифер. Вследствие на това постепенно развитие, пресъхнал достъпът към
световете на духовното познание и древното ясновидство угаснало. В това време затъмнението

44 Виж напр. GA 96, 25.03.1907

45 Пак там

41
на духовната „Светлина на Мировия Дух навлязъл в потока на земната същност“46, за да
възстанови разваления праобраз на човека. Само по този начин, посредством жертвата на
Слънчевия Логос, азът на човека можел да стане свободен и наистина самостоятелен. За всички
хора сега станало видимо и достъпно за преживяване това, което по-рано е могло да се
съзерцава само от посветените, а именно победата на духа над материята и смъртта. Христос
донесе в света нова мъдрост. Тя била нова в това отношение, че е влязла като всеобща истина,
която всеки отделен човек без изключение може по индивидуален начин да развие в себе си.
Тази мъдрост е основата на нов съюз на любовта: не кръвното родство, а съвършено други
връзки могат да свързват сега хората, от този момент силата на любовта може да стане сила на
сърцето, духовен съюз. По такъв начин сега ние можем да разберем думите, които Христос
говори на кръста на Мария и Йоан: „Жено, ето Твоя син. – А това е твоята Майка!”47. Последното
действие на Бога, живеещ в човешко тяло и едновременно първо след Неговата жертва се явява
основа за този нов съюз, когато двама човека, несвързани с кръвните връзки се съединяват чрез
посредничеството на Духа и в името на Този, който е направил възможна тази нова структура на
живота. Христос – това е обединяващата сила. Това намира израз в Неговите думи: „Който не
остави майка и баща, братя и сестри, той не може да бъде мой ученик”48.

В момента на явяването на Христос, в момента на неговото жертвено деяние, посредством което

Той съединява Себе си със Земята, в момента на Неговото навлизането в глъбините на
материята, самата Земя става Царство на Бога, десетата сефира на дървото Сефирот, Малкут (виж
рис.5, състояние 2б).

Последващото сега (или по-скоро ставащото отсега възможно) развитие на човечеството се

основава на това, че преобразуваният, пробуденият от Христос „аз” във всеки отделен човек,
може да доведе до одухотворяване на неговите телесни членове. Човек, така да се каже минал
„най-дълбоката падина” (на рис. 5 отметка 2б) и може сега – ако поиска – да се отправи назад,
към извора, към своята духовна родина в духовния свят. Това от самосебе си се разбира, е нещо
съвършено ново за човека (на схемата, рис.5, това може да бъде обозначено като пункт 3, като
трето състояние), понеже някога той ще стъпи тук преобразуван, съзнателно възприемащ
духовния свят на човека.

Христос е създал замяната на дохристиянските семейни връзки, които били развързани от

индивидуализацията: „обличане във фантома”. Да си спомним схемата, дадена от Рудолф
Щайнер в цикъла „От Исус към Христос“( GA 131):

46 Изречението е от медитацията на Основополагащия камък

47 Йоан 19: 26-27

48 Лука 14:26

42
Рис. 6

От праобраза, от тялото на Възкресението на Христос, излизат зачатъци на фантомното тяло към

всеки отделен човек (стрелката надолу), които човек може да доведе до разцвет, ако той сам, с
помощта на своите нови възможности ще работи над това, да познае духа, да одухотвори самия
себе си. Посредством работата и дейността на своя „Аз”, човек може да развие сродство с
фантома на Христос (стрелката нагоре). Това поражда нов братски съюз на любовта, нов духовно
– семеен съюз( виж рис.5, състояние 2в).

Сега вече става ясна разликата на новото посвещение от дохристиянското посвещение. Чрез
проникването на Логоса в последните граници на физическото тяло, неговото действие в човека
е могло да стане непосредствено познаваемо. По този начин преживяваме Христос плътно до
самите дълбочини на физическото тяло, а не толкова до етерното тяло, както това е било в
дохристиянските времена. Това може да се случи само защото човек повече не притъпява своето
съзнание, а обратно – съхранява го и даже го усилва. Мисленето и ясното познание стават
първите стъпки по пътя на посвещението. Затова повече няма нужда от посвещаващ, инициатор,
поне в лицето на човек. Истината се влива от Христос непосредствено в човека, който
посредством работата над своя „аз” може да я доведе до своето съзнание. Вследствие на това
„азът” става съвършено неегоистичен. Рудолф Щайнер в своя цикъл от лекции „Първите импулси
на духовната наука“ говори следното: „Те (хората) още не са намерили връзката с единната
мъдрост. Но ще я намерят поради това, че наистина ще стигнат до тази единна мъдрост и ще
станат толкова силно индивидуални, колкото е възможно. Когато стигнат до единния дух на
мъдростта, ще отвикнат да казват: Това е моята гледна точка, това е моето мнение. Когато човек
е наясно, че няма особена гледна точка относно единната мъдрост, че всяко заставане на
особена гледна точка не представлява друго, освен че човек не е стигнал достатъчно далеч, едва
тогава може да се разбере идеята за Светия дух. Само несъвършеният човек има своята гледна
точка. Човекът, който се доближава до духа на истината, няма гледна точка. Той знае, че се
отдава самоотвержено на праединната мъдрост“49.

Оттогава, благодарение на християнското и розенкройцерското посвещение, благодарение на

съвременната духовна наука, която Рудолф Щайнер нарече също наука за Граала, човек сам

49 GA 96, 25.03.1907

43
може да започне малко по малко да подготвя „небесния”, „новия Йерусалим”, и по този начин
да доведе тялото на Земята към одухотворяване, да преобразува Земята в Слънце.

На схемата (рис. 5) може да се види, че развитието на човека чак до Мистерията на Голгота,

протича по дъга, която е по-скоро пасивна. В началото на своето развитие човекът е съединен с
Боговете, направляван е от боговете. Чрез влиянието на висши духовни същества, той получава
основите на своя живот и развитие. От момента на Мистерията на Голгота човек става
самоопределящо се, свободно същество – което, несъмнено крие в себе си и множество
опасности – същество, което трябва активно да се придвижи към това да „привлече към себе си”,
„да се облече във фантом”, – и в същото време да направи това свободно.

Мистерията на Голгота – това е повратен пункт в развитието на Земята, в развитието на

човечеството. Оттук – посредством съединението със Съществото на Христос – човек може
отново да се върне към извора, но вече по нов начин (към пункт 1 или към пункт 3 на нашата
схема): „Никой не отива при Отца ми, освен чрез мене!“ 50.

Как да проявим в себе си това всеобхватно преобразуване посредством жертвеното действие на

Христос? Христос сам освещава своята Мистерия и прави това още до Своята смърт, която
всъщност е и същината на Мистерията. С това Христос предугажда някои основни положения на
Своите Нови Мистерии, за да даде възможност на хората, които са около Него и с Него, най-
добре да разберат предстоящото събитие. По този начин се появи парадоксалният за земния
разсъдък закон „следствие преди причината”. Казаното от Рудолф Щайнер може да се допълни
с това, че от гледна точка на духовния свят този закон съвсем не се явява парадоксален. В
духовният свят не властват законите на пространството и времето. Духовният свят може точно
да бъде охарактеризиран като безпространствен и безвремеви. Но сега това качество на
духовния свят слиза на Земята заедно със Съществото на Христос и това помита чисто земните,
материалните закономерности. Също така и фантомното тяло не попада под условията на
земното материално съществуване. То може да стане свободно от тях; така че събитието в
Емаус51 да не остане само необяснимо чудо. Тялото на Възкресението, духовният праобраз на
човека, което Рудолф Щайнер обозначи също като „реална мисъл във външния свят”52, може да
се появява на различни места, по различно време и в различни форми; то не е свързано с
физическото тяло. По-долу ще бъдат дадени три примера, показващи последствието на
Мистерията в събитията, случили се още преди края на самата Мистерия. Всички те са били
дарени на хората по времето на земния живот на Христос и съдържанието на всички тях е
бъдещото развитие на човешкия „аз“.

Първият пример – възкресението на Лазар – е изключително важно, тъй като то предусеща

прославата на „аза“ чрез самото Възкресение на Христос. За Лазар в Библията се говори, че той
вече четири дни е бил мъртъв. Това вече е отчетливо показване на това, че тук е налично
събитие, превъзхождащо по продължителност старото, дохристиянско посвещение от три и
половина дни. Христос получава вестта за тежкото заболяване на Лазар, но чака не по-малко от

50 Йоан 14:16; виж рис.5, състояние 3

51 Лука 24:13-31

52 GA 131, 10.10.1911

44
още два дни, преди да се върне във Витания. По това време Лазар е вече мъртъв. От моето лично
съпреживяване на това събитие на възкресяването мога да кажа, че Лазар би трябвало да е бил
мъртъв от малко по-дълго, понеже неговото семейство въпреки тогавашните погребални
ритуали, достатъчно дълго е оставило ковчега с тялото в къщи, с надеждата, че Исус, по
арамейски – Jischoa (Иишоа) всеки момент ще пристигне, за да го пробуди, което обаче не се е
случило. Чак когато той вече един или два дни пролежал там, са го подготвили за погребение и
са го положили в голяма семейна гробница. Там той е пролежал примерно четири дни, т.е.
посочения срок, преди да се състои чудото на възкресението. Все пак Христос е казал: „Тази
болест не е на смърт“53. Тя не е трябвало както преди да доведе до смърт, а до възкресение.
Лазар е бил този богат юноша, който познаваме от Евангелието и който веднъж попитал Христос,
как може да достигне вечен живот54. След получаване на отговора, че той трябва да спазва
заповедите и уверенията от негова страна, че прави това, той за втори път попитал, какво още не
му достига за вечния живот. На това Христос отговорил, че Лазар трябва да се раздели с
имуществото си и да го раздаде на бедните. Лазар все пак не направил това. Когато после
заболял и умрял, тогава тази материална част отпаднала от него. Чрез възкресението, чрез
новото християнско посвещение, Лазар станал нов човек, който бил длъжен да свали от себе си
тази част.

Както знаем от Рудолф Щайнер, Лазар е особена личност55. Той се явява превъплъщение на
великия строител Хирам, който е строил храма на Соломон; той е най-съвършеният представител
на линията на Каин, формирал всички същностни членове чак до разсъдъчната душа. По време
на инициацията от Христос, тази каинова душа се съединила с представителя на космическия
човек от линията на Авел, който по това време вече пребивавал в духовния свят – с Йоан
Кръстител. Йоан Кръстител бил реинкарнация на Илия и в човешкото развитие стоял на една
степен по-горе; той бил „викащият в пустинята”, викащият в самота, което се явява посочване на
вече формиращата се съзнателна душа. В процеса на възкресението тези два човешки принципа
се обединили и от тук произлязъл човек, у който били в наличност всички същностни членове:
нисши – от линията на Каин и висши – чак до Адам – от линията на Авел. Възкръсналият Лазар-
Йоан, наред с физическото тяло, носи също формираното под въздействието на Христос Тяло на
Възкресението, фантом, и по такъв начин представлява идеалния образ на бъдещия човек, от
който човечеството ще взема пример за своето развитие. Още преди Възкресението на Христос,
Лазар-Йоан стана това същество, което в бъдеще може да стане всеки индивидуален човек чрез
обличане във фантома. За да направи това разбираемо и да подготви събитието на Страстната
седмица и Пасхалното възкресение, възкресението на Лазар се е извършило не в тих семеен
кръг, а пред очите на голяма група от хора. „Но това казах заради народа, който стои наоколо, за
да повярват, че Ти си Ме пратил”, затова е извършено, както се говори в Евангелието 56.

53 Йоан 11:4

54 Матей, 19:16-22

55 виж напр. GA 265

56 Йоан 11:42

45
Вторият пример на следствие, настъпило още преди мистерийното събитие, се явява молитвата,
която Христос сам е дал на своите ученици – молитвата „Отче наш”. Също така и молитвата „Отче
наш“ е била дадена от Христос на хората преди да се извърши събитието, явяващо се всъщност
причина за това. Тя описва възможността за развитие на човека, посредством този съюз, с който
той свързва себе си с Христос и посредством това познание, което човек получава благодарение
на работата на „аза”. Рудолф Щайнер схематично изобразява това в своя цикъл „Първоначални
импулси на духовната наука“57:

Рис.7

Благодарение на тази схема, става очевидно, че само посредством действеното съществуване

на „аза“ в отношенията на трите нисши основни члена, може въобще да възникне горния
триъгълник. Благодарение на Мистерията на Голгота, човек е в състояние да формира тези
висши основни членове. Това е задача на настоящето и на бъдещето.

Третият пример на проява на закона „следствие преди причината“ – това е Последната вечеря,
която всъщност се явява „Първа“ вечеря. Тук тялото на Земята се прославя като тяло на Христос
още преди Христос – чрез кръстната смърт – да се потопи в самите дълбини на материята; още
преди аурата на Земята да претърпи необратими преобразувания. Тялото на Христос – това е
земята, хлябът, състоящ се от вещества, които ражда Земята. Кръвта на Христос – това е виното,
растителният сок, който произлиза от Земята. Чрез причастието човек приема в себе си тялото и
кръвта на Христос. Предосъществяването става възможно само чрез жертвеното действие на
Христовата любов, чрез освобождаване от неговия „Аз” чрез нова, независима от кръвната
връзка самоотвержена любов. По тази причина след извършване на това действие, а това

57 GA 96, 28.01.1907

46
означава вечерта в навечерието на Своята смърт, Христос произнася думите: „Сега се прослави
син Человечески и Бог се прослави в Него (....) Давам ви нова заповед, да се обичате един друг;
както Аз ви възлюбих, (така) и вие да се обичате един друг”58.

Тези думи трябва да ни послужат за преход към най-мистерийното събитие – към разпятието.
Тук започва осъществяването на съдържанието на Мистериите, които във времето до Страстния
петък, посредством гореупоменатите деяния, Христос предусети и ги направи нагледни. Чрез
проникването на Бога във физическия земен свят, чрез приемането на неговото земно тяло, се
извършва преобразуващото Земята и човека жертвено действие на любовта, понеже това е било
действие, което се е извършило от чиста любов към човека и не е било необходимо за
развитието на самото Божество. От момента на кръщението в р.Йордан, Съществото на Христос,
в тялото на Натановия Исус, преминало тригодишен път на Земята. В течение на това време,
Божествената Същност все повече прониквала в земната материя – Христос все повече
опознавал в Своето Същество действителната човечност,той ставал все по-човечен. За да
освободи човека от неговата зависимост от Луцифер („Chrismus verus Luciferus“ Истинският
Луцифер (светоносец) това е Христос”59), Христос слязъл в дълбините на материята: отначало в
тялото на Исус, в което той бил изтезаван и разпнат, a после в тялото на самата Земя. Така
посредством това е било осъществено коренното преобразуване на цялата материя –
включително и формата на човешкото същество – имащо огромно значение, по какъв точно
начин е проникнал Христос в последните предели на физическото тяло. По-горе беше дадено
описание на това, как в своето минало развитие човек е дошъл до първоначалното „осъзнаване”
на своя „аз”, със своята индивидуалност посредством формирането на кръвта и дишането.
Именно тези два отличителни физически признака, които неразривно са свързани с дейността
на „аза”, с жертвените действия на Христос били отново преработени, преобразувани,
одухотворени. И сега ви моля да вземете участие в събитието на разпятието, което от петък до
петък застава пред мен. Аз веднага искам да кажа, че не е възможно да се говори за тези неща,
без да се засегнат сърцата на слушателите (често така, че на тях не им става добре), дори да им
се представя най-неутралния образ. Наистина нито един човек, който се смята за истински
християнин, не може да обърне гръб на съучастието в съдбата, в жертвата на Христос.
Големината на страданието на Христос и без това е неизмерима и не може да бъде описана с
думи, доколкото Той не е привикнал към това, да понася физически-материалната болка.
Наистина Слънчевият Лотос никога по-рано не се е въплъщавал. Тук ще бъдат съобщени „само“
тези детайли, които са необходими за изложението в смисъла на заглавието на тази лекция.

Христос е бил не толкова прикован, но и завързан за кръста. Двата процеса имат дълбоко
мистично значение и се намират във връзка с гореописаното влизане на „аза“ в човека,
посредством кръвта и дишането (сравни втората строфа от „Медитацията на основополагащия
камък“: „Ти живееш в ударите на сърцето и белия дроб“(...) Защото Христовата воля властва в
околния свят...”). Преди да забият гвоздеи в китките, стъпалата и да издигнат кръста, Христос
силно бил привързан към дървото на кръста с върви. Явно така се е правило винаги, понеже по
този начин се е възпрепятствало това, под тежестта на тялото да настъпи разкъсване на
пробитите с гвоздеи китки и стъпала. Покрай това, за облекчаване на теглото – за да се удължи

58 Йоан 13:31-34

59 виж напр. GA 105, 10.08.1908

47
мъчението – в основната греда били избити три вдлъбнатини: за главата, бедрата и стъпалата.
Допълнително била пригодена подпора за нозете, подножие. Кръстът слагали вече на мястото,
като преди това, според мерките на Христос, били отбелязани местата на отверстията за
забиване на пироните. Напречните греди се разполагали не съвсем хоризонтално по отношение
на вертикалната греда; те били поставени в подготвените странични отверстия на главния ствол
на кръста Y-образно. Всъщност едва след приковаването на дясната ръка се изяснило, че лявата
длан на Спасителя не достига до пробитото отвърстие. За да се отърват от следващо пробиване,
към лявата китка на Христос завързали връв и придърпали с нея с такава сила, че измъкнали
ръката Му от ставата, за сметка на което им се отдало да приковат дланта в мястото на пробитото
отвърстие. Поради това горната част на туловището извънредно се напрегнала и Той
самопроизволно притеглил колене нагоре. За да може при тази ситуация да съумеят да приковат
стъпалата към пробитите места, здраво обвързали Христос около бедрата и свалили надолу
коленете. Поради стягането на краката надолу, гръдната клетка с неописуемо напрежение така
изпъкнала напред от посоката на кръста. По този начин Христос висял не в Y-образна позиция на
Т-образния кръст, както това традиционно се предава в изкуството, а тъкмо обратно: Той сам, от
свръхнапрежението на Своето тяло, образувал привързан към Y-образното дърво на кръста
хоризонтален Т-образен кръст. В резултат на всички тези действия, Христос е умрял не от
пробиването с гвоздеи, не вследствие на предизвиканото от това кръвотечение, а от задушаване.
Приковаването предизвикало силно кръвотечение. При Рудолф Щайнер намираме обяснението,
че по време на този мистичен процес изтекла „егоистичната кръв” на човечеството, и при това
точно в това количество, което е било необходимо. По такъв начин, както в този случай, когато
умряла и трябвало да остави тялото на Лазар неговата материалистична част – събитие, явяващо
се предвестник на бъдещ символ и едновременно действително мистерийно събитие, – така на
кръста от раните на Исус Христос, като представител на човечеството, изтекла луциферическата,
егоистичната кръв на всички хора.

Колкото по-дълго Христос е висял на кръста в това крайно сковано положение, толкова по-
трудно му се отдавало всяко вдишване. Вследствие на това дишането все по-дълбоко
прониквало във физическото тяло. Лекарят Лотар Фогел описва дишането в момента на смъртта
така: „По този начин при приближаването на смъртта астралните сили отново по едностранен
начин задълбочават вдишването. Такъв тип дишане в края на краищата довежда до силни,
единични инспирации (вдишвания). Астралните сили все по-дълбоко се потапят в тялото, докато
накрая, напълно не стеснят етерното и в момента на последната дълбока инспирация не свърши
животът”60. Можете да си представите колко интензивно протича този процес при задушаване.

В смъртта Христос можа накрая да разпространи своето въздействие чак до царството на

Ариман, силите на когото Той скова по време на „слизането в ада“ между Страстния петък и
Пасхалната неделя. „Ариман имаше тази сила: да наложи на Христос едно действително
свързване със Земята! Ето защо по-късно Ариман завладя Юда и в лицето на Юда той видя
средството, чрез което отведе Христос до смъртта. Но тъкмо чрез смъртта Христос свърза със
Земята”61.

60 От „Тричленният човек”, Дорнах, издание 4-то преработено, 2005

61 GA 148, 18.11.1913

48
Това, с което Христос в своето задушаване, в преобразуването и промяната на процеса на
дишането се обръща към Елохимите, става ясно от това възклицание, което е дошло до нас в
думите: ” Eli, eli, lama sabachtani!”. В действителност Христос произнася „Eloi, Eloi...”, което
означава: „Елохими, Елохими”.

В различните преводи на Библията се срещат два различни варианта на тълкуване. В превода на

Лутер се цитира 22 псалм, в който всъщност думите: „Боже мой! Боже мой! Защо ме остави?“ 62
се възпроизвежда по първоначалния древно-еврейски текст: „Eli, еli lama asavtani?“ На
древноеврейски думата „asaw“означава „оставям”. От тука е различието със „sabach”, което на
древноеврейски означава „жертвам“.

Сега е известно, че Христос е говорил предимно на новоарамейски. На новоарамейски език по

времето на пришествието на Христос думата „sabah“ означавала „напускам”. И затова Емил Бок,
Менге и Цвингли стигат до думите: „Eli, eli, lama sabachtani!”

Но какво всъщност означава това възклицание? „Боже мой! Боже мой! Защо ме остави?“ Това са
практически последните думи на Христос. Как е възможно Бог да Го изостави в момент на
изпълнение на мисията Му?

От Рудолф Щайнер знаем още едно допълнително значение на възклицанието „Eli, eli, lama
sabachtani!“ Той приписва на тези думи значението: „Боже мой! Боже мой! Как Ти ме
възвиси/прослави/ „или „Боже мой! Боже мой ! Как Ти доведе Азът до проявление!“63 Това
тълкуване има основополагащо значение, понеже то описва решаващия момент за бъдещото
развитие на човека – момента, когато човекът ще стане свободно същество. Само благодарение
на това мистерийно събитие, развитието на този свят такъв, какъвто го познаваме днес – а също
и развитието на Антропософията – стана въобще възможно. Но как всъщност се съчетава този
превод с арамейския? Двете тълкувания се явяват съвършено различни и привидно
противоречащи едно но друго. Те наистина се различни, но не са противоречиви.

От моето съпреживяване на страстните събития с двехилядолетна давност, аз искам да се опитам

да посоча определения „двойствен смисъл”, с който Христос често се обръща към хората.
Всъщност и без това автентично съизживяване може да се намерят много указания в Евангелията
за такъв род двойствен смисъл. Исус Христос е бил най-тясно обвързан с древноеврейската
култура. Той е носил в себе си цялата мъдрост на религията на своя народ. Рудолф Щайнер
обяснява този феномен на мъдростта на Соломоновото момче Исус, която се съединила със
съществото на Натановия Исус. Единствено само родословието, което може да се намери в
Библията, свидетелства за това, че тялото на Исус е било венец на кръвно-родовата подготовка
в продължение на хиляди години, в което в крайна сметка е можел да влезе самият Христос. В
началото бе описано как мъдростта на праотците се е предавала на следващите поколения чрез
кръвта. По този начин тялото на Ишоа (Jischoa) е носило в себе си паметта на всички
древноеврейски предводители на човечеството. Ишоа (Jischoa) е бил запознат със свещените
писания; в края на краищата всички пророчества се отнасяли за Неговото пришествие. Освен
това, от самосебе си разбираща се съставна част на живота в тези времена е било това, че хората

62 Матей 27:46

63 виж GA 96, 01.04.1907)

49
са живели с и заради смисъла и значението на тези пророчества. Затова Ишоа ( Jischoa) често
използвал в Своите проповеди словата на свещените писания, всъщност преобразявайки ги и
напълвайки ги със съвършено нов смисъл така, че често на учениците им се е струвало, като че
ли никога не са ги слушали по- рано. И на практика обичайните ритуални слова като че били
претворени, понеже със Своето явяване на Земята, Христос сътворил Нов Съюз, обусловил
настъпването на повратния момент в развитието на човечеството. Думите придобили нов
смисъл, понеже в тях бил вложен бъдещ за тогава, а до голяма част и до ден днешен незнаен
смисъл. „И като почна от Мойсея и от всичките пророци, тълкуваше им писаното за Него във
всичките писания“64. Неговия способ на тълкуването на писанията е бил действително уникален.
Тъй като тези тълкувания винаги били свързани с бъдещото развитие на човека, апостолите – с
изключение на Лазар-Йоан – поначало разбирали съвсем малко. Причината стои в
неформираната още съзнателна душа и в това обстоятелство, че едва след извършването на
Мистерията на Голгота, някои от тези тълкувания и действия на Христос, ще придобият за тях по-
висок смисъл. Чак на Петдесятница, със слизането на Светия Дух, се открили вратите за
разбирането в сърцата и духа на апостолите.

Пример за двойственост на смисъла на традиционния ритуал и посочващото обновление на

значението в бъдеще, намираме в празнуването на Пасха и принасянето на пасхална жертва в
Страстния четвъртък. По този повод в чест на Господа традиционно заколвали агне. Христос
самичък го е разделил между апостолите. Всеки получил от Христос своята лична, подадена
именно на него част. В този мистичен жест е намерило своя израз това, което ние вече слушахме
за трапезата на Граала от Волфрам фон Ешенбах: всеки получава именно такава храна, каквато
желае. Ако сега в своето въображение си представим схемата, свързана с изпращаните от
Христос зачатъци на фантомните тела (виж рис.5), ще стане ясно, че решителния момент се
състои в индивидуализацията, в издигането на „Аза”, понеже всеки човек пристъпва към
формирането на своя връзка с Христос във висша степен по индивидуален начин, и в същото
време именно това индивидуално обръщане към Христос, го обединява с братята по дух.

По този начин Христос принася пасхалната жертва – така както изисква ритуалът. Но в този
мистичен акт е заложен намек за неговата собствена жертва. Новото в тази трапеза през
Страстния четвъртък било това, че не само човекът е принесъл жертва на Бога, но и Богът е
жертвал себе си заради човека. От този пример може да се разпознае, какво се има предвид под
гореспоменатата двойственост на смисъла.

В този смисъл могат да бъдат разбрани също и последните думи на Христос. Със своя превод на
възвишените думи Рудолф Щайнер показва основополагащото събитие за развитието на
човечеството – навлизането в него на съзнателния, свободния „Аз”.

Не по-малко трябва да се оспорва това, че преводът на думите „Eli, eli, lama sabachtani!“ е
действително този: „Боже мой! Боже мой! Защо ме остави?“ Сега искам да ви съобщя това, че
всеки петък аз отново слушам думите от Неговата уста. Те са: „Eloi, eloi, lama schewachtani!“
„Schewach” в превод означава „подобряване”, „повишаване на значимостта, стойността”.

64 Лука, 24 :27

50
Христос отново използва думи, сходни с тези на Свещеното Писание – тук в 22-ри псалм с
неговото „sabachtani”.

В древноеврейският език към азбуката се причисляват изключително съгласни, които освен това
притежават особено числено значение. На гласните в стари времена преди всичко се приписвало
значението на Божественото дихание, което се вдъхвало в съгласните и само с тяхна помощ
словото можело да оживее. Нека веднага си спомним пролога от Евангелието на Йоан, в който
намира израз традиционно усещаната в древния юдаизъм святост на думите. Само чрез
способността на човека за дишане и говор се формира истинното Слово. По тази причина в тези
времена – сега това също е вярно по отношение на Светото Писание – във всички думи гласните
се изпускали. Тъй като разбирането на тези мистерии в следхристиянските времена отслабнало
в полза на друго развитие, преминахме към това,че в светската литература гласните се записват
във формата на точки и чертички под и над съгласните, за да се избегнат недоразумения.
Представете си, че немският език също би разполагал с обозначения изключително за
съгласните; тогава, ако искате да напишете думата „Runde“ (кръг), биха останали само буквите
R,N и D: RND. Ако някой иска да прочете тази дума, ако никога не я е чувал и незнаейки контекста,
от тези комбинации от съгласни той би могъл със същия успех да образува думите: RiNDe (кора),
RaND (край) или RoNDo (рондо). Думата „Runde” пo този начин не би могла да бъде опозната
точно.

Подобно се е случило и с думите „sabachtani” и „schewachtani“. Значението на думата било

едностранно предадено от традицията. Впрочем при написването на двата варианта се
наблюдава следното (чете се отдясно наляво):

Тук се появяват два идентични варианта на изписване (на древноеврейски) – за думи с

противоположно значение.

Само когато се работи с помощта на спомагателните гласни (намиращи се под буквите) и

допълнителните шрифтови знаци (намиращи се в и над буквите), става видимо това, че в
обратния случай можеш само да чуеш:

„ ти ме остави“ „ти ме прослави“

51
Рудолф Щайнер е възприел и двете значения на кръстните думи в хрониката Акаша и ги е предал.
Но очевидно той не е слушал как се произнася арамейската дума и затова също със своя втори
„духовен“ превод „Боже мой! Боже мой! Как ти ме възвиси!“ е съотнесъл известните
общоупотребявани думи „ Eli, eli, lama sabachtani!”.

Споменатият „двойствен смисъл” на думите на Исус Христос тук има особена причина, понеже
били произнесени така да се каже две значения. Тази двойственост лежи в основата на
уникалното Същество на Исус Христос, именно в Същността на Исус и Същността на Христос,
които се намирали в един и същи човек.

Смъртното тяло на Исус, чиято висша същност не е останала свързана с него в смъртта, понеже
тази висша същност е могла да се повдигне, тъй като е станала свободна от тялото, в своята най-
голяма нужда е възкликнало: „Eloi, eloi, lama sabachtani!“- „Боже мой! Боже мой! Защо ме
остави?”, Боже мой, Боже мой, защо ти, мое най-висше Божествено ме остави? На това тяло не
е познато състоянието на изоставяне от ядрото на Божествената същност, която му е присъща (в
съответствие на 22 псалм).

Христос още със смъртта на тялото на Исус започва да се готви за раждане. Рудолф Щайнер дава
именно такова тълкувание в своя цикъл „Петото Евангелие”, в което кръщението, влизането на
Христовото същество в тялото на Исус той съпоставя със зачатието, а смъртта на тялото на Исус –
с раждането на Христос: „Следователно, от Йоановото кръщение до Мистерията на Голгота,
Христовото Същество минава през един, така да се каже, ембрионален стадий. Самата Мистерия
на Голгота следва да бъде разбирана като земното ражданена Христос, т.е. смъртта на Исус
означава също и земното раждане на Христос. И всъщност земния живот на Христос ние трябва
да търсим едва след Мистерията на Голгота“65.

В цикъла „Общото човекознание като основа на педагогиката” (GA 293) Рудолф Щайнер обръща
внимание на момента на земната смърт, която също и за обикновен човек за пръв път отваря
вратата на познанието: „Защото действителността не е в обкръжението, нито в сетивно
възприемаемите явления; тя ни се открива само дотолкова, доколкото напредваме в нейното
овладяване. Строго погледнато, истинската действителност е тази, която човек вижда в мига,
когато той вече не може да се изразява с думи, а именно, в мига, когато той е преминал през
Портата на смъртта”66. По този начин пред лицето на смъртта на Своите обвивки, пред лицето на
изпълнената от него божествена жертва, посредством която Той очиства кръвта и основава
свободата на съзнанието, новия, самостоятелен „Аз”, Христос произнася думите: „Eloi, eloi, lama
schewachtani! ” – „Боже мой! Боже мой! Как ти ме възвиси!” – „Боже мой! Боже мой! Как ти
прослави „Аза“ в Малкут (в „Царството”, което се има предвид в молитвата „Отче наш”)!”

Това е „раждането на новия свят” (съгласно „Химните на нощта“ на Новалис, химн пети).

Само чрез такова преобразувание на човешкия „аз”, чрез извършване на тази Мистерия е
възможно въобще развитието на човечеството към „Новия Йерусалим”. Ако още веднъж
погледнем рисунка 5, може да се каже: крачката от второто към новото първо (или съответно

65 GA 148, 03.10.1913

66 GA 293, 26.08.1919

52
третото) състояние може да бъде направена само чрез тази жертва. И затова за нашата свобода
ние сме задължени на Христос. Това настойчиво ни посочва Рудолф Щайнер. Жертвеното
действие на Христовата любов, а именно – ставането на Бог в земната човешка сфера,когато чрез
смъртта в тялото на Исус, Той се ражда в земята като Христос-Слънце, се описва от Новалис в
петия стих на „Химните на нощта”:

„Живот вечен ти в смъртта на хората даваш,

Ти – смърт, и ти лечител първи наш“.

Мистерията на Голгота е толкова важна и толкова дълбока в своето значение, че Рудолф Щайнер
с пълно основание говори за „Мистерия”. Днес много още ще остане скрито за нас; едва в края
на земното време, в началото на периода Юпитер, Мистерията на Сина ще бъде разбрана от
хората във всичката ѝ многостранност, в нейното Божествено величие и великолепие, в нейния
Божествен блясък. Малко по малко, крачка по крачка ние се придвижваме напред в борбата за
познание и Антропософията ни служи за инструмент на духа. Ние всички имаме щастието да
използваме тези възможности на познанието, които ни дава Антропософията. Всеки от нас може
и е длъжен по съвършено индивидуален начин да върви по пътя на изследването, не
умозрително, а в духа на Антропософията. Човекът е призван – за негово собствено благо и за
благото на неговите братя – в духа на Михаил да укрепи своя дух, да го използва и да го образова,
за да може великият дар на любовта и свободата, получен от Божия Син, да не е принуден да
стои в тъмнина.

ИЗЛОЖЕНИЕ НА СЪБИТИЯТА, ИЗВЪРШЕНИ МЕЖДУ СМЪРТТА И ВЪЗКРЕСЕНИЕТО (СЛИЗАНЕ В АДА)

Лекция от 30 януари 2005 година

Скъпи членове на Антропософското общество и приятели!

В предишната лекция ние разгледахме развитието на човешкия „аз” в дохристиянските времена.

И бе осветен Импулсът, даряващ на човека неговата свобода; Импулсът, който е бил даден с
кръстната смърт на Исус Христос, освобождавайки човешкия „аз” от неизбежното попадане в
егоизъм. Ние обсъдихме, че в дохристиянският период на развитие, първото пробуждане на
човешкия „аз”, което било инициирано от Елохимите, е имало отношение към кръвта и
дишането. Събитието на кръста на свой ред показало взаимовръзката на кръвта и дишането с
преобразуването на „аза” на човека, което, в крайна сметка намерило своя израз във
възклицанието на Христос, което е било запечатано в Евангелията в думите: „Eli, eli, lama
sabachtani!“. Бе обяснено надълго оригиналното звучене на това възклицание на арамейски
език, а именно: „Eloi, eloi, lama schewachtani”, от което следва, че Христос е призовал именно
тези Елохими, чиито предводител е бил Той. Затова ние посочихме два различни духовни
превода на това изречение, възприето от Рудолф Щайнер от хрониката Акаша – единия, който
посочва споменатото преобразуване на човешкия „аз”: „Боже мой! Боже мой! Как ти ме

53
възвиси!”; „Боже мой! Боже мой! Как ти ме прослави!“, което точно съответства на превода на
истинския оригинален арамейски текст, който бил произнесен. Благодарение на разясненията,
засягащи изписването на двете древноеврейски думи: „sabachtani” и „schewachtani“, стана ясно,
че на възклицанието е присъща определена двойственост на смисъла, тъй като в
древноеврейския език изписването на двете думи е еднакво. Бе показано, че двата превода
като: „Боже мой! Боже мой! Защо ме остави“?, както и „Боже мой! Боже мой! Как ти ме
възвиси!”, имат своето непосредствено основание; обаче новата, даваща свобода възможност
за развитие на човешкия „аз”, намира своя израз във възклицанието „Eloi, eloi, lama
schewachtani” – „Боже мой! Боже мой! Как ти ме възвиси!” – в кулминацията на Божествената
жертва в момента на смъртта. В това възклицание вече се съобщава величието на
Възкресението, но то се изтръгва все пак в последния момент на мъчителното проникване на
Бога в човешката физическа смърт.

До това място ние спряхме; но би било неправилно да оставим тези изпълнени с болка събития
от петъка, непоемайки в душата също и това, което се случило в следващата събота и неделя.
Мистерията на петъка може да се разглежда само във връзка със слизането в бездната на Земята
и Възкресението.

И затова днес аз искам да се опитам да дам откъслечни указания за събитията, които довели до
Възкресението. Работата е там, че да се стигне до това живително и пронизано със всички сили
събитие може всъщност само в този случай, ако към това обърнем духовен взор спускайки го в
дълбините на Земята. Колкото малко може с помощта на действителното живо познание да се
разбере последната глава на „Философия на свободата”, ако не са прочетени предходните глави
в качеството на подготовка, толкова малко може да се придобие разбиране за Мистерията на
Възкресението и Възнесението, ако до тогава по собствена воля се отказваме от познавателната
работа, касаеща слизането надолу, поради това, че тази работа е по-горчива на вкус. Но
желанието веднага да се устремим към прекрасното – това е луциферическото изкушение в
човека. Нали даже за мисията на Христос, в особена степен за нея е справедливо това, което е
справедливо за всеки отделен човек, който понастоящем се стреми към развитие: единствено
само мъчителния път, преминаващ през остри камъни, път чрез радост и страдание във всички
телесни членове води към Слънцето.

В предната лекция трябваше да бъде озвучен пътят на човека до момента на смъртта на Исус
Христос, а в сегашната лекция е необходимо да се хвърли поглед на това, какво следва след
разпятието и какво произлиза от него за човека в двата последващи дни от Мистерията. Това
засяга също новото посвещение, за което става дума в заглавието на предходната лекция. В
дохристиянския период от развитието на Земята ние можем да видим инкарнация на Христос,
Негово физическо въплъщение, а в следхристиянския – етерното явяване на Христос.

И така, по време на трите решаващи дни на Мистерията на Голгота, произлизат много различни
процеси, чиято разлика се проявява вече в различните способи на възприемане. Събитията от
петъка могат да се преживеят главно с помощта на сетивния способ на възприятие.

Под това се подразбира точно съпреживяване на физическите процеси, което напълно

доминира над свръхсетивните възприятия. Този метод на възприятие бе описан вече в лекцията
от 10 октомври 2004 г.. На него дължат своя произход някои сведения, съдържащи се в
предходната лекция. В събитията от събота съвършено еднозначно доминира чисто

54
свръхсетивното възприятие. Така че това преживяване се явява практически полярно на
преживяването от петъка. Събитието от неделята съчетава в себе си тези два метода на
възприятие. Сетивното и свръхсетивното се преплитат едно с друго, изцяло прониквайки и
укрепвайки човека във всички негови телесни членове. В това вече се проявява този факт, че
Възкресението представлява кулминацията на цялото развитие, така че предшестващите
събития са били необходими за това, то да може да се случи.

И така, как се отнасят едно с друго тези три събития? Тези три дни можем да си представим във
вид на триъгълник (рис. 9).

През тези три дни действително било построено това, за което, във възкресяването на Лазар,
всъщност вече бил даден намек как се подготвя това събитие. Възниква съвършеният,
„идеалният” човек с всички същински членове – същество, което човек може да разглежда като
венец на своето собствено развитие, към което самият той е длъжен да се стреми.

В тези три дни посредством „извисяването” на „аза” се създават зачатъци за образуването на

трите висши съставни члена на човека. По този начин триъгълникът може да се допълни:

В петък се извършва очистване на астралното тяло. Това се случва още докато Исус Христос е
жив. На кръста изтича човешката кръв от тялото на Натановия Исус, станала егоистична поради
влиянието на Луцифер. В събота се извършва очистване на етерното тяло. Христос се спуска в
бездната на Земята и оковава Ариман във вериги. В неделя започва да сияе пречистването на

55
физическото тяло. Фантомът се възстановява. Всичко това може да се случи само посредством
преобразувания, „възвисен”, „прославен“„аз”,който във възклицанието „Eloi, eloi, lama
schewachtani” намира своя устен израз в човешките думи.

И посредством това започва движение, което се изразява в пророческия символ на звездата на

Давид. Произлизайки от Божествения свят, човек на Земята се оказва във физическо, етерно и
астрално тяло. Неговият „аз”, който посредством Мистерията на Христос става самостоятелен,
може – на материалната Земя, познавайки себе си в смъртта – отново да се върне в своята
духовна родина. Чрез обръщането към Христос той придобива способност да усъвършенства
телесните си членове.

Рис.11

В напълно развития човек възниква Божествената Троица. От този основен принцип, също така
и от значението на дните на седмицата произтича така знака на Христос, в който се съдържат
всички планетарни духове67 ; рис.12

67 виж GA 104а, 22.04.1907г.

56
Нега сега разгледаме какво се случва от настъпването на смъртта в петък в 15 часа и
Възкресението в неделя в 6 часа. При това веднага възниква въпросът, защо минава такъв
промеждутък от време? Тези две полярни събития се разделят точно от 39 часа. Това не е
случайно. Ако денят се разглежда езотерично, той завършва в 18 часа. Оттук на свой ред следва
разликата от тези 39 часа. (рис. 13).

Поради недостиг на време сега не можем да се спрем по-подробно на значението на това

разпределение на времето. При все това, в рамките на духовното разглеждане на Пасхалната
събота следва да се посочи това, че даже в този външно измерим промеждутък от време
(3+24+12=39) са скрити основополагащите указания на най-мистерийното събитие и на
бъдещото развитие на човека. Нищо в тази Мистерия не се е случило случайно или само по себе

57
си. Всичко, което се струва на човек несъществено или нямащо голямо значение по отношение
на Мистерията на Христос, в действителност има огромно значение, и ако днес още много остава
за него в тайна, то е свързано с това, че неговата способност за познание едва едва започва да
оживява.

И така, какво се е случило през тези 39 часа? В Апостолския символ на вярата се казва: Христос
„слезе в ада“. Какво означава този „ад”? Дали това е само унаследена представа на
средновековната картина на света? С помощта на духовната наука човек може да стигне до
действително разбиране на тези процеси и преживяването на това, че то напълно съответства на
действителността. За да достигнем до по-голямо разбиране на събитията е необходимо да
привлечем две „опори в познанието”.

След кръстната смърт Същността на Христос, като Божествено, макрокосмическо Същество,

пронизва девет слоя на Земята. Единствено с проникването в самото ядро, Съществото на
Христос в определен смисъл изпълнява своето дело. Силите на Възкресението се увеличават,
колкото по-дълбоко Христос прониква в материята. Това е реален процес на разработване, който
изисква Божествени сили. Това е в истинския смисъл на думата „тежък труд”. Този тежък труд ни
е познат на нас човешките деца, само от живота и страданията между раждането и смъртта на
Земята. Пронизвайки се със съзнанието за тежестта на пътя през слоевете на Земята, ние можем
да привлечем за по-добро разбиране втора „опора на познанието“ : „знаците“ на живота в
земния свят и живота в задгробния свят за Същността на Христос са напълно противоположни на
човешките. Рудолф Щайнер в своя цикъл „Петото Евангелие“68 посочва това изменение на
знаците.

Кръщението на Исус – това е само зачатието на Христос. Трите години на Христос в тялото на
Исус от Назарет са сравними с времето на съзряване. По този начин, смъртта на Исус на кръста –
това е истинското раждане на Христос. Новалис разбрал тази истина. В петия химн на своите
„Химни на нощта“ той написал: „.../към Него/ се приближаваше часът на раждането на новия
свят”.

Да проследим това развитие по-нататък. Когато човек влиза в духовното, той губи своето
физическо, материално тяло. По отношение на Христос това е тъкмо обратно. Когато Христос
завършва делото на Своя живот, Той напълно преминава в земния свят, така че Той накрая може
да се съедини с обкръжението на Земята. Той получава Своето физическо тяло едва с човешката
земна смърт. Тук не трябва да се бъркат „човекът” Исус и Богът Христос. В смъртта и след смъртта
на Исус е правилно следното: на Исус принадлежи човешкото тяло, а на Христос – тялото на
самата Земя.

Оттук следва, че делото на живота на Христос се разгръща от момента на смъртта на Исус, т.е. в
продължение на тези 39 часа, които протичат изцяло вътре в Земята. В този „земен“ живот
Същността на Христос се труди мъчително и си проправя трудно път, за да достигне целта. Тази
Същност непосредствено преживява всички заплетени духовни отношения на Земята,
преминава през тях, отива в техния мрак. Всичко това Съществото на Христос вече е възприело
отвън, от Макрокосмоса, като Същество на Слънцето. Това, което е извикало неговото

68 GA 148, 03.10.1913

58
състрадание е била необходимостта да спре Луцифер и да окове Ариман във вериги. За това
Христос е бил длъжен да извърши своя жертвен път на човекоставане. Той е трябвало да умре
„в Земята”, за да получи възможност да се срещне с Ариман. Трябва да се подчертае, че за своето
собствено развитие, на Христос не му е било необходимо да извървява този път. Неговата любов
към хората – това е, което Го е накарало да поеме този път. Но за да успее да помогне, Той е
трябвало да премине през човешката смърт. Целият Негов път в качеството на Исус от Назарет,
предателството, мъченията, кръстните страдания – всичко това е имало за своя цел събитията,
извършени в продължение на тези три дни. По-нататък, за да дадем представа за това, какъв
духовен процес на преобразувание се е извършил в дълбините на Земята, аз трябва да говоря с
помощта на определени образи по две причини. Първо, Мистерията на Голгота е била и си
остава „Мистерия”. Както вече се спомена в предходната лекция, едва в края на своето земно
развитие, човек със своите познания ще може да проникне тази сфера; в този смисъл всеки
разговор за тези неща може да произлиза само от определено несъвършено ниво на познание.
От друга страна, на антропософски духовнонаучно живеещия човек все пак му се вменява
задължението да приеме в себе си отговорността, крачка по крачка, изхождайки от своите
възможности, да съдейства за свалянето на покривалото от тази Мистерия. Много още остава
загадъчно, но това-онова може да се представи в притчи или образи. Втората причина, поради
която се оказва подходящо да се говори с определена образност е тази, че събитието от
Пасхалната събота може да бъде съзерцавано само окултно. Затова съобщенията, които могат
да се направят за нея, са винаги особен вид „превод” на духовните факти. Те произлизат от
духовна космическа сфера, към която се отнасяме без необходимостта от земни понятия. По този
начин, което и да е изображение на духовни факти, е винаги компромис, ако искаш да ги
облечеш със собствени формулировки в разбираема форма.

Мистерийните събития от петък, събота и неделя отразяват в малкото това, което изцяло
представлява в себе си човешкото развитие на Земята.

Петък: грехопадение и изгонване от рая в материята – процес на смъртта.

Събота: ход на превъплъщение, развитие чрез страдание и опит.

Неделя: възнасяне в Небесния Йерусалим чрез способността за различаване на добро и зло.

Този принцип, особено по отношение на Пасхалната събота, може да бъде разбран още
по-широко; това ще стане по-ясно с помощта на духовния образ. Съществото на Христос в тези
39 часа пронизва всички стадии на развитие на самата Земя.

59
 рис.14

Хоризонталната ос се образува от планетарните състояния на развитие на Земята. При това

интервалите между отделните превъплъщения на Земята са различно големи. Това е така,
защото Мистерията на Голгота, която се извърши по времето на земното въплъщение на Земята,
се явява в развитието на човечеството и Земята велико, решаващо събитие, повратна точка. Това
е мощно вмешателство в съдбата в цялото развитие на човечеството. Само благодарение на това
вмешателство, въобще са станали възможни последващите планетарни въплъщения, които ни
очакват. Около този повратен момент, т.е. близо до това космично вмешателство на Слънцето,
ходът на развитието се явява – при това не се има предвид обезателно измеримото време –
някак ускорен. Духовните факти на Мистерията на Голгота оказват притеглящо-ускоряващо
въздействие на процесите на развитие. Може да се каже, че по отношение на вече преминатия
стадий на Сатурн, Слънце и Луна, е започнало бавно ускоряване на процесите на развитие; по
отношение на бъдещите стадии на Юпитер, Венера и Вулкан се получава ускорение на
забавянето. Действието на Луцифер вътре в развитието на човечеството се е ускорило толкова,
че жертвата на Христос е трябвало да се извърши в по-ранно време. Що се касае за бъдещето,
което се намира недалече от времето на пришествието на Христос, възможностите за развитие
днес са потенциално повече. След като човечеството е получило от Бога-Син дара на свободата,
от него самото сега зависи ще може ли то съзнателно и отговорно да се придвижи към духовен
разцвет и с това да укроти действието на тъмните сили, или то няма да го направи. До момента
на настъпване на епохата на съзнателната душа е необходимо с цялата реалистичност да се
признае това, че вече са били взети значителни решения, насочени срещу духа, които са създали
и още ще създават условия за това, противодействащите сили да могат да развихрят своето
могъщество. Достатъчно е да си спомним изречението на Рудолф Щайнер, смисълът на което
може да бъде предаден по следния начин: „това не трябваше да се случва, но това, което се

60
случи, беше необходимо“69. Колкото по-голямо става разстоянието, което ни отделя от времето
на пришествието на Христос, толкова по-бавно протича ходът на развитие, така че избраните
пътища – единият – към духовно изкачване, другият – към духовно слизане, все по-далече се
отделят един от друг.

рис.15

Това хоризонтално движение е свързано с движения по спирали, символизиращи духовното

развитие, което ще бъде изминато. Съществуват девет степени както за движение нагоре, така и
за движение надолу. Тук се проявява законът на духовния свят, истинският принцип на всяко
развитие: където има изкачване, има и слизане. Именно това се случва в часовете между смъртта
и Възкресението. Христос се спуска в най-дълбоката материална и духовна бездна на Земята,
чрез всичко това, което Земята е всмукала в себе си от „близката (сродната) бездна“ в периода
между въплъщенията на Сатурн и Земята, за да може от тук да започне своето изкачване. Това е
също и пътят на посвещаващия се ученик, за когото духовното изкачване никога не може да се
състои, ако отначало не се запознае с противоположното на това, към което се стреми. Под
запознаване се има предвид, действително познание и това няма нищо общо със симпатията
към злото. Където има планина, там се разбира от самосебе си, че има и пропаст, и който иска
да се изкачи на изключителни височини, е длъжен напълно да осъзнава опасността, от най-
дълбоки дълбочини, иначе падането ще му коства живота. Именно такова слизане, което се
явява предпоставка към изкачване, извършва Христос-Слънце. Тук Той изпитва вече не човешка
физическа болка в земното тяло, а също и душевната и духовна болка на Земята.

И така, спиралите се намират във връзка с хоризонтални движения, тъй като деветте слоя на
развитие на бездната са пронизани от същества, които от времето на Сатурн, Слънце и Луна са
изостанали в своето божествено развитие към доброто. Тези същества могат да бъдат
обозначени също като луциферически, ариманически и азурически сили и всички те могат да
бъдат намерени в тези слоеве на Земята, доколкото сферата на техните действия в духовното
спирално развитие е подастрално, подетерно и подфизическо. Ако на рис. 14 от точката на
разположение на Сатурн на хоризонталната ос прекараме четвърт окръжност чак до
съответстващата навивка на спиралата, то в едно направление може да се достигне до най-
висши степени, в друго – до най-нисши; и в двата случая това ще бъде девета степен. По
отношение на миналото, това е определен нулев пункт, начален пункт на развитието, в който
тъмните азурически сили вече отпадат от божественото развитие към добро. Ариманическите

69 GA 179, 02.12.1917

61
сили засядат в друг слой на спиралата или земен слой, така че те отпадат от положителното
развитие по време на слънчевото въплъщение на Земята. И накрая, Луцифер и неговото
войнство се намират по-скоро в най-низходящото развитие, така че те не са напълно преминали
своето човешко въплъщение единствено само на Луната. За настоящето и бъдещето деветата
степен на бездната – това е също нулевият пункт, впрочем това е и крайният пункт на всяко
(поддуховно) развитие. Ако човек с упорство се отвръща от Импулса на Христос, някога на това
място той ще срещне съществото на Сорат (виж рис. 14).

Тук трябва да се добави, че тези възходящи и низходящи движения протичат паралелно, макар
че само при пристигането в дълбочината, става възможно изкачването. Отначало това изглежда
малко объркващо, но с помощта на активна работа с душата, то напълно може да бъде разбрано.
Процесът на построяване на силите на Възкресението винаги излиза толкова по-успешен,
колкото са по-тъмни дълбините, които пронизва Христос-Слънце. Това наистина означава, че
между изкачването и слизането има съответствие. Когато Христос се намира в шестия слой на
Земята и пронизва със светлина неговата тъмнина, Той вече се намира на шестата степен на
възходящото развитие.

Така и в малкото, и във всеобхватното може да се преживее и провери този феномен.

Езотеричните упражнения, които е дал Рудолф Щайнер и които практикуват много от нас, имат
за цел овладяването на всички неочистени астрални, етерни и физически влечения и силни
страсти с помощта на „аза“. Упражненията действат по такъв начин, че човек започва да осъзнава
тези животни, които ежедневно се надигат в него. Упражнението е успешно тогава, когато
мисленето, чувстването и волята, произлизащи от това действие, са пронизани от контрола над
вътрешните животни. Ученикът, ако добросъвестно прави упражнението, усеща, че в този или
онзи момент в чувстването, мисленето или волята е готов да позволи на своя „аз“ да попадне
под натиска на тези животни. По този път той се запознава със своите бездни, от което
едновременно произтича възможността за тяхното овладяване. Възходящите и низходящите
движения протичат паралелно, въпреки, че само запознанството с вътрешната бездна
представлява предпоставка за правилното развитие. Да контролира астралното животно – това
за духовния ученик не е все още най-трудното упражнение; контролът над това животно, което
действа във физическото, в днешно време е възможен в редки случаи. Затова и изкачването в
развитието е толкова по-високо, колкото по-интензивно „азът“ е принуден да работи над
преобразуването.

Всеки принцип на посвещението съответства на това преминаване през навивката на спиралата.

Този, който чрез интензивна медитация или „будност в съня”70, съумее без да губи съзнание да
проникне в свръхсетивния свят, знае, че зад Пазача на Прага не го очаква субективно оцветено
приятно преживяване, а го очаква съвършено обективно преживяване. Така, той се запознава
тук и с „дължимите сметки“ на човечеството. Той се учи да осъзнава, – спомнете си хрониката
Акаша – че в духовния свят се съдържат не само неговите собствени бездни, с които той, между
впрочем се среща от самото начало, когато в своето собствено същество започва да вижда
портата на духовния свят. Той също се учи да осъзнава, че в духовния свят се съдържа всичко
истинско,а също и това, което от гледна точка на морала може да се нарече безнравствено. Това

70 виж GA 10, глава „Постигане на непрекъснатост на съзнанието”

62
безнравствено в истинския смисъл на думата се е „отложило“ в духовните слоеве на Земята.
Когато ученикът се проникне с тези горчиви познания (то е горчиво, защото вижда това, което се
намира и действа в тези слоеве – това наистина е тежко изпитание за ученика), на него също му
се открива нещо още по-ужасно: в тези бездни се намират не толкова натрупани дългове и
грешки на човечеството, но тук се намира също и необходимостта от погасяване, уравновесяване
на тези дългове. Тези нужди са бъдещи събития, които от определен момент могат да бъдат
обозначени като неизбежни, които непременно трябва да се случат, за да породят кармично
уравновесяване и изравняване. Тук се намират не само малки, индивидуални кармични дългове,
но преди всичко големи взаимовръзки на груповата, народностна и световна карма.Тези бъдещи
необходимости ще имат опустошителни последствия за съдбата на милиони хора и от духовния
ученик се изисква максимална душевно-духовна чистота, за да издържи на това „зрелище”, без
да бъде унищожен от него. За тези опасности отново и отново настойчиво предупреждава
Същността на Пазача. Само осъзнаването на необходимостта да свържеш самия себе си с
обективната световна съдба и в смисъла на Христос, в любов и себеотдаване да носиш върху
себе си страданията също и на други хора, може да внесе светлина в тези бездни и да придаде
на посвещаващия се ученик силата, необходима за изкачване.

Тези познания са необходими за разбирането на слизането на Христос в бездните на Земята.

Понеже възможността за издигане от гроба на възстановения фантом на Човешкия Син се дава
едва тогава, когато слизането е било овладяно плътно чак до самото ядро и изкачването успява.
Съществото на това Тяло на Възкресението е необходимо да свържем със спускането в ада,
доколкото тук се извършва неговото зараждане. В предходните лекции бе показано, че
фантомът на физическото тяло е бил разрушен, когато човекът се е спуснал на Земята чрез
луциферическото изкушение.

За разбирането на това особено тяло трябва да послужат следните цитати от цикъла на Рудолф
Щайнер „От Исус към Христос“: „така че всеки християнин би трябвало да си каже: понеже
произлизам от Адам, аз разполагам с едно тленно тяло, каквото имаше и Адам; и когато вървя
по верния път към Христос, аз получавам от Христос, от втория Адам едно безсмъртно, нетленно
тяло”. „Това, което вие толкова много цените, външната форма на човешкото тяло, в бъдеще
изобщо няма да изчезва; защото Христос възкръсна като първият от онези, които побеждават
смъртта! Физическата форма на тялото не е изгубена; чрез Възкресението Христово тя отново е
върната на човечеството!71”

По-нататък Рудолф Щайнер описва в какво отношение се намира това тяло на втория Адам по
отношение на физическото тяло: „Но колкото повече в наши дни се развива ясновидството на
човека, толкова по-ясно става, че това, което е отхвърлено с физическите вещества и сили, все
пак не е идентично с цялото физическо тяло, че то съвсем не е идентично с цялата форма на
физическото тяло. Към тези вещества и сили принадлежи и нещо друго което ако говорим
обективно трябва да наречем „фантом"; да, това е фантомът на човешкото тяло. Този фантом е
равнозначен с облика, с формата на човека, която „подрежда" физическите вещества и сили по

71 GA 131, 10.10.1911

63
такъв начин, че ги включва в един вид духовна тъкан, която после застава пред нас, в условията
на физическия свят, като едно или друго човешко същество”72.

Ако сега дълбоко почувстваме също и следващия цитат на Рудолф Щайнер, ние отново ще
можем да видим пътя на Христос през спиралните бездни и неговата връзка с представените на
рисунка 14 във вид на хоризонтални, интервали на развитие: „Размислете и върху нещо друго:
Нима вярвате, че всичките усилия на духовните Същества в хода Сатурновата, Слънчевата и
Лунната епоха са създали едно тяло, което веднага след смъртта минава във властта на Земните
елементи? Не! (...)Ние знаем, че зародишът на този фантом е дело на Престолите и че това става
на Стария Сатурн (...) Да, искаме ли да разберем физическото тяло, ние трябва да се издигнем
до неговия фантом ”73.

Този фантом и заедно с него физическото тяло са били заложени на Сатурн и следователно пътят
на Същността на Христос през девет духовни степени на Земята чак до самите дълбини, води
също и в сатурновото духовно наследство на Земята, (виж рис. 14). Така че възстановяването на
фантома със силата на същността на Христос, произлиза само след завършване на проникването
в дълбините на бездната. По тази причина всички хора, които са умрели до момента на
възстановяване на фантома, не са носили такъв фантом, а също не са имали даже зачатък на
неговото формиране. Рудолф Щайнер посочва, че до Мистерията на Голгота действието на
Ариман върху хората в царството на мъртвите е било значително по-силно, отколкото във
физическия земен живот. Поради луциферическото влияние физическото тяло се обгражда
с разрушен фантом, или съвсем без него и веднага след неговата смърт, елементите
съставляващи неговото физическо тяло се разпадали и в царството на мъртвите човек попадал в
сферата на действие на Ариман. В цикъла „От Исус към Христос“ има указание за това: „Никога
по-рано не е имало такъв случай, при който това, което е минало през човешката смърт, да е
победило смъртта в качеството си на човешки фантом“74.

Това е имало сила във времената до възстановяване на фантома на Христос. Това, че Христос
отново е построил това тяло на Възкресението, е било последния шанс за спасение на цялото
човечество. Започвайки от този момент, човек след своята смърт преминава през планетарните
сфери и може да възстанови силите за новото въплъщение. Човешкият „аз” си строи ново
астрално тяло, което в резултат отново присъединява към себе си също и етерното тяло. В този
смисъл Христос може да се разбира като владетел на кармата – понеже ако Христос не беше се
спуснал в царството на Ариман и не беше оковал във вериги силите му, хората биха се
превъплъщавали в егоисти. Още с раждането биха били егоисти, без да имат свободен избор да
бъдат ли егоисти, или не.

В тази Пасхална събота Христос дарил на човешките души в царството на мъртвите зачатък на
Тялото на Възкресението. Той ги спасил от невъзможността сами да изготвят кармата си, от
невъзможност да се поставят в „правилни отношения с Христос”, за да съумеят да притеглят към

72 Пак там

73 Пак там

74 GA 131, 11.10.1911

64
себе си и да се облекат във втория Адам. Той извел мъртвите от земната сфера на Ариман и ги
довел до макрокосмическите планетарни духове.

Оковаването на Ариман, което се случва при духовното пробуждане на мъртвите, не трябва да

си представяме като яростна борба. Напротив, в тези дълбочини на бездната Христос прибавя
нещо, от което е лишен Луцифер: това е светлината на любовта, която прониква през твърдостта
и тъмнината. Христос не носи никакво „оръжие”, за да победи Ариман; светлият Божи Син на
любовта оковава силите на тъмнината. Ариман е безсилен против безсилието. Прарождеството
на „Медитацията на Основния камък“ може да се отнесе към този момент:

Нощният мрак беше преодолян;

Ясна дневна светлина засия в човешките души.

Тези окултни процеси се случват в духовната Земя, за сетивните очи те не са възприемаеми.

Рудолф Щайнер посочва, че само с духовни очи може да се съзре тайната на Мистерията на
Голгота, това не може да се направи с помощта на земните органи на сетивата. Затова животът
и действията на Христос в продължение на тези външно протичащи 39 часа, е нещо скрито за
физическите сетива. Ако тези 39 часа представим в древноеврейския език във вид на дума (всяка
буква представлява число, няколко числа съставят дума), то от това ще се получи думата „lat”,
(30+9), което означава „скривам“.

Както вече се спомена по-горе, този живот на Христос вътре в Земята протича скрито, „с
противоположни знаци“ по отношение на сетивно обозримия живот на хората на Земята. Може
само да се намекне какво точно се случва по времето на това слизане в ада. Също никой не
трябва до такава степен да изпада в шок,че да се откаже от провеждането на собствено
духовнонаучно изследване на тази Пасхална събота. Искам да кажа само, че това, което ни
съпровожда на нашата Земя, което тогава е било оковано във вериги, в никакъв случай не се
явява „приятно“ и това не трябва да се недооценява. Само посредством това, че ние с напълно
познаващо съзнание се обръщаме с лице към тези сили, те могат въобще да бъдат обуздани, или
най-малкото не могат да доведат до унищожение на цялото човечество. Ние нямаме намерение
да проклинаме тези сили на тъмнината, понеже те от самосебе си се разбира, също носят
определено благо за развитието на човечеството. Те подлагат човека на изпитание. С тяхна
помощ той може да укрепи своето съзнание и накрая да стане независим от тях. Такъв човек,
живеейки против духа изпитва властта на тези същества. Някога те ще разкъсат своите вериги,
понеже час по час стават все по-дебели, угоени от всяка лъжа, всяка ненавист, завист и не
толкова от всякакви лоши постъпки, но също и от всякакви „родствени на бездната” мислени,
чувствени или волеви импулси. В изминалите дни на Рождество ние можахме да видим това в
примера с цунамито75: подземните трусове – това са грохота на веригите. И когато някой говори,
че има работа само с доброто, тъй като иска да поддържа доброто, това не е в духа на доброто,
понеже тъкмо това заслепение води към недобро. Който иска да поддържа доброто, трябва да
умее да го защитава, а това е възможно само в този случай, когато той познава врага в лицето и

75има се предвид цунамито в Югоизточна Азия, предизвикано от подводни земетресения в Индийския

океан, което се случи на 26.12.2004 год. Това цунами стана причина за гибелта на повече от 235 хил.
човека и бе признато като едно от най-смъртоносните стихийни бедствия в съвременната история

65
разбира как действа той. В основата на всяко посвещение, на всяко прогресивно познание, стои
изкачването на духовния „най-горен връх“, от който се открива възможността за ясновиждащо
съзерцание във всички направления. И най-голямото изкушение – това е когато човек веднага
иска да постигне доброто, без да прилага горчиви усилия за това, да признае препятствията като
реалност и да ги отстрани. Тук Луцифер и Ариман действат съвместно. Луцифер обещава на
хората просветление и величие без необходимостта да преминат през мъчителния земен път на
познание. Ариман внушава на човека, че никакъв дявол на практика не съществува, че той е мит,
създаден от религиозните фанатици.

Пазачът на Прага ни предупреждава за тези два пътя и човек е длъжен сам да опознае това, че
силата на тези същества няма да стане по-малка, ако ги игнорираме – всъщност обратното. Тези
сили са били толкова могъщи, че са заставили Слънчевия Логос да се спусне в бездната.

По времето на въплъщението на Земята като Юпитер, Венера и Вулкан, Христос ще открие на

хората тайната на Своите оставащи макрокосмически съставни части, когато човекът се облече в
Христов фантом. Пришествието на Антихриста е неизбежно в този случай, ако човек иска да
придобие пети, шести и седми съставни члена още по времето на четвъртото въплъщение на
Земята. Луцифер се домогва до душата на човека, ослепява го със светлината на своята мания за
величие, така че пред очите на всеки да застане илюзорен свят и на човек изведнъж да му
„просветне“: Христос ми дава само това, което принадлежи на четвъртото въплъщение на
Земята. Но Луцифер всъщност стои много по-високо от Христос и благодарение на това, което
той дава, аз по-бързо ще стигна до целта. И това е изкушението! Това изкушение предполага, че
човек не трябва сам да си изработва важните крачки в своето развитие, но че ще ги получи в дар
от същества, които не познава и посредством процеси, които той не може да осъзнае. Това
значително пречи на формирането на аза. Затова, когато един път разбереш, че си уморен от
страдания и упражнения, че чакаш за себе си бързи резултати в областта на духовната наука, ще
бъде много полезно за се вгледаш в безкрайния жертвен път на Същността на Христос и да се
оставиш да бъдеш пронизан с познание, чиито резултати се появяват само след ненарушима
вярност в духа. Тези резултати – и тук човек трябва да преодолее себе си, за да надникне „в края“
на своята текуща инкарнация – най-последното в следващата инкарнация ще се запечата в
същностната структура на човека като печат. Това е описано също и в „Тайната наука“. Верността
към духа може и трябва да се обозначи с жертва. Жертвата – това винаги е нещо, което съм готов
да отдам заради някаква алтруистична цел. Поради това истинското издигане в познанието
никога няма да донесе на човека лично удовлетворение, а единствено само трудния, пълен с
усилия път с готовност да помагаш на другите така охотно, както на себе си, дълбоко
прочувствания стремеж да съдействаш за постъпателното развитие на Земята, напълно
унищожавайки болния корен на желанието да изпревариш със своето лично издигане в
познанието по-малко развития човек. И чрез тази готовност към жертва от любов ще се появи
истинската самозабравяща радост.

По този жертвен път Христос без остатък отдаде себе си заради Земята и хората. Когато в най-
ниската точка Той стигне до физическото и духовно ядро на Земята, едновременно Той достига
и най-висшата точка на действие на Своята любов. Резултатът от това е, че Възкресението победи
смъртта и от него се черпи цялата сила на развитието.

66
На разсъмване на първия ден засияла Светлината, издигната от гроба, прониквайки през цялата
земна материя. Това е Самият Христос, който е свързал Себе си със Земята и е станал източник
на Любов, вечен, величествен огън. Той е сред хората и ще остане сред хората чак до края на
техните дни, в постоянно изменяща се форма.

Ще възкръсне не тялото на Исус, а чистият фантом, чистото тяло на Възкресението. За да може

да се види чистия фантом без физическото тяло, трябват ясновидски сили, които притежавали
Мария Магдалина и апостолите. Тези сили те получили благодарение на непосредственото
духовно съпреживяване на могъщите образи на разпятието.

Рудолф Щайнер говори за съществото на фантома в цикъла „От Исус към Христос“ следното:
„Именно това, което беше отредено за човека от свръхсетивните Същества на Стария Сатурн,
Старото Слънце и Старата Луна, именно то възкръсна от гроба: чистият фантом на физическото
тяло с всички качества, присъщи на физическото тяло“76. Тук недвусмислено се казва: „с всички
качества, присъщи на физическото тяло“. Това обаче не означава, че Тялото на Възкресението се
подчинява на законите на физическия свят, но като духовен, реален праобраз на физическото
тяло, то се подчинява само на законите на духовния свят. Макар, че то носи върху себе си
стигмите, знаците на жертвения път на Исус Христос, в които Тома неверни тури своите пръсти,
в същото време то остава съвършено незасегнато от никакви разложения на физическото тяло,
така че е необходим ясновидски поглед, за да се разпознае Христос в това духовно тяло. По тази
причина Мария Магдалина отначало смята, че Спасителят е градинарят; и само по такъв начин
трябва да си представяме събитието в Емаус. Тук може да се напомни петото от дадените от
Рудолф Щайнер шест така наречени съпътстващи упражнения: упражнение в
непреднамереност, което изисква от човека да съхрани в своето сърце малко ъгълче за
невероятното, но все пак възможното.

Рудолф Щайнер, правейки пояснения към своите лекции посветени на Евангелието от Йоан, в
края на цикъла „Евангелието от Йоан“ казва: „...това, което идва по околните пътища на
интелектуалното разбиране, трябва да се уплътни до усещане и чувство”77. По отношение на
Мистерията на Голгота, е необходимо човек да породи в себе си дълбок и истински копнеж по
опознаването на тази Мистерия. В този случай Антропософията ни служи за „духовен
инструмент”. Така и недостатъчната вяра на Тома се разбира не като недостатъчност на
религиозна вяра, но тук се има предвид вяра, изисквана от Христос: вярата като опознаване на
духовните факти.

Следващият цитат от „Евангелието от Йоан” трябва като заключение да завърши нашите

разглеждания: „Да, Той е тук и отново ще дойде, но не в тяло от плът, а под такава форма, че
хората – които чрез Евангелието на Йоан са развили силата на ясновиждането – ще могат да Го
възприемат непосредствено, ще могат да Го виждат и няма да са вече невярващи, защото ще
разполагат с духовната сила да Го виждат. Мисията на Антропософското Движение е да подготви
за новото идване на Христос онази част от човечеството, която иска да бъде подготвена. Точно
тази е световноисторическата задача антропософската Духовна наука: да подготви човечеството

76 GA 131, 11.10.1911

77 GA 103, 31.05.1908

67
и да държи очите на хората широко отворени, когато през шестата културна епоха Христос
отново ще се появи, за да работи между тях, така че за голяма част от човечеството ще се
осъществи това, което ни беше загатнато в сватбата при Кана Галилейска. И така,
антропософският светоглед изпълнява завета на християнството. За да работи в духа на
истинското християнство, човекът на бъдещето трябва да приеме онова спиритуално учение,
което му предлага Антропософията. Вярно е, че днес много хора ще възразят: Не,
Антропософията е нещо, което всъщност противоречи на християнството! Но това са онези малки
папи, които винаги се произнасят върху нещата без изобщо да ги познават, превръщайки в
догма: това, което не знаем, то изобщо не съществува.

Занапред тази нетолерантност ще става все по-голяма и християнството ще се изложи на най-

голямата опасност тъкмо там, където хората вярват, че могат да се нарекат добри християни.
Поради антропософското тълкуване на някои имена, християнството също ще бъде подлагано
на яростни атаки. Но ако искаме да се издигнем до истинското духовно разбиране за
християнството, трябва да променим всички понятия”78.

По този начин обобщавайки може да се каже: „Духовната наука не изисква вяра; тя води към
познание”79.

ПРЕОБРАЖЕНИЕТО НА ПЛАНИНАТА ТАВОР И ПОСЛЕДНАТА НОЩ НА МАСЛИНЕНАТА ПЛАНИНА

Лекция от 6 март 2005година

В началото, за да оживее в паметта тяхното съдържание, ще бъдат прочитани някои извадки от

Евангелията, които трябва да послужат за основа за последващите духовнонаучни
разглеждания:

Преобразяване (Матей 17:1-13):

След като измина шестия ден, Иисус взе със Себе Си Петра, Якова и Йоана, брат му, и възведе ги
насаме на висока планина; и се преобрази пред тях: и лицето Му светна като слънце, а дрехите
Му станаха бели като светлина. И ето, явиха им се Мойсей и Илия, разговарящи с Него. Тогава
Петър отговори Иисусу и рече: Господи, добре е да бъдем тука; ако искаш да направим тука три
сенника: за Тебе един, за Мойсея един, и един за Илия. Докле още той говореше, ето, светъл
облак ги засени; и чу се из облака глас, който казваше: Този е Моят възлюбен Син, в Когото е
Моето благоволение; Него слушайте. И като чуха това учениците, паднаха ничком и твърде
много се уплашиха. Но Иисус, като се приближи, допря се до тях и рече: станете и не бойте се! А
те, като подигнаха очи, не видяха никого, освен едного Иисуса. И когато слизаха от планината,
Иисус им заповяда и каза: никому не обаждайте за това видение, докле Син Человечески не
възкръсне от мъртвите. А учениците Му Го попитаха и думаха: защо пък книжниците казват, че

78 GA 103, 31.05.1908

79 GA 103, 31.05.1908

68
първом Илия трябва да дойде? Иисус им отговори и рече: Илия първом ще дойде и ще уреди
всичко; Но казвам ви, че Илия вече дойде и не го познаха, а сториха му каквото си искаха; тъй и
Син човешки ще пострада от тях. Тогава учениците разбраха, че Той им говори за Йоана
Кръстителя“.

Нощ на Маслинената планина (Марко 14:32-42)

„Дохождат в едно село, наречено Гетсимания; и Той казва на учениците Си: поседнете тук, докле
се помоля. И взима със Себе Си Петра, Якова и Йоана; и почна да се ужасява и да тъгува. И рече
им: душата Ми е прескръбна до смърт; останете тук и бъдете будни. И като се поотдалечи, падна
на земята и се молеше, да Го отмине тоя час, ако е възможно; и казваше: Ава Отче! За Тебе е
всичко възможно; отклони от Мене тая чаша; но да бъде не каквото Аз искам, а каквото Ти.
Дохожда и ги намира, че спят, и казва на Петра: Симоне, спиш ли? Не можа ли един час да
постоиш буден? Бъдете будни и се молете, за да не изпаднете в изкушение: духът е бодър, а
плътта – немощна. И пак като отиде, помоли се и каза същите думи. А като се завърна, намери
ги пак да спят, понеже очите им бяха натегнали; и не знаеха, що да Му отговорят. И дохожда
трети път и им казва: спете, прочее, и почивайте! Свърши се, дойде часът: ето, Син Человечески
се предава в ръцете на грешниците. Ставайте, да вървим! Ето, приближи се оня, който Ме
предава.”

Нощ на Маслинената планина(Лука 22:24)

„И понеже се намираше във вътрешна борба, молеше се по-усърдно, а потта Му беше като
кървави капки, падащи на земята”

Скъпи членове на Антропософското общество и приятели!

Миналия път, при обявяване на темата на поредната лекция, аз, за съжаление, не отчетох това
обстоятелство, че днес, точно по времето на подготовката за преживяването на Страстите
Господни, не би се получило по подобаващ начин да се говори за Възкресението. Когато човек
развива голяма чувствителност към възприемането на празнични настроения, той настройва
душата си към актуални духовни процеси. Разбира се, би било възможно да се каже днес нещо
за Възкресението, но ще ви достави повече радост, ако се говори за това в по-подходящо време.

В предходната лекция ние говорихме за „спускането в ада”, т.е. за това събитие, което
непосредствено предшества Възкресението. Но доколкото днес аз не искам направо да засягам
това събитие, ще направим нещо като крачка назад и ще се върнем в това време, когато се е
случвала подготовката за разпятието и спускането в ада. Тази подготовка застава пред нас в
нощта на Страстния четвъртък срещу Страстния петък в това, което е описано в Евангелията като
сцена на Маслинената планина. Само когато прочетем откъсите на текста, ние ще чуем
описанието на нощта на Маслинената планина от Евангелието на Марко. Ние няма да узнаем
много за нещата, случили се в тези часове. Причината за това е във факта, че външно – за
външното сетивно възприятие – се случва съвсем малко. В духовното се случват могъщи
процеси, възприятие за които човек може да развие, ако оживи в себе си гореспоменатото
настроение; и обратно, когато човек съзерцава в духовното това, което се е случило в тези
часове, с това той подготвя своята душа към преживяване на събитията на Страстния петък
заедно с Христос.

69
Обаче в действителност, тази подготовка за Мистерията на Голгота води началото си от събитие,
което се е състояло много по-рано, и което съвсем малко може да бъде възприето външно:
Преображението на планината Тавор. Това, което в събитието на Мистериите на Новия Завет,
Новия Съюз, се явява така да се каже „предотражение“ на своето действително извършване във
Възкресението, може да ни послужи като известно утешение в светлината на промяната на
програмата. Това, което може да се покаже звучащо някак шеговито, всъщност следва да се
възприема напълно сериозно. Работата е там, че в нашата съзнателна душа ние сме вече толкова
далече развити, че притежавайки утешаващо познание за Преображението, можем да развием
в себе си достатъчно сили, за да съпроводим Христа до Неговия жертвен път – противоположно
на апостолите, които преди две хиляди години още не са развили в такава степен тази сила на
познанието. Наистина в явяването и жертвата на Логоса на физическата Земя, става дума за
възможност за достигане на най-висше съвършенство на „аз“- импулса в човека. И доколкото
ние можем да наречем днес себе си християни в нашето вътрешно същество – при това не се
има предвид принадлежност към някакво официално религиозно обединение – доколкото днес
ние сами можем да станем Негови апостоли, обръщайки се към Него по своя свободна воля, с
едно такова решение ние приемаме участие в Неговите Откровения, а също в Неговия жертвен
път, който се явява предпоставка за Откровенията на Неговите Мистерии. Ние отваряме сърцето
за това, което това възлюбено Същество изпита в плътско човешко тяло. Ние виждаме как тези
възможности се различават от възможностите на апостолите по времето на пришествието на
Христос и настъпването на Поврата на времената.

Възможно е ние също да се натъкнем на тази или друга граница в това, което засяга „съвместното
носене“ на Неговия път. У различните хора тези граници са съвсем различни. На някои им се иска
да напуснат помещението, когато става дума за кръстната смърт на Исус Христос – въпреки, че
наистина без тази чаша, която Той е бил длъжен да изпие, за нас не би имало никакво
Възкресение. Вероятно, някой може скришно да помисли за това, че наистина малко по-добре
би било да слуша за нещо по-утешително, отколкото съобщенията за кървавата пот в нощта на
Маслинената планина.

Но този, който в този момент остане бдителен за своите собствени усещания, може да се натъкне
на онова същественото, че именно тук е засегната задачата на човечеството по времето на
Земята: това е развитието на любовта. Ако съм в състояние да се отнеса към другия „аз” с любов,
която има съвършено неегоистичен характер, аз с равна част чрез самоотдаването ще приема
участие както в неговите страдания, така и в неговото щастие. Няма да ми бъде трудно със
съчувствие да отдам себе си на другия. Възможността за това, този Космос от любов като цел на
земното развитие да може да бъде достигнат, е дошла в света чрез Божия син. Но ние още не
сме достигнали тази цел. Това се проявява, когато в своето участие ние се натъкваме на своите
граници, когато ни се налага да съпреживяваме, както днес много хора вече са се оградили от
съчувствието. Животът стана механизъм за потъване в духовно-душевна летаргия. Колко често
човек може да се улови, че оживява в себе си способността за възприемане на духовните
съобщения в лекциите и медитациите. Но след по-малко от два часа той отново се забелязва
потопен в света на ежедневието, или още по-лошо: той даже не забелязва себе си там,
доколкото съвършено не забелязва това, че отново е в суетата на ежедневието. Днес човек общо
взето не може много да издържи. Той мигновено се отделя. По отношение на това духовно-
душевно затъпяване, оздравяващо средство може да стане Антропософията, но само че не тази,

70
която води до ортодоксалност и се държи на чистите представи, а напълно пронизаната със
сърцето духовна наука.

По този начин, тази вечер ние по антропософски ще разгледаме две непосредствено свързани
едно с друго събития от времето на пришествието на Христос: Преображението и последната
нощ на Маслинената планина.

За да се постигнат първоначални основи на разбирането, ни е нужно да си разясним, че не би

съществувала никаква причина за сцената на Преображението, ако страстния път на Христос не
беше неоспорим факт на Мистерията на Голгота. Понеже единствената причина, поради която
се извършва Преображението е тази, че апостолите е трябвало да го видят, да го преживеят. Да
извършва Преображение само за себе си на Христос не Му е било необходимо. Той извършва
това заради апостолите. И това засяга не кои да са апостоли, понеже покрай дванадесетте, Той
е имал още много други ученици. Той избира трима апостоли, които е трябвало или са способни
да Го видят в Неговата Слава. Той избира трима, които въпреки всичко могат да видят Неговото
преображение. Тези тримата в най-голяма степен, отколкото останалите притежават духовно-
душевно предразположение да получат висшите истини. От Христос също има изискване към
тях, до Възкресението на никого да не разказват за преживяното. Възкресението – това е този
момент, когато тайната се открива. До това събитие това би било сваляне на покривалото от все
още бъдещата Мистерия, която още не е извършена. Преображението – това е само нейния
предварителен обзор. Само след своето извършване, тя като духовен факт във всеки човек по
съвършено индивидуален начин ще доведе до преобразуване. До този момент това е само
духовно съзерцание на трима посветени на това, което се гради за всички.

Но защо апостолите преживяват Неговото Преображение? Те преживяват Неговото

Преображение, доколкото трябва да се укрепят в сърцето си, в духа си, за да съумеят да
издържат изпитанието, което им предстои, когато изведнъж те видят Христос безсилен, поруган,
измъчван, разпънат, най-дълбок образ на унижението. Тяхното изпитание ще бъде в това,
способни ли са да изминат с Него този път, достатъчно зрели ли са в своето разбиране, развили
ли са в своето чувство способност за състрадание, достатъчно силни ли са в своята воля.
Преображението е трябвало да им предаде сила, за да не допуснат да бъдат въведени в
изкушение в своите съмнения, в своя страх пред страданието. Тази е причината за сцената на
Преображението. За такъв ключ разказват и Евангелията. В тях се съобщава, че Христос посочва
на апостолите предстоящото Му страдание. Той им помага в разбирането, като за начало им
говори за Илия, Своя Предтеча, Йоан Кръстителя следното: „....и не го познаха, а постъпиха с
него, както искаха“80. Апостолите несъмнено знаят за обезглавяването на Йоан и поради това, че
от тях е преживяно Преображението осъзнават, че това е било обезглавяване на този, който е
бил реинкарнация на прославения пророк Илия: „Тогава учениците разбраха, че Той им е
говорил за Йоан Кръстител”81. По този начин, те могат да си съставят представа за това, което
предстои на Христос, когато той добавя: „така и Синът Човешки ще пострада от тях”82; „...и Сина

80 Матей 17:12

81 Матей 17:13

82 Марко 9:12

71
Човешки, както е написано за Него, Му предстои много да пострада и да бъде унизен”83. Така
предават това Евангелията на Матей и Марко.

Ако отправим духовен поглед на тези събития на планината Тавор, ще стане очевидно, че
Христос с пълна мощ говори за предстоящите страдания. Той говори както в духа с
представителите на импулса на Яхве, така и със своите апостоли. Всичките Му усилия са насочени
натам, да запечата Своя образ от Преображението в паметта на апостолите, за да ги въоръжи за
бъдещето. За събитието Преображение им напомня Той на тримата в нощта на Страстния петък
на Маслинената планина. В този момент, в нощ на изпитания, Той изисква от тях духовно-
душевна устойчивост.

Отначало ще разгледаме събитието Преображение. Отново е необходимо да посочим, че при

изследване на действителни процеси става дума за духовнонаучно разглеждане. Да се достигне
до каквато и да е представа в този случай, е възможно само ако се възприеме повествованието
на Евангелията не само като описание на външни, но на първо място – на вътрешни събития.

Преображение с голяма степен вероятност се е състояло в началото на последната година, която

Христос преживял в тялото на Исус. Малко преди това е пребивавал във Витания, за да
отпразнува празника Пасха, а после със своите ученици да се отправи в Галилея. Растителността
пищно цъфтяла, полята били нежно зелени, било е достатъчно топло; съдейки по височината на
слънцето и времето на залеза му, това вероятно е било юни. В този ден Исус взел със себе си
Яков Старши, Петър и Йоан. Яков, който е бил малко по-възрастен от така наречения Младши –
името на този е било Яков (Jaakov), – е бил добър познат на Исус още преди кръщението, т.е.
още преди Христос да свърже себе си с тялото на Исус. Майката на Исус била приятелка, или
даже родственица на неговата майка, която наричали Салома (Saloma). Тя е една от тези жени,
които винаги съпровождали събитията около Христос. Той взел със себе си също и Петър, който
всъщност наричали Симон (Simon). Той бил самоотвержено предан, но достатъчно прибързан
човек. По-нататък ще ни предстои да видим какво се подразбира под тази прибързаност. И Той
взема със себе си Йоан (Johanan), наречен Йохе (Johe). Този е Йоан, който по това време още не
е станал Лазар-Йоан. Той е бил най-младият. В него засега още дремело това, което е трябвало
да го направи велик евангелист и автор на Апокалипсиса.

Този ден тези тримата били доведени до видения за бъдещето. Това, което те преживели по
време на Преображението – посвещението, макар и да се е случило нощем – древното
посвещение нали произхожда от лунния бог Яхве – но етерното тяло не трябвало да напуска
физическото тяло, както това е ставало преди в ритуалите на древните мистерийни центрове,
продължаващо три дни и половина. Това е било един вид „междинно посвещение”.
Посредством Своята реч и Своето присъствие, Христос привел и тримата в особено духовно
състояние. Тяхната способност да управляват този нов процес на посвещение била само
относителна. При тях все още е оставал техният учител – Христос. Въпреки всичко те са изпитали
съвършено ново посвещение. Тази степен на посвещение се обозначава също с израза „на
планината”. Нали те всъщност са се намирали на планината, но Рудолф Щайнер често
отбелязвал, че този израз означава също „възвишено духовно състояние”. Въпреки това, Рудолф

83 Матей 17:12

72
Щайнер придава на събитията на планината Тавор „всемирно-историческо значение”84. Тук
всъщност се извършва първото откриване на новото посвещение.

Доколкото всичко се е случило „на планината”, можем да се потопим в действителните окултни

събития само в по-високо състояние на съзнанието. За нас днес това е възможно по-бързо,
отколкото за апостолите тогава. Въпреки, че те живели по времето на пришествието на Христос
и познавали Христос, не бива да забравяме, че човечеството е попаднало в тъмнина по
отношение на всичко това, което засяга неговите връзки с реалността на духовния свят. Това,
което все още съществувало, било преживяване на култа на Яхве, култа на праотците и
междуродствените връзки. Но и култът на праотците и тяхното значение и почитането на
духовното място, от където праотците произхождат, е било само спомен и не е било вече жива
истина. За да се напомни за извора на човечеството и да се подготви пришествието на Христос,
Илия дошъл в света като Йоан Кръстител.

Толкова повече възторг и блаженство изпитали апостолите, когато придобили съвършено ново,
грандиозно възприятие на духовния свят. Исус Христос ги подготвил за този момент с това, че в
продължение на много часове говорил за праимпулса на ядрото на човешкото същество, за това,
което ние днес наричаме „Аз”. С помощта на своеобразен обратен обзор, Той ги довел до
началото на света, когато човек е имал за свой дом Божественото, после подобно на капка вода
се отделил от течността на Божественото и накрая се втвърдил, но все още носи свойствата на
своята Божествена прародина.

След това им била разкрита тайната на Възкресението, което е трябвало да стане чрез Сина
Човешки. Това била неописуема благодат, с която били удостоени апостолите и те така са я
усещали. Това бил екстаз в пълния смисъл на думата. По-рано аз се препъвах в тази дума, считах
я за остаряла, преувеличена формулировка. Всъщност тази формулировка на особеното
приповдигнато душевно-духовно състояние, този „екстаз” няма нищо общо с въздействието на
Луцифер. Екстазът на апостолите на планината Тавор засегнал в този момент всички техни
телесни членове. Това може да се поясни с примера: те се качили на планината по пладне и чак
рано сутринта слезли долу. През това време те нищо не са яли. Христос настоял да оставят
хранителните припаси в долината, защото знаел, че по време на посвещаващото преживяване,
апостолите ще бъдат хранени от висшите йерархии. И това е било именно така. Когато слънцето
залязло, на тях им засияло Духовното Слънце на бъдещето. Рафаело представил това в картината
си „Преображение”, изобразявайки утринната зора в източната, т.е. в дясната страна на
картината.

По такъв начин Духовното Слънце стояло право пред апостолите; отначало в плът, а после вече
само в духа съзерцавали те Исус, преобразен в Христос. И тук аз искам да се възползвам от още
един израз, който може да изглежда малко старомоден и картинен – небесната стълба или
Ангелската стълба. Наистина това е много точно понятие, доколкото посветеният се обръща към
йерархиите – неговият „Аз” се изкачва нагоре; и йерархиите една след друга се обръщат към
него; те по определен начин се спускат ниско, понеже човек в своята инкарнирана форма остава

84 GA 139, 22.09.1912

73
на Земята. Апостолите първи преживели това, колко неспирно дейни са духовните същности, как
всички те служат един на друг и всички заедно на Единния. Това постоянно „нагоре – надолу”,
действащото „тук-там” в свещена хармония и единство, като че ли в основата на това действие
лежи групова душа, която може да възникне само от най-голямо присъствие на „Аза“ във всяка
духовна същност – това са съзерцавали апостолите. В тази сфера също е можело да бъде видян
и действащия в бъдеще Михаил в цялата целенасоченост на неговата воля. Това впечатление
особено силно се отпечатало в Йоан. Именно той получил духовно впечатление за бъдещата
Антропософия.

Апостолите проникнали със своя взор чак до девакана. Те се освободили от пространството и

времето. Те били „отсъстващи”. Тук те намерили същностите на Мойсей и Илия. Диалогът между
същността на Христос и тези двама предводители на човечеството трябва да си представяме по
правилен начин. Това не трябва да си представяме като разговор във вербална форма – подобно
на общуване между хора, които говорят на определен език и с помощта на физическия си глас –
това е разговор на „Аза”, обмен между същности, които се намират в духовния свят. Същността
на Мойсей познала в Христос Импулса, който действал по негово време чрез Яхве и освободил
народа от Египет. Те си обменяли мисли за тогавашното и бъдещо значение на Агнеца и за
предстоящото страдание на същинския Агнец.

Как се е случило, че апостолите наблюдавали същността именно на тези двама пророци? Те ги

съзерцавали, защото те били предтечите на Христос и по този начин способствали за това,
въобще да стане възможна Неговата Слава, Неговото Божествено явяване в юдейското
„народно“ тяло. Мойсей бил пророкът на Агнеца. Когато като личността на Мойсей действал в
света, той допринесъл на народа за разбирането на Бога „Аз съм”. Той вложил импулса на
бъдещето, зачатъка в груповата душа н

а народа, който не трябвало да

си създава никакъв образ на Бога, но трябвало да търси и намери своята Божественост в „Аз
съм”, в собствената душа. Всъщност Мойсей бил импулсиращ възвестител в своя свят, понеже
действал по времето на съзвездието Телец, и когато се спуснал от планината със Скрижалите на
Завета, неговият народ се обърнал обратно към ерата на Телеца и си създал образ на Бога, който
може да бъде намерен вън от човешката душа. Това било изображението на Златния Телец.
Времето, когато действал Мойсей, още изисквало закони, които хората били длъжни да следват.

74
Мойсей бил принуден да отиде в пустинята заедно с народа за да може да си спомни за
истинския Бог без образ. Хората иначе не можели да получат достъп до разбирането за Яхве по
друг начин, освен чрез принудата да съблюдават светите заповеди. На тях още им трябвало
водачество.

Мойсей се явил на апостолите в своята духовна същност като подготвящ за идването на Христос,
доколкото той разпространил първата истина за Яхве, за „Аз съм”. Когато по-късно Йоан
преминал великото посвещение, което го направило способен да напише пророческата книга,
Апокалипсиса, тогава той възприел цялото значение на същността на Мойсей: в това окултно
видение тя стояла като опора на Христос за това, което изразявали лунните сили – във водния
елемент,от който е излязъл човекът. Той е бил представителят на наследството на Древната
Луна, Космоса на мъдростта. (Обърнете, моля, внимание на отражението на почти
невъзприеманата луна на картината на Рафаел, което се появява във водата в левия долен ъгъл
на картината – право по вертикала под фигурата на Мойсей, виж цветното приложение).

Заедно с него, на апостолите се явява същността на Илия (Elijahu), чието име отразява мисията
му на път към Бога. В това име вече присъстват „El” – Елохимите, което насочва за
представителството на Слънцето. Тази същност в своята инкарнация като Илия се грижела не
толкова за възстановяването, но и за издигане на принципите на Яхве. Илия оживил стария „аз“
посредством новия „Аз”, подпомагайки народа в разбирането на това, че невидимият,
вътрешният Бог не е отговорен за външните жизнени обстоятелства, че той вече не бил природен
Бог. Подготвящият за Христос, бъдещият Илия, бил така самотен, както и „викащият в пустинята”,
Йоан Кръстител. Той също е бил импулсиращ по това време, когато хората истински се нуждаели
от импулса, който води до разбирането за Христос. Той способствал, народът да направи
значителна крачка към раждането на „аза”, крачка в пътя към целта. Апокалиптикът Йоан
възприел Илия като опората за Христос, която стои на твърда земя.

Този образ се явява посветен като образ на апокалиптичен печат – образ на колоните на Якин и
Боаз: Якин/Мойсей – колона на мъдростта; Боаз/Илия – колона на силата. Заедно с Христос-
Слънце, водещ хората към вечен живот, те образуват единство. Рудолф Щайнер разпозна в този
образ думите на Христос: „Аз съм пътят, истината и животът” 85. В латинския вариант се e
съхранила фактическата последователност: lux, via, vita – светлина, път, живот – Мойсей, Илия,
Христос.

85 Йоан 14:6; GA 54, 01.02.1906

75
Рис. 16

Апостолите вземали пасивно участие в този духовен разговор в този смисъл, че те възприели
любов и състрадание към същностите на двамата пророка по отношение на бъдещата съдба на
Агнеца. Те били свидетели на този „обмен”.

Тук също бил сключен съюз между същността на Илия, която действала чрез Йоан Кръстител и
апостолите. Тримата апостоли, представляващи останалите, сключили тази нощ съюз с Йоан
Кръстител, в който те разбрали за реинкарнацията на Илия. От този ден Йоан Предтеча
подготвил душите на апостолите по такъв начин, че те могли да съзерцават в своето подсъзнание
това, което можели да видят с помощта на духовните очи на Кръстителя. По този начин те
можели да разберат причинно-следствените връзки на мистерийните събития след
пробуждането на тяхното подсъзнание след Възкресение. Те могли да си спомнят това, което е
възприел Кръстителят от духовния свят за Мистерията на Голгота. Те си спомнили духовните
събития такива, каквито той ги е съзерцавал от духовния свят. Даже тези образи, които те
можели да свържат с това, например разпятието, влезли в техните души също като образ от
спомена, а именно, чрез присъствието на духовните членове на Кръстителя в Лазар-Йоан, който
бил единствен между апостолите, присъстващ на разпятието. По този начин те успели по
„обратен ред“ ретроспективно да вземат участие в събитията от петък и другите събития.

От този момент, от момента на съзерцанието на същността на Илия и осъзнаването на това,че тя

отново се е появила в Йоан Кръстител, те осъзнали цялото значение на Кръстителя и той станал
дух на тяхната групова душа, както го нарича Рудолф Щайнер 86. Той поддържал дванадесетте
апостола след посвещението на планината, способствал за формирането на техния „аз”. От това
време – и това може да бъде забелязано при четенето на Евангелията – Христос предявявал
много по-високи изисквания към дванадесетте апостоли. Той очаквал духовно разбиране на

86 Виж GA 139, 20 и 21.10.1912

76
своите – повече неявяващи се в образи – слова за бъдещия съюз и страстните събития на
наближаващото време. Чак след Възкресението и след събитията на Петдесятница, тази помощ,
която апостолите получили от същността на Кръстителя, дала кълнове.

Когато Христос накрая, изправен пред апостолите, говорил в духа с тях за възвисяването на „Аза“
на кръста, тогава Самият Той бил възвисен в Своето тяло, Неговият „Аз” пронизал тялото на Исус
подобно на това, което се случило по времето на събитието на Възкресение. Доколкото тялото
на Земята още не било Негово тяло, както това се случило след Възкресението, Той засиял в
небесносиньо-бяла блестяща светлина, която за физическите очи била доста ярка. Матиас
Грюневалд в „Изенхаймския олтар“ изобразил тялото на Възкресението, фантомното тяло на
Христос, с помощта на топъл червен цвят и топъл златно-слънчев цвят. Но в това време Христос
„излиза” от синьо-бялата одежда, притежаваща тези цветови нюанси, които използвал Рафаел
за своя образ на Преображението. Ако духовните събития се изобразят в цветове, то Христос
може да бъде видян точно в тези цветове, които бяха описани. И в това светло, възвишено
явление, Той бил издигнат от земята и заедно с Него апостолите и Той, обръщайки се на изток –
очаквал кръстната съдба, която трябвало да изгрее в изгрева на Страстния петък. Той
разпрострял ръце по такъв начин, че се създало впечатление, че виждаш разпънатия, но не
унизения в плътта – понеже това било духовно впечатление, – а напълно прославения,
победителя в духа. Думата „Преображение” означава не друго, а „Прослава”. На Преображение
за апостолите в качеството на предварителен преглед се извършило именно това, което
духовните очи могат да съзерцават при разпятието: Прослава. За чувствителните очи разпятието
се представя като нещо ужасно, което отразява „sabach” (изоставяне). Пред духовните очи обаче,
представлява победа, която би могла да бъде удържана посредством най-великата жертва на
Божествената любов, която отразява „schewach” (прославям). Победата се състои в жертвата.

А от петте бъдещи рани сияела блестящата, великолепна Негова Прослава, както това е отразено
от Грюневалд в изобразяването на Възкресението, като цялото величие на Слънчевия Логос в
момента на Прослава на Бога Отец вече не се побира във физическото тяло. Аз намерих една
забележка на Рудолф Щайнер, която описва именно този процес като окултен факт: висшата сила
на „Аза“ „пробива”, „продупчва“ физическото тяло, което повече не е в състояние да побере
цялото величие на „Аза“87.

В този момент апостолите възприели неопровержимото засвидетелстване на Сина, посредством

силите на Отца. Този „глас” прониква от още по-висока област от девакана и те не били в
състояние да понесат това възприятие. Те се спуснали на много по-ниско ниво на съзнание, което
е обозначено в Евангелието с понятието сън. Използвайки тук терминологията на
Антропософията, може да се каже, че те не притежавали „непрекъснатост на съзнанието” 88.
Впоследствие те не можели напълно да пренесат видяното през прага на своето дневно
съзнание. Поради това те забравили и знанието за Възкресението на Господа: „И те сдържали
тази дума, като се питали един на друг какво значи: да възкръсне от мъртвите”89.

87 GA 139, 21.09.1921

88 виж едноименната глава в GA 10 „Как се постигат познания във висшите светове?“

89 Марко 9:10

77
В какво се състои разликата на новите мистерии от древните? Лунният Бог Яхве трябвало да бъде
сменен, хората трябвало да получат въздействия направо от духовното Слънце, за да може в
дневното съзнание да развиват любов. Чак до този момент те още не можели да ясновидстват с
помощта на „аза”, не можели напълно да осъзнаят своя „аз”. Рудолф Щайнер пояснил веднъж,
как в дохристиянските времена въздействията на Логоса произхождали чрез Луната. Да си
представим това с опростена скица.

Рис.17

Сега Мистериите на Луната трябвало да бъдат заменени с Мистериите на Слънцето. Сам Христос
говори за това: „Аз Съм светлината на света”90. Най-напред този Логос може да струи
непосредствено към хората. Затова Мистерията на Голгота трябвало да се състои денем,
трябвало е да бъде сетивно видяна. Кръстната смърт – накрая, а Възкресението – в началото на
деня. Сетивно появилото се трябвало да бъде доведено във връзка с духовно скритото.

В една от своите открити лекции Рудолф Щайнер казал следното за новите Мистерии: „Вярата в
неземното трябва да се замени с непосредственото знание на това, че в това същностно зърно,
което пронизва физическото, се съдържа вечното” 91. Това знание за пронизването на
физическото с вечното представя също и земния живот в друга светлина. Това изисква личната
отговорност на всеки по отношение на собствения жизнен път и разбирането за страданието като
явяващо се изравняващо, оздравяващо, придобило нов смисъл. Когато се събуди
действителната способност за състрадание, се пробужда самостоятелният „аз”, който може да
се потопи в другия „аз”.

Няколко месеца след това дошло времето за Прослава на „Аза”. Бъдещата възможност за
пълното осъществяване на „Аз”-импулса била подготвена в нощта на Маслиненото възвишение,
когато предателството вече било извършено, мистериите на Тайната вечеря били осветени, но
изпълнението на предателството още не се е случило. По времето на тази подготовка в
Съществото на Христос било изминато и преживяно това, което представлява предпоставки,
необходими за извършване на жертвения път.

Космосът на мъдростта трябвало да послужи за основа на хората.

90 Йоан 8:12

91 GA 54, 01.02.1906

78
 - Трябвало да стане замяна на кръвните връзки в полза на кармичните, обусловени от
съдбата.

- Страданието трябва да бъде признато като възможност за познавателен прогрес, това

означава отказ от егоизма.

- Трябва да произлезе индивидуална конфронтация с противодействащите сили.

Занапред не може да има никакво колективно изкупление.

Веднага е необходимо да разгледаме това, по какъв начин тези предпоставки са били

изпълнени до и по времето на нощта на Маслинената планина. Но преди това трябва да се
посочат съвпаденията на външните обстоятелства, съпровождащи нощта на Маслинената
планина и Преображението.

- И двете събития са се състояли във вечерните и нощните часове.

- Два пъти се е осъществило повдигане в „планината”. В своята последна нощ Христос

се изкачил на Маслинената планина даже по-високо, отколкото обикновено правел,
изкачвайки се там с апостолите.

- Два пъти Христос влизал в нещо като пещера, разположена под издатината на
скалите, уединено място в планината. При Преображението той взел със себе си
тримата апостоли, за да могат да го съзерцават. В нощта на Маслинената планина той
ги оставил на входа на пещерата, за да могат те самостоятелно да се справят с това,
което получили благодарение на Преображението.

- Двата пъти е било възможно да съзерцават „Небесната стълба”, произлязла

непосредствена, съзнателна връзка с Йерархиите.

- И двата пъти Той взел със себе си апостолите Яков (Iаакоу), Симон (Shimon), Йоан
(Johanan).

Тук е необходимо за малко да се задържим. Ние знаем, че не много преди това се е състояло
възкресението на Лазар-Йоан. Като не се спираме днес подробно на тази инициация, ние можем
да констатираме, че този „нов“ Йоан е бил посветен от Самия Христос: в него е извършено
предугаждането на новите мистерии. С това той станал по особен начин свързан с Христос, и в
същото време, с него всичко стои по-различно, отколкото при другите апостоли. Даже своите
висши духовни членове той получил от същността на Илия-Йоан Кръстител при своето
възкресение. Въпреки това, ние трябва да констатираме, че Евангелието от Йоан е единственото,
което не пише нито за Преображението, нито – действително – за подготовката на Исус на
Маслинената планина.Тук може само накратко да се спомене за това, доколкото само тази една
тема може да ангажира повече от една вечер. Авторът на Евангелието от Йоан и Апокалипсиса,
тоест този, който съпровожда Христос по неговия последен, тежък път, в действителност не е
съпреживял Преображението. Затова той не пише за Преображението. Той тогава е бил друг
човек с друго съзнание, „древно”-посветен. Дълбоко скрито в неговото подсъзнание стои този
спомен за Преображението и в нощта на Маслинената планина той така малко може да укрепи
себе си със силата на образа на Прославата на Христос както и Яков, и Симон-Петър. Впрочем
благодарение на Възкресението той притежава самостоятелно действащ „аз” и развива друга

79
способност към любовта, благодарение на което той става единственият от апостолите, който
може да съпровожда своя възлюбен Спасител чак до самата Негова смърт.

Ако вие искате да получите представа за силата и величието на Преображението, прочетете

десета глава на Апокалипсиса. В нея с духовни думи е описано това, което съзерцава посветеният
в новите мистерии, когато пред неговите духовни очи излизат стълбовете на Новия Завет. Йоан
съзерцава същността, „нозете”, духовните стълбове, които се явяват Мойсей и Илия, същност,
която още пребивава над духовната област (девакана). В Апокалипсиса ние намираме
Преображението, съзерцаваме новото „аз”-съзнание. В Йоан наистина действала същността на
Кръстителя, „викащия в пустинята”, който отново се е развил по-рано от своето време. Този факт,
че Апокалипсисът – това е книга на бъдещето, е непосредствено свързан с тази особена фигура
на Лазар-Йоан и Йоан Кръстител. Тези преживявания дълбоко се запечатали в духовните
членове на тази същност, факт, който по-късно се проявява в „Преображението“ на Рафаел.

Сега трябва да се разгледат споменатите по-горе предварителни условия за жертвения път на

Христос, две от които са били работени в нощта на Маслинената планина.

1.Основа за разбиране на духовното е трябвало да стане тази мъдрост, която е била

получена по време на лунното въплъщение. Чрез посвещението на планината Тавор,
посредством духовната среща с Мойсей и Илия, тримата апостоли получили дълбоко
впечатление за същността на Стария Завет, Вехтия Завет и за подготовката на Новия Завет, Новия
Съюз посредством Яхве, „Аз съм”.

2.Била е подготвена отмяната на кръвните връзки в полза на кармичните връзки. Тук

трябва да се споменат само няколко събития, сведенията за които са получени при изучаването
на цикъла от Рудолф Щайнер „Евангелието на Йоан” (GA 104) и от духовното преживяване на
историческите събития. За разлика от сватбата в Кана Галилейска, където Христос също
превърнал водата във вино, по времето на Тайната вечеря, няколкото часа преди събитията на
Маслинената планина, Христос се занимавал с водата, съдържаща крайно малко, почти
символична част вино. Той самият не пил нищо. Времето за чиста вода в пълна степен още не е
дошло. Само под кръста могъл Той да съедини един с друг Своята майка и Йоан: „Жено! Ето Твоя
син – Ето твоята Майка!”92; малко след това вода се изляла от Неговия хълбок. За „съня“ на
апостолите на Маслинената планина също носи отговорност остатъчното съдържание на виното,
древният култ на Дионисий, както го нарича Рудолф Щайнер, от който са могли да се откажат
напълно само благодарение на Мистерията на Голгота. От момента на Възкресението човекът,
всъщност, не трябва да употребява никакъв алкохол, доколкото това по-нататък ще го
отдалечава от това, със своето съзнание да влезе в духовния свят. Вредата, която причинява
алкохолът на същностните членове на човека в следхристиянските времена е чудовищно голяма,
защото алкохолът заглушава „аза“ и превръща етерното и астралното тяло в отвратителна,
гротескна картина. Вследствие на това „азът”, чиито физически носител се явява кръвта, не може
да върви по пътя на християнското посвещение, връзките на кръвта не могат напълно да бъдат
преодолени. Христос довел своите ученици до съзнанието за необходимостта от преодоляване

92 Йоан 19:25-27

80
на кръвните връзки, например по време на срещата със самарянката и в някои проповеди, също
и в храма.

3.Това, което още е предстояло да изпитат – това е страстната жертва на Христос, която
Той принася не заради Самия Себе Си, а заради човечеството. За това Исус Христос е трябвало
да Се подготви в нощта на Маслинената планина с помощта на Своята човешка воля. Апостолите
пък, както ще видим сега, били само относително в състояние да понесат страданието заедно с
Него.

4. С неизбежността на това страдание е свързана конфронтацията с противодействащите

сили, която представлява най-тежкото посвещаващо изпитание за ученика, посвещаван в новите
мистерии. Първият човек на Земята, който е подложил себе си на това изпитание, е станал
Самият Спасител – и именно в цялата пълнота на своята човечност.

В нощта на Маслинената планина Христос е трябвало да премине през тези две последни
изпитания. В тази нощ Христос подготви Себе Си за това, да може да изнесе онова, което трябва
да дойде и Той направил това – необходимо е още веднъж да подчертаем – в цялата пълнота на
Своята човечност. Ние знаем, че веднага след кръщението духът на Христос е бил все още много
независим от телесните членове на Исус, но това все повече се променяло в продължение на
трите последващи години. И само в смъртта на духа на Христос, всъщност за пръв път пронизал
напълно цялото физическо материално тяло. На Маслинената планина Той вече много близо се
приближил към тази съвършена човечност, с която е свързано също и цялото безсилие, което
може да бъде присъщо на човешкото същество. На Маслинената планина преобразуването още
не е засегнало физическото тяло, въпреки че преобразяването на етерното и астралното тяло
вече се е случило.

Да се задържим за миг на представата, че в тази нощ на Маслинената планина, цялото

изкушение и цялата вина, която човечеството е взело със себе си в миналото, съхранява върху
себе си в настоящето и взема със себе си в бъдеще, се пада на Него. Опитайте се моля, да си
представите във вашата душа какво означава това. Той е бил обкръжен с тази вина,Той цялата я
е взел със Себе Си. Всичко лошо проникнало в човека Исус чак до последното кътче на Неговата
човечност – без да Го развали и да Го направи лош; но Той се оказа съд, който до края се изпълва
с безнравствена лоша течност. Ако се опитаме да си представим какъв изключително голям
импулс дава Мистерията на Голгота за цялото земно и човешко развитие и ако представата за
тази сила оживява в душата, с помощта на това духовно-душевно впечатление може да се получи
първата слаба представа и за друго: за това, че всъщност този Божествен миров импулс въобще
може да се осъществи само посредством жертвата, която е трябвало да принесе същество от
плът и кръв на физическата Земя. Като противовес на цялото Божествено величие на тази
Мистерия, излиза цялата чудовищна големина на страданията.

Осъзнаването на това, че дълговете на човечеството ще намерят своя израз също и във

физическите мъки, е довело Исус до ужасно състояние. Нека стане понятно също и това, защо в
Евангелията става дума за предпазването на Исус от изкушенията в тази нощ. Понеже този, който
Го напада, когато Той се потапя в духовния свят, е бил изкусителят. Изкусителят е чувствал, че
Христос като че ли ще отстъпи, когато човечността на Исус взела връх. По такъв начин на него му
е било по-леко да изкушава праведния Исус като човек. Ще се изразя малко по-просто: той
изкушавал не Бога, а човека.

81
На вътрешната навивка на Изенхаймския олтар (дясната крило) е изобразено изкушението на
свети Антоний.

Като се вземат предвид тези образи, може да си съставим представа за интензивността на това
събитие. И разбира се не е случайно това, че именно това изображение Грюневалд е свързал с
пътя на Христос.

Но какво всъщност се е случило в нощта на Маслинената планина за духовното око? Какво

духовно значение имат изказванията в Евангелията? Сега е необходимо да се опитаме с помощта
на кратки указания, да хвърлим светлина върху действителните събития. Времето, протекло на
Маслинената планина, може да се раздели на три части. В Евангелията това е обозначено като
трикратно връщане на Исус към тримата апостоли, което е станало в действителност. В тези три
отрязъка от време у Исус Христос се проявяват три различни духовни състояния.

82
 Рис.18

В първият отрязък от време, към Христос отначало пристъпва Луцифер и въздейства на

астралното тяло на Исус. Това изкушение е било необходимо за това, за да може да бъде
преодоляно. Луцифер Му показва големината на греховете на човечеството в миналото,
настоящето и бъдещето. Техният размер не се поддава на описание. Вземете например една
само ваша собствена сметка от дългове, която навярно не е като че ли толкова голяма, но и тук
се появява недобро, тягостно усещане, как даже тази лична сметка, която ние всички носим със
себе си, в продължение на нашия живот я увеличаваме, даже ни се струва, че усещаме Исус
Христос в тези часове в своето астрално тяло. Така също и нашите грехове са струпани отгоре Му.
Да помислим сега за това, колко трябва да поработим над тяхното преодоляване след смъртта
само заради един наш живот. Колко трябва да е голямо бремето от преодоляването на всички
човешки животи?! В милион и милиард пъти по-тежко. Тези грехове можем да възприемем в
духовното като поддуховни живи същества, които с яростна сила се нахвърлят върху Исус
Христос. Единственото средство, което съществува против това – както тогава за Исус Христос,
така и сега за духовния ученик – това е непоколебимостта в духа, неуморното спомняне на
целите, на Божествените йерархии на Доброто. Това е обръщане към собствения Пазач на Прага
в неговата дейност. Затова Исус е бил способен да каже: „не моята воля, но да бъде твоята воля”
(„но не което аз искам, а което Ти”, Марко 14:36). Това решително признание на човешката воля
обезпокоило луциферическите сили. Всъщност тези впечатления не преминали безследно за
Него. И Той спъвайки се, угнетен от големината на греховете, мокър от пот, излиза от пещерата
към апостолите и ги буди. Той изпитва страх за изпълнението на своята мисия, тъй като вижда,
че апостолите не са в състояние да устоят пред същите тези изкушения, а именно – пред страха
от това, което идва.

Връщането при апостолите се извършва три пъти. От духовното наблюдение на събитията следва
това, че всеки път Той отива към един определен апостол, който се явява духовен представител
на определен принцип. Христос по този начин взема със себе си трима представители на
човешките основни членове, или човешките степени на развитие. Първият отрязък от време –
това е изпитанието, което трябва да преодолее именно Яков. Именно той, както при
Преображението, така и на Маслинената планина се явява представител на останалите,
съмняващи се апостоли. Той самият се явява представител на дохристиянския дух на груповата
душа на апостолите, той представлява хората, които не са се качили „на планината”. Сред тези
апостоли на долината, на Петър и Йоан се паднала особена роля. По такъв начин, в този час Яков

83
е подложен на изпитание в груповата душа на привържениците на Христос. След като Исус
Христос за първи път се завръща при тримата апостоли и се обръща именно към Яков в неговата
вътрешна степен на посвещение, става ясно, че Яков не издържал изпитанието – да остане
непоколебим пред лицето на потискащите имагинации на подастралните същества. Яков вижда
Него в духа и накрая също и физически в такова състояние, в което той и останалите осем
апостоли не са способни да понесат. Това е най-тежкото време за апостолите, тъй като докато
Същността на Христос се готви за проникване в дълбините на материята, те се чувстват
изоставени от тази Същност на Христос. Те се чувстват оставени един на друг с необходимостта
да развият нови духовни способности. Те трябва отново да намерят Христос в самите себе си,
понеже това до Възкресението по съзнателен начин не ще им се удаде. По този начин чрез Яков
апостолите получават последното указание на Своя Учител, което гласи просто, че те трябва да
са будни, за да не попаднат в изкушение. Това бодърстване в действителност означава
необходимост да развият непрекъснатост на съзнанието, за което вече стана дума по-горе. Но
даже това указание не се явява за тях достатъчно надеждна поддръжка, тъй като те трябвало да
осъществят това бодърстване самостоятелно. От този момент осемте апостоли и Яков отпадат от
прякото участие в мистерийния процес. Яков в своето объркване и смущение, още Го пита нужно
ли е да доведе останалите осем. Но Исус Христос му дава да разбере, че те са доста слаби и че
не са видели Неговото преобразяване. Увещанието за необходимостта да издигнат в съзнанието
видяната по-рано Негова Прослава на планината Тавор се прави специално за Петър (и Йоан).
Затова той буди също и Петър93.

Вторият отрязък от време от пребиваването на Маслинената планина – това е средата между

двата полюса на поддуховното. Отново се появява Небесната стълба. Йерархиите показали на
Спасителя чистия фантом на човека до грехопадението и след това резултатите от
луциферическото развитие, разрушението на чистия пра-Адам. На Него е било представено по
какъв единствен начин тази чистота може да бъде възстановена, а именно по пътя на
уравновесяването на ужасните злодеяния досега, показани Му от Луцифер. Това в
действителност е било второ голямо изпитание за Него. Макар и в Своето съзнание, той се
издигнал до йерархиите на Доброто, но чрез тях Той достигнал в Своето човешко същество
разбирането, че всичко това може да бъде изравнено, изкупено само с помощта на толкова
голяма жертва. От тук произтича Неговият страх пред огромността на жертвата, понеже Той
съзрял колко много е нужно, за да се уравновеси всичко. Това не е бил непосредствен резултат
от действието на изкусителя, тъй като да се покаже това, което е необходимо за уравновесяване
на злото, не влиза в компетенцията на изкусителя. Това сияело към Него от собствената сфера
на Христос-Слънце. Така че това вече не е бил само ужасът от чудовищността и грамадното
количество грехове, но също така и ужасът от съзирането на това как те трябва да бъдат
уравновесени, ужасът от предстоящите физически страдания. От това за пръв път Му избила
кървава пот по челото. И когато противодействащите сили забелязали този ужас, този страх, се
размърдал не толкова луциферическият изкусител, но и Ариман в своето царство и започнал да
изкушава Исус в неговото етерно тяло, опитвайки се да Му внуши да не приема носенето на този
неизмерим път на страдание. Изпитанието на Ариман е било почти гениално в своето коварство.
Ариман го запитал каква е ползата от тази жертва. Той му посочил бъдещето и разгънал пред
Него всичко онова безнравствено, което в действителност ще донесе бъдещето. Всъщност това

93 виж Матей 26:37-40

84
не е била цялата истина, понеже той Му показал бъдещето само от една страна, пропускайки
светлата страна на развитието, така че по същество това е било неистина. Не по-малко, всичко
онова, което той Му показал, било и вярно. Ариман Му показал бъдещата неблагодарност на
човечеството, изопачаването на Неговите нови мистерии, нехристиянските дела на хората, които
в „Негово име“ ще извратят учението Му. Той е трябвало да види лъжемесиите. Той е трябвало
да съзерцава цели множества от Ангели, отстъпващи в отчаяние. Той възприел в цялата
трагичност, че въпреки Неговата жертва, само у малко количество хора ще се формират
необходимите духовни органи, как Импулса на Христос отначало ще отслабне, а после
преднамерено ще бъде доведен до абсурд. Той съзерцавал лъжливите учения на бъдещето,
това, как те се обръщат против духа, и видял цели народи да се отричат от Него. Той видял
разрушаването на основните членове, пожертвани от Него, разрушението на природата, на
Земята, на самото тяло на Христос, и Той трябвало да съзерцава, как всички падащи народи,
които все пак останали народи, не възприемат „Аз”-импулса и не се разчленяват на отделни
„азове”, как всички тези народи взаимно се унищожават един друг. Той видял нищожно малко
число от тези, които в края на времената действително ще постигнат християнско развитие.
Всичко това Му представил Ариман и подкрепил тази ужасна гледка с упрека, че всичкото това
зло произтича единствено от слизането на Христос на Земята и по този начин Му внушил вината
за всяко едно зло. Ариман нищо не знаел за свободата на човека, която можела да стане
възможна само чрез Христос, но предчувствал, че готовността на Христос да пожертва Себе Си
заради свободата на хората, ще направи неговите възможности за въздействие съвсем други; че
въпреки че у него – както това показало поглеждането в бъдещето – макар и да няма
недостатъци в служенето на хората, той никога не ще може да разпространи своето господство
над всички хора.

И така, кръвта текла по лицето на Христос. Но в този момент, когато Той също и при това
преживяване вътрешно се примирил с волята на Отца, въпреки всички неизмерими страдания,
които Му предстояли на Него Самия и на човечеството, тогава настъпил космически момент:
Неговият Дух се съединил със звездната родина и в този момент Яхве излязъл от Луната. Това се
проявило като тъмно петно в средата на почти пълната Луна, и от това тъмно петно излязло
носещо светлина същество. Това се случило така, като че Бог Яхве бил освободен от своята
тъмнина, от своята отразена светлина и в момента на потвърждението на жертвата на Логоса,
той излязъл от Луната и сияейки с нова светлина се отправил към духовното Слънце. Това
излизане било сравнимо с родилни мъки и Исус изпуснал гръмък вик.

Това е бил моментът, когато Петър отпаднал от духовното съпътстване. Когато Исус Христос,
целия залят с кръв, едва се държал на крака, за втори път се върнал при апостолите. Той се
върнал, тъй като възприел духовното безсилие на Симон (Shimon), което било обусловено от
внезапното излизане на Яхве от Луната, окончателното отмиране на Стария Съюз, на Вехтия
Завет. Симон-Петър бил във висша степен потресен в своето съзнание от предстоящото жертвено
страдание на Христос, видяно от него в духа, и в него възникнало неприемане на тази истина, че
новото може да бъде родено само посредством такава жертва. По този начин той се противил
на този път, по който е бил готов да мине Исус Христос. Противно на Яков, Симон-Петър е бил
изкушаван само в самия себе си. Неговото духовно-душевно състояние покрай другото, се
характеризирало с неговото нееднократно отричане и невъзможност съзнателно да понесе
кръстния път и смъртта на Исус. Второто изпитание определяло на представителя човешка борба
вътре в собствения „аз“. Симон-Петър трябвало да води борба в своя „аз”, в същото време,

85
когато Яков още напълно принадлежал на мистериите на Яхве, т.е. представял този, който водел
„аз”- борба в груповата душа.

Ние можем да узнаем, как в тази нощ на Маслинената планина, принципите на деваканическите
фигури на Мойсей и Илия, които излезли на Преображение, действат по изменен начин. Двата
импулса излизат в тази нощ: древната лунна мъдрост, Мойсей, истина – и силата на Слънцето,
Илия, път. Те отново срещат тримата апостоли, или по-точно духовният израз на всяко същество
среща своя специфичен представител.

След този забележителен момент, Йоан отвел Спасителя обратно в пещерата. Исус Христос бил
в състояние, подобно на смъртта. Цялата реалност на духовните телесни членове станала
сетивно очевидна, понеже до такова физическо състояние довели преживяванията единствено
само на астралното и жизненото тяло.

С последни сили Исус Христос се потопил накрая в царството на бездната, изпреварвайки това,
което ще се извърши окончателно при слизането в ада. Борбата в неговото човешко етерно тяло
в сферата на властта на Ариман, Го довела до последните дълбини на бездната. В това
изпитание, Той по-рано видял всичко това, за което се съобщи в последната лекция за слизането
в ада. Все пак тук, съвършено неочаквано, се случило нещо, което всъщност се явява дълбока
истина, световен закон, който разкрива също и Гьоте в своя „Фауст“, когато Мефистофел говори:
„Частица от силата на аза, Желаещия вечно зло, творящ единствено благо” 94. Понеже когото Исус
Христос е трябвало да погледне в царството на Ариман и в това, което се намира също и от
другата страна на тази бездна, тогава насреща Му пристъпили очакващите, любящите души на
Неговите родители, пророците, Кръстителят и другите близки на Него умрели хора. Изкачили се
нагоре също и тези души, които единствено в бъдеще, благодарение на Неговото явяване в
пълно самоотдаване заради Него ще отидат на физическа смърт, като Неговите апостоли, Мария
Магдалина и много други човешки души в бъдещите времена.

Това духовно възприятие не е лесно да се изрази с помощта на думи, може само отново да се
прибегне до образи, които са най-близки за действителното явление: тези многочислени
индивиди представлявали венеца на азовия импулс, тяхната индивидуална, любеща
самоотдаденост, тяхната жертва от любов в името на Троицата, се издигнали нагоре сякаш са
духовни цветя и разцъфнали – всеки неповторим в своята красота пораждайки живот, творейки
дух. Всички тези цветя произхождали от Слънцето на Любовта на Христос, от жертвата, която Той
трябва да принесе в своето човешко тяло. Само чрез окончателното приемане от Него на чашата,
въобще са могли да израстат и разцъфнат всички бъдещи любещи духовни цветя. Това
съзерцание на любещите и възлюбените в царството на Ариман, които търпеливо Го чакали,
чакали Спасението посредством Неговата жертва, Му дало съвършено нови импулси. Неговите
сили на любов придобили това качество, което в крайна сметка Му дало възможност да измине
пътя на Голгота с открито сърце, прощавайки на своите мъчители. Мировият закон показал
своето действие: това, което от света е мая, от видимия свят, където той спи със своята воля, се
представя на човека ужасно; това същото, когато той проникне с познание в страната на духа, се
оказва излизащо от страна на Божественото добро. Обаче когато пелената на видимото падне,
тогава търсещият се сблъсква в духа лице в лице с големи духовни факти, които в голямата си

94 Гьоте И.В., „Фауст“ Сцена трета, кабинета на Фауст

86
част са много неприятни – чак тогава Исус Христос лице в лице се сблъсква с разбирането на
необходимостта от уравновесяване на греховете посредством Него Самия. Също за всеки
духовен ученик има сила твърдението: посвещението не е „медена пита”. Познанието на духа е
това, което може да се изрази с думите от Апокалипсиса на Йоан, относно книгата на Агнеца: „и
тя в устата ми бе сладка като мед, когато я изядох, стана горчива в червата ми”95, всъщност, от
друга страна, световният закон учи това, че често благотворното произлиза от конфронтацията
със злото.

Когато това трето изпитание било преодоляно, Исус Христос очаквал още един кратък обзор на
предстоящите страдания в цялата тяхна сетивно възприета достоверност, който преминал така
бързо, както преминава обратният обзор в момента на смъртта.

След това към него пристъпила някаква същност и Му подала духовната чаша на Тайната вечеря,
която той приел вече по свободна воля (не много преди това, по време на Тайната вечеря, Той
не пил от тази чаша). Това бил повратен момент пълен със сили и съвършено преобразен,
спокоен и изпълнен с решителност, се върнал за трети път при Своите апостоли и ги призовал
заедно с Него да очакват бъдещето.

Води към размишление обстоятелството, че Той им говори: „Вие все още спите и почивате?!“ И
веднага след това следното: „Разбира се, часът дойде /..../ Ставайте, тръгваме!...”96. Тук отново
се има предвид недостигащата непрекъснатост на съзнание у апостолите, те трябвало и по-
нататък да съзерцават в съновиждащо съзнание. Откачало е трябвало да бъде предаден Синът
Човешки, за да се включи и да може да действа „аз”-съзнанието.

Този трети път с потребността „да вървим!”, Той в действителност се обръща вече единствено
само към Йоан. Йоан е единственият, който притежава духовна и сърдечна сила от този момент
да го съпровожда, да Му помага в Неговите последни часове. Йоан не се явява изкушен в
груповата душа, като Яков, той не е изкушен в отделния „аз” като Симон Петър, той е
възкръсналият, който е бил иницииран от самия Христос.

И ако прочетете глава 17 от Евангелието на Йоан, там под заглавието „Прощалната молитва на
Христос“ или „Първосвещеническата молитва”, с духовни, почти с мантрични думи е изложено
това, което се явява квинтесенцията на тези трите току що описани отрязъка от времето на
Маслинената планина. Както и в Апокалипсиса, тук говори посветеният в новите мистерии, така
изразявайки духовните думи на Исус Христос : „Аз за тях се моля; не за целия свят се моля, но за
тези, които Ти Ми даде, защото те са Твои. И всичко Мое е Твое и Твоето Мое; и Аз се прославих
в тях. Аз вече не Съм в света, но те са в света, а Аз идвам към Тебе, Отче Свети! Запази ги в Твоето
име, тези,които Ти Ми даде, за да бъдат те едно, както и Ние”97.

95 Откровение 10:10

96 Матей 26:45-46

97 Йоан 17:9-11

87
Да вземем само едно централно изречение, за да придадем нагледност на духовното
съдържание:

Рис.19

Йоан разбира, че Христос говори за тези, които искат да се облекат във фантом и които в бъдеще
ще носят белите одежди на Апокалипсиса. Това се тези, които търсят Бога не вън от себе си, а в
самите себе си, и с това приемат в своя „аз” висша отговорност за себе си и своите действия.
Новите мистерии се състоят не в това, че човек, следвайки закона, излиза на правилния път.
Членът на Новия съюз, на Новия Завет, доброволно следва своя Бог. Тук може да се приведе още
един цитат на Шилер от писмата към Гьоте: „Ако се говори за своеобразна характерна особеност
на християнската религия, отличаваща я от всички други монотеистични религии, тя се
заключава именно в отмяна на закона или Кантовия императив, на мястото на който
християнството желае да види само свободни влечения. В своята чиста форма християнството
би трябвало да се явява в образа на прекрасна нравственост или въплъщение на свещеното и в
този смисъл – единствената естетическа религия”98.

Това е посочване на огненото кръщение на Христос – в противоположност на водното кръщение

на Йоан. Това е приемането на Антропософията! Кръщение с огъня – това е приемането на
антропософската духовна наука! Рудолф Щайнер в своя цикъл „Евангелието от Йоан“ говори:
„Кръщението със Светия Дух – това е пророческо кръщение, което показва бъдещето“99. Моля,
нека за миг да задържите мислите си на това, какво значение има личността на Рудолф Щайнер,
дал живот на антропософския импулс и водещ по този път човешката съзнателна душа към
съзерцание на тази Същност, която въобще е могла само да дари кръщение с огън, а именно
етерния Христос.

За това, всъщност, за да може на физическата Земя да действат условия, необходими за нашата

епоха – епохата на Михаил, Христос е трябвало да принесе Себе си в жертва. Въпреки
неприемането от Симон-Петър, чашата е трябвало да бъде изпита. Затова като завършек следва
да се разглежда отрязъкът от текста за Симон-Петър, в който той отсича ухото на слугата.
Синоптиците описват това място като че ли по памет, но единствено само Йоан, който „не спял“
при това в своето съзнание, описва процеса абсолютно точно и с една важна забележка. Той
всъщност добавя нещо, което у другите не намираме: „И така Юда, взе отряд от воини и
служители на първосвещениците и фарисеите, пристигна тук с фенери, светилници и оръжие.
Исус, като знаеше всичко, което ще стане с Него, излезе и им каза: кого търсите? Отговорили му:
Исус от Назарея. Исус им казал: ето ме. С него стоял и Юда, Неговият предател. И когато им казал:

98 17.08.1795, Шилер Ф., Събрани съчинения, Том 7

99 GA103, 23.05.1908

88
ето ме, те отстъпили назад и паднали на земята. Отново ги попитал: кого търсите ?Те казали:
Исус от Назарея. Исус отговорил: Аз ви казах, че това съм Аз; и така ако Мене търсите, оставете
ги нека си идат, за да се сбъдне словото, речено от него: от тези, които си Ми дал, Аз няма да
погубя никого. Симон-Петър, като е имал меч, го извадил и ударил първосвещеническия слуга и
му отсякъл дясното ухо. Името на слугата било Малх. Но Исус казал на Петър: върни меча в
ножницата; нима няма да изпия чашата, която ми е дал Отец?“100.

В действителност всичко се случило така, както е описано. Христос го питат, той ли е Исус от
Назарет. Те чуват отговора, но не го разбират. Тук няма проблем със слуха, тук е наличен проблем
с познанието. Отговорът в такава степен им е непонятен, че изведнъж падат на земята и питат за
втори път.

Представителите на старата мистерийна школа се противят на явяването на Христос. Те се

противят на явяването на Логоса на физическата Земя, в тялото на „Исус от Назарет”. Те се плашат
от настъпващата Нова Ера. За това те няма „ухо“ за посланията на Исус Христос. По този начин се
стига до това, че старият първосвещеник Анна, при когото Исус Христос бил доведен за разпит,
Го пита за ученията, които Той разпространява. Христос му отговаря, че навсякъде е говорил
открито. Така че Анна следва да попита тези, които са Го слушали. Те могат да му разкажат. Анна
е един от тези хора, които не разбирали Христос, не Го слушал, въпреки, че несъмнено той
няколко пъти е присъствал в храма, когато Христос е поучавал там.

Първосвещеникът символизира несвободата на дохристиянството и затова в откъси от

Евангелията става дума също за слуги и роби. Целият народ, който не принадлежи на кастата на
свещениците, са роби, понеже не са свободни и е трябвало да следват закона.

Това ухо, което е глухо към истините на мистериите е искал да отсече Петър. Тук намира израз
неговата гореспомената необмисленост. Той иска да принуди духовните предводители и техния
народ към това, да слушат оживялото Слово, Христос. А сега обърнете моля внимание на
изглеждащата странно забележка: „Името на роба бе Малх (Malchus).” Каква би могла да бъде
причината за това, да споменат името на един от множеството роби? В другите лекции вече бе
посочено, че на авторите на Евангелията, особено на Йоан, древноеврейският мистериен език
бил родният. Йоан констатира тук един важен процес на настъпващата Нова Ера. Мечът на Симон
Петър е остър, тъй като той носи словото на Христос на уста като меч в ръката – двуостър меч
(виж Откровение 1:16). В историческата реалност в тази постъпка острото слово съпровожда
плесница. Думата „плесница“ в древноеврейския език започва с буквата „s”. По този начин Петър
отсича „s“ от '‘Malchus”, за да възникне новото разбиране. Когато „s“ е отсечено от „Malchus”,
възниква нова дума: на мястото на „s“ израства следващата (и последна!) буква на
древноеврейската азбука, „t”. Робът „Malchus“се превръща в свободния „Маlchut” (Малкут).
Малкут – това е царството Божие, което трябва да дойде на Земята, когато човечеството постигне
Импулса на Христос, както за това се говори в молитвата „Отче наш”: „Да дойде Царството Твое”.
Но така бързо не може да израсте никакво ново ухо. Отначало трябва да бъде изпита чашата –
преди да може да дойде Царството. Само посредством жертвената любов на Бога, в човека може
да се открие ново ухо, което е способно да приеме в себе си словото на живия Бог, само
посредством тази жертва може да бъде образувано ново око, способно да види светлината,

100 Йоан 18:3-11

89
която свети в тъмнината. У роба трябва да съзрее самопознание, за да може да се освободи от
ръководството и предвождането от своето подсъзнание. Робът ще стане свободен единствено
чрез самопознанието, и той трябва да стигне до това сам, със собствени сили. Когато това се
случи, повече няма да са нужни свещеници и духовни роби.

Всичко това може да се извърши само посредством жертвено страдание, което Петър в своето
не напълно формирано съзнание искал да избегне.

Рудолф Щайнер е казал: „Човек трябва да си създаде орган, за да стане способен да издържи
страданието”, а също е казал: „Човек се издига високо в своето развитие чрез страданието“101.

Днес, с признаването на себе си за привърженик на Антропософията, нещата например стоят

така, както във времето на настъпването на Поврата на времената Петър се признава за
привърженик на Христос. От една страна ние можем да изходим от това, че лекият път не води
към целта. От друга страна, ние нямаме право да се отречем от духовния свят, даже ако външния
свят със своята мощ се противопоставя на него. Истинската любов, в този вид, в който трябва да
бъде развита като цел на земното развитие, съдържа в себе си устойчива взаимовръзка: ние
получаваме душевно-духовна сила от Прославата на Христос, за да не се отречем от Него и
Неговото Царство, и ние в същото време я укрепваме и това е светлина, която в тъмнината свети.

СЪБИТИЕТО НА ПАСХА ПО ВРЕМЕТО НА ПРИШЕСТВИЕТО НА ХРИСТОС И НАСТЪПВАНЕТО НА

ПОВРАТА НА ВРЕМЕНАТА

Лекция от 10 април 2005 година

Уважаеми членове на Антропософското общество, скъпи приятели! Когато днес ви говоря за

Възкресението, най-великото и свещеното, най-изцелителното от всичко, което някога е
преживявало човечеството, да изложа това е значително по-тежко от всичко онова, което
засягаше Преображението, нощта на Маслинената планина, разпятието и слизането в ада. За
това съществуват няколко причини. Първата е тази, която още Евангелистът Йоан посочва в края
на своето Евангелие, когато говори: „...но ако трябва да се пише за всичко подробно, то мисля,
че целият свят не би побрал написаните книги”102.

Пред този проблем стоя сега аз и трябва да избера това, което е нужно да ви разкажа днес, тази
вечер, за толкова малко време за това велико събитие на човечеството. Работата се състои в това
– не е важно откъде да се почне и кой аспект да се вземе – като че от чудесно везаното одеяло
искаш да отделиш една малка нишка, но като я дръпнеш, виждаш, че цялото одеяло започва да
се „разплита”.

101 GA 97, 19.01.1907

102 Йоан 21:25

90
Това не е само удачно сравнение, но в определен смисъл това е верен образ на събитието на
Възкресението. Замислете се за това, че наистина не само малката постъпка, която извършваме
в земния живот, но и всяка отделна наша мисъл представляват духовна реалност и се намесват
не само в развитието на нашата собствена личност, но и в развитието на всички земни
взаимовръзки. Рудолф Щайнер често е казвал: „Даже мислите не са безмитни”103. Когато стане
ясно, че даже малката постъпка, даже само малкото чувство, даже само малката мисъл в света
и в космоса, оказва реално действие и влече след себе си последствия, тогава може например
да си представим тези мащаби, които има всеки отделен детайл от събитията на Възкресението,
а именно по отношение на земното и човешкото развитие, започвайки от древния Сатурн и чак
до Вулкан. Така че едва измъкнала отделен важен детайл, на него увисват хиляди още други
толкова важни детайли, доколкото те са свързани един с друг. Те не могат въобще да
съществуват отделно, тъй като съставляват единно цяло и това цяло на свой ред е свързано с
цялото земно развитие. Затова преди всичко искам да посоча,че тези неща за които искам да
говоря днес, макар и истинни, не могат да представляват цялата истина, защото никога не може
да бъде казано всичко.

Втората причина, заради която тази лекция е толкова тежка, е, че всичко, което ви съобщя тази
вечер, за нашето днешно посвещение, или по-скоро естественонаучно ориентираното мислене,
представляват чиста провокация. Всичко това, което се е случило в това пасхално утро от времето
на пришествието на Христос, води до задънена улица цялата днешна наука, в основата на която
не стои духът. Там се случват такива неща, които днешното сетивно възприятие е в състояние да
понесе само с усилие. Това е свързано с факта – сега ще видите – че при това събитие сетивното
и свръхсетивното се преплитат едно с друго както в никакъв друг момент от земното развитие. В
последните лекции аз се опитах да посоча тези феномени. Историческите събития, които се
случили сетивно, толкова силно противостоят на материалистичния мироглед,че представляват
даже почти свръхсетивни. Но аз все пак няма да мога да ви избавя от необходимостта за
разглеждане на тези събития, така че нищо от това, което искам да съобщя не се явява
теоретично. Всяко събитие е съществувало като абсолютно жив физически факт. На физически
план всичко се е случило действително така. Това не е притча, не е красива легенда. Това се
чистите факти, каквито и странни и неправдоподобни да се окажат. Това означава: нищо от това,
което се е случило не е метафорично, всичко това е съвършено дву- и многозначно. Но то се е
осъществило физически-исторически. Именно защото това противоречи толкова на нашия
обичаен земен опит, е така трудно да се примирим с изказването,че всичко това действително
се е случило.

Въпреки, че много от това, което ще разкажа изисква от душата максимално напрежение, ние
трябва да се укрепим с увереността, че като имаме на свое разположение антропософската
духовна наука, няма да сме оставени сами на себе си, възприемайки съобщенията от събитията
по времето на пришествието на Христос. Всичко има обяснение. Това, че ние не сме още в
състояние да разберем всичко, не означава, че обстоятелствата са необясними и затова
представляват особен вид психологическа метафора или религиозно преувеличение на

103 напр. GA 131, 13.10.1911

91
евангелистите. Искам да припомня думите на апостол Павел: „Ако Христос не бе възкръснал, то
нашето учение би било мъртво и мъртва също нашата вяра”104.

Така твърдящият, че това, което ще разкажа тази вечер се намира извън всякакви закони на
логиката и е научно недоказуемо, ще бъде прав. За съприкосновението с тези събития човек
трябва да се прости със своето сетивно мислене. Тук е необходимо „мислене със сърцето”, за
което отново и отново е призовавал Рудолф Щайнер. Освен това мисленето със сърцето дава
съществено по-точни и достоверни резултати, отколкото мисленето с мозъка. Мисленето на
сърцето разпознава истината, която се крие зад външното. Това, което трябва да бъде казано за
Възкресението, автоматично разобличава външния свят в цялата негова майя.

Реших в началото да ви разкажа малко за хода на историческите събития, за хората, които са

присъствали там, за това, което са изпитвали и как се е случило всичко. Това несъмнено има
смисъл в качеството на основа за тези моменти, които ние имаме намерение да изследваме
духовнонаучно.

Искам да започна от нощта на съботата срещу Пасхалната неделя: около два или три часа
сутринта – по моя преценка – се получил силен подземен трус. Това трябва да е бил моментът,
когато Йосиф Ариматейски се е освободил от наблюдателната кула на долната, западна градска
стена. Още в нощта на петъка той бил арестуван и сложен под арест. Не съм уверена, че
каменният покрив на кулата частично се е разрушил именно от този подземен трус или това се е
случило по друг духовен метод. Във всички случаи Йосиф Ариматейски съумял да се освободи и
побягнал покрай градската стена в южна посока около града, и по стълбата през третата южна
кула вътре в градската стена се спуснал отново в града и побягнал към дома на Тайната вечеря.
Пристигайки там, той развълнувано и като просветлен разказал за своето освобождение. На него
му се сторило, че той е срещнал светлата Същност – Възвестител, която действала изцяло в
Импулса на Господа. Другите апостоли слушали какво им казва, но не могли правилно да
възприемат това: прекалено голяма била радостта отново да го видят (те вече са го мислили за
убит), и прекалено големи били, от друга страна мъката и объркването от смъртта на Исус. Йосиф
набързо хапнал малко, после бързо събрал неголям вързоп – в него обаче не били сложени
никакви дрехи – и веднага след това си тръгнал от там. Предполагам, че е възнамерявал да се
отправи назад към Ариматея и да се укрие там у роднини или приятели.

Сега да отправим поглед към пещерната гробница на Спасителя. Нея трябва да си я представим
не като северно- или средноевропейска могила, а като пещера, в която може да се влезе,
състояща се от предна стая и погребална ниша, която е изсечена в природна скала. В началото
има спускане на няколко степени надолу във вдлъбнатина пред входа на гробницата. Вътре
погребалната ниша се затваря с голям кръгъл камък, висок примерно един метър, който
запречва решетъчна врата. Скалата, в която е разположена погребалната пещера се явява
природно образувание и е толкова голяма, че в нея се намират няколко гробници, които имат
вход от различни страни. Входа към гробницата на Исус, която първоначално Йосиф
Ариматейски предназначил като място за собственото си погребение, е бил обърнат към
страната на града и Маслинената планина, т.е. към страната на изгряващото слънце.

104 Павел, 1 Кор. 15:14

92
Малко след като станал гореспоменатият трус, някои от стражите, които стояли пред гробницата
на Исус, отишли в града за провизии. Останали трима стражи и Касий – това е римският офицер,
който пронизал с копие десния хълбок на мъртвия Исус Христос. Той още е известен под името
Лонгин. Когато видял, че кръв и вода се изливат от хълбока на Господа, той се уверил също както
и центуриона от арабски произход, който още в момента на смъртта на Исус се отказал от служба
и предал своите задължения на Касий.

Касий останал да седи точно до входа на пещерата на стъпалата водещи към вдлъбнатината пред
гробницата, за да не изпуска оттук от очи призрачно очертаното тяло, което напълно му се удало,
защото било пълнолуние. Когато станало земетресението, е имало само един силен подземен
тласък. Това не е било продължително земетресение, а по-скоро един тласък. Касий се опитал
да разгледа не се ли е случило нещо с тялото. Той не можел нищо да разпознае, но му се
струвало, че вижда само един пелени като празна обвивка. Обаче това, че тялото може да
изчезне, когато в същото време пелените стоят там навити, му се сторило съвсем невероятно и
по този начин той се успокоил с увереността, че както преди вижда очертанията на пелените.
Той отново седнал на стъпалата.

Рудолф Щайнер в своя цикъл от лекции под названието „Петото Евангелие” 105 описва, че
вследствие на земетресението или от свързания с това порив на вятъра, погребалните пелени се
сгънали. Той самият казва, че тези познания е получил от Хрониката Акаша и ето защо макар да
са точни духовно, все пак външно могат да бъдат малко неточни. Именно това и аз мога да
потвърдя. Всичко се е случило действително така, както го описва Рудолф Щайнер, само
външните обстоятелства и хода на времето са малко по-диференцирани или малко повече
„разтеглени”. Евангелията съобщават наистина също само това, което се явява максимално
точно обобщение на тези грандиозни събития. Те с известно съкращение предават най-важните
факти.

И така, никакво продължително земетресение около два или три часа през нощта е нямало, а
имало само един силен трус и след това покривалото все още лежало там, при това точно по
този начин, както отначало е обвивало тялото. То лежало там като обвивка без съдържимото –
така, както и в действителност го видял Касий. Едва по-късно пелените се сгънали. Ще говоря
още за това по-долу.

Тук ние вече имаме първото „неразбираемо” за нашето сегашно състояние на душата събитие.
Може с относителна лекота да си представим, че подземният трус довел до това, скалата да се
разцепи и тялото да изчезне в тази цепнатина. Но вече по-трудно е да се повярва, че в същия
този миг скалата се е държала така, че след това е било невъзможно да се види никаква
развалина или цепнатина. И че после тялото изчезва, но обвиващото го покривало остава да
лежи. Тялото следователно преминало през материята на покривалото и се потопило в земята,
докато пелените останали.

Не мога в тази лекция да изкажа своето мнение по всички тези феномени, но колкото и
невероятно да звучи, това действително се е случило. И ако аз бих пропуснала или скрила тези
факти, не би се променило нищо от това, че всичко е било именно така.

105 GA 148, 10.12.1914

93
За успокоение на умовете искам да посоча един духовен закон, който Рудолф Щайнер
нееднократно привежда в своите лекции: това е тайната на превръщане на духа в материя и
материята в субстанция на духа. Това е също и мистерията на Тайната вечеря. Посредством
духовната наука ние не сме принудени просто да вярваме, а можем да осъзнаем този факт,че
вътрешното в човека е свързано с неговото външно – че има връзка на телесното с духовното.
Тайната вечеря губи своето значение, ако се разбира само като символ; същото е и с
евангелските текстове. Който подлага на съмнение Тайната вечеря в нейните основи – т.е. тази
тайна на преобразуване на духа и материята – той и Възкресението е способен да възприеме
само като легенда. Тук действа Божествена воля, която може не само да преобразува материята,
но и да я поражда, че в действителност това е един и същи принцип. Ние можем да срещнем
този духовен закон също и на други места. Този способ, по който например се поддържа и
съхранява моето тяло, е основан на този принцип. Духът поражда вещества. Духът се
преобразува в материя. По тази причина у това тяло не се проявяват признаци на изтощение, то
не губи тегло, а в даден момент даже прибавя. В който и да е случай то се съхранява
благодарение на веществата, които не се доставят отвън, а се пораждат вътрешно.

В Пасхалната вечер се появило нещо, което е основано на този закон. Тогава тялото проникнало
през материята на покривалото. Но сега искам да продължа разказа за следващите исторически
събития.

Между пет и шест часа сутринта Мария Магдалина и три други жени напуснали дома на Тайната
вечеря и се придвижили по посока на градината, където се е намирала гробницата. С нея
тръгнали Мариам (Marjam), майката на Яков и Йоан, имотната Саломия (Salome) от Галилея,
която имала владения също и в Йерусалим, и още една жена, чието име забравих. В Страстния
петък те са нямали нищо, което да помогне за балсамирането и достойното погребение на
Господа и затова в края на шабат, т.е. в събота вечерта, те купили в града множество скъпи треви,
специалитети, цветя и масла, които след това през нощта старателно приготвили. Тук искам да
отбележа, че не бива да се бърка древноеврейската традиция за балсамирането с египетската за
мумифицирането. Юдейското балсамиране по-скоро имало значение на почит към умрелия и
съвсем не било насочено към това, да се предотврати разпада на тялото.

Жените завили тези неща в плат, останалото разпределили в неголеми съдини и два големи,
подобни на вази съдове. След това, още в тъмното (луната се скрила, но слънцето не било
изгряло), се отправили на път. Те се бояли, че през светлото на деня могат да ги хванат.

Когато били на път, отново станало земетресение. Това било Възкресението на Господа. Но този
път това било истинско земетресение, съпроводено с оглушително засилване на гърма, след
което стражите паднали безчувствено. Касий е бил за малко само оглушал, без обаче да загуби
съзнание, след което внимателно се приближил до входа на гробницата. От тук той могъл да
разгледа, че тежкият кръгъл камък се е отместил надясно. Това впрочем е било невъзможно,
понеже такъв камък, който затварял желязната решетъчна врата, водеща към погребалната
ниша, може да бъде мръднат от мястото си само с усилията най-малко на двама силни мъже и
то по своя улей на земята по посока на лявата стена на пещерата, където може да попадне във
вдлъбнатина, сходна с вдлъбнатината пред решетъчната врата, в която кръглият камък се
търкаля и по този начин остава да стои в най-дълбоката точка. Като знак на преодоляването на
всички природни закони, този кръгъл камък стоял сега от дясно на стената на предната стая.

94
Касий внимателно отворил желязната врата, водеща в погребалната ниша и опипал в тъмното
покривалото. Той усетил това, което вече видял няколко часа преди това. Покривалото лежало
все още така, като че обвивало тялото. Могат да се усетят даже някои най-вече по-големи части
от цветя и листа, които Йосиф и Никодим използвали за погребението. Но самото тяло било
изчезнало. Той побягнал нагоре към градината на гробницата, скрил се зад храстите и започнал
да чака, няма ли да се случи нещо. Всъщност това, което тогава се е случило той не можел да го
види. Той бил твърде слаб духовно. Но той останал да стои там, където се скрил, защото напълно
осъзнавал, че нещо се случва.

Това, което тогава се е случило – това е Възкресението на нашия Спасител и като истински ритъм
на Земята, и като духовна сила, която поражда вещества, то отново се случва всяка неделя във
всеки отделен човек. Цялата неизмерима величина на Своята любов изявил Спасителят на света
в този момент от света, с който Той напълно свързал себе си, както и с хората, които живеят в
него. В този момент, когато Христос-Дух в първото тяло на Възкресението се издига от гроба, Той
навлиза чак до дълбините на всяка отделна човешка душа. И сега това зависи от нас: в смирение,
в самоотдаване и радост, ежедневно да празнуваме тази святост на нашата вътрешност,
осъзнавайки това, че ние самите сме Него – Най-висшия, Най-любимия – и Го носим в себе си. С
нашето пробудено „аз”-съзнание ние можем накрая правилно да се настроим към това
скъпоценно съкровище, което живее в нас – с каква грижа и с какво достойнство можем да се
грижим за нашата душа и нашия дух, ако имаме това истинно и височайше познание! „Христос в
нас” – това е значението на формулата.

Аз дори и не се опитвам да изразя с някакви неловки спъващи думи този пронизващ всичко с
топлина венец на действие от любов. С помощта на Новалис може да се развие възприятие за
това, но в крайна сметка всяко индивидуално сърце е длъжно само да развие свое собствено
отношение към тази Слънчева Мистерия.

Този свещен момент от Поврата на Времената може да се съзерцава като мощно окултно
събитие: как от пронизаните от Христос слоеве на Земята, издигайки се, напълно формираното
Тяло на Възкресението на Господа се изправя от гроба и извършва движение нагоре, в това
време, когато сякаш по Небесната стълба някаква Същност, представляваща хор от служещи
високи духовни същности, с приемащо насрещно движение се спускат надолу на Земята. В
Евангелието на Матей се казва: „Ангел Господен, спуснал се от небето” 106. И това наистина се е
случило. Той изпълнявал волята на Господа, така, като че всичко именно по такъв начин вече е
било предрешено, така, като че е държал камъка като играчка – такава е силата на този, който
изпълнява волята на Христа.

От гроба се издигнало новото духовно тяло на Христос; но Той не излязъл прегърбен от вратата
на гробницата, където камъкът е бил отместен настрана, а се зареял нагоре през скалния таван,
прониквайки през най-твърдата материя, през покритата със зеленина скала, където се
намирала пещерата. По времето на разпятието, Христос проникнал в най-твърдата материя в
тялото на Исус и в края на краищата преодолял най-големите дълбочини на материята по време
на слизането в ада. Сега бил създаден вторият Адам, фантомът на физическото тяло, в което
Христос-дух излязъл от Земята. Това Възкресение, този момент на пронизване на скалите, бил

106 Матей 28:2

95
всъщност раждането на този фантом. И въпреки – както знаем от Рудолф Щайнер – че фантомът
притежава всички свойства на физическото тяло, на него не му действат законите на земния свят.
И така, Христос се издигнал, преминавайки през скалния таван. Така Той останал известно време,
което само по себе си било извън времето – впечатление, което е неописуемо с думи: като че
Неговото Величие се разпростирало във всички направления, като че той самостоятелно
великолепно осветил целия свят във всички страни, но – като импулс вътре в тази всестранност
– в Неговата сияеща Същност присъствало волевото движение на Запад. С думи не може да се
предаде това, как Същността на Христос се издигнала от скалите. Изпълнената, завършената от
Него работа в слоевете на Земята сега като феникс Го издигнала от Самия Него, повдигнала Го от
Неговото собствено земно тяло. Този, който сътворил това, бил Самият Той.

Рудолф Щайнер в някои лекции предава прозренията на Йохан Кеплер 107, които покрай всичко
друго, се състояли в това, да се види Бог в средата на някакъв кръг, някакво кълбо, докато в
същото време Христос формира кръг или повърхност на сферата, а Светият Дух представлява
връзка между двамата, т.е. отрязъка или радиуса между Отеца и Сина. Това е достатъчно
математическа имагинация, която всъщност намира своето потвърждение в момента на
Възкресението. Работата е там, че тук е скрита тайната на микрокосмоса и Макрокосмоса, която
е неделима от Мистерията на Възкресението. В това време, когато мъртвото тяло на Исус се
съединява със Земята, се разтваря в Земята, пронизва се от Светия Дух; да се изразим с думите
на Кеплер: Божествения Дух преминава дълбочините на Земята (радиуса) и прониква в края на
краищата плътно до самото ядро (Отец). При Възкресението от гроба се надига истинският
Човешки Син, вторият Адам, който можа да възникне в своята нова форма и да се формира само
благодарение на въплъщението, смъртта, слизането в ада и повдигането от дълбочините на
Земята. Това е този Син, който влиза в обкръжението на Земята и като „повърхност” напълно
свързва себе си със Земята.

Рис.20

107 GA 148, 13.01.1914

96
Благодарение на слизането на Слънчевия Логос на Земята, макрокосмическата слънчева сила на
Логоса се съединила със самата Земя. Това означава: това, което се обозначава като Бог Отец, се
намира както в земното ядро, така и в Космоса вън от земята. Това е духовният Космос, който
можем да си представим като външен кръг, който вие трябва да си представите по-скоро като
обърнат навън. Силите на Отец, всъщност се намират само по-отзад на този Космос. По средата
действа Бог Син, като че по някакъв духовен път плъзгайки се от единия духовен полюс към
другия, съединявайки Макрокосмоса и микрокосмоса. Аз вече посочих това в лекциите за
слизането в ада на рис. 14 с помощта на спиралата, насочена нагоре и надолу. Долната
символизира спускането през слоевете на Земята ; горната – подем към духовни висоти. Тогава
ние установихме, че построяването на тялото на Възкресението и новата роля на Логоса в
отношението към Земята, произлизат посредством едновременното движение нагоре и надолу
в духовните сфери. Вследствие съединението на Духовното Слънце със Земята всеки човек може
да дойде до осъзнаването на своята телесна връзка с Космоса. Но благодарение на това, че
Духовното Слънце се съединило със Земята, то живее във всеки човек, който се въплъщава на
тази Земя. Волята – това е „най-спящото“в човека; това може да се обозначи също като сили на
Отца. Казано е: „Никой не отива при Отца, освен чрез Мен“108. Овладяването на волята – това е
най-високата цел, която може да се постигне само с помощта на Христос. На тази основа може
да се постигне познание за това, че човек със своите членове се намира в Макрокосмоса, че
всяка точка в Космоса е средоточие за движението на нашите членове, както описва това Рудолф
Щайнер в „Общото учение за човека”109. На нашата схема ние можем също да видим, че
посредством Христос (при Кеплер „повърхност”) човекът, въплъщавайки се на Земята и
разхождайки се по нейната повърхност, сам представлява среда между микрокосмоса и
Макрокосмоса.

Този миг, когато Христос в Своето сияещо тяло на Възкресението се надига от гроба, се явява
най-решаващият момент за бъдещето развитие на човечеството. Това също е решаващ момент
не само за човечеството, но такова действие, което и в света на боговете има изключително
значение. Това, което веднъж е решил Съветът на боговете, в този момент напълно се е
изпълнило. Предварителния катарзис на този Божествен план – който се състои в това, да се
противопостави нещо на влиянието на Луцифер и Ариман – било навлизането на Исус Христос в
човешка смърт. Боговете не познавали човешката смърт. Този предварителен катарзис намира
своя израз в словата на Исус Христос на кръста: „Свърши се!”110. Но след това Духовното Слънце
навлязло също и в бездната на Ариман и чрез самото себе си достигнало възстановяване на
духовното тяло на човека. Сияещ победител, победител на любовта представлявал този Бог.
Който Го види така, никога повече не може да се усъмни, не само в тази инкарнация, но и във
всички останали той ще носи в своята душа Неговата Вездесъщност – увереността, която е по-
ясна, по-чиста и по-силна от всичко, физически доказуемо от сетивния земен свят, което в края
на земния живот все едно се разпада с всички тези физически, управлявани от мозъка земни
мисли, също както и самото материално тяло. Напротив – никога не се разпадат духовните
мисли: „паметта на Духа”, „съзряното от Духа” (изречение от Основополагащия Камък). Това

108 Йоан14:6

109 GA 293, 01.09.1919

110 Йоан 19:30

97
навлиза във вечността на човешкия Свръх-Аз и под ръководството на йерархиите активно
съдейства за построяването на новия човек.

По-бързо от всичко може да си съставим душевен образ на момента на Възкресението, ако

медитативно преработим картината на Матиас Грюневалд. Медитацията над тази картина
оказва такова силно въздействие на душата затова, защото тя съдържа такива детайли, които
може да изобрази само посветен. Даже ако човек не всичко разбере от тях със своето мислене,
неговата висша душа, неговото неосъзнато Божествено, ще възприеме завладяващата истина на
това произведение на изкуството.

Тук, например, е изобразена белезникаво-небесно-синкава пелена, и то така, че съвършено

точно може да се види, че дотогава тя е лежала в гроба. И значителна част от нея още лежи там.
Тази пелена, разбира се изобразява също и духовен феномен, както бе показано това в
последните месеци при описанието на сцената на Преображението. Но в това изображение по
потресаващ начин се проявява като паралелно действие на външните и вътрешните събития, за
които аз вече неведнъж споменах. Ние вече много пъти сме говорили за това, че във
Възкресението сетивните и свръхсетивните факти пряко взаимодействат и живеят един в друг.
Така е и за пелената, която отначало външно е лежала в гроба загърната около тялото на Исус.

Сега аз отново съм длъжна да съобщя за едно събитие, което човек, мислейки чисто
материалистично, ще трябва да счете за невъзможно: когато духовното тяло на Христос се
надига от гроба, телесно-веществената погребална пелена се смъква навсякъде в сетивен и
свръхсетивен смисъл. Тя се разгъва, като че ли подхваната от вятъра полита заедно с възнасящия
се Христос – аз настойчиво подчертавам: материята на пелената прониква през материята на
скалата, която образува погребалната пещера – и след завършване на повдигането на Христос,
свивайки се пада долу в погребалната ниша. Тук тя остава да лежи, също както и плата за главата.
Платът за главата е в същото време свръхсетивен израз на астралното тяло на Исус от Назарет,
което излязло през главата. Ние отново можем да се обърнем към картината на Матиас
Грюневалд. Грюневалд майсторски изразява премахването на природните закони от духа в
изобразяването на „реещата се” скала на могилата.

Това е мигът на Възкресението на Христос, както то се е случило сетивно-свръхсетивно. Мария

Магдалина и три жени по това време излезли от града през вратата на югозападната стена и се
отправили надолу от стената на север в посока Голгота. На югозапад от Голгота, в нещо като
вдлъбнатина по отношение на градската стена, се намирала градината на гробницата. Тук
жените се спрели и изплашено замрели, като видели стражата. Мария Магдалена все пак се
устремила към гробницата, тя била изпълнена с решимост, макар да ѝ дошло наум, че с нея няма
никои, които да придвижи настрана кръглия камък. Саломия я последвала в гробницата, а в това
време другите две жени останали на върха до градската стена, а после бавно и неуверено
тръгнали в посока Голгота. Мария и Саломия минали покрай лежащите в безсъзнание стражи в
гробницата. Саломия нерешително останала на стълбите на входа в гробницата, а Мария все пак
решила да влезе в нея. Тя видяла камъка, който бил отместен настрани, тя видяла Духовната
Същност, която присъствала там и видяла в това време вече нагънатата пелена без тялото. След
това се втурнала навън от пещерата, покрай Саломия – мисля, че без да ѝ каже нито дума –
изпускайки донесения вързоп, и толкова бързо, колкото могла, побягнала през градината към

98
градската стена назад в града, в дома на Тайната вечеря. Също и Саломия разбрала, че тялото на
Исус вече не лежи в гробницата и побягнала към другите жени, за да им съобщи за това.

Касий, който с вътрешно напрежение очаквал, какво ще се случи, видял всичко от своето
прикритие и побързал по посока Голгота към тези градски врати, които най-бързо водели до
Пилат, за да му съобщи случилото се. При това той срещнал по пътя три жени, на които
развълнувано и набързо разказал за видяното. След това също заедно с трите жени, всички
заедно решили да отидат до гробницата. Там те видели две Духовни Същности. От тези
Същности те узнали, че не трябва да съзерцават смъртта, т.е. те трябва да търсят не мъртвото
тяло, а духа! Те разбрали, че трябва да напуснат гробницата, понеже това не било мястото,
където трябва да търсят Господа. Така, че те отново излезли от там и тръгнали по посока на
градските врати, за да дочакат Мария Магдалена.

Мария Магдалена в това време пристигнала в дома на Тайната вечеря, разбудила Симон-Петър
и Йоан и им разказала всичко. Тя с мъка задържала дъха си, била объркана и развълнувана. Едва
успяла да разкаже за това, което видяла, тя отново побягнала през града толкова бързо, колкото
може назад към гробницата. Симон и Йоан никак не повярвали на това, което чули. Освен това
необичайното поведение на Мария, която била вън от себе си, ги подбудило все пак да я
последват.

Мария, задъхваща се и заливаща се от сълзи достигнала гробницата и не могла да се реши

отново да влезе вътре. Но тук тя видяла две Духовни Същности в погребалната ниша, едната до
главата, другата до краката, където е лежало тялото. Само припомням, че тя от своя страна
влязла във вербално общуване с тези Духовни Същности, което по-скоро можем да обясним с
това, че тя е била напълно погълната от близкото присъствие на Христос, и тя отново и отново
като подгонена се озъртала настрани, като че Той трябвало да е някъде наблизо.

Когато тя, напълно извън себе си в отчаяно търсене се мятала напред-назад, в сумрака на
разсъмването, срещу изгряващото слънце, което още се намирало зад градската стена –
градината била разположена малко по-ниско, отколкото града – тя „видяла”, как иззад
дърветата пристъпва светла фигура, на разстояние около шест или седем метра от могилните
скали. Тя гледала към тази фигура по посока на изток. По-нататък става ясно, че сетивното и
свръхсетивното възприятие в този момент у нея се смесили. Въпреки своето вълнение тя
помислила, че това е градинарят, въпреки, че физическата човешка фигура срещу изгряващото
слънце никога не може да се възприеме като светла, а само като тъмна. Това бил Христос в
тялото на Възкресението. На Неговия въпрос, кого търси, тя отвърнала, че търси своя Учител и
иска да го върне назад. Христос не просто така попитал за това, кого търси, и не за да я
провокира, както може лесно да се предположи, понеже Той нали знае, кого търси тя. Не, Той ѝ
задал този въпрос като Учител при посвещение на своята ученичка. Той с това я попитал, тя Исус
ли търси, или Христос. Тя отначало търсила само Исус от Назарет, своя възлюбен Учител във
физическо тяло. Но когато Христос докоснал сърцето ѝ (в Евангелията се говори: Той я назова по
име), тя на мига реагирала така преизпълнена с любов и тържество от това, че се намира пред
Него, че всичко забравила. В този момент тя забравила даже за това, че Нейният Учител Исус
Христос е отишъл на смърт, че е умрял пред собствените ѝ очи. В момента на „срещата“ всичко
е било забравено – на нея ѝ се струвало, че Той отново е с нея, както и по-рано. Изпълнена с
любов, тя паднала пред Него на колене и искала да целуне нозете Му.

99
Това е бил моментът, когато била изтръгната. Тя не трябвало да мисли, че може да се докосне
до тялото. Точно така, както и другите жени, тя е трябвало да разпознае, че пред нея стои не
тялото на Исус от Назарет: „Не се докосвай до Мен!”111. В този момент тя забравила духовния
свят, всичко, на което я е учил Христос за Своето завръщане, и в един момент извънредно
голямата любов стеснила в нея духовното видение. Въпреки това Мария Магдалена вече толкова
се придвижила в своето духовно познание, че можела да съзерцава Христос без при това да
вижда Неговите рани (стигми). Духовните закони не са свързани със земните представи за
последователността на условията. Това, че тя не вижда раните, в дадения случай не се явява
„недостатък” на Мария Магдалена. Това не значи, че тя не може да види раните. Това означава,
че не ѝ е необходимо да ги вижда, за да познае Христос. Достатъчно е, че Той се обръща към нея
с духовно слово. (На апостолите в Емаус това не е било достатъчно). Да се докосне до Него ще ѝ
бъде позволено едва тогава, когато Той се съедини с Отца. Това означава, че тя трябва да Го
познае като съединен с Отеца, т.е. вече не като инкарнирания човек Иишоа (Jischoah), а като
възкръсналия Христос. Само в съединение с Отеца Христос въобще е познаваем за човешката
душа като Възкръснал, като Син Божи.

Изминало известно време докато душата на Мария Магдалена не почувствала това, че вече е
узрял духът ѝ – докато тя не получила пълно душевно-духовно впечатление от Христос. С
познаването на живия Христос, естествено и потребността от докосването до тялото станала
съвсем излишна и вече не е била необходима. От този момент тя запазила увереността в
присъствието на Христос в своето сърце.

В словата на Евангелието от Йоан съвсем ясно е изразено, какво е имал предвид Христос: „Не се
докосвай до Мен, понеже още не Съм се възнесъл при Моя Отец и вашия Отец и при Моя Бог и
Бога ваш”112. Йоан така предава думите на Христос, че „Христос в нас еднозначно произлиза
оттук. Христос говори за Своите братя. Доколкото те са Негови братя, то Бог Отец е не само Негов
Отец, но чрез Него Бог Отец наистина е станал Отец на всеки човек във фантомо-телесен смисъл.
В това време Той се явява и Негов Бог, наравно както е Бог на всеки човек. Тук молитвата „Отче
наш“ става действителност, която още в тяло Исус е провъзгласил на апостолите. Така, както
Христос е „в нас”, Неговият Отец е наш Отец („Отче наш”).

Тази среща полага основите за важно, носещо семена за бъдещето предназначение на Мария от
Магдала. Не дребнава молба чуваме ние в думите: „...иди при братята Ми и им кажи...”, но на
нея се дава ясно поръчение от духовния свят и даже Самият Христос поставя в известност братята
на Сина Човешки – и това означава всички хора – за Неговото присъствие и Неговия път в
духовния свят. Съвсем не желая да се боря за еманципация, но все пак искам да си позволя
малка забележка: в концепцията на църквата и папата съвършено не се вписва този факт, че
Христос се явява отначало именно на жена – а да ѝ се яви Той може затова, че в своето духовно-
душевно познание тя притежавала необходимата зрелост – а след това ѝ дава още поръчение
да учи света за Него и Неговия път. В тези немного думи на Христос, които Той говори на Мария

111 Йоан20:17

112 Пак там

100
Магдалена след Своето Възкресение, вече се съдържа указание за предстоящото Възнесение и
даже за това, което е предстояло да се разбере посредством Петдесятница.

Сега Мария Магдалена побързала към трите жени, които вървели по посока на Голгота. По това
време Йоан и Симон пристигнали до гробницата. Йоан се навел, за да погледне в гробницата и
видял Духовни Същности в погребалната ниша. Като ги видял, той не се осмелил да влезе вътре.
Симон, който не видял Съществата, преминал покрай него в гробницата. Йоан накрая го
последвал. Там двамата видели свитите пелени. В Евангелието на Йоан се казва: „Тогава влезе
другият ученик, който пръв стигна на гроба; и видя и повярва. Защото още не бяха разбрали
писанието, че Той трябва да възкръсне от мъртвите”113.

Тази причинна връзка изглежда противоречива. Но това не е така. Под вяра („и повярвал”) се
има предвид това, че Йоан е повярвал на Мария Магдалена, че там тялото го нямало вече, а само
пелените. Само на това повярвал той отначало. И по-нататък идва изречението: „Защото още не
бяха разбрали писанието, че Той трябва да възкръсне от мъртвите ”. Тук имаме две различни
състояния: първо, вярата в „Аз-Съм”, второ, знанието за „Аз-Съм”, понеже поставя вярата и
разбирането във връзка едно с друго, а именно – противоположна връзка. Всъщност тази вяра
била важна за това, постепенно да се разбере, че Господ е говорил за Възкресението и
Преображението на Тайната вечеря. Да види пелените без тялото, било за Йоан подготовка, по-
късно да съумее да възприеме явяването на Господа. Тогава Симон взел пелените със себе си и
двамата се отправили обратно. Йоан отново побягнал напред.

Стражите през това време се изправили на крака и побързали покрай Голгота през градските
врати в града, където подминали трите жени, които възнамерявали да потърсят Петър и Йоан,
понеже от Мария Магдалена узнали не само, че тя видяла Господа, но и това, че помолила Петър
и Йоан да отидат в гробницата. Мария Магдалена този път се върнала в града през Голготската
врата. Когато сега трите жени пристигнали в градината на гробницата, те също видели явяването
на възкръсналия Христос. Това била само една кратка среща, но благодарение на нея те също
били завинаги изпълнени с най-велика сила, любов и увереност. Вън от себе си от щастие – както
била също и Мария Магдалена – те се отправили през югозападната врата в града и съобщили
на апостолите, че са видели Господа. Мария Магдалена вече се върнала там. Апостолите
всъщност не повярвали съвсем на жените. Но когато се върнали Симон-Петър и Йоан, те малко
по малко започнали да вярват, понеже те развълнувано съобщили за случилото се. Христос се
явил също и на Симон-Петър и Йоан по техния обратен път към дома на Тайната вечеря. Но
отначало те го възприели само в душата си, а не със силата на духа си. Затова те Го усещали, но
не Го виждали.

Това бе само примерно описание на събитията на Пасхалната нощ и Пасхалното утро. А сега ми
се иска да ви съобщя още и за това, което го няма в Евангелията и което не трябва да се
обозначава като външно историческо събитие, но може да се характеризира като космическо
историческо събитие. Въпреки всичко е важно да се говори за това в антропософски кръг: може
да се каже дори, че нещо такова може да се обсъжда в началото само в антропософски кръг. С

113 Йоан20:8-9

101
Мистерията на Голгота са свързани следните три възможности на възприемане на събитията от
времето на пришествието на Христос:

- погледът на боговете от Космоса върху случващото се.

- погледът на инкарнираните, свидетели – съвременници на Земята.

-погледът на душите, умрели в дохристиянските времена, които по това време не са

инкарнирани хора, в царството на Ариман.

Ние смятаме сега в общи черти да покажем това, как Космосът и мъртвите в царството на Ариман
взели участие в Пасхалното събитие.

Аз вече говорих за това, че през нощта, около два или три часа, станал силен подземен трус и
при това тялото на Исус било прието в Земята. С това събитие обаче, бил свързан още един
космически процес. Душите, които се намирали в плен в царството на Ариман и не съпреживели
земните действия и смъртта на Христос, в този момент всички заедно достигнали до съзерцание
на Страстния път на Христос и жертвеното място, т.е. всъщност цялата съвкупност от Страсти. Аз
веднъж вече посочих, че тези умрели срещнали Исус Христос в нещо като предварителен обзор
в нощта на Маслинената планина. Чрез това съпреживяване на Страстите на Христос те разбрали
какво означава това, че Логосът е влязъл в човешко тяло и е умрял в него. Само благодарение на
това съпреживяване на Страстните събития от мъртвите, тялото на Исус е могло да се потопи в
Земята и да се спусне чак до „земното ядро”, подобно на това, както това направил отделилия
се от него Христос-Дух. Необходимо е да се подчертае, че слизането на Христос-Дух през
слоевете на Земята – аз вече говорих за това в лекциите за шествието в ада – се отличава от
проникването и прехода на мъртвото тяло на Исус в Земята.Това не бива да се смесва.

Чрез това съпреживяване, мъртвите получили определено духовно душевно разбиране за

значението на телесното раняване и човешката смърт, която претърпял Бог, т.е. като цяло
значението на заместващото приемане върху себе си на Страстите. С помощта на определени
йерархии те възприели в духовно преживяване целия мъченически път на Исус Христос – от
изтезанието до кръстната смърт. Те съзерцавали всички места на Страстите по кръстния път,
където чрез предателството, на Христос се причинявала болка. В своето посмъртно съзнание те
били като водени от йерархиите по местата на Страстите.

Това, което сега описах и още ще опиша се е извършило от една космическа действителност.
Това значи, че всичко се случва в безвремието – това, което изглежда като дълга верига от
събития и като че подлежащо, подчиняващо се на хода на времето – т.е. на до и след. Вътре в
това безвремие се случило също още едно важно за преобразуването на Земята събитие.

На всички места на Страстите дошли някакви Същности и по някакъв окултен, алхимичен процес
събрали парченца кожа и месо, кръв и пот от тялото на Исус, които се отделили вследствие на
мъченията, падането и Неговите страхове и включили тези субстанции в тялото на Земята. Когато
споменатите Същности едновременно присъединили към тялото на Земята тези отделни
пролети субстанции, алхимичният процес на преобразуване на тялото на Земята бил почти
завършен. Това наистина не била проста работа за йерархиите – да съединят всичко по правилен
начин, за да „окомплектоват“ напълно новата Земя. Ако тези пролети, отделени преди смъртта
субстанции на тялото на Исус, (което се потапя в Земята) не били веднага или по-късно

102
присъединени към запазеното, балсамирано тяло, то преобразуването не би станало.
„Загубените” субстанции отново „запълнили“ повредените места на тялото.

Това, което на практика събират Йерархиите – това са излизащите от мъченическите рани етерни
субстанции на тялото на Исус, необходими за това, за да бъдат присъединени към етерното тяло
на Земята. Тези етерни, зародишни сили за Земята и хората, които някога трябва да съдействат
на Земята за прехода към битието на Юпитер. Тук трябва да засегнем една трудна област от
духовната наука и за това, разбира се, е необходимо да говорим още; с това е невъзможно да се
справим за една вечер. Все пак не трябва съвсем да го пропуснем.

Това, което представлява човек като четиричленно същество – т.е. физическо тяло, етерно тяло,
астрално тяло и „аз” – това още един път се подразделя вътре в тези четири съставни члена. Това,
напр. означава, че етерното тяло не се явява с компактна, хомогенна структура, а може да се
изрази така, че етерното тяло се състои от различни части. Може да се каже, че съществуват две
вътрешни части на това етерно тяло, които по време на сън, така и след настъпване на смъртта
се държат по различен начин и имат различни задачи. Не можем да разгледаме това подробно
тази вечер. Все пак има разяснения от Рудолф Щайнер за това, в частност в цикъла „Теософия на
розенкройцерството” (GA 99). Сега искам да се спра на това само във връзка със Същността на
Исус Христос. Това е необходимо да се направи, така че с пълно право можем да поставим пред
себе си въпроса, защо тялото на Възкресението на Христос, макар и да носи стигми, по него
липсват ужасните следи от мъките и падението, които е трябвало да претърпи Христос. Това вече
бе посочено, когато бе говорено за запълването на повредените места от мъченическите рани.

Тази част от етерното тяло на Исус, която като Будхи би се отправила на Слънцето, ако би имала
човешка задача, отива заедно с тялото чак до земното ядро, за да може Земята да получи зачатък
от слънчеви сили. Това заедно с етерните субстанции на мъртвото тяло – етерните субстанции от
месото, кожата, кръвта и потта. Другата част на етерното тяло влиза в аурата на Земята – това,
което би трябвало достатъчно бързо да се разтвори, но на практика се разпрашава, излива се в
космическата сфера на Земята.

От тука следва, че съществува разлика между раните от мъките и раните от разпятието. Ще

разгледаме отначало кръвта, потта и кожата от раните от мъките и падането: това трябва да
премине в Земята, която става тяло на Христос.Тази част на етерното тяло на Исусовото тяло
съдейства за възникването на духовно-физическото тяло на Христос. Тези загубени по кръстния
път етерни субстанции събират йерархиите. Тези етерни субстанции е трябвало да бъдат
присъединени към мъртвото тяло, което се приема от Земята. Това, което принадлежало на
физическото тяло, което го съставя в качеството на обвивка, това отново трябва да бъде
добавено към обвивката, към мъртвото тяло и заедно с него да се потопи в цепнатината на
скалата. Това са точно тези етерни сили, които в преобразувана форма подготвят новото тяло, а
именно тялото-Земя на Христос.

Всичко, което засяга Същността на Христос ни е необходимо да си представим не като при

човека, а обратно. В лекциите за нашествието в ада аз вече посочих този феномен, че смъртта на
Исус не се явява обаче смърт на Христос. Смъртта на Исус – това е раждането на Христос в Земята.
Можа да се каже, че във времето, когато човек се ражда в земен живот, Христос се ражда в земна
смърт. Именно това означава формулата от „Сентенцията на Основополагащия камък”: „В
Христос животът става смърт”.

103
По този начин тази част от етерното тяло, която се потапя в Земята, отговаря за това да притегли
към себе си ново физическо тяло, тялото на Христос, а това е Земята. Затова и следите от мъките
не преминали във фантома, който се явява духовен силов отпечатък на физическото тяло,
понеже физическото тяло отново било „окомплектовано” от сбора на загубените етерни
субстанции чрез силите на йерархиите. (Вие можете отново да се обърнете към олтарния образ
на Матиас Грюневалд. Тук вие виждате разпнатия Спасител, осеян от следи от мъченията, в
същото време когато Възкръсналият Христос – с изключение на петте рани – сияе в невредимо
тяло.)

Съвсем иначе стои въпросът с другата, втората част на етерното тяло. Тук имаме работа с
упоменатото грандиозно преобразуване на аурата на Земята. Именно кръвта от раните от
гвоздеите при разпятието в определен смисъл образуват тази втора част на етерното тяло.
Рудолф Щайнер няколко пъти споменава, че духовният облик на Земята се изменя в един миг,
когато тази кръв изтича от кръста и допира Земята. В четвъртия от “Химни на нощта“ на Новалис
се казва: „Неизгорим кръстът стои, победното знаме на нашия род”. Тази кръв се превърнала в
чиста етерна субстанция. Това е, което Рудолф Щайнер е обозначил с понятието „етеризация на
кръвта”114. Тя се превръща в етерни зародишни сили, които навлизат в атмосферата на Земята.
Рани от разпятието остават на тялото на Възкресението. Понеже те не принадлежат на това,
което съставя тялото-Земя на Христос. Стигмите и кръвта, която излиза от тях, преобразуват
етерната сфера на Земята. От тази субстанция на кръвта, която се пролива на кръста, нищо не се
просмуква дълбоко в тялото на Земята, нищо не пребивава в Земята, но когато тази субстанция
докосва Земята, тя напълно преминава в земния етер и се разпространява в него. Посредством
това се прави реанимация на земния етер, неговото пълно преобразуване. За духовния поглед
това отчасти може да се сравни със съзерцание на етерните сили в семето на растението, което
носи в себе си потенциала от развитието в могъщо дърво. Така всичката сила на преобразуване
на Земята в Духовно Слънце е заложена в тези етерни зародишни сили на Христос.

114 виж GA 130, 01.10.1911

104
В тези рани-стигми е заключена космическа тайна, която е много дълбока и многослойна. Но
днес е достатъчно да се спомене, че стигмите са шлюзове за етерните сили, които Христос-Дух
изпраща в сферата на Земята. Това също намираме в неповторимото и завладяващо
изобразяване на картината за Възкресението на Матиас Грюневалд.

Стигмите се съхраняват като знаци на тялото на Възкресението, което се явява духовен силов
облик на физическото тяло. Доколкото Христос чрез приковаването, проливането на кръвта и
чрез смъртта преработва луциферическото и ариманическото, те са станали част от духовен
праобраз на физическото тяло, бъдещото тяло на човечеството. Сборът от остатъците на частите
на етерното тяло на Исусовото тяло и добавянето на тези субстанции към мъртвото тяло, което
при подземния трус било прието от Земята – ето това е, което се случва вътре в тази мини-
пралайя.

От деня на Възкресението, от местата на стигмите у човека могат да излизат особени

въздействия – у всеки човек, даже и у този, който не носи тези стигми сетивно-нагледно – понеже
доколкото се „поставяме в правилно отношение към Христос”, ние привличаме към себе си и се
обличаме с „втория Адам” 115, който носи тези рани (в смисъла „облича се” като в облекло и в
смисъла „притегля” като магнит). Ние включваме в себе си този зачатък на Христос, довеждаме
го към разцвет на нашето духовно-душевно обръщане към Него. И колкото повече тази нова
дреха, новият Храм на човека става подобен на това тяло на Възкресението, толкова по-силно
човек съединява себе си с Христос. Със своя собствен, индивидуален образ, изследва в себе си
съществото на този първи фантом, който тогава се надигна от гроба. И благодарение на тази
връзка, също и съответстващите места на ръцете и краката и раната на хълбока, придобиват
крайно важно значение у всеки от нас, който се поставя в посоченото по-горе „правилно
отношение към Христос”.

Благодарение на Възкресението човек може от тези места да изпраща в света своя „аз” чрез
посредничеството на етерното тяло. В никакви други места на тялото, етерното тяло не влиза
така силно във външния свят, както в китките на ръцете. Ако още веднъж разгледате олтарния
образ на Грюневалд, ще можете да видите тънки лъчи, които излизат от раните. Те пламват като
малки слънца. Човек – всички ние – в местата, където се намират раните (стигмите), има не
толкова пасивно осезателно усещане, но ако в покой се настроим за това възприятие, насочим
към него своето внимание, ще стане забележимо, как скоро ние изпращаме в етерното
преобразуваната „Аз”-субстанция – по такъв начин, както Слънцето изпраща своите лъчи. През
местата на раните на дланите и обратната част на ръцете човек може да се движи в своето
обкръжение посредством съвършено нови етерни сетивни органи. Те се явяват не предпазливо
пасивно осезателни, а мощно действащи, ако се грижим за тях, като за активно излъчваща се
навън, отдаваща, сгъстена „аз”-субстанция. Това е велико преобразуване в смисъла на Импулса
на Христос, понеже това е настъпващо чрез волята, активно участие и преработка на външния
свят.

Раните на стъпалата са свързани (съвсем по друг начин отколкото китките) със земната почва,
която те „газят”, срещу която те искат да носят внимание и любов, която зрее чрез разбирането
на това, че човек със своето съзнание и свободно решение да избере Христос е задължен на този

115 1. Кор. 15:45-49; Рим.5:14

105
факт, че той като инкарнирано същество произлиза от плодородната почва на Земята и че само
на тази физическа Земя, чрез своята карма, той може да развива в своя „аз” отношение към
Христос.

Тук трябва още веднъж да се отбележи – и това е най-простия и едновременно най-важния израз
на тайната на Пасха: Христос трябва да бъде намерен по време на земния живот! — не след
смъртта. След смъртта Той може да бъде намерен само в този случай, ако Той е бил познат в
земния живот. Да се полагат усилия за познанието за Възкресението в духа на Христос, да се
запознаем с Христос, когото носим в себе си – ето истинския правилен път за разбирането на
Христос след смъртта.

Аз с охота бих се спряла и на раната от копието, която на свой ред скрива друга тайна. Ако вие
сами решите да проведете по-нататъшни изследвания в това направление, при придвижването
напред отново ще помогне Новалис (петия от „Химните на нощта”): „Живот вечен ти даваш в
смъртта на хората, ти – смърт, и ти – целител първи наш“116. Всъщност най -важното в раната от
копието е освен всичко останало, това, че от нея изтичат кръв и вода. И именно вече след
смъртта! По такъв начин, кръвта, която е изтекла от раните на стигмите на дланите и стъпалата,
разглеждайки я духовно, представлява нещо различно от тази, която изтекла от раната на едната
страна. Като антропософи ние знаем, че кръвта е физически носител на „аза“. Тя циркулира в
живия човек, свързвайки човека с неговата жива сила „аз”. Ако човек е мъртъв, и кръвта повече
не циркулира. Това означава, че „азът” излиза от човека. Затова това е много важна и значима
разлика, когато от една страна у Христос, инкарниран в тялото на Исус, кръвта на кръста изтича
от дланите и стъпалата и когато от друга страна, кръвта от раната встрани изтича от такова тяло,
което повече не е пронизано от „Аза”, което е мъртво. Също и тук за нашето разбиране ще
помогне оживяването в паметта на този факт, че смъртта на Исус представлява раждането на
Христос.

Човекът на бъдещето ще донесе на Съществото на Христос цялата своя свята, чиста любов като
жертвен дар. Благодарение на това Той ще бъде вътрешно възвисен. Неговата душа ще стане
прекрасна, съдържаща обективна, космическа красота. Като своя скъпоценна собственост той
ще култивира в себе си тази любов като най-висше естетическо морално чувство. Той никога не
ще позволи да завехне и изсъхне тази златна цветна пъпка. Той просто не ще може да направи
това, понеже общуването със Слънчево-Земния Спасител ще стане толкова естествен процес,
както днес вдишването на въздуха. Човек ще придобие съзнание за това, което става факт и без
него, способността да осъзнае това: Христос е свързал себе си със Земята и благодарение на това
с човека. За всичко, което външно изгражда човека в неговото физическо съществуване, той е
задължен на Божествения Дух, който чрез жертвата на Логоса, слизайки на и в Земята,живее в
човека. Човек така ще преобрази своето тяло отвътре навън, че то ще стане Храм, който ще бъде
достатъчно чист и прекрасен, че да приеме в себе си най-святото и съзнателно да го носи. Но
духовната светлина трябва да преживее в земно човешко тяло – т.е. по време на инкарнациите.
Формирането на мисленето е създаването на човека. Само по този начин е възможно
принасянето на жертвения дар.

116 Новалис, Химни на нощта

106
Само този, който с цялото свое вътрешно същество е възприел явяването на Христос в момента
на настъпването на Поврата на времената и от ден на ден живее с това духовно-душевно знание,
може да развие духовен орган за това, да Го съзерцава в етерния свят. Само този, който се
постави в правилно отношение към Христос – т.е. към Логоса в човешко тяло – и към събитията
на неговото първо пришествие, той може да развие отношение към етерния Христос. В противен
случай колкото и често човек да ходи на църква, колкото и много членски карти да има, това
няма да му помогне. По други пътища той никога не ще достигне до това. Този, който пасивно
очаква да го надарят, не е разбрал Импулса на Христос. Истинският дар е да подариш самия себе
си истински и с цялата сила, не с половин сърце и съмнявайки се, а от цялата пълнота на
мъжеството и верността; без да очакваш да получиш благодарение на това предимство пред
другите, а за да помогнеш на другия човек или на човечеството като цяло.

Възкресението – това е такова събитие, което може да бъде разбрано изобщо само с духа и
сърцето. Тук е безсилна всяка външна наука. Всеки, който днес мисли по съвременен начин, не
е в състояние да повярва не само в свръхсетивното, но даже и във външно-сетивните събития на
Възкресението. Така и трябва да бъде. Тук не трябва да се ограничаваме с външно съдържание
и външни доказателства. Само чрез духовното око човек може да пристъпи към тази тайна.

„Mirabilia fecit Dominus” ( „Господ сътвори чудеса”) – се е говорило още в Средновековието. Днес
ние трябва отначало да съумеем да приемем тези „чудеса” като факти, за да може после с
помощта на Духовната наука постепенно и внимателно да се приближим към тях и да постигнем
тяхното духовно разбиране.

Мистерията на Голгота – това не е нещо в което може субективно да се вярва ли да не се вярва;

това е исторически, жив, обективен телесно-душевно-духовен факт! От човека се изисква още
много, за да се отнесе с доверие към чудесните събития и тайни, които са свързани с разпятието
и слизането в ада. Но кулминацията, изпитание на издръжливост за душата и мисленето се явява
всичко свързано с Възкресението. Ние с благодарност напомняме за упражненията в
непредубеденост, които Рудолф Щайнер ни е дал като помощ по пътя. И сега вече „малкото
ъгълче” не ни задоволява, ще е необходим голям 117. Вие несъмнено сте почувствали как вашият
мозък се съпротивлява на даденото изложение. Обичайните шаблони на мислене и обяснения
тук не помагат – мозъкът обявява стачка. Човек, ако иска да се придвижи напред, трябва да
активира друго мислене. Така и трябва да бъде! Само по този начин може да бъде обезпечено
това, човек по достоен и осмислен начин да подходи към тайната на Мистерията на Голгота,
понеже става дума не за някакво чудесно и достойно поклонение към Божествената съдба –
макар и за това също – но на първо място става дума за нас и нашето развитие тук на Земята.
Това има за човека най-голямо значение! И за това „мъртвото” мислене, както го нарича Рудолф
Щайнер трябва да бъде отхвърлено. В дадения случай можете да наблюдавате как мисленето
на мозъка по отношение на тези свръхсетивни истини проявява себе си като неживо. В
настоящето приближаването към събитието Възкресение означава, че човек лично,
индивидуално сам е длъжен да се обърне към Христос. Това е истински акт на волята, когато
човек преобразува мъртвото мислене в живо мислене. Когато вие прилагате усилия за

117Става дума за споменатите в лекцията „Изложения на събитията между смъртта и Възкресението“ от

30.01.2005г. от тази книга упражнения в непредубеденост, „които изискват от човека да съхрани в своето
сърце малък ъгъл за невероятното, но все пак възможното”

107
познанието на Възкресението, след известно време вие сами ще почувствате, че с това съвсем
не е зает вашият мозък, но ще забележите, че се появява с нищо несравнимо усещане. Цялото
вътрешно състояние в сравнение с обикновения процес на мислене напълно се променя. То
става действително живо, пулсиращо и като че изплува нещо подобно на интуиция и с нея се
свързва вътрешното знание за това, че в Евангелията се говори истината. В такъв момент човек
е жегнат от непоколебима увереност. Отначало той ще възприема пълното изменение на своето
отношение на цялото свое вътрешно същество към този мистериен процес. На каквато и степен
да се намира това изменение на човека – нежно и меко възприемано или като тръбен глас – това
е пробуждане на неговото Христово съзнание, съзнанието на неговото истинско човешко битие.
Това е началото на неговата изначална, неповторима, жива връзка с Христос.

СЪБИТИЕТО НА ПЕТДЕСЯТНИЦА ПО ВРЕМЕТО НА ПРИШЕСТВИЕТО НА ХРИСТОС И НЕГОВАТА

ВРЪЗКА С АНТРОПОСОФИЯТА

Лекция от 14 май 2005

Уважаеми членове на Антропософското общество, скъпи приятели!

Днес се създава впечатление, че събитието на Петдесятница, особено в съзнанието на

обществеността малко се принизява и че по своето значение силно отстъпва на Пасха. Даже ако
разбирането днес е още едва незначително и неясно, все пак всеки човек знае: Пасха – това е
Възкресението. Но това, което се скрива за Петдесятницата, остава в голяма част напълно
абстрактно. Петдесятницата и денят Света Троица118 се празнуват от болшинството религиозни
общини, освен това те все още остават също и празнични дни, но и тук не се говори нищо за
истинския смисъл на този празник. И това не е учудващо, понеже Петдесятница – това е часът на
раждане на съзнателното, свободното в четиричленния човек – свободния човек не толкова в
този смисъл, че това е било дарено на всеки човек със събитието на Пасха от пълнотата на
Божествената благодат, независимо от това как той се отнася към Христос, а часът на раждане
на свободния човек също и в неговото астрално тяло и в неговия „Аз”, в неговата душа и в
неговия дух. Доколкото всеки човек трябва и главно може да създаде тази връзка с Христос в
своята душа и в своя „аз“ сам, става ясно, че слизането на Светия Дух засяга не толкова
апостолите – свидетели на събитието на пришествието на Христос и настъпването на Поврата на
времената, но може да засяга всеки човек, живеещ днес в света. По-късно ще можем да се спрем
на това подробно. Такова разбиране за просветлението не се поддържа от църквата, понеже от
него следва, че всеки от пронизаните с този Дух хора би трябвало да стане свободен също и от
всякакви учреждения и организации, всъщност той би бил – в широк смисъл на думата – в
състояние да бъде свещеник. Съзнателно преживяната Петдесятница е Духовната наука. По

118
В Католическата църква и лютеранството празнуването на Петдесятница (Слизането на Светия Дух) и
денят Света Троица е разделено: денят Света Троица се отбелязва в следващата неделя след
Петдесятница

108
такъв начин ако църквата действително празнува Петдесятница, то в нея би живял свободният
антропософски дух.

Рудолф Щайнер в много свои лекции отново и отново от най-различни страни осветявал
събитието на Петдесятница. Затова в своите изложения аз непременно ще се позовавам на
разясненията на Рудолф Щайнер. Но ще се опитам също, както за това е казано в названието на
тази лекция, съвсем конкретно да се спра на първата Петдесятница в историята на човечеството,
и след това да я изследвам посредством Духовната наука, за да изясня нейната „връзка с
Антропософията”. За това искам отначало да извърша някои пътувания.

Първо, което е необходимо да се разгледа, – това е въпросът за дохристиянските подоснови на

Петдесятница. Явява ли се Петдесятница нов християнски празник? Как се е случило, че
Петдесятница се е състояла именно в този особен ден?

Второто пътуване, което ние трябва да осъществим – това е разглеждането на празника

Петдесятница в неговата връзка с предшестващите събития. Събитието на Петдесятница
всъщност не може да се разглежда само за себе си. Като никой друг празник, то се намира в
особена връзка със събитието Пасха. Рудолф Щайнер го поставя също във взаимовръзка със
следващото полугодие: Рождество, Пасха, Петдесятница. И това е нещо, на което още искаме да
обърнем нашия поглед днес вечерта: взаимовръзката на празниците, преди всичко Пасха,
Възнесение и накрая Петдесятница.

И така, отначало няколко думи за произхода на празника Петдесятница. Християнският празник

Петдесятница има изцяло дохристиянска основа. Той произтича непосредствено от юдейския
ритуал. За разбирането на това ние възнамеряваме отначало да хвърлим поглед назад на
юдейския празник „Паcax” (Passah), на Песах, от който произлиза също Страстния петък,
Страстната Събота и Пасхалната неделя. Песах, започващ в деня на разпятието, това е празник в
памет на Излизането от Египет, на който вратите на юдеите се намазвали с кръвта на агнеца в
знак на избавление от робство. В това също можете да видите съвпадение със събитията на
Страстния петък, когато Агнецът Божий пролял своята кръв за спасението на човечеството. Песах
се явява също и селскостопански празник, празник насочен към реколтата на житото, което
трябва да узрее на Пасха. В ония времена сеели март, а две-три седмици след това, на Песах,
празнували в чест на прясно узрелите жита. Точно след изтичането на седем седмици, т.е. след
изтичането на 49 дни, събирали реколтата и празнували празник на благодарността за реколтата.
Това била първата реколта на пшеница за годината. Древноеврейската дума, означаваща „сноп”
– това е думата „омер” („ошег”). Първият сноп, който жънели седем седмици след Песах,
трябвало да принесат в жертва на Храма. Затова седем седмици след Пасха наричат
Отброяването на Омер – броят седмицата до реколтата на сноповете. Този празник на
благодарността за реколтата, юдейският празник Петдесятница, се казва Празник на Седемте
или Шавуот (това означава „седмица”, също както числото, „неделя” = schawua образувано от
числителното schewa, което означава „седем“).

Отброяването на Омер започва на втората вечер на Седер. Седер – това е традиционната трапеза
за празника Песах, която винаги се вкусва в навечерието на съответстващия празничен ден.
Денят, разглеждан окултно, започва при залез слънце, т.е. вечерта. Това означава, че са броили
не петък, събота и неделя, а са броили: вечерта на петък (= навечерието на Шабат) и вечерта на
съботата (= навечерието на Пасхалната неделя), т.е. втората вечер на Седер – това е началото на

109
Отброяването на Омер и се пада през Пасхалната неделя. Всъщност Шавуот и по този начин
празникът Петдесятница произлизат след края на 49-я ден, т.е. строго погледнато между
неделята на Петдесятница и понеделника на Петдесятница.

Също и по юдейски обичай Шавуот е толкова силно свързан с Песах, че в равинската литература
често се обозначава като Ацерет (Atzeret), което означава – „завършване”. Ако разгледаме
връзката между двата празника, която се появява в християнството, можем да кажем:
Петдесятница в действителност е завършек на Пасха, завършването на мисията на Христос на
Земята. Не само по време на пришествието на Христос самата Петдесятница се явява този
завършек на Пасха, но думата Ацерет по същия начин е ориентирана към бъдещето: само когато
снопът е ожънат, Духът на Петдесятница в човека ще оживее и тогава духовното развитие на
земното човечество, което стана възможно благодарение на събитието на Пасха е завършено. В
диаспората Шавуот е трябвало да загуби характера на празник на благодарността от реколтата,
днес той е запазил характера само на своето второ значение, именно: спомен за откровенията
на Адонай, и предаването на Мойсеевите Скрижали на Завета.

По-рано Шавуот и времето на Омер са били най-радостните седмици на годината. Обаче с

разрушаването на Храма и особеностите от времената на Средновековието, времето Омер
станало време на траур, защото именно в това време много евреи били подложени на
преследване и били убивани. Само Шавуот обаче останал радостен празник. По-рано Храмът,
домът и жилищните помещения, улиците, целият град, доколкото можело, богато се украсявали
с много зеленина и цветя. И сега още синагогата се украсява с цветя.

В своите лекции аз често посочвам, че християнските празници почти без изключение се

основават на юдейските и че Христос е придал ново разбиране на старото значение на
празниците. Хората, живели по времето на пришествието на Христос, не знаели за Него нищо
друго, освен тези празници. Те живеели още в такава връзка с тези празнични традиции, която
ние днес едва ли можем да си представим: целият техен начин на живот се основавал на
религиозния, природен кръговрат на живота. И по този начин, благодарение на Христос старият,
или външният смисъл на тези празници, станал основа за разбирането на новото познание.

Празникът Пасха, който символизира също процеса на покълването на посевите, ние бихме
могли да отъждествим имагинативно със събитието Пасха. След това минават седем важни
седмици. По време на тези седмици всичко зависи от това, каква ще бъде реколтата. И само този,
който както трябва се грижи за своето поле и получава реколта, ще може да принесе сноп като
жертва в Храма. Това става ясно също и от християнските Мистерии: в този ден човекът ще може
да принесе първия сноп в своя Храм. Храмът в християнски смисъл – това е етерното и
физическото тяло на човека, обновено благодарение на мистериите на Възкресението. Така
Христос казал: „Разрушете този храм и Аз ще го издигна за три дни (....) А Той говорил за храма
на Своето тяло”119. В този храм човекът носи своя сноп, своята реколта. Само този, който се е
пронизал от събитието на Пасха, който е положил зърно в този Пасхален ден, той след седем
седмици ще може да получи реколта от Духа на Петдесятница. Тогава Духът ще може да влезе в

119 Йоан 2:19,21

110
тялото. Празникът на благодарността от реколтата от времето на Мистерията на Голгота се
отнася повече не за земните плодове, а за духовните плодове на земния човек.

Както вече поясних, Шавуот – това е също този ден, когато се празнува откровението на
планината Синай. Дохристиянският ритуал в този ден, наред с приношение на хляба, изцяло е
бил посветен на това, да се тачи Закона на Мойсей, да си напомнят Скрижалите на Завета.
Християнската Петдесятница като продължение, като завършек на мислите за разпятието и
Възкресението, именно в този ден на Петдесятница трябва да се преодолеят тези Закони. В
лекциите във връзка с преображението на планината Тавор вече говорихме за това, че
благодарение на Импулса на Христос човек е станал свободен от Закона, посредством това, че е
получил възможност доброволно да следва духовния свят. В Преображението ние познаваме
Мойсей и Илия като предвестници на азовия импулс, тези, които насочват и проправят пътя за
този, който трябва да дойде чрез Христос: Мойсей, който донася Скрижалите на Завета, за да
може народът да остане верен на сетивно-абстрактния Бог, духовния Бог; и накрая Илия, или
също Йоан Кръстител, който говорил за това, което трябва да дойде, когато Христос влязъл в
Исус от Назарет: „Той (новото) трябва да расте, а аз (старото, което само посочва Него) да се
смалявам“120.

Законите, които задържали човека вътре в груповата душа, така че благодарение на нея никакъв
отделен човешки „аз” не трябвало да приема никакви самостоятелно отговорни, морални
решения, тези закони е трябвало да бъдат преодолени, така, както посредством изтичащата на
кръста кръв е бил започнат процес на премахване на кръвно-родовото съществуване. В денят на
Петдесятница започва ръководството на доброволно груповия, или всечовешкия дух на
свободните индивидуалности.

Също и в изреченията от „Календара на душата”, които особено в продължение на седем

седмици между Пасха и Петдесятница последователно се подреждат едно до друго, може да се
намери този процес на освобождение на себе си „от вътрешната власт на самотата на тесните
окови“ (5-та седмица). Петдесетият ден е Петдесятница. В юдейския окултизъм числото 50 се
счита за съединение на женския и мъжкия принцип, за това отговаря 1 (Отец) и 4 (Майката).
Когато тази химическа сватба се извърши, възниква бъдещето, Детето, 5. Числото 50 се получава,
ако го умножим по 10. В древноеврейската азбука числото 10 е в същото време буквата „i“ или
„j“ , което означава „Бог”, а именно този Бог, който преди всяко битие се счита за първоизточник
на цялото битие, т.е Дух сам по себе си. По този начин, тройният принцип, изтъкан от пра-
Космоса (Отец 1), Земя (Майка, 4) и бъдещия Космос (Дете, 5), и празникът Петдесятница, като
раждане на Христос-Дух, може да възникне в тези човешки души, които разпознават този троен
принцип като изходен пункт на световното битие и краен пункт на световното развитие.

Това е много кратко изложение. Всъщност, бих искала в по-малка степен да обознача, по какъв
начин е възникнал празникът Петдесятница от древноюдейския ритуал.

Преди да преминем към историческото описание на първия празник Петдесятница, искам да

извърша втора кратка екскурзия.

120 Йоан 3:30

111
Току що говорихме за Троицата, която за посветения човек се проявява в празника Петдесятница.
Какво означава тази взаимовръзка с Троицата? Естествено Троицата съществувала още тогава,
когато за пръв път бил отпразнуван празникът Петдесятница. Разликата е само в това, че
благодарение на събитията, които предшествали тази първа Петдесятница, всеки земен човек
може да стигне до познанието за Троицата. По-рано древните посветени също имали представа
за тази тайна, но първо – те винаги гледали на това като на космическа истина, която отвън се
излъчва надолу към Земята, а второ те можели да я възприемат само във възвишено състояние
на старото, продължаващо три и половина дни посвещение.

Сега настъпило друго състояние. С края на мисията на Христос, на всеки човек била дадена
възможността за разбиране на Троицата, не напускайки при това своето тяло. Тази мисия на
Христос, Божественият план, обхваща празниците Рождество, Пасха и Петдесятница: на
Рождество било подготвено тялото, в което Бог-Отец е могъл да изпрати Бога-Син. В това събитие
се изразява действието на Бога-Отец: Ех deo nascimur. Оттогава и човекът може да почувства, че
е роден в своето земно тяло от великата Божественост.

По-нататък следва празникът Пасха, в който земният човек може да разпознае Бога-Син. Човекът
трябва да осъзнае, че въпреки, че обитава в тяло, той не по-малко се явява не само тяло. Човек
може да разбере, че неговата душа в смъртта може да възкръсне в Христос: In Christo morimur.

Рудолф Щайнер веднъж казал, че „от този вътрешен празник Пасха“ зависи „ще достигнем ли
ние също Троицата (Петдесятница), когато духът, който е обрекъл себе си на самия него, ние ще
напълним със съдържание, идващо не от този, а от духовния свят“121. Затова празникът
Петдесятница е тясно свързан с предходния празник Пасха.

Това можем да обобщим с едно просто изречение: Отеца изпраща Сина, който донася вест за
Светия Дух. Това са три части на едната половина на годината: Рождество, Пасха, Петдесятница.

Тук можем още един път да използваме схемата от предната лекция и малко да я изменим в
смисъла на казаното по-горе.

121 GA 118, 15.05.1910

112
 Рис.21

Отецът изпраща Сина на Земята. Синът преминава земна смърт, Той пронизва тялото на Земята
и се извършва Възкресението. От този момент човекът получава възможност чрез Светия Дух да
се върне към Отеца.

Това е основа за схващането на кармата. Мислите за кармата могат да се постигнат, само ако се
проникнем с мисълта за Петдесятница, понеже празникът Петдесятница не се явява такъв като
Пасха, „пасивен“ празник на слизащата благодат, за което човек не трябва нищо да прави.
Петдесятница е активен празник, празник на човешкото действие. Човек може да преработи в
добро своята съдба в случай, че живее в розенкройцерската сентенция. Той ще разбере, че
духовното – това е неговият дом: Per spiritum sanctum reviviscimus. „Reviviscimus” означава: ние
ще живеем отново. Тази крачка човек трябва сам да направи в продължение на земното
развитие: напълно осъзната крачка назад към Отца, развивайки се през всички инкарнации.
Възможността да направи тази крачка му е дал Богът-Син („Никой не отива при Отца, освен чрез
Мен”, Йоан 14:6). Изпълнението на това се намира в собствените ръце на човека.

Рис.22

113
Сега искам да разкажа за историческите събития и при това веднага да ги допълня с
духовнонаучно разглеждане, така че представата за тези исторически дни да не се ограничава
само до външни детайли. Както вече често се споменаваше, външните събития пронизват
вътрешните и обратно. Но искам да започна със събитието на Възнесението. Особено важно е
също и това събитие да се разгледа духовнонаучно и ще хвърлим поглед и на него, за да
разберем по-добре празника Петдесятница. Именно в деня на Възнесението, от своя страна
били създадени предпоставки за празника Петдесятница.

Когато говорим за Възнесението, непременно трябва да си спомним това, че в деня на

Възнесението апостолите съзерцавали Христос не с физически очи – както това било по-рано,
когато те Го възприемали в Неговото Тяло на Възкресението, – а те Го съзерцавали – както казва
Рудолф Щайнер – „с духовни очи“122.

В деня на Възнесението на Христос, преди разсъмване апостолите напуснали дома на Тайната

вечеря. Христос ги поучавал чак до изгрева на слънцето, след което се отправили в Гетсимания.
Дошли също жени и някои други ученици. Христос излъчвал цялата любов, която въобще може
да бъде дадена на Земята. Те всички заедно се качили на Маслинената планина, Христос се
движел така, като че ли на Него не действало земното привличане и през цялото време
ускорявал ход, така, че апостолите с мъка едва успявали да вървят зад Него. Като на някакви
старинни изображения, около Него възникнала дъга, която излизала от някаква друга сфера.
После Той станал по-светъл от Слънцето, което изведнъж изгряло зад Маслинената планина –
Той бил самото Слънце, Той се превърнал в Слънце. Преди това, когато вече станало невъзможно
да бъде различен в това свръхсветло слънчево сияние, Той дал на Земята Своето благословение:
вдигайки лявата ръка нагоре, Той като че позволил на силата на Космоса да се влее в Него, а чрез
Своята дясна ръка, която сочела надолу към Земята, позволил на тази сила на Космоса да се
излее в Земята. След това, полагайки лявата си ръка на гърдите, на сърцето, чрез дясната си ръка,
извършвайки благославящ жест, Той изпратил този поток навън към човека. Това бил неописуем
космически поток на любовта, който насочил цялата свръхчовешка любов на Христос от
звездната родина към Земята: чрез лявата ръка се влял този поток от Космоса в сърцето, а чрез
дясната ръка се излял от сърцето към Земята. Изглеждало сякаш този възкръснал Син Божи,
простирайки Своята Лява ръка в небесата, а Своята дясна ръка държейки по посока на Земята,
съединил един с друг Макрокосмоса и микрокосмоса посредством вечния Божествен съюз на
безгранично самоотдаване и жертвена любов. (За това свидетелства скулптурата на Христос от
Рудолф Щайнер и Едит Марион). Всъщност процесът на Възнесението се основава на познанието
на тялото на Възкресението и неговата връзка с обкръжението на Земята.

Физическият силов образ на Христос, който отново и отново се явявал на апостолите от момента
на Възкресението – не е тяло от плът и кръв, а зримо за душевните очи на подготвените апостоли
и жени духовно тяло. Това тяло на Възкресението, или така нареченият фантом, е бил „праобраз“
или „реална, съществуваща във външния свят мисъл на физическото тяло, която има всички
свойства на физическото тяло”123, както казва Рудолф Щайнер. Тънката разлика между тялото на
Възкресението и физическо-материалното земно тяло или чистия дух, може без труд да бъде

122 GA 224, 07.05.1923

123 GA 131, 10.10.1911

114
разпознато, понеже Христос в тялото на Възкресението изпълнявал всички физически движения.
Така Той се изправил пред тях на Маслинената планина. Той не летял, но в Него нямало
обичайната земна тежест, Той не бил свързан със законите на материалната Земя. Това
фантомно тяло в определен смисъл още съществувало по външен начин в света чак до
Възнесението, то самото служело за местопребиваването на Христос-Дух след Възкресението.
Той бил сред апостолите, възприеман като индивидуалността на Спасителя, която действала на
тях отвън като душевно-духовно. Посредством това Тяло на Възкресението и бъдейки в него,
Христос отново и отново давал уроци на апостолите също и след Възкресението.

Но след това, след преминаването на 39 дни, дошло време този фантом да се отправи към
мястото на своето непосредствено предназначение. В предишните лекции аз нееднократно
посочвах, че у Христос действа противоположна „закономерност”, отколкото при обикновения
земен „човек“ – както пояснява Рудолф Щайнер в своя цикъл от лекции „Петото Евангелие“(GA
148).

Кръщението може да се разглежда като зачатие на Христос. Три години в тялото на Исус – това
е времето на съзряването на Христос и в това време, когато човек се ражда за земен живот,
Христос се ражда за земна смърт; това означава, че смъртта на Исус – това е раждането на
Христос. Веднъж аз вече говорих за това, къде възниква собственият живот на Христос, а именно
в тялото на Земята, което става негово физическо тяло, т.е. между кръстната смърт на Исус от
Назарет и Възкресението, в продължение на 39 часа, разделящи тези събития. И аз ви моля да
разберете това, което сега ще ви кажа, изключително във връзка с това, което току що изложих:
всъщност, Възкресението – това е смъртта на Христос. По времето, когато тялото на
Възкресението се издига от земната могила, Христос преминава през прага и именно известния
ни неповторим образ – Той преодолява смъртта за човека, Той прави смъртта безсмъртна (това
не значи, че смъртта никога вече няма да я има, но няма да е нужно със смъртта да се умира в
предишния смисъл). Затова дълбока мъдрост е заключена в истинните думи на „Медитацията
на Основния Камък”: „В Христос смъртта превръща се в живот ”. В тази жива смърт пребивава
Христос в тялото на Възкресението сред хората в продължение на 39 дни, т.е между Пасха и
Възнесение. В тази сфера Той е зрим и преживяван за силните очи на апостолите и жените. Но
сега, ако преминаването на Христос през прага, преходът през „вратата на смъртта“- това е
Възкресението, то какво тогава е Възнесението? В продължение на 39 дни Христос-Дух влиза в
това уникално фантомно тяло, втория Адам, в това, което в контекста на предходните разяснения
може да бъде обозначено като „девакан”. Тук Той е незрим за душевните очи на апостолите, Той
изчезва от полето на техния поглед; пред техните душевни очи Той преминава в тази сфера.
Влизането на фантома на Христос в този деваканичен свят е Възнесението. Този деваканичен
Христос е обкръжението на Земята. Човек трябва да премине през етерното обкръжение на
Земята, в което обитава Христос, ако иска да се върне при Отец. И той трябва да употреби това,
което Христос-Дух може да позволи да се влее в него – само ако човек иска да позволи на това
да се влее в него самия – това, че приема осъзнато и последователно решение, да стъпи на пътя,
водещ до Отец.

115
 Рис.23

Рудолф Щайнер в своята лекция на Петдесятница от 15.05.1910 година описва събитието

Възнесение по следния начин (GA 118): „И тогава чрез редица значителни събития преминават
пред душата бъдещите последствия на това събитие. В мощни видения неговите най-близки
последователи виждат как в така нареченото Възнесение се разтваря тялото, което Основателя
на християнството приел след Мистерията на Голгота“. Макар Рудолф Щайнер да въвежда
понятието „фантом” само година по-късно (виж „От Исус към Христос”,GA 131), от даденото
изказване е видно, че той вече формира знание за това.

И така, апостолите съзерцават, как Христос в Своето фантомно тяло като че се разтворил и влязъл
в космическото обкръжение на Земята. Това е Христос в етерното, Когото все повече хора могат
днес да съзерцават и могат в бъдеще, а това означава, че днес човек може да получи значително
повече способности, отколкото са имали апостолите, които макар и да можели да видят фантома
в неговия телесен облик на Земята, не били способни да съзерцават Христос в етерния свят. Това
е можел само Павел.

Възнесението всъщност е било за апостолите могъщо и имащо решаващо значение зрелище.

Светлината на Космоса, чистият Дух, който не бил от тукашния свят, влязъл в съюз със сиянието
на светлината на тялото на Възкресението, което блестяло толкова ярко, както и в Пасхалното
утро – само с тази разлика, че апостолите и жените в този момент могли да видят това. И всичко
се случило така, като че Неговата тяло на Възкресението се разтваря в съединяването на тези два
източника на светлина. Това било така, сякаш два огъня се съединяват в един могъщ пламък.
Слънцето се издигало зад Него и зад Маслинената планина. Но Той сияел по-силно от Слънцето.
И тъй като отначало само Неговата глава и лик станали слънце и влезли в Отец-Слънце, и едва
след това Неговото тяло (подобно на това, както и в човешкото тяло главата се явява най-
съвършеното), това изглеждало така, като че Той се издигнал в небето, доколкото Неговите
стъпала навлезли във всеобхватното сияние най-накрая. Често това може да бъде намерено в
старите платна наивно изобразено с помощта на това, че в долните части на слънцето или
сияещия облак се показва чифт стъпала.

Понеже светлината била по-ярка от слънцето, всички присъстващи паднали на земята, а когато
Съществото на Христос напълно се потопило в обкръжението на Земята, апостолите забелязали
две Духовни Същности, които им предизвестили завръщането на Христос. Въпреки това,
апостолите усещали, че те сякаш се лишили от нещо и в следващите дни търсили опора в майката
на Христос и в молитвата, която казвали в дома на Тайната вечеря, за да се оградят от
първосвещениците.

116
Сега следват десет дни между Възнесение и Петдесятница. Какво се случва в продължение на
тези десет дни? Нещо решаващо се случва на земята и нещо друго толкова решаващо, се случва
на небесата.Те протичат отначало само за апостолите и жените. Тези хора, които били спътници
на Христос, извършили през тези десет дни един особен процес. Сами по себе си десетте дни в
своето количество имат особено значение. Защо изминали именно десет дни между Възнесение
и Петдесятница? За това има една окултна причина: тези десет дни се явяват дни на Импулса на
Христос, а именно по такъв начин, както Десетте заповеди се явяват десетте заповеди на
Мойсей. Да си спомним казаното преди това: Шавуот е също празник на Скрижалите на Завета,
почитането на Десетте заповеди. Всъщност сега, в продължение на десетте дни до стария
празник Шавуот, апостолите били длъжни напълно да се оттеглят от Мойсеевия Закон и от това,
че като група представители на своя народ те са привързани към този закон и кръвните връзки.
По друг начин те не биха могли да използват съзнателно благодарение на Пасха свободата, за
да възприемат духа. Старият Съюз, Вехтият Завет е трябвало да бъде преодолян като фактор на
зависимост. При това чистотата на Десетте заповеди не е била нарушена. В следхристиянските
времена е станало само недопустимо, отделният „Аз” със своята индивидуална морална
отговорност да преработва Закона. В продължение на тези десет дни, Десетте заповеди
трябвало да бъдат преодолени като предписан от Божествения Закон дълг на груповата
общност. Апостолите трябвало напълно да се оттеглят от всички кръвно-родови връзки. Даже
фантомът, който чак до събитието на Възнесението още бил видим като физически-телесен
отпечатък, трябвало да изчезне. Те трябвало изцяло и напълно да се избавят от представата, че
Христос може да дойде насреща към тях само в тази обвивка, в която те Го срещнаха. Единствено
само с разтворения фантом е могъл да започне Повратът на времената. Но той е трябвало да
бъде възпламенен също и благодарение на сърдечната активност на апостолите в тези десет
дни.

Осен това, в продължение на тези десет дни те трябвало да разберат, че фантомът не се е

разтворил в нищо. Това, което се е случило в деня на Възнесението и в следващите дни, може в
грубо сравнение да си представим, че например солта напълно се е разтворила в течността и
течността благодарение на това получила присъствие, привкус на сол. В земния етер влезли не
само Христос-Дух и тази част на етерното тяло, която може да обозначим като изтеклата на
кръста етеризирана кръв от раните на Христос (стигмите), но в крайна сметка в деня на
Възнесението в него влязла също и телесността на Възкръсналия Христос. Тук имаме работа с
космическа алхимия: духовното вещество на фантомната телесност – и аз искам да не
възприемате това в материален смисъл – духовното вещество на тази телесност на
Възкресението било по-плътно от субстанцията на Земния етер, подобно на това, както
кристалът на солта е по-плътен от водата и не по-малко той може да се разтваря във вода.
Възниква нова течност – нова етерна обвивка на Земята. Все повече се прояснявало за
апостолите разбирането на това, че Мойсеевите закони не биха могли да станат основа за
бъдещия път, но че само от вътрешния огнен копнеж по духа може да стане съединяване с
Божественото. Когато апостолите получили усещане за това, че Христос посредством Своето
дело на Голгота е спасил етерното и физическото тяло на човека от разпад – те познали това,
благодарение на възприемането на фантомното тяло – тогава вече сами, от самите себе си питат
за душата и духа! И сами от себе си закопнели също по това, че би могло по нов начин да
изпълнят това оживено тяло, те по най-силен начин закопнели по обновяването на астралното
тяло и „аза”. Те толкова силно закопнели по това, че някои от тях след Възнесението се

117
опечалили, доколкото това, което те получавали отвън чрез Христос в тялото на Възкресението,
повече не ги изпълвало. Но въпреки това, те стигнали до разбирането, че това, което така
хармонично и божествено пристъпило пред техните души във фантома, в който вътрешното се
намирало в прекрасна хармония с външното, че този праобраз от земната реалност преминал в
невидимото обкръжение на Земята и оттогава той може да влезе във всеки човек и преди всичко
във всеки от тях. Тогава те познали какво означавал всъщност Импулсът на Христос. Така те могли
в края на краищата да преживеят Петдесятница.

И ето какво друго се случило през тези десет дни не на Земята, а на небесата: първият фантом,
първото Тяло на Възкресението на Христа, което се възнесло в деня на Възнесението, започнало
да се размножава в космическия земен етер – подобно на процеса на разтварянето на солта в
течност, който води към това, че солта в разтворено състояние напълно и изцяло пронизва
течността. Във всяка капка течност може тогава да бъде намерена частица сол. Така Христос-Дух
се подготвил за това, да навлезе в действително сериозно стремящите се и жадуващи хора. Това
е космически процес, който се явява толкова мощен и значителен – също и за бъдещото
развитие на човечеството, че на това следва да се посвети отделна лекция. Указания за това ще
намерите в цикъла на Рудолф Щайнер „От Исус към Христос”.

В продължение на десет дни в апостолите зреело разбирането на това, че фантомът трябва да

се отправи към мястото на своето предназначение, за да може Христос въобще напълно да
осъществи своето действие. Завършването (Ацерет) на Божествения план е могло да се извърши
само на Петдесятница. Огнените езици, от които всеки един от тях получил, се явяват също верен
образ на зачатъка на фантомното тяло. В продължение на десет дни първото тяло на
Възкресението се размножава и на десетия ден за пръв път за цялото земно развитие става
възможно, човек сам да може да се облече в този зачатък на фантомното тяло, в тази подходяща
само за него „капка солена вода”.

Отново можем да използваме схемата на Рудолф Щайнер и малко да я допълним:

118
 Рис.24

Сега искаме да се обърнем към събитието на Петдесятница, което действително се е случило в

нощта на неделята срещу понеделника – в ранното утро на понеделник. Както вече установихме
това по отношение на другите празници, свързани с Мистерията на Голгота, така и събитието на
Петдесятница оказва също и външно въздействие, докато в същото време представлява окултно
събитие. Езотеричните подоснови на празника Петдесятница по такъв начин имат също
екзотерични последици. Когато става дума за шума на силния вятър124, това може да се разбира
както езотерично, така и екзотерично. Разглеждайки го езотерично, този силен шум, за който се
споменава в Деянията на Апостолите, означава, че душите на апостолите били издигнати към
по-високо съзерцание. Когато били обхванати от огнения дух, те имали видение за бъдещото
човешко развитие, а именно, че този огнен импулс ще го понесат в своите следващи инкарнации.
Те усещали: това, което човек веднъж е изработил в себе си, няма да бъде загубено за тях в
следващите инкарнации.

124
виж Деяния 2:2 : „И внезапно стана шум от небето, като фученето на силен вятър, и изпълни цялата
къща, гдето седяха”

119
Много гости на Йерусалим, които временно се разположили на околните хълмове, а също и в
града, във времето между Пасха и Петдесятница – те нали се намирали там поради юдейските
празнични дни – действително възприели шум подобно на буря. Тези, които още от времето на
Пасха и до тогава благоразположено се отнасяли към случващото се около Исус от Назарет,
възприели даже своего рода облак от светлина, който се образувал над дома на Тайната вечеря.
Те развили вече повече сили на възприятието, отколкото другите. Този светло-огнен облак се
спуснал и проникнал през покрива на зданието в залата, където се намирали апостолите и
жените. Отначало това приличало на духа, който слязъл за кръщението, само че действащ много
по-силно, могъщо и оглушително. По този начин този жив облак известно време висял над частта
на града, наричана Сион, над дома, над залата, над апостолите. След това възникнало
впечатлението сякаш той трябвало да избухне: като че ли бил такъв момент, когато било прието
решение да се разцепи. Той изпратил от себе си множество отделни светлинно-огнени лъчи,
които се излели над присъстващите и проникнали във всеки от тях поотделно. В средата и
едновременно около този огнен облак отново била видяна дъга, краят на която се допирал със
самия себе си точно съединявайки се в пространствен кръг. Това приличало на врата, която се
отворила в такава действителност, която обикновено винаги се намира скрита и невидима зад
някаква космическа стена, зад някакво покривало на сетивния свят, а сега станала видима през
вратата. През тази врата влязъл небесният дух в земните хора. Присъстващите видели,
почувствали това във възвишеното състояние на започващото ново посвещение, и това било
така, сякаш те, изпълнени с жажда се приближавали към тази огнена светлина. Тяхната жажда
по духовното била огън, всъщност решаващ в това събитие Петдесятница, понеже духът влязъл
в тях с такава интензивност и в такова качество, каквато била тяхната индивидуална жажда.
Някои духовни огньове приличали на отделните същински части на дъгата, други били по-
обширни и още повече приличали на източника на този огън. Това е като на трапезата на Граала:
всеки получава тази храна, която той желае. Трапезата била съвсем индивидуално „скроена“за
всеки отделен човек.

Това била могъща имагинация, която имала голямо значение за разбирането на апостолите!
Понеже всеки получил свой пламък, бил напълнен със свой собствен пламък и в същото време
възприемал пламъка, т.е. проникновението на духа в другите. Било изключително важно това,
че апостолите по такъв начин погледнали един на друг, че се познали един друг. Те първи
възприели другия като нещо единствено по рода си, индивидуално, отличаващо се от техния
собствен „аз”, чрез който действа и свети духът. Те първи познали: в другия също има Свети Дух!
И той говори с пълна сила чрез този друг човек, звучи по-различно чрез този човек, отколкото
чрез мен, но говори все пак като един и същи дух и от него и от мен. Другият човек може по своя
неповторим начин да свидетелства за самия този дух, понеже езикът на огъня, който той носи
над своята глава, в своите гърди, в своята уста, произлиза от този източник.

По този начин апостолите придобили увереност: и аз и другият човек сме индивидуалности, но

ние всички сме съединени един с друг и с други носители на пламъка, ние напълно сме
съединени чрез великата, съединяваща сила на Слънцето, което сега може да намерим на
Земята. Всичко в нас се стреми към Единствения и това ни съединява в Истината. Това, което ни
обединява, вече не е кръвта, а изворът на Духа, всеобщият, Божествен, единствен източник на
човешки сили – „Азът”.

120
По такъв път е възникнало ново общество – това, което Рудолф Щайнер нарича „братски
съюз”125. Този братски съюз се е родил в Поврата на Времената и се явява съюз на бъдещето,
който може да се противопостави на импулсите, които вече се появиха и още ще се появяват
посредством индивидуализацията на хората: егоизъм, материализъм. Апостолите разбрали, че
този братски съюз се състои в това, че Христос-Дух след Възнесение се съединил с Отец-Дух и
сега можем да го намерим излят в копнеещите по Христос души. По този начин те разбрали,
какво означава, когато Христос им казал: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на века“126.
Той бил сред тях, а именно – във всеки „Аз”, повече не отвън и не като една отделена от тях
Божествена индивидуалност, в известен смисъл законспирирана в своята външна обвивка, а в
самите хора. Затова е трябвало да изчезне външният Христос, да премине фантомът в етерното
обкръжение, за да може той като зародиш да влезе в тези хора, – и с това самият да се върне на
Земята – които копнеели по този зародиш. По такъв начин могло да се завърши Божественото
дело. Знанието за Троицата се вляло в съзнанието на земните хора.

Рождество: Отец; Пасха; Син;

Петдесятница: Свети Дух.

Така Троицата, която по-рано могли да съзерцават само древните посветени, се спуснала на
Земята и станала познаваема за всички хора като действаща на Земята реалност.

В допълнение към разглеждането на събитията на Възнесение и Петдесятница може да се

приведе следното разяснение на Рудолф Щайнер: „В последствие...като единна обвиваща
природа (това е фантомът!) Христос като цяло се разтваря в духовното битие на Земята, едва
тогава в сърцата на последователите на Импулса на Христос се появява възможност да се говори
за този Импулс на Христос, силата да се действа в смисъла на Христовия импулс. Що се отнася
до проявата във външни обвивки, Христовият импулс изчезва при Възнесението в неделимата
цялост на духовния свят; десет дни по-късно този Импулс отново се спуснал в сърцата на
отделните индивидуалности на неговите първи последователи”127.

По този начин човек може да изпита във връзка с Петдесятница нещо двояко, това е
индивидуализацията и произлизащото от нея доброволно съединение с всички човешки души.
С това разбиране, което сега имаме за свойствата на фантома до и по времето на Възнесението,
можем да се приближим към събитието Петдесятница още веднъж от друга страна. Съществуват
безброй гледни точки, от които могат да се разглеждат тези материални събития. Може също да
се хвърли и математическо-физичен поглед върху тях: там, където Христос се отправя след
Възкресението, няма пространство. Христос, като този, който донася времето, като подател на
времето, идващ от Слънцето, внася това Слънце в Земята. Там, откъдето идва времето, то не е
такова, както при нас, така че не е необходимо преодоляването на никакво пространство.
Пространството, каквото ние го познаваме не съществува. Времето там протича, ако гледаме от
наша гледна точка в обратна посока. Вие преживявате това всяка нощ, когато по време на съня

125 виж напр. лекцията от 29.06.1908 в GA 104

126 Матей 28:20

127 GA 118, 15.05.1910

121
навлизате в духовния свят, или след смъртта, когато отначало преживявате събитията в обратен
ред. Когато от тази страна на прага срещате духовна същност, не става така, като че вие отивате
към нея, а така, сякаш тя идва насреща ви от дълбините на духовното битие на времето.

Сега Христос, слънчевото същество на времето, благодарение на Своето съединение със Земята,
донесе Своето време на Земята. Така че в Мистерията на Голгота вие имате определено взаимно
проникване на двата принципа – пространство и време. Свързано със законите на Земята –
зачатие, въплъщение, смърт – Божественото Същество преминава през пространството. Обаче
Своето космическо време, протичащо в обратна посока, безпространственото време, този Бог
принася във всички тези процеси. Затова настъпва нещо, което аз вече съм посочвала: инверсия
на „последователността” в живота на Христос.

Сега фантомното тяло посредством Възнесението навлиза в космическото обкръжение на

Земята, където се размножава. В това се състои великата, чудесна Мистерия, че за пръв път, и
именно посредством преминаването на Бога през земна материална смърт и последващото
Възкресение, духовният еквивалент на физическото тяло се оказал в състояние да преодолее
тази смърт, това пребиваване в плен на пространството. Можа де се каже: духовната есенция на
това физическо човешко тяло е могла от пространството да влезе в космическото време, както
кристал сол навлиза в течност. Посредством това духовно проявление физическото се
освободило. Това било противоположност на стария, първия Адам, който намеси себе си в
пространството, когато падна на Земята. По тази причина именно Павел говори за „втория” или
„новия” Адам, понеже той веднъж разпознал това различие128.

И когато този първи фантом чрез Възнесението – което ние обозначаваме също като смърт на
Христос, като преход през Прага – когато този фантом се върнал в обратното, космическо време
– и този път не като чист божествен дух, а като физически отпечатък, който Той могъл да добие
чрез процеса на инкарнацията – била създадена основа за това, Христос да стане владетел на
кармата. Всъщност само посредством това, че човек след смъртта не остава пленен в
пространството, а навлиза в космическото време, възниква отговорност по отношение на своите
бъдещи инкарнации. Но започвайки с този момент, след смъртта той още един път ще премине
своя изживян живот в обратен ред и след това така ще го преработи в духовния свят, че с пълна
морална отговорност ще подготви себе си за бъдещия живот.

Първият празник Петдесятница завършва накрая, когато апостолите след десет дни придобиват
възприятие за това, че те биха могли да осъществят тази Мистерия, ако самите те биха се
„облекли“ в такова размножено фантомно палто, биха го привлекли към себе си. Те са
предчувствали, че по този начин човек би станал безсмъртен и че празникът Петдесятница, който
пламнал във всеки от тях, е бил израз на висшата индивидуалност. Това бил израз на тази
индивидуалност, която поставяйки себе си „в правилно отношение с Христос”, може в хода на
времената все повече да се уподоби на Христовия фантом. Само по време на земните
инкарнации, посредством отново и отново приемане на плътта,човек може да се приближи към
Съществото Христос в неговото тяло на Възкресението.

128 Кор.15:45-49;Рим.5:14

122
Когато шумът се прекратил, в апостолите и жените навлезли безкрайна увереност и сила. Те
чувствали себе си напълно изпълнени с тези пламъци, които станали техни собствени. Това било
кръщение с огън от Светия Дух чрез Христос, пребиваващ в свръхсетивното. Апостолите макар
да кръщавали с вода, самите те не били кръстени с вода – те получили кръщение с огън.

Светлината била възприета от много хора: тези, които още по време на живота на Исус били
негови привърженици и тези, които повярвали по време на разпятието и Възкресението. Те се
стичали към дома на Тайната вечеря, за да узнаят какво се е случило. Други, вследствие на
пребиваването на духа в жадните за Христос хора, станали още по-втвърдени, още по-
неподвижни по отношението към откровението на светлината на любовта.

Там се събрали много хора и затова Симон-Петър и Йоан, които след заминаването на Христос
по-често действали заедно, излезли пред хората, за да говорят. Симон-Петър се обърнал към
хората. Неговата реч, неговият пламенен призив към пробуждане можете да прочетете в Деяния
на Апостолите129. Първо той публично говорил за това, че Бог възвисил Исус от Назарет, че в този
човек бил въплътен Христос, че това същество хората приковали на кръста. Петър провъзгласил
за това, че кръщението, зачатието на Светия Дух, ще съедини хората в нов съюз.

Това, което говорил Симон-Петър, навлязло веднага в просветлените хора. Те го разбрали така,
сякаш той им говорил на собствен език. Това не означава, че там са присъствали хора от всички
краища на земята, говорещи на различни езици, а че това, което говорил Петър, на всеки човек
му се струваше формулирано така, сякаш е казано специално за неговото индивидуално
разбиране. Те възприемали това, което се говорело в такова възвишено душевно състояние, в
което земният език се явява излишен. Огненият дух, който говорил от Петър, проникнал в самите
дълбочини на душите на всеки просветлен човек.

След това Петър упълномощил някои от апостолите да направят кръщаване, а майката на Исус
благословила тези апостоли, сякаш била тяхна собствена майка.

Вечерта, в навечерието на Възнесение, Христос учил много апостолите за процеса и ритуала на

кръщението. И по този начин отначало апостолите провели подготвителни мероприятия. Домът
за Учението в изкуственото езеро, където е трябвало да се състои кръщаването, бил празнично
украсен и те взели там мех с осветена от Христос вода, а също и тънка палмова клонка, която
Христос предназначил за освещаването. Те взели със себе си също ъгловато парче сол, което
трябвало да бъде разтворено в осветената вода.

Изкуственото езеро се намирало в долчинката, на изток от Сион, т.е. на запад от нея се намирал
Сион, на изток – район, където живеели бедните, а на север – стръмнина пред южната част на
стената, обкръжаваща Храма. Това било природно изкуствено езерце и неговата основа не била
облицована с камъни или плочки, както къпалнята Силоам. Но било обградено с пет
амфитеатрално разположени тераси. Езерцето се подхранвало от няколко притока и собствени
извори. В деня Песах притоците донесли в него също и жертвената кръв от Храма.

Церемонията по кръщението се разпростряла през целия ден. Отначало Симон и Йоан осветили
езерцето, напръсквайки със свята вода и палмовата клонка и с нейна помощ поръсили водата на

129 Деяния, 2

123
езерцето. После Йоан хвърлил парчето сол във водата и всички застинали в този важен и
безмълвен момент в осъзнаване на окултния процес, когато „солта на земята” се разтваряла във
водата на езерцето (водният елемент съответства на езотеричното разбиране на етерната Земя).
Те припомнили окултния процес на разтваряне на фантомното тяло в етерното обкръжение на
Земята.

До езерцето, на едно възвишение, което било катедра за Симон, той периодично отново и
отново произнасял речи. Преди кръщението всеки кръстен получавал бяла дреха за кръщение
от жените в знак на това, че духът влиза в нов, очистен храм. Облеклото, както и одеждите на
храмовите служители имали две черни ленти около изрязаното място, които в храма обичайно
се носили свързани като спомен за свързващите Закони на Мойсей. И до днес по време на
молитва ортодоксалните юдеи завързват така наречения тфилин130, който служи за подобна цел.
В знак на преодоляване на тази свързаност, в знак на Новия Съюз, черните ленти след
кръщението се развързвали. Доброволно, необвързано било сега обръщането към Бога.

На петте подстъпа към езерото апостолите кръщавали с помощта на глинени купели. На

кръщаваните не им потапяли главата както при Йоан Кръстител, а това действително е било във
висша степен символично кръщение с вода, което трябваше да символизира тринитарния
принцип. Затова три пъти поливали с ръка вода над главата на покръстения. Вече покръстените
държали ръцете над главите на новите, които се покръстват, сякаш свидетелствайки за
свещеното събитие или приемайки върху себе си кръщаването. По този начин старият празник
Шавуот получил съвършено ново значение. Духовното семе влязло в този, който от времето на
Пасха вече бил засегнат от Мистерията на Христос.

Междинен въпрос: „Как се държали първосвещениците през този ден?”

Следвайки традициите, също и апостолите извършили приношението със „снопа”: Йоан и

Симон-Петър – както било прието – принесли в Храма два жертвени хляба. Там се издигала цяла
планина от хлябове, понеже хиляди хора донесли там своите хлябове. Във всеки случай, един от
двата хляба се предавал за изгаряне, а другият бил предназначен за бедните.
Първосвещениците през целия ден били напълно заети с това, да организират този празник на
благодарността за реколтата и тържественото празнуване на почитането на Скрижалите на
Завета. Сякаш заети със своята служба, те душевно се отделили от духовното кръщение на
езерото. В този ден поначало било така, че те не искали да знаят нищо за всичко това. Те и без
това не можели нищо да предприемат срещу учението и кръщението, понеже в този ден към
езерото прииждали стотици хора и настроението там било съвършено еуфорично, както и по-
късно в района на Храма, понеже много от покръстилите се принесли своите жертви в Храма.
Всъщност печален завършек на този пръв ден на кръщението било временното задържане на
Симон-Петър и Йоан. Когато те с хлябовете пресекли вътрешната част на Храма, по указание на
Каяфа били арестувани за подстрекателство в безпорядък.

130Представлява две малки кутийки от боядисана в черно кожа на кашерно животно, съдържащи
написани на пергамент пасажи от Тората. С помощта на черен кожен ремък едната се закрепва на голо
на бицепса на лявата ръка, а другата на линията на косата, като кутийката е между очите.

124
Да се върнем сега на мига с правилното настроение на Петдесятница. Можем да констатираме,
че празникът Петдесятница се отличава двойно: със съзнанието на общността, която може да
възникне само благодарение на индивидуализацията на човешките азове и техния стремеж към
духовното. Човекът празнува нов вид съюз. Той празнува доброволното съединяване с всички
човешки души, обичайки ги като индивидуалности. Когато празнуваме празника Петдесятница,
тогава в неговата връзка с празника Пасха, може да ни се открие, че на Петдесятница нищо не се
случва просто така, подобно на това, както в Страстния петък може да се очаква разпятие или на
Пасха – Възкръсване. Петдесятница – това не е този ден, когато за човека нещо произлиза от
Божествената благодат, иска или не иска. Петдесятница човек празнува в случай, че е готов в
духа на Христос да се обърне към Мистерията на Голгота. Той трябва сам да направи така, че да
настъпи Петдесятница. Апостолите сами са длъжни да развиват в себе си стремеж към
преобразуване на душата, за да може духът да проникне в тях. Апостолите искали да придадат
съответното вътрешно съдържание със своите физически и етерни тела, преобразувани и
оживени след Христовите действия. Човек, по този начин, благодарение на празника
Петдесятница достига от една страна до познанието за висшата сила на „Аза”. В същото време
той доброволно и забравяйки себе си – т.е. със силата на „Аза”, а не със силата на „егото“ – се
отдава на братския съюз на човечеството, доброволно се стреми да влезе в общност с всички
души.

Можем да разберем също и следното: който изживява силата на космическия дух, той не се
нуждае от никакъв земен език, той намира общ език в съюз с всяка човешка душа, към който и
народ да принадлежи и на какъвто и чужда език да говори. Светият Дух на Петдесятница прави
възможно разбирането между всички индивидуалности. Оттук и образът: апостолите говорят на
всички езици на земята.

На тези два вътрешни пътя встъпват учениците на Петдесятница. Но най-важното на празника

Петдесятница по времето на Пришествието и настъпването на Поврата на времената е това, че
той е свързан и със съвременността, и с бъдещето. На първия празник Петдесятница за Импулса
на Христос възвестява вече не самият Христос, а духът, сърцата, устата на хората. И това е
справедливо както сега, така и за в бъдеще.

Рудолф Щайнер говори за нещо много важно в своя цикъл „Събитието на явяването на Христос
в етерния свят”: „Но Импулсът на Христос – това е Импулс на Свободата. Истинското му
въздействие не се разкрива, ако той действа извън пределите на човешката душа. Истинското
действие на Импулса на Христос се проявява само тогава, когато той започва да действа в самата
душа на човека. Учениците, които разбрали Христос, чувствали, че чрез събитието на
Петдесятница те са призвани да възвестят за това, което се намирало в собствените им души,
което им се разкривало в откровения и инспирации в техните собствени души като съдържание
на учението на Христос. Чрез осъзнаването на това, че Христовият Импулс е действал в
свещената подготовка, която са преминали до Петдесятницата, те се чувствали призвани от
силата на действащия в тях Христов Импулс да дадат да говорят чрез тях огнените езици –
индивидуализирания в тях Светия Дух, усещали се призвани да вървят и да разнасят Евангелието
на Христа. И това не било само говореното им от Христос някога. Те разпознавали като думи на
Христос това, което се появявало от силата на самата душа, която усещала в себе си Христовия
Импулс. Затова и Светият Дух излял себе си в индивидуализирана форма във всяка човешка
душа, та всеки да може да развие в себе си сила, позволяваща да се чувства Импулса на

125
Христос“131. Така вестта за Христос трябва да звучи през цялото време наново, във всяко време
по-различно във всяка епоха на човечеството.

Но тези хора, които правели това, които в духа на Петдесятница говорили в духа на Христос, през
всички времена си навличали най-ужасните и най-гнусните нападки и клевети! Също и в
Евангелието на Йоан може да се намерят указания за такова развитие на тогавашното бъдеще.
Исус Христос вече говори за това – в моето цюрихско издание на Библията под заглавие: „Исус
предвещава гонението на апостолите”. Оттук и цитирам: „Ако света ви ненавижда, знайте, че
Мен преди вас е възненавидял. Ако вие бяхте от света, то светът би любил своите; а като не сте
от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви ненавижда.(...) Но всичко те ви правят заради
Моето име, защото не познават Този, Който Ме праща.(...) Но ще се изпълнят думите, написани
в техния закон: възненавиждат Ме напразно”132.

От самосебе си се разбира, че с Рудолф Щайнер нещата стояли не по-различно, отколкото с

другите провъзгласители и защитници на Импулса на Христос: „Аз вече често посочвах, че
последствието е именно такова, в частност посочих в цикъла от лекции, който е под името „От
Исус към Христос“ и бе прочетен в Карлсруе и предизвика най-голяма враждебност, защото там,
изхождайки от езотерично чувство на дълг, бяха изложени истини, по отношение на които много
хора искат те да останат скрити. Да, може да се каже, че враждебността към Антропософията
въобще започна да се проявява в известен смисъл веднага след този цикъл лекции”133.

Аз съм уверена, че и мен ме обвиняват за тези изказвания; това вече нееднократно се е случвало
– показателно е, че е само от страна на тези, които въобще не са слушали тези лекции. Веднага
искам да отговоря, че те ги тълкуват като проява на гордост и самонадеяност от моя страна, както
достигна до ушите ми. Ще кажа за това за първи и единствен път, тъй като празникът
Петдесятница се явява за мен повод да се попитам в пълна степен ли признавам себе си
съпричастна към делото на християнството, оставам ли аз в потока на мирния боец на
Християнския Импулс Рудолф Щайнер – вярна на Духа на Петдесятницата и Антропософията, или
ще позволя да се плаша от упреци в самонадеяност. Това действително е много неприятна
ситуация, понеже кой би искал неговото изложение, посветено на най-скъпото събитие в
човешката история, да бъде осъдено като самонадеяност?! И без това е вече достатъчно тежко
във всяка лекция да се боря за по-подходящи думи. И тогава се замислям за това, не би ли било
по-добре повече нищо да не се говори, което аз бих искала по-малко от всичко, тъй като се вреди
на Мистерията на Голгота. Но тук може да започне порочен кръг. Ако аз отстъпя и повече не
говоря за това, ще бъде постигнато това, което желаят някои хора. Но в душата си аз разбирам:
тогава ще се отрека от това, което ме е заставило да говоря, ще се отрека и замълча за Този, на
Когото аз съм задължена със своя живот и на всичко това, което пламти вътре в мен и въобще
може да бъде намерено в душата като добро.

Този, който днес говори за Мистерията на Голгота, или за Христос въобще, за съжаление рискува
това, да го обвинят в надценяване и свръхгордост, особено ако не е достигнал преклонна

131 GA 118, 15.05.1910

132 Йоан 15:18-19,21,25

133 GA 161, 07.05.1923 г.

126
възраст. С това вече в зародиш се потушава всяка по-нататъшна дискусия. С малко повече
непринуденост и великодушие към другия „Аз”, може да се открие пътя към разбирането. Но по
отношение на това, всъщност, ние сме длъжни да чувстваме истинска отговорност – независимо
кои сме, откъде идваме, на колко сме години, каква е съдбата ни. Отговорни сме само пред
самите себе си и пред духовния свят.

Но Импулсът на Христос, както казва Рудолф Щайнер, се явява не „учение или доктрина, а сила,
която трябва да бъде преживяна в дълбините на душата” (GА 118). Ако говориш за Импулса на
Христос, тогава този Импулс трябва да живее в самия човек като огъня на Петдесятница. За
наличието на тези предпоставки всеки може да провери себе си и сам да отговаря пред духовния
свят.

Рудолф Щайнер в своя лекция от 15 май 1910 година произнесъл пламенна реч в защита на
Антропософията във връзка със събитието Петдесятница. Той казал: „Ние сме тези, които
осъзнават, че в съвременната духовна наука ние възвестяваме думите на самия Христос, идващи
до нас от духовните светове...разбираме истинския смисъл на деня на Троицата (Петдесятница).
Чувствайки себе си по този начин призвани да извлечем все нови богатства от мъдрост от
християнството, ние ще извлечем от него именно тези богатства от мъдрост, които ще отговарят
на човешката душа, развиваща се от инкарнация към инкарнация“134.

С това разбиране Рудолф Щайнер свързвал своето постоянно, почти умоляващо изискване:
доколкото е възможно, дълбоко да се запознаем с Импулса на Христос още по време на живота
– отново и отново да се правят опити, въпреки че често се претърпяват неуспехи, да се разкриват
все нови тайни на Мистерията на Голгота. Приемайки тази задача от своята свободна воля и от
потребността на сърцето, човек се подготвя за живота след смъртта. Рудолф Щайнер е казал:
„Христос е слязъл на Земята, понеже силата на действие на Мистерията на Голгота е трябвало да
окаже въздействие на хората, намиращи се във физическо тяло. Затова отначало Силата на
Христос може да действа също само на хора, намиращи се във физическо тяло. Но ако човек,
бъдейки във физическо тяло приеме в себе си силата на Мистерията на Голгота, тогава този
Импулс може да действа по-нататък, когато човек премине през вратата на смъртта. Всъщност
той ще може да се усъвършенства благодарение на този Импулс само дотолкова, доколкото е
приел в себе си Импулса на Христос в живота между раждането и смъртта ”135.

И на друго място в тази лекция се говори: „Както първите последователи поотделно приели
Импулса на Христос във вид на огнени езици, инспириращи душите им, така и всички вие, хора,
ако се постараете да разберете Импулса на Христос, можете да индивидуализирате тези сили,
приемайки във вашите сърца сили, които ще ви помогнат да действате все по-съвършено и по-
съвършено в духа на този Импулс“.

Много хора, особено вътре в Антропософското общество, днес имат вече от една до две
следхристиянски инкарнации – инкарнации, в които те вече нещо са направили за това
усъвършенстване. Ние, разбира се, се намираме в самото начало на това развитие, но то вече се
е придвижило дотолкова, че днес все повече хора ще имат преживяването пред Дамаск, понеже

134 GA118, 15.05.1910

135 Пак там

127
с помощта на възвишени духовни сили ще могат да съзерцават Христос в Неговото етерно
явяване и посредством това ще придобият и носят в себе си тази сила на увереност в Неговата
вездесъщност, както някога Павел, за да може чрез Антропософията – както веднъж е казал
Рудолф Щайнер – да се извърши „Всемирната Петдесятница”!

Благодарност

Искам да изразя сърдечна благодарност на Петър Традовски, който в духовно единство и

самоотвержено ме съпровожда. На неговата продължаваща цял живот антропософска духовна
работа сме задължени за това, че в тази книга можаха да бъдат изложени основаните на
дадената от Рудолф Щайнер Духовна наука наченки на дълбоко разбиране на проявилите се
антропологически феномени, които могат да послужат за отправна точка за собствено бъдещо
изследване.

Берлин, август 2005, Юдит фон Хале

За авторите

Юдит фон Хале е родена през 1972 г. в Берлин, учила е в Берлин и САЩ. Учи архитектура в Берлин
и през 1998 г. се дипломира. Среща антропософията през 1997 г. В 2002 г. се омъжва. Работи като
архитект и сътрудник в Дом „Рудолф Щайнер“ в Берлин. От 2001 г. изнася лекции там.

Петер Традовски е роден в 1934 г. в Берлин, германист, учител. От 1972 г. ръководи

Антропософския педагогически семинар. Основател на Дом „Рудолф Щайнер“ о отговорен
сътрудник на работния център в Берлин. Доцент и автор на много книги.

Корица: картината на Лукас Кранах Старши „Проклятие и спасение“ (1529) от сбирката на замъка-
музей в германския град Гота. Това е алегорична картина, която показва развитието на
човечеството и Земята преди и след Христовото събитие. Дървото по средата я разделя на две
половини, като дясната половина представлява „Спасение“-то. Христос, „новият Адам“ (Павел I
Кор. 15:45-49 и Рим. 5:14), с жертвата Си на кръста спасява първия, падналия Адам, който
молитвено протяга ръце. Живата кръв на Спасителя, струйно изтичаща от страничната рана,
първо пронизва главата на Предтечата Йоан Кръстител – явно указание за обезглавяването му, -
а накрая достига до Адам. Като символ за слизането на Христос в ада е изобразен Агнец,
побеждаващ Луцифер и Ариман – Змията и Смъртта. На заден план, над откритата гробница, е
явяването на Възкръсналия Господ в кръга на Слънцето. В огнения Ангел, слизащ от
космическото Слънце, може да се разпознае слизането на Духа от Петдесятница. Отляво на
заден план е великолепният град – „Новият Йерусалим“ („Апокалипсис“).

Сканиране и основна редакция: Евгени Мангуров

128