ПЕТДЕСЕТ

ВЕЛИКИ РАЗКАЗВАЧИ
Сборник разкази

ТОМ II

Джон Стайнбек • Ърскин Колдуел • Константин Паус-

товски • Андре Мороа • Анри Троая • Хулио Кортасар •
Ърнест Хемингуей • Уилям Сароян • Франк О’Конър •
Карел Чапек • Хайнрих Бьол • Алберто Моравия •
Съмърсет Моъм • Ъруин Шоу • Алън Силитоу • Карлос
Фуентес • Рей Бредбъри • Херман Хесе • Иво Андрич •
Ромен Гари • Греъм Грийн • Маргарет Драбъл • Джон
Ъпдайк • Кърт Вонегът • Милан Кундера

© Жени Божилова, Меглена Баджарова, Николай Василев, Елмира Ве-

ликова, Владимир Германов, Петър Драгоев, Кръстан Дянков, Светлана
Каролева, Ана Ковачева, Венцислав Константинов, Нели Константи-
нова, Красимира Маврова, Милети Младенов, Лъчезар Мишев, Боян Ни-
чев, Кристина Рангелова, Васил Самоковлиев, Серафим Северняк, Асен
Славов, Райна Стефанова, Виолета Тицин, Николай Шивачев, превод
© Александър Георгиев, дизайн на корицата
© ИК „Кронос“, съставителство, 2010

https://4eti.me

ISBN 978-965-366-029-2
 Съдържание
Анотация ..................................................................................................................... 5

ДЖОН СТАЙНБЕК Моли Морган ......................................................................... 7

Превод Николай Василев

ЪРСКИН КОЛДУЕЛ Паметникът ........................................................................ 19

Превод Кръстан Дянков

КОНСТАНТИН ПАУСТОВСКИ Етикетчета за колониални стоки .................. 23

Превод Серафим Северняк

АНДРЕ МОРОА Хотел „Танатос палас“............................................................... 35

Превод Николай Шивачев

АНРИ ТРОАЯ Портретът ....................................................................................... 44

Превод Милети Младенов

ХУЛИО КОРТАСАР Вратите на небето .............................................................. 54

Превод Лъчезар Мишев

ЪРНЕСТ ХЕМИНГУЕЙ Индианско селище ....................................................... 62

Превод Николай Попов

УИЛЯМ САРОЯН Лятото с хубавия бял кон....................................................... 65

Превод Асен Славов

ФРАНК О’КОНЪР Мъжът вкъщи ........................................................................ 70

Превод Красимира Маврова

КАРЕЛ ЧАПЕК Ореол ........................................................................................... 76

Превод Васил Самоковлиев

ХАЙНРИХ БЬОЛ Край моста ............................................................................... 81

Превод Венцислав Константинов

АЛБЕРТО МОРАВИЯ Не се рови надълбоко ..................................................... 83

Превод Петър Драгоев

3
СЪМЪРСЕТ МОЪМ Трите дебелани от Антиб .................................................. 87
Превод Елмира Великова

ЪРУИН ШОУ Във френски стил ........................................................................... 96

Превод Меглена Баджарова

АЛЪН САЛИТОУ Картината с рибарската лодка ............................................. 106

Превод Виолета Рицин

КАРЛОС ФУЕНТЕС Двете Елени...................................................................... 118

Превод Райна Стефанова

РЕЙ БРЕДБЪРИ Човекът с Роршаховата риза................................................... 125

Превод Нели Константинова

ХЕРМАН ХЕСЕ Преображенията на Пиктор ..................................................... 134

Превод Венцислав Константинов

ИВО АНДРИЧ Жена на камъка ........................................................................... 137

Превод Боян Ничев

РОМЕН ГАРИ Фалшификатът ............................................................................ 147

Превод Кристина Рангелова

ГРЕЪМ ГРИЙН Запазен периметър ................................................................... 156

Превод Ана Ковачева

МАРГЪРИТ ДРАБЪЛ А тези, които си спомнят .............................................. 164

Превод Жени Божилова

ДЖОН ЪПДАЙК Семеен живот в Америка ....................................................... 174

Превод Светлана Каролева

КЪРТ ВОНЕГЪТ Този мой син........................................................................... 186

Превод Владимир Германов

МИЛАН КУНДЕРА Игра на автостоп ................................................................ 196

Превод Красимира Маврова

КРАТКИ БИОГРАФИИ ......................................................................................... 208

4
 Анотация
Двутомният сборник „Петдесет велики разказвачи“ събира на едно място
разкази от най-известните световни майстори на словото. Различни по тема-
тика, звучене и стил, тези истории са обединени от една цел – да изследват
противоречивата същност на човешката душа в нейните мрачни и светли
проявления.

Следващото поколение разказвачи, включени във втори том, чието твор-

чество отдавна се е превърнало в общочовешко културно наследство, про-
дължава със свой глас и творчески открития да изследва нови духовни тери-
тории. Историите на Джон Стайнбек, Анри Троая, Карел Чапек, Хайнрих
Бьол, Съмърсет Моъм, Карлос Фуентес, Рей Бредбъри, Иво Андрич, Греъм
Грийн, Кърт Вонегът ни пренасят мигновено през пространството и времето
в едно шеметно пътешествие сред познати и непознати земи, сред преживени
и неизпитани вълнения, радости и горести, за да се завърнем по-богати и по-
мъдри отново при себе си.

5
 Предговор
Скъпи приятели,

В двутомната колекция, която ви предлагаме, сме подбрали разкази на

едни от най-известните писатели в световната литература от последното сто-
летие. Тя няма претенции за изчерпателност или за оценка, а е опит да се
съберат на едно място различни национални гласове.
Независимо от географската разнопосочност обаче, пътуването, на което
ви каним чрез историите на тези майстори на словото, е в една обща терито-
рия – територията на човешкия дух. Там където най-фините вълнения на ду-
шата са не по-маловажни и съдбовни от изключителните страсти и емоции.
Защото в нея мярката и целта са едни – духовното движение и усъвършенст-
ване. Изострените сетива на разказвачите улавят и изследват способността
или неспособността на своите герои за такъв напредък, споделяйки чрез сво-
ите истории и размисли обобщен човешки опит.
Всяка подобна селекция носи определени индивидуални пристрастия на
съставителите, но талантът и прозренията на включените в сборника автори
са безспорни. Надяваме се всеки, посегнал към тези два тома, да намери своя
разказ или разкази, които да го развълнуват, да му „проговорят“, да му дарят
емоцията, която да обогати погледа му към живота и света.
Благодарим ви, че ще споделите с нас това пътешествие из многоликото и
необятно литературно пространство, където всеки глас, независимо на какъв
език говори, е уникален и значим.

От издателите

6
 ДЖОН СТАЙНБЕК
Моли Морган
Моли Морган слезе от влака в Сълинъс и около час чака автобуса. Голямата кола
беше празна: в нея пътуваха само шофьорът и Моли.
– Знаете ли, аз никога не съм ходила в Райските пасбища – каза тя. – Далече ли е от
шосето?
– Около три мили – отговори шофьорът.
– А ще намеря ли там кола до Пасбищата?
– Не, ако не ви посрещне някой.
– Но как ще стигна дотам?
Шофьорът с явно удоволствие мина през проснатия на пътя заек.
– Аз само мъртви газя – поясни той с извиняващ се тон, – а тези, които попадат в
светлината на фаровете, се мъча някак да ги заобиколя.
– Разбирам, но как все пак ще стигна до Райските пасбища?
– Не зная. Сигурно пеш. Всички ходят пеш, ако не ги посрещнат.
Когато я свали на отклонението, Моли Морган тъжно вдигна своя куфар и закрачи
към хълмовете. Но ето че изравнил се с нея, изскърца със спирачките си стар форд пи-
кал.
– В долината ли, мем?
– Да, да, в долината.
– Тогава сядайте. Не се бойте де. Аз съм Пат Хамбърт. Живея в Пасбищата.
Моли хвърли поглед на прашния човек, който седеше зад кормилото, и прие поканата.
– Аз съм вашата нова учителка. По-точно, надявам се, че ще бъда новата ви учителка.
Знаете ли къде живее мистър Уайтсайд?
– Как да не зная, аз точно натам отивам. Той е председател на нашия училищен съвет.
И аз, знаете ли, също влизам в съвета. Там всички гадаехме каква сте... – Той изведнъж
се смути и се изчерви под пласта прах. – Тоест, разбира се, аз исках да кажа какво пред-
ставлявате. С предишната учителка, откровено казано, се измъчихме. Тя работеше
добре, но много често боледуваше. Пък и беше нервна. И заради тези болести, накрая
ни напусна.
Моли пощипваше краищата на пръстите си в ръкавиците.
– В писмото, което получих, се казва да отида при мистър Уайтсайд. Как е той,
добре?... Ах, какво говоря. Исках да попитам що за човек е той?
– О, с него вие много добре ще се разберете. Той е славен старец. Родил се е в същата
къща, в която и сега живее. И в колеж се е учил като вас. Хубав човек. Повече от дваде-
сет години е председател на училищния съвет.
Когато излезе от колата пред голямата старинна къща на Джон Уайтсайд, Моли ис-
тински се изплаши.
„Ето, сега ще започне – помисли си тя. – Но защо се страхувам? Какво ще ми направи
той?“
Моли беше само на деветнадесет години и чувстваше, че предстоящият разговор за
първата ѝ работа е най-важното събитие в нейния живот.
На път към къщата тя ни най-малко не се успокои. Пътечката минаваше между хубави

7
малки цветни лехички, които бяха заградени с подкастрени храсти и изглеждаше, че
този, който е садил тези цветя, им бе внушил: „Растете и се размножавайте, но не растете
много високо и не се размножавайте много изобилно, а най-добре е да се пазите да изс-
качате на тази пътечка“. Тук във всичко се чувстваше твърда ръка – насочваща и поп-
равяща.
Голямата бяла къща изглеждаше много внушително. Жълтите дървени жалузи бяха
спуснати, за да не проникват в стаите лъчите на следобедното слънце. Когато Моли
стигна до средата на пътечката, видя верандата – топла, широка, приветлива, като прег-
ръдка.
„Когато видиш стълбището и веднага можеш да кажеш гостоприемна ли е къщата,
или не. Ами ако вратата беше мъничка и нямаше никакво стълбище?“ – мерна се в гла-
вата на Моли. Но въпреки гостоприемността на широките стъпала и голямата парадна
врата, боязливостта не я оставяше. Тя позвъни.
Вратата се отвори. Пред Моли стоеше едра спокойна жена и я гледаше с усмивка.
– Надявам се, че вие нищо не продавате – каза мисис Уайтсайд. – Аз вечно купувам
това, което не ми трябва, а после все се ядосвам.
Моли се засмя. Тя изведнъж се почувства много щастлива. До тази минута и тя самата
не знаеше колко се боеше.
– О, не! – извика тя. – Аз съм новата учителка. В писмото беше казано, че с мен ще
поговори мистър Уайтсайд. Може ли да го видя?
– Разбира се. Той точно сега обядва. А вие обядвахте ли?
– Да, разбира се. Тоест не.
Мисис Уайтсайд се учуди и като я пропусна да влезе, каза:
– Приятно ми е да чуя един толкова определен отговор.
Тя въведе Моли в голяма столова, където край стените имаше бюфети от червено
дърво. Квадратната маса беше отрупана с чинии.
– О, Джон вече е обядвал и излязъл. Седнете, мила госпожице. Сега ще ви донеса
печено.
– Не, какво правите! Благодаря ви, наистина не е нужно. Аз само ще поговоря с мис-
тър Уайтсайд и веднага ще си отида.
– Седнете, седнете. Първо трябва да се подкрепите.
– Ами той... много ли е строг? Искам да кажа... с новите учители?
– А, според обстоятелствата – отговори мисис Уайтсайд. – Ако не е ял, е истински
звяр и доста крещи. А ако току-що е станал от масата – е свиреп, но с мярка.
Моли радостно се засмя.
– Вие, разбира се, имате деца – каза тя. – Възпитали сте много-много деца и ги оби-
чате.
Мисис Уайтсайд се намръщи.
– Не, но мен ме е възпитавало дете. Само едно дете. И как само ме възпита! Как можех
да се справя с него. А сега той се е заел с възпитанието на кравите, горкият. Не, лошо се
получи...
Когато Моли си похапна, мисис Уайтсайд отвори страничната врата и каза:
– Джон, търсят те.
Тя побутна младото момиче през прага и Моли се намери в стая, която приличаше на
библиотека – там имаше големи шкафове, пълни със стари, дебели, хубави подвързани
книги с позлатени надписи. Но стаята беше и гостна – там имаше камина с лавичка от
червени тухли и на нея бяха поставени различни чудни вази. Над камината на гвоздей

8
висеше огромна лула от морска пяна, като пушка на ремък. А край самата камина бяха
наредени няколко старинни кожени кресла-люлки, украсени с пискюли и с пружинени
седалки. Креслата бяха необикновени – звъняха и пееха, когато някой се люлееше в тях.
И най-накрая тази стая беше и кабинет – там имаше старомодно бюро с капак на ролки,
а зад него седеше Джон Уайтсайд. Когато той вдигна глава, Моли помисли, че никога
не е виждала такива добри и същевременно строги очи и такива бели коси. Бели-бели,
сякаш дори синкави, копринени коси – цяла купа.
– Казвам се Моли Морган – представи се официално тя.
– Да, да, мис Морган, чаках ви. Може би ще седнете.
Тя седна в една люлка и пружините застенаха, сякаш в сладка мъка.
– Обичам тези кресла – каза Моли. – Когато бях малка, у дома имахме едно подобно
кресло. – Тук тя помисли, че се държи глупаво. – Дойдох да поговоря с вас относно
учителското място. В писмото беше казано да дойда при вас.
– Напразно се вълнувате така, мис Морган. Аз вече много години беседвам с всеки
нов учител и досега – той се усмихна – не знам как става това.
– О... много се радвам, мистър Уайтсайд. Аз никога не съм постъпвала на работа. На-
истина се уплаших.
– Та така, мис Моли Морган, доколкото разбирам, целта на нашия разговор се състои
в това, че аз трябва поне малко да се запозная със събитията от вашия минал живот и да
си съставя известна представа за вас. Предполага се, че към края на разговора трябва да
съм узнал нещо за вас. А сега, когато ви са известни моите намерения, мисля, че ще
бъдете смела и ще се постараете да ми направите добро впечатление. Струва ми се, ако
разкажете малко за себе си, ще бъде точно това, което е нужно. Само няколко думи –
какво момиче сте и откъде сте дошла при нас.
Моли бързо кимна.
– Добре, ще се постарая, мистър Уайтсайд.
И тя започна да си спомня.

Стара, мръсна, небоядисана къща: откъм двора широко стълбище, откъм перилата
поставени кръгли легени. Качили се на високата върба, двамата ѝ братя – Джо и Том,
викат един на друг: „Сега аз съм орел!“ – „А аз съм папагал!“ – „А аз съм петел!“ –
„Гледай!“ Открехва се вратата и с уморен вид наднича майка им. Колкото и да се
решеше, косите ѝ никога не лежаха гладко. Изскочилите от прическата гъсти къдри
падат по бузите. Очите ѝ винаги са зачервени, а ръцете дълбоко напукани.
– Том! Джо! – вика тя. – Там ще се пребиете. Защо ме плашите така? Нима не оби-
чате майка си?
Гласовете на дървото замлъкват. Шумната напереност на орела и петела е заду-
шена от угризения на съвестта.
Моли седи в прашното дворче и намотава парцал около пръчка. Тя се мъчи да си
представи, че това е висока лейди с рокля.
– Моли, ела да поседиш с мен. Толкова съм уморена днес.
Моли тика пръчката в земята.
– Ех че ще ви натупам, мис, когато се върна – съска свирепо тя.
После покорно влиза в къщата.
Майката седи в кухнята в кресло с висок гръб.
– Ела при мене, Моли. Поседи малко с мен. Обичай ме, Моли. Обичай ме поне мъничко,
колкото капчица. Ти си моята славна дъщеричка, нали?

9
 Моли се върти неспокойно на стола.
– Нима не обичаш майка си, Моли?
Момиченцето се чувства много нещастно. То знае, че сега майката ще започне да
плаче и ще трябва да я гали по разчорлените коси. И Моли, и братята знаят, че те
трябва да обичат майка си. Защото тя е направила за тях всичко, буквално всичко. Те
се срамуват, че толкова не обичат да седят с нея, но нищо не могат да направят.
Когато тя ги вика, а те знаят, че не ги вижда, преструват се, че не я чуват, и като си
шепнат тихо, гледат да избягат по-далече...

– Сигурно трябва да започна с това, че ние бяхме много бедни – каза Моли на Джон
Уайтсайд. – Понякога си мисля, че живеехме като истински просяци. Имах двама братя,
малко по-големи от мен. Баща ми беше търговски пътник, но мама все пак трябваше да
работи. Тя страшно много работеше, за да ни издържа.

Приблизително веднъж на половин година ставаше едно голямо събитие. Сутрин

майката тихо излизаше от спалнята. Косите ѝ бяха сресани най-старателно, очите
блестяха, тя изглеждаше щастлива и почти хубава.
– По-тихо, деца. Татко пристигна – казваше тя с шепот.
Моли и момчетата нечуто се измъкваха от къщи и дори в двора говореха с шепот.
Новината бързо обхождаше съседните къщи. Скоро дворът се изпълваше с деца. Те
също говореха с шепот.
– Казват, баща им си дошъл.
– Вярно ли е, че баща ви си дошъл?
– А къде е бил този път?
Следобед в двора се събираха много-много деца. Изгаряйки от нетърпение, те сто-
яха на малки групи и шушукаха помежду си.
И изведнъж шумно се разтваряше кухненската врата и в двора изскачаше бащата.
– Ехей! – викаше той с все сила. – Ехей, дечица!
Моли и братята се спускаха към него, притискаха се в краката му, а той ги вземаше
на ръце и ги подхвърляше нагоре като котета.
Тук се суетеше и мисис Морган и развълнувано кудкудякаше:
– Деца, деца! Да не измачкате костюма на татко.
А съседските дечица се премятаха и пищяха от радост.
Това беше по-добро от всякакъв празник.
– А какво ще ви покажа! – викаше бащата. – Почакайте малко и ще видите какво
съм ви донесъл. Но сега е тайна.
И когато страстите поутихваха, той изваждаше на стълбището куфара си и го
отваряше. Там имаше такива подаръци, каквито децата никога не бяха виждали: чуд-
новати механични играчки – тенекиени бръмбарчета, които можеха да пълзят, тан-
цуващи дървени негри, чудни екскаватори, с които можеше да се копае пясък. Тук има-
ше дивни стъклени топчета, в центъра на които седеше мечка или куче. Той носеше по
нещо за всекиго, за всекиго по няколко неща. Сякаш всички големи празници се бяха
струпали в един.
Чак привечер децата се успокояваха малко и никой вече не пищеше изведнъж ни в
клин, ни в ръкав. И тогава Джордж Морган сядаше на стъпалото, а всички се намес-
тваха около него, и той им разказваше за своите приключения. Този път той е бил в
Мексико, точно тогава, когато там имало революция. А освен това е ходил в Хонолулу,

10
видял е вулкан и се е носил върху дъска по вълните на прибоя. И вечно градове, и вечно
хора, различни хора, и вечно приключения, хиляди забавни случаи, смешни-смешни. Да
разкаже всичко беше невъзможно.
След училището те се събираха отново, за да слушат и слушат безкрай. По целия
бял свят скиташе Джордж Морган, като събираше чудни приключения.

– Що се отнася до нашия семеен живот – каза мис Морган, – аз бих казала, че почти
не съм имала баща. Той рядко идваше вкъщи от търговските пътувания.
Джон Уайтсайд тъжно кимна. Моли започна машинално да глади полите на роклята
си, погледът ѝ се замъгли.

Веднъж той донесе в кутия едно късокрако рунтаво кученце, което незабавно опика
пода.
– А каква порода е това куче? – попита Том с вид на познавач.
Бащата високо се засмя.
Колко беше млад! Сякаш беше двадесет години по-млад от майката.
– Това кученце е за долар и половина – обясни той. – За долар и половина може да се
купят много кучешки породи. Знаеш ли на какво прилича това? Представи си, че ти
влизаш в сладкарница и казваш: „Дайте ми за пет цента ментови бонбони, дъвчащи и
малинови карамели“. А пък аз отивам и казвам: „Дайте ми за долар и половина кучешка
смес“. Разбра ли от каква порода е това куче? То принадлежи на Моли и Моли трябва
да му измисли име.
– Ще го нарека Джордж – каза Моли.
Бащата някак странно ѝ се поклони и каза:
– Благодаря, Моли.
И всички забелязаха, че този път той не се смее.
На другия ден Моли стана много рано и изведе Джордж в двора, за да му покаже
къде какво има. Тя отвори едно скривалище, където се пазеха два пенса и едно златно
копче от униформа на полицай. Като постави предните крачета на кученцето на сто-
бора, тя му показа училището, което се виждаше в дъното на улицата. И накрай улови
Джордж под мишница и се качи на върбата. От къщи излезе Том и започна да се върти
под дървото.
– Гледай да не го изтървеш! – извика той.
И в същата минута кученцето се превъртя в ръцете ѝ и падна. То глухо се пльосна
на твърдата земя. Едното краче се прегъна неестествено и кученцето заскимтя про-
влечено, страшно, като хълцукаше и се задъхваше. Моли слезе от дървото разбита,
потресена. Бледен, с изкривено лице, Том се надвеси над кученцето, а кученцето
Джордж все скимтеше и скимтеше.
– Така не бива! – извика Том. – Не бива!
Той се спусна към купчината нарязани дърва и се върна с брадвата.
Моли беше така зашеметена, че дори не се обърна, но Том замижа, преди да го
удари. Скимтенето веднага секна. Том хвърли брадвата и прескочи през оградата.
Моли видя как той се спусна да бяга, сякаш го гонеха по петите.
В тази минута от къщата излязоха Джо и бащата. Моли и сега помнеше колко из-
мъчено, слабо и сиво стана лицето му, когато той видя кученцето. Моли го погледна и
заплака.
– Аз го изтървах от дървото и то се преби, а Том го удари и после избяга...

11
 Гласът ѝ беше като чужд. Бащата притисна към себе си главата на момичето.
– Горкият Том! – заговори той. – Запомни, Моли, ти никога не бива да му спомена-
ваш нито дума за това и да го гледаш така, като че ли помниш.
Той покри кученцето с рогозка.
– Трябва да го погребем – каза той. – Аз разказвал ли съм ви някога за китайските
погребения, на които присъствах, за книжните цветя, които хвърляха във въздуха и за
тлъстичките печени прасенца на гроба?
Джо пристъпи по-близо и дори в очите на Моли се появи любопитство.
– Случи се така...

Моли погледна Джон Уайтсайд и ѝ се стори, че той изучава внимателно някакъв до-
кумент на своето писалище.
– Когато бях на дванадесет години, баща ми загина при катастрофа – каза тя.

Щастливото време продължаваше обикновено две седмици. И неизбежно настъп-

ваше денят, когато Джордж Морган отиваше в града и не се връщаше оттам до късна
нощ. Майката рано ги слагаше да спят, но те пак чуваха как той влиза в стаята, като
се блъска в мебелите и чуваха неговия глас, който достигаше до тях през стената. В
такива нощи гласът му звучеше тъжно и смутено – той никога не говореше така. Де-
цата лежаха в леглото си със затаен дъх – те знаеха какво значи всичко това. Сут-
ринта той ще замине и ще отнесе със себе си сърцата им.
Те безкрайно спореха кой е той. Баща им беше щастлив аргонавт, прекрасен рицар.
Добродетелта, безстрашието и красотата бяха негова броня.
– Някога – казваха момчетата, – когато пораснем, ще тръгнем с него и ще видим
всичко.
– И аз ще дойда – заявяваше решително Моли.
– Но ти си момиче, не може.
– Че какво пък, той ще ми позволи. Вие знаете, че ще позволи. Той ще ме вземе със
себе си, ще видите.
Когато той заминаваше, майката отново ставаше тъжна и ходеше със зачервени
очи. Тя свадливо искаше тяхната любов, сякаш беше пакет, който можеха да ѝ пъхнат
в ръцете.
Веднъж баща им замина и вече не се върна. Той и преди никога не им изпращаше пари
и дори не им пишеше, но сега той изчезна съвсем. Те го чакаха две години, а после майка
им каза, че баща им сигурно е умрял. Децата изтръпнаха, но не поискаха да повярват,
че това е възможно. Такъв прекрасен и добър човек като баща им не можеше да умре.
Той пътува и сега в някакъв непознат край. И има основателна причина, която му пречи
да се върне при тях. Все някога тази пречка ще изчезне и той ще дойде – в едно прек-
расно утро ще се появи тук с такива подаръци и истории, каквито никога не е имало.
Но майката каза, че, както изглежда, с него се е случила авария и сигурно е загинал.
Майката просто обезумя от скръб. Започна да чете обявите, с които предлагаха ра-
бота вкъщи. Децата правеха книжни цветя и срамежливо се опитваха да ги продават.
Момчетата се опитаха да разпространяват списания, семейството гладуваше В края
на краищата, когато вече стана нетърпимо, момчетата избягаха от къщи и постъ-
пиха във флота. След това Моли ги виждаше толкова рядко, колкото виждаше преди
баща си. Те се измениха – станаха толкова шумни и груби, че на нея вече не ѝ се искаше
да ги вижда често. Братята ѝ станаха чужди.

12
 – Когато завърших средно училище, отидох в Сан Хосе и постъпих в учителски ко-
леж. Работех като слугиня при мисис Елън Морит и получавах срещу това стая и храна.
Майка ми умря още преди да завърша училището, така че аз съм сираче.
– Много ви съчувствам – промърмори Джон Уайтсайд. Моли пламна.
– Аз не исках да предизвикам вашето съчувствие, мистър Уайтсайд. Но вие казахте,
че искате да знаете всичко за мен. Всеки човек все някога остава сирак.

Моли работеше, за да получава стая и храна. Тя вършеше всичко, каквото се пола-

гаше да върши една постоянна прислужница, но пари не ѝ плащаха. Пари за облекло тя
събираше, като работеше през лятната ваканция като продавачка. Мисис Морит уме-
еше да дресира своите прислужнички.
– Аз вземам за прислуга някое неопитно момиче, което не струва и един цент – оби-
чаше да повтаря мисис Морит, – и след половин година то вече може да си изкарва
петдесет долара на месец. Много жени знаят това и просто примамват моите моми-
чета. Ето тази е първата студентка, която се реших да наема, и дори и тя има явни
успехи. Тя наистина твърде много чете. Аз винаги ѝ казвам, че в десет часа прислугата
вече трябва да спи, иначе не ще може да работи добре.
Методът на мисис Морит се заключаваше в това, че тя без раздразнение, но твърдо
навикваше своите прислужнички за всяка дреболия. „Аз не искам да ви се карам, Моли,
но ако не избърсвате грижливо среброто, по него ще останат петна.“ „Ножът за
масло трябва да се слага тук, Моли. Тогава ето тук ще можете да поставите ча-
шата“.
– Аз всеки път всичко аргументирам – казваше тя на своите приятелки.
Вечер, след като измиеше съдовете, Моли сядаше на леглото си и започваше да чете,
а когато гасяха осветлението, лягаше и мислеше за баща си. Това беше смешно, тя
знаеше това. Напразно губене на време, нищо повече... Баща ѝ влизаше в стаята – но-
сеше редингот, райе панталон и цилиндър. В ръцете си държеше огромен букет от
червени рози.
– Аз не успях да дойда по-рано, Моли. Обличай се по-бързо. Сега ще отидем двамата
с теб да купим вечерната рокля, която е изложена на витрината на „Прусия“. Но
трябва да бързаме. Тази вечер отиваме в Ню Йорк. Вече взех билети. По-скоро, Моли!
Защо стоиш с отворена уста?...
Това беше толкова глупаво. Защото баща ѝ беше умрял. Но в дъното на душата си
тя не вярваше в това. Той живее някъде, животът му е прекрасен и все някога той ще
се върне при нея.
Моли казваше на една от училищните си приятелки:
– Разбираш ли, аз вярвам, и не вярвам в това. Ако някога науча, че той наистина е
умрял, това ще бъде ужасно. Просто не мога да си представя какво ще стане с мен.
Не искам да си помисля, че някога ще науча, че той не е жив.
Когато умря майка ѝ, тя не почувства нищо друго освен угризения на съвестта.
Майка ѝ толкова много искаше децата да я обичат, но не знаеше как да постигне тази
любов. Така тя ги отблъсна от себе си със своята натрапчивост.

– Това май е всичко – завърши Моли. – Получих диплом и ме изпратиха тук.

– Може би това е най-ясният разказ, който съм чул досега – отбеляза Джон Уайтсайд.
– Значи вие смятате, че мога да получа това място?

13
 Старецът хвърли бърз поглед на голямата лула над плочата на камината.
„Това е неговият приятел – помисли си Моли. – И двамата си имат свои тайни.“
– Да, мисля, че ще получите тази работа. Дори мисля, че вече сте я получили. А къде
възнамерявате да живеете, мис Морган? Трябва да си намерите някъде стая и пансион.
И преди да разбере какво говори, Моли каза:
– Искам да живея тук.
Джон Уайтсайд изумено отвори очи.
– Но ние никога не сме имали квартиранти, мис Морган.
– О! Много съжалявам, че казах това. Но толкова ми хареса у вас.
– Уила! – извика той.
А когато жена му отвори вратата, той ѝ каза:
– Тази млада лейди иска да се настани у нас. Тя е нашата нова учителка.
Мисис Уайтсайд се намръщи.
– Не съм очаквала такова нещо. Ние никога не сме имали квартиранти. Но тя е много
хубава, за да живее близо до такъв глупак като Бил. Какво ще стане с неговите крави?
От грижи няма да вдигна глава... Вие можете да спите в третата спалня горе – продължи
тя, като се приближи към Моли, – но се боя, че тя не е много слънчева.
След този ден животът ѝ се преобрази и Моли изведнъж разбра, че е кралица. Още от
първия ден тя спечели възторжената любов на учениците, защото и тя ги разбираше и –
което е много по-важно, не им пречеше да я разбират и те. В началото тя дори не осъзна,
че стана важна личност. Ако в магазина двама фермери започваха да спорят за нещо,
което се отнасяше до историята, литературата или математиката, и спорът се затягаше,
те си казваха:
– Я да попитаме учителката. Ако пък не знае, ще прочете в книжките си.
Моли много се гордееше, че може да отговаря на такива въпроси. Уреждаха ли някъде
вечеринка, канеха Моли да помогне да украсят помещението и се съветваха с нея за
напитките и сандвичите.
– Струва ми се, че трябва да се окачат навсякъде борови клонки. Те са толкова кра-
сиви и така приятно ухаят. На празник дори ухаят повече.
Смяташе се, че Моли знае всичко и във всичко може да помогне, и това много я рад-
ваше.
В къщи, в кухнята, тя безропотно изпълняваше разпорежданията на мърмораната
Уила. Когато измина половин година, мисис Уайтсайд се оплака на мъжа си:
– Ако Бил имаше в главата си поне мъничко ум. Поне... Ако можеше мъничко да
мисли... – И тя замълча.
Вечер Моли пишеше писма на малкото си приятелки, които имаше в учителския ко-
леж. Писмата бяха изпълнени с радост и разни истории от живота на съседите ѝ – Моли
трябва да присъства на всички вечеринки, за да поддържа престижа си, а в събота Моли
отива да се разхожда в планината и донася оттам папрат и диви цветя, които сади около
къщата...
В началото Бил Уайтсайд хвърли на Моли един-единствен поглед и веднага избяга
при своите крави. Измина доста време, преди той да се реши да влезе с нея в по-продъл-
жителен разговор. Бил беше снажен и представителен млад човек, който не притежа-
ваше нито строгата доброта на баща си, нито пък веселият нрав на майка си. Но накрая
той започна все по-често да се заглежда след нея и да я следи с поглед.
Една вечер, изпълнена с чувство на благодарност за своето щастие, Моли разказа на
Бил за баща си. Двамата седяха на сгъваеми платнени столове на верандата и чакаха да

14
изгрее луната. Тя му разказа за редките идвания на баща си и за неговото изчезване.
– Разбирате ли ме, Бил? – извика тя. – Моят скъп баща е жив. Моят баща. Нали е жив,
Бил?
– Възможно е – отвърна Бил. – Но ако се съди по това, което вие разказвате, той е
доста безотговорен субект. Простете ми, Моли... Ако не е умрял... не разбирам защо
нито веднъж не ви е писал.
Моли изтръпна. Това бяха същите доводи, които и тя прогонваше от мислите си през
всичките тези години.
– Да, разбира се – каза тя сухо. – Разбирам. А сега искам да поработя, Бил.

На върха на един от хълмовете, които обграждаха долината на Райските пасбища,

имаше стара къщурка. Оттам се откриваше прекрасен изглед към околността и близките
пътища. Разказваха, че тази колиба била построена от разбойника Уаскъс и че той живял
в нея цяла година, а през това време полицейски отряди го търсели из целия окръг. Ко-
либата беше местна забележителност. Рано или късно всеки жител на долината тряб-
ваше да я разгледа. Често питаха Моли дали е ходила там.
– Още не – отговаряше тя, – но непременно ще отида. Някоя събота, може би. Знам
пътеката.
Една сутрин тя обу туристическите си обувки и облече памучна пола. Бил нереши-
телно се приближи до нея и поиска разрешение да я придружи.
– Не – отвърна тя. – Вие трябва да работите, Бил. Как мога да ви откъсна от работата?
– По дяволите работата! – не се стърпя Бил.
– Ще отида сама. Не искам да ви обиждам, Бил, но искам да отида сама.
Съжаляваше, че не му разреши да я придружи, но това, което той каза за баща ѝ, я
изплаши.
„Аз искам това да бъде приключение – мислеше си тя.
– А ако Бил тръгне с мен, ще бъде само разходка.“
Час и половина се катери тя по стръмната пътека, която се виеше между дъбовете.
Окапалите листа бяха хлъзгави като стъкло, а слънцето печеше силно. Въздухът беше
напоен с аромата на папрат и влажен мъх. Когато Моли най-сетне стигна до върха, беше
изпотена и задъхана. Къщичката беше до малко сечище – дървена къщурка, само една
стая без прозорци. Вратата зееше като черна дупка. Тук цареше тишина – онази треп-
тяща тишина, в която отчетливо се чува само бръмченето на мухите и пчелите, както и
проскърцващата песен на щурците. Целият планински склон тихо пееше, огрян от слън-
чевите лъчи. Моли се приближи на пръсти до къщичката. Сърцето ѝ силно биеше.
– Ето го приключението – прошепна тя. – Аз съм в къщичката на Уаскъс!
Тя надникна през вратата и видя гущер, който бързо побягна. Челото на девойката
докосна паяжина. Не се ли опита тя да я спре? Къщичката беше празна – само пръстен
под и гнили дървени стени, и онзи застоял въздух, който излъчва земята, когато отдавна
не е видяла слънце. Моли беше извън себе си от вълнение.
„Нощем той е сядал тук. Понякога му се е струвало, че към колибата се приближават
хора. Той е излизал от вратата като дух на тъмнината и е изчезвал, стопявал се е в мъг-
лата.“
Тя погледна надолу, към долината на Райските пасбища. Оттук ясно се виждаха тъм-
нозелените квадрати на градините, жълтите жита, а зад тях – светлокафяви, в морава
мъгла се издигаха планините. Между фермите се виеха и кръстосваха пътища, като ня-
къде заобикаляха нива, другаде извиваха край огромно дърво, а по-нататък – планински

15
склон. Над цялата долина висеше мараня.
– Не, просто не ми се вярва! – прошепна Моли. – Чудесно! Истинско приключение!
Лек ветрец се появи над долината и замря, сякаш някой въздъхна насън.
„А през деня младият Уаскъс е гледал долината така, както аз сега я гледам. Стоял е
на това място и е гледал към пътя долу. Носел е пурпурна жилетка, везана със златни
ширити, а голфът е покривал стройните му крака. Колелцата на шпорите е превързвал
с копринени панделки, за да не звънят, когато ходи. Понякога на пътя е забелязвал кон-
ния полицейски отряд. За щастие конниците вървели с наведени глави и не гледали на-
горе към планината. Уаскъс се е смеел, но все пак му е било страшно. А понякога е пеел.
Тихи, тъжни песни – знаел е, че няма да живее дълго.“.
Моли седеше на хълма, подпряла с длани главата си. Младият Уаскъс стоеше до нея.
Странно, но той имаше веселото лице на баща ѝ, неговите блестящи очи – такива бяха
очите на баща ѝ, когато изскачаше на стълбището и викаше: „Ехей, дечица!“ И всичко
това беше сякаш едно от бащините ѝ приключения. Моли се сепна и стана. „Е, сега
трябва да се върна към самото начало и отново да обмисля всичко.“
Привечер мисис Уайтсайд изпрати Бил да търси Моли. „Всичко се случва. Ами ако
си е навехнала крака?“ Но щом Бил свърна от пътя по пътеката, Моли излезе насреща
му.
– А ние вече започнахме да се безпокоим, че сте се заблудили – каза той. – Колибата
ли ходихте да видите?
– Да.
– Смешна развалина, нали? Най-обикновена стара барака. Тук, в долината, такива има
колкото искате. Но няма да повярвате колко много хора отиват да видят точно нея. И
което е най-смешното – никой не може да каже със сигурност, че Уаскъс поне веднъж е
бил там.
– Той е живял там, сигурна съм!
– А защо мислите така?
– Не знам.
Бил стана сериозен.
– Всички смятат, че Уаскъс е герой, а всъщност той е бил един обикновен крадец.
Започна с кражби на коне и овце, а свърши с ограбване на пощенските коли. И уби ня-
колко души. Аз мисля, Моли, че ние трябва да учим хората да мразят крадците, а не да
ги уважават.
– Разбира се, Бил – каза тя, – напълно сте прав. Но може ли малко да помълчим? Чув-
ствам се малко уморена.
Така измина цяла година. Върбите се украсиха с пухести обеци, по склоновете на
планините запъстряха диви цветя. Моли вече знаеше, че в долината на Райските пас-
бища тя е и необходима, и обичана. Канеха я дори на заседанията на училищния съвет.
Преди, когато тези загадъчни и тържествени събрания ставаха при затворени врати, те
предизвикваха у нея свещен трепет. Но след като Моли беше допусната в гостната на
Джон Уайтсайд, тя узна, че училищният съвет се занимава с изгледите за реколтата,
разказва разни истории и беззлобно клюкарства.
Бърт Монро, избран в съвета в началото на есента, през пролетта стана най-дейният
му член. Защото именно той предложи да се уреждат в училищната сграда танцувални
вечери, той измисли всички любителски спектакли и пикници. Той дори определи наг-
ради за най-добри програми. Членовете на училищния съвет възлагаха на Бърт Монро
големи надежди.

16
 Една вечер Моли слезе от стаята си със закъснение. Както винаги по време на заседа-
нията на съвета мисис Уайтсайд седеше в столовата.
– Днес аз няма да отида – каза Моли. – Нека веднъж заседават и без мен. Понякога си
мисля, че ако не съм там, те ще си разказват съвсем други истории.
– Отидете, Моли, как може да мислите така! Та нима ще могат да заседават сами? Те
са толкова свикнали с вас, че нищо няма да направят. При това аз съвсем не съм сигурна,
че трябва да разказват тези свои други истории.
Моли покорно почука и влезе в гостната. Бърт Монро, който в тази минута говореше
нещо, учтиво замълча.
– Току-що разказвах за моя нов ратай, мис Морган. Ще започна отначало, историята
е забавна. Трябваше ми работник за сенокоса и аз взех този тип под моста на Сълинъс.
Той не можеше да стои на краката си, но се оказа, че му е нужна работа. Сега, когато
вече съм го наел, знам, че ползата от него е колкото от млякото на козела, но вече не
мога да го изгоня. Този веселяк е обиколил целия свят. Да го чуете само как разказва за
местата, в които е бил. Децата ми не позволяват да го изпъдя, дори и да поискам. Раз-
бирате ли, види нещо и започне да разказва – ама така, че просто се чудиш! Децата седят
около него с щръкнали уши. А два пъти месечно ходи в Сълинъс и се напива. Голям
пияница се оказа. Тамошните полицаи, щом го намерят в някоя канавка, веднага ми те-
лефонират да го прибера. И вярвате ли, щом изтрезнее, винаги в джоба му ще се намери
някакъв подарък за сина ми Мени. С такъв човек нищо не можеш да направиш. Той те
обезоръжава, макар за цял месец да не изкарва и един долар.
Моли почувства как кръвта ѝ застива. Мъжете се смееха:
– Много си милостив, Бърт. Да не си решил да държиш шут със заплата? Аз бих се
отървал бързо от него.
Моли внезапно се изправи. Бе ужасена, че някой може да попита как се казва този
човек.
– Нещо не ми е добре днес – каза тя. – Ако нямате нищо против, джентълмени, ще ви
напусна.
Мъжете станаха и не седнаха, докато тя не излезе от стаята.
Горе тя се хвърли на кревата и зарови лице във възглавницата.
– Това е лудост! – шепнеше тя. – Не може да бъде. Забрави за това!
С ужас забеляза, че плаче.
Изминаха няколко мъчителни седмици. Сега Моли излизаше от къщи без желание.
Когато отиваше или се връщаше от училището, тя не вдигаше очи от пътя.
„Ако видя непознат човек, ще избягам. Но това е глупаво. Аз просто съм глупачка.“
Само в стаята си се чувстваше сигурна. От страха, който постоянно я измъчваше,
стана бледа и очите ѝ изгубиха блясъка си.
– Моли, вие трябва да си почивате повече – първа забеляза промяната мисис Уайт-
сайд.
Но Моли не искаше и да чуе. Много мисли се въртяха в главата ѝ, когато лежеше в
леглото.
На следващото заседание на съвета Бърт Монро не дойде.
Моли малко се успокои и развесели.
– Вие вече сте по-добре, нали, мис Морган?
– Да, така е. Нещо бях изстинала. Но ако не бях издържала, можеше да се разболея
сериозно.
Те заседаваха вече цял час, когато в стаята влезе Бърт Монро.

17
 – Моля да ме извините за закъснението – каза той. – Пак същата история. Моят ра-
ботник заспал на улицата в Сълинъс. Сега си отспива в колата. Утре ще трябва да я мия
с маркуча.
Гърлото на Моли се сви. В първия миг ѝ се стори, че ще припадне.
– Извинете ме, но трябва да изляза! – извика тя и изскочи от стаята.
Постоя в тъмния хол, подпряна на стената. После повлече бавно крака като автомат,
излезе от главния вход и слезе по стълбите.
Нощта беше пълна е шумове. На пътя смътно се чернееше автомобилът на Бърт
Монро. Моли се учудваше, че краката ѝ, без тя да иска, я водят по пътеката.
– Аз сама се убивам – каза си тя. – Хвърлям всичко на вятъра. И защо?
Ръката ѝ се повдигна към вратата. Внезапно лекият ветрец, който едва пробягваше
над земята, донесе до нея силна миризма. Тя чу пияно хъркане. И изведнъж сякаш вихър
мина през главата ѝ. Моли рязко се обърна и се спусна към къщата.
Заключи вратата на стаята си, седна и застина, дишайки тежко. Струваше ѝ се, че са
минали няколко часа, преди до нея да стигнат гласовете на излизащите от къщата хора.
Моторът на автомобила на Бърт забръмча и затихвайки постепенно, замря в далечината.
Сега, когато тя можеше да излезе, силите я напуснаха.
Когато Моли влезе в гостната, Джон Уайтсайд пишеше нещо зад своето бюро. Когато
срещна въпросителния ѝ поглед, той се изправи.
– Вие сте болна, мис Морган. Необходим ви е лекар – каза той.
Тромаво, Моли застана до бюрото.
– Можете ли да намерите човек, който да ме замести?
– попита тя.
– Разбира се. Легнете си. Ще повикам лекар.
– Вие не ме разбрахте, мистър Уайтсайд. Аз искам днес да замина.
– Как ви хрумна? Та вие сте болна.
– Аз ви казах, че баща ми е умрял... Аз не знам дали е умрял. Боя се... трябва да замина
днес.
Джон Уайтсайд я погледна внимателно.
– Защо? – попита меко той.
– Ако узная, че този пияница, който живее у мистър Монро... – Тя млъкна, ужасена
внезапно от това, което се готвеше да каже.
Джон Уайтсайд бавно наведе глава.
– Не! – извика тя. – Не мисля, че е така. Не, не!...
– Искам да ви помогна, Моли. С каквото и да е.
– Искам да замина. Толкова ми харесва у вас... Но се страхувам. Това е много важно
за мен.
Джон Уайтсайд стана, приближи се до нея и обгърна раменете ѝ.
– Струва ми се, че не всичко съм разбрал – каза той. – Но не искам да разбирам. Не е
необходимо да разбирам.
– Той сякаш разговаряше със себе си. – Това не би било много учтиво... да разбера...
– Когато си отида оттук, ще избягам от своите страхове – изхлипа Моли.
Той я прегърна и за секунда силно стисна раменете ѝ.
– Качете се бързо горе и приберете нещата си, Моли – каза той. – Ще ви закарам право
в Сълинъс.

18
 ЪРСКИН КОЛДУЕЛ
Паметникът
Голяма скръб обзе съседите, когато една вечер след мръкнало Нели Стодард падна от
стълбата и се помина на петдесет години. Сега вече, понеже им се удаде случай да си
припомнят, съседите заразправяха как последните трийсет години от живота си Нели
отредила да пече сватбени торти, да помага на майки, чиито дечурлига имат разхлабен
стомах, да пъди мухите от постелите на болните, да утешава близките на смъртници, с
една дума – да върши добрини на всички. И всякога успяваше да си гледа къщата – до-
бавяха те – просто светеше; винаги се отнасяше като съпруга с Хейм; на всичко отгоре
никой не можеше да си спомни поне един път Нели да се е оплакала от умора или от
заетост вкъщи, че да не се притече на помощ на съсед, изпаднал в нужда.
„Ако на тая земя някога е живяла праведна жена – казваха хората от единия край на
областта, та чак до другия,
– това е само Нели Стодард. На света грешници колкото щеш, ала може ли някой да
причисли Нели към тях?“
Някои съседи, по-откритосърдечните, твърдяха, че било голям срам, дето последните
трийсет години от живота си Нели трябвало да прекара с такъв завеян и непостоянен
човек като Хейм Стодард; повечето от нейните близки и всичките ѝ роднини казваха,
че много по-добре за света би било, ако от стълбата на мазето бе паднал Хейм – той да
си счупи врата, не Нели. Болна, здрава, тя никога не пропускаше неделните проповеди
в църквата на кръстопътя – и в най-лошото и бурно време се вдигаше, биеше път миля
след миля, само и само да подаде ръка на страдащия.
„Нели Стодард беше светица – повтаряха хората. – Който каже, че през живота си
Нели е извършила грях, лъже. Едничкото, което заслужава укор, е че взе мъж като Хейм
Стодард“.
Когато Нели умря, Хейм наближаваше петдесет и пет. Беше опак човек, своеволен и
вироглав – как в тия трийсет години един ден не стана друг! В младостта и ранната си
зрялост бе ковач, та и досега още минаваше за як и жилав мъжага със сто и петдесет
килограма кокал и мускули. Имаше въгленовочерна коса без нито едно сиво петънце, а
дебелите му и тромави пръсти винаги изглеждаха мръсни и загрубели от дърпането на
духалото и очукването на палешници и сърпове. След като се отказа от наковалнята, му
потръгна: отвори магазинче на горния кръстопът и взе да продава консерви и дребна
железария – купувачи му бяха семействата на дърварите и терпентинчиите от боровата
низина.
Този следобед, като свършиха погребалните церемонии, Хейм се прибра вкъщи,
седна до прозореца и се загледа в късните летни бурени, поникнали край пътната врата.
През цялото време, докато траеше погребението, стоя неподвижен, не отрони нито една
сълза, но когато разбра сега, че за пръв път от трийсет години е сам вкъщи, почувства
се изоставен и му стана мъчно. За първи път от детството очите му се навлажниха. Лип-
сваше му Нели, нямаше я нейната грижа. Замисли се какво да стори, та по някакъв начин
да ѝ съобщи колко е самотен и неутешим без нея. Слънцето се скри, падна здрач, а той
седеше и плачеше. В целия свят сега за него нямаше нищо по-важно от мисълта за нещо
безкрайно мило и пропито с любов, което да извърши в нейна памет. Притиснат от скръб

19
и жалост, той седя в тъмното до полунощ.
С пукването на зората Хейм се надигна и се облече. Свари си кафе и яйца и още не-
закусил, се качи в автомобила и замина за града, на десет мили оттук. Стигна рано и се
наложи кажи-речи час да виси на стъпалата пред съда, докато отворят. Точно в осем
часовникът в кулата разклати камбаната, вратарят отключи и Хейм се втурна направо в
стаята на регистратора.
– Имам тук един много важен документ, искам да се впише в книгите – обърна се той
към Хенри Джулиън. – Малко е поовехтял и поизбледнял, ама още се чете. Хайде, по-
бързай и оправи работата!
– Не разбирам за какво става въпрос – каза регистраторът. – Нищо не е останало нито
от печата, нито от ръкописа. Какво е това, Хейм?
– Тури си очилата и ще видиш – нетърпеливо каза Хейм. – Тая сутрин, още слънцето
не беше изгряло, го прочетох открай докрай.
Хенри сложи очилата и наведе глава над неясния документ.
– Хейм! Та това е разрешително за брак! – възкликна той и вдигна поглед, изпълнен
с изненада. – Какъв свят! Откъде го измъкна?
– Може малко да е старо, но му дойде времето да се впише в книгите. Прави там как-
вото трябва и оправяй работата! Хайде, че много бързам.
– Не е малко, а е много старо – каза регистраторът, като подхвърли хартията към
Хейм. – Това позволително е издадено преди трийсет години, ако съм му разчел датата.
Ти и Нели да встъпите в брак. И не е вписано, както му е редът. Сега е късничко, Хейм.
С трийсет години си закъснял.
– Няма никакво значение – сопна се самонадеяно Хейм, връщайки хартията обратно
към Хенри. – Платил съм на времето такса, използвал съм го и сега искам да се впише.
Нали това ти е службата, да вписваш законни документи, а не да плещиш врели-неки-
пели. Дошъл съм работа да върша, не за приказки.
– Хейм – съчувствено започна Хенри, – бих искал да ти услужа, заради жена ти...
впрочем заради Нели. Не е малко нещо да живее жената толкова време с един мъж, без
да е сключила законен брак. Най-много да кажем, че Нели ти е била жена пред хората,
но не и пред закона. Бих го вписал заради Нели, но не може. Разрешителните за брак
важат пет дена след издаването. Такъв е щатският закон, Хейм, нищо не можеш да нап-
равиш нито ти, нито аз. Ако искаш, ето го кодекса, да ти го прочета. Вземе си човек
разрешително, а не го използва, не го заверява в петдневния срок, и цялата работа се
анулира. И както ти казах, излиза, че въпросните лица, ако продължат заедно да живеят,
живеят в незаконна връзка.
– Едно време, като си дадох парите да го вадя, не беше тъй – упорстваше Хейм. –
Може оттогава законите други да са станали, но разрешителното си е валидно и законно.
Никой не може да ми попречи да си го заверя. Щом искам, значи има защо.
Хенри Джулиън сложи отново очилата си и се наведе над неясния документ. Дълго
не откъсна очи от пожълтялата хартия и бледото мастило. Минаха няколко минути, той
свали очилата и тържествено поклати глава.
– Ще се кача горе да попитам областния съдия – каза той, – но не ми се вярва да има
полза. Все пак, държа да знаеш, че не мога да поема отговорност и да го впиша при тези
обстоятелства и при днешните закони. Клетва съм полагал от буквата да не отстъпвам.
– Все ми е едно с кого ще говориш – каза Хейм, намествайки се на една от дървените
пейки, – аз оттук няма да мръдна, докато не ми се завери документът, както му е редът.
Снощи се заклех проклет да бъда, ако не уредя тоя въпрос в памет на Нели. Свещеникът

20
ни е венчал, свидетелите са си турили подписа дето трябва. После ни написа разреши-
телното, нали това му е работата. Значи, освен вие, всички други са изпълнили своето,
Хайде, остава заверката, нали си регистратор? Кълна се, да пукна дано, ако позволя да
ми се откаже законният брак с Нели след толкоз време!
– А защо свещеникът не е препратил разрешителното за заверка? – попита Хенри. –
Трябвало е да го донесе тука, в съда, веднага след венчавката. Кой го знае дали не е
умрял, че и свидетелите...
– Не го е донесъл, защото навремето не бях сигурен накъде ще тръгнат работите. Ис-
ках умната да я карам и в случай че реша един ден да се отметна, никой да не може
нищо да ми каже. Рекох си, чакай да видя как ще се погаждаме с Нели, ще остана ли
доволен, ще ми бъде ли жена на място. Та затуй помолих свещеника да ми даде разре-
шителното, пък вместо него, аз да се погрижа, да му спестя труда да не бие път чак
дотука. Скрих го на тавана и зачаках да дойде оня ден, когато ще ми стане ясно, че ето,
това е жената, с която искам законно да съм обвързан. И снощи, след погребението,
реших: този ден е дошъл. Уверих се, че Нели е доказала какво може. Качих се на тавана,
измъкнах разрешителното от скривалището, ето ти го! Хич нямаше и да идвам, ако не
бях си наумил, че сега, като я няма Нели, тъкмо туй трябва да свърша.
Мина доста време. Хенри мълчеше. Най-накрая прибра очилата си в джоба.
– Нямаше да ти повярвам, Хейм – каза той, – ако не те познавах. Никой друг в об-
ластта не би измислил такова нещо. – Той замислено поклати глава. – Качвам се горе да
попитам някой от областните съдии. На такъв случай досега не бях налитал, а съм об-
ластен регистратор вече цели шест мандата.
– Ти само гледай да не ти рекат, че не може – закани се Хейм, – че тогаз да видиш!
Като се кача аз горе при съдиите, че като ще ви дам до един под съд! Казах си – заради
Нели всичко ще оправя, пък наложи ли се, и адвокат ще си взема.
Хенри Джулиън се забави половин час, ако не и повече. Когато се върна в стаята,
водеше съдията Причърд.
– Излиза, Хейм, че си абсолютно прав по въпроса – поде Причърд. – В законите има
изменение – анулират се всички разрешителни за брак, незаверени в петдневен срок
след датата на издаването, точно както ти е казал Хенри, но това е станало след издава-
нето на твоето разрешително и аз не мога да открия никакъв текст, от който да личи, че
новият закон има обратна сила. Това, по мое мнение, означава, че въпросното разреши-
телно все още е валидно и следователно трябва да се завери. Така е, Хенри. Впиши брака
на Нели Смитсън с Хейм Стодард.
– Знаех си аз, че всеки ще разбере – доволен каза Хейм. – Ако ме познавахте, както
другите ме знаят, щеше да ви е известно, че наумя ли си нещо – край! Заклех се да пукна,
ама да оправя тая работа с разрешителното. Само заради Нели. Какво ли не премислих
снощи и най-сетне измислих – тъй, както е дошло, въпросът да се уреди!
– Радвам се, че така стана – рече съдията Причърд. – Бог да я прости! Нели е заслу-
жила мир и спокойствие след като трийсет години е живяла в грях. Но сега ще ѝ бъде
простено, защото ще се вземе под внимание фактът, че през цялото време е била мамена
да вярва в законността на своя брак. Според мен благословията иде оттам, че никакви
деца не са били родени от този... бих го нарекъл съюз.
Хейм се изправи и нахлупи шапка.
– Едно ми кажи, Хейм – спря го Причърд.
– Какво? – попита Хейм и застана до вратата.

21
 – Защо чак сега, когато Нели не е вече между живите, реши да завериш разрешител-
ното? Няма, струва ми се, да сгреша, ако ти кажа, че да беше си мълчал, никой нямаше
да разбере истината.
– Защо ли? Защото съм намислил на гроба ѝ плоча да издигна, голяма и хубава плоча,
а в гранита искам да издълбаят, че за нея скърби мъжът, с когото е живяла трийсет го-
дини. А може ли един честен и почтен човек да се нарича неин мъж, ако никога не ѝ е
бил законен съпруг?
Съдията Причърд важно кимна.
– Не може – потвърди той. – Един честен и почтен човек не би казал такова нещо.

22
 КОНСТАНТИН ПАУСТОВСКИ
Етикетчета за колониални стоки
У всички народи има хора, които не се свъртат на едно място. Едни ги тласка неу-
държимата пълнота на душевния им живот, други – празнотата. Последните си въ-
образяват, че се връщат обогатени, но навсякъде те оставят след себе си само смут
и бъркотия. А богатите даряват околните с търсенията си и много често принуди-
телните им странствания са благодеяние за онези, които те срещат по пътя си.
Мангеше Рао

НЕПОЗНАТИЯТ

– Не ви ли се струва, че залезът осветява планините като лампа?

Озърнах се. Беше тъмно; не виждах лицето на говорещия, само върховете на плани-
ните искряха с жълт блясък.
– Той всеки момент ще изгасне – добави непознатият и замълча.
– Да – неопределено отговорих аз и запуших. Тютюнът бе овлажнял от вечерната
мъгла. Димът от цигарата беше горчив и студен. Мрачният пламък над планините бавно
угасна.
При светлината на кибритената клечка погледнах непознатия. Изтърканото палто ви-
сеше на него като на манекен. Кратката светлина на кибритената клечка ярко припламна
в дебелите стъкла на кръглите му очила.
Той се закашля със свиреща кашлица и свали очилата си.
– Тази проклета работа ще ме вкара в гроба – раздразнено каза той, избърса очилата
си и отново ги сложи.
– Въпросът е там, че аз съм гравьор в печатница. Освен това рисувам на литографски
камък. Виждали ли сте някога литографски камък?
– Не – късо отговорих аз. Не бях в настроение за каквито и да е разговори.
Беше влажно. Черната вода клокочеше и се плискаше край стълбовете на пристана.
Всеки път, когато чувах това клокочене, по гърба ми пролазваха тръпки.
– Прилича на мрамор – каза непознатият и изведнъж прибави без никаква връзка: –
Проклета работа. Всеки ден изхрачвам няколко грама оловен прах. Много отровно
нещо. Той дори си има специално име – хартов прах, но от това не ми става по-леко.
Край нас към рейда пропълзя океански параход. Той глухо дишаше с широкия си ко-
мин, виеше с гигантската си сирена, блестеше като кристал и пенеше мастилената вода
зад кърмата.
– „Адриа“ – каза непознатият. – Бърз параход на Триесткия Лойд. Заминава за Вене-
ция, на Лидо, към зелената вода и червените кораби на Адриатика. Той е на сто метра
от нас. Само сто метра ни отделят от чудесния свят! Само сто метра!
Той отново се закашля.
– Удари ме в главата! – каза той и си пое дълбоко дъх.
– Искате ли сте да пийнем нещо?
– Добре – кимнах аз. – Някъде тук на брега.
– За да виждаме параходите? – насмешливо попита непознатият.

23
 – Да, ако нямате нищо против.
– Неро! – извика той на черния пес, който се въртеше в краката му. – Да ви го предс-
тавя – стар корабен пес, зъл като дявол. Вече съм платил порядъчна глоба заради него.
– Хапе ли?
– Да – печално отговори непознатият, – най-вече ваксаджиите. Знаете ли, че човек
наистина може да се вбеси, когато те всички заедно започнат да размахват големите си
четки. А освен тях – прибави той, като помълча малко – момченцата, които продават
цигари. И плъховете...
Неро изръмжа.
Над града бе паднала нощ. Беше дълбока есен. В тесните улички горяха прашни фе-
нери и под тях, над самите ни глави, висеше гъста и тежка тъмнина.
Седяхме в слабо осветената, воняща на винени бъчви кръчма. Заваля. Дъждът плисна
изведнъж и прогърмя оглушително по обкованите с ламарина стени на къщите и по
ръждясалите покриви.
– Какво гравирате? – извиках в ухото на непознатия, за да заглуша силния шум на
дъжда.
– Етикетчета за колониални стоки – за вина, за цигари. Нищо не се чува. Ще ви раз-
кажа друг път. За няколко години натрупах цяла колекция етикетчета.
Дъждът затихна. Оставихме до масата недопитата бутилка с червено вино и изля-
зохме. По тези места проливните дъждове продължават цели денонощия и за дълго зат-
варят самотните хора в стаите насаме със самотата и скуката.

КАФЕ МОКА

При светлината на ярката електрическа крушка неволно зажумях. По всички стени

бяха закачени пъстри парчета хартия и петна като премяна на циганка.
– Я гледай, дявол го взел! – казах аз и се огледах. – Нима това са все етикетчета?!
– Да, аз съм ги правил – отговори литографът, потривайки ръце. – Без да излизате от
стаята, можете да си направите околосветско пътешествие. Искате ли? Тук има не само
география, тук има и всемирна история, и цяла портретна галерия, и рисунки на сложни
машини. Такъв музей няма да намерите никъде по света.
Отново погледнах стените – тънките палми, ананасите, избелелите фрески, старин-
ните фрегати и чашките с димящо кафе затанцуваха пред очите ми.
– Ще ви обясня начина си на работа. Но да не би да ви е скучно?
– Не, не, това е много интересно – бързо отговорих аз.
– За всичко са виновни родителите ми. Баща ми беше евреин, дребен бакалин. От него
вечно лъхаше на сапун, карамфил и пипер. В търговията не му вървеше. Майка ми мър-
мореше по цели денонощия, а той мълчеше, навел глава, а от това монотонно мърморене
работите му вървяха все по-зле. Вечно се караха за мен.
– За какво му е твоята проклета гимназия! – викаше майка ми. – Защо му объркваш
главата! Нека седи в магазина (тя беше убедена, че ние имаме магазин, а не мизерна
бакалничка), нека се занимава с истинска работа.
Но баща ми упорстваше и унило възразяваше:
– Достатъчно е, че моите ръце смърдят на медни монети. А той нека стане човек.
Понякога, когато му помагах да подрежда стоките в бакалницата, баща ми показваше
с важен вид една кутия с консерви. На нея грубо бяха нарисувани бодливи ананаси, небе
като гъста синка и море със стада китове.

24
 – Това е Индия – казваше баща ми. – Хубаво запомни тази дума. Къде слагаш сапуна!
Това дете е цяло нещастие! Когато порастеш, ще отидеш в Индия и там ще намериш
тигрово око. То носи щастие.
И защото ми се струваше, че тигровото око е страшно нещо – като ракетите, които
хвърлят момченцата отвъд реката – плахо попитах:
– А какво е това тигрово око?
– Ех и ти – обидено казваше баща ми. – Това е камък! За него дават много пари.
– А къде е Индия?
– Там. Хубаво го запомни.
Баща ми показваше зад стъклената, облепена с вестници врата, където в локвите кон-
ска пикоч грухтяха черни, зли свини. И на мен ми се струваше, че Индия е там, зад
Старокиевската застава, където залязва слънцето.
Веднъж майка ми продаде кутията с консерви и няколко дни баща ми се сърдеше и
ръмжеше:
– Хубава работа! Да не знае, че това нещо не е за продажба! Може ли такова нещо!
Оттогава Индия не ме оставя на мира. Когато ме записаха в занаятчийското училище,
още първия час попитах учителя за нея.
– Какво е това Индия ? – изврещях аз, вдигайки ръка.
– В Индия ли ти се ходи? Ще те изпратя в Камчатка, та да не навираш мръсните си
лапи в очите ми! – отговори ми той.
Вкъщи попитах баща си за Камчатка.
– Тя е далече, отвъд Сибир – отговори той и помляска с устни. – Там има много
вкусна риба, всяка тежи по пет пуда и хайверът ѝ е червен като сладко от френско гроз-
де. Такава риба не може да се побере дори в нашата бакалница. Там се въди и хермелин.
Какво? Ти не знаеш какво е хермелин? Това е животно, което прилича на котка. От не-
говата кожа правят белите мантии на царете.
– Какви му ги разправяш! – извика мама от задната стая. – Та нали там изпращат
всички конекрадци и арестанти като Яшка Циганина? Защо ми разваляш момчето!
След този разговор започнах да се отнасям с уважение към съседската котка Мотка:
може би на нея ще ѝ провърви и от нея ще направят мантия за царя – та нали кожата ѝ
е бяла като пух.
Но по-важното бе, че добре запомних – трябва да отида в Индия, а с това започнаха и
всичките ми нещастия...
Той се приближи до лавицата, свали и хвърли на масата куп книги.
– Започвам с книгите. Сега правя етикетче за цигари. На клиента му е хрумнала глу-
павата идея да нарече цигарите „Рим“. Затова първо прочитам няколко книги за Рим.
Имам време – рядко се случват бързи поръчки. Знаете ли, римската земя – това е свещен
прах. Припомнете си, кой ли не е бил в Рим. Какви имена, какви хора! Боже мой, какви
хора! – повтори той и поклати глава.
– Да – продължи той със спокоен глас. – А след това питам за цената на стоката. Тези
цигари са евтини, ще ги пушат по странноприемниците, а на тях не им трябва този Рим,
за който ви говорих. Трябва им по-прост Рим. Тук имената на Пиранези, Микеланджело
и Пусен са неизвестни. Затова гравирам кривите улици отвъд Тибър, където се бият и
пиянстват нещастните римски бедняци; високите камбанарии; простряното на въжета
бельо... Над всичко това слагам жълтия цвят на късния залез. И етикетчето е готово.
Разбира се, понякога клиентите се сърдят и искат да нарисувам главата на Гарибалди
или на Виктор Емануил. Но това се случва рядко.

25
 Взех от масата едно от етикетчетата и попитах:
– А това за какво е?
– Това е за кафе мока – сухо отговори литографът.
На етикетчето беше нарисувано мъничко момиченце. То стоеше сред стаята, разпе-
рило ръце, и с ужас гледаше джезвето, от което изскачаше пара и на струи изтичаше
кафето. Зад гърба му, наежило пухкавата си опашка, се криеше изплашено котенце.
Литографът нетърпеливо започна да се рови в книгите, обърнат с гръб към мен.
– Чудесно етикетче!
– Така ли мислите? – с тенекиен глас попита той и се закашля. – Прелестно моми-
ченце, нали? – И неочаквано той обърна към мен острото си лице. – Това е дъщеря ми.
Тя умря. Вие сте много млад и няма да го разберете. Ние бяхме само двамата и аз прек-
расно знаех, че никой на света не се интересува за нас.
– От какво умря?
– От какво ли? От тези проклети етикетчета! – извика той и запокити в ъгъла книгата
за Рим. – От това, че още от детството си аз бях един глупав фантазьор.
Мъжът замълча и започна бързо да подрежда книгите на лавицата. Аз станах. Той не
ме задържа.
На улицата беше пусто и черно като в закован сандък и някъде встрани от гарата
раздразнено крякаше автомобил. Вдигнах яката на палтото и бързо тръгнах към къщи.
До късно през нощта седях край масата и слушах как шуми дъждът в пробитите водос-
точни тръби. Беше студено. Сигурно в планините бе паднал сняг.

ТЕНЕКИЕНАТА КОФА

Бях се нанесъл в отвратителна стая. Когато валеше дъжд, таванът подгизваше от вла-
гата и добиваше неприятен черен цвят. Зад счупения прозорец оглушително потрепваше
рядката градушка, като че ли небрежен играч почукваше със зарчета по капак на ковчег,
а на тавана пробягваха, накуцвайки, тлъстите пристанищни плъхове. На жълтата леп-
кава стена предшественикът ми бе залепил картата на Босфора и изрязана от «Нива»
снимка на Венизелос.
Вечер, когато ставаше студено, палех газената печка. Мъката в душата ми беше също
така жълта и лепкава като стените на стаята и също така непотребна, както снимката на
Венизелос с ордените на широкия сюртук. По време на честите зимни щормове в прис-
танището басово ревяха океанските параходи и прозорецът скърцаше от вятъра, удъл-
жавайки и без това бавната и тежка безсъница.
През една такава вечер при мен дойдоха литографът и Неро. Окачих чаршаф на про-
зореца, за да не се вижда мракът, запалих още една свещ, сварих чай и се помъчих да
поосвежа поне малко влажното си леговище.
Неро изръмжа.
– Подушва плъховете – каза литографът и се озърна. – Да-а, у вас не е богато. При-
лича на вертеп. Стара къща. Скоро ще се срути.
След чая литографът разказа проста, но странна история. Поройният дъжд налиташе
на потоци върху стъклата и ние седяхме чак до сутринта.
– Според вас колко време трябва, за да се домъкне човек от Западния край тук? – по-
пита ме той. – Седмица? А аз се мъкнах девет години. Имах жена. Единствената ѝ вина
беше, че никога не ми възразяваше. Тя не можеше дори да ми се разсърди както трябва.
А аз изпитвах необяснимо влечение към пътешествията. Често се събуждах нощем и си

26
мислех: „Дявол да го вземе, земята не е чак толкова голяма и е глупаво човек да умре
без да е видял нещо.“ Глупаво, неразумно, вие сам разбирате!
Погубиха ме етикетчетата. Не можете да си представите как ми действаха лакираните
негърски мутри и разкошните тропически градове, изписани по тенекиените кутии от
консерви. Аз се взирах в тях по цели часове, докато не започваше да ми се струва, че
свирепото слънце изгаря моето чело и чувам как в тесните кафенета арабите потракват
е порцелановите чашки.
Обикнах дори всички тия имена. Вслушайте се как меко звучат: Севиля, Гвадарама,
Лос Анжелис и тържествено като латински език гърмят Гренада, Рома, Картаген. А от
думи като Мека и Джеда в лицето ме удря червен прах и хъркане на камили.
Той млъкна и ме погледна под око.
– Вие се смеете, но те си имат своя сила, тези думи. Те удрят в главата като водка.
Ами пътешествията! Димът от пури в параходните кантори, светлините във водата, по-
жълтелите от старост камъни на Акропола... – замислено повтори той.
Помълча малко.
– Сега знам, че това е бил момчешки бунт срещу детството ми, срещу тесните ев-
рейски паланки, залени от дъжд и пенлива конска пикоч, срещу досадното дрънчене на
тенекиената кофа, привързана за файтона на файтонджията Еска. Тая кофа ме докар-
ваше до лудост. Тя беше тревожната камбана, пулсът на тоя живот – застоял, душен от
розовите пухени юргани и от миризмата на щавени кожи. Тя дрънчеше по цял ден. Сут-
рин дрънченето ѝ разбуждаше квартала, както в казармите барабанът вдига войниците.
Когато Еска умря, привързаха кофата към файтона на друг файтонджия. Паланката
не можеше да живее без кофа. Кофата дрънчеше и хората чувстваха смисъла на своето
съществуване, чувстваха, че на небето има бог, а на земята – непоклатим ред. По дяво-
лите, аз пак разправям за тази паланка! – повиши глас той. – Колко е глупаво!
Нощем от кофата на Еска аз правех грамаден скок и слушах писъка на цигулките в
кръчмичките по крайбрежните улици на Барцелона, вдишвах мирис на розова пудра, на
портокали и поглеждах в присвитите очи на жените.
...Но не задълго. Зад капаците на прозорците отново се чуваше подскачащото дрън-
чене на кофата и с псувня аз криех главата си под червената грамадна възглавница на
дървения, пълен с дървеници креват в паланката Клецк, Минска губерния, Несвижка
околия.

ЮДИШЕР ГОТ

– Усещали ли сте някога ръцете ви да миришат на мед? – неочаквано попита гравьо-

рът и без да дочака отговор, се намръщи и продължи: – Отровна, отвратителна миризма.
Напуснах селцето и се преместих в Минск. Цели три години работих при един гравьор –
дълбаех медни фирмички за вратите на акушерки и зъболекари, разни Вайнщокови и
Левини. От гарата си купих пътеводител по железниците и вечер пресмятах колко
струва билетът до Одеса и дали скоро ще мога да замина.
Спестявах гривеник по гривеник и стигнах дотам, че използвах всеки удобен случай
да обядвам у леля Сара или да откача, когато можех, три-четири цигари за деня. Родни-
ните ми започнаха да ме гледат накриво и да ме наричат готованко.
В Минск се ожених. Не трябваше да правя това. Всъщност освен очи жена ми нямаше
нищо друго. Тя често плачеше, но до самата ѝ смърт очите ѝ бяха блестящи като на дете.
Сиви очи – нещо, което не се среща често при еврейките.

27
 Заминахме за Киев. Там срещнах Текер – висок охтичав евреин. Изпод панталоните
му винаги висяха червени чорапи и бели вързалки. Той се канеше да замине за Палес-
тина и гледаше да спечели пари за заминаването: приготвяше прах против дървеници –
«антипаразитин», и го продаваше на пазара. Аз също работех с него. През деня стри-
вахме тебешир, Текер го поливаше с жълта воняща течност (твърдеше, че е евкалиптово
масло), а след това жена ми разнасяше кутийките с този прах по старите аптеки.
Вечер в стаичката си дълбаех етикетчета за западналата литография, а Текер седеше
до мен и мечтаеше за Палестина.
– Ще ни помогне нашият бог – казваше той, облизвайки омазаните си от сельодка
пръсти, – юдишер гот, в когото ти тъй малко вярваш. Та ти си почти гой. Знаеш ли ти
къде е родината ти? Не е тук, в Киев, а там, в Палестина, където в земята лежат всички
пророци – и Сара, и Рахил. Твоята родина са камъните, слънцето и Сионската земя. Ние
ще живеем в колония край Яфа, ще отглеждаме портокали, ще се къпем в морето и в
празник ще се молим. А? Ти знаеш ли за кого ще се молим? За своите братя, които гният
в Чернобил и Голти, а гоите плюят в брадите им и им викат «чифути». Те нямат дори
три копейки, за да купят на децата си геврек в събота.
Знаеш ли, Йосиф! Там ще е жега и ще има много слънце, а тук през цялата година
плъховете се валят в локвите – толкова е влажно времето. Йордан, Йордан! – каза той и
избърса пръстите си в закърпените карирани панталони. – Или и там ти ще бъдеш така
бледен, както си тук, Йосиф? Не – продължи той, като разтърсваше глава и тънко се
хилеше. – Не, мадам Шифрина, там вашият мъж ще бъде здрав и черен като бивол и ще
яде грозде и морска риба.
Жена ми болезнено се усмихваше, перейки бельото в легена. Аз дълбаех и мислех, че
за билет до Палестина трябва да спестя още сто рубли. Сто рубли не са малко пари.
После жена ми забременя. Не трябваше да става това. Но тя копнееше за дете. Будеше
ме нощем и ми разказваше какво момченце ще си роди.
– Ти не се страхувай, Йосиф! – каза тя. – То с нищо няма да попречи на пътуването
ти. Ще бъде ей такова мъничко. Аз ще го нося на ръце. То ще се храни с моето мляко и
ти няма да имаш грижа за него. Нали така, Йосиф?
Един празничен ден тръгнахме с Текер на разходка към Владимирския хълм. В кори-
дора ни срещна съседът, веселият червен кондуктор Игнатий, погледна ни и каза, като
смигна на Текер:
– Здравейте, пътешественици за Палестина.
Аз побледнях и го нарекох глупак. Той се захили и ми каза добродушно:
– Защо се сърдиш! Не го казах от злоба, а просто така. Я се виж какъв си пътешестве-
ник! До Одеса няма да можеш да стигнеш – ще умреш по пътя. А пък и жена ти е бре-
менна. По-добре е да си стоите в Киев – къде ще вървите.
На улицата погледнах червените чорапи на Текер, зеленото му лице, жена си с изду-
тия корем, огледах се във витрината на бръснарницата – с очила с железни рамки, жа-
лък, луничав; стана ми тежко, заплаках и тръгнах към къщи.
– Какво ти е, Йосиф? – попита жена ми и закуцука след мен.
– Нищо ми няма! – отговорих аз, давейки се в сълзи. – Ние с теб никъде няма да за-
минем! Какви пътешественици сме ние?! Погледни ме на какво приличам! Аз отпадам,
непрекъснато съм гладен, ти си болна и се страхувам всеки миг, че ще се спънеш, ще
пометнеш и ще умреш. Никъде няма да заминем, нас ще ни изиграят, ще ни измамят;
никога няма да спечеля пари за път!
– Това не е истина, Йосиф! – извика жена ми и ме улови за ръката. – Да не си посмял

28
да говориш така! Ние ще отидем навсякъде, където искаш! Никога не губи вяра, Йосиф!
У дома Текер седна на стола, килна на тила си прашното избеляло бомбе и каза:
– Има и бог, нашият юдишер гот. Гоите винаги ни се надсмиват. Плюй отгоре им. И
ние ще умрем не тук, а в Палестина. Казвам ти това аз – старият честен евреин, и ти
трябва да ми вярваш.
През нощта на същия ден наблизо избухна пожар; жените пресипнало плачеха. Облян
в пот, аз седях на кревата, стисках в ръка спестените си за път пари и ронех обилни,
ситни сълзи. Жена ми бързо свързваше на бохча всичките ни износени вехтории. Аз
плачех и си мислех, че тя не трябва да се навежда, но нямах сили да ѝ помогна.
Все пак ние заминахме от Киев за Виница – поне триста версти по-близо до Палес-
тина. Така си мислех аз, а Текер само поклащаше избелялото си бомбе и въздишаше.
– Пътуването си е пътуване, но човек не трябва непрекъснато да си мъчи душата –
каза ми той, докато се разделяхме на оплютата гара.
Във Виница нямаше дори литография и аз работех като обикновен словослагател.
Живеехме мизерно, но от парите, които събирах за път, не давах нищо на жена си. Спес-
тих тези пари и не харчех от тях нито копейка.
Във Виница ми се роди момиченце – онова, което е на етикетчето за кафе мока. Ко-
гато се роди то, изведнъж ми стана по-леко. Повярвах, че ще отида в Палестина, ще видя
червените скали в морето, ще чуя възторжения рев на магаретата, ще пия от студените
планински извори и слънцето ще изсуши до кости хилавото ми охтичаво тяло.
„Слънцето ще ме изпече до кости“ – мислех си аз и потрепвах от наслада. Виждах
пясъчните плитчини, сиво-сините камънаци на Ливанските планини, чувах гласовете на
невижданото от мен море. Представях си как вървя по каменистата пътека към къщи,
обръщам се и виждам далечния дим над синевата, дим от параход, плуващ към остро-
вите, захвърлени като букети от палми, цветя и звезди в зелените люлеещи се океани.
По тогава избухна войната, затвориха границите и над живота ми надвисна унилото
очакване на края и на мобилизацията. Отслабнах още повече, външно се примирих с
всичко и само тревожните очи на жена ми ме караха да стена нощем от безсилна ярост.

МОРСКИ КАРТИ

Когато дъщеря ми стана на две години, се преместихме в Одеса.

Вечер в края на нашата улица залязваше прашното слънце и жегата изпълваше дво-
ровете като топла вода. През първите дни изоставях работата си, тичах към пристани-
щето и гледах как разтоварват военните транспортни кораби. Трясъкът на скрипците
беше най-хубавата музика, която някога съм чувал.
Не знам дали сте изпитвали сложното, рядко усещане, когато във всяка капка морска
вода, във всяко парче морско въже долавяте миризмата на океаните, чувствате солената
утайка на Атлантика и Адриатическо море. Вие вземате парче изгнило въже, разтривате
го между пръстите си и докосвайки с устни пясъка, който е останал в дланта ви, мис-
лите, че може би този пясък е от свещения Малабарски бряг, от жълтите като кори на
пъпеш брегове на Арабия или от черните изумруди – Сандвичевите острови. Мисля, че
не сте изпитвали това.
В очите на моряците аз търсех отражението на онези страни, които те са видели. Да
се чудиш, нали? Мислех, че виждам в тях мъгли, златната жега на Азия, мокрите прис-
тани в старите черни пристанища. За това трябва въображение – да търсиш в очите от-
ражението едва ли не на Айфеловата кула.

29
 Тогава събирах в сметта парчета от чуждестранни вестници и дълго, като реликви ги
пазех и се взирах в тях. Започнах да се застоявам над големите морски карти в общест-
вената библиотека. Вярно е, че се изчервявах, преглъщах и заеквах, когато библиоте-
карката с учудване ме гледаше – мъничък плах евреин, който иска морски карти. Но
после свикнаха с това. Сега аз познавам морските карти не по-лошо от който и да е
капитан за далечно плаване.
Четях морски книги и ръководства и трябва да ви кажа, че те са прекрасни. Пропити
са от край до край със старинната поезия на морето, с поезията на платноходите от онези
времена, когато все още цялото земно кълбо не е било нанесено на картите.
– Това стои по-високо от Пушкин, по-високо от Толстой! – извика той и започна да
тършува в джоба си. – Тук аз имам някои извадки. Ето слушайте:
„Близо до Босфора на разсъмване водата е винаги много чиста и прозрачна. През
нощта морето е спокойно. През зимата шхуните трудно плуват сред внезапните мъгли
и честите край тези брегове жестоки градушки.“
– Когато прочетете тези книги, ще разберете колко млад и великолепен е още светът –
тази гумена топка, която се върти в небесното пространство.
Да, в Одеса аз пратих по дяволите старите си навици, започнах да свиквам с морето,
с прохладата, със суровия живот. Често спях на брега, треперех под дъжда, изсъхвах на
слънце, ловях скумрии и попчета и водех живот, неподходящ за занаятчия, още повече
за евреин.
Обръснах проскубаната си брада и мустаците, почернях от слънцето и вече не пушех
слаби цигари, а силна лула. С всеки изминал ден тялото ми ставаше все по-свежо. Зах-
върлих очилата и дълго се взирах в далечината, привиквайки очите си към хоризонтите.
Професионалната ми слепота започна да намалява.
Но какво да ви разправям! Достатъчно е, че жените започнаха да ме заглеждат с лю-
бопитство, докато по-рано видът ми предизвикваше само гнуслива усмивка или обидно
равнодушие.
Дори веднъж жена ми каза: „Ти вече не приличаш на себе си, Йосиф. Какво ли би
казал сега кондукторът Игнатий! А?“ – И весело се засмя.
Тя не разбираше какво става с мен. Често я заварвах край масата, смръщила чело, да
прелиства книгите ми. А бях събрал доста много книги – от Джек Лондон, Киплинг,
Хамсун. И защото не бях свикнал, аз се опиянявах от тях като от водка.
Работех малко, но печелех добре. Всеки ден приближаваше до мен онова, което очак-
вах – зелената средиземноморска вода и здравите палуби на корабите.
Жена ми недоумяваше, плахо се радваше, неизвестно защо плачеше и все по-често се
оплакваше от болки в сърцето. Но аз бях обхванат от вихър, дните се нижеха като слън-
чева върволица и в тяхната широта безследно се разтопяваше цялата ми болка. Аз бях
сляп и глух за всичко, което се опитваше да ме върне към предишния живот. Не обръ-
щах внимание и на болестта на жена си.
Веднъж се върнах от морето късно вечерта. Ходили ли сте в Одеса? Тогава сигурно
помните медния здрач, когато акациите посивяват от праха и над морето цари тишина.
В стаята си заварих чудновата тълпа от стари еврейки: кресливи, умирисани на пу-
хени юргани бабички, които се пъхат в чуждия живот в най-страшните мигове.
Изведнъж разбрах, че жена ми умира. Грубо изгоних всички, със сила ги изтласках
на стълбите. А те пискливо псуваха, наричаха ме „ренегат“ и сипеха над главата ми
отвратителни проклятия.
Жена ми умря от сърдечен удар. Преди смъртта си тя се опита да ми каже нещо, но

30
толкова тихо, че едва долових няколко думи – плаха молба да пазя нашата дъщеря. А тя
плачеше по цели дни. Беше се изплашила и от самата болест, и от сладникавата миризма
на трупа в тясната ни стая, и от погребението, на което я заведох.
Ходили ли сте някога на еврейско погребение? Не? Всяка религия се мъчи да създаде
около смъртта тържествена и вечна атмосфера. Вие например имате много тържествено
опело. Помните ли: „Елате да дадем последное целование“? Последна целувка на топ-
лите човешки устни, а след това тия любими устни ще целуват червеите и мократа пръст
в гроба! Обичам погребенията някъде на село, в обраслото с детелина гробище, когато
слънцето мътно проблясва по старичкия филон на свещеника и мирисът на ръжените
ниви заглушава миризмата на тамян. У вас смъртта е обкръжена с величествени молитви
и с реквиема на Моцарт.
А у нас няма нищо подобно. Всичко е много просто. Смъртта си е смърт, гниене, а
трупът – мърша. Нашите погребения са бързи, делнични, припрени като всеки бит-па-
зар, лишени от най-малък намек за тайнство.
Жена ми умря. Дойде червенокосият прислужник от синагогата с цилиндър със сре-
бърен галун и две минути крещя над трупа неразбираема молитва. После седна вместо
кочияш на погребалната катафалка, злобно шибна с повода куция кон и погребалната
процесия тръгна, по-скоро хукна след бързо потеглилата катафалка.
На гробището почти пред очите на изпращачите се извършва отвратителният обред
на измиването и махваното на нечистотиите. Това го правят бедни бабички, които се
надвикват за домашните си работи и се ругаят за парче сив сапун за пране.
След това сложиха жена ми на носилка, изцапана със струйки засъхнала кръв, и ние
я понесохме към гроба.
До мен мъкнеше носилката един стар куц евреин. По гробищата има много като
него – те ходят на глутници като скитащи кучета. Той настъпваше полите на съдрания
си сюртук, препъваше се и през цялото време се опитваше да се спазари за заплащането.
– Трупът е тежък – фъфлеше той през изгнилите си зъби и пъшкаше – и трябва да
дадете повечко... Освен това гробът е много далече. Ако знаех, че е толкова далече,
изобщо нямаше да се залавям...
Всичко това свърши с дива сцена. От нея и сега ме побиват гнусливи тръпки. Когато
заровиха жена ми в сухата пръст, в дупката, сред изпотъпканите от ботуши гробове, а
евреите, които бяха носили ковчега, получиха парите си, те се развикаха, поискаха да
им платя още и ме уловиха за ръцете. Отскубнах се и в припадък на бяс ударих един по
лицето. Той изпищя, седна на гроба на жена ми и започна да вие пронизващо. Другите
също започнаха да вият от злоба и взеха да ме тласкат и щипят, настъпвайки ме по кра-
ката.
Цялата история свърши във влажната гробищна канцелария, където ядосаният прис-
тав състави акт „За сбиване по време на погребение“.
Отидох си от гробището, водейки за ръка плачещата си дъщеря. Цялата ми душа беше
окаляна – вие самият разбирате това.
Не се върнах вкъщи. Беше есенна утрин – крехък син кристал; по-спокойно, откол-
кото лете, шумеше далечният град. Целия ден прекарах край морето. Дъщеря ми ловеше
сърдитите раци и вълните заличаваха мъничките ѝ тесни стъпки.
Морето изцерява раните и измива калта на този свят.

31
 ТИШИНА

Останахме двама. Настъпи тишина, покой. Отново потънах в мисли за пътешествия,

за сините градове със странни имена, за зеленото сияние на тропическите гори, за прис-
танищата, разпилени като птици, за неразлюлените от ветровете морета. Аз мислех за
това настойчиво, непрекъснато, усмихвайки се сам на себе си като побъркан. Стигнах
дотам, че по цели часове можех да спирам мисълта си на незначителен образ, изпит-
вайки наслада.
Помня един. Виждах табела на магазинче за напитки в Рио де Жанейро, жълта табела
е черен надпис. Вътре виждах бели мраморни масички, върху които с бледа светлина
пламтяха чаши с плодов сок. Гъстото небе проблясваше в чисто измитите витрини като
син пламък. И аз, гравьорът от паланката Клецк, Минска губерния, седях на масата,
преметнал крак върху крак, лениво пушех, прелиствах илюстровани списания и гледах
в очите смеещите се жени.
Трябваше да отида на пристанището, не бързах и се радвах при мисълта, че ще мина
бавно по улиците с шумолящи палми, ще прекося площадите, където пеят фонтани с
уханна вода, докато пред мен, сред дима на океанските комини, сред лекото поклащане
на мачтите не припламне зеленият, кипящ от прибоя залив.
И аз, гравьорът от паланката Клецк, ще се разсъблека, ще се изкъпя във водите на
океана и бронзовото ми тяло ще мирише не на мед и на вкиснало от бедняшката ни
кухня, а на йод и на парлива сол от океанските глъбини.
Границите бяха затворени и ме посъветваха да пътувам за Палестина през Батуми –
оттам уж било по-леко да се промъкне човек. И аз заминах.
Заминах по околния път през Ростов и Кавказ. По пътя чувствах радост от сухите,
сякаш от стъкло степи, от обширните станици, от сините планини, които се мяркаха
отвъд Кубан, от гърнетата с варено мляко и жълтите шуплести кравайчета, които казач-
ките продаваха край влака.
Стоях с момиченцето си край прозореца и жадно гледах всяко полско цветенце,
сочната черна земя, сребърните реки. Изпитвах такова чувство, сякаш съм се изкъпал
във вода със сняг и вече не бях Йосиф Шифрин от Клецк, а друг човек, весел, прекрасно
приспособен към живота. Гробът на жена ми остана в мъглата, сля се със спомена за
дъждовете и смрадливите непроходими паланки.
После – сивият пясък на Каспийско море, планинските урви, червените брегове и кер-
ваните от камили. Сиво-синият дим от тезеци се издигаше високо в небето. В обширна
котловина, върху жълтата пръст, се изправи черното мазутно Баку, приличащият на иг-
рачка Тифлис проблясваше с весели светлинки и най-после – Батуми, обсипан с манда-
рини, окъпан от гъстото море и тропическите дъждове. Приближавах се все повече и
повече към целта. Вие разбирате моя възторг.
Батуми е жилав град. Горещите проливни дъждове, въздухът като в баня, гъстите и
тръпчиви миризми изпълват мозъците със сънливата отрова на умората и леността. Но
и тук, в Батуми, аз се залових здраво за работа. Всеки път, когато виждах табелите на
параходните компании, всички тия „Кунард Лайн“, „Сервици Маритими“ и „Лойд Три-
естино“, това ме шибаше като с камшик. Заради тези табели пропуснах революцията.
В Батуми дъщеря ми се разболя от тропическа малария. Кризите бяха чести и ужасни.
Тя почти оглуша от хинина. А проливните дъждове не спираха. Като че земята бе на-
бъбнала от влага до самата си сърцевина. Аз треперех от мъка, гледайки на запад към

32
морето, откъдето се носеха, блъскайки се като стадо овце, ниските тъмни облаци.
Слънцето го нямаше, треската се засилваше, нощем по няколко пъти сменях мокрото
от пот бельо на дъщеря си. Потта течеше на ручеи от нея и в очите ѝ се четеше извест-
ната на всички местни жители „маларийна тъга“. Тя бълнуваше, плачеше, когато имаше
сили да плаче, и не пускаше от ръцете си сивото котенце Ленка. Така живеехме тримата:
аз – в отчаяние, тя – в бълнуване, а Ленка – в сито доволство.
След два месеца тя умря. Умря, докато бях отишъл в града за хинин. Ленка спеше на
гърдите ѝ, покрил се с опашката си. Това е всичко.
– Можело е да я спасите – казах аз на гравюра. – Трябвало е просто да заминете на
север.
– Не можех – отговори гравьорът. – Не можех да хвърля зад борда девет години и да
започна отначало. Не бях далече от целта. Надявах се, че това ще мине. Лекарите ми
казваха същото нещо, но аз се мъчех да не им вярвам.
Излязохме на влажната нощна крайбрежна улица. Елбрус пламтеше с тиха розова
светлина като облаците над морето. Морето беше сънливо и далече зад носа с белите
надстройки на палубите си проблясваше океански параход. Той идваше от Трапезунд.
От хлебарниците миришеше на тесто. В пустите кафенета първите редовни посетители
сърбаха гъсто кафе и премятаха броениците.

БЛЯСЪКЪТ НА ЕСЕНТА

Целия ден, преди да тръгна, прекарах край морето. Олеандрите цъфтяха. Розовият им
цвят ми напомняше детството, бабината къща със стъклен балкон, където миришеше на
олеандри, растящи в зелени дървени качета. Детството с неговата слънчева тишина в
лехите от латинки, детството в необятните златни степи на Украйна.
Цъфтяха олеандрите и чаят – жълтеникав като восък. Топли мъгли лениво се носеха
откъм застудялото море, синият въздух се олюляваше над града като свежа синя вода.
Върху въглените в кръчмите цвърчеше шишкебап, бялото вино искреше, по тухле-
ните лица на турците падаше бронзовата светлина на късия ден. Звуците се чуваха мно-
го тихо над водата, звънтяха като докосната струна и замираха в пролуките на влажните
улици, където на слънце дремеха магарета.
В прозрачната вода се олюляваха червените турски платноходки, натоварени до бор-
довете със златни тежки портокали. Мирисът им, като мирис на източна земя, беше
прохладен, приятен и с милата си печал тази есен беше също така прохладна и тръпчива
като сока на портокалите.
Мекият вятър духаше в лицето и поклащаше избелелите параходни флагове. Гласо-
вете на моряците и на жените се чуваха много надалеч; бледото слънце стоеше във ви-
сината и като че ли отвъд морето дишаше разкошната и светла пролет.
През целия ден ме измъчваха, както и охтичавия гравьор, мечти за океана, за сребър-
ната пролет, за жълтия пясък на чуждите пустинни брегове.
По пладне се изкъпах и след това дълго обядвах в гостилницата край самата вода.
Дремех, пиех вино, а от черното кафе в лицето ме удряше силна пара. Харесваше ми
това безделие, скитането из града, из турския пазар, по булеварда, по пристаните, където
гърци със старомодни бомбета ловяха с въдици попчета, а край стълбовете на приста-
ните се олюляваха дантелено прозрачни розови медузи.
През нощта морето печално и широко шумеше. Беше студено.

33
 ПЪДПЪДЪЦИ И ЩОРМ

На сутринта над града се изля пороен дъжд. Не можех да тръгна – останах още един
ден.
Водата шуртеше като от хиляди отворени кранове. В стаите беше тясно и електричес-
ките крушки светеха мъждиво.
Вятърът раздираше сивите водни струи, отнасяше ги покрай каменните огради, зах-
върляше ги върху ръждясалите покриви, удряше с мокри пешкири по стъклата и вне-
запно затихваше. Тогава се чу равномерният водопад на леещата се от небето вода.
Морето размята жълта пяна, стана черно от облаците, а към пладне се надигна и се
понесе към града на големи равномерни вълни.
Планинските реки набъбнаха, преляха през мостовете и помъкнаха към морето тру-
повете на издавените биволи. Белият щорм вилнееше над морето, заливаше със солена
вода външните входове на крайбрежните постройки. В къщите миришеше на вятър и на
печено кафе.
През деня неизвестно откъде вятърът домъкна многобройни ята от мокри изнемо-
щели пъдпъдъци. Те ниско и косо се носеха под проливния дъжд и с хиляди падаха по
покривите и в пролуките на клокочещите улици. Потоци вода ги отнасяха в морето и
вълните изхвърляха на брега труповете на пъдпъдъците като зърна на черни броеници.
На покрива на театъра падна розово фламинго – бурята го бе довлякла от Чорох.
На здрачаване, когато проливният дъжд стихна, тръгнах към турското кафене на
пристанището. Премръзнали турци играеха на зарове. Морето бучеше. Черната нощ се
надигаше като пръстен около града.
В кафенето срещнах гравьора.
– Утре заминавам – казах аз, без да сядам. Копнеех за вятър, прясна вода, гръм на
вълни, глътка силна водка. – Сбогом. Е, какво? Сега не ви ли се пътува към нови страни?
– От време на време – отговори той, като си свиваше дебела цигара. – Но тук всичко,
всеки камък, всеки проливен дъжд ми напомня за дъщеря ми. Останал ми е само този
спомен. Той ми дава сили да живея. Няма да замина оттук.
Устните на гравьора затрепераха. Неро изръмжа.
Аз излязох и силният вятър хвърли в лицето ми мириса на прекрасното бушуващо
море, фарът вече светеше, върху мокрия пясък блестеше тайнствена сива светлина.
В мъглата изгърмя оръдието от крепостта. Слънцето залезе.

34
 АНДРЕ МОРОА
Хотел „Танатос палас“
– Какъв е курсът на акциите „Стийл“? – попита Жан Моние.
– Петдесет и четвърт – отвърна една от дванадесетте машинописки.
Тракането на машините им наподобяваше джазов ритъм. От прозореца се виждаха
гигантските сгради на Манхатън. Телефоните звъняха и книжните ленти, които се раз-
виваха с невероятна бързина, изпълваха бюрото със зловещите си серпантини, изписани
с букви и цифри.
– Какъв е курсът на акциите „Стийл“? – отново попита Жан Моние.
– Петдесет и девет – отвърна Гертруд Оуен.
Тя спря за миг, за да погледне дребния французин. Отпуснал се немощно в едно
кресло, с глава в ръцете, той изглеждаше отчаян.
„Още един, който се разори – помисли си тя. – Толкова по-зле за него!... И толкова
по-зле за Фани...“
Защото Жан Моние, аташиран към нюйоркския клон на банка „Холман“, се беше оже-
нил преди две години за своята американска секретарка.
– Какъв е курсът на акциите „Кенекът“? – попита отново Жан Моние.
– Двадесет и осем – отвърна Гертруд Оуен.
Чу се глас зад вратата и само след миг в стаята влезе Хари Купър.
Жан Моние стана.
– Какъв сеанс! – възкликна Хари Купър. – Спадане с двадесет на сто на всички акции!
А още има глупаци, които твърдят, че криза няма!
– Криза е! – каза Жан Моние и излезе.
– Този е засегнат – кимна след него Хари Купър.
– Да – каза Гертруд Оуен. – Загуби всичко. Фани ми го каза. Тя ще го напусне тази
вечер.
– Какво да се прави? – вдигна рамене Хари. – Криза е.

Красивите бронзови врати на асансьора се плъзнаха.

– Надолу – нареди Жан Моние.
– Какъв е курсът на акциите „Стийл“? – попита момчето от асансьора.
– Петдесет и девет – отвърна Жан Моние.
Той беше купил акциите при курс сто и дванадесет. Загуба петдесет и три долара на
акция. И с покупката на останалите акции не бе по-добре. Цялото малко състояние, спе-
челено някога в Аризона, беше хвърлено за покриване на тези операции. Фани никога
не бе имала дори и един цент. Всичко бе свършено.
Когато излезе на улицата, бързайки за влака, той се помъчи да си представи бъдещето.
Да започне отново? Ако Фани прояви смелост, това не беше невъзможно. Спомни си
първите успехи, стадата в пустинята, бързия възход. И след всичко това той бе едва на
тридесет години. Но знаеше, че Фани ще бъде неумолима.
И тя наистина бе такава.
Когато на другата сутрин се събуди сам, Жан Моние се почувства безсилен. Въпреки
че Фани беше прекалено студена към него, той я беше обичал.

35
 Негърката му поднесе резен пъпеш, житена каша и му поиска пари.
– Къде е господарката, господине?
– На пътешествие.
Той ѝ даде петнадесет долара, след което преброи останалите си пари. Бяха по-малко
от шестстотин долара. Достатъчно, за да преживее два месеца, може би дори три. А
после? Погледна през прозореца. От една седмица почти всеки ден вестниците пишеха
за самоубийства. Банкери, търговски агенти, спекуланти предпочитаха смъртта пред за-
губената вече битка. Да се хвърли от двадесетия етаж? Колко секунди? Три? Четири? А
след това натрошените кости... Но дали ударът ще го убие? Представи си ужасните стра-
дания, счупените крайници, смачканото си тяло. Въздъхна, после с вестник под миш-
ница отиде да обядва в ресторант и се учуди, че палачинките, напоени с кленов сироп,
му се сториха вкусни...

– „Хотел „Танатос палас“, Ню Мексико...“ Кой ли ми пише от този странен адрес?

Имаше и писмо от Хари Купър, което той прочете. Шефът питаше защо не се е явил
в бюрото. Сметката му като длъжник била в размер на осемстотин деветдесет и три (893)
долара... Какво смятал да прави по този повод?... Жесток ли беше този въпрос, или пък
наивен? Но наивността не беше порок на Хари Купър.
Отвори второто писмо. Под три гравирани кипариса беше написано:

ХОТЕЛ „ТАНАТОС ПАЛАС“

Директор: Хенри Бьорстекър

Уважаеми господин Моние,

Ако днес се обръщаме към вас, това не е случайно. Причината е, че притежаваме
сведения, които ни дават основание да се надяваме, че нашите услуги ще могат да ви
бъдат полезни.
Вие навярно сте забелязали, че в живота и на най-смелия човек могат да възникнат
толкова съвършени сривове, че битката да се превърне в невъзможна. В тези моменти
се поражда мисълта за спасение чрез смърт.
Да затвориш очи, да заспиш, да не се събудиш повече, да не чуваш до болка позна-
тите въпроси, нападки... Мнозина от нас са мечтали, формулирайки желанието си...
С изключение на няколко случая, ние се страхуваме да се освободим от своите мъки и
можем да разберем тези, които са се изправили срещу традициите, само когато се
изправим до тях. Защото повечето от самоубийствата са несполучливи. Някой, който
е искал да си тегли куршум в черепа, е успял само да прекъсне очния си нерв и е ослепял.
Друг, който е мислел, че ще заспи и ще се отрови с помощта на сънотворни, сбъркал
дозата и се събудил след три дни с разтопен мозък, с увредена памет и с парализирани
крайници.
Самоубийството е изкуство, което не търпи нито посредственост, нито аматьор-
ство и което поради своето естество не позволява да се правят опити.
Този опит, уважаеми господин Моние, ако, както предполагаме, въпросът ви инте-
ресува, ние сме готови да извършим вместо вас. Собственици на хотел, разположен на
границата между Съединените щати и Мексико, освободени от всякакъв неприятен
контрол поради пустинния характер на местността, ние решихме, че наш дълг е да
предлагаме на всеки, който поради сериозни и неопровержими причини желае да на-
пусне този свят, средството, чрез което да постигнем желания ефект безболезнено.

36
Ето защо се осмеляваме да ви пишем, без да се опасяваме.
В хотел „Танатос палас“ смъртта ви ще настъпи по време на сън и по най-приятен
начин. Нашият технически метод, придобит в продължение на петнадесет години с
непрекъснати успехи (миналата година имахме над две хиляди клиенти), ни позволява
да използваме минимална доза и да получаваме незабавно резултати. Нека добавим, че
за посетителите, измъчвани от основателни религиозни скрупули, ние отстраняваме
по един изобретателен начин всяка морална отговорност.
Наясно сме, че повечето от нашите клиенти разполагат с малко пари и че прибяг-
ването до самоубийство е обратно пропорционално на кредитните салда в банковите
сметки. Затова, без да е за сметка на комфорта, сведохме таксите на „Танатос“ до
най-възможния минимум. Достатъчно ще бъде при пристигането да внесете триста
долара. Тази сума ви освобождава от всички разходи по време на вашето пребиваване
при нас, пребиваване, чиято продължителност ще бъде неизвестна за вас; с нея се
покриват разходите за операцията, за погребението и най-накрая за поддържането
на гроба. Поради понятни причини обслужването е включено в тази сметка и никакви
допълнителни плащания няма да са ви нужни.
Трябва да добавим, че Танатос е разположен в естествено красива област и прите-
жава четири тенискорта, едно игрище за голф с осемнадесет дупки и басейн с олим-
пийски размери. За нашата клиентела, съставена от двата пола и принадлежаща
почти изцяло на една изтънчена обществена среда, несравнимо приятното пребива-
ване се дължи на странността на положението. Пътниците се умоляват да слязат
на гара „Дийминг“, откъдето автобусът на хотела ще дойде да ги вземе. Те се умоля-
ват също да известят с писмо или с телеграма за своето пристигане най-малко два
дни предварително. Телеграфен адрес. ТАНАТОС, КОРОНАДО, НЮ МЕКСИКО.
Жан Моние взе колода карти и започна да реди пасианс, на който го бе научила Фани.

Пътуването бе много дълго. В продължение на часове влакът прекоси плантации, в

които като изплували от бяла пяна негрите събираха памук. Редуванията на сън и четене
изпълниха следващите два дни и две нощи. Най-накрая пейзажът стана скалист, испо-
лински и фееричен. Вагонът се движеше в дъното на пропаст между високи скали. Ог-
ромни виолетови, жълти и червени ленти разсичаха отвесно планините. Върволица об-
лаци плуваха ниско. На малките гари, на които влакът спираше, се размотаваха мекси-
канци с широки филцови шапки и кожени сака с бродерии.
– Следваща гара „Дийминг“ – съобщи на Жан Моние негърът от компания „Пул-
ман“. – Да ви лъсна обувките, сър?
Французинът прибра книгите си и затвори куфарите.
Учудваше го простотата на последното му пътуване. Долови шум на поток. Спирач-
ките изскърцаха. Влакът спря.
– За „Танатос“, сър? – попита индианецът-носач, който тичаше покрай вагоните.
Този човек вече бе успял да натовари на количката си багажа на две руси млади мо-
мичета, които го следваха.
„Възможно ли е – помисли си Жан Моние – тези очарователни момичета да идват
тук, за да умрат?“
Те също го гледаха сериозно и шепнеха думи, които той не успя да чуе.
Автобусът на „Танатос“ нямаше вид на катафалка. Боядисан в яркосиньо, със синя и
оранжева тапицерия, той блестеше на слънцето сред разнебитените коли, които прида-
ваха странен вид на това място, където испанци и индианци здраво псуваха. Скалите,

37
които се издигаха от двете страни на пътя, бяха покрити с лишеи, обвиващи камъка като
синьо-сива покривка. Шофьорът, който носеше сива униформа, беше дебел човек с
много изпъкнали очи. Жан Моние седна до него, за да остави спътничките си сами. По-
късно, когато започнаха да изкачват планината, французинът се опита да влезе в разго-
вор със съседа си.
– Отдавна ли сте шофьор на „Танатос“?
– От три години – изръмжа шофьорът.
– Това трябва да е странна служба?
– Странна? – каза другият. – Защо странна? Карам си колата. Какво странно има тук?
– Пътниците, които карате, връщат ли се някога?
– Рядко – отвърна човекът малко затруднен. – Рядко... Но се случва. Аз съм пример
за това.
– Вие? Наистина ли?... Дошли сте тук като клиент?
– Господине – каза шофьорът, – приех тази професия, за да не се говори вече за мен,
а и тия завои са трудни. Нима искате да убия вас и тия две млади момичета?
– Не, разбира се – съгласи се Жан Моние.
След което си помисли, че отговорът му е смешен и се усмихна.
Два часа по-късно шофьорът, без да каже нито дума, му показа с пръст силуета на
„Танатос“ върху платото.
Хотелът бе построен в испано-индиански стил, много нисък, с терасовидни покриви
и с червени стени, по които циментът доста грубо имитираше глина. Стаите гледаха на
юг и имаха слънчеви преддверия. Един портиер италианец посрещна пътниците. Обръс-
натото му лице веднага припомни на Жан Моние една друга страна, улиците на голям
град с разцъфнали дървета по булевардите.
– Къде, дявол да го вземе, съм ви виждал? – попита той портиера, докато едно пиколо
вземаше куфара му.
– В хотел „Риц“ в Барселона, господине... Казвам се Саркони... Напуснах по време на
революцията...
– От Барселона в Ню Мексико! Какво пътешествие!
– О, господине, работата на портиера е еднаква навсякъде... Само че формулярите,
които ще поискам да попълните, тук са малко по-сложни, отколкото другаде... Госпо-
динът ще ме извини.
Печатните формуляри, които бяха дадени на тримата новопристигнали, бяха наис-
тина претрупани с графи, въпроси и обяснителни бележки. Препоръчваше се да се по-
сочи с голяма точност датата и мястото на раждането, както и лицата, които трябва да
се уведомят в случай на нещастие:

„Молим ви да дадете най-малко два адреса на роднини или приятели и най-вече да

препишете на ръка на езика, на който обикновено говорите и пишете, формуляр А,
даден по-долу:
Аз, долуподписаният ……… , здрав телесно и умствено, удостоверявам, че добро-
волно се отказвам от живота и освобождавам от всяка отговорност, в случай на не-
щастие, управлението и персонала на хотел „Танатос палас“...“

Седнали една срещу друга на съседна маса, двете хубави момичета преписваха гриж-
ливо формуляр А и Жан Моние забеляза, че пишеха на немски.
Хенри Б. Бьорстекър, директорът, беше спокоен човек със златни очила, който много

38
се гордееше със своето заведение.
– Ваш ли е хотелът? – попита Жан Моние.
– Не, господине, хотелът принадлежи на анонимно дружество, но аз дадох идеята и
съм пожизнен директор.
– И нямате неприятности с местните власти?
– Неприятности? – каза мистър Бьорстекър, изненадан и обиден. – Но ние не правим
нищо, господине, което е против нашите хотелиерски задължения. Ние даваме на на-
шите клиенти това, което те желаят, само което те желаят, нищо повече... Впрочем, гос-
подине, тук няма местни власти. Тази територия е така лошо разграничена, че никой не
знае точно дали е част от Мексико или от Съединените щати. Дълго време това плато
се е считало за недостъпно. Една легенда разказва, че преди неколкостотин години
група индианци се събрала тук, за да приеме смъртта и по този начин да се спаси от
европейците, а местните хора твърдят, че душите на умрелите забраняват достъпа в пла-
нината. Това е причината, поради която ние можахме да се сдобием с терена срещу съв-
сем приемлива цена и да водим тук независимо съществуване.
– Никога ли семействата на вашите клиенти не ви преследват?
– Да ни преследват! – възмути се мистър Бьорстекър. – И защо, боже мой? Пред кои
съдилища? Семействата на нашите клиенти са много щастливи, господине, когато виж-
дат, че не се дава гласност на събития, които са деликатни и мъчителни... Не, господине,
тук всичко става внимателно, коректно и нашите клиенти са за нас приятели... Ще ви
бъде ли приятно да видите стаята си?... Ще бъде, ако желаете, стая 113... Нали не сте
суеверен?
– Съвсем не – каза Жан Моние. – Но съм израснал в религиозна среда и ви признавам,
че ми е неприятна мисълта за самоубийство...
– Няма да бъде въпрос за самоубийство, господине! – каза мистър Бьорстекър с тол-
кова категоричен тон, че събеседникът му повече не настоя. – Саркони, покажете на
господин Моние стая 113. Тристата долара, господине, сте длъжен да внесете сега, като
минете край касиера, чието бюро е съседно на моето.
Напразно Жан Моние търси следи от смъртоносни удари в стая 113, осветена от прек-
расното залязващо слънце.
– В колко часа е вечерята?
– В осем и тридесет, сър – каза слугата.
– Необходимо ли е вечерно облекло?
– Повечето от джентълмените са облечени така, сър.
– Добре! Ще се преоблека... Пригответе ми една черна вратовръзка и бяла риза.
Когато слезе в дневната, той видя наистина само жени с деколтирани рокли и мъже
със смокинги. Мистър Бьорстекър се изправи пред него официален и почтителен.
– Ах, господин Моние... Търсих ви... Помислих си, че може би ще ви бъде приятно да
споделите вашата маса с една от нашите клиентки, мисис Кирби-Шоу.
Моние направи досаден жест.
– Не съм дошъл тук – каза той, – за да водя светски живот... Все пак... Ще бъде ли
възможно да ми покажете тази дама, без да ме представяте?
– Разбира се, господин Моние... Мисис Кирби-Шоу е младата жена с бялата крепса-
тенена рокля, която седи до пианото и прелиства списание... Не вярвам, че външният ѝ
вид не ви харесва... Нещо повече... Тя е много приятна дама, с добри маниери, интели-
гентна, артистична...
Нямаше съмнение, че мисис Кирби-Шоу беше много красива жена. Кафявата ѝ коса,

39
фризирана на малки къдрици, падаше отзад до тила ѝ, а отпред разкриваше едно високо
и силно чело. Очите бяха нежни, одухотворени. Защо, дявол да го вземе, едно толкова
приятно същество иска да умре?
– Дали мисис Кирби-Шоу?... Тази дама ваша клиентка ли е със същото основание и
поради същите причини като мен?
– Разбира се – каза мистър Бьорстскър, като наблегна на думата. – Раз-би-ра се.
– Тогава представете ме.
Когато вечерята, проста, но прекрасна и добре сервирана, завърши, Жан Моние зна-
еше вече, поне в главни линии, живота на Клара Кирби-Шоу. Омъжена за богаташ,
който бил много добродушен, но когото никога не бе обичала, тя го напуснала преди
шест месеца, за да последва в Европа млад писател, пленителен и циничен, когото бе
срещнала в Ню Йорк. Мислела, че този мъж е готов да се ожени за нея веднага щом тя
получи развод, но когато пристигнали в Англия, той поискал решително да се отърве от
нея колкото се може по-скоро. Изненадана и оскърбена от грубостта му, тя се опитала
да го накара да разбере всичко онова, което бе изоставила заради него, и ужасното по-
ложение, в което ще изпадне. Той много се смял:
„Клара – казал ѝ, – вие наистина сте жена от друг век!... Ако знаех, че сте до такава
степен пуританка, щях да ви оставя на вашия съпруг и на децата ви... Върнете се при
тях, скъпа моя... Вие сте създадена да възпитавате мъдро едно многобройно семейство.“
Тогава на нея ѝ останала една последна надежда – да накара съпруга си Норман
Кирби-Шоу да отиде да я прибере. Тя била сигурна, че ако успее да го види насаме,
лесно би го покорила отново. Но заобиколен от семейството си и от съдружниците си,
които постоянно го настройвали против Клара, Норман се показал непреклонен. След
много унизителни и безплодни опити една сутрин тя получила по пощата проспекта на
„Танатос“ и разбрала, че само тук ще намери веднага и лесно единственото разрешение
на своя болезнен проблем.
– И не се ли страхувате от смъртта? – попита Жан Моние.
– Да, разбира се... Но не по-малко се страхувам от живота...
– Това е добър отговор – каза Жан Моние.
– Не съм искала да бъде добър – каза Клара. – А сега разкажете ми защо вие сте тук.
Когато чу разказа на Жан Моние, тя силно го порица.
– Но това е почти невероятно! – каза тя. – Как така?... Искате да умрете, защото кур-
сът на вашите акции е спаднал? Не знаете ли, че след една година, две години, три го-
дини или повече, ако имате кураж да живеете, ще забравите и може би ще възстановите
загубите си?
– Загубите ми са само повод. Те наистина нямаше да бъдат нищо, ако имаше някаква
причина да живея... Аз също ви казах, че съпругата ми се отказа от мен... Във Франция
нямам близък роднина; не оставям и приятел... А освен това, за да бъда съвсем искрен,
аз напуснах родината си поради едно сантиментално разочарование... За кого да се боря
сега?
– За самия вас... За хората, които ще ви обичат... и които непременно ще срещнете...
Не обвинявайте несправедливо всички само защото при мъчителни обстоятелства сте
били оскърбен от някои жени.
– Вие наистина ли вярвате, че съществуват жени... искам да кажа жени, които мога да
обичам... и които ще бъдат способни да приемат поне за няколко години един живот на
бедност и борба?...
– Уверена съм – каза тя. – Има жени, които обичат борбата и намират в бедността

40
някаква романтична привлекателност... Аз например.
– Вие?
– О, исках само да кажа...
Тя се спря, подвоуми се, после продължи:
– Смятам, че трябва да отидем в дневната... Останали сме сами в трапезарията и уп-
равителят на хотела се върти отчаяно около нас.
– Не мислите ли – каза той, като наместваше върху раменете на Клара Кирби-Шоу
пелерината от хермелинова кожа, – не мислите ли, че... още тази нощ?
– О, не! – каза тя. – Вие току-що пристигате...
– А вие?
– Тук съм от два дни.
Когато се разделяха, те се уговориха да направят заедно сутринта разходка в плани-
ната.
Утринното слънце къпеше преддверието с водопад от светлина и свежест. Жан Мо-
ние, който беше взел леден душ, се изненада от собствената си мисъл: „Колко е хубаво
да се живее!...“ После си каза, че му остават само няколко долара и няколко дни. Той
въздъхна:
„Десет часът!... Клара ще ме чака.“
Облече се бързо и му стана леко в белия ленен костюм. Настигна Клара Кирби-Шоу
близо до тенискорта. Тя също беше облечена в бяло и се разхождаше, заобиколена от
младите австрийки, които побягнаха, когато забелязаха французина.
– Плаша ли ги?
– Стесняват се от вас... Разказваха ми историята си.
– Интересна ли е?... Ще ми я разкажете... Успяхте ли да поспите?
– Да, прекрасно. Подозирам, че загриженият Бьорстекър слага приспивателно в на-
шите напитки.
– Не вярвам – каза той. – Спах дълбоко, сънят ми беше естествен, а тази сутрин се
чувствам с идеално бистър ум.
След миг добави:
– И много щастлив.
Тя го изгледа усмихнато и не отговори.
– Да тръгнем по този път – предложи той, – а вие ще ми разкажете за младите авст-
рийки. Така ще бъдете моята Шехерезада.
– Но нашите нощи няма да бъдат хиляда и една...
– Уви!... Нашите нощи?
Тя го прекъсна:
– Тези деца са две сестри близначки. Израснали са заедно, отначало във Виена, после
в Будапеща. Никога не са имали интимни приятелки. На осемнадесет години срещнали
един унгарец от благородна и стара фамилия, красив като полубог, музикант като цига-
нин, и двете още същия ден лудо се влюбили в него. След няколко месеца той поискал
да се ожени за една от сестрите. Другата, отчаяна, се опитала, но безуспешно, да се
удави. Тогава тази, която била избрана, взела решение да откаже ръката си на граф Ники
и те си съставили план да умрат заедно... И тогава именно, както вие, както и аз, полу-
чили проспекта на „Танатос“.
– Каква лудост! – възкликна Жан Моние. – Те са млади и очарователни... Защо не жи-
веят в Америка, където други хора ще ги обикнат?... Само няколко седмици търпение...
– Винаги е така – каза тя меланхолично, – поради липса на търпение се стига дотук...

41
Но всеки от нас е мъдрец за всички други... Впрочем, кой е казал, че човек винаги има
смелост да понесе страданията на другите?
През целия ден гостите на „Танатос“ гледаха една двойка, облечена в бяло, да скита
по алеите на парка, в подножието на скалите, а по-късно покрай пропастта. Мъжът и
жената разговаряха разпалено. Когато се свечери, те се върнаха към хотела и мексика-
нецът-градинар сведе поглед, когато ги видя прегърнати.
След вечерята в малък безлюден салон Жан Моние зашепна на Клара Кирби-Шоу
думи, които, изглежда, я развълнуваха. После, преди да се прибере в стаята си, той по-
търси мистър Бьорстекър. Намери директора седнал пред голям черен тефтер. Мистър
Бьорстекър проверяваше сметки и от време на време задраскваше с червен молив някой
ред.
– Добър вечер, господин Моние! Мога ли с нещо да ви бъда полезен?
– Да, мистер Бьорстекър... Поне се надявам... Това, което ще ви кажа, ще ви изне-
нада... Толкова внезапна промяна... Но такъв е животът. Накратко, дойдох да ви съобщя,
че промених решението си... Не искам да умра.
Изненадан, мистър Бьорстекър вдигна очи:
– Сериозно ли говорите, господин Моние?
– Сигурен съм – каза французинът, – че ще ви се сторя непоследователен, дори нере-
шителен... Но не е ли естествено при нови обстоятелства да се променят също и нашите
желания?... Преди осем дни, когато бях отчаян и се чувствах самотен в света, аз получих
вашето писмо... Тогава бях сигурен, че не си струва да опитвам отново... Днес всичко се
промени... И то благодарение на вас, мистър Бьорстекър.
– Благодарение на мен ли, господин Моние?
– Да, защото тази млада жена, с която ме запознахте, направи това чудо... Мисис
Кирби-Шоу е прелестна жена, мистър Бьорстекър.
– Аз ви го казах, господин Моние.
– Прелестна и смела. Когато я осведомих за положението ми, тя поиска да го спо-
дели... Изненадва ли ви това?
– Съвсем не... Ние тук сме свикнали на подобни неочаквани развръзки... Радвам се,
господин Моние... Вие сте млад, много млад...
– Значи, ако не виждате никакви пречки, мисис Кирби-Шоу и аз ще заминем утре за
Дийминг.
– Искате да кажете, че мисис Кирби-Шоу също като вас се отказва от...?
– Да, естествено... Впрочем, тя ще ви потвърди това след малко... Остава да се уреди
един доста деликатен въпрос... Тристата долара, които внесох, всъщност са всичките ми
пари. Та те безвъзвратно ли са получени от „Танатос“ или може да ми върнете една част,
за да купя билети?
– Ние сме почтени хора, господин Моние... Ние никога не искаме да ни се заплащат
услуги, които не сме извършили. Още утре сутринта касата ще ви направи сметката на
база двадесет долара дневно за пансиона плюс обслужването и остатъкът ще ви бъде
изплатен.
– Вие сте много любезен и великодушен... Ах, мистър Бьорстекър, колко съм ви бла-
годарен! Отново намерено щастие... Един нов живот...
– На вашите услуги – кимна мистър Бьорстекър и проследи с поглед Жан Моние,
който излезе от стаята. След това натисна едно копче.
– Пратете ми Саркони – нареди той.
След няколко минути портиерът се появи.

42
 – Викали сте ме, синьор директор?
– Да, Саркони... Трябва още тази вечер да пуснете газ в 113... Към два часа сутринта.
– Трябва ли, синьор директор, да пусна сънотворна смес преди смъртоносната?
– Не мисля, че е необходимо... Той ще спи много добре. Това е всичко за тази вечер,
Саркони... А утре двете малки австрийки от 17, както беше уговорено.
Когато портиерът излезе, мисис Кирби-Шоу се появи на вратата на кабинета.
– Влез – каза мистър Бьорстекър. – Точно щях да те повикам. Твоят клиент дойде да
ми съобщи, че заминава.
– Струва ми се, че заслужавам похвали... Добре свършена работа.
– Много бързо... Ще имам предвид.
– Значи, тази вечер?
– Тази вечер.
– Бедният момък! – каза тя. – Беше мил, романтичен...
– Всички са романтични – каза мистър Бьорстекър.
– Все пак ти си жесток – каза тя. – Точно в момента, когато отново добиват желание
за живот, ти ги унищожаваш.
– Жесток? Напротив, именно в това се състои цялата човечност на нашия метод...
Този имаше религиозни предразсъдъци. Аз ги успокоявам.
Той провери тефтера си:
– Утре имаш почивка... Но вдругиден ще имам гост за теб... Също банкер, но този път
швед... Но той не е много млад.
– Обичах малкия французин – каза тя замечтано.
– В работата няма предпочитания – прекъсна я строго директорът. – Ето ти десетте
долара плюс още десет за награда.
– Благодаря – каза Клара Кирби-Шоу и въздъхна, като слагаше банкнотите в чантата
си.
Когато тя излезе, мистър Бьорстекър потърси червения си молив, после грижливо, с
помощта на малка металическа линия, зачеркна в тефтера си едно име.

43
 АНРИ ТРОАЯ
Портретът
Оскар Малвоазен не беше обикновен художник. Колегите му го ненавиждаха преди
всичко заради парите, спечелени от търговията с инсектициди. На всичко отгоре баща
му не спираше да мърмори, че вместо да се посвети на бизнеса с инсектициди, си губи
времето с цапотене, с цапотене и само с цапотене. Самият Оскар Малвоазен, разбира се,
се интересуваше единствено от живопис, а изтребването на вредните гризачи, бубо-
лечки и всякакви други гадинки, бе оставил на банковата си сметка. След смъртта на
баща си Оскар отстъпи фирмата на някакви посивели комисионери и се оттегли далеч
от света, за да се отдаде телом и духом на страстта си. За убежище избра средиземно-
морското селце Тера-ле-фло – бедно местенце, забутано сред скалите, с, кажи-речи,
шепа пясък по брега – колкото да има, за да се плискат вълните. Над селото стърчаха
две полуразрушени кули от римско време. Оскар Малвоазен купи мястото, нареди да се
да съборят кулите и намери нужния архитект, който със старите материали успя да пос-
трои нова къща.
Къщата се състоеше само от една много широка и много висока стая с остъклен таван.
Кухнята, трапезарията и спалнята на художника се намираха в пристройка, свързана с
ателието с подземен проход. Прислуга нае от селото, мебелите закупи евтино от вехто-
шари в Марсилия, а един градинар от Антиб се зае да оформи и засади градината. На
външната врата бе прикрепена ламаринена табелка, на която със златни букви пишеше
„Домашно огнище“.
Работата по настаняването продължи една година.
Цяла година жителите на Тера-ле-фло изгаряха от любопитство и нетърпение, защото
не знаеха нищо за новодошлия. Най-накрая той пристигна в зелена кола с бели гуми.
Колата прекоси бавно прашното село, пое по каменистия път, който водеше към „До-
машно огнище“, и спря пред входа. От нея величествено слезе мъж. Беше плешив. Си-
ните му очи като че ли поглъщаха цялата светлина на небето. Широка дреха на розови
и бежови карета го покриваше до глезените. Смучеше малко жълто цвете с извити лис-
тенца.
След като поздрави притичалите любопитни, той изплю жълтото цвете, смачка го с
крак и с вдигната глава влезе в своя дом.
Още същата вечер покани на вечеря кмета на селото господин Богас.
Господин Богас беше набит, червендалест мъж, с ниско упорито чело и пищни мус-
таци. Той се гордееше с длъжността си и тайно мечтаеше да се издигне до по-високи
постове в рамките на департамента. Поканата на новия жител на неговата община кме-
тът прие със задоволство. И цял живот нямаше да забрави посрещането, което му устрои
домакинът.
Оскар Малвоазен прие господин Богас в пурпурночервен халат, осеян с морски
звезди. Домакинът го въведе първо в ателието, чиито голи стени бяха варосани, а подът
покрит с бели и черни плочи. В един от ъглите на стаята бе наредена маса с прибори за
един-единствен човек.
– Заповядайте – покани го Оскар Малвоазен.
– А вие?

44
 – Забравете за мен – махна с ръка Оскар – Не съм гладен. Правя го единствено когато
имам нужда. Може да огладнея след час и тогава ще кажа да ми поднесат лека закуска
с повече подправки. А може да не огладнея и до зори. В такъв случай ще мина на гладна
диета. Но моите странности не бива да ви пречат да вечеряте. Освен това аз обичам да
говоря. Сам разбирате, че ще ми е доста трудно да извърша това действие с пълна уста.
В същото време мразя да ме прекъсват, а докато вие се храните, няма да имате възмож-
ност да ми пречите. Така че всичко е чудесно, не намирате ли?
– Както обичате – успя да изрече смутено кметът.
Оскар Малвоазен плесна със сухите си ръце, докато Господин Богас се настани пред-
пазливо на стола и мълчаливо захрупа суровите зеленчуци, които му поднесе появил се
незнайно откъде лакей с бели ръкавици. Докато господин Богас дъвчеше моркови и аро-
матен копър, Оскар Малвоазен се разхождаше в пурпурночервения си халат от единия
край на стаята до другия.
– Реших да се установя във вашето село – проговори най-после той, – защото обичам
самотата, чистия въздух и силната светлина. Аз съм художник.
– О! – успя да възкликне господин Богас между две преглъщания. – Живописта е чу-
десно нещо! Започне ли един път човек с нея, няма отказване! Познавам един специа-
лист по морски пейзажи, който непрекъснато рисува червени платноходки сред синьо
море.
Оскар Малвоазен леко присви устни и тихо се засмя:
– Живописта, за която намеквате, не е никаква живопис. И до ден-днешен всички ца-
пачи упорито рисуват предметите и хората такива, каквито ги виждат. Те улавят външ-
ното, а забравят главното.
– Главното ли? – учуди се господин Богас. – Какво искате да кажете с това?
– Разбира се! – възкликна Малвоазен. – Кажете ми, господин кмете, кое смятате за
главно в себе си: тялото или душата?
Изненадан от този въпрос, господин Богас се поколеба, преди да отговори. Оскар
Малвоазен го тупна по гърба:
– Душата, дявол да го вземе? Душата, господин кмете.
– Прав сте! – съгласи се кметът.
– Да, но човекът – продължи разпалено Оскар, – който е започнал да ви рисува, обик-
новено се стреми да покаже само вашата телесна обвивка и нищо друго.
Тези думи не допаднаха на господин Богас. Какво точно искаше да каже този странен
човек? Никога досега и никой не се бе отнасял към него като към телесна обвивка. За-
пита се дали трябва да се обиди, но на мига реши, че всеки философски разговор пред-
полага известна свобода на езика. Затова си позволи само да въздъхне многозначително.
– Е – успя да каже той, – чак пък толкова!
– Аз – продължи Оскар Малвоазен – не рисувам телата, а душата. Когато съм пред
модела, аз го гледам с втори очи – прониквам през кожата, през костите и косите, отми-
навам осезаемото, отстранявам несъщественото. И образът, който се ражда на платното
ми, в никакъв случай не отразява обикновената външност на модела, а изразява съвестта
му. Разбирате ли, господин кмете, разбирате ли?
– Да – съгласи се машинално господин Богас и поклати глава. Беше убеден, че с този
човек е ненужно да се спори.
– Желаете ли да ми позирате? – попита Оскар и леко наклони тялото си напред, все
едно всеки момент щеше да скочи върху кмета.
– Но аз... – започна господин Богас и замълча, защото в същия миг Оскар Малвоазен

45
размаха някакво звънче, появило се незнайно откъде на масата. Появиха се двама прис-
лужници и бързо разтребиха, а господин Богас се озова във фотьойл на колелца срещу
прожектор, който направо го заслепи.
– Искам – подхвана Оскар Малвоазен – да украся ателието си с величествени стено-
писи. Нито едно кътче в цялата тази стая няма да остане празно! А точно в центъра на
стената, в дъното, ми се иска да изобразя вас или по-точно вашата душа.
– Необходимо ли е това? – опита се да зададе въпрос господин Богас.
– Нима отхвърляте предложението ми? – повдигна вежди Оскар и погледна строго
кмета.
– Не... Това е чест, която ценя... Но не смятате ли, че... предвид моите функции...
– Клуе е рисувал Франсоа I, Давид – Наполеон, Холбайн – Анри VIII...
– Да, да, знам – съгласи се господин Богас. – Само че какво ще нарисувате?
– Душата ви! Нали това не ви безпокои?
Господин Богас го погледна като подплашен заек.
– Ни най-малко – отвърна той. – Готов съм.
– Сеансът няма да продължи дълго – успокои го Оскар. – Най-много час. Жорж, въг-
лените ми, четките...
Лакеят донесе принадлежностите и Оскар Малвоазен започна да рисува портрета на
кмета, който трябваше да украси стената в дъното на помещението.
Силната светлина на прожектора пречеше на господин Богас да следи движенията на
въглена по бялата стена. Той виждаше само как Оскар Малвоазен се приближава до
стената, после отскача от нея, извива се, за да поправи някоя линия, и се върти като
пумпал, обкръжен от пищно развяващия се халат. Понякога художникът идваше тол-
кова близо до кмета, че го докосваше с дрехата си. След това слагаше ръце на раменете
му и забиваше инквизиторски поглед в опулените му насълзени очи.
– Така, така – мърмореше Оскар Малвоазен, – ето че виждам, разкривам, надушвам,
предусещам, изсмуквам и извличам на повърхността, преобръщам всичко с главата на-
долу и изкарвам на бял свят целия потаен, размирен, най-интимен, неподправен и без-
честен вътрешен мир....
– Моля ви! – изпъшка господин Богас.
Малвоазен извади от джоба си ябълка и лакомо я захапа. Семките изплю направо на
пода. И през това време сумтеше... Приличаше на див звяр. Господин Богас вече съжа-
ляваше за тихия дом, където го чакаше жена му с двете деца. Чувстваше се разсъблечен,
опозорен, осквернен от този безскрупулен пришълец. Този пламнал поглед като че ли
смъкваше кметската му лента, пълномощията му, политическите му възгледи, подкре-
пата на избирателите, отвлечените фрази на речите му и дори най-съкровените му раз-
бирания за живота. Като че ли е всяка измината секунда господин Богас обедняваше все
повече и повече и съвсем скоро щеше да остане само с окръглената нула – душата си.
Побиха го тръпки.
– Господине, господине, уморих се – успя да промълви той.
– Тихо! – изкрещя Малвоазен.
Той беше стиснал здраво в ръцете си четките и покриваше с големи мазки боя бялата
стена пред себе си. И продължаваше да подскача сатанински. Краищата на халата му се
разтваряха като червени пърхащи криле. Светлината на прожектора обграждаше с огнен
ореол плешивия му череп. Четките танцуваха в ръката му като маша. Някъде дълбоко в
къщата удари часовник.

46
 – Още няколко минути – извика Оскар Малвоазен. – Ако знаете само как ме вдъхно-
вявате!
В два часа след полунощ той остави четките и избърса лицето си с оранжева копри-
нена кърпа. Вдървен от седенето, господин Богас не смееше нито да стане, нито да пом-
ръдне.
Оскар Малвоазен го хвана под ръка и го отведе пред картината. После, като обърна
прожектора, весело се провикна:
– Имам честта да ви представя господин Богас, кмет на Тера-ле-фло!
Изправен пред творението, господин Богас застина. Почувства, че всеки момент ще
припадне.
На стената пред него се мъдреше урод с тъмночервена кожа и кръвясал поглед. Кичур
червеникава коса се плъзгаше като разплут гол охлюв по челото на чудовището. По из-
кривените му устни се стичаше пяна.
– Но... но... това тук не съм аз – изпъшка господин Богас.
Вярно е, че никога не беше проявявал суетата да се смята за красавец. Признаваше,
че челото му е малко нисичко, косата по-тъмна, а мустаците непокорни... Но тези дреб-
ни недостатъци бяха нищо в сравнение с уродливите черти, които му беше придала чет-
ката на художника.
– Очаквах подобна реакция – призна Оскар. – Не можете да се познаете, нали?
– Не мога, господине! – съгласи се господин Богас с неприкрит упрек в гласа.
И за да покаже, че е оскърбен, закопча сакото си.
– Жалко – подхвана Оскар Малвоазен. – Но ви уверявам, че приликата е пълна. Аз,
разбира се, съм далече от вашата телесна обвивка...
Пак тази телесна обвивка! Господин Богас реши, че е дошъл моментът да се разсърди
истински.
– Забранявам ви да говорите за моята телесна обвивка! – повиши глас той.
– Тогава да говорим за вашата душа – усмихна се широко Оскар. – Точно душата ви
видях по време на този забележителен сеанс...
– Това тук... Моята душа?
– Разбира се!
Господин Богас почервеня като рак. За миг дори заприлича на своя портрет. И извика:
– Господине, в името на функциите, които изпълнявам, и на уважението, което ми
дължите, нареждам да заличите този отвратителен портрет и да ми поднесете своите
извинения!
Без ни най-малко да се трогне, Оскар Малвоазен се приближи до своето произведе-
ние, подсвирквайки си. Господин Богас не го изпускаше от очи. Видя го как повдига
четката и плавно я плъзга по стената.
И над портрета като гирлянда в патешкожълто художникът изписа:
„Душата на господин Богас, кмет на Тера-ле-фло.“
– Вие сте негодник! – изрева кметът.
– По-късно, по-късно ще признаете, че съм прав – поклати глава Оскар Малвоазен и
отвори вратата, за да пропусне разярения кмет, който го заплашваше с разобличаване в
пресата, с полицейско следствие и с остро оплакване пред префекта.
След господин Богас Оскар Малвоазен покани последователно при себе си всички
жители на селото. Господин Богас, естествено, беше разказал почти на всички за случи-
лото се с него и селяните знаеха, че зад прага на „Домашно огнище“ ги чака пълно ра-

47
зочарование. Но дълбоко в себе си всеки смяташе, че само душата на съседа му заслу-
жава да бъде окарикатурена.
Младите момичета идваха да позират е цветя зад ухото и с шарени кърпи, преметнати
на раменете, сякаш с подобни украшения се надяваха да прикрият някакъв сериозен не-
достатък на своята съвест. Нещо повече – преди да се представят на Оскар Малвоазен,
хората се изповядваха в местната църква, защото мислеха, че греховете им, признати
пред свещеника и опростени от бога, ще убягнат от погледа на художника. В селото
започна луда надпревара по физическо и морално изящество. Обзалагаха се за всяка
бъдеща картина, защото беше невъзможно в цялото село да няма нито един човек, зас-
лужаващ да бъде посочен за пример. Но от миловидните деца до беззъбите старци, от
напращелите сочни девици до загорелите от слънцето здравеняци – абсолютно всички
излизаха обезобразени изпод демоничната четка. Колкото повече нови портрети се по-
явяваха по стените на „Домашно огнище“, толкова повече растеше броят на неприяте-
лите на Оскар Малвоазен в Тера-ле-фло.
Все пак еднаквата участ на моделите се оказа недостатъчна, за да ги помири помежду
им. Те всички вкупом ненавиждаха художника, но самата омраза ги караше да се пазят
един от друг. Затова дори на улицата се гледаха подозрително. И най-невинните лица
вече не вдъхваха доверие на онези, които ги познаваха от години. Сделки и всевъзможни
договори се разваляха, защото една от страните бе видяла при Оскар Малвоазен порт-
рета на другата.
– Не те съветвам да продаваш земя на Кокоз – шептеше благоразумен баща. – Видях
душата му. Има мутра на мошеник.
– Моята да не би да е по-добра? – възразяваше синът.
А бащата поучаваше мъдро:
– Със своята душа човек винаги може да се разбере. Но от душата на другите трябва
да се пази като от чума.
Млади момичета, които се канеха да се омъжват, се отказваха от дадената дума, за-
щото фреските на Оскар Малвоазен им разкриваха непоносимия характер на техните
годеници. Мъжете подозираха жените си, а те на свой ред вдигаха скандали на мъжете
си след като бяха посетили художника. Дух на раздор и свади се възцари в селото. Най-
здравите семейства се разтуриха. Всяка сутрин Оскар Малвоазен намираше в пощата си
писма с ругатни и заплахи.
Тъжен и самотен, той почти не напускаше дома си. С парижките си приятели бе скъ-
сал и никой не идваше при него. След като изрисува всички жители на Тера-ле-фло,
Оскар започна да рисува душите на предметите. Натюрмортите му бяха ужасни за гле-
дане.
Често прекарваше часове в ателието, съзерцавайки тъжно фреските, с които бе укра-
сил стените. Заобикаляше го огромна, уродлива тълпа. Застинал, необхватен и отврати-
телен свят гъмжеше по стените. Оскар гледаше, усмихваше се, плачеше, смееше се ис-
терично, крещеше мълчаливо... Като че ли бе създал някакво кошмарно видение, закъс-
няло за дневната светлина, бясно пъклено изригване, непознато за обикновените чо-
вешки очи. Виждаха се восъчни лица, разядени от проказа, с хлътнали носове и свити
уста, лица с изписани на тях стръвно доволство и глупост, лица, позеленели от злоба, с
изпъкнали жили, мускули и нерви, лица, задъхани от най-долна похотливост, с кървави
като сурово месо устни. Мустакати и брадати жени. Мъже с префърцунени кокове и
гердани от мъниста на дебелите си вратове. Деца с по едно око, като циклопи. Старци,
смучещи орхидеи с увисналите си зелени устни. Девойки с лули. И над всеки портрет

48
къс надпис удостоверяваше жестоката прилика: „Душата на леля Дантеск... Душата на
чичо Кокоз... Душата на госпожица Жюлиет Пьолу...“
И самият Оскар Малвоазен, като разглеждаше картините си, се ужасяваше от своето
творение. Никога ли нямаше да срещне душата, която да поведе четката му по изящна
линия?
Една вечер, когато се разхождаше край разкривените образи, над морето се изви буря.
Притъмня. В стаята връхлетяха светкавици и обляха със синкав пламък стените, насе-
лени с маски. Сред конвулсивните проблясъци на мълниите Оскар Малвоазен почувства
как рисунките се отлепват от стените и слизат в стаята от плът и кръв, с кошмарните си
глави, ръце, очи и зъби. Той изкрещя, напусна тичешком ателието си и спря на площад-
ката пред къщата, където плющеше дъждът. Скова го непознат до този момент страх.
Струваше му се, че през грохота на бурята чува злокобно препускане, от което кънтят
плочките.
А долу в селото покривите бяха изпънали гръбнак под дъжда. Морето ревеше и пог-
лъщаше тежкия си тътен. Дърветата тихо стенеха. Светна прозорец. Оскар Малвоазен
се прекръсти и се закле повече да не стъпва в прокълнатото ателие.

Четири месеца удържа на думата си. След четвъртия месец напусна селото, за да
отиде до Париж, където комисионерите му го викаха във връзка с пускането на пазара
на нова марка инсектицид.
Когато се върна в „Домашното огнище“, беше станал друг човек. И то по много
проста причина – не пристигна сам. Придружаваше го млада жена, за която се бе оженил
преди седмица. Тя беше толкова нежна и хубава, че жителите на Тера-ле-фло му прос-
тиха всички минали оскърбления. И започнаха да казват за него:
– Липсваше му жена. Сега ще се вразуми. Хващам се на бас, че тя ще го накара да
изгори всички чудовища, които е нарисувал!
Младата Люсиен изглеждаше наистина много мила. Имаше нежно, бледо, чисто като
на ангел лице, а очите ѝ сияеха от искреност. Оскар Малвоазен бе лудо влюбен в нея.
За него тя притежаваше всички онези качества, които напразно бе търсил дотогава. Ако
го помолеше, той на драго сърце би пожертвал картините от ателието, за да ѝ достави
удоволствие. Но Люсиен им се възхищаваше и казваше:
– Не е ли странно, но и аз, когато наблюдавам хората, първо виждам душите им.
Един ден Люсиен го помоли да я нарисува.
– Не исках да ти предложа сам – призна Оскар Малвоазен, – защото се страхувам да
не те нараня. Но щом ти искаш... ще го направя.
– Нима мислиш, че имам недостатъци? – усмихна му се тя кокетно.
– Не... но...
– Страхуваш ли се?
– Не. А ти?
– Не се страхувам, скъпи.
– Тогава на работа! – провикна се той весело.
И след като настани модела, избра най-хубавото платно и най-хубавите си четки, за
да нарисува картината, която трябваше да стане негов шедьовър.
– Най-накрая – промърмори Оскар – ще нарисувам красива душа, която да успокои
духа ми.
Той плъзна бавно въглена по платното, за да очертае овала на лицето и разкошните
разпуснати коси. Но вместо съвършена линия въгленът изобрази дебела муцуна, извита

49
като на вещица брада и три настръхнали косъма вместо коса. Ужасен, Оскар Малвоазен
изтри щрихите и стискайки въглена, започна отново работа. Но успя само да повтори
чудовищните контури.
– Доволен ли си? – попита по едно време Люсиен, когато забеляза как Оскар нервно
захвърля четките на пода. – Хубава ли съм?
– Не ме прекъсвай – отвърна той глухо.
Взе четките, взря се в картината и ги захвърли отново.
– Днес не мога да работя – каза той. – Нервен съм.
– Покажи ми картината.
– Не съм я завършил.
– Няма значение!
И преди да ѝ попречи, тя се изправи бързо, погледна портрета и възкликна:
– Какъв ужас! Нима аз съм тази бабичка с порочни устни, гуреливи очи и тъпа му-
цуна? Такава ли ме виждаш? Такава ли ме обичаш?
– Не се сърди, мила – тихо отговори Оскар. – Утре... утре ще рисувам по-добре.
– Дано е така, скъпи!
Цялата вечер тя не му проговори. Оскар Малвоазен се почувства напрегнат. Дали на-
истина Люсиен притежава пороците, които изобразява картината, или той се е излъгал,
опитвайки се да разкрие душата ѝ? В нея ли трябваше да се съмнява, или в своето из-
куство? Оскар искаше тя, Люсиен, да е права.
Още на следващия ден той взе ново платно и започна да работи. Когато започна, ця-
лото му тяло трепереше от вълнение. И всяка черта на въглена оправдаваше страха му.
Пред него бавно изникваше същото онова ужасно лице, което го бе ужасило предния
ден. Опита се да направи по-големи очите, да закръгли устните, да изтъни шията... Но
пръстите му не с поддаваха на тази хитрост. Някаква непозната сила направляваше дви-
женията на ръката му. Против волята си той нарисува портрет, чиито безмилостни черти
изразяваха отблъскваща алчност, кокетство, глупост, фалш и жестокост.
Когато видя картината, Люсиен се разплака.
– Ти ме мразиш! – изхлипа тя. – Виждаш в мен само мръсните инстинкти, които сам
носиш в себе си.
Оскар Малвоазен коленичи пред нея.
– Скъпа моя – каза тихо той, – аз те обичам така, както преди да започна това платно.
Ако този портрет ти изглежда ужасен, вината не е моя.
– Тогава може би е моя? – извика Люсиен.
– Разбира се.
– Значи за теб аз съм точно това чудовище?
Оскар разпери ръце:
– Вече не знам какво да мисля, Люсиен... Извинявай... Може би си права... Може би
моят талант си прави грозни шеги с мен... Може би съм се излъгал... Но аз ще продължа
да те рисувам. Ще те рисувам...
Люсиен го прегърна и успя да възвърне разклатената му увереност и самочувствие.
На следващия ден Оскар беше убеден, че е сбъркал и реши да опита отново.
Но напразно се опитваше да бъде снизходителен. Третият портрет бе също толкова
отблъскващ, както и първите два.
Тогава той заяви, че е прибързал със започването на портрета и че е нужно по-добре
да опознае модела, преди да помисли да предава същността на характера му.
Следващите седмици наблюдаваше и най-дребните реакции на жена си. Веднъж я

50
видя как ритна с крак едно котенце, което искаше да влезе в стаята, и си каза, че е жес-
тока. Друг път откри, че го лъже за незначителни неща. По-късно дребни случки разк-
риха пред него една непозната Люсиен – тя притежаваше дребнаво скъперничество, ко-
кетство и зле прикрит егоизъм.
Той се опита да ѝ посочи недостатъците и да ги поправи с добро, но тя най-неочак-
вано показа странно за него упорство. Никога не бе доволна от нищо. Ако времето беше
хубаво, казваше, че от топлината получава мигрена. Ако валеше, заявяваше, че е безс-
мислено да се заточват толкова далече от Париж, след като и тук вали непрекъснато.
Ако Оскар беше весел, тя се дразнеше, чувайки го да си подсвирква, когато се бръсне.
Ако беше намръщен, го упрекваше, че в него няма нищо младежко. Ако яденето беше
обилно, обвиняваше готвача, че нарочно прави това, за да си загуби линията. Ако ѝ под-
несяха нещо леко за вечеря, заявяваше, че при подобен режим ще се разболее за чети-
ридесет и осем часа. Често се оплакваше от уединението, в което живеят в „Домашно
огнище“. Но когато Оскар Малвоазен ѝ предлагаше да поканят приятели от Париж, тя
веднага отказваше да ги приеме. Взискателна към другите, снизходителна към себе си,
капризна, бъбрива и непостоянна, тя живееше единствено за своето собствено удоволс-
твие.
На Оскар Малвоазен му се искаше да може свободно да мрази такова празно създа-
ние. Но въпреки всички недостатъци или именно поради тях той оставаше привързан
към това прелестно тяло и към тази отвратителна душа. За оправдание си казваше, че
годините ще изгладят характера на Люсиен и един ден той ще бъде възнаграден за тър-
пението си.
И наистина, когато две години по-късно отново започна да рисува жена си, портретът
му се стори не толкова отвратителен, както тези от първите седмици на брака им.
Вярно – на платното Оскар отново забеляза белезите на моралните недостатъци на
Люсиен, но те не бяха толкова силно изразени. Все пак той изгори своето произведение.
– Има напредък, Люсиен! – сподели той с известно задоволство в гласа.
– У теб или у мен, мили? – попита го тя.
Оскар замълча.
През следващите години Люсиен роди две деца. Второто раждане беше трудно и това
малко я промени. Стана благоразумна и започна най-неочаквано за него да се занимава
с удоволствие с домакинството. След това я оперираха от апандисит. По време на възс-
тановяването си помоли Оскар да я нарисува. Той прие и портретът го изненада – обра-
зът на него беше много по-приятен. Но от платното все още го гледаше старица. Е, вече
без онази отвратителна муцуна, а устните ѝ бяха някак добродушно отпуснати... И
точно тогава Оскар Малвоазен реши до края на живота си да рисува само Люсиен.

Годините минаваха – пълни със слънце и дъжд, със скърби и най-различни надежди.
Люсиен загуби родителите си. Децата растяха, разболяваха се, оздравяваха, постъпиха
в лицея в Марсилия, получаваха слаби бележки, изживяваха юношески вълнения...
Люсиен неусетно старееше. Леки бръчки замрежиха лицето ѝ. Очите ѝ помръкнаха от
умора и размисъл.
Всяка година Оскар Малвоазен рисуваше нов портрет на жена си. И колкото повече
тя остаряваше, толкова по-млада и хубава ставаше на портрета.
Децата се ожениха и напуснаха дома им. Люсиен се превърна в съсухрена старица с
побелели коси и отпуснати, набръчкани бузи. Приветлива, засмяна и бодра, тя живееше
само за да поддържа около съпруга си атмосфера на нежност и удобство. Цялото село

51
обожаваше „малката стопанка на „Домашно огнище“. Колебливите момичета искаха съ-
вет от нея, а възрастните търсеха подкрепата ѝ. Ако се разболееше някой в Тера-ле-фло,
изпращаха веднага за госпожа Люсиен, а не за лекар. Ако в някое семейство се случеше
да се скарат, молеха госпожа Люсиен да отсъди и да реши спора.
Оскар Малвоазен се гордееше с жена си и вече не съжаляваше, че я бе изтърпял в
началото на брака им. На своя седемдесет и пети рожден ден тя получи удар. Оскар се
грижеше за нея с вярност и преданост, които хората сочеха за пример. Като по чудо
Люсиен оздравя. Щом се вдигна на крака, той я помоли да му позира.
Тя седна в същия фотьойл, където бе седяла като младоженка, с цвете на гърдите. А
той, съвсем прегърбен и разтреперан, донесе същия статив, който бе използвал някога,
за да я рисува. На статива постави голямо бяло платно. Изми добре четките. Приготви
нови бои върху овалната палитра. Изведнъж го обхвана страх да не би уморените пръсти
и очи да му изменят. Дали, докато Люсиен се доближаваше до съвършенството, той не
бе изгубил таланта си?
Нежна есенна светлина проникваше в прашното ателие. Фреските наблюдаваха с лю-
бопитство борбата на този ненадминат по упорство човек със своята съдба.
– Люсиен – каза тихо Оскар Малвоазен, – нека бъде божията воля!
Вдигна въглена с деформираните си пръсти. Но едва докоснал платното, въгленът
уверено се плъзна по него. Никога Оскар Малвоазен не бе рисувал с такава лекота. Ли-
цето се очертаваше все по-ясно и по-ясно. Но това не бе лицето на някаква меланхо-
лична и невзрачна старица. Задъхан, изумен, захласнат, Оскар Малвоазен виждаше как
пред очите му се ражда образът на невероятно хубава млада жена: душата на Люсиен
приемаше чертите на онази млада жена, за която се беше оженил преди петдесет и пет
години. Точно нея той възкресяваше е точния замах на въглена. А тя приближаваше към
него през бръчките и суетата на годините, сякаш душата и тялото на Люсиен се бяха
разминали във времето и сега най-после се настигаха.
– По-рано твоята душа не заслужаваше тялото ти – извика той, – а сега твоето тяло не
заслужава душата ти!
Едва чуто Люсиен въздъхна.
– Успокой се, скъпи... – каза тя.
Но той не я послуша. Беше стиснал здраво четките и палитрата. На още незавърше-
ното платно вече блестяха багри. През играта на светлините и сенките се открояваше
Люсиен с някогашната си усмивка, Люсиен на двайсет години – свежа, гъвкава, весела...
Чудовищата от стените изглеждаха възмутени от нахлуването на тази младежка кра-
сота в гнусния им свят.
В полунощ прислужникът запали камината. Вцепенена, Люсиен седеше все в същата
поза. В нейното покорство имаше нещо тържествено. С изтръпнало тяло и отмаляло
сърце Оскар Малвоазен завърши портрета.
– Този път – заяви той – смятам, че улових приликата.
Люсиен застана зад него, погледна през рамото му картината и се разплака.
– Какво има, скъпа? – попита я той.
– Ти си много жесток! – едва промълви Люсиен.
– Не, не... Не те разбирам...
– Погледни ме... Виж и картината. Ти избра точно момента, когато съм толкова
стара... И ми показваш тази красива жена... която бях.
– Аз само нарисувах душата ти, скъпа.
– Но тя е в тялото, което ми е твърде добре познато, за да мога да го забравя някога.

52
 – Защо трябва да съжаляваш за това тяло?
– А ти не съжаляваш ли за него?
– Не – призна Оскар..
Люсиен сплете възлестите си пръсти. Брадичката ѝ потрепваше от мъка.
И изведнъж кресна:
– Мразя я! Мразя я!
След това политна назад и се строполи на дивана. Оскар Малвоазен изтича да донесе
чаша вода от кухнята.
Когато се върна, видя, че стативът е празен.
Платното догаряше в камината. Люсиен стоеше пред огъня, изправена, с втренчен
поглед.
– Картината! – изкрещя Оскар. – Какво си направила?
Люсиен обърна към него повехналото си и помръкнало лице и спокойно каза:
– Нямаш право да ми се сърдиш за това, скъпи!

53
 ХУЛИО КОРТАСАР
Вратите на небето
В осем часа Хосе Мариа дойде да донесе новината и почти без заобикалки ми каза, че
Селина току-що е починала. Спомням си, че мигновено обърнах внимание на думите
„Селина току-що почина“, като че ли тя самата бе избрала мига, в който това трябваше
да стане. Навън тъмнината все още нахлуваше, а устните на Хосе Мариа трепереха, ко-
гато ме заговори.
– Мауро го понесе много зле. Оставих го като луд. По-добре да вървим.
Трябваше да приключа някои бележки, не бях забравил и за обещанието си да изведа
една приятелка на вечеря. Затова платих няколко телефонни разговора и излязох с Хосе
Мариа да търся такси. Мауро и Селина живееха някъде към Канинг и Санта Фе, така че
имахме десет минути път до тях. Когато пристигнахме, видяхме хора, които стояха
прави в преддверието. Имаха виновен и сериозен вид. По пътя научих, че в шест часа
Селина започнала да повръща кръв, че Мауро довел лекар и че майка му била при тях.
Докато лекарят се заел да пише някаква дълга рецепта, Селина отворила очи и предала
богу дух с особен вид кашлица, по-точно с хриптене.
– Едва укротих Мауро. Лекарят трябваше да излезе, защото Мауро налетя да го бис.
Вие знаете какъв е той, когато се ядоса.
Мислех за Селина, за това как изглежда сега лицето на Селина, с което ни очакваше
вкъщи. Почти не чух писъците на стариците и не усетих блъсканицата във вътрешния
двор, но затова пък си спомням, че платих за таксито две песос и седемдесет сентавос и
че шофьорът носеше каскет от лустрин. Видях двама или трима приятели от хората на
Мауро, които четяха „Ла Расон“ пред вратата; едно момиченце, облечено в синьо, дър-
жеше в скута си шарената котка и гладеше грижливо мустаците ѝ. Вътре се чуваха ри-
данията и се носеше мирис на застояло.
– Върви да видиш Мауро – казах на Хосе Мариа. – Трябва да му дадем доста алкохол,
за да се залъже.
В кухнята вече пиеха чай от мате. Бдението се уреждаше от само себе си – лицата,
напитките, горещината. Сега, когато Селина беше починала, ми се стори невероятно как
хората от квартала са зарязали всичко (дори слушането на въпроси и отговори по ради-
ото), за да се съберат на мястото, където бе станало нещастието. Една тънка метална
тръбичка, с която се пие мате, издаде силен звук, когато минавах покрай кухнята и над-
никнах в стаята, където беше изложена покойницата. Мисиа Мартита и някаква непоз-
ната жена ме гледаха от тъмното дъно, където леглото сякаш плуваше в дюлево желе.
По вида им разбрах, че току-що бяха измили и облекли Селина. Въздухът бе напоен от
мириса на оцет.
– Клетата – каза Мисиа Мартита. – Влезте, докторе, влезте да я видите. Изглежда като
заспала.
Едва се сдържах да не я наругая и потънах в горещия въздух на стаята. От доста време
гледах Селина без да я виждам и сега отидох при нея, до черната ѝ гладка коса, поник-
нала от ниското чело, което блестеше като седеф на китара, приближих се до нейното
безизразно лице, приличащо на много плоска бяла чиния. Прецених, че няма какво да
правя там, че тази стая сега е на жените, на оплаквачките, които пристигаха безмълвно
в нощта. Дори Мауро не би могъл да влезе и да седне спокойно до Селина, а и самата

54
Селина като че ли не чакаше там; онова бяло и черно нещо вземаше страната на оплак-
вачките, улесняваше ги, като им предлагаше своята постоянно повтаряща се тема. По-
добре беше да отида и да потърся Мауро, който все още беше на нашия бряг.
До стаята до столовата стояха мълчаливи часови, които пушеха в неосветения кори-
дор. Пеня, лудият Басан, двамата по-малки братя на Мауро и някакъв старец, ме позд-
равиха чинно.
– Благодаря ви, че дойдохте, докторе – каза единият.
– Вие винаги сте били голям приятел на клетия Мауро.
– Приятел в нужда се познава – каза старецът и ми подаде ръка, която ми се стори
като жива сардина.
Всичко това беше действителност, но аз имах странното усещане, че съм отново със
Селина и Мауро в Луна Парк и танцувам на карнавала през четиридесет и втора – Се-
лина, облечена в небесносиньо, което не отиваше на нейното индианско лице, Мауро, с
бял летен костюм и аз с шест уискита в търбуха. Бях се натряскал здраво. Обичах да
излизам с Мауро и Селина, за да присъствам на тяхното сурово и топло щастие. Колкото
повече ме укоряваха за това приятелство, толкова повече се приближавах към тях, за да
бъда свидетел на тяхното съществуване, за което те самите не знаеха нищо.
Изскубнах се от танца – едно ридание долиташе от стаята и проникваше през вратите.
– Тази трябва да е майката – отбеляза почти доволен лудият Басан.
„Съвършен силогизъм на нищия духом“, помислих аз. „Селина мъртва. Пристига
майката. Майчин писък“. Отвращаваше ме да мисля по този начин и още веднъж да
премислям всичко онова, което другите се задоволяваха само да почувстват. Мауро и
Селина не бяха мои опитни зайчета, не. Обичах ги и продължавам да ги обичам, но
никога не бях успял да проникна в тяхната простота, а само бях принуден да се подсил-
вам с картината на тяхната кръв. Аз съм доктор Ардой, адвокат, който не се задоволява
с онзи Буенос Айрес на шумните процеси, на музикалните събития и конните състеза-
ния и напредва доколкото може по други пътища. Съзнавам, че зад това се крие любо-
питството, страстта ми да си водя бележки, които малко по малко изпълват моята кар-
тотека. Но това не важи за Селина и Мауро. За Селина и Мауро не.
– Кой можеше да предположи – чух да казва Пеня. – Толкова бързо...
– Да, но ти знаеш, че беше много зле е дробовете.
– Прав си, но...
Бранеха се от отворената земя. Много зле с дробовете, но въпреки всичко... Селина
може би също не е очаквала своята смърт, за нея и Мауро туберкулозата беше някаква
„слабост“. Отново я видях как се върти въодушевена в прегръдките на Мауро. Някъде
горе свиреше оркестърът на Канаро и се носеше мирис на евтина пудра. След това Се-
лина изигра с мен една машиша, дансингът беше претъпкан от хора и гъста пушилка.
„Колко добре танцувате, Марсело“, сякаш учудена, че един адвокат може да танцува
машиша, каза тя. Нито тя, нито Мауро ми говореха на „ти“. Аз обаче говорех на Мауро
на „ти“, но на Селина отвръщах със същата учтива форма. На Селина ѝ се струваше
трудно да изостави „доктор“, може би изпитваше гордост да ме титулува пред другите,
да ме нарича „моят приятел докторът“. Помолих Мауро да ѝ го каже и тя започна да ме
нарича „Марсело“. По този начин те се приближиха малко до мене, но аз бях толкова
далече от тях, както по-рано, макар и да ходехме заедно на забави, на бокс, дори на
футболни мачове (Мауро беше играл преди години в Расинг) или когато до късно пи-
ехме мате в кухнята. Когато свърши делото и благодарение на мен Мауро спечели пет
хиляди песос, Селина първа ме помоли да не ги забравям, а да ги посещавам. Тя вече не

55
беше добре, гласът ѝ, леко дрезгав и преди това, сега ставаше все по-слаб. Кашляше
нощем. Мауро ѝ купуваше „Неурофосфато Ескай“, което беше едно глупаво лекарство,
а също „Иеро Кина Бислсри“ – все неща, които се научават от списанията и човек ги
приема с лекомислено доверие.
Ходехме заедно на танци и аз ги наблюдавах как живеят.
– Добре е да поговорите на Мауро – каза Хосе Мариа, който изведнъж изникна до
мен. – Ще му подейства добре.
Отидох, но през цялото време си мислех за Селина. Беше грозно да го призная, но в
действителност събирах и подреждах мислено моите бележки за Селина, които, макар
и неписани, ми бяха винаги под ръка. Мауро плачеше с открито лице като всяко здраво
животно на този свят, без най-малката свенливост. Държеше здраво ръцете ми и ги нав-
лажняваше със своята трескава пот. Когато Хосе Мариа го насилваше да изпие чаша
хвойнова ракия, той я преглъщаше между две хълцания с някакъв странен шум. И ду-
мите – това мънкане на глупости, свързани с целия му живот, както и смътното съзна-
ние, че е непоправимо това, което бе сполетяло Селина, го караше само да обвинява и
да се озлобява. Огромната самовлюбеност, най-накрая извинена, се ширеше на свобода,
за да устрои зрелище. Отвратих се от Мауро, но много повече от самия себе си и започ-
нах да пия някакъв евтин коняк, който ми изгаряше гърлото без да ми доставя някаква
наслада. Бдението беше в пълен ход. От Мауро надолу всички бяха съвършени, даже
нощта помагаше – гореща и еднаква, хубава, за да остане човек във вътрешния двор и
да говори за покойницата, за да дочака идването на зората след като изговори всичко,
което знае за Селина.
Това се случи през един понеделник, след който трябваше да отида в Росарио на ня-
какъв адвокатски конгрес, където делегатите не правеха нищо друго освен да си ръкоп-
ляскат взаимно и да пият като луди. Върнах се в края на седмицата. Във влака пътуваха
две балерини от „Мулен Руж“. Познавах по-младата, но тя не ми обърна никакво вни-
мание. През цялата сутрин бях мислил за Селина, но не защото бях толкова силно раз-
търсен от смъртта ѝ, а защото с тази смърт се нарушаваше някакъв установен вече ред,
някакъв навик, станал необходимост. Когато видях момичетата, си припомних за жеста
на Мауро, който измъкна Селина от танцувалното заведение на онзи грък Касидис и я
прибра при себе си. Беше нужна голяма смелост, за да се очаква нещо от тази жена.
Малко преди това се бях запознах с Мауро – той дойде да се посъветва с мен за делото,
което майка му водеше за някакви имоти в Санагаста. Селина го придружаваше, когато
ме посети втори път. Все още беше с почти професионален грим, вървеше с широко
въртене на бедрата и се притискаше до неговата ръка. Без усилие си съставих мнение и
за двамата – допадна ми нападателното простодушие на Мауро, както и неговото неиз-
повядано усилие да направи Селина изцяло своя. Когато започнах да излизам с тях, ми
се стори, че го е постигнал, или поне външно – във всекидневното поведение. Но по-
късно разбрах, че Селина му се изплъзва малко по пътя на желанията си – с прищевките
си, с жаждата си за забавления, с нейното дълго застояване замечтана край радиото с
някаква дреха за кърпене или плетиво в ръцете си... Когато една вечер я чух да пее,
„Небиоло“ и „Расинг“ бяха завършили четири на един. Тогава разбрах, че тя все още е
с Касидис, че все още не си е устроила траен дом и че беше далече от Мауро, който
държеше сергия в Абасто. За да я опозная по-добре, насърчих нейните малки желания.
Така тримата започнахме да посещаваме заведения с оглушителна музика, с пареща
„пица“ и омаслени хартийки по пода. Но Мауро предпочиташе вътрешния двор, разго-
ворите със съседите и чая от мате. Селина приемаше този начин на живот, преструваше

56
се, че се примирява и се подчинява, но го правеше без да отстъпва. Аз бях този, който
подтикваше Мауро да посещаваме забави и от самото начало разбрах, че тя ми е благо-
дарна за това. Те се обичаха и задоволството на Селина стигаше за двамата, а понякога
дори и за трима ни.
Реших да се изкъпя, да телефонирам на Нилда, че ще мина да я взема в неделя, за да
отидем на хиподрума и да посетя Мауро. Той седеше на двора и пушеше между две
отливания на мате. Двете или трите дупчици на неговата фланелка ме изпълниха с уми-
ление. Поздравих го и едновременно с това го тупнах по рамото с длан. Мауро имаше
същото изражение както в деня на погребението на Селина, когато хвърли шепа пръст
върху ковчега и се отдръпна назад ужасен. Все пак забелязах ясен блясък в очите му, а
когато стиснах ръката му, тя беше силна както преди.
– Благодаря, че дойдохте да ме видите. Времето минава бавно, Марсело.
– Налага ли ти се да ходиш в Абасто или ще те замества някой?
– Замества ме брат ми, онзи, куцичкият. Нямам никакво желание да ходя на работа, а
денят ми се струва безкраен.
– Имаш нужда да се развлечеш малко – казах аз. – Облечи се. Ще направим една раз-
ходка из Палермо.
– Добре – съгласи се той, – щом така казвате.
Той облече син костюм и си сложи подшита кърпичка. Видях го да се пръска с оде-
колон от едно шишенце, което беше на Селина. Допадаше ми неговият начин да си на-
тъкмява шапката с вдигната периферия, както и неговата лека и безшумна стъпка на
наперен самохвалко. Примирих се да слушам „приятел в нужда се познава“ и при вто-
рата бутилка „Килмес Кристал“ Мауро най-накрая изля всичко, което му тежеше на ду-
шата. Седяхме на маса в дъното на кафенето. Бяхме почти сами. Оставих го да говори и
само от време на време му наливах бира. Почти не си спомням онова, което каза, мисля,
че повтаряше винаги едно и също. Запомних един израз: „Ей тук я нося“ и начинът да
си забива показалеца в средата на гърдите, все едно си слага медал или пък показва къде
го боли.
– Искам да забравя – казваше той. – По какъвто и да е начин – да се напия, да ида да
потанцувам, да бъда с някоя жена... Вие ме разбирате, Марсело, вие... Показалецът се
изкачваше, загадъчен, и се прегъваше внезапно като ножче. В такова състояние той
беше готов на всичко и когато споменах „Санта Фе Палас“, Мауро прие думите ми като
нещо предварително уговорено. Веднага стана и погледна колко е часът. Вече навън,
вървяхме без да говорим, примрели от горещина и през цялото време очаквах мига, в
който Мауро ще се натъжи при мисълта, че не усеща до своята ръка топлата радост на
Селина.
– Никога не съм я водил в този Палас – прекъсна той мълчанието ни. – Ходил съм там
преди да се запознаем. По това време беше съмнително танцувално заведение. Вие по-
сещавате ли го?
В моите бележки имам едно хубаво описание на „Санта Фе Палас“, който нито се
нарича „Санта Фе“, нито пък се намира на тази улица, въпреки че с едната си страна
граничи на нея. Жалко, че нищо от всички тези неща не може да бъде действително
описано – нито скромната фасада с нейните обещаващи афиши и неугледната каса за
билети, още по-малко зяпачите, които се тълпят пред входа и оглеждат всеки от посе-
тителите от глава до пети. Това, което следва, е по-лошо – безредието, бъркотията, пре-
върнали се в един лъжовен ред като адът и неговите кръгове. Един ад на японски парк –
вход две песос и петдесет сентавос за мъже, а за дами петдесет сентавос. Сепарета, зле

57
отделени едно от друго, някаква поредица от покрити градини, в първата от които сви-
реше чисто аржентински оркестър, във втората – битов състав и в третата – северняшки
с певци и народни танци. Седнали на междинно място (аз бях Вергилий), ние чувахме
трите оркестъра и виждахме трите кръга, които танцуваха. Така всеки един посетител
можеше да си избере каквото най му допада, да премине от един танц в друг и от една
чаша хвойнова ракия на друга. Търсеха се маси и жени.
– Не е лошо – каза Мауро с опечален вид. – Жалко, че е задушно. Трябваше да поста-
вят вентилатори.
(Данни за един фиш: да се проучат, съгласно препоръките на Ортега, връзките на
човека от народа с техниката. Там, където би могло да се очаква сблъсък, има буйно
усвояване и приложение; Мауро говореше за хладилно дело или за суперприемници със
самочувствието на жител на Буенос Айрес, който смята, че светът е негов).
Хванах го за ръката и го поведох към една маса, защото той беше разсеян и зареял
поглед към естрадата на аржентинския оркестър, към певеца, който държеше с две ръце
микрофона и го разклащаше бавно. Облакътихме се доволни пред две чаши ракия от
захарна тръстика и Мауро изпи своята на един дъх.
– Тази ракия прави по-пивка бирата. Гледай, дявол да го вземе, колко е пълно това
заведение!
Той поръча да му донесат друга ракия и по този начин ми даде възможност да не се
занимавам с него и да разгледам заведението. Масата ни беше долепена до дансинга, а
от другата му страна бяха наредени столове покрай дълга стена, където куп жени се
разкрасяваха с онзи отсъстващ израз на постоянни посетителки на такъв вид заведения,
когато работят или се забавляват. Не се говореше много – чувахме много добре първия
оркестър, наситен с бандонеони, който свиреше с настроение. Певецът подчертаваше
носталгията. Чуден беше неговият начин да придава драматизъм на един по-скоро бърз
и без паузи ритъм. „Плитките на моята любима в куфара си нося...“ Държеше се за мик-
рофона както се хваща човек за железните дръжки на мястото за повръщане – с някакво
уморено сластолюбие, което се дължи на неустоима органическа необходимост. От
време на време допираше устни до хромираната решетчица и от високоговорителите се
разнасяше лепкав глас: „аз съм честен човек...“. Помислих, че е хубаво хрумване да се
използва гумена кукла със скрит в нея микрофон. По такъв начин певецът ще може да
държи куклата в прегръдките си и да се горещи колкото си иска, когато ѝ пее. Но тази
кукла не би служила за тангата – за тях по-подхождаше хромираният прът с малкия лъс-
кав череп на върха – тетанусовата усмивка на решетчицата.
Струва ми се уместно да кажа тук, че посещавах това заведение заради уродливите.
Не знам друго място, където се събират толкова уродливи наведнъж. Появяват се към
единайсет часа вечерта, спускат се от безименните квартали на града, бавни и самоуве-
рени, по един или по двама, жените – дребни почти като джуджета и с очи, издължени
като на индианките, мъжете като явайци или индианци от Чако, стегнати в костюми на
карета или черни, с твърда, мъчно сресана коса, брилянтин на капчици върху синкавите
и розови отблясъци, жените с огромни и високи прически, които ги правят още по-
дребни, корави и мъчни прически, които им носят умора, но и гордост. Сега на мъжете
им харесва коса, разпусната от двете страни и бухнала в средата, с огромни и женствени
къдри, които съвсем не отиват на грубото лице под тях, на свирепия израз, готов за
свада, с мощни гърди над тънките кръстове. Уродливите се разпознават и се възхища-
ват – мълчаливо, без да се издават, това е тяхното танцувално заведение и тяхната среда,
тяхната пъстра вечер.

58
 (Данни за един фиш: откъде извират тези хора, под какви професии се прикриват,
какви унижения изтърпяват и какви маски слагат през деня).
Уродливите си засвидетелстват едни към други голяма почит, не пропущат танц, вър-
тят се бавно, без да говорят, много от тях с притворени очи се наслаждават на равенст-
вото и на вниманието, което намират тук. Съживяват се в промеждутъците, на масите
са самохвалковци и жените говорят пискливо, за да ги гледат. Тогава мъжете стават по-
избухливи и съм виждал как някоя плесница полита към лицето и отнася половината
прическа на кривогледа тъмнокожа девойка, облечена в бяло, която пие мастика. Освен
това се усеща миризмата – човек не може да си представи уродливите без тази миризма
на мокра пудра по кожата, на презрял плод и всеки се досеща за небрежно измиване, за
влажен парцал, минал по лицето и под мишниците, а след това най-важното – благо-
вонни води, туш за очите, пудра по лицето на всички тези жени, една белезникава кора,
през която прозират сивокафеви петна. Някои си изрусяват косата, негърките издигат
твърди мамули върху гъстата почва на лицето, усвояват дори изрази и маниери на блон-
динки, обличат се в зелено, мъчат се да си внушат, че наистина са се преобразили и
презират снизходително другите, които защитават цвета на своята коса.
Поглеждайки крадешком Мауро, аз изучавах разликата между лицето му с италиан-
ски черти, лице на човек от предградията на Буенос Айрес, без черна или провинциална
примес, и си спомних неочаквано за Селина, по-близка по външност до уродливите, по-
близка до тях, отколкото до Мауро и мен. Мисля, че Касидис я беше избрал, за да угоди
на цветнокожите от своята клиентела, на малцината, които тогава се осмеляваха да по-
сещават неговото кабаре. Никога не бях посещавал кабарето на Касидис по времето на
Селина, но след това отидох една вечер, за да опозная мястото, където тя беше работила
преди Мауро да я измъкне, и видях само бели, руси или мургави, но все пак бели жени.
– Иска ми се да изиграя едно танго – проплака жално Мауро. Когато поръча четвър-
тата си чаша ракия, вече беше малко пийнал. Аз си мислех за Селина, която би се чувс-
твала тук като у дома, точно тук, където Мауро не беше я водил никога.
Анита Лосано бе посрещната с бурни ръкопляскания от публиката, когато се появи
на подиума. Бях я слушал да псе в „Новелти“. Тогава тя се ценеше високо. Сега беше
стара и мършава, но не беше загубила дарбата си да пее танга. Дори ги пееше по-добре,
защото нейният стил не беше изискан, а за него по-добре прилягаше един малко дрезгав
и нечист глас, особено за онези текстове, изпълнени с остра и злъчна критика. Селина
имаше същия глас, когато се напиваше, и аз изведнъж си дадох сметка до каква степен
„Санта Фе“ беше Селина, изпитах почти непоносимото присъствие на Селина. Селина
сгреши, че тръгна с Мауро. Търпеше го, защото го обичаше, а и той я беше измъкнал от
мръсотията на Касидис, от онази смесица на хора и чаши с подсладена вода, между пър-
вите побутвания с коляно и тежкото дихание на посетителите срещу нейното лице, но
ако не ѝ се налагаше да работи в танцувалните заведения, Селина би предпочела да си
остане там. Личеше по бедрата и по устата ѝ, че беше създадена за тангото, че бе родена
изцяло за шумните увеселения. Затова бе нужно Мауро да я води но танцовите забави.
Бях я виждал да се преобразява още от първите глътки спарен въздух и от бандонеоните.
В този час, заседнал безвъзвратно в „Санта Фе“, измервах величието на Селина, нейната
сърцатост да се отплати на Мауро с няколко години шетня в кухнята и със сладкото
мате във вътрешния двор. Бе се отказала от въздуха на танцувалните заведения, от сво-
ето горещо пристрастие към мастиката и креолските валсове. Сякаш съзнателно се
осъждаше заради Мауро и живота на Мауро, насилвайки много рядко неговия свят с
надеждата да я извежда понякога на някакво забавление.

59
 Мауро се беше хванал вече с една негърка, по-висока от другите, с нежно тяло, как-
вото малцина имат, която не беше никак грозна. Неговият несъзнателен и едновременно
с това добре обмислен избор ме накара да се засмея – слугинчето ни най-малко не при-
личаше на уродливите. Тогава пак ме осени мисълта, че Селина беше до известна степен
уродлива като тях, само че навън това не личеше както тук. Питах се дали Мауро беше
го забелязал. Боях се малко от неговия укор, че съм го довел на място, където споменът
растеше както космите по ръката.
Този път нямаше ръкопляскания и той се приближи с момичето, което изглеждаше
внезапно притеснено и като че ли примряло извън своето танго.
– Запознайте се с един приятел – каза той.
Казахме си „приятно ми е“, както си казват жителите на Буенос Айрес. Дадохме ѝ
само да пие. Радвах се, че виждам Мауро да привиква с вечерта и дори размених няколко
думи с негърката, която се наричаше Ема, име, което не приляга добре на мършави
жени. Мауро изглеждаше доста увлечен и говореше кратко и поучително за оркестри,
на което му се възхищавах. Ема започна да изброява имена на певци и потъна в спомени
за Виля Кресло и Ел Талар. В този момент Анита Лосано обяви някакво старо танго и в
заведението избухнаха викове и ръкопляскания между уродливите; преди всичко между
индианците, които я одобряваха единодушно. Мауро не беше достатъчно излекуван от
скръбта си, за да забрави всичко и когато оркестърът си отвори път с извивките на бан-
донеоните, той ме погледна внезапно, напрегнат и строг, сякаш си спомняше нещо. Аз
се видях също в Расинг – Мауро и Селина притиснали се силно в това танго, чиято ме-
лодия тя тананикаше през цялата вечер и дори в колата на връщане.
– Няма ли да танцуваме? – попита Ема и преглътна шумно своя сироп от нарове.
Мауро дори не погледна към нея. Струва ми се, че в този миг ние двамата се настиг-
нахме в най-дълбокото. Сега, когато пиша, не виждам друг образ освен един от моите
преди двадесет години в Спортиво Баракас, когато се хвърлях в къпалнята и откривах
друг плувец във водата. Тогава докосвахме дъното едновременно и се виждахме смътно
в зелената и тръпчива вода.
Мауро дръпна назад стола и се подпря с лакът на масата. Гледаше също като мен
дансинга. Ема остана изгубена и унизена между двамата, но тя прикриваше неловкото
си положение, като ядеше пържени картофи. Сега Анита започна да пее неравно, двой-
ките танцуваха почти без да помръдват от местата си и се виждаше, че слушаха думите
на песента с желание и тъга и с чувство, че им са забранени насладите на живота. Лицата
търсеха подиума и дори въртейки се, те видимо следяха Анита, доверчиво наведена над
микрофона. Някои движеха устни и повтаряха думите, други се усмихваха глупаво, като
че ли го вършеха зад гърба си, и когато тя приключи със своето „Дотогава, дотогава,
докато беше мой, а сега те търся и не те намирам“ и всички бандонеони се включиха,
отговориха с подновената буйност на танца, страничните спускания и заплетените ос-
морки в средата на дансинга. Мнозина се потяха – една индианка, която щеше да ми
откъсне второто копче на сакото, мина пред масата и видях как потта извира от корена
на косите ѝ и се стича по тила, където се очертаваше едно по-бяло улейче. От съседния
салон, където приготвяха месо на скара и танцуваха народни танци, на дансинга нахлу
дим, който се спусна като нисък облак и преиначи лицата и евтините картини по отс-
рещната стена. Мисля, че и аз допринасях за това с моите четири ракии от захарна тръс-
тика. Мауро си държеше брадата с опакото на ръката, загледан втренчено пред себе си.
Не ни направи впечатление, че тангото продължаваше и продължаваше там горе. Един

60
или два пъти видях Мауро да хвърля поглед към подиума, където Анита сякаш размах-
ваше диригентска палка, но след това отново забиваше очи в двойките. Не знам как да
го кажа – струва ми се, че следвах неговия поглед и същевременно му показвах пътя.
Без да се погледнем ние знаехме (струва ми се, че Мауро знаеше), че гледаме същото –
очите ни попадаха на едни и същи двойки, на същите коси и панталони. Чух Ема да
казва нещо, някакво извинение, и от мястото на масата между Мауро и мен стана по-
светло, макар че не се гледахме. Над дансинга сякаш бе слязъл миг на огромно щастие.
Поех дълбоко въздух, като че се приобщавах към него и мисля, че дочух Мауро да прави
същото. Димът беше толкова гъст, че лицата едва се очертаваха отвъд средата на дан-
синга, така че столовете и жените, които чакаха да бъдат поканени, не се виждаха по-
ради изпречилите се танцуващи и леката мъгла. „Дотогава, докато беше мой“, любо-
питно бе пращенето, което микрофонът придаваше на гласа на Анита. Тогава за втори
път танцуващите сякаш замръзнаха (макар и да се движеха), а Селина, която се нами-
раше отдясно, излизайки от дима и въртейки се покорно, притисната от своя кавалер,
остана за миг с профил към мен, след това обърна гръб, изви се на другата страна и
вдигна лице, за да чуе музиката. Аз извиквах: „Селина“, но това беше по-скоро желание.
Знаех, но не разбирах защо Селина е тук. Тя не можеше да бъде тук. Масата потрепера
изведнъж. Знаех, че не друго, а ръката на Мауро трепери, или пък това беше моята ръка,
но не се страхувахме. Бяхме по-близо до уплахата, отколкото до радостта. Всъщност
беше глупаво – едно чувство за нещо различно не ни оставяше да излезем от това със-
тояние. Селина беше все още тук, без да ни вижда – пиеше тангото с цялото си лице,
което жълтата опушена светлина заличаваше и изменяше. Всяка една от негърките на
дансинга би могла да прилича повече на Селина, отколкото самата тя в този момент –
щастието я преобразяваше по жесток начин и аз не можех да приема Селина такава,
каквато я виждах в този миг и това танго. С останалия ми разум успях да измеря опус-
тошението на нейното щастие. Лицето ѝ бе прехласнато и глупаво в достигнатия рай.
Такава можеше да бъде тя в заведението на Касидис, ако не бяха работата и посетите-
лите. Но сега нищо не я привързваше към нейното, само нейно небе – отдаваше се с
цялата си кожа на щастието и отново влизаше в порядъка, където Мауро не можеше да
я последва. Беше нейното тежко завоювано небе, нейното танго отново бе свирено само
за нея и подобните ѝ чак до ръкопляскането и строшените стъкла, с което завърши при-
пева на Анита. Селина гърбом, Селина в профил, други двойки срещу нея и този дим.
Не исках да погледна Мауро. В този миг аз станах отново нагъл и самоуверен и бях
готов да разреша всеки случай. Всичко зависеше от това как ще погледне той на нещата,
така че останах както си бях, изучавайки дансинга, който се изпразваше малко по малко.
– Забеляза ли? – попита Мауро.
– Да.
– Забеляза ли колко много приличаше на нея?
Не му отговорих – облекчението тежи повече от състраданието. Беше от другата
страна, Мауро беше от другата страна и не можеше вече да повярва в това, което бяхме
узнали заедно. Видях го да става и тръгва към дансинга с вид на пиян човек и да търси
жената, която приличаше на Селина. Аз останах спокоен и като пушех, без да бързам,
го гледах как отива и се връща, знаейки, че губи своето време, че ще се върне отпаднал
и жаден, без да е успял да открие Вратите на небето сред този дим и тези хора.

61
 ЪРНЕСТ ХЕМИНГУЕЙ
Индианско селище
На брега на езерото беше изтеглена още една лодка. До нея стояха и чакаха двама
индианци.
Ник и баща му седнаха на кърмата, индианците изблъскаха лодката и единият се качи
при тях, за да гребе. Чичо Джордж седна на кърмата на втората лодка. Младият индиа-
нец отблъсна лодката и пое веслата.
Двете лодки заплуваха в мрака. Ник чуваше греблата на другата лодка далеч пред тях
в мъглата. Индианците гребяха с бързи отсечени удари. Ник се отпусна назад, а баща
му го прегърна. Навътре в езерото беше студено. Индианецът гребеше с всички сили,
но втората лодка се отдалечаваше все повече и повече в мъглата.
– Къде отиваме, татко? – попита Ник.
– Отвъд, в индианското селище. Там една жена е много болна.
– А.. – каза Ник.
Оттатък залива те свариха другата лодка вече на брега. В тъмнината чичо Джордж
пушеше пура. Младият индианец изтегли лодката на пясъка. Чичо Джордж даде на два-
мата индианци по една пура.
От брега тръгнаха през ливада, цялата мокра от роса. Отпред вървеше младият инди-
анец с фенер в ръка. После влязоха в гората и пътеката ги изведе на коларския път, който
се изкачваше към хълмовете. На пътя беше по-светло, защото от двете му страни дър-
ветата бяха изсечени. Младият индианец спря, угаси фенера и всички вкупом продъл-
жиха по пътя.
На един завой с лай изскочи куче. Отпред се виждаха светлините на колибите, където
живееха секачите индианци. Срещу тях се втурнаха и други кучета. Двамата индианци
ги прогониха в колибите. В прозореца на най-близката до пътя колиба се виждаше свет-
лина. Една старица стоеше на прага и държеше лампа.
Вътре на дървен нар лежеше млада индианка. Тя вече две денонощия се бе мъчила да
роди. Край нея се бяха събрали всички стари жени от селището. Мъжете се бяха отда-
лечили, за да не чуват стенанията ѝ. Стояха в тъмното на пътя и пушеха. Тя започна
отново да вика точно когато Ник и двамата индианци влязоха след баща му и чичо
Джордж в колибата. Жената лежеше на по-долния нар и коремът изглеждаше огромен
под одеялото. Главата ѝ бе обърната на една страна. На горния нар лежеше мъжът ѝ.
Преди три дни той тежко бе наранил крака си с брадва. Пушеше лула. Стаята миришеше
на лошо.
Бащата на Ник нареди да сложат вода на печката и докато тя се топлеше, разговаряше
с Ник.
– Тази жена ще роди дете, Ник.
– Знам – каза Ник.
– Нищо не знаеш – каза бащата. – Слушай какво ти говоря. Това, което става с нея, се
нарича родилни мъки. Бебето иска да се роди и тя иска то да се роди. Всичките ѝ мус-
кули се напрягат то да се роди. Точно това става, когато тя вика.
В този миг жената пак изкрещя.
– О, татко, не можеш ли да ѝ дадеш нещо да спре да вика? – попита Ник.

62
 – Не. Нямам със себе си упойка – отговори бащата. – Но виковете ѝ не са важни. Не
ги и чувам, защото нямат никакво значение.
Мъжът на горния нар се обърна с лице към стената.
Жената в кухнята направи знак на лекаря, че водата е завряла. Бащата на Ник отиде в
кухнята и изсипа половината вода от големия котел в един леген. После сложи в оста-
налата вода няколко неща, които извади от увита носна кърпа.
– Трябва да се изварят – каза той и започна да търка ръцете си с калъп сапун в легена
е горещата вода.
Ник наблюдаваше как баща му търка ту едната, ту другата си ръка със сапуна. Баща
му много старателно миеше ръцете си и продължаваше да говори:
– Разбираш ли, Ник, бебетата трябва да се раждат с главата напред, но понякога не
става така. В тези случаи се създават големи неприятности на всички. Може би ще
трябва да оперирам жената. След малко ще разберем.
Когато се убеди, че ръцете му са добре измити, той се върна в стаята и се зае е родил-
ката.
– Моля те, дръпни одеялото, Джордж – каза той. – Най-добре аз да не го пипам.
По-късно, когато започна операцията, чичо Джордж и трима индианци държаха
здраво жената да не мърда. Тя ухапа чичо Джордж по ръката и той каза: „Проклета ин-
дианска кучка!“, а младият индианец, който го бе превел през езерото, се изсмя. Ник
държеше легена на баща си. Всичко това продължи много дълго.
Баща му вдигна бебето, зашлеви го, за да започне да диша, и го подаде на старицата.
– Виж, Ник, момче е – каза той. – Е, какво, харесва ли ти да ми бъдеш помощник?
– Харесва ми – отговори Ник. Той се бе извърнал настрана, за да не гледа какво прави
баща му.
– Така. Това е всичко – каза бащата и хвърли нещо в легена.
Ник не го и погледна.
– А сега – каза баща му – трябва да сложим няколко шева. Можеш да гледаш или да
не гледаш, Ник. Както искаш. Ще зашия разреза, който направих.
Ник не пожела да гледа. Любопитството му отдавна се бе изпарило.
Баща му свърши и се изправи. Чичо Джордж и тримата индианци също се изправиха.
Ник отнесе легена в кухнята.
Чичо Джордж погледна ръката си. При спомена за ухапването младият индианец от-
ново се изсмя.
– Ще сложим малко кислородна вода, Джордж – каза лекарят.
Той се наведе над индианката. Сега тя бе притихнала със затворени очи. Беше много
бледа. Тя не знаеше нито какво е станало с детето, нито какво се върши около нея.
– Ще дойда пак сутринта – каза лекарят и се изправи. – Сестрата от Сейнт Игнейс
трябва да бъде тук към обед и тя ще донесе всичко необходимо.
Той беше възбуден и разговорчив като футболистите в съблекалнята след мач.
– Случаят е достоен за медицинското списание, Джордж. Да направиш цезарово се-
чение е джобно ножче и да го зашиеш е парафинирано влакно за риба.
Чичо Джордж се бе облегнал на стената и гледаше ръката си.
– Е, добре, добре, голям хирург си – каза той.
– А сега да погледнем щастливия баща. При тези малки семейни събития бащите са
най-големите мъченици. – каза лекарят. – Трябва да му се признае, че понесе всичко
твърде спокойно.
Той дръпна одеялото от главата на индианеца. Почувства нещо мокро на ръката си.

63
Покачи се на края на долния нар с лампа в ръката и погледна. Индианецът лежеше с
лице към стената. Гърлото му бе прерязано от едното ухо до другото. Кръвта бе образу-
вала малка локва там, където леглото бе хлътнало от тежестта на тялото. Главата му
лежеше на лявата ръка. Отвореният бръснач, с острието нагоре, беше сред одеялата.
– Изведи Пик от колибата, Джордж! – каза лекарят.
Това не беше нужно. Ник, застанал до вратата на кухнята, бе видял добре горния нар,
когато баща му с лампа в ръка обърна главата на индианеца.
Когато тръгнаха по коларския път обратно към езерото, вече се развиделяваше.
– Ужасно съжалявам, че те доведох с нас, Ник – каза баща му. От предишната му
възбуда не беше останала и следа. – Не биваше да преживяваш цялата тази история.
– Жените винаги ли така се мъчат, когато им се раждат деца? – попита Ник.
– Не, това беше голямо, много голямо изключение.
– А защо той се уби, татко?
– Не знам, Ник. Навярно не е могъл да издържи.
– Много ли мъже се убиват, татко?
– Не много, Ник.
– А жените?
– Почти никога.
– Съвсем никога ли?
– Случва се понякога.
– Татко?
– Да.
– Къде отиде чичо Джордж?
– Скоро ще се върне.
– Мъчно ли е да умреш, татко?
– Не, мисля, че е доста лесно, Ник. Все пак зависи.
Двамата седяха в лодката, Ник на кърмата, а баща му гребеше. Слънцето изгряваше
над хълмовете. Изпляска костур и по водата плъзнаха кръгове. Ник повлече ръка във
водата. В острия утринен студ тя му се стори топла. В ранната сутрин, поел през езерото
в лодката с баща си, който гребеше, Ник беше съвсем сигурен, че никога няма да умре.

64
 УИЛЯМ САРОЯН
Лятото с хубавия бял кон
Един ден – от ония отдавнашни славни дни, когато бях деветгодишен и светът беше
изпълнен с какви ли не чудеса, а животът все още си течеше като прекрасен и тайнствен
сън – моят братовчед Мурад, който минаваше за луд пред всички, които го познаваха, с
изключение на мен, дойде у нас в четири часа сутринта, почука на прозореца и ме съ-
буди.
– Арам! – каза той.
Скочих от леглото и погледнах през прозореца.
Не можех да повярвам на очите си.
Едва-едва се развиделяваше, но беше лято и утрото щеше да настане само след ня-
колко минути, та бе достатъчно светло, за да разбера, че не сънувам.
Братовчедът Мурад яздеше чудно хубав бял кон.
Подадох глава през прозореца и потърках очите си.
– Да – каза той на арменски. – Кон. Не сънуваш. Хайде по-скоро, ако искаш да пояз-
диш.
Знаех, че Мурад се радва на живота повече от всеки друг, комуто се е случвало да
попадне по погрешка на белия свят, но това вече и аз не можех да го повярвам...
Първо на първо най-ранните ми спомени бяха спомени за коне, а първите ми мечти
бяха мечти за езда.
Това беше приказната страна на въпроса.
И второ – ние бяхме бедни!
Това беше другата страна, която не ми позволяваше да вярвам на очите си.
Бяхме бедни. Нямахме пари. Цялото ни племе беше смазано от немотия. Всички
клонове на Гарогланяновския род живееха в най-невероятната и смешна беднотия, ко-
ято е имало някога на света. Никой не можеше да разбере откъде намираме достатъчно
пари, за да не стоим с празни тумбаци – дори и старците на рода се чудеха. Но при
това най-важното беше, че се славехме с честността си. Ние сме били прочути с чест-
ността си, кажи-речи, от единадесет века насам, още от времето, когато сме били най-
богатият род по ония места, за които сме смятали, че представляват целия свят. Първо,
бяхме горди, после бяхме честни и освен това вярвахме в правдата. Никой от нас не би
измамил когото и да било за нищо на света, камо ли да открадне.
Макар че можех да видя колко е прекрасен конят, макар че можех да вдъхна прелес-
тния му мирис, макар че можех да чуя възбуждащото му пръхтене, не можех да повяр-
вам, че конят има нещо общо с братовчед ми Мурад или с мен, или с когото и да е от
рода, бил той спящ или буден в момента, защото знаех – моят братовчед Мурад не би
могъл да купи кон; и щом не го е купил, трябва да го е откраднал, а пък аз не исках да
повярвам, че го е откраднал.
Никой от Гарогланяновския род не можеше да бъде крадец.
Взрях се в братовчед си, след това в коня. И двамата се бяха усмирили, гледаха кротко
и дяволито – това хем ме очароваше, хем ме плашеше.
– Мурад – казах аз, – откъде открадна този кон?
– Скачай от прозореца – отвърна той, – ако искаш да пояздиш!

65
 „Значи излезе вярно. Откраднал го е. Няма никакво съмнение. И е дошъл да ме покани
да яздя... или да не яздя; както искам!“
Всъщност на мен ми се струваше, че да откраднеш кон, за да го пояздиш, не беше
като да откраднеш нещо друго – например пари. Дори ми се струваше, че може би изоб-
що не е кражба. Ако някой бе луд за коне, както бяхме ние с братовчеда Мурад, това не
можеше да бъде кражба.
Нямаше да е кражба, докато не решим да го продадем например, което, разбира се,
никога нямаше да направим.
– Чакай да се облека – казах аз.
– Добре – каза той, – ама побързай!
Навлякох си дрехите. Скочих на двора през прозореца и се метнах на коня зад бра-
товчеда Мурад.
По онова време живеехме на самия край на града, на Уолнът авеню. Зад нас се прос-
тираше полето: лозя, овощни градини, напоителни канали и междуселски пътища. За
по-малко от три минути стигнахме до Олив авеню и конят пое в тръс. Въздухът беше
свеж и приятен. Прекрасно беше да чувстваш как конят препуска. Мурад, който мина-
ваше за един от най-буйните представители на рода, запя. Искам да кажа, зарева.
Всеки род си има някъде по един луд Ахмед, а братовчедът Мурад минаваше за ес-
тествена издънка на лудия Ахмед в нашия род. Преди него идеше вуйчо Хосров, огро-
мен мъж с могъща чернокоса глава и с най-големите мустаци в цялата долина Сан Йоа-
кин; човек с такъв свиреп характер, толкова раздразнителен, толкова нетърпелив, че
който и да му заговореше, той веднага го прекъсваше с неизменния си рев: „Няма зна-
чение, карай да върви!“ Нямаше значение за какво става дума в момента. Един път соб-
ственият му син Арак дотича през осем пресечки до бръснаря, където баща му си под-
рязваше мустаците, за да му каже, че у тях имало пожар. А вуйчо се надигна от стола и
кресна:
– Няма значение, карай да върви!
Бръснарят се намеси:
– Ама момчето казва, че къщата ти гори!
Тогава вуйчо Хосров взе, че изрева:
– Стига! Карай да върви, ти казвам!
Всички смятаха, че братовчедът Мурад се е метнал на него, въпреки че баща на Мурад
беше Зораб, който беше практичен човек и нищо повече. Така вървяха нещата в нашия
род. Човек можеше да бъде кръвен баща на сина си, но това съвсем не значеше, че му е
и духовен баща. Разпределението на различните характери в рода от край време си е
било капризно и непостоянно.
Ние яздехме и братовчедът Мурад пееше. Сякаш отново си бяхме в старата родина,
където и без това ни било мястото според някои съседи. Оставихме коня да препуска,
колкото му се препускаше.
Най-накрая братовчедът Мурад каза:
– Слизай! Искам да яздя сам!
– А на мен ще ми дадеш ли да яздя сам? – попитах аз.
– От коня зависи – отговори братовчедът. – Слизай!
– Конят ще ми позволи да го пояздя – казах аз.
– Ще видим – рече той. – Не забравяй, че аз знам как да се отнасям с конете.
– Ами че – казах аз, – каквото знаеш за конете ти, и аз го знам.
– Дано е така, че да останеш здрав – рече той. – Слизай!

66
 – Добре – казах аз, – само не забравяй, че обеща да ме оставиш да пояздя сам.
Слязох, а братовчедът Мурад сръга с босите си пети коня и извика:
– Ваззе! Хайде!
Конят се изправи на задните си крака, изпръхтя и отпраши като пощръклял; това беше
най-хубавото нещо, което бях виждал. Братовчедът Мурад препусна през покритото със
суха трева поле към един напоителен канал, прецапа през канала заедно с коня и след
пет минути се върна вир вода.
Слънцето изгряваше.
– Сега е мой ред! – казах аз.
Братовчедът Мурад слезе от коня.
– Качвай се! – рече той.
Метнах се на гърба на коня и след миг изпитах такъв ужас, какъвто човек не може и
да си представи дори. Конят не помръдваше.
– Ръгни го в хълбоците – викна Мурад. – Какво зяпаш? Трябва да го върнем, докато
не са се разшавали наоколо.
Ръгнах коня с пети. Той отново се изправи на задните си крака и изпръхтя. После
препусна. Не знаех какво да правя. Вместо да се насочи през полето към напоителния
канал, конят се понесе надолу по пътя към лозето на Дикран Халабян и започна да прес-
кача лозите. Цели седем лози прескочи, преди да падна. След това продължи да пре-
пуска.
Братовчедът Мурад дотича по пътя.
– Не ме е грижа за теб – викна той. – Трябва да хванем коня. Ти върви насам, а пък аз
ще тръгна нататък. Ако го срещнеш – кротката! Аз ще съм наблизо.
Поех надолу по пътя, а братовчедът Мурад тръгна през полето към напоителния ка-
нал.
Повече от половин час мина, преди Мурад да намери коня и да го доведе.
– Хайде – каза той, – мятай се отзад! Вече всички трябва да са се събудили.
– Какво ще правим? – казах аз.
– Ами че или ще го върнем – каза той, – или ще го скрием до утре сутринта.
Не изглеждаше много разтревожен и аз знаех, че ще го скрие и няма да го върне. Поне
за известно време.
– Къде ще го скрием? – попитах аз.
– Знам едно хубаво място – каза той.
– Отдавна ли открадна коня? – рекох аз. Изведнъж ми стана ясно, че той отдавна си
прави тези ранни утринни разходки и че бе дошъл да ме повика само защото знаеше
колко много ми се щеше да пояздя.
– Кой ти каза, че съм го откраднал?
– Ти остави това – отвърнах аз, – само ми кажи откога си започнал да си го яздиш
всяка сутрин?
– Тази сутрин ми е първата – каза той.
– Ама вярно ли? – попитах аз.
– Разбира се, че не е вярно – отвърна той, – но ако ни хванат, трябва да казваш така.
Не искам и двамата да сме лъжци. Ти и без това си знаеш, че сме започнали да яздим от
тази сутрин.
– Дадено – казах аз.
Тихичко вкарахме коня в бараката на изоставеното лозе, което някога беше гордостта
на лозаря Фетфаджиян. В бараката имаше малко овес и люцерна.

67
 После поехме към къщи.
– Не беше лесно да дресирам коня да се държи така хубаво – каза той. – Отначало все
лудееше, но нали помниш какво ти казах – зная аз как да се отнасям с конете. Мога да
го дресирам да прави всичко, каквото си поискам. Конете ме разбират.
– Ами как успяваш? – попитах аз.
– Разбирам се с конете – рече той.
– Да, ама как се разбираш? – казах аз.
– По прост и почтен начин – рече той.
– Хм – казах аз, – и на мен ми се иска да се разбирам с конете.
– Още си малък – рече той. – Като станеш тринайсетгодишен, ще разбереш как стават
тези работи.
Аз се прибрах у дома и хубаво си похапнах.
Следобед вуйчо Хосров дойде у нас да си изпие кафето и да изпуши една цигара. Той
се разположи в гостната, сърбаше, пушеше и въздишаше за старата родина. Тогава
дойде още един гостенин, фермерът Джон Биро – по рождение асириец, който в само-
тата си беше се научил да говори арменски. Мама донесе на самотния гостенин кафе и
тютюн; той си сви цигара, подръпна от цигарата и най-накрая тъжно-тъжно въздъхна:
– Белият ми кон, дето ми го откраднаха миналия месец, още го няма. Просто не мога
да разбера как стана тази работа!
Вуйчо Хосров много се ядоса и кресна:
– Няма значение! Какво толкова си се завайкал за един кон? Ние родината си загу-
бихме, а той за някакъв си кон ще ми опява!
– Ти живееш в града и за тебе може да няма значение – каза Джон Биро, – но какво
ще стане сега с моята двуколка? За какво ми е двуколка без кон?
– Карай да върви! – изрева вуйчо Хосров.
– Цели десет мили съм извървял, за да дойда дотука – каза Джон Биро.
– Че за какво са ти тези крака! – кресна вуйчо Хосров.
– Левият крак ме наболява! – каза градинарят.
– Карай да върви! – изрева вуйчо Хосров.
– Тоя кон ми струва шейсет долара – каза фермерът.
– Плюя аз на парите – отсече вуйчо Хосров. После стана и с горда крачка излезе, като
затръшна стъклената врата.
Мама се извини.
– Той има нежно сърце – каза тя. – Само дето е такъв едър и дето му е толкова мъчно
за старата родина.
фермерът си отиде, а пък аз изтичах до Мурадови.
Братовчедът седеше под клоните на една праскова и се мъчеше да оправи нараненото
крило на едно червеношийче, което не можеше да литне. Той си говореше нещо с пти-
чето.
– Какво има? – попита той.
– Джон Биро… фермерът! – казах аз. – Идва у нас! Иска си коня. Ти си го взел преди
цял месец. Цял месец вече бил при теб. Искам да ми обещаеш, че няма да го връщаш,
докато не се науча да яздя.
– Че на теб ще ти трябва цяла година, докато се научиш да яздиш – каза братовчедът
Мурад.
– Ама какво ни пречи да го задържим цяла година! – казах аз.
Братовчедът Мурад скочи.

68
 – Какво? – ревна той. – Предлагаш на един Гарогланяновец да краде?! Конят трябва
да се върне на собственика.
– Кога? – попитах аз.
– Най-късно след шест месеца – отвърна той.
И подхвърли птичето във въздуха. Птичето направи усилие, на два пъти почти падна,
но най-накрая отлетя право нагоре.
Две седмици наред всяка сутрин извеждахме коня от бараката в запустялото лозе и го
яздехме и всяка сутрин, щом дойдеше моят ред да яздя сам, конят започваше да прес-
кача локви и фиданки, хвърляше ме на земята и запрашваше, накъдето му видят очите.
Така или иначе, аз се надявах лека-полека да се науча да яздя като братовчеда Мурад.
Една сутрин на път за запустялото лозе на Фетфаджян ние налетяхме на фермера
Джон Биро, който се беше запътил към града.
– Остави ме аз да приказвам – каза братовчедът Мурад. – Аз се разбирам с фермерите.
– Добро утро, Джон Биро – каза братовчедът Мурад. Фермерът неспокойно разглеж-
даше коня.
– Добро утро, синове на приятелите ми – каза той. – Как се казва този кон?
– „Сърце мое“ – каза на арменски братовчедът Мурад.
– Много хубаво име – каза Джон Биро, – какъвто конят, такова и името! Бих се заклел,
че това е конят, дето ми го откраднаха преди толкова седмици. Може ли да му погледна
зъбите?
– Разбира се! – каза Мурад.
фермерът отвори устата на коня.
– Досущ неговите зъби! – каза той. – Бих се заклел, че е моят кон, ако не познавах
родителите ви. Знам, че вашето семейство се слави с честността си. И все пак този кон
и моят си приличат като две капки вода. Някой недоверчив човек би могъл дори да по-
вярва на очите си вместо на сърцето си. Довиждане, мои млади приятели!
– Довиждане, Джон Биро – каза братовчедът Мурад.
Рано-рано на другата сутрин заведохме коня в лозето на Джон Биро и го затворихме
в бараката. Кучетата вървяха по петите ни през цялото време, но не залаяха.
– Ами кучетата! – прошепнах аз на братовчеда Мурад. – Аз пък мислех, че ще се раз-
лаят.
– По друг може и да се разлаят – каза той. – Но аз се разбирам с кучетата.
Братовчедът Мурад прегърна коня, притисна носа си в муцуната му, потупа го и след
това си тръгнахме.
Още същия следобед Джон Биро пристигна у нас с двуколката и показа на мама коня,
който му били откраднали и върнали.
– Просто не знам какво да мисля – каза той. – Конят е по-охранен откогато и да било.
И е укротен на това отгоре! Слава богу!
Вуйчо Хосров, който седеше в гостната, страшно се ядоса и кресна:
– Стига, бе човече, стига, бе! Карай да върви! Нали ти върнаха коня!

69
 ФРАНК О’КОНЪР
Мъжът вкъщи
Събудих се и чух майка ми да кашля в кухнята долу. Кашляше вече дни наред, но аз
не обръщах внимание. По това време живеехме на Йол роуд, стария хълмист път към
Източен Корк. Кашлицата звучеше зловещо. Облякох се и слязох при нея по чорапи. Без
да ме забележи, я видях как се свлече в ниския плетен стол, притиснала с ръка устата
си. Беше се опитала да запали огъня, но кашлицата я задави. Изглеждаше така уморена
и безпомощна, че сърцето ми се сви от съжаление. Изтичах до нея.
– Добре ли си, мамо? – попитах я плахо.
– След малко ще съм по-добре – отвърна ми тя, опитвайки се да се усмихне. – Дървата
са влажни и от дима се закашлях.
– Отиди да си легнеш, аз ще запаля огъня – казах решително.
– Как ще лягам, дете мое – възрази ми тя разгорещено. – Трябва да отида на работа.
– Не можеш да работиш, когато кашляш така – отсякох аз. – Ще си остана вкъщи и
ще се грижа за теб.
Странен е начинът, по който жените се подчиняват на всяко същество в панталони,
пък било то и на десет години.
– Ако можеш, направи си сам чай. Може би след малко ще се посъвзема – каза тя с
виновно изражение, после се изправи несигурно и се качи нагоре по стълбите. Вече бях
сигурен, че наистина с много зле.
От килера под стълбището извадих още подпалки – майка ми беше толкова иконо-
мична, че никога не слагаше достатъчно, затова и огънят понякога не искаше да се раз-
пали. Използвах цял наръч и скоро огънят забумтя, а водата в чайника завря. После ѝ
направих препечена филия. Бях страстен привърженик на препечените филии с масло
по всяко време на деня. След това приготвих чай и ѝ занесох закуската горе на поднос.
– Добър ли е чаят? – заинтересувах се аз.
– Не си ли сложил много малко вода? – попита ме тя подозрително.
– Наистина е силен – съгласих се бодро, напомняйки си за търпението на светците
при многобройните им страдания. – Изсипах половината от водата.
– Аз съм една стара досадница – въздъхна мама.
– Аз съм виновен – казах, вземайки чашата. – Никога не мога да запомня точно колко
чай да сложа. А ти, докато си почиваш, се увий с шала. Да затворя ли капандурата?
– Ще можеш ли? – изгледа ме тя със съмнение.
– Няма проблеми – отвърнах и придърпах стола отдолу. – После ще отида до мага-
зина.
Оставих мама в леглото и закусих сам в кухнята до прозореца. След това излязох на-
вън и застанах до пътната врата да погледам децата, които отиваха към училище.
– Ей, Съливан, по-добре побързай, ако не искаш да те усмъртят – викаха ми те.
– Няма да идвам – провикнах се аз в отговор. – Майка ми е болна и трябва да остана
вкъщи.
Не бях злобар, повярвайте ми, но ми беше приятно да изтъквам своите предимства и
да ги сравнявам с лошия късмет на другите.
Прибрах се отново вътре, стоплих още един чайник с вода, измих чиниите от закус-
ката, наплисках лицето си и се качих горе с пазарска чанта, лист хартия и химически

70
молив.
– Ще отида да напазарувам, ако ми кажеш какво трябва да купя – казах на мама. –
Искаш ли да отида да повикам лекаря?
– Ах – възкликна майка ми раздразнено, – той ще иска да ме изпрати в болница, а аз
няма как да отида. По-добре мини през аптекаря и го помоли да ти даде някой по-силен
сироп за кашлица.
– Напиши ми – настоях аз. – Ако го нямам записано, може да забравя. И напиши „си-
лен“ с главни букви. Какво да взема за обяд? Яйца?
Тъй като варените яйца бяха единственото нещо, което можех да правя, бях убеден,
че трябва да взема яйца, но мама ми каза да купя и наденички, в случай, че успее да
стане.
По пътя за магазина минах покрай училище. Точно срещу него се издигаше хълм и аз
се изкачих на върха му. Останах там доста дълго, изпълнен с тихо доволство. Сградата
на училището, двора и входната врата ми се сториха като изрисувани върху картина –
бяха така безлюдни и спокойни. Усещането за покой се нарушаваше единствено от раз-
ногласния хор, долитащ от отворените прозорци, и самотната фигура на Дани Дилейни,
един от учителите ни, който преди да влезе в училище с показалка зад гърба си, хвърли
бърз поглед наоколо. Можех да стоя на хълма през целия ден. От всички забавления и
прости удоволствия в онези дни това ми беше най по душа.
Щом се върнах от магазина, веднага изтичах по стълбите нагоре и заварих при мама
Мини Райън. Тя беше жена на средна възраст, много бъбрива, много набожна и знаеше
всякакви полезни неща.
– Как си, мамо? – попитах аз.
– Добре – отвърна ми тя с усмивка.
– Въпреки това днес не трябва да ставаш – обади се Мини Райън.
– Ще сложа чайника и ще ти направя чай – казах аз.
– Аз ще го направя – погледна ме Мини.
– О, не се тревожете, госпожице Райън – побързах да я успокоя аз, – мога да се справя
без проблем.
– Прекрасно дете – чух я да казва шепнешком на майка ми.
– Истинско съкровище – съгласи се мама.
– Рядко се срещат вече такива деца – поклати глава Мини. – Днешните хлапаци при-
личат повече на дошли от гората диваци, а не на християни.
Следобед майка ми настоя да изляза навън да поиграя, но аз реших да не се отдале-
чавам много от къщи. Знаех, че отида ли някъде по-надалеч, можех съвсем лесно да се
поддам да изкушението. Къщата ни се намираше на единия склон на висок хълм, в под-
ножието на който течеше малка река, чийто води въртяха голямо дървено мелнично ко-
лело. Бреговете на рекичката бяха стръмни и гъсто обрасли с дървета и храсталаци и в
зависимост от настроението ми, се превръщаха ту в Скалистите планини, ту в Химала-
ите, ту в Шотландските плата. Попаднех ли там, напълно забравях реалния свят. Затова
седнах на оградата пред къщи и през половин час тичах при мама, за да видя как е и
дали не ѝ трябва нещо.
Свечери се, уличните лампи светнаха, а вестникарчето излезе на улицата, крещейки
последните новини. Аз купих от него вестник и запалих лампата в кухнята и свещта в
таванската стая на майка ми. Опитах се да ѝ почета, но не се получи много добре, защото
не се запъвах само на едносричните думи. Но тъй като имах огромно желание да ѝ дос-
тавя удоволствие, а тя пък много искаше да ѝ бъде доставено удоволствие, погледнато

71
по този начин и двамата се справяхме доста добре.
По-късно у нас отново се отби Мини Райън. На тръгване я спрях на вратата.
– Ако сутринта не е по-добре, ще извикам доктора, флъри – каза ми тя през рамо.
– Защо? – попитах я разтревожено. – Мислите ли, че болестта ѝ се влошава, госпо-
жице Райън?
– Ох, не бих казала – отвърна ми тя с престорено безгрижие, – но ме е страх да не
хване пневмония.
– Ама той няма ли да я изпрати в болница, госпожице Райън?
– Може и да я изпрати – каза тя, потръпвайки, и придърпа по-плътно около раменете
си стария си шал. – Но дори да я изпрати, ще бъде по-добре, отколкото да я изпуснем,
нали? Вкъщи нямате ли малко уиски?
– Ще намеря – казах решително. Знаех какво се случваше с хората, които хващаха
пневмония, и какво ставаше после с техните деца.
– Ако ѝ дадеш затоплено уиски с един изстискан лимон в него, може и да ѝ помогне
да прескочи опасността – предположи Мини.
Мама каза, че не иска уиски, страхувайки се, че е много скъпо, но аз бях толкова
ужасен от мисълта мама да не се разболее от пневмония, че нищо не можеше да ме
разколебае.
В кръчмата беше пълно с хора. Когато ме видяха, те се отдръпваха встрани, за да ми
направят път. До този момент никога не бях влизал в кръчма и бях уплашен.
– Здрасти, пиленце – викна ми един мъж, хилейки се зловещо насреща ми. – Не съм
те виждал сигурно от десет години. Как я караш?
Моят приятел Боб Конъл ми беше разказал как веднъж поискал от един пиян мъж
половин крона и той му дал. Оттогава винаги си мечтаех и аз да направя същото, но така
и не ми достигна кураж.
– Искам половин бутилка уиски за майка ми – казах със свито гърло на жената зад
тезгяха.
– О, гледай го ти малкия разбойник! – ревна отново мъжът. – Преструва се, че е за
майка му, а последния път, когато се видяхме, го влачеха към къщи.
– Никога не са ме влачили – викнах аз с насълзени от обида очи. – А това е за майка
ми. Тя е болна.
– Джони, остави детето – скастри го жената зад тезгяха. Тя ми даде бутилката и аз,
все още уплашен, се втурнах навън. Трябваше да отида и до магазина за лимон.
Когато майка ми изпи горещото уиски, заспа. Аз загасих свещите и също си легнах,
но не спах добре. Съжалявах, че не поисках от онзи мъж в кръчмата половин крона. От
силната кашлица на мама се събуждах няколко пъти. Челото ѝ гореше, а тя говореше
разни несвързани неща. Най-много от всичко ме стресна това, че не ме позна, когато
стоях до леглото ѝ. Лежах дълго време буден, мислейки си какво ще стане с мен, ако
наистина се е разболяла от пневмония.
На сутринта страхът ми се усили, защото мама не изглеждаше по-добре. Бях направил
всичко по силите си и се чувствах безпомощен. Запалих огъня и приготвих закуската,
но този път не отидох до пътната врата, за да гледам как другите деца отиват на учи-
лище, защото щях много да им завиждам. Вместо това изтичах при Мини Райън и ѝ
докладвах.
– Ще извикаме доктора – реши тя. – По-добре да сме сигурни, вместо да съжаляваме
след това.
Първо трябваше да отида до социалната служба, за да ми дадат бележка, че не можем

72
да платим. После слязох до амбулаторията, която се намираше в долния край на хълма
под училището и накрая трябваше да се върна обратно, за да подготвя нещата за посе-
щението на лекаря. Казаха ми да приготвя леген с вода, сапун и чиста кърпа. Освен това
трябваше да се погрижа за обяда.
Докторът дойде малко след това. Беше дебел, гръмогласен мъж и като всички алко-
холици в медицинската професия още с първите думи започна да се хвали как щял да
стане най-успелият лекар в цял Корк, ако се бил постарал малко повече. По всичко ли-
чеше, че и този ден не се старае кой знае колко.
– Как ще вземете сега лекарството? – мърмореше той, седнал на леглото с кочана ре-
цепти върху коленете. – Единственото отворено място е Северната амбулатория.
– Аз ще отида дотам, докторе – скочих веднага, облекчен, че не бе споменато нищо
за болница.
– Доста е далече, момче – каза той със съмнение в гласа. – Знаеш ли къде е?
– Ще я намеря – заявих аз твърдо.
– Не е ли великолепен? – обърна се докторът към майка ми.
– Най-добрият син на света – отвърна му тя. – Никоя дъщеря не би се грижила по-
добре за мен.
– Така е – съгласи се докторът. – Грижи се за майка си – продължи той вече към мен. –
През целия си живот няма да имаш друг по-близък човек от нея. Не им обръщаме вни-
мание, когато са при нас – допълни той, отново поглеждайки майка ми, – а после съжа-
ляваме за това до края на живота си.
Искаше ми се да не беше казвал тези последни думи, защото се покриваха напълно с
гузните ми мисли и подтиснатото ми настроение. Още повече ми докривя, защото
изобщо не използва сапуна и водата, които бях приготвил за него.
Мама ми обясни как да стигна до амбулаторията и аз потеглих подмишница с шише,
увито в кафява хартия. Пътят се изкачваше нагоре по хълма, прекосявайки осеян с бок-
луци бедняшки квартал от паянтови бараки, клекнали на върха над града, после се спус-
каше надолу, изтънявайки до камениста пътека, от едната страна на която се редяха об-
щински жилища от червени тухли. След това рязко политаше към коритото на малката
река, минаваше покрай пивоварната и се прехвърляше на отсрещния хълм, криволи-
чейки покрай подредени като в пчелна пита къщи и излазваше на заобления връх, къ-
дето камбанарията на катедралата от червен пясъчник и острият каменен връх на църк-
вата се оказваха на нивото на очите.
Оттук се откриваше такава обширна гледка към града, че слънцето никога не успя-
ваше да я освети отведнъж. Слънчевите лъчи проникваха в нея така, както проникват в
гъстите треви на прерията, като първо палеха стройната линия на покривите, които за-
сияваха с блясъка на току-що навалял сняг, а после се гмуркаха в дълбините на тъмните
улички и изтръгваха от сенките очертанията на пъплещите нагоре каруци и впрегнатите
в тях коне с изпънати от усилие шии. Аз се опрях на ниския каменен парапет и си по-
мислих как би могъл да се наслаждава на тази гледка човек, който си няма никакви
грижи на главата. Откъснах се с въздишка от парапета, спуснах се без да спирам чак до
долу, а после пак се заизкачвах по лабиринт от сенчести улички, криволичещи около
задната страна на катедралата, която сега се извисяваше над мен огромна и величест-
вена. Имах едно пени, което мама ми беше дала като малка награда и реших, че когато
взема лекарството, ще вляза в катедралата и ще купя с него свещичка на Дева Мария, за
да помогне на мама да оздравее по-бързо. Бях сигурен, че Божията майка ще чуе мол-
бата ми по-лесно точно от такава огромна църква, защото стига по-близо до небето.

73
 Северната амбулатория се оказа мръсна малка постройка с дълга пейка покрай едната
страна на коридора и малко прозорче в дъното, като билетно гише на гара. На пейката
седеше малко момиче с наметнат около раменете зелен кариран шал. Аз почуках на
прозорчето и след малко на него се показа навъсен мъж. Без да ме изчака да довърша
онова, което му обяснявах, той грабна шишето и рецептата от ръката ми и затръшна
прозорчето без да обели и дума. Изчаках малко и вдигнах ръка да почукам отново.
– Трябва да чакаш, момченце – обади се бързо момичето.
– Защо да чакам? – попитах аз.
– Да направи лекарството – обясни момичето. – Може да седнеш, ако искаш.
Седнах. Бях доволен, че имаше някой, който да ми прави компания.
– Къде живееш? – попита ме тя. – Аз живея на Бларни лейн – добави, когато ѝ казах. –
За кого е лекарството?
– За майка ми – казах.
– Какво ѝ е?
– Много лошо кашля.
– Може да има туберкулоза – каза със сериозно изражение момичето. – Миналата го-
дина от това умря сестра ми. Аз чакам за тоник за другата ми сестра. Тя трябва да пие
тоник през цялото време. Хубаво ли е мястото, където живееш?
Казах ѝ за долчинката под нас, а после тя ми разказа за реката близо до къщата им.
Както ми го описа, ми се стори по-хубаво отколкото при нас. Тя беше много приятно,
разговорливо момиче и аз не забелязах как мина времето. Изведнъж прозорчето се от-
вори.
– Дули! – викна намръщеният мъж, остави на перваза червена бутилка и отново зат-
вори.
– Това е за мен – скочи момичето. – Твоето сигурно сега ще го приготвят. Ще почакам
заедно с теб.
– Аз имам едно пени – похвалих се аз.
Тя изчака да приготвят и моята бутилка и ме придружи чак до стълбите, които водеха
към пивоварната. По пътя аз купих бонбони за едно пени и двамата седнахме на едно
стъпало, за да ги изядем. Тук беше хубаво: острият каменен връх на църквата тъмнееше
в сянката зад гърбовете ни, младите дръвчета, обграждащи високите стени, искряха в
сочнозелено, а златните слънчеви залпове, изпращани от слънцето, когато успееше да
се промъкне между облаците, очертаваха върху пътя приведените ни сенки.
– Искаш ли да опитаме твоята бутилка? – предложи моята нова приятелка.
– Защо? – учудих се аз. – Не можем ли да опитаме твоята?
– Моята има ужасен вкус – отвърна ми тя. – Тониците винаги имат гаден вкус. Мо-
жеш да пробваш, ако искаш.
Аз отпих и веднага изплюх течността. Беше права, имаше ужасен вкус. След това вече
не можех да ѝ откажа да опита от моето лекарство.
– Много е вкусно – възкликна ентусиазирано тя, след като отпи. – Сиропите за каш-
лица почти винаги са вкусни. Опитай.
Опитах. Беше права и за това. Сиропът беше гъст и сладък.
– Нека си пийнем още веднъж – посегна тя отново към моята бутилка.
– Ще свърши – възразих аз.
– Няма – отвърна ми тя със смях. – Виж, че е цял галон.
Не знам защо не можех да ѝ откажа. Бях откъснат от моето познато пристанище и
захвърлен в непознат свят на островърхи кули и камбанарии, млади дръвчета и слънчеви

74
стъпала, сенчести улички и малки момичета с червени коси и зелени очи. Аз самият
отпих и ѝ подадох отново бутилката. Едва след това изпаднах в паника.
– То почти свърши – вайках се аз. – Какво ще правя сега?
– Да я допием и ще кажеш, че корковата тапа е паднала – успокои ме тя и думите ѝ
отново ми прозвучаха много убедително.
Доизпихме сиропа. Тогава, като погледах бутилката в ръката си – празна, както я бях
взел от вкъщи и си спомних, че не съм изпълнил обещанието си към Пресветата Дева и
бях похарчил пенито за бонбони, ме обхвана ужасно отчаяние. Бях жертвал всичко за
това момиче, а нея изобщо не я беше грижа. През цялото време тя бе ламтяла за моята
бутилка, а аз прозрях коварството ѝ много късно. Без да мога да се сдържа повече, аз
скрих лице в ръцете си и заплаках.
– Защо плачеш? – попита ме момичето учудено.
– Майка ми е болна, а ние изпихме лекарството ѝ – хълцах аз.
– Хайде, не бъди такъв ревльо! – каза ми презрително тя. – Трябва само да кажеш, че
тапата е паднала без да я видиш. Такова нещо може да се случи на всеки.
– Освен това бях обещал на Пресветата Дева да ѝ запаля свещ, а изхарчих парите за
бонбони! – викнах аз, грабнах празната бутилка и побягнах, хлипайки, далеч от нея.
Сега за мен имаше само едно спасение и една надежда – да стане чудо. Върнах се об-
ратно и влязох в катедралата. Коленичих пред статуята на Пресветата Дева и я помолих
за извинение задето бях похарчил своето пени и ѝ обещах свещ веднага щом получа
друго, ако направи така, че майка ми да е по-добре, когато се върна вкъщи. После зак-
рачих нещастно към къщи, изкачвайки отново големия хълм, но сега, след като живот-
ворната светлина бе угаснала, прекрасната околност, на която се бях наслаждавал, се бе
превърнала в огромен, тъмен, чужд и страшен свят. Чувствах се толкова зле, че си мис-
лех, че може и да умра. От една страна това щеше да бъде по-добре.
Когато се върнах вкъщи, тишината в кухнята и изгасналият огън в огнището ми под-
сказаха жестоката истина – Пресветата Дева ме беше изоставила. Не беше станало ни-
какво чудо и мама все още беше в леглото. Започнах да вия от мъка.
– Защо плачеш, дете? – долетя отгоре гласът на майка ми.
– Изгубих лекарството – изхълцах аз, изтичах нагоре по стълбите, хвърлих се в лег-
лото на мама и зарових лице в завивките.
– О, слава богу! – извика мама с облекчение, галейки ме по главата. – Как се чувст-
ваш? – попита ме след малко тя разтревожена. – Много си горещ.
– Изпих лекарството – изшептях аз гузно.
– Ах, каква глупост! – заохка тя. – Бедното ми, нещастно дете! Моя беше грешката,
че те изпратих сам толкова далече. И то да биеш такъв път за нищо. Веднага се събличай
и лягай тук при мен.
Тя стана, сложи си пантофите, наметна си шала и започна да развързва обувките ми.
Но още преди да ги свали от краката ми, аз бях почти заспал. Не я видях кога се е об-
лякла и излязла, но след известно време усетих ръка на челото ми и видях надвесена над
мен Мини Райън. Смееше се.
– Няма нищо опасно – каза тя, подръпвайки шала около раменете си. – Ще спи до
сутринта и ще се оправи. Ти обаче, скъпа, не трябваше да ставаш от леглото.
Знаех, че това беше обвинение към мен, но не можех да направя нищо. По-късно, в
просъница, видях мама да влиза със свещ в ръка и ѝ се усмихнах. Тя ми се усмихна в
отговор. Мини Райън можеше и да не ме харесва и да ме обвинява колкото си иска, но
имаше други, които не мислеха така. Чудото, все пак, се бе случило.

75
 КАРЕЛ ЧАПЕК
Ореол
Господин Кнотек се събуди в своето староергенско ложе в седем без петнайсет. Мога
да полежа още петнайсетина минути, помисли си доволен той и в същия миг в съзнани-
ето му изплува споменът от вчерашния ден. Ужасно беше, малко оставаше да скочи
вчера във Вълтава! Но преди това ще напише такова писмо на управителя на банката
господин Полицки, че да го помни. Не, господин Полицки, докато сте жив, няма да
имате покой, задето си позволихте така да обидите човек!
Господин Кнотек вися цяла нощ над празния лист, съсипан от неправдата и срама,
който преживя вчера в банката. Такъв идиот досега при нас не е работил, крещеше гос-
подин Полицки, ах, вие, Кнотек, аз ще се погрижа да ви преместят някъде другаде, но
какво ли ще правят там с такъв подарък като вас, един господ знае; човече, вие сте най-
големият некадърник за последните хиляда години, и ред такива приказки. И това, моля
ви се, пред всичките останали служители и пред госпожиците. Докато господин По-
лицки крещеше и после хвърли в краката му онзи нещастен препис от сметка, господин
Кнотек стоеше почервенял и съкрушен; чувстваше се така съсипан, че дори нямаше же-
лание да се брани. Ако искате да знаете, господин Полицки, можеше да каже, тази
сметка не съм я правил аз, а колегата Шембера; идете да си чешете езика с колегата
Шембера, господин Полицки, а мен ме оставете на мира; аз работя в банката, господин
Полицки, вече седемнайсет години и досега не съм допуснал нито една груба грешка.
Но докато господин Кнотек се реши да каже нещо, господин Полицки трясна след себе
си вратата и в канцеларията увисна неловка тишина; колегата Шембера заби нос в сво-
ите книжа, за да скрие лицето си, а господин Кнотек като почти предал богу дух си взе
шапката и излезе от канцеларията. Повече тук няма да се върна, мислеше си ужасен,
това е краят. Това е краят. Цял следобед се скита из улиците, забрави да обядва и без да
вечеря се промъкна като престъпник в собственото си жилище, за да напише прощал-
ното си писмо; ще свърша със себе си, но на съвестта на господин Полицки до края на
дните му ще лежи един човешки живот.
Господин Кнотек гледаше замислено към масата, над която снощи бе висял цяла нощ.
Какво всъщност искаше да напише? Сега да го убиеш, не можеше да се сети за нито
една от онези пропити с достойнство и горест фрази, с които искаше да обремени съ-
вестта на господин Полицки. Помнеше само, че по едно време се почувства така отчаян
и нещастен, че от жалост към самия себе си се разплака; след това му прилоша от глад
и тъга, мушна се в леглото си и заспа като заклан. Ще трябва да напиша това писмо сега,
мислеше си господин Кнотек в кревата, но не му се ставаше; беше му някак топло и
приятно; ще го напиша след малко, каза си той, такова нещо трябва хубаво да се об-
мисли.
Господин Кнотек придърпа завивката чак до брадата си. Какво всъщност трябва да
напиша? Е, преди всичко, че онази сметка я прави колегата Шембера. Не, така не бива,
ужаси се господин Кнотек. Шембера, наистина, е негодник, но има три деца и болна
жена, няма и шест месеца откакто са го назначили в банката – ще го изхвърлят като
нищо! Съжалявам, Шембера, ще рече господин Полицки, но подобни таланти не са ни

76
нужни... Или пък само да напиша, че онази сметка не съм я правил аз, премисляше гос-
подин Кнотек; но тогава пък господин Полицки ще изясни кой е правил сметката и на
Шембера пак ще му изстине мястото. Не, не мога да си взема такъв грях на душата,
помисли си страдалчески господин Кнотек. За Шембера изобщо не бива да става дума.
Ще напиша на господин Полицки, че несправедливо ме е обидил и че оставам да лежа
на неговата съвест...
Господин Кнотек седна на леглото. Някой трябва да помогне на Шембера. Защо не,
ще му кажа: Вижте, колега, това се прави така и така; знаете ли, когато нещо не разби-
рате, обърнете се към мен... Само че мен вече няма да ме има, а този Шембера пак ще
допусне някоя грешка и ще остане без работа. Ама че глупаво положение, терзаеше се
господин Кнотек, обгърнал колене с ръце, това значи, че трябва да остана там... И да
простя на господин Полицки, че си позволи да бъде така груб към мен, така ли?... Да
простя на господин Полицки, че така ме оскърби. Защо пък не? Полицки си е грубиян,
наистина, но иначе е с добро сърце, много лесно му минава. Че е строг, строг е, но с
право, в един отдел трябва да има ред във всичко. И изведнъж господин Кнотек удивен
откри, че всъщност вече не се чувства така дълбоко засегнат; това възвърна предишното
му равновесие и го обзе едва ли не приятно чувство. Ще взема да му простя на господин
Полицки, шепнеше си той, и ще науча Шембера как да се справя с работата...
Седем и петнайсет. Господин Кнотек скочи от леглото и се втурна към умивалника.
Нямаме време за бръснене, да се обличаме набързо и да тичаме. Господин Кнотек хукна
по стълбите; на душата му бе леко и ведро, вероятно затова, че взе такова разумно ре-
шение; тича той с шапка в ръка и му идва да запее от радост. Сега ще си изпием кафен-
цето, ще прегледаме вестниците и ще тръгнем за банката, като че ли нищо не е било...
Господин Кнотек се пипна по главата. Защо ли ме гледат така всички? Да нямам нещо
на шапката? Не, тя е в ръката ми.
По улицата се зададе такси. По едно време шофьорът така се зазяпа по господин Кно-
тек, че едва не се качи с колата на тротоара. Господин Кнотек завъртя глава, което мо-
жеше да означава както недоумение, така и знай, че не се нуждая от такси. Изпитваше
чувството, че хората се спират и го оглеждат от всички страни; той се заопипва трескаво,
не, всички копчета са закопчани и вратовръзката си е на мястото. И господин Кнотек
успокоен влезе в любимото си кафене.
Пиколото облещи насреща му очи.
– Кафе и вестник – поръча господин Кнотек и се настани удобно край масата, на която
винаги сядаше.
Келнерът му донесе кафето и втренчи очи малко над голото теме на господин Кнотек.
От офиса занадничаха любопитни лица, които явно разглеждаха господин Кнотек.
Господин Кнотек се притесни.
– Какво има толкова за гледане?
Келнерът смутено се покашля.
– Има нещо върху главата ви, господине.
Господин Кнотек отново опипа главата си – нищо, беше суха и гладка както винаги.
– И какво има на главата ми? – почти извика той.
– Прилича на сияние – смотолеви плахо келнерът. – Все го гледам и гледам...
Господин Кнотек свъси вежди – шеги си правят с моята плешивост, вероятно.
– Я си гледайте по-добре работата! – сопна му се той и се зае с кафето си. За всеки
случай обаче реши да се огледа и очите му затърсиха огледало; над голото му теме в
отражението отсреща сияеше нещо като златен кръг... Господин Кнотек стана рязко и

77
тръгна към огледалото. Златният кръг го последва. Господин Кнотек посегна към него
с две ръце, но нищо не напипа; ръцете му преминаха свободно през златния кръг – без
усещане за. някаква материя, само по пръстите му се разля мека, слаба топлина.
– От какво ви е станало така? – заинтересува се съчувствено келнерът.
– И аз не знам – отвърна безпомощно господин Кнотек и изведнъж го обзе ужас. Гос-
поди, в такъв вид не можеше да отиде в банката! Какво щеше да каже господин По-
лицки! Господин Кнотек, ще повиши глас той, подобни неща е по-добре да ги оставяте
вкъщи, ще каже още; ние тук не сме длъжни да ги понасяме. Какво ще правя сега, мис-
леше си отчаян господин Кнотек, да го сваля не мога, под шапката също не може да се
скрие; да можех поне до вкъщи да се прибера...
– Извинете, да ви се намира някакъв чадър? – попита той келнера. – Ще се опитам да
го скрия под чадъра.
Човек, тръгнал по улицата посред ясен ден с отворен чадър над главата си е не по-
малко странна гледка; и все пак, не е като да върви с ореол над главата. Господин Кнотек
стигна до дома си без особени премеждия; едва на стълбите прислужничката на съсе-
дите, като го видя, изпищя от уплаха и изпусна чантата с покупките; то в тъмното стъл-
бище един такъв ореол свети особено ярко.
Вкъщи господин Кнотек се заключи и хукна към огледалото. Да, продължаваше да
виси над главата му, по-голям от чинел, и грееше като крушка от четирсет свещи. Опита
се да го изгаси, като пусна отгоре му вода от чешмата, но напразно. Иначе не му пре-
чеше нито да се движи, нито нищо. С какво ли ще се извиня в банката, мислеше си
господин Кнотек отчаяно. Ще кажа, че съм тежко болен, не мога все пак да отида в такъв
вид на работа. Той хукна към портиерката и извика през затворената врата:
– Моля ви, обадете се в банката и предайте, че днес не мога да отида на работа, защото
съм сериозно болен.
За щастие, по стълбите не срещна никого. Вкъщи отново се заключи и се опита малко
да почете, но през пет минути ставаше и се поглеждаше в огледалото. Златният кръг над
главата му грееше кротко и ярко.
По обяд почувства остър глад, но нима можеше да отиде в този си вид в гостилницата!
Не му се и четеше вече, седеше неподвижен и си мислеше: Това е краят. В такъв вид
никога не мога да се покажа пред хора. По-добре да се бях удавил вчера.
По едно време някой позвъни на вратата.
– Кой е? – извика господин Кнотек.
– Доктор Ванясек. Изпращат ме от банката. Бихте ли ми отворили?
Господин Кнотек въздъхна е безкрайно облекчение. Може би лекарят ще му помогне,
а и доктор Ванясек е толкова добър стар практик...
– Какво ви е? – попита още от вратата старият лекар. – От какво се оплаквате?
– Вижте какво ми стана, господин докторе! – изстена господин Кнотек.
– Къде?
– Ето тук, над главата.
– А! – изуми се докторът и започна да го разглежда. – Сигурно съм полудял – про-
мърмори той. – Нещастни човече, откъде го пипнахте?
– Какво е това, господин докторе? – попита предпазливо господин Кнотек.
– Прилича на ореол – изрече докторът така сериозно, сякаш казваше вариола. – От-
както се помня, приятелю, такова нещо не съм виждал. Чакайте да проверя патералните
ви рефлекси... Хъм, и очите ви реагират нормално. А родителите ви да са страдали от
нещо? Не? Някаква религиозна екзалтираност или нещо такова? Нищо подобно? А вие

78
самият да сте имали някакви „видения? – Доктор Ванясек тържествено си оправи очи-
лата. – Вижте, вашият случай е много особен. Най-добре ще е да ви изпратя в нервна
клиника, за да бъде той научно изследван. Днес много се пише за разни там електри-
чески токове в мозъка, един дявол знае, може пък да е нещо такова. Усещате ли как
силно ухае на озон? Приятелю, вие ще се прочуете като рядък случай!
– Моля ви, само това не! – подскочи ужасен господин Кнотек. – В банката няма да
бъдат особено доволни, че пишат за мен по вестниците... Моля ви, господин докторе, не
можете ли да ми помогнете по някакъв начин?
Доктор Ванясек се замисли.
– Трудна работа, миличък. Ще ви предпиша бром, но... знам ли. Вижте какво, като
лекар аз не вярвам в свръхестествени сили. Вероятно е на нервна почва, но... я ми ка-
жете, господин Кнотек, да сте извършили напоследък случайно нещо, как да се изразя...
нещо свято?
– Как така свято? – учуди се господин Кнотек.
– Ами така, нещо необикновено. Някакво праведно дело.
– За нищо такова не се сещам, господин докторе – обърка се съвсем господин Кно-
тек. – Освен това не съм ял цял ден.
– Може би след като се нахраните ще ви мине – смънка старият доктор. – А в банката
ще предам, че сте болен от грип. Слушайте, на ваше място бих опитал да побогохулст-
вам.
– Да богохулствам ли?
– Ами да. Изобщо, да вършите някакви грехове. Заслужава си да опитате, няма какво
да губите. А от това този ореол може и сам да изчезне. Е, хайде, ще дойда утре пак да
ви видя.
Господин Кнотек остана сам и изправен пред огледалото започна да богохулства. Но
изглежда не му достигаше фантазията за такова нещо, защото грейналият над главата
му кръг дори не трепна. След като не му идваше на ум нищо богохулно, той изплези
език към огледалото и съкрушен седна на стола. Примрял от глад и останал без сили
едва не се разплака. Явно нищо вече не можеше да му помогне. И всичко това само
защото простих на онзи звяр Полицки, помисли си той. Поне да го заслужаваше; държи
се с хората като с говеда, а по-голям кариерист от него едва ли може да се намери. Пред
госпожиците от банката, естествено, няма да крещи така. Много съм любопитен да уз-
ная, господин Полицки, защо толкова често викате при себе си рижата машинописка,
какво толкова ѝ диктувате? Не че си мисля бог знае какво, господин Полицки, но се
питам: на такъв дъртак като вас за какво ли му е всичко това? Май скъпичко ви излиза,
а? За едно такова младо момиче трябват много пари, господин Полицки. И току-виж,
един такъв управител като вас или директор започне да спекулира на борсата; а кой губи
от всичко това – банката. Ето дотам водят тези работи, господин Полицки; а ние какво,
да мълчим ли? Трябва да се информира ръководството, нека внимават с господин упра-
вителя. С онази рижата също. Нека само я попитат откъде взема пари за всички тези
пудри, помади и копринени чорапи... Нима е прилично да се идва в банката с такива
чорапи? То се знае, такава госпожичка ходи на работата само за да пипне някой дирек-
тор; после по цял ден се червосва и пудросва, вместо да си гледа работата. Всички са
една стока, възмущаваше се в мислите си господин Кнотек; ако аз бях управител, ня-
маше да допусна такова нещо...
Или пък този Шембера; дойде при нас с протекция, а не може да сметне две и две. И
на такъв съм решил да помагам, как не! Като го гледаш – кожа и кости, а баща на три

79
деца. Аз такова нещо не бих си позволил, драги, че с тази заплата за къде по-напред?
Чудя се, как изобщо вземат на работа в банката такива лекомислени хора! А от какво е
болна жена ти, господин Шембера, не е трудно да се досети човек. Явно, че е правила
аборт, а за това тикат зад решетките, ако се разбере. Не, не, следващия път няма да те
крия, колега, ако пак оплескаш нещо; всеки сам да си бере ядовете. Банката не е благот-
ворително дружество. После на мен ще ми кажат: Господин Кнотек, знаете какви са
вашите задължения, нали? Да информирате за всяка грешка, а не да я прикривате. Може
да се отрази зле на кариерата ви, господин Кнотек; гледайте си по-добре собствените
интереси и не се пилейте наляво-надясно. Който иска да постигне нещо в този живот,
не се поддава на фалшиви съчувствия. Да не би господин управителят Полицки или пък
директорът да проявяват към някого съчувствие? Та така, господин Кнотек!
Господин Кнотек бе премалял от глад и започна да се прозява. Господи, да можех
поне да изляза навън!
Обзет от съжаление към самия себе си, той стана и се изправи пред огледалото. Оттам
го гледаше съвсем обикновено, изтерзано човешко лице, а над него – нищо, абсолютно
нищо. Ни следа от някакво сияние. Господин Кнотек едва не завря нос в огледалото, но
все едно, не виждаше нищо друго освен оределите си коси и бръчките около очите.
Вместо златния кръг над главата, огледалото сега отразяваше полумрака и пустотата на
лишеното му от уют жилище.
Господин Кнотек въздъхна с безкрайно облекчение. Значи утре сутринта отново може
да отиде на работа!

80
 ХАЙНРИХ БЬОЛ
Край моста
Закърпиха ми нозете и ми дадоха работа, която мога да извършвам седнал: броя хо-
рата, минаващи по новия мост. Доставя им удоволствие да доказват усърдието си с чис-
ла, просто се опияняват при вида на това безсмислено нищо, съставено от няколко
цифри. И ето че по цял ден, да по цял ден като часовников механизъм мърдам беззвучно
устни и трупам бройка след бройка, та вечерта да им подаря триумфа на едно число.
Лицата им засияват, когато им съобщя резултата от моята смяна и колкото по-голямо
е числото, толкова по-ярко сияят. Но имат основание да си лягат доволни, понеже хи-
ляди и хиляди хора дневно минават по техния нов мост...
Статистиката им обаче е невярна. Съжалявам, но е така. Аз съм човек, на когото не
може да се разчита, въпреки че умея да създавам впечатление за порядъчност.
Тайно ми доставя радост от време на време да премълчавам някого, а после, в мигове
на състрадание, да им подарявам неколцина в повече. Тяхното щастие е в моите ръце.
Когато съм ядосан, когато нямам цигари, посочвам само средната бройка, понякога
дори по-малко и от средната. А когато сърцето ми тупка, когато съм радостен, изливам
великодушието си в петцифрено число. Това ги прави толкова щастливи! Всеки път
направо изтръгват сведението от ръката ми, очите им блестят, тупат ме по рамото. Без
нищо да подозират! След това започват да умножават, да делят, да пресмятат в про-
центи, сам не зная какво. Изчисляват колко хора минават по моста за една минута днес
и колко ще са минали за десет години. Те са влюбени в глаголното бъдеще, бъдещето
време е тяхната специалност. Все пак съжалявам, но сметката им е невярна...
Когато по моста мине моята малка любима – а тя минава два пъти дневно, – сърцето
ми просто замира. Неуморното тупкане на сърцето ми направо секва, докато тя не завие
по алеята и не се изгуби от погледа ми. И всички, които в това време прекосяват моста,
остават ненанесени. Тези две минути принадлежат на мен, само на мен и никой не може
да ми ги отнеме. Също и вечер, когато тя се завръща от своя сладоледов бар и по отс-
рещния тротоар отминава покрай безмълвната ми уста, която трябва да брои, да брои –
сърцето ми отново замира и аз се връщам към броенето едва когато очите ми вече не я
виждат. А всички, които са имали щастието да се изнижат през тези минути пред слепия
ми взор, не влизат във вечността на статистиката: мъжки сенки, и женски сенки, нере-
ални същества, които няма да маршируват в бъдещето време на статистиката.
Ясно е, че я обичам. Но тя не знае нищо, а пък и аз не бих искал да го узнае. Не трябва
и да подозира по какъв ужасен начин проваля всички изчисления, нека все така безг-
рижно и невинно крачи с нежните си нозе и развява дългата си кестенява коса към сла-
доледовия бар и нека там я дарят с много бакшиши. Обичам я. Съвсем ясно е, че я оби-
чам.
Неотдавна ме подложиха на проверка. Колегата, който седи от другата страна и брои
автомобилите, ме предупреди навреме и аз дяволски внимавах. Броях като луд, едва ли
един километражен уред би броил по-добре. Самият главен статистик бе застанал от
другата страна на моста и после сравни своя резултат, получен за един час, с моя. Имах
само една бройка по-малко от него. Беше преминала моята малка любима, а аз за нищо
на света не бих допуснал това красиво създание да бъде пренесено в бъдещето време;

81
тази моя малка любима не бива да бъде умножавана и делена и превърната в някакво
процентно нищо. Сърцето ми се раздираше, когато трябваше да продължа броенето, без
да мога да я изпратя е поглед. На колегата отсреща, който брои автомобилите, бях
страшно благодарен. Отнасяше се направо за моето съществуване.
Главният статистик ме потупа по рамото и заяви, че съм способен, благонадежден и
верен.
– Грешка от една бройка на час не е голяма – каза той. – И без това прибавяме извес-
тен процент за евентуални пропуски. Ще предложа да ви преместят да броите конските
каруци.
Конските каруци естествено са царска работа. Конските каруци означават безподобно
безделие. На ден минават не повече от двайсет и пет конски каруци, а да прехвърляш в
мозъка си по една цифра на половин час е истинско безгрижие. Да, конските каруци са
нещо чудесно. Между четири и осем часа движението на конски каруци по моста
изобщо е забранено, така че ще мога да се разхождам или да отивам в сладоледовия бар,
ще мога дълго да я гледам или дори да я поизпращам, когато си тръгва за вкъщи – моята
малка непреброена любима...

82
 АЛБЕРТО МОРАВИЯ
Не се рови надълбоко
Аниезе можеше да ме предупреди, вместо да си отиде ей така, без да ми каже дори:
„Да пукнеш!“ Не се смятам за съвършен, и ако тя ми беше казала какво ѝ липсва, мо-
жехме да обсъдим заедно работата. Ала не: през двегодишния ни брачен живот нито
дума; а после, една сутрин, възползвайки се от отсъствието ми, се измъкнала тихичко,
точно както правят домашните прислужнички, които са си намерили по-добро място.
Отиде си, и досега, шест месеца след като ме остави, все още не съм разбрал защо.
Оная сутрин, след като бях направил покупките на малкия квартален пазар (на мене
ми е приятно да правя покупките: знам цените, знам какво искам, приятно ми е да се
пазаря и да споря, да опитвам и да опипвам нещата, искам да зная от кое животно са
бифтеците ми, от кой кош – ябълките), излязох отново, за да купя метър и половина
ресни за завесата в трапезарията.
Тъй като не исках да харча повече от една определена сума, обикалях много, преди
да намеря това, което ми трябваше, в един малък магазин на улица „Дел Умилта“. Приб-
рах се в единайсет и двайсет, влязох в трапезарията, за да сравня цвета на ресните с тоя
на завесата, и веднага видях на масата мастилницата, перодръжката и едно писмо. Ис-
тината е, че ме порази преди всичко едно мастилено петно върху покривката на масата.
Помислих си: „Ама гледай ти колко е небрежна... изцапала покривката.“ Вдигнах мас-
тилницата, перодръжката и писмото, взех покривката, отидох в кухнята и там, след като
я натърках силно с лимон, успях да махна петното. После се върнах в трапезарията,
поставих на мястото покривката и чак тогава се сетих за писмото. Беше отправено до
мене – Алфредо. Отворих го и прочетох: „Почистих. Обяда си приготви сам – и без това
си свикнал да готвиш. Сбогом. Аз се връщам при мама. Аниезе“. В първия момент нищо
не разбрах. После прочетох пак писмото и накрая проумях: Аниезе си е отишла. Оста-
вила ме е след двегодишен брачен живот. По силата на навика сложих писмото в чек-
меджето на шкафа, в което държа разписките и писмата, и седнах на едно столче близо
до прозореца. Не знаех какво да мисля, не бях подготвен за това и почти не вярвах, че е
станало. Докато мислех така, погледът ми попадна върху пода и видях едно бяло перце,
откъснало се от метличката с пера, когато Аниезе е почиствала праха. Прибрах перцето
от пода, отворих прозореца и го хвърлих навън. След това взех шапката си и излязох.
Като стъпвах по лош навик през една плочка по тротоара, започнах да се питам какво
е могло да накара Аниезе да ме остави с такава злост, почти с намерение да ме опозори.
Първо, помислих си, да видим дали Аниезе може да ме укори за някоя изневяра, та била
тя и най-невинна. Веднага си отговорих: никаква. Аз и без това не съм имал голямо
влечение към жените, не ги разбирам и те не ме разбират; но от деня, в който се ожених,
може да се каже, че те престанаха да съществуват за мене. До такава степен, че самата
Аниезе от време на време ме дразнеше, като ме питаше: „Какво ще направиш, ако се
влюбиш в друга жена?“ А аз ѝ отговарях: „Не е възможно: обичам теб и това чувство
ще трае през целия ми живот.“ Сега, като премислях това, смътно си спомних, че думите
ми „през целия живот“ не бяха я зарадвали, а напротив – бяха предизвикали у нея недо-
волство и тя се бе умълчала.
Минах към съвсем други мисли и поисках да разбера дали случайно Аниезе ме бе

83
оставила заради пари и изобщо заради отношението ми към нея. Но и тоя път ми стана
ясно, че съвестта ми е чиста. Наистина, пари ѝ давах само по изключение, но каква
нужда имаше тя от пари?
Аз бях винаги налице, готов да платя. А отношението ми към нея не беше лошо –
преценете вие. На кино – два пъти седмично; на кафе-сладкарница – два пъти седмично,
при това не държах сметка, дали ще поръча сладолед или обикновено кафе; няколко
илюстровани списания през месеца и вестник – всеки ден; зиме, разбира се, и опера;
лете – почивка в Марино, в бащината ми къща. Това за развлеченията; що се отнася до
облеклото, Аниезе още по-малко можеше да се оплаче. Когато имаше нужда от нещо,
било то сутиен, чорапи или носна кърпа, аз бях винаги насреща: ходех с нея по магази-
ните, избирах с нея предмета и плащах, без да обеля зъб. Същото може да се каже за
шивачките и модистките. Не е имало случай тя да ми каже: „Имам нужда от шапка,
имам нужда от дреха и аз да не ѝ отвърна: „Да вървим, ще те придружа.“ Впрочем,
трябва да призная, че Аниезе не беше придирчива: след първата година почти престана
да си прави дрехи. Аз трябваше дори да ѝ напомням, че се нуждае от една или друга
дреха. Но тя ми отговаряше, че имала от миналата година и че за нея дрехите били без
значение, и аз просто започнах да мисля, че в това отношение тя се отличава от другите
жени и не държи да се облича добре.
И тъй, причината не беше нито в сърдечните работи, нито в парите. Оставаше това,
което адвокатите наричат несходство в характерите. Запитах се: какво несходство в ха-
рактерите можеше да съществува помежду ни, щом в продължение на две години не е
имало нито един спор? Ние бяхме винаги заедно: ако това несходство съществуваше,
щеше да изскочи на бял свят. Но Аниезе никога не ми противоречеше, може да се каже
дори, че не говореше. Някои вечери, които прекарвахме в кафенето или вкъщи, едва
отваряше уста, говорех все аз. Не отричам, приятно ми е да говоря и да се слушам като
говоря, особено с близък човек. Гласът ми е спокоен, равномерен, без високи и ниски
тонове, плавен и като подхвана някоя тема, изчерпвам я основно и всестранно. Освен
това предпочитам домашните теми: приятно ми е да разговарям за цената на продук-
тите, за разположението на мебелите, за кухнята, за радиатора, изобщо за всяка дребо-
лия. Никога не бих се уморил да говоря за тия неща: изпитвам толкова голямо удовол-
ствие, че неволно често започвам пак отначало, със същите разсъждения. Но да бъдем
справедливи, с жена тия приказки са необходими – иначе за какво трябва да се говори с
нея? Впрочем, Аниезе ме слушаше внимателно, поне така ми се струваше. Само веднъж,
когато ѝ обясних как работи електрическият нагревател в банята, забелязах, че е зас-
пала. Събудих я: „Но ти да не си се отегчила?“ Веднага ми отговори: „Не, не, бях умо-
рена, тая нощ не съм спала.“
Обикновено съпрузите имат бюро или магазин, или пък нямат нищо и се забавляват
с приятелите си. Но за мене моето бюро, моят магазин, моите приятели бяха Аниезе. Не
я оставях нито за миг сама, стоях край нея дори (може би ще се учудите), когато гот-
веше. Аз имам страст към кухнята и всеки ден, преди ядене, си слагах престилка и по-
магах на Аниезе в кухнята. Правех от всичко по малко: белех картофи, нарязвах зелен
фасул, чуках пържоли, наглеждах тенджерите. Толкова добре ѝ помагах, че тя често ми
казваше: „Виж, направи го ти, боли ме глава, отивам да си легна.“ И тогава готвех сам,
а с помощта на готварската книга можех да опитвам и нови гозби. Жалко че Аниезе не
беше лакома, дори напоследък бе загубила апетита си и рядко посягаше към яденето.
Веднъж ми каза ей така, на шега: „Погрешно си се родил мъж – ти си жена, дори дома-
киня.“ Трябва да призная, че в тия думи имаше нещо вярно: действително, освен да

84
готвя, приятно ми е също да мия, да гладя, да шия и дори, при свободно време, да по-
ръбвам носни кърпички.
Както казах, никога не я оставях сама: нито когато я навестяваше някоя приятелка
или майка ѝ, нито когато ѝ хрумна, не знам защо, да взема уроци по английски – само и
само да съм край нея, и аз се залових да уча тоя толкова труден език. Бях се привързал
толкова много към нея, че понякога се чувствах дори смешен – както тоя ден, в който
след като не разбрах някаква фраза, изречена от нея тихо в една кафе-сладкарница, я
последвах чак до тоалетната и прислужникът ме спря, като ме предупреди, че отделе-
нието е за жени и не мога да вляза. Е, съпруг като мене не се намира лесно.
Често тя ми казваше: „Трябва да отида на еди кое си място, да видя еди кой си човек,
който не те интересува.“ Но аз ѝ отвръщах: „Ще дойда и аз – и без това нямам какво да
правя.“ Тогава тя ми казваше: „Щом искаш, ела, но те предупреждавам, че ще се отег-
чиш“. Но аз така и не се отегчавах, а после ѝ казвах: Видя ли: не се отегчих.“ Изобщо,
бяхме неразделни.
Като премислях тия неща и все се питах напразно защо Аниезе ме остави, стигнах до
магазина на баща си. Това е магазин за свещени предмети близо до площад „Минерва“.
Баща ми е още млад човек: той има черни къдрави коси, черни мустаци и под тия мус-
таци трепка усмивка, която никога не съм проумявал. Може би поради навика си да
разговаря със свещеници и благочестиви хора, той е много благ, спокоен, винаги с добри
обноски. Но мама, която го познава, казва, че крие дълбоко нервите си. И тъй, минах
между всичките витрини, пълни със стихари и дарохранителници и отидох направо в
стаята зад магазина, където бе бюрото му. Там обикновено той правеше сметките си,
като хапеше мустаците си и мислеше. Казах му задъхан:
– Татко, Аниезе ме остави!
Той вдигна очи и ми се усмихна под мустаците, но може само така да ми се е сторило.
– Съжалявам, наистина съжалявам... А как стана?
Разправих му как бе станало. И в заключение казах:
– Разбира се, неприятно ми е, но преди всичко искам да знам защо ме остави.
Запитах го смаян:
– Не разбираш ли?
– Не.
Той помълча малко и след това каза с въздишка:
– Алфредо, съжалявам, но не знам какво да ти кажа... Ти си мой син, издържам те,
обичам те, но за съпругата трябва да мислиш ти.
– Да, но защо ме остави?
Той поклати глава:
– На твое място аз не бих се ровил надълбоко. Остави – защо ти е нужно да знаеш
причините?
– Много ми е нужно – повече от всичко – казах аз.
В този момент влязоха двама свещеници. Баща ми стана, тръгна към тях и ми каза:
– Ела по-късно, ще поговорим, сега съм зает.
Разбрах, че от него не можех да очаквам друго и си излязох.
Къщата на Аниезе не беше далеч, на булевард „Виторио“. Мина ми през ум, че един-
ственият човек, който можеше да ми обясни тайната на постъпката ѝ, беше самата Ани-
езе и се упътих към дома ѝ. Изкачих тичешком стълбите, влязох в салона. Но вместо
Аниезе дойде майка ѝ – жена, която не можех да понасям, с черни, боядисани коси, с
румени бузи, усмихната, скрита, неискрена. Беше в домашна дреха и с роза на гърдите.

85
Като ме видя, тя каза с престорена сърдечност:
– О, Алфредо, как така по нашия край?
Отвърнах:
– Знаете защо, мамо. Аниезе ме остави.
Тя ми каза спокойно:
– Да, тук е, сине. Какво да се прави? Тия работи се случват.
– Как? По тоя начин ли ми отговаряте?
Тя ме изгледа за миг и след това ме попита:
– Каза ли на родителите си?
– Да, на баща си.
– А той какво ти каза?
Но какво значение имаше за нея да знае какво е казал баща ми? Отговорих ѝ нео-
хотно:
– Нали го знаете какъв е баща ми? Той ми каза: „Не се рови надълбоко...“.
– Добре ти е казал, сине... Не се рови надълбоко.
– Но, в края на краищата – запитах аз пламнал, – защо ме остави? Какво съм ѝ сторил?
Защо не ми кажете?
Докато говорех ядосан, погледът ми попадна върху масата. На нея имаше покривка,
а върху покривката – бяло везано мильо, и върху мильото – ваза с червени карамфили.
Но мильото не беше на място. Неволно, без дори да знам какво върша, докато тя ме
гледаше усмихната и не ми отговаряше, аз вдигнах вазата и сложих мильото на място.
Тогава тя ми каза:
– Браво! Сега мильото е точно в средата. Аз не съм забелязала това, но ти го видя
веднага. Браво! А сега по-добре е да си вървиш, сине.
През това време тя бе станала. Станах и аз. Искаше ми се да попитам дали мога да
видя Аниезе, но разбрах, че е безполезно; освен това се боях, че ако я видя, може да
загубя самообладание и да сторя или да кажа някоя глупост. Отидох си и от тоя ден не
съм виждал вече жена си. Може би един ден тя ще се върне, като разбере, че съпруг като
мене не се намира всеки ден. Но тя няма да прескочи прага на къщата ми, ако първо не
ми каже защо ме остави.

86
 СЪМЪРСЕТ МОЪМ
Трите дебелани от Антиб
Едната се наричаше мисис Ричман и беше вдовица. Другата, мисис Сътклиф, амери-
канката, вече бе успяла да се разведе повторно. Третата се казваше мис Хиксън и беше
стара мома. И трите бяха в улегнала възраст, прехвърлили четиридесетте, и при това
доста заможни. Макар и необичайно, малкото име на мисис Сътклиф беше Ароу, сиреч
стрела. Докато беше млада и стройна, тя много си го харесваше. Името ѝ подхождаше
и честите шеги, които си правеха с него, я ласкаеха; беше склонна да вярва, че отговаря
на характера ѝ: издаваше бързина, прямота и целеустременост. Сега, когато нежните ѝ
черти бяха плувнали в лой, когато ръцете и раменете ѝ бяха станали солидни, а ханшът
твърде внушителен, името ѝ допадаше по-малко. Все по-трудно си намираше дрехи, ко-
ито да ѝ стоят добре, все по-често хората ѝ се подиграваха зад гърба и тя много добре
разбираше, че шегите им съвсем не са безобидни. Но изобщо не желаеше да се примири
със средната си възраст. Още носеше синьо, за да подчертае цвета на очите си, а с по-
мощта на химията поддържаше блясъка на русата си коса. Харесваше Беатрис Ричман
и Франсис Хиксън, защото бяха много по-дебели от нея и направо се губеше до тях; и
двете бяха по-възрастни и я приемаха като своя по-малка любимка. Това не ѝ беше неп-
риятно. Бяха добродушни жени и весело я задяваха за обожателите ѝ; самите те отдавна
се бяха отказали от такива глупости (всъщност мис Хиксън никога не бе и помисляла за
подобно нещо), но и двете се отнасяха благосклонно към флиртовете ѝ. Нямаше съмне-
ние, че много скоро Ароу ще ощастливи и трети мъж.
– Гледай повече да не пълнееш, мила – казваше мисис Ричман.
– И, дай боже, да играе добре бридж – добавяше мис Хиксън.
Вече я виждаха задомена за мъж около петдесетте, добре запазен и с аристократична
осанка, някой адмирал от запаса, добър играч на голф или пък бездетен вдовец, но преди
всичко състоятелен. Ароу ги изслушваше внимателно, ала не издаваше предпочитани-
ята си. Тя наистина желаеше да се омъжи отново, но въображението ѝ рисуваше мургав,
снажен италианец с блестящи очи и благородническа титла или някой испански дон от
знатен род; и най-много тридесетгодишен. Понякога, застанала пред огледалото, успя-
ваше да си внуши, че самата тя не изглежда по-възрастна.
Трите бяха големи приятелки – мис Хиксън, мисис Ричман и Ароу Сътклиф. Сбли-
жила ги бе пълнотата им, а бриджът бе споил техния съюз. Бяха се запознали в Карлс-
бад, където живееха в един и същи хотел и за тях се грижеше един и същи лекар, който
и към трите бе еднакво безмилостен. Биатрис Ричман беше огромна. Снажна жена с
хубави очи, руж по бузите и начервени устни. Приемаше със задоволство положението
си на заможна вдовица. Обожаваше хапването. Обичаше хляб с масло, сметана, кар-
тофи, пудинг с бъбречна мас и единадесет месеца в годината не си отказваше нищо, а
на дванадесетия отиваше в Карлсбад, за да отслабне. Но с всяка изминала година напъл-
няваше повече. Хулеше лекаря, но той не се трогваше. Само изтъкваше пред нея неос-
поримите факти.
– Но ако не бива да ям всичко, което си поискам, що за живот е това – възрази му тя
веднъж.

87
 Той сви рамене неодобрително. После Биатрис разкри пред мис Хиксън своето по-
дозрение, че лекарят съвсем не е толкова умен, колкото си го с представяла. Мис Хиксън
се разкисна. Напълно в неин стил. Имаше плътен басов глас и плоско жълтеникаво лице,
от което примигваха лъскави очички; ходеше прегърбена, с ръце в джобовете и когато
нямаше опасност да привлече вниманието на околните, пушеше дълги пури. Обличаше
се досущ като мъж.
– На какво, по дяволите, ще приличам с разни волани и финтифлюшки? – казваше
тя. – Когато човек е дебел като мен, трябва поне да се чувства удобно. Тя носеше спор-
тен костюм от туид, тежки обуща н почти винаги ходеше гологлава. Беше яка като бик
и се хвалеше, че малцина мъже могат да изпратят топката за голф по-далеч от нея. Го-
вореше без заобикалки и можеше да ругае по-цветисто и от хамалин. Въпреки че
името ѝ беше Франсис, предпочиташе да я наричат Франк. Беше властна, но тактична и
тъкмо веселият ѝ, силен характер сплотяваше и трите. Пиеха заедно минерална вода,
правеха бани в един и същи час, заедно излизаха на изтощителните си разходки, друсаха
се по тенискорта с един и същи професионален учител, който ги караше да тичат и за-
едно споделяха предписаното им оскъдно меню. Само кантарът можеше да помрачи
доброто разположение на духа им и ако стрелката му не помръдваше в сравнение с
предния ден, нито грубите шеги на Франк, нито добродушието на Биатрис, нито закач-
ливият нрав на Ароу бяха в състояние да разсеят тягостното настроение. Тогава се взе-
маха драстични мерки, провинилата се трябваше да лежи двадесет и четири часа и нищо
друго не разквасваше устните ѝ освен прочутата зеленчукова супа на доктора с вкус на
гореща вода, в която хубаво са оплакнали зелка.
Нямаше по-големи приятелки от тях трите. Щяха да бъдат напълно независими от
останалите, ако не им трябваше четвърти за бридж. Играеха винаги със страст и плам и
щом приключваше всекидневното лечение, тутакси започваха поредната партия. Въп-
реки своята женственост Ароу играеше най-добре от трите – това беше блестяща игра,
изпълнена с напрежение, в която тя не проявяваше милост и не пропускаше възможност
да се възползва от нечия грешка. Играта на Биатрис беше задълбочена и вдъхваше до-
верие. Франк бе неудържима; беше ненадмината на теория и знаеше всички авторитети
на пръсти. Водеха безкрайни спорове за конкурентните системи. Обстрелваха се една
друга с „Кълбъртсън“ и „Симс“. Ясно беше, че нито една от тях не играеше карта, без
да има поне петнадесет на брой неопровержими довода за това, но от последвалия раз-
говор се изясняваше, че е имала точно толкова основания и да не играе с нея. Животът
щеше да бъде прекрасен дори при двадесет и четири часовата диета с блудкавата супа,
която ги очакваше всеки път, когато онзи „мръсен“ (според Биатрис), „проклет“ (според
Франк) и „гаден“ (според Ароу) кантар излъжеше, че не са свалили и една унция за два
дни, стига да не беше вечната грижа да търсят четвърти, и то от тяхната класа.
Тъкмо затова, както ще се види от настоящия разказ, Франк покани Лена Финч да им
погостува в Антиб, където те вече се намираха от няколко седмици по предложение на
Франк. Със здравия си разум тя не проумяваше как Биатрис, която винаги отслабваше
по двадесет фунта, можеше да ги навакса веднага след лечението, и то само от лакомия.
Биатрис беше слабохарактерна. Нуждаеше се от нечия силна воля, за да запази теглото
си. Франк предложи на връщане от Карлсбад да наемат къща в Антиб, където ще могат
активно да спортуват – всеки знае, че плуването се отразява чудесно на фигурата – и
доколкото е възможно, да продължат лечението си. Като си вземат частен готвач, поне
ще избягват нещата, от които най-лесно се пълнее. А защо да не смъкнат и още няколко

88
фунта! Идеята им хареса. Биатрис знаеше какво ѝ трябва и можеше да устои на изкуше-
нията, стига да ги държат по-надалеч от нея. Освен това беше комарджийка и с дребните
си залагания в казиното щеше да убива две-три вечери в седмицата. Ароу обожаваше
Антиб и след прекарания месец в Карлсбад щеше да изглежда чудесно. Оставаше ѝ само
да избира измежду младите италианци, страстните испанци, галантните французи и дъл-
гокраките англичани, които цял ден се шляят по бански гащета и пъстри халати. Планът
сполучи. Прекарваха великолепно. Два пъти седмично ядяха само твърдо сварени яйца
и сурови домати и всяка сутрин се качваха на кантара е олекнало сърце. Ароу достигна
сто петдесет и четири фунта и се чувстваше като младо момиче. Биатрис и Франк си
имаха един начин на стъпване, при който стрелката сочеше малко под сто и осемдесет.
Кантарът, който си бяха купили, отчиташе в килограми, но те се научиха да ги превръ-
щат начаса във фунтове и унции.
Но четвъртият партньор за бридж все още им създаваше главоболия. Този съвсем не
го биваше, онзи бе толкова муден, че ги вбесяваше; един беше сприхав, друг не пона-
сяше загубите, а трети се оказваше мошеник. Трудно беше наистина да попаднеш на
свестен партньор.
Една сутрин, както си седяха на терасата с изглед към морето, като пиеха чай (без
мляко и без захар) и хапваха сухари по рецептата на д-р Худеберт, от които не се пълнее,
Франк вдигна поглед от писмото, в което се бе зачела.
– Лена Финч идва на Ривиерата – заяви тя.
– Коя е тя? – попита Ароу.
– Жена на мой братовчед. Той почина наскоро и тя едва сега се съвзема от нервната
криза. Да я поканя ли при нас за две седмици?
– Играе ли бридж? – запита Биатрис.
– И още как – избоботи Франк е плътния си глас. – фантастична е. Така няма да зави-
сим от случайни хора.
– На колко е години? – попита Ароу.
– Колкото мен.
– Чудесно.
Въпросът беше уреден. С присъщата си решителност веднага след закуска Франк из-
прати телеграма и три дни по-късно Лена Финч пристигна. Франк я посрещна на гарата.
Лена беше в дълбок, но изискан траур поради скорошната загуба на съпруга си. Франк
не я беше виждала от две години. Целуна я сърдечно и я огледа от глава до пети.
– Много си отслабнала, мила – каза ѝ тя. Лена направи героично усилие и се усмихна.
– Доста преживях напоследък.
Франк въздъхна, но дали от съчувствие към братовчедка си или от завист, никой не
разбра.
Лена не се оказа чак толкова потисната и след като набързо се изкъпа, бе готова да
придружи Франк до плажа. Франк представи новодошлата на двете си приятелки и те
седнаха в заведението, известно като „Маймунската къща“. Това беше кътче със стък-
лен покрив, гледка към морето и бар в дъното; в който винаги се тълпяха хора по бански
костюми, плажни облекла и халати и насядали около масите, весело разговаряха на
чашка. Милостивата Биатрис съжали клетата вдовица, а Ароу беше почти готова да
обикне бледото невзрачно същество на около четиридесет и осем години. Пристигна
келнерът.
– Какво ще си поръчаш, скъпа Лена? – попита Франк.

89
 – Все ми е едно, каквото и вие, сухо мартини или „Уайт Лейди“ 1.
Ароу и Биатрис я стрелнаха с поглед. Всеки знае колко се пълнее от коктейли.
– Сигурно си уморена от пътуването – любезно забеляза Франк.
Тя поръча сухо мартини за Лена и сок от лимони и портокали за себе си и двете си
приятелки.
– Алкохолът не ни допада много в тая жега – обясни тя.
– О, на мен изобщо не ми действа – отвърна Лена безгрижно. – Обичам коктейлите.
Ароу леко пребледня под своя руж (двете с Биатрис никога не мокреха лицата си,
когато се къпеха, и намираха, че е смешно, дето Франк с нейния ръст се преструва, че
обича да се гмурка), но не каза нищо. Бъбреха си весело и непринудено, говореха с удо-
волствие и за най-баналните неща и накрая бавно се отправиха към вилата за обяд.
Във всяка салфетка бяха сгънати по две диетични сухарчета. Лена ги побутна наст-
рана с лъчезарна усмивка.
– Може ли малко хляб? – попита тя.
И най-грубото ругателство не би осквернило повече слуха на трите жени. Пито една
от тях не беше вкусвала хляб от десет години. Дори лакомата Биатрис не престъпваше
това правило. Франк, като добра домакиня, се съвзе първа.
– Разбира се, скъпа – рече тя и нареди на прислужника да донесе хляб.
– И малко масло – додаде Лена с непринуден тоя. За миг настъпи неловко мълчание.
– Не знам дали има вкъщи – отвърна Франк, – но ще попитам. Може да е останало
нещичко в кухнята.
– Обожавам хляб с масло, а вие? – обърна се Лена към Биатрис.
Биатрис направи кисела физиономия и смънка нещо. Икономът донесе дълга хрус-
кава франзела. Лена я разряза на две и я намаза обилно с масло, което се появи изневи-
делица. Поднесоха морски език на скара.
– Ние тук се храним твърде скромно – каза Франк. – Надявам се, че няма да имаш
нищо против.
– О, не, аз се задоволявам с малко – отвърна Лена, като си взе масло и го намаза върху
рибата. – Хляб и масло, картофи и сметана, това ми стига.
Трите приятелки се спогледаха. Едрото жълтеникаво лице на Франк посърна и тя с
отвращение погледна сухия блудкав морски език в чинията си. Биатрис ѝ се притече на
помощ.
– Жалко, че нямаме сметана – обади се тя. – Това е едно от нещата, от които човек
трябва да се лиши на Ривиерата.
– Жалко наистина! – каза Лена. Останалата част от обяда се състоеше от агнешки кот-
лети, чиито тлъстини бяха грижливо изрязани, за да не изкушат Биатрис, и сварен спа-
нак, а за десерт – компот от круши. Лена опита крушите и погледна иконома въпроси-
телно. Този досетлив човек отгатна желанието ѝ и тутакси подаде захарницата, макар
че никога досега не бе поднасял захар на масата. Тя си взе, без да се ограничава. Другите
три се престориха, че не забелязват нищо. Сервираха кафето и Лена си сложи три бучки
захар.
– Личи си, че обичате сладкото – каза Ароу с привидно дружелюбен тон.
– Според нас захаринът подслажда повече – рече Франк и пусна мъничка таблетка в
кафето си.
– Отвратителен е – каза Лена.

1
Коктейл от джин, ликьор „Куантро“ и лимонов сок – бел. пр.
90
 Лицето на Биатрис помръкна и тя изгледа бучките захар с копнеж.
– Биатрис! – смъмри я боботещият глас на Франк.
Биатрис потисна въздишката си и посегна към захарина.
Франк си отдъхна, когато най-сетне седнаха да играят бридж. Нямаше съмнение, че
Биатрис и Ароу са разстроени. А Франк толкова искаше да харесат Лена и гореше от
желание братовчедка ѝ да прекара приятно двете седмици с тях. Ароу игра първия робер
с новодошлата.
– Как играете: по „Вандербилт“ или „Кълбъртсън“? – попита я тя.
– Без условности – безгрижно отвърна Лена. – Играя по интуиция.
– Аз предпочитам „Кълбъртсън“ – изсъска Ароу.
Трите дебелани се приготвиха за атака. Без условности ли? Ще я научат те нея. Щом
се стигна до бриджа, дори Франк забрави роднинските чувства и се залови да играе,
твърдо решена, както и останалите, да сложи пришълката на място. Но интуицията чу-
десно помагаше на Лена. Тя имаше и усет, и голям опит. Играеше с въображение, бързо,
смело и сигурно. Другите три бяха от твърде висока класа, за да не оценят Лена по дос-
тойнство, и понеже бяха добри и великодушни, постепенно ѝ простиха. Това беше ис-
тински бридж. Същинско удоволствие. Ароу и Биатрис се настроиха по-приятелски към
Лена и Франк, забелязала промяната, въздъхна с дълбоко облекчение. Планът ѝ щеше
да успее.
След час-два се разделиха, Франк и Биатрис отидоха да играят голф, а пък Ароу из-
лезе да се поразходи с младия принц Рокамаре, с когото неотдавна се бе запознала. Той
беше много мил и симпатичен. Лена остана вкъщи, за да си почине.
Срещнаха я отново за вечеря.
– Надявам се поне, че си отпочинала, скъпа Лена – каза Франк. – Изпитвах угризения,
задето те оставих съвсем сама.
– О, няма нищо. Чудесно си поспах, а после пих един коктейл у „Хуан“. И знаеш ли
какво открих? Толкова ще се зарадваш. Намерих една приказна чайна, където продават
най-хубавата прясна сметана. Поръчах да ни изпращат по половин пинт всеки ден. Така
и аз ще дам своя скромен принос към домакинството.
Очите ѝ блестяха. Очевидно очакваше, че всички ще изпаднат във възторг.
– Много мило от твоя страна – каза Франк, като се мъчеше с изражението си да
смекчи негодуванието, изписано по лицата на двете ѝ приятелки. – Но ние изобщо не
ядем сметана. При този климат тя много дразни жлъчката.
– Тогава ще трябва сама да си я изяждам – весело каза Лена.
– Не мислите ли за фигурата си? – запита Ароу с леден тон.
– Лекарят ми каза, че трябва да ям.
– Нима ви е казал да ядете хляб и масло, картофи и сметана?
– Да. Мисля, че точно това имахте предвид, когато ми казахте, че се храните скромно.
– Ще станете като бъчва – каза Биатрис.
– Няма. Аз въобще не пълнея. Ям всичко каквото пожелая, а пък не ми личи – засмя
се Лена.
Леденото мълчание, с което посрещнаха думите ѝ, бе нарушено от влизането на прис-
лужника.
– Масата е сложена – обяви той.
Късно вечерта, когато Лена си беше легнала, те обсъдиха положението в стаята на
Франк. Цялата вечер се бяха държали необичайно весело и се бяха закачали с приятел-
ска добронамереност, която можеше да заблуди и най-опитното око. Но сега захвърлиха

91
маските. Биатрис беше сърдита, Ароу – озлобена, а Франк – отчаяна.
– Не издържам да седя и да гледам как яде любимите ми лакомства – оплака се Биат-
рис.
– А нас питаш ли ни? – сряза я Франк.
– Изобщо не биваше да я каниш – каза Ароу.
– Откъде можех да знам? – извика Франк.
– Мисля, че ако наистина скърбеше за съпруга си, щеше да яде по-малко – додаде
Биатрис. – Няма и два месеца, откакто е починал. Така ли се почита покойник?
– Защо не яде това, с което се храним и ние? – попита злобно Ароу. – Нали е гостенка.
– Не чу ли защо? Лекарят ѝ казал да се тъпче.
– Тогава да върви в санаториум.
– Не съм от камък, Франк, не мога повече – изстена Биатрис.
– Щом аз мога, ще търпиш и ти.
– Тя е твоя братовчедка, а не наша – възрази Ароу. – Няма да стоя тук четиринадесет
дни и да я гледам как плюска.
– Просташко е да се придава такова значение на храната – избоботи Франк и гласът ѝ
беше по-плътен от всякога. – Все пак духът стои над всичко.
– Мен ли наричаш простачка, Франк? – изсъска Ароу гневно.
– Не, разбира се, че не – намеси се Биатрис.
– Обзалагам се, че ти си способна да слезеш в кухнята, след като всички заспят, и
добре да си похапнеш насаме.
Франк скочи на крака.
– Как можа да кажеш такова нещо, Ароу? Никога не бих поискала от някого да нап-
рави онова, което сама не мога да извърша. Ти ме познаваш от години, нима мислиш,
че съм способна на такава подлост?
– Защо тогава никога не отслабваш?
Франк ахна и се заля в сълзи.
– Каква жестока обида! А аз толкова фунта съм смъкнала досега!
Тя плачеше като дете. Огромното ѝ тяло се тресеше и едри сълзи капеха върху пищ-
ната ѝ гръд.
– Миличка, не исках да те обидя – извика Ароу.
Тя падна на колене, обгърна Франк, доколкото позволяваха пълните ѝ ръце, разплака
се и гримът се размаза по бузите ѝ.
– Да не искаш да кажеш, че не съм отслабнала? – хълцаше Франк. – След толкова
много лишения.
– Не, мила, отслабнала си, разбира се, че си отслабнала – утеши я Ароу през сълзи. –
Всеки го вижда!
Въпреки вродената си сдържаност Биатрис също се разплака. Гледката бе наистина
покъртителна. Само каменно сърце не би се трогнало при вида на Франк, тази храбра
жена, която се обливаше в сълзи. След малко всички си попиха очите и се подкрепиха
с малко коняк, разреден с вода – питието, което по мнението на лекарите е най-малко
калорично. Поолекна им. Решиха, че Лена трябва да яде предписаната ѝ питателна
храна и тържествено се заклеха да не губят повече самообладание. Тя наистина беше
първокласен бриджор и щеше да стои само две седмици. Щяха да направят всичко, за
да ѝ бъде приятно. Целунаха се сърдечно за лека нощ и се разделиха в приповдигнато
настроение. Нищо не биваше да помрачава чудесното им приятелство, което ги беше
направило толкова щастливи.

92
 Но човешката природа е слаба и не бива да се иска много от нея. Трите ядяха риба на
скара, докато Лена си похапваше макарони, току-що полети с цвъртящо масло и поръ-
сени със сирене; ядяха котлети на скара и сварен спанак, докато тя си угаждаше с пастет
от гъши дроб; два пъти в седмицата караха на твърдо сварени яйца и сурови домати, а
Лена си позволяваше грах, плувнал в сметана, и картофи, приготвени с богато въобра-
жение. Главният готвач беше голям майстор и с радост се възползва от възможността
да разнообрази трапезата с ястия, едно от друго по-обилни, по-вкусни и по-сочни.
– Горкият Джим! – въздишаше Лена, като се сещаше за съпруга си. – Толкова оби-
чаше френската кухня.
Икономът прояви умението си да приготвя пет-шест вида коктейли и Лена им каза,
че лекарят ѝ препоръчал да пие бургундско на обяд и шампанско на вечеря. Но трите
дебелани не падаха духом. Те си оставаха весели, словоохотливи и дори въодушевени
(такова е вроденото притворство у жените), само дето Биатрис се поумърлуши, а неж-
ните сини очи на Ароу добиха стоманеносив оттенък. Плътният глас на Франк стана
още по-дрезгав. Напрежението нарастваше, щом почнеха да играят бридж. Имаха на-
вика да обсъждат картите си и го правеха приятелски. Но сега в разговора им се прок-
радваше язвителност и понякога си посочваха грешките една на друга с ненужна откро-
веност. Обсъждането се превръщаше в спор, а спорът в пререкание. Нерядко играта
приключваше в гневно безмълвие. Веднъж Франк обвини Ароу, че нарочно я е изма-
мила. На два-три пъти Биатрис, най-отстъпчивата от трите, се разрида неутешимо. При
друг случай Ароу хвърли картите сърдито и напусна стаята. Нервите им бяха опънати
до краен предел. Лена се превърна в миротворец.
– Глупаво е да се караме заради един бридж – успокояваше ги тя. – В края на краи-
щата това е само игра.
При нея всичко беше наред. Похапваше си хубавичко и изпиваше по половин бутилка
шампанско на вечеря. Освен това ѝ вървеше. Печелеше всичко, което залагаха. Резул-
татът се записваше в тефтерче след всяка игра и нейните точки нарастваха от ден на ден
със строга последователност. Нима на тоя свят няма справедливост? Те се намразиха
помежду си. И макар че мразеха и Лена, нещо ги караше да ѝ се доверят. Всяка една ѝ
разправяше колко са отвратителни другите. Ароу например беше убедена, че не бива да
се движи в компанията на жени, толкова по-възрастни от нея. Бе решила да пожертва
своя дял от наема и да прекара остатъка от лятото във Венеция. Франк каза на Лена, че
мъжкият ѝ разум не може повече да търпи капризите на Биатрис и поразителната глу-
пост на Ароу.
– Имам нужда от интелектуална среда – кънтеше гласът ѝ. – Когато човек има мозък
като моя, трябва да общува е равни нему.
Биатрис искаше само мир и покой.
– Ненавиждам жените – казваше тя. – Толкова са непостоянни и злобни.
Към края на гостуването на Лена трите жени почти не си говореха. Спазваха прили-
чие пред нея, но зад гърба ѝ вече не се преструваха. Дори не се караха. Избягваха се
една друга, а когато това не беше възможно, проявяваха ледена учтивост.
Лена искаше да посети свои приятели на Италианската Ривиера и Франк я изпрати
със същия влак, с който бе пристигнала. Отнасяше със себе си и голяма част от техните
пари.
– Не знам как да ти благодаря – каза тя, когато се качи във вагона. – Прекарах чу-
десно.
Ако имаше нещо, с което Франк Хиксън се гордееше повече, отколкото с това, че не

93
пада по-долу от кой да е мъж, то беше самочувствието ѝ на дама и нейният отговор бе
безупречно съчетание на изисканост и великодушие.
– На всички ни беше приятно с теб, Лена – каза тя. – Беше истинско удоволствие.
Но когато влакът потегли, тя въздъхна с такова дълбоко облекчение, та чак перонът
се разтресе. И като изпъна мощните си рамене, се упъти към вилата.
– Уф! – пухтеше тя от време на време. – Уф!
Сложи си целия бански, обу сандалите с въжени подметки, наметна се с един мъжки
халат (без разни фантазии) и тръгна към плажа. Имаше още време да се изкъпе преди
обяд. Отби се в „Маймунската къща“ и се огледа, за да поздрави някой познат, защото
изведнъж ѝ беше домиляло за всички, но веднага замръзна на мястото си. Не можеше
да повярва на очите си. Биатрис се беше усамотила на една маса; облякла бе плажната
си дреха, купена наскоро от „Молино“, на шията си носеше перлена огърлица, а от зор-
кото око на Франк не убягна току-що накъдрената ѝ коса, гримът ѝ беше безупречен. И
каквато си беше „стройна“, та даже гойна, пак никой не би могъл да отрече, че е предс-
тавителна жена. Но какво правеше тя? С тежките крачки на неандерталец – такава беше
обичайната походка на Франк – тя се доближи до Биатрис. В черния си бански костюм
Франк приличаше на огромните млекопитаещи, които японците ловят в Торесовия про-
лив и простолюдието ги нарича „морска крава“.
– Биатрис, какво правиш тук? – изрева тя с цяло гърло.
Сякаш гръм удари в далечните висини. Биатрис я погледна невъзмутимо.
– Ям – отвърна тя.
– По дяволите! Виждам, че ядеш!
Пред Биатрис имаше чиния с френски кифлички, купичка с масло, бурканче ягодов
конфитюр, кафе и каничка сметана. Биатрис мажеше дебел слой масло върху вкусния
топъл хляб, отгоре разстилаше конфитюр и го заливаше с разбита сметана.
– Ще се погубиш – каза Франк.
– Не ме интересува – изфъфли Биатрис с пълна уста.
– Ще станеш като бъчва.
– Върви по дяволите!
Тя направо се изсмя в лицето на Франк. Боже мой, как ухаеха тези кифлички!
– Биатрис, разочарована съм от теб. Мислех, че имаш по-силна воля.
– Ти си виновна. И тая ужасна жена. Нали сама я покани. Цели две седмици я гледах
как плюска като свиня. Да не съм от камък. Ще се наям както трябва, пък ако ще да се
пръсна.
Сълзи бликнаха в очите на Франк. Изведнъж се почувства много слаба и крехка. Тя
се отпусна безмълвно на един стол до Биатрис. Появи се келнер. С трогателен жест
Франк посочи към кафето и кифличките.
– И за мен същото – въздъхна тя и несъзнателно посегна към една кифличка, но Би-
атрис дръпна чинията.
– Не ти давам – каза тя. – Изчакай си твоето, Франк я нарече с име, което дамите
рядко използват помежду си в изблик на чувства. След малко келнерът ѝ донесе киф-
лички, масло, конфитюр и кафе.
– А къде ти е сметаната, глупако? – ревна тя като разярена лъвица.
Франк се залови да яде, по-точно да плюска. Заведението бе започнало да се пълни с
хора от плажа, които се отбиваха тук за по един-два коктейла, изпълнили дълга си към
слънцето и морето. След малко се зададе Ароу с принц Рокамаре. Беше с прекрасно
копринено наметало, което придържаше здраво с една ръка в желанието си да изглежда

94
още по-елегантна, и ходеше с изправена глава, за да прикрие двойната си брадичка.
Смееше се весело и се чувстваше като младо момиче. Принцът току-що ѝ беше казал
(на италиански), че пред сините ѝ очи бледнее и Средиземно море. Разделиха се за
малко и той отиде в мъжката тоалетна, за да приглади лъскавата си черна коса; угово-
риха се след пет минути да пийнат нещо. Ароу се запъти към дамската тоалетна, за да
си сложи още малко руж на бузите и червило на устните. По пътя забеляза Франк и
Биатрис и се закова на място. Не можеше да повярва на очите си.
– Господи! – извика тя. – Ах вие, животни такива! Прасета! – Дръпна един стол. –
Келнер!
Уречената среща тозчас ѝ се изпари от ума. Келнерът светкавично се появи.
– Донесете ми същото, както на тези две дами – поръча тя.
Франк вдигна едрата си глава от чинията.
– Донесете ми пастет от гъши дроб – прокънтя гласът ѝ.
– Франк! – възкликна Биатрис.
– Млъкни!
– Добре. Тогава и за мен.
Донесоха кафето, горещите кифли, сметаната и пастета и те се заловиха с тях начаса.
Слагаха сметана върху пастета и така го ядяха. Лапаха конфитюр с препълнени лъжици.
Лакомо хрупкаха вкусния хляб. Какво значение имаше любовта за Ароу сега? Нека
принцът си задържи двореца в Рим и замъка в Апенич. Не приказваха. Заниманието им
беше твърде сериозно. Ядяха с небивало въодушевление.
– Не съм хапвала картофи от двадесет и пет години – промълви Франк унесено.
– Келнер! – извика Биатрис. – Пържени картофи и за трите.
– Tres bien, Madame2.
Появиха се и картофите. Дори арабските благоухания, взети заедно, не можеха така
да галят обонянието. Нахвърлиха се върху тях с пръсти.
– Донесете ми едно сухо мартини – поръча Ароу.
– Кой пие сухо мартини по обяд, Ароу? – каза Франк.
– Кой ли? Сега ще видиш.
– Добре тогава. Донесете ми двойно сухо мартини! – каза Франк.
– Нека бъдат три двойни – обади се Биатрис.
Коктейлите бяха донесени и изпити на един дъх. Жените се спогледаха и въздъхнаха.
Раздорите от последните две седмици се стопиха и сърцата им отново преляха от иск-
рена привързаност. Не можеха да повярват, че някога са искали да скъсат едно приятел-
ство, което им носеше вечна наслада. Картофите свършиха.
– Чудя се дали имат шоколадови еклери – каза Биатрис.
– Имат, и още как.
И наистина имаха, Франк напъха цял еклер в зиналата си уста, глътна го и грабна
друг, но преди да го лапне, погледна другите две и заби кинжала на отмъщението в
сърцето на чудовищната Лена.
– Каквото и да кажете, тя наистина играеше ужасно бридж.
– Отвратително – съгласи се Ароу.
А на Биатрис изведнъж ѝ се доядоха целувки.

2
Разбира се, госпожо (фр.) – бел. пр.
95
 ЪРУИН ШОУ
Във френски стил
От Египет Бедоуз пристигна сутринта, отиде в хотела си, където се ръкува с портиера,
обяснявайки му, че пътуването е било добро, но че египтяните са били невъзможни. От
него научи, че както обикновено градът е претъпкан с хора и че цената на стаята се е
покачила още веднъж, както обикновено.
– Туристическият сезон вече продължава дванайсет месеца – каза портиерът, пода-
вайки ключа на Бедоуз. – Явно никой не си стои вкъщи. Много е изтощително.
Бедоуз се качи по стъпалата, като каза на носача да постави пишещата му машина в
дрешника – за известно време нямаше никакво желание да я вижда. Отвори прозореца
и погледна със задоволство към течащата наблизо Сена. След това си взе душ, облече
си чисти дрехи и по телефона съобщи номера на Кристина на жената от централата,
която имаше странния обиден навик да повтаря номерата на английски и Бедоуз уста-
нови с усмивка, че и това не се е променило. Когато телефонистката набра номера на
Кристина, в слушалката се чу познатата неразбория. Телефонът в хотела ѝ беше във фо-
айето и Бедоуз трябваше да произнася името бавно – госпожица Т като Теодор, А като
Андре, Т като Теодор, Е като Едуард – преди мъжът от другата страна да разбере и да
отиде при нея, за да ѝ каже, че един американски джентълмен я търси.
Бедоуз чу как стъпките ѝ се приближават към телефона и си помисли, че по звука
може да познае, че тя е с токчета.
– Ало – чу се гласът ѝ.
Когато тя заговори, по линията се появи моментно пращене, но дори така Бедоуз
можа да различи бездиханния възбуден тон в гласа ѝ. Кристина отговаряше на телефона
така, все едно очакваше всяко позвъняване да бъде покана за парти.
– Здрасти, Крие – каза Бедоуз.
– Кой е?
– Гласът на Египет – съобщи Бедоуз.
– Уолтър – извика щастливо тя, – кога се прибра?
– Преди минута – отвърна той, като призна пред себе си, че я излъга, за да я зарадва. –
На токчета ли си?
– Какво?
– Ти си на токчета, нали?
– Чакай малко, за да погледна – каза тя и след кратка пауза продължи: – Шашна ли се
в Кайро?
Бедоуз се засмя.
– Полуориенталска улична търговия – отвърна той. – Донесъл съм запаси. Къде ще
ходим на обяд?
– Уолтър – каза Кристина, – аз съм отчаяна.
– Имаш среща.
– Да. Кога ще се научиш да телефонираш?
– Всичко е наред – отвърна Бедоуз небрежно. За него бе много важно никога да не
звучи разочарован. Имаше чувството, че ако помоли Кристина да отложи срещата си,
тя ще се съгласи, но той смяташе също за много важно никога да не се моли за нищо. –

96
Ще се видим по-късно.
– Какво ще кажеш за по едно питие днес следобед?
– Можем да започнем с това – съгласи се Бедоуз. – В пет?
– Нека да е пет и половина – уточни Кристина.
– Къде ще бъдеш? – запита той, моментално подразнен от допълнителната промяна в
часа.
– Близо до Етоал – отвърна Кристина.
– При Александър?
– Добре – съгласи се тя. – Ще дойдеш ли поне веднъж навреме?
– Бъди по-учтива – шеговито каза Бедоуз. – Не започвай още от първия ден, в който
човек се връща в града.
– A tout a l’heure3.
– Какво казахте, госпожице?
– Тази година дори и децата говорят френски – засмя се тя. – Не е ли хубаво, че си
отново в града?
Когато тя затвори, се чу познатото до болка изщракване. Бедоуз постави бавно слу-
шалката на вилката и отиде до прозореца. Загледа се в реката, мислейки си, че за първи
път от много време Кристина нямаше да дойде при него на мига, в който той е в Париж.
Реката излъчваше студенина, дърветата стърчаха голи, а небето изглеждаше сиво, като
че ли е било такова месеци наред. Но заедно с това градът изглеждаше обещаващ. Дори
сивото зимно време без слънце и сняг не можеше да попречи на Париж да не изглежда
обещаващ.
Бедоуз обядва с човек от АП, който току-що се бе върнал от Америка. От него разбра,
че нещата в Америка придобивали неприятен характер. „Дори да се храниш в аптека,
ще ти струва поне долар и половина за обяд“. Това накара Бедоуз да се почувства дя-
волски щастлив, че не е там.
Пристигна в кафенето малко по-късно, но Кристина не беше дошла. Седна до големия
прозорец, на остъклената тераса, чувствайки как студа на зимния следобед прониква
през ръкава му. Терасата беше пълна с жени, които пиеха чай и мъже, които четяха
вечерните вестници. Навън, под дърветата, се събираше малък парад от ветерани, учас-
твали в някакво подразделение през Първата световна война. Бяха на средна възраст,
скупчени един до друг и измръзнали в палтата си. Носеха знамена и ордени. Бедоуз
предположи, че се готвят да тръгнат след военния оркестър към Арката, за да поставят
венци на гробницата в памет на падналите в битки, които никой вече не си спомняше.
Французите, помисли си вкиснато той, защото Кристина закъсняваше, а и следобедът
беше провалил обещанието си, успяват винаги да намерят повод да блокират движени-
ето. Изглежда имаха безкраен запас от мъртви, които трябва да бъдат чествани.
По време на обяда бе пил доста, затова си поръча бира. Под въздействието на първата
вълна от лакомия след египетската храна стомахът му се чувстваше некомфортно и той
изведнъж изпита силна умора от всичките мили, пропътувани от него през последните
двайсет и четири часа. След трийсет и петата година, помисли си той, обхванат от ве-
черна меланхолия, без значение колко бърз е самолетът, колко спокоен е въздухът и
колко мека е възглавницата, тялото безпогрешно регистрира разстоянието. Беше навър-
тял трийсет и пет лазарника преди три месеца и бе започнал да се отнася с притеснение
към възрастта. Все по-често оглеждаше лицето си в огледалото, откривайки гънки под

3
До скоро виждане (фр.) – бел. пр.
97
очите и бели косми в брадата си. Спомни си един слух, че застаряващите играчи с топка
се бръснели два или три пъти дневно, за да попречат на мениджърите и спортните жур-
налисти да видят издайническите петна в наболата брада. Може би, помисли си той,
мъжете с кариера във Външното министерство са принудени да правят същото. Седем-
десет без трийсет и пет прави трийсет и пет, замисли се той. Това бе едно равенство,
което изпълзяваше злокобно в съзнанието му все по-често след междинната годишнина,
особено късно следобед. През студеното стъкло се зазяпа навън към тътрещите се вете-
рани, подредени в окаяни редици зад техните флагове, с парата, излизаща от устата им,
смесена с цигарения дим, издигащ се над главите им. Искаше му се да бяха започнали
да маршируват и да се махнат оттам. „Ветеран“ беше дума, която изведнъж премина
покрай ухото му като неприятен звук.
Искаше му се също Кристина да беше дошла. Не ѝ бе присъщо да закъснява. Тя беше
едно от онези рядко срещани момичета, които винаги отиваха на среща в уречения час.
Без причина си спомни, че се обличаше с голяма бързина и ѝ бяха необходими само
една-две минути, за да среше косата си. Имаше руса коса, подстригана късо по парижки
маниер, който оставяше врата ѝ гол. Бедоуз се замисли за врата на Кристина. Почувства
се по-добре.
Двамата щяха да си направят една приятна вечер, помисли си той. Човек не бива да
си позволява да се чувства уморен или стар в Париж. А ако все пак това чувство някога
се превърне в хронично, щеше да напусне този град завинаги.
Замисли се за онази част от вечерта, която му предстоеше. Щяха да се шляят от бар в
бар, избягвайки приятелите си и без да се напиват да отидат до бистрото при пазара,
където имаше дебели пържоли и тежко червено вино. А след това може би щяха да оти-
дат в нощния клуб, където представяха особено оригинално куклено шоу и трима млади
мъже пееха смешни песни, които за разлика от толкова много песни от нощните клубове
бяха наистина смешни. Когато човек излезеше на улицата след тяхното шоу, се чувст-
ваше очарован и развеселен, а дълбоко в него оставаше впечатлението, че това е начи-
нът, по който трябва да се чувства в Париж в два часа сутринта.
Беше завел Кристина там през нощта преди да замине за Кайро. Перспективата да
отиде на същото място още през първата нощ, когато се бе върнал вкъщи, му даваше
едно неочаквано приятно чувство на задоволство. Кристина беше много хубава, най-
хубавото момиче във всяка стая, изпълнена с хубавици. Дори през първите месеци на
тяхното запознанство той бе станал да танцува. Не го беше правил отдавна. Музиката
се изпълняваше от пианист и мъж, който изтръгваше трептящи, пищни звуци от своята
електрическа китара. Двамата свиреха онези популярни френски песни, които караха
човек да почувства колко сладка, изпълнена с печал и сдържано разкаяние е любовта в
този град.
Спомни си, че музиката бе настроила Кристина малко сантиментално, което беше
странно за нея. По време на шоуто тя бе държала ръката му и го целуваше, когато между
отделните номера светлините изчезваха. За момент очите ѝ се бяха изпълнили със сълзи
и тя беше казала „Какво ще правя без теб два месеца?“ Беше станал малко предпазлив,
защото много добре разбираше, че неговото заминаване е цяло щастие, след като тя
преминаваше в тази фаза. Това беше фазата, представляваща копнежа за женитба и
всеки нормален мъж трябваше да стои нащрек, особено ако това се случваше късно през
нощта в Париж в затъмнени помещения, където свиреха песни за мъртви листа и заги-
нали любови и любими, разделени от войната.
Бедоуз се беше женил веднъж и чувстваше, че за момента това е достатъчно. Жените

98
имаха склонност да създават деца и да се цупят, както и да посягат към чашата или към
други мъже, когато техните собствени съпрузи бяха служебно възпрепятствани от дру-
гата страна на океана за три или четири месеца поред. Малко се беше изненадал от
Кристина. Копнежът не бе присъщ за нея. Познаваше я, макар до неотдавна не много
добре, почти от времето, когато тя пристигна от Щатите преди четири години. Кристина
се снимаше като фотомодел и бе достатъчно красива, за да се оправя чудесно с тази
работа, освен че, както тя казваше, се чувстваше твърде глупаво, правейки модерните,
замечтани, секси гримаси, които изискваха от нея. Тя знаеше да пише на машина, да
записва дословно всяка диктовка и това ѝ даваше възможност да си урежда допълни-
телно временна работа, свързана с американски бизнесмени, които имаха непрекъснато
работа в Париж за един-два месеца. Бе усвоила френския без усилие, караше кола и от
време на време си намираше интересни малки ангажименти като компаньонка на въз-
растни американски дами, които искаха да направят обиколка на изпълнената със за-
мъци провинциална Франция или да отидат до Швейцария. Тя като че ли никога не се
нуждаеше от сън (а беше само на около двайсет и шест) и можеше да бодърства цяла
нощ с когото и да е. Посещаваше всички партита и според Бедоуз бе имала авантюри с
двама негови приятели – един фотограф на свободен хонорар и един пилот, командир
на транспортен самолет, който беше загинал в катастрофа до Франкфурт. Човек можеше
да ѝ телефонира по всяко време на деня или нощта без да я разгневи и да я представи на
всекиго без да се притеснява за поведението ѝ. Кристина винаги знаеше кое бистро е
модерно в момента и кой пее в съответния нощен клуб, кой нов художник си заслужава
да бъде видян и кой е в града, кой ще пристигне следващата седмица и кои малки хотели
около Париж са приятни за обяд или за прекарване на уикенда. Тя очевидно нямаше
много пари, но се обличаше очарователно – достатъчно по френски, за да забавлява
френските си приятели и в същото време не толкова по френски, за да кара американ-
ците да мислят, че се опитва да се прави на европейка. Всичко на всичко, тъй като тя не
беше момиче, което нечии родители бе вероятно да одобрят, можеше да се твърди, както
Бедоуз бе направил веднъж, че тя е една декорация към търсещите и неспокойни години
от втората половина на двайсети век.
Ветераните започнаха да се изнасят под знамената, шумолящи леко в здрача. Малката
парадна група зави покрай офиса на TWA и тръгна нагоре по Шанз-Елизе. Бедоуз ги
зяпаше, смътно замислен за други паради и други знамена. Тогава видя Кристина да
пресича улицата сред автомобилното движение, пъргава и уверена в себе си. Тя можеше
да живее в Европа до края на живота си, помисли си той и се усмихна, докато я гледаше.
Всичко, което трябваше да направи, бе да извърви десет крачки, за да разбере всеки, че
е родена от другата страна на океана.
Когато тя отвори вратата към терасата, той се изправи. Не носеше шапка и Бедоуз
забеляза, че косата ѝ е много по-тъмна, отколкото я помнеше, както и че я бе пуснала
по-дълга. Когато доближи масата, той я целуна по двете страни.
– Добре дошла – каза Бедоуз във френски стил.
Тя го прегърна.
– Ами сега – рече Кристина – ето го отново мъжът.
Тя седна, разкопчавайки палтото си и му се усмихна през масата. Бузите ѝ бяха за-
червени от студа, а очите ѝ светеха и тя изглеждаше ослепително млада.
– Духът на Париж – пошегува се Бедоуз, докосвайки ръката ѝ върху масата. – Амери-
канският сектор. Какво да бъде пиенето?
– Чай, моля. Толкова се радвам да те видя.

99
 – Чай? – Бедоуз направи физиономия. – Нещо не е наред ли?
– Не – отговори Кристина. – Просто искам чай.
– Това е страхотно питие за посрещане на завърнал се вкъщи пътешественик – отбе-
ляза Бедоуз.
– С лимон, моля – добави Кристина.
Бедоуз сви рамене и поръча един чай на сервитьора.
– Как беше в Египет? – попита Кристина.
– Ама аз в Египет ли бях? – вторачи се в Кристина Бедоуз, наслаждавайки се на ли-
цето ѝ.
– Така пишеше във вестниците.
– О, да – кимна той. – Един нов свят, борещ се да бъде роден – добави той с дълбок и
компетентен глас. – Твърде късно за феодализъм, твърде рано за демокрация...
Кристина направи гримаса.
– Прекрасни фрази за архивите на Държавния департамент – каза тя. – Искам да кажа,
как е в Египет след някоя чашка.
– Слънчев и тъжен. След две седмици, прекарани в Кайро, започваш да съжаляваш
всеки. Как е в Париж?
– Твърде късно за демокрация – обясни Кристина, – твърде рано за феодализъм.
Бедоуз се ухили, наведе се над малката масичка и нежно я целуна.
– Искам да кажа, как е в Париж след някоя целувка?
– Същия – каза Кристина, като се поколеба. – Почти същия.
– Кои са тук?
– Групата – отвърна Кристина небрежно. – Обичайните щастливи изгнаници. Чарлс,
Борис, Ан, Теди...
Теди беше фотографът на свободен хонорар.
– Често ли го виждаш? – запита Бедоуз неангажиращо.
– Ъ? – Кристина му се усмихна едва забележимо.
– Само проверявам – усмихна се той.
– Не, не често – отвърна Кристина. – Неговият грък е в града.
– Все още гъркът?
Сервитьорът се появи и постави чая пред нея. Тя си наля в чашата и изстиска лимона.
Имаше дълги, сръчни пръсти и Бедоуз забеляза, че вече не използваше ярък лак за нок-
ти.
– А косата ти – попита той, – какво си направила?
Кристина докосна разсеяно косата си.
– О – каза тя, – значи забеляза?
– Къде отидоха вчерашните блондинки?
– Реших да бъда естествена – Кристина разбърка чая си, – за да видя как би стояла...
просто за разнообразие. Харесва ли ти?
– Още не съм решил. Освен това е и по-дълга.
– Ъ-хъ. За зимата. Беше ми студено отзад на врата. Някои твърдят, че така изглеждам
по-млада.
– Абсолютно са прави – съгласи се Бедоуз. – Сега изглеждаш точно на единайсет.
Кристина се усмихна и вдигна чашата си към него.
– За онези, които се завръщат – изрече тя.
– Не приемам тостове с чай – отвърна Бедоуз.
– Ти си един придирчив, влюбен в алкохола мъж – каза Кристина и спокойно отпи от

100
чая си.
– А сега – размърда се Бедоуз – да поговорим за довечера. Мисля, че можем да прес-
кочим нашите скъпи приятели и да отидем на онова място при пазара, за да вечеряме.
Зажаднял съм за една пържола, а след това... – той спря. – Какво има? Не можем ли да
вечеряме заедно?
– Не е точно това – Кристина стоеше с наведена глава и бавно разбъркваше чая си. –
Имам среща...
– Разкарай го – каза Бедоуз бързо. – Разкарай го този нещастник.
– Не мога. – Кристина погледна сериозно към него. – Той ще дойде да се срещне с
мен тук всеки момент.
– О – кимна с глава Бедоуз, – това променя нещата, нали?
– Да.
– Не можем ли да го разкараме?
– Не – каза Кристина, – не можем да го разкараме.
– Няма такъв човек, който да не може да бъде разкаран – каза Бедоуз. – Обясняваш,
че един стар приятел се е върнал току-що от ужасите на пустинята, едва се е отървал от
дизентерия и религиозни войни, оцелял е по чудо и как той се нуждае от успокоение и
нежно внимание към разбитите му нерви и така нататък...
Кристина се усмихна и поклати глава.
– Съжалявам – каза тя, – не става.
– Искаш ли аз да го направя? – попита Бедоуз. – Като мъж с мъж. Слушай, приятелю,
ние сме големи хора, цивилизовани... от този сорт.
– Не – каза Кристина.
– Защо не? – зачуди се Бедоуз, като осъзнаваше, че нарушава едно дълго изпълнявано
и досега ревниво спазвано правило да не се моли за нищо. – Защо да не може?
– Защото аз не искам – отвърна Кристина.
– О – изненада се Бедоуз. – Движим се с попътен вятър.
– До известна степен – каза меко тя, – попътен е. Бихме могли всички да вечеряме
заедно. Тримата. Той е много мил човек. Ще ти хареса.
– Никога не харесвам какъвто и да е мъж първата нощ, когато се връщам в Париж –
отвърна той.
Поседяха мълчаливо, докато Бедоуз си спомни всички онези пъти, когато Кристина
беше казвала по телефона „Добре, знам, че е грях, но ще го изпързалям. Ще се чакаме в
осем“. Беше трудно за вярване, но в този момент тази същата Кристина седеше срещу
него и той не забелязваше някаква очевидна промяна в начина, по който тя го гледа и
докосва ръката му.
– Два месеца са много време, нали? – обади се Бедоуз. – В Париж?
– Не – отвърна Кристина, – не са много време. Нито в Париж, нито където и да е дру-
гаде.
– Здравей, Кристина – той беше висок, доста солидно изглеждащ млад мъж, усмихнат
и русоляв. Стоеше до масата, държейки шапката си в ръка. – Намерих мястото без проб-
леми – той се наведе и я целуна по челото.
Бедоуз се изправи.
– Джак – каза Кристина, – това е Уолтър Бедоуз. Джон Хейслип, доктор Хейслип.
Двамата мъже се ръкуваха.
– Той е хирург – обясни Кристина, докато Хейслип подаде палтото и шапката си на
сервитьора, след което седна до нея. – За малко да изкарат снимката му на корицата на

101
„Лайф“ миналата година за нещо, което е направил с бъбреците. След трийсет години
ще бъде страхотно известен.
Хейслип тихо се засмя. Беше един голям, невъзмутим, самоуверено изглеждащ мъж,
е излъчването на атлет, който вероятно бе по-стар, отколкото изглеждаше. И Бедоуз
можеше от пръв поглед да каже какво изпитваше той към Кристина. А и Хейслип не се
опитваше да скрие нищо.
– Какво ще пиете, докторе? – запита Бедоуз.
– Лимонада, моля.
– Un citron presse – обърна се Бедоуз към сервитьора и с любопитство се взря в Крис-
тина, но тя държеше лицето си открито.
– Джак не пие – отбеляза Кристина. – Той казва, че не е честно от страна на хората,
които си изкарват хляба като режат други хора, да го правят.
– Когато се оттегля – каза весело Хейслип, – ще се накисна хубаво и ще оставя ръцете
си да треперят като листа на вятъра – обърна се той към Бедоуз. Беше очевидно, че му
е нужно съзнателно усилие, за да откъсне погледа си от Кристина.
– Добре ли прекарахте в Египет? – попита той.
– О – изненада се Бедоуз. – Вие знаете за моето пребиваване в Египет?
– Кристина ми е казала всичко за вас – обясни Хейслип.
– Дадох тържествена клетва, че ще забравя Египет до един месец след пристигането
ми – каза Бедоуз.
Хейслип се засмя. Имаше спокойна, непринудена усмивка, а лицето му бе приятелско
и несъзнаващо своята същност.
– Имам представа как се чувствате – каза той. – Понякога и аз изпитвам същото към
болницата.
– Къде е тя? – попита Бедоуз.
– Сиатъл – отвърна бързо Кристина.
– И от колко време сте тук?
Докато говореше, Бедоуз забеляза как Кристина погледна към него.
– От три седмици – каза Хейслип и се обърна отново към Кристина, като че ли това
беше единственото удобно за него положение. – Колко неща могат да станат за три сед-
мици. Мили Боже! – потупа ръката ѝ той и се засмя отново. – Още една седмица и об-
ратно в болницата.
– По работа ли сте тука или на почивка? – попита Бедоуз, попадайки безнадеждно в
шаблона на разговора на всички американци, срещнали се в чужбина за първи път.
– По малко и от двете – отвърна Хейслип. – Бях поканен на конференция тук, а след
това се разходих из няколко болници в района.
– А какво мислите за френската медицина, след като сега сте имали възможност да
видите някои неща? – запита Бедоуз, сякаш следователят в него бе задействан автома-
тично.
– Ами – Хейслип успя за момент да отлепи погледа си от Кристина – те действат раз-
лично от нас. Интуитивно. Французите нямат оборудването, което имаме ние или пък
парите за изследвания и трябва да компенсират с усет и интуиция – той се ухили. – Ако
се почувствате зле, господин Бедоуз, не се колебайте да се оставите в ръцете им. Ще
бъдете лекуван почти толкова добре, колкото на което и да е друго място.
– Чувствам се добре – отвърна Бедоуз, след което усети, че това, което каза, прозвуча
идиотски. Разговорът бе започнал да го притеснява заради начина, по който мъжът про-
дължаваше да гледа към Кристина – открито, признателно и всеотдайно. Настъпи

102
кратка пауза и Бедоуз имаше усещането, че ако не каже нещо, ще останат безмълвни
завинаги.
– Разгледахте ли забележителностите? – поинтересува се той тихо.
– Не така, както бих искал – отвърна Хейслип. – Само около Париж. Много бих желал
да отида на юг по това време на годината. На място, за което Кристина говори непре-
къснато – Сен Пол дьо Венс. Разбирам, че мястото е толкова по-различно от Сиатъл, че
човек само може да мечтае за него и все пак да се наслади на водата от течащия поток
и на християнския къшей хляб. Вие сте били там, нали господин Бедоуз?
– Да – отвърна той.
– Кристина ми разказа – каза Хейслип. – О, благодаря – обърна се той към серви-
тьора, който постави пред него чашата с лимонада.
Бедоуз се загледа в Кристина. Двамата бяха прекарали заедно там една седмица рано
през есента. Зачуди се какво точно бе казала на доктора.
– Ще го направим при следващото пътуване – обясни Хейслип.
– О – успя да каже Бедоуз, отбелязвайки множественото число в изречението и се
зачуди кого ли включва то.
– Вие планирате да идвате отново ли?
– След три години. – Хейслип внимателно извади леда от лимонадата си и го постави
на чинийката. – Мисля, че мога да се измъквам на всеки три години за шест седмици
през лятото. Хората не се разболяват толкова много през лятото. – Той се изправи и каза:
– Извинете ме, но трябва да направя няколко телефонни обаждания.
– Надолу по стълбите и надясно – обясни Кристина. – Жената ще те свърже с необхо-
димите хора. Тя знае английски.
Хлейслип се засмя.
– Кристина не вярва на моя френски – каза той. – Тя твърди, че единственото, което
някога е било прилично в моя френски, е добре различимия акцент Пуже Саунд. – Той
се отдалечи от масата и след малко спря. – Искрено се надявам, че ще можете да се
присъедините към нас за вечеря, господин Бедоуз.
– Ами – започна колебливо Бедоуз – направих няколко условни обещания, че ще се
срещна с някои хора. Но ще видя какво мога да измисля.
– Добре – Хейслип докосна леко рамото на Кристина, като че ли за някаква тайна
осигуровка и тръгна между масите към изхода.
Бедоуз го наблюдаваше, като си мислеше с неприязън „Е, все пак изглеждам по-
добре“. След това се обърна към Кристина. Тя разбъркваше разсеяно с лъжичка чаените
листа на дъното на чашата си.
– Ето защо косата ти е дълга и естествена, нали? – запита Бедоуз.
– Ето защо – Кристина продължаваше да разбърква чаените листа.
– И лакът за нокти?
– И лакът за нокти.
– И чаят?
– И чаят.
– А какво си му казала за Сен Пол дьо Венс?
– Всичко.
– Вдигни си погледа от тази тъпа чаша.
Кристина постави бавно лъжицата и вдигна главата си. Очите ѝ блестяха, но не дос-
татъчно, за да възпламенят пожар, а устата ѝ бе стисната, като че ли сдържаше някакво
усилие.

103
 – Какво искаш да кажеш е това „всичко“? – настоя Бедоуз.
– Всичко.
– Защо?
– Защото нямам какво да крия от него.
– От колко време го познаваш?
– Нали чу – каза Кристина. – От три седмици. Един мой приятел от Ню Йорк го бил
помолил да ме поздрави.
– И какво смяташ да правиш с него?
Кристина го погледна право в очите.
– Ще се оженя за него следващата седмица и ще се върнем заедно в Сиатъл.
– И ще дойдеш тук след три години за шест седмици през лятото, защото хората не
се разболяват толкова често през този сезон – почти заядливо каза Бедоуз.
– Точно така.
– И мислиш това за нормално?
– Да.
– Но ти го каза твърде предизвикателно.
– Не се прави на умник – тросна се грубо Кристина. – Аз съм свършила с всичко
онова.
– Сервитьор – извика Бедоуз, – донесете ми едно уиски, моля. – Изрече го на анг-
лийски, защото за миг бе забравил къде се намира. – А ти – обърна се той към Крис-
тина – си вземи, за бога, едно питие.
– Още един чай – каза Кристина.
– Да, мадам – прие сервитьорът поръчката и се оттегли.
– Ще ми отговориш ли на няколко въпроса?
– Да.
– Директно ли да питам?
– Да.
Бедоуз си пое дълбоко въздух и погледна през прозореца. Един мъж с дъждобран ми-
наваше покрай тях. Четеше вестник и поклащаше глава.
– Е, добре – започна Бедоуз, – какво толкова има в него?
– Как очакваш да отговоря на това? – на свой ред попита Кристина. – Той е един не-
жен, добър, разумен мъж. Е, и сега, какво разбра?
– Друго какво?
– И ме обича – добави тя с по-нисък глас.
През цялото време, откакто двамата бяха заедно, Бедоуз не я бе чувал да използва
тази дума.
– Той ме обича – повтори Кристина вяло.
– Видях – каза Бедоуз. – Невъздържано.
– Невъздържано – повтори тя.
– Сега нека ти задам друг въпрос – продължи Бедоуз. – Би ли искала да станеш от
масата и да дойдеш с мен тази нощ?
Кристина избута чашата си, завъртайки я замислено.
– Да – каза най-накрая тя.
– Но няма да го направиш – продължи Бедоуз.
– Не.
– Защо не?
– Нека говорим за нещо друго – каза Кристина. – Къде ще ходиш при следващото си

104
пътуване? Кения? Бон? Токио?
– Защо не?
– Защото ми е писнало от хора като теб – каза открито Кристина. – Писнало ми е и от
кореспонденти, и от пилоти, и от обещаващи млади държавници. Писнало ми е от всич-
ките прекрасни млади хора, които непрекъснато отиват някъде, за да докладват за рево-
люции или за да водят преговори, или за да умрат в някоя война. Писнало ми е от аеро-
гари и от това да изпращам някого. Писнало ми е да нямам право да плача, докато са-
молетът се отлепя от земята. Писнало ми е да бъда толкова отвратително точна. Писнало
ми е да отговарям на телефонни обаждания. Писнало ми е от всичките разглезени, с
вечен махмурлук международни любовници. Писнало ми е да седя на вечеря с хора,
които съм обичала и да бъда учтива към техните гърци. Писнало ми е да бъда прехвър-
ляна от ръка на ръка в групата. Писнало ми е да обичам повече другите, отколкото те
обичат мен. Това отговаря ли на въпроса ти?
– Повече или по-малко – отвърна Бедоуз. Бе изненадан, че никой от съседните маси
не им обърна особено внимание.
– Когато ти тръгна за Египет – продължи Кристина с монотонен глас, – аз взех реше-
ние. Залепих се за онази телена ограда, като гледах как зареждат с гориво огромните,
чудовищни самолети, стоящи със запалени светлини, изсуших сълзите си и взех реше-
ние. Следващият път щеше да има някой друг, който да е смазан от болка, а аз ще съм
тази, която заминава.
– И ти го намери.
– Намерих го – каза вяло тя, – но нямам намерение да го смазвам.
Бедоуз протегна ръцете си и хвана нейните. Те лежаха отпуснати в неговите.
– Крис... – каза той.
Но тя не обърна глава.
– Пиши ми в Сиатъл – отвърна тя, взирайки се през изпотения прозорец. Светлините
на кафенето, както и от отсрещния ресторант рефлектираха отразени, увеличени и изк-
ривени в чудновати форми върху стъклото.
Бедоуз освободи ръцете ѝ. Тя дори не ги помръдна. Те лежаха пред нея с лакираните
си бледи нокти, като проблясваха студено върху изцапаната дървена маса. Бедоуз се
изправи.
– Аз по-добре да тръгвам – трудно му беше да говори, а собственият му глас звучеше
странно и той си помисли „Боже, остарявам, изкушавам се да заплача в ресторант“. –
Не бих искал да чакам за сметката. Предай на приятеля си, че съжалявам, задето не мога
да се присъединя към вас за вечеря и се извинявам, че го изоставям със сметката.
– Всичко е наред – каза сухо Кристина. – Той ще се радва да плати.
Бедоуз се наведе и я целуна първо по едната страна, а след това и по другата.
– Довиждане – каза той, като си мислеше, че се усмихва във френски стил.
Бедоуз си облече бързо палтото и излезе навън. Мина покрай офиса на TWA към го-
лемия булевард и сви на ъгъла, където ветераните бяха минали с маршова стъпка преди
половин час. После тръгна сляпо към Арката, където пред гробницата във вечерната
мъгла на светлината на пламъка проблясваха нежно лавровите листа на венците.
Той знаеше, че това е една лоша нощ и че трябва да влезе някъде и да телефонира, за
да помоли някого да вечеря е него. Подмина две или три места с телефони, и въпреки
че се колебаеше пред всяко едно от тях, не влезе никъде. Защото в целия град нямаше
никой, когото искаше да види тази нощ.

105
 АЛЪН САЛИТОУ
Картината с рибарската лодка
Двадесет и осем години бях пощаджия. Обърнете внимание на първото изречение –
понеже е написано простичко. Някой може да реши, че се хваля с дългогодишната си
служба, но за мен този факт няма никакво значение. Не е моя вината в края на краищата,
ако някой помисли така, само защото го казах скромно и ясно – не бих могъл да го на-
пиша по друг начин. Започна ли да употребявам дълги и сложни думи, изровени от реч-
ниците, ще ги повтарям твърде често – във всяко изречение или през изречение – все
едни и същи думи. И за да не излезе смешно това, което искам да напиша, думи от реч-
ник няма да използвам.
Двадесет и осем години минаха и откакто се ожених. Тази работа е много важна, не-
зависимо от това как ще я опишеш или как ще погледнеш на нея. Стана така, че се оже-
них веднага щом намерих постоянна работа, а първата добра работа, на която попаднах,
беше в пощите (преди това бях момче за поръчки, а после чирак). Трябваше да се оженя
за Кети веднага, щом получих назначение, защото ѝ бях обещал, а тя не беше от онези
хора, които позволяват да забравиш обещаното.
Когато получих първата си заплата, вечерта я потърсих и я попитах:
– Какво ще кажеш за една разходка до „Змийската гора“? – Бях неразумно самоуве-
рен, целият свят сякаш беше мой и тъй като бях забравил нашата уговорка, съвсем не се
учудих на нейния отговор:
– Съгласна съм, разбира се.
Спомням си, че беше късна есен – листата бяха нападали като сняг по земята – хруп-
кави отгоре и влажни по-навътре. Имаше пълнолуние и ветрец – разхождахме се из че-
решовата градина прегърнати и щастливи. Внезапно тя спря и се обърна към мен – беше
едро момиче с хубаво тяло и доста миловидно лице.
– Искаш ли да влезем в гората?
– Ама че въпрос! – засмях се аз. – Знаеш, че искам. А ти?
Тръгнахме отново и след малко тя промълви:
– И аз искам, но сега, когато имаш вече постоянна работа, знаеш какво трябва да нап-
равим, нали?
Позачудих се какво ли иска да каже. Но всъщност прекрасно знаех.
– Да се оженим. – признах си аз и добавих: – Но знаеш, че заплатата ми не стига за
семейство.
– Според мен, стига – отвърна тя.
И толкова. Целуна ме, както никога не бях целуван, и навлязохме в гората.
Семейният ни живот не я направи щастлива – не ѝ беше добре още от самото начало.
Не бях щастлив и аз, защото твърде скоро тя започна да ми повтаря, че всичките ѝ при-
ятели, а най-вече нейното семейство, непрекъснато ѝ говорели, че нашият брак нямало
да издържи и пет дни. Не можех да ги опровергая, защото още след първите месеци
разбрах колко са прави. Но това не ме дразнеше, защото съм от тези хора, чието спо-
койствие не можеш да нарушиш. А пък ако искате да чуете истината – която, според
мен, другите мъже не признават с удоволствие, – женитбата за мен означава да смениш
дома и майка си с нов дом и нова майка. Просто и ясно. Даже и пликът със заплатата не

106
промени пътя си – предавах го всеки петък и получавах обратно пет шилинга за тютюн
и един за кино. Това беше един от онези бракове, при които разноските по бракосъче-
танието и гостите са предварителната вноска, а после до края на живота си продължа-
ваш да разпределяш изплащането на седмици. Предполагам, че оттук е дошла идеята за
стоките на изплащане.
Но нашият брак издържа повече, отколкото предсказваха всички – не пет дни, а цели
шест години – тя ме напусна, когато бях тридесетгодишен, а самата тя бе на тридесет и
четири. Лошото беше, че когато се карахме – а имаше караници и ругатни, и хвърляне
на съдове, – ние изпитвахме и мъка. Струваше ми се, че още от първата ни среща ние
непрекъснато сме правили само това – карали сме се и сме се измъчвали. Мислех, че
докато живеем заедно, ще върви все така. Но сега разбирам, а понякога съм предчувст-
вал и тогава, че истината е била друга. Много често сме живеели дяволски добре.
Още преди тя да ме напусне, аз си втълпих, че нашият съпружески живот е пред своя
край, защото тогава избухна един от най-страшните ни скандали. Седяхме си една вечер
вкъщи – един срещу друг край масата, – бяхме си изпили чая, съдовете бяха празни, а
стомасите ни – пълни, така че нямаше никакво оправдание за онова, което последва.
Забих глава в една книга, а Кети седеше без да върши нещо.
Внезапно тя проговори:
– Аз истински те обичам, Хари.
Думите ме достигнаха със закъснение, както става обикновено, когато човек чете.
– Хари, погледни ме!
Вдигнах глава, усмихнах се и отново потънах в четенето. Може би сбърках, може би
и аз трябваше да кажа нещо, но книгата беше твърде увлекателна.
– Сигурна съм, че цялото това четене само ти вреди на очите – отбеляза тя и отново
ме откъсна от знойния, завладяващ мир на Индия.
– Ами – възразих аз, без да вдигам поглед.
Тя беше млада и все още хубава, гореща, несдържана в страстта си жена, малко над
тридесетте, която не те изпуска лесно, започне ли да упорства или да се гневи.
– Баща ми казваше винаги, че само глупците четат, защото има много да учат.
Думите ме жегнаха и проникнаха в мен, така че не устоях и отвърнах, все още без да
я поглеждам:
– Казвал го е, защото не е знаел да чете. Ако питаш мен, просто е завиждал.
– Какво има да завижда на глупостите, с които си тъпчеш главата – продължи бавно
тя, за да ме накара да разбера, че е убедена в истинността на всяка своя дума. Книгата
загуби притегателната си сила – надвисваше буря.
– Виж какво, защо не вземеш и ти някоя книжка? – предложих аз.
Тя никога не би го направила, защото мразеше книгите не по-малко от отрова. От-
върна присмехулно:
– Имам повече ум от теб, а и прекалено много работа.
Тогава избухнах – все още кротко, защото не губех надежда, че тя ще спре навреме и
ще мога да довърша започнатата глава:
– Съгласен съм, но все пак ме остави да си чета, може ли? Книгата е интересна, а пък
и аз съм изморен.
Но такава молба само откриваше за нея други благоприятни възможности:
– Уморен ли? Та ти си винаги уморен! – Изсмя се високо тя. – Уморен гъсок! Би тряб-
вало да поработиш истински, за разнообразие, вместо да се шляеш по улиците е тази
идиотска пощаджийска чанта.

107
 Няма да разказвам дума по дума разговора ни. Във всеки случай само след миг тя
издърпа книгата от ръцете ми:
– Книжно копеле! – развика се тя. – Дай му само книги, книги, книги! Проклет мух-
льо! – И запрати книгата в запалената камина – точно над купа въглища, като я натика
с ръжена сред самите пламъци.
Това ме раздразни и аз я цапнах не силно, но все пак я ударих. Книгата беше хубава
и на всичко отгоре – от библиотеката. Трябваше да купувам нова. Кети тресна входната
врата и до следващия ден не я видях.
Нямах намерение да потъвам в скръб, че тази жена избяга. До гуша ми беше дошло.
Мога да кажа само едно – дяволски ни провървя, че нямахме деца. Тя забременя веднъж
или два пъти, но нищо не излезе – и всеки път това изстискваше от нея повече горчилка,
отколкото можехме да преглътнем през следващите месеци на затишие. Може би пък
щеше да е по-добре, ако имахме деца – кой знае...
Един месец след като изгори книгата, тя забягна с някакъв бояджия. Всичко бе много
прилично – без крясъци и бой, без разрушаване на щастливото семейно огнище. Вед-
нъж, когато се прибрах от работа, намерих бележка: „Отивам си и няма вече да се
върна“. Бе оставена на плочата над камината, пред часовника. По хартията нямаше
петна от сълзи, просто осем думи, написани с молив върху лист от застрахователната
книжка. И досега пазя бележката в портфейла си, макар че само бог знае защо.
Бояджията, с когото забягна, живееше в собствена къща срещу нас. Както ми разка-
заха по-късно – от няколко месеца получавал помощ като безработен, но неочаквано
намерил работа на двайсетина мили оттук. Съседите изгаряха от нетърпение да ме ос-
ведомят – разбира се, след като двамата бяха заминали, – че ходели почти година. Ни-
кой не знаел накъде точно са се запилели – въобразяваха си сигурно, че ще хукна да ги
преследвам. Такава мисъл никога не ми е минавала през ума. И какво всъщност тряб-
ваше да направя? Да го убия и да довлека за косите самата Кети? Загубена работа!
Дори и сега е безсмислено да се убеждавам, че тази промяна в моя живот не ме за-
сегна. Щом си живял под един покрив с една жена цели шест години, невъзможно е тя
да не ти липсва, независимо от това какъв кучешки живот сте водили заедно. А трябва
да ви кажа, че имахме и добри дни.
След нейното внезапно заминаване къщата някак си се промени – и стените, и тава-
нът, и всяка дребна вещ. И вътре в мен нещо се промени – макар и да се убеждавах сам:
„Всичко си е същото и това, че Кети ме изостави, нищо не променя“. В началото времето
едва се влачеше, а аз се чувствах като човек, който прохожда с уродливи крака. Но след
това настъпиха дългите летни вечери и аз се почувствах щастлив, сякаш против волята
си, но все пак достатъчно щастлив, за да не се поддавам прекалено на страданието, което
носят тъгата и самотата. Светът продължаваше да живее и аз чувствах, че живея с него.
С други думи, успях да се устроя по възможно най-добрия начин, което означаваше
и вкусен обяд всеки ден в стола. За закуска си варях по едно яйце (в неделя го пържех с
бекон), а на вечеря пиех чай с нещо студено, но питателно. Така както вървяха работите,
животът ми не беше лош. Може би малко самотен, но беше спокоен и защото не правех
нищо, за да го променя, той продължаваше да си тече. Загубих дори и усещането за
самота, което ме караше да се замислям твърде дълбоко в първите дни, след като Кети
ме напусна. По-късно престанах съвсем да се занимавам с това. През деня, когато раз-
насях пощата, срещах толкова много хора, че това запълваше вечерите и празниците ми.
Понякога играех дама в клуба или отивах до кръчмата на нашата улица, за да си изпия

108
спокойно половин пинт4.
Така изтекоха цели десет години. Както разбрах по-късно, Кети живяла с бояджията
си в Лестър. След това се върна в Нотингам. Дойде да ме навести една вечер – беше
петък, денят, в който ни плащат. От нейна гледна точка, както се разбра по-късно, тя не
би могла да избере по-подходящ ден за посещението си.
Пушех лулата си, облегнат на портата в задния двор. Денят ми беше претоварен и
нервен – из целия район ми връщаха писма, защото хората напуснали и никой наоколо
нямаше представа къде са се пренесли. Други пък не успяваха да се вдигнат от леглата
по цели десет минути, за да разпишат препоръчаното си писмо – затова вечерта се чув-
ствах два пъти по-блажен – бях си вкъщи, пушех лулата си на двора, а наоколо догаряше
есенният ден. Небето беше ясножълто, а над покривите и антените преливаше в зелено.
Комините тъкмо започваха да бълват своя вечерен дим, а повечето фабрични мотори
бяха секнали. Шумът от тичащите около електрическите стълбове деца и лаят на куче-
тата се носеше като че ли от много далече. Точно се канех да изчистя лулата си, да вляза
и продължа книгата за Бразилия, която не успях да дочета предната вечер, когато тя се
появи.
Още щом се подаде иззад ъгъла и тръгна към двора, аз я познах. Почувствах нещо
странно: десет години не са достатъчни, за да променят дотолкова един човек, че да не
го познаеш, но са и предостатъчни, за да те накарат да го погледнеш два пъти преди да
се увериш, че е той. И това мигновение, което лежи между двата погледа, е като ритник
в стомаха. Походката ѝ се бе променила – не вървеше вече като собственик на всичките
тези къщи и всичко живо в тях. Вървеше малко по-бавно. Явно се беше отказала от
предишната си наперена походка, сякаш заради нея я бяха сполетели всичките въз-
можни беди през последните десет години. Не изглеждаше така самоуверена и беше
понапълняла – носеше все още лятна рокля и зимно разкопчано палто – косите ѝ бяха
боядисани в светложълто, докато преди имаха прекрасен кафяв оттенък.
Не бях нито радостен, нито огорчен, че я виждам – може би е така при всяко сътресе-
ние, защото, нека си призная, бях наистина изненадан. Не защото мислех, че никога
няма да я срещна, но сигурно разбирате – просто някак си я бях забравил. И колкото по-
дълго нея я нямаше, толкова повече се смаляваше нашият съвместен живот – стигна
година, после ден, а накрая се превърна в мигновение, подобно на светлинката, която
съм виждал да прорязва черната нощ преди зазоряването. Само за десет години споме-
нът бе потънал твърде дълбоко и всичко приличаше на някакъв сън. Щом свикнах да
живея сам, аз я забравих.
Макар че походката ѝ беше променена, все очаквах да чуя нещо ехидно като: „Не ти
се вярваше да се върна толкова скоро на местопрестъплението, нали, Хари?“ или „Не
мислеше, че чер гологан не се губи, нали?“
Но тя само се спря.
– Здравей, Хари! – каза тя и остана да чака, докато аз се отдръпна от портата, за да
може да влезе. – Отдавна не сме се виждали, нали?
Пъхнах лулата в джоба си.
– Здравей, Кети! – казах аз и се отправих към двора, за да може да ме последва.
Когато влязохме в кухнята, тя закопча палтото си, сякаш не влизаше вкъщи, а се ка-
неше да си отива.
– Как живееш? – запитах аз, изправен до камината.

4
Пинт – мярка за течности, равна на 0,57 л. – бел. пр.
109
 Тя стоеше с гръб към радиото и сякаш не искаше да ме погледне. А може би все пак
бях поразтревожен от нейното неочаквано посещение и сигурно съм го показал без да
го осъзнавам, защото започнах отново да пълня лулата – нещо, което обикновено не
правя. Преди да запаля отново, винаги оставям лулата да изстине.
– Чудесно – можа да каже тя.
– Защо не поседнеш, Кети? Ще запаля камината, за да се постоплиш.
Тя все още стоеше навела поглед, сякаш се страхуваше да огледа старите неща, които
си бяха останали все същите на същите места още от нейно време. Все пак бе видяла
достатъчно, за да може да отбележи:
– Грижиш се добре за себе си.
– А ти какво очакваше? – отвърнах аз, но без всякаква злоба в гласа.
Забелязах, че си беше начервила устните и страните, а може би се беше и напудрила –
все неща, които преди не правеше. Помислих си, че всичко това я състарява някак по-
особено, отколкото ако си беше останала без всякакъв грим. Това бе прозрачна маски-
ровка, но достатъчна, за да скрие от мен, а може би и от самата нея жената отпреди десет
години.
– Чувам, че ще има война – промълви тя само за да каже нещо.
Побутнах един от столовете, които стояха край масата.
– Хайде, седни, Кети. Разтовари краката си! – Това беше стара наша шега и аз не мога
да си обясня защо я казах. – А колкото за войната... Няма да се изненадам. Това прия-
телче Хитлер плаче за куршум в главата – както и мнозина германци.
Вдигнах поглед и я хванах, че разглежда втренчено картината с рибарската лодка,
окачена на стената – беше кафява, вехта лодка, с полуопънати платна, отплавала нада-
лече от брега в едно безцветно утро. По брега вървеше жена, понесла кош риба на рамо.
Това беше една от трите картини, които братът на Кети ни подари за сватбата – другите
две бяха унищожени при една от нашите схватки. Кети много харесваше тази оцеляла
картина с изписана рибарска лодка. „Останките от флотата“ – така я наричахме ние в
по-добрите дни.
– Как живееш? – поисках аз да разбера. – Добре ли си?
– Добре – отвърна тя.
Все още не можех да приема факта, че жената срещу мен не е вече така приказлива,
както преди, че гласът ѝ е по-тих и безжизнен, без всякаква острота. Може би и за нея
беше странно да ме види след толкова години в нашия дом, където всичко си стоеше
така, както го беше оставила. Единствената разлика беше в това, че сега имах радио.
– Работиш ли? – попитах аз.
Тя сякаш се страхуваше да приеме стола, който ѝ предложих.
– Да, при Хоскинс – отвърна тя, – в Ембъргейт. Във фабриката за дантели. Плащат по
четиридесет и два шилинга седмично, което не е малко.
Тя седна и закопча последното незакопчано копче на палтото си. Видях, че гледа от-
ново картината с рибарската лодка. „Останките от флотата“.
– Е, не е много. Къде живееш, Кети?
Тя оправи косите си, съвсем посивели в корените, и отвърна:
– Квартирата ми е в Снейнтън. Мъничка е, но плащам само седем шилинга и шест
пенса на седмица. Вярно, че е шумно, но на мен ми харесва. Винаги съм обичала ожив-
лението, знаеш това. „Пинт бира – два пинта олелия“, както обичаше да казваш ти,
нали?
Усмихнах се.

110
 – Странно, че си спомняш.
Но тя не изглеждаше много развеселена. В очите ѝ не блестяха онези искрици на ос-
троумие, от които често лумваше красивият пламък на смеха. Край тези очи сега имаше
бръчки – свидетели на възрастта и бягащите дни.
– Радвам се, че си успяла – казах аз.
Погледите ни се срещнаха за първи път.
– Ти никога не си бил силен по чувствата, нали, Хари?
– Не – признах аз, – не особено.
– Би трябвало да бъдеш – каза тя, макар и съвсем равнодушно, – тогава може би
щяхме да я караме малко по-добре.
– Вече е твърде късно – вметнах аз, като долових самохвалство в думите си. – Знаеш,
че никога не съм обичал караниците и неприятностите. Повече съм по мира.
Тогава Кети подхвърли шега, на която се засмях.
– Като онзи приятел Чембърлейн. – Тя побутна една чиния към средата на масата и
опря лакти на покривката. – През последните три години разчитах само на себе си.
Може би това е един от моите недостатъци, но от време на време ставам малко любо-
питен.
– А какво стана с твоя бояджия?
Зададох ѝ съвсем непринудено въпроса, не мислех, че има за какво да я упреквам.
Беше си отишла и толкова. Не ме бе изоставила в беда, с куп дългове например. Винаги
я оставях да прави каквото иска.
– Виждам, че си накупил много книги – каза тя, като забеляза книгата, която бях оп-
рял на бурканчето със сос и другите две, оставени на бюфета.
– С тях ми минава времето – отвърнах аз и драснах клечка кибрит, защото лулата ми
бе угаснала. – Обичам да чета.
Тя замълча. Спомням си, че мълча три минути, защото гледах часовника над шкаф-
чето. Беше време за новините по радиото, а бях пропуснал повечето от тях. Новините
ставаха все по-интересни, защото войната приближаваше. Нищо друго не ми оставаше,
освен да мисля за тези неща, докато я чаках да проговори.
– Той умря. Отрови се – оловото му взе живота – съобщи тя. – Намъчи се, а беше само
на четиридесет и две години. Откараха го в болницата, седмица преди да почине.
Не можех да кажа, че ми е мъчно, но и нямах в какво особено да го упреквам. Просто
не познавах този човек.
– Вкъщи едва ли ще се намерят цигари за теб – казах аз, като огледах плочата над
камината. – Дано открия някоя.
Знаех, че нямам. Когато минах край нея, тя се отмести, повличайки скърцащия стол
по пода.
– Не, не се мести. Мога да мина и така.
– Остави – каза тя, – мисля, че имам някъде цигари. – Опипа джоба си и извади смач-
кано пакетче от евтините. – Ще запалиш ли, Хари?
– Благодаря ти, но цигари не съм пушил от двайсет години. Не си ли спомняш как
започнах да пуша лула? Ти ми я подари за рождения ден и каза да пуша с нея, защото
ще изглеждам по-изискан. И оттогава пуша само лула. Свикнах ѝ доста лесно и сега ми
харесва. Всъщност, никога не се разделям с нея.
Сякаш беше вчера. Може би доста се разприказвах. Докато вадеше цигарите, Кети
изглеждаше малко нервна. Не разбрах защо. Спокойно можеше и да не идва.
– Слушай, Хари – започна тя, като отправи поглед към онази картина и кимна. – Бих

111
искала да я имам!
Каза го така, сякаш през живота си не бе желала по-силно нищо друго.
– Картината не е лоша, нали? – спомням си, че отвърнах аз. – Хубаво е да имаш кар-
тини по стените, но не за да ги гледаш нарочно, а така – за компания. Дори и когато не
ги гледаш, знаеш, че те си висят там. Но ако искаш, можеш да я вземеш.
– Не се ли шегуваш? – запита ме тя с такъв глас, че за първи път я съжалих.
– Не, разбира се. Вземи я! Не ми трябва. А пък ако поискам, мога да си купя друга
или да окача карта на военните действия.
Това беше единствената картина на тази стена, а долу на бюфета стоеше нашата сват-
бена снимка. Но аз не исках да ѝ я припомням, защото се страхувах, че това ще съживи
неприятни за нея спомени. А снимката държах съвсем не от някакви сантиментални
подбуди, иначе щях да я махна.
– Имаш ли деца? – попитах аз.
– Не – отвърна привидно равнодушно тя. – Не ми е приятно да ти вземам картината и
ако много държиш на нея, предпочитам да ти я оставя.
Дълго седяхме така и всеки гледаше някъде над главата на другия. Питах се какво я е
променило през тези десет години, за да говори с толкова тъга за картината. Навън се
смрачаваше. Защо не престане да дърдори и не вземе направо тази проклета картина?
Накрая сложих край на историята – свалих картината от стената, избърсах обратната ѝ
страна с някакъв парцал, опаковах я в амбалажна хартия и завързах пакета с най-добрия
пощаджийски канап.
– Ето ти я! – казах аз, като отместих съдовете и я поставих на масата, където Кети бе
опряла лакти.
– Много си добър към мен, Хари.
– Добър! Виж, това ми харесва. Много ли е важно дали вкъщи има една картина по-
вече или по-малко? А и за мен самия това има ли някакво значение?
Сега разбирам, че тогава с всяка изречена дума сме се наранявали по-дълбоко, откол-
кото през целия съвместен живот.
Запалих лампата. Светлината разголи цялата стая и ми се стори, че Кети се почувства
някак си неудобно от това. Предложих ѝ да загася.
– Не, няма нужда – каза тя, стана и посегна към пакета си. – Мисля да тръгвам. Може
да прескоча и друг път.
– Винаги, когато пожелаеш.
И защо не? Не бяхме неприятели.
Тя разкопча двете копчета на палтото си, сякаш това ѝ помогна да се почувства по-
добре в тези дрехи и намали неловкостта ѝ. Махна ми с ръка.
– Довиждане.
– Лека нощ, Кети.
Порази ме фактът, че през цялото време, докато беше при мен, тя нито се усмихна,
нито се засмя. Затова, когато се отправи към вратата, аз ѝ се усмихнах, а тя ми отговори
не с откритата дръзка усмивка, която познавах някога, а със странно изкривяване на
устните, предизвикано по-скоро от навика, отколкото от някакво моментно чувство.
„Сигурно е съвсем смазана – помислих си аз. – Пък и вече минава четиридесетте.“
И тя си отиде. Не след дълго аз се върнах към своята книга.
След няколко дни вървях по „Сейнт Ан Уел роуд“ със сутрешната поща. Този път се
забавих много, защото трябваше да спирам почти във всеки магазин. Ръмеше. Водата се
стичаше по пелерината и се просмукваше под коленете от панталоните. Копнеех за чаша

112
чай в нашия стол. Ако не бях закъснял толкова с разнасянето, щях на мига да прескоча
до някой бар.
Точно бях оставил куп писма в магазина за хранителни стоки, когато на излизане съз-
рях на витрината на съседния заложен магазин картината с рибарската лодка – същата,
която дадох преди няколко дни на Кети. Нямаше съмнение – тази картина стоеше об-
легната на старинни спиртомери, пили с притъпени остриета, ръждясали чукове, мист-
рии и калъф за цигулка със скъсан ремък. Познах я по драскотината върху резбата на
позлатената дървена рамка в левия долен ъгъл.
Половин минута не можех да възприема факта, че картината е в заложен магазин. Бях
неспособен да преценя как е стигнала дотук. После си спомних първия ден след нашата
сватба и един бюфет, отрупан с подаръци, между които изпъкваше тази картина – един-
ствената, надживяла останалите две, загледала ме сега изпод отломките от живота на
други хора. „И ето я тук – помислих си аз, – принизена до самата нищета. Сигурно Кети
я е продала онази вечер, преди да се прибере вкъщи.“ Заложните магазини затварят
обикновено късно в петък, за да могат жените да освободят за събота и неделя заложе-
ните костюми на своите съпрузи. А може би я е продала тази сутрин и като съм вървял
по пътя си, съм дошъл само половин час след нея. Сигурно ѝ е било много тежко. „Бед-
ната Кети – помислих си аз. – Защо не ме помоли да ѝ дам един-два шилинга?“
Не се колебах дълго какво трябва да направя. Никога не се колебая. Влязох в магазина
и изчаках един сивокос, разтреперан скъперник да разпредели вързопите, заложени от
две слабички жени, които нерешително го убеждаваха, че са му донесли най-запазените
си вещи. Бях нетърпелив. След свежестта на дъжда магазинът ми вонеше на вехти дрехи
и плесенясали отпадъци, а освен това закъснявах с работата си. Щяха да затворят стола
преди да се върна и да пропусна сутрешния чай.
Най-накрая старецът се дотътри до мен и протегна ръка:
– Писма ли има?
– Искам само да погледна онази картина от витрината, картината с лодката – казах аз.
Жените излязоха, като брояха жалките шилинги, които старецът им бе дал, и пъхаха
квитанциите за заложените вещи в чантичките си. Старецът се върна. Носеше картината
така, сякаш цената ѝ бе пет лири.
Потресен, отгатнах, че Кети я е продала. Но все пак продължих да се съмнявам извес-
тно време, затова я огледах добре – да се уверя, че наистина си беше моята картина.
Цената, отбелязана на гърба, не беше достатъчно четлива.
– Колко искате за нея?
– Можете да я вземете за четири шилинга.
Самата щедрост! Но аз не обичам да се пазаря. Можех да я получа за по-малко, но
предпочитах да дам един шилинг повече, отколкото да дрънкам още пет минути със
стареца. Така че му връчих парите и казах, че ще намина по-късно да прибера картината.
„Четири жалки шилинга – мислех си аз, шляпайки под дъжда. – Скубач мръсен! Си-
гурно е дал на онази нещастница шилинг и половина. Три пинта бира за картината с
рибарската лодка...“
Не зная защо, но предчувствах, че Кети ще ми се обади пак следващата седмица.
Дойде в четвъртък по същото време облечена както преди: с лятна рокля, която се
показваше изпод зимното кафяво палто – тя непрекъснато закопчаваше и разкопчаваше
копчетата му, като се издаваше колко е изнервена. По пътя си бе пийнала чашка или две
и преди да влезе вкъщи, се отби в тоалетната на двора. Точно допивах чая си. Запитах я
дали ще приеме чаша чай.

113
 – Не ми се пие – отвърна ми тя, – преди малко пих.
Изпразних кофата с въглищата в камината.
– Тогава седни по-близо до огъня. Тази вечер е студено.
Тя се съгласи, че наистина е така. След това вдигна поглед към стената, където беше
окачена картината с рибарската лодка. Бях чакал този миг и се чудех какво ли ще каже,
когато я забележи, но тя не се учуди, че я вижда на старото ѝ място. Изпитах някакво
странно разочарование.
– Няма да остана дълго тази вечер – каза тя, – трябва да се срещна с един човек в осем.
И нито дума за картината.
– Добре. Как върви работата ти?
– Отвратително – отвърна равнодушно тя, сякаш въпросът ми беше съвсем неумес-
тен. – Уволниха ме, защото казах на отговорничката да си обира крушите.
– О! – възкликнах аз както обикновено, когато исках да прикрия чувствата си, макар
че след това „О“ сто на сто не следваше нищо.
Хрумна ми, че след като е загубила работата си, тя може би ще поиска отново да
живее в моя дом. Ако поиска, може да се върне. Кети не би се поколебала да ме попита,
дори и сега. Но нямах намерение да започвам пръв. Може би тук беше и моята грешка,
макар че никога няма да го разбера.
– Жалко, че си изхвърчала от фабриката – подхвърлих аз.
Тогава тя зададе въпроса си, а очите ѝ през това време отново се устремиха към кар-
тината:
– Можеш ли да ми заемеш половин крона?
– Разбира се.
Аз изпразних джоба на панталона си, събрах половин крона и ѝ я подадох. Пет пинта
бира. Тя не можа да измисли нищо друго, само повлече крака в такт с някаква беззвучна
песничка, която се въртеше в ума ѝ, и промълви:
– Хиляди благодарности.
– Няма за какво – с усмивка отвърнах аз. Спомних си, че бях купил пакет цигари в
случай, че поиска да запуши. А това показваше, че очаквах да ми се обади отново. – Ще
запушиш ли?
Тя си взе цигара и преди да успея да ѝ дам огънче, драсна клечка кибрит в подметката
си.
– Ще ти върна половин крона следващата седмица, когато ми платят.
„Ама че смешка!“, помислих си аз.
– Намерих си работа веднага, след като ме уволниха – добави тя, отгатвайки мисълта
ми преди да съм проговорил. – Сега не е трудно. Има премного военни заводи. И по-
добре плащат.
– Предполагам, че всички заводи съвсем скоро ще променят производството си – ка-
зах аз.
Мина ми през ума, че тя би могла да поиска някаква издръжка от мен, защото все още
бяхме законно женени, вместо да взема назаем по половин крона. Това беше нейно
право и нямаше защо да ѝ го припомням, а и аз нямаше да се разоря, ако тя го предя-
веше. Бях ерген, така да се каже, толкова години, че успях да отделя нещичко.
– А сега да тръгвам – каза тя, стана и започна да закопчава палтото си.
– Наистина ли не искаш чаша чай?
– Не, благодаря. Искам да хвана тролейбуса обратно за Снейнтън.
Казах ѝ, че ще я изпратя до вратата.

114
 – Няма нужда. Ще се оправя и сама.
Тя стоеше и ме чакаше да стана, отправила поглед към картината над бюфета.
– Хубава картина си окачил там. Винаги много съм я харесвала.
Подхвърлих старата шега:
– Да, но това са „Останките от флотата“. Затова я харесвам.
И нито думичка за това, че я бе продала за осемнадесет пенса.
Изпратих я озадачен.
Докато траеше войната, Кети ме навестяваше всяка седмица – винаги в четвъртък ве-
чер и почти винаги по едно и също време. Бъбрехме за времето, за нейната и моята
работа, но никога за нещо значително. Често седяхме дълго така, загледани в огъня,
всеки на своето място – аз край камината, а Кети малко по-далеч, до масата, сякаш току-
що бе привършила вечерята си. И двамата мълчахме, но от това не се чувствахме не-
ловко. Понякога поднасях по чаша чай, друг път минавахме и без него. Сега си мисля,
че можех да купувам по пинт бира за нея, но никога не го направих. Смятам, че това
не ѝ е липсвало, защото беше нещо, което не е очаквала да получи в моя дом.
Тя не пропусна нито един четвъртък, въпреки че през зимата настиваше често и щеше
да е по-разумно да си полежи. Затъмнението и стрелбата също не я спираха. Спонтанно
и мълчаливо започнахме да се радваме на присъствието си и копнеехме за следващата
среща – това беше може би най-щастливото време, което сме прекарали заедно. И то
сигурно ни помогна да изживеем по-леко дългите, скучни и бездейни вечери на войната.
Кети бе винаги в същото кафяво палто, което все повече и повече извехтяваше. Не си
отиваше, без да поиска няколко шилинга.
– Хм... заеми ми половин долар, Хари – казваше тя и ставаше от стола.
Давах ѝ го и понякога се шегувах:
– И не препивай с него, обещаваш ли?
Тя никога не отговаряше, сякаш бе невъзпитано да се шегуваш с такива неща. Разбира
се, аз никога не получавах тези пари обратно, но пък и тази мъничка помощ не ме още-
тяваше. Затова не ѝ отказвах. И тъй като цената на бирата се покачваше, Кети също
повиши сумата на три шилинга, после на три и половина и накрая – малко преди да
умре – на четири. Приятно ми бе, че мога да ѝ помагам. Освен това, казвах си аз, тя няма
никого на този свят. Никога не я попитах къде живее, а тя спомена само един-два пъти,
че все още е по пътя за Снейнтън. Никога не я видях пред някоя кръчма или кино. Но
Нотингам е голям град.
При всяко посещение тя поглеждаше от време на време картината с рибарската
лодка – „Останките от флотата“, окачена над бюфета. Споменаваше често, че я смята за
прекрасна, че никога не би трябвало да се разделям с нея. Казваше, че изгревът, лодката
и жената били съвсем като истински. После ми загатваше колко би се радвала, ако я
притежава, но аз знаех, че картината ще се окаже отново в заложната къща, затова не
обръщах внимание на намеците ѝ. Бях готов да ѝ заема не половин, а цяла крона, само
и само да не ѝ давам картината. Но поне в началото тя напълно се задоволяваше с поло-
вин крона. Веднъж ѝ споменах, че ако поиска, може да получи и повече, но тя не ми
отговори. Не смятам, че искаше картината, за да може непременно да я продаде и да
вземе пари, нито пък за да я окачи в своята квартира. Предполагам, че се изкушаваше
да я заложи и по този начин тази картина да не принадлежи нито на мен, нито на нея.
Все пак най-накрая тя ме помоли направо и аз не видях защо трябва да ѝ отказвам.
Точно както преди шест години, когато дойде за първи път при мен, аз почистих карти-
ната от прах, опаковах я грижливо в няколко листа амбалажна хартия и я завързах с най-

115
добрия пощаджийски канап. Тя изглеждаше щастлива с пакета под мишница и явно ня-
маше търпение да излезе час по-скоро от къщи.
Познатата стара история се повтори – само след няколко дни видях картината във
витрината на заложния магазин, сред вехториите, които се търкаляха от години там.
Този път обаче не влязох и не поисках да си я прибера. Съжалявам, че не го направих –
може би тогава нещастието нямаше да сполети Кети само след няколко дни. Но знае ли
човек? Ако не беше това, щеше да е нещо друго.
Не я видях повече. Кети бе прегазена от камион в шест часа вечерта. Когато полицаят
ме заведе в болницата, Кети беше вече мъртва. Цялата била разкъсана. Умряла от кръ-
воизлив още по пътя към болницата. Докторът ми каза, че преди да я блъснат, Кети не
била съвсем трезва. Между нещата ѝ, които ми показаха, беше и картината с рибарската
лодка. Но тя бе толкова потрошена и изцапана с кръв, че едва я познах. Късно през
нощта я изгорих в буйния огън на камината.
След като двамата ѝ братя, жените и децата им си отидоха и отнесоха със себе си
упрека, отправен към мен заради нещастието, сполетяло Кети, аз останах край гроба с
мисълта, че съм сам и вече мога да се наплача. Но когато вдигнах внезапно глава, забе-
лязах мъж, когото не бях видял преди това. Беше слънчево, зимно пладне, хапливо сту-
дено и единственото нещо, което можеше да ме откъсне от мисълта за Кети, беше ми-
сълта за онзи клетник, принуден да разбива вкокалената земя, за да зарови трапа, където
тя сега лежеше. Но се появи и този непознат. По страните му се стичаха сълзи – беше
мъж към средата на петдесетте, облечен в хубав сив костюм, с черна лента на ръкава.
Стоеше неподвижно – трепна едва когато отегченият гробар докосна неговото и после
моето рамо, за да ни каже, че всичко е свършено.
Не исках да питам кой е той. И имах право. Когато стигнах в квартирата на Кети (а тя
била и негова), той опаковаше нещата си и малко след това замина с такси без да про-
рони дума. Но съседите, които винаги знаят всичко, ми казаха, че той и Кети живеели
заедно от шест години. Ще повярвате ли? Помислих си само, че е трябвало да я направи
по-щастлива, отколкото беше.
Мина време, но все още не съм окачил друга картина на стената. Може би една карта
на военните действия ще свърши същата работа. Както е сега, стената е твърде гола. Но
съм сигурен, че някое от правителствата скоро ще се погрижи за това. Засега обаче на-
истина няма нужда от друга картина. Тази част на стаята е запълнена от бюфета, на
който все още стои сватбената снимка – снимката, която Кети никога не поиска.
Когато се връщам към тези стари спомени, закътани в съзнанието ми, започвам да
разбирам, че никога не бива да се разделям с тях, така както и никога не трябваше да се
разделям е Кети. Нещо ми подсказва, че съм го допуснал, защото съм бил тъп и безду-
шен и за мое нещастие думата „бездушен“ се е забила по-дълбоко в мен от думата „тъп“
и си стои така, забита като кост от треска или змиорка, а понякога, когато лежа нощем
и си мисля, ме кара да губя разсъдъка си.
Все ми се струва, че моят живот няма смисъл – твърде късно е да се обърна към ре-
лигията или да се пропия. Защо живях? Чудя се. Не намирам отговор. Какъв е смисълът
на всичко? През най-страшните мигове на моята среднощна самота мисля повече за
Кети, отколкото за себе си. Разбирам, че е страдала много по-опустошаващо от мен. И
тогава идва прояснението, въпреки че и то ми помага толкова, колкото аспиринът по-
мага при неизлечимо главоболие. Целта на моето съществуване е била малката помощ,
която съм оказвал на живата Кети.
Непрекъснато си повтарям, че съм роден бездушен. Но всеки е бездушен, допълвам

116
аз. Такива са и другите, само че повечето от тях никога не са го почувствали така, както
аз започвам да го чувствам.
Какъв смазващ позор – да проумея това едва накрая, когато не можех да направя
почти нищо и когато бе прекалено късно да оправя по някакъв начин нещата.
Но по-късно в мрака, като рицар с броня, към мен препуска оптимизмът: „Ако си я
обичал... (разбира се, страшно я обичах!)... тогава и двамата сте направили единстве-
ното, което е трябвало да направите, за да се запомни като любов. Нали така?“
И отново рицарят с броня се завръща в мрака. Да, аз плача, но никой от двама ни не
направи нищо за тази любов. Не е ли това проблемът?

117
 КАРЛОС ФУЕНТЕС
Двете Елени
На Хосе Луис Куевас

– Не знам откъде ѝ хрумват тези мисли на Елена. Не беше възпитана така. Нито пък
ти, Виктор. Но факт е, че бракът я промени. Да, няма съмнение. Помислих си, че мъжът
ми ще получи удар от нея. Не може да се защитават подобни разбирания, още по-
малко – на вечеря. Дъщеря ми знае отлично, че баща ѝ трябва да се храни на спокойст-
вие. Иначе веднага му се вдига кръвното. Лекарят ѝ го каза. А този лекар знае какво
говори. Затова взима по двеста песос за преглед. Моля те, поговори с Елена. На мен не
ми обръща внимание. Кажи ѝ, че всичко понасяме. Не ни интересува, дето си е зарязала
дома, за да учи френски. Не ни интересува, дето ходи на тези невъзможни филми в разни
свърталища, пълни с чорльовци. Не ни засягат и червените ѝ палячовски чорапи. Но по
време на вечеря да казва на баща си, че жената можела да живее с двама мъже, за да се
обогатява... Заради собственото си добро, Виктор, ти трябва да избиеш тези мисли от
главата на жена си.
Откакто гледа „Жул и Жим“ в един киноклуб, на Елена ѝ влезе мухата да води борба
е родителите си по време на неделната вечеря – единственото задължително семейно
събиране. След киното взехме емджито и отидохме да вечеряме в „Мършавия койот“ в
Койоакан. Както винаги, Елена беше много хубава – с черен пуловер, кожена пола и
чорапите, които майка ѝ не харесва. Освен това носеше златна верижка с фигура от яс-
пис, която според един приятел астролог изобразява принца на микстеките5 Уно Му-
ерте. Елена, винаги тъй весела и безгрижна, тази вечер изглеждаше напрегната: бузите ѝ
пламтяха и тя с половин уста поздрави приятелите, които обикновено сядаха на при-
казки в този ресторант, построен в нещо като готически стил. Попитах я какво иска да
поръчам, не ми отговори: затова пък хвана ръката ми и се втренчи в мен. Поръчах две
порции марули с чесън, а през това време Елена разтърсваше червеникавите си коси и
поглаждаше шията си:
– Виктор, нибелунге мой, за първи път си давам сметка, че с право си женомразец и
че ние сме родени, за да ни презират. Вече няма да се преструвам. Разбрах, че омразата
към жените е предпоставка за любовта. Сега знам, че съм объркана, но колкото повече
прищевки имам, толкова повече ще ме мразиш и ще се стараеш да ги задоволяваш. Вик-
тор, нибелунге мой, трябва да ми купиш старинен моряшки костюм като на Жана Моро.
Казах ѝ, че това е чудесно, стига и занапред да изисква всичко от мен. Елена погали
ръката ми и се усмихна:
– Знам, че продължаваш да се освобождаваш духовно, любов моя. Но имай вяра. Ко-
гато ми дадеш всичко, което искам от теб, самият ти ще пожелаеш друг мъж да сподели
живота ни. Сам ще поискаш да бъдеш Жул. Сам ще поискаш Жим да живее с нас и да
понася мъката. Не го ли каза Гуерито? Ами да, нека се обичаме един друг.
Помислих си, че в бъдеще Елена би могла да се окаже права: след четири години брак

5
Древни жители на Мексико – бел. пр.
118
всички морални норми, научени от детинство, естествено клоняха към заличаване. Ви-
наги съм обичал нейната естественост. Никога не отрича някое правило, за да наложи
друго, а само за да отвори вратичка, като онези от детските приказки, в които на всяка
илюстрована страница се говори за някаква градина, пещера, море, до които се достига
през тайното отверстие на предишната страница.

– Не искам деца, преди да са минала шест години – каза тя една вечер, излетната на
скута ми в тъмния хол на дома ни, докато слушахме плочи на Канънбол Адерли; а после
в къщата на Койоакан, която украсихме с многоцветни кулинарни картини и колони-
ални маски с хипнотични очи: – Ти никога не ходиш на литургия и никой не казва нищо.
И аз няма да ходя, пък да говорят, каквото си щат. – А след това в спалнята на тавана,
обливана през слънчевите утрини от светлината на вулканите: – Днес ще пия кафе с
Алехандро. Той е велик художник и би се притеснявал от присъствието ти. Искам да ми
обясни насаме някои неща. – И докато ме следва по гредите между незавършените
етажи на къщите, които строя в Ел Десиерто де лос Леонес: – Ще попътувам десет дни
с влак из Германия. – И докато пиеше набързо следобедното си кафе в Тирол и махаше
с ръка за поздрав на приятелите, които минаваха по улица „Хамбург“: – Благодаря ти,
нибелунге, че ме доведе да видя вертепа. Стори ми се като от времето на Тулуз-Лотрек,
невинен като разказ от Мопасан. Сега разбираш ли? Проверих, че грехът и покварата са
другаде, а не тук. – И след едно частно представление на „Ангелът-унищожител“: –
Виктор, всичко, което дава живот, е морално, а неморално – всичко, което отнема жи-
вота, нали е така?
И сега повтори същото със залък сандвич в уста: – Права съм, нали? Ако ип menage a
trois6 ни дава живот и радост и ни прави по-добри в личните ни отношения, когато сме
трима, отколкото, когато сме били двама, това е морално, нали?
Съгласих се, а през това време се хранех и слушах цвърченето на месото, което се
печеше върху скарата. Няколко приятели се грижеха пържолите да се опекат според
вкуса им, след което дойдоха да седнат при нас, и Елена започна отново да се смее и
стана каквато си беше обикновено. Хрумна ми глупавата мисъл да огледам лицата на
приятелите ни и да си представя всеки един от тях настанен в дома ми, как дава на Елена
онази доза чувства, стимули, страст или интелигентност, които аз, вече напълно изчер-
пан, не бих могъл да ѝ поднеса. Докато наблюдавах някое внимателно заслушано лице
(а аз понякога се уморявах да я слушам), друго – изразяващо любезна готовност да за-
пълва пропуските в разсъжденията (аз предпочитам в думите ѝ да няма логика и после-
дователност), трети – да задава точни и според него разясняващи нещата въпроси (аз
пък никога не си служа с думи, а с жестове или внушение, за да раздвижа Елена), се
успокоявах с мисълта, че в края на краищата малкото, което можеха да ѝ дадат, щеше
да стане след настъпването на някакъв завършек в живота ми с нея, щеше да бъде нещо
като десерт, като укрепващо средство, като добавка. Онзи – с прическа като Ринго
Стар – я попита точно и ясно защо продължава да ми бъде вярна, а Елена му отговори,
че изневярата днес е правило, също както е било преди причестяването всеки петък, и
отвърна поглед от него. Другият – с черен като на костенурка врат – разтълкува отго-
вора на Елена, добавяйки, че жена ми сигурно искаше да каже, че сега верността отново
се е превърнала в израз на бунт. Третият пък, онзи с отлично ушитото черно сако, само

6
Любовен триъгълник (фр.) – бел. пр.
119
подкани Елена, със силно изкривен поглед, да продължи да говори – той ще бъде чудес-
ният слушател. Елена вдигна ръце и поръча на келнера едно „еспресо“.
Вървяхме, хванати за ръка, по павираните улици на Койоакан, под ясените, и усе-
щахме контраста между горещината на деня, от която дрехите ни залепваха, и вечерната
влага, която след следобедния порой караше очите ни да блестят и зачервяваше бузите
ни. Обичаме да вървим – безмълвни, навели глави и хванати за ръка – по старите улици,
които още от самото начало бяха пресечна точка на общата ни склонност към сближа-
ване. Мисля, че Елена и аз никога не сме говорили за това. Не е и нужно. Едно е си-
гурно – доставяше ни удоволствие да вършим предишни неща, сякаш ги откупувахме
от някаква мъчителна забрава и докосвайки се до тях. отново им вдъхвахме живот, или
пък им търсехме място, светлина и подходяща обстановка вкъщи, с което в действител-
ност бранехме бъдещето си от подобна забрава. Остава дръжката като лъвска уста, ко-
ято намерихме в едно имение в Лос Алгос и сега нежно докосваме при отваряне на вход-
ната врата със съзнанието, че всяка ласка я изхабява; остава каменният кръст в гради-
ната, облян от жълтеникава светлина, който представлява четири сливащи се реки от
сърца, изтръгнати навярно от ръцете, които след това са издялали камъка; остават и
черните кончета от някоя отдавна развалена въртележка, и главите, украсявали носа на
старинните платноходи, които навярно лежат на морското дъно, ако дървеният им ске-
лет не се е появил на някой плаж с важни какадута и агонизиращи костенурки.
Елена сваля пуловера си и запалва камината, докато аз търся плочите на Канънбол;
пълня чашите с пелин и се изтягам върху килимчето, очаквайки я. Елена пуши, е глава
в скута ми, и двамата слушаме бавния саксофон на Хърмън Латийф, когото видяхме в
„Голд Бъг“ в Ню Йорк, с фигура на конгоански магьосник, облечен от Дизраели, с го-
леми сънливи очи, напомнящи африканска боа, брадичка на черен дискриминиран звен-
гали и морави устни, долепени до саксофона, с който негърът оживява, за да заговори с
красноречие, така различно от обикновеното му. навярно дрезгаво пелтечене, а бавните
звуци, жаловито натрапчиви, никога несмогващи да изкажат всичко желано, тъй като от
началото до края са търсене и доближаване, изпълнено със странен свян, му доставят
удоволствие и ни насочват в такта, който започва да пресътворява смисъла на инстру-
мента: ясно известие, ясна прелюдия, ясно ограничаване на предвкусваните наслади,
превърнати от това в истинско действие.
– Негрите в Америка само слагат прът в колата на белите – казва Елена, когато зае-
маме споменатите вече места около грамадната разкошна маса в столовата на родите-
лите ѝ. – Любовта, музиката, жизнеността на негрите принуждават белите да се самоут-
върждават. Разберете, че сега белите преследват негрите физически, защото най-сетне
са проумели, че негрите ги преследват психологически.
– Аз впрочем съм благодарен, че тук няма негри – казва бащата на Елена, докато си
сипва картофена супа с чесън, която местното момче, дето денем полива градините в
имението на семейство Ломас, му поднася в димящ порцеланов супник.
– Ами това какво общо има, татко? Все едно ескимосите да благодарят, че не са мек-
сиканци. Всеки е такъв, какъвто е – и толкова. Интересното е да видиш какво става,
когато пообщуваш с някого, който ти се струва съмнителен, а пък си сигурен, че ти
липсва. А ти липсва, защото те пренебрегва.
– Хайде, яж. От неделя на неделя тези разговори стават все по-идиотски. Зная само,
че ти не се омъжи за негър, нали? Ихинио, донеси чушките.
Дон Хосе ни гледа – Елена, мен и съпругата си – с победоносен вид, а доня Елена,

120
майката, за да съживи замрелия разговор, разказва какво е правила през изминалата сед-
мица; аз пък разглеждам мебелите, тапицирани с червено-кафяв брокат, китайските
вази, тюлените пердета и килимите от вълна на викуня 7 в тази правоъгълна къща, зад
чиито грамадни прозорци се полюшват евкалиптите. Дон Хосе се усмихва, когато
Ихинио му донася чушките, полети със сметана, и зелените му очички се изпълват с
почти патриотично задоволство, подобно на онова, което видях в тях, когато президен-
тът развяваше знамето на петнайсти септември – макар сега да са много по-влажни от
онова, което ги разнежва, щом седне пред своя грамофон да пуши пура и да слуша бо-
лера.
Вглеждам се в бледата ръка на доня Елена, която си играе с топче бял хляб и отегчено
разказва отново всички занимания, подхранвали жизнеността ѝ от последния път, ко-
гато се видяхме. Отдалеч чувам за многобройните излизания и връщания, игри на ка-
наста, посещения в диспансера за бедни деца, деветини, благотворителни балове, тър-
сене на нови пердета, скандали със слугите, дълги телефонни разговори с приятели, жа-
дувани посещения при кюрета, бебета, шивачки, часовникари, сладкари, мебелисти и
майстори на рамки. Спрях поглед върху нейните бледи, дълги и гальовни пръсти, които
правеха топчета от хляб...
– …казах им никога повече да не идват за пари при мен, защото не разполагам с нищо.
Че с удоволствие ще ги изпратя в кантората на баща ти, където секретарката ще удов-
летвори желанията им...
... и възтъничката китка с лениви движения, и гривната с висящи фигурки, изобразя-
ващи Христос от Кубилете, Светата година в Рим и посещението на президента Кенеди,
изработени от мед и злато, подрънкват, докато доня Елена си играе с хляба...
– … не ти ли се струва, че правя достатъчно, когато им оказвам морална подкрепа?
Търсих те в четвъртък, за да отидем двете на премиерата на „Диана“. Дори изпратих
шофьора рано да чака на опашка, нали знаеш каква навалица става в деня на премие-
рата...
...и по пухкавата ръка – съвсем прозрачната кожа, с вени, очертани като втори стъклен
скелет, изрисуван зад бялата гладкост...
– … поканих братовчедка ти Сандрита и отидох да я взема с колата, обаче си поиг-
рахме с бебето. Миличко е. Много е сърдита, че дори не си позвънила да ѝ честитиш.
Нищо нямаше да ти струва да ѝ се обадиш, Елена...
… и дълбокото черно деколте над високите, стегнати гърди – като неизвестно жи-
вотно, уловено в неизвестен континент...
– ... все пак, роднини сме. Не може да не зачиташ кръвта си. Бих искала ти и Виктор
да отидете на кръщенето. Тази събота е. Помогнах ѝ в избора на подаръчета за гостите.
Нали виждаш, времето ни отиде в бъбрене и билетите останаха неизползувани.
Вдигнах рамене. Доня Елена ме гледаше. Веднага сведе очи и каза, че ще пием кафето
в хола. Дон Хосе се извини и отиде в библиотеката при своята електрическа въртележка,
която свири любимите му плочи, когато пуснеш фалшивата монета в отвора.
Седнахме да пием кафе и отдалеч се чу как джубоксът след кратко пращене засвири
„Ние“, а в това време доня Елена пускаше телевизора, но без звук, като ни даде знак за
това, вдигайки пръст към устните. Пред очите ни преминаваха неми кадри от някакво
предаване за скрито съкровище, в което важен церемониал-майстор водеше петимата
участници в конкурса – две нервни засмени момичета с прически като кошери, една

7
Вид лама (исп.) – бел. пр.
121
много скромна домакиня и двама мъже на възраст, мургави и меланхолични – към чека,
скрит в претъпканото студио, пълно с вази, картонени книги и музикални кутийки.
Елена се усмихна, седнала до мен в полумрака на хола с мраморен под и пластмасови
цветя. Не знам откъде измисли този прякор, нито какво общо има с мен, но започна да
си прави от него игри на думи, като ме галеше по ръката:
– Нибелунг, Небе, луна. Не бе, луно.
Действащите лица – на сиви черти, вълнообразни – търсеха своето съкровище пред
погледа ни, а Елена, свита на кълбо, пусна обувките си на килима и се прозя, докато
доня Елена въпросително ме гледаше, възползувайки се от тъмнината, с черните, ши-
роко отворени очи, обиколени от тъмни кръгове. Кръстоса крак върху, крак и оправи
полата си върху коленете. От библиотеката до нас достигаше шепотът на болерото „Ние,
които толкова се обичахме“ и навярно хъркането на дон Хосе, унесен в храносмила-
телна дрямка. Доня Елена отмести поглед от мен, за да прикове големите си черни очи
в поклащащите се зад прозореца евкалипти. Проследих новата посока на погледа ѝ.
Елена се прозяваше и мъркаше, излегнала се върху коленете ми. Погалих тила ѝ. Зад
нас долът, който като дълбока рана разсича Лас Ломас де Чапултепек, сякаш запазваше
някакъв светъл фон, тайнствено подсилван от неспокойната нощ, която превиваше вър-
харите на дърветата и чорлеше бледите им корони.
– Помниш ли Веракрус? – каза с усмивка майката на дъщеря си; но доня Елена гле-
даше мен. Елена измърка утвърдително, унесена в дрямка върху скута ми, а аз отвърнах:
– Да, много пъти сме ходили.
– Харесва ли ти? – доня Елена протегна ръка и я отпусна в полата си.
– Много – отвърнах аз. – Казват, че това е последният средиземноморски град. Кух-
нята ми харесва. Харесват ми хората. Обичам да седя с часове под колоните, да ям киф-
ли и да пия кафе.
– Аз съм оттам – каза жената и за първи път забелязах трапчинките по бузите ѝ.
– Да. Знам.
– Само че дори акцента съм загубила – засмя се тя, откривайки венците си. – Омъжих
се на двайсет и две години. А когато живееш в Мексико, загубваш веракруския си ак-
цент. Когато се запознах с теб, вече бях на години.
– Всички казват, че с Елена сте като сестри.
Устните бяха тънки, но дръзки:
– Не. Спомням си бурните нощи в залива. Сякаш слънцето не иска да залезе, знаеш
ли, и се вплита в бурята, и много зелена, много бледа светлина облива всичко, и се за-
душаваш зад прозореца в очакване да отмине дъждът. В тропика дъждът не разхлажда.
Само става по-горещо. И не зная защо, слугите винаги трябваше да затварят прозорците,
когато идваше буря. Би било толкова хубаво да ги оставят широко отворени, докато
отмине.
Запалих цигара.
– Да, вдигат се силни ухания. Земята се освобождава от ароматите на тютюн, кафе,
плодове...
– А и спалните – доня Елена притвори очи.
– Какво?
– Тогава нямаше тоалетни – прекара ръка по бръчиците около очите си. – Във всяка
стая имаше гардероб и прислужниците обикновено слагаха листа от олеандър и ореган
между дрехите. А пък и слънцето никога не доизсушаваше някои ъгълчета. Миришеше
на мухъл, как да ти го обясня, на мъх...

122
 – Да, представям си. Никога не съм живял в тропика. На теб сигурно ти липсва?
Тя потри една в друга ръцете си с изпъкнали по китките вени.
– Понякога. Трудно ми е да си спомням. Представи си, омъжих се на осемнайсет го-
дини, а вече ме смятаха за стара мома.
– И всичко това ти го припомни странната светлина, която се задържа в дъното на
дола?
Жената стана:
– Да. Тя е от прожекторите, които Хосе нареди да поставят миналата седмица. Хубави
са, нали?
– Струва ми се, че Елена заспа.
Погьделичках я по носа, тя се събуди и ние се прибрахме с емджито в Койоакан.
– Прости ми за скучните неделни разговори – каза Елена, когато на следващата сут-
рин тръгнах за работа. – Какво да се прави. Трябва да запазим известна връзка със се-
мейството и с буржоазния начин на живот, макар и заради желанието да им се противо-
поставим.
– Какво ще правиш днес? – я попитах, докато навивах чертежите и вземах чантата си.
Елена отхапа една смокиня, скръсти ръце и се изплези на един кривоглед Христос,
който веднъж намерихме в Гуанахуато.
– Цяла сутрин ще рисувам. После ще обядвам с Алехандро, за да му покажа послед-
ните си работи. В неговото ателие. Да, вече е готово. Тук, на Оливар де лос Падрес.
Следобед ще отида на урок по френски. Може да изпия и едно кафе и след това ще те
чакам в киноклуба. Дават един митологически уестърн: High Noon8. За утре приех по-
каната на онези, черните момчета. Те са от негрите-мюсюлмани и изгарям от нетърпе-
ние да узная какво мислят всъщност. Даваш ли си сметка, че за това знаем само от вес-
тниците? Някога да си говорил с американски негър, нибелунге? Утре следобед да не
си посмял да ме безпокоиш. Ще се затворя да прочета Нервал от край до край. Хич да
не си мисли Хуан, че друг път ще може да ме смае с le soleil noir de la melancolie9, нари-
чайки себе си вдовец и безутешен. Вече ми е ясен и утре вечер ще го охладя. Да, ще
прави бал с маски. Трябва да отидем, облечени като мексикански стенописи. По-добре
наведнаж да го преглътнем. Виктор, нибелунге, купи ми няколко калии и ако искаш,
облечи се като жестокия конкистадор Алварадо, дето дамгосва индианките с нажежено
желязо преди да ги обладае – Oh, Sade, where is thy whip?10
O, а в сряда в Изящните изкуства ще свири Майлс Дейвис. Малко е passe11, но все пак
ме разнообразява. Купи билети. Чао, любими мой.
Целуна ме по тила. Аз не можах да я прегърна, защото ръцете ми бяха заети с рула и
чертежи, но потеглих със смокиновия аромат на врата и образа на Елена, облечена с
моята риза, разкопчана и вързана на пъпа, с тесни дънки и боси крака, готвейки се...
дали да чете стихове, или да рисува картина? Помислих си, че скоро трябваше да зами-
нем заедно. Това ни сближаваше повече от всичко. Стигнах до покрайнините на града.
Не зная защо, но вместо да пресека моста Алтависта към Десиерто де лос Леонес, се
включих в кръговото движение и ускорих автомобила. Да, понякога го правя. Искам да
бъда сам, да карам бързо, да се посмея, когато някой я развлича. А може би да задържа
в продължение на половин час образа на Елена на изпращане, нейната естественост,

8
„Късен следобед“ (англ.) – бел. пр.
9
Черното слънце на меланхолията (фр.) – бел. пр.
10
О, Сад, къде ти е камшикът? (англ.) – бел. пр.
11
Минало от мода – бел. пр.
123
позлатената ѝ кожа, зелените очи, безкрайните ѝ планове и да си мисля, че съм много
щастлив с нея, че никой не може да бъде по-щастлив до такава жизнена, модерна жена,
която... която ме... която толкова ме допълва.
Минавам покрай стъкларска работилница, край църква в бароков стил, лунапарк, го-
ричка от ауеуете12. Къде ли съм чувал тази думичка? Допълвам. Заобикалям петролния
кладенец и се изкачвам по Пасео де ла Реформа. Всички автомобили се спускат към
центъра на града, който блещука в далечината зад някаква недостижима и задушлива
завеса. Изкачвам Лас Ломас де Чапултепек, където в този час са останали само слуги-
ните и господарките, съпрузите са на работа, а децата – на училище, а моята друга
Елена, моето допълнение, сигурно чака в хладното си легло с черните си уплашени и
оградени от тъмни кръгове очи, със светлата си зряла плът, дълбока и уханна като дре-
хите в тропическите шкафове.

12
Вид дърво – бел. пр.
124
 РЕЙ БРЕДБЪРИ
Човекът с Роршаховата риза
Брокау!
Какво име!
Вслушайте се в неговото баукане, джафкане и ръмжене, чуйте внушителното възвес-
тяване на:
Имануел Брокау!
Чудесно име за най-великия психиатър, нагазил някога морето на съществованието,
без да загази.
Изтърсете праха от някой многосимптомен, дебелотомен труд на Фройд и всички сту-
денти ще кихнат:
Брокау!
Но какво всъщност стана с него?
Един ден, като в първокласен водевил, той изчезна.
Вече извън лъча на прожектора, чудесата му изглеждаха застрашени от обрат. Пси-
хозайци заплашваха да скочат обратно в шапките. Пушилки се всмукваха обратно в гръ-
мовержни оръжейни дула. Всички бяхме в очакване.
Десет години мълчание. И все мълчание.
Брокау изчезна, сякаш се бе хвърлил с гръмогласен смях посред Атлантика. За какво?
Да се задълбочи в Моби Дик? Да психоанализира този блед призрак и установи какво
всъщност е имал против Лудия Ахав?
Кой знае?
За последен път го видях да тича за вечерния самолет, а жена му и шестте померански
кучета джафкаха далеч подире му из сумрачното поле.
– Довиждане навеки!
Щастливият му вик изглеждаше шега. Но на другия ден видях един човек да изкъртва
златната табелка с името му от вратата на кабинета му, а тромавата му кушетка бе из-
бутана в лошото време към някакъв търг на Трето авеню.
И тъй исполинът, който беше Ганди-Мойсей-Христос-Буда-Фройд едновременно,
всичките напластени в една невероятна торта, изчезна през една пролука в облаците. За
да умре? Или за да живее тайно?
Десет години по-късно пътувах с един калифорнийски автобус по красивите нюпор-
тски брегове.
Автобусът спря. Вътре скочи мъж на около седемдесет години и сребърниците му
прозвъннаха като манна в стъклената каса. Погледнах го от дъното на автобуса и ахнах:
– Брокау! Свети боже!
И с ореол или без ореол, но беше той самият. Извисил се като богоявление, брадат,
патриаршески благосклонен, мъдър, жизнерадостен, приветлив, прощаващ, състрадате-
лен, покровителствен, нескончаем и вечен...
Имануел Брокау.
Но не в тъмен костюм, не.
Вместо това, сякаш в одеждите на някаква горда нова църква, той носеше:

125
 Панталон бермуди. Черни кожени мексикански сандали. Шапка с емблемата на ло-
санжелиски бейзболен отбор. Големи слънчеви очила. И...
Ризата! О, боже! Ризата му!
Нещо зашеметяващо, цялата претрупана с пълзящи растения и живи росянки, цялата
в Поп-Оп извивки и кривки, на всякакви цветчета и райета, с невероятни плетеници и
главоблъсканици от всякакви митологически зверове и символи!
С отворена яка, тази необятна риза се ветрееше като хиляди знамена от парад на обе-
динени, но невротични нации.
Доктор Брокау накриви бейзболната си шапка и повдигна слънчевите очила да огледа
за празни места. Тръгна бавно през автобуса, като току се обръщаше, поспираше и се
задържаше при някого. Ту прошепваше нещо на някой мъж, ту заговаряше тихо някоя
жена или дете.
Тъкмо щях да го повикам, когато го чух да казва:
– Ей, а на тебе на какво ти прилича?
Едно малко момче, захласнато в одеждите на възрастния мъж, подобни на цирков
афиш, примигна, сякаш се пробуждаше. Мъжът го насърчи с лакът:
– Ризата ми, момче! Какво виждаш на нея?
– Коне! – изрече най-сетне момчето. – Танцуващи коне!
– Браво! – Лекарят просия, потупа го и продължи нататък. – А вие, сър?
Един младеж, спечелен от непринудеността на този нашественик от някакъв слънчев
свят, отговори:
– Ами-и... облаци, естествено.
– Купести или кълбести?
– М-м-м... не буреносни във всеки случай. Рунтави овчи облаци.
– Чудесно!
Психиатърът навлизаше все по-навътре.
– Мадмоазел?
– Сърфинг! – вгледа се петнайсетгодишното момиче. – Ето ги и вълните, огромни.
Сърфинг! Страхотно!
И така продължаваше. С всяка крачка на този голям човек в автобуса се надигаха нови
вълни смях и хихикане и ставайки все по-заразителни, прерастваха в гръмогласен смях.
Вече десетина пътници бяха чули първите отговори и влязоха в играта. Тази жена виж-
даше небостъргачи! Лекарят подозрително сви вежди. Лекарят смигна. Онзи мъж виж-
даше кръстословици. Лекарят разтърси ръката му. Едно дете разкри оптическите из-
мами на зебри в африканска джунгла. Лекарят потупа животните и те скочиха! Една
възрастна жена виждаше смътни Адами и мъгляви Еви, прогонени от мержелеещи се
Градини. Докторът приседна до нея; взеха да спорят в яростно-възбуден шепот, после
той скочи и продължи нататък. Дали възрастната жена не е била изгонена от квартирата
си? А този младеж виждаше двойката поканена обратно в рая!
Кучета, светкавици, котки, коли, гъбовидни облаци, човекоядци растения!
Всеки човек, всеки отговор предизвикваше нови взривове смях. Вече всички заедно
се смеехме. Този чудесен старец бе празник на природата, каприз, необузданата божия
воля, който съшиваше в едно цялата ни разпокъсаност.
Слонове! Кранове! Будилници! Страшни съдилища!
В началото, когато той скочи в автобуса, ние не искахме нищо един от друг. Но сега,
също като при някое страхотно събитие, което не може да не се изкоментира – огромен
снеговалеж или спиране на тока, затъмнило два милиона дома, – той хвърли всички ни

126
в един общ сладък разговор и смях до сълзи, които усещахме как измиват бузите ни и
пречистват душите ни.
Всеки отговор изглеждаше по-смешен от предишния и най-силно от всички изриг-
ваше смехът през сълзи на този велик, невероятен и прекрасен лекар, който на място
питаше, откриваше и лекуваше буцата в гърлото ни. Китове. Водорасли. Поляни. Загу-
бени градове. Прелестни жени. Спираше. Извръщаше се. Присядаше. Ставаше. Развя-
ваше безумно нашарената си риза, докато накрая се извиси пред мен и попита:
– А вие, сър, какво откривате?
– Как, доктор Брокау естествено!
Смехът на стареца секна като разстрелян. Той попривдигна тъмните си очила, на-
мести ги обратно и сграбчи раменете ми, сякаш за да ме нагласи на фокус.
– Саймън Уинслауз, ти ли си!
– Аз, аз! – засмях се. – За бога, докторе, мислех, че отдавна сте умрял и погребан.
Какво е станало с вас?
– Какво ли? – Той стисна ръцете ми и ги разтърси, после ме потупа леко по рамото и
по бузата. Накрая прихна в силен, самоопрощаваш смях, поглеждайки забавната си
риза. – Какво ли? Оттеглих се. И моментално изчезнах. Онази нощ отпътувах на три
хиляди мили от там, където ме видя за последен път... – Ментовият му дъх стопли ли-
цето ми. – И сега в тоя край съм известен най-вече като Човекът в Роршаховата риза.
– В какво? – възкликнах аз.
– Роршахова13 риза.
Той се отпусна на седалката до мен леко като карнавален балон.
Аз седях слисан, останал без думи.
Лекарят се загледа нагоре, сякаш четеше мислите ми, изписани като въздушна рек-
лама сред облаците.
– Питаш ме защо. Защо ли? Спомням си поразеното ти изражение на летището преди
години. Денят на Моето Заминаване Завинаги. Самолетът ми трябваше да се казва
„Щастливият Титаник“. С него аз потънах завинаги в безследното небе. И все пак ето
ме тук в плът и кръв, а? Нито пиян, нито луд, нито разяден от възрастта или пенсионер-
ска скука. Къде, какво, защо, как стана?
– Да – казах аз, – защо се оттеглихте, когато бяхте постигнали всичко? Слава, репу-
тация, пари. И без никакъв...
– Скандал? Не, никакъв! Защо ли, тогава? Защото тази стара чаша на търпението
преля, и то не от една, а от две капки едновременно. Две прелестни капки. Капка Номер
Едно...
Той замълча. Погледна ме косо изпод тъмните си очила.
– Това е само между нас – казах аз. – Гроб съм.
– Да, само между нас. Благодаря.
Автобусът бръмчеше тихо по пътя.
Неговият глас се издигаше и спадаше заедно с бръмченето.
– Знаеш каква фотографска памет имах? Благословена, прокълната, абсолютна памет.
Моментално щракваше всяко казано, видяно, направено, докоснато, чуто нещо и мо-
жеше да ми го връща напълно на фокус четиридесет, петдесет, шестдесет години по-

13
Херман Роршах (1922) – швейцарски психиатър, създател на Роршаховия тест, при който паци-
ентът тълкува какво вижда в произволни мастилени петна и с това разкрива интелектуални и емоцио-
нални фактори – бел. пр.
127
късно. Всичко, всяко нещо бе хванато в тоя капан тук – и той почука леко по слепоо-
чията си с пръстите на двете ръце.
– Стотици психиатрични случаи, минавали през вратата ми ден след ден, година след
година. И нито веднъж, на нито един сеанс не съм си проверявал записките. Тогава смя-
тах, че е достатъчно само да превъртя в главата си това, което бях чул. Естествено, па-
зеха се и звукозаписи за по-сигурно, но никога не бях ги слушал. Та така стояха нещата
с цялата тази изумителна работа.
Веднъж, тогава бях на шейсет години, една пациентка каза някаква дума и аз помолих
да я повтори. Защо ли? Изведнъж бях усетил дъгообразните ми канали да се разместват
някак, като че ли някакви клапи бяха пропуснали свеж, хладен въздух в дълбок рудник.
„Вяра“, повтори тя.
„Стори ми се, че казахте „звяра?“, рекох аз.
„О, не, докторе „с вяра“...Една дума. Едно камъче, търкулнало се от ръба. И след
него – лавината. Защото съвсем ясно бях чул да казва: „Той гледаше звяра в мен“, което
се явява малко сексуален намек, нали? А тя в същност беше казала: „Той гледаше с вяра
в мен“, което си е съвсем друга работа, ще се съгласиш.
През нощта не можах да заспя. Пушех, гледах през прозорците. Усещах главата и
ушите си странно прояснени, сякаш току-що се бях вдигнал от тридесетгодишна треска.
Започнах да се съмнявам в себе си, в миналото си, в сетивата си и накрая, към три часа
в тази гробарска нощ се качих на колата, отидох в кабинета си и разбрах най-лошото.
Разговорите, запаметени в съзнанието ми от стотиците случаи, не бяха същите, като
записаните на лента или в картоните на секретарката ми!
– Искате да кажете...
– Искам да кажа, че когато съм чул „звяра“, то е било всъщност „с вяра“. Срам е било
всъщност храм. Гол е било пол или обратно. Аз съм чул легло, а някой е казал тегло.
Спя е било успя. Спор е било двор. Блуден е било муден. Диря е било свиря. Бяс е било
просто вас. Секс е било кекс или текст, или дявол го знае какво още. О, да – вода. А,
не – спане. Пир – вир. Грешен – днешен. Тайна – майна. Каквото и да е било казано, аз
винаги съм го чувал погрешно. Десетки милиони грешно чути думи! Паника, сред ре-
диците ми! Триста дявола! Каква лудница!
Всичките тези години, тези хора! Свети Мойсей, Брокау, виках аз, всичките тези го-
дини, слязъл от планината, а божието слово ти е било всъщност като бръмбар в главата.
И сега, на стари години, стари мъдрецо, си решил да се допиташ до изписаните със свет-
кавица плочи. И откриваш, че скрижалите ти с десетте божи заповеди всъщност са раз-
лични!
Та през онази нощ Мойсей напусна кабинета си. Тичах в тъмното, разкъсван от отча-
яние. Взех влака за фар Рокауей, може би защото ми звучеше тъжно.
Вървях покрай метежа на вълните, равен на който бе единствено метежът в гърдите
ми. Как!? Как е могло – плачех аз – цял живот да си бил полуглух и да не го знаеш! И
да разбереш това едва сега, когато по някаква щастлива случайност този дар, слухът ти,
се върна. Как? Как?
Единственият отговор бе сгромолясването на бурната вълна върху пясъка.
Та това беше Капка Номер едно, която преля чашата. Последва миг мълчание.
Автобусът ни полюшваше. Движеше се край златния бряг през лек ветрец.
– А Капка Номер две? – попитах накрая тихо аз.
Доктор Брокау вдигна тъмните си очила нагоре и слънчевите лъчи хвърлиха отбля-
съци като рибки из целия автобус. Проследихме плуващите многоцветни кръгчета,

128
той – разсеяно, после с полуразвеселена загриженост.
– Поглед. Зрение. Структура. Детайл. Не са ли истинско чудо. Страхотни, в смисъл,
че внушават истинско страхопочитание. Какво е поглед, зрение, прозрение? Наистина
ли искаме да виждаме света?
– О, да – възкликнах моментално аз.
– Отговор на млад, немислещ човек. Не, скъпото ми момче, не искаме. На двадесет
години – да, наистина мислим, че искаме да виждаме, да знаем, да бъдем всичко. И аз
така мислех едно време. Но през по-голямата част от живота си аз съм имал слабо зре-
ние, половината ми дни съм бил въоръжаван с все нови и нови очила от очните лекари.
Да, но ето че идва изгревът на контактните лещи! Най-после, реших аз, ще се въоръжа
с тези блестящи чудеса, подобни на сълзи. И невидими кръгчета! Съвпадение ли? Пси-
хосоматична причина и следствие? Защото същата седмица, когато се снабдих с контак-
тните лещи, слухът ми се проясни! Трябва да има някаква физиомозъчна връзка, но да
не си играем на образовани догадки. Едничкото, което знам, е, че си взех тези кристални
роговични лещи, нагласих ги на слабите си, бебешка сини очи и... Voila!
Ето ти го света! Ето ти ги хората!
Но заедно с това – прости ми, господи – се показа и мръсотията, и безбройните пори
по хората.
Саймън – продължи той с леко натъжен тон, притворил за миг очи зад тъмните
очила, – хрумнало ли ти е някога, знаел ли си, че хората са почти целите в пори?
Той изчака въпросът му да потъне. Замислих се.
– Пори ли? – проговорих накрая.
– Да, пори! Но кой ли се е замислял за това? Кой ли си е давал труда да се загледа?
Но с моето възстановено зрение аз ги виждах! Хиляди, милиони, милиарди... пори.
Едри, дребни, бледи, червендалести... пори. Виждах ги до една, по всеки. По минува-
чите. По хората, натъпкани в автобуси, театри, телефонни кабини, всеки целия в пори и
малко плът. Малки пори по дребни жени. Едри пори по чудовищни мъже. Или обрат-
ното. Пори, многобройни като оная противна прах, която се носи безредно сред някой
слънчев лъч из църквата късно следобед. Пори. Те ми станаха просто натрапчива идея.
Вглеждах се в лицата на дамите, а не в очите им, устата или ушите. Може ли един мъж
да вижда скелета на една жена как се извива насам-натам из тази сладка възглавнична
плът? Да! Но не, аз виждах само тези сита и кухненски рендета на кожата. Цялата кра-
сота се превърна в скапана Гротеска. Обърнех ли очи, сякаш в проклетия ми череп се
завърташе петметровият телескоп на Паломар. Където и да погледнех, виждах бомбар-
дирана от метеори луна в ужасен супер едър план!
А самия себе си? Господи, сутрин бръсненето беше истинско изтезание. Не можех да
откъсна поглед от своето разровено от изгубени сражения лице. По дяволите, Имануел
Брокау, въздишах аз, ти си самият Гранд Каньон по пладне, пъпчива краставица, обелен
нар.
Изобщо контактните ми лещи ме направиха отново петнадесетгодишен. Тоест: пъп-
чив, саморазпъващ се вързоп съмнения, ужас и самото несъвършенство. Най-против-
ната възраст в живота на човека се бе завърнала да ме преследва с пъпчивия си, недодя-
лан призрак.
Лежах като безсънно корабокрушение. Ах, второ юношество, имай милост, стенех аз.
Как съм могъл да бъда толкова сляп години наред? Сляп, да, и съм го знаел, но все си
казвах, че не е толкова важно. И съм се движел така пипнешком по света като самодо-

129
волен недоскив, късогледо пропускайки дупките, разкъсаното, сълзите и отоците по хо-
рата и по мен самия. А сега Действителността ме застигна насред улицата. И Действи-
телността беше: Пори.
Затворих очи и останах на легло няколко дни. Най-накрая се надигнах в леглото и с
широко отворени очи провъзгласих: Действителността не е всичко! Отричам това поз-
нание. Издавам закони срещу Порите! В замяна на това приемам онези истини, които
постигаме интуитивно или измисляме, за да можем да живеем.
Продадох си очните ябълки.
Иначе казано, дадох контактните си лещи на един садистичен племенник, който раз-
богатя от кичове, тъпанари и други гадости.
Върнах се отново в килията на старите зле фокусирани очила. Тръгнах отново през
света на възвърнатите, благородни мъгли. Виждах достатъчно, но не прекалено много.
Срещах едва различими, призрачни хора, които отново можех да обичам. В утринното
огледало виждах този „аз“, с когото можех отново да живея под един покрив, да му се
възхищавам и приемам като свой човек. Започнах да се смея всеки ден с ново щастие.
Тихичко. А после и с глас.
Каква шега е животът, Саймън.
От суета си купуваме лещи, с които виждаме всичко и така загубваме всичко!
А пожертваме ли няколкото микроскопични малки късчета от тъй наречената мъд-
рост, действителност, истина, ние спечелваме отново цялостта на живота! Това кой ли
не го знае? Особено писателите! Интуитивните романи са далеч по „истина“, отколкото
всичките даннофактови репортажи, писани през цялата история на света!
Но тогава се видях изправен пред двете големи фрактури, които минаваха напречно
през съзнанието ми. Очите ми. И ушите ми. Свети боже, промълвих аз. Ами всичките
тези хиляди хора, минали през кабинета ми, скърцали по моята кушетка, които търсеха
ехото в моята Делфийска пещера, защо, защо? Колко е нелепо!
Нито съм видял, нито съм чул ясно когото и да било от тях!
Коя беше тази мис Харботъл?
Какво му беше на стария Динсмур?
Какъв беше истинският цвят, вид, ръст на мис Граймс?
Наистина ли мисиз Скрапуайт изглеждаше и говореше като мумия от египетски па-
пирус, паднала от гоблена зад писалището ми?
Можех само да гадая. Две хиляди мъгливи дни обгръщаха моите загубени деца, само
гласове – зовящи, глъхнещи, изчезнали.
Боже мой, аз бях блуждал из пазара с невидим надпис СЛЯП И ГЛУХ, а хората се
тълпяха да пускат монети в просяшката ми шапка и хукваха изцелени. Изцелени! Не е
ли чудно това, не е ли невероятно? Излекувани от някакъв стар еднорък, че и еднокрак
рахитик. И какво? Какво правилно съм им казвал, след като съм ги чувал погрешно?
Кои наистина бяха тези хора? Никога няма да узная.
А после си помислих: в града има сто психиатри, които виждат и чуват по-ясно от
мен. Но техните пациенти хукват голи в открито море или скачат посред нощ като изс-
треляни от трамплин, или връзват жените си и запалват пура над тях.
А аз се оказвах пред неоспоримия факт на една успешна кариера.
Разумът ми крещеше: сакат не води сакатия, слепият и сакатият не изцеляват сакати
и слепи! Но един глас от далечния балкон на душата ми отвърна присмехулно: Дрън-
дрън, та пляс! Много важно! Ти, Имануел Брокау, си един порцеланов гений, което
значи пропукан, но блестящ! Замъглените ти очи виждат, запушените ти уши чуват.

130
Твоите счупени сетива лекуват до известна степен, но подсъзнателно! Браво!
Но не, аз не можех да живея със съвършеното си несъвършенство. Не можех да раз-
бера, нито да понасям това самонадеяно, потайно нещо, което разиграваха пред света
разни доктори-ливади с всичките им паравани и затъмнения, за да лекуват животни-
ливади.
Трябваше да направя избор между няколко неща. Да си сложа обратно контактните
лещи? Да си купя слухов апарат, който да подпомогне бързо подобряващия ми се усет
за звук? А после? Да открия, че съм загубил връзка с най-доброто и скритото от съзна-
нието, което за тридесет години удобно бе свикнало с лошото зрение и кофти слух?
Бъркотия и за лечителя, и за лекувания.
Да си остана сляп и глух и да продължа да работя? Това ми се струваше страхотно
мошеничество, макар че паметта ми беше свежа като новоизпрана, чисто беличка и из-
гладена.
Така че се оттеглих.
Стегнах си багажа и хукнах към златното забвение, като оставих ужасно особените
си уши да си трупат невероятния восък...
Автобусът пътуваше по брега в топлия следобед. Няколко облака преминаха над
слънцето. Сенки замъглиха плажа и хората, пръснати по пясъка под многоцветни ча-
дъри.
Прокашлях се.
– И ще се върнете ли някога към практиката, докторе?
– Аз и сега практикувам.
– Но нали току-що казахте...
– О, не официално, нито с кабинет и заплащане, не, това никога вече. – Лекарят спо-
койно се усмихна. – Тази загадка продължава да ме измъчва. Тоест – как съм лекувал
всички тези хора само с полагане на ръка, макар че ръцете ми са отсечени от рамото. Но
и сега все още не съм вдигнал ръце...
– Как?
– С тази моя риза. Ти видя. И чу.
– Като минавахте през автобуса?
– Именно. Цветовете, фигурите. Едно за този мъж, друго за онова момиче, трето за
това момче. Зебри, кози, светкавици, египетски амулети. Какво, какво, какво?, питам аз.
И: отговори, отговори, отговори. Човекът в Роршаховата риза.
Вкъщи имам десетина такива ризи.
Всякакви цветове и най-различни преплетени фигури. Едната ми я нарисува самият
Джексън Полак, преди да почине. Всяка риза нося един ден или пък по една седмица,
зависи как върви, дали предизвиква множество бързи, пълни с вълнение и отплата от-
говори. После хвърлям старата и слагам нова. Десет милиона погледи, десет милиона
неравнодушни отговори!
Дали не мога да спазаря тези Роршахови ризи с някой психоаналитик в отпуска? Да
правиш тестове на приятелите си? Да слисаш съседите си? Да подразниш любопитст-
вото на жена си? Не, не. Това си е мое собствено, специално, лично и най-скъпо забав-
ление. Никой не бива да го споделя. Аз и моите ризи, слънцето, автобусът и хилядите
дни напред. Плажът ме чака. И по него – моите хора!
И така, вървя си аз по плажовете на този летен свят. Тук няма зима, прекрасно, нали,
никаква зима на недоволството, би казал едва ли не, а смъртта е само тътен отвъд дю-

131
ните. Разхождам се по моето собствено време и начин сред хората, вятърът развява плат-
нената ми риза ту на север, ту на юг или югозапад и аз виждам как очите ми се стрелват,
плъзгат, подсмихват се, смигват, удивяват се. И каже ли някой нещо за мастиленопет-
нистите памучни шарки, аз спирам. Заприказвам се. Поразхождам се малко с тях.
Вглеждаме се в огромното огледало на морето. Аз отстрани се вглеждам в душата им.
Понякога се разхождаме по цели часове, едни малко по-дългички сеанси на открито.
Обикновено един ден стига и те, като не знаят с кого са се разхождали, освободени от
данъци, се оказват разтоварени, нищо неподозиращи пациенти. И продължават по смра-
чаващия се бряг към едно по-прекрасно и светло навечерие. Зад гърба им глухият слепец
им махва за „на добър път“ и се понася към дома си да омете щастливата вечеря, оживен
от добре свършената работа.
Или понякога ще срещна из пясъците някой полуунесен, чиито грижи не могат да
бъдат извадени наведнъж в грубата дневна светлина. Тогава, сякаш случайно, ние се
натъкваме един на друг след седмица и тръгваме да се разхождаме покрай разпенения
прибой и правим това, което открай време се е правело: попътна изповед. Защото дълго
преди затвора на изповедалните с потайни шепоти и покаяния, приятели са се разхож-
дали, разговаряли, изслушвали са се и в това изслушване-изприказване са лекували един
другиму горчивите отчаяния. Добрите приятели непрекъснато разменят буцата в гър-
лото си, дават си даровете на споделените тревоги и по този начин се освобождават от
тях.
Уборка на боклуците от поляни и съзнания. С ярката си риза и пръчка с кука на върха
аз тръгвам всяка сутрин да... почиствам плажовете. Толкова много, о, толкова много
човешки тела лежат там в светлината. И толкова много души се губят в мрак. Опитвам
се да вървя сред всички тях, без да се... препъвам...
Вятърът лъхна прохладен и свеж през прозореца на автобуса и раздвижи море от въл-
нички по пъстрата риза на замисления стар човек.
Автобусът спря.
Доктор Брокау внезапно забеляза къде се намираме и скочи:
– Почакайте!
Всички в автобуса се обърнаха, сякаш да проследят излизането на кинозвезда. Всички
се усмихваха.
Доктор Брокау ме потупа по ръката и затича. На другия край на автобуса той се из-
върна, развеселен от собствената си разсеяност, повдигна тъмните очила и присви към
мен слабите си, бебешкосини очи.
– Ей, ти... – каза той.
За него аз вече бях мъгла, поантилистичен образ някъде отвъд рамките на зрението.
– Ти... – извика той в тази прословута мъгла на съществованието, която топло и силно
го обгръщаше и притискаше, – ти изобщо не ми каза. Какво е това?
Той стоеше изправен, за да се вижда цялата му невероятна Роршахова риза, която се
ветрееше и гъмжеше от вечно променящите се линии и багри.
Погледнах. Примигнах. Отговорих.
– Слънчев изгрев! – извиках му.
Лекарят се замая от този деликатен приятелски вятър.
– Сигурен ли си, че не е залез? – извика той, слагайки ръка на ухото си.
Погледнах пак и се усмихнах. Надявах се, че вижда усмивката ми през хилядите мили
в автобуса.
– Не – отговорих аз. – Изгрев. Прекрасен изгрев.

132
 Той затвори очи да смеле думите. Големите му длани зашариха по брега на развява-
ната от вятъра риза.
Той кимна. После отвори светлите си очи, махна ми и стъпи навън в света.
Автобусът потегли. Погледнах назад.
А там вървеше доктор Брокау, вървеше право напред из плажа, където лежаха разно-
родни мостри от света, хиляди хора, къпещи се в топлата светлина. Струваше ми се, че
той върви леко по морето от хора.
Като погледнах за последен път, той все така славно се носеше по това море.

133
 ХЕРМАН ХЕСЕ
Преображенията на Пиктор
Едва пристъпил в рая, Пиктор се изправи пред едно дърво, което бе едновременно и
мъж, и жена. Пиктор поздрави със страхопочитание дървото и запита: „Да не си ти дър-
вото на живота?“ Но когато вместо дървото понечи да му отвърне змията, той се обърна
и продължи нататък. Цял се превърна в зрение, всичко толкова му харесваше. Ясно усе-
щаше, че е в родината си, пред първоизвора на живота.
И пак видя дърво, което бе едновременно и слънце, и луна. И рече Пиктор: „Да не си
ти дървото на живота?“
Слънцето кимна и се засмя, луната кимна и се усмихна.
Най-дивните цветя го гледаха с множество багри и лъчи, с множество лица и очи.
Някои му кимаха и се смееха, други му кимаха и се усмихваха, трети не му кимаха и не
се усмихваха: мълчаха опиянени, сякаш вглъбени, сякаш удивени от собствения си ми-
рис. Едно пееше люлякова песен, друго пееше теменужена приспивна песен. Едно от
цветята имаше големи сини очи, друго му напомняше за първата любов. Едно ухаеше
като градината на детството, като майчиния глас се носеше сладостният му мирис.
Друго му се усмихна и в миг протегна към него извит червен език. Той го близна –
имаше вкус на нещо силно и диво, на смола и мед, а също и на женска целувка.
Сред всички тези цветя стоеше Пиктор, изпълнен с копнеж и плаха радост. Сърцето
му, сякаш камбана, ехтеше размирно, туптеше безспирно; летеше към незнайното, към
вълшебно безкрайното неговият див ламтеж.
Видя Пиктор кацнала птица, видя я кацнала в тревата, облята с многоцветни лъчи,
сякаш красивата птица притежаваше всички цветове на дъгата. Запита той красивата
пъстра птица: „О, птицо, къде е щастието?“
„Щастието ли? – рече красивата птица и се усмихна със златната си човка. – Щасти-
ето, приятелю, е навред по земята, в планината и в полята, в кристала и в цветята.“
С тези думи веселата птица тръсна пера, кимна с глава, поклати опашка, премигна с
очи, усмихна се още веднъж, после застина неподвижно, притихна в тревата и ето: пти-
цата се превърна в цвете, перата ѝ в листа, а ноктите в корени. Сред багрено озарение,
в танцово опиянение тя стана растение. Пиктор гледаше удивен.
А миг по-късно птицата цвете раздвижи листа и тичинки: наситила се вече да бъде
цвете, тя изгуби корените си, леко помръдна, бавно излитна и се превърна в блестяща
пеперуда, която се понесе и зарея без напрежение, цялата просветление, цялата сияйно
видение. От учудване Пиктор разтвори широко очи.
Ала новата пеперуда, веселата пъстра птица – цвете пеперуда, светлото багрено ви-
дение, закръжи около изумения Пиктор, заблещука на слънцето, леко като снежинка се
спусна на земята, кацна току до нозете на Пиктор, задиша нежно, потрепна с озарени
криле и тутакси се преобрази в цветен кристал, от чиито ръбове струеше червена свет-
лина. Искреше прекрасно сред зелените треви и билки червеният скъпоценен камък,
искреше ясно, като празничен камбанен звън. Но родината му, земните недра, сякаш го
зовяха, той започна бързо да се смалява и всеки миг можеше да се стопи.
Тогава Пиктор, тласкан от непреодолимо желание, посегна към знаещия камък и го
грабна. Очарован гледаше магическата светлина, която сякаш вливаше в сърцето му

134
предчувствие за безмерно блаженство.
Изведнъж от клона на едно изсъхнало дърво се изви змията и изсъска в ухото му:
„Камъкът ще те преобрази в каквото поискаш. Бързо му кажи желанието си, преди да е
станало късно!“
Пиктор се изплаши, побоя се да не пропусне щастието си. Начаса изрече думата и се
преобрази в дърво. Защото неведнъж вече бе пожелавал да е дърво, дърветата му изг-
леждаха преизпълнени от покой, сила и достойнство.
Пиктор стана дърво, пусна корени в земята, издигна се във висината, покараха му
листа и клони. Той бе много доволен. С жадни фибри засмука дълбоко от хладната земя,
а високо в синевата развяваше листа. В кората му се заселиха бръмбари, под ствола му
заек и таралеж, в клоните му – птици.
Дървото Пиктор бе щастливо и не броеше годините, които минаваха. Отлитнаха
много, много години, преди да забележи, че щастието му не е пълно. Бавно се научи да
вижда с очите на дърво. Най-сетне Пиктор стана зрящ и се натъжи.
Защото съгледа, че около него в рая повечето същества се преобразяваха много често,
че всичко течеше в някакъв вълшебен поток на вечно преображение. Видя цветя да се
превръщат в скъпоценни камъни или да прелитат като пъстри птици. Видя край себе си
внезапно да изчезват дървета: едно се стопи в поточе, друго се превърна в крокодил,
трето като риба, весела и млада, изпълнена с наслада, заплува надалече в речната прох-
лада, с бодри сетива, та с време игри нови в нови форми да начене. Слонове заменяха
облика си с канари, жирафи се преобразяваха в цветя.
Ала самият той, дървото Пиктор, оставаше все едно и също, не можеше повече да се
преобразява. След като осъзна това, щастието му се изпари, започна да старее и посте-
пенно да придобива онзи изморен, сериозен и угрижен вид, който можем да наблюда-
ваме при множество стари дървета. Но нали същото виждаме всеки ден при конете, пти-
ците, хората – при всички земни твари; не притежават ли дарбата на преображението, с
времето започват да тъгуват и линеят, а красотата им чезне.
Ето че един ден из това кътче на рая се залута девойка с руса коса и синя рокля. Като
пееше и танцуваше, русокосото момиче тичаше под дърветата. То никога досега не бе
помисляло да пожелае дарбата на преображението.
Ту някоя умна маймунка се усмихваше подире ѝ, ту някой храст нежно я погалваше
с вейките си, ту някое дърво ѝ подхвърляше цвят, орех или ябълка, но тя не забелязваше
нищо.
Когато дървото Пиктор съзря девойката, обзе го безкраен копнеж, стремеж към щас-
тие, какъвто никога досега не бе изпитвал. А същевременно го изпълни дълбок разми-
съл, понеже му се струваше, че собствената му кръв го зове: „Помисли! Припомни си в
тоя час целия свой живот, намери смисъла, иначе ще стане много късно и никога вече
щастието не ще дойде при теб.“ И той се подчини. Спомни си целия свой път, човешките
си години, странстването си към рая, и особено онзи миг преди да стане дърво, онзи
чуден миг, когато взе в ръце вълшебния камък. Когато му се откри възможността за
всяко преображение, а животът в него пламтеше както никога! Спомни си птицата, ко-
ято му се бе усмихнала, дървото със слънцето и луната и го обзе предчувствието, че
тогава нещо бе пропуснал, нещо бе забравил, и че лош е бил съветът на змията.
Девойката долови в листата на дървото Пиктор шумолене, погледна нагоре към него
и с внезапна болка в сърцето усети как в нея се пробуждат нови мисли, нови желания,
нови мечти. Привлечена от незнайна сила, тя седна под дървото. То ѝ се стори самотно,
самотно и тъжно, ала наред с това и красиво, затрогващо и благородно в безмълвната

135
си тъга; сладостно ѝ прозвуча песента на тихо шумолящата му корона. Тя се облегна на
грапавия ствол, усети как дървото дълбоко потръпна и почувства същата тръпка в соб-
ственото си сърце. Странна болка прониза сърцето ѝ, по небосклона на душата ѝ пре-
минаха облаци, от очите ѝ бавно закапаха едри сълзи. Но какво бе това? Защо трябваше
така да страда? Защо сърцето ѝ напираше да разкъса гърдите и да се слее с него, да
прелее в него, в красивия самотник?
Дървото леко потрепери чак до корените, тъй поривисто събираше то цялата си жиз-
нена сила, насочваше я към девойката в пламенно желание за единение. Ах, защо ли,
надхитрен от змията, се бе объркал да бъде завинаги самотно дърво. О, колко сляп и
безразсъден се бе показал! Нима наистина нищо не знаеше, нима бе така чужд на жи-
тейската тайна? Не, още тогава смътно я беше предчувствал... Ах, с печал и дълбоко
прозрение си спомни сега за дървото, което бе едновременно и мъж, и жена.
Прелетя една птица, червена и зелена, прекрасна и безстрашна, прелетя в дъга. Де-
войката я видя как лети, видя как от човката ѝ падна нещо, което заблестя като кръв
червено, като жар озарено, то падна в зеления злак, засия в зеления злак като зрак, чер-
веното му сияние я привлече тъй силно, че девойката се наведе и вдигна червения къс.
Беше кристал, беше скъпоценен гранат, който разпръсва всеки мрак.
Едва девойката пое в бялата си ръка вълшебния камък и начаса се изпълни желанието,
завладяло сърцето ѝ. Красивото момиче изчезна, сякаш потъна в земята и стана едно с
дървото, покара от ствола му като млад и здрав клон, израсна бързо и се извиси към
него.
Сега всичко беше хубаво, светът беше в ред, едва сега Пиктор намери рая. Вече не
беше старо, угрижено дърво, сега запя високо: „Пиктория, Виктория.“
Беше се преобразил. Ала този път бе постигнал истинското, вечното преображение,
защото от една половина беше станал едно цяло и отсега нататък можеше да се преоб-
разява безкрай. Вълшебният поток на сбъдновението течеше постоянно в кръвта му, той
щеше вечно да има дял в ежечасно възникващото Творение.
Пиктор стана сърна, стана риба, стана човек и змия, облак и птица. Ала във всеки
образ беше едно цяло, съставено от двама, носеше в себе си слънце и луна, мъж и жена,
течеше по земята като река близнак, блестеше на небето като двойна звезда.

136
 ИВО АНДРИЧ
Жена на камъка
Построен само няколко години преди последната световна война върху един зелен
остров, малкият и скромен хотел „Марина“ ще остане в спомените на всички, които го
познаваха. Особено неговият плаж. (За съжаление през войната хотелът изгоря до ос-
нови. На неговото място днес има пепелище.) Заобиколен със зеленина, плажът беше
целият от бледожълти и червеникави камъни и се спускаше стръмно към морето. Върху
гладката повърхност, върху огромните скали гостите се приличаха като върху нарочно
застлани каменни постели. От тях скачаха в морето, което тук е дълбоко, а излизаха от
него по бетонни стъпала или се качваха по желязна стълба, вградена в самата стръмна
скала. Около мнозина от посетителите, особено около жените, бяха пръснати разноц-
ветни предмети, които те донасяха със себе си на плажа. Големи хавлиени кърпи за къ-
пане в ярки цветове, кутии ѝ бурканчета с кремове, топки, вестници, книги, разноцветни
кутии с цигари и пъстри седмични списания на различни езици. Тук никой никому не
пречеше. Повечето от къпещите се имаха свое постоянно място и го заемаха всеки ден
като по мълчалив договор. Всеки се отпускаше на горещия камък, заемайки положени-
ето, което отговаря на нуждите на тялото му, също както капката течност си избира
форми според физическите закони на своя състав.
Гостите почти не се познаваха помежду си, а доколкото се чуваше смях и разговори
между млади брачни двойки или между отделни приятели, всичко минаваше без много
шум и без много движение. Само понякога, в неделя и в празник, на лодки и на мотор-
ници пристигаха гости от големите плажове, слизаха и прекарваха по някой и друг час
на брега, нарушавайки тишината и разваляйки установения ред. Но щом си отиваха, на
брега отново се установяваше спокойствие.
Летовниците (всеки зает със себе си) четяха легнали върху каменните постели, гле-
даха през големи тъмни очила синята морска шир или със затворени очи се отдаваха на
жарката горещина и на блясъка на голямото слънце от безкрайното синьо небе, всеки
със спокойното чувство, че никой не държи сметка за него и че самият той не трябва да
държи сметка за никого.
От време на време някой от тях ставаше почти в полусън, слизаше по стълбите или
скачаше от скалите в морето, за да се върне бързо след това на мястото си и да заеме
предишното положение.
На скалистия бряг, издигнат над морето и изложен на слънцето без всякаква сянка,
цареше зноен покой; накърняваше го само за миг някой усамотен щурец от градината
на хотела или откъснат от морето вик. Сред този горещ, светъл и син покой на земя,
небе и море телата на неподвижните хора лежаха като че ли под въздействието на все-
могъща и непозната упойка, отдадени на култа към слънцето и плътта, на който все
повече и повече хора служат в наше време.
На една от тези каменни плочи, винаги на една и съща, се настаняваше жена на средна
възраст – може би по-близо до горната граница, отколкото до неопределеното начало
на тази възраст. Без блясъка и свежестта, която дава само младостта, но добре сложена,
тя идваше винаги по едно и също време, винаги сама и безименна, простираше под себе

137
си своята голяма плажна хавлиена кърпа в портокалов цвят, нареждаше наоколо пъст-
рите си дреболии и лежеше така с часове – ту по лице, ту на гръб, обръщайки всички
страни на тялото си към слънцето като покорна жертва. От време на време ставаше, с
правилен, сдържан скок се хвърляше в морето и след кратко плуване се връщаше на
мястото си. Отиваше си с последните посетители на плажа. Не биеше с нищо на очи,
освен може би със силно подчертания стремеж с нищо да не прави впечатление. И все
пак по нейните костюми, кърпи, кърпички и тоалетни принадлежности можеше да се
почувства изискан вкус и чувство за багри.
Тя беше от онези жени, които притежават развит или вроден усет за цвят и хармония
на багрите. Както цветята, те живеят и говорят чрез багрите. Край подобни жени цвето-
вете просто пеят, но неусетно тихо и така хармонично, като че ли това е част от вселен-
ската хармония, сведена до възможностите на едно женско същество и до силата на чо-
вешките сетива. Тези жени като че ли извличат от природата нови багри и създават нови
отношения и преливания между тях. Всъщност те само ги откриват за нашите очи, които
иначе не биха могли да ги видят.
Нищо повече не можеше да се каже и за тази жена, която лежеше малко встрани от
останалите, с ръце върху гърдите, изтегната, стройна, със затворени очи, както лежат
каменните княгини в саркофазите.
Марта Л. – четиридесет и осем годишна оперна певици. Това беше тя. Жена, която се
мъчеше да забрави коя е, каква е и откъде е на този свят.
Полубудна, тя се отдаваше на слънчевия пожар и на полуспомените и полусънищата,
които извираха отнякъде, без да ги търси и против волята ѝ.
Някакво прекършено движение, ясно изговорени, но непонятни думи и мълчание с
неясно значение – всичко това се преплиташе в нея, отиваше си, бързо минаваше и от-
ново се връщаше, без да иска да отстъпи място на забравата.
Тя сънуваше, без да спи.
Сега виждаше ясно: бе се озовала в един чуден миг от своя живот, за който не бе
предполагала, че живее в спомените ѝ. Седи на градинската стена. Да, тогава тя седеше
на високия зид, който ограждаше тяхната просторна градина. Зидът беше от твърд ка-
мък, дебел, висок над два метра. Истинска крепостна стена, която даваше на минувачите
точна представа за големината и богатството на градината, която се криеше зад него,
както и за състоянието на онези, на които принадлежеше всичко това. Покрай зида ми-
наваше път, посипан с иглички от остарели клонести пинии. В далечината се виждаше
море и в него два неголеми острова от тъмен камък. Още като момиченце, когато не я
пускаха да излиза от градината, тя си бе създала навик крадешком да се катери по висо-
кия зид и от него да гледа морето или да разглежда редките минувачи по пътя под себе
си. Този навик тя запази и по-късно, когато вече можеше свободно да излиза и не ѝ при-
личаше да седи така, по момичешки, винаги на същото място и винаги в една и съща
поза.
Беше петнадесетгодишна, ако не и малко по-голяма, когато един ден седна отново на
своето любимо място. Единия си крак беше провесила надолу по стената, а другия бе
вдигнала и с петата си се бе опряла на самия ръб на зида. Духаше лек морски вятър.
Чувстваше как хладната струя въздух минава по голото ѝ бедро над чорапа на повдиг-
натия крак и усещаше как прониква в тялото ѝ със същата онази хладна тръпка, която
минава и през очите, които гледат стъкленосиньото набраздено море. Цялата беше из-
пълнена със студени тръпки и болезнено приятен хлад. Седеше неподвижна като статуя.
Това беше същото усещане, както когато нощем се отвиеше в съня и студът започваше

138
да я напада и овладява: искаше да се завие, а не можеше да се откъсне от сладкия сън и
само непрестанно отлагаше мисленото, но неизвършено движение, което бе направила
единствено в себе си. И с наслада търпеше студа.
Унесена, сякаш плуваше с голяма възбуждаща бързина върху искряща вълна, тя не
забелязваше дали минава някой по пътя и дали я гледа. В един миг като пробудена за-
беляза под себе си стария Матия.
Около пстдесетгодишен, без дом и без жена, добродушен чудак, полунадничар, по-
лупросяк, той работеше в по-заможните къщи. Заради неговото усърдие и пълното му
безразличие към парите всички го обичаха и търсеха особено за градинска работа. Ра-
ботеше като вързан за земята, говореше много малко, постоянно се усмихваше и на хо-
рата, и на животните, и на растенията, които окопаваше. След това с цели дни скиташе
в безделие по брега или по пътищата между градинските огради.
Неподвижното момиче гледаше за известно време този човек, като че ли никога не го
бе виждала, и трепкаше с очи като хваната в дребна вина, припомняйки си с усилие
откъде може да е дошъл и откога стои тук под стената с леко приповдигната глава, като
че ли го бе повикала. Щом се съвзе и си каза, че това е „само“ старият безобиден Матия,
тя се успокои и сигурността ѝ се върна. Но когато улови погледа му, тя инстинктивно
спусна бързо вдигнатия си крак, но веднага след това, малко по-бавно, го върна в пър-
воначалното му положение.
Оставайки неподвижен и втренчено загледан в нея, с едно скъперническо движение
Матия свали избелялата си шапка като пред малко крайпътно параклисче. Тогава тя за-
беляза, че очите му се разширяват и че са необикновено светли. Това бе един силен
поглед, нов и жив. Борейки се със срама като с хладна струя, тя повдигна още малко
крака си. Той протегна глава напред, следейки с цялото си тяло движенията ѝ. Очите му
бяха големи, чисти; върху неизбръснатото, загоряло лице погледът му гореше с някакъв
богат, скъпоценен огън, без всякаква връзка с изкривеното му вече от труд тяло и про-
сешките му дрехи. (Какво е онова, което виждат очите, загледани така?) Тя повдигна
още малко крак, чувствайки как тръпне от някакъв страх и от височината. Матия се
наклони още малко към нея, сякаш бе вързан за движенията ѝ. Струваше ѝ се, че в та-
кова положение не може дълго да остане и ще падне. Цялата изстинала, тя повдигна още
повече крака си, придвижи го съвсем до гърдите си, така че с брадата си допря коляното.
Човекът се наклони още повече. Държеше с две ръце шапката на гърдите си, неподви-
жен в своята неестествена поза, в унес, който, изглежда, преодоляваше дори и физичес-
ките закони.
Всичко се бе променило. По поза, израз на лицето и по цялото си държане тя не беше
момичето от господарска къща и Матия не бе надничар и чудак; и зидът не бе зид, и
прохладният вятър не бе това, което е. Всичко стана безименно, неочаквано и леко по-
литна нанякъде, като понесен от вятъра цвят от глухарче – но без подеми и падения, без
мярка, без край и някаква крайна перспектива, гонена от непонятни безименни сили.
Дали всичко това е било всъщност така и колко е траяло – за това тя още тогава не мо-
жеше да си даде сметка. Но както днес, така и тогава много добре знаеше, че тя сама
сложи край на този изключителен миг, който и преди, и след това изглеждаше съвсем
невероятен, но който някъде между тези две невероятности все пак бе съществувал така
жив и несъмнен, както всички други реални и очевидни случки в нейния живот. С едно
бързо и свободно движение на тялото си тя се бе обърнала и изведнъж се прехвърли от
другата страна на стената. (Развя се светлата пола. Триейки се един в друг, зашумяха

139
копринените чорапи, тихо, но остро и съскащо. Усети още веднъж струята хладен въз-
дух от морето по голото си бедро чак до утробата.) И вече всичко бе отново променено
и върнато в своето първоначално всекидневно положение. И тя стоеше здраво стъпила
върху средната пречка на дървената стълба в градината. Не слезе веднага на земята.
Обърна глава и скрита до шия зад стената, още няколко мига гледа човека на пътя. Най-
напред той посърна, като че ли от нейното бързо движение изведнъж бе изгубил опора,
но бе успял да се задържи на крака. А след това веднага продължи да върви – и по по-
ходка, и по външен вид бе пак онзи старият всекидневен Матия. Само че сега си мър-
мореше:
– Благодаря, синьорина!
Гласът му се губеше. Обърна се още веднъж.
– И... и... благодаря!
След това се изгуби в зеленината. Тя скочи от стълбата едновременно и с двата крака,
с цялата тежест на тялото си, така че зъбите ѝ изтракаха, а от сухата земя, която сега
изглеждаше необикновено близка и невероятно твърда, по краката ѝ пропълзяха чак до
бедрата болезнени тръпки.
Няколко години по-късно (току-що се бе омъжила), през един февруарски ден, слу-
чайно узна, че старият Матия е умрял в своята таванска стаичка, и то в такава невероят-
на бъркотия и нищета, че трябваше да събират пари за погребението му.
Момчето и девойката, които бяха дошли да събират пари, разказваха, че покойният
нямал дори риза, с която да го погребат. И тя даде своята парична лепта. Но когато ѝ
благодариха и вече тръгваха да си отиват, неочаквано тя ги помоли да почакат и изтича
в спалнята. Оттам донесе нова и фина мъжка риза и им я даде да погребат в нея бедния
Матия.

И ето сега, с шапка в ръце, протегнат и огромен, той върви призрачно бавно по ска-
лите, по небето, по синята повърхност на небето. По-скоро витае като гигантска сянка,
отколкото върви. И обръщайки се, постоянно поздравява с двусмислена усмивка на
лице:
– Благодаря, синьорина, благодаря!
Сепна се гневно и с усилие се изтръгна от нежеланите съновидения.
Цяла нощ още, под бремето на съня, тя му се съпротивляваше с будната част на съз-
нанието си. Откъде идваше този неочакван спомен, деформиран от съня? Нима прокля-
тието на остаряването е толкова могъщо, че обхваща не само настоящето, помрачава не
само бъдещето, но владее и нашите спомени-сънища? Откъде и защо идва този спомен
отпреди тридесет години, смешен, лигав, деформиран и все пак болезнено привлекате-
лен?
Чувствайки нужда да се брани и намирайки с мъка сили за тази защита, жената леко
се повдигна и бързо се обърна на другата страна. Сега лежеше с лице между дланите,
като в отворена книга. Но в червения мрак, който стоеше над отпуснатите ѝ клепачи, тя
можеше да види пак същото, винаги едно и също: криволичещите, страшни и тайни
пътища на своята борба с годините, тази напразна, но непрекъсната борба без съюзник,
без перспективи и без истински отдих.
Всичко онова, което от известно време ставаше с нея, бе в противоречие с цялата нея,
откакто се помнеше такава, каквато е; в пълно противоречие не само с нейните желания,
с нейната представа за себе си, за собствените ѝ сили, със самостоятелността и с лич-
ното ѝ достойнство, но и с всички нейни схващания, с възпитанието и в известен смисъл

140
и със семейните ѝ традиции.
Тук се явяваше нейният баща, само баща ѝ, никога майка ѝ – мека, бяла, безлична
жена, с пасивната доброта на хората, които са добри, защото не могат да бъдат други.
Баща ѝ, който в нея бе обичал нещо много повече от единствената си дъщеря и в чието
лице тя бе имала винаги и във всичко не само баща, но и най-добър и доверен приятел,
с когото я свързваха невидими връзки, но връзки без нежни слова и без ласкави глезени
думи (изобщо без думи), и без отегчителни родителски нежности, защото всичко това
би било съвсем чуждо на онова, което бащата и дъщерята чувстваха един към друг и
мислеха един за друг.
Човек с голяма физическа сила и напълно уравновесен дух, прост до привидна гру-
бост, той обичаше своята дъщеря („инженерско дете“) всъщност точно заради силата на
нейната воля, заради простотата на духа и решителността в мисленето и постъпките, за
това, че имаше достатъчно страст за всичко и че притежаваше вродена въздържаност
във всичко. Още като дете веднъж чу едно от неговите „инженерски“ груби, но весели
и незлобливи изказвания – в полумрака на терасата между другото той бе казал на един
от своите приятели, че „машината на жена му е постоянно на поправка“. (Неговият вкус
никога не бе много изискан, нито тонът му особено деликатен, също както и тези негови
шеговито остри и пресилени изказвания никога не бяха дословно и изцяло точни, но
затова пък носеха една природно смела и весела лъчезарност, която помагаше някои
неща да се видят по-отрано и да се забележат по-добре.) Тя бе чула тези думи, но не бе
мислила много за тяхното значение. Нейният чувствен свят тогава бе още недокоснат,
слят целият в едно и труднодостъпен за външно влияние, а тялото ѝ, женствено и чувс-
твително, без следи от отпуснатост и мекота, без излишък от сокове, без сълзи и без
нужда от опора; с една дума, без всички онези белези на слабостта, които така често
обременяват телата и на най-красивите жени. С годините то бе останало хармонично,
силно и мраморно чисто, подвижно като изящно издялана морска яхта; тя не го чувст-
ваше, но разполагаше с него и го владееше като огромно и безкрайно разнообразно бо-
гатство. Никога не се бе явявала у нея нуждата да мисли или да говори за него. Живееше
с неговия живот, който бе разкошен, свободен, ритмичен и изглеждаше, като че ли един-
ствено такъв може и да бъде – доволна от себе си, без страхове и пороци, без низки
намерения и дребни сметки.
А сега от известно време всичко се променяше в нещо по-лошо, в нещо страшно и
срамно, нещо напълно необикновено за нея и враждебно чуждо.
То бе започнало от приблизително три или четири години. Приблизително, защото
човек никога не би могъл да каже точно кога са започнали големите и тежки промени в
неговия живот. Понякога изглежда, като че ли винаги са били в него, понякога пък, като
че ли току-що са се появили, за да бъдат открити от неговия поглед. Освен това те са
потайни и измамни. Тази мъка изглеждаше понякога тежка, реална, единствена и ог-
ромна, като черна планина, която закрива света и никога няма да се измени или да се
помръдне от мястото си. А след това идваха дни и цели недели, когато изглеждаше, че
„планината“ изобщо я няма, че никога не е съществувала и не може да съществува. До-
като в един ден, в един миг не се появи отново действителна, огромна, още по-голяма и
още по-черна, отколкото е била преди това кратко и измамно затишие и облекчение.
Така преди няколко години тя започна да забелязва в себе си и на себе си първите
промени и белези на остаряването и да чувства как при всеки от тях се разкъсва между
стоманените и дяволски остри зъби на въпросите „да“ – „не“ – „да“. Мъчеше се да не
отговори нито „да“, нито „не“, а да усмири въпросите в себе си, да ги забрави. Но те се

141
явяваха отново и отново, понякога по-рано, понякога по-късно, по най-неочаквани по-
води. А морето, което винаги бе най-голямата радост в живота ѝ, сега се превръщаше в
истински неин враг и мъчител.
Родена и израснала на море, тя го напусна веднага след първата си женитба. И отто-
гава, с изключение на летните месеци, постоянно бе живяла далече от него. Живяла?
Два брака, и двата краткотрайни, без особено значение и по-дълбока следа. След това
голяма десетгодишна любов с един истински човек, любов, в която всичко, дори неиз-
бежният край беше красив и достоен. По-нататък нейната двадесетгодишна кариера на
оперна певица, спокойна, сигурна, без трудностите и униженията, които обикновено
съпровождат този род кариери. Нейният глас и до днес бе сочен, нейната интерпретация
на ролите – по-зряла и по-дълбока от когато и да било.
В продължение на тези двадесетина години от живота си тя нито веднъж не пропусна
да прекара лятото на някой плаж. Това беше нейното най-хубаво време, блестящият
връх на всяка нейна година, с още по-хубави обещания за идващата. Безгрижна, си-
гурна, без сянка в себе си и около себе си, гледайки на тълпата, която я обкръжаваше,
точно така, както гледа на пясъка, камъните, небето и морето, които са потребни за ней-
ното летуване.
И всичко вървеше все така от година на година. И на нея, и на другите се струваше,
че природните закони наистина нямат власт над тялото ѝ. И хората говореха за това като
за едно малко чудо. Говореха дори повече, отколкото трябва! А тя изобщо не се замис-
ляше върху това и приемаше всичко като нещо най-естествено. Едва сега ѝ се струваше,
че се вижда такава, каквато е била в очите на другите през многото години от своята
дълго продължила младост. Защото съмненията и грижите виждат онова, което щасти-
ето и сигурността никога не могат да забележат.
Всичко вървеше така до онова лято преди четири години. И тогава за първи път се
яви мисълта за промяна, неочаквана и невероятна. Лека сянка между нея и нейното мор-
ско лято, лошо предчувствие, което тя отнесе със себе си, за да презимува с него. То се
засели в нея и започна да тлее като скрита болест. А това, което първоначално изглеж-
даше като кошмар, в съществуването на който бе трудно да повярва, и като страшен
сън, който трябва да се разпръсне, в началото на следващото лято вече я причака като
част от действителността и като постоянна грижа. Оттогава то растеше и се развиваше
с всяка изминала година. Тя не можеше да повярва сама на себе си. Треперейки, тя често
пъти се питаше: „Нима е възможно, всемогъщи боже, нима е възможно?“
Нямаше, не можеше да има отговор на тези нейни безгласни въпроси. Тя не го и очак-
ваше, защото знаеше, че ги отправя в безнадеждна празнота. Но също така много добре
знаеше и че тези въпроси означават: възможно ли е да остарява и погрознява така забе-
лежимо и непоправимо, че за нея скоро вече няма да има нито радостно лято, нито
слънце, нито пъстротата и глъчката на морския плаж? Възможно ли е това нейно прок-
лето тяло, което ѝ изневери и ѝ стана неприятел, да стигне дотам, че да не бъде вече за
плаж и за показване, та и самата тя да не може вече без страх да го излага на слънце
сред веселия и жесток блестящ свят?
През тези последни няколко години тя започваше още от пролетта да се пита така и
да се разглежда, трескаво да проучва кожата си, така както загубил се пътник разглежда
географска карта, да минава гола между огледалата, наблюдавайки всяко свое движение
и питайки се с трепет ще може ли поне и това лято да се покаже на някой малък плаж,
скромно, без блясък и без голяма радост, но и без да се изложи. Само да не се изложи!
В продължение на цели недели и месеци тя се занимаваше с въпроса за най-подходящ

142
бански костюм, въпрос, който някога решаваше като млад спортист – леко, бързо, меж-
ду другото и винаги по най-сполучливия начин.
Такъв беше нейният живот през последните години. Не живот, а подлудяващ ужас,
който се изпречваше между нея, света и живота и я превръщаше в едно усамотено съз-
дание, мъчено от безумни мисли, каквито преди никога не бе познавала, и от безкрай-
ното проклето чоплене на въпроса за остаряването и стареенето.
Ето и тук, на слънце и въздух, страшни, безсмислени обвинения напираха в нея като
мрачни и кисели сокове. Тя си говори наум. Всяка дума я пари и боли. Но тя не може да
се спре. Разговаря със себе си така, като че ли се препира с някой невидим.
Не, старостта не е нито добра, нито красива. Ни най-малко, ни най-малко, ни най-
малко! Не е дори чиста. Не само че вниманието се притъпява, съобразителността отс-
лабва, любопитството замира и човек е склонен да занемари облеклото и държането си,
но дори и самото тяло като че ли трудно се чисти, а леко се измърсява. От само себе си,
отвътре се измърсява. А дори с големи усилия и да успее остаряващият човек да се за-
пази спретнат и чист, то това вече е стерилизирана аптекарска чистота, а не чистотата
на цветето. Младостта е чиста, защото нейните сокове се обновяват, докато соковете на
старостта са застояли дори когато още не са пресъхнали. Дори бялата коса не е белег на
благородство, когато прилича на срам, който се опитваш, а не можеш да скриеш. Нито
бръчките по лицето. Бръчките внушават на всекиго уважение, придават чар и топлота
на скромното лице на старицата и благородство на челото на мислителя, но същите тези
бръчки върху лицето на застаряващата жена изглеждат като зли белези и следи от раз-
руха, нещо грозно, почти срамно, защото предизвикват в онзи, който ги гледа, същото
чувство, с което жената ги носи. Те не могат да бъдат скрити по козметичен път или да
изчезнат чрез масаж, като че ли не могат дори – нека бъдат проклети! – и да се измият
както трябва. В тях винаги остава сянка от старостта, също както по бронзовите и мра-
морни бюстове в провинциалните музеи винаги остава малко прах в бръчките по лицето
и гънките на дрехите. От тези едва видими, но все пак видими и преди всичко видими
бръчки по лицето на красивата, застаряваща жена вее хлад и пустош, както от планин-
ски бездни и пропасти.
А какво да мисли за очите си? Няма нищо по-тежко и по-страшно от това да гледаш
околния свят с очите на бивша красавица. Погледът на застаряващата жена е течение на
времето става все по-непоносим, твърд, мнителен и зъл, защото в чуждите очи търси да
види само едно: впечатлението, което е направило появяването ѝ. Със страх тя улавя
дори в огледалото този нов свой поглед, усмихва му се, опитвайки се да го изтрие или
поне да го смекчи, но той избива и под усмивката сърдит, недоверчив към другите и
несигурен към себе си, колеблив и изпитателно остър. (Никога и никъде не личи вече
предишният безгрижен блясък!) А и когато успее насила да му върне нещо от този бля-
сък на младостта, тогава той пък придава на цялото ѝ лице някакъв лекомислен и глу-
поват, почти неприличен израз, така отвратителен за самата нея, че тя пожелава да зах-
върли първия попаднал ѝ флакон, за да разбие голямото огледало, а заедно с него и този
поглед.
Тя не размишляваше вече за старостта; тя измисляше и преувеличаваше, тя клеветеше
старостта. В нейните залутани, отровни мисли нищо не бе достойно за снизхождение.
Нито слабостта, нито мъдростта, нито благородството на старостта. Всичко ѝ изглеж-
даше като самоизмама и евтина утеха, а те не бяха необходими. Защото най-после ѝ се
бяха отворили очите за онова, което се нарича старост и остаряване, а тя не искаше да

143
се самозалъгва, не можеше да се задоволява със собствените си измами. Нищо не ис-
каше и нищо не я интересуваше. Само едно желаеше тя в този миг: да седи както някога
върху зида, който затваряше градината на нейната младост, да има сили още веднъж до
почувства как неподвижна лети безмълвно и сляпо върху онази прохладна въздушна
вълна. Само това. Но това бе невъзможно и никога нямаше да бъде възможно.
Така разсъждаваше и в мислите си разговаряше със себе си суровата и неподвижна
жена на скалата.
Дошла до всички тези мъчителни и непоносими изводи, уплашена, тя се опитваше да
спре потока на своите погрешни мисли. Не, не трябва да мисли за това, поне не тук, на
слънцето. Трябва силно да стисне клепачи и да бъде безгрижна или поне да не мисли.
Така е добре. Ето така. Да затвориш очи, да забравиш, че ги имаш. (От тях идва злото,
защото те забелязват и отмерват всички промени.) Да не знаеш кой си, какъв си, нито
колко пространство заемаш, нито как изглеждаш, нито откъде идваш и къде отиваш. Не
бива да се къса лудешки животът, не бива да се дели на младост и старост. Нека се
отдаде изцяло на простите и велики неща, които не се променят, поне не така бързо –
на скалата, върху която лежи, на слънцето, на небесната синева на морето. Да избърше
всяка мисъл, сравнение и оценка, да се изгуби без всякакво желание и без всяка мярка.
Това е добре. Добре е, но не трае дълго.
Обръщайки се от време на време като болен ту на едната, ту на другата страна, тя
отвори очи и те веднага я заболяха като две рани. С бегъл поглед улови фигурата на
млада жена или девойка, която, сигурна в себе си, без да мисли за тялото си, излизаше
от морето, отхвърляйки назад мократа си коса, или се готвеше да скочи в него.
И мисълта отново проговори в нея: „Ах, ако знаеха всички тези жени как минава
всичко това и как...“ Тогава изведнъж прекъсна собствената си мисъл. „Защо се оплак-
вам! Какво ме засягат останалите жени и целият свят?“ Но играта на мисли вече бе за-
почнала и сега, жива и бърза, тя се движеше с такива остри поврати, че изводите ѝ се
сблъскаха един с друг. „Как да не ме засягат? Нали всичко това, което става с мен, се
случва и с всички останали жени: нали никоя не остава вечно млада и красива. Никоя?“
И пак променя посоката на мислите си. „Да, разбира се, че става – по естествения ход
на нещата. Става. Но все пак – може би не с всяка и не така? Не така!“ И с някаква
горчива, неочаквана яснота тя вижда, че така стареят само онези, които се срамуват от
старостта си, че е нещастно всяко тяло, което живее само за себе си и само заради себе
си и вижда истинската големина на своето нещастие едва когато започва да старее.
Тя се бранеше от тези мисли, но не можеше да спре това лудо „не така“; усещаше го
как непрестанно се люшка в гърдите ѝ като твърдо черно махало на камбана и се пов-
таря като вопъл, който не престава, защото всички сводове в нея умножават ехото му.
Не така! Не така! Тя удряше челото си в мекия плат, под който се усещаше вечният
камък.
– Не така! О, не така!
Със страх се хвана как скимти тихо в себе. Вбесяваше я, че не може да премахне или
поне да накара да млъкне „това безпомощно, нещастно кученце в себе си“. В последно
време ѝ се случваше да попадне на някоя незначителна дума и да я повтаря, докато не
премине в тъжна мелодия, като вопъл, от който кънти цялото ѝ тяло, но който чува само
тя. Мразеше това свое скимтене, но постоянно го улавяше в себе си. Потръпна от ми-
сълта, че един ден то може да стане гласно и да премине през устните ѝ и някой може
да го чуе.
От тази тръпка тялото ѝ се стягаше и все повече мръзнеше и леденееше върху топлата

144
скала под августовското слънце.
Студът започваше от пръстите на краката – истински болезнен студ, изкачваше се и
се разпространяваше нагоре, обхващаше най-фините вътрешни тъкани, за да се срещне
най-после със също такива студени вълни, които идваха от лактите и от шията ѝ. Сега
цялата бе изпълнена с лед, а кожата ѝ – посипана с ледени иглички. С последни сили се
питаше: къде се е скрила кръвта ми?
Само мисълта живееше още в нея и тя ѝ подсказваше, че лежи някъде между хора
като чудовищен оазис от мрак и лед в жаравата на каменно дъно е нажежен въздух. Тази
мисъл предизвикваше в нея желание да бяга, да избяга от света и от тази дневна свет-
лина. Но за бягство беше късно. То само би увеличило срама и ужаса. Оставаше единс-
твено възможността да изчезне. Да изчезне незабележимо, напълно, завинаги в това ле-
дено време за цялата земя, заедно е последните следи от живота по нея и с всичките ѝ
океани и континенти.
Но това силно, горчиво желание за гибел запали у нея, в самия център на тялото ѝ,
там, където се разделят ребрата, една безкрайно малка искра, а от нея се разгоря огън,
малък по размери, но страшен по сила, и започна да се разпространява бавно, изтласк-
вайки студа и превръщайки го в пламък. Накрая целият лед се превърна в огън. През
мъглата и горещината тя говореше сама на себе си: „Откъде се взе толкова много кръв
в мен? Откъде идва и как може да е така горещо? Ще изгоря!“
Да, и това е начин да се изчезне. Да, не остава нищо друго, освен да изчезне, да изгори,
да подпали това тяло, което така подло ѝ изневери, превърна целия ѝ живот в нещо про-
тивоположно на онова, което винаги е било и което единствено може да бъде. Да изгори
напълно, абсолютно до дъно във всемогъщ, чист, благороден, неотменен огън. Да из-
гори без остатък, да се изгуби в общия пожар на световете като огън в огъня.
Струваше ѝ се, че всичко това трае безкрайно дълго, извън всяка мярка и време. И все
пак съзнанието не гаснеше и небитието не идваше.
Повдигна тежко глава, отвори очи – всичко бе на мястото си. И е все същото. С мъка
намери сили за няколко древни движения в този свят, които нито студът, нито огънят
можаха да умъртвят и унищожат. Отвори синя кутия с крем и с механични движения
започна да маже тялото си, което само за един миг умря два пъти – веднъж от огън,
веднъж от лед – и все пак, ето продължаваше да живее, да се движи и да иска нещо.
Движенията я успокоиха, погледът ѝ свикна с познатия край и разпръснатите по него
къпещи се летовници, със света, който съществува непроменен, извън нейните мисли и
всички промени в нея. В този свят има и трябва да има място за всички. За всички.
Вместо ледения огън и страшната студенина сега усети животворната топлина на
кръвта си и нейните отмерени удари в жилите на врата, като ход на часовник, който
отброява времето на всички живи хора и бавно я отнася в един свят без страдания.
Започна да я овладява сънна отпуснатост. Нима наистина ще заспи? – запита се тя с
останалата по-слаба част от съзнанието си. И то тук, пред очите на всички? Но въпро-
сът ѝ ставаше все по-слаб. В края на краищата какво значи „тук“ и кои са тези „всички“?
Ами че те не съществуват, губят се пред кротката, но мощна сила на съня, пред която
багрите на небето и морето, слънцето и лекия мирис на горещия солен камък се топят в
една космическа мъгла, в която цветовете нямат вече име и мирисът значение. А тази
мъгла я обгръща отвън и изпълва като беззащитна долина и в същото време я издига и
спуска и я носи някъде със себе си, както въздушният океан носи безплътната дребна
прашинка, без движения и без шум и без така познатите усещания на живота. На дъното
на тази мъгла се вижда още малко руменина, последна следа от живот, в който, тя едвам

145
си спомня, имаше някакви жестоки преценки, промени и отношения, младост и остаря-
ване, продължителност и изчерпване, числа, имена и видими закони на едно малко чо-
вешко съществуване. Съществуваха и изчезнаха. Сега знае само едно: че ще заспи върху
камъка. „Ще заспи... върху камъка.“ Какво значи „ще заспи“? Какво е това „камък“? Ето
че и то се губи в океана на небитието. Спи. Вечност.
Не се сепна от лекия сън, а само леко се изтръгна от него. Преобразена и укротена.
Картината около нея беше непроменена. Чуваха се шум на вълни и човешки гласове,
които нищо не значат и нищо не могат. Няма нищо, което би могло да я изплаши. Нито
смущение, нито лоши мисли! Всичко е действително, просто, почти радостно. Като ве-
лика благодат чувства простора, който стои пред нея и я привлича.
Вдигна се бавно, но леко, с движения на безсмъртна богиня, която откопчава сандала
на единия си крак, пазейки съвършено равновесие върху другия. И сандалите падат, от-
ронват се един след друг, без тегло и без звук.
Пристъпваше естествено изправена, с издадени напред гърди (но не прекалено много
и не прекалено малко), закопчавайки от дясното ухо каишката на гумената си шапчица,
под която се губеше цялата ѝ гореща коса. Стигна до ръба на стръмната скала и привела
малко глава, вдигнала високо ръце, се хвърли, без да се засилва, направо надолу, обра-
зувайки с тялото си дъга. Морето беше по-хладно, по-твърдо и по-тъмно, отколкото мо-
жеше да се очаква. Но тя не очакваше нищо. Не знаеше дори какво значи очакване. Сега
потъваше надолу.
Когато изплува, изнесе върху лицето си светла маска от тесен блясък. А двата отвора
на тази маска бяха изпълнени с мъдрото, безкрайно и вечно небе, по средата на което бе
разцъфнало слънцето – огнено цвете, в което не можеше да се гледа. Излезе. Изкачваше
се по отвесните железни стълби, хващайки се здраво и леко с ръце за напречните пръчки
на парапета над себе си, и с всяко стъпало в нея растеше силата на спокойното задовол-
ство, което няма нужда да се крие, нито да се показва, не се интересува от времето, не
мисли за целта, не познава края. Когато се изкачи на скалата, от която бе слязла, с леко
учудване видя два нехайно захвърлени мънички сандала и се отпусна (с лекотата на
морско създание) по лице върху голямата си портокалова кърпа, като че ли съвсем нео-
чаквано я бе намерила тук. Завря лице във влажната мекота на лактите на присвитите
си ръце. Цялото ѝ тяло, заедно с всичко това, което някога е било, което е желало, мис-
лило, чувствало, легна в това малко леговище и тук, за миг, намери мир и спокойствие.
Усещаше как някъде в дъното на утробата кълне и никне тихо блаженство без име и
расте, изкачва се по цялото ѝ тяло, простира се като палмов лист, а върховете му, тънки
и остри, стигат чак до очите ѝ, притискат и гъделичкат затворените ѝ клепачи отвътре,
като бликнали сълзи.
– Може би наистина всичко е наред.
Почувства се цялата в гъвкава, светла, въздушно лека, но непробиваема броня, бези-
менна, непозната сама на себе си. Мокрите ѝ слабини се повдигат в ритъма на все още
неуспокоеното ѝ дишане, проблясват, когато се издигат, и гаснат, щом се спуснат, бляс-
ват и загасват. Почувства се лека, но голяма и силна като света, който вечно се изменя
и винаги е същият, спокойна и щастлива в прегръдката на едно добро, временно зати-
шие.

146
 РОМЕН ГАРИ
Фалшификатът
– Твоят Ван Гог е фалшификат.
Саркис седеше зад бюрото под най-новата си придобивка – един Рембранд, с който
току-що се беше сдобил след изтощително наддаване на търг в Ню Йорк. Игра срещу
най-големия музей в света, докато най-накрая представителите му не се отказаха, приз-
навайки поражението си.
Настанил се във фотьойл срещу него, Барета извади от джоба си носна кърпа и попи
челото си. Скъпата сива вратовръзка, черната перла на иглата му, съвършено бялата
коса, дискретната елегантност на безупречно ушития му костюм и монокълът водеха
неравна битка с пълнотата му и средиземноморската подвижност на подпухналите му
черти.
– Ти си единственият, който го твърди. Не отричам – известно време имаше съмне-
ния, но сега вече всичко е уточнено. Автопортретът е автентичен. Стилът не може да
бъде сбъркан, личи си във всяка мазка на четката.
С отегчен вид Саркис въртеше между пръстите си ножа за рязане на хартия с дръжка
от слонова кост.
– Тогава какъв е проблемът? Смятай се за щастливец, че притежаваш такъв шедьовър.
– Моля те само за едно – въздържай се да изразяваш мнението си. Не се опитвай да
наклониш везните в моя вреда.
– Бях представен на търга... – усмихна се пресилено Саркис. – И се въздържах.
– Търговците те следват като овце. Страх ги е да ти се противопоставят. И, между
другото, нека бъдем честни.
Ти контролираш финансово най-големите от тях.
– Това е преувеличено – възрази Саркис. – Просто взех някои предпазни мерки, за да
си осигуря известно предимство при аукционите.
Изражението на Барета беше умолително. Той обилно се потеше.
– Не разбирам какво имаш против мен.
– Скъпи приятелю, това е нелепо. Само защото не участвах в наддаването за този...
предмет, мнението на онези от експертите, които се съмняват в автентичността на кар-
тината, се раздуха прекалено много. Но ако я бях купил аз, тя нямаше да е твоя. Какво
точно искаш от мен?
– Ти си мобилизирал всеки що-годе квалифициран специалист да говори срещу кар-
тината – каза Барета разгорещено. – Знам, че използваш цялото си влияние, за да дока-
жеш, че е фалшификат. А влиянието ти не е голямо, то е огромно. Необходимо е да
кажеш само една единствена дума.
Саркис хвърли ножа за хартия на бюрото и се изправи.
– Съжалявам, приятелю. Много съжалявам. Това е въпрос на принципи и ти би тряб-
вало да си първият, който да разбере това. Нямам намерение да ставам съучастник в
измама, дори само въздържайки се от мнение. Ти имаш прекрасна колекция и трябва да
преглътнеш факта, че веднъж си бил изигран. С друго мога да направя компромис, но с
автентичността – никога. В един свят, в който фалшът и подправените стойности вземат
връх, оригиналите на майсторите са единственото истинско нещо, което ни е останало.

147
За мен творенията на изкуството са свещени, а автентичността е моята вяра. Твоят Ван
Гог е фалшификат. Този нещастен гений е бил мамен достатъчно приживе. Ние можем...
ние трябва да го защитим от измами поне след смъртта му.
– Това ли е последната ти дума?
– Удивен съм, че човек в твоето положение ме моли да стана съучастник в подобно
нещо.
– Платих триста хиляди долара за нея – повиши глас Барета.
Саркис махна пренебрежително е ръка.
– Знам, знам – кимайки, каза той. – Ти спечели в наддаването. В края на краищата я
купи на безценица. Беше доста очевидно.
– Дори така да е, едва след твоите саркастични подмятания, изражението на хората,
които разглеждаха картината ми, се промени. Като колекционер ти би трябвало най-
добре да разбереш положението ми.
– Разбирам го – каза Саркис, – но не го одобрявам. Унищожи платното като жертвоп-
риношение пред олтара на автентичността и истинското изкуство – това ще бъде жест,
който ще увеличи не само престижа на колекцията ти, но и репутацията ти на човек на
честта. И помни, че не ти си застрашеният в този случай. В опасност е Ван Гог.
Лицето на Барета потъмняваше все повече. Скоро застина в неподвижността на ка-
менна маска. Саркис разпозна изражението, което бе виждал толкова пъти – изражение,
което се появяваше винаги без изключение върху лицата на опонентите му, когато ус-
пяваше да вземе връх в някоя сериозна бизнес сделка. Ако беше приел предложението,
мислеше си с ирония той, щеше да спечели приятелството на този човек. Но случаят
засягаше едно от малкото неща, които наистина имаха значение за него и накърняваше
една от най-съкровените му потребности: търсенето на автентичността. Той често раз-
мишляваше за корените на тази странна носталгия. Може би беше видял прекалено
много измами в живота си Може би тя се дължеше на липсата на всякакви илюзии. Беше
наясно, че не може да се довери на никого, че дължи всичко на огромния си финансов
успех, на силата, която точно този успех му бе дал и че живее заобиколен от удобно и
добре маскирано лицемерие, което приглушава светския шум, но не успява напълно да
погълне коварното му ехо.
Какво парвеню! Не му беше достатъчно, че има най-добрата колекция на Ел Греко,
та трябваше да измъкне и Рембранд от ръцете на музея. Не е лошо постижение за босо-
ног хлапак от Смирна, който е крадял плодове от сергиите на пазара и е продавал пор-
нографски картички на пристанището. Има хиляди комплекси, въпреки самочувстви-
ето, с което парадира. Целият този ламтеж за уникати е само начин да преодолее чувс-
твото си за малоценност заради социалния си произход. Опитва се да забрави своите
корени.
Може би хората бяха прави. Той бе изгубил връзката със собственото си аз толкова
отдавна, сигурно умишлено – вече дори не знаеше дали мисли на английски, турски или
арменски – че единствено неоспоримата автентичност на световнопризнатите творби на
изкуството му вдъхваше онази увереност, от която се нуждаеше неспокойният му дух.
Два замъка във Франция, прекрасни апартаменти в Ню Йорк и Лондон, обзаведени от
най-високоплатените дизайнери, безупречен вкус, британски паспорт – и въпреки това
онази напевна нотка в акцента му, която се усещаше и в седемте езика, които говореше
свободно, и онези черти на лицето му, покровителствено наричани „левантински“, но
които могат да се открият в скулптурите от разцвета на цивилизациите от Шумер до
Египет и от Ашур до Иран, бяха достатъчни, за да накарат хората да мислят, че той е

148
преследван от смътното чувство на срам от ниския си социален – никой не би посмял
да каже „расов“ – произход. И тъй като неговите кораби се мереха по брой и вместимост
с гръцката флотилия, а картините му на Тициан и Веласкес висяха редом с единствения
автентичен Вермеер, открит след фалшификата на Ван Маагерен, из обществото се шу-
шукаше, че скоро никой – освен ако не е баснословно богат – няма да може да окачи на
стената си оригинал на някой от старите майстори.
Саркис знаеше за всички тези стрели, които бръмчаха зад гърба му, но вместо да ги
опровергава, се забавляваше с тях. Завист. Приемаше я като почит, която му се полага.
Всъщност хората, които търсеха компанията му най-ревностно, надявайки се на евтина
почивка на яхтата му или в имението в Кап Антиб, бяха първите, които се присмиваха
на разточителния лукс, от който самите те се възползваха. И дори когато поради някакъв
атавистичен остатък от срам или от чист опортюнизъм те се въздържаха от прекалено
открити подмятания, успяваха чрез иронията в усмивките си да покажат и презрението,
и предпазливостта си между две покани за вечеря. Защото Саркис въпреки всичко про-
дължаваше да ги кани. Той не беше заслепен нито от техните ласкателства, нито от соб-
ствената си суета – по-скоро се наслаждаваше да гледа как тези хищници с благородно
потекло ядат от ръката му. Наричаше ги „моите фалшификати“ и когато седяха на ма-
сата му или ги гледаше през прозорците на вилата си в Антиб как порят водата със ски
след някоя моторница, той леко се усмихваше и вдигаше благодарно очи към някой Ел
Греко или Веласкес, чийто автентичен произход никой в света не можеше да промени
или оспори.
В кампанията му срещу Ван Гог на Барета нямаше и следа от лична омраза или жела-
ние за отмъщение. Всъщност този мъж, започнал от малко магазинче в Неапол, за да
създаде най-мощната хранителна империя в Италия, дори му беше симпатичен. Той раз-
бираше неговата нужда да скрие следите от горгонзола и салам по стените си с ориги-
нали – най-безспорният символ за високо обществено положение, който може да се
купи с пари. Но Ван Гог беше фалшификат. И Барета добре го знаеше. И след като нас-
тояваше в опитите си да докаже неговата автентичност, той излизаше на арената, където
се сблъскваха най-силните, и заради това заслужаваше да получи урок от онези, които
все още спазваха правилата на играта.
– На бюрото ми лежи оценката на Фалкехаймър – каза Саркис. – Досега се колебаех
какво да правя с нея, но след като те изслушах... смятам да я изпратя още днес на вест-
ниците. Скъпи приятелю, не е достатъчно да можеш да купуваш хубави картини, ние
всички имаме пари. Трябва да покажеш и някакво уважение към автентичните творби,
дори това да няма за теб кой знае какво значение. В края на краищата нали заради това
човек им се възхищава.
С наведена глава, като бик, готвещ се за атака, и стиснати юмруци, Барета бавно се
надигна от фотьойла. Саркис наблюдаваше това заплашително, издаващо желание за
убийство изражение с видимо удоволствие. То го караше да се почувства по-млад, на-
помняше му дните, когато трябваше да отвоюва територията си сантиметър по санти-
метър от своите противници – дните, в които все още имаше противници.
– Ще ти отмъстя за това – изръмжа италианецът. – Ще видиш, че от улиците в Неапол
човек научава не по-малко мръсни номера от тези на пристанището в Смирна.
Той излезе бесен от кабинета.
Саркис не се чувстваше недосегаем, но не можеше да се сети какъв „номер“ можеше
да му погоди дори най-големият богаташ. Запали пура, а мислите му със скоростта, на
която дължеше богатството си, обходиха мигновено всички по-слаби места на неговите

149
компании, за да се увери, че всяка пробойна е грижливо запушена и напълно водоус-
тойчива. След приятелското уреждане на спора с американската данъчна агенция и пре-
местването на седалището на неговата корабна империя в Панама, вече никой не мо-
жеше да го притиска или обвинява. Въпреки това разговорът с Барета леко го разтре-
вожи. През всичките тези години го преследваше онова странно съмнение – беше съв-
сем нелепо, но по някакъв начин, поради някаква загадъчна, необяснима причина, той
така и не успя да преодолее тайното усещане, че е измамник, фалшификатор. Загаси
пурата си в пепелника, стана и отиде при жена си в синия салон. Странната му несигур-
ност никога не изчезваше напълно, но когато вземеше ръката на Алфиера или притис-
неше устни в косата ѝ, в гърдите му се надигаше емоция, която поради липса на по-
точно определение той наричаше „сигурност“ – единственият миг на абсолютно дове-
рие, което не подлагаше на съмнение в момента, в който му се наслаждаваше.
– Много се забави – каза тя.
Той се наведе да я целуне по челото.
– Не можах да се отърва от него. Как е положението?
– Майка ми ни измъчваше от един бутик в друг, но накрая баща ми отказа да върви
повече, затова приключихме обиколката в Морския музей. Много досадно беше.
– Трябва да се научиш да се отегчаваш по малко – отвърна ѝ Саркис. – Иначе нещата
губят своя вкус.
Родителите на Алфиера бяха пристигнали от Италия, за да я видят. За цели три ме-
сеца. Саркис любезно, но твърдо им ангажира апартамент в „Риц“.
Бе срещнал младата си съпруга преди две години в Рим по време на обяд при ливан-
ския посланик. Тя току-що бе пристигнала от имението им в Сицилия, където бе израс-
нала и което напускаше за първи път. Само за няколко седмици, придружавана от майка
си, тя бе предизвикала почти сензация дори в това преситено общество. Тогава бе само
на осемнайсет, но красотата ѝ бе рядко срещана в истинския смисъл на думата. Сякаш
природата я беше създала, за да потвърди своето абсолютно творческо съвършенство и
да постави на полагащото му се място всичко, създадено от човешката ръка. Черната ѝ
лъскава коса изглеждаше така, сякаш даваше, а не получаваше блясъка си от светлината,
божествената хармония на челото, очите и устните като че ли отправяше предизвика-
телство от Живота към Изкуството, а носът ѝ, чиято деликатна форма изключваше както
строгост, така и упорство на характера, придаваше на лицето ѝ мека чувствителност,
спасявайки го от студенината, придружаваща почти винаги подобни вдъхновени творе-
ния на Природата. Шедьовър: това беше единодушното мнение на всички, които имаха
късмета да зърнат лицето на Алфиера.
Независимо от възхищението, от комплиментите, жестовете и признанията, които по-
лучаваше, момичето бе надарено със скромност, дори срамежливост, заслуга за което
несъмнено имаха и добрите сестри от манастира, където тя бе възпитавана. Алфиера
като че ли постоянно бе смутена и изненадана от възторга, който предизвикваше сред
хората, където и да отидеше. Страстните погледи, които дори най-дискретните мъже не
можеха да удържат, я караха да се изчервява, да забързва крачка и да се опитва да избяга,
а изражението ѝ издаваше объркване и липса на увереност, което бе малко странно за
такова глезено дете. Трудно е да си представи човек същество по-достойно за обожание
и по-неуверено в собствената си красота.
Саркис беше двайсет и две години по-възрастен от Алфиера, но нито майка ѝ, нито
баща ѝ – един от онези дребни земевладелци с благородно потекло, от които гъмжи
Южна Италия и чийто овехтял герб вече не може да предложи нищо повече от няколко

150
парчета земя с оглозгана от козите растителност – не намираха нищо нередно в тази
разлика във възрастта. Напротив, те смятаха, че поради изключителната срамежливост
на момичето и липсата на самоувереност една връзка със силен и опитен мъж би била
много полезна за нея. А репутацията на Саркис в това отношение бе всепризната. Са-
мата Алфиера приемаше ухажването му с видимо удоволствие и дори благодарност.
Годеж нямаше, а сватбената церемония се състоя три седмици след първата им среща.
Никой не очакваше, че Саркис така бързо ще се „успокои“, че този „авантюрист“, както
го наричаха хората без някаква определена причина, този „пират“, свързан двайсет и
четири часа по телефона със своята огромна плаваща империя и с всички световни сто-
кови борси, изведнъж ще стане толкова предан съпруг и ще започне да посвещава по-
вече време на младата си съпруга, отколкото на своя бизнес и дори на колекцията си.
Саркис беше влюбен, беше влюбен от цялото си сърце и душа. Но хората, които се хва-
леха, че го познават добре и чувстваха, че са се добрали до приятелството му заради
равните дози критика и хвалби, които му предлагаха, не пропуснаха да предположат, че
любовта може би не е единственото обяснение за неоспоримото изражение на триумф,
с което той се сдоби след женитба. Те твърдяха, че в сърцето си този страстен ценител
на изкуството крие нещо не съвсем безкористно: задоволството, че е успял да грабне
изпод носа на другите и да осигури за собствената си колекция шедьовър по-съвършен
и по-ценен от всичките му картини на Гоя и Ел Греко.
Младоженците се установиха в Париж в бившата резиденция на испанския посланик.
За шест месеца Саркис почти загърби своя бизнес, своите приятели и своите картини.
Неговата флотилия продължаваше да кръстосва моретата, а представителите му в чети-
рите края на света не преставаха да докладват по телефона за своите находки и за пред-
стоящите големи аукциони, но беше очевидно, че за него в момента нямаше значение
нищо друго освен Алфиера; щастието му бе толкова голямо, че успя да превърне света
в далечен и досаден сателит.
– Изглеждаш малко притеснен.
– Така е. Никога не е приятно да започнеш война срещу човек, който на теб лично не
е направил нищо лошо и да атакуваш най-чувствителното му място: суетността. Но аз
възнамерявам да направя точно това.
– Но защо?
Саркис повиши леко глас, а винаги когато се ядосваше, напевната нотка в интонаци-
ята му зазвучаваше по-отчетливо.
– Въпрос на принципи, скъпа. Опитват се да организират – а това струва милиони –
заговор за мълчание около един фалшификат и ако ни ги спрем сега, скоро никой вече
няма да си дава труд да различава истинското от фалшивото и дори най-добрите колек-
ции вече няма да имат някаква стойност.
И с отривист жест той посочи един изглед на Кайро от Белини, който висеше над
камината. Младата жена изглеждаше разтревожена. Тя сведе очи и изражение на сму-
щение помрачи лицето ѝ. Тя плахо сложи ръка върху ръката на съпруга си.
– Не бъди много жесток с него – промълви тихо тя.
– Понякога е необходимо.
Месец след като на спора за „неизвестния Ван Гог“ бе сложена точка с излизането в
медиите на съкрушителна статия от експерти, работещи в екипа на Фалкехаймър, Сар-
кис откри в пощата си снимка без никакво обяснение. Той я погледна разсеяно. Това бе
едър план на лице на много младо момиче, чийто доста красиви черти се загрозяваха от
изключително неприятен нос с форма, наподобяваща клюн на лешояд. Той хвърли

151
снимката в кошчето и престана да мисли за нея. На следващия ден по пощата пристигна
още едно копие на снимката. През цялата следваща седмица Саркис откриваше сред
писмата, носени от секретарката му, същата снимка на момичето с ужасния нос.
Най-накрая една сутрин той откри към снимката прикрепена бележка. Върху листа
на пишеща машина бе напечатано само едно изречение: „Шедьовърът на колекцията ти
е фалшификат“. Саркис вдигна рамене. Не можеше да разбере какво общо има тази гро-
тескна фотография с неговата колекция и защо това трябва да го интересува. Той беше
на път да го изхвърли в кошчето, когато внезапно в главата му проблесна съмнение:
очите, формата на устните, нещо в овала на лицето смътно му напомниха за Алфиера.
Беше нелепо: всъщност нямаше прилика, а само загатване за фамилна принадлежност.
Той огледа плика. Беше изпратен от Италия. Спомни си, че жена му има в Сицилия
безброй братовчеди, които той подкрепяше по различни начини. Саркис реши да ѝ по-
каже снимката. Сложи я в джоба си и забрави за нея. Едва по време на вечерята – беше
поканил тъста и тъща си, защото си заминаваха на другия ден – се сети за онази смътна
прилика, която му бе направила впечатление. Извади снимката и я подаде на жена си.
– Скъпа, открих това в пощата днес. Трудно е да си представи човек по-нещастен
израстък от този, нали?
Лицето на Алфиера пребледня като на смъртник. Устните ѝ затрепераха, а очите ѝ се
напълниха със сълзи. Тя хвърли към баща си умоляващ поглед и дукът, който в този
момент се бореше с рибата си, почти се задави. Страните му почервеняха, очите му из-
скочиха от орбитите си, а неговите тънки черни, старателно боядисани мустаци, които
биха били по-подходяща добавка към лицето на карабинер, а не на автентичен потомък
на Краля на двете Сицилии, щръкнаха като пики. Той изгъргори няколко пъти, вдигна
салфетката до устата си и изглеждаше в такова очевидно затруднение, че метр д’отелът
се наведе загрижено към него. Дукесата, която току-що бе изказала категорично мнение
за последното изпълнение на Калас в операта, замръзна с отворена уста и вилица във
въздуха. Под фризираната кестенява коса и пластовете пудра лицето ѝ се сгърчи и чер-
тите ѝ се изгубиха из гънките мас.
Саркис забеляза с удивление, че носът на тъща му, без да е така гротесков както онзи
от снимката, имаше някаква прилика с него. Той явно бе спрял растежа си в по-ранна
фаза от другия, но безспорно извивките бяха в същата посока. Саркис се втренчи в него,
после неволно обърна очи със същия изпитателен поглед към лицето на жена си. Но не,
тези прекрасни черти нямаха нищо общо с тези на майката, слава на Бога. Той остави
ножа и вилицата си, облегна се назад и взе ръката на жена си.
– Какво има, скъпа?
– Аз почти щях да се задуша, ето това е – обади се дукът разгорещено. – Човек никога
не знае колко внимателно да яде риба. Съжалявам, детето ми, че те разтревожих така.
– Мъж в твоето положение трябва да бъде над тези неща – обади се дукесата без Сар-
кис да може да разбере дали говори за рибената кост или продължава разговора отпреди,
чийто предмет той вече бе забравил. – Причината за тези отвратителни клюки е завистта
и само завистта. Няма нито капчица истина в тях!
– Майко, моля те – обади се Алфиера и гласът ѝ се пречупи.
Дукът произведе нова серия от ръмжащи звуци, които биха заслужили одобрението
на всеки чистокръвен булдог. Метр д’отелът и двамата сервитьори се приближиха и ги
заобиколиха с онова изучаващо безразличие върху лицата, което трудно прикрива жи-
вото любопитство. Саркис забеляза, че нито съпругата му, нито нейните родители пог-
леднаха снимката. Напротив, погледите им панически избягваха къса хартия, лежащ

152
върху покривката. Алфиера седеше като вкаменена. Тя беше хвърлила настрани салфет-
ката си и сякаш искаше да стане от масата. Прекрасните ѝ очи бяха впити в тези на
съпруга ѝ с мълчалива молба. Когато Саркис стисна ръката ѝ, тя избухна в ридания.
Саркис направи знак на сервитьорите, че иска да бъдат оставени сами. Той стана, приб-
лижи се до Алфиера и се наведе над нея.
– Скъпа, не мога да разбера защо тази смешна снимка...
При думата „смешна“ цялото тяло на Алфиера потрепера, после застина неподвижно
и Саркис с ужас видя върху това лице с ангелска красота изражение на преследвано
животно. Когато се опита да я прегърне, тя се отдръпна и избяга от стаята.
– Естествено е мъж в твоето положение да има врагове – обади се дукът. – Аз са-
мият...
– Вие сте щастливи заедно, само това има значение – прекъсна го жена му.
– Алфиера винаги е била прекалено впечатлителна – отбеляза дукът. – Утре ще ѝ
мине.
– Трябва да я извиниш, тя все още е толкова млада.
Саркис излезе от трапезарията и забърза след жена си. Но намери спалнята им заклю-
чена и чу отвътре ридания. Всеки път, когато почукаше, риданията се усилваха. След
като напразно я умоляваше да отвори вратата, той отиде в кабинета си. Беше забравил
напълно за снимката и се питаше какво ли беше това нещо, което докара Алфиера до
такова състояние. Чувстваше някакво необяснимо безпокойство и му беше невъзможно
да се съсредоточи. Сигурно беше стоял така около четвърт час, когато телефонът из-
звъня. Секретарката му съобщи, че синьор Барета иска да говори с него.
– Кажи му, че ме няма.
– Той настоява. Каза, че е много важно. Нещо във връзка с някаква снимка.
Гласът на Барета от другата страна звучеше дружелюбно, но ухото на Саркис бе дос-
татъчно опитно, за да долови веднага в него нотката на злобна насмешка.
– Какво искаш?
– Получи ли снимката, приятелю?
– Коя снимка?
– Знаеш коя. На жена ти! Много труд хвърлих, докато се добера до нея. Семейството
беше взело всички предпазни мерки. Не бяха позволявали момичето да бъде фотогра-
фирано преди операцията. Снимката, която ти изпратих, е правена в манастира в Па-
лермо от добрите сестри. Беше групова снимка, но аз специално я увеличих. Носът ѝ е
бил напълно преправен от пластичните хирурзи в Милано, когато е била на шестнайсет.
Така че виждаш – не само моят Ван Гог е фалшификат. Шедьовърът на твоята колекция
също е фалшив. Сега вече имаш доказателството пред себе си.
Последва силно изщракване. Барета беше затворил.
Саркис седеше напълно неподвижен зад бюрото си. Кърлик! Така турските и армен-
ските търговци наричаха хората, които се оставяха да бъдат мамени, наивните, лековер-
ните, доверчивите, които заслужаваха да бъдат използвани без съжаление. Кърлик! Ду-
мата звънтеше в тишината на стаята с безпощадна отчетливост. Кърлик! Той беше из-
мамен от двойка опърпани сицилианци и нито един от всички онези подлеци, които се
наричаха негови приятели, не му беше казал за измамата. Сигурно са се скъсвали от
смях зад гърба му, прекалено щастливи да го видят как върви към капана, облажавайки
работата на фалшификаторите – него, който бе известен с острото си око и който никога
не правеше компромис с автентичността.
„Шедьовърът на твоята колекция е фалшив.“

153
 Неволно погледът му попадна на изследване за „Разпъване на кръста в Толедо“ и вни-
манието му за секунда бе отклонено от бледожълтите и тъмнозелените тонове на карти-
ната, после цветовете се стопиха и изчезнаха, оставяйки го сам в жестокия, враждебен
свят, който така и не го прие напълно и се отнасяше към него като към парвеню, парий,
привикнал да бъде използван от всеки, който пожелае да го направи.
Алфиера!
Единственото човешкото същество, на което вярваше безрезервно, единствената
връзка в целия му живот досега, на която се бе уповавал напълно, бе тя. А Алфиера се
оказа съучастник, оръдие в ръцете на двама сицилиански конекрадци. Беше скрила от
него истинското си лице и през тези две години на нежна интимност така и не бе нару-
шила заговорническото мълчание, така и не го бе удостоила с милостта на изповедта.
Кърлик!
Опита се да се контролира, да се издигне над дребнавостта. Беше време да забрави за
своето минало, да се отърве веднъж и завинаги от малкото ваксаджийче от Смирна, ко-
ето просеше по улиците, спеше под сергиите и което всеки можеше да обижда и тор-
мози.
Чу лек шум и отвори очи. На вратата стоеше Алфиера. Изправи се. Знаеше как трябва
да се държи. Беше научил какво се очаква от него; познаваше слабостта на човешката
природа и беше способен да прости. Беше станал джентълмен. Опита се да приеме по-
зата на светски мъж, насмешлив и мъдър, но когато понечи да се усмихне, цялото му
лице се сгърчи. Направи опит да потърси спасение в хладното безразличие, но устните
му затрепераха.
– Защо не ми каза? Как можа? Ти!
– Моите родители...
Учуди се, когато чу своя крещящ почти в истерия глас да вика някъде отдалече:
– Твоите родители са измамници!
Тя плачеше с ръка на дръжката на вратата без да посмее да влезе в стаята, гледайки
го с умоляващи очи. Саркис искаше да отиде при нея, да я вземе в ръцете си, да ѝ говори.
Съзнаваше, че сега бе моментът да покаже истинската си стойност, да ѝ дари своята
щедрост и разбиране, да се издигне над онова, което хората наричаха ориенталско чес-
толюбие; никаква рана в самолюбието му не би трябвало да е по-значима от тези рамене,
разтърсвани от ридания, от този молещ поглед, от това нещастно лице. Беше време за
автентичност. И, разбира се, той би простил на Алфиера всичко, но пред него не стоеше
Алфиера. Това беше друга, непозната жена. Истинската Алфиера бе скрита завинаги от
очите му от умелите пръсти на фалшификаторите. Пред него лееше сълзи една жива
лъжа. Някаква жестока и садистична сила го подтикваше да връща във въображението
си върху това божествено лице ужасния лешоядски клюн със зейнали, жадни ноздри.
Той се взираше в чертите ѝ с изпитателните очи на експерт, търсещ издайнически знак,
който да разкрие измамата, да издаде ръката на фалшификатора. В сърцето му пропълзя
нещо хладно и неумолимо. Алфиера скри лицето си в шепи.
– О, моля те, не ме гледай така...
– Успокой се. Мисля разбираш, че при тези обстоятелства...

Саркис трудно получи развод. Причините, които изтъкна първоначално и които вес-
тниците тиражираха като сензация – фалшификация с цел измама – скандализираха
съда и молбата му бе отхвърлена още на първото заседание. Едва след тайно споразу-
мение със семейството на Алфиера – точната сума така и не бе разкрита – Саркис успя

154
да удовлетвори своята обсебваща страст към автентичността. Днес той се е оттеглил от
активна дейност и се е посветил изцяло на колекцията си, която продължава да расте.
Саркис току-що прибави към нея „Синята мадона“ на Рафаело, за която се пребори на
аукциона в Базел.

155
 ГРЕЪМ ГРИЙН
Запазен периметър
Колко удивително спокоен и тих се струваше на Картър истинският брак, когато най-
накрая на четиридесет и две годишна възраст се ожени. Наслаждаваше се на всеки един
миг от църковния обред, с изключение на минутата, в която Джоузифин, наблюдавайки
го, изтри една сълза, докато повеждаше Джулия по пътеката между пейките в църквата.
Това беше характерното в новата му сърдечна връзка – навсякъде се чувстваше присъс-
твието и на Джоузифин. Той нямаше тайни пред Джулия. Те често си бяха говорили за
десетте мъчителни години, които той бе прекарал с Джоузифин, за нейната ексцент-
рична ревност и за мнимите ѝ истерични припадъци.
– Причината е била в неустановеното ѝ положение – твърдеше Джулия с разбиране и
беше напълно убедена, че в най-скоро време ще се сприятели с Джоузифин.
– Съмнявам се, мила.
– Защо? Аз не мога да не обичам някого, който те е обичал.
– Това беше толкова жестока любов.
– Може би накрая, когато е разбирала, че те губи... Но, мили, със сигурност е имало
и периоди на щастие.
– Да.
Но той искаше да забрави, че е обичал някога друга жена преди Джулия. Нейното
великодушие понякога го смайваше. На седмия ден от медения им месец, когато пиеха
рецина в малко ресторантче край Суниум в Гърция, той случайно извади от джоба си
писмо от Джоузифин. То бе пристигнало предния ден и той го бе скрил от Джулия от
страх да не ѝ причини болка. Това беше напълно в стила на Джоузифин – да не ги остави
насаме дори и през краткия меден месец. Почеркът ѝ му се стори омразен – прекалено
четлив, прекалено дребен, както и черното като косите ѝ мастило. Джулия беше плати-
неноруса. Как е могъл да мисли някога, че черната коса е хубава? И как е имал търпение
да чете писма, писани с черно мастило?
– Какво е това писмо, мили? Не знаех, че тук има поща.
– От Джоузифин е. Получи се вчера.
– Но ти дори не си го отворил – възкликна тя без всякаква следа от упрек.
– Не искам да мисля за нея.
– Но, мили, може да е болна.
– Не вярвам.
– Или ѝ се е случило нещо лошо.
– Не, скъпа. От рисуването на модели тя печели повече, отколкото аз от моите раз-
кази.
– Нека бъдем благосклонни. Ние можем да си позволим това. Толкова сме щастливи.
Така той отвори писмото. То изразяваше преданост и примирение, но той го прочете
с отвращение.

„Скъпи Филип, понеже не исках да бъда като мрачен призрак на приема, нямах въз-
можност да се сбогувам с вас и да пожелая на двама ви най-голямото възможно щас-

156
тие. Мисля, че Джулия изглеждаше ужасно хубава и така млада. Ти трябва да се гри-
жиш много за нея. Аз знам как ти умееш да бъдеш внимателен, скъпи Филип. Когато
я видях, не можах да не се учудя защо ти трябваше толкова много време, за да се
решиш да ме напуснеш. Наивният ми Филип. Много по-безболезнено е, когато се дейс-
тва бързо.
Предполагам, че едва ли имаш желание да узнаеш с какво се занимавам сега, но само
в случай; че си обезпокоен малко за мен – зная колко си загрижен, – искам да ти съобщя,
че работя много усилено върху цяла поредица модели за... познай – френското списание
„Vogue“. Те ми плащат цяло състояние във франкове и просто нямам време за мрачни
мисли. Върнах се веднъж – надявам се, че нямаш нищо против – в нашия апартамент
(изплъзна ми се от езика), защото си бях загубила някъде скицника. Намерих го зад
нашето общо чекмедже – спомняш ли си – хранилището на идеи. Помислих, че трябва
да си прибера всичките вещи, но скиците бяха между страниците от разказа, който
ти започна да пишеш през онова божествено лято в Напул и после не го завърши. Ето
аз се отвличам всъщност – исках само да ти пиша: бъдете щастливи двамата.
С обич: Джоузифин.“

Картър подаде писмото на Джулия.

– Би могло да бъде и по-лошо.
– Но дали тя би искала да го прочета?
– О, то е предназначено за двама ни – и пак си помисли колко е прекрасно да нямаш
какво да криеш. През последните десет години той беше имал толкова много тайни,
дори съвсем невинни тайнички, породени от страх да не бъде погрешно разбран от Джо-
узифин, да не би тя да изпадне в ярост или мълчание...
Сега не се страхуваше от нищо. Нещо повече – той можеше да довери на съчувстви-
ето и разбирането на Джулия дори своите тайни грехове.
– Сгреших, че не ти показах вчера писмото. Друг път няма да правя така – каза той и
се опита да си припомни стиха на Спенсър – „...пристанище след морски бури“.
Когато Джулия прочете писмото, каза:
– Мисля, че тя е забележителна жена. Колко е мило, че пише така. Знаеш ли, че бях...
разбира се, от време на време, малко разтревожена за нея. В края на краищата аз нямаше
да искам да те загубя след десет години.
Когато пътуваха с такси обратно към Атина, тя попита:
– Бяхте ли много щастливи в Напул?
– Да, струва ми се – отговори той. – Не си спомням. Но не беше както сега.
С чувствителната антена на влюбения той успя да долови, че тя се отдръпна от него,
макар раменете им все още да се докосваха.
На връщане от Суниум пред тях се спотайваше горещ сънлив нежен отдих. И все
пак...
– Какво ти е, мила? – попита той.
– Всъщност нищо... Само че... мислиш ли, че един ден няма да кажеш за Атина съ-
щото, каквото каза за Напул? „Не си спомням, но не беше както сега.“
– Каква мило глупаче си ми ти – каза той и я целуна.
След това те си размениха игриви нежности в колата на път за Атина, а когато ули-
ците започнаха да препускат пред тях, тя се поизправи и среса косата си.
– Всъщност ти не си равнодушен човек, нали? – попита тя и той разбра, че всичко е
наред. Само по вина на Джоузифин – за кратко – между тях се бе издигнала някаква

157
невидима преграда.
Когато станаха от леглото, за да обядват, тя каза:
– Трябва да пишем на Джоузифин.
– О, не!
– Мили, знам какво чувстваш, но това беше наистина забележително писмо.
– Тогава само картичка.
С това предложение се съгласиха и двамата.
Когато се завърнаха в Лондон, останаха с впечатлението, че е есен, дори зима, защото
дъждът, който се изливаше по платното на улицата, беше примесен със сняг. Оказа се,
че и двамата са забравили колко рано се палят лампите в Англия, а оттук нямаше изглед
към Партенона. Плакатите на БОАС изглеждаха още по-тъжни от всякога: „Британската
трансокеанска въздушна корпорация ви отвежда и ви връща обратно“.
– Щом се приберем у дома, веднага ще включим електрическите печки – каза Кар-
тър – и много скоро ще се стопли.
Но когато отвориха вратата на апартамента, намериха печките включени. Малките
светлинки ги приветстваха в полумрака от дълбочината на всекидневната и спалнята.
– Някоя фея го е сторила – възкликна Джулия.
– Каква ти фея – отвърна Картър. Беше забелязал един плик над камината, адресиран
е черно мастило за „Мисис Картър“.

„Мила Джулия, няма да ми се сърдите, че ви наричам Джулия, нали? Чувствам, че

имаме нещо толкова общо, като обичаме един и същи човек. Днес беше така ледено
студено, че не можах да не си помисля за вас двамата, които се връщате от слънчева
и топла страна в студения апартамент. (Зная добре колко е студен. Всяка година,
когато се връщахме вкъщи от Южна Франция, редовно настивах.) Затова извърших
нещо на своя глава. Вмъкнах се вътре и пуснах електричеството, но за да ви докажа,
че никога друг път няма да правя подобно нещо, скрих ключа под изтривалката пред
външната врата. Направих така да не би да задържат самолета ви в Рим или другаде.
Ще телефонирам на аерогарата и ако поради някаква непредвидена случайност не сте
пристигнали, ще се върна пак и ще загася електрическите печки за сигурност (пък и за
икономия! Таксите са страшни!). Пожелавайки ви много топла вечер в новия ви дом,
с обич: Джоузифин.

П. П. Забелязах, че кутията за кафе е празна, затова ви оставям един пакет „Блю

маунтън“. Това е единственото кафе, което Филип признава.“

– Е – смеейки се, каза Джулия, – тя се е погрижила за всичко.

– Все пак ми се ще тя да ни остави най-накрая сами – отбеляза Картър.
– Но, скъпи, в такъв случай нямаше да се стоплим както сега и нямаше да имаме кафе
за закуска.
– Имам чувството, че тя се спотайва тук някъде и ще влезе всеки момент. Дори когато
те целувам – каза той и гледайки с едно око подозрително към вратата, целуна Джулия.
– Ти си малко несправедлив, мили. Освен това тя е оставила ключа си под изтривал-
ката.
– Но може да си е направила друг.
Джулия затвори устата му с друга целувка.
– Забеляза ли как само за няколко часа самолетът предразполага за любов? – попита

158
Картър.
– Да.
– Предполагам, че е от трептенията.
– Нека се възползваме, мили.
– Първо ще погледна под изтривалката. Да се уверя, че не лъже.

Той се наслаждаваше на семейния живот толкова много, че понякога се упрекваше

защо не се е оженил по-рано, забравяйки, че в такъв случай щеше да е женен за Джо-
узифин. А самата Джулия, която нямаше някаква професия, той намираше за надарена.
Като допълнение те нямаха и домашна прислужница, която да помрачава отношенията
им с привичките си. И защото бяха винаги заедно – на гости, на коктейл, в ресторанти,
на обеди в тесен приятелски кръг, те трябваше само да се погледнат един друг в очите...
Така скоро всички знаеха, че Джулия е много нежна, лесно се уморява и затова твърде
често се налага да напуснат някой прием след четвърт час или, поканени на обед, да си
отидат веднага след кафето.
– О, мили, съжалявам, но това противно главоболие. Колко глупаво от моя страна...
Филип, ти трябва да останеш...
– Разбира се, че няма да остана.
Веднъж едва избегнаха опасността да ги открият на стълбището, където се смееха
неудържимо. Домакинът ги беше последвал навън да ги помоли да му пуснат едно
писмо, а Джулия успя точно навреме да прикрие смеха си с истеричен припадък...
Минаха няколко седмици. Това беше действително сполучлив брак... Между другото
двамата обичаха да разискват този успех, като всеки приписваше заслугата на другия.
– Понякога си мисля, че трябваше да се ожениш за Джоузифин – каза веднъж Джу-
лия. – Защо не се ожени за нея?
– Предполагам, че в подсъзнанието си и двамата знаехме, че това не може да продъл-
жава вечно.
– А ние ще продължим ли вечно?
– Ако не ние, кой друг?
В началото на ноември започнаха да избухват бомбите със закъснител. Несъмнено
експлодирането им е било запланувано по-рано, но Джоузифин не се беше съобразила
с временната промяна в неговите навици. Минали бяха няколко седмици без да се появи
случай Картър да отвори „хранилището на идеи“ – чекмеджето, където той беше свик-
нал да оставя бележките си за разкази, откъси от подслушани разговори и други, а тя –
набързо нахвърлени скици за рекламни модели.
Щом отвори чекмеджето, той видя писмото ѝ. То беше надписано официално:
„Строго поверително“, с черно мастило и със своеобразен удивителен знак на края във
форма на момиче с големи очи (Джоузифин страдаше по много изискан начин от базе-
дова болест), излизащо като дух от една бутилка. Той прочете писмото с безкрайно не-
удоволствие.

„Скъпи, не очакваше да ме намериш тук, нали? Но след десет години аз не мога да

не ти казвам от време на време „лека нощ“, „добро утро“ или „как си?“. Бъди щаст-
лив. С много любов (истинска и вярна)
твоя Джоузифин“

159
 Заплахата за „от време на време“ беше пределно ясна. Той затвори рязко чекмеджето
и извика „По дяволите!“ толкова силно, че Джулия надникна в стаята.
– Какво има, мили?
– Отново Джоузифин!
Тя прочете писмото и каза:
– Знаеш ли, мога съвсем точно да разбера какво изпитва тя сега. Бедната Джоузифин.
Късаш ли го, мили?
– Какво друго очакваш да направя с него? Да го пазя за пълното издание на нейните
писма ли?
– Струва ми се, че си малко жесток.
– Аз? Жесток към нея? Джулия, ти нямаш представа какъв беше животът ни през пос-
ледните години. Мога да ти покажа и белези: когато беше разярена, тя гасеше угарките
си където ѝ попадне.
– Тя е чувствала, че те губи, мили, и е била отчаяна. Всъщност, аз съм виновна за тези
белези, за всеки един от тях.
Той видя, че в очите ѝ засия онзи мек закачливо-замислен израз, който водеше винаги
до едно и също нещо.
Минаха само два дни, преди да избухне следващата бомба със закъснител. Когато
станаха сутринта, Джулия каза:
– Трябва непременно да обърнем дюшеците. И двата образуват нещо като дупка по
средата.
– Не съм забелязал.
– Повечето хора ги обръщат всяка седмица.
– Да, Джоузифин винаги го правеше.
Двамата махнаха завивките и започнаха да навиват дюшеците. Върху пружината ле-
жеше писмо, адресирано до Джулия. Картър първи го видя и се опита да го прикрие, но
точно в този момент Джулия също го забеляза.
– Какво е тава?
– Джоузифин, разбира се. Скоро ще имаме достатъчно писма за цял том. Трябва да ги
предложим да ги издадат в „Йейл“. Като писмата на Джордж Елиът.
– Мили, това е адресирано до мен. Какво искаше да го направиш?
– Да го унищожа тайно.
– Мислех, че имаме намерение да не крием нищо един от друг.
– И аз така възнамерявах, но явно не и Джоузифин.
За първи път, преди да отвори писмото, тя се поколеба.
– Всъщност, малко странно е, че е оставила писмото под дюшеците. Мислиш ли, че е
попаднало случайно тук?
– Смятам, че е точно обратното.
Тя изчете писмото и след това му го подаде. После каза с облекчение:
– Тя обяснява защо. Това е съвсем естествено наистина.
Той зачете:

„Мила, Джулия, надявам се, че гръцкото слънце ще те сгрее истински. Не казвай на

Филип (о, разбира се, вие не бива да имате тайни), но аз никога не съм обичала тази
Южна Франция. Винаги духа онзи мистрал и изсушава кожата. Радвам се, като по-
мисля, че ти не си се измъчила там. Ние винаги възнамерявахме да отидем в Гърция,

160
когато имаме възможност, затова зная, че Филип е щастлив. Днес дойдох да си по-
търся една скица и тогава се сетих, че дюшеците не са обръщани най-малко от две
седмици. Нали разбирате – през последните седмици, които прекарахме заедно, бяхме
съвсем объркани. Във всеки случай не можах да понеса мисълта, че ще се върнете от
островите на лотусите и ще намерите буци в леглото си още първата нощ, затова аз
ги обърнах вместо вас. Бих ви посъветвала да ги обръщате всяка седмица, иначе винаги
се образува дупка по средата. Между другото – поставих зимните пердета и изпра-
тих летните за пране на Бромтън стрийт 153.
С обич: Джоузифин“.

– Ако си спомняш, на мен тя писа, че в Напул е било божествено – каза той. – Изда-
телство „Йейл“ ще трябва да постави забележка под линия на това място, че се споме-
нава и другаде.
– Ти си коравосърдечен – каза Джулия. – Та тя само се опитва да ни бъде полезна,
мили. Освен това как щях да узная за пердетата... или за дюшеците?
– Предполагам, че в отговор ти ще ѝ напишеш едно дълго приятно писмо, пълно с
размисли върху домакинството.
– Тя чака вече седмици за отговор. Това е старо писмо.
– И аз се чудя колко още стари писма са готови да изскочат. Боже мой, ще претърся
целия апартамент от край до край. От тавана до мазето.
– Няма защо.
– Знаеш много добре какво искам да кажа.
– Знам само, че преувеличаваш, когато се дразниш от действията на тази жена. Ти се
държиш така, сякаш се страхуваш от Джоузифин.
– О, по дяволите!
Изнервена от разговора, Джулия излезе от стаята, а той се опита да работи. Малко по-
късно избухна друг заряд – нищо сериозно, но това не можа да поправи настроението
му. Докато се мъчеше да намери номера на службата за телеграми за чужбина, той откри
заинтригуван в един телефонен указател пълен списък по азбучен ред, написан на ма-
шината на Джоузифин. Беше сигурен, че е използвана нейната машина, защото изпис-
ваше буквата „О“ доста неясна. Тук бяха всички номера, които той търсеше най-често –
най-добрият му приятел Джон Хюз идваше след Херъд, там беше номерът на най-близ-
ката пиаца за таксита, на аптекаря, на месаря, на банката, на пералнята, на зеленчуковия
магазин, на рибния магазин, на издателя и агента му, на Елизабет Ардън и на близкия
бръснарски салон, отбелязани в скоби („За J, моля те, имай предвид, че е съвсем сигурен
и е много евтин“). Забеляза, че имат еднакви инициали.
Когато видя списъка, Джулия каза:
– Това е ангел-жена! Ще го закачим над телефона. И е наистина ужасно пълен.
– След удара ѝ с последното писмо очаквах да е включила и номера на Картие.
– Мили, тава не беше удар. Това беше просто изложение на фактите. Ако аз не бях
имала малко пари, ние също щяхме да отидем в Южна Франция.
– Предполагам, не си мислиш, че съм се оженил за теб, за да отида в Търция.
– Не се прави на глупак. Ти не разбираш Джоузифин толкова добре колкото аз. Това
е всичко. Ти изопачаваш всяка любезност, която тя проявява.
– Любезност?
– Струва ми се, че това е чувството ти за вина.

161
 След този разговор той започна наистина да търси. Прегледа кутиите за цигари, чек-
меджетата, картотеката си, претърси всички джобове на костюмите, които беше оставил
тук, отвори задния капак на телевизионния апарат, вдигна капака на тоалетното казанче
и дори смени ролката тоалетна хартия (така беше по-бързо, отколкото да развие цялата
ролка). Джулия дойде да го види, докато се трудеше в тоалетната, но не прояви обичай-
ното за нея съчувствие. Той опита и корнизите (кой знае какво могат да намерят, когато
следващия път пратят пердетата за пране!), извади цялото мръсно бельо от коша – да не
би да е оставено нещо на дъното му. В кухнята пролази на четири крака да види какво
има под газовата печка и веднъж, когато намери парче хартия, увито около една тръба,
извика победоносно, но не излезе нищо – останало беше от водопроводчика.
Следобедната поща тракна в пощенската кутия и Джулия го извика от хола:
– О, я гледай, никога не си ми казвал, че получаваш френското списание „Vogue“!
– Не го получавам.
– Съжалявам. Има и нещо като коледна картичка в другия плик. Охо, абонирани сме
двамата от мис Джоузифин Хекстъл-Джоунс. Мога да кажа само, че е постъпила много
мило.
– Тя им продаде серия модели за списанието. Не искам да го погледна.
– Мили, ти се вдетиняваш. Нима очакваш и тя да спре да чете книгите ти?
– Искам само поне за няколко седмици да остана насаме с теб. От моя страна това е
едно много скромно желание.
– Не е ли малко егоистично, мили?
Тази вечер той се почувства успокоен и уморен, но малко отпуснат. Беше търсил
много старателно. По средата на вечерята се сети за сватбените подаръци, още опакова-
ни поради липса на място и настоя да се увери дали няма нещо между сандъците, които
бяха още заковани, но се сети, че Джоузифин никога нямаше да използва отвертка от
страх да не си нарани пръстите, а и винаги се ужасяваше от чукове.
Спокойствието на една уединена вечер най-сетне се спусна над тях: прекрасният по-
кой, който всеки един от тях би могъл да измени всеки миг само с едно докосване на
ръката. Любовниците не могат да отлагат, както женените.
– „И старчески покой обзе ме тази нощ...“ – цитира ѝ той.
– Кой го е написал?
– Браунинг.
– Не познавам Браунинг. Прочети ми нещо.
Той обичаше да чете Браунинг на глас – имаше подходящ за поезията глас и себесъ-
зерцанието му беше любимо занимание.
– Наистина ли искаш?
– Да.
– Често четях на Джоузифин – призна ѝ той.
– Все пак можем да правим и някои еднакви неща, мили?
– Има нещо, което никога не съм ѝ чел. Дори когато бях влюбен в нея. Не беше под-
ходящо. Не бяхме свързани завинаги.
И той започна:

Зная аз добре какво да сторя,

вечерите дълги, мрачни щом похлопат...

162
 Остана дълбоко развълнуван от своето изпълнение. В този миг разбра колко много
обича Джулия. Той вече имаше свой дом, а целият изминал живот му се стори чергар-
ски.

...Ще говоря точно днес.

Уморих се да те съзерцавам
с книга край камината
и с чело подпряно
от ръката ти ефирна.
Моето сърце
мълчаливо изучава...

Той предпочиташе да чете Джулия, но тогава тя не би могла да го слуша с такова

възхитително внимание.

... Свържат ли се два живота

белег ще остане.
В сянка третият остава...

Той обърна страницата и откри лист хартия. Ако беше поставен в плик, щеше веднага
да го забележи преди да започне да чете. Веднага забеляза познатия почерк и черното
мастило.
„Най-скъпи ми Филип, искам само да ти кажа „лека нощ“ между страниците на
твоята – пък и моя – любима книга. Щастливи сме, че се разделихме именно по този
начин. В спомените си за общото ние винаги ще бъдем по малко свързани.
С обич: Джоузефин“

Той запрати и книгата, и писмото на пода и извика:

– Кучка! Проклета кучка!
– Не бих говорила за нея така – каза Джулия с неочаквана твърдост.
След което вдигна от пода писмото и го прочете.
– Какво лошо има тук? – попита тя. – Нима ти мразиш спомените? А какво ще стане
с нашите спомени?
– Но ти не разбираш ли номера, който тя ни играе? Не схващаш ли? Та ти нормална
ли си, Джулия?
През нощта двамата спаха с гръб един към друг, без да се докосват. Това беше първата
нощ, откакто се бяха върнали у дома си, когато не се любиха. Нито спаха добре. Сут-
ринта Картър намери писмо, поставено на най-лично място, което кой знае как не беше
забелязал преди: между листовете белова хартия, използвана от него. То започваше
така: „Мили, сигурна съм, няма да ми се сърдиш, че те назовавам както някога...“

163
 МАРГЪРИТ ДРАБЪЛ
А тези, които си спомнят
Имало бе сигурно миг, в който е решила да тръгне надолу по улицата, да кривне зад
ъгъла и да влезе в ресторантчето, миг, разделящ невинността от вината, миг на слабост,
на грехопадение: защото отначало вървеше съвсем безгрижно, съвсем невинно и нито
спомен, нито тъга тровеха ума ѝ, нищо, освен най-смътна, далечна, избледняла сянка на
нещо познато, но забравено и все пак, кой знае как, на десет, двайсет крачки може би
след онова чувство на искрена невинност, докато премине край две от фасадите, покрай
престарелите, олющени, малки, щръкнали сгради, превърнати сега в еднообразни полу-
срутени складове, тя вече беше решила да влезе да обядва там, на онова място, където
неизменно обядваха двамата, мястото, което не бе навестявала от деня на тяхната раз-
дяла. Всъщност не, каза си тя (търсейки някакво оправдание, прибягвайки към софис-
тиката на хитруването, опитвайки вече да се изплъзне и от най-малката отговорност за
своята постъпка) – обядваха там не винаги, обядваха само понякога, веднъж на. около
две седмици, през онази дълга и прекрасна година; а когато отидоха за пръв път, не
отдадоха никакво значение, просто бяха в този квартал, квартал, напълно непознат за
двамата, и влязоха да хапнат в първото ресторантче. После пак се върнаха там не защото
го бяха харесали, а защото беше от заведенията, в които не ходеше нито един техен
познат, и в същото време не беше много конспиративно, близо беше до Холбъри, където
и двамата имаха оправдание да отиват. Там изпитваха чувство на сигурност, поне ня-
каква относителна сигурност, и не ги гнетеше усещането, че са били принудени да се
крият неподобаващо и недостойно. Намерили бяха ресторантчето случайно и не вярваха
някой от техните познати, пак така случайно и така безцелно да се отбие.
Днес, след толкова време, след цели три години, тя отново се озова тук, едва ли не на
прага му, и то по обедно време. Беше гладна. Всъщност това е всичко, каза си тя, когато
се улови, че се е запътила почти неосъзнато нататък: минавам случайно, гладна съм и
именно фактът, че ми се яде, ми е напомнил за това ресторантче, единственото, което е
наблизо. Беше се уморила да върви: винаги бе мразела да върви пеша: стигаше ѝ раз-
ходката от спирката на метрото до лабораторията, където ѝ бяха изработили зъба. Пре-
кара език по новия си преден зъб, успокоена и в същото време позасрамена от неопису-
емото облекчение, което изпитваше, че външността ѝ отново е безупречна, а не обезоб-
разена от онази унизителна дупка: понеже беше хубава, тя много държеше да отдава
малко внимание на външността си и винаги дълбоко се разстройваше от злополучията,
които от време на време я караха да се сблъсква с отразената си в огледалото суетност –
грозна пъпка, сажда, размазана неусетно по лицето, носът, зачервен от силна хрема. А
този липсващ зъб беше за нея нещо като вечно изпитание още откакто го беше избила
като ученичка. Зъболекарят ѝ беше изработил толкова изящен и незабележим мост, че
дори и тя самата го забравяше, но по-предната нощ падна по стълбите на връщане от
едно събиране и го счупи. Телефонира на зъболекаря още на другата сутрин и вдигна
такава ужасна тревога, че той обеща да ѝ направи временен зъб, докато ѝ приготви но-
вия изящен и незабележим мост, и когато ѝ каза адреса на лабораторията, от която да
си прибере коронката, тя почувства в душата си слабо, едва забележимо трепване при
името на познатия квартал. Зъболекарят продължаваше да обяснява, дразнещ със своята

164
учтива настоятелност:
– Записахте ли си, мисис Харви, Сент Люк стрийт, номер осемдесет и две? Слизате
на Оулд стрийт, завивате вдясно...
И тя чу собственият си глас да повтаря:
– О, да, Сент Люк стрийт, то се пада някъде зад площад „Тънстал“.
Сякаш някой беше длъжен да знае къде е този площад. Той потвърди без следа на
изненада, после продължи да обяснява, че ѝ правел специална услуга, а тя от своя страна
трябвало да благодари на човека от лабораторията предвид бързината на поръчката: и
съответно тя поблагодари на човека от лабораторията, когато той преди десет минути ѝ
връчи новия зъб, увит доста неделикатно, според нея, в книжна кесия. Всъщност бе тол-
кова многословна в благодарността си, че човекът я бе изгледал озадачено и бе отвър-
нал: „О, не се безпокойте, това е дребна работа.“
И беше излязла оттам и бе тръгнала по тази улица. А когато спря пред ресторантчето,
вече съзнаваше, че през цялото това време си е мислила за него и за онази година, че и
да е искала, е било невъзможно да не мисли за него сред тази позната обстановка. Ей
там бяха седели в колата, целували се бяха и безкрайно дълго си бяха повтаряли, че не
би трябвало да се целуват. Ей тук до стълба на уличната лампа бяха стояли като зако-
вани, неспособни да помръднат. Тротоарът като че ли още пазеше отпечатъците от тех-
ните стъпки. А всичко това се бе случило толкова отдавна, а така бързо и напълно беше
заличено и забравено. Вече ѝ беше все едно: две години след като бе осъзнала, че него-
вата загуба ѝ е по-скъпа от досадния ритъм на нейния живот, от познатите вълнения и
тревоги, които бяха съществували преди него и щяха да съществуват вечно, защото те
бяха отражение на онова, от което беше съставена тя: от невежество, от самотност, от
вечна паника, от суета, от бавно тление. Натякваше си тези думи, защото подобни думи
в тяхната неяснота ѝ носеха утеха.
Всъщност тя не беше нещастна. Беше задоволена: имаше своя работа, взела си беше
зъба, беше овладяла нещата; вечерта щеше да мине гладко, след като така успешно се
бе измъкнала от ужасното положение да се преструва, че не обръща внимание на липс-
ващия зъб. Интересно ѝ беше да отиде в тази странна лаборатория за изкуствени зъби:
такива места тя винаги разглеждаше с любопитство и сега щеше да си позволи да раз-
казва за паниката, обхванала я от загубата на зъба – сега, след като истинската паника
бе преминала. Завръщането ѝ тук я правеше щастлива, защото я караше да осъзнава
колко мъртъв е споменът, колко успешно беше успяла да умъртви себе си. Не усещаше
неговото присъствие наоколо: а цяла година след раздялата го бе виждала на всеки ули-
чен ъгъл, във всяка преминаваща кола, в очертанията на чуждите глави и в чуждите
жестове, но сега вече не го срещаше никъде и никога, нямаше го дори и тук. Защото
дотогава, докато ѝ се струваше, че го съзира, тя не преставаше да вярва, че и той си
спомня; че онези лъжливи привидения са били материализираната сянка на неговата
любов; но сега знаеше, че и двамата вече са забравили. Спомняйки си за него, тя си
въобразяваше, че онова, което знае тя, това е истината.
Бутна вратата и влезе. Беше същото. Нищо не се бе променило. Осъзна, че си го е
представяла променено, подготвяла се бе за бог знае какви грозни преобразувания и
нови наредби, но то си бе същото. Тази негова еднаквост я накара да застине, пресече
дъха ѝ, въпреки че още докато спираше, си каза: каква глупост, да си въобразявам, че
ми е секнал дъхът, когато аз си дишам съвсем равномерно, съвсем нормално. Просто за
един миг съм осъзнала факта, че дишам.

165
 Отправи се към онзи ъгъл, който обичаха, откъм стената, далече от стената и витри-
ната, и седна на ъгловата маса, на която седяха винаги щом беше свободна. Седна и се
вгледа в червената ламинирана повърхност на масата, в събраните на куп прибори за
сол, черен пипер, бурканче с горчица, бутилка с кетчъп и пепелник: солницата беше от
дебела наръбена пластмаса и тя си припомни точното разстояние между отделните ръ-
бове. Взе я и я опипа. Отдавна вече не обядваше в заведения, където се срещат подобни
евтини предмети. После вдигна очи към тъмния жълт таван, с неговата напълно безпо-
лезна решетка, по която висяха пластмасови лимони и банани; премести поглед към
стената, стената, облепена както преди с някакъв странно изящен, мръсен тапет на
цветя, с лошо изрязани и криво срещнати краища, пробит тук-там от дървени трупчета,
сега излишни, останали от предишни декораторски замисли. На стената висеше единс-
твеното нещо, което беше ново. Календар, подарък от някакъв гараж, а снимката на него
представляваше алпийска хижа в заснежена планина, макар сега да беше месец май. По
тяхно време календарът беше подарък от фирма за плодови сокове и те го бяха просле-
дили през три сезона; припомни си тревожното чувство, с което бе наблюдавала отгръ-
щането на листите му, по-неумолими и от онези листа, които падаха ужасяващо и зна-
менателно от по-естествените дървеса, припомни си и отвратителната снимка от вре-
мето на тяхната раздяла: есенна градина в провинциален двор и двама старци, седнали
пред обвитата си с бръшлян порта. Те и двамата ненаситно, безжалостно умееха да си
дават ултиматуми един на друг и в душата си тя си бе избрала точно този месец, един
определен ден от този месец – двадесет и трети, помнеше го и до днес, двадесет и
трети – за своето окончателно, последно, безвъзвратно решение; наблюдавала бе как
денят ги наближава застрашително, седеше на тази маса или може би не на тази, а на
съседната и беше казала:
– Слушай, решено е, на двадесет и трети, решено е, и този път съм непреклонна.
Питаше се дали и той е знаел, че този път е непреклонна: дали някаква непреодолима
решимост у нея, така крехка, че тя самата не ѝ бе повярвала докрай, не се беше предала
някак си и на него и той да бе разбрал, че този път наистина е последно. Защото бе
повярвал на думите ѝ. За пръв път тя не се бе размекнала и той не бе настоявал; всеки
друг път, когато той я бе оставял завинаги, едно повикване по телефона стигаше, за да
си го върне, и всеки друг път, когато тя го беше напущала, тя сядаше до телефона, гри-
зеше нокти и го очакваше да позвъни. Но този път той не се обади и след няколко дни
тя престана да оставя слушалката на телефона вдигната, щом никой не гледаше. Казвала
си бе от време на време: „А може би през тези два дни той е звънял, звънял е непрес-
танно, звънял е всеки час и чувайки сигнала за заето, е знаел какво съм направила, раз-
брал е, че този път съм казала истината“. Но знаеше, че никога, никога не ще разбере и
че за нея е все едно дали е звъннал само веднъж, двадесет пъти или нито веднъж. Ста-
нало бе след многобройни безуспешни усилия, станало бе най-после: подготовката за
смъртта бе в известен смисъл като самата смърт и тя предполагаше, че за това и те са се
подготвяли, неосъзнато състрадателни един към друг, защото раздялата с него, така
често преживявана въображаемо, се бе материализирала от въображението в действи-
телността толкова бавно, с такава постепенна настойчивост, че всъщност нямаше точно
определен миг, в който тя да бе казала: „Слушай, това е краят, край завинаги!“ Все бе
съществувала възможност да се продължи. Но не и този път, този път не. Тя погледна
заснежената хижа на снимката, белите планини и лъскавите ледници и си помисли: „Ах,
да, имаше време, когато се страхувах, че никога не ще можем да се разделим.“ Обзе я
възхищение към някогашната ѝ същност, уважение към жената, която е била способна

166
на подобно непосилно себеотрицание.
Менюто, когато ѝ поднесоха листа, не се бе променило много. Зарадва се, защото без
очила едва ли би могла да разчете избелелия неясен индигов ръкопис. Всъщност защо
ли си губеше времето да го чете, когато винаги, неизменно, където и да беше, поръчваше
един и същ обяд: омлет със сирене и пържени картофи. И така, поръча си обяда и се
облегна в очакване. Най-често, когато бе сама на обществено място, тя четеше; и сега
по навик подпря книгата си на шишето с кетчъп и впери очи в нея, но не се взря в бук-
вите. Нито пък се зарея изцяло в миналото, защото едно радостно предусещане на удо-
волствието от ангажимента ѝ довечера привличаше голяма част от вниманието ѝ и тя се
хвана, че се пита добре ли е подготвила текста си и дали Дейвид Ратбоун ще я закара на
връщане до дома ѝ, дали косата ѝ ще изглежда добре, защото последния път, когато из-
лезе по телевизията, някакво момиче в гримьорната я беше сресало ужасно, бе ѝ подря-
зало голям кичур от бретона, изобщо я бе превърнало в съвсем друга личност. И най-
вече се чудеше дали да си облече сивата пола. Тревожеше я въпросът с тази сива пола:
цялото напрежение, съсредоточено преди малко в прибирането на зъба, сега се прех-
върли към полата, защото, въпреки че много я обичаше, не беше сигурна дали не ѝ е
малко тясна. Ако не беше, тогава всичко бе наред, тъй като се чувстваше най-добре в
подобна дреха: е, да, но ако пък е тясна? Никой на този свят не би могъл да ѝ каже, не
би могъл да реши вместо нея този деликатен въпрос: попитала бе и съпруга си снощи, а
той я бе погледнал, кимнал и беше казал, че ѝ стои чудесно, но тя отлично знаеше, че
тези думи могат да означават и много, и нищо. Никой освен нея не притежаваше чувст-
вителността, преценката да реши, не можеше да го реши и тя самата; и тъкмо си каз-
ваше: „Самият факт, че се тревожа, означава, че наистина ми е тясна, иначе не бих се
тревожела, нали така?“, когато го видя.
От всичко най-разтърсващ беше начина, по който се забелязаха в един и същи момент,
едновременно, така че нямаше как да се извърнат или някак си да предотвратят сътре-
сението. Уж и двамата умееха да се преструват, но този път им беше невъзможно. Очите
им се срещнаха и двамата потръпнаха – да се преправят беше безполезно.
– О, Господи! – възкликна той след малко, но продължи да стои като закован и да я
гледа.
А тя бе толкова безпомощна, седнала там с книгата, подпряна на бутилката с кетчъп,
с глава, пълна с поли и изкуствени зъби, че каза забързано, опитвайки се в панически
страх да омаловажи момента, който за жени като нея бе разтърсващо преживяване.
– О, божичко, добре де, след като си тук, седни, искам да кажа, че можеш и да сед-
неш! – и се отмести в края на малката двуместна пейка, придърпа чантата си, загуби
едната си обувка, защото се беше събула под масата, нескопосано притегли жакета си,
припряно притвори книгата, свела очи, объркана, притеснена, неспособна да го пог-
ледне.
Той седна до нея и каза неочаквано и интимно, сякаш не ги деляха дългите години на
мълчание, съвсем уверен, че тя напълно ще сподели мислите и думите му:
– О, божичко, любима, каква ужасна, ужасна изненада, мисля, че никога няма да
дойда на себе си.
– А, не знам – отвърна, като че ли тя самата се бе овладяла. – Не знам. Човек бързо се
съвзема от подобни неща. Аз вече съм по-добре, а ти?
– Да, да, май че и аз – отговори той. – Сега, след като седнах, ми стана по-добре, но
ми се струваше, че ще припадна, докато стоях и те гледах.
– Всъщност това не беше честна проверка за мен, защото аз вече бях седнала. Искам

167
да кажа, хората не припадат в седнало положение, нали!
– Смятам, че има и такива случаи – възрази той. – Ако беше припаднала, трябваше да
сведа главата ти между коленете. А как щеше да стане това сред тези сбутани маси? Бях
забравил колко е тясно тук. Но на нас и така ни харесваше, помниш ли?
– Да, харесваше ни.
– Макар че не припадна, кажи ми, не усети ли, че цялата се разтреперваш? Не може
да не си усетила.
– Не съм сигурна – отвърна тя, – човек не трепери седнал. Не беше честна проверка
за мен. Дори за треперенето.
– Вярно – потвърди той. – Така е.
Помълчаха малко, а после тя се обади е много премерен и сдържан глас, първа крачка
към преднамереното отстъпление:
– Всъщност, най-странното от всичко, струва ми се, е, че не сме се срещали толкова
дълго време.
– А, не знам – отвърна той също така равно, отчайващо безразлично. – Че как да се
срещнем? Никога не сме принадлежали към един и същ обществен кръг.
– Да – потвърди тя, – така е.
– За първи ли си тук оттогава?
– Да, за първи път. А ти?
– Не – отговори той. – Не е за първи път. И ако ти беше идвала, сигурно щяхме да се
видим. Аз те търсих.
– Лъжеш – извика тя радостно възбудена и го погледна за първи път, откакто бе сед-
нал до нея, а после бързо отмести поглед, уплашена от опасната и ужасяваща близост
на главата му, но все пак успя да запази самообладание, защото беше почти уверена, че
той се опитва да я излъже.
– Не, не лъжа – настоя той. – Идвах тук да те търся. Бях сигурен, че ще дойдеш.
– Хитра лъжа – отвърна тя, – както всички твои лъжи. Лъжа, в която никога не бих
могла да те разоблича. Освен ако съм идвала тук да те търся и просто искам да си го
призная.
– Дори и тогава – възрази той, – лесно можехме да се разминем.
– Да – съгласи се тя.
– Но – продължи той убедено – теб изобщо те нямаше тук. Знам, че не си идвала. Аз
бях тук, аз идвах, но не и ти. Ти изневери, нали, любима?
– Да съм изневерила?
– Ти ме забрави по-бързо, отколкото аз теб, нали? След като се закле, че ще ме пом-
ниш.
– О! – възкликна тя и се запита дали да му каже истината, но не можа да устои на
опасната сладост от признанието: – О, не съм те забравила.
– Не си ли? Колко време продължи да си мислиш за мен?
– Трудно е да се каже – прошепна тя, – всъщност и споменът е степенуван.
– Кажи ми – примоли се той, – кажи ми. Какво лошо има, ако ми го кажеш още сега?
Тя се раздвижи на пейката, отдръпна се от него, но в същото време се понамести така,
че да се изповядва по-удобно, защото искаше да му каже, години беше чакала да му го
каже.
– Страдах ужасно – започна тя. – Наистина ужасно. Това ли ти се искаше да чуеш?
– Разбира се – потвърди той.
– Ах, как страдах – възкликна тя. – Плаках през цялото време, седмици наред. Цял

168
месец. Най-малко един месец. И щом звъннеше телефонът, подскачах като простреляна.
Беше сърцераздирателно, беше абсурдно. Най-накрая трябваше да съчиня някаква иди-
отска глупава история как уж съм чакала да ми телефонират за някаква работа, макар да
не знам работа, която да докара човека до подобно състояние и всеки път, когато вдигах
слушалката и не беше ти, едва имах сили да отговарям, просто не можех да се насиля да
приказвам. Странно как хората не забелязват, че не им отговаряш. Ти държиш слушал-
ката и мълчиш, а те не спират да говорят, понякога отвръщаш с „да“ и „не“, очаквайки
ги да затворят, но и след като затворят, сигурна съм, не са и забелязали, че не си проду-
мал. А след това сядах и започвах да плача. Това ли очакваше да ти кажа?
– Това искам да чуя – отвърна той, – но то не може, не е възможно да е вярно.
– То е толкова вярно, колкото е вярно, че си идвал тук да ме търсиш – отвърна тя.
– Аз наистина идвах.
– И аз наистина плаках.
– А позвъни ли ми поне веднъж? – запита той накрая, неспособен да се въздържи.
– Не! – извика тя с нескрита гордост. – Не, нито веднъж. Не си го помислих, нито
веднъж! Каза, че няма, и не те потърсих.
– Аз пък телефонирах – промълви той.
– Не си – възкликна тя. – Не си – и в този миг усети как коленете ѝ под масата се
разтреперват; да, наистина трепереха.
– Телефонирах – настоя той. – Преди година беше, бяхме се върнали от някакво
гости, в три през нощта, и аз ти позвъних. Но ти не вдигна слушалката. Обади се той.
– О, господи! – каза тя. – О, господи! Вярно е, не лъжеш, защото си спомням. Оливър
предположи, че са крадци. Една петъчна вечер. Не беше ли в петък през нощта?
– Да – отвърна той, – да, любима, любима моя. Не си ли помисли, че може да съм аз?
– Не си помислих, че си ти – прошепна тя, – не си помислих, че ще ми звъниш след
толкова години. Но си помислих за теб и когато Оливър каза, че никой не се обаждал,
аз си помислих за теб. О, господи, да знаеш само с какво усилие се въздържах да не ти
се обадя, как седях до телефона и вдигах слушалката и набирах първите цифри на твоя
номер, и после се спирах, не си позволявах да го направя, а слушалката беше мокра от
пот, когато я оставях, но се въздържах, успях да се въздържа.
– Ох – въздъхна той, – да знаеш само как исках да ми се обадиш!
– Веднъж ти писах – призна си тя. – Но не събрах сили да. пусна писмото. Ще ти кажа
обаче какво направих: написах на машината плик с твоето име, мушнах в него едно от
ония съобщения на моето поетическо дружество и ти го изпратих, защото си казах, че
може би ще те накара поне за миг да мислиш за мен. И ми беше мило, че нещо от моя
дом ще стигне до твоя дом. Макар тя сигурно да го е хвърлила, преди изобщо да си го
видял.
– Спомням си го – възкликна той – и си помислих за теб. Но реших, че друг го е изп-
ратил, защото клеймото беше от друг квартал.
– Ох – въздъхна тя разтопена. – Значи си го получил? О, господи, колко застраши-
телно верни сме си били един на друг.
– Нима си очаквала друго? Нали се заклехме да бъдем? А, ето обяда ти, все още ли
ядеш омлет със сирене всеки ден? Е, това е застрашително постоянство. А пък аз още
не съм поръчал. Какво да взема? Защо не една мусака, много ми беше вкусна въпреки
отвратителния си вид. Една мусака, моля.
– Но аз обичам омлети със сирене – заяви тя. – И всъщност не разбирам защо човек

169
да не яде едно и също всеки ден. Искам да кажа, хората най-често ядат все същата за-
куска, всеки ден, но никой не се оплаква, че непрекъснато закусва препечен хляб и мар-
малад, нали?
– Не съм се оплаквал – възрази той. – Просто го забелязах. Обичам навиците ти, ви-
наги съм ги обичал. Намираш ли, че съм се променил?
– Откъде да знам? – зачуди се тя и вкуси първата хапка. А после остави вилицата и
ножа и отбеляза замислено: – Знаеш ли, поне от моя страна цялата история никак не е
била необходима. Искам да кажа, че Оливър нищо не е подозирал. Мисълта за теб
изобщо не му е минавала през ума. Което пък, като се има предвид колко бяхме непред-
пазливи, е направо удивително. Можехме да продължаваме до безкрай и той никога ня-
маше да узнае. Прекалено е бил зает със собствената си история, за да ми обърне вни-
мание. Накрая го накарах да си признае всичко и му простих най-великодушно и ти
знаеш ли какво ми заяви той, след като вече всичко му бях простила? Каза, че по онова
време ме подозирал в любовна връзка с Робърт Бенингтън. Можеш ли да си предста-
виш? Толкова се ужасих от подобна идея, че изпаднах в луд гняв и така яростно се за-
щитавах, че накрая го уплаших. Искам да кажа – ако бях избрала Робърт, представяш
ли си каква глупост щеше да бъде, каква ужасна грешка! Почувствах се обидена до
смърт. Но какво удоволствие изпитах, давайки израз на справедливото си възмущение!
Сякаш се очиствах от тежестта на целогодишна вина – не мога да ти опиша какво об-
лекчение беше това за мен.
– Робърт Бенингтън ли? – повтори той. – Робърт Бенингтън? Кой беше той? Не е ли
онзи специалист по рекламата, с дебелата жена?
– Уф – махна с ръка тя. – Той е нищожество, истинско нищожество. Искам да кажа,
не е лош човек, но не е и нищо повече от това... – и усети, че докато говори, гласът ѝ по
стар навик се е извисил и в него се доловиха онези предизвикателни, отбранителни
нотки, с които винаги разискваха другите, другите хора, случайни познати, с които на-
селяваха понякога своите очарователни и бурни разговори, и знаеше, че той, от своя
страна, сега ще заговори с онзи глас, в който се четеше доверчивост и в същото време
прозираше дълбока, ужасна ревност.
– Май че си спомням – обади се той точно както го очакваше, – този Робърт Бенинг-
тън те заведе една вечер на кино, когато Оливър беше в Ирландия. Той беше, нали?
– Всичко си спомняш – каза тя.
– А пък ти ми каза, че си мислила за мен, докато си била в киното, но това не е вярно
и ти знаеш, че не е вярно!
– Мислех, разбира се – възмути се тя. – Аз мислех за теб където и да бях, а какво по-
удобно място да мисля за теб от киното, особено с човек, скучен като Робърт?
– Доколкото си спомням, тогава ти каза, че бил много симпатичен – отвърна той, а тя
тъкмо да каже: „Ами че да, много е симпатичен“, изведнъж започна да се смее и извика:
– Но, мили мой, ти си чуден – Оливър ме ревнуваше от Робърт, не е необходимо и ти
да подхващаш, толкова години след тази случка. Искам да кажа, че колкото и да те
дразни това, днес вече то звучи комично и нелепо.
– След каква случка? – запита той, непоправимият.
– Никаква случка, не е имало никаква случка – каза тя, – просто исках да кажа, че
Оливър се беше заблудил, глупашки се беше заблудил, исках да кажа, че подозирайки
Робърт вместо теб...
– Безсмислено е – отвърна той, – каквото и да ми разправяш, аз просто не мога да се
почувствам раздразнен, че някой, все едно кой, е имал основания да смята, че ти си

170
имала любов с друг, а не с мен...
И тогава, след споменаването на думата „любов“, тази фатална дума, те и двамата
замълчаха и продължиха да седят безмълвни, толкова страшно близо един до друг, до-
като тя успя да вкуси още една хапка от своя омлет.
– Да ти кажа честно – обади се той, когато движението на челюстите ѝ по някакъв
начин разсея асоциацията, – тези непрестанни заплахи за раздяла, това беше наистина
отвратително, признай си, то си беше като жив тормоз. Сега, като си го спомня, хваща
ме срам – а теб?
– Как така те хваща срам? – запита тя.
– Мисля си, че не беше необходимо да се измъчваме. Макар всъщност ти да беше
онази, която вечно ме заплашваше. Всеки път, щом се срещнехме, ти заявяваше, че ни
било за последно. Всеки път. А се виждахме по шест пъти седмично повече от година.
Не е възможно всеки път да си го казвала сериозно.
– Сериозно го казвах – отвърна тя. – Съвсем сериозно. Макар всеки път да преставах
да го вярвам и като си определях нова среща с теб, казвах си, че не го мисля сериозно.
Но всъщност, значи, съм го мислила сериозно, защото в края на краищата го направих.
Кажи, не го ли направих?
– Искаш да кажеш – направихме го – поправи я той. – Не би могла да го изпълниш
без моя помощ. Ако ти бях телефонирал, ако ти бях писал, всичко щеше да започне
отначало.
– Така ли мислиш? – запита тя печално, неспособна да се преструва на възмутена. –
Да, май че си прав. Често се питам, бих ли могла да го направя без твоя помощ? Оче-
видно не бих могла. Трябват двама, за да се разделят, както и двама – за да се обичат.
– И все пак беше недостойно да се оставяме да живеем под тази вечна заплаха.
– Да – отвърна тя, – но я си спомни колко сладко беше, колко ужасно сладостно беше
всеки път, когато се предавахме: „Вече никога няма да те видя! Добре, ще се срещнем
утре на същото място в един и половина“. Колко хубаво беше.
– Хубаво, но мъчително – упорстваше той.
– Ах, това чувство на поражение – продължи тя, – ах, колко чудесно беше всеки път,
всеки път, когато те срещах... и се чувствах толкова уверена, че онова, което изпитвам
аз, го изпитваш и ти, че и ти си слаб като мен и също така издръжлив на болката от
самонараняването... Господи, колко си приличахме, а като си помисля само, че когато
се запознахме, просто се чудех за какво да ти говоря, изглеждаше ми на човек от друг
свят, мислех, че сме съвсем различни. Най-голямата беда беше, че много си приличаме.
– Това беше и най-мъчителното – съгласи се той. – Противоположното на принципа
на неудържимата сила и неподдаващия се обект – каквото и да означава това.
– Два обекта, вечно поддаващи се на пречупване може би – каза тя.
– И все пак не беше лошо – замислено каза той, – не беше лошо това, че се пречу-
пихме едновременно. По-хубаво беше, отколкото да се пречупи единият, по-добре, от-
колкото да го причиниш на някой друг.
– По-хубаво ли?
– Поне не толкова жестоко – обясни той.
– Да, но и по-неизличимо – каза тя и тъй като опасното мълчание отново се надвеси
над тях, каза бързо: – Все пак, признай си какво те доведе насам? Човек не посещава
подобни места без някаква причина.
– Казах ти – отвърна той, – теб търсех.

171
 – Ах, какъв си лъжец – възкликна тя, усмихната, удивена, че още, дори и сега, си поз-
волява това чувство на радост.
– А ти какво търсиш тук?
– О, аз имам напълно основателна причина – отвърна тя, – напълно основателна, ма-
кар и неудобна, не знам дали просто да ти призная, но по-добре да ти кажа. Нали пом-
ниш изкуствения ми преден зъб? Е, онази вечер го счупих, а тази вечер имам телевизи-
онно участие и защото мисълта да се явя без зъб ме ужасяваше, отидох при зъболекаря
и той накара зъботехниците да ми приготвят нов. Трябваше да дойда тук, в лаборатори-
ята, за да си го прибера.
– Сложиха ли ти го?
– Да – отвърна тя и извърна към него усмихнатото си лице, вдигна горната си устна
и каза: – Виж, ето го.
– Значи ли това – попита той, – че ако беше дошла да обядваш тук, преди да си при-
береш зъба, щях да те видя без него?
– Теоретично, да – отвърна тя, – макар в действителност да е невъзможно, защото как
ще обядвам на такова публично място без преден зъб?
– Трудно бих назовал това място „публично“ – усмихна се той. – Каква суетна жена
си ти! Винаги си била такава.
– Не виждам нищо лошо в суетата – възрази тя. – А ако наистина искаш да ме видиш
без преден зъб, гледай – и тя измъкна зъба, обърна се към него и се усмихна.
– Прелестна си! – възкликна той. – Приличаш на първолаче. Приличаш на дъщеря ми,
в момента е без три зъба.
– Но ти още не си ми казал какво търсиш тук – настояваше тя, докато наместваше
зъба на мястото му. – Обзалагам се, че нямаш толкова уважителни причини като мен.
Моята е напълно убедителна, признай си. Искам да кажа, къде другаде бих могла да
обядвам? Смятам, че моята причина ме оправдава откъм всяко подозрение, нали?
– Подозрение за някакво чувство ли?
– Да, това исках да кажа.
Той размисли за миг.
– Трябваше да се видя с един човек за данъка върху общия доход. Ето, виж му ад-
реса – и той измъкна някакъв плик от джоба си и ѝ го показа.
– Ах – възкликна тя.
– Видя ли?
– Какво да видя?
– Дойдох умишлено – продължи той. – За да си мисля за теб. Можех да обядвам на
други сто места между Лондонската стена и това място тук.
– Да, разбира се – призна тя, – но ти открай време си консерватор по въпроса за рес-
торантите. Недоверчив си. Не си дошъл тук заради мен, дошъл си, защото е единстве-
ното място, което познаваш.
– Това е едно и също.
– О, не, не е – натърти тя. Почувства как я обзема познатата илюзия, че се владее
напълно, извиквана както винаги преди от едно съсредоточаване върху дреболии, илю-
зия, която дори за миг не можеше да спре неизбежната развръзка: и тя си спомни как
всички техни разговори повтаряха напълно диалозите им в леглото, и тези безсмислени
дребни препирни напомняха на онези шеговити, отдалечаващи края жестове – тя се из-
връщаше настрани, а той лежеше неподвижно и гледаше в тавана, почти без да я до-
косва, не смеейки, както твърдеше, да я докосне, и така, спазвайки измисления от тях

172
любовен ритуал, умишлено избягваха неизбежното: като си мислеше за това и като зна-
еше, че сега изживява единственото отлагане, защото вече не съществуваше неизбеж-
ното, не съществуваше според нея никаква друга развръзка, тя каза, сдъвквайки послед-
ния пържен картоф:
– Как са децата ти?
– Много добре – отвърна той. – А твоите?
– О, и те са добре. Всъщност в последно време изживях ужасни нощи с Лора, искам
да кажа – вече смятах това за приключено, в смисъл, че детето е петгодишно, но тя ми
разправя, че не можела да спи, присънвали ѝ се кошмари и от две седмици се пъха в
моето легло. Това ме съсипва. А сутрин се смее. Но вечер започва пак същото. Не рита,
не е така кокалеста, както беше Фред, но просто не мога да спя с друг в едно легло.
– А какво казва Оливър? – попита той и тя му отговори, без да се замисля, тъй както
бе обяснявала на другите: „Ах, но аз вече не спя с Оливър“ – и осъзнавайки, докато го
изричаше, какво точно е казала, започна да се пита как е могла да направи подобна
грешка, да се чуди как сега да се измъкне. За щастие в този миг донесоха неговата
мусака и слагането на чинията и нареждането на приборите прекъсна разговора. Но щом
замълча, тя съжали, че не се е доизказала и ѝ се прииска да каже почти самата истина,
прииска ѝ се да каже, че откакто е спала с него, не е спала с никого друг, че от три
години спи сама и е готова да спи сама завинаги. Но не беше сигурна, не беше съвсем
сигурна, че той ще иска да го чуе, а знаеше, че изречени веднъж, подобни думи не могат
да се вземат обратно, затова не каза нищо.
Той гледаше своята мусака и прегорената ѝ жълта коричка.
– Не изглежда лоша – заяви той, хапна една хапка, сдъвка я, а после остави вилицата
и възкликна:
– Боже мой, боже мой, какво прустовско преживяване. Не мога да го повярвам. Не
мога да повярвам, че стоя тук с теб. Вкусът ѝ напомня за теб, вкусът на мусаката, о,
господи, как ми напомня за теб. А ти си толкова красива, толкова си хубава, любима
моя, господи, колко много те обичах! Наистина те обичах, можеш ли още да повярваш,
че наистина те обичах?
– Не съм спала с никого друг – заяви тя, – откакто за последен път спах с теб.
– О, любима моя – каза той и тя усети, че отмалява и припада, че се носи надолу по
съдбовната спирала, надолу като Паоло и Франческа към ада, безпомощна, в оная бавна,
отнасяща прегръдка на всички истински влюбени, без съпротива, загубила накрая сили
да се противи, като че три години в самота са били само някаква пауза, били са само
някакво поемане на дъх, преди накрая да отстъпи пред природните сили, проклятието и
съдбовността. Тя се обърна към него и проплака:
– О, мой любими, обичам те, какво да правя, като те обичам?
А той изрече едновременно с нея:
– Обичам те, през цялото време съм те обичал и съм те искал!
И те се целунаха почти без да накланят глави, защото лицата им бяха едно до друго,
целунаха се там, над мусаката и картофите, защото вярваха в подобни неща, защото
вярваха именно в това, защото подобно на отчаяните романтици те си съучастничеха
със съдбата, запомняйки имена на ресторанти и на улици, по които някога са вървели
като влюбени.
Онези, които забравят, забравят завинаги, каза ѝ той след това, но тези, които си
спомнят, те се срещат отново.

173
 ДЖОН ЪПДАЙК
Семеен живот в Америка
Съпругата получава жилището. Така им е по-лесно на адвокатите – в петък адвокатът
на Фрейзър успя да го убеди в това. И така, в събота сутринта, както се бе отправил
надолу през ливадата за седмичното си посещение (от страх да не срещне Джийн, Грета
го остави в горния край), той за първи път видя къщата като човек, който няма законен
дял в нея. Хубава къща.
Времето беше топло за средата на декември, земята – гола, и край пътя проблясваха
локви кал. Белотата на онова, което някога беше негов дом, ярко контрастираше със
скупчените зад къщата зелени борове и синеещата се рекичка отвъд, чиито води набъб-
ваха от прилива. Отвън сградата беше хармонична и внушителна, но вътре разпределе-
нието бе някак недомислено – трудно се отопляваше и трудно можеше да се намери
спокойно кътче в нея. Единствената подробност от живота му тук, която щеше да му
липсва, не бе свързана с интериора, а с екстериора – да се гмурка гол в горещ летен ден
от дъсчената пътека и плаващата платформа, построени собственоръчно от него, в ед-
ничкия къс солена вода, който някога ще притежава. Даже при отлив с плонж стигаше
средата на канала, където водата беше над човешки бой; долу обкръжаващият го свят –
тъмният глинест бряг и зелените блатни треви – недоловимо, чудодейно се преобразя-
ваше от скъсената перспектива; светът такъв, какъвто го бе видял зараждащият се жи-
вот – страховит, безлюден, тайнствен. Когато му се приискаше, дори по моста наблизо
да минаваха колоездачи и коли, Фрейзър захвърляше градските си дрехи и се гмурваше
смело в привилегията си на стопанин.
Кучетата излаяха, но щом познаха гълчащия му глас, дотичаха да го посрещнат. Мис-
леха го все още за свой господар. За стотен път бяха овършали полянката с пакисандра14,
която Джийн се опитваше да захване под люляка при задния вход. Фрейзър се наведе да
подреди няколко пръснати камъка от оградката, която бе построил тук с надеждата да
придаде някакъв вид на безформената площ. Непоправими, кучетата си бяха избрали
тъкмо това място за риене, изтягане и ръфане на вкусния картон и консервените кутии,
с които се сдобиваха, като разпиляваха кофите за смет. Семейният живот се процежда
през разни прагове на задръстване; един от тях беше задният вход, където се събираха
кучета, люляци и кофи за смет и почти запречваха стъпалата към задната веранда, която
беше осеяна със ски, лопати за сняг, саксии от последното лято и ръждясали градинар-
ски инструменти. Вратата се отваряше към една ниша в кухнята, между пералнята и
сушилнята. Някой от предишните собственици бе сковал етажерка с нескопосни лавици
над радиатора. На най-долния рафт едната котка дремеше, сгушена в съхнещите ръка-
вици. Другата се потриваше в глезените на Джийн, която бе при умивалника. Джийн се
обърна с престорено учудване:
– Я виж кой дошъл!
– Къде са другите? – попита Фрейзър от разстояние. Не беше кой знае колко трудно
да се отучи да я целува при поздрав. Докато живееха заедно, рядко се целуваха; целув-

14
Вечнозелено растение – бел. пр.
174
ките бяха дошли с раздялата, когато нямаха още навика да си казват „здрасти“ и „до-
виждане“.
– Марш оттук! – смъмри Джийн котката и с крак я запрати на линолеума, където жи-
вотното се плъзна разкрачено. – Нанси отиде на гости у Харисънови и остана да спи
там, а Кени излезе да изпробва новата си шофьорска книжка. Другите двама са в ко-
лежа... но това ти е известно, нали?
– Би трябвало, след като им плащам таксите – каза Фрейзър. – Значи Кени е изкарал?
Браво на него!
– Браво на него, ако не се пребие някъде. Говори само за „кръгчета“. Иска да те закара
до Бостън довечера. Казах му в никакъв случай.
– Защо мислиш, че се връщам в Бостън?
– Боже господи, тя не ти ли омръзна? Защо не вземеш да се преместиш при нея?
– Мислехме, че ще се измъчваш.
– Точно така. Разбира се, че ще се измъчвам. Колко мило.
Трябва да измисли нещо с тези посещения. Може би колкото по-рядко, толкова по-
добре. Ала някаква необходимост, било у него, било у тях, го караше да идва отново и
отново всеки път. Арената на неговото престъпление. Фрейзър окачи палтото си, след
като дълго търси свободна закачалка. Тук май още висяха дрехи от всички етапи от
растежа на децата му – скиорски якета, груби вълнени жилетки, джинсови якета, жълти
мушами... Беше облякъл цяла армия.
– Какъв смисъл има да идвам при децата, когато все ги няма? Единственият човек,
когото виждам в крайна сметка, си ти.
– Колко печално, нали? Искаш ли кафе?
– С удоволствие – каза той, макар Грета вече да му бе предложила две чаши от своя
силен чай. – Някакви битови проблеми?
– Оправиха телевизора за деветдесет и два долара. Дойдоха и за котела на парното,
само че пак се чува онова дрънчене при включване на термостата.
– Но къщата се отоплява добре?
– Предполагам – отвърна Джийн, слагайки кафето на масата пред него.
Веднъж му каза, че след като вече си отишъл, продължавала да налива по две чашки
след вечеря, по навик. После една вечер, когато той бе тук, донесе само една – по силата
на новия си навик.
– Ще го погледна – каза Фрейзър. – Кени работи ли понякога в мазето?
Момчето беше обещаващ майстор; помогна му да направи дъсчената пътека. Колко
хубаво беше, когато двамата заедно ковяха в тинята под слънцето и гладката вода кън-
теше.
– Рядко – отвърна Джийн. Но като видя, че това го натъжи, смени темата. – Как вър-
вят нещата... ъ-ъ... при нея?
– Тъжна работа. И нейният котел не работи добре. Били пак опитва да се свързва с
баща си по телефона. Научил се е да набира. Това я подлудява. Кара я да се чувства
виновна.
– Има защо да се чувства виновна – заяви Джийн, но не успя да наблегне достатъчно
върху казаното.
Много добре познаваше тази нейна интонация – нравоучителния ѝ рефлекс, париран
от предусещането на неговата ирония.
– Защо? – попита той безучастно. – Не намираш ли, че и вината може да дотегне на
човек?

175
 Усилието да дойде дотук – да затвори вратата на Третината кола, да се спусне през
поляната и да отвори кухненската врата на Джийн, го беше изтощило. Той облегна ръце
на масата и се изправи.
– Ще ида да видя какво става в мазето. Щях да оправям и зимните прозорци в нашата
спалня... в твоята спалня. При слагането си объркала местата им. Пък те, по дяволите,
са номерирани.
– Сложих ги, както можах – добави тя предизвикателно. – Обичам спалнята ми да е
студена.
– Точно така, доколкото си спомням. – Съжали, че го каза. Трябваше да престанат с
това дърлене. В знак на помирение попита: – Радваш ли се, че си собственица на цялата
къща? Каза ли ти твоят адвокат?
– Да. Обади се. Изглеждаше доволен, въпреки че не виждам защо. Нямах нищо про-
тив да сме съсобственици.
Аз ти имам доверие.
– Няма какво на мен да имаш доверие. Имай доверие на адвоката си. – Нехайната ѝ
инертност го ядоса. – Трудно е да ти се угоди. Цяла къща с рекичка и разкошна ливада
ти дава човек, а ти едно благодаря не казваш.
Джийн повдигна рамене.
– Нали не мога да слагам зимните прозорци...
Докато Фрейзър се бореше с прозорците, Кени се върна – гумите захрущяха по наст-
ланата с чакъл алея и кучетата се пръснаха. Фрейзър слезе долу. Шестнайсетгодишният
му син бе станал неочаквано красив; в съзнанието на Фрейзър красотата стоеше на едни
везни с крехкостта и разрухата, а равновесието беше несигурно. Момчето имаше ши-
роко и гладко лице с широка усмивка и развята дълга коса, разделена на път в средата.
Очите му, някога невинно чисти, когато ги обръщаше към баща си, бяха станали умни,
неспокойни и стеснителни. И Фрейзър се стесняваше в негово присъствие.
– Как беше? – попита го той.
– Страхотно поднася. Заваля сняг.
– Ей, не прави повече така. Ще се пребиеш.
– Ами, оправям се.
Момчето сложи чанта с продукти на шкафа до умивалника; той бе станал мъжът
вкъщи.
– Моите поздравления, че си взел изпита – каза Фрейзър.
– Мен ме скъсаха първия път.
– Инструкторът беше много симпатичен. Опитах се да тръгна на ръчна, а той не го
зачете. Кога ще си вземем елха за Коледа? – попита Кени повече майка си, отколкото
баща си.
– Иска да си отсече дръвче от гората – обясни Джийн на Фрейзър.
– Разбира се, защо не? – каза Фрейзър. Главата му още гъмжеше от номера на про-
зорци, от ръбове, които не прилепват съвсем.
На челото ѝ се вряза бръчица на обида.
– Ако я вземе отсега, до Коледа цялата ще изсъхне. Не искам пълна къща с иглички.
– Върви по дяволите – сопна се Кени с гняв, бликнал ненадейно под гладката му кожа.
После каза с по-мек тон: – Коледа е само след една седмица.
– След седмица и половина – намеси се Фрейзър. – Защо не почакаш до следващата
събота? Тогава ще ти помогна. И другите ще са се върнали от колежа.
– Не ми трябва никаква помощ.

176
 – Вече е избрал дървото – каза Джийн.
– Добре де, тогава нека го отсече. Веднъж в годината можеш да метеш иглички.
– И двамата вървете по дяволите – кипна Кени и със сърдити стъпки излезе от стаята.
На Фрейзър му се стори, че видя сълзи в очите на момчето.
– Това защо го каза? – обърна се той към Джийн.
– Не може да търпи, когато се дърпаме.
– Но ние не се дърпахме.
Фрейзър последва Кени в гостната, очаквайки сцена, от която трудно би излязъл по-
бедител; беше проиграл своето право да се възмущава от постъпките на близките си и
момчето го знаеше, Фрейзъровият недоизказан укор в разговорите с децата му бе него-
вата молба за прошка.
Кени се беше изтегнал в синия фотьойл и усмихнат си тананикаше, разглеждайки шо-
фьорската си книжка. Документът беше в пластмасов правоъгълен калъф и в него освен
данните имаше и моментна снимка на момчето.
– Направиха я бомба! – каза той. – Още беше топла, когато ми я дадоха.
Кени протегна скъпоценното калъфче към баща си; Фрейзър се изненада от това
колко възрастно изглеждаше лицето на снимката, колко предизвикателно и непоколе-
бимо – даже гангстерско.
– Започна ли да се бръснеш? – попита той.

Снегът продължи на пресекулки цял следобед и едва-едва натрупа. Нанси се обади,

че ще се прибере от Харисънови, след като вечерят. Джийн сервира на Кени и Фрейзър
задушени миди със сланина и каза, че има среща в тенис-залата.
– Нима ще ни изоставиш? – възпротиви се Фрейзър, но тя излезе в снега по гуменки
с двама от неговите стари партньори по голф и една от жените им. Молбата да помогне
с прозорците се плъзна покрай ушите на Кени, който пак тръгна с колата нанякъде.
Фрейзър слезе да види котките, разходи кучетата до моста и обратно. После се прибра,
прегледа книгите, чудейки се как ли ще си ги поделят с Джийн освен в случаите, когато
бяха минали едни и същи предмети в колежа и имаха по два екземпляра. Двата еднакви
тома със събрани съчинения на Йейтс бяха изправени един до друг. Той занесе единия
на канапето. По-едрото от двете кучета (доскоро бяха три) се приближи и положи му-
цуна на гърдите му. Този зов за нежност – топлият влажен дъх и златистокафявите тре-
вожно напрегнати очи – се стори на Фрейзър толкова изтощителен, че той заспа. Вра-
тата на кухнята се хлопна и Нанси се прибра. Макар и вече поиздължена на четиринай-
сет, тя бе все още пълничка и пазеше диета.
– Татенце, от четвъртък досега съм хапнала само една салата от зеле.
– Трябва да ядеш, детето ми.
– Защо? Та това е отвратителен навик.
– Наистина – призна той сънливо – изглеждаш страхотно.
Поизтънялото ѝ лице с формата на сърчице беше зачервено от студа.
– Ще има буря – каза тя. – Искаш ли, докато още не е заваляло, да занесем надгробния
камък на Пени в гората?
Пени беше първото им куче – гальовна, златиста ловджийка. Тя много остаря и се
скова – гърбът ѝ се извиваше от болка, но милата не знаеше как да умре. Веднъж Фрей-
зър ѝ изкопа гроб, в случай че не доживее до следващото му идване; кучето го придружи
в гората и полегна край разширяващото се трапче, радвайки се на мириса на прясна земя
и на оживлението наоколо. По едно време Фрейзър го премери с дръжката на лопатата

177
и то размърда весело опашка. Ала не умираше и не умираше. След седмица повикаха
вкъщи ветеринарния. Пени го обичаше, но се боеше от неговите колибки. Подаде пред-
ната си лапа и той ѝ инжектира някаква виолетова течност. Миг-два тя гледа нагоре в
очакване на одобрение, после се строполи на поляната, странно отпусната. Докато я
наблюдаваха в кръг (Кени отказа да гледа и остана вкъщи да слуша плочи), дишането ѝ
все повече и повече отслабваше. После издъхна в дългите сенки на ноемврийското
слънце. Когато Фрейзър я вдигна, тя се бе превърнала в торба кости; и като полагаше
омекналото тяло в дупката, която бе изкопал, през глупавите, напиращи сълзи му се
стори, че погребва дванайсет златни лета, детството на децата си и своята собствена
невинна младост.
Нанси бе намерила голям, плосък от едната страна камък и върху него със зелена боя
беше изписала: „ПЕНИ, 1963-1975“. Фрейзър го занесе в гората. Сега, на заснежената
земя, в сумрака на голата, безлистна гора, камъкът изглеждаше внушителен и тежеше
на мястото си, ала през лятото щеше да обрасне с див бръшлян и да се изгуби сред
смрадликата.
– Искаш ли да кажеш молитва или нещо друго? – попита Фрейзър.
Детето се извърна, за да види доколко това имаше значение за него, и отвърна:
– Не, не.
– Ще посадим малко нарциси напролет – предложи Фрейзър.
– И през пролетта ли ще идваш при нас?
– Разбира се.
Джийн се върна тъкмо навреме, за да приготви вечерята, след като бяха ходили да
пийнат по нещо с нейните приятели по тенис. Тя заразправя на Фрейзър за какво са си
говорили, но все едно четеше комиксите от вестниците, пръснати из къщата; той бе за-
губил връзката. На масата Кени отново подхвана темата за елхата и те я парираха с въп-
роси за уроците му. Той изруга и стана от мястото си.
– Ама какво разглезено синче е станал, татко. Трябва да го чуеш как говори с мама –
каза Нанси.
– Вече всички деца говорят така. Казват неща, за които не смеехме и да помислим
едно време – намеси се Джийн.
– „Всичко се разпада“ – изрецитира Фрейзър, – „анархия“... десет точки, който го до-
върши.
– „Анархия се плисва над земята“15 – допълни тя.
Нанси гледаше ту единия, ту другия и надеждата в очите ѝ, както топлата, влажна
муцуна на кучето, тежеше върху гърдите на Фрейзър.
Джийн този път се сети да донесе две чаши кафе. Двамата заедно прегледаха бю-
джета, който бе приготвила за своя адвокат. Храна, дрехи, отопление, електричество...
всичко изглеждаше толкова мизерно на лист хартия.
– Какви са тези хиляда долара за развлечения? – попита той.
– Идеята беше негова. Каза ми да включа още нещо.
– Не се оправдавай толкова. Нямам нищо против. Просто се питах какво смяташ да
правиш.
– Нищо не смятам да правя. Огромна кръгла нула. А може и да попътувам. Тъкмо от
снега днес ми домъчня за Карибите. Никога няма да отидем пак заедно в Сен Мартен,
нали?

15
Иейтс, „Второто пришествие“ – бел. пр.
178
 – Не виждам как.
– Ако се съглася да се разведем в Хаити, ще дойдеш ли с мен?
– Не мога, Джийн. Нека да поговорим. Тази сума за дрехи ми се струва малка.
– Че за кого да се обличам?
– След малко наистина трябва да тръгвам.

– Кога те чака тя?

– Знае, че ще вечерям с децата.
– Добре де, вечерята още не е свършила. Искаш ли малко „Шартрьоз“?
– Къде са включени парите за „Шартрьоз“?
– В „домакински нужди“.
Нанси поиска да се върне да спи у Харисънови и Кени ѝ предложи да я закара.
– Кога ще си дойдеш? – попита го Фрейзър.
– По някое време.
– Как ще се прибера в Бостън?
– Мама каза, че няма да се връщаш в Бостън.
– Карай много внимателно – заръча той.
– Няма страшно – отвърна Кени.
Може би, помисли си Фрейзър, гъстите вежди и моминските мигли на момчето му
придават този навъсен, укорителен поглед.
Когато децата излязоха и ликьорът беше изпит, той се помоли:
– Хайде, разбери, трябва да тръгвам.
– Че кой те спира? – попита Джийн.
Във всеки случай не тя, даде си сметка Фрейзър, изненадан. Онова, което го спираше,
бе вътре в него.
– Не ми се иска да те оставям сама в празната къща.
– Свикнала съм – сви рамене тя. – Пък и Кени ще се върне по някое време. – Това я
подсети. – Как ще се прибереш? Пеша?
– Ще походя – каза той и се надигна. Беше преоткрил удоволствието да се движи;
приятно му бе да се чувства изправен, необременен – непоклатимо цяло, навестяващо
една след друга частиците на своя живот, пръснати като съкровището на скъперник,
решил да надхитри банда крадци.
– Ще те поизпратя нагоре по пътя – каза Джийн.
Снегът целуваше лицата им в мрака. И кучетата тръгнаха, заборичкаха се край тях.
Пътят беше хлъзгав и тя го хвана под ръка. В края на поляната, близо до мястото, където
го бяха оставили сутринта, Джийн спря под уличната лампа; в снопа светлина снежин-
ките се рояха като в преобърнато стъклено кълбо.
– Оттук нататък започват кучешките свади – каза тя.
– Как да ги спрем да не ни следват повече?
– Аз се връщам. Ти не мърдай, докато не ги повикам.
Тя се притисна до него, плътно, по устните ѝ се топяха снежинки, тялото ѝ бе едро,
загърнато в едно от ватинираните якета на децата.
– Защо си толкова мил изведнъж? – попита Джийн.
– Не съм – отвърна Фрейзър и когато тя се отдалечи на безопасно разстояние, из-
вика: – Благодаря за хубавото прекарване. Обади ми се, ако Кени случайно удари колата
или нещо такова.
Тя повика кучетата и когато те дотърчаха при нея, залудува с тях, като тупаше с ръце

179
бедрата си и отскачаше, щом рипваха към лицето ѝ, отдалечавайки се постепенно от
кръга светлина, изгубвайки се по посока на празната къща в края на града.
Фрейзър продължи покрай все по-малките дворове към центъра.

В кухнята Грета чистеше декоративните си растения от листни въшки. Фрейзър пос-

тоя един миг в задния двор да я погледа; тя бе подредила саксиите на шкафа и се мес-
теше от цвете на цвете, като систематично прищипваше и унищожаваше малките неза-
бележими животинки. Една цигара тлееше до нея и след почистването на всяко растение
тя я взимаше и си дръпваше. Той бутна вратата, без да почука. Лицето ѝ, изумено в
първия миг и омекнало при разпознаването му, излъчваше настървената, откъсната от
света съсредоточеност, на която бе станал свидетел. Прегърна я и от допира с това
тънко, младо и сърдито тяло, тъй скоро след като бе държал едрите рамене на Джийн,
се почувства толкова уморен, че помоли:
– Нека да си лягаме.
– Искаш ли първо една бира?
– Да си разделим една.
– Как беше денят?
– Уморителен. Децата влизаха, излизаха. Повечето пъти излизаха.
– Джийн хленчи ли ти?
– Не, беше изненадващо весела. Даже палава.
– О-о! Колко си натъжен. Тя не е искала да те наскърби.
– А ти как прекара?
– Тъпо, както винаги.
– Децата спят ли?
– Разбира се. Знаеш ли колко е часът?
– Какво вечеряхте?
– О, „кучешка радост“ както обикновено.
Тя изливаше яда към съпруга си, с когото, за да достигнат някакво споразумение по
финансовите въпроси, лавираха насам-натам, съкращавайки значителни пера в домаш-
ния бюджет.
– Сериозно. Не се шегувай. Като те слушам, ме заболява стомахът.
– Много хубаво си хапнахме... Кренвирши и банани.
– О, боже.
Той изпи цялата бира, докато тя свърши с листните въшки. В такт с унищожаването
им Трета каза:
– Направо подлудявам, като гледам как децата ти се отнасят с теб. Трябва да си стоят
вкъщи, щом имат такъв добър баща да ходи при тях. Как бих се радвала, ако Рей ни
отделяше поне малко време, но не, къде ти...
– При вас ситуацията е по-различна – прекъсна я Фрейзър.
Споменаването на нейния съпруг го подразни – тя бе вложила твърде много жар в
думите си. Не можеше да си представи, че някога ще привлече вниманието ѝ с такава
сила, с каквато Рей – самото му име обгаряше16 – даже в отстъпление го притегляше.
Фрейзър застана зад нея, докато тя продължаваше да се взира в растенията. Разпусна
косата ѝ. Заедно угасиха лампите и отидоха да си легнат; беше както преди, когато мо-
рен и запотен от работа, Фрейзър се събличаше и се отпускаше във всепоглъщащата

16
Ray – лъч, (англ.) – бел. пр.
180
бездна в средата на канала, която отвръщаше на всяко негово движение с кадифената си
мекота и го издигаше над собствените си черни дълбини.
По едно време Фрейзър се събуди от драсването на клечка кибрит; миризмата на фос-
фор изпълни всички ъгълчета на стаята. Електронният будилник показваше 2:22.
– Какво правиш? – попита той раздразнено.
– О, вкисната съм – отвърна Грета и цигарата ѝ проблесна.
– Защо?
Тя спомена името на мъжа си и Фрейзър отново заспа; събуди се от суетнята на ней-
ните синове, които се приготвяха за църква. Най-малкият, Били, влезе, седна на леглото
и подаде на Фрейзър да му завърже апреските. В чест на снега петгодишното дете си бе
обуло ботушите направо върху пижамата и когато Фрейзър се опита да му каже колко е
нелепо това, трапчинките на Били се вдлъбнаха и той се засмя, сякаш този гол мъж в
леглото на майка му се мъчеше да му докаже, че животът не е изпълнен с нелепости.
Братята на Били, близнаците, тракаха съдове долу в кухнята, след като бяха щракнали
пътем телевизора, после се качиха горе и с много врява, че еди-какво си било изгубено
или откраднато, събраха дрешка по дрешка костюмите си за неделна служба. Грета
също сновеше насам-натам ослепително гола, после в морави бикини и най-после в при-
личен вид – с джинси и ръждивокафява рипсена блуза, изровена от пръснатото пране
или от странно разположените килери в тази къща, Фрейзър използва един миг, когато
никой не минаваше през спалнята, за да нахлузи дрехите си, захвърлени до леглото.
Нощем нямаше чувството, че прекрачва в чужда собственост – къщата заедно с жената
в нея сякаш беше негова; ала денем тя, изглежда, принадлежеше на други – на децата,
на слънцето, на съседите, на потока недосегнат от вина, срещащ в присъствието му тук
препятствие, което трябваше да заобиколи. На закуска близнаците разглеждаха Фрей-
зър учтиво, без любопитство, като страница от неделния вестник, в която нямаше нито
анекдоти, нито спорт.
– Какво ще кажете, момчета, като се върнете от църква, да отидем да си купим елха?
Мистър Фрейзър ще ни помогне да я нагласим – каза Грета с присъщия си остър май-
чински усет.
Еднаквите лица пламнаха в изблик на спонтанен ентусиазъм и миг след това, размис-
ляйки, посърнаха. През миналата година животът им се бе вгорчил, а вълнението за Ко-
леда – поохладняло.
– М-не – отвърна малко по-русият от двамата. – Защо не я купите вие с Били и мистър
Фрейзър?
По-тъмният заяви:
– Бас държа, че татко ще дойде да ни помогне, ако го помолиш.
Фрейзър погледна към Грета; тя запали цигара и само по-рязкото тръсване на китката,
с което изгаси клечката, издаде, че се чувства отритната. Двамата с Фрейзър и Били
наистина се решиха да излязат да купят елха; тя беше клонеста, гъста и симетрична.
Елхите на Грета винаги бяха такива. Дръвчетата, с които се снабдяваха с Джийн обик-
новено нощем, в последната минута, все изглеждаха ошмулени, с празнини по тях, ко-
ито трябваше да се обърнат към стената само за да лъснат още по-големи дупки.
Близнаците се върнаха от църква и ги изпратиха на тавана да донесат коледните иг-
рачки. Тези семейни антики бяха крехки и изящни: удължени топки с назъбени вдлъб-
натини, стъклени крушовидни форми, преплетени гирлянди от разноцветни метални
жички, сцена на Рождество Христово, изваяна толкова миниатюрно, че да се окачи на
клонче, четири изкусно сгънати и оцветени ангела от папие-маше. Докато боравеха със

181
скъпоценните реликви, ръцете на Фрейзър се разтрепериха, тъй несръчно се заплитаха
в тази паяжина от собственост и традиция. Той почувства с отчаяние, че мястото му не
е тук. И настроението му се предаде на най-малкия; все още обут, Били се бе отдръпнал,
вперил поглед в елхата, като че ли някакъв омайващ, облечен в сърмена броня великан
бе нахлул в гостната, Фрейзър отстъпи назад и се опита да посрещне заедно с момчето
внезапно появилия се чужденец.
– Какво ще кажеш, Били? – съзаклятнически попита той детето.
Единият от близнаците се шмугна под дървото, добра се до някакъв бутон и светлин-
ките замигаха. Били изхлипа и избяга от стаята. Грета, която се втурна след него, не
можеше да проумее причината за мрачното му настроение и го отдаде на умората. Са-
мата тя била смачкана от умора, обясни на масата, докато им сервираше обяда.
– Мразя храната в тази къща – заяви Били и се плъзна от стола.
Докато сърбаха пилешката супа, останалите четирима го чуха как върти тайно теле-
фона в гостната. Тънкото му гласче прозвънтя като камбанка:
– Ало... Били се обажда... татко там ли е?... Татко? Можеш ли да дойдеш да ме взе-
меш?... Не искам... Знам... Добре.
Преди Грета да успее да реагира, детето бе затворило. Били влезе в кухнята с гордо,
сияещо лице.
– Татко ще дойде да ме вземе.
Устните на Грета, които се свиха да кажат нещо, изглеждаха пресъхнали.
– Но нали щеше да ходиш у Доналд следобед?
Само искрица от въодушевлението угасна в устремения нагоре детски взор.
– Ти не можеш ли да му се обадиш? – изчурулика Били така лукаво, че един от братята
му се разсмя.
– Може би – едва промълви Грета и Фрейзър се видя принуден да се намеси.
– Били – каза той, – трябва да питаш майка си, преди да се обаждаш така на баща си.
Той може да е имал други планове, а сега и Доналд ще се обиди. Вчера нали се видя с
татко. Не можеш да го виждаш всеки ден.
Били не откъсваше очи от лицето на майка си.
– Няма да се обиди – пропя той с нежния си, изпълнен с надежда гласец.
Фрейзър се обърна към Грета:
– Защо не се обадиш на Рей да го отложите? Поговори с него.
– Не мога.
– Защо?
– Страх ме е.
– Хайде стига, тъкмо ще се отърве. Да не мислиш, че му се бие целия път дотук? Не
можеш да оставиш едно петгодишно хлапе да ти се качва на главата.
Помръкналото ѝ лице побледня от гняв, кипнал към нея самата.
– Заради мен – каза тя ледено – Били няма баща.
От страх да не я подтикне към повече самообвинения Фрейзър вдигна рамене:
– Прави каквото искаш. Това не е моят дом.
Грета запали цигара, отиде до телефона и говори с майката на Доналд. Част от само-
увереността ѝ се възвърна; на Фрейзър му се стори, че тя трябваше да се извини повече.
– Толкова съжалявам. Били цяла сутрин беше неспокоен и... знам... мисля, че не съм
аз тази, която трябва да застава между него и баща му... Запазваме си правото за по-
нататък... Благодаря много. Дочуване!

182
 В поздрава ѝ Фрейзър долови същото звънтящо, леко подигравателно пропяване, ко-
ето му бе направило впечатление у най-малкия ѝ син. Докато тя говореше по телефона,
той си сложи палтото и ръкавиците. После каза:
– Съжалявам. Мислех да остана и следобеда, но не мога. Чувствам се особено. Не
заради теб, не заради нас, с нас всичко е наред, просто... ей така. – И добави: – Не искам
да се сблъскам с Рей.
Грета облегна лице на рамото му.
– Не виждам какво друго бих могла да направя. Знам, че трябва да бъда по-твърда, но
на Били му е толкова тежко сега. Пита всеки срещнат: „Разведен ли сте вече?“
Фрейзър се засмя от любезност.
– Не ми се сърди – помоли го тя. – Постепенно ще свикна.
– Не ти се сърдя – отвърна той. – Обичам те. Но с Рей трябва да вземете някакво ре-
шение, иначе ще отгледате един тиранин.
Грета вдигна лице, този път порозовяло от гняв.
– Как да вземем решение – възкликна тя, – когато проклетникът му с проклетник и
неговият адвокат ме принуждават да храня собствените му деца с кучешки деликатеси!
– Никой не те кара да ги храниш с кучешки деликатеси – каза Фрейзър, загубил тър-
пение. – Човек може да откачи. Ще ти се обадя довечера.
– Нека да те закарам до гарата.
– Остави ме да походя. Имам нужда от движение. Пък и ти трябва да си тук, когато
дойде Рей. Поговори с него.
– Аз се крия – каза тя. – Крия се в банята.
Грета се сети за тази подробност, защото знаеше, че ще му хареса.

Фрейзър не се отправи към гарата – върна се надолу по пътя, към стария си дом. Не
му излизаше от ума Кени, който искаше да си отсече елха от гората и не бе получил
подкрепа, а догодина щеше да бъде голям, за да се вълнува от тези неща. Представи си
как брадвата се изплъзва, кръвта на момчето шурва на белия сняг. Снегорините не бяха
изчистили добре пътя. Една кола, подобна на неговата, се появи зад завоя и връхлетя
насреща му. Сигурно силуетът му се различаваше трудно на фона на боровата гора. Ко-
лата – оранжевият сааб на Джийн, кривна, занесе и се закова косо пред него в подножи-
ето на хълма. Лицето ѝ в рамката на прозореца беше вбесено.
– Какво правиш тук? – изкрещя тя. – Не можеш ли да мирясаш някъде? Още малко и
щях да обърна колата заради теб!
– Сетих се, че мога да помогна е нещо на децата, преди да се върна в Бостън – каза
той, когато се приближи.
– Щом искаш да бъдеш толкова полезен, защо не живееш с нас?
– Не мога – отвърна Фрейзър. – Да не се е случило нещо с Кени?
– Как разбра? Точно преди малко се мъчеше с някаква задача по геометрия. Не можах
да му помогна, той ме наруга и аз му казах да те потърси у Грета; да пукна, ако се обадя
аз.
– Защо не? Малкият Били непрекъснато звъни на баща си.
– О, да върви по дяволите малкият Били, не искам и да чувам за скъпото ти второ
семейство!
– И те са хора – каза Фрейзър, като се чудеше дали да направи снежна топка и да я
замери.
Тя навярно прочете мисълта му, защото по сърдитото ѝ лице почти се прокрадна лека

183
усмивка.
– Заради теб ще закъснея за тенис – каза тя.
Той се приближи до колата и облегна ръка на отворения прозорец.
– Докога ще играеш тенис с тези мухльовци?
– Не е твоя работа – отвърна тя. – Върви да поговориш с децата.
Джийн потегли, той направи една снежна топка и я хвърли по колата. Както можеше
да се предвиди, поради задължителната геометрична крива не улучи.
Още щом отвори вратата, усети промяна, лъхна го познатият-непознат, светият-свет-
ски аромат. Коледа. В гостната Кени лежеше на канапето и разглеждаше шофьорската
си книжка, а в една кофа, пълна с тухли, край пианото стърчеше тънка дълга хилава
елхичка.
– Значи си я отсякъл без мен! – обвини го Фрейзър.
Момчето продължи да се усмихва на собствения си образ.
– Чудна е! – каза Фрейзър.
Дръвчето беше толкова рехаво и проскубано, че той виждаше през него заснежения
двор, люлката на изсъхналия бряст и рекичката отвъд. Едва когато се вгледа по-внима-
телно, забеляза, че по нея вече са окачени някакви украшения. Нанси донесе още една
кутия с играчки от тавана.
– Повечето са се изпотрошили, тате – каза тя весело.
Бяха евтини, чупливи топки, купувани тук и там по сергиите в течение на годините;
на много от тях липсваха лъскавите капачета, които държаха клупчето.
– Ще купим още – обеща Фрейзър.
В кутията с играчки имаше и един стар клоун от памук, с червено филцово елече и
островърха шапка с памучен пискюл; той го беше правил много отдавна за бащината си
елха. Нанси го остави да го закачи по-високо, отколкото можеше да стигне тя. После
Фрейзър се залови с геометрията.
– Виж, Кени – започна той, – ако имаш два ъгъла от един триъгълник, можеш да на-
мериш третия, защото знаеш общия им сбор. За да докажеш, че са от един вид, ти стига
да знаеш само по два ъгъла от всеки. За да докажеш, че са подобни, ти трябват два ъгъла
и една страна, която ти дава големината, или две страни и един ъгъл, ако ъгълът е зак-
лючен между тях, защото, нали разбираш... – тук се наложи да чертае и двамата със сина
му се замръщиха, надвесени над учебника.
– Имате еднакви вежди – каза Нанси, като гледаше зарадвана ту единия, ту другия.
Джийн се върна по някое време и пак хапнаха заедно, и пак пиха „Шартрьоз“, и
Джийн, обляна в светлината на свещите, скланяше глава с онази кокетлива изпитател-
ност, която не бе виждал у нея от двайсет години. Желаеше го, констатира тъжно Фрей-
зър.
– Не ме карай да изпусна влака – каза той.
– Не бързай толкова. Остани. Да му стане жал на човек, като те гледа как си хлътнал
по тоя дребен... пудел.
– Защо не беше така привлекателна, когато още можехме да бъдем заедно.
Тя започна да си търси ботушите, после ръкавиците и, разбира се, когато гарата се
показа, златистите прозорци на влака вече се раздвижваха като прозорците на къща,
разтърсена от земетресение.
– Знаех си – каза той. – Знаех си... – и бе готов да заплаче.
– О, млъквай, какво бебе! – скара му се Джийн.
Спирачките изскърцаха и колата се закова с глух тътен на перона. Бъдлинърът още

184
не бе набрал скорост и Джийн, която в подплатеното си яке приличаше на носач, запод-
скача и замаха с ръце, докато влакът спря. Машинистът – млад момък със засукан мус-
так, се надвеси от прозореца и те възбудено си размениха любезности, докато Фрейзър
се метна на стъпалото.
– Да опишеш това на Грета, когато разправя, че съм лепка – каза Джийн, като отбягна
целувката му.

Към Бостън коловозите се умножиха; помежду им, за да не замръзнат стрелките, го-

ряха огньове – сражаващи се пламъци, пръснати сред успоредните железа, сякаш тук
беше станувала войска и ненадейно бе изчезнала. Гледката го поуспокои – всеки огън
гореше сам, като по случайност, и в същото време бе резултат от замисъл, от човешко
старание, от вечността. Отразено в прозореца, лицето на Фрейзър заличи проблясва-
щите релси, когато влакът навлезе в гарата. Навън страните му се стегнаха като маска.
Студът беше станал жесток. Той се отправи нагоре по тъмните улички. Когато живееше
сам, приемаше на драго сърце несгодите, като че ли те донякъде го оправдаваха. Елхите
в градската градина бяха обкичени с коледните си гирлянди, ала тъмнееха. Наоколо ся-
каш освен него нямаше жива душа, единствената искрица живот бе скътаният в съзна-
нието му спомен за неговото жилище, за неговата стая и половина с постлан накриво
килим и неоправено легло, с мръсни прозорци и приканваща топлина. Изтръпнал от
студ, той продължи през парка към тази домашна идилия, като прекоси моста, който
разполовяваше лунния образ на езерото. От двете страни сянката му хвърляше лъчисти
петна по леденобялата повърхност. Над „Бийкън хил“, някъде към кантората на адво-
ката му, на електронно табло едно след друго се изписваха като по чудо 10:01 и 1001 17.
Фрейзър съжали, че няма с кого да сподели това рядко съвпадение.

17
Около 12 градуса по Целзий – бел. пр.
185
 КЪРТ ВОНЕГЪТ
Този мой син
Фабриката произвеждаше най-добрите центрофужни помпи на света, а Мърл Уогъ-
нър я притежаваше. Беше я създал. Току-що компанията „Дженерал Фордж енд Фаун-
дри“ му бе предложила два милиона за нея. Нямаше никакви акционери и не дължеше
нищо на никого. Беше на петдесет и една, вдовец и имаше един наследник – син. Името
на момчето бе Франклин. Беше кръстен така на Бенджамин Франклин.
Един петъчен следобед баща и син излязоха от офиса на Мърл и влязоха във фабри-
ката. Минаха през прохода и стигнаха до струга на Руди Линбърг.
– Руди – каза Мърл, – момчето ми си е у дома от колежа за три дни и си помислих, че
утре ти, той, твоят син и аз бихме могли да отидем до фермата, за да стреляме по гълъби.
Руди погледна Мърл и младия Франклин с небесносините си очи. Беше на годините
на Мърл и бе изпълнен с дълбокото, специфично достойнство на човек, който е научил
границите си рано и никога не се е опитвал да ги прескочи. Границите му бяха неговите
инструменти, неговата флейта и неговата ловна пушка.
Руди стоеше стегнато, като добър войник, какъвто и беше. И като добър войник го
правеше и без да се чувства унижен, успяваше да покаже, че, в края на краищата, той е
големият победител в живота. Руди беше първият работник на Мърл. Тогава можеше да
стане и съдружник, срещу две хиляди долара. Имаше парите. Предприятието обаче му
се бе сторило рисковано. Сега не изглеждаше да съжалява.
– Можем да сложим бухала ми – предложи Руди. Имаше препариран бухал, за да при-
мамва гарги. Бяха го направили със сина му, Карл.
– Нужна е карабина, за да стреляш по гарги на онова място – отбеляза Мърл. – Вече
знаят що за бухал е това и няма да можем да се приближим на по-малко от километър.
– Ще е интересно да стреляме по тях със снайпер – обади се Франклин тихо. Беше
висок и слаб, с пуловер от кашмирена вълна и сиво сако. Изглеждаше почти глупаво
срамежлив и притеснителен. Току-що бе казал на баща си, че мечтае да стане актьор, че
не иска фабриката. И собствените му думи го бяха потресли толкова дълбоко, че почти
несъзнателно добави, без да се владее, ужасяващо празната фраза: „Благодаря ти все
пак“.
Баща му не беше реагирал – засега. Разговорът продължаваше да се върти около фер-
мата, стрелбата, Руди и Карл, новата каравана на Карл, а сега и гаргите.
– Да отидем да попитаме момчето ми какво има за утре – подхвърли Руди.
Това беше формалност. Карл винаги правеше каквото искаше баща му, правеше го,
изпълнен с дълбока обич.
Руди, Мърл и Франклин продължиха още трийсетина метра през прохода до един
друг струг. Мърл бе вдигнал глава. Руди гледаше право напред. Франклин бе забил очи
в пода.
Карл беше точно копие на баща си. Толкова приличаше на него, че човек имаше чув-
ството, че и него го наболяват ставите от възрастта. Изглеждаше отрезвен след петдесет
години живот, макар да бе живял само двайсет. Имаше вид на човек, който инстинк-
тивно се предпазва от опасности на работното място, премахнати по времето, когато е
прохождал. Карл стоеше стегнато, без да се чувства унижен, както преди малко бе стоял

186
баща му.
– Искаш ли да постреляме утре? – попита го Руди.
– По какво да стреляме?
– Гарги. Гълъби – отговори Руди. – Може би нещо друго.
– Нямам нищо против – каза Карл и кимна сдържано на Мърл и Франклин. – С удо-
волствие.
– Ще вземем малко пържоли и ще хапнем там – обади се Мърл. – Ще направиш ли
соса, Руди?
– Нямам нищо против – отвърна Руди. Сосът му за пържоли беше великолепен, бе
разкрил тайната и на сина си. – С удоволствие.
– Имам бутилка двайсетгодишен бърбън, която пазех за специални случаи – заяви
Мърл. – Мисля, че утре ще е достатъчно специален случай. – Запали цигара и Франклин
видя, че ръцете на баща му треперят. – Ще си направим увеселение – добави той.
Мърл сбута нескопосано Франклин в бъбреците, по мъжки, за да го накара да се на-
дуе. Съжали веднага. Разсмя се, за да покаже, че е без значение, разсмя се сред дима от
пурата си, който влизаше в очите му. Заради смеха димът влезе прекалено навътре в
дробовете му. Удоволствието си отиде. Смехът продължи.
– Виж го само, Руди! – възкликна Мърл, за да удължи веселието. – Една глава е по-
висок от стареца си и е президент на... какво беше онова, в Корнуол?
– Съвета на братствата – промърмори Франклин смутено.
С Карл отбягваха погледите си. Бащите им ги бяха водили на лов може би сто пъти.
Момчетата обаче почти не бяха разговаряли помежду си, бяха разменяли само мълча-
ливи кимвания и клатене на глава при попадение и пропуск.
– Колко студентски братства има в Корнуол? – попита Мърл.
– Шейсет и две – отговори Франклин, малко по-спокойно този път.
– Колко души има във всяко от тях?
– Около четирсет – каза Франклин и вдигна от пода остра, блестяща стоманена
стружка. – Вижте какво красиво нещо – отбеляза той. Знаеше, че реакцията на баща му
ще дойде всеки момент. Вече долавяше първите предупредителни вибрации в гласа му.
– Шейсет братства – продължи Мърл. – По четирсет души във всяко от тях... това
прави две хиляди и четиристотин момчета и моят син е над тях, Руди! На неговите го-
дини имах само шестима подчинени.
– Те не са ми подчинени, татко – обясни Франклин. – Просто ръководя събранията на
Съвета и...
Експлозията дойде.
– Ти командваш парада! – изрева Мърл. – Можеш да си колкото си щеш учтив, но
така или иначе, командваш парада!
Никой не каза нищо.
Мърл опита да се усмихне, но усмивката му се сгърчи, сякаш щеше да се облее в
сълзи. Улови презрамката на работния комбинезон на Руди между палеца и показалеца
си и потри избелелия плат. Погледна небесносините очи на Руди.
– Момчето иска да стане актьор, Руди – каза той. И пак изрева: – Заяви ми това!
Обърна се и бързо се върна в офиса си.
В мига, преди Франклин да успее да се застави да помръдне, Руди му заговори, сякаш
нищо не е било:
– Имаш ли достатъчно патрони?
– Какво? – попита Франклин.

187
 – Имаш ли достатъчно патрони? Ако искаш, можем да вземем още.
– Не – отвърна Франклин. – Имаме достатъчно. Последния път бяха половин сандъче.
Руди кимна. Огледа детайла, който Карл обработваше на струга си, и потупа с ръка
слепоочието си. Това беше знак, който Франклин бе виждал много пъти преди това по
време на лов. Означаваше, че Карл се справя добре.
Руди докосна леко сина си по лакътя. Това беше знак, че Карл трябва да продължи
работата си. Руди и Карл вдигнаха нагоре по един свит пръст, за поздрав. Жестът озна-
чаваше: „Довиждане. Обичам те“.
Франклин направи първата крачка и тръгна да търси баща си.

Мърл седеше зад бюрото си с наведена глава, когато Франклин влезе. В лявата си
ръка държеше стоманена плочка – квадрат със страна двайсет сантиметра. В средата на
плочката имаше квадратен отвор със страна четири сантиметра. В дясната си ръка Мърл
държеше стоманено кубче, което влизаше плътно в отвора на плочката.
На бюрото имаше две торбички от бижутерско кадифе – едната за плочката, другата
за кубчето. През около десет секунди Мърл прокарваше кубчето през отвора на плоч-
ката.
Франклин седна навъсено на един корав стол край стената. Офисът не се бе променил
кой знае колко през годините, откакто го помнеше. Беше най-обикновено фабрично по-
мещение с голи тръби на тавана – студените бяха потни, топлите сухи. Между метал-
ните кутии покрай стените бяха прокарани кабели. На места зелената боя с бели кантове
беше груба като слонска кожа и си личаха пластовете боя и мръсотия, боя и мръсотия.
Никога не бе оставало време, за да се изстърже старата боя – боядисваха направо от-
горе, предимно през нощта. И никога не бе оставало време, за да довършат грубите раф-
тове по протежение на стените.
Франклин все още виждаше мястото през детските си очи. За него това беше стая за
игри. Помнеше как баща му тършуваше по рафтовете, за да намери играчки, с които
момчето да се забавлява. Те все още бяха там – помпи с разрез, за да се вижда устройс-
твото им, търговски мостри, чифт пукнати предпазни очила, които някога бяха спасили
сините очи на Руди.
Играчките, които Франклин помнеше най-добре – най-добре, защото баща му винаги
му ги показваше, но никога не му даваше да ги докосне – бяха двете неща, които в мо-
мента държеше в ръцете си.
Мърл прокара кубчето през отвора още веднъж.
– Знаеш ли какво е това? – попита той.
– Да, сър – отвърна Франклин. – Това е трябвало да направи Руди Линбърг, когато е
бил на стаж в Швеция.
Кубчето можеше да премине през отвора по двайсет и четири различни начина, без
при това заедно с него да се промъкне и най-малкият лъч светлина.
– Невероятно умение – отбеляза Франклин почтително. – Вече няма такива майстори.
Всъщност не изпитваше кой знае какво възхищение. Просто казваше това, което баща
му очакваше да чуе. Кубчето и плочката според него бяха плод на престъпно пилеене
на време и похабяване на скъпи инструменти.
– Невероятно – добави той.
– Невероятно е, когато си дадеш сметка, че всъщност не ги е правил Руди – каза
Мърл. – Когато разбереш от кое поколение е този, който ги е направил.
– О? – учуди се Франклин. – Кой ги е направил?

188
 – Момчето на Руди – отвърна Мърл. – Той е от твоето поколение. – Изгаси пурата
си. – Подари ми ги за миналия ми рожден ден. Чакаха ме на бюрото ми, момче, когато
дойдох тук... до онези, които Руди ми бе подарил преди толкова много години.
Франклин му бе изпратил телеграма за този рожден ден. Предполагаше, че телегра-
мата също го е чакала на бюрото. В телеграмата пишеше: „Честит рожден ден, татко“.
– Щях да се разплача, когато видях двете плочки и двете кубчета заедно – продължи
Мърл. – Можеш ли да го разбереш? Можеш ли да разбереш защо ми се плаче?
– Да, сър – кимна Франклин.
Очите на Мърл се разшириха.
– Мисля, че наистина се просълзих... една, може би две сълзи... Защото... Знаеш ли
какво установих?
– Не, сър – отговори Франклин.
– Кубчето на Карл влизаше съвсем точно в дупката на Руди! – каза Мърл. – Бяха вза-
имозаменяеми!
– Господи! – възкликна Франклин. – Наистина ли?
В този момент той искаше да се разплаче, защото му беше все едно, не можеше да не
му е все едно – а би дал дясната си ръка, за да не му е все едно, фабриката бумтеше,
тракаше, чукаше, скърцаше чудовищно неуместно – негова, на Франклин, стига да ка-
жеше, че я желае.
– Какво ще направиш с тях? – попита неочаквано Мърл. – Ще купиш театър в Ню
Йорк?
– Какво ще направя с кое, сър? – не разбра Франклин.
– С парите, които ще получа, когато продам фабриката и които ще ти оставя, когато
умра – отговори Мърл. Подчерта думата „умра“. – В какво ще се превърне фабриката за
помпи „Уогънър“? Театър „Уогънър“? Артистична школа „Уогънър“? Дом за бедни ак-
тьори?
– Аз... не съм мислил за това – призна Франклин. Идеята да превърне фабриката за
помпи в нещо също толкова объркано не му бе минавала през ума, а сега направо го
ужаси. Искаха от него да покаже страст, равностойна на тази на баща му към фабриката,
но към нещо друго. А Франклин нямаше такава страст – нито към театъра, нито към
каквото и да било друго.
Не притежаваше нищо освен сладостно-горчивите, почти безформени копнежи на
младостта. Когато каза, че иска да стане актьор, тези копнежи добиха форма, започнаха
да изглеждат по-забавни, отколкото бяха в действителност. Звучаха повече като поезия,
отколкото като нещо друго.
– Не мога да не проявя интерес – въздъхна Мърл. – Нали нямаш нищо против?
– Не, сър – отговори Франклин.
– Когато фабриката за помпи „Уогънър“ се превърне в поредното подразделение на
„Дженерал Фордж енд Фаундри“ и когато изпратят група умни младежи, за да поемат
управлението и поставят нещата по местата им, ще трябва да мисля за нещо друго... за
това, което искаш да правиш ти.
Франклин чувстваше сърбежи по цялото си тяло.
– Да, сър – каза той. Погледна часовника си и стана. – Щом като утре ще ходим да
стреляме, по-добре да отида при леля Маргарет днес следобед.
Маргарет беше сестрата на Мърл.
– Отиди – кимна Мърл. – Аз ще се обадя на „Дженерал Фордж енд Фаундри“ и ще им
кажа, че приемам офертата им. – Прокара пръст надолу по календара си, докато откри

189
телефонния номер. – Ако решим да продаваме, трябва да позвъня на някой си Гай
Фъргюсън, на нещо, което се нарича вътрешен пет нула девет, в нещо, което се нарича
„Дженерал Фордж енд Фаундри“, в град, наречен Илиум, щата Ню Йорк. – Облиза ус-
тни. – Ще му кажа, че той и приятелите му могат да вземат фабрика „Уогънър“.
– Не я продавайте заради мен, сър – обади се Франклин.
– А заради кого да я запазя? – попита Мърл.
– Нужно ли е да се продаде днес? – Гласът на Франклин прозвуча ужасено.
– Кови стоманата, докато е гореща – отвърна баща му. – Днес ти реши да ставаш ак-
тьор и извадихме късмет, защото получихме тази чудесна оферта за това, което съм нап-
равил през живота си.
– Не можем ли да изчакаме?
– Какво да чакаме? – повдигна рамене Мърл. Сега се забавляваше.
– Татко! – извика Франклин. – За Бога, татко! – Наведе глава. – Не знам какво правя –
добави той. – Все още не знам със сигурност какво искам да правя. Просто прехвърлям
идеи, опитвам се да открия себе си. Татко, моля те, не продавай това, което си направил
през живота си, не го захвърляй, само защото аз все още не съм решил какво да направя
в своя живот. Моля те! – Франклин вдигна поглед. – Аз не съм Карл Линбърг. Не съм
виновен за това. Съжалявам, но не съм Карл Линбърг.
Срам засенчи лицето на баща му, после премина.
– Не съм правил никакви противни сравнения – вдигна успокоително ръка Мърл. Каз-
вал бе същото това нещо десетки пъти. Беше принуждавал Франклин, както го принуди
и сега, когато се извини, че не с Карл Линбърг. – Не искам от теб да си Карл – продължи
Мърл. – Радвам се, че си такъв, какъвто си. Радвам се, че имаш свои собствени големи
мечти. – Усмихна се. – Кажи на всички да вървят по дяволите, момче! И бъди себе си!
Винаги съм ти давал този съвет, нали?
– Да, сър – отвърна Франклин. И последните остатъци от надежда за големи мечти се
изпариха. Никога не би могъл да има мечти, струващи два милиона долара, никога не
би могъл да мечтае за нещо, което да си заслужава смъртта на бащините му мечти. Ак-
тьор, журналист, социален работник, морски капитан – Франклин не беше в състояние
да прати по дяволите когото и да било. – По-добре да отида при леля Маргарет – про-
мърмори той.
– Отиди – кимна баща му. – А аз ще изчакам до понеделник, за да се обадя на
Фъргюсън или както там му беше името. – Мърл имаше спокоен вид.

Докато минаваше през паркинга към колата си, Франклин видя новата каравана на
Руди и Карл. Баща му я бе обсипал с хвалби и сега Франклин я огледа много добре –
както всичко, което баща му обичаше.
Беше немска машина, синя, с бели пръстени на гумите, двигател отзад. Приличаше
на малък автобус – без преден капак, с висок, плосък покрив и квадратни прозорци от-
страни.
Вътрешността беше огледало на подредеността на Руди и Карл – шкафчета, рафтове,
чекмеджета. Имаше място за всичко – пушки, въдичарски принадлежности, прибори за
готвене, печка, хладилник, одеяла, спални чували, фенери, аптечка. Имаше дори две
ниши, една до друга, където с каишки, един до друг, бяха привързани калъфите на клар-
нета на Карл и флейтата на Руди.
Докато гледаше с възхищение вътрешността на караваната, му мина през ум нещо
любопитно. Мислите му за нея се смесиха с мислите за един древен кораб, открит при

190
разкопки в Египет след хиляди години. Онзи кораб беше оборудван с всичко необхо-
димо за пътуване до рая – всичко, освен средствата, за да стигне дотам.
– Господин Уогънър, сър! – чу глас, придружен от ръмжене на двигател.
Франклин се обърна и видя, че пазачът на паркинга е докарал колата му. Беше видял,
че идва и му бе спестил необходимостта да извърви пеша още петдесет метра. Пазачът
слезе от колата и стегнато козирува.
– Това нещо наистина ли може да вдигне двеста, колкото пише на скоростомера? –
попита той.
– Не съм пробвал – отговори Франклин и се качи в колата. Беше спортна, бърза, из-
дължена, с място за двама. Купил я бе на старо, против волята на баща си. Баща му
никога не се бе возил в нея. Беше оборудвана за пътуването до рая с две смачкани
книжни салфетки, изцапани с червило, отварачка за бира, пълен пепелник и пътна карта
на щата Илинойс.
Франклин смутено забеляза, че пазачът чисти предното стъкло с носната си кърпа.
– Всичко е наред, няма нищо – каза той. – Остави това. – Помисли, че си спомня
името на пазача, но не беше сигурен. Реши да рискува. – Благодаря ти за всичко, Хари.
– Джордж, сър – поправи го пазачът. – Мирамар Джаксън, сър.
– Разбира се – кимна Франклин. – Извинявай, Джордж. Забравих.
Джордж Мирамар Джаксън се усмихна лъчезарно.
– Случва се, господин Уогънър, сър. Другия път ще си спомните, Джордж Мирамар
Джаксън, сър!
В очите на Джордж се появи мечта за бъдещето, когато Франклин ще бъде шеф и
когато ще се освободи някое хубаво място вътре. В мечтата му Франклин щеше да каже
на секретарката си: „Госпожице Еди коя си? Повикайте...“ И щеше да се чуе вълшеб-
ното, величествено, незабравимо име.
Франклин подкара колата, без никакви мечти, дори такива, които биха могли да се
мерят с мечтите на Джордж Мирамар Джаксън.

На вечеря, без да чувства никаква болка след два силни коктейла и многото майчин-
ски грижи на леля Маргарет, Франклин каза на баща си, че иска да поеме фабриката,
когато му дойде времето. Щеше да стане господин Уогънър от фабрика „Уогънър“, ко-
гато баща му е готов да се оттегли.
Съвсем безболезнено, Франклин успя да развълнува баща си така, както Карл Лин-
бърг го бе развълнувал с една стоманена плочка и едно стоманено кубче и Бог знае
колко години стъргане с пилата.
– Ти си единственият! – вълнуваше се Мърл. – Единственият, кълна се!
– Единственият какво, сър?
– Единственият син, който остава при това, което са изградили баща му, дядо му, по-
някога и прадядо му! – Мърл поклати тъжно глава. – В триони „Хъдсън“ вече няма Хъд-
сън. Мисля, че в наши дни с трион „Хъдсън“ не можеш да срежеш и буца сирене. В
инструменти „Флеминг“ няма Флеминг. На улица „Уорнър“ вече не живее никой на име
Уорнър. Няма Хокс, Бинкли или Боуман в „Хокс, Бинкли и Боуман“. – Мърл посочи с
ръка на запад. – Питаш се кои са онези хора с големите нови къщи в западния край на
града? Кой може да има такава къща и защо не срещаме тези хора, защо дори не позна-
ваме някой, който да ги познава? Това са хората, които поемат бизнеса вместо синовете.
Градът е обявен за продан и те купуват. Сега това е техен град... на хората, наречени
Фъргюсън, от град, наречен Илиум.

191
 След малко Мърл попита:
– Какво става със синовете? Те са твои връстници, момче. Израснал си с тях. Позна-
ваш ги по-добре от собствените им бащи. Какво става? Пият ли?
– Не знам, татко – отвърна Франклин, решил да се измъкне по най-лесния начин. Ста-
рателно и решително сгъна салфетката си. Стана. – Тази вечер в клуба ще има танци –
каза той. – Мисля да се отбия.
– Разбира се – кимна Мърл.
Но Франклин не го направи. Стигна до паркинга пред клуба, но не влезе.
Изведнъж не му се искаше да види приятелите си – убийците на мечтите на бащите
си. Младежките им лица бяха лица на старци, увиснали наопаки, израженията им бяха
гротескни и неразбираеми. Увиснали наопаки, те скитаха от бар в бар, от салона за
танци до играта на карти, после пак се връщаха в бара. Никой не ги жалеше в този чо-
вешки хаос, защото щяха да са богати, ако вече не бяха. Те не трябваше да мечтаят или
дори да помръднат пръст.
Франклин отиде на кино сам. Филмът не му подсказа за начин, по който да подобри
живота си. Предлагаше му да бъде любезен, състрадателен и смирен, а той беше точно
любезен, състрадателен и смирен.

Цветовете във фермата на следващия ден бяха цветовете на сламата и студа. Земята
беше на Мърл и бе равна като маса за билярд. Шапките и якетата на Мърл и Франклин,
на Руди и Карл бяха малък кичур ярки цветове сред полето.
Франклин коленичи над клетката, от която щеше да излети гълъб и да се понесе над
полето.
– Готов съм – извика той.
Мърл опря приклада на пушката в рамото си, примижа към цевта, направи гримаса и
пак свали оръжието.
– Пускай – каза той.
Франклин дръпна въженцето на клетката. Гълъбът излетя.
Мърл изстреля патрона от едната цев, след това, когато гълъбът беше твърде далече,
шеговито изстреля и втория. Не улучи. Не улучваше целия следобед. Не изглеждаше
ядосан. В края на краищата, той беше шефът.
– Зад него – отбеляза Мърл. – Прекалено много се старая. Трябва да се целя пред
него. – Отвори двуцевката и празните гилзи изпаднаха. – Кой е следващият? Карл?
Франклин мушна още един гълъб в клетката. Вече можеше да се каже, че този гълъб
е мъртъв. Както и следващия. Карл не бе пропуснал нито един изстрел целия следобед,
след него щеше да стреля Руди, който също не бе пропуснал нито един изстрел.
Изненадващо, не бе пропуснал и Франклин. Нищо не го интересуваше и се бе слял в
едно цяло с вселената. При тази безмозъчна хармония бе открил, че не може да не
улучва.
Ако изстрелите на Мърл не бяха толкова неточни, цял следобед щеше да се чува само:
„готов“ и „пускай“, „готов“ и „пускай“. Нищо не се чу за убийството на малката мечта
на Франклин – да стане актьор. Мърл не бе обявил триумфално решението на сина си
един ден да поеме фабриката.
В малкия свят на един приклекнал човек, Франклин се приготви да отвори клетката
и го обзе кошмарното чувство, че стрелят по гълъби от години, че няма да има нищо
друго до края на живота му, че само смъртта може да сложи край на всичко това.
Краката му бяха премръзнали.

192
 – Готов съм – обяви той.
– Пускай – отвърна Карл.
Гълъбът излетя. Пушката изтрещя, птицата се превърна в прах. Руди потупа слепоо-
чието си, после поздрави Карл с извит пръст. Карл отвърна на поздрава. Това продъл-
жаваше цял следобед – без следа от усмивка. Карл се отдръпна назад и мястото му зае
Руди, следващото зъбно колело в безрадостната машина за убиване на гълъби.
Сега беше ред на Карл да освободи гълъб от клетката. Когато сменяха местата си с
Франклин, Франклин го удари по ръката и му се усмихна цинично. Вложи всичко в този
удар и в тази усмивка – бащи и синове, млади мечти и стари мечти, шефове и подчи-
нени, премръзнали крака, отегчение и барут.
Беше безумно от страна на Франклин. Това бе най-интимното нещо, което някога се
бе случвало между него и Карл. Беше и отчаяно. Франклин трябваше да разбере дали в
Карл в края на краищата има човешко същество, и ако има, що за същество е то.
Карл показа частица от себе си – не много. Показа, че е в състояние да се изчерви. И
за част от секундата показа, че има нещо, което би желал да обясни на Франклин.
Всичко това обаче изчезна бързо. Не се усмихна в отговор.
– Готов съм – каза.
– Пускай! – извика Руди.
Гълъбът излетя. Пушката изтрещя и птицата се превърна в прах.
– Ще трябва да намерим нещо по-трудно за вас, момчета – отбеляза Мърл, – и по-
лесно за мен. Не мога да се оплача от пушката, защото струва шестстотин долара, прок-
летницата. Трябва ми пушка за шест долара, за да мога да я обвинявам за всичко.
– Слънцето залязва, светлината е лоша – обади се Руди.
– Мисля, че е време да се прибираме – кимна Мърл. – Няма спор кой е шампионът на
старците, Руди. Момчетата обаче са равни. Трябва да направим някакво състезание.
– Могат да опитат карабината – предложи Руди.
Карабината беше подпряна на оградата, готова за гаргите. Имаше оптичен мерник.
Беше на Мърл.
Мърл извади празна цигарена кутия от джоба си и махна фолиото. Подаде го на Карл.
– Отидете двамата и закачете това нещо на двеста крачки оттук.
Франклин и Карл тръгнаха неохотно на двеста крачки. Бяха свикнали да ги изпращат
заедно по дребни задачи, с които единият би могъл да се справи без никакъв проблем –
бяха свикнали да представят някак церемониално собственото си поколение в противо-
вес с това на бащите си.
Мълчаха, докато не окачиха фолиото на един кол от оградата, на двеста крачки. То-
гава, когато се отдръпнаха от мишената, Карл каза нещо толкова стеснително, че Фран-
клин не го чу.
– Моля? – попита Франклин.
– Аз... Радвам се, че ще се махнеш от фабриката – промърмори Карл. – Това е добре,
просто страхотно. Може би, ако някога пристигнеш в града с някое представление, ще
мога да дойда зад кулисите, за да се видим. Не би имал нищо против, нали? Ще си спом-
ниш ли кой съм?
– Дали ще си спомня!? – отвърна Франклин. – Боже мой, Карл!
За момент се почувства като актьора, какъвто бе мечтал да стане.
– Махни се от опеката на твоя старец – продължи Карл. – Това трябва да направиш.
Просто исках да ти го кажа... да не би да си мислиш, че мнението ми е друго.

193
 – Благодаря ти, Карл – каза Франклин и поклати вяло глава. – Но няма да ставам ак-
тьор. Ще поема фабриката, когато татко се пенсионира. Казах му го снощи.
– Защо? – попита Карл. – Защо? – Беше ядосан.
– Старецът се чувства щастлив, а и аз нямам по-добри идеи.
– Можеш да го направиш – възрази Карл. – Можеш да се махнеш. Можеш да станеш
всичко, което поискаш!
Франклин опря двете си ръце и отвори пръсти, като някакво цвете на фатализма.
– Всеки може това.
Очите на Карл се разшириха.
– Аз не мога – избухна той. – Не мога! Баща ти няма само теб, има и огромния си
успех! – Обърна се, така че Франклин вече не виждаше лицето му. – Моят старец има
само мен.
– Добре, слушай сега – въздъхна Франклин. – Слушай!
Карл се обърна към него.
– Той предпочита мен, пред това да има половината от фабриката, която е можел да
купи за две хиляди долара! Казвал ми го е всеки ден от живота ми. Всеки ден!
– За Бога, Карл, отношенията ти с баща ти са прекрасни – възкликна Франклин.
– С баща ми? – попита Карл с удивление. – С твоя. С твоя. От мен се очаква да го
накарам да ме заобича. Предполага се, че сърцето му се къса, че няма син като мен. Това
е голямата идея. – Махна с ръка. – Караваната, дуетите, пушките, които винаги улучват,
проклетият глупав син, който действа по даден сигнал с жест... Всичко това е, за да
накара баща ти да го иска.
Франклин се стъписа.
– Карл, всичко това е само в главата ти. Ти си това, което баща ти би предпочел да
има пред половината фабрика „Уогънър“ или каквото и да било друго!
– И аз мислех така – печално наведе глава Карл.
– Плочката и кубчето, които си направил... Подарил си ги на баща ми, но всъщност
това е подарък за твоя баща. Съвършен подарък от един син за баща му! Никога не съм
подарявал на моя старец нещо подобно. Нищо, в което да съм вложил сърцето и душата
си. Не бих могъл!
Карл се изчерви и отново извърна лице.
– Не ги направих аз – прошепна той. Потрепери – Опитах. О, как опитвах!
– Не разбирам.
– Наложи се да ги направи баща ми – обясни Карл горчиво. – Разбрах, че му е все
едно кой ги е направил, стига баща ти да мисли, че са мое дело.
Франклин подсвирна продължително, тъжно.
– Когато старецът ми направи тези неща, ми натри носа с това, което според него е
важно. – Карл наистина изтри носа си с ръкава на якето.
– Но, Карл... – каза Франклин.
– По дяволите – прекъсна го Карл, уморен. – Не го обвинявам. Съжалявам, че казах
всичко това. Добре съм, нищо ми няма. Ще го преживея. – Чукна с показалец фолиото. –
Няма да улуча. Да вървят по дяволите.
Не говориха повече. Двамата се върнаха бавно при бащите си. Франклин имаше чув-
ството, че оставят назад всичко казано, че усилващият се вятър отнася мислите им на-
далеч. Когато стигнаха линията за стрелба, Франклин мислеше само за уиски, пържола
и бумтяща печка.

194
 Стреляха по фолиото, Франклин улучи ъгълчето. Карл го улучи в средата. Руди по-
тупа слепоочието си, после поздрави Карл със свит пръст. Карл отвърна на поздрава.
След вечеря Руди и Карл свириха дуети за флейта и кларнет. Свиреха без ноти, кра-
сиво и задълбочено. Франклин и Мърл можеха единствено да отмерват такта с пръсти,
с надеждата, че почукването по масата звучи като барабани, Франклин погледна към
баща си. Когато погледите им се срещнаха, двамата решиха, че почукването не помага.
Престанаха.
В този момент, замислен, приятно озадачен, Франклин разбра, че музиката не говори
само за Руди и Карл. Говореше за всички бащи и синове. Казваше това, което всички те
бяха казвали със запъване, понякога с болка и понякога с гняв, понякога с жестокост и
понякога с обич – че бащите и синовете са едно.
Освен това казваше, че времето за духовна раздяла е близо – независимо колко близки
се чувстват, независимо какво се опитват да направят.

195
 МИЛАН КУНДЕРА
Игра на автостоп
Стрелката на бензиномера потъна рязко надолу към нулата и младият шофьор на
спортната кола, летяща по магистралата, измърмори ядосано, че е страшно влудяващо
как тая кола гълта бензин като ламя.
– Внимавай да не ни свърши пак бензина – предупреди го момичето (около двадесет
и две годишно) и напомни на спътника си, че вече няколко пъти са закъсвали насред път
без гориво. Младият мъж ѝ отвърна с усмивка, че това изобщо не го тревожи, защото
когато е с нея каквото и да им се случи, за него носи очарованието на приключение.
Момичето възрази, че винаги когато им свърши бензинът по пътя, това се превръща в
приключение единствено за нея. Той се скривал, а тя трябвало да се прави на изпаднала
в беда девица, да спира някого на стоп, да го моли да я откара до най-близката бензи-
ностанция, а после пак да се връща обратно на стоп с туба бензин. Младият мъж поиска
да разбере дали шофьорите, които са спирали да я вземат, са били толкова неприятни
типове, че тя се оплаква така. Момичето отвърна (с непохватна нотка на флирт в гласа),
че някои от шофьорите били доста симпатични, но тя нямало как да се възползва от
това, защото ѝ пречела тубата с бензина, а и трябвало да слезе много преди изобщо нещо
да може да се случи.
– Свиня – изсъска младежът.
Момичето спокойно му отговори, че свиня е не тя, а той, при това истинска. Бог знае
колко момичета са го спирали по пътя, когато пътува сам! Младият мъж протегна ръка,
прегърна момичето през рамо и я целуна нежно по челото. Той знаеше, че тя го обича и
че много го ревнува. Ревността е неприятно качество на характера, но когато не е пре-
калено натрапчива (и е съчетана със свенливост), независимо от неудобствата, които
причинява, може да бъде дори трогателна. Това поне бе неговото мнение. Тъй като бе
на двайсет и осем години, младият мъж смяташе, че вече е достатъчно зрял и опитен и
знае всичко, което един мъж може да научи за жените. У момичето, което седеше до
него, той ценеше точно онова, което до този момент бе срещал най-рядко у жените, с
които бе излизал: чистотата.
Стрелката вече лежеше неподвижна върху нулата, когато вдясно на пътя младежът
мярна табела, съобщаваща, че след около двеста метра има бензиностанция. Още преди
момичето да въздъхне с облекчение, младият мъж вече бе дал ляв мигач и колата спря
пред бензиновите колонки. Всъщност бяха принудени да спрат малко встрани от тях,
защото пространството отпред бе блокирано от голям бензиновоз, чийто огромен мар-
куч зареждаше резервоара.
– Ще трябва да почакаме – каза младежът на своята спътничка и излезе от колата.
– Колко време още ще пълните? – викна той към мъжа с работен гащеризон.
– Още съвсем малко – отговори служителят от бензиностанцията, в отговор на което
младият шофьор измърмори: „Това сме го чували вече“.
Той щеше да се върне и да седне обратно в колата, но видя, че момичето също излиза
навън.
– Ще се поразходя малко – каза тя.

196
 – Къде? – с престорена изненада попита младежът, защото искаше да види смущени-
ето на момичето. Той я познаваше почти от година, но тя продължаваше да изпитва срам
от него. Младият мъж се наслаждаваше на тези нейни прояви на срамежливост, отчасти
защото я отличаваха от другите жени, с които се бе срещал, и отчасти защото бе наясно
със закона за всеобщата преходност, което придаваше на тези моменти още по-голяма
стойност.
Момичето страшно мразеше, когато по време на някое тяхно пътуване (младият мъж
шофираше по няколко часа без да спре) трябваше да го моли да спре някъде близо до
групичка дървета или храсти и винаги се ядосваше на престорената му изненада, с която
я питаше защо трябва да спира. Тя съзнаваше, че нейната срамежливост е старомодна и
необичайна. Много пъти бе забелязвала колегите си да ѝ се присмиват заради нея и на-
рочно да я провокират. И винаги се изчервяваше при мисълта как ще се изчерви в по-
добна ситуация. Често копнееше да се научи да приема тялото си свободно и естествено,
така както правеха повечето жени около нея. Дори бе измислила специална система за
самовнушение. Опитваше се да убеди себе си, че при раждането си всяко човешко съ-
щество получава едно от милионите достъпни в този момент тела, както би получил
произволна стая от милионите свободни стаи в някой гигантски хотел. Следователно
тялото е нещо безлично, падналото ти се по случайност, създадено, за да бъде дадено
под наем за определен срок. Тя си повтаряше това по няколко пъти на ден – приемаше
го е ума си, но не успяваше да го почувства със сърцето си. Този дуализъм дух-тяло ѝ
беше чужд. Тя се чувстваше прекалено свързана със своето тяло. Затова винаги усещаше
такова притеснение.
Същото притеснение я преследваше дори и във връзката ѝ с младия мъж, когото поз-
наваше от година и с когото бе щастлива, може би защото той никога не се опитваше да
отдели тялото от душата ѝ и тя можеше да живее с него, усещайки се цяла. Това усещане
за хармония изпълваше сърцето ѝ е доволство, но от време на време то бе помрачавано
от болезнено подозрение. Например на нея често ѝ се струваше, че другите жени са
много по-привлекателни и по-съблазнителни от нея и че младият мъж, който съвсем
погрешно смяташе, че познава добре този тип жени, някой ден ще я напусне точно за-
ради такава. (Наистина той често ѝ се кълнеше, че е така преситен от подобни безсрамни
жени, че му стига за цял живот, но тя знаеше, че той е много по-млад, отколкото сам си
мисли.) Момичето копнееше той да е изцяло неин и тя да бъде изцяло негова, но често ѝ
се струваше, че колкото повече се старае да му даде всичко, толкова повече ограбва
нещо от него – тръпката, която лекомислената, неангажираща любов или флирт дават
на човека. Тревожеше я това, че не е способна да съчетае в себе си сериозността и безг-
рижието.
Но точно сега това изобщо не я терзаеше. Подобни мисли бяха далеч от ума ѝ. Тя се
чувстваше добре. Беше първият ден от тяхната почивка (от тяхната двуседмична по-
чивка, за която тя бе мечтала цяла година), небето бе синьо (цяла година тя се бе трево-
жила дали небето точно в този ден ще бъде наистина синьо) и той бе до нея. Изчерви се
на неговото „Къде?“ и тръгна без да каже нищо. Заобиколи бензиностанцията, около
която нямаше нищо друго освен голо поле и тръгна към гората, започваща на около
стотина метра от нея в посоката, в която пътуваха. Затули се зад малък храст, изчезвайки
за миг от погледите на околните. Доброто ѝ настроение веднага се върна. (Тя можеше
да се наслади най-пълно на присъствието на мъжа, когото обичаше, единствено в са-
мота. Когато той непрекъснато бе до нея, тази наслада като че ли започваше да изблед-
нява. Само когато бе сама, тя бе способна да я удържа непокътната.)

197
 Когато излезе от гората, погледна към бензиностанцията. Големият бензиновоз вече
потегляше и спортната кола бе спряла пред червената колонка. Момичето излезе на пътя
и тръгна по банкета, като от време на време хвърляше по един поглед назад, за да види
дали спортната кола идва. Най-накрая я забеляза да наближава. Тя спря и размаха палец,
сякаш искаше да спре чужда кола на автостоп. Спортната кола намали и спря до нея.
Младият мъж се наведе към прозореца, отвори го, усмихна се и попита:
– Накъде, госпожице?
– Към Бистрица ли отивате? – попита момичето със закачлива усмивка.
– Точно там. Моля заповядайте – отвърна шофьорът, отваряйки вратата. Момичето
влезе и колата потегли.

Младият мъж винаги беше много доволен, когато приятелката му бе весела. Защото
не се случваше често. Работата ѝ бе изтощителна, условията – доста тежки, налагаше се
да работи много часове извънредно без компенсация, а вкъщи трябваше да се грижи за
болната си майка. Затова тя често се чувстваше уморена. Освен това нито самочувстви-
ето ѝ бе особено високо, нито нервите ѝ – много здрави и лесно се притесняваше и пла-
шеше. Ето защо младият мъж се радваше на всяка нейна проява на безгрижие с нежното
доволство на любящ родител. Той ѝ се усмихна и каза:
– Днес съм голям късметлия. От пет години карам кола, но досега никога не бях кач-
вал такова красиво момиче.
Девойката бе благодарна на младия мъж за всеки дори и най-незначителен компли-
мент. Тя искаше да се наслади още миг на топлината на думите му, затова отвърна, пре-
дизвиквайки го:
– Много сте добър в лъжите.
– Приличам ли на лъжец?
– Приличате ми на човек, който страшно обича да лъже жените – отсече момичето и
в думите ѝ се промъкна частица от онзи страх, който я преследваше постоянно, защото
тя наистина вярваше, че приятелят ѝ обича да лъже жените.
Ревността на момичето често ядосваше младия мъж, но този път той можеше с леко
сърце да пренебрегне забележката, защото думите ѝ бяха отправени не към него, а към
непознатия шофьор. Затова той попита небрежно:
– Това притеснява ли ви?
– Ако пътувах с вас, щеше да ме притеснява – отговори момичето и подтекстът на
думите ѝ бе предназначен за младия мъж. Краят на изречението обаче бе предназначен
за непознатия шофьор, – но аз не ви познавам и затова не ме притеснява.
– Нещата, които засягат собствените им мъже, винаги притесняват жените повече,
отколкото, когато се отнасят за някой непознат. (Това беше отговорът на младия мъж,
чийто подтекст бе отправен към момичето.) – Щом не се познаваме, значи можем добре
да се разбираме.
Девойката нарочно се престори, че не схваща вложения в репликата скрит смисъл и
следващите ѝ думи бяха изцяло отправени към непознатия шофьор.
– Какво значение има дали ще се разбираме добре или не, след като ще си правим
компания съвсем за малко?
– Защо за малко? – полюбопитства младежът.
– Ами аз слизам в Бистрица.
– А какво ще стане, ако и аз дойда е вас, госпожице?
След тези думи момичето го погледна скришом и откри, че приятелят ѝ изглежда

198
точно така, както си го бе представяла в най-кошмарните си видения. Ядоса се от това
как я ласкаеше младият мъж и как флиртуваше с нея (непознатата автостопаджийка) и
колко успешно му се отдаваше флиртът.
Тя се опита нарочно да го провокира.
– Интересно какво ще правите вие с мен?
– Не бих се затруднил особено да измисля какво да правя с такава красива жена –
отвърна галантно младият мъж и думите му бяха оправени повече към собствената му
приятелка, отколкото към измислената стопаджийка.
Но тази еротична реплика накара момичето да изпита чувството, че го е хванала в
изневяра, че сякаш е успяла да изтръгне от него признание чрез някакъв измамнически
трик. Тя усети как я пробожда мигновена омраза и каза рязко:
– Не сте ли твърде самоуверен?
Младият мъж погледна своята спътничка. Предизвикателното ѝ изражение трудно
скриваше болезнения спазъм на ревност. Стана му жал за нея и усети копнеж по нейното
обичайно и така познато изражение, което често наричаше детско и наивно. Той се на-
веде към нея, обгърна раменете ѝ и ѝ прошепна нежно името, с което обикновено я на-
ричаше, искайки с това да ѝ покаже, че спира играта.
Но момичето се освободи с възмутен жест и каза:
– Не бързате ли твърде много?
Срязан така неочаквано, младият мъж се отдръпна.
– Извинете ме, госпожице.
После се загледа мълчаливо в пътя пред себе си.

Злощастната ревност на момичето изчезна така бързо, както се бе появила. В крайна

сметка тя притежаваше достатъчно здрав разум, за да осъзнае, че това е просто една
игра. Сега дори ѝ се стори странно, че се бе държала толкова рязко с мъжа, когото оби-
чаше, заради внезапната омраза, замъглила изведнъж разсъдъка ѝ. Щеше да се почувс-
тва много неудобно, ако той се досетеше защо е била толкова враждебна. За щастие
жените притежават магическата способност да подменят смисъла на действията си, ко-
гато вече са извършени. Прибягвайки несъзнателно към тази своя вродена способност,
тя реши за себе си, че не е обидила приятеля си, защото се е ядосала, а защото е искала
да продължи играта, която придаваше приятна пикантност и авантюризъм на първия
ден от общата им почивка.
И тя отново се превърна в момичето, качило се на стоп, което току-що е отхвърлило
предложението на напористия шофьор, но само за да обуздае неговата настъпателност
и да направи флирта по-вълнуващ. Тя се обърна към младия мъж и каза извинително:
– Не исках да ви обидя, господине!
– Извинете ме, няма да ви докосвам повече – отвърна ѝ троснато младежът.
Той кипеше вътрешно от гняв, че момичето му не иска да го чуе и отказва да бъде
самата себе си, когато той точно за това копнееше. И след като тя настояваше да про-
дължат с играта, младият мъж прехвърли гнева си към непознатата стопаджийка. И из-
веднъж той откри същността на своята роля: трябваше да престане да прави галантни
забележки, с които по заобиколен начин искаше да поласкае своето момиче и да се пре-
въплъти в груб мъжкар, отнасящ се с жените безцеремонно, пренебрежително и деспо-
тично.
Тази роля бе напълно противоположна на обичайното му внимателно и загрижено
отношение към момичето. Вярно беше, че преди да я срещне, той се държеше по-скоро

199
рязко, отколкото галантно с жените. Но никога не се бе показвал като бездушен грубиян,
демонстриращ непреклонна воля и мъжко превъзходство. Независимо от това обаче, че
никога не се бе държал така, имаше време, когато мечтаеше да бъде груб мъжкар. Раз-
бира се, това бе само наивно момчешко желание, но то се бе спотаило в някакво кътче
на съзнанието му. Детските желания понякога устояват на всички уловки на зрелия ум
и оцеляват чак до преклонна възраст. И ето че сега това детско желание бързо изплува
навън, подхранено от възможността да се осъществи чрез предложената му роля.
Саркастичната резервираност на младия мъж бе добре дошла за момичето – тя я ос-
вободи от самата нея. Защото над всички нейни чувства в душата ѝ доминираше една
мъчителна страст – ревността. Но в момента, в който престана да вижда до себе си га-
лантния прелъстител, за какъвто смяташе младия мъж, и пред очите ѝ застана единст-
вено непроницаемият образ на един непознат мъж, ревността ѝ изчезна. Момичето мо-
жеше да забрави себе си и да се отдаде изцяло на ролята, поднесена ѝ от случайността.
Нейната роля? Каква беше тя? Бе роля, изцяло копирана от булевардните романи.
Автостопаджийка спира кола не за да отиде някъде, а за да прелъсти шофьора. Тя е
опитна съблазнителка, знаеща много добре как да използва своите оръжия. Момичето
влезе с такава лекота в този създаден от въображението ѝ образ, че самата тя остана
смаяна от себе си.
Нямаше друго нещо в живота на младия мъж, което да му липсваше толкова много,
колкото спонтанността. Бъдещето му бе планирано с неумолима прецизност. Работата
му не се изчерпваше с осемте часа, прекарани в службата. Времето му извън тях бе заето
от скучни срещи по задължение или учене вкъщи, а поради непрекъснатото внимание
на многобройните му колеги и колежки, за личния си живот той можеше да отдели
много малко свободни часове. Освен че беше оскъден, личният му живот често ставаше
и обект на клюки и публични разисквания, защото му беше трудно да го запази в тайна.
Дори двуседмичната почивка не можеше да му даде усещането за свобода и предстоящи
приключения. Тъмната сянка на прецизното планиране бе помрачила дори това дълго-
очаквано пътуване. Недостигът на места за летен отдих в страната го бе принудил да
запази стая в курорт в Татрите още преди шест месеца и дори за нея се наложи да пред-
стави служебна препоръка. Вездесъщото око не преставаше да го следи дори за минута.
Беше се примирил с всичко това, но от време на време го връхлиташе ужасно видение
за живота му като за простиращ се пред него прав и гол път, по който е принуден да
върви – път, по който е преследван, по който е видим за всеки и от който не може да се
отклони встрани. Точно в този момент потискащата картина отново завладя съзнанието
му. По неволна и мигновена асоциация образът на метафоричния път, появил се в ума
му, се припокри с прострялата се пред него права лента на магистралата и това го под-
тикна внезапно да направи нещо щуро.
– Къде казахте, че искате да отидете? – попита той момичето.
– До Банска Бистрица – отвърна тя.
– И какво ще правите там?
– Имам среща.
– С кого?
– С един господин.
Колата приближаваше голям кръстопът. Младият мъж намали, за да може да прочете
табелите, а после зави надясно.
– А какво ще стане, ако не отидете на срещата?
– Тъй като вие ще бъдете виновен за това, ще трябва вие да се погрижите за мен.

200
 – Вие, госпожице, изглежда не забелязахте, че завих в посока Нове Замки.
– Наистина ли? Да не полудяхте?
– Не се притеснявайте. Аз ще се погрижа за вас.
Те продължиха да пътуват и да бъбрят – шофьорът и автостопаджийката – двама на-
пълно непознати, събрани от случайността.
Играта внезапно премина на по-високи обороти. Спортната кола се отдалечаваше не
само от въображаемата цел Банска Бистрица, но и от истинското място, към което се
бяха отправили сутринта – Татрите и запазената с такива усилия стая. Измислицата бе
взела връх над реалността. Младият мъж се отдалечаваше от себе си и от неумолимостта
на предначертания път, от който досега нито веднъж не се бе отклонявал.
– Но вие казахте, че пътувате към Ниските Татри. – Момичето бе изненадано.
– Аз, госпожице, пътувам натам, накъдето ми харесва да пътувам. Аз съм свободен
човек и правя това, което поискам и което ми доставя удоволствие!

Когато влязоха в Нове Замки, вече бе притъмняло. Младият мъж никога досега не бе
идвал тук и мина известно време, докато се ориентира. Няколко пъти той спираше и
питаше минувачите как да стигнат до хотела. Някои от улиците в центъра бяха разко-
пани, затова те трябваше да минат по толкова заобиколен път, макар хотелът да бе съв-
сем наблизо (както потвърдиха и всички попитани), че едва след четвърт час двамата
спряха пред него. Видът му беше доста неугледен, но тъй като бе единственият в града,
младият мъж нямаше друг избор. Той каза на момичето: „Чакай тук“ и излезе от колата.
Вече навън той отново бе себе си. И в този миг с раздразнение осъзна, че е на съвсем
друго място от онова, на което трябваше да бъде. Ядоса се още повече, защото никой не
го бе принудил да го прави, а в действителност дори не го искаше. Започна да се обви-
нява за извършената глупост, но след малко се успокои и се примири със ситуацията.
Стаята в Татрите можеше да почака до утре, а пък и нямаше нищо лошо в това да отп-
разнуват техния първи отпускарски ден с нещо неочаквано и различно.
Младият мъж влезе в ресторанта – шумен, задимен и препълнен – и попита за рецеп-
цията. Упътиха го към дъното на лобито, близо до стълбището, където зад стъклена
преграда пред табло с окачени ключове седеше попрезряла блондинка. След доста уве-
щания той успя да получи ключа на единствената свободна стая.
Останала сама, девойката също изостави ролята си. За разлика от своя приятел, тя не
бе ядосана, озовавайки се в непознат град вместо в курорта, закъдето бяха тръгнали. Тя
беше така привързана към младия мъж, доверяваше му се толкова много, че никога не
хранеше съмнения за постъпките му. Бе готова да му повери всеки миг от живота си. В
главата ѝ отново се прокрадна мисълта, че може би – точно както сега – и други жени
са чакали младия мъж в тази кола – жени, срещнати по време на честите му команди-
ровки. Но странно защо тази мисъл сега изобщо не я притесни. Всъщност тя се усмихна,
мислейки си колко е приятно, че днес е точно такава жена – безотговорна, цинична –
една от онези хищни прелъстителки, от които толкова ревнуваше своя приятел. Стру-
ваше ѝ се, че в момента е победила и елиминирала всички тях, че е научила как да из-
ползва оръжията им, как да даде на любимия онова, което до този момент не е знаела
как да му поднесе: лекомислие, дързост, лъст. Обзе я странно чувство на доволство,
защото тя сама можеше да бъде всички жени и така (тя сама) да очарова и прелъстява
своя любим и да задържи вниманието и интереса му завинаги.
Младият мъж отвори вратата на колата и поведе момичето към ресторанта. Сред
шума, дима и мръсотията той бе намерил свободна маса в един ъгъл.

201
 – Е, и как смяташ да се погрижиш за мен сега? – попита момичето с провокативен
тон, след като седнаха.
– Какво искаш за аперитив?
Момичето не обичаше силния алкохол. Пиеше единствено малко вино и вермут. Но
сега нарочно каза:
– Водка.
– Чудесно – отбеляза младият мъж. – Надявам се да не се напиеш.
– А ако се напия? – контрира го момичето.
Младият мъж не отговори, а повика келнера и поръча две водки и две пържоли за
вечеря. След миг келнерът се върна с две чаши върху поднос и ги постави пред тях.
Младият мъж вдигна своята.
– За теб!
– Не можеш ли да измислиш по-забавен тост?
Нещо в тази игра започваше да го притеснява. Сега, седейки лице в лице със своето
момиче, той си даде сметка, че не само думите са онова, което я превръщаше в непоз-
ната. Цялата ѝ личност сякаш се бе променила – движенията на тялото, изражението на
лицето. Започваше да му напомня на онзи тип жени, който познаваше толкова добре и
към който изпитваше силна антипатия.
Той промени тоста си (все още с вдигната в ръка чаша).
– Добре, тогава няма да пия за теб, а за твоята порода, в която са събрани така ус-
пешно качествата на животното и най-лошите черти на човешката природа.
– Под „порода“ имаш предвид всички жени, така ли? – попита момичето.
– Имам предвид само такива като теб.
– Дори и така да е, не ми се вижда много забавно да сравняваш една жена с животно.
– Добре – младият мъж все още държеше чашата си вдигната. – Тогава няма да пия
за твоята порода, а за твоята душа. Съгласна ли си? За твоята душа, която се съживява,
когато се спуска от главата към скута ти и отново заспива, издигайки се обратно.
Момичето вдигна чашата си:
– Добре, за моята душа, която се спуска към скута ми.
– Още една поправка – вдигна пръст младият мъж. – За твоя скут, към който се стреми
твоята душа.
– За моя скут – съгласи се момичето и скутът ѝ (споменат специално) отговори на
повика – тя почувства всеки сантиметър от него.
След малко келнерът донесе пържолите и младият мъж поръча по още една водка и
сода (този път пиха за гърдите на момичето) и разговорът продължи все в същия фри-
волен тон. Младият мъж усещаше как у него все повече се надига раздразнение заради
това колко умело неговото момиче се превъплъщаваше в похотлива кокотка. Щом ус-
пява да се справи толкова добре с ролята, значи може и да е такава в действителност. В
края на краищата в тялото ѝ не се бе вселила някъде от въздуха чужда душа. Беше си
самата тя. Може би това бе част от съществото ѝ, досега скрита и затворена, и играта я
бе освободила от клетката ѝ. Може би момичето си мислеше, че чрез тази игра се отрича
от самата себе си, но дали не бе точно обратното? Не се ли проявяваше истинската ѝ
личност точно в играта? Не се ли освобождаваше тя от „ненужното“ точно чрез тази
роля? Не, срещу него не седеше непозната жена в тялото на неговото момиче – това бе
неговото момиче и никой друг. Той я погледна и усети, че потръпва от отвращение.
Всъщност не само от отвращение. Колкото повече момичето се отдръпваше от него

202
психически, толкова повече той я желаеше физически. Този неподозиран аспект на лич-
ността ѝ насочи вниманието му изцяло върху тялото ѝ. До този момент то сякаш бе
скрито от погледа му зад прегради от загриженост, нежност, съчувствие, любов, емо-
ции. На младия мъж му се струваше, че днес като че ли за първи път вижда тялото на
момичето.
След третата си водка със сода момичето стана и каза с кокетен тон:
– Извини ме.
– Може ли да попитам къде отиваш, скъпа?
– Да пикая, ако разрешиш – отвърна момичето и тръгна между масите към облицова-
ната с плюш преграда.

Тя бе страшно доволна от това как смая младия мъж с тези думи, които – независимо
от невинността си – той никога не бе чувал от устата ѝ. Нищо не бе по-показателно за
характера на жената, в чийто образ се бе въплътила, от това иронично искане на позво-
ление. Да, тя бе доволна, беше в чудесно настроение. Играта я бе обсебила. Позволя-
ваше ѝ да се почувства така, както никога досега не се бе чувствала: безотговорна, без-
грижна, живееща само за мига.
Винаги неуверена и несигурна за следващата си стъпка, сега тя изведнъж се почувства
спокойна. Чуждият живот, в който бе прекрачила, бе живот без срам, без биография, без
минало или бъдеще, без задължения. Бе живот с невероятна свобода. Момичето на стоп
можеше да прави всичко, всичко ѝ бе позволено. Тя можеше да каже, да извърши или
да почувства точно онова, което ѝ се иска.
Девойката вървеше през салона и усещаше върху себе си погледите на хората от
всички маси. Още едно ново чувство, което не бе изпитвала досега, овладя сетивата ѝ:
вулгарно доволство. До този момент тя така и не бе успяла да се отърси от четиринай-
сетгодишното момиче в себе си, което се срамува от своя бюст и има смазващото усе-
щане, че върши нещо неприлично, защото гърдите ѝ стърчат извън тялото ѝ и всеки мо-
жеше да ги зяпа. Дори когато почувстваше гордост от това, че е красива и има хубава
фигура, тя незабавно бе измествана от необясним срам. Нейният опит ѝ натрапваше из-
вода, че женската красота е предназначена преди всичко да провокира сексуално жела-
ние, което тя намираше за отвратително. Момичето искаше тялото ѝ да принадлежи
единствено на мъжа, когото обича. Когато мъжете по улицата оглеждаха бюста ѝ, на
нея ѝ се струваше, че нахлуват в най-съкровеното ѝ пространство, което би трябвало да
бъде достъпно само за нея и нейния любим. Но сега тя бе автостопаджийка, жена без
съдба. В тази роля тя бе освободена от границите, наложени от любовта ѝ, и единстве-
ното ѝ най-ценно притежание оставаше тялото ѝ. Усещането за собственото ѝ тяло се
промени. В него започна да се надига възбуда от чуждите погледи, които го оглеждаха.
Когато минаваше покрай последната маса, пиян мъж, желаещ да покаже своето ост-
роумие на компанията си, ѝ подхвърли на френски:
– Combien, mademoiselle?18
Момичето разбра. Тя изпъчи гърди и предизвикателно поклащайки ханш, изчезна зад
преградата.

Играта всъщност бе доста странна. Нейната куриозност се изразяваше във факта, че

младият мъж, макар да се справяше удивително добре с ролята на непознатия арогантен

18
Колко, госпожице? (фр.)
203
шофьор, нито за миг не бе престанал да вижда своето момиче в непознатата автостопа-
джийка. И точно този двоен образ го измъчваше ужасно. Той бе свидетел на това как
момичето му прелъстява друг мъж и имаше горчивото предимство да присъства на
представлението, да наблюдава от първия ред какво прави и какво казва тя, флирту-
вайки с него. Бе удостоен и с парадоксалната чест той самият да бъде причина и обект
на изневярата ѝ.
Положението не би могло да бъде по-неприятно, защото той не просто я обичаше –
той я боготвореше. Винаги бе смятал, че същността ѝ е еманация на верността и чисто-
тата и извън тях у нея не съществува нищо друго. Отвъд тези граници тя би престанала
да бъде себе си, както водата не е вече вода отвъд точката на кипене. И когато я видя
как прекрачва тази съкровена делителна линия с безгрижно лекомислие, той се изпълни
с гняв.
Момичето се върна от тоалетната и се оплака:
– Онзи мъж от последната маса ме попита най-нагло: „Combien, mademoiselle?“
– Не би трябвало да си изненадана – отвърна ѝ хладно младият мъж, – след като изг-
леждаш като курва.
– Знаеш ли, изобщо не ми пука!
– Тогава защо не отидеш с него?
– Но аз имам теб.
– Можеш да отидеш с него след мен. Иди заработи нещо допълнително.
– Не ми харесва.
– Но по принцип нямаш нищо против да прекараш нощта с няколко мъже.
– Защо не, ако са приятни на вид.
– Един след друг ли ги предпочиташ или наведнъж?
– Няма значение – отсече момичето.
Разговорът ставаше все по-груб и циничен. Момичето бе малко шокирано от разви-
тието му, но нямаше право да протестира. Дори в една игра човек не можеше да се по-
чувства напълно свободен; дори тя се превръща в капан за играчите. Ако това не бе
измислица и двамата наистина се бяха озовали в подобна ситуация, момичето на автос-
топ отдавна да се беше обидило и да си бе тръгнало. Но от играта нямаше изход. Отбо-
рът не можеше да избяга от игрището преди края на мача; пешките не можеха самоволно
да напуснат шахматната дъска. Границите на игрището бяха строго очертани. Моми-
чето знаеше, че не трябва да протестира каквато и форма да приемеше играта, просто
защото бе игра. Тя съзнаваше, че колкото по-екстремна става играта, толкова по-ясно е,
че е игра и толкова по-прилежно трябва да я играе. И че е безполезно да вика на помощ
здравия си разум и да предупреждава шокираната си душа, че трябва да се отдръпне
колкото се може по-далеч от измислицата и не трябва да я приема сериозно. Само за-
щото това бе просто игра, душата ѝ не бе изплашена, не се съпротивляваше, а потъваше
с наркотичен унес все по-дълбоко в ирационалното ѝ развитие.
Младият мъж повика келнера и плати. После стана и каза на момичето:
– Тръгваме.
– Къде? – попита тя с престорена изненада.
– Не питай, просто тръгвай – изръмжа младият мъж.
– Какъв е тоя тон, който ми държиш?
– Тонът, с който говоря на курвите – отвърна младият мъж.
Те тръгнаха по слабо осветеното стълбище. На площадката преди втория етаж група
пияни мъже стояха близо до тоалетната. Младият мъж прехвърли ръка през рамото на

204
момичето, така че да може да я хване за гърдата. Мъжете забелязаха това и започнаха
да подвикват. Момичето искаше да се освободи, но младият мъж ѝ извика:
– Стой така!
Мъжете приветстваха това с груби коментари и отправиха няколко нецензурни забе-
лежки към момичето. Двамата продължиха нагоре. Младият мъж отключи вратата на
стаята им и запали лампата.
Стаята бе потискащо тясна. Имаше две легла, малка масичка, стол и мивка. Младият
мъж заключи вратата и се обърна към момичето. Тя стоеше срещу него в предизвика-
телна поза с дръзка чувственост в погледа. Той се вгледа в лицето ѝ и се опита да открие
зад порочното изражение познатите черти, които обожаваше. Имаше чувството, че
вижда два образа насложени един върху друг и прозиращи един през друг. Тези две
смесващи се лица сякаш му казваха, че всичко е вътре в момичето, че душата ѝ е ужа-
сяващо безформена, че съдържа в себе си едновременно и верността, и изневярата, ко-
варството и невинността, покварата и целомъдрието.
Тази хаотична бъркотия надигна у него погнуса, сякаш ровеше в купчина боклук.
Двата образа продължаваха да прозират един през друг и младият мъж разбра, че моми-
чето само външно се различава от другите жени – дълбоко в себе си обаче е същата като
тях: изпълнена с всички възможни женски мисли, чувства и пороци, което оправдаваше
неговите тайни опасения и ревност. Досегашното му убеждение, че определени черти в
характера ѝ изграждат нейната индивидуалност, се оказа само заблуда, в чийто плен бе
попаднал самият той. Струваше му се, че момичето, което обича, е творение на собст-
вените му желания, мисли и вяра и че истинската жена, стояща сега пред него, бе от-
чайващо чужда, отчайващо непозната. Той я мразеше.
– Какво чакаш? Събличай се каза ѝ грубо той.
Момичето закачливо наведе глава и попита:
– Трябва ли?
Тонът, с който изрече това, му се стори много познат, стори му се, че някога много
отдавна друга жена го бе попитала същото, само че той вече не си спомняше коя точно.
Той искаше да я унижи. Да унижи не автостопаджийката, а своето собствено момиче.
Играта се бе сляла с живота. Младият мъж бе забравил, че играе. Той истински мразеше
жената пред себе си. Погледна я и извади от портфейла си банкнота от 50 крони. Подаде
я на момичето.
– Достатъчно ли е?
Момичето взе банкнотата и каза:
– Не мислиш ли, че струвам повече?
– Не струваш – сряза я младият мъж.
Момичето се притисна към него.
– Не можеш да минеш с тоя номер! Трябва да опиташ нещо друго, трябва да се пот-
рудиш малко! – изръмжа мъжът.
Тя обви ръце около врата му и приближи устни към неговите. Той обаче сложи пръст
върху устата ѝ и внимателно я отдалечи от себе си.
– Аз целувам само жените, които обичам.
– А мен не ме обичаш, така ли?
– Не.
– А кого обичаш?
– Това теб какво те засяга? Събличай се.
Тя никога не се бе събличала по този начин. Срамежливостта, усещането за вътрешна

205
паника, объркването – всичко онова, което чувстваше винаги, когато се събличаше пред
младия мъж, бе изчезнало. Тя стоеше пред него самоуверена, дръзка, окъпана в светлина
и смаяна откъде изведнъж е налучкала жестовете, досега непознати за нея, за това бавно
и съблазняващо разсъбличане. Тя смъкваше от себе си всяка дреха с гальовно движение,
наслаждавайки се на всяка стъпка от това представление.
Но в момента, в който остана съвсем гола, тя осъзна, че играта за нея бе свършила; че
събличайки дрехите си, тя бе хвърлила и своята дегизировка и че гола тя отново е себе
си и нейният любим трябва да дойде и да я прегърне, показвайки, че играта е приклю-
чила, че двамата непознати са изчезнали, след което да се любят нежно и страстно. Тя
стоеше гола пред младия мъж. Автостопаджийката, прелъстяваща непознати мъже, си
бе отишла. Почувства се объркана и върху лицето ѝ се появи усмивка – срамежлива и
нерешителна – усмивка, която бе изцяло нейна.
Но младият мъж не пристъпи към момичето и не прекрати играта. Той не забеляза
познатата усмивка. Той виждаше пред себе си само красивото чуждо тяло на собстве-
ното си момиче, което сега мразеше. Омразата бе изличила от чувствеността му вся-
каква сантименталност. Момичето се опита да го приближи, но той хладно ѝ заповяда.
– Стой там, където си, искам хубаво да те огледам.
Заслепен от омразата, в момента единственото му желание бе я унижи, да се държи с
нея като такава, за каквато тя се представяше. Но младият мъж никога не бе имал взе-
мане-даване с проститутка и онова, което знаеше за тях, бе прочетено в книгите или
чуто в разговори. Първото нещо, което изниква в съзнанието му, призовавайки на по-
мощ литературата, бе жена в черно бельо (и черни чорапи) танцуваща върху лъскавия
капак на пианото. В малката хотелска стая нямаше пиано, имаше само малка масичка,
подпряна на стената и покрита с ленена покривка. Той накара момичето да се качи върху
нея. То направи умолителен жест, но младият мъж изсъска:
– Беше ти платено.
Когато видя в очите на мъжа срещу себе си само неумолима обсебеност, момичето се
опита да продължи играта, макар вече да не можеше и да не знаеше как. С плувнали в
сълзи очи тя се качи на масичката, представляваща квадрат с ширина и дължина около
две педи. Оказа се също, че единият крак на импровизираната сцена е по-къс от другите,
което караше момичето да се чувства доста несигурно и нестабилно.
Но младият мъж остана много доволен от голата фигура над него, а срамежливата
несигурност на момичето само провокираше неговата груба властност. Той искаше да
огледа тялото ѝ във всички пози и от всички страни, както си представяше, че са пра-
вили преди него и ще продължат да правят и след него другите мъже. Бе вулгарен и
циничен. Започна да ѝ говори така, както никога досега не ѝ беше говорил. Тя искаше
това най-накрая да свърши, да бъде освободена от ролята си. Извика го по име, но той
веднага ѝ кресна, че не ѝ е позволено да се обръща към него така интимно. Смутена от
държането му, готова всеки момент да се разплаче, тя му се подчини. Той пожела тя
първо да се наведе напред, после да клекне, след това да козирува, а накрая да разлюлее
хълбоци, все едно играе туист. При едно малко по-рязко движение, покривката се
плъзна изпод краката ѝ и тя политна към пода. Младият мъж я хвана в ръце и я хвърли
на леглото.
Момичето бе доволно, че най-накрая проклетата игра ще свърши и те отново ще се
превърнат в такива, каквито бяха преди – двама души, които се обичат. Тя потърси ус-
тните му, но той бутна главата ѝ назад и отново повтори, че целува в устата само жени,
които обича. Момичето избухна в ридания, но не ѝ бе позволено дори да плаче, защото

206
бясната страст на младия мъж постепенно овладя тялото ѝ, което скоро накара стра-
даща ѝ душа да замлъкне. След малко върху леглото се движеха две тела в пълна хар-
мония, две възбудени тела, две чужди едно на друго тела. Точно от това се бе страхувало
момичето през цялото време и точно това се бе старала да избягва досега – секс без
чувства или любов. Тя съзнаваше, че е прекрачила една забранена граница, но продължи
през нея, давайки си ясна сметка за своето съучастие. Само някъде дълбоко, в дъното на
съзнанието си усещаше ужас от мисълта, че никога досега не бе изпитвала такова удо-
волствие, такова огромно удоволствие каквото в този миг – отвъд забранената граница.
После всичко свърши. Младият мъж се отдели запъхтян от момичето и протягайки се
към дългата връв над леглото, угаси светлината. Не искаше да вижда лицето на моми-
чето. Знаеше, че играта е свършила, но не можеше да се върне към обичайната им
връзка. Страхуваше се от това връщане. Той лежеше до момичето в тъмнината, но те-
лата им не се докосваха.
След малко я чу тихо да ридае. Ръката ѝ неуверено, по детски докосна неговата. До-
косна я, отдръпна се, пак я докосна, а после молещ, треперлив глас наруши тишината.
Тя викаше името му и повтаряше: „Това съм аз, това съм аз...“.
Младият мъж остана мълчалив и неподвижен. Той осъзнаваше тъжната празнота на
думите на момичето, в които непознатото качество бе дефинирано с термини от същото
непознато количество.
Тихите ридания на момичето скоро преминаха в силен плач, съпроводен от непрекъс-
нат речетатив: „Това съм аз, това съм аз, това съм аз...“
Младият мъж се опита да извика на помощ цялото си съчувствие (трябваше да го вика
от много далеч), за да може да успокои момичето. Предстояха им още 13 дни заедно.

207
 КРАТКИ БИОГРАФИИ
Джон Стайнбек (1902-1968) е известен американски писател, роден в гр. Салинас,
Калифорния. След завършването на университета в Стантфорд известно време служи
като моряк на кораб. През 1929 г. излиза първата му книга „Златната чаша“. Следват
няколко романа, някои от които са: „Небесните пасбища“, „Тортила Флет“, „За миш-
ките и хората“, „Гроздовете на гнева“, за която през 1940 г. получава „Пулицър“. През
1943 г. заминава като военен кореспондент за Европа. През 1944 г. излиза големият му
роман „Улица Консервна“, последван от „Безпътният автобус“, „На изток от рая“,
„Благодатният четвъртък“, „Зимата на нашето недоволство“. През 1962 г. получава
Нобелова награда за литература.

Ърскин Колдуел (1903-1987) е американски писател, автор на 25 романа, 150 разказа

и 12 публицистични книги.
Основни теми на произведенията му са социалната несправедливост от гледна точка
на класа, раса и пол. Методът му варира от фантастична гротеска до черен хумор и мра-
чен реализъм. В началото на 30-те години той става най-преследваният от цензурата
американски писател. Когато се опитват да забранят издаването на романа „Божията
нивица“, Колдуел решава да отнесе случая в съда, където печели делото. През 1984 г.
Колдуел е избран за член на Американската академия за изкуство и литература, състо-
яща се от петдесет човека. Някои от по-известните му романи, преведени и на български
език са: „Тютюневият път“, „Пътуващият проповедник“, „Близо до дома“, „Муха в
ковчега“, „Момчето от Джорджия“. Колдуел четири пъти получава годишната наг-
рада „О. Хенри“ за най-добър разказ.

Константин Паустовски (1892-1968) е руски, съветски писател, роден в Москва.

Първата световна война го принуждава да прекъсне следването си и той постъпва в са-
нитарен отряд. Октомврийската революция го заварва в Москва. Постъпва в Червената
армия и пътува из страната. Впечатленията си от тези пътувания пресъздава в своите
творби. Работи като журналист в „Правда“, а в годините на II-та световна война е военен
кореспондент. Известност добива с повестта си „Кара-Бугаз“, която е филмирана, но
забранена от цензурата. Пише много романи и сборници с разкази. През 1965 г. е номи-
ниран за Нобелова награда, която в крайна сметка е присъдена на Шолохов.

Андре Мороа (1885-1967) е псевдоним на Емил Ерцог (Андре – на името на негов

приятел, загинал през Първата световна война, и Мороа – на името на малко френско
селце, чието тъжно звучене пленява писателя).
По време на Първата световна война е преводач в Британския експедиционен корпус.
Именно там трупа впечатленията, които отразява в първия си роман „Мълчанието на
полковник Брамбъл“ (1918). Световна известност получават и романите „Бернер Кене“
(1926),„Климати“ (1928), „Семеен кръг“ (1932).
При започването на Втората световна война 54-годишният писател постъпва като
доброволец в армията. Поражението на Франция го принуждава да отпътува за САЩ,
където продължава да пише.
Творчеството на Мороа е внушително – 200 книги и стотици статии, но преди всичко
208
той е ненадминат майстор на биографичния жанр. Написаните от него биографии имат
феноменален успех и донасят на автора им многобройни награди. В центъра на биогра-
фиите на Мороа е творческата личност, човекът на действието, труженикът, бунтарят.
Ярки примери за това са Шели, Байрон, Дизраели, Юго, Санд, Дюма. Вниманието на
Мороа е насочено преди всичко към духовното развитие на личността, историята сякаш
е само фон, който е необходим за разбиране на този процес.

Анри Троая (1911-2007) с рождено име Левон Аслан Торосян, е френски биограф,
романист и историк от арменски произход.
Троая е роден в Москва. Напуска Русия със семейството си по време на Октомврийс-
ката революция. Известно време живее в Истанбул и Венеция. През 1920 г. се устано-
вява в Париж. Започва да пише и още на 24 години получава първия си литературен
приз. През 1959 г. е избран за академик във Френската академия, заемайки мястото на
починалия през 1957 г. Клод Фарер.
Анри Троая е автор на над сто биографии на исторически личности, много от които
са част от руската история и култура: Пушкин, Екатерина Велика, Гогол, Марина Цве-
таева, Распутин, Тургенев, Александър I, Александър III. Първият му роман е награден
през 1935. През 1938 за романа „Паякът“ получава наградата Гонкур. Други негови ро-
мани са сагата „Еглетиерови“ (1965-67), „Сняг в траур“ (58).

Хулио Кортасар (1914-1984) е аржентински писател и поет, представител на направ-

лението магически реализъм, автор на няколко експериментални романа и на множес-
тво разкази.
Противопоставя се на диктаторския перонистки режим и през 1951 г. се възползва от
отпуснатата му от френското правителство стипендия и емигрира във Франция, където
остава до края на живота си. Там работи като преводач за ЮНЕСКО. Освен това пре-
вежда и художествена литература. През последните си години активно се ангажира с
левичарски каузи в Латинска Америка, подкрепяйки Кубинската революция и санди-
нисткото правителство в Никарагуа. Литературната му активност намалява. Кортасар
умира от левкемия в Париж.

Ърнест Хемингуей (1899-1961) е роден в Оак Парк, Илинойс и започва да пише на

17-годишна възраст като репортер към вестник в Канзас сити. Записва се като доброво-
лец в I-та световна война и е изпратен в Италия като шофьор на линейка. Ранен е и
прекарва доста време по болници. Там среща сестра Хана Агнес фон Куровски и тяхната
любовна афера е в основата на романа му „Сбогом на оръжието“.
След завръщането си в Америка отново започва работа като репортер и скоро е изп-
ратен обратно в Европа. През 1923 г. се жени за първи път. През 20-те години става член
на група американски писатели, живеещи в Париж, които описва в своето първо зна-
чимо произведение „Слънцето изгрява“ (1926). На добър успех се радва и романът
„Сбогом на оръжието“ (1929), който изследва трагедията на обикновения човек в ада
на войната. Интересен факт, свързан с този роман, е открадването на ръкописа му, което
принуждава писателя да го напише отново. При това повторно възстановяване той има
време да дообмисли и поправи творбата. Хемингуей изчиства до такава степен езика си,
че той придобива почти журналистическо, документално звучене. Тази стегнатост на
фразата става основна черта на неговия авторски стил, който е революционен за времето

209
си, защото доминиращ в литературата тогава е тежкият викториански стил с неоготи-
чески детайли.
Хемингуей използва своя опит като репортер по време на Гражданската война в Ис-
пания като основа за романа „За кого бие камбаната“. Други негови творби са „Зеле-
ните хълмове на Африка“ (1935), „Да имаш и да нямаш“, „Краткото щастие на Фран-
сис Макомбър“, „Снеговете на Килиманджаро“, „Безкраен празник“. Неговият изчис-
тен стил, пестеливият диалог и склонност към почти документален изказ са особено
ясно видими в разказите му, някои от които са събрани в сборниците „В наше време“,
„Мъже без жени“, „Победителят нищо не печели“. Хемингуей дължи славата си до
голяма степен именно на своите разкази, които придобиват статуса на култова литера-
тура.
Новелата „Старецът и морето“ (1952) има огромен успех и му спечелва две прес-
тижни награди: „Пулицър“ през 1953 и Нобелова награда на следващата година.
В края на живота си Хемингуей страда от проблеми с алкохола, множество здравос-
ловни проблеми и тежка параноя, която го подтиква и към самоубийството, с което за-
вършва живота си.

Уилям Сароян (1908-1981) е роден във Фреско, Калифорния, в семейството на ар-

менски преселник като четвърто дете. Известно време бащата е свещеник в арменската
община, после наема малко стопанство с лозе. Когато умира, Уилям е едва на две го-
дини. Майката изпада в такава нищета, че докато си намери работа, се принуждава да
прати детето в приют. Още тринадесетгодишен Сароян тръгва да си търси работа.
Уилям Сароян започва да пише от малък. Той не измисля фантастични истории и за-
бавни приключения, а описва онова, което вижда около себе си, което сам изпитва и
чувства. За пръв път негов разказ се отпечатва през 1933 година в едно списание, а после
и в годишния сборник „Най-добрите разкази“. Година по-късно повестта „Смелият
юноша на въздушния трапец“ има такъв шумен и сензационен успех, че младият автор
е поканен в Холивуд.
Сароян става професионален литератор. Започва да пише разкази, драми и романи.
До смъртта си публикува над 60 книги. Корените на неговия светоглед са свързани със
света на обикновените хора: работници и скитници, фермери, дребни чиновници, зана-
ятчии и търговци – хора, на които много рядко сполуката и щастието се усмихват, но
чиито гости често са несгодата и бедата.
След включването на САЩ във Втората световна война Сароян постъпва в армията и
служи като редник в американските войски в Европа. През 1943 г. 35-годишният Сароян
се жени за осемнайсетгодишно момиче. От този брак има две деца – Арам и Люси. След
шест години двамата се развеждат, след две години отново се женят и после пак се раз-
веждат – този път окончателно.

Франк О’Конър (1903-1966) е роден в Корк, Ирландия под името Майкъл О’Доно-
ван. Семейството му е бедно и той остава единствено дете. Майка му работи като прис-
лужничка, докато баща му е алкохолик, който не одобрява това, че синът му чете книги
вместо да се бие с останалите деца. Често го обижда и тормози. Детето намира утеха и
закрила при майка си. О’Конър идеализира майка си и дори си признава, че е „мамино
дете“.
О’Конър разбира, че единственият начин да избяга от тежката семейна атмосфера е
образованието. Писането винаги го е привличало с особена сила. Макар да започва

210
друга работа, той не изоставя писането и го прави свое хоби. За да скрие своите зани-
мания от работодателите си приема псевдонима О’Конър, което е моминското име на
майка му. Написва около 150 разкази, романи, пиеси, поезия и две автобиографични
книги. Голяма част от разказите му са свързани с ирландското семейство и са почерпани
от неговия живот и опит. Подобно на много други свои сънародници, през 1921 г. става
член на Ирландската републиканска армия (ИРА). През 1931 г. излиза първият му сбор-
ник с разкази, а на следващата година първият му роман „Светецът и Мери Кейт“.
Макар известно време да живее в САЩ, писателят никога не прекъсва връзките си с
родината. Преподава в Харвард и Северозападния университет в САЩ. През 1961 г.
получава удар и се завръща в Ирландия.

Карел Чапек (1890-1938) е един от най-известните чешки писатели и драматурзи.

Учи философия в Прага, Берлин и Париж. След 1917 г. се занимава с журналистика.
Започва да публикува през 1907 г. Голяма част от ранните му разкази са написани в
съавторство с брат му Йозеф Чапек. Търсенията на Чапек съвпадат с влиянието, което
оказват прагматизмът и релативизмът върху философските възгледи на писателя –
представата за „множественост“ на истините. Световна известност му носят социално-
фантастичните произведения: драмите „R.U.R.“ (1920 г.), „Средството на Макропу-
лос“ (1922 г), романите „Фабрика за Абсолют“ , „Каркатит“.
В края на 20-те и началото на 30-те години пише главно хумористични произведения
от малките жанрове: сборници „Разкази от единия джоб“, „Разкази от другия джоб“,
„Апокрифи“ (1932 г.). Връх в творчеството му е романът „Война със саламандрите“
(1936 г.).
Причините за смъртта на Чапек и до днес остават неизяснени. Тя предизвиква серио-
зен обществен шок в Чехословакия, тъй като близо двайсет години писателят е колум-
нист в популярния ежедневник „Лидове новини“ и неговите колонки са четени с изклю-
чителен интерес. Смъртта му се приема като загуба на един от най-високо ценените
обществени корективи.

Хайнрих Бьол (1917-1985) е роден в Кьолн в либерално католическо семейство. През

30-те години успешно устоява да не бъде включен в Хитлеровата младеж. Става чирак
в книжарница, а после учи немска литература и класическа филология в Кьолнския уни-
верситет. Призован е във Вермахта и шест години участва във Втората световна война.
Воюва във Франция, Румъния, Унгария и Съветския съюз; раняван е четири пъти, преди
да бъде пленен от американците през април 1945 г. и изпратен в лагер за военноплен-
ници. След измръзване Бьол изгубва пръстите на краката си. Същата година се завръща
в разрушения си роден град и продължава следването си по германистика. През 1947 г.
започва да пише и да публикува кратки разкази, които го изявяват като проницателен
психолог и сатирик, майстор на малката форма.
Първият роман на Бьол е публикуван през 1949 г. Следват много други романи, раз-
кази, радио-пиеси и сборници с есета. Световно признание си спечелва с романите „Дом
без стопани“, „Билярд в девет и половина“, „Възгледите на един клоун“, „Групов пор-
трет с дама“, „Изгубената чест на Катарина Блум“. Стилът на Бьол се отличава с
простота на изказа и силна въздейственост. Характерно за Бьол е вглеждането в харак-
терите на своите герои, в ситуациите и предметния свят, който осъществява сюжетната
завръзка в разказа. През 1972 г. Хайнрих Бьол получава Нобелова награда.

211
 Алберто Моравия (1907-1990), наричан „баща на италианския неореализъм“, е ро-
ден в семейство от средната класа. Като малък често боледува и прекарва принудител-
ните си престои на легло в четене. По-късно става журналист. Предприема много пъту-
вания и научава няколко езика.
Първият му роман „Безразличните“ е издаден, когато Моравия е на 22 години. По
това време в Италия на власт вече е Бенито Мусолини. Официалната критика и власт го
приемат враждебно. Забраняват публикациите му. Около девет месеца е принуден да се
укрива в обор в планината. Спасяват го настъплението на американската армия през
1944 и краят на Втората световна война. Веднага след войната Моравия издава няколко
романа, най-известният сред които е „Римлянката“. Моравия, който вижда в жената
по-висше създание от мъжа, създава много силни женски образи. Други негови книги
нападат дясната политика, фалшивото морализаторство и корупцията.
През 1952 г. творчеството му отново е забранено, този път от Ватикана. Пише няколко
сценария, а по романите му са заснети прочути филми като „Чочарка“, „Конформис-
тът“, „Римлянката“.

Съмърсет Моъм (1874-1965) е роден в Париж като шесто последно дете в семейст-
вото на съветник към Британското посолство. Неговото силно заекване обаче го откло-
нява от семейната традиция за професия в областта на правото. На десетгодишна въз-
раст остава сирак и е изпратен в Англия при чичо си. Този лек недъг прави младия Моъм
срамежлив и необщителен – повече наблюдател отколкото участник в събитията, което
качество обаче се оказва много полезно по-късно в кариерата му на писател.
Първата му пиеса „Мъж на честта“ е поставена през 1903. Успехът ѝ, последван и
от други, му спечелва слава, пари и място в британското общество.
Под прикритието на репортер Моъм работи за британското разузнаване в Русия по
време на Октомврийската революция през 1917 г., но крехкото му здраве прави невъз-
можна кариерата му в тази насока. Освен романи и пиеси той пише и няколко пътеписа,
както и над 10 сборника с разкази. През 1928 Моъм се установява във Франция, където
прекарва останалата част от живота си. Макар да е женен за известна дизайнерка, по
време на брака той има хомосексуална връзка с един американец. След като ситуацията
излиза извън контрол за съпругата му, двамата се развеждат. Моъм се мести в луксозна
вила на Френската Ривиера, където към него се присъединява американецът. Въпреки
това Моъм продължава да пише всеки ден по няколко часа, като не се отказва и от сво-
ите екзотични пътувания.
По време на Втората световна война писателят живее в САЩ и става много популя-
рен в Холивуд. Голяма част от разказите и пиесите му са филмирани и продължават да
се екранизират и до днес. След войната се връща във Франция и продължава да пише и
да се забавлява. По-голяма част от романите му са публикувани и на български език:
„Луна и грош“ ,„Театър“, „Острието на бръснача“, „Вино и баници“, „Тогава и сега“,
„Горе във вилата“, „Госпожа Крадък“, „Души в окови“, „Каталина“, „Една любов в
Париж“, „Цветният воал“. Своят литературен опит той събира в книгата „Равносмет-
ката“.

Ъруин Шоу (1913-1984) е американски писател, драматург и филмов сценарист. Ро-

ден е в Южен Бронкс, Ню Йорк в семейство на руски евреи. Започва да пише пиеси,
сценарии и материали за различни радиопредавания на 21-годишна възраст. Участва

212
във II световна война. Първият му роман „Младите лъвове“, отглас от опита му от сра-
женията в Европа, е публикуван през 1949 г., има голям успех и е филмиран. По време
на маккартизма е обявен за комунист и включен в черния списък на Холивуд, което го
принуждава да напусне Америка и да се пресели в Европа. Там той живее в продълже-
ние на 25 години – предимно в Париж и Швейцария. Появяват се известните му романи
„Луси Краун“ (56), „Две седмици в друг град“ (60), „Богат, беден“ (70), „Вечер във
Византия“, „Хляб по водите“ (81), „Приемливи загуби“ (82). Шоу е ценен и като автор
на многобройни разкази. Някои от творбите му са успешно филмирани.

Алън Силитоу (1928-2010) е британски писател. Ражда се в работническо семейство.

Едва 14-годишен напуска училище и започва работа във велосипеден завод. По-късно
постъпва в армията. Зачислен е към авиационните части и е изпратен в Малая. По време
на службата се разболява от туберкулоза. През двете години, които прекарва в болница,
чете и пише стихове. След като получава пенсия по инвалидност, заминава за Франция,
а впоследствие се заселва в Майорка. Повечето от произведенията му имат автобиогра-
фичен характер. Творбите му звучат непримиримо, което кара повечето критици да го
причисляват към т.нар. поколение на сърдитите млади хора. Най-известното му произ-
ведение е „Самотният бегач на дълги разстояния“ (1959).

Карлос Фуентес (1928) е мексикански писател, драматург, журналист и дипломат.

Баща му е дипломат и това предопределя съдбата на Фуентес като личност с богато
впечатление от много култури и страни. Семейството живее дълги години в САЩ и в
Чили. През 1944 г. Фуентес се завръща в Мексико. Завършва право. Следвайки стъпките
на родителите си, също става дипломат и работи в Париж и Лондон. Преподава в прес-
тижни университети. Фуентес е един от творците, които допринасят за оформянето на
стила магически реализъм. Голяма част от творбите му, които се занимават с пробле-
мите на мексиканската идентичност и история, са синтез от действителността и въобра-
жението, излизащи извън границите на времето и пространството.

Рей Бредбъри (1920-2003) е американски писател, роден в Уокиган, Илинойс. Завър-

шва гимназия и макар формално образованието му да приключва, той става „студент на
Живота“, като продава вестници по улиците на Лос Анджелис. Прекарва нощите в об-
ществената библиотека, а дните си на пишещата машина. Става професионален писател
през 1943 и публикува голям брой разкази в периодичния печат. През 1947 г. издава
сборника „Тъмен карнавал“.
Става известен с излизането от печат на „Марсиански хроники“ (1950), описващи
първите опити на земляните да колонизират Марс. Следват „Илюстрираният мъж“ и
„451 градуса по Фарентфайт“ (1953), смятана от мнозина за неговата най-добра
творба. Други обичани книги на Рей Бредбъри са „Вино от глухарчета“, „Хапче за ме-
ланхолия“, „Възпявам електрическото тяло“. Писателят е публикувал повече от 30
книги, 600 разказа и много поеми, есета и пиеси. Негови разкази присъстват във всички
ученически антологии. Носител е на множество награди – „О. Хенри“, „Бенджамин
Франклин“, Световната фентъзи награда за цялостен принос, степента гранд-мастер от
Асоциацията на писателите фантасти. Женен е от 1947 г. и със съпругата си Меги имат
четири дъщери и осем внуци.

213
 Херман Хесе (1877-1962) е немски и швейцарски писател, носител на Нобелова наг-
рада. След завършване на средното си образование започва работа като чирак в книжар-
ница в Тюбинген. Прекарва сред книгите не само работните, но и почивните си дни,
изучавайки немските класици. През 1900 е освободен от военна служба заради амбли-
опия, от която, както и от невралгия и постоянно главоболие, страда през целия си жи-
вот. През 1904 е публикуван романът „Петер Каменцинд“, който му носи популярност.
След него Хесе напуска работата си и до края на живота си се издържа като писател.
След Първата световна война, в която се записва като доброволец, той изпада в тежка
криза и е подложен на психотерапия. Така се запознава с Карл Юнг. През 1919 г. се
премества в Швейцария и по-късно получава швейцарско гражданство. От този период
са романите му „Демиян“ (1919), „Сидхарта“ (1922), „Степният вълк“ (1927).
Хесе наблюдава със загриженост вземането на властта в Германия от националсоци-
алистите. През 1933 г. помага на Бертолт Брехт и Томас Ман да напуснат страната, обя-
вява се публично в защита на известни евреи. Въпреки това е обвиняван в подкрепа за
режима, тъй като не заявява ясна политическа позиция. В същото време от края на 30-
те години издаването на произведенията му в Германия е забранено. Изолирайки се от
политическите конфликти и Втората световна война, Хесе работи върху романа си
„Игра на стъклени перли“, който е издаден през 1943 г. в Швейцария. През 1946 г. Хесе
получава Нобелова награда.

Иво Андрич (1892-1975) е най-значимият писател от бивша Югославия през 20 век.

Роден е в Долац край Травник, Босна. Учи във Вишеград и Сараево. Взема участие в
дейността на организацията „Млада Босна“. Следва във философския факултет на Заг-
ребския университет, Виена и Ягелонския университет в Краков. През 1918 г. излиза
първата му книга „Ех Ponto“. От 1920 г. започва дългогодишната му дипломатическа
кариера. През 1941 г. окончателно се завръща в Белград, където живее в усамотение и
работи над романите си. През 1945 г. излизат от печат трите му романа: „Мостът на
Дрина“, „Травнишка хроника“ и „Госпожицата През 1963 са издадени първите му
„Събрани съчинения“ в десет тома, а посмъртно през 1976 – незавършеният роман
„Омер паша Латас“, сборникът с разкази „Къща в усамотение“. През 1961 г. на Иво
Андрич е присъдена Нобелова награда. Сумата от наградата писателят дарява за разви-
тие на културата на Босна и Херцеговина.

Ромен Гари (1914-1980) (псевдоним на Роман Кацев) е френски писател от руско-

еврейски произход, литературен мистификатор, кинорежисьор, военен и дипломат. Той
е единственият двукратен лауреат на престижната литературна награда „Гонкур“: през
1956 г. под вече утвърдения си псевдоним Ромен Гари и втори път, през 1975 г., като
Емил Ажар.
Роман Кацев е роден в град Вилнюс. Майката на бъдещия писател е провинциалната
актриса и имигрира с него във Варшава, когато момчето е на три години. През 1928 г.
майката и синът се установяват във Франция, в Ница. Ромен изучава право. През 1938
г. служи в авиацията, воюва като пилот в Европа и Африка. След войната се връща във
Франция и е поканен на служба като дипломат и търговски аташе. Първото му дипло-
матическо назначение е в България. През 1945 г. публикува първия си роман „Евро-
пейско възпитание“. Ромен Гари бързо става един най-популярните писатели във Фран-
ция. През 1956 г. за романа си „Корените на небето“ получава наградата „Гонкур“.
Ромен Гари има вкус към мистификацията. След като през 1974 г. прави сензация с

214
първия си роман под името Емил Ажар „Голям гальовник“, Гари упорито отрича пред-
положенията, че той стои зад псевдонима. Така с присъдената му през 1975 година наг-
рада „Гонкур“ за романа „Животът пред теб“, Гари става единственият писател, двук-
ратен носител на наградата, която иначе по регламент се присъжда само веднъж в жи-
вота.
Депресиран поради напредналата възраст, Ромен Гари се застрелва с куршум в устата.
Истината за литературното му превъплъщение излиза наяве около половин година след
смъртта на Гари, когато синът и издателят му решават да публикуват предсмъртната му
изповед „Животът и смъртта на Емил Ажар“. Някои негови книги са екранизирани.

Греъм Грийн (1904-1991) е един от най-четените английски писатели на XX в. Прик-

люченията и напрежението на действието са постоянни елементи на неговите романи и
много от книгите му са успешно филмирани. Макар няколко пъти да е предлаган за
Нобелова награда, писателят така и не я получава.
Роден е в Бъркамстед, Хертфордшър като четвърто от шестте деца в семейството. Той
е срамежливо и чувствително дете, не обича спорта и често бяга от училище, за да чете
приключенски книги. След завършване на университета се премества в Лондон, започва
работа в „Таймс“ и се жени. Първият роман, който пише, е отхвърлен от издателите.
Успехът му идва с публикуването на „Мъжът в мен“. Следващите му два романа не са
приети добре, но последвалата книга „Ориент експрес“, написана с цел да забавлява
публиката, му носи добри финансови постъпления. Работи и над сценарии за „Туенти
сенчъри фокс“. Най-известен филм по негов сценарий е „Третият мъж“.
Греъм Грийн започва своето знаменито пътуване по света отчасти за да задоволи
страстта си към приключения и отчасти за да търси материал за своите романи. По
време на Втората световна война работи за Британските тайни служби в Сиера Леоне,
което става основа на романа „Същността на нещата“, финансовият успех позволява
на Греъм Грийн да живее удобно и комфортно в Лондон, Антиб и Капри. Има много
извънбрачни връзки и сам признава, че е бил „лош съпруг и непостоянен любовник“.
Някои от по-известните му романи, преведени и на български език, са: „Нашият човек
в Хавана“, „Безнадежден случай“, „Пътешествие с леля ми“, „Десетият“, „Доктор
Фишер от Женева или Бомбена вечеря“, „Комедиантите“, „Монсеньор Кихот“, „Тре-
тият“, „Падналият идол“, „Човешкият фактор“.

Маргарет Драбъл (1939) е английска писателка, биограф и критик. Автор е на 17

романа, като първият се появява през 1963 г. Темите на романите ѝ са взаимовръзката
на съвременното английско общество и неговите отделни членове, разкривайки тъмните
страни на една сравнително богата страна. Повечето от героите ѝ са жени. Макар твор-
бите ѝ да се базират на собствения ѝ опит, те не са автобиографични. През 2008 г. Дра-
бъл получава титлата дама на британската империя.

Джон Ъпдайк (1932-2009) е американски писател, роден в Рединг, (Пенсилвания),

където е живял до навършване на 13 години. Детството му е самотно, белязано от псо-
риазиса и заекването. Запълва времето си с четене. По-късно завършва английска фило-
логия в Харвард и работи в списание „Ню Йоркър“, където публикува стотици свои раз-
кази и статии. Най-известните му произведения са „Вещиците от Ийстуик“, „Кента-
върът“, „Двойките“, „Бразилия“ и тетралогията за Заека, за която получава наградата
„Пулицър“. Публикувал е 22 романа и още дузина сборници с къси разкази, освен това

215
и поезия, литературна критика и детски книжки. В произведенията му се разглеждат
секса, вярата и смъртта и тяхната взаимовръзка.

Кърт Вонегът (1922-2007) е американски писател, роден в Индианополис. Когато

японците нападат Пърл Харбър, той се записва доброволец в армията. Изпращат го в
Европа, като през декември 1944 г. попада в плен. Отвеждат го в Дрезден и той е един
от малкото оцелели след масираните бомбардировки на града. След окупирането на
града от руснаците, Вонегът е репатриран в САЩ.
Следва антропология в Чикагския университет. Веднага след завръщането си се жени
за своя приятелка от детинство. Имат две дъщери и един син, а също така осиновяват
трите деца на сестрата на Вонегът, която умира от рак.
В началото на 50-те години негови разкази започват да се появяват в различни вест-
ници и списания. Първият му роман „Механично пиано“ (1952) е фантастична история
с голяма доза черен хумор. До появата на „Кланица 5“ през 1969 г. той пише няколко
романа без да бъде забелязан от публиката – „Сирените на Титан“ (1959), „Майка
нощ“ (1961), „Котешка люлка“ (1963), „Бог да ви поживи, мистър Роузуотър“ (1965).
Появилата се през 1973 г. „Закуска за шампиони“ заедно с „Кланица 5“ са избрани сред
стоте най-добри англоезични книги на века. Тя е убийствена сатира за войната, сексу-
алната революция, расизма, успеха, политиката и замърсяването на Америка. Романът
е филмиран. Следват романите „Фарс или никога повече самота“ (1976), „Затворни-
кът“(1979), „Точният мерник“ (1982), „Галапагос“ (1985), „Синята брада“ (1987),
„Фокус-бокус“ ( 1990).
Кърт Вонегът е прочут с оригиналния си стил и честа нецензурна игра с думи, с кон-
текст и дори с рисунки. Романите на Вонегът изобразяват реалността, съпоставяйки я с
фантастични антиутопии.

Милан Кундера (1929) е чешки писател, който през 1975 г. емигрира във Франция.
Автор е на книги както на чешки, така и на френски език. Най-известни сред тях са
„Шегата“ (1967), „Книга за смеха и забравата“ (1979), „Непосилната лекота на би-
тието“ (1984).
Милан Кундера е роден в Бърно. Баща му е известен музиколог и пианист. Самият
Милан Кундера също свири на пиано. Кундера е един от известните интелектуалци,
участвали в Пражката пролет през 1968 г. Изказванията му срещу окупацията на стра-
ната от войски на Варшавския договор довеждат до забрана за публикуването на негови
произведения и до изключването му от Комунистическата партия през 1970 г.
През 1975 г. Кундера е поканен да преподава в университета в гр. Рен, Франция. Пред
тогавашното ръководство на Чехословашката комунистическа партия за писателя се
застъпва лично съпругата на френския президент. През 1981 Кундера получава френско
гражданство.
През 1963 г. излиза от печат първият му сборник с разкази „Смешни любови“, пос-
ледван от „Втора тетрадка смешни любови“ и „Трета тетрадка смешни любови“.
През 1965 дописва романа „Шегата“, който близо две години се чете в ръкопис от при-
ятели и анонимни читатели, а издаден две години по-късно, се радва на изключителна
популярност.

216
ПЕТДЕСЕТ ВЕЛИКИ РАЗКАЗВАЧИ
СБОРНИК РАЗКАЗИ
ТОМ II
първо издание

Редактор: Пламен Мавров

Предпечатна подготовка: Петър Мавров
формат 84/108/32
Печатни коли 24
Печат „Инвестпрес“ АД, София
ИК „Кронос“

https://4eti.me

ISBN 978-954-366-029-2

За мнения и предложения електронният адрес на ИК „Кронос“ е:

ikkronos@yahoo.com
Пълният каталог на изданията на ИК „Кронос“
можете да намерите на адрес
www.ikkronos.com

За поръчки на адреси: www.helikon.bg

и в Интернет-книжарницата www.bgbook.dir.bg