И тъй, казвам ви, че от времето на благодатното въплъщение

на Сина господен бяха изминали 1348 лета, когато в славния град

Флоренция, най-великолепният от всички италиански градове,
избухна смъртоносна чума, може би под влиянието на небесни-
те светила, а може би и да беше изпратена върху нас, смъртните,
от справедливия Божи гняв, за да ни накаже за греховете и да ни
накара да се пооправим, тя започна няколко години по-рано в из-
точните области и след като ги лиши от безброй люде, се месте-
ше неспирно от едно място на друго и се разпростря чак на запад,
сеейки след себе си смърт и печал. Против нея бяха безсилни и мъд-
ростта, и предвидливостта човешка (градът бе изчистен от
нечистотиите от нарочно назначени за това люде, забранено бе
да се докарват в града каквито и да било болни, дадени бяха много
съвети за опазване на здравето), против нея се оказаха безсилни
и смирените молитви на верующите, отправяни многократно
към всевишния на молебени, процесии или по друг начин; и стана
така, че към първите дни на пролетта на споменатата година
чумата започна да проявява гибелното си действие по някакъв
страшен и чуден начин.
ДЕКАМЕРОН (ДЕН I)
СЪДЪРЖАНИЕ
4 Деян Енев СЛАДКО И СОЛЕНО
8 Георги Господинов СЛЯПАТА ВАЙША
11 Здравка Евтимова КРЪВ ОТ КЪРТИЦА
14 Алек Попов НИНЕВИЯ
18 Радослав Парушев ТОЯ ОТ ПРОДИДЖИ
21 Михаил Вешим РОДИТЕЛСКА СРЕЩА
25 Калин Терзийски ИМА ЛИ КОЙ ДА ВИ ОБИЧА
33 Елена Алексиева ЧИТАТЕЛСКА ГРУПА 31
43 Васил Георгиев КИРЯК ОТ ТОЛСТОЙ
50 Александър Шпатов ПРИНЦЕСИ ОТ СЛАВЕЙКОВ
57 Ангел Игов ЩЕ СЕ СЛУЧИ
61 Йорданка Белева ВНУКЪТ НА ЧОВЕКОЯДКАТА
63 Оля Стоянова ДОБРЕ ДОШЛИ В ТИРАНА
70 Емануил А. Видински ЕГОН И ТИШИНАТА
73 Кристин Димитрова ПОГОВОРИ С МЕН
77 Ангел Иванов ТЕХНИЧЕСКА ПРОВЕРКА
78 Палми Ранчев БАЛОНИТЕ
82 Захари Карабашлиев КРАТКА ИСТОРИЯ НА САМОЛЕТА
88 Иванка Могилска НЕЗАБЕЛЯЗАНА ОТ НИКОГО
91 Георги Томов НЕ БЕШЕ ТУК И СИ ОТИДЕ
98 Николай Грозни РОЖДЕН ДЕН
107 Людмил Станев БЕЗ ДЕПРЕСИЯ
110 Иван Димитров СИЛАТА НА ДУМИТЕ
113 Соня Тодорова НЕЗНАЙНИТЕ ОБРАЗИ ХОРСКИ
122 Мирела Иванова ТОЛКОВА ЗИМА В НАС И НАОКОЛО
130 Емил Андреев ЗАВРЪЩАНЕТО НА ТЕДИ БРАУН
136 Петър Делчев АСТРАЛИЕЦА
142 Георги Бърдаров ЗА ПЕТАТА РАКИЯ ИЛИ КОЛКО Е ХУБАВ ЖИВОТЪТ
154 Иво Иванов КОЛЕЛОТО ПРАВИ ПЪЛЕН КРЪГ
163 Мирослав Пенков НА ИЗТОК ОТ ЗАПАДА
СОЛЕНО
И СЛАДКО
Деян
Енев

4 – Татко, бобът е станал.

– Нека поври още малко.
– Да го лазбълкам ли?
– Разбъркай го.
– А това длугото как се казва?
– Това се казва ошав.
– Защо се казва ошав?
– Ами не знам. Така се казва.
– Да го лазбълкам ли и него?
– Разбъркай го. Ама... чакай. Чакай бе! Не със същата лъ-
жица.
– Защо не със същата?
– Защото така. Защото едното е солено, а другото е
сладко.
– А питката дали е станала?
– Вече трябва да е станала.
– Да я погледна ли?
– Погледни я. Ама внимавай да не се изгориш.
– Ще внимавам.
– Станала ли е?
– Не.
– Как да не е станала, като е готова бе, човек. Чакай,
дръпни се от печката, да я извадя.
– Татко?
– Кажи.
– Защо се казва „станала“, като тя не е станала, а си
лежи в печката.
– Ами така се казва. Откъде да знам.
– Кога ще ядем?
– След малко.
Из ГОСПОДИ, – А защо не се смесва солено и сладко?
ПОМИЛУЙ – Защото ще стане буламач.
(2004) – Какво е буламач?
ХРИСТИЯНСКИ – Когато смесиш солено и сладко.
РАЗКАЗИ (2016) – Ама нали като ядеш боба и после ошава, в колема ти
Деян те се смесват?
Енев – Казва се като ядеш боб и после ошав...
– Добле. Като ядеш боб и после като ядеш ошав... Кажи
де?
– Какво да ти кажа?
– Нали в колема се смесват?
– Защото... Ти можеш ли например едновременно да
плачеш и да се смееш?
– Мога.
– Можеш чушки.
– Добле де. Не мога. Обаче мама как може? Като си
говолим с нея по телефона, тя хем плаче, хем се смее.
– Остави я майка ти. Те майките са така.
– Кога ще ѝ се обадим на мама?
5 – По-късно. Тя сега е на работа в пицарията.
– Ама нали е вечел. Как е на лабота?
– В Америка още не е вечер.
– Колко часът е там сега?
– Върни назад 7 часа. 7 или 8, не знам точно. Тук сега кол-
ко е?
– Чакай да ти погледна часовника. 10 и една половинка.
– Значи 10 и половина.
– Да. 10 и половинка.
– Колко ще е значи в Ню Йорк?
– Не знам.
– Ето, гледай бе. Връщаме назад 7 часа: 10, 9, 8, 7, 6, 5, 4...
Там е 3 и половина следобед. Майка ти е на работа до 5 часа.
После има още час и половина път до квартирата... Ще се
прибере най-рано в 6 и половина, хайде 7. Значи тук, в Бъл-
гария, колко ще е часът?
– 7 и половина.
– Ама ти хич не мислиш.
– Не. Мисля.
– Не мислиш. Изобщо не си използваш мозъка. Държиш
се като някой тъпунгер.
– Ти си тъпунгел.
– Добре. И аз съм тъпунгер. Дай да не се караме. Тук
като е 10 и половина вечерта, в Ню Йорк е 3 и половина
следобяд. Тоест... когато там е 7 вечерта, тук ще е – при-
бавяме още 7 часа, ето, броим – от 7 до 12 има 5 часа и още
2 – значи тук ще е 2 през нощта. Разбра ли?
– Лазблах.
– Да го повторим ли?
– Не.
Из ГОСПОДИ, – Значи не си тъпунгер?
ПОМИЛУЙ – Не съм никакъв тъпунгел. Ти си тъпунгел.
(2004) – Добре, добре... Христо, чакай бе, не се сърди. Дай да
ХРИСТИЯНСКИ не се караме. Дядо Коледа сега гледа през прозорците. Там,
РАЗКАЗИ (2016) където се карат, не влиза.
Деян – Той кога ще дойде у нас?
Енев – Когато заспиш. Когато децата заспят, той лекичко
влиза, оставя подаръка под елхата и хуква нататък.
– На мен какво ще ми остави?
– Ти какво си поръча?
– Аз си полъчах кола с дистанционно.
– Значи ще ти остави това... кола с дистанционно.
– Да, ама вече не искам.
– А какво искаш?
– Искам жиесем. Че да си говоля с мама. Ти знаеш ли, че
от детската и Килчо има жиесем. И Боби. И Малиана.
– Не знам. Дядо Коледа не е факир. Каквото си поръчал,
това ще ти донесе.
– И плюс това ние нямаме елха.
6 – Как да нямаме. Това какво е?
– Това е само едно клонче. Не е никаква елха.
– Елха си е то. Недей така. Теб май ти се доспа и се раз-
мрънка. Хайде да сядаме да ядем.
– Хайдидъсядъмидъидем, хайдидъсядъми дъидем, хай-
дидъсядъмидъидем...
– Ето, сложи питката на масата. Ето твоя боб. Ето
и моя. Слагай лъжиците. Това е твоята чаша с ошав. Ето
и моята. Чакай малко. Недей да почваш още. Чакай да за-
паля кандилото и да кажем „Отче наш“. Така. Ако искаш,
повтаряй след мен. Готов ли си? Отче наш...
– Отче наш...
– ... Който си на небесата...
– ... Който си на небесата...
– ... да се свети Твоето име...
– ... да се свети Твоето име...
– ... да дойде Твоето царство...
– ... да дойде Твоето цалство...
– ... да бъде Твоята воля...
– ... да бъде Твоята воля...
– ... както на небето, тъй и на земята...
– ... както на небето, тъй и на земята...
– ... насъщния ни хляб дай ни днес...
– ... насъщния ни хляб дай ни днес...
– ... и прости нам дълговете ни...
– ... и плости нам дълговете ни...
– ... както и ние прощаваме на длъжниците си...
– ... както и ние площаваме на длъжниците си...
– ... и не ни въвеждай в изкушение...
– ... и не ни въвеждай в изкушение...
Из ГОСПОДИ, – ... но избави ни от лукавия.
ПОМИЛУЙ – ... но избави ни от лукавия.
(2004) – Така. Сядай сега. Искаш ли малко винце?
ХРИСТИЯНСКИ – Може.
РАЗКАЗИ (2016) – Наздраве, татенце.
Деян – Наздлаве, тате.
Енев – Хайде, започвай. Я каква хубава питка сме направили.
– Тате?
– Кажи, Христо.
– А какво е това „Отче наш“?
– Отец значи баща. „Отче наш“ означава „Татко наш“.
– Кой е този „Отче наш“?
– Това е Бог-Отец. Бащата на нашия Господ Иисус
Христос.
– Аха. Ясно. Татко, а мога ли да те питам нещо?
– Питай, тате.
– Мога ли да ям едновлеменно и боба, и ошава?
– Можеш, татенце. Можеш.

7
СЛЯПАТА
ВАЙША
Георги
Господинов

8 С лявото око виждала само назад, в миналото, а с дясно-

то – единствено онова, което имало да става в бъдеще-
то. И макар двете ѝ очи да били отворени като на всички
зрящи, Вайша все едно била сляпа. Сляпата Вайша ѝ викали
всички. Рядко излизала от къщи, а в двора ходела с протег-
нати ръце, блъскала се в черешата, деряла се из къпини-
те и събаряла грънците под сайванта. Черешата, къпи-
ните и грънците не съществували за нея, така както не
съществувал и днешният ден. За лявото ѝ око те още не
били дошли от пръстта, за дясното ѝ били вече повехнали
или станали на пръст.
Докато Вайша била още малка, майка ѝ първа забелязала
странната ѝ слепота. Откъде да знаела, че за лявото око
на Вайша жената, надвесена над нея, е току-що проходи-
ло момиченце, а за дясното - грозна, изкривена старица.
Когато Вайша проговорила и започнала несвързано да
обяснява какво вижда, решили, че на очите ѝ е направена
черна магия. Проточила се една върволица бабички, плюе-
ли през рамо, дърпали си ушите и цъкали с език.
Да пие божурово семе преди изгрев слънце 40 дни секи
ден...
От ястреб жлъчка да сгори и да я наложи на окото, дор-
де е топла още...
От черна кокошка воденицата да обелиш, сал кожата,
люспата, и я тури на очите...
Само една от бабите седяла отстрани, клатела косте-
нурчата си глава и нищо не казвала. Накрая, като стана-
ла да си ходи подир всички, рекла тихо, че от нищо файда
няма да има, докато не се намери нещо, което да ѝ събере
очите и да я върне на тоя свят.
Из Расла, порасла Вайша, станала хубава млада жена. Дори
И ДРУГИ това, че лявото ѝ око било кафяво, а дясното зелено, само
ИСТОРИИ удвоявало хубостта ѝ.
(2001) Дошъл един ден млад мъж да я иска за жена, застанал
пред Вайша, а тя гледала към него и го виждала така:
Георги
Господинов Ляво: Дясно:
Боже, това ли сополиво Ръцете му треперят,
момченце дошло да ме иска, космите му побелели, гре-
милото, ризката му от- хота е, боже, ама на пръст
вънка, коленцата ожулени, мирише, за път му е дошло
че аз на него майка мога да времето, а той булка иска,
съм му, а те го пратили да как да си легна с него, с как-
ме иска за булка, шега да си ви очи да го гледам, боже...
бият, боже...

И тъй се повтаряла историята с всеки, който идвал.

Не се намерил оня, дето да ѝ събере очите.
Минали години, хубавата Вайша все така продължава-
9 ла да живее с едното око в миналото, а с другото далеч в
дните, които предстояли. Понякога границите, в които
виждала, се свивали съвсем, аха да се съберат в днескаш-
ното. Но докато за дясното око слънцето току изгрява-
ло, за лявото вече се обелвала месечината. Друг път обаче
разстоянието между минало и бъдеще бясно се удължава-
ло и Вайша шепнела как според лявото ѝ око Земята е още
пуста и неустроена, тъмнина покрива бездната и нещо
(нямала дума за него) се носело над водата. А в същото
време пред дясното око се явявал четвъртит град с дъл-
жина, равна на широчината му, а градските стени били
украсени с всякакви скъпоценни камъни - първият камък
бил яспис, вторият сапфир, третият халкидон, четвър-
тият смарагд, петият сардоникс и т.н.
И вечер, като си легнела Вайша, пак нямало покой за
очите ѝ. Сънищата ѝ се раздвоявали като змийски език и
докато в съня на едното око гонела пеперудите, а божу-
рите вече били високи колкото нея, то в съня на другото
божурите били откъснати и покривали цялото ѝ вкоча-
нено тяло, а над лицето ѝ се гонели други пеперуди.
Дотегнало ѝ на Вайша така да живее. Намислила вед-
нъж сама да си изчегърта едното око, с пръсти да го от-
скубне. Добре, ама кое да бъде окото. Ако извадела ляво-
то, все едно да живее само в онова, което идва, а то никак
не се задавало добро. И с кого щяла да живее в идното, кого
щяла да познава. Ами да извади тогава дясното. Минали-
те дни винаги са по-уютни, по-сигурни. Ама пък как ще
гледа майка си и баща си като сополиви дечица, как ще им
вика, как ще живее с тях. Нямало спасение за Вайша ни в
миналото, ни в бъдещето.
Из Няма край тази история. Защото не се намерило нищо
И ДРУГИ на тоя свят, което да събере очите на Вайша, да бъде ед-
ИСТОРИИ накво както за лявото, така и за дясното ѝ око.
(2001) А ако и ти, четящи, като си затвориш дясното око и
прочетеш тази история само с лявото, не видиш никак-
Георги ви букви и никаква история, а само чист лист отпреди
Господинов историята, или пък и лист не видиш, а видиш дървото,
от което е направен, тежко ти.
Ако пък си затвориш лявото око и прочетеш всичко с
дясното, и пак не видиш буквите, защото са се изличили
вече, а хартията се е спрашила на бяла пепел, тежко ми.
Или четеш с очите на сляпата Вайша, или тази исто-
рия е толкова нетрайна, колкото е нетрайно това парче
хартия и този увяхващ свят.

10
КРЪВ
ОТ КЪРТИЦА
Здравка
Евтимова

11 В моя магазин идват малко клиенти – оглеждат клет-

ките на животните и обикновено нищо не купуват.
Помещението е тясно, по-едър човек няма как да се за-
върти, срещу него се протягат жаби, гущери, червеи.
Идват учители, които получават комплект опитни
животни за часовете по биология, мяркат се и рибари,
за да разровят кутиите със стръв. Ще затворя магази-
на, не мога да покривам загубите. Но така съм свикнала
с тази глупава стаичка, с мрака и миризмата на форма-
лин. Ще съжалявам най-много за гущерчетата, които
имат очи колкото лещени зърна. Не зная какво правят
с тези плашливи същества, надявам се, че не ги убиват
след демонстрациите.
Един ден в магазина влезе жена. Беше малка, свита като
купчинка сняг напролет. Тя се доближи до мене. В моята
тъмница белите ѝ ръце приличаха на умрели риби. Не ме
погледна, нищо не каза, само подпря лакти на щанда. Си-
гурно не беше дошла да купи нещо, просто ѝ бе прилошало
на улицата. Заклати се леко, каквато беше слаба, щеше
да падне, ако не бях хванала ръката ѝ. Тя мълчеше. Въобще
не приличаше на моите купувачи.
– Имате ли къртици? – изведнъж запита непозната-
та. Очите ѝ проблясваха като стара разкъсана паяжина
с малко паяче в средата – зеницата.
– Къртици ли? – спрях. Трябваше да ѝ кажа, че никога не
съм продавала и никога не съм виждала къртици. Жената
искаше друго да чуе – погледът ѝ пареше, ръцете ѝ се про-
тегнаха към мене. Не можех да помогна, знаех.
– Нямам, – казах. Тя въздъхна, после изведнъж се обър-
на настрана без да пророни дума. Беше толкова свита,
Из отчаяно се стремеше да заглуши своето разочарование в
КРЪВ беззвучните си стъпки.
ОТ КЪРТИЦА – Ей, стойте! – викнах. – Може да имам къртици. – Не
(2005) зная защо го казах.
Тя спря. Погледна ме.
Здравка – Кръвта на къртицата лекувала – прошепна жената.
Евтимова – Трябва да изпиеш три капки.
Хвана ме страх. Мъка дълбаеше очите ѝ.
– Поне болката за малко спирала... – прошушна тя, пос-
ле гласът ѝ угасна съвсем.
– Вие ли сте болна? – попитах, без да мисля с колко до-
пълнителна тежест я мъча.
– Синът ми.
Бръчиците около прозрачните ѝ клепачи потрепериха.
Ръцете ѝ, изтънели като изсъхнали клони, се дръпнаха
от щанда. Исках да я успокоя, да ѝ дам нещо – поне чаша
вода. Тя се взираше в пода, раменете ѝ бяха тесни и още
повече се свиваха в тъмносивото палто.
– Искате ли вода? – Нищо не каза. Когато взе чашата и
12 отпи, мрежата бръчици около очите ѝ затрепери по-сил-
но. – Нищо, нищо – разбъбрих се аз. Не знаех как да продъл-
жа. Тя се обърна и прегърбена закрета към вратата.
– Ще ви дам кръв от къртица! – креснах.
Жената спря. Вдигна ръка към челото си и не я сне.
Избягах в задната стаичка. Не мислех какво правя, не
ме интересуваше, че ще я излъжа. Вътре в мрака ме гле-
даха гущерите. Нямаше откъде да взема кръв. Нямах
къртици. Жената чакаше отвън. Може би още не беше
снела ръката от очите си. Блъснах вратата да не види.
Порязах китката си с малкото ножче, което винаги дър-
жах в чекмеджето при моливите и хартията за писане на
писма. От раничката полека започна да изтича кръв. Не
болеше, ала се страхувах да гледам как се изцежда в ши-
шето. Събра се малко – сякаш на дъното бях изсипала две-
три глогинки. Излязох от малката задна стая, забързах
към жената.
– Ето ви – казах. – От къртица е тая кръв!
Тя не проговори, взря се в ръката ми, по която все още
се стичаха кървави капки. Спуснах лакътя зад гърба си.
Жената ме гледаше, мълчеше. Въобще не посегна към ши-
шенцето. Обърна се към вратата. Настигнах я, блъснах
стъклото в ръцете ѝ.
– От къртица е! От къртица е!
Взе полека шишето. Вътре като догарящ огън блещу-
каше кръвта. След малко извади пари от оръфаната си,
отдавна загубила цвят чанта.
– Не. Не ща – казах аз.
Жената не ме погледна. Хвърли на масата банкнотите
и тръгна към вратата. Исках да я изпратя или поне пак да
Из ѝ дам вода, преди да си отиде. Усещах, че не ѝ трябвам, ни-
КРЪВ кой не ѝ беше необходим. Останах сама в магазинчето. От
ОТ КЪРТИЦА клетките към мене гледаха животните. Както винаги.
(2005) Есента продължаваше да засипва града с мъгливите си
дни, еднакви като близнаци с непотребните жълти лис-
Здравка та на дърветата. Скоро трябваше да закрия магазина.
Евтимова Онази жена можеше да се върне. Знаех, че само ще мълчи.
Едва ли синът ѝ щеше да се спаси с кръв от къртица и все
пак аз я излъгах. Беше мразовито навън. Хората бързаха
покрай витрината на моето магазинче и само малчугани
се спираха да погледат препарираните животни. Нямах
купувачи в този студ.
Една сутрин вратата рязко се отвори. Оная, малката
женица, влезе вътре. Затича към мене. Исках да се скрия
в съседния тъмен коридор, ала тя ме настигна. Прегърна
ме. Беше много слаба и много лека. Плачеше. Задържах я
да не падне, така безсилна изглеждаше. Изведнъж вдигна
лявата ми ръка. Белегът от раната беше изчезнал, но тя
откри мястото. Залепи устни към китката, сълзите ѝ
13 навлажниха кожата на ръката ми и ръкава на синята ра-
ботна престилка.
– Той ходи – изплака жената и скри с длани несигурната
си усмивка.
Искаше да ми даде пари. Беше донесла нещо в голяма ка-
фява чанта. Държеше ме за ръка, плачеше, не искаше да
си отива. Усетих, че се е стегнала, че малките ѝ пръсти
са по-твърди и не треперят. Изпратих я, ала тя дълго
стоя на ъгъла – малка и усмихната в студа. После улица-
та опустя. Беше ми хубаво в магазинчето. Така сладка
ми се стори старата, глупава миризма на формалин. Жи-
вотните бяха прекрасни и ги обичах като деца.
Още същия следобед пред тезгяха в тъмната стая дой-
де един човек. Висок, приведен, подплашен.
– Имате ли кръв от къртица? – запита, очите му, за-
лепнали към лицето ми, не мигаха. Погледът му ме уплаши.
– Нямам. Никога не съм продавала къртици тук.
– Имате! Имате! Жена ми ще умре. Три капки само! –
хвана лявата ми ръка, повдигна насила китката, изви я.
– Три капки! Иначе ще я загубя!
Кръвта ми потече от порязаното много бавно. Мъ-
жът държеше шишенцето, капките се търкаляха като
мравки към дъното. После мъжът си отиде и остави на
масата пари.
На другата сутрин пред вратата на магазинчето ме
чакаше голяма тълпа хора. Ръцете им стискаха малки
ножчета и малки шишенца.
– Кръв от къртица! Кръв от къртица! – викаха, кряс-
каха, блъскаха се.
Всеки имаше мъка вкъщи и нож в ръката.
НИНЕВИЯ
Алек
Попов

– А ти би ли унищожил света, ако зависеше от теб?–

14 попита руснакът, забождайки една краставичка.
– Веднага – рекох, без да се замислям. – Ще му видя смет-
ката.
Вагон-ресторантът беше празен. На масата имаше
бутилка водка, чиния кисели краставички и порция са-
лам. Бях се отбил да изпия една бира, после този човек се
настани на масата ми и от дума на дума стигнахме до
сегашното състояние. Аз пътувах за Русе, а той възнаме-
ряваше да продължи на север към родината си.
– Аз те питам наистина – рече той, взирайки светли-
те си очи в мен. – Ако имаше възможност, щеше ли да го
направиш?
– Ухаа! – кимнах аз. – Само да ми падне!
– Защо?
– Защото е скапан. И ще става все по-скапан! – подех
разпалено аз. – Имам предвид земната цивилизация. Нищо
свястно не може да излезе от нея.
– Така си е – съгласи се руснакът, като наведе очи.
– Ето и комунизмът се провали. Хубава идея, а се прова-
ли. Хората значи се оказаха некачествени?
– Той и капитализмът ще се провали – допълних аз, за-
дигайки последното парче салам от чинията. – Ти само
гледай!
– Да, лошо е устроен светът – въздъхна той. – Да мо-
жеше някак да се поправи?
– Ама не може! – прекъснах го войнствено аз. – И не си
струва, защото пак ще се скапе. Мен ако питаш, най-
добре да се ликвидира! Обаче кой ни бръсне нас двамата?
Всички бутони са в ръцете на разни мръсници, които
имат интерес тази агония да продължава вечно.
Из – Не си прав! – рече внезапно той, като вдигна глава. –
НИВО ЗА Ние, малките хора, също имаме някои възможности.
НАПРЕДНАЛИ Все му забравях името на тоя руснак. Беше към 50-те,
(2002) разплут, с червендалесто грапаво лице и къса прическа.
Под разкопчаната яка на пуловера му се виждаше моряш-
Алек ка фланелка. До крака му, на пътеката, лежеше огромен
Попов розов сак.
– Ти за Сталин чувал ли си? – попита ме той.
– Че кой не е чувал за Сталин! – отвърнах аз. – Велик
човек. Като Наполеон.
– Наполеон е лайно – отсече той. После стана сериозен,
толкова сериозен, че чак се вцепени. – Тоя Сталин в края
на живота си заповядал да построят една машина – ко-
лебливо продължи той. – Страхотна машинка, значи!
– За какво? – попитах нетърпеливо аз.
– За унищожението на света – просто рече той.
– Леле! – зяпнах от изненада. – За пръв път чувам.
– Че как ще чуеш! – руснакът вдигна строго пръст. –
Това е тайна.
15 – Ами ти откъде знаеш?
– Ще ти кажа – кимна той, надвеси се над масата и за-
шепна: – Слушай сега, значи, има една шахта, дълбока 11
километра, която прониква чак до горния слой от земно-
то ядро. Тая шахта се намира в Сибир и била прокопана от
затворници през 50-те години. В шахтата бил спуснат
гигантски термоядрен заряд с мощност 2000 мегатона.
Горе-долу колкото триетажен дом, представяш ли си?
Не си представях, но поклатих умно глава. Той продъл-
жи съсредоточено да излага техническите параметри на
устройството.
– Отвън тая бомба е облечена в кожух от титанова
сплав, който я предпазва от мигновено разрушение. Заря-
дът се намира на дълбочина пет километра, а в горния му
край е прикачен мощен ракетен двигател, който трябва
да го инжектира в недрата на планетата. Като сприн-
цовка! Значи, двигателят изтласква бомбата, придава ѝ
ускорение и тя се врязва в земната мантия със скорост
1,02 км/сек. Но не гръмва веднага, а пронкива навътре, до-
като кожухът издържи, и чак тогава – буум! Детонация-
та рязко покачва налягането, земната кора се разпуква и
планетата се разхвърчава на всички страни. Буум! – пов-
тори той, разпервайки картинно ръчища.
– Гениално! – извиках аз. – Това само руският ум може да
го измисли!
– Гениалните неща винаги са прости – съгласи се той.
Сетне въздъхна дълбоко и неочаквано изтърси: – Обаче аз
се провалих.
Посегна към чашата – беше празна, напълни я и я га-
врътна на един дъх.
Из – Още тогава им казах – продължи той, – не ставам за
НИВО ЗА тая работа, другари. Какъв съм аз, че да взимам такова
НАПРЕДНАЛИ отговорно решение? Обикновен шлосер! А те си знаят
(2002) своето. Тъкмо затова, викат, се спряхме на тебе, Фьодор
Михаилич. Такъв е заветът на другаря Сталин. Редовите
Алек членове да решат кога и как. Горе всички са гнили. Ояли се,
Попов пет пари не дават, че ще загубим битката. Докато вие,
Михалич, си нямате нищо. Вас никой няма да тръгне да
ви купува. Затова, като почувствате със сърцето си, че
всичко се проваля, ама се проваля окончателно, че пове-
че няма и искрица надежда – нито за държавата, нито за
партията, нито дори за отделния човек – просто задей-
ствайте кода. Не оставяйте народа на лешоядите!
– Дали са ти кода?! – прошепнах смаяно.
– Ние сме 13 души – поде загадъчно той, – пръснати на
територията на СССР, най-обикновени хора. Никога не
сме се срещали, не се познаваме помежду си, не съм сигурен
дори дали сме точно 13. Всеки от нас държи част от кода
и може да го активира в избран от него момент. Машина-
16 та обаче се задейства само когато се съберат всичките
13 (или колкото там са) елемента на кода.
Не смеех да гъкна. Той мълча дълго и тежко, взирайки
се в безутешното зимно поле зад прозореца. После, без да
извръща глава към мен, сякаш се срамуваше, каза:
– Подлец излязох. Съюзът се разпадна, народът стра-
да, всичко отиде по дяволите, а аз продължавам да се ос-
лушвам. Не мога да го направя. Другарите сигурно вече
отдавна са изпълнили дълга си, само моята част от кода
все се бави. Приспособих се някак.
Наближавахме Русе. Руснакът внезапно се оживи. Пог-
ледите ни се срещнаха.
– Слушай, момко – поде вдъхновено той, – виждаш ми се
ербап човек. Направи го вместо мен, а? Отмъсти за Ру-
сия! Ние вече сме ви помагали, сега е ваш ред.
Той бръкна в джоба си и извади малко картонче; едната
му страна беше покрита със сребристо фолио.
– Трябва да изчоплиш горния слой – обясни ми той, –
отдолу има телефонен номер. Обаждаш се и казваш „Ни-
невия“. Това е всичко.
– Защо пък „Ниневия“? – учудих се аз.
– Парола ще да е – сви рамене руснакът.
Изведнъж ме обзе някакво дребнобуржоазно колебание;
не ми се забъркваше в тая работа. Той обаче не искаше и
да чуе – набута ми насила картончето, после пихме за
здравето на Сталин. Влакът влизаше в гарата.
– И да не забравиш да кажеш „Ниневия“! – напомни ми
той.
– Няма, няма! – махнах му за сбогом.
И ето ме в мизерната хотелска стая. Сам съм, студено
Из ми е, а погълнатата водка работи ли, работи в главата
НИВО ЗА ми. Как му беше шибаното име на тоя руснак? Все тая.
НАПРЕДНАЛИ Ще си взема един душ, белким ми просветне. Събличам
(2002) се, развъртам крановете и ме облива ледена струя. Из-
пищявам. Чакам зъзнещ в другия край на банята водата
Алек да се стопли. Но тя не се стопля. „Е, сега вече ви ебах ма-
Попов мата!“, викам си. Тая простотия мръсна, гадна, селска ви
изяде главата! Вадя картончето, изчегъртвам номера и
вдигам телефона. Викам ѝ на путката от рецепцията да
ме свърже с Русия (...мамо, мамо, я ги виж!) и диктувам но-
мера.
Долетя далечен, слаб сигнал, сякаш идваше отвъд по-
лярния кръг.
– Альо – обади се плътен женски глас, някой би рекъл ка-
дифен.
Сърцето ми се сви.
– Альооо?!
– Ниневия – произнесох с мъка и затворих очи.
Това беше, край.
17 – Оооо! – рече гласът отсреща и започна бавно да брои:
– десять, девять, восемь, семь, шесть, пят, четыри, три,
два, один. Зажигание!!!
След което последва водопад от стенания, пъшкане и
викове. Недрата на Земята се разцепиха. Мисля, че свър-
шихме едновременно.
На другия ден, след края на света, получих тлъста
сметка за секстелефон. 120 лева. Е, нямах ги.
ТОЯ
ОТ ПРОДИДЖИ
Радослав
Парушев

18 Аз и екипът, който ръководя, осигурявахме заснемане-

то на концерта на “Продиджи‘‘ в рамките на фестивала
„Спирит ъф Бургас“. Аз и пичовете в екипа ми – операто-
ри, звукари, режисьори, монтажисти, сме все в златната
мъжка възраст за качествено забавление – от малко пре-
ди до малко над 40. Освен кабелджията, когото наричаме
Шашкъна и който е позициониран най-ниско в йерархия-
та ни и който е нещо като 94-ти набор.
След концерта целият екип веднага тръгнахме към Ло-
зенец да се забавляваме, а Шашкъна оставихме в Бургас да
събира кабели.
Тогава, според разказа на Шашкъна, тия, „беквокалите
на „Продиджи‘‘, така жестоко се били надрусали, че мяс-
то не можели да си намерят, и отишли зад сцената при
Шашкъна и му казали:
– Пич, може ли, молим ти се, и ние да навиваме кабели
малко с тебе, че не можем да седим на едно място?
И Шашкъна им казал:
– Може, като си немате друга работа, навивайте тука.
Тъкмо ше приключа по-рано.
Впрочем, аз не знаех, че „Продиджи‘‘ имат беквокали,
възможно е да става въпрос за някои от самите членове
на групата, предавам ви историята както и доколкото
Шашкъна ми я разказа на мен.
И така, навили беквокалите кабелите, измели и измили
пода и заявили на Шашкъна:
– Виж какво, ти си ебаси пича!
И, като израз на положителното си отношение към
Шашкъна, беквокалите на “Продиджи‘‘ го поканили с тях
на рождения ден на тая, мениджърката на “Продиджи‘‘.
Из В президентския апартамент на петзвездния Гранд хо-
САМО ЗА тел Приморец Марина Спа Уелнес енд Империал. Дето
НАПУШЕНИ нощувката в двойна стая струва 400 кинта.
(2017) И аз му викам:
– Тоест, искаш да кажеш, че са те поканили на частно
Радослав парти у “Продиджи‘‘, един вид, така ли?
Парушев И той ми вика:
– Еми да, кво чак толкова е станало.
– И що не се обади, Шашкън? Защо не ми звънна на мен
например, на шефа си?
– Еми, какво да ти звъня. Вие така и така забихте към
„Корал‘‘, без да ме изчакате, какво да правя аз, викам си, дай
да ида на тоя рожден ден, мое па да е готино.
– И много хора ли бяхте?
– А, не – вика, – пълна скръб, вика, нищо не си изтървал.
Шест-седем човека некъде. Тия от “Продиджи‘‘, там, мени-
джърката и аз.
За разлика от мен и вас Шашкъна не е отрасъл с “Про-
диджи‘‘, ако това ви интересува. Отрасъл е със сещате се
19 с какво... Никога не ги бил слушал преди, ама бил им гледал
концерта сега, докато снимаме, и му харесало, к’во.
А относно самото парти ми разправи ето това:
– Тия хора се оказаха доста големи простаци. Тоя с рогца-
та, къде е, вокалът на “Продиджи‘‘, вика...
– Кийт Флинт! Кийт Флинт се казва вокала на „Проди-
джи“!
– Не го знам как се казва, тоя, дето прическата му е с рог-
ца отгоре, и вика: „Айде сега, искам всеки да подари по нещо
на, тука, на, нали, мениджърката, за рождения ден. Обаче
понеже знам, вика, че никой нищо не ѝ е взел, искам сега все-
ки да строши по нещо тука в апартамента! Кой каквото
иска да строши, вика, аз плащам!“
И – да, речено-сторено, фанали да трошат там, всички-
те, кой – нощна лампа, кой – полилей, другият – позлатени-
те кранчета на ваната, другият – хладилника, третият
– не знам какво, всеки троши, ебаси простаците, честно!

Шашкъна, не помня точно какво, строшил и той

нещо дребно, колкото от добро възпитание, да не обиди
странните обичаи на домакините си, иначе бил твърдо
против подобно поведение. Не слушах разказа му внима-
телно в тази част, защото съзнанието ми беше силно
ангажирано с идеята, че съм изтървал първото и вероят-
но последното в историята на България ултимативно
рокендрол събитие – потрошаване на хотел от страна
на музикални звезди. Нали ме разбирате? Няма да дойдат
ни „Лед Цепелин, ни – „Ролинг Стоунс в България повече, а
и да дойдат, няма да се обадят точно на мене и да ме по-
канят да трошим с тях хотелите.
Из След това Шашкъна скучал жестоко, копелета.
САМО ЗА Теа простаци, като наредиха некви там линии по ма-
НАПУШЕНИ сата и тупат ли, тупат, като освен това и козат през
(2017) това време. А на т’ва горе на тавана, пластмасовото,
дето вика фиу-фиу, като има пожар, турили там едни
Радослав парцал да не пищи, като козят, но въпреки това, като
Парушев пушат нормални цигари, излизат на балкона, да не се
умирисва стаята. Идиоти, ти казвам. Поседях известно
време, неколко часа, и си тръгнах.
Питам го, добре, какво си говори с тях? Говори ли си
нещо? Вика:
– Еми нищо особено. Хаху-хихи, глупости. Накрая тоя
с рогцата ми каза, че съм бил ебаси пича. И ми каза, като
хода некой път в Лондон, да му се обадя.
– Защо трябва ти да му се обаждаш?
– Ами да пиеме нещо.
– Така. И как ще му се обадиш? – питам го, а той:
– Еми по телефона. Разменихме си телефоните с него.
Какво странно има?
20 – Как така си разменихте телефоните? – викам му, а
той:
– Еми, пичът ми клипна.
Тук не издържах повече съдържанието на този разго-
вор и заповядах на Шашкъна да ми даде телефона си, да
видя как именно и дали Кийт Флинт наистина е клипнал
на Шашкъна. И наистина обаче в телефона на Шашкъна
имаше индикация за входящо обаждане в малките часове
на предната нощ от номер, започващ с 0044, като кон-
тактът беше записан с големи букви ето по този начин:

SPI B. TOIA OT PRODIDJI

– Какво е SPI B. – простенах аз, все по-невярващ, че на

тази конкретна планета действително съществува
справедливост.
– „Спирит ъф Бургас“ – поясни очевидното Шашкъна,
все по-притеснен къде именно е сбъркал и защо шефът
така е пребледнял.
И пак му викам, добре бе, я повтори, за какво ти е този
телефонен номер – да му се обадиш да пиете нещо някой
път в Лондон, така ли?
А Шашкъна, вече поизнервен от този разпит, ми каза:
– Еми, като ида некой ден в Лондон, ше му се обадя на
пича и ако не друго, поне ше имам къде да спя.
РОДИТЕЛСКА
СРЕЩА
Михаил
Вешим

21 Случи се преди повече от десет години.

Беше мрачен декемврийски следобед, когато навън се
стъмва рано и по улиците светват звездички и лампички
– украсата за Коледа. Преди празниците трябва да излезе
и коледният брой на “Стършел‘‘. Брой, който не може да
е обикновен, както всяка седмица, а е задължително да е в
тон с празничното настроение.
Задължително е в броя да го има и онзи особен жанр, на-
речен “коледен разказ‘‘. Дето четирийсет и пет години
не се появяваше – нито във вестниците, нито в книги-
те, защото официално не се празнуваше и Рождеството.
Жанрът отново се яви, когато пак се върна и празникът.
Седяхме с колегата ми Кръстьо Кръстев сами в редак-
цията и си говорехме за майсторлъка на коледните разка-
зи. Че те не са проста работа, а тънка направа. В сюжета
трябва да има и чудо, и надежда, и най-вече – човещина...
Задължително хумор, примесен с малко тъга... Абе, как-
то го умееше друг колега - О. Хенри.
Нито аз, нито Кръстьо сме О. Хенри. Но няма мърдане
– на следващия ден трябва да се явим с готов разказ в зъ-
бите. Нали сме хумористи-професионалисти.
Уж сме професионалисти, пък подходящите сюжети
ни бягат. Главите ни са задръстени със случки от ежед-
невието. Кой депутат какво казал, кой политик къде се
издънил... От това може да излезе най-много фейлетон –
добър или не толкова, но никога коледен разказ.
Едновременно изпъшкахме, че работата в “Стършел‘‘
изсушава писателските ни пера и ни превръща в драска-
чи, способни единствено на фейлетонно възмущение в
стил: “Докога? – пита софийската общественост‘‘.
Из В тоя момент на творческа криза вратата се отвори
ТЕКИЛА НА и в редакцията влезе карикатуристът Георги Чавдаров
РАЗСЪМВАНЕ – Чавдарчето, както го наричаха по-старите стърше-
(2015) ли. Висок, слаб, с увиснали мустаци и прошарена коса до
раменете – едно застаряло хипи. Върху косата му имаше
Михаил снежинки и тя изглеждаше още по-бяла. Че кога заваля на-
Вешим вън? Значи сняг за Коледа ще има. Виж, за коледните раз-
кази не е сигурно...
– Да пием по едно, момчета! – предложи Чавдаров –
това често го правим в късните следобеди, когато сме
приключили с работата във вестника.
Веднага ни убеди.
– Но по едно малко! – уточнихме. – Трябва да пишем за
утре, а пък не знаем какво...
Слязохме в барчето на Сатирата, тогава редакцията
ни беше в сградата на театъра, при барманката Бети –
приветлива жена, по-усмихната от доста актьори на
трупата. Георги сложи на масата три питиета – той
обича да черпи за разлика от повечето карикатуристи.
22 И не позволява на друг от компанията да го превари.
Разказахме му, че трябва да напишем коледен разказ. А
пък нямаме сюжети.
– Е, това ли било – засмя се Чавдарчето, хапейки мус-
так. Имаше такъв навик – да дъвче края на мустаците
си. – От всичко става разказ, вие трябва да го знаете
като писатели...
В тоя момент през фоайето на театъра минаха че-
тирима сценични работници, които носеха диван – явно
подреждаха сцената за вечерното представление.
Карикатуристът, който обичаше да черпи, ги изгледа
– тях и дивана, замисли се малко и каза:
– Ще ви черпя един сюжет! Пък вие си го разделете...
Отпи от питието и започна коледния си разказ:
“Бях петнайсетгодишен хлапак и учех в стругарски
техникум. По-точно – не учех. Бягах от часовете, бях
натрупал неизвинени и една камара двойки. Викаха роди-
телите ми в училище, аз не им казвах. Един ден директо-
рът ме заплаши, че ако не дойда с баща си, ще ме изключи
от училището.
Ходех по улицата и се чудех какво да направя. Родите-
лите ми живееха в провинцията, трудно можеха да дой-
дат. И за какво да идват?... За да чуят, че синът им е пред
изключване...
Изведнъж, както вървях по тротоара, ми хрумна идея.
Огледах се наоколо – случайни минувачи. Харесах си един
– изглеждаше кротък човек, скромно облечен, на възраст
колкото да ми е баща. Спрях го и накратко му описах по-
ложението си. Помолих го дойде с мен при директора
като мой родител.
Из Човекът се съгласи. Тръгна с мен към училището. Вля-
ТЕКИЛА НА зохме при директора и аз го представих – баща ми.
РАЗСЪМВАНЕ Директорът само това чакаше и като отвори една
(2015) уста: синът ви бяга от час, пуши, има двойки...
– Георги е пред изключване! – завърши директорският
Михаил монолог.
Вешим Моят “баща‘‘ мълчеше и ме гледаше. Изведнъж се при-
сегна и ми изплющя страшен шамар.
–Ох! – викнах.
Не от болка, а от изненада.
– Ох ли! – и върху главата ми се посипаха още удари. – Ти
докога ще ни ядосваш, бе! – ядно ме шлевеше тоя, уж на-
глед кротък човек.
– Недейте, другарю! – намеси се директорът и почна
да ме защитава. – Не го бийте! Той ще се поправи...
– Няма да го бия ли! – викна почервенял от яд човекът.
– Аз вкъщи ще го пребия! А пък майка му как ще се ядоса!...
Той ще ѝ разбие здравето!
И пак налетя върху ми с шамари.
23 Притеснен, директорът побърза да ни помири и да ни
изпрати от кабинета си.
Щом излязохме извън училището, човекът се успокои,
сякаш нищо не е било. Заведе ме в най-близката гостил-
ница. Поръча ми кебапчета и лимонада, а на себе си – ра-
кия. И ми каза:
– Ей, взимай се в ръце! Че втори път няма да идвам в
училището...
Така се разделихме. Научих само първото му име – Хрис-
то.
Минаха години. Завърших техникума, почнах работа,
излизаха ми карикатури по вестниците, получавах доб-
ри пари. Една вечер в някакъв трамвай го видях – човека,
който бе изиграл ролята на мой баща. Обадих му се, той
скочи да ме прегръща, като да съм негов син. Веднага ме
покани на гости. Заведе ме в малък занемарен апарта-
мент – “Софжилфонд‘‘, където живееше под наем с жена
си. Нямаха деца. Настаниха ме върху продънен стар ди-
ван, той наля ракия, жена му – болнава, отрудена жена,
сложи нещо за ядене. Пихме и приказвахме, а аз през цяло-
то време се въртях на мястото си. От неудобство, пък
и една пружина от дивана ме убиваше отдолу. А Христо
и жена му не ме пускаха да си тръгна и ме разпитваха –
като родители, които отдавна не са виждали сина си.
Тогава си помислих, че всичко в тоя живот се връща и
сега е мой ред да върна жеста – навремето той, случайни-
ят човек, беше изиграл ролята на мой баща, сега аз тряб-
ваше да съм негов син. Къде да ходя – влязох си в ролята
и родителската среща продължи до полунощ, макар пру-
жината на дивана през цялото време да ме убиваше...
Из Като си тръгвах, запомних улицата и номера. На дру-
ТЕКИЛА НА гата сутрин отидох в магазин “Явор‘‘, най-известния
РАЗСЪМВАНЕ мебелен магазин по онова време, и купих един диван. На-
(2015) товарихме го на камион и дадох на шофьора адреса на бай
Христо.
Михаил – Кажете, че е от сина му – рекох. – Подарък за именния
Вешим ден...
Защото на следващия ден беше Рождество.
...Тук карикатуристът Георги Чавдаров сложи точка
на историята. Погледна ни:
– Става ли за коледен разказ? Вие сте писатели, каже-
те...
И двамата с Кръстьо кимнахме едновременно. Сюже-
тът беше бомба – точно такъв ни трябваше! Но беше
един, как да го делим?...
– Е, вие сте приятели – рече карикатуристът. – Ще се
разберете някак си...
Опитахме – още там, на място. Първо аз отстъпих
сюжета на Кръстьо, после той на мен. Така и не се раз-
24 брахме...
На другия ден, за коледния брой на вестника написахме
съвсем други неща, а разказът на Георги Чавдаров остана
ненаписан.
Припомнихме си го с Кръстьо, когато след някоя годи-
на пак седяхме в барчето на Сатирата, но само двамата.
Този ден бе тъжен, даже винаги усмихнатата барманка
Бети бе насълзена – бяхме изпратили карикатуриста,
който обичаше да черпи.
От няколко години вече и Кръстьо Кръстев го няма.
Така коледният разказ остана за мен и сега, след като го
написах, сякаш запалих по една свещичка в тяхна памет.
ИМА ЛИ КОЙ
ДА ВИ ОБИЧА
Калин
Терзийски

25 Навън вали дъжд, свечерява се, плющи водата от чучу-

рите на балконите. Някаква жена крещи от улицата нещо
грозно и неразбираемо. Лятно време, привечер шумът от
улиците е особен. Нищо не се случва, само дъждът вали и ос-
вежава въздуха.
Ние сме двамата с Е. Й. Седим в офиса, в който работя. Не
знам какво точно работя. Просто съм забелязал, че в офи-
сите обикновено се мотаят хора, които все нещо работят.
При мен не е точно така. Аз обикновено седя, играя на малка
електронна игра и изчаквам някой да си свърши работата,
за да започна аз след него. По това приличам на чистачка
или на пазач на строеж. Всъщност съм лекар. И двамата с
Е. Й. сме лекари. И двамата се отвратихме в почти едно и
също време от медицината. Не въобще от медицината, а
от това, което наричат медицина в България. Твърде много
мръсотия има в проклетата българска медицина. Сега седим
в офиса и не вършим нищо. Пием бира. По-добре е от нищо.
Когато става въпрос за офиси, представям си офисите, в
които едно време чистачките на училищата слагаха кофи-
те, метлите и парцалите, с които миеха клозетите.
Седим и пием бира, разговаряйки за незначителни неща.
Ако можехме да говорим за значителни неща, най-вероятно
щяхме да говорим и за тях.
Е. Й. ходи напред – назад и потропва с пръсти по предме-
тите около себе си:
–Снощи се видях с Мартин К.“ – казва Е. Й.
Аз се обръщам на стола и го питам:
–Е, отчаян ли беше?
–Не, беше пиян… всъщност, и двете…малко отчаян и
много пиян.
Из Мартин К. – известният журналист и медийно плям-
ИМА ЛИ КОЙ пало е наш приятел. Заедно сме ходили по жени, пили сме
ДА ВИ ОБИЧА алкохол и сме обсъждали живота в продължение на повече
(2009) от десет години. Напоследък е в особено психическо със-
тояние. Станал е заядлив, прави скандали за дреболии,
Калин отчайва се.
Терзийски –Обади ми се снощи и каза, че има нужда от мен – казва
Е. Й.

Вчера Мартин К. се обади и на мен. Помоли ме да оти-

дем заедно на летището, за да изпратим Лили Марлен
Хамър Дългата.
Аз го питах „Защо? “. Той ми каза: „Имам нужда от
теб… искам да викаме и да пеем песни докато излети са-
молета“. „Глупости, ще викаме… изморен съм… защо ми
приказваш глупости… отиди сам и я изпрати, за там…
за където щеше да ходи, хайде чао“.
Няколко часа по късно Мартин К. ми се обади пак: „Имам
нужда от теб.“ “–Не, не, изморен съм, какво направи, из-
26 прати ли я?“ – „Да, да, не искам да говоря въобще за това,
ела, трябва да има някой при мен…“ „–Пий и ще ти мине…“
– отговорих му и понечих да затворя, за да мога да догле-
дам глупавия филм, с който обезсмислям вечерта си.
А Мартин К. се разкрещя пиянски, неприятно: „Педе-
раст нещастен, некадърник, глупак, педераст, жалък
педераст нещастен...“ и затвори телефона. Явно не му
беше добре.

Трябва да разкажа коя е Лили Марлен Хамър Дългата. С

нея се запознахме преди близо десет години, на морето,
беше още момиченце.
Сега е хубава, висока, мургава жена, с египетска красо-
та. Има странен белег на горната устна, бели зъби и чер-
на коса. Лъчезарно и добро създание. Леко превзета, кол-
кото трябва, за да се знае, че не е обикновена мърла от
Люлин, работеща във видеостудио.
Живее в САЩ с някакъв италианец. Работи в Светов-
ната банка. Въобще не знам какво означава Световна
банка, но защо ли пък трябва да знам всички чудесни ле-
гални места за ограбване на хора?
Това, че сега живее с италианец, от самото начало ми се
стори перверзно. Предизвика киселини в стомаха ми. Са-
мата дума италианец у мен създава асоциации с хомосек-
суални задявки в мъжки тоалетни, ядене на жаби и тес-
тени изделия. Може би съм гледал неподходящи филми.
Лили Марлен Дългата дойде в България след петго-
дишно отсъствие и веднага потърси Мартин К. Не знам
преди това да се е интересувала особено много от него.
Въобще не мога да разбера как Мартин К. успява да при-
Из влича жените. Хипнотизира ги като питон. Те са гриза-
ИМА ЛИ КОЙ чи, а той – питон.
ДА ВИ ОБИЧА Обадила му се още от летището, срещнали се още пре-
(2009) ди да се срещне с родителите си.
Няколко седмици Мартин К. ходеше напред-назад нер-
Калин вен като птичар, разказваше възбудено на всички какви
Терзийски хубави минети прави тя, как вика на английски, докато
прави минети. Нейния световнобанков английски, спе-
циален за викане по време на минети. И още – колко я оби-
ча за това, че вика на английски, и за всичко друго. Как
иска да се ожени за нея, как е неин бодигард, слуга, жиголо,
как иска да ебе майката на италианеца и на всички ита-
лианци. Разказваше такива неща, все едно наистина беше
влюбен. Развеждаше я по ресторанти, харчеше пари, на-
пиваше се и ѝ правеше предложения за женитба.
След седмица тя влезе в болница, за да поставят про-
теза на бъбречната ѝ артерия. В България това е евти-
но, а мръсният италианец не можел да си бръкне в джоба
за такова нещо в САЩ, да!
27 Тогава Мартин К. ѝ направи серенада. Пя под прозореца
на болничната ѝ стая глупави песни.
Тя може би наистина го обича, казах си аз в оная вечер,
когато той ѝ направи серенада. А може би и той нея.
После, всъщност вчера, тя тръгна за Америка, за да
вика на английски, докато прави минети на стиснатия
италианец. А също така и за да се грижи да не би случайно
Световната банка да пропусне да ограби някого.
Сега Мартин К. седи някъде и се напива сам, от пусто-
та и мъка. Познати са ми тия неща.
Преди пет години, или преди седем, ние, старите прия-
телчета пак седяхме, пиехме бира и си говорехме същи-
те неща като сега. За любовта и за жените, за жените и
за минетите, които правят те. Нашият живот минава
в говорене на едни и същи неща. Странно поколение от
мърлячи, които не искат да направят нищо важно в жи-
вота си. А може би греша – има толкова много тридесет-
годишни мъже и жени, занимаващи се с неща като пиар,
мениджмънт и тям подобни лайна, които ходят изряд-
но облечени и работят по дванайсет часа в денонощие.
Например в Световната банка… Сигурно това са истин-
ските хора на това поколение. Ние, старите приятел-
чета, не им завиждаме. Ако за нещо им завиждаме, това
е за голямата им увереност, че утре пак ще станат и ще
работят дванайсет и повече часа, и за още по-голямата
увереност, че това ги прави нещо повече от обикновени
гъзове.
Седим и си говорим, дъждът вали, освежава въздуха…
Аз се чувствам напрегнат – понякога и най-изпечените
нехранимайковци изпитват съклет – тая турска дума за
Из трескаво угризение, идващо от безсмислено лентяйство.
ИМА ЛИ КОЙ Сядам пред компютъра и предлагам на Е. Й.
ДА ВИ ОБИЧА –Дай да започваме да пишем нещо…
(2009) Е. Й. ме гледа с вдлъбнатите си монголоидни очи и
насмешливо започва да ми диктува напевно: „…и Ана Ка-
Калин ренина казала: Ала-бала ница, турска паница, ай гиди Ван-
Терзийски чо, дай пет лева…“
Аз: –Трябва да пишем… за какво седим иначе тука?
Е. Й. се върти из офиса, тактува си нещо, подритва
столовете: –…Ами, въобще не знам… защо сме тука. Аз
въобще не знам защо съм жив…
Ние с Е. Й., както и Мартин К., се занимаваме с писане.
Това е добър начин да оправдаваш мързела си, да се пра-
виш на интересен пред жените, да обясняваш хроничния
си махмурлук и да печелиш пари, за да си го осигуряваш.
Мартин К. се е заел с писането сериозно, ние нетвър-
де. Той приема нещата сериозно, пие сериозно и сериозно
спи с всички жени, които минават в радиус сто метра от
него. Сега страда сериозно.
28 Трябва да пишем. Не може да се седи просто така.
Откак големият Дъглас Адамс използва компютър с
тектстови редактор за писането на нещата си, писа-
нето е работа за полутехнократи. Шифт, инсърт, фор-
мат, ънду и ала-бала. Но ние не сме полутехнократи, ние
не обичаме да пишем. Затова се занимаваме с писане. В
нашето време на никого не му се пише, на никого не му се
работи. Тъжно е, че няма за какво. Къде е тая прекрасна
самоувереност на младите лъвове, които работят по
дванайсет часа на ден? Увереността им, че утре, кога-
то се събудят, вече ще бъдат отворени вратите на Рая
за юпита, където ще могат да работят по осемнайсет
часа на ден. Писането е работа за самодостатъчни хора,
които живеят в пещери, хранят се с мъхове и ходят вед-
нъж месечно на световни конференции, за да се борят
срещу СПИН или нещо друго.
Аз поглеждам към пода, пия малко бира и казвам на Е. Й.:
–Какво искаш да правиш, педерастче нещастно, след
като не ти се пише. Защо не щеш да пишеш?“
–Не искам да пиша. Искам да ходя по жени. Ходи ми се по
жени. Аз не съм писател, аз съм женкар.
Всъщност, не е така. Е. Й. има особено отношение към
жените. Всъщност всички ние, поетите безделници има-
ме особено отношение към жените. За пример – когато
някъде прочета „…те се нахвърлиха един върху друг и за-
почнаха да правят див, необуздан, животински секс“, ми
става лошо. Задъхвам се, почти се изморявам. Защо ли –
си казвам – хората се цивилизоват от десет хиляди годи-
ни, за да се радват след това на диви и животински неща.
Не е ли по-добре човек да лежи неподвижно в хладното си
Из ложе, а спокойна и мъдра жена да смуче пениса му тихо
ИМА ЛИ КОЙ и задълбочено? – така мисля аз, така мисли и Е. Й. Диви-
ДА ВИ ОБИЧА ят, агресивен, вулканичен секс е измислен, за да се разто-
(2009) варват след работа здравомислещите, делови хора. Той
укрепва артериите. Тия здравомислещи делови лайна-
Калин ри правят секс, както правят всичко. Те всичко правят.
Терзийски Правят секс, правят деца, правят пари, правят любов,
а не война, а когато се наложи, правят и война. Те пият
сокове, фрешове, джусове, тичат, вдигат тежести, плу-
ват, сърфират, мушат се насам-натам, шофират скъпи
коли, говорят си за тях, имат по три деца, имат цели,
имат задачи, ебават майката на всички, очакват благо-
дарност за това и т.н.
Ние с Е. Й. разбираме нещата по друг начин.
Е. Й.: „На мен не ми се ебе, по-скоро ми се ходи някъде с
приятели и с жени… просто за удоволствие… някъде, ей
така, на свобода.“
Е. Й. винаги е обичал да си говори с приятелите, а жени-
те да го слушат. Всеки мъж обича да си говори с прияте-
29 лите си за изкуство, коли, казарма и жени, а други жени да
го слушат.
Аз харесвам и ценя идеите за живота на Е. Й., мойте са
подобни.
Е. Й.: „…жените са само за разкош…“
Дали наистина жените са за разкош? – мисля си аз.
Замислям се за Лили Марлен Хамър Дългата. Да, тя
е жена за разкош. Тя няма да ти помогне да почистиш
мазето. Няма да изнася кашоните, пълни с миша дреб и
изпражнения, от твоето непочистено мазе. Няма да
участва в почистването на душата ти.
Какво ли прави Мартин К.? Сигурно се опитва да прави
нещо, за да не се чувства пусто и самотно. Пие или работи?
Може би гледа предавания за животни. Забелязал съм,
че човек започва да гледа много предавания за животни,
когато му е пусто и самотно.
Дали да не го потърсим? Но когато човек е зле, по-добре
да не го търсиш. Само го натоварваш с изискването да се
държи нормално. Не е ли така?
Е. Й. плюе през прозореца и сякаш улавя, че мисля за
Мартин К.
–Вчера, знаеш ли, баща ми, той обича да чете в кенефа,
там е прочел всичките книги, които е чел последните го-
дини… „Та баща ми влезе в кенефа с „Дефлорация“….
„Дефлорация“ е първата книга на Мартин К., тъничка
стихосбирка. Някои от стихотворенията са добри, други
са наивни, но книгата като цяло е добра. Повечето сти-
хотворения са мръсни.
Е. Й. продължава да ми разказва:
–Баща ми седя в тоалетната повече от половин час
Из и чете „Дефлорация“ на Мартин К. След като излезе, ме
ИМА ЛИ КОЙ пита кой е написал тия гадости. Не татко, не съм аз, ка-
ДА ВИ ОБИЧА зах му. И се уплаших, че няма да ми остави апартамента
(2009) си заради шибаните стихотворения на Мартин К.
Ето, ето! – казвам си – възрастните хора как се рад-
Калин ват на войните и погребенията, на лъчетерапията и
Терзийски озоновата дупка… Когато стане въпрос за органите на
мъжа и жената, които създават малките дечица, веднага
започват да повръщат, да плюят лицемерно. Всъщност
и аз съм възрастен човек. Имам голямо дете. Може би от-
там идват нещата, мисля си. Никой не може да повярва,
че неговото дете един ден ще прави секс.

Мартин К. води предаване в Дарик радио. Много остро,

много умно – поне така казват жените, които се ебат с
него. Всъщност и аз мисля така. Предаването му е точно
тази вечер. След няколко часа ще бъде в ефир.
–Знаеш ли каква е темата на Мартин тази вечер? –
питам Е. Й.
30 Той безцелно си потропва по клавишите на компютъ-
ра. „Има ли кой да ви обича?“ му е темата“ – отговаря ми
Е. Й.
–Искаш ли да му се обаждаме с преправени гласове,
като различни хора, през пет минути, и да му казваме
„Тебе няма кой да те обича, тъпанар такъв“. Или пък да
се направим на итлалианец и да му кажем: „Бонджорно,
сеньор Мартин… случайно вие да сте таковали моето
гадже? “.
–Не е ли гадно това?
–Въобще не, отговаря ми Е. Й.
Всъщност, интересна тема – „Има ли кой да ви обича?
Мама, татко, жената, която е до вас, случайната жена с
която преспивате, приятелите, децата ви или Бог знае
кой друг… Наистина, има ли кой да ни обича? Случвало ми
се е да си помисля за това и като мисля достатъчно дъл-
го, да се разплача.“
–Всъщност защо ли не се обадим на Мартин К. и да му ка-
жем имената на всички, които го обичат?, питам аз Е. Й.
–Защо да лъжем човека – ако на теб ти се обади някой и
ти каже подобно нещо, ще му повярваш ли…?
Е. Й. е прав. Много лесно вярваме, когато ни кажат, че
ни мразят, много трудно вярваме, когато ни кажат, че
ни обичат. Аз не вярвам на жените, които казват, че ме
обичат. Преди обичах да им вярвам, но сега знам – когато
са още млади, просто говорят глупости заради половите
си хормони. Когато годините напреднат, казват, че ни
обичат от страх и от самота. Страх ме е, че дори дете-
то ми не ме обича… Дори когато го казва, се съмнявам, че
го казва само за да получи каквото иска. О, колко лошо!
Из Какво ли прави Мартин К., докато се готви за предава-
ИМА ЛИ КОЙ нето си на тема „Има ли кой да ви обича? “
ДА ВИ ОБИЧА
(2009) Когато си тръгвала, разказа ми Е. Й., Лили Марлен Дъл-
гата наговорила на Мартин К. разни неща.
Калин Казала му, че всъщност е нещастна в Америка, самотна,
Терзийски много самотна, че не може да обича никой друг, но трябва
да се върне в Америка, защото животът е гаден и нищо не
зависи от нас. О, животът е гаден, о, нищо не зависи от нас.
Казала му, че ще мисли непрекъснато за него. Той я питал:
„Даже и докато се чукаш с италианеца ли?“ Тя се стресна-
ла от грубостта му, разплакала се: „Даже и тогава.“
След това Мартин К. се обърнал и си тръгнал, опит-
вайки се да изглежда твърд мъж, да не се изпусне, за да не
би някоя сълза да избяга от ъгъла на окото и да предиз-
вика корозия на високомерието му. Хемингуей, който не
се разстройва от разделите с безбройните си любовни-
ци. Но аз знам, било му е много тежко. Казвал си – тя ме
прееба, тя ме прееба, а всъщност не бил ядосан, изпитвал
31 пустота и тъга.

Навън дъждът постепенно спира, съвсем тъмно е, вече

е влажна лятна нощ. Някаква жена крещи от улицата
нещо грозно и неразбираемо. Лятно време през нощта
шумът от улиците е тревожен. Нищо не се случва, дъж-
дът е спрял, без да освежи въздуха.
Ние сме двамата с Е. Й., седим в офиса, в който рабо-
тя. Всъщност нищо не работя. Кого лъжа. Седим и си го-
ворим за това кой обича Мартин К. Сигурно всеки от нас
си мисли за това кой ли обича самия него. Но сме толкова
лениви, толкова безчувствени, толкова защитени от
тъгата чрез скуката, че всъщност не изпитваме нищо,
докато разговаряме.
Пускам радиото, за да слушаме предаването на Мартин
К. на тема „Има ли кой да ви обича“. Сигналът за начало
минава, неговият обичаен нахакан глас – не чак толкова
нахакан, колкото обикновено, казва: „Здравейте, нощни
софиянци, вие сте с нощния блок на Дарик радио, аз съм
Мартин К. Днес ще говорим за нещо по-необичайно. Може
би сте свикнали, може би и аз свикнах да говоря за прос-
титутки, за бракове между хомосексуалисти и редки ве-
нерически болести. Сигурно очаквате и тая вечер да го-
воря за меки и твърди дроги и да ви задавам въпроса „Кога
правихте за първи път анален секс? “. Но тази вечер съм
решил, може би по чисто лични причини, да говоря с вас на
тема… чуйте темата за тази вечер… „Има ли кой да ви
обича? “. Малко необичайна тема…
Вижте сега… аз съм решил да направя нещо по-необичай-
но тази вечер. Няма да задавам въпроси, просто ще оставя
Из телефона отворен, всеки ще може да се обажда и да гово-
ИМА ЛИ КОЙ ри. Предупреждавам и тонрежисьорката, по-скоро я моля
ДА ВИ ОБИЧА просто да направи това – да пуска обажданията направо,
(2009) без да се съобразява с мене… всъщност… това няма и как
да стане... аз няма да говоря… в това предаване аз няма да
Калин говоря… всеки просто ще се обади и ще каже в ефира има
Терзийски ли кой да го обича. Моля ви, заради мене, казвайте кой ви
обича… засега дочуване… засега… обаждайте се на студий-
ните телефони и казвайте… казвайте ясно и точно – кой
ви обича… Хайде…“
След това от радиоапарата се чува трясък. Много при-
лича на пистолетен изстрел. Пистолетен изстрел е. Око-
ло пет минути в ефира не се чува нищо. После се включва
първият слушател, който иска да каже на всички кой го
обича.
Ние с Е. Й. стоим и не знаем какво да правим.

32
ЧИТАТЕЛСКА
ГРУПА 31
Елена
Алексиева

33 Ако на триста шейсет и осма страница ти иде да се

откажеш, задължително трябва да спреш. Не, не да се
откажеш. Просто да спреш. Веднага. На средата на дума-
та, ако там те е сварило желанието да захвърлиш про-
клетата книга. Или най-малкото, да надраскаш набързо
унищожителен, съсипващ отчет за поредния самозабра-
вил се автор. Или пък да си подадеш оставката незабав-
но, да си намериш нещо друго, по-поносимо, което няма
да изисква това чудовищно усилие ден след ден.
Аз винаги спирам, без дори да си правя труда да мисля
кое е разпалило досадата или раздразнението ми. При-
готвям си чай. Правя някои леки упражнения за подобря-
ване на кръвообръщението. Понякога пия успокоителни
таблетки, но без да прекалявам. Мисля за щастливите
години, когато ще се пенсионирам и никога, никога повече
няма да чета. Но дотогава има още доста време.
Разбира се, има книги, които ми се иска не просто да зах-
върля, ами направо да накъсам на парченца. Или да ги дера
бавно, страница по страница. Представям си как увивам в
тях пресни, още кървави котлети. Режа зеленчуци върху
им. Хвърлям ги в нужника и пускам водата. Книги, които
изобщо нямат правото да бъдат книги, макар че какво ли
пък значи това в наши дни... Едно време толкова обичах
да чета, че мечтаех, колкото и невъзможно да изглежда-
ше тогава, да си изкарвам хляба с четене. Не, не да бъда
критик или да дращя кратки, напомпани до пръсване ре-
цензийки по вестниците, ами ей така, като читател.
Ако тогава знаех, че мечтите могат и да се сбъдват, щях
да бъда доста по-внимателна – щях да си мечтая напри-
мер да стана секретарка. Най-обикновена секретарка,
Из която съвестно изпълнява задълженията си, а вечер, ко-
ЧИТАТЕЛСКА гато се прибере, у дома не я чака страховита купчина то-
ГРУПА 31 мове, още миришещи на хартия и незасъхнало мастило.
(2005) Обаче не – понеже винаги премного съм държала на свобо-
дата си и с твърде лекомислена страст съм защитавала
Елена дори най-незначителните интелектуални удоволствия
Алексиева (по-далеч от тях така и не стигнах) – ето на, наказана
съм. Аз съм читател. Професионален читател, на щат
към Читателска група 31, а тя от своя страна е подчине-
на на отдел „Аналитично четене и авторски контрол“
към Министерството на културата. Заплатата ми е
скромна, но достатъчна. Винаги съм харчила най-много
пари за книги, така че сега, когато ги получавам безплат-
но, мога дори да спестявам нещичко, което ме изпълва с
кротко, заслужено удовлетворение. Имам малък апар-
тамент, еднакво отдалечен както от центъра на града,
така и от покрайнините. Бих казала, че разположението
му е идеално за човек с моите нагласи. Споменавам го, за-
щото единственото хубаво нещо в моята работа е, че
34 мога да я върша у дома. Понякога графикът ми е толкова
натоварен, че по цели седмици не излизам от къщи. Кни-
гите пристигат по куриер, който след изтичане на срока
за съответната поръчка идва, за да ги отнесе обратно в
Министерството заедно с папката отчети, които съм
подготвила. Случва се, ако куриерът е свестен, а аз съм
твърде заета, да го помоля да ми напазарува някои дреб-
ни продукти по пътя. Нищо тежко обаче, защото него-
вата работа и без това изисква неимоверно физическо
напрежение – понякога обикаля по адреси със стотина и
повече тома на гръб. Затова го моля за съвсем дребни ус-
луги. Например да ми купи кибрит. Или супа на прах. Или
пакетче чай, ако съм стигнала до триста шейсет и осма
страница, а моят е свършил.
Всъщност цялото име на група 31 е „Читателска гру-
па за родна литература (романи)“. Съгласно номерация-
та, възприета в нашия отдел, тя е последна в списъка.
Последна по място, но не и по значимост, както обича
да изтъква нашият директор, когато неумело се опит-
ва да ни мотивира да работим повече, отколкото е за-
легнало в годишния план. Повече, отколкото се налага,
бих добавила аз. Съществува едно голямо, основно деле-
ние сред читателските групи: групи за чуждестранна и
групи за родна литература. Оттам нататък, групите
за чуждестранна литература се делят по езици, а вътре
във всеки език има съответно група за поезия, за разказ
и за роман. Същото се отнася и за групите по родна ли-
тература. Естествено, колкото и тясно специализира-
ни да сме, понякога се налага да поемаме несвойствени
задачи като четене на експериментални произведения и
Из драматургия, за които не съществуват отделни групи.
ЧИТАТЕЛСКА Тези допълнителни поръчки се заплащат отделно, по хо-
ГРУПА 31 норарна таблица, одобрена от самия министър. Едва ли
(2005) е нужно да казвам, че хонорарите са символични. Сравне-
ни с добрата воля, на която неизменно се крепи нашият
Елена труд, те са едно голямо нищо. Защото добрата воля на
Алексиева читателя е безкрайна.
Ето и сега: усещам как триста шейсет и осмата стра-
ница наближава, носи се насреща ми стремително, са-
модоволно, със смазваща неизбежност, като бърз влак,
на който не му пука докъде ще стигне, само и само да не
изостане от разписанието. Не мога да се махна от пътя
ѝ. Наречете го дълг, наречете го дисциплина, наречете го
професионална чест – няма да сбъркате, но няма и да сте
напълно прави. Докато не стигне до мен, докато не ме
връхлети със сляпата си самоувереност, с артистична-
та си маниакалност, без дори да ме забележи, аз трябва да
остана на своя пост. Защо ли? Ами защото, докато кни-
гата се изплъзва от ръцете ми, а аз продължавам да стоя
35 все така хладнокръвно насреща ѝ, оставяйки я да пре-
мине през мен сякаш не съществувам, сякаш съществу-
ва единствено тя, аз не мога да реагирам, не мога да осъз-
ная какво се случва, какво ми се причинява, понеже кога-
то чете, човек няма време за нищо. Трябва да стигна до
триста шейсет и осмата страница с нейната пълна без-
надежност, с отчайващата ѝ дислексия, с превръщането
на всичко, написано преди нея, в многообещаващ, но на-
пълно излишен предговор, за да получа единствената си,
спасителна възможност като читател – да спра. Някъде
там се отваря врата, през която можеш да излезеш от
книгата, без да си стигнал до края. И аз излизам. Пия чай.
Разкършвам се. Мисля за себе си, за бъдещето. Времето се
връща при мен. Мисля дори за самата книга, за отчета,
който ми предстои да попълня. Не се опитвам да избягам
от задълженията си, колкото и да са ми втръснали. И не
си позволявам да забравя, че работата ми е отговорна.
Разбира се, триста шейсет и осмата страница е услов-
но понятие, нещо като професионален жаргон в нашия
занаят. Ние, членовете на Читателска група 31, нарича-
ме така онова място, където романът се скапва. Безвъз-
вратно. Или по-точно, мястото, където писателят,
колкото и добър да ни се е сторил, най-сетне успява без-
възвратно да скапе своя иначе може би съвсем нелош роман.
Сигурно се питате: защо пък точно триста шейсет и
осма? Много просто: според дългогодишните наблюдения
и безбройните изчисления на статистическата служба
към нашия отдел критичната точка се пада някъде там.
С други думи, триста шейсет и осмата страница е сред-
на величина. Медианата на едно нормално разпределение.
Из Върхът на глупостта. Със съответните възможности
ЧИТАТЕЛСКА за грешка. И съответните им степени на свобода.
ГРУПА 31 Има романи, които никога не стигат до своята трис-
(2005) та шейсет и осма страница. Има и такива, които направо
започват от нея. Опитните писатели почти винаги ус-
Елена пяват да я заобиколят някак в своите писания. Но опит-
Алексиева ният читател винаги надушва, че тя е някъде там, ма-
кар и ненаписана, витаеща сред изреченията, надвиснала
като лош дъх над разтворена за целувка уста. Той вдиш-
ва това чуждо, отблъскващо дихание, задържа го в себе си
както дегустаторът задържа глътката вино върху не-
бцето си, разчленява го и прилежно записва своите раз-
крития в съответната бланка за типов отчет. Бланки-
те биват зелени, жълти и сини. На практика има смисъл
да се попълват само жълтите, но когато се опитахме да
предложим тази идея на ръководството, бяхме обвинени
в мързел и немарливост, и даже недвусмислено заплашени
с уволнения. Стигна се дотам, защото жълтите блан-
ки се попълват за произведения, които спокойно могат
36 да се нарекат посредствени, при все че не са достатъч-
но посредствени, за да бъдат отхвърлени категорично,
както това става с онези, за които се попълват сините
бланки. Затова в жълтата бланка е много важно да се из-
ложат мотивите и преценките на четящия, за да бъде
взето възможно най-правилното решение за съответ-
ната творба. В същото време в зелените бланки, където
се вписват одобрените произведения, и в сините, които
са за отхвърлените, е напълно достатъчно да се посочат
само името на произведението и автора. Нашето ръко-
водство обаче държи да описваме всичко подробно. Въпрос
на бюрокрация, предполагам. Колкото и да се опитваме
да забравим, че сме държавни служители, държавата ни
го напомня постоянно. И щатният читател няма нито
миг покой.
Давам си сметка, че някому нашият труд може да се
стори безцелен и безполезен. Това е, защото не знаете
всичко за нас. Отдавна, преди много години, когато пове-
чето хора можеха и искаха да четат, да бъдеш читател
бе най-лесното нещо на света. Единственото, което се
искаше, бе малко свободно време. Аз лично помня залеза на
ония времена. Четеше се много, безразборно и хаотично.
Четеше се всичко, което се публикуваше. А се публику-
ваше какво ли не. Четенето не беше някакво престижно
занимание, от което се интересуват малцина избрани.
Четенето бе съвсем обикновена работа, като да пиеш ка-
фето си сутрин или да побъбриш със съседа. После посте-
пено нещата се промениха. Хората си измислиха други за-
бавления и започнаха да странят от книгите. И то си бе
напълно обяснимо: за да четеш все пак се изисква някакво
Из усилие. Физическо – да обръщаш страниците, да движиш
ЧИТАТЕЛСКА очи по редовете, да вземеш книгата, да я оставиш. А и
ГРУПА 31 умствено, както се казва. Да се научиш да използваш ума
(2005) си по точно определен начин, за да добиеш... е, дявол знае
какво. Новите забавления не изискваха предприемането
Елена на такива сложни действия. Бяха по-интересни, по-лес-
Алексиева ни за консумация и тъй нататък. Всичко това е надлежно
обяснено в учебниците по история. Проблемът се появи,
когато се разбра, че противно на рязкото намаляване на
броя на читателите, броят на писателите продължава
да расте. Писателите отказваха да вярват на очите си.
Не спираха да произвеждат литература. Публикуваха.
Жалваха се, че никой не купува произведенията им. Ста-
ваха все повече и повече. Твърдяха, че нищо друго не им се
работело. Пишело им се. Стигна се до парадоксалната
ситуация, в която броят на писателите драстично над-
хвърли този на читателите. Но писателите отново не
мирясваха. Обвиняваха държавата, че не прави нищо, за
да накара хората да ги четат. Викаха по нея, че не защи-
37 тавала интересите им. Че не ги хранела, за да могат да
си пишат на спокойствие. Че нарочно вдигала цените на
книгите им. Че не ги сочела с пръст на обществото, за да
може обществото, като ги срещне на улицата, вежливо
да им се поклони и да ги попита как са със здравето и как-
во ново са написали.
Най-накрая на държавата ѝ писна. И тя измисли закон
за писателите, в който се посочваха поименно всички
лица, на които се даваше правото да произвеждат лите-
ратура. На останалите, неупоменати в закона, изрично
се забраняваше да пишат, разпространяват или отпе-
чатват художествени произведения под страх от значи-
телни парични санкции, отнемане на граждански права и
дори въдворяване в изправителни институции. Бидейки
добронамерена и справедлива обаче, държавата се съгла-
си всяка година да преразглежда приложения към закона
списък и, в интерес на обществения прогрес и добрия
вкус на гражданите, да добавя нови имена или да зачерква
вече съществуващи, в зависимост от качеството на ли-
тературната продукция на съответните лица през го-
дината. С оглед на което бе създаден Отделът за анали-
тично четене и авторски контрол към Министерство
на културата, бяха подбрани и назначени квалифицира-
ни читатели-експерти и им бяха създадени прилични ус-
ловия за справяне с деликатните служебни задължения.
Основавайки се на подадените и статистически обрабо-
тени читателски отчети, държавата започна ежегодно
да преразглежда своя писателски закон и да внася съот-
ветните промени. В допълнение, на издателствата бе
забранено да печатат художествени произведения от
Из автори, невписани или отпаднали от закона. Ето как че-
ЧИТАТЕЛСКА тенето се превърна в държавна дейност, а читателят
ГРУПА 31 – в държавен служител.
(2005) Но аз се отклоних. Какво всъщност смятах да ви кажа?
Винаги така се получава, когато наближа триста шей-
Елена сет и осма страница. Отдалеч я подушвам. И подсъзна-
Алексиева телно започвам да се дърпам. Бягам от нея. Разсейвам се.
Приисква ми се... А, да. Този роман, който чета в момен-
та. За него смятах да ви кажа. Нищо не струва. Има някои
много силни попадения в него. Зарязани. Удавени в засука-
на интелектуалска баналност. То пък и какво ли не е ба-
нално в наши дни. Предусещам как в края авторът така
ще се опита да ме изработи, че ще се разплача. Ще ми
стане мъчно за героите. Ще си спомня някакви свои неща
и, което е най-лошото, ще ми стане мъчно за самата себе
си. Не мога да понасям такива писатели. Презирам тях,
задето дрънкат на най-евтината струна на читател-
ската душа, презирам и себе си, задето не се научих да се
сдържам и да не позволявам на чувствата да пречат на
38 работата ми. И знаете ли какво ще направя? Ще му по-
пълня един син отчет, пък да го видя тогава!
Не, не, не бива да изпадам в крайности. Малко се напрег-
нах. Може би защото очаквам позвъняването. И не че се
вълнувам толкова, напротив. По-скоро е заради навика.
Нали се сещате, когато човек очаква някакъв сигнал, за
да направи нещо. Или за да започне да се чувства по оп-
ределен начин. Какво ли си мислите? “Ама че скука! Да си
прекарваш живота в четене!‘‘ Признавам, че понякога
наистина е доста скучно. Но това не ви дава право да се
отнасяте така с мен. Нито да ме съжалявате. Ни да ме
одумвате. Тъпо било. Досадно било. А на вас да не би да ви
е по-весело? Да? Смеете се? На мен ли се смеете? Спре-
те! Незабавно престанете! Много е лесно да се приказва
така, с преправен глас, скрит някъде в собствената дуп-
ка. Защо не се покажете, а? Покажете се, де! Да ви видя!
Не смеете. Разбирам ви. Нямате представа колко добре
ви разбирам. Нека ви кажа тогава. Нали за това сте до-
шли? Но ще ви помоля да пазите тишина. Все едно, че ви
няма. Оставете ме да слушам собствения си глас. Ето.
Навремето срещнах един човек. Не беше нарочно. Просто
така се случи. Между нас нямаше кой знае какво. Не пове-
че от обичайното. Той беше доста по-възрастен от мен.
Изглеждаше съвсем обикновен, доколкото си спомням.
Обикновен женен мъж на средна възраст, с прошарена
коса и сиво кашмирено палто. Ръкавите му бяха въздълги,
както забелязах още при втората ни среща. Излизахме
всичко на всичко четири пъти. Веднъж дори отидохме на
кино. През цялата прожекция мъжът държеше ръката ми
и не сваляше очи от екрана. След киното ми каза, че не
Из може да се разведе. Жена му била със слаби нерви, нямало
ЧИТАТЕЛСКА да го преживее. И че въпреки това много държал на мен.
ГРУПА 31 Но трябвало да спрем да се виждаме, защото, ако жена му
(2005) узнаела, щяла ужасно да се разстрои. По-добре било да ми
се обажда по телефона, ей така, колкото да си поговорим.
Елена Аз тъкмо бях постъпила на работа и мисълта да изкар-
Алексиева вам хляба си с четене все още ме въодушевяваше. Може би
затова си спомних “Човешки глас‘‘ на Кокто – там също
си говорят по телефона, само че не е особено приятно.
По-точно, говори тя. Попитах го дали е чел Кокто. Не,
отвърна. Но щял да го прочете при първа възможност.
Така започнаха обажданията. Обаждаше се всяка вечер,
по едно и също време. Отначало водехме кратки разгово-
ри. „Как си“ – питаше. И аз му разказвах за книгите, които
чета, за работата си, за колегите от другите читател-
ски групи. После на свой ред го питах: „Как си?“ – Винаги
отговаряше, че е добре. Казваше, че му липсвам. Че съжа-
лява и прочие. “Липсваш ми,‘ – казваше. –Не можеш да си
представиш колко много. Но сега трябва да затварям.‘‘ И
39 затваряше. Неизменно вежлив. Дори повече от вежлив.
Докато говорехме, в едната си ръка държах слушалката,
а в другата – книгата. Понякога, още преди гласът му да
е заглъхнал в ухото ми, очите ми пробягваха по редовете
до края на страницата. Неволно. Не можех да се въздър-
жа. Толкова обичах работата си.
Една вечер обаче ми каза, че не бива повече да разговаря-
ме, защото жена му като че ли била дочула нещо и полу-
чила нервна криза. Той все така държал на мен. Не можел
да ме забрави. Затова отсега нататък щял да продължи
да ми звъни, но без да казва нищо. Нарече го “да поддържа-
ме връзката си в мълчание.‘‘ Съгласих се. И от своя страна
също обещах да продължа да вдигам слушалката, но без да
отговарям. За да не предизвикваме излишни подозрения.
И за да знаем, че мислим един за друг. В мълчание.
Двайсет години оттогава. Всеки божи ден, в един и
същи час. Телефонът звъни, аз вдигам слушалката, при-
тискам я до ухото си, оставам така за миг, после бавно я
слагам обратно на мястото ѝ. Представям си, че и той
прави същото, след като е набрал номера ми. Всъщност
нищо не си представям. Забравила съм как изглежда лице-
то му. А и да помнех, каква полза? Сигурно вече е старец
и лицето му няма нищо общо с онова, което би могло да
остане в паметта ми. Имам и някои колебания относно
името му. Помня, че започваше с “В‘‘, но само толкова. А
може и да се заблуждавам. Книгите са пълни с толкова
много имена, че е направо невъзможно да не се обърквам
постоянно. Може би трябваше да си го запиша някъде. Но
каква е гаранцията, че нямаше да изгубя листчето? Или
просто да забравя къде съм го сложила? Знаете ли колко
Из листчета може да изгуби човек за двайсет години? Ами
ЧИТАТЕЛСКА да изхвърли? А колко имена може да забрави?!
ГРУПА 31 Истината е, че не бих могла да заспя без проклетото
(2005) позвъняване. Така мисля. Но е възможно и да греша. Никога
не ми се удаде случай да разбера. И по-добре. Ако беше про-
Елена пуснал да ми се обади, дори един-единствен път, сигурно
Алексиева щях да полудея. Хората откачат и по много по-дребни
поводи. Дори съвсем без причина. Лягаш си уж нормален, а
на сутринта се събуждаш превъртял. И никой не може да
каже какво се е случило с теб. Ти самият пък – най-малко
от всички. Чела съм за такива случаи. Допускам, че не са
измислени. Има неща, които не можеш да си измислиш.
Колкото и да ви се стори смешно, по едно време смя-
тах да опиша цялата тази история. Нищо, че е забране-
но. Нямаше да я покажа на никого. Щях да я напиша и да я
скрия в някое чекмедже. Понякога щях да я изваждам и да
си я чета самичка, колкото да не я забравя съвсем. Вместо
това написах разказ за едно изнасилено момиче. Много ху-
бав разказ стана. Малко гнусничък, но прочувствен. Пла-
40 ках, когато го четох за пръв път. После обаче се сетих, че
някъде вече бях чела нещо подобно. Стана ми адски обид-
но. Накъсах разказа на парченца и ги изгорих, едно по едно.
Изхабих три кутии кибрит. Чак тогава ми олекна.
Впрочем, той почина. Точно така каза тя, когато ми се
обади за пръв път. “Той почина.‘‘ Само толкова. Можете да
си представите ужаса, който изпитах, и вцепенението,
избило в студена пот по цялото ми тяло. Когато двайсет
години вдигаш слушалката и я слагаш обратно в мълчание,
когато си изгубил спомена за глас отсреща и изобщо пред-
ставата, че там има някой друг, да чуеш този глас, този
непознат глас, може да те убие на място. Това не беше него-
вият глас, макар и забравен, но въпреки всичко възможен,
очакван, пожелаван, въобразяван... Бе глас на жена. Жената
говореше. Нямаше значение какво казва и дали изобщо каз-
ва нещо. Тя бе проговорила в моята слушалка, след толкова
години мълчание, след толкова години упорито отсто-
яване на навика и точно заради това сигурно бе прогово-
рила на мен. Но вместо да хвърля слушалката, да изключа
телефона или направо да го запратя през прозореца, аз по-
лека преглътнах хладната слюнка, насъбрала се в гърлото
ми, събрах всичката си смелост и съвсем тихо, колкото да
ме чуе, попитах: “Кой се обажда?‘‘
Сигурно, ако бях някой от писателите, чиито от-
вратителни книги ми се налага да чета ежедневно, еже-
минутно дори, щях да напиша нещо от сорта на “така
започна всичко‘‘ или “така всичко продължи там, откъ-
дето беше спряло‘‘, и вероятно имам правото да го на-
правя, след толкова хиляди томове, минали през ръцете
ми, само дето нито знам какво е започнало, нито какво е
Из продължило и може би единственото, което все още си
ЧИТАТЕЛСКА спомням, е триста шейсет и осмата страница, която
ГРУПА 31 прочетох вечерта на онзи далечен ден, когато отидохме
(2005) на кино и той държа ръката ми, без да откъсне очи от ек-
рана, но все пак я държа до самия край на филма. Тогава ся-
Елена каш изведнъж разбрах какво е да си професионален чита-
Алексиева тел. То е неизменно да съсипваш и най-хубавата книга, и
най-добрата история. Защото четенето убива. И защо-
то си осъден да носиш завинаги триста шейсет и осмата
страница в главата си. Когато стигнеш до нея, значи е до-
шъл мигът, в който трябва да вземеш един жълт форму-
ляр, да попълниш името си отгоре и да опишеш подробно
всичко, което си се опитвал да забравиш през годините,
в които си чел. После го предай на държавата. Тя едва ли
ще ти увеличи заплатата, но поне можеш да се надяваш,
че ще ти отпусне по-прилична пенсия. Все пак, макар и
деформиран от своята работа, държавният читател не
е случаен човек.
Онази жена... Беше неговата жена, разбира се. По-точ-
41 но, вдовицата му. Говорихме дълго. Каза, че починал преди
година. Че през цялото време знаела за нашите мълчали-
ви телефонни позвънявания. Отначало негодувала, също
мълчаливо. После се примирила. В деня, в който починал,
ми се обадила тя. Почувствала се самотна. На следния ден
позвънила отново. И пак. И пак. “Нищо не може да задър-
жи главата ти над водата така, както навикът. Нави-
кът не позволява на живота ти да се разпадне. Болката,
знаете... Празнотата, отсъствието. А и нищо друго не
ми напомня за него така, както навикът да Ви се обажда
всяка вечер. Когато набирам номера Ви, като че ли не го
правя аз, а той. Усещам присъствието му. Сякаш за миг се
връща, за да изпълни своя малък ритуал. Чрез мен. Да Ви
позвъним. Двамата.‘‘ Попита ме дали имам нещо против
утре да ми се обади отново. Отговорих, че нямам. “Ще
ви чакам– казах ѝ на сбогуване. – Непременно. По същото
време ще Ви чакам.‘‘
Няма как да не разпознаете този сюжет. Един от
най-баналните. Съпругата и другата. Най-сетне събра-
ни над трупа на своя господар. Преодолели каквото има
да се преодолява. Посвоему изоставени и свободни. Ако
това беше роман, нямаше дори да дочакам триста шей-
сет и осмата му страница. Щях да съм го захвърлила още
след първите пет реда. Да съм го записала в синия фор-
муляр като безнадежден. И да съм пратила автора му да
си изкарва хляба някъде с честен труд, вместо да дращи
сантиментални драмички за скучаещи домакини. Вместо
това обаче си говоря с нея по телефона. По половин час и
повече, всяка вечер. Разказвам ѝ за книгите, които чета,
за работата си, за колегите от другите читателски
Из групи. Тя слуша жадно. Задава интересни въпроси. Раз-
ЧИТАТЕЛСКА правя ми какво е правила през деня, къде е ходила, кого е
ГРУПА 31 срещнала. Понякога пием чай заедно, по телефона. Чета ѝ
(2005) отчетите си. Това много я забавлява. Казва, че трябва да
се захвана с писане. Че имам талант.
Елена Сега обаче трябва да продължа. Изоставам от графика
Алексиева си. В нашата работа графикът е изключително важен,
иначе се оказваш затрупан от книги, налага се да четеш
денонощно, а ръководството започва да негодува и то-
ку-виж заедно с новата партида куриерът домъкнал и
някое предупредително писмо. Досега съм получавала
само две такива писма. Не се е стигало до мъмрене. Което
показва, че все пак съм постигнала известно ниво на екс-
пертност. Няма да скромнича, гордея се с безупречната
си дисциплина. И как не – минала съм през почти всички
читателски групи в нашия отдел. Също и през някои от
тези за чуждоезикова литература. Говоря няколко езика.
В наше време това е рядкост. Освен това по правилник
сме задължени да сменяме групата на всеки няколко годи-
42 ни. Държавата се грижи да не се затормозяваме излишно.
Викат му “ротационен принцип‘‘. Аз и колегите ми сме
наясно, че Министерството ни създава оптимални ус-
ловия на труд. Малцина могат да се похвалят с такова
отношение. Няма да изброявам и привилегиите, на кои-
то се радваме – те са повече от очевидни. Не, определе-
но харесвам работата си. Каквото и да казвам. Разбира
се, човек винаги има моменти на униние, на преумора и
неудовлетвореност, но хубавото е, че минават. Иначе
подхождам с цялата сериозност и отговорност, които
изисква принадлежността към нашия отдел. Смело мога
да заявя, че литературната политика на нашата стра-
на до голяма степен е в мои ръце. Затова трябва да про-
дължа да чета. По-нататък. След триста шейсет и осма
страница.
Та докъде бях стигнала? Ах, да... Впрочем, извинете.
Налага се да ви оставя. Телефонът звъни.
КИРЯК
ОТ ТОЛСТОЙ
Васил
Георгиев

43 Казвам се Киряк. Роден съм през 1939 година в село Смин,

Южна Добруджа, тогава Румъния. Сега живея в София и
съм бивш заместник-председател на Изпълнителния ко-
митет на Ленинския районен народен съвет. Не ме пи-
тайте колко агнета съм изял по новодомски трапези, за-
дето съм уреждал апартаменти с подпис и запетая пред
него – миризмата на агнешко изпълва ноздрите ми и днес
с уханието на онази епоха, която се опитвам да пресъз-
дам що-годе правдоподобно, за да впечатля Сузана във
фейсбук.
Профила съм го създал не за да се запознавам с жени или
да не дава Господ (а той твърди, че не дава) – с мъже, а за
да си пиша с двете ми дъщери, които са в Америка и рабо-
тят в един институт по физика и математика. И две-
те. В Масачузетс, разбира се, всички го знаят тоя инсти-
тут, технологичния.
За какво ви занимавам с всичко това ли? Защото е сто-
процентова лъжа.
Киряк не съществува, следователно и дъщерите, а за
агнетата и новодомските трапези само съм чувал. Не съ-
ществува и цялата тази система, със спомени от която
се опитвам да заинтригувам майка ми, въпросната Суза-
на, за която стана дума. Носталгията по онова време съ-
ществува единствено като възможна допирна тема, за
която да си говоря с нея.
Защо го правя ли?
Защото майка ми съществува и на всичкото отгоре
подозирам, че си пише с разни дядовци в уебпростран-
ството, заради което трябва да хвърлям едно внима-
телно око на нейните онлайн контакти и авантюри. Не
 за друго, но апартаментът, който ни е предоставен лю-
Из безно от заместник-председателя на Кирковския райо-
ДЕГРАД нен народен съвет (чийто виртуален колега се явявам аз),
(2012) като нищо може да отиде при някой напет старчок, кой-
то събира пенсионерки да изкачват Черни връх, облечен
Васил в бричове, с брезентова раница и златна значка „Покори-
Георгиев тел на планинските първенци“. Следват концерти в зала
„България“, екскурзии-еднодневки до Рилския манастир,
и накрая – елегантно плъзване с танго стъпка до Солун,
което по всяка вероятност ще сложи върху овехтелия
ревер на господина значката „Покорител на апартамент
номер седемдесет и четири‘‘ в квартал „Толстой“, блок и
вход – нямат значение.
Не ме разбирайте погрешно, знам, че да се бъркаш в лич-
ния живот на родителите си е по-долно дори от това
те да се бъркат в твоя. Целта ми е само да събера ин-
формация, да знам горе-долу какво прави майка ми, да не
ѝ се случи нещо лошо на нея, че и на апартамента, нещо
като ранно предупреждение срещу опасността мама да
44 се озове в костеливите ръце на някой одухотворен поси-
вял тигър, който да я умори заедно с целия свят, който
така добре мама е създала за мен. А тя носи и името Су-
зана, изкусителното име, каращо всеки що-годе способен
на възпроизводство мъж да погледне през ключалката на
вратата голото ѝ къпещо се тяло, независимо колко го-
дишна се явява тя.
„Наречен съм на най-отрицателния образ в българска-
та литература, защото майка и татко в Румъния не
са и чували за „Под игото“ – отговарям на резонния въ-
прос-уловка, който сам съм предизвикал с измисленото
си име. Обяснявам за румънския – учил съм го малко, „ба-
гачити пизду мати“ – казвам, означава „гледай си работа-
та“, но по-обидно. Майка ми се засмива в чат прозорче-
то, защото „пизду“ и „мати“ са като Кирил и Методий на
славянските псувни, може да разделиш два народа всякак,
но по псувните си те ще се познаят и след векове.
Пращам клипчета на „Саймън и Гарфънкъл“ от ютюб.
Включвам историята за дъщерите. Там съм силен, защо-
то виртуалните ми дъщери трябва да са някъде на моята
възраст. Проектирам няколко сълзливи, горди родител-
ски истории за моите деца, но за най-голямо мое учудване
разбирам, че майка ми няма деца. Това изявление обаче, ос-
вен че ме шокира, оправдава безапелационно жалката ми
постъпка да ухажвам майка ми по мрежата.
За младостта на шейсетте събирам информация от
сайта на Явор Дачков за 1968 година – по история сме учи-
ли, че е имало някакви протести и такива работи там,
във Франция и Чехия, ако не се лъжа, ама и при нас също.
Внимателно смилам инфото – у нас е нямало никакви
 протести, луд ли съм, само младежки фестивал – а това
Из горе-долу съм го чувал, защото по него време мама е имала
ДЕГРАД любовна история с поета Тито от Колумбия. Но за това
(2012) ще разберете след малко.
По фестивалите съм силен, пък и вече знаете, че моята
Васил история ще предизвика ответна такава, затова се опит-
Георгиев вам да отбележа точка. Измислям следния политически
трилър. През 1968 сме имали рок група, казвам и продъл-
жавам, като в пряка реч ѝ казвам горе-долу следното:
„Нарекохме се „Железните поети“, още нямаше метъл,
нали, ама ние вече усещахме как вятърът на по-твърдия
китарен звук ще отвее сладникавите лакирани коси на
девойките. Басистът учеше в ПЖИ, полувисш железо-
пътен институт, аз пък бях технически ръководител в
железниците, БДЖ-то ни отпусна зала, репетиционна,
ходехме по изяви, знаеш как беше тогава. Не станахме из-
вестни, но на фестивала свирихме в зала „Георги Кирков“
на Партийния дом и след представянето при нас дойдоха
три момичета – Кристел, Сабина и другата не я помня.
45 Искате ли на ресторант, викаме ние, айде в „Будапеща“,
на „Раковски“ и докато се усетя, бях я завел при нашите.
После цял месец на море на Кранево.
Тогава обаче не даваха да се жениш така за чужденец
и след няколко дни ме викат в Държавна сигурност на
„Московска“. Знаем какво си говорил за Прага и за минис-
тър-председателя – ми казва оня – Киряк Стефчов такъв
(много ми викаха така), тази французойка – дотук. – Ама
тя е прогресивна – викам, оня – Да си я разкарал.
Оказа се съвсем друго. Наистина Кристел в любовните
ни нощи ме бе питала: защо нямате опозиционни партии
в България, какво е отношението на правителството ви
към нудистите, защо при вас не се провеждат конкур-
си по красота, защо нямате професионални спортисти,
защо висшистите имат по-ниски заплати от работ-
ниците със средно образование, свободен ли е у вас печа-
тът, защо на българите им е забранено да излизат навън.
Не е верно – отговарях ѝ на майтап – излизаме в чужбина,
ето тая година пратихме няколко хиляди войничета до
Чехия, не че висшистите взимат ниски заплати, просто
работниците взимат високи заплати, свободен е печа-
тът, който ти удрят по краката, като имаш къса пола,
нямаме професионални спортисти, защото работници-
те взимат високи заплати и ги мързи да спортуват, ня-
маме конкурси за красота, както нямаме нужда от кон-
курси за нищо, защото всичко е с връзки, а що се отнася до
нудистите – самият министър-председател се разхож-
да гол в кабинета си, затова няма желаещи да заемат мяс-
тото му, поради която причина и опозиционни партии
си нямаме.
 Тя се усмихва с белоснежните си зъби, поставя пръст
Из на устните си, после на челото ми, облича се, отива при
ДЕГРАД оперативния си работник майор Леонтиев и му разказ-
(2012) ва всичко. После се оказа, че не била Кристел от вестник
„Юманите“, а Мариела от Сомовит, отличничката на ве-
Васил ликотърновската френска филология, която с перфект-
Георгиев ния си френски отчаяно се бори да смени пристанищно-
то село със софийско жителство.
На свой ред чувам историята за фестивалната любов
на майка ми, подсказана ми отдавна от услужливи родни-
ни – както казах, фестивалът от 68-а е просто повод, за
да получа що-годе динамична дискусия.
Казвал се Тито, кръстен на югославския маршал. Завела
го майка ми на Тихия кът – луксозния софийски вариант на
офроуд секс, намиращ се малко над Бялата вода, над Боя-
на, по пътя към Златните мостове. Колумбиецът си го
бивало и в онези години, пристигайки в държава, за която
единственото нещо, което се знаело със сигурност, било
„conditions uncertain“, обозначаващо неясното взаимо-
46 действие между различните растителни и животински
видове в хранителната верига, в случая – между унифор-
мени и закон, между партия, профсъюзи и правителство.
Било му ясно обаче най-важното – че сред растителни-
те видове по веригата едва ли може да се намери такава
трева, каквато той носил в пликчето, грижливо скъта-
но в един чифт чорапи, далеч от зоркия поглед на народ-
ната милиция. Майка ми така се вцепенила от първата
си среща с нелегалния трафик на наркотици, че ако не
била подкупващата усмивка на Тито, щяла да избяга на
момента. По-късно – разправя тя във фейсбук – даже не
правихме и секс – има си хас пред мен (не сина, а бъдещия
любовник) да манифестира креватните си изпълнения
с някакъв млад колумбиец през 1968, изпълнения, чийто
разказ мен (седемдесетгодишния фалшив печален образ) в
най-добрия случай би ме накарал да се замисля за изтекло-
то и невъзвратимо време или в по-лошия – за невъзмож-
ността да ги повторя поне толкова прекрасно, колкото
те са се подредили в нейните спомени.
Марихуаната я накарала да се почувства малка, не-
щастна и никоя, всъщност заради това не правили секс.
Да, такива били времената, безинтересни. Когато пиша
на майка ми, не бива да забравям за основното си предим-
ство. Аз съм представител на едно интересно поколение
– заринато с наркотици, филми и музика. А те – те само
са чували за хашиш, слушали са радио Люксембург по ми-
зерните си тавани и в най-добрия случай са имали десе-
тина рола магнетофонна лента с музика (познавам поне
десет мадами, чиито бащи са имали първия магнет в Со-
фия). Върховното бохемско постижение било Обиколката
 на мира – посещение на ресторантите „София“, „Москва“,
Из „Будапеща“, „Прага“ и още някакъв, от който май вече ни-
ДЕГРАД кой няма спомен – Тайният ресторант на върховното из-
(2012) живяване по време на скучното социалистическо битие.
Нямало СПИН, нямало интернет, а „Нокиа“ произвеждали
Васил автогуми в името на един по-мобилен свят.
Георгиев А кой знае, може и на колумбиеца тревата така да му е
изпържила главата, че да не е успял да намери правилна-
та честота, на която излъчва радио София, притеснил
се е там нещо, замислил се е за следващия ден, когато е
трябвало да рецитира от стихосбирката си „С нашите
знамена на победата“ или някаква подобна отврат, свил
е антената и си е тръгнал.
Тук пък аз се включвам с една история, която четох от
любимия си автор Александър Великов, който е много на-
ясно с комунизма. В едно свое изследване върху идолите
на социалистическото битие той обяснява, че комуни-
змът, освен че заменя религиозната обредност за сватби
и погребения с граждански ритуал, измисля и свой гастро-
47 номичен пантеон, който да подрони вярата в Иисус и
светците (които на свой ред са адаптирани образи от
пантеоните на най-различни политеистични религии).
Комунизмът, казва Великов, избрал колбасарските изде-
лия като материална проекция на старите култове.
Това било, защото комунизмът освен свирепо и ед-
нопартийно общество, бил преди всичко гладно такова.
Основната цел на другарите, дошли от низините, каз-
вам на мама, била да дадат хляб на народа. Хлябът като
основна предпоставка за съществуването на масите,
техен основен двигател, е нещо като Словото в хрис-
тиянската религия, като първоначалната материя или
както му викат комунистите – базата.
Като материалистическа концепция комунизмът не
спрял дотук. Старите богове, респективно светци, тряб-
вало да бъдат подменени с нови. Те можели да бъдат съз-
дадени в условията на контролиран дефицит, създаващ у
хората очакване, и съответно на него – върховно желание
и обожествяване. А колбасарските изделия не било труд-
но да бъдат обожествени в общество, в което дори пуб-
личното произнасяне на дума като „салам“ се извършвало
не без известно неудобство.
На върха на пирамидата на стремленията на социалис-
тическия човек комунистите поставили като най-главни
божества на социалистическия гастрономичен пантеон
Суджука и Луканката. Те били мъжкото и женско начало на
върховното кулинарно изживяване, Исусът и Богородица-
та на вярата в гастрономическия идеал. Помниш ли, каз-
вам, рок певицата Милена (възрастните няма да кажат
просто „Милена“, дори да са бивши железни поети), дето
 пееше „Лъже мръсникът, преяжда с луканка“ – добавям
Из като илюстрация за създадения езотеричен статус на
ДЕГРАД този колбас. Забележи – казвам, – и луканката, и суджукът
(2012) струваха 12 лева – като дванайсетте божества на Олимп,
като дванайсетте апостола, като дванайсетте циклич-
Васил ни животни от календара на прабългарите. За последни-
Георгиев те не знам почти нищо, но ги откривам в някакъв сайт за
прабългари, защото знам, че добрият ритор обикновено
подкрепя тезата си с три примера.
Като върховни създатели Луканката и Суджукът съз-
дали и подредили цялата колбасарска индустрия. Закус-
ката, Сервилатът, Бургас и Шпекът – синове на тези
изначални създания, девет или десет лева, съдържащи вър-
ховната божествена искра на чистата луканка и суджук,
но омесени с повече сланинка и по-малко мъдрост поради
по-краткия им период на зреене. После създали варените
салами, хамбургския, пилешките и така нататък, с все по
малко божествена материя в себе си, докато накрая све-
тът на лакомствата не стигал до хтоничните дълбини
48 на карантиите, пачата и шкембето – гнусни, но все пак
доста по-вкусни от първоначалния Хляб, за който се бори-
ли и преборили комунистите. Да ви е сладко, другари!
Докато се опитвам да подкрепя тезата си с някакво
що-годе смислено продължение на тази леко затъпяваща
към края си история, в 14:23 тя казва:
– Какво ще кажеш да се видим в шест на мечката при
„Орлов мост“?
Това не го бях предвидил.
Жестоко ли е да разбивам илюзиите на майка ми? Дали
просто да не мина в шест на „Орлов мост“, да кажа, а
мамо, какво правиш тук, тя да се смути, аз да се задържа
малко, да се задържа и после да отмина, да отмина, пък
Киряк да ни е видял, да ни е видял и да си е казал – тя си
говори с някакъв млад и готин пич, чакай ще ѝ пиша друг
път. Дали цялата история не отиде твърде далече, а?
Или не – ще отида и ще ѝ кажа всичко – кой е Киряк и
така нататък, в крайна сметка един споделен разказ за
напушен колумбиец, няколко клипа и румънски псувни
не са чак толкова задължаващ към продължение флирт,
нали.
– Искам да ти кажа нещо преди това – аз съм гей! – на-
писвам в 14:35, гася PC-то, преди тя да е казала „чао“, и
отивам сравнително успокоен на срещата.
Отивам на срещата, която сме си уговорили. Майка ми,
ако въобще дойде след последното изречение, трябва да
се появи с вестник „Пари“ в ръка. Аз трябва да нося сла-
мена шапка. Не нося сламена шапка, разбира се. Ще мина
просто оттам, ще кажа здрасти, мамо, ще се завъртя
малко. Точно така ще направя.
 Срещу мен стои най-прекрасното момиче в София и
Из чете... да, чете вестник „Пари“. Нарочно избрахме този
ДЕГРАД вестник, защото е трудно да си представя двама човека
(2012) да четат вестник „Пари“ на едно и също място, до една и
съща мечка. Аз така или иначе знам, че това не е майка ми.
Васил Обаче момичето идва при мен:
Георгиев – Имам среща с теб! Къде ще ме водиш?– Сузана? –
питам още в ролята си, макар и с 45 години по млад от
очакваното.
– Сузанааа, тяаа... (усмихва се), Сузана ми прати акаун-
та си да ти пиша от него. Каза че нещо съвсем си се оов-
чил, железни поете. Айде да ме водиш на Лодките!
– Интересно ми е как се е усетила – казвам примирено
с достойнството на човек, чийто отбор е загубил мача,
но в същото време той самият е спечелил от залога си в
„Еврофутбол“.
– Че коя майка няма да усети сина си – казва тя и се ус-
михва очарователно.
– Много ли ги разбираш тези неща?– ѝ се ухилвам на
49 път към Лодките.
– Много, я, нали имам двама сина.
– Язък! – изтървавам, но оставам с отворена уста.
Защото в същия момент мяркам с крайчеца на окото
си майка ми, която влиза в един опел, докато един възрас-
тен мъж със сламена шапка внимателно затваря врата-
та след нея, сяда на шофьорското място и потегля наго-
ре по „България“, в посока Витоша, Рилския манастир, а
може би дори Солун.
ПРИНЦЕСИ
ОТ СЛАВЕЙКОВ
Александър
Шпатов

50 След десет пропуснати тя най-после връща обажда-

нето и сред шума от асансьора директно зачита есемеса
от 5:30 сутринта:
– Имаш ли кайма у вас? Спешно е. С пет удивителни. Какво
става? Кажи ми, че е някакъв autocorrect.
– Не е. Точно това имах предвид.
– Кайма? Шунка викаше на тревата, ама кайма – за пръв
път чувам. Искам да кажа, представи си, ако аз ти пратя
такъв есемес в пет сутринта…
– Мога да си представя. Ако си беше вдигнала телефона,
сигурно щях и по-добре да ти го обясня…
– Само не ми казвай, че си почнал да друсаш, моля те,
спести ми поне това. За наливането ти знам, вече свикнах
да си изключвам телефона вечер, ама все пак – има си ня-
какви граници.
– Извинявай, но наистина беше спешно и наистина ми
трябваше кайма. Както и да е, няма значение. Вече е късно.
– Направо си е рано, мен ако питаш. Тъкмо извеждам ку-
чето.
– Чух го, още лае, като слезе на партера... Ха-ха, всъщ-
ност именно за него си говорих с Ванката днеска.
– С кого?
– С Ванката от Петък, той беше на смяна и нали знаеш –
като поприключат с поръчките и още не са затворили –
идва най-добрият час да си разлафиш.
– Пиянски изпълнения. После нищо не помниш. Нагледа-
ла съм се.
– Зависи.
– Въобще не зависи. Както и да е, какво си говорихте за
Лиза?
Из – Ха-ха, малко е дълго. Ако искаш да те набера, да не те
#НАЖИВО- набутвам. Още си ми в безплатните.
ОТСОФИЯ – Няма проблем.
(2014) – Еми виж, ние с Ванката това и друг път сме си го ла-
фили. Цяла вечер опитвах да заграждам едно момиче, даже
Александър тръгнах да я изпращам към тях…
Шпатов – Да заграждаш, това ли е думата?
– Това е.
– Еми ако това е думата, не знам защо си мислиш, че
може нещо да се получи.
– Именно, точно това си говорихме – никакъв шанс да
си намериш свястно момиче по тая схема. В случая още
по-малко, защото уж един час си говорим и всичко е окей,
а накрая, като я задърпах към таксито…
– Задърпах?
– Добре де, като ѝ предложих да се качим заедно, извед-
нъж ми вика, че си имала приятел. Обаче на мен в тия схе-
ми въобще не ми се влизаше, само я попитах още веднъж
дали е сигурна, че си има приятел, тя каза, че била сто
51 процента сигурна, и така – оставих я да се качи сама. И
направо обратно в Петък да затапя с едно малко. А Ван-
ката супер много се учуди, щото си мислел, че съм се уре-
дил, или там както трябва да се каже, ама като му обяс-
них как мацката изведнъж се присетила за приятеля си,
и той точно това ми вика като теб – с тоя начин на жи-
вот, това е положението. Друго не можеш да очакваш. Аз
толкова пъти ми се е случвало, вика, докато приключим
с бара, докато приберем, докато пуснем алармата, и из-
лизам навънка – слънцето вече се вдигнало, хората ги гле-
даш, чакат тролея за работа, а като минеш през парка
– навсякъде мацки с кучета. И аз т’ва съм се замислял: ти
какво общо можеш да имаш с такава мацка, дето си раз-
хожда кучето, а ти още не си си легнал? Нищо. Щото тя
може и да излиза в петък и събота, ама си има едно наум
– утре ще разхожда куче. Разбираш ли? И аз му викам прав
си, абсолютно си прав, Ванка, ето, викам, аз например… –
и си му разказах за Лиза, ха-ха.
– За Лиза?
– Така де, естествено, че за теб. Мегасподелянката
с Ванката направихме, ама то барът си предразполага,
особено като допреди час е било лудница, а изведнъж е
останало само музичка за фонче и празни чаши за при-
биране. То и той, разбира се, е имал подобни истории...
Така че добре разлафихме, ха-ха. Както и да е, после ме
прихвана вече пиянският глад и му викам сори, Ванка, ще
цепя към Мимас. Обаче в Мимас дюнерът беше свършил,
само хамбургери можем да ти направим, викат, ама аз,
знаеш, не си падам много по техните хамбургери, щото
ми се разпадат в ръцете, и затова се пуснах към Санд-
Из вичите на Славейков. Супер много ми се приядоха прин-
#НАЖИВО- цеси, там ги правят страшни, знаеш. И отивам аз и го
ОТСОФИЯ гледам онзи, пича, дето от десет години само на нощна
(2014) бачка.
– Онзи високия ли? Дето се майтапихме, че толкова
Александър мъртвопияни са му минали пред очите, че пази компро-
Шпатов мати за половин София, той ли?
– Точно той. Ама не е мръднал – същите сенки под
очите, същата прическа, същият поглед. Само те пита
какво искаш, и толкова. И аз му викам една принцеса да
ми направиш, ама истинска да ми я направиш, че супер
много ми се е дояло; разкарвам се дотук да не ти казвам
откъде. И си мисля ей т’ва е, тоя път може пък да раз-
лафим, докато я чакаме принцесата, днеска и без това
ми е тръгнало… Ама онзи мълчи. Само изважда от хла-
дилника хлебчето със суровата кайма, слага я в печката
със зомбираните си движения, завърта ключа и това е.
Нито дума. Обаче аз, не знам какво ми стана, ама му ви-
кам: Човече, от десет години те знам, една дума не сме
52 си обелили. А онзи – ама съвсем спокойно: Какво искаш да
ти кажа? Нямам представа, викам. Нещо. Каквото и да
е. Ето, казвам, защо например се казва принцеса, имаш
ли представа*? Не знам. Само това ми вика: Не знам. Ама
пак така сериозно ми го казва – нито да се засмееш, нито
да измислиш как да продължиш. И аз, не знам какво ми
стана, ама не се спирам: Добре де, ти поне замислял ли
си се? Това е супер канибалско всъщност. Идва ти някой
чужденец на гости, цял ден го водиш по София, вечерта
разцъквате по баровете и накрая: А сега за десерт ела да из-
ядем една принцеса. Ти представяш ли си какво ще си помис-
ли? И онзи сигурно пак щеше да каже не знам, ама точно
тогава влязоха още двама пича за по джоб с три салати
и той се хвана с тях. И докато ги стопли хлебчетата на
тоста, докато им сложи салатите, и тя и моята прин-
цеса вече беше станала. Чубрица? Майонеза или кетчуп?,
пита ме пак мене, ама аз, нали вече се бях почнал и му ви-
кам не бе човече, искам истинска принцеса, толкова ли е
трудно?
– Какво значи истинска? Да не си почнал и ти с тия
хотели за един час?
– И той първо това каза: Истинските, пич – в бар Париж.
Тука са само от кайма. Обаче аз му обяснявам, че говоря се-
* При строеж на Младежкия дом във Враца строителите разкриват
тракийска могила, в която е погребана девойка, което горе-долу съвпада
като време с изобретяването от местната хранителна индустрия на
нов артикул, представляващ филия хляб, намазана с половин кюфте. Тъй
като вече има закуска, наречена „Врачанка“, решават да кръстят филия-
та с кайма в чест на голямото откритие и така в края на 60-те се ражда
„Тракийската принцеса“, чиято първа част от името съвсем скоро бива
сдъвкана от гладните поръчващи.
Из риозно – за истинска, реална принцеса му говоря. Викам му
#НАЖИВО- малко преди да дойда тука с един приятел барман точно
ОТСОФИЯ за това си лафихме. Всички момичета като малки искат да
(2014) станат принцеси, а като пораснат – стават точно обра-
тното.
Александър – Кое е обратното? – едва се чува в телефона, заглу-
Шпатов шено от внезапен лай. – Извинявайте, разгонена е…
– Моля?
– Нищо, тук на Лиза непрекъснато ѝ се нахвърлят.
Много ми е кокетна.
– И аз за това говорех.
– Моля ти се. Точно ти нямаш право, мисля...
– Ха-ха, разбира се, да.
– И какво стана в крайна сметка, изтръпна ми ръката
да го държа тоя телефон.
– Ами какво стана – пичът изведнъж се разговори. Не
можех да повярвам. За първи път! Истинска, ама истин-
ска принцеса ли искаш? Викам му да, нали всеки това
иска. А онзи включи на пета и въобще не можех да го спра:
53 Значи, гледай сега, ми вика, в строгия смисъл на думата
това въобще не е оферта. Принцесата по определение
означава дъщеря на действащ монарх, по възможност
първородната. На теб обаче ти трябва да не е женена,
защото, нали за това е целият зор по приказките – вди-
гате сватба и гепваш веднага половината царство. Така
е, викам му, и после всички заживяват щастливо. Кой не го
иска... А онзи: еми, пич, към днешна дата – 26 септември
2013 г., доколкото Гугъл може да бъде прав, изборът на
практика се свежда само до една – дъщерята на Великия
херцог Анри Люксембургски, Александра, която е и един-
ствената бяла действаща принцеса според тези крите-
рии. Впрочем тя почти става, като ѝ гледах снимката в
Уикипедия, а и е точно като за теб – набор ‘91. Доколко
е възможно, е друг въпрос; ако бях такъв магьосник, на-
дали щях да се сцепвам от нощни смени да ти продавам
сандвичи. Както и да е, вика ми, ама като робот вече ги
изстрелваше думите, след Александра водите стават
вече много дълбоки – като се почне от седемнайсетго-
дишната Иман от Йордания и техни височества Азема и
Фадзила от Бруней, мине се през арабските хареми, къде-
то немюсюлмани никога няма да пристъпят, и накрая се
стигне до шестте пълнолетни дворцови особи на краля
осеменител на Свазиленд и тонгоанската принцеса Ла-
туфийпека Туку‘ахо. Името говори самò. Това са ти прин-
цесите, които са свободни. Всички останали, които не са
женени (включително и белгийските, холандските, дат-
ските и японската), са все още малолетни. Там трудно
ще можеш да се включиш, без да трябва да ги лежиш. Сега,
ако разширим дефиницията…
Из – Само секунда, че адски ми изтръпна ръката да го
#НАЖИВО- държа тоя телефон… Така… слушам те отново. Какво
ОТСОФИЯ ми разказваше... ако разшири дефиницията?
(2014) – Ако я разширим, вика, можем да включим всичките
неженени аристократки, не само дъщерите на монар-
Александър ха. В този случай можеш да разчиташ на доста повече
Шпатов европейки, но както сам знаеш, заради вековните врът-
ки между три-четири фамилии не следва да се надяваш
на кой знае какво (освен на все по-бързо развиващата се
пренатална диагностика). И тогава да се чудиш, вика ми
– и то съвсем не без основание, – защо всички искат да си
намерят принцеса! Причината е само и единствено в
устойчивостта на представите, които си създаваме. Ей
т’ва като ми го каза, направо ми смачка мозъка, честна
дума. Нали се сещаш, вика, как децата рисуват къщички
с червен покрив, димящ комин, дървена оградка, колибка
за кучето и т.н., а реално всички тука живеят по блоко-
ве… И продължава: Оттам идва всичко – едно време как
са живели хората, за обикновените говоря, не за арис-
54 тократите? Живели са в коптори – без топла вода, без ка-
нализация, без образование, само с една-две дрехи от чеиза,
и това е. Не са ги бръснели за слива. Никакви права, нищо…
Докато принцесите са били друга работа. Хранели са се
редовно, къпели са се, когато си поискат, спели са в удобни
легла, можели са да четат и да пишат, уважавали са ги, а
бе сещаш се за какво говоря. Сега де факто почти всички
момичета почти навсякъде, където се разказват приказ-
ки за принцеси, живеят именно такъв живот. Разликата е
единствено в липсата на титла. Та ако говорим за такава
принцеса – добро, възпитано и красиво момиче, – мога да
ти помогна. А аз (след като спрях да се пуля) му викам: Това
е, човече, повече не мога и да искам. Какво трябва да напра-
вя? Той: Много е просто, вика. Ще ти направя една специ-
ална принцеса, ти само трябва да донесеш продуктите.
Даваш я на което си избереш момиче, което мине оттук,
тя си хапва от нея и става твоя. Завинаги. А нали се сещаш
– тука е центърът на София, точно до Славейков, нямаш
представа колко свестни момичета минават на ден…
– Само такъв като тебе може да се върже на такива
глупости..
– И аз това го питах – връзвало ли е някога. А той само
се засмя: Естествено, вика, да не мислиш, че си първият,
който ми идва тука за “истински‘‘ принцеси. Да не ми-
слиш, че само ти си се сетил? И после съвсем делово:
Имаш два часа да намериш продуктите.
– И ти, вместо да отидеш до първия денонощен, ми
звъниш за кайма, така ли?
– Еми оказа сe, че не било толкова просто. За да върже, ми
вика, хлябът трябва да го вземеш от първата супер-кра-
Из сива мацка, с която се запознаеш. Иначе нищо няма да ста-
#НАЖИВО- не. И аз какво да направя, казвам му споко, немаш грижи и
ОТСОФИЯ излизам да я търся мацката. Обаче улицата празна, жива
(2014) душа няма, камо ли мацки. Викам си: Къде може да има наб-
лизо по това време? Само за БИАД се сетих – по това време
Александър няма къде другаде. Цепя по Раковска, свивам после по Гурко,
Шпатов тръгвам да влизам, обаче охраната: Не можем да те пус-
нем, викат, по къси панталони не може. Дрескод ми имали
те, представяш ли си? Аз се опитвам да им обясня, че ми е
суперважно, ама на мен от хиляда километра ми личи, че
не слушам чалга, никакъв шанс. И точно в този момент
гледам отвътре излиза някаква мацка, гледа си в телефо-
на и си върви пеша. Аз след нея: така и така, обяснявам ѝ,
трябва да купя хляб от теб, суперважно ми е. Тя естест-
вено въобще не зацепва, обаче ми вика накрая: Ти си сладък,
харесваш ми. Така че, ако е само това с хляба, нямаш грижи,
знам един денонощен към нас, само трябва да ми платиш
таксито. И отидохме, взехме го хляба, закарах я до тях и
му го донесох на онзи. А пичът вика – четирийсет минути
55 дотук, добре се движим, идва ред на кашкавала. Кашкава-
лът, вика, трябва да го вземеш от най-грозното момиче, с
което си бил.
– Което е?
– Няма значение. Само за booty call я ползвах тука тия
месеци.
– Booty call? Истински джентълмен.
– Ха-ха, мерси. Както и да е де, хванах такси и директно
при нея в Белите брези. Нямаше какво да ѝ звъня да я питам
къде е, ние за тоя booty call се бяхме разбрали. Звъннах ѝ на-
право пред входа и тя: Качвай се, ама да знаеш че нямам време
да се обличам. Оставям отворено. Хващам асансьора, влизам
горе у тях и вместо при нея – директно в кухнята. От-
варям хладилника. Ровя. Няма кашкавал. Само една бучка
пармезан. Викам си кашкавал, пармезан, все е сирене. Става
значи. И точно си го слагам в джоба и онази влиза. Само по
прашки. И ми вика: Ти луд ли си? Има къде да бъркаш, защо
ми ровиш по хладилника?
– И ти какво ѝ каза, много ми е интересно.
– Истината, как какво!
– И за кашкавала ли?
– Естествено. Джентълменът не лъже, ха-ха. И без
това трябваше да я разкарам. А и бях казал на бакшиша
да ме чака долу, че иначе нямаше да ми стигне времето.
И така – остана само каймата от тебе. Още в таксито
ти звънях, писах есемеси, пак звънях, ама, както знаеш –
без резултат. И се връщам при пича и му викам: Няма как
да се свържа, тя вече си изключва звука вечер, а и до тях
няма смисъл да ходя – домофонът не работи. А пичът
ме поглежда вече някак по-приятелски: Добре де, може
Из и да не е най-такавата, може да е някоя от следващите.
#НАЖИВО- И тъкмо да му кажа, че няма следващи, но си викам, я по-
ОТСОФИЯ добре да го метна, той няма как да знае. Окей, сега звъня,
(2014) казвам му. И се правя, че говоря там нещо, омайвам, смея
се, а бе голям актьор, даже уж запуших слушалката да го
Александър питам кайма за кюфтета дали се брои, щото тя само
Шпатов такава имала. Той отговаря, че не било проблем. И така
– взех шестица кюфтета от същия денонощен като
хляба, занесох му ги, гледам си часовника, бях сцепил се-
кундата, обаче онзи само ме погледна със сенките си под
очите: Съжалявам, тия номера не минават.
– Ето, казах ти – през цялото време те е бъзикал.
– И аз това му казах: Защо да те лъжа, човече, наисти-
на ги взех от тая мацка. А той: Досега толкова подобни
принцеси съм правил, вика, и знам само едно – ако наис-
тина си отишъл при такова момиче за кайма, сто про-
цента щеше да я доведеш после тука. А аз пак се опит-
вам да го метна нещо. Че било на работа момичето, че
офисът ѝ бил супердалече, че имала да разхожда куче
56 първо, ама онзи вика: Съжалявам – времето свърши, не
може вече да стане принцесата...
– Не е вярно – прекъсва го тя.
– Моля?
– Имам кайма, казвам – гласът ѝ отново е топъл. –
Може да стане.
P. S. Рецепта за истински принцеси: Намазвате 2 бр.
филии с тънък пласт кайма. Настъргвате обилно каш-
кавал. Включвате печката. Слагате филиите вътре.
Докато чакате да станат, отивате в другата стая за
по кафе, имате толкова много да си казвате. Нито пие-
те кафето, нито говорите.
Докато сте заедно, принцесите прегарят.
ЩЕ СЕ СЛУЧИ
Ангел
Игов

57 Ще се случи. Знам, че ще се случи. Просто няма начин.

Вижте какво става по света: Ню Йорк, Истанбул, Мад-
рид, Беслан, Милано, Краков... Все някога бомбата ще из-
бухне. Може да е в метрото, може да е пред британското
посолство, може да е в Ректората. Може – по ирония на
съдбата – да е в „Света Неделя‘‘. Дали има нещо в името
на църквата, в тази неделност, което предизвиква атен-
татите? А може и да е в някоя сладкарница „Неделя‘‘.
Може да е в „Дон Домат‘‘. В „БИАД‘‘. В „Библиотеката‘‘. В
Библиотеката. Но няма да е дело на херостратовци, а на
безименни хора със сурови, спокойни изражения. Делови и
в същото време вдъхновени. Те взривяват сгради и хора
така, както други пишат книги. Нали така или иначе са
хора на книгата. Ал-Китаб. В ислямския свят книгата е
на огромна почит. Погледнете коя да е страница, изписа-
на на арабица. Калиграфията е развита до степен, която
ние въобще не можем да си представим.
Не че знам кой знае колко за ислямския свят. Никога не
съм се интересувал специално от него. Чел съм навремето
приказки от „Хиляда и една нощ‘‘. Спомням си, че през ця-
лото време хората се превръщаха в животни – в кучета,
в газели, в маймуни, в магарета. Не познавам араби. Знам,
че в София има, но ги избягвам. А във Варна имало чечен-
ци. Отвсякъде ни приклещват. Та, казвам, не съм голям
познавач на ислямския свят, макар че последните месеци
прочетох доста неща. Има една хубава книга за исляма от
професор Коста Янков, купих си я пред „Света Неделя‘‘,
когато още минавах оттам. Коста Янков преподава ара-
бистика в Софийския университет. Последната глава на
книгата му е за съвременния ислямски фундаментализъм.
 Освен това чета каквото намеря в Интернет. Така
Из или иначе имам много свободно време, откакто напуснах
К. работа. Напуснах работа, защото съм сигурен, че в уч-
(2006) реждението ще гръмне бомба. Все някога. Това е немину-
емо. Хората, които останаха там, рискуват живота си.
Ангел Както и онези, които ходят по пазари, по концерти, по
Игов лекции, по дискотеки... Близко е до ума, че терористи-
те ще изберат място, където са скупчени много хора.
Затова гледам да избягвам такива места. Седя си глав-
но вкъщи. За щастие имам братовчед, който работи в
редакцията на един столичен всекидневник, и той ми
плаща да правя бързи преводи от английски. Обикнове-
но това са статии за геополитика или за холивудски ак-
триси. Превеждам всичко наред. Статиите за геополи-
тика ги публикуват като препечатки от съответното
издание, но тези за холивудските актриси излизат от
името на журналистката, която завежда културния
отдел. Вторите не са ми особено интересни. Но геопо-
литическите направо ги поглъщам. Докато ги превеж-
58 дам, пръстите ми тракат бясно по клавиатурата, дви-
жат се като оживели и не мога да ги спра. Знам, че скоро
двата вида статии ще се слеят. Когато терористите
стигнат до Холивуд. Ако Холивуд не ги изпревари.
Аз поне правя всичко възможно да не стигнат до мен.
Почти не излизам. Пазарувам само от малки магазинче-
та в квартала. Да не съм луд да ходя по големите паза-
ри. Че това са сред най-вероятните обекти на атака.
Въобще избягвам централната част на града. В градския
транспорт не съм се качвал от месеци – откакто ста-
на експлозията в Марсилия. В началото си купих колело
и се придвижвах с него. Но после така или иначе напуснах
работа и се заседях вкъщи. Тук поне засега е сигурно. Едва
ли скоро ще стигнат до панелното ми убежище. Преди се
хранех навън, но бомбата в онзи берлински „Макдоналдс‘‘
ме сепна. Купих си готварска книга и започнах да се уча.
В началото не беше много успешно, но вече се справям.
Онзи ден си сготвих пълнени патладжани.
По-рано обичах да ходя на църква понякога. Не че съм
религиозен, просто харесвам църквите. Харесвам ми-
ризмата вътре, миризмата на тамян. От нея ми става
хем уютно, хем тайнствено. Но, разбира се, ходенето на
църква вече не подлежи на обсъждане. Не и след катедра-
лата в Южен Кенсингтън... Чудя се как ще престроят
„Света Неделя‘‘, ако пак я взривят. Виждал съм старата
сграда на снимки, много по-хубава е от сегашната.
Открих, че не е никак трудно да се живее така. Пазари-
те, ресторантите, църквите, университетите, стадио-
ните, публичните учреждения – всичко това са допъл-
нителни щрихи към живота, можеш спокойно да минеш
 и без тях. Не ми липсват. Съсредоточих се върху сърце-
Из вината. Защо са ми подробностите? А сърцевината на
К. живота е толкова проста. Толкова е лесно да стигнеш до
(2006) нея. Трябва ти само шепа страх. Да, точно така. Съвсем
открито си признавам, че ме е страх. И нищо чудно няма
Ангел в това. Само глупаците не се страхуват.
Игов Та, сега живея в сърцевината. Сигурно щеше да е по-труд-
но, ако имах приятелка, но в случая съм късметлия. Исти-
ната е, че имам говорен дефект и затова жените никога
не са ме харесвали особено. Поне не тези, които аз съм ха-
ресвал. Това е малко смешно, защото говорният дефект
не пречи на същностните неща. Но хората не разбират
това. На тях изобщо им е трудно да разграничат същ-
ностното от детайлите. Аз се уча. Ям. Спя. Мисля.
Понякога фантазирам, че не съм сам. Че живея заедно
с приятелката си. Тя е дребничка, притеснителна и има
смешно носле. Редуваме се кой да готви – тя на обяд, аз на
вечеря. Вечеряме на свещи – не обичам лампите, те раз-
пиляват светлината. Свещите са фокусирани. Винаги
59 спорим за храната, защото според нея аз готвя безсолно,
а според мен тя слага излишно много сол. Спокойно може
и без. Тя пък не обича патладжани. Може би заради нея ще
откажа патладжаните. И без това в плод и зеленчука не
винаги има, а не мога да си позволя да ида на пазара – там
всеки момент може ще се случи нещо... Жалко ще е, защо-
то обичам патладжани, но пък тя не може да ги понася,
сбърчва нос, като ме гледа как ги ям. След вечеря понякога
правим секс. Тя се изхлузва притеснено от роклята си и
стои права пред мен, леко объркана и сякаш замислена за
нещо друго, сметката за вода например. Аз я притеглям
внимателно към себе си и лягаме на леглото. Докато про-
никвам в нея, тя ме гледа учудено.
Освен приятелка имам и куче. Мъжко. Нали вече нямам
работно време, гледам да го извеждам по необичайни часо-
ве – ранния следобед например. Така свеждам до минимум
риска да се засека с други стопани на кучета. Те неизбеж-
но биха ме заговорили, биха ме изпълнили с онази странна
смесица от страх и досада, която ме обзема напоследък
всеки път, когато ми се наложи да говоря с хора. И без това
моят пес е по-скоро саможив, не обича особено да общува
с други кучета. По това си приличаме. Дали и той пред-
чувства близката терористична атака? Много е умен и
съобразителен. Огромен вълчак с вечно будни тревожни
жълти очи. Макар че всъщност тези големи кучета ядат
твърде много, а моите финанси са по-скоро ограничени.
Може би е ирландски сетер – добра порода, енергична, не
толкова силна, разбира се, но все пак надеждна в случай на
нападение. Когато съм по-спокоен и предпочитам малко
куче, с което просто да се занимавам от време на време,
 става дакел – тази порода ми допада с предаността си.
Из А ако не съм в настроение и не ми се занимава с кучета,
К. може и изобщо да го няма. Изтривам го ей така, изтривам
(2006) и приятелката си, сядам зад монитора и препрочитам
електронните издания на вестниците.
Ангел Може, спокойно може да се живее така. И най-важното
Игов е, че е безопасно. Не напълно, разбира се, пълна безопас-
ност не може да има, не знаем къде ще избухне бомбата.
Но където и да избухне, мисля, че успявам да сведа до ми-
нимум вероятността аз да съм там.

Ще се случи. Знам, че ще се случи. Няма начин да не се

случи.
Но не сега. Не знам кога.
Ако сте стигнали дотук, сигурно вече се питате защо
изобщо написах това нещо. Далеч съм от мисълта, че при-
тежава каквито и да било художествени достойнства.
Никога не съм се пробвал да пиша – изключвам юношес-
ките години естествено, когато всеки държи в чекме-
60 джето на бюрото си тетрадка със стихове. Но на този
текст изобщо не гледам като на опит за литературно
произведение. По-скоро бих го нарекъл предупреждение:
иска ми се колкото може повече хора да си дадат смет-
ка за непосредствено надвисналата опасност... Да про-
умеят, че всяко излизане на оживени места, всяко изли-
зане изобщо на улицата излага живота им на страхотна
опасност. Те са около нас, бомбата вече цъка... Да. Затова
го написах, затова и го изпратих във вестника, белким го
публикуват. Не вреди, че там навярно ще го възприемат
като разказ, какъвто той не е. Най-малкото, аз всъщ-
ност нищо не съм ви разказал. Не за друго, а защото това,
дето имам да го разказвам, още не се е случило...
ВНУКЪТ НА
ЧОВЕКОЯДКАТА
Йорданка
Белева

61 Дойде в средата на учебната година и веднага разбрах-

ме, че е най-красивото момче в училище. Влезе в клас с
футболна топка в ръка и я запрати към сърцата ни.
Стреля точно, бяхме негови. Принадлежахме му невинно
и доброволно. По-късно невинността и доброто щяха да
изчезнат. Новият ни съученик също.
В началото много му се радвахме. Преследвахме неу-
морно тази радост. Той дори се казваше Радостин и изго-
варяхме името му нацяло – как да съкратиш радостта до
Тино или Радо? Несъкратени, широки безгрижни дни. Това
момче ни очароваше детайлно – имаше някаква лекота и
въздух във всяко негово преместване, беше щедър в дви-
женията си –свиреше на китара, рисуваше талантливо,
отбелязваше ефектни голове. Обикнахме го така, както
се обича щастието. Понеже тогава имахме само едно оп-
ределение за щастие – лятна ваканция, Радостин беше за
нас вечно пладне от вечно лято.
Обаче вечността се изчерпа.
Започнахме да се караме за кого да бъде, кой има повече
право на собственост, по-голям дял от приятелството
му, не приемахме да е за всички, искахме един господар на
тази красота и господарят беше във всеки от нас. Кога-
то се изморихме да се разкъсваме помежду си, започнахме
да късаме от Радостин.
Беше в деня, в който някой каза, че баба му е човекояд-
ка. Помня нарастващото облекчение – значи и той не е
съвършен! Помня бързината, с която това облекчение се
превърна в омраза, и вече знаех – Радостин няма да оцелее.
Знаците на приближаващата мъст бяха навсякъде: седе-
ше сам на чина, момчетата не го включваха нито в тре-
 нировките, нито в мачовете, момичета го изключиха от
Из погледите си.
КЕДЕР После мълчаливите наказания не ни стигаха, искахме
(2018) кръв.
Някой предложи да го накараме да яде сурово месо. Тези,
Йорданка които се въодушевиха, бяха по-сурови и кървави от ме-
Белева сото. Оградиха Радостин плътно, извиняваха му се, че не
могат да го почерпят с човешко месо, а предлагат само
гълъб, прясно убит с прашка. После спряха да се извиня-
ват.
Никога няма да забравя ръцете му. Не се отбраняваше с
тях, а се прегърбваше. Спускаше се надолу и надолу, като
при кацане. Приличаше на птица, с внезапно парализира-
ни крила. После на птичка, повръщаща птичка…

Съвсем очаквано, скоро Радостин изчезна. Дълго вре-

ме думата за това, което настъпи с неговото отсъст-
вие, беше една – безкръвност. Трепвахме единствено от
кратки тревоги – представяхме си как баба му идва в
62 училище, грозна и страшна, как се развиква и как ни на-
казват.
Постепенно тревогата ни беше само една – ами ако баба
му го е изяла? И вече искахме да е жив, да се върне, обеща-
вахме си, че няма да го измъчваме. Щяхме да му простим,
че е различен, че е красив, че е талантлив. Че е добър. Да
му простим, че ни е простил. Вероятно щяхме да го обик-
нем повече отпреди. За да си го разделяме повече отпреди.
Не знам.
След време разбрахме истината за баба му – през вой-
ната, докато гладували дни наред, някакви хора угоявали
прасетата си с човешки трупове. Едно такова прасе по-
паднало в дома им точно когато си мислели, че умират
от глад. После и войната, и гладът свършили. Бабата на
Радостин оцеляла с преглътната погнуса и непреглът-
нати слухове –човекоядката.

Тя дойде в средата на учебната година. Нямаше крив

нос, нито гърбица, не беше едра и страшна, не съскаше, не
крещеше, нямаше орлови нокти, нито брадавица на лице-
то. Дребна, светла и красива. Като Радостин.
Поздрави учителката и застана пред целия клас.
Изядохте ми детето. Това каза човекоядката, и излезе.
ДОБРЕ ДОШЛИ
В ТИРАНА
Оля
Стоянова

63 След смъртта си баща му продължава да живее в Тира-

на. Не, няма грешка.
Преди три дни той пристигна в Тирана за първи път.
Един непознат град рано сутрин. Автобусът спря някъ-
де в центъра, шофьорът започна да ръкомаха и да обяс-
нява нещо неразбираемо, а останалите пътници един по
един послушно се приготвиха да слизат.
– Tова ли е последната спирка? – попита той на ан-
глийски. – Няма ли автогара?
– Тук. Тук. Няма последна спирка – сигурно това се опит-
ва да му каже шофьорът или поне това успява да разбере
от красноречивите му жестове. В крайна сметка се от-
казва да спори и просто слиза.
Взима раницата, мята я на гръб и поглежда часовника
– точно 5 часа̀ сутринта. Какво да правиш в един непоз-
нат град в 5 часа̀ сутринта? Все още е тъмно, уличните
лампи удължават сянката му, градът е пуст. Автобусът
затваря врати и се отдалечава, той тръгва в срещупо-
ложната посока. След малко се обръща, за да види какво
правят останалите пътници, и не открива никого. Все
едно просто са се разбягали в тъмното. Улицата отново
е пуста.
Добре дошъл в Тирана. Срещу него свети неоновият
надпис на „Tirana International Hotel“.
Никога не е мечтал да дойде в Тирана. Не е имал и нищо
против. Просто един случаен град, все едно вдигаш
пръст и посочваш наслуки върху картата на света. Ти-
рана? Да, значи тук ще се проведе следващата среща на
специализантите по дентална медицина. Ще имат три
дни да слушат лекции, да направят малко научно съоб-
Из щение, две официални вечери, един семинар – и това е.
ВИСОКА После чао.
ОБЛАЧНОСТ В момента му е трудно да се ориентира къде се намира.
(2017) Вади си телефона и започва да търси мобилен оператор,
за да се свърже. После чака да се зареди GPS приложение-
Оля то. После се отказва. Прибира телефона, вкарва ръце в
Стоянова джобовете и тръгва по улиците. Не го е правил от годи-
ни. От години не е ставал в пет часа̀ сутринта. Наоколо
растат магнолии, палми и маслини. Не е студено. Тирана
му харесва. Освен това е доволен, че е с раница на гърба и
не се налага да влачи след себе си куфар с колелца и да чува
онова идиотско потракване по празните улици. Всеки,
който е пътувал с такъв куфар, знае за какво говоря. Дум-
дум-дум-дум-дум-дум. Той мислено благодари на баща си.
Баща му беше голям човек. Така казваха всички. Той беше
геолог, пещерняк, с две думи – луд планинар. Предста-
вете си го – едър човек, с гъста брада, голяма усмивка и
едри зъби. Неслучайно споменавам зъбите, но за тях мал-
ко по-късно. Беше човек с много приятели, но бащата и
64 синът не бяха особено привързани един към друг. Може
би бяха прекалено различни, скроени в различни мащаби.
Баща му беше свикнал да работи с други обеми – обича-
ше да разказва за високи планини, за велики личности, да
мечтае за големи пътувания и дълбоки пещери. Синът
беше зъболекар.
– Добре, обясни ми какво е това любопитство, което
те кара да ровиш в човешката уста? Какво толкова очак-
ваш да намериш там? Пулпит? Кариес? Гранулом?
Да кажем, че той можеше да обясни. Или поне можеше да
се опита да разкаже на баща си защо едно момче на осем-
найсет години ще иска да стане зъболекар. Проблемът
беше, че баща му никога не го слушаше. За него такъв от-
говор не съществуваше. Никой не може да иска да рови в
човешката уста, когато наоколо има такъв чуден свят
за откриване.
Защо баща му никога не го питаше за тези неща, ко-
гато бяха сами? Задаваше му този въпрос, когато около
тях имаше други хора – приятели, роднини, брадати гео-
лози, пещерняци, техните съпруги, любовници и деца,
които вече се смееха, сравняваха бащата и сина, сравня-
ваха петхилядните върхове и човешката уста и се зали-
ваха от смях. После ходи обяснявай защо си избрал точно
тази професия.
– Остави детето – казваше майка му в такива случаи.
И с това още повече влошаваше нещата. Майка му
беше от онези хора, които искаха светът да е подреден
– зъболекарите тук, учителите – там, съпрузите – при
жените си, а в сметките ѝ не влизаха никакво обикаляне
по планини или преоткриване на света. Защо някой ще
Из прави всичко това, след като светът вече е открит и об-
ВИСОКА ходен?
ОБЛАЧНОСТ – Не можеш ли да живееш като нормалните хора? – пи-
(2017) таше тя съпруга си във времето, когато все още имаше
надежда, че може и той да е обикновен човек. После се от-
Оля каза. Примири се, че не е обикновен, прие, че трябва да го
Стоянова дели с останалия свят, може би го намрази, а може би не,
но във всеки случай си постави за цел на живота да му де-
монстрира, че светът може да бъде опасен и враждебен.
– Да бъдеш зъболекар е чудесен избор – говореше тя на
сина си.
Баща му го гледаше с онази усмивка, която казваше: „Ти
вярваш ли в това?“.
Сигурно е вярвал. Защото сега по улиците на Тирана се
разхожда един главен асистент по дентална медицина
и си мисли защо с баща си никога не са говорили за избо-
ра. Може би хората се раждат и едни от тях са готови
за зъболекари или ветеринарни лекари, други стават ал-
пинисти или часовникари. Изглежда толкова логично. Все
65 едно тези неща са предварително решени и няма никакво
съмнение по въпроса. А само понякога шансът събира пе-
щерняци и счетоводители заедно.
– Не се дръж като онези лигльовци, които обикалят от
град на град и тикат след себе си куфарчета с колелца!
Какво ще правиш, ако ти се счупи някое колелце? Ще ос-
танеш да бедстваш на централния площад? – питаше го
баща му преди десетина години, докато той си пригот-
вяше багажа за някоя от онези ученически екскурзии или
тръгваше на море с приятели.
– Истинският мъж носи раница. Мята раницата на
гърба си и не спира. Може да върви месеци наред. Така пра-
вят трекерите по Хималаите. Така правят истинските
мъже. Оцеляват!
От него трекер не стана, но той продължава да си
представя истинските мъже точно така – едри и здрави
като баща му, мятат на гърба си 25-килограмова раница
и тръгват напред. Може би затова той пътува на науч-
ни конференции с планинска раница. За да прилича поне в
собствените си очи малко на онези мъже – рошав, със слън-
чев загар и слънчеви очила по всяко време на годината, с
тежки обувки и още по-тежка раница. И още нещо – ис-
тинските мъже се ориентират добре на всякакъв терен.
Трябва му час и половина, за да обиколи по-интересни-
те места в Тирана рано сутрин. Горд е, че изобщо не из-
ползва GPS-а, но и Тирана е лесна за ориентиране – някол-
ко главни улици, Операта, джамията „Етем бей“ до нея,
Националната библиотека, после пак Часовниковата
кула, пирамидата на Енвер Ходжа, театъра, университе-
та и това е. Наоколо растат палми, портокали и мушму-
Из ли. Когато слънцето се показва, той вижда, че над града
ВИСОКА стърчат бели карстови била на високи планини. Хрумва
ОБЛАЧНОСТ му, че тази гледка щеше да се хареса на баща му.
(2017) Сега, нужно е да се поясни, той няма фиксации, свързани
с баща си. Не бяха близки приятели, това е ясно. Не живее-
Оля ха в един и същи свят – много важно. Майка му и баща му
Стоянова бяха толкова разочаровани един от друг, че си говореха
само по официални поводи. Но това не е нещо необикно-
вено, случва се и в други семейства – наясно е, че ако не се
грижиш за любовта, тя подивява и дава горчиви плодо-
ве. Големите мъже не обръщат внимание на тези неща.
Само понякога продължават да водят вътрешни диалози
с баща си за всички онези неща, които не са си казали, ко-
гато им е било времето.
Преди два месеца баща му си отиде след нелеп инци-
дент в планината – инцидент, който въобще не беше по
неговите размери. Подхлъзнал се на пътеката, прелетял
три метра надолу по склона и се ударил в камък. Точка.
Големите мъже не говорят за тези неща. Но продължа-
66 ват да мислят за тях.
Баща му правеше планове за още едно пътуване до Аляс-
ка, чертаеше маршрути, събираше екипировка. После
имаше идеи да обиколи някакви вулкани в Турция – ста-
рият геолог не можеше да седи мирен. На зъболекаря му
беше трудно да разбере цялата тази страст. Човек не се
ли уморява с времето?
– Не усещаш ли как мирише въздухът в планината?
Само там можеш да дишаш с пълни гърди – казваше баща
му.
А той не усещаше нищо. Въздух. Аромат на борове.
Какво толкова? Той навсякъде дишаше с пълни гърди. Ня-
маше разлика.
Дори сега. В центъра на Тирана още няма трафик – рано
сутрин улиците са пусти, мъж мие плочите пред пави-
лиончето за вестници, слънцето едва се е показало, друг
мъж коси зелените площи в градинката на площад „Скен-
дербег“, а над града надничат високи планини. Той спира
за момент и да, чувства онова особено спокойствие – че е
на точното място, точно там, където трябва да бъде.
Кой да предположи, че това чувство ще го застигне в Ти-
рана?
Сваля раницата от гърба си и сяда на една от пейките в
центъра. Няма закъде да бърза, регистрацията за семина-
ра ще започне след час. Остава така известно време – не-
подвижен, без да мисли, уморен и доволен, все едно време-
то е спряло за малко. После вади от раницата си доклада,
който ще представи днес по-късно пред чуждите колеги,
за да му хвърли последен поглед. И тогава му хрумва, че
ако можеше да го види, баща му щеше да каже пак същото:
Из – И какво? Струва ли си да отидеш накрай света, за да
ВИСОКА забиеш глава и да четеш за пулпити и кариеси?
ОБЛАЧНОСТ На втория ден, докато се разхождаше в центъра на Тира-
(2017) на с колеги, му се стори, че видя баща си. Премина на мет-
ри от него, носеше неговото яке, имаше същата забърза-
Оля на походка, същата фигура. Не знаеше как да реагира. Чо-
Стоянова векът отмина, а той продължаваше да гледа като хипно-
тизиран след него. Трябваше ли да го гони пред очите на
другите? Трябваше ли да крещи?
– Хей, това не беше ли починалият ми баща?!
Реши, че е уморен. Часовата разлика си казваше думата.
Беше пътувал точно двадесет часа до Тирана. Още не мо-
жеше да влезе в ритъм. Извини се, че е уморен и се върна в
хотела.
Преди официалната вечеря, докато чакаше останалите
да се съберат във фоайето, му се стори, че някой оставя на
пода раницата на баща му. Не можеше да сбърка тази рани-
ца. Нямаше втора такава раница. Баща му беше обиколил с
нея половината свят, беше я дооформял, беше добавял спе-
67 циални джобове, беше пришивал нови емблеми на скъсани-
те места. Тук вече говорим за нещо конкретно и истинско,
нещо, което може да се пипне. Никаква умора от дългото
пътуване не можеше да оправдае това, което виждат очи-
те му. Винаги можеше да разпознае тази раница.
С две крачки се озовава до нея, вдига я високо и я оглежда.
Тя е. Това е раницата на баща му. После се обръща и поглеж-
да хората наоколо.
Към него се приближава възрастен мъж, който прави
опит да вземе раницата. Той отказва да му я даде.
– Това е раницата на баща ми! – казва.
Възрастният мъж не говори английски. Той е дребно
старче, с бял перчем, което размахва ръце и обяснява нещо
разпалено. Опитва се да издърпа раницата от ръцете
му. Сигурно разбира, че няма да успее, защото отчаяно се
вкопчва в нея. Хората се обръщат към тях. Той дръпва ряз-
ко раницата от ръцете му и дядото почти пада на земя-
та. Започва да крещи. Хората образуват кръг около тях.
Той очаква всеки момент да се появи и баща му отня-
къде – засмян до уши, с онази едра осанка, да каже две думи
и да разсмее тълпата. За нула време ставаше любимец на
всички.
Старчето продължава да крещи. Малко по-късно хора-
та ги разделят. Слагат ги на една маса, а между тях ос-
тавят раницата. Колегите му започват да пристигат и
безмълвно наблюдават всичко отстрани. Някой се заема
да превежда. Дядото продължава да крещи.
– Възрастният господин настоява, че раницата е него-
ва – превежда албанският професор по дентална медици-
на, един от най-авторитетните учени на този семинар.
Из Старчето наистина настоява нещо. И не спира да ръ-
ВИСОКА комаха.
ОБЛАЧНОСТ – Тази раница е на баща ми – казва той спокойно. – Не мога
(2017) да я сбъркам никога. Ето – той започва да показва върху ра-
ницата – този джоб баща ми лично го е добавил. Ето тук
Оля – той посочва на друго място – заради едно зимно ходене в
Стоянова Алпите се наложи да си пришие специална гайка, за да има
къде да закачи пикела.
Сигурно си дава сметка, че хората не го разбират. Зато-
ва пояснява.
– Знаете какво е пикел, нали? Това е особен вид сечиво,
което се използва при зимния алпинизъм за осигуровка и
изобщо за придвижване по ледени и снежни терени – той
дори замахва с въображаемия пикел, за да им покаже как
правилно се използва сечивото.
Хората го гледат като луд.
– А тук тази емблема баща ми лично я е шил. Вижте,
отдолу платът на раницата е повреден, нали? Знаете ли
как? На един къмпинг оставих раницата близо до огъня и
68 платът се прегори. Баща ми дори не се разсърди, само каза:
„Ще оправим нещата“, и после добави емблемата.
Старчето се вкопчва отново в раницата.
– Възрастният господин казва, че в раницата има само
мръсни работни дрехи. Господинът работи в кухнята на
хотела, смяната му сега е свършила и той си отива вкъщи
– превежда професорът.
Дядото издърпва грубо раницата към себе си, отваря я
и изсипва на лакираната барокова масичка в хотелското
фоайе един куп мръсни дрехи. Всички го наблюдават. Дя-
дото хваща една по една дрехите и ги показва – тъмносин
работен гащеризон, мръсна бяла риза, мръсна престилка,
черни чорапи, сигурно и те мръсни. Полупразна бутилка
от алкохол.
Някой отзад се смее.
– Господинът казва, че това са негови неща. Купил е ра-
ницата преди две седмици от магазин тук, в Тирана. Съв-
сем евтино.
Това трябва да е моментът, в който се появява баща
му и обръща всичко на шега. Той се оглежда. Колегите му
седят наоколо и го гледат изумени. Старчето напъхва
мръсните дрехи в раницата и продължава да мърмори. На
всички е станало ясно какво се случва.
Той се изправя. Чувства се толкова виновен, че не може
да гледа хората в очите. Все пак, за да запази някакво се-
беуважение, се обръща към професора.
– Може ли да го попитате откъде е взел тази раница?
Професорът превежда въпроса на албански със същия
тон, с който предния ден е изнасял доклад, внимателно,
съсредоточено, все едно става въпрос за някакво револю-
Из ционно откритие, което ще влезе в научните журнали.
ВИСОКА Дядото обяснява отсечено. Професорът превежда.
ОБЛАЧНОСТ – Купил я е в магазин за дрехи втора употреба. Намира
(2017) се през две улици. Ще го познаете лесно. Има големи вит-
рини. Има още много такива раници.
Оля За момент му хрумва, че те въобще не са го разбрали.
Стоянова Не го интересуват другите раници. Става въпрос за ед-
на-единствена раница. За тази раница. Но решава да не
задълбава повече. Хората започват да се разотиват. Дя-
дото му хвърля още някой и друг убийствен поглед и по-
степенно хотелското фоайе утихва.
– Вижте – професорът бащински слага ръка на рамото
му. – Тук има много магазини за втора употреба. Стан-
дартът на хората не е висок, сам виждате. Пристигат
дрехи втора употреба от цял свят. Може би тази раница
не е трябвала на баща Ви и той е решил да се освободи от
старите си вещи. И те са попаднали тук. Постоянно се
случват такива неща. Понякога имам усещането, че тук
се изсипват всички ненужни неща, които останалият
69 свят няма къде да изхвърли. И понеже хората са бедни, им
намират ново приложение...
Той няма какво да отговори. Само кимва. Отива до асан-
сьора и натиска копчето нагоре. Няма да има сили да оти-
де на официалната вечеря. Просто му трябва време.
В асансьора се взира дълго в собственото си изражение.
Тридесетгодишен, с разрошена коса. Дали има вид на луд?
Или просто е уморен? Вижда колко малко прилича на баща
си – няма нищо от осанката му, от голямата усмивка, от
лекотата, с която прави приятелства, от желанието
му да открива светове.
В хотелската стая не пали лампата. Просто отва-
ря вратата на терасата и излиза навън. Има нужда да
диша. Трябва му въздух. Аромат на борове. Смола. Гледана
от високо, Тирана свети – уличните светлини, минарето
на джамията, камбанарията на катедралата, уличният
трафик. Значи, ето къде отивали всички ненужни неща.
Имало място, където светът изсипва всички излишни
вещи. Всичко, от което вече не се нуждаем, и всичко, кое-
то искаме да забравим.
Последния ден в Тирана му се струва, че вижда още вед-
нъж баща си. Един мъж минава край него на улицата, за-
бързан, със същите тежки планински обувки с червени
връзки. Няма как да ги сбърка. Мъжът го подминава и про-
дължава. А на него дори не му хрумва да го гони. Нека ос-
тане в Тирана. Тук е хубаво, има високи планини.
ЕГОН
И ТИШИНАТА
Емануил
А. Видински

70 През едно лято дванайсетгодишният Егон открива ма-

гията на движението без звук. Прибира се винаги по-рано
от родителите си, баба му е легнала на горния етаж за
следобедния си сън и докато той сяда в хола с чаша ли-
монада в ръка да си почине от прашния път и друсането
на училищния автобус, погледът му попада на таванско-
то прозорче в къщата оттатък селската улица. Това е
банята на Бергерови, в която всеки ден по това време се
къпе голямата им дъщеря Линда. Егон е омаян не толкова
от въображението си, което дорисува скритите части
от тялото на Линда, колкото от движението, което не
издава звук. Прекалено далече е, а прозорецът е затворен
и до момчето не достига никакъв шум. Чисти като мело-
дия движения без звук.
Това е друга тишина, казва си Егон и отпива от лимо-
надата. Тишина, която не дебне. Не ме е страх от нея. Тя
се движи и не мълчи.

До края на учебната година, а и по време на цялата ва-

канция той ще гледа къпещата се Линда, ще пие лимонада
и ще се чувства щастлив и спокоен. До момента, когато
един августовски следобед баща му няма да го изненада,
върнал се по-рано от работа. Ще влезе, ще види унесения
поглед на сина си, ще го проследи до тясното таванско
прозорче отвъд улицата и тихо ще излезе. Но Егон е до-
чул шум, който го е извадил от унеса му.

Александър ще остави случилото се без последствия.

Няма да го коментира, нито ще го сподели с някого. Ако се
случи някой ден отново да се прибере по-рано от работа,
Из ще влезе в къщата шумно, за да има време синът му да се
ЕГОН опомни и да излезе от захласа си.
И ТИШИНАТА Но бащата греши в преценката си. Сексуалното про-
(2015) буждане на сина му преминава през усета за тишината.
За тялото без звук, за безмълвната еротика на човешко-
Емануил то движение.
А. Видински
Егон ще срещне Линда осемнайсет години по-късно на
една своя изложба в Лайпциг. Ще я познае по плавните
и тихи движения, които го очароваха в детството му.
Шумът наоколо няма да има значение, защото той ще си
представя тишината, омекнала около жестовете. От
дъното на галерията Линда ще му се усмихне. Двамата
ще се избягват по време на цялата вечер, докато публи-
ката не оредее, и накрая Егон просто ще пристъпи към
нея с лека усмивка и ще я покани на вечеря.

– Гледал си ме, докато се къпя? Не мога да повярвам!

– Всъщност гледах не толкова теб, то много не се виж-
71 даше, ами шуртящата по раменете ти вода, която не
можех да чуя. Беше забавно.
– Никога не ми е хрумвало, че се вижда. Всички се къ-
пехме така. Дори баба ми.
– Доверието на селския живот.
– О, да – ще се засмее Линда с блеснали очи над чашата
червено вино. – Нещата и днес не са се променили.
– Искаш да кажеш, че когато си ходиш, пак се къпеш на
открит прозорец ли? Кажи кога се прибираш, да взема и
аз да си отида.
Двамата ще се разсмеят, а Егон ще почувства необи-
чайно за себе си освобождаване в еротичната игра.
Линда е с шест години по-голяма и по това време от
живота си ще има зад гърба си един провален брак. На
четиредесет и две ще се омъжи за много по-млад от нея
мъж, журналист на свободна практика, който три годи-
ни по-късно ще се самоубие с хапчета. Линда ще се премес-
ти в празната къща на своето детство, след като роди-
телите ѝ са починали, и ще работи чрез интернет, като
почти няма да напуска дома си. С времето ще се превърне
в митологична фигура за децата в селото, както винаги
се случва със самотните старици, които не си подават
носа навън от къщите.
Но сега Линда все още е на трийсет и шест години, при-
влекателна и малко тъжна; журналистка, която пише за
два местни вестника и голям национален седмичник. Ще
изпият три бутилки вино и едва ще дочакат таксито да
ги отведе в дома на Егон, за да се нахвърлят един на друг
със силата на натрупаните от детството общи споме-
ни и тежестта на настоящата им самота.
Из
ЕГОН Заради Линда Егон ще остане по-дълго в Лайпциг, от-
И ТИШИНАТА колкото е планирал. Връзката им ще бъде наситена с бли-
(2015) зостта на телата им и с разговорите по ресторантите.
Ще се разхождат всяка вечер, ще приказват за всичко, ще
Емануил посещават галерии и музеи, понякога ще минават през
А. Видински неговата изложба да се информират как върви, след това
дълго ще се любят в апартамента ѝ и ще заспиват напъл-
но изтощени.
Скоро Егон ще си даде сметка, че Линда взима хапчета.
Когато се опита да я заговори на тази тема, изразът ѝ
ще стане стоманен, лицето ѝ ще се опъне като струна и
от иначе красивите ѝ устни ще изхвръкне неразбираемо
съскане.
Към края на есента Егон ще се върне една привечер, за
да я изведе според уговорката им на вечеря. Ще я намери
просната на една страна, безмълвна, с пяна на устата и
изцъклен премигващ поглед. И тогава ще вдигне фотоап-
арата и ще я снима, преди да извика линейка.
72 Тук историята им ще свърши, а Егон ще унищожи
по-късно направените фотографии на полуголата по-
лумъртва Линда, защото ще съзнае, че смъртта е ти-
шина.
ПОГОВОРИ
С МЕН
Кристин
Димитрова

73 Градинката беше свита зад гърба на една администра-

тивна сграда с начумерени прозорци и няколко жилищни
блока, строени по различно време. Висока тухлена огра-
да отделяше жълта къща, затисната между тях. При-
личаше на застаряващ Давид, който вече не знае по кой
Голиат по-напред да стреля. По балконите на блокове-
те имаше неприбрана коледна украса, празни саксии и
бутилки от вино. Поклащаше се замразено пране. Това ли
е мястото, помисли си Данаил. Това ли е мястото?
Седна на една от двете пейки и усети как тънкият
пласт скреж върху дървените дъски се впи в пантало-
ните му. Остави сака до себе си. Беше войнишка торба,
от онези, в които можеш набързо да сложиш вещи за два-
три дена, стига да не се притесняваш, че нещо може да
се счупи или измачка. Данаил нямаше такива вещи. Беше
леко брадясал и скулестото му лице синееше под наболи-
те косми. Якето му също беше войнишко, с някаква есен
от защитни цветове, но като от друга армия. На някол-
ко метра от кръстосаните му крака декоративно езерце
със спрян шадраван беше вперило празното си око към не-
бето. На дъното му имаше лед и кафяви листа, мумифи-
цирани под повърхността му. Не беше място, на което
можеш да попаднеш случайно.
Морето нямаше как да се види оттук, макар че при-
съствието му се усещаше. Малко по-шумна тишина, мал-
ко по-солен въздух. Мъгла, която се срамува да се покаже
в пълния си вид, но прави далечината сива. Още нямаше
три и половина. При всеки порив на вятъра голите пръч-
ки на храстите наоколо потракваха една в друга. Данаил
придърпа шапката над ушите си. В сака му беше списа-
Из ТАЙНИЯТ нието, което една жена в автобуса забрави на седалка-
ПЪТ НА та си, но сега не искаше да се отвлича с картинки. Беше
МАСТИЛОТО стигнал дотук.
(2010) В три и половина не дойде никой. Данаил се заслуша и
почти успя да чуе прибоя в далечината. В три и триде-
Кристин сет и две една балконска врата се отвори и някой хвърли
Димитрова фас през нея. Неизгасената цигара догоря в изящна дъга.
В три и тридесет и пет дойде едно момиченце с розово
колело и закръжи около шадравана. Ботушите и ръкави-
ците ѝ също бяха розови. Изпод шапката ѝ се развяваха
неравномерни къдрици с още неустановен цвят и форма.
Отначало се движеше по алеята, после започна да се качва
на бордюра на шадравана и да слиза от него. Правеше го с
чевръсти, ожесточени движения. Колелото скоро щеше
да ѝ омалее.
– Ще паднеш – каза Данаил.
– Човек не пада, докато се движи. Никога ли не си карал
колело?
Говореше назидателно, със смръщени вежди.
74 – Защо не отидеш да караш на друго място?
Тя спря и спусна крака на земята.
– А ти кого чакаш?
Данаил не отговори.
– Гаджето си ли чакаш?
– Не е твоя работа.
Тя се разкикоти и поднови обиколките си около шадра-
вана. Сега въртеше педалите по самия му ръб.
– Значи си нямаш гадже.
– А на тебе някой казвал ли ти е, че човек може да падне
отвсякъде, по всякакъв начин?
– Да, но когато се движи, не го усеща.
Данаил въздъхна. Градинката, която доскоро беше пус-
та, сега изглеждаше преизпълнена с народ. Нямаше сми-
съл да стои повече. Посегна към сака си.
– Чакай!
Тя идваше към него, като се буташе с крака по замръз-
налите плочи.
– Какво?
– Покажи ми какво държиш в джобовете си.
– Нямам бонбони.
Тя отметна косата си назад със суетна ловкост.
– Бонбоните не ме интересуват. Те са за малките деца.
Данаил се усмихна и извади ръце от джобовете си. В
едната държеше листче с цифрата 3.30, а в другата –
страница от стар телефонен указател с ограден адрес.
Листчето с цифрата беше ярко оранжево, вероятно
етикет с цената на стока. Момиченцето хвърли колело-
то си и се приближи да погледне какво е извадил Данаил.
– Ама че боклук. Ти си малко ку-ку, нали?
Из ТАЙНИЯТ – Не съм. Ето виж, това е адресът на жълтата къща. И
ПЪТ НА аз съм пред нея.
МАСТИЛОТО – Ха-ха, наистина си ку-ку! В жълтата къща вече не
(2010) живеят хора.
– Няма значение. Това е новогодишният ми късмет –
Кристин той спря, премисли и реши да продължи. – Стане ли Нова
Димитрова година, започвам да се оглеждам за първия адрес и първи-
те цифри, които ми попаднат пред очите. Това са часът
и мястото на срещата. А после отивам там. И чакам.
– И какво чакаш?
Двамата се умълчаха. “Тъжно ку-ку‘‘, добави като на
себе си тя. Стоеше насреща му и чертаеше с розов ботуш
полукръгове в снега. Данаил преглътна.
– Няма да разбереш.
– Ще разбера.
– Чакам да ми проговори Бог.
– Малко не те разбрах.
– Нали те предупредих.
Тя седна до него на пейката и каза: “На ти подарък‘‘.
75 Мушна набързо някаква дреболия в джоба му, там, откъ-
дето ръцете му току-що бяха излезли, и се засмя. Мъгла-
та се сгъстяваше. Отсреща светнаха няколко прозореца,
но зад стъклата им не се виждаха силуетите на загриже-
ни майки. Никой ли не се тревожеше за това дете?
– Защо искаш да ти проговори? Ти имаш ли какво да си
кажеш с него?
– Да.
– Кажи ми какво!
– Не мога да ти кажа на тебе.
– Добре, аз ще си запуша ушите и няма да те слушам.
Пък ти си говори.
– Запуши ли ги наистина?
Тя кимна в отговор.
– Не си ги запушила, хайде изчезвай оттук.
Тя си свали ръкавиците и мушна тънките си пръсти в
ушите си.
– Ето, сега ги запуших наистина.
Данаил се наведе и я погледна в очите.
– Аз съм убиец – прошепна той.
Тя не трепна. Само го гледаше с широко отворени очи.
– Никой не знае това.
Погледът ѝ се взираше занесено в бледото му лице, пре-
половено от шапката.
– Преди шестнайсет години убих сестра си. Тя беше на
осем, а аз на шест. Много обичаше да ме дразни. Буташе
ми ръката с лъжицата, а после майка ми ми се караше, че
съм изцапал покривката. Пълнеше ми джобовете с пясък.
Такива неща. Детски глупости. После ни бяха оставили да
играем в плиткото на морето. Нашите седяха под един
Из ТАЙНИЯТ чадър наблизо. Много хора имаше наоколо. Аз отпуших на
ПЪТ НА сестра ми пояса. Отначало не стана нищо, после тя по-
МАСТИЛОТО тъна и изчезна под вълните. Бяха едни такива пенести
(2010) вълнички, каквито стават всички вълни до брега. Потъ-
на с гръб към мене, без да разбере какво става. В последния
Кристин момент размаха ръце. Отначало се разсмях, защото беше
Димитрова много смешна. После, като не се показа отново, аз се раз-
виках. Майка ми дори тогава не ме чу. Гледаше към мен, но
спореха нещо с баща ми. Хората край нас крещяха, смееха
се. Аз бърках наоколо във водата, но не напипах нищо. Очак-
вах всеки момент сестра ми да ме дръпне за крака или да
се покаже на пясъка, или да се хване за моя пояс. Нищо та-
кова не се случи. Извадиха я чак на другия ден. Веднъж се
опитах да кажа на майка ми какво съм направил, но тя ме
прекъсна и ми каза, че говоря глупости и че не мога да си
спомня какво се е случило толкова отдавна, когато съм
бил съвсем малък. Но аз бях на шест, а тя беше... колкото
тебе. И помня всичко. Все по-ясно го помня. Не знам как да
живея по-нататък.
76 Тя си отпуши ушите.
– Аз не съм на осем!
Изплези му се и се качи обратно на колелото. Направи
няколко кръгчета около пейката му и се отдалечи към
блоковете.
– По-внимателно! – извика Данаил след нея.
– Човек не пада, докато се движи – достигна до него
гласът ѝ от мъглата.
Вероятно го казваше на всеки, който я предупреждава-
ше, че ще падне. Тишината след нея като че ли беше много
по-силна от тишината преди идването ѝ. Няколко улич-
ни лампи наоколо светнаха и образуваха матови кръгове
около глобусите си. Данаил изтръска сака си от скрежа и
се изправи да си върви. Мушна ръце в джобовете си и на-
пипа нещо ръбато и малко.
Капачка от спасителен пояс.
ТЕХНИЧЕСКА
ПРОВЕРКА
Ангел
Иванов

Из
ТЕХНИЧЕСКА
ПРОВЕРКА
(2018)

77 Трескаво влезе в кабината и затвори нервно, но тихо

металната врата зад гърба си. Остави откраднатия
ключ на масата, до пулта. Обърна прашния стол и сед-
на в него. Беше прекарал тук 12 години, преди да го съкра-
тят. Стаята му беше позната като гърдите на любима
жена. Издърпа стойката на окачения прибран микрофон
към себе си. По навик разпъна пръстите на дясната ръка
между него и устата, за да спази препоръчителното раз-
стояние. После натисна плъзгача, придвижи го нагоре,
червената лампичка светна, микрофонът беше отворен
и той заговори. Гласът му стигна до всички квартали и
уши на града:
Внимание!
Внимание!
Внимание!
Това не е техническа проверка!
Това не е техническа проверка!
Това не е техническа проверка!
Това е сигнал за истинско бедствие!
Това е сигнал за истинско бедствие!
Това е сигнал за истинско бедствие!
Чуйте, хора …
Преглътна. Устата му беше пресъхнала. Очите му бяха
налудни. Гласът режеше въздуха и се забиваше до отлом-
ки в панелките и сърцата …
Щом любов нямам, нищо не съм!
Щом любов нямам, нищо не съм!
ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ!
Микрофонът запращя. Прелетя голяма птица или са-
молет и покри улицата със сянката си.
БАЛОНИТЕ
Палми
Ранчев

Хлапака неспокойно обърна глава към мерцедеса, който

78 паркираше на заден ход. Погледна и в противоположната
страна на паркинга. Там всичко беше спокойно. Автомо-
билите бяха наредени косо срещу по-ниската страна на
ресторанта, на която нямаше прозорци. От мерцедеса се
измъкна огромен мъж и се протегна с изпънати настрани
лакти.
– Какъв ти е мерцедесът бе, бате? – попита отдалеко
Хлапака. – Последен модел ли е?
– Шамари ли искаш? – попита мързеливо гигантът, без
да го поглежда.– И марш оттам, да не се върна.
Пресече с широки крачки асфалтираната алея, която
отделяше паркинга от пространството пред ресто-
ранта, покрито с едър калдъръм. Хлапака се спря, защо-
то беше го последвал на куц крак. Просто се забавляваше
да върви след него. Изчака го да влезе в ресторанта, пог-
ледна през рамо паркираните коли и продължи по същия
начин към въртящата се врата. Настина си играеше.
Беше нормално за момче на неговата възраст. Най-на-
края, когато стигна входа на ресторанта, беше изми-
нало достатъчно време и вече нямаше опасност да се
сблъска с великана.
В ресторанта беше топло и почти веднага забрави за
студа навън. Застана встрани от входа, до празна маса
с червена покривка на правоъгълни тъмни квадрати и се
огледа. Никъде не успя да го открие. Най-вероятно само
беше му се сторил толкова грамаден. Тук, сред други въз-
растни като него, беше се загубил. В отсрещния ъгъл хо-
рата бяха се изправили около две събрани надълго маси,
отрупани с пълни чинии. Имаше и вази с цветя. Смееха се,
прегръщаха се, ръкопляскаха. Изглежда, нещо празнуваха.
Из АМАТЬОРИ, Не бяха дошли само да вечерят. Няколко деца се държаха
ПРОФЕСИОНА- за ръце и се въртяха в кръг. Гледаше ги с безразличие.
ЛИСТИ И ДРУГИ Скоро погледът му спря върху дядката, който държеше
УЧАСТНИЦИ над главата си букет от разноцветни балони. Пристъп-
(2010) ваше ситно около детското хорце и подаваше балон на
Палми всяко дете. Кръгът скоро се развали. Всички размахваха
Ранчев балоните, стиснали ги за дългите пластмасови дръжки.
Дядката продължи между масите със застинала усмивка.
На всяко дете даваше от разноцветните балони. Хлапа-
ка решително го последва. Застана срещу дядката, загле-
да го с широко отворени очи. Отблизо личеше, че бузите
му са начервени. Две кръгли петна. В усмивката му също
имаше някаква изкуствена червенина, подчертана от
дебелите влажни устни и лъскавата слюнка. Подаде му
балона с лек поклон, устните му се раздвижиха, оживяха.
Обърна се и продължи между масите.
Колебаеше се дали да поиска още един. Накрая реши, че и
този му стига. Огледа се за всеки случай – нямаше каква-
то и да било заплаха в средата на ресторанта. Нищо не
79 беше се променило. Отправи се решително към старото
си място до входа. Там се обърна, опря длан в покривката
на масата и огледа внимателно ресторанта. Прецени, че
моментът беше подходящ, и взе филия хляб от пласт-
масовата панерка. Пъхна я в джоба на разкопчаното си
яке, отново се огледа. Държеше изправен продълговатия
балон, и така скриваше лицето си от повечето посети-
тели. Срещна само погледа на дядката, който сега беше
съвсем близо.
Хлапака се обърна и с бързи крачки напусна ресторан-
та. Там бръкна в джоба на якето, извади филията. Тога-
ва видя, че дядката също беше излязъл. Бяха му останали
само два балона, държеше ги пред гърдите си, и се смути
от погледа му. Момчето го погледна още веднъж, поглед-
на и филията, неочаквано я подхвърли и със силен шут я
изпрати далеко към паркираните коли. Тръгна решител-
но в същата посока. Хубаво беше, че се сдоби с безплатен
балон. Но вече беше почти на тринайсет и не се кефеше
чак толкова.
– Даде ми жълт – каза високо Хлапака, защото забеляза,
че дядката вървеше на няколко крачки след него. – Пред-
почитам червен.
– Червен ли? – чу се гласът на дядката.
– Обичам червеното.
– Сега нямам червен – каза със съжаление дядката и на-
прави неясен жест с ръката. – Червените първи свършват.
Наоколо беше станало по-студено. Рядко прехвърчаха
сухи и пухкави снежинки. Една се задържа отпред на яке-
то му. Хлапака раздвижи рамо и снежинката се плъзна
надолу. Напъха свободната си ръка в страничния джоб.
Из АМАТЬОРИ, Спомни си филията хляб и обърна глава към дядката. С
ПРОФЕСИОНА- широко движение подхвърли балона, изчака го да се спусне
ЛИСТИ И ДРУГИ на подходяща височина и го ритна с върха на гуменката.
УЧАСТНИЦИ Балонът отхвърча напред.
(2010) – По-добре щеше да е, ако раздаваше футболни топки.
Палми – Балоните са от ресторанта – обясни дядката, без да
Ранчев намалява разстоянието помежду им. – Но аз мога да ти
купя. Футболна топка, искам да кажа.
– А-а, без тия! – реагира остро Хлапака, настигна ба-
лона и отново го ритна. – Ако ги раздават безплатно, ще
взема. Но да ми купуваш, не ща.
– Накъде си тръгнал?
– Наникъде.
– А има ли къде да спиш?
– Що не си гледаш работата?
– Искам само да ти помогна – изрече, като спираше след
всяка дума дядката. – Опитвам се.
– Искаш да ми помогнеш, така ли? – попита предизви-
кателно Хлапака. – Тогава кажи как да свия нещо от коли-
80 те. Касетофон, чанта. Каквото и да е. Тогава ще ти по-
вярвам, че наистина искаш. Ще го продам и после няма да
съм ти задължен.
– Сигурно не си ял.
– Защо смяташ така? – попита с неочаквана злоба
Хлапака, а на кръглото му носле се появиха три дълбоки
бръчки, които приличаха на буквата Ж. – Защото забе-
ляза, че взех филията от масата. Затова ли? После нали
видя къде я пратих с един шут.
– Исках само да разбера дали си ял.
– Ям само когато намеря нещо вкусно – продължи злоб-
но Хлапака. – Сам си набавям лапането. Не чакам някой да
ми го подхвърля.
– Не исках да те обидя.
– Тогава какво искаш? – попита Хлапака, обърна се към
дядката и пристъпи, агресивно разперил ръце. – Я сега да
видим какво имаш в джобовете.
Дядката не помръдна, дори когато Хлапака се притис-
на плътно в него. Гледаше го отдолу-нагоре и на топ-
честото му носле бръчките отново бяха изписали, сега
доста по-разкрачена, буквата Ж. Беше свил юмруците
на разперените си ръце, съскаше злобно. Някак не му се
вярваше, че изговаря всички тези думи. Изпитваше удо-
волствие, че дава воля на яростта си. Но юмруците вече
го боляха от стискане.
– Ти от ония ли си?
– От кои? – прошепна дядката и едва сега отстъпи. –
Не те разбирам.
– Сега ще ти обясня – изрече заканително Хлапака. – Ей
сега!
Из АМАТЬОРИ, Настигна го, напъха ръка в страничния джоб на сакото
ПРОФЕСИОНА- му. Извади я бързо, заобиколи откъм гърба му и бръкна в
ЛИСТИ И ДРУГИ другия му джоб. Там откри смачкани на топка левове. Дяд-
УЧАСТНИЦИ ката беше вдигнал високо балоните над главата си, ся-
(2010) каш да не му пречи, и се тресеше с цяло тяло. Червените
Палми му устни, покрити с белезникава суха ивица, се напукаха.
Ранчев – Ама, малкия, моля ти се! – изрече на пресекулки той и
добави: – Моля ти се!
– Ти си от ония! – каза Хлапака, вече по-убедено, и приб-
ра в джоба на якето смачканите на топка банкноти. –
Няма какво да те съжалявам.
– Малкия, аз исках само да помогна – заекна дядката. –
Да ти помогна, ако е възможно.
– И аз исках само не знам какво си – изговори бързо Хла-
пака, отстъпи назад и го погледна присмехулно. – Но, виж,
ето какво се получи.
Хлапака, без да бърза, се отдалечи. След няколко крач-
ки се обърна. Дядката не беше помръднал от мястото
си. Беше изпуснал балоните и продължаваше да се тресе.
81 Хлапака продължи по-спокойно. Отново се обърна след
няколко крачки. Трите балона бяха се събрали в края на
паркинга. Вятърът ги раздвижи, тласна ги към най-близ-
ката кола и почти едновременно се чуха последователни
звуци. Момчето се усмихна и с ожесточение завъртя гла-
ва, сякаш по някакъв начин беше предизвикало пукането
на балоните.
КРАТКА ИСТОРИЯ
НА САМОЛЕТА
Захари
Карабашлиев

82 Турбините под мен фучат, краката ми олекват, ас-

фалтът под крилото се забързва назад и се отдалечава.
След него поемат складове и халета в землисти цветове,
лъснали на слънцето покриви от ламарина, сграда с над-
пис „сграда 159“, червени контейнери, паркинг с камиони,
„сграда 128“, високи палми, огради с бодлива тел, десетте
платна сгъстяващ се трафик на магистралата. За мал-
ко в кадъра на люка, докато завиваме, се появяват небос-
търгачите, ето го и залива, яхтите с прибрани платна,
после другия залив, хоризонта на Тихия океан. Отляво ос-
тават бреговете на Калифорния, вдясно долу е пустиня
и заснежени планински върхове. Издигаме се високо и пи-
лотът дава сигнал, че можем да си разкопчаем коланите.
До мен мъж с очила в тънки златни рамки изважда от
кожена чанта папка с надпис „Меморандум“, отваря я
и я слага върху сгъваемата масичка. Отдръпвам лакът,
за да му направя място, но след миг се усещам и реша-
вам да отстоя позицията си – все пак облегалката е за
двама ни и аз не съм вече детето, което отстъпва на
възрастните в автобуса. Мъжът сваля очилата си, за-
бърсва ги старателно и ги отпуска върху отворената
страница. В едното стъкло различавам деформирана и
увеличена думата „време“. Отпускам облегалката назад.
Време. Неволно поглеждам към малкия монитор със са-
молетчето и пунктираната линия, температурата на
въздуха и километрите до края на полета. Виждам кол-
ко часа́ местно време е и къде точно сме в небето над
пустинята. Чудя се как така тук е 10 сутринта, а 11
часа по-късно самолетът ще кацне в зимен град от дру-
гата страна на Земята и там вместо нощ отново ще е
Из НЕ ТОЛКО- сутрин. Къде се губят тези часове? Дори децата знаят,
ВА КРАТКА че ако човек се движи достатъчно дълго в една посока,
ИСТОРИЯ ще се върне отново там, откъдето е тръгнал. А какво
НА САМОЛЕТА се случва с времето?
(2018) Някой на задната седалка захърква, някъде напред про-
Захари плаква дете. Вадя слушалки от джоба на седалката пред
Карабашлиев себе си, намирам малка дупчица в облегалката и ги включ-
вам. В ушите ми виква италиански тенор. Сменям стан-
цията на самолетното радио, намирам нещо по-спокой-
но, решил съм да поспя.
Помня, че го докараха през пролетта. Транспортираха
го на части и го сглобиха на място за няколко дни. Разпо-
ложиха го в края на селището, до главното шосе, между
лозята за лично ползване и кооперативните кайсиеви
градини. Много външни хора по това време изпаднаха в
заблудата, че той е попаднал на това място заради не-
посредствената ни близост до летището на град Варна,
но бяха твърде далеч от истината. Всички местни оба-
че знаеха каква е тя – белият самолет дойде в нашето
83 село направо от Съветския съюз. Той бе идея на местно-
то партийно ръководство и бе внесен от далечни земи
да превърне образцовото ни селище в уникално. Бяхме
избрани да бъдем единственото село в републиката със
самолет-сладкарница. И то каква сладкарница!
Помня в първите дни, след като официално го отвори-
ха, чакахме с часове на опашки, за да се качим по тесни-
те стълби, да седнем с родителите си на меките седалки
и да си поръчаме пасти с кока-кола (някак не подхожда-
ше да седнеш в самолет и да пиеш боза), а сервитьорки,
облечени като стюардеси, носеха поръчките с усмивка.
Вътрешността на самолета беше запазена и автентич-
на, просто седалките бяха обърнати две по две, една сре-
щу друга, между тях бяха разположени ниски стъклени
масички и образуваха уютни сепаренца.
Управителят на тази необикновена сладкарница се
казваше Стойчо, имаше мустаци и бе облечен като пи-
лот. В началото Стойчо пускаше всяко дете да влиза в
пилотската кабина и да побръмчи зад уредите за управ-
ление, без обаче да пипа нищо. Понякога се забравяхме,
сграбчвахме кормилото и давахме газ, като да се вдигнем
във въздуха заедно с цялото село зад себе си и да се присъе-
диним към истинските самолети над летището. Мом-
чета... Приземяваха ни с по някой шамар зад врата и ни
пращаха обратно да ядем пасти.
В края на тази паметна учебна година, преди да сме из-
лезли във ваканция, ни освободиха от училище, органи-
зираха бригади да се изчисти площта около Самолета.
Благоустроиха я, озелениха я, засяха цветя и красиви бор-
чета, засадиха и група кипариси – високи и стройни като
Из НЕ ТОЛКО- часовои, оформи се малък парк, поддържан от уборки и
ВА КРАТКА съботници.
ИСТОРИЯ С бялата птица в селото дойдоха и някои промени.
НА САМОЛЕТА На главното шосе, което ни свързваше с град Варна, се
(2018) появи още една спирка – „Самолета“. Потните шофьори
Захари мрънкаха, мрънкаха, докато свикнат с мисълта, че Само-
Карабашлиев лета ще си остане там и пътници ще се качват и слизат
на тази спирка, както на всички други.
Същата година цирк „Буш“, който ни развеселяваше
всяко лято, опъна шатра не на стадиона, както обикно-
вено, а до Самолета.
Големият селски събор в края на този август се превър-
на в едно недоразумение – циганите разгънали сутринта
рано сергиите си около Самолета, а стрелбището, вър-
тележките и виенското колело ги разставиха там, къде-
то винаги са си били – в центъра. Налагаше се да стреляме
за дъвки на едно място, а да крадем индианчета от друго.
Най-голямо влияние обаче Самолета упражни върху
местния обществен живот. Голяма част от нас, които
84 надвечер излизахме „към центъра“ да се събираме и да пу-
шим цигари зад клуба, започнахме да предпочитаме по-из-
олираната обстановка около Самолета. Новообразува-
лият се парк привличаше младежта с новите си пейки, с
непосредствената си близост до природата (кайсиеви
градини и лозя) и с отдалечеността си от районното МВР.
За тези, които живееха наоколо, това си беше все съща-
та крайна махала с големи неизмазани къщи и курници зад
тях, но сега вече си имаше име – „До Самолета“. Селяните
от този район с течение на времето лека-полека започ-
наха да се носят по-различно, да се отдалечават от ос-
таналата част на селото като че се срамуваха от него.
Техните деца също взеха да се надуват, затова от време
на време ядяха бой след часовете. И все пак с малко завист
ги гледахме как се смаляват надолу по баира на групички,
нарамили дебелите си чанти, сякаш не си отиваха вкъщи
при кокошките, а щяха да летят към някой екзотичен
остров.
По това време бащите ни имаха добри работи, май-
ките ни – време за нас, бабите и дядовците ни даваха
дребни пари, живеехме на няколко километра от морска-
та столица, в единственото село със самолет-сладкар-
ница. Нашето село посрещаше най-висшите партийни
ръководители, дошли в окръга по държавни дела или на
лов. Нашето село посрещаше чуждестранни делегации
и представители. Не един и не двама държавни глави са
вили хоро по напечените плочки на центъра и са отчуп-
вали бели питки с мед.
Но имаше нещо, което тормозеше колективния раз-
съдък на повечето от местните. То бе една малка обща
Из НЕ ТОЛКО- трагична тайна – неизказана и невидима за външния
ВА КРАТКА свят, отлично прикривана от нас. Трагичното бе не в
ИСТОРИЯ това, че живеехме в село, а че силно искахме то да e град.
НА САМОЛЕТА Имахме всичко необходимо да се превърнем в град – брой
(2018) жители, комуникации, инфраструктура, народна воля.
Захари И всяка година очаквахме от местното ръководство
Карабашлиев разрешение на този проблем, и той все се отлагаше.
Причината за това вечно отлагане бе, че нашето село
било отредено да бъде „образцово“ село, а не да се пре-
върне в поредния китен малък град – така били решили
отгоре.
Бяхме осъдени да живеем с това решение, във витри-
ната на провинциалния социализъм. И Самолета съвсем
втвърди този статут.
На седалката пред мен някой предпазливо зашумява с
пакетче чипс. Минава висока стюардеса с бутилка мине-
рална вода. Мъжът отдясно разгръща поредна страница
и намества очилата си.
Постепенно центърът на селото започна да се поиз-
85 мества към Самолета. Той, цъфналите кайсиеви дървета
около него и близките лозя се превърнаха в местата, къ-
дето се случваха всички по-важни събития на моето из-
растване:
първа цигара („Стюардеса“);
първа целувка (Севдалина);
първо питие („Слънчев бряг“);
първото момиче (е, почти, де);
първата раздяла (рев!)...
С годините Самолета еволюира от детска сладкарни-
ца в кафе-бар. Старите стюардеси ги рaзкараха да прода-
ват шолички с шкембе чорба на гишето в закусвалнята
на центъра, а на тяхно място дойде млада сервитьорка с
къса пола и бемка на бузата. Дълги нощи мисълта за кра-
савицата не ме оставяше да спя спокойно, но тя се ожени
за Стойчо Пилота. Двамата се превърнаха в лицата на
частната инициатива и неофициално започнаха надпре-
варата с Центъра на селото.
Центъра отвори нов супермаркет.
Самолета започна да продава вносни цигари и шоколад.
Центъра ремонтира стария ресторант и нае оркес-
тър с певица.
Самолета стоеше отворен до два след полунощ.
Центъра смени старите седалки на киното.
Стойчо Пилота отвърна, като инсталира първото
видео в окръга. Ефектът бе неописуем! Спряхме да ходим
на кино – колко пъти можеш да гледаш „Зоро“ и „Фанфан
Лалето“!? С по едно коняче пред себе си („или ш’си поръч-
вати, или са махайти оттука, туй да ни вий кину“), 50
грама фъстъчки и кутия цигари се взирахме през гъстия
Из НЕ ТОЛКО- тютюнев дим в лоши копия на „Рамбо“ и Брус Лий и се
ВА КРАТКА напъвахме да не изтървем дума от бедния превод. Вре-
ИСТОРИЯ мена!
НА САМОЛЕТА Един ден Стойчо Пилота го вкараха в затвора за „злоу-
(2018) потреби“. Новият собственик – Валери, беше човек на
Захари Комсомола и лайно. По-големите твърдяха, че започнал
Карабашлиев да пуска порнографски филми тайно в най-късните часо-
ве и те уж били гледали. Ние се навъртахме също до късно
и се катерехме да надничаме вътре, но все без късмет.
Аз завърших осми клас, на „малката“ абитуриентска се
напих с бадемов аперитив и повръщах дълго под крилото
на Самолета, а Валери ме видя и ми изплющя такъв ша-
мар, от тези, дето не се забравят.
Една сутрин селото осъмна с новината, че през нощ-
та някой ограбил Самолета – видеото, телевизора, два
кашона цигари, алкохол, шоколади. Скандалът бе серио-
зен, милицията не откри извършителите.
В онази есен се записах да уча в града, хващах автобус,
в който на отиване неизменно слушах „България, дела и
86 документи“, а на връщане – народна музика. В началото
често след училище слизах две спирки преди моята, на
„Самолета“, за да се видя с този-онзи, но лека-полека и
това спря.
Един сивкав ноемврийски ден на връщане от училище,
загледан през прозореца на тръскащия „Чавдар“, за пръв
път видях Самолета по различен начин. Изоставен, сам
и толкова близо до летището, той бе един неподвижен
израстък на образцовото ни село, над което кръжаха ле-
тящите му побратими.
После влязох в казармата и забравих за Самолета. Ко-
гато се върнах за пръв път след две години, го видях олю-
щен, поочукан и доста по-малък, отколкото го бях оста-
вил. Около него се мотаеха някакви непознати хлапетии
и дишаха лепило из храсталаците. Чу се, че собственици-
те му започнали да се сменят един след друг.
Дойде и новото време, в което „собственост“ се пре-
върна в относително понятие – нямаше Комсомол да го
стопанисва или дава под наем. Започнаха да го обират
през месец. Полицията в началото залавяше извършите-
лите и ги затваряше, после ги залавяше, но ги пускаше,
после спря да ги залавя, а накрая взе и да не ги търси.
После за няколко години Самолета се постегна, когато
командата взе Тошо Военноотчетника. Той го направи
обител на кротки алкохолици и основен пункт за продаж-
ба на гаражно приготвен алкохол. Тошо Военноотчет-
ника бе винаги гладко избръснат, имаше червени бузи и
говореше възпитано, но умря от цироза. Клиентелата
му осиротя и се премести под асмата на Веса Кюфтето.
Никой не се нае да подкара отново Самолета.
Из НЕ ТОЛКО- Една нощ – казват – за пореден път разбили вратата
ВА КРАТКА му и взели каквото намерили. За броени часове на следва-
ИСТОРИЯ щия ден селяните изпонакрали седалките и масичките,
НА САМОЛЕТА които после можели да се забележат пред фургони, бунга-
(2018) ла и вилички из околните лозя. Чу се, че след това станал
Захари свърталище на наркомани – палели огън вътре, топлели
Карабашлиев се, кой знае какво правели. Мога да видя как е изглеждал
нощем – като надупчена за Деня на Вси светии тиква с
трептяща от пламъците куха вътрешност, с кривящи
се човешки силуети.
Видях го за последен път, когато се върнах за празни-
ците. От едрата, бяла, изпъчена снага бе останал малък
тъмносив скелет. Всичко, което е можело да влезе в рабо-
та, бе изтръгнато от коравите ръце на хората. Селото
бе оглозгало до кости изоставената метална птица.
Не след дълго, същата зима, цигани успели за една нощ
да го нарежат и извозят до пристанището, където го
продали за вторични суровини. Представям си остатъ-
ците му, пресовани с други остатъци, натоварени на
87 кораб под чужд флаг, който се отдалечава в мъглите на
Черно море.
Някой отзад киха един, два, три пъти. После е тихо.
Пипнешком измъквам изпод седалката одеялото и се за-
вивам. В монитора пред мен зеленикаво самолетче лази в
Атлантическия океан.
В просъница гледам цифрите на часовника – има още
много до края на дългия полет.
Как така часовете се влачат, а времето лети?
Сан Диего, Калифорния, 14.11.2006
НЕЗАБЕЛЯЗАНА
ОТ НИКОГО
Иванка
Могилска

88 Смъртта беше разхвърляна госпожица с малки крака.

Беше разпиляла вещите си по средата на моста, взела как-
вото ѝ трябва и си заминала.
Невена и Искрен зърнаха светлосинята ѝ джапанка, зах-
върлена на платното. После бялата ѝ риза им помаха уни-
ло с изцапан ръкав. По-надолу лежеше обърнатият ѝ куфар,
от който се подаваха чифт къси панталони. Най-накрая,
избутана колкото се може встрани от пътя, видяха кола-
та ѝ – със сплескана предница, счупени прозорци и тъмни
петна около нея.
Когато се качиха на моста „Вашку да Гама“, който мина-
ваше над реката Тежу, беше още светло и те бяха уверени,
че ще стигнат в Лисабон привечер. Което според Невена
беше много романтично. Още не знаеха, че смъртта вече е
застанала по средата на моста и избира колата, с която ще
пътува тази вечер към града.
Тежу не беше река като река. Приличаше на море, което
не иска да си признае, че е пораснало. Двамата въртяха глави
наляво и надясно – Искрен по-предпазливо, защото шофира-
ше, Невена с възторг и удивление – и брояха лодките. Една,
две, три лодки – толкова малки, че чак беше, съмнително
сами ли са стигнали до това място на реката или винаги си
седят тук – като петна върху празнична дреха. (По-късно
Невена се мъчеше да си припомни цвета им, но те все се явя-
ваха пред очите ѝ черни, с по един лодкар в тях, безучастно
подпрян на веслото.) Изведнъж светлосив здрач разми очер-
танията им, избледняха, като че някой се грижеше да из-
чисти всяка човешка следа от дрехата на Тежу.
Докато Искрен проверяваше включени ли са фаровете,
Невена предвкусваше как ще се отпусне в хладните хотел-
Из ски чаршафи и ще заспи на рамото му. От време на време
ТАЯ ЗЕМЯ, поглеждаше към стоманените въжета, които държаха
ОНАЯ ЗЕМЯ „Вашку да Гама“, със страхопочитание. Смъртта все още
(2017) стоеше по средата на моста в последни секунди колебание.
Скоро мракът щеше да се наведе да гушне реката, нямаше
Иванка време за губене. И тя избра.
Могилска Лампите светнаха. Невена заразказва на Искрен, че мос-
тът е всъщност гердан от фалшиви светулки на шията на
водно чудовище. Не забеляза, че колите около тях стават
все повече и се движат все по-бавно. Точно да се разсърди, че
той не я слуша внимателно, и спряха. През предното стък-
ло, в тяхната посока на движение, се виждаха само редици
от коли. През страничните – мастилено нищо. Помръдна-
ха леко. Пак спряха. Чакаха. Шофьорите излизаха от коли-
те и протягаха вратове напред. Питаха се един друг какво
става, вдигаха рамене и се прибираха обратно. По-нетър-
пеливите се опитваха да се промушат между спрелите
коли, но не успяваха. Всичко застина.
Смъртта беше взела за секунди каквото ѝ трябва и беше
89 седнала с провесени над водата крака на парапета на моста
да чака полицаите. Те трябваше да разчистят ненужните
вече вещи и да я отведат в града. Знаеше, че бързат колко-
то могат, но нямаше добро мнение за човешките възмож-
ности и се беше заредила с търпение. Даже мълвата за поя-
вата ѝ още не беше стигнала до мястото, на което чакаха
Невена и Искрен. А то не беше далеч.
Двамата седяха в колата. Тежу беше изчезнала. На мяс-
тото ѝ имаше само черна дупка, която ги обгръщаше с две
ръце и сякаш нямаше намерение да ги пусне. Искрен пот-
ропваше с пръсти по волана, готов всеки момент да на-
вакса изгубеното време. Невена се цупеше, мърмореше, че е
трябвало да тръгнат по-рано, да не се разсейват толкова
по пътищата, за да пристигнат навреме и да се разходят,
а не да губят първата си вечер, висейки на някакъв мост,
пък бил той и най-дългият в Европа.
Малко преди да се скарат, полицаите пристигнаха и за-
почнаха да разчистват, а линейката натовари смъртта и
потегли с вой.
Когато двамата вече си крещяха за нещо съвсем различ-
но от пропуснатата вечер в Лисабон, полицаите избута-
ха смачканата кола настрани, за да освободят път за ча-
кащите коли. Колоната потегли. Искрен се съсредоточи в
пътя, а Невена се загледа сърдито през прозореца. Пъпле-
ха със скорост две улични лампи в минута, но се движеха.
Смъртта вече влизаше с линейката в града, когато мина-
ха покрай бъркотията, оставена от нея на моста.
Напрегнатата тишина в колата се смени от тишина,
изпълнена със смесица от почуда, страх, облекчение, че не
са тръгнали по-рано, че са се разсейвали по пътя.
Из Скоро Лисабон – излегнал се по хълмовете, ленив и над-
ТАЯ ЗЕМЯ, менен – се появи пред тях. На Невена ѝ се стори, че на
ОНАЯ ЗЕМЯ прощаване, преди да я запрати към хилядите му светли-
(2017) ни, мракът я удря в слънчевия сплит. Докато си поемаше
въздух, се помоли Тежу да не е непораснало море, а река на
Иванка забравата и споменът за млечния ѝ здрач да заличи ми-
Могилска сълта, че по улиците на този град, в който толкова бър-
заха да пристигнат, незабелязана от никого, се разхожда
смъртта.

90
НЕ БЕШЕ ТУК
И СИ ОТИДЕ
Георги
Томов

91 Our situation on this Earth seems strange.

Albert Einstein, My Credo (1932)
*

Това долу трябва да е моето тяло – абсолютно непод-

вижно, сякаш мускулите му са се стегнали за последно и ще
останат така завинаги. Нищо не ме свързваше с разкриве-
ните черти на това лице, застиналата в гърч уста, пръс-
тите на ръцете, побелели от стискане на измачканата
завивка. „Свободата се ражда в нощта, все едно къде – в
дупка някоя, в стена, през която минават ледените вет-
рове.“ Свободата можеше да се докосне, имах смътното
усещане, че пространството – макар и безкрайно – ми
принадлежи. Както и цялото време – минало, настояще,
бъдеще. „Идваш ли?“

***
Познавах цифрите преди буквите и можех да смятам,
преди да почна да сричам. В детството обожавах да ре-
шавам задачи, а когато поотраснах прекарвах всяка
свободна минута пред монитора – компютрите осигу-
ряваха алиби за бягствата ми от света. Завърших мате-
матическа гимназия с отличен, поисках от родителите
си приготвената за абитуриентския ми бал сума и с нея
изкарах първия семестър в Техническия университет в
Мюнхен. За втория заработих парите си сам – тутор,
частни уроци по математика и работа по научни проек-
ти.
Първото лято не успях, на следващото се прибрах в
България за десетина дни. Имах нужда от почивка и прес-
* Разказът е предоставен от автора в нова, изцяло редактирана версия.
Из кочих към морето, отсядайки в празната селска къща на
НЕ БЕШЕ ТУК познати. Събуждах се към седем, качвах се на колата и
И СИ ОТИДЕ след четвърт час паркирах в близост до „SUN-UP‘‘ – дър-
(2013) вен, боядисан в бяло плажен бар.
–Добро утро – поздравявах момичето, което заварвах
Георги да шета между масите.
Томов –Добро. Едно кафе „от моето“ ще пиете ли?
Плувах тридесетина минути, докато тя – не знаех
името ѝ, наричаха я Съни – разтребваше безпорядъка от
предишната нощ, бършеше масите, миеше пода. Подсу-
шавах се с хавлията, Съни правеше за двама ни аромат-
но кафе „от нейното“ – с няколко капки бадемов ликьор,
после пускаше джаз и сядаше на високото столче до мен.
Отпивахме мълчешком, гледайки отблясъците по вода-
та. Постепенно започваха да прииждат хора, момиче-
то влизаше зад бара, а аз се премествах в най-далечна-
та част на заведението с книга в ръка. Към единайсет
ставаше тарапана, деца тичаха насам-натам, крещяха,
а майките им бяха по-шумни и от тях. Щом започваше
92 да дъни популярна рок музика, удрях една текила на бара,
кимвах на Съни и си тръгвах.
След седмица „Добро утро“ и „Добро. Едно кафе „от мо-
ето“ ще пиете ли?“ тя ме попита къде изкарвам деня –
казах ѝ, че съм отседнал в близкото село и в двора на къ-
щата има беседка. „Зная едно скришно заливче в скалите.“
Обясни ми как да стигна с колата, благодарих ѝ. Прибрах
се да обядвам – хляб, сирене и градински домати, после
подремнах и по някое време се отправих към тайното
място. Спрях колата в края на черния път – ниско долу се
виждаше плажът с белия бар, хората щъкаха като мрав-
ки. Сетих се за Съни и помахах.
Земята бе суха и напукана, босите ми крака потъваха в
прахта. Обвзе ме странното чувство на неосъзната сво-
бода, както в детството. Допреди няколко дни тук се е
полюлявало зряло жито, а сега ниско отрязаните стебла,
остри като копия, дебнеха стъпалата ми. Коловозите
пресичаха стърнището и се губеха на десетина метра от
високия бряг. Изправих се на ръба на скалите, напред се ши-
реше мързеливото море. Пусто, без рибарски лодки, плат-
на и дори без вълни – спокоен безкрай, населен със слънчеви
отблясъци. Нямаше признаци за човешко присъствие и в
скалния джоб под краката ми. Слязох по тясната пътеч-
ка с книга в ръка, преминах като нестинар по нажежения
до бяло пясък и не спрях, докато овъглените ми ходила
не усетиха хладината на водата. Постлах хавлията и се
отпуснах по гръб. Отворих томчето напосоки и покрих с
него лицето си, вдишвайки жадно мириса на море и масти-
ло. Още в колата знаех, че едва ли ще чета и взех луксоз-
ното издание по-скоро за компания. Бертранд Ръсел и
Из неговата „A History of Western Philosophy“ са удоволствие за
НЕ БЕШЕ ТУК дъждовна есенна вечер с пращящи в камината цепеници.
И СИ ОТИДЕ Не за палещи лъчи... шепот на вълни... тишина ...
(2013) Тя прави няколко крачки и спира току до водата, на метри от
мен. За миг е абсолютно неподвижна – стройна, с разхвърчана
Георги сламена коса.... Ухае на сухи треви и цитрус. Протегна ли ръка,
Томов ще я докосна.
Внезапно свива рамене и бялата ѝ рокля с широко деколте се из-
хлузва като змийска кожа. Пристъпва грациозно встрани, дзън-
дзън... Замира за миг, гола и прекрасна, само по сребърни синджир-
чета с малки камбанки около глезените. Повдига се на пръсти,
сякаш се кани да полети. Пристъпва – морето гальовно я обгръща
и постепенно я разтваря в себе си. Погледът ми следи бавно по-
качващата се по тялото ѝ линия на водата: прасците, сгъвките
на коленете, бедрата – гладки и бели като мрамор. Поглъща две-
те млечни полукълба, всяко с формата на разполовена праскова.
Тя продължава движението си напред с плавни въртеливи движе-
ния. Спира, гребва с шепи море и замеря слънцето. Сега цялата е
покрита с бисерни капки и милиони малки дъги. Обзема ме паника
93 – не искам да я смутя с присъствието си, по детски замижавам,
броя бавно до десет и отварям очи. Не зная дали аз съм станал
невидим, но тя е изчезнала.
Скачам, поставям ръка над очите си, оглеждам внимателно
синята, гладка като мънисто повърхност. Дали не съм сънувал?
Но роклята ѝ все още лежи на пясъка...
Навлизам в морето и когато става достатъчно дълбоко, по-
емам въздух и се гмуркам. Водата е кристална, откроява се вся-
ка мидичка по дъното, струва ми се, че забелязвам едва видими
вдлъбнатини от стъпки. Следвам ги, плувайки. Използвам и
последната молекула кислород в дробовете си, преди панически
да изскоча на повърхността. Пред очите ми се въртят жъл-
то-зелени кръгове, но слухът ми долавя нежен звън. Идва от-
към брега и бавно се отдалечава. Когато най-сетне проглеждам,
мервам голата ѝ фигура горе на скалите. След миг мястото
пак е пусто и тъжно като съдран джоб. „Никога повече няма да
я видя!‘‘ – прецапвам до брега и хуквам след уханието на сухи
треви и цитрус.
Скалният джоб бе потънал в сянка. Изкачих пътека-
та – слънцето тъкмо залязваше и хоризонтът тънеше
в пурпур. Нагазих в стърнището, внимавайки за всяка
стъпка – ходилата ми бяха разранени. В прашните ко-
ловозите на пътя мернах нещо лъскавко. Наведох се и го
вдигнах. Дзън – фино синджирче за глезен, с три малки
сребърни камбанки.

На другата сутрин се успах и когато най-сетне се поя-

вих на плажа, около бара гъмжеше от хора. На мястото
ми върху високия стол седеше симпатягата със служе-
бен тен и усмивка – спасителят, който се отбиваше
Из по няколко пъти на ден. Заради него не поглеждах Съни
НЕ БЕШЕ ТУК така, както мъж гледа жена, ясно беше, че нямам ника-
И СИ ОТИДЕ къв шанс.
(2013) – Добро утро – поздравих.
– Добро. Ей сега ще ти направя кафето. От „моето“,
Георги нали? – тя ми смигна съзаклятнически и тръсна русата
Томов си главица.
Седнах в моя ъгъл и отворих книгата, която носех със
себе си в онзи ден – „The God Delusion“ на Ричард Докинс.
Не смеех да вдигна очи, защото чувах смеха ѝ откъм бара.
Съни ми донесе кафето, кимнах мълчаливо. Онзи ме гледа-
ше със снизходителна насмешка.
– Благодаря ти – прошепнах.
– За кафето или за магическото тайно място? Видях
ти колата вчера, горе на скалите.
– За всичко. Днес си тръгвам.
– Ще се върнеш ли догодина?
– Да, трябва да открия едно момиче...

94 ***
Воден от безумното желание да открия тайнствено-
то момиче, отделих половин месец през следващата си
ваканция. Мисията си започнах от скалният джоб, в кой-
то я бях видял предишната година, чаках я там няколко
дни. После ме обзе предчувствие, че тя е някъде наблизо –
на съседния плаж или в съседния град. През деня обикалях
заливите, вечер – заведенията. Бижуто с камбанките
носех усукано около кожена връв на врата си. Очите ми
се взираха в момичетата, понякога коленичех до женски
глезени с гривнички, на няколко пъти ядох бой...
На следващата година – също. Както и на пò следваща-
та. Ако не беше Съни – единственият човек, на когото
бях споделил, сигурно щях да се откажа, но тя настоява-
ше, че светът е изпълнен с магии и чудеса. За съжаление
моето чудо някъде се губеше. Предполагам, че нейното
също – спасителят го нямаше и изглежда, никой не бе заел
неговото място.
В края на последния ден от третата изгубена в без-
плодно търсене ваканция – след няколко часа трябва-
ше да летя за Мюнхен – си казах, че на това безсмислие
трябва най-сетне да се сложи край. Съни бе притихнала
зад плота и полираше, чаши без въобще да ме поглежда.
Сигурно ѝ бях писнал с моята безумна история. Поглед-
нах към смълчания бряг и мислено – примирен и самотен,
се сбогувах с морето. Изнизах бижуто с камбанките –
щях да го запокитя в пясъка, все на някого ще донесе къс-
мет. Последна текила – сол, лимон и жест за „наздраве‘‘
към единствения клиент освен мен – женски силует от
другата страна на бара, в контражур на ниското слън-
Из це. Може би… Не – приключил бях с тази игра. Момичето
НЕ БЕШЕ ТУК слезе от стола, заобиколи и седна до мен. Мълчахме и гле-
И СИ ОТИДЕ дахме залеза. Обърнах се към него и му се усмихнах. Сини
(2013) очи, в които можеш да се гмурнеш. От смъкнатото де-
колте на бялата ѝ тениска се показваха заоблени раме-
Георги не. Протегнах ръка – на дланта ми заблестя сребърното
Томов синджирче. Босите ѝ ходила – малки и изящни – докоснаха
ръба на стола ми, когато момичето повдига колене към
гърдите си. На левия ѝ глезен имаше точно същата грив-
ничка, с три сребърни камбанки. Не ги чух да звънят, в
този момент не можех да чуя дори собствените си мис-
ли. Украсихме заедно и другия ѝ глезен, пръстите ни се
докосваха, моите трепереха. Тя се смъкна на земята и си
тръгна. Понечих да я прегърна и никога повече да не я пус-
на, но не можех да помръдна. Отзад на блузата ѝ бяха из-
рисувани ангелски криле. Чух звук от разбито стъкло, но
не се обърнах.

След няколко часа се качих на борда на самолета за Вие-

95 на, там щях да хвана връзка за Мюнхен. Мястото до мен
се оказа свободно. За моя голяма изненада през две седал-
ки напред видях Съни – беше ми споменала, че ще прави
магистратура в Щутгарт. Тъкмо се чудех как да я пови-
кам, все още не знаех истинското ѝ име, тя се обърна и
ми се усмихна. Махнах ѝ да дойде. Докато се промушваше
покрай мен, за да седне на мястото до илюминатора (за
първи път бяхме толкова близо един до друг), дъхът ѝ –
сухи треви и цитрус – погали страната ми.
–Познаваш ли момичето, което беше на бара тази ве-
чер? – попитах я.
–Кое момиче? – в тъмните очи на Съни се четеше ис-
крена изненада.

***
–От медицинска гледна точка съпругата Ви няма аб-
солютно никакъв шанс да забременее. – Професорът бе
свалил очилата си със златни рамки и бършеше без нуж-
да стъклата им. – Но, както винаги съм казвал, всичко е в
ръцете на Господ. Съветвам Ви засега да не споделяте с
нея моето заключение.
Същата нощ се появи сънят, до няколко месеца на пре-
лестния гръб на съпругата ми бяха изографисани пре-
лестни ангелските криле, а до края на същата календарна
година отидох при професора и му целунах ръка, защото
бе достатъчно умен, за да не се прави на Господ.
Когато поех дъщеря си в ръце, голата ѝ главица мири-
шеше на мляко и мед. Разтреперах се, уплашен, че сърце-
то ми ще избухне и шрапнели от него ще наранят люби-
мите ми същества. Върнах я на съпругата си, целунах ги
Из и двете – мляко и мед, ванилия и канела – и бързешком на-
НЕ БЕШЕ ТУК пуснах болничната стая. Хукнах по стълбите, втурнах
И СИ ОТИДЕ се навън – нанякъде – в безумния вечерен трафик на ог-
(2013) ромния чужд град, в който живеех от години. Врязах се в
анонимната му тълпа, която попива и гаси всяка емоция,
Георги всеки порив и вопъл. Но точно тогава, изблъскан и из-
Томов хвърлен встрани като отломка, го почувствах свой. Във
въздуха, наситен с бензибови изпарения, се долавяше сла-
бо ухание на сухи треви и цитрус. Вдигнах глава и между
лъскавите фасади и мигащите светофари ми се стори, че
виждам онова чисто първично небе, връстник на сътво-
рението, и в него запулсира една нова звездица.

***
Търкаляхме се по пижами върху дебелия килим в днев-
ната и смехът ни кънтеше из цялата къща. Бихме се с
възглавници и тя, разбира се, ме победи. Уморена, зас-
па отгоре ми. Не помръдвах, упоен от дъхът ѝ – мляко и
мед. Отнесох я в креватчето ѝ, завих я и постоях до нея в
96 тъмното. Най-добрата превенция срещу стреса е общу-
ването с деца и животни – тригодишната чаровна умни-
ца правеше живота ми пълен и прекрасен.
Съпругата ми отдавна спеше. Сега трябваше да се
пъхна в леглото и да си отвоювам пространство, като
внимавам да не я събудя. Налагаше се да го правя от пър-
вата ни нощ заедно, преди седем години. В самолета така
и не бях посмял да я заговоря, стъписан от полъха на сухи
треви и цитрус, когато тя се промуши покрай мен, за да
заеме мястото до прозореца. Заради засилени мерки за
сигурност на Виенското летище не успяхме да се чеки-
раме навреме за Мюнхен. Прежалихме по петдесет евро
и си взехме обща стая в единствения хотела на самото
летище. Помотах се във фоайето, докато тя се пригот-
ви за сън, а когато се качих, я заварих да спи напряко на
единственото легло.
Завивката пак е изритана в краката ѝ, но сега – за
разлика от онази нощ – тя спи напълно гола. Дори след
толкова години тялото ѝ, макар и отпуснато в съня, из-
глежда младо и гъвкаво. Русите ѝ коси са разпилени по въз-
главниците, а седефените ѝ ангелски криле сякаш излъч-
ват собствена светлина. Майсторската татуировка
покрива всеки квадратен сантиметър от гърба ѝ. Беше
ѝ подарък от мен за третата годишнина от онзи полет.
„Прищявка“ – казах ѝ, а тя се съгласи, въпреки че едва ли
повярва – не съм човек на внезапните хрумвания. Не ѝ го
казах, но ставаше дума за един сън: „Изправена току до
водата – стройна, с къса разхвърчана сламена коса – мо-
мичето изхлузва като змийска кожа бялата си рокля и
остава – гола и прекрасна – само по окачени на глезени-
Из те ѝ сребърни синджирчета с малки камбанки. Повдига
НЕ БЕШЕ ТУК се на пръсти, сякаш се кани да полети. Пристъпва – мо-
И СИ ОТИДЕ рето гальовно я обгръща и постепенно я разтваря в себе
(2013) си. Погледът ми следи бавно покачващата се по тялото
ѝ водолиния: прасците, сгъвките на коленете, загорели-
Георги те гладки бедра, двете матови полукълба – всяко с фор-
Томов мата на разполовена праскова. Светлият отпечатък от
долнището на банския ѝ прилича на следа от плиснато
мляко. Ангелските криле се спускат до прехода смета-
на-шоколад в онази копринена зона между нежните ямки
на кръста.“
Дни наред бях целувал сълзите ѝ, докато я татуираха.
Завих я и се пъхнах до нея в леглото. Въпреки всичко жи-
вотът ми е перфектен.

***
Ледена пот и непосилна тежест в гърдите. Въздухът
нахлува в дробовете ми с къси хрипове и излиза навън със
свистене. Челюстта ми e схванатa. Тъпа болка пълзи по
97 лявата ми ръка – класически синдроми за инфаркт. Нито
мога да извикам, нито да помръдна – като в кошмарен
сън. Паника? Не, безкрайна умора. По лицето ми поти-
чат сълзи. „Дъщеря ми ще порасне без баща, ако изобщо
успее да порасне! В този мръсен свят! Кой ще се грижи за
нея? Майка ѝ, непознати хора?“ Ипотеката може да се
преструктурира, да се оптимизират разходите... Защо
не го направих по-рано?! Проспах всички симптоми на
предстоящата катастрофа?! Но какво можех да направя
– за една нощ изхвърлиха всички чужденци не само от на-
шата компания, в целия сектор. Индийци, латиноси, ев-
ропейци... Дори канадските граждани. Мога да се оправя,
само да съм здрав, само да оживея! Всичко ще бъде наред!
Господи, само да оживея…“

***
Успявам да помръдна ръка. Жив съм! Въздухът ухае на
сухи треви и цитрус.
– Добро утро! – шепна. – Ще направя едно кафе „от на-
шето“ – с ванилия и канела.
– Какво става? – промърморва съпругата ми в полусън.
– Нищо, спокойно – докоснах косите ѝ с устни. – Не
беше тук и си отиде.
РОЖДЕН
ДЕН
Николай
Грозни

Трябва да е бил или трийсет и третият или трийсет и

98 деветият ми рожден ден, ако човек може да вярва на нуме-
рологичните таблици, и вероятно е съществувало няка-
къв вид споразумение между възрастни, което е включва-
ло деца, защото в противен случай, аз никога нямаше да се
съглася да се появя на публично място на рождения ми ден
в компанията на три или четири разнообразно овъзрас-
тени създания, чието кумулативно разбиране за метафи-
зика е еквивалентно на любопитството на брадавица
върху носа на раджастански каан-сааф-уалла, почистващ
ушите на минувачите по улиците на Пахар Гандж. Нямах
никаква представа какво ме очаква въпросната вечер до
момента, в който се озовах въдворен в частно моторно
превозно средство, търкалящо се бясно надолу по N113 в
посока Монпелие между треперещи тополи и заградени с
дувари тъмници, и дори тогава въображението ми не успя
да ме подготви за смълчаните буржоазни ужаси, характе-
ризиращи пещероподобния ресторант в близост до Place
de la Comédie, в стария квартал, чиито засводени готиче-
ски тавани, крещящ феодален декор и фарсова клиентела
предизвикваха спонтанни видения за софистицирани из-
тезателни съоръжения и блудна транссубстанциация.
Неспособен да оценя френетичното театралничене на
келнера, който смяташе за необходимо да съедини пока-
залците си над главата си и да изиграе малък танц всеки
път, когато споменеше заека в сос от портокал и мащер-
ка, аз приключих с донякъде безрадостния десетгодишен
Hermitage, преди дори да мога да прочета менюто, и кога-
то ордьоврите най-накрая пристигнаха, аз нямах друг из-
бор, освен да задоволя жаждата си с чешмяна вода, предвид
факта, че втората бутилка Hermitage имаше силен goût
Из de bouchon и аз не бях склонен да помоля келнера да я смени.
КЛАУСТРО- Не мога да си спомня и една дума от разговора, който по
ФОБИИ всяка вероятност е занимавал гостите на моята маса, и е
(2016) напълно възможно да не съм казал нищо до момента, кога-
то, някъде по средата на главното ястие (жилав côtes de
Николай porc à la Lyonnaise), аз поднесох своите извинения, освобо-
Грозни дих се рязко от стола и гигантската салфетка и се насо-
чих към най-тъмния ъгъл на ресторанта, където предпо-
ложих, че ще открия тесен коридор, отвеждащ към
тоалетната. Това, което открих обаче, беше един римски
свод, явно предназначен за джуджета, и едно късо мрамор-
но стълбище, което отваряше път към друга зала за хра-
нене, на нивото на приземния етаж, чиито засводени та-
вани бяха дори по-потискащи от тези в предишната зала
и където мнозинството от гостите афишириха особен
вид умопомрачение, характерно за дълготрайно съприкос-
новение с местния мистрал. Аз прекосих залата за хране-
не, навигирайки умело между масите и орнаментираните
колони, и преминах през втори римски свод и второ мра-
99 морно стълбище, озовавайки се според моите изчисления в
залата за хранене, в която бях седял в самото начало.
Вглеждайки се не съвсем благовъзпитано в лицата на же-
ните във вечерни рокли с отворен гръб и стряскайки пове-
че от няколко ниски мъже, облечени в детски дрехи, аз
стигнах до извода, че или се намирам в някаква съседна,
трета поред зала за хранене, или съм загубил способнос-
тта да разпознавам лицата на моите придружители. Из-
веднъж ми се стори напълно възможно да стигна до поло-
жение, при което в резултат на невъзвратима загуба на
реалност, породена от частично или цялостно отчужде-
ние от третата скандха, контролираща способността
за идентификация и проекция, така наречената samjñā, аз
не ще мога повече да правя разлика между хора, които по-
знавам добре, и хора, които никога не съм срещал преди.
Очевидно частичното или цялостното отчуждение от
третата скандха нямаше нищо общо със забравянето, ка-
зах си аз, докато се разхождах по периферията на залата в
търсене на някакъв изход. Докато забравянето предста-
вляваше просто една негация на спомена, отчуждението
от третата скандха правеше спомена напълно ирелеван-
тен, или толкова релевантен, колкото срамен косъм в на-
тъпкан с ганджа чиллум в ръцете на отъркан с пепел
садху, наблюдаващ погребална клада на брега на Ганг в Бе-
нарес. Виждайки, че идентификацията, както и иден-
тичността бяха нещо без собственик, изоставен имот,
пълен с чужди предмети, аз съвсем естествено щях да се
затрудня да се направя на изненадан или дори леко ос-
кърбен от идеята, че съм създал определен брой деца в
тясно сътрудничество примерно с брюнетката в зелена
Из рокля с отворен гръб, чиито геконоподобни очи си оти-
КЛАУСТРО- ваха така добре с нейните рептилни ръце, или пък с по-
ФОБИИ родистата блондинка в сатенена рокля, която се смееше
(2016) със затворени очи, или с оловната жена със страховит
грим и изключително къси пръсти. За кого говорите
Николай всъщност, щях да попитам аз учтиво, откопчвайки се
Грозни от третата скандха. За теб, щяха да отвърнат те, со-
чейки едно тяло, което дори не беше мое, едно тяло, кое-
то ми беше приписано, преди да мога да прочета клаузи-
те с дребен шрифт или да окажа някаква що-годе
достойна съпротива. Както ви харесва, щях да отвърна
примирено, без да мога да осъзная разликата между това
и онова, тъй като в действителност съществуваха само
две възможности: или аз бях баща на всички деца, или не
бях баща на никой, а при това и двете възможности бяха
абсолютно верни. Не беше трудно да се види, че живеехме
в свят, където всички тела бяха едно-единствено тяло и
всички лица бяха едно-единствено лице. Колко великолеп-
но, колко неуловимо щеше да бъде усещането да се от-
100 чуждиш от третата скандха, помислих си аз, чувствай-
ки се все по-дезориентиран от хеликоидалната струк-
тура на залата и от препокриващото се ехо от раздраз-
нен шепот и дрънчене на прибори за хранене. Сигурно
щях да продължа да се лутам безцелно из залата още дос-
та дълго време, ако не се бях спънал в килима и не се бях
проснал по лице пред келнера, който по-рано се беше пра-
вил на заек. Без да задава никакви въпроси, келнерът ми
помогна да се изправя и ми разясни маршрута, по който
щях да стигна до тоалетната. Изведнъж всичко ми се
стори невероятно просто и аз се почувствах доста глу-
паво затова, че се бях изгубил в един толкова добре подре-
ден ресторант. Промъкнах се през една пролука в стена-
та, която по някаква причина бях пропуснал да забележа
дотогава, и се озовах, както личеше по всичко, в първата
зала за хранене, въпреки че аз не си направих труда да по-
търся масата, на която бях седял, понеже се опасявах, че
ще забравя инструкциите на келнера. Причината за мое-
то първоначално объркване беше очевидна – аз бях преми-
нал през арката вдясно, а всъщност е трябвало да се насо-
ча към арката вляво. Понастоящем аз преминах през
правилната лявостояща арка и се озовах във втората
зала за хранене, която де факто трябваше да бъде дос-
тъпна единствено през неправилната дясностояща
арка. И докато се опитвах да си представя геометрична-
та форма, която би позволила на едно помещение да съ-
ществува едновременно на две отделни места, аз се
шмугнах през една сравнително широка амбразура и се
озовах в третата зала за хранене, където по-рано се бях
спънал в килима, с тази разлика, че сега не можах да от-
Из крия нито въпросния килим, нито брюнетката в зелена
КЛАУСТРО- рокля с отворен гръб, нито ниските мъже в дрехи за деца,
ФОБИИ в резултат на което бях принуден да заключа, че бях дос-
(2016) тигнал до една напълно различна част на заведението и
че тоалетната най-вероятно беше съвсем наблизо. Не си
Николай спомням точния момент, когато осъзнах, че всъщност
Грозни не бях чул келнера-заек да казва нищо конкретно относ-
но местонахождението на тоалетната, но затова пък
си спомням, че когато се натъкнах на него за втори път в
това, което аз бих нарекъл зала номер пет, го изслушах
изключително внимателно и установих, че той на прак-
тика не спомена думата „тоалетна“ нито веднъж. Не
сметнах за уместно да пресирам келнера с допълнителни
въпроси предвид затруднението му с някои от съгласни-
те и повечето гласни, да не говорим за почти екзистен-
циалната му амбивалентност към френските articles
partitifs, така че аз го оставих да свърши своята реч и ки-
майки одобрително, продължих да вървя в напълно про-
изволна посока. Хрумна ми, докато се придържах към пе-
101 риферията на четвъртата зала за хранене, че не бих
могъл да очаквам да достигна желаната от мен дестина-
ция, ако не направя опит да сменя своята тактика, и тъй
като до този момент моята тактика се състоеше в
това да прикривам факта, че не мога да намеря тоалет-
ната, аз реших да приложа един напълно нов подход, кой-
то изискваше да се откажа от анонимността на ниши-
те и силуетните ъгли и да започна да прекосявам всяка
зала за хранене подобно на келнер – като се движа в га-
лантни осморки около масите и надничам през рамената
на гостите, за да проверя дали са си нарязали свинските
пържоли, както трябва, и дали имат нужда от още една
чаша вино. Трябва да се признае, че този подход направи
моето лутане из ресторанта доста по-приятно и, как-
то обясних на келнера-заек по повод моя спор с господина
с лице на булдог от маса номер трийсет и четири, аз щях
с удоволствие да занеса двете чинии с наполовина изяде-
ни ордьоври и празната купа от супа в кухнята, ако мъ-
жът с лице на булдог не ми ги беше напъхал в ръцете без
никакво предупреждение и след това не ги беше оставил
да паднат на пода, преди да мога дори да си свия пръсти-
те. В допълнение аз обясних на заека, че дори и да съм из-
ритал стола, на който седеше господинът с лице на бул-
дог, то това сигурно е станало по невнимание и без
каквото и да е предзнание за това, че неговата жена ще
се убоде в лицето с вилица, докато от своя страна госпо-
динът с лице на булдог не само че изрита нарочно стола
на жената в сатенена рокля, седяща зад него (мислейки
си, че с това свое действие той ще онагледи обвиненията
си по мой адрес), но го направи с пълното съзнание за по-
Из следствията, тъй като беше очевидно дори за един
КЛАУСТРО- чистокръвен франкофон, че жената в сатенена рокля ще
ФОБИИ разлее виното си и ще вдигне страшен скандал. Аз оста-
(2016) вих заека да се занимава със ситуацията и се придвижих
на зигзаг в следващата зала за хранене, която изглеждаше
Николай досущ като зала номер едно, с изключение на това, че ма-
Грозни сата, където бях седял, я нямаше, а съществата, които
ме бяха докарали първоначално до ресторанта, като че
ли бяха изчезнали. Точно се бях замислил дали да не анули-
рам плановете си да посетя тоалетната и вместо това
да направя запитване за евентуално наемане на частно
превозно средство, когато неочаквано мернах моите
придружители да седят на маса в съседната зала и си да-
дох сметка, че все още има надежда да изпълня задачата,
която си бях поставил. Всъщност тоалетната най-ве-
роятно се намираше в края на дългия лъкатушен кори-
дор, който беше непосредствено пред мен, и аз се зачудих
защо не го бях забелязал преди. Другото нещо, за което се
зачудих, след като се впуснах надолу по коридора и започ-
102 нах да следвам често противоречивата му траектория,
криволичеща покрай кухнята и поредицата складови по-
мещения, беше произходът на половината франзела, на
асортимента от нарязани колбаси и на множеството
маслинени костилки, които бях открил в джобовете на
кадифеното си сако и които, съдейки по задоволителния
им вкус и сравнително меката им текстура, не биха мог-
ли да дойдат откъдето и да било другаде освен от насто-
ящия ресторант, особено като се има предвид, че не бях
виждал подобно разнообразие от колбаси, откакто пос-
ледно бях ходил до Барселона две години по-рано. Точно се
мъчех да изтръгна една учудващо издръжлива ивица про-
шуто от левия си джоб, опъвайки единия край на прошу-
тото със зъби, когато вратите на това, което се оказа
мъжката тоалетна, се разтвориха със замах и навън с на-
лудничав поглед, разрошена коса и изкривена папийонка
изскочи заекът. Той явно не ме позна и хукна по коридора
по начин, който би могъл да бъде определен единствено
като напълно невменяем, блъскайки се в стените, зали-
тайки в безизходните отклонения и проклинайки обув-
ките си, които, трябва да се признае, приличаха на нещо,
което може да се види да виси от таванен вентилатор в
спалното купе на Патна Раждхани Експрес. Беше стран-
но, че се бях сетил за Патна Раждхани Експрес на рожде-
ния ми ден, помислих аз, докато си миех ръцете и изслед-
вах лицето си в огледалото. Не изглеждах нито твърде
млад, нито твърде стар и колкото и силно да се взирах в
очите си, скулите си, косата си, носа си и устните си, не
можех да се отърся от усещането, че аз бях някой друг,
някой, с когото си бях разменил мястото в някоя задна
Из уличка в Мажну-Ка-Тилла или на някоя забравена от бога
КЛАУСТРО- гара по пътя към Патна, и сега аз продължавах да се ски-
ФОБИИ там сред многолюдните пазари, загърнат в парцали, ре-
(2016) цитирайки пали текстове, а онзи другият беше напуснал
свещения Бхарат и беше приклещен в една доста непри-
Николай влекателна семейна ситуация, лишена от всякакъв ме-
Грозни тафизичен смисъл. От друга страна, беше напълно въз-
можно всичко, което се случваше, да беше просто един
елементарен епизод на билокалност посредством
най-обикновена мрежа от астрални проекции, макар че
трябваше тепърва да се изясни дали аз седях навлечен с
опърпаната ми роба някъде в Мажну-Ка-Тилла и проеци-
рах себе си астрално върху изтърканите от вятъра по-
лета на Лангдок, или обратно, аз стоях, издокаран в ка-
дифеното си сако, пред огледалото в подобната на
крипта тоалетна, помещаваща се в средновековна оби-
тел в сърцето на Монпелие, и проецирах себе си астрално
върху извечните заливни полета край коритото на река
Ямуна. Третата възможност беше, че аз бях започнал да
103 се откачам от третата скандха и вече не можех да правя
качествена разлика между себе си и един hemidactylus
frenatus, прилепен към стената на някоя хотелска стая в
Бодхгая. Задоволен от тези обосновани и крайно изчер-
пателни разсъждения, които бях успял да построя без го-
лямо усилие по време на моето кратко посещение в тоа-
летната, аз избърсах ръцете в косата си и се втурнах в
коридора, спомняйки си, че трябва да довърша моя côtes
de porc à la Lyonnaise преди да мога да отметна досадна-
та процедура с тортата и свещите. Осъзнах, че всъщ-
ност съм пропуснал да използвам тоалетната по нейно-
то предназначение чак когато неочаквано се озовах в
средата на кухнята, вклещен между помощник-готвача,
който режеше сноп задушени аспержи, и главния готвач,
който сотираше половин дузина калмари в грамаден ти-
ган. Готвачите не изглеждаха особено притеснени от
моето присъствие, а аз от своя страна не исках да напус-
на кухнята съвсем изведнъж от съображение, че това би
могло да доведе до някакво недоразумение. Докато стоях
облакътен върху плота и се усмихвах учтиво на главния
готвач, който току-що беше подпалил калмарите в ти-
гана, аз върнах лентата на мисълта си до момента, кога-
то бях решил да се извиня и да стана от масата, и стиг-
нах до извода, че или съм си въобразил, че имам нужда да
ползвам тоалетната, и след това не съм ползвал тоа-
летната, или съм си въобразил, че не съм ползвал тоа-
летната, а всъщност съм направил именно това. В край-
на сметка за мен вече нямаше смисъл да се връщам
обратно в тоалетната, затова насърчих готвачите да
продължат своята работа и излязох от кухнята, като
Из взех със себе си сребърен поднос с чиния ситно нарязан
КЛАУСТРО- магданоз, в случай че някой ме попита какво правя в зона-
ФОБИИ та, ограничена само за представители на персонала. За-
(2016) станал в средата на коридора със сребърния поднос над
главата си, аз не се затрудних да определя точната при-
Николай чина, поради която се бях отклонил от правилната по-
Грозни сока и се бях озовал в кухнята. Първо, коридорът се от-
клоняваше остро надясно, докато отсечката, водеща
към кухнята, завиваше едва забележимо наляво. Второ,
тази част от коридора, която се отклоняваше надясно,
беше почти изцяло забулена в мрак, докато отсечката,
водеща към кухнята, макар и доста тъмна, създаваше
усещане за светлина в края на тунела, което съвсем ес-
тествено караше нищо неподозиращия гост да се държи
като молец. Това, което още повече усложняваше неща-
та, беше фактът, че подът на отсечката, водеща към
кухнята, беше гладък и лъскав, докато подът на коридо-
ра, който се отклоняваше надясно, наподобяваше опръс-
кания с паан перон на гарата Хазрат Низамуддин в Ню
104 Делхи. Вземайки предвид всички тези обстоятелства, с
цел да предотвратя допускането на всякакви бъдещи
грешки, аз се насочих надолу по опръскания с паан тъмен
коридор и нахълтах в тоалетната, забивайки люлееща-
та се врата в стената и запращайки заека обратно в ка-
бината, която той беше напуснал само секунда преди мо-
ята поява. Трудно е да се каже дали моето извинение
предизвика нежелано въздействие върху неговата психи-
ка, или спонтанното ми решение да му връча сребърния
поднос с чинията нарязан магданоз в момента, когато
той успя с огромни усилия да се измъкне от кабината на
тоалетната, съвпадна с някаква смахната фабула в гла-
вата му, или просто той имаше много лош ден, но това,
което беше пределно ясно за всеки непредубеден свиде-
тел, наблюдаващ ситуацията астрално от далечината
на Дунгешуарските пещери в покрайнините на Бодхгая,
беше, че реакцията на заека беше не само прекомерна, но
и напълно безполезна, и дори да беше продължил да рита
вратата на тоалетната още десет минути, той пак
нямаше да успее да нанесе допълнителна вреда на дясна-
та си обувка, която се беше разпаднала веднага след пър-
вия удар. Куцайки и с една обувка по-малко, заекът хукна
със сребърния поднос в ръка надолу по коридора и аз хук-
нах след него, като броях всичките лъжливи завои, задъ-
нени отклонения и подвеждащи знаци. Както можеше да
се предположи, заекът зави наляво, за да занесе сребърния
поднос с нарязания магданоз обратно в кухнята, а аз не-
забавно завих надясно, изчислявайки, че ако продължа в
противоположна на заека посока, ще стигна до залата за
хранене без повече произшествия. Колкото и логичен и
Из убедителен да ми се стори този довод, аз не изключих на-
КЛАУСТРО- пълно вероятността да се заплета в пространството и
ФОБИИ да бъда изхвърлен върху някакъв различен бряг, така че,
(2016) когато се озовах в средата на кухнята и се впуснах да по-
магам на единия от готвачите да вдигне един доста впе-
Николай чатляващ на големина октопод от пода с помощта на
Грозни сито, аз всъщност почувствах известно облекчение, тъй
като си дадох сметка, следвайки дедуктивната логика,
че бях изразходвал всички погрешни ходове и отсега на-
татък щеше да ми бъде невъзможно да се заблудя, дори и
да исках. Опитах се да обясня моята позиция на помощ-
ник-готвача и на главния готвач, но нито един от двама-
та не схвана дори и една дума от това, което им казах, и
аз загубих желание да задълбавам навътре в темата, от-
давайки тяхното малоумно поведение или на липса на
сън, или на съществена загуба на слух. Напуснах кухнята
и се отправих в посоката, в която по-рано бях видял да
изчезва заекът със сребърния поднос. Попадайки в тоа-
летната за трети път, аз сметнах за уместно да преус-
105 тановя изследването на причините за тази простран-
ствена загадка и да използвам тоалетната според
нейното предназначение, а именно, за да пусна една вода.
Тъкмо се канех да отворя вратата на кабината, когато,
пъхвайки ръката си в джоба на сакото, където по-рано
бях намерил половината франзела, аз напипах три малки
овални предмета, чиято структура и чупливост може-
ше да се асоциира единствено със структурата и чупли-
востта на едни много сурови яйца, и когато господинът
с лице на булдог от маса трийсет и четири неочаквано
излетя от кабината, аз нямах никакъв друг избор, освен
да го бутна назад с ръце, омазвайки по този начин сивата
му риза и розовата му вратовръзка със смес от жълтъци
и белтъци. Нямах достатъчно време да преценя дали гос-
подинът булдог схвана многостранните аспекти на
този нещастен инцидент, защото се наложи да напусна
тоалетната твърде внезапно, след което също така ми
се наложи да хукна надолу по коридора, игнорирайки же-
ланието на булдога да инициира някаква форма на диалог.
Осъзнавайки, че бързам, двамата готвачи предпочетоха
да не ме товарят със задачата да събирам мекотели от
пода или да режа прошуто и ме оставиха да мина необез-
покояван покрай тях, упътвайки ме с жестове към една
малка дървена врата в края на кухнята. Вратата беше
прикрепена към стената посредством две ръждясали пру-
жини и когато я отворих и излязох през нея в мрачната
задна уличка, тя издаде страховито скърцане и се затвори
с трясък зад мен, изплашвайки няколко гарвана, кълвящи
от купчина кокали и трохи. В крайна сметка беше напълно
уместно, comme il faut, да прекарам рождения си ден извън
Из рождения си ден, помислих си аз, допускайки за първи път
КЛАУСТРО- вероятността никога повече да не мога да намеря пътя
ФОБИИ обратно към залата за хранене. Може би винаги съм искал
(2016) точно това – да се отърся от всичко и да тръгна без име
и възраст по най-дългата улица, да облека старите пар-
Николай цали, да си направя легло в страниците за недвижими
Грозни имоти на някой захвърлен вестник, да споделя храната
си с кучета и гарвани, да затопля езика си със санскрит-
ски думи, да мисля мислите на случайни минувачи. Може
би така трябваше да бъде, казах си аз, когато задната
врата на ресторанта се отвори и навън излезе келнерът,
който се беше правил на заек. Той запали цигара, облегна
се на стената и се загледа със сбърчени вежди в далечина-
та. Друга врата се отвори надолу по улицата и друг кел-
нер излезе навън, за да запали цигара. Познавах това място
доста добре – мириса на разложение, куркума и сотирани
люти чушки, лепкавия асфалт, бумтежа и боботенето на
керосиновите генератори, сенките на сакатите просяци,
дрънченето на съдове и гласовете, които се носеха от
106 кухните. Това не беше задна уличка в Монпелие, а стра-
нична улица в Мажну-Ка-Тилла. Звучеше примамливо, а и
логично да се заключи, че всичко това беше моя проекция:
средновековният ресторант, буржоазната клиентела,
готвачите, менюто, паралелните зали за хранене, госпо-
динът с лице на булдог и тоалетната. Нямаше друга те-
ория, способна да даде по-добро обяснение за моята не-
способност да открия пътя обратно до масата. Човек не
може да се върне назад по същия път, когато сънува. Кел-
нерът, преструващ се на заек, беше всъщност някой друг,
преструващ се на келнер. Той продължаваше да има само
една обувка, но не изглеждаше ни най-малко загрижен от
това. Те си тръгнаха, мосю, каза ми сега келнерът, прес-
трувайки се, че говори френски. Кои, попитах аз, също
преструвайки се, че говоря френски. Вашите придружи-
тели, мосю. Повикаха кола и заминаха. Келнерът смачка
догарящата си цигара с босия си крак и разгледа лицето
ми с любопитни очи. После задържа вратата и ме покани
обратно в ресторанта.
БЕЗ
ДЕПРЕСИЯ
Людмил
Станев

107 Здравейте, пак съм аз с моите епохални открития.

През последните дни установих, че най-доброто лечение
на депресията е безпричинният смях. Значи, сядате на
един стол и почвате да се смеете. Много е здравословно.
Малко е нелепо, ще възразят някои невежи. И ето тук е
гениалното. Ако много дълго се смеете безпричинно, рано
или късно причината сама ще се появи. И това е самата
истина – само опитайте.
Аз изобщо си имам стройна теория за болестите – е,
някой път ми се обиждат. Веднъж един приятел ми се оп-
лака и аз му казах: „Цистит рожден ден!“. Оттогава той
не ми говори. Е, голяма работа.
Но това, което искам да ви разкажа, е една история с
моя добър приятел Кольо Карамфилов.
Ето я самата объркана история. Моят приятел Кольо
имаше депресия. Това, разбира се, е нормално, особено през
зимата. Но историята с неговата депресия е доста неве-
роятна. Заедно с депресията двамата отиват в Пловдив.
Какво са правили там, не е много ясно. Но Кольо се връща
от Пловдив в София без депресията. Оттук нататък раз-
казът става наистина странен. Кольо е доста обезпокоен,
защото е свикнал с депресията и без нея му е прекалено ве-
село. А той не иска да му е нормално и весело. Постепенно
започва да го обзема паника, още повече че това не е първа-
та депресия, която губи в Пловдив. Когато се почувствал
страшно весело и застрашително нормално, трескаво
отпътувал за Пловдив да търси депресията си. Разпитвал
на всички места, където бил с нея. Но оттогава, откакто
били заедно, никой не я бил виждал. Кольо се зарадвал много,
но за него това било мъчително чувство, та нали той се
Из чувствал удобно само в депресията си. Точно така му било
ПО- най-добре – когато му е зле. И най-зле му било, когато му
МАЛКО било добре. Тогава някой му казал, че като че ли я чул да спо-
(2004, 2016) менава нещо за Стара Загора, и той веднага тръгнал ната-
тък. Но там се повторила същата история. Уж я видели,
Людмил но не били много сигурни. Някой казал, че я видели заедно с
Станев някакъв непознат. Отчаяно весел, Кольо се прибрал в Со-
фия. По цял ден му било весело, но за него това било истин-
ска мъка. С умиление си спомнял за дните, в които тъжал
и се чувствал цял и истински защитен, обгърнат от своя-
та депресия като малко дете в пелена. „Вече нищо нямам,
дори и депресията ме изостави“, си мислел той и изведнъж
разбрал, че вече не го е страх, защото неговата депресия
от лична станала обща, и започнал да се смее. Депресията
му била пораснала и обгърнала целия свят. И за да я повика
някой при себе си, само трябва да започне да се смее безпри-
чинно и тя веднага идва на посещение. Ето така загубена-
та депресия била открита по-красива и по-прекрасна, и
все по-обгръщаща отпреди. Ето, това е историята. Оно-
108 ва, което намираме едва като го загубим. Има неща с та-
кива странни свойства. Както казват моите приятели
братя Маркс: „Ако ни намерят, загубени сме“. И затова си
стоя тук, в стаята, и се радвам, че никой не ме е намерил.
Така съм спокоен, че поне няма да се загубя. И много ви моля,
не казвайте на никого, че съм тук. Аз съм добре и наблю-
давам през прозореца клоните на дървото, по което пъл-
зят два охлюва, и съм на път да обединя скорост, време и
пространство в едно-единствено състояние. Но това ще
разберете по-късно.
Имам и други открития, но вече е три часà и трябва
да си лягам. Във връзка с тройката – тя е свещено число,
особено в Русия. Чехов написа „Три сестри“, Достоевски
писа за тримата братя Карамазови, през зимата се впря-
гат руски тройки. Пръскат се с одеколон „Тройной“, даже
и едно време водката беше три рубли. А самият аз имам в
дипломата си тройка по руска литература. Е, това май
е нещо повече от съвпадение, да не говорим за Света Тро-
ица. Объркана работа е Русия и историята им е обърка-
на като литературата, почитат уж Света Петка, ама
Чапаев никакъв го няма. Тъжно някак си. Май пак трябва
да викам депресията, за да знам защо ми е тъжно. Но как-
то вече ви казах, безпричинният смях лекува всичко. Аз
имам и други открития, но какво да ви занимавам. Все пак
искам да ви кажа, че не бива да се страхувате от болес-
тта на Алцхаймер. Има нещо хубаво в нея, даже бих казал
патетично. Алцхаймер – край на лошите спомени. Е, на
хубавите – също. Но представете си – можете да си гле-
дате една-единствена видеокасета, тъй като всеки път
ще ви се струва нова.
Из Е, хайде, вече ще приключвам, защото трябва да почна
ПО- да се смея. Нали запомнихте принципа: първo е следстви-
МАЛКО ето, после – причината, и всичко си идва на фокус. Така че,
(2004, 2016) друг път ще ме хванат неподготвен!

Людмил
Станев

109
СИЛАТА
НА ДУМИТЕ
Иван
Димитров

110 Тази събота между два и два и шест на обяд в градинката

на Кристал думите решиха да покажат своята сила на чо-
вечеството. Иначе денят не беше нищо особено. В градин-
ката пъплеха майки с деца, пиеше се бира, кафе и се разхож-
даха обичайните минувачи.
Но ето, че две жени се срещнаха и едната каза на друга-
та:
–Оф! Отивам да върна маратонките, дефектни са. За
втори път тази седмица. Ще се гръмна!
В ръката ѝ изневиделица се появи пистолет, тя се стрес-
на, пръстът ѝ трепна върху спусъка, проехтя изстрел и
тя се свлече на земята с пръснат мозък.
Втората жена изпищя и започна да повтаря:
– Божичко! Божичко!
Небесата се разтвориха и отгоре се чу дълбок глас:
– Да! Какво има?
Втората жена не успя да каже нищо и на момента при-
падна.
А една трета жена, нямаща нищо общо с първите две,
която буташе количката с детенцето си, като видя тази
картинка, рече:
– Дяволите да ме вземат, какво става тука?
До нея изникнаха три ниски червени дяволчета с малки,
но остри рогца, грабнаха я и я отмъкнаха нанякъде. За къс-
мет детето се разрева и след минути промълви:
– Мама, ла тук!
Майката се материализира до него, изпищя, грабна го,
заряза количката и си плю на петите.
Двете момчета, които спореха на пейка наблизо, не ви-
дяха нищо от случилото се, така бяха потънали в спора си.
Из – Я си еби майката! – ядоса се едното от тях.
СИЛАТА И другото момче се оказа голо, а пред него лежеше също
НА ДУМИТЕ така гола жена, която го погледна с най-учудения поглед
(2017) и му каза:
– Какво правиш, Цеци, мама?
Иван Тримата търтиха да бягат. Майката и момчето тър-
Димитров чаха, както ги е майка родила.
Един поет, който се обясняваше за пореден път с жена-
та на живота си, най-сетне се предаде:
– Ти си права. Аз наистина живея в облаците.
Той се издигна във въздуха и след не повече от двайсет
секунди вече се намираше върху един облак, откъдето по-
маха на жената, която му завика да слиза.
А пък двама приятели, които не се бяха виждали от
доста време, тъкмо се разделяха и единият каза на дру-
гия:
– Накъде ще пътувам през лятото ли? Накъдето ме за-
вее вятърът!
Появи се силен вятър, който някак успя да грабне само
111 него.
Една баба, която всеки ден хранеше гълъбите в парка,
се прекръсти и занарежда:
– Боже, помогни ми! Боже, помогни ми!
Небесата отново се разтвориха и дълбокият глас из-
нервено каза:
– Ехо. Има ли някой там? С какво мога да помогна? Или
отново става дума за фалшива аларма?
Бабата се прекръсти отново и се зачуди какво да каже,
но така се беше шашнала, че нищо не успя да измисли.
– Не е хубаво това, дето го правите. Да ме викате за
щяло и нещяло – обиди се Бог, дръпна завесите и отиде да
си гледа работата.
Хората от околните кафенета панически запреду-
преждаваха всички минувачи да си траят и в никакъв
случай да не споменават каквото и да било. Въпреки това
имаше още двайсетина нещастни случая, от които два-
найсет бяха свързани с физически наранявания, пет бяха
с летален завършек, а три бяха доста трудни за опреде-
ляне.
Шестте минути, в които думите се материализираха,
бяха истински апокалипсис за възрастните. Само децата
се забавляваха, защото на езика им беше това, което им
беше в главата: колела, сладолед, футболна топка, нова
кукла, количка с дистанционно управление, мама и тате
да са щастливи и други такива нормални желания.
Това не се повтори никога повече. Въпреки всички оп-
ити на децата и въпреки родителите, които всячески
избягваха тази градинка, както и да говорят за случило-
то се. Единственото, което ще се запомни от времето,
Из непосредствено след инцидента, щяха да бъдат щастли-
СИЛАТА вите детски крясъци и дълбокото мълчание на възраст-
НА ДУМИТЕ ните.
(2017) А думите предупредиха на какво са способни и се крот-
наха, но бяха готови да разкатаят фамилията на чове-
Иван чеството във всеки един момент, когато то успееше да
Димитров ги издразни достатъчно, че да си правят труда.

112
НЕЗНАЙНИТЕ
ОБРАЗИ ХОРСКИ
Соня
Тодорова

113 Тъй, дотогава сурова, от облик лишена,

земята беше сега променена
с незнайните образи хорски.
Овидий, „Метаморфози‘‘

Имам проблем с очите. Нещо с очите е, без съмнение.

Повредиха се, след като станах на осемнайсет. Всъщ-
ност не, за първи път се случи, когато бях около чети-
ригодишен, но тогава никой не осъзна, че проблемът е
физиологичен – отдадоха го на развинтенo детскo въоб-
ражение. Появяваше се спорадично до пубертета, а меж-
ду дванайсeтата и осемнайсeтата ми година внезапно
изчезна. През този период почти бях забравил за него, а
когато се случеше да премине през съзнанието ми като
неясна, бегла картина от детски спомен, аз самият си
мислех, че това действително са били болнави фантазии
на един незрял ум. До онази зимна ваканция, първи курс в
университета.
Условията за ски бяха чудесни – много сняг и много
слънце, превърнало планината в искрящо бяло великоле-
пие, което прогаряше очите. Разбира се, на осемнайсет
човек не си и помисля да използва скиорски очила. Без очи-
ла и шапка моята рокаджийска грива свободно се развя-
ваше по пистата, малко кривогледият ми поглед караше
момичетата да поруменяват. Бях абсолютно неустоим.
Още на третия ден обаче пред очите ми започнаха да се
въртят размазани цветни петна, на четвъртия клепа-
чите ужасно се подуха, а на петия вече не виждах нищо.
Моите загрижени приятелки налагаха затворените ми
очи с донесени от столовата краставични кръгчета и
Из влажни пакетчета чай, които леко облекчаваха болката,
НЕЗНАЙНИТЕ но иначе не помагаха особено. Остатъка от ваканцията
ОБРАЗИ прекарах в стаята, невиждащ и вбесен. В София отидох
ХОРСКИ на лекар, който предписа капки, мазило и лека марлена
(2018) превръзка, както и пълна почивка, докато изгарянето на
Соня роговицата отшуми – според него нямаше опасност от
Тодорова трайни последствия за зрението. Историите от дет-
ството не му разказах просто защото бях забравил за
тях. Но когато след около седмица за първи път се изпра-
вих пред огледалото в банята и свалих марлената пре-
връзка, проблемът се бе върнал – от кръглото огледало с
бяла пластмасова рамка над измачканата яка на пижама-
та ме гледаше грозен сивкав крокодил.

Двайсет години по-късно все още не мога да твърдя, че

изцяло съм свикнал да живея с проблема си. Приемам го,
разбира се, нямам друг избор, но съм принуден неспирно
да предоговарям със себе си самите понятия „аз‘‘ и „жи-
вея‘‘, всеки ден. Нито един от трийсет и деветимата
114 офталмолози в страната и в чужбина, с които междувре-
менно се бях консултирал, не бе в състояние да предпише
подходящо лечение. Очите ми нямат структурни изме-
нения, липсва каквато и да било патология. Мозъчните
параметри също са в норма, както показаха всички томо-
и всякакви други графии, на които се подлагах през годи-
ните. Проблемът ми не може нито да се измери, нито да
се онагледи, което прави изследването му на практика
неосъществимо. Междувременно всички упорито твър-
дят, че когато ме гледат директно или наблюдават мое
отражение в каквато и да е огледална повърхност, виж-
дат все едно и също – мен. Няма причина да не им вярвам,
въпреки че ми е изключително трудно. Ако наистина е
така, аз съм единственият, който не може да види лице-
то ми. Не съм се виждал от точно двайсет години, седем
месеца и два дни. Тялото ми остарява нормално, кожата
постепенно се отпуска, мускулите понамаляха за смет-
ка на корема, дланите ми са насечени от фини бръчици,
които вече не изчезват, щом ги изпъна, всичко си е, както
трябва. Само дето от ключицата нагоре, там, където се
захващат жилите на врата, кожата ми плавно премина-
ва в люспи или пера или пък в козина с най-разнообразна
структура и цветове – в зависимост от настроението,
сезона, часа или пък без връзка с нищо, и продължава в гла-
ва на костенурка. Или куче. Понякога е крокодил. Или пък
крава, макак, щъркел, лемур, невестулка, зебра, китогла-
ва чапла, гигантска богомолка, язовец, сом. Бил съм също
броненосец, тюлен, сепия, камила, горила, тасманийски
дявол и домашна муха. На първата любовна среща с бъде-
щата си съпруга отидох като лопатар с огромни рога и
Из ужасно се притеснявах, че с някое от разклоненията им
НЕЗНАЙНИТЕ ще бутна чашата ѝ с вино, докато се привеждам към ме-
ОБРАЗИ нюто и се опитвам да го разчета в романтичната свет-
ХОРСКИ лина на свещите. Разбира се, на излизане мама ми беше
(2018) казала, че не вижда никакъв лопатар, а един представи-
Соня телен и във висша степен симпатичен млад мъж, чии-
Тодорова то чувствителни нерви му играят лоша шега. Направих
всичко възможно да ѝ повярвам, но все пак по време на ця-
лата вечеря умирах от страх някой от дебелите рижави
косми на лопатарската ми муцуна да не падне на покрив-
ката или в супата. А за първата ни целувка предпочитам
въобще да не си спомням. Когато се женех, над бялата
копринена папийонка се поклащаше грозната люспеста
глава на южноамериканска гърмяща змия. Година по-къс-
но в стъклената стена, която отделяше редицата ново-
родени от развълнуваните им татковци в Майчин дом,
се оглеждаше малък кафеникав лалугер с нервен и объркан
вид. На развода обаче бях ехидна. Издълженото носле и
кръглите подигравателни очички в комплект с преми-
115 наващата в бодли козина бяха изключително подходя-
щи за случая. Трябва да добавя, че проблемът се изразява
единствено в начина, по който самият аз възприемам
отразения си в някаква повърхност образ. Речта и ми-
сълта ми остават непроменени, хранителните навици
също. Тоест изменения със сигурност има, но те са само
индиректно следствие от моето състояние. Страня
от хората, това е неизбежно, въпреки че се опитвам да
го контролирам. Доколкото успявам, гледам да работя с
автосугестия и непрекъснато да си внушавам, че лицето
и главата ми са най-обикновени, човешки, моите си лице
и глава. Затруднява ме фактът, че не съм се виждал от-
давна и слабо помня чертите си. За да изпреваря въпроса
– не, не се снимам. Знам, че заснемането и самонаблюдe-
нието чрез фотоси по всяка вероятност би улеснило моя
живот, но това е само при положение че аз наистина из-
глеждам като човек. Да, разбира се, като какво друго бих
могъл да изглеждам, нали иначе всички щяха да пищят
при вида на хипопотамската ми (както беше например
вчера) глава. И все пак. Тъй като не искам да засягам близ-
ките си с подозрението, че не им вярвам изцяло, обясня-
вам нежеланието си да се снимам по друг начин. Казвам
им, че няма как да съм сигурен дали на снимката очите
ми няма да реагират със същата патология, както на
отражението. Нали снимката е вид отражение. По тази
причина помолих да мина през специална комисия, която
позволи издаването на извънредни лични документи без
снимка. Майка ми тогава каза, че не било особено труд-
но да убеди лекаря да изиска това поради специфичния
ми офталмологичен статус, само че аз иначе не съм сляп
Из и съвсем ясно видях психиатъра, който ни придружава-
НЕЗНАЙНИТЕ ше. Нищо, по-добре луд, отколкото със снимка на гнусен
ОБРАЗИ черен дъждовник с яркожълти петна в личната карта.
ХОРСКИ Обаче отказаха да ми издадат книжка без снимка, поради
(2018) което не мога да шофирам и съм принуден да използвам
Соня само градския транспорт. Може би е излишно да спомена-
Тодорова вам, че следвах зоология. Не съм се местил след първи курс,
това бях записал още преди проблемът с очите да се вър-
не, защото винаги ми е било интересно. Специализирах
„Биоразнообразие, защита и опазване на животинския
свят‘‘ и след завършване на докторската ми работа (на
дипломирането бях кенгуру) кандидатствах за уредник
в Природонаучния музей. Оттогава прекарвам дните си
сред големите стъклени витрини, пълни с препарирани
животни, и много си харесвам работата. От една страна,
доброто познаване на животинските видове ми носи из-
вестна сигурност. Въпреки че се опитвам да избягвам ог-
ледала и отразяващи повърхности, доколкото е възмож-
но, способността да разпозная и назова всяко животно, с
116 чиято глава се разхождам в момента, ме успокоява. Освен
това, когато обикалям големите зали на музея, за да ин-
спектирам обектите, отражението ми във витрините
се смесва с безкрайните редици от рога, люспи и козини и
понякога с часове не се сещам, че този път съм примерно
гущер. Или пък се сещам, но поне не се чувствам толкова
сам. Ето и сега образът на миловидното лори с огромни
очи и кръгли ушета, което видях отразено в следобедна-
та си чаша чай, някак се слива с другите примати в зала
четири. Нарочно я оставих последна при обхода за този
ден. Исках да се разсея, защото съм тъжен. И ме е страх.
Преди около час се обади дъщеря ми, за да каже, че замина-
ва на зимен лагер – ще карат ски в Колорадо.
Преди доста години бившата ми жена спечели зелена
карта и твърдо реши да замине за САЩ. Мен обаче не ис-
каха да ме пуснат заради документите. Без снимка не мо-
жело и толкова. Помня, че в онзи мрачен октомврийски
предиобед, когато седяхме в приемната на американско-
то консулство, от стъклената преграда на гишето пред
мен се зъбеше една особено гнусна баракуда, от чиято
зловеща челюст с обратна захапка потръпваше краят
на някакъв дънен червей. Знаех, че в тези минути целият
ми бъдещ живот е поставен на карта, но не можех, прос-
то не можех да се съглася да ме снимат, не и в този вид.
Жена ми ме молеше да размисля, тихо и настоятелно, за
да не я чуе чиновникът, но баракудата срещу мен продъл-
жаваше да предъвква своя гаден, лигав червей и аз просто
не можех. Тогава Ема замълча за секунда, после кимна към
гишето и си подаде паспорта. Разплака се чак навън, кога-
то прибираше визата в чантата си. Разведохме се набър-
Из зо (за по-лесно се обадих на психиатъра, онзи същия), жена
НЕЗНАЙНИТЕ ми събра багажа, отписа детето от предучилищната и
ОБРАЗИ двете заминаха.
ХОРСКИ Когато днес Ани ми се обади, щастлива и превъзбуде-
(2018) на заради ските, исках да ѝ кажа изобщо да не отива или,
Соня ако отиде, непременно да кара с очила, даже направо с
Тодорова черна превръзка на очите да кара, да се пази, много да се
пази, защото болестта ми може да е наследствена, знае
ли човек, изпаднах в паника и почти се разплаках на те-
лефона... Но нищо от това не ѝ казах. Просто ѝ пожелах
приятна ваканция и затворих. А после дълго се гледахме с
отразеното от повърхността на бюрото ми глуповато
лори, чиято пухкава глава увенчаваше моята облечена в
износен костюм фигура. Да, днес съм тъжен и уплашен,
много повече от обикновено. Не съм в състояние да кон-
тролирам нищо, освен прашните зали на вече празния
музей. Тук поне всичко е наред, загасям осветлението
централно, заключвам и си тръгвам.
Вече в трамвая забелязвам, че някакъв тип на средна
117 възраст се е втренчил в мен от другия край на мотриса-
та. Автоматично хвърлям поглед към отражението си в
прозореца. Лорито е изчезнало, тазвечерното животно
е голям бивол. Хубав екземпляр – искрящи черни очи, вла-
жен нос, завити рога. Въздъхвам и заравям глава в шала си.
Поне с това донякъде съм свикнал – приемам, че другите
виждат в мен просто някакъв чичка с неясни и за самия
него черти, и така успявам да се придвижвам из града. Но
ето, типът се приближава, застава зад моята седалка,
навежда се и тихо прошепва в ухото ми:
– Мууу.
– Моля? – отвръщам през зъби, също така тихо.
– Му, казвам, главата ви е на крава – отговаря ми той.
– Ама как крава?! – Възмущението ми е съвсем искрено,
все пак съм зоолог. – Как така крава, това е съвсем очеви-
ден бивол! Bubalus bubalis, воден, или още домашен бивол,
в България се използва като впрегатно животно от ве-
кове. Не виждате ли цвета, рогата? Крава, какво невеже-
ство! Та кравите имат съвсем различен екстериор, те...
Но чакайте, вие наистина ли виждате бивол вместо гла-
вата ми?
– Точно се чудех кога ще се усетите – казва типът въз-
питано. – Да, аз виждам – добре, нека да е биволска – жи-
вотинска глава на раменете ви. Това не ви учудва особено,
така ли?
– Учудва ме, че я виждате. Вие явно сте първият.
– Може да съм, а може и да не съм. Но я виждам съвсем
ясно, да. Искате ли да слезем от трамвая и да изпием по
една бира някъде? Мисля, че разполагам с информация,
която може да ви заинтригува.
Из Разбира се, че съм заинтригуван. Десетина минути
НЕЗНАЙНИТЕ по-късно вече седим в някаква малка квартална кръчма.
ОБРАЗИ Без да се представи, типът започва направо:
ХОРСКИ – Знам как се чувствате. При мен беше същото, само
(2018) дето моите черти си ги виждах нормално. За сметка на
Соня това още от дете съзирах някаква животинска глава при
Тодорова всички останали хора, с много малки изключения. Вие как
виждате другите?
– Нормално. Имам проблем само със собствения си об-
раз.
– Аха. Това, разбира се, също е неприятно. По рождение
ли сте така?
– Не, след инцидент в планината, бях на осемнайсет.
Изгаряне на роговицата.
– Разбирам. Роговицата, значи. Често се случва по този
начин. Хубаво е, че при вас е придобито. Онези, дето са по
рождение, обикновено цял живот не излизат от лудница-
та. Кажете ми...
– А, не – прекъсвам го, – чакайте! Сега вие трябва да ми
118 кажете. Значи има и други като мен? Тоест като нас?
Защо не съм знаел за това?!
– Не се вълнувайте, моля ви. Състоянието е изключи-
телно рядко, напълно възможно е да не сте срещали други
засегнати досега. Вие, предполагам, се криете?
– По-скоро да. Но близките ми знаят, търсил съм и ле-
чение – уви, винаги безуспешно... С две думи, опитвам се
да живея нормално и до някаква степен успявам да прео-
долея дискомфорта и притеснението. Зимата е особено
досадно, с шапката, знаете, когато се случи животното
да е с рога или с дълги уши, изпитвам голямо неудобство.
Или когато съм риба, все ми се струва, че се задушавам.
– Гадна работа – кима той.
– Свиква се, но не е никак забавно. Често се чудя защо из-
общо стана така. Може пък да не са очите. Чел съм много,
има какви ли не състояния – видова дисфория, клинична
ликантропия, мозъчни увреждания... Само че аз никога не
се чувствам като животно, разбирате ли? Имам човеш-
ки нужди и желания, усещанията, мислите ми са човеш-
ки, всичко!
– А сънищата? – прекъсва ме непознатият и леко се
привежда към мен. Изражението на лицето му изведнъж
се е сменило и очите му се взират в моите с алчна, някак
злостна настойчивост.
Не съм очаквал да ме прекъсне, а и внезапната злоба в
погледа му е смущаваща. Да не говорим, че този въпрос
никак не го обичам.
– Моите сънища не ви засягат – казвам твърдо, – пък и
нямам желание да навлизаме в анализи. Оставете това,
исках просто да илюстрирам някои свои съмнения.
Из – Ясно ми е какво намеквате, обаче не смятам, че със-
НЕЗНАЙНИТЕ тоянието ви има нещо общо с психиката – уверено заявя-
ОБРАЗИ ва типът и се обляга назад. – Проблемът е офталмологи-
ХОРСКИ чен. А по въпроса защо изобщо се появява, съм размишлявал
(2018) много. Има разни варианти. Възможно е например в ня-
Соня какво измерение всички хора да са с животински глави.
Тодорова Звучи невероятно, дори и на вас, но помислете – човеш-
кият зародиш в ранните стадии на развитие прилича
на зародиш на риба, на земноводно, на влечуго; по-късно
– на зародишите на други бозайници. И това се случва в
измерение, което без намесата на науката също би било
невидимо за нас. Тогава защо да не е така и с главите? Мо-
зъкът филтрира информацията и ни ги представя като
човешки; няма люспи, няма пипала. Но нещо се случва с
очите, възприятието изведнъж се променя, филтрите
не действат и хоп – крава!
– Бивол – вмъквам замислено, – тази вечер съм бивол.
– Да, добре, нека да е бивол. Само че аз може би ви отег-
чавам. Не за това исках да си говорим.
119 – Не ме отегчавате, моля ви. Обаче вие казахте „при
мен беше същото‘‘. Значи сте излекуван, така ли?
– Може да се каже. Проблемът не е изчезнал съвсем,
но далеч не се проявява толкова често. Обикновено сега
виждам животински глави само при други засегнати от
заболяването. Но невинаги, понякога са здрави хора, кои-
то, разбира се, ме взимат за луд. Ето, вие сте първият
случай, който срещам от поне половин година. През ран-
ната пролет забелязах отдалеч една жена с глава на ма-
лайски тапир, при това беше ядосана. Крайно неприятна
гледка. Срам ме е да го призная, но нея не събрах сили да
заговоря.
– Не сте прав. Малайският тапир, или tapirus indicus,
обикновено е единак, тревопасно животно, общо взето,
миролюбиво. Критично застрашен вид, между другото,
заради... Всъщност това не е важно сега, прощавайте. И
как се излекувахте?
– Методът е изключително прост, само че човек нико-
га не би се сетил сам. Аз го научих от един господин, кой-
то ме заприказва в киното. Възрастен мъж, много симпа-
тичен, с глава на балкански дългоух прилеп. Той самият бе
предпочел да не променя състоянието си, твърдеше, че
харесва прилепите и така му е добре. Може би и вашият
случай е такъв? Виждам, че много се интересувате от
животни.
– Не, не е такъв – отговарям и донякъде изненадан от
самия себе си, внезапно губя контрол. – Разбира се, че не
ми е добре така! Изобщо не ми е добре! Чувате ли се изоб-
що какви ги говорите?! Нямам приятели, изгубих жена си
и дъщеря си, прекарах целия си живот в проклетия музей,
Из пълен с прашасали трупове, не знам как изглежда собст-
НЕЗНАЙНИТЕ веното ми лице, вие как мислите, дали това да ми е при-
ОБРАЗИ ятно? Сега спрете да ме занимавате с глупости и каже-
ХОРСКИ те своя метод, изобщо не вярвам, че ще помогне, но ще го
(2018) опитам, защото съм напълно отчаян, дъщеря ми е на ски,
Соня а слънцето там е силно, умирам от страх за нея!
Тодорова – Успокойте се, де, не ми крещете. – Човекът не изглеж-
да засегнат, даже като че ли се забавлява, подсмихва се
такъв един. – Ще ви го кажа, разбира се, и искрено се надя-
вам да подейства. Съвсем просто е, но може би е по-добре
да си записвате.
Методът наистина се оказва подозрително лесен. Вече
съм сигурен, че типът е абсолютен шарлатанин, още по-
вече че отказва да даде адрес или телефон за връзка, нито
пък ми казва името си. Диктува рецептата с равен глас,
след което внезапно се изправя, слага си шапката и изли-
за, като ми пожелава успех през рамо. Неприятен тип,
всъщност от самото начало ми се стори подозрителен.
Поръчвам една малка водка и я изпивам наведнъж, като
120 лекарство, преди да си тръгна. Тази нощ ще е дълга.

Някъде към три сутринта вече съм сигурен. Може и да

ми е трудно да понеса разочарованието, но няма да е за
първи път. Бил съм при психиатри и невролози, но нито
един от тях не успя да разбере какво става с мен. Пил съм
хапчета, отвари и тинктури и нищо не можа да ми помог-
не. Бил съм при разни врачки и магьосници и нито един от
техните фокуси не подейства. Само понякога, в съня... Но
сънищата са без значение, там всеки е друг. И все пак, ако
глупавата рецепта на непознатия вземе, че ме излекува,
значи ще помогне и на Ани, ако нещо се случи с нея в Ко-
лорадо. Пък ако трябва ще си сменя работата, може дори
да замина за Америка. Ема си има друг мъж, но едва ли ще е
против да се виждам с нея и детето понякога. Без да се боя
от огледала. Да виждам лицето си, човешкото си лице, без
косми, бодли или бивни, без пипала и люспи, просто едно
обикновено, леко застаряващо човешко лице.
Отивам в кухнята. Две яйца, разбити с черупките,
щипка чубрица и малко вода. В банята добавям два сан-
тиметра паста за зъби с флуорид („Няма значение каква
е марката – беше казал типът, – важното е да е с флуо-
рид‘‘) и разбърквам. Намазвам от сместа на две памучета
и ги закрепям върху затворените си клепачи с помощта
на лека марлена превръзка. Което не е никак лесно, още
повече че притежавам само джобно огледало с капак, от
което сега ме гледа дребната подозрителна главичка на
обикновена черноморска скарида, palaemon adpersus. Пип-
нешком стигам до спалнята и лягам внимателно, за да не
разместя превръзката.
Из
НЕЗНАЙНИТЕ Осем и петнайсет сутринта, радиото се включва ав-
ОБРАЗИ томатично. Събуждам се и се паникьосвам, тъй като съ-
ХОРСКИ нувах нещо изключително важно, само че не го запомних
(2018) и освен това не мога да си разтворя клепачите. После си
Соня спомням. Методът. Преди да заспя оставих огледалцето
Тодорова до леглото, даже май от нерви повредих капака му. Вни-
мателно свалям превръзката, взимам огледалото, задър-
жам го пред лицето си и бавно отварям очи.
В огледалото не виждам животно. Не виждам и човеш-
ко лице. Нито растение, нито цвят, нито образ. В ог-
ледалото няма нищо познато. В тази секунда, едновре-
менно, всичко получава обяснение и губи всякакъв смисъл.
Полускрито от яката на захабената ми пижама, милос-
тиво и неумолимо, срещу мен зейва невъобразимото.

121
ТОЛКОВА ЗИМА
В НАС И НАОКОЛО
Мирела
Иванова

122 Едит беше привързана към виолетовото си палто като

към човек. В гардероба ѝ сигурно висяха поне още десет,
дълги и къси, в различни цветове, три прекрасни кожени,
които обличаше рядко, но виолетовото палто бе нейно-
то палто, изразяваше различието ѝ, очарованието и хлад-
ната ѝ самодостатъчност понякога. Още когато завърши
университета и бе разпределена като учителка по френ-
ски език в основното училище на село Сандевци, Едит про-
умя, че или ще се остави на безсмислието да я влачи, както
прииждащата напролет селска река мъкне купища всевъз-
можни боклуци, или ще си съчини огромен собствен смисъл
и ще го последва. Съчини си го абстрактен и неприложим,
разположен в невъзможното бъдеще, защото другото ѝ бе
скучно. Не искаше да си представи, че ще стане съпруга на
своя съученик Пламен, влюбен до уши в нея, че ще заживе-
ят ясно и заедно в наследствения му апартамент в квар-
тал Павлово, първо ще си купят трабант, после жигула,
защото ще са им се родили две деца.
Пламен още следваше физика и имаше всички шансове да
стане голям учен и да си намери подходяща съпруга, раз-
лична от Едит, и двамата се досещаха, че все някога ще
се случи, но от време на време той идваше до Сандевци,
защото се надяваше Едит да се смири, да се впише в съ-
ществуването, регламентирано сякаш открай време по
този начин и обгърнато от любовта му. Не откриваше
здрав смисъл в амбициите ѝ да научи и немски, и англий-
ски, а още по-малко проумяваше неистовата ѝ встрасте-
ност в дрехите. В различните дрехи, които започна сама
да си шие и плете. „Те също трябва да са част от мен, да
ме назовават“, обясняваше му през смях Едит, след като с
Из умопомрачителни подробности му бе разказвала откъде
ВСИЧКИ и как се е сдобила с платовете, в кой склад е намерила пар-
РАЗКАЗИ СА чето шантунг и какви са качествата на естествената
ЗА ТЕБ коприна. Заеквайки и задъхвайки се, сякаш Пламен ѝ от-
(2014) немаше от въздуха, тя го отрупваше с простите и без-
Мирела милостни мъдрости на възрастните жени от селото,
Иванова с които най-често прекарваше вечерите си – плетяха и
разплитаха, спомняха си и я разпитваха, окуражаваха я и
я упрекваха. „Оти го лажеш момчето, ма, не е убаво така“,
не се въздържаше баба Пина всеки път, щом Едит запри-
бираше преждата и иглите и се наканваше да си тръг-
не. Бъбривостта ѝ прииждаше като селската река, само
многото думи можеха да отнесат страховете ѝ, че ще се
умили от луничките по всеотдайното лице на Пламен,
че ще се предаде, ще се огъне от настойчивия му копнеж.
Не обичаше да нагазва в целия този соцсантимент, в
шибаното заблатено време, разляло се през половината
ѝ живот, но се присети за безкрайното си и гъсто време
в Сандевци, за преброеното си и гъсто време по-сетне в
123 Бордо, защото студът навън я блъсна като юмрук и само
виолетовото ѝ палто можеше да я спаси и изтръгне от
зимата в нас и наоколо, и защо ѝ трябваше да го носи в
двора на църквата заедно с още купища дрехи, защо точ-
но виолетовото палто, проядено от спомените като от
молци, беше ѝ омръзнало ли, беше ѝ отесняло ли, навярно
и това.
Едит се разбърза, оставаха ѝ някакви си стотина ме-
тра до булеварда, щеше да се метне на първото такси
и да отиде в магазинчето. „Магда Мода“, ама че смешка.
Искаше да подари на майка си сако за рождения ден, но не
смееше да го избере и купи сама, всъщност искаше някак
да зарадва майка си, да я види усмихната, да я поглези, да ѝ
угоди, да я изслуша, да изпълни всяка нейна прищявка, вся-
ко желание, искаше да ѝ се хареса, да я смили, бе го искала,
откакто се помнеше.
Но осемдесет и три годишната госпожа Додова, зодия
Стрелец, не се даваше лесно, запазеното ѝ и нетрепва-
що като театрална маска лице излъчваше смазващата и
надменна намусеност на нещастна господарка и за това
съществуваха поне три неотстраними, непоправими
причини: национализираната фабрика за натурална ли-
монада на Никифор Додов в Долни Лозен, „кошмарният
брак с комунистическото изчадие проф. Енев“ и главо-
ломната любов към първородния ѝ син, изключителния
никаквец Никола.
Едит всъщност сама бе събирала и подреждала пар-
ченцата от недомлъвки, от дочути още в детството ѝ
скандали между баща ѝ и майка ѝ, между майка ѝ и брат ѝ,
от няколкото несвързани пиянски монолога, които проф.
Из Енев бе произнесъл при припрените си посещения в Сан-
ВСИЧКИ девци. Но целостта проумя по-сетне, в студената безиз-
РАЗКАЗИ СА ходица на 1991, беше отишла на гроба на баща си – три
ЗА ТЕБ последователни, неотстъпчиви инсулта го отнесоха за
(2014) по-малко от месец, преди да навърши шейсет. Той бе оби-
Мирела чал инатливо и раболепно по-възрастната си съпруга, бе
Иванова пристъпвал на пръсти около капризите ѝ, бе я отрупвал
с цветя и подаръци, които носеше от всяка командиров-
ка. Но насъщно нужен и осъществен, всезначещ и обзет е
бил единствено в работата си, в търпението на откри-
вателството и повторителността, с която всяка есен
се наливат зърната на гроздето, партийното членство,
партийното секретарство, толкова саморазрушител-
ни компромиси, само и само да не се изтръгне от пътя си.
Над всичко обаче бе поставял нея, изтърсачето си Едит,
момиченцето на тати, появи ли се то, и слънчицето из-
грява, и в пашкула на тая несъвършена, несвършваща лю-
бов, в примката на тая съдбовна прегръдка, просмукана
от миризмите на алкохол, преглътнато отчаяние и скъп
124 одеколон, Едит растеше някак недокосната от външни
намеси. Не, не съвсем, просто преминаваше през изпита-
нията, обвита в бронята на неустоимия и просветлен
бащин възторг. Тя повтаряше проф. Енев не в детайлите
на характера, а в мащаба на добротворството, в рядка-
та дарба да си всеотдаен докрай, без разяждащото очак-
ване, че доброто ще ти се върне и жестовете ти ще бъ-
дат разбрани и оценени.
Може би трябваше да засади лозичка на гроба му, но го
забрави в мига, в който ѝ хрумна. Бе съсредоточена да
топи замръзналото жито в устата си, лъжица подир лъ-
жица, и да си спомня. Двамата са си легнали и той ѝ чете
приказките на Георги Райчев, страшно ѝ се доспива и иска
да угасят лампата и да се завият презглава, а баща ѝ се
смее: „Хитрушо, на мен още ми е рано да спя, затова първо
ще те схрускам крушо-хитрушо, а после сам ще си доче-
та и приказката“, и я погъделичква по босите крачета, и
тя хем се смее, хем хленчи, и не иска да отстъпи, докато
не се мушват заедно под юргана. Или я води за ръчичка
между лозите, толкова е студено, че вижда как неговият
огромен дъх и малкото ѝ дъхче се сливат, защото баща
ѝ е приклекнал и докосва любовно пръчиците, говори им
нещо, говори и на нея, как през пролетта ще запъплят
филизите, как ще се налеят зърната на гроздето, как ще
се окръглят от слънце и сладост, и всеки от нас е само
такава крехка пръчица в началото и в края, но Едит е още
много малка и затова му казва: „Не обичам гроздето, тат-
ко, защото има семки“. „Ти си семка, семчицата на тати“,
и се изправя, взема я на ръце и върви с нея между дългите
редове, през лозовите масиви, сякаш я носи из самия без-
Из край. Трябва да е било на Трифон Зарезан в Поморие то-
ВСИЧКИ гава или все едно къде, проф. Енев работеше в Институ-
РАЗКАЗИ СА та по лозарство и винарство и не пропускаше празника.
ЗА ТЕБ Като ученичка в гимназията Едит предпочиташе след
(2014) часовете да отиде в кабинета му, да се приюти в ъгъла и
Мирела там да си пише домашните, а после заедно да се приберат
Иванова с жигулата у дома.
Повече от два часа Едит преседя на гроба, вдървена
от студа и непосилието на мъката си, житото придо-
би вкуса на чакъл и пясък, затова и разля цялото шише с
вино, нарисува кръст в снега, изпи последните две глът-
ки, размърда се и си тръгна, не бе сигурна дали ботуши-
те ѝ проскърцват по заледената алея, или тя скърца със
зъби и кости, с душа и тяло в студената безизходица на
свободата си. Бе решила да замине за две години във Фран-
ция и да направи още една магистратура, документите
ѝ в университета в Бордо вече бяха приети, оставаше
най-трудното, да го съобщи на майка си, без да се надява,
че ще я види зарадвана от този факт и дори усмихната.
125 Ма шер маман, произнесе на глас Едит и се засмя, даде си
сметка, че с госпожа Додова са си чужди, вероятно защо-
то винаги са говорели помежду си на чужд език, и Едит се
разкрещя и разпя на френски в мъртвилото, „томб ла неж
е мон кьор саби де ноар“ и каквото още се сети, за да над-
вика страха и прискърцванията му, обгръщащи я като
сумрачния февруарски следобед.
Едит се огледа за такси, задръстванията по това вре-
ме на деня все още бяха поносими и щеше да стигне на-
време. Запрокрадва се внимателно между спрелите на
светофара коли, най-разумно ѝ се стори да пресече буле-
варда и да тръгне надолу към голямото кръстовище на
„Граф Игнатиев“ и „Раковски“. Непочистеният тротоар
и неподходящите за случая боти я принудиха да заситни
съвсем, най-разумно щеше да е да гледа в краката си, поне
докато се добере до стоянката. Първо я налетя и удари
тежката миризма на пот, алкохол, урина и застоялост,
на некъпан от години човек, и тъкмо да вдигне глава и да
се огледа, се сблъска и със самия човек, двамата просто
връхлетяха един в друг.
Едит не успя дори да се вживее в погнусата си, защото
я втрещи друго: клошарят бе облечен във виолетовото
ѝ палто, да, в нейното вталено, екстравагантно виоле-
тово палто, с което през деветдесет и втора замина за
Франция, увиваше се и звънтеше около някогашното ѝ
тяло, и тогава Жан бе чул този звън и го бе последвал, и се
завърна през деветдесет и четвърта от Франция, и вио-
летовото палто подчертаваше самоуверената ѝ реши-
телност да се справи сама, обгръщаше покълналата вече
в утробата ѝ Жана, но Едит щеше да научи тази въоду-
Из шевяваща тайна чак месец и половина по-късно. „Семчица,
ВСИЧКИ семчицата на мама. “ Тогава не я посрещна никой, позвъни
РАЗКАЗИ СА от един автомат на аерогарата у дома и госпожа Додо-
ЗА ТЕБ ва ѝ нареди да се прибира, както намери за добре, защото
(2014) брат ѝ Никола е на митинг, „трябва да протестираме,
Мирела инак комунистите съвсем ще ни видят сметката“.
Иванова В таксито направо ѝ прилоша, към неотстранимата,
забита като гвоздей между очите ѝ воня на клошаря, се
прибави и затопленият мирис на евтин освежител, на-
мусената надменност на майка ѝ, онези последни три
дни в Париж, витото стълбище до третия етаж, стая-
та в хотел „Ла Марионет“, отлагат удоволствието със
седемдесет и три стъпала и един коридор, в който Жан
вече разкопчава виолетовото ѝ палто, бавят се, защото
нямат време, това е раздялата, величественият ѝ по-
следен дъх, отказът от апокалиптичната им страст,
от сладостния и лепкав любовен въртоп, тялото също
има памет, тялото също има памет, и Едит отвори про-
зореца и пусна зимата, стори ѝ се, че инак въздухът ще
126 свърши.
Надали щеше да открие сама магазинчето на Магда,
приютено в един от дългите до нелепост блокове, съ-
щинска градобитнина, протегнал тромавото си, гроз-
но и олющено тяло по протежението на „Ботевградско
шосе“. Открехна внимателно вратата, гласът на кам-
банката я развесели и прекъсна оживения разговор на две-
те жени, които я очакваха. „Магдето Горанова има много
вкус, ще видиш. По-скъпи са нещата при нея, но поне ще
мога спокойно да пробвам и да избирам. Работеше като
лаборантка в института на баща ти, как не я помниш?
Пет години водеше децата си на уроци при мен, много ху-
бави деца, момиче и момче, породени бяха, а после с мъжа
ѝ заминаха за Либия, напечелиха се добре, върнаха се с до-
ларите и той умря. Така и не се разбра от какво умря. Мо-
мичето ѝ на Магдето Горанова беше пълна отличничка,
ненагледно дете, ненагледно ти казвам, даже и брат ти
ѝ беше хвърлил око, дали и не излизаха известно време...
Ама като не я приеха две поредни години в университета
и набързо се ожени за някакъв селяндур, много я биел, по
главата я биел, каза Магдето Горанова, та от това се е
разболяла, сега е шизофреничка, взел ѝ е и децата. Ама и
Магдето си е виновна, можеше да ѝ помогне за гледането,
лесно ли се гледат две деца, но тя точно тогава се хвана
с търговията, направи си магазина и всяка седмица ходе-
ше до Турция за стока. Пропаднаха децата ѝ, и двамата
сега са при нея, а тя и още един апартамент си е купи-
ла, ама не им казва, ходи там понякога, да се скрие, да си
почине. Синът ѝ и той учил-недоучил, по Шумен някъде
беше, нищо не работи, прибере се пиян вечер, алкохолик
Из си е с една дума, и ги бие и двете, и майка си, и сестра си. Не
ВСИЧКИ може да си я забравила Магдето Горанова, щом я видиш,
РАЗКАЗИ СА веднага ще я познаеш. “
ЗА ТЕБ Едит не я позна, но понеже майка ѝ вече си бе избра-
(2014) ла сако и изглеждаше в добро настроение, тя се вписа в
Мирела общия тон на доволството с едно изпитано оръжие –
Иванова послъгването на дребно.
– Лельо Магде, толкова се радвам да те видя, ти май из-
общо не си се променила!
– О, де да беше така, Едит, ама децата ми взеха здраве-
то, още са на мой гръб и ще си ги влача, докато съм жива –
и по нищо не личеше жената да кокетничи или да послъг-
ва на дребно.
– Мамо, ако искаш, да купим и шал към сакото? Или две
сака?
– Срамота е пред брат ти, Еди, той, Магде, милият,
с две висши образования е и едвам свързваме двата края.
Комунистите разсипаха държавата. То кое не поскъпна в
пъти, кажи кое!
127 – Жена му обажда ли се, тя в коя държава беше? – от-
клони Магда темата за цените.
– На другия край на света е, в Португалия, беше му пи-
сала да ѝ гостува, да си видел детето. Добре, че то попи
от мен поне перфектния френски, та не му е било толко-
ва трудно в началото... Горката аз, с отворени очи ще си
отида.
– Тя, внучката ти, колко голяма стана, госпожо Додо-
ва?
– Сега през август ще навърши осемнайсет. Догодина
завършва училище, три езика знае, френския още оттук
си го говореше, португалския и английския там ги е нау-
чила. Надали ще доживея пак да си я видя, Магде.
Госпожа Додова трудно припознаваше и Жана като
своя внучка, не намери сили, време и любов за нея, все едно
не бе повярвала докрай в съществуването ѝ. Очевидно я
бе премълчала и пред Магдето Горанова. За да не се подда-
де на обидата, а и за да размести пъзела, който заплашва-
ше да се подреди около темите за смъртта, горките деца
и отсъстващите внуци, Едит попита:
– Лельо Магде, не можеш ли да измислиш и нещо за мен,
блузка или пола, или може би и аз като мама да пробвам
някое сако?
– Ти си затрупана с дрехи, за какво са ти още?
– За да ме направят още по-невероятна, мамо.
– Ставаш досадна с маниащините си, Еди.
– Лельо Магде, аз се харесвам, а мама не ме харесва, и
така е открай време, неразрешим конфликт – засмя се
Едит, докато плащаше сакото и двете поли, които из-
бра за майка си и за себе си.
Из – Да ви имам проблемите – въздъхна жената така, ся-
ВСИЧКИ каш напусна тялото си, сведе хлътналото си лице към
РАЗКАЗИ СА банкнотите, преброи ги съсредоточено и ги прибра.
ЗА ТЕБ Едит поръча такси от магазинчето и заведе майка си
(2014) на обяд, макар да минаваше три. Бе открила специално за
Мирела случая един много приятен френски ресторант в улич-
Иванова ките около „Руски паметник“. Госпожа Додова се оживи
от вниманието на сервитьора, който я настани и взе
палтото ѝ, и от драматичния глас на Едит Пиаф, пре-
изпълнил сепарето, в което двете уютно се наместиха с
всичките си торби.
– Мразех комунистите и в червата си, затова те наре-
кох на нейно име. Сравни само – Едит Пиаф и Едита Пие-
ха – внезапно се възпали госпожа Додова. – Баща ти беше
против, уж че не звучало естествено на български, ама
чуй само – Едит Енева, не само че си звучи естествено,
но даже и хубаво звучи. Промиха мозъците на хората с
техните Едити Пиехи, но не и мозъка на госпожа Додова,
уважаема моя!
128 – Какво ти се яде, мамо? Искаш ли лучена супа?
– Ти ми избери нещо, ти все по ресторанти се храниш.
Ние с Никола едвам свързваме двата края, всеки ден се чудя
какво да му сготвя, онзи ден опекох пиле с ориз, облиза си
пръстите. Но това сега пилета ли са? Навремето дядо
ти носеше кокошки от Долни Лозен, какъв аромат, какъв
вкус имаше месото! Ти така и не се научи да готвиш.
– Човек не може да се научи на всичко, мамо – помири-
телно отрони Едит и се вглъби в менюто.
– Пламенчо бил станал професор в Чикаго, госпожа Пен-
чева ми позвъни да ми се похвали.
– Където има правила, и баба знае... А ти разказа ли ѝ
аз каква суперхиперейчарка на каква суперхиперкомпания
съм? Спомена ли ѝ колко печеля, защото бачкам от тъм-
но до тъмно, най-често и в събота, и какво чудно дете е
мойто Жанче?
– Какво има да ѝ разказвам... Много я глезиш ти Жана.
– И ти глезиш сина си... Вече мина петдесетте, остави
го да порасне.
– Колата, дето му я даде, е същинска бричка, само по
сервизите се мъкне с нея, само части докупува, разори се.
– На автоборсите тези брички се харчат по две хиляди.
Да ти поръчам ли салата?
– Брат ти може да е всякакъв, но пройдоха не е, не му
провървя на него нито на семейство, нито на работа.
– Само на теб случи, мамо.
– Синът на Магдето Горанова, като се прибере пиян и
само пари иска от нея. Същински клошар е станал, зъби-
те му опадали, косата му се сплъстила, смърди, да те е
страх да си го представиш, а камо ли да го пуснеш в къща-
Из та си. Затова и тя ходи понякога да спи в другия апарта-
ВСИЧКИ мент, може и грехота да е, ама знаеш ли какво ми каза, все
РАЗКАЗИ СА треперела да не се прибере някой ден и той да е пребил се-
ЗА ТЕБ стра си, тя нали е шизофреничка, ама то така най-добре
(2014) щяло да е, и то, окаяното същество да се отърве, и той в
Мирела затвора да иде, и Магдето да си поотдъхне. Представяш
Иванова ли си? Представяш ли си, преди няколко вечери ли, кога
ли, думка се по вратата, той, и те двете не знаят какво
да правят, къде да се крият, къде да се дяват, момичето
се свило на един стол и се заклатило, нали не е с всичкия
си, а Магдето право към телефона да се обажда в поли-
цията, и мерзавецът разбил бравата, и ѝ се нахвърлил, и
Магдето се вцепенила, като го видяла, облечен в някакво
виолетово женско палто, представяш ли си? И по-зле от
нас има, Еди, и по-зле.
Едит вдигна поглед и го прикова в нетрепващото като
театрална маска лице на госпожа Додова. Почувства, че
прииждащият някъде откъм гръбнака ѝ плач избутва ле-
щата на лявото ѝ око.
129 – Ще отида да си махна лещите и после ще поръчаме
– прошепна панически тя и се понесе към тоалетната.
Върна се с тъмни очила и пътьом повика сервитьора. По-
ръча, изчака го да се отдалечи, протегна се, погали покри-
тата с кафяви петна и изваяна от изпъкналите вени ръ-
чица на майка си, задържа пръстите си върху безупречния
ѝ маникюр, от дете обожаваше покритите с бял седефен
лак нокти, като мидички, и успя да се усмихне:
– От сто години не сме си говорили на френски, мамо.
Ще забравя езика.
ЗАВРЪЩАНЕТО
НА ТЕДИ БРАУН
Емил
Андреев

130 Теди Браун си беше чист българин от български произ-

ход. Роден и израснал край брега на Дунава, той профука
парите на баща си и умря (според мълвата) като куче
на Ломската гара. Истинското му име малцина знаеха.
Може би беше Тодор, може би – Младен, но за сподвижни-
ците му пияници, той неизменно си оставаше Теди Бра-
ун.
– Роден съм на десния бряг на Мисисипи от майка ин-
дианка и баща ирландец в края на гражданската война –
настояваше той с бира в ръка. След тия думи ставаше,
вдигаше нагоре бутилката, сякаш казваше „наздраве“ и
на румънците отсреща, оглеждаше гордо сътрапезни-
ците си и отпиваше. Теди Браун си въобразяваше, че те
му вярват.
Това беше през лятото на една от шейсетте години
на нашия век в градината на ресторант „Чайка“, покрай
която Дунава все така небрежно си течеше. Теди Браун
и неговата компания пиеха на воля под сянката на то-
полите, а някъде под тях трудовите хора мърдаха по
плажа и във водата наоколо. Те не обръщаха внимание на
пияниците пред ресторанта, още по-малко на Теди Бра-
ун и неговите измишльотини. Само едно десетгодиш-
но момченце, облегнало се на своето ново колело, жадно
следеше всяка дума и жест на този особен мъж, в чиито
жили течеше индианска кръв. То единствено му вярва-
ше. Теди Браун го забеляза и се провикна към келнера:
– Денко, дай на тоя пич една лимонада! – После стана,
намести дочените си плувки с две копчета отстрани и
(по всяка вероятност) отиде да пикае.
Когато се върна, Теди Браун смигна на новия си познай-
Из ник и го прикани да отпие от лимонадата. След първа-
ЛОМСКИ та глътка момчето обикна този върлинест и кльощав
РАЗКАЗИ чичко с татуирана на дясната си ръка котва и надпис
(1996) LOM под нея. И то поиска да си има такава, но знаеше, че
баща му никога няма да му разреши.
Емил Преди много години, също като него, и Теди Браун си
Андреев имаше баща, който съвсем не бе ирландец, а богат тър-
говец на зърно някъде от ломските села. Той бе толко-
ва богат, че още с идването си на власт комунистите
с удоволствие и убеденост експроприираха всичките
му имоти. Пари не намериха, тъй като синът му, Теди
Браун, отдавна ги бе похарчил в безгрижие и гуляи и сега
продаваше по някоя-друга нива или инвентар, за да бо-
хемства из Лом, но най-вече из София и Европа. Ако се
бяха забавили година-две, комунистите изобщо нямаше
да има какво да експроприират. Теди Браун съжаляваше
за историческата несправедливост и народната власт,
но откъде-накъде той можеше да бъде богат и да си жи-
вее живота, а народната власт (тогава) – все още бе-
131 дна! Ето защо, след като отдаде своя общественополе-
зен труд в кариерите на новото общество, Теди Браун
се завърна в Лом – сам, съсипан и с татуирана котва на
дясната си ръка. И понеже не беше общественоопасен,
народната власт го остави да деградира по кръчмите
за смях и назидание на новото гражданство с каскети и
светъл поглед.
През шейсетте години десетгодишното момченце не
знаеше що е експроприация. То все още бе чавдарче във
ваканция и му дремеше на патката за историческата
несправедливост и световната социалистическа сис-
тема. Гледаше в Теди Браун и колкото повече пиеше от
лимонадата, толкова повече си го представяше как язди
буен мустанг из прериите по десния бряг на Мисисипи.
Защо и неговата майка не беше индианка, питаше се то
и вече не виждаше никой друг от пияниците наоколо ос-
вен Теди Браун, чието кльощаво и жилесто тяло му из-
глеждаше силно като на един истински шайен.
А Теди Браун не спираше да говори. Под погледа на но-
вия си познайник той се върна в годините, когато няма-
ше и помен от комунистическа власт, когато в откри-
тия черен „Пакард“ той и Рамона пътуваха за София,
към Дианабад, където най-отгоре, върху кулата за ско-
кове, им сервираха шампанско, черен хайвер и печена па-
тица с ябълки. Специално за тях свиреше нежна музика.
Те танцуваха страстно, величаво и красиво.
– Денко, донеси на тоя пич още една лимонада!
Когато я изпи, момчето вече седеше в открития че-
рен „Пакард“ до Теди Браун. Летят към Мисисипи. „Ра-
мо-на, Рамо-на“, припява Теди Браун. „Коя е Рамона?“,
Из пита момчето. „Моята възлюбена. С гарванови коси и
ЛОМСКИ устни, сочни като грозде.“ “Ще я вземем ли?“. „Не, тя ще
РАЗКАЗИ ни чака в Америка.“ „Край Мисисипи?“, „А къде другаде,
(1996) пич такъв!“
Преди това спират в София. Отиват в Дианабад и си
Емил поръчват черен хайвер и печена патица с ябълки. Теди
Андреев Браун пие шампанско, а момчето – лимонада. В Амери-
ка Рамона наистина ги чака край Мисисипи. След себе си
води бял мустанг. Теди Браун я прегръща. Тя пуска пово-
да на коня, момчето го грабва, яхва жребеца и препуска из
прерията. Зад него Теди Браун и Рамона се целуват, а Ми-
сисипи тъжно припява своя спиричуъл.
– Стига си се лигавил бе, Теди! – възнегодува един от
пияниците, когото Теди Браун бе взел за своята възлю-
бена и нежно галеше по главата. – Аз да не съм ти... По-
добре разкажи на момчето какво си видял в Париж, в Лон-
дон, а не го залъгвай с индианци и коне.
– Като човек, в чиито жили тече индианска кръв, аз не
мога да говоря на това дете за столиците на европейския
132 разврат – отвърна на колегата си дегенерат Теди Браун
и поръча трета лимонада за момчето.
– Ама си си поживял, а! Кучки-мучки, това-онова, я не
ни баламосвай! – обади се втори пияница и изля в божест-
веното си гърло половин бира, сякаш я изсипа в кюнец.
– В Париж многократно съм пикал в Сена, а в Лондон – в
Темза. Те не са като Мисисипи. Дунава прилича малко на
нея, но къде-къде е Мисисипи! Като малък често съм я
преплувал, даaа!
Момчето не вярваше на ушите си. Колко голям бе Ду-
нава край Лом, а какво ли оставаше за Мисисипи? Само-
то то влизаше във водата най-много до пояса. Страх го
беше, тъй като от баща си знаеше, че Дунава всяка годи-
на си взима своите жертви.
– Преплувал си ти баба си! – промърмори трети деге-
нерат, гледайки съучастнически другите си събратя. –
Абе, Теди, ти Лома не можеш да преплуваш, да не говорим
за Дунава.
– Ах, вие, нещастници, ха-ха-ха! – изсмя се гръмогласно
Теди Браун. – Какво знаете вие, какво сте видели вие, ал-
кохолици такива? Това да не ви е скапаният Лом и мръс-
ният Дунав, който влачи лайната на цяла Европа!
Като каза Европа, Теди Браун погледна в момчето, кое-
то бе започнало да се разколебава при доводите на де-
генератите. Хвана го яд на тях, за това че прекъснаха
пътешествието му с Теди. Вместо на бял мустанг, сега
трябваше да се качи на своето, макар и ново, колело.
– Ей, пич, ти не ги слушай тия! – каза му Теди Браун. – Те
по-далече от Орсоя не са ходили. С тия мутри кой ще ги
приеме в Европа, да не говорим за Америка.
Из – Де бе, Теди! – успокои го наужким първият пияница. –
ЛОМСКИ Преплувал си я таа жена Мисисипи, верваме ти. – и смиг-
РАЗКАЗИ на на останалите.
(1996) – Ние само се питаме сега дали че можеш? – продължи
вторият.
Емил Момчето се озадачи. Усети, че тия хора се подиграват с
Андреев неговия герой и му се прииска да ги няма, да останат само
двамата с Теди и да отидат отново при Рамона.
Тя ги чака в Париж, близо до Пон Ньоф на Сена. Сега
прегръща първо него, после Теди и щастливи тръгват по
крайбрежната улица. Спират, където си поискат, за да
пият сокове и лимонада, да ядат пасти и бонбони, и мно-
го, много сладолед. Обикалят с файтон по „Шан-з-Елизе“,
качват се на Айфеловата кула, а тя е толкова висока,
по-висока дори от кулата за скокове в Дианабад. Возят се
с лодка по Сена, а Теди Браун не спира да си пее: „Рамооона,
Рамооона...“.
– Ти пак все за тая Рамона – прекъсна го третият деге-
нерат. – Като да не знаеме, че не си бил женен.
133 – Аз ли бе, жульо! Аз толкова жени съм имал, че ти тол-
кова коса по главата си нямаш! – избухна Теди Браун. – Но
Рамона, ех, Рамона!...
– Каква коса, бе! Я го виж каква радъква е у главата! –
засмя се първият пияница, потупвайки сътрапезника си
по темето. После продължи: – Ама, Теди, ти недей да ши-
калкавиш! Кажи, можеш ли сега да преплуваш Лома?
Момчето не бе на себе си. Какво искаха тия хора, защо
не го оставяха да си говори, а само го подстрекаваха и по-
диграваха? Така и него го подиграваха, че си няма колело, за
да го карат всяка вечер да плаче и страда. Добре, че баща
му разбра всичко и още с първата заплата му го купи. Ако
баща му беше Теди Браун, той със сигурност щеше да го
заведе и в Париж.
– Аз Дунава ще преплувам с една ръка, а ти Лома! Нали,
бе пич? – сепна го Теди Браун, но момчето не успя да раз-
бере за какво става въпрос.
Рамона го е прегърнала и тихо рони сълзи, а то здраво я
стиска за ръката. Седят на пейка в Хайд Парк и напразно
чакат Теди Браун да дойде и завинаги да отплуват за Аме-
рика. Рамона знае, че той е прибран на един голям остров
на Дунава и никога повече няма да го пуснат от България.
Детето ѝ не знае, но разбира мъката на майка си и още
по-силно я стиска за ръката.
– Ех, Теди, Теди! Само си измисляш! Хептен ошашави
момчето – не спира третият дегенерат.
А то здраво стискаше дръжките на своето колело и му
идваше да го запрати по плешивата глава на този лош
човек. В тоя момент Теди Браун стана на крака, изпи до
дъно бирата си и се обърна към своите сътрапезници:
Из – Вие, драги, сте глупави селяндури. И понеже не ми
ЛОМСКИ вярвате, ей сега ще ви покаже Теди Браун, че ненапразно в
РАЗКАЗИ жилите му тече индианска кръв.
(1996) И стана нещо, което момчето запомни за цял живот и
никога после не можа да си обясни.
Емил Този горд войн, по дочени плувки и татуирана дясна
Андреев ръка, тръгна бавно и величествено към Дунава. Като го
видяха, трудовите хора се събраха около него и го зяпнаха
с нескрито простоочие. Те не бяха способни да повярват
на очите си, но се хилеха и побутваха. А Теди Браун, без
да им обръща никакво внимание, нагази във водите на Ду-
нава и спокойно закрачи към румънския бряг. И както си
вървеше, той не спираше да си пее: „Рамоона, Рамоона...
посрещни ме ти!“.
Трудовите хора наоколо се пулеха, пулеха, докато Теди
Браун се изгуби от погледите им.
– Да се не удави, таа жена, пияната! – възкликна първи-
ят пияница, а третият дегенерат му отговори:
– Остави го. Че плува, плува, па че се върне. Таман да из-
134 трезнее.
Момчето забута своето ново колело към къщи. Стис-
каше здраво дръжките по баира над ресторант „Чай-
ка“ и яростно мразеше сътрапезниците на Теди Браун.
То единствено знаеше, че неговият герой е отишъл при
Рамона, въпреки че според мълвата на трудовите хора
Теди Браун бил умрял по-късно като куче на Ломската
гара.

През пролетта на една от деветдесетте години на

нашия век онова момче бе вече мъж и вместо с колело бе
дошло до Дунава с кола. Ресторант „Чайка“ бе окраден и
разрушен, плажът бе заличен и буренясал, а пясъчниците
– разкъртени. Наоколо не мърдаха никакви трудови хора.
Мъжът погледна към реката и си спомни за Теди Браун.
Усмихна се тъжно и продължи да се взира във водите на
Дунава, който все така тъжно се оттичаше към светов-
ния океан.
Изведнъж този мъж видя, че недалеч от него се прибли-
жава друг мъж, който много приличаше на него – същият
ръст, същото лице, същите, загледани в реката очи. И
докато двамата съзерцаваха и осъзнаваха дали са истин-
ски, или не, отзад се чу:
– Come on, Ted! We’ll miss the ferry. Mum Ramona is too old to
wait** .
Новодошлият мъж кимна с глава и тръгна към жена си,
която стоеше до един лъскав черен „Пакард“ с американ-
* – Хайде, Тед! Ще изпуснем ферибота. Мама Рамона е твърде стара, за
да чака. (Англ.)
Из ска регистрация. След минути колата отпраши към фе-
ЛОМСКИ рибота във Видин.
РАЗКАЗИ Останало само, някогашното момче сега не вярваше на
(1996) очите си. Постоя още малко и си тръгна. Страшно му се
допи лимонада.
Емил
Андреев

135
АСТРАЛИЕЦА
Петър
Делчев

– Астралиецо иде! Астралиецо иде!

136 Хлапето се разкрещя, гледайки към пътя. Хукна към
селото, като размахваше ръце за равновесие и не прес-
таваше да вика, колкото му глас държи:
– Астралиецо идеее!
Босите му пети проблясваха по завоите на пътечката,
навита на стремглава спирала от билото до подножие-
то на хълма. Изобщо не намали скоростта по равното
– взе завоя покрай воденицата на ръба на пропадането в
дерето на реката. Това не притесни пъргавия дребосък,
но сякаш даде още сили на гласа му – „Астралиецо иде“ се
носеше далеч напред в следобедната мараня.
Когато стигна на мегдана, вече цялото село беше нау-
чило новината: Астралиецо идеше!
Децата бяха организирали постоянен пост горе на хъл-
ма, като се редуваха в игрите и в дебненето на идващия
Астралиец. Хлапакът спря в облак прах пред селската
кръчма и като се огледа за евентуални зрители на своя
триумф на първооткривател, каза вече по-спокойно и с
достойнство:
– По пъто иде голем камейон! У него е Астралиецо! Ви-
дех го как се дзвери насам-натам! Досега да са на водени-
цата... Иде!
От кръчмата излезе Цеко, кръчмарят. По това време
на деня освен него в заведението му нямаше никой друг.
Всички бяха или на къра, или по дворовете. Слънцето вече
изтегляше сенките накъм Голи рид. Докато хлапето взе-
ме въздух, започнаха да се събират хора. Всеки зарязваше
работата си и идваше да види Астралиеца и неговото
пристигане. Цеко, потомствен кръчмар – внук на Цеко,
син на Цеко, династичен собственик на развлекателна-
Из та част от живота на селцето и организатор на хорà-
ТРЪНСКИ та и вечеринките, подаде една лимонада на вестоносеца.
РАЗКАЗИ Без пари – вестта си струваше почерпката. Цеко не се
(2006, 2019) съмняваше, че до довечера ще си е избил парите за лимо-
надата стократно и отгоре, защото посрещането на
Петър Астралиеца нямаше как да се размине без празник и по-
Делчев черпка.
Малкият вестоносец, пръв видял Астралиеца, беше
наобиколен от прииждащите селяни. В тези миговете
на слава той забрави за лимонадата и реши да се възполз-
ва до идването на камиона от положението си на важна
персона:
– Ама е страшна работа! Не е за верванье! Един е та-
къв... Голем, та голем! Гледа важно-важно, ама е... Абе,
същи Астралиец! Верно!
После отпи голяма глътка от лимондето и докато да
продължи да разказва, отдолу, откъм дерето, се чу звук
от изкачващ се камион. Хората мигом забравиха малкия и
се строиха като на военен преглед. А колко народ се беше
137 събрал за няколко минути! Всички, които не бяха по да-
лечните ниви, пристъпиха на мегдана за събитието на
годината – Астралиеца беше дошъл най-после!
Отпред се изтъпани едър, леко шкембест селянин,
облечен наполовина като гражданин. Търговец и малко
нещо чорбаджия с цели десет ратаи, Бае Димитър беше
селският богаташ. Зад него се наредиха първите старци
и младите мъже. После стояха моми, булки и баби, а де-
чурлята се мушеха между всички. Как успя тоя народ да
се организира и построи за пет минути на мегдана си е
селска военна тайна.
Цеко метна на врата си кърпата, с която вечер се пра-
веше, че бърше чаши и пое функциите на регулировчик.
Едва ли знаеше тоя селски кръчмар какво е това регули-
ровчик, но се справи блестящо! Показа на шофьора на ка-
миона точно къде да спре и след като машината изрева
за последно и хъхрещо замлъкна, Цеко се върна на стъпа-
лата пред вратника на кръчмата.
Шофьорът слезе от камиона с достойнството на чо-
век с мисия свише в живота. Кимна студено на скупчени-
те селяни, без да удостои никого с две думи за поздрав. За-
обиколи машината, отвори задния капак, пусна скована
от талпи платформа и се дръпна настрани. По нея бав-
но, достолепно слезе и се втрещи в множеството един
огромен, едър колкото магаре, рунтав, космат и рогат
овен от прочутата порода „австралийски меринос“.

***
Хлапетата се бяха накачулили по оградата на кошара-
та. Цялата сюрия беше тук. От фърфалаците, навлече-
Из ни само с по едно литаче, без гащи, боси, сополиви и мърля-
ТРЪНСКИ ви, до по-големите айдуци, обути с преправените стари
РАЗКАЗИ чешире на бащите, братята или чичовците си. Вехтите
(2006, 2019) селски потури, пришивани и прекроявани за поредния на-
следник, са като египетски пергамент – по тях всичко
Петър пише и те всичко знаят, защото са обутата история на
Делчев селото.
Поводът този ден разнокалибрената детска армия да
се събере в пълен състав под знамената на белѝте беше,
че Астралиеца за първи път щеше да е сред стадото на
стопанина си Бае Димитър – чорбаджията. Децата от
два дни правеха облози, биеха се, караха се, замеряха се с ка-
мъни и си пукаха остриганите кратуни. Като истински
експерти по битките между овните, нямаше две деца на
едно мнение по въпроса дали „Астралиецо че изтепа вед-
нага другите овни“ или „Они че избегат завчаска“. Битка-
та между досегашните сайбии на овчата любов и ново-
дошлия от странство изискан господин беше неизбежна
като къпането по Великден! Децата наблюдаваха вече
138 от час събитията в заграденото пасбище и фитилът на
интереса им беше достигнал до последните сантиметри
преди експлозия. В това им състояние нямаше сила на зе-
мята, която да ги откъсне от оградата.
– Астралиецо че ги изтепа! Глейте му рогите, бе! Они
са ко на лопатаро, дека главата му виси у кръчмата! Че ги
размета кико сламки!
Това мнение изказа едно от по-големшките момчета,
което ручкаше порезница твърд като трънска кратуна
ечемичен хляб и замезваше с джанки от джоба си.
– Нема да ги изтепа! Он е господин, чужденец. Тате
рече, дека нèче се бие, оти у Астралията не се биели, а
само се туе... туерилари. А тате знае све, он е учил пръво
отделение при даскал Ставро!
Малкият познавач на възпитанието при чужденците
и свободата на дуелите, също бъдещ ученик на даскал
Ставро, стига същият да доживееше сто и петдесет го-
дини, се казваше Тодор. Обаче всички му викаха Зайко, за-
ради сцепената му горна устничка.
– Трай бе, заек! Баща ти не знае нищо! Моят каза, че
твоят е ходил три години у пръво отделение. Даскал
Ставро го взел да му пасе козите, та белким си плати
учението. Ама он и козите упущил, та си останал на бук-
вите!
Този як вагабонтин никога не говореше празни думи.
Често с шамари решаваше споровете, но сега не беше
време за това. Момчурляците изказваха различни мне-
ния, но всички попоглеждаха Стево – сина на Бае Димит-
ра. Той не беше най-големият, но авторитетът му не се
оспорваше от никого. Едър, но жилав като котка, калèн
Из в много междуселски детски сражения, Стево мълчеше.
ТРЪНСКИ Облегнат на оградата, зяпаше уж разсеяно Астралиеца и
РАЗКАЗИ от време на време пренебрежително плюеше.
(2006, 2019) Поспориха още малко, но в кошарата нямаше изгле-
ди да се стигне до битка. При овцете имаше два овена, с
Петър Астралиеца – три. Единият от домакините, дърт и съ-
Делчев сипан от годините труд, се беше отказал от доказване
на способности. Кротко попасваше и си беше съща овца,
само ненужните му вече висулки и вити рога го различа-
ваха. Но другото овне – младо и много пъргаво добиче – не
се примири така лесно с чужденеца. Усетило заплахата
за своето право да опложда харема си, овнето на няколко
пъти се опита да предизвика Астралиеца на двубой. Де-
цата бяха свидетели на подготовката на овнето за ата-
ка – риенето с крак, свеждането на главата, сумтене-
то... Но мериносът винаги извръщаше хълбок, така и не
застана с красивата си глава насреща. След няколко опи-
та овнето се отказа – Астралиеца не искаше да се бие. Но
децата не се отказваха – искаха да видят как гигантът
139 размазва планинското овне.
– Нече се сбият, бе, нали ви казвам. Глейте го Астра-
лиецо, връти се ко шугав, ама не застава с рогите. – обади
се пак Зайко.
В този миг Стево, чорбаджийският син, се изплю за по-
следно и прерипна оградата. Без да каже дума се запъти
към Астралиеца. Децата се смълчаха и се скупчиха по-бли-
зо, да не изпуснат това, което Стево беше намислил да
прави. По-големите знаеха, че навремето един овен едва
не го уби – блъска го почти до смърт. Стево, тогава со-
поливо хлапенце, таман стане и оня ми ти овен, като
го избуха и го метне на три метра! Стево пак стане и
оня пак – бух и го метне! Добре, че баба Богина минава-
ла наблизо, та му викнала да не става, да си лежи, докато
дойдат мъже и го спасят. Та Стево имаше стари сметки
с овньовото племе. Безстрашен, той не се отказа от лу-
дориите, но още имаше белези по гърба и през лятото на
реката децата им се възхищаваха.
Приближи се и побутна Астралиеца с коляно. Добиче-
то, наречено вечерта на празника по посрещането му от
височайшия гост от околийския град „Баща на трънска-
та мериносова индустрия, крайъгълен камък на модер-
ното овцевъдство, рогат патриарх на просперитета на
тоя беден, незаслужено забравен от Бога и Отечеството
край...‘‘, се отърка като куче в краката на Стево. Гостени-
нът при въпросното посрещане доста подпийна, но мно-
го хвали Бае Димитър, задето дал една капа пари за тоя
меринос. Нарече и него баща, крайъгълен камък и патри-
арх, но на средния капитал – стожерът на икономиката
на майка България! Тук Джинджовската музика, специ-
Из ално извикана за събитието, удари туш, а Бае Димитър,
ТРЪНСКИ нахлупил същата тая капа, дето мерил с нея парите, се
РАЗКАЗИ беше зачервил от кеф. Изтъпанчен на мегдана пред цяло-
(2006, 2019) то село, слушаше приветствията, държеше накичения с
венци Астралиец за рунтавия врат и хъмкаше доволно.
Петър Наум пресмяташе по колко пари да иска на заплодена от
Делчев мериноса овца... Като туряше и парите за тоя банкет,
едно на друго – до есента можеше да му е без пари овенът!
При тая мисъл Бае Димитър доволно изпъшка и се усмих-
на изтежко, чорбаджийската, на съселяните си. Гостени-
нът от града хареса купешката ракия, с която го черпеха
на корем, и накрая се разприказва глупости, та го набиха
едно хубаво, но иначе празникът стана хубав. Джинджов-
ската музика свиреше, както подобава за такъв празник
– бодро, мощно. Селяните пяха, пиха, хорà играха, ергени-
те сили мериха. Овенът, почетен гост, хрупаше кротко
тревица и даваше да го галят. Само като заничаха да му
видят яките мъде, малко свенливо се извръщаше на една
страна.
140 Стево заобиколи Астралиеца и застана зад него. Хва-
на го за опашката и взе да го тегли. Момчетата изуме-
но гледаха главатарят им какви ги върши. Мериносът
тръгна, теглен от яката ръка. Планинското овне надиг-
на глава – нещо ставаше! Стево дърпа няколко метра Ас-
тралиеца назад, а после изведнъж го хвана за задницата
и взе да го бута напред. Овнето пощуря! Битка ли иска-
ше тоя грамаден глупак? Взе да рие с крак и да сумти...
Стево пак задърпа уплашеното добиче назад, после пак
го избута напред. Астралиеца се опита да се отскубне,
но нямаше как да избяга – опашката му беше в ръцете на
опитен бандит. След няколко такива танцувални мане-
ври напред-назад, планинското овне наистина прие не-
щата много насериозно и се приготви. Астралиеца, зает
да се бори със Стево, твърде късно забеляза ефекта върху
овнето от своя неволен боен танц. Едва когато извърна
глава при поредния си опит да се измъкне от своя мъчи-
тел, видя връхлитащата фъртуна!
Овнето разви максимална скорост за нищо и никакви
десет метра! Момчетата занемяха, джанките изпопа-
даха от ръката на закусващия хлапак, Стево отскочи
назад и встрани... Сблъсъкът между овчите кратуни
беше страховит! Малкият планински овен даде всичко
от себе си. В последния момент сви предните си крака за
максимален тласък и удари. Как само удари! Мериносът,
колкото и да беше огромен и як, се прекатури назад и се
просна в прахта. Овнето се разбесня и се отдръпна, го-
тово за нова атака... Но Астралиеца лежеше на земята
и не ставаше. Стево се приближи внимателно и се наве-
де. Главата на добичето беше скашкана – овенът бере-
Из ше душа. Разбойникът внезапно проумя, че има и породи
ТРЪНСКИ овни, които не се бият, защото главите им са меки!
РАЗКАЗИ Замислен над този факт, Стево загуби само секунди,
(2006, 2019) преди да вземе решение:
– Зайко! Бегай кажи на Бае ти Димитра, че нашето овне
Петър утепа Астралиецо! Да вземе нож и да варка да го заколи,
Делчев да не иде зян!
Тошето хукна, окрилен от великата чест да е весто-
носец на главатаря.
– Велко, че бегам на кошарите, оти тате че ме утепа!
Надвечер мини тайно през майка, вземи хлеб и сирене и
ела към Страхилова бука под Голи рид, чу ли?!
Велко лапна последното залче от хляба и кимна. Стево
огледа бандата си и подвикна:
– Какво зяпате, бе? Астралиецо умре!
После се метна с един скок през оградата и изчезна по
пътеката към планината. Момчетията се поогледаха
и решиха, че не искат да са тук, когато Бае им Димитра
дойде. Изметоха се като ланска шума при буря.
141 Бащата на трънската мериносова индустрия, крайъ-
гълният камък на модерното овцевъдство, рогатият
патриарх на просперитета, леко потреперваше в аго-
ния, а в смазания му овнешки мозък така и не просветна
защо би толкова път, че да умре в тоя затънтен край на
света, където растат само камъни и големи серсеми.
ЗА ПЕТАТА РАКИЯ
ИЛИ КОЛКО
Е ХУБАВ ЖИВОТЪТ
Георги
Бърдаров

Ей тази история никога няма да ми омръзне да я разказ-

142 вам. Може би защото в един ден стигнах края на света,
изпих пет ракии, усетих Бог и почувствах колко е хубав
животът.
Тя историята е простичка и, разбира се, започва с една
налудничава идея, дошла след няколко питиета в одиме-
на софийска кръчма. Случи се през лятото на 2005 го-
дина, когато, след порядъчен запой, решихме да напра-
вим обиколка на Родопите. Петима възрастни в малка
спортна маздичка, посред лятото, в най-големите жеги
се понесохме из магичните Родопи. И изживяхме магични
приключения.
Минахме по пътища, които са били пътища преди де-
сетки години. Пихме ракия с чудати старци в кошари,
които съм сигурен, че не съществуват и някой ги бе изми-
слил за случая. Говорихме си за живота със събрали мъд-
ростта на вековете старици посред мегданите на села,
излезли сякаш от разказите на Радичков и Пелин. Изжи-
вяхме какви ли не контрасти, спахме на странни места.
Първата вечер замръкнахме край хижа „Гоце Делчев‘‘.
Оказа се, че няма нищо свободно, а бяхме преуморени. В
крайна сметка ни настаниха встрани от хижата в би-
вши пионерски бунгала. За мухъла и дървесината няма да
отварям дума, те се преглъщат с малко повечко огнена
течност, но, виж, ценоразписът е друго нещо!
Възстановявам го по памет:
Ц Е Н О Р А З П И С:
Легло – 1.50 лв.
Е К С Т Р И:
Чист чаршаф – 0.50 ст.
Теляк – 0.50 ст. (извинаваме се, в отпуск е!)
Из На другата вечер бяхме в Замъка на Беширов край Неде-
ЗА ПЕТАТА лино, където по залез се излежавахме в басейна и гледахме
РАКИЯ, ДЯДО как градът притихва посред лай на псета и детски вико-
(2019) ве. Но в крайна сметка стигнахме до края на света!
Как се стига до края на света ли? Ами много е лесно! От
Георги Смолян хващате право на юг. Задължително се зарежда-
Бърдаров те със смилянски боб в Смилян. Е, ние малко прекалихме,
защото, когато се появи усмихнатата сервитьорка, по-
ръчахме пет порции бобена салата, пет бобени чорби,
пет паници боб с наденица и пет бобени десерта! След
толкова боб обаче си пълен с енергия и можеш да стигнеш
до края на света!
Та: от Смилян свивате на югозапад, подминавате Бука-
та и Могилица, и се озовавате в центъра на село Арда. Тук,
на разклона на „Патриарх Евтимий‘‘ и „Синчец‘‘, хващате,
разбира се, по „Синчец‘‘, оттам леко завивате по „Трудо-
любие‘‘, излизате от Арда и стигате до… Гудьовица.
Защо Гудьовица е краят на света ли? Ами защото е в
края на топографската карта, след него няма нищо дру-
143 го, защото е в края на България, след него е само телената
гранична мрежа и защото пътят странно свършва точ-
но в центъра на селото пред входа на единствения сме-
сен магазин.
Ако се запътите натам и решите да се подкрепите с
провизии в него, забравете. Има само бира и яйца. А на въ-
проса защо няма нищо друго, усмихнатата продавачка
ще повдигне рамене и ще ви отвърне: „Ами защото свър-
ши лимонадата!‘‘
Докато щракаме с апаратите и вдишваме чистия ро-
допски въздух, подхващаме приказка с местните хора. От
дума на дума стигаме и до обяснението защо сме дошли
тук. Ала на нашата географска теза, че искаме да видим
края на света, получаваме в отговор: „Ааааа, не, не сме
накрая, след нас има още…‘‘ Ние и петимата сме географи,
двама преподаваме в Университета и се опитваме науч-
но да поясним, че няма нищо след тях. Взели сме и една от
най-пълните военни топографски карти на България. Но
и те упорстват: „Ааааа, има, има, след нас е Гоздьовица!‘‘.
И се смеят – топло, напевно, по родопски.
В крайна сметка любопитството надделява и реша-
ваме да проверим занасят ли ни, или всичките си универ-
ситетски познания трябва да пратим в някое кошче за
разделно събиране на отпадъци…
Тръгваме по нещо, което някога може и да е било път,
но сега е само камънаци, прорасли с избуяла, пожълтяла
от жегите трева. Японската ни градска госпожица пълзи
уплашено нагоре по хълма. Слънцето вече прежуря, макар
да е само 10 сутринта. Жужат насекоми и ухае на мащер-
ка. Ах, как само ухае на мащерка, иде ти зарежеш всичко
Из и да се излегнеш гол в нея, забил поглед в томителната
ЗА ПЕТАТА синева на родопското небе.
РАКИЯ, ДЯДО След около 40 минути пълзене по баира и след послед-
(2019) ния възможен завой на родната ни България пред нас из-
никва стара, но бяла като сняг табела:
Георги ГОЗДЬОВИЦА
Бърдаров Някъде тук вече сме готови да повярваме в чудеса или
да си скъсаме дипломите. Оставяме японската госпожи-
ца на сянка и бавно влизаме в Гоздьовица.
Село Гоздьовица някога е било голямо, хубаво родопско
село, ако се съди по къщите. По-скоро по остатъците от
тях. Наброявало е повече от стотина високи, горди, из-
правени като исполини каменни постройки.
Животът е кипял, пръскал се е като вълна момински
смях, разпилявали са тишината с игрите си деца. Хората
са се карали, обичали, помагали, погребвали, раждали, же-
нели, разделяли, раздавали. Ляла се е люта ракия пролет и
руйно вино зиме. Наторявали са земята с прахта си, а от
тази прах е пониквал животът чрез десетките плодни
144 дръвчета, които сега са прорасли насред изоставените
дворове и изкорубените каменни останки.
Днес къщите са грохнали, полуживи старци, подпрени
на ощърбени самоделни бастуни. С олющена мазилка, с
натрошени тикли, с изпопадали ченета и счупени очила.
Къщите са като хората – няма ли кой да ги сгрее с при-
съствието си, изсъхват в тиха самота.
Още по-тъжно е като бутнеш една от висящите на
косъм върху пантите, жаловито скърцащи врати и прис-
тъпиш в тези някогашни домове. Сякаш страшно бед-
ствие е прекършило всичко отведнъж и людете паниче-
ски са побегнали. По прашасалите дървени дюшемета се
търкаля домакинска посуда – тенджери и тигани, в които
сякаш довчера някой е приготвял любимото имамбаялдъ.
Неразопаковани куфари, от които стърчат необличани
дрехи, детски обувчици, листа от ученически тетрадки,
писма, които може би никога не са достигнали адресати-
те си. Неизказани мисли, несподелена болка, неизживени
мечти…
Не знам имаме ли право да нарушаваме тишината и мъ-
ката на тези къщи, но в една от тях намираме пожълтял
лист, ситно изписан с почти ученически почерк. Възста-
новявам го по памет, защото дори и той изчезна…
„Мили мамо и тате, пиша ви, но не знам дали някога ще
прочетете тези редове… Аз съм добре, вече две години
съм в Америка. Нямаше как да се сбогуваме… Знаете как
беше… Или трябваше да побегна бързо, без да се обръщам
назад, или…
Минахме през Гърция, с Метин бяхме заедно, заедно се
качихме на кораба за Америка. Не можете да си предста-
Из вите колко безкраен е океанът и колко е син… Мислех,
ЗА ПЕТАТА че умираме, че никога повече няма да видя земя, че нико-
РАКИЯ, ДЯДО га няма да мога да ви поискам прошка. Пътувахме седми-
(2019) ци наред, преди да стигнем Америка. Америка е толкова
странна, всичко е толкова различно и голямо, а хората са
Георги същите и се усмихват по същия начин.
Бърдаров В началото бе много трудно, спяхме, където сварим,
после с Метин се разделихме, накрая си намерих работа.
Сега съм добре, работя в една пекарна, ставам рано, ама
знаете, аз съм свикнал. Работа мен не ме плаши. Имам
си квартира, събирам за кола. Всичко си имам… Всичко си
имам… Всичко…

Само когато завали

и мъката с дъжда изтича
си спомням колко ме боли
и колко много ви обичам…

Прощавайте, прощавайте…
145
Ваш обичан син:
Саид Метков

5.IV.1967 г., Сакраменто – САЩ‘‘

Излизаме навън. Нещо ни е задушило за гърлата. Нещо

ни е влязло в очите. А небето е толкова дълбоко синьо,
толкова хубаво. Главите ни леко се въртят. Оглеждаме
се. Чува се само жуженето на насекомите, в далечината
пръхти магаре. Очакваме всеки момент да изскочи от-
нейде призрак.
Призрак не изскача, но от обвит в бръшляни портик
изневиделица се появява жизнен, седемдесет и пет годи-
шен старец. Съзира ни, отстъпва крачка назад, прикляка,
удря се с длани по коленете и звучно извиква:
– А, хора!
Тук ние също отстъпваме крачка назад от странна-
та му реакция, но, без да ни обръща внимание, старецът
продължава:
– А, хора, лелеееееееее, хора в Гоздьовица! Лелеееее… – и
се хваща за главата.
– Как сте се излъгали бре, хора? Та тук никой не идва!
Тук от три години никой не е дошел! Те децата вече не
идват. Бог не идва. Лелееее, хора! Ама чакайте, чакайте,
ей сегинка ще изкарам масата и каквото Бог дал!
Ние вече сме се запознали с него и шумно възроптаваме:
– Аааа, бай Стоиле, ние сме съвсем за малко, щракваме с
апаратите и бягаме, път ни чака, остави масата…
Това последното увисва във въздуха, защото бай Сто-
Из ил чевръсто се шмугва през обраслия с бръшлян портик.
ЗА ПЕТАТА След минутка все така чевръсто се връща с продългова-
РАКИЯ, ДЯДО та дървена маса, която слага насред улицата. Разбира се,
(2019) това някога е било улица, сега са камънаци, прорасли с из-
буяла, пожълтяла от жегата трева. И поставя каквото
Георги Бог дал.
Бърдаров А Бог дал тая сутрин – прясно издоено млекце, пчелен
медец… и една изпотена, с търклящи се по гладката ѝ
повърхност капки, бутилчица, пълна с огненозлатиста
течност. Разбира се, домашна ракийка.
– Аааа, бай Стоиле, недей така, молим те! Не можем
да пием ракия! Та само десет часà е, ако започнем от су-
тринта, къде ще му излезе краят…
Но той е невъзмутим:
– Оооо, я стига глупости. Слънцето знаеш ли кога е из-
гряло… Вече пет часа е горе и пет оборота е завъртяло. Я
си пийнете и не му мислете!
И като в приказка от незнайно колко нощи около ма-
сата се появяват шест дървени стола, които почти за-
146 куцукват между камъните, и шест стъклени филджана,
които бай Стоил мигом пълни догоре. После обръща гла-
ва, изплюва се върху камъните, извиква звучно:
– Наздраве! – и гавътрва своята ракийка на екс. След
това изпръхтява доволен – Аааааааааах! – и забърсва с
опакото на ръкава навлажнените си устни.
Придобили малко смелост, и ние наквасваме прежад-
нелите си от жегата гърла, и… тук, знаете ли, започва
същността на историята!
Първата ракия, ех, първата ракия… Първата ракия е
нещо специално, трудно обяснимо. За първата ракия мо-
гат да се напишат трактати!
Тя е като първата любов, като първото потапяне в мо-
рето. Първата ракия има свойството да разхлаби възела,
стегнал градските ни душички и умове, които никога не
си почиват. Те непрекъснато смятат колко си спечелил,
колко си загубил, колко още трябва да спечелиш. Първата
ракия сваля оковите, освобождава духа. Прогонва всички
демони от теб, всички онези хора, които са се настанили
удобно в главата ти и с които по цял ден спориш и се ка-
раш наум, на които по цял ден доказваш, че си прав и те,
мамка му, никога не са съгласни с теб.
Първата ракия се разлива като зехтинец по трахеите,
облива с топлина цялото ти тяло чак до пръстчетата
на краката. И някак си неусетно, но напълно естестве-
но, както допреди миг си се дърпал, поднасяш празното
филджанче на бай Стоил и той го пълни отново.
А втората ракия, ех, втората ракия… Втората ракия
е като откровение, за втората ракия могат да се напи-
шат трактати!
Из След втората ракия се отпускаш на стола – отначало
ЗА ПЕТАТА с притеснение, а после с цялата си тежест. Дотогава си
РАКИЯ, ДЯДО седял прегърбен напред, целият стегнат като пружина,
(2019) готов всеки момент да скочиш и да забиеш юмрук в ли-
цето на някой гад, да докажеш на друг колко си прав, да
Георги задминеш трети на финалната права. А след втората
Бърдаров ракия, ех, след втората ракия буцата в гърлото ти се
стапя, почваш да чувстваш тялото си леко като перу-
шинка. Разтягаш рамене, наместваш кокалите, вдишваш
с пълни гърди. Пълниш дробовете с чист родопски въздух
и усещаш как животът бавно се завръща в теб.
А бай Стоил разказва – а той умее да разказва, ах, как
само умее да разказва!
Бай Стоил е като препълнена двесталитрова бъчва,
която само чака да се отпуши канелката и историите
сами да потекат. Разказва за селото – за неговото на-
чало, за неговия край, за хората, които са оставили сле-
ди по същите тези камънаци, дето седим сега с него. За
това как са минавали булките с менците и как мъжете
147 са правили вино, как се е вило хорото от мегдана чак до
хоризонта. За това как някога е кипял животът и как
постепенно хората са се превърнали в птици, които са
забравили обратния път към гнездата си. И как накрая
са останали само шестима души – четирима мюсюлма-
ни и двама християни.
Ти слушаш и не слушаш. Неее, по дяволите, не слушаш,
ти го преживяваш заедно с бай Стоил!
Само между две ракии изтече повече от половин век от
живота на селото. Само между две ракии се родихме и ум-
ряхме с него. Само между две ракии преминаха покрай нас
стотици души. Усмихнати, разплакани, влюбени, тъж-
ни, с щастливи лица, с подпухнали от безсъние очи. С бе-
лези от наган по телата, с рани от насилие по душите.
Говорят, смеят се, разказват, оплакват се, крещят, псу-
ват, пеят и вървят без да спират, на тумби, по двойки,
по единици.
Точно в този момент покрай нас, сякаш от нищото,
изниква друг енергичен старец. Среден на ръст, с късо се-
тренце и навити над лактите ръкави, с тънък, но добре
поддържан мустак. Той само ни кимва студено и някак си
странно, с плавна походка се изгубва в маранята.
– Салим – веднага ни обяснява бай Стоил. – С него не си
говорим от 40 години.
– Как така не си говорите?
– Абе то дълга история, знаеш ли…
– Ами не, разкажи!
– Много е дълга тя, нашата история…
– Нищо де, не бързаме заникъде – странно, вече наис-
тина не бързаме заникъде. Времето сякаш спря своя ход,
Из облегна се с юмруче на съседния комин и въздъхна с облек-
ЗА ПЕТАТА чение.
РАКИЯ, ДЯДО – Ами на така, едно време, преди един наниз години, и
(2019) двамата бяхме влюбени в Айшето. Е, да, ама Айшето из-
бра мен и оттогава той не ми говори. Еееех… – бай Стоил
Георги изстрелва една храчка на камъните и забърсва с опакото
Бърдаров на ръкава. – После животът изтече и Айшето се пренесе
в по-добрия свят, хората отлетяха, децата ни забрави-
ха… останахме само шест живинки тук.
– Ама знаеш ли какво стана преди три години? Пре-
ди три години получих нещо като удар. Посред зима, в
най-големия студ. И Салим се емна – посред нощ, сред ви-
елицата, през преспите, до Гудьовица, намери лекаря…
Спаси ми живота! Като оздравях и се върнах в селото,
се събрахме с него, напихме се, поплакахме си, простихме
си… И оттогава пак не си говорим.
Тук бай Стоил пуска една попържня и налива третата
ракия.
Третата ракия, ех, третата ракия е откраднат миг
148 от вечността! За третата ракия могат да се напишат
трактати!
Третата ракия е като везна. На едното ѝ блюдо леко-
мислено се поклаща доброто ти настроение, цялата ти
веселост, усещането, че можеш да повдигнеш планини,
желанието да се съблечеш гол и да тичаш по поляната
отсреща. На другото блюдо е промъкващата се като
крадец в душата ти тъга. Неее, не точно тъга, по-скоро
споменът от всички пропуснати шансове в живота, от
всички провали. Едва доловима болка, подобно повей на
северняка в чудна майска нощ.
И двете везни се люлеят и балансират помежду си. Точ-
но както се люлее всичко вътре в стомаха ти и се чуди
откъде да излезе. Точно както се люлеят пред очите ти
къщите, комините, камъните, тротоарите. Точно как-
то се люлеят птиците в безметежния си полет.
В този момент по улицата се задава пъргава, много ни-
сичка и спретната старица с шарена забрадка на глава-
та. Крачките са ситни, но походката бърза и уверена. Тя
ни поздравява усмихнато, но като се изравнява с масата,
прецежда през тази усмивка едно тънко, но звучно:
– Пияници… – и подминава в посока към центъра.
– Фатмето! Телефонистката ни. – пояснява бай Стоил.
– Искаш да кажеш, че някога е била телефонистка?…
– Не, сега е телефонистка.
– Айде стига, бай Стоиле, каква телефонистка, та вие
сте само шест човека на кръст, забравени от всички…
– Анджък де, телефонът ни е единствената връзка
със света. Запазихме го в някогашното кметство. И сега
Фатмето всеки ден, седем дни в седмицата, ходи между
Из 10 и 14 да дежури на телефона. Де да знаеш, някой може да
ЗА ПЕТАТА ни се обади…
РАКИЯ, ДЯДО Тук бай Стоил млъква. Ние не схващаме веднага защо.
(2019) Загрубелите ни градски душички, свикнали да възпри-
емат всичко с мнителност, не схващат, мамка му, защо.
Георги Но тишината обхваща телата ни, като дива лоза камен-
Бърдаров ните дувари на къщята. И изведнъж, заслушани в тиши-
ната, чуваме ударите на сърцата си и се усещаме. И ни
става едновременно тъжно до сълзи и мило, топло някак
си, сякаш сме нагазили в късноесенна октомврийска шира.
И си обещаваме наум, че ще вземем номера и ще се обадим…
Прощавай бай Стоиле, не се обадихме…
– Виж, за табелката даваме дежурства веднъж седмич-
но – напевно, с една тънка, играеща Елениното по устни-
те му усмивка продължава той.
– Как така давате дежурства?
– Ами ей така, всяка неделя един от нас е дежурен, ходи
и мие табелата.
– Миете табелата???
149 – Ами да, не видяхте ли колко е белинка?
– Да де, ама… – и това „ама“ увисва във въздуха, както
много други изтървани реплики и недоизказани мисли в
този чуден родопски ден в края на България и края на све-
та…
– Обаче знамето го перем само веднъж месечно!
– Знамето? – тук вече можем да се закълнем, че бай
Стоил добродушно ни взима на подбив.
– Да, знамето, дето е до бившето кметство. Събира-
ме се тържествено веднъж месечно, сваляме го, перем го
и пак тържествено го качваме на пилона. Така де, може да
сме в края на България, ама нали и ние сме българи, нали
сме живи…
Тук бай Стоил се възползва от нашето заплесване по не-
говите магични истории и ни налива четвъртата ракия.
Четвъртата ракия, ех, четвъртата ракия… Четвър-
тата ракия е като потапяне в котел с ледено студена
вода, като скок в бездната, като раздиращ стон; за чет-
въртата ракия могат да се напишат трактати!
Четвъртата ракия има способността да обръща ко-
лата, тя е камбанен звън в черна нощ, когато лудостта
бие в слепоочията ти и ти си на границата между живо-
та и смъртта…
С четвъртата ракия в душата ти нахлуват всички
твои неуспехи. Провалите ти се зъбят подобно кървя-
сали псета. Несполучливите ти любови се смеят като
зли вещици и те сочат с пръст. Всички хора, които са те
предали, недооценили, забравили, се нареждат в шпалир и
пляскат с метални длани, и най-тъжното – всички оне-
зи, които ти сам си предал. С четвъртата ракия идва
Из самосъжалението, а с него вървят, като верни другари, и
ЗА ПЕТАТА сълзите.
РАКИЯ, ДЯДО Вече са в крайчеца на очните дъна и аха да се отронят и
(2019) потекат, когато бай Стоил те спасява с предложението:
– Я аз да взема и да ви разходя из селото, да ви покажа
Георги кое-що, да видите знамето…
Бърдаров Ние, доволни, тръгваме след него. Клатим се малко, ама
то е от жегата, много горещ тоя август, да му се не види,
колко непривично горещ се оказа! Подминаваме грохнали-
те къщи, изтърбушените кошари, празните колиби. От
време на време се чува дъждосвирец, а от малка купчина
със сено изскача сънена котка.
Нееее, вече не ни е тъжно, някак си хармонията се е за-
върнала в нас. Ставаме все по-нетленни, все повече едно
цяло с природата и заглъхналите, слепи къщи. Стъпваме
по натрошени прозорци и чуваме звънкия смях на тези,
които са ги поставяли някога. Не, не ни е тъжно, сигурни
сме, че те ни се радват някъде и ни чакат да им разкажем
за тяхната Гоздьовица.
150 Стигаме центъра на селото. И той е обрасъл с бурени и
пожълтяла от жегата трева. И тук, до сградата на няко-
гашното кметство, наистина виждаме ръждясал пилон,
на чийто връх се вее българският трибагреник, а встра-
ни от него – странна каменна постройка. Тя също е изо-
ставена, макар да е запазила непокътнато каменното си
скеле отвън. Прилича на религиозен храм, но е трудно да
се прецени дали е било църква или джамия. Обръщаме се
към бай Стоил:
– Бай Стоиле, а това какво е?
– Храмът! – лаконично отвръща той.
– Ахааа, ама църква или джамия?
– Ами, храмът! – повдига очудено рамене.
– Да де, но кой се моли вътре – вие, християните, или
те, мюсюлманите?
Тук бай Стоил ни поглежда така, сякаш сме му задали
въпрос от квантовата физика или ракията ни е малко,
пуска една попържня и отвръща:
– Ами всички се молим вътре, къде да се делим???
Пристъпяме в това „вътре“. Там няма нищо – няма ико-
ни, няма стенописи, няма свещници и канделабри, няма
имената на Мохамед или флорални мотиви. Няма нищо.
Не, има! Има дух, има много, ама много дух. От прости-
те каменни плочи по пода стърчат зелени треви, през
някогашното прозорче в горния край се процежда сноп
слънчева светлина, а в теб се прокрадва усещането, че
някъде там седи Бог, подпрял е с юмруче брадичката и се
усмихва с бисерно сини очи. И от твоите очи все пак про-
капва, не можеш да се удържиш. Неее, не е от ракията, не
е от прахоляка…
Из Бай Стоил не те оставя обаче и те връща в реалнос-
ЗА ПЕТАТА тта – отново на масата, там при бутилката и магични-
РАКИЯ, ДЯДО те му истории. Някой междувременно е донесъл баница. В
(2019) стара пооучкана тава, загърната с вестник и престилка
отгоре. Всички ни се радват тук и живите, и мъртвите,
Георги и християните, и мюсюлманите. Бай Стоил разгръща
Бърдаров престилката, къса вестника и начупва баницата с гру-
бите си жилави ръце, по които ясно изпъкват сините му
вени. Кокалчета му побеляват от напъна.
Баницата ухае чудесно. На сирене, на дом, на уют. От-
хапваме. Дъвчем лакомо, преглъщаме с айранец. За миг
разговорите замират, само преглъщането издава, че сме
живи и че сме тук. Преполовяваме баницата и бай Стоил
отново напълва филджанчетата – петата ракия!
Петата ракия, ех, петата ракия… Петата ракия е
връзката между между ада и рая, петата ракия възражда
живота, с петата ракия откриваш липсващия смисъл. За
петата ракия могат да се напишат трактати!
На петата ракия обичаш всички. Идва ти да целунеш
151 всяка живинка, да погалиш всяка тревица, да разкажеш на
хората колко е хубав животът. Защото животът наис-
тина е хубав… след петата ракия. Душата се отделя от
тялото, издига се над всичко тленно, рее се като пти-
ца между облаци и синева. Откриваш най-ценното – ра-
достта да си истински свободен. Припомняш си какво е
да летиш… И точно тук, може би от ракията, може би
от жегата, в главата ти се появява един безумен въпрос
и ти го задаваш гласно:
– Абе бай Стоиле, вие тука не се ли карате помежду си
заради религията?
– В смисъл как?
– Ами така, християни и мюсюлмани. Цял свят е про-
пищял, навсякъде се бият, колят…Навсякъде делят Бог и
си доказват кой е по-истинският Бог!
Бай Стоил те поглежда отново така, сякаш си му задал
въпрос от квантовата физика или ракията ти е малко.
– Абе ти луд ли си? Защо да се караме? Какво да делим?
Ти знаеш ли как са основани тия две села?
– Не знам, откъде да знам…
– Е как не знаеш, нали си учен човек? – бай Стоил става
леко агресивен, явно съм го жегнал с моя въпрос.
– Ами учен съм, ама не знам…
– Ей сегинка ще ти кажа, ти пийни, а аз ще ти разкажа.
Те били двама братя: Гоздьо и Гудьо. Оженили се, еди-
ният в долната махала, другият в горната. После дошли
турците и ето на, единият мюсюлманин, другият хрис-
тиянин… Ама си остават братя, нали така? И продъл-
жили да си помагат, както винаги са си помагали. И ние
така винаги сме били заедно и сме си помагали. – Бай Сто-
Из ил допива петата ракия. В ъгълчетата на очите му се
ЗА ПЕТАТА появяват сълзи. А очите му са толкова бистри, като на
РАКИЯ, ДЯДО малко дете. Обгръща ни с топлия си поглед, махва с ръка
(2019) към къщата – Чакайте сега да ви покажа нещо. Я елате,
елате с мен да видите нещо…
Георги Незнайно как след пет ракии, но бай Стоил рипва пър-
Бърдаров гаво и се вмъква в обраслия с бръшляни портик, ние доста
по-тромаво и с несигурна походка го следваме. Дворът му
също е буренясал, стъпалата към къщата са очукани и
подпетени. Пътеката между нея и дувара се губи, а око-
ло самия дувар се е увил къпинак. Едно весело, добродушно
магаренце, с провиснало досами земята тумбаче си нави-
ра ушите в нас. Излизаме от другия край. Къщата му е на
нещо като височинка и от нея се открива поглед към Гър-
ция, към Гудьовица и полето помежду им. Бай Стоил по-
ставя длани над очите си, посочва ширналото се напред
по хълмовете поле и казва:
– Виждате ли онова там?
Всъщност ни сочи едно бяло, почти правоъгълно мяс-
152 то, което поразително прилича на гробище. Ама защо ще
ни показва гробището?
– Знаеш ли какво е това?
– Не знам, откъде мога да знам!
– Ами гробето!
– Гробето? Вашето или тяхното?
– Нашето – и бай Стоил очертава един кръг с двете си
ръце.
– Аха, на Гоздьовица значи!
– Не, на Гоздьовица и на Гудьовица.
– Искаш да кажеш, че там заедно…
– Да.
– Християни и мюсюлмани?
– Точно това искам да кажа. Знаеш ли колко малко земя
имаме тук, къде ще я хабим за две гробища! И защо, нали
всички сме едно. Накъдето и да ходим, каквото и да пра-
вим, накрая всички пътища се съединяват. Когато си
отиде християнин, дохожда попа, когато мюсюлманин
– имама, но се събираме всички заедно да изпратим поред-
ната душичка, пренесла се да ни чака горе!
Тук вече преставам да слушам, преставам да мисля.
Усещам как кръгът се е затворил и съм се прибрал у
дома. Всичко е един съвършен кръг, без начало и без край.
Всяка крачка ме е водила насам. След всяка пета ракия
душата ми е летяла дотук и е свивала гнездо върху ня-
кой неодимяван от години комин! Сълзите са от извор,
сълзите са сладки… Прегръщам бай Стоил и присядаме
на тревата… Чувам ги, ясно ги долавям в синия прозра-
чен въздух – гласовете на всички неродени гоздьовчани,
гласовете на всички незавърнали се. Усещам тревата как
Из ме гъделичка по босите крака. Поглеждам се и онемявам –
ЗА ПЕТАТА та аз съм по къси панталонки! Господи, от дете… Чу-
РАКИЯ, ДЯДО вам детски смях до себе си. Поглеждам, няма го бай Сто-
(2019) ил. Едно жизнерадостно гоздьовско хлапе с бисерно сини
очи и къси панталонки се смее и ме вика. Затичва се с все
Георги сила по хълма надолу към гробето. Не му мисля и секунда,
Бърдаров рипвам и се затичвам подире му. Ще го стигна ли? Със си-
гурност…

153
КОЛЕЛОТО ПРАВИ
ПЪЛЕН КРЪГ
Иво
Иванов

154 Колелото прави пълен кръг

Детето чудо излетя във въздуха. Инфарктният
момент сякаш бе изсмукал всяка молекула кислород в
40-хиляднaтa Джорджа Доум в Атланта и пълната до
пръсване зала затаи дъха си. Малкото тяло бе набрало
колосално ускорение, благодарение на въртеливия мо-
мент, създаден от изумително мощно предно премята-
не, извършено с нечовешка прецизност и сила, при това
върху тясна, десетсантиметрова ивица дърво. И ето, че
сега нямаше сила на този свят, която да спре полета на
хлапето и то се носеше директно нагоре като свистящ
малокалибрен куршум... високо, може би прекалено високо
– далеч над гимнастическата греда. Момичето увисна за
миг в застиналия от напрежение въздух, групира тялото
си и най-после реши да каже „Добре де – ще се върна!‘‘ на
гравитацията. Чакаха я две задни превъртания и сложно
приземяване... Приземяване, от което зависеше толкова
много.
14-годишната Доминик Мочеану – най-малката гим-
настичка в историята на Съединените щати бе поела
върху невръстните си рамене огромно бреме от напре-
жение, национални амбиции и очаквания. За пръв път
американският отбор имаше шанс да спечели олимпий-
ското злато. Но за да можеше това да стане, в този ден
детето трябваше да се превърне в героиня. Съчетание-
то ѝ на греда бе започнало точно преди 87 изумителни
секунди и неговата дързост, въображение и нереална
прецизност бе довело публиката до състояние на изнер-
вена до крайност, истерична еуфория. Малката Доми-
ник влезе в двойното салто със стихийна скорост, като
Из трохичка засмукана от торнадо. Тялото ѝ се превърна в
КРИВАТА НА мъглявина, следвана като побесняла комета от кестеня-
ЩАСТИЕТО вата ѝ опашка. Нямаше място за грешка, нямаше място
(2015) за падане. Напрежението бе осезаемо. Една десета от се-
кундата продължи цяла вечност и когато детските кра-
Иво ка най-после намериха с трясък земята, гимнастичката
Иванов буквално закова като два кинжала стъпалата си върху
тепиха. Перфектен баланс… перфектно приземяване!
Цяло чудо е, че покривът на залата остана на мястото
си след това изпълнение – публиката изригна като вулка-
на Кракатоа.
Малко по-късно, за пръв път в историята си, амери-
канките си осигуриха златния медал, а пресата нарече
отбора: „Великолепната седморка‘‘. Макар че беше преди
повече от 16 години, помня добре момента, който оста-
ва един от най-емблематичните на последната лятна
Олимпиада, провела се тук. Освен мен и още 40 хиляди
в залата, един милиард телевизионни зрители гледаха
епичното изпълнение на невръстната Доминик, която
155 се превърна в любимката на цяла Америка. Гледаха я и две
големи, кафяви, просълзени от щастие очи в малко, бе-
дно селце в щата Илинойс. Очите на най-големия ѝ фен
– осемгодишно дете на име Дженифър Брикър.
Днес ще се опитам да ви разкажа нейната безумна, не-
правдоподобна история, която е свързана по особен на-
чин не само с историята на Доминик Мочеану, но навярно
и с вашата и с всяка друга история на този свят. B нея ще
се натъкнем на някои странни неща като наемни убий-
ци, ФБР, деспотични злодеи, неочаквани герои, Бритни
Спиърс, мистериозно препоръчано писмо, Алберт Айн-
щайн, озадачени близнаци, наречени Джим, швейцарски
психиатър и не на последно място едно вечно въртящо
се, идеално кръгло колело...
В даден момент от живота си малката Дженифър
осъзна, че просто не може да се отлепи от телевизора
всеки път, когато Доминик се появеше на малкия екран.
Идол е меко казано – момичето бе просто обсебено от
гимнастичката. Не изпускаше нейно състезание, интер-
вю, пресконференция. Събираше всичко, свързано с Моче-
ану – статии, плакати, снимки, цитати...
„Не знам защо‘‘, спомня си Дженифър, „Може би, защото
ми напомняше за мене самата... толкова мъничка и крех-
ка, но безумно смела, с големи, кафяви очи и кръгло, кукле-
но лице... Исках с цялото си същество да бъда като нея и
естествено... реших, че щe тренирам гимнастика!‘‘
„Гимнастика, ли?!‘‘ Дори майка ѝ Шерън – жена, която
трудно може да бъде извадена от равновесие, била леко
изненадана... но само за секунда. „Виж какво, Джен‘‘, каза-
ла Шерън, „Aз съм те учила осем години, че в нашето се-
Из мейство не съществува изразът „не мога‘‘. Щом си реши-
КРИВАТА НА ла да тренираш гимнастика, ще тренираш гимнастика,
ЩАСТИЕТО а ние като семейство ще ти помагаме с всичко каквото
(2015) можем.‘‘
И ето така, без много шум и излишно напрежение, мал-
Иво ката поклонничка на Доминик Мочеану става най-уни-
Иванов калната гимнастичка в историята на Щатите. Поради
рядък родилен дефект, Дженифър Брикър идва на този
свят без долни крайници. Краката ѝ ги няма чак до хъл-
боците. Това обаче се оказва незначителна подробност за
нея и за хората, които я обичат. Без да използва протези
или инвалидна количка, Джен намира начин да бъде нор-
мално дете, да се движи непрекъснато, да се катери, да
играе неуморно каквото си пожелае и дори да спортува.
Гледах кадри от мачовете на Дженифър по баскетбол в
гимназията и се наложи да разтъркам очите си. Да, бас-
кетбол! Mетодът ѝ на придвижване е чрез избутване
върху невероятно силните си ръце, които са в състояние
да изстрелят тялото ѝ като ракета по игрището. В да-
156 ден момент Джен дори „надбяга‘‘ противниковия гард, за
да открадне топката пред очите на невярващата пуб-
лика.
Джен играе и софтбол, волейбол, плува и дори се науча-
ва да се пързаля, връзвайки кънки на ръцете си. Но моми-
чето открива истинското си призвание в света на гим-
настиката. Почти свръхестествените ѝ координация
и експлозивност са подсилени от маниакална всеотдай-
ност в тренировките. През 1999-а, за изненада на спорт-
ната общественост, Брикър сe появява на щатското
първенство по детска гимнастика и печели шампионска-
та титла срещу напълно здрави съпернички!
За хората, които са гледали изпълненията ѝ, сърцата-
та, безкрака гимнастичка е не по-малко изумителна от
нейния идол – златното дете на американския олимпий-
ски отбор – Доминик Мочеану.
Но малко хора знаят, че докато цялата страна праз-
нуваше титлата ѝ, самата Доминик бе разкъсвана от
непоносима вътрешна агония и дори на върха на почет-
ната стълбица не можеше да открие и един-единствен
светъл лъч в младия си живот. Родена в семейство на ру-
мънски емигранти, Доминик израства под тежката сян-
ка на деспотичния си баща Димитру – еднолинеен, суров
и алчен човек, обсебен от болни родителски амбиции. Се-
мейството е на практика патриархална монархия – вся-
ко решение е негово и дори най-малкото отклонение от
изопачените му догми е жестоко наказвано. Под дикта-
турата на Димитру, детството на малката Доминик
е на практика продадено в гимнастическо робство. Усе-
тил вродения талант на дъщеря си, румънецът се свърз-
Из ва с школата на легендарните Бела и Марта Кароли и
КРИВАТА НА те се заемат с подготовката ѝ. Тренировъчната база на
ЩАСТИЕТО световноизвестните специалисти се оказва нещо като
(2015) овехтял затвор в тексаските прерии, в който невръст-
ни гимнастички са систематично подлагани на емоцио-
Иво нален и физически тормоз и постоянен глад. Отгоре на
Иванов всичко, Доминик живее в непрекъснат страх в дома си,
където барутният характер на баща ѝ е създал атмос-
фера на нечовешко напрежение.
Дори след златото в Атланта, Димитру нe намери
една добра дума за дъщеря си, тъй като според неговите
стандарти тя се била провалила поради падането си на
прескок. След Олимпиадата Доминик печели над 1 милион
долара от реклами и турнета, но парите минават ди-
ректно през пръстите на вманиачения баща. Тиранията
му става все по-непоносима. На няколко пъти Димитру
не се поколебава дори да вдигне ръка нa дребничката си
дъщеря. Нещата достигат точката на кипене и само
две години след историческото състезание момичето из-
157 бягва от дома си и подкрепяно от новата си треньорка
Луминита Мишченко, завежда рядко срещано юридиче-
ско дело за еманципация от родителите си. Eдва седем-
найсетгодишна, Доминик се отказва от собствените си
майка и баща! Тъжният съдебен цирк бе широко отразен
от медиите тук и камерите не спираха да се взират на-
хално в обляното от сълзи лице на гимнастичката и в
мрачните очи на родителите ѝ. Момичето cпечели дело-
то, но бе съсипана психически.
Естествено, лудият ѝ баща не я остави на мира дори и
след съда. На няколко пъти се опитва да нахълта в апар-
тамента ѝ, заплашва я, звъни ѝ стотици пъти на седми-
ца по телефона. Един ден с момичето се свързва агент
на ФБР, за да я информира, че се готви акция за аресту-
ване на баща ѝ. Оказва се, че Димитру е направил първи-
те стъпки по намемането на убиец, който да ликвидира
треньорката на Доминик – Луминита. Според вманиаче-
ния баща именно тя е инсинуирала „развода‘‘ с дъщеря му.
Междувременно, серия от контузии слага край на карие-
рата на Доминик непосредствено преди Олимпиадата в
Сидни.
Дженифър Брикър – нейната най-голяма поклонничка
следва тъжната сага на идола си отдалече и е съкрушена
от безсилието си да ѝ помогне с нещо в този толкова те-
жък момент.
Години по-късно Мочеану сякаш най-после бе намерила
пътя си. Гимнастиката и безумието на баща ѝ бяха за-
винаги зад гърба ѝ. Живееше в прекрасен дом в Кливланд.
Бе щастливо омъжена за човека, който винаги е обичала
и само две седмици я деляха от раждането на първото
Из ѝ дете. И в този момент Доминик получи препоръчано
КРИВАТА НА писмо. Писмо от Дженифър Брикър. От най-големия си
ЩАСТИЕТО фен. Доминик отвори плика в колата си, паркирана пред
(2015) пощата. Прочете изтръпнала писмото... и после пак... и
пак. Колата не помръдна дълго, дълго време…
Иво „Винаги съм те боготворяла‘‘, пишеше Дженифър, „Точ-
Иванов но теб, не някоя друга гимнастичка. Гледах те по телеви-
зията. Следях премеждията ти. Ти бе моят идол. Заради
теб започнах да тренирам гимнастика. Чак бях заразила
и родителите си така, че и те гледаха състезанията ти.
Веднъж, след едно твое златно изпълнение на земя, теле-
визионната камера открила в публиката лицата на ро-
дителите ти и майка ми Шерън замръзнала на мястото
си – в долния край на екрана пишело: Камелия и Димитру
Мочеану – родители на Доминик. Имената звучали мно-
го познато. Виж Доминик – работата е там, че когато
съм била осиновена, в сиропиталището е била допусната
канцеларска грешка и имената на биологичните ми ро-
дители не са били изтрити от документите така, как-
158 то го изисква законът. Майка ми извадила разтреперана
рожденното свидетелство: Камелия и Димитру Моче-
ану. Тя е знаела през всичките тези години, но ми каза
едва когато станах на 16. Не за друго, а защото просто
не я бях питала за биологичните си родители дотогава.
Знам, че сигурно е трудно да повярваш, но е истина. Аз
самата все още се питам: как е възможно да се случи та-
кова нещо? Как е възможно моят идол да се окаже и моя
сестра? Предполагам, че някои неща просто не могат
да бъдат разбрани, но това, което знам със сигурност е,
че искам повече от всичко да се запозная със сестрата, 
която съдбата ми бе отнела през всичките тези години.
Прилагам копия от документи и доказателства и теле-
фонния си номер. Надявам се да се обадиш...‘‘
Да, така е: Камелия Мочеану е дала живот на малко,
крехко бебе, родено без крака в малка болница в град Об-
лонг, щата Илинойс. Съпругът ѝ Димитру е видял сака-
тото дете и е взел моментално и категорично решение
без дори да разреши на майката да подържи за миг моми-
чето в ръцете си. Двамата си тръгнали от болницата без
да погледнат назад и без дори да ѝ дадат име. Три месеца
по-късно в сиропиталището влязла забележителна жена
на име Шерън, която вече имала трима синa и въпреки че
семейството се издържало с една скромна, работническа
заплата, кaтo видяла чаровното бебе заявила, че с кра-
ка или без, това прелестно дете ще бъде нейно завинаги.
И ето, че сега, двайсет години по-късно, само дни преди
самата тя да се сдобие с бебе, Доминик Мочеану държи
в ръката си треперещ лист хартия и дълбоко в себе си
знае, че всяка дума в него е истина и то е написано от не-
Из познато момиче, което по някакво безумно стечение на
КРИВАТА НА обстоятелствата е нейна сестра. Чакаше я най-голямо-
ЩАСТИЕТО то телефонно обаждане в живота ѝ.
(2015) Когато Доминик набра за пръв път номера на сестра
си, тя не знаеше какво да очаква и какво точно да каже,
Иво но още на секундата бе обезoръжена от чара и ентусиаз-
Иванов ма на Дженифър. „Бяхме като омагьосани. Имахме толко-
ва общо помежду си. Разговорът ни неусетно продължи
с часове‘‘, твърди Доминик, „В един момент се обърнах и
осъзнах, че мъжът ми се е прокраднал и записва разгово-
ра с камерата си. Тогава се стъписах, но днес съм толкова
благодарна, че имам цялото това първо обаждане на ви-
део. По средата на разговoра Дженифър вметна съвсем
небрежно: „Xей, между другото, не знам дали спомeнaх, но
аз нямам крака.‘‘ Моля?! Какво?! Та нали току-що ми каза,
че си шампионка по детска гимнастика, че си играла во-
лейбол, софтбол, баскетбол?! И сега ми казваш, че нямаш
крака!? Кое за Бога е това момиче?! Кое наистина е това
изумително момиче, което имам честта да наричам своя
159 сестра?‘‘
Малко по-късно Дженифър най-после се среща за пръв
път с Доминик и другата си сестра – Кристина. Отто-
гава трите са неразделни. „Животът ми завинаги ще се
дели на две части,‘‘ казва Доминик, „Преди да се срещна с
Дженифър и след това!‘‘.  Самото момиче никога не е съ-
дило хората, оставили я в болинцата преди толкова го-
дини. „Те са имали своите причини за решението си‘‘, казва
Дженифър, „Аз съм благословена, че са го взели. Едва ли бих
могла да имам по-щастливо детство и по-прекрасно се-
мейство от това, което ме осинови. По някакъв странен
начин, точно аз, сестрата, родена без крака и родители е
тази, която извади най-голям късмет.
Сигурно сте чували за прочутото изследване на про-
фесор Брушард, свързано с близнаците Джим Луис и Джим
Спрингър. Братята били разделени още при раждането
си и се срещнали за пръв път на 39-годишна възраст. И
двамата били осиновени и израснали в две малки градче-
та в щата Охайо. Професор Брушард, който търсел съ-
отношението между генетични и социални фактори в
изграждането на личността, решил да изследва близ-
наците и останал изумен. Оказало се, че и двамата били
женени и съпругите им се казвали Линда. След което бра-
тята се били развели и сключили брак наново... с жени на
име Бети! Джим Луис имал син, когото нарекъл Джеймс
Алан. Брат му също се сдобил със син. Нарекъл го... Джей-
мс Алан. И двамата работили като помощник-шерифи, и
двамата карали един и същи модел Шевролет, и двамата
обичали дърводелството. Като деца близнаците имали
куче, което и двамата нарекли „Той‘‘.
Из Какво точно ни определя като личност? Какво ши-
КРИВАТА НА фрира поведението ни? Какво предизвиква решенията
ЩАСТИЕТО ни? Средата играе огромна роля, но също така е истина,
(2015) че дълбоко в себе си, на клетъчно ниво ние сме движени
от предварително кодирана информация. Не знам докъде
Иво се простира влиянието ѝ, но понякога се случват стран-
Иванов ни неща, които просто все още не разбираме напълно.
Когато животът на един близнак е ксерокопие на дру-
гия, или идолът на едно момиче се окаже и нейна сестра,
въпросите стават повече от отговорите. Синхронич-
ност – дума, създадена от швейцарския психоаналитик
и философ Карл Юнг и описваща необяснимите много-
значителни съвпадения в живота на човек, ни кара да
се замисляме за това дали е възможно кодът, в който са
подредени аминокиселините ни, да е само малка част от
нещо по-голямо? Някаква оперативна система, втъкана
във вселената и инсталирана в елементите на нашата
действителност.
Възможно ли е, пита Юнг, синхрончността да е про-
160 явление на нещо отвъд времетo, пространствотo и
обстоятелстватa? Да е някаква закономерност по-хи-
тра от причина и следствие? Произволно ли протичат
съдбите ни или има някакав тайнствен монтаж, кой-
то от време на време се процежда от плоскост, за коя-
то все още нямаме адекватно изградени cетива? Когато
разказах на Дженифър за близнаците Джим, тя ми каза
че съзнанието ѝ не може да побере техните синхронич-
ни съвпадения, но в същото време открива странeн, ес-
тествен паралел с нейната собствена история. След
което ме помоли да споделя с вас, читателите, нейния
любим цитат: „Има два начина, по които можеш да жи-
вееш живота си: единият е така, сякаш нищо на този
свят не е чудо, a другият, така, сякаш всяко малко нещо е
чудо‘‘ (Алберт Айнщайн).
Дженифър е човек, който гледа на всичко около себе си
като на прелестно, достойно за възхищение чудо. Може
би затова, без дори и намек за упрек, се свърза и с майка
си Камелия, която я прегърна ридаеща и поиска прошка-
та ѝ. Преди няколко години Димитру се разболя тежко и
почина едва 53-годишен преди да е успял да зърне порас-
налата Дженифър. Малко преди смъртта си обаче баща-
та най-после откри мълчаливото, отдавна чакащо до
рамото му покаяние и повика Доминик при себе си, за да я
прегърне и да ѝ каже за пръв път в живота си, че я обича.
Момичето му даде прошката си и остана до него до края
на дните му.
Наближавайки края си, тази история събра толкова
много неправдоподобна, театрална драма, че за да наме-
рим смисъла ѝ, навярно ще трябва да открехнем вратата
Из към съзнанието на самия властелин на драмата – Уилям
КРИВАТА НА Шекспир. И някъде зад тази тежка, махагонова врата, в
ЩАСТИЕТО една от многото красиви бални зали, танцуват вечния си,
(2015) елегантен танц обречените герои на шедьовър наречен
“Крал Лир‘‘. Виждате ли ги? Носят се боси и безсмъртни по
Иво огледалото на мраморния под вече повече от четири века:
Иванов монархът загубил разсъдъка си, трите му красиви преда-
дени дъщери, загадъчните братя, злодеите, убийците...
безбройните жертвоприношения върху кървавия олтар
на човешката слабост. В самия край на тази изпепелява-
ща трагедия, умиращият Едмънд казва следното на своя
брат: „Колелото, скъпи Едгар, направи своя пълен кръг…‘‘
Оттогава изразът „нещата правят пълен кръг‘‘ (things
come full circle) е станал част от англиския лексикон, но
малко са хората, които знаят, че именно великият бард е
първоизточника на тези мъдри думи.
Да, ако човек живее достатъчно дълго, сигурно ще от-
крие, че нещата във вселената като че ли действително
се стремят към движение в затворен цикъл. Сякаш са за-
161 качени за огромно колело и рано или късно неговият пълен
оборот ще ги върне там откъдето са тръгнали. Двама
родители се отказват от детето си и по-късно детето
им се откзава от тях в съдебната зала. Няма ли някаква
ирония в това? Някаква многозначителна редaкция в ма-
трицата? Нещата правят пълен кръг...
Вчера говорих с Дженифър Брикър. Благодарен съм, че се
срещнах с историята ѝ, защото тя ми помогна да разбе-
ра по-добре своята собствена история и всяка друга ис-
тория на този свят. Каза, че иска да дойде в България и
да опознае хората, природата и културата ѝ. Вярвам на
всяка нейна дума, защото в нея няма една прашинка пре-
стореност: това момиче е въплъщение на искреността.
Днес, Дженифър Брикър е една от най-добрите акробат-
ки на Америка, елитна циркова артистка и фитнес екс-
перт. Един ден, Бритни Спиърс видяла изумена едно от
изпълненията на Джен в Интернет и веднага поискала да
я включи в колосалното си световно турне.
Нека ви върна точно три години назад. Намираме с в ог-
ромната „Емуей Арена“ в Орландо, щата Флорида. Залата
е пълна до пръсване. Концертът започва... Хилядите въз-
будени фенове са дошли, за да видят мегаспектакъла на
Бритни, но в момента невярващите им очи са прикова-
ни към средата на сцената, където малко тяло без крака
отскача от огромен батут. Момичето чудо излитa във
въздуха. Инфарктният момент сякаш е изсмукал всяка
молекула кислород в многохилядната зала и публиката
затаявa дъха си. Дженифър отскaчa мощно от батута и
ето, че сега няма сила на този свят, която да спре полета
ѝ. Тя се носи директно нагоре като свистящ, малокали-
Из брен куршум... високо, може би прекалено високо – далеч
КРИВАТА НА над сцената. Момичето увисва за миг в застиналия от
ЩАСТИЕТО напрежение въздух, групира тялото си и влиза в двойно
(2015) салто със стихийна скорост като трохичка, засмукана
от торнадо. Напрежението е осезаемо. Тялото ѝ се пре-
Иво връщa в мъглявина, следвана като побесняла комета от
Иванов кестенявата и опашка и след две перфектни задни пре-
въртания се приземявa меко върху батута. Публиката
изригва като вулкана Кракатоа.
Двайсет хиляди зрители скaчaт на крака. А някъде
там на трибуните, изгубени сред въодушевената тълпа,
я гледат и две големи, кафяви, просълзени от щастие очи.
Очите на най-големия ѝ фен – нейната сестра Доминик
Мочеану...
И ето, че в този миг ни става някак си много лесно да
повярваме, че всяко малко нещо в този живот е чудо и ко-
лелото, скъпи Едгар, отново прави своя пълен кръг.

162
НА ИЗТОК
ОТ ЗАПАДА
Мирослав
Пенков

163 Трийсет години. И всички любими хора. Това загубих,

преди да стигна в Белград. Сега тъпча пред квартирата
на братовчедка ми с цветя в едната ръка и шоколадче
в другата. Репетирам въпросчето, което имам да я пи-
там. Преди малко един сръбски таксиметър ме наплю,
та спирам да си избърша нацапаната риза. Броя до еди-
найсет.
„Вера – повтарям си наум, – ще се омъжиш ли за мен?“
***
С Вера се запознахме през лятото на 1970-а, когато
още бях на шест. По това време с нашите живеехме от
българската страна на реката, в Българско село, а тя
живееше с техните на другия бряг, в Сръбско. Преди
много години тея две села били едно – Старо село – но
след големите войни България загубила бая земя и тая
земя я дали на сърбите. Реката, която деляла селото на
две, послужила за граница – каквото лежало на изток от
реката, останало в България, каквото лежало на запад –
отишло в Сърбия.
Заради необичайното положение на двете села на на-
шите хора им разрешили да провеждат веднъж на все-
ки пет години по един голям сбор. Според официалното
обяснение сборовете се правели, за да не си забравим
корена. В действителност обаче сборът си беше само
повод да се излапа много скара, да се изпие много вино и
ракия. Човек трябваше да се натъпче, догдето му при-
злееше от тъпкане, да се напие, догдето вече не го беше
грижа, че му е призляло. През лятото на 70-а сборът
щеше да е в Сръбско. На нас се падаше да прекосим река-
та.
Из
НА ИЗТОК ОТ ***
ЗАПАДА Ей така я прекосявахме:
(2011) Бумтене над водата и кълбета дим. Михалаки присти-
га на своята лодка. Лодката е славна. Не лодка, ами сал с
Мирослав мотор. В единия му край Михалаки е заковал седалката на
Пенков стар москвич, а после я е тапицирал с козя кожа. С косъ-
ма навън. На черни и бели петна и с мъничко кафяво. Ето
го, седи на трона си – спокоен, страховит. Смуче лула с
абаносов мундщук, а дългата му бяла коса се вее подире му
като байрак.
На брега са нашите. Чакат. Татко стиска бяло агънце
под мишница, а на рамо крепи дамаджана с гроздова. Очи-
те му блестят, вперени в лодката. Облизва устни. До
него, възседнал каченце сирене, чичо ми брои левове.
– Дано да имат дойче марки – казва.
– Че как да нямат – отвръща му татко.
Зад тях е мама, с два сака в ръце. Единият претъпкан
с терлици, дарове за родата от другата страна, които
164 тя с месеци е плела. Вторият е със затворен цип. Не виж-
дам какво точно има в него, но знам. Мускалчета с розо-
во масло, гримове и червила. Ще ги продаде или пък ще ги
размени за други парфюми, за други гримове и червила.
До нея изправена стърчи сестра ми Елица. Към гърдите
си притиска мече играчка, натъпкано с пари. Тя отдавна
спестява. Ще си купува дънки.
– „Левис“ – казва ми. – Като рок звездата.
Сестра ми е наясно със Запада.
И най-сетне, между баба и дядо, съм аз. Баба се е издока-
рала с най-хубавите си дрехи – старата носия от нейна-
та собствена баба, която някой ден сестра ми ще насле-
ди. Шарена престилка, бяла конопена риза с шевици. А на
ушите ѝ виси най-скъпият ѝ накит – сребърните обици.
Дядо дъвче мустак.
– Ще си плати негодникът му неден – шепне едва-едва.
– Къде ще ходи?
Иде реч за братовчед му, чичо Радко, за един борч на
чичо Радко към дядо, за един стар футболен мач. Чичо
Радко изкарал стадото си на скалите, където реката се
стеснява, и като видял дядо с неговите животни от дру-
гата страна, провикнал се: „Ловим ли бас, че българите
ще паднат в Лондон?“ „Ловим“, извикал дядо. И се хванали
на бас – преди трийсет години.
Почти стотина души сме на брега и на Михалаки цял
ден му трябва, за да ни прехвърли през реката. Няма
митници, нито проверки – мъжете мушват по нещо на
граничарите и всичко е наред. А когато и последният от
нас стъпва в Сръбско, луната вече свети ярко в небето.
Нощта мирише на печено, на руйно вино.
Из Ядене, пиене, танци. Цяла нощ. На сутринта всички са
НА ИЗТОК ОТ се натъркаляли на ливадата. Две душички само не са пия-
ЗАПАДА ни, нито пък спят. Единият съм аз, а другата, дето прера-
(2011) вя джобовете на нашите, е братовчедката Вера.
***
Мирослав Две неща у Вера ме слисаха: дънките и маратонките.
Пенков Във всичко останало тя си беше обикновено кльощаво
момиче – с бледо кръгло личице и слаби раменца, които се
белеха от слънцето. Косата ѝ, спомням си, беше дълга.
Или не, чакай! Май на сестра ми косата стигаше до кръ-
ста? Забравил съм вече. Но ясно помня какво ми рече Вера
най-напред:
– Пусни ми косата – рече ми, – или ще те цапна по уста-
та!
Не я пуснах. Не можех да ѝ дам да ни краде. И тя ме фрас-
на. Но понеже не беше много точна, улучи ме в носа. Стро-
ши го като обикновена бисквита. През целия сбор кихах
кръв с бинтовано лице. От тоя ден нататък съм белязан
с грозна зурла. И затова всички, като изключим само мама,
165 ми викат Нос.
***
Търкулнаха се пет лета. Ходех на училище в селото,
а следобед помагах на татко на нивата. Татко караше
трактор „МТЗ-50“, сделан в Минск. Слагаше ме в скута си,
даваше ми да сграбча волана, а воланът подскачаше в ръце-
те ми и тракторът ореше по диагонал и оставяше подире
си ужасно криви бразди.
– Ръцете ме болят – проплаквах. – Воланът много шава.
– Носе – разправяше ми татко, – стига си хленчил. Не
волан държиш. Животът за гърлото стискаш. Стискай,
сине. Здраво се научи да го стискаш тоя гад, че тоя гад,
сине, отдавна знае как тебе да стиска.
Мама беше учителка в село. От една страна, зле за мен
– не можех да ѝ викам „мамо“ в час, пък и нямах ли домашно,
тя винаги знаеше. Но от друга – много добре. Тършувах из
папките ѝ, крадях контролни и ги продавах на децата.
През 75-а, годината на следващия сбор, даскалът по ге-
ография се пенсионира, та мама му пое часовете. Така се
сдобих с още повече контролни за продан. Изкарах добри
пари. Хрумна ми една идейка. Разтрих очи, за да изглежда,
че съм плакал, отидох при сестра ми Елица и с най-кроти-
чък гласец попитах:
– Колко за дънките?
– Носче – каза ми тя. – Обичам те много, но тия дънки
ще си ги нося до гроб.
Престорих се на съсипан. Но тя не трепна. Вместо това
ми рече:
– Накарай братовчедката Вера да ти купи дънки. Ще ѝ
платиш на сбора.
Из Измъкна десет лева от едно бурканче, скътано в нощ-
НА ИЗТОК ОТ ното ѝ шкафче, и ми ги пъхна в джоба.
ЗАПАДА – Вземи си някой по-хубав чифт – и се усмихна.
(2011) Два месеца преди сбора отидох на реката. Закрясках,
догдето отсреща не се показа някакво хлапе. Помолих го
Мирослав да викне Вера. След около час Вера дойде.
Пенков – Какво се дереш бе, Носе?
– „Левис“ – извиках с цяло гърло.
– Обаче гледай да си платиш – извика тя.
***
Михалаки пристигна с гръм и пушек. А с него пристиг-
на и Западът. Братовчедка ми Вера слезе от лодката и
сякаш всичко по нея крещеше: по-добре от вас живеем,
имаме си повече стоки, стоки, които вие никога няма
да имате. Обута беше в бели кожени маратонки с мал-
ки цветчета по тях, които, обясни ми, се казвали „Ади-
дас“. Носеше дънки. А на тениската ѝ пишеше нещо на
английски.
– Какво пише? – попитах я.
166 – На една група името. Пеят една песен: „смооооок на
дървооото“. Нали я знаеш?
– Е, как не! – казах ѝ, но тя май разбра как стояха не-
щата.
След обяда големите тропнаха хорце край огъня, после
поритаха пияно мачле. Елица никъде я нямаше. Като се
върна най-сетне, устните ѝ горяха, а очите ѝ блещукаха
както никога преди. Издърпа ме настрана и ми прошепна:
– Закълни се, че няма да кажеш.
Сетне посочи един тъмнокос младеж от Сръбско, кльо-
щав и с въздълъг врат, който тъкмо се включваше да
рита топка.
– С Бобан се целунахме в гората. Ех, че хубаво беше! – и
гласът ѝ трепна.
После ме сръга в ребрата. Кимна към Вера, която седе-
ше край огъня, прозяваше се и ровеше жарта с тояга.
– Хайде, Носче, бъди мъж. Заведи я в гората.
И се разсмя тъй силно, че и глухите баби се обърнаха да
ни погледнат.
Избягах отвратен, засрамен. Но нямаше как да не спра
при Вера. Попитах я дали ми носи дънките, измъкнах па-
рите и почнах да ги броя.
– Не тук бе, глупчо – каза ми тя и ме прасна по ръката с
димящата тояга.
Тръгнахме през селото, докато не стигнахме до ста-
рия мост, самотен насред пътя. Измежду камъните му
стърчеше бурен. Реката там отдавна беше пресъхнала и
слънце беше напукало старото ѝ корито.
Скрихме се под моста и направихме трампата. Трий-
сет лева за едни дънки. По-добра сделка, здраве му кажи.
Из – Да се разходим? – рече Вера, след като два пъти пре-
НА ИЗТОК ОТ брои парите. Отърка ги в бузите си, както правеха бащи-
ЗАПАДА те ни, сетне ги мушна в джоба.
(2011) В гората брахме гъби и Вера ми разказа за някакво мом-
че в училище, някакво сръбче, което не спирало да я тор-
Мирослав мози.
Пенков – Аз ще го оправя – казах ѝ. – Другия път като дойда, ти
само ми го покажи.
– Да бе, Носе, ти понеже си голям бияч.
И после, ей така, ме прасна по носа. И пак го счупи, като
бисквитка.
– Това пък защо? – попитах.
Тя сви рамене. Стиснах юмрук, за да я фрасна, но как да
удариш момиче? И как като удариш друг човек, това ще
спре кръвта от твоя нос? Престорих се, че не боли.
А тя ме хвана за ръка и ме задърпа към реката.
– Харесваш ми, Носе – каза ми. – Дай да ти измием лице-
то.
***
167 Лежахме на брега и дъвчехме листенца мащерка.
– Носе, ти знаеш ли какво ни казаха в училище?
Вера се претърколи по корем и аз като нея, за да я по-
гледам в очите. Тъмни бяха, по форма като кайсиеви кос-
тилки. Лицето ѝ беше цялото в лунички, а на горната ѝ
устна червенееше малко петънце. Обикновено то беше
нежно и трудно различимо, но притеснеше ли се Вера,
ядосаше ли се, петънцето пламваше.
– Приличаш ми на мишка – казах ѝ.
Тя завъртя очи, премигна.
– Учителката по история ни рече, че всичките сме сър-
би – каза. – Сърби на сто процента.
– Защо пък не? – отвърнах.
– Е, според теб аз сръбкиня ли съм?
Попитах я къде живее.
– Знаеш добре къде.
– Да де, ама в Сърбия ли живееш, или в България?
Очите ѝ помътняха. Не ги отвори дълго време. Разбрах.
Мъчно ѝ беше. А на мен ми беше хубаво. Тя си имаше и лъс-
кави маратонки, и скъпи дънки. Можеше да си слуша за-
падни групи. Но аз имах нещо, което на нея ѝ бяха взели
безвъзвратно.
– Аз съм единственият българин тук – казах ѝ.
Тя се изправи и впери поглед в реката.
– Дай да поплуваме – каза ми – до удавената църква.
– Да бе. Че да ме гръмнат.
– Кой ще те гръмне? Кой го е грижа за църква в ничия
вода? Плюс това аз съм плувала веднъж дотам.
С един замах тя съблече тениската си и скочи в реката.
Калното течение се завъртя около раменете ѝ и те блес-
Из наха, гладки кръгли камъчета, които реката беше шли-
НА ИЗТОК ОТ фовала с години. Представих си кожата ѝ, мека. Едва не се
ЗАПАДА протегнах да я пипна.
(2011) Плувахме бавно, стояхме близо до брега. Хванах една
мрянка под някакъв камък, но Вера ме накара да я пусна.
Мирослав Най-сетне видяхме кръста над водата. Грамаден, те-
Пенков жък, с ръждясали крака, с ръце, които улавяха залезното
слънце.
Кой не знаеше историята за удавената църква? Едно
време, преди Балканската, на изток от реката живял
някой си богаташ. Деца нямал, нито пък жена, та като
легнал да мре, повикал слугата с последно желание – да
построят с негови средства църква в селото. Построили
църквата на запад от реката, а за да я изпише, селяните
повикали отдалеч един млад зограф. Две години майсто-
рът изписвал църквата. Запознал се там с едно девойче,
влюбил се в него, оженили се и заживели двамата, на запад
от реката, близо до църквата.
Пламнали Балканските войни. След тях и Първата све-
168 товна. България загубила войните и много българска земя
раздали на сърбите. В селото пристигнали трима чи-
новници – един руснак, един французин, един англичанин.
Рекли: това, що се простира на изток от реката, остава
в България. Това, що лежи на запад, е вече сръбско. Войници
завардили бреговете, решили да съборят моста. Като се
върнал младият зограф, той бил заминал да изписва дру-
га църква, войниците го спрели. Не можело, казали му, да
прекоси границата, да се върне при жена си.
В отчаянието си зографът насъбрал народ и го заста-
вил да отклонят реката, на запад, на запад, догде не за-
обиколяла цяло село. Защото заповедта била такава: що
лежало на изток от реката оставало в България.
Така и не мога да си представя как са пренасяли тия ка-
мъни, тия дървета, как са ги натрупали на камара. Защо
войниците не са ги спрели аз не знам. Но отклонили ре-
ката и изглеждало, сякаш ще заобиколи тя селото. Ала
усукала се реката, облизала с езика си друг път, по-пряк
и лесен. Нахлула през долната махала. Погълнала хора и
къщи. Дори и църквата, в която майсторът бил вложил
две години труд, останала в търбуха ѝ.
С Вера погледахме кръста, а аз изскочих на брега.
– Дълбокичко изглежда – казах.
Тя ме потупа по гърба.
– Ако те е страх, няма нищо.
Но имаше нещо. Стиснах очи, поех дълбоко дъх и скочих.
– Плувай до кръста! – подвикна тя след мен.
Плувах, като че носех обувки от желязо. Сграбих разпя-
тието и стъпих на хлъзгавия купол. След малко дойде и
Вера и за да не я отнесе реката, на свой ред сграбчи кръста.
Из – Искаш ли погледнем стените? – попита ме.
НА ИЗТОК ОТ – А ако се заклещим?
ЗАПАДА – Ще се удавим.
(2011) Тя се разсмя и пак ме сръчка.
– Давай, Носе, гмурни се заради мен.
Мирослав Отпървом ми беше трудно да се гмуркам с отворени
Пенков очи. Течението ни теглеше и плувахме с всичка сила, за
да достигнем до малкото прозорче под купола. Уловихме
решетките и погледнахме вътре. Въпреки мътната
вода, очите ми паднаха на тоя стенопис: брадат мъж,
коленичил до една скала, с ръце, сплетени в молитва.
Мъжът се взираше надолу, а пък в далечината към него
летеше малко птиче. Под птичето искреше златна
чаша.
– Хубава църква – каза Вера, като се показахме над во-
дата.
– Искаш ли пак?
– Не – каза ми, приближи се и бързо ме целуна по уста-
та.
169 – Защо така? – попитах и усетих как косъмчетата
на ръцете и врата ми се надигат, ако и да бяха мокри.
Тя сви рамене, оттласна се от купола и с тънък смях
зашляпа нагоре по реката.
***
Дънките, които Вера ми продаде онова лято, ми бяха с
два номера по-големи. И май някой ги беше носил вече. Но
мен това не ме притесняваше. Дори спях с тях. Харес-
вах колко широко стояха около кръста ми, колко прос-
транство, колко западна свобода ми даваха на нозете.
Но на сестра ми Елица животът стана по-тежък.
Западът ѝ пълнеше главата с идеи. Тя често ходеше на
реката, сядаше на брега и гледаше смълчана с часове.
Въздишаше, а кльощавите ѝ рамене увисваха, като че
земята отдолу я теглеше за ръцете.
***
Минаха се няколко седмици и лицето ѝ се изпи. Кожа-
та ѝ посивя, очите ѝ помътняха. На вечеря не вдигаше
поглед от чинията, играеше си с храната. Не говореше с
никого, нито с мама, нито с мен. Мълчалива беше като
икона на стената.
Селският доктор дойде да я прегледа, но си отиде
объркан.
– Отивам си объркан – каза ни. – Здраво е момичето.
Какво не му е наред, аз не знам.
Но аз знаех. Тоя копнеж в очите на сестра ми, това
разочарование – бях ги видял вече в очите на Вера онзи
ден край реката, когато беше пожелала да е българка.
Същия посърнал поглед виждах сега у Елица – страшен и
заразен, и заради тоя поглед стоях далеч от нея.
Из ***
НА ИЗТОК ОТ Цяла година не се видяхме с Вера. Но един ден през ля-
ЗАПАДА тото на 76-а, както си перях дънките на реката, чух я да
(2011) вика от другия бряг.
– Носе, ама ти си чисто гол, бе!
Мирослав Искаше да ме засрами явно. Но аз не трепнах.
Пенков – Обичам да търкам задник в носа на Запада! – извиках
и вдигнах дънките, от които течеше сапунена вода.
– Що рече? – извика тя.
– Обичам... – почнах, после махнах с ръка. – Какво ис-
каш?
– Носе, имам едно нещо за тебе. Почакай... и... до...
църквата. Разбра ли?
– Какво рече? – извиках.
– Почакай да мръкне! И плувай! Разбра ли?
– Разбрах. А ти ще дойдеш ли?
– Моля?
Отказах се да повтарям. Махнах, наведох се и продъл-
жих да се пера.
170 ***
Като заспаха нашите, изскочих през прозореца. В ста-
ята на сестра ми още светеше и си я представих легна-
ла, трагично вгледана в тавана.
Скрих дрехите си в един храст и нагазих в хладната
вода. На отсрещния бряг виждах фенера на граничаря и
цигарата му, с червено огънче в тъмата. Заплувах бав-
но, за да не вдигам много шум. На места реката така се
стесняваше, че можехме да си говорим спокойно от две-
те страни, но край потъналата църква течението се
разливаше широко, половин километър от бряг до бряг.
Стъпих на купола, хлъзгав от тиня и улових една
връвчица, завързана в основата на кръста. Издърпах я,
а в другия ѝ край намерих найлонова торба. Гласях се да
отплувам с торбата, когато някой рече:
– Подаръче за теб.
Прошепнах:
– Вера?
– Дано да ти харесат.
И тя запляска към мен, но в тоя миг я сграбчи кръг от
светлина.
– Кой там? – извика граничарят, а кучето му се разлая.
– Плувай, плувай бе, глупчо – каза Вера и плесна назад,
а светлината я последва.
Стисках кръста здраво, без гък. Знаех, не беше шега
това. Наложеше ли се, нарушителите ги застрелваха.
Но Вера плуваше, без да си дава много зор.
– По-бързо! – подвикна граничарят.
Снопът на фенера му очерта голото ѝ тяло в нощта.
Гърдите ѝ бяха гърди на жена.
Из Той я попита нещо и тя му отговори. Той ѝ заби шамар.
НА ИЗТОК ОТ Сграби я здраво, за да я опипа, а тя го изрита с коляно в
ЗАПАДА чатала. Той падна на земята и дълго след като тя избяга
(2011) гола, аз чувах грозния му смях.
Бях гледал мълчаливо. Да бях подвикнал нещо да го спра.
Мирослав Но нали в него беше пушката. И тъй, аз стисках кръста.
Пенков Край мен реката течеше почерняла с нощ и даже на брега
аз още лепнех от мръсната вода.
В торбата намерих старите Верини маратонки. Връз-
ките им бяха в окаяно състояние, лявата беше посъдрана
отпред и въпреки това бяха прекрасни. Срамът ме напус-
на отведнъж, а от вълнение сърцето ми заби тъй силно,
че се уплаших да не чуе граничарят. Обух ги и ми лепнаха
идеално. Е, всъщност ми бяха малко тесни, добре де, дос-
та тесни, но болката си струваше да се търпи. С тях не
вървях, а плувах над земята.
Докато хвърках към вкъщи, някой се изкиска в храста-
лака. Разшумоля трева. Поколебах се. Сетне се промъкнах
и зърнах две тела, как се търкалят по земята. И щях да ги
171 погледам тайно, ако обувките не джвакаха така.
– Носче, ти ли си? – попита момичешки глас.
Момичето се сепна, опита да се прикрие с дреха, но
тази вечер за втори път видях женски гърди. Тези сега
принадлежаха на сестра ми.
***
Завил се бях през глава в стаята и се мъчех да проумея
видяното. Някой влезе.
– Носче? Спиш ли?
Сестра ми приседна на леглото и сложи ръка на гърди-
те ми.
– Знам, че си буден.
– Какво искаш? – казах и се отвих.
Не виждах лицето ѝ в тъмното, но усещах оня поглед. В
къщата беше тихо. Само татко хъркаше в другата стая.
– Ще ме обадиш ли? – попита Елица.
– Няма. Какво правиш, си е твоя работа.
Тя се наведе и ме целуна по челото.
– Вониш на цигари – казах ѝ.
– Лека нощ, Носче.
Тръгна да си ходи, но аз я улових.
– Елице, чакай. От какво те е срам? Защо ти не им ка-
жеш?
– Няма да ме разберат. Бобан е от Сръбско.
– Е, и?
Седнах в леглото и поех студената ѝ ръка.
– И какво ще правиш сега? – попитах, а тя сви рамене.
– Ще взема да избягам с него – каза ми и гласът ѝ тозчас
поомекна, поуспокои се, макар онова, което казваше, мно-
го да ме изплаши. – Ще идем на Запад. Ще се оженим, ще
Из си родим дечица. Аз ще работя като фризьорка в Мюнхен.
НА ИЗТОК ОТ Бобан там имал братовчедка. Тя била фризьорка, или пък
ЗАПАДА кучета къпела. Не помня точно.
(2011) Разроши ми косата.
– Ех, Носче. Кажи какво да правя.
Мирослав ***
Пенков Не знаех какво да ѝ кажа. Нещастието ѝ се проточи. По
цял ден, по цяла нощ бленуваше да бъде с Бобан, а пък го
виждаше нарядко и винаги тайно.
– Само с него съм жива – казваше ми.
После надълго ми разправяше за общите им планове –
до Мюнхен щели да стигнат на стоп, щели да живеят у
братовчедката на Бобан, а Елица щяла да ѝ помага в под-
стригването.
– Работата е сигурна, Носче – разправяше ми, пък аз ѝ
вярвах.
Пролетта на 1980-а умря Тито. Дори и аз разбрах, че
в Югославия нещата отиват към промяна. Старите в
наше село шушукаха, че сега, Тито като бил затворен
172 в мавзолея, съседката ни щяла да се разпадне. Спомних
си едно чудовище, дето го бях видял на кино – сглобено
от съшити крака, ръце, тела. Представих си как някой
дръпва кончѐто, дето ги съшива, и как телата и ръцете
и краката се разпадат на сто страни. И може би тогава
щяхме да си откраднем някое кутренце – тая земя отвъд
реката, да я пришием пак към нашата земя. Така шушука-
ха старите, докато си пиеха ракийката в кръчмата.
А пък младите бягаха към града, търсеха и те сигурна
работа. Малко деца останаха в селото, закриха училище-
то и тръгнахме в друго село да се учим с други деца. Мама
я съкратиха. Дядо легна болен с пневмония, но баба цял
месец го цери с билки и той се пооправи. Татко захвана да
работи на две места, а през почивните дни косеше или
събираше сено. Нямаше вече време да оре с мен на нивата.
С Вера поне се виждахме често, два пъти месечно даже.
Така и не събрах кураж да я питам за граничаря. Нощем
плувахме до удавената църква и си играехме около кръ-
ста – тихи като водни мишки. И точно там, до кръста,
за пръв път я целунах както трябва. Радост ли изпитах,
или тъга? Да я прегръщам силно, да вкусвам от дъха ѝ,
устните ѝ, да я милвам с пръстче по врата, по рамото,
гърба? Да сложа длан на гърдите ѝ и да знам, че друг ня-
кой така е правил преди мен, насила, докато аз съм гледал
страхлив. Лицето ѝ сребрееше под луната, а от тъмни-
те ѝ коси падаше тъмна вода.
– Обичаш ли ме, Носе?
– Много – казах. – Искам все във водата да си стоим.
– Ех, глупчо – каза тя и ме целуна. – Хората в реки не
могат да живеят.
Из ***
НА ИЗТОК ОТ Юни беше, два месеца преди новия сбор, като разбраха
ЗАПАДА нашите за Бобан. Тъкмо се връщах за вечеря. Заварих ги
(2011) всички смълчани под лозата. Там беше и попът. И селски-
ят доктор. Елица хлипаше с пламнало лице. Попът ѝ даде
Мирослав да целуне един железен кръст, бръкна в един грамаден
Пенков менец и я поръси със светена вода. Докторът си стегна
чантата и като я вдигна, вътре издрънчаха стъкълца.
На път към портата ми намигна. А попът, преди да си
иде, ме прасна по челото с връзката чимшир.
– Какво е положението тука? – рекох, а от мен се лееше
светената вода.
Дядо поклати глава. Мама хвана сестра ми за ръката.
– Стига плака.
– Татко – рекох, – защо ми намига докторът? И защо
попът е домъкнал такъв грамаден менец?
– Защото, Носе – каза татко бесен, – не менец, ами
олимпийски басейн да беше донесъл, пак нямаше да можем
да измием на сестра ти срама.
173 – Това пък – казах – как да го разбирам?
– Разбирай – каза татко, – че сестра ти е бременна.
Разбирай, че ще я женим.
***
Издокарахме се и отидохме на реката. От другата
страна вече ни чакаха Бобан с техните. Мама ми беше
колосала яката със захарна вода и тая вода се стичаше по
гърба ми на лепкави вади. Засърбя ме и тръгнах да се чеша,
но дядо ме нахока. Да съм се държал като мъж, каза, и гър-
бът още повече ме засърбя.
Отсреща, през реката, таткото на Бобан се провикна:
– Искаме на дъщеря ви ръката.
Моят татко измъкна едно шише и пи ракия. После
даде на всички. И аз пих, и гърлото ми пламна. Задавих се,
а дядо ме тупна по гърба, сетне поклати глава. Татко ми
взе шишето и ливна малко на земята, за умрелите. От-
среща направиха като нас.
– Даваме ви ръката на дъщеря си – провикна се татко.
– Ще ги оженим на сбора.
Сватбата на Елица щеше да е гвоздеят на тоя сбор.
Приготовленията бяха славни. Вера ми обади, че на Ми-
халаки специално му разрешили да прехвърли оттатък
реката седем телета, че две вече били заклани за суджук.
Двамата с нея се срещахме често и тайно при удавената
църква.
Веднъж след вечеря насядахме под лозата. Големите
пушеха и обсъждаха сватбата. С кака ги слушахме и срещ-
неха ли се очите ни, усмихвахме се.
– Елице – каза баба и извади един тежък вързоп на маса-
та, – от днес нататък тея са твои.
Из Сестра ми развърза вързопа и очите ѝ плувнаха, като
НА ИЗТОК ОТ позна вътре най-чудната носия на баба, стъкмена за
ЗАПАДА сватбата. Подредиха поотделно бялата конопена риза,
(2011) шарената престилка, ленената рокля, пендарите, кова-
ните сребърни обици. Елица плахо пипна лена и тръгна да
Мирослав се облича.
Пенков – Божичко, дъще – каза ѝ мама. – Свали си дънките пър-
во.
Без срам, понеже всички сме една кръв, Елица си събу дън-
ките, сгъна ги настрана и леко се пъхна в роклята, която
сякаш светеше. Мама ѝ помогна да си надене ризата. Дядо
ѝ превърза престилката, а татко с треперещи пръсти
закачи на ушите ѝ сребърните обици.
***
Събудих се плувнал в пот. Сънувал бях да вие куче. Свет-
нах и поседях в тишината. Жаден бях и тръгнах към кух-
нята за вода, а на прага заварих Елица.
– Къде ще ходиш? – рекох ѝ.
– Тихо, дечко. Ей сега се връщам.
174 – При него ли отиваш?
– Да му ги покажа – и раздрънка обиците в ръка.
– Ами ако те хванат?
Елица долепи пръст до устни. Врътна се на пета, дън-
ките ѝ лекичко изшумоляха и тя потъна в мрака. Насмал-
ко не събудих татко, но как да съдиш човек, стане ли въ-
прос за любов? Вярвах ѝ. Вярвах ѝ, че знае какви ги върши.
Дълго не ме хващаше сън. Мислех си как бях сънувал куче
да вие. Откъм реката зачатка автомат. Граничарските
кучета се разлаяха и селските им отвърнаха. Лежах, като
че бях от камък, и не помръднах дори когато някой за-
блъска по външната портата.
Сестра ми никога не плуваше до сръбския бряг. Все Бо-
бан идваше при нея на нашия. Но тая вечер, един Господ
знае защо, уговорили си били среща в Сръбско, за последно
преди венчавката. Граничаринът бил новобранец. Видял я
да излиза от реката. Креснал им да спрат на място. Като
се обърнала Елица да бяга, два куршума я мушнали в гърба.
Ей тая гледка аз никога не искам да спомням:
Михалаки с гръм и пушек лети по реката, а в лодката
му легнала сестра ми.
***
Него лято нямаше сбор. Имаше две погребения. Обля-
кохме Елица в сватбената ѝ носия, положихме я чудна в
страшен ковчег. Сребърните обици не бяха до нея.
Цяло село се сбра отсам реката. Отсреща се събра дру-
гото село, да си заровят момчето. Виждах му гроба – земя
като нашата. Баба комунистическо безбожие не търпе-
ше, та бяхме викнали трима попове да пеят. Стискахме
свещи и отсреща стискаха свещи, и лумнаха по бреговете
Из пожари – две ръце от огън, несплетени. А между ръцете
НА ИЗТОК ОТ течеше реката.
ЗАПАДА Първият поп запя и от двете страни на реката всич-
(2011) ки го слушаха. Пък аз не откъсвах очи от Елица. Да я пре-
жаля не можех и главата ми се размъти.
Мирослав – Род прехожда и род дохожда – май чух попът да пее, – а
Пенков земята пребъдва довека. Слънце изгрява, и слънце залязва и
бърза към мястото си, дето изгрява. Вятърът вее към за-
пад, към Сърбия, а всички реки текат на изток от запада.
Каквото е било, пак ще бъде, и няма нищо ново под слънце-
то.
На отсрещния бряг запя друг поп. Като камъни се тру-
паха на сърцето ми думи. Колко много искам, рекох си, да
съм като реката, без памет. И как не искам да съм като
земята, дето всичко помни.
***
Мама напусна фабриката и се заключи вкъщи. Каза,
че ръцете ѝ горели от кръвта на дъщеря ѝ. Татко чес-
то-често взе да се отбива при казаните в края на се-
175 лото. Избистряла му се главата, каза, като помагал да
сипват праскови, сливи и грозде; и вкусвал от първака
само колкото да го опита, колкото съвет да дадял.
Не мина много и го уволниха от двете работи, и на
мен се падна да изхранвам семейството. Цаних се ми-
ньор, понеже плащаха добре и понеже исках с кирката си
да я изкормя тая земя.
Контролът по границата се затегна. По двата бряга
опънаха мрежи, отделиха буферни зони там, където се
стесняваше реката. Забраниха сборовете. С Вера не се
срещахме вече. Все по-рядко се качвахме на двата баира,
и оттам се гледахме като точици в далечината.
Почти всяка нощ сънувах Елица.
– Видях я на прага малко преди да излезе – разправях на
мама. – Можех да я спра.
– Че защо не я спря тогава? – казваше мама.
Често ходех на реката и мятах камъни през оградата,
и си представях сребърните обици, полегнали на тинес-
тото дъно.
– Върни си ни обиците! – крещях ѝ. – Безгръбначна
крадло!
***
В мината работех на две смени и поспестих някой лев.
Грижех се за мама, а тя все по-рядко ставаше от легло-
то. От време на време ходех на казаните да дам на тат-
ко малко хляб и сиренце.
– Мама е болна – виках му, пък той се правеше на глух.
– Дай огън – току креснеше и приклякваше до чучура
да вкуси първака.
Отначало с Вера си пишехме, но все по-дълго минава-
Из ше от писмо до писмо. Един ден, лятото на 90-а беше,
НА ИЗТОК ОТ получих ей тая бележчица:
ЗАПАДА „Мили мой Носе, ще се женя. Искам те на сватбата.
(2011) Живея в Белград. Изпращам ти пари. Идвай.“
В плика естествено пари нямаше. Откраднали ги бяха
Мирослав по пътя.
Пенков Ден подир ден препрочитах писмото. Буква по буква
я виждах как го изписва с тънък почерк. Виждах и другия
мъж, дето беше влюбена в него, и си мислех дали и него
така обича, както беше обичала мен, там до кръста в ре-
ката. Реших да си извадя международен паспорт.
***
Две седмици преди сватбата мама умря. От какво, док-
торът не можа да ни каже. От мъка, рекоха оплаквачки-
те и си покриха главите с черни забрадки, все едно с пепел
ги посипваха. Гузен, татко си довлече пиянството в пус-
тата къща.
Един ден ми сипа чаша ракия. Рече ми на един дъх да съм
я изпиел. Довършихме бутилката. Погледна ме в очите и
176 ми стисна ръката. Мислеше горкият, че здраво я стиска.
– Сине – каза, – искам за последно да видя нивата.
Криво-ляво изскочихме от селото. Ударихме втора бу-
тилка. Седнахме на нивата, умълчани вперихме поглед в
нея. Цялата нива сега беше трън и коприва.
– И каква стана тя, Носе? – каза ми татко. – Аз мислех,
че здраво го стискаме гада, с двете ръце. Ти нали помниш
какво ти виках? Дръж го, виках ти, гада, стискай го здра-
во, че да сме наред. Ей, Носе. Бъркал съм се значи.
И се изплю срещу вятъра, в собственото си лице.
***
Три години се минаха, преди Вера пак да ми пише. „Носе –
писа ми, – роди ми се син. Изпращам ти снимка. Кръстихме
го Владислав. Познай на кого? Идвай на гости. Пари има-
ме, не се притеснявай. Горан тъкмо се върна от служба в
Косово. Идваш ли?“
Татко поиска да види снимката. Гледа я дълго и очите
му се наляха.
– Боже, Носе – каза. – Нищо не виждам. Ослепял съм зна-
чи.
– Ще викам доктора.
– Викай го. Ама за тебе. Слушай – каза ми, – остави ми-
ната. Тая кашлица те тегли към трапа.
– И като я оставя, пари откъде?
– Все ще намериш да ме заровиш. После заминавай.
Приседнах до него. Сложих ръка на челото му.
– Огън. Ще викам доктора.
– Носе – каза татко, – изясни ми се всичко. Слушай сега
бащиния завет: махни се. Тука за теб живот няма. Забра-
ви сестра си, забрави майка си, забрави и мене. Бягай на
Из Запад. Цани се работник я в Испанско, я в Немско. Почни
НА ИЗТОК ОТ на чисто. Скъсай ги всички окови. Тая земя е куче, сине. От
ЗАПАДА куче добро не чакай.
(2011) Сграби ме за ръката и я целуна.
– А, тичай да викаш попа.
Мирослав ***
Пенков Блъсках в мината до пролетта на 95-а. После се сдър-
пахме с началника. Голям гражданин се беше извъдил той,
отскоро в наше село. Не ми разбирал диалекта, като му
поисках допълнителна смяна.
– Не ти разбирам диалекта бе, майна – вика ми. – Много
по сръбски го даваш.
Светнах му една и ме уволниха.
Оттам насетне се запих в кръчмата. Чат-пат разпер-
вах ръка, колкото да видя да не съм ослепял вече. Тежкò на
тоя като мен, последния в рода си. Мислех си за татковия
завет. Глуповат ми се чинеше. Мислех си и за сестра ми.
Нищо не бях сторил да ѝ попреча. Оставил я бях да плува
към смъртта си.
177 Всяка нощ един сън сънувах. Гмуркам се значи край уда-
вената църква. Гледам през прозорчето, а по стените не
виждам вече свети мъченици. Наместо светии виждам
сестра си, мама и татко, баба и дядо, Вера, народа от
наше село, народа от Сръбско – изписани по стените, все
в мене вперили очи. Тръгвам да изплувам, пък ръцете ми
заклещени о решетките.
Всяка нощ с крясък се будех. А гласът на Елица все ми
кънтеше в ушите.
– Много ме съмнява – кънти гласът ѝ – тея обици да са
от чисто сребро.
***
Пролетта на 99-а Щатите нападнаха Сърбия. Косово,
там, дето преди векове сърбите бяха склонили глава пред
феса, пак стана бойно поле. На няколко пъти американски
изтребители профучаха с гръм над наше село. Изглежда
късо им беше сръбското небе при тая страшна скорост,
та си откъсваха от нашето, завъртаха и тръгваха пак
да пускат бомби над съседите. Не ме изненада новината,
че мъжът на Вера загинал. Писмото ѝ завършваше така:
„Носе, освен детето си имам само теб. Моля те, ела. Друг
нямам.“
Него ден, като получих писмото, скочих в реката и плу-
вах до удавената църква, както си бях обут и с дрехи. Уло-
вих кръста и дълго зъзнах във водата. Накрая се гмурнах,
чак до дъното. Сграбих решетките на черковната пор-
та и стиснах яко, а пък дробовете ми писнаха. Да кажа, че
видях живота да ми минава пред очите – хубав миг след
тъжен, не мога. Да кажа, че кака, окъпана в райски огън,
Из излезе да ми улови ръката, пак не мога. Едно чувах само:
НА ИЗТОК ОТ как бумти реката и как бумти кръвта ми.
ЗАПАДА Аз съм страхливец. С грозен нос съм и с мише сърце. Да
(2011) се удавя мога само в шише от ракия. Изплувах. Прострях
се на брега. И като поемах въздух с нова жажда, небето се
Мирослав разтърси и аз съзрях как изтребител от сребро напуска
Пенков Сърбия. Изтребителят гръмна над мен и аз видях, че го
преследва ракета, която бързо губеше височина. Ракетата
просвири и се заби в реката, в ръждясалия кръст, в удаве-
ната църква. Грамаден кален пръст се вдигна към небето.
Тозчас писах на Вера: „Като умря кака, половината ми
свят се свърши. Като умряха нашите, се свърши целият.
Мислех си, тая смърт е за нещо наказание. Прикован съм,
мислех си, към наше село, а пък кокалите в земята не ми
дават да мръдна. И чак сега разбирам, че тая смърт за
мене е освобождение. Смърт по смърт и брънка по брънка
падат оковите. Ако църквата може ей тъй да съсече ка-
менния си корен, значи и аз мога. Свободен съм вече. Чакай
ме. Спестя ли пари – идвам.“
178 ***
Не след дълго някакви гърци отвориха в село птицефер-
ма. Дадоха ми да проверявам да не влизат пукнати яйца в
корите. Заделях по някой лев, мъчех се да пия по по-мал-
ко. Дори къщата изчистих. Долу в мазата, в една прашя-
сала кутия намерих Верините маратонки, забравените
цветчета. Отрязах им върховете, обух ги и тъй хубаво
ми стана, тъй бърз се усетих, бърз и лек. Ех, братчета
нещастни. Останали без връзки, износени от крачки в
кръг. Сега къде ще ме заведете?
Изкопах два буркана с пари, дето ги криех в двора, мет-
нах се на рейса и в града купих долари. Като се върнах в се-
лото, занесох на гробищата карамфили, че да поискам от
умрелите прошка. Оттам отидох на реката. Оставих си
малко пари за подкупи, а другите мушнах в една найлоно-
ва кесийка. Сложих вътре и снимката на Владислав. Пъх-
нах всичко в джоба, замижах и заплувах към Сръбско.
Водата – хладна. Течението – силно. Върти изгнила
шума. Край мен минава дънер без кора, и той прогнил. Пък
аз се чудя – кое ни приковава към земята? И към водата
кое ни връзва?
На сръбския бряг двама граничари ме държаха вече на
мушка.
– Двеста – казах и измъкнах подгизналата пачка.
– Че на нас ни е по-лесно да те гръмнем.
– Пък аз викам, целувчица ще ми дадете. По дупето ще
ме щипнете.
Разсмяха се. Това му е хубавото на нашите две държави,
това, дето все ни тегли към дъното: ако нещо не можеш
да го купиш с пари, с много пари ще го купиш.
Из Наброих им още двеста.
НА ИЗТОК ОТ Заведоха ме до един граничен пункт. И там платих.
ЗАПАДА Примолих се на един турчин, тираджия, да ме хвърли до
(2011) Белград. В Белград си хванах такси. Показах на такси-
джията плика от Вера.
Мирослав – Ей на този адрес ме карай – казах.
Пенков – Ти бугарин ли си? – рече таксиджията.
– Че има ли значение?
– А-а-а – рече ми, как да нямало. Ако да съм бил сърбин,
арно било. Ако да съм бил я бугар, я хърватин, я албанец,
не било арно. И мюсюлманин ако съм бил, пак не можело.
– Ей на този адрес ме карай – казах му. Пък той се обър-
на и ме фиксира със сини очи.
– Па ке те питам – каза, като се мъчеше да ми влезе в
диалекта. – Бугарин ли си, србин ли си?
– Не знам какъв съм.
– Е, айде, като не знаеш – каза, – слазяй от колата.
Копеле бугарско со крив нос. Пуснахте американците на
нас да ни пускат бомби, базите си им дадохте. Славянски
179 бракя!
И като слизах от таксито, наплю ме.
***
И ето ни сега, пак в началото. Тъпча пред Верината
квартира, с цветя в едната ръка и „Милка“ в другата.
Репетирам си въпросчето, как да я поздравя, какво да ѝ
кажа. Дали малкият ще ме хареса? Ами тя? Дали ще ми
даде да ѝ помагам? Да остана, за да го отгледаме заедно?
Да се оженим? Да си народим деца? Понеже аз най-сетне
съм готов.
Желязна решетка прегражда вратата. Звънвам, а от
другата страна чувам как шляпат малки крачета.
– Кой там? – пита тънко гласче.
– Аз съм – казвам. – Нос.
– По-близо до шпионката.
Навеждам се към шпионката.
– До долната.
Коленича, че да ме види момченцето в дупката, дето
са я пробили специално за него.
– По-близо – казва ми и млъква за малко. – Мама ли те
подреди така?
– Дребна работа.
Отваря вратата, но не и решетката.
– Извинявай, чичо, ама не е баш дребна – казва ми съв-
сем сериозно.
– Пусни ме да вляза.
– Сам съм. Но седни отвън, ако искаш, и ги почакай. Аз
ще поседя с тебе.
Сядаме от двете страни на решетката. Хлапето е
ситно и много прилича на Вера. Нейните очи, нейната
Из брадичка, нейното светнало бяло лице. Всички тея неща
НА ИЗТОК ОТ времето ще ги промени.
ЗАПАДА – Откога не съм ял „Милка“ – казва ми, като мушвам
(2011) шоколада през решетката. – Благодарим, чичо.
– От непознати храна взема ли си?
Мирослав – Ти не си непознат. Ти си Нос.
Пенков И почва да ми разправя за детската градина. Момче
някакво го биело. А лицето му тъй посърва. Ех, приятел-
че малко, колко важни ти се виждат сега тея проблеми.
– Обаче аз съм войник – казва ми, – като тате. Без бой
няма да се дам.
После млъква. Дъвче шоколада. Предлага ми едно блок-
че, пък аз отказвам.
– Мъчно ли ти е за тате? – питам го, а той кимва.
– Обаче сега си имаме Дадан и мама е щастлива с него.
– Кой Дадан? – питам.
Гърлото ме стяга.
– Дадан – казва хлапето. – Вторият ми татко.
– Вторият ти татко – казвам и облягам глава о леде-
180 ното желязо.
– Много е добър той с мен – пропява сладкото гласче, а
аз се боря с отровните си мисли.
Асансьорът пристига с трясък. Вратата се отваря и
от кабината блесва светлина. Дадан, висок, хубав в ли-
цето, изскача с пазарска мрежа, а в мрежата картофи,
кисело мляко, праз, ръчен хляб. Поглежда ме и кимва обър-
кан.
След него слиза Вера. Лицето ѝ все същото – грейнало,
позвездено от луничките. И устните ѝ същите – плът-
ни и пламнали.
– Боже – охва, и старото петънце, горе на устната, и
то пламва червено. И ето я – увисва на врата ми, а пък зе-
мята под краката ми се срива. Изглежда свършило е всич-
ко вече. Тя си е намерила друг мъж, друг мъж ще се грижи
за нея. Има си нов живот, а в него за мен няма място. Само
след миг ще се усмихна, вежливо ще ги последвам в тясна-
та квартира. Ще изям каквото ми предложат за вечеря
– таратор и мусака. Владислав ще ми попее, ще ми поре-
цитира, а аз ще слушам. Докато Вера го слага да спи, ще
поговоря с Дадан – или по-скоро той ще поговори с мен.
Ще ми разправи колко много я обича, какви взаимни пла-
нове кроят. Аз ще го слушам и ще кимам. Накрая той ще
си легне. И ето, двама с Вера ще нагазим дълбоко в нощта.
Тя ще допие виното на Дадан, ще сложи ръка на моята и
ще ми каже: „Мой мили, Носе“, или нещо в подобен смисъл.
И даже в този миг аз няма да се престраша. На другата
сутрин ще се вдигна рано, уморен, немигнал цяла нощ.
Като страхливец ще се измъкна, без да се сбогувам, и ще
си ида у дома на автостоп.
Из – Мой мили, Носе – казва Вера и наистина ме превежда
НА ИЗТОК ОТ през прага. – Изглеждаш ми смазан от път.
ЗАПАДА „Смазан“. Ей тая дума казва. И изведнъж ме фрасва ми-
(2011) сълта, тъй както мотика фрасва змията по главата.
Пада и най-последната окова. Вера и Дадан ще ме освобо-
Мирослав дят. Освободя ли се от тях, аз от миналото се освобож-
Пенков давам безвъзвратно.
И пак се чудя – кое ни приковава към земята? И към во-
дата кое ни връзва?
– Слушай, Вера – казвам. – Така хубаво, както ей в тоя
миг, никога не ми е било.
А тя ме води през тъмен коридор.
Нито съм река, мисля си, нито съм от глина.

181
 Един проект на Сдружение за градски читални. Огромна бла-
годарност към всички автори, които ни предоставиха безвъз-
мездно едни от най-популярните си и харесвани разкази, за да
ги качим за четене в нашия сайт www.decameron2020.eu, а също
така и към – Стефан Желев, Филип Бояджиев, Лилия Йовнова,
Светлозар Желев, Ноемзар Маринова и Весела Карапетрова за
десетките часове доброволен труд, без който тази инициатива
нямаше да може да се осъществи в кратките срокове, които си-
туацията ни наложи.

Ако някой разказ Ви е харесал, моля подкрепете автора и

издателите му като си поръчате книга от тях. В насто-
ящия тежък момент, тази подкрепа е по-важна от всякога!