Приключенията на един любопитко

Превод от английски
Мария Атанасова

Преводът е направен по изданието:

Richard P. Feynman
SURELY YOU’RE JOKING, MR. FEYNMAN!
ADVENTURES OF A CURIOUS CHARACTER
AS TOLD TO RALPH LEIGHTON
Copyright © 1985 by Richard P. Feynman and Ralph Leighton

© Мария Атанасова, превод, 2014

© Издателство „Изток-Запад“, 2014

http://4eti.me

ISBN 978-619-152-516-4
 Съдържание
Предговор ................................................................................................................................................ 4
Бележка към изданието на „Нортън“ ....................................................................................................... 4
Въведение................................................................................................................................................ 5

Част първа. ОТ ФАР РОКАУЕЙ ДО МТИ

Автобиографични бележки ................................................................................................................................6
Поправя радиа с мислене! ..................................................................................................................................6
Зелен боб ............................................................................................................................................................13
Кой открадна вратата? ......................................................................................................................................16
Латински или италиански? ...............................................................................................................................23
Винаги опитвам да се измъкна .........................................................................................................................25
Главният химик-изследовател в „Металпласт Корпорейшън“ .....................................................................30

Част втора. В ПРИНСТЪНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ

Сигурно се шегувате, г-н Файнман! ................................................................................................................34
Аааааааааааааааааз! ...........................................................................................................................................38
Схема на котка? .................................................................................................................................................40
Чудовищни умове ..............................................................................................................................................45
Смесване на бои.................................................................................................................................................48
Различен набор инструменти ...........................................................................................................................50
Телепати .............................................................................................................................................................52
Изследовател любител ......................................................................................................................................54

Част трета. ФАЙНМАН, БОМБАТА И ВОЕННИТЕ

Фъскащ детонатор .............................................................................................................................................58
Блъдхаундите .....................................................................................................................................................62
Лос Аламос – поглед отдолу ............................................................................................................................64
Ти си касоразбивач и аз съм касоразбивач .....................................................................................................82
Чичо Сам няма нужда от теб! ...........................................................................................................................95

Част четвърта. ОТ „КОРНЕЛ“ ДО КАЛТЕХ С МАЛКО БРАЗИЛИЯ

Преподавател с достойнство ..........................................................................................................................101
Някакви въпроси? ............................................................................................................................................108
Искам си долара! .............................................................................................................................................112
Просто ги питам?............................................................................................................................................115
Щастливи числа ...............................................................................................................................................120
O Americano, Outra Vez! ..................................................................................................................................125
Мъжът, който говореше хиляда езика ...........................................................................................................138
Разбира се, г-н Голям! .....................................................................................................................................139
Предложение, което трябва да откажа ..........................................................................................................147

Част пета. СВЕТЪТ НА ЕДИН ФИЗИК

Вие решавате ли уравнението на Дирак? ......................................................................................................151
Решение с поправка от 7%..............................................................................................................................158
Тринайсет пъти ................................................................................................................................................164
Звучи ми на китайски! ....................................................................................................................................165
Това ли е изкуство? .........................................................................................................................................166
Огън ли е електричеството? ...........................................................................................................................178
Как се оценяват учебници по кориците им? .................................................................................................184
Другата грешка на Алфред Нобел .................................................................................................................193
Окултуряване на физиците .............................................................................................................................200
Разкрити в Париж ............................................................................................................................................203
Изменени състояния........................................................................................................................................210
Наука на самолетопоклонниците ...................................................................................................................215

3
 Предговор
Историите в този сборник са събирани лека-полека в продължение на седем години,
докато с Ричард Файнман приятно си свирехме на бонгоси. Всяка една история сама по
себе си е много забавна, а събрани заедно са удивително четиво: че на един човек могат
да му се случат толкова много откачени неща за един живот, направо не е за вярване! А
че един човек може да измисли толкова много невинни щуротии за един живот – без
съмнение е вдъхновение!
Ралф Лейтън

Бележка към изданието на „Нортън“

Несекващият интерес към Ричард Файнман вече повече от десет години, откакто из-
лезе книгата му „Сигурно се шегувате, г-н Файнман!“ ме подсети за думите, които той
често повтаряше с искри в очите, когато наближаваше краят на живота му: „Още не
съм умрял!“
Р. Л.

4
 Въведение
Надявам се, че това няма да е единствената книга с мемоари на Ричард Файнман.
Определено тя създава точна представа за неговата личност – почти маниакалната му
страст към разгадаване на загадки, провокативния му хумор, острата му нетърпимост
към превземките и лицемерието, таланта му да е крачка пред всеки, който се опитва да
е крачка пред него! Това е една страхотна книга: ексцентрична, шокираща и заедно с
това топла и много човечна.
Все пак обаче тя само минава покрай крайъгълния камък на неговия живот: науката.
Науката се мярка тук-там, тя е фон на една или друга история, но никъде не е онзи цен-
тър, познат на поколения негови студенти и колеги. Сигурно няма как да е другояче.
Няма начин да се разкажат такива увлекателни истории за него и неговото дело: за пре-
дизвикателствата и крушенията, за вълнението, предхождащо прозренията, за удовлет-
ворението от разбирането на науката, което е било изворът на щастие в неговия живот.
Бях негов студент и си спомням лекциите му. Файнман стоеше срещу аудиторията,
усмихваше ни се, когато влизахме в залата, и с пръсти барабанеше в някакъв сложен
ритъм върху черния плот на катедрата. Когато седнеше и последният студент, взимаше
тебешира и започваше да го върти чевръсто между пръстите си – както комарджията
върти покер чипа, и продължаваше да се усмихва сякаш на някаква шега, която само
той знаеше. После, все така усмихнат, започваше да говори за физика, а диаграмите и
уравненията му ни помагаха да разберем лекцията. Но не някаква известна само на него
шега пораждаше усмивката и блясъка в очите му, а физиката. Радостта от физиката!
Тази радост беше заразна. А ние, които се заразихме със същата болест, бяхме късмет-
лии. Сега вие имате възможност да усетите радостта на живота във Файнманов стил.

Албърт Р. Хибс,
Старши член на техническия съвет към Лабораторията за реактивни двигатели
на Калифорнийския технологичен институт (Калтех)

5
 Част първа.
ОТ ФАР РОКАУЕЙ ДО МТИ

Автобиографични бележки
Някои факти из моята хронология. Родил съм се през 1918 г. в малкото градче Фар
Рокауей, близо до Ню Йорк, на брега на морето. Живях там до 1935 г., когато на седем-
надесетгодишна възраст постъпих в Масачусетския технологичен институт (МТИ). Там
учих четири години и през 1939 г. отидох в Принстънския университет. Докато бях в
„Принстън“, участвах в проекта „Манхатън“, а през април 1943 г. се преместих в Лос
Аламос. Там бях до октомври-ноември 1946 г., когато отидох в „Корнел“.
През 1941 г. се ожених за Арлин, която умря от туберкулоза през 1946 г., докато още
бях в Лос Аламос.
Бях в „Корнел“ до 1951 г. През лятото на 1949 г. посетих Бразилия, а през 1951 г.
отидох пак там за около половин година, след което се преместих в Калтех, където ра-
ботя и до днес.
В края на 1951 г. бях няколко седмици в Япония. По-късно – след една-две години –
отново отидох там, веднага след като се ожених за втората си съпруга – Мери Лу.
Сега съм женен за Гуенът, която е англичанка, и имаме две деца – Карл и Мишел.

Р. Ф.

Поправя радиа с мислене!

Когато бях единадесет-дванадесетгодишен, си направих лаборатория вкъщи. Изпол-
звах стар дървен сандък, в който наредих рафтове. Имах и електрически нагревател,
сипвах мазнина и си пържех картофи. Имах и акумулаторна батерия и лампов блок.
За да си направя ламповия блок, отидох в кварталния магазин за евтини стоки, купих
фасонки, монтирах ги на дървена подложка и ги свързах със звънчев проводник. Знаех,
че като ги свържа по различен начин – последователно или успоредно, – щях да получа
различно напрежение. Това, което не знаех обаче, бе, че съпротивлението на крушката
зависи от нейната температура, и резултатите от моите изчисления се разминаваха с
резултатите на изхода на веригата. Но това не беше проблем и когато свързвах крушките
последователно, те светеха по-слабо, отколкото очаквах, те греееха много красиво –
страхотно!
Системата ми имаше и бушон, така че ако направех късо, бушонът щеше да изгори.
Този бушон трябваше да е по-слаб от главния бушон на къщата, затова си го направих
сам: взех алуминиево фолио и го навих около един стар изгорял бушон. Успоредно с
бушона бях свързал крушка от пет вата, така че когато бушонът изгореше, токовият
товар от зареждащото устройство, което постоянно зареждаше акумулатора, запалваше
крушката. Бях монтирал крушката на таблото зад кафява хартия от бонбон (тя ставаше
червена, когато крушката зад нея светнеше) – така че ако нещо гръмнеше, поглеждах

6
към разпределителното табло и виждах голямо червено петно, когато изгореше бушо-
нът. Беше забавно!
Обичах радиоприемниците. Най-напред имах детекторен приемник – бях си го купил
от магазина и го слушах в леглото, като заспивах, със слушалки. Когато майка ми и
баща ми се прибираха отнякъде късно, влизаха в стаята ми, за да ми свалят слушалките,
тревожейки се какво ли става в главата ми, докато спя.
По същото време някъде, бях изобретил аларма срещу крадци, много просто устройс-
тво – една голяма батерия и звънец, свързани с жица. Когато вратата на стаята ми се
отвореше, притискаше жицата към езичето на батерията, затваряше се електрическата
верига и звънецът започваше да звъни.
Една нощ мама и татко се прибраха отнякъде и много, много тихо, да не събудят де-
тето, отвориха вратата на стаята ми, за да ми свалят слушалките. Изведнъж звънецът
затрещя адски – БИМ БИМ БИМ БИМ! Скочих от леглото, крещейки: „Работи! Ра-
боти!“
Имах бобина от форд – запалителна бобина за автомобил – и бях допрял клемите до
моето разпределително табло. Успоредно на клемите бях монтирал газоразрядна лампа
„Рейтън“, с газ аргон, и искрата създаваше пурпурно сияние във вакуума.
Един ден си играех с бобината на форда – дупчех дупки в хартия с искрата – и извед-
нъж хартията пламна. След малко вече не можех да я държа, защото огънят щеше да ми
изгори пръстите, и я хвърлих в металното кошче, в което имаше много вестници. Вест-
ниците, както знаете, се запалват лесно, а насред стаята огънят изглеждаше много голям.
Затворих вратата, за да не види майка ми (играеща бридж с приятелки в хола), че в ста-
ята ми гори огън, взех едно списание, което ми беше под ръка, и го сложих върху кош-
чето, за да потуша огъня.
Огънят угасна, аз вдигнах списанието, но стаята започна да се пълни с дим. Кошчето
беше много горещо и не можеше да се държи с ръце, затова взех едни клещи, пренесох
го през стаята и го извадих през прозореца – да се разнесе димът навън.
Вън обаче духаше и вятърът пак разпали огъня, а списанието беше далече. Върнах
горящото кошче в стаята, за да стигна до списанието, и забелязах, че на прозореца
имаше завеси – ставаше опасно!
И така, взех списанието, отново загасих огъня, но този път си държах списанието, и
изсипах въглените от кошчето на улицата, от втория или третия етаж. Излязох от стаята,
затворих вратата и казах на мама: „Отивам да играя“, а димът бавно се разнасяше през
отворения прозорец.
Бях измайсторил разни неща с електрически мотори. Бях направил един усилвател за
фотоклетка, която си бях купил, и звънецът звънеше, когато сложех ръка пред фоток-
летката. Не можех да направя всичко, което исках, защото майка ми все ме караше да
излизам навън да играя. Но все пак често си стоях у дома, подвизавайки се в лаборато-
рията си.
Бях си купил радиоприемници от разпродажби. Нямах много пари, но те не бяха
скъпи – стари, счупени радиа, които купувах и се опитвах да поправя. Обикновено пов-
редите бяха елементарни – откачена жица, счупена или отчасти развита намотка – така
че някои ги поправих. С едно от тях една нощ хванах „Уако“, от Уако, Тексас. Голям
кеф!
Горе в лабораторията ми със същото лампово радио успях да хвана Дабълю Джи Ен,
станция от Скенектъди. Всички деца – двамата ми братовчеди, сестра ми и съседските
деца – слушаха долу радиопредаването „Криминален клуб Ено“ – спонсорирано от

7
ефервесцентни таблетки „Ено“. Това беше удар! Открих, че хващам „Криминален Клуб
Ено” с един час преднина, научавах какво щеше стане и после, докато всички слушахме
долу, аз казвах:
– Знаете ли, отдавна не се е появявал този и този. На бас, че сега ще влезе и ще оправи
нещата.
След две секунди – щрак – и той влиза! Всички ме зяпаха. Предсказвах и други неща.
Накрая загряха, че има номер и отнякъде научавам какво става. Признах си, че съм слу-
шал предаването горе един час по-рано.
Сещате се, разбира се, какво стана след това – никой вече не чакаше един час до ра-
диопредаването, а се качваха в лабораторията ми и на малкото ми пращящо радио слу-
шахме половин час „Криминален Клуб Ено“ от Скенектъди.
По това време живеехме в голяма къща. Дядо ми я беше оставил на децата си, а те не
бяха много богати. Къщата беше голяма и дървена и я бях опасал цялата с кабели, бях
сложил контакти във всички стаи, за да мога винаги да слушам моите радиоприемници,
които бяха в лабораторията ми. Имах и високоговорител, е, не цял, а онази част без
големия рупор.
Един ден свързах високоговорителя със слушалките и открих нещо: сложих пръст на
високоговорителя и чух „пук“ в слушалките, подрасках на високоговорителя и чух драс-
кащия звук в слушалките. Открих, че високоговорителят може да служи като микрофон,
без да му трябват батерии. В училище учехме за Александър Греъм Бел, така че напра-
вих демонстрация с високоговорителя и слушалките. Тогава не знаех, но предполагах,
че такъв е бил телефонът, който е изобретил Бел.
И така – вече имах микрофон и можех да предавам от горе долу и от долу – горе, като
използвах усилвателя от радиото, което си бях купил от разпродажба. По това време
сестра ми Джоан, девет години по-малка от мен (сигурно е била на две-три), обичаше
да слуша Чичо Дон по радиото. Той пееше песнички за „добрите деца“ и четеше позд-
равителни картички, изпратени от родителите, в които пишеше: „Мери еди-коя си, ко-
ято живее на Флатбуш Авеню 25, тази събота има рожден ден.“
Един ден аз и братовчед ми Франсис сложихме Джоан долу и ѝ казахме, че има спе-
циално предаване, което трябва да чуе. Качихме се горе и започнахме да предаваме:
– Тук е Чичо Дон. Зная, че има едно много добричко малко момиченце, което се казва
Джоан и живее на „Ню Бродуей“. Тя скоро ще има рожден ден, не днес, а тогава и тогава.
Джоан е много сладко момиченце.
Изпяхме една песничка и после имитирахме музика:
– Тии-ти-титии, та-татата-та, ту-тутуту-ту.
Като свършихме, слязохме долу и попитахме Джоан:
– Как беше? Хареса ли ти предаването?
– Хубаво беше – каза тя. – Но защо правехте музиката с уста?

Един ден ми се обадиха по телефона:

– Господине, вие ли сте Ричард Файнман?
– Да.
– Обаждам се от един хотел. Имаме радио, което не работи, и искаме да го поправим.
Разбрахме, че можете да ни помогнете.
– Е, аз съм още момче – казах. – Не знам как...
– Да, знаем, защо не дойдете да видите все пак?

8
 Леля ми била управител на хотела, но аз не знаех. Отидох там – както те още разпра-
вят тази история – с една голяма отвертка в задния джоб. Е, аз бях малък, така че всяка
отвертка в джоба ми ще е изглеждала голяма.
Отидох при радиото да се опитам да го поправя. Нищо не знаех за него, но в хотела
имаше общ работник, и той ли, аз ли, някой забеляза, че се е разхлабило копчето за
усилване на звук и затова оста не се завърта. Майсторът изпили една пластина, под-
пъхна я в копчето и радиото проработи.
Следващото радио, което се опитах да поправя, не работеше въобще. Работата се
оказа лесна – не беше включено както трябва в контакта. Колкото по-сложни ставаха
ремонтите, толкова по-добър и и по-опитен ставах аз. В Ню Йорк си купих милиампер-
метър и го преправих на волтметър с различни скали, като използвах парчета тънък ме-
ден проводник със съответните дължини (които бях изчислил сам). Волтметърът не
беше особено точен, но можеше да покаже дали напрежението е горе-долу в необходи-
мите граници.
Хората ме търсеха за ремонт на радиа най-вече заради Депресията. Нямаха пари да
платят на техник и търсеха момчето, за което бяха чули, че работи без пари. Катерех се
по покривите да поправям антени или други подобни неща, а уроците, които научавах,
ставаха все по-сложни. Веднъж дори поискаха да преработя един радиоприемник на
постоянен ток в радио на променлив ток и беше много трудно да се отстрани бръмче-
нето; не се справих много добре. Беше твърде голям залък за мен, но не го знаех.
Една от задачите беше наистина феноменална. Тогава работех при един печатар и
негов познат, който чул, че поправям радиа, дойде в печатарския цех да ме потърси.
Човекът явно беше много беден – колата му беше пълна трошка. Тръгнахме към дома
му, намиращ се в бедняшкия квартал.
По пътя питам:
– Какво не му е наред на радиото?
– Като го пусна, се чува шум, после изчезва и всичко е наред, но този шум не ми
харесва – отговаря той.
Казвам си на ум: „По дяволите! Като нямаш пукната пара, ще изтърпиш малко шум.“
По целия път той не спира да повтаря: „А ти разбираш ли от радиа, така ли? Откъде
пък разбираш – малък си още!“
През цялото време се съмняваше в мен, а аз си мислех: „Какъв му е проблемът? Какво
толкова, като радиото малко шуми?“
Стигнахме, отидох до радиото и го пуснах. Малко шуми? Боже мой! Не беше чудно,
че горкият човек не можеше да го изтърпи. Радиото започна да реве и да се тресе: БУ
БУ БУ БУ БУ – грандиозен рев! После ревът спря и радиото заработи нормално. Зачудих
се: „Това пък сега какво е?“
Започнах да ходя напред-назад и да мисля. Единственото обяснение е лампите да не
се нагряват в правилния ред – усилвателят се загрява напълно, лампите са готови да се
включат, но нищо не ги захранва, или се включва някакъв обратен ток, или нещо не е
наред в началната част – във високите честоти – и затова се получава този шум. А когато
радиочестотният контур накрая се включи и напрежението се нормализира, всичко се
оправя.
Човекът ми казва:
– Какво правиш? Дойде да поправиш радиото, пък само ходиш напред и назад?
Отговарям му:
– Мисля!

9
 И продължавам да си разсъждавам на ум: „Така, ще извадя лампите и ще променя
реда им.“ (Много радиоапарати от онези дни използваха едни и същи лампи на различни
места – 212, мисля, че бяха, или 212-А.) И така, разместих лампите, застанах пред ради-
ото, включих го, а то като едно кротко агънце: загря и засвири идеално – без никакъв
шум.
Когато някой не се е държал добре с теб, а ти направиш нещо като това, което напра-
вих аз, той се обръща на 180 градуса и се опитва да оправи нещата. Този човек ми на-
мери още работа, като не спираше да разправя на всички колко съм гениален: „Поправя
радиа с мислене!“
Цялата идея, че за да поправиш радио, трябва да помислиш – някакво момченце спира
и се замисля и измисля как да го направи – изобщо не му беше хрумвала.
В онези дни не беше толкова трудно да се разберат схемите в радиоапарата – всичко
беше открито. Като отвориш радиото (след като си се справил с големия проблем да
намериш точната отвертка), виждаш: това е резисторът, това е кондензаторът, това е
това, онова е онова. Всичко беше ясно обозначено. Ако кондензаторът е протекъл, значи
е прегрял и ти става ясно, че е изгорял. Ако има сажди някъде по резисторите, разбираш
къде е проблемът. Ако не можеш да кажеш какъв е проблемът само с гледане, пробваш
с волтметъра. Апаратите бяха прости, схемите им не бяха сложни. Решетъчното напре-
жение беше един и половина или два волта, а анодното напрежението беше 100-200
волта. Така че не ми беше трудно да поправя едно радио – откривах какво не работи и
го поправях.
Понякога ми отнемаше известно време. Спомням си един случай, когато ми трябваше
цял следобед, за да намеря един изгорял резистор. Беше при приятели на майка ми, така
че никой не ми стоеше зад гърба да ме пита: „Какво правиш?“ Вместо това ме питаха:
„Искаш ли мляко или кекс?“ Най-накрая поправих радиото, защото бях, а и още съм,
упорит. Захвана ли се с нещо, не се предавам. Ако приятелката на майка ми беше казала:
„Е, остави го, толкова много време ти отне“, щях да избухна, защото исках да се справя
с този проклет проблем точно защото ми отне толкова много време досега. Не можех да
го зарежа, след всичко дотук. Трябваше да продължа, докато намеря решение.
Това е пак моята страст към загадките. Тя ме амбицира да разгадая йероглифите на
маите, да отключвам секретните сейфове. Когато отидох в гимназията, първия срок идва
при мен някой със задача по геометрия или някаква друга задача от курса по математика
за напреднали. Аз не се отказвам, докато не я реша – отиват ми петнайсет-двайсет ми-
нути. Същия ден идват и други момчета със същата задача и аз я решавам моментално.
Първото момче вижда, че задачата ми отнема двайсет минути, но другите пет момчета
ме мислят за гений.
И така имах забележителна репутация. По време на гимназията всяка известна на чо-
вечеството гатанка ще да е стигнала до мен. Знаех всяка една щура загадка, измислена
от човек. Когато отидох в МТИ, там се организираха танци и един от студентите от
горните курсове беше довел приятелката си. Тя знаеше много загадки, а колегата ми ѝ
беше казал, че съм много добър в тях. По време на танците тя дойде при мен и каза:
– Разправят, че си умно момче. Ще ти кажа една гатанка. Един мъж трябвало да на-
цепи осем връзки дърва...
А аз я прекъснах:
– Започнал да цепи всяка втора връзка на три части – знаех тази гатанка.
Няколко пъти тя идваше с нова загадка, но аз все ги знаех.

10
 Продължи така известно време и накрая, почти преди края на танците, тя дойде абсо-
лютно сигурна, че този път ще ме разбие, и каза:
– Майка и дъщеря пътували за Европа...
– Дъщерята била болна от чума.
Сразих я. Казаното беше напълно недостатъчно, за да се разгадае загадката. Беше
една дълга гатанка за майка и дъщеря, които отседнали в хотел, наели си отделни стаи,
а на сутринта, когато майката отишла в стаята на дъщеря си, там нямало никого, или
имало друг човек. Майката попитала: „Къде е дъщеря ми?“ а рецепционистът казал:
„Каква дъщеря?“, а в книгата за гости била записана само майката и т.н., и т.н. – истин-
ска мистерия. Отговорът е, че дъщерята имала чума и за да не затворят хотела, я изго-
нили, почистили стаята и унищожили всички доказателства, че била там. Беше дълга
гатанка, но аз я знаех, и когато момичето започна с „Майка и дъщеря пътували за Ев-
ропа“, реших да рискувам и познах.
В гимназията имахме математически отбор – бяхме пет хлапета и ходехме на състе-
зания в различни училища. Сядахме на един ред, срещу нас сядаше другият отбор. Учи-
телката, дето провеждаше състезанието, взимаше плик, а на него пишеше „45 секунди“.
Отваряше го, пишеше задачата на дъската и казваше: „Старт!“ На практика имахме по-
вече от 45 секунди, защото, докато тя пишеше, ние мислехме. Играта беше следната:
имаш лист хартия, на който пишеш каквото си искаш. Гледа се само отговорът. Ако
отговорът е „шест книги“, трябва да си написал цифрата 6 и да си я оградил с голям
кръг. Ако написаното в кръга е вярно, печелиш, ако не – губиш.
Едно беше сигурно: беше практически невъзможно да решиш задачата по традици-
онния начин, като започнеш „А е броят на червените книги, В – броят на сините“, така,
така, така, докато стигнеш до отговора „шест книги“. Този начин отнема 50 секунди,
защото хората, които определят времето за решаването на тези задачи, винаги дават
малко по-малко време. Затова трябва да мислиш: „Има ли някакъв начин да видя отго-
вора?“ Понякога го виждаш светкавично, друг път трябва да потърсиш друг начин и
максимално бързо да изпълниш алгебричните действия. Това е чудесно упражнение, аз
ставах все по-добър и накрая станах капитан на отбора. Решавах много бързо задачите
по алгебра и това ми беше полезно в колежа. При задачите по математически анализ
много бързо виждах накъде вървят нещата и правех изчисленията светкавично.
В горните класове измислях разни задачи и теореми. Исках математическите неща, с
които се занимавах, да са свързани с практиката, да са полезни. Бях измислил куп задачи
за правоъгълен триъгълник, като вместо да се дават дължините на две от страните, за да
се намери дължината на третата, давах разликата между двете страни. Типичен пример
е: имаме пилон, от чийто връх виси въже, по което се издига знамето. Когато въжето
виси право надолу, то е с 90 см по-дълго от пилона. Когато го опънем, долният му край
се оказва на 150 см от основата на пилона. Колко е висок пилонът?
Разработих няколко уравнения, за да решавам задачи като тази, и в резултат на това
открих една връзка (май беше sin2 + cos2 = 1), което ми напомняше за тригонометрия.
Няколко години преди това, когато бях на единадесет-дванадесет, бях прочел учебник
по тригонометрия, който бях взел от библиотеката, но не помнех нищо от него. Спомнях
си само, че беше нещо за отношенията между синуси и косинуси. И тогава, рисувайки
триъгълници, започнах да извеждам различни зависимости и да ги доказвам. Приемайки
синуса на ъгъл от 5 градуса за даден, с помощта на разработените от мен формули за
половин ъгъл, започнах да извеждам синуса, косинуса и тангенса за всеки 5 градуса.

11
 Запазих записките си и няколко години по-късно, когато учехме тригонометрия в учи-
лище, видях, че повечето ми доказателства бяха различни от доказателствата в учеб-
ника. В някои от случаите не бях видял по-простия път и бях минал по заобиколен. Друг
път моето доказателство беше по-кратко – доказателствата от учебника бяха много по-
сложни! В едни случаи бях намерил по-пряка пътека, а в други – бях минал по криво-
личеща.
Докато се занимавах с тригонометрия, не ми харесваха символите sin, cos, tan и т.н.
„Sin φ“ ми изглеждаше като s по i по n по φ. Затова измислих друг символ, подобен на
корен квадратен – сигма с дълго рамо, под което сложих φ. За тангенс използвах буквата
тау, с удължение отгоре, а за косинус въведох нещо подобно на буквата гама, но прили-
чаше и на знака за квадратен корен.
За sin-1 използвах същата сигма, но написана огледално – започваше с хоризонтално
рамо, под него се пишеше стойността и после сигма. Това беше обратен синус, a HE
sin-1 – пълна лудост! И това го пишеше в учебниците! Според мен sin-1 означаваше 1/sin,
реципрочна стойност. Ето защо моето означение беше по-добро.
Не харесвах и f(x) – приличаше ми на f по х. Не ми харесваше и Δу/Δх – веднага ми
идваше да съкратя Δ-то, затова измислих други знаци, нещо от сорта на &. За логарит-
мите използвах главно L, с дълга хоризонтална линия, над която пишех величината за
логаритмуване и т.н.
Мислех, че моите символи са толкова добри, ако не и по-добри, от официалните –
макар че имаше ли въобще някакво значение какви символи се използват, – но по-късно
открих, че има значение. Веднъж обяснявах нещо на едно момче от гимназията и без да
се усетя, съм започнал да пиша моите символи. Той ме попита: „Какво, по дяволите, е
това?“ Тогава разбрах, че когато говоря с другите хора, трябва да използвам стандарт-
ните символи, и затова се отказах от моите означения.
Бях измислил и набор от символи за пишещата машина, както Фортран, за да мога да
пиша уравнения. Закрепвах ги за пишещите машини с кламери и гумени ластици (лас-
тиците не се късаха така, както се късат тук, в Лос Анджелес), но това не беше профе-
сионално решение, беше само начин да пиша на машината. Цялата задача обаче – отк-
риването на проблема и намирането на решение – това ми беше интересно, точно като
загадка.

12
 Зелен боб
Трябва да съм бил на 17-18 години, когато едно лято работех в хотела, чийто управи-
тел беше леля ми. Не помня колко взимах – може би 22 долара на месец – като редувах
11 часа единия ден и 13 часа на следващия като рецепционист и помощник-сервитьор в
ресторанта. В следобедите, когато бях рецепционист, трябваше да нося мляко на г-жа
Д. – тя беше инвалид и никога не даваше бакшиш. Това беше положението – бачкаш по
цял ден и не изкарваш нищо и така всеки ден.
Хотелът беше курортен, на брега на океана, в покрайнините на Ню Йорк. Съпрузите
отиваха на работа в града, а съпругите им оставаха да играят карти, така че масите за
бридж трябваше да са готови. Вечер мъжете играеха покер и масите пак трябваше да са
готови – с чисти пепелници и т.н. Всяка вечер оставах до късно през нощта – да кажем
до 2 ч., – така че наистина ми се събираха тринайсет часа на ден.
Не ми допадаше идеята с бакшишите. Смятах, че трябва да ни плащат повече, а не да
чакаме някакви бакшиши. Когато го предложих на шефката, тя се разсмя. Заразправя на
всички: „Ричард не иска бакшиши, ха, ха, ха. Ричард не иска бакшиши, ха, ха, ха.“
Светът просто е пълен с подобен вид тъпаци, които не разбират нищо.
Както и да е. Веднъж имаше група мъже, които като се върнеха от работа от града,
веднага искаха лед за питиета си. Другото момче, с което работехме заедно, си беше
истински рецепционист. Беше по-голям от мен и повече разбираше от работата. Един
път ми вика:
– Слушай, ние винаги му носим лед на Ънгър, а той нито веднъж не ни остави бак-
шиш – дори 10 цента. Следващият път, когато ти поискат лед, не им носи. Изчакай пак
да те повикат и тогава кажи: „О, извинете. Забравих. На всеки му се случва да забрави
нещо.“
Така и направих и Ънгър ми даде петнайсет цента! Сега обаче, припомняйки си този
случай, си давам сметка, че по-голямото момче, дето си разбираше от работата, наис-
тина разбираше – изпрати друг да рискува да си навлече беля. Изпрати ме да уча онзи
приятел да дава бакшиши. Лично той не каза нищо, а ме изпрати мен да свърша рабо-
тата!
Като помощник-сервитьор трябваше да чистя масите. Трупаш всички неща от масата
на таблата си и когато купчината стане достатъчно висока, занасяш таблата в кухнята.
После взимаш от там нова табла, нали така? Това би трябвало да става в две стъпки –
оставяш старата табла и взимаш нова. Но аз си помислих, че мога да го направя в една.
Опитах се да плъзна новия поднос отдолу, докато оставям стария, а той се изплъзна от
ръцете ми – ПРАС! Всичко от таблата се озова на пода. Разбира се, последва въпросът:
„Какво правиш? Как изпусна таблата?“ Е как да обясня, че се опитвах да изобретя нов
начин за работа с табли?
Сред десертите имаше една торта с кафе, която се сервираше много красиво – парчето
се слагаше върху салфетка в малка чинийка. Бюфетчията аранжираше парчетата торта
върху салфетки в задната стаичка. Този мъж, който преди е бил миньор или нещо та-
кова, имаше груби, дебели пръсти. Той взимаше салфетките, залепнали една за друга
при щамповането, и с грубите си пръсти се мъчеше да ги раздели и да ги сложи върху
чинийките. Всеки път го чувах да казва: „По дяволите тези салфетки!“ пък аз си мислех:
„Какъв контраст – човекът, който седи на масата, взима тази хубава торта, сервирана
върху чинийка със салфетка, а бюфетчията с грубите пръсти мърмори: „По дяволите

13
тези салфетки!“ Това беше разликата между реалния свят и лустрирания.
На първия ми ден в работата бюфетчийката ми каза, че обикновено прави хамбургер
или нещо друго за човека, дето остава до късно. Отговорих ѝ, че обичам сладко и ако ѝ
остане някой десерт, ще го изям с удоволствие. На следващата вечер останах до късно –
до два през нощта – с мъжете, играещи покер. Седях, нямаше какво да правя, започна
да ми доскучава и изведнъж се сетих, че сигурно са ми оставили десерт. Отидох до хла-
дилника, отворих го и видях, че бюфетчийката ми беше оставила шест десерта! Имаше
шоколадов пудинг, парче торта, резени праскова, сутляш, желе – всичко това! Седнах и
изядох всичките шест десерта – беше феноменално!
На другия ден бюфетчийката ми каза:
– Оставих ти десерт.
– Беше страхотно – отговорих ѝ аз. – Наистина страхотно!
– Оставих ти шест десерта, защото не знаех кой ти е любим.
Оттогава тя винаги ми оставяше по шест десерта. Невинаги бяха различни, но винаги
бяха шест.
Веднъж бях на рецепцията и едно момиче си остави книгата, за да отиде да вечеря, а
аз я взех да я разгледам. Беше „Животът на Леонардо“ и не можах да устоя – момичето
ми я даде и я прочетох цялата.
Спях в една малка стая на гърба на хотела и трябваше да гася лампата, като излизам
от стаята, но аз все забравях. Вдъхновен от книгата за Леонардо, направих устройство,
състоящо се от система от върви и тежести – бутилки от кока-кола, пълни с вода. Отва-
ряш вратата, веригата се задейства, лампата се пали, затваряш вратата, излизайки, и
лампата угасва. Но истинският ми успех дойде по-късно.
В кухнята често режех зеленчуци. Зеленият боб се режеше на парчета от по 2 санти-
метра. Това се правеше така: в едната ръка взимаш две бобови шушулки, в другата ножа
и с него натискаш зеления боб към палеца си и едва не се порязваш. Беше и много бавно.
Помислих по въпроса и ми хрумна чудесна идея. Седнах до дървената маса извън кух-
нята, взех в скута си една купа, заклещих един много остър нож в масата под ъгъл 45
градуса от мен. После сложих купчинка шушулки зелен боб от двете страни, с всяка
ръка взимах боб и го дърпах към себе си достатъчно бързо, за да се среже, а парчетата
падаха в купата в скута ми.
Така режех зеления боб един след друг – чък, чък, чък, чък – всички ми даваха шу-
шулки и вече бях нарязал някъде към шейсет и ето, че влиза шефът и казва:
– Какво правиш?
Отговарям:
– Виж как режа боба! – и в този момент сложих пръста си вместо шушулка.
Шурна кръв навсякъде, заля боба, настъпи голяма суматоха:
– Погледни колко боб порази! Ама че глупав начин да го режеш! – и т.н. Така че не
успях да направя никакво подобрение – можех да го обезопася или нещо друго, – но не,
не ми дадоха шанс.
Имах още едно изобретение с подобна тежка съдба. Трябваше да режем сварени кар-
тофи за картофена салата. Картофите бяха лепкави и мокри и трудно се режеха. Предс-
тавих си всички ножове, наредени успоредно на поставка, спускат се надолу и нарязват
картофите. Дълго мислех върху тази идея и накрая ми хрумна да наредя парчета тел
една до друга.
И така, отидох в магазина за евтини стоки да купя ножове или тел и видях точно такъв
уред, какъвто бях измислил – за рязане на варени яйца. Следващия път, когато трябваше

14
да се режат картофи, извадих резачката си за яйца, нарязах картофите за нула време и
ги върнах на главния готвач. Главният готвач, който беше немец, едър мъжага, Кралят
на кухнята, приближи към мен побеснял, вените на шията му бяха изпъкнали и ярко
червени.
– Какво става с тези картофи? – изрева той. – Защо не са нарязани?
Бях ги нарязал разбира се, но се бяха слепнали.
– И сега как да ги разделя аз, а? – кресна той.
– Натопи ги във вода – му предложих.
– ВЪВ ВОДА? ИДИООООООТ!!!
Една друга моя идея обаче беше наистина добра. Когато бях на рецепцията, трябваше
да приемам телефонните обаждания. Някой звънеше, разнасяше се жужене и по капа-
чето на ръчното телефонно табло се познаваше на коя линия се звъни. Понякога, когато
помагах на жените за масите за бридж или когато следобед седях на верандата (следобед
обикновено нямаше много обаждания), се оказвах на известно разстояние от телефон-
ното табло, когато то внезапно започваше да звъни. Затичвах се да вдигна телефона, но
за да стигна до таблото, трябваше да клекна, да мина отдолу, да обиколя, и отново да се
изправя, за да видя коя линия звъни – това отнемаше доста време.
Тогава ми хрумна гениална идея. Вързах връвчици за капачетата на таблото, изведох
връвчиците над рецепцията и ги пуснах надолу, като на всяка една вързах листче хартия.
После преместих телефона върху рецепцията, за да го стигам, когато съм отпред. И така,
когато постъпваше обаждане, по листчето разбирах кое капаче се спуска и можех да
отговоря, без да заобикалям рецепцията, като така спестявах време. Е, пак трябваше да
мина отзад, за да превключа линията, но вече бях поел обаждането. „Един момент,
моля“ – казвах аз, минавах зад рецепцията и превключвах линията.
Мислех, че изобретението ми е перфектно, но един ден дойде шефката и искаше да
се обади по телефона, а не можа – беше твърде сложно.
– Какви са тия листчета? Защо телефонът е от тази страна? Защо ти не... аааааааа-
аааааа!
Опитах се да обясня – това все пак беше собствената ми леля, – че няма защо да не е
по този начин, но не можеш да кажеш такова нещо на някой, който е умен и управлява
хотел! И така – научих, че изобретенията са нещо много трудно в реалния свят.

15
 Кой открадна вратата?
В МТИ различните студентски братства организираха клубни срещи, за да вербуват
новите попълнения на университета.
Ето защо през лятото преди следването ми бях поканен в Ню Йорк на среща на „Фи
Бета Делта“ – еврейското братство. По онова време ако си евреин или произхождаш от
еврейско семейство, нямаш никакъв шанс да влезнеш в някакво друго сдружение. Ни-
кой друг дори и не те поглежда. Аз нямах намерение да търся други братства, а момче-
тата от „Фи Бета Делта“ не ги интересуваше какъв евреин съм – всъщност въобще не
вярвах в тези неща и въобще не може да се каже, че бях особено религиозен. Както и да
е, едни момчета от братството ми зададоха няколко въпроса и ме посъветваха, че е добре
първата година да взема изпита по математически анализ, за да не трябва да записвам
после курса – съвет, който се оказа ценен. Харесаха ми момчетата от братството, които
дойдоха до Ню Йорк, за да говорят с мен, и по-късно станах съквартирант на двама от
тях.
В МТИ имаше и друго еврейско сдружение – „Сигма Алфа Мю“. Те ме поканиха да
отида с тях в Бостън. Приех поканата и през първата нощ се настаних в стая на горния
етаж на общежитието.
На другата сутрин погледнах през прозореца и видях две момчета от другото братство
(с които се бях запознал в Ню Йорк) да се качват по стълбите. Момчетата от „Сигма
Алфа Мю“ бързо излязоха да говорят с тях и стана голям спор. „Ей, трябва да съм с тези
момчета!“ – извиках аз през прозореца и си тръгнах веднага, като не осъзнавах, че це-
лият спор е заради мен, защото искат да обещая да се присъединя към тях. Не се чувст-
вах длъжен да го правя заради пътуването или каквото и да е.
„Фи Бета Делта“ почти щяло да се разпадне две години преди това, защото в братст-
вото имало две различни течения. Едната група били по-социални младежи, които оби-
чали да ходят на танци, а след това да обикалят с колите и т.н, а другата група не искали
да се прави нищо друго освен да се учи и никога не ходили на танци.
Точно преди влизането ми в братството бяха организирали голямо събрание, на което
бяха стигнали до важни компромиси. Бяха решили да се съберат заедно и да си помагат.
Имаше минимално ниво на успех, под което никой не можеше да пада. Ако някой падне
под него, отличниците щяха да му помогнат с уроците. От друга страна, всички тряб-
ваше да ходят на танци. Ако някой не знаеше как да покани момиче на танците, другите
щяха да му поканят. Ако някой не можеше да танцува, щяха да го научат. Едната група
щеше да научи другата как се мисли, а другата група щеше да научи момчетата от пър-
вата група да създават контакти.
Това беше точно за мен, защо не бях от най-контактните. Бях толкова срамежлив, че
когато отивах да взема пощата и минавах покрай момчета от горните курсове, които
седяха с разни момичета, се вкаменявах: не знаех как да мина покрай тях! И не ми ста-
ваше никак по-лесно, когато някое от момичетата кажеше: „О, колко е сладък само!“
Скоро след това второкурсниците доведоха своите приятелки и техните приятелки да
ни научат да танцуваме. Малко по-късно едно от момчетата ме научи да карам колата
му. Здраво се трудехме, зубърите да станем купонджии и обратното. Добре се уравно-
весявахме.
Беше ми трудно да разбера какво точно означава да бъдеш „контактен“. Скоро след

16
като контактните колеги ме научиха как да свалям момичета, забелязах една мила кел-
нерка в ресторанта, където се хранех през деня. С големи усилия събрах кураж да я
поканя на танци и тя прие.
На следващото обсъждане на танцовата вечеринка в братството казах на момчетата,
че този път няма нужда да ми канят момиче – сам съм си намерил. Много се гордеех с
успеха си.
Щом разбраха, че съм поканил сервитьорка, момчетата от горните курсове се шоки-
раха. Това не можело да се прави и те щели да ми намерят „подходящо“ момиче. Нака-
раха ме да се чувствам така, сякаш съм пропаднал тип. Решиха да вземат инициативата
в свои ръце. Отидоха в ресторанта, намериха сервитьорката, поговориха с нея и дове-
доха друго момиче на танците. Дадоха урок на своя „блуден син“, така да се каже, но
според мен не бяха прави. Бях новак обаче и нямах достатъчно самочувствие, за да ги
спра да отменят срещата ми.
След тържественото обещание, че влизаме в братството, започнаха най-различни за-
качки. Един път ни вързаха очите, изведоха ни от града в лютата зима и ни оставиха на
около трийсет метра от едно замръзнало езеро. Бяхме насред абсолютното нищо – нито
къщи, нито каквото и да е било – и трябваше някак да намерим обратния път. Поизпла-
шихме се, все пак бяхме млади, и главно си мълчахме, само едно момче – Морис Ма-
йър – не спря да се шегува, да прави каламбури и да демонстрира добро настроение:
– Ха-ха, няма нищо тревожно. Не е ли весело?
Морис направо ни побърка. Вървеше зад останалите и се забавляваше с цялата ситу-
ация, докато ние другите се чудехме как да излезем от положението.
Стигнахме до един кръстопът недалеч от езерото – все още нямаше нито къщи, нито
нещо друго, и обсъждахме по този или по онзи път да тръгнем, а Морис ни настигна и
каза:
– По този път.
– Точно пък ти откъде знаеш? – попитахме го ядосани. – Винаги с всичко се шегу-
ваш. И защо да тръгнем по този път?
– Много просто – вижте телефонните кабели. Там, където са повече, водят към цент-
ралната станция.
Това момче, което като че ли не обръщаше внимание на нищо, имаше гениална идея.
Така стигнахме право до града.
На следващия ден имаше състезание между първокурсници и второкурсници по игри
в кал – борби, теглене на въже и други такива. Късно вечерта в братството ни дойдоха
цяла банда второкурсници – някои от нашето братство, други – не – и ни отвлякоха:
искаха на другия ден да сме изморени и да не можем да победим.
Второкурсниците завързаха относително лесно всички първокурсници без мен. Не
исках момчетата от братството да разберат, че съм „женчо“. (Никога не ме е бивало в
спортовете. Винаги съм се ужасявал от тенис топка, която прелита над мрежата и тупва
до мен, защото не можех да я върна обратно – тя обикновено беше на радиан разлика от
мястото, където предполагах, че ще е.) Сега обаче бях в нова ситуация, това бе един нов
свят и можех да си изградя нов имидж. За да не ми личи, че не мога да се бия, се биех с
всички сили като лъв (без да знам какво правя). Три-четири момчета на няколко пъти
не успяха да ме вържат, но най-накрая ме вързаха. Заведоха ни в къща в гората и ни
заключиха за дървен под със скоби.
Какво ли не опитах, за да се измъкнем, но там имаше второкурсници, които ни пазеха
и нито един от номерата не мина. Не посмяха да завържат едно момче, защото изпадна

17
в шок: лицето му пребледня, стана жълто-зелено, целият трепереше. По-късно научих,
че е от Европа – действието се развиваше в началото на трийсетте години – и той, като
знаеше какво става из Европа, не разбираше, че всичко това е шега. Беше страшно да го
гледаш – така се беше изплашил.
До вечерта бяха останали само трима второкурсници да пазят над двадесет човека, но
ние не знаехме. Второкурсниците влизаха и излизаха с коли много пъти, за да си мис-
лим, че са дошли много хора, а ние не бяхме забелязали, че това са все едни и същи коли
и едни и същи хора. И така – тогава не спечелихме.
Баща ми и майка ми бяха дошли същата сутрин да видят какво прави синът им в Бос-
тън и всички от братството ги забаламосвали, докато не ни върнаха. Бях раздърпан и
мръсен от безуспешните опити да избягам, не бях спал и те се ужасиха, като видяха на
какво прилича синът им в МТИ.
Вратът ми се беше схванал. Спомням си, че следобед на проверката в Школата за
запасни офицери не можех да застана да гледам напред. Командирът хвана главата ми
и я завъртя, крещейки:
– Напред!
Потреперих от болка, раменете ми се огънаха:
– Не мога, сър.
– О, извинете ме! – каза той.
Както и да е. Фактът, че аз оказах толкова голяма съпротива при връзването, ми беше
спечелил изключителна репутация и повече не се притеснявах да не ме мислят за женчо.
Това беше голямо облекчение.

Често слушах от моите съквартиранти – и двамата второкурсници – за курса по тео-

ретична физика. Един ден те се мъчеха с нещо, което ми изглеждаше лесно, и им казах:
– Защо не използвате уравнението на Барнули?
– Какво е това? – възкликнаха те. – За какво говориш?
Обясних им какво имам предвид и как може да се приложи в конкретния случай и с
това задачата бе решена. Оказа се, че съм имал предвид уравнението на Бернули, но
понеже само бях чел за него от една енциклопедия, не знаех как се произнася името.
Съквартирантите ми обаче бяха много впечатлени и оттогава обсъждаха с мен зада-
чите си по физика. На другата година записах същия курс и напредвах много бързо.
Добър начин да се образоваш беше да се занимаваш със задачите на състудентите си от
горните курсове и да научиш как се произнасят имената.
Във вторник вечер обичах да ходя в залите за танци „Реймър“ и „Плеймър“ – две
танцувални зали, които бяха свързани. Момчетата от братство не ходеха на „отворени
за всички“ танци, предпочитаха нашите вечеринки, където ходеха само момичета от
висшата класа и срещите протичаха „подобаващо“. Мен обаче, когато се запознаех с
някое момиче, не ме интересуваше от коя класа или от какво потекло е, и затова ходех
на тези танци – въпреки че братството не одобряваше (но вече бях третокурсник и не
можеха да ме спрат). И наистина – добре се забавлявах.
Веднъж танцувах с едно момиче няколко пъти, без да си говорим. Накрая тя каза:
– Хи ханцуфаш мнокко хубиво.
Отначало не я разбрах – явно имаше проблеми с говора – но реших, че ми казва: „Ти
танцуваш много хубаво.“
– Благодаря – отговорих аз. – За мен е чест.

18
 Отидохме на масата ѝ, където бяха приятелката ѝ и момчето, с което тя беше танцу-
вала, и седнахме там четиримата. Едното момиче едва чуваше, а другото беше почти
глухо.
Двете общуваха, като жестикулираха отривисто и издаваха тих грухтящ звук. Не ми
пречеше – момичето танцуваше хубаво, беше много симпатична.
След още няколко танца пак седнахме на масата. След силно жестикулиране насам-
натам, насам-натам, насам-натам, накрая тя ми каза нещо, от което разбрах, че иска да
ги заведем в един хотел.
Попитах другото момче дали иска да дойде.
– Защо искат да ходим в този хотел? – зачуди се той.
– Не знам. Не можем да се разберем. Но аз и не искам да знам. Забавно е, да отидем
да видим какво ще стане. Приключение!
Момчето нещо се уплаши и отказа. С едно такси отведох двете момичета в хотела и
видях, вярвате ли ми или не, че там има танци на глухонемите. Всички членуваха в един
клуб. Оказа се, че много от тях усещат ритъма достатъчно добре, за да танцуват в такт
с музиката и да ръкопляскат след края на всяко парче.
Това беше много, много интересно! Чувствах се така, сякаш съм в чужда страна и не
зная езика: аз можех да говоря, но никой не ме чуваше. Всички си говореха с жестове и
аз не разбирах нищо! Помолих моето момиче да ми каже някои знаци и научих няколко,
така както се учи чужд език, просто за забавление.
Всички бяха много щастливи и спокойни, шегуваха се и се усмихваха през цялото
време. Не се виждаше да имат каквито и да е трудности в общуването. Беше като при
всеки един друг език с една разлика: докато жестикулираха, постоянно въртяха глави от
едната страна на другата. Разбрах какво беше това. Когато някой искаше да каже нещо
или да прекъсне другия, не можеше просто с „Ей, Джак!“. Той правеше знак, който няма
как да забележите, ако нямате навика да се оглеждате непрестанно наоколо.
Всички се чувстваха много добре заедно. Моята задача беше и аз да се впиша. Беше
чудесно преживяване.
Танците продължиха до късно, а когато затвориха, отидохме в ресторант на самообс-
лужване. Те си говореха за най-обикновените неща чрез жестове. Спомням си, че някой
попита моето момиче „От-къде-сте?“ и тя отговори буква по буква „Н-ю-Й-о-р-к“.
Спомням си и как едно момче каза „Готин тип“ за мен, като вдигна палеца си и докосна
ревера на въображаемо сако. Страхотна система!
Всички седяха, шегуваха се, въвеждаха ме в света си лека-полека. Исках да си купя
шише с мляко и отидох до момчето на щанда и само с устни без глас казах „мляко“.
Момчето не ме разбра.
Направих знака за мляко, който е движение с двата юмрука, все едно доиш крава, но
той пак не разбра.
Посочих му табелката, където пишеше цената на млякото, но той продължаваше да
не разбира.
Накрая един човек си поръча мляко и аз посочих бутилката.
– А, мляко! – каза той, докато аз кимах с глава „да“.
Той ми подаде шишето, а аз казах:
– Много благодаря!
– Кучи син такъв! – отговори ми той, смеейки се.
Докато бях в МТИ, обичах да погаждам номера на хората. Веднъж в кабинета по ма-
шинно чертане някакъв тип взе кривката (пластмасовия шаблон за криви линии) и каза:

19
 – Чудя се дали кривите на това нещо имат специални формули?
Помислих малко и казах:
– Със сигурност. Това са много специални криви. Чакай да ти покажа.
Взех кривката и започнах бавно да я въртя в ръце.
– Направена е така, че както и да я въртиш, допирателната към най-ниската ѝ точка е
хоризонтална.
Всички от курса хванаха кривките си и започнаха да ги въртят под различен ъгъл и
да доближават молив до най-ниската точка – убедиха се, че допирателната винаги е хо-
ризонтална. Бяха така развълнувани от това „откритие“ – макар да бяха минали доста
часове висша математика и да бяха „учили“, че производната (допирателната) към ло-
калния минимум (най-ниската точка) на всяка една крива е нула (хоризонтала). Но не
събираха две и две. Дори не знаеха, че „го знаят“.
Не знам какъв е проблемът с хората: не учат чрез разбиране, а по някакви други на-
чини – механично или де да знам как. Знанията им са толкова крехки!
След четири години направих същия номер в „Принстън“, когато разговарях с един
опитен човек, асистент на Айнщайн, който работеше върху гравитацията. Поставих му
задача: представете си, че излитате с ракета, на борда на която има часовник, и има
часовник на Земята. Трябва да се върнете, когато часовникът на Земята покаже, че е
минал един час. Допълнително условие е по вашия часовник да е изминало възможно
най-много време. Според Айнщайн, ако отидете твърде високо, часовникът ви ще върви
по-бързо, защото колкото сте по-високо в гравитационното поле, толкова по-бързо се
движи часовникът. Но ако решите да отидете твърде високо, а по условие имате само
един час, ще трябва да го направите толкова бързо, че скоростта ще забави часовника
ви. Значи не може да отидете твърде високо. Въпросът е коя е точната комбинация от
скорост и височина, за да се измине максимално време по вашия часовник?
Асистентът на Айнщайн се мъчи с тази задача дълго време, преди да се сети, че отго-
ворът е свободното движение на материално тяло. Ако изстреляш нещо нагоре по оби-
чайния начин, така че времето, което е необходимо на снаряда да се изкачи и да падне,
е един час, това е правилното решение. Това е фундаменталният принцип на Айнщай-
новата теория на гравитацията – тоест, че така нареченото “собствено време“ е макси-
мумът за съответната крива.
Когато обаче измислих задача за ракета с часовник, асистентът не разпозна услови-
ето. Стана същото като с момчетата от курса по машинно чертане, но този път не беше
смотан първокурсник. Така че тази крехкост на знанието всъщност се среща много
често, та дори и сред по-учени хора.

Когато бях трети или четвърти курс, се хранех в един ресторант в Бостън. Ходех там
сам, почти всяка вечер. Познаваха ме и винаги ме обслужваше една и съща сервитьорка.
В ресторанта винаги беше лудница, всички все бързаха, затова един ден, ей така за
майтап, оставих бакшиша, както обикновено 10 цента (нормално за онова време) на две
монети от 5 цента, под две стъклени чаши, като напълних всяка чаша с вода до горе,
пуснах монетата, притиснах отвора на чашата с карта и я обърнах върху масата. После
измъкнах картата (не изтече и капка вода, защото не влезе въздух – ръбът на чашата
прилепваше плътно към масата).
Сложих две монети, защото в ресторанта винаги бързаха. Ако бях оставил една мо-
нета, сервитьорката, бързайки да приготви масата за следващия клиент, щеше да вдигне
чашата, водата ще се излее и толкоз. Но след като се излее водата от първата чаша,

20
сервитьорката щеше да се замисли какво да прави с втората чаша. Не може просто ей
така да я вдигне и нея!
Като си тръгвах, казах на моята сервитьорка: „Внимавай, Сю. Приготвил съм ти един
смешен номер с чашите, които ми даде – отгоре са затворени, а отворът е отдолу!“
На другия ден като дойдох, ме обслужи нова сервитьорка. Моята сервитьорка не ис-
каше да има нищо общо с мен.
– Сю ти е много ядосана – каза ми новата сервитьорка. – Когато вдигна първата чаша
и всичката вода се разля, тя извика шефа. Почудиха се малко, но нямаха цял ден да
умуват какво да правят, така че вдигнаха и втората чаша и всичката вода отново се
разля по пода. Стана голяма бъркотия; по-късно Сю се подхлъзна във водата. Всички са
ти бесни.
Разсмях се.
Тя каза:
– Това не е смешно. На теб ще ти хареса ли, ако някой ти направи такъв номер, какво
ще направиш ти?
– Щях да взема една чиния за супа и щях да плъзна много внимателно чашата до края
на масата, така че водата да се излее в чинията, а не на пода. И после щях да си взема
монетата.
– Добра идея – каза тя.
Същата вечер оставих бакшиша си под обърната надолу чаша за кафе.
На следващата вечер като дойдох, ме обслужваше същата сервитьорка.
– Каква е идеята на снощното оставяне на чашата, обърната надолу?
– Представих си как даже и да бързаш, ще отидеш в кухнята, ще вземеш чиния за супа
и после бааааавно и внимателно ще плъзнеш чашата за кафе до ръба на масата...
– Така направих, ама нямаше вода!
Моят шедьовър в закачките беше в студентското братство. Една сутрин се събудих
много рано, около 5 ч., и не можах да заспя повече. Слязох долу и видях една бележка,
окачена на връв, на която пишеше нещо от сорта на: „ВРАТАТА! ВРАТАТА! КОЙ ОТ-
КРАДНА ВРАТАТА?“ Тогава забелязах, че някой беше свалил вратата от пантите и на
нейно място беше оставил да виси табела, на която пише „МОЛЯ, ЗАТВАРЯЙТЕ ВРА-
ТАТА!“ .
Веднага разбрах каква е идеята. Това беше стаята на Пийт Бърни и две други момчета,
които работеха много усилено и искаха спокойствие. Ако влезеш в стаята за нещо, нап-
ример да питаш как са решили някоя задача, на тръгване те винаги крещяха „Затваряй
вратата!“
Явно на някой му бе писнало и откачил вратата. Тази стая обаче имаше две врати –
така беше построена – и на мен ми хрумна идея: откачих втората врата от пантите, сва-
лих я долу в мазето и я скрих зад варела с нафта. После тихичко се качих в спалнята и
си легнах в леглото.
Късно сутринта се престорих, че се събуждам, и след известно време слязох долу.
Останалите момчета вече бяха там, а Пийт и съквартирантите му бяха разтревожени, че
вратите на стаята им ги няма, а те трябва да учат, дрън, дрън, дрън, дрън. Като слязох
долу, ме попитаха:
– Файнман, ти ли взе вратите?
– Да – отговорих аз. – Аз взех едната врата. Може да видиш следите по кокалчетата
на ръцете ми тук, когато се отъркаха в стената, докато свалях вратата в мазето.
Не се зарадваха на отговора ми. Всъщност не ми повярваха.

21
 Момчетата, които бяха взели първата врата, бяха оставили много следи – например
ръкописните бележки – и по тях скоро щяха да ги намерят. Моята идея беше, че когато
разберат кой е свалил първата врата, всички щяха да мислят, че същите момчета са взели
и втората. Планът ми беше перфектен: всички се нахвърлиха върху момчетата, които
бяха взели първата врата, биха ги, измъчваха ги и накрая им повярваха, че те са взели
само едната врата.
Слушах всичко това и потривах доволно ръце.
Втората врата я нямаше цяла седмица и ставаше все по-важно и по-важно за момче-
тата, които учеха вътре, тя да се намери.
Накрая на вечеря президентът на братството каза:
– Трябва да решим проблема с втората врата. Не можах да се справя сам и очаквам
предложения от вас, защото Пийт и момчетата искат да учат.
Един даде предложение, после друг.
След малко и аз станах и дадох моето предложение.
– Добре, – казах аз със саркастичен глас – който и да си ти, който си откраднал вра-
тата, знаем, че си страхотен. Ти си толкова умен! Не можем да се сетим кой си, така че
сигурно си гений. Не е нужно да ни казваш кой си, всичко, което искаме да знаем, е къде
е вратата. Затова ако ни оставиш някъде бележка къде е вратата, ние ще те признаем
завинаги за чудо на природата, ще признаем, че си много умен. За Бога обаче, остави
някъде бележка и ще ти бъдем благодарни завинаги.
Следващото момче даде своето предложение.
– Имам друга идея – каза то. – Според мен ти като президент трябва да поискаш всеки
от нас да даде честна братска дума дали той е взел вратата или не.
Президентът каза:
– Това е много добра идея – честната дума на братството! – и започна да пита момче-
тата около масата едно по едно. – Джак, ти ли взе вратата?
– Не, сър! Не съм.
– Тим, ти ли взе вратата?
– Не, сър! Не съм.
– Морис, ти ли взе вратата?
– Не, не съм я взимал аз, сър.
– Файнман, ти ли взе вратата?
– Да, аз я взех.
– Стига, Файнман! Говоря сериозно. Сам, ти ли взе вратата?
И така, докато изреди момчетата. Всички бяха шокирани – в братството имаше ис-
тински лъжец, който не се посвени да излъже въпреки честната братска дума!
През нощта оставих лист хартия с рисунка на варела за нафта и вратата до него и на
следващата сутрин те намериха вратата и я закачиха.
Като мина известно време, си признах, че аз бях свалил втората врата, но всички мис-
леха, че лъжа. Не си спомняха какво бях казал аз. Всичко, което си спомняха оттогава,
е как президентът на братството питал всеки около масата един по един, но никой не си
признал да е взел вратата. Помнеха случката, но не и думите.
Хората често ме мислят за мошеник, но аз съм честен по определен начин – такъв, че
обикновено никой не ми вярва.

22
 Латински или италиански?
В Бруклин хващахме италианска радиостанция и аз я слушах непрекъснато. ОБИЧах
ПРЕЛиващите ЗВУКове, които ме заливаха сякаш съм в океана и вълните не са много
високи. Седях там и водата ме заливаше, в този КРАСив иТАЛиански език. В италиан-
ските радиопредавания винаги имаше ситуация, в която майката и бащата нещо спо-
реха: Висок глас: „Nio teco TIEto capeto TUtto ...“ Силен, нисък глас: ,,DRO tone pala
TUtto!!“ (и плясък c ръка).
Беше страхотно! Бях се научил да имитирам всички тези емоции: можех да плача, да
се смея, всичко. Италианският е прекрасен език.
До нас в Ню Йорк живееха много италианци. Веднъж карах колело и ядосах един
италианец с камион. Той се показа през прозореца на камиона и жестикулирайки, зак-
рещя нещо като: „Ме aRRUcha LAMpe etta Tiche!“
Почувствах се като глупак. Какво ми каза? Какво да му отговоря?
Попитах един италианец – приятел от училище – и той ми отговори:
– Кажи само „А te! A te!“ – което означава „И на теб!“.
Идеята ми хареса много. Често казвах „А te! A te!“, разбира се – жестикулирайки.
Трупах самоувереност и продължавах да развивам способностите си. Веднъж, като ка-
рах колело, някаква жена с колата си се оказа на пътя ми и аз извиках: „PUzzia a la
maLOche!“ – и жената се дръпна – някакъв малък италиански негодник нещо я обиж-
даше.
Не ми личеше, че не съм италианец. Веднъж, когато бях в „Принстън“, карах колелото
си към стоянката за велосипеди при лаборатория „Палмър“ и ми препречиха пътя. Бях
си изградил навика да ръкомахам и да крещя „oREzze саВ ONca MIche!“ а накрая пляс-
ках дланите с опакото си една в друга. В далечния край на дългата тревна площ се оказа
един италианец градинар, който садеше някакви растения. Той спря, помаха ми и извика
щастливо „REzza ma LIa!“.
Отговорих на поздрава му: „RONte BALta!“ Той не знаеше, че аз не зная – а аз наис-
тина не знаех – какво ми каза, а и не знаеше какво му казах аз. Но какво от това! Беше
чудесно! Действаше! По интонацията всеки разбираше, че това е италиански – може би
от Милано, а не от Рим, какво значение има! Той е иТАЛианец! Чудесно. Но трябва да
се прави абсолютно самоуверено. Прави го както трябва, и всичко ще е наред.
Веднъж, когато се прибрах за ваканцията, сестра ми беше разстроена, почти плачеше:
скаутките организираха празник за бащи и дъщери, а баща ни беше в командировка да
продава униформи. Казах ѝ, че аз ще отида с нея, нищо че съм ѝ брат (в крайна сметка
бях с 9 години по-голям, така че не беше толкова шантаво).
Отидохме там и седнах при бащите, но скоро започна да ми прилошава от тях. Всички
те бяха довели дъщерите си на хубавия малък празник, но единственото, за което гово-
реха, беше фондовата борса – не знаеха какво да говорят със собствените си деца, камо
ли с приятелите на децата си. Момичетата бяха приготвили програма за празника –
сценки, стихове и т.н. По едно време изнесоха нещо странно, като престилка, с изрязан
кръг, през който си провираш главата. Обявиха, че сега бащите ще изнасят представле-
ние за тях.
Всеки баща трябваше да стане, да си пъхне главата в отвора и да каже нещо – един
образ изрецитира „Мери има агънце“. Бащите не знаеха какво да правят. Аз също не
знаех какво да правя, но когато дойде моят ред, се показах през отвора и обявих, че ще

23
кажа кратко стихотворение и се извинявам, че не е на английски, но съм сигурен, че ще
им хареса:

A TUZZO LANTO
Poici di Pare
TANto SAca TULna TI, na PUta TUchi PUti TI la.
RUNto CAta CHANto CHANta MANto CHI la TI da.
YALta CAra SULda MI la CHAta Picha Pino Tito
BRALda pe te CHIna папа CHUNda lala CHINda lala CHUNda!
RONto piti СА le, a TANto CHINto quinta LALda ola TiNta dalla LALta, YENta PUcha
lalla TALta!

Казах три-четири строфи, като преминах през всички емоции, които бях чувал по ита-
лианската радиостанция, а децата, които разбраха какво става, се търкаляха от смях
между столовете.
Когато празненството свърши, ръководителката на скаутките и учителката от учи-
лище дойдоха при мен и ми казаха, че обсъждали стихотворението. Едната смятала, че
е на италиански, а другата – че е на латински. Учителката ме попита:
– Коя от нас е познала?
– Попитайте момичетата, те веднага разбраха кой е езикът – отговорих им аз.

24
 Винаги опитвам да се измъкна
Когато учех в МТИ, се интересувах само от точни науки, в нищо друго не бях добър.
Според правилника на университета обаче трябваше да запиша и хуманитарни курсове,
за „обща култура“. Освен задължителния английски имаше и два избирателни предмета,
така че взех списъка и веднага си избрах астрономията – като хуманитарен предмет!
Едната година успях да се спася с астрономия, а на другата година слязох по-надолу в
списъка, пропуснах френската литература и други подобни курсове и стигнах до фило-
софията. Тя беше най-близкото нещо до физиката, което можах да намеря.
Преди да ви разкажа какво стана по философия, нека ви разкажа за часовете по анг-
лийски. Трябваше да развиваме разни теми. Например, Мил беше писал за свободата и
ние трябваше да напишем критика. Но вместо да пиша за политическата свобода, както
беше направил Мил, писах за свободата в социален аспект – как трябва да лъжеш и ли-
цемерничиш, да си учтив и как това постоянно лицемерие „подкопава нравствените ус-
тои на обществото“. Интересен въпрос, но не онзи, по който се очакваше да пиша.
Друго есе, върху което трябваше да пишем, беше „За парче тебешир“ на Хъксли, къ-
дето той описва как едно обикновено парче тебешир, което държи в ръцете си, е останка
от кост от животно, как силите в недрата на земята са го издигнали и то е станало част
от Уайт Клифс, после е било извадено в каменоломната, а сега се използва да предава
идеи, които се изписват на черната дъска.
Но отново, вместо да пиша конкретно по есето, аз написах една пародия, озаглавена
„За частица прах“, в която се разправяше как прахът прави цветовете при залеза, как се
сляга при дъжд и т.н. Пак шмекерувах, пак опитвах да се измъкна.
Но когато трябваше да пишем върху Гьотевия „Фауст“, вече нямаше измъкване!
Творбата беше твърде дълга, за да я пародирам или за да измисля нещо друго. Фучах из
общежитието и повтарях:
– Не мога! Просто не мога да напиша нищо! Не мога!
Един от колегите от братството каза:
– Добре, Файнман, не пиши. За да не си помисли преподавателят, че не си писал, за-
щото не искаш да пишеш, напиши нещо – със същия брой думи – и го предай с бележка,
че не разбираш „Фауст“, не искаш да пишеш и ти е невъзможно да пишеш за него.
Така и направих. Написах дълга тема – „За границите на разума“. Бяха разсъждения
за научните методи за решаване на задачи и за техните ограничения: моралните цен-
ности например не можеха да се решат чрез научни методи и т.н.
После друг колега от братството ми даде още един съвет.
– Файнман, – каза ми той – нищо няма да направиш, като си писал по тема, която не
е върху „Фауст“. Напиши същите неща във „Фауст“.
– Пълни глупости – отговорих му аз.
Но другите момчета от братството казаха, че идеята е добра.
– Добре, добре – съгласих се, – ще опитам.
И така, добавих половин страница към това, което вече бях написал – че Мефистофел
представлява разума, а Фауст представлява духа и Гьоте се опитва да покаже докъде
стигат възможностите на разума. Прибавих страницата към съчинението и го предадох.
Преподавателят ни викаше един по един да обсъдим съчиненията. Седях и очаквах
най-лошото.
Той каза:

25
 – Уводът е прекрасен, ала написаното по „Фауст“ е кратко. Но тъй като съчинението
е много хубаво – В+.
Отново успях да се измъкна.
А сега – за курса по философия. Преподаваше ни един стар професор с брада, на име
Робинсън, който винаги мънкаше. Посещавах часовете, но той мънкаше и не разбирах
нищо. Другите студенти в курса като че ли го разбираха, но по-скоро май не го слушаха.
Бях си намерил мъничко свредло и си пробивах дупки в подметката да минава времето.
Накрая, един ден проф. Робинсън влезе и каза мъм-дън-бън, мъм-дън и настъпи ожив-
ление. Всички нещо приказваха и обсъждаха и реших, че е казал нещо интересно! Чудех
се какво ли е.
Попитах един колега и той ми отговори:
– Трябва да напишем тема за четири седмици.
– Върху какво?
– Върху това, което говори цяла година.
Вкамених се. Единственото нещо, което бях чул през целия семестър и си спомнях,
беше „мъндънбънпотокнасъзнаниетомъндъд“ и – прас – всичко потъна в изначалния
хаос.
Този „поток на съзнанието“ ме подсети за една задача, която баща ми ми беше дал
преди години. „Представи си, че на Земята идват марсианци и те никога не спят и пос-
тоянно правят нещо. При тях няма такова нещо като спане. Идват и те питат: „Какво
означава да спиш? Какво става, когато спиш? Изведнъж ли спират мислите ти, или се
забаааавяяятттт все поооовече иии пооооооовече? Как се изключва умът?“
Чудесно – трябваше да отговоря на въпроса: Как спира потокът на съзнанието, когато
заспим?
Всеки следобед през следващите четири седмици работех по моята тема, дърпах пер-
детата в стаята, загасях лампите и заспивах. Наблюдавах какво става, докато заспивах.
И вечер лягах да спя, така че можех да правя наблюдения два пъти на ден – чудесно!
Първо забелязах разни странични неща, които нямат нищо общо със заспиването.
Например забелязах, че много мисля, говоря със самия себе си. Освен това можех да си
представя нещата визуално.
После, когато се уморях, забелязах, че мога да мисля за две неща едновременно. От-
крих това, когато си говорех на себе си за нещо, и докато правех това, си представях
идеално две въжета, вързани за леглото ми, закачени за макари, които се навиваха около
въртящ се цилиндър и бавно повдигаха леглото ми. Не осъзнавах, че си представям тези
въжета, докато не започнах да се тревожа, че едното може да се заплете в другото и
двете няма да се навиват гладко. Но си казах, сам на себе си: „Силата на опън ще оправи
нещата“ и това прекъсване на първата ми мисъл ми показа, че мисля за две неща еднов-
ременно.
Забелязах и че когато човек заспива, мислите продължават, но логическата връзка
между тях става все по-слаба и по-слаба. Не забелязваш, че е така, докато не се запиташ
„Как се сетих за това?“ и се опиташ да се върнеш назад, но често не можеш да се сетиш
как, по дяволите, си стигнал до тук.
Чиста илюзия е, че съществува логическа връзка, в действителност мислите стават все
по-безформени, докато накрая съвсем изгубят връзка, и след това заспиваш.
След четири седмици на заспиване, си написах темата, в която излагах своите наблю-
дения. В края на темата написах, че всички тези наблюдения съм ги направил, докато
съм наблюдавал себе си как заспивам, и не знам как се заспива, когато не се наблюдавам.

26
Завърших темата си с малко стихотворение, което написах сам и илюстрираше проб-
лема за интроспекцията.

Аз се чудя защо. Аз се чудя защо.

Аз се чудя защо аз се чудя.
Аз се чудя защо аз се чудя защо
аз се чудя защо аз се чудя.

Предадохме темите си и на следващия час професорът прочете една от тях: „Мън бън
мън бън...“ Не разбрах за какво е писал колегата.
После прочете второ съчинение: „Мън бъм дън мъм мъм...“ Пак не разбрах за какво
ставаше дума, докато накрая на съчинението той не започна:

Ъса ъда co. Ъса ъда co.

Ъса ъда co Ъса ъда.
Аз са ъда co ъса ъда co
ъса ъда co ъса ъда.

„Аха, казах си аз, това е моята тема!“ Честна дума, до края не я бях познал.
След като си написах темата, продължи да ми е интересно как заспива човек и про-
дължих със самонаблюденията. Една нощ сънувах някакъв сън и осъзнах, че се наблю-
давам в съня. Бях влязъл дори в самия сън!
В първата част на съня съм върху влак и той приближава към тунел. Уплаших се,
слязох долу и влязохме в тунела – пуф! Казах си: „Така, значи може да се появи чувство
на страх, а можеш и да чуеш как се променя звукът, когато влакът влезе в тунела.“
Освен това видях, че сънувам цветно. Някои хора казват, че сънищата се черно-бели,
но моите сънища бяха в цветове.
В следващия момент сънувам, че съм във влака и усещам как той се накланя. Казвам
си: „Я, значи имаш и кинестетични усещания по време на сън.“ С известни трудности
отидох до края на вагона и там видях голям прозорец, като витрина на магазин. Зад
витрината няма манекени, а стоят три живи момичета по бански костюми, които изг-
леждат много добре!
Преминах в следващия вагон, държейки се горе за дръжките, и си казах: „Хей! Ще
бъде интересно, ако се възбудиш – сексуално – затова се върнах в предишния вагон.“
Открих, че мога да се обърна и да се върна в първия вагон – можех да контролирам
посоката на съня. Върнах се във вагона с витринното стъкло и там виждам трима мъже,
които свирят на цигулки, но после пак станаха момичета! Значи можех да променям
посоката на съня, но не перфектно.
И така, започнах да се вълнувам – интелектуално, както и сексуално – и си казах:
„Уха! Получава се!“ и се събудих.
Имах и други наблюдения, докато сънувах. Освен че непрестанно се питах „Наис-
тина ли сънувам в цветове?“, се чудех колко ли точно виждам нещата.
На следващия път сънувах едно момиче, което лежи във висока трева и има червена
коса. Дали мога да видя всеки един косъм на косата ѝ? Знаете, че точно там, където се
отразява слънцето, се създава един малък цветен участък – получава се дифракция – и
аз го видях! Успях да видя всеки косъм максимално отчетливо, както исках – идеално
се виждаше!

27
 В друг сън сънувам, че в касата на вратата има забито кабърче. Виждам кабърчето,
прокарвам пръсти по касата на вратата и го усещам. Така, изглежда, че „Служба зрение“
и „Служба усещане“ на мозъка са във връзка. Сетне си казвам: „Може ли да не са свър-
зани?“ Пак поглеждам касата на врата, а там няма кабърче. Прокарвам пръст по нея и
напипвам кабърчето!
Друг път сънувам и чувам „чук-чук, чук-чук“. В съня ми ставаха разни неща, но нищо
не пасваше точно на чукането. Помислих си: „Сто процента това чукане идва отвън, а
аз си измислям тази част, за да му пасне. Трябва да се събудя, за да видя какво става, по
дяволите.“
Чукането продължи, аз се събудих и... Мъртвешка тишина. Няма чукане. Чукането не
идваше отвън.
Разни хора са ми казвали, че по време на сън чуват външните шумове като елементи
от съня, но когато на мен ми се случи такова нещо и бях сигурен, че шумът е отвън, се
оказа, че не е така.
По време на наблюденията ми върху сънищата процесът на събуждане беше много
страшен. Когато се събуждаш, има един момент, в който се чувстваш неподвижен, ся-
каш завързан или под тонове памук. Трудно е да се обясни, но има един момент, в който
имаш чувството, че не можеш да се измъкнеш: не си сигурен ще можеш ли да се събу-
диш. Наложи ми се няколко пъти да си казвам – след като се събудя, – че това е направо
глупаво. Не знаех да има болест, при която човек заспива, а после не може да се събуди.
Винаги можеш да се събудиш. След като си обясних това много пъти, все по-малко се
страхувах и дори процесът на събуждане придобиваше известна тръпка – нещо като во-
зене на увеселително влакче: след известно време вече не те е страх и започва да ти
харесва.
Може би искате да знаете как спря този процес на самонаблюдение върху сънищата
(той действително като цяло спря, след това ми се е случвало само няколко пъти). Една
нощ както обикновено сънувах и се самонаблюдавах и виждам на стената пред мен
знаме. Двадесет и пет пъти отговарях: „Да, моите сънища са цветни“ и тогава разбрах,
че спя с тил върху месингов прът. Слагам си ръката зад тила и усещам, че главата ми
отзад е мека. Помислих си: „Аха, ето защо мога да правя всичките тези наблюдения по
време на сън: месинговият прът смущава зрителната мозъчна кора. Всичко, което е дос-
татъчно да направя, е да си слагам прът под главата и винаги ще мога да правя наблю-
дения. Смятам да спра да правя наблюдения върху този сън и да заспя по-дълбоко.“
Събудих се – нямаше никакъв месингов прът, главата ми не беше мека. Бях се уморил
от тези наблюдения и мозъкът ми беше измислил начин да спра да ги правя.
В резултат на наблюденията се зароди малка теория. Една от причините да се инте-
ресувам от сънищата бе, че ми е любопитно как виждаш някакъв образ, човек например,
когато очите ти са затворени и през тях не влиза нищо? Ще кажете, че е случаен нервен
импулс, но вие не можете да накарате нервите да генерират импулси с точно определена
последователност, докато спите, както можете, когато сте будни и гледате нещо. А и
как сънувах в цветове и с такива детайли?
Реших, че трябва да има и „Служба интерпретации“. Когато гледате нещо – човек,
лампа или стена – не виждате просто цветни петна. Нещо ви казва какво е това, образът
се интерпретира. Когато сънувате, тази „Служба интерпретации“ продължава да работи,
като всичко са нейни измислици. Тя ви казва, че виждате човешка коса в най-големи
подробности, когато не е вярно. Тя интерпретира всяка глупост, която влезне в мозъка
ви, като ясен образ.

28
 И още нещо да ви кажа за сънищата. Имах един приятел – Дойч, чиято жена беше от
семейство психоаналитици от Виена. Една вечер, когато дълго говорехме за сънища,
той каза, че сънищата имат значения: имат символи, които може да се тълкуват психо-
аналитично. Не вярвах на тези неща, но същата нощ сънувах интересен сън: играехме
билярд с три топки – бяла, зелена и сива – и играта се казваше „цицорани“. С лекота
вкарвах бялата и зелената топка, но сивата не можех.
Събудих се и веднага изтълкувах съня: сетих се от името на играта – момичета! Бя-
лата топка символизираше една омъжена жена, с която имах тайна връзка. Тя работеше
като касиерка в кафетерия и носеше бяла униформа. Зелената топка също се сетих коя
е – преди две нощи бях ходил на автокино с едно момиче, облечено в зелена рокля. Но
сивата топка – това пък какво беше? Знаех, че трябва да бъде някой, усещах го. Беше
като име, което не можеш да си спомниш, а ти е на върха на езика.
Чак след половин ден се сетих, че се бях сбогувал с едно момиче, което много ми
харесваше, но беше заминало за Италия преди два-три месеца. Беше много симпатична
и бях решил, че когато се върне, ще отида да се видя с нея. Не знаех дали носи сиви
дрехи, но бях категоричен, че тя е сивата топка.
Отидох при моя приятел Дойч и му казах, че трябва да е прав – има нещо с тълкува-
нето на сънищата. Но когато му разказах съня си, той каза:
– Не, това е прекалено ясно, обикновено е нужен по-дълбок анализ.

29
 Главният химик-изследовател
в „Металпласт Корпорейшън“
Като завърших МТИ, си потърсих работа за през лятото. Бях кандидатствал два-три
пъти в лаборатории „Бел“ и бях ходил там няколко пъти. Бил Шокли, с когото се зна-
ехме от МТИ, ме развеждаше из лабораториите и там много ми харесваше, но така и не
ме взеха на работа.
Имах препоръчителни писма от някои от моите преподаватели до две конкретни ком-
пании. Едното беше до „Бауш и Ломб“ – фирма за оптика, която се занимаваше с изс-
ледвания на лещи, а второто – до Лабораторията за електрически изпитвания в Ню
Йорк. По онова време никой дори не знаеше какво означава физик и в промишлеността
нямаше места за физици. Инженери – да, но физици – те пък за какво са? Много е инте-
ресно как съвсем скоро, след войната, стана точно обратното: навсякъде се търсеха фи-
зици. В края на Депресията обаче нямах шанс да започна работа като физик.
По това време някъде на плажа на родния ми град Фар Рокауей срещнах стар приятел
от детството. Когато бяхме на единадедесет-дванадесет години, ходехме заедно на учи-
лище и бяхме много близки. И двамата се интересувахме от наука, той си имаше „лабо-
ратория“ и аз си имах „лаборатория“, често играехме заедно, обсъждахме разни неща.
Изнасяхме представления с фокуси за децата от квартала – магии с химикали. Прия-
телят ми беше добър шоумен, мен също ме биваше. Правехме номерата си на малка маса
с две Бунзенови горелки, горящи на двата края на масата през цялото време. На горел-
ките слагаме часовникови стъкла – плоски стъклени дискове, – капвахме отгоре йод и
по време на представлението от него се издигаше красива пурпурна пара. Страхотно!
Правехме много номера – превръщахме „вино“ във вода и други химични промени на
цвета. За финал показвахме един номер – наше откритие. Първо си потапях ръцете във
вода, но тайно, а после в бензин. После уж „без да искам“ махах с ръка край горелката
и ръката ми пламваше. Плясках с ръце и двете ми ръце пламваха. (Не ме болеше, защото
бензинът изгаря бързо, а водата охлажда.) Започвах да махам с ръце, да тичам наоколо
и да крещя „ПОЖАР! ПОЖАР!“ и ставаше лудница. Децата хукваха навън и така сла-
гахме край на представлението.
След време разказах тази история на колеги от студентското братство и те казаха:
– Глупости! Не можеш да направиш това!
(Често ми се налагаше да доказвам на момчетата неща, на които те не вярваха – нап-
ример веднъж спорихме дали урината излиза в резултат на действието на земното при-
тегляне и за да докажа, че не е така, демонстрирах как човек може да пикае, стоейки на
глава. Друг път някой твърдеше, че ако вземеш аспирин и кока-кола едновременно, ще
припаднеш. Казах им, че това са измишльотини и предложих да изпия едновременно
аспирин и кока-кола. Тогава започнаха спорове дали трябва да изпиеш аспирина преди
колата, веднага след нея или да го разтвориш в колата. И така в крайна сметка изпих
шест аспирина и три коли. Първо взех два аспирина и след тях една кока-кола, после
разтворих два аспирина в колата и я изпих и накрая изпих кока-колата и след това двата
аспирина. Всеки път идиотите, които вярваха в тази глупост, стояха близо до мен, го-
тови да ме хванат, щом припадна. Нищо такова обаче не се случи. Спомням си, че не
спах много добре тази нощ, станах и се позанимавах малко с изчисления и така стигнах
до някои от формулите за т.нар. зета-функция на Риман.)
– Добре, момчета – казах им аз. – Дайте малко бензин.
30
 Веднага намериха бензин, натопих си ръката във вода в мивката, после в бензина и я
запалих... и ме заболя адски! По опакото на дланта ми бяха поникнали косми и те като
фитили отвеждаха бензина до места, където той гореше, а преди, когато правех този
номер, нямах косми по ръцете. След като направих демонстрацията за моите състуденти
от братството, повече не ми поникнаха косми по опакото на дланта.
И така, срещнахме се с моя приятел на плажа и той ми каза, че разработил процес за
метализиране на пластмаса. Казах му, че това е невъзможно, защото пластмасата не е
електропроводима. Той обаче ми отговори, че може да покрие с метален слой всичко, и
още си спомням как за да ме впечатли, вдигна от пясъка костилка от праскова и каза, че
може да покрие с метал и това.
Хубавото беше, че ми предложи работа в малката си фирма, намираща се на послед-
ния етаж на сграда в Ню Йорк. Това беше компания едва от четирима човека. Баща му
се занимаваше с парите и мисля, че беше „президент“. Приятелят ми беше „вицепрези-
дент“ а едно момче беше дистрибутор. Аз станах „главен химик-изследовател“, а не
особено умният брат на моя приятел миеше бутилките. Имахме всичко на всичко шест
вани за метализиране.
Бяха разработили процес за покриване на пластмаса с метал, който се състоеше в
следното: най-напред върху предмета се нанасяше сребро чрез утаяване на среброто при
баня със сребърен нитрат с редуциращ агент (както се прави огледало); после посребре-
ният предмет, който вече беше електропроводим, се минаваше през галванопластична
баня и среброто се покриваше с метал.
Въпросът беше прилепваше ли добре среброто към предмета?
Не, не прилепваше. Лесно се лющеше. Затова беше нужен някакъв междинен етап, за
да залепне среброто по-добре. Всичко зависеше от материала. Приятелят ми беше забе-
лязал, че при бакелита например – една от основните пластмаси по онова време – ако
първо се мине с песъкоструйка, а после се накисне продължително време в калаен хид-
рооксид, който се просмуква в бакелита, среброто прилепва много здраво към повърх-
ността.
Този номер обаче действаше само при някои пластмаси, а постоянно излизаха нови и
нови видове, като метилметакрилата (днес е известен като плексиглас), който не мо-
жехме да метализираме директно, поне отначало. Ацетилцелулозата, която беше много
евтина, също не можеше да се метализира направо, но в крайна сметка открихме, че
като се сложи в сода каустик за малко, преди да се използва калаен хидрооксид, мета-
лизирането става много добре.
Като „химик“ на компанията имах голям успех. Предимството ми бе в това, че прия-
телят ми никога не се беше занимавал научно с химия. Не беше правил опити, просто
знаеше как да направи това или онова. Захванах се за работа, като заредих парчета раз-
лични пластмаси в химични бутилки и ги залях с различни химикали. Опитвах разни
комбинации и водех бележки за резултатите. Така намерих начини за метализиране на
повече пластмаси, отколкото метализираха преди това.
Успях и да опростя процеса. Четейки по дебелите книги, смених редуциращия агент
от глюкоза на формалдехид и вече можехме да извлечем сто процента от останалото в
разтвора сребро веднага, вместо да чакаме до по-късно.
Успях и да разтворя калаения хидрооксид във вода, като добавих малко солна кисе-
лина – нещо, което си спомнях от часовете по химия в колежа, – така че етапът, който
преди отнемаше часове, вече протичаше за около пет минути.

31
 Дистрибуторът постоянно ми прекъсваше експериментите, като носеше разни пласт-
маси от потенциални клиенти. Тъкмо подредя всички бутилки, надпиша всичко и из-
веднъж: „Спирай опитите и направи тази „суперзадача“ за търговския отдел!“
Ето затова започвах много от опитите по няколко пъти.
Веднъж изпаднахме в голямо затруднение. Имаше един художник, който правеше ко-
рица на автомобилно списание. Много внимателно беше направил колело от пластмаса,
а нашият дистрибутор да вземе да му каже, че можем да метализираме всичко, и худож-
никът поиска да покрием с метал главината на колелото, за да стане лъскава, сребърна.
Колелото беше от някаква нова пластмаса, която не знаехме как точно се метализира –
всъщност дистрибуторът така и не научи какво можем да метализираме и винаги обе-
щаваше смело разни неща, които не се получаваха от раз. И колелото не стана от първия
път и за да го оправим, трябваше да свалим първия слой сребро, а това не беше лесно.
Пробвах с концентрирана азотна киселина – тя свали среброто 100%, но направи вдлъб-
натини и дупки в пластмасата. Този път направо се издънихме! Всъщност имахме и
други издънки.
Народът от компанията реши, че трябва да се рекламираме в списание „Съвременни
пластмаси“. Някои от нещата, които бяхме метализирали, бяха много красиви. Стояха
добре в реклама. Бяхме сложили и някои изделия на витрина отпред, за да привличат
клиенти, но никой не можеше да вземе нито предметите от рекламите, нито тези от вит-
рината, за да види колко добре са метализирани. Някои от тези образци действително
бяха страхотна изработка, но бяха правени по конкретна поръчка, а не серийно произ-
водство.
Малко след като в края на лятото напуснах компанията, за да отида в „Принстън“,
получиха добра поръчка – да метализират пластмасови химикалки. Хората щяха да имат
сребърни химикалки, които са леки, евтини и с тях се пише лесно. Химикалките се про-
дадоха на секундата, а аз много се радвах всички да ходят с тези химикалки, които знаех
откъде идват.
Компанията обаче нямаше много опит с материалите – или по-скоро с пълнителите,
които се слагаха в пластмасите (повечето пластмаси не бяха чисти, имаха пълнители,
върху които през онези дни нямаше кой знае какъв контрол,) – и върху покритието се
образуваха шупли. Когато в ръката си държиш нещо с шупла, която започва да се бели,
не можеш да не я белиш. Затова всички си белеха химикалките.
И така компанията имаше спешен случай – трябваше да оправи химикалките и моя
приятел реши, че му трябва голям микроскоп. Той не знаеше какво търси и защо и тези
мними проучвания струваха доста скъпо на компанията. Не можаха да решат проблема
и компанията фалира, защото се издъниха с първата си масова поръчка.
След няколко години бях в Лос Аламос, където се запознах с Фредерик де Хофман –
минаваше за добър учен, но беше и много добър администратор. Без да има много висок
ценз, той обичаше математиката и работеше много – компенсираше липсата на образо-
вание с много труд. След време стана президент или вицепрезидент на „Дженеръл Ато-
микс“ и беше фигура от голямата промишленост. По онова време обаче беше само едно
енергично, будно и ентусиазирано момче, което помагаше в Проекта с всички сили.
Веднъж, когато обядвахме във „Фълър Лодж“, той ми каза, че преди да дойде в Лос
Аламос, работил в Англия.
– Какво работеше там? – го попитах.
– Работех върху процес по метализиране на пластмаси, в една лаборатория.
– И как беше?

32
 – Добре, но имахме проблеми.
– Така ли?
– Точно когато започнахме да разработваме нашия процес, се появи една нюйоркска
компания ...
– Коя компания?
– „Металпласт Корпорейшън“. Бяха по-напред от нас.
– Как разбрахте?
– Имаха реклами в „Съвременни пластмаси“ – по предметите, които бяха метализи-
рали, разбрахме, че са по-напред от нас.
– Виждал ли си някои от предметите?
– Не, но от рекламите личеше колко са по-напред. Процесът ни беше много добър, но
нямаше смисъл да се конкурираме с американците, като виждахме какво правят.
– Колко химици бяхте в лабораторията?
– Шестима.
– А според теб колко химици са имали „Металпласт Корпорейшън“?
– О, сигурно са имали цял химически отдел!
– Как си представяш главния им химик-изследовател, как е работила лабораторията
им?
– Сигурно са били 25-50 химици, а главният химик е имал кабинет – стъклен – сещаш
се, като във филмите. Химиците идват при него по различни проекти, той им дава съ-
вети, а те бързат да се върнат и да правят нови експерименти. Постоянно влизат и изли-
зат хора. Нямахме шанс да ги настигнем.
– Ще паднеш, като разбереш, че в момента говориш с главния химик на „Металпласт
Корпорейшън“ и целият ми екип се състоеше от един мияч на бутилки!

33
 Част втора.
В ПРИНСТЪНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ

Сигурно се шегувате, г-н Файнман!

Когато учех в МТИ, обожавах института. Мислех, че това е най-доброто училище и
естествено исках тук да направя докторантура. Отидох при проф. Слейтър и споделих
с него своите планове, а той каза:
– Няма да те оставим тук.
– Защо? – попитах аз.
– Защо искаш да правиш тук докторантура? – попита ме професорът.
– Защото МТИ е най-добрият научен институт в страната.
– Така ли мислиш ?
– Да.
– Ето защо трябва да отидеш в друго училище. Трябва да видиш останалия свят.
И така, реших да отида в „Принстън“. Принстънският университет имаше един еле-
мент на елегантност, донякъде имитираше старо английско училище. Момчетата от
братството, които добре ме познаваха извън училище, започнаха да правят коментари
от сорта: „Почакай само докато в „Принстън“ разберат кой идва! Само като видят каква
грешка са направили!“ Затова реших да се държа добре, като отида там.
Баща ми ме закара до университета с кола, настаних се в стаята ми и той си тръгна.
Не беше минал и час, когато един мъж се обърна към мен превзето:
– Аз отговарям за общежитията и бих искал да ви съобщя, че следобед деканът дава
чаено парти и би желал всички да дойдат. Ще бъдете ли така любезен да предадете ин-
формацията на съквартиранта си – г-н Сърет?
Това беше моето въвеждане в Принстънския докторантски „колеж“, където живееха
всички студенти. Беше като имитация на „Оксфорд“ или „Кеймбридж“ – та дори и с
акцентите (отговорникът по общежитията беше преподавател по френска „литератюр“).
На входа имаше портиер, всички стаи бяха много хубави, всички се хранехме заедно,
облечени в тоги, в голяма зала с прозорци със стъклописи.
И така, още същия ден, в който пристигнах в „Принстън“, бях поканен на чай при
декана, а дори не знаех какво представлява чаеното парти и защо се прави! Не бях от
най-общителните хора, а с такива неща нямах никакъв опит.
И така, отивам към вратата, а там деканът Айзънхарт посреща новите студенти:
– О, вие трябва да сте г-н Файнман – казва той. – Радваме се, че сте сред нас.
Това помогна малко, защото ме позна по някакъв начин.
Влизам вътре, а там има някакви госпожи, а и някакви момичета. Всичко е много
официално и аз се чудя къде да седна, дали да седна до това момиче или не, и как да се
държа изобщо, когато чувам глас зад гърба ми:
– Желаете ли мляко или лимон за чая, г-н Файнман? – това е г-жа Айзънхарт, която
сипва чай.
– И двете, благодаря ви – казвам аз, продължавайки да се чудя къде да седна, и извед-
нъж чувам:
– Хе-хе-хе-хе-хе. Сигурно се шегувате, г-н Файнман.
34
 Да се шегувам? Да се шегувам ли? Защо пък да се шегувам, по дяволите? В този мо-
мент осъзнах какво съм казал. Това беше моето първо представяне на чаените партита.
По-късно, когото бях поживял известно време в „Принстън“, разбрах какво означава
това „Хе-хе-хе-хе.“ Всъщност още на първото чаено парти, от което си тръгнах, бях
разбрал, че означава: „Сгрешихте в държанието си сред обществото.“ Следващия път,
когато чух същото „хе-хе-хе-хе“ от г-жа Айзънхарт, беше, когато някой бе целунал ръ-
ката ѝ на сбогуване.
Един друг път, може би след около година, на едно друго чаено парти разговарях с
проф. Вилт – астроном, който работеше върху теория за облаците на Венера. Тогава
имаше предположения, че са от формалдехид (забавно е какви неща ни вълнуваха нав-
ремето), и професорът имаше теория как се утаява всичкият този формалдехид и т.н.
Беше ми адски интересно. Говорихме си ей за такива неща, когато дойде една дребничка
госпожа и каза:
– Г-н Файнман, г-жа Айзънхарт би искала да ви види.
– Да, само секунда – и продължих да си говоря с проф. Вилт.
Дребната госпожа дойде втори път:
– Г-н Файнман, г-жа Айзънхарт би искала да ви види.
– Добре, добре! – казах аз и отидох при г-жа Айзънхарт, която сипваше чай.
– Желаете ли кафе или чай, г-н Файнман?
– Госпожо, госпожа Тази-и-тази ми каза, че сте искали да говорите с мен.
– Хе-хе-хе-хе. Желаете ли кафе или чай, г-н Файнман?
– Чай, благодаря – казах аз.
След малко дойде дъщерята на г-жа Айзънхарт със свои съученички и ни представиха
един на друг. Това „хе-хе-хе“ трябваше да означава: г-жа Айзънхарт не искала да говори
с мен, а искала да съм там и да пия чай, когато дойдат дъщеря ѝ и приятелките ѝ, за да
им правя компания. Така се правеше. Този път аз знаех какво да направя, като чух това
„хе-хе-хе“, и не казах: „Какво пък значи „хе-хе-хе?“ Знаех, че „хе-хе-хе“ означава
„грешка“ и е по-добре да коригирам поведението си.
Всяка вечер си обличахме тогите за вечеря. Първата вечер се стреснах, защото не
обичах такива официалности, но скоро разбрах, че тогите са голямо удобство. Момче-
тата, които играеха тенис навън, минаваха на бегом през стаите си и мятаха тогите от-
горе. Не се налагаше да губят време да се преобличат, да се къпят. Под тогите бяха по
потници, по тениски, както си искаха. Освен това правилото беше тогите да не се перат
и така можехме да отличим първокурсник от второкурсник, от третокурсник и от прасе!
Тогата никога не се пере и не се кърпи и първокурсниците изглеждат приятно, с отно-
сително чисти тоги, а някъде към трети курс носиш на раменете си мукава и от нея висят
дрипи.
И така, идвайки в „Принстън“, бях на неделно чаено парти, а вечерта вечерях облечен
в тога. В понеделник обаче най-напред отидох да видя циклотрона.
Докато учех в МТИ, построиха нов циклотрон, който беше направо изумителен! Са-
мият апарат беше в едно помещение, а се управляваше от друго. Беше инженерно пос-
тижение. Кабелите, свързващи управлението с циклотрона, минаваха по тръби, конт-
ролният панел беше целият с копчета и измервателни уреди. Казвах му „позлатения
циклотрон“.
Бях чел много статии за изследвания с циклотрон, но единици от тези изследвания
бяха от МТИ. Може би защото тъкмо започваха. Имаше обаче много резултати от „Кор-
нел“, „Бъркли“ и най-много от „Принстън“. Ето защо това, което наистина исках да видя

35
и нямах търпение, беше ПРИНСТЪНСКИЯТ ЦИКЛОТРОН! Той трябваше да е голяма
работа!
И така, в понеделник отивам най-напред в сградата на физиците и питам:
– Къде е циклотронът – в коя сграда?
– Долу, в мазето, в дъното.
В мазето? Сградата беше стара. В мазето ѝ нямаше място за циклотрон. Слязох долу,
стигнах до края, отворих вратата и за десет секунди разбрах защо „Принстън“ беше
точно за мен – най-доброто учебно заведение, в което да уча. Цялото помещение беше
в кабели! От кабелите висяха превключватели, вода за охлаждане капеше от клапаните,
стаята беше пълна с разни неща, оставени ей така отгоре. Върху масите имаше купища
инструменти; беше най-грамадната бъркотия, която някой някога е виждал. Целият цик-
лотрон беше в едно помещение и там цареше пълен, абсолютен хаос.
Това ми заприлича на моята лаборатория у дома. В МТИ нищо дори не наподобяваше
на лабораторията ми. Изведнъж разбрах защо „Принстън“ има толкова много резултати.
С циклотрона се работеше. Те го бяха направили, знаеха къде е всяко едно нещо, знаеха
как работи всяко едно нещо, не бяха вкарали инженер в групата, освен ако той не рабо-
теше заедно с тях. Циклотронът беше по-малък от този в МТИ и беше ли като „позла-
тен“? – точно обратното. Когато искаха да оправят вакуума, капеха „Глиптал“, затова
имаше капки от полиестера по пода. Страхотно! Тук се работеше с циклотрона! Не се
стоеше в друга стая, откъдето да се натискат бутони! (Поради невнимание в помещени-
ето избухнал пожар заради целия този хаос и висящите навсякъде кабели и циклотронът
бил разрушен. Но по-добре да не говоря за това!)
(Когато постъпих в „Корнел“, отидох да видя тамошния циклотрон. На него направо
не му трябваше отделно помещение – беше едва около метър в диаметър, най-малкият
на света циклотрон, но беше дал фантастични резултати. Имаше си всички специални
джаджи и неща. Когато искаха да променят нещо в дуантите – полуцилиндрите с D
форма, в които обикалят частиците, – взимаха отвертка, сваляха дуантите, правеха как-
вото трябва и ги монтираха обратно. В „Принстън“ това ставаше малко по-трудно, а в
МТИ се правеше с автоматизиран кран, който се плъзгаше на лагери по тавана, спускаха
се куки и беше дяволски трудно.)
В различните училища научих различни неща. МТИ беше много хубаво училище, не
го подценявам. Направо обичах института. В него цареше такава атмосфера, че всеки,
учил там, смяташе, че това е най-хубавото място на света – центърът на научния и тех-
ническия прогрес на Съединените щати, та дори и на света. Нещо подобно на мнението
на нюйоркчани за Ню Йорк – за тях не съществува друг град. И макар там да не полу-
чаваш правилно усещане за пропорциите, получаваш чувството, че си със и във Инсти-
тута и си мотивиран и се стремиш да останеш там – ти си един от избраните, щастлив
си, че си там. МТИ беше много добър университет, но Слейтър беше прав, че трябва да
направя докторантурата си в друг университет. Самият аз често давам същия съвет на
студентите ми. Вижте как изглежда останалият свят. Разнообразието е ценно.
Веднъж проведох опит в лабораторията на принстънския циклотрон и резултатите
изненадаха всички. В учебника по хидродинамика имаше една задача, за която говореха
всички студенти по физика. Задачата беше следната: имате S-образна пръскачка за
трева – тръба с форма на S, монтирана върху ос; водата струи под прав ъгъл спрямо оста
и кара тръбата да се върти в определена посока. Всеки знае накъде се върти тръбата –
обратно на струята на водата. В задачата се питаше: ако имаме езеро или басейн – дос-
татъчно голям обем вода – и сложим пръскачката изцяло под вода и тя засмуква вода,

36
вместо водата да излиза от нея навън, накъде ще се върти? Дали ще се върти в същата
посока, както когато разпръсква вода във въздуха, или ще се върти в обратна посока?
За всички отговорът беше съвсем очевиден. Проблемът беше, че според едните мом-
чета беше съвсем очевидно, че ще се върти в едната посока, а според другите – в обрат-
ната. Затова и спореха. Спомням си на един практически семинар, или на може би на
чай, един колега се обърна към проф. Джон Уийлър:
– Проф. Уийлър, според вас на коя страна ще се върти пръскачката?
Уийлър отговори:
– Вчера г-н Файнман ме убеди, че ще се върти назад. Днес ме убеди, че ще се върти
обратно. Не знам в какво ще ме убеди утре.
Ще ви кажа защо смятам, че ще се върти в едната посока, а после ще ви кажа и защо
смятам, че ще се върти в другата посока, искате ли?
Едната логика е, че когато пръскачката засмуква вода, дюзите ѝ теглят водата и пръс-
качката ще се завърти напред, по посока на влизащата вода.
Тогава обаче излиза друг колега и казва:
– Да предположим, че държим тръбата неподвижна – какъв въртящ момент трябва да
приложим, за да остане неподвижна? Когато водата излиза навън, всички знаем, че
трябва да държим тръбата от външната страна на S-образната линия заради центробеж-
ната сила на водата, която върви по тръбата. Сега обаче, когато водата върви по същата
крива, но в обратната посока, тя пак оказва същата центробежна сила към външната
страна на кривата. И в двата случая имаме едно и също нещо, така че пръскачката ще се
върти по един и същи начин, независимо дали пръска вода, или я засмуква.
След като разсъждавах известно време, най-накрая измислих отговор и за да го до-
кажа, проведох един експеримент.
В лабораторията с циклотрона в „Принстън“ имаше огромна стъкленица – истинско
чудовище с вода. Помислих си, че е страхотна за моя опит. Взех парче медна тръба и го
огънах на S. После направих отвор в средата, забучих в отвора гумен маркуч и го нати-
ках през отвор в корковата тапа, с която бях затворил колбата. Тапата имаше още един
отвор, през който пъхнах маркуч, свързан с бутилка за въздух под налягане. Като пода-
вах въздух в стъкленицата, карах водата да влиза в медната тръба – точно така, сякаш я
засмукваше. Тръбата нямаше да се завърти, а щеше да се усуче (заради гъвкавия гумен
маркуч), а аз щях да измеря скоростта на водния поток, като измеря колко високо над
тапата се издига водната струя.
Всичко беше заредено, подадох въздух към стъкленицата и се чу едно „Пууп!“. На-
лягането на въздуха изкара корковата тапа. Натиках я много здраво, така че да не излезе
отново. Експериментът започна. Водата излизаше навън, маркучът се виеше, а аз уве-
личих въздушното налягане, защото измерванията щяха да са по-точни при по-голямата
скорост. Измерих ъгъла много внимателно, измерих и височината много внимателно и
пак увеличих налягането. Изведнъж във всички посоки се разхвърчаха стъкла и вода.
Колегата, който бе дошъл да гледа, стана вир-вода и трябваше да отиде да се преоблече
(цяло чудо е, че летящите стъкла не го порязаха). Вир-вода бяха и купищата снимки от
мъглинната камера, направени много внимателно с циклотрона. По някаква причина
само аз бях достатъчно далече или в някаква особена позиция, че да не се намокря кой
знае колко много. Но винаги ще помня как великият професор Дел Сасо, който отгова-
ряше за циклотрона, дойде и строго ми каза:
– Новаците трябва да правят опити в лабораторията за новаци!

37
 Аааааааааааааааааз!
Всяка сряда в Принстънския докторантски колеж различни учени изнасяха лекции.
Обикновено лекторите бяха интересни, а на дискусиите след лекциите се забавлявахме
много. Например един колега от университета беше отявлен антикатолик и за една ре-
лигиозна лекция предварително ни даде разни въпроси и поизпотихме лектора.
Друг път лекцията беше за поезия. Лекторът говореше за композицията на поемата и
за чувствата, които тя изразява. Всичко беше представено много прецизно. В дискуси-
ята след лекцията той каза:
– Д-р Айзънхарт, не е ли същото като в математиката?
Айзънхарт беше декан на докторантския колеж и изключителен преподавател по ма-
тематика. Беше и много умен. Той каза:
– Бих искал да знам какво мисли Дик Файнман за това, като го съотнесе с теоретич-
ната физика – той винаги ме насаждаше на такива пачи яйца.
Изправих се и казах:
– Да, има много ярък паралел. Формулите в теоретичната физика са аналог на думите
в поезията, теоретичните зависимости са аналог на композицията на поемата – и така
минах през всички елементи, като направих перфектно сравнение. Очите на лектора
светеха от щастие.
После казах:
– Според мен обаче каквото и да се каже за поезията, мога да направя аналогия с
който и да е предмет, така както направих с теоретичната физика. Не мисля, че тези
аналогии имат смисъл.
В голямата зала с прозорци със стъклописи, където се хранехме, облечени винаги в
нашите изглеждащи все по-зле тоги, деканът Айзънхарт казваше кратка молитва на ла-
тински език преди вечеря. След вечеря често ставаше и правеше разни съобщения. Една
вечер се изправи и каза:
– След две седмици ще дойде преподавател по психология и ще изнесе лекция за
хипнозата. Според него е по-добре да направи демонстрация на хипноза, вместо само
да говори за нея, и затова иска няколко доброволци, които да бъдат хипнотизирани.
Това беше много вълнуващо – със сигурност трябваше да разбера какво представлява
хипнозата. Би било страхотно!
Деканът Айзънхарт каза, че е добре доброволците да са трима-четирима, за да пре-
цени психологът кой би могъл да се хипнотизира, и се обръща към нас да помогнем на
преподавателя. (Защо, за бога, прахосва толкова много време за приказки!)
Айзънхарт беше в единия край на залата, а аз бях в другия, в самото дъно. Между нас
имаше стотици момчета. Знаех, че всички ще искат да участват, и се ужасих, че деканът
няма да ме види, защото съм много далече. А беше задължително да участвам в сеанса!
Накрая, когато Айзънхарт каза: „И така, искам да запитам има ли доброволци...“, аз
вдигнах ръка и се изстрелях от мястото си, крещейки с все сила, за да съм сигурен, че
деканът ще ме чуе:
– АААААААААААААААЗ!
И той ме чу много добре, защото не се обади никой друг. Гласът ми прокънтя през
цялата зала – беше много конфузно. Мигновената реакция на Айзънхарт беше:
– Да, разбира се, знам, че вие, г-н Файнман, ще искате да бъдете доброволец, но се
чудех дали ще има и друг желаещ.

38
 В крайна сметка се записаха още няколко колеги и една седмица преди демонстраци-
ята лекторът дойде, за да види кой е подходящ за хипнотизиране. Знаех какво представ-
лява хипнотизирането, но не знаех какво е да си хипнотизиран.
Психологът започна работа с мен и след малко бях в положение, в което той казваше:
– Не можеш да си отвориш очите.
Помислих си: „На бас, че мога да си отворя очите, но не искам да прецакам ситуаци-
ята: да видим докъде ще се стигне.“ Това беше една интересна ситуация: наистина си
леко замаян, но въпреки че до известна степен си загубил контрол над себе си, си на-
пълно сигурен, че можеш да си отвориш очите. Обаче не си отваряш очите, което в из-
вестен смисъл значи, че не можеш да ги отвориш.
Той направи и други свои неща и реши, че съм подходящ.
На истинската демонстрация ни качи на сцената и ни хипнотизира пред целия „Прин-
стън“. Този път въздействието му беше по-силно, а аз разбрах какво е да си под хипноза.
Хипнотизаторът ме накара да направя различни неща, които аз нормално не мога да
правя, и накрая каза, че след като изляза от хипнозата, вместо да се върна на мястото си
по най-прекия път, което е най-естественото нещо, аз ще обиколя цялата зала и тогава
ще седна на мястото си.
По време на демонстрацията не осъзнавах напълно какво става и правех това, което
хипнотизаторът ми казваше, но този път реших: „По дяволите, край! Ще отида директно
на мястото си.“
Станах и тръгнах да слизам от сцената, като се отправих право към мястото си. Но
тогава ме връхлетя едно тревожно чувство: стана ми толкова неестествено, че не можах
да продължа. Обиколих цялата зала.
При един друг случай след време ме беше хипнотизирала една жена. Докато бях под
хипноза, тя каза:
– Ще запаля клечка кибрит, щя я изгася и ще я допра до опакото на дланта ти. Няма
да те заболи.
Помислих си: „Глупости!“ а тя взе кибрита, запали клечка, изгаси я и я допря до опа-
кото на дланта ми. Беше леко топла. Очите ми бяха затворени през цялото време, но си
мислех: „Това е лесно. Запали една клечка, но ме докосна с друга – това е измама!“
Когато излязох от хипнозата и си погледнах ръката, се изненадах много: имах изго-
рено. Скоро се образува и мехур, но така и не ме заболя – дори когато мехурът се спука.
И така, установих, че хипнозата е много интересно преживяване. През цялото време
си казваш „Мога да направя това, но не искам, което е просто друг начин да се каже, че
не можеш.

39
 Схема на котка?
В столовата на Принстънския докторантски колеж обикновено всеки седеше при сво-
ята група. Аз седях при физиците, но след известно време реших, че ще е добре да видя
с какво се занимава останалият свят, и за седмица-две сядах при всяка от другите групи.
Когато седях при философите, ги слушах как много сериозно разискват книгата на
Уайтхед „Процес и реалност“. Странно боравеха с думите и не разбирах съвсем за какво
говорят. Не исках да прекъсвам разговорите им и гледах да не ги питам какво означава
това или онова, но все пак когато го направех, те се мъчеха да ми обяснят, но аз продъл-
жавах да не разбирам. Накрая ме поканиха да отида на техен семинар.
Семинарът им приличаше на курс. Веднъж седмично си организираха срещи, на ко-
ито обсъждаха нова глава от „Процес и реалност“ – някой от тях четеше доклад върху
главата и после имаха дискусия. Отидох на семинара, обещавайки сам на себе си да си
държа устата затворена – в тази област бях абсолютно бос, бях там само като публика.
Това, което стана обаче, беше най-типичното, толкова типично, че чак невероятно –
но факт. Отначало седях и мълчах, което не е за вярване, но е факт. Студентът прочете
доклада си върху главата за тази седмица. В нея Уайтхед използваше фразата „същест-
вени обекти“ в строго специализиран смисъл, който вероятно беше дефиниран по-рано,
но аз не разбирах.
След известна дискусия върху значението на фразата „съществени обекти“ водещият
семинара преподавател каза нещо, целейки да внесе яснота, и нарисува на черната дъска
нещо, приличащо на светкавица.
– Г-н Файнман – обърна се към мене той, – според вас електронът „съществен обект“
ли е?
Стана тя каквато стана. Признах си, че не съм чел книгата и нямам представа какво
иска да каже авторът с тази фраза, бях дошъл само да гледам.
– Но все пак – казах аз – ще се опитам да отговоря на въпроса ви, ако първо вие ми
отговорите на моя въпрос, за да разбера по-добре значението на „съществен обект“. Тух-
лата съществен обект ли е?
Целта ми беше да разбера дали за тях теоретичната концепция е съществен обект.
Електронът е теоретичен модел, който използваме. Той е толкова удобен за разбира-
нето на начина, по който функционира природата, че почти можем да го наречем истин-
ски. Исках да си изясня нещата чрез аналогия. И при това сравнение с тухлата следва-
щият ми въпрос щеше да бъде: „А какво ще кажете за вътрешността на тухлата?“ – и
щях да обърна внимание как никой никога не е виждал вътрешността на тухлата. Всеки
път, когато чупиш тухлата, виждаш само повърхността. Това, че тухлата има вътреш-
ност, е само една теоретична концепция, която ни помага да разберем по-добре нещата.
Същото е и с теорията за електрона. Затова започнах с въпроса: „Съществен обект ли е
тухлата?“
Започнаха да идват отговори. Един човек стана и каза:
– Тухла е отделен, конкретен обект. Именно това според Уайтхед е съществен обект.
Друг от философите каза:
– Не, отделната тухла не може да се приеме за съществен обект, общият характер на
тухлите, тяхната „тухленост“ – това е „съществен обект“.
Трети стана и каза:
– Не, въпросът не е в самите тухли. „Същественият обект“ е идеята, която имаш в

40
ума, когато мислиш за тухли.
После стана още един и още един и, казвам ви, никога преди не бях чувал толкова
оригинални виждания за тухлата. И така, както става във всички разкази за философи,
и този път се стигна до пълен хаос. В предишните си дискусии те не си бяха задавали
въпроса дали един толкова прост обект, като тухлата, е „съществен обект“, а за елект-
рона – да не говорим.
След това отидох да седна на масата на биолозите. Винаги съм се интересувал от би-
ология, а тези момчета си говореха за много интересни неща. Няколко от тях ме пока-
ниха да отида с тях на техния курс по физиология на клетката. Имах известни познания
по биология, но това беше докторантски курс.
– Мислите ли, че ще се справя? Професорът ще ме пусне ли?
– попитах аз.
Те попитаха преподавателя си Е. Нютън Харви, който се занимаваше с фосфоресци-
ращи бактерии. Харви каза, че мога да посещавам часовете при едно условие – да правя
всичко, което правят другите, и да пиша доклади като тях.
Преди първия час момчетата, които ме поканиха, искаха да ми покажат разни неща
под микроскоп. Бяха сложили клетки от растения и се виждаха малки зелени петънца,
наречени хлоропласти (на слънчева светлина те произвеждат захар), които циркули-
раха. Погледнах ги през микроскопа и се изправих:
– Как се движат? Какво ги задвижва? – попитах биолозите.
Никой не знаеше. Оказа се, че по онова време това не беше известно. И така, аз вед-
нага установих нещо за биологията: при нея е много лесно да намериш въпрос, който е
интересен и никой не знае отговора му. Във физиката трябва да се заровиш по-надълбо-
ко, преди да намериш интересен въпрос, на който не се знае отговорът.
В началото на часа Харви нарисува на дъската чудесна голяма рисунка на клетка и
означи всички неща, които се намират в тази клетка. После започна да говори за тях, а
аз разбрах повечето от думите му.
След лекцията биологът, който ме покани, ме попита:
– Хареса ли ти?
– Да – отговорих му аз. – Не разбрах само онази част за лецитина. Какво е лецитин?
Той започна да рецитира с равен глас:
– Всички живи същества, растения и животни, са изградени от малки тухлички, наре-
чени „клетки“.
– Чуй – прекъснах го нетърпеливо, – всичко това го знам; ако не го знаех, нямаше да
съм в този курс. Питам само какво е лецитин?
– Не знам.
Трябваше да пиша доклади като всички биолози и първият ми доклад беше за ефекта,
който налягането оказваше върху клетките
– Харви ми беше избрал тази тема заради връзката с физиката. Макар и да разбирах
това, което говорех, произнасях всичко грешно, докато четях доклада си, и биолозите
ми се смееха всеки път, когато кажех „бластосфери“ вместо „бластомери“ или нещо от
сорта.
После ми дадоха статия на Ейдриън и Бронк. Те показали, че нервните импулси са
отривисти еднократни явления. Бяха направили опити с котки, измервайки електричес-
кото напрежение в нервите влакна.
Започнах да чета статията. В нея се говореше за екстензори и флексори, прасцов мус-
кул и т.н. Изреждаха се разни мускули, а аз нямах никаква представа къде се намират те

41
по отношение на нервите или на котката. Затова отидох при библиотекарката в биоло-
гичната секция и я попитах има ли схема на котка.
– Схема на котка ли, господине? – попита ме тя ужасена. – Сигурно търсите атлас по
зоология!
Оттогава започнаха приказки за някакъв докторант по биология, идиот, който търсел
„схема на котка“.
Когато дойде време да изнеса доклада си върху тази статия, най-напред нарисувах
очертания на котка на дъската и започнах да обозначавам различните мускули.
Студентите в залата ме прекъснаха:
– Ние знаем това!
– О, така ли? – казах аз. – Тогава не е чудно, че ви догоних така бързо, при положение,
че сте учили четири години биология.
Те бяха загубили много време да зубрят неща, дето можеха да ги погледнат за пет-
найсет минути.
След войната всяко лято пътувах из Съединените щати. Една година, когато вече бях
в Калтех, си казах: „Вместо да ходя на екскурзии до нови места, това лято ще ида на
екскурзия до някоя научна област.“
Това беше тъкмо след като Уотсън и Крик бяха открили спиралата на ДНК. В Калтех
имаше много добри биолози, защото тук беше лабораторията на Делбрюк, а Уотсън ид-
ваше и изнасяше лекции върху кодиращите системи на ДНК. Бях ходил на неговите
лекции и на семинари по биология и бях много запален. Това бяха славните времена на
биологията, а Калтех беше най-доброто място за това.
Не съм и мислел, че ще стигна да правя някакви истински биологични изследвания, а
си представях, че посещавайки областта на биологията, ще вися в лабораторията и ще
върша черната работа, докато гледам какво правят там. Влязох в лабораторията по био-
логия да попитам може ли да остана там и Боб Едгар, млад постдокторант, който беше
нещо като завеждащ лаборатория, ми отговори, че не може да позволи подобно нещо.
Каза:
– Ти действително ще участваш в научно изследване, като докторант, и ще ти дадем
задача, по която да работиш.
Това ме устройваше идеално.
Записах курса по фаги, където ни учеха как да правим изследвания с бактериофаги
(фагът е вирус, който съдържа ДНК и напада бактерии). Веднага разбрах, че съм си
спестил доста затруднения, учейки физика и математика. Знаех как се държат атомите
в течностите, така че за мен нямаше никакви тайни в работата на центрофугата. Разби-
рах от статистика и ми беше ясно какво е статистическа грешка при броенето на малките
петънца в паничката. И докато всички биолози се мъчеха да разберат тези „нови“ неща,
аз учех биологичната част.
Във въпросния курс научих една полезна лабораторна техника, която използвам и до
днес. Научиха ни как да държим епруветка и да свалим тапата ѝ с една ръка (със средния
пръст и показалеца), докато другата ръка е свободна и може да прави нещо друго (нап-
ример да държи пипета, с която се засмуква цианид). Сега мога да държа четка за зъби
с една ръка, докато с другата взимам пастата за зъби и свалям и слагам капачката ѝ.
Вече се знаеше, че фагите може да имат мутации, които влияят върху способността
им да нападат бактерии. Именно тези мутации трябваше да изучаваме. Някои фаги
имаха вторична мутация, която възвръщаше способността им да атакуват бактерии. Ня-
кои от фагите, които имаха такава обратна мутация, ставаха абсолютно същите, каквито

42
са били преди. При други имаше леки разлики – действаха по-бързо или по-бавно от
характерното за тях и бактериите растяха по-бавно или по-бързо от нормалното. С други
думи, имаше „обратни мутации“, но те невинаги бяха идеални. Понякога фагите си въз-
връщаха само част от способностите, които бяха изгубили.
Боб Едгар предложи да направя опит, целящ да определи дали обратните мутации са
точно в същото място на ДНК спиралата. Много внимателно, с много пипкава работа,
аз намерих три примера за обратни мутации, които се бяха появили много близо една
до друга – по-близо от всичко, което те бяха виждали дотогава, – и които бяха възвър-
нали частично способността на фагите да заразяват. Работата беше много бавна, всичко
беше въпрос на късмет – седите и да чакате двойна мутация, което ставаше много рядко.
Продължих да мисля как да накараме фагите да мутират по-често и как да засичаме
мутациите по-бързо, но преди да измисля нещо добро, дойде краят на лятото и не ми се
занимаваше повече с проблема.
Наближаваше обаче седмата ми година като преподавател (годината, в която съм ос-
вободен от задължението да чета лекции), затова реших да работя в същата лаборатория
по биология, но върху друг обект. До известно време работих с Мат Мезелсън, а след
това с един приятен англичанин на име Дж. Д. Смит. Занимавахме се с рибозомите,
клетъчните „машинки“, които синтезират белтъци от това, което днес наричаме мат-
рична РНК. Използвайки радиоактивни вещества, ние доказахме, че РНК-то може да се
извади от рибозомите и след това да се върне обратно в тях.
Провеждах изключително прецизно всички измервания и се опитвах да държа под
контрол всичко, но след осем месеца разбрах, че имаше един момент, който не беше
много прецизен. В онези дни подготвяхме бактериите да им извадим рибозомите, като
ги стривахме с алуминиев оксид в хаванче. Всички друго беше химично и под пълен
контрол, но никога не можеше да се повтори начинът, по който се удря с чукалото, ко-
гато се стриват бактериите. Така и нищо не излезе от експеримента.
Другото, за което си мисля, че трябва да разкажа, е времето, през което с Хилдегард
Ламфром се опитахме да открием може ли грахът да използва същите рибозоми като
бактериите. Същността на въпроса беше дали рибозомите на бактериите могат да син-
тезират човешки белтъци или белтъци на други организми. Хилдегард тъкмо беше раз-
работила метод, чрез който да добива рибозоми от грахови зърна и да прибавя към тях
матрична РНК, за да произвеждат грахови белтъци. Решаващият и важен въпрос бе дали
когато рибозоми от бактерии получат матрична РНК от грах, ще синтезират грахов про-
теин или бактериен протеин. Това бе много драматичен и фундаментален експеримент.
Хилдегард каза:
– Ще ми трябват много рибозоми от бактерии.
Ние с Мезелсън бяхме извадили огромно количество рибозоми от E.coli при някакъв
друг експеримент. Казах ѝ:
– Ще ти дадем рибозомите, които имаме. В хладилника в лабораторията имаме много.
Можехме да направим фантастично, жизненоважно откритие, ако аз бях добър био-
лог. Но аз не бях добър биолог. Идеята беше добра, експериментът беше добър, оборуд-
ването – също, но аз прецаках всичко: дадох ѝ заразени рибозоми – най-тъпата грешка,
която някой може да направи при такъв опит. Моите рибозоми бяха стояли в хладилника
почти от месец и се бяха замърсили с някакви микроби. Ако бях приготвил наново
пресни рибозоми и ѝ ги бях дал с нужното внимание и отговорност, експериментът
щеше да даде резултати, а ние щяхме да сме първите, доказали еднородността на жи-
вота: „машинките“, които синтезират белтъци – рибозомите – са еднакви при всички

43
живи същества. Ние бяхме на правилното място, в правилното време, вършехме правил-
ните неща, но аз ги вършех като аматьор – глупаво и небрежно.
Знаете ли какво ми напомня сега това? Съпруга на мадам Бовари от книгата на Фло-
бер – глупав провинциален доктор, който иска да оправя криви стъпала, но само осака-
тява хората. Аз приличах на този немарлив хирург.
Така и не написах статия за работата си с фагите – Едгар все ме караше да напиша,
но така и не го направих. Това е проблемът, когато не си в собствената си област: не се
отнасяш достатъчно сериозно.
Написах обаче нещо неофициално. Изпратих го на Едгар, който се смял, докато го
чел. То не беше в стандартната форма, която използват биолозите – първо методи и т.н.
Бях отделил много време да обяснявам неща, които всички биолози знаят. Едгар нап-
рави съкратена версия, но аз не я разбрах. Не мисля, че някога я е публикувал. И аз
самият никога не я публикувах.
Уотсън реши, че нещата, които съм направил с фагите, са интересни, и ме покани в
„Харвард“. Изнесох лекция в биологичния факултет за двойните мутации, които се по-
явяват много близо една до друга. Говорих им за моето предположение, че едната му-
тация предизвиква промяна в протеина, като например променя рН-то на дадена амино-
киселина, а другата мутация променя в обратна посока друга аминокиселина в същия
протеин, така че първата мутация донякъде се уравновесява – не идеално, но доста-
тъчно, за да могат фагите отново да действат. Според мен ставаше дума за две промени
в един и същ белтък, които се компенсират химично една друга.
Оказа се обаче, че не е така. След няколко години учени, които разработиха надеждна
техника за по-бързо генериране и откриване на мутации, установиха, че първата мута-
ция изцяло премахва една база от ДНК. При това „кодът“ се измества и вече не може да
се разчете. При втората мутация или се вмъква нова база, или се изваждат още две бази.
Сега кодът може да се чете отново. Колкото по-близко до първата мутация е втората,
толкова по-малко двойната мутация променя кода и толкова по-пълно фагите възстано-
вяват своите изгубени способности. Така се установи, че всяка аминокиселина се кодира
от три „букви“.
През седмицата, докато бях в „Харвард“, Уотсън ми предложи нещо и в продължение
на няколко дни заедно проведохме един експеримент. Експериментът беше непълен, но
научих нови лабораторни техники от един най-добрите учени в областта.
Това беше моят голям момент: направих семинар в биологичния факултет на „Хар-
вард“! Винаги правя така – захващам се с нещо и гледам докъде мога да стигна.
Научих много за биологията и натрупах голям опит. Почнах да произнасям по-пра-
вилно термините, разбрах какво да не включвам в текста на статия или лекция и как да
откривам методичните слабости при провеждането на опит. Но физиката е моята любов
и винаги с радост се връщам към нея.

44
 Чудовищни умове
Като докторант в „Принстън“ работех като помощник-изследовател под ръководст-
вото на Джон Уийлър. Той ми даваше задачи, аз работех по тях, но не напредвах. Затова
се върнах към една моя предишна идея, още от МТИ. Идеята беше, че електронът не
въздейства сам на себе си, а въздейства само върху други електрони.
Ето къде беше трудното: когато раздрусаш един електрон, той излъчва енергия, сле-
дователно има загуба. Значи върху електрона трябва да въздейства сила и тази сила
трябва да е различна, когато електронът е зареден и когато не е зареден. (Ако силата е
еднаква в двата случая, когато е зареден, ще има загуба на енергия, а когато не е заре-
ден – няма да има. Не може да има два различни отговора на един и същи въпрос.)
Според класическата теория електронът въздейства върху себе си, откъдето произ-
тича тази сила (т.нар. електродинамична сила). А пък аз имах само електрони, дейст-
ващи върху други електрони. Значи имам някакъв проблем, разбрах аз тогава. (Когато
бях в МТИ, имах идеята, но не бях забелязал проблема, ала в „Принстън“ вече виждах
този проблем.)
Разсъждавах така: ще разклатя един електрон, той ще разклати съседен електрон и
противодействието на този съседен електрон би следвало да бъде тази електродина-
мична сила. Направих някои изчисления и ги занесох на Уийлър.
Уийлър каза веднага:
– Не, това не е вярно, защото има обратно пропорционална зависимост от квадрата
на разстоянието до другите електрони, а силата не би трябвало да зависи въобще от тези
променливи. Тя ще зависи обратнопропорционално и от масата на втория електрон; ще
бъде пропорционална на заряда на втория електрон.
Помислих си, че Уийлър вече е правил такова изчисление. Едва по-късно осъзнах, че
човек като него може веднага да види цялата картина, когато му показвате някаква за-
дача. Аз трябваше да правя изчисления, а той можеше да вижда.
След това добави:
– И ще има закъснение – вълната се връща късно, – така че всичко, което си описал,
е отразена светлина.
– О, разбира се – казах аз.
– Чакай обаче – каза той. – Да допуснем, че противодействието се връща като изпре-
варваща вълна обратно във времето, и така ще се върне точно когато трябва. Ние виж-
даме резултата, зависещ обратнопропорционално от квадрата на разстоянието, но ако
имаме много електрони из цялото пространство: броят е пропорционален на квадрата
на разстоянието. Може би така ще компенсираме всичко.
Установихме, че можем да направим това. Стана много лесно и излезе точно. Това
беше класическа теория, която би могла да е вярна – нищо, че е различна от теорията на
Максуел или на Лоренц. Нямаше никакви проблеми с безкрайността на самодействието
и беше много добра. Имаше въздействие и закъснение, движение напред и назад във
времето – викахме им „полуизпреварващи и полузакъсняващи потенциали“.
С Уийлър решихме, че следващата задача е да направим преход към квантовата тео-
рия, която имаше затруднения (така си мислех аз) със самодействието на електрона.
Представяхме си, че ако най-напред разрешим проблема в класическата физика, а после
изведем от там и квантовата теория, ще оправим и квантовата теория.
Като изведохме правилна класическа теория, Уийлър каза:

45
 – Файнман, ти си млад учен, направи семинар върху тази тема. Трябва да трупаш опит
в изнасянето на лекции. През това време аз ще изведа частта с квантовата теория и след
това и аз ще направя семинар.
И така, това трябваше да бъде първият ми семинар и Уийлър говори с Юджин Уигнър
да ме включи в графика за семинари.
Един или два дни преди семинара срещнах Уигнър в залата.
– Файнман – каза ми той, – това, върху което работите с Уийлър е много интересно и
затова поканих Ръсел на семинара.
Хенри Норис Ръсел, прочутият велик астроном щеше да дойде на лекцията! Уигнър
продължаваше:
– Мисля, че и проф. Фон Нойман ще прояви интерес.
Джони фон Нойман беше най-великият математик на света.
– И проф. Паули от Швейцария е тук, така се случи, и го поканих.
Паули беше много известен физик, а аз вече бях започнал да пребледнявам.
– И накрая – каза Уигнър, – понеже проф. Айнщайн рядко идва на нашите семинари,
но твоята тема е изключително интересна, го поканих специално и той също ще дойде.
В този момент вече съм бил станал зелен на цвят, защото Уигнър каза:
– Не, не, не се притеснявай. Просто исках да те предупредя, че ако проф. Ръсел
заспи – а той със сигурност ще заспи, – това не означава, че семинарът ти е скучен,
просто той винаги заспива на семинарите. Освен това, ако проф. Паули кима през ця-
лото време, сякаш е съгласен с всичко, не му обръщай внимание – той има тикове.
Отидох при Уийлър и му изброих всички научни величия, които щяха да дойдат на
семинара, който той ми възложи, и му казах, че съм много разтревожен.
– Няма страшно – каза ми той. – Бъди спокоен, аз ще отговарям на всички въпроси.
И така, аз си подготвих лекцията и когато дойде уреченият ден, влязох в залата и
направих това, което правят всички млади учени, нямащи опит в изнасянето на лекции –
изписах цялата дъска с уравнения. Виждате ли, младият учен не знае, че просто може
да каже: „Разбира се, тази зависимост е обратнопропорционална и това става по този
начин...“ защото всички, които го слушат, вече го знаят; те могат да го видят. Но той не
го знае. За него единственият начин е да го изведе математически – чрез купища урав-
нения.
Докато изписвах дъската с уравнения, влезе Айнщайн и поздрави любезно:
– Здравейте, дойдох на вашия семинар. Но първо, къде е чаят?
Отговорих му къде е и продължих да пиша уравнения.
Дойде моментът да започна да говоря, а пред мен седят тези чудовищни умове и чакат!
Моят пръв семинар – и то пред такава публика! Ще ме разкатаят, мислех си аз. Спомням
си много ясно как ми трепереха ръцете, докато вадех записките си от кафявия плик.
Но после изведнъж стана чудото, което се е повтаряло много пъти в моя живот и е
истинско щастие за мен: в мига, в който започвам да мисля за физика и трябва да се
концентрирам върху това, за което говоря, всичко друго изчезва и ставам напълно спо-
коен. И така, когато започнах да говоря, вече ми беше все едно кой е в залата. Просто
обяснявах идеята си, нищо друго.
Но след това докладът ми свърши и започнаха въпросите. Пръв се изправи Паули,
който седеше до Айнщайн, и каза:
– Не мисля, че теорията е вярна, заради това, това и това. – Обърна се към Айнщайн
и го попита – Съгласен ли сте, проф. Айнщайн?
Айнщайн каза:

46
 – Неееее – едно мило и учтиво не, с немски акцент. – Мисля само, че ще е много
трудно да се направи съответстваща теория за гравитационните взаимодействия.
Той имаше предвид общата теория за относителността, която беше негова рожба. И
продължи:
– Но тъй като на този етап няма много резултати от опити, аз не съм абсолютно сигу-
рен дали е вярна гравитационната теория.
Айнщайн приемаше, че нещата може да са различни от твърденията на неговата тео-
рия; той беше много толерантен към чуждите идеи.
Ще ми се да бях запомнил какво каза Паули, защото ми трябваха години, за да раз-
бера, че теорията не е задоволителна при прехода към квантовата теория. Възможно е
този велик учен да беше видял проблема веднага и да ми го беше обяснил във въпроса
си, но аз бях толкова спокоен, че не трябва да отговарям на въпросите, че не го слушах
внимателно. Спомням си как с Паули се качвахме по стълбите към библиотеката и той
ме попита:
– Какво ще говори Уийлър за квантовата теория на своята лекция?
– Не знам, не ми е казал. Работи сам по темата – отговорих аз.
– О – каза той, – работи и не е казал на асистента си докъде е стигнал с квантовата
теория? – После се приближи към мен и с тих, заговорнически глас каза – Уийлър ни-
кога няма да изнесе този семинар.
Така и се оказа. Уийлър не направи такъв семинар. Той мислеше, че е лесно да изведе
квантовата част, мислеше, че му е в кърпа вързана. Но не беше така. И когато наближи
времето за семинара, той разбра, че не знае как да изведе квантовата част и няма какво
да каже.
И аз не можах да реша този проблем – квантовата теория за полуизпреварващите и
полуизоставащите потенциали, – макар и да работех върху него години наред.

47
 Смесване на бои
Причината да мисля, че съм „некултурен“ или „неинтелигентен“, вероятно трябва да
се търси някъде в годините, когато бях в гимназията. Винаги съм се притеснявал да не
ме мислят за женчо, за твърде деликатен. Смятах, че нито един истински мъж не се
занимава с поезия и тем подобни. Как тогава въобще имаше поезия – никога не се бях
замислял върху това! Бях развил отрицателно отношение към момчетата, изучаващи
френска литература, или занимаващи се с музика, с поезия – с всичко, свързано с изкус-
тво. Възхищавах се на леярите, заварчиците, работниците от машинните цехове. Винаги
съм мислел, че ако един мъж работи в машинен цех, може да произведе нещо, тогава е
истински мъж! Така разбирах нещата. Да си бачкатор беше достойно, да си „културен“
и „интелигентен“ – не. Разбира се, първото беше правилно, а второто – откачено.
Бях на същото мнение и като докторант в „Принстън“, както ще разберете сега. Често
се хранех в едно малко хубаво ресторантче, което се казваше „При папа“. Веднъж когато
обядвах близо до мен седна един бояджия. Той слезе от горния етаж, където работеше.
Завързахме разговор и той започна да ми обяснява колко много трябва да учиш, за да се
занимаваш с боядисване.
– Например – каза той – в какъв цвят ще направиш стените на този ресторант, ако ги
боядисваш ти?
Отговорих му, че не знам, а той каза:
– Трябва да са тъмни до ей такава височина – виждаш ли как хората, като седнат на
масите, си търкат лактите в стената и затова стената там не бива да е бяла, нали? Ще се
изцапа много бързо. Нагоре обаче трябва да са бели – създава се чувство за чистота в
ресторанта.
Човекът явно си разбираше от работата, а аз седях и го слушах внимателно.
– Трябва да разбираш и от цветове, да знаеш как да получиш нов цвят, като смесиш
боите. Например какви цветове ще смесиш, за да получиш жълто?
Не знаех как се получава жълто, като се смесват бои. Ако се отнасяше за светлина,
се смесва зелено и червено, но той говореше за бои. Затова и казах:
– Не знам как се получава жълто, ако нямаш жълта боя.
– Ами ще смесиш червено и бяло.
– Няма ли да стане розово?
– Не – каза той, – ще получиш жълто.
И аз повярвах, че ще се получи жълто, защото той беше професионален бояджия, а аз
се възхищавах на мъже като него. Но продължавах да се чудя как ще го направи.
И тогава ми хрумна една идея.
– Сигурно става някакво изменение в химичния състав. Да не би да използваш някакви
специални оцветители, които предизвикват химична промяна?
– Не – отговори ми той. – Става си с обикновените бои. Отиди до магазина и вземи
една кутия с нормална червена боя и една с бяла боя, смеси ги и ще видиш как става
жълто.
В този момент се замислих: „Нещо не е наред. Зная достатъчно за боите, за да зная,
че няма да стане жълто, но той трябва да знае, че се получава жълто, така че тук има
нещо. Трябва да разбера какво е!“
– Добре – казах му аз, – ще донеса бои.
Бояджията се върна горе да довърши работата си, а собственикът на ресторанта дойде

48
и ме попита:
– Какъв е смисълът да спориш с него? Той е бояджия, бил е бояджия цял живот и знае
как се получава жълто. Защо ти е да спориш?
Смутих се. Не знаех какво да отговоря. Накрая му казах:
– Цял живот изучавам светлината и знам, че от червено и бяло не може да се получи
жълто – получава се само розово.
Отидох в магазина, купих бои и ги донесох в ресторанта. Бояджията слезе от горния
етаж, дойде и собственикът на ресторанта. Сложих кутиите върху един стар стол и бо-
яджията започна да смесва боите. Сипа повечко червено, после повечко бяло – на мен
си ми изглеждаше розово, – досипа по още малко. После измърмори нещо като:
– Имам една туба с жълто, от която слагам малко, та да стане по-силен цветът.
– Опа! – казах аз. – Разбира се – добавяш жълто и получаваш жълто, но без жълто не
става.
И бояджията си отиде горе да си боядисва.
Собственикът на ресторанта каза:
– И не го е срам да спори с човек, който цял живот изучава светлината?!
Случката обаче е показателна за това колко много вярвам на „истинските мъже“. Бо-
яджията звучеше така логично, че бях готов да се съглася, че съществува някакво не-
познато за мен явление. Очаквах да се получи розово, но си казвах: „Единственият на-
чин да се получи жълто е да има нещо ново и интересно – трябва да разбера.“
Занимавайки се с физика, често греша, като си мисля, че моята теория не е така добра,
а тя всъщност е добра, че има много сложни места, които могат да я изпортят – една
нагласа, че може да се случи какво ли не, макар да си сигурен какво ще се случи.

49
 Различен набор инструменти
Принстънските докторанти по физика и математика имаха обща всекидневна и всеки
ден в четири часа пиехме чай там. Освен че беше по подражание на английските колежи,
за нас беше и почивка. Колегите си седяха, играеха „Го“, обсъждаха теореми. В онези
дни на мода беше топологията.
Още си спомням сцени като следната: един математик, седнал на кушетката, мисли
нещо усилено, а друг математик, изправен пред него, казва:
– Ето защо това и това е вярно.
– Защо да е вярно? – пита момчето на кушетката.
– Това е тривиално! Тривиално! – казва изправеният математик и изрежда на един
дъх серия от логически стъпки. – Първо приемаме това и това, получаваме ето това,
прилагаме закона на Кирхоф, след това – теоремата на Вафенстофер, заместваме и из-
лиза това. От тук тръгва вектор и после така и така...
Математикът на канапето се мъчи да разбере цялата тирада, изговорена на бързи обо-
роти за петнайсет минути!
Накрая математикът, който стои прав, обясни задачата по друг начин и колегата му
на дивана каза:
– А, да. Това е тривиално.
На нас, физиците, те ни бяха смешни, докато се мъчехме да разберем за какво говорят.
Решихме, че „тривиално“ означава „доказано“, и започнахме да се шегувахме с тях:
„Имаме нова теорема – математиците могат да доказват само тривиални теореми, защо-
то всяка теорема, която е доказана, е тривиална.“ На математиците не им харесваше, а
аз често ги дразнех, като им казвах, че при тях никога няма изненади – математиците
доказват само очевидни неща.
Топологията не беше така очевидна за математиците. Тя съдържаше най-различни
възможности, които „противоречаха на интуицията“. Тогава ми хрумна една идея. От-
правих им предизвикателство: „Обзалагам се, че не съществува нито една теорема – ко-
ято се отнася до неща, които разбирам, – за която да не мога да ви кажа веднага дали е
вярна или не.“
Често ставаше по следния начин. Те казваха:
– Имаш портокал, нали така? Нарязваш този портокал на краен брой парчета, съби-
раш ги отново и портокалът става голям колкото слънцето. Вярно или невярно?
– Между парчетата няма разстояния, нали?
– Няма.
– Невъзможно! Няма такова нещо.
– Ха! Пипнахме те! Всички да дойдат тук! Това е теоремата на този-и-този за неизме-
римите множества!
Но точно, когато си мислят, че съм загубил, аз им напомням:
– Но вие казахте портокал! Не можете да нарежете портокала на по-тънко от атомите.
– Но имаме условие за продължителност: можем да режем до безкрайност!
– Не, вие казахте портокал и аз мислех за истински портокал.
Винаги печелех. Ако познаех – чудесно. Ако не познаех, намирах нещо, за което да
се хвана.
В действителност, не беше чисто налучкване. Имах си формула, с която си служа и

50
днес, когато се мъча да разбера нещо, което някой обяснява: правя си аналогии. Напри-
мер влизат математиците много развълнувани с някаква страхотна теорема. Докато из-
лагат условията на теоремата, аз си представям нещо, което отговаря точно на всички
условия. Да речем – дадено е множество (една топка), две непресичащи се множества
(две топки). С добавянето на нови условия моите топки променят цветовете си, пораства
им коса или става там нещо друго. Накрая математиците извеждат някаква тъпа тео-
рема, която не пасва на моето космато зелено топчесто нещо, и казвам: „Невярна е!“
Ако е така, те се ентусиазират още повече и аз ги оставям да се радват известно време.
После привеждам контрапример.
– О, забравихме да ти кажем, че това е Клас 2 Хаусдорфов хомоморфизъм.
– Какво толкова – казвам тогава. – Това е тривиално! Тривиално е! – като вече знам
накъде вървят нещата, макар да нямам представа какво е Хаусдорфов хомоморфизъм.
През повечето време успявах да позная, защото макар и математиците да смятаха, че
техните топологични теореми противоречат на интуицията, в действителност не са тол-
кова трудни, колкото изглеждат. Може да свикнете със забавните свойства на ултрап-
рецизното рязане и да се справяте много добре, предвиждайки какво ще излезе.
Макар и да бях трън в петата на математиците, те се държаха приятелски с мен. Бяха
банда веселяци, които разработваха разни неща с голям ентусиазъм. Вечно обсъждаха
своите „тривиални“ теореми и все опитваха да ти обяснят нещата, дори и да им зададеш
най-простия въпрос.
Делях една баня с Пол Олъм. Бяхме добри приятели и той се опитваше да ме научи
на математика. Когато стигнахме до хомотопичните групи, се отказах. Но всичко преди
това го разбрах доста добре
Едно нещо, което така и не научих, бе интегрирането по контури. Бях се научил да
решавам интеграли по различни методи от един учебник, който ми беше дал гимнази-
алният ми учител по физика г-н Бейдър.
Веднъж поиска да остана след часа.
– Файнман – каза ми той, – много говориш в час, вдигаш много шум. Разбирам защо
го правиш – скучно ти е. Затова ще ти дам един учебник. В моите часове сядаш в дъното
в ъгъла и учиш по този учебник. Като изучиш всичко от него, тогава можеш да говориш.
И така в часовете по физика аз не обръщах внимание на Закона на Паскал или каквото
там имаше. Сядах най-отзад с учебника – „Математически анализ за напреднали“ на
Удс. Бейдър знаеше, че вече бях понаучил нещо от „Математически анализ за практици“
и затова ми даде истински учебник, който беше за университетския курс. Там имаше
редове на Фурие, функции на Бесел, детерминанти, елиптични функции – чудесии, за
които не знаех абсолютно нищо.
В учебника пишеше и как се диференцират параметри под интегралния знак – опре-
делена операция. Оказа се, че тя не е много застъпена в университетите, не ѝ обръщат
много внимание. Аз обаче научих как се прилага този метод и използвах това проклето
средство отново и отново. И тъй като бях самоук, четейки от този учебник, си имах
собствени методи за интегриране. В резултат, когато някой интеграл се опъваше на мом-
четата от МТИ или „Принстън“, причината беше, че не можеха да го решат със стандар-
тните методи, учени в училище. Ако беше интегриране по контур, можеха да го решат,
ако беше просто разлагане в ред – също. После идвах аз и пробвах да диференцирам под
знака на интеграла и често се получаваше. Носеше ми се слава, че се справям с интег-
рали само защото моят набор от инструменти беше различен от набора на всички други,
а те бяха изпробвали всичките си средства, преди да дойдат със задачата при мен.

51
 Телепати
Баща ми винаги се е интересувал от фокуси и панаирджийски номера и се е опитвал
да разбере как се правят. Имаше някаква представа как става четенето на мисли. Когато
бил малък, в родното му градче Патчъг, насред Лонг Айланд, били разлепени афиши,
че следващата сряда в града ще дойде телепат. На афишите пишело, че някои от уважа-
ваните граждани – кметът, съдията и банкерът – ще вземат петдоларова банкнота и ще
я скрият някъде, а телепатът ще я намери, когато дойде в града.
Когато телепатът дошъл, се събрал народ да гледа как ще го направи. Хваща той за
ръце банкера и съдията, които били скрили петдоларова банкнота, и тръгва с тях по
улицата. Стигат до едно кръстовище, завиват и тръгват по друга улица, после по друга
и така стигат до къщата, където е скрита банкнотата. Влизат вътре, като телепатът про-
дължава да ги държи за ръце, качват се на втория етаж, влизат в съответната стая, отиват
до бюрото, пуска той ръцете им и отворя точно чекмеджето, в което е петдоларовата
банкнота. Много драматично!
В онези дни било трудно да получиш добро образование, затова наели телепата да
обучава баща ми. След един от уроците баща ми го попитал как е намерил банкнотата,
без никой да му каже къде е.
Телепатът му обяснил, че хващаш хората за ръцете, но ги държиш хлабаво и леко ги
поклащаш. Стигате до кръстовище, където може да се продължи напред, наляво или
надясно. Накланяш се леко наляво и ако не е тази посоката, усещаш известно съпроти-
вление, защото хората не очакват да тръгнеш натам. Когато вървиш в правилната по-
сока, те вървят с теб с лекота, без съпротивление, защото очакват точно това да правиш.
Затова трябва да ги подръпваш лекичко насам-натам, за да разбереш накъде да вървиш.
Баща ми ми беше разказвал тази история. Според него беше нужно човек да се уп-
ражнява, за да направи това. Той самият не беше пробвал никога.
В Принстънския докторантски колеж реших да опитам метода върху един колега –
Бил Удуърд. Изведнъж обявих, че мога да чета мисли и бих могъл да прочета неговите.
Казах му да влезе в „лабораторията“ – голяма стая с маси в редици, затрупани с оборуд-
ване от най-различно естество – електрически вериги, инструменти и какво ли не още, –
да си избере някакъв предмет, откъдето и да е, и да излезе, а аз ще прочета мислите му
и ще го заведа точно до предмета, който си е набелязал.
Той влезе в лабораторията, избра си нещо и излезе. Хванах го за ръката и леко я за-
люлях. Минахме по едната редичка между масите, после по другата и стигнахме право
до предмета. Направихме го три пъти. Единия път отидох точно до предмета – той беше
на средата на голяма купчина от разни неща. Втория път отидохме на точното място, но
не познах предмета – сгреших с няколко сантиметра. Третия път не се получи. Но ста-
ваше по-лесно, отколкото си мислех – беше проста работа.
След известно време, когато вече бях някъде на двадесет и шест, с баща ми отидохме
в гр. Атлантик, където имаше голям панаир. Баща имаше някаква работа там, а аз отидох
да видя един човек, който четеше мисли. Той седеше на сцената с гръб към публиката,
беше загърнат с мантия, а на главата си носеше огромен тюрбан. Имаше си и асистент –
едно дребно момче, което тичаше сред публиката и питаше:
– О, велики господарю, какъв е цветът на тази чанта?
– Син – отговаряше господарят.
– Как се казва тази жена, славни господине?

52
 – Мери.
Някакъв мъж се изправи и попита:
– Как се казвам аз?
– Хенри.
Аз се изправих и попитах:
– Аз как се казвам?
Не можа да отговори. Мъжът, на когото беше познал името, явно беше поставено
лице, но не схващах как ставаха другите номера – например с цвета на чантата. Дали
под големия тюрбан нямаше слушалки?
Когато се видяхме с баща ми, му разказах за случката. Той каза:
– Имат си код, но не зная какъв е. Да отидем там и да го разберем.
Върнахме се на панаира и баща ми ми каза:
– Ето ти петдесет цента, отиди в павилиона, където ти разкриват каква ще е съдбата
ти. Ще се видим след половин час.
Разбрах какво прави. Щеше да му разкаже някаква история и щеше да стане по-добре,
ако синът му не стои там, затова ме отпрати.
Когато се видяхме после, беше разбрал целия код: „О, велики господарю“ означаваше
синьо, „О, най-учений сред хората“ беше зелено и т.н. Баща ми влязъл при четеца на
мисли след представлението и му казал, че и ние преди време сме имали шоу в Патчъг
и сме имали код, но с по-малко номера и по-малко цветове, и попитал как си предават
толкова много информация.
Телепатът се гордеел толкова много със своя код, че разкрил на баща ми всички но-
мера. Баща ми беше търговец. Имаше си подход към хората. Аз не ги умеех тези неща.

53
 Изследовател любител
Когато бях дете, си имах „лаборатория“. Не беше такава, в която се правят измерва-
ния или сериозни опити. Всъщност там си играех: бях си направил двигател, бях си
направил уред, който се задействаше от движение край фотоклетка. Играех си със селен,
размотавах се. Бях направил малко изчисления за лампов блок – серия превключватели
и лампички, които използвах като резистори, за да контролирам електрическото напре-
жение. Но всичко беше само за забавление, никога не бях правил лабораторни експери-
менти.
Имах и микроскоп и обожавах да гледам разни неща под него. За това беше нужно
търпение: слагах нещо под микроскопа и го гледах безкрайно дълго. Бях гледал много
неща под микроскопа, каквито е гледал всеки: кремъчно водорасло, бавно пълзящо по
предметното стъкло, и какво ли не.
Веднъж гледах чехълче и видях нещо, което не беше описано в учебниците от учи-
лище, нямаше го дори в учебниците от колежа. Учебниците опростяваха нещата така,
че светът да бъде точно такъв, какъвто те го описваха. Описвайки поведението на жи-
вотните, там пишеше: „Чехълчето е елементарен организъм с елементарно поведение.
То има форма на чехъл и се движи във водата, докато се удари в нещо, отскача, обръща
се и пак тръгва напред.“
Това не беше точно така обаче. Най-напред, както е добре известно, от време на време
чехълчетата конюгират – те се доближават едно до друго и обменят наследствен мате-
риал. Как решават кога е време за това? (Но това няма значение, моето наблюдение е
относно нещо друго.)
Наблюдавах внимателно как чехълчетата се удрят в препятствие, отскачат, обръщат
се под някакъв ъгъл и пак тръгват. Идеята бе, че това е механично движение, като ком-
пютърна програма, но не ми изглеждаше така. Чехълчетата изминават различни разсто-
яния, отскачат на различни разстояния, завиват под най-различни ъгли – не бяха строго
определени. Движението им изглежда произволно, защото не се знае в какво ще се уда-
рят, не се знаят какви са веществата, които им въздействат, и т.н.
Исках да видя какво става с чехълчетата, когато се изпари водата, в която са. В учеб-
ниците пишеше, че чехълчето изсъхва и става като твърдо семенце. Капнах върху пред-
метното стъкло вода, в която имаше чехълче и някаква „трева“ – в мащаба на чехълчето
тревата беше като комплект от пръчици „Хоп-стоп“. Докато капката вода се изпаряваше
за петнайсет-двайсет минути, на чехълчето му ставаше все по-трудно и по-трудно: мя-
таше се напред-назад, докато накрая едва се движеше. Спря сред тези „пръчици“, нап-
раво заседна сред тях.
Тогава видях нещо, което не бях виждал и не бях чувал: чехълчето изгуби формата
си. Можеше да се огъва като амеба. Започна да се натиска в една от пръчиците, да се
прищипва и разделя на две, докато се раздели почти наполовина, но в този момент реши,
че това не е добра идея и възвърна формата си.
Наблюдавайки тези животни, стигнах до мнението, че учебниците представят твърде
опростено поведението им. То далече не беше механично и елементарно, както пишеше
там. Поведението на тези прости организми трябва да се опише коректно. Докато не
видим колко разнообразно може да е поведението на едноклетъчните организми, няма
да можем да разберем напълно поведението на по-сложно устроените животни.
Обичах да наблюдавам и буболечки. Когато бях на около тринайсет години, имах

54
книга за насекоми. В нея пишеше, че водните кончета са безвредни, че не жилят. При
нас ги наричахме „губерки“ и знаехме, че са опасни, защото жилят. Така че когато иг-
раехме навън бейзбол или нещо друго и прелетеше водно конче, тичахме да се скрием,
махайки с ръце и крещейки „Губерка! Губерка!“
И така, един ден бях на плажа и тъкмо бях прочел книгата, в която пишеше, че вод-
ните кончета не жилят. Появи се една „губерка“ и всички се разпищяха, избягаха, само
аз стоях на плажа. „Спокойно – казах си аз, – губерките не жилят!“
Съществото кацна на крака ми. Всички крещяха, полудяха, че на крака ми е кацнала
„губерка“. А аз – истинско чудо на науката – стоях и повтарях, че тя не жили.
Сигурни сте, че сега ще ви разкажа как това водно конче ме ужили – но не стана така.
Книгата беше права. Но аз се изпотих здраво.
Имах и малък ръчен микроскоп. Бях извадил от микроскоп играчка увеличителната
част и я държах в ръка като лупа, а увеличението беше четиридесет-петдесет пъти. Като
се постараеш, можеш да докараш и фокус. Разхождах се по улицата и гледах на място
най-различни неща.
Веднъж, когато вече бях докторант в „Принстън“, извадих от джоба си моя ръчен
микроскоп, за да разгледам едни мравки, пълзящи по бръшляна. Така се изненадах, че
даже извиках. Видях мравка и листна въшка, за която мравките се грижат – носят ги от
растение на растение, ако растението, на което са, умре. В замяна мравките получават
частично смлян сок, наречен „медена роса“. Знаех за това – баща ми ми беше разказвал,
но за пръв път го виждах.
Седеше си една листна въшка на листото, а една мравка дойде и започна да я потупва
с крачета – туп, туп, туп. Невероятно! По гърба на листната въшка започна да се отделя
капчица сок. Понеже гледах през увеличително стъкло, капката приличаше на голямо,
красиво, лъскаво кълбо, което приличаше на балон заради повърхностното напрежение.
Микроскопът ми не беше много добър и капката се виждаше леко оцветена заради хро-
матичната аберация в лещите – беше прекрасно!
Мравката хвана тази топка с две крачета и я вдигна. Светът е съвсем различен, когато
го гледаш в мащаб, в който капка вода може да се вдигне! Сигурно по стъпалата на
мравките има някаква мазнина, която не разрушава повърхностното напрежение, когато
вдигнат капката. После мравката счупи с уста капката и повърхностното напрежение
тласна сока право в коремчето ѝ. Беше адски интересно да се наблюдава всичко това!
Стаята ми в „Принстън“ имаше еркер с перваз. Един ден на перваза дойдоха мравки
и се поколебаха леко накъде да тръгнат. Стана ми любопитно как намират разни неща.
Зачудих се откъде знаят накъде трябва да тръгнат. Дали си казваха една на друга къде
има храна, както правеха пчелите? Имаха ли пространствена ориентация?
Това са аматьорски въпроси. Всеки знае отговора, но аз не го знаех. Затова опънах
връв през перваза и на нея закачих парче сгънат картон, върху което бях сложил захар.
Идеята беше да отделя захарта от мравките, за да не я намерят случайно. Исках всичко
да е под контрол.
После нарязах няколко малки хартиени ленти и ги сгънах така, че да мога да взимам
с тях мравки и да ги нося от едно място на друго. Сложих сгънатите хартиени ленти на
две места: едни при захарта (закачени за връвта) и други – близо до мравките. Седях там
цял следобед, четях си, наблюдавах мравките, докато една от тях случайно не се качи
върху една от моите хартийки. Вдигнах я и я пренесох до захарта. След като пренесох
няколко мравки до захарта, една от мравките случайно се качи на хартийка от второто
място и аз я върнах обратно.

55
 Исках да видя колко време е нужно на другите мравки да научат, че трябва да отидат
на „мястото за пренасяне“. Отначало ставаше бавно, но темпото се ускоряваше все по-
вече и накрая пренасях мравки напред и назад като луд.
И тогава, в самия пик, изведнъж започнах да нося мравките от захарта на ново място.
Въпросът беше дали мравките ще се научат да се връщат на това ново място, или ще се
връщат там, където се връщаха преди това.
След кратко време не остана нито една мравка на първото място (откъдето ги носех
до захарта), докато на второто място имаше много мравки, сновяха в кръг и се опитваха
да намерят захарта. От тук аз направих извод, че те отиват там, откъдето току-що са
дошли.
В друг експеримент наредих предметни стъкла от микроскоп по перваза и мравките
тръгнаха по тях напред и назад до захарта, която също бях сложил на предметно стъкло.
След известно време смених някои от стъклата с нови, или просто ги разместих и уста-
нових, че мравките нямат пространствена ориентация: не можеха да открият кое къде е.
Когато отиваха до захарта по един път, дори да имаше по-пряк път за връщане, те никога
не минаха по него.
От разместването на стъклата стана напълно ясно, че мравките оставят някаква диря.
С няколко прости експеримента установих за колко време дирята изчезва, колко лесно
се изтрива и т.н. Също така открих, че дирята на мравките няма посока. Когато вдигнех
мравка върху лист хартия, завъртвах я няколко пъти и я връщах върху дирята, тя не
знаеше, че върви в грешна посока, докато не срещне друга мравка. (По-късно в Бразилия
видях мравки листорези и проведох същия експеримент. След няколко крачки те разби-
раха дали вървят към храната или се отдалечават от нея – явно се ориентираха по ди-
рята, която можеше да бъде поредица от миризми в определен модел: А, Б, празно
място, А, Б, празно място и т.н.)
Веднъж се опитах да накарам мравките да обикалят в кръг, но не ми стигна търпени-
ето, за да го направя – не виждам друга причина освен липсата на търпение.
Експериментаторството ми бе затруднено от факта, че като дишаш върху мравките,
те започват да се суетят. Може да го правят по инстинкт, боейки се от някакво животно,
което ги яде и тормози. Не знам топлината, влагата или миризмата на моя дъх ги трево-
жеше, но винаги трябваше да задържам дъха си или да дишам на другата страна, за да
не разваля експеримента, докато пренасях мравки.
През цялото време се чудех как така дирите на мравките изглеждат прави и стегнати.
Като че ли мравките знаят какво правят и имат добре развито чувство за пространство.
Но моите експерименти показаха, че не е така.
Години след това, когато бях в Калтех и живеех в малка къща на Аламейда Стрийт,
по ваната започнаха да пълзят мравки. Казах си: „Това е чудесна възможност.“ Сложих
малко захар при другия край на ваната и чаках там целия следобед, докато една мравка
накрая намери захарта. Беше просто въпрос на търпение.
Когато мравката намери захарта, аз хванах цветния молив, който си бях приготвил
(вече бях правил опити, доказващи, че мравките не обръщат никакво внимание на на-
писаното с молив – вървят си точно отгоре – затова знаех, че няма да объркам нищо), и
нарисувах линия точно там, откъдето беше минала мравката, за да обознача дирята ѝ.
Мравката малко пообърка пътя назад към дупката, така че линията беше малко по-къд-
рава, за разлика от типичната мравешка диря.
Когато втората мравка, която намери захарта, тръгна да се връща, отбелязах нейната
следа с друг цвят. (Между другото, втората мравка следваше пътя на първата, въпреки

56
че беше оставила своя следа на отиване. Теорията ми е, че когато мравката намери
храна, тя оставя по-силна следа, отколкото когато обикаля наоколо.)
Втората мравка бързаше много и следваше доста плътно дирята на първата. Заради
бързането си обаче тя често сечеше направо, сякаш по инерция, без да следва криволи-
ците. Очевидно нейният маршрут назад бе малко по-директен. Следвайки припряно и
не много акуратно дирята, мравките „рационализираха“ пътеката.
Нарисувах дирите на осем-десет мравки, докато не се получи една права черта край
ваната. Като при рисуването: първо правиш една лека черта, повтаряш я няколко пъти
и накрая тя става хубава плътна линия.
Спомням си как, когато бях дете, баща ми ми разказваше какви удивителни същества
са мравките и как си сътрудничат. Бях гледал внимателно как три-четири мравки носят
парченце шоколад към мравуняка. На пръв поглед ти се струва, че това е ефикасно, иде-
ално сътрудничество – истинско чудо. Но ако ги наблюдаваш по-внимателно, ще ви-
диш, че не е точно така: държаха се така, сякаш някой друг носи шоколада. Бутаха го ту
насам, ту натам. Някоя мравка изпълзяваше върху него, докато другите го носеха. Пар-
чето шоколад криволичеше в най-различни посоки, не се придвижеше директно към
мравуняка.
Бразилските мравки листорези, които бяха удивителни във всичко останало, имаха
една глупава черта, за която се чудя как не е отпаднала в хода на еволюцията. С много
усилия те прогризваха кръг в листото. Когато изрежеха парченцето, шансът да го дръп-
нат от погрешната страна и парченцето, което току-що са отрязали, да падне на земята,
беше петдесет на петдесет. Половината от времето мравката дърпаше и теглеше, дър-
паше и теглеше от грешната страна на листа, парченцето падаше и тя започнеше да гризе
нов лист. Никога не опитваха да вдигнат парченцето, което тя или другите мравки бяха
изрязали. Ако гледаш внимателно, ще видиш, че рязането на парчета от листата и носе-
нето им не беше най-добрият бизнес. Те отиваха при листа, изрязваха в него кръгче и го
избутваха от грешната страна половината от времето – и така парченцето лист падаше
на земята.
Мравките в „Принстън“ намериха моя шкаф с провизии, където си държах конфитюр,
хляб и пр., и беше доста далече от прозореца. В дълга нишка те маршируваха по пода
през цялата ми стая. Беше по времето, когато правех опитите с мравки, затова си казах:
„Какво да направя, за да спра тези мравки, без да ги убивам? Никаква отрова – трябва
да се отнасяш хуманно към мравките!“
И ето какво направих. Първо сложих малко захар на петнайсет-двайсет сантиметра
от входа им в стаята. Приготвих пак от хартийките за пренасяне на мравки и всеки път
когато някоя мравка, отиваща за храна към шкафа, се качеше на хартийката, аз я прена-
сях до захарта. Пренесох всички мравки, които отиваха към шкафа ми, при захарта.
Накрая мравките си намериха пътя от захарта до дупката, като новата диря се отъпкваше
все повече, а старата се използваше все по-малко и по-малко. Знаех, че след около по-
ловин час старата диря ще изсъхне, а след час в шкафа с провизиите няма да има и следа
от мравки. Не мих пода, не правих нищо друго – само пренесох мравките.

57
 Част трета.
ФАЙНМАН, БОМБАТА И ВОЕННИТЕ

Фъскащ детонатор
Когато войната започна в Европа, но още не беше обявена в Съединените щати, ма-
сово се тръбеше да бъдем готови, да бъдем патриоти. Вестниците публикуваха големи
статии за бизнесмени, доброволно отишли в Платсбърг, щата Ню Йорк, за да минат во-
енно обучение, и прочее.
Започнах да мисля, че и аз трябва да дам своя принос. Когато завърших МТИ, приятел
от студентското братство – Морис Майър, – който служеше в свързочни войски, ме за-
веде при полковник от Управлението им в Ню Йорк.
– Сър, аз искам да помогна на страната си. Тъй като съм с техническа насоченост,
може би има начин да съм полезен.
– Най-добре е да отидеш в лагера за новобранци в Платсбърг и да минеш курса за
новобранци. Тогава ще можем да те използваме – каза полковникът.
– Няма ли по-пряк начин да се използват уменията ми?
– Не, това е принципът, действащ в армията. Ще си минеш по редовния път.
Излязох навън и седнах в парка да помисля. Мислех и премислях: „Може би наистина
най-добрият начин да дам своя принос е да мина по техния път.“ За щастие обаче по-
мислих още малко и реших: „По дяволите! Ще почакам – може би ще има начин да ме
използват по-ефикасно.“
Отидох в „Принстън“ да правя докторантура, а през пролетта пак отидох в лаборато-
риите „Бел“ в Ню Йорк да попитам имат ли работа за през лятото. Обожавах да обика-
лям из тези лаборатории. Бил Шокли, който беше изобретил транзисторите, ме развеж-
даше из тях. Спомням си, че по стъклото на прозореца на една от стаите бяха нарисувани
някакви фигури – докато мостът „Джордж Вашингтон“ бил в строеж, момчетата отбе-
лязвали напредъка на строителните дейности. Бяха очертали първоначалната арка, ко-
гато било опънато основното носещо въже. Бяха отбелязали леките разлики, след като
била окачена мостовата конструкция и арката станала парабола. Точно такива неща ис-
ках да правя и аз. Момчетата от „Бел“ бяха мои кумири и се надявах някой ден да работя
с тях.
С няколко човека от лабораториите отидохме на обяд в ресторант за морски делика-
теси и те с голямо удоволствие си поръчаха стриди. Живеех на брега на океана и дори
не можех да ги гледам тези неща – риба не ядях, а за стриди – да не говорим.
Казах си: „Бъди мъж – изяж една стрида!“
Изядох; беше отвратителна. Тогава си казах наум: „Не, това не доказва, че си смел.
Не знаеше колко е гадно. Лесно е, когато не знаеше какво е.“
Другите си говореха колко са вкусни стридите, а аз си взех още една и ми беше още
по-трудно да я изям.
Този път, който беше четвъртото или петото ми посещение в лабораториите „Бел“,
ме взеха на работа. Бях много щастлив. В онези дни беше трудно да намериш работа,
където да си сред други учени.
Тогава обаче в „Принстън“ настъпи голямо оживление. Дойде ген. Тричел и каза:
58
 – Трябват ни физици! Физиците са много важни за армията! Трябват ни трима фи-
зици!
Не забравяйте, че в онези дни хората не знаеха много добре какво означава физик.
Айнщайн например беше известен като математик, така че беше голяма рядкост някой
да търси физик. Помислих си: „Ето я моята възможност да дам своя принос.“ И реших
да работя доброволно за армията.
Попитах лабораториите „Бел“ дали през лятото ще ми дадат някаква работа, нужна
на военните. Отговориха ми, че имат военни проекти, ако това търся. Мен обаче ме беше
втресла патриотична треска и изгубих добрата възможност за работа. Щеше да е много
по-разумно да работя за лабораториите „Бел“, но в онези времена всеки правеше по
нещо глупаво.
Отидох във Франкфортския арсенал във Филаделфия, където работех по един дино-
завър – механична изчислителна машина за насочване на артилерийския огън. Когато
самолетите прелитаха, артилеристите ги следяха, а тази механична изчислителна ма-
шина със зъбци, предавки и други такива трябваше да каже къде ще бъде самолетът.
Това беше необикновено добре проектирана и направена машина, като едно от най-цен-
ните ѝ неща бяха ексцентричните зъбни колела – зъбни колела, които не са кръгли, но
могат да зацепят навсякъде. Заради разликите в радиусите на зъбните колела въртенето
на всеки един вал беше функция от въртенето на друг вал. Машината обаче беше една
от последните от тази линия. Много скоро излязоха електронните изчислителни ма-
шини.
След всичкото изприказвано колко са важни за армията физиците, първата ми задача
беше да проверя дали са верни цифрите на чертежите и тя ми отне доста време. След
това началникът на отдела постепенно започна да разбира, че съм полезен за други неща
и докато лятото отминаваше, прекарвахме все повече време в разговори.
Имаше един инженер-механик, който постоянно опитваше да изобрети нещо, но така
и не успя. Веднъж конструира предавателна кутия, пълна със зъбни колела, едното от
които беше голямо – с диаметър 20 см, и освен това с 6 ребра. Въодушевен, той извика:
– Е, шефе, какво ще кажеш, а, какво ще кажеш?
– Супер! – отговаря шефът. – Остава само да сложиш по един валов преходник на
всяко от ребрата, за да може да са върти колелото!
Този умник беше проектирал устройството така, че валът на другите зъбчати колела
минаваше точно през ребрата!
Шефът ни каза, че има валов преходник (аз мислих, че се шегува). Бил изобретен от
немците по време на войната, за да не могат британските морски миночистачи да зака-
чат стоманеното въже, което държи немските дълбочинни мини под вода. Така британ-
ските миночистачи минавали като през летящи врати. По принцип беше възможно да се
сложи валов преходник на всяко ребро на зъбното колело, но според шефа нямаше
нужда от толкова усложнения. Просто трябваше инженерът да проектира всичко отново
и да сложи вала някъде другаде.
От време на време военните изпращаха някой лейтенант да види как вървят нещата.
Шефът ни предупреди, че понеже ние сме цивилни, лейтенантът е с по-висок чин от
всекиго от нас. „Не казвайте нищо на лейтенанта – каза ни той. – Започне ли да смята,
че разбира какво правим, ще започне да дава тъпи заповеди и ще прецака всичко.“
По това време вече имах някои разработки, но когато дойде лейтенантът, се направих,
че не знам върху какво работя, а само изпълнявам заповеди.
– Върху какво работите, г-н Файнман?

59
 – Ами вижте, чертая линии по последователни ъгли, а после трябва да измеря различ-
ните разстояния от центъра според тази таблица.
– И какво е това?
– Сигурно е нещо строго специализирано – на практика аз го бях проектирал, но се
държах така, сякаш някой ми казваше какво да правя стъпка по стъпка.
Лейтенантът не можа да получи никаква информация от никого и ни остави да рабо-
тим на мира върху механичния компютър, без никой да ни се бърка.
Един ден лейтенантът дойде и ни зададе един прост въпрос:
– Да предположим, че наблюдателят не е на същото място, където е стрелецът – как
ще се справите с това?
Втрещихме се. Бяхме проектирали цялата машина на базата на полярните коорди-
нати, като определяхме всяка точка с полярен ъгъл и полярен радиус. Ако бяхме изпол-
звали координати X и Y, нямаше проблем да се направят корекции за преместването на
наблюдателя – щеше да е достатъчно малко събиране и изваждане. Но с полярните ко-
ординати щеше да е ужасна бъркотия!
И така се оказа, че този лейтенант, от който толкова се пазехме да не ни каже нещо,
ни каза нещо много важно, което бяхме забравили при проектирането на машината: оп-
цията оръдието и наблюдателният пункт да не са на едно място! Много работа падна, за
да оправим нещата.
Някъде към края на лятото ми дадоха първата истинска проектантска задача: апарат,
който да рисува непрекъсната крива по набор от точки, като точките постъпват на пет-
найсет секунди. Апаратът беше за ново английско изобретение за проследяване на са-
молети, което наричаха „радар“. За първи път проектирах механично устройство и бях
леко уплашен.
Отидох при един от колегите и му казах:
– Ти си инженер-механик. Аз не знам как да проектирам механична машина, но ми
дадоха такава задача.
– Не се притеснявай – каза ми той. – Сега ще ти покажа. Има две правила, които
трябва да знаеш, като проектираш такава машина. Първо, триенето при всеки лагер е
толкова-и-толкова голямо, а при зацепването на зъбните колела – такова и такова. От
тук можеш да изчислиш каква сила ти трябва, за да задвижиш това устройство. Второ,
когато имаш някакво предавателно отношение, да кажем 2:1, и се чудиш как да стане
10:5, или 24:12, или 48:24, ето какво трябва да направиш: поглеждаш в Бостънския ка-
талог за зъбни колела и избираш тези, които са в средата на списъка. Тези, които са в
началото, имат много зъбци и ще стане трудно. Ако можеха да направят колело с още
по-тънки зъбци, списъкът щеше да е още по-дълъг. Колелата в края на списъка имат
толкова малко зъби, че се чупят лесно. Така че е най-добре да използваш зъбчатите ко-
лела от средата на списъка.
Проектирането на въпросната машина беше удоволствие – избрах зъбни колела от
средата на списъка и увеличих въртящия момент, както ми каза колегата, и вече можех
да бъда инженер-механик!
Когато лятото свърши, военните не искаха да ме пуснат да се върна в „Принстън“, за
да работя върху дисертацията си. Продължиха да ми пробутват патриотични приказки
и ми предложиха да ръководя цял проект, ако остана.
Задачата беше да проектирам машина, подобна на първата – която те нарекоха „уред
за управление на артилерийския огън“. Мислех, че този път задачата е по-лесна, защото

60
стрелецът трябваше да следва наблюдателя в друг самолет на същата височина. Стре-
лецът щеше да задава на моята машина височината и оценка на разстоянието до другия
самолет. Моята машина автоматично щеше да насочва оръдието под съответния ъгъл и
да наглася детонатора.
Като ръководител на проекта се налагаше да пътувам до Абърдийн за таблиците с
данни за артилерийския огън. Вече имаше някакви предварителни данни. Установих
обаче, че за повечето големи височини, при които щяха да летят тези самолети, нямаше
данни. Обадих се, за да разбера защо няма такава информация, и се оказа, че детонато-
рите, които трябваше да използваме, не бяха с часовников механизъм, а с огнепроводен
шнур с барутна сърцевина и при тези височини не горели, а само фъскали в разредения
въздух.
Мислех, че трябва само да коригирам съпротивлението на въздуха на различни висо-
чини. Вместо това трябваше да изобретя машина, която да направи така, че снарядът да
се взриви в нужния момент, при положение, че детонаторът не гори!
Реших, че това не е по силите ми, и се върнах в „Принстън“.

61
 Блъдхаундите
Когато бях в Лос Аламос и имах малко свободно време, отивах да видя моята съпруга,
която беше в болница в Албъкърки, на няколко часа път. Веднъж не можеше да вляза
при нея веднага и отидох да чакам в библиотеката на болницата.
Зачетох се в една статия в списание „Сайънс“ за блъдхаундите и изключителното им
обоняние. Авторите описваха различни експерименти – блъдхаундите откриваха всяка
вещ, докосната от хората, и т.н. Замислих се – обонянието на блъдхаундите беше забе-
лежително, по мирисната следа можеха да проследят хора и тъй нататък, но колко ли е
добро нашето обоняние?
Когато вече можех да вляза при жена ми, отидох при нея и ѝ казах:
– Хайде да направим един опит. Не си пипала тези бутилки от кока-кола няколко дни,
нали така? – тя беше приготвила празни бутилки от кока-кола за изхвърляне в кутия от
шест шишета.
– Да, така е.
Вдигнах кутията, без да докосвам бутилките, и казах:
– Добре, ще изляза отвън, а ти вземи една от бутилките, подръж я две-три минути и я
върни в кутията. После ще вляза и ще опитам да позная коя е била бутилката.
Излязох аз навън, тя взела една от бутилките и я подържала известно време – повечко
време, все пак не съм блъдхаунд! Според статията кучетата щяха да познаят коя е дори
само да я докоснеш.
Върнах се в стаята и веднага разбрах коя е бутилката! Не трябваше дори да помирис-
вам проклетата бутилка, защото температурата ѝ беше различна. Щом доближих лице,
тя лъхаше на влага и топлина. Опитът не се получи, защото бе твърде очевиден.
Погледнах към шкафчето и казах:
– Не си чела тези книги известно време, нали? Пак ще изляза, а ти вземи една книга,
отвори я – нищо друго – и я затвори. После я върни на шкафчето.
Излязох аз пак, жена ми взела една от книгите, отворила я, затворила я и я върнала на
шкафчето. Влязох – и готово! Беше много лесно. Просто помирисваш книгите. Не мога
да го обясня; не е нещо, което съм свикнал да обяснявам. Приближаваш всяка книга до
носа си, подушваш я няколко пъти и можеш да познаеш коя е отваряна. Различна е.
Книгите, които са стояли дълго време неотваряни, имат суха и безинтересна миризма.
От книгата, която е разгръщана обаче, лъха влажност, мирише по някакъв друг начин.
Направихме още няколко опита и установих, че дори и блъдхаундите да имат много
добро обоняние, обонянието на хората не е толкова лошо, колкото си мислим: може би
проблемът е, че носовете на хората са много високо над земята!
(Забелязах, че моето куче може точно да каже откъде съм минал у дома, особено ако
съм бос, по миризмата на следите ми. Затова застанах на ръце и колена, пълзях около
килима и душех наоколо, за да видя дали ще усетя разлика между местата, където съм
стъпвал, и тези, където не съм, и установих, че не мога. Значи кучето е много по-добро
от мен.)
След много години, когато дойдох за пръв път в Калтех, в дома на проф. Бейчър
имаше парти, на което бяха много хора от университета. Не си спомням как се стигна
до това, но им разказах за моите опити с бутилките и книгите. Не ми повярваха нито
дума, разбира се, защото ме мислеха за лъжец. Трябваше да направя демонстрация.

62
 Извадихме десетина книги от библиотеката, без да ги пипаме директно с ръце, и из-
лязох от стаята. Трима различни души пипнали три различни книги: взели книгата, от-
ворили я, затворили я и я върнали при другите.
После влязох обратно и помирисах ръцете на всички, помирисах всички книги – не
помня кое направих първо – и посочих точно трите книги, а при хората обърках единия
човек.
Въпреки това продължаваха да не ми вярват, мислеха, че е някакъв номер. Чудеха се
как съм го направил. Помислиха, че имам съюзник в групата, който ми дава сигнали, и
опитваха да разберат кой е той. Това може да бъде и добър номер с карти – взимаш тесте
карти и някой вади карта и я връща обратно, докато си в другата стая. Ти казваш: „Сега
ще позная картата, защото съм блъдхаунд. Ще помириша всички тези карти и ще позная
коя е била извадена.“ С приказки от този сорт, хората и за секунда не допускат какво
всъщност правите!
Ръцете на хората миришат много различно – ето защо кучетата могат да разпознават
хора. Опитайте! Всички ръце имат особена влажна миризма, ръцете на пушача миришат
съвсем различно от ръцете на непушача, жените пък използват различни парфюми и тай
нататък. Ако някой има монети в джоба си и ги подържи в ръка известно време, можете
да помиришете кои монети е държал.

63
 Лос Аламос – поглед отдолу1
Когато казвам „Лос Аламос – поглед отдолу“ имам предвид следното. Макар и да съм
донякъде известен в своята област днес, по онова време никой не беше чувал за мен.
Дори нямах научна степен, когато влязох в проекта „Манхатън“. Много от другите, ко-
ито разказват за Лос Аламос, са хора от високите ешелони, на чиито плещи лежеше
тежестта на големите решения. Аз нямах такива грижи, бях някъде там долу.
Един ден, както си работех в „Принстън“, в стаята ми влезе Боб Уилсън и ми каза, че
е получил финансиране за секретен проект и той не бива да разправя за него, но ще
сподели с мен, защото знае, че щом разбера върху какво работи, ще ми стане ясно, че
трябва да се включа и аз. Разказа ми, че работи върху разделянето на различните ура-
нови изотопи, за да може в крайна сметка да се направи бомба. Имал някакъв процес за
разделяне на изотопите на урана (не този, който в крайна сметка беше използван) и ис-
кал да го разработи. Разказа ми за всичко това и добави: „Срещата е в...“
Казах му, че не искам да се занимавам с това.
– Добре – отговори ми той, – срещата е в 3 ч. До тогава.
Аз му отвърнах:
– Няма проблем, че ми каза секретната информация – няма да кажа на никого, но не
участвам в това.
И продължих да работя върху дисертацията си... точно три минути. Станах, започнах
да крача из стаята и да мисля за това, което ми каза Боб. Немците и Хитлер имаха реални
шансове да направят атомна бомба, а възможността да ни изпреварят в създаването на
такава бомба беше ужасяваща. Реших да отида на срещата в 3 ч.
В 4 ч. вече имах бюро в стаята и се опитвах да изчисля дали този метод е ограничен
от пълния поток, който можете да получите в йонния сноп и т.н. – да не влизам в под-
робности. Имах бюро, имах лист хартия и работех с всички сили, на пълни обороти, за
да могат момчетата, които правеха апарата, да започнат опитите на място.
Беше като в ония филми, дето виждаш как някаква машина расте и расте – фиу, фиу,
фиу. Всеки път, когато погледнех, имаше все повече неща. Всъщност всички бяха ре-
шили да дойдат да работят тук, спирайки работа по научните си проекти. Цялата научна
дейност замря по време на войната. Работеше се единствено по проекта в Лос Аламос.
И той беше не толкова научен, колкото инженерен.
Цялото оборудване от различните изследователски проекти бе събрано на едно място,
за да се направи нов апарат, за да се проведе експеримент, при който да се сепарират
изотопите на урана. По същата причина и аз спрях научната си работа, но след известно
време си взех шестседмична отпуска и завърших дисертацията си. Получих научна сте-
пен точно преди да отида в Лос Аламос – така че не бях на най-ниското стъпало в йе-
рархията, както се очертаваше отначало.
Едно от най-интересните неща беше, че, докато работех по проекта в „Принстън“, се
запознах с велики учени. Не бях виждал толкова много велики хора накуп. Те бяха кон-
султантски съвет, който трябваше да опита да ни помогне и в крайна сметка ни помогна

1
Из речта на автора на Първите годишни лекции в Санта Барбара от цикъла „Наука и общество“ на
Калифорнийския университет в Санта Барбара, 1975 г. „Лос Аламос – поглед отдолу“ е една от деветте
лекции, публикувани в сборника „Спомени за Лос Аламос, 1943-1945“, под редакцията на А. Бадаш и
съавт., стр. 105-132.1980 D. Reidel Publishing Company, Dordrecht, Holland.
64
да решим по кой метод да стане отделянето на урановите изотопи. В съвета влизаха
учени като Комптън, Толмън, Смит, Юри, Раби и дори Опенхаймер. Участвах в заседа-
нията им и понеже бях наясно с теорията на процеса за разделяне на изотопи, те ми
задаваха въпроси и разискваме темата. На заседанията им обикновено някой правеше
предложение. После друг, Комптън например, казваше, че според него нещата трябва
да станат еди-как си, и беше абсолютно прав. Сетне обаче някой друг казваше, че да,
може и така, но има и друга възможност, върху която да се помисли.
И така не можеха да постигнат съгласие. Чудех се защо Комптън не повтори своето
предложение и не настоява нещата да станат по неговия начин. Накрая Толмън, който
председателстваше заседанията, каза: „Като изслушах всички доводи, смятам, че идеята
на Комптън е най-добрата. Така, продължаваме нататък.“
Бях изумен, като видях как всички участници в комисията представиха своите идеи,
всяка от които имаше някакъв нов аспект, запомниха какво бяха казали другите и най-
накрая беше решено коя идея е най-добрата – след като бяха разгледани всичките – без
да се налага да се повтаря. Това действително бяха велики мъже.
Накрая бе решено, че разделянето на урана няма да се прави по нашия процес. Казаха
ни да спрем работа по него, защото в Лос Аламос, Ню Мексико, бяха започнали работа
по проекта за бомбата и всички ние трябва да отидем там. Щеше да има експеримен-
тална и теоретична работа. Аз бях в теоретичния отдел, а останалите колеги – в експе-
рименталния.
Лабораториите в Лос Аламос още не бяха готови и въпросът беше какво да правим.
За да използва това време, Боб Уилсън ме изпрати с мисия в Чикаго – да науча всичко,
което още не знаехме за бомбата. После щяхме да започнем да събираме оборудването,
което ни трябваше в Лос Аламос. И така не изгубихме никакво време.
Целта ми в Чикаго бе да обиколя всички групи, да им кажа, че ще работя с тях, да ми
разкажат задачите си в подробности, за да мога да седна и да работя по тях. Така щях да
съм запознат подробно с всичко.
Идеята беше много добра, но ме гризеше съвестта, защото всички много старателно
ми обясняваха върху какво работят, а аз си тръгвах, без да им помогна с нищо. Извадих
късмет обаче. Когато един колега ми каза задачата си, аз му предложих да опита с ди-
ференциране под знака на интеграла. След половин час реши задачата, върху която беше
работил три месеца. Така че се издължих отчасти, използвайки своя „различен набор
инструменти“. Върнах се от Чикаго и описах положението – колко енергия се отделя,
как ще изглежда бомбата и т.н.
Спомням си как след изложението ми дойде мой приятел – Пол Олъм, математик, и
каза:
– Един ден, когато направят филм за това, ще покажат как един учен се връща от
Чикаго и запознава екипа от „Принстън“ докъде е стигнала работата по бомбата. Ще
бъде с костюм, ще носи куфарче с документи и т.н. А ти си застанал тук със смачкана
риза и говориш така, сякаш това не сериозно и драматично.
Лосалмоската лаборатория още не беше готова и Уилсън отиде да види какво става.
Когато пристигнал, видял, че строителната компания работи на пълни обороти и е го-
това с изпитателния полигон и някои други постройки, но нямало ясни инструкции за
лабораторията – колко тръби за газ, колко за вода. Затова Уилсън на място започнал да
решава и да казва – така и така, еди-колко си вода, еди-колко си газ – и тръгнал и стро-
ежът на лабораториите.
Когато се върна, бяхме готови да тръгваме и не можехме да чакаме повече. Събрахме

65
се и решихме да отиваме там, нищо че още не е готово.
Между другото, бяхме подбрани от Опенхаймер, а и от някои други хора. Опенхай-
мер беше много внимателен, отнасяше се с разбиране към всеки от нас. Тревожеше се
за моята болна от туберкулоза съпруга, има ли там болница и всичко друго. За първи
път го виждах откъм човешката страна – прекрасен човек.
Бяха ни инструктирали да сме много внимателни – да не отидем например всички да
си купим билети за влака за Албъкърки, Ню Мексико, от Принстън, защото градът е
малък и ще събудим подозрения, че става нещо. Всички си купиха билетите от други
места. Само аз си купих билета от Принстън, защото реших, че щом всички други...
Когато отидох на гарата да си взема билет за Албъкърки, Ню Мексико, касиерът каза:
– А, значи всички тези неща са били за вас!
Седмици наред бяхме пращали сандъци, пълни с нашите уреди, пък очаквахме, че
никой няма да забележи, че всички са за Албъкърки. И така накрая аз бях обяснението
защо имаше толкова много пратки: аз заминавах за Албъкърки.
Когато пристигнахме, жилищните сгради не бяха готови. На практика дори лабора-
ториите не бяха готови. Идвайки по-рано, изнервихме строителите и те наеха фермерс-
ките къщи в околността за нас. Като начало се настанихме там и сутрин пътувахме до
работа. Когато пътувах първата сутрин, бях поразен от красотата на пейзажа, особено
като човек от източните щати, непътувал много. Имаше величествени скали и високи
плата, каквито може да видите по филмите. Най-вълнуващо беше, когато, пътувайки
към работа, казах, че тук може да са живели индианци, и човекът, който караше, спря,
обиколи наоколо и ми показа индиански пещери, които можеха да се изследват. Стра-
хотно преживяване!
На обекта видях техническата зона, която трябваше да бъде оградена, но все още беше
отворена. Трябваше да има и градче, което да бъде заградено с голяма ограда. Но все
още всичко беше в строеж и моят приятел Пол Олъм, който ми беше асистент, стоеше
на портала с бележник, отмяташе влизащите и излизащи камиони и казваше къде да
разтоварят.
Когато отидох в лабораторията, видях учени, чиито статии бях чел във „Физикъл
Ревю“ и другаде. Дотогава не ги познавах. „Това е Джон Уилямс“ – ми казаха и от бю-
рото, затрупано с чертежи, стана мъж с навити ръкави, отиде до прозореца и започна да
нарежда на камионите накъде да карат строителните материали. С други думи, експе-
риментаторите нямаше какво да правят, докато сградите и оборудването им не бяха го-
тови, и затова просто помагаха в строежа.
Физиците от теоретичния отдел обаче можеха да започнат работа и бе решено да не
живеят в околността, а да се преместят на обекта. И така, започнахме работа веднага.
Нямаше черни дъски, освен една на колела, която бутахме напред-назад, а Робърт Сър-
бър ни обясняваше какво са измислили в Бъркли за атомната бомба, ядрената физика и
всички тези неща. Не знаех много по темата; бях работил върху други въпроси и затова
ми предстоеше ужасно много работа.
Всеки ден работех и четях, работех и четях. Бяха напрегнати дни, но извадих късмет.
От големите физици тук беше само Ханс Бете, а на него му трябваше някой, с когото да
спори, за да развива идеите си. И така, идва той в кабинета при мен и започва да спори
и да излага идеите си. Аз казвам: „Не, не, ти си откачил!“ „Момент!“ – отвръща ми той
и ми обяснява, че не той е откачил, а аз съм откачил. И продължаваме да си говорим в
този дух. Това е – когато става дума за физика, не ме интересува с кого говоря и казвам
неща като „не, не, не – не си прав“ или „ти си откачил“. Точно това му трябваше на него.

66
Аз също имах полза от тези спорове – оказах се ръководител на група, под Бете и с
четири момчета под мен.
И така, както вече казах, като отидох на обекта, спалните не бяха готови. Учените от
теоретичната физика обаче трябваше да се настанят някъде. Като начало ни сложиха в
сградата на едно старо училище – бивша мъжка гимназия. Аз живеех в т.нар. Дом на
механиците. Бяхме много натясно, спяхме на двуетажни легла и организацията не беше
много добра, защото когато Боб Кристи и съпругата му трябваше да отидат до тоалет-
ната, минаваха през нашата спалня – доста неудобно.
Най-накрая общежитието беше построено. Отидох там, където раздаваха стаите, и ми
казаха, че може веднага да си избера стая. Знаете ли какво направих? Проверих къде са
общежитията на момичета и си избрах стая точно срещу тях – макар че по-късно уста-
нових, че точно срещу прозореца на стаята расте голямо дърво.
Временно щяхме да бъдем по двама души в стая. На две стаи се падаше по една баня
и всяка стая беше с двуетажни легла. Аз обаче не исках да споделям стаята си.
Първата нощ бях сам в стаята и реших да опитам да я запазя само за себе си. Жена ми
беше болна от туберкулоза и беше в болница, но при мен бяха няколко от куфарите ѝ.
Извадих една нощница, разбутах горното легло и метнах нощницата да виси небрежно
от него. Извадих своите и нейните чехли, разсипах малко от пудрата ѝ по пода на ба-
нята. Направих всичко така, сякаш в стаята живее още някой. Е, и какво стана? Това
трябваше да бъде мъжко общежитие? Когато се прибрах същата вечер, пижамата ми
беше сгъната внимателно и сложена под възглавницата, а чехлите ми бяха подредени
до леглото. Дамската нощница също беше сгъната и сложена под възглавницата, гор-
ното легло беше оправено, а дамските чехли – подредени. Пудрата беше изчистена и
никой не спа в моята стая.
На втората нощ – същото. На сутринта пак разхвърлих горното легло, метнах неб-
режно нощницата, поръсих пудра по пода на банята и т.н. Правех това четири нощи
подред, докато не се настаниха всички колеги и вече нямаше опасност да сложат втори
човек при мен. Всяка вечер намирах всичко старателно подредено, макар и да беше
мъжко общежитие.
Тогава нямах и представа, че тази невинна хитрост ще ме вкара в политиката. Имахме
всякакви видове фракции – фракция на домакините, фракция на механиците, фракция
на техниците и т.н. Ергените и неомъжените жени, които живееха в общежитията, ре-
шиха, че и те трябва да основат фракция, защото се въведе ново правило: „Никакви жени
в мъжкото общежитие.“ Това беше направо нелепо! В крайна сметка бяхме възрастни
хора! Що за глупости? Трябваше да пристъпим към политическо действие. Обсъдихме
въпроса и бях избран да представлявам живущите в общежитията пред градския съвет.
Година и половина след като бях станал представител, си приказвах с Ханс Бете,
който беше в правителствената комисия по онова време. Разказах му за нощницата и
дамските чехли и той започна да се смее: „Ето значи как влезе в градския съвет.“
Ето какво се беше случило: жената, която чисти стаите в общежитието, отворила вра-
тата на моята стая и какво да види – при един от мъжете спи жена! Докладвала на глав-
ната чистачка, главната чистачка – на лейтенанта, лейтенантът – на майора. Стъпало по
стъпало информацията стигнала до най-висше ниво.
Какво да правят? Започнали да размишляват по въпроса. Какви били инструкциите,
които през това време били дадени надолу по йерархията до капитаните, от тях до ма-
йорите, от майорите на лейтенантите, от лейтенантите на главната чистачка, а тя – на
чистачката? „Стаята да се разтребва, да се почиства и да се наблюдава какво се случва.“

67
На следващия ден дошъл същият доклад. Четири дни от ръководството не знаели какво
да предприемат. Най-накрая приели правило: никакви жени в мъжкото общежитие! Но
това правило предизвикало такова брожение, че трябвало да изберат някой да ги пред-
ставлява...

Ще разкажа и за практиката на цензуриране, която ни наложиха. Решиха да правят

нещо напълно незаконно и проверяваха пощата на хората в Съединените щати – без да
имат право. Затова трябваше да го направят елегантно, и то с нашето съгласие. Тряб-
ваше да се съгласим да не залепваме пликовете на писмата, които изпращаме. Приехме
и да се отварят писмата, които получаваме. Оставяхме писмата си отворени, а агентите
по сигурността ги залепваха, ако всичко беше наред. Ако имаше нещо, което не е както
трябва, писмото се връщаше с бележка, че е нарушен този и този параграф от „споразу-
мението“ ни.
И така, много деликатно сред тези либерално настроени учени, в крайна сметка ни
наложиха цензура с редица правила. Беше ни позволено да коментираме ръководството
и ако искаме, можехме да пишем до сенатора, че не ни харесва това или онова, или как
се ръководи проектът. Казаха ни, че ще ни известят, ако има някакви проблеми.
И така, всичко беше уговорено и дойде първият ден от въвеждането на цензурата.
Телефонът звъни! Зънннн!
Аз:
– Моля?
– Бихте си слезли долу?
Слизам.
– Това какво е?
– Писмо от баща ми.
– Добре, а това?
Държат лист с линии и точки – четири точки отдолу, една точка – отгоре, две точки
отдолу, една точка отгоре, точка под точката...
– Това какво е?
– Шифър – казах.
– Добре, шифър, но какво пише? – казаха те.
– Не зная какво пише – казах аз.
– Какъв е ключът за шифъра? Как ще го дешифрираш? – казаха те.
– Не зная – казах аз.
После пак питат:
– А това какво е?
– Писмо от жена ми – казах аз. – В него пише TJXYWZ ТW1Х3.
– Какво е това?
– Друг шифър – отговорих.
– Какъв е ключът ?
– Не зная.
– Получаваш кодирани писма, а не знаеш ключовете им, така ли?
– Точно така. Това е игра. Близките ми измислят шифър, за който нямам ключ, раз-
бирате ли? Те пишат зашифровани писма и ми ги пращат, без да ми пращат кодовете.
Едно от правилата на цензурата беше да не възпрепятства нищо, което обикновено си
изпращате по пощата. Казаха ми:
– Значи трябва да искаш да ти изпратят и шифъра с писмото.

68
 – Но аз не искам да зная ключа – отговорих им аз.
– Добре, ние ще махаме ключа от писмото.
И така – уредихме въпроса. Става ли така? Става. На другия ден получавам писмо от
жена ми, в което пише: „Много ми е трудно да пиша, като знам, че – – – наднична през
рамото ми.“ На мястото на думата имаше бяло петно от коректор.
Слязох долу и казах:
– Нямаме уговорка да коригирате идващите писма, ако не ви харесват. Можете да ги
четете, но не и да триете думи в тях.
– Не ставай смешен – ми отговориха. – Да не мислиш, че цензорите забелват дума с
коректор, те изрязват думите с ножици.
Добре, казах им аз и писах на жена ми: „Използвала ли си коректор в писмото си.“ Тя
ми отговори: „Не, не съм. Сигурно е – – – .“ На мястото на думата беше изрязана дупка
в листа.
Отидох пак при майора, който отговаря за всичко това и се оплаках. Това ми костваше
време, разбира се, но трябваше да го направя, за да се изяснят нещата. Майорът ми
обясни, че цензорите били обучавани, но още не разбирали новите правила и са нужни
такт и търпение.
Приказвахме каквото приказвахме, и той ме пита:
– Какъв е проблемът, не разбирате ли, че съм с добри намерения?
– Имате добри намерения, но нямате власт – все пак той беше на тази позиция едва
от три-четири дни.
– Ще видим тази работа! – каза майорът. Грабна телефона и всичко беше уредено –
нищо да не се реже от писмата.
Но разправиите не свършиха. Получавам един ден писмо от жена ми и бележка от
цензурата: „В писмото имаше шифър без ключ и ние го изрязахме.“
Отивам същия ден при жена ми в Албъкърки и тя ме пита:
– А къде са нещата?
– Какви неща?
– Глеч, глицерин, хот-дог и пране.
– Чакай, това списък ли е?
– Да – отговори ми тя.
– Явно това е бил шифърът – сетих се аз.
Цензорите бяха решили, че това е код: глеч, глицерин и т.н. (Жена ми искала глеч и
глицерин, за да си направи лепило и да си поправи една счупена кутия от оникс.)
Това беше няколко седмици и после нещата се оправиха. Един ден си щраках на сме-
тачната машина и забелязах нещо много забавно. Като разделиш 1 на 243, получаваш
0,004115226337... Много интересно: след 559 има леко изкривяване, но после се оправя
и отново започва да се повтаря. Стори ми се забавно.
Пиша за това в писмо, но писмото се връща – не минава през цензурата, има и бе-
лежка: „Вж. параграф 17.“ Проверявам параграф 17. Той гласи: „Писмата трябва да се
пишат на английски, руски, испански, португалски, латински, немски и т.н. Използва-
нето на друг език става само след писмено разрешение.“ А после беше добавено: „Без
шифри.“
Написах до цензурата кратка бележка, в която обясних, че това не е шифър, защото
като се раздели 1 на 243, действително се получава 0,004115226337... и това число не
съдържа повече информация от числото 243, ако то въобще съдържа някаква информа-
ция. И така нататък в същия дух. След това поисках разрешение да използвам арабски

69
цифри в писмата си. Така реших проблема.
Постоянно имахме някакви разправии с писмата, които получавахме и изпращахме.
Жена ми например продължаваше да споделя, че се чувства неудобно да пише и да знае,
че зад гърба ѝ стои цензор, който чете писмата ѝ. По правило цензурата не биваше да се
споменава. Ние знаехме, но как да ѝ кажат на нея? Затова продължаваха да ми пращат
бележки: „Съпругата ви споменава цензурата.“ А жена ми определено споменаваше цен-
зурата. Накрая ми изпратиха бележка, в която пишеше: „Моля, предупредете съпругата
си да не споменава цензурирането в писмата си.“ И така, аз започнах писмото си с: „Бях
инструктиран да те информирам да не споменаваш цензурирането в писмата си.“ Бууум!
Писмото се връща веднага! Тогава пиша: „Бях инструктиран да информирам съпругата
си да не споменава цензурирането. Как по дяволите да го направя?“
Интересното е, че самият цензор трябваше да ми каже да кажа на жена си да не ми
казва, че тя... Но имаха обяснение – бояли се да не би писмата от Албъкърки да се прос-
ледяват и четат и така някой да разбере, че има цензура, затова би ли могла съпругата
ми да се държи по-естествено.
Когато отидох в Албъкърки, казах на жена си:
– Слушай, не пиши повече за цензурата.
Но проблемите ни не спряха и накрая трябваше да си измислим шифър, нещо, което
беше забранено. Ако бях поставил точка на края на подписа си, това означаваше, че
отново има някакъв проблем и тя се опитваше да измисли нещо ново. Жена ми седеше
по цял ден, понеже беше болна, и мислеше какво да направи. Накрая измислила да ми
прати реклама, което беше напълно законно. В рекламата пишеше: „Изпратете на при-
ятеля си писмо като пъзел. Купете си празен пъзел, напишете на него писмото, начупете
на части, сложете го в малък плик и го изпратете.“ Получих тази реклама с бележка:
„Нямаме време за игри. Моля, инструктирайте съпругата си да се придържа към стан-
дартните писма.“
Бяхме готови – щях да сложа една нова точка, но нещата се оправиха и нямаше нужда
от новия номер. Бяхме им подготвили следното: писмото щеше да започва с: „Надявам
се да не си забравила да отвориш писмото внимателно, защото вътре съм сложил „Пеп-
то-Бисмол“2 за стомаха ти, както се разбрахме.“ Писмото щеше да е пълно с прах. Иде-
ята ни беше, че като отворят бързо писмото, прахът щеше да се разсипе по пода и те
щяха да са развалили всичко, а по презумпция цензурата нямаше да разваля нищо.
Щеше да трябва да събират този „Пепто-Бисмол“... Но не стигнахме до този номер.
В резултат на богатия ми опит с цензорите, знаех много точно какво минава и какво
не. Никой не беше такъв експерт като мен и дори спечелих малко пари от облози.
Един ден открих, че работниците, които живееха малко по-далече, ги мързяло да оби-
калят през портала и бяха направили дупка в оградата. И така, аз излязох през портала,
а влязох през дупката, пак излязох през портала и влязох през дупката и така няколко
пъти, докато сержантът на портала не започна да се чуди какво става. Този пък как само
излиза, без да влиза? Разбира се, естествената му реакция бе да извика лейтенанта и
дори се опитаха да ме арестуват. Обясних им, че в оградата има дупка.
Обзаложих се, че мога да кажа за дупката в оградата в писмо и то да мине. Успях,
разбира се. В писмото пишеше: „Обърнете внимание как се стопанисва това място (това
ни беше позволено да пишем). На 22 м от там и там има дупка в оградата, с такъв и такъв
размер, през която може да се минава.“

2
Лекарство на прах против киселини. – Б.пр.
70
 Какво можеха да направят? Не могат да кажат, че няма дупка. Трябваше да я попра-
вят.
Изпратих и писмо, в което написах как някакви идиоти от армията събудиха през
нощта един от колегите от моите групи – Джон Кемени, светеха с фенери в лицето му,
защото научили, че баща му е комунист или нещо такова. Днес Кемени е известен учен.
Имаше и други неща. Също като с дупката в оградата се опитвах да насоча внимани-
ето към тях по един недиректен начин. Едно такова нещо, върху което исках да обърна
внимание бе, че от самото начало ние имахме строго секретни разработки – за бомбите,
за урана и т.н. Всички разработки бяха описани в документи, които се държаха в дър-
вени шкафове, заключени с малки, най-обикновени катинари. Разбира се, имаше разни
подобрения, направени в работилницата, но в крайна сметка си бяха просто катинари.
Нещо повече – човек можеше да вземе всички тези документи, без дори да отключва
катинара. Беше достатъчно шкафът да се наклони назад – най-долното чекмедже имаше
малък прът, който да държи документите да не се разпилеят, а отдолу имаше широк
отвор, през който можеха да се изтеглят документите.
На всички събрания ставах и казвах, че нашите разработки са изключително секретни
и не можем да ги държим в такива шкафове, трябва ни нещо по-сигурно. На едно съб-
рание Едуард Телер ми каза:
– Моите важни секретни документи не са в шкафчето, а в чекмеджето на бюрото ми.
Дали е по-добре?
– Не зная – отговорих му аз. – Трябва да видя чекмеджето ти.
По време на събранието той беше седнал на по-предните редове, а аз седя по-назад.
Докато тече събранието, се измъквам и отивам да видя чекмеджето на бюрото му. Не се
наложи дори да отварям чекмеджето. Като пъхнеш ръка отзад долу, можеш да изтеглиш
документите един по един, както се изтегля хартия за бърсане на ръце. Изтегляш първия
лист, той изтегля втория, вторият – третия... Опразних цялото чекмедже, подредих
всички документи встрани и се върнах на събранието.
Събранието тъкмо свършваше, хората излизаха от залата и аз се смесих с тълпата.
Настигнах Телер и му казах:
– А, между другото, нека видя чекмеджето ти.
– Разбира се – каза ми той и ме заведе при бюрото си.
Погледнах бюрото и казах:
– Изглежда доста добро. Мога ли да видя какво има вътре?
– С удоволствие – каза той, пъхайки ключа и отваряйки чекмеджето. – Освен ако –
продължи той – не си видял вече сам какво има вътре.
Проблемът, когато правиш номера на много интелигентен човек като Телер, е, че вре-
мето от момента, в който разбере, че нещо не е наред, до момента, в който разбере
точно какво е станало, е адски кратко и се губи цялото удоволствие от номера!
Някои от специалните задачи, които имах в Лос Аламос, бяха доста интересни. Една
от тях бе безопасността в завода в Оук Ридж. В Лос Аламос работехме по бомбата, но
разделянето на изотопите на урана – уран 238 и уран 235, който всъщност е експлозивът,
трябваше да стане в Оук Ридж. Там тъкмо бяха открили метод за получаване на съвсем
малки количества уран 235 в експерименталната апаратура чрез химичен метод. Заводът
обаче щеше да е голям, да има големи количества материал, да се пречиства един път и
после още един път и да е готов за следващия етап. (Пречистването протича в няколко
етапа.) От една страна се упражняваха, от друга бяха добили някакво количество уран
235 и се опитваха да определят какво количество са добили. Бяхме изпратили указания

71
за работа, но не можеха да се справят.
Накрая Емилио Сегре каза, че единственият начин да се направи както трябва, е да се
отиде на място и да се види какво правят. Военните обаче казаха: „Не, цялата информа-
ция от Лос Аламос трябва да се пази на едно място.“
Хората от Оук Ридж не знаеха за какво ще се използва това, което правеха, просто
знаеха какво се иска да направят. Ръководството знаеше, че се разделя уран, но никой
не знаеш каква ще е мощта на бомбата, как действа и т.н. Хората, по-надолу в йерархи-
ята, не знаеха въобще какво се прави. Военните искаха нещата да се запазят така и да не
се обменя информация. Сегре обаче настояваше, че учените там няма да изчислят не-
щата както трябва и всичко ще се обърка. В края на краищата той замина да види какво
става. Минавайки, видял как бутат голяма стъкленица, пълна със зеленикава вода – раз-
твор на ураниев нитрат.
Казал:
– Така ли мислите да работите с разтвора, когато уранът е пречистен?
– Да, защо не – му отвърнали.
– Да не би да искате да експлодира? – ги попитал той.
Какво? Да експлодира?
Тогава военните казали:
– Видяхте ли, информацията не биваше да се разпространява. Хората се притесниха.
Оказало се, че военните знаели какво количество материал е нужно за бомбата –
около 20 килограма някъде – и знаели, че в завода никога няма да има такова количество
материал, и то пречистен. Те обаче не знаели, че неутроните са по-ефективни във воден
разтвор. Във водата е нужна една десета – не, една стотна – уран 235, за да започне ре-
акция, която води до радиоактивно излъчване. Радиоактивността ще убие хората нао-
коло и т.н. Беше много опасно, а те не бяха обърнали внимание на безопасността.
Тогава Опенхаймер праща телеграма на Сегре: „Обиколи целия завод. Обърни вни-
мание къде се събира материалът. През това време ще изчислим какво количество ма-
териал може да се събере, преди да стане експлозия.“
Две групи започнаха работа по това. Групата на Кристи се зае с водните разтвори, а
моята група работеше със сухото прахообразно вещество в сандъците. Изчислихме
колко материал е безопасно да се държи на едно място и Кристи щеше да отиде в Оук
Ридж да ги запознае с положението. Работата в завода беше спряна и трябваше да им
обясним какво става. Много доволен, аз дадох нашите изчисления на Кристи. Той обаче
се разболя от пневмония и трябваше да ида аз.
Преди това не бях пътувал със самолет. Закачиха секретните документи в малък пакет
на гърба ми! В онези дни самолетът приличаше на автобус, само че спирките му бяха
на по-големи разстояния една от друга. Спираше често и се чакаше.
До мен имаше някакъв мъж, който мърмореше, че в наши дни със самолет трябва да
летят само хора с приоритетна задача.
Аз не се въздържах и казах:
– Ами не знам. Аз имам приоритетна задача.
След малко пак започна:
– Идват някакви генерали. Ще свалят някой от нас с приоритети от трета степен.
– Все ми е едно – казах аз. – Моят приоритет е от втора степен.
Той вероятно щеше да пише на своя конгресмен, ако самият той не беше конгресмен.
„На какво прилича това в разгара на войната да се изпращат деца със задачи с приоритет
от втора степен?“

72
 Както и да е, пристигнах в Оук Ридж. Поисках да ме заведат в завода и без да говоря
само разглеждах. Установих, че положението е дори по-зле, отколкото беше описано в
доклада на Сегре, защото той беше видял много сандъци, струпани в едно помещение,
но не беше видял, че в съседното помещение, от другата страна на същата стена, имаше
още толкова сандъци. Ако натрупате твърде много експлозивен материал на едно място,
той може да се взриви, нали разбирате?
Обиколих целия завод. Имам много слаба памет, но когато работя интензивно, крат-
косрочната ми памет е много добра и аз запомних всякакви шантави неща: сграда 90-
270, цистерна номер еди-кой си и т.н.
Вечерта се прибрах в стаята и премислих всички проблемни точки – какво бях видял
и какво трябваше да се направи, за да се оправят нещата. Не е кой знае колко трудно. В
разтворите се слага кадмий, за да погълне неутроните във водата, сандъците се разпръс-
ват, за да не са близо един до друг, да е по правилата.
На следващия ден бе организирано голямо заседание. Забравих да кажа, че преди да
тръгна от Лос Аламос, Опенхаймер ми каза:
– Хората там разбират от тези неща – това са г-н Джулиан Уеб, г-н Еди-кой си и т.н.
Трябва да си сигурен, че те присъстват на заседанието, и да им обясниш мерките за
безопасност – да ги разберат.
– Ами ако не дойдат на съвещанието? Какво да направя? – попитах аз.
– Тогава трябва да кажеш: „Лос Аламос не може да поеме отговорност за безопас-
ността на завода в Оук Ридж, докато...!“
– Значи аз, малкият Ричард, отивам и им поставям условия?
– Да, малък Ричард – отговори ми той. – Отиваш и действаш.
Наистина бързо пораснах!
Когато отидох, там бяха големите клечки от компанията, хората от техническия от-
дел, които търсех, генералите и всички, които имаха отношение към този сериозен проб-
лем. Така трябваше, защото заводът можеше да хвръкне във въздуха, ако бяха пренеб-
регнали проблема.
Лейтенант Цумвалт, който отговаряше за мен, ми предаде, че полковникът казал да
не обяснявам как работят неутроните и всички подробности, за да не смесваме нещата,
а само да кажа какво да правят, за да се осигури безопасна работа. „Според мен не могат
просто да се спазват някакви правила, без да се разбира същината – казах аз. – Искам да
кажа: Лос Аламос не може да поеме отговорност за завода в Оук Ридж, докато работе-
щите там не бъдат напълно запознати с работните процеси.“
Беше страхотно. Лейтенантът ме води при полковника и повтаря думите ми. Полков-
никът казва: „Изчакайте ме само пет минути“, отива до прозореца, застава там и започва
да мисли. В това бяха много добри – във взимането на решения. Забележително е как
проблемът дали работниците в Оук Ридж трябва да знаят или не как работи бомбата,
трябва и може да се реши за пет минути. Затова изпитвам голямо уважение към воен-
ните, защото аз никога не мога да реша нещо много важно за пет минути.
След пет минути полковникът каза: „Добре, г-н Файнман, имате думата.“
Седнах и разказах всичко за неутроните, за начина им на действие, за това, за онова,
за прекалено многото неутрони, струпани на едно място, как трябва да държат изход-
ните суровини разделено, как кадмият поглъща, как бавните неутрони са по-ефикасни
от бързите и т.н. и т.н. – неща, които бяха елементарни за Лос Аламос, но тук не ги бяха
чували преди и аз им изглеждах като гений.
В резултат те решиха да сформират малки групи, които да изчислят как да направят

73
нещата. Започнаха да преустройват завода, като се включиха проектантите, инжене-
рите, химиците. Казаха ми да се върна след няколко месеца и тогава инженерите бяха
готови с проектите. Очакваше се да направя оглед на завода.
Как да оглеждаш завод, който още не е построен? Не зная. И тогава лейтенант Цум-
валт, който постоянно кръжеше край мен, защото трябваше да ходя навсякъде с ескорт,
ме завежда в една стая с двама инженери и дъъъъъълга маса, покрита с чертежи от бъ-
дещия завод.
В училище имах машинно чертане, но не бях добър в четенето на чертежи. А те раз-
гръщат чертежите пред мен и започват да ми обясняват, като ме мислят за гений. Сега,
едно от нещата, с което трябваше да се справят в завода, бе да няма струпване. Ако при
работещ изпарител натрупан материал блокира клапата например, това може да доведе
до взрив. Затова бяха предвидили по две клапи навсякъде.
После ми обясняват каква е технологията. Въглеродният тетрахлорид влиза тук, ура-
новият нитрат от тук отива тук, издига се нагоре, спуска се надолу, през етажа, минава
през тези тръби – ооооооооооооп – прелистват чертеж след чертеж, надолу-нагоре, на-
долу-нагоре, говорят бързо и ми обясняват много, много сложния химически завод.
Пред очите ми се замрежва – та аз дори не знам какво означават знаците по тези чер-
тежи! Има някакви неща, за които отначало си мислех, че са прозорци – квадрат с кръс-
тче в средата – пръснати из целия проклет чертеж. Не, не можеше да са прозорци, за-
щото невинаги са по външния контур. Трябва да питам какво е това.
Може би сте били в ситуация, в която не сте попитали нещо от самото начало. Ако
попитате отначало, няма проблем. Но по-късно, когато хората вече са изприказвали
доста по темата, просто ще ви кажат: „Защо ни изгуби времето досега?“
Какво да правя? Хрумна ми една идея – може да е клапа. Вдигам пръст и го забивам
в едно от загадъчните малки кръстчета в средата на един от чертежите и казвам: „Какво
ще стане, ако тази клапа блокира? – мислейки си, че те ще отговорят: „Това не е клапа,
господине, това е прозорец.“
Но единият поглежда към другия и казва:
– Ами ако тази клапа заседне... – и започва да сочи нагоре и надолу по чертежа, на-
горе и надолу и другият човек показва нагоре и надолу, назад и напред, назад и напред,
после се гледат един друг, обръщат се към мен зяпнали като риби и казват – Ама вие
сте напълно прав, господине.
Навиха чертежите си и излязоха, а ние след тях. Г-н Цумвалт, който беше с мен нав-
сякъде, каза:
– Вие сте гений! Разбрах, че сте гений още когато минахте само веднъж през завода,
а на следващата сутрин им казахте за изпарител С-21 в сграда 90-207. Но това, което
току-що направихте, е толкова фантастично, че искам да знам как, как го направихте?
Казах му, че човек трябва да разбере дали това е клапа, или не е.
Друг проблем, върху който работех, беше следният. Трябваше да правим много из-
числения и работехме с калкулатори „Марчант“. Това са ръчни изчислителни машини с
числа, натискаш и те умножават, делят, събират и т.н., но не така лесно, както сега. Тези
механични устройства често се повреждаха и трябваше да ги връщаме за поправка в
завода. Тогава оставахме без машини и затова започнахме да ги отваряме сами (въпреки
надписа, че в такъв случай производителят не носи отговорност). Сваляхме капаците на
машините и трупахме опит в поправките. При по-сложна повреда изпращахме калкула-
тора в завода, при по-лесна я отстранявахме и продължавахме работа. Накрая аз поех
поправките на всички компютри, а друг колега пое пишещите машини.

74
 Накрая обаче видяхме, че за справянето с големия проблем – да разберем какво точно
става при имплозията на бомбата, какво количество енергия се отделя и т.н. – е нужно
да се направят много повече изчисления, отколкото ни бяха по силите. Един много умен
колега – Стаили Франкел – предложи да опитаме с IBM машини. Компанията IBM
имаше машини с бизнес насоченост: събиращи машини – табулатори, умножаващи ма-
шини – поставяш две карти с числа и те ги умножават, сортиращи машини и т.н.
Франкел имаше много добра идея – ако имаме достатъчно IBM машини, можем да
пуснем картите в цикъл. Всеки, който днес се занимава с изчисления, разбира за какво
говоря, но тогава това беше нещо ново – поточна линия с изчислителни машини. Бяхме
правили нещо подобно със събиращи машини, но сега ставаше въпрос за нещо раз-
лично – минаваш първо през събиращата машина, после през умножаващата, после през
събираща и т.н. Франкел проектира системата и поръча машини от IBM, защото разб-
рахме, че това е нашето решение.
Трябваше ни човек, който да поправя и поддържа машините. Военните винаги са го-
тови да изпратят такъв човек, но винаги закъсняват. А при нас ситуацията винаги беше
спешна. Всичко, което правехме, трябваше да стане възможно най-бързо. В конкретния
случай разработихме всички числови операции, които трябваше да изпълняват маши-
ните – да умножат тези числа, после да пресметнат онези, да извадят и т.н. Разработихме
програмата, но нямахме машина, на която да я изпробваме. Затова наредихме в стаята
момичета с по един „Марчант“ – единият умножаваше, вторият събира, третият повдига
на степен, която пише на картата, и после момичето подава картата на следващото мо-
миче.
Повтаряхме цикъла, докато отстраним всички грешки. Постигнахме адски по-висока
скорост, отколкото когато един човек прави сам всички стъпки. Такава скорост очак-
вахме да постигнем с IBM машините, но те нямаше да се уморяват и можеха да работят
на три смени, а момичетата се уморяваха след известно време.
С този процес отстранихме грешките, а накрая дойдоха и машините, но без човек за
поддръжката им. Това беше една от най-сложната техника за времето си, а пристигна
частично разглобена, с купища кабели и чертежи как да се монтира. Аз, Стан Франкел
и още един колега започнахме да ги сглобяваме и си създадохме куп главоболия. Най-
голямото ни главоболие обаче беше важната клечка, която идваше от време на време и
казваше: „Ще счупите нещо!“
Сглобявахме машините и някой път работеха, а друг път, когато ги бяхме сглобили
погрешно, не работеха. Веднъж, докато сглобявах една умножаваща машина, видях
една огъната част, но не смеех да я изправя, за да не повредя нещо непоправимо. Най-
накрая все пак дойде човек по техническата поддръжка, оправи машините и работата
тръгна. Техникът обаче имаше проблем с машината, с която и аз се бях борил. След три
дни той още работеше върху тази последна машина.
Отидох при него и му казах:
– Знаеш ли, видях, че това е огънато.
– Ама разбира се – каза той. – Оттам идва целият проблем.
Франкел, чиято беше идеята за тази програма, обаче се разболя от компютърна бо-
лест, която днес е известна на всеки, който работи с компютри. Това е много сериозна
болест и пречи много на работата. Проблемът при компютрите е, че човек играе с тях.
Те са толкова интересни, имаш толкова много възможности – с четно число правиш
едно нещо, с нечетно – друго, и така скоро започваш да правиш още по-сложни неща,
ако си достатъчно умен.

75
 След известно време обаче цялата система рухна. Франкел въобще не забеляза това,
той не следеше за нищо. Системата започна да се бави много, а той си седи в стаята и
се мъчи как да накара табулаторът автоматично да пресмята arctg(x) чрез интегриране
и да нанесе резултатите в таблица.
Задачата беше напълно ненужна. Имахме таблици за arctg(x). Но ако някога сте рабо-
тили с компютри, знаете каква е тази болест – удоволствието да видиш какво си спосо-
бен да направиш. И точно той, който измисли цялото нещо, пръв се разболя от тази
болест.
Помолиха ме да оставя моята работа и да поема IBM групата. Опитах да не развия и
аз същата болест. Групата беше много добра, макар че за 9 месеца бяха решили само
три задачи.
Истинската беда беше в това, че никой нищо не беше казал на момчетата от тази
група. Армията беше подбрала тези умни момчета с инженерни наклонности от висшите
училища от цялата страна за т.нар. Специален инженерен отдел. Пратили ги в Лос Ала-
мос, настанили ги в казармите и не им казали нищо.
Те започнали работа, като работата им била да работят на IBM машините – да проби-
ват дупки и да се занимават с числа, които не знаели какво значат. Никой не им казал
какво е това. Работата вървеше много бавно и според мен трябваше да се изясни на тези
момчета върху какво работят. Опенхаймер отиде да говори с отдела по сигурността и
получи разрешение да изнеса на момчетата лекция върху какво работим. Те се въоду-
шевиха много: „Значи и ние участваме във войната! Ето каква била работата!“ Така те
разбраха какво значат различните цифри. Ако налягането стане по-голямо, значи се е
отделила повече енергия и т.н. Сега вече разбираха какво правят.
Настъпи пълна трансформация! Те започнаха да предлагат оптимизация на работата,
подобряваха схемите, работеха и нощем, без да е нужно някой да ги ръководи. Разби-
раха всичко и разработиха няколко програми, които свършиха добра работа.
И така, моите момчета настина се справиха – трябваше само да им се обясни върху
какво работят. В резултат, ако преди им трябваха девет месеца за три задачи, сега ре-
шиха девет задачи за три месеца – почти десет пъти по-бързо.
Един от секретните механизми беше следният. В изчисленията участваха купища
карти, които трябваше да преминат през целия цикъл – събиране, умножение и т.н. – и
то през всички машини в помещението, бавно, стъпка по стъпка. Започнахме да оцветя-
ваме картите от различните задачи в различни цветове и така решавахме по две-три за-
дачи едновременно.
Този номер обаче ни вкара в друго затруднение. Към края на войната, например,
точно преди да направим изпитването в Албъкърки, стоеше въпросът колко енергия се
отделя. Бяхме я пресмятали при различни проекти, но не и точно при този, който в
крайна сметка беше използван. И така, Боб Кристи дойде долу при нас и каза:
– Искаме резултати до един месец – или дори още по-кратък период – до три седмици.
– Невъзможно е – казах аз.
– Виж, решавате по две задачи на месец. Това прави две седмици за задача, или три
седмици – каза той.
– Така е – казах аз. – Но на практика решаването на задачата отнема повече време,
просто ние работим по задачите паралелно. Решаването на една задача отнема повече
време и не можем да я направим по-бързо.
Той си тръгна, а аз започнах да размишлявам. Има ли начин да го направим по-бързо?
Ако не правим нищо друго на машината, нищо друго няма да ни пречи. Написах на

76
черната дъска: „МОЖЕМ ЛИ ДА ГО НАПРАВИМ?“ Момчетата започнаха да викат:
– Да, ще работим двойни смени, ще работим извънредно – и всякакви други подобни
неща. – Да опитаме да го направим! Да опитаме!
И така, дадох нареждане: спира се работата по всички други задачи! Имаме само една
задача и всички работим по нея. Момчетата започнаха работа.
Жена ми Арлин беше болна от туберкулоза, много тежко болна. С нея можеше да се
случи нещо във всеки един момент, затова се бях уговорил с приятел от общежитието
да ми услужи с колата си при спешна ситуация, за да отида до Албъкърки. Той се каз-
ваше Клаус Фукс, беше шпионин и превозваше с колата си секретните атомни разра-
ботки от Лос Аламос чак до Санта Фе. Затова обаче не знаеше никой.
Спешната ситуация се появи. Взех колата на Фукс, качих двама стопаджии – в случай
че по пътя до Албъкърки се случи нещо с колата. Тъкмо влязохме в Санта Фе, и спу-
кахме гума. Двете момчета помогнаха да я сменим, но на излизане от Санта Фе спукахме
втора гума. Избутахме колата до близката бензиностанция.
Бензинджията поправяше някаква друга кола и щеше да се наложи да чакаме дълго
време, преди да може да ни помогне. Не ми и хрумна да го уговарям, но стопаджиите
отидоха при него и му обясниха ситуацията. След малко бяхме с нова гума (резервна
нямахме, но гумите бяха дефицит по време на войната).
На около 50 км от Албъкърки спукахме трета гума, затова оставих колата на пътя и
продължих на стоп. Обадих се на един сервиз да издърпат колата, докато съм в болни-
цата при жена ми.
Арлин почина няколко часа, след като пристигнах в болницата. Влезе една сестра,
попълни смъртния акт и излезе. Постоях още малко при жена си. После погледнах ча-
совника, който ѝ бях подарил преди седем години, когато се разболя от туберкулоза. За
времето си той беше много хубав: цифров часовник, чийто цифри се сменят автома-
тично. Беше нещо афиф, все спираше по една или друга причина и трябваше да го поп-
равям от време на време, но през всичките тези години продължаваше да върви. Сега
пак беше спрял – на 9,22 ч. – времето на смъртта, отбелязано в смъртния акт!
Спомних си, как когато бях в общежитието в МТИ, изведнъж като гръм от ясно небе
ми дойде мисълта, че баба ми е умряла. Последва телефонен звън, ей така. Беше за Пийт
Бърнис – моята баба си беше жива. Бях запомнил това, в случай, че някой твърди, че
нещата стават по друг начин. Според мен подобни неща стават понякога, но случайно –
в крайна сметка баба ми беше много възрастна, – макар че според някои хора същест-
вуват свръхестествени явления.
Арлин държеше часовника до леглото през цялото време на боледуването си, а сега
той бе спрял да работи в часа на нейната смърт. Разбирам как човек, който донякъде
вярва в такива неща и не е с критично мислене, при подобна ситуация няма да се опита
да разбере какво е станало, а ще започне да твърди, че никой не е докосвал часовника и
това не би могло да се обясни чрез нормални явления. Часовникът просто е спрял. Това
би бил драматичен пример за подобни фантасмагорични феномени.
А аз си спомних как в стаята притъмняваше и сестрата взе часовника, обърна го към
светлината, за да види циферблата му. От това той би могъл да спре.
Излязох навън. Може би се заблуждавах, но бях изненадан как не усещам това, което
си мислех, че изпитват хората при такива обстоятелства. Не се радвах, но не бях особено
разстроен, може би защото знаех от седем години, че това ще се случи.
Не знаех как ще се изправя пред всичките ми приятели в Лос Аламос. Не исках хората
да стоят с опечалени лица и да ми изказват съболезнования. Когато се върнах (като на

77
връщане спуках и четвъртата гума), те ме питаха какво става.
– Умря. Докъде стигнахте с програмата?
Веднага разбраха, че аз не искам да се отдам на скръбта.
(Явно нещо се беше случило с мен психологически: реалността беше толкова важна –
аз трябваше да разбера какво наистина беше станало с Арлин, физиологически, – че аз
заплаках за първи път чак след няколко месеца, когато бях в Оук Ридж. Минавах покрай
магазин с рокли на витрината и си помислих, че Арлин щеше да хареса едната. Това ми
дойде в повече.)
Когато се върнах към работата си по програмата за пресмятане, установих, че е обър-
кана здраво: имаше бели, сини и жълти карти.
– Нали трябваше да се работи само по една задача – по една задача! – казах аз.
– Не пипай, не пипай. Чакай, ще ти обясним всичко – викнаха момчетата.
Аз изчаках и разбрах какво се беше случило. Когато пуснат картите през машината,
тя понякога прави грешки или на картата се набива неправилно число. В нормалния
работен процес при такава ситуация започваме всичко отначало. Колегите ми забеля-
зали, че дадена грешка в даден цикъл оказва влияние само върху съседните числа, в
следващия цикъл – пак само на съседните числа и т.н. И така през цялата купчина карти.
Ако имате петдесет карти и се появи грешка при карта номер 39, грешката касае карти
37, 38 и 39. В следващия цикъл – при карти 36, 37, 38, 39 и 40. А при последващия се
разпространява като зараза.
Колегите ми открили грешка в това, което е направено преди, и им хрумнала идея.
Решили да пресмятат само малки купчини с по десет карти около грешката. И тъй като
десет карти може да минат през машината по-бързо, отколкото петдесет карти, те пус-
кали набързо това второ тесте, като същевременно продължавали работа по петдесетте
карти. По-малкото тесте минавало по-бързо и те го прилепвали коригирано. Хитро!
Така колегите ми печелеха време. Нямаше друг начин. Ако трябваше да спрат, за да
отстранят проблема, щеше да се загуби време. Това бе начинът, по който се справиха.
Сега вече се сещате какво беше станало. Бяха намерили грешка в синьото тесте и
тогава бяха пуснали жълто тесте с малко по-малко карти, което вървяло по-бързо от
синьото. Точно в този момент – когато откачили от бързане, защото след като кориги-
рали синьото тесте, трябвало да оправят и бялото – влиза шефът.
– Не пипай, не пипай, чакай! – казаха ми те и аз ги оставих и те оправиха всичко.
В крайна сметка решихме задачата навреме и точно това бе единственият начин, по
който стана.
В началото бях най-младши в екипа. После станах ръководител на група. Срещнах
някои велики хора. Едно от най-хубавите неща, които са ми се случвали в живота, е, че
се запознах с тези забележителни физици.
Разбира се, там беше Енрико Ферми. Веднъж дойде от Чикаго да ни консултира и да
ни помогне. Предстоеше ни среща, а аз бях направил изчисления и бях получил някакви
резултати. Сметките бяха сложни, задачата си беше трудна. Обикновено можех да кажа
какъв горе-долу ще бъде отговорът, а когато го получех, можех да обясня защо е така.
Тази задача обаче беше толкова сложна, че не можех да обясня защо отговорът е такъв.
И така, споделих с Ферми по каква задача работя и тръгнах да му показвам резулта-
тите.
– Чакай – каза ми той. – Нека да помисля, преди да ми покажеш резултата. Трябва да
се получи това (и беше прав) и това, защото така и така. Обяснението е съвсем оче-
видно...

78
 Той правеше това, в което се смятах за добър, десет пъти по-добре от мен. Това беше
голям урок за мен.
Освен това тогава се запознах и с Джон фон Нойман – големият математик. Често в
неделя с него ходехме на разходки. Обикаляхме из каньоните. Понякога идваха и Бете
и Боб Бейчър. Беше много приятно. Фон Нойман ми даде една интересна идея: че не е
нужно човек да се чувства отговорен за света, в който живее. В резултата на този съвет
аз развих едно силно чувство на социална безотговорност. Това ме направи най-щаст-
ливият човек на земята. Именно Фон Нойман пося семето на това, от което израсна мо-
ята активна безотговорност!
Тогава се запознах и с Нилс Бор. По това време се наричаше Никълъс Бейкър и дойде
в Лос Аламос заедно със сина си Джим Бейкър, чието истинско име бе Оге Бор. Идваха
от Дания и както знаете, бяха много известни физици. Даже за знаменитостите в екипа
Бор беше като божество.
На първата среща, след като пристигна великият Нилс Бор дойде, всички искаха да
го видят. Затова на срещата, на която се обсъждаше бомбата, имаше много хора. Бях
много назад в залата и го виждах само между главите на хората отпред.
На сутринта в деня, когато трябваше пак да дойде, телефонът ми иззвъня.
– Здравейте, г-н Файнман ли е?
– Да.
– Обажда се Джим Бейкър – това беше синът му. – Ние с баща ми искаме да говорим
с вас.
– С мен? Аз съм Файнман и съм само...
– Точно така. Можете ли в 8 ч. днес сутринта?
И така, в 8 ч. сутринта, когато всички още спят, аз отивам на мястото на срещата.
Влизаме в един кабинет в техническия отдел и той казва:
– Разсъждавахме как бомбата да стане по-ефикасна и ни дойде следната идея.
Аз отговарям:
– Не, така няма да стане... и т.н. и т.н.
Тогава той пита:
– Ами какво мислите за това и това?
– Да, по-добре, но пак я има същата глупава идея.
Спорихме около два часа – така, пък иначе, така, пък иначе – минахме през разни
идеи. Великият Бор постоянно палеше лулата си, а тя все гаснеше. Говореше доста не-
разбираемо – мън-мън – едва разбирах какво казва. Синът му го разбирах по-лесно.
– Е – каза той накрая, запалвайки лулата си – мисля, че вече можем да повикаме и
големите клечки.
Те повикаха и останалите колеги и започнаха обсъждането.
Тогава синът му ми обясни какво е станало. На предишната среща Бор му казал:
– Запомни ли името на онзи младеж в дъното? Само той не се бои от мен и ще ми
каже директно, ако идеята ми не става. Следващия път няма какво да обсъждаме идеята
с тези хора, дето винаги казват: „Да, г-н Бор, да, г-н Бор.“ Ще поговорим първо с този
младеж.
Винаги съм бил такъв – никога не обръщах внимание с кого говоря, интересуваше ме
само физиката. Ако идеята според мен не струва, го казвам направо. Ако ми се вижда
добра, казвам, че според мен е добра. Проста работа.
Винаги съм живял по този начин. Хубаво е, приятно е, ако можеш да го правиш. Къс-
метлия съм, че можех да живея така.

79
 Когато станахме готови с изчисленията, следваха изпитанията. По това време – след
като почина жена ми – си бях взел малка отпуска и ето че получих телеграма: „Бебето
се чака на тази и тази дата.“
Летях обратно, пристигнах тъкмо когато автобусите потегляха и така се озовах точно
на полигона, на трийсет километра разстояние. Имахме радио и трябваше да ни кажат,
когато гръмне това нещо. Радиото обаче не работеше и не знаехме какво става. Извед-
нъж, минути преди предполагаемия взрив, радиото проработи и чухме, че остават двай-
сет секунди – за хората като нас, които са на 30 км. Другите бяха по-близо – на 10 км.
Бяха ни раздали тъмни очила, през които да гледаме. Тъмни очила! По дяволите, на
30 км разстояние нищо не можеш да видиш през тъмни очила. Бях преценил, че единс-
твеното нещо, което може да увреди очите (ярката светлина не ги уврежда) е ултравио-
летовата светлина. Застанах зад предното стъкло на един камион – ултравиолетът не
минава през стъкло, така че можех безопасно да гледам проклетото нещо.
Настъпва мигът и блясва такава чудовищно ярка светлина, че клякам и гледам на пода
на камиона лилаво петно. „Не е петно, послеобраз е“, казвам си аз и се изправям да
погледна пак. Виждам как бялата светлина става жълта, а после – оранжева. Образуват
се облаци и после изчезват – от компресията и от разширяването на ударната вълна.
Накрая едно голямо оранжево кълбо, много ярко в центъра, започва да се издига и да
се разраства, а периферията му потъмнява и тогава разбираш, че това е голямо кълбо
дим, от което с проблясъци струят огън и топлина.
Всичко продължи около една минута. Редуваха се ярка светлина и мрак – и аз го ви-
дях. Вероятно бях единственият, който е видял проклетото нещо – първото изпитание
„Тринити“. Останалите бяха с тъмни очила, а тези, които бяха на 10 км, не са го видели,
защото им било наредено да легнат на пода. Може би единствено аз съм видял изпита-
нието с просто око.
Накрая, след около минута и половина, се чу адски трясък
– БАМ – и след това тътен, като при гръмотевица. Това вече ме убеди. Никой не беше
казал и думичка през цялото време. Всички гледахме безмълвни. Но този звук ни извади
от вцепенението – такъв звук на такова разстояние беше доказателството, че това нещо
действително работи.
– Какво беше това? – попита мъжът до мен.
– Това беше Бомбата – отговорих му аз.
Мъжът беше Уилям Лорънс. Той трябваше да напише статия за нещата тук, а аз тряб-
ваше да го разведа наоколо. Оказа се обаче, че темата е твърде техническа за него, затова
по-късно дойде Х.Д. Смит и го разведох наоколо. Заведох го в едно помещение, където
върху тънък пиедестал стоеше малко посребрено кълбо. Можеше да го пипнеш с ръка.
Беше топло. Беше радиоактивно. Беше плутоний. Стояхме на вратата на помещението
и говорехме за кълбото. Това беше нов елемент, създаден от човека, елемент, какъвто
не е имало на Земята, освен може би за кратко време в самото начало. И ето го тук – в
чист вид, радиоактивно, с всички свои удивителни свойства. Ние го бяхме създали. За-
това беше изключително ценен за нас.
Докато си приказвахме, знаете какво правят хората, докато приказват – поклащат се
насам натам, въртят се и т.н. – г-н Смит почукна с крак по ограничителя на вратата.
– Да, ограничителят определено подхожда на тази врата – казах аз. Той беше около
20 сантиметрова полусфера от жълтеникав метал – всъщност злато.
Ето каква беше историята на това златно полукълбо. Трябваше да направим експери-
мент, за да видим колко неутрона се отразяват от различните материали, но за да пестим

80
неутрони, не използвахме кой знае колко материал. Направихме опити с различни ма-
териали – с платина, с цинк, месинг, злато. От изпитванията със злато ни бяха останали
парчета злато и някой даде умната идея да използваме това голямо златно кълбо за ог-
раничител на вратата на стаята, в която стоеше плутоният.
След провеждането на изпитанието, в Лос Аламос настъпи въодушевление. Всички
ликуваха, тичаха насам-натам. Аз седнах на ръба на един джип и започнах да си бара-
баня. Един човек обаче, спомням си аз – Боб Уилсън, седеше посърнал.
– Защо си се намръщил? – попитах го аз.
– Това, което направихме, е ужасно – отговори ми той.
– Нали ти го започна, ти ни привлече и нас – казах аз.
Всъщност аз и другите започнахме с най-добри намерения. Работихме усърдно, за да
изпълним задачата, и бяхме щастливи, развълнувани. И ето че спираш да мислиш, раз-
бирате ли, просто спираш. Боб Уилсън беше единственият, беше продължил да мисли
какво всъщност правим.
Скоро след това се върнах към цивилния живот и отидох да преподавам в „Корнел“
и първото ми впечатление беше много странно. Не го разбирах, но го усещах много
силно. Сядам в ресторант в Ню Йорк например, гледам към сградите наоколо и си мисля
какъв беше радиусът на пораженията в Хирошима и други подобни... Колко далече от
тук е 34-та улица?... Ако всички тези сгради са разрушени – и т.н. Оглеждах се и виждах
как хората строят мост или правят нов път и си мислех, че са луди, че просто не разбират,
просто не разбират. Защо строят тези нови неща? Та те са така безполезни.
За щастие обаче, те се оказаха полезни вече почти 40 години, нали така? Така че аз
съм грешал, като си мислех, че строежът на мостове е безсмислен, и много се радвам,
че другите хора са имали здравия разум да продължат напред.

81
 Ти си касоразбивач и аз съм касоразбивач
Едно момче – Лио Лаватели – ме научи да отключвам ключалки.
Оказа се, че отключването на секретни патрони – като тези на „Яле“ – е проста работа.
Пъхаш отвертка в отверстието и пробваш да превъртиш механизма (натискаш от едната
страна, за да освободиш отверстието). Обаче не става, защото има цилиндърчета, които
трябва да се повдигнат много прецизно до точната височина (което става с ключа по
принцип). Но тъй като патронът не е перфектен, едно от цилиндърчетата поема най-вече
тежестта за заключването. И сега, като пъхнеш в отверстието тел – да кажем огънат на
края кламер – и я раздвижиш напред-назад, рано или късно ще повдигнеш до нужната
височина точно онова цилиндърче, което най-вече държи механизма. Патронът поддава,
едва-едва, а първият цилиндър е вдигнат. Сега второ цилиндърче поема основната те-
жест, но и с него може да се справиш по описания вече начин. Така за няколко минути
човек е готов с всички цилиндърчета.
Често отвертката се плъзва и се чува едно характерно щрак-щрак-щрак, от което от-
качаш. Има едни малки пружини, които натискат цилиндърчетата обратно, когато се
извади ключът, и като извадиш отвертката се чува тяхното щракане. (Понякога нарочно
се вади отвертката, за да се види върви ли работата въобще – например, може да се
окаже, че се опитваш да превъртиш патрона на погрешната страна.) Понякога това се
оказва един Сизифов труд: вечно си в подножието на върха.
Това е прост процес, но си иска практика. Научаваш колко силно да натискаш – да е
силно, за да повдигнеш цилиндърчетата, но и не много силно, иначе няма да се вдигнат.
Хората, които все ходят и заключват, обикновено не си дават сметка колко лесно се
отключва такава ключалка.
Когато започнахме работа по проекта за атомната бомба в Лос Аламос, всичко беше
на юруш. Цялата секретна документация – всички разработки, свързани с бомбата – се
държеше в кантонерки, които ако въобще се заключваха, то беше с катинари с три щи-
фта – елементарни за отключване.
За да се повиши сигурността, ръководството сложи на кантонерките по един прът,
който се спускаше от горе до долу през дръжките на чекмеджетата и се заключваше с
катинар.
Някакъв колега ми каза: „Виж какво направи началството – можеш ли сега да отво-
риш кантонерка?“
Погледнах кантонерката отзад и видях, че дъното на чекмеджетата не е солидно.
Всяко от тях имаше жлеб с метален език (езикът държеше документите вътре в чекме-
джето). Бръкнах отзад, издърпах езика и започнах да изтеглям листата през жлеба.
„Виж – казах аз, – дори не е нужно да отключвам катинара.“
В Лос Аламос цареше дух на сътрудничество и се чувствахме отговорни да обръщаме
внимание на разни проблеми, които трябваше да се решат. Аз все повтарях, че сигур-
ността не е добра и макар всички да мислеха, че стоманените пръти и катинарите реша-
ват проблема, аз не смятах така.
За да докажа, че мерките за секретност не са на ниво, винаги, когато ми трябваше
доклада на някой колега, а колегата го нямаше, отивах в кабинета му, отварях кантонер-
ката и си взимах каквото ми трябва. Когато си свършвах работата с документа, го връ-
щах на колегата:
– Благодаря за доклада.

82
 – Откъде го взе?
– От кантонерката ти.
– Ама тя е заключена!
– Знам, че е заключена. Заключването не е добро.
Накрая дойдоха едни кантонерки със заключалки „Мослър Сейф“ с цифрова комби-
нация. Бяха с по три чекмеджета. Като дръпнеш горното чекмедже, излизат и другите
две. Горното чекмедже се отваряше, като завърташ циферблата наляво, надясно, пак
наляво до цифровата комбинация, а после надясно до числото 10 и стрелата вътре се
вдига. Цялата кантонерка се заключваше, като първо се затворят долните чекмеджета,
после горното и завърташ циферблата до 10 – така стрелата вътре се спуска.
Новите кантонерки веднага събудиха интереса ми. Обичам загадките. Някой се
опитва да ме надхитри – трябва да го победя!
За да разбера принципа на действие на цифровия механизъм, разглобих заключалката
на кантонерката в моя кабинет. Принципът беше следният: на една ос, един зад друг
бяха нанизани три диска и всеки от тях имаше прорез на различно място. Идеята беше
прорезите да се подредят в една линия, затова, като се завърти циферблатът до 10, малка
зъбна предавка спуска стрелата през канала, образуван от прорезите на трите диска.
Сега, за да се завъртят дисковете, на гърба на циферблата стърчеше щифт със същата
дължина като щифта, който стърчеше от предната страна на първия диск. С първото
завъртане на циферблата нагласяте първия диск.
На гърба на първия диск имаше щифт със същата дължина като щифта отпред на
втория диск, така че, когато завъртите циферблата втори път, нагласяте и втория диск.
Продължавайки да въртите циферблата, щифтът на гърба на втория диск ще закачи
щифта отпред на третия диск, като сега го нагласяте в правилната позиция с първото
число на комбинацията.
Сега трябва да завъртите циферблата един пълен оборот на другата страна, за да хва-
нете втория диск от другата страна и тогава продължавате до втората цифра от комби-
нацията, за да нагласите втория диск.
Пак сменяте посоката и нагласяте първия диск в правилна позиция. Прорезите са под-
равнени и като завъртите до 10, отваряте кантонерката.
Борех се с ключалката, но тя ми се опъваше. Купих си две книги за касоразбивачи, но
в общи линии те бяха еднакви. Започват с истории за фантастични постижения на касо-
разбивачи, като например как една жена била заключена в хладилник за месо и щяла да
замръзне, но касоразбивачът успял да отключи за две минути, като при това висял с
главата надолу. Или как касоразбивачът се гмурка на дъното на морето и отваря сандък
със скъпоценности и злато.
Във втората част на книгите пишеше как се отваря сейф. Имаше всякакви глупости
от рода на: „Добре е да опитате с някаква дата, защото повечето хора използват дати.“
Или: „Опитайте се да проникнете в психологията на собственика на сейфа и да си пред-
ставите каква цифрова комбинация би използвал.“ И: „Секретарката често се бои, че
може да забрави комбинацията, затова я записва на едно от следните места: близо до
своето чекмедже, на някой списък с имена и адреси и т.н.“
Все пак в книгите имаше нещо полезно за това как се отварят обикновени сейфове.
Обикновените сейфове имаха допълнителна дръжка и ако я натиснеш, докато въртиш
циферблата, понеже един от дисковете е от по-голямо значение (също като при секрет-
ните патрони), когато прорезът на този диск се окаже под стрелата, се получава леко

83
щракване, което може да се чуе със стетоскоп, или се получава леко намаляване на три-
енето, което може да се усети (без да е нужно да натъркаш върховете на пръстите си с
шкурка), и тогава разбираш: „Това е числото!“
Не знаеш дали е първото, второто или третото число, но можеш да се сетиш, като
установиш колко пъти трябва да завъртиш циферблата на другата страна, за да чуеш
отново същото щрак. Ако е по-малко от един път, е първият диск, ако е по-малко от два
пъти – е вторият.
Този полезен трик действаше само при обикновени сейфове, така че бях в затрудне-
ние.
Опитах всички други номера, които знаех за кантонерките, като това как да освобо-
диш резето на най-долното чекмедже, без да отваряш горното, като развиеш винт отпред
и мушнеш закривена тел.
Опитах чрез много рязко завъртане на циферблата до 10, като се надявах, че така по
някакъв начин дискът ще спре на точното място. Опитах всичко, каквото знаех. Бях
отчаян.
Тогава подходих научно. Една обикновена комбинация е да кажем 69-32-21. При
какво отклонение от тези числа сейфът все пак ще се отвори? Щом първото число е 69,
дали с 68 ще стане? Ами с 67? Механизмите, с които се заключваха кантонерките при
нас, при 68 и 67 се отключваха, но при 66 – не. Дали ще се отвори с отклонения от две
единици и в двете посоки? Което означава, че трябва да изпробваш едно от пет числа,
така че можеш да пробваш с 0, 5, 10, 15 и т.н. С двадесет такива числа на циферблат до
100, това прави 8000 опита, вместо 1 000 000, ако трябва да пробваш с всяко едно число.
Следващият въпрос беше колко време ми трябва, за да пробвам 8000 комбинации? Да
кажем, че имам първите две числа от комбинацията на ключалка, която искам да открия.
Нека са 69-32, но аз мисля, че са 70-30. Мога да изпробвам двадесет възможни трети
числа, без да набирам всеки път първите две. А сега да предположим, че съм познал
само първото число от комбинацията. След като опитвам двадесет числа на третия диск,
мърдам съвсем леко второто колело и тогава правя други двадесет числа на третото ко-
лело.
Упражнявах се много с моята цифрова ключалка и постигнах максималната за мен
бързина, без да забравям до кое число съм стигнал. Като истински жонгльор си бях из-
работил съвършен ритъм и за по-малко от половин час можех да направя опити с 400
евентуални последни числа. Това означаваше, че мога да отворя сейф максимум за 8
часа и средно за 4 часа.
Още един колега от Лос Аламос се интересуваше от ключалки – Стейли. Говорехме
си по темата от време на време, нищо повече. Когато разбрах, че мога да отворя сейф
средно за четири часа, исках да го покажа на Стейли, затова отидох при един колега от
изчислителния отдел и го попитах:
– Може ли да използвам сейфа ти? Искам да покажа нещо на Стейли.
Събраха се и други момчета от отдела и един от тях каза:
– Ей, всички, слушайте – Файнман ще демонстрира на Стейли как се отваря цифрова
ключалка, ха, ха, ха!
Всъщност не възнамерявах да отварям цифрова ключалка, просто исках да покажа на
Стейли номера с бързия опит на последното число, без да губиш позиция и да наглася-
ваш наново първото число.
Започнах.
– Да предположим, че първото число е 40 и опитваме 15 за второ. Завъртаме назад и

84
напред, 10, назад още 5 и напред, 10, и т.н. Сега ще опитаме всички възможни трети
числа. Ще опитаме двадесет за второ число: назад и напред, 10, назад още 5 и напред,
10, назад още 5 и напред, ЩРАК!
Зяпнах – първото и второто число бяха така!
Никой не видя изражението ми, защото бях с гръб към другите. Стейли изглеждаше
много изненадан, но и двамата бързо се усетихме какво се беше случило, така че аз
дръпнах горното чекмедже с театрален жест и казах: „Готово!“
– Разбрах какво имаш предвид – каза ми Стейли. – Схемата е много добра – и двамата
излязохме.
Всички бяха изумени, а това си беше чист късмет. Аз обаче наистина придобих слава,
че мога да отварям цифрови ключалки.
За да стигна дотук, ми беше нужна година и половина (аз все пак работех и по бом-
бата, разбира се). Знаех обаче, че бях победил ключалките – ако имаше истинска кри-
тична ситуация – някой го нямаше, или умреше и никой не знаеше комбинацията му, а
нещата от кантонерката ни трябваха, можех да я отворя. След като бях прочел какви
небивалици твърдяха касоразбивачите, смятах, че това е достойно постижение.
В Лос Аламос нямахме забавления и трябваше сами да се развличаме някак си; заяж-
дането със системата за заключване на „Мослър“ беше един от начините ми да се забав-
лявам. Един ден направих интересно наблюдение: когато кантонерката е отключена и
чекмеджето е извадено, а циферблатът е оставен на 10 (точно както правят хората, ко-
гато отворят кантонерките си и вадят документи от тях), стрелата е пак долу. Какво
означава това? Означава, че стрелата е в жлеба, получен от подравнените прорези на
трите диска. Ааааа!
И така, ако мръдна циферблата леко от 10, стрелата се вдига. Ако веднага го върна на
10, стрелата пак пада, защото жлебът все още не се е развалил. Когато се отдалечавах
от 10 на стъпки по 5, в някакъв момент стрелата не се спуска долу, когато се връщам на
10: жлебът вече се е развалил. Числото, точно преди това, при което стрелата все още е
долу, е последното число от комбинацията!
Досетих се, че по същия начин мога да намеря и второто число: веднага щом узная
последното число, мога да завърта циферблата леко напред и назад, през пет числа, да
избутвам втория диск малко по малко, докато стрелата вече не е долу. Числото, точно
преди това, е второто число.
При достатъчно търпение можех да намеря и трите числа по този начин, но количес-
твото работа, нужно, за да се намери първото число от комбинацията по тази схема,
щеше да бъде много повече от простото изпробване на евентуалните двадесет числа с
вторите двадесет числа, които вече се знаеха, когато кантонерката е затворена.
Упражнявах се, упражнявах се, докато не постигнах такава ловкост, че можех да уз-
ная последните две числа на кантонерката почти без да гледам към циферблата. Тогава,
когато бях в кабинета на някой колега и обсъждахме някакви физични въпроси, аз се
облягах на отворената му кантонерка и точно като човек, който разсеяно си играе с
нещо, докато говори, въртях циферблата назад и напред, назад и напред. От време на
време слагах пръста си на стрелката, за да разбера дали се повдига, без да поглеждам.
По този начин узнах последните две числа на разни кантонерки. После се връщах в ка-
бинета си и записвах тези числа на лист хартия, който държах заключен в своята канто-
нерка.
След известно време започна да ми се носи слава, защото идваше някой и казваше:
„Хей, Файнман! Кристи не е в града, а ни трябва документ от неговия шкаф – можеш ли

85
да го отвориш?“
Ако ме питаха за кантонерка, за която нямах последните две числа, просто казвах:
„Съжалявам, но не мога – трябва да довърша една спешна задача“, иначе казвах: „Да,
само да си взема инструментите.“ Никакви инструменти не ми трябваха разбира се, но
отивах в кабинета си, отварях своята кантонерка и поглеждах малкото парче хартия:
„Кристи – 35,60“. Взимах отвертката и отивах в кабинета на Кристи и затварях вратата
зад себе си. Не биваше всички да знаят как го правя!
Влизах в стаята сам и отварях сейфа за няколко минути. Всичко, което трябваше да
направя, е да налучкам първото число с най-много двайсет проби, после разглеждах на-
около, четях списание или нещо друго, и така 15-20 минути. Нямаше защо да показвам
колко лесно се справям – някой можеше да се сети, че има някакъв номер! После отва-
рях вратата и казвах: „Готово!“
Хората си мислеха, че отварям сейфа с отвертката. Поддържах идеята, която тръгна
от случката със Стейли. Никой не предполагаше, че просто набирам последните две
числа на цифровата комбинация, въпреки че – или навярно защото – аз го правех винаги,
като един покерджия, който не се разделя с тестето карти.
Често пътувах до Оук Ридж, за да проверя мерките за безопасност в завода за уран.
Всичко винаги ставаше много припряно, защото беше военно време, и един път отидох
през уикенда. Беше една неделя и в кабинета бяхме моя милост, един генерал, президент
или вицепрезидент на някаква компания и две големи клечки. Трябваше да обсъдим
доклад, който беше в кантонерката на генерала, заключена с механизъм, когато той се
сети, че не знае комбинацията. Знаеше я само секретарката му и той ѝ позвъни вкъщи,
но се оказа, че тя отишла на пикник в планината.
Докато вървеше цялото това разследване, аз попитах:
– Имате ли нещо против да си поиграя със сейфа?
– Ха-ха-ха, не, разбира се!
И така, отидох аз при кантонерката и започнах да въртя циферблата.
Те обмисляха да отидат с кола в планината, да се опитат да намерят секретарката, а
човекът се чувстваше все по-неудобно – поканил толкова много хора, пък не си знае
комбинацията на собствената кантонерка. Всички започнаха да се изнервят и да му се
ядосват, когато – ЩРАК! – кантонерката се отвори.
За 10 минути успях да отворя кантонерка, в която беше цялата секретна документация
на завода. Шашнах всички. Заключените кантонерки очевидно не бяха съвсем обезопа-
сени. Истински шок: цялата топ секретна документация, заключена зад секретни меха-
низми, и идва някой и отключва ключалката за 10 минути!
Естествено, успях да отключа механизма само благодарение на навика ми да узнавам
последните две числа. Когато преди месец бях в същия кабинет и кантонерката беше
отворена, с небрежен маниер разбрах последните две числа – винаги практикувах моята
мания. Макар и да не ги бях записал, си ги спомнях приблизително. Първо опитах 40-
15, после 15-40, но не беше нито едното. Тогава опитах с 10-45 и механизмът се отк-
лючи.
Нещо подобно стана и на следващия уикенд, когато бях в Оук Ридж. Бях написал
доклад, който трябваше да се одобри от полковника и беше в неговия сейф. Всички
други си държаха документацията в кантонерки, като тези в Лос Аламос, но понеже
беше полковник, той трябваше да бъде по-специален и държеше документите в сейф с
две врати, с големи дръжки, които дърпаха 4 стоманени болта, дебели по 2 см. Големите
месингови врати зееха отворени и той извади моя доклад да го чете.

86
 Дотогава не бях разглеждал истински добър сейф, затова попитах полковника:
– Имате ли нещо против, докато четете доклада, да разгледам сейфа ви?
– Моля, заповядайте – отговори ми той, убеден, че няма какво да навредя.
Погледнах едната тежка месингова врата отзад и видях, че циферблатът е свързан с
малък заключващ механизъм, който е същият като малкия механизъм, с който се зак-
лючва моята кантонерка в Лос Аламос. Беше направен от същата компания, имаше съ-
щата малка стрела, като единствената разлика беше в това, че когато стрелата слизаше
долу, големите дръжки на сейфа можеха да задвижат настрани тези пръти, които се връ-
щаха чрез системата лостове. Изглежда, че цялата система лостове зависеше от същия
малък заключващ механизъм, който заключваше и кантонерките.
В името на професионалното усъвършенстване, просто за да съм сигурен, че е същото,
разучих двете числа по същия начин, по който го правя с механизмите на кантонерките.
През това време полковникът четеше доклада ми. Когато го прочете, каза: „Добре,
хубав е“, сложи го в сейфа, хвана дръжките и затръшна големите месингови врати. Чу
се един прекрасен звук, но аз знаех, че всичко е въпрос на внушение, защото заключва-
щият механизъм не е нищо особено.
Не можех да устоя на изкушението да го подразня (военните в техните униформи
винаги ме провокират) и казах:
– Като видях как затваряте сейфа, си помислих, че сте убеден, че нещата вътре са на
сигурно място.
– Разбира се.
– Но мислите, че сейфът е сигурен само защото цивилните са ви казали, че е сигурен.
(Използвах думата „цивилните“, за да изглежда така, сякаш цивилните са го изма-
мили.)
Той побесня:
– Какво искате да кажете – че не е сигурен ли?
– Един добър касоразбивач ще го отвори за 30 минути.
– А вие можете ли да отворите за 30 минути?
– Казах добър касоразбивач. На мен ще ми трябват 45 минути.
– Е – каза той. – Жена ми ме чака вкъщи за вечеря, но ще остана тук, а вие ще седнете
тук и ще работите 45 минути по тази проклетия и няма да я отворите!
Седна в голямото си кожено кресло, вдигна си краката на бюрото и зачете.
Напълно самоуверено аз си взех един стол, сложих го пред сейфа и седнах. Започнах
да въртя циферблата просто за да правя нещо.
След около пет минути, което е доста време, когато просто седите и чакате, той загуби
търпение:
– Е, имате ли някакъв напредък?
– С тия неща или става, или не.
Предположих, че ми трябват едва-две минути, затова се захванах сериозно и след ми-
нути – ЩРАК – сейфът се отвори.
Ченето на полковника увисна и очите му изскочиха.
– Полковник – казах аз със сериозен тон, – нека ви кажа нещо за тези заключващи
механизми: когато вратата на сейфа или на горното чекмедже е отворена, е много лесно
да се разбере цифровата комбинация. Това и направих, докато вие четохте доклада ми,
само за да ви покажа опасността. Трябва да настоявате всички да държат сейфовете си
заключени, докато работят, защото, докато са отворени са много уязвими.
– Да! Разбрах какво имате предвид! Много интересно! – вече бяхме на едно мнение.

87
 Следващия път, когато бях в Оук Ридж, всички познати секретарки и колеги казваха:
„Не те пускам тук! Не те пускам!“
Полковникът изпратил бележка до всички: „Когато г-н Файнман беше на посещение
в завода, бил ли е във вашия кабинет, близо до кабинета или минавал ли е през кабинета
ви?“ Едни бяха отговорили с „Да“, други с „Не“. Тези, които бяха отговорили с „Да“,
бяха получили втора бележка: „Сменете си паролите на сейфовете.“
Това беше неговото решение: аз бях опасността. Затова всички си бяха сменили па-
ролите. Сменянето на паролата и запомнянето ѝ беше досадно, затова колегите ме дър-
жаха на дистанция: иначе трябваше пак да сменят цифровата комбинация. И разбира се,
техните сейфове си стояха отворени, докато работеха!
Цялата документация от нашите разработки седеше в библиотека в Лос Аламос: со-
лидно помещение от бетон с голяма красива врата с метално колело, което се въртеше –
като валутен сейф на банка. По време на войната се опитах да разуча комбинацията му.
Познавах библиотекарката и я помолих малко да си поиграя с вратата. Бях впечатлен:
това беше най-големият заключващ механизъм, който съм виждал някога! Не можех да
използвам моя метод, за да науча последните две числа. На практика, като завъртиш
колелото, докато вратата е отворена, механизмът се заключва, езичето щръква и вратата
не може да се затвори, докато не дойде библиотекарката да я отключи. Повече не се
пробвах с тази врата – нямах време да разбера принципа на действие на заключващия
механизъм, беше над моя капацитет.
През лятото след края на войната имах да пиша някакви неща и да довърша започната
задача, затова след като бях преподавал една година в „Корнел“, се върнах в Лос Ала-
мос. По едно време ми потрябва моя разработка, която бях писал преди, но не си я спом-
нях, а тя беше в библиотеката.
Отидох за документа, но там имаше въоръжен войник, който крачеше напред-назад.
Беше събота, а след войната библиотеката не работеше в събота.
Тогава се сетих какво беше направил един мой добър приятел – Фредерик де Хофман.
Той беше в Отдела за декласифицирана информация. След войната армията обмисляше
декласифициране на някои документи и той пътуваше напред-назад до библиотеката –
да види този документ, да види онзи документ, да провери това, да провери онова –
направо полудя! Ето защо в девет кантонерки в кабинета му имаше копия на всички
документи – цялата секретна информация за атомната бомба.
Отидох в кабинета му, а там светеше. Като че ли някой – може би секретарката му –
току-що беше излязла, затова поизчаках няколко минути. Докато чаках, взех да си играя
с циферблата на една от кантонерките. (Между другото, не знаех последните две числа
на кантонерките на Хофман, защото ги бяха сложили там след края на войната, когато
вече си бях тръгнал.)
Захванах се с циферблата на една от кантонерките и започнах да си мисля за книгите
за касоразбивачи. Казах си: „Номерата, описани в тия книги, така и не ме впечатлиха и
затова никога не съм ги пробвал. Защо да не ги опитам сега?“
Първият номер беше секретарката – тя се бои да не забрави комбинацията и затова я
записва някъде. Огледах местата, описани в книгата. Чекмеджето на бюрото беше зак-
лючено, но това беше като онази ключалка, която Лео Лаватели ме научи да отключ-
вам – и щрак! – отворих чекмеджето, но в него нямаше нищо.
После прегледах листата хартия на секретарката. Намерих един лист, какъвто имат
всички секретарки, с внимателно изписани гръцки букви – за да могат да ги разпознават

88
в математическите формули – и имената им. И там, най-отгоре, внимателно беше напи-
сано π = 3,14159. Така – ето ти шест цифри, иначе за какво ѝ е на една секретарка да
знае цифровата стойност на числото π? Това беше единствената причина.
Отидох при кантонерките и опитах 31-41-59. Нищо не стана. После опитах 59-41-31.
Пак нищо. Тогава опитах 95-14-13. Назад, напред, обратно, насам, натам – нищо!
Затворих чекмеджето на бюрото и тръгнах да излизам от кабинета, когато пак се се-
тих за книгите за касоразбивачи: „Опитайте психологически похват.“ Казах си: „Фреди
де Хофман е точно човекът, който би използвал математическа константа за парола.“
Върнах се обратно при първата кантонерка и опитах с 27-18-28 – ЩРАК! – отвори се!
(Математическата константа, втора по важност след π, е основата на натуралния лога-
ритъм е: 2,71828...) Имаше девет кантонерки, аз бях отворил първата, ала документът,
който ми трябваше, беше във втората – документите бяха подредени по азбучен ред по
името на автора. При втората кантонерка опитах същата комбинация: 27-18-28 –
ЩРАК! Отвори се със същата комбинация. Помислих си: „Това е страхотно! Отворих
кантонерките със секретната информация за атомната бомба, но ако исках да разказвам
тази история, трябва да съм сигурен, че всички кантонерки се отварят с тази комбина-
ция!“ Няколко от кантонерките бяха в съседната стая, опитах с 27-18-28 и успях. Вече
бях отворил три кантонерки – комбинацията беше една и съща.
Помислих си: „Сега мога да напиша книга за касоразбивачи, която ще надмине
всички други, защото в началото щях да разкажа как отворих сейфове, които съдържаха
най-ценното нещо на света – разбира се, освен живота: бях отворил сейфовете, съдър-
жащи всичката секретна информация за атомната бомба: как се произвежда плутоний,
процедурите за пречистване, колко материал е нужен, как действа бомбата, как се гене-
рират неутрони, каква е конструкцията – всичко, което се знаеше в Лос Аламос, – ця-
лата история!“
Върнах се при втората кантонерка и взех документа, който ми трябваше. После взех
червен маркер и жълт лист хартия, който намерих в кабинета, и написах: „Взех за малко
документ № LA4313. Файнман, касоразбивачът.“ Сложих листа върху документите в
кантонерката и я затворих.
После отидох до първата кантонерка, която бях отворил, написах втора бележка:
„Тази не беше по-трудна за отваряне от другата. Умникът“ и затворих кантонерката.
После при третата кантонерка, в другата стая, написах: „Когато всички комбинации
са еднакви, не е трудно да отвориш кантонерката. Същият“ и я затворих и нея. Върнах
се в кабинета си и написах доклада.
Вечерта отидох в стола да вечерям. Там беше Фреди де Хофман. Той каза, че се връща
горе в кабинета си да работи, и аз отидох с него, за да се позабавлявам.
Той започна да работи и скоро отиде в другата стая, за да отвори една от кантонерките
там и – нещо, което не бях предвидил, – стана така, че първо отвори кантонерката, в
която бях сложил третата бележка. Отвори кантонерката и видя един странен лист –
жълт лист хартия с надраскани червени букви върху него.
Бях чел в книгите, че когато някой се изплаши, лицето му побелява, но никога не го
бях виждал. Е, точно така е. Лицето на Де Хофман посивя, после стана мъртвешки
бледо – наистина беше страшно да го гледаш. Вдигна листа хартия, а ръката му трепе-
реше:
– В-в-в-иж това! – каза той, заеквайки.
На бележката пишеше: „Когато всички комбинации са еднакви, не е трудно да отво-
риш кантонерката. Същият.“

89
 – Какво означава това?
– Всички к-к-к-комбинации на кантонерките ми са ед-н-н-нак-ви! – пелтечеше той.
– Не е много умно.
– С-сега го р-разбрах – каза той, тресейки се целият.
Друг ефект, когато кръвта се оттегли от лицето, е, че мозъкът не работи правилно.
– Той е написал кой е! Написал е кой е! – каза Де Хофман.
– Какво ? (На тази бележка не бях писал името си.)
– Да – каза той. – Това е Същият, който се опита да влезе в сграда „Омега“!
По време на цялата война и дори след нея се носеха тези слухове: „Някой се опитва
да проникне в ‘Омега’!“ Работата беше в това, че по време на войната се провеждаха
експерименти, за да се установи колко материал е нужен, за да започне верижната реак-
ция. Пускаха едно вещество да премине през друго и когато то преминеше започваше
реакцията и те измерваха получените неутрони. Материалът падаше много бързо, така
че нищо да не се натрупа и избухне. Все пак протичаше достатъчно реакция, за да успеят
да преценят, че нещата действително са потръгнали правилно, че нивата са верните и че
всичко върви според предварителните допускания – много опасен опит!
Естествено, този експеримент не се провеждаше в Лос Аламос, а на няколко кило-
метра от там, в един изолиран каньон. Сграда „Омега“ имаше ограда и кула с охрана.
Една нощ, когато било съвсем тихо, един заек излязъл от храсталака, блъснал се в огра-
дата и вдигнал голям шум. Охраната стреляла. Дежурният лейтенант отишъл на мяс-
тото. И какво мислите казал на охраната – това беше заек, така ли? Не. „Бе направен
опит за проникване в „Омега“, но аз го предотвратих!“
И така, Де Хофман беше пребледнял и трепереше и не отчиташе, че логиката му го
беше подвела: нямаше никакви доказателства, че ставаше въпрос за същия тип, който
опитал да влезе в „Омега“.
Попита ме какво да прави.
– Виж дали липсват някакви документи.
– Всичко изглежда наред, не виждам да липсва нещо.
Опитах се да го насоча към кантонерката, от която бях взел документа:
– Ами ако всички кантонерки имат една и съща комбинация, може да е взето нещо от
някъде другаде.
– Точно така! – каза той и се върна в кабинета си да отвори първата кантонерка и
намери втората бележка, която бях написал: „Тази не беше по-трудна за отваряне от
другата. Умникът.“
В този момент на Де Хофман му беше все едно дали пише „Умникът“ или „Същият“:
за него беше съвсем ясно, че това е същият тип, който се е опитал да влезе в „Омега“.
Така че се оказа трудно да го убедя да отвори кантонерката, в която бях оставил първата
бележка и не помня как го придумах да го направи.
Той започна да отваря тази кантонерка, а аз се отдалечих по коридора, защото малко
се притеснявах, че като види чие дело е всичко това, ще ми пререже гърлото!
Той разбира се хукна след мен по коридора, но вместо да иска да ме убие, ме пре-
гърна, защото беше адски доволен, че кражбата на секретната документация от атом-
ната бомба бе моя инсценировка.
След няколко дни Де Хофман ми каза, че му трябва един документ от кантонерката
на Керст. Доналд Керст се беше върнал в Илинойс и беше далече. „Щом успя да отво-
риш моите сейфове, използвайки психологически метод – каза ми Де Хофман (аз му бях
казал как съм го направил), – сигурно ще успееш да отвориш и сейфа на Керст.“

90
 По това време цялата работа се беше разчула и дойдоха няколко души да гледат този
фантастичен процес – как отварям кантонерката на Керст. Този път нямах нужда да бъда
сам. Не знаех последните две числа от комбинацията на Керст, а за да използвам психо-
логическия метод беше добре да има хора, които познаваха човека. Влязохме в кабинета
на Керст и огледах чекмеджетата за някакви знаци. Нямаше нищо. Попитах хората:
– Каква комбинация би използвал Керст – математическа константа?
– Не – каза Де Хофман, – нещо много просто.
Опитах 10-20-30, 20-40-60, 60-40-20, 30-20-10 – нищо. Тогава попитах:
– Дали би използвал някаква дата?
– Да – казаха те, – той е такъв, би използвал дата.
Опитахме различни дати: 8-6-45, когато взривихме бомбата, 86-19-45, тази дата,
онази дата, началото на проекта – нищо не проработи.
През това време повечето хора си бяха тръгнали един по един. Нямаха търпение да
седят да гледат какво правя, но единственият начин да се реши проблемът беше търпе-
ние.
Реших да опитам всички комбинации от около 1900 до днес. Мислите, че това са
много числа, но не са: първото число е месец – от 1 до 12 – и трябваше да изпробвам
само три числа: 10, 5, 0. Второто число беше дата – от 1 до 31, което изпробвах с шест
числа. Третото число беше годината, а до тогава бяха изминали само 47 години и можех
да опитам с девет числа. Така че 8000 комбинации бяха сведени до 162, а това можех да
изпробвам за 15-20 минути.
За съжаление, започнах с горния край на числата за месеци, защото когато накрая
отворих кантонерката, комбинацията беше 0-5-35.
Обърнах се към Де Хофман:
– Какво означава за Керст датата 5 януари 1935 г.?
– Дъщеря му е родена през 1936 г. – каза ми Де Хофман. – Сигурно е рожденият ѝ
ден.
Вече бях отворил два сейфа без нищо. Това си беше успех. Ставах професионалист.
Същото това лято след войната, колега от имуществения отдел опита да вземе някои
от вещите, които правителството бе купило, за да ги продаде като излишък. Едно от тези
неща беше сейфът на Капитана. Всички знаехме за този сейф. Когато дойде през война-
та, Капитанът реши, че кантонерките не са достатъчно сигурни за секретната информа-
ция, която има, и поръча специален сейф.
Кабинетът на Капитана беше на втория етаж в една от паянтовите дървени постройки,
където бяха всички кабинети, а сейфът, който беше поръчал, бе стоманен и тежък. Дос-
тавчикът трябваше да го сложи на платформа и да използва специален подемник, за да
го качи горе. Понеже нямахме много развлечения, се събрахме да гледаме как ще качат
големия сейф в кабинета на Капитана и се шегувахме какви ли секретни документи ще
държи в него. Един колега каза, че трябва ние да сложим нашите неща в този сейф, а
Капитанът да сложи своите неща в нашите сейфове. Така че всички знаехме за този
сейф.
Преди да се продаде сейфът, трябваше да се извади всичко от него, а комбинацията
на механизма я знаеха само Капитанът, който беше в Бикини, и Алварез, който я беше
забравил. Затова ме помолиха да го отворя аз.
Отидох в кабинета и попитах секретарката:
– Защо не се обадиш на Капитана да го попиташ за комбинацията?
– Не искам да го притеснявам – отговори ми тя.

91
 – Така значи, а мен ще ме притесняваш около осем часа. Няма да опитам, преди да се
обадите на Капитана.
– Добре, добре! – каза тя. Хвана телефона, а аз отидох в другата стая да разгледам
сейфа.
Големият стоманен сейф стоеше там с отворени врати. Върнах се при секретарката и
казах:
– Отворен е.
– Браво! – каза тя и остави телефонната слушалка.
– Не – казах аз – беше отворен.
– Значи от имущественият отдел все пак са успели да го отворят.
Отидох при човека от имуществения отдел.
– Сейфът беше отворен.
– О, да – каза той. – Извинявай, забравих да ви кажа. Изпратих назначения ключар да
го пробие, но той първо опитал да го отвори и успял.
Така значи! Първа информация: в Лос Аламос е назначен ключар. Второ: този човек
може да пробива сейфове, нещо, което аз не мога. Трето: той може да отваря сейф за
минути. Той е истински професионалист, истински източник на информация. Трябва
да се запозная с този човек.
Разучих, че ключарят бил нает след края на войната (когато сигурността вече не била
толкова важна), за да решава такива задачи. Понеже нямал достатъчно работа по отва-
рянето на сейфове, започнал да поправя калкулаторите „Марчант“, с които бяхме рабо-
тили. По време на войната постоянно поправях тези машини – така че имаше за какво
да си говоря с него.
Никога не съм търсил удобен случай или нагласена ситуация, за да се запозная с ня-
кого – просто отивах при него и се представях. Но сега за мен беше много важно как ще
се представя на този човек и знаех, че преди да ми каже някоя от тайните си, трябваше
да докажа кой съм.
Разбрах коя е стаята му – в сутерена на секция „Теоретична физика“, където работех
и аз – и знаех, че работи вечерно време, когато машините не се използват. Затова една
вечер първо просто минах покрай стаята, отивайки към кабинета си. Това беше всичко:
само минах покрай стаята.
След няколко вечери казах само едно: „Здрасти.“ Като видя, че това е същият човек,
който минаваше покрай кабинета му, и той отговори „Здрасти“ или „Добър вечер“.
След няколко седмици видях, че работи по изчислителните машини, но нищо не ка-
зах, още беше рано.
Постепенно стигнахме до:
– Здрасти! Много работа имаш!
– Да, много работа.
И накрая – успях – човекът ме покани на супа. Нещата потръгнаха. Всяка вечер два-
мата ядяхме супа. От дума на дума преминах към събиращите машини и той ми каза, че
има проблем с тях. Опитал да сложи пръстените на оста, но нямал нужния инструмент.
Мъчеше се с това от седмица. Казах му, че съм работил с тези машини по време на
войната и му предложих:
– Знаеш ли какво, остави я, аз ще я погледна утре.
– Добре – съгласи се той, защото нямаше повече идеи.
На другия ден погледнах проклетата машина и се опитах да сложа пръстените, дър-

92
жейки ги в ръка. Те се изхлузиха обратно. Казах си: „Щом той е пробвал това една сед-
мица и аз го пробвах сега и не става по този начин, значи това не е начинът!“ Разгледах
внимателно пръстените и видях, че всеки има малък отвор – просто един малък отвор.
Тогава ми просветна: нанизвам първия пръстен, после пъхам парче тел през отвора.
После втория и мушкам телта през отвора му. Следващият, следващият – и така нанизах
всички още на първия опит. После извадих телта и готово.
Вечерта показах на ключаря малките отвори и му разказах как съм оправил машината.
Оттогава си говорехме много за машини и вече бяхме добри приятели. В кабинета му
имаше разни части от кантонерки и разглобени заключващи механизми. Бяха просто
прекрасни! Но още не смеех да обеля и дума за ключалки и сейфове.
Най-накрая моментът дойде и реших да пусна въдицата за секретните кантонерки:
щях да му кажа единственото ценно нещо, което знаех за тях – че трябва да знаеш пос-
ледните две числа от числовата комбинация, за да можеш да ги отвориш.
– Хей – казах аз, – виждам, че се занимаваш със заключващите механизми.
– Да.
– Те не са много надеждни. Ако са отворени, можеш да научиш последните две
числа...
– Можеш ли? – попита ме той, показвайки някакъв интерес най-накрая.
– Да.
– Покажи ми как го правиш – поиска той. Аз му показах, а той ме попита:
– Как се казваш?
През цялото време не се бяхме запознали.
– Дик Файнман – казах аз.
– Леле! Ти си Файнман! – каза той с благоговение. – Великият касоразбивач! Слушал
съм за теб и от много отдавна искам да се запозная с теб! Искам да се науча от теб как
се разбива сейф.
– В какъв смисъл? Ти знаеш как се отваря сейф.
– Не, не знам.
– Слушай, разбрах, че си отворил сейфа на Капитана и оттогава направих какво ли
не, защото аз исках да се запозная с теб. А ти ми казваш, че не знаеш как се отваря
сейф.
– Точно така.
– Но сигурно знаеш как се пробива сейф.
– И това не зная.
– МОЛЯ? – креснах аз. – Човекът от имуществения отдел каза, че си донесъл инстру-
ментите си и си отишъл да пробиеш сейфа на Капитана.
– Представи си да те назначат за ключар и да дойдат да те извикат да отвориш сейф –
каза той. – Какво ще направиш тогава?
– Ами – отговорих аз – ще събера инструментите си и ще ги занеса при сейфа. После
ще опра бургията някъде и – буууууу – ще си свърша работата.
– И аз точно това щях да направя.
– Но ти си го отворил! Значи трябва да знаеш как се отварят сейфове.
– Е, да. Знаех, че фабричната комбинация е 25-0-25 или 50-25-50 и си помислих: „Кой
знае пък, може на човека да не му се е занимавало да сменя комбинацията.“ Опитах и
стана с втората комбинация.
Е, все пак научих нещо от него – че той отваря секретни механизми по същите странни

93
методи, по които и аз ги отварях. Още по-смешно беше, че тази голяма клечка – Капи-
танът, – който трябваше да има супер, супер надеждния сейф, за който хората се бяха
измъчили да го сложат в кабинета му, дори не си бе дал зор да смени цифровата комби-
нация.
Минах от кабинет на кабинет в моята сграда, опитвайки двете заводски комбинации,
и отворих кажи-речи всяка пета кантонерка.

94
 Чичо Сам няма нужда от теб!
След войната армията събираше куцо и сакато, за да го изпрати в окупираните части
на Германия. Преди това освобождаването от мобилизация ставаше по най-различни
причини (аз например не бях мобилизиран, защото работех върху бомбата), но това се
беше променило и първо се гледаше физическата годност.
През въпросното лято работех за Ханс Бете към „Дженеръл Илектрик“ в Скенектъди,
Ню Йорк. Помня, че трябваше да пътувам до някъде – май до Олбъни, – за да отида на
проверка на физическата годност.
И ето ме на сборния пункт, дават ми цял куп бланки, които трябва да се попълнят, и
тръгвам през различните кабинети. В един ти проверяват зрението, в друг – слуха, в
трети ти взимат кръв и т.н.
Най-накрая стигаш до кабинет номер 13 – психиатърът, където сядаш и чакаш на една
от пейките и докато чакам, гледам какво става вътре. Вътре има три бюра и зад всяко
седи един психиатър, а „обвиняемият“ сяда срещу него по бельо и отговаря на поставе-
ните му въпроси.
По това време имаше много филми за психиатри. Например „Омагьосаният“ 3, в който
има една жена, която била голяма пианистка, но ръцете ѝ се схващат в някакво странно
положение и тя повече не може да свири. Семейството ѝ вика психиатър да опита да ѝ
помогне. Тя и психиатърът се качват в стаята, вратата се затваря, а семейството стои и
чака какво ще стане. След малко жената излиза от стаята, ръцете ѝ още са сковани в
ужасната поза, тя слиза драматично по стълбите, отива при пианото, сяда, вдига ръце
над клавишите и изведнъж – там татата там, там, там, там – отново свири на пи-
ано. Аз не се връзвах на такива глупости, за мен психиатрите бяха мошеници и не исках
да имам работа с тях. Ето с какво отношение бях, когато дойде моят ред при психиатъра.
Сядам срещу бюрото, а психиатърът започва да преглежда папката ми:
– Здравейте, Дик – казва той с жизнерадостен глас. – Къде работите?
„За кого се мисли този, че ми говори на малко име?“ – мисля си аз и отговарям хладно:
– В Скенектъди.
– За кого работите, Дик? – ме пита психиатърът и пак се усмихва.
– „Дженеръл Илектрик“.
– Обичате ли работата си, Дик? – ме пита той със същата голяма усмивка на лицето.
– Горе-долу – отговарям дистанцирано.
Три чудесни въпроса и тогава идва четвъртият, абсолютно различен.
– Мислите ли, че хората говорят за вас? – пита той с нисък, сериозен глас.
Аз се оживявам и казвам:
– Разбира се! Когато се прибирам вкъщи, майка ми често разправя как говорила на
приятелките си за мен.
Без да слуша какво му говоря, той пише нещо в листа ми.
После казва пак с ниския сериозен глас:
– А имате ли чувството, че хората ви зяпат?
Почти казвам „Не“, когато той добавя:
– Например, в момента не ви ли се струва, че някой от мъжете, които чакат на пейката,

3
Spellbound – психологически трилър, излязъл по екраните през 1945 г., режисиран от Алфред Хич-
кок с участието на Ингрид Бергман и Грегъри Пек. – Б.пр.
95
ви зяпа?
Докато чаках да дойде моят ред при психиатъра, забелязах, че на пейките седят около
дванадесет мъже, които чакат за трима психиатри и нямат какво друго да гледат, така
че разделям 12 на 3, което прави по 4 човека на психиатър, но за по-сигурно, казвам:
– Може би двама сега ни гледат.
– Обърнете се и вижте – казва ми психиатърът, без да си прави труда и той да пог-
ледне!
Обръщам се и виждам, че двама мъже гледат към нас. Соча ги и казвам:
– Да, онзи там и другият гледат към нас – разбира се, като се бях обърнал и бях по-
сочил към мъжете, вече ни гледаха и други, затова продължавам: – Сега и този, и онези
двамата там ни гледат
– вече всички ни гледат.
Психиатърът пак не поглежда да провери. Зает е да пише още в документите ми.
После казва:
– Винаги ли чувате гласове в главата си?
– Много рядко – и тъкмо да опиша двата случая, когато това се беше случило, той
казва:
– Говорите ли си сам на себе си?
– Да, понякога когато се бръсна или си мисля нещо, от време на време.
Пише още нещо.
– Виждам, че жена ви е покойница – говорите ли си с нея?
Този въпрос наистина ме ядоса, но се овладях и му казах:
– Понякога, като се кача в планината, мисля за нея.
Още писане. А после пита:
– В семейството ви има ли някой с психично заболяване?
– Да, моя леля е в лудница.
– Защо казвате лудница? – пита обиден. – Казва се заведение за психичноболни.
– Според мен е едно и също.
– Според вас какво е лудостта? – казва той ядосан.
– Странно и своеобразно заболяване на човешките същества
– отговарям аз искрено.
– Не е по-странно или по-своеобразно от един апандисит! – заяжда се той.
– Не мисля така. При апандисита причините са относително изяснени, както и меха-
низмът му, докато при лудостта нещата са по-сложни и по-загадъчни.
Няма да описвам целия спор. Работата беше там, че за мен лудостта е своеобразно
заболяване от физиологична гледна точка, а той смяташе, че имам предвид от социална
гледна точка.
До този момент, макар и да не обичах психиатрите, се бях опитал да отговарям сери-
озно и искрено. Когато обаче ме помоли да протегна ръцете си, не можах да се въздържа
да не направя номера, който ми каза едно момче, като чакахме на опашка при „кръво-
пийците“. Мислех си, че никога няма да ми се отдаде подходящ случай да го направя,
но така и така се бях накиснал и реших да го приложа. Протегнах напред ръце, като
едната ми длан беше обърната нагоре, а другата – надолу.
Психиатърът не забелязва нищо. „Обърнете ги“ – казва той.
Обръщам ги. Дланта, която беше обърната нагоре, сега е надолу, а тази, която беше
обърната надолу, е обърната нагоре, но той продължава да не забелязва нищо, вторачен
в едната ми ръка, за да види дали трепери. Номерът не произведе никакъв ефект.

96
 Като свърши с всички въпроси, той възвръща приятелското си отношение. Усмихва
се и казва:
– Виждам, че имате докторска степен, Дик. Къде сте учили?
– В МТИ и в Принстънския университет. А вие къде сте учили?
– В Йейл и Лондон. А какво учихте, Дик?
– Физика. А вие какво учихте?
– Медицина.
– И това ли е медицина?
– Ами да. На какво ви прилича? Отидете да седнете там и почакайте малко!
И така, пак седя на пейката, а един от чакащите мъже се приближава до мен предпаз-
ливо:
– Леле! Беше там двадесет и пет минути! Другите минават за по пет!
– Да.
– Знаеш ли колко е лесно да измамиш психиатрите? Достатъчно е само да си гризеш
ноктите.
– Тогава защо ти не си ги гризеш?
– О – каза той, – аз искам да отида в армията!
– За какво ти е да мамиш психиатрите? – попитах го аз. – Просто им кажи това.
След малко ме повикаха при друго бюро на друг психиатър. Докато първият по-скоро
беше млад, простодушен на вид, този беше с прошарена коса, достолепен – явно беше
главният психиатър. Мисля си, че сега ще се оправи цялата работа, но въпреки това не
смятам да се държа приятелски.
Новият психиатър поглежда документите ми, слага голяма усмивка на лицето си и
казва:
– Здравейте, Дик. Разбрах, че по време на войната сте работили в Лос Аламос?
– Да.
– Там преди е било мъжко училище, нали така?
– Така.
– Училището имаше ли много постройки?
– Не, бяха малко.
Три въпроса с един и същи подход и след това смяна на техниката:
– Казали сте, че чувате гласове. Опишете ми това, моля ви.
– Случва се много рядко, когато чуя човек с чужд акцент. Когато заспивам, чувам
гласа му много ясно. Първият път беше, когато бях студент в МТИ. Чух как проф. Ва-
лярта казва: „Иликтричиско пулье.“ Вторият път беше в Чикаго, по време на войната,
когато проф. Телер ми обясняваше как работи бомбата. Понеже се интересувам от фе-
номени, се чудех как чувам тези гласове със същите акценти, при положение, че не мо-
жех да ги имитирам добре... Не се ли се случва на всеки такова нещо от време на време?
Психиатърът вдигна длан към лицето си и през пръстите му успях да видя усмивката
му (а той не отговори на въпроса ми).
После подхвана друга тема:
– Казали сте, че говорите на покойната си съпруга. Какво ѝ казвате?
Ядосах се. Това въобще не е негова работа и отговорих:
– Казвам ѝ, че я обичам, има ли някакъв проблем!
След размяната на няколко по-резки реплики той казва:
– Вярвате ли в свръхнормалното?
– Не знам какво е свръхнормално – отговарям аз.

97
 – Моля? Имате докторска степен по физика, а не знаете какво е свръхнормално?
– Да.
– Това е това, в което вярват сър Оливър Лодж и неговата школа.
Не е кой знае какво подсказване, но разбрах за какво говори:
– Искате да кажете свръхестествено.
– Като искате, го наричайте така.
– Така и ще направя.
– Вярвате ли в телепатията?
– Не. А вие?
– Ами аз нямам предубеждения.
– Моля? Вие сте психиатър и нямате предубеждения? Ха!
Разговорът ни продължава така известно време. После почти към края, той казва:
– Колко цените живота?
– Шейсет и четири.
– Защо казахте „шейсет и четири“?
– Как очаквате да измеря ценността на живота?
– Не, имам предвид защо казахте „шейсет и четири“, а не „седемдесет и три“, напри-
мер?
– Ако бях казал „седемдесет и три“, щяхте да ме питате „защо казахте седемдесет и
три“!
Психиатърът приключи разговора с три приятелски въпроса, точно както беше нап-
равил първият, връчи ми документите и отидох при следващия кабинет.
Докато си чаках реда, погледнах в листа с резултатите от прегледите, които бях ми-
нал. За майтап показах листа на мъжа до мен и го попитах с идиотски глас:
– Ей, какво ти пише на „психиатър“? О, ти имаш „Г“. Аз имам „Г“ при всички други,
но на „психиатър“ имам „НГ“. Какво означава това?“
Знаех какво означава – „Г“ означаваше годен за военна служба, „НГ“ означаваше „не-
годен за военна служба“.
Мъжът ме потупа по рамото и каза:
– Приятел, всичко си е както трябва. Не означава нищо. Не се тревожи!
После отиде в другия край на помещението притеснен: „Този е луд!“
Започнах да чета какво бяха написали психиатрите и работата ми се видя доста сери-
озна! Първият беше писал:
„Мисли, че хората говорят за него.
Мисли, че хората го зяпат.
Слухови полусънни халюцинации.
Говори си сам.
Говори на покойната си съпруга.
Леля по майчина линия в заведение за психичноболни.
Взира се много странно.“ (Знаех какво имаше предвид – когато го попитах „И това ли
е медицина?“.)
Вторият психиатър явно беше по-важен, защото неговите драсканици се разчитаха
по-трудно. Неговите бележки бяха от рода „слухови полусънни халюцинации потвър-
дено“. („Полусънно“ беше състоянието, когато заспиваш.)
Беше написал още цял куп бележки. Прочетох ги набързо и разбрах, че звучат много
зле. Разбрах, че някак ще трябва да оправям цялата тази работа с армията.
След целия медицински преглед, имаше един офицер, който решаваше отиваш ли в

98
армията, или не. Например, ако имаш някакви проблеми със слуха, той решава дали са
достатъчно сериозни, за да те освободят от военна служба. И понеже армията беше го-
това да вземе куцо и сакато, офицерът не освобождаваше никого по никаква причина.
Беше като камък. Например на мъжа преди мен му стърчаха две кости от врата – ня-
какви разместени прешлени или нещо друго – и офицерът стана от бюрото си и ги
пипна – да е сигурен, че са истински!
Помислих си, че точно тук ще оправя цялото това недоразумение. Идва моят ред, да-
вам му документите, готов да обясня всичко, но без да ме пита нищо, без думичка да
каже, той слага печат „НЕГОДЕН“ и ми връчва листа с 4-F, продължавайки да гледа в
бюрото си.
Тръгнах си и хванах автобуса за Скенектъди. Докато пътувах, се замислих за шанта-
вото нещо, което се беше случило, и започнах да се смея – на глас – и да си говоря на
ум: „Боже господи! Сега ако ме видят, щяха да са сигурни!“
Най-накрая се прибрах в Скенектъди и отидох да видя Ханс Бете. Той седеше на бю-
рото си и се пошегува:
– Е, Дик, мина ли?
Направих гримаса и поклатих бавно глава:
– Не.
Той се притесни, помисли, че имам сериозен здравословен проблем и ме попита:
– Какво ти има, Дик?
Посочих с пръст слепоочието си.
– Не – каза той.
– Да!
– Неееееееееее! – извика той, смеейки се така силно, че се разтресе покривът на „Дже-
неръл Илектрик“.
Разказах цялата история и на други хора и всички, с малки изключения, се смяха
много.
Когато се върнах в Ню Йорк, баща ми, майка ми и сестра ми ме чакаха на летището
и в колата по пътя към вкъщи им разказах цялата история. Като свърших, майка ми каза:
– Е, какво трябва да правим, Мел?
Баща ми отговори:
– Стига глупости, Лусил. Това е абсурдно!
По-късно сестра ми ми каза, че когато сме се прибрали и те останали сами, баща ми
казал:
– Сега, Лусил, не бива да казваш нищо пред него – след това попитал, – какво трябва
да правим?
Този път обаче майка ми останала спокойна и казала:
– Стига глупости, Мел!
И още един човек се разтревожи от тази история. Беше на официална вечеря на Об-
ществото по физика, когато проф. Слейтър от МТИ, каза:
– Ей, Файнман! Разкажи ни историята, която чух – за наборната комисия.
Разказах цялата история на всички присъстващи физици, от които не познавах ни-
кого, освен Слейтър – и всички те се смяха много, но на края на вечерта един от тях ми
каза:
– Кой знае пък, може психиатрите да са имали нещо в предвид.
Попитах го решително:
– Какъв сте по професия, господине?

99
 Това беше тъп въпрос, защото всички ние бяхме физици на професионална среща. Но
бях фрапиран, че физик може да каже нещо такова.
– Ами, ъ, всъщност не се очаква да съм на тази среща, но дойдох като гост на брат
ми, който е физик. Аз съм психиатър.
Бях го разкрил веднага!
Като мина известно време, взех да се притеснявам. Не бях мобилизиран през цялата
война, защото работех по бомбата, а наборната комисия беше писала, че това е важно.
А сега психиатърът ми беше писал „НГ“ – значи бях откачен! Очевидно, аз не бях отка-
чен, значи просто съм се опитал да ги накарам да повярват, че съм откачен – сега ще го
пипнем!
Положението ми не изглеждаше добро, затова трябваше да оправя нещата. След ня-
колко дни измислих как. Написах писмо до наборната комисия. Беше нещо от сорта:

Уважаеми господа,
Мисля, че аз трябва да бъда освободен от военна служба, защото преподавам на
студенти по точни науки, а бъдещото благополучие на нацията ни се крепи от нау-
ката. Съвсем независимо от моето мнение, вие решихте, че трябва да бъде освободен
от военна служба заради резултата от медицинския преглед – най-вече, заради моята
психиатрична негодност. Не мисля, че трябва да се придава някакво значение на тази
преценка – това би било голяма грешка.
Обръщам ви внимание на този факт, защото съм достатъчно честен да не се въз-
ползвам от него.
Искрено ваш,
Р. Файнман

Резултат от медицински преглед: „Негоден за военна служба.“

100
 Част четвърта.
ОТ „КОРНЕЛ“ ДО КАЛТЕХ
С МАЛКО БРАЗИЛИЯ

Преподавател с достойнство
Не си представям какво бих правил, ако не преподавам. Така е, защото, когато нямам
нови идеи и не тичам нанякъде, трябва да имам нещо, за което да си кажа сам на себе
си: „Поне живееш, поне правиш нещо, има някаква полза от теб“ – чисто психологи-
чески.
Когато бях в „Принстън“ през 40-те години, видях какво се случва с големите умове
на Института по авангардни изследвания, които бяха подбрани заради своите блестящи
способности и им бяха дали възможността просто да седят в една прекрасна къща с гори
край нея, без да имат студенти, на които да преподават, без каквито и да било задълже-
ния. Горките хорица можеха да седят и само да мислят на спокойствие, нали така? Но
тогава те нямаха никакви идеи: беше им осигурена възможността да правят каквото ис-
кат, но те нямаха идея какво да е то. Убеден съм, че в такава ситуация отвътре започва
да те яде някакво чувство на вина или някаква депресия и човек започва да се притес-
нява защо няма никакви идеи. Нищо не става. Никакви идеи не се появяват на хори-
зонта.
Нищо не става, защото няма достатъчно истински дейности и стимули: нямате кон-
такт с експериментаторите, няма въпроси от студентите, на които се чудите как да от-
говорите, нищо!
Във всеки творчески процес има моменти, когато всичко върви страхотно и имаш
чудесни идеи. Тогава преподаването те откъсва от този процес и е най-досадното нещо
на света. След такива моменти идват едни по-дълги периоди от време, когато нищо не
ти хрумва. Нямаш никакви идеи и ако нищо не правиш, направо откачаш ! Тогава не
можеш даже да кажеш: „Преподавам на студентите!“
Когато преподаваш, можеш да се замисляш над елементарните неща, които са ти
добре познати. В това има нещо забавно и възхитително. С нищо няма да навредиш,
като мислиш отново и отново върху тях. Има ли по-добър начин на преподаване на тези
теми? Има ли някакви нови проблеми, свързани с тях? Мисленето върху елементарните
неща е лесна работа – ако не измислиш нещо ново, няма проблем, ще преподаваш така,
както си го правел и преди. Ако измислиш нещо ново пък, ще ти бъде приятно, че си
погледнал по нов начин на нещата.
Въпросите, които задават студентите, често са източник на нови проучвания. Студен-
тите често задават задълбочени въпроси, над които някога съм мислил, а после съм ги
захвърлил за известно време, така да се каже. С нищо няма да ми навреди да поразсъж-
давам пак върху тях, пък може и да стигна по-далече този път. Студентите може и да не
могат да повдигнат въпросите, на които искам да си отговоря, или не питат за онези
тънкости, за които искам да мисля, но задавайки въпроси, близки до този проблем, те
ми напомнят за него. Не е толкова лесно сам да си напомниш за даден проблем.
И така, за себе си установих, че преподаването и студентите карат живота да не стои

101
на едно място и никога не бих приел предложение за работа колкото и добро да е то, ако
няма и преподаване. Никога.
Веднъж обаче ми направиха такова предложение.
По време на войната, докато още бях в Лос Аламос, Ханс Бете ми предложи работа в
„Корнел“ за 3700 долара годишна заплата. Имах и друго предложение с по-висока зап-
лата, но харесвах Бете и реших да отида в „Корнел“ независимо от парите. Но Бете ви-
наги се грижеше за мен и когато разбра, че от другото място ми дават повече, отиде в
„Корнел“ и ми уреди 4000 долара заплата още преди да съм почнал.
От „Корнел“ ми казаха, че ще преподавам математически методи във физиката и ми
поръчаха да дойда на 6 ноември – така мисля поне. Беше ми странно, че е доста късно.
Взех влака от Лос Аламос до Итака и през повечето време писах заключителния си док-
лад за проект „Манхатън“, но започнах и подготовката за бъдещите си лекции – до днес
го помня.
В Лос Аламос се работеше под огромно напрежение. Всичко трябваше да стане от
днес за утре, всички работеха много и всичко се свършваше в последната минута. Така
че започването на подготовката за часовете един-два дни преди началото на курса беше
нещо съвсем естествено за мен.
Курсът „Математически методи във физиката“ беше тъкмо за мен. Точно с това се
бях занимавал по време на войната – приложение на математиката във физиката. Знаех
кои методи действително са полезни и кои не са. Бях натрупал голям опит, работейки
здраво от четири години, като използвах математически трикове. Така че във влака об-
мислях математическите елементи, как да ги преподавам и си водех бележки, които още
пазя.
Слязох в Итака, като носех тежкия си куфар на рамо, както обикновено. Един тип ме
попита:
– Желаете ли такси, господине?
Никога не взимах такси: бях млад, парите не стигаха. Тогава обаче си помислих: „Аз
съм преподавател, трябва да се държа на положение.“ Свалих куфара от рамото си, взех
го в ръка и отговорих:
– Да.
– Докъде?
– До хотела?
– До кой хотел?
– Някой от хотелите в Итака.
– Имате ли резервация?
– Не.
– Трудно ще си намерите стая.
– Тогава просто тръгвам от хотел в хотел, а вие ще ме чакате.
Опитах в хотел „Итака“ – нямаше стаи. Отидохме в „Пътешественик“ – и там нямаше
никакви стаи. Тогава казах на таксиметровия шофьор:
– Няма смисъл да обикаляте града с мен, много скъпо ще ми излезе. Ще ходя пеша
от хотел на хотел.
Оставих си куфара в хотел „Пътешественик“ и тръгнах да търся стая. Това показва
колко добре съм бил подготвен, аз, новият преподавател.
Срещнах още един човек, който обикаляше и търсеше стая. Оказа се направо невъз-
можно да си намериш хотелска стая. По едно време се изкачихме по един хълм и разб-
рахме, че сме близо до кампуса на университета.

102
 Видяхме нещо, което приличаше на къща със стаи под наем – имаше отворен прозо-
рец и видяхме, че вътре има двуетажни легла. Вече беше нощ и решихме да попитаме
може ли да преспим там. Вратата беше отворена, но вътре нямаше никого. Влязохме в
една от стаите и другият мъж каза:
– Да пренощуваме тук!
Според мен не беше редно, щеше да е нещо като кражба. Някой беше постлал леглата,
можеше да се прибере и да ни намери как спим в тях – можеше да си навлечем проб-
леми.
И така, ние си тръгнахме. Повървяхме още малко и гледаме голям куп листа от трев-
ните площи, натрупан под уличната лампа – беше есен.
– Хей, можем да се бухнем в тези листа и да спим тук!
Легнах върху листата, бяха доста меки. Бях много уморен, не можех повече да оби-
калям, така че тук беше идеално. Ала не исках да имам проблеми. В Лос Аламос ми се
подиграваха (докато свирех на барабаните и други подобни неща) що за „преподавател“
му се е паднал на „Корнел“. Казваха, че веднага ще се изложа с някоя глупост, затова
исках да се държа на положение. С голяма неохота изоставих идеята да спя в куп листа.
Повървяхме още известно време и стигнахме до някаква голяма, представителна
сграда на кампуса. Влязохме вътре и гледаме две кушетки в коридора. Другият мъж
каза:
– Тука ще спя – и се стовари върху едната кушетка.
Понеже не искам да си създавам проблеми, намерих портиера долу в сутерена и го
попитах дали мога да спя на кушетката, а той ми отговори:
– Разбира се.
На другата сутрин се събудих, намерих къде да закуся и започнах да търся къде ще
бъде първата ми лекция. Отидох на бегом във факултета по физика:
– От колко часа е първият ми час? Мина ли вече?
– Не се притеснявайте – учебните часове започват след осем дни – ми отговори едно
момче.
Бях шокиран! Първото нещо, което казах, бе:
– Защо тогава ме повикахте да дойда седмица по-рано?
– Мислех, че ще искате да се запознаем, да се настаните и разположите преди нача-
лото на учебната година.
Бях се върнал в цивилизацията и не знаех какво е това!
Професор Гибс ме изпрати в Отдел „Студенти“, за да ме настанят някъде. Огромното
помещение беше пълно със студенти. Видях едно голямо бюро, на което имаше надпис
„НАСТАНЯВАНЕ“ и отидох там:
– Аз съм нов и си търся стая.
Момчето на бюрото ми каза:
– Приятел, положението с настаняването в Итака е толкова сложно, че вярваш ли ми,
или не, но снощи един от преподавателите е спал на дивана във фоайето!
Огледах се и видях, че това е същото фоайе! Обърнах се към момчето и казах:
– Аз съм този преподавател и не искам това да се повтаря отново!
Първите ми дни като преподавател в „Корнел“ бяха интересни и понякога забавни.
Няколко дни след като бях пристигнал, в кабинета ми дойде проф. Гибс и ми каза, че по
принцип не се приемат студенти толкова късно, ала когато някой кандидат е много,
много добър, се прави изключение. Връчи ми една кандидатура и ме помоли да я разг-
ледам.

103
 По-късно идва пак и ме пита:
– Е, какво мислиш?
– Мисля, че е първокачествен и трябва да го приемем. Късметлии сме, че идва при
нас.
– Да, но видя ли снимката му?
– И какво от това? – възкликнах аз.
– Нищо, колега. Радвам се да го чуя. Исках да разбера що за човек е нашият нов
преподавател.
На Гибс му беше харесал начинът, по който му бях отговорил, без да си мисля, че той
е главният във факултета, аз съм нов и трябва да внимавам какво говоря. А аз просто
реагирах моментално, без да има време да ми минат подобни мисли – казах първото,
което ми беше хрумнало.
После в кабинета ми дойде друг колега. Той ми говореше нещо за философия, честно,
не си спомням какво беше, но ми предложи да се присъединя към някакъв клуб на пре-
подавателите. Клубът беше малко антисемитски. Колегата твърдеше, че нацистите не
са толкова лоши. Опита се да ми обясни, че евреите правели така, пък иначе – глупости
някакви. Изслушах го и после му отговорих: „Знаеш ли, направи голяма грешка – аз съм
от еврейско семейство.“ Той излезе от кабинета ми, а аз започнах да уважавам по-малко
някои от преподавателите от хуманитаристиката и други области на Корнелския уни-
верситет.
Когато започнах работа тук, жена ми беше починала, и аз исках да се запозная с мо-
мичета. По онова време се организираха много танцови вечеринки. В „Корнел“ също
често имаше танци, където хората се запознаваха, най-вече първокурсниците, а и дру-
гите, които се връщаха след ваканцията.
Спомням си първите танци, на които отидох. Не бях танцувал от 3-4 години, докато
бях в Лос Аламос, не бях излизал сред хора въобще. И така, отидох на тези танци и
танцувах колкото мога най-добре. Мислех, че се справям. Обикновено човек може да
каже дали на партньорите му им харесва да танцуват заедно.
Докато танцувахме, си бъбрех с момичето – тя ме пита разни неща за мен, аз я питам
за нея. Но когато поисках да поканя на танц някое момиче, с което вече бях танцувал,
не ставаше.
– Може ли още един танц?
– Не, благодаря, излизам малко на въздух.
Или пък:
– Ами не, отивам в тоалетната.
Две-три момичета се измъкнаха с едно или друго извинение! Какъв беше проблемът?
Дали танцувах зле? Или пък нещо не ме харесваха?
Поканих ново момиче. Докато танцувахме, си разменихме обичайните въпроси:
– Студент ли сте или докторант? (Много студенти бяха по-възрастни, защото бяха
ходили в армията.)
– Преподавател съм.
– О, така ли? По какво?
– Теоретична физика.
– Аха, и предполагам, че сте работили по атомната бомба.
– Да, по време на войната бях в Лос Аламос.
– Лъжец! – каза ми тя и си тръгна.
Отдъхнах си! Това обясняваше всичко. На всички момичета бях казал чистосърдечно

104
самата истина и не разбирах какъв е проблемът. Беше напълно очевидно, че едно след
друго момичета ме шкартираха, а аз се държах мило, естествено и учтиво и отговарях
на въпросите им. Всичко вървеше много добре и изведнъж – оооп – и край! Не разбирах
какво става, докато за щастие тази жена не ме нарече лъжец.
И така, когато отклонявах всички въпроси, ефектът беше точно обратният.
– Първокурсник ли сте?
– Ами не.
– Докторант?
– Не.
– А какъв сте тогава?
– Не ми се говори за това
– Защо криете какъв сте?
– Защото... – а те продължаваха да си говорят с мен!
Вечерта две момичета дойдоха с мен вкъщи и едната от тях ми каза, че не е нужно да
се срамувам от това, че съм първокурсник. Имало много момчета на моята възраст, ко-
ито сега започвали да учат и това е съвсем нормално. Те бяха второкурснички и се дър-
жаха много майчински с мен, и двете. Полагаха много усилия за моята психика и аз не
исках да ги подвеждам и заблуждавам, затова им казах, че съм преподавател. Разсър-
диха се, че съм ги направил на глупачки. Положението ми на млад преподавател в „Кор-
нел“ не беше никак добро.
Както и да е, започнах да водя курса си по математически методи във физиката и
обмислях още един курс – електричество и магнетизъм, може би. Исках да правя и на-
учни изследвания. Преди войната, когато взех научната си степен, имах много идеи: бях
изобретил нови методи в квантовата механика – с линейни интеграли, и имаше много
неща, върху които исках да работя.
В „Корнел“ подготвях лекциите си, ходех в библиотеката, четях „Хиляда и една нощ“
и зяпах момичетата, които идваха тук. Когато дойде моментът да правя изследвания, не
можех. Бях уморен, не ми беше интересно, не можех да правя изследвания! Тогава ми
се струваше, че продължи години наред, но като се върна назад и пресметна колко време
е било, виждам, че не е толкова много. Днес си мисля, че не е било кой знае колко дълго,
но тогава ми изглеждаше, че е много дълго. Просто не можех да се захвана с някакъв
научен проблем: спомням си, че бях написал едно-две изречения за някакъв проблем
при гама лъчите и после не можех да продължа. Бях убеден, че от войната и от всичко
друго (смъртта на жена ми) просто се бях изчерпал.
Днес разбирам какво се случваше много по-добре. Първо, един млад човек не осъз-
нава колко време му отнема подготовката на добри лекции, още повече, когато са му
първите. Четенето на лекции, подготовка на изпитните задачи, проверки. Бях направил
добър лекционен курс, всяка лекция беше добре обмислена. Не отчитах обаче колко
много труд е това! Ето защо „изчерпан“, аз четях „Хиляда и една нощ“ и се чувствах
депресиран.
През този период получавах различни предложения за работа – от университети и
промишлени предприятия – с по-високо заплащане. С всяко ново предложение се деп-
ресирах все повече. Казвах си: „Да, чудесни предложения, ала хората не знаят, че съм
изчерпан! Няма как да приема. Очакват от мен да свърша нещо, а аз не мога да направя
нищо! Нямам идеи...“
Накрая получих предложение от Института по авангардни изследвания: Айнщайн...
Фон Нойман... Уайл... всички големи умове! Те ме канеха да стана преподавател там!

105
И то не обикновен преподавател. Отнякъде бяха узнали какво мисля за Института: че е
твърде теоретичен, че там няма достатъчно истински задачи. Затова ми бяха писали:
„Ние високо ценим вашия сериозен интерес към научните опити и преподаването, за-
това договорихме специално предложение за вас, ако желаете: половин щат в „Принс-
тън“ и половин щат в нашия институт.“
Институтът по авангардни изследвания! Специални условия! Позиция, по-добра от
тази на Айнщайн даже! Идеално! Перфектно! Абсурд!
Абсурд! От другите предложения се чувствах зле. При тях от мен се очакваше да
свърша нещо. Но това предложение беше нелепо, аз въобще не бях на това ниво. Дру-
гите предложения бяха просто грешки, а това беше абсурд! Смях се, докато се бръснех
и мислех за него.
И тогава си казах: „Знаеш ли, това, което си мислят за теб, е толкова фантастично, че
ти няма как да си на това ниво. Обаче не е твоя отговорността, че не си на това ниво!“
Това беше страхотна идея. Човек не носи отговорност да бъде на това ниво, на което
го мислят другите. Не беше моя отговорност да бъда това, което те очакваха да бъда.
Грешката беше тяхна, не моя.
Не бях аз виновен, че Институтът по авангардни изследвания ме смята за много до-
бър. Това със сигурност беше грешка и в момента, който осъзнах възможността те да са
направили грешка, осъзнах, че такава грешка може да са направили и другаде, включи-
телно и в университета, в който преподавах. Аз съм това, което съм, и ако те очакват от
мен да съм добър и ми предлагат някаква заплата, кофти за тях.
В същия този ден, по някакво чудо – защото ме бе чул да говоря за това или просто
защото ме познаваше – Боб Уилсън, който беше ръководител на лабораторията в „Кор-
нел“, ми се обади да се видим. Той ми каза със сериозен тон:
– Файнман, водиш добре курса си, добре си вършиш работата и ние сме много до-
волни. Всякакви други очаквания са въпрос на късмет. Когато наемаме преподавател,
ние поемаме риск. Ако преподавателят се окаже добър, чудесно. Ако не – лошо. Но ти
няма какво да се тревожиш от това.
Каза го по-хубаво, отколкото го предавам аз, и така ме избави от чувството ми на
вина. После се замислих за нещо друго: физиката беше започнала леко да ме отвращава,
а преди ми доставяше такова удоволствие. С какво ми доставяше удоволствие? С това,
че си играех с нея. Правех това, което ми се прави в момента, независимо какво важно
нещо имаше да се прави за развитието на ядрената физика. Правех това, което ми беше
интересно и забавно. Когато бях в гимназията, веднъж забелязах, че струята на течащата
вода изтънява все повече, и се зачудих дали мога да начертая нейната крива. Стана
много лесно. Не трябваше да го правя, не беше важно за бъдещето на науката, някой
вече го беше направил. Аз изобретявах неща и си играех с разни неща за собствено
удоволствие. И така, възприех тази нова гледна точка. Сега, когато съм „изчерпан“ и не
мога да завърша нищо, аз имам това чудесно преподавателско място в този университет
и така както си чета „Хиляда и една нощ“ за удоволствие, така ще си играя и с физиката,
когато ми се прииска, без да ме е грижа за ползата.
След една седмица, когато бях в стола, един студент хвърли чиния във въздуха. До-
като чинията летеше, видях как се клатушка и ми направи впечатление, че червената
емблема на „Корнел“ се върти по-бързо, отколкото се клатушка чинията.
Нямах какво да правя, затова започнах да мисля върху въртенето на чинията. Устано-
вих, че когато ъгълът е много остър, емблемата се върти два пъти по-бързо, отколкото
се клатушка чинията – 2:1. Получи се много сложно уравнение! Сетне си помислих:

106
„Има ли начин, като разгледам различните сили или динамики, да разбера защо се по-
лучава 2:1?“
Не си спомням как го направих, но разработих описание на движението на масивните
частици и как като се уравновесяват ускоренията, се получава 2:1. Още помня как оти-
дох при Ханс Бете и казах:
– Здравей, Ханс! Забелязах нещо интересно. Виж, тази чиния се върти ето така... От-
ношението е 2:1, защото... – и изложих идеята си.
– Много интересно, Файнман – каза ми той. – Но какъв е смисълът на това, защо си
го изследвал?
– Е, – казах аз – няма смисъл, просто ми стана интересно.
Неговата реакция не ме обезкуражи. Бях решил за себе си, че ще се забавлявам с фи-
зиката и ще си правя каквото искам.
И продължих да работя върху тези уравнения. После се сетих за атомните орбитали,
сетне за уравнението на Пол Дирак, а след това – за квантовата електродинамика. И
преди да се усетя (стана много бързо), аз се „забавлявах“ – а всъщност работех – с един
стар проблем, който ми беше много любим и по който спрях да работя, когато отидох в
Лос Аламос: моите дисертационни задачи, всички онези старомодни, чудесни неща.
Не бяха нужни никакви усилия. С лекота си играех с подобни неща. Сякаш бутилката
нямаше тапа и всичко се лееше от само себе си. Опитах да се противопоставя – това,
което правех, нямаше никакъв смисъл, но в крайна сметка се оказа, че не е така. Всич-
ките ми научни постижения, за които получих Нобелова награда, тръгнаха от тази глу-
пост с клатушкащата се чиния.

107
 Някакви въпроси?
Докато бях в „Корнел“, ме помолиха да изнеса цикъл лекции – веднъж седмично в
лабораторията по аеронавтика в Бъфало. Университетът беше подписал някакъв дого-
вор с лабораторията, в който влизаше ангажиментът университетски преподавател да
изнася лекции по физика. Един колега се занимаваше с това, но имало някакви оплак-
вания и от физическия факултет се обърнаха към мен. Тогава бях млад преподавател и
не беше лесно да отказвам, така че приех.
До Бъфало се пътуваше с малка авиолиния с един самолет. Казваше се „Робинсън
Еърлайнс“ (по-късно станаха „Моухок Еърлайнс“) и до ден днешен си спомням, че пър-
вия път, когато летях до Бъфало, самолетът се управляваше от г-н Робинсън. Той разби
леда от крилете на самолета и полетяхме.
Като цяло не ми харесваше идеята всеки четвъртък да ходя в Бъфало. Университетът
ми покриваше пътните разходи, плюс 35 долара отгоре. Като дете на Голямата депресия
реших да спестявам тези 35 долара, което за онова време си беше порядъчно голямо
сума.
Изведнъж обаче ми хрумна една идея: осъзнах, че целта на тези 35 долара бе да нап-
рави пътуването си до Бъфало по-привлекателно, а това би станало, като изхарчвах тези
пари. И така, реших да изхарчвам 35-те долара за забавления, когато ходех в Бъфало, за
да видя дали пътуването ще стане по-ценно.
Не бях много опитен в развлеченията. Помолих таксиметровия шофьор, при който се
качих на летището, да ме разведе насам-натам из местата за развлечение в Бъфало. Той
беше много услужлив, още го помня – Маркузо, който караше кола номер 169. Винаги
питах за него, когато кацнех на летището в четвъртък вечер.
Когато отивах да изнеса първата лекция, попитах Маркузо:
– Има ли някой интересен бар, където човек може да се позабавлява? – мислех си, че
човек се забавлява в баровете.
– „Алиби Рум“ – ми отговори той. – Там е оживено, можеш да срещнеш много народ.
Ще те закарам до там след лекцията.
Маркузо ме взе след лекцията и ме закара в „Алиби Рум“. По пътя го попитах:
– Чуй, там ще трябва да си поръчам нещо. Кажи ми някое добро уиски.
– Поръчай си „Блек енд Уйт“ и чаша вода – посъветва ме той.
„Алиби Рум“ беше елегантно заведение, в което имаше много хора, които се забавля-
ваха. Жените бяха наметнати с кожени яки, всички се държаха приятелски и през цялото
време звъняха телефони.
Отидох на бара и си поръчах моето „Блек енд Уайт“ с чаша вода. Барманът услужливо
бързо намери една красива жена, която седна до мен и ме запозна с нея. Аз ѝ поръчах
питие. Барът ми хареса и реших да дойда пак и следващата седмица.
Всеки четвъртък отивах в Бъфало и такси номер 169 ме откарваше на лекцията ми и
после в „Алиби Рум“. Там отивах на бара и си поръчвах моето „Блек енд Уайт“ с чаша
вода. След няколко седмици се стигна до там, че още щом влезех, преди да съм стигнал
до бара, там вече ме чакаше едно „Блек енд Уайт“ и чаша вода.
– Както обикновено, г-не – каза ми барманът.
Изпивах уискито на екс, за да покажа, че съм голям мъж, както бях виждал да правят
по филмите, изчаквах двайсетина секунди и после изпивах водата. След известно време
вече не ми трябваше вода.

108
 Барманът винаги се грижеше празният стол до мен да се заеме от някоя красива жена,
всичко тръгваше страхотно, но преди затварянето на бара, те все си намираха някаква
работа. Мислех си, че е защото до това време аз вече се напивах твърде много.
Веднъж, когато „Алиби Рум“ щеше да затваря, момичето, на което купувах питиета
цяла нощ, предложи да отидем в друго заведение, където познавала много хора. Беше
на втория етаж на някаква сграда, на която по нищо не личеше горе да има бар. Всички
барове в Бъфало трябваше да затворят до 2 ч. през нощта и всички хора потъваха в тази
голяма зала на втория етаж, където продължаваха да се забавляват – нелегално, разбира
се.
Трябваше да измисля как да стоя в баровете и да гледам какво става там, без да се
напивам. Една нощ забелязах, че един мъж отиде на бара и си поръча чаша мляко.
Всички знаеха какво му е – горкият човек имал язва. Тогава ми хрумна една идея.
Следващия път, като отидох в „Алиби Рум“, барманът ме попита:
– Както обикновено, нали сър?
– Не. Кока-кола. Само една кока-кола – казах аз, а на лицето ми беше изписано разо-
чарование.
Другите се събраха около мен, съчувствайки ми:
– Аз преди три седмици спрях пиенето – каза ми един от тях.
– Трудно е, Дик, наистина е много трудно – каза ми друг.
Спечелих си голямо уважение. Бях „спрял пиенето“, но имах куража да вляза в бара,
с всичките негови „изкушения“ и да си поръчам само една кока-кола, защото – естест-
вено – трябваше да видя приятелите си. Подържах тази версия в продължение на ме-
сец – наистина бях кораво копеле!
Веднъж, докато бях в мъжката тоалетна в бара, при писоара имаше някакъв мъж.
Беше пиян и ми каза със заядлив тон:
– Не ми харесва физиономията ти. Ще ти фрасна един.
Пребледнях от страх. Отговорих му със същия заядлив тон нещо от рода на „Разкарай
се от пътя ми!“ или „Ще те размажа!“
Той също отговори нещо и ми стана ясно, че сме много близо до въргал. Не се бях
бил преди. Не знаех какво точно трябва да правя и се боях да не пострадам. Мислех за
едно нещо: да се дръпна от стената, защото ако той ме удари, ще се ударя в нея.
Тогава усетих удар по окото – не ме заболя много – и в следващия момент осъзнах,
че фраснах кучия му син, съвсем автоматично. Беше забележително, като осъзнах, че
без да мисля, „механично“ знаех какво да направя.
– Добре. Сега сме едно на едно – каза аз. – Да продължавам ли?
Мъжът се отдръпна и излезе. Щяхме да се претрепем, ако и той беше толкова глупав,
колкото бях аз.
Отидох да се измия, ръцете ми трепереха, от венеца ми шуртеше кръв – венците са
ми слабото място, – окото ме болеше. Като се успокоих, се върнах при бара и арогантно
казах на бармана:
– Едно „Блек енд Уайт“ и чаша вода – мислех си, че така ще сваля напрежението.
Не бях отчел, че мъжът, с когото се сбих в тоалетната, беше в другия край на бара и
говореше с трима други мъже. След малко те тримата – големи, здрави мъжаги – дой-
доха там, където бях аз, и се надвесиха над мен. Гледаха ме заплашително и казаха:
– Къв ти е проблемът да се заяждаш с нашия човек?
Аз бях толкова тъп, че не разбрах, че те просто искат да ме сплашат. Знаех само кое
е правилно и кое – не. Обърнах се рязко и се изрепчих:

109
 – Я първо разберете кой започна всичко това, пък после правете проблеми!
Мъжагите бяха така учудени от факта, че сплашването им не е проработило, че се
оттеглиха.
След малко единият от тях се върна и каза:
– Прав си, Кърли винаги прави така – скача на бой, а после ние му оправяме бакиите.
– Абсолютно си прав! – казах аз и мъжът седна до мен.
Кърли и другите двама също дойдоха и седнаха от другата ми страна, през две места.
Кърли каза нещо от рода, че окото ми не изглежда добре, и аз му отвърнах, че и неговото
не е в най-добрата си форма.
Продължавах да говоря троснато, защото мислех, че това е мъжкарско поведение в
бар.
Обстановката се нажежаваше и народът в бара взе да се притеснява какво ще стане.
Барманът каза:
– Не се бийте тук, момчета. Успокойте се!
Кърли изсъска:
– Спокойно, ще го пипнем, като излезе.
Тогава дойде геният. Всяка област си има своите висши специалисти. Специалистът
дойде при мен и каза:
– Здрасти, Дан! Не знаех, че си в града! Добре че се видяхме!
После каза на Кърли:
– Здрасти, Пол! Запознай се с моя добър приятел – Дан. Вие двамата, момчета, ще си
допаднете. Защо не се здрависате?
Здрависахме се. Кърли каза:
– Приятно ми е да се запознаем.
После геният се наведе над мене и шепнешком ми каза:
– А сега се омитай оттук веднага!
– Но те казаха, че...
– Изчезвай! – каза той.
Взех си палтото и бързо излязох. Вървях близо до стените на сградите, в случай че ме
последват. Никой не тръгна след мен и аз се прибрах в хотела си. Това се случи през
нощта на последната ми лекция, така че повече не се върнах в „Алиби Рум“ – поне за
няколко години.
(Дойдох отново в този бар след 10 години и всичко беше различно. Барът не беше
хубав и лъскав, какъвто беше преди. Седяха някакви мърляви и запуснати хора. Говорих
си с бармана, който беше друг, и му разказах за едно време.
– А, да! – каза той. – Тук се събираха букмейкърите и техните мацки.
Тогава разбрах защо имаше толкова много симпатични и елегантни хора и защо през
цялото време звъняха телефони.)
На другата сутрин като се събудих и се погледнах в огледалото, разбрах, че на бушо-
нът на окото ми са му трябвали няколко часа, за да се развие напълно. Когато се върнах
в Итака, трябваше да занеса нещо в кабинета на декана. Един преподавател по филосо-
фия видя насиненото ми око и възкликна:
– О, г-н Файнман! Не ми казвайте, че сте се блъснали във вратата.
– Не, разбира се – казах аз. – Бих се в мъжката тоалетна в бар в Бъфало.
– Ха, ха, ха! – засмя се той.
Другият проблем беше, че трябваше да изнеса лекцията си. Влязох в залата с наведена

110
глава, зачетен в записките си. Когато бях готов да почна, вдигнах глава, погледнах ди-
ректно към студентите и казах това, което винаги съм казвал преди лекция, но този път
в гласа ми имаше един по-твърд тон:
– Някакви въпроси?

111
 Искам си долара!
Докато бях в „Корнел“ често си ходех у дома във Фар Рокуей. Един ден, когато си
бях вкъщи, звънна телефонът: беше МЕЖДУГРАДСКИ РАЗГОВОР, от Калифорния.
По онова време междуградският разговор беше нещо важно, особено когато беше меж-
дуградски разговор от такова изумително място – Калифорния – на милион километри
разстояние.
Вдигам телефона и чувам един мъжки глас:
– Вие ли сте проф. Файнман от Корнелския университет?
– Точно така.
– Аз съм г-н Този и този от тази и тази самолетостроителна компания.
Беше една от големите авиационни компании в Калифорния, но не помня точно коя.
Мъжът продължава: „Имаме идея да направим лаборатория за реактивни самолети с
ядрен реактор. Предвидили сме годишен бюджет от толкова и толкова милиона долара.“
Голяма цифра.
Аз казах:
– Един момент, господине, не разбирам защо ми разказвате всичко това.
– Оставете ме да довърша – казва той. – Нека ви разкажа всичко, да ви го обясня по
моя начин.
И продължава в същи дух – еди-колко си хора ще работят в лабораторията – толкова
и толкова на това ниво, толкова и толкова учени...
– Извинете, господине – пак го прекъсвам аз, – но мисля, че не говорите с правилния
човек.
– Говоря с г-н Ричард Файнман, нали? Ричард Ф. Файнман?
– Точно така, но...
– Моля ви, нека да ви представя цялата информация и после ще поговорим.
– Добре! – сядам и затварям очи, за да изслушам всички тия приказки, всички под-
робности за големия проект, без да имам и най-малка представа защо ми е да знам
всичко.
Накрая, като разказа всичко, той казва:
– Представих ви подробно нашия план, защото искаме да знаем бихте ли станали
директор на лабораторията.
– Сигурен ли сте, че не ме бъркате с някого? – питам аз. – Аз преподавам теоретична
физика. Не съм ракетен инженер, нито авиоинженер, нито нещо подобно.
– Ние сме убедени, че точно вие ни трябвате.
– Откъде взехте моето име? Защо решихте да се обадите точно на мен?
– Сър, вашето име стои под патента за реактивен самолет с ядрен реактор.
– О – казах аз и се сетих защо моето име е под този патент. Това е една история, която
ще разкажа сега, а на човека отговорих: – Съжалявам, но моите планове са да продължа
да преподавам в Корнелския университет.
Ето какво беше станало. По време на войната шеф на държавното патентно бюро в
Лос Аламос беше един много приятен младеж – капитан Смит. Беше изпратил до всички
циркулярно писмо, в което пишеше нещо от сорта: „От патентното бюро бихме искали
да патентоваме всяка ваша идея за правителството на Съединените щати, за което рабо-
тите в момента. Всяка ваша идея за ядрената енергия и нейните приложения, която мис-
лите, че е известна на всички, не е известна на всички. Заповядайте в кабинета ми и

112
разкажете за идеята си.“
Виждам Смит по време на обяд и вървейки към техническата зона, му казвам:
– В това писмо, което ни изпрати, има нещо шантаво – да идваме да ти казваме всяка
идея.
Обсъдихме надълго и нашироко писмото – през това време вече сме в кабинета му –
и аз казвам:
– Има толкова много идеи за ядрената енергия, които са съвършено очевидни, че
трябва да стоя цял ден тук, за да изредя всички.
– КОИ НАПРИМЕР?
– Само гледай – отговарям аз. – Например: ядрен реактор... под вода... водата влиза
вътре... от другата страна излиза пара... Пшшшшшш – и имаш подводница. Или ядрен
реактор... отпред влиза въздух... протича ядрена реакция... излиза отзад... Буммм! Във
въздуха е – имаш самолет. Или: ядрен реактор... през него минава водород.... Зуммм! –
имаш ракета. Или ядрен реактор... вместо обикновен уран обаче, използваш обогатен
уран с берилиев оксид при висока температура, за да е по-ефективен... И става атомна
електроцентрала. Милион идеи! – казах аз и излязох от кабинета.
Нищо не се случи.
След около три месеца, Смит звъни в кабинета ми и ми казва:
– Файнман, подводницата вече е взета, но другите три са твои. И така, когато хората
от самолетостроителната компания в
Калифорния решили да правят своята лаборатория и потърсили специалист по реак-
тивни неща, не било трудно: обърнали се към човека, патентовал идеята.
Така или иначе, Смит ми даде да подпиша някакви документи, че предоставям въп-
росните три патента на правителството. Макар и да е някаква юридическа глупост, ко-
гато се предоставя патент на правителството, за да бъде законен документът, трябва да
има някаква замяна, и в документа пишеше: „За сумата от един долар, аз, Ричард
Файнман, предоставям на правителството идеята си за...“
Подписвам аз документа.
– А долара ми?
– Това е просто формалност – отговоря ми той. – Няма фонд, от който да изплащаме
по долар.
– Подписах, че предоставям идеята срещу един долар – казвам аз. – Искам си долара!
– Това е глупаво – възрази Смит.
– Не, не е глупаво – упорствам. – Това е юридически документ. Даде ми го да го
подпиша, а аз съм честен човек. Ако съм подписал, че съм получил един долар, си искам
долара. Не виждам нищо глупаво тук.
– Добре, добре! – тросна се той. – Ще ти дам този долар, от моя джоб ще ти го платя!
– Добре.
Взимам си долара и вече знам какво ще направя след това. Отивам на лавката и за
един долар – което тогава си бяха пари – купувам бисквити и шоколадови бонбони, от
онези бонбони с шоколад отвън и с пълнеж от маршмелоу, по много от какво ли не.
Връщам се обратно в теоретичната лаборатория и казвам на колегите:
– Ей, чуйте, имам премия! Вземете си бисквити – черпя! Получих долар за патента
си!
Всички, които имаха патенти – а доста хора бяха писали до патентното бюро – отиват
при Смит и казват: „Искам си долара!“
Той започва да им плаща от джоба си, но скоро разбира, че ще се разори! Направо се

113
побърка да се мъчи да създаде фонд, с който да плаща доларите на хората. Не знам как
уреди нещата.

114
 Просто ги питам?
Когато дойдох за първи път в „Корнел“ си пишех с едно момиче, с което се бях за-
познал в Ню Мексико, докато работех върху бомбата. Когато тя спомена, че се била
запознала с някакво момче, реших, че е най-добре веднага след края на учебната година
да отида при нея и да опитам да спася положението. Когато отидох там обаче, се разбра,
че е твърде късно, и аз се оказах в един мотел в Албъкърки с цяло лято пред мен и без
никакви планове.
Мотелът „Каза Гранде“ беше на Шосе 66 – главният път през града. През може би три
сгради надолу имаше малък нощен клуб с програма. Понеже нямаше какво да правя, а
и обичах да зяпам хората в баровете, да си говоря с тях, често ходех там.
Първия път, когато отидох, се заприказвах с един тип на бара и по едно време видяхме
цяла маса с красиви млади дами – може би стюардеси от TWA, – които празнуваха ня-
какъв рожден ден. Мъжът, с когото си говорех, каза: „Хайде, да съберем кураж и да ги
поканим на танц.“
И така, поканихме две момичета да танцуваме, а след това те ни поканиха на тяхната
маса. След няколко питиета при нас дойде сервитьорът:
– Някой иска ли нещо?
Обичах да се преструвам на пиян и макар да бях напълно трезвен, се обърнах към
момичето, с което бях танцувал, и я попитах на висок глас:
– НещоСКАШли?
– Какво можем да си поръчаме? – пита тя.
– Квввввввввввввото искаш!
– Чудесно! Да пием шампанско! – каза тя щастливо.
На висок глас, за да ме чуят всички в бара, аз казвам:
– Става! Шшшшшшш-шампанско за ввввсички!
После чувам моят приятел да казва на момичето, че е кофти номер „да му изтръскаш
всички мангизи, защото е пиян“ и започвам да си мисля, че съм направил грешка.
За мой късмет, идва сервитьорът, привежда се към мен и ми казва тихо:
– Г-не, шампанското е по шестнайсет долара бутилката.
Решавам да се откажа от идеята да поръчвам шампанско за всички и затова казвам
още по-високо от преди:
– ЗАБРАВЕТЕ!
Колко бях изненадан малко по-късно, когато сервитьорът идва до масата с всички
онези красоти – бяла кърпа, преметната на ръката, поднос с чаши, кофа, пълна с лед, и
бутилка шампанско. Той помислил, че като казвам „Забравете!“ имам предвид цената,
а аз имах предвид шампанското!
Сервитьорът разля шампанското по чашите, аз платих шестнайсет долара, а моят при-
ятел беше бесен на момичето, защото си мислеше, че тя ме е накарала да платя сума ти
пари. За мен с това въпросът приключи, макар че по-късно се оказа, че е началото на
ново приключение.
Често ходех във въпросния нощен клуб и с течение на времето програмата му се про-
мени. Започнаха някакви гастроли от Амарило, разни други места из Тексас и бог знае
още откъде. В клуба дойде и постоянна певица – Тамара. Всяка вечер, когато имаше
нови танцьорки, Тамара ме запознаваше с някоя от тях. Момичето обикновено идваше

115
на моята маса, аз ѝ взимах питие, приказвахме си. Разбира се, исках нещо повече откол-
кото само да си говорим, но винаги изникваше нещо в последния момент. Така и не
разбрах защо Тамара си правеше труда да ме запознае с всички тези красиви момичета,
а после, макар и нещата да се развиваха отлично, се оказваше, че съм черпил момичето
с питиета, приказвали сме цяла вечер и само толкова. Моят приятел, който нямаше об-
лагата Тамара да го запознава с момичета, не беше стигнал по-далече – и двамата бяхме
глупаци.
След няколко седмици с различни програми и различни момичета дойде нова група
танцьорки, както обикновено Тамара ме запозна с едно от момичетата и вечерта тръгна
като друг път – черпя момичето с питиета, приказваме, тя е много приятна. После мо-
мичето излезе на сцената, изпълни номера си и пак се върна на моята маса и се почувс-
твах много добре. Хората зяпаха и си мислеха: „Какъв ли е този, че такова момиче отива
при него?“
Но после, към края на вечерта, тя каза нещо, което бях чувал много пъти и преди:
„Бих те поканила в стаята ми, но имаме парти, така че може би утре вечер...“ – а аз знаех,
че „може би утре вечер“ означава „НИКОГА“.
По време на вечерта обаче бях забелязал, че това момиче – казваше се Глория – често
приказваше с конферансието по време на шоуто или отивайки към дамската тоалетна.
Затова, докато тя беше в тоалетната, а конферансието мина покрай масата ми, ми хрумна
една идея и му казах:
– Съпругата ви е много красива жена.
– Така е, благодаря – отговори ми той и разменихме още няколко приказки.
Той помисли, че тя ми е казала, а когато Глория се върна, си помисли, че той ми е
казал. Поприказвахме тримата известно време и те ме поканиха в стаята си, като затвори
барът.
В два часа през нощта отидох с тях в стаята им. Нямаше никакво парти, разбира се, и
си приказвахме дълго. Показаха ми фотоалбум със снимки на Глория, когато се запоз-
нала със съпруга си в Айова – добре хранено, по-скоро пълничко девойче, а после ми
показаха снимки, когато беше отслабнала и изглеждаше страхотно! Той я беше научил
на всевъзможни номера, макар че не можеше да чете и пише, което беше особено инте-
ресно, защото неговата работа – на конферансие – беше да чете имената и номерата на
изпълнителите в програмата, а даже не бях забелязал, че той не може да прочете това,
което „четеше“! (На другата вечер разбрах какво правят. Когато тя извеждаше или връ-
щаше изпълнител от сцената, минавайки край мъжа си, надничаше в листа хартия в ръ-
цете му и му прошепваше името на артиста и номера му.)
Бяха интересна, приятелски настроена двойка и си говорехме за какво ли не. Спомних
си как се запознахме и ги попитах защо Тамара винаги ме запознава с новите момичета.
Глория ми отговори:
– Преди да ме запознае с теб, Тамара ми каза: „Ела да те запозная с най-големия ба-
ровец тук!“
Замислих се за миг и се сетих, че шампанското за 16 долара, купено с отривистото и
погрешно разбрано „Забрави!“ се оказа добра инвестиция. Очевидно си бях спечелил
репутацията на ексцентричен баровец, който не ходи изтупан, в луксозни костюми, но
пък винаги е готов да похарчи много пари за момичетата.
Реших да споделя с тях моите притеснения:
– Аз съм достатъчно умен – казах аз, – но май само по отношение на физиката. В бара

116
обаче има и други умни мъже – занимават се с петрол, с полезни изкопаеми, важни биз-
несмени и т.н. – и те също все купуват питиета на момичетата, а не получават нищо в
замяна! (По това време си мислех, че никой не е получил нищо срещу всички тези пи-
тиета.) Защо един „умен“ мъж става пълен глупак, когато влезе в бар?
Конферансието каза:
– В тази сфера всичко разбирам. Цялата игра ми е ясна. Ще ти дам няколко урока как
да получиш това-онова от момичетата в бар като този. Преди уроците обаче, трябва да
ти покажа, че наистина ги разбирам тези неща. Ще видиш как Глория ще накара друг
мъж да поръча шампанско за теб.
Казвам му „Добре“, но си мисля: „Как ли пък не – как ще стане този номер?“
Конферансието продължи:
– От теб се иска обаче да направиш всичко точно, както ти го кажа. Утре вечер сядаш
на известно разстояние от Глория и когато тя ти даде знак, ставаш и минаваш небрежно
край нея.
– Да – каза Глория, – няма нищо сложно.
На другата вечер отивам аз в бара и сядам в ъгъла така, че да виждам Глория. След
малко при нея вече седи някакъв тип, след още малко направо сияе от щастие, а тя ми
дава знак. Ставам аз и тръгвам небрежно към тях. Точно като минавам край масата им,
Глория се обръща и с най-ведрия си и силен глас извиква:
– О, здравей, Дик! Кога се върна? Къде беше?
Мъжът веднага се обръща да види кой е този Дик и видях в очите му нещо, което
разбирам напълно, тъй като често съм бил в същото положение.
Първи поглед: „О-о-о, ето я конкуренцията. Ще ми отмъкне мацето, дето го черпих!
Какво да направя?“
Втори поглед: „Не, това е само приятел, с когото се познават отдавна.“
Можех да видя всичко това, можех да го прочета по лицето му. Знаех точно какво си
мисли.
Глория се обръща към него и му казва:
– Джим, искам да те запозная с един стар приятел, Дик Файнман. Трети поглед: „Се-
тих се какво ще правя! Ще съм любезен с този тип и тя ще ме хареса още повече.“
Джим се обръща към мен и казва:
– Здрасти, Дик. Едно питие?
– Чудесно! – отговарям аз.
– Какво да бъде?
– Като нейното.
– Барман, още един коктейл с шампанско, моля.
И така, всичко стана много лесно, нямаше нищо сложно. И тази нощ като затвориха
бара, отидох в мотела на конферансието и Глория. Те се смееха, доволни как добре беше
проработило всичко.
– Добре – казах аз. – Убедихте ме, че знаете за какво говорите. Какво правим с уро-
ците?
– Виж сега – каза конферансието, – принципът е следният: мъжът иска да бъде джен-
тълмен. Не иска да го смятат за невъзпитан, за грубиян и най-вече – за стипца. Докато
мъжете са напълно ясни на момичето, то може да си ги води за носа накъдето си иска.
Така че – продължи той, – при никакви обстоятелства не бъди джентълмен! Не показ-
вай никакво уважение към момичетата. Но най-вече, правило номер едно е не купувай
нищо на момичето – дори цигара – преди да я питаш дали ще спи с теб и преди да се

117
убедиш, че не те лъже и ще го направи.
– Ъ... искаш да кажеш... Просто ги питам?
– Точно така – отговори ми той. – Разбирам, че това е първият ти урок и може би ти
е трудно да си така прям. Ако искаш, ѝ купи нещо – нещо съвсем малко – преди да я
питаш. Но така само ще стане по-трудно.
И така, щом някой ми даде принципа на действие, с останалото щях да се справя и
сам. Целия следващ ден работих върху новата си психическа нагласа: всички тези мо-
мичета по баровете са кучки, не струват пукната пара, те са там с единствената цел да
те накарат да им купиш питие и няма да ти пуснат в замяна. Край, аз нямаше да се държа
като джентълмен с тези кучки и т.н. Повтарях си всичко това, докато не се автоматизира.
Същата вечер бях готов да видя как е наученото на практика. Отивам в бара както
обикновено и моят приятел веднага казва:
– Здрасти, Дик! Чакай само да видиш каква мацка има тук! Отиде да се преоблече и
се връща.
– Да, да – казвам аз безразлично и сядам на друга маса, за да гледам програмата. Мо-
мичето се връща точно когато шоуто започва, а аз си мисля: „Не ми пука колко е кра-
сива! Тук е само за да го накара да ѝ купи питие, а в замяна той няма да получи нищо!“
След първия номер моят приятелят ми казва:
– Ей, Дик, ела да те запозная с Ан. Ан, това е мой добър приятел – Дик Файнман.
– Здрасти – казвам аз и продължавам да гледам програмата.
Минава малко време и Ан ме пита:
– Защо не седнете на нашата маса?
А аз си мисля: „Типична кучка, той ѝ плаща питиета, а тя кани друг на масата.“ Каз-
вам:
– От тук виждам добре.
Малко по-късно идва лейтенант от близката военна база, изтупан с красива униформа.
Не минава много време и виждаме, че Ан седи в другия край на бара с лейтенанта!
По-късно същата вечер, си седя аз на бара, а Ан танцува с лейтенанта. Когато лейте-
нантът е с гръб към мен, а тя е с лице към мен, ми се усмихва много мило. „Каква
кучка! – мисля си аз. – Прави същия номер и на лейтенанта!“
Тогава ми хрумва идея: не я поглеждам, докато лейтенантът не се обърне така, че и
той да ме вижда, и тогава отвръщам на усмивката ѝ, за да може той да разбере какво
става. Така номерът ѝ няма да мине.
Минути по-късно тя се разделя с лейтенанта и си иска палтото и чантата от бармана,
като казва с нисък, многозначителен глас:
– Разхожда ми се. Някой иска ли да дойде с мен?
Аз си мисля: „Можеш да продължиш да казваш „не“ и да се държиш дистанцирано,
но не можеш да го правиш вечно, защото нищо няма да получиш. В някакъв момент
трябва да отстъпиш.“ Затова казвам студено:
– Аз ще дойда с теб.
И излизаме. Минаваме няколко пресечки, виждаме едно кафене и тя казва:
– Имам идея – да си вземем кафе и сандвичи и да отидем в стаята ми да ги изядем.
Добра идея, влизаме в кафето, тя поръчва три кафета и три сандвича и аз ги плащам.
Докато излизаме от кафето, си мисля: „Нещо не е наред: сандвичите са прекалено
много!“
По пътя към нейния хотел тя казва:

118
 – Знаеш ли, нямам да имам време да изядем сандвичите заедно, защото идва лейте-
нантът...
А аз си мисля: „Ясно, провалих се. Знаех точно какво да правя, но се провалих. Ку-
пих ѝ сандвичи за долар и десет цента, без да я питам нищо и сега знам, че ще остана на
сухо! Трябва да оправя нещата, пък дори да е само заради честта на моя учител.“
Спирам рязко и ѝ казвам:
– Ти... по-лоша си и от ПРОСТИТУТКА!
– Моля?
– Накара ме да купя тези сандвичи, а какво получавам в замяна? Нищо!
– Скръндза – казва ми тя. – Добре, ще ти върна парите за сандвичите!
– Върни ми ги – казвам аз, блъфирайки.
Тя се стъписа. Бръкна в портмонето си, извади малкото пари, които имаше, и ми ги
даде. Взех си сандвича и кафето и си тръгнах.
Изядох си сандвича и се върнах в бара, за да докладвам на учителя си. Обясних му
всичко и казах, че съжалявам, че съм се провалил, но другия път ще се опитам да успея.
Той каза много спокойно:
– Дик, всичко е наред. Щом не си ѝ купил нищо, тя все пак ще спи с теб тази нощ.
– Какво?
– Точно така – каза той убедено, – ще спи с теб. Сигурен съм.
– Но тя дори не е тука вече! Тя е в мотела е с лейт...
– Всичко е наред.
Наближава 2 часът, барът затваря, а Ан я няма. Питам конферансието и жена му може
ли пак да отида с тях в стаята им. Те казват, че разбира се – може.
Тъкмо излизаме от бара, и ето че Ан тича по Шосе 66 и идва право при мен. Хваща
ме за ръката и казва: „Да отидем в стаята ми.“
Конферансието беше право. Урокът беше страхотен!
Наесен се върнах в „Корнел“ и отидох на танци със сестрата на един докторант, която
беше дошла на гости от Вирджиния. Беше много симпатична и аз изведнъж ѝ предло-
жих: „Да отидем в някой бар да пийнем по нещо.“
По пътя към бара, събирах кураж да приложа урока на конферансието върху поря-
дъчно момиче. В крайна сметка не е толкова страшно да се държиш неуважително към
момиче от бара, което се опитва да те накара да я черпиш питиета, но как е да се държиш
неуважително към едно мило, порядъчно момиче от Юга?
Влязохме в бара и преди да се настаним, я попитах:
– Слушай, преди да те черпя с питие, искам да те питам нещо: ще спиш ли с мен тази
нощ?
– Да.
Методът работеше и при порядъчните момичета! Но независимо колко ефективен
беше урокът, никога повече не го приложих на практика. Не ми харесваше да се държа
по този начин. Беше ми интересно обаче да узная, че нещата стават по различен начин
от този, който ме учеха като дете.

119
 Щастливи числа
Един ден в „Принстън“ седях във всекидневната и случайно чух едни математици да
си говорят за числовата редица ex:

Всеки следващ член на редицата се получава, като умножите предходния член с х и

разделите произведението на следващото число. Например за да получите члена след
х4/4!, трябва да го умножавате по х и да разделите на 5. Проста работа.
Когато бях малък, се възхищавах на числовите редици и често се забавлявах с тях.
Изчислявах е, като използвах въпросната числова редица, и виждах колко бързо се сма-
ляват новите членове.
Подметнах нещо колко е лесно да се изчисли е на която и да е степен, като се използва
тази редица (просто заместваш х със степента).
– Така ли? – попитаха ме те. – Добре, колко е е на степен 3,3? – попита ме един от
тях, май беше Тюки.
– Лесно е – казвам аз – 27,11.
Тюки знае, че не е толкова лесно да изчислиш това на ум.
– Ей, как го направи?
А друго от момчетата казва:
– Знаете го Файнман – измисля си, числото не е толкова.
Те отиват за таблицата, а през това време аз им казвам и останалите цифри.
– 27,1126 – казвам аз.
Намират го в таблицата.
– Толкова е! Как го направи?
– Сумирам редицата.
– Никой не може да сумира редицата толкова бързо. Сигурно просто знаеше този
член. Добре, ами колко е е на степен 3?
– Вижте – казвам аз, – това си е тежка работа! Смятам по едно число на ден!
– Аха! Това е някакъв номер! – викат те, доволни.
– Добре – казвам аз. – 20,085.
Докато те проверяват в таблицата, аз добавям още няколко цифри. Въодушевиха се
много – бях познал още едно число.
Седят тия велики математици на деня и се чудят как мога да изчислявам е на всяка
една степен! Един от тях казва:
– Не може просто да го изчислява – много е трудно. Има някакъв номер. Не можеш
да изчислиш с всяко едно число – да кажем е на степен 1,4.
– Трудно е – казвам аз, – ама щом е за вас – добре. Това прави 4,05.
И докато те го търсят в таблицата, добавям още няколко цифри и казвам: „Край за
днес!“ и излизам от стаята.
Ето какво всъщност стана: случайно знаех три числа – логаритъм от 10 при основа е
(което ми трябва, за да превърна числата от основа 10 към основа е), който е 2,3026 (така

120
че знаех, че е на степен 2,3 е много близо до 10), от радиоактивността (средна продъл-
жителност на живот и период на полуразпад) знаех натуралния логаритъм от 2, който е
0,69315 (от което знаех, че е на степен 0,7 е почти равно на 2). Знаех и че е (на първа
степен), е 2,71828.
Първото число, което ми дадоха, беше е на степен 3,3. Това е все едно е2,3 (което е
10), умножено по е, което прави 27,18. Докато се чудеха как го правя, аз пресметнах за
разликата 0,0026 – 2,3026 – леко по-високо число.
Знаех, че не мога да пресметна следващо число, но имах късмет. Момчето каза е на
3-та степен: това е е2,3, умножено по е0,7 (или 10, умножено по 2). Така че знаех, че е 20
цяло и нещо, и докато те умуваха как съм го направил, внесох поправка за 0,693.
Сега вече бях сигурен, че трето число не мога да сметна, защото и второто си беше
чист късмет. Тогава обаче момчето каза е на 1,4, което е е на 0,7 умножено по самото
себе си. Трябваше само малко да го наглася до 4!
Така и никога не разбраха как го направих.
Когато бях в Лос Аламос, открих, че Ханс Бете е факир на изчисленията. Веднъж
например изчислявахме по някаква формула и ни трябва квадрата на 48. Аз се протягам
за „Марчант“, а той казва: „Това е 2300.“ Започвам да натискам бутоните, а той добавя:
„А ако ти трябва точно е 2304.“
Калкулаторът показва 2304.
– Леле! Абсолютно точно! – казвам аз.
– Не знаеш ли колко е 50 на квадрат? – пита ме той. – 50 на квадрат е 2500, вадиш
разликата между нужното число и 50 (в нашия случай е 2), умножена по 100, и получа-
ваш 2300. И ако искаш да е съвсем точно, вдигаш на квадрат разликата и я добавяш –
така се получава 2304.
След няколко минути ни трябваше кубичен корен от 2,5. За да изчислиш кубичен ко-
рен с „Марчант“, трябваше да използваме таблица за първо приближение. Отварям чек-
меджето, за да извадя таблицата – заради това времето този път е малко повече, – а Бете
казва: „Това е около 1,35.“
Проверявам с калкулатора и е така.
– Това как го пресметна? – питам го аз. – Имаш някакъв номер за пресмятане на ку-
бичен корен на числа?
– О – казва той, – log2,5 е толкова и толкова. Сега една трета от този логаритъм е
между logl,3, което е толкова, и logl,4, което е толкова, така че интерполирах.
И така, аз разбрах нещо: първо, той знае наизуст логаритмичната таблица; второ, на
мен ми трябва повече време да отворя чекмеджето и да натисна бутоните на калкула-
тора, отколкото на него да интерполира. Бях много впечатлен.
След това и аз опитах да направя нещо подобно. Запомних стойностите на няколко
логаритъма и започнах да внимавам какво става. Например, ако някой пита: „Колко е
28 на квадрат?“ се сещам, че квадратният корен на 2 е 1,4, а 28 е 20 пъти по 1,4, така че
квадратът на 28 трябва да е близо до 400 по 2, или близо до 800.
Ако някой иска да раздели 1 на 1,73, веднага му казвам, че това е 0,577, защото 1,73
е почти квадратният корен на 3, така че 1/1,73, е 1/3 от квадратния корен на 3. А ако е
1/1,75, това е равно на реципрочната дроб на 7/4, а аз съм запомнил, че ако в знаменателя
има 7, то цифрите след десетичната запетайка се повтарят: 0, 571428.
Беше много весело, когато се опитвах да смятам бързо с помощта на разни номера,
особено ако се състезавах с Ханс. Много рядко аз се сещах за нещо, за което той не се
беше сетил и го биех; а когато му го кажех, той се смееше от все сърце. Ханс почти

121
винаги можеше да реши всяка задача с точност до процент. На него това му беше
лесно – всяко число беше близо до нещо, което той знаеше.
Един ден бях в особено добро настроение. По време на обедната почивка в техничес-
кия отдел не знам как ми хрумна такава идея, но обявих: „Обзалагам се, че за 60 секунди
мога да ви кажа с точност до 10% отговора на всяка задача, която успеете да измислите
за 10 секунди!“
Народът започна да ми дава задачи, които мислеше за трудни, например като тази да
интегрирам функция като 1/(1 + х4), която почти не се променя в посочената от тях гра-
ница. Най-трудната задача, която ми дадоха, беше да определя биномния коефициент
на х10 в израза (1 + х)20, но успях да го пресметна за уговореното време.
Всички ми даваха задачи, аз се чувствах страхотно и тогава в столовата влезе Пол
Олъм. Бях работил малко с Пол в „Принстън“, преди Лос Аламос. Той винаги е бил по-
умен от мен. Един ден например, аз разсеяно си играех с една мерителна рулетка, която
се връща в ръката ти, като натиснеш бутончето. Рулетката всеки път се отплесваше и ме
удряше по ръката, което болеше.
– Ох! – възкликнах аз – Какъв глупак съм – продължавам да си играя с това нещо, от
което ме боли всеки път.
– Не я държиш правилно – каза ми Пол и взе проклетата рулетка от ръцете ми, из-
дърпа лентата, натисна бутончето и тя се нави обратно. Без да го нарани.
– Леле! Как го направи? – възкликнах аз.
– Сети се сам.
През следващите две седмици ходех из „Принстън“, разтягах рулетката и я връщах
обратно, докато ръката ми стана на пихтия. Накрая не можех повече да го правя.
– Пол, предавам се! Как по дяволите я държиш така, че да не те наранява?
– Кой е казал, че не ме наранява? Наранява ме и мен!
Почувствах се адски тъп. Беше успял да ме накара да си наранявам ръката цели две
седмици!
И така, Пол влиза в столовата, където цари голямо оживление.
– Ей, Пол – викат момчетата, – Файнман е страхотен – ние му даваме задача, която
измисляме за 10 секунди, а той я решава за 1 минута с точност до 10%. Дай му и ти една!
Без почти да се замисля, той казва:
– Тангенс от 10 градуса на степен 100.
Разби ме – за да пресметна това, трябваше да разделя на числото π до стотния знак
след десетичната запетая! Нямах шанс!
Веднъж се похвалих: „Мога да намеря по други начини всеки интеграл, който другите
могат да решат само с интегриране по контур.“
И тогава Пол пише този огромен проклет интеграл, който беше получил, започвайки
с комплексна функция, като знаеше отговора, и беше махнал реалната част на функци-
ята и оставил само комплексната. Функцията беше развита така, че можеше да се реши
единствено чрез интегриране по контур! Винаги ме забиваше по този начин. Беше адски
умен!
Когато бях в Бразилия за първи път, все обядвах по някакво друго време – никога не
отидох в ресторанта, когато беше време за обяд – и затова все се хранех сам. Ядях нап-
ример ориз с месо (което много обичах) и около мен се въртят четирима сервитьори.
Веднъж в ресторанта влезна един японец. Бях го виждал тук и преди – обикаляше
наоколо и продаваше сметала. Започна да приказва със сервитьорите и да ги предиз-
виква: можел да събира числа по-бързо, отколкото който и да е от тях.

122
 За да не се изложат, сервитьорите му казаха:
– Добре, ама защо не се обзаложите с онзи клиент там.
Японецът дойде при мен, но аз не бях съгласен:
– Не говоря добре португалски!
Сервитьорите се засмяха:
– Числата са лесни – викат те.
Дадоха ми лист и химикал.
Мъжът помоли един сервитьор да му каже няколко числа, които да се съберат. Нап-
раво ме разби, защото докато аз пишех числата, той вече ги събираше.
Тогава предложих сервитьорът да напише два списъка с еднакви числа и да ни ги даде
едновременно. Нямаше голяма разлика. Японецът пак ме победи.
Японецът се запали: искаше да докаже колко е умен. „Multiplicaço!“ – каза той.
Някой написа задача на лист. Той пак ме изпревари, но с малко, защото бях доста
добър в умножаването.
Тогава японецът направи грешка: предложи да минем на делене. Не беше разбрал, че
колкото е по-трудна задачата, толкова по-добър съм аз.
Дадоха ни една дълга задача за делене. Бяхме равни.
Японецът се ядоса много – очевидно беше много добър със сметалото, а едва не го би
някакъв случаен клиент в ресторант.
– Raios cubicos! – казва той настървено. Кубични корени! Иска да намира кубични
корени с аритметика! Няма по-трудна фундаментална задача в аритметиката. Това ще
трябва да е коронният му номер със сметалото!
Той пише едно число на лист хартия – голямо число, което помня и до днес: 1729,03.
Започва да смята, буботейки: „Ммммммаагммммбррр“ – смята като луд! Забравя за це-
лия свят, смятайки кубичния корен.
През това време аз просто си седя.
Един от сервитьорите ме пита:
– Какво правите?
– Мисля – отговарям му аз и му посочвам главата си. След малко пиша 12 на листа.
След още малко вече имам 12,002.
Мъжът със сметалото бърши потта от челото си.
– Дванадесет! – казва той.
– А, не – казвам аз. – По-точно, по-точно!
Знам, че когато изчисляваш кубичен корен, всяка следваща цифра след десетичния
знак изисква още повече работа. Това си е трудна задача.
Той се заравя отново в листа си, бръмчейки „Рррррргрррррммммм...“, а аз добавям
още две цифри. Накрая вдига глава и казва:
– 12,0!
Сервитьорите са много доволни и казват на японеца:
– Виж, той го направи само като мислеше, а на теб ти трябваше сметало! И написа
повече числа след десетичния знак!
Японецът беше напълно разбит и си тръгна унизен. Сервитьорите се поздравяваха
един друг.
Как клиентът победи сметалото? Числото беше 1729,03. Случайно знаех, че кубич-
ният фут има 1728 кубични инча, следователно отговорът трябваше да е малко повече
от 12. Разликата от 1,03 беше само една част в близо 2000, а от математическия анализ
знаех, че при малки дроби разликата при кубичния корен е една трета от разликата в

123
числото. Така че всичко, което трябваше да направя, бе да изчисля дробта 1/1728 и да я
умножа по 4 (да разделя на 3 и да умножа по 12). Така можах да намеря цифрите след
десетичния знак.
След няколко седмици същият човек влезе в лобито на хотела, в който бях отседнал.
Позна ме и дойде при мен.
– Кажете ми – попита ме той, – как сметнахте кубичния корен толкова бързо?
Започнах да му обяснявам, че това е смятане по приблизителни числа, и се прави,
като се изчисли процента грешка.
– Да кажем, че имаме 28. Кубичният корен от 27 е 3...
Той грабна сметалото си: ззззззззззззз.
– Да, разбира се! – извика той.
Тогава разбрах нещо: той не знаеше числата. Като имаш сметало, не е нужно да пом-
ниш много аритметични комбинации. Достатъчно е само да буташ мънистата нагоре и
надолу. Не трябва да помниш, че 9 + 7 = 16. Единствено трябва да знаеш, че когато
добавяш 9, буташ 10 мъниста нагоре и сваляш едно надолу. Ние сме по-бавни в основ-
ните аритметически действия, но знаем числата.
Нещо повече, идеята за смятането по приближение беше над възможностите му. Така
и не можах да му обясня как съм пресметнал кубичния корен и какъв късмет съм имал,
че той каза числото 1729,03.

124
 O Americano, Outra Vez!
Веднъж качих един стопаджия и той ми разказа колко е интересна Южна Америка и
как трябва да отида там. Казах му, че се притеснявам, че езикът е друг, но той ми отго-
вори просто да се захвана и да го науча – не бил труден. Тогава се замислих, че всъщност
това е добра идея: отивам в Южна Америка.
В Корнелския университет имаше няколко курса по чужди езици, които се водеха по
методика от времето на войната – малки групи от по 10 човека и един носител на езика
си говореха само на чуждия език. Тъй като бях от младеещите преподаватели в „Кор-
нел“, реших да се запиша в такъв курс като редовен студент. Понеже още не знаех къде
в Южна Америка ще ходя, реших да уча испански, защото испанският се говореше от
повече хора.
И така, като дойде време да се запишем в курса и чакахме в коридора, за да влезем в
аудиторията, покрай нас мина пищна блондинка. Всеки знае това чувство – УАУ! Изг-
леждаше страхотна! Помислих си: „Може да е в курса по испански – ще бъде чудесно!“
Ала не – тя отиде в курса по португалски език. Тогава си помислих: „Какво толкова –
ще уча португалски!“
Тъкмо бях тръгнал след нея, когато англосаксонският ми здрав разум се обади: „Не,
това не е основателна причина да решиш какъв език ще учиш.“ Аз се спрях и с огромно
съжаление се записах в курса по испански.
След известно време бях на среща на Обществото на физиците в Ню Йорк. Седях до
Жайме Тюмно от Бразилия. Той ме попита:
– Какво ще правиш през лятото?
– Мисля да посетя Южна Америка.
– Така ли? Защо не дойдеш в Бразилия? Има място в Центъра за физични изследва-
ния.
И така трябваше да превърна моя испански в португалски! Намерих португалец док-
торант в Корнелския университет и два пъти седмично ходех при него на уроци. В са-
молета за Бразилия се оказах до един колумбиец; който говореше само испански, и не
си приказвах с него, за да не се объркам отново. Пред мен обаче седяха двама мъже,
които говореха португалски. Никога не бях чувал истински португалски. Бях общувал
само с учителя ми, който говореше много бавно и ясно. А ето ги тези двама мъже, които
говорят като картечница, брррррррр-а-та бррррррррр-а-та, и аз не разбирам нито дума.
Най-накрая, когато презареждахме в Тринидад, отидох при двамата мъже и им казах
много бавно на португалски, или на каквото според мен беше португалски:
– Извинете..., разбирате ли това, което ви казвам в момента?
– Pues não, porque não? (Разбира се, защо не?) – попитаха ме те.
Обясних им колкото можех, че уча португалски от няколко месеца, но никога не съм
го слушал в истински разговор и в самолета съм ги слушал, но не съм разбрал нито дума.
– О – казаха те, смеейки се. – Nao е Portugués! Е Ladão! Judeo!
Езикът, който те приказваха, беше португалски, колкото идишът е немски, така че си
представете човек, който учи немски, да стои зад двама души, които говорят идиш, и да
се опитва да разбере нещо. Ясно е, че е немски, но нищо не разбира. Сигурно не го е
научил добре.
Качихме се в самолета и те ми показаха един мъж, който говори португалски, и седнах
до него. Той следваше неврохирургия в Мериланд и с него се говореше много лесно –

125
поне докато си говорехме за cirugía neural, o cerebreu и други „сложни“ неща. Дългите
думи всъщност лесно се превръщаха в португалски, защото се различаваха само по
окончанията: „-tion“ на английски беше ,,-çao“ на португалски, ,,-1у“ беше „-mente“ и
т.н. Но когато погледна през прозореца и каза нещо съвсем обикновено, бях дотам: не
разбрах „небето е синьо“.
В Ресифе смених самолета (бразилското правителство поемаше част от полета от Ре-
сифе до Рио) и ме посрещнаха тъстът на Чезаре Латес, който беше директор на Центъра
за физични изследвания в Рио, жена му и още един човек. Мъжете отидоха за багажа, а
госпожата се обърна към мен на португалски:
– Говорите ли португалски? Колко мило! Как го научихте?
Отговарях ѝ бавно, с големи усилия.
– Отначало започнах да уча испански... после разбрах, че ще дойда в Бразилия.
Исках да кажа „И така, научих португалски“ но не можех да се сетя за думата за
„така“. Можех да използвам ГОЛЕМИ думи, затова завърших изречението с:
„CONSEQUENTEMENTE, apprendi Portugués!“
Когато двамата мъже се върнаха с багажа, тя им каза:
– Той говори португалски! При това с такива хубави думи като CONSEQUENTE-
MENTE!
Тогава прозвуча високоговорителят. Полетът за Рио се отменяше и нямаше да има
друг полет до следващия вторник – а аз трябваше да съм в Рио най-късно в понеделник.
Притесних се.
– Няма ли товарен самолет? Мога да пътувам с товарен самолет – казах аз.
– Професоре! – казаха те – В Ресифе е много приятно, наистина. Ще ви разведем на-
около. Отпуснете се – в Бразилия сте.
Вечерта излязох да се поразходя из града и видях група хора, които стояха край го-
ляма правоъгълна дупка на пътя – била е изкопана за някакви канализационни тръби
или нещо такова – и там, в самата дупка, имаше една кола. Това беше чудо: колата пас-
ваше абсолютно точно, а покривът ѝ беше на нивото на шосето. Ремонтната бригада не
си бе направила труда да сложи някакъв знак на края на работния ден, а човекът просто
си е карал по пътя. Забелязах разликата: когато при нас се копаеше дупка, имаше вся-
какви знаци, отбиващи движението, мигащи лампи. Тук си копаеха и като свършеше
работният ден, просто си тръгваха.
Както и да е, Ресифе беше наистина хубав град и аз наистина изчаках там до полета
за Рио следващия вторник.
Когато пристигнах в Рио, ме посрещна Чезаре Латес. Националната телевизия искаше
да заснеме нашата среща, така че те почнаха да снимат, но нямаха звук. Операторът
каза:
– Дръжте се така, сякаш разговаряте. Говорете нещо – каквото и да е.
Латес ме попита:
– Намерихте ли си вече речник за свалки?
Вечерта по националната бразилска телевизия показаха как директорът на Центъра
за физични изследвания посреща преподавател от Съединените щати, но малко от тях
разбраха, че си говореха за това дали американецът си е намерил момиче, с което да
прекара нощта и да учи езика!
Когато отидох в Центъра, трябваше да решим кога ще изнасям моите лекции – сутрин
или следобед.
Латес каза:

126
 – Студентите предпочитат да е следобед.
– Добре, нека да е следобед.
– Но следобед е чудесно време за плаж, така че, нека лекциите са сутрин, за да може
да ходите на плаж следобед.
– Но нали казахте, че студентите предпочитат да са следобед?
– Не го мислете това. Правете каквото вие предпочитате! Радвайте се на следобедния
плаж.
И така, аз се научих да гледам на живота по начин, който е различен от начина, по
който се гледа на живота там, откъдето идвах. Първо, за тях нищо не беше толкова
спешно, колкото е за мен. Второ, ако нещо е добре за теб, другото няма значение! И така
аз изнасях лекциите си сутрин, а следобед се забавлявах на плажа. И ако бях научил
този урок по-рано, щях да науча португалски, без изобщо да започвам испанския.
Отначало мислех лекциите ми да бъдат на английски, но забелязах нещо: когато сту-
дентите ми обясняваха нещо на португалски, аз не ги разбирах много добре, въпреки че
знаех езика. Не ми беше съвсем ясно дали казват „нараства“ или „намалява“, дали „не
нараства“ или „не намалява“ или „намалява бавно“. Но когато те се мъчеха да говорят
на английски и казваха „ап“ или „дуун“, разбирах за какво иде реч, независимо от ло-
шото произношение и кофти граматиката. Осъзнах, че ако искам да ги науча на нещо,
ще бъде по-добре да им говоря на португалски, колкото и лош да е той. Те щяха да ме
разберат по-лесно.
По време на първото ми посещение в Бразилия, което бе шест седмици, ме поканиха
да говоря пред Бразилската академия на науките за квантовата електродинамика, с ко-
ято се занимавах тогава. Мислех, че трябва да говоря на португалски, и двама студенти
от Центъра ми казаха, че ще ми помогнат. Написах си лекцията на много лош португал-
ски, но реших да си я напиша сам, защото ако я пишеха те, щеше да има много думи,
които не знам и не мога да произнеса правилно. И така аз си написах речта, а те оправиха
граматиката, смениха някои думи и я направиха много хубаво, но все още беше на ниво,
на което можех да я прочета лесно и повече или по-малко знаех какво казвам. С тяхна
помощ подобрих максимално произношението си – португалското „де“ е нещо между
„дех“ и „дей“, и аз се стараех.
Отидох в Бразилската академия на науките и първият учен, който говори – един хи-
мик – стана и изнесе речта си на английски. Искаше да бъде учтив, или какво? Не можах
да разбера какво каза, защото произношението му беше много зле, но всички други има-
ха същото произношение и затова те го разбираха. Не знам. После стана и вторият учас-
тник и също говори на английски!
Когато дойде моят ред, аз станах и казах: „Извинете ме, но аз не бях разбрал, че офи-
циалният език в Бразилската академия на науките е английски, затова не съм подготвил
изказването си на английски. Моля да ме извините; ще говоря на португалски.“ Сетне
си прочетох речта, а всички присъстващи бяха много доволни.
Следващият учен стана и каза: „Следвайки примера на моя колега от Съединените
щати, аз също ще говоря на португалски.“
И така, доколкото знам, аз промених традицията какъв език да се използва на срещите
на Бразилската академия на науките.
Няколко години по-късно се запознах с един бразилец, който много точно цитира из-
реченията, с които започнах лекцията си пред Академията. Явно съм направил голямо
впечатление.
Но езикът си остана проблем за мен, затова продължих да го уча, четейки вестници и

127
т.н. Продължих да изнасям лекциите си на португалски, който наричах „Файнманов
португалски“ и знаех, че не може да е същият като истинският португалски, защото раз-
бирах какво казвам, а не разбирах какво говорят хората на улицата.
Първото ми посещение в Бразилия ми хареса много, затова след една година отидох
пак – този път за 10 месеца. Изнасях лекции в Университета в Рио, който трябваше да
ми плаща, но това така и не стана, затова Центърът ми даваше парите, които се предпо-
лагаше да ми плащат от Университета.
В край на краищата се настаних в хотел, който беше на самия плаж на Копакабана и
се казваше Мирамар. Известно време бях наел стая на тринайсетия етаж, откъдето мо-
жех да се любувам на океана и на момичетата на плажа.
Оказа се, че точно в този хотел отсядат летците и стюардесите от „Пан Америкън
Еърлайнс“, когато имат „престой“ – термин, който винаги ми е бил леко странен. Тех-
ните стаи винаги бяха на четвъртия етаж и асансьорът често вървеше до късно нагоре-
надолу.
Веднъж пътувах за няколко седмици и когато се върнах, управителят на хотела ми
каза, че дал моята стая на друг гост, защото била единствената свободна, и пренесли
багажа ми в нова стая.
Новата стая беше точно над кухнята и затова в нея никой не оставаше дълго време.
Управителят трябва да се е досетил, че аз съм единственият човек, който щеше да види
предимствата на тази стая, за да търпи и да не се оплаква от миризмата от кухнята. И аз
не се оплаквах: стаята беше на четвъртия етаж, близо до стюардесите. Това спестяваше
много проблеми.
Хората от авиолиниите имат донякъде скучен живот, колкото и да е странно, и често
нощем ходят да пийнат по нещо на бар. Аз ги харесвах и за да водя социален живот,
ходех с тях на бар за по няколко питиета, няколко нощи в седмицата.
Един ден, около 3,30 следобед, просто си вървях покрай плажа на Копакабана и минах
покрай един бар. Внезапно ме връхлетя едно огРОМно, силно чувство: „Точно това ми
трябва сега, точно в този момент. С удоволствие ще изпия едно питие точно сега!“
Тръгнах да влизам в бара и изведнъж си казах: „Чакай! Следобед е. Няма никой, няма
на кого да правиш компания с питие. Защо имаш толкова силно чувство, че трябва да
си вземеш питие?“ Изплаших се.
Оттогава никога повече не съм пил алкохол. Предполагам, че не съм бил загазил, за-
щото много лесно спрях алкохола. Но това силно чувство, което не разбирах, ме уп-
лаши. Нали се сещате, толкова е интересно да се мисли, че не искам да разваля тази
прекрасна машина, която придава такава тръпка на живота. Поради същата причина се
отказах и да експериментирам с ЛСД, макар да се интересувах от халюцинации.
Почти накрая на годината в Бразилия заведох в музея една от стюардесите – много
мило момиче с плитки. Когато минавахме през залата за Египет, се усетих, че ѝ разказ-
вам неща като: „Крилата на саркофага означават това и това, а тези вази се използвали,
за да слагат в тях вътрешностите...“ и се замислих откъде ли знам тези неща. „От Мери
Лу“, сетих се аз и ми домъчня за нея.
Запознах се с Мери Лу в „Корнел“ и по-късно, когато бях в Пасадена, разбрах, че тя
бе наблизо – в Уестуд. Мери Лу ми харесваше, но често се карахме и накрая решихме,
че положението е безнадеждно, и се разделихме. Но след като една година бях излизал
с тези стюардеси и не бях стигнал доникъде, бях разочарован. И така, когато разказвах
тези неща на това момиче, разбрах, че Мери Лу е чудесна и не е трябвало да се караме
толкова много.

128
 Написах ѝ писмо, в което ѝ предложих да се омъжи за мен. Някой мъдър човек би
казал, че това е опасно: когато си далече и се чувстваш самотен, си спомняш само хуба-
вите неща, не можеш да си спомниш дори защо въобще сте се карали. Но не се получи.
Кавгите веднага пак започнаха и бракът ни продължи само две години.
Един човек от Посолството на САЩ знаеше, че харесвам самбата. Бях му казвал как
първия път, когато дойдох в Бразилия, чух една група, която свири самба, да репетира
на улицата и поисках да науча повече за бразилската музика.
Той ми каза, че една малка група репетира в апартамента всяка седмица и може да
отида да ги слушам.
Групата беше от трима или четирима души – единият беше портиерът на блока, – ко-
ито репетираха в апартамента му, просто нямаха друго място. Единият имаше малко
дайре – те му казваха pandeiro – а другият имаше малка китара. Все ми се струваше, че
чувам и тъпан, но нямаше тъпан! Накрая разбрах, че това е дайрето, на което човекът
свири по някакъв сложен начин – извива си китката и удря дайрето с палец. Стори ми
се много интересно и се научих да свиря на пандейро – е, повече или по-малко.
Наближаваше времето на Карнавала. Това е времето, когато се представя нова му-
зика. В Бразилия само по времето на Карнавала се представя нова музика, правят се
нови записи – много е интересно!
Разбрах, че портиерът композира музика за една малка школа по самба – не в смисъл
на училище, а на група за самба – от плажа на Копакабана, която се казваше Farçantes
de Copacabana, което означава „Мошениците от Копакабана“ – точно като за мен; и те
ме поканиха да се присъединя към тях.
И така, тази школа за самба беше нещо, където момчетата от favelas – бедните квар-
тали на града – се събираха и свиреха на строителните площадки на новите блокове и
репетираха нова музика за Карнавала.
Избрах си да свиря на frigideira, което представлява малък тиган от метал, с диаметър
от около 15 сантиметра, с малка метална пръчка, с която се удря. Това е акомпаниментен
инструмент, който издава отчетлив звънък звук, съпровождащ основната самба музика
и ритъм, като ги допълва. И така – аз се учех да свиря на този инструмент и всичко
вървеше добре. Ние репетирахме, музиката гърмеше, всичко вървеше по ноти, когато
изведнъж ръководителят на групата – един едър негър – се разкрещя:
– СТОП! Спрете, спрете – чакайте малко!
Всички спряхме.
– Нещо не е наред с фригидериите! – избуча той. – O Americano, outra vez! (Пак аме-
риканеца!)
Почувствах се много неудобно. Постоянно се упражнявах. Ходех на плажа с две
пръчки, въртях китките си и се упражнявах, и упражнявах, и упражнявах. Непрекъснато
работех, но все имах чувството, че съм по-зле от другите, че създавам проблеми и че
това не е за мен.
И така, наближаваше времето на Карнавала. Една вечер ръководителят на групата и
един човек нещо си говореха и после шефът дойде при нас и започна да сочи хора:
– Ти! – каза на тромпетиста. – Ти! – посочи певеца. – Ти! – посочи ме мен.
Помислих, че това е краят за нас. Той каза:
– Излезте пред строежа!
Ние – пет или шест човека – излязохме пред строежа, където чакаше един кадилак
кабрио със свален покрив.
– Качвайте се! – каза главата на групата.

129
 Нямаше място за всички, затова някои от нас трябваше да седнат на капака на кабри-
ото. Попитах момчето до мен:
– Какво става – гонят ли ни?
– Nao sé, não sé. (He зная.)
Изкачихме се по пътя до края на скала, надвиснала над морето. Колата спря и шефът
каза:
– Слизайте! – и ние слязохме, до самия край на скалата!
Той нареди:
– Сега се подредете един зад друг! Ти отпред, ти – след него, ти – след него! Свирете!
Ходом – марш!
Надолу по скалата се виеше пътека, по която тръгна нашата малка група – тромпе-
тист, певец, китарист, момчето с пандейрото и аз – с фригидерията. Стигнахме до едно
място, където имаше парти на открито. Шефът ни беше избрал не за да ни изгони, а за
да ни изпрати да свирим на частно парти, на което искали самба! Там той изкара пари,
с които купи костюми за групата ни.
След този случай се почувствах по-добре, защото видях, че когато му трябва човек с
фригидерия, той ме взима мен!
Друга случка повдигна още самочувствието ми. Беше минало известно време, когато
дойде едно момче от друга самба школа – от Леблон, плажа по-нататък. Искаше да
свири в нашата школа.
Шефът го попита:
– Откъде си?
– От Леблон.
– На какво свириш?
– На фригидерия.
– Добре. Посвири да те чуя.
Мъжът хвана фригидерията и металната пръчка и... брррра-дуп-дуп; чик-а-чик. Леле!
Страхотно!
Шефът му каза:
– Отиваш до американеца и почваш да се учиш от него как се свири на фригидерия!
Моята теория е, че това е като човек, който говори френски, и идва в Америка. Отна-
чало прави какви ли не грешки и едва му разбирате какво говори. Той обаче продължава
да се упражнява, докато започва да говори доста добре и забелязвате, че има един много
симпатичен акцент, който е приятен за слушане. Така че вероятно и аз свирех на фри-
гидерия с някакъв акцент. Понеже не можех да се меря с тези момчета, които цял живот
бяха свирили на инструмента, сигурно бях изработил някакъв самобитен акцент. Все
едно – важното бе, че бях доста добър в свиренето на фригидерия.
Един ден малко преди Карнавала ръководителят на самба школата дойде и каза:
– Ще репетираме марша по улицата.
Всички излязохме от строежа на улицата, а движението беше оживено. По улиците
на Копакабана винаги имаше ужасен трафик. Може и да не ми вярвате, но имаше трам-
вайна линия, по която в едната посока вървяха трамваи, а в другата – коли. Беше час
пик и ние излязохме насред „Авенида Атлантика“.
Казах си: „Господи! Шефът не е взел разрешително, не се е уговорил с полицията,
нищо не е направил. Просто реши и излизаме навън.“
И така ние просто тръгнахме по улицата, а хората ни се радваха много. Няколко чо-
века от зяпачите взеха въже и направиха голям квадрат около нас, така че пешеходците

130
да не развалят редиците ни. Хората започнаха да надничат през прозорците, всеки ис-
каше да чуе новата самба музика. Беше страхотно!
Тъкмо тръгнахме и гледам един полицай долу, на другия край на пътя. Той гледаше
към нас, видя какво става и започна да отклонява движението! Всичко беше неофици-
ално – нямаше никакви предварителни уговорки, но нещата вървяха както трябва. Хо-
рата носеха въжето около нас, полицаят отклони движението, пешеходците се тълпяха,
стана задръстване, но ние продължавахме напред! Вървяхме по улицата, завихме зад
ъгъла, продължихме по Копакабана, ей така – накъдето ни хрумне!
Накрая стигнахме до малък площад пред апартамента на майката на шефа. Ние сто-
яхме отпред и свирехме, а майката, лелята и т.н. роднини на шефа слязоха долу. Носеха
престилки – бяха работили в кухнята. Виждаше се колко са развълнувани – почти пла-
чеха. Наистина беше чудесно да направиш нещо толкова мило. И с всички тези хора,
надвесени над прозорците – беше страхотно! Спомних си как преди като бях в Бразилия
имаше една група за самба музика, която ми беше харесала много, направо бях полудял
по тях – а сега – аз самият свирех такава музика!
Между другото, докато марширувахме по улиците на Копакабана онзи ден, сред гру-
пата, спряла на тротоара, видях две дами от посолството. На другата седмица получих
писмо от посолството, в което пишеше: „Вашето дело е значимо... и т.н. и т.н.“ като че
ли моята цел бе да развивам отношенията между Съединените щати и Бразилия! Така
че, аз правех нещо „значимо“.
На репетициите не исках да съм облечен с дрехите, които носех в университета. Мом-
четата от групата бяха много бедни, носеха стари дрипи. Затова обличах един стар пот-
ник, някакви стари панталони и т.н., за да не се различавам от другите. Понеже не можех
да мина през лобито на моя луксозен хотел на „Авенида Атлантика“, взимах асансьора,
слизах до мазето и оттам излизах.
Малко преди Карнавала имаше състезание между самба школите от Копакабана, Ипа-
нема и Леблон – три-четири школи, сред които бяхме и ние. Тръгнахме по „Авенида
Атлантика“, облечени в нашите костюми. Притеснявах се малко как ще ми седи един
ярък костюм, все пак не бях бразилец. Ние обаче бяхме маскирани като гърци, така че
предполагах, че съм толкова добре като грък, колкото и останалите от бандата.
В деня на състезанието се хранех в ресторанта на хотела и главният сервитьор, който
често ме беше виждал да барабаня по масата, когато свири самба музика, дойде при мен
и ми каза:
– Г-н Файнман, тази вечер има нещо, което ще ви хареса! То е tipico Brasileiro – ти-
пично бразилско. Точно пред хотела ще минат школите по самба музика! Те са страшно
добри – трябва да ги чуете!
Отговорих му:
– Да, но тази вечер съм зает. Не знам дали ще мога да дойда.
– О! Но вие толкова харесвате тази музика! Не пропускайте това! То е tipico
Brasileiro!
Беше много настоятелен и понеже аз продължих да му казвам, че вероятно няма да
мога, той се разочарова.
Вечерта си облякох старите дрехи и се спуснах с асансьора до мазето както обикно-
вено. Преоблякохме се на строителната площадка и тръгнахме по „Авенида Атлан-
тика“ – бразилски гърци в хартиени костюми, а аз вървях най-отзад, свирейки на фри-
гидерия.

131
 От двете страни на „Авенида“ се беше събрала голяма тълпа, от всички прозорци над-
ничаха хора и така ние стигнахме до хотел „Мирамар“, в който се бях настанил. Хората
се бяха изправили по масите и столове, имаше цели тълпи. Когато нашата група мина
пред хотела, свирехме като фурии. Изведнъж един от сервитьорите скочи във въздуха,
като сочеше с ръка, и през целия този шум можах да чуя как той крещи: „ПРОФЕСО-
РЪТ!“ И така, главният сервитьор разбра защо тази вечер не бях там да гледам надпре-
варата – защото участвах в нея!
На другия ден видях една дама, с която често се срещахме на плажа и имаше апарта-
мент, гледащ към „Авенида“. По време на парада там бяха нейни приятелки, дошли да
гледат самба школите. Когато минаваше нашата група, една от приятелките ѝ възк-
ликна:
– Чуйте този, дето свири на фригидерията – наистина е добър!
Аз бях успял. Бях успял в нещо, за което не съм и предполагал, че ще успея.
Когато дойде Карнавалът, излязоха малко хора от нашата школа. Бяхме ушили спе-
циални костюми, но хората бяха малко. Може би си мислеха, че не можем да се конку-
рираме с истински големите самба школи от града – не знам. Мислех си, че работим ден
след ден, репетираме и маршируваме, за да се подготвим за Карнавала, но когато Кар-
навалът дойде, много от хората от школата не дойдоха и не се представихме много
добре. Дори когато тръгнахме по улицата, някои от членовете ни изчезнаха. Странно!
Така и не ми стана съвсем ясно, но може би вълнението и забавата бяха в това да спече-
лим съревнованието между плажните школи, където повечето момчета се чувстваха на
ниво. А ние всъщност спечелихме, да ви кажа!
По време на моя десетмесечен престой в Бразилия започнах работа върху енергий-
ните нива на по-леките ядра. Бях разработил теорията в хотелската си стая, но исках да
я проверя в експериментални условия. Това беше нещо ново, върху което се работеше
в лабораторията „Келог“ от специалистите на Калтех, затова направих връзка с тях чрез
любителска радиостанция, която намерих в Бразилия. Горе-долу един път седмично
отивах в къщата на радиолюбителя. Той се свързваше с радиолюбител в Пасадена, но
понеже това не беше съвсем легално, ми дадоха парола и ми казаха:
– Прехвърлям те към ВКВКС, който седи до мен и ще говори с теб.
И така, аз казвах:
– Тук е ВКВКС. Бихте ли ми казали разстоянието между определени нива на атома
на бор, за който говорихме миналата седмица. – и т.н.
Данните от експериментите ми трябваха, за да коригирам моите константи и да видя
дали съм на прав път.
Първият радиолюбител, с когото започнах, отиде на почивка, но ми даде друг, с ко-
гото да продължа. Вторият беше сляп, но се справяше много добре с радиостанцията. И
двамата бяха добри и връзката ми с Калтех беше ефективна и полезна.
Що се отнася до самата физика, бях направил нещо много добро. По-късно направе-
ното от мен бе доразвито и проверено от други учени. Аз обаче реших, че има твърде
много параметри, които трябва да се уточнят – твърде много „уточнения на константи-
те“ – за да пасне всичко и затова не бях сигурен дали от работата ми има полза. Исках
да постигна едно по-дълбоко познаване на ядрото, но така и не бях сигурен дали има
смисъл и не го направих.
Що се отнася до образованието в Бразилия, имах интересна ситуация. Четях лекции
на група студенти, които в края на краищата станаха преподаватели, защото по онова
време в Бразилия високо квалифицираните научни кадри нямаше къде да се реализират.

132
Тези студенти вече бяха минали доста курсове, но електромагнитната теория – уравне-
ния на Максуел и т.н. – беше най-тежкият.
Университетът имаше няколко сгради, разпръснати из града, а курсът, който водех,
беше в сграда, гледаща към залива.
Забелязах странно явление: когато задам въпрос, студентите ми отговарят веднага, но
когато втори път задам същия въпрос – питам за същото нещо и въпросът е същият,
поне според мен, – никой не може да ми отговори! Например веднъж имахме лекция за
поляризираната светлина и раздадох пластинки от полароид.
През полароида преминава само светлина, чиито електричен вектор има едно опре-
делено направление, затова обясних как по това къде полароидът е тъмен и къде светъл
може да се определи направлението на поляризацията на светлината.
Най-напред взехме две полароидни пластинки и ги въртяхме, докато през тях започна
да преминава максимално светлина. Сега можехме да кажем, че двете пластини пропус-
кат светлина, поляризирана в едно и също направление – каквото премине през едната
пластинка, може да премине и през другата. После обаче попитах студентите как може
да се определи посоката на поляризация на едно отделно парче полароид.
Никой не знаеше.
Знаех, че за да се отговори на този въпрос е нужна известна доза находчивост, затова
им подсказах:
– Вижте през прозореца как заливът отразява светлината.
Никакъв отговор.
Тогава ги попитах:
– Чували ли сте някога за ъгъла на Брюстер?
– Да, господине! Ъгълът на Брюстер е ъгълът на падане, при който отразеният лъч е
напълно поляризиран.
– И в какво направление се поляризира светлината, когато се отразява?
– Светлината се поляризира перпендикулярно на равнината на отражение, сър.
Дори и сега пак ми е чудно. Те знаеха всичко наизуст. Знаеха даже, че тангенсът от
ъгъла на Брюстер е равен на индекса!
– Е? – попитах ги аз.
Нищо – отново. Те току-що ми бяха казали, че светлината, отразена от среда с индекс,
като залива отвън, е поляризирана. Дори ми бяха казали в какво направление е поляри-
зирана.
– Погледнете към залива през полароида – казах им аз. – Сега го завъртете.
– О, поляризира се! – казаха те.
След още малко наблюдения най-накрая стигнах до извода, че студентите наизустя-
ват всичко, без да го разбират. Когато чуят „Светлината се отразява от пречупваща
среда“, те не знаят, че това е среда като водата. Те не знаеха, че „посока на светлината“
е посоката, в която виждаш нещо, докато гледаш към него, и т.н. Всичко се наизустя-
ваше изцяло и нищо не се превеждаше в значещи нещо примери. Затова, като питах
„Какво е ъгъл на Брюстер?“, аз подавах на компютъра правилни команди. Но когато
казвах: „Вижте водата“, не се случваше нищо, защото нямаше зададена команда „Виж
водата!“.
След време бях на лекция в инженерния институт. Лекцията, преведена на английски,
вървеше така: „Две тела... се смятат за еквивалентни, ... ако при един и същ въртящ
момент доведат до еднакво ускорение. Две тела се смятат за еквивалентни, ако при един
и същ въртящ момент доведат до еднакво ускорение.“ Всички студенти пишеха сякаш

133
са на диктовка и когато преподавателят повтори изречението, те провериха дали са го
записали правилно. После записаха следващото изречение и т.н. Аз бях единственият,
който разбрах, че професорът говори за обекти с еднакъв инерчен момент, а това беше
трудно да се обясни.
Не разбирах как изобщо ще научат нещо по този начин. Той говореше за инерчните
моменти, но не каза нищо за това колко е трудно да се отвори врата, на която са сложени
тежести във външния край, в сравнение с това, ако са сложени близо до пантите – нито
думичка!
След лекцията се заприказвах с един студент:
– Направи толкова много записки – за какво са ти?
– Е, ще уча по тях, имам изпит.
– Какъв ще е изпитът?
– Лесен. Мога да ти кажа един от въпросите – погледна той в записките си и каза –
Кога две тела са еквивалентни? И отговорът е: две тела се смятат за еквивалентни, ако
еднаквият въртящ момент създава еднакво ускорение.
Разбирате ли, те щяха да вземат изпитите си, да „научат“ всички тези неща и да не
знаят нищо – освен онова, което са назубрили.
Сетне отидох на приемния изпит в инженерния институт. Изпитът беше устен и ми
позволиха да слушам. Един от кандидат-студентите беше идеално подготвен: отговори
отлично на всичко! Изпитващите го попитаха какво е диамагнетизъм и той отговори без
грешка! После го попитаха:
– Какво става с лъча светлина, когато идва под определен ъгъл през лист материал с
определена дебелина и определен коефициент на пречупване n?
– Излиза от другата страна на материала, успореден на себе си, само че изместен.
– Доколко се измества?
– Не зная, сър, но мога да го пресметна – каза той и го пресметна. Наистина беше
много добър. Но аз вече имах някои съмнения.
След изпита отидох при този изключително умен млад човек и му обясних, че съм от
Съединените щати и че искам да му задам няколко въпроса, които няма да се отразят на
резултатите от изпита му по никакъв начин. Най-напред го попитах: „Можеш ли да ми
дадеш някакви примери за диагмагнетик?“ а след това: „Ако този учебник е направен
от стъкло и аз гледам нещо на масата през него, какво би станало с образа, ако наклоня
стъкления учебник?“
– Ще се отклони на ъгъл два пъти по-голям от ъгъла, на който ще завъртите учебника.
– Не го бъркате с огледало, нали?
– Не, сър!
Току-що на изпита беше казал, че лъчът светлина ще излезе успореден на самия себе
си, само че изместен, затова образът няма да се извърти на никакъв ъгъл. Дори беше
пресметнал колко ще е изместването, но не беше разбрал, че парче стъкло е пречупваща
среда и може да приложи същите изчисления към моя въпрос.
Замислих се за моя курс по математически методи във физиката, в който се опитвах
да покажа как се решават задачи чрез принципа на пробата и грешката. Това е нещо,
което студентите обикновено не са учили, затова започнах с прости примери от аритме-
тиката, които илюстрират метода. Бях изненадан, когато само осем от около осемдесет
студенти ми донесоха първите задачи. Затова аз седнах и им дръпнах една лекция как
те трябва да опитват да решават задачи, а не просто да седят и да гледат как го правя
аз.

134
 След лекцията при мен дойде малка делегация, която ми каза, че аз не разбирам под-
готовката, която те имат, че могат да учат и без да решават задачи, че вече са изучили
аритметиката и аз ги подценявам.
И така аз продължих да водя курса и независимо колко сложен ставаше материалът,
те така и никога не написаха домашни работи. Разбира се, стана ми ясно каква е причи-
ната: не можеха.
Едно друго нещо, което така и не можах да ги накарам да правят, беше да задават
въпроси. Един студент накрая ми обясни защо е така: „Ако зададеш въпрос по време на
лекция, след това всички ще ти кажат: „Защо губиш от нашето време в часа? Ние се
опитваме да научим нещо. А ти прекъсваш лектора да му задаваш въпроси.“
Това беше един вид позьорство – на практика никой нищо не разбираше, а само се
преструваха един пред друг. Всички се преструваха, че знаят, и ако някой за момент
покажеше, че нещо не му е ясно, задавайки въпрос, другите навирваха носове и се дър-
жаха така, сякаш на тях всичко им е ясно и той само им губи времето.
Обяснявах им колко е полезно да работят заедно, да обсъждат въпросите, да си гово-
рят един с друг, но те не го правеха, защото попитат ли някого за нещо, ще загубят
достойнството си. Колко жалко! Това бяха интелигентни хора, които работеха усърдно,
но бяха влезли в това глупаво положение, в което „образованието“ им ставаше безсмис-
лено, напълно безсмислено!
В края на учебната година студентите ме помолиха да изнеса лекция за моя опит като
преподавател в Бразилия. На лекцията щяха да присъстват не само студенти, а и препо-
даватели и официални длъжностни лица, така че поисках да ми обещаят, че ще мога да
говоря каквото искам.
– Точно така, със сигурност. Това е свободна страна – казаха те.
И така, аз влязох, като носех учебник по физика за първи курс. Смяташе се, че учеб-
никът е много добър, защото имаше различни шрифтове – болд за най-важните неща,
които трябва да се запомнят, курсив – за по-маловажните и т.н.
Някой веднага каза:
– Нали не смятате да говорите лоши неща за този учебник? Човекът, който го е писал,
е тук, а и ние всички сме на мнение, че учебникът е добър.
– Обещахте ми, че мога да говоря каквото искам.
Аудиторията беше пълна. Започнах с определението, че природните науки се занима-
ват с природните закони. И след това попитах:
– Защо изучаваме природни науки? Разбира се, нито една страна не може да се смята
за развита, ако ... и т.н, и т.н.
Всички седяха и кимаха, а аз знаех, че те мислят така.
После казах:
– Това обаче е абсурд. Защо трябва да гледаме какво правят другите страни? Трябва
да го правим по разумна, смислена причина, а не защото другите страни правят така.
Сетне говорих за ползата от науката, за приноса ѝ към благосъстоянието на човечес-
твото и т.н. – наистина малко си играех с тях.
После казах:
– Основната цел на моето изложение е да ви докажа, че в Бразилия не се учи наука!
Можех да видя учудването им: „Какво? Няма наука? Това е лудост! Ние имаме тол-
кова много курсове!“
И така, аз им казах, че едно от първите неща, което ме порази, когато дойдох в Бра-
зилия, бе като видях ученици от началното училище да си купуват учебници по физика

135
в книжарниците. Толкова много деца учат физика в Бразилия, като започват да изучават
предмета много по-рано от децата в Съединените щати, че е изумително, че в Бразилия
няма много физици. Защо е така? Толкова много деца учат усилено и няма никакъв ре-
зултат от това.
После направих сравнение с гръцки учен, който обожава гръцкия език и знае, че в
неговата страна няма много деца, които да учат гръцки. Но той отива в друга страна,
където с удоволствие открива, че всички учат гръцки – дори по-малките деца в начал-
ното училище. Той отива на изпита на студентите, които идват да се дипломират по
гръцки език и ги пита: „Какви мисли Сократ за отношението между истината и красо-
тата?“ и студентът не може да му отговори. Тогава той пита студента: „Какво казва Сок-
рат на Платон в третия диалог?“ и студентът грейва и почва: „Бррррррррррррррррп!“ –
разказва ви всичко, дума по дума, което казал Сократ, на прекрасен гръцки.
В третия диалог обаче Сократ говори за отношението между истината и красотата!
И тогава учителят по гръцки разбира, че учениците в другата страна са научили
гръцки, като най-напред са се научили да произнасят буквите, после думите, после из-
речения и абзаци. Те могат да рецитират, дума по дума, какво е казал Сократ, без да
разбират какво настина значат тези гръцки думи. За ученика това са все изкуствени
звуци. Никой не ги е превел в думи, които учениците разбират.
– Ето как ми изглежда ученето на физика тук, в Бразилия – казах аз. (Голям удар,
нали?)
После взех учебника по елементарна физика, по който учеха те.
– В този учебник никъде няма експериментални резултати, освен на едно място, къ-
дето по наклонена равнина надолу се търкаля топче и е дадено с каква скорост ще се
търкаля след една секунда, след две секунди, след три и т.н. Тези числа имат „грешки“ –
тоест да си помислиш, че това са истински резултати от експеримент, защото числата
са малко над или малко под теоретичните стойности. В учебника дори се говори за ко-
ригиране на експерименталните грешки – много хубаво. Проблемът е, че когато изчис-
лите стойността на константата на ускорението по тези стойности, получавате верния
отговор. Но когато топчето се търкаля по наклонена равнина, се губи енергия, за да се
завърти и, ако наистина правите опита, ще получите 5/7 от верния отговор, заради тази
допълнителна енергия, която отива за завъртането на топчето. Така че тези единствени
експериментални „резултати“ в учебника са фалшификация. Никой не е търкалял ни-
какво топче, иначе не е възможно да се получат такива резултати! Открих и нещо
друго – продължих аз. – Ще отворя учебника на случайна страница, ще посоча с пръст
някое място и ще ви прочета изреченията, които пише там, за да ви покажа за какво
става въпрос – че това не е наука, а запаметяване. Не ме е страх да направя това нещо
пред цялата тази аудитория.
Така и направих. Ооооооп – отворих една страница, забих пръст в нея и зачетох:
– Триболуминисценция. Триболуминисценцията е излъчвана светлина, когато се раз-
бият кристалите... Това наука ли е, моля ви? Не! Просто се казва какво означава една
дума чрез други думи. Нищо не е казано за природата – че кристалите произвеждат свет-
лина, когато се разбият, и защо се получава тази светлина. Видели ли сте някой ученик
да е опитал да направи това вкъщи? Той не може. Но ако тук вместо тези неща пишеше:
„Вземете парченце захар и го разтрошете с клещи в тъмното. Ще видите леко синкаво
сияние. Същото се получава и с други кристали. Причината не е изяснена. Явлението се
нарича триболуминисценция.“ Тогава някой ще отиде вкъщи и ще опита да го направи.
Това е природен експеримент.

136
 Използвах този пример, но сам по себе си той нямаше значение. Където и да бях сло-
жил пръста си на страниците на учебника, нещата щяха да са същите.
Накрая обобщих, че не разбирам как някой може да е образован чрез тази система,
при която хората си взимат изпитите, учат другите хора да си взимат изпитите и никой
нищо не знае.
– Все пак обаче, може и да греша – казах аз. – В моя курс имам двама студенти, които
са много добри, и един от физиците, които познавам, е завършил в Бразилия. Това оз-
начава, че е възможно някои хора да се образоват в системата такава, каквато е.
Като свърших речта си, завеждащият научния отдел стана и каза:
– Г-н Файнман каза някои неща, които ни е много болно да чуем, но изглежда, че той
наистина обича науката и е искрен в своя критицизъм. Ето защо мисля, че трябва да се
вслушаме в неговите думи. Когато дойдох на тази лекция, знаех, че нашата система има
някакви заболявания. Това, което научих, е че тя е болна от рак!
И седна.
Неговото изказване даде свобода и на другите да говорят. Настъпи голямо оживление.
Всеки ставаше и даваше някакво предложение. Студентите направиха някаква органи-
зация да разпечатват лекциите предварително и разни други такива неща.
После стана нещо, което беше абсолютно неочаквано за мен. Един студент се изправи
и каза:
– Аз съм един от двамата студенти, за които г-н Файнман спомена на края на речта
си. Не съм учил в Бразилия, а в Германия, дойдох в Бразилия тази година.
Вторият студент, който се справяше добре в час, каза нещо подобно. А преподавате-
лят за когото говорех, стана и каза:
– Аз съм учил тук, в Бразилия, по време на войната. Тогава, за мой късмет, всички
професори напуснаха университета, така че аз учех всичко сам. Ето защо донякъде не
съм плод на бразилската образователна система.
Не очаквах това. Знаех, че системата е лоша, но 100% – това е ужасно!
Тъй като аз бях в Бразилия по програма, спонсорирана от правителството на САЩ,
бях помолен от Министерството на външните работи да напиша доклад за моя опит в
Бразилия, така че аз написах основните моменти от речта, която бях изнесъл. От таен
източник по-късно научих, че реакцията на някой от министерството била: „Това по-
казва колко е опасно в Бразилия да се изпраща някой, който е толкова наивен. Глупак,
може да докара само неприятности, не разбира проблемите.“
Точно обратното! Аз мисля, че този човек от министерството е наивен – щом вижда
списък с предмети и дисциплини, които се преподават в един университет, всичко е
наред.

137
 Мъжът, който говореше хиляда езика
Когато бях в Бразилия, се мъчех да науча местния език и реших да изнасям лекциите
си на португалски. Скоро след като се върнах в „Калтех“ бях поканен на парти на проф.
Бейчър. Преди да дойда на партито, професорът казал на гостите: „Този Файнман се
мисли за умен, защото е научил малко португалски, така че нека го сложим на място: г-
жа Смит (тя имаше напълно европеидни черти) е израснала в Китай. Нека поздрави
Файнман на китайски.“ Дойдох, без да подозирам нищо, а Бейчър ме запозна с всички
гости:
– Г-н Файнман, това е господин Този и този.
– Радвам се да се запознаем, г-н Файнман.
– А това е г-н Така и така.
– За мен е удоволствие, г-н Файнман.
– А това е г-жа Смит.
– Ai, choong, ngong jia! – каза тя, покланяйки се.
Толкова се изненадах, че реших, че единственото което мога да направя, е да отговоря
в същия дух. Поклоних се с уважение и с пълна самоувереност казах:
– А чинг, джонг джен!
– О, боже! – възкликна тя, загубила своето хладнокръвие. – Знаех си, че ще стане
така – аз го поздравих на мандаринско наречие, а той ми отговори на кантонско!

138
 Разбира се, г-н Голям!
Всяко лято пътувах с колата си през Съединените щати, опитвайки се да стигна до
Тихия океан. По различни причини обаче, винаги засядах някъде по пътя – най-често в
Лас Вегас.
Особено добре си спомням първия път, когато много ми хареса. Тогава, както и сега,
Лас Вегас си изкарваше парите от хора, които залагат, затова големият проблем на хо-
телите бе да привлекат хората. Затова имаше програми и вечери, които бяха много ев-
тини – направо без пари. Не трябваше да правиш никаква резервация – просто влизаш,
сядаш на някоя от многото празни маси и се наслаждаваш на шоуто. Беше просто прек-
расно за човек, който не залага, защото се радва на всички облаги – евтини стаи, храна
на символични цени, хубава програма и хубави момичета.
Един ден лежах край басейна на хотела ми и при мен идва някакъв тип и започва да
ми говори. Не си спомням как ме заговори, но идеята му беше, че аз предимно бачкам
и това е наистина доста глупаво.
– Виж ме мен колко съм добре – каза той – просто си вися тук, край басейна, и се
наслаждавам на живота в Лас Вегас.
– И как по дяволите го правиш, без да работиш?
– Много просто: залагам на коне.
– Не знам нищо за конете, но не разбирам как изкарваш пари за живот от залагане на
коне – казах аз, скептично настроен.
– Разбира се, че може – отговори ми той. – Това се казва живот! Ще ти кажа нещо: ще
те науча как се прави. Да отидем там и ти гарантирам, че ще изкараш 100 долара.
– Как ще го направиш?
– Обзалагам се на 100 долара, че ще спечелиш – отговори ми той. – Ако спечелиш,
нищо не ти струва, ако загубиш – получаваш 100 долара!
А аз си мисля: „Леле! Точно така! Ако спечеля 100 долара от коне, ще му платя и
нищо не губя. Това е просто един опит – просто доказателство дали работи системата.
Ако той загуби, аз ще спечеля 100 долара. Страхотно!“
Заведе ме на едно място, където се залагаше и имаха списък с коне и хиподруми от
цялата страна. Запозна ме с други хора, които казваха:
– Страхотен е! Аз спечелих 100 долара!
Постепенно осъзнах, че ще заложа свои пари, и взех да се изнервям леко.
– Колко да заложа? – попитах аз.
– Ами 300-400 долара.
Аз нямах толкова, а и междувременно бях започнал да се тревожа: „Я си представи,
че загубиш всичко!“
Тогава той ми каза:
– Знаеш ли какво: моят съвет ще ти струва само 50 долара и само ако даде резултат.
Ако няма резултат, аз ще ти дам 100 долара.
Помислих си: „Еха! Печеля и в двата случая – или 50, или 100 долара! Как ще го нап-
рави?“ После разбрах, че ако се играе разумно – забравете за момент за малката загуба
от входната такса, за да разберете, – шансът да спечелиш 100 долара вместо да загубиш
своите 400 е 4 към 1. И така от 5 пъти, когато той опитва това върху някого, 4 пъти те
печелят по 100 долара, а той взима 200 (и им показва колко е умен), на петия път той

139
трябва да плати 100 долара. Така че той получава 200 долара средно, а плаща 100! Нак-
рая разбрах как го прави.
Той правеше това всеки ден. Беше измислил схема, която отначало ти се струва го-
ляма работа, но след като малко помислих върху нея, лека-полека разбрах как работи.
Накрая, в един вид отчаяние, той каза:
– Добре, ето какво: дай ми 50 долара за съвета, а ако загубиш, аз ще ти върна всички
пари.
От това вече нямаше как да изгубя, затова му казах:
– Добре, приемам!
– Добре – каза Той. За съжаление обаче, тази седмица трябва да пътувам до Сан
Франциско, така че просто ми прати резултатите и ако загубиш своите 400 долара, аз
ще ти пратя парите.
Първите схеми да печели пари бяха честни, разработени на базата на аритметиката.
Но сега, когато се канеше да напусне града, единственият начин да изкара пари по този
начин беше като не ги прати – истинска измама.
Аз така и не приех нито едно от неговите предложения, но беше много забавно да
видя как действа.
Другото хубаво нещо в Лас Вегас бяха запознанствата с момичетата от кабаретните
програми. Очакваше се да седят в бара между номерата си, за да привличат клиенти.
Така се запознах с няколко от тях, поприказвахме и видях, че са мили момичета. Хората,
които казват: „Кабаретна танцьорка, я стига!“ вече си бяха изградили представа за тях!
Но сред всички групи от хора, когато се вгледаш отблизо, виждаш, че има най-различни.
Например, едната беше дъщеря на декана на Източния университет. Тя беше талантлива
танцьорка и обичаше да танцува. През лятото беше свободна, а беше трудно да си на-
мери работа като танцьорка, затова започнала в Лас Вегас. Повечето от момичетата бяха
много мили, приятелски настроени. Всички бяха красиви, а аз просто обожавах краси-
вите жени. Всъщност кабаретните танцьорки бяха истинската причина Лас Вегас да ми
харесва толкова много.
Отначало бях леко уплашен: момичетата бяха толкова красиви, имаха такъв имидж и
т.н. Опитвах се да се запозная с тях и се притеснявах, когато приказвах. Отначало ми
беше трудно, но постепенно ставаше все по-лесно и накрая бях толкова самоуверен, че
не се боях от никого.
Имах си свой начин да влизам в приключения, който ми е трудно да обясня: това е
нещо като риболов – хвърляш въдицата и чакаш търпеливо. Когато кажех на някой за
моята техника, той ми отговаряше:
– О, стига бе – дай да видя!
И така, ние отивахме в бара да видим какво ще стане, а човекът губеше търпение след
двайсет минути. Трябваха два дни, за да стане нещо. През тези два дни аз си приказвах
с момичетата, една ме представяше на друга и т.н. – и не след дълго ставаше нещо ин-
тересно.
Спомням си едно момиче, което обичаше да пие „Гибсън“. Тя танцуваше в хотел
„Фламинго“ и наистина я познавах много добре. Когато идвах в града, поръчвах да сер-
вират една „Гибсън“ на масата ѝ, преди да е седнала, и така показвах, че съм дошъл.
Веднъж отидох там и седнах до нея, а тя каза:
– Довечера чакам мъж – голям комарджия от Тексас.
(Вече бях чул за този тип. Когато играеше на масата със зарове, всички се събираха
да гледат как залага.) Той дойде до масата, на която седях с момичето, и тя ни запозна.

140
 Първото нещо, което мъжът ми каза, беше:
– Знаеш ли, снощи загубих шейсет хиляди долара тук.
Знаех какво да правя. Обърнах се към него, напълно безразличен, и попитах:
– Това умно ли трябва да бъде, или глупаво?
Ядяхме закуската си в дневната. Той каза:
– Дай да ти подпиша чека. Не плащам нищо за всичко тук, защото залагам страшно
много.
– Имам достатъчно пари, за да не се притеснявам кой ще ми плати закуската, благо-
даря – продължавах да го затапвам всеки път, когато искаше да ме впечатли.
Той опита какво ли не: колко е богат, колко петрол има в Тексас, но нищо не прора-
боти, защото ги знаех тези номера!
Но най-накрая се сближихме и доста се забавлявахме заедно.
Веднъж, както си седяхме на бара, той ми каза:
– Виждаш ли онези момичета на масата там? Това са проститутки от Лос Анджелес.
Изглеждаха много добре, определено бяха от висока класа.
Той каза:
– Виж сега, ще те запозная с тях и после ще ти платя за която искаш.
Не бях в настроение за мацки, а и знаех, че търси как да ме впечатли, затова понечих
да му откажа. Но после си помислих: „Ама че работа! Този тип се мъчи всячески да ме
впечатли, иска да ми плати даже за проститутка. Ще имам какво да разправям после...“
Затова му отговорих:
– Добре, запознай ме.
Отидохме при масата на момичета и той ме запозна с тях, а после изчезна за малко.
Дойде сервитьорка и ни попита какво ще пием. Поръчах си вода, а момичето до мен
каза:
– Може ли да си поръчам шампанско?
– Можеш да си поръчаш каквото искаш – отговорих ѝ аз хладно, – защото ти си го
плащаш.
– Какъв ти е проблемът? – попита ме тя. – Скръндза ли си, какво?
– Точно така.
– Със сигурност не си джентълмен! – каза тя възмутено.
– Веднага ме разкри! – отговорих ѝ аз. Преди години в Ню Мексико се бях научил да
не съм джентълмен.
След не много време те ми предложиха да ми поръчат питие – ролите напълно се бяха
сменили! (А между другото, тексаският богаташ така и не се върна.)
След малко едно от момичета каза:
– Да отидем в „Ел Ранчо“, там може да има повече живот, отколкото тук.
Качихме се в една кола. Колата беше готина, те бяха готини. По пътя ме попитаха как
се казвам.
– Дик Файнман.
– Откъде си, Дик? С какво се занимаваш?
– От Пасадена, работя в „Калтех“.
Едно от момичетата каза:
– О, не беше ли оттам и ученият Полинг?
Бил съм в Лас Вегас много пъти, отново и отново, и никой тук не знаеше нищо за
наука. Бях говорил с всякакви бизнесмени, за които учените бяха никой.
– Да – казах аз – впечатлен.

141
 – Има и още един учен – Гелан или нещо такова; физик.
Направо не можех да повярвам. Возех се в кола, пълна с проститутки, и те знаеха
всичко това!
– Да! Казва се Гел-Ман! Откъде знаеш тези неща?
– Снимките ви са в списание „Тайм“.
Точно така беше – по някакъв повод „Тайм“ беше публикувал снимки на десет аме-
рикански учени. Имаше ме мен, Полинг, Гел-Ман.
– Как ги запомни? – попитах аз.
– Разглеждахме снимките и си избрахме най-младите и най-хубавите учени! (Гел-
Ман беше по-млад от мен.)
Стигнахме до хотел „Ел Ранчо“, а момичетата продължаваха да се държат с мен така,
както обикновено всички се държаха с тях:
– Искаш ли да залагаш? – попитаха ме те.
Направих няколко залагания с техни пари и се забавлявахме добре. След известно
време те казаха:
– Виждаме клиент и ще те оставим – и отидоха да работят.
Веднъж, като седях на бара, видях две момичета с един по-възрастен мъж. Накрая той
си тръгна и те дойдоха и седнаха до мен: по-красивата и по-настъпателната – точно до
мен, а по-грозничката ѝ приятелка – Пам – от другата страна.
Нещата си тръгнаха много добре от само себе си. Тя беше много мила. Скоро се на-
веде към мен, а аз я прегърнах. Дойдоха двама мъже и седнаха на маса, близо до нас.
После, преди да дойде сервитьорката, си тръгнаха.
– Видя ли тези мъже? – попита ме новата ми приятелка.
– Да.
– Приятели на съпруга ми са.
– О? Какво става тук?
– Виждаш ли, просто съм женена за Големия Джон – той беше много известен – и
имахме малък спор. Ние сме на меден месец, а Джон постоянно играе хазарт. Не ми
обръща никакво внимание, затова аз излизам и се забавлявам сама, но той изпраща шпи-
они да гледат какво правя.
Помоли ме да я закарам до хотелската ѝ стая и се качихме в колата ми. По пътя я
попитах:
– Ами Джон?
– Не се тревожи – гледай просто за голяма червена кола с две антени. Ако няма та-
кава, значи и него го няма.
На другата нощ заведох „момичето с Гибсъна“ и нейна приятелка на последното шоу
в „Силвър Слипър“, което беше най-късното във всички хотели. Момичетата, които ра-
ботеха по другите програми, обичаха да идват тук, а конферансието обявяваше появата
на танцьорките, когато те влезнеха. И така, когато влязох с двете прекрасни танцьорки
от двете ми страни, той каза:
– Ето ги и госпожица Тази и тази и госпожица Тази и тази от „Фламинго“!
Всички погледнаха да видят кой влиза. Чувствах се страхотно!
Седнахме на маса, близо до бара. След малко стана някаква суматоха: сервитьорите
разместваха маси, влязоха бодигардове с оръжие – правеше се място за някаква знаме-
нитост! ГОЛЕМИЯ ДЖОН идваше!
Той дойде до бара, точно до нашата маса, и в същия момент двама дойдоха да поканят
на танци момичетата, които доведох. Момичетата отидоха да танцуват и аз си седях сам

142
на масата, когато Джон дойде и седна при мен.
– Как си? – каза той. – Какво правиш във Вегас?
Бях сигурен, че е разбрал за мен и жена му.
– Мотая се... (Трябваше да покажа колко голяма работа съм, нали така?)
– Откога си тук?
– От 4-5 нощи.
– Познавам те – каза той. – Не сме ли се виждали във Флорида?
– Ами, де да знам...
Попита за едно място, после за друго, а аз не знаех накъде бие.
– Сетих се – каза той – Беше в „Ел Мароко“. („Ел Мароко“ беше голям нощен клуб в
Ню Йорк, където ходеха големите клечки – като преподавателите по теоретична физика,
разбира се.)
– Може и така да е – казах аз. Чудех се накъде ще избие. Накрая той се наведе над
мен и каза:
– Чуй, ще ме запознаеш ли с мацките, когато се върнат на масата?
Ето какво искал. Познавал ме бил – бабина ти трънкина! Запознах го с момичетата,
но моите приятелки танцьорки казаха, че са уморени и искат да се прибират.
На другия следобед видях Големия Джон във „Фламинго“ – седеше на бара и гово-
реше с бармана за фотоапарати и снимане. Вероятно беше любител фотограф: имаше
всевъзможни светкавици и обективи, но говореше пълни глупости. Разбрах обаче, че не
е любител фотограф, а просто богаташ, който си е купил скъпи играчки.
По това време си мислех, че не знае, че съм имал имане-вземане с жена му, а просто
искаше да си приказваме заради танцьорките. И така, щях да играя играта. Имах собст-
вена роля: асистент на Големия Джон.
– Здрасти, Джон – казах аз. – Да направим няколко снимки. Аз ще нося светкавиците.
Сложих светкавиците в джоба си и започнахме да снимаме. Давам му светкавици,
давам му съвети. Харесва му.
Отидохме в „Ласт Фронтийр“ да залагаме и той започна да печели. Хотелите не оби-
чаха големите играчи да си тръгват, но аз видях, че той иска да си ходи. Въпросът беше
как да го направим с достойнство.
– Джон, трябва да тръгваме – казах аз сериозно.
– Но аз печеля.
– Да, но имаме среща следобед.
– Добре, докарай колата.
– Разбира се, г-н Голям!
Той ми даде ключовете и ми каза как изглежда колата му (не му казах, че зная как
изглежда).
Отидох на паркинга и разбира се, там беше тази голяма, широка, прекрасна кола с две
антени. Качих се и завъртях ключа – но не тръгнах. Тя беше автоматик – автоматиците
бяха излезли току-що и аз не знаех нищо за тях. След малко, съвсем случайно преместих
лоста на „PARK“ и тя тръгна. Карах я много внимателно, като кола за един милион до-
лара, към входа на хотела, където слязох, влязох в хотела, където той още играеше и
казах:
– Колата ви, сър!
– Време е – каза той и ние излязохме.
Той ми даде да карам аз.
– Карай към „Ел Ранчо“ – каза той. – Познаваш ли някакви момичета там?

143
 Познавах едно момиче доста добре, затова казах:
– Да.
Вече бях сигурен, че иска да го запозная с разни момичета, затова реших да подходя
деликатно:
– Преди няколко нощи се запознах с жена ти...
– Жена ми? Жена ми не е в Лас Вегас.
Разказах му за момичето, с което се запознах на бара.
– О! Сетих се за коя говориш. Запознах се с това момиче и приятелката ѝ в Лос Ан-
джелес и ги доведох в Лас Вегас. Първото, което направиха, е, че ми взеха телефона и
цял час си говореха с приятели в Тексас. Това ме вбеси и ги изгоних! А тя започнала да
разправя на всички, че е моя жена, така значи?
Изяснихме положението.
Влязохме в „Ел Ранчо“, където след петнайсетина минути започваше програмата. По-
мещението беше препълнено, нямаше къде да се седне. Джон отиде при управителя и
каза:
– Искам маса.
– Да, г-н Голям! Ще уредя въпроса за минути.
Джон му даде бакшиш и отиде да залага. През това време отидох зад сцената, където
танцьорките се приготвяха, и попитах за моята приятелка. Тя дойде и аз ѝ обясних, че
Големият Джон е с мен и си търси компания за след шоуто.
– Разбира се, Дик – каза тя. – Ще взема няколко приятелки и ще дойдем при вас след
шоуто.
Върнах се да потърся Джон. Той още залагаше.
– Върви без мен – каза той. – Идвам след една минута.
В залата бяха сложени две маси, точно до самата сцена. Всички други маси бяха сбу-
тани. Седнах сам. Програмата започна, преди Джон да дойде и момичетата излязоха. Те
ме видяха на масата – как седя сам. Преди си мислеха, че съм някакъв беден преподава-
тел, а сега решиха, че съм ГОЛЯМА РИБА.
Накрая дойде Джон и малко след това дойдоха още някакви хора и седнаха на масата
до нас – „съпругата“ на Джон, приятелката ѝ Пам и двама мъже!
Наведох се към Джон:
– Тя е на другата маса.
– Да.
Тя видя, че се грижа за Джон, затова се наведе към мен от другата маса и попита:
– Мога ли да говоря с Джон?
Не казах нито дума. Джон също мълчеше.
Почаках известно време, после се наведох към Джон и му казах:
– Тя иска да говори с теб.
После той помълча известно време.
– Добре – каза той.
Изчаках още малко и се наведох към нея:
– Джон ще говори с теб сега.
Тя дойде на нашата маса. Започна да обработва своя „Джони“, сядайки много близо
до него. Нещата започнаха да се пооправят, така мислех.
Обичах да се бъркам, затова, всеки път, когато те пооправяха нещата, аз напомнях на
Джон за нещо:
– Джон, телефона...

144
 – Да – каза той. – Каква беше идеята да прекараш един час на телефона?
Тя каза, че Пам е говорила.
Отношенията им ставаха по-добри, затова аз изтъкнах, че идеята да се вземе Пам е
била нейна.
– Да! – каза той. (Дълго време играхме тази игра.)
Когато програмата свърши, момичетата от „Ел Ранчо“ дойдоха на нашата маса и ние
приказвахме с тях, докато не дойде време за следващия им номер. Тогава Джон каза:
– Знам един бар, не е далече от тук – да отидем там.
Закарах го в бара и влязохме вътре.
– Виждаш ли онази жена там? – попита ме Джон. – Тя е много добър адвокат. Ела,
ще те запозная с нея.
Джон ни запозна и се извини, че трябва да отиде до тоалетната. Така и не се върна.
Мисля, че той искаше да се върне при своята „жена“, а аз му пречех.
Казах „Здрасти!“ на жената и си поръчах питие (продължавах да играя тази игра, че
нищо не може да ме впечатли и не съм джентълмен).
– Знаеш ли – каза ми тя, – аз съм един от добрите адвокати тук, в Лас Вегас.
– О, не си – отговорих ѝ хладно. – Може да си адвокат през деня, но знаеш ли какво
си точно сега? Ти си само един редовен посетител на малък бар във Вегас.
Хареса ме и ходихме да танцуваме и в разни други заведения. Тя танцуваше много
добре, аз обожавам танците, така че си изкарахме страхотно.
После, насред един от танците, гърбът ми започна да ме боли. Болката беше много
силна и започна изведнъж. Знаех какво е това: бях на крак три дни и три нощи, потопен
в тези луди приключения, и бях напълно изтощен.
Тя ми предложи да ме отведе в дома си. Щом легнах в леглото ѝ, заспах като заклан.
На другата сутрин се събудих в това красиво легло. Слънцето грееше, от нея нямаше
и следа. Вместо нея, там беше домашната помощница.
– Господине – каза тя, – буден ли сте? Закуската ви е готова.
– Ами, ъъъ...
– Ще ви я донеса. Какво желаете? – и тя изреди пълен списък със закуски.
Казах какво искам и ми донесоха закуската в леглото – в леглото на жена, която не
познавах. Не знаех коя е тя, откъде е.
Попитах помощницата разни неща, но тя не знаеше нищо за тази загадъчна жена:
била наета току-що и това беше първият ѝ работен ден. Мислеше, че аз съм мъжът в
къщата, и се чудеше защо я питам нея такива неща. Облякох се най-накрая и си тръгнах.
Никога повече не видях загадъчната жена.
Първия път, когато дойдох в Лас Вегас, седнах и изчислих какви са шансовете ми на
различните игри и видях, че при заровете шансът е някъде около 0,493. Ако заложа до-
лар, това ще ми струва само 1,4 цента. Тогава се запитах: „Защо пък да не играя? То
направо нищо не ми коства!“
Започнах да залагам и веднага загубих пет долара един след друг – един, два, три,
четири, пет. Трябваше да дам само седем цента, а на практика бях пет долара назад!
Оттогава никога повече не играх (не и с мои пари, де). Извадих късмет, че започнах със
загуба.
Веднъж обядвах с една от танцьорките. Беше един спокоен следобед, нямаше я обик-
новената навалица и тя каза:
– Виждаш ли онзи мъж там, дето върви през моравата? Това е Ник Гъркът, професи-
онален комарджия е.

145
 Вече знаех адски добре какви са шансовете в Лас Вегас и попитах:
– Как е възможно да е професионален комарджия?
– Ще го извикам.
Ник дойде при нас и тя ни запозна.
– Мерилин ми каза, че си професионален комарджия.
– Точно така.
– Как изкарваш пари от това, при положение, че шансът на масата със зарове е 0,493?
– Така е – каза той. – Сега ще ти обясня. Аз не играя на зарове или на такива неща.
Залагам само когато шансовете са на моя страна.
– А? Когато шансовете са на твоя страна? – попитах озадачено.
– Наистина е много лесно – каза той. – Стоя до масата, когато някой от играещите
каже: „Ще се падне деветка! Трябва да е девет!“ Човекът е развълнуван, мисли си, че
трябва да е девет и иска да залага. Знам добре шансовете да се паднат всички числа,
затова му казвам: „Залагам четири към три, че няма да се падне девет“ и в края на кра-
ищата печеля. Не залагам на масите, а правя залози с хората край масите, които имат
разни суеверия за щастливи числа.
Ник продължи:
– Сега, когато имам име, е още по-лесно, защото хората се обзалагат с мен дори ко-
гато знаят, че нямат много шансове, просто за да разказват, ако спечелят, как са се об-
заложили с Ник Гъркът. Така че наистина живея от залагания и това е страхотно!
Ник Гъркът беше образован човек, много симпатичен и приятен мъж. Благодарих му
за обяснението, разбрах как става. За мен, виждате ли, беше важно да разбирам света.

146
 Предложение, което трябва да откажа
В „Корнел“ имаше какви ли не факултети, които не ме интересуваха много-много.
(Не че имаха някакви проблеми – просто не ме интересуваха.) Имаше наука за домакин-
ството, философия (момчетата от този факултет бяха някак си... отнесени), изкуства –
музика и т.н. В университета, разбира се, имаше порядъчно много хора, с които обичах
да си приказвам. Във факултета по математика това бяха проф. Кац и проф. Фелър, във
факултета по химия – проф. Калвин; и големият образ от факултета по зоология д-р
Грифин, който откри, че прилепите се ориентират чрез ехолокация. Но с тези хора рядко
можеше да се приказва, а с останалите можеше да се приказват само банални неща (поне
според мен). Освен това Итака беше малък град.
Времето не беше съвсем хубаво. Един ден, както си карах колата, връхлетя една от
онези неочаквани снежни виелици, за които мислиш, че няма да натрупат кой знае какъв
сняг и продължаваш с колата.
Но после снегът става достатъчно, за да започне колата леко да занася и трябва да се
сложат веригите. Слизаш от колата, слагаш веригите върху снега и понеже е студено,
започваш да трепериш. После връщаш колата назад във веригите и имаш следния проб-
лем – или поне го имахме по онова време, не зная днес как е: от вътрешната страна има
кука, която първо трябва да се закачи. И понеже веригите трябва да са много стегнати,
е трудно да закачиш куката. После трябва да натиснеш скобата с пръсти, а те вече са
почти измръзнали. И понеже си от външната страна, а куката е от вътрешната страна, а
и ръцете ти са студени, е много трудно да го направиш. Хлъзгаво е, студено е, вали
сняг, ти се мъчиш да избуташ тази скоба, ръцете те болят, а тая проклетия не става и не
става – е, точно това е моментът, в който решаваш, че това са пълни глупости, че трябва
да има място на света, където го нямаш този проблем.
Спомням си два пъти, когато бях на посещение в Калтех по покана на проф. Бейчър,
който преди беше в „Корнел“. Когато бях там, той постъпи много умно. Познаваше ме
много добре, затова каза:
– Файнман, имам една кола, която не ми трябва и мога да ти я дам – разходи се из
Холивуд и Сънсет Стрип. Забавлявай се.
И така, всяка вечер обикалях с колата по Сънсет Стрип – из нощните клубове и ба-
рове. Това бяха нещата, които харесвах в Лас Вегас – красивите момичета, големите
играчи и т.н. Бейчър знаеше как да ме спечели за Калтех.
Чували ли сте за магарето, което стояло точно по средата между две купи сено, чудело
се коя да избере и не пристъпвало нито към една от тях, защото купчините били ед-
накви? Е, това е нищо. От „Корнел“ и Калтех започнаха да ми правят предложения и
тъкмо преди да се преместя, защото реших, че Калтех е по-доброто място, от „Корнел“
ми направиха ново предложение. Реших да остана в „Корнел“, но тогава от Калтех ми
предложиха по-високо заплащане. Е, представете си магарето между двете купи сено, с
допълнителното усложнение, че тъкмо като тръгне към едната, другата става по-висока.
Така изборът му става още по-труден!
Аргументът, чрез който накрая направих избор, беше моята седма година, в която бях
освободен от водене на лекции. Исках да отида пак в Бразилия, този път за десет месеца,
а тъкмо предстоеше седмата ми година в „Корнел“. Не исках да губя това, затова напи-
сах писмо на Бейчър и му казах какво съм решил.
От Калтех ми отговориха: „Ще Ви наемем веднага, като първата Ви година ще бъдете

147
освободен от лекции.“ Това беше техният начин на действие: каквото и да бях решил,
те ме оборваха.
И така, през първата си година в Калтех бях в Бразилия. Започнах да преподавам от
втората си година там. Ето как стана това.
В Калтех съм от 1951 г. и съм много щастлив. Тъкмо това е мястото за такъв прист-
растен човек като мен. Тук има много хора, които са сред най-добрите в своята област,
запалени са по това, което правят, и с тях мога да разговарям. Тук се чувствам много
добре.
Наскоро след като се преместих в Калтех ни връхлетя ужасен смог. Беше по-страшен,
отколкото е днес – или поне очите ми смъдяха много повече. Стоях на ъгъла, очите ми
течаха и аз си мислех: „Пълна лудост! Това е абсолютната ГЛУПОСТ! Връщам се в
„Корнел“. Махам се оттук.“
И така, обадих се в „Корнел“ и ги попитах може ли да се върна. Те ми казаха:
– Разбира се, ще уредим нещата и ще ви се обадим утре.
На другия ден имах най-големия късмет за взимането на правилното решение. Си-
гурно сам Бог подреди нещата, за да ми помогне в избора. Бях тръгнал към кабинета си,
когато към мен дойде един колега, тичайки, и каза:
– Здрасти, Файнман! Чу ли новината? Бааде открил, че съществуват два различни
типа звездно население! Всички измервания, които сме правили на разстоянията до га-
лактики, са базирани на променливите на цефидите от един тип, но съществува и друг
тип, така че Вселената е два, три или дори четири пъти по стара, отколкото мислехме!
Знаех за какво говори. По онова време изглеждаше, че Земята е по-стара от Вселената.
Земята беше на четири и половина милиарда години, а Вселената беше едва на два или
на три милиарда години. Това беше голяма загадка. Това откритие беше решението:
Вселената категорично беше по-стара, отколкото мислехме. И аз получих тази инфор-
мация незабавно – колегата тичаше към мен, за да ми каже всичко това.
Не бях преминал през сградата, за да вляза в кабинета си, когато дойде друг колега –
Мат Мезелсън, биолог, който тогава се занимаваше и с физика (аз бях в комисията за
докторантурата му). Той беше направил първия уред, на който казваха центрофуга за
разделяне по плътност – можеше да измерва плътността на молекулите. Той каза:
– Виж резултатите от експеримента, който правя!
Той беше доказал, че когато от бактерията се получава нова бактерия, има една мо-
лекула, която остава непроменена и преминава от едната бактерия в другата – тази мо-
лекула днес ни е известна като ДНК. Смятахме, че всичко се дели, и дели – разбирате
ли? Мислехме, че всичко в бактерията се дели и половината отива в новата бактерия. Но
това беше невъзможно: там някъде най-малката молекула, съдържаща генетична инфор-
мация, не можеше да се дели наполовина, тя трябваше да копира самата себе си, да
изпрати едно копие в новата бактерия и да запази едно копие за старата бактерия. Беше
го доказал по следния начин: първо отгледал бактериите в тежък азот, а после ги отгле-
дал в обикновен азот. После претеглил молекулите в своята центрофуга.
Масата на всички молекули на бактериалните хромозоми от първото поколение нови
бактерии била точно по средата между масата на молекулите с тежкия азот и молеку-
лите с обикновения азот – резултат, който може да се получи, ако всичко в бактерията
се дели, дори молекулите на хромозомите.
Но в следващите поколения, където се очакваше, че масата на молекулите на бакте-
риалните хромозоми ще бъде една четвърт, една осма и една шестнайсета от разликата
между молекулите при тежкия и обикновения азот, масата на молекулите беше само два

148
вида. В единия случай беше същата като при първото ново поколение (по средата между
по-тежките и по-леките молекули), а в другия случай бе по-лека – същата като на моле-
кулите, получени при обикновен азот. Процентът по-тежки молекули беше наполовина
при всяко следващо поколение, но не и техните маси. Това беше изключително инте-
ресно и много важно – това бе фундаментално откритие. И аз, стигайки най-сетне до
кабинета си, разбрах, че тук е мястото, на което трябва да бъда. Тук хора от различни
области на науката ми казват разни неща, всички те вълнуващи. Точно това на практика
исках аз.
И така, когато ми се обадиха малко по-късно от „Корнел“ да ми кажат, че са уредили
всичко и са почти готови, аз им казах:
– Извинете ме, но отново си промених мнението.
Тогава реших никога повече да не си променям решението. Нищо – абсолютно
нищо – повече не промени мнението ми.
Когато си млад, се тревожиш за много неща: да отидеш ли тук, или тук, какво ще каже
майка ти. Мислиш го, опитваш се да вземаш решение, после излиза още нещо. Много
по-лесно е просто да решиш. Решаваш и толкоз – нищо не може да промени решението
ти. Така направих веднъж, когато следвах в МТИ. Направо бях изтощен от постоянното
чудене какъв десерт да си избера в ресторанта, затова реших, че винаги ще си взимам
шоколадов сладолед и повече няма да се занимавам с това – проблемът беше приклю-
чен. По същия начин тогава реших, че завинаги оставам в Калтех.
Имаше един опит да променят това решение. Ферми беше починал неотдавна и Чи-
кагският университет търсеше човек за неговото място. Дойдоха двама души от Чикаго
и помолиха да ме посетят в дома ми – не знаех за какво става въпрос. Започнаха да се
аргументират защо трябва да отида в Чикаго: ще мога да правя това, ще мога да правя
онова, там работят страхотни учени, ще имам възможност да правя цял куп прекрасни
неща. Не попитах колко ще ми плащат, но ми намекнаха, че ще ми кажат, ако попитам.
Накрая обаче питаха директно искам ли да ми кажат заплатата.
– О, не – отговорих аз. – Вече съм решил да остана в Калтех. Жена ми Мери Лу е в
другата стая и ако чуе колко ще ми плащате, ще ми вкарате в разправии. Освен това
реших повече да не решавам къде ще работя – оставам в Калтех завинаги. – И така не
им позволих да ми кажат каква заплата ми предлагат.
Някъде след около месец бях на една среща, където Леона Маршал дойде и каза:
– Странно е, че не приехте нашето предложение за Чикагския университет. Бяхме
много разочаровани и не можахме да разберем как можахте да пренебрегнете такова
изумително предложение.
– Не ми беше трудно, защото не позволих да ми кажат каква заплата предлагате.
След една седмица получих писмо от нея. Отворих го и първото изречение беше:
„Заплатата, която Ви предлага Чикагския университет е...” Изумителна сума, три-че-
тири пъти повече от парите, които изкарвах за месец. Потресаваща заплата! Писмото
продължаваше: „Написах Ви първо заплатата, преди да сте прочели всичко останало.
Може би сега бихте премислили, защото мястото още е свободно и много искаме
именно Вие да го заемете.“
И така, аз им написах отговор: „След като видях заплатата, реших, че трябва да от-
кажа. Причината, поради която отказвам подобна заплата, е, че с такава заплата ще мога
да направя това, което винаги съм искал – ще си взема любовница, ще ѝ наема апарта-
мент, ще ѝ купувам красиви неща... С предложената от Вас заплата наистина ще мога
да направя това, но знам какво ще стане тогава. Ще се тревожа за нея, ще се чудя какво

149
прави, а като се прибера, вкъщи ще има разправии и т.н. С всички тези тревоги няма да
се чувствам добре и ще бъда нещастен. Няма да мога да се занимавам с физика, всичко
ще се оплеска! Това, което винаги съм искал да направя, е лошо за мен, затова реших,
че не мога да приема Вашето предложение.“

150
 Част пета.
СВЕТЪТ НА ЕДИН ФИЗИК
Вие решавате ли уравнението на Дирак?
Към края на едногодишния ми престой в Бразилия получих писмо от проф. Уийлър.
Организираше се международна среща на теоретичните физици в Япония и професо-
рът питаше дали ще мога да присъствам. Преди войната Япония имаше прочути фи-
зици – проф. Юкава, носител на Нобелова награда, Томонага и Нишина. Предстоящата
среща беше първият признак, че Япония се връща към живот след войната – и всички
ние смятахме, че трябва да отидем и да ги подкрепим.
Уийлър беше приложил армейски разговорник в писмото си и пишеше, че би било
добре да научим малко японски. Намерих японка в Бразилия да ми помогне с произно-
шението, упражнявах се да взимам парченца накъсана хартия с пръчици, четях за Япо-
ния. По това време за мен Япония беше загадка и щеше да ми бъде много интересно да
отида да видя тази странна и прекрасна страна, затова полагах доста усилия.
В Япония ни посрещнаха на летището и ни закараха в хотел в Токио, проектиран от
архитекта Франк Лойд Райт. Хотелът беше имитация на европейски хотел – с всичко,
дори и с пиколото, облечено като каубоя на „Филип Морис“. Не бяхме в Япония, сякаш
бяхме в Европа или в Америка! Пиколото, което ни заведе в стаите, се мотаеше насам-
натам, вдигаше и спускаше щорите, чакайки бакшиша си. Точно като в Америка.
Домакините бяха организирали всичко. Първата вечер японка, облечена в традици-
онни дрехи, ни сервира вечеря на най-горния етаж на хотела, но храната беше английски
тип. Бях положил много труд да науча няколко фрази на японски и в края на вечерята
казах на сервитьорката:
– Кохи-о мотте ките кудасай.
Тя се поклони и отиде някъде.
Приятелят ми Маршак попита със закъснение:
– Какво? Какво?
– Знам японски – казах аз.
– Да бе, само се правиш! Голям шегаджия си, Файнман.
– Какво искаш да кажеш? – попитах го аз със сериозен тон.
– Добре – каза той. – Какво ѝ каза?
– Помолих да ни донесе кафе.
Маршак не ми повярва:
– На бас, че няма да ни донесе кафе.
Сервитьорката се върна с кафето и Маршак загуби баса.
Оказа се, че само аз бях научил малко японски – дори Уийлър, който беше казал на
всички, че трябва да научат японски, не беше научил нищо – това беше прекалено. Бях
чел много за японските хотели – те бяха различни от хотела, в който бяхме настанени.
На другата сутрин повиках в стаята си японеца, който организираше всичко:
– Бих искал да се преместя в хотел в традиционен японски стил.
– Боя се, че това е невъзможно, проф. Файнман.
Бях чел, че японците са много учтиви, но много упорити, затова продължих да насто-
явам. Реших и аз да съм толкова упорит, колкото са те, и толкова учтив. Борбата за
151
налагане между нас продължи тридесет минути.
– Защо искате да се преместите в хотел в традиционен японски стил?
– Защото тук все едно не съм в Япония.
– Хотелите в японски стил не са добри. Там се спи на пода.
– Точно това искам – да видя как е да спиш на пода.
– Там няма столове – храниш се, седейки на пода.
– Съгласен съм. Би било възхитително, точно това искам.
Накрая той признава какъв е проблемът:
– Ако сте в друг хотел, автобусът ще трябва да спира още веднъж, за да ви взима за
срещите.
– Не, не! – казвам аз – Сутрин ще идвам в този хотел и от тук ще се качвам в автобуса.
– В такъв случай – добре. Става – разбрахме се накрая, само дето отиде половин час.
Той тръгва към телефона да се обади в другия хотел и изведнъж спира – не, не става.
Минават нови петнайсет минути, докато се разберем – този път за пощата. Ако има ня-
какви съобщения, те ще пристигат в хотела, в който съм сега.
– Няма проблем – казвам аз. – Сутрин, като идвам за автобуса, ще проверявам дали
има някакви съобщения за мен.
– Добре, така става.
Той се разбира по телефона и ние най-накрая отиваме в хотела в традиционен японски
стил.
Веднага щом пристигнах, разбрах, че си е струвало: хотелът беше прекрасен! Отпред
имаше място, където си събуваш обувките, после идва момиче, облечено в традиционен
костюм – оби, – сандалите ѝ леко се плъзгат и тя взима нещата ти. Ти я следваш по ко-
ридора, където има дюшеци по пода, минаваш през плъзгаща се хартиена врата, а мо-
мичето върви – шт-шт-шт-шт – с малки крачки. Чудесно е!
Влязохме в моята стая и организаторът от японска страна легна на пода, направо се
просна, и допря носа си до земята, момичето също легна и допря нося си до пода. Бях
като в небрано лозе – трябваше ли и аз да лепна носа си на пода?
Те се поздравиха един друг, той одобри стаята за мен и си отиде. Стаята наистина
беше прекрасна. В нея имаше всички онези традиционни японски неща, които днес са
добре известни, но по онова време бяха нещо ново за мен. Имаше малка изрисувана
ниша, ваза с красиво подредени цъфнали върбови клонки, маса на нивото на пода с въз-
главница до нея, а в края на стаята имаше две плъзгащи се врати, откъдето се излизаше
в градината.
Жената, която трябваше да се грижи за мен, беше на средна възраст. Тя ми помогна
да се съблека и ми подаде юката, проста роба в бяло и синьо, която да нося в хотела.
Отворих вратите, полюбувах се на прекрасната градина и седнах на масата да пора-
ботя малко.
Бяха минали най-много петнайсет-двайсет минути, когато нещо привлече погледа ми.
Вдигнах очи към градината и видях, че в ъгъла до самата врата стои много красива
млада японка, облечена в прекрасна дреха.
Бях чел много за нравите в Япония и имах някаква представа защо е изпратена в ста-
ята ми. Помислих: „Това трябва да е много интересно!“
Тя знаеше малко английски.
– Искате ри4 да видите градината? – попита тя.

4
Не е правописна грешка: Would you Rike to see the garden? – Б.пр.
152
 Обух обувките, които се носят с юката, и излязохме в градината. Тя ме хвана за ръката
и ме разведе наоколо.
Понеже знаела малко английски, управителят на хотела решил, че ще искам тя да ми
покаже градината – и това беше всичко. Бях малко разочарован, разбира се, но това
беше среща на култури, а аз знаех, че е лесно да си създадеш погрешна представа.
По някое време по-късно жената, която се грижеше за стаята ми, дойде и на японски
каза нещо за вана. Знаех, че японските вани са интересни, и нямах търпение да видя
какво точно са, затова казах: „Хай.“
Бях чел, че японските вани са много сложни. При тях се използва много вода, която
се подгрява навън и не се къпеш със сапун във ваната, за да не разваляш водата за след-
ващия клиент.
Станах и отидох в мокрото отделение, където беше ваната, и чух как някой се къпе в
помещението със затворена врата. Изведнъж вратата се плъзна и се отвори: мъжът,
който взимаше вана видя, кой му досажда.
– Професоре! – каза ми той на английски – Голям гаф е да влезеш в мокрото поме-
щение, докато някой друг взима вана там!
Беше професор Юкава!
Той ми каза, че без съмнение, жената ме е попитала дали искам вана, и щом съм искал,
тя щяла да я приготви и да ме извика, когато е готово. Имах късмет, че от всички хора
на света, с които можех да направя такъв гаф, случих точно на професор Юкава!
Хотелът в японски стил беше възхитителен, особено когато другите дойдоха да ме
видят как съм. Те влязоха в стаята ми, седнахме на земята и започнахме да си приказ-
ваме. Не бяха минали повече от пет минути, когато жената, която се грижи за стаята ми,
влезе с табла с бонбони и чай. Когато вие сте домакин, персоналът на хотела ви помага
да почерпите гостите си. У нас, когато имаш гости в хотелската стая, на никого не му
пука. Трябва да викаш румсървис и т.н.
Храненето в хотела също беше различно. Момичето, което носи храната, стои с вас,
докато ядете, за да не сте сам. Не можех да проведа много смислен разговор с нея, но
какво от това? Храната освен това беше прекрасна. Например супата се сервираше в
купа с капак. Вдигаш капака и гледаш – красота: малки парченца лук, които се носят в
супата; великолепно! Много е важно как изглежда храната, която се сервира.
Бях решил, че ще живея като японец в колкото по-голяма степен мога. Това означа-
ваше да ям риба. Преди не обичах риба, но в Япония разбрах, че това са детинщини:
ядях много риба и много ми харесваше. (Когато се върнах в Съединените щати, първото
нещо, което направих, бе да отида в рибен ресторант. Беше ужасно – точно както си
беше и преди. Не можах да изям това, което си бях поръчал. По-късно разбрах какъв е
проблемът: рибата трябва да бъде съвсем, съвсем прясна – ако не е, получава един оп-
ределен вкус, който не мога да понасям.)
Веднъж в моя традиционен японски хотел ми сервираха нещо кръгло и твърдо, го-
лямо колкото жълтък на яйце, в купа с жълта течност. Досега бях ял всичко, което ми
сервираха, но това нещо ме изплаши: приличаше на мозък. Попитах момичето какво е
това и тя отговори, че е „кури“. Това не ми помогна много. Помислих, че може би е яйце
на октопод или нещо такова. Изядох го с известно притеснение, но нали исках да съм
японец до максимално възможното. (Запомних и думата „кури“ сякаш от това зависеше
животът ми – не съм я забравил трийсет години вече.)
На другия ден попитах един японец на конференцията какво е това странно нещо.
Казах му, че ми беше доста трудно да го изям. Какво, по дяволите, беше кури?

153
 – Ами кестен – отговори ми той.

Японският език, който бях научил, влезе в употреба. Веднъж, когато автобусът не
тръгваше дълго време, един колега ми каза:
– Хей, Файнман! Нали знаеш японски, кажи на шофьора да тръгваме!
– Хаяку! Хаяку! Икимашо! Икимашо! – казах аз, което означаваше: „Тръгвай! Тръг-
вай! Бързо! Бързо!“
Японският ми не беше както трябва. Бях го учил от военен разговорник и тези фрази
сигурно са били много груби, защото всички в хотела се разтърчаха като мишки, повта-
ряйки: „Да, сър! Да, сър!“, и автобусът потегли.
Посещението ни в Япония беше в две части: първата беше в Токио, а втората – в Ки-
ото. По пътя към Киото разказах на моя приятел Абрахам Пайс за традиционния япон-
ски хотел и той каза, че също иска да опита. Настанихме се в хотел „Мияко“, който
имаше стаи и в американски, и в японски стил, и ние с Пайс си взехме стая в японски
стил.
На другата сутрин младата жена, грижеща се за стаята ни, направи ваната, която беше
точно до нашата стая. Малко по-късно се връща с табла със закуска. Аз бях наполовина
облечен. Тя се обърна към мен и каза учтиво: „Охайо, годзай мас“, което значеше „добро
утро“.
Пайс тъкмо излиза от ваната, целият мокър и чисто гол. Тя се обръща към него и със
същото спокойствие казва „Охайо, годзай мас“ и ни оставя таблата със закуска.
Пайс се обръща към мен и казва: „Боже, ние наистина сме нецивилизовани!“
Дадохме си сметка, че ако в Америка камериерката внесе закуската, а клиентът стои
там чисто гол, ще има малко писъци и голяма суматоха. Но в Япония това беше съвсем
наред и ние разбрахме, че те са много по-напреднали и цивилизовани от нас.

По онова време работех върху теорията на течния хелий и бях разбрал как законите
на квантовата динамика обясняват странното явление свръхфлуидност. Много се гор-
деех със своето постижение и се готвех да изнеса лекция по темата на срещата в Киото.
Вечерта преди моята лекция имаше организирана вечеря и до мен седеше не друг, а
самият професор Онзагер, водещ експерт в областта на физиката на твърдите тела и
течния хелий. Той беше от онези хора, които не говорят много, но когато кажат нещо,
то е забележително.
– Е, Файнман – обърна се той рязко, – чух, че си бил разбрал течния хелий.
– Ами, да...
– Хм – каза той и това беше всичко по време на цялата вечеря! Не беше много оку-
ражаващо.
На другия ден аз изнесох лекцията си и обясних всичко, което знам, за течния хелий.
На края на лекцията споделих, че все още има нещо, което не съм успял да си обясня:
дали преходът от една фаза в друга фаза на течния хелий е от първи род (както когато
твърдите вещества се топят, а течните – завират – температурата е константна), или е от
втори род (както при магнетизма, когато температурата се променя).
Тогава проф. Онзагер се изправи и каза строго:
– Проф. Файнман е нов в нашата област и ми си струва, че трябва да понаучи това-
онова. Има нещо, което той трябва да знае, и ние сме длъжни му го кажем.
Помислих си: „Боже, какво сгафих?“
Онзагер каза:

154
 – Ние сме длъжни да кажем на Файнман, че никой досега не е успял да определи
правилно рода на който и да е фазов преход, изхождайки от първите принципи, така че
фактът, че неговата теория не му позволява да разкрие правилния род не означава, че
той не е разбрал всички останали аспекти на течния хелий напълно задоволително.
Оказа се, че това било комплимент, но по начина, по който започна, си помислих, че
ще ми чете конско!
Не беше минал повече от един ден, когато телефонът в стаята ми позвъня. Бяха от
списание „Тайм“: „Силно се интересуваме от вашата работа. Имате ли копие, което да
ни изпратите?“
В „Тайм“ не бяха писали досега за мен и се развълнувах. Гордеех се с труда си, който
беше посрещнат добре на конференцията, затова казах:
– Разбира се!
– Чудесно. Изпратете го в офиса ни в Токио – човекът ми даде адреса, а аз бях на
седмото небе.
Повторих адреса, а мъжът каза:
– Точно така. Много ви благодаря, г-н Пайс.
– О, не! – възкликнах аз. – Аз не съм Пайс, вие Пайс ли търсехте? Извинете, ще му
кажа, че сте искали да говорите с него, когато се върне.
След няколко часа Пайс се върна.
– Здрасти, Пайс! Пайс – извиках аз развълнуван, – обадиха се от списание „Тайм“!
Искат да им изпратиш копие от материала, който чете.
– О – каза той, – общественото внимание е проститутка!
За втори път ми увисна ченето.
По-късно разбрах, че Пайс е бил прав, но по онова време смятах, че е страхотно да
видя името си в списание „Тайм“.
Това беше моето първо посещение в Япония. Много исках да се върна пак и казах, че
бих отишъл във всеки университет, който ме покани. Японците организираха цели се-
рии от посещения за по няколко дни на различни места.
По това време бях женен за Мери Лу, и където и да отидем, ни устройваха добро
посрещане. На едно място специално за нас изпълниха церемония с танци, която се
представя пред големи туристически групи. На друго място студентите ни посрещнаха
още на кораба, а на трето ни посрещна самият кмет.
На едно от посещенията ни заведоха на малко, скромно място в гората, където отсяда
императорът, когато идва. Мястото беше прекрасно, обградено с вековна гора и поток –
наистина беше специално. Цареше спокойствие и изисканост. Фактът, че императорът
идваше тук, говореше за по-голяма чувствителност на японците към природата, откол-
кото имахме ние на Запад.
Навсякъде колегите физици ми разказваха върху какво работят. Казваха ми общия
проблем, с който се бореха, и започваха да пишат купища уравнения.
– Само един момент – казвах аз, този генерален проблем има ли конкретни примери?
– Да, разбира се.
– Добре, кажете ми един.
Това беше моят начин – не можех да разбера генералния проблем, докато не видех
специфичния пример. Някои хора отначало мислят, че съм бавен и не схващам проб-
лема, като задавам тези „тъпи“ въпроси: „На катода плюс или минус е?“ „Така ли е ани-
онът, или така?“

155
 Но по-късно, когато колегата насред уравненията каже нещо, аз го прекъсвам: „Ча-
кай! Тук има грешка! Това не може да е вярно!“
Човекът се вторачва в уравненията, след малко намира грешката и се чуди как, по
дяволите, този, дето едва разбра за какво става въпрос, намери грешката в купищата
уравнения.
Той мисли, че аз проследявам уравнението математически, но не е така. Аз имам спе-
цифичен, физичен пример на това, което той се опитва да анализира, а от опит и с ин-
туиция разбирам свойствата на нещата. И така, когато уравнението показва, че нещо
трябва да е така и така, а аз знам, че то не е така, скачам и казвам: „Чакай! Има грешка.“
Ето защо и в Япония не можех да разбера или да обсъждам работата на когото и да е,
ако нямах пример, но обикновено не можеха да ми дадат такъв, или пък ми даваха някой
неподходящ, който можеше да се реши с далеч по-прост метод.
Понеже постоянно питах за физичен пример, а не да ми показват математически урав-
нения, моята визита беше обобщена в текст със заглавие „Файнмановите бомбарди-
ровки и нашите отговори“, разпространен на циклостил сред учените (разпространява-
нето на текстове на циклостил беше ефективна система, която се прилагаше след вой-
ната).
След като посетих редица университети, останах няколко месеца в института
„Юкава“ в Киото. Работата ми там беше истинско удоволствие. Всичко беше много ху-
баво: отиваш на работа, събуваш си обувките и идва някой и ти подава сутрешния чай
точно когато ти се пие. Беше много приятно.
Докато живях в Киото, здравата се потрудих да науча японски. Положих много уси-
лия и бях стигнал до ниво да обикалям с такси и да говоря с хората. Всеки ден имах
едночасов урок при един японец.
Един ден учех думата за „виждам“.
– Така – каза учителят ми. – Искате да кажете „Може ли да видя градината ви?“
Какво ще кажете?
Направих изречение с думата, която току-що бях научил.
– Не, не! – каза той. – Когато казвате на някого „Желаете ли да видите градината
ми?“ използвате първата дума за „виждам“. Но когато вие искате да разгледате нечия
градина, трябва да използвате другата дума за „виждам“, по-учтива е.
„Желаете ли да погледнете моята градинка?“ е горе-долу това, което казвате в първия
случай, но когато вие искате да разгледате нечия градина, трябва да кажете нещо от
сорта: „Може ли да съзерцавам вашата очарователна градина?“ На практика трябва да
използвате две различни думи.
После ми даде още един пример:
– Отивате в храм и искате да разгледате градините на храма.
Направих изречение с учтивото „виждам“.
– Не, не! – каза той. – Градините на храма са още по-изящни. Затова трябва да кажете
нещо, което да е: „Може ли очите ми да зърнат вашите дивни градини?“
Три или четири думи за едно и също нещо, защото когато аз правя нещо, то е нищо,
а когато вие правите нещо, то е изящно.
Учех японски език главно за да общувам с колегите и се зачудих дали го има същият
проблем и в науката.
На другия ден в института попитах колегите в кабинета:
– Как да кажа на японски „Аз решавам уравнението на Дирак“? Отговориха ми: така-
и-така.

156
 – Добре. А как да кажа „Решавате ли уравнението на Дирак“?
– Използва се друга дума за „решавам“ – казаха те.
– Защо? – възмутих се аз. – Когато аз решавам уравнението, правя същите неща, ко-
ито правите и вие, когато решавате уравнението!
– Така е, но се използва друга дума, по-учтива.
Аз бях дотук! Реших, че този език не е за мен и спрях да го уча.

157
 Решение с поправка от 7%
Задачата беше да се определят правилните закони на бета-разпада. Изглежда същес-
твуваха две частици, наречени тау- и тета-частици. Двете частици като че ли имаха
почти еднакви маси, но едната се разпадаше на два пиона, а другата – на три пиона. Не
само че масите им бяха еднакви, но имаха и еднаква продължителност на живот, което
беше забавно съвпадение. Всички се чудеха какво става тук.
На една конференция, на която присъствах, бе прочетен доклад, че когато двете час-
тици се създават в циклотрон при различни ъгли и с различни енергии, те винаги са в
еднакво съотношение – еди-колко си тау-частици към еди-колко си тета-частици.
Съществуваше възможността това да е една и съща частица, която веднъж се разпада
на два пиона, веднъж – на три пиона. Никой обаче не допускаше такова нещо заради
огледалната симетрия (четността), валидна във всички физически процеси. Според нея
частица, която се разпада на два пиона, не може да се разпада на три пиона.
Точно по-това време не бях в час с нещата, бях поизостанал малко. Всички изглеж-
даха много умни и ми се струваше, че не мога да бъда на тяхното ниво. Така или иначе
бях в една стая с един колега – Мартин Блок, експериментатор. Една вечер той ми каза:
– Защо толкова много държите на огледалната симетрия? Може би тау и тета са една
и съща частица. Ако допуснем нарушение на огледалната симетрия, какво би станало?
Замислих се за минута и отговорих:
– Ще означава, че природните закони са различни за дясната и за лявата ръка, че има
начин дясната ръка да се дефинира чрез физичните принципи. Не знам дали би било кой
знае колко страшно, може би ще има някакви неприятни последици, сега не се сещам
какви. Защо утре не попиташ специалистите?
– Не, няма да ме изслушат – отговори ми той. – Ти ги попитай.
На другия ден на конференцията, когато обсъждахме загадката на тау- и тета-части-
ците, Опенхаймер каза:
– Трябват ни по-дръзки идеи за проблема.
Изправих се и казах:
– Задавам този въпрос от името на Мартин Блок: какво би станало, ако допуснем
нарушение на огледалната симетрия?
Мъри Гел-Ман често ме бъзикаше, че не съм посмял да задам въпроса от свое име.
Но не беше това причината. Мислех, че идеята наистина може да е значима.
Ли, онзи, който работи с Янг, отговори нещо много сложно, което аз както обикно-
вено не разбрах съвсем добре. В края на срещата Блок ме попита какво е казал Ли и му
отговорих, че не зная, но доколкото съм разбрал, въпросът все още е отворен – такава
възможност съществува; – не бях сигурен, но беше възможно.
Норман Рамзи ме попита дали да направи експериментална проверка за нарушение
на Р-симетрията и аз му отговорих:
– Ще го кажа така: залагам петдесет към едно, че няма да откриеш нищо.
– Устройва ме – отговори ми той, но така и не направи такъв опит.

Както и да е, нарушението на четността бе доказано експериментално от By. Благо-

дарение на нейното откритие се отвори цял куп възможности за теорията за бета-раз-
пада и се отприщи лавина нови експерименти. Едни от тях показваха, че излизащите от

158
ядрата електрони се завъртат наляво, други – надясно, имаше най-различни експери-
менти и най-различни интересни открития за четността. Резултатите обаче бяха така
объркващи, че никой не можеше да ги обобщи.
В един момент се проведе конференция в Рочестър – ежегодната Рочестърска конфе-
ренция. Аз все още изоставах, а Ли изнесе доклад за нарушението на Р-симетрията. Два-
мата с Янг бяха стигнали до заключението, че четността е нарушена, и сега той разви-
ваше тази теория.
По време на конференцията бях на гости при сестра ми в Сиракуза. Донесох доклада
вкъщи и ѝ казах:
– Не разбирам теорията на Ли и Янг – адски е сложна.
– Не – каза ми тя, – проблемът не е, че не я разбираш, а че не си я изобретил ти. Не
можеш да я изведеш по своя начин. Представи си, че отново си студент, вземи този
доклад, качи се горе в стаята си, прочети го ред по ред, провери всяко уравнение. Тогава
ще го разбереш много лесно.
Послушах съвета ѝ, прочетох целия доклад, проверих всички уравнения и разбрах, че
всичко е очевидно и просто. Боях се да чета доклада, защото мислех, че е сложен.
От него се сетих за едно мое наблюдение, което бях направил много отдавна, когато
се занимавах с ляво и дясно несиметрични уравнения. Гледайки уравненията на Ли, раз-
брах, че решението е много по-просто: всички частици бяха лявовинтови. За електрона
и мюона имах същите очаквания като Ли, само някои знаци тук и там бяха различни.
Тогава не бях разбрал, че Ли бе разглеждал само най-простите мюонни връзки и не беше
доказал, че всички мюони ще са дясновинтови, докато според моята теория това беше
автоматично така. На практика от моя вариант можеше да се извлече една хипотеза по-
вече, отколкото от неговия. При мен знаците бяха различни, но аз още не разбирах, че
имам верни резултати.
Направих още няколко допускания, за които никой още не беше правил експеримен-
тални проверки, но когато се стигна до неутрон и протон, не можах да намеря съответ-
ствие с онова, което се знаеше тогава за свързването на неутрона и протона: беше ня-
каква бъркотия.
На другия ден, когато отидох на конференцията, един много мил човек – Кен Кейс,
който щеше да чете материал, ми даде пет минути от своето време, за да представя иде-
ята си. Казах, че съм убеден, че всичко е свързано със завъртането наляво, че знаците
на електрона и мюона са обърнати, но още се боря с неутрона. По-късно от експеримен-
талния отдел ме питаха разни неща по идеите ми, а след това заминах за Бразилия и
прекарах лятото там.
Когато се върнах в Съединените щати, исках да знам какво става с бета-разпада. Оти-
дох в лабораторията на проф. By в Колумбийския университет, нея я нямаше, но нейна
колежка ми показа всички резултати и най-различни хаотични стойности, които не пас-
ваха с нищо. Електроните, които според моята теория би трябвало при бета-разпада да
се излъчват наляво, в някои случи излизаха надясно. Нищо с нищо не съвпадаше.
Върнах се в Калтех и попитах в експерименталния отдел какво става с бета-разпада.
Спомням си как трима колеги – Ханс Иенсен, Олдер Вепстра и Феликс Боум – ме сло-
жиха да седна на малка лабораторна табуретка и ме затрупаха с данни: експериментални
резултати от други части на страната, а и резултати от техните експерименти. Познавах
добре тези колеги и знаех колко са прецизни и затова обърнах повече внимание на тех-
ните резултати, а не на резултатите на другите. Сами по себе си техните резултати бяха
последователни, разминаването се получаваше, когато се обобщяха техните и другите

159
резултати.
Представят ми цялата картинка и накрая казват:
– Ситуацията е така объркана, че даже неща, които се знаят от години, сега са под
въпрос – като това, че бета-разпадът на неутрона е S и Т. Пълна каша е. Мъри каза, че
дори може да е V и А.
Скачам от табуретката и викам:
– Значи ВСИИИИИЧКО е ясно!
Помислиха, че се шегувам. Всъщност обаче на Рочестърската конференция не ми се
връзваше разпадът на неутрона и протона. Всичко си идваше на мястото, ако вместо S
и Т имахме V и А. Значи имах цялата теория!
През нощта изчислих всичко с тази теория. Най-напред пресметнах скоростта на раз-
пада на мюона и неутрона. Ако теорията е вярна, те би трябвало да са взаимно свързани
с определено съотношение, и то се оказа вярно с точност 9%. Това е много близо – 9%.
Би могло и да е по-точно, но и това беше доста близо.
Проверих още няколко неща – съвпадаха, и други неща съвпадаха, и още нови неща
съвпадаха – бях много развълнуван. Това беше първият и единствен път в моята кари-
ера, когато знаех природен закон, който никой друг не знаеше. (Това, разбира се, не
беше вярно, но когато по-късно разбрах, че най-малкото Мъри Гел-Ман, както и Судар-
шан и Маршак са работели върху същата теория, радостта ми не бе помрачена.)
Досега взимах нечия теория и подобрявах метода на изчисляване или взимах нечие
уравнение, като уравнението на Шрьодингер, за да обясня дадено явление – като при
хелия. Знаем уравнението, знаем и явлението, но как става всичко това?
Мислех си за Дирак, който беше открил уравнението, описващо поведението на елек-
трона. И аз сега имам ново уравнение – уравнението за бета-разпада, то не е толкова
фундаментално като уравнението на Дирак, но е добро. Това е единственият път, когато
открих нов закон.
Обадих се на сестра ми в Ню Йорк и ѝ благодарих, че ме накара да седна и да поработя
над лекцията на Ли и Янг на конференцията в Рочестър. Бях се чувствал потиснат, изос-
танал, а сега бях в крак. Бях направил откритие, слушайки нейния съвет. Отново бях в
голямата физика, така да се каже, и исках да ѝ благодаря. Казах ѝ, че всичко съвпада, с
изключение на едни 9%.
Бях много въодушевен и продължих да правя изчисления и всичко съвпадаше от само
себе си, без да го насилвам. Започнах да забравям за 9-те процента, защото всичко друго
излизаше.
Цял нощ работих ентусиазирано, седнал на малка масичка в кухнята, близо до прозо-
реца. Ставаше все по-късно и по-късно – беше около 2-3 ч. през нощта. Работя здраво,
всички изчисления дават резултати, които съвпадат, мисля, съсредоточен съм, навън е
тъмно, тихо е... и изведнъж – ЧУК-ЧУК-ЧУК-ЧУК – силно, по прозореца. Поглеждам и
там стои едно бяло лице – залепено за самото стъкло, на сантиметри от мен и аз изкре-
щявам стреснат и ужасен!
Беше една позната – беше ми ядосана, че съм се върнал от отпуска и не съм ѝ се оба-
дил веднага. Поканих я да влезе и се опитах да ѝ обясня, че в момента съм много зает,
че току-що съм направил откритие, че то е много важно. Казах ѝ:
– Моля те, върви си сега и ме остави да довърша.
– Не, аз няма да ти преча, просто ще седна в хола – отговори ми тя.
– Добре – съгласих се аз, – но това е много трудно.
Тя не точно седна в хола. Сви се в един ъгъла и кръстоса ръце, за да не ми „пречи“.

160
Целта ѝ, разбира се, беше именно да ми пречи! И успя – не можех да се абстрахирам.
Ядосах се, разстроих се – така не можеше повече. Трябваше да направя изчисленията,
бях направил голямо откритие и бях много развълнуван, и това бе по-важно от познатата
ми, поне в този момент. Не помня как, но накрая успях да я отпратя – макар и много
трудно.
Поработих още малко. Вече беше станало късно посред нощ, а аз бях огладнял. Изля-
зох навън и отидох в един малък ресторант, на пет-десет пресечки, в който ходех често
късно през нощта.
Преди често ме спираха полицаи, защото както си вървя сам и си мисля, спирам –
имам някоя идея и не мога да мисля и да вървя.
Спирам, размахвам ръце във въздуха и си говоря сам „Разстоянието е толкова, а после
става ето толкова...“
Показвам с ръце, както си стоя на улицата, и идва полицаят:
– Как се казвате? Къде живеете? Какво правите?
– О, аз мисля. Извинете ме, ей тук живея и отивам до ресторанта...
След известно време вече ме познаваха и повече не ме спираха.
И така аз отидох в ресторанта и докато ядях, бях толкова развълнуван, че казах на
една жена, че току-що съм направил откритие. Тя веднага се включи и започна да ми
разказва, че мъжът ѝ е пожарникар, или горски, или нещо друго, че е много самотна и
т.н. – все неща, които изобщо не ме интересуваха. Така че и това стана.

На другата сутрин отидох при Вепстра, Боум и Йенсен и им казах:

– Всичко излиза – съвпада.
Кристи, който също беше там, каза:
– Каква константа за бета-разпада използва?
– Една от тази-и-тази книга.
– За нея се установи, че е грешна. Новите измервания показват, че има 7% отклоне-
ние.
Тогава си спомних за моите 9%. За мен беше като знамение: у дома бях получил тео-
рия, според която при разпада на неутрона имах 9% отклонение, а на следващата сутрин
ми казват, че има 7-процентна корекция. От тук следваше промяна от 9 на 16% откло-
нение, което бе лошо, или от 9 на 2%, което бе добре.
В този момент звъни сестра ми от Ню Йорк:
– Какво става с 9-те процента?
– Току-що разбрах, че има нови резултати: 7%...
– В каква посока?
– Тъкмо се опитвам да разбера. Ще ти се обадя по-късно.
Бях толкова развълнуван, че не можех да мисля. Това е все едно да тичаш да хванеш
самолет, без да знаеш закъсняваш ли, или не, и някой ти казва: „Днес сменяме времето!“
Добре, но в каква посока? Не можеш да мислиш, толкова си развълнуван.
И така Кристи отиде в една стая, а аз – в друга, за да се успокоим и да можем да
обмислим нещата: това отива насам, а това – натам. В действителност нещата не бяха
толкова сложни, просто ние бяхме много развълнувани.
Кристи излезе и аз излязох и двамата бяхме на едно мнение – процентите бяха 2, ко-
ето беше добро отклонение за експериментална грешка. В крайна сметка, като се про-
мени константата със 7%, грешката става 2%. Обадих се на сестра ми: „Два процента.“
Теорията беше вярна.

161
 (Всъщност обаче тя беше грешна: не ѝ достигаше 1% и причината беше в нещо, което
тогава не знаехме и беше открито по-късно от Никола Кабибо. Така че тези 2% не бяха
само експериментална грешка.)
Заедно с Мъри Гел-Ман сравнихме и обобщихме идеите си и написахме статия за
теорията. Теорията беше много ясно, относително проста и изясняваше много неща. Но
както вече казах, тя се базираше на малко хаотични данни. Затова в някои случаи стиг-
нахме толкова далече да решим, че експериментите са грешни.
Един такъв пример е експериментът на Валентин Телегди, при който той определя
броя на електроните, излитащи във всяка една посока при разпада на неутрона. Според
нашата теория броят би трябвало да е еднакъв във всички посоки, докато Телегди беше
открил, че в едната посока отиват 11% повече електрони, отколкото в другата. Телегди
беше отличен учен, работеше много прецизно. Веднъж, когато изнасяше лекция някъде,
той се позова на нашата теория и каза: „Проблемът на теоретиците е, че не обръщат
внимание на експериментите!“
Телегди ни изпрати писмо, което не беше точно остро, а по-скоро искаше да ни каже,
че теорията ни има някаква грешка. Писмото завършваше с: „Теорията Ф-Г (Файнман-
Гел-Ман) за бета-разпада не е точно Феноменално-Гениална.“
Мъри пита:
– И какво ще правим сега? Знаеш, че Телегди е много добър.
– Просто ще чакаме – казвам аз.
След два дни идва ново писмо от Телегди. Ученият е на съвсем друго мнение. Благо-
дарение на нашата теория разбрал, че е пренебрегвал възможността, откъсвайки се от
неутрона, протонът да не отскача еднакво във всички посоки. Предполагал е, че винаги
е еднакво. Като направил корекции според нашата теория, а не според тази, която той
използвал преди, резултатите му излезли и всичко съвпаднало идеално.
Знаех, че Телегди е отличен експериментатор и е трудно да се върви срещу неговото
мнение. Но по онова време вече бях убеден, че в неговия експеримент има нещо сгре-
шено и че той ще го открие – той беше по-добър в намирането от нас. Ето защо казах,
че не е нужно да правим нищо, а просто да чакаме.
Отидох при проф. Бейчър и му разказах за нашия успех, а той каза: „Да, вие излизате
и казвате, че връзката между неутрона и протона е V, а не Т. Всички мислят, че е Т. Кой
е фундаменталният експеримент, от който следва да е Т? Защо не видите по-ранните
експерименти и не изясните какво е сгрешено при тях?“
Отидох и намерих оригиналната статия за експеримент, в която се казваше, че връз-
ката неутрон-протон е Т и бях шокиран. Спомних си как преди бях чел тази статия (в
онези дни четях всяка статия, която излезеше във „Физикал Ревю“, защото те не бяха
много). Като видях статията отново, си спомних, как преди, гледайки кривата, си бях
помислил: „Тя не доказва нищо!“
Кривата се определяше от една-две точки в самия край на диапазона от данни, а съ-
ществува принцип, че последната точка не е много надеждна, защото ако нещата са
добре, ще има и следваща точка. Спомних си, че цялата теория, че връзката неутрон-
протон е от типа Т, се базираше на последната точка, което не е много добре и нищо не
доказваше. Спомних си, че бях забелязал това!
А когато започнах да се занимавам с бета-разпад, прочетох всички съобщения от ек-
спертите по бета-разпада, които казваха, че е Т. Не погледнах оригиналните резултати.
Бях чел следващите съобщения като един глупак. Ако действително бях добър физик,
когато се захванах с идеята на Рочестърската конференция, щях веднага да се запитам

162
„доколко е сигурно, че е Т?“ Тогава щях да се сетя, че бях забелязал, че това не е дока-
зано достатъчно надеждно.
От тогава не обръщам внимание на това, което казват „експертите“. Изчислявам
всичко сам. Когато ми казаха, че теорията на кварките е много добра, хванах двама ко-
леги с докторска степен – Фин Равндал и Марк Кислинджър – да проверим всичко, за
да видим, че резултатите наистина излизат и са съгласувани и тогава приех, че това е
една добра теория. Никога повече не направих тази грешка да чета мненията на специ-
алистите. Разбира се, човек живее само един живот – и прави всички тези грешки, от
които се учи.

163
 Тринайсет пъти
Веднъж дойде учител по физика от местния държавен колеж и ме помоли да изнеса
лекция. Предложи ми 50 долара, но му казах, че парите не са проблем.
– Казахте държавния колеж, нали така?
– Да.
Спомних си колко много бюрократична работа има, когато е намесена и държавата,
засмях се и казах:
– С удоволствие ще изнеса лекцията, но при едно условие – изчаках малко и продъл-
жих. – Ще се подпиша само тринайсет пъти, включително чека, нито един път повече!
Човекът също се засмя:
– Тринайсет пъти! Няма проблем.
И така, броенето започна. Първо подписах нещо, в което се казва, че аз съм лоялен по
отношение на правителството, в противен случай не мога да изнасям реч в държавен
колеж. После подписах същото още веднъж, нали така? После подписах някакви доку-
менти, отнасящи се до града – не помня какви. Бройката бързо растеше.
Трябваше да подпиша декларация, че работя като преподавател – за да се докаже, че
някой не наема жена си или приятеля си да дойде и да изнесе лекция. Много неща тряб-
ваше да се докажат и подписите се трупаха.
Човекът, който отначало се беше разсмял, започна да се притеснява, но бяхме на фи-
нала. Бях сложил дванадесет подписа. Оставаше един за чека, така че отидох и изнесох
лекция.
След няколко дни той дойде да ми даде чека и беше притеснен. Не можеше да ми даде
парите, преди да подпиша формуляр, че действително съм изнесъл лекция. Казах:
– Ако подпиша формуляра, няма да мога да подпиша чека. Нали вие бяхте там. Чухте
лекцията. Защо вие не се подпишете?
– Вижте – каза ми той, – не е ли цялото това нещо много глупаво?
– Не, разбрахме се в началото. Не мислехме, че действително ще се стигне до три-
найсет, но си имаме уговорка и аз искам да я спазим.
Той отговори:
– Положих много усилия, звънях къде ли не. Всичко опитах, но ми казаха, че няма
как да стане – не може да си получите парите, ако не подпишете формуляра.
– Добре – казах аз. – Дотук се подписах на дванадесет места и изнесох лекия. Не ис-
кам пари.
– Но трябва да ви ги дам.
– Спокойно. Ние си имаме уговорка, не се тревожете.
На другия ден той ми се обажда.
– Не мога да не ви дам парите. Те вече са предвидени и отделени, така че трябва да
си ги вземете.
– Добре, щом трябва да ми дадете парите, дайте ми парите.
– Ама трябва да подпишете формуляра.
– Не искам да подписвам формуляра!
Това беше патова ситуация. Не могат да се дадат едни пари, които са заслужени, ако
човек не се разпише за това.
Накрая въпросът се уреди. Отне дълго време и беше много сложно, но аз подписах с
тринайсетия си подпис осребряването на своя чек.

164
 Звучи ми на китайски!
Не знам защо но никога, когато пътувам, не обръщам внимание на адреса или теле-
фонния номер, или каквито и да е координати на хората, които са ме поканили. Все
мисля, че все някак ще се намерим, или че някой друг ще знае къде отиваме – че нещата
ще се подредят по един или по друг начин.
Веднъж през 1957 г. отидох на конференция по въпросите за гравитацията в Универ-
ситета на Северна Каролина. Аз трябваше да покажа гледната точка на специалист от
друга област.
Кацнах на летището с един ден закъснение от началото на конференцията (не можах
да дойда от първия ден) и отидох при диспечера на такситата:
– Бих искал да отида в Университета на Северна Каролина.
– Кой имате предвид – пита ме диспечерът, – Държавния университет на Северна Ка-
ролина в Роли или Университета на Северна Каролина на Чейпъл Хил?
Трябва да кажа, че нямах ни най-малка представа.
– Къде се намират те? – попитах, мислейки, че не са много далече един от друг.
– Единият е на север от тук, а другият – на юг от тук, горе-долу на еднакво разстояние.
По нищо не можеше да се каже кой университет от двата би могъл да е, нямаше и
никой друг, който да отива на конференцията с един ден закъснение като мен.
Тогава ми хрумна една идея.
– Чуйте – казах аз на диспечера. – Откриването беше вчера и сигурно вчера оттук е
минала една голяма група мъже. Ще ви ги опиша: едни завеяни, говорят си и никой не
гледа накъде вървят; и непрекъснато повтарят нещо като „Же-мю-ню. Же-мю-ню“5.
Лицето на диспечера светна:
– О, да – каза той. – Имате предвид Чейпъл Хил.
Каза на таксито, което беше на ред:
– Откарай господина до университета в Чейпъл Хил.
– Благодаря ви – рекох и се отправих към конференцията.

5
Gμν – понятие от Айнщайновата теория на гравитацията. – Б.пр.
165
 Това ли е изкуство?
Веднъж на един купон свирех на бонгоси и се получаваше много добре. На един от
хората много му хареса ритъмът. Отиде в банята, съблече ризата си и с пяна за бръснене
нарисува разни щури фигури по гърдите си. Излезе от банята и започна да танцува диво,
закачил череши на ушите си. Естествено, тази откачалка и аз станахме добри приятели.
Това беше Джирайр Зортиан; беше художник.
Често дълго спорехме за изкуството и науката. Аз казвах неща като:
– Художниците са загубени хора – даже тема нямат! Преди са използвали религиозни
теми, но загубвайки религията си, сега нямат нищо! Не разбират света на техниката, в
който живеят; не знаят нищо за красотата на истинския – научния – свят и в сърцата им
няма нищо, което да рисуват.
Джери ми отговаряше, че на художниците не им трябват физически теми. Има много
емоции, които може да се пресъздават чрез изкуството. Освен това изкуството може и
да бъде абстрактно. Да не говорим за това, че учените разрушават красотата на приро-
дата, когато я раздробяват и я свеждат до математически уравнения.
Веднъж бях при Джери на негов рожден ден и пак почнахме такъв глупав спор, та чак
до 3 ч. през нощта. На другата сутрин му звъннах.
– Слушай, Джери – казах аз, – водим тези безсмислени спорове, защото ти не разби-
раш от наука, а аз не разбирам от изкуство. Искаш ли една неделя аз да ти давам уроци
по физика, а на другата неделя ти да ми даваш уроци по изкуство?
– Добре – каза той, – ще те уча да рисуваш.
– Това е невъзможно – казах аз, защото когото бях в гимназията, единственото, което
можех да рисувам, бяха пирамиди в пустиня – предимно прави линии, тук-там се опит-
вах да нарисувам и палма, слагах и слънце. Бях абсолютно дърво. Седях до едно момче,
което имаше същия талант. Когато му се отдадеше възможност да нарисува нещо, ри-
суваше две елипсовидни петна, върху тях щръкваше стъбло, на върха на което се мъд-
реше зелен триъгълник. Това трябваше да бъде дърво. Затова се обзаложих с Джери, че
не може да ме научи да рисувам.
– Разбира се, че ще трябва да си дадеш малко зор – каза ми той.
Обещах, че ще се постарая, ала все пак се обзаложихме, че не може да ме научи да
рисувам. Не му казах защо много исках да се науча да рисувам: исках да изразя чувст-
вото, което събужда у мен красотата на света. Трудно се описва, защото е чувство. То е
аналогично на религиозното чувство, че бог контролира цялата Вселена: всичко става
едно общо, когато човек мисли, че нещата, които изглеждат толкова различни и правят
различни неща, „зад сцената“ се ръководят от една и съща организация, от едни и същи
физични закони. Това е едно разбиране за математическата красота на природата, как
тя работи отвътре. Осъзнаване, че видимите явления произтичат от сложните вътрешни
взаимодействия между атомите. Усещане, колко вълнуващо и прекрасно е това. Това
беше едно чувство на благоговение – научно благоговение, – което ми се струваше, че
чрез картината ще мога да споделя с други хора, които изпитват същото чувство. Кар-
тината, макар и за миг, можеше да напомни за чудесата на вселената.
Джери се оказа много добър учител. Най-напред ми каза да си отида у дома и да се
опитам да нарисувам нещо. Опитах се да нарисувам обувка, после се опитах да нарису-
вам цвете в саксия. Пълен провал!
Когато се видяхме следващия път, аз му показах моите опити:

166
 – Я виж ти! – каза той. – Гледай, тук отзад линията на саксията не допира листото.
(Бях опитал да нарисувам линията да опира в листото.) Много хубаво, така показваш
дълбочината. Много хитро си го направил. Браво – направил си линиите с различна де-
белина (разбира се, не го бях направил съзнателно). Когато линиите са еднакво дебели,
рисунката е отегчителна.
И продължи в същия дух: използва всичко, което според мен е грешка, за да ме на-
сърчи. Нито веднъж не каза, че някъде съм сбъркал, нито веднъж не ме обезкуражи. И
аз продължих да опитвам, лека по лека ставах по-добър, но никога не бях доволен.
За да се упражнявам повече, записах дистанционен курс в „Интърнашънъл Кориспон-
дънс Скулс“ и трябва да кажа, че са много добри. Започнах с рисуване на пирамиди и
цилиндри, после слагах щрихи и т.н. Работехме в различни области: графика, пастел,
акварел, маслени бои. Към края бях изчерпан: нарисувах една картина с маслени бои,
но така и не я изпратих. Те ми изпращаха писма, настояваха да продължа – бяха много
мили към мен.
Най-често рисувах графики, това ми харесваше най-много. Ако бях на някоя безпо-
лезна среща, като онази, на която Карл Роджърс дойде в Калтех да обсъждаме дали в
университета трябва да се създаде факултет по психология, рисувах хората. Винаги си
носех малък скицник, в който рисувах графики където и да съм. Всъщност аз работех
усилено – както ми поръча Джери.
Самият Джери обаче не си даваше много зор с физиката. Разсейваше се много лесно.
Опитвах се да го науча на нещо за електричеството и магнетизма, но щом кажех думата
„електричество“, той започваше да ми разправя за някакъв двигател, дето имал и не ра-
ботел и как да го оправи. Когато се опитах да му покажа принципа на действие на елек-
тромагнита, като направих намотка от проводник, закачих пирон на връв, пуснах ток и
пиронът влезе в намотката, Джери каза: „Ооо! Точно като чукането!“, с което уроците
ни приключиха.
И така вече имахме нова тема за спорове – дали той е по-добър учител от мен, или аз
съм по-добър ученик от него.
Отказах се от идеята да помогна на художника да оцени възхищението ми към при-
родата, за да може той да го нарисува. Следователно трябваше да удвоя усилията си да
се науча да рисувам, за да мога да го направя сам. Това беше амбициозно начинание, за
което никой не знаеше, защото като че ли нямах шансове.
В началото на обучението ми по рисуване моя позната видя първите ми опити и каза:
– Защо не отидеш в Музея на изкуството в Пасадена. Там рисуват по модели – голи
модели.
– Не – казах аз, – не рисувам достатъчно хубаво и ще ме е срам.
– Достатъчно си добър. Виж как рисуват другите!
И така аз събрах смелост и отидох там. На първия урок ни казаха какви листа за ри-
суване трябва да си вземем – големи, с размер на вестник, от не много качествена хар-
тия – и какви моливи и въглени. На втория час дойде модел и позира десет минути.
Започнах да рисувам модела и когато бях нарисувал единия ѝ крак, времето свърши.
Огледах се и видях, че всички други бяха нарисували цялата фигура, дори бяха щрихи-
рали фона – готова рисунка.
Осъзнах, че това не е лъжица за моята уста. Накрая на курса обаче моделът позира
трийсет минути. Аз работих много усилено и в крайна сметка успях да нарисувам кон-
турите на цялото тяло. У мен се появи слаба надежда. Този път не покрих своята ри-
сунка, както правех досега.

167
 Обиколихме да видим кой какво е нарисувал и аз открих, че другите наистина ги
биваше: бяха нарисували модела и всички подробности и светлосенки, чантата ѝ на пей-
ката до нея, платформата, всичко! Всички бяха рисували – так, так, так, так – с въг-
лена и аз разбрах, че е безнадеждно – напълно безнадеждно.
Отивам аз при моя статив, за да покрия рисунката си, която представлява няколко
линии в горния ляв ъгъл на големия лист – до този момент бях рисувал само на малък
скицник с размери 22 на 28 см. До него обаче стоят хора от класа.
– О, вижте това – каза един от тях. – Всяка линия тук има значение !
Не знаех какво значи това, но се почувствах достатъчно окуражен да отида и на след-
ващия час. През това време Джери не спря да ми говори, че рисунките, които са прека-
лено претрупани, съвсем не са толкова добри. Това му беше работа – да ме научи да не
обръщам внимание на другите, затова говореше, че не са толкова добри.
Забелязах, че учителят не коментираше много нарисуваното (единственото нещо, ко-
ето ми беше казал, бе, че рисунката ми е малка за листа). Неговата цел беше да ни вдъх-
нови да експериментираме нови подходи. Замислих се как преподаваме физика: имаме
толкова много методи – математически методи, – че постоянно казваме на студентите
какво и как да правят. Учителят по рисуване обаче се пазеше да не казва конкретни
неща. Ако линиите ти са твърде тежки, не ти казва: „Линиите ти са тежки“, защото някои
художници са нарисували страхотни картини точно с такива линии. Учителят не иска
да ни тласка в определена посока. Той иска да научи курсистите си да рисуват по вдъх-
новение, а не според неговите инструкции, докато учителят по физика иска за научи
учениците си на методиката – а не на духа – на решаване на физични задачи.
Всички ми казваха да се отпусна, да се отнасям по-лежерно към рисуването. Не беше
по-смислено от това да казваш на някого, който се учи да кара кола, да се отпусне. Не
върши никаква работа. Единствено след като се научиш как се прави нещо, като внима-
ваш много, може да започнеш да го правиш и по-лежерно.
Едно от упражненията за да се отпуснем, бе да рисуваме, без да гледаме в листа. Не
сваляйте очи от модела – гледайте жената и рисувайте линиите върху листа, без да гле-
дате какво правите.
Едно от момчетата казва:
– Не мога така. Трябва да погледна. На бас, че всички поглеждат!
– Аз не поглеждам! – казвам аз.
– Да бе, глупости! – казват те.
Свършвам упражнението и всички идват да видят какво съм нарисувал. Разбират, че
наистина НЕ съм поглеждал. Още от самото начало моливът ми се е счупил и на листа
ми имаше само деруги.
Подострих молива и опитах отново. Открих, че рисунката ми има някаква сила –
странна сила, а ла Пикасо – и ми хареса. Хареса ми още и защото знаех, че така не може
да се направи добре и няма как да е добре – оттук действително дойде и чувството за
отпускане. Мислех си, че да се отпуснеш, означава да рисуваш небрежно, но в действи-
телност означава да си спокоен и да не обръщаш внимание какви стават рисунките.
Доста напреднах в курса и започнах да се чувствам добър. До последния час всички
модели, които бяхме имали, бяха дебели и безформени и беше интересно да се рисуват.
В последния час обаче моделът ни беше прекрасна блондинка с перфектни пропорции.
Тогава открих, че все още не знам да рисувам: не можех да направя нищо, което да
прилича на това красиво момиче! При другите модели, ако направиш нещо твърде го-
лямо, или твърде малко, няма кой знае какво значение, защото и без това всичко си е

168
безформено. Но когато се опитваш да нарисуваш нещо, на което всичко си е на мястото,
не можеш да се заблуждаваш: то трябва да е точно такова, каквото е!
По време на една от почивките чух, че едно от момчетата, който наистина беше много
добър, попита модела дали може да позира само за него. Тя се съгласи.
– Добре. Само че все още нямам студио. Първо трябва да се погрижа за това.
Помислих си, че мога да науча много от това момче и че няма да имам втори шанс да
рисувам такъв красив модел, ако не направя нещо.
– Извинявай – обърнах се към него. – В къщата ми долу има стая, която може да се
използва като студио.
И двамата бяха съгласни. Взех няколко от рисунките на момчето, за да ги покажа на
Джери. Той беше втрещен:
– Въобще не са толкова добри – каза той и опита да ми обясни защо, но така и не
можах да разбера.
Преди да започна да уча рисуване, не се интересувах от изобразително изкуство. Не
го ценях много, освен веднъж, когато бях в музей в Япония. Видях картина, нарисувана
върху кафява хартия от бамбук. Хареса ми точно това, че имаше пълна хармония между
няколкото мазки на четката – откъдето и да я погледнеш
През лятото след курса ми по рисуване бях на конференция в Италия и си помислих,
че е добре да видя Сикстинската капела. Отидох там рано сутринта, купих си билет
преди всички и веднага щом отвориха, на бегом се изкачих по стълбите. Така имах не-
обикновеното удоволствие да гледам цялата капела, в мълчаливо благоговение, преди
да са влезли други хора.
Скоро след това дойдоха туристите, тълпи от хора обикаляха, говорейки различни
езици, сочейки това и онова. Постоях още малко, гледайки в тавана. После погледът ми
се спусна леко надолу и видях една голяма картина в рамка. Помислих си: „Коя пък е
тази картина?“
За съжаление си бях оставил пътеводителя в хотела, а през ума ми мина: „Личи си
защо картината е неизвестна – не е много добро.“ После обаче видях друга картина и си
помислих: „Леле! Много е добра!“ Разгледах и другите. „Тази също е много добра,
тази – също, но ето тази не е.“ Не знаех кои са тези картини, но според мен бяха много
добри с изключение на две от тях.
Влязох в зала, наречена Рафаеловата стая, и забелязах същото нещо. Помислих си:
„Рафаело е непостоянен. Не може винаги да е добър. Някои неща са му много добри,
други не стават.“
Когато се върнах в хотела, погледнах пътеводителя. В раздела за Сикстинската капела
пишеше: „Под творбите на Микеланджело има четиринайсет платна от Ботичели, Пе-
руджино“ – все големи художници – „и две торби от Този-и-този, които не са особено
ценни.“ За мен това беше голямо постижение – аз бях видял разлика между голямото
изкуство и не толкова добрите неща, без да мога да дефинирам тази разлика. Като учен
си мислиш, че винаги знаеш какво правиш и изпитваш недоверие към художник, който
казва: „Това е чудесно“ или „Това не е добро“, но не може да обясни защо, както Джери
направи с рисунките, които му занесох. Но ето че и с мен стана същото!
За Рафаеловата стая се оказа, че само някои от картините са дело на великия майстор,
а другите са рисувани от ученици. Бях харесал творбите на Рафаело. Това повиши моята
самоувереност, че разбирам от изкуство.
Но, както и да е. Момчето от класа по рисуване и красивият модел дойдоха няколко
пъти у дома и аз се опитвах нея да я нарисувам, а от него да науча нещо. След много

169
опити най-накрая нарисувах добра според мене картина – портрет на момичето – и бях
много доволен от първия си успех.
Бях натрупал достатъчно самочувствие, за да попитам приятеля ми Стив Димитриа-
дес дали красивата му съпруга ще ми позира, а в замяна щях да му подаря портрета ѝ.
Той се засмя: „Ако тя е съгласна да си губи времето, като ти позира, нямам нищо против,
ха, ха, ха!“
Постарах се много да нарисувам този портрет и когато му го показах, приятелят ми
каза: „Чудесен е! Можеш ли да намериш фотограф да направи копие на портрета? Искам
да изпратя снимката на майка ми в Гърция.“ Майка му не беше виждала никога моми-
чето, за което той се беше оженил. Бях много радостен – бях стигнал на ниво някой да
иска мои рисунки.
Подобно нещо стана и на малка изложба, организирана от някого от Калтех. Изложих
там две графики и една масло. Организаторът каза:
– Трябва да им сложим цена.
Помислих: „Що за глупост! Нямам за цел да ги продавам.“
– Така изложбата става по-интересна. Ако нямаш нищо против да се разделиш с твор-
бите си, им сложи някаква цена.
След изложбата организаторът ми каза, че едно момиче купило едната графика и ис-
кало да говори с мен.
Графиката се казваше „Магнитното поле на Слънцето“. Бях заимствал идеята от една
от прекрасните снимки на слънчевата активност, направени в лабораторията за изуча-
ване на Слънцето в Колорадо. Понеже разбирах как магнитното поле на слънцето
оформя пламъците, а и по това време вече бях развил известна техника за рисуване на
силовите линии (приличаха на развята от вятъра коса на момиче), исках да нарисувам
нещо красиво, което нито един художник не би се сетил да нарисува: сложните и извити
линии на магнитното поле, близо една до друга тук и раздалечаващи се там.
Обясних ѝ всичко това и ѝ показах снимката, от която почерпих идеята.
Тя ми разказа следната история. Била на изложбата със съпруга си. И двамата много
харесали графиката.
– Дали да не я купим? – предложила тя.
Мъжът ѝ бил от хората, които не вършели нищо спонтанно.
– Нека го обмислим – отговорил ѝ той.
Тя се сетила, че рожденият му ден е след няколко месеца, и се върнала още същия ден
на изложбата да купи рисунката.
Същата вечер, когато той се прибрал от работа, бил много тъжен. Най-накрая ѝ раз-
казал какво му тежало: решил, че е добре да ѝ купи картината, но когато се върнал на
изложбата, му казали, че вече е продадена. Така че тя имала с какво да го изненада за
рождения му ден.
А аз научих нещо ново от тази история: най-накрая разбрах за какво служи изкуст-
вото, поне в някакъв смисъл. То носи удоволствие на някого. Можеш да направиш нещо,
което някой да иска толкова силно, че да е тъжен или щастлив от проклетото нещо,
което си направил! В науката нещата са по-генерални, по-мащабни: не познаваш хората,
които оценяват постиженията ти.
Разбрах, че като продадеш картина не забогатяваш, но знаеш, че тя е в дом, където
някой наистина я иска и би се е чувствал зле, ако я няма. Това беше интересно нещо.
Ето така аз реших да продавам моите графики. Не исках обаче да се купуват само

170
защото никой не очаква преподавател по физика да рисува и затова си измислих псев-
доним. Приятелят ми Дъдли Райт предложи френското „Au Fait“, което означава „Нап-
равено“. Написах го Ауфей [Ofey]; оказа се, че е името, с което черните наричат белите.
В крайна сметка аз бях бял, така че всичко беше наред.
Едно момиче от моите модели искаше да ѝ нарисувам графика за нея, но нямаше
пари. (Моделите нямат пари, ако имаха пари, нямаше да позират.) Предложи ми да по-
зира три пъти, без да ѝ плащам, ако ѝ дам една рисунка. „Обратното – казах аз – ще ти
дам три графики, ако ми позираш веднъж, без да ти плащам.“
Тя сложила една от графиките, които ѝ дадох, на стената на малката си стая и скоро
приятелят ѝ я забелязал. Толкова много я харесал, че ми поръча да ѝ нарисувам портрет.
Плати ми 60 долара. (За онова време си бяха много пари.)
На нея ѝ хрумна идеята да ми стане агент: да изкара нещо отгоре, като обикаля и
продава моите графики: „Това е нов художник от Алтъдина...“ Беше забавно да попад-
неш в съвсем нов свят! Тя уреди да изложат някои от рисунките ми в „Бълокс“, най-
елегантния магазин в Пасадена. Заедно с жената от художествения отдел подбраха ня-
кои графики – рисунки на цветя, които бях правил по-рано (и които не харесвах) – и ги
сложиха в рамки. После получих подписан от „Бълокс“ документ, че са взели тези и
тези графики на консигнация. Разбира се, никой не купи нищо, но пък от друга страна
аз имах голям успех: графиките ми се продаваха в „Бълокс“! Можех да се хваля някой
ден до какви висоти на изкуството съм достигнал.
Повечето ми модели ги намираше Джери, но и аз се опитвах да си намеря модели сам.
Видех ли млада жена, която изглеждаше интересна да бъде нарисувана, я питах иска ли
да ми позира. Рисувах само лицето на момичето, защото не знаех как да уговоря да ми
позира гола.
Веднъж като бях при Джери, казах на жена му Дабни:
– Нито едно момиче досега не ми е позирало голо. Не знам Джери как го постига!
– А ти някога искал ли си да позират голи?
– О! Не ми е и хрумвало.
Следващото момиче, с което се запознах и исках да ми позира, беше студентка от
Калтех. Попитах я дали би позирала гола. „Разбира се“ – отговори ми тя и стана! Беше
лесно. Сигурно имах толкова много задни мисли, че си мислех, че не бива да питам за
такова нещо.
Вече съм нарисувал много графики и си мисля, че най-много обичам да рисувам голи
тела. Според всички, които познавам, това не чисто изкуство, а смес. Но кой ще каже
какъв е процентът?
Един от моделите, който дойде от Джери, се снимаше за „Плейбой“. Беше високо,
разкошно момиче. Тя обаче се мислеше за прекалено висока. Всяка жена на света, която
я видеше, щеше да ѝ завиди. Влизаше в стаята приведена. Иска да я науча, когато позира
да бъде така любезна и да се изправи, защото беше елегантна и поразително красива.
Най-накрая я убедих в това.
Другото ѝ притеснение беше, че има „вдлъбнатини“ близо до хълбоците. Наложи се
да извадя атласа по анатомия, за да ѝ покажа, че на това място мускулите се свързват с
хълбочната кост. Обясних ѝ, че всички имат такива хлътвания, но се виждат само при
тези, които са идеално сложени, като нея. От това момиче научих, че всяка жена се при-
теснява как изглежда – без значение колко е красива.
Исках да нарисувам този модел в цвят, с пастели, да експериментирам. Мислех, че
първо трябва да направя скица с въглен и след това да я оцветя с пастели. Когато тази

171
рисувана с въглен графика, която направих, без да се притеснявам как ще изглежда,
стана готова, разбрах, че тя е една от най-хубавите рисунки, които някога съм правил.
Реших да я оставя така и да забравя за пастелите.
Като я видя, моята „агентка“ я поиска.
– Няма да я продадеш – казах ѝ аз, – тя е на некачествена хартия.
– Няма значение – ми отговори.
След няколко седмици дойде с въпросната графика в красива дървена рамка с червена
лента и златни кантове. Странно и като цяло неприятно за художниците е колко по-
хубави стават творбите им, като се сложат в рамка. Моята агентка ми каза, че някаква
жена много харесала графиката и отишли при човек, който прави рамки за картини. Той
им казал, че има специална техника за графики върху некачествена хартия: импрегнират
ги с пластмаса, правят това, правят онова. Госпожата направила всичко необходимо за
графиката и я дала на агентката да ми я донесе. „Художникът ще се зарадва да види
колко хубаво стана“ – казала тя. И беше права. Това бе още един пример за удоволстви-
ето, което някой получава от моите картини. Да продаваш рисунките си беше истински
стимул.

По едно време в града имаше топлес ресторанти: отиваш на обяд или на вечеря, а там
има момичета, които танцуват без горнища, а малко по-късно и без нищо. Имаше такъв
ресторант само на два километра от дома ми и аз често го посещавах. Сядах в някое от
сепаретата и си пишех разни неща по физика, понякога рисувах някоя от танцьорките
или пък някой клиент ей така, за да се упражнявам.
Жена ми Гуенът, която е англичанка, не се сърдеше, че ходя там. Тя казваше, че анг-
лийските мъже си имат клубове, в които ходят, и това беше нещо като клуб.
По стените на ресторанта висяха картини, които не ми харесваха. Бяха от онези с
флуоресцентни бои върху черно кадифе – много грозно – и изобразяваха например мо-
миче, което си съблича потника или нещо такова. Имах доста хубави графики на моя
модел Кати и ги дадох на собственика на ресторанта да ги закачи на стените и той беше
очарован.
Спечелих от това, че му дадох рисунките. Той започна да се държи приятелски с мен,
черпеше ме с напитки. Щом влезех в ресторанта, сервитьорът идваше с безплатното ми
7-Up. Гледах как танцуват момичетата, пишех си нещо по физика, подготвях си лекци-
ята, рисувах по малко. Когато се поизморях, гледах малко представлението, а после пак
малко работа. Собственикът знаеше, че не обичам да ме безпокоят, така че когато дой-
деше някой пиян и почнеше да ми говори нещо, сервитьорът идваше веднага и отвеж-
даше човека. Ако дойдеше пък някое момиче, не правеше нищо. Имахме чудесни отно-
шения. Казваше се Джианони.
Другият ефект от излагането на графиките ми беше, че хората питаха за тях. Веднъж
дойде един човек и каза:
– Джианони ми каза, че вие сте нарисували тази картина. – Да.
– Добре. Искам да си поръчам графика.
– Разбира се, какво искате?
– Искам картина с гола тореадорка, която я гони бик с мъжка глава.
– Ами значи, ще ми помогне, ако ми кажете къде ще сложите тази картина.
– За работата ми е.
– Каква е работата ви?

172
 – Салон за масажи, сещате се – отделни кабинки, където се правят масажи – разби-
рате, нали?
– Да, разбирам – понеже не ми се рисуваше гола тореадорка, преследвана от бик с
мъжка глава, се опитвах да го разубедя. – Мислите ли, че ще им хареса на клиентите ви,
а и как ще се чувстват момичетата? Ще идват мъже и ще се възбуждат от тази картина.
Така ли искате да се отнасят с момичетата?
Не го разубедих.
– И после, представете си, че дойдат ченгета и видят картината, а вие твърдите, че
това е салон за масажи.
– Добре, добре – каза той. – Прав сте. Ще направим друго. Искам картина, която за
пред ченгетата да е точно за салон за масажи, но когато я гледат клиентите, да им под-
сказва разни неща.
– Добре – казах аз.
Договорихме се да ми плати шейсет долара и започнах работа. Най-напред трябваше
да измисля какво да нарисувам. Мислех, мислех и често дори ми се струваше, че щеше
да е по-добре да бях приел да нарисувам гола тореадорка!
Най-накрая измислих какво да направя. Щях да нарисувам римска робиня, която ма-
сажира римски големец – сенатор, навярно. Тя е робиня, трябваше да има определен
израз на лицето. Тя знае какво ще се случи след това и на лицето ѝ е изписано един вид
примирение.
Работих усилено върху картината. Кати ми позираше. После наех и модел за мъжа.
Направих много скици и много скоро разходите за моделите стигнаха осемдесет долара.
Не ме интересуваха парите. Харесваше ми предизвикателството да имам поръчка. Нак-
рая бях нарисувал мускулест мъж, който лежеше на масата, а робинята му правеше ма-
саж. Тя носеше тога, закриваща едната ѝ гърда, а другата беше гола, и бях успял да
изобразя на лицето онзи израз на примирение.
Тъкмо щях да нося поръчания шедьовър в масажното студио, когато Джианони ми
каза, че човекът бил арестуван и бил в затвора. Попитах топлес танцьорките дали знаят
добро студио за масажи в Пасадена, където биха сложили моята картина.
Момичетата ми дадоха имена и адреси на заведения във и около Пасадена и ме инст-
руктираха: „Като отидеш в това и това студио, питай за Франк – той е много готин. Ако
го няма, не влизай.“ „Не говори с Еди. Еди не разбира нищо от картини.“
На другия ден навих на руло картината, сложих я в багажника, жена ми Гуенът ми
пожела късмет и аз тръгнах по бордеите на Пасадена да продавам творбата си.
Тъкмо преди да вляза на първото място от моя списък, си помислих: „Защо първо не
видя салона, за който рисувах тази картина. Може още да е отворен и новият шеф да я
иска.“ Отидох там и почуках на вратата. Врата се отвори леко и видях око на момиче.
– Познаваме ли се? – попита тя.
– Не, не ме познавате. Искате ли обаче една графика, която ще стои добре във вашата
приемна?
– Съжалявам – каза тя, – но вече сме поръчали картина на един художник и той ра-
боти по нея.
– Аз съм този художник – казах ѝ аз – и картината ви е готова!
Оказа се, че когато човекът отивал в затвора, казал на жена си за нашата уговорка. И
така, аз влязох вътре и им показах рисунката.
Съпругата на човека и неговата сестра, които ръководеха сега салона, не харесаха

173
много картината. Поискаха да я покажат и на момичетата. Закачих я на стената във фо-
айето, дойдоха всички момичета от стаичките и започнаха да я коментират.
Едно от момичетата каза, че не ѝ харесва изражението на лицето на робинята.
– Изглежда нещастна – каза тя. – Би трябвало да се усмихва.
– Кажи ми – обърнах се към нея, – когато правиш масаж на някого и той не гледа към
теб, усмихваш ли се?
– Не – отговори ми тя. – Чувствам се точно така, както изглежда тя. Но това не трябва
да се показва в картина.
Оставих им картината, но след седмица колебания дали да я задържат или не, те ре-
шиха, че не я искат. В крайна сметка отказаха картината заради едната гола гърда. Опи-
тах се да им обясня, че моята картина е много по-невинна от първоначалната поръчка,
но те ми отговориха, че техните идеи са различни от идеите на човека, който я е поръчал.
Стана ми смешно от парадокса, че хора, които се занимаваха с такъв бизнес, имаха зад-
ръжки относно една гола гърда, и си взех картината у дома.
Мой приятел – бизнесменът Дъдли Райт – видя картината и аз му разказах нейната
история. Той каза:
– Вдигни ѝ цената три пъти. С изкуството никой не знае кое колко струва и хората
често си мислят: „Щом е скъпа, трябва да е ценна!“
– Да не си луд! – му отговорих аз; но просто заради майтапа ѝ купих рамка за двадесет
долара и я монтирах, готова за следващия клиент.
Някакъв човек, занимаващ се с метеорологични прогнози, видял картината, която бях
дал на Джианони, и го попитал дали има и други. Поканих ги него и съпругата му в
моето „студио“ долу в къщата ми и те ме попитаха за картината, сложена току-що в
рамка.
– Тази е двеста долара. (Умножих шейсет по три и добавих двадесет долара за рам-
ката.)
На другия ден те се върнаха и я купиха. Така че рисунката, предназначена за масажно
студио, се озова в кабинета на метеоролог.
Веднъж в ресторанта на Джианони имаше полицейска акция и арестуваха няколко
танцьорки. Някой искаше да спре топлес шоуто на Джианони, а той не искаше да го
спира. Имаше голям съдебен процес, всички местни вестници писаха за него.
Джианони обиколи всички клиенти с молба да свидетелстват в негова подкрепа.
Всички си намериха някакво извинение: „Ръководя детски лагер и ако родителите ви-
дят, че ходя на такива места, няма да пускат децата...“ „Аз съм в тоя и тоя бизнес и ако
вестниците пишат, че идвам тук, ще загубим клиенти.“
А аз си мисля: „Аз съм единственият свободен човек тук. Не ми трябват извинения!
Харесвам ресторанта и не искам да го затварят. Не виждам нищо лошо в топлес тан-
ците.“ Затова казах на Джианони:
– Да, с удоволствие ще свидетелствам.
Големият въпрос в съда беше приемливи ли са за обществото топлес танците – впис-
ват ли се в обществените стандарти? Адвокатът на Джианони се опита да ме изкара
специалист по обществени стандарти. Попита ме ходя ли и в други барове.
– Да.
– Колко пъти седмично ходите в ресторанта на Джианони?
– Пет-шест пъти на седмица. (Във вестниците излезе: „Преподавател по физика от
Калтех ходи да гледа топлес танцьорки шест пъти седмично“)
– Кои слоеве от обществото са представени в заведението на Джианони?

174
 – Почти всички: има брокери на недвижими имоти, един мъж от градския управите-
лен съвет, работници от бензиностанция, инженери от проектантски фирми, преподава-
тел по физика.
– Тоест бихте казали, че топлес индустрията е приемлива за обществото, имайки
предвид колко много обществени прослойки гледат такива програми и ги харесват?
– Какво имате предвид под „приемлив за обществото“? Няма нещо, което да е при-
емливо за всички, така че какъв процент от обществото трябва да приема нещо, за да
бъде то „приемливо за обществото“?
Адвокатът предлага едно число. Другият адвокат възразява. Съдията обявява пауза,
всички се разотиват по кабинетите си за 15 минути, след което решават, че „приемливо
за обществото“ означава приемливо за 50% от обществото.
Макар и да поисках от тях точно число, аз самият не можех да дам точно число, затова
казах:
– Смятам, че топлес танците са приемливи за повече от 50% от обществото, което
означава, че са „приемливи за обществото“.
На този етап Джианони загуби делото, но това дело или друго, което много прили-
чаше на това, в крайна сметка стигна до Върховния съд. През това време заведението
остана отворено и аз продължих да си пия моя безплатен 7-Up.
Горе-долу по това време бяха направени опити да се въведе изкуство в Калтех. Бяха
дарени средства, за да се преобразува старата сграда на биологичния факултет в худож-
нически ателиета. Купиха се оборудване и материали и беше нает художник от Южна
Африка като координатор и организатор на дейността по изкуство в университета.
Бяха наети различни хора да водят различни класове. Доведох Джери Зортиан да пре-
подава рисуване, дойде някакъв човек да преподава литография, на която се записах.
Веднъж художникът от Южна Африка дойде у дома да разгледа моите рисунки. Каза,
че би било интересно да направя самостоятелна изложба. Този път играх нечестно: ако
не бях преподавател в Калтех, никой нямаше да смята, че рисунките ми ги бива.
– Някои от най-добрите ми работи са продадени, но ми е неудобно да се обаждам на
хората – казах аз.
– Не се притеснявайте, г-н Файнман – увери ме той. – Не е нужно вие да се обаждате.
Ние ще направим всички уговорки и ще направим изложбата официално и коректно.
Дадох му списък с хората, които бяха купили мои рисунки, и не след дълго им се бяха
обадили:
– Разбрахме, че имате Ауфей.
– О, да!
– Искаме да направим негова изложба и се чудим дали бихте ни го дали под наем?
Те, разбира се, приели с удоволствие.
Изложбата беше организирана в приземието на „Атиниъм“, университетския клуб в
Калтех. Всичко беше като на истинска изложба: всички картини имаха имена, а тези,
които бяха взети назаем от техните собственици, имаха надпис, например „Собственост
на г-н Джианони“.
Една графика беше портрет на красивата блондинка от арт класа. Отначало смятах да
е етюд с щрихи. Сложих светлина на нивото на краката ѝ, леко настрани и нагоре. Както
седеше, се опитах да направя сенките да изглеждат по-добре, отколкото бяха в действи-
телност – носът ѝ хвърляше неестествена сянка върху лицето ѝ. Нарисувах и торса ѝ,
така че се виждаха и гърдите ѝ и сенките, които правеха. Сложих тази рисунка заедно с
другите на изложбата и я кръстих „Мадам Кюри изучава радиацията на радия“. Така

175
исках да покажа, че никой не мисли за Мария Кюри като за жена, женствена, с красива
коса, с оголени гърди и всичко останало. Всеки я свързва само с радия.
След изложбата водещият специалист по промишлен дизайн Хенри Драйфус беше
поканил на прием в дома си различни хора – жената, дарила пари в подкрепа на изкус-
твата, президентът на Калтех и съпругата му и т.н.
Един от тези почитатели на изкуството дойде при мен и ме заговори:
– Кажете ми, проф. Файнман, по снимки ли рисувате, или имате модели?
– Винаги рисувам само по модел.
– Как ви е позирала г-жа Кюри?

Някъде по същото време от Художествения музей в Лос Анджелес имаха идея, по-
добна на моята, че художниците не разбират нищо от наука. Моята идея беше, че ху-
дожниците не разбират всеобщия характер и красотата на природата и нейните закони
(и затова не могат да ги изобразят в своите творби). Идеята на музея беше, че артистите
трябва да разбират повече от технология, че трябва да са по-запознати с машините и
другите научни приложения.
Художественият музей организира график, според който някои от действително доб-
рите художници на деня трябваше да посетят различни компании, които доброволно
инвестирали време и пари в проекта. Художниците щяха да обикалят из въпросните
компании и да разглеждат, докато намерят нещо интересно, което да използват в своята
работа. От музея смятаха, че ще е добре, ако някой, който е технически грамотен, бъде
нещо като връзка с художниците от време на време, когато те посещават компаниите.
Понеже знаеха, че обяснявам много добре и не съм напълно бос в изкуството (всъщност
мисля, че са знаели, че се уча да рисувам), ме попитаха дали бих се захванал с това и аз
приех.
Беше забавно да се ходи по разни фирми с художниците. Обикновено ставаше нещо
такова: човек от компанията показваше нещо, което разпръскваше искри в прекрасно
синьо. Художниците много го харесваха и ме питаха как могат да го използват на из-
ложба. Какви са необходимите условия, за да се получи?
Художниците бяха интересни хора. Някои бяха абсолютни измамници: твърдят, че са
художници, и всички са съгласни, че са художници, но когато седнеш да говориш с тях,
виждаш, че не разбират нищо! Един от тях – най-големият мошеник – винаги ходеше
странно облечен и носеше голямо черно бомбе. Когато го питаш нещо, той отговаряше
по един засукан начин и поискаш ли да разбереш повече за някоя от думите, които е
използвал, веднага сменяше темата! Единственото нещо, с което той допринесе за сът-
рудничеството между изкуството и технологията, беше с портрет на самия себе си.
Други художници, с които разговарях, отначало ми се струваше, че говорят пълни
безсмислици, но те полагаха големи усилия да ми обяснят идеите си. Веднъж бях с Ро-
бърт Ъруин според графика. Беше двудневно пътуване и след дълги разговори най-нак-
рая разбрах какво се опитва да ми обясни – идеята му беше интересна и хубава.
Сред художниците имаше и такива, които нямаха никаква представа за реалния свят.
Мислеха учените за нещо като магьосници, които могат да направят всичко, и казваха
неща от сорта: „Искам да направя триизмерна картина, където фигурата виси в прост-
ранството и свети и искри.“ Живееха в своя измислен свят и нямаха представа кое е
логично и кое – не.
Накрая на проекта бе организирана изложба и аз бях поканен в комисията, която оце-
няваше творбите. Въпреки че имаше някои добри неща, вдъхновени от посещението на

176
художниците в технологичните компании, си мисля, че повечето от добрите картини
бяха получени в последната минута, в пристъп на отчаяние, и в действителност нямаха
нищо общо с технологията. Останали членове на комисията не бяха съгласни и аз из-
паднах в затруднено положение. Не бях добър в художествената критика и въобще не
трябваше да ме включват в тази комисия.
В музея имаше един човек – Морис Тъчман, който наистина разбираше от изкуство.
Знаеше за моята самостоятелна изложба в Калтех и ми каза:
– Знаете ли, вие никога вече няма да рисувате?
– Моля? Що за глупости! Защо да не рисувам никога вече?
– Защото направихте самостоятелна изложба, а още сте само аматьор.
Макар и да продължих да рисувам и след това, вече не работех така усилено, със съ-
щата енергия и страст, с които работех преди. Никога повече не продадох нещо нарису-
вано. Той беше умно момче и аз научих доста от него. Можех да науча много повече,
ако не бях толкова упорит!

177
 Огън ли е електричеството?
В началото на петдесетте години започнах да имам пристъпи на кризата на средната
възраст: изнасях философски лекции на тема наука – как науката задоволява любопит-
ството, как дава на човек нов поглед към света, как дава на човек умения да прави разни
неща, как му дава мощ – и че въпросът, от гледна точка на изобретената неотдавна
атомна бомба, е дали е добре да се дава толкова много мощ на човек? Размишлявах и
върху отношенията на науката и религията и някъде точно по това време ме поканиха
на конференция в Ню Йорк, на която щеше да се обсъжда „етиката на равенството“.
Такава конференция, на която бяха участвали по-възрастни хора, вече се беше състо-
яла някъде на Лонг Айланд и идеята беше тази година да се включат по-млади хора,
които да обсъдят приетите на предишната конференция позиции.
Преди да отида там, ми изпратиха списък на „книгите, които може да ви се сторят
интересни да ги прочетете, и ако според вас има други книги, които е желателно участ-
ниците в конференцията да прочетат, молим да ни ги изпратите, а ние ще ги сложим в
библиотеката, за да могат останалите участници да ги прочетат“.
Следваше един невероятен списък с книги. Зачетох първата страница – не бях чел
нито една от книгите и взех да се притеснявам – дали съм за тази конференция. Минах
на втората страница – и от тук нищо не бях чел. Като прегледах целия списък, устано-
вих, че не бях чел нито една от тези книги. Явно бях някакъв идиот, неграмотен човек!
В списъка имаше прекрасни книги, като „Философия на свободата“ на Томас Джефер-
сън и други такива неща и шепа автори, които бях чел. Имаше книга на Хайзенберг,
една на Шрьодингер и една на Айнщайн, но те бяха от сорта на „Моите зрели години“
на Айнщайн или „Какво е животът?“ на Шрьодингер, които не бях чел. Имах чувството,
че не съм в свои води и че не би трябвало да участвам в това. Може би само ще седя
тихо и ще слушам.
Отивам на откриването на конференцията, където става един човек и казва, че трябва
да обсъдим два проблема. Първият беше нещо мъгляв – за етиката и равенството, но аз
не разбрах какъв всъщност бе проблемът. Вторият бе: „Ще покажем как хората от раз-
лични области могат да водят диалог помежду си.“ На конференцията имаше адвокат
по международно право, историк, йезуитски свещеник, равин, учен (аз) и т.н.
Моят логически ум веднага започва да работи по следния начин: вторият проблем
въобще не ме интересува, защото ако нещата се получават, се получават, ако не – не.
Няма защо да доказваме, че имаме диалог, и да дискутираме, че може да имаме диалог,
ако няма диалог! Така че проблемът е само първият, който аз не разбрах.
Тъкмо щях да вдигна ръка и да помоля: „Бихте ли дефинирали по-добре проблема“,
когато си помислих: „Не, аз съм невежа, по-добре да седя и да слушам. Да не забърквам
каши веднага.“
Подгрупата, в която бях, трябваше да обсъжда „етиката на равенството в образовани-
ето“. На срещите ни йезуитският свещеник винаги говореше за „фрагментираността на
познанието“. Той казваше: „Истинският проблем на етиката на равенството в образова-
нието е фрагментираността на познанието.“ Той постепенно говореше за тринадесети
век, когато католическата църква била начело на образованието и светът бил просто
устроен. Имало Господ и всичко било дадено от Господ. Всичко било организирано.
Днес обаче не е толкова лесно да се разбере всичко. Знанието е фрагментирано. Усещах,
че „фрагментираността на познанието“ няма връзка с „това“, но „това“ така и не беше

178
дефинирано, така че нямаше как да докажа идеята си.
Накрая попитах:
– Какъв е етичният проблем, свързан с фрагментираността на познанието?
Той ми отговори с някакви неясни фрази и аз казах, че не разбирам, ала всички други
казаха, че те разбират, и се опитаха да ми обяснят, но не можаха да ми обяснят!
И така, другите от групата ми казаха да напиша защо мисля, че фрагментираността
на знанието не е проблем на етиката. Върнах се в моята хотелска стая и написах колкото
можех най-внимателно какво е според мен „етика на равенство в образованието“ и да-
дох няколко примера, които можехме да обсъдим: например че в образованието ние
увеличаваме различията. Ако някой е добър в нещо, се опитваме да развиваме неговите
способности, което води до подчертани различия, или неравенство. Така че щом обра-
зованието увеличава неравенството, това етично ли е? Давайки още няколко примера,
аз исках да кажа, че докато „фрагментираността на знанието“ е нещо трудно, защото
сложността на света го прави труден за изучаване, според моето определение на нашата
тема не виждам какво общо има „фрагментираността на знанието“ с етиката на равенс-
твото.
На другия ден донесох написаното и човекът каза:
– Да, г-н Файнман е донесъл някои много интересни въпроси, които трябва да обсъ-
дим, и ще го направим на някоя от следващите дискусии.
Не бяха разбрали абсолютно нищо. Аз се опитвах да дефинирам проблема и да по-
кажа че „фрагментираността на знанието“ няма отношение към него. Причината, че на
тази конференция не се стигна доникъде, бе, че не бе дефиниран ясно обектът в „етика
на равенството в образованието“ и затова никой не знаеше точно за какво се очаква да
се говори.
На конференцията имаше социолог, който беше написал нещо, което да прочетем
всички – нещо, което беше писал преди време. Започнах да чета проклетата статия и
очите ми изхвръкнаха: не разбирах нито дума! Помислих си, че това е така, защото не
съм прочел нито една от книгите в списъка. Отново ме обхвана онова неприятно чувс-
тво, че не ми е тук мястото, но после си казах: „Спри и чети бавно изречение по изрече-
ние, за да разбереш какво пише.“
Така че спрях, докъдето бях стигнал, и много внимателно прочетох следващото изре-
чение. Не си го спомням точно, но беше нещо от рода на: „Индивидуалният член на
социалната група често получава информация чрез визуални, символни канали.“ Дълго
го мислих и накрая си го преведох. Знаете ли какво означаваше? „Хората четат.“
После минах на следващото изречение и разбрах, че и него мога да го преведа. Сетне
нещата станаха лесни: „Понякога хората четат, друг път – слушат радио“ и т.н., но на-
писано по такъв шантав начин, че не можех да го разбера от първия път. Накрая разко-
дирах целия текст и разбрах, че е пълна безсмислица.
На въпросната конференция имаше само една случка, която ми беше приятна, дори
ме разсмя. Всяка една произнесена дума се записваше със стенографска машина. Някъде
по време на втория ден стенографът дойде при мен и каза:
– С какво се занимавате? Вероятно не сте професор.
– Професор съм – отговорих му аз.
– По какво?
– По физика.
– О! Това трябва да е причината – каза той.
– Причината за какво?

179
 Той каза:
– Аз съм стенограф на конференцията и пиша каквото се говори. Когато другите го-
ворят, пиша какво казват, но не го разбирам. Всеки път обаче, когато вие станете да
зададете въпрос или да кажете нещо, разбирам точно какво казвате – разбирам въпро-
сите ви, разбирам и изказванията ви; затова предположих, че не сте професор!
По едно време, докато течеше конференцията, бе организирана специална вечеря, на
която главата на богословите – много симпатичен човек, истински евреин – изнесе реч.
Речта му беше хубава, той беше добър оратор, и макар и сега, когато говоря за това,
основната му идея да звучи шантаво, тогава ми звучеше като нещо очевидно, като са-
мата истина. Той говореше за големите разлики в стандартите на живот в различните
страни, от които произтича завист, която води до конфликти, а днес, когато имаме
атомни оръжия, стига и една война и всички сме обречени. Ето защо верният път е да
се борим за запазване на мира, като направим така да няма големи разлики между раз-
личните страни и понеже ние в Съединените щати имаме много, трябва да дадем от него
на другите страни, за да се изравним. Слушахме го, изпълнени с жертвоготовност, и си
мислехме, че така трябва да направим. Но по пътя към хотела си възвърнах здравия
разум.
На другия ден един мъж от нашата група каза:
– Според мен речта снощи беше толкова добра, че всички трябва да я подпишем и тя
трябва да бъде резюмето на нашата конференция.
Започнах да обяснявам, че идеята всичко да се разпределя поравно се основава на
теорията, че има определена X сума от неща на света, които първо някак сме взели от
по-бедните страни, а после трябва да им ги върнем. Но тази теория не отчита истинс-
ката причина за различията между страните – а именно развитието на нови технологии
за отглеждане на храна, развитието на машини за отглеждане на храна, както и фактът,
че за всички тези машини е била нужна концентрация на капитал. Важни са не нещата,
които имаме, а способността да направим тези неща. Тези хора обаче не бяха учени, те
не разбираха това. Те не разбираха технологиите, не разбираха своето време.
Конференцията толкова ме изнерви, че една моя позната от Ню Йорк трябваше да ме
успокоява. „Гледай – каза тя, – целият трепериш! Да не си полудял! Успокой се, не взи-
май нещата толкова на сериозно. Дистанцирай се за малко и ще видиш какво са.“ За-
мислих си за конференцията, за цялата ѝ лудост и в крайна сметка не беше толкова зле.
Но ако някой някога ме покани да участвам отново в подобно нещо, ще бягам като луд –
никога вече! Не! Категорично не! И до ден днешен получавам покани за участие в по-
добни неща.
Накрая дойде време да оценим конференцията и всички започнаха да се превъзнасят
колко полезна била, колко успешна била и т.н. Когато ме попитаха мен, аз им казах:
„Тази конференция беше по-зле от тест на Роршах: гледаш безформени мастилени
петна, питат те на какво ти приличат и когато отговориш, започват да спорят с теб!“
Още по-лошото бе, че конференцията трябваше да приключи с отворена за широката
общественост среща, на която ръководителят на нашата група щеше да запознае общес-
твото с научните постижения, до които стигнахме на конференцията, и тъй като нямаше
време за обсъждане, трябваше просто да се разкаже на обществото какво бяхме постиг-
нали. Аз се облещих: не мислех, че имаме някакви постижения въобще!
Накрая, когато обсъждахме въпроса дали сме разработили метод за диалог между хо-
рата от различни области – нашият втори основен „проблем“ – аз казах, че съм забеля-

180
зал нещо интересно. Всеки от нас говореше за своята представа за „етика на равенст-
вото“ от своя гледна точка, без да обръща внимание на чуждите гледни точки. Например
историкът предложи като начин да се разберат етичните проблеми да се погледне исто-
рически как са се зародили и развили; адвокатът по международна право предложи да
се види как постъпват в действителност хората в различни ситуации; йезуитският све-
щеник имаше един рефрен за „фрагментираността на познанието“, а аз, ученият, пред-
ложих да подходим към проблема по начин, аналогичен на научните експерименти на
Галилео Галилей и т.н.
– И така, според мен между нас няма никакъв диалог – казах аз. – Цари пълен хаос!
Разбира се, бях атакуван от всички страни:
– Не мислите ли, че редът може да се роди от хаоса?
– Ами дааа, като генерален принцип... – не разбирах какво да правя с въпрос от сорта:
„Може ли да се роди ред от хаоса?“ Да, не, какво от това?
На тази конференция имаше много глупаци – и то надути глупаци, – а надутите глу-
паци ме изваждат извън кожа. Обикновените глупаци са си окей; можеш да приказваш
с тях, да се опиташ да им помогнеш. Но надутите глупаци – онези, които скриват глу-
постта си, като се държат надуто и се представят за голяма работа – ТЯХ НЕ МОГА ДА
ИЗТЪРПЯ! Обикновеният глупак не е измамник. Обикновеният глупак не е мошеник, с
него всичко си е наред. Но този, който се преструва, че не е глупак, е ужас! И именно с
такива се сблъсках на конференцията, с гмеж от надути глупаци, и много се разстроих.
Повече не искам да се разстройвам така и затова никога повече няма да участвам в ин-
тердисциплинарни конференции.
Бележка: Докато бях на конференцията, бях настанен в Еврейската богословска се-
минария, където учеха младите равини. Тъй като имам еврейски произход, знаех някои
от нещата, които ми говореха за Талмуда, но никога не бях виждал Талмуд. Беше много
интересно. Това е книга с големи страници и в малко квадратче в ъгъла на всяка стра-
ница е даден оригиналният текст на Талмуда, а в L-образна форма около това квадратче
са коментарите, написани от други хора. Талмудът се е развивал, всички текстове са
тълкувани отново и отново, много внимателно, както се е правело през Средновекови-
ето. Според мен коментарите са от XIV, XV и XVI в., не са от наши дни. Талмудът е
изумителна книга, голяма книга, сборник от откъси по най-различни теми – редуват се
тривиални въпроси и трудни въпроси: например проблеми на учителите и как да се пре-
подава. Студентите ми казаха, че Талмудът никога не е превеждан на друг език, нещо,
което ми се стори любопитно, тъй като книгата е много ценна.
Един ден двама или трима млади равини дойдоха при мен и казаха:
– Решихме, че не можем да учим за равини в съвременния свят, без да знаем нищо за
науката, така че искаме да ви зададем няколко въпроса.
Естествено, че имаше хиляди места, от които можеха да научат нещо за науката, а и
Колумбийският университет бе точно до тях, но ми стана интересно какво точно искат
да знаят.
– Ами, например – казаха те, – дали електричеството е огън?
– Не – отговорих им аз, – но... защо питате?
– В Талмуд пише, че в събота не бива да си служим с огън, затова се чудим може ли
да използваме електрически неща в събота?
Бях шокиран. Те въобще не се интересуваха от наука! Науката ги интересуваше един-
ствено дотолкова, доколкото искаха да интерпретират по-добре Талмуда! Те не се ин-

181
тересуваха от външния свят, от природните явления, интересуваха се единствено от от-
говорите на някои въпроси във връзка с Талмуда.
След това един ден – вероятно е било събота – искам да се кача в асансьора, а до него
стои един човек. Асансьорът идва, аз се качвам и той се качва с мен. Питам го:
– На кой етаж? – готов да натисна някой бутон.
– Не, не! – казва той. – Аз съм тук, за да натискам бутоните вместо вас.
– Какво?
– Да! Момчетата тук не могат да натискат бутоните в събота, затова аз стоя тук и го
правя вместо тях. Разбирате ли, аз не съм евреин, така че за мен не е проблем да натис-
кам бутоните. Те ми казват етажа и аз натискам бутоните.
Е, това наистина ме ядоса и реших да сложа на студентите капан с логическа диску-
сия. Аз самият съм израснал в еврейски дом и знаех как да водя такива логически спо-
рове. „Ще падне купон!“ помислих си аз.
Планът ми беше следният: да започна с въпроса „Дали еврейските възгледи може да
се споделят от всеки човек? Защото ако не е така, тогава те определено не са нещо, което
да е от общочовешко значение... так, так, так.“ Така те ще са принудени да кажат: „Да,
еврейските възгледи са подходящи за всеки човек.“
После ще ги подведа още малко, като ги попитам: „Етично ли е човек да наема друг
човек да върши нещо, което е неетично да прави той самият? Например бихте ли наели
някой да краде вместо вас?“ И така лека полека ще ги подмамя, докато паднат в капана!
И знаете ли какво стана? Те бяха студенти равини, нали така? Бяха десет пъти по-
добри от мен! Веднага щом се усетиха, че ще паднат в капан, се отметнаха, направиха
завой, пак се извиха – не помня как – и се отърваха! Мислех си, че съм измислил нещо
хитро – глупости! Това е обсъждано в Талмуд от векове! Направо ме издухаха.
Накрая се опитах да убедя студентите равини, че електрическата искра, която ги при-
тесняваше, когато натискат бутоните на асансьора, не е огън. Казах им:
– Електричеството не е огън. Не е химичен процес, какъвто е огънят.
– Наистина ли? – казаха те.
– Е, електричество има и между атомите на огъня.
– Аха! – казаха те.
– И във всяко друго явление в света.
Дори им предложих практично решение как да премахнат искрата.
– Ако ви притеснява, вържете кондензатор паралелно на ключа и тогава електричес-
твото ще се включва и изключва без искра.
По някаква причина обаче, те въобще не харесаха тази идея.
Бях много разочарован. Ето ги тези постепенно навлизащи в живота млади хора, чи-
ято цел беше само да интерпретират по-добре Талмуд. Представете си! В наши дни мом-
чета, които се изучават, за да навлязат в обществото и да направят нещо – да станат
равини, – да се интересуват от наука само защото някакви нови явления объркват тех-
ните древни, провинциални, средновековни разбирания.
Тогава се случи и нещо друго, което заслужава да спомена тук. Един от въпросите,
които обсъждах със студентите равини нашироко, беше защо в науката, например в те-
оретичната физика, има по-висок процент еврейски младежи, отколкото е процентът им
в обществото. Според събеседниците ми обяснението беше, че евреите традиционно
уважават повече ученето. Уважават равините, които са истински учители, уважават об-
разованието. Те предават тази традиция от поколение на поколение, така че при тях е
важно момчето да е добър ученик и е по-важно от това да е добър футболист.

182
 Същия следобед си припомних колко е вярно това. Един от студентите равини ме
беше поканил в дома си и ме запозна с майка си, която тъкмо се връщаше от Вашингтон.
Тя плесна с ръце и много доволна каза:
– О! Сега денят ми е пълен – днес се запознах с един генерал, а сега и с един профе-
сор.
Дадох си сметка, че не са много хората, за които запознаването с професор е еднакво
значимо и хубаво както и запознаването с генерал. Така че, предполагам, има известна
истина в думите им.

183
 Как се оценяват учебници по кориците им?
След войната често канеха физиците във Вашингтон, за да консултират различни
правителствени сектори, а най-вече – армията. Предполагам, че откакто учените нап-
равиха бомбите, които се оказаха толкова важни, военните си дадоха сметка, че и ние
все за нещо ставаме.
Веднъж бях поканен в комисия, оценяваща въоръжението на армията, но аз им писах,
че съм само теоретичен физик и не зная нищо за въоръжението.
Военните ми отговориха, че техният опит показвал, че теоретичните физици са им
много полезни, така че бих ли бил така добър да помисля отново.
Написах им отново, че действително не зная нищо и се съмнявам да има някаква полза
от мен.
Накрая получих писмо от военния министър, който предлагаше компромисен вари-
ант: да отида на първото заседание, да чуя за какво се говори и да видя дали ще съм
полезен или не. После щях да реша дали да продължа.
Приех, разбира се. Какво друго ми оставаше?
И така пристигнах във Вашингтон и първото нещо, на което отидох, беше коктейл за
запознаване. Там бяха генерали и други важни клечки от армията, всички си приказваха,
цареше достатъчно приятна атмосфера.
Дойде един мъж в униформа при мен и ми каза, че военните са много доволни, че
физиците ги консултират, защото има много задачи за решаване. Една такава задача е,
че танковете горят много бързо горивото си и затова не могат да стигнат много далече.
Въпросът беше как да се презареждат танковете в движение. Военният имаше идея –
щом физиците могат да добиват енергия от урана, мога ли да намеря начин, по който да
използваме силициев диоксид – пясък, пръст – като гориво? Ако това е възможно, то-
гава е достатъчно да се сложи малка лопата под танка и когато се движи да загребва
пръст, която да използва за гориво! Той си мислеше, че идеята е велика и от мен се
очакваше само да разработя детайлите. Помислих си, че това е една от темите, за които
щяхме да говорим на заседанието на следващия ден.
Отидох на заседанието и забелязах, че човекът, който ме представи на всички на кок-
тейла, седеше до мен. Явно беше зачислен към мен. От другата ми страна седеше няка-
къв важен генерал, за когото бях чувал по-рано.
През първата част на заседанието се говореха разни технически неща и аз се включих
с няколко коментара. На втората част обаче се говореше за логистика, за която нищо не
знаех. Логистиката беше свързана с изчисления какви количества са нужни на различни
места в различни моменти. Макар и да се опитвах да си държа устата затворена, когато
попаднеш в подобна ситуация да седиш до всички тези „важни клечки“, обсъждащи
тези „важни проблеми“, не можеш да си държиш устата затворена, дори да не разбираш
за какво се говори. Така че и тук се включих с няколко коментара.
По време на кафе паузата военният, който беше зачислен да ме пасе, каза: „Впечатлен
съм от вашите изказвания, със сигурност ще има голяма полза от тях.“
Аз се спрях и се замислих за „ползата“ от моите изказвания за логистиката и си дадох
сметка, че човек, като онзи в магазин „Мейси“, който поръчва една камара коледни ар-
тикули, би бил по-полезен от мен по подобни теми. Оттук си направих следните заклю-
чения: а) ако съм допринесъл с нещо важно, то това е чист късмет; б) всеки би се справил
така, но повечето хора биха се справили по-добре; и в) от този комплимент трябва да

184
ми просветне, че не помагам кой знае колко.
Веднага след почивката решиха, че е по-добре да обсъдят организацията на научните
изследвания (дали научното развитие да мине под шапката на Инженерни войски или
на Интендантското поделение), а не конкретните технически въпроси. Знаех, че ако има
и най-малка надежда да допринеса нещо реално, то тя е само ако се обсъждат конкретни
технически въпроси, а не как да се организират научните проучвания в армията.
До този момент не бях обсъдил впечатленията си с председателя на заседанието –
голямата клечка, по чиято покана дойдох. Когато си събирахме багажа на заминаване,
той се усмихна широко и каза:
– Е, до следващото заседание...
– Не, няма да участвам.
Видях как внезапно смени физиономията си – беше адски учуден, че казвам „Не“,
след като бях направил такъв голям „принос“.
В началото на шейсетте години много от моите приятели все още работеха като кон-
султанти към правителството. През това време не изпитвах никакво чувство на отговор-
ност към обществото и отказвах всички предложения да отида във Вашингтон – нещо,
за което през онези дни се искаше определена доза смелост.
По това време водех лекции по физика на първокурсниците. След една лекция Том
Харви, който ми помагаше при демонстрациите, каза:
– Трябва да видиш какво става с учебниците по математика! Дъщеря ми се прибира
у дома с учебници, пълни с глупости!
Не му обърнах внимание.
На другия ден обаче ми се обади известен адвокат от Пасадена, г-н Норис, който по
това време беше в Щатския съвет по образование. Попита ме дали бих се включил в
Щатската комисия по учебно съдържание, която трябваше да избере новите учебници
за щата Калифорния. В щата действаше закон, според който всички учебници за дър-
жавните училища трябваше да бъдат избрани от Съвета по образование, затова тряб-
ваше да се сформира комисия, която да прегледа учебниците и да даде становище кои
учебници да се изберат.
Оказа се, че в много от учебниците математиката беше по новата система, която на-
ричаха „нова математика“. Тъй като досега учебниците се преглеждали само от учите-
лите в училище и чиновниците от системата на образованието, беше решено, че е добра
идея в оценяването на учебниците да се включи някой, който работи с математика на
професионално ниво, знае каква е крайната цел и защо децата трябва да учат матема-
тика.
Вероятно изпитвах някакви угризения на съвестта, че не помогнах на правителството,
затова се съгласих да участвам в комисията.
На секундата ме заляха писма и телефонни обаждания от издатели на учебници. Каз-
ваха: „Много се радваме, че вие сте в комисията, наистина искахме да участва някой
учен...“ „Чудесно е, че в комисията има учен, защото учебниците ни са с научна ориен-
тация.“ Но имаше и неща от сорта: „Бихме искали да ви обясним за какво е нашият
учебник...“ „Ще се радваме да ви помогнем по какъвто и да е начин да оцените нашите
учебници...“ Това ми се стори доста шантаво. Аз съм обективен учен и според мен на
учениците са им достатъчни учебниците (а на учителите – ръководствата за учители) и
всякакви допълнителни обяснения биха били объркващи. Затова отказвах всякакви раз-
говори с издателите: „Няма нужда от обяснения. Сигурен съм, че учебниците говорят
сами за себе си.“

185
 Представях определен район, който включваше по-голяма част от Голям Лос Андже-
лес, с изключение на град Лос Анджелес, който се представяше от много симпатична
дама от Лосанджелеската училищна система – г-жа Уайтхаус. Г-н Норис предложи да
се срещна с нея и да видя какво прави Комисията и как работи.
Г-жа Уайтхаус най-напред ме запозна с темата на следващото заседание (вече беше
минало едно заседание, аз бях назначен след него): „Темата са бройните числа.“ Не
знаех кои са, но се оказа, че са онези, които винаги съм наричал цели числа. Имаха раз-
лични имена за всички понятия, което ми създаде проблем още от самото начало.
Разказа ми как членовете на комисията обикновено оценяват новите учебници – взи-
мат достатъчно бройки от всеки учебник и ги раздават на учители и административни
служители по съответните предмети. После представят отзивите им. Не познавах много
учители и чиновници, а и мислех, че като прочета лично учебниците, ще си съставя свое
мнение. Затова реших да прочета сам всички учебници. (В моя район имаше хора, които
очакваха да видят учебниците и искаха да си кажат мнението за тях. Г-жа Уайтхаус им
предложи да ѝ изпращат коментарите си лично на нея – така и те бяха доволни, а и за
мен беше по-добре.)
След няколко дни ми се обади човекът от склада за учебници и каза:
– Г-н Файнман, готови сме да ви изпратим учебниците. Тежат 150 кг.
Зависи ми се свят.
– Не се безпокойте, г-н Файнман, ще намерим някой да ви помогне с четенето.
Не можех да разбера как ще стане това: или четеш учебниците, или не ги четеш. От-
делих специална етажерка у дома в кабинета ми долу и учебниците се разпростряха на
5 метра. Захванах да чета тези, които щяхме да обсъждаме на следващото заседание.
Щяхме да започнем с учебниците за началното училище.
Това беше много работа и аз направо не излизах от кабинета си долу. Жена ми разп-
равяше, че по това време сякаш се живеело върху вулкан. Известно време е тихо, а после
изведнъж „БУУУУ-УМ!“ – „вулканът“ избухвал.
Учебниците бяха много зле. Пълни с грешки. Урбулешка работа. Опитали са се да ги
напишат верни, но примерите им (например автомобили на улицата за „множество“)
бяха почти наред, но винаги с нещо недогледано. Дефинициите не бяха ясни. Всичко
беше двусмислено – авторите не бяха достатъчно умни, за да разберат какво значи „на-
учна точност“. Опитваха се да научат децата на нещо, което не разбираха и затова щеше
да е безполезно за децата.
Разбирах каква е била целта. След „Спутник“ мнозина смятаха, че руснаците са ни
изпреварили и затова бе поискано от разни математици да помогнат, като в преподава-
нето на математика се включат интересни и модерни концепции. Така трябваше да се
стимулира интересът към математиката на учениците, на които тя им беше скучна.
Ще ви дам пример. В урока за бройните системи се говореше за системи с основи 5,
6 и т.н, за да се покажат многото възможности. Това щеше да е интересно за дете, което
знае какво е десетична бройна система – за него ще е забавление. Но според тези учеб-
ници всяко дете трябваше да изучава различните бройни системи. И после следваше
обичайният кошмар: „Превърнете числата от бройна система с основа 7 в бройна сис-
тема с основа 5.“ Превръщането на числа от една бройна система в друга е напълно
безсмислено занимание. Ако можеш да го правиш, може би ще ти е забавно, но ако не
можеш – забрави! Въобще и не ти трябва.
Както и да е. Аз четях ли, четях тези учебници, но в нито един от тях нямаше и дума

186
за приложението на аритметиката в науката. Ако имаше някакви примери за приложе-
нието на аритметиката, те бяха свързани с купуване на пощенски марки.
Най-накрая стигам до учебник, в който пише: „Математиката има широко приложе-
ние в науката. Ще ви дадем пример за астрономията – науката за звездите.“ Обръщам
страницата и продължавам да чета: „Температурата на червените звезди е 4000 градуса,
температурата на жълтите звезди е 5000 градуса...“ – до тук добре. „Температурата на
зелените звезди е 7000 градуса, температурата на сините е 10 000 градуса, а температу-
рата на виолетовите е ... (някакво голямо число).“ Няма зелени и виолетови звезди, но
стойностите при другите бяха горе-долу точни. Беше полувярно! Така беше с всичко:
пишеше се от някого, който не знаеше за какво, по дявалите, говори, така че винаги
имаше нещо объркано! И как можеше да се преподава добре, като учебниците бяха на-
писани от хора, които не разбираха съвсем нещата, за които пишеха – ето това не можех
да разбера. Учебниците бяха зле, ТОТАЛНО ЗЛЕ!
Все пак обаче се радвах на този учебник, защото беше първият, в който имаше пример
за приложението на аритметиката в науката. Бях малко разочарован, когато прочетох за
температурата на звездите, но не кой знае колко, защото горе-долу нещата бяха верни.
Следваше цял списък със задачи. „Джон и баща му отишли да гледат звездите. Джон
видял две сини звезди и една червена. Баща му видял зелена звезда, виолетова звезда и
две жълти звезди. Колко е общата температура на звездите, видени от Джон и баща
му?“ – тук направо избухнах.
Ето на това жена ми казваше „вулкана долу“. Това е само един пример, а те бяха
постоянно. Постоянна абсурдност! Нямаше никакъв смисъл в това да се събират темпе-
ратурите на две звезди. Никой никога не го е правил, или най-много някой да е изчис-
лявал средната температура на звездите, но общата – никога! Истински ужас! Авто-
рите искаха да се проведе събиране и въобще не разбираха каква глупост са написали.
Все едно четеш изречение без нито една коректорска грешка, но изведнъж се оказва, че
е написано отзад напред. Напълно безнадеждно!
И така – отидох на съвещанието. Другите членове бяха сложили оценки на някои от
учебниците и питаха какви са моите оценки. Моите оценки бяха различни и те ме по-
питаха защо моята оценка е толкова ниска.
Отговорих, че на тази и тази страница има такава и такава грешка – бях си направил
бележки.
Забелязаха, че съм като справочник: за всеки учебник можех да кажа кое е както
трябва и кое не, при това с подробности. Всяка моя оценка беше обоснована.
Попитах ги те защо са оценили толкова високо даден учебник, а те ми отговориха:
„Кажете ни първо вие какво мислите за него.“ Така и не разбрах как са оценявали учеб-
ниците, те все ме питаха аз какво мисля.
Стигнахме до конкретен учебник – един комплект от три учебника на едно издателс-
тво, и ме попитаха какво мисля за него. Казах:
– От склада на издателството не ми изпратиха този учебник, но другите два са добри.
Някой пак повтори въпроса:
– За този учебник какво мислите?
– Казах ви – не ми го изпратиха и нямам мнение за него.
Човекът от склада за учебници беше там и каза:
– Извинете ме, нека обясня. Не съм ви го изпратил, защото още не беше готов. Учеб-
ниците имат срок на издаване, но издателството закъсня с няколко дни и ни изпратиха

187
макет на учебника – корица с празни страници. Изпратиха ни и бележка, че се извиня-
ват, но се надяват да обсъдим комплекта от трите учебника, макар и третият да закъс-
нява.
Оказа се, че някои от членовете на комисията бяха поставили оценка и на учебника
без страници! Не можеха да повярват, че е без страници, защото го бяха оценили. Всъщ-
ност оценката на липсващия учебник беше малко по-висока от оценките на другите два
от комплекта. Фактът, че учебникът беше празен, не се беше отразил на оценката.
Беше се стигнало дотук, защото системата работи по следния начин: раздават се учеб-
ници на много хора, на които не им е до това. Тези хора си мислят: „Още много други
ще оценяват учебника, ТАКА ЧЕ не е толкова важно каква оценка ще сложа.“ И пишат
някаква цифра – някой от тях де, не всички, а само някои. После получаваш отчетите,
не знаеш защо този учебник има по-малко на брой оценки – да речем, че другите учеб-
ници имат десет оценки, а този има само 6-и изчисляваш средната оценка по поставе-
ните. Получава се някаква нормална стойност. При това осредняване на оценката се из-
пуска фактът, че между кориците на учебника няма нищо!
Изведох тази теория, като гледах какво става в комисията по учебно съдържание:
празният учебник имаше шест оценки от десет членове, докато други учебници имаха
осем или девет от десет. Членовете много се притесниха, като разбраха, че са оценили
този учебник, а аз се почувствах малко по-уверен. Бях единственият в комисията, който
беше прочел всички учебници, без да се интересувам от допълнителната информация
от издателите – четях само учебниците, както щяха да ги четат учениците.
Опитът да се прецени дали един учебник е добър или не, като го прочетеш внима-
телно или на базата на докладите на много хора, които не са го чели внимателно, на-
помня на известната задача: колко е дълъг носът на императора на Китай, при положе-
ние, че на никого не е разрешено да види императора. Можеш да обиколиш цялата
страна и да попиташ всеки един човек колко е дълъг според него носът на императора
и да намериш средното аритметично на различните отговори. Може да получиш доста
„точен“ отговор, защото си усреднил отговорите на много хора. Но това не е начин, по
който да разбереш нещо – когато питаш много хора, на които им е все едно, средното
аритметично не дава никаква информация.
Отначало не се предполагаше да мислим за цената на учебниците. Бяха ни казали да
изберем учебници, затова ние направихме голям комплект от допълнителна литература,
защото всички нови учебници имаха едни или други недостатъци. Най-сериозни недос-
татъци имаха новите учебници по математика: в тях не се говореше за приложението на
математиката, имаше твърде малко текстови задачи. Не се питаше колко марки ти оста-
ват, ако продадеш еди-колко си, а се питаше каква е разликата от това и онова и други
абстрактни неща. Какво трябваше да правиш: да събираш, изваждаш, умножаваш, де-
лиш? Затова ние предложихме дадени учебници, към които трябваше да има и помощни
материали – по един-два за всеки клас – към всеки учебник. След много дискусии ус-
пяхме да оправим нещата.
Когато дадохме нашите препоръки на Съвета по образование, те ни казаха, че нямат
толкова много пари, затова трябва да премислим пак всичко и да намалим обема учеб-
ници и помагала, като държим сметка и за разходите – да направим една добре балан-
сирана програма, по която учителят има шанс да намери примерите, които му трябват.
При положение, че те промениха правилата колко учебници можем да препоръчаме,
ние нямаше как да направим балансирана програма и се получи калпава програма. Бю-

188
джетът след това беше отрязан още в Сената. Сега програмата беше действително кал-
пава! Поканиха ме да изляза пред щатските сенатори, когато обсъждат темата, но отка-
зах: вече бях много изморен от големите спорове. Бяхме приготвили нашите препоръки
към Съвета по образование и според мен беше негово задължение да ги представи, което
беше правилно от юридическа гледна точка, ала неблагоразумно от политическа. Не се
предавах толкова бързо, но след изнурителната работа и многото обсъждания на всички
тези учебници, за да постигнем добре балансирана програма, и после целият този труд
да се зачеркне – това беше обезкуражаващо! Цялата работа беше един излишен труд,
който можеше да стане по обратния път: да се започне с цената на учебниците и да се
купи това, което е по джоба.
Чашата преля, когато на другата година трябваше да обсъждаме учебниците по фи-
зика. Помислих си, че положението ще бъде различно и прегледах няколко от тях.
Оказа се същото: нещо на пръв поглед е добре, а като се задълбочиш – трагедия. Нап-
ример, един учебник имаше в началото четири картинки: на първата има играчка, която
се навива, на втората – автомобил, третата е с момче, което кара колело, и четвъртата –
с нещо друго. Под всяка картинка има въпрос: „Как се движи?“
Помислих си: „Ясно, ще говорят за механика – как работят пружините в играчката, за
химия – как работи двигателят на колата, за биология – как работят мускулите.“
Точно така ме питаше и баща ми: „Как се движи? Ами всичко се движи, защото грее
слънце.“ И после се смеехме и обсъждахме:
– Не, играчката се движи, защото в нея има навита пружина – казвах аз.
– Как се е навила пружината? – питаше той.
– Аз я навих.
– А ти откъде имаш сили?
– От храната.
– А храната расте благодарение на слънчевата светлина. Така че всички тези неща се
движат, защото грее слънце. Това беше общата за четирите картинки концепция – прев-
ръщането на слънчевата енергия.
Обърнах страницата. Отговорът за играчката беше: „Енергията я задвижва.“ За мом-
чето с колелото: „Енергията го задвижва.“ За всички картинки: „Енергията ги зад-
вижва.“
Това обаче не означаваше нищо. Представете си го с думата „уокаликс“. Това е об-
щият принцип „Уокаликсът е движеща сила.“ От това не се научава нищо. Детето не
получава никакви знания, това е просто някаква си дума!
Би трябвало децата да разглобят една навиваща се играчка, да видят пружинката
вътре, да научат какво е това пружина, да научат за зъбните колела и въобще да не се
споменава думата „енергия“. По-късно, когато децата вече знаят нещо за това как всъщ-
ност работи играчката, може да се поговори за общите принципи на енергията.
Дори не беше съвсем вярно това „енергията я задвижва“, защото ако спре, със същия
успех може да кажете „енергията я спря“. Тук ставаше дума за видоизменение на нат-
рупаната енергия в друга форма, което е много фин аспект на енергията. Във въпросните
примери енергията нито се увеличаваше, нито намаляваше, а просто се превръщаше от
една форма в друга. И когато предметът спираше, енергията се трансформираше в топ-
лина, във всеобщ хаос.
Но така беше с всички учебници: в тях пишеше неща, които са безполезни, смесени,
неточни, объркани и отчасти неверни. Не знам как някой можеше да учи точни науки
от тях, това въобще не беше наука.

189
 И така, когато видях всички тези учебници със същия вид проблеми като учебниците
по математика, вулканът в мен се пробуди. Понеже бях изтощен от четенето на учебни-
ците по математика и обезкуражен, че всичките ми усилия отидоха на вятъра, не можех
пак да се подложа на това и се отказах.
След известно време чух, че учебникът с „енергията ги движи“ бил препоръчан от
комисията по учебно съдържание на Съвета по образование, затова направих едно пос-
ледно усилие. На съвещанията на комисията се допускаше публиката да прави комен-
тари, така че аз станах и казах защо според мен учебникът не е добър.
Мъжът, който беше дошъл на моето място, каза:
– Този учебник е одобрен от всички 65 инженери от еди-коя си самолетостроителна
компания!
Нямах съмнение, че в тази компания работят и добри инженери, но когато ангажираш
65 инженери, поемаш по-голям риск сред тях да има и лоши! Пак ставаше дума за
средно аритметичната дължина на носа на императора или за оценяването на учебник
без страници между кориците. Много по-добре би било компанията да възложи изчита-
нето на учебника на някои от най-добрите си инженери. Не казвам, че съм по-умен от
65 инженери, но от усреднения вариант на 65 инженери – със сигурност!
Не можах да се преборя и учебникът беше одобрен от Съвета!
Докато бях в комисията, трябваше няколко пъти да ходя до Сан Франциско за съве-
щания. Първия път, когато се върнах в Лос Анджелес, отидох в кабинета на комисията,
за да си възстановя пътните разходи.
– Колко са разходите ви, г-н Файнман?
– Самолет до Сан Франциско и паркинг за колата на летището, докато ме нямаше.
– Билетът във вас ли е?
Беше в мен.
– А квитанцията за паркинга?
– Не, но беше 2,35 долара.
– На нас обаче ни трябва квитанция.
– Нали ви казвам каква е била сумата. Ако не ми вярвате, защо ме питате добри или
лоши са учебниците?
Стана голяма разправия. Бях чел лекции в различни компании и университети, на
обикновени хора, а не на правителството. Бях свикнал нещата да се решават с: „Какви
са разходите ви? – Толкова и толкова. – Заповядайте, г-н Файнман.“
Тогава реших да не им давам никакви билети и квитанции.
След второто ми пътуване до Сан Франциско пак искат от мен билет и квитанция за
паркинг.
– Нямам.
– Тогава не можем да ви платим, г-н Файнман.
– Когато приех да работя за комисията, ми казаха, че ще ми се възстановяват разхо-
дите.
– Но трябва да имате документи, с които да докажете разходите си.
– Нямам с какво да ги докажа, но вие знаете, че живея в Лос Анджелес и трябва да
пътувам до различни градове. Как според вас по дяволите съм отишъл там?
Те не отстъпваха и аз не отстъпвах. Знаех, че когато си в такава позиция и решиш да
спориш със Системата, трябва да си готов да си платиш последиците, ако не победиш.
Бях напълно удовлетворен, но така и не си получих пътните разходи.
Това просто беше един театър. Искаха квитанция? Не им давах квитанция. Тогава

190
няма да си получите парите обратно. Добре, тогава няма да си получа парите. Нямат ми
доверие? Да вървят по дяволите, да не ми плащат. Това, разбира се, е абсурд! Знам, че
това е начинът, по който работи правителството, ами по дяволите правителството! За
мен човешките същества трябва да се отнасят към човешки същества като към човешки
същества. След като се отнасяха по този начин с мен, аз нямаше да правя нищо с тях!
Зле ли се почувстваха? Зле се почувстваха. И на мен ми стана зле. Много им здраве.
Знаех, че така защитават „данъкоплатеца“, но само вижте как бяха защитени правата на
данъкоплатеца в следващата ситуация.
Имаше два учебника, за които не можахме да стигнем до решение след дълги диску-
сии: бяха равностойни. Затова оставихме избора на Съвета по образование. Тъй като
Съветът взимаше под внимание цената на учебниците, и тъй като те бяха съвсем равно-
стойни, се реши да се видят офертите им и да се вземе по-евтиният учебник.
Тогава дойде въпросът: дали училищата да вземат учебниците си, когато му дойде
времето, или може да ги вземат малко по-рано, преди срока?
Представителят на едното издателство се изправи и каза:
– Ние се радваме много, че избрахте нашата оферта, можем да ви доставим учебни-
ците преди началото на следващия учебен срок.
Там беше и представителят на издателството, което не беше избрано, и той също
стана и каза:
– Тъй като нашата оферта бе за по-късна доставка, искаме и ние да ви дадем нова
оферта за по-ранна дата, защото и ние ще се справим с такава.
Г-н Норис, юристът на Съвета в Насадена, попита представителя на второто издател-
ство:
– Колко ще ви струва да доставите вашите учебници на по-ранна дата?
Представителят каза цифрата – беше по-ниска!
Представителят на първото издателство скочи:
– Щом той променя офертата, и аз променям своята оферта! – и даде още по-ниска
цена!
Норис попита:
– Какво е това – доставяте учебниците по-рано и по-евтино?
– Да – каза единият представител. – Можем да използваме специална офсет техника,
която не използваме по принцип – даде някакво обяснение защо се получава по-евтино.
Представителят на другото издателство потвърди същото:
– Когато го правим по-бързо, е по-евтино!
Това беше истински удар. Накрая нещата станаха с два милиона долара по-малко.
Норис наистина беше вбесен от тази внезапна промяна.
Беше станало следното – плаващата крайна дата беше дала възможност на предста-
вителите на издателството да си подбиват цените един на друг. Обикновено, когато не
се очаква учебниците да се избират според цената им, няма нужда да се дава ниска цена.
Издателите можеха да поставят каквато си искат цена. Ниската цена не даваше предим-
ство, предимство се печелеше, като впечатлиш членовете на комисията по учебното съ-
държание.
Когато нашата комисия се събираше, винаги се появяваха издателите, които забавля-
ваха членовете, като ги водеха на обяд и им разказваха за учебниците си. Аз лично ни-
кога не съм ходил на такива обеди.
Сега ми е съвсем ясно, но в първия момент не знаех какво означава, когато получих

191
по „Уестърн Юнион“ пакет със сушени плодове и какво ли не, с бележка, на която пи-
шеше: „От нашето семейство за вашето. Честит Ден на благодарността – от сем. Пами-
лио.“
Никога не бях чувал да има такова семейство в Лонг Бийч. Очевидно бе, че някой
иска да изпрати всичко това до приятелско семейство, но беше объркал името и адреса,
затова си помислех, че е по-добре да поправя грешката. Звъннах в „Уестърн Юнион“ да
взема телефонния номер на хората, изпатили пратката, и после им се обадих на тях.
– Здравейте, казвам се Файнман. Получих една пратка...
– О, здравейте, г-н Файнман, аз съм Пете Памилио – ми отговори човекът от другата
страна, при това така приятелски, че се предполагаше, че трябва да знам кой е той! По
принцип трудно запомням хора. Затова казах:
– Извинете ме, г-н Памилио, но въобще не мога да се сетя кой сте вие...
Оказа се, че е от едно от издателствата, чиито учебници трябваше да оценявам.
– Ясно, но това може да се разбере неправилно.
– Не, това е просто от моето семейство за вашето.
– Така, но аз оценявам учебниците, които вие издавате, и някой може да интерпре-
тира зле вашата любезност! – беше ми ясно какво става, но се държах като идиот.
Подобна беше ситуацията, когато един от издателите ми изпрати кожено куфарче за
документи с моето име, изписани със златни букви отгоре. Постъпих по същия начин:
– Не мога да го приема. Аз оценявам някои от учебниците, които вие издавате.
Един от членовете на комисията, който беше с най-дълъг стаж, каза: „Никога нищо
не взимам. Това ме притеснява, но така си вървят нещата.“
Аз обаче действително пропуснах една възможност. Ако мислех достатъчно бързо,
можех да си изкарам много добре в тази комисия. Бях в хотела в Сан Франциско и об-
мислях първото си съвещание на следващия ден, когато реших да се поразходя из града
и да хапна нещо. Щом излязох от асансьора, двама мъже, които седяха във фоайето на
хотела, станаха и дойдоха при мен:
– Добър вечер, г-н Файнман. Накъде сте тръгнали? Искате ли да ви разведем из
града?
Те бяха от едно издателство и аз не исках да имаме нищо общо.
– Отивам да хапна нещо.
– Можем да ви заведем на вечеря.
– Не, искам да съм сам.
– Можем да ви помогнем във всичко, което поискате.
Не можах да се въздържа и им казах:
– Отивам да си търся белята.
– И в това можем да ви помогнем.
– Не, сам ще се погрижа.
После си помислих: „Голяма грешка! Трябваше да ги оставя да видя какво ще напра-
вят и да записвам, за да видят хората от щата Калифорния докъде може да стигнат из-
дателите!“ Когато разбрах за двата милиона разлика, един бог знае: какво ли са щели да
направят!

192
 Другата грешка на Алфред Нобел
В Канада има голяма асоциация на физиците студенти. Те си организират срещи, пи-
шат доклади и т.н. Веднъж от Ванкувърския клон ме поканиха да изнеса лекция. Моми-
чето, което отговаряше за това, уговорило всичко за полета до Лос Анджелес с моята
секретарка, без въобще да ме уведомят. Просто влезе в кабинета ми. Беше наистина
много приятна, красива блондинка. (Това помагаше; не би трябвало, но помагаше.) Из-
ненадан бях и че всичко бе финансирано от студентите от Ванкувър. Във Ванкувър ме
посрещнаха чудесно, така че сега знам тайната как да се забавляваш и да изнасяш лек-
ции: чакай студентите да те поканят.
Веднъж, няколко години след като получих Нобелова награда, няколко младежи от
Ъруинския клуб на студентите по физика дойдоха и ме поканиха да чета лекция. Отго-
ворих им: „Имам голямо желание да дойда – най-много обичам да говоря точно пред
клубове на физици. Не искам да звуча нескромно, но от опит знам, че винаги има проб-
леми.“
Разказах им как преди всяка година ходех в клуба на физиците в местната гимназия
и изнасях лекции за относителността или за каквото там искаха. След като получих Но-
белова награда, отидох пак там, както си ходех дотогава, без някакви специални подго-
товки, а те ме изправиха пред триста деца. Стана голяма лудница!
Същото ми се случи още три-четири пъти, понеже съм идиот и не си взимам поука.
Когато ме поканиха в Университета в Бъркли да говоря за физика, подготвих нещо по-
строго научно, като очаквах, че както обикновено ще говоря пред хора, които се зани-
мават с физика. Като отидох, се оказа, че огромната аула е препълнена! Знаех, че в Уни-
верситета в Бъркли няма толкова много хора, които да разбират от физика на нивото, на
което бях подготвил лекцията си. Аз винаги държах да им е приятно на хората, които са
дошли да ме слушат, а това няма как да стане пред толкова разнородна аудитория.
Като разбраха студентите, че не мога да отида просто ей така някъде и да прочета
каквато и да е лекция в клуба на физиците, им предложих: „Да напишем, че неизвестен
преподавател ще чете лекция със скучно име и тогава ще дойде само който наистина се
интересува от физика.“
И така, в университета в Ъруин се появиха няколко плаката, че проф. Хенри Уорън
от Вашингтонския университет ще говори за структурата на протона на 17 май от 3 ч. в
Зала D 102.
После отидох аз и казах: „Проф. Уорън бе възпрепятстван от проблеми от лично ес-
тество, затова ме помоли да изнеса лекцията вместо него, тъй като работя по същата
тема.“ Получи се много добре.
След това обаче, по един или по друг начин, научният ръководител на факултета раз-
брал за номера и бил много сърдит на студентите. Казал им: „Нали разбирате, че ако се
знаеше, че лекцията е на проф. Файнман, много хора щяха да искат да дойдат да го
слушат.“ Студентите му обяснили, че точно затова са го направили. Но научният ръко-
водител бил бесен.
Като разбрах за проблемите на студентите, реших да му напиша писмо и да обясня,
че вината е изцяло моя, че това беше моето условие, за да чета тази лекция, че аз помо-
лих студентите да не казват на никого, че много съжалявам, извинявам се и дрън-дрън-
дрън. Ето какво ми се налагаше да правя заради тази проклета награда!
Миналата година получих покана да изнеса лекция от студентите от Университета на

193
Аляска във Феърбанкс. Прекарах много приятно, като изключим интервютата за мест-
ната телевизия. Нямах нужда от интервюта, не виждах смисъла в тях. Бях дошъл да
изнеса лекция пред студентите по физика и толкова. Ако трябва да научи целият град,
нека го научат от студентския вестник. Заради Нобеловата награда трябваше да давам
интервюта – бях голяма клечка, нали така?
Мой приятел, който беше много богат – беше изобретил някакъв прост цифров прев-
ключвател, – ми казва за хората, които даряват пари за награди или лектори: „Винаги
ги наблюдавай внимателно, за да разбереш какви грехове изкупват.“
Приятелят ми Мат Сандс се канеше да напише книга, озаглавена „Другата грешка на
Алфред Нобел“.
Години наред, когато наближеше времето за присъждането на наградата, следях на
кого се дава. След известно време обаче не знаех дори кога е награждаването. Ето защо
нямах никаква представа защо някой ми звъни в 3,30 или 4 сутринта.
– Проф. Файнман?
– Да! Защо ми звъните по това време сутринта?
– Мислех, че искате да знаете, че сте получили Нобелова награда.
– Да, обаче спя! Ще бъде много по-добре да ми се обадите сутринта – и затворих
телефона.
Жена ми попита:
– Кой беше?
– Казаха ми, че съм получил Нобелова награда.
– Стига, Ричард, кой беше? – често се шегувах с нея, но тя беше умна и не се хва-
щаше.
Телефонът звъни пак.
– Проф. Файнман, вие чухте ли...
– Чух – казвам аз с разочарован глас.
„Как да спра това? Не ми трябва тая работа“ – замислих се аз. И първото, което нап-
равих, беше да оставя телефона отворен, защото звънеше отново и отново. Опитах се да
заспя пак, но разбрах, че е невъзможно.
Слязох в кабинета си да помисля какво да правя. Дали да не откажа Наградата? Какво
ще стане? Може би това е невъзможно?
Сложих слушалката на телефона и той звънна веднага. Беше човек от списание
„Тайм“. Казах му:
– Вижте, имам проблем, така че не пишете за това. Не знам как да се измъкна от тази
история. Има ли как да не приема Наградата?
– Господин Файнман – отговори ми той, – страхувам се, че няма начин да направите
това, без да вдигнете по-голям шум, отколкото ако просто приемете номинацията.
Това беше очевидно. Поговорихме известно време, около петнайсет-двайсет минути,
а човекът от „Тайм“ спази уговорката ни и не публикува нищо за това.
Благодарих му много и затворих. На секундата телефонът звънна пак – бяха от вест-
ника.
– Да, може да дойдете у дома. Да, така е много добре. Да... Да... Да...
Едно от обажданията беше от шведския консул. Организираше прием в Лос Андже-
лес.
След като бях решил да приема наградата, трябваше да мина през всичкото това.
Консулът ми каза:
– Направете списък с хората, които искате да поканите, и ние ще направим списък с

194
хората, които ние ще поканим. След това ще дойда в кабинета ви да сравним списъците,
за да видим дали няма дублирания, и ще направим покани...
И така, направих моя списък. В него имаше осем души – съседът отсреща, моят при-
ятел художникът Зортиан и т.н.
Консулът дойде в кабинета ми със своя списък: губернаторът на щата Калифорния,
този, онзи, Гети6, нефтеният бос, разни актриси – общо триста души! Да е нужно да
казвам, че никой не се дублираше?
Започнах да се притеснявам. Перспективата да се срещна с всички тези величия ме
плашеше. Консулът видя, че се притесних.
– О, не се тревожете! – каза ми той. – Повечето от тях няма да дойдат.
Е, аз никога не бях организирал парти, на което да каня хора, за които очаквах, че
няма да дойдат! Не се бях кланял на никого, оказвайки му чест с покана, която да от-
каже – що за глупост е това!
Когато се прибрах вкъщи, бях наистина притеснен. Обадих се отново на консула и му
казах:
– Премислих всичко и осъзнах, че не мога да понеса това парти.
Той се зарадва. Каза:
– Напълно сте прав.
Той беше в същото положение – организирането на целия този прием му беше много
неприятно. Така всички бяха доволни. На никой не му се ходеше, включително и на
почетните гости! На домакина също въобще не му се занимаваше!

През целия този период определено имах психологически трудности. Баща ми ме

беше учил да не се впечатлявам от величия и помпозност (той продаваше униформи и
знаеше, че и с униформа и без – човекът е един и същ). Цял живот се бях подигравал на
всички тези неща и това беше така дълбоко закодирано в мен, че не можех да застана
пред краля, без да усещам напрежение. Беше детинско, знам, но така бях възпитан, и
това ми беше проблем.
Казаха ми, че в Швеция имало правило, след като получиш Нобеловата награда, да
отстъпиш назад, без да се обръщаш с гръб към краля. Изкачваш се няколко стъпала,
взимаш си наградата и слизаш заднишком. „Добре, така ще го направя!“ – казах си аз и
се упражнявах в качване и слизане по стълби, за да покажа колко е глупав този обичай.
Бях в ужасно настроение! Това беше много глупаво, разбира се.
Чак по-късно разбрах, че това правило вече не важало – когато се отдалечаваш от
краля, можеш да се обърнеш с гръб към него и да си тръгнеш като нормално човешко
същество, в посоката, в която възнамеряваш да вървиш, с носа напред.
С удоволствие установих, че не всички шведи приемат толкова на сериозно дворцо-
вите церемонии! Когато отидеш там, разбираш, че и те мислят като теб.
Студентите например имаха специална церемония, когато се връчваше Нобеловата
награда – те даваха на лауреата „Орден на жабата“. Когато получиш малката жаба,
трябва да изквакаш.
Когато бях млад, бях антикултурно настроен, но баща ми имаше хубави книги. В една
от тях беше древногръцката пиеса „Жабите“ и веднъж като я отворих, видях, че жабата

6
Жан Пол Гети (1892-1976) – американски ндустриалец, един от първите милиардери, когото през
1957 г. списание „Форчън“ нарежда сред най-богатите американци, основател на музея „Гети“. В им-
перията на Гети влиза нефтената компания Getty Oil Company и над 200 други предприятия. – Б.пр.
195
говори. Беше написано „Врякикики, вряк, вряк!“ Помислих си: „Нито една жаба не из-
дава такива звуци, що за откачен начин да се опишат!“ Опитах да имитирам жабешкия
кряк и след като се поупражнявах, разбрах, че това е много точен начин да се опише
какво казва жабата. Моето случайно надзъртане в пиесата на Аристофан ми свърши ра-
бота по-късно – успях да изквакам добре като жаба на студентската церемония за носи-
телите на Нобелова награда! Квакането пасна идеално с подскоците назад. Така че ми
хареса тази част, церемонията премина добре.
Макар и да се забавлявах, психологическото ми затруднение не премина. Най-много
ме затрудни благодарственото слово, което се изнася на кралската вечеря. Когато ти
връчват Нобеловата награда, ти дават едни красиво подвързани книги, в които се съдър-
жат всички благодарствени речи от предишните години. Тогава разбираш, че е важно
какво ще кажеш, защото то ще бъде публикувано. Е, не се сетих обаче, че едва ли някой
ще слуша какво говориш и едва ли някой ще го прочете! Бях загубил чувството си за
мярка: не можех просто да кажа много благодаря, дрън, дрън, дрън. Това щеше да е
много лесно, но не, аз трябваше да го направя достойно. Истината бе, че дори не исках
тази награда, така че как да благодаря за нещо, което не съм искал?
Жена ми казваше, че съм в нервна криза, притеснявайки се какво ще кажа в речта, но
аз най-накрая намерих начин речта да звучи напълно задоволително и да е напълно ис-
крена. Сигурен съм, че тези, които я чуха, въобще не подозираха през какво бях минал,
докато я подготвях.
Започнах с това, че вече съм получил своята награда – удоволствието, че моята работа
служи на хората, и т.н. Исках да обясня, че вече съм получил всичко, което съм очаквал
да получа, и всичко останало е несравнимо с това. Вече съм получил своята награда.
След това казах, че съм получил огромен куп писма – в речта си го казах по-добре –
писма, които ми припомниха за хора, които познавах – писма от приятели от детинст-
вото ми, които скочили, докато четели сутрешния вестник и закрещели: „Познавам го!
Играехме заедно като деца!“ и т.н., писма, които ме подкрепяха и за мен те са израз на
любов. Ето за това им благодаря.
Речта мина много добре, но имах няколко критични моменти с кралските величия. По
време на кралската вечеря седях до една принцеса, която учеше в колеж в Съединените
щати. Предполагах, което не беше вярно, че тя се чувства по същия начин, по който се
чувствах аз. Мислех, че тя е просто като всички останали. Забелязах как кралят и цялото
кралско семейство дълго време трябваше да стоят и да се здрависват с гостите преди
вечерята.
– В Америка можем да го направим по-ефикасно – казах аз. – Можем да изобретим
автомат за здрависване.
– Да – каза тя, – но няма да има голям пазар. Няма толкова много кралски особи.
– Напротив, ще има много голям пазар. Най-напред само кралят ще има такъв авто-
мат, и то ще му го дадем, без да го плаща. След това, разбира се, и другите хора ще
поискат същия автомат. Въпросът сега е на кого ще му е позволено да има такава ма-
шина? На премиера ще бъде позволено да си купи една, на председателя на Сената и на
най-важните заместници. Така че това е един много голям, разрастващ се пазар, и много
скоро няма да трябва да се редите на опашка за здрависване на приемите, а ще изпратите
своя автомат.
От другата ми страна седеше госпожата, която организираше вечерята. Една серви-
тьорка дойде да ми налее вино в чашата, но аз ѝ казах:
– Не, благодаря. Не пия.

196
 – Не, не – каза госпожата. – Оставете я да ви налее.
– Но аз не пия.
– Добре – каза тя, – погледнете само. Тя има две бутилки. Ние знаем, че номер осем-
десет и осем не пие. (Моят стол беше с номер осемдесет и осем.) Бутилките са напълно
еднакви, но в едната няма алкохол.
– Откъде знаете? – възкликнах аз.
Тя се усмихна.
– Вижте краля – каза тя. – И той не пие.
Госпожата ми разказа за някои от проблемите по организацията. Един бил къде да
сложат да седне руският посланик. На вечери като тази винаги бил проблем кой ще
седне най-близо до краля. Обикновено носителите на Нобеловата награда сядали по-
близо до краля, отколкото дипломатическия корпус. А редът, по който се нареждали
дипломатите, зависел от това от колко отдавна са в Швеция. Тази година посланикът на
Съединените щати бил в Швеция от по-отдавна, отколкото посланика на Русия, ала но-
сител на Наградата за литература бил руснакът г-н Шолохов, а руският посланик искал
да превежда на Шолохов и затова да седне до него. И така проблемът бил как да се
сложи руският посланик по-близо до краля, без това да обиди посланика на Съедине-
ните щати и останалите дипломати.
Тя каза:
– Трябваше да видите какви преписки водихме, какви телефонни разговори и т.н,
преди да получа разрешение да сложа посланика до г-н Шолохов. В края на краищата
се разбрахме, че тази вечер посланикът не представя официално Съветския съюз, а
просто превежда на г-н Шолохов.
След вечерята отидохме в друга зала, където се водеха различни разговори. Принцеса
Еди-коя си от Дания седеше на една маса, около която имаше много хора. Видях празен
стол и седнах на него.
Принцесата се обърна към мен и каза:
– О! Вие сте един от лауреатите с Нобелова награда. В коя област работите?
– Физика – казах аз.
– О, понеже никой не знае нищо за физиката, предполагам, че не можем да говорим
на тази тема.
– Напротив – отговорих аз. – Не можем да говорим, защото някой знае нещо за фи-
зиката. За неща, за които никой нищо не знае, можем да си говорим. Можем да си го-
ворим за времето, за социалните проблеми, за психология, за международни финанси,
но не можем да си говорим за трансакциите със злато, защото за тях се знае, така че ако
никой нищо не знае за темата, тогава всички можем да си говорим по нея!
Не знам как го правеха това. Имаха начин да слагат ледено изражение на лицата си и
тя направи точно това. Сетне се обърна да си говори с друг.
Скоро разбрах, че напълно ме изключиха от разговора, затова станах и се отдалечих.
Японският посланик, който също седеше на тази маса, стана и тръгна след мен.
– Проф. Файнман – каза той, – искам да ви кажа нещо за дипломацията.
Захвана една дълга история за японски младеж, който отишъл да учи международни
отношения, защото си мислел, че може да бъде полезен на страната си. През втората
година на следването си започнал да изпитва известни колебания относно това, което
изучавал. Когато се дипломирал, бил назначен в посолството и започнал още повече да
се съмнява, че разбира нещо от дипломация, а накрая разбрал, че никой не знае нищо за
международните отношения. Това станало, когато вече бил посланик!

197
 – Така че, проф. Файнман – каза ми той, – следващия път, когато давате примери кои
са темите, за които всички говорят, но никой нищо не знае, моля ви, включете и между-
народните отношения!
Той се оказа интересен човек и продължихме да си говорим. Винаги ми е било инте-
ресно как различните страни и различните хора са се развили различно. Споделих с пос-
ланика, че винаги съм се впечатлявал от един феномен: как Япония успя да се развие
толкова бързо и да стане една от значимите сили в света.
– На коя черта или особеност на японците се дължи това? – попитах аз.
Отговорът на посланика ми хареса много:
– Не знам – каза той. – Мога само да предполагам, но не знам дали предположението
ми е вярно. Японците са убедени, че единственият път да изправят страната си, е да
дадат на децата си по-добро образование, отколкото са имали те, за тях най-важното е
да излязат от положението на аграрна нация и да се изучат. Семействата полагат ог-
ромни усилия да стимулират децата си да учат усърдно, за да вървят напред. Тази тен-
денция позволява на външните идеи да се разпространяват лесно в образователната сис-
тема. Може би това е една от причините за бързия напредък на Япония.
В крайна сметка, трябва да кажа, че останах доволен от посещението си в Швеция.
Вместо да се прибера веднага вкъщи, отидох в ЦЕРН – Европейския център за ядрени
изследвания в Швейцария, за да изнеса лекция. Появих се пред колегите в костюма,
който носех на Кралската вечеря – никога преди не бях чел лекция, облечен в костюм –
и казах:
– Странна работа, знаете ли. В Швеция си приказвахме дали ще се променим, след
като спечелихме Нобелова награда, и де факто аз вече виждам промяната: този костюм
ми харесва.
Всички викнаха:
– Ууууу! – а Вайскопф се изправи, съблече си сакото и каза:
– Не носим костюми на лекции!
Аз също си свалих сакото, разхлабих си вратовръзката и казах:
– Докато бях в Швеция, започнах да харесвам тези неща, но сега се върнах и всичко
си е по старому. Благодаря ви, че ме вкарахте в правия път.
Те не искаха да се променям. Всичко се разви адски бързо: това, което бе сътворено
в Швеция, бе отменено в ЦЕРН.
Беше хубаво, че наградата ми донесе и пари – така можах да си купя къща на плажа –
но все пак си мисля, че щеше да е много по-добре, ако не бях печелил тази награда,
защото спират да те възприемат като обикновен човек на обществено място.
Нобеловата награда си беше голяма досада, макар че веднъж се позабавлявах благо-
дарение на нея. Малко след като спечелих наградата, аз и Гуенът получихме покана от
бразилското правителство да бъдем почетни гости на карнавала в Рио. Приехме с удо-
волствие и си изкарахме страхотно. Минавахме от един танц на друг и гледахме големия
уличен парад на известните школи по самба, които свиреха прекрасни ритми и музика.
Фоторепортери от вестници и списания не спряха да правят снимки: „Американски про-
фесор танцува с Мис Бразилия.“
Беше приятно да си знаменитост, но очевидно не ние бяхме знаменитостите. По-
късно научих как се е стигнало до това да ни поканят нас. Било е предвидено Джина
Лолбриджида да бъде почетен гост, но точно преди карнавала тя отказала. Министърът
на туризма, който отговаря за организацията на карнавала, имал приятели в Центъра за

198
физически изследвания, които знаели, че съм свирил в група за самба, и тъй като нас-
коро бях спечелил Нобелова награда, често ме споменаваха в новините. В пристъп на
паника, на министъра и приятелите му им хрумнала откачената идея да заместят Джина
Лолбриджида с професор по физика!
Не е нужно да казвам, че министърът се бе справил толкова зле с организацията на
карнавала, че бе изгонен от правителството.

199
 Окултуряване на физиците
Някъде в началото на 70-те проф. Нина Байърс от Калифорнийския университет в Лос
Анджелес, стана завеждащ академичните семинари по физика. На тях обикновено ид-
ваха физици от други университети и се обсъждаха специализирани теми. Донякъде под
влияние на духа на времето, на проф. Байърс обаче ѝ хрумна, че е нужно да се повиши
културата на физиците, затова организира нещо в тази насока: тъй като Лос Анджелес
е близо до Мексико, тя организира академичен семинар по математика и астрономия на
маите – древната цивилизация на Мексико.
(Спомнете си за моето отношение към културата: ако подобно нещо се провеждаше
в моя университет, щях да откача!)
Тя започнала да търси преподавател, който да изнесе лекция, но не намерила подхо-
дящ в Калифорнийския университет. Обадила се тук-там – но нищо.
Сетне си спомнила за проф. Ото Нойгебауер от Университета „Браун“ – голям специ-
алист по вавилонска математика 7. Тя му се обадила в Роуд Айланд и го попитала дали
познава някой на Западния бряг, който може да изнесе лекция за математика и астроно-
мия на маите.
– Да, познавам – отговорил ѝ той. – Не е антрополог или историк по професия, люби-
тел е. Определено обаче знае много по темата. Казва се Ричард Файнман.
Направо щяла да умре! Тя искала да повиши културата на физиците и единственият
начин да го направи бил да покани физик!
Причината, поради която зная нещо за математиката на маите , беше, че бях изтощен
от медения си месец в Мексико с втората ми жена Мери Ду. Тя си падаше много по
история на изкуството, особено по изкуството на Мексико. Ето защо отидохме на меден
месец в Мексико и търчахме нагоре-надолу по пирамидите. Тя ми показа много инте-
ресни неща – например определени отношения между изображенията на различните
фигури – но след няколко дни (и нощи) бродене из горещите и влажни джунгли бях
изтощен.
В един малък гватемалски град, съвсем насред нищото, имаше музей, в който беше
изложен ръкопис със странни символи, рисунки, черти и точки. Ръкописът беше копие
(направено от човек на име Вилякорта) на Дрезденския кодекс – древна книга на маите,
която се намираше в Дрезденския музей. Знаех, че чертичките и точките са цифри. Ко-
гато бях малък, баща ми ме водеше на Нюйоркското световно изложение, където имаше
реконструкция на храм на маите. Помня как баща ми ми разказваше, че маите измис-
лили нулата и направили и други интересни неща.
В музея се продаваха копия на ръкописа и аз си купих едно. На всяка страница отляво
имаше копие на Кодекса, а отдясно – описание и частичен превод на испански.
Обожавах разните загадки и шифри, така че като видях чертите и точките, си помис-

7
Когато бях млад преподавател в „Корнел“, една година проф. Нойгебауер изнесе лекционен курс
по вавилонска математика. Лекциите му бяха чудесни. На другата година лекциии чете Опенхаймер.
Аз си мислех: „Страхотно би било, ако един ден и аз мога да изнасям такива лекции!“ След няколко
години, когато бях отказал различни покани за лекции, ме поканиха да изнеса лекционен курс в „Кор-
нел“. Разбира се, че не можех да откажа, така че приех поканата да гостувам в дома на Боби Уилсън за
уикенда и обсъждахме различни идеи. Резултатът беше лекционен курс на име „Характер на физич-
ните закони“.
200
лих: „О, ще бъде интересно!“ Закрих испанския с лист хартия и започнах да дешифри-
рам чертите и точките на древните маи, седейки в хотелската стая, докато жена ми по
цял ден се катереше нагоре-надолу по пирамидите.
Бързо разбрах, че една хоризонтална чертичка е равна на пет точки, разбрах кой е
знакът за нула и т.н. Отне ми малко повече време да се досетя, че чертичките и точките
се пренасяха при изпълване на двайсетица първия път, втория път обаче се пренасяха
при изпълване на осемнайсетица (образувайки цикли по 360). Открих и най-различни
неща за разните физиономии – те несъмнено означаваха определени дни и седмици.
Като се прибрахме у дома, продължих да работя върху шифъра. Много е интересно
да дешифрираш нещо подобно – отначало не знаеш нищо, нямаш никакъв ключ, за
който да се хванеш. С течение на времето обаче забелязваш, че някои числа се появяват
по-често, после други и т.н.
Имаше едно място в Кодекса, където ясно се виждаше числото 584. То беше разде-
лено на 236, 90, 250 и 8. Друго изпъкващо число беше 2920, или 584 х 5 (както и 365 х
8). Имаше таблица с кратни на 2920 до 13 х 2920, както и кратни на 13 х 2920, а после –
някакви странни числа! Реших, че има някаква грешка. Едва години след това разбрах
какво означават тези числа.
Тъй като знаците, обозначаващи дните, бяха свързани с това 584, което беше разде-
лено така странно, аз си представих, че ако това не е някакъв митичен период или нещо
такова, може да е нещо астрономично. Накрая отидох в библиотеката и в учебниците по
астрономия видях, че тези 583,92 дни са периодът на поява на Венера, наблюдавана от
Земята. В такъв случай числата 236, 90, 250 и 8 трябва да са фазите, през които минава
Венера. Тя е утринна звезда, после не се вижда (тя се намира от другата страна на Слън-
цето), после става вечерна звезда и накрая изчезва пак (застава между Земята и Слън-
цето). Числата 90 и 8 са различни, защото Венера минава по-бавно по небето, когато е
от другата страна на Слънцето, в сравнение с тогава, когато е между Земята и Слънцето.
Разликата между 236 и 250 може би показва разликата между източния и западния хо-
ризонт в земята на маите.
Наблизо открих още една таблица, която имаше периоди от 11 959 дни. Оказа се, че
тя предвижда лунните затъмнения. И още една таблица съдържаше кратните на 91 в
низходящ ред. Така и не открих за какво е тя (и никой друг също не го откри).
Направих каквото можах и реших да видя как е в испанския текст. Нямаше нищо
общо. Този знак беше Сатурн, онзи – бог. В това нямаше никакъв смисъл. Не беше
нужно да закривам коментара, така и така от него нямаше да науча нищо.
Започнах да се интересувам силно от маите и разбрах, че най-добрият по темата е
Ерик Томпсън, някои от чиито книги вече имах.
Когато Нина Байърс ми се обади, се сетих, че моето копие на Дрезденския кодекс не
беше в мен. (Бях го дал назаем на г-жа X. П. Робъртсън, която беше намерила нов кодекс
на маите в стария куфар на един парижки антиквар. Тя ми го беше изпратила в Паса-
дена – още си спомням как карах към вкъщи с новия кодекс, лежащ на предната седалка
до мен, и си мислех: „Трябва да карам внимателно, возя новия кодекс.“ Щом го разгле-
дах внимателно обаче, веднага разбрах, че е фалшификат. Позанимавах се с него и на-
мерих от кои места от Дрезденския кодекс са картинките му. Затова изпратих своето
копие на г-жа Робъртсън, за да се увери и сама, и забравих за него.) Затова библиотека-
рите на Калифорнийския университет в Лос Анджелес положиха големи усилия да на-
мерят друго копие на Дрезденския кодекс от Вилякорта и ми го дадоха да го използвам.
Направих всички изчисления отново и дори стигнах малко по-далече от първия път:

201
установих, че „странните числа“, за които мислех, че са грешка, всъщност са целите
кратни на нещо, по-близо до правилния период (583,923) – маите бяха разбрали, че 584
не е съвсем точно.8
След семинара в университета проф. Байърс ми подари няколко прекрасни цветни
репродукции на Дрезденския кодекс. След няколко месеца от Калтех поискаха да изнеса
същата лекция в Пасадена. За тази лекция Робърт Роуан, агент по недвижими имоти, ми
услужи с много ценни каменни изображения на богове и керамични фигурки. Вероятно
беше абсолютно незаконно да се изнася нещо такова от Мексико и понеже те бяха много
ценни, наехме охрана да ги пази.
Няколко дни преди лекцията в Калтех, „Ню Йорк Таймс“ публикува сензационна но-
вина, че е открит нов кодекс. По това време се смяташе, че съществуват само три ко-
декса (два от които не можеха въобще да се разшифроват) – стотици хиляди бяха изго-
рени от испанските свещеници като „дело на Дявола“. Моя братовчедка работеше за
„Асошиейтед Прес“ и ми изпрати гланцова снимка на това, което публикува „Ню Йорк
Таймс“ и аз можах да направя диапозитив за лекцията си.
Този нов кодекс беше фалшификат. В лекцията си посочих, че числата са в стила на
Мадридския кодекс, но са 236, 90, 250, 8 – едва ли е съвпадение! От стотиците хиляди
книги, написани някога, намираме фрагмент, в който пише същите неща, като във фраг-
ментите, които вече имаме! Отново беше очевидно, че тук няма нищо оригинално.
Хората, които правят копия, никога нямат куража да измислят нещо наистина раз-
лично. Ако намериш нещо наистина ново, то трябва да съдържа нещо различно. Истин-
ска мистификация би било да вземеш нещо като периода на Марс, да измислиш съпът-
стваща митология и да нарисуваш изображения, свързани с тази митология и с числа,
свързани с Марс – но по начин, по който да не е очевидно веднага, а да има таблици с
кратни на периода, с разни загадъчни „грешки“ и т.н. Числата трябва да се пообработят
малко. Тогава хората ще кажат: „Леле! Това трябва да е свързано с Марс!“ Наред с това
трябва да има и редица неща, които да са неясни, и да не приличат на нищо друго досега.
Ето това би било наистина добър фалшификат.
Лекцията ми „Разшифроване на знаците на маите“ беше попадение. Аз пак се правех
на нещо, което не съм. Хората дойдоха в залата, разгледаха витрините, възхищавайки
се на цветните копия на Дрезденския кодекс и автентичните артефакти, които се пазеха
от охрана в униформа, чуха двучасовата лекция за математиката и астрономията на ма-
ите, изнесена от любител специалист в областта (който дори им каза как да познаят
фалшив кодекс), а после си тръгнаха, възхищавайки се отново на витрините. В отговор
Мъри Гел-Ман изнесе през следващите няколко седмици цикъл от шест блестящи лек-
ции за лингвистичните връзки във всички световни езици.

8
Докато изучавах тази таблица с корекции на периода на Венера, открих рядко преувеличение при
г-н Томсън. Той пишеше, че гледайки таблицата, човек може да заключи как маите са изчислили ко-
ректния период на Венера. Той е попаднал на комбинация, която пасва на това, което той си мисли, че
е правилният период за Венера – 583,92. Но когато потърсиш по-голяма точност, нещо като 583,923,
откриваш, че разликата е по-голяма. Разбира се, чрез избирането на различна комбинация може да се
получат числата в таблицата, които дават 583,923 със същата забележителна точност! Вземаш това
число четири пъти и тази разлика веднъж и получаваш точност до един ден на 4000 години, което е
доста забележително, особено като се има предвид, че маите са правили наблюденията си само някол-
костотин години.
202
 Разкрити в Париж
Изнесох лекционен курс по физика, който „Адисън Уезли“ направиха на книга. Един
ден на обяд обсъждахме как трябва да изглежда корицата. Мислех си, че тъй като лек-
циите са своеобразно съчетание на реалния свят и математиката, би било много добре
да има снимка на ударен инструмент, а върху кожата му да са изобразени математически
диаграми – окръжности и линии за пресечните точки, описващи вибрациите, – за как-
вито се говори в книгата.
Книгата излезе със семпла червена корица, ала в предисловието по някаква причина
бяха сложили моя снимка как свиря на конга. Вероятно я бяха сложили, за да удовлет-
ворят идеята, както я бяха разбрали те – „авторът иска някъде да има ударен инстру-
мент“. Та както и да е, всички се чудеха защо в предисловието на „Файнмановите лек-
ции“ беше сложена снимка, на която свиря на конга – върху нея нямаше никакви диаг-
рами или нещо друго, което да изясни замисъла ѝ. (Истина е, че аз обичам да свиря на
ударни инструменти, но това е друга история.)
В Лос Аламос се работеше много напрегнато, а и нямахме никакви забавления – нито
кина, нито нищо от този род. Бях намерил обаче разни индиански ударни инструменти,
събирани още от времето, когато тук е било мъжко училище: Лос Аламос беше насред
Ню Мексико, където имало много индиански селища. Така и се забавлявах – понякога
сам, понякога с колеги – като вдигах шум, свирейки на инструментите. Не знаех ника-
къв конкретен ритъм, но индианските ритми бяха доста прости, барабаните бяха добри
и аз се забавлявах.
Понякога отивах с барабаните в гората, за да не преча на никого, удрях с палките и
пеех. Спомням си как една нощ ходех в кръг около едно дърво, гледайки луната и бара-
банейки си, за да си представя, че съм индианец.
Един ден идва един колега при мен и ме пита:
– Някъде около Деня на благодарността ти ли беше в гората да свириш на барабан, а?
– Да, аз бях.
– О, значи жена ми е права – каза той и ми разказа следната история.
Една нощ чул отдалече барабан и се качил горе при съквартиранта си, който също
бил чул барабана. Не забравяйте, че всички те бяха от източните щати. Не знаеха нищо
за индианците и им беше много интересно: може би се провежда индиански обред или
нещо такова, помислили те и решили да отидат да видят.
Докато вървели, музиката ставала все по-силна, понеже приближавали, и те започ-
нали да се притесняват. Помислили, че сигурно индианците са сложили часовои, за да
не прекъсне някой церемонията им. Затова легнали по корем и започнали да пълзят по
земята, докато звукът не започнал да се чува зад самия хълм. Изпълзели по хълма и
много изненадани открили, че имало само един индианец, който сам изпълнявал цялата
церемония – танцувал около дървото, барабанял и пеел монотонно. Двамата мъже бавно
се върнали назад, защото не искали да го притесняват: може би правел някакво закли-
нание или нещо подобно.
Разказали на жените си какво видели и жените им казали: „Това трябва да е Файнман,
той обича да свири на барабани.“
– Стига глупости – отговорили мъжете. – Дори Файнман не е толкова луд!
На другата седмица решили да изяснят кой е индианецът. В Лос Аламос работеха
индианци от близкия индиански резерват и отишли при един от тях, той беше техник,

203
да го питат кой би могъл да свири на барабани. Индианецът също поразпитал, но никой
нямал представа кой може да е, освен един индианец, който не говореше с никого. Той
държеше на своята раса – имаше две големи плитки на гърба си, ходеше с изправена
глава, където и да отидеше, вървеше с достойнство, сам, никой не го заговаряше. Беше
страшно да го приближиш ей така и да го питаш нещо – беше много горд. Работеше
като огняр. Понеже никой не посмял да попита този индианец дали не е бил той, ре-
шили, че трябва да е той. (Бях доволен, че мислеха, че може да е този характерен инди-
анец, този прекрасен индианец. Бях поласкан, че ме бъркаха с него.)
И всъщност колегата, който говори с мен, просто проверявал за последен път – съп-
рузите винаги искат да докажат, че съпругите им грешат, – но откри, както често става,
че съпругата му беше права.
Бях станал много добър в свиренето на ударни инструменти и свирих на следващото
събиране. Не знаех какво правя – просто барабанях в ритъм, но си спечелих слава:
всички в Лос Аламос знаеха, че обичам да свиря на барабани.
Когато войната свърши и се готвехме да се върнем в „цивилизацията“, в Лос Аламос
се шегуваха с мен, че вече няма да мога да свиря, защото ударните инструменти вдигат
голям шум. И тъй като се канех да стана сериозен преподавател в Итака, продадох ба-
рабана, който си бях купил, докато бях в Лос Аламос.
На другото лято отново дойдох в Ню Мексико, за да работя по един доклад, и като
видях барабаните, не можах да устоя. Купих си нов барабан и си мислех: „Този път ще
си го занеса вкъщи – мога само да си го гледам.“
В „Корнел“ бях наел малка стая в къща със стаи под наем. Занесох си барабана само
за да си го гледам, но не можах да устоя. Казах си: „Ще посвиря съвсем тихичко.“
Седнах на един стол, сложих барабана си между краката си и заудрях леко с пръсти:
„там, там, там-там-там“. После малко по-силно – изкушението беше голямо! Засвирих
малко по-силно и БУМ! – телефонът звънна.
– Ало?
– Аз съм хазяйката. Вие на барабани ли свирите?
– Да, извинете ме...
– Толкова е хубаво. Може ли да сляза при вас да послушам?
Оттогава насетне хазяйката винаги идваше да слуша, когато започнех да свиря на ба-
рабана. Това се казва свобода! От там насетне си изкарвах чудесно, свирейки на бара-
бани.
Някъде по същото време се запознах с една жена от Белгийско Конго, която ми даде
няколко етнозаписа. В онези дни записи като тези, с музика на ватусите и други афри-
кански племена, бяха голяма рядкост. Много, ама много ми харесаха барабаните на ва-
тусите и се опитвах да свиря като тях – не ми се удаваше много, но докарвах нещо по-
добно – и резултатът беше, че измислих нови ритми.
Веднъж късно през нощта седях в стаята за отдих, нямаше много хора и обърнах кош-
чето за боклук с дъното нагоре и започнах да барабаня по него. Един мъж отдолу дойде
на бегом по стълбите и възкликна: „Ей, ти свириш на барабани!“ Оказа се, че той наис-
тина можеше да свири на барабани и ме научи да свиря на бонгоси.
Във факултета по музика имаше едно момче, което притежаваше колекция от афри-
канска музика. Отидох в тях и свирех на барабани, а той ме записа. Когато правеше
купони в тях, организираше игра – „Африка или Итака“: пускаше запис на барабани и
трябваше да се отгатне дали записът е правен в Африка или тук. Явно по това време
трябва да съм бил достатъчно добър, за да имитирам африканска музика.

204
 Когато дойдох в Калтех, често ходех на „Сънсет Стрип“. Веднъж в един нощен клуб
група с ударни инструменти, ръководени от един едър тип от Нигерия, който се казваше
Укону, свиреше страхотна музика – само перкусии. Вторият в групата беше много мил
и ме покани да се кача на сцената и да посвиря с тях. Качих се при групата и посвирих
малко на барабани заедно с тях.
Попитах това момче дали Укону дава уроци и той ми отговори „Да“. Така аз тръгнах
на уроци по барабани в дома на Укону, близо до булевард „Сенчъри“ в Уотс (където по-
късно избухнаха расови размирици). Уроците не бяха много ефективни – той се размо-
таваше, говореше с разни хора, прекъсвахме уроците. Но когато групата работеше, бяха
много запалени и аз научих доста от него.
Близо до дома на Укону се организираха танци, на които ходеха шепа бели, но беше
много по-спокойно, отколкото е днес. Веднъж имаше надсвирване с барабани, на което
не се представих много добре: казаха, че свиря „твърде интелектуално“; техните изпъл-
нения бяха много по-емоционални.
Един ден в Калтех получих сериозно телефонно обаждане.
– Ало?
– Здравейте, аз съм г-н Троубридж, директор на Политехническото училище.
Политехническото училище беше малко частно училище, което се намираше от дру-
гата страна на улицата, по диагонал на Калтех. Г-н Троубридж продължи в подчертано
официален тон:
– При мен е ваш приятел, който иска да разговаря с вас.
– Добре.
– Здрасти, Дик! – Това беше Укону! Оказа се, че директорът на Политехническото
училище не беше толкова официален, колкото искаше да се изкара, и имаше силно чув-
ство за хумор. Беше поканил Укону да свири пред децата, а той пък ме покани мен да
изляза на сцената заедно с него. Свирихме пред децата: аз на бонгоси (които бяха в
кабинета ми), а той свири на конги.
Укону имаше едно постоянно занимание: ходеше по училищата и разказваше за аф-
риканските барабани, какво значат, каква е музиката. Беше човек със силно присъствие
и голяма усмивка – много, много мил човек. Беше направо феноменален с барабаните –
имаше записи, – а иначе учеше медицина тук. Върна се в Нигерия, когато започна вой-
ната (или преди това) и не знам какво стана с него.
След като Укону си замина, вече не свирех много-много на барабани, освен по някой
път на купони, за забавление. Веднъж бяхме на вечерно парти при Лейтън, и Ралф –
синът на Боб, и още един негов приятел ме попитаха не искам ли да посвиря. Помислих,
че искат да свиря сам и отказах. Тогава те започнаха да барабанят по едни малки дър-
вени масички и аз не можах да устоя: грабнах и аз една масичка и тримата забараба-
нихме по тези дървени масички, които издаваха много интересни звуци.
Ралф и приятелят му Том Рутисхаузър обичаха да свирят на барабани и започнахме
да се събирахме всяка седмица да правим импровизации, да разработваме нови ритми,
да репетираме. Те двамата бяха истински музиканти: Ралф свиреше на пиано, а Том –
на чело. Всичко, което бях правил досега, беше ритъм и не знаех нищо за музиката,
която за мен означаваше барабанене по ноти. Заедно обаче разработихме много добри
ритми и няколко пъти свирехме в различни училища за забавление на децата. Освен
това свирехме и в класа по танци в местния колеж – нещо, което аз разбрах, че е забавно
да правиш, когато работех за малко с Брукхейвън – и си бяхме измислили име – Трите
кварки, така че може да си представите кога беше това.

205
 Веднъж отидох да изнасям лекция във Ванкувър, а студентите бяха организирали
парти с истинска рокаджийска група в мазето. Музикантите бяха много симпатични,
имаха един хлопатар в повече и ми предложиха да свиря на него. Започнах да свиря
лекичко и тъй като парчетата им бяха много ритмични (с хлопатара само акомпанираш –
не можеш да развалиш нищо) наистина се получи.
Когато партито свърши, организаторът на вечерта ми каза, че ръководителят на гру-
пата казал: „Леле! Как свиреше с хлопатара този тип! Докара страхотен ритъм! А между
другото, голямата клечка, за която беше партито, така и не дойде! Не можах да го видя
какъв е.
Не знам как, но в Калтех се беше сформирала театрална група. Едни от актьорите
бяха студенти от университета, други идваха отвън. Когато в пиесата имаше някаква
малка роля – например на полицай, който трябва да арестува някого, я даваха на някой
преподавател. Винаги беше голям майтап – преподавателят излизаше, арестуваше ня-
кого и се прибираше.
Преди няколко години групата постави мюзикъла „Момчета и кукли“, в който имаше
сцена, където главният герой води младата жена в Хавана и отиват в нощен клуб. Режи-
сьорката решила, че ще е добре при сцената в клуба аз да свиря на бонгоси.
Отидох на първата репетиция, режисьорката посочи диригента на оркестъра и каза:
– Джак ще ти покаже нотите.
Вкамених се – аз не можех да свиря по ноти. Мислех си, че просто ще изляза на сце-
ната и ще си думкам.
Джак седеше до пианото, показа ми нотите и каза:
– Добре, започваш от тук, нали виждаш, и свириш това. После аз ще изсвиря „пам,
пам, пам“ – той изсвири няколко ноти на пианото и обърна страницата. – После ще из-
свириш това и двамата спираме – започват репликите. Ясно ли е? – обърна още няколко
страници и каза – И накрая свириш това.
Показа ми „музиката“, която беше написана с някакви малки хиксчета на линиите.
Той продължаваше да ми говори, като мислеше, че съм музикант, а аз не можах да за-
помня нищо.
За щастие на другия ден се разболях и не можах да ида на репетиция. Помолих прия-
телят си Ралф да отиде вместо мен и понеже той беше музикант, знаеше какво да прави.
Ралф се върна и каза:
– Не е толкова зле. Първо, в самото начало, трябва да го изсвириш абсолютно точно,
защото задаваш ритъма и целият оркестър те следва. След това обаче си е чиста импро-
визация, спира се само няколко пъти за диалога, но диригентът дава знаци кога да спрем.
Междувременно се бях разбрал с режисьорката да вземе и Ралф, така че и двамата
бяхме на сцената. Той свиреше на конга, а аз – на бонгоси.
И така, Ралф ми показа ритъма. Той беше само двадесет-тридесет удара, но трябваше
да се изсвири много точно. Никога не бях свирил нещо подобно и ми беше трудно да го
изсвиря точно. Ралф търпеливо ме инструктираше: „Лява ръка, дясна ръка, два пъти
лява ръка, после дясна...“ Упражнявах се много усилено и накрая, много бавно, напра-
вих ритъма както трябва. Отне ми адски дълго време – доста дни, – докато успея.
След една седмица отидохме на репетиция и видяхме, че има нов барабанист – титу-
лярят беше отишъл някъде по някаква работа – и ние му се представихме:
– Здрасти, ние сме тези, които излизат на сцената в Хавана.
– О, здравейте. Само да намеря сцената – и той запрелиства пиесата до нашата сцена,
взе си палката и каза – Значи започвате с... – и започна да бие с палката – бин, бон, бан-

206
а-бан, бин-а-бин, бан, бан много бързо, гледайки в нотите! Направо изпаднах в шок. Бях
репетирал четири дни, за да науча този проклет ритъм, а той го направи от раз!
Както и да е, аз репетирах ли, репетирах и накрая го направих вярно и свирих на
представлението. То пожъна голям успех: всички се забавляваха да гледат как препода-
вател свири на бонгоси на сцената и при това не толкова зле. Импровизациите бяха раз-
лични на всяко представление и това беше лесно, но частта в началото, която трябваше
да бъде еднаква, си беше трудна работа.
В сцената в хаванския нощен клуб няколко студенти имаха танц, който трябваше да
бъде хореографиран. Режисьорката беше поканила съпругата на един от колегите от
Калтех, която тогава работеше като хореограф в „Юнивърсъл Студиос“, да научи мом-
четата да танцуват. Хореографката хареса нашето свирене и когато спектакълът прик-
лючи, ни попита дали искаме да свирим за балета на Сан Франциско.
– КАКВО?
Да, тя се преместваше в Сан Франциско, където щеше да е хореограф на балет в малко
балетно училище. Беше замислила да постави балет, в който музиката ще е само перку-
сии. Покани ни с Ралф да отидем в дома ѝ преди да замине и да ѝ изсвирим различни
ритми, които знаем, и по тях тя да измисли история.
Ралф имаше известни резерви към идеята, но аз го навих да опитаме. Единствено имах
условие хореографката да не казва на никого, че съм професор по физика, носител на
Нобелова награда и всичко тем подобно. Не исках с моето свирене на барабан да става
като в оня лаф на Самюъл Джонсън – че ако видиш куче да ходи на задните си крака,
интересното е, не че го прави добре, а че изобщо го прави. Не исках хората да се впе-
чатляват от това, че професор по физика свири на барабани. Ние бяхме просто музи-
канти, които тя беше открила в Лос Анджелес и които щяха да отидат с нея и да свирят
на барабани музика, която сами бяха измислили.
И така, ние отидохме в дома ѝ и свирихме различни ритми. Тя си правеше някакви
бележки и съвсем скоро, още същата вечер, беше готова с историята: „Добре. Искам да
повторите това 52 пъти, 40 пъти това, еди-колко си това, това, това...“
Прибрахме се и на другата вечер направихме запис у Ралф. Изсвирихме всички пар-
чета за няколко минути, после Ралф ги наряза и ги монтира по няколко пъти в различно
дълги части, както ги искаше хореографката. Тя взе копие от записа, като се премести и
започна да репетира с танцьорите в Сан Франциско.
В същото време ние започнахме да репетираме това, което бяхме записали: 52 пъти
от това, 40 пъти от онова и т.н. Това, което бяхме направили спонтанно (и го бяхме
монтирали) по-рано, сега трябваше да го научим точно. Трябваше да имитираме своя
собствен запис!
Най-трудното беше броенето. Мислех, че Ралф знае как се прави това, понеже беше
музикант, но открихме нещо забавно. „Отделът за свирене“ в нашите мозъци съвпадаше
с „речевия отдел“ за броене и не можехме да свирим и да броим едновременно!
Когато дойдохме на първата репетиция в Сан Франциско, видяхме, че като гледаме
танцьорите, не е нужно да броим, защото те изпълняват определени движения.
Случиха ни се разни неща, защото се предполагаше, че сме професионални музи-
канти, а аз не бях. Например, имаше една сцена, в която просякиня рови из пясъка на
карибския плаж, където са високопоставените дами, които излизат в началото на балета.
Музиката, която хореографката беше използвала за тази сцена, се изпълняваше на нео-
собено добра самоделна конга, направена от Ралф и баща му преди години, от която
трудно се изкарваше добър звук. Бяхме открили обаче, че ако седнем един срещу друг

207
и сложим „шантавата конга“ между коленете ни и единият от нас удря бързо бида-бида-
бида-бида-бида с два пръста, постоянно, другият може да я натиска отстрани и да про-
меня височината на звука. Чуваше се: буда-буда-буда-бида-бийда-бийда-бийда-бида-
буда-буда-бу-да-бада-бида-бида-бида-бада, получаваха се интересни звуци.
Танцьорката, която изпълняваше ролята на просякинята, искаше повишаването и по-
нижаването на височината да съвпадат с нейния танц (на записа това беше произволно),
така че тя дойде да ни обясни какво ще прави:
– Първо, правя четири такива движения ето така, после се навеждам и започвам да
пресявам пясъка ето така – осем такта, после се изправям и се обръщам насам.
Знаех много добре, че не мога запомня всичко това, затова я прекъснах:
– Давай направо и танцувай, а аз ще свиря.
– Но не искаш ли да знаеш как се развива танцът? След като свърша втората част с
пресяването на пясъка, имам осем такта ето така.
Нямаше смисъл от това – не можех да запомня нищо и исках да я прекъсна отново,
но така щеше да се разбере, че не съм истински музикант!
Ралф обаче намери елегантно обяснение:
– Г-н Файнман си има своя техника в такива случаи: той предпочита да разработи
динамичните пасажи директно и интуитивно, докато гледа танца. Опитайте един път по
неговия начин и ако не стане, ще го променим.
Тя беше първокласна танцьорка и можеше да се предвиди какво ще е следващото ѝ
движение. Когато щеше да рови в пясъка, тя се приготвяше да се впусне надолу, всяко
нейно движение беше плавно и очаквано, така че беше лесно да направя бзззззззз или
бшшшшш и буудас и бииидас с ръце в хармония с движенията ѝ и тя беше много до-
волна. И така преминахме през този миг, в който щяха да ни разкрият.
Може да се каже, че спектакълът бе успешен. Макар и да нямаше голяма публика,
всички, които бяха дошли, харесаха много балета.
Преди да заминем за Сан Франциско за репетициите и представленията, не вярвахме
много в идеята. Направо си мислехме, че хореографката не е с всичкия си: първо, балет
само на перкусии, второ – това ние да сме достатъчно добри, за да свирим за балет и да
ни се плаща, си бе чиста лудост! За мен, който винаги съм бил скаран с „културата“, да
стигна до позиция на професионален музикант за балет, беше най-голямото постиже-
ние, което можех да постигна.
Не мислехме, че хореографката ще намери балетисти, които ще пожелаят да танцу-
ват на нашето барабанене. (В интерес на истината, в балетната трупа имаше една при-
мадона от Бразилия, съпруга на португалския консул, която реши, че ѝ е под достойнс-
твото да танцува на такава музика.) Но изглеждаше, че на другите танцьори много им
хареса, и ми беше леко на душата, докато свирехме за тях на първата репетиция. Удо-
волствието, което бяха изпитали, когато чули на живо нашите парчета, беше огромно
(дотогава бяха танцували само на записа) и аз се почувствах много по-уверен, когато
видях как реагират на нашето свирене. По коментарите на хората, дошли на спектакъла,
също разбрахме, че бяхме успели.
Хореографката искаше да постави още един спектакъл по наша музика следващата
пролет и повторихме целия процес. Направихме запис с нови ритми, тя измисли нова
история – този път действието се развиваше в Африка. В Калтех говорих с проф. Мун-
гейр и той ми даде няколко истински африкански фрази, които можеха да се изпеят в
началото (ГАва баНЮма ГАва УО или нещо подобно) и аз ги репетирах, докато станаха
добре.

208
 След това отидохме за репетиции в Сан Франциско. Когато пристигнахме, разбрахме,
че имат проблем – не знаеха как да направят бивни на слон, които да изглеждат добре
на сцена. Тези, които бяха направили от папиемаше, изглеждаха толкова зле, че някои
от танцьорите се срамуваха да танцуват пред тях.
И ние нямахме решение и остана да чакаме да видим какво ще стане на самото пред-
ставление на другия уикенд. Междувременно, аз си бях уговорил среща с Вернер Ер-
хард, когото познавах от няколко организирани от него конференции. Седях си в краси-
вия му дом, слушах разни философии и теории, които той се мъчеше да ми обясни, ко-
гато изведнъж се вцепених.
– Какво има? – попита ме той.
С опулени очи аз казах:
– Бивните!
Зад него, на пода, имаше огромни, масивни, прекрасни бивни от слонова кост!
Той ни услужи с бивните, които стояха много добре и на сцената (за голямо облекче-
ние на танцьорите): истински бивни от слон, с идеален размер, с любезното съдействие
на Вернер Ерхард.
Хореографката замина за Източното крайбрежие и постави своя карибски балет. По-
късно чухме, че със същия балет е участвала в конкурс за хореографи от цял САЩ и е
спечелила първо или второ място. Окуражена от успеха си, тя участвала в друг кон-
курс – този път – в Париж, за хореографи от цял свят. Занесла качествен запис, който
бяхме направили в Сан Франциско, и подготвила няколко танцьори от Франция да изиг-
раят фрагмент от балета – така участвала в конкурса.
Беше се представила много добре. Беше стигнала до последния кръг, в който останали
само двама участници – латвийска трупа, която играела класически балет с редовните
балетисти и хубава класическа музика, и американската иновация, само с двама тан-
цьори, обучени във Франция, танцуващи в съпровод от ритъма на конги и бонгоси.
Хореографката станала любимка на публиката, но конкурсът се решавал от жури, ко-
ето отсъдило първо място на латвийците. Тя се обърнала към журито да ѝ посочи сла-
бите места на балета ѝ.
– Мадам – отговорили ѝ те, – музиката не беше на нужното ниво. Не беше достатъчно
изкусна. Липсваха контролираните кресченда...
Накрая бяхме разкрити: когато излязохме пред истински културни дейци от Париж,
които познаваха перкусионната музика, се провалихме.

209
 Изменени състояния
Всяка сряда изнасях лекция в „Хюс Еъркрафт Къмпани“. Веднъж отидох малко по-
рано и както обикновено флиртувах с рецепционистката, когато влязоха пет-шест
души – мъж, жена и още няколко. Не ги бях виждал преди. Мъжът попита:
– Проф. Файнман тук ли чете лекции?
– Тук – отговори рецепционистката.
Мъжът пита дали може да идват на лекциите.
– Не мисля, че ще ви харесат – казвам аз. – Прекалено са специализирани.
Почти веднага една от жените, която беше достатъчно умна, се сети:
– Обзалагам се, че вие сте проф. Файнман!
Оказа се, че мъжът е Джон Лили, който преди работеше с делфини. Той и жена му
бяха проучвали сензорната депривация и бяха направили специални изолационни ка-
мери.
– Истина ли е, че при такива условия човек започва да халюцинира? – попитах аз въ-
одушевено.
– Да, точно така.
Винаги съм се интересувал от картините, които човек получава от сънищата, от кар-
тините, които се появяват в ума, когато няма директен сензорен източник, как се полу-
чават, а и винаги съм искал да видя какво са халюцинациите. Веднъж даже реших да
взема наркотици, но ме достраша: обичам да мисля и не искам да прецакам нещо в ма-
шината, с която го правя. Но просто да лежиш в камера, която те изолира от външния
свят, ми се струваше, че няма физиологическа вреда, така че имах голямо желание да
опитам.
Бързо приех поканата на Лили да използвам камерите – много мила покана от тяхна
страна, – а те дойдоха с останалите да слушат лекцията ми.
И така, на другата седмица отидох да изпробвам камерите. Г-н Лили ми ги показа,
сигурно така правеше и с другите хора. Имаше много лампички, като неонови, пълни с
различни газове. Показа ми периодичната таблица и направи няколко фокуса с различни
видове светлини, които имаха различно влияние. Каза ми, че човек се подготвя да влезе
в камерата, като се гледа в огледало, приближавайки се с носа напред, и какви ли не още
задачки-закачки. Въобще не ме интересуваха, но направих всичко, каквото ми се каза,
защото исках да вляза в камерите, а и си мислех, че с тези приготовления ще получа
халюцинации по-лесно. И така, изпълних всичко, което ми каза. Единственото нещо,
което ме затрудни, бе да избера какъв цвят лампичка искам, особено, като се имаше
предвид, че в камерата е тъмно.
Камерата за сензорна депривация е като голяма вана, върху която се спуска покри-
вало. Вътре е абсолютно тъмно, а понеже покривалото е дебело, няма и никакъв звук.
Малка помпа вкарва въздух, но се оказа, че човек няма какво да се притеснява за възду-
ха, защото ваната е наистина с голям обем, в нея се седи само два-три часа, и ако дишаш
нормално не можеш да го издишаш всичкия. Г-н Лили каза, че помпите са само за да не
се притесняват хората, и аз реших, че необходимостта от тях е по-скоро психологическа,
затова помолих да ги спрат, защото шумяха леко.
Във водата в камерата имаше английска сол, за да е по-плътна от нормалната вода,
така че не се изискваше кой знае какво усилие да се държиш на повърхността. Темпера-
турата на водата беше близо до тази на човешкото тяло – 35 или някъде там – за всичко

210
беше помислено. Не трябваше да има никаква светлина, никакъв звук, никакво темпе-
ратурно усещане, нищо! Носейки се във водата, от време на време отиваш към стената
на ваната и може леко да се удариш в нея, или можеше да капне капка вода от конден-
зацията по покривалото, но тези леки разсейвания бяха много редки.
Трябваше да вляза десетина пъти в камерите, оставайки всеки път за около два часа
и половина. Първия път нямах никакви халюцинации, но когато излязох от камерата,
сем. Лили ме запознаха с един мъж, който се представи за лекар, и ми разказа за нарко-
тично вещество, наречено кетамин, което се използва като анестетик. Винаги съм се
интересувал какво става, когато заспиш, или когато припаднеш, затова те ми показаха
разни листовки за това лекарство и ми дадоха една десета от нормалната доза.
Изпитах едно странно чувство, което така и не можах да разбера по-късно, когато се
опитвах да опиша какво беше въздействието на кетамина. Например повлия върху зре-
нието ми – не виждах ясно. Но вторача ли се в нещо, всичко се оправяше. Беше както
когато погледът ти се рее, понеже не те интересува какво има около теб, но когато пог-
леднеш и се концентрираш, всичко се нормализира веднага. Взех един учебник по ор-
ганична химия и като погледнах в таблицата, пълна със сложни вещества, с изненада
открих, че мога да ги прочета.
Правех и всички други неща – например приближавах ръцете си една към друга, за
да видя дали ще се срещнат пръстите ми, и макар да се чувствах напълно дезориентиран
и неспособен да направя каквото и да било, така и не намерих нещо конкретно, което да
не мога да направя.
И така, както вече казах, първия път, когато влязох в камерата, не получих никакви
халюцинации, нямах и втория път. Сем. Лили обаче бяха много интересни хора и много
ми харесваха. Често оставах при тях на обяд и скоро си говорехме на теми от съвсем
друго ниво, отколкото първоначалните разговори за различните светлини. Разбрах, че
другите хора се боят в известно отношение от камерата за сензорна депривация, но на
мен тя ми беше много интересна. Не се боях, защото знаех какво е: просто вана с вода,
в която е разтворена английска сол.
На третия път те имаха гости – там се запознах с доста интересни хора – един мъж на
име Баба Рам Дас. Той беше от „Харвард“, беше ходил до Индия и беше написал извес-
тната книга „Бъди тук сега“. Той разказа как неговият гуру в Индия му обяснил как да
постигне „преживяване извън тялото“ (думи, които често виждам из обявите): концен-
трирай се върху дишането си, върху това как дъхът влиза и излиза през носа ти, докато
дишаш.
Реших, че ще опитам каквото трябва, за да получа халюцинации, и влязох в камерата.
По едно време изведнъж усетих нещо, което ми е трудно да обясня – че съм на два сан-
тиметра от едната страна. С други думи, когато дъхът ми влизаше и излизаше, излизаше
и влизаше, той не беше центриран: моето его беше леко към едната страна, с около два
сантиметра.
Помислих си: „Добре де, къде се намира егото? Всички си мислят, че мястото за мис-
лене е в мозъка, но откъде знаят това?“ Бях чел, че хората не го приемали за толкова
очевидно, докато не били проведени множество психологически проучвания. Древните
гърци например смятали, че се мисли с черния дроб. Замислих се: „Възможно ли е това
къде се намира егото да е определено от децата, които са гледали как човек слага ръка
на главата си, когато казва: „Нека да помисля“? Ето защо представата, че егото се на-
мира там горе, зад очите, е така разпространена!“ Реших, че щом мога да преместя егото

211
си с два сантиметра към едната страна, бих могъл да го преместя с още. Това беше на-
чалото на моите халюцинации.
Опитах и след малко успях да преместя егото си надолу през шията до средата на
гърдите. Когато капна капка вода и ме удари по рамото, усетих как то се върна „там
горе“ горе, където бях „аз“. Щом капнеше капка, аз се сепвах леко и моето его се връ-
щаше бързо по шията ми на старото си място. После аз пак го местех надолу. Отначало
ми отнемаше много време, за да го спусна долу, но постепенно ставаше все по-лесно.
Можех да спусна себе си долу до слабините, в едната страна, но повече от това не мо-
жех.
Друг път пък бях в камерата, когато реших, че щом мога да спускам себе си до своите
слабини, мога и да излизам от тялото си. Успях да „застана отстрани“. Това е трудно за
обяснение – можех да помръдна ръце и да разклатя водата и въпреки че не ги виждах,
знаех къде са те. За разлика от реалния живот, където ръцете ми бяха от двете страни
на тялото, сега бяха от едната страна! Усещанията в пръстите и всичко друго си бяха
съвсем нормални, само моето его седеше отстрани, „наблюдавайки“ всичко това.
От този път получавах халюцинации при всяко влизане в камерата и можех да се от-
далечавам все повече и повече от тялото си. Стигнах дотам, че когато вдигнех ръце, ги
виждах като някакви механизми, които се движат нагоре и надолу – не бяха от плът,
бяха механизми. Но още можех да чувствам всичко. Усещанията съответстваха напълно
с движението, но имах и усещането за „той е ей това“. „Аз“ дори успях да изляза от
стаята, да бродя наоколо, да отивам на разни места, където се правеше онова, което съм
виждал да се прави преди.
Имах най-различни извънтелесни преживявания. Веднъж например видях тила си, с
ръцете ми, които бяха върху него. Размърдах пръсти и видях как се мърдат, но между
палеца и другите пръсти се виждаше синьо небе. Разбира се, това не беше реално, беше
халюцинация. Важното обаче бе това, че като мърдах пръстите си, тяхното движение
беше съвсем същото като движението, което си представях, че виждам. Появяваше се
цяла картина, съответстваща на това, което усещаш и правиш, нещо подобно, когато се
събуждаш бавно сутрин и докосваш нещо (и не знаеш какво е то), но изведнъж ти става
ясно какво е. И така цялата картина изведнъж се появява, разликата е в това, че е нео-
бикновена; в смисъл че обикновено си представяш, че егото е разположено пред тила
ти, но вместо това то е зад тила ти.
По време на халюцинациите обаче едно нещо постоянно ме притесняваше от психо-
логическа гледна точка – че може би заспивам и това са просто сънища. Тъй като вече
имах известен опит със сънищата, исках нови преживявания. Това беше глупаво, по-
неже когато имаш халюцинации, или неща от този сорт, ти не мислиш много ясно и
правиш разни глупави неща, каращи мозъка ти да работи, като например да провериш
дали не сънуваш. Аз постоянно проверявах дали не сънувам – понеже ръцете ми бяха
зад главата – като търках палците си един в друг, за да ги усетя. Разбира се, че можеше
това да го сънувам, но не сънувах: знаех, че е реално.
Като мина известно време и радостта от това, че имам халюцинации, спря да ги „от-
ключва“ или да ги спира, можех да се отпусна и да халюцинирам продължително.
След седмица или две вече правех паралели между това как работи мозъкът в сравне-
ние с компютъра – и по-специално как се складира информация. Интересуваше ме най-
вече как са складирани спомените в мозъка: можеш да стигнеш до тях по най-различни
пътища, за разлика от машината, където трябва да потърсиш директно коректен адрес в

212
паметта. Ако ми трябва думата „наем“ например, може да е защото решавам кръстосло-
вица и търся четирибуквена дума, започваща с „н“ и завършваща на „м“; може да е във
връзка с различни видове доход или пък за дейности като даване или вземане на наем,
което на свой ред може да възбуди асоциации с други спомени или информация. Чудех
се как да се направи една „имитираща машина“, която ще научи езика така както го учи
дете: като говорите на машината. Така и не можах да измисля как да се складира инфор-
мацията по организиран начин, така че машината да може да я използва за своите цели.
Същата седмица когато влязох в камерата и получих халюцинации, се опитах да
мисля за най-ранните си спомени. Непрекъснато си повтарях: „Трябва да е нещо от по-
рано, да е нещо от по-рано“
– така и не бях доволен от колко рано са тези спомени. Ако стигнех до някой ранен
спомен – да кажем от родния ми град Фар Рокауей
– веднага се появяваше цяла серия от спомени, всички от Фар Рокауей. Ако след това
започвах да мисля за нещо, свързано с друг град – Сидърхърст или някой друг, – тогава
се появяваше цял куп спомени, свързан със Сидърхърст. Тогава разбрах, че информа-
цията е подредена според локацията, където си получил съответния опит.
Това откритие ми хареса много, излязох от камерата, взех си душ, облякох се и тръг-
нах към „Хюс Еъркрафт“ за своята ежеседмична лекция. Бяха минали някъде около 45
минути, откакто излязох от камерата, когато внезапно осъзнах, че нямам ни най-малка
представа как са складирани спомените в мозъка; просто бях получил халюцинация за
това как се складират спомените в мозъка! Така нареченото ми откритие нямаше нищо
общо с начина, по който спомените се пазеха в мозъка, то беше свързано с играта, която
играех със самия себе си.
В многобройните ни разговори за халюцинации при предишните ми посещения, аз се
опитвах да обясня на Лили и другите, че това, което ни се струва реално, не е реално
наистина. Ако няколко пъти видиш златни кълба, или нещо подобно, и те говорят с теб
по време на халюцинация и ти кажат, че са друг разум, това не означава, че те са друг
разум. Това просто означава, че ти си имал такава халюцинация. По същия начин аз
имах разтърсващо чувство, че съм открил как се складират спомените, и бях изненадан,
че ми отне 45 минути, докато разбера грешката, която се опитвах да обясня на всички.
Един от въпросите, който също ме вълнуваше, бе дали халюцинациите, като съни-
щата, се влияят от това, което вече имаш в ума си – от преживяванията от деня или от
преди това, или от нещата, които очакваш да видиш. Смятах, че аз имах извънтелесни
преживявания, защото си говорехме за извънтелесни преживявания точно преди да
вляза в камерата. Причината пък да имам халюцинация за това как са подредени споме-
ните в мозъка, според мен беше, че разсъждавах върху този въпрос цяла седмица.
Разговарях с най-различни хора там за това доколко са реални преживяванията. Те
твърдяха, че в експерименталната наука реално е това нещо, което може да се възпро-
изведе. По тази логика, щом много хора отново и отново виждат златни кълба, които им
говорят, кълбата трябва да са реални. Аз пък твърдях, че в тези случаи, преди хората да
влязат в камерата са обсъждали темата за тези златни кълба, така че когато човекът
получи халюцинации, а преди да влезе в камерата мозъкът му се е занимавал със златни
кълба, то той вижда нещо подобно – може да са сини или някакви други кълба, и си
мисли, че възпроизвежда преживяното. Направо е смешно колко е лесно да се направи
разликата и колко е трудно да се дефинира!
Според мен в халюцинациите няма нищо, което е свързано с нещо външно, което не

213
идва от вътрешното психологическо състояние на човека, който халюцинира. Но мно-
зина вярват, че халюцинациите са реални. Същата е идеята, на която се дължи познава-
нето в някаква степен на съногаданията. Например някои психоаналитици интерпрети-
рат съня, изяснявайки смисъла на различни символи. Не е напълно изключено след това
тези символи да се появят в сънищата. В този ред си мисля, че вероятно тълкуването на
халюцинациите и сънищата е самоподпомагащ се процес: в общи линии ще постигнеш
по-голям или по-малък успех, особено ако го обсъдиш подробно предварително.
Обикновено получавах халюцинации за около петнайсет минути, след като вляза в
камерата; но при дадени обстоятелства – например ако съм пушил преди това мариху-
ана – ставаше много бързо (макар че и петнайсет минути за мен са си много бързо).
Често ми се случваше следното – когато получавах халюцинациите, получавах и
нещо, което може да се опише като „замърсяване“ – някакви хаотични образи, без вся-
каква връзка. Опитвах се да запомня нещо от тези образи, за да мога да ги анализирам,
но не можех. Мисля, че бях започнал да се приближавам до процеса, който настъпва,
когато заспиваш: определено съществуват логични връзки, но когато се опиташ да за-
помниш какво те е накарало да мислиш за това, за което мислиш в момента, не си спом-
няш. И всъщност скоро забравяш какво се опитваш да запомниш. Запомнях само неща
като бял знак с пъпка върху него, в Чикаго, който после изчезва. Все някакви такива
неща.
Г-н Лили имаше няколко различни камери и направихме няколко експеримента. Ня-
маше никаква разлика по отношение на халюцинациите и стигнах до убеждението, че
камерите са ненужни. Сега знам, че е достатъчно просто да поседиш тихо – не ти тряб-
ват всички тези измишльотини.
И така, прибрах се вкъщи, загасих лампите, седнах в дневната на удобен фотьойл и
опитвах ли, опитвах – нищо не стана. Нито веднъж не успях да получа халюцинации
извън камерата. Много ми се искаше да го направя вкъщи и не се съмнявах, че човек
може да медитира и да получи халюцинации, ако се упражнява, но аз не се упражнявах.

214
 Наука на самолетопоклонниците9
През Средновековието имало какви ли не абсурдни идеи, като например, че рогът на
носорог повишава потентността. После бил открил метод как да се познае кои идеи ра-
ботят и кои не, и щом не работят, да се отхвърлят. Този метод, естествено, бил система-
тизиран и се превърнал в онова, което днес наричаме наука. Живеейки днес в епохата
на науката, ни е трудно да разберем как въобще някога са могли да съществуват знахари,
щом като никой от илачите им не действал или имал някакъв съвсем слаб ефект.
Дори и в днешно време обаче срещам хора, които рано или късно започват разговори
за НЛО или за астрология, или за някакъв вид мистицизъм, или разширени граници на
съзнанието, нови видове осъзнатости, екстрасензорни възприятия и така нататък. И зак-
лючих, че този свят не е научен.
Повечето хора вярват в толкова странни неща, че реших да разбера откъде идва това.
И нещо, което може да се определи като изследователско любопитство, ме докара до
положение, в което бях затрупан от глупости. Започнах с проучване на различните идеи
за мистицизъм и мистични преживявания. Часове наред бях прекарал в изолационна
камера, бях получавал халюцинации, така че знаех нещо по този въпрос. Отидох в Ин-
ститута „Изълън“, който е разсадник на това мислене (мястото е прекрасно, добре е да
се види). Там бях направо разбит. Не съзнавах колко много са.
В „Изълън“ има басейнчета, които се пълнят от горещи извори и са на ръба на ска-
лите, на десетина метра над океана. Едно от най-приятните ми преживявания бе да седя
в такъв басейн и да гледам вълните, разбиващи се в скалата долу, да се взирам в синьото
небе над мен и да изучавам красивата гола жена, която спокойно влизаше във ваната
при мен.
Веднъж влязох в един басейн, в който седяха едно красиво момиче и едно момче,
които не се познаваха. Веднага си помислих: „Леле! Как да заприказвам тази красива
гола жена?“
Чудех се какво да кажа, когато момчето я заговори:
– Аз... ъ... уча масажи. Може ли да се упражня върху вас?
– Добре – отговори му тя. Излязоха от ваната и тя легна на масата за масажи.
Помислих си: „Колко хитро! Никога не ми би хрумнало нещо подобно!“ Той започна
да мачка палеца на крака ѝ.
– Като че ли напипвам някаква вдлъбнатина – казва той. – Дали е хипофизата?
Аз изтърсвам:
– Бая далече си от хипофизата, мой човек!
И двамата ме погледнаха ужасени – бях се издал – и ми казаха:
– Това е рефлексология!
Бързо затворих очи и се престорих, че медитирам.
Това е само един пример за нещата, които ме разбиваха. Захванах се и с екстрасен-
зорни възприятия и паранормални психологични явления, където последната мода бе
Ури Гелър – човек, за който се смяташе, че може да огъне ключове, като прокара пръст
по тях. И така, по негова покана отидох в хотелската му стая да видя демонстрация по
четене на мисли и огъване на ключове. Не можа да прочете нито една моя мисъл – пред-
полагам, че никой не можеше да проникне в мозъка ми. Сетне синът ми взе един ключ

9
Из реч за откриване на учебната година в Калтех през 1974 г.
215
и му го подаде. Гелър го потърка, но нищо не стана. Тогава ни каза, че се получава по-
добре под вода и ето ни: стоим тримата в банята с ключа под течащата вода и той го
търка с пръст. Пак нищо не стана. Така и не можах да изследвам този феномен.
Тогава започнах да мисля в какви ли още глупости вярваме. (Сетих се за разните зна-
хари и колко е лесно да се проверят, като се види, че никое от средствата им не действа.)
Открих неща, в които вярват дори още повече хора, например че имаме някакви знания
как да обучаваме. Има големи школи по методи за четене и математика и разни други,
но ако забелязвате, резултатите от изпитите по четене продължават да вървят надолу –
или едва-едва се повишават – независимо от факта, че систематично се работи върху
подобряването на методите. Ето един знахарски илач, от който няма никакъв ефект.
Това би трябвало да се провери; защо се смята, че действа? Друг пример е начинът, по
който се отнасяме с престъпниците. Очевидно е, че нямаме никакъв напредък – да,
имаме много теории, но нула успех в намаляването на престъпността по начина, по
който действаме с престъпниците.
Въпреки това, тези неща се смятат за наука. Изучаваме ги. И си мисля, че обикновени
хора с идеи, плод на здрав разум, се респектират и плашат от тази псевдонаука. Учи-
телка, която има добра идея как да научи децата да четат, е принудена от училищната
система да го прави по друг начин, и дори е подведена от тази система да мисли, че
нейният метод не е добър. Или майка на лоши момчета, след като ги е дисциплинирала
по един или по друг начин, изпитва вина до края на живота си, че не го е направила
„каквото трябва“ според специалистите.
Затова наистина трябва да се замислим за теориите, които не работят, и за науката,
която не е наука.
Педагогическите и психологически научни изследвания, за които споменах, са при-
мер за това, което наричам наука на самолетопоклонниците. Самолетопоклонниците са
хора от тихоокеанските острови. По време на войната те видели да кацат самолети, на-
товарени с всякакви хубави неща, и поискали пак да стане същото. Те обособили нещо
като самолетна писта, от двете ѝ страни запалили огньове, направили дървена колиба, в
която седи човек, с две парчета дърво на главата като слушалки и с бамбукови пръчки,
стърчащи като антени – диспечерът – и зачакали да кацнат самолетите. Били направили
всичко както трябва. Формата била перфектна. Всичко изглеждало точно така, както
изглеждало и преди. Но не работело. Не кацнали никакви самолети. Ето затова наричам
въпросната наука „наука на самолетопоклонниците“, защото привидно спазват законите
и формата на истинската наука, но изпускат нещо съществено, защото така и не кацат
самолетите.
Сега, разбира се, съм длъжен да кажа какво изпускат. Това е толкова трудно, колкото
да обясня на населението на тихоокеанските острови какво трябва да направят, за да
повишат благосъстоянието си. То не е нещо просто, като да им кажеш да оправят фор-
мата на дървените слушалки. Има обаче едно нещо, което забелязах, че липсва на нау-
ката на самолетопоклонниците. Това е идеята, която се надяваме всички вие да сте нау-
чили в часовете по научни предмети в училище – ние никога не казваме изрично каква
е тя, а просто се надяваме да я схванете от всичките примери за научни изследвания.
Интересно е, следователно, да я извадим наяве и да я изкажем открито. Това е принци-
път за честността в науката, за максималната вътрешна пълнота и честност на науката.
Когато провеждате научен експеримент, трябва да опишете всичко, което според вас
може да провали експеримента, а не само нещата, които мислите, че са наред: други
възможни обяснения на вашите резултати; неща, които сте елиминирали на базата на

216
други ваши опити – за да е сигурно, че други учени ще знаят, че са били елиминирани.
Ако смятате, че нещо противоречи на вашата теория, кажете го. Ако смятате, че нещо
не е правилно, или е възможно да е неправилно, направете всичко по силите си, за да го
обясните. Ако създавате теория например, и искате да я представите и разпространите,
трябва да изложите и всички факти, които ѝ противоречат, наред с тези, които я потвър-
ждават. Тук има и един още по-тънък момент. Когато съберете всички идеи, за да изве-
дете една сложна теория, трябва да се убедите, че тя обяснява не само фактите, от които
е възникнала, а че от завършената теория произтича и нещо ново.
Накратко: трябва да се стараете да дадете пълната информация, която ще помогне на
другите сами да си съставят преценка за стойността на вашия принос, а не само инфор-
мация, която води до едностранчива преценка.
За да ме разберете най-добре, ще направя сравнение с рекламата например. Снощи
чух реклама, че олиото „Уесън“ не попива в храната. Добре, това е вярно. Тук няма
измама. Но аз не говоря само за това да няма измама, а говоря за честността в науката,
която е едно съвсем друго ниво. Фактът, който трябва да се прибави към тази реклама,
е, че нито едно олио не попива в храната, ако с него се готви при определена темпера-
тура. Ако се готви на друга температура, всички олиа попиват, включително и „Уесън“.
Това е обобщението, което трябва да се каже, не става дума за факта, който е истина,
именно в това е разликата.
От опит знаем, че истината излиза наяве. Ще повторим вашите експерименти и ще
видим дали сте прави или грешите. Природните явления ще потвърдят или ще отрекат
теорията ви. И въпреки че може и да спечелите някаква временна слава и радост, няма
да си спечелите добро име като учени, ако не се стараете да направите всичко много
внимателно. Именно този тип честност в науката, този стремеж да не заблуждаваш сам
себе си, това липсва най-вече в науката на самолетопоклонниците.
До голяма степен трудността идва от трудния предмет и неприложимостта на науч-
ните методи към този предмет. Трябва да отбележа обаче, че това не е единствената
трудност. Това е обяснението защо самолетите не кацат – но те така и не кацат.
От опит сме научили как да избягваме самоизмамите. Ето един пример. Миликан из-
мерил заряда на електрона при експеримент с капещи капки мазнина и стигнал до ре-
зултат, за който днес знаем, че не е съвсем точен. Малкото отклонение идва от некорек-
тната стойност на вискозитета на въздуха. Интересно е да се проследи историята на из-
мерванията на заряда на електрона след Миликан. Ако ги представите в графика като
функция на времето, ще видите, че всеки следващ резултат е малко по-висок от предиш-
ния, докато на края стигат до много високо ниво.
Защо не виждат веднага, че новият резултат е по-висок? Това е нещо, от което учените
се срамуват, защото показва, как разсъждават: ако получат резултат, който е много по-
висок от резултата на Миликан, ще решат, че са объркали нещо, ще го потърсят и ще го
намерят. Когато обаче резултатът е близо до резултата на Миликан, те не търсят толкова
усърдно и просто изключват резултатите, които се отклоняват много. Днес вече знаем
какви са опасностите от подобен развой и не страдаме от тази болест.
Но тази дълга история как да се научим да не заблуждаваме сами себе си – да опазим
съкровения морал в науката – е нещо, което за съжаление не е изрично включено в нито
един учебен курс, който знам. Надяваме се, че сте го научили по осмотичен път.
Първият принцип е да не заблуждавате самите себе си – а себе си е най-лесно да из-
лъжеш. Затова човек трябва да бъде много внимателен. Когато не заблуждаваш себе си,

217
е лесно да не заблуждаваш и останалите учени. Просто трябва да си честен по обикно-
вения начин.
Бих искал да добавя нещо, което може и да не е най-важното, но за мен има значение,
и то е да не подвеждате лаиците, когато говорите като учени. Не става въпрос да не
мамите жена си, или да не забаламосвате приятелката си, или нещо подобно, когато не
се правите на учени, а сте просто едни обикновени хора. Оставям това на вас самите и
на вашия равин. Говоря за онази специална, висш тип честност, според която вие като
учен ще направите всичко по силите си, за да покажете, че може и да грешите, когато
действате като учен. И това е нашата отговорност като учени към другите учени, а също
така и към неспециалистите.
Например бях малко изненадан от разговора ми с един приятел, който щеше да говори
по радиото. Той се занимаваше с космология и астрономия и се чудеше как да обясни
какви са приложенията на работата му.
– Ами кажи, че няма такива – подсказах му аз.
– Да, но няма да имаме повече финансиране – отговори ми той.
Мисля, че тук има известна измама. Щом се представяш за учен, трябва да обясниш
на неспециалистите какво правиш – и ако те не искат да дават помощ за твоите изслед-
вания, това си е тяхно решение.
Ето един пример за този принцип: ако искаш да изпиташ дадена теория, или да обяс-
ниш някаква идея, винаги показвай резултатите такива, каквито са. Ако показваме само
едни от резултатите, теорията ще изглежда добре. Трябва обаче да се обявяват и двата
вида резултати.
Същото е от значение и при консултациите за правителството. Например някой сена-
тор ви пита за мнението ви дали да прави сонда в своя щат, а вашето мнение на учен е,
че е по-добре да се сондира в някой друг щат. Ако не покажете този резултат, значи не
сте направили научна консултация. Били сте използван. Ако дадете отговор, който се
харесва на правителството или на някои политици, те ще го използват в своя полза при
дискусиите. Ако не е според техния интерес, няма да го публикуват. Това не е научна
консултация.
За слабата наука са по-характерни друг вид грешки. Когато бях в „Корнел“, често си
приказвах с хора от факултета по психология. Една студентка ми каза, че иска да нап-
рави следния експеримент: било установено, че при определени обстоятелства – X, плъ-
ховете правят нещо – А. Тя иска да разбере, дали ако промени обстоятелствата – на У,
плъховете ще продължат да правят А. Така че, нейната цел бе да проведе експеримент
с обстоятелствата У и да види дали ще стане А.
Казах ѝ, че според мен, най-напред трябва да повтори чуждия опит в своята лабора-
тория, за да провери дали при условия X ще стане А, а след това да измени X с У, за да
види дали ще се измени и А. Само тогава може да бъде сигурна в резултата.
Идеята много ѝ хареса и тя отиде да говори със своя професор. Неговият отговор
обаче беше, не, не можеш да направиш това, защото то вече е правено и повтарянето му
било губене на време. Това беше около 1947 г. и явно генералната политика бе да не се
повтарят психологични експерименти, а само да се променят условията и да се види
какво ще стане.
Днес съществува определена опасност да се случи същото дори в полето на просло-
вутата физика. Бях шокиран, като чух за един експеримент в големия ускорител при

218
Националната лаборатория за ускоряване на частиците, при който един колега използ-
вал деутерий10. За да сравни резултатите от тези опити с тежък водород с резултатите
от опити с лек водород, той щеше да използва резултатите от друг експеримент, прове-
ден с друга техника. Когато го попитали защо прави така, той отговорил, че по програ-
мата не е зададено време (защото времето е много малко и апаратурата е много скъпа)
да проведе експеримент с лек водород на въпросната апаратура, защото няма да има
нови резултати. Ръководителите на проектите в Националната лаборатория за ускоре-
ние на частиците са толкова загрижени да имат нови резултати с рекламни цели, за да
получават повече пари, че унищожат – може би – смисъла на самите експерименти,
който всъщност е целта на тяхната дейност. Често на експериментаторите им е трудно
да изпълнят своята работа така, както изисква тяхната научна почтеност.
Все пак обаче, не всички експерименти по психология са като този. Например, има
много опити, при които плъховете се прекарват през какви ли не лабиринти, а резулта-
тите не са много ясни. През 1937 г. обаче един учен на име Юнг провел много интересен
експеримент. Направил дълъг коридор с врати от едната страна, през които влизали плъ-
ховете, и врати на другата страна, където била храната. Искал да види дали може да
обучи плъховете да влизат в третата врата от тази, от която ги пускал. Не. Плъховете
винаги влизали веднага през вратата, където имало храна предишния път.
Въпросът бил откъде плъховете знаят, че това е същата врата, през която са минали
предишния път, при положение, че коридорът бил направен много добре и всички врати
били еднакви. Очевидно във вратата имало нещо, което я отличава от останалите. Той
боядисал всички врати много внимателно и направил предните им страни абсолютно
еднакви. Плъховете продължавали да познават вратите. После решил, че може би плъ-
ховете надушват храната, затова използвал химикали, за да промени миризмата след
всеки опит. Плъховете пак познавали вратата. После предположил, че може би плъхо-
вете познават по светлините и обстановката на самата лаборатория. Затова покрил ко-
ридора, но плъховете продължавали да познават.
Накрая открил, че познавали по звука по пода, когато пробягвали по него. Разбрал го,
като сложил коридора в пясък. И така той премахвал един след друг всички възможни
ориентири и накрая успял да измами плъховете и те се научили да минават през третата
врата. Ако не изпълнел всички тези условия, плъховете познавали.
От научна гледна точка това е първокласен експеримент. При него са открити всички
ориентири, които плъховете използват, а не онези, които човек смята, че използват. Този
експеримент показва какви условия трябва да се създадат, за да бъде всичко под контрол
при опит с плъхове.
Проверих как са се развили нещата след този експеримент. В следващия опит, както
и в този след него, въобще не се споменава Юнг. Не са използвани неговите критерии –
да се слага коридорът в пясък, да се изпипа внимателно всичко. При тях просто пускали
плъховете да си тичат по познатия начин, без да се обръща внимание на големите отк-
рития на Юнг, без да се цитират неговите статии, защото той не е открил нищо за плъ-
ховете. На практика той е открил всичко, което трябва да направите, за да откриете как-
вото и да било за плъховете. Пренебрегването на опити като неговия е характерна черта
за науката на самолетопоклонниците.
Друг пример са опитите, свързани с екстрасензорни възприятия, на г-н Райн и други

10
Стабилен изотоп на водорода. – Б.пр
219
хора. Тъй като много хора са правили своите забележки – а и те самите са правили за-
бележки за своите експерименти – те така са подобрили своите методи, че ефектите са
все по-малки, и по-малки, и по-малки, докато накрая постепенно изчезнали. Всички па-
рапсихолози търсят някакъв опит, който може да се повтори – да се направи отново и
да се получи същия резултат – статистически дори. Те пускат милиони плъхове – греш-
ка, този път говорим за хора – правят много неща и получават определен статистически
ефект. Следващия път, когато повторят опита, ефектът го няма. И така, накрая се намира
някой който започва да твърди, че няма смисъл от изискването да се търси повтаряем
опит. Нима това е наука?
В своята реч, подавайки си оставката като директор на Института по парапсихология,
този човек говори за нова институция. И докато обяснява на хората какво да правят, той
отбелязва, че едно от нещата, които трябва да правят, е да са сигурни, че само те обуча-
ват студенти, които показват способност да стигнат до паранормални психологически
резултати на определена степен – а не си губят времето с разни амбициозни и любозна-
телни студенти, които имат само случайни резултати. Подобна политика на препода-
ване е много опасна – да учиш студентите само как да постигнат определени резултати,
а не как се провеждат експерименти с научна достоверност.
Ето защо ви пожелавам само едно нещо – да имате късмета да попаднете там, където
ще бъдете свободни да поддържате този вид честност, който ви описах, да не трябва да
пазите своята позиция в организацията или финансовата помощ или нещо друго, преда-
вайки научната честност. Дано да имате тази свобода.

220
 ТЪРСЕТЕ

В книгата си „Гениални и когато грешат“ (с подзаглавие „Блестящите гафове от

Дарвин до Айнщайн“) видният астрофизик Марио Ливио разглежда петима изтъкнати
учени от последните два века – Чарлз Дарвин, Уилям Томсън (известен като лорд Кел-
вин), Лайнъс Карл Полинг, сър Фред Хойл и Алберт Айнщайн, – в умовете на всеки от
които са се родили освен велики и работещи и днес теории и идеи, също и знаменити
гафове. Под „гафове“ авторът разбира по-скоро сериозна концептуална неточност, ко-
ято е в състояние да постави под въпрос цели теории или мащабни проекти, или дори
заплашва – при едни или други условия – да забави прогреса в науката.

221
 Един от най-въздействащите мислители на нашето време, Стивън Хокинг е интелек-
туален идол, известен не само заради приключенския дух на своите идеи, но и заради
яснотата и остроумието, с които ги изразява. Във „Вселената в орехова черупка“ той
ни отвежда до предния фронт на теоретичната физика, където истината много често е
по-необичайна от измислицата, и ни обяснява като на неспециалисти кои са принци-
пите, контролиращи нашата Вселена. Както много други учени от общността на теоре-
тичната физика, професор Хокинг иска да открие граала на науката – изплъзващата се
Теория за всичко, която е скрита в сърцевината на Космоса

222
 Ричард Файнман

СИГУРНО СЕ ШЕГУВАТЕ,
Г-Н ФАЙНМАН!
Приключенията на един любопитко

Американска, първо издание

Превод Мария Атанасова

Коректор Християна Хинова
Компютърна обработка Любен Козарев
Оформление на корицата Деница Трифонова

http://4eti.me

Формат 16/60/90
Обем 21 п.к.

Дадена за печат октомври 2014

Излязла от печат октомври 2014
Предпечат и печат Изток-Запад

1124 София, бул. „Цариградско шосе“ № 51 (до БТА)

тел.: (02) 946 35 21, тел./факс: (02) 946 35 21
e-mail: iztok.zapadbg@gmail.com
iztok_zapad@abv.bg
www.iztok-zapad.eu