Annotation

Опасни страсти, разврат, съдбовни обрати…

Светският живот в България не е толкова лъскав и безгрижен, колкото

изглежда! Какво реално се крие зад маската на успеха? И каква е цената, която
всеки трябва да плати, за да се задържи на върха?
Те са богати и известни, но са изправени пред криза, след която животът им
няма да е същият. Ще успеят ли да се изправят след жестокия удар, или това ще
бъде краят им?
В този роман за житейските възходи и падения се преплитат съдбите на брат и
сестра. Двамата тръгват от мизерното съществуване в краен столичен квартал, за да
покорят големия град и да оглавят класациите за най-красивите и желани българи.
Борис Иванов е собственик на най-модерните и посещавани софийски заведения, а
Даниела — модел на „Плейбой“ и участник във „ВИП Брадър“. Но както често се
случва в живота, точно когато си на върха, съдбата те подлага на изпитание, за
което в повечето случаи не си подготвен. Какво ще направиш тогава? В коя посока
ще поемеш?
Един мъж тръгва на пътуване до десет чудотворни места в България в търсене
на смисъла, на вярата и на силата да преоткриеш по-доброто си Аз.

Събитията и героите в тази книга са художествена измислица и всяка

прилика с действителни лица е случайна. В романа обаче има и истории, които са
разказани достоверно.

Венета Райкова — Инсомния

1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
 17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
ЕПИЛОГ
Информация за текста
Венета Райкова — Инсомния
На Патрик, за да вярва, че чудесата съществуват
1

Май 2016 г.

Даниела поклащаше бедра в ритъма на музиката на едно от най-

впечатляващите партита, на които беше ходила през последните десет години. А тя
беше ходила на много! Като модел на „Плейбой“ получаваше покани за всичко, на
което момиче като нея си струваше да присъства. Тази вечер така нареченото
светско общество се беше събрало в бара на последния етаж на известен хотел в
центъра на столицата. Шампанското беше „Дом Периньон“, а хайверът — добре
изстуден и от най-скъпият — руски.
— Какво празнуваме? — попита я русото симпатично момиче до нея.
— Ергенската вечер на онзи бизнесмен — Даниела посочи с поглед към един
от мъжете в бара.
— Ясно! Чака ни страхотна нощ! Ти май не се сещаш коя съм, а?
— Не, да ти кажа честно — отвърна Даниела и впи сините си очи в
блондинката пред себе си.
— Е, толкова ли съм се променила? Аз съм Веси, снимахме рекламен каталог
заедно на морето преди шест-седем години. Ти беше гадже с фотографа, а аз с
асистента му.
— Божеее, не можах да те позная! Здравей, миличка! — Даниела я прегърна
сърдечно и я разцелува по бузите.
— Знам, качила съм две-три килца, но нали наскоро родих! Планирала съм да
направя една пречистваща диета и скоро пак ще съм във форма.
— Да, прочетох, че си се омъжила за онзи красавец актьор и си родила.
Честито!
— Между нас да си остане, от седмица сме разведени. Не казвай на никого.
— Е, на кого да кажа? Ама не се ли оженихте едва преди година? — опита се
да надвика музиката Даниела.
— Да, това ми беше най-голямата грешка! Никога не се жени за български
актьор. Бедни са като църковни мишки. Един-двама взимат добри пари, но по-
голямата част гладуват. Моят седеше по цял ден вкъщи и чакаше да му се обади
някой продуцент и да го вземе за „голямата роля“, но така и никой не му се обади.
Свършихме парите и се разведохме. Това е цялата истина. Но да си остане между
нас. — Веси надигна чашата си с ледено шампанско.
— Разбира се — обеща Даниела и й се усмихна.
— Много ми приличаш на Джиджи Хадид, имаш нейните нацупени плътни
устни и сини очи. И косата ти е като нейната — светла и на вълни! С тази
безупречна външност сигурно още изкарваш добри пари от снимки?
— Благодаря ти за комплимента! Тя е една от трите най-известни манекенки в
света в момента! Ех, ако можеше и нейните пари да имам, а не само визията й…
 — Не вървят ли нещата? — изненада се Веси.
— Не, няма пари напоследък. Толкова ми липсват старите славни времена.
Когато започвах преди десет години, имаше реклами, ревюта, а сега нищо не се
произвежда и нищо не се рекламира. Тази криза съсипа всичко!
— Гадже нямаш ли си, за да те издържа? — полюбопитства Веси.
— Точно сега не. Оглеждам се за нещо ново и заможно!
— И аз! Дано тази вечер да ни се отвори парашутът! Не трябва да губим време,
че виж каква конкуренция имаме.
Двете се изкикотиха, направиха предвзети муцунки и предизвикателно
надигнаха чашите си с шампанско. А после впериха замечтани погледи в златните
кубета на „Александър Невски“ с надеждата щастието да им се усмихне тази вечер
и да си хванат по някой паралия! Но около тях имаше поне още трийсетина
красавици, залепили най-сексапилните си усмивки на старателно гримираните си
лица, всяка една от тях дошла със същата цел. Диджеят пускаше последните хитове
и всички те се поклащаха предизвикателно в ритъма на музиката като в транс. От
време на време отиваха до тоалетните, за да оправят гланца на устните си и за
линия кокаин. Момичета бяха млади и горещи, а мъжете — богати и успели.
Перфектна комбинация за перфектна вечер!
Някакъв красив непознат се приближи до Даниела. Не й се представи, а
направо й предложи:
— Искаш ли да продължим вечерта на друго място?
— Партито едва започна, защо да ходим на друго място? — отвърна Даниела,
докато оглеждаше скъпите му дрехи.
Беше облечен със светли дънки, меки мокасини и риза с типичния животински
принт на Cavalli. Часовникът на ръката му беше Patek Philippe от солидно розово
злато. Тя знаеше цената на този модел — 51 хиляди долара. Беше се обучила да
познава скъпите часовници, знаеше каталозите им наизуст и те бяха критерият, по
който определяше с кой мъж нямаше да си губи времето. Този определено не беше
голтак и ако си изиграеше картите добре, нямаше да се чуди кой ще я заведе на
море това лято. В лицето не беше нещо особено, но тялото му си го биваше — и
през дрехите ставаше ясно, че е мускулесто и добре тренирано. Усмихна му се и го
погледна в очите. Погледът му не й хареса — студен и малко налудничав, но си
каза, че може и да не го е преценила добре.
— Идваш ли, какво реши? — прекъсна размишленията й той.
— Как се казваш?
— После ще ти кажа, хайде!
Непознатият я хвана за лакътя и я поведе. Даниела успя само да се усмихне, да
смигне през рамо на Веси и тръгна с него. Какво пък толкова? Защо да се дърпа?!
Щяха да си изкарат страхотно където и да отидат. Тъкмо нямаше да има
конкуренция за вниманието му, мислеше тя, докато излизаха от бара.
На паркинга пред Народното събрание се качиха в спортен мерцедес. Колата
беше нова и скъпа, не че беше очаквала нещо друго.
— Къде отиваме? — попита го и се усмихна предизвикателно.
 — Сега ще видиш — каза той, пусна музиката да гърми в колата и излезе от
паркинга.
Даниела заоглежда скъпата кожена тапицерия. После премести погледа си
върху него. Той гледаше право напред и не й обръщаше внимание. Нищо, помисли
си тя, раздава го тежък, не е по приказките, дано в секса да е добър. Най-вероятно я
караше към дома си, защото беше нетърпелив да останат насаме. Тя нямаше нищо
против, не искаше да се прави на недостъпно момиче. А и харесваше загадъчните
мъже.
Видя, че пресякоха Околовръстното шосе и се отправиха към кварталите в
полите на Витоша. Сигурно имаше голяма къща там. Музиката гърмеше и дори да
искаше, нямаше как да го попита каквото и да било. Пушеше й се, но не смееше да
запали в колата. Самият той не посегна към цигарите. Зачуди се дали да не напише
съобщение на приятелката си Теди, за да й разкаже с какъв баровец се е уредила, но
после се отказа от идеята. Теди не пожела да дойде с нея тази вечер, така че нека
сега да се чуди как си прекарва. Имаше време, утре щеше да й разкаже всичко…
Забеляза, че подминаха и последната къща в Бояна. А колата продължаваше да
се носи по тесен път по склона на Витоша. Зачуди се къде ли отиват, не можеше да
се ориентира в тъмното. Беше ходила на Копитото, но това ли беше пътят, не
помнеше. Дали отиваха в ново заведение, което не знаеше, или пък в някоя
романтична къща в планината? Реши да попита:
— Къде отиваме? — почти успя да надвика музиката.
Той не отговори, затова тя повтори въпроса си по-силно:
— Къде отиваме?
— Почти пристигнахме — отговори той, без да я поглежда.
После намали скоростта и плавно зави. Озоваха се на тесен черен път, който
водеше навътре в гората. След малко пътя свърши на малка полянка. Мъжът загаси
двигателя. Заобиколи колата и отвори вратата.
— Слизай! — нареди й властно.
— Какво ще правим тук, не ми се слиза, много е тъмно, нищо не виждам, може
да си счупя токчето — започна да нарежда предвзето Даниела.
Мъжът не отговори, дръпна я за ръката и я измъкна от колата.
— Какво става? — Даниела се опита да се отскубне, но не успя. — Това
някаква шега ли е? Какво ще правим в гората? Искам да се прибираме.
Пляс! Шамарът му я изненада и направо отвъртя главата й. Пляс! Още един
шамар! Даниела изпадна в шок, не можеше да разбере какво й се случва. Какъв
беше този мъж и защо я биеше? Не беше недоволно бивше гадже, нямаше и кой и
защо да й отмъщава. Третият шамар беше толкова силен, че направо я събори на
земята. А после мъжът започна да я рита. Даниела се сви на кълбо и се опита,
доколкото е възможно, да се предпази. Но болката беше толкова силна и имаше
чувството, че всеки момент ще загуби съзнание. Събра сили и започна да крещи с
надеждата някой в тази гора да я чуе. Тогава мъжът се нахвърли като див звяр
отгоре й, затисна я с тялото си и с едната си ръка запуши устата й. А с другата
бръкна под роклята и скъса бикините й. Даниела изпищя и започна да се бори.
Блъскаше го с всичка сила. Опита се да вдигне коляното си и да го нацели в
слабините, но не успя. Той беше прекалено напорист, за да може със своите
петдесет килограма да му се противопостави. Видя го да разкопчава ципа на
дънките и се вцепени от ужас. Какъв беше този психопат, защо я биеше, чудеше се
тя, докато се отбраняваше с последни сили? Ясно и беше, че иска да я изнасили, но
защо? Ако беше я завел в дома си, тя щеше да се съгласи да правят секс, иначе защо
изобщо би тръгнала с него? Дали той не се възбуждаше само когато биеше жени? А
дали не беше болен от СПИН? Едва ли щеше да си сложи презерватив! Искаше ли
да я зарази с нещо този маниак?! Събра последни сили, вдигна ръката си и одра с
дългите си нокти лицето му. Той изръмжа и притисна с ръка мястото, а тя използва
момента да се отскубне.
Започна да пълзи по поляната в тъмното. Молеше се да е успяла да избяга.
Страхът от изживения ужас едновременно сковаваше мозъка й и я караше да бърза.
И тогава изведнъж усети тежък удар в гърба. Извика и се сви от болка. Може би
беше взел някакъв дебел клон или нещо подобно… А после дойде и ударът в
главата. Почти загуби съзнание. Видя го надвесен над нея. Усети дъха му върху
кожата си и силния мирис на алкохол. Стисна очи, когато той проникна в нея.
Сгърчи се от болката, която й причиняваше, и загуби съзнание.

В същото време, малко след полунощ, брат й Борис Иванов кацна на летище
София. Прибираше се от кратка разходка до Италия с последното си гадже.
Празноглава манекенка, която се чукаше много добре, но му излизаше твърде
скъпо. От фришопа на летището в Италия го изврънка да й купи парфюм за 1275
евро — L’amour Lalique de Lalique extrait 80. И това след всичките маркови парцали,
които трябваше да й плаща на шопинга в Милано!
Натовари я на едно такси заедно с куфарите й, а самият той се качи на друго.
Живееше сам и това нямаше да се промени, не и след кошмарния развод, който
преживя преди няколко години. Накрая на бракоразводната сага остави на бившата
си жена огромния апартамент, за да отглежда там дъщеря им, и се изнесе под наем.
Оттогава обитаваше затворен комплекс с фитнес и басейн, към който имаше хотел
и ресторант. Беше близо до Околовръстното шосе. Това положение го устройваше
идеално, вече не искаше да губи свободата си за нищо на света.
Таксито спря до бариера на комплекса. Плати на шофьора и слезе. Поздрави
мъжа в будката на охраната, който веднага излезе и предложи да му помогне с
багажа, но Борис отказа.
Всички харесваха Борис! С тази външност нямаше как да не е така?! В лицето
той беше абсолютен двойник на актьора секссимвол Райън Рейнолдс и като него
беше на 40 години. Когато се прибра вкъщи, остави куфара на земята, отвори си
бутилка бира, пусна телевизора и седна на огромния бял диван в хола.
Апартаментът беше обзаведен с най-модерните мебели, внесени специално за него
от Италия. Беше наел дизайнера на заведенията му да сътвори и от апартамента му
истинско бижу и беше много доволен от резултата. Всеки път, когато канеше
приятели в дома си, наблюдаваше с гордост реакцията им, когато обхождаха с
поглед скъпите кристални полилеи и дизайнерските мебели.
Борис Иванов беше собственик на две от най-престижните и посещавани
заведения в София — нощен клуб и ресторант. Едното се намираше на улица
„Раковски“, другото на пъпа на града, и събираха всички млади и успели любители
на скъпата и класна обстановка. Това, което никой не знаеше, бе, че Борис беше
собственик само за пред хората. Истинският собственик — Георги Василев-Жоро
— беше лице от ъндърграунда и переше парите си през заведенията. Двамата се
познаваха от деца, бяха израснали в един и същ блок в „Люлин“. И докато на
единия му беше потръгнало в живота с криминални дейности в мафиотските среди,
другият тънеше в бедност и нищета, докато един ден случайна среща не ги събра
отново. Тогава на Борис му бяха предложили да създаде и развие уж собствен
бизнес със заведения — сделка, която той, разбира се, прие веднага. Замина за
чужбина, видя кое как се прави и се върна пълен с идеи. Жоро му даде парите,
необходими лъскавите заведения да станат факт. Всъщност това не се случи само
на Борис. Шансът да направят „свои“ елитни заведения по онова време получиха и
други момчета. За пред обществото, медиите и данъчните те притежаваха най-
престижните заведения в София и по морето, а истинските собственици оставаха в
сянка.
Борис не се притесняваше от това и беше щастлив, че е известен. Гордееше се
откъде беше тръгнал и къде беше стигнал! В списанията често пишеха, че е един от
най-желаните мъже в България — богат, красив и разведен! Имаше висока заплата
и собствено „Порше 911 Карера“ — кабриолет, червено! Е, не беше точно негова
собственост, по документи се водеше на фирмата, която управляваше заведенията.
Купи го с голям мерак още на старта на бизнеса преди десетина години. После си
взе и джип „Порше Кайен“. Както и купища маркови костюми, обувки и ризи. И се
превърна в нов Борис. Момчето от „Люлин“ беше забравено. Рядко ходеше в
квартала, само по празници, за да види майка си, баща му беше починал. Имаше по-
малка сестра — Даниела. Сега и тя беше голямата работа. Модел на „Плейбой“!
Добре им беше потръгнало и на двамата. При тази мисъл Борис се усмихна и си
легна доволен.

На сутринта се събуди от продължителния звън на мобилния телефон. На

дисплея пишеше „Георги Василев“. Вдигна веднага.
— Трябва да се видим.
— Разбира се! Кога и къде? — попита Борис.
— Слез веднага на паркинга.
Борис скочи от леглото. Намъкна дънки и тениска и се затича към вратата.
Знаеше, че когато Жоро искаше да се видят, не трябваше да задава много въпроси.
Сметките в заведенията бяха точни, нямаше от какво да се притеснява. Но защо
беше тази ранна среща? Нямаше търпение да разбере! Излезе на паркинга и видя
охраната му. Посочиха му да се качи в колата, а те останаха отвън.
— Здравей, какво става?
— Извиках те да поговорим насаме. Трябва да ти кажа, че се разделих със
заведенията. Имам проблеми. Продадох ги. И от днес вече не са мои. Новият
собственик ги затваря, ще прави ремонт и ще търси нов персонал. Ти оставаш без
работа, а аз заминавам завинаги.
— Ама как така? — призля му от новината.
— Налага се. Кризата и мен удари. Заминавам за чужбина спешно. Друго не
мога да ти кажа.
— Има още малко до края на месеца, поне да го изкараме, заплати да дам на
хората и аз имам да взимам.
— Не чу ли?! Нямаш нищо общо вече… Всичко приключи. Дай ми ключовете
от колите.
Борис го погледна изумено и нищо не каза. Бръкна в джоба си и извади
връзката с ключове. Извади от нея два и му ги подаде. Жоро ги повъртя в ръката си
и каза:
— Охраната сега ще ги вземе и двете. От заведенията ключовете ти вече няма
да стават, новите собственици казаха, че днес сменят ключалките.
— И сега какво да правя?
— Не знам, ако се върна един ден, ще ти се обадя! Тръгвам, оправяй се!
Борис усети, че трябва да слезе. Отвори вратата на мерцедеса и с натежали
крака се озова на паркинга. Беше като ударен от бързия влак. Не знаеше какво се
случва. Кимна машинално за довиждане на охраната и тръгна към апартамента.
Когато влезе, се пльосна тежко на дивана и хвана с ръце главата си. Какво по
дяволите стана току-що?! Започна да се задушава. Не му стигаше въздух. Стана и
отвори широко прозореца. Надвеси се и започна да диша дълбоко. Загледа се в
градината на комплекса. Красива и добре поддържана. Дали сега трябваше да се
раздели с гледката и апартамента? Сигурно! Защото фалира! Просто фалира за един
миг. Нямаше спестени пари. Живееше ден за ден. Някои месеци харчеше дори
повече, отколкото получаваше. За да се прави на велик пред приятели и гаджета.
Сега изведнъж кранчето спря. Парите вече ги нямаше. Всичко приключи за
секунда. Защо по дяволите никой не му каза, че всяко нещо, което започва лесно и
бързо, ще приключи по същия начин?!
Отвори бутилка с минерална вода и изля половината в гърлото си. Дишаше
тежко, зави му се свят. Легна на дивана. Какво щеше да прави сега?! Защо се
случваше точно на него?! Замисли се върху гадната си участ и му се доплака.
Тръшна се на пода и се разрева. После от ужас изпадна в унес. Лежеше и не
можеше да мисли за нищо. След час от унеса го извади звънът на мобилния. Видя,
че го търси сестра му, позачуди се дали да вдигне, не му се говореше с никого
точно сега, но след десетото позвъняване реши, че може да е нещо важно:
— Какво става, систър? — започна направо, но като не чу гласа й,
продължи. — Ало, Даниела?
— Не е Даниела — отговори му мъжки глас. — От „Пирогов“ съм. Можете ли
да дойдете веднага?
— Какво става? Кой сте вие?
— Аз съм лекарят, който я прие. Намерена е в безпомощно състояние на
Витоша, докараха я преди малко някакви хора. Чантата й е била до нея, вътре
намерихме телефона й, срещу номера ви беше записано „брат ми“ и затова ви се
обадихме. Елате по най-бързия начин, в критично състояние е.
— Шегувате ли се?!
— Нямам време за приказки. В безсъзнание е. Има опасност за живота й.
Може да не прескочи трапа. Борят се за нея й в операционната.
— Тръгвам веднага…
Борис приключи разговора и скочи от дивана. Все още му се виеше свят и
дишаше тежко, но след това, което чу, трябваше да се мобилизира. Сестра му имаше
нужда от него. Животът беше пред нея! Как така „може да не прескочи трапа“? Ще
умре ли?! Та тя беше само на 27 години! Кой й беше причинил това?! Дали нямаше
някаква грешка?! Затича се към улицата, откъдето се надяваше да хване веднага
такси. Нали вече нямаше кола! Какъв беше този ден?! Все едно адът се беше
отворил…
2

Май 2006 г.

Даниела се погледна в огледалото и видя най-красивата абитуриентка. Слаба и

изящна като порцеланова статуетка. С дълга до земята червена рокля. Беше евтина,
но на нея й стоеше като на принцеса. Бяха трудни години за семейството й. Баща й
Драган беше безработен след цял живот, прекаран на крана в „Кремиковци“. Сега
стоеше по цял ден вкъщи и се наливаше от сутринта с алкохол, вместо да си търси
работа. Майка й Нуша държеше сергия за плодове и зеленчуци на Кооперативния
пазар в „Люлин“, в близост до дома им. А брат й Борис беше барман в кварталното
кафене. Едва свързваха двата края. Затова не поканиха роднини и комшии на бала,
нямаха пари за трапези. Събраха се четиримата в тясното холче. Почерпиха се по
едно кафенце и дерби кола от трилитрова бутилка за лев и десет. Даниела слезе
пред блока, където я чакаше приятел на брат й в сравнително новото си БМВ, за да
я закара до гимназията, където се събираха всички абитуриенти.
А после заедно със съучениците си отидоха в ресторанта на НДК. Даниела
цяла вечер не спря да пие и да танцува. Радваше се, че свършва тъпото училище и
започва истинският живот. Нямаше търпение да си намери работа и да печели свои
собствени пари! Да си намери квартира, да се изнесе от малкото апартаментче, в
което живееха четиримата. Брат й спеше на дивана в хола, родителите й — в
тясната спалня, а тя — в килера без прозорци, пригоден за детска стая. Бяха й
омръзнали теснотията и немотията. Имаше си мечти и големи цели! Искаше да
стане известна и богата! За целта щеше да се пробва като фолкпевица или като
телевизионна водеща. Не знаеше дали има нужните качества, но искаше на всяка
цена да пробие и всички да й завиждат. И да се вози в скъпи коли и да ходи в
тузарски ресторанти с модните си дрехи. В лъскавите списания, които посетители
забравяха в кафенето, където работеше брат й, четеше, че така правят звездите. Ето
това искаше от живота и нямаше да се спре пред нищо, докато не го постигне.
След ресторанта с някои от съучениците й тръгнаха към Студентски град.
Искаха да продължат купона в чалготека. Любимата й певица беше Емилия. Много
й беше интересно дали наистина имаше връзка с Коко Динев и какво щеше да се
случи с любовния им триъгълник с Анелия. Дано една от двете певици да има
участие тази вечер, че да си вземе автограф! Или по-добре да не взима?! Нали
самата тя щеше да става известна, на нея щяха да й искат автографи, нямаше да се
излага като някоя фенка да се бута за автограф върху салфетка!
В заведението беше претъпкано. Музиката гърмеше. Със съучениците й се
сбутаха на масичка в ъгъла и едно от момчетата попита какво ще пие. Нямаше пари
в себе си, но той може би щеше да я почерпи, така че смело си поръча уиски. После
стана да танцува и не седна цял час. Тогава към нея се приближи непознат мъж и я
попита дали е манекенка.
 — Не, не съм. Абитуриентка съм — отговори му веднага Даниела и кокетно се
усмихна.
— Много си хубава. Мислила ли си за кариера?
— Каква кариера? — почти извика в ухото му заради силната музика.
— Аз съм фотограф, мога да те снимам и да те направя известна!
Даниела не повярва на късмета си. Ето това се казва удар. Първа вечер на
свобода и птичето кацна на рамото й. Зачуди се как да му отговори. Какво трябваше
да направи, да му даде телефона си, за да й се обади утре? Или да му откаже? Той я
улесни:
— Казвам се Стефан. Живея наблизо, искаш ли да отидем у нас и да го
обсъдим?
— Кариерата ли? Не може ли да почака до утре, искам тази вечер да се
забавлявам.
— Имам връзки в списанията, ще те предложа за корица някъде, хайде ела да
си поговорим, ще си допием вкъщи — фотографът и се усмихна подкупващо.
Даниела се замисли: хммм…. корица?! Не беше никак зле! Веднъж да се
покаже на корица и работата щеше да потръгне. Сигурно се плащаше много добре,
иначе защо звездите се снимаха постоянно?! Отпи от уискито и огледа Стефан.
Беше около трийсетгодишен, с малко шкембенце и започнал да оплешивява. Но тя
не си търсеше манекен, нито сериозна връзка. Беше загубила девствеността си
преди две години с един съученик, с когото ходиха цяла година. Караха се
постоянно, той я ревнуваше и й правеше проблеми. След този тормоз реши, че не й
трябва постоянно гадже, по-добре да си живее живота и да се забавлява. Какво пък
толкова, нека тогава се позабавлява. Ако този Стефан искаше секс от нея, за да я
вкара в светските среди? По-добре с него, отколкото с някой пъпчасал съученик
или съсед от „Люлин“. Даниела можеше и да е малка, но не беше глупава,
досещаше се как стават някои неща и нямаше да пропусне шанса, който й падна от
небето. В чалготеката беше пълно с хубави момичета, които нямаше да карат
Стефан да ги моли да тръгнат с него към светлото бъдеще.
— Тръгваме ли? — усмихна му се предизвикателно тя.
— Готов съм, хайде — отговори й той и пое към изхода.
Даниела го последва. На паркинга имаше много спрели таксита. Качиха се в
първото и Стефан даде адреса. Не след дълго спряха пред блока му в Студентски
град. Огромен и панелен. Значи не беше богат, помисли си тя. Когато той отвори
вратата на апартамента, подозренията й се потвърдиха. Скромно обзавеждане и
само най-необходимите мебели.
— Настанявай се — каза й Стефан и посочи изтъркания диван в хола. — Сега
ще донеса водка и кола, искаш ли?
— Пих уиски преди малко, да не ги омешам…
— Имам и уиски…
Отвори един шкаф в секцията и извади преполовена бутилка с евтино уиски и
две чаши. Отиде в кухнята и се върна със студена бутилка кока-кола. Седна до нея
на дивана. После й подаде нейната чаша с уиски и каза:
 — Наздраве! За нашето запознанство!
— Наздраве!
Чукнаха се. Отпиха бавно, наслаждавайки се на всяка глътка, и след малко той
попита:
— Имаш ли си гадже?
— Не, не съм по връзките.
— На колко години си?
— Скоро ще навърша осемнайсет.
Стефан остави питието на масата, сложи там и нейната чаша и я придърпа към
себе си за страстна целувка. Тя се отпусна в замаяно от алкохола блаженство и след
малко двамата се озоваха в спалнята. Даниела му се отдаде с удоволствие и сексът
между тях се получи страхотен. Фотографът беше страстен и опитен любовник.
— Много си сладка! Искам пак да те видя — каза й той, докато Даниела
обличаше роклята си.
— И на мен ми хареса! Сексът имам предвид… много си добър! Личи си, че
имаш опит! — Даниела се наведе към леглото и го целуна. — Дай някъде да ти
напиша телефона ми.
— Набери ме направо — издиктува телефонния си номер, а тя го избра. —
Ето, готово, имам ти вече номера, утре ще ти се обадя, може да се видим вечерта.
— Ще чакам да ми звъннеш, сега ще ми дадеш ли пари за такси, че няма как да
се прибера до „Люлин“, а ти си пил и едва ли ще станеш да ме закараш.
— Бръкни в джоба на дънките и ми дай портмонето.
Даниела му подаде направо дънките и той й подаде банкнота от десет лева.
— Благодаря ти, ще чакам утре да се видим и да поговорим за кариерата ми
както ми обеща.
— Добре, сладурче. Хайде отивай да поспиш! Тази красота трябва да се
поддържа с много сън.
Даниела му се усмихна и излезе. На улицата веднага си хвана такси. Не бяха
говорили за кариерата й, но тя му имаше доверие.
Беше шест сутринта, когато отключи входната врата на апартамента им. Събу
обувките си и през стъклото на холната врата видя, че при брат й свети. Зачуди се
защо не спи и дали е сам. Искаше й се да му сподели за запознанството с
фотографа. Докато се чудеше дали е добра идея, или ще налети на някоя от
неговите приятелки, вратата се отвори. Отвътре се показа ухиленото лице на Борис.
— К’во става, систър? Добре ли си изкара? Ела да те видя.
— Защо си буден по това време? Всъщност много се радвам, че си буден,
защото имам да ти разправям толкова много неща!
Даниела седна доволна на дивана, който не беше оправен за лягане. „Изобщо
ли не е лягал“, помисли си тя. Обичаше много по-големия си брат, той беше най-
близкият й човек и знаеше, че винаги може да разчита на него за всичко.
— И аз имам да ти казвам суперновина! — каза й доволно той.
— Кой ще започне пръв? Нека да съм аз, моля те!
— Добре, ти кажи!
 — Запознах се с един фотограф! Истински! Каза, че работи със списания и ще
ме препоръча! Представяш ли си? Ще имам работа и пари!
— С кои списания?
— Забравих да го питам.
— Спа ли с него?
— Стига де! Какви са тези въпроси сега?!
— Знаеш, че съм те учил всичко да ми казваш! Ако се случи нещо, кой, ако не
аз, ще те защити!
— Ами… сега се прибирам от тях, к’во друго да ти кажа?!
— Ясно, ще трябва да ме запознаеш с него, ако пак ще се виждате! Трябва да
знам къде и с кого ходиш, чу ли?
— Абе да не съм бебе! Стига деее!
Борис я изгледа лошо. Чуха, че майка им се разтропа из спалнята, беше
станала, за да ходи на сергията на пазара, и снишиха гласовете си.
— Добре, ще те запозная. Но чуй, той е фотограф! И от цялото заведение при
мен дойде, мене избра! Представяш ли си?! Мене, от всички! — Даниела го изгледа
гордо. — Ще видиш, ще направя кариера и скоро ще се махна от тази мизерия!
— Аз може и да те изпреваря! — на свой ред победоносно я изгледа Борис.
— Как така? К’во става? — ококори се тя.
— Като те качихме в колата за бала, аз тръгнах към кафенето, нищо че бях
казал, че няма да ходя. Реших да мина ей така, за малко. И вървя по тротоара и
гледам две супербаровски лимузини спрели пред съседния блок. Едни охрани
около тях, едно чудо, казвам ти, всички бяха наизлезли по прозорците да ги гледат.
Загледах се и аз и кого да видя — Жоро!
— Кой Жоро бе?
— Жоро бе, моят приятел, дето от деца играехме пред блока. Ама ти може да
не си била родена още и да не го знаеш! — захили се Борис.
— Добре, батко! Много си по-голям от мен, ще те слушам цял живот!
Благодаря ти, че ми го напомняш постоянно.
— Тринайсет години са си голяма разлика. Винаги съм се грижил за по-
малката ми сестричка и така ще е цял живот, да го знаеш! Само някой да ти
направи нещо, ще го удуша!
— Никой нищо няма да ми направи, а какво щеше да ми разказваш? Това, че си
видял приятелчето от детството ли? Голяма новина, направо ще ме разплачеш… —
и Даниела се разкикоти.
— Ти май доста си си пийнала тази нощ, а?
— Веднъж ми е балът, мога да се направя и на прасе, ако искам!
— Аа, не така! Момиче си, не ти отива!
— Добре, сега конско ли ще ми четеш, или ще ми разказваш?
— Слушай сега, Жоро много се зарадва, когато ме видя! Вика ми — качвай се,
ще пием, ще се видим и аз така и така нямах работа, тръгнах с него. Първо
хапнахме в един ресторант, оттам — бар, дискотека, чалготека…
— Коя?
 — Е, как коя?! Само в най-оборотните заведения ме е водил! Навсякъде във
випа ни настаняваха, големи почести му оказват, ама той с парите напред, нали
разбираш, не е като нас?! Голяма работа е станал! Много му се кефя! Пари, пари,
много пари има този човек, казвам ти!
— Е, откъде?!
— Бе не е моя работа да го питам! Навсякъде той плащаше сметките, охраната
му — шест човека — и на тях плаща вечерята, ние ядем на едната маса, те на
другата. С пистолети ходят, абе страшна работа!
— И к’во стана накрая?
— Предложи ми работа!
— Каква? Охрана ли ще му ставаш?
— Не, собственик на заведения!
— Да, бе! Ще станеш ти, как пък не! Нямаш една стотинка, скъсал си джоба!
— Той ще ми даде пари! Първо ще отида за месец-два в чужбина, да огледам
как са обзаведени и направени хубавите ресторанти и нощни клубове. Ще ми
осигури преводач, негов човек, с мен ще пътува. Като се върнем, ще взема две места
и ще ги направя с неговите пари, но за пред хората аз съм собственикът, разбираш
ли?
— Не го разбирам много, но щом те кефи, давай, направи го, радвам се за теб.
Поне ще се измъкнеш от тази дупка!
— Ще започнеш работа при мен, не се притеснявай. Ще се подредим добре и
двамата, ще си живеем идеално.
— Аа, не! Аз сервитьорка няма да ставам, да нося таблите, докато другите си
пият и си гледат кефа! Ще видим какво ще ми уреди фотографът, няма да изпусна
шанса си.
— Значи и на двамата нещата се подреждат! Ех, доволен съм!
Двамата се разсмяха. В коридора майка им изтропа силно, като че ли изпусна
нещо на пода. Борис отвори вратата на хола:
— Какво става, мамо, добре ли си?
— Да, добре съм. Сам ли си, чух гласове?
— Даниела е при мен, ела да я видиш, прибра се от бала.
— Нямам време сега, ще тръгвам, закъснявам.
И Нуша излезе на стълбището на стария и вмирисан на вкиснато блок. А Борис
и Даниела се отправиха към мизерните си местенца за спане. Цяла нощ се бяха
отдавали на развлечения, сега трябваше да си починат. За Борис времето на барман
в кварталното кафене беше приключило, довечера отново имаше среща с Георги
Василев. Нямаше търпение да се впусне в това приключение…
3

Братът и сестрата се събудиха към три следобед от гръмогласното

бръщолевене на баща им. Мърмореше, че бирата му е свършила и някой трябва да
отиде да му купи нова.
— Даниела, къде си? Още ли спиш бе, момиче, кое време стана?! — викаше от
кухнята Драган.
След малко Даниела се показа чорлава от килера. В кухнята завари баща си,
облечен с мърляв потник, да зяпа малкото портативно телевизорче, сложено на
кухненския шкаф.
— Отиди и ми купи бира! — заповяда и той.
— Дай пари.
— Нямам, майка ти не е ли оставила някъде?
— На мен не ми е давала, не знам…
— Къде е брат ти, вземи от него!
Даниела завлачи уморено крака по коридора към хола. Отвори вратата и видя
брат си да лежи с отворени очи на покрития с чаршаф диван. Гледаше отегчено как
една муха кръжи над него. Влезе и затвори вратата.
— Брат ми, трябва спешно да се изнеса оттук! Не издържам вече! В този дом
освен тебе никой не ме взема за човешко същество. Писна ми, освен за пари тука за
нищо друго не се говори. Час по-скоро трябва да изкарам мои собствени и да се
изнеса под наем, не издържам!
— Спокойно, още малко остана, ще ти помогна. Като почна да изкарвам пари,
ще ти взема апартамент под наем. Да отидем ли да пием кафе?
— Чакай да си взема душ и да си облека нещо, след пет минути съм готова.
Даниела влезе в тясната баня, съблече се и пусна водата да шурти върху нея.
Изми с шампоан косата си и докато отмиваше сапуна от тялото си огледа за
пореден път олющената синя боя на стените. Мухълът бавно, но сигурно си
проправяше път и беше завладял изцяло едната стена. Беше и неприятно да се къпе
в тази отвратителна баня, но си даваше кураж, че един ден щеше да има най-
луксозната и красива баня на света. Само веднъж да й направят снимки и всичко
щеше да потръгне! Беше се хванала като удавник за сламка за идеята на фотографа
и ако той я излъжеше, щеше да й се отрази изключително зле!
Омота пешкир около тялото си и излезе от банята. Облече къса рокля на цветя
от изкуствена материя и дори не се погледна в напуканото огледало. Не харесваше
малкото дрехи, които имаше, мечтаеше за тези, които носеха звездите на снимките
в списанията. Разреса дългата си коса и я върза на опашка. Осъзнаваше, че е хубава,
и щеше да се възползва изцяло от този факт.
Брат й се показа от коридора — беше готов да излязат.
— Какво ще правим с бирата на татко? — попита го тя на вратата.
— Не ме интересува, да се оправя — отговори й той, докато затваряха входната
врата.
Баща им беше загубил отдавна уважението им. Откакто остана без работа, по
цял ден стоеше пред телевизора вкъщи. Отказваше да си потърси нова и беше
оставил майка им да се грижи за плащането на сметките и прехраната. Борис
помагаше на майка им колкото може, но в техния дом парите никога не стигаха. И
на двамата им ставаше жал за Нуша, когато я виждаха превита под тежестта на
щайгите с плодове и зеленчуци. Майка им беше загубила безвъзвратно някогашната
си красота, която бяха виждали по старите пожълтели снимки. Дългата й коса
сивееше, а ръцете й бяха целите в мазоли. Големите й тъмни очи гледаха тъжно и
изморено. Животът я беше смачкал. Искаше им се един ден да успеят да я изкарат
от пазара. Да й купят хубав апартамент и да си почива заслужено по цял ден…
Даниела и Борис седнаха в кварталното кафене близо до дома им. Взеха си по
кафе в пластмасови чашки за петдесет стотинки и се зазяпаха в хората, които
слизаха от пристигащите на спирката рейсове. Всички изглеждаха угрижени и
бързаха за някъде. Там спираше и автобусът за Банкя.
— Ех, ако можем един ден да си купим къща в Банкя, а? Да станем комшии на
Бойко Борисов, представяш ли си?
— Защо пък там?
— Не знам, сега ми хрумна, докато гледам рейса, който отива в Банкя — каза
Даниела. — Много искам да съм богата.
— Кой не иска?! Ама нали виждаш ние от какво семейство сме и къде живеем,
как да се издигнем?! Ти к’во си мислиш, че на мен ми харесва тая мизерия ли? Ама
чак пък за къща в Банкя да мечтаем, не е ли прекалено? На мен и едно малко
апартаментче ми стига…
Телефонът на Даниела иззвъня, тя го погледна и се усмихна.
— Стефан е — уведоми брат си. — Да вдигна ли веднага, или да го накарам да
почака?
— Изчакай пак да те потърси. Не му вдигай веднага.
Даниела така й направи. Остави телефона си да звъни и продължи да си пие
кафето. След пет минути Стефан отново я потърси.
— Не съм си чула телефона, тук е много шумно.
— Къде си? — поиска да знае той.
— Пия кафе.
— С кого?
— Е, сега…
— Кажи де! Нали щяхме да се виждаме днес?
— Ами ела, ако искаш, аз съм с брат ми.
— Значи си с брат си, ами по-късно, ако искаш, да ти се обадя.
— Не, бе, ела, като ти казвам, тъкмо ще ви запозная.
— Къде сте? — попита Стефан.
Даниела му обясни и затвори. В този момент телефонът на Борис иззвъня и
той вдигна веднага. Поговори минута и затвори.
— Тръгвам.
 — Къде?
— Отивам в къщата на Жоро, даде ми адреса си в Драгалевци. Каза веднага да
тръгвам. Счетоводителят му е там, иска да ни срещне. Мъжко момче се оказа,
държи си на думата, щом веднъж го е казал, не се отметна. Дано скоро да започнем
с бизнеса, че съм останал с н’екви смешни пари. Хайде, чао, няма да мога днес да
се запозная с фотографа, ще го оставим за друг път.
Борис стана от пластмасовия стол и тръгна към такситата. По пътя до
Драгалевци се чудеше какво ли ще стане в къщата на Жоро. Как ли щяха да го
започнат този бизнес и каква щеше да е неговата роля. Когато таксиметровият
шофьор му каза, че са пристигнали на адреса, той плати и слезе. Трябваше му
минута, за да затвори от изненада и възхищение устата си. Гледката, която се
разкри, беше впечатляваща. Зад внушителната тухлена ограда се виждаше истински
палат. От будката на охраната излезе едър здравеняк и го попита кой е и какво
търси тук. Той му обясни и мъжът отвори масивната порта. Пред Борис се разкри
чудна гледка, един нов свят. Насред добре поддържаната градина имаше голям
басейн. Забеляза, че Жоро се е изтегнал до него под огромен бял чадър, а компания
му правеха няколко разсъблечени мацки. Всички пиеха шампанско във високи
чаши.
— Идвай при нас — извика му Жоро, щом го видя.
Борис се забърза през перфектно окосената трева и му се прииска да си беше
взел бански. Сякаш прочел мислите му, Жоро му каза:
— Здрасти, братле! Влизай в къщата първо да си сложиш бански и ела да пиеш
с нас.
— Здрасти! — поздрави той малко неуверено.
Усетил колебанието му, босът посочи с ръка големите френски прозорци и му
каза:
— Влизай от там, ще видиш икономката ми, кажи й да ти даде нов бански,
имам купища, не се притеснявай.
Борис влезе в хола на къщата и главата му се замая от лукс и блясък. Скъпи
кожени дивани, камина, огромни кристални полилеи и тежки персийски килими.
Намери икономката и тя го заведе до голяма гардеробна. Даде му нов бански и той
влезе в банята да се преоблече. Банята беше истинско бижу. С огромно джакузи и
мраморна мивка със златни кранчета с формата на делфинчета. Не беше виждал
подобно разточителство, пари не бяха жалени за нищо. Къщата на Жоро беше като
извадена от архитектурно списание.
Борис се върна бързо до басейна. Жоро му подаде чаша с шампанско и му каза
да се забавлява.
— Ако искаш някое от момичетата, взимай! Те затова са тук. Пий, плувай,
чукай. Един път се живее, греби с пълни шепи!
— Да поговорим за работата, ако искаш?
— Има време. Счетоводителят вътре подготвя документите, от теб се иска
само да ги подпишеш. Международен паспорт имаш ли?
— Нямам.
 — Утре да си извадиш по бързата процедура, виж там дали ще стане за 24 часа.
Пари имаш ли? Чакай, аз да ти дам — и Жоро погледна към градината. Като от
нищото изскочи един от бодигардовете му и той му нареди: — Донеси ми
куфарчето!
Здравенякът влезе в къщата и след малко се върна с черно дипломатическо
куфарче. Отвори го с едната ръка и го поднесе към Жоро. От шезлонга, на който
беше седнал, Борис видя, че е пълно с пачки. Жоро отброи и му подаде една пачка с
думите:
— Тук са пет хиляди лева. Вземи ги, направи си паспорт, купи си нови дрехи и
каквото ти е необходимо. Искам да заминеш по най-бързия начин. Ще ти направя и
карта в евро да разполагаш, като заминеш в чужбина.
— Къде? — попита Борис, докато въртеше парите в ръката си.
— За Италия, а после и Франция, може би и Германия. Ще разгледаш
модерните заведения. Ще видиш как се направени и ще направиш и тук такива. Ще
имаш най-добрия дизайнер на разположение, не се притеснявай. Всичко, което
може да се купи с пари, ти ще го имаш. Сега влизай вътре и кажи на икономката да
те заведе в кабинета ми, там те чака счетоводителят да подпишеш документите. И
си вземи личната карта.
— Какви документи да подпиша?
— Той ги е подготвил, ти само ги подпиши.
— Ама за к’во?
— За фирмите.
Борис не зададе повече въпроси. Явно работата започваше. Обърна се и влезе в
къщата. Прибра парите в джоба на старите си дънки, взе документите си и както
беше по бански, тръгна с икономката към кабинета. Вътре го очакваше мъж на
около четирийсет години, който въпреки топлото време беше с костюм и
вратовръзка. По махагоновото бюро бяха разстлани купища изписани страници.
Усмихна му се и му подаде химикалка.
— Готов ли си да подписваш, сядай, че има доста. Аз съм Заимов.
— Аз съм Борис Иванов.
— Знам, сядай — подкани го пак счетоводителят и му тикна първата страница.
— За к’во е т’ва?
— За фирмите. Правим големи работи, радвай се! Господин Василев ти е
гласувал огромно доверие, с негова помощ ще станеш бизнесмен, собственик на
най-големите заведения. Ти само подписвай бързо сега, че нямаме време. Той е
такъв — като реши нещо, прави го на момента, иначе губи интерес и се отказва.
Дай си личната карта да ти вкарам данните и почвай да подписваш.
Борис седна на стола и започна старателно да изпълнява задължението си.
След половин час приключи, без да е прочел и страница от документите. Не
искаше да се натоварва с излишна информация. Щом веднъж беше влязъл в играта,
нямаше от какво да се притеснява.
— Ето и последната страница е готова — подаде я той на Заимов. — Нещо
друго?
 — Засега е това. Отивай на басейна да се забавляваш, а оттук нататък често ще
се срещаш с мен.
— Дали ще се справя?
— Разбира се! Господин Василев ще ти даде нужните хора и пари, нищо друго
не ти е необходимо, няма за какво да се притесняваш. Хубаво е да си му приятел,
сам ще се убедиш.
Борис се усмихна и излезе от кабинета, върна се при басейна в добро
настроение.
— Свършихте ли? — попита го Жоро.
— Да.
— Отпусни се, пийни, поплувай, изчукай някоя путка! А довечера ще отидем
да вечеряме някъде. Искам да се забавляваш.
И двамата изпиха по чаша шампанско на екс. После скочиха в басейна, а
момичетата ги последваха. Едно от тях с вид на манекенка с безкрайно дълги крака
се приближи до него и започна да го целува без никакви предисловия. После свали
банския му и го възседна направо в басейна. Не й пукаше, че не бяха сами. Мяташе
се като малка сладка рибка и се смееше доволно. За Борис това беше ново. Не беше
правил секс в басейн, а и никога не се беше чукал пред други хора, но не искаше да
го вземат за задръстен и реши да се представи добре. Адреналинът му се беше
вдигнал и той помпаше здраво. Чу Жоро да му предлага:
— Хайде да продължим всички в спалнята.
— Ами добре — отговори му самоуверено, макар да имаше малки колебания
за групов секс ли ставаше въпрос и как щеше да се впише той.
Излязоха от басейна и в приповдигнато настроение се запътиха към къщата.
Жоро ги заведе в спалнята. Голяма и богато обзаведена като за крал. На масичка
със златен обков имаше линии бял прах. Жоро го попита:
— Искаш ли кокаин?
— Иска ли питане?! — веднага отговори Борис, макар че досега не беше
пробвал, но за нищо на света не искаше да го вземат за мухльо.
После започна една несравнима с нищо вакханалия. Жоро, Борис и петте
манекенки, кокаин и много групов секс. За Борис всичко, което се случваше в тази
къща, беше ново като преживявания и емоции. По-хубаво дори и от най-смелите му
мечти. Искаше му се времето да спре и никога да не излезе от този палат на
чудесата. Никой не знаеше колко часа са минали. Всички лежаха изтощени, кой по
леглата, кой по пода, застлан с пухкав светъл мокет. Жоро пръв се освести и каза:
— Време е за вечеря.
Стана, сложи си копринен халат и отвори едно от нощните шкафчета. Извади
дебела пачка и преброи от нея еднакви суми за петте момичета, които си тръгнаха
доволни.
— Тия манекенки ли са, или проститутки? — не се стърпя Борис.
— То е едно и също — разсмя се Жоро. — Сега ставай, отиди в банята на
първия етаж, вземи си душ. После се отбий в гардеробната ми и виж дали ще ти
стане нещо от моите дрехи. Така като гледам, един ръст сме, обличай се и да ходим
да вечеряме, че огладнях.
Навън вече беше тъмно, когато Борис тръгна по дългия коридор. Докато
вървеше, гледаше през прозорците към силно осветената градина и басейна. Не
беше предполагал, че подобен лукс е възможен. Как само си живееха някои хора…
След като си взе душ в банята на първия етаж, облече белия халат, който видя
да виси на вратата, и се върна в коридора. Там вече го чакаше икономката. Заведе
го до гардеробната и му показа шкаф, в който имаше ново бельо и чорапи. Даде му
и нова риза.
— Тези дънки „Версаче“ господин Василев не ги е обувал, реши, че не му
харесват, след като ги купи. Само съм ги изгладила и си стоят така на закачалката,
пробвайте ги — предложи тя и тихо излезе.
Борис се зае да облича скъпите дрехи. Със смайване заразглежда гардеробната,
голяма колкото техния апартамент. Толкова дрехи на едно място не беше виждал и
в магазин. Купища ризи и сака във всички възможни цветове, подредени изрядно на
закачалки. Дънки и панталони, групирани по цветове на щендерите. Отвори
шкафчетата с тениски и спортни блузи — само маркови и скъпи. А обувките?! Бяха
безброй, лъснати и наредени внимателно като шишенца в аптека. Погледна в
стъкления шкаф и онемя пред подредените като на изложба часовници. Не
разбираше нищо от марки, но се зачете — Patek Philippe, Versace, Cartier, Rolex…
Сигурно вещите и дрехите в цялата гардеробна надхвърляха милион. Пари, за които
родителите му трябваше да работят няколко живота. Не завидя на Жоро, напротив,
зарадва му се на късмета и си пожела един ден и той самият да притежаваше
такива скъпи вещи. Почувства се като в храм. Не че знаеше какво е усещането,
защото никога не беше стъпвал в църква. Не вярваше в Бог, не вярваше в нищо,
защото цял живот беше наблюдавал света единствено през прозореца в „Люлин“.
До този момент.
Сети се, че трябва да побърза. Премести документите, телефона и ключовете
си в джоба на новите дънки. А старите дрехи нави на руло и изхвърли в кошчето,
което видя под голямата тоалетка с огледалото. На тоалетката бяха наредени
купища парфюми. Избра един, чието флаконче му хареса най-много, и без да чете
името му, се напръска обилно. Направи му впечатление, че никъде нямаше женски
дрехи и принадлежности, което означаваше, че Жоро живее сам. Разведен или
никога не се е женил, щеше да разбере, когато му дойде времето, не искаше да
задава повече от необходимите въпроси. Загаси осветлението и отиде направо в
хола. Там нямаше никого, затова седна на удобния кожен диван и пусна телевизора.
Започна да сменя каналите и остана на спортния. Тъкмо се заслуша в резултатите
от футболните мачове, когато влезе Жоро и го попита:
— От кой отбор си?
— ЦСКА.
— Браво, само така! И аз съм от ЦСКА, ще те водя на мач, имам абонамента
карта за ВИП ложата, ще ти вземем и на теб една. Хайде сега да тръгваме, умирам
от глад. Чакай, щях да забравя!
Жоро взе един телефон последен модел, оставен на масата в хола, и му го
подаде.
— Този е за теб. Вече ще си говорим само по него. Той ти е единствено за
разговори с хора от фирмата, няма да звъниш от него на друг.
— Разбрано.
Борис прибра внимателно телефона в джоба си, никога не беше имал толкова
скъпа вещ. После двамата излязоха от палата, прекосиха градината и пред портата
видяха бодигардовете да ги чакат. Разпределиха се в двете коли и потеглиха в
приповдигнато настроение към центъра на града. Спряха пред един от най-
снобските ресторанти. Охраната веднага отцепи входа и двамата влязоха.
Управителят с усмивка ги настани на най-хубавата маса. Сервитьорите се защураха
кой с меню, кой да налива минерална вода в чашите.
— Както обикновено ли, господин Василев?
— Да, давай от всичко. Тази вечер съм с един приятел от детството, така че
гледай да не се изложите пред него! — със строг глас каза Жоро на сервитьора.
След минути на масата започнаха да се подреждат всевъзможни салати и
предястия. Донесоха две чаши с уиски и лед…
По същото време в пицарията в „Люлин“ Даниела приключваше с голяма пица
асорти.
— Как я изяде цялата? Къде я побра? — попита я Стефан.
— Аз по толкова ям.
— Диети не пазиш ли?
— Не, защо са ми, не съм имала досега проблеми с килограмите.
— Ами нали ще те снимам, не искам да имаш корем.
— Наистина ли ще ме снимаш?
— Щом съм ти казал!
— Ти за кое списание работиш?
— За „Плейбой“.
— Така лиии? — Даниела не можа да скрие изненадата си.
— Да, искам да ти направя пробни снимки.
Информацията й дойде като гръм от ясно небе. Замълча и се замисли. Не беше
очаквала той да е фотограф на голи жени. Тя самата не искаше да се снима така. А
толкова много надежди възлагаше на този мъж. Че ще я снима за някое модно
списание, че ще я уреди да вземе много пари и тя ще се изнесе най-после от
„Люлин“. И сега беше като попарена. Всичко рухна. Даниела взе една салфетка и
избърса устата си. Не че имаше нужда, просто не знаеше какво да прави с ръцете
си. Стефан я наблюдаваше.
— Ти да не се притесни нещо? — попита той.
— Що? Притеснена ли ти изглеждам? — взе отбранителна позиция тя.
— Ами млъкна нещо.
— К’во да ти кажа?
— Готова ли си за такава фотосесия?
— Не съм си мислила по въпроса. Но колко плащат да се снимаш за
корицата? — реши да се информира по най-важния въпрос Даниела.
 — Ти пък! — Стефан се разсмя. — Няма как да излезеш на корицата веднага,
там пускат само големи звезди, а теб още никой не те знае.
— К’во ми предлагаш тогава? — войнствено го изгледа тя.
— Ами да направим пробна фотосесия. Ако шефовете харесат снимките, ще ги
пуснат в някоя от рубриките.
— Не ме кефи.
— Имаш време да помислиш. Искаш ли да ходим в нас?
— Може — без да се замисли отговори Даниела. И без това нямаше какво да
прави.
Стефан плати сметката и двамата се качиха в стария му „Опел“. Мълчаха през
целия път до Студентски град, всеки зает с мислите си. Даниела се чудеше как да
постъпи, дали да захвърли дрехи и задръжки и да се снима, или да прояви
предпазливост и да забрави за тази идея. Стефан си мислеше какво трябва да носи
на фотосесията утре. Щяха да снимат едно момиче голо насред гората и се чудеше
каква техника да вземе. Дали от тази вечер да не си подготви всичко, та да не
забрави утре сутринта нещо? После се заслуша в ръмженето на колата. Не се ли
беше появил някакъв нов шум? Сигурно пак ще трябва да влиза в сервиз и да вади
пари за ремонт! Това не му хареса и настроението му отиде по дяволите. В този
момент Даниела се чудеше защо не говори с нея?! Не трябва ли да я умолява да се
снима?! Що за човек?! Явно изобщо не му пука за нея! Ама и защо да му пука, каква
му е тя на него? Сигурно има поне сто мацки на разположение с тази професия…
Слязоха от колата и влязоха в блока. Качиха се в асансьора все така мълчаливо.
Той си мислеше за колата, а тя — колко е несправедлив към нея животът.
В апартамента Стефан я попита какво ще пие, а тя му отговори — каквото и
той. Сипа две чаши с водка и донесе кола от хладилника. Запалиха цигари и
пуснаха телевизора. Не намериха нищо интересно за гледане и го оставиха на
някакъв музикален канал. Поговориха малко и после се преместиха в спалнята. Тя
не беше голяма. Леглото беше дървено и паянтово. Чаршафите — стари и на места
скъсани и шити. Даниела се зачуди какво прави тук с този мъж. Но Стефан не й
даде много време за размисъл. Помогна й да се съблече, съблече се и той и после я
чука така, както само той умееше. На Даниела й харесваше сексът с него, защото
преди го беше правила само с момчета на нейните години, а Стефан беше опитен и
знаеше как да я накара да се чувства наистина добре. Беше се сгушила в него,
когато й предложи:
— Ако искаш, остани да спиш тук?
— Амиии… — Даниела се замисли, че дори да не се прибере, никой нямаше
да забележи. — Добре, ще остана.
4

На другата сутрин алармата на телефона ги събуди в 7 часа. Даниела

запротестира, че е много рано и не й се става. А Стефан се надигна от леглото и
каза, че той трябва да ходи на работа.
— Ако искаш, остани да си доспиш. А ако искаш, ела с мен да видиш как
снимам и как преминава една фотосесия.
Даниела се протегна мързеливо, не се беше наспала още, но пък й беше
интересно какво се случва на един снимачен ден. Изрита чаршафа и стана.
— Ще дойда! А имаш ли нещо за закуска? Или ще се върнем в леглото за
сутрешен секс?
— Намажи си филия с лютеница, аз влизам да си взема душ. Не бива да
закъсняваме.
Даниела отиде в кухнята и отвори хладилника. Вътре нямаше кой знае какво.
Сирене, яйца, буркан със сладко и този с лютеницата. Извади го, взе си филийка
хляб от кутията и започна да размазва лютеницата върху нея. След това лакомо я
изяде. Стефан излезе от банята и тя се запъти натам.
Банята не беше нещо особено. Стари и захабени плочки, изгубили цвета си.
Обикновена мръсна мивка, огледало и чашка за четки за зъби. Вътре имаше само
една. Даниела отвори вратата и се провикна:
— Случайно да имаш нова четка за зъби?
След минута Стефан й донесе. Тя му благодари и разкъса опаковката й. Подаде
му да я изхвърли и се върна да довърши сутрешния си тоалет. После отиде в
спалнята, облече дрехите си от вчера, просто защото нямаше какво друго. Не й
стана приятно, но нищо не можеше да направи. Това само допълнително вкисна
настроението й от ранното ставане. Изкара си го на фотографа:
— Как пък веднага имаше четка за зъби? Или винаги си готов някой модел да
преспи в дома ти?
Стефан изобщо не обърна внимание на заяждането й. Подреждаше в чантата
техниката за фотосесията. Когато всичко беше готово, се обърна към не я и й каза,
че е време да тръгват.
По пътя мълчаха. Даниела го гледаше крадешком. Не й харесваше на външност.
Нямаше хубава кола, а апартаментът му беше кофти и на кофти място. Какво тогава
правеше с него? Нали щеше да направи големия скок веднага щом завърши
гимназия? Нали беше планирала да се измъкне от мизерията и да започне да
изкарва купища собствени пари?! Да живее в страхотен апартамент и да спи до
обед?! Искаше да има всичко веднага! А какво се получи…
Колата спря в горичка близо до София. На една полянка вече се суетяха седем-
осем души. Едно момиче беше седнало на стол и около него се въртяха с
отработени движения гримьор и фризьор.
— Пристигнахме, слизай и се разходи, аз ще имам много работа следващите
часове и няма да мога да ти обръщам внимание. Няма да се цупиш, нали? Това ми е
работата — каза Стефан, усмихна й се и я целуна нежно по нослето.
— Кое е това момиче?
— Момичето на месеца. Не е звезда, но като се появи в списанието, всички ще
говорят за нея. Има мръснишко излъчване, точно каквото ни трябва.
— Как се казва?
— Вики.
Стефан се отдалечи с бърза крачка с тежките чанти, пълни с техника. Даниела
погледна завистливо към момичето. Целият екип беше посветил вниманието си на
нея. Русата й коса все още беше навита с големи пластмасови ролки, гримът беше
готов и стилистите я чакаха да изпуши цигарата си, за да нанесат последни щрихи.
Вики небрежно хвърли незагасения фас на земята. Едно момче от екипа се втурна и
с крак го загаси. Тя дори не забеляза. Съблече халата и остана само по бельо.
Такова фино и дантелено Даниела не беше виждала. От възхищение забрави да
диша, зяпаше момичето онемяла. Страхотно бельо върху страхотно тяло. Добре
тренирано, без нито едно косъмче и с равномерен шоколадов тен, придобит от
солариум. Вики беше на не повече от двайсет години и изглеждаше като някоя
горска нимфа. Даниела се зачуди какво ли щеше да бъде, ако тя беше на нейно
място.
Фризьорът се зае да развива ролките от косата й, стилистката подбираше кой
цвят обувки ще са най-подходящи на бельото и горската обстановка. Лек ветрец
подухна и развя косата на Даниела. Стефан беше наредил техниката, а асистентът
се въртеше около него, готов да му подаде каквото му каже. Всеки от екипа знаеше
какво точно трябва да прави и подготовката беше към края си.
В този момент към Даниела се приближи жена на около трийсет години. С
къса руса коса и дълга до земята рокля. На ръцете й подрънкваха поне стотина
тънки сребърни гривни.
— Аз съм Теди, артдиректор на фотосесията днес — представи й се тя. — А ти
коя си?
— Даниела, дойдох със Стефан.
— За първи път ли си на снимки?
— Да.
— Добре, гледай и после искам да поговорим. Имаш излъчване, има нещо в
теб… — усмихна й се приятелски Теди и после отиде при Вики.
— Готова ли си? Хайде да започваме. Всички по местата — и това беше
стартът на снимачния процес.
Даниела беше омагьосана. Артдиректорката й каза, че вижда нещо специално
в нея, а и магията на снимачния процес я завладяваше. Не си беше представяла, че
на фотосесия е толкова приятно. Искаше й се да е на мястото на Вики и целият
екип да я кара да се чувства специална. Кое момиче не жадуваше за толкова
внимание? Кое момиче не искаше да изглежда красиво след професионалната
намеса на фризьори и гримьори. Даниела не отместваше завистливия си поглед от
Вики. А тя не спираше да се върти пред фотоапарата на Стефан и да флиртува с
него. Той й подвикваше:
— Страхотна си, миличка! Браво! Точно така! Божествена си!
След половин час спряха работата, за да сменят бельото, с което снимаха
Вики. От черно казаха, че ще минат на червено. Всички се втурнаха да я обгрижват,
на терена остана само Стефан, който съсредоточено разглеждаше заснетото дотук.
Даниела се приближи тихичко и погледна през рамото му към малкото екранче. А
там се сменяха кадър след кадър — кой от кой по-изкусителен. Вики си я биваше,
не можеше да се отрече. Стефан забеляза с какво любопитство разглежда снимките
и я попита:
— Как ти се струва всичко?
— Ами кефи ме какво правите тук!
— Да не вземеш сега да ревнуваш, че обръщам толкова внимание на момичето.
Докато работя, изключвам за всичко останало и давам най-доброто от себе си, за да
направя най-хубавите снимки. Не гледам на нея като на сексуален обект, разбираш
ли?
— Абе не ми стана приятно, че флиртува с теб!
— Тя не флиртува с мен, а с фотоапарата. Това им е работата, миличка,
разбираш ли? Гледат в обектива и си представят най-хубавия секс, който са
правили, а той не е задължително с мен — изсмя се Стефан.
— Значи все пак си се чукал с някои от момичетата, които снимаш?
— Да, но не по време на работа. След малко ще я накараме да си свали сутиена
и да не вземаш да припаднеш!
— Кой аз ли? За коя ме взимаш?
— Вики има страхотни цици и затова ти го казвам… — реши да се застрахова
той.
— Ти откъде знаеш, чукал ли си я? — наежи се тя.
Стефан нямаше време да й отговори, защото артдиректорката каза, че са
готови да продължат със снимките. Даниела гледаше отстрани и завистта й
нарастваше. Краката на момичето бяха безкрайно дълги, слаби и обути в копринени
чорапи, които завършваха до колана с жартиерите. Обувките й бяха остри и с
ултрависоки токчета. Да й се чуди човек как успяваше да пази равновесие на този
неравен терен. Дойде моментът, в който сутиенът беше свален. Вики го направи,
без изобщо да се притеснява. Напротив, изпъчи напред големите си силиконови
гърди и продължи да позира самоуверено. Никой от екипа не прояви по-специално
отношение към голите й гърди. Явно бяха свикнали на подобни гледки. Докато
обмисляше предложението на Стефан да я снима гола, Даниела се чудеше дали
няма да й дюдюкат и да я свалят по време на снимките. Нищо подобно. Оказа се, че
екипът си гледаше работата професионално и моделът не се чувстваше неудобно от
голотата си.
В края на деня снимките приключиха. Едва тогава Вики се оплака, че се
чувства скапана. Каза, че няма търпение да се прибере у дома, да си вземе душ и да
си поръча пица. Даниела не й повярва, че ще яде пица. Този плосък корем не беше
от пица. Стефан и асистентът му започнаха да прибират техниката. Когато бяха
готови, натовариха всичко в колата и двамата с Даниела си тръгнаха. Тя успя
отдалеко да помаха за довиждане на артдиректорката. Беше малко разочарована,
защото очакваше тя да дойде и да поговорят, както й беше обещала.
— Знаеш ли, запознах се с тази Теди, тя каза, че вижда нещо в мен, очаквах да
ми предложи работа — подхвана разговора.
— Знам, тя ми каза.
— Ами ти защо не я доведе да поговорим?
— Ти още не си ми казала дали си съгласна за снимките, тя знае, че съм ти
предложил.
На Даниела не й стана приятно, очакваше едва ли не да й се молят да се снима,
но след като това не се случи, замълча. Явно в списанието разполагаха с много
красавици като Вики и не се налагаше да молят която и да било. Когато влязоха в
София, Стефан я попита:
— Към вас или към нас да карам?
— Може ли първо да мина през нас да си взема някакви дрехи за преобличане?
Ще ходим ли после някъде?
— Тази вечер съм изморен, никъде не ми се ходи, искам да си почина. Можем
да си поръчаме нещо за ядене и да гледаме някой филм, но ако искаш, мога да те
оставя вкъщи и ти да си почиваш. Не знам, както кажеш.
— Ами чудя се. Дай да минем за минутка до „Люлин“ да си взема дрехи и ще
ходим у вас.
— Добре — съгласи се Стефан.
Когато се прибра вкъщи, майка й пържеше телешки салам в кухнята. Навсякъде
миришеше невъобразимо. Даниела влезе, поздрави Нуша и Драган и каза, че няма
да вечеря с тях, защото пак ще излиза.
— Къде ще ходиш? — попита баща й между две оригвания.
— При един приятел — реши да бъде честна тя.
— Да внимаваш — беше единственото, което каза баща й, без да отмества
поглед от телевизора.
Майка й не каза нищо, не я и погледна. Превита над печката, продължаваше с
пърженето на салама.
Даниела излезе от кухнята и в коридора се натъкна на брат си, който тъкмо се
прибираше.
— К’во става, систър? — прегърна я Борис.
— Ей, к’ви са тия нови дрехи? Откъде кинти?
— Имам много да ти разправям, влизай в хола да те видя.
— Не мога, излизам, долу ме чака Стефан.
— Добре, само да ти кажа, че ще заминавам за чужбина, не знам за колко
време, но няма да ме има, да знаеш. Почнахме да действаме вече за заведенията.
Нещата се подреждат идеално.
— Много се радвам! Само така! Действай!
Даниела прегърна брат си, а после отиде в тясната си стаичка. Преоблече се
набързо. Сложи в една найлонова торба бельо и малко дрехи и излезе. Беше
сигурна, че никой вкъщи няма да забележи, ако не се прибере няколко дни.
Беше решила да поостане малко при Стефан, за да не му се метне някоя друга
на врата. Да, той не беше хубав и нямаше купища пари, но пък беше фотограф,
който можеше да изведе всяко момиче до върха и славата. Така разсъждаваше тя,
докато вървеше към колата.
— Какво носиш? — Стефан погледна найлоновата торба.
— Взех малко дрехи, мисля да поостана няколко дни при теб.
Той нищо не каза. Запали двигателя и потегли. Тя помълча малко и каза
неуверено:
— Мисля да се пробвам с тези снимки. Ще се справя ли според теб?
— Имаш излъчването… Можем да направим пробни снимки, които да занеса
на главния редактор, и ако той ги одобри, ще каже как да действаме по-нататък. За
момиче на броя ли ще те вземат, или за някоя от по-малките рубрики.
— Добре — съгласи се тя.
— Ще ти дам пари да си вземеш карта за фитнес. Още утре искам да почнеш
тренировките, ще ходиш всеки ден по два часа. Слаба си, но ти трябва съвсем
малко, за да се стегнеш. И ще ти платя фризьор — да ти оправи косата.
— К’во пък ми е на косата? — не се сдържа да попита.
— Да ти я оформи малко, някакъв вид да й придаде. Ще ти дам и петстотин
лева за зъболекар, искам да си избелиш зъбите преди снимките.
Даниела не каза нищо. Беше му благодарна, че ще й даде толкова много пари,
за да оправи външния си вид. Изказването му малко смачка самочувствието й. В
представите си тя беше съвършена. Но не очакваше изведнъж той да прояви такава
щедрост, затова не му противоречи.
Стефан беше обмислил вече плана си. Щеше да инвестира в нея, а после да
върне многократно парите си. Знаеше вече как, но още беше рано да й казва.
— Тази вечер ще си починем вкъщи, но утре ще те водя на дискотека, малко на
живот. Ще ти оставя сутринта пари да си купиш нова рокля.
Даниела не можеше да повярва на късмета си, започваше да се влюбва във
фотографа…
5

След месец пробните снимки на Даниела бяха готови. Стефан знаеше под
какъв ъгъл и с какво осветление да я снима. Тя беше дала всичко от себе и
резултатът беше впечатляваш. Голото й тяло изглеждаше божествено, а
излъчването й беше момичешко и невинно. От списанието казаха, че ще публикуват
снимките още в следващия брой. Стефан обясни, че това са пробни снимки и може
да заснеме нова фотосесия. Отговориха му, че няма нужда. Снимките били
перфектни и направо да доведе модела, за да подпише договор. Щели да й платят
петстотин лева.
Когато се прибра вкъщи и й го съобщи, тя заподскача от радост. Започна да го
целува и да му благодари. Само преди дни беше отпразнувала осемнайсетия си
рожден ден и вече имаше първия си договор! Попита го петстотин лева добра цена
ли е и той я увери, че е много добра, при положение че за корица с много известна
личност плащат около пет хиляди лева.
Даниела знаеше, че за всичко трябва да благодари на Стефан. Удържа на
думата си да й направи фотосесия. Предварително я беше подготвил много добре,
беше й показал купища снимки на лаптопа си. Учеше я как да позира, обясняваше й
кое е добре и кое не е. Научи я как да държи брадичката си по време на снимки и
как да движи тялото си пред фотообектива. Тя схващаше бързо, замаяна от мечти и
амбиции. И се превърна от хубавото, но недодялано момиче от „Люлин“ в млада
сексапилна газела. Отблагодаряваше се на Стефан всяка вечер в леглото. През деня
освен за външния си вид се грижеше и за апартамента му в Студентски град, където
окончателно се беше пренесла да живее.
Вечерта отидоха в „Ескейп“, за да отпразнуват договора. Мъжете заглеждаха
Даниела, но тя имаше очи единствено за своя Стефан. Потанцува малко на
последните хитове, а после седна до него и го загледа влюбено. Цял живот щеше да
му е благодарна, че правеше нещо за нея. Скоро снимките й щяха да излязат в
списанието и всички да я познават. Животът беше чудесен.
— Дани, трябва да обсъдим нещо — небрежно започна Стефан.
— Добре — Даниела се приближи плътно до него, за да го чува по-добре.
— След като излязат снимките, трябва да направим нещо, за да станеш още по-
известна…
— К'вото кажеш!
— Ще пуснем слух, че си гадже на най-известния в момента български
футболист, дето сега играе в Германия.
— Ама аз не съм му гадже, дори не го познавам.
— Знам, но никой друг не знае дали е истина.
— Е, що да го правим тогава?
— Виж сега какъв ми е планът. Имам позната, която работи в жълт вестник.
Ще й дам снимка от фотосесията ти и ще й подшушна, че сте правили секс, докато
той е бил за кратко в България. И че сега всеки ден ти звъни по телефона, защото е
луд по теб.
— Но това не е истина.
— Точно това ще кажеш, ама след като излезе вестника. Първо ще си мълчиш
няколко дни, за да препишат новината и другите вестници и сайтовете. После ще
почнат да ти звънят отвсякъде за интервюта и ти ще ходиш и ще обясняваш, че не
си спала с него. Разбираш ли?
— Не.
— Чрез тази новина ще ти осигурим участия във всички телевизионни
предавания, вестници и сайтове. Ще казваш, че не си спала с най-известния ни
футболист, лесно е нали?
— Дали ще ми повярват?
— Няма никакво значение в какво вярват хората, важното е, че името ти ще е
навсякъде и за един ден ще станеш национално известна. Това ще ти вдигне цената!
— Каква цена?
— Сега, каква цена! Цената! Личната ти! Ще станеш от топимената в бранша и
ще те канят навсякъде. Ще пуснем новината веднага щом списанието излезе и ще
бъде голяма бомба.
— Не ги разбирам аз тия неща! Ама щом казваш…
— Значи разбрахме се?! От теб се иска да правиш само каквото ти кажа…
— Добре.
На Даниела не й беше ясно за какво й е измислен секс с най-известния
български футболист, но вярваше за всичко на Стефан и щом той казваше, че това е
добра стратегия, тя нямаше да спори с него.
А после видя, че в „Ескейп“ влиза брат й! Затича се към него и му се хвърли на
врата.
— Ей, систър, по-полека!
— Леле, колко се радвам да те видя! Откога не съм те виждала? Стана ли
месец? Кога си дойде от чужбина? — Даниела го засипа с въпроси.
— Днес. Имам среща с един приятел тук. Чакай да видя на коя маса е. Ти с
кого си?
— Със Стефан.
— С фотографа ли?
— Да. Вече живея при него. Пренесох се.
— Сега ще ми разкажеш. Чакай да намеря Вовата къде е седнал и ще дойда да
те видя. Вие на коя маса сте?
Даниела му посочи масата и го целуна по бузата. После отиде при Стефан и
той веднага изломоти:
— Кой е тоя?
— Брат ми.
— Да не му кажеш сега за нашия план!
— Кой план?
— За това каква информация ще излезе за теб по вестниците. Можеш да му
кажеш за голите снимки, но не че ще правим пи ар!
— Какво е пи ар?
— Ще ти обясня вкъщи. Хайде да си ходим!
— Ама още не съм видяла брат ми, искам…
— Отиди го намери и му кажи, че си тръгваме, разберете се нещо за утре през
деня.
Даниела покорно тръгна. Не искаше да се кара със Стефан пред пълна с хора
дискотека. Огледа се — красиви и добре облечени момичета танцуваха и
флиртуваха със страхотни мъже. Красотата и парите си бяха дали среща тази вечер
в „Ескейп“. Намери лесно брат си. Беше седнал на една маса с няколко много
привлекателни мъже. Той веднага започна да я представя на новите си приятели.
— Дани, запознай се — това са Вова, Иван, Стоян и Румен.
Даниела протегна ръка към приятелите на брат си и усети, че Вовата задържа
ръката й по-дълго от останалите.
— Аз дойдох само да ти кажа, че със Стефан си тръгваме. Утре, ако искаш, да
се видим да пием кафе.
— Що толкова рано си тръгваш?
— Ами той така иска. Ще чакам утре да ми се обадиш, като се събудиш.
Брат й стана, прегърна я с едната ръка през раменете, а с другата повдигна
брадичката й и тихичко я попита:
— Всичко наред ли? Ти добре ли си?
— Много съм добре, много по-добре, отколкото можеш да си представиш!
— Добре, утре ще си търся апартамент под наем, можеш да дойдеш с мен и
тъкмо ще ми разкажеш всичко.
Даниела целуна брат си по бузите и се върна при Стефан. Когато по-късно се
прибраха в апартамента, той я чука настървено и ненаситно. Тя не разбра на какво
се дължи.
А Стефан за първи път прояви ревност тази вечер. Ревнуваше от всички мъже,
които му се струваше, че зяпат Даниела. Той осъзнаваше, че няма парите им и ако
тя пожелае, можеше да го напусне много лесно. Реши, че трябва да пази
собствеността си, защото вече беше инвестирал доста в нея.
На другия ден Даниела нямаше търпение да види брат си и му се обади още
щом се събуди. Той й вдигна след петото позвъняване.
— Ало, къде си? — веднага го попита тя.
— В един хотел в Симеоново.
— Уф, к’во правиш там?
— Е, к’во може според теб?!
— Кога ще се видим?
— Трябва да отида до офиса, имам да го говоря по работа нещо, някъде след
три-четири часа ще съм готов.
— Добре, обади ми се, да не ме метнеш само!
— Споко, систър! Ще ти звънна и ще мина направо да те взема.
Даниела затвори ядосана, искаше да види брат си веднага и да му се похвали за
списанието. Нямаше какво да прави, затова сложи спортния си екип в сака и тръгна
към фитнес залата. Тренира здраво два часа и успя да обуздае нервите си. Взе си
душ, облече се и се върна в апартамента. Седна и зачака да се обади брат й. Реши да
смени лака на ноктите, изтри червения и си сложи розов. После пусна телевизора и
зачака да изсъхне. След два часа брат й звънна.
— Кажи откъде да дойда да те взема.
Даниела му обясни подробно как да стигне до блока, в който живее, и след
двайсет минути той я чакаше долу. Тя нямаше търпение да го види и запрепуска по
стълбите, вместо да чака тромавия стар асансьор.
На улицата видя само нов мерцедес и започна да се оглежда къде е спрял брат
й. После от колата се разнесе клаксон и тя се втренчи да види кой свирка. После
разтърка очи. Метна се веднага в новата кола й не се сдържа да изкоментира:
— Добре си се уредил братле, твоя ли е?
— На фирмата, ама ми я дадоха да я карам.
— Уникално бижу! Истинско бонбонче! Дай да направя едно кръгче!
— Друг път — разсмя се брат й и потегли.
— Е, що?
— Първо ще те запиша на шофьорски курсове и тогава.
— Наистина ли ще ме запишеш?
— Да, сега имам възможност, ще ти платя курсовете.
— Много те обичам!
— Не ми се подмазвай!
— Не е заради парите, стига де, ужасен си!
— Майтапя се бе! Виж сега какво ще направим — първо, ще отидем да видим
един апартамент. На фирмата е, водят там гости, когато им потрябва, но ми го
дават за известно време да го ползвам, докато си намеря нещо мое. И после ще
отидем някъде да ядем.
— Страхотен план, много те обичам, брат ми!
— Стига го повтаря, ще ти поръчам най-голямата порция в ресторанта.
— Много съм гладна, да приключваме с този апартамент по-бързо, в кой
квартал е?
— В „Лозенец“! — с гордост й отговори той, докато се провираше през
задръстването.
— Значи в центъра, а? Как ли е обзаведен, дали има тераса?
— Сега ще видим, почти пристигнахме.
— Ти как си? Как беше в чужбина?
— Екстра! Обиколих Франция, Италия, Англия и Германия. Видях много яки
заведения — ресторанти и нощни клубове. Вече са взели помещения и почваме
ремонти.
— Кой ги е взел?
— Фирмата на Жоро. Имам на разположение дизайнери, строители, всякакви
специалисти, които ми трябват.
— И ти к’во?
 — И аз ръководя нещата. Заведенията се водят, че са мои, но си знаем, че са на
Жоро, нали разбираш?
— Разбирам — отговори Даниела, като попиваше всяка негова дума.
— Пристигнахме! — Борис паркира пред кокетна кооперация.
— Леле, много е хубаво тук! Хем в центъра, хем на тиха уличка — заоглежда
се тя, докато слизаше от колата.
Борис отвори входната врата на кооперацията и влязоха. В асансьора натисна
копчето на последния, пети етаж.
— Един апартамент е на целия етаж, мезонет май казаха че е.
— Никога не съм влизала в мезонет.
— Ами да видим.
Асансьорът спря. Борис отключи вратата на апартамента. И двамата ахнаха
смаяни — не бяха виждали подобен лукс. Първо разгледаха хола, който беше в
отворено общо пространство с трапезарията и кухнята.
— Казаха ми, че мебелите са Versace и Fendi.
— Много ми харесва, че има толкова златни орнаменти навсякъде.
— А какво ще кажеш за кожата от зебра на пода?
Даниела се наведе и погали кожата с ръка:
— Ммм, много е мекичка!
Двамата разглеждаха и докосваха с ръце малките и големите статуетки и вази.
Коментираха картините по стените и ефирните пердета. Всичко им правеше
впечатление в този апартамент. След като бяха прекарали живота си в „Люлин“,
сега им се струваше, че са попаднали на друга планета.
— Да видим къде водят тези стълби? — Даниела посочи с ръка витите
мраморни стълби.
Двамата се качиха и се озоваха в спалнята, която заемаше втория етаж на
апартамента. Френските прозорци бяха цяла стена и от тях се излизаше на огромна
тераса. От нея София се виждаше като на длан.
— Наистина ли тук ще живееш? — развълнувано го попита Даниела.
— Секретарката ми каза да дойда да го огледам дали ще ми хареса и да остана
колкото искам, докато си наема апартамент.
— Не бих мръднала оттук! Толкова ми харесва! А какво е това на терасата,
чакай да видя? — изтича нетърпеливо Даниела.
— Джакузи! Виждал съм такова в къщата на Жоро — веднага й обясни брат й.
— Хмм, голяма вана така ли?
— Вана, която бълбука и ти масажира гърба, като седнеш на определено
място.
— Мога ли да я пробвам?
— Сега ли? Вземи си бански и ела, когато си свободна, а сега да вървим да
ядем.
— Значи мога да дойда да се пека на терасата и да се плацикам в джакузито,
така ли? — попита тя, докато слизаха по стълбите.
— Разбира се, нали си ми сестра, иска ли питане?
 — Много ми хареса апартаментът, искам и аз да живея тук — хвърли му
последен поглед тя, докато излизаха.
— Ако не те притеснява, че ще водя всяка вечер жени… — брат й се разсмя,
докато заключваше вратата. — Сега съм в суперфаза, всяка вечер с различна.
— И преди си беше такъв.
— Ама друго си е, като имаш пари. Дори сексът е по-различен.
— Аре, чак пък толкоз! — изгледа го невярващо Даниела, докато се качваше в
колата.
— Като имаш пари, чукаш с повече самочувствие! Къде да те водя да ядем?
— Ами в „Лозенец“, в най-хубавия квартал сме. Намери тук някой як
ресторант.
— Чакай да звънна на един приятел да го питам, той знае всички ресторанти.
Брат й извади телефона и набра един номер. Попита:
— Вова, кажи, братле, хубав ресторант в „Лозенец“. Че съм със сестра ми, да
не се изложа нещо — разсмя се и се заслуша какво му обясняваха.
След минута затвори телефона и потегли с колата.
— Ей, тоя Вовата всичко знае бе! Веднага ми даде идея. След минути ще сме
там. Каза, че готвели много вкусно, ще видим.
— Откъде го познаваш тоя?
— Приятелче ми е. От Москва е, но има бизнес в България и последните
години живее тук.
— Бързо си намери нови приятели.
— Какъвто съм готин що да не си намеря? — брат й се разсмя и паркира пред
един ресторант. — Айде, слизай, че умирам от глад.
— И аз. — Даниела тръгна гордо до брат си.
Ресторантът беше луксозен и скъп. Стана й лошо, като видя цените в менюто.
Реши да попита:
— Сигурен ли си, че можем да си позволим да ядем тук? Видя ли цените?
— Споко, систър, поръчвай си каквото ти душа иска.
— Може ли да си взема зелена салата с пушена сьомга? Никога не съм яла
салата с риба…
— Не ме питай, казах ти, взимай каквото ти се яде. Аз ще поръчам и един
черен хайвер. Вовата каза, че ще намине, а той без хайвер не може. Да пием водка,
искаш ли?
— Добре!
Даниела беше на върха на щастието! Никога не беше влизала в такъв модерен
ресторант с толкова богато меню. Имаше, както се казва, от пиле мляко. Искаше й
се да поръча от всичко. Сервитьорите се надпреварваха да носят чиниите, чашите с
водка, а когато донесоха и хайвера, Даниела нямаше търпение да го опита. Не беше
яла никога досега.
— Виж, Дани, взимаш препечена филийка, намазваш малко масло и с
лъжичката слагаш отгоре хайвера.
Даниела гледаше с ококорени очи какво правеше брат й и веднага повтори
внимателно всичко. Къде ли се беше научил на това?! Колко бързо е придобил нови
навици, помисли си тя… Отхапа първата хапка и започна да дъвче бавно. Зрънцата
се пукаха в устата й и тя сбърчи нос. Беше й малко странен вкусът на хайвера…
— Не ти ли харесва? — изненада се Борис.
— Ами не съм свикнала на такъв вкус, малко ми горчи…
— Ще свикнеш, с хубавото всеки свиква. С първите хапки хайвер е така, а
после ще искаш да поръчам още! — разсмя се доволно той.
Даниела отпи от водката си и продължи с хайвера. Замисли се как за толкова
кратко време брат й се беше променил толкова много. Нови дрехи, нова кола, нов
апартамент, нови приятели и изведнъж един нов Борис седеше пред нея. Но нека да
е така, тя нямаше нищо против. Радваше се за него и искаше един ден самата тя да
има пари да ходи по такива ресторанти. Трябваше завинаги да се спаси от
мизерията в „Люлин“! И тогава се сети, че не беше казала новината!
— Леле, как можах да не ти кажа най-важното?! Снимах се за мъжката
библия! Ще изляза след дни в новия брой! Е, не съм на корицата, а момиче на броя,
но пак е нещо — забърбори, без да може да си поеме дъх.
— Чакай! Гола ли се снима?!
— Не, по гащи. Но и гола да трябваше да се съблека, щях да го направя.
— Как го реши? Не си те представям в такова списание!
— Помислих, че ще се зарадваш… Що си толкова злобен?!
— Каза ли на нашите?
— Не, за какво да им казвам, на тях не им пука за мен. Откакто съм се изнесла,
един път не са ми звъннали да ме питат как съм, имам чувството, че се радват да се
отърват от мен.
— Недей сега да говориш глупости.
— Хванала съм си живота в ръце и си правя квото си искам! Точка! — извика
Даниела и отпи голяма глътка от водката.
— Ти си знаеш… — отпи и брат й.
В този момент към масата им се приближи Вовата и веднага започна:
— Ааа, не така, виждам, че нещо се карате. Сега ще оправя нещата — усмихна
се той, седна на масата и извика сервитьора: — Дай още водка и хайвер.
И после тримата вдигаха наздравици цяла вечер. Даниела не усети кога е
минало времето. Толкова приятно й беше с брат й и с неговия приятел. Усещаше, че
Вовата я сваля, но тя си имаше Стефан и не й трябваше друг. Стефан! Не го беше
чувала цял ден. Извади телефона си, за да му се обади, и видя, че има пет
пропуснати обаждания от него. Веднага избра номера му:
— Къде си? — грубо я попита той.
— С брат ми и един негов приятел на ресторант.
— Моля?! Моляяя?! Я повтори! Ти мене питала ли си ме?! Не си! Тогава къде
ходиш?!
— Ама аз…
— Млъквай и ми кажи къде си да дойда и да те взема! — заповяда й той.
Даниела се сви. Не беше свикнала някой да й крещи, а и тя не му беше жена, че
да излиза само с негово позволение. И какво значи да млъква, пък я пита къде е?!
Не очакваше подобно отношение и много я заболя.
— Къде си, дай ми адреса, веднага! Казах!
Даниела му обясни подробно къде се намира и затвори телефона.
— К’во става, систър?
— Ами Стефан ще дойде да ме вземе.
— Що? Мислех после да ходим на дискотека…
— Ми Стефан така каза.
— Бе ти нямаш ли си собствено мнение?! — ядоса се брат й.
— Ми обичам го!
На масата настана мълчание. Брат й я гледаше опулено и се чудеше толкова ли
беше загубена, че да позволява някакъв да я командори. Вовата си мислеше как
иска да я изчука, ама тя пък щяла да си ходи. Жалко! Даниела се молеше да й се
размине бурята вкъщи — не беше чувала досега Стефан така да й говори.
И тримата мълчаха, заети с мислите си. Отпиваха от чашите с водка и се
наслаждаваха на пържените калмари. Главата на Даниела се въртеше от толкова
много пиене. Цялото безгрижие на вечерта се беше стопило с телефонния разговор.
Толкова й беше приятно в този скъп ресторант! Харесваше й храната, повечето
неща изобщо не ги беше опитвала досега, харесваха й хората по съседните маси —
добре облечени и ухаещи на скъп живот. Не искаше да си тръгва оттук — това си
мислеше, когато телефонът й пак иззвъня.
— Вън съм, излизай! — нареди й Стефан.
— Добре — едва продума тя.
— Какво става? — попита я брат й.
— Ами тръгвам си.
— Излез и му кажи да влезе тука да го видим закъде толкова бърза! — наежи
се Борис.
— Моля ти се, не искам проблеми.
— Хмм… Чакай да ти дам поне пари за шофьорските курсове.
— Другия път, като се видим, сега да не се бавя — Даниела го целуна по
бузата и изтича навън.
Едва седнала в колата и скандалът започна. Въпроси, крясъци и накрая звучен
шамар. Даниела разтърка бузата си и се разплака.
— Млъквай. И повече няма да се виждаш с брат ти и приятелите му!
— Ама как? Искам да го виждам… — хлипаше Даниела.
— Млъквай! Оттук нататък ще правиш само каквото ти кажа!
6

— Честита новата две хиляди и седма година!

Даниела се усмихна на мъжа до нея. Бяха в Италия. В изискан ресторант. Беше
облякла дълга вечерна рокля за няколко хиляди. Мъжът беше богат, вечно зает с
бизнеса си, ерген. Беше я наел да му прави компания по празниците. Няколко дни
за десет хиляди евро, платени в брой преди отпътуването им. Даде ги на Стефан.
Не, Даниела не беше проститутка и Стефан не й беше сводник. Не, тя просто
правеше компания на богати мъже при пътуванията им в чужбина или я викаха за
бърз секс в тайните им апартаменти в София и страната.
Стефан я вкара в този бизнес. Беше го планирал от момента, в който инвестира
в нея. Затова й направи фотосесията, затова пусна слуха, че е спала с най-известния
футболист. Медиите веднага клъвнаха на новината и Даниела за няколко дни стана
много известна. Канеха я навсякъде. Снимката й беше по първите страници на
всички вестници. Стефан я водеше вечер по дискотеки и гледаше как всички я
зяпат. Беше интересна. Мъжете я желаеха, а жените я мразеха.
Тогава той й каза, че има един мъж, който я кани в къщата си на морето за
уикенда. Тя се изненада, дори не го разбра отначало. Когато не я убеди с думи,
Стефан я удари. Призна й, че затова я е направил известна и трябва да му се
отблагодари. Увери я, че това са лесни пари. Че така ще могат да си наемат хубав
апартамент и да живеят щастливо. Каза й, че я обича. Но ако и тя го обича,
трябваше да отиде с другия мъж, за да вземат парите. Защото парите били всичко.
Без пари и любовта им скоро щяла да приключи.
Това й каза Стефан тогава.
И после нещата се случиха много бързо. Той договаряше сумите и мъжете.
Понякога се случваше веднъж в месеца, понякога по два пъти в седмицата Даниела
да прави секс с непознати мъже. Но всички бяха много богати, дискретни и не й
създаваха проблеми.
Със Стефан се преместиха в скъпарски апартамент под наем в „Лозенец“.
Купиха си нови дрехи, ходеха в най-скъпите заведения. Стефан продължаваше да я
уверява, че я обича и че прави всичко това в името на тяхното общо щастие. Купи й
книги и я накара да чете. Общата й култура се обогати и тя вече можеше да
разговаря на всякакви теми. Фотографът следеше три пъти в седмицата да ходи на
фитнес, както и косата и ноктите й винаги да са в изрядно състояние. Чрез познати
журналисти поддържаше медийния интерес към нея винаги висок.
На Даниела не й харесваше да прави секс с непознати мъже, но затваряше
очите си и си мислеше за парите, които щеше да изкара, и нещата, които ще си
купи с тях. Обичаше Стефан, пък и на него дължеше всичко…
Даниела се загледа във фойерверките в небето в новогодишната нощ. Красиви
цветни звезди, които след секунди изгаряха и изгасваха. Дали и нейната кариера
нямаше да се окаже фойерверк?! Да блесне за кратко и да изчезне в мрака. Беше
модел на „Плейбой“, но нищо повече не й се случваше. Ангажиментите й се
състояха в това да прави от време на време фотосесии за списанието и да посещава
плейбой партитата в различните нощни клубове веднъж в месеца.
Свикна бързо и с двете занимания. За партитата винаги се обличаше
сексапилно и си правеше специален вечерен грим. Пиенето беше безплатно, идваха
много сексапилни жени и богати мъже. Даниела винаги ходеше със Стефан. Ако
някой й поискаше телефона, го препращаше дискретно към него. И той договаряше
цената й. Никой от списанието не знаеше какви ги вършеха.
От екипа Даниела най-много харесваше артдиректорката Теди. Двете си
допаднаха от самото начало и работеха много лесно. Снимачният ден винаги
започваше с бутилка водка, която Теди носеше. Казваше й да изпие една чаша, за да
се отпусне и да й е по-лесно. На Даниела така или иначе й беше лесно и приятно,
но не отказваше водката. После си пускаха диск с последните хитове и докато
гримьори и фризьори се трудеха над перфектната й визия, Теди разказваше вицове
или клюки за другите звезди, с които беше работила през последните дни. Даниела
обичаше дните, в които правеше фотосесии. Атмосферата на хубавите апартаменти
или хотели, в които снимаха… Финото бельо, с което беше облечена… Е, имаше и
дни, в които се снимаше гола, но това отдавна не я притесняваше. Обичаше да се
чувства като кралица, около която екипът се суети и изпълнява капризите й в
името на перфектната снимка. Снимка, която да разпалва мъжкото въображение.
Понякога си представяше как мъжете мастурбират на снимките й. Това я
възбуждаше. Караше я да се чувства желана и неотразима. Затова винаги позираше
с удоволствие и се беше превърнала в един от най-търсените модели на мъжката
библия.
И докато Даниела посрещаше Нова година в Италия, брат й Борис вдигаше
наздравици с голямата си компания в собствения си ресторант. До него на масата
седеше специална жена. Беше се влюбил в една от най-известните манекенки в
България. Кристин, на 23 години, с нежна, почти прозрачна кожа, дълга кестенява
коса и сини очи. Беше неговата слабост и прекрасно осъзнаваше това. Възползваше
се, за да му иска скъпи часовници, рокли и обувки. И той купуваше. Радваше се, че
по собствените му критерии тя не е типичната манекенка. Какво означаваше това
ли?
Когато отвори преди месец заведенията и името му се прочу, завърза
приятелства, всяка вечер обикаляше най-модерните клубове и един от новите му
приятели го срещна с един човек. Каза му, че е много важно да го познава. Бил
букър в една от най-елитните агенции за манекенки. Размениха си телефоните, а
още на другия ден мъжът дойде в офиса на Борис и му обясни директно, че може
чрез него да си поръчва манекенки за секс. Извади от кожената си чанта каталог
със снимки на момичета и му даде да го разгледа. Борис започна да прелиства
страниците и видя едни от най-известните манекенки и миски. Букърът му каза, че
може да си поръча всяка една от тях срещу съответното заплащане. Срещу сумата
от петдесет хиляди лева щеше да си осигури секс за цяла година, с което от
момичетата пожелае, колкото пъти иска. Борис не плати таксата, но редовно си
осигуряваше секс с едни от най-известните и красиви манекенки. Правеше го
просто, за да докаже пред себе си, че може да ги има. Поръчваше си всяка вечер,
понякога и по две, по три. Беше ненаситен за нови емоции. Но бързо му омръзна да
получава секс без чувства и точно тогава като по поръчка в живота му се появи
Кристин.
Влезе една вечер в ресторанта му и Борис беше поразен от красотата и
невинното и излъчване. Побърза да й се представи и размениха телефонните си
номера. Последваха няколко дни непрестанни разговори и писане на съобщения,
докато една вечер не се озова в голямата спалня на мезонета му. Оттогава бяха все
заедно. Разделяха се единствено когато Борис ходеше в офиса на срещи с Жоро, а
през това време Кристин харчеше парите му в скъпите бутици. Посещаваше също
фризьора и козметика си, или тренираше във фитнес залата.
Така Борис посрещна новата 2007 година щастлив и доволен от живота, който
беше започнал да води.
На моменти му се струваше, че сънува, но после си казваше, че здравата работи
в заведенията си и заслужава всички блага, които получава.
На няколко пъти звъня на Даниела, за да я покани да се видят, но тя му
отказваше с мотива, че има много работа. Не знаеше какво точно прави сестра му,
но се успокои, когато видя, че я няма в каталога на платените сексманекенки.
Имаше чувството, че Стефан й пречи да се видят, но все не му оставаше и минута да
се занимае с него. Кристин също я нямаше в каталога. А за Борис сестра му и
Кристин бяха най-важни. Е, и майка му, но за нея напоследък нямаше време. Обади
й се няколко пъти по телефона, но тя все беше заета с работата си на пазара.
Предложи й да спре да работи и да я издържа, но тя гордо отказа. Беше му
споменала, че баща му не е добре със здравето и трябва да го води по изследвания.
Каза й, ако им трябват пари, да му се обади. Тя не го направи.
Работата в заведенията беше много и отнемаше цялото му време. В дните
преди отварянето им почти не спеше. Притесняваше се дали строителите и
дизайнерите ще изпипат всичко в срок. Беше обещал на Жоро, че ще направи два
запомнящи се клуба, за които всички да говорят, и се успокои едва когато видя
реакцията на присъстващите на откриването им. Беше успял, но сега отговорността
му нарастваше. Трябваше да разработи заведенията, да ги наложи и да пребори
конкуренцията.
Често будуваше през нощта. Кристин го беше виждала няколко пъти как лежи
в леглото с отворени очи и гледа в нищото. Когато го питаше какво става, й
отговаряше, че няма проблеми, просто не може да заспи. Не му беше ясно защо.
— Значи страдаш от инсомния — заключи тя.
Той не знаеше какво означава думата и замълча. На другия ден провери в
интернет — недостатъчен или лошокачествен сън. С една дума, инсомния
означаваше безсъние. Пишеше още, че това е разстройство, при което пациентите
имат трудности при заспиването въпреки наличието на достатъчно време за сън.
Прочете още, че инсомнията може напълно да изцеди силите на човека, да повлияе
на настроението и на качеството на живот.
 Хмм… инсомния!
Звучеше модерно и претенциозно. Точно като новия живот, който водеше
напоследък. Харесваше му, както и всички придобивки в него, и точно затова не
биваше да допуска инсомнията да ги развали. Реши да ходи на фитнес, за да
изразходва силите си и изтощен да заспива. Нае личен треньор, а после и диетолог.
И беше много доволен. Оформи мускули, пребори се с малкото тлъстини около
корема си и започна да спи.
Когато часовникът отбеляза настъпването на новата 2007 година, Борис се
чувстваше като бог! Красив, богат, успял и с невероятна жена до себе си! Дали да
не предложи брак на Кристин? Нали по това време на годината хората предлагаха
годежни пръстени най-спонтанно. Или поне така му се струваше под въздействието
на толкова много изпито шампанско. Не беше купил пръстен, не беше подготвил и
реч, но какво по дяволите би му попречило да предложи брак, ако реши?! Дали да
не го направи наистина…
Погледна Кристин, тя му се усмихна невинно и думите сами се изплъзнаха от
устата му:
— Ще се омъжиш ли за мен?
— Шегуваш ли се? — момичето се опитваше да надвика музиката. — Та ние
едва се познаваме.
— Това няма значение. Влюбена ли си в мен, колкото аз в теб?
— Ама ти си сериозен! Божеее…
— Хайде, няма дълго да чакам за отговор! Обещавам цял кивот да те нося на
ръце, ти си моята принцеса. — Борис осъзнаваше, че бръщолевеше небивалици, но
шампанското беше замаяло главата му.
— Добре, ще се омъжа за теб!
Приятелите около тях заръкопляскаха, а те се целунаха. Така се сгодиха. На
Нова година пред погледите на приятели. Нямаше роднини, нямаше подготовка.
Просто спонтанно решение на двама влюбени, които сякаш крачеха по покрива на
света.
7

Сватбата беше в началото на лятото. Направиха я се в баровския хотел на Жоро

на брега на морето. Бяха го затворили за обикновени посетители. Само за избрани.
Всичките нови приятели на Борис, плюс сестра му със Стефан и майка му. Баща му
беше починал наскоро. Цироза на черния дроб.
Булката беше поканила много приятелки и роднини. А охраната на сватбата
сигурно беше повече и от гостите, защото много от тях бяха дошли с малките си
гвардии от лични бодигардове. Имаше много манекенки, приятелки на Кристин,
облекли роклите си „ела ме изчукай“, както и от новите богати бизнес партньори
на Борис. Перфектната комбинация за идеален морски купон. Менюто беше
седемстепенно. А тортата — на пет етажа завършваше с две фигурки от захар на
булка и младоженец.
Кум естествено беше Жоро. Той плати всички разходи. Направим им и сватбен
подарък — голям и разкошен апартамент в „Лозенец“, записан на името на
булката. И сватбено пътешествие във Венеция.
— Като отидете там, освен да си почивате, Борис да види някои идеи за хубаво
италианско заведение — поръча им той.
На място в хотела дойде кметът на града и ги ожени, за да не се налага да
ходят до ритуалната зала. И после пиха и ядоха три дни и три нощи като в
приказките. Борис не би могъл и да мечтае за по-хубава сватба. Булката
изглеждаше като принцеса, нежна и красива в дългата си до земята права рокля с
бюстие, обшито с кристални камъни. През цялото време сияеше щастлива и
замаяна от емоциите и изпитото шампанско. Борис мислеше, че е голям късметлия
с такава мила и добра жена.
Проблемите между тях обаче не закъсняха.
Само няколко дни след сватбата заминаха на меден месец във Венеция — най-
романтичния град на света! Веднага след като се настаниха в хотела точно до „Сан
Марко“, излязоха на площада да пият първо кафе и да се поразходят. Борис беше
изключително щастлив, гледаше всичко с големите си ококорени очи,
наслаждавайки се на невероятната атмосфера. Но още докато поръчваха кафето си
в Rosasalva Кристин се нацупи. Едва изчака младата миловидна сервитьорка да
обърне гърба си и започна с нападките:
— Много ли ти харесва тая?!
— Моля?!
— Как само я зяпаше! Видях те!
— Какво ти става, полудя ли?
— Искаш да я изчукаш, нали?
Борис не можеше да я познае. Нямаше нищо общо с жената, за която се беше
оженил. Сега се държеше като ревнива перачка. А той нямаше търпение да разгледа
Двореца на дожовете! Вместо това трябваше да води безсмислен разговор за
някаква сервитьорка, която дори не беше огледал.
— Само чакаш да не те гледам и почваш да флиртуваш, видях те как й се
усмихна. Ще й поискаш ли телефона?
Кристин продължаваше да крещи и да сипе обвиненията си. Борис се надяваше
на съседните масички да няма българи, които да разберат скандала им.
— Престани моля те, ето го момичето, идва. Носи ни кафето, спри се вече.
— Ще стана да й шибна един шамар, или по-добре на теб!
Борис онемя, хвана жена си за ръката, погледна я строго в очите, надявайки се
този цирк най-после да спре. Сервитьорката остави двете чаши с ароматно кафе на
масата и безразлично се отдалечи. Борис нямаше търпение да опита горещата
напитка, усещайки силният аромат на кафето, и веднага отпи. Помисли си, че ако
направи италиански ресторант в София, задължително кафето ще е същото. Искаше
му се веднага да опита пицата и спагетите, но май беше рано за вечеря. Макар че
кой можеше да му каже кога да яде?! Погледът му се спря на кокетно ресторантче в
горния край на площада и веднага го посочи на жена си.
— Искаш ли да хапнем там?
Кристин сви предизвикателно устни, изгледа го намръщено и се обърна да
види накъде и сочи.
— Изглежда добре. Аз и без това огладнях от този полет.
— Идвала ли си досега във Венеция?
— Не, а ти?
— И аз не съм, но веднага се влюбих. Рядко се впечатлявам, но тук все едно
сме във филмов декор.
Жена му мълчеше и се мусеше.
— Моля те, да не се караме повече. Това са глупости, разбираш ли, смешно е
да ме ревнуваш. Искам да приключим тая тема, обещай ми. Дойдохме на това
романтично място не да се караме.
Кристин не му отвърна. Отпи от кафето си и се зазяпа в многобройната тълпа
на площада.
— Не съм си и представял, че някога ще съм във Венеция, града, построен
върху вода! — Борис продължаваше да изразява удивлението си. — Искаш ли, като
хапнем, после да се повозим на гондола?
— Може — отговори Кристин през стиснати устни.
— Искам задължително да минем под Моста на въздишките! Един приятел ми
каза, че това е едно от най-романтичните места тук. Легендата разказвала, че ако
двама влюбени се целунат в гондолата под моста точно по залез-слънце, ще се
радват на вечна любов!
— За такива неща ли си говориш с приятелите си?
— Много те обичам, хайде усмихни се, не искам да те гледам нацупена, не ти
отива така, да знаеш!
Борис се наведе и я целуна. Тя първо се отдръпна, но после се сгуши в него.
Поседяха още малко в кафенето, после платиха и се преместиха в ресторанта. Там
си поръчаха пици и спагети и си направиха една богата ранна вечеря. Хванати за
ръка, се отправиха към един от каналите, за да се повозят на гондола. Семейният
мир беше скрепен по-късно вечерта в леглото. Борис се потруди здравата, за да я
задоволи, и след два мощни оргазма двамата заспаха прегърнати и доволни.
Сутринта се събудиха късно. Кристин искаше да отиде веднага на шопинг, но
Борис й каза, че шопинг може да прави навсякъде по света, а във Венеция има
толкова забележителности за разглеждане. Тя се нацупи, а той я целуна и я
успокои, че ще се разходят по магазините, след като посетят Двореца на дожовете.
На площада пред двореца освен тълпите с туристи имаше и хора, представящи
се за екскурзоводи. Те чуха един от тях да подвиква на български и веднага го
наеха. Той им се представи като Краси от Русе и започна с обясненията, докато
влизаха:
— Дворецът на дожовете някога е бил резиденцията им, а днес е музей. Най-
интересни за разглеждане са институционалните зали, оръжейната експозиция и
затворът.
Борис зяпаше възхитено и кимаше с глава. Вратът го заболя да гледа нагоре
великолепно изрисуваните тавани. Кристин се влачеше незаинтересувана след
него. А Краси продължаваше разказа си: Старите затвори се намират в подземията
на двореца, а новите в друга сграда, до която се стига по прочутия Мост на
въздишките.
— Защо се казва така? Влюбените ходят там да въздишат от любов ли? —
попита чистосърдечно Борис.
— Не. Нарича се така, защото когато осъдените на смърт затворниците
минавали по моста, поглеждали към лагуната и въздишали тежко, защото я
виждали за последен път. Мостът е дълъг единадесет метра, но това малко
разстояние се виждало огромно на онези, които преминавали по него към затвора.
Най-известен обитател на стария затвор е Джакомо Казанова. Той също минал по
моста, но успял да избяга. Знаете, че е най-известният прелъстител в света, нали?
— Не, аз не знам. Какво за него? — Кристин се пооживи.
— Казанова е италиански авантюрист, дипломат, шпионин, политик, философ,
магьосник и писател, но известността му в цял свят се дължи най-вече на
похожденията му. Казанова се превърнал в символ на сърцераздирателните чувства
и манията за любов.
— Сега, като се замисля, това ми звучи познато. Доста е интересно, нали? —
Кристин се усмихна за първи път днес.
— Сам се хвалел, че рекордът му за една нощ е четиринайсет пъти, а иначе го
правел по шест пъти на среща — продължи с информацията Краси.
— Кое? Секс ли? Не ми се вярва! След двореца какво друго ще ни препоръчаш
да разгледаме? — смени темата Борис.
— Аз съм гладна, не може ли да седнем да хапнем?
— Може, нека Краси да ни каже някое хубаво ресторантче. Искам да опитам
нещо, което досега не съм ял — ентусиазира се Борис и попита.
— Можем ли да те наемем за целия ден и да те поканим на обяд?
— Може, разбира се. Елате, нека тръгнем по тази уличка, ще излезем от
площада, тук наблизо има едно страхотно място с, както се казва, домашна храна.
След малко пристигнаха пред кокетно ресторантче с няколко маси на
уличката, направо над един от каналите. Настаниха се и Борис каза на Краси да
поръчва на сервитьора каквото мисли, че задължително трябва да опитат, без да се
притеснява за цените.
— С най-голямо удоволствие! — и Краси започна да изброява на сервитьора на
италиански, а после се обърна към тях: — Ще започнем със салата с октопод. Тя е с
цикория, черни маслини, малко лук и чесън.
— Вино поръча ли?
— Разбира се. Поръчах и спагети „Венето“ — те са черни като въглен, защото
са оцветени от мастилото на сепия. И още типичните за тука спагети с миди.
Сигурен съм, че ще ви харесат много.
Тримата се насладиха на изключително вкусния обяд и накрая ядоха тирамису
за десерт и пиха италианско кафе.
— След този обилен обяд сигурно не ви се ходи много, затова предлагам да
вземем корабчето и да отидем до остров Мурано.
— Какво има там? — попита мързеливо Кристин.
— Мурано е известен с производителите на изключително фини и скъпи
предмети от стъкло.
На младоженката това и прозвуча интересно и след 40 минути тримата слязоха
на острова. Краси ги заведе в най-старата фабрика за стъкло — Mazzega. Борис
беше много впечатлен от всичко, което разгледаха, и каза замислено:
— Май ще се връщаме отново тук. Ако направим италиански ресторант в
София, оттук ще купим някои неща за обзавеждането, особено полилеите.
— И тук ли ще мислиш за работа? — нацупи се пак Кристин.
Останалите няколко дни минаха в разходки с гондола по Канале гранде,
разглеждане на Моста на въздишките — от бял варовик, с малки прозорчета с
каменни решетки.
И, разбира се, булката получи обещания шопинг! Краси, когото бяха наели за
целия си престой, ги заведе на Виа XXII Марцо, където бяха разположени бутиците
на Prada, Valentino, Chanel и Gucci.
Всяка вечер Борис обстойно записваше в тефтера си какво му е направило
впечатление от посетените ресторанти през деня. Обстановката, менюто,
продуктите в ястията. Беше отговорен към работата си и не спираше и за миг да
мисли за нея. Последния ден, след като благодари и плати щедро на Краси, Борис
го попита:
— Може ли да ми дадеш телефонния си номер?
— За какво ти е?
— Нали ми каза, че си студент в Рим, във Венеция си само за ваканцията да
изкарваш пари. Може би ще ми се налага често да пътувам до Италия. Ако отворим
този ресторант, за който мисля, ще трябва да го снабдявам с качествени подправки
и продукти. Нужен ми е сигурен човек тук с италиански език.
Краси с удоволствие му даде номера си, разбраха се да се чуят, когато нещата с
ресторанта напреднат, и младоженците се прибраха в България.
Веднага щом стъпиха вкъщи, Борис се обади на Жоро. Разказа му
ентусиазирано с няколко думи идеята си за новия ресторант и Жоро го извика в
хотела си на морето, за да поговорят веднага.
— Тръгвам за морето, трябва да говоря с Жоро.
— Лъжеш ме! Отиваш при курвата си, да я чукаш! — изкрещя му Кристин.
— Пак ли започваш с глупостите, какво ти става? Знаеш, че когато Жоро ми
каже, тичам веднага. Обяснил съм ти го още преди да се оженим.
— Не ти вярвам! Тръгвай! Махай се! И аз ще се изнеса, докато те няма! —
Кристин беше отворила гардероба и хвърляше дрехите си на земята.
— Току-що си идваме от меден месец и ти ще ме напуснеш?! — Борис я
гледаше хем леко изплашено, хем неразбиращо.
— Няма да търпя изневерите ти!
— Нямам друга, не ти изневерявам. Скандалите ти ме обиждат, престани!
— Няма да престана! — дрехите й продължаваха да летят към земята.
— Ако искаш, ела с мен — предложи й той.
— Няма да дойда!
— Защо? Тъкмо сама ще се увериш, че отивам по работа.
— Ако ме беше поканил веднага, щях да дойда, така стана изпросено. Сега
няма да дойда! Махай се!
Борис метна няколко тениски, дънки и бельо в един куфар и излезе на улицата.
Качи се в поршето и отпраши към морето. Вече не знаеше какво да прави с жена си.
Нямаше любовница, не беше и помислял да й изневери, но дали не прибърза с този
брак?!
8

Септември 2010 г.

Даниела се чудеше какво прави в къщата на „ВИП брадър“. С кой акъл подписа
договора и се подложи на доброволно изтезание. По телевизията, когато гледаше
предаването, всичко й изглеждаше толкова забавно. Някакви хора лежат по
диваните и си говорят по цял ден. Спят, ядат, без да плащат, че на всичкото отгоре
и пари взимат за това. Спазари се да получи 30 хиляди лева за месец престой в
Къщата. Ако си тръгнеше доброволно, по собствено желание, без да са я изгонили
съквартирантите, дължеше 100 хиляди лева неустойка на продуцентите на шоуто.
Затова не можеше да си тръгне. А й се искаше! Тъпо й беше тук! Бяха минали едва
няколко дни, а първото изгонване щеше да е чак на десетия ден от старта на
предаването. Дали да не започне да дразни съквартирантите нарочно, за да я
номинират и да стане първата изгонена от Къщата? Така хем щеше да си получи
хонорара, хем нямаше да се мъчи повече…
Прие да участва в предаването, за да си върне позалязващата слава. Това беше
едно от най-гледаните шоута по телевизията. Името й пак щеше да се завърти по
медиите и някой щеше да се сети за нея. Да я покани я за водеща, я за певица. Да си
модел на мъжко списание вече не беше кой знае какво. Бумът на тези издания
отминаваше, тя вече беше на 22 години, а кариерата й — в застой. Затова послуша
Стефан, който я увещаваше да подпише.
Замисли се за него. Стана от дивана, направи си кафе и излезе да го изпие на
двора. Малко слънце след изкуственото осветление вътре щеше да й дойде добре.
Очите й се бяха зачервили от луминесцентните лампи, но продуцентите не
разрешаваха да се носят слънчеви очила в Къщата и тя нямаше как да скрие
подутите си очи. Това се правеше с цел да могат камерите да улавят всеки поглед,
както и да не допускат съквартирантите да се наговарят за номинациите помежду
си.
По това време навън нямаше никого. Всички бяха налягали в спалнята за
следобедна дрямка. Не й се спеше. Трябваше да състави план — за участието си в
шоуто и за живота си.
Животът й буксуваше. Изчерпана връзка със Стефан, когото вече не обичаше.
Живееше с него по навик. И защото така й беше по-лесно. Той все още й уреждаше
секс с мъже срещу пари. А не беше ли крайно време тя да си урежда тези срещи и
да харчи всичките пари за себе си?! Защо парите ги взимаше Стефан и защо той
решаваше къде да отидат?! Казваше й, че така е по-лесно за нея. Че не се налага да
мисли за нищо. Че от нея се иска само да се грижи за красотата си и да чете книги
и сериозни вестници, за да знае някои важни неща. Да има обща култура и да може
да води елементарен разговор с мъжете, с които се чука. Беше я създал такава и тя
му се подчиняваше. Но вече не беше онова момиченце от „Люлин“, което се беше
преместило при него с найлонов плик с парцали. Сега носеше дизайнерски дрехи и
имаше високо самочувствие. Дори караше собствен „Мерцедес“! Така де, нямаше
само брат й да й се перчи със скъпите си коли. Не само той бе успял в живота.
Имаше каквото имаше и той. Почти. Нямаше дете, но и не искаше. За какво й
беше?! Само да й реве по цял ден! Като неговата дъщеричка Лили Роуз. Кой по
дяволите беше измислил това претенциозно име?! Онази тъпа кучка жена му,
разбира се! Беше го хванала здраво за топките и го командореше. „Не, благодаря,
нямам нужда нито от семейство, нито от дете.“ Ето това си мислеше Даниела,
докато се приличаше на есенното слънце в къщата на „ВИП брадър“ насред полето
на Нови хан. Досадни мухи кръжаха наоколо и й миришеше на обор. Не й
харесваше тук! Трябваше да измисли план да се махне, без да плаша неустойка на
продуцентите. Задушаваше се в това тясно пространство, оградено отвсякъде със
стените на телевизионния декор, което трябваше да дели с непознати хора.
Знаеше, че зад всички огледала в Къщата денонощно стоят оператори зад
стотината камери. Дебнеха, чакаха някой да направи нещо, да стане скандал.
Наблюдаваха жертвите и безпощадно снимаха. Даниела се досещаше какво се
очаква от нея. Имиджът й на красива и сексапилна жена предполагаше да
осъществи свалка в шоуто. За целта уж случайно й бяха вкарали двама необвързани
млади мъже. Един манекен и един актьор. Те й обръщаха специално внимание, а тя
не ги отразяваше. Не се занимаваше с голтаци. На тия тя трябваше да им плаща
сметките, ако се виждаха извън Къщата. А да завърже връзка пред камерите или да
прави секс, както се очакваше от нея — абсурд! Не беше толкова тъпа. Сметките на
продуцентите за нея щяха да излязат криви. Всички опити за свалки на ергените
вътре удряха на камък. Сексът и любовта според Даниела бяха извън шоуто. Вътре
само спеше, ядеше и от време на време участваше в някой разговор.
Но вече й беше ужасно скучно. Побъркваше се. Нищо не се случваше. Нямаше
телевизия, мобилни телефони, книги — всичко беше забранено. Даниела проспа
първия ден — поне си отспа и си почина. Точно преди да влезе в Къщата, беше
прекарала с един бизнесмен уикенда на Боровец. 10 хиляди евро! Ето с такива
мъже си имаше работа тя. А продуцентите й бяха вкарали за флирт манекен и
актьор. Ха! За коя по дяволите я взимаха те?! Само като им видя часовниците за по
сто лева, и й станаха ясни. А тя още с влизането си извади от куфара си обувки —
всеки чифт за по 1500 лева! Смешковци! Нямаше да им каже дори добър ден, ако не
бяха камерите да я снимат.
Изпи кафето и се изтегна на един от шезлонгите в двора. Дали да не си облече
банския да се попече? Беше си взела два изрязани модела, с които да се къпе в
банята, въпреки че оттам не се излъчваше нищо. Тя обаче не искаше операторите да
я гледат гола. Реши да не си слага банските и да се изтяга пред камерите — нямаше
да осигурява горещи кадри за вечерното предаване. По добре да си стои с дънките и
тениската и да не завира силиконовите си гърди пред камерите. Да, имаше силикон
в гърдите, не отричаше. Още с един от първите хонорари си направи най-скъпите
възможни импланти при най-елитния доктор. Боцна си и малко пълнители в
устните, сгъсти си леко косата с два реда екстеншъни и беше много доволна от
крайния резултат. Защо тогава никой не я канеше за телевизионна водеща?! Беше
по-хубава от всички кучки, дето ги даваха по телевизията! Дано сега да я забележи
някой продуцент и да й направи собствено предаване. Реши, че е добра идея да
остане по-дълго в шоуто, за да може да изпъкне.
За целта обаче трябваше да се погрижи за тялото си. Днес още не беше
тренирала. В Къщата имаше малък фитнес до басейна и тя реши, че е крайно време
да сложи екипа и да поспортува. Влезе в спалнята, отиде до шкафчето си и започна
да рови в него. Шума, който създаваше, събуди съквартирантите и те започнаха да
мърморят. Не им остана длъжна и добре ги подреди. Каза им, че са лентяи, които
по цял ден спят, а вечер се напиват, а най-добре било да вземели пример от нея.
Вечерта, докато вървеше шоуто по телевизията, Борис видя, че майка му го
търси по мобилния. Това рядко се случваше и затова вдигна веднага:
— Здравей, мамо, какво става?
— Гледаш ли я наш’та по Брадъра?
— Не, в ресторанта съм, нямам време да гледам телевизия, имам много работа.
— Много се излага! Да ходиш да я изкараш от тая къща, че съседите ще ни се
смеят! Пък и утре на пазара, който ме познава, все за нея ще ми говори.
— Мамо, колко пъти ти предлагам да се махнеш от сергията?! Имам пари, ще
ти давам всеки месец. Почивай си вече.
— Не! Нямам какво да правя аз по цял ден вкъщи. Откакто баща ти почина,
сама като кукувица стоя вечер. Така поне през деня хора срещам. Вие като не
идвате вече да ме виждате…
— Недей така, мамо. Много съм зает с ресторантите, сега пак нов ще отварям.
Пък и малко дете имам.
— Ми доведи го да го видя. Откога обещаваш?
— При първа възможност.
— Все така казваш и все нямаш време за майка си. Не са хубави тези работи. А
детето ти няма да знае, че баба има. Ама знам аз, оная никаквица жената ти не ти
дава да го водиш у нас.
— Защо говориш такива глупости?!
— Знам аз, знам! Дойдохте веднъж у нас с бебето и тя се погнуси, че й било
мръсно! Каза ти, че бебето може да се зарази с нещо. Чух аз, като ти го казваше,
всичко знам, но не са хубави тези работи, да знаеш…
— Айде, мамо, стига! Имам сто човека на главата. Обади ми се заради
Даниела, а мене ме почна.
— Даниела! Как може така да се излага?! Кара се с хората в Къщата! Гледам аз
всичко — срам и резил. Така ли сме я учили с баща ти, сега да ни срами? Да излиза
веднага от там. Няма работа в тая къща! Обади се на някого, изкарвай я
моментално, чу ли?!
— Няма на кого. Не познавам продуцентите.
— Не ти вярвам. Нали си голям бизнесмен, познаваш всички випове! Издигна
се и ни забрави. Не са хубави тия работи!
— Мамо, затварям. Даниела е голяма, да се оправя. Чао — и Борис приключи
разговора.
Не му беше сега нито до майка му, нито до сестра му. Беше обещал на жена си
да се прибере по-рано тази вечер, за да могат да вечерят заедно, но вече
закъсняваше. Единият му готвач заплашваше да напусне, и то точно в момент,
когато целият ресторант беше пълен. Имаше чувството, че вдига кръвно и всеки
момент главата му ще експлодира. Тогава чу до себе си спокойният глас на Тони:
— Прибирай се, аз ще се оправя с бъркотията тук.
Борис го погледна. Тони беше шеф готвач на ресторанта му. На 45 години, с
шкембенце, баща на две очарователни близначки и отговорен мъж, боготворящ
съпругата си Мария. Последните месеци се беше сближил с Тони. Покрай многото
работа в ресторантите успяваше да открадне минутка-две, за да изпуши цигара с
него и да си поговорят освен за бизнес и за личните си проблеми. За Борис
семейният живот беше истински ад. Не се разбираше с Кристин, тя му вдигаше
постоянни скандали. Беше започнал да й изневерява. Чудеше се дали не е време да
се разведе. Бяха женени от три години и Тони му беше казал, че третата била най-
фатална за брака. Съветваше го да бъде търпелив с Кристин и даде всичко от себе
си, за да закрепят брака си заради прекрасната им дъщеричка.
— Нали беше обещал на жена си да се прибереш тази вечер навреме, за да
вечеряте заедно? Виж, приготвил съм любимата й риба. Завил съм ти във фолио две
порции и отделно съм ти сложил задушени зеленчуци. Тръгвай и не мисли за
проблемите тук, сега ще строя цялата кухня в две редици и всеки ще си изпълнява
задълженията.
— Златен си, Тони! Много ти благодаря!
— Тръгвай, тръгвай. Ако има проблеми, ще ти се обадя.
Борис взе приготвената вечеря и тръгна към къщи.
Още щом отключи входната врата, видя нацупената физиономия на Кристин.
— Закъсня! — изсъска му тя.
— Но все пак съм тук.
— Дъщеря ти те чакаше да ти каже лека нощ, но не те дочака и заспа.
— Съжалявам. После ще отида да я видя. Дай чинии да сложим каквото ни е
приготвил Тони и да сядаме.
— Цял ден се занимавах с детето, изморена съм, ти слагай чиниите.
— Какво се занимаваш с детето? Нали имаме детегледачка.
— Така ли ти изглежда отстрани?! Че нищо не правя?! Как пък знаеш, като
постоянно те няма?
— Няма ме, защото работя, изкарвам пари за семейството!
— Работиш! Друг път! По цял ден си пиеш кафето в ресторантите си и се
чудиш коя сервитьорка да изчукаш!
— Айде да не почваме с глупостите пак. Затова ли се прибрах по-рано, да се
караме? Знаеш ли какви проблеми имам за решаване цял ден? Зарязах всичко, само
за да вечерям с теб, а ти ме посрещаш със скандали!? Взе да ми писва, да знаеш!
— И на мен ми писва, че по цял ден стоя с детето, а тебе те няма!
— Нали съм ти взел детегледачка, тя ти помага вместо мен!
 Борис подреди рибата и зеленчуците в скъпите порцеланови чинии и седна на
масата в трапезарията.
— Заповядай, скъпа! Добър апетит!
Кристин първо отиде до хладилника, извади бутилка бяло вино, донесе го на
масата заедно с две чаши и му каза троснато:
— Ще сипеш ли?
— Аз лично няма да пия. Недей да пиеш и ти по-добре.
— Няма да ми казваш какво да правя! — сопна му се тя. — Мога и сама да си
сипя!
Така и направи. Напълни чашата с вино догоре и жадно отпи.
— Така вече е по-добре!
Борис не каза нищо. Хранеше се и мислеше колко вкусно е приготвил рибата
Тони. Какво ли ставаше в ресторантите? Дали имаха нужда от него? Прибра се по-
рано, за да прекара хубава вечер със съпругата си, а тя го посрещна със скандал.
Отново. Каквото и да направеше, не беше доволна. Винаги намираше повод да се
скарат. Това не беше живот!
Дояде рибата си и отиде в детската стая, за да види дъщеря си. Отвори тихичко
вратата, за да не я събуди. Нощната лампа с розови феички на шкафчето до леглото
й светеше. Лили Роуз беше красива като малко съвършено ангелче. Беше готов да
направи всичко, за да й осигури най-щастливото детство. Обожаваше дъщеря си и
заради това търпеше майка й.
Влезе безшумно в стаята, целуна я внимателно я по челото и излезе, като
затвори тихо вратата след себе си.
Кристин се беше преместила в хола и довършваше виното в бутилката. Ясно,
скоро щеше да е пияна и щеше да стане още по-свадлива. Зачуди се дали да не
излезе отново. Можеше да отиде в някое от заведенията си, въпреки че беше
организирал нещата така, че да може да отсъства цялата вечер. Вечер, която той и
Кристин трябваше да прекарат добре. А защо не и да правят секс? Не помнеше кога
за последно им се беше се случвало. Пет, шест месеца?! Жена му или я болеше
главата, или не беше в настроение, или пък той не я желаеше след поредния
скандал. Призляваше му, като гледаше как Кристин седи в хола и пие вино, докато
зяпа някакъв сериал. Реши да се обади на Тони:
— Как са нещата?
— Всичко е под контрол!
— Ааа, значи имате проблеми. Ама как стана това?! — Борис викаше по
телефона на нищо неразбиращия шеф готвач.
— Няма проблеми, не ме ли чуваш?
— Добре, тръгвам веднага! — приключи набързо разговора.
Погледна към жена си, която го наблюдаваше подозрително и спокойно й каза:
— Излизам, има проблеми.
— Ходи да се шибаш, не ми пука!
Кога беше станала толкова вулгарна? Малката сладка Кристин, за която се
ожени, се беше превърнала в чудовище, което не можеше да понася. С нея и заради
нея се чувстваше по-стар. Бавно, но сигурно го превръщаше в един студен кучи син.
Качи се в колата си и набра номера на една от любовниците си. Разглезена
богаташка дъщеря, която от време на време за разнообразие работеше като водеща,
докато харчеше парите на татенцето. Тя му вдигна веднага:
— На какво дължа тази чест, Борис?
— Мило, обаждам ти се в първата минута, в която се освободих. Лудница ми
беше последните дни, извинявай!
— Извинен си! Липсваш ми!
— И ти ми липсваш! Къде си?
— Вкъщи съм, ще излизам по-късно с приятелки.
— Да дойда ли сега?
— Идвай, чакам те. А аз ще си сложа любимото ти червено дантелено бельо.
Борис затвори доволен. Ето такива разговори обичаше. И такива жени. Не
свадливи скандалджийки, а жени с класа. С тази любовница дори чукането беше с
класа. Не само маниерите и възпитанието, придобити в скъпите европейски
училища, й бяха на ниво, а дори една свирка да му направеше, я правеше със стил.
Когато спря пред малката кокетна кооперация, видя, че го чака на прозореца.
Само по червеното си бельо. Много добре! Тази вечер щеше да се позабавлява. А
жена му нека да прави скандали! Тя губи!
9

Даниела откачаше от скуката в къщата на „ВИП брадър“. Спеше, тренираше и

ядеше. Не намираше за необходимо да разказва пред камерите живота си, както
правеха другите съквартиранти. Опитваше се да не влиза в скандали, но те я
предизвикваха. Тази сутрин например още не си беше изпила кафето и я почнаха!
Как можело да не мие чинии, кога най-после и тя щяла да сготви нещо… Отговори
им, че навън не готви и не мие чинии и няма намерение да се прави на домакиня
само за да се хареса на тях и на зрителите. Усещаше, че съквартирантите я гледат
лошо, че я коментират зад гърба й. И това естествено не й харесваше. Но нищо не
можеше да промени. Тя не участваше в нито един от двата лагера, на които вече се
бяха разделили обитателите на Къщата. Не се занимаваше с клюки, но ги виждаше
как спират да говорят, когато влезе някъде — явно я обсъждаха.
Беше договорила с продуцентите да има право два пъти в седмицата да излиза
от Къщата и в една от стаите на продукцията професионални фризьори миеха
косата й и й правеха сешоар. Заради екстеншъните, които не можеше да поддържа
сама. Когато първия път се върна с прическа при съквартирантите, жените й се
нахвърлиха злобно.
Как можело само тя да се ползва с привилегии?
Ами да се бяха сетили и те да го поискат в договорите си! Беше платила 1500
лева на адвокат, за да е сигурна, че правата й ще бъдат защитени. А не като
повечето участници, които подписваха, без дори внимателно да са прочели какво
подписват, и после се сърдеха. Тя дори имаше право по договор всяка сутрин да
посещава гримьор! Първите дни се възползва от правото си, но видя, че другите
жени много се сърдят, и се отказа доброволно. Гримираше се сама. Имаше скъпи и
качествени гримове, които беше взела в багажа си, и не й беше проблем сама да се
погрижи да изглежда добре пред камера. Само за да не дразни съквартирантките
си. Не се сърдеше, че естрадната примадона от времето на соца единствена си беше
договорила привилегията да спи сама в стая и да има само за себе си всеки ден
пресни плодове и шоколад дори когато в Къщата нямаше бюджет и всички
гладуваха?! Повечето неща в шоуто бяха въпрос на предварителна договорка с
продуцентите, така чe кой за каквото се беше сетил, това и получаваше.
Даниела отстъпваше за много неща на съквартирантите, но имаше чувството,
че вече й се качват на главата! Не знаеше как да постъпи и цял ден се чуди дали да
поиска от Биг брадър среща с психолог, каквато по правило се полагаше на всеки
участник. Тези срещи не се записваха и не се изпълваха пред зрителите. Но все
пак…
Ако се видеше с психоложката, тя едва ли щеше да се ограничи с въпросите за
живота й единствено в Къщата. Сигурно щеше да я разпитва за детството й и за
отношенията й с родителите й. Нали така правеха психолозите по филмите.
Даниела обаче не искаше да говори за детството си. Не искаше никой да знае за
бедните и мизерни години, които вече бяха зад гърба й. За вечерите с филии,
намазани с маргарин или лютеница. За скъсаните и закърпени дрехи. За
единствените сандали, които се налагаше да носи няколко лета поред пори когато
пръстите на краката й стърчаха отпред и почерняваха от прахоляка в „Люлин“. Не
искаше да си спомня и за най-ужасния си рожден ден. Десетият! Тортата й беше
няколко филии, намазани със сладкото от ягоди на баба й, подредени в чиния.
Майка й беше купила само свещичка, която беше забола върху една от филиите.
Когато й каза: „Духни я и си намисли желание“, Даниела се разплака. Обеща си,
когато порасне, да яде само от най-скъпите френски торти от сериалите, които
гледаше вечер с майка си.
Като избяга от „Люлин“ и започна да изкарва пари, опита от въпросните
торти. Имаше френска пекарна близо до апартамента й в „Лозенец“ и можеше да
си купува сладкиши всеки ден. Само че вече следеше да не качва килограми и не
можеше да си позволи да ги хапва толкова често, колкото й се искаше. Нямаше
пълно щастие, знаеше го.
Докато се чудеше с какво да убие времето си в Къщата, я извикаха в една от
стаите на продукцията, защото беше дошла маникюристката да подмени трайния й
лак. Това също го имаше като привилегия в договора. Само тя и фолкпевицата
ползваха професионални услуги. Другите жени през няколко дена чистеха с
лакочистител ноктите си и се лакираха сами, което ги влудяваше.
Когато маникюрът й беше готов, Даниела влезе през изповедалнята в хола на
Къщата. Видя на дивана отегчено да лежи Ния — фолкзвезда на около трийсет
години, известна както с хитовете си, така и с безбройните си сексафери. Ния беше
красавица, слаба, висока, руса и с големи силиконови гърди. Беше цапната в устата,
говореше много и не се оставяше да я обиждат и командват. Раздаваше заповеди из
Къщата и си правеше каквото поиска. Имаше право по договор да излиза, за да ходи
вечер на участия из страната. Връщаше се рано сутрин и спеше до следобед.
Другите подозираха, че има информация какво излъчват вечер по телевизията и в
какви образи ги представят, и често я питаха, но тя отговаряше, че нищо не знае,
защото с нея пътувал шофьор, осигурен й от шоуто, който следял да не разговаря с
никого. Но съквартирантите не й вярваха. Подозираха, че знае всичко, но си трае,
за да е с едни гърди преди тях. Даниела се усмихна при мисълта как повечето
съквартирантки завиждат и на двете им за маникюра и за силиконовите гърди.
— Здрасти, как си? Къде ходи? — полюбопитства Ния.
— При маникюристката.
— Значи и мен ще ме извикат скоро.
— Да, сигурно. Аз съм много доволна от нея — завърза разговор Даниела.
— И аз — съгласи се фолкзвездата. — Изпусна страшен скандал преди малко.
— Кой срещу кого?
— Всички срещу мен! — разсмя се Ния.
— Така ли?! Какво искаха?
— Да съм изчистела тоалетната. Представяш ли си?
— И ти к’во им каза?
 — Че няма да стане. А те ми казаха, че щом я ползвам, било мой ред да я
чистя.
— Тия луди ли са бе? Сега ще ме накарат и мен да я чистя! — досети се
Даниела.
— Ако не искаш, никой не може насила да те накара да правиш каквото и да
било в тая Къща.
— Аз навън никога не съм чистила тоалетната си. Имам си жена, която идва
два пъти в седмицата да ми чисти апартамента и тя се оправя.
— И аз съм така, имам си чистачка. Пуска ми пералнята, глади, чисти, всичко
прави. А те тука ми викат да почвам да чистя. Представяш ли си, Дани?!
— Не си представям как двете с теб чистим каквото и да било тук. Аз, откакто
сме влезли, не съм измила една чиния.
— И аз така. Но сега след този скандал, дето ми спретнаха съквартирантите,
нали знаеш какво ще излъчат довечера в предаването?!
— Какво?
— Че уж тук всички сме някакви звезди, пък се караме кой да чисти
тоалетната.
И двете се разсмяха. Другите съквартиранти ги гледаха злобно, но на тях не им
пукаше. Беше им ясно, че ги мразят.
— Искаш ли заедно да си правим фитнес тренировката? — предложи й Ния.
— Може, тъкмо ще си показваме взаимно упражнения!
— Да си сипем по едно уиски?
— Не е ли малко рано? Тук, като нямаме часовници, никога не знам колко е
часът, докато не се стъмни навън.
— Какво ти пука колко е часът? Дай да си пием и да ги дразним.
— Много яка идея!
Двете нови приятелки скрепиха съюза си с по чаша уиски, която излязоха на
двора да изпият, докато пушеха.
— Имаш ли си гадже? — попита Даниела.
Ния посочи с поглед към малката камера, монтирана точно над главите им.
— Аха — Даниела разбра, че тук не е мястото да задава лични въпроси, защото
всичко, което казваха, се записваше и по-късно щеше да бъде излъчено по
телевизията и преписано от вестниците и сайтовете.
— Като излезем навън, ще се виждаме и ще си говорим. Ще си разменим
телефоните и ще излизаме заедно, харесваш ми… — каза й Ния.
— И ти ми харесваш, наблюдавам те, откакто сме влезли. Кефи ме, че не
цепиш басма на никого!
— Ми какви са ми тия на мен, че да се съобразявам с тях?! Изобщо не ми пука
за тях! Не са ми на нивото!
— Знаеш ли, по едно време мислех да излизам доброволно от Къщата. Не ми се
седеше тук. Беше ми скучно и тъпо. Но сега, както си седим с теб и си пием, мога
да изкарам до края на шоуто.
— Внимавай да не сме първите изгонени оттук! Не си прави големи планове,
че като нищо двете с теб ще сме първите номинирани.
— Мислиш ли?!
— Ще видиш! Ей я тая, дето ходи с парцала по цял ден и мие и готви. Нея
никой няма да я номинира, ще я държат до края, за да им слугува. Такова им е
мисленето на хората в
Къщата. Наблюдавам им реакциите и поведението, знам ги какви тънки
сметчици си правят.
— А всички си мислят, че фолкпевиците са тъпи.
— Мен животът много ме е блъскал и аз съм се учила на улицата. Нямам
висше образование, но съм добър психолог — каза замислено Ния.
— И моят живот не е бил винаги лесен, ама ще си говорим навън. — Даниела
погледна към камерата над главите им. — Но съм сигурна, че теб дори да те
номинират, няма да те изгонят, защото имаш много фенове навън. Те ще гласуват за
теб и ще те спасят от изгонване. Според мен дори имаш реални шансове ти да си
победителят тази година.
— Може и така да е, ще видим. Но певицата от соца и тя има много фенове, тя
е сигурен фаворит за победител в шоуто. На мен ми е най-неприятна застаряващата
актриса. Не знам за какво е влязла в шоуто, да вземе да си ходи най-добре, дано да я
номинират.
— Е, кой според теб ще я номинира?
— Манекенчето и артистът. Може и аз…
Докато двете приятелки си пийваха на слънце и обсъждаха съквартирантите,
се чу гласът на Биг брадър:
— Говори Биг брадър. Съквартиранти, току-що беше направен опит за
конспирация в Къщата. Ния и Даниела обсъждаха номинациите, което, както
знаете, е абсолютно забранено от правилника за живот в Къщата. Биг брадър налага
глоба в размер на петдесет процента от бюджета ви за следващата седмица. Това е
всичко, съквартиранти.
Всички веднага изскочиха на двора и наобиколиха Ния и Даниела. Започнаха
да ги критикуват и обиждат, обвиняваха ги, че заради тях ще стоят гладни.
— Ама да не сте дошли тука да плюскате бе? — Даниела крещеше като
луда. — Вие у вас гладни ли стоите? Стига сме се карали заради това ядене. В тая
Къща освен за храна за нищо друго не се говори. Стегнете се, че ставате за смях на
хората!
Ния веднага я подкрепи:
— Вие само за храна и тоалетни говорите! Излагате се вече!
Първите номинирани една срещу друга съквартирантите изправиха Ния и
Даниела. Двете бяха удобните жертви на групата. Така другите се обединиха,
колкото и да не се понасяха помежду си, за да спасят себе си. До следващата
седмица. Това сближи момичето на „Плейбой“ и фолкзвездата и те станаха
неразделни в малкото дни до вечерта на елиминациите.
— Когато излезем навън, веднага искам да ми дойдеш на гости! Имам
страхотен апартамент в Бояна. Целият е стъкло, метал и бяло! — покани
приятелката си Ния.
— Аз ще съм първата изгонена тази година. Така че ще те чакам да излезеш и
веднага ще ти се обадя. Ако поискам телефонния ти номер от организаторката на
предаването, дали ще ми го даде?
— Ама аз ще ти го дам. Ела до спалнята, ще ти го напиша с молив за очи върху
нещо твое. Да не можеш да внесеш лист и химикалка! Ела да видя в куфара ми
какво друго за писане има. И не си мисли, че теб ще те изгонят, може и аз да си
тръгна.
— Ох, изобщо не ми се влиза в спалнята. Там няма прозорци, никога не се
проветрява, а от климатиците се схващам. Ако знаеш и очите как ме болят от това
изкуствено осветление! — Даниела вървеше едва-едва след Ния. — Знаеш ли,
забелязала съм, че в това шоу винаги първата изгонена е някоя красива жена.
— Така ли? Аз не съм го гледала редовно и не знам.
— Да, винаги така става. От злоба. Съквартирантите се обединяват и първо
изхвърлят хубавите жени.
— Значи тази седмица едната си тръгва, а другата ще е следващата. — Ния се
разсмя безгрижно. — Изобщо не ми пука. Взимаме си хонорарите и ще се разбием
от живот навън.
— Ще купонясваме много здраво! Искам да дойда на твое участие!
— Много ясно!
Вечерта на първите елиминации всички съквартиранти бяха изнервени, защото
Биг брадър имаше право да променя правилата на играта и никой не беше в
безопасност. Шушукаха си, че може да влезе и нов участник, с когото ще трябва да
се преборят за първото място.
— Не ми е ясно за какво е цялата тази битка? За какво толкова много се
престарават?! Нали няма голяма награда, а само някакъв плакет? Всички ще си
получим хонорарите, за които сме се договорили, за какво са тогава тези драми и
разправии? — Даниела недоумяваше.
— Е, как за какво?! За престиж? Нали щом е „ВИП брадър“, всички се водим
звезди и сега те ще се изядат помежду си да доказват на зрителите кой е по-
голямата звезда — Ния завъртя отегчено очи.
Двете бяха седнали една до друга на централния диван в къщата в очакване на
решението на зрителите. Облечени с елегантни рокли, гримирани безупречно и с
идеално подредени коси. Самото съвършенство.
— Момичета, която и от двете ви да си тръгне, Къщата няма да е същата вече.
Много ще ни липсвате — поде певицата от соца.
Двете се спогледаха и Ния сподели на ухото на Даниела.
— Леле, че е лицемерна. Една дума не е разменила с нас, откакто сме тука, а
сме щели да й липсваме. Така говори, защото знае, че в момента ни дават на живо
по телевизията и иска зрителите да я помислят за мила и добра жена.
— Така ли мислиш?
— Убедена съм. Едно време, по комунизма, са били пет певици любимки на
режима и са се ползвали с много привилегии и почести. Ако трябваше сега да гради
кариера като мен, щях да я питам какво щеше да прави! Лицемерка!
Майката на Даниела се беше закотвила пред телевизора в апартамента в
„Люлин“. Стискаше палци да изгонят дъщеря й. Не й харесваше всяка вечер да я
показват как се кара с хората. Не й харесваше, че се беше сприятелила с тази
фолкпевица — по вестниците пишеха за нея, че е курва. Притесняваше се да не
направи и дъщеря й такава. Замисли се какво всъщност работи Даниела.
Представяше се като модел, ама какво всъщност означаваше това? Ех, ако имаше
повече време преди години да й затяга юздите. Да я кара да учи… Можеше
учителка да стане. Да се гордее с нея. Но от толкова много работа на пазара все не
й оставаше време и за двете й деца. Замисли се какъв ли щеше да бъде собственият
й живот, ако не се беше оженила за голямата си любов Драган. Навремето имаше
един ухажор, издигна се до партиен секретар. Волга караше. А Драган цял живот в
„Кремиковци“, на крана. После млад си отиде от туй пусто пиене! И оттогава мъж
не поглеждаше. Сама си стоеше. Прибираше се изморена от работа. Хапваше и
гледаше телевизия. Телевизията беше най-голямото й удоволствие. Знаеше всички
водещи, четеше за тях по вестниците. Все лоши неща. Всички бяха пропаднали —
алкохолици, гейове и курви. Дано да изгонят тази вечер Даниела от Къщата.
Достатъчно се е излагала по телевизията.
В края на вечерта Биг брадър обяви:
— Говори Биг брадър. Съквартиранти, първият изгонен от „ВИП брадър“ за
две хиляди и десета година е… Даниела това си ти! Имаш една минута да напуснеш
Къщата завинаги!
Даниела стана от дивана. Подръпна роклята си надолу, отметна от лицето
дългата си коса. А после прегърна единствено приятелката си Ния. На другите каза
едно сухо „Довиждане“ и това беше. Винаги когато гледаше по телевизията
изгонването от шоуто, то й се струваше излишно лицемерно — да се прегръщаш и
целуваш с хора, с които видимо не си се понасял през целия си престой. Хора,
които са те номинирали за изгонването, а ти да им казваш, че ще ти липсват.
Изчака да се затвори вратата на Къщата след нея и въздъхна облекчено. Сега щеше
да си почине на спокойствие вкъщи и когато получеше хонорара си, щеше да го
изхарчи с голям кеф. Можеше да предложи на Ния да отидат за няколко дни в
чужбина двете — шопинг, вкусна храна и нощни клубове. Сети се, че не беше
мислила за Стефан последните дни. Дали я чакаше сега пред студиото?
10

Чакаше я. Натовари я в колата, след като свършиха интервютата й, и я прибра

директно в апартамента им. Нямаше прегръдки и целувки, гледаше я като
побесняло куче. Започна със скандала още от вратата:
— Защо се излагаше по този начин?
— Моля? Не съм се излагала! Не съм направила нищо, от което да се
срамувам!
— Как пък не?! Гледах те всяка вечер! Скандали и викове! Това ли ти казах да
правиш в Къщата? Не! Казах ти да си мълчиш и да не се караш с никого!
— Аз не съм се карала!
— Е, как? То не остана човек, с когото да не си се скарала! Сега как ще ти
чистя имиджа?!
— Какво има да чистиш?! За какво говориш?
— Всички вестници и сайтове те плюят! Пишат, че си истеричка,
скандалджийка и злобна.
— Но аз не съм. Изобщо не знам какво са излъчвали от Къщата. Ще изгледам в
интернет епизодите да видя.
— Гледай, да видиш как срина всичко, което сме градили толкова време.
— Какво пък си градил ти?
— Неблагодарница!
— Кариера ли имам? На каква? На проститутка ли?!
— Млъквай!
— Защо? Защото ще ме удариш ли? Знаеш ли какво?! Тръгвам си! Напускам те!
И Даниела се обърна и както беше с куфара с дрехите за Къщата, излезе през
вратата. На улицата си хвана такси и отиде в първия хотел, за който се сети.
Настани се в стаята си. Поръча си обилна вечеря от рум сървис, взе си душ, вечеря и
си легна. Най-после свободна! Отдавна трябваше да напусне Стефан! Не стига, че
изкарваше всички пари, не стига, че той й ги вземаше уж за някаква обща сметка,
ами и ще й крещи, че била истеричка! Не беше познал…
Заспа спокойно за първи път от много време насам.
На другата сутрин се обади на една приятелка, която работеше в агенция за
недвижими имоти, и й каза до обед да й намери апартамент под наем. Точно в 12
часа освободи стаята в хотела. Приятелката й я чакаше отпред. Качиха куфара в
багажника и тръгнаха по огледи. Даниела успя още същия ден да хареса разкошен
апартамент в центъра, подписа договора, предплати и се нанесе. Свобода, най-
после беше свободна!
Излезе и си купи храна и алкохол от кварталния магазин. Прибра се в
апартамента, сложи продуктите на масичката в хола. Седна, пусна си диск с музика
и се наслади на мига, в който осъзна, че за първи път живее сама. Усещането беше
несравнимо с нищо друго.
 Вечерта легна в голямата спалня сама и заспа, без да мисли за нищо.
Сутринта стана взе си душ, направи си кафе и се обади на брат си. Той й
вдигна веднага:
— Как си, систър? Чаках те да се обадиш, нали вече си звезда…
— Стига си ме майтапил. Искам да те видя, какво правиш?
— Точно станах и пия кафе вкъщи, ела, ако искаш, тъкмо ще видиш Лили Роуз.
— Предпочитам ти да дойдеш. Искам да ми помогнеш да изнеса багажа си от
апартамента на Стефан.
— Ами крайно време беше да го зарежеш.
— Аз вече го зарязах, още вечерта след като излязох от шоуто. Вчера си взех
апартамент под наем, ела да ме вземеш, моля те. И после да отидем заедно да си
взема колата и нещата. Много те моля, ще ми помогнеш ли?
— Естествено, че ще ти помогна. Ще взема и две момчета с мен. До час съм
при теб. Напиши на съобщение адреса, на който си сега.
Жена му го гледаше недоспала и рошава, подпряна на рамката на врата.
— Кой ти се обажда толкова рано? — недоволно го попита Кристин. — Чух
женски глас.
— Даниела, иска да й помогна, ще си взема душ и излизам — побутна кафето
си настрана Борис и стана от стола в кухнята.
— Да бе, сестра ти! Някоя курва те търси, отиваш да я чукаш, майната ти, не
ми пука! — кресна му тя.
Той не й обърна внимание. Беше решил вече да не отговаря на постоянните й
заяждания и да я остави да му крещи, щом това иска. Влезе в банята и взе телефона.
Не искаше тя отново да го проверява за съобщения и повиквания. Обади се на две
момчета от охраната на нощния клуб и каза, че му трябват спешно. Обясни им, че
след малко тръгва към домовете им, да бъдат готови да ги вземе.
Даниела стоеше безучастно пред входната врата на апартамента, в който
доскоро беше живяла със Стефан, докато едното яко момче, което беше довел брат
й, разбиваше вратата. Нямаше ключ, защото онази вечер си тръгна набързо, и не
можеха по друг начин да влязат вътре.
Като влязоха, първо се втурна да търси ключа от колата си. Откри го там,
където го беше оставила, преди да влезе в шоуто — в чекмеджето на нощното
шкафче в спалнята. Пъхна го бързо в джоба на дънките. А после започна да хвърля в
черните чували, които беше донесла, дрехите и обувките от гардероба си.
Момчетата и брат й стояха в коридора и тихо разговаряха. След петнайсет минути
на вратата се появи Стефан. Явно някой от комшиите му се беше обадил.
Приличаше на буреносен облак. Влезе в коридора и видя багажа, който Даниела се
готвеше да изнесе. Погледна към Борис и го попита:
— Какво става?
— На какво ти прилича? Сестра ми си изнася нещата.
— Ама как така? — наежи се Стефан.
— Не ни се пречкай, за да свършим по-бързо.
Чула гласа му, Даниела показа главата си от спалнята.
 — Аз и без това привърших. Момчета, може да вземате и тези чували.
Здравеняците се заеха с изнасянето на вещите. Тя им даде ключа от колата си,
за да натоварят багажа направо там.
— Оригинален начин за раздяла си избрала — саркастично каза Стефан.
— Приключих още онзи ден с теб, казах ти. Не искам повече да ме търсиш,
нито да се виждаме. Остава да уточним въпроса с парите в общата сметка. Смятам
да изтегля половината, макар че ако трябва да бъдем честни, цялата сума е моя.
— Нищо не е твое, парите са мои.
— Ето затова ти казвам, че ще взема половината, защото те знам как ще
реагираш. Не ми пука за теб, искам всичко да приключи. Ако може, нека да се
разделим като големи хора.
— Кучка, неблагодарница! — изпусна си нервите фотографът.
— Няма да говориш така на сестра ми бе! — намеси се веднага Борис. — Не си
и помисляй да й създаваш проблеми, че ще те смажа от бой!
След това се обърна към Даниела, изкара я на стълбите, изчака момчетата да
изнесат последните чували, и си тръгнаха. На улицата пред блока я попита:
— В коя банка са тези пари? Дай да отидем първо там, да ги изтеглиш и да си
направиш собствена сметка.
— Може и утре да го свърша това.
— Нямам му доверие на тоя. Да не те прецака нещо. Дай сега да го свършим,
да съм спокоен за теб.
Даниела се качи в джипа и тръгнаха към банката, а момчетата караха нейната
кола след тях. Свършиха работа за половин час и после отидоха в апартамента й.
Новото й местенце се хареса на Борис и той й каза, ако има нужда от нещо, да му се
обади. Тя му благодари за помощта, целуна го по двете бузи и го изпрати. И се зае
да подрежда дрехите и вещите си в новия дом.
Чувстваше се невероятно щастлива. Свободна и сама. Нямаше да дава отчет на
никого къде ходи и какво прави. Животът беше пред нея. Всичко щеше да се
подреди идеално, усещаше го!
Следващата седмица зрителите изгониха от Къщата и приятелката й Ния.
Което беше неочаквана изненада за всички, защото чалгата винаги имаше голяма
подкрепа. Но Ния не страда. Даде няколко интервюта и продължи със стария си
начин на живот. Пеене по кръчмите и спане до обед. Новото в живота й беше
Даниела. Двете станаха неразделни. Всяка вечер обикаляха елитните заведения. И
си търсеха мъже…
В миг на откровение и прилично количество изпит алкохол двете признаха
една пред друга, че взимат пари от мъжете срещу секс. Това ги сближи още повече.
Всички бариери помежду им паднаха.
Една вечер бяха прекалили с уискито и кокаина и направиха тройка с известен
бизнесмен. Той не можеше да повярва на късмета си — да се озове в едно легло с
две от най-желаните жени, възнагради ги щедро и на другия ден се похвали на
приятелите си. Които от своя страна поискаха да преживеят същото и двете
приятелки вдигнаха тарифата си. Харесваше им да правят всичко заедно — да
ходят на фризьор, на козметик и по заведенията. Заради това, че постоянно бяха
заедно, скоро тръгна слух, че са двойка. Но това не беше вярно. И двете харесваха
прекалено много мъжете. Не можеха и ден без секс, не искаха сериозни връзки и
бяха издигнали парите на пиедестал.
Даниела най-после беше доволна от живота. Не си спомняше повече за
бедните години в „Люлин“. Имаше парите и свободата, за които беше мечтала.
Направи няколко фотосесии, благодарение на засиления в интерес към нея. Само
че й платиха едва стотина лева за тях. Добре че не разчиташе на тези пари, защото
щеше да фалира.
Ния записа няколко нови хита и засне клипове. В единия дори снима как се
целува с Даниела. Феновете й полудяха от кеф. Беше във възход. С парите, които
взимаше от мъжете, финансираше кариерата си на фолкзвезда и се чувстваше
доволна и успяла. В интервютата си благодареше на Бог за таланта, който й беше
дал, но всъщност беше наясно, че най-много й помагат креватните умения, както и
за липсата на всякакви скрупули, защото ако разчиташе единствено на таланта си,
щеше да умре от глад.
Следващите няколко години бяха най-хубавите в живота на двете приятелки.
Бяха се качили на покрива на света. Жега, купони, секс, наркотици и реки от
шампанско. Харчеха парите си за дизайнерски рокли от по няколко хиляди евро.
Обувките им винаги бяха маркови и с петнайсетсантиметрови токчета, готови да се
забият в лицето на всяка кучка, която се изпречеше на пътя им. Бяха абсолютните
кралици на нощта и си мислеха, че така ще е през целия им живот.
Борис продължаваше да страда от инсомния. През следващите няколко години
тя се задълбочаваше, заради многото работа, която имаше в заведенията и заради
непрекъснатите скандали с жена му. Обмисляше идеята за развод, но все не му
стигаше смелост, защото искаше да направи дъщеричката си Лили Роуз най-
щастливото дете на света. Имаше нужда от жена до себе си, която да го подкрепя
във всичките му битки, но Кристин не беше такава. Бяха се отчуждили окончателно
и даже вече не правеха секс. Имаше няколко любовници, които се грижеха да бъде
задоволен сексуално. С майка си не се беше виждал от години. Не бяха говорили
дори по телефона, откакто му каза, че се е самозабравил и възгордял. Но той не
беше съгласен! Просто работеше и правеше пари! Друго не го интересуваше.
11

15 септември 2015 г.

Първият учебен ден на Лили Роуз беше истински кошмар за баща й. Откакто
преди няколко години беше заварил Кристин да се чука в собствения им
апартамент с Жоро, не я беше виждал. Общуваше с нея единствено чрез адвоката
си. Сега картината на изневярата й брутално изскочи пред очите му. Беше излязъл
да свърши някаква работа в ресторанта и когато след час се прибра, видя жена си
гола върху Жоро на дивана в хола. Жоро скочи притеснено и я избута настрани, но
на нея като че ли не й пукаше. Усмивката й беше самодоволна и издаваше радост,
че го е наранила. Е, успя, донякъде. Отдавна не я обичаше, но все пак му беше
съпруга и майка на детето му. Пък и да му изневери с Георги Василев, човека, за
когото работеше! Макар че напоследък Борис живееше с мисълта, че работи за себе
си. Беше минало времето, в което раболепно гледаше Жоро и му беше благодарен за
всичко. Дойде времето, в което той вече беше сигурен, че дължи всичко на себе си
и на упорития си труд. Беше забравил кой му подаде ръка и чии са парите. Когато
го завари по гол задник в апартамента си, не му се разсърди. Жоро му се оправда с
Кристин. Била му налетяла, когато дошъл да го търси, за да говорят по работа.
Тогава Борис не каза нищо. Обърна се и излезе. Но гледката се беше запечатала
завинаги в ума му.
Нямаше смисъл от скандали и оправдания. Всичко беше ясно. Затова се качи в
джипа и отиде в хотел. Поръча си две проститутки, напи се безпаметно и изключи
телефоните. На другия ден по обед, след като се събуди сам и с тежко главоболие,
видя, че беше потрошил някои от мебелите в хотелския апартамент. Пакетчето с
кокаин липсваше от джоба му, както и парите в портфейла. Не помнеше какво
точно е правил.
Но не се притесни, взе си душ, облече се и се обади на рецепцията да кажат на
управителя на хотела, че иска среща с него. Когато той дойде, Борис спокойно му
показа какви ги беше свършил с мебелите и каза да му приготвят сметката, ще
плати всичко, само не иска да се вдига шум с името му.
После седна в ресторанта на хотела и си поръча кафе и обилен обяд. Обади се
на адвоката си. След половин час Спиридонов седна на масата му:
— Искам да ме разведеш по най-бързия начин. Апартаментът е на нейно име,
така че остава за нея. На детето съм решил да давам по хиляда лева месечна
издръжка.
— Както кажеш — адвокатът си записваше всичко.
— Искам да уговориш подробностите с нея. По никакъв повод не искам да я
виждам и чувам. Мъртва е за мен. Така и кажи. Да не ме търси. И уговори утре един
час — да я няма в апартамента, за да си изнеса нещата.
— Както кажеш — Спиридонов продължаваше стриктно да пише.
 — Пълномощно, каквото ти трябва, ще ти подпиша. Искам всичко ти да
движиш и да не ме занимаваш със съдилища и драми. И детето да мога да виждам,
когато искам, и да мога в чужбина да го водя. То няма да страда заради майка си.
Когато приключи с нарежданията си, продължи спокойно да обядва. Лили
Роуз нямаше да страда заради изневярата на Кристин. Зачеркваше жена си от
живота си и толкоз! На Жоро нямаше какво да му се сърди. Мъж е, щом тя му е
налетяла… Това не биваше да попречи на успешната им работа. Нямаше да
затворят сега ресторантите, я! Не си струваше да прати всичко по дяволите заради
Кристин, не беше толкова глупав!
И сега, няколко години след тази случка, за първи път тя се изправи пред него.
В двора на скъпото частно училище, в което започваше да учи дъщеря им. И те,
както повеляваше традицията, като двама горди с отрочето си родители, трябваше
да бъдат до нея.
Затова Борис прие да се видят. Заради Лили Роуз. На всичкото отгоре Кристин
му се струваше ужасно погрозняла. На нищо не приличаше! Какво изобщо беше го
прихванало да се жени за нея?! Добре, че я заряза! Трябваше да го види отнякъде с
какви жени излизаше сега — водещи, певици, манекенки, такива, които можеха да
бъдат забелязани по кориците на светските и модните списания! Беше щастлив и
доволен от живота си. Пушеше, пиеше и чукаше. Пътуваше много в чужбина, беше
видял всички екзотични местенца, за които преди само слушаше. И най-важното —
инсомнията беше изчезнала. Спеше добре, живееше си живота и не се
притесняваше от нищо и никого.
Когато първокласниците се настаниха на чиновете в новите си класни стаи,
Борис изпрати въздушна целувка на дъщеря си от вратата и си тръгна. Щеше да
прати шофьора да я докара в апартамента му за уикенда и тогава щеше да има
време да му разкаже всичко.
А после отиде в единия от ресторантите. Там видя верния си шеф готвач Тони,
който не го беше предал през всичките тези години за разлика от повечето му
служители. Много от хората, на които беше дал занаята в ръцете — готвачи,
сервитьори, управители, го бяха напуснали и създали собствени заведения. Това
нервираше Борис. Искаше той да е най-добрият, само неговите заведения да са
пълни. Смяташе, че той е измислил този бизнес у нас и че всички крадат идеите му.
Егото му беше пораснало много. Но той като че ли не го осъзнаваше. Още не беше
простил на майка си, за това, че му каза, че се е самозабравил, и оттогава не я беше
чувал. Не търпеше критика, а и никой от персонала му освен Тони не обичаше да
говори с него. Беше станал сприхав и крещеше на хората непрекъснато. Сега
двамата с шеф готвача имаха време да изпушат по цигара и седнаха на една от все
още празните маси.
— За кафенце ще имаме ли време, Тони?
— Имаме, хайде да пием по едно.
Борис кимна на сервитьора, който стоеше изправен като струна до бара.
— Видя ли ресторанта малко по-надолу по улицата, затворил е? — започна
разговора Тони.
 — Не. Какво става?
— Фалирали са. Така поне чух.
— Тоя бизнес не е за всеки.
— Уж кризата си отива, а колко фирми фалират!
— Като не могат, ще фалират, изобщо не ми е жал — каза студено Борис.
— Аз пък мисля, че ситуацията като цяло не е добра за бизнеса. Много
заведения взеха да затварят. Няма да завърши добре това нещо.
— Защо? Колкото по-малко заведения, повече клиенти за нас.
— Да не ни повлекат и нас?
— Никога не може да ни се случи такова нещо! Да знаеш! Ние сме много
силни.
— Дано да си прав. Един от сервитьорите иска да напуска тази седмица, щял
да си пробва късмета в Англия.
— Като иска, да заминава, няма да го спирам. На тази безработица веднага
петима ще се явят за мястото.
— Качествен персонал се намира трудно, знаеш го. А това момче е читаво, но
е отчаяно от ситуацията в държавата и ще бяга в чужбина да търси по-добър живот.
— Кажи му да си подаде молба за напускане. И ми напомни да пуснем обява за
нови хора.
— Ако мога да ти дам съвет, да бъдеш малко по-сърдечен с персонала…
— Тук не е детска градина! На когото не му се работи, да си заминава! Ще ги
стягам даже още повече, така им кажи.
— Ти си знаеш… — Тони реши да смени темата. — Как мина в училището
тази сутрин?
— Малката е много щастлива. Добре направих, че отидох, всички деца бяха с
двамата си родители, нямаше да е добре тя да е само с майка си.
— Как е Кристин?
— Не съм я питал. Дори не я поздравих.
— Защо? Каквото и да е било между вас двамата, дете имате…
— Тая тъпа курва не ме интересува. Знаеш какво направи. Мъртва е за мен.
— Не се знае, животът може така да направи някой ден, че да имаш нужда от
помощта й. Не е добре, че не си говорите…
— Нямам нужда от нея! Никога не може да стане това нещо! Помни ми
думата! Достатъчно курви има около мен, че да мисля за тая.
— Не всички жени са курви!
— Е, не всички са светици като твоята, Тони! Затова си я пази — разсмя се
Борис.
— То в един брак всичко е взаимно — и грижите, и компромисите. Ти мислил
ли си някога отново да се ожениш, да имаш други деца?
— Не! Тая грешка с брака втори път няма да я правя.
— Не се заричай, ще ти завърти главата някоя хубавица.
— Приключих с влюбванията! Като искам нещо за ебане, лесно се намира.
— Вече сме на години, остаряваме, ще почнем да се разболяваме, кой ще се
грижи за тебе, мислил ли си го?
— Нямам намерение да остарявам! А и с моите пари ще си наема медицинска
сестра, ако се наложи. И хапчетата ще ми подава, и свирки ще ми прави! — Борис
се изсмя доволно. — Какви са тия мрачни мисли, дето са те обзели днес бе, Тони?
Давай да ходим в кухнята да видим каква работа ни чака!
В кухнята Борис набързо раздаде заповедите и реши да обиколи и другите си
заведения.
По пътя набра телефонния номер на Вовата, който продължаваше да прави
успешен бизнес в България, за да се видят вечерта. През последните години Вовата
беше започнал да организира тайни суинг партита за родните богаташи. Наемаше
скъпи вили в планината или на морето и чрез дискретен сайт пускаше часа и датата
на партито. Там можеха да присъстват само одобрени предварително от него хора,
които авансово бяха заплатили по банков път баснословна сума. Допускаше
семейни двойки, както и необвързани, които практикуваха секс с размяна на
партньорите. Борис си беше плащал, за да участва няколко пъти в подобни вечери,
но водеше със себе си някое временно гадже, което впоследствие винаги зарязваше.
Защото колкото и Вовата да му обясняваше, че суинг сексът не е изневяра, Борис не
можеше да приеме тази философия. Беше му интересно, докато той чукаше чужда
жена, но самата мисъл, че някой друг оправяше пред очите му момичето, което
беше завел, не му харесваше. Имаше силно развито собственическо чувство. Към
вещите и към хората. Не разбираше бизнеса на Вовата и как от размяна на
партньори при секс може да се изкарват пари. Когато в началото той го покани да
развиват тази идея заедно, Борис му отказа. Сега се радваше, че приятелят му
просперира — беше му се похвалил, че е организирал парти за 150 души! Но все
още не разбираше Вовата, когато му се оплакваше колко трудна е организацията —
не било лесно да се подберат правилните суингъри, още по-трудно било да се
създаде еднородна компания със сходни желания, интереси и потребности. Това
ако са трудности, да видеше неговия бизнес! Вовата се хвалеше, че е най-добрият в
тази сфера у нас и че годишно изкарва милиони от тайните суинг партита.
Понякога резервираше някоя огромна вила в Ибиса или в Англия, където
богаташите се забавляваха необезпокоявани от никого. Споделяше с него без
притеснение опита си, че за да е успешно едно суинг парти, трябва първо да си
изясни концепцията — темата на партито, мястото, какви забавления ще предложи
на гостите, храната и напитките, хигиената… А Борис го слушаше и се
забавляваше. Знаеше си, че цял живот ще се занимава със заведенията си и не си и
помисляше някой ден да изпадне до там, че да изкарва парите си, организирайки
суинг партита.
Когато най-накрая успя да се свърже по телефона с приятеля си, той му каза,
че вечерта ще мине през ресторанта му да вечеря с новата мацка и после ще решат
къде да купонясват. Борис му отвърна, че няма търпение да го запознае с новото
момиче и приключи разговора.
После се обади на сестра си.
— Ей, систър, къде ходиш?
 — Здрасти, сега ставам, вкъщи съм си — мързеливо му отговори Даниела.
— Сега ставаш ли? Че той денят мина! Отдавна не съм те виждал, какво ще
правиш довечера, мини през ресторанта да те видя.
— Имам среща по работа довечера. Ако свърша по-рано, ще дойда.
— Каква среща?
— С една приятелка, нещо искаме бизнес да почваме…
— Добре, като се видим, ще разказваш.
— Окей.
Даниела затвори телефона и стана да си направи кафе. Напоследък нещата при
нея не се развиваха добре. Бяха се скарали с Ния. Заради мъж. А си бяха обещали
това никога да не се случва. Но той беше богат и ерген и всяка от двете искаше да й
бъде не просто поредният, който плаща за секс, а сериозно гадже! И понеже не
можаха да си го разделят, се скараха. Той ходи първо с едната, после и с другата и
накрая се отърва и от двете. Но с приятелството между фолкпевицата и момичето
на „Плейбой“ беше свършено!
Както беше свършено и с кариерата й на модел. Реклами вече не се снимаха,
нямаше и месечни партита на списанието. Повечето издания дори не излизаха. Бяха
фалирали. Не я канеха и по интервюта. В момента не беше интересна с нищо на
медиите. Нямаше го Стефан, който да я менажира, и сама не се справяше толкова
добре. Банковата й сметка съвсем изтъня. Световната финансова криза от 2008,
която според прогнозите щеше да приключи всеки момент, в България не
свършваше. Или поне за нея и за хората от бранша. Затова тази вечер имаше среща с
артдиректорката на списанието Теди, за да измислят план за собствен бизнес.
12

Даниела сложи къса рокля. Гримира старателно лицето си. Напарфюмира се с

новото „Версаче“ и се метна в мерцедеса си. Закъсняваше вече за срещата с Теди,
затова й се обади от колата, да й се извини.
— Няма проблем, миличка. Аз пристигнах.
— Извинявай още веднъж, много съм разсеяна, не си погледнах часовника.
Поръчай бутилка бяло вино и някакво суши.
— Добре. И да знаеш, че в заведението е едно твое бивше гадже.
— Ау, кой??
— Ще видиш! Нека ти е по-интересно. И е с приятели, няма жени на масата.
— Ау, кой е? Кажи миии… — примоли се Даниела.
— Деян.
— Кой Деян? Оня с когото ходих за кратко миналата година ли? Плейбоят
милионер?
— Същият.
— Близо до неговата маса ли си седнала?
— Не.
— Моля те, премести се, че като дойда, да ме забележи!
— Ще те забележи където и да сме седнали. Теб винаги те забелязват.
— Моля те, премести се, за да сме близо до него. Много добра партия е, дано
да го забия пак тази вечер!
— Добре, местя се, а ти идвай.
— До пет минути ще съм при теб. Дано само да намеря къде да паркирам, а не
да обикалям както последния път.
След пет минути Даниела влезе в ресторанта в целия си блясък. Наистина
беше голяма красавица. Нямаше човек, който да не насочи погледа си към вратата
при нейното появяване. Доволна от ефекта, който предизвика, тя отметна
небрежно дългата си руса коса и се насочи към масата на Теди. Умишлено не
гледаше към другите маси. Вървеше уверено на ултрависоките „Пачоти“. Е,
обувките не бяха от последната колекция, но се надяваше никой да не забележи.
Размени си целувки по бузите с Теди и седна. До масата им на мига застана Деян.
— Дани, изглеждаш зашеметяващо! — не скри възхищението си той.
— О, здрасти, не те забелязах — направи се на безразлична тя.
— Тук съм с приятели, ще ми е много приятно после да поговорим.
— Ами не знам, имаме сериозен разговор по работа — посочи с поглед
Теди. — Така че не знам дали ще имам време да те видя.
— Аз съм тук, ето на тази маса — посочи й той. — Няма да бързам да си ходя.
Даниела се направи на незаинтересувана от случайната им срещата, но
вътрешно изгаряше от любопитство дали е запалила отново интереса му. Деян беше
на 35, със страхотно, добре тренирано тяло, дебел портфейл и ерген. Мечтата на
всяка златотърсачка! Проблема му беше, че бързо се отегчаваше от жените и не
търсеше сериозна връзка. А Даниела, притисната от финансовата криза, беше
решила, че се грижи за непрекъснато растящите и разходи за поддръжка на визията
й и стандарта й на живот. Беше си поставила срок до края на годината да улови
някого в мрежите си. Не й трябваха влюбване и обич, а само пари. Ех, в Деян
можеше и да се влюби, той изглеждаше толкова добре, а и в леглото винаги се
справяше изключително! Мечтите й бяха прекъснати от Теди:
— Ето, виното ни идва.
— Ще го пробвате ли, дами? — попита ги сервитьорът, докато оставяше
чашите на масата.
— Не, знаем вкуса му, можете да ни сипвате.
Сервитьорът напълни чашите им с бяло вино, сервира сушито на масата и се
отдалечи.
— Наздраве! — вдигна чашата си Даниела и попита. — Гледа ли ме?
— Наздраве! Всички те гледат, не само Деян.
— Добре, значи съм предизвикала интереса му. Сега можем да поговорим за
бизнес. Какви идеи имаш?
— Ами първата ми идея е да направим пиар агенция. Познаваме все някои
известни хора и фирми покрай работата си в списанието.
— Ти разбираш ли нещо от този бизнес, защото аз не? — Даниела отпи
замислено от виното.
— Ами знам какво правят повечето пиари. Работят със сайтовете и
вестниците, където пускат хубави статии за клиентите си, за което са получили
пари. Но ще плащаме на журналистите, за да пускат позитивна информация.
Другото, което съм виждала — прави го най-известният пиар у нас — пускат лоши
статии, злепоставят клиентите си по медиите и после им взимат много пари, за да
чистят имиджа им.
— Занимава ли ти се с такова нещо? Защото на мен, да ти кажа честно, не.
Така както ми го обясняваш, не е за нас тоя бизнес.
— Другото, което ми хрумна, е сватбена агенция.
— Това звучи интересно — въодушеви се Даниела и отхапа едно хосомаки.
— Ще ти направим хубава фотосесия като булка и ще пуснем обяви навсякъде,
че организираш сватби.
— Това е работа точно като за нас. Как не сме се сетили по-рано!
— Ще си направим наша фирма, обща. Покрай снимките в списанието имаме
контакти с най-добрите фризьори, гримьори и фотографи. Ще ги наемаме. Ще
направим елитна агенция, за много скъпи сватби.
— Да. Много ми харесва тази идея. Как ще се задействаме?
— На първо време ни трябват петстотин лева да платим на адвокат да
подготви документите за фирмата и да я регистрира. Трябва да си наемем
помещение за офис, там, където ще посрещаме клиентите за разговори. И да
говорим с най-добрите ресторанти да ни дадат оферти за сватбени тържества.
— Може да се срещнем с брат ми, нали знаеш, че той държи едни от най-
елитните заведения в София?
— Чудесно, значи всичко се подрежда идеално. Хващаме ли се сериозно?
— Разбира се. Още утре сутринта ще наемем адвокат да подготви всичко.
Двете продължиха с разговорите за фирмата, обсъдиха и някои светски клюки
и тъкмо довършваха бутилката с вино, когато Деян се приближи отново до масата
им.
— Дани, имам запазена маса в „Маскара“, каня ви да продължим вечерта там.
— О, много мило. Ще видим, като си приключим разговора тук, може и да
дойдем.
— Добре, ние с момчетата тръгваме.
Даниела го изгледа, докато излизаше от ресторанта. Чудеше се каква тактика
трябваше да му приложи, за да си го върне — да е директна или да го играе
недостъпна…
По-късно в „Маскара“ всичко си дойде на мястото по естествен начин. Деян
цяла нощ й сваляше звезди от небето и се чудеше как можело да бъде такъв глупак,
че да се раздели с нея навремето. На края на вечерта тя си тръгна с него. А Теди —
с един от приятелите му.
На другия ден по обед двете се чуха, за да обсъдят коя какъв невероятен секс е
правила. Разбраха се да се видят по-късно през деня, за да посетят кантората на
един адвокат, който бързо да регистрира фирмата им за организация на сватби.
Вечерта Даниела отиде в един от ресторантите на брат си.
— Систър, къде изчезваш напоследък? Откога не сме се виждали? — малко
строго я попита Борис.
Тя не искаше да му се оплаква, че през последните месеци е изпаднала в
някаква черна дупка, че нищо не й върви и затова премина направо към хубавата
новина:
— Ще си направя сватбена агенция с една приятелка. Днес се видяхме с
адвокат, ще ни регистрира фирма и започваме!
— Ти нямаш никакъв опит с това, дано поне тя да се е занимавала с подобно
нещо.
— И ти нямаше опит, като започна с ресторантите, ама виж докъде стигна и
как добре се научи да се справяш.
— Много е трудно да работиш с хора. Досега си свикнала покрай фотосесиите
ти да си в центъра на нещата и всички да се въртят около теб, а сега ще трябва да
управляваш хора, да решаваш проблеми. Готова ли си за това?
— Очаквах да се зарадваш и да ме подкрепиш!
— Колко пари ще инвестираш?
— Искат ни предплата за три месеца за едно помещение за офис. Там ще
посрещаме клиентите. Ще имаме изложени мостри на покани за сватба, на чаши за
шампанско за ритуалната, ако искат от нас да ги купят. И хонорарът на адвоката за
регистрацията. Това са първоначалните инвестиции, не са много. Ще си ги
разделим с приятелката ми.
— Внимавай с какви хора почваш бизнес, да не те излъжат.
 — За толкова тъпа ли ме мислиш.
— Просто те предупреждавам.
— Искам да я доведа тези дни при теб, хем ще я видиш, хем да говорим с теб за
ресторантите ти дали можем да организираме сватби в тях.
— Доведи я. Аз добре преценявам хората, ще ти кажа какво мисля за нея и
дали ще станат нещата.
— Няма какво да ми казваш! Стига си ме поучавал. Затова не искам да се
виждам с теб, щото, като се видим, и все искаш да ми даваш тон в живота. Аз съм
голяма и знам какво да правя. Не ми се бъркай, ясно?!
— Ей, много люта си станала бе! Човек не може дума да ти каже!
— Ти пък голям психолог се изкара! Чак пък ще я преценяваш! Айде няма
нужда! Много ти порасна нещо самочувствието!
— Така ли мислиш?!
— Да! Голям праз, като имаш толкова пари и заведения! Ама не е хубаво да
забравяш откъде си тръгнал!
— Тръгнал съм откъдето и ти! И мен не ме кефи да се събличаш гола по
списанията, ама го правиш, нали?!
— О, няма да те слушам, беше грешка, че дойдох, тръгвам си.
Борис не направи опит да я спре. Напротив, по-добре стана, че реши да си
ходи. Не искаше да общува с хора, които му напомняха откъде е тръгнал и го
обвиняваха, че се е самозабравил. Първо майка му, а сега и сестра му. Да се
оправят, не му пукаше вече за тях.
Телефонът му иззвъня. Беше Жоро. След онзи случай, когато го завари да чука
жена му, отношенията им останаха професионални и делови. Борис си гледаше
работата съвестно и нито един от двамата не припомняше в разговорите им
случката. Веднага след като това се случи, Жоро му даде пари да направи най-
големия и скъп ресторант в София. Може би като компенсация…!
— Ало, къде си? — попита го Жоро.
— В ресторанта в центъра.
— Можеш ли да дойдеш до вкъщи. Хем да поговорим по работа, хем, ако
искаш, да се видиш и с гледачката ми. Тя е тук, пратих шофьора ми да я докара от
село, че искахме да говорим пак по нашия въпрос с жена ми.
— Ще дойда.
— Да я задържа ли, искаш ли да я видиш, досега все отказваш?
— Задръж я.
Борис каза на Тони, че излиза и не знае кога ще се върне. В колата се замисли
защо се беше съгласил да се види с леля Ваня — гледачката на Жоро. Досега винаги
отказваше, колкото и Жоро да му я хвалеше. А Жоро се допитваше до нея за всичко.
И за бизнес, и за лични дела. От няколко години Жоро беше женен за една от най-
известните манекенки. Много се обичаха и всичко щеше да им е наред само ако тя
можеше да забременее. Но не можеше. Бяха пробвали какво ли не — и ин витро в
чужбина, и лечение с билки, но бебето не се появяваше. Ходенето по манастири и
щедрите дарения в домове за сираци също не помогнали. Така поне му беше
разказал Жоро в изблик на откровение в една от тежките си пиянски вечери. Каза
му още, че навремето бил забременил една манекенка, но не искал дете от нея и я
накарал да направи аборт. Тя едва не умряла след манипулацията, защото била вече
в четвъртия месец и го проклела никога да няма деца. Жоро още помнеше
проклятието и се страхуваше да не го е застигнало.
Борис не вярваше в проклятия. Вярваше единствено в щастливата си звезда и
беше уверен, че тя винаги ще е над него. Щом от бедното момче от „Люлин“ се
беше превърнал във фактор, с който всички в ресторантьорския бизнес се
съобразяваха, и в законодател на нощния живот на София, значи звездата му добре
се беше погрижила за него. Затова нямаше от какво да се притеснява. Не му беше
необходима среща с леля Ваня. Но реши, че така и така ще ходи до къщата на Жоро,
нека да се види веднъж с нея, за да спре най-накрая да му я препоръчва.
Паркира поршето пред къщата и охраната веднага отвори масивната порта.
Пуснаха го вътре, след като го провериха за оръжие. Напоследък Жоро беше станал
много предпазлив. Рядко излизаше от къщата си, а в нея се допускаха само най-
близките му хора, и то след щателна проверка. Не беше работа на Борис да го пита
защо е всичко това, но беше чул от приятели, че се готвело покушение срещу Жоро.
Но той не вярваше. Вечер в София след обилно количество изпит алкохол и линии с
кокаин се говореше какво ли не за всеки. Казаното рядко беше истина.
Прекоси красивата градина с басейна и влезе в къщата през отворените
френски прозорци направо в хола. Вътре, седнал сам на дивана, надигаше чашата
си с уиски Жоро. Не беше в настроение, личеше от километри.
— Какво става? — попита го Борис?
— После ще говорим. Отивай в кабинета ми, леля Ваня е там.
Борис замълча и продължи по коридора. Влезе в кабинета и затвори вратата
след себе си. Леля Ваня седеше на един стол и четеше списание. На вид му се стори
обикновена, селска женица. Прегърбена, с износена рокля. Можеше поне нещо
ново да си купи, помисли си Борис, беше сигурен, че Жоро я обсипва с пари.
Жената остави списанието и го погледна внимателно. Сините й проницателни очи
се впиха в неговите.
— Добър вечер — поздрави я той й седна на стола срещу нейния.
— Добър вечер. За какво искаш да ме питаш?
— Ами… за нищо май. Не вярвам много в тези неща.
— Всеки има някакви въпроси, притеснения, питай.
— Аз нямам притеснения, доволен съм от живота си.
— Другата година ще имаш голямо изпитание. Кризата и теб ще те удари.
— Така ли? — Борис се стресна, но бързо се окопити. — Как го видя?
— Казвам ти…
— Не ти ли трябва кафе, или боб, или на ръка да ми гледаш?
— Нямам нужда. Казвам това, което виждам. През две хиляди и шестнайсета
година ще имаш голямо изпитание. Животът ще те постави на колене. Ще изгубиш
всичко.
— Не вярвам в подобни прогнози. Благодаря, че си поговорихме. Аз ще
тръгвам. Колко се плаща?
— Нищо. Жоро ми е платил предостатъчно. От теб зависи как ще се справиш с
изпитанието.
Борис не каза нищо. Излезе от кабинета изнервен. Знаеше си, че не бива да се
занимава с врачки. Пълни глупости. Тази жена го ядоса с измишльотините си.
Влезе в хола при Жоро. Той продължаваше да седи сам в тишината и да пие.
— К’во стана, свършихте ли? Много бързо.
— Абе н’екви глупости ми каза. Не й вярвам.
— Много познава. Предупреди ме да внимавам, че някакво покушение ми се
готви. Ще замина за месец в чужбина. През това време адвокатите ми ще пробват
да намерят купувачи за някои от бизнесите ми тук. Май е време да си обирам
крушите.
— На нея ли ще вярваш? Заради нея ли ще заминеш, сериозно?
— Решението е мое. Животът ми е по-ценен от всеки бизнес.
— Какво ще стане със заведенията?
— Ще видим. Може да продам едно-две, не знам, не съм решил още. Но ти си
действай по задачите. Ако има нещо, ще ти се обадя да ти кажа.
— Добре, обади се да се видим, преди да заминеш.
— И от чужбина ще се чуваме, но по-рядко, да знаеш.
Борис си тръгна бързо. Изобщо не взе думите на Жоро насериозно. Не му се
вярваше да започне да разпродава бизнеса си, притеснен за живота си от
бръщолевенето на леля Ваня. Сигурно го беше казал под влиянието на алкохола, а
утре, като го обмисли, щеше да се откаже.
13

8 март 2016 г.

Борис беше останал само с две заведения — нощния клуб и ресторанта в

центъра на София. Жоро беше продал другите, но му беше казал, че тези няма да
пипа, да си работи спокойно. Истинският собственик на заведенията пътуваше все
по-често в чужбина и все по малко оставаше в града. Не се бъркаше в работата на
Борис и нещата вървяха по обичайния начин. Срещаше се всеки месец със
счетоводителя Заимов и сметките винаги излизаха точни. Нямаше основание да се
притеснява от нещо, затова продължаваше да харчи както беше свикнал досега.
Тази вечер по случай празникът беше подарил на поредната манекенка
часовник Cartier — не от най-скъпите, само за 10 хиляди евро. Тя беше доволна.
Той беше доволен. Ресторантът беше препълнен и само онези, които се бяха
обадили преди месец за резервации, бяха получили маси. Наложи се да връща дори
приятели, решили в последния момент да празнуват с половинките си при него.
Радваше го гледката на пълен ресторант с щастливи хора. Той самият отдавна беше
спрял да търси щастието. Усети се навреме, че то не съществува. Но имаше парите.
Когато ги усещаше между пръстите си, беше готов да изпита оргазъм. Преди
няколко години беше нахвърлял пачки върху голямото си легло и върху тях чука
една „Мис България“. Това беше най-запомнящото се чукане в живота му. Свърши
два пъти за половин час. И сега усети, че се е надървил само при спомена за
гледката на парите и голата миска върху тях и се почеса по ташаците. Трябваше да
организира пак нещо подобно тези дни, как не се беше сетил по-рано?! Вече всичко
му беше омръзнало! Беше спал с най-красивите и желани жени. Беше ял в най-
скъпите ресторанти. Беше посетил всички екзотични и мечтани дестинации. Беше
пробвал всякаква дрога и не беше й се поддал — в момента не взимаше нищо.
Имаше разкошен дизайнерски апартамент, „Порше 91 1“ и джип в гаража. Но
всичко му беше омръзнало. Живееше ден за ден и не му пукаше за никого и нищо.
Грижа го беше единствено за дъщеря му Лили Роуз, но я виждаше рядко, защото
майка й все намираше основание да я ангажира с нещо, за да не могат да се срещат
толкова често, колкото на Борис му се искаше. А на него не му се влизаше в
спорове с Кристин и затова дъщеря му го посещаваше единствено когато майка й
благоволеше да я пусне при него. Тогава си изкарваха много добре — водеше я на
кино, в ресторанта му или в мола за играчки и дрехи. А тя му казваше, че е най-
добрият баща на света! И го целуваше по бузата. Той понякога й се сърдеше, защото
го целуваше с мазната си от храна уста, но после двамата се разсмиваха и
продължаваха с шегите. Никога не я запознаваше с приятелките си. Те бяха много и
никоя от тях не заемаше специално място в сърцето му.
Тази вечер за празника беше с манекенката, с която се виждаше от месец!
Истински рекорд за него! Навърши четирийсет и остаря — цял месец с една жена!
Замалко да се разсмее на глас.
Вдигна наздравица с голямата компания приятели, която беше събрал.
Приятели не беше много точно казано, защото знаеше, че взаимно се използваха.
Излезе на улицата, за да няма никого около него, и звънна от мобилния на
майка си. Чу гласа й и веднага й честити празника:
— Честит осми март, мамо, извинявай, че не можах да мина да ти донеса един
букет, но ако мога, ще мина утре. Днес ми е направо лудница в ресторанта.
— Не се притеснявай, не съм и очаквала да дойдеш.
— Имаш ли нужда от нещо? От пари?
— Не, добре съм. Справям се с парите, които заработвам на сергията.
Майка му все още държеше сергия на Кооперативния пазар в „Люлин“. Беше
горда и никога не взе пари от децата си, колкото и те да й предлагаха.
После Борис се обади и на сестра си.
— Честит празник, систър!
— Благодаря ти! Как си?
— Добре съм, в ресторанта. Ти къде си?
— Вкъщи с Теди, не можахме да се организираме навреме и всички
ресторанти са пълни.
— Някое ново гадже?
— Няма, сама съм.
— Със сватбената агенция как са нещата?
— Не вървят. Не сме организирали нито едно тържество.
— Лошо. Минаха вече шест месеца, откакто я имате, не е ли време да я
затваряте, щом не печелите нищо?
— Не съм мислила за това.
— Как си плащате наема и всички разходи по офиса, като нямате нито лев
печалба?
— Оф, не ми бъркай в раната. Не ми се говори точно днес за работа.
— Работа е нещо, от което изкарваш пари, а ти само влагаш спестяванията си.
Остава да ми кажеш, че и заеми си започнала да взимаш.
— Остави ме на мира. Пак почна да ми изнасяш лекции. Айде, празнувай, да
не си разваляме взаимно вечерта.
— Добре, ако имаш нужда от нещо, обади ми се.
Даниела приключи разговора с брат си много изнервена.
Теди забеляза и я попита какво става:
— Брат ми ме пита не е ли по-добре да затваряме фирмата, щом не печелим
нищо.
— Между другото и аз исках да говорим за това днес. Обмислям го от няколко
дни и смятам, че ще е най-правилното решение.
Даниела я изгледа шокирано. Двете бяха седнали в хола на апартамента й на
бутилка бяло вино и суши. Нямаха гаджета в момента и решиха да отбележат
празника, въпреки че бяха сами. Даниела беше успяла да си върне за кратко Деян,
но нещата с него бяха прекалено сложни. Той взимаше редовно наркотици, пиеше
по цели нощи по клубовете, а сутрин отиваше рано на работа в офиса си недоспал.
Постоянно беше изнервен и превъзбуден от многото адреналин, който вдигаше от
сделките, които въртеше, и от коката, и си го изкарваше на нея. Вечер в леглото не
му ставаше, не можеше да я чука и я караше да му прави свирки. Тя се чувстваше
незадоволена и пренебрегната, а на всичкото отгоре той беше станал и ужасно
стиснат. Оправдаваше се за всичко с кризата и колко зле му се отразявала като
цяло. След като го потърпя три месеца, Даниела му би шута и отново беше сама. Не
й трябваше стиснат мъж с мека пишка.
С Теди излизаха често по най-елитните столични заведени на лов за гаджета,
но освен секс за една вечер нищо друго не получаваха. Проблемите не свършваха, а
сега трябваше да обсъдят и какво щяха да правят със сватбената агенция!
— Значи и ти мислиш, че трябва да затваряме, така ли?
— Да… — Теди отпи от виното.
— Сушито не ми харесва, напомни ми повече да не поръчваме от този
ресторант.
— Добре. А ти какво мислиш да правим с бизнеса?
— Не знам, не искам да затваряме — беше честна Даниела.
— Трябва да си признаем, че се провалихме.
— Но защо не ни се получи?! Аз все още не разбирам защо нямаме клиенти?!
Офисът ни е на хубаво място, пуснахме реклама по всички списания, защо не ни
провървя?!
— Кризата е виновна. Виж колко фирми фалират, хората нямат пари.
— Абе как нямат пари?! Като излезем вечер по заведенията, всичко е пълно!
— Не съм икономист и не мога да си обясня, но нали всички казват, че кризата
е виновна… Вероятно и ние сме прецакани от нея.
— Да изчакаме още месец-два?
— Аз нямам повече пари да плащаме наема и заплатата на секретарката.
— И аз нямам, дори мисля да си обявя колата за продажба, защото изхарчих
всички спестявания.
— Сериозно ли ще си продадеш мерцедеса? Знам колко много обичаш тази
кола.
— Така е, но нямам пари, за да си плащам сметките. Ще се повозя малко на
таксита, докато събера пари за нов автомобил.
— Не мога да повярвам, че нито една двойка не ни нае.
— Сигурно защото съм много красива — предположи Даниела. — Кой би си
взел за сватбена агентка някоя по-хубава от булката?!
— Ти сериозно ли?
— Ами да, замисли се.
— Е, не можа ли да се сетиш за това преди да направим фирмата, да не бяхме
започвали изобщо! Набутахме се с толкова много пари!
— Уф, откъде да знам?! Значи решено е, утре приключваме с бизнеса. Дай да
излезем някъде да се напием здраво от мъка!
— Къде?
 — В някоя чалготека! Да отидем да гледаме Фики, искаш ли?
— Много е секси тоя бе! — Теди премрежи замечтано поглед.
— Ами провери тогава в интернет къде има участие тази вечер и да ходим. Той
има ли си гадже?
— Казва, че си няма, ама те така казват всички, освен това ти може да си му
кака, така че не си и помисляй да го сваляш!
— Само на двайсет и седем години съм, не съм стара, не ме отписвай! К’во
като съм му кака?! Само да има кой да ни запознае…
— Не си стара, не съм казала това. Ако се беше родила в Америка, щеше да
натрупаш милиони долари от реклами! Приличаш много на Джиджи Хадид, щяха
да те искат отвсякъде.
— Ми що не заминем бе!
— Къде?
— В Америка! Двете с тебе да си стегнем куфарите и да си пробваме късмета.
Виж, че в тая скапана държава нищо не става.
— Не знам…
— Ще си търсим заедно работа, ще си вземем квартира някъде, ще се справим,
ако сме двете.
— Това кога го измисли?
— Сега! Писна ми нищо да не ми се случва. Вярно, имаше няколко славни
години, когато живеех много добре, но сега е пълен застой. Ти не може да не
познаваш някои манекенки, които са се устроили в Америка, ще им пишеш, ще ги
помолиш да ни помогнат на първо време.
— Мога да го направя, да! Още утре ще пиша, да видим какво ще кажат…
Имаха нов план и двете излязоха в добро настроение. В чалготеката пиха и
танцуваха цяла нощ. Запознаха се с някакви мъже, които им се представиха за
бизнесмени, и си тръгнаха с тях. Отидоха в апартамента на единия в елитен
затворен комплекс, за да си продължат купона с много водка, кокаин и секс.
След два дни се видяха с адвоката си, за да закрият сватбената агенция.
Затвориха и офиса. Даниела обяви колата си за продажба.
След седмица я беше продала. Плака цял ден, защото много я харесваше. Теди
й каза, че някой ден ще си купи още по-хубава. Вечерта излязоха пак с двамата
бизнесмени. Те ги черпиха вечеря, а после ги водиха на нощен клуб. След като
правиха секс, Даниела каза на нейния бизнесмен, че й трябват пари. Той й отвърна,
че не си плаща за секс и да забрави телефона му. Тя го забрави. Свободни
бизнесмени имаше много. Тя не се притесняваше, че ще остане без мъж, който да й
плаща вечерите. Но следващите няколко вечери не се запозна с никого. Сама си
плати вечерите с парите от продадената кола.
Теди пишеше имейли на всичките си познати в Америка с молба да им
помогнат да заминат и да се установят там. Получи няколко обнадеждаващи
отговора и като че ли щяха да успеят да заминат в скоро време за Щатите.
Една вечер Даниела реши да мине през ресторанта на брат си, за да му сподели
плановете си. Той обаче не й обърна никакво внимание. Завари го да седи на една
маса с Вова. Тя се зарадва, че и той е там, защото го беше виждала още преди десет
години как я зяпа, но после пътищата им все не се пресичаха и сега реши, че най-
после е дошъл моментът да му обърне специално внимание. За нещастие обаче брат
й я отпрати:
— Нямам време сега за теб.
— Ама аз само за малко. Ще седна при вас на масата за пет минути да ти
разкажа нещо.
— Не е удобно сега. Трябваше да ми се обадиш, преди да дойдеш, за да ти
кажа, че имам важен разговор.
— И моята тема е важна, мисля да замина за Америка и там да работя.
— Моля ти се стига глупости. Няма смисъл дори да го обсъждаме. След пет
дни ще си забравила тази идея.
— Както винаги нямаш време за мен и нещата, които са ми важни. Винаги ме
подценяваш.
— Е, какво ще работиш там? Чинии ли ще миеш? Ако толкова ти се мият, в
ресторанта ми има доста мръсни, можеш да започнеш веднага.
Даниела се нацупи и си тръгна сърдита. Защо изобщо реши да идва при брат
си?! Пълна загуба на време. Както винаги беше зает само с неговите си неща.
Борис слушаше незаинтересувано какво му разказва Вовата и едновременно с
това наблюдаваше новата сервитьорка как обслужва клиентите на съседната маса.
— Слушаш ли ме, Борис?
— Да, Вова. Значи станала е някаква беля снощи и ти не си на себе си, разбрах.
— Не знам, човече, заклех се да не казвам на никого, но не мога, ще се пръсна,
трябва да ти разкажа всичко.
— Казвай, слушам те.
— Но трябва и ти да се закълнеш, че няма да казваш на никого.
— Аз не вярвам в клетви, не ме карай да се кълна.
— Не, закълни се, защото е свързано с убийство.
— Убил ли си някого?! — Борис настръхна и наостри слух.
— Не аз. Хайде, закълни се.
— Заклевам се да не казвам на никого.
— Значи снощи на суинг партито се случи. Както винаги бях наел едно частно
имение. Накрая бяха останали вече десетина души. Почти всички си бяха тръгнали
и аз стоях в градината да ги изпращам по колите. И тогава дойде разревана една от
жените. Пищеше от ужас. Заведе ме в спалнята и там в леглото лежеше един мъж.
Мъртъв!
— Мъртъв човек в леглото? Кой го е убил?
— Тя не можеше да си поеме въздух от страх, заключих вилата, прекратих
купона, събрах останалите от стаите и тогава тя ни разказа, че той е искал
нестандартен секс.
— Какъв?
— Да го завърже с вратовръзката му за врата и да го души.
— Това пък защо?
 — Ами има хора, които само така могат да се възбудят и да получат ерекция.
— За първи път чувам? Какъв е тоя секс?
— Екстремен секс, садо-мазо изпълнения, при които се предизвиква
задушаване — асфиксия, за да се повиши адреналинът и да се постигне по-силно
сексуално изживяване.
— Кой ги практикува тези неща?
— Аз не, но знам, че някои от богаташите, които не могат да изпитат възбуда
по друг начин. При задушаването с примка се намалява притокът на кръв към
сърцето и това води до по-малко кислород в мозъка, от което следва еуфория и
възбуда. Затова жената го е вързала с вратовръзката.
— Много опасно звучи някой да те души.
— Въпросът е времето на оргазма да съвпадне с момента, преди мъжът да
загуби съзнание.
— Явно тя не е уцелила момента…
— Всички се изплашихме, някои искаха да викаме Бърза помощ, други —
полиция.
— Е, нормално.
— Но във вилата имаше един много високопоставен мъж. Той каза, че не може
да допуснем разследване и всичко това да излезе по медиите. Че ще почнат да ни
викат по разпити, всички ще пострадаме. Другите се съгласиха с него. И ме убедиха
да не викаме полиция.
— И какво направихте? Да не сте го закопали в градината?
— Не. Този мъж, високопоставеният, говори се, че бил масон, извика охраната
си. Те се заеха с всичко. В аутопсията ще пише, че причината за смъртта е инфаркт.
Как ще се уреди това?
— С връзки, влияние и пари в България се урежда всичко.
Борис нямаше основание да му противоречи, вече беше се убедил, че с пари и
влияние всичко се постига много лесно. Замълча и остави Вовата да си допие
уискито на спокойствие, без да го разпитва повече за случая. Добре че той самият
нямаше проблеми с ерекцията, защото това с душенето му се струваше прекалено.
За щастие всичко в неговия идеален свят работеше перфектно.
14

Какъв кошмарен ден! Първо рано сутринта Жоро го срина, като му каза, че
остава без работа. Оттам и без пари. А малко по-късно се обадиха от „Пирогов“, за
да му съобщят за Даниела! Беше фалирал и сестра му се бореше за живота си! Две
ужасни новини в един и същ ден!
Борис влетя в болницата и попита на регистратурата за Даниела Иванова.
Насочиха го към реанимацията, но го предупредиха, че няма да го пуснат вътре, а
ще трябва да изчака в коридора. Зачуди се на коя врата да блъска, за да му дадат
повече информация. Насреща му вървеше мъж с бяла престилка и той се затича към
него. Попита го за сестра си, човекът не знаеше нищо. Но като видя колко е
притеснен, обеща да извика някого да му обясни какво става.
И сега Борис чакаше и полудяваше.
Беше фалирал, останал без нищо. Нула! Кръгла нула. Задушаваше се само при
мисълта откъде щеше да изкарва пари и как щеше да си плаща сметките. На кой
приятел можеше да се обади за помощ?! Беше наистина близък единствено с
Вовата, но той беше заминал за Москва веднага след злополучното суинг парти и
оттогава не се беше връщал.
В дъното на коридора се отвори врата и към него тръгна един лекар:
— Вие ли сте братът на Даниела Иванова?
— Да, как е тя?
— Зле. Състоянието й е много тежко. Операцията приключи току-що.
Изчакваме още малко, за да видим дали ще дойде в съзнание.
— Какво е станало?
— Била е пребита. Полицията е тук, ще се води следствие, доколкото разбрах.
Те ще ви обяснят. Но имам опасения, че няма да може да ходи никога повече.
— Как така?!
— Пак ще говорим. Трябва да вървя. Запасете се с търпение. Ето телефонния
ми номер. Аз съм доктор Георгиев.
И му подаде визитка. Борис я взе и благодари. Седна на пейка в коридора и
хвана главата си с ръце. Даниела можеше да остане парализирана! Не си
представяше хубавата си сестра в инвалидна количка за цял живот. Ръцете му
трепереха. Стана, пообиколи в коридора и пак седна. Реши, че е крайно време да се
обади на майка си. Набра номера й и когато тя му отговори, внимателно й съобщи:
— Даниела е в болница, зле е, нещо е станало…
— Аз съм на пазара, не мога сега да оставя сергията, ти нали си там?
— Да, в „Пирогов“ съм, чакам да кажат нещо, но е зле. Не ме пускат да я видя,
но операцията е свършила.
— Добре, ако има нещо ново, обаждай се.
Борис затвори телефона. Не очакваше майка му да реагира толкова спокойно и
дори незаинтересувано. Очакваше веднага да дойде в болницата. Но тя предпочете
да остане на пазара. Странно… Но не искаше да я съди. Самият той се намираше в
инфарктно състояние и не можеше да прецени кое е правилно и кое не. Нали беше
тук, това е достатъчно. И без това не пускаха никого да я види. След няколко часа в
коридора при него дойде отново доктор Георгиев.
— Сестра ви дойде в съзнание. Но няма как да ви пуснем при нея. Най-добре
вървете да си починете и утре елате отново.
— Има ли някакво подобрение?
— Рано е още да се каже.
Борис си тръгна с наведена глава. Излезе и си хвана такси от улицата пред
болницата. Прибра се направо в апартамента. Взе душ и си легна. Беше изморен,
тялото го болеше, но не можеше да заспи. Усети, че му се вие свят дори докато
лежи. Не му се беше случвало досега. Все едно беше в някакъв кораб, който го
люшкаше. Ушите му бучаха. Изпитваше нови и странни усещания. Седна в леглото.
Навън беше вече тъмно. Сети се, че не беше ял нищо цял ден. Отиде в кухнята
отвори хладилника и намери вътре някаква луканка. Не помнеше кога я е купувал,
огледа я, стори му се, че все още става за ядене. Обели я и наряза няколко парченца.
В кутията за хляб имаше няколко стари филийки, взе една, огледа я да няма мухъл и
започна да яде. После изпи чаша студена вода и пак си легна. В главата му мислите
се блъскаха със страшна сила — как да продължи оттук нататък, с какви пари, кой
ще бъде той без работата си…
Главата го заболя. Стана, отиде до кухнята и взе дексофен. Продължаваше да
му се вие свят. Дали да не отиде в болницата да го прегледат? Реши да пробва да
заспи, а като си почине, може би всичко щеше да е отшумяло. Щеше да изчака до
сутринта.
Събуди се от някакъв кошмарен сън, непознати го преследваха. Погледна
електронния часовник на нощното шкафче до леглото си — показваше 3 часа и 15
минути след полунощ. Продължаваше да му се вие свят. Все едно беше в потъващ
кораб. Имаше чувството, че той самият потъва някъде надолу, надълбоко. Днес за
първи път изпита подобно усещане. Беше неприятно и се чудеше на какво се дължи.
Опита се отново да заспи, но не можа. Мислеше за парите! Проклетите пари! Защо
не беше спестявал?! С какво щеше да живее оттук нататък?! На кого да се обади?!
Въртя се до сутринта в леглото. Последно погледна часовника в 6 часа и 18 минути.
После заспа.

Даниела отвори очи. Огледа, доколкото й беше възможно, къде се намира.

Болница. Беше в болница! Какво се беше случило? Помнеше, че беше на някакво
парти. Пи шампанско. Смееше се с едно момиче. После дойде един мъж и я
заговори. Спомените дотук бяха ясни. След това се почувства зле. Все едно не
можеше да се побере в кожата си. Някой като че ли я душеше. Видя в спомените си
някаква гора. Беше тъмно. Някой я удари. Болка. Спомни си болката. Но кой беше
той?! Виждаше лицето му, но не знаеше името му. Защо й беше причинил това?!
Една сълза се отрони от окото й и се търкулна по бузата. Болка. Това си спомняше.
Опита се да се раздвижи в леглото, но не успя. Тялото й беше сковано. Все едно
чуждо. Обзе я паника. Защо не можеше да движи краката си?!
Влезе мъж, облечен в бяла престилка, с него имаше и полицай. Застанаха до
леглото. Заговориха й тихо:
— Добро утро, Даниела. Аз съм доктор Георгиев.
— А аз съм Петров от Шесто районно. Трябва да ви задам няколко въпроса.
— Даниела, как се чувстваш, ще можеш ли да отговориш на въпросите? —
загрижено попита доктор Георгиев.
Даниела мълчеше. Гледаше ги и мълчеше.
— Госпожице Иванова, помните ли какво се случи? Кой ви преби? —
полицаят задаваше безмилостно въпросите си.
Даниела продължаваше да мълчи. Пред очите й се разиграваше цялата случка
от злополучната нощ. Мозъкът й безпощадно вадеше всяка подробност —
изнасилването, побоят. Помнеше всичко, но не й се говореше с непознатите за това.
— Госпожице Иванова, трябва да ни разкажете всичко, намерена сте в
безпомощно състояние в гората от непознати хора, те ни се обадиха в районното,
но не знаеха нищо. Дайте ни някаква следа. Трябва да ни съдействате, за да
открием извършителя.
— Мисля, че още не е готова да говори. Елате пак утре. Нека да я оставим сега
да почива — намеси се докторът.
Двамата излязоха, а Даниела се опита да се повдигне в леглото. Не успя.
Тялото й не се подчиняваше. Разплака се.
Борис се събуди по обед. Не бързаше да става от леглото. Виеше му се свят.
Първо седна, постоя малко и отново легна. Отново се насили да стане. Успя. А
после положи огромни усилия да не падне, докато си взимаше душ. С едната ръка
се подпираше на стената, докато с другата размазваше душ гела по тялото си. От
какво му се виеше свят?! Дали нямаше някой тумор в мозъка, който да притиска
нещо в главата му и затова да не може да пази равновесие? Притесни се много.
Започна да си представя, че вече е болен от нещо сериозно и че не го чака нищо
добро. Излезе от банята, облече се и се обади на личния си лекар. Той му записа
час за следващия ден сутринта. После излезе от апартамента и отиде в болницата
при Даниела.
Намери доктор Георгиев и от него разбра за срещата, която Даниела бе имала
сутринта с полицая.
— Странно е, че сестра ви не говори. Няма причина за това.
— Нищо ли не казва?
— Не, но може и да е заради преживения стрес.
— Какво точно се е случило?
— Изследванията и прегледите показват, че е освен пребита е била и
изнасилена.
— Изнасилена?
— Да. Както ви казах, намерили са я в гората. Ще ви дам телефона на полицая
от Шесто районно, Петров се казва. Най-добре се чуйте с него.
Борис записа в телефона си номера на Петров. И попита:
 — Мога ли да я видя?
— Свиждането в реанимация е забранено.
— Моля ви, направете изключение за мен. Пуснете ме за няколко секунди да я
видя. Искам да знае, че не е сама.
— Не мога, ще си имам неприятности.
— Моля ви, нека да види, че съм тук и я пазя. Кой знае какво са й причинили,
моля ви.
— Не, не мога да ви пусна.
— Много ви моля!
— Изчакайте да проверя какво е положението, ще видя какво мога да направя.
— Много ви благодаря, докторе.
Доктор Георгиев изчезна за около пет минути, после се върна при Борис и му
каза:
— Ще я видите точно за няколко минути, не искам да имам неприятности.
Елате с мен. На силни обезболяващи е. Не й говорете нищо.
Борис тръгна след доктора. Влязоха в стаята при Даниела и той застана до
леглото й. Лицето й цялото беше в синини. Стомахът му се сви от вида й. Хубавата
му сестра лежеше със затворени очи, а той не знаеше какво да направи. Сякаш
усетила нечие присъствие, тя отвори очите си. Погледна го и сълзи потекоха по
бузите й.
— Как си, Дани? — плахо я попита Борис.
Тя го гледаше и мълчеше. А той виждаше в погледа й ужаса, който беше
преживяла. Цялата мъка, стаена в тези две иначе толкова красиви очи. Видя
болката й и се ужаси, че е толкова безпомощен, че не може да направи нищо,
когато тя има най-голяма нужда от него. Погали я по ръката, не знаеше какво да й
каже. Нямаше и помен от красавицата с манекенска визия. Иначе разкошната й
руса косата сега висеше мръсна и сплъстена от двете страни на лицето й. Погледаха
се още малко и доктор Георгиев каза, че трябва да я оставят да почива. Даниела
погледна умолително брат си, сякаш искаше да му каже да не я оставя сама.
— Не пускат да се влиза тук, едва измолих да те видя за минутка, когато ме
пуснат пак ще дойда. Да знаеш, че съм с теб и винаги ще бъда! Чу ли? Няма да те
оставя! — говореше той, докато вървеше заднишком към вратата.
После излезе в коридора и се разплака. Беше се ужасил от начина, по който
изглеждаше сестра му. Кой нещастник беше причинил това? Само да разбереше
името му, щеше да го намери и да го смаже от бой! Яростта го обзе и той удари с
юмрук по стената. Докторът се обърна да си ходи, а Борис се провикна след него:
— Ще се оправили ли сестра ми?
— Божа работа, правим каквото можем, но за някои неща сме безсилни —
отговори му Георгиев и си тръгна.
Борис излезе от болницата. Видя банкомат, изтегли 400 лева и погледна
бележката, която изплю машината, за да види колко пари са останали в банковата
му сметка. Малко под 7 хиляди лева. Трябваше след няколко дни да получи
заплатата от двете заведения, но сега тази опция вече не съществуваше. Не можеше
да повярва каква зла съдба го беше сполетяла! Но защо обвиняваше съдбата?!
Помисли си, че беше напълно ненужно да купува от летището парфюм за 1275 евро
на манекенката! Както и да я води на шопинг в Милано! Ама нали искаше да й се
докаже! Но това беше преди няколко дни. Сега се налагаше да се справя само с
това, с което разполага в сметката си. Но не виждаше как! Спешно трябваше да
намери отнякъде пари. Иначе щеше да се прости с хубавия си апартамент и да се
върне да живее в „Люлин“ при майка си. Опазил го Бог, само това оставаше!
Помисли си, че всъщност не вярва в Бог и няма смисъл точно сега да мисли за него
или пък да се надява той да му помогне.
Качи се на едно такси и се прибра. Виеше му се свят. Помисли си отново, че
може би има тумор в главата. И пак се изплаши. Реши, че ще умре. А не му се
умираше още. Но след половин час самосъжаление за злата участ, която го беше
сполетяла, реши, че е по-добре да умре, отколкото да се върне към мизерията и
бедността. Паникьоса се. Дали имаше тумор?! Сигурно имаше, защото иначе от
какво му се виеше свят?!
Легна както беше с дрехите в леглото. Не му се гледаше телевизия, не му се
ровеше в интернет. Нищо не му се правеше. Всичко му беше безразлично. Лежеше и
гледаше в една точка в стената. Но нямаше и точка в стената.
След няколко часа забеляза, че навън се е стъмнило. Сети се, че не е ял нищо
цял ден. Реши да отиде до близкия магазин да си напазарува. Точно срещу
комплекса, в който живееше, имаше магазин на голяма търговска верига. Трябваше
само да пресече шосето. Едва успя да го направи. Краката не го държаха. В
магазина му стана зле. Не му стигаше въздух. Задушаваше се. Беше му горещо,
започна да се изпотява. Устата му пресъхна. Изпитваше чувството, че има
прекалено много хора на толкова тясно пространство. Успя набързо да вземе хляб,
яйца и шунка, краставици, домати и минерална вода. Плати и излезе бързо навън да
подиша свеж въздух. Но и там не му стана по-добре. Продължаваше да му се вие
свят. Ушите му бучаха. Едва се добра до апартамента си. Заключи отвътре входната
врата, светна лампите във всички стаи, отвори всички прозорци и седна за няколко
минути на дивана в хола. Отказа се от идеята да си прави омлет с шунка. За
състоянието, в което беше, по-добре да си направи просто сандвич с шунка. Не се
задържа много в кухнята. С готовия сандвич се върна в хола. Ядеше и ровеше в
телефона си, за да се подсети на кого може да се обади и да попита за работа. Но
каква работа?! До вчера беше собственик на заведения, баровец, плейбой. Сега като
какъв да си търси работа?! Приключи с яденето, обади се на неколцина познати да
им обясни какво е положението му, но никой нищо не му предложи.
Нямаше сили да си вземе душ, затова загаси лампите и си легна. Въртя се
повече от час в леглото, преди да успее да заспи. През нощта се събужда няколко
пъти. Инсомнията се беше върнала. Пак му се виеше свят. Чуди се дълго какво се
случва с тялото му, но не стигна до никакъв отговор и заспа.
На сутринта отговорът дойде в лекарския кабинет.
Докторът го прегледа, направи му ЕКГ и се оказа, че сърцето му работи
перфектно. Пуснаха му и пълни кръвни изследвания — и те бяха перфектни. После
го пратиха в кабинета „Уши, нос и гърло“, за да го проверят дали няма отит.
Обясниха му, че при възпаление на ухото се получавало виене на свят. Но след
обстоен преглед се установи, че няма възпаление. Тогава личният му лекар каза:
— След като всичко дотук е добре, остава да те прегледа невролог.
— Но защо? — учуди се Борис. — Не съм за невролог.
— Напротив. Ето ти направление. Оттук по коридора, последният кабинет е
негов. Отивай.
Борис намери кабинета и седна на пейката отпред. Имаше още един пациент
преди него, затова се подготви да чака. Замисли се, че невролог и неврология му
звучат откачено, като нещо предназначено само за откачалки. Написа в телефона
си в гугъл: „неврология и невролог“ и зачете открития резултат: „Неврологията е
клон на медицината, който изучава нервната система и разстройствата, които я
засягат. Неврологията се занимава с диагностиката и лечението на всички
категории заболявания, отнасящи се до централната, периферната и вегетативната
нервна система, включително тяхната обвивка, кръвоносни съдове и всяка
подлежаща на нервен стимул тъкан като например мускулите. Медицинските
специалисти в неврологията се наричат невролози.“
Не остана доволен от това, което прочете, защото той нямаше проблеми с
нервите, не беше луд! На него му се виеше свят, може би имаше тумор в главата, но
не и проблеми с нервите! Никога не беше имал проблеми с нервите! Опитваше се
винаги да приема всичко спокойно. Не крещеше, не изпадаше в истерии. Беше мъж
и се държеше като мъж! Не беше луд и нямаше да допусне да го вземат за такъв.
Какво ли щеше да си помисли някой познат, ако го видеше да влиза в този
кабинет?! Затова постави слънчевите си очила и зачака с надеждата никой да не го
разпознае. След малко вратата на кабинета се отвори и някакъв доктор с очила
безразлично каза: „Следващият“. Борис влезе. Подаде на доктора листа с
направлението и каза:
— Личният ми лекар ме изпраща.
— Седнете — посочи му стол лекарят. — Аз съм доктор Симеонов. Кажете
сега какви са оплакванията ви.
— Вие ми се свят. Досега не ми се беше случвало такова нещо. Вие ми се дори
в легнало положение! — Борис усети, че е повишил глас и се опита да се
овладее. — Сега, докато идвах насам, на светофара ми се стори, че колата в която
се намирам тръгва и ще се блъснем в спрялата пред нас кола, но се оказа, че е
колата в съседното платно, а не нашата.
— Добре, ясно, ще направим сега няколко неща. Легнете първо на кушетката.
Събуйте си обувките преди това.
Борис послушно легна.
— Сега искам да вдигнете двата си крака, леко свити в коленете.
Борис го направи. Докторът започна да почуква по коленете му. После започна
да прокарва дръжката на металното чукче по ходилата на двата му крака и го
попита еднакво ли е усещането в левия и в десния. Отговори му, че е еднакво. А
след това го накара да си затвори очите и с показалеца си да докосне носа си. Успя
без проблем. После трябваше да си отвори очите и с поглед да проследи на къде се
движи пръстът на лекаря.
— Сега станете, обуйте се и искам със затворени очи да вървите напред.
— Ама как, да не се ударя в бюрото ви?
— Когато го наближите аз ще ви кажа да спрете, не се притеснявайте.
Борис се обу и изпълни каквото му каза доктор Симеонов.
— Сега искам със затворени очи да се върнете назад, там откъдето тръгнахте.
Борис и това изпълни, въпреки че му се виеше свят и на два-три пъти се олюля
и се изплаши да не падне.
— Добре, сега седнете на стола до бюрото ми да поговорим.
— Какво ми е? Да нямам тумор в главата?
— Не, нямате. Виенето ви на свят е от нерви.
— Не, не съм съгласен. Не съм нервен! Нямам проблеми с нервите! Много съм
спокоен даже! Но си мисля, че имам нещо в главата, което ми притиска мозъка и
затова ми се вие свят.
— Не, ако имахте тумор, щяхте да реагирате по друг начин по време на
прегледа. Ако искате, можете да си направите ядрено-магнитен резонанс на
главата, за да видите дали има тумор, но аз съм категоричен, че е излишно. Първо,
за това изследване се чака около три месеца и се заплаща. Ще ви изпиша хапчета за
нервите и трябва да започнете да ги пиете веднага по определена схема.
— Сигурен ли сте, че нямам тумор?
— Така мисля, но ваше право е, ако искате, да си направите още изследвания.
— А да не би да съм в прединфарктно състояние? Може ли да съм преживял
инфаркт, без да съм разбрал?
— Затова ви прегледах, не е инфаркт.
— Напълно сигурен ли сте?
— Да.
— Какво ще правим тогава?
— Ще ви изпиша деанксит и ксанакс.
— Този ксанакс ми звучи познато от американските филми. Там всички
откачалки го пият, мисля, че нямам нужда от него.
— Не е така, не си правете изводи от филмите. Ще ви направя схема, по която
да пиете антидепресантите.
— Ами добре… — Борис се чувстваше неудобно от споменатите лекарства.
— Ксанаксът ще пиете вечер. Първите три вечери по половинка, а след това
почвате по цяло хапче. Деанксита ще взимате сутрин и обед по едно, но да не е
след тринайсет часа.
— Нищо не запомних.
— Ще ви го напиша на рецептата, спокойно. И искам след петнайсет дни да
дойдете на контролен преглед. Имайте предвид, че тези лекарства действат с
натрупване. Няма да се почувствате добре веднага като ги изпиете. Трябва да минат
поне десетина дни.
— Е, аз какво да правя, докато почнат да действат?
 — Ще лежите вкъщи. Никаква телевизия и компютри. Ще ви дам болничен за
тези две седмици.
— Не ми трябва, вече нямам работа.
— Скоро ли останахте без работа?
— Да.
— Ами вероятно това е причината за състоянието ви.
— Не вярвам да е така. Няма връзка с работата. Какво ще стане, ако не пия
хапчетата?
— Ще продължава да ви се вие свят и ще стане по-зле. Да ви предупредя, че с
тези лекарства не трябва да пиете алкохол и е добре да не шофирате.
— Вече нямам кола, няма да шофирам.
Докторът го погледна загрижено и се зае да пише рецептата. Подаде я на
Борис и му напомни, че го очаква след петнайсет дни на контролен преглед.
Борис излезе от болницата провесил нос. Не му хареса, че трябва да се лекува с
антидепресанти. Видя на тротоара точно пред него аптека и влезе да си купи
лекарствата. Стана му неудобно, когато подаде зелената рецепта на аптекарката.
Очакваше да го погледне неодобрително, като някакъв луд, но тя не му обърна
внимание. Подаде му лекарствата и той отвори портфейла си да ги плати. Слава
богу, че не бяха скъпи. Очакваше, щом ги беше чувал по американските филми, да
струват много повече, но не беше така. И слава богу! Вече всеки лев му беше ценен.
Внимаваше за какво харчи парите си и съжаляваше, че не го беше правил досега.
15

След петнайсет дни Борис отиде на контролен преглед при невролога.

— Пиете ли си хапчетата? — попита го Симеонов.
— Да.
— Как се чувствате?
— По-добре. Не напълно, но имам чувството, че не ми се вие толкова свят,
колкото в началото.
— Добре, сега ще направим същия преглед като предишния път, за да видим
дали имате подобрение.
Борис ляга, става, вървя със затворени очи, пипа си носа и с поглед проследи
движението на показалеца на доктора. След десетина минути бяха приключили и
доктор Симеонов заключи:
— Има подобрение. Продължавайте да си пиете хапчетата, сега ще ви напиша
нова рецепта и след месец елате пак на преглед.
— Няма ли да ги спираме вече тези хапчета, имам чувството, че ме замайват,
спи ми се като че ли постоянно заради тях?
— Не, поне три месеца ще ги пиете. Но зависи как сте, затова ви викам след
месец. Спряхте ли да се ядосвате?
— Аз не се ядосвам.
— Работа намерихте ли си?
— Не, няма къде да си намеря, не очаквам скоро да започна работа.
Притеснявам се единствено, че скоро ще свърша парите и тогава не знам какво ще
правя.
— Ако имате нужда от психолог, мога да ви насоча, тук, в болницата.
— Не, не искам.
— Пак помислете и другия път, като се видим, ще ми кажете. И си потърсете
работа. Ако се наредят нещата в живота ви, ще спре виенето на свят.

— Добре, довиждане, докторе.

Борис излезе ядосан от кабинета. Как да си намери работа?! Беше лесно да се
каже! Но да се направи… Звъня на кого ли не, но без резултат! В неговия бранш и
за неговата позиция не търсеха всеки ден хора, трябваше му истинско чудо.
Вече беше освободил луксозния си апартамент в затворения комплекс. Върна
се да живее в „Люлин“ при майка си. Още не беше свикнал с изтърбушения диван в
хола. Лесно се беше пригодил към скъпите матраци през последните десет години
от живота си. Сега се беше върнал там, откъдето беше започнало всичко. Оставаше
да провери дали кварталното кафене още съществува и дали щяха да го вземат
отново за барман. Само че кой взима четирийсетгодишен мъж? И на каква работа?!
Имаше опит единствено в разработването и управлението на елитни заведения.
Спешно трябваше да си намери платено занимание, но къде?!
 Прибра се в апартамента на майка си с градския транспорт. В автобуса
миришеше на спаружено и потни тела. Не стига, че му се виеше свят, ами и тази
миризма го довършваше, повръщаше му се. Рейсът друсаше и скърцаше, а той едва
успя да намери свободна седалка и не стана от нея дори при вида на една старица,
безпомощно хванала се за облегалката пред него. Не му пукаше за никого, мразеше
целия свят и обвиняваше всички, че животът му се бе провалил по такъв начин.
Едва дочака майка му да се прибере вечерта от пазара. Каза й, че е гладен, а тя
му отвърна, че няма сили да готви. Направиха си по един сандвич със салам и
вечеряха пред телевизора в кухнята.
— Днес говорих с доктора на Даниела. Няма подобрение. Да отидем в неделя,
има свиждане, казаха, че вече можем да я посещаваме, няма да е в реанимация.
— Добре.
— Свиждането е от четири до шест часа.
— Добре.
— Може да й вземем някакви плодове или сок?
— Добре.
Майка му гледаше сериала си и не се вълнуваше от разговора за пребитата
Даниела. Борис реши да я попита и най-после да разбере нещо, за което много
мислеше напоследък:
— Мамо, ще ми кажеш ли защо си толкова студена към нея?
Нуша отмести вяло поглед си от телевизора, бяха започнали рекламите.
— Какво?
— Чу ме, мамо.
— Така ли мислиш?
— Да, от години те наблюдавам. Още когато бяхме малки.
— Не знам дали е така, но щом казваш.
— Имаме голяма разлика с Даниела. Тринайсет години. Защо е така?
— С баща ти не се разбирахме изобщо години наред, животът ни беше
истински кошмар. В един момент той поиска развод, а аз не желаех да се
развеждаме. Каквото и да се случваше между нас, все още го обичах и не исках да
го загубя. И тогава реших, че едно бебе може да закрепи брака ни.
— И така се роди Даниела?
— Да, само че нищо не се промени! Бебето не помогна на отношенията ни с
баща ти.
— Значи ти си се надявала появата на бебето да промени баща ми? Защо?
— Ами така си мислех. А и баба ти така ми каза. Че ново дете в семейството
ще доведе до нови отношения.
— Много глупава теория. Не знам защо си й повярвала.
— Така беше по наше време. И приятелките ми така казваха, че ще се оправят
нещата, ако забременея. Че той ще спре да пие и да ме бие.
— Биеше ли те?! Не си ми казвала досега.
— Не исках да се знае. Докато бях бременна, не ме е удрял. Но като се роди
сестра ти, отношенията ни още повече се влошиха. Тя много плачеше и му пречеше
да спи. Той се изнервяше и излизаше по кръчмите, прибираше се късно през нощта.
Имах усещането, че бебето беше пречка за отношенията ни. Вместо да помогне, то
влоши нещата.
— Защо не се разведе?
— Абсурд! Какво ще кажат хората?!
— Какво те интересуват хората?
— Почва филмът, не ми се говори повече.
— Чакай, искам нещо да те помоля за Даниела — недей да я наказваш заради
татко. Тя не е виновна. Не бива да прехвърляш върху нея омразата си. Не бъди
толкова студена. Сега тя има огромна нужда от теб, не разбираш ли?!
Майка му мълчеше. Мълчеше и гледаше сериала. Вместо да обмисли своя
живот и своите грешки, гледаше чуждите. Защото така беше по-лесно.
Борис си легна. От хапчетата вече заспиваше лесно. Още в девет часа вечерта
му се доспиваше и след половин час като си легнеше се унасяше веднага. Без мисли
и без спомени. Имаше си отработена схема за заспиване. Инсомнията си беше
отишла.

В неделя отидоха да видят Даниела в болницата. Тя мълча през цялото време.

Лежеше си в леглото и не помръдваше. Докторът им беше казал, че никога повече
няма да може да ходи. Само ръцете си ще може да движи по малко. На Борис му се
късаше сърцето, като я гледаше. Не знаеше как да й помогне. Беше говорил с
полицията, не бяха открили нищо. Нямаше свидетели, никой не казваше нищо.
Докато се прибираха с рейса към къщи, Борис попита майка си:
— Какво мислиш?
— За кое?
— За Даниела!
— Какво да мисля?! Знаех си, че ще завърши така.
— Как може да говориш такива неща?!
— Защо?! То не може да се снимаш гола по списанията, да си правиш каквото
искаш и накрая да не стане нещо.
— Колко други момичета се снимат, но не им се случват такива ужасни неща?!
Трябва да я подкрепиш, няма си никого освен нас двамата.
— Ще я подкрепя аз, ама друг път! Питала ли ме е къде да ходи и какво да
прави? Не е! Сега пак на моите грижи ще легне. Къде ще отиде с инвалидната
количка да живее, а?! Пак при мен, както и ти.
— Аз съм временно, като си намеря работа, ще се изнеса.
— Ти не си търсиш работа, същия си като баща си.
Борис не отговори нищо. Заболя го. Много. Не очакваше подобни тежки думи
от жената, която го беше родила. Беше все още сърдита на баща им, а си го
изкарваше на тях. Само че баща му вече го нямаше, беше умрял преди години.
Колко време още щеше да е нужно на майка му, за да забрави и да прости?!
Можеше ли изобщо да прости?
Докато слизаха на тяхната спирка, Борис се замисли колко пъти й беше
предлагал да й дава пари? Сега можеше да има спестени на влог в някоя банка.
Колко пъти й беше предлагал да й купи апартамент на хубаво място? В някой
затворен комплекс с хубава гледка. Сега и тримата можеше да живеят добре. Ако тя
не беше толкова горда да отказва парите му. И ако той не беше така глупав да
изхарчи толкова много пари по жени и удоволствия. Сега си нямаше нищо на свое
име. Нямаше настояще, нямаше и бъдеще. Не му се живееше.
Когато свърши последните пари в банковата си сметка, се зачуди дали да не
сложи край на живота си. Да скочи от покрива на блока или да се обеси някъде?!
Не му се живееше този живот. Искаше си неговия. Но нищо нямаше да му го върне.
Беше наясно с това.
Прибраха се в апартамента. Вечеряха филии, намазани с пастет, и после
гледаха телевизия. Не си говореха — така беше през повечето време. А точно сега
Борис имаше голяма нужда от подкрепа. От мили думи и някой да му вдъхне кураж.
Да му каже, че всичко ще се оправи и че той ще успее да си стъпи на краката.
Чувстваше се ужасно сам, насред нищото.
В осем си изпи ксанакса, както му беше казал докторът, и си легна. В девет
беше заспал. Хапчетата му помагаха не само за световъртежа, но и да не мисли за
проблемите си. Изпразни главата си от мисли, а душата — от емоции.
Сутринта се събуди с безумната идея, че трябва да се обади на бившата си
жена. Осъзнаваше, че това вече е напълно отчаян ход, но нямаше на кого друг
повече да звъни. Искаше да я попита дали може да му помогне с нещо. С работа, с
пари… Изпи си деанксита и се помота в кухнята.
Набра номера на Кристин чак по обед. Дотогава събира смелост да го направи.
Накрая реши, че нищо не губи, само можеше да спечели. Не й беше звънял нито
веднъж, откакто се бяха разделили. Тя му вдигна чак на петото позвъняване:
— Ало!
— Здрасти, Кристин! Как си?
— Добре съм, какво искаш?
— Да се видим и да поговорим?
— Няма нужда, няма какво да си кажем, какво си се присетил сега за мен?!
— Виж, имам нужда от помощта ти!
— Шегуваш ли се?!
— Не, сериозен съм, закъсах много…
— Щом си опрял до мен, явно наистина много си го закъсал!
— Ще ми помогнеш ли?
— Никаква помощ няма да получиш от мен! — кресна бившата му жена.
— Чакай, успокой се, дай да не се караме. Случиха ми се някои неща, нека да
се видим и ще ти обясня.
— Не искам бе!
— Заради доброто старо време, знаеш колко съм направил за теб, не можеш ли
да ми помогнеш? — Борис говореше спокойно и добронамерено.
— Нищо не си направил за мен! Няма да ти връщам! — изкрещя му Кристин.
— Не искам да ми връщаш нищо, но ако можеш да ми помогнеш с някаква
сума пари назаем…
— Как ли пък не! Не ми пука за теб дори и да умираш!
— Защо си такава? Ако видиш паднал човек на земята, няма ли да му
помогнеш да стане?
— На всеки бих помогнала, но не и на теб!
— Защо?! Какво лошо си видяла от мен? Купих ти всичко, което ми поиска,
добре си живееше.
— И какво, сега да ти го връщам, така ли?! Няма да стане! Нека да ти е зле,
радвам се даже! Да видиш сега хубаво ли ми беше на мен, когато ме изоставяше, за
да ходиш да чукаш курвите си!
— Да не започваме тази тема, с твоите фантазии за изневери. Не мога ли да
дойда да поживея с теб и детето. Този апартамент ни беше подарък за сватбата.
Живея с майка ми, но не ми харесва тази ситуация. Нека да се пренеса при вас за
известно време, докато си стъпя на краката, а?
— Дума да не става!
— Защо, живееш ли с някого, има ли мъж в живота ти?
— Не, няма! Но не те искам, разбра ли?! Как да ти го кажа?! По какъв начин?!
И изневярата беше за това! За да се махнеш от живота ми!
— Можеше да ми кажеш, че искаш да се разделим, а не да ме правиш за смях
пред Жоро!
— Заболя ли те? Нека! — И Кристин се разсмя истерично.
— Въпреки изневярата ти, виж, обаждам ти се за помощ, смятай колко съм
зле. Бъди човек, помогни ми.
— Не, няма да стане. Харесва ми да страдаш. Така получаваш каквото си
заслужил. Виждаш ли, има равновесие в живота — каквото си надробиш, това ще
сърбаш.
— Щом така смяташ, извинявай, че ти се обадих.
Борис затвори шокиран. Вярно ли беше това, което му каза Кристин?!
Заслужил ли си беше изпитанието от живота?
Да няма пари и да не може да си намери работа. Той самият не смяташе така.
Не беше направил нищо лошо на никого. В собствените си очи беше достоен и
добър човек. Не виждаше грешки в поведението си. Явно Кристин беше в цикъл и
говореше, без да мисли. Само за да го обиди и ядоса. Но той нямаше да пада на
нивото й и да обръща внимание на дрънканиците й. Отчете, че беше грешка да се
обажда на тая злобна и незадоволена жена, и забрави разговора.
За да оправи настроението си, реши да се обади на Тони — шеф готвача от
ресторанта му. Той винаги се отнасяше с уважение към него, сигурен беше, че и
сега ще е така.
— Как си Тони? — весело подхвана Борис.
— Подпалила ми се е главата от работа. Кажи с какво мога да ти помогна?
— А не, нищо, просто исках да те чуя. Какво правиш?
— Всичко при мен е наред. Почнах работа в един нов ресторант. Извинявай,
но точно сега нямам никакво време за приказки, защото в кухнята в момента е
лудница. Мога ли да ти се обадя тия дни, като ми е по-свободно?
— Да, разбира се. Радвам се, че си започнал работа. Давай, действай! Ще се
чуем, когато можеш.
— Окей, чао от мен. И още веднъж извинявай.
Борис затвори и се замисли как животът за всички около него продължаваше.
Това, че неговият беше в застой, не спираше хората, с които преди това беше
близък, да живеят. А той самият не знаеше как да рестартира дните си и да започне
на чисто отначало…
16

Юли 2016 г.

Животът в тясното апартаментче в „Люлин“ беше станал ад. Изписаха

Даниела от болницата. В инвалидна количка. Тя продължаваше да отказва да
говори. Мълчеше и стоеше безпомощно в количката си по цял ден. Борис не
правеше опити да я извежда на разходка пред блока. Мислеше си, че така ще я
унижи. Да я виждат хората в това окаяно състояние. Красавицата от списанията,
останала инвалид за цял живот. Вече нямаше и помен от предишната й красота,
беше жалко подобие на себе си. Без време повяхнала и осакатена. През деня Борис
буташе инвалидната количка по тясното коридорче между стаята, в която спеше
сестра му, и кухнята. Вечер я пренасяше на ръце в банята, където я оставяше на
пода, а майка й я събличаше и къпеше.
Даниела чуваше какво се говори за нея. И в болницата, и вкъщи. Не беше
глупава. Знаеше, че никога повече няма да може да ходи. Присъдата беше изречена.
Съдбата не я помилва. Често нощем лежеше будна в тясното килерче, което й
служеше за спалня, и плачеше тихо, докато не я виждаше никой. Денем отказваше
да говори. За какво да говори? Какво да каже?! Вече нищо нямаше смисъл. Нищо не
можеше да й се случи. Всеки ден едно и също. Оттук нататък дните й щяха да
преминават в седене в инвалидната количка и самосъжаление.
Този ад трябваше да свърши! Така си мислеше и сериозно искаше да сложи
край. На ада и на живота си.
Дните минаваха и нищо хубаво не ставаше в семейството на Нуша. Борис не
излизаше от вкъщи. Пиеше си антидепресантите и помагаше в грижите за Даниела.
Майка им пазаруваше с малкото пари, които изкарваше на пазара, и тримата сядаха
заедно единствено вечер, безмълвно, около кухненската маса, за да вечерят. Никой
не чистеше апартамента и той се беше превърнал в още по-неприятно място за
живеене.
Даниела мълчеше и по цял ден гледаше тъжно през мърлявия прозорец.
Спомняше си какво беше, когато можеше да ходи, да тича, да спортува, да се
забавлява, да харчи пари, да излиза с мъже, да се влюбва и разлюбва. И как си
мислеше, че това ще продължи вечно. Как можа да й се случи това? На нея?! Да
остане инвалид! Скапан инвалид! Мразеше се. Не се понасяше. Мразеше
инвалидната количка. Не вярваше в Господ, но ако го имаше, тогава мразеше и
него.
А майка им продължаваше от зори до здрач да работи на сергията на пазара в
„Люлин“. Често мърмореше под носа си, че не е заслужила тази тежка съдба — на
стари години да издържа финансово и да се грижи за двете си отдавна пораснали
деца. Понякога го изричаше и на висок глас, така че и те я чуваха, но никой не й
отговаряше. И тримата бяха нещастни посвоему. И смятаха, че не заслужават
съдбата си.
Дните им си приличаха. Не се случваше нищо ново. Сутрин Нуша излизаше
рано. Борис ставаше след нея и помагаше на сестра си да седне в инвалидната
количка. Намазваше две филии с маргарин и поръсваше шарена сол отгоре, а после
помагаше на Даниела да изяде едната. С другата закусваше той. Често се сещаше
как сестра му за първи път яде хайвер. Тогава се смееше. При спомена как
нацупено му бе обяснила, че едрите зърна на хайвера се пукаха в устата й, неволно
се усмихваше. Понякога правеше чай. После буташе инвалидната количка до
прозореца и придърпваше един стол, за да седне до нея. Наблюдаваше с крайчеца
на окото си безизразното лице на Даниела и се чудеше за какво ли си мисли.
А тя мислеше само за едно — как да сложи край на живота си. Беше го решила
вече. Не искаше да прекара нито ден повече, вегетирайки като някой зеленчук.
Нямаше смисъл тази агония да продължава. Не се заблуждаваше, че старият й
живот ще се върне отново. Лекарите бяха кристално ясни, когато казаха, че няма да
проходи никога. Тогава за какво да живее?! Не правеше нищо по цял ден. Не
четеше, телевизия рядко гледаше. През есента щеше да има президентски избори и
по телевизията даваха предимно политици, които разпалено говореха неясни за
повечето зрители неща. Но понякога вечер, преди да започне сериалът, гледаше
новините заедно с майка си. За да минава по-бързо времето, не че я вълнуваше
какво се случва в държавата. Често се чудеше защо Нуша се държи толкова студено
с нея. Не помнеше да я е обидила или да се бяха карали преди инцидента.
Отношението на майка й я потискаше допълнително. Искаше й се тя просто да я
прегърне, да й каже една мила дума, но това никога не се случваше. Имаше нужда
да чуе от майка си, че я обича. Изпитваше непоносима нужда точно сега някой да я
обича. Обаче нямаше кой. Затова мълчеше. Понякога й ставаше тъжно и за брат й.
Гледаше го как по цял ден стои вкъщи и нищо не прави. От време на време звънеше
на някого по телефона, но след разговорите ставаше още по-мрачен и унил. И той
като нея се беше затворил в себе си. Но поне не мълчеше, разказваше й нещо,
например какво е видял по телевизията или кой съсед е минал покрай блока.
Припомняше й в кой ресторант са ходили заедно навремето и как са си изкарали,
но това само я натъжаваше. Знаеше, че това време няма да се върне.
Днес например я караше да си спомни как си беше изнесла багажа от дома на
Стефан и колко смешно беше станало, когато той си бе дошъл ненадейно. Само че
на Даниела не й стана смешно. Напротив, замисли се дали инцидентът щеше да й
се случи, ако не се беше разделила с фотографа. Дали днес щеше да е в инвалидна
количка, саката, пречупена и сама, ако навремето беше останала с него. Не го
обичаше, но той по някакъв негов си начин се грижеше за нея. Ако бяха заедно,
нямаше да отиде на ергенското парти и да си тръгне с онзи непознат. Полицията
така и не откри нищо за него. Чуваше, когато брат й говореше по телефона с Петров
от 6-о РПУ, а после, когато затвореше, виждаше яда и безсилието в погледа му.
Беше звънял и на свои приятели да ги пита били ли са в бара в злополучната нощ,
дали случайно не са видели с кого си тръгва сестра му, но никой не знаеше нищо.
Даниела чу, че се отваря входната врата на апартамента, и излезе от унеса на
спомените си. Значи майка й най-после се прибираше от пазара. Сега щеше да
приготви нещо за вечеря, а после да гледат телевизия. А след това щеше да дойде
време да остане сама в своето малко килерче. Самотата не я плашеше, напротив,
беше нейното убежище от срама, от неудобството от начина, по който сега
изглеждаше, и от невъзможността да участва активно в живота.
Нуша извади тигана от шкафа и яйца от хладилника. Даниела я наблюдаваше
от инвалидната си количка. Майка й първо сипа олиото в тигана, после разби десет
яйца в голямата купа, сложи щипка сол и когато мазнината зацвърча, изсипа сместа
в тигана. После започна да бърка с едната ръка, а с другата пусна телевизора, който
все още си стоеше закотвен на кухненския шкаф. Даниела видя, че дават новини.
Отново от парламента. Някакви хора говореха, тя не се заслуша, просто плъзна
разсеян поглед по екрана. И тогава го видя!
Той ли беше?! Не можеше да бъде! Приличаше й много на него! Но наистина
ли беше той!? Мъжът, който я изнасили и преби! Какво правеше в парламента?!
Видеоматериалът свърши и показаха студиото с двамата водещи. Всичко трая не
повече от минута, а може би дори 30 секунди. Твърде кратко време, за да го види
добре. Не беше сигурна на сто процента, но интуицията и подсказваше, че е той.
Същите скули, същата коса и същите студени и пронизващи очи…
Нуша побутна чинията й с яйца на масата, а брат й започна да я храни.
Даниела дъвчеше машинално. Мислеше за мъжа. Дали беше депутат?! Сигурно,
иначе какво щеше да прави там?! Това не беше добре. Ясно беше, че никога нямаше
да получи наказание. Имаше влияние, позиции, хора на ключови места и щеше да
се отърве. Най-много да я изкарат луда, че го е обвинила напразно. Знаеше как
всичко в тая държава става с връзки! Въпреки многобройните обвинения и до ден-
днешен нямаше нито един осъден или влязъл в затвора депутат! Водеха се дела,
говореше се година-две и после ги оправдаваха.
Даниела се замисли дали да не каже на брат си. Но това означаваше да излезе
от тишината, на която доброволно се беше обрекла за по-безопасно. Харесваше й да
си мълчи. Улесняваше я. Ако сега проговореше, после трябваше непрекъснато да
отговоря на безсмислени въпроси като: как се чувстваш, искаш ли нещо, добре ли
си, за какво си мислиш. А тя не искаше. Ясно бе, че си мисли колко несправедлив е
към нея животът и че единственото, което иска, е отново да може да ходи. Защо
тогава да отговаря на такива въпроси?! По-добре е да си мълчи. И да кажеше на
брат си, че е видяла мъжа по телевизията, какво щеше да спечели от това?! Мъжът
работеше в Народното събрание, а това означаваше, че няма да получи никога
наказанието, което заслужаваше. И да го посочеше в полицията, само щяха да я
влачат по разпити и да събира фалшиви съчувствени погледи на случайните
минаващи по коридорите. Не искаше съжалението на хората! След живота, който
беше водила — бляскав и изпълнен с разкош, това вегетиране в инвалидната
количка я смазваше. Затова единственият изход беше да сложи край на дните си.
Тази вечер взе окончателно решение. След като видя от кои среди е нейният
нападател, беше наясно, че никога няма да получи възмездие. Затова по-добре да
умре. Да сложи сама край на мъките си. Единственият въпрос беше как.
 Цяла нощ не спа. Мисли. Сещаше се за два начина — да си пререже вените и
да се отрови с хапчета. Едва движеше ръцете си и дори да успееше да изсипе в
шепата си много хапчета, нямаше да успее да ги постави в устата си и да вдигне
чашата с вода. Но можеше да дебне кога има оставен нож на масата. Сили, за да го
вземе, имаше. А после…
Заспа призори. Когато брат и отвори сутринта вратата, за да я сложи в
количката, видя, че още спи. Реши, да не я буди и че сега е моментът да излезе. От
няколко дни обмисляше да продаде телефона на Даниела. Според него на нея не и
трябваше. И без това по цял ден мълчеше. А и никой не я търсеше. След инцидента
никой не й се беше обаждал. Единствено някаква Теди я търси още в началото, за
да попита как е. Борис й обясни, че не е добре, и жената беше споменала, че двете
са имали намерение да заминат в Америка и че ако бяха успели да го направят,
този инцидент нямало да се случи.
Борис се облече и излезе бързо. Отиде на пазара в „Люлин“. Имаше едно
магазинче, в което щяха да му дадат добри пари за телефона й. Не се бави много.
След половин час си беше вкъщи. Влезе направо в стаята на Даниела. Завари я
будна и обляна в сълзи. Изплаши се, че си е помислила, че я е зарязал сама в тесния
килер. Седна до нея на леглото, изправи я, прегърна я и започна да я успокоява:
— Изплаши ли се? Много съжалявам! Видях, че спиш, и затова излязох.
Помислих си, че ще спиш по-дълго и не те събудих. Извинявай, Дани, прости ми.
Няма да те оставям повече сама.
Борис говореше през сълзи, беше му толкова мъчно за сестра му. Сърцето му се
късаше от болка при вида на безпомощната жена пред него. Даниела мълчеше.
Поне сълзите бяха спрели да се стичат по бузите й. Борис я вдигна и я пренесе на
количката. После я избута в кухнята и се зае да маже филиите. Когато закусиха, се
обади на доктор Георгиев:
— Здравейте, обажда се Борис Иванов, братът на Даниела. Да попитам дали е
време да я доведа на контролен преглед?
— Малко е рано още, но щом искате, доведете я.
— Възможно ли е да е станало някакво чудо? Да може пак да ходи?
— Не. В състоянието, в което се намира, няма шанс да проходи някога,
обяснил съм ви го вече.
— Но нали медицината напредва всеки ден, откриват се нови методи, няма ли
шанс за сестра ми?
— На този етап не. Гръбнакът й е увреден… не искам да ви давам напразни
надежди.
— Аз няма да загубя надежда, докторе. Утре в колко часа да я доведа на
преглед?
— Елате към единайсет.
— Добре, благодаря ви. Хубав ден.
Борис затвори отчаян. Надяваше се на чудо. Не искаше да повярва, че няма
шанс за сестра му.
Даниела го наблюдаваше със свито сърце. Знаеше, че я обича много. Усещаше
колко го боли, че не може да й помогне. Ето защо не трябваше да му казва, че е
разпознала мъжа в кадрите от парламента. В пристъп на ярост брат й можеше да
тръгне да отмъщава. Да го причака някъде, да го пребие и да го накаже заради това,
което й беше направил. А после той да пострада, да го разкрият и да го тикнат в
затвора. Така разсъждаваше, докато гледаше измъчения Борис.
А брат й не смееше да я погледне. Още се обвиняваше, че я беше оставил
сутринта. „Колко ли се е изплашила милата“, мислеше си той. Седна на стола в
кухнята и се загледа в ръцете си. Трябваше да си изреже ноктите, отбеляза си наум
и си спомни как едно време всяка седмица ходеше при маникюристката, за да
поддържа в идеална форма ноктите му. Махаше кожичките, изпиляваше ги с
фината пила, колкото беше необходимо, слагаше безцветен лак за блясък и накрая
нанасяше крем на ръцете му. Най му допадаше този с аромат на праскова, но
понякога предпочиташе и другия — с кокос. Зависеше от настроението му.
Унесен в спомени, Борис не забеляза колко съсредоточено Даниела
наблюдаваше ножа на масата. Беше го оставил там, след като отряза двете филийки
хляб. Тръгна към банята, за да потърси нокторезачката си, намери я в шкафа на
огледалото и се зае да реже ноктите си. Приключи бързо, погледна се в огледалото,
помисли си, че по-късно трябва да се избръсне и се върна в кухнята при Даниела.
Пусна телевизора, даваха някакъв сериал. Борис не знаеше дали сестра му
обича да го гледа, но не смени канала. Седна на стола и се загледа през прозореца.
Видя, че някакви деца играят пред блока, времето беше хубаво. Подухваше лек
ветрец, колкото да вдигне във въздуха прахоляка в „Люлин“. Замисли се, че не
знаеше нищо за сестра си — нито какво обича да яде, нито какво обича да гледа,
нито каква музика обича да слуша. Защо беше станал такъв задник през последните
десет години? Забързан в грижите по заведенията и в преследване на удоволствия
беше пренебрегвал близките си. Тотален егоист, който не успя да спаси дори
собственото си семейството. Като се замисли за Кристин и за детето, му стана
болно и гузно. Лили Роуз му липсваше, но не искаше да го вижда в това окаяно
състояние. Искаше да го помни в целия му блясък — с колите, хубавите дрехи…
Как не пестеше навремето? Къде изхарчи толкова много пари, които бяха минали
през ръцете му, а сега беше спрял да плаща дори издръжката на дъщеря си, нямаше
откъде да взима по хиляда лева на месец, не го интересуваше дали бившата му жена
щеше да заведе дело за издръжката. Нека го съди, нямаше какво да му вземе,
нямаше доходи и нищо на свое име. Беше фалирал. И не му се живееше.
И после, сякаш за да се отърси от лошите мисли, стана от стола рязко и бодро
каза на Даниела:
— Слушай, систър! Не може повече така! Няма да стоим по цял ден в тази
стая, ще те изведа на разходка! Да подишаме малко чист въздух, да се
разнообразим. Чудя се досега защо не сме го правили?! Какво сме се затворили тук?
Тя го погледна умолително. Изобщо не й се излизаше, не искаше хората да я
гледат с тоя развлечен анцуг в инвалидната количка. Но Борис не се отказваше от
плана си. Среса косата й, сложи й едни слънчеви очила и изтика количката до
входната врата. Пое си дъх, отвори вратата, избута количката на площадката пред
асансьора, върна се и заключи. Лесно вкара количката в асансьора, трудното беше,
когато излязоха от него. Десетина стъпала ги деляха от тротоара пред входа. И
никой не беше предвидил, че по тях ще минават и инвалиди, за да ги улесни. Борис
се зачуди дали ако свали внимателно първо едната гума, а после и другата, ще успее
да смъкне количката до долу, без да изсипе сестра си от нея. Стори му се обаче
много рисковано. Досега не беше я извеждал от апартамента. Когато се прибираха
от болницата, я качи на ръце до асансьора, а на другия ден взеха количката. Но
днес, обзет от ентусиазъм, беше забравил за проклетите стълби.
Огледа се за някой комшия, когото да помоли за помощ, но не видя никого.
Мисли, мисли и единственото, което измисли, беше да свали Даниела на ръце по
стълбите, да я остави долу, седнала на тротоара, и да се върне за количката. Грабна
я на ръце и я понесе. Тя беше лека като перце. Но когато я остави на тротоара,
сърцето му се сви. Това му се стори прекалено унизително. Върна се на бегом по
стълбите и свали бързо количката. Вдигна сестра си и я сложи да седна обратно в
нея. Оправи косата й и закрепи по добре слънчевите очила на носа й. После забута
инвалидната количка по тротоара, провирайки се между паркиралите върху него
коли. Зачуди се дали да не слязат на шосето, живееха на малка и тиха улица, по
която не минаваха много коли. От нея се излизаше на булеварда и вече там щеше да
се наложи да се качат отново на тротоара.
Всъщност къде отиваха? Борис не знаеше. Ентусиазирано беше решил, че е
добра идея да разходи сестра си, но нямаше яснота докъде. Можеха да стигнат чак
до пазара при майка им, ако вървяха все по големия булевард. Но Нуша едва ли
щеше да им се зарадва. Можеха да отидат и до някое кафене, да седнат на въздух
сред хората. Борис вече не пушеше, беше отказал цигарите преди месец-два с
помощта на някакви хапчета от аптеката. Вече не му се даваха по пет лева на ден за
кутия хубави цигари. Но можеха да седнат да изпият по едно кафе или чай. Това
беше добра идея!
Борис се опита да свали количката през тревните площи на шосето, но в едната
гума се омотаха треви и бурени, а после направо заседна. Той обаче не се отказа.
Тика, бута и след петнайсет минути успя да я свали. Изобщо не се сети да погледне
как се чувства Даниела. А от очите й се стичаха сълзи.
Беше й неприятно брат й да си създава толкова проблеми заради нея.
Виждаше, че не му е лесно да се справя. На моменти дори се притесняваше, че ще я
обърне. Освен това Даниела изпитваше и срам от непознатите хора. Имаше
чувството, че всички я наблюдават и я съжаляват. Беше забила поглед в краката си
и не смееше да вдигне очи.
Когато стигнаха пред фургончето с пластмасови маси и столчета, пригодено за
кафене, Борис изтика количката до прозореца му и поръча на момичето две кафета.
Плати, премести количката с Даниела, а после донесе кафетата и седна на
пластмасовия стол. Отдъхна си, че бяха пристигнали благополучно. Сипа по едно
пакетче захар в двете пластмасови чашки и пак се ядоса на себе си — не знаеше
сестра му с колко захар го пие. Но тя не реагираше, значи може би беше уцелил.
Видя, че бузите и са мокри и се зачуди дали не беше плакала. „Но защо“, запита се
той. После разбърка кафетата, отпи от своето, видя, че не е горещо, и поднесе до
устните на Даниела другата чаша. Тя отпи полека и нови сълзи се търколиха по
бузите й. Той ги избърса с ръка. Зачуди се какво не е наред. Какво не правеше както
трябва? Не можеше да разбере. Явно антидепресантите, които пиеше, блокираха
мозъка му. През повечето време му беше замаяно и сигурно затова не разбираше
какво измъчва сестра му. Мислеше, че беше направил добре, че я изведе на
разходка.
А Даниела се раздираше от срам и неудобство, закотвена в инвалидната си
количка. Спомняше си времето, когато беше модел и всички харесваха грациозната
й походка. Време, което повече никога нямаше да се върне. Мразеше да се чувства
толкова безпомощна и искаше час по-скоро да се приберат у дома. Ненавиждаше
себе си и живота си.
След час се прибраха. На Борис не му беше лесно да бута количката през
дупките по асфалта. Но се успокояваше, че беше потренирал за утрешното
посещение при доктор Георгиев. Дано да им каже добра новина! Борис не спираше
да се надява на някакво чудо, което да излекува сестра му. И постоянно обвиняваше
себе си, че няма пари, за да й осигури по-качествено лечение. Всъщност доктор
Георгиев му беше казал, че правят всичко, каквото медицината позволява, но
положителен резултат няма да има.
17

На следващия ден проблемите по извеждането на Даниела от апартамента до

таксито бяха същите. Таксиметровият шофьор не помогна на Борис, пушеше си и не
помръдваше. Борис не каза нищо, справи се сам първо с пренасянето на Даниела, а
после и с инвалидната количка. Таксито ги остави пред болницата и там трябваше
да преминат по счупените плочки на тротоара, което освен че не беше лесно,
можеше да бъде и опасно — или да се счупи колело, или дори Даниела да падне от
количката.
След прегледа доктор Георгиев им каза, че очакванията му са се потвърдили и
няма промяна в състоянието й.
— Няма ли какво да направите? — попита изнервено Борис.
— Казах ви вече, няма как да направим чудо с гръбначния й стълб.
— Не ви вярвам! Ако бяхме някои богаташи с пари сигурно вече щеше да е
проходила!
— Моля ви, успокоите се! Тези обвинения са излишни — докторът го гледаше
притеснено. — Изобщо не става дума за пари!
— Всичко в този живот става с пари! — Борис крещеше и гледаше като ранено
животно.
— Успокойте се! Разбирам ви, че искате да й помогнете, но наистина в нейния
случай няма какво да се направи.
Борис погледна със съжаление към сестра си. Видя я свита в инвалидната
количка да го гледа изплашено. Явно крясъците му не й се отразяваха добре.
Помисли си, че наистина докторът няма никаква вина и явно правеше най-доброто,
на което беше способен. Овладя гнева си и го попита по-спокойно:
— Какво да правим?
— Да продължава да пие изписаните за болките хапчета. Предписал съм й и
леки антидепресанти, за всеки случай. Можем да включим и рехабилитация,
преценете дали имате удобен превоз всеки ден да я карате до рехабилитационния
център.
— Да, ще видим. Засега нямаме. Ще помисля нещо за по-нататък.
— Добре, довиждане и до следващия път.
Борис ядосано изтика инвалидната количка на тротоара. Проклинаше се, че
няма пари да осигури комфорт и по-добри грижи за сестра си. Започна пак да се
упреква, че беше харчил всичко, което печелеше, и не беше спестил нищо. Замисли
се колко ли пари щеше да има сега, ако не беше толкова щедър към безбройните
манекенки в живота си. От това не му стана по-леко, напротив, напсува наум
всички жени, минали през живота му. После набута инвалидната количка в таксито
и се настани на задната седалка до сестра си.
Даниела беше чула какво каза лекарят. Със завист гледаше от прозореца на
таксито хората, които се движеха по улиците. Те не оценяваха какво имат, а тя
страдаше за това, което беше загубила безвъзвратно — възможността да ходи, да
тича или просто да стои права пред някоя витрина на магазин и да гледа какво има
вътре. Заплака безмълвно, сълзите се търкаляха по бузите й. Сега знаеше какво
следва — да се прибере в мизерния апартамент и да наблюдава света през
прозореца от инвалидната си количка.
Такъв шок беше за нея! Мислеше си, че с времето ще свикне, но не стана така.
За човек, който обичаше действието, движението, емоциите, да стои неподвижно
часове наред, дни наред, беше смъртоносно. Отново си помисли, че е най-добре да
приключи по-скоро със себе си…
Прибраха се по обед. Борис я попита иска ли нещо за ядене. Тя мълчеше. Все
още отказваше да говори. Защо? И тя не знаеше. Но си мислеше, че така отмъщава
за лошата си съдба. Щом на нея не й е добре, нека и хората около нея да се чувстват
зле от факта, че не говори. Понякога си мислеше, че е крайно време да престане с
това. Но й харесваше да мълчи. Изпитваше някакво странно задоволство, че брат й
и майка й се чудеха как да общуват с нея. Останаха й само те двамата. Никой не я
търсеше. Приятелите, доколкото ги бе имала, бяха изчезнали. Все едно никога не бе
живяла, на никого не бе потребна. Захвърлена кукла в инвалидна количка. Ето това
беше сега Даниела. Погледна към масата, за да види дали ножът беше там. Нямаше
го. Напоследък това й беше станало любимо занимание — да следи движението на
ножа. Ден след ден. Кой го взима и къде го оставя. Дебнеше кога ще го зарежат
близо до ръба на масата, за да може да го докопа. Трябваше й. За да приключи…
— Искаш ли да хапнеш нещо? — Борис погледна сестра си с надеждата, че
този път ще получи отговор. — Филия с нещо? Мармалад или, знаеш ли, има малко
шунка в хладилника, мога да ти я нарежа?
Даниела кимна с глава. На Борис му се стори, че долавя лека усмивка. Не
знаеше какво мисли сестра му. Много му се искаше да й помогне поне малко. Да
направи нещо, за да я разведри. Като не се сети какво, взе дъската за рязане. Сложи
хляба върху нея и отряза филия. После извади шунката от хладилника и отряза
парче. Постави го върху филията и се зае да храни Даниела. Тя дъвчеше бавно,
докато гледаше през прозореца. На олющената пейка в градинката пред блока бяха
седнали две баби и си говореха. Дечица си играеха до тях. Рисуваха с тебешири
слънце и облаци по плочките на тротоара. Бездомна котка се приличаше в тревата
близо до пейката с бабите. Борис се замисли как телефонът му беше спрял да
звъни. Никой не го търсеше. Никой не се сещаше за него. На никого не липсваше.
Тази тишина го смазваше. Сега поне имаше цялото време на света да премисля и
преценява кои му бяха истинските приятели. Кои бяха до него само когато имаше
пари и беше някой. Подаде още една хапка на Даниела и се обади на Тони, за да се
разведри от посещението при доктора.
— Ей, здрасти, къде се изгуби? — опита се да звучи бодро Борис.
— Работа, знаеш как е. Ти как си? — попита Тони.
— Горе-долу. Да се видим, искаш ли?
— Днес ми е почивният ден, така че мога. Ти къде си?
— В „Люлин“. Нали сега живея тук.
 — Искаш ли да дойда да пием кафе някъде там.
— Кафенето на Кооперативния пазар. Ще го намериш лесно. Знаеш ли го?
Пазарът се намира на голямото кръстовище.
— Да, май съм го виждал, като съм минавал оттам. Ще се ориентирам.
— Кафенето е точно на входа, направо там ще те чакам. Кога можеш да
дойдеш?
— След час.
— Добре, радвам се, че ще се видим. Напоследък не общувам с много хора.
— Нали знаеш, след нощта идва ден, след най-големия мрак идва светлината,
всичко ще се оправи и при теб.
— Не съм такъв оптимист, хайде, ще се видим след малко.
Борис продължи да храни Даниела. Тя дъвчеше бавно.
Когато приключи, й каза:
— Нали чу, отивам да се видя с Тони, няма да ме има най-много час. Тук ли
искаш да те оставя, или да те отнеса да си легнеш?
Даниела се нацупи.
— Не искаш да си лягаш, така ли? Искаш в кухнята, да гледаш през прозореца
ли?
Даниела се усмихна.
— Добре оставям те, няма да се бавя. Ето, пийни си малко вода, преди да
тръгна.
Борис я изчака да отпие от чашата, която той държеше. Погледна пликчето с
катетъра — дали не се е събрала много течност, и се успокои, като видя, че ще
издържи, докато се върне майка му довечера.
— Аз излизам, съвсем скоро ще се върна, знам, че няма да ти липсвам, но ти
на мен ще ми липсваш — усмихна й се Борис от вратата на кухнята и излезе.
Даниела премести погледа си от вратата към кухненската маса. Близо до ръба
на масата лежеше ножът. Това беше моментът, който беше чакала през всичките
дни на отчаяние и самосъжаление…
Чу, че брат й затръшва входната врата, и с много усилие приближи
инвалидната количка близо до масата, откъм страната на ножа. Протегна ръката си
бавно. От първия опит не успя да го достигне. Ръката я болеше и не й беше никак
лесно. Но не се отказа. На третия опит достигна ножа с пръстите си. Започна да го
побутва към себе си, докато накрая той падна в скута и.

Борис вървеше с бързи стъпки към Кооперативния пазар. Нямаше търпение да

види бившия си готвач и единствен останал приятел и от него да разбере какви са
последните новини. Радваше се, че той поне успя да си намери работа веднага.
Беше отличен готвач и заслужаваше да работи в най-добрите ресторанти.

Даниела стисна, доколкото можеше, ножа с пръстите на дясната си ръка и

започна да го притиска с усилие върху вените на лявата, която послушно лежеше в
скута й. Първо в китката, а после и при свивката на лакътя.
 Слънцето прежуряше. Борис започна да се поти. Замисли се защо не предложи
някое кафене по-близо до блока. Сега щеше да отиде на срещата потен и смърдящ.
Искаше му се поне Тони да му каже, че не се е променил. Че изглежда както преди.
Притесняваше се, че беше качил няколко излишни килограма. Но от ядене на
филии, намазани с маргарин, лютеница или сладко, нямаше как да не напълнее!
Имаше чувството, че е и от антидепресантите. Ех, ако имаше поне малко пари да си
вземе карта за някой фитнес. Да потренира, да заприлича отново на себе си. Колко
много му липсваше предишният живот! Готов беше на всичко само за да си го
върне. Ако трябваше, и сделка с дявола би сключил, за да се махне от мизерията в
„Люлин“!

Даниела гледаше кръвта, която течеше от ръката й, но не се паникьоса.

Напротив, продължаваше настървено да дялка вените си. Щеше да довърши
започнатото, защото не искаше да продължава с този мизерен живот, изпълнен със
самосъжаление, без никакъв шанс за изцеление. И най-важното — не искаше
повече да е в тежест на майка си и брат си. Затова събра сили да продължи
започнатото, въпреки че вече й причерняваше пред очите.

Борис най-после стигна до кафенето. Седна на маса навън, въпреки че беше

горещо, но вътре миришеше ужасно на цигари и вкиснато. До масата му дойде
начумерена сервитьорка и той си поръча кафе. Подразни го, че тя беше с мръсна
коса, захабена пола и развлечена блуза. В неговите заведения едно от първите
изисквания към сервитьорите беше безупречен външен вид. Не търпеше мърльовци.
Беше перфекционист и въпреки че в момента нямаше работа, все още не беше
забравил какво изведе заведенията му на върха. Отлично обслужване и безупречна
кухня. Тони се появи точно когато момичето носеше кафето му.
— Може ли и за мен едно кафе? — поръча й той, докато сядаше на стола до
Борис. — Еей, как се радвам! — искрено възкликна бившият му шеф готвач. —
Откога не сме се виждали?
— Повече от месец!
— Стана ли толкова?
— Много работиш!
— Да има работа, че имам две дъщери и жена да храня!
— Да, така е. Най-важното е човек да има работа, казвам го от собствен опит.
— Как си? Малко понапълнял ми се струваш май?
— Качил съм няколко килограма… Ама ако се взема в ръце, бързо ще вляза
във форма. Разказва ми се играта без работа!
— Няма ли шанс да почнеш някъде нещо?
— Не, когото можах, попитах… Отникъде нищо…
— Съжалявам, че няма как да ти помогна. Ако отвориш някой ден заведение,
да знаеш, че ще дойда пак при теб да работя!
— Благодаря ти! Дай боже така да стане! Наистина оценявам приятелството
ти. За мое съжаление и изненада, след като останах без пари, всички познати
изчезнаха. Явно това са виждали в мен парите, а не човека. Не го очаквах, тъжно ми
е, но ще свикна с тази мисъл. Ти как си?
— Добре съм. Вкъщи всичко е наред, с новата работа свикнах. Снощи в
ресторанта, в който сега работя, беше дошъл твоя приятел Вовата. Разбрах, че е той,
защото сервитьорът ми предаде много поздрави от него и помоли да му приготвя
рибата както той я обича.
Борис се замисли. Значи Вовата се беше върнал в България, а не му се беше
обадил, както беше обещал. Не му стана приятно. „Когато нямаш пари, как бързо
всички те забравят!“, помисли си за пореден път той…
Поговори си с Тони два-три часа и после се разделиха.
Тръгна бавно към дома. Влачеше краката си в прахоляка. Не му беше станало
по-добре от разговора с Тони. Беше се надявал да разбере нещо обнадеждаващо, но
чу само разкази за бивши приятели и колко добре се справят всички с живота за
разлика от него. Болеше го, че за пореден път му стана ясно какъв неудачник е. Но
какво да направи?! Как да изплува от дъното?! Как да излезе от кризата?! Само ако
имаше някой да му помогне точно сега…
На пейката пред блока видя същите баби, а децата играеха близо до тях. Само
котката я нямаше, иначе всичко си беше както по обед. „Нищо не се случва в този
забутан квартал“, помисли си Борис. Качи се в асансьора и продължи със
самосъжалението — колко несправедлив беше животът към него и как можа точно
на него да му се случи.
Отключи входната врата, събу обувките си, ритна ги в кьошето и тръгна към
кухнята. Отвори вратата и се вцепени. Не беше подготвен за това — Даниела беше
прерязала вените на лявата си ръката. Имаше локва кръв на пода до инвалидния й
стол. Главата й висеше клюмнала на една страна. Той изтича бързо до нея и я
разтърси, хвана я за раменете, после повдигна главата й. Но тя не реагираше.
Седеше бездиханна в стария си анцуг като парцалена кукла с изцъклени очи. Беше
мъртва.
— Даниела, Даниела! — започна да вика Борис, макар че му беше ясно, че
няма да му отговори.
Като видя, че няма какво да направи, извади телефона от джоба си и набра 112.
Каза на жената, която му отговори, какво се е случило и даде адреса си. Започна да
удря с юмрук по стената, а после от безсилие се разрева.
След малко се сети да се обади на майка си и й каза какво е направила
Даниела. Тя отначало не повярва, но после се прибра вкъщи. Преди нея бяха дошли
от Бърза помощ и от полицията. Огледът на тялото показа, че лявата й ръка е
прерязана на две места — в лакътната свивка и в областта на китката — буквално
до костта.
Полицаите разпитаха Борис. Обиди го това, че въпросите клоняха към
подозрението дали той не беше подтикнал сестра си към самоубийство. Обясниха
му, че в подобни случаи са длъжни да зададат тези въпроси. Щели да разпитат и
майка му. Винаги търсели проблеми в семейството. Какви проблеми по дяволите?!
Сестра му беше пребита и изнасилена и затова остана в инвалидна количка. Малко
ли беше това?! Какъв по-силен мотив от това им трябваше?! Борис беше смазан, не
знаеше къде се намира. Ужасът стискаше гърлото му. Не можеше да диша,
изпитваше силна вина, че я беше оставил сама. Не искаше да повярва, че сестра му
е мъртва. Мислите и чувствата се блъскаха със страшна сила вътре в него — как не
го беше предвидил?! Защо беше вечно толкова зает със себе си и със
самосъжалението си, че не и обърна повече внимание?! Как не се беше досетил
какво се върти в главата й?! Откога ли го беше планирала?! И най-вече никога
нямаше да си прости, че беше оставил ножа на кухненската маса!!!
След няколко дни погребаха Даниела в гробищата на Орландовци. Никой от
приятелите й не дойде да я изпрати в последния й път. Бяха само двамата с майка
му и няколко заблудени врани, накацали по дърветата.
Попът отказа да я опее. Каза, че самоубийството е грях, и не може да има
опело.
Борис плака през цялото време, докато спускаха ковчега в земята. Майка му се
държеше.
Бяха взели пари назаем за погребението.
Така завърши пътят на Даниела към светската суета и слава.
18

Погребението беше сутринта. Към обед Борис излезе от гробищния парк. Беше
казал на майка си, че не се чувства добре и иска да остане сам. Тя тръгна към
сергията на пазара, а той безцелно заскита по улиците. Не му се прибираше вкъщи.
Изпитваше ужас да влезе в кухнята. Имаше чувството, че сестра му е още там. Пред
очите му постоянно изникваше картината, която завари във фаталния ден.
Обвиняваше се. Не беше направил достатъчно за нея. Никога нямаше да си прости!
Качи се в един автобус, без да погледне номера и накъде отива. После се качи
в друг. Нямаше цел и посока. Просто не искаше да се прибира в апартамента. Всяка
улица и всеки автобус му се струваха по-приветливи от мястото, където се беше
самоубила Даниела.
Не знаеше колко часа беше пътувал, нито къде отиваше. Осъзна се привечер,
когато автобусът спря на някакъв паркинг, срещу който се виждаше голям надпис:
„Плаж Корали“. Слезе, изчака го да потегли, огледа се наляво и надясно и пресече
голямата улица. Видя един мъж с дълга въдица да върви по тротоара, спря се и го
попита:
— Извинете, къде се намирам?
Мъжът го изгледа учудено. Може би го беше помислил за някакъв неадекватен
наркоман и му отговори бързо:
— Панчарево.
И отмина.
На Борис му стана ясно защо носеше беше с въдица — на Панчаревското езеро
всеки ден се събираха много рибари. Заоглежда се. Нищо наоколо не му беше
познато. Може би като дете беше идвал тук, а после не беше имал повод. Тръгна по
тротоара, подмина отбивката за плажа и след десетина метра видя малко пътека да
се спуска към езерото. Тръгна по нея. Отляво имаше стара двуетажна къща с двор,
подмина я. След нея забеляза железен мост и тръгна по него. Дворът на къщата с
узрели едри слънчогледи остана назад, а насреща се поклащаха мътните води на
езерото. След моста започваше полянка, а в края и — пет-шест стъпала. Изкачи се
по тях и се озова на язовирната стена. Пред погледа му с грохот се разбиваше
водата, която изпускаха шлюзовете, образувайки изкуствен двайсетметров водопад,
който завършваше в ниското с пръски и мръсна пяна.
Борис застина. Гледката го омагьоса. Стоя взрян във водата безкрайни минути,
а може би дори половин час. Не можеше да определи времето, а и не беше нужно.
Беше сам и най-накрая намери спокойствието, от което се нуждаеше. И точно в
този миг го обзе неудържимото желание да прескочи високото ограждение и да се
хвърли с главата надолу. Беше сигурен, че бетонът под водата ще разбие черепа му
и ще умре бързо, без болка!
Започна да оглежда внимателно високата желязна решетка. Обмисляше къде
трябва да постави краката си, къде да стъпи по железата, за да може по-лесно да я
прескочи и да се метне долу. Вече не мислеше за себе си, за живота си, за бъдещето
си. Дъщеря си съвсем беше забравил. Единствено искаше всичко да приключи.
Както беше приключила с живота си сестра му. След цялото отчаяние,
самосъжаление и безсилие най-накрая беше намерил утеха. В главата му настана
тишина. Безкрайната върволица от мисли, която го измъчваше ден след ден, вече я
нямаше. Тишина, само тишина. Не чуваше дори грохота на водата. Искаше само да
се метне от високото и да сложи край на всичко.
Завинаги.
И да заспи.
Изпита нужда от почивка. Чувстваше се безкрайно изморен.
И тогава усети нечия ръка на рамото си.
Обърна се бавно и видя мъж, облечен в черна дълга до земята дреха. С дълга
брада и бяла коса. На главата си имаше странна черна шапка. Усмихваше му се
благо. Борис се замисли дали вече не халюцинира и дали човекът беше истински.
— Кой си ти? Какъв си? Какво искаш? — сопна му се Борис и отмести ръката
му от рамото си.
— Монах съм — отговори му мъжът спокойно. — Името ми е Гавраил.
Борис мълчеше и го оглеждаше от горе до долу. На височина беше колкото
него. Направи му впечатление погледът на монаха — благ и добър. И двамата
мълчаха. Като че ли разкрил намерението му, пръв наруши мълчанието Гавраил.
— Защо стоиш тук? Има ли къде да отидеш да пренощуваш?
Борис мълчеше. Искаше му се странният мъж по-бързо да си тръгне и да го
остави сам. Не му се говореше с никого и нямаше нужда от място за пренощуване.
— Искаш ли да поговорим? — не се отказваше Гавраил.
— Не! — бързо му отговори Борис.
— Имаш ли нужда от нещо?
— Не.
— Мога ли да ти помогна с нещо?
— Не.
— Ела с мен в манастира.
— Няма — тросна му се детински Борис.
— Ела, ще те заведа в манастира. Там ще пренощуваш, а утре, ако искаш,
изпълни каквото си намислил.
— Няма да ходя никъде. Най-малко пък по манастири. Не вярвам в Бог, да ти е
ясно! — усети се, че крещи.
— Твое право е да вярваш или не — примирено се съгласи монахът. — Ела за
тази нощ. Не искам да те оставям тук сам.
— Какво си се загрижил за мен?! Какво ти пука? На никого не му пука за мен!
— Разбирам, че имаш проблеми, но за всичко има решение, докато човек е
жив.
— Моите проблеми няма как да се решат! Няма изход за мен!
— Винаги има, само не се отчайвай.
— Отчаян е малко да се каже. На дъното съм. — Борис се беше хванал за
железните решетки и гледаше как водата се разбива долу в ниското.
— Бог е милостив. Помага на всеки.
— Ако има Бог, къде е? Защото аз не го виждам! А явно и той не ме вижда!
Забравил ме е…
— Ела за тази нощ в манастира. Ще преспиш, ще се успокоиш… — говореше
му благо монахът. — Ела, да тръгваме. Живея в Кокалянския манастир „Свети
Архангел Михаил“. След Панчарево е село Кокаляне, манастирът се намира в
подножието на връх Манастирище, в Плана планина, ще трябва да повървим, но
като те гледам какъв здрав мъж си, ще се справиш!
И Гавраил го хвана над лакътя и го поведе по пътеката обратно към главната
улица. Борис не се противи повече. Нямаше сили. Довери се на монаха и тръгна с
него. Но не му разказа за проблемите си. Мълчеше и вървеше по стръмната пътека
между дърветата. Гавраил също мълчеше, не му зададе нито един въпрос, докато не
влязоха в двора на манастира. Тогава го попита:
— Гладен ли си?
— Не — отговори Борис, въпреки че не беше ял нищо цял ден.
— Добре, ела да ти покажа къде ще спиш.
И го поведе към едната от двете двуетажни постройки. Отключи врата на
втория етаж и му посочи:
— Ето това е стаята ти. Леглото не е много удобно, но от чистия въздух в
гората ще заспиш бързо, сигурен съм. А утре, когато се наспиш, ще поговорим.
Борис влезе в стаята. Огледа я — освен легло нямаше нищо друго. Легна
направо с дрехите и изморен от дългото ходене заспа веднага.
На сутринта, като се събуди, се зачуди къде се намира. Непозната стая и пълна
тишина. Трябваха му няколко минути, за да се сети какво се беше случило вчера.
Погребението на Даниела. Безцелното обикаляне с автобуси и накрая желанието
всичко да приключи. Да приключи със себе си. И после сякаш от нищото се беше
появил монахът. Стана от леглото. Излезе от малката стая. Слезе по стълбите и се
озова в двора на манастира. Видя Гавраил да копае в градината. Отиде при него и
попита:
— Добро утро ли е, или добър ден? Нямам часовник, нямам телефон и не знам
колко е часът.
— Минава десет. Поспал си повечко, но си имал нужда. Ела да ти покажа къде
е тоалетната и банята. Имаме дрехи, оставени от добри хора, на които не им
трябват. Искаш ли да ти дам да се преоблечеш, или ще си облечеш пак твоите? —
попита монахът и го поведе към банята.
Борис се замисли. Не можеше да даде отговор на елементарен въпрос. Сети се,
че вчера цял ден не си беше пил антидепресантите, тази сутрин също беше
пропуснал. Хапчетата му бяха в „Люлин“. Мобилният му телефон също. Вчера,
като тръгна за гробищата, не беше планирал да не се прибира и не беше взел нищо
със себе си.
— Ето банята, аз отивам да си довърша работата в градината. Ще ти оставя
дрехи отпред на един стол, ако решиш, ги облечи. После ще те заведа в магерницата
да хапнеш — каза Гавраил и изчезна.
На Борис му се дорева. В банята, докато се къпеше, си поплака тихо. Беше
насъбрал в себе си много гняв, болка и отчаяние. Когато се успокои, излезе, взе
оставените дрехи от стола и ги облече. Замисли се докъде се беше докарал — да
облича чуждите дрехи. Сигурно някоя жена, чийто съпруг беше починал, ги беше
оставила в манастира, за да ги дадат на бедните хора. Погледна панталоните и
видя, че крачолите са му малко къси, но си замълча. Слезе по стълбите и отиде в
зеленчуковата градина. Изчака Гавраил да го забележи, защото не искаше да
прекъсва работата му, и през това време се заоглежда.
Кокалянският манастир представляваше комплекс от църква с камбанария, два
параклиса, жилищни и стопански сгради, магерница и градини. Всичко беше
оградено с масивен двуметров зид, зад който се виждаха гората и планината.
Гавраил видя Борис, но не каза нищо. Остави мотиката и го поведе направо към
магерницата. Вътре му посочи стол да седне, изми си ръцете и нареди на масата
пред него хляб и сирене. Борис отчупи един къшей от хляба, повъртя го в ръката си
и несигурно го сложи в устата си. Започна едва-едва да дъвче.
— Хапвай, имаш нужда — спокойно започна разговора Гавраил. — А аз през
това време ще ти разкажа историята на манастира, хем да ти правя компания, хем
да знаеш къде се намираш.
Борис не каза нищо, точно сега нищо не го интересуваше, всичко му беше
безразлично. Беше забил поглед в голямата дървена маса и бавно дъвчеше хляба.
Мълчанието му обаче не обезкуражи монаха и той започна:
— Манастирът е изграден през единайсети век, по време на управлението на
цар Самуил. Според легендата по време на лов в Плана планина Самуил убил една
сърна, която преди да умре, проронила едри сълзи. Трогнат от случката, царят
заповядал на това място да се изгради манастир в чест на свети Архангел Михаил.
По времето на османското владичество манастирът ни е бил значим книжовен
център. Опожаряван е два пъти. След Освобождението в края на деветнайсети век е
възстановен напълно. В манастира е имало и много ценни книги, от които до наши
дни са се запазили и се използват „Кокалянското евангелие“ от шестнайсети век и
„Урвичкия сборник“, съдържащ похвални слова за архангелите Михаил и Гавриил.
Монахът довърши разказа си, а Борис продължаваше да мълчи. Хлябът и
сиренето бяха свършили. Той беше подпрял лактите си на масата, а с дланите
държеше наведената си глава.
— Сега искаш ли да ми разкажеш твоята история?
— Няма много за разказване. Моята история не е толкова интересна. — Борис
седеше с втренчен в масата поглед.
— Можеш да останеш за ден-два в манастира, или колкото искаш. Сега сме го
затворили за посетители, правим ремонт. Можеш да се включиш и да помагаш на
майсторите, или на мен в градината. Каквито и проблеми да имаш, колкото и да си
нещастен, когато се трудиш, всичко забравяш.
— Мислиш ли? Какво знаеш ти за мен? — заядливо се обърна Борис към
монаха.
 — Когато си готов, сам ще ми разкажеш какво те мъчи. Но от опит знам, че
когато човек е нещастен, или както сега е модерно да се казва — в депресия, най-
доброто лекарство е да се занимава с физическа работа. Да копае в градината, да си
изчисти къщата — така изчиства и лошите мисли от главата си.
— Последните месеци не съм работил нищо. Останах без работа, стоях си
вкъщи.
— Така е най-лесно да изпаднеш в депресия. Като стоеше вкъщи и си
почиваше, това помогна ли ти?
— Предписаха ми хапчета, антидепресанти. Те са вкъщи обаче, вчера, когато
излизах сутринта за погребението на сестра ми, не знаех, че няма да се прибера, и
не ги взех. — Борис реши, че не трябва да казва на Гавраил, че сестра му се е
самоубила, защото се срамуваше от постъпката й. Нали за църквата самоубийството
беше грях. Затова премълча как е умряла. — Сега сигурно ще си наруша лечението
и ще стана по-зле, може би трябва да се прибера и да продължа да ги пия тези
хапчета, вместо да седя тук и да говоря с теб.
— Мир на душата й, сега сестра ти е на по-добро място. А що се отнася до
хапчетата ти — забрави ги. И аз поназнайвам нещо за модерния свят, нищо че сега
живея изолирано зад високите стени на манастира. Не съм бил цял живот само тук,
да знаеш. Антидепресантите не се спират изведнъж, а се намалява дозата, по
половинка и четвъртинка хапчето, но ти така или иначе вчера, щом не си ги пил
цял ден, си ги спрял вече, така че най-добре забрави за тях. Може два-три дни да ти
е по-замаяно, но ще се оправиш. Остави тези хапчета и без тях ще се справиш.
— Мислиш ли?
— Да, ела с мен в градината. Ще ми помогнеш за лехите със зеленчуци. Навън
какво работеше?
Борис стана от стола и тръгна да излиза от магерницата заедно с монаха.
Отговори му кратко:
— Имах ресторанти.
— Чудесно! Можеш ли да готвиш?
— Знам основните неща, но не съм кой знае какъв готвач.
— Това е достатъчно.
— За какво?
— Ще ми помагаш с готвенето. Сутринта направих една зеленчукова супа за
обяд. Сега в манастира сме ние с теб и двамата работници на строежа. Отеца го
няма. Ще остане два-три дни в София по негови си дела. Така че ти ще ми помагаш
в кухнята с приготвянето на храната, не е трудно.
Борис нищо не каза. Взе една мотика и започна да копае, където му показа
монахът. След няколко часа Гавраил го прекъсна:
— Два часът е, ела да хапнем, строителите сигурно вече са яли.
Борис остави мотиката и тръгна след него. Влязоха в магерницата. Измиха си
ръцете и Борис седна на масата. Монахът взе две дълбоки купи, напълни ги със
зеленчукова супа от тенджерата на печката и ги остави на масата. Отряза и две
големи филии от хляба, който явно беше изпекъл сутринта. Борис загреба една
лъжица от гъстата супа и я сложи в устата си. Въпреки че беше изстинала, му се
стори най-вкусната, която някога беше ял. Разбърка с лъжицата да види какви
зеленчуци имаше в купата. Видя зелен боб, картофи, домати, моркови, чушка, лук,
магданоз…
— Всичко е от нашата градина — каза му с гордост монахът, докато го
наблюдаваше с какъв интерес разглежда съдържанието на купата.
— Не съм ял по-вкусна супа в живота си! А повярвай, изял съм много, и то в
най-скъпите ресторанти по света! Разглеждах какво си сложил, но не видях нищо
специално. Има ли някаква тайна съставка?
— Не, най-обикновена супа. Тук такива неща ядем. Зеленчуци, хляб и млечни
продукти. Рядко ядем месо.
— Но в супата какво има?
— Нищо специално. Усладила ти се е, защото си изморен от работата, защото
си на чист въздух и защото нямаш време да мислиш за проблемите си, докато
работиш. Това е според мен.
Борис продължи да се храни с удоволствие. Когато приключиха, монахът му
каза:
— Измий чиниите и ела навън да видим каква още работа има за вършене.
Гавраил излезе и Борис остана сам в магерницата. Занесе чиниите и лъжиците
на мивката и видя, че там са и съдовете, в които са яли майсторите. Отначало не му
стана приятно, че трябва да мие толкова много посуда, на всичкото отгоре му беше
за първи път. В дома си имаше миялна машина, когато живееше с майка си, винаги
тя миеше, а сега трябваше той да го прави. Замисли се за нея. Дали не трябваше да
й се обади по някакъв начин да й каже къде. Сигурно тук имаше телефон, още не
беше питал, но не можеше да няма. Но се успокои, че тя никога не се притесняваше
за него, така че не беше нужно да я уведомява къде е и какво прави. Докато
мислеше за майка си и телефона, неусетно успя да измие купите и лъжиците. Не се
измори и даже му стана приятно, че е свършил нещо полезно.
Излезе на двора при Гавраил.
— Готово, свърших с миенето — доволно го уведоми Борис.
— Много добре, сега можеш да изметеш двора.
— Целия?!
— Да, защо?
— Много е голям! Няма да свърша до довечера.
— Тогава най-добре е да започваш — усмихна се монахът и му подаде метлата
с дълга дръжка.
Борис се зае със задачата си с усърдие. Първо напръска част от двора с вода, за
да не вдига прахоляк, и започна да мете, като вървеше от каменния зид навътре към
центъра, където се намираше църквата. След час спря, за да пие вода. Потърси с
поглед Гавраил, но не го видя и продължи с метенето.
За Борис този следобед се оказа особено полезен. Непонятно дори за самия
него, но метенето, вместо да го изнервя, го успокояваше. Пръскаше каменните
плочи с вода и след това ги метеше старателно. От многото работа не му остана
време да мисли за себе си и да се самосъжалява. Не изпитваше нужда и от
антидепресантите. Вече не му се виеше свят.
На няколко пъти погледна към входа на църквата и се зачуди дали да не влезе
вътре да поразгледа, беше му любопитно, но се отказа. Не вярваше в Бог и не
мислеше, че паленето на свещи ще му помогне по някакъв начин. Добре че Гавраил
не му досаждаше с църковни разговори и непонятни за него теми. Беше му
благодарен, че му даде подслон и храна, което на този етап от живота му беше
напълно достатъчно. Само като си помислеше, че вчера вечерта можеше да
прескочи решетката на язовира и да скочи. Вече можеше да е приключил със себе
си…
Борис мете няколко часа и пот се лееше от челото му. Но не се отказваше.
Спираше, колкото да се избърше с ръка и да пие вода, и продължаваше. За човек,
който беше прекарал последните десет години от живота си в петзвезден лукс и
разточително харчене на пари, се справяше доста добре с метлата. Ако забележеше,
че някъде е пропуснал прашинка, връщаше се и я измиташе бързо. Искаше да
докаже на себе си, че може да се справи и с тази работа толкова добре, колкото с
ръководенето на ресторантите. Е, да си метач не беше същото като да си шеф, но
Борис не се поддаде на подобни мисли, минали набързо през главата му, и не
развали настроението си. От време на време чуваше птиците, които пееха в гората
зад високия зид на манастира, и им се наслаждаваше. Не си спомняше откога не
беше чувал птици да пеят…
Вече се стъмваше. Гавраил изскочи зад него и му каза да приключва за днес, че
утре сутрин ще има достатъчно време да продължи. Влязоха в магерницата.
Гавраил включи печката, за да затопли зеленчуковата супа. Наряза хляб и сирене,
сипа в две чаши вода и седна до Борис на един от столовете до кухненската маса.
— Изморен ли си?
— Сега, когато ме питаш, усещам умората, но докато бях на двора, не усещах
нищо. Така се бях улисал в метенето, че нямах време да мисля.
— Много добре, сега ще се стопли супата, ще вечеряме и после ще си легнеш
да почиваш. Днес имаше ли потискащи мисли?
— Не, нямах време да се сетя за проблемите от толкова много работа.
Монахът стана от стола, отиде до печката, изключи я и дръпна тенджерата със
супата настрани от котлона. Сипа в две купи и ги сложи на масата. Двамата
вечеряха сами, майсторите си бяха тръгнали, без Борис да ги забележи. Когато
приключиха с вечерята, той стана и изми чиниите и лъжиците. Забърса масата и
попита Гавраил, който го наблюдаваше:
— Ще ми дадеш ли някакви чисти дрехи? Искам да се изкъпя и да се
преоблека.
— Ще ти дам. В манастира хората често оставят дрехи, които вече не носят.
Ще видя какво ще ти стане. А твоите можеш да изпереш в банята и да ги простреш
да изсъхнат. На втория етаж има опънати въжета — ще ги видиш. Ще ти дам и
четка и паста за зъби. Ако имаш нужда от още нещо, кажи?
— Всъщност… мога ли да остана в манастира и утре?
 — Казах ти и преди, че можеш да останеш колкото искаш. Сутрин аз ставам в
пет часа, чета един час молитви в църквата и в шест ще те чакам в магерницата. Ще
закусим и ще се заемем с приготвянето на обяда. Когато свършим с него, ще
довършиш метенето на другата част от двора.
— Добре — съгласи се Борис.
После изчака монахът да му донесе чистите дрехи, изкъпа се, облече се, изпра
своите и ги простря на въжетата пред стаята, в която спеше. Погледна към двора и
видя Гавраил да седи на хладнина на пейката пред магерницата. Слезе по стълбите,
решен да му благодари за всичко.
— Мога ли да поседна при теб за малко?
— Да, разбира се, има ли нещо?
— Искам да ти благодаря.
— Няма за какво — отвърна му монахът и благо се усмихна.
— Има, за много неща. Първо за вчера. Не знам как и откъде се появи, но
когато дойде, точно мислех да скоча и да сложа край на живота си.
— Това е грях.
— Аз не го виждам по този начин. В безизходица съм и няма друг път за мен.
— Нелечимо болен ли си?
— Не, защо?
— Само тогава няма изход. Всичко друго се оправя.
— За мен няма. Останах без работа, без пари. Кризата ме удари много лошо.
Паднах. Не мога да намеря начин да се изправя и да продължа, разбираш ли?
— Не. Не те разбирам. Здрав, прав мъж, нямаш право да се отказваш от
живота, който ти е дал Бог.
— И вчера ти казах — не вярвам в него. Ако го имаше, нямаше да ме изостави.
— Защо мислиш, че той те е изоставил?
— Не знаеш нищо за моя живот, затова така говориш.
— Добре, разкажи ми, какво ти се случи?
— Първо бях бедно момче, работех в едно кафене. Живеехме много зле цялото
семейство. После срещнах един приятел от детството, беше му провървяло,
спечелил много пари и му трябваше човек, който да му разработи ресторанти и
барове. И аз станах този човек. Направих едни от най-известните и посещавани
заведения в София. Живеех в лукс, нищо материално не ми липсваше. Ожених се,
но не бях щастлив. Разведох се, дъщеря ми остана при бившата ми жена, плащах й
издръжка, виждах я, когато можех, само тя ми беше някакво щастие в живота. Но
после кризата дойде и всичко свърши. Фалирах! Останах без пари, без нищо…
— Това ли било?
— Малко ли е?
— Не е нищо страшно.
— Не мога да си намеря работа, нямам пари. Приятелите ми изчезнаха, няма
кой да ми подаде ръка.
— Не е така! Аз ти подадох. Ето, доведох те в манастира. Имаш подслон и
храна, в момента нищо друго не ти трябва.
 Борис замълча и се замисли. Гавраил беше прав. В момента нищо друго не му
трябваше. А монахът продължи:
— Трябва да знаеш, че Господ има планове за всеки един от нас. Не знаеш
какъв е планът му за теб. Ти можеш да гледаш на ситуацията като на криза, а той да
ти отваря пътя за ново начало. И виждаш ли, не те е изоставил, защото когато ти е
трябвал някой, се появих аз. Нали ти така каза, че съм се появил в много кризисен
момент? Неведоми са пътищата Божии…
Борис продължаваше да мълчи и слушаше с интерес монаха. С думите и делата
си той беше успял за много кратко време да спечели доверието му. В компанията
му намираше спокойствието, което отдавна търсеше.
— А как се озова точно в онзи момент на Панчаревското езеро?
— Видял си къщата до езерото, нали? Трябва да си минал покрай нея…
— Да, точно оттам минах.
— В тази къща живее вдовица с тримата си синове. Отидох да им занеса дрехи
от дарените в манастира. Животът им е много труден и винаги когато мога,
помагам. Съдбата не е справедлива към тях и ги поставя пред много изпитания, но
те минават с достойнство през тях. И знаеш ли, от няколко седмици се канех да
отида да им занеса тези дрехи, но все изникваше някаква работа и отлагах.
Ремонтът, отецът трябваше да пътува до София и оставах сам в манастира… Но
явно е имало защо да отлагам… След като им оставих дрехите, се обърнах да си
тръгвам и тогава те видях. Наблюдавах те няколко минути, защото се зачудих какво
точно правиш. Оттам минават много хора. Откакто направиха туристическата
пътека от другата страна на езерото, любителите на природата се увеличиха и има
много хора. Но не бях виждал никого да стои като теб — побит камък в земята
точно до желязната решетка. И понеже беше с гръб към мен и не знаех точно какво
гледаш, без да помръдваш, реших, че е добра идея да се приближа да видя дали
нямаш нужда от помощ. Колкото повече те приближавах, толкова повече в мен се
зараждаше страх да не направиш някоя глупост. Защото имаше вид на човек, който
е готов да скочи, да ме прощаваш за думите…
— Така беше, щях да скоча — призна си Борис. — Ако не се беше появил
случайно и не ме беше спрял, сега нямаше да съм жив.
— А може би не е било случайно, че точно по същото време съм бил на това
място…
— Тогава не го оценявах, бях дори гневен, че някой ми досажда и ми се бърка
в плановете. Твърдо бях решил да скоча и да приключа с мъките си.
— Твоето не са мъки. Ако знаеш тук, в манастира, какви хора идват да измолят
от Бог здраве за себе си и за децата си… Затова ти казвам, докато си здрав, всичко е
наред, работа ще се намери, не се отчайвай.
— Пробвах при приятели, питах, но никой не ми даде работа. Единствено това
искам — да получа шанс достойно да изкарвам парите си. Толкова много ли
искам?
— Не.
— Аз разбирам, че не съм учил навремето, разбирам, че без диплома и без
някакви умения нямам голям шанс за работа. А и на моите години късно е да се
хващам да уча нещо…
— Никога не е късно за каквото и да е било.
— Много ми се иска да се върна отново в бизнеса със заведенията. Ако може
някакво чудо да се случи… Не знам… — Борис сниши гласа си и като че ли
говореше по-скоро на себе си. — Какво друго бих могъл да работя? Там ми е
силата, чувствам се в свои води. Не че ти се хваля, но наистина бях най-добрият. И
сега, докато говоря, усещам тръпката, еуфорията и задоволството от добре
свършената работа. Ех, ако може това време да се върне, щях да съм много щастлив!
— Човек трябва да работи това, което го прави щастлив.
— Много бях щастлив в работата си. Да видя как си тръгва доволен клиент от
заведенията ми беше най-голямата награда за мен. При мен са идвали най-големите
звезди, политици, спортисти, абе който се сетиш. Не съм правил компромис нито с
храната, нито с обслужването. Що персонал съм уволнил, докато направя
перфектния екип… А пък как виках и им се карах, не ти е работа! — Борис се
засмя силно. — Трябваше тогава да се запознаем! Да ме беше видял в най-добрата
ми форма, а не сега, когато съм на дъното.
— Защо? Тези, които са били до теб, когато си бил на върха, доколкото
разбирам, сега ги няма. Обърнали са ти гръб, не са ти подали ръка. Така че ти
гледай кой остава до теб, когато паднеш, цени хората, които са до теб, когато си на
дъното.
— Прав си…
— На всеки може да му се случи да е долу, не бива да се срамуваш от това. Не
падането е важно, а как ще станеш…
— Но всички ме изоставиха!
— Всеки, който те изоставя, е бил в живота ти, за да те научи как да стоиш на
собствените си два крака.
— Дали ще мога пак да си стъпя на краката?!
— Само от теб зависи. Сега върви да си лягаш, че утре ще те събудя рано, в
шест часа, да знаеш. Ще имаме много работа, затова сега почивай.
— Благодаря ти за всичко и лека нощ.
— Спокойна нощ. И искам да ти кажа нещо, върху което да размишляваш
преди да заспиш. Запомни го като моето правило номер едно: „Егото е източник на
всички страдания.“
Борис стана от пейката и тръгна към стаята си. Какво искаше да каже монахът
с това? Нима егото му беше виновно за всичко, което му се случи?! За фалита, за
това, че остана без пари, а по-рано — и без жена и дете. Какво общо имаше егото
му с факта че приятелите му изчезнаха, след като остана без пари?! Не, не беше
съгласен! Но нямаше сили да разсъждава повече тази вечер. Беше толкова изморен,
че щом легна, веднага заспа. Умората беше изгонила инсомнията.
19

На другия ден Борис се събуди от силно чукане по вратата:

— Шест часът е. Ставай — провикна се Гавраил от коридора.
— Да, добре идвам, идвам.
Седна в леглото и разтърка сънено очите си. Не помнеше откога не беше
ставал толкова рано. Протегна се и се вдигна бавно, облече дрехите си и излезе от
стаята. Намери монаха в магерницата. Мажеше препечени филии с мед.
— Добро утро! — поздрави го.
— Добро утро, наспа ли се? — попита го усмихнато Гавраил.
— Не. Трябва ми едно кафе, за да се събудя.
— Тук нямаме кафе. Но пък имаме ароматен чай от билките, които берем на
полето. Ще ти хареса, пробвай го — каза му монахът и веднага му наля чай в
голяма чаша.
— Не пия чай — недоволно каза Борис.
— Веднъж само да го опиташ, и ще забравиш за кафето.
Гавраил постави на масата двете чинии със закуската и двете големи
порцеланови чаши, пълни с ароматен горещ чай. Борис взе своята и отпи
предпазливо малка глътка. После взе филията си и започна да се храни. От време
на време пиеше и от чая. Когато приключи със закуската си, чашата му беше
празна. Гавраил забеляза, но нищо не каза и нищо не го попита. Стана от стола си и
тръгна към мивката с чинията си в ръка.
— Аз ще измия, остави на мен — веднага предложи Борис.
— Добре, аз тогава ще отида до градината да набера зеленчуци, за да
приготвим супата за обяда.
Следващият един час двамата мъже бяха заети в кухнята. Измиха свежите
зеленчуци, нарязаха ги и ги изсипаха в голямата тенджера с вряща вода. На Борис
на няколко пъти му се прииска да повдигне темата за правило № 1, но все не
знаеше дали е подходящо сега да говорят за това. Чудеше се дали има още правила и
кой ги е измислил. Реши да изчака по-подходящ момент, когато Гавраил ще е по-
приказлив. Иначе правилото не излизаше от мислите му през цялото време.
Когато приключиха в магерницата, двамата излязоха на двора. Слънцето силно
приличаше и не се виждаше нито едно облаче. Борис взе метлата и се зае с
метенето, а Гавраил отиде в зеленчуковата градина. Не си говореха нищо, докато не
стана време за обяд. Тогава двамата седнаха заедно на голямата маса в магерницата
и се нахраниха с удоволствие. Борис изми чиниите и след това продължи да мете
двора.
Харесваше му, че монахът не му задава лични въпроси и не го разпитва за
живота му. Снощи сам прецени, че иска да му сподели накратко какво му се беше
случило и беше доволен, че го направи. Но правилото на монаха не му излизаше от
главата и взе да се изнервя. Чудеше се какво ли имаше предвид Гавраил. Дали не
намекваше, че Борис има прекалено голямо его и то е причината за всичките му
страдания? Възможно ли беше? Но какво знаеше монахът за живота му, че да си
вади някакви генерални изводи?! Но пък, от друга страна, и бившата му жена в
последния им телефонен разговор му каза нещо подобно…
После Борис се заслуша колко хубаво пеят птичките и забрави за проблемите.
Привечер установи, че през последните часове не се беше сетил нито веднъж за
собствените си драми. А това си беше истински рекорд. Няколко часа без
самосъжаление! Май наистина физическият труд беше най-доброто лекарство
срещу депресията…
Вечерта двамата с Гавраил хапнаха бавно и спокойно, без да разговарят. След
като изми чиниите, Борис излезе пред магерницата и седна до монаха на пейката.
— Тази вечер има много звезди, виж — посочи му Гавраил с ръка.
Борис погледна към небето. Замисли се, че отдавна не беше намирал време и
повод да вдигне глава нагоре и да погледа звездите. Последните десет години все
бързаше за някъде, все имаше важна работа за вършене или парти, което не биваше
да пропусне. А като дете често гледаше звездите. Случвало му се беше да види и
падаща звезда и тогава си пожелаваше, като порасне, да стане богат. Е, стана, но за
кратко. Не успя да задържи в живота си нито парите, нито жена си. Но вината не
беше негова!
— За какво мислиш? — попита го монахът.
— За това, че не успях да задържа нищо в живота си.
— Защо не успя?
— Не знам, ти ми кажи? Нали ти разговаряш с Бог, трябва да имаш отговори за
всичко.
— Помисли ли върху първото правило? — не обърна внимание на заяждането
му Гавраил.
— Да, но нищо не разбрах.
— „Егото е източник на всички страдания.“ Какво не разбра?
— Ами не виждам какво общо има това с мен?
— Има общо с живота на абсолютно всеки човек. Най-лесно е всеки да си
мисли, че другите са виновни за проблемите, провалите и болките му. Но не е така.
Голямото его на човека е виновно за всичко това.
— Не можеш да обобщаваш и да правиш подобни заключения за хора, които не
познаваш.
— Говорил съм с много мъдри хора тук, в манастира, прочел съм и много
древни документи и свитъци и накрая си формулирах за себе си си седем правила
за по-добър живот. Служат на човек да е здрав, щастлив и успешен.
Борис ококори очите си след чутото. Стана му интересно. Но дали не го
баламосваше нещо монахът? Правила за по-добър живот?! Всеки иска да има по-
добър живот! Няма на света човек, който да не иска да има пари, любов и здраве!
— Ще ми ги кажеш ли? — полюбопитства Борис.
— Ще ти ги казвам едно по едно тогава, когато си готов да чуеш съответното
правило. Днес ще ти кажа и второто и след това ще лягаме, защото утре ще те
събудя отново в шест часа. Ще ми помагаш да приготвям буркани със зеленчуци за
зимата.
— Добре, казвай да видим второто правило какво общо има с мен.
— Правило номер две гласи: „Човек сам предизвиква неволите си чрез мисли
и действия.“
След като го изрече, монахът се изправи и тръгна мълчешком през двора на
манастира. Борис остана още малко на пейката. Погледа няколко минути звездите
и тръгна към стаята да си ляга. Мислеше какво общо има правилото с него. И не
откри нищо, защото беше сигурен, че Жоро беше виновен да остане без работа и без
пари, а бившата му жена беше виновна да остане без семейство. Борис не намери в
себе си вина, нито как чрез мислите и действията си беше предизвикал неволите,
които се бяха стоварили на главата му.
Направи му впечатление, че в правилото се споменават не само действията, но
и мислите на човека. Значи беше важно не само какво правиш, а и какво мислиш. А
последните месеци той си мислеше единствено как няма да успее да излезе от
кризата. И това се случваше. Значи мислите създаваха реалността.
Не успя да анализира много новото правило, защото заспа почти веднага щом
легна.
На другия ден всичко се повтори. Събуждането в шест часа, закуската с филии
и чай, приготвянето на обяда и работата в градина. Вечерта Гавраил му каза, че има
да пише писма и се оттегли рано в стаята си. Борис поседя на пейката пред
магерницата, погледа звездите и също си легна рано. Заспа бързо и без проблем.
Инсомнията я нямаше.
През следващите няколко дни монахът беше много зает и нямаше време за
разговори с Борис. Отец Атанасий се беше върнал в манастира и Гавраил беше
погълнат от църковни дела. Борис помагаше за готвенето и миенето в магерницата,
а също и на строителите с каквото можеше. Чувстваше се добре, имаше енергия и
световъртежът беше изчезнал без помощта на антидепресантите. Когато вечер му
останеше свободно време, мислеше за второто правило — „Човек сам предизвиква
неволите си чрез мисли и действия“. Но пак не му ставаше ясно как работи това
правило и какво общо има с неговите проблеми. Надяваше се Гавраил скоро да се
освободи и да имат време за хубавите разговори, които провеждаха. Беше свикнал с
монаха и му имаше пълно доверие.
Не му липсваше нищо и никой от живота извън манастира и не мислеше скоро
да си тръгва оттук.
20

След седмица отец Атанасий отново замина по църковни дела. Борис го видя
да излиза сутринта с пътна чанта от манастира. А после от Гавраил разбра, че
трябвало да посети няколко манастира в страната и нямало да го има известно
време. Рядко беше засичал отец Атанасий из църковния двор и почти не бяха
общували, затова Борис не си беше съставил мнение за него, но му се струваше благ
човек, също като Гавраил. След като отецът потегли, двамата с монаха влязоха в
магерницата, за да закусят с хляб и със сладкото от горски ягоди, което бяха
приготвили преди няколко дни.
— Много мислих за нещата, които ми каза — за правилата… Можем ли да
поговорим, докато закусваме? — започна разговора Борис.
— Да, може. Но след като свършим със закуската, ще дойдеш да ми помогнеш
да оберем зеленчуците в градината. И тях ще трябва да затворим в буркани за
зимнина. Днес ще имаме много работа…
— Както всеки ден. Не че се оплаквам, но само да ти споделя, че толкова
много, колкото работя тук, не съм работил през живота си. По цял ден съм зает с
нещо, а си мислех, че в манастирите хората се отдават на пост и молитви.
— Има и такива манастири. Но тук, при мен, както виждаш, не е така.
— И по-добре. Ако ме беше накарал да чета молитви по цял ден, още първия
ден щях да си тръгна.
— Знам. Прецених те и исках да ти помогна — каза благо монахът и отпи от
билковия чай.
— Добър психолог си.
— Правилата, които си съставих, много ми повлияха.
— Дали ще ми помогнат и на мен да си върна стария живот?
— Ти направи каквото е нужно, пък Господ си знае работата. Дали ще е
старият, или по-добър живот, времето ще покаже.
— Е-хе, ти си голям оптимист, чак пък по-добър!
— Да! Ще изучиш правилата, а някой ден ще ги предадеш на някой друг, който
ще има нужда от тях. Както сега аз помагам на теб, така ще трябва и ти да помагаш
на хората, които са изпаднали в затруднение.
— Мислиш ли, че ще си тръгна някога от манастира? Аз свикнах тук, може да
стана монах като тебе — каза Борис и започна да събира с ръка трохите от масата в
празната си чиния.
— Ще си тръгнеш, тук не е твоят живот.
— Откъде си толкова сигурен? — погледна го изненадано Борис.
— Кажи ми какво е най-голямото ти желание? Какво искаш да ти се случи? —
попита го директно монахът.
— Да имам отново ресторант — отговори бързо Борис и в очите му блесна
надежда. — Но съм наясно, че трябва да се случи някакво чудо, за да се изпълни
това мое желание.
— Ще ти помогна.
— Как? Ти нямаш необходимите пари. Трябва доста голяма първоначална
инвестиция.
— Вярно е, че нямам пари, но имам една тайна, която ще помогне да се сбъдне
желанието ти.
— Каква е тази тайна?
— Няма за какво да ми благодариш. Отдал съм живота си в служба на доброто.
— Кога ще тръгна по тези места?
— Когато си готов да тръгнеш на това поклонническо пътуване, ти сам ще
разбереш и ще ми кажеш.
— Но как ще разбера, че съм готов?!
— Ще го усетиш.
— И тогава?
— Със силна вяра и молитва на тези чудотворни места желанието ще ти се
сбъдне. Ще имаш бизнес и пари, но когато си стъпиш на краката и започнеш да
печелиш, ще трябва да даряваш на хора, които са изпаднали в затруднено
положение, десет процента от спечеленото всеки месец.
— Добре, ще го правя — обеща веднага Борис.
— Сам ще избираш на кого да помагаш и не е нужно да се хвалиш какво
правиш. Важното е да го правиш с желание и всеки месец.
— Ще го правя. А защо точно десет процента?
— Това е законът за десятъка. Ще ти го обясня не като духовно лице и не само
от гледна точка на Библията, а и от всичко, което съм прочел и научил от книгите и
опита на хората, с които общувам. Защото ако се основаваме само на Библията,
десятъкът е старозаветно понятие. Той се е изисквал от закона, според който
всички израилтяни трябвало да дават десет процента от всичко, което били
спечелили или произвели. Някои разбират старозаветния десятък като вид данък,
чрез който се посрещали нуждите на свещениците. Никъде обаче в Новия завет не
се заповядва, нито се препоръчва на християните да се подчиняват на даването на
десятък. Казва се само, че дарението трябва да е според дохода на човека, не се
определя какъв процент трябва да се отделя.
— Значи по принцип десятъкът тръгва от Библията?
— Там се споменава за първи път, но се казва също, че трябва да се дава на
свещениците. Оттам тръгва идеята за десятъка, но успешните и щастливи хора са я
развили, основавайки се на базата на това, което им се случва в собствения им
живот. Даването е единственият божествен начин да не бъдем вечно нещастни.
Когато започнеш да даваш на нямащите, тогава животът ти става прекрасен. И
трябва да се отървеш от страха, че ако даваш, ще обеднееш.
— А не ли така?
— Не. Преди да вляза в подробностите на закона за десятъка, ще ти разкажа
притчата за десетия етаж. Десет като символ никак не е случайно. И така… Един
човек бил много вярващ. Но непрекъснато се сърдел на Бог, че не му се показва и
не му помага. Докато един ден Господ му казал: „Синко, аз живея на стотния етаж,
а ти — на първия. Аз, обаче мога да сляза само до десетия. Ти сам трябва да се
качиш до този етаж каквито и усилия, трудности и страдания да ти струва това.
Важното е абсолютно сам да стигнеш дотам. А след това аз имам грижата. Ако
имаш още сили, ще вървиш нагоре по стълбите. Ако нямаш, ще вземеш асансьора.
Но ако си толкова изморен, че не можеш да влезеш и в асансьора, аз ще те изнеса
горе на ръце!“ Разбираш ли, Борисе, десятъкът — това е задължителният данък,
който всеки човек плаща за живота, с който го е дарил Бог? Когато говорим за
десятъка, имаме предвид, че даването на десетте процента е задължително, както
изкачването до десетия етаж. Но оттам нагоре няма граница, както няма граница да
изявиш своята благодарност и своето милосърдие, някои дават и повече от десет
процента.
— А какво става, ако не спазваме този закон?
— Ако не спазваме доброволно закона за десятъка, Бог и съдбата го прибират
насила. Всеки може да се убеди в това. Вселената иска от нас да благодарим за
всичко, което получаваме. Милосърдието и благотворителността са израз на
благодарността. Кой както може и с каквото може, но трябва да го направи! Не
дадеш ли сам, животът ще ти го вземе насила. Дали ще те оберат крадци, дали ще
загубиш нещо, или ще ударят колата ти и ще са ти нужни много средства за ремонт
— всичко това е, защото не си платил Божия данък и не бива да се оплакваш. Като
не спазваш закона за десятъка идват проблемите, недоимъкът, болестите, плащаш с
ядове, изпитания и огорчения.
— Не се бях замислял досега за това, но има голяма логика. А на кого трябва
да се дава?
— На домове за сираци, на старчески домове, на тежко болен, на някого,
който работи за благото на другите. Щедростта трябва да се проявява не само към
близките и роднините, а и към непознати в нужда. И тогава животът ти връща в
пъти това, което си дал. Така работи законът за десятъка.
— Сега разбрах.
— Човек сам избира как да постъпи.
— Аз ти обещах, че ще давам десет процента от приходите си, и ще го правя.
Кога мислиш, че ще мога да тръгна на това пътуване?
— Не бързай. Има време, докато тръгнеш, има и още правила, които да ти
кажа. А сега да отиваме в градината, че много работа ни чака.
Борис изми чиниите и излезе навън. Гавраил вече беше започнал да бере
узрелите зеленчуци и ги сортираше по видове. Борис се присъедини към него и
работи усърдно цял ден. Вечерта, след като вечеряха задушени зеленчуци,
поседнаха на хладнина на пейката пред магерницата. Този път разговорът започна
Гавраил:
— Тук си вече две седмици, а нито веднъж не си влязъл в църквата, защо?
— Аз по принцип не влизам, не че имам нещо против тази…
— Защо не влизаш?
— Нали съм ти казвал — не вярвам в такива неща.
 — Кръстен ли си?
— Не. Когато съм бил дете, това не е било на мода, а после не се е налагало да
се кръщавам.
— А как се ожени?
— Имах само граждански брак, без църковен.
— Ясно — каза замислено монахът и замълча.
Борис също мълчеше и слушаше песента на щурците, които подскачаха в
тревата до тях. После вдигна поглед и се загледа в звездите. Напоследък му беше
станало навик. Харесваха му новите му навици — физическата работа, разговорите
с монаха и да наблюдава природата.
— Какво представлява всъщност кръщаването? — попита накрая Борис.
— Светото кръщение е врата, която ни въвежда в благодатното царство, в
църквата, и ни дава достъп за участие в другите тайнства. Необходимо е на всеки
човек, за да може духовно да се възроди и спаси. Със светото кръщение кръстеният
чрез благодатта на Светия дух се очиства от първородния грях и личните грехове,
извършени до този момент, и се възражда духовно. Свещениците извършват това
тайнство.
— Няма стар и млад за това! Исус е кръстен на трийсет години от Йоан
Кръстител.
— Ще го обмисля още няколко дни и ще ти кажа, когато съм готов. Не че имам
някакви грехове, от които искам да се спася… — Борис замълча за момент, а после
продължи неуверено. — А може и да имам… Често мисля за миналото и се
обвинявам за много неща — защо съм направил нещо, или защо не съм направил
друго.
— Забрави миналото, така само се измъчваш. Живей в настоящето. Миналото
и бъдещето не съществуват, не мисли за тях, защото така само хабиш енергията си.
— Изненадваш ме как разсъждаваш, не си типичният монах.
— Ти колко монаси познаваш, че знаеш кой е типичният монах? — усмихна се
благо Гавраил и поглади дългата № си брада.
— Освен теб никой друг — разсмя се Борис. — А и за теб нищо не знам, все за
мен говорим, а ти нищо не казваш за себе си. Разкажи ми например защо стана
монах?
— От мъка по една жена.
— Да бе! Не ти вярвам! — ококори се изненадано Борис.
— Да, отказах се от светските неща и дойдох тук, в манастира, преди десет
години, за да водя скромен живот. Сам го и реших, беше добре обмислено решение.
— Защо? Какво стана?
— Обичах една жена и мислех, че и тя ме обича, но накрая се ожени за брат
ми. От шока, който преживях, и от предателството косата ми побеля за една нощ.
Иначе сме приблизително на едни години с теб, не се подлъгвай по бялата ми коса.
— Жени! Моята пък я хванах да ми изневерява с кума ни.
И двамата се разсмяха гръмогласно.
— А ти изневеряваше ли й? — попита монахът.
 — Да, но когато тя ми изневери, се разведохме. Не можах да го преживея! Още
ми е пред очите гледката. И знаеш ли, когато го закъсах най-много, когато останах
без пари, й се обадих като човек да я помоля за помощ, а тя ми се изсмя и каза, че
заслужавам лошото, което ми се е случило. Че точно така ми се падало.
— Права ли е да говори така за теб?
— Не, разбира се. Апартамент й оставих, всичко съм й купувал, никога нищо
не й е липсвало, докато бяхме заедно.
— А замислял ли си се, че материалното не е всичко в живота на едно
семейство?
— Когато си излязъл от бедно семейство, материалното е най-важното, не
можеш да ме убедиш в нищо друго. Виждах през годините майка ми и баща ми
какви скандали имаха за пари. Отвращавах се от тях и не исках семейството, което
ще създам, да прилича на тяхното. Бях се зарекъл един ден, когато имам жена и
деца, да ги осигуря с абсолютно всичко, за да се докажа като мъж.
— Добре, браво, осигурил си пари. Но семейството ти се е разпаднало въпреки
това. Да ти е минавало през ума например, че имат нужда от твоето внимание?
Разказвал си ми, че вечно си бил зает. Жена ти и дъщеря ти страдаха ли от липсата
ти?
— Да, жена ми непрекъснато се оплакваше, че ме няма вкъщи, ама то няма
начин хем да изкарвам пари, хем да съм си вкъщи, разбираш ли?
— Аз те разбирам, но тя явно не те е разбрала, щом ти е изневерила. Една
жена, за да отиде при чужд мъж, значи нещо у нейния й е липсвало.
— Остави я ти моята! Накрая си призна, че нарочно го е направила, за да ме
заболи и да се разделим. Не можеше ли просто да ми каже, че иска развод?! Както
и да е… А при теб какво стана?
— Въртели са явно любов зад гърба ми доста време. Аз разбрах последен. В
сватбения им ден бях най-нещастният човек на земята! Мислех, че животът
свършва. Че нищо повече не ме интересува. Обвинявах ги и двамата, не можех да ги
погледна, не търсех грешка у себе си. Та той ми е роден брат, а тя — жената, която
обичах толкова много. А те ми се подиграха. Чувствата ми не са били от значение
за тях, това ме смаза… Както и да е, мина много време, вече съм го преодолял. Но
тогава манастирът беше единственото място, където се сетих да се скрия. Тук имах
много време да размишлявам върху постъпките си, да потърся къде беше вината ми.
Започнах да чета и много книги, не само църковни, и тогава ми се изясниха доста
неща. Направих си съответните изводи за грешките…
— Липсва ли ти предишният живот?
— Не. Отдал съм се на служба на Бог и това сега ме прави щастлив.
— Истински щастлив?
— Да.
— За първи път чувам някой да каже, че е щастлив. В моя свят съм общувал и с
бедни, и с богати хора, и всички само се оплакваха колко са нещастни.
— Какво е щастието според теб?
— Не знам. Нямам дефиниция за него. Честно казано, не знам мен какво ме
прави щастлив. Когато съм питал и хората, които са се оплаквали, че не са
щастливи, и те не са знаели какво искат, за да се чувстват добре. Странна работа.
Всеки търси щастието, без да знае какво е то.
— Тогава дойде времето да ти кажа правило номер три: „Щастието е като
здравето. Ако не го забелязваш, значи го имаш.“
— Изобщо не би ми хрумнало, че е така. Сега, като ми го казваш, намирам
логиката, но иначе не бях се замислял. Липсваха ми разговорите ни. Винаги си
много спокоен и благ, как го постигаш? Питам те, защото и ти си имал голямо
изпитание в миналото си, а си успял да продължиш. Докато аз, след всички неволи,
още не мога да си стъпя на краката.
— Ще ти помогне да ме разбереш правило номер четири: „От миналото трябва
да взимаме огъня, а не пепелта.“
— Много силно казано!
— Така е. Помисли върху това тази вечер. А сега да лягаме, че утре работа ни
чака.
— Лека нощ и много ти благодаря за всичко!
— Лека нощ, няма за какво — Гавраил се усмихна благо.
Борис тръгна към втория етаж на постройката, където спеше. Изкъпа се и си
легна.
Точно това трябваше да направи — да вземе от миналото само огъня! Майната
му на всичко и всички. Щеше да намери сили да продължи.
Той беше силен, беше се справял с толкова трудни ситуации. Трябваше само да
разпали в себе си огъня на надеждата и да си спомни всичко, което беше успял да
постигне. Имаше с какво да се гордее. Щом веднъж го беше постигнал, значи
можеше пак. Поразмишлява още малко върху казаното от монаха тази вечер и заспа
по-спокойно отпреди.
21

Няколко дни по-късно съвсем неочаквано Борис изпадна в дълбока

емоционална криза. Още като се събуди сутринта, се почувства зле — като глупак,
който вярва в някакво неясно, но прекрасно бъдеще. Беше повярвал на монаха, че
ще се случи чудо и той ще успее да си върне предишния живот. Само че вместо
чудо цял ден въртеше метлата в двора на манастира и миеше чиниите. Уж беше
много умен, а се остави Гавраил да го омотае с приказки за правила и
преосмисляне на живота.
Стана нервно от леглото, облече се и си изми зъбите набързо в банята. Слезе
по стълбите от втория етаж и когато се озова на двора, видя монаха да излиза от
църквата.
— Виждам, че тази сутрин си станал сам, няма нужда да те събуждам, а? —
усмихна му се приветливо той. — Добро утро.
— Изобщо не е добро! — тросна му се Борис.
— Ела да запарим чай и да закусим и ще ми разкажеш какво се е случило.
Двамата влязоха в магерницата. Заеха се да пекат филийки и да приготвят чая
и Гавраил загрижено попита:
— Какво има?
— Не знам! Чувствам се пълен глупак!
— Защо?
— Стоя в манастира и чакам някакво чудо да оправи живота ми! Започнах да
вярвам, че Бог ще реши проблемите ми, но нищо не се случва! Него го няма,
объркан съм, не знам дали той изобщо съществува!
— Има ли нещо друго по-добро, което да можеш да правиш в момента?
— Хмм — Борис се замисли. — Ако съм си вкъщи в „Люлин“, няма какво да
правя точно сега. Но и тук какво правя?!
— Дай да погледнем по-дълбоко в проблема ти. Всъщност на кого те е яд сега?
На себе си, или на Бог?
— Не знам!
— Уж не вярваш в Бог, а му се ядосваш, че те е забравил. Така ли е? — усмихна
се монахът, докато наливаше чая в чашите.
— Пак си ме усетил много точно! Наистина хем не вярвам много, хем му се
ядосвам, че нищо не прави за мен! — каза Борис и отпи от чая си, а после нервно
задъвка препечената филия.
— Искам да ти кажа — от опит знам, че Бог винаги подготвя най-добрия
сценарий за всеки от нас. Знае от какво наистина имаме нужда в момента и ни го
дава.
— Напоследък се улавям, че мислено му задавам въпроси. Питам го например
защо съм останал без работа, можеш ли да си представиш докъде съм стигнал?!
— Бог слуша. Той чува молитвите, въпросите и страховете ни. И знаеш ли, най-
хубавото е, че дава отговори. Той винаги ни дава да разберем защо не сме получили
дадена работа или защо не ни се е получило с даден човек.
— Мислиш ли?!
— Да, след време сам ще разбереш защо и как ти се е случило! Освен това Бог
ни прави по-силни с всяка молитва останала без отговор, с всяко препятствие или
загуба. Той ни дава толкова сили, колкото са ни необходими, за да се справим.
— Лесно ти е на теб да говориш така, добре си си. Аз какво да правя?
— Вярвай, че всичко в живота ти ще се подреди по най-добрия възможен
начин за теб.
— Как да вярвам?! На дъното съм!
— В Библията пише: „Според вярата ви ще ви се даде.“
— Изслушах те много внимателно, но това са просто изречения, думи, нищо
приложимо в живота. Ще измия приборите от закуската и най-добре да отида да
поработя.
— Днес имаш нужда от по-тежка физическа работа, затова трябва да помагаш
на строителите. А аз ще ти кажа правило номер пет, за да те мотивирам: „Вярвай в
себе си дори когато никой друг не ти вярва.“
Борис стана от стола и се зае да почиства масата от закуската. Беше по-нервен
и от сутринта. Как да обясни на монаха, че на теория всичко разбира, но не знаеше
как да го приложи в живота! Лесно му беше на Гавраил, беше се скрил в манастира
и не му се налагаше да се сблъсква с всевъзможните проблеми на всекидневието.
Но въпреки че недоволстваше, истината беше, че в Борис напоследък се беше
зародила нова вяра и нямаше да се откаже! Искаше да се върне отново в
ресторантьорския бизнес и ако трябваше, щеше да започне и на Господ да се моли
за това. Изненада се от промяната, която беше настъпила в него. Ако преди време
беше готов да сключи сделка с дявола, за да се върне в играта, днес си помисли, че
е готов да се моли на Бог за това.
Излезе от магерницата и тръгна към строежа. Докато минаваше покрай
църквата, се замисли дали да не влезе вътре. Огледа се и не видя някой да го
наблюдава, беше сам на двора. Отиде до вратата, беше отворена, надникна плахо и
влезе вътре. Заразглежда с интерес иконите, прочете надписите, за да разбере коя
на кой светец е. Постоя малко и после излезе. Не почувства нищо специално. Но
поне вече знаеше какво има в църквата. Зачуди се на себе си. Защо досега не беше
влизал в църква? Отиде на строежа и помага цял ден на майсторите.
Следващите няколко дни влизаше редовно в църквата. Палеше си свещ и си
пожелаваше да му се сбъдне желанието да излезе от тая финансова криза и да си
намери работа. Гавраил го виждаше, но нищо не казваше. Следваше стария си
принцип да не задава въпроси, докато Борис не е готов сам да попита или да
поиска помощ за нещо.
След още няколко дни в манастира се върна отец Атанасий. Борис каза на
Гавраил, че иска да го кръстят. Направиха скромна церемония. После тримата
вечеряха, без да разговарят.
Когато по-късно вечерта Борис си легна, дълго време не можа да заспи.
Инсомнията се беше завърнала. Докато се въртеше върху твърдото легло, дълго
мисли за сестра си, дъщеря си и майка си. Липсваха му и трите. Знаеше, че Даниела
е на по-добро място. Нали така му беше казал монахът,? Но се чудеше дали от това
място тя го вижда. Как ли щеше да реагира, ако видеше, че сега живее в манастир?
Сигурно много щеше да се смее! Той, Борис, когото тя познаваше — неверникът,
човекът на живота, изчукал едни от най-известните жени, изхарчил купища пари,
за да си осигури лукс и удоволствия, спал в най-елитните хотели по света, сега се
търкаляше в твърдото манастирско легло и цял ден превиваше гръб от работа! Да,
наистина сестра му щеше хубавичко да се посмее, но на него не му пукаше. Беше
свикнал с новия си живот и не се оплакваше. Беше спрял да се самосъжалява и
нямаше търпение да обиколи онези десет чудотворни места, на които се сбъдват
желания. Докато се питаше кои ли са тези места и кога ще му ги каже монахът,
Борис заспа.
На другата сутрин, когато чу силното чукане по вратата, едва отвори очи.
Имаше чувството, че току-що е заспал, а вече му се налагаше да става. А уж вече
беше свикнал с порядките в манастира…
— Благодарен съм — прокашля се Борис и продължи: — Чудех се кога ще мога
да тръгна към чудотворните места?
— Когато си готов.
— Е, кога ще е това?
— Нали вече ти казах — сам ще разбереш.
Борис за пореден път се зачуди как ли ще разбере, трябваше да усети нещо ли?
Или да получи знак, макар че не разбираше нищо от знаци. Привърши с рязането на
лука и го изсипа в тенджерата. Гавраил го наблюдаваше загрижено, но не му
задаваше въпроси. Реши обаче да му разкаже една притча, за да го окуражи.
— Искам да ти разкажа една африканска притча, мисля, че ще ти хареса.
— Ти наистина си странен монах. Винаги съм мислил, че монасите цитират
само Библията, а ти имаш правила за щастлив живот, разказваш ми притчи…
Добре, давай да я чуем — съгласи се Борис и сложи сол в тенджерата с бобената
чорба.
— Имало едно време един крал. Той имал мъдър приятел, с когото се познавал
от много години. Приятелят на краля имал навик каквото и да се случи в живота —
добро или лошо, — винаги да казва: „Това е добре“. Един ден кралят и свитата му
отишли на лов, с тях бил и приятелят му. Той обикновено приготвял и почиствал
оръжията. Но този път нещо се объркало с пушката на краля. Когато той се
прицелил в една птица и стрелял, пушката гръмнала настрани и отнесла палеца на
дясната му ръка. Приятелят видял какво се е случило и както обикновено казал:
„Това е добре“. Кралят се разгневил и започнал да крещи, че това не е добре.
Ядосал се и наредил да затворят приятеля му. След година, когато кралят отново
бил на лов, попаднал в много опасна гориста местност, където го нападнали
канибали. Те го хванали и завързали. Запалили голям огън, донесли дълъг кол и го
завързали за него. Точно когато го доближили до огъня обаче, един от тях
забелязал, че палецът на ръката му липсва. А те имали поверие, че никога не бива
да ядат човек, на когото липсва някаква част от тялото. И така отвързали краля и го
освободили. Когато се прибрал, той се замислил за случилото се и за приятеля си,
който вече цяла година гниел в затвора по негово нареждане. Веднага наредил да го
освободят и да го доведат при него. Щом го видял, му казал, че е бил прав, когато
по време на онзи лов пушката му откъснала палеца и тоя заявил, че това е добре. И
му разказал премеждието си с канибалите. А после му поискал прошка, че го е
тикнал в затвора. Приятелят му обаче и на това отговорил: „Това е добре!“ Кралят
се изненадал много как може да е добре да изкара цяла година в затвора. И тогава
мъдрият приятел му отговорил: „Ако не бях в затвора, щях да бъда заедно с теб при
канибалите.“
— Едно събитие днес, ако го виждаш като лошо, ще мине време и ще разбереш,
че ти се е случило за твое добро. Затова не трябва да се дават определения като
добро и лошо, защото никога не знаеш каква е крайната цел на Бог.
— По тази логика това, че останах без заведенията, трябва да ме е спасило от
нещо лошо. Можело е да стане нещо там. И сега трябва да чакам хубавото, което
предстои, така ли?
— Трябва сам да програмираш мозъка си да мисли, че винаги най-доброто
предстои.
— Много ще ми е трудно. По друг начин съм свикнал да мисля от малък. Как
да променя нещо, което е свикнало да работи по един начин четиридесет години?
Снощи от дълго време насам за първи път се сетих за сестра ми, дъщеря ми и майка
ми. Улисан в собствените си мисли и проблеми не се бях сещал за тях. Липсват ми.
Липсва ми домът, макар че аз нямам свой дом.
— „Твоят дом е там, където твоите мисли са спокойни.“ Това е правило номер
шест.
— Значи аз досега не съм имал истински дом! Никъде не са били спокойни
мислите ми. Първо живеех бедно в дома на родителите си и мислите ми бяха заети
само с това как да стана богат. После направих пари, ожених се и пак не бях
щастлив, постоянно се карахме с жена ми. Разведох се и заживях сам, имах хубав
апартамент и най-красивите жени, но пак не бях спокоен и щастлив. Защо става
така?!
— Това трябва сам да си изясниш.
— Вече наистина почвам да си мисля, че тази криза ми дойде като по поръчка.
Взе ми всичко, защото не бях благодарен и щастлив. Сега, когато нямам нищо,
започнах да оценявам какво съм имал.
— Пак ще имаш.
— Откъде си толкова сигурен? Има дни, в които много се отчайвам, казвам си,
че съм на дъното и няма никога да изплувам нагоре. Та аз нямам дори собствени
дрехи! Ходя с такива, които са непотребни на хората и са ги оставили в манастира!
А преди знаеш ли какви дрехи имах, бях много суетен! Ако ти кажа само на месец
какви пари харчех за маркови дрехи, лошо ще ти стане! А по жени колко съм
изхарчил — купувал съм им всичко, да им се докажа, че мога! А по заведенията
колко пари съм оставил, винаги съм поръчвал най-скъпото!
 Гавраил не каза нищо. Остави думите на Борис да отекнат в тишината и той
сам да се замисли над споделеното. А Борис разбърка бобената чорба, опита я и
изключи котлона.
— Готова е — като на себе си каза той и погледна към монаха, който го
наблюдаваше. После добави: — Май съм станал голям мрънкалник, само се
оплаквам!
— Време е да изметеш двора — усмихна му се благо Гавраил и двамата
излязоха от магерницата.
Докато работеше на двора, Борис имаше много време да размишлява. За първи
път бе останал без телефон, телевизор и интернет. Като нямаше какво друго да
занимава мозъка му, мислеше за живота и постъпките си. Дори започна да се чуди
на себе си как преди е отделял толкова много от времето си, за да чете спортните
сайтове и да води безсмислени разговори по телефона. Сега го отчиташе като
пълна загуба, но тогава не мислеше така. Спомни си например колко пъти бившата
му жена го беше молила да поговорят, да й обърне внимание, а той я отрязваше и й
казваше, че няма време, защото четеше спортни новини. Сякаш това беше особено
важно! Ето, сега виждаше, че чудесно може да се живее без телевизор, без интернет
и без телефон!
22

Първите дни на септември бяха много горещи. Борис и Гавраил продължаваха

традицията си след вечеря да сядат на хладнина на пейката до магерницата и да
разговарят.
И тази вечер двамата си почиваха и слушаха песента на щурците. Борис реши,
че най-после е дошъл моментът да му сподели и тайната на семейството си, от
която се срамуваше. Започна от далеко:
— Знаеш целия ми живот. За това време, което прекарах в манастира, вече си
чул за всичките ми успехи и неуспехи.
— Да. Мисля си, че разговорите ни ти помагат да си изясниш кой си бил и
какъв искаш да станеш — каза монахът и поглади брадата си.
— Така е, много съм ти благодарен.
— Няма за какво.
— Не, има. Ако не беше минал тогава покрай езерото, днес нямаше да съм
жив.
— Такава е била Божията воля.
Борис замълча. Беше му изключително трудно да продължи. Търсеше думите, с
които да започне историята на сестра си.
— Има нещо обаче, което досега не посмях да ти разкажа, защото се срамувам.
— Защо се срамуваш, какво си направил?
— Това е нещо, което не съм направил аз, но остави петно на семейството ни
— Борис говореше бавно и гледаше обувките си.
Гавраил мълчеше, дори щурците не се чуваха в този момент. Беше паднал мрак
и само звездите на небето бяха немият свидетел на вътрешната борба на Борис.
— Как да ти кажа? Случи се това, че сестра ми се самоуби. Знам, че това е
голям грях. Знам, че семейството на самоубиец е заклеймено, и затова не исках да
ти споделям досега. Но ето че реших да ти кажа и последното нещо, което ми
тежеше и ме измъчваше. Чувствам вина…
Монахът продължаваше да мълчи и бавно приглаждаше брадата си. Борис
вдигна поглед към звездите, погледа ги малко, за да събере кураж, и после
развълнувано продължи.
— Аз бях вкъщи. Излязох за няколко часа, за да се видя с приятел, и я оставих
сама. Тогава го е направила. Изпитвам вина, че излязох, че не бях до нея, че не
направих достатъчно, че не положих всички грижи, които бяха нужни. Вината ме
стиска за гърлото и понякога ме задушава. Често си мисля, че ако имах пари, щях да
я излекувам. Мисля си го, макар че лекарят й многократно ми е казвал, че тя никога
няма да стане от инвалидната количка и никога няма да проходи. Знаеш ли,
пребиха я и я изнасилиха. Затова беше парализирана.
Борис най-после беше събрал смелост да разкаже какво се беше случило със
сестра му. След като го направи, изпита облекчение. Сякаш се освободи от
спомена, който го ядеше отвътре. Погледна плахо към монаха и го попита:
— Няма ли да ме упрекнеш? Или пък нея? Знам, че за църквата
самоубийството е грях.
— В нейния случай не е.
— Така ли, защо? — изненада се искрено Борис.
— Защото е била в безнадеждно здравословно състояние и не е искала да ви е в
тежест. Сестра ти е била много силен човек, само силен човек може да сложи сам
край на живота си. Знам, че християнството не тълкува така акта на
самоубийството, но както каза, аз съм странен монах — отговори Гавраил и се
усмихна.
Сълзи се търкулнаха по бузите на Борис. Въздъхна облекчено. Не беше очаквал
тези думи от монаха, но му повярва. От самото начало му имаше доверие. Олекна
му на душата. Беше доволен от решението си да сподели какво е направила
Даниела. После си поплака тихо, а Гавраил седеше до него на пейката. След малко
сложи ръка на рамото му и му каза тихо:
— Време е да лягаме. Утре отново ще ставаме рано.
— Благодаря ти за думите и за разбирането.
— Няма за какво да ми благодариш.
Борис отиде в стаята си и седна на леглото. Вече се беше разкрил напълно
пред Гавраил. Душата му беше спокойна. Винаги щеше да е благодарен на съдбата
или на Господ, или на който и да ги беше срещнал и запознал. Съблече дрехите и
си легна. Заспа веднага. На сутринта се събуди свеж и отпочинал. Стана и се
протегна, вдигна високо двете си ръце нагоре и се изправи на пръстите на краката
си. Облече се, изми си зъбите и излезе на двора. Сутринта беше хладна. Гавраил
точно излизаше от църквата.
— Добро утро!
— Добро утро! Виждам, че днес си в добро настроение!
— Да! Искам да поговорим.
— Ела в магерницата да закусим и ще ми кажеш каквото има — предложи
монахът и тръгна през двора.
Борис го последва. Заедно приготвиха препечените филийки с мед и билковия
чай. Седнаха около масата и Борис започна:
— Готов съм да тръгна на пътуването до чудотворните места.
— Чудесно — отвърна монахът и отпи от чая.
— Само това ли ще кажеш?
— Щом се чувстваш готов, това е най-важното.
— Кога мога да тръгна?
— Днес.
— Още днес ли? — малко разколебано попита Борис. — Ами добре…
— Да не се откажеш сега?
— Хем искам да тръгна, хем неизвестното ме плаши. Не] знам къде отивам и
дали ще се справя.
 — Ако желанието ти е силно, трябва да се справиш.
— Силно е! Искам да си върна предишния живот. Живот, който, докато имах,
не оценявах. Но след като го изгубих, разбрах колко неблагодарен съм бил. Казвал
си ми само, че ще посетя десет чудотворни места в България, на които се сбъдват
желания, но не си ми казал кои са тези места и къде се намират.
— Ще тръгнеш от София и ще завършиш в Русе. По пътя си ще минеш през
Земен, Петрич, Златолист, Мезек и още няколко места. Ще ти напиша на един лист
градовете и селата и какво трябва да търсиш там.
— Благодаря ти.
— Няма за какво. Ще ти дам мои лични средства — двеста лева. Бих ти дал и
повече, но нямам тази възможност. Ще трябва да пътуваш на стоп и да молиш
добри хора за помощ, защото парите няма да ти стигнат.
— Благодаря ти! Когато имам пари, веднага ще ти ги върна.
— Знам. Ще ти дам и една чанта, да си сложиш вътре някои дрехи от тези,
които носиш тук. Пътуването не е кратко и ще трябва да се справяш с всякакви
условия. И накрая да те попитам — искаш ли да звъннеш на някого по телефона,
преди да тръгнеш? Доста време си тук, а не си питал за телефон?
Борис се замисли. Досега не беше изпитвал нужда да говори с никого от
външния свят. Зад манастирските стени се чувстваше защитен и не му беше
необходимо нищо и никой отвън. Стана от стола и започна да събира от масата
приборите от закуската. Изми чашите и чиниите и все още не можеше да реши дали
да се обади на майка си, или пък на бившата си жена, за да чуе дъщеря си…
— Колебаеш се дали да се обадиш ли? — попита го монахът,
— Да, чудя се дали има смисъл да се обадя на майка ми. Никога не е била
близка с мен и със сестра ми. Винаги се е държала студено и дистанцирано.
Понякога съм се чудел защо е такава и не съм намирал оправдание за поведението
й. След като почина баща ни, веднъж сподели, че не е била щастлива с него, пиел и
я биел. Може би си го е изкарвала на нас, не знам…
— Обади й се! Каквато и да е, майка ти е.
— Добре, да вървим тогава.
Двамата излязоха от магерницата, прекосиха двора и се отправиха към
манастирската канцелария. Борис досега не беше влизал тук. Още щом прекрачи
прага, забеляза купищата книги по библиотеките, заели стените. В средата на
стаята имаше бюро, а върху него папки, тефтери и телефон. Гавраил му го посочи и
каза:
— Обади се на когото си решил, а аз през това време ще напиша на един лист
чудотворните места, на които трябва да отидеш.
И после седна на стола до бюрото, откъсна един лист от голямата тетрадка и
се зае старателно да пише. Борис погледа известно време телефона и после набра
номера на майка си. Когато тя отговори на обаждането му, започна спокойно:
— Здравей, майко. Как си?
— На пазара съм, работя.
— Добре ли си?
 — Да, добре съм, имам много работа.
— И аз съм добре, в един манастир съм, тук живях досега.
— Добре, добре. Голям си, знам, че се оправяш.
— Да. Майко, сега ще попътувам, а като се върна в София, ще дойда при теб.
— Добре.
— Чао, майко.
— Айде, чао.
И майка му затвори без повече приказки. Не че беше очаквал по-дълъг
разговор…
— Може ли да проведа още един разговор, искам да се обадя на майката ма
дъщеря ми?
— Разбира се, обади се — отговори му монахът и продължи да пише списъка.
Борис набра номера на Кристин, готов за нападките и за свадливия й тон.
— Ало?
— Кристин, здравей. Борис съм.
— Откъде звъниш, къде изчезна? Никакъв те няма за издръжката, докога ще
чакам парите?! — като картечница изстреля бившата му жена.
— Не съм в София, ще пътувам малко из страната. Не работя, много
съжалявам, но сега нямам пари за издръжката.
— Това дете да не е само мое?! Не съм длъжна само аз да го издържам! Като
си правил дете, да си мислил, трябва да си носиш последиците! Парите ми трябват,
така че преведи издръжката за последните месеци!
— Нямам пари, казах ти. Ще ми дадеш ли да я чуя?
— Не!
— Много те моля!
— Няма я! Не е вкъщи.
— Как така, къде е? — не повярва Борис.
— На уроци! Аз се грижа за нея да е всестранно развита личност. Водя я,
плащам, докато ти си живееш живота…
— Да не почваме пак с обвиненията, когато се върна в София, ще ти се обадя
отново.
— Ааа, не така…
Борис затвори, не му се слушаха обвинения и обиди. Беше чул майка си и
бившата си жена, поне бяха живи и здрави. Нито една от двете не се оплака, че не е
добре. Кристин не сподели за проблеми с детето, така че поне в това отношение
можеше да бъде спокоен.
Седна на другия стол до бюрото и се загледа колко старателно пишеше
Гавраил. Чакаше го да свърши и мислеше върху станалото — и двата разговора не
бяха протекли особено добре. И двете жени не се интересуваха как е, къде е. От
това го заболя. Беше ли допринесъл самият той за безразличието им?! Дали не се
държеше навремето по същия начин с тях. Обеща си, когато се върне от
поклонническото пътуване, да бъде нов човек — по-сърдечен и грижовен към
близките си, без да очаква подобно отношение от тях.
 Когато монахът приключи с писането, стана и подаде листа на Борис.
— Тук съм написал десетте места. Ще ги посетиш и ще се помолиш искрено
чудото да се случи и желанието ти да се изпълни.
— Какво ще стане, ако не успея да посетя и десетте?
— Няма да е проблем, пътуването не е задължително. Ти решаваш колко и кои
места да посетиш. Това е твоята свободна воля. Но и без това няма какво да правиш
по цял ден, не си зает с нищо… Тръгни и Бог да е с теб, да ти стигнат силите, за да
отидеш навсякъде.
— Добре, ще се опитам. В тази последователност ли да пътувам, както е в
списъка?
— Така ще ти е най-лесно, но ако искаш, можеш да си направиш твой маршрут.
Нищо не е задължително, нищо не е по строги правила. Това са чудотворните
местата, които според мен ще ти помогнат да сбъднеш най-съкровените си
желания.
— Добре. Виждам, че в София има само едно място, ще посетя първо него и ще
се опитам да следвам твоя ред.
— Отиди да си приготвиш багажа. Ето ти двеста лева, за да имаш поне за
храна. Подслон ще трябва да си търсиш сам, в някои от манастирите също ще те
пускат да спиш срещу минимално заплащане.
— Благодаря ти. И аз имам малко пари в портмонето. Ще взема дрехи от тези,
които ти ми даде тук. Когато си стъпя на краката, ще ти върна всичко.
— Знам. Не мисли за тези работи сега.
— Не, наистина, това ще е първата ми задача — да ти върна всичко. Толкова
много направи за мен…
— Добре, отивай да се подготвиш в стаята си.
Борис взе парите и сгънатия списък и се качи на втория етаж. Сложи малко
дрехи в пътната чанта, която му беше дал монахът. Погледна към твърдото си легло
за последен път и като на лента през ума му минаха всички мисли и терзания,
които беше изстрадал… Обърна се и излезе на двора, където го чакаше Гавраил.
— Готов ли си?
— Така мисля!
— Добре! Желая ти успешно пътуване и когато се върнеш, ела да се видим, ако
имаш възможност.
— Разбира се! Цял живот ще съм ти благодарен, че ме подслони в манастира,
когато не знаех кой съм и накъде да поема.
— Няма за какво да ми благодариш. И преди да се сбогуваме, искам да ти кажа
и последното правило — номер седем: „Изкушението да се предадеш ще е най-
голямо точно преди победата.“
— Навреме ми го казваш, малко ме е страх къде тръгвам и какво ще се случи.
— Защо?
— Колебая се дали ще се справя. Нямам пари, нито кола, чудя се как ще
пътувам и къде изобщо съм тръгнал. Ще имам ли сили да измина целия този път и
да посрещна всички изненади, които може да ми поднесе той…
 — Тръгваш с добри намерения, Бог ще ти помогне!
— Дано, дано да се справя! Знам, че няма кой да ми помогне, всичко е в моите
ръце! Става ми малко мъчно за мен самия… Толкова е зле положението ми, че
взимам пари от монах, за да тръгна на път.
— Не падай духом! Помни, че дори когато всичко изглежда изгубено, съдбата
ни прави неочаквани подаръци!
— Така ли мислиш?
— Да. На гърба на списъка с чудотворните места съм ти написал молитвата
„Отче наш“, видя ли я?
— Не съм отварял листа, направо го прибрах.
— Извади го, виж дали ми разчиташ и прочети молитвата. Борис бръкна в
джоба си, извади листа, изкашля се и притеснено зачете на глас:
— Отче наш, Който си на небесата!
Да се свети Твоето име,
да дойде Твоето царство,
да бъде Твоята воля,
както на небето, тъй и на земята;
насъщния ни хляб дай ни и днес,
и прости нам дълговете ни,
както ние прощаваме на нашите длъжници,
и не веди нас в изкушение,
но избави ни от лукавия;
защото Твое е царството,
и силата, и славата вовеки.
Амин.
Когато Борис приключи, Гавраил се прекръсти и му каза:
— Чети си я винаги, когато ти е трудно! Ще ти дава сили и спокойствие.
Малко хора знаят тази молитва, а тя е особено важна за всеки един от нас. Най-
добре я научи наизуст…
— Благодаря ти за всичко!
Двамата се прегърнаха приятелски. Отец Атанасий отново го нямаше в
манастира и с него не можеше да се сбогува, затова Борис се обърна, прекоси двора
и премина през манастирската порта със свито сърце. Осъзнаваше, че тръгва на
най-важното пътуване в живота си. Пое с бързи крачки по пътеката към главния
път, откъдето взе автобус номер едно за София.
23

Първото място, от което започваше поклонническото пътуване по десетте

чудотворни места, беше руската църква „Свети Николай Чудотворец“ в столицата.
Борис много добре знаеше къде се намира. В центъра, на жълтите павета, на
кръстовището на Военния клуб и градинката на „Кристал“. Беше я виждал от
колата, когато минаваше почти всеки ден оттам, но не беше влизал. По указанията
на монаха сега трябваше да влезе не в самата църква, а да намери криптата на
храма, в който беше гробът на архиепископ Серафим, смятан за чудотворец.
Постоя малко пред красивата църква, изградена в руски стил, и огледа хората с
угрижени лица, които минаваха покрай него на излизане. Направи му впечатление,
че всички слизат по едни стълбички под земята. Натам тръгна и той. Слезе по
стълбите и видя вляво малко църковно магазинче, а по-навътре маси, на които
седяха хора и пишеха нещо. Попита възрастната жена от църковното магазинче
какво се прави тук и тя се зае тихо да му обяснява.
— Трябва да напишеш на един от празните листове, оставени на масите,
своето желание и после да го сложиш на гроба на Серафим.
— Защо да го пиша? — изненада се Борис.
— Това е било желанието на дядо владика. Тук всички го наричат дядо. Той
така е обещал приживе — че ще откликне на всяка молба, за която хората идват
тук, но само ако е написана — обясни му търпеливо жената.
— И какво точно да правя сега?
— Първо пишеш молитвено писмо. За това са белите листове и моливите на
масите. Сядаш спокойно на един стол и без да бързаш, си изливаш душата.
Споделяш всичко, което искаш да ти се случи, и след това влизаш най-навътре в
криптата, където е гробът. Там ще видиш кутия с отвор отгоре и ще пъхнеш
писмото. Разбра ли?
— Да. Дали ще помогне и на мен? — попита с надежда Борис.
— Господ Исус Христос казва: „Искайте и ще ви се даде.“ В църквата всяка
молба се чува според вярата на молещия се. За чудесата на владика Серафим има
много доказателства. Аз работя тук от години, всеки ден виждам тежко болни,
останали без работа, или такива, които търсят другар в живота, или искат да имат
дете… Идват тук да се помолят и след време идват да благодарят, че чудото се е
случило.
— Значи има доказателства, за чудесата на този Серафим, така ли?
— Да, има, много. Можеш да поговориш, ако искаш, с хората, които излизат от
църквата. Повечето не са тук за първи път.
— Не, няма да притеснявам никого. Достатъчно ми е това, което вие ми
разказахте.
Борис благодари на жената и седна на един освободил се стол. Взе си лист и
молив от оставените на масата и започна да обмисля какво точно да напише. Но
нищо не се получаваше! Не беше подготвен да пише. Монахът не го беше
предупредил, че трябва да пише! Знаеше си, че тръгва неподготвен! Ядоса се на
себе си. Беше потеглил много набързо. Нямаше време да изговорят всичко с
Гавраил. Трябваше да обсъдят и най-малките подробности. А той какво направи —
реши, че е готов, взе списъка от монаха и тръгна.
Но като поразмисли малко, се успокои и реши, че така е по-добре. Когато
измислеше веднъж как да формулира молбата си за чудото, което искаше да му се
случи, щеше да му е по-лесно на оставащите девет чудотворни места, които щеше
да посети. Огледа се и се успокои — никой не го наблюдаваше. Всеки пишеше
загрижено желанията си, после ставаше, покланяше се пред саркофага и пъхаше
писмото си в кутията до него. Затова започна да размишлява на спокойствие.
След няколко минути написа:
„Благодаря ти Господи, че имам работа и пари.“
Погледа написаното и му се стори много кратко. Но това искаше. А от Гавраил
знаеше, че не се иска, а се благодари. Прочете пак написаното и допълни:
„… и че съм жив и здрав.“
Да, това му беше най-важно — работа, пари и здраве! Значи беше готов с
писмото?! Повъртя се още малко неспокойно на стола си, докато обмисляше какво
още иска от живота. Дали да не спомене и хубаво семейство?! За какво му бяха
пари, ако няма с кого да ги сподели? Беше решил да приключи с предишния си
начин на живот. Не му трябваха манекенки и секс срещу пари. Беше взел решение
да стане нов Борис. Отговорен, отдаден на работата и семейството си. Семейство?!
Да не би да искаше да се събере с бившата си жена и да заживеят тримата с дъщеря
им?! Можеше ли да се случи такова чудо?! Кристин, с която бяха като куче и
котка?! С която постоянно се караха и си правеха напук. Можеха ли да се променят
и да се съберат отново някой ден?! Струваше му се невъзможно. Дори той да се
промени, тя едва ли беше способна на това. Спомни си последния им разговор и
предположи, че мисията е невъзможна.
Затова реши да спомене в писмото и за семейство, без да уточнява с коя жена.
Нали Господ си знаел работата, нека той да му изпрати най-подходящата за него
жена. Точно така!
Когато го дописа, сгъна листа и отиде до саркофага. Повъртя го малко между
пръстите си и го пусна в кутията за писма отдясно на саркофага. После се
прекръсти и излезе. Пожела си дядо владика да му помогне.
На улицата извади сгънатия на четири лист с изписаните от монаха
чудотворни места. Под номер две беше записан
Земенският манастир. Беше обяснено, че се намира на 70 км югозападно от
София.
Борис реши, че е най-добре да отиде на Околовръстното шосе, където да се
пробва да хване кола на стоп. Тръгна по улица „Раковска“ по посока на НДК, а
после мислеше да поеме нагоре по булевард „Черни връх“. Щеше да пробва дали ще
му стигнат силите да стигне пеша до Околовръстното. От доста време не беше
ходил на фитнес и не беше спортувал и мускулите му не бяха тренирани, така че му
беше интересно докъде ще успее да стигне, преди да хване мускулната треска.
Докато мислеше за това, мина покрай един от най-известните ресторанти в
центъра на София и видя отпред да спира познат джип „Порше Кайен“. От него
слязоха Вовата и една известна манекенка. Двамата ухилени и доволни тръгнаха
към входа на ресторанта. Борис се зарадва на това съвпадение, на тази неочаквана
среща, но Вовата само плъзна погледа си през него и го подмина. Защо по дяволите
го подмина така, изненада се Борис?! Стана му адски неприятно. С какво беше
заслужил подобно пренебрежение, чудеше се той?!
Стоеше вече няколко минути като закован с пирони на тротоара. Не можеше са
проумее какво се беше случило току-що. Погледна към прозорците на ресторанта,
за да види отново Вовата, но видя отражението си. Изплаши се! Самият той не се
позна! Брадата му беше пораснала много, не се сещаше откога не се беше бръснал.
Косата му също беше станала дълга, не се беше и подстригвал. Имаше черни
кръгове под очите и бузите му бяха хлътнали. Беше отслабнал много в манастира.
Не беше чудно, че Вовата не го беше познал. Искаше му се да вярва, че не го беше
познал, а не че го е подминал, защото вече не беше предишният човек с парите.
Зачуди се дали да не влезе в ресторанта и да поговори с приятеля си, но бързо
осъзна, че в този окаян вид никой нямаше да го пусне вътре. Освен това, ако Вовата
искаше да говори с него, имаше възможност да го направи веднага, след като се
беше прибрал от Москва. Затова с наведена глава продължи пътя си.
Стигна пеша до Околовръстното и започна да маха на преминаващите коли.
Спряха няколко, но нито една не отиваше в неговата посока. Когато взе да се
отчайва, че късметът днес не е на негова страна, спря едно ауди и мъжът му каза, че
пътува за Радомир. Можел да слезе там и оттам щяло да му е по-лесно да хване
друга кола за Земен. Качи се при него и обсъдиха времето и спорта. На Борис му
беше приятно да чуе футболни новини, защото последните месеци не знаеше какво
се случва. Освен това темите за „Левски“ и ЦСКА винаги бяха актуални.
Малко преди Радомир Борис слезе от колата в много добро настроение и
благодари на шофьора. Веднага вдигна палец на пътя, с надеждата някой да е в
посока Земен, един от най-малките градове в България, както беше разбрал. Скоро
късметът му проработи и младо семейство го качи в стария си фиат. По пътя се
разговориха и той им каза, че отива в манастира. Те му отговориха, че знаят къде се
намира и ще го оставят точно там.
Борис нямаше представа какво ще завари и къде ще пренощува.
В четири следобед семейство го остави пред портите на манастира. Борис
прекрачи плахо и влезе в малко спретнато дворче, потънало в цветя.
— Добре сте дошъл, аз съм Ваня — посрещна го приветлива жена на средна
възраст.
— Добре заварил.
— Да разгледате манастира ли сте дошъл?
— Да.
— Аз съм екскурзоводката тук. Да ви предупредя още в началото, че
манастирът не е действащ, превърнат е в музей.
 — Чудесно, ще разгледам всичко. Ще ме разведете ли? — Но Борис си
мислеше единствено за олтара в църквата, защото беше прочел в указанията на
монаха, че трябва да постави лявата си ръка върху него, защото той сбъдвал
желанията.
— Да, елате. Църквата ни е обявена за паметник на българската архитектура и
живопис, а Земенският манастир — за национален музей, който е филиал на
Националния исторически музей — обясни гордо жената и го поведе през двора.
— А монаси живеят ли тук?
— В момента не живеят, защо?
— Аз живях до днес при един монах в Кокалянския манастир.
— О, и вие ли сте монах?
— Не. Но монахът, при когото живях, ми помагаше, научи ме на много неща.
Днес сутринта напуснах манастира и тръгнах да обиколя някои чудотворни места
из България.
— Това е много интересно. Поклонническо пътуване ли правите? За първи път
чувам някой да пътува по чудотворните места. Аз дори не ги знам и кои са… —
усмихна се чистосърдечно жената.
— Мога да ви ги кажа.
— Чудесно. После ще си ги запиша. А вие откъде сте?
— От София, защо?
— С кола ли сте, не виждам паркирана кола отпред на паркинга? Как ще
пътувате? Имате ли къде да спите довечера?
— Нямам кола, пътувам на стоп. Не знам и къде ще спя, но не посмях да
попитам дали тук може да се пренощува.
— Имаме стаи в двете пристройки. Можете да пренощувате.
— Колко ще струва?
— Нищо.
— Мога да свърша някаква работа в градината или в кухнята — предложи
веднага Борис.
— Ще видим. Спокойно. Влезте сега да разгледате църквата — каза му жената
и го остави сам.
Борис влезе в църквата и веднага видя под купола каменния олтар, който
търсеше. Бързо отиде до него и постави лявата си ръка отгоре. Затвори очите си и
каза наум желанието си. Точно отдръпна ръката и отвори очите си и жената влезе в
църквата.
— Разгледахте ли църквата?
— Да, много ми хареса — излъга Борис, не беше имал време да види нищо
друго освен олтара.
— Църквата ни „Свети Йоан Богослов“ е символ на монументалната живопис
от Българското средновековие и е единствената у нас с кубична форма. Голям
интерес сред посетителите предизвиква куполът, който е вписан в квадрат. Някои
изследователи определят това като знак за уникалната архитектурна форма на
църквата. Една от теориите е, че богомилите почитали това място и пазели в него
знака на българина — единствения символ, който може да обедини религиите по
света.
— Не бях чувал за това.
— Според друга древна легенда през Земен са минали и кръстоносците, които
търсели храма на Соломон по писмени знаци от стенописите. Кардинал от
Ватикана дори предрекъл, че Земен ще спаси земята.
— Много интересно!
— Аз лично не вярвам в това, но така говорят… — разсмя се силно жената.
— Много хубава църква — промълви Борис, защото не знаеше какво друго да
каже.
— Най-старият стенопис е от единайсети век, когато е била построена
църквата, и изобразява света Ана. А сега забележете пода — и екскурзоводката
посочи към краката им. — Автентичен е! Както виждате, направен е от
разноцветни каменни плочи.
— Много е красиво!
— Емблематична за земенската църква е сцената с изковаването на гвоздеите,
с които Христос е прикован към кръста — тук жената сниши гласа си. — Тя е
предмет на специално внимание и от страна на масоните.
— Наистина ли? И масони ли идват тук? — изненада се Борис.
— Много хора идват тук! Особено последните години! — Жената го погледна
изпитателно в очите и продължи: — В началото и вас ви помислих за такъв.
— Какъв?!
— Ами от тези, дето идват да търсят тайни знаци в манастира.
— Не знам за никакви тайни знаци.
— Много българи и чужденци са заинтригувани от предположенията, че
малката ни църквичка пази хилядолетна загадка и идват тук с надеждата да я
открият.
— Аз не съм от тях.
— Да, разбрах. Може да излезем от църквата, ако сте я разгледали.
— Да, готов съм. Благодаря ви, че ми разказахте историята на манастира. Аз
исках да видя най-вече олтара. Той е едно от чудотворните места в България, на
които, ако се помолиш с вяра, ще ти се сбъдне желанието.
— Чувала съм и аз за това. Тук идват много хора с проблеми. То кой няма
проблеми на днешно време…
Двамата излязоха в дворчето на манастира и тръгнаха по пътеката сред
нацъфтелите цветя.
— Имаме малко ресторантче. Нека да ви поканя да хапнете там от нашата
манастирска храна. Всичко си отглеждаме тук, екологично чисто.
— Няма нужда.
— Не, настоявам. Ще ви правя компания. Вие сте наш гост, на манастира.
— Ами добре, благодаря ви за гостоприемството. Аз се казвам Борис. А да ви
се намира ножица?
— Ще потърся. Защо ви е?
 — Ами искам да се подстрижа и избръсна, ако може.
— Ще видя дали ще намеря, ще попитам и готвача ни. А вие сядайте на която
маса ви хареса.
Времето беше хубаво и Борис седна на една от масите пред ресторантчето. В
двора всичко беше чисто и добре поддържано. Удоволствие беше да наблюдаваш
красивите цветя и дърветата. След малко Ваня доведе при него един едър мъж с
бяла престилка.
— Това е нашият готвач Боян.
Борис се изправи и двамата се ръкуваха.
— Аз съм Борис. Приятно ми е.
— Разбрах, че искаш да се подстрижеш и избръснеш, ако ми се довериш, ще ти
помогна. В провинцията имаме по няколко професии, вършим много неща, така че
имам опит.
— Да не те бавя нещо, ако имаш друга работа…
— Няма никого освен теб в манастира. По обед има много туристи, сега е
спокойно.
— Ами добре тогава.
И Борис се остави в ръцете му. Влязоха в малка стая в едната сграда, където
по-късно щеше да преспи той, и Боян го подстрига и избръсна за половин час.
Когато се погледна в огледалото, беше различен човек.
— Много ти благодаря.
— Добре ли се справих?
— Идеално! Колко ти дължа?
— Нищо.
— Ама как така?
— Айде, идвай да вечеряме.
Двамата излязоха на двора. На едната маса бяха наредени три чинии със салата
от краставици и домати.
— От манастирската градина са — провикна се от ресторантчето Ваня. —
Сядайте, сега идвам.
Мъжете се настаниха около масата, а екскурзоводката дойде с три малки
чашки и бутилка с алкохол.
— Манастирска ракия! С билки! — и показа поставените в шишето треви.
— О, аз не искам. Не съм пил отдавна и не искам! — запротестира Борис.
— По една малка ще сипя, спокойно! За здраве! Полезно е, за добро
храносмилане и за сърцето! — смигна му Ваня и наля от жълтата течност в трите
чашки.
— Добре тогава! Наздраве! — каза Борис и отпи.
— Ние сме я правили, ще ви хареса! Наздраве! — отвърна му Ваня.
— Наздраве и от мен! Опитайте сега от салатата! Такива домати не сте яли
никъде! — каза Боян.
— Много сте гостоприемни! От сърце ви благодаря!
— Няма за какво!
 — Доматите са много вкусни! Наистина!
— Хапвай, хапвай. След малко ще донеса и яхнията, ще си оближеш пръстите,
сигурен съм — засмя се готвачът.
— Едно време и аз имах ресторант. Даже не един. Беше ми най-приятно
клиентите да са доволни.
— Какво стана, защо казваш едно време? — попита го Боян.
— Това е бодната ми тема, ще трябва да изпия още една ракия. Останах без
нищо. Нямам пукната стотинка. Като последна надежда предприех това пътуване.
Може да ме вземете за луд, но обикалям по десетте чудотворни места на България,
за да измоля Бог да направи някакво чудо за мен.
— Не се притеснявай, няма да те вземем за луд. Тук сме се нагледали на
всякакви хора — разсмя се Ваня.
После си казаха отново наздраве и вечерята продължи. Следващите няколко
часа Борис отпусна душата си за първи път, откакто беше загубил всичко. Яде и пи
с Боян и Ваня и им разказа живота си. Как беше паднал от върха и как търсеше
сили да продължи. Те го окуражиха, че Господ ще му помогне.
Малко след полунощ Борис си легна изморен, но доволен от приятния разговор
с двамата си нови познати.
Поклонническото пътуване по чудотворните места беше тръгнало много добре
и заспа спокоен.
24

На другата сутрин стана, сбогува се с любезните си домакини и тръгна по

шосето с надеждата скоро да мине някоя кола, която да го откара възможно най-
близо до Петрич. В Петрич, в къщата на Ванга, трябваше да намери иконата на
Света Богородица, която била чудотворна според списъка на Гавраил. Беше му
обяснил, че сега къщата на Ванга е превърната в музей и всеки, който иска, можеше
да влезе и да се помоли пред тази специална икона, която сбъдва най-съкровените
желания.
Но днес късметът бягаше от Борис и няколко часа не успя да помръдне от
мястото, на което се опитваше да спре на стоп кола в посока Петрич.
Стоеше на пътя и мислеше за живота си. Къде беше сгрешил? Можеше ли
фалитът и кризата в семейството му да бъдат избегнати? Чудеше се например дали
ако Ванга беше жива, би отишъл при нея, за да му гледа и да го предупреди какво
ще му се случи. Нали казваха, че е феномен, че познавала бъдещето и проблемите
на всички хора и ги съветвала… И тогава се сети, че една година преди неволите да
го връхлетят, гледачката на Жоро, леля Ваня, го беше предупредила, че ще загуби
всичко и че му предстои голямо изпитание. Само че тогава той не й повярва. Прие
всичко на шега. Защото се смяташе за недосегаем. Егото му беше толкова голямо,
че не допускаше провал и криза. Значи беше получил предупреждение, на което
обаче не беше обърнал внимание. Типично за него. Чудесно си спомняше вечерта,
когато Жоро го извика в къщата си. Тогава Борис видя колко силно притеснен беше
от думите на гледачката и как под въздействието на казаното постепенно беше
продал бизнеса си в България и се беше ориентирал към чужбина, за да се спаси. И
пак се замисли за себе си и за това каква грешка беше направил, че не пестеше, не
мислеше за бъдещето и за утрешния ден. Той беше момче, израснало в бедно
семейство, неподготвено и неуко и срещата с големите пари не завърши в негова
полза. „Някой трябваше да прати на курс всички момчета като мен, които изведнъж
се оказахме с много пари, за да ни научат как да ги харчим разумно“, разсмя се на
последната си мисъл Борис. Идеята не беше лоша.
Най-накрая спря раздрънкан опел, който го закара до средата на пътя му.
После се наложи да смени още три коли и стигна в града чак по тъмно.
Разходи се по централната улица и докато се чудеше къде да пренощува, видя
надпис на една къща: „Даваме стаи по наем“. Зачуди се колко ли щеше да му струва
това и позвъни на звънеца. Разнесе се кучешки лай, пердето на един от прозорците
на първия етаж се размърда. След минута от къщата излезе възрастен мъж, прекоси
двора и отвори вратата.
— Кого търсите?
— Аз за стаите да попитам, има ли свободни? Трябва ми само една, за една
нощ… — колебливо започна Борис.
— Сам ли си?
 — Да.
— Да не си с някоя жена? Да не ви трябва стаята за един час? Такива работи в
къщата си не искам.
— Не, сам съм, по работа съм в града, само ще преспя и утре рано ще тръгвам.
— Двайсет лева.
— Добре — Борис прецени, че може да си го позволи, отброи парите и ги
подаде на човека. — Откъде мога да си взема един сандвич?
— Малко по-надолу по улицата.
— Добре, ще отида да хапна и ще се върна след малко.
— Не закъснявайте, лягаме си рано.
— Добре, няма.
Борис бързо тръгна надолу по улицата. След стотина метра видя фургонче за
сандвичи. Взе си два, не беше ял нищо цял ден. Изяде ги бързо и лакомо. Купи и
голяма бутилка с минерална вода и тръгна обратно към къщата.
Позвъни пак. Мъжът му отвори и го въведе в къщата. Показа му стаята, към нея
имаше и баня. Пожела му лека нощ и излезе. Борис първо съблече дрехите си и се
изкъпа. После си легна и включи телевизора. Попадна на старта на новия сезон на
„ВИП брадър“. Спомни си веднага за сестра си и как преди години и тя участваше в
шоуто. Стана му тъжно, че нея вече я няма. Даниела изглеждаше невероятно на
екрана! И в живота също. Голяма красавица! Спомни си усмивката й, косата й и
грациозната й походка. Сети се как майка му навремето искаше да я изкарва от
Къщата, за да не излага семейството. Кое семейство? Те никога не са били
истинско семейство. Баща, който пиеше и биеше, и студена и безразлична майка.
Родители, които никога не подкрепяха децата си. Сега, когато имаше време да
анализира миналото, си даде сметка, че за всичките години Нуша беше проявила
някакво отношение на загриженост към сестра му един-единствен път. И то беше
да излезе по-бързо от къщата на „ВИП брадър“. Но не заради това как се чувстваше
тя вътре, а какво ще кажат комшиите за поведението й там. Колко тъжно детство
бяха имали двамата със сестра му и как по-късно това се отрази на целия им живот.
И в този момент му се прииска да има свое семейство. Истинско! Да почувства
топлина и семеен уют. Осъзна колко много му беше липсвало през целия му живот.
За пореден път съжали, че докато имаше пари, не направи нищо, за да го има
такова семейство, за което сега толкова мечтаеше. Но после се сети за думите на
монаха, че не всичко е пари. И че за да го има семейството, е трябвало да дава
топлина и уважение на жената до себе си. А той си мислеше, че като й купува
всичко, Кристин ще е доволна и благодарна. А тя не само че не му беше благодарна,
не само че постоянно му натякваше, че е нещастна, ами и му изневери. Тогава не
разбираше Кристин, но след разговорите с монаха беше започнал да осъзнава
грешките си…
Докато лежеше в леглото и гледаше старта на „ВИП брадър“, видя, че в Къщата
влиза една телевизионна водеща, с която навремето имаше кратка връзка. Кратка,
защото тя беше голямо дърво в леглото. Лежеше и чакаше той да свърши цялата
работа. Не ги обичаше такива! Обичаше жени, които се раздават. При големия
избор на дами, който имаше, беше истинска загуба на време да чука
телевизионната водеща, която не беше и от най-известните. Защото ако е много
известна и е дърво в леглото, можеше и да направи компромис в името на това
всички да му завиждат, че е с нея. Спомни си за една от трите най-известни водещи
от най-гледаната телевизия, с която беше излизал няколко месеца. Колко пари само
беше потрошил, за да я впечатли! А тя се оказа най-студената и фригидна кучка,
която беше чукал някога. Но не съжаляваше за времето, прекарано с нея, всичките
приятели му завиждаха и го питаха как се е уредил с нея. Не беше трудно —
портфейлът му отвори пътя между краката й.
Борис се усмихна на тези спомени. Беше живял бурно и богато. Беше
задоволявал всичките си капризи и по отношение на жените, и по отношение на
бита. Само че още не разбираше как изведнъж се бе сгромолясал от върха. Може би
чиста случайност, или лоша подредба на планетите в хороскопа му. Не че вярваше в
хороскопи и врачки. И отново се сети за гледачката на Жоро, която го беше
предупредила, че го чака голямо изпитание. Тогава не и повярва…
Утре щеше да посети къщата на Ванга. Беше чувал хората да разказват, че била
феномен, познавала и миналото, и бъдещето. Помогнала на мнозина да се справят с
болести и всякакви проблеми. Но беше скептичен. Щеше да намери къщата й, да
застане пред чудотворната икона, да се помоли искрено да му се случи чудо и пак
да има работа и пари, и щеше да си тръгне. Имаше да посещава още седем
чудотворни места в България и нямаше търпение да продължи пътуването си. Днес
беше загубил цял ден в чакане на коли, защото не му се даваха пари за автобус.
Беше се научил да пести и да брои средствата си.
Изгаси телевизора. Искаше да се наспи. Не го вълнуваше кой още ще влезе в
къщата на „ВИП брадър“. Беше му ясно, че ще са хора, изпаднали в неговото
положение и останали без пари. В днешно време много звезди закрепяха изтънелия
си бюджет благодарение на риалити предаванията, в които се съгласяваха да
участват срещу големи хонорари — от порядъка на петдесет до сто и петдесет
хиляди лева за от един-два месеца. И бяха благодарни за тези хонорари.
Продуцентите пък бяха доволни, че реализираха предаванията си на техен гръб и
редовно ги правеха на маймуни. Зрителите също бяха доволни, защото гледаха
всяка вечер сеир по телевизията с истински звезди. Така де, както се казва, като
няма хляб, нека да има зрелища! На Борис не му пукаше, не беше гледал телевизия
дълго време и от това, което видя тази вечер, разбра, че нищо не беше загубил.
На другата сутрин се събуди късно. Стана, взе си душ и се облече. Сбогува се
без много приказки с мъжа, на когото беше платил за стаята, и излезе на улицата.
Отиде първо до фургончето за сандвичи. Хапна и попита къде е къщата на Ванга.
Обясниха му, че се намира на улица „Ванга“ номер десет, до пазара, и той се
отправи натам. Намери я лесно. Видя двуетажната сива къща отдалеко. Влезе в
двора, който беше засаден с много цветя. На пейката под лозата седеше жена.
Представи му се като уредничката на къщата-музей на Ванга и му каза, че входната
такса за посетители е два лева. Той плати и влязоха вътре.
Жената му разказа, че всичко е запазено в оригиналния си вид, нищо не било
променяно, нито размествано. Каза още, че Ванга е живяла в къщата в Петрич от
1947 година до смъртта си. Като последните петнайсет години от живота си
прекарвала дните си на Рупите, откъдето черпела енергия. Но всяка вечер се
прибирала да спи тук.
В коридора жената добави:
— Нека да ви разкажа с няколко думи за живота на Ванга. Родена е на трийсет
и първи януари хиляда деветстотин и единайсета година в Струмица. Майка й
умряла, докато тя била дете. Баща й се оженил повторно и през хиляда деветстотин
двайсет и трета година се преместили да живеят в неговото родно Ново село. Там
Ванга загубила зрението си на дванайсетгодишна възраст, след като по време на
буря била грабната от силен вятър и захвърлена на земята. Намерили я затисната от
камъни и пръст в една нива. Постепенно започнали да й приписват пророчески
способности. Станала известна по време на Втората световна война, когато хора,
изгубили близките си, ходели при нея да разберат къде са изчезналите. Ванга умря
на единайсети август хиляда деветстотин деветдесет и шеста година — така че тази
година отбелязваме двайсет години от смъртта й.
На първия етаж на къщата уредничката на музея показа на Борис кухнята, в
която Ванга е приемала хората. А после го заведе и пред стаята за молитви,
превърната в личен параклис на Ванга. Борис влезе плахо и видя много икони и
гоблени навсякъде по стените. Зачуди се как да разбере коя е чудотворната?! Реши
да попита направо:
— Чувал съм, че в къщата има чудотворна икона, вярно ли е това?
— Така казват хората, аз не мога да го потвърдя със сигурност. Но виждам, че
се молят пред тази икона и после идват да благодарят, че са се сбъднали желанията
им — и жената му показа икона на Света Богородица.
— Мога ли да остана за минутка сам, за да се помоля и аз?
— Да, разбира се, ще ви чакам в коридора — каза жената и излезе.
Борис постави ръката си върху иконата и мислено започна да изрежда
чудесата, които искаше да му се случат — да започне работа в ресторант, или дори
ресторантът да е негов, но се сети, че няма как да е негов, защото няма пари. Тогава
си спомни, че не трябва да мисли негативно и си пожела Бог да подреди по най-
добрия начин нещата за него, така че да има работа и пари. И да е здрав! И да не
забрави да измоли от Бог да му помогне да има щастливо семейство!
Жената се изкашля в коридора и Борис разбра, че е време да излиза от личния
параклис на Ванга. Прекръсти се, благодари мислено на Бог, че ще му помогне, и
отиде при уредничката на музея. Двамата се качиха на втория етаж, където тя му
показа Белия салон, в който Ванга приемала ВИП посетители, а после и спалнята й.
Навсякъде бяха изложени много лични вещи, подаръци и снимки.
После слязоха по стълбите, излязоха в двора и Борис се сбогува.
Отправи се с бързи стъпки към края на града, за да чака някоя кола да го
откара до село Златолист. Застана точно до табелата, която указваше края на град
Петрич, метна чантата си в тревата и зачака.
След малко мина една кола, но не спря на вдигнатия му палец. После мина
още една и още една, но никой не спираше.
Чак следобед спря стара мазда, която беше в неговата посока. Мъжът, който го
качи, му каза, че имал голям късмет. Минавал от тук, защото е от Златолист, а в
селото в момента живеят само седем-осем души. Докато пътуваха по стария път,
осеян с прилично количество дупки — на места асфалтът съвсем липсваше, —
мъжът му разказа, че Преподобна Стойна имала лечителски и ясновидски
способности, придобити след като на седемгодишна възраст боледувала от едра
шарка и ослепяла.
— Значи и тя била сляпа като Ванга? Дали е случайно това?
— Не знам, но самата Ванга е казвала, че Преподобна Стойна е три пъти по-
силна от нея и пращала хора на гроба й заради силната енергия — каза му с гордост
в гласа мъжът.
— Наистина ли?
— Да, Ванга пращала в Златолист хора! Ще се впечатлите и от иконите в
нашата църква — на една от тях е изобразен дявол, впрегнал човек в каруца, на
друга — гола до кръста жена, а на трета — светец с глава на кон.
Като чу това, Борис се зачуди дали не е объркал църквата. Не беше чувал
изобщо някъде да има такива икони и това го смути.
— Как така светец с глава на кон?
— Сестрата на светеца се влюбила в него и той, за да я отблъсне, помолил да
бъде обезобразен.
— Странна работа…
— Най-голямата ни гордост е иконата на Исус Христос, която е сложена точно
над олтара. Ако я гледате по-продължително, ще забележите как примигва с
клепачи.
— Добре, задължително ще го направя. А има ли в църквата плоча с орел? —
реши да попита Борис.
— Да, намира се точно под купола тази плоча с двуглавия орел! Тя е много
специална — вярват, че ако човек застане върху нея, ще се излекува и ще се сбъднат
всичките му желания! — каза уверено мъжът.
— Дали е истина?
— Да! Абсолютно. На тази плоча е заставала и самата Преподобна Стойна,
когато се молила в църквата. Преданията разказват, че докато се молила, тя не се
допирала до земята, а се носила поне метър над плочата. Един мъж станал свидетел
на това, но тя го помолила до смъртта й да не разказва на никого какво е видял.
— Затова ли плочата се смята за чудотворна?
— Сигурно, аз не ги разбирам много тези работи с чудесата. Знам, че идват
хора специално да се помолят, но всеки бърза, зает с грижите си. Не съм имал
време да говоря с някого дали е видял помощ.
— А какво символизира двуглавият орел?
— Това е гербът на Цариградската патриаршия.
— Значи плочата все пак е специална?
— Цялото място е специално. Преподобна Стойна е живяла на втория етаж на
църквата, в малка стаичка. Възрастните хора в селото разказват, че тя многократно
напускала тялото си и била мъртва в продължение на дни, а после изведнъж
ставала и започвала да разказва чудати истории. Сега всеки може да влезе в стаята,
където е живяла. Там има специална тетрадка, където можеш да запишеш
желанието си.
— Значи в църквата наистина се сбъдват желания?
— Така казват. Аз не смея да си призная, но също понякога влизам вътре и
стъпвам на плочата. Моля се за здраве и за добра реколта. Засега не мога да се
оплача и от двете. Ето, пристигнахме.
— Много ви благодаря, че ме докарахте.
— Няма за какво! Дано да се сбъднат желанията ви.
— Дано — каза Борис и слезе от колата.
Влезе в двора на църквата „Свети Георги“ и първото нещо, което видя, беше
голямо вековно дърво. Явор. Близо до него забеляза и гроба на Преподобна Стойна.
Постоя малко пред мраморната плоча, прекръсти се и влезе в църквата. Разгледа
иконите, за които му беше разказал мъжът, а после видя плочата на пода, точно под
купола, и стъпи върху нея. Каза с надежда наум желанието си, прекръсти се и
излезе от църквата.
Смрачаваше се, когато излезе от селото и тръгна пеша към главния път.
Надяваше се там да спре кола, която да го закара до Рилския манастир. Вървя
няколко часа в тъмното, докато излезе на пътя. Ням свидетел на скитането му бяха
звездите и бездомните псета, заспали по синорите. Мрачната обстановка и мислите
в главата накараха Борис да се почувства сам като куче тази нощ. Нямаше си никого
на този свят, някого, на когото да му пука за него. Искаше му се да има с кого да
споделя преживяванията от пътуването. Да има на кого да се обади и да каже
откъде минава и какво вижда, за какво мисли и какво чувства. След всички години
на бурни страсти, приятели, жени, пари накрая се озова сам по средата на нищото!
С чужди дрехи на гърба си и шепа пари назаем в джоба си. Разплака се от мъка.
Позволи си да плаче на глас както никога досега. Докъде се беше докарал сам?!
Докъде стигна — да обикаля пеша по непознати за него кътчета на България и да
търси чудотворни места, за да измоли Бог да го отърве от проблемите! Седна на
чантата си и даде воля на мъката си — крещя и проклина живота си. Знаеше, че
освен кучетата няма кой друг да го чуе по това време и в тая тъмница. Идея нямаше,
че е толкова чувствителен и емоционален. Кризата, която изживяваше последните
месеци, извади наяве нови черти на характера му. И същевременно стана причина
да познае най-тягостната самота и празнота.
Борис видя някакъв камък до краката си, взе го, изправи се и с все сила го
запрати надалеко, все едно щеше да прогони с него лошия си късмет. Сякаш искаше
да уцели своята мъка и да я разбие на хиляди парчета, за да изчезне веднъж
завинаги. Но мъката се беше загнездила в сърцето му, не искаше да си тръгва…
Колкото и да се опитваше да си втълпява, че всичко ще се подреди, че съветите на
монаха ще му помогнат, че чудотворните места наистина съществуват, черните
мисли също като нощта го притискаха отвсякъде.
 Защо нямаше близки хора до себе си? С пари не успя да си купи любов и
приятелство, получи само техни временни заместители. Обеща си, че един път да
успее да си стъпи на краката и да преодолее тази криза, ще се държи по друг начин
с хората. Щом искаше загрижени хора край себе си, хора, на които да бъде скъп,
трябваше и той да се интересува от тях и от техните потребности.
Късно през нощта шофьор на камион спря на отбивката, на която беше излязъл
да чака Борис, и го откара до Кочериново. Обясни му, че оттам лесно щял да
намери транспорт до манастира. Мъжът не беше от приказливите, докато пътуваха,
беше пуснал силно диска на една от новите звезди на фолка и си припяваше. Борис
си спомни, че и тази певица беше чукал. Брутално. Бяха се надрусали една вечер в
хотелска стая след нейно участие и се бяха размазали. Така се запознаха. Той беше
впечатлен. Момичето беше готово на всичко, за да му се хареса. Тялото й беше
стегнато, а секспозите, които умееше, явно бяха тренирани многократно. Задоволи
го перфектно, а той спонсорира следващия й клип. Виждаха се около месец, после
тя си хвана сериозно гадже. Така поне му обясни, когато го отряза. Защото
сериозното гадже й подарило джип и й осигурило охрана. Не за да я пази от
феновете, а за да му докладва къде ходи. Опитът му показваше, че връзка с
фолкпевица беше трудно да се поддържа — тези момичета искаха много пари, бяха
желани от много мъже и самочувствието им скачаше до небето. Затова рядко си
позволяваше да се забърква с такива. А и като ги видеше без грим, често му се
случваше да не ги познае…
Докато се друсаше в каросерията на камиона по разбитите пътища и слушаше
песните на бивша любовница, Борис за първи път се сети, че отдавна не беше
изпитвал желание за секс. Много отдавна. Откакто бяха започнали проблемите му.
И откакто беше минал на антидепресанти. Дали хапчета бяха причината? Беше
много потентен мъж и в най-добрите му години не минаваше и ден, без да чука.
Такова дълго отсъствие на секс не му се беше случвало никога досега! Обичаше
секса и жените и липсата им през последните месеци от живота му беше странна и
необяснима.
Призори камионът го остави в Кочериново. Борис застана примирено на
разклона за Рилския манастир, хвърли чантата си на земята и зачака да мине някоя
кола. Докато пътуваха през нощта, на няколко пъти почти заспа. Толкова беше
изморен, че едва държеше очите си отворени. Само силната чалга му попречи да се
отпусне. Сега се подпираше на един пътен знак и оглеждаше пустото шосе.
Забеляза как слънцето изгрява на хоризонта. Величествената гледка, на която се
наслади с цялата си душа, му даде прилив на енергия и нова надежда. И осъзна, че
вече беше започнал да забелязва и да харесва простичките неща — изгрева,
нощното небе, звездите. Неща, които преди не му правеха впечатление, а сега му
доставяха удоволствие.
След малко мина кола и спря на вдигнатия му палец. Борис бързо се настани
на задната седалка и благодари на момчето и момичето, които пътуваха отпред.
— Много ви благодаря! Точно се чудех колко ли ще чакам! Значи и вие отивате
до Рилския манастир? За първи път ли, защото аз досега не съм ходил?
 — О, ние редовно ходим, тук живеем, близо ни е. Но днес е специален ден за
нас и отиваме да запалим по една свещ за успеха на новото ни начинание! —
отговори му момичето и допълни. — Аз се казвам Мира. А гаджето ми е Иван.
— Много ми е приятно, аз съм Борис. Какво започвате? — попита ги той,
колкото да поддържа разговора.
— Отваряме наша собствена аптека! — ентусиазирано започна да разказва
Мира. — Това ни беше мечта, докато следвахме в София! Много трудно ни беше,
докато учехме, налагаше се да работим през цялото време. Но не се отказахме,
заедно преминахме през много изпитания. През цялото време ни крепеше идеята,
че един ден ще се върнем в Кочериново и ще си открием наша собствена аптека. И
днес това ще се случи. Искаме да си запалим по една свещичка, да помолим свети
Иван Рилски и Бог да ни помогнат в начинанието.
— Много хубаво! Желая ви успех! Знам колко е трудно с частния бизнес —
усмихна се Борис.
— Аз малко се колебаех дали да рискуваме, но тя е много упорита и като си
науми нещо, не се отказва — каза Иван. — Ние сме родени тук, тук сме израснали.
Отидохме в София да учим и много ми се искаше да останем там, да се устроим. Но
тя като каза, че не може да свикне с големия град и че не иска да живее на тоя шум
и мръсотия… И се върнахме. Тя е шефът, каквото каже, това става.
— Не че съм шефът, но от малка ми е било мечта да си имам собствена аптека.
В Кочериново има една, сега нашата ще е втората в града, дано да я разработим и да
имаме клиенти. Взехме много хубаво помещение, на главната улица — „Свети
Иван Рилски“ — е, приемам го като знак, че светецът ще ни помага.
— Преди години тази улица се казваше „Георги Димитров“, добре че смениха
името, че тогава кой щеше да ни помага? — разсмя се Иван.
— Е, стига сега и ти! — изгледа го лошо момичето.
— Значи ти вярваш в знаците? — попита я Борис.
— Да! Определено! — закима утвърдително Мира.
— Защо? Какво те кара да вярваш?
— Господ винаги дава знаци, само трябва да си отворен да ги разчиташ.
Например когато се чудиш за дадено нещо и искаш да вземеш решение, може да се
качиш в колата, да си пуснеш радиото и да зазвучи песен, текстът на която да ти
даде отговора. Или да минеш покрай бил борд, който рекламира нещо, но в надписа
да откриеш информация, която е предназначен точно за твоя случай.
— Ясно, разбирам. А на вас наистина ви желая успех! Дано да ви потръгнат
нещата с аптеката.
— Трябва да потръгнат, накарахме родителите си да продадат ниви и земи,
които имаха, и те ни финансираха. Ако не ни потръгне, ще сме изхарчили напразно
парите на двата рода — каза умърлушено Иван и натисна рязко спирачката заради
един по-остър завой.
— Спокойно, ще се справим. Гледай винаги положително на нещата! Не бъди
черноглед. Моят план е до една година да сме успели да върнем парите на
родителите си и след това ще започнем да събираме пари за сватба.
 — Това е чудесен план! — поздрави я Борис.
— Виждаш ли я? — изрепчи се Иван. — Сама всичко решава, има бизнесплан
не само за аптеката, но и за връзката ни.
— Понякога май така е по-добре, да ти кажа — да оставяме жените да решават
всичко, а ние само да се съгласяваме! — разсмя се Борис.
— Аз само се правя, че съм недоволен. Иначе много си я обичам. От ученици
сме гаджета. Както и тя ти каза, минали сме през какво ли не. Имали сме много
бедни години, но дай боже, сега да си стъпим на краката. Най-важното е, че когато
съм до нея, винаги ми е спокойно и знам, че всичко ще е наред. Нищо че все още не
сме женени, за мен тя е моето семейство. Където е тя, там са моят дом, щастие и
спокойствие.
— Ей, че хубаво го каза! Ще се разплача!
Борис също беше трогнат от думите на Иван. Спомни си правило номер шест
на монаха: „Твоят дом е там, където твоите мисли са спокойни.“ Тези млади хора
се бяха намерили и си бяха опора в трудните моменти. Освен това двамата бяха
пред старта на собствен бизнес — емоция, която му беше позната и която
напоследък много му липсваше. Харесваше му и въодушевлението, с което двамата
говореха за реализирането на мечтата си. Предаваха му от своята енергия и го
караха отново да си пожелае и на него да му провърви. Реши, че няма да е неудобно
да ги попита и нещо по-лично:
— Щом ще отваряте аптека, значи сте фармацевти, нали?
— Да, защо?
— А учили ли сте по-подробно за въздействието на лекарствата върху
човешкото тяло?
— Да, все едно сме лекари — каза Иван.
— Е, не съвсем! — поправи го Мира.
— Вкарал съм се в едни размисли, та се чудех дали можете да ми помогнете,
да ми дадете отговор…
— За какво става въпрос?
— Ами… малко ми е неудобна темата… Ама цяла нощ пътувам и имах много
време да мисля… та се чудех… — Борис не знаеше как да го каже, затова накрая
реши да кара направо: — Абе няколко месеца бях на антидепресанти и въобще не
съм се сещал за секс. Имат ли нещо общо хапчетата, да не съм се увредил?
— Така, значи ще ти обясни всичко подробно — започна Мира.
— Е, няма нужда да е много подробно — притесни се Борис.
— Бях пълна отличничка, знам си урока. А и лошото е, че това е тема, по която
не се говори публично, а трябва, защото сега всеки трети човек в България е на
антидепресанти, но крие. Особено хора на отговорни позиции, хора с кариери,
подложени на стрес, и такива, които не са щастливи в личния си живот. Говорил ли
си с някои от познатите ти, някой признавал ли ти е, че е на хапчета?
— Не. И когато неврологът ми ги предписа, доста се стреснах. Помислих си, че
вече тотално съм изперкал. Това е ново за мен.
— Повярвай ми много от хората, с които всекидневно общуваш, са на
антидепресанти, но никой не си го признава. Не могат да се справят сами с
емоционалните си състояния и най-лесно за лекарите е да предписват такива
хапчета. А неврологът предупреди ли те как ще се отрази на сексуалния ти живот
приемът на лекарствата?
— Не.
— Антидепресантите са причина за еректилна дисфункция. Те намаляват
сексуалното желание и възпрепятстват ерекцията.
— Сериозно?! — изненада се Борис.
— Да. Антидепресантите потискат силата на оргазма, на клиторната
стимулация и образуването на семенна течност.
— Леле, значи изобщо не е добре да се пият тия хапчета.
— За сексуалния живот не е добре. Освен това антидепресантите притъпяват
емоциите, така че дори не можеш да се влюбиш. Хората, които ги пият, споделят за
усещането, че вече не обичат партньорите си и възприемат представителите на
обратния пол като по-малко привлекателни.
— Да не би депресията да е виновна за това?
— Самата депресия рядко причинява сексуални нарушения; тя по-скоро е
свързана със загуба на интерес към секса и с неспособност за постигане на
интимност.
— Стига си плашила човека! — намеси се Иван.
— Казвам му фактите. Нека ги знае. Масово се пият антидепресанти, но никой
не предупреждава как влияят върху интимността! — сопна му се Мира.
— Да, важна ми беше тази информация, много ти благодаря. Аз и без това съм
ги спрял тези хапчета, сега не ги пия. Но и много проблеми имам на главата…
— То кой няма проблеми на днешно време? Ето пристигнахме пред манастира
— каза Иван.
— Много благодаря, че ме докарахте и че си поговорихме, успех в бизнеса! —
пожела им Борис, докато слизаше на паркинга.
— Ако минавате някой ден през Кочериново, елате да ни видите в аптеката.
Намира се в центъра, на главната улица, точно срещу кафене „Азалия“. Ще ни е
много приятно да се видим отново! И успех и на вас във всички начинания —
пожела му Мира. — Ние ще бързаме да влизаме, да запалим по една свещичка и да
се връщаме да отваряме! Довиждане!
— Довиждане!
Тримата се сбогуваха приятелски. Борис видя един павилион, от който се
носеше ароматния мирис на пържени мекици, и усети, че е гладен. Купи си три
мекици обилно поръсени с пудра захар, взе си и айрян и седна на една от
пластмасовите маси да похапне. Едва след като засити глада си, прекрачи портата
на най-големия манастир у нас.
Тук трябваше да намери чудотворната иконата на Света Богородица
Одигитрия. Мислеше си, че ще се справи лесно, защото монахът му беше написал
на листа, че иконата има 32 четириъгълни преградки с мощи на светци. А в горната
й част е Одигитрия, което означава Пътеводителка. Борис нямаше търпение да я
види, защото досега не беше виждал икона с мощи на светци по нея! Влезе в
църквата и веднага се отправи към жената, която продаваше свещи. Купи си една
малка свещ и я попита къде да намери иконата.
— Аз ще ви заведа. Сега и без това нямам работа — каза му тя и тръгнаха към
вътрешността на църквата.
— Много ви благодаря.
— Тази икона е голяма гордост за нашия манастир! Тя е най-ценната ни
придобивка, затова я държим в специален иконостас при третата колона на
църквата. Пред нея винаги горят две кандила. Над нея има голям иконопис, който
възпроизвежда оригинала, но вместо частици от мощите, са изрисувани портретите
на светиите. Елате, нямам търпение да ви я покажа. Оттук — и жената го поведе
през църквата, като продължи да говори. — Ценно съкровище е, затова се пази
винаги заключена. Вярва се, че светците, чиито мощи са върху иконата, заедно с
Божията майка, стоят пред Бога и се молят заедно с потърсилите помощ от тях.
Иконата е известна освен като Света Богородица Одигитрия или като Света
Богородица Осеновица — осеняваща.
— Не знаех, че съществува подобна икона с мощи на светци. Любопитно ми е
да видя какво представлява.
— Като тази икона с реликварии с мощи на светци, освен съхраняваната в
нашия манастир има само още три по света! — каза гордо жената.
— Така ли? А наистина ли е чудотворна както ми казаха?
— Да! — отговори веднага и без да се замисли жената. — Аз лично съм
свидетелка на колко много хора е помогнала! Почитана е като истинска светиня от
миряните, заради нейните чудотворни и лечебни свойства.
Когато застанаха пред иконата, Борис ахна, не очакваше да види подобно
нещо. В специални вдлъбнатини около образа на Богородица с Младенеца върху
лявата й ръка бяха разположени мощи от 32 християнски светци, чиито имена бяха
изписани върху метални пластини. Впечатляваща гледка дори за човек като него.
— Ще ви оставя сега насаме. Необходимо е да се молите искрено и да имате
силна вяра.
Жената се оттегли, а Борис постави ръката си върху стъклената витрина, под
която беше поставена иконата, и се помоли наум.
25

След като преспа в Рилския манастир, отново тръгна на път. Но му трябваха

два дни, за да стигне до шестата точка от пътуването си. Наложи му се едната вечер
да пренощува на железопътната гара, свит на пейка. В средата на септември
нощите вече бяха студени и Борис почти не затвори очи едновременно от студ и от
страх какво можеше да му се случи. На съседните пейки лежаха клошари, някои от
които сериозно подпийнали.
Когато най-сетне пристигна в Бачковския манастир, попита отчето, което видя
на двора, дали в манастира има стая, която може да наеме срещу заплащане.
Свещеникът отначало му отказа, защото правели ремонт на сградата, но Борис
предложи да свърши някаква работа само за да има къде да преспи през нощта.
Дадоха му стая, а той измете двора и се зае да цепи дърва, които подреждаше
старателно под манастирската стряха. След като приключи, изпра дрехите си,
простря ги в задната част на манастира и се изкъпа. Недалеко имаше пешеходна
алея с много сергии, магазинчета и заведения и отиде да си купи храна. Хапна на
крак и когато вече се смрачаваше, се прибра в стаята си.
Легна уморен и се замисли колко трудно беше пътуването. През живота си не
беше ходил толкова пеша и не беше спал на по-необичайни места. Замисли се как
ли щеше да се справи с трудностите до края. Щеше ли да има сили да посети и
десетте чудотворни места? Краката вече го боляха от толкова ходене. Гърбът също.
Помисли си, че може да няма сили да завърши пътуването. Страхуваше се какво
може да му се случи, ако изкараше още някоя и друга нощ на открито. Да го
нападнат или да го оберат. Не че имаше какво да му вземат. Стари дрехи в чантата
и малко пари в джоба. Но те и за малко убиваха. Сети се за правило № 2 на монаха:
„Човек сам предизвиква неволите си чрез мисли и действия.“ Затова реши, че
трябва да гледа по-ведро на всичко, което му се случваше. Надяваше се така
пътуването да стане по-леко. Ето тази нощ имаше къде да преспи и беше вечерял.
Това беше достатъчно за момента. Утре щеше да продължи с нови сили. Изморен,
заспа бързо. Нямаше и следа от инсомнията.
На другата сутрин влезе в църквата, където според списъка на Гавраил се
намираше чудотворната икона на Света Богородица. Посрещна го жената, която
продаваше свещи. Борис си купи две. Реши да запали едната на мястото за умрелите
— за душата на сестра си Даниела.
— Дошъл си да измолиш нещо от иконата, или просто да разгледаш
църквата? — полюбопитства жената.
— Ами… да видя иконата…
— Тя е чудотворна! — с гордост каза тя.
— Да, и аз така чух.
— Знаеш ли, че според легендата, иконата сама показала чрез различни
знамения, че иска да стои от дясната страна на портата на храма, за да вижда кой с
каква душа влиза в него?
— Интересно… Каква е легендата?
— По време на турското робство иконата е била скрита в местността Клувията,
където е намерена отново в началото на седемнайсети век и донесена в
манастира… — Жената излезе от църковното магазинче, застана до Борис и
разпалено му заобяснява: — Обаче изчезнала и отново била намерена на същото
място в планината. Пак я върнали. И така — два пъти. Тогава един от монасите в
манастира сънувал Света Богородица. Заръчала му образът й да бъде изложен в
съборната църква на манастира, вдясно от централната врата, в отделен иконостас,
с три стъпала пред него, за да посреща всеки нуждаещ се и да бъде винаги в храма.
Затова казвам, че ни е много специална иконата. И има голяма сила.
— Ще ми я покажете ли?
— Да, ела. Изображението на Божията майка на нашата икона е „умиление“,
облечено в сребърни и златни обкови. Легендата гласи, че тази икона е една от
двадесетте икони в света, на които самата Пресвета Богородица е позирала. Най-
вероятно ликът на Божията майка е нарисуван от евангелиста свети Лука,
изографисал и първообраза на Христос. Ето я! — посочи гордо жената. — Сега те
оставям сам. Стой колкото искаш, кажи и всичко, което ти е на душата.
Борис застана смирено пред иконата и започна наум с вяра да изрежда нещата,
които искаше да му се случат. Постоя няколко минути, изкачи се по трите стъпала,
допря ръката си до иконата и после се прекръсти.
А след това, без да бърза, отиде до мястото, където се палеха свещите. Горе
остави свещта за себе си, а долу онази за Даниела. Вече знаеше, че сестра му е на
едно по-добро място, и се помоли душата й да почива в мир.
Накрая излезе умиротворен от църквата, събра изсъхналите си дрехи от
простора, прибра ги в пътната си чанта и напусна манастира.
Успя веднага да намери кола, която тръгваше от паркинга в посока Пловдив.
Оттам се качи на друга, която го закара до Кърджали. Жената, която я караше, беше
така добра да го остави точно пред манастирския комплекс „Свето Успение
Богородично“, или както беше известна — църквата на отец Боян Саръев.
— Храмът е изключително важен за християнството в Родопите. Изграден е
изцяло със средства на дарители, добре че има и такива българи — каза гордо
жената, след като спря на паркинга пред манастира. — Знаете ли, че Боян Саръев е
роден в семейството на мюсюлмани, но е приел нашата вяра?
— Не знаех — призна си Борис.
— Поставил си е за цел да върне в християнската вяра потомците на
ислямизираните българи. Той е човекът, покръстил хиляди хора в Родопите.
Борис беше изненадан от разказа. Гавраил беше написал в списъка, че в тази
църква в специално сандъче се съхранява парченце от Христовия кръст — място
номер седем от поклонническото пътуване. „Как ли беше попаднала тази светиня
точно тук“, зачуди се той, благодари на жената, че го докара, и се сбогува.
Когато Борис влезе в двора на манастира, усети спокойствие и някакво
блаженство. Това място наистина имаше необичайна енергия. Добре поддържаната
градина с различни цветя, нацъфтялото мушкато по первазите на прозорците,
лозата, която правеше сянка под стряхата, го накараха да се почувства все едно се
завръща на добре познато и обичано място. Седна на пейката, за да почине и да
вдиша аромата на есенни цветя. След малко при него дойде един монах.
— Ако търсите отец Боян Саръев, няма го. В София е по задачи.
— Не, идвам просто да разгледам църквата — Борис стана от пейката.
— Ами, влезте тогава.
— Вътре ли се намира частицата от кръста?
— Да, ковчежето е точно до иконостаса.
— Ама наистина ли е парченце от кръста, на който е разпънат Исус
Христос? — на Борис му беше интересно да научи повече подробности.
— Да, така казват.
— Но как сте сигурни, че не е измама?
— През пети-шести век подобни реликви — украшения с мощи на светци или
парченца от кръста са се продавали в Йерусалим. По това време е имало силно
преклонение пред светините и се предполага, че не е имало измами, например да
сложат обикновена треска и да я представят за частица от кръста — спокойно му
обясни монахът.
— А къде е намерено това парченце?
— При разкопките на Перперикон е открита църква, в основите на която е
намерен реликварий — кух кръст с няколко частици от Христовия кръст.
Реликварият бил изработен от бронз и служел за украшение. Подобни предмети се
наричат още „палестински кръстове“, защото се вярвало, че са доносени от Светите
места.
— Аз мога ли да видя това парченце от кръста, да го докосна?
— Те всъщност са няколко парченца от кръста, но ги държим в затворено
сандъче, за да не се повредят от светлината и влагата. Но ако положиш ръка отгоре,
ще усетиш енергията. Ще се помолиш с вяра и с Божията помощ желанията ти ще
се изпълнят. Сега влизай, ето там е сандъчето — посочи монахът и си тръгна.
Борис прекрачи прага и веднага видя резбованото сандъче. Стоеше на
специална поставка, покрита с тъмночервена драперия. Постави с вълнение ръката
си върху сандъчето и с цялата вяра, на която беше способен, се помоли за нещата,
които бяха най-важни за него. После се прекръсти и излезе.
Повъртя се на двора, без да знае накъде да поеме. Монахът пренасяше някакви
пакети по двора, видя го и го попита:
— Защо си толкова оклюмал?
— Напоследък имам големи проблеми, предприех това пътуване с последна
надежда. Изморен съм, обезверен, а и сега се чудя дали това, че съм докоснал едно
сандъче, ще ми помогне да свърша работата, за която съм дошъл?
— Не те разбирам, каква работа имаш да вършиш?
— В голяма дупка съм. Разделих се с жена си, фалирах, сестра ми умря…
После заживях при един монах в манастир близо до София. Той ми каза, че има
десет чудотворни места в България и аз ги посещавам с надеждата да измоля чудо
за себе си и за семейството си. Досега докосвах с надежда всеки чудотворен
предмет, пред който се озовавах, само тук…
— Аха, разбрах какво те притеснява — усмихна се монахът. — Ела с мен. Ще
се върнем при сандъчето, знам в кой шкаф се пази ключът за него. Ще го отключа и
ще ти дам от памука, в който са поставени парченцата.
— Наистина ли? — Борис не можеше да повярва на късмета си.
— Да. Сега ще го пазиш в портфейла си, а като се прибереш вкъщи, ще го
сложиш между матрака и чаршафа на леглото, на което спиш.
Двамата се върнаха при сандъчето. Борис пое в ръката си памучето и
внимателно го прибра в портфейла си. А после излязоха на двора и монахът му
каза:
— Като се прибереш вкъщи, намери си някакво съвсем малко найлоново
пликче, от онези, които се затварят плътно отгоре, и постави памучето вътре.
Сложи го под чаршафа си откъм главата, за да спиш всяка нощ върху него. Ако
имаш дете, можеш да го сложиш в неговото легло, както прецениш. Ще ви
предпазва от всякакви злини и ще ви носи здраве.
— Колко време може да остане на това място?
— Цял живот. Силата и енергията на парченцата от Христовия кръст се
съхраняват през годините, те са полепнали върху памучето.
— Нямам думи, с които да изразя благодарността си към теб. Винаги ще помня
това, което направи за мен — със сълзи в очите каза Борис.
— Спокойно, всичко е наред. Всеки може да изпадне в твоята ситуация.
— Още веднъж ти благодаря! И да попитам тук дали има къде да пренощувам?
— Да, има стаи в манастирския комплекс. Даваме ги срещу трийсет и пет лева
на нощ.
— Добре, ще платя и ще остана тази вечер да пренощувам тук, а утре рано ще
тръгна към следващото място от моето пътуване. А къде наблизо има нещо за
хапване?
— Ела с мен в магерницата. Всеки ден приготвяме ядене за сто човека, които
идват тук да се хранят безплатно. Останало е, ще ти сипя.
— Много благодаря!
Борис се нахрани в магерницата, изкъпа се и си легна в стаята да почива.
Замисли се за съдбата и за това докъде го беше довела днес — да яде в манастир от
безплатната храна на бедните хора в Кърджали. След всички екзотични
скъпоструващи хотели и ресторанти, които беше обиколил. Каза си обаче, че не
съдбата, а сам той беше виновен за това. Беше спрял да обвинява всичко и всички
извън себе си за нещата, които му се случваха. Този път не позволи на отчаянието и
на самосъжалението да го завладеят. Сети се за правило № 5: „Вярвай в себе си
дори когато никой друг не ти вярва.“ То му даде кураж, че по-доброто предстои.
На другата сутрин се сбогува с монаха от комплекса „Свето Успение
Богородично“ и тръгна към следващата спирка от пътуването си — село Мезек. Там
трябваше да намери тракийската гробница и да хвърли монета на дъното й — това
беше осмото чудотворно място от списъка на Гавраил.
 Пътуването отново му отне два дни, случи му се и инцидент. На някакъв пуст
междуселски път, докато седеше върху чантата си и чакаше някой да го качи на
стоп, Борис изживя истински ужас.
Петима младежи, натоварили се в стара лада, спряха колата си до него, слязоха
и започнаха да го обиждат. Наричаха го „клошар“, „мизерник“, „скапаняк“. Един от
младите мъже, които вероятно бяха пияни, вдигна камък и го запрати по него.
Борис се наведе и камъкът не успя да го уцели. Друг задърпа чантата му и той едва
успя да я опази. Младежите, неясно защо, се озлобяваха все повече и той не знаеше
как да се спаси от тях. Обиждаха го с гадни епитети, а той не ги беше провокирал
по никакъв начин. Агресията им му беше необяснима. Изплаши се не на шега,
когато единият от тях го хвана за ръцете, а другият го изрита силно. Като по чудо
точно тогава мина кола и спря. От нея слязоха мъж и жена и му се притекоха на
помощ. Младежите се качиха в колата си и избягаха, а жената се поинтересува дали
Борис има нужда от медицинска помощ.
— Не, добре съм, благодаря ви.
— Ако искате да ви закараме до болницата?
— Не, наистина няма нужда. Удариха ме само веднъж, но не беше силно.
— Ако имате нужда от вода, имаме в колата? — продължаваше жената.
— Всичко е наред, аз пътувам за Мезек, ако ви е на път, моля ви, вземете ме.
Аз не съм клошар, не се притеснявайте от мен.
— Не отиваме дотам, но ще ви закараме донякъде, пак е нещо, да не стоите
тук.
— Благодаря ви.
Тримата се качиха в колата. Жената му подаде бутилка вода и Борис жадно
отпи.
— Ето ви и мокри кърпички, имате ожулено на ръката.
— Благодаря — Борис ги взе и се зае да почиства ръката си. — Казвам се
Борис. От София съм, обикалям на стоп, защото правя поклонническо пътуване до
десетте чудотворни места в България.
— Колко интересно! — плесна възторжено с ръце жената. — За първи път
чувам за подобно нещо! Аз съм Вероника, а това е мъжът ми — Радослав.
— Добре че минахте от тук, за да ми помогнете! Много ви благодаря! Ако не
бяхте спрели, не знам какво можеше да стане. А с нищо не съм ги провокирал.
Стоях и чаках някоя кола да спре. Те ми се нахвърлиха първо с подигравки, а после
и…
— Напоследък много лоши сме станали. Все да се подиграем, да обидим
някого — каза Вероника.
— Много обидно ми стана, когато ме взеха за клошар. Аз и на вас искам да
обясни, за да не се тревожите какъв човек сте качили в колата си. Не съм клошар!
Допреди няколко месеца бях бизнесмен, имах сериозен бизнес, но кризата ме
удари и фалирах.
— Не се притеснявайте, на всеки може да се случи, не сме си помислили нищо
лошо за вас.
 — Като ме гледате с тези дрехи и сам на пътя…
— Всичко е наред. Разбирам как сте се почувствали от обидите на младежите.
Ще ви разкажа нещо, което прочетох преди време и много ми хареса. Припомням
си го всеки път, когато някой ме обиди и веднага ми минава. Може и на вас да
помогне. Това е една кратка история, която аз нарекох „Лодката е празна“.
— Звучи интересно! — заслуша се Борис.
— Имало едно време един духовен учител, който бил изключително мъдър и
при него се обучавали много ученици. Един ден той ги събрал за поредния урок и
им разказал за себе си: Когато бях млад, ми харесваше да плавам с лодка. Имах
малка лодка, носех се с нея из езерото в продължение на часове. Един ден седях със
затворени очи и медитирах. Красивата нощ се превърна във вълшебно утро.
Изведнъж някаква лодка удари моята. Бях ядосан! Отворих очи и се канех да
наругая този, който ме обезпокои, но видях, че лодката е празна. Нямаше върху
кого да излея гнева си. Какво можех да направя? Нямах друг избор, освен отново да
затворя очи и да намеря вътрешния си покой. С изгрева стигнах до центъра вътре в
себе си. Празната лодка стана мой учител. Оттогава, когато някой се опитва да ме
обиди, аз просто си казвам: „И тази лодка също е празна“. — Вероника завърши
историята и допълни: — Винаги си припомням тази притча и си повтарям поуката
от нея, когато имам нужда. Вместо да се ядосвам или обиждам на даден човек,
само си казвам: „Лодката е празна“. Така всичко ми минава бързо и не си хабя
времето и нервите.
— Това е лесно, ще го запомня. Лодката е празна! Много ми хареса —
въодушеви се Борис.
— Ще ви призная, че имам шеф, който нищо не си разбира от работата, но
много ни тормози. Прави се, че всичко знае, дава ни акъл, а всъщност само ни
обърква. Докато той говори, аз само го гледам и си казвам наум: „Лодката е
празна“, и ми става много весело. Научих и една колежка на това и вече не го
наричаме по име, а когато двете говорим помежду си за него, винаги му казваме
„лодката е празна“. Това му стана прякор. — Вероника се разсмя на глас.
— Да, лодката е празна! Наистина ти става смешно, като си го кажеш! —
съгласи се Борис.
— Сега мога ли да ви попитам за това поклонническо пътуване? За първи път
чувам, че и по нашите земи се прави подобно нещо.
— Ами… Какво да ви кажа… Живях в един манастир, след като загубих
всичко, което имах. Монахът, с когото говорих там, ми разказа, че в България
имало десет чудотворни места и ако ги посетя и се помоля с искрена вяра, мечтите
ми ще се сбъднат.
— Това е ново за мен. Много се интересувам от такива неща. Чувала съм за
пътя към Сантяго — Камино де Сантяго де Компостела. От векове поклонници
изминават прочутия маршрут през Северна Испания до Сантяго де Компостела. Ел
Камино започва във Франция, изкачва Пиренеите и върви от изток на запад по тях
през цяла Северна Испания, докато стигне до прочутата катедрала „Сантяго де
Компостела“, където се твърди, че са погребани останките на свети Яков Зеведеев.
Пътят е около осемстотин километра и върви под проекцията на Млечния път.
Приема се, че Камино е успешно извървян, ако са изминати сто километра пеша
или двеста километра с велосипед или на кон. Казват, пътят Ел Камино ти помага
да откриеш това, което ти липсва в момента, и те учи как да го върнеш в живота си.
Вашето пътуване нещо подобно ли е?
— В моето поклонническо пътуване няма изискване по какъв начин ще
измина пътя. Аз пътувам на стоп, защото нямам пари, нямам и собствена кола.
Както ви казах, фалирах и загубих всичко. Повярвах на монаха, че ако посетя
чудотворните места, ще се изпълни желанието ми отново да имам свой бизнес. И
тръгнах. Но по време на пътуването осъзнах, че освен всичко друго калявам
характера си и преоткривам себе си.
— Наистина ли? — впечатли се Вероника.
— Да, започнах да забелязвам малките неща… Например онзи ден се радвах на
изгрева на слънцето, преди не ми се беше случвало. Започнах и да преоткривам
някаква загубена част от себе си, да анализирам какво ми липсва в момента, къде
съм го загубил по пътя и как да го върна отново в живота си.
— Това е чудесно. Вероятно това е част от смисъла на пътуването. Чувала съм,
че много българи изминават точно с тази цел пътят Камино. Но защо е нужно да
ходят по чуждите земи на поклонническо пътуване, след като си имаме и наши,
български чудотворни места?
— Може би защото няма реклама на тези места и хората не са ги чували.
Никой не се е постарал да разкаже за тях на по-широка публика. Нали ви казвам —
аз ги научих от един монах. И то съвсем случайно. Допреди няколко месеца не съм
си и помислял, че животът ми ще се преобърне и ще имам нужда от помощ. Живеех
изключително добре, бях задоволен. Но животът е непредсказуем и ето че сега
имам нужда от помощ.
— Чак когато дойдат проблемите, човек отваря сетивата си. Когато живее
добре, става сляп и глух за чудесата. Ще ми кажете ли кои са тези места?
— Да, разбира се. Имате ли къде да ги запишете?
Вероника зарови в чантата си да търси химикалка и лист, но не намери.
Мъжът й, който беше мълчал досега, я подсети да погледне в жабката на колата. Тя
продължи да рови, а той каза:
— Виждам знак за бензиностанция. Искате ли да спра да пием кафе и да
пишете на спокойствие? — предложи Радослав.
— Много добра идея, става ми лошо, като чета в колата, пък за писане… Спри,
спри, да си вземем и по едно кафе — веднага се съгласи Вероника.
Когато спряха, първата работа на Борис беше да отиде до тоалетната и да се
измие. Погледна се в огледалото над мивката и му се доплака. Мръсна коса,
торбички и черни кръгове под очите, стари и износени дрехи. Погледна и ноктите
на ръцете си — изпочупени и мръсни. Но си каза, че не външният вид, от който
преди толкова се интересуваше, е от значение, а пътят, по който беше поел. Изми
със сапун ръцете и лицето си, избърса се и отиде при симпатичното семейство.
— Взехме и за вас кафе и сандвичи, да се подкрепим — усмихна му се
Вероника.
— Нямаше нужда, не съм гладен — излъга Борис.
— Хапнете си, кой знае откога не сте яли.
— Много ви благодаря! Искам на списъка, който сега ще ви издиктувам, да си
запишете и моя телефон. Когато идвате в София, обадете ми се. Кой знае, някой
ден може отново да имам ресторант и ще ми е приятно да ви поканя там.
— Дай Боже! Вярвате ли, че е възможно, вярвате ли в чудеса? — попита го
сериозно жената.
Да си кажа честно, не много. Минавам по чудотворните места, моля се
желанието ми да се сбъдне, но не вярвам на сто процента, че това ще се случи.
Някак си ми се струва невъзможно…
— Трябва да вярвате. Ние сме скромно семейство, мъжът ми има малко
магазинче, аз съм с ниска заплата. Понякога едва свързваме двата края, но никога
не сме оставали без пари за важните неща. Като че ли има една сила отгоре, която
ни помага и в най-трудните моменти. Затова вярвам, че чудеса стават. Вярвайте и
вие…
— Просто така?
— Доказателства ли ви трябват, за да повярвате? Като гледам списъка ви,
сигурно сте посетили вече някои манастири, нима там не чухте за хора, на които са
им се случили чудеса?
— Чух, ама нали така сме възпитани от малки. Никой не ни е учил да вярваме
в чудеса. Нямам я тази нагласа.
— Ами тогава сменете нагласата си.
— Да, права сте, ще трябва да опитам.
— Видях, че на листа ви има записана молитвата „Отче наш“. Преписах си я
нея, защото не я знам. Няколко пъти съм си казвала, че трябва да я потърся и да я
науча, но все забравям да го направя. А знам, че много помага за всякакви случаи.
— Да си кажа честно, и аз не я знам. Монахът ми я написа на листа, преди да
тръгна. Но бях забравил, че я имам, не съм си я прочел нито веднъж досега. А
срещнах доста трудности по време на пътуването, как не се сетих за нея?
— Защото не сме възпитавани да търсим подкрепа от Бог. Но никога не е
късно човек да се научи…
— Ако сте си изпили кафето, да тръгваме — подкани ги Радослав.
— Да, готови сме, аз преписах листа на Борис. Много ви благодаря за
информацията, която ми дадохте!
— Няма за какво да ми благодарите, както на мен ми я даде монахът, сега я
споделям с вас. Запишете и телефона ми.
Борис издиктува телефонния си номер и тримата се отправиха към колата.
Докато пътуваха, поговориха още малко за живота и за неволите си и на разклона
за Мезек Борис слезе, като си обещаха някой ден да се чуят и видят.
След няколко часа и неуспешни опити, Борис най-сетне спря кола, която
отиваше до Мезек. На предела на силите си, недоспал, изнервен и обезверен, Борис
пристигна в селото. Шофьорът го остави на площада и той се заоглежда накъде да
поеме и какво да прави. Видя една баба пред оградата на голяма къща и я попита
дали знае някой да дава стаи под наем. Тя го огледа отгоре до долу, явно й се стори
безопасен, и го пусна в къщата си. Даде й 20 лева и легна да спи. Вечерта се събуди,
излезе от стаята и видя бабата да го чака в кухнята. Беше му направила баница.
Борис се нахвърли лакомо върху храната, а когато приключи с яденето, се изкъпа и
си легна веднага.
На сутрин жената му беше направила закуска — пържени филии. Докато
ядеше, отпочинал след дългия сън, Борис й благодари:
— Много ти благодаря, че ме приюти. И за храната също.
— Видях, че си изморен, чедо, ама много спа, да не си болен нещо?
— Не, добре съм, но бях много уморен. Как се казваш?
— Баба Станка.
— Аз съм Борис, от София. Ти сама ли живееш?
— Да, дядото почина, децата са по чужбина и аз съм сама. Ама комшиите ей
ги къде са, през дувара, наглеждат ме, помагат ми, не ме оставят. Но да си кажа
честно, тежко е да си сам. Откакто го няма дядото, ми е голяма мъка. Цял живот си
бях свикнала с него, сега няма с кого една дума да си кажа. Можеше и да се
скараме, да си викнем, да си помълчим, но накрая ще се сдобрим и всичко ще
забравим… Всеки човек трябва да си има другар в живота, не е хубаво да си сам.
— Да, права си, така е. Казвам го и аз от моя опит. И аз сега съм сам и виждам,
че не е хубаво. Но в повечето случаи оценяваме какво сме имали чак когато го
загубим. Кажи ми сега, моля те, ако мога с нещо да ти помогна?
— Няма какво, чедо.
— Дърва за зимата да ти нацепя? Нещо добро да направя искам, да ти се
отблагодаря. Ти как ме прие в къщата си, без да ме познаваш. Да си кажа честно,
нямах идея къде ще нощувам и ме беше малко страх от още една нощ на открито.
— Отдалеко ли идеш?
— Отдалеко и надалеко отивам. Обикалям по села и градове, имам още много
да пътувам. Кажи ми сега какво да ти помогна.
— Щом искаш, можеш с дървата… да ги пренесем под навеса, да ги подредим
на сушинка за зимата.
— Хайде да вървим, ако се сетиш и за нещо друго, казвай, докато съм тук, да
свърша работата.
Борис излезе на двора и запретна ръкави. Доставяше му удоволствие да помага.
Преди не се сещаше за такива неща. Не му идваше наум да предложи помощ на
когото и да било, беше си най-важен той. Но сега, когато срещаше толкова
изпитания, оценяваше всяка протегната ръка и имаше желание и той да помага.
Когато приключиха работата на двора, Борис още веднъж благодари на бабата,
предложи й пари за храната, но тя отказа и той я попита как да стигне до
тракийската гробница. Тя го изведе до площада, посочи му пътя и му показа
бронзовия глиган в естествен ръст, поставен в центъра на селото.
— Какъв е този глиган? Защо е поставен тук?
— Тоя глиган е наша гордост. Същият е като онзи, намерен преди сто години в
гробницата, в която отиваш. Открили са го местните хора, няколко години преди
самата гробница. Но по онова време селото ни се е намирало в пределите на
Турция, въпреки че населението му е българско. По тази причина ценната находка
— бронзовият глиган — днес се намира в археологическия музей в Истанбул.
Затова ние си имаме в селото копие на глигана, за да се знае, че е намерен тук.
— Така е, трябва да се знае и да се помни! Много ти благодаря за вкусната
храна и че ме приюти! Да си жива и здрава още много години!
Борис се сбогува и тръгна пеша по улицата. Направи му впечатление, че
навсякъде, където беше минал, хората се гордееха с предметите и събитията,
случили се по земите им. Както в манастирите се гордееха с чудотворните си
икони, така и тук се гордееха с бронзовия глиган, намерен преди толкова много
години, но отнет им и занесен в Истанбул.
Когато Борис стигна до покрайнините на селото, видя гробницата и един мъж
пред нея, който му се представи като екскурзовод. Реши, че е най-добре да тръгне с
него, и спокойно, без да бърза, да разгледа всичко и да чуе историята на
гробницата. Явно тук всички се гордееха с нея.
— Гробницата в село Мезек е великолепно архитектурно творение — започна
мъжът. — Една от най-представителните тракийски царски гробници по нашите
земи. Тя е била използвана първо като гробница, а впоследствие и като храм. През
хиляда деветстотин трийсет и първа година местни жители откриват случайно
Мезешката тракийска гробница — продължаваше разказа си екскурзоводът. —
Запазена е в автентичния си вид и до днес. Смята се, че е на възраст две хиляди и
четиристотин години. Причината да не бъде открита толкова време е, че е добре
скрита, над нея има насип от пръст с височина петнайсет метра.
И двамата влязоха в гробницата и тръгнаха по дългия двайсетметров коридор.
Минаха през двете преддверия и се озоваха в кръглата погребална камера. Борис
видя каменното легло, на което е бил положен покойникът, някой местен владетел,
както се изрази екскурзоводът.
— В Мезешката гробница са открити много бронзови, златни и керамични
предмети — каза мъжът и му посочи. — Можете да ги видите на холограми. Те са
уникални за България, защото за първи път са на предмети, намерени на самото
място.
Борис ги разгледа, а после огледа и цялото помещение, изградено от големи
каменни блокове. Накрая бръкна в джоба си и извади една монета. Изчака мъжът
да тръгне да излиза от залата и я метна на земята, в края на помещението, като
изрече наум желанието си.
Излезе пред гробницата и реши да разпита още малко, защото от това, което
чу, не му стана ясно с какво това място е по-особено. А да бие толкова път до тук и
да си тръгне, без да е научил всичко, не му се искаше.
— Извинете, имате ли още малко време, да ви попитам нещо?
— Да, кажете. Както виждате, няма други посетители в момента, така че
питайте.
— Ами да ви кажа честно, обикалям по чудотворни места в България.
Гробницата в Мезек е част от пътуването ми, но от това, което чух преди малко, не
разбрах какво й е специалното.
— По принцип на обиколката в гробницата разказвам това, което казах и на
вас. На туристите обикновено им е достатъчно. Но, разбира се, знам и много други
истории за гробницата.
— Ще ми е интересно да чуя нещо повече.
— Ще започна с уговорката, че всичко, което ще ви кажа, е неофициално.
— Добре.
— Мястото, на което се намираме в момента, е едно от най-силните в
енергийно отношение места в България. Тук са правени и редица радиестезични
замервания, които го доказват. Но най-прецизният инструментариум за замерване
естествено се крие във всеки човек, защото хората реагират по-точно от
апаратурата. Най-често посетителите споделят за повишаване или понижаване на
телесната температура, промяна на пулса, рязко усещане за студ или горещина. По
принцип след посещение на подобни енергийни центрове по-чувствителните хора
имат странни сънища.
— А на какво се дължи силната енергия тук?
— Няма официална теория. Всичко, което ви разказвам, се предава от уста на
уста. Понякога древните хора са променяли енергията посредством начина, по
който са градили домовете, гробниците… Например на определени позиции в
нашата гробница има отклонение с до трийсет градуса на стрелката на компаса. Но
няма обяснение на какво точно се дължи.
— Как така?
— Физиката ги нарича геофизични аномалии, но не може да ги обясни. Днес
знаем, че всичко около нас е енергия, че всичко в природата излъчва и приема
вълни, че всяка материя е съставена от елементарни частици, които трептят и
излъчват, които са сбор от вълни. Естествено е на места концентрацията да е по-
засилена, нали разбирате?
— Значи тук се е намесила човешката ръка, за да създаде силно енергийно
място, така ли?
— Да. И не само тук. В България има и други подобни места — куполни
гробници и храмове, чудодейни манастири и лечебни извори. Общото между
всички е, че имат по-особено въздействие. Тези места са ни оставени от предците.
Те са знаели, че Земята е осеяна с енергийни канали, от които можем да черпим
особена сила. И че там, където са концентрирани подобни канали, се лекуват
физически, емоционални и духовни болки.
— Да, сега вече разбрах. Много ви благодаря за допълнителната информация и
за отделеното време.
— Дано да съм ви бил полезен. Успешно пътуване!
Борис остана доволен от чутото. Сега му се изясняваше всичко за енергията на
чудотворните места. Можеше спокойно да тръгне към деветата точка от своето
поклонническо пътуване.
26

Три дни пътува от село Мезек до Троянския манастир. Тежко и изморително

беше. Валя го дъжд, мръзна от сутрешния есенен хлад по пътищата и наблюдава
дълго как пожълтелите листа започнаха да падат от дърветата. Различни хора го
качваха в колите си. С някои от тях се сприятели, с други — просто помълча. Беше
на ръба на силите си и вече съжаляваше, че е тръгнал. Оказа се по-трудно,
отколкото беше предполагал. На няколко пъти му идваше мисълта да смени
посоката и да се прибере в София. Но си спомняше седмото правило на Гавраил:
„Изкушението да се предадеш е най-голямо точно преди победата.“ И той стискаше
зъби и продължаваше. Когато най-после пристигна в Троянския манастир
„Успение Богородично“, имаше сили единствено да си наеме стая срещу 30 лева за
нощ, да се изкъпе, да изпере дрехите си и веднага да си легне.
Едва на другата сутрин, след като се събуди отпочинал и излезе от стаята,
забеляза колко е красив дворът на манастира. Разходи се в него и се наслади на
тишината и спокойствието. А после видя един монах да излиза от църквата. Отиде,
поздрави го и му сподели за какво е дошъл:
— Дошъл съм да се помоля пред чудотворната икона, ще ми я покажете ли?
— Разбира се. Иконата помага на всеки, който идва с вяра — отговори му
монахът. Двамата стояха пред входа на църквата. — Интересна е историята на
иконата. Знаете ли защо се казва Троеручица?
— Не, не знам, но трета ръка ли има на иконата?
— Да. Легендата за този вид Богородични икони съществува от осми век и
според нея третата ръка на Божията майка е добавена по чудодеен начин. Свети
Йоан Дамаскин, защитник на християнството в Дамаск, бил заловен от халифа и
след мъчения, дясната му ръка била отсечена до китката. Йоан измолил от халифа
да му даде отсечената ръка. През нощта отишъл до една икона и се молил на
Богородица да го изцели, за да продължи делото си. Допрял отсечената си ръка до
китката си и така се молил дълго. По едно време задрямал. Когато се събудил на
сутринта, ръката му била невредима. Той наредил на иконата да се добави трета
ръка, за да се помни станалото.
— Не съм виждал досега подобна икона.
— Преди да влезете в църквата при иконата, искам да ви разкажа още нещо
интересно. Троянският манастир всъщност е построен специално заради иконата.
Според източниците самата икона е от седемнадесети век и идва от манастир в
Света гора. Монаси носели иконата към Влахия и спрели в село Орешак да
пренощуват. На следващия ден магарето, което носело иконата, не искало да
помръдне една крачка напред и това се повторило и през следващите дни.
Монасите разчели знамението — иконата желаела да остане на това място. Те
построили малко параклисче край селото, където поставили иконата. По-късно
около него е изграден Троянският манастир. А сега влезте да се помолите, докато
няма други посетители.
Борис прекрачи прага на църквата и веднага видя чудотворната икона. Отиде
до нея и с надежда постави ръката си. Каза наум желанието си — да има работа,
пари и семейство и се прекръсти. Погледа малко иконата и с надежда в сърцето
запали свещичка за здраве.
По-късно, докато прибираше дрехите си в пътната чанта, се сети за четвъртото
правило: „От миналото трябва да взимаме огъня, а не пепелта.“ Така и щеше да
направи. Напусна Троянския манастир с надежда в сърцето.
В село Орешак обядва и зачака кола, която да го отведе до Русе. Но колата,
която спря на вдигнатия му палец го закара само до Троян.
На следващия ден чак пристигна в Русе. С още малко търпение дочака друга
кола, която да го закара на 45 километра извън града — до пещерата Орлова чука.
Легенда разказваше, че в пещерата има малко чудотворно изворче и ако пиеш от
водата му, ще ти се сбъднат всички желания.
Борис мразеше пещерите. Като ученик беше ходил на екскурзии и не пазеше
добри спомени. Влажно, мрачно и потискащо. С това ги свързваше. С
неудоволствие тръгна към входа. Видя, че има екскурзовод, и отиде при него. Той
му обясни, че на всеки кръгъл час тръгва с туристите на обиколка. Събраха се още
хора и след малко влязоха. На Борис му направи впечатление, че пещерата е добре
осветена и много красива. Екскурзоводът започна да обяснява:
— Открита е през хиляда деветстотин четирийсет и първа година от овчар,
който пасял стадото си в района. През петдесет и девета в Орлова чука са
изградени сто двайсет и четири каменни стъпала, пробит е и изкуствен тунел,
който служи за вход. Пещерняци започват да проучват пещерата и откриват скелети
на пещерни мечки. Смята се, че е била обитавана от хора през палеолита и
каменно-медната епоха. Обявена е за природна забележителност през хиляда
деветстотин шейсет и втора година. Името й идва от скалния венец, който стои над
входа. А сега влизаме в първата пещерна зала наречена „Концертна“, тук ще видите
Големия сталактит висок три метра и половина, както и много други интересни
образувания.
Борис вървеше и разглеждаше с интерес. Не очакваше, че в пещерата ще му
хареса. Но му беше любопитно да види образуванията Динозавъра и Бухала. После
екскурзоводът обяви, че влизат в Голямата галерия и Големите сипеи. Пред очите
му се редяха каменни феерии, сътворени сякаш от магьосници, на които не е
липсвало въображение. Сталактити и сталагмити, градени от капките в
продължение на хиляди години образуваха тази неръкотворна архитектура.
Екскурзоводът им показа как при почукване върху Пеещия сталактон се отронват
звуци като от музикален инструмент. И после ги заведе при изворчето.
Сталагмитите, които се редяха около, него бяха млечнобели и представляваха
невероятно красиви образувания. Мъжът им разказа поверието, че който пие вода
от изворчето, ще му се сбъдне някое голямо желание. Борис не чака да го подканят,
наведе се, загреба вода с шепата си и отпи с удоволствие. Почувства студената вода
в устата си, а после тя се разля в цялото му тяло. Каза наум желанието си и се
изправи. И тук беше свършил това, за което беше дошъл.
Заедно с другите туристи излезе от пещерата. Попита дали някой пътува до
София, но нямаше. Едни бяха в посока Две могили, а другите отиваха до Русе.
Реши, че няма смисъл да ходи до Русе, предпочете да го оставят на главния път за
София и зачака. Няколко часа минаха без резултат.
Вече взе да се отчайва, че и тази нощ ще изкара на пътя. Смрачаваше се и
ставаше студено. Нямаше какво да прави, освен да наблюдава минаващите коли и
да си припомня всяка една точка от това дълго пътуване. Беше видял чудотворни
икони, беше търсил парченце от Христовия кръст, беше стъпвал върху плоча с
двуглав орел, беше хвърлял монета в тракийска гробница, беше писал молитвено
писмо и накрая пи вода от чудотворно изворче. И чак сега, когато измина
поклонническия път, се замисли дали си струваше? Какво щеше да му донесе?
Имаше ли шанс наистина чудотворните места да му помогнат…
Или всичко това беше някаква измама? Фантазия на монаха Гавраил, решил да
му помогне за малко да забрави проблемите си и да му вдъхне надежда за
бъдещето.
След дълги размисли Борис все пак реши, че цялото пътуване не е било
напразно. Дори да не му помогнеше да излезе от житейската криза, поне беше
видял красиви местности и църкви, които иначе никога нямаше да намери повод да
посети.
Малко преди полунощ на шосето до Борис спря голям черен джип. Прозорецът
на предната врата се спусна плавно надолу и той видя мъж и жена.
— Закъде сте? — попита го жената.
— За София.
— Имате късмет. И ние пътуваме за там, качвайте се — подкани го тя.
Борис отвори задната врата и бързо се метна на кожената седалка.
— Благодаря, че спряхте. Нямах особен късмет днес, никой не спираше. Вече
си мислех, че ще прекарам нощта на пътя.
— Няма как да оставим човек навън по това време — каза му мъжът, който
управляваше джипа, и му хвърли бърз поглед през рамото си.
— Разбира се! — подкрепи го жената и се обърна назад. — Изглеждате ми
познат, но не мога да се сетя откъде. Аз се казвам Мария, а мъжът ми е Ангел.
— Приятно ми е, аз се казвам Борис. Но не мисля, че се познаваме.
— Възможно е да греша, извинете — каза жената, обърна се напред и замълча.
Борис се облегна на удобната седалка. В джипа беше топло и приятно,
неудобство му създаваше единствено къркорещият стомах. Зачуди се по това време
къде би могъл да хапне. В портфейла му бяха останали пари колкото за един
сандвич.
— Да ви помоля, дали ще е удобно да спрем на първата бензиностанция, за да
си взема нещо за хапване? Знам, че сигурно бързате и си имате ваша работа, но ако
не е проблем, нека да спрем, няма да ви бавя.
— Да, ще спрем, няма проблем. Тъкмо ще заредя — отговори му мъжът.
Следващият половин час пътуваха, без да говорят. От диска тихо се носеха
някакви италиански песни и когато видяха бензиностанцията на голяма верига,
Борис си пожела в този късен час да е останал някой сандвич. Мъжът спря джипа
до една от колонките и изчака да излезе служител, за да зареди. Жената влезе в
тоалетната, а Борис отиде направо на касата и си взе сандвич с шунка. Още не беше
платил, и го захапа — умираше от глад. Дъвчеше и ровеше в портмонето си с
притеснение, но накрая събра нужната сума. Плати и седна на една от масичките.
Жената излезе от тоалетната и отиде да купи кафета и минерални води. Съпругът й
през това време беше влязъл вътре. Седнаха на свободните столове до него и Мария
му каза:
— Взех ви кафе, че още много път ни чака — и сложи пред него пластмасовата
чашка с горещо кафе, няколко пакетчета захар и водата, а Борис видя на ръката й да
проблясва диамантен часовник и пръстен. Ако не грешеше, бяха класическите
модели на „Картие“.
— Благодаря ви. Извинете ме, че така се нахвърлих върху храната, но нищо не
бях ял.
— Няма проблем, хапвайте. Но тук, на светлината на лампите, ви виждам по-
добре, отколкото в колата, и пак си мисля, че сте ми познат отнякъде — тя се
замисли и прокара ръка с перфектен червен маникюр през идеално фризираната си
руса къса коса. След малко продължи. — Приличате ми много на собственика на
любимия ни ресторант. Онзи на „Раковска“, който затвори.
Борис вдигна бавно поглед от чашката с кафето, което разбъркваше, и я
погледна. Тя продължаваше леко да се усмихва:
— Но явно бъркам. Заведенията на този мъж едно по едно затвориха. И никой
не знае какво стана. Уж нов собственик ги беше взел, но нищо не се случи и
повечето си пустеят. Ние много обичахме да ходим в неговите ресторанти.
Харесваха ни кухнята, интериора и обслужването.
— Да, така и не разбрахме какво стана, че затвориха. Жалко, бяха много
класни — допълни мъжът й.
Нямаше грешка, жената говореше за неговите заведения. А Борис не знаеше
какво да каже. Чувстваше се неудобно, засрамено. От начина, по който изглеждаше,
и от празния си портфейл. Затова мълчеше. Луминесцентните лампи жужаха в
празната бензиностанция и осветяваха силно лицето му. Затова той изпи бързо
кафето си и стана пръв. Мъжът го последва, а след тях и жената. Събра празните
чашки от масата и ги изхвърли в кошчето. А после тримата излязоха в студената
нощ и се качиха мълчешком в джипа.
Обгърнат от тъмнината, Борис се почувства по-добре, когато тръгнаха. Мъжът
не караше бързо, беше внимателен шофьор. Ангел и Мария му бяха направили
впечатление на изключително културни и интелигентни хора, бяха може би около
петдесетгодишни. Борис започна да мисли защо не си беше признал, че е той. От
какво се срамуваше?! Защо скри от тях кой е? Да, беше фалирал, но на всеки
можеше да се случи. Беше горд от поклонническото пътуване, което току-що беше
завършил, и нямаше нужда да се крие от тези хора, които бяха поредните проявиш
добрината си към него през тези изтощителни седмици. Помълча още малко, а
после тихо каза:
— Не знам за кои заведения говорите, но и аз имах няколко. Не знам дали
моят ресторант ви е бил любимият, или грешите и се припознавате. Но както казах
и преди, аз се казвам Борис. Това, което не ви казах, е, че имах заведения, но
фалирах. Преди няколко месеца кризата ме събори и сега се опитвам да си стъпя на
краката. Предприех поклонническо пътуване до десет чудотворни места в България
с надеждата да ми се случи чудо и отново да имам собствен бизнес. Това е
накратко моят живот. Казвам ви го, за да прецените дали съм ви познат. И ви
благодаря, че ме качихте на стоп.
Мария се беше обърнала назад и го наблюдаваше. Ангел хвърляше от време на
време по някой поглед в огледалото за обратно виждане. Неловкото мълчание беше
нарушено от Мария:
— Не съм искала да ви обидя, извинете, ако съм ви засегнала.
— Няма проблем, не съм се обидил, просто в бензиностанцията премълчах, а
не биваше. На всеки може да му се случи да фалира.
— Да, така е — съгласи се бързо Ангел.
— Знаех си, че сте вие, просто много сте отслабнали, а и тази брада.
Борис замислено поглади с ръка лицето си. Не си спомняше откога не се беше
бръснал.
— Какво нещо е животът! Никога не съм си представяла, че посред нощ ще ви
срещнем на шосето за София. Знаете ли, че ви бяхме редовни клиенти? Обожавахме
специалитети на главния ви готвач Тони. Веднъж той излезе от кухнята и се
запозна лично с нас, след като му бяхме изпратили комплименти по сервитьора.
— Да, отличен готвач! — съгласи се с жена си Ангел.
Борис мълчеше. Мислеше си, че той не познаваше редовните си клиенти, а
Тони е имал времето и желанието лично да общува с тях. Отчете го като поредния
си минус. Трябваше да проявява по-голямо внимание и сърдечност. Каза само:
— Много съжалявам, че и аз не съм се запознал с вас.
— Няма нищо, били сте много зает. Сигурно не се управляват лесно толкова
успешни заведения.
После и тримата замълчаха. След няколко минути Мария състрадателно каза:
— Сигурно не ви е било лесно да загубите всичко?
— Не зависеха само от мен нещата. Имаше друг собственик… както и да е,
минало. Но да, права сте, не ми беше никак лесно. В началото дори не проумявах
какво точно е станало. Буквално за минути целият ми свят се срути. Сринах се
емоционално. Нещо, на което бях отдал живота си последните десет години,
работа, която вършех с любов и огромно желание, ми бе отнета. Все едно взеха част
от мен.
— Не мога да си представя какво ви е било, много съжалявам за станалото.
— Много си обичах работата, живеех за нея. А накрая не получих грам
благодарност. Да не говорим, че останах и без пари. И без възможност да започна
нова работа. Никой не ми подаде ръка, а аз исках единствено да си изкарвам хляба.
Тогава дойдоха и депресията и антидепресантите. Превърнах се в мъж, докаран до
ръба. Но да не ви се оплаквам… Сега съм по-добре, мисля, че успях психически да
се събера и възстановя.
— Как го направихте?
— Живях няколко месеца в манастир, там един монах ме научи на неговите
духовни правила. Работех по цял ден в градината и мислех за всичко, което ми се
случи. После ми даде списък с десетте чудотворни места в България, които сбъдват
желания. В началото на пътуването бях скептичен, но колкото повече места от
списъка посещавах, толкова повече растеше вярата ми, че мечтите ми ще се
сбъднат. Много искам отново да имам ресторант, да се върна в бизнеса. Но този
път не се стремя само към успех в работата си, а и да имам семейство. Бях женен.
Имам и дъщеричка, но покрай работата провалих личния си живот и разбих
семейството си, разведох се и детето живее при майка си. Виждам я рядко, много
ми липсва и от това ме боли. Докато пътувах, имах много време да преосмисля
живота си и разбрах, че само бизнес без лично щастие не може. Иска ми се да имам
някого, на когото да му пука за мен. Някой, който да се радва на успехите ми.
— Много добре го казахте — подхвърли замислено Мария.
— Да, напълно сте прав — съгласи се и Ангел. — Аз много работя, но
семейството ми е на първо място. Без подкрепата на жена ми едва ли щях да съм
успял да постигна и половината неща.
След изповедта на Борис в колата настана тишина. Следващият час всеки беше
зает с мислите си. После Мария наруши тишината:
— Знаете ли, наша семейна мечта през последната година беше да си отворим
ресторант. Честно казано, когато сме обсъждали с мъжа ми какъв искаме да бъде
той, винаги сме си давали за пример вашия ресторант. Представяте ли си? А сега се
запознахме с вас!
— Да, така беше — съгласи се с жена си Ангел. — Но ние не разбираме нищо
от ресторантьорския бизнес. Колкото пъти сме подхващали разговори двамата, не
сме стигали до нищо конкретно и още не сме направили мечтания ресторант.
— Може пък и да не е случайна тази наша среща! — ентусиазирано каза
Мария. — Може съдбата да е искала да ни събере.
— Мислите ли?! — попита скептично Борис.
— Да, жена ми има право. Може би срещата ни не е случайна.
— Ние мечтаем да имаме ресторант, но не знаем как да го направим и
срещаме на пътя вас, човека, от чиято работа сме се възхищавали! Няма как това да
е случайно! — беше категорична Мария.
Тримата замълчаха. Борис не знаеше какво да каже. Беше изморен,
притесняваше се от мръсните си дрехи и занемарения си външен вид. Съжаляваше,
че точно в такъв момент се запознава с тези хора. Нямаше какво да им предложи.
Нямаше пари, нямаше ресторант, нямаше нищо. След петнайсетминутно мълчание
Ангел подхвана:
— Хрумва ми сега, че можем да направим нещо заедно. Да направим заедно
ресторант. Какво ще кажете, Борис?
— Хубава идея, но нали ви казах, че фалирах и нямам абсолютно никакви
пари, нали ме виждате как изглеждам…
— Предлагам ви да направим обща фирма — от нас парите, от вас опитът и
идеите за ресторанта.
— Искате да кажете, че не се налага да участвам с пари?
— Да, точно така. Ще направим съдружие петдесет на петдесет процента. Ще
регистрираме фирма, ще бъдем съдружници. Ще оформим всичко документно, да е
изрядно. Аз имам сериозен бизнес, осигурил съм финансово и децата, и внуците си.
Не разчитам да направя ресторанта, че да забогатея. Бях обещал на жена ми да
осъществя тази нейна мечта, но цяла година не правя нищо по въпроса. След като
тя иска да има ресторант, ще й го подаря. Пари за един ресторант ако не мога да
извадя… — и Ангел погледна мило съпругата си.
Мария започна радостно да му благодари. Борис обаче не беше толкова
ентусиазиран. Опарен веднъж, сега търсеше уловката в това предложение. Ангел му
предлагаше половината фирма само срещу опита, който имаше. Не искаше пари от
него, а да разработи ресторанта. И после щяха да делят печалбата наполовина.
Примамливо предложение, но Борис се страхуваше да повярва на късмета си. Как
изведнъж се беше случило?!
После си спомни всички разговори с монаха Гавраил в манастира. Спомни си
как на изпроводяк той му беше казал, че дори когато всичко изглежда изгубено,
понякога съдбата прави неочаквани подаръци. Дали това беше чудото, за което се
молеше през цялото пътуване?
— Какво се замисли? Ако имаш някакви притеснения, кажи да ги обсъдим? —
попита го Ангел.
— Нямаше ме е няколко месеца, изобщо не знам какво става…
— Едва ли си забравил бизнеса за толкова кратко време, то който го може, си
го може. За пари не бива да се притесняваш. Ще покрия всички първоначални
разходи. А после приходите ще ги делим наполовина. Не си служител на фирмата, а
съсобственик. Няма от какво да се притесняваш. Ще дойдеш до офиса ми, ще видиш
с какво се занимавам. Бизнесът ми е легален, на моите години искам всичко да е
изрядно. Това с ресторанта е желание на жена ми, което искам да удовлетворя.
Така че кажи, съгласен ли си?
— Много добре звучи предложението и благодаря за доверието, но нека да
помисля поне един ден.
— Добре. Да си разменим телефонните номера и да се чуем, когато размислиш
и решиш. Искам да си спокоен, няма от какво да се притесняваш. Можеш да
попиташ и мои бизнес партньори кой съм и как работя. След малко влизаме в
София, кажи къде да те оставим?
— Живея в „Люлин“ при майка ми. Близо до Кооперативния пазар.
— Добре, като стигнем там, ще кажеш къде е блокът. А сега ми хрумва, че
можем да проверим дали ще можем да вземем помещението на „Раковска“ и там да
отворим ресторанта. Ще кажа още утре на секретарката да провери чия собственост
е в момента, дали изобщо ще отварят нещо там. Може пък да успеем го вземем ние.
— Звучи чудесно — включи се и Мария. — Това ще е много хубаво, да върнем
старата слава на това заведение. Ще му сложим ново име и както се казва, „Бог
напред и ние след него“.
— Вярваща ли сте? — попита я Борис.
— Да. Бог е помагал на семейството ни в много трудни моменти. Убедила съм
се, че колкото пъти съм му се молила, винаги е откликвал.
— Аз все още не вярвам напълно… Но тази наша среща… Не знам… Радвам
се, че се запознахме.
— И аз се радвам — каза Мария. — Ще ви споделя нещо много лично, което
малцина знаят. Нещо, което изстрадахме, и през което преминахме заедно с мъжа
ми преди години. Убедена съм, че само Бог ни помогна тогава.
— Сигурна ли си, че искаш да го разкажеш? — погледна загрижено жена си
Ангел.
— Да, сигурна съм. Сега искам да споделя лично преживяване с Борис, за да
му покажа, че чудеса се случват.
Мария си пое дъх и след минута продължи:
— Оженихме се по любов. Бяхме бедни, но когато си млад и изпълнен с
амбиции, всичко се постига. Така и ние тръгнахме от нищото, живеехме в стаичка
под наем, но с усилия и труд си стъпихме на краката. Купихме си апартамент и
решихме, че е дошъл моментът да имаме дете. Само че не се получи. Пробвахме
няколко години, но аз така и не забременявах. Ходихме по различни доктори,
правиха ни прегледи и изследвания и на двамата, но така и не откриха причината.
Тогава и медицината не беше напреднала толкова. Но никой не можа да ни
помогне. Колко сълзи съм изронила и колко безсънни нощи съм прекарала — само
аз си знам. Обвинявах се, страдах, накрая се намразих, че не мога да забременея.
Чувствах се виновна пред Ангел, че не мога да му родя дете. Той веднъж не ме е
обвинил, напротив, през цялото време беше с мен и ме подкрепяше, но вината
вътрешно ме разяждаше. Ходихме и при билкари в цялата страна. Накрая събрахме
пари и за преглед в чужбина. И пак нищо. Отчаяни и почти предали се, чухме от
познати за манастир в Родопите. Имало там една монахиня, която правела чудеса с
молитвите си. Така ни казаха. Една седмица спах при монахинята в манастира. Тя
ме научи да се моля, говорихме много, по цял ден — за живота, за болестите, за
проблемите. С думите и с разказите си ме накара да повярвам в Бог и че той ще ми
помогне чудото да се случи и аз да забременея. Така и стана, след няколко месеца
забременях и родих живо и здраво детето ни. Чудото в нашето семейство се случи и
оттогава не сме спрели да благодарим на Бог за това.
След като Мария свърши разказа си, в колата настана тишина. И тримата
мълчаха и гледаха пътя пред себе си. Вече бяха влезли в София и джипът се носеше
по тъмните улици.
— Да, Бог помага и чудесата се случват, но трябва и човек малко да им
помогне да се случат. Аз чета много езотерична литература и искам да ви разкажа
една притча. Казва се „Семената на успеха“. Чували ли сте я? — попита го след
малко Мария.
— Не. За какво се разказва в нея?
 — За това, че всеки може да е щастлив и успял, но нищо в живота не идва
наготово.
— Слушам ви с интерес — Борис се облегна удобно на седалката.
— Имало един тъжен мъж. Той бил загубил вяра и си мислел, че нищо хубаво
не може да му се случи. Една нощ, докато спял, се озовал пред бляскав магазин и
привлечен от светлината в него, решил да влезе. На щанда видял красива жена с
табелка на ревера, на която пишело „Съдба“. Мъжът я попитал невярващо:
„Наистина ли си ти?“, а тя усмихнато му потвърдила. Казала му, че от нея може да
си купи каквото поиска. Мъжът веднага си поръчал — здраве, успех, любов, щастие
и приятелство. Жената влязла в склада и след малко се върнала с един пакет.
Подала му го, а той побързал да го отвори. Погледнал и се изненадал, че вътре има
само семена. А съдбата му пояснила, че от нея може да си купи само семена. „Но
как така“, попитал я недоволно мъжът. „Сега ще ти обясня. Казваш, че искаш
здраве, а правиш всичко възможно, за да не си здрав. Не се грижиш за тялото си, не
спортуваш, не се храниш здравословно, не медитираш, пиеш, пушиш. Позволяваш
на стреса да контролира живота ти. Щом искаш да си здрав, посей семето на
здравето. Грижи се за него, грижи се за себе си. Казваш, че искаш успех, а не си
готов да се бориш за него. Избираш страха пред смелостта да опиташ, защото може
да се провалиш. Избираш сигурността пред риска на промяната, защото не знаеш
какво ново те очаква по пътя ти. Избираш ролята на наблюдател вместо на
откривател. Време е да се замислиш. Посей семето на успеха, грижи се за него,
грижи се за себе си. Казваш, че искаш любов, а не я допускаш в сърцето си.
Спускаш бариери, изграждаш стени, заключваш сърцето си с катинари. Затваряш се
в себе си от страх да не те наранят. А всъщност така нараняваш себе си. Пазиш се
да не те ограбят. А всъщност така ограбваш себе си. Страхуваш се да рискуваш, но
всъщност се страхуваш да живееш. Време е да спреш. Посей семето на любовта.
Грижи се за него, грижи се за себе си. Казваш, че искаш щастие, а отказваш да го
видиш, когато е в живота ти. Неглижираш го, докато търсиш нещо друго, нещо по-
голямо, нещо чуждо. Забравяш да се наслаждаваш на простичките неща в живота.
Забравяш, че именно в тях се крие истинското щастие. Забравяш да се усмихваш.
Забравяш да благодариш. Забравяш да живееш. Време е да се замислиш, посей
семето на щастието. Грижи се за него, грижи се за себе си. Казваш, че искаш
истински приятели, но не осъзнаваш, че преди това ти трябва да станеш такъв. Не
осъзнаваш, че приятелството е повече от едночасови срещи веднъж в месеца.
Приятелството е повече от обаждане по телефона за празниците. Приятелството е
подкрепа, сила, споделеност. Приятелството е готовност да преглътнеш гордостта
си, когато е нужно. Приятелството е готовност да жертваш себе си, когато е нужно.
Време е да се замислиш, посей семето на приятелството. Грижи се за него, грижи
се за себе си. И накрая ще ти кажа — помни, само от теб зависи какво ще поникне
от семената ти! Само от теб зависи каква реколта ще отгледаш в душата си!“ Това е
притчата, Борис, хареса ли ви? — попита го Мария.
— Да, има логика в думите на съдбата. Като се замисля, все едно се отнася за
моя живот.
 — Животът ти е в твоите ръце. Всичко, което ти се случва, зависи от теб.
Помисли върху идеята за ресторанта, можем да направим чудеса заедно.
— Да, ще помисля, разбира се.
— Стигнахме до пазара в „Люлин“ накъде да карам сега? — попита го Ангел.
Борис му обясни откъде да мине, за да стигнат до блока му. Когато
пристигнаха, на паркинга си размениха телефоните номера и Борис им благодари
за всичко. Обеща да се обади веднага, щом вземе решение.
27

Когато Борис позвъни на входната врата, Нуша тъкмо се подготвяше да тръгва

на работа. Нямаше сантименталности. Все едно не беше отсъствал толкова дълго от
къщи…
— Здравей, мамо, прибрах се — поздрави я той, като влезе.
Нуша също го поздрави, докато наведена обуваше обувките си. Не му зададе
въпроси къде е бил и как се чувства. Взе си чантата и тръгна към пазара.
Борис остана сам. Огледа старите мебели и олющените стени. Нищо не се
беше променило, докато го нямаше. Опита се да не мисли какво се беше случило в
кухнята, преди да замине. Потисна спомените за сестра си.
Първо влезе в банята. Изкъпа се и се избръсна. А после, уморен от дългото
пътуване, легна да спи на изтърбушения диван в хола. Спа непробудно през целия
ден. В късния следобед се събуди гладен. Влезе в кухнята и първо инстинктивно
погледна към масата, където беше намерил мъртвата си сестра. После извърна
бавно глава. Нямаше смисъл да се измъчва. Нямаше да върне Даниела.
Извади от хладилника поизсъхнал салам. Отряза си няколко парчета, намери и
хляб и седна да хапне. Когато приключи, се върна в хола. Седна на дивана и
прокара замислено ръка през косата си. Чудеше се къде ли беше оставил телефона
си, преди да тръгне и дали имаше смисъл да го включва, или отново да легне да
спи. Реши, че още е много изморен, и се отпусна на дивана. Зави се с едно одеяло и
отново заспа. Събуди се късно вечерта, когато майка му се прибра от пазара. Чу я
да шумоли в коридора, но не стана. Обърна се на другата страна и продължи да спи.
На другия ден се събуди отпочинал. Хапна на крак в кухнята, изкъпа се и се зае
да рови в шкафчетата на секцията в хола за телефона. Намери го бързо, включи го и
го сложи да се зарежда. След няколко минути чу, че получава съобщения. Отвори
ги. Имаше пропуснати обаждания от бившата си жена. Беше го търсила няколко
пъти последната седмица. Обади й се веднага, притеснен да не се е случило нещо с
детето. Тя му вдигна веднага:
— Ало.
— Здравей, Кристин. Видях, че си ме търсила, какво става?
— Ами да те чуя, как си?
— Добре, защо?
— Нали каза, че ще пътуваш, върна ли се?
— Да и току-що си включвам телефона. Всичко наред ли е?
— По принцип да.
— Детето как е?
— Добре е. На училище е. Искаш ли да се видим днес? — предпазливо попита
Кристин.
— Защо? Случило ли се е нещо? — разтревожи се Борис.
— Всичко е наред. Като се видим, ще ти разкажа. Ти къде си?
 — В апартамента на майка ми в „Люлин“.
— Къде да се видим?
— Амиии…
— Да мина да те взема?
— Нямам пари да излизам.
— Добре, ще дойда да те взема с колата, да пием кафе някъде.
— Както искаш.
— Аз тръгвам, като съм долу, ще ти звънна да слезеш.
Борис затвори замислено телефона. Какво ли я прихващаше сега бившата му
жена? Как се беше сетила за него?! Какво ли щеше да иска? Не го попита дори за
издръжката. Не беше изобщо в стила й да го търси. А ако той й се обадеше заради
детето, тя винаги се държеше троснато и високомерно. А днес му се стори мила…
Нямаше търпение да разбере какво става!
Отвори гардероба и огледа какво от старите си дрехи да облече. Намери едни
по-запазени дънки и ги нахлузи. Бяха му широки. Май наистина беше отслабнал в
манастира и по време на пътуването. Сети се, че не беше взел телефонен номер на
Гавраил, а му се прииска да поговори с него и да му разкаже впечатленията си.
Нищо, още тези дни щеше да отиде до манастира и да му разкаже всичко лично.
Извади други дънки, обу ги, премести колана си с две дупки и като че ли му
застанаха прилично. Денят беше топъл и облече една от старите си тениски. Тя му
висеше, но нямаше друга. Не след дълго Кристин се обади, че е пред блока.
Борис слезе бързо, нямаше търпение да чуе какво има да му казва.
Притесняваше се да не е решила да се омъжва отново и да заминава да живее
някъде в чужбина, където нямаше да може да вижда детето. Или пък щеше да му
иска нещо? Но каквото и да му поискаше в момента, той нямаше нищо, което да й
даде.
Качи се в колата й и тя внимателно потегли.
— Да отидем в центъра да пием кафе… — в гласа на Кристин се усещаше
някакво колебание.
— Няма проблем, където избереш, ти черпиш — усмихна се малко изкуствено
Борис.
— Ти как си? — позаинтересува се искрено бившата му жена.
— Добре съм. Направих едно пътуване, много добре ми се отрази, ако имаш
време после ще ти разкажа за него.
— Добре, ще ми е интересно — изненадващо се съгласи Кристин. —
Отслабнал ли си? Добре ли си? Да не си болен нещо?
На Борис му ставаше все по-подозрително сърдечното отношение на Кристин.
Не беше свикнал да я вижда такава. На какво ли се дължеше промяната?!
— Не съм болен. Просто пътуването беше тежко и съм отслабнал няколко
килограма.
След умело шофиране по софийските улици бившата му жена паркира колата
си близо до дома й в „Лозенец“.
— Тук наблизо има едно много приятно кафене. Ела да пием кафенце, а после,
ако имаш време, ще се качим до вкъщи, когато се прибере детето от училище, за да
я видиш.
— Няма ли ти да я вземеш?
— Не, карат я с училищния автобус. Преместих я в едно частно училище,
много съм доволна, много учат. Фризьорският ми салон напоследък печели добре и
мога да си го позволя.
Борис нищо не каза. Седнаха на маса в двора. В края на септември времето
беше още топло и приятно и се наслаждаваха на хубавия ден. Коремът на Борис
обаче беше свит от притеснение. Какво ли беше намислила бившата му жена?! Защо
поиска да се видят? А на всичкото отгоре беше подозрително мила! Поръчаха си
кафе и кола, а Кристин предложи да си вземат и по една шоколадова торта, тука
били много вкусни. Докато симпатичната сервитьорка ги обслужваше, Борис си
спомни как навремето Кристин го ревнуваше от нейните колежки. А сега изобщо
не обърна внимание на момичето…
— Кажи сега какво става? — попита я директно Борис, когато останаха
сами. — За какво е тази среща?
— Ами нищо страшно, не се притеснявай.
— Добре, кажи де.
— Стана нещо, което много ме разтърси! Ще започна отначало, за да си
наясно.
— С какво? — нетърпеливо я попита той и отпи от кафето.
— Ходихме с приятелки с децата на басейн. Преди няколко седмици. След
като се обади, че заминаваш. Времето беше много горещо и решихме да се
разхладим.
— И? — попита нервно Борис. Вече беше сигурен, че се е запознала с някого
на басейна и ще заминава в чужбина.
— И седим си ние, майките, на шезлонгите, говорим си, времето приятно,
имаше много хора, ама ние се бяхме изтегнали точно до басейна, за да
наблюдаваме децата, нали разбираш?
— Ти си до басейна, за да виждаш детето, така ли?
— Да, аз винаги така сядам, че непрекъснато да я виждам.
— Да, разбирам.
— И по едно време гледам аз надясно от мен, в басейна, едно дете нещо взе да
пляска из водата, като че ли се дави. И баща му тича, извади го веднага. То се беше
изплашило много, а аз си викам: „Леле, какво можеше да стане.“
— И?
— А нашето дете също беше в басейна. На два метра от мен, от лявата ми
страна. Тя може да плува, както знаеш, но аз си я наблюдавам през цялото време.
Тогава отместих поглед, колкото да видя какво става с другото дете. Сигурно не
съм я гледала три-четири минути. И както си лежа на шезлонга, само си обръщам
главата наляво да я видя какво прави и въздухът ми спира!
— Защо?!
— Поглеждам я, а тя лежи във водата по корем, без да мърда, ръцете й
разперени и главата й се клатушка. Викам си — край, удави се! Направо бях
сигурна, че е умряла. Скачам и докато стигна до нея, то това са два метра, а на мен
ми се сториха като двеста поне, вече си мислех най-лошото! Бях сигурна, че се е
удавила и няма спасение! Така изглеждаше просто! Нямах никакво съмнение! Не
мога да ти опиша с думи какво изпитах! Това усещане не го пожелавам и на най-
големия си враг! За мен всичко приключи в този момент! Ад! Нищо нямаше
значение! Нито пари, нито любов, нито лично щастие!. За две секунди нещо в
главата ми се пренареди. Погледнах живота по друг начин. Сигурно ме мислиш за
луда сега, като ти го разказвам. Но само който го е изпитал, може да ме разбере. Да
видиш детето си и да си сигурна, че е умряло и нищо не може да ти го върне. И
тогава разбираш кое ти е важно в живота. Детето ти да е живо и здраво! Само това
искаш в този момент. Нищо друго! Повярвай ми… И тогава стигнах до нея, хванах я
и я вдигнах от водата. А тя през цялото време си играела! Да лежи, без да мърда,
върху водата. Можеш ли да си представиш?!
— Как така?!
— Ами обясни ми после, че искала да разбере колко време може да изкара, без
да диша. Тя не е осъзнавала какво ще си помисля, когато я видя отстрани. Не съм
забелязала началото на нейната игра, защото гледах другото дете как щеше да се
удави. Изобщо за две-три минути се случват тези неща, но на мен сърцето ми спря!
Направо ми идваше и аз да умра. Честно ти казвам, мислех си, че съм я изгубила
завинаги. Много се изплаших…
— Спокойно… — Борис не знаеше какво друго да каже, виждаше я, че
преживява случката отново, докато му я разказваше.
— Не! Тогава не ми беше спокойно, казвам ти го. Най-кошмарното
преживяване в живота ми! За мен всичко приключи, когато я видях така да лежи и
главата й безжизнено да се клатушка от вълничките в басейна. Още не мога да си
изтрия тази картина от главата. Вечер, когато се сетя за случката, плача. Много ме
е страх какво можеше да стане.
— Нали всичко е минало…
— Вярваш ли ми, в този момент не знам как стана, но всички приоритети в
живота ми се промениха. Вече парите нямат значението, което имаха преди. Дори
се изненадвам на себе си колко глупава съм била. Сега поставям на първо място
детето и семейството.
— Семейство? Какво семейство? Да не си се оженила, без аз да знам?
— Не! Не знам защо казах семейство, просто не знам… Може би трябваше да
направим всичко възможно да запазим семейството ни, не знам… — Кристин
бъркаше нервно кафето си последните няколко минути. После като че ли излезе от
някакъв унес, отчупи с виличката парченце торта и я изяде.
— Яж си тортата, не ти ли харесва? — подкани го тя.
— Хубава е…
Борис беше шокиран от думите на бившата си жена. Не знаеше какво да каже и
мълчеше. Не беше очаквал такава промяна у нея! Както тя самата се изрази, да си
промени приоритетите в живота. Нямаше нищо общо с дръзката и самонадеяна
Кристин, която вечно го критикуваше и не се интересуваше от нищо друго освен от
себе си. Явно наистина много се беше изплашила за дъщеря им. Но той не беше
подготвен за такова развитие на нещата. Очакваше пак да го сюрпризира с някаква
лоша новина. И понеже не знаеше какво да каже, ядеше тортата си бързо и нервно и
мълчеше. А тя ту бъркаше изстиналото си кафе, ту чоплеше по-малко от тортата.
След няколко минути погледна стреснато часовника на ръката си и каза:
— Трябва да ставаме. След малко ще дойде училищният автобус.
— Добре.
— Имаш ли време да се качиш до вкъщи да се видиш с детето?
— Да, имам.
— Не трябваше да ви преча да се виждате. Сега чак разбирам колко голяма
нужда има тя от баща си — каза сякаш на себе си Кристин и стана
Влезе в кафенето, плати и бързо излезе. На Борис му беше малко неудобно тя
да плаща сметката. Не беше свикнал така. Наведе поглед към старите си обувки и
му се доплака. Не само заради външния му вид, не само заради това, че нямаше
пари за едно кафе, а и заради думите на бившата му жена: „Може би трябваше да
направим всичко възможно, за да запазим семейството си.“ Късно го осъзнаха и
двамата. Бяха млади и всеки дърпаше на своята страна. Караха се, правеха си напук,
въпреки че имаха пари да живеят разкошен и пълноценен живот. Не оценяваха
това, което имаха навреме, и лесно го загубиха.
Застанаха на тротоара пред кооперацията, където живееха Кристин и Лили
Роуз. В апартамента, подарък за сватбата им от Жоро. Стояха прави един до друг и
чакаха училищния автобус да докара детето им. Мълчаха неловко. Борис си
мислеше колко беззащитна му изглеждаше Кристин след това, което му разказа. За
първи път я виждаше в такава светлина. Дори визуално беше променена. Струваше
му се отслабнала и по-крехка. Беше се облякла с дънки, тениска и маратонки.
Нямаше и следа от предишното й предизвикателно облекло и маниери. Зачуди се
какво трябва да й каже, как да я успокои. Случката на басейна видимо я беше
разтърсила. Наблюдаваше я с крайчеца на окото си и пристъпваше нервно от крак
на крак. Възможно ли беше наистина бившата му жена да се е променила?! От
студена кучка да се превърне в мила и добра жена? Не му се вярваше. Чак такива
чудеса не се случваха, но кой знае… Автобусът се бавеше, затова реши да започне
разговор:
— Значи много се изплаши, така ли?
— Много. Ужасно чувство. Да си помислиш, че детето ти е умряло…
— Не си ли по-спокойна вече?
— Гледам да не мисля за това, защото като се сетя, и ми прилошава. Сега
прекарвам всяка минута с нея. Гледам си я сама. През деня ходи на училище, аз съм
в салона. А когато се прибере вкъщи, си говорим какво се е случило през деня,
подреждаме заедно чантата за следващия ден. Ходим на кино, в парка, по
магазините. Навсякъде сме заедно. А вечер готвя!
— Ти готвиш?!
— Е, опитвам се. Някои ястия вече ми се получават доста добре. Ако искаш,
остани да хапнеш довечера с нас.
— Може…
Борис се съгласи бързо. Беше му интересна промяната в Кристин, а и нямаше
търпение да види дъщеря си и да прекара колкото се може повече време с нея. По
време на пътуването единственото нещо, което му липсваше, беше Лили Роуз.
— Много грешки направих, Борисе, осъзнах ги чак сега. Бях много заблудена,
не знам защо. Може би защото бях млада и глупава, може би защото нямах примера
на родителите си, от който да се уча, не знам… — Кристин говореше бавно и
гледаше в земята. Не смееше да погледне към него. — Търсех щастието на грешни
места, а то през цялото време е било пред очите ми…
Училищният автобус спря и Лили Роуз слезе. Видя веднага баща си и се затича
към него. Той я прегърна силно и я разцелува радостно по двете бузи.
— Тате, откога не съм те виждала?! Много ми липсваше! Къде беше? — нежно
го заразпитва дъщеря му, сгушена в прегръдката му.
— Хайде да се качим горе, ще имате време да си говорите — предложи
Кристин и тримата влязоха в кооперацията.
В апартамента Лили Роуз не се отделяше от баща си. Майка й сипа портокалов
сок и тримата седнаха на дивана в хола. Говориха за училището, за уроците, за
съучениците и за оценките на Лили. След час майка й каза, че отива в кухнята да
приготви спагети за вечеря.
— Тате, наистина ли ще вечеряш с нас?
— Ако ти искаш — усмихна се Борис.
— Разбира се, че искам! Много ми липсваше!
— И ти на мен, фъстъче!
— Не ме наричай така, вече съм голяма!
— Виждам, че си голяма, много си пораснала. Станала си истинска красива
госпожица. Много съм доволен и от оценките ти. Важно е да учиш, нали разбираш?
— Да, мама ми го повтаря непрекъснато.
— Аз навремето не учих и после ми беше много трудно да си намеря работа.
— Сега какво работиш, тате?
— Хмм… — Борис въздъхна тежко.
Кристин се беше подпряла на касата на вратата и ги наблюдаваше с
удоволствие. Борис я забеляза и каза силно, така че да чува и тя:
— Дълго време не работех, след като останах без ресторанта, знаеш, разказвал
съм ти за това. Но сега имам едно предложение за бизнес, но не знам дали да го
приема?
— Така ли, какво предложение? — заинтересува се бившата му жена.
— Ами запознах се с едно семейство, докараха ме от Русе до София и докато
пътувахме, си говорихме много. Те искат да си направят ресторант, но не разбират
нищо от този бизнес, а имат пари. И ми предложиха да направим съдружие — от
тях парите, от мен опитът. И да направим ресторант на мястото на стария ми
ресторант…
— Много добре звучи, това е чудесно — подкрепи го веднага Кристин. — А
какви са тези хора?
— Семейство, мъж и жена на около петдесет години. Сториха ми се
изключително приятни и интелигентни хора. Земни, здраво стъпили на земята.
Имат законен бизнес, казват, че искат ресторанта не за да печелят пари, а по-скоро
като хоби, като приятна емоция и за да сбъднат мечтата на съпругата. А другото,
което казаха, е, че моите заведения са им били любими, харесвало им всичко, което
правех.
— Хубави ти бяха заведенията, така е. Щом са ги харесвали, значи лесно ще се
сработите.
— Така ли мислиш? Аз не знам, още не съм им дал отговор.
— Какво те притеснява?
— Да не стане като миналия път.
— Сега нали ще си истински собственик, на половината фирма, а не
подставено лице?
— Да, така казват.
— Идвайте да вечеряме, спагетите са готови, да не изстиват. А ти имаш ли
време да си помислиш?
Борис и детето влязоха в кухнята и докато си миеха ръцете, той й отговори:
— Казах им, че когато взема решение, ще им се обадя.
— В момента имаш ли по-добро предложение за работа?
— Не, нямам никакво друго предложение, от доста време съм без работа и без
пари.
— Ами тогава какво го мислиш? Ти си много опитен, ще се справиш.
Борис погледна изненадано бившата си жена, докато бършеше ръцете си в
кърпата. Не очакваше похвали от него. Тя вече беше седнала на масата в
трапезарията и беше подредила чиниите с горещи спагети и купа зелена салата.
Направи му впечатление, че дежурната й чаша с бяло вино я нямаше. Имаше само
три чаши с вода. Започнаха да се хранят.
— Как са спагетите? — попита го с надежда тя.
— Не е зле.
— Само толкова ли ще кажеш?
— Ами имаш голям напредък. Преди изобщо не можеше да готвиш, така че
като за теб направо са идеални.
И тримата се разсмяха. Лили Роуз наблюдаваше с любов и двамата си
родители, които за първи път не си крещяха и не се обиждаха. Беше изненадана, че
не се карат, а вечерят като нормално семейство. Пожела си тази вечеря да не е
последната и по-често да вижда баща си у дома. Той много й липсваше. Като всяко
дете на разведени родители и тя тайно си мечтаеше някой ден те отново да се
съберат…
— Тате, много ми липсваше, къде беше толкова време?
— Сега ще се виждате по-често — намеси се майка й и я погали по косата. —
Когато баща ти има време, винаги може да идва вкъщи да играете или да ти помага
с уроците.
 — Да, ще идвам — каза Борис, докато наблюдаваше Кристин. Тя гледаше
дъщеря им с такава любов!
— Къде беше, тате? Исках да ти звънна да те чуя, но мама каза, че те няма в
София, че пътуваш. Къде ходи?
— Направих едно голямо пътешествие. То беше хем много трудно, хем много
интересно. Посетих десет чудотворни места!
— Наистина ли? — изненада се Кристин.
— Какво значи чудотворни? — попита Лили Роуз.
— Ами ако отидеш на такова място и си пожелаеш нещо много силно, то ще се
сбъдне. Може да се случи дори някакво чудо!
— Съществуват ли чудеса, тате?
— Да, фъстъче! Колкото и да не ми се вярваше, се убедих, че съществуват.
— Не съм вярвала, че точно от теб ще чуя подобни думи! Кои са тези места, за
първи път чувам, че в България има такива места? — попита с интерес бившата му
жена.
— Ходих в манастири при чудотворни икони, докоснах се до парченце от
Христовия кръст, бях в една гробница, после в пещера.
— Искам и мен да ме заведеш в пещерата, тате, моля те!
— Ще те заведе. Може и тримата заедно да отидем, когато имаме време.
— За такива места винаги трябва да се намира време, иначе животът ти така се
променя, че ще те принуди да отидеш. Така мисля сега, може и да греша. Но след
изпитанията, които ми се случиха…
Борис замълча. Бяха приключили с вечерята. Кристин зареди миялната
машината и предложи на Борис да го откарат с колата до „Люлин“.
На излизане от апартамента хиляди хубави спомени, свързани с това място,
нахлуха в главата на Борис. Стана му мило. Сякаш беше забравил лошото, което
беше преживял в този дом. Не си струваше да се измъчва с негативното, реши да се
фокусира само върху положителните емоции. Каквото било, било, нямаше как да
върне времето назад. Но можеше да се държи по-зряло и отговорно. В душата си
вече беше простил на бившата си жена за всичко, което му беше причинила.
Помисли си, че би било хубаво, ако и тя намереше сили да му прости.
По пътя към „Люлин“ в колата тримата разговаряха оживено, смееха се и си
обещаха на другия ден да се видят отново.
— А ти звънни на хората с ресторанта, чу ли? — каза Кристин, когато Борис
отвори вратата на колата, за да слезе.
— Мислиш ли, че трябва да го направя? — обърна се той й я погледна
сериозно.
— Да, сега вече е късно и не удобно, но утре сутринта, това да ти е първата
работа, чу ли?
— Да, добре. Ще премисля пак всичко тази вечер и най-вероятно ще приема.
— Няма какво да губиш. Хайде, чао, и до утре! И се обади да кажеш какво е
станало.
— Чао, тате, лека нощ.
 — Лека нощ.
Борис слезе от колата и се прибра. Майка му вече си беше легнала.
Апартаментът беше потънал в тишина. Не че някога е бил огласян от весел смях и
приятни разговори. Чувстваше се потиснат. Не искаше да живее повече на това
място и трябваше да направи нещо, за да промени живота си. И имаше шанс да го
направи. Трябваше да вземе решение за ресторанта.
А пък тази Кристин как го изненада! Тази вечер бяха като идеално семейство!
И заслугата беше изцяло нейна…
Тя се беше променила. Нямаше я предишната нервност, избухливостта към
него и към дъщеря им също си беше отишла. А и по-рано през деня му беше казала,
че е осъзнала грешките си…
А той самият?! Беше ли се променил, беше ли осъзнал грешките си? Беше ли
готов да започне нов етап в живота си? По-осъзнат и по-смислен…
Казват, че на четирийсет години човек променя пътя си. Той не беше готов за
промяна, затова съдбата му удари здрав шут в задника и го разтърси. Събуди се
един ден без нищо. Без пари, без работа, без дом. Върна се там, откъдето беше
започнало всичко — „Люлин“, родния му дом, квартала, в който като дете играеше
с Жоро и където по-късно го срещна, за да почнат заедно бизнес. Един миг само и
шеметните десет години на сладки и безгрижни дни бяха заличени. Сега вече
виждаше по-ясно стария си живот и осъзна, че няма за какво да съжалява. Жени,
пари, секс, наркотици и разбито семейство. Остави дъщеря си да расте без баща,
защото с майка й не намериха общ език, на който да разговарят, въпреки че се
ожениха с много любов в сърцата. Борис се въртеше на изтърбушения неудобен
диван и усещаше болка в гърба. Лежеше, а пред затворените му очи се изреждаха
зашеметяващи картини от екзотичните пътувания, на които беше ходил, островите
с кристалночисти води и бял пясък. А после бляскавата картина се смени с
аскетичния му живот в манастира. Първия ден, когато се събуди там и с изненада
разбра, че няма дори кафе. Чуждите дрехи, които се наложи да носи. Огромният
двор, който трябваше да мете. Спомни си и звездите, които се научи да вижда вечер
на небето. Спомни си и уроците на Гавраил. И надеждата, че не всичко е загубено
безвъзвратно. Защото животът наистина е кръговрат и дори когато си на дъното, в
един миг само може да стане чудо, което да обърне живота ти в щастлива посока.
Беше благодарен на Гавраил, че го насърчи да тръгне на пътуването до
чудотворните места. Вярата му беше нараствала след всяка спирка от дългото и
трудно пътуване. И ако трябваше да бъде честен пред себе си, накрая наистина
беше повярвал, че чудесата са възможни.
Това преживяване го накара да осъзнае и друго. След като видя толкова бедни,
болни и нещастни хора по онези места, той стигна до извода, че е здрав, прав мъж в
разцвета на силите си и няма право да се оплаква от съдбата. Да, беше правил
много грешки през живота си, но за негово щастие нито една от тях не беше
фатална.
Единствено Даниела не можеше да върне. Но разговорите с монаха през онези
най-тежки дни след смъртта й го бяха накарали да разбере, че не трябва да
обвинява себе си. Нямаше вина, защото животът на сестра му беше неин избор.
Мъжете, купоните, работата й, смъртта й бяха нейно собствено осъзнато решение.
Да, Господ може би задаваше посоката в живота на хората, но пътищата всеки
избираше сам.
Майка си също не можеше да промени. Не одобряваше студения й характер и
безразличието, с което се отнасяше към децата си, но това също беше неин избор.
Той я обичаше и уважаваше въпреки всичко и щеше да се грижи за нея, доколкото
му беше възможно, докато е жив.
Реши да приеме предложението за общ бизнес на семейството, с което се
запозна през онази нощ на връщане от Русе. Вече знаеше, че няма нищо случайно и
явно съдбата, Бог или който и да е там, „горе“, беше решил да му помогне.
Заспа спокоен. Инсомнията си беше отишла.
ЕПИЛОГ

24 декември 2016 г.

— Да си кажем наздраве! — предложи с доволна усмивка Борис.

— Ами, като си казал, да кажем! — усмихна му се от другия край на масата
Ангел.
— За всичко, което постигнахме заедно!
Борис вдигна за наздравица кристалната чаша с червено вино и към него се
присъединиха Ангел, Мария и Кристин. Лили Роуз вдигна чашата си със сок.
Петимата седяха на една от най-закътаните празнично украсени маси в собствения
им ресторант. Празнуваха заедно Бъдни вечер.
Имаше и други хора, нищо че това беше семеен празник, който обикновено се
отбелязва вкъщи. Привлечени от феноменалния успех на заведението, много
посетители си бяха направили резервации за вечерта. Заради това и собствениците
решиха да посрещнат тук заедно празника. Откакто се бяха запознали през онази
нощ в края на септември, Борис, Ангел и Мария работиха здраво, за да отворят и
разработят отново стария ресторант на Борис. Помещението пустееше и те не
срещнаха трудности да го наемат веднага. Трудиха се денонощно и за кратко време
постигнаха целта си. Тази вечер ресторантът грееше в целия си блясък!
А за кухнята се грижеше старият и проверен през годините шеф Тони. Когато
Борис му се обади с предложение отново да работят заедно, той не се поколеба
дори за миг. Съставиха бързо ново меню, като включиха и някои от старите си
специалитети. Борис се раздаваше в работата си денонощно и се прибираше за
малко вкъщи.
Но този път Кристин не му се сърдеше. Да, те се събраха и живееха заедно.
След онази първа среща веднага след пътуването му започнаха да се виждат всеки
ден. Една вечер старата романтика между тях се пробуди. Под въздействието на
виното и спомените за бурната им младост и след като дъщеря им беше заспала в
стаята си двамата се озоваха в спалнята. Страстта помежду им не беше угаснала и
те си дадоха шанс да проверят дали могат отново да бъдат семейство.
— А сега да вдигнем наздравица за кумовете! — тази вечер Борис беше в добро
настроение.
Четиримата вдигнаха кристалните чаши, пълни до горе със скъпо червено
вино:
— Наздраве! И много благодарим за доверието, че избрахте нашето семейство
да ви кумува — каза Ангел.
— Наздраве! — отвърна Кристин. — Ние ви благодарим, че приехте поканата
ни. За краткото време, в което се познаваме, ние преценихме, че искаме да ви
поканим за кумове, защото сте идеално семейство и много добри хора.
— Още съм на мнение, че добре направихме да отидем само четиримата да
подпишем в съвета и после да направим и църковна сватба в манастира при
Гавраил. Кристин искаше да поканим и приятели и роднини, но нали вече веднъж
го бяхме правили, за какво ни е? — допълни Борис.
— Да, прав беше. След първата голяма и шумна сватба… тази като че ли ми
хареса повече. А и първия път нямахме църковен брак.
— Е, нямаше как да не направим сега. Дължа цялата промяна и всичко хубаво,
което ми се случи последните месеци, на този монах и на вярата, която ми вдъхна.
В манастира се кръстих, и то в най-трудното за мен време, там за първи път влязох
в църква…
— Радвам се, че ни запозна с Гавраил — каза Мария. — Веднага ми направи
впечатление на много смирен и благ човек.
— Така е. И е много мъдър. Казвал ли съм ти, че той ме научи десет процента
от приходите си всеки месец да давам на хора в нужда?
— Не си, а защо го правиш?
— Когато живеех при него в манастира и нямах дори собствени дрехи на гърба
си, той вярваше, че един ден ще си стъпя на краката. Преди да тръгна на
поклонническото пътуване по чудотворните места в България, ми обясни закона за
десятъка и аз обещах на себе си, че всеки месец ще помагам на тези, които са в
нужда. И когато за първи път взех пари от ресторанта, веднага се качих при него в
манастира. Първо му върнах едни двеста лева, които ми беше дал за пътуването, и
после го попитах къде да даря тези десет процента от заработеното от мен. Той ми
даде добър съвет, който послушах.
— Другия път, когато ходиш, обади се да дойдем и ние с Ангел — помоли го
Мария.
— Ние с Кристин ще ходим още утре при него. За Коледа Гавраил ще приготвя
безплатен обяд за бедни хора с даренията, които е получил манастирът. Ще му е
нужна помощ в кухнята и му обещах рано сутринта да сме там, за да помагаме. Ако
искате, елате и вие.
— Ще дойдем — ентусиазирано се съгласи Мария. — И без това синът,
снахата и внучката са в чужбина, така че ще помагаме през деня в манастира, а
вечерта може да се съберем отново тук да отпразнуваме заедно Коледа, какво ще
кажеш? — обърна се към мъжа си тя.
— Ами да. Много добра идея. Вие за вечерта имате ли някакви планове? —
обърна се Ангел към Борис.
— Не, нямаме, наистина най-добре е отново да се съберем тук. Да бъдем
заедно на този празник. Толкова съм ви благодарен за всичко. Благодарен съм и на
Бог, че ми помогна да си намеря отново работа и да се събера със семейството си.
— Обичам те! — каза му Кристин.
— И аз те обичам, тате! — усмихна му се сладко Лили Роуз.
— Това беше много трудна година за мен, не искам да си спомня през какво
преминах. Най-важното е, че оцелях! Да благодаря на Бог! И на теб, Ангеле, че се
оказа мъж на място!
— Аз съм такъв, какъвто съм, благодарение на това, че в живота си винаги съм
се ръководел от един принцип — това, което правиш на другите, вече си го
направил на себе си! А и ти се оказа мъж на място, радвам се, че се запознахме и
работим заедно. Права е Мария, когато казва, че няма нищо случайно в този живот.
Така и срещата ни в онази нощ не е била случайна! А сега да си кажем наздраве, да
сме живи и здрави всички!
Борис отпи доволен от чашата си. Огледа всички около масата с благодарност
в сърцето. Всички му се усмихваха. А той беше горд от себе си. Преживя най-
кошмарната година в живота си, но намери сили и вяра да се изправи и да
продължи напред.
Свещите догаряха в красивите сребърни свещници и даваха магически
отблясък на приборите върху масата. А тя беше отрупа с вкусни постни ястия.
Около нея бяха насядали любимите му хора. Борис погледна към дъщеря си,
облечена в нова червена рокля и с панделка в косите. Тя се смееше безгрижно и
обсъждаше нещо с майка си. Кристин изглеждаше невероятно, държеше се
различно с него и той отново беше влюбен в нея. Щастие и любов сгряваха сърцето
му — нямаше какво повече да иска от живота в този момент.
И тогава си спомни, че беше чувал, че по Коледа се случват чудеса. Винаги му
се беше струвало като безсмислено клише… Но сега той можеше да потвърди, че
действително е така!
Информация за текста

Венета Райкова
ИНСОМНИЯ
Българска. Първо издание
© Венета Райкова, автор
Редактор Мария Чунчева
Художник на корицата Косева
Коректор Невена Николова
Предпечат Лиляна Карагьозова
© „Алто комюникейшънс енд пъблишинг“ ООД, 2016
Enthusiast — запазена марка на „Алто комюникейшънс енд пъблишинг“ ООД
ISBN 978-619-164-235-9