ФЕНОМЕНОЛОГИЯ НА ЧЕТЕНЕТО

Калин Янакиев
Класическото мълчаливо “погълнато” четене е особен феномен, който не е
съпровождал историята на културния човек винаги. Знае се например, че в
древността по този начин са четели рядко и малцина, а през Средновековието най-
често са четели на глас – вокализирали са онова, което са четели.
Вокализиращото четене обаче най-често има различна интенция. То,
трябва да си дадем сметка, много повече е едно четене-честване на онова, което
писмените знаци са запечатали и съхраняват в книгата. Честване, сиреч, на едно
слово, което по принцип е “чуждо” и поради това не би могло да се у-свои
напълно. То, дори когато го декламират или скандират, си остава на автора си. В
книгата следователно то е записано, за да “се съхрани”, а в четящия го на глас се
вокализира, за да бъде актуализирано в битието. И не тъкмо за да получи
присъствие (бидейки сакрално или високо авторитетно по преимущество, то по
принцип присъства, белязало е битието), но за да бъде чествано чрез гласа на
четящия го.
Всъщност, ако се замислим, такова си остава и до днес четенето на
библейския текст в богослужението на църковното събрание. Защото тук то се
извършва именно за да прозвучи отново гласът на благовестника, за да
прозвучат отново думите на Христос или на апостолите. И не, разбира се, за да
бъдат тепърва научени, не дори и за да бъдат припомнени (църковните люде
добре ги знаят и ги помнят), а за да бъдат тържествено приобщени тези люде към
общността на благовестието; за да се само-заявят те като хората слушащи думите
на Христос, за да се възсъединят те към всичките такива през времето. Това е,
следователно, едно по-скоро социално четене. То е социален, социо-създаващ акт
– акт, про-гласяващ събитието на Църквата.
Към това трябва да прибавим и изключително същественото
обстоятелство, че читателят от Средните векове държи в ръцете си една книга,
която е доста различна в сравнение с новоевропейската. Той държи една
ръкописна книга, а това далеч не означава просто факта, че тази книга е написана
(или преписана) от живачовешка ръка. Аз бих казал дори, че ръко-[на]-писаността
на средновековната книга въобще не е “технология”, а интенция – специфична
интенция към записваното слово, осъществяваща едновременно неговото
“фиксиране” и, нека се изразим така, неговото “задомяване” в пергамента или
папируса – устройването на неговия достоен “дом” в тях.
1
 Защото не може да не се забележи, че средновековното написване на
книгата – особено на високоавторитетната – е неразделно технически, но и
естетически акт; неразделно “записване” на слова, но и “изписване” на техния
достоен, подобаващ им вид. През Средновековието изписваният текст почти
задължително бива илюминиран, оцветяван, орнаментиран и ние не можем да не
си дадем сметка, че той съществено губи именно своята “средновековност” (в
известен смисъл е “преведен”), когато го абстрахираме от неговите цветове, от
витийните му заглавки, концовки и т.н.
Но това вече означава, че средновековната книга и по принципне е само
“четиво” (нещо-за-четене), фиксирано в нея, за да бъде “оживено” във
внимаващото съзнание. Тя по-скоро е слово, “задомено” в този тук корпус, в
който словото има своя “паметник” (монумент), за да бъде чествано.
Но ако средновековният litteratus (грамотен човек, познавач) има работа
най-вече с такава именно книга – книга-паметник, книга-дом (на словото), то той
и съвсем зрително не би могъл да я чете така, както го прави новоевропейският
читател. Защото последният наистина само се “опира” на графическия наниз от
знаците. Той не гледа този наниз, а гледа през него. Докато чете буквите, той не
спира (и не бива спиран) при техните форми, а минава през тях. В скоби казано,
именно от тази чисто субективна предназначеност на книгата като просто
“чети”-во идва и естествената в новоевропейската култура тенденция за
непрекъснато опростяване на графическия рисунък на книжното писмо – за
неговото де-йероглифизиране. Напротив: два същностно различнипрез Новото
време зрително-интелектуални акта са почти слети в единпри работата със
средновековната ръкописна книга – в нея са съединени пластическото “гледане” и
логически прозиращото “разбиране”. В средновековната книга е смислово важно
да се отчете не просто мисловното “съдържание” на артикулирания логос, но
също и да се съзре неговият графически “дом”. Което пък означава, че
средновековният “читател” има в книгите не само източник за усвояване на
“идеи” – четиво – но също и обект за съзерцаване – съзерцаване на
“монументалната устроеност” на Логоса в този свят.
В противоположност на тези древни форми “четенето наум”,
“погълнатото” четене (което всъщност разцъфтява преди три-четири века и преди
всичко като четене на фикционални истории – романи) не донася нищо чрез себе
си “тук”, не “чества” (чрез произнасянето или записването му) едно битуващо “в
себе си” слово, една имаща битийност “за себе си” история. То ни пренася от
2
“тук” – там, в нея: в нейния свят. Поглъща ни от “нас”, от “тук”, от “сега” в
света на четивото.
Това е удивителният, ако се замислим, феномен на потъването-в-света-на-
историята. Удивителен, казвам, защото сам аз, нейният читател, изчезвам. Моето
възприемащо съзнание губи “плътност”, и то до такава степен, че моето време, в
което чета (днес следобед, в този и този час, тази и тази година) буквално
престава, разтапя се. “Днес”, “сега” аз съм само “тогава” и “там” и дори “днес”,
“сега” е “тогава” и “там”.
Аз вътрешно виждам хълмовете, брулени от вятъра, в историята на Емили
Бронте, но това, че аз ги виждам, е напълно забравено – моите очи ги няма там.
Аз “виждам” с очите (и дори със съзнанието) на писателя, аз съм му отдал
зрението и слуха си. Тук въобще няма “среща”, сближаване – съединяване на моя
свят със света на романа. “Историята” на романа не говори “на мен” (както
например “на мен” говори евангелската история която мепоучава, въпреки че
реално се е случила “там” и “тогава”, а не с мен). По-скоро моя свят го няма –
заменен е със света на романа: с неговия ден, с тамошните очи, които го виждат.
За разлика също от собствено “историческото” четиво, което чета
(разбирам, запаметявам) в моя свят и от моя свят, който е в съзнанието ми и се
“изпълва” с онзи на миналото, при четенето на романа аз не “разширявам” моя
свят с неговото минало, а имам чисто и просто още един свят. И както
пребивавам в моя извън четенето, така мога да прибивавам в другия – в четенето.
Едното обаче е пребивание само-притежаващо се, докато другото е само-
забравено, самоизличило се.
Оттук, накрай, неповторимата и абсолютно непозната на миналите епохи
“наркоза” на класическото новоевропейско четене – една същинска възможност за
живеене на живота, без да го живея. Защото в четивото, макар и в мен, живее
светът на героите и на четивото и дори моето съзнаване на това обстоятелство е
изпарено, докато чета. Ако бих го имал, бих се отчуждил от четивото.
И ето: аз живея, но докато чета, аз изобщо не осъзнавам този
основоположен акт на съществуването си – не живе-я (в първо лице, единствено
число), защото живеят онези, които чета. Те живеят в четенето ми,но спецификата
на “четенето ми” е, че то е без-съзнание-за-себе-си. То не е акт “аз чета “Брулени
хълмове”, а акт “аз чета “Брулени хълмове” и цялата специфика на този акт “аз
чета” е, че той е без съзнание, че аз чета, и със съзнание единствено на онова,
което чета.
3
 Представете си, значи, човек, който през целия си буден живот единствено
би чел по този начин. Тогава той действително би живял живота си, но без, без
той да е живеещият го, доколкото героите на романите биха живели неговия
живот. Би бил Хийтклиф от “Брулени хълмове”, би била Соня Мармеладова от
“Престъпление и наказание”, Йозеф Кнехт от “Игра на стъклени перли”… Те биха
били в него (и без неговото четене не биха били), разбира се, но него, в когото те
биха били, не би го имало там именно доколкото той би “чел”.
Това обаче, че при погълнатото четене четящото съзнание е в без-съзнание
(за себе си), не бива да ни заблуждава да си помислим, че то не е (въобще)
активно, и в това е втората му удивителна черта. Да, четенето от този вид може да
се извърши само ако аз “не помня”, не държа в съзнанието си това, че чета (а само
онова, което чета), ако съм в без-съзнание за правеното от мен (и със съзнаване
на героите и онова, което правят те). Но в това без-съзнание за правеното (за
съзнаваното) от мен аз все пак го правя, при това доста по-активно, отколкото в
редица други случаи.
В това, нека кажем, е например разликата между погълнатото четене и
погълнатото гледане на един художествен филм. Защото при последното аз
действително виждам онова, което филмът ми показва, действително чувам
онова, което (реално) говорят героите му, и т.н. (и правя тъкмо това). При
четенето на романа обаче аз (макар и да не съзнавам, че го правя), доколкото
именно чета роман, далеч не просто пасивно “гледам” и далеч не просто пасивно
“чувам”. От книгата не се “излъчват” никакви пластични картини и сцени, нито
звучащи гласове, но аз, аз съм този, който в-плътняварисуваното от текста,
вокализира говореното от героите му – т.е. извършва активна дейност, движи
една изцяло своя “камера” и включва един изцяло свой “магнитофон” по
стриктните команди на писателя, макар да остава в пълно без-съзнание за всичко
това; макар да съзнава единствено плодовете му – сиреч, картините, гласовете,
перипетиите.
Накрай, в книгата, която четеш “погълнато”, ти винаги четеш и “свят”, и
автора-на-този-свят. Ти си не в един обективен, “ничий” свят – в един “просто”
свят, но “в-света-на-Бронте”, в “света-на-Дикенс”, “на-Шекспир”. Ето защо “в
света”, който четеш, може, да речем, “да съмва”, но в него винаги съмва според-
неговия-автор (съмва “по Шекспир”, “по Данте”, “по Шели”…). И поради това ти
виждаш не просто че “съмва”, а виждаш, както ти показва Шекспир в “Сън в
лятна нощ”, че:
4
“… драконите черни на нощта,
раздрали са на облаците сбора
(и) вече там звездата на Аврора
проблясва помежду им и съзрели
лъча й, бързат духовете бели
към гробищата, докато онези,
умрели вън от Бога, без ковчези
във тинест яз, край прашен кръстопът,
отдавна вече с червеите спят”

(превод: Валери Петров)