Пако Рабан

представя ЦЯЛАТА МЪДРОСТ НА СВЕТА

СВЕТЛИНИТЕ НА БУДИЗМА
медитирайте, за да живеете по-добре
(беседи с Бокар Римпоче)
ПРЕДГОВОР
ЦЯЛАТА МЪДРОСТ НА СВЕТА
Помня света.
Все още чувам грохота на бомбите, сриващи Герника, където се намирах със семейството си
по време на Испанската гражданска война три години след рождението си. В ушите ми кънтяха
виковете на ранените и стенанията на изгнаниците. Спомням си мъката на майка ми, когато баща
ми, който тогава командваше републиканските сили от Севера, падна под куршумите на един
екзекуционен отряд. Не съм забравил тази война, нито онази, която противопостави нациите през
1940 година. Бях едва шестгодишен Странстванията и болката ме бяха вече отпратили в релостта.
Спомням си и какво по-късно съм изживял: школата за изящни изкуства и следването по
архитектура, изминатия път към познанието, модата и пътешествията.
Припомням си времената и през съзнанието ми преминават картини, идващи от дълбините
на паметта ми... Откривам себе си в тези картини. В тях разпознавам лице, което е било моето, аз
съм действащо лице. Още като дете бях надарен със способността да съзерцавам, като че тялото
ми се разграничаваше от духа ми, от живота ми... от миналите ми животи. В началото това бе за
мен ужасен, съкрушителен шок. Много скоро обаче разбрах, че тази ми способност, открита на
седем-годишна възраст, обогати съществуването ми и в известен смисъл ще внесе светлина в него.
Благо-дарение на нея душата ми понякога се сливаше с вечността. Тя пътуваше през времената.
Крита-юга от индуистката традиция, ерата, която съответства на Златния век на гърците и обхваща
повече от 26 000 години; Тетра-юга, или Сребърната ера; Двапара-юга, или Бронзовата ера и Кали-
юга, или Желязната ера, периодът на опасности, който започва от смъртта на Кришна и покрива
ерите на Телеца, Овена и християнската ера, ерата на Рибите. Можах най-сетне да различа в
сблъсъците на днешния преходен век вълненията, ознаменуващи началото на ерата на Водолея,
времето на светлината и просветление, обещани на човечеството, ако то надмогне дебнещите го
опасности.
Вече съм споделил опита си в сферата на духовното, който понякога ми е позволявал да
извися малко съзнанието си1. Днес бих искал да помогна да бъдат чути и други гласове.
Тези гласове, които се издигат в нашия смутен свят, ни казват, че, макар и това да не е
очевидно, хората имат дарбата да бъдат щастливи. Те ни обясняват, че сме способни да
преодолеем издигнатите пред нас препятствия, да надвием познатите ни демони, които ни спъват:
егоизъм, страх, задръжки, лъжа, насилие, малодушие, разрушителни и саморазрушителни
инстинкти...
Способни сме да живеем в мир. И все пак се стремим към нещастието си. Мазохисти ли сме?
Не! Напротив, превърнахме удоволствието в ценност и се боим от страдание го. Неосведомени ли
сме? Също не. Никога информацията не се е разпространявала така бързо, така далеч. Никои
историк не би могъл да каже за Запада: тази цивилизация не знаеше, че върви към гибелта си.
Безпорядъкът на телата, съзнанията, душите, на самата замърсена и пренаселена планета е
достигнал връхната си точка. Можем да се усъмним, че човечеството ще успее да премине без
затруднения през голямата порта на ерата на Водолея.
И все пак, някои гласове, чието ехо телевизията и радиото не отразяват, ни казват:
"Боледувате от амнезия. Изгубили сте ориентирите си, вече не знаете къде са правите пътища. Ние
сме последните пазители на древната мъдрост. Можем да ви върнем паметта, но не се бавете
твърде!" Помня света... помня и едно събрано знание, което никога не се изгуби. Тъй, както
струйката вода тече по скалата и се изгубва в някоя пукнатина, докато отново се появи на
1
Траектория - От един живот към друг; Апокалипсис - От една ера към друга; В средата па времето -
Пътищата на великите посветени
1
повърхността няколко километра по-далеч, тази обща за цялото човечество мъдрост се е
отдалечила от нас. Може би това е част от някакъв Замисъл, План? Дали за настъпването на
мрачните векове на Кали-юга е било необходимо да изчезне всяка добродетел, човекът да изгуби
разума на собствения си вид? Не се знае.
Някои големи мъдреци са устояли на тази ерозия и стоят изправени на ръба на бездната, в
която се дави съзнанието ни. Такива са лечителят в полите на Скалистите планини, шаманът на
брега на Ориноко, магьосникът-анимист от Нигер, монахът от Ласа, главата на йезуитите, зен-
учителят от японски храм, патриархът Вейева от Индонезия, монахинята кармелитка от манастира,
пазителят на
Зъба в Канди. От устата им все още блика изворът на нашата по-тънала в забрава мъдрост. Те
знаят тайните на вътрешния мир, от който толкова много се нуждаем. Нека ги чуем, преди смъртта
да ги е отнесла, преди паметта им да се е помрачила, преди солта да се размие. Време е чрез
тяхното слово изгубената ни памет да възкръсне. Ето с тази задача трябва да се заемем.
Аз също съм жаден за техния душевен покой, за тяхната светлина и ведрина. Дали можем да
постигнем тяхната радост от съществуването? По какъв начин? Дали ни е необходима някаква
особена милост, която да е недостъпна за нас? Съществуват ли техники, които ще трябва отново
да научим? Помня света... ала вече не мога да отговоря на тези въпроси. Всичко, което мога да
кажа, е, че тяхната мъдрост е и наша мъдрост. Притежаваме я съвместно, макар ние, западняците,
да сме изгубили нашите части.
Ще отида при тях. Ще ги попитам просто: кой съм и какво съм забравил от онова, което би
ми помогнало да живея?
Представям си ги благородни и готови да ни помогнат. Ще поднеса душата си и
разтворените си длани. Сигурен съм, че при тях ще намеря... цялата мъдрост на света.
* * *
Първите ми стъпки ме отвеждат в Индия, на среща с Бокар Римпоче, тибетски монах, един от
най-големите учители по будистка медитация.
Онова, което най-много ще ме впечатли в течение на всичките ни беседи, е изражението му на
сияйна радост. Дали Бокар Римпоче е щастлив? Бих се въздържал да му задам един такъв въпрос,
давайки си сметка още от първите разменени думи колко отдалечена от нашата е будистката
представа за щастието.
Блаженството по ориенталски ми е приличало винаги на гигантска детинска илюзия или
дори на експеримент на начинаещ магьосник, който, както всички лудости от този тип, завършва
самоунищожително. Тичаме след този лунен камък без да си дадем време да размислим над
реалността на съществуването му. В младостта си очакваме с надежда магическите добрини на
страстната любов, в зряла възраст се чувстваме вече предадени, а после вече окончателно
наранени. Някои жертват цялото удоволствие от мига заради вкуса си към властта, който рано или
късно и и убват поради неспособността си да се примиряват. Модернизмът се опита да ни внуши,
че благосъстоянието ще ни отведе до пътищата на удовлетворението, но благосъстоянието струва
скъпо, най-вече на планетата, и макар и да дава понякога добро самочувствие, не би могло да ни
достави допълнителна радост. А и достатъчно ли е впрочем благосъстоянието, когато сме
подмамвани от всякакви най-сложни и блестящи играчки или от разкоша на все по-придирчивия
лукс, все недостатъчен за ненаситните на реклама нови обожатели на Златния телец? В същото
време облагодетелстваните свещеници се боят да изгубят редките си привилегии и се оказват
неспособни да оцелеят в условия на несигурност и без "благотворителността", при което самият
факт на благодеянието се обезмисля от неловкостта и неприязънта. А и всички - и бедни, и богати -
ги тормози една мисъл, защото светско-светият прогрес в крайна сметка все още не ни спестява
смъртта.
Накратко, ние страдаме. И Бокар Римпоче започва да говори по-скоро за страданието,
отколкото за ирационалния стремеж към илюзорни благини, които биха ни излекували от всичко.
Освен това той знае, че през последните години много западняци се обръщат към будизма именно с
надеждата да се освободят от тези повече или по-малко благородни болки, които им пречат да се
наслаждават на живота. Знаят ли обаче тези западняци към какво се насочват? Не, будизмът не се
състои в това да се откъснеш от нещата от този свят, за да не трябва никога повече да ги
изстрадваш! Не, медитацията не трябва да бъде разглеждана като затваряне в защитен балон, а да
2
се изолираш от другите не е най-добрият начин да се предпазиш от всякаква опасност. Най-сетне и
най-вече, не, будизмът не отрича съществуването на всичко, което ни заобикаля, и събитията,
които преживяваме, той просто изостря бдителността ни към представата, най-често погрешна,
която имаме за тях и която е извор на недоразумения, ненужни сблъсъци и утежняване на мъките
ни.
Ще рече, че тази книга не е в никакъв случай вълшебно лекарство като онези, по които New
Age така залиташе. Бокар Римпоче смущава, ала ако го последваме все пак по непознатите пътеки
на мисълта му, със сигурност ще се почувстваме по-добре. Ако само малко се "помъчите", тук ще
откриете как да съизмерявате страданията си, да не се разкайвате за миналото и да не пренасяте
надеждите си единствено в непредвидимото и скъсяващо се с всеки изминал ден бъдеще. Няма
вече да подхранвате въображението си с миналите си и бъдещи животи в напразно бленуване по
блажени някогашни и още по-славни утрешни съществувания. Ще се постараете да изживеете
настоящето време във възможно най-добро разположение спрямо другите и самите вас.
Защото будизмът не е просто една анестезична философия! Щастието намира мястото си в
нея, но това е едно щастие, което няма нищо общо със сантименталните ни и личностни проекции,
обречени най-често на провал. Нека престанем да си пожелаваме винаги замъци в Испания, за да
прибавим още три звезди към земния си пътепис. "Съзерцателят не е онзи, който разкрива
неизвестни тайни, а онзи, който се възторгва от неща, които виждат всички", казваше един монах
от Систерцианския орден и Бокар Римпоче също не би отрекъл тази максима. Както ще видите в
тези страници, щастието няма нищо общо с представата от сладникавите романи. Любовта
наистина е необходима, но в една разширена нейна форма, която надхвърля обичайната ни
представа за нея. Будисткото щастие се подхранва от всяко създание във Вселената и от начина, по
който се свързваме с него. То не е душевно състояние, а състояние на душата, която трябва да бъде
усъвършенствана чрез медитации и целенасочени действия, за да изминем по-леко пътя към
Пробуждането.
Както казах, Бокар Римпоче не се опитва да играе ролята на мисионер, нито впрочем пък аз,
който си оставам привързан към християнската култура. Ала будизмът е благородна, толерантна и
открита философия. Която и да е вашата религия, какъвто и да е агностицизмът или атеизмът ви от
будизма можете да почерпите много хуманни съвети за товa как да живеете по-добре и как да
облагородите живота около вас. Големият тибетски мъдрец счита, че земното ни превъплъщение е
шанс, материален и духовен. Той ни предлага някои начини да се възползваме по-добре от него.
Пако Рабан

1
ПЪТЯТ КЪМ МИРИК
ПО СТЪПКИТЕ НА БУДА...

Гледай на онзи, който ти сочи недостатъците ти, тъй сякаш ти показва съкровище.
Привържи се към мъдрец, който осъжда грешките ти. Истина е, че е добро, а не зло да общуваш
с такъв един човек.
Буда, Дхамапада
Казваме за Индия, че е земята на живата духовност. Твърдим, че многообразието от
различни съжителстващи раси и религии е приучило към толерантност. Тръбим, че човек трябва
да се озове там, за да се преоткрие, да се вглъби в себе си, да се възроди. Уверяваме, че всяко
пътуване из Индия е пътешествие на духа, от което никой, чиято душа е любознателна, не би могъл
да се лиши.
Вярно е, клишетата имат дълъг живот. Пътешествието из Индия остана задълго наложен
образец във възпитанието на младите аристократи, а по-късно и на хипитата. Първите се огънаха
под тежестта на условностите и биографиите си, а някогашните хипита днес отново посещават Ин-
дия... с "Рендж Роувъри". През 70-те години чергари, търсещи своя гуру, пристигаха от цял свят с
чартърни полети или микробуси "Фолксваген". За тях Индия представляваше модела на
неконсумативното общество, прототип на нацията, навлязла преждевременно във века, който
трябваше да бъде духовен или да не бъде въобще. Днес киселинните дъждове на
индустриализацията разяждат "Тадж Махал" и това раково заболяване на мрамора намира точното
3
си отражение в задъхания материализъм, покълнал върху чернозема на безкнижовността. Средната
класа вече се доближава до небето единствено за да го насели с похлупаците на кофите си за смет в
ролята на сателитни антени. И всичко това, за да могат да улавят на ниски цени американските се-
риали и еротични филми, идващи от изведени в орбитите на Хонг Конг сателити. Колкото до
йогизма, той се харчи с по-малко ентусиазъм и макар просията да е част от начина им на живот,
будистките и индуиски монаси и без друго не биха имали друг избор освен това падение. Чергарите
обаче са все още тук, вече по-малобройни, но все така разкъсвани от желанието за просветление!
Докато самолетът ми отлита по посока към Делхи, не съм сигурен дали се интересувам
особено от тази все още жива, натрапена представа за една страна, в която като естествена
даденост се намирали всички разрешения и всяко удовлетворение.
Съзнанието ми се фокусира върху човека, който ме очаква някъде из североизточните
планини. Той се нарича Бокар Римпоче. Разполагам само с една бележка за него с няколко
тайнствени реда.
Преподобният Бокар Римпоче е роден в Тибет през 1940 година. На четиригодишна възраст
според указанията на XVI-я Кармапа е бил провъзгласен за тулку, превъплъщение на предишния
Бокар Римпоче. Бил отгледан в основания от предишното му превъплъщение манастир и
продължил образованието си в Цурпу.
В Индия, където се оттеглил в изгнание след китайското нашествие, станал последовател
на Калу Римпоче и бил избран да го наследи начело на династията Шангпа-Кажию. Ръководи
отшелническите средища в Coнада и Румтек. Основал е освен това манастир в Мирик.
Понастоящем тези му длъжности го определят като един от най-големите учители по
медитация от школama Кажиюпа.
Цурпу, Сонада, Румтек, Мирик, Кажию: тези думи нищо не ми говорят. Лишени са от магия,
безплътни са, без никакъв митичен или мистичен подтекст. И може би така е по-добре. Искам да
стигна до събеседника си с девствено като на дете съзнание, неразсейвано от никаква предвари-
телно изградена измамна представа.
Пресякохме тъмнината. Самолетът кацва в Делхи, часът е шест и тридесет. Препоръчали са
ми, докато чакам, да отида до Сринивасапури, където могат да се видят надписи от времето на
император Ашока, живял три века пречи Христос. Малко след като приел будизма, Ашока поръчал
да издълбаят в камъка заклинания, подтикващи народа към същата стъпка.
Няма обаче да имам време да отида до Сринивасапури. Вече летя към Багдогра, едно малко
летище, обслужващо град Силигури в областта Даржелинг.
Припомням си пак историята на императора Ашока. Тя ме кара да се усъмня в онова, което
си мислех, че съм знаел. Нима будизмът допуска пропагандата като най-обикновена религия?
Нима не се знае за него, че освен вяра, представлява и философия, съчетана с практика? Какво
изобщо знам за будизма? И на първо място, ако будизмът също е религия, към която се подтикват
неверниците, то тогава бог ли е Буда?
Ще разпитам за това онзи, който ме очаква. За сметка па това, що се отнася до живота и
духовния опит на Буда, много от сведенията са разбираеми и достъпни за всички.
Тук, разбира се, става дума за онзи, когото е прието да наричаме Бодхисатва, тоест
личността, живяла в Индия шест века преди нашата ера и основала будизма - духовен мироглед,
възприет от половината човечество днес, двадесет и шест века по-късно. Трябва да разкажем
историята му, която е една от най-хубавите, разказвани някога, и се базира на смесица от легенди
и исторически истини.
"Бодхисатва" обозначава онзи, който се стреми към Пробуждането, тоест към най-висшата
реализация на духа и единение с голямото Цяло не за да се наслаждава на собственото си щастие,
а за да помогне на другите същества да постигнат тяхното.
И тъй, шест века преди нашата ера една царица сънува как един бял слон разкъсва десния й
хълбок. Гадателите се събират веднага да разтълкуват съня. След няколко съвещания оповестяват:
ще се роди дете, призвано или да царува над целия свят, или да бъде осенено от просветление.
Царицата Майя няма деца, защото с цар Щунходан спазват пълно полово въздържание.
Пророчеството я изпълва с щастие.
Десет лунарни месеца по-късно Майя се отдалечава от двореца си, за да отиде на гости на
родителите си. Пътят е дълъг и уморителен. Остават да пренощуват в парка Лумбини. Там, под
4
едно дърво, царицата дава живот на Бодхисатва. Далеч от това място, ала в същия миг, се раждат и
бъдещата му жена, бъдещият му щитоносец и конят му! Майя ще умре седем дни по-късно, за да
се прероди на небето. Детето ще бъде отгледано от по-малката й сестра, която ще стане втора
съпруга на царя.
Отнесено с големи почести в двореца Капилавасту, детето става гордостта на своя баща,
който принадлежи към кастата на войните и царува над племето Сакиа. Получава името Сидхарта.
Малкият принц получава прекрасно образование, учи се блестящо и надминава учителите си още
на седемгодишна възраст.
На шестнадесет години Сидхарта се жени. Духовният му настойник в двореца е избрал
за не-го млада жена на име Гопа и този избор му допада. Ала също както в при казките, други
претенден-ти също се стремят да се оженят за Гопа.
Основателят на царската фамилия, Сихахану, притежавал лък, който се пазел. Решено е, че
онзи, който успее да обтегне тетивата на лъка, ще спечели състезанието... и ръката на Гопа. Един
след друг младежите се опитват да изпълнят задачата. Никой не успява дори и да повдигне твърде
тежкото оръжие. Ала Сидхарта взема лъка и без усилие успява да опъне тетивата.
Така младият принц се сдобива със съпруга. Това шило да успокои баща му, царя, ако не
било онова старо пророчество, според което Сидхарта може да се обрече на религиозен живот.
Тогава, в желанието си да предпази наследника си от всякакво духовно увлечение в полза на
властелинските му амбиции, царят го обгражда с всички удоволствия, за които би могъл да мечтае
човек. Той бди ни-каква смущаваща гледка да не разтревожи духа му. През този период от живота
си Сидхарта би могъл да си помисли, че светът е по образ на прекрасните градини, които царят
заръчва да засадят: красив, подреден и мирен.
Ала илюзията нямало да трае дълго. Един ден младият принц се озовава лице в лице с
невъобра-зимото: болката, безпорядъка, смъртта. При едно от излизанията му из града разхълцан,
окаян ста-рец раззинал насреща му беззъба уста.
- Какъв е този човек? - пита Сидхарта кочияша си Шандака,
- Това е старец.
- Какво е старец?
- Преживял е много години, уменията му го напускат, умът му се е помрачил, цветът на
лицето му е посърнал. Когато седи, му е трудно да се изправи. Съвсем малко жизненост му е
останала.
- Ще избегна ли аз самият тази съдба?
- Още не.
Малко по-далеч болен излага на показ язвите си. Сидхарта пита Шандака:
- Какъв е този човек?
- Болен е.
- Какво значи болен?
- Четирите елемента, които съставляват тялото му, увеличават или намаляват количеството
си и затова той вече не може нито да пие, нито да яде, дъхът му е слаб и немощен, жизнеността му
е намаляла от нечистотиите в него.
- Ще избегна ли аз самият тази съдба?
- Не, още не.
Другаде погребално шествие носи към кладата труп. Диалогът между принца и кочияша му
продължава:
- Какъв е този човек?
- Това е мъртвец.
- Какво е мъртвец?
- Дъхът му е пресекнал, съзнанието му си е отишло, той вече не осъзнава нищо, изоставил е
пустото си село, разделил се е завинаги с роднините си.
- Ще избегна ли аз самият тази съдба?
- Също не.
След тези три срещи предпазваният до този момент, от грозотата на света Сидхарта е със
съкрушено сърце. Затова пък малко по-далеч една четвърта случайност (ала нима случайността
има място тук) го среща със смирен монах, който благо моли за милостиня. Младият принц задава
5
въпроса:
- Какъв е този човек?
- Той е скитащ монах.
- Какво е скитащ монах?
- Той сам е усмирил себе си, има благородни обноски, отнася се винаги с търпение и съчувст-
вие към всички създания.
- Много добре! Много добре! Много добре!
Сидхарта току-що е открил едновременно съществуването на страданието и своето призвание
по пътя на духовността. Може би вече знае: скоро ще напусне бащиния си дворец, за да заживее в
истинския свят...
Царят ще се опита да задържи сина си, умножавайки празненствата и развлеченията. От друга
страна Гопа току-що е дарила Сидхарта със син.
Ала принцът няма да се откаже от своя план. Една нощ боговете приспиват дълбоко целия
град. Никой не забелязва отсъствието на младежа, който побягва заедно с щитоносеца си и с коня.
Боговете понасят животното, за да избегнат тропота на копита по камъка. Озовал се веднъж далеч
от града, от двореца и материалните изкушения, принцът ще отреже косите си и ще отпрати коня и
щитоносеца. Той се упътва на югоизток. Започва нов период от живота му.
Обед е. Самолетът ми каца в Багдогра. Областта, в която сега се намирам, в провинция
Западен Бенгал, представлява нещо като географска вдатина в северната част на Индия, обградена
от Непал на запад и Бутан на изток. На няколко километра северно се намира границата с Тибет,
или след анексията през 1959 година, с Китай.
Намирам се на повече от две хиляди метра надморски височина. Връх Еверест се издига на
по-малко от сто и петдесет километра от мястото, до което трябва да стигна. Ще трябва да се качим
още по-високо. Остават още петдесет и пет километра път с кола докато стигнем манастира Мирик.
Пътят е неравен, лъкатушещ. Зеленината на чаените насаждения наоколо омекотява суровия пейзаж.
Скоро навлизаме в облачната пелена, която обвива плътно планината през целия дъждовен сезон.
Мъглата ограничава видимостта на разстояние от два метра. Използването на мигачи е за-
дължително преди всеки завой. Хиляди тибетци-изгнаници са извървели преди мен този път, ала в
обратна посока, бягайки от несекващите ужаси в страната си: мъчения, екзекуции, задържане в
концентрационни лагери... В годините, последвали китайското нашествие, били избити близо един
милион души, тоест една пета от населението. Човекът, който ме очаква, е един от оцелелите от
този период.
В подрусващата кола се замислям пак за Сидхарта. Историята е, разбира се, красива, ала на
какъв само митологичен хаос се основава будисткият спиритуализъм, макар днес да го считаме за
изчистен от всякакви излишни напластявания! Задавам си въпроса: трябва ли един будист да вярва в
този пантеон, в този Олимп, в който откриваме обожествени един подир друг майката на Буда,
близките му, та дори коня му? Трябва ли, за да можеш да се наречеш будист, да вярваш в чудесата,
в никнещите под стъпките на Сидхарта лотоси, в дърветата, които го почитат, като свеждат клони,
във всеобщия унес, упражнен от боговете над близките му, за да благоприятстват бягството му?
Къде е символичното и къде свещеното? Може ли наистина разкрасената с толкова многобройни
фолклорни елементи вяра да съдържа една първоосновна сърцевина, която да не ни е чужда?
След като напуска двореца, принц Сидхарта става скитащ монах и приема името Сакиамуни,
което означава "мъдрецът на Сакиите". Отначало става последовател на различни учения, които не
удовлетворяват стремежите му, защото не разрешават проблема със страданието. Тогава решава да
открие своя собствен път. Заедно с още петима негови следовници той довежда до крайност
отричането от света. Шестима млади аскети се занимават с йога, умъртвяват плътта си, постят и се
самобичуват. Единият е пробил езика си, за да окачи тежести на него. Друг е дал обет никога не
разтваря юмруци. Трети пък е побил гвоздеи в плътта си... Времето отминава, а Сидхарта линее
както физически, така и духовно. Този път не го отвежда доникъде.
И тогава по реката минава лодката на един човек, Който свири на лютня. Инструментът има
три струни. Едната, твърде отпусната, не произвежда никакъв звук. Другата твърде обтегната, се
скъсва. От третата най-сетне се разнася музика. Тогава Сакиамуни разбира, че се е заблудил.
Целта, която си е поставил, ще постигне именно избягвайки крайностите. И той начертава пътя си,
който не е нито пътят на задоволяването на сетивата, нито пътят на безцелното аскетство: средният
6
път.
Една жена го дарява със златна купа сладък ориз и той го приема. Нахранва се и хвърля съда
в реката, защото не желае да притежава ценни вещи. Течението отнася купата... Сидхарта е готов
да получи просветлението.
След като се е преборил с бога Мара, който владее света на желанията, на удоволствията и
пъклените стремежи, Сидхарта става Буда и приема най-висшето и пълно Пробуждане на тридесет
и петия си рожден ден. Сега той вече знае Четирите Свещени Истини. Знае истината за болката.
Истината за произхода на болката. Истината за прекратяването на болката. Истината за пътя,
който води към прекратяването на болката.
Можем да обобщим тези понятия по следния начин. Хората, както всички живи създания, са
пленници на големия път на съдбата, самсара, който ги води от едно болезнено съществувание към
друго посредством последователните превъплъщения. Двигателят по този път е кармата, игра-еща
ролята на причинно-следствен закон. Всяко от нашите действия налага своя последица. Според
този принцип ние се прераждаме при повече или по-малко благоприятни условия при
Пробуждането именно в зависимост от осъществяването си, от съчувствието ни към другите
същества, от доброто ни поведение във всяко едно съществуване. Действително, единствено
Пробуждането или Просветлението може да ни освободи от цикъла на съществуванията и да ни
помогне да познаем истинското щастие. Колкото до страда нието, то е присъщо на материалните ни
грижи. И все пак казва ни Буда, съществува една техника, благодарение на която можем да се
откъснем от всичко, което създава не щастието ни. Тази техника е медитацията...
Ето ме най-сетне в Мирик. Прилепен към склона на планината, манастирът е по-голям,
отколкото съм си го представял. Вътре в сградата сега е часът за молитва Тромпетите и
барабаните отекват с такава сила, че се олю лявам. На земята пред главната фасада седят млади
мона си, облечени във вишневи раса. Те бърборят, смеят се и об съждат новодошлия чужденец...
Мнозина измежду тях са все още съвсем млади. Един от по-възрастните се прибли жава към мен.
Знае няколко думи на английски и ми пред лага да ме разведе из манастира, докато домакинът ми
дойде да ме посрещне. Приемам.
Освен храма, основната постройка съдържа зали за обучение и молитва. Стените са бели и
най-гope завършва с фриз в червено и златно. Едното крило представлява "дома" на Римпоче,
както ми го посочват. Срещу тази пост ройка, от другата страна на вътрешния двор, се намир
кухнята, която, изглежда, служи и за столова. Там ми пред лагат чаша чай с масло. В двора
няколко жени метат и мият. По-нататък съм поканен да разгледам мъничка декора тивна градинка.
Става ми ясно, че неутралитетът не е удач на позиция и трябва да демонстрирам възхищението си.
Спускаме се по няколко стъпала. Тогава, заобиколе на от стена, покрита с надписи в ярки
цветове, се появява ступа - постройка във формата на купол, в която се съхраняват реликви и
други свещени предмети. Един възрастен монах я обикаля в кръг, по посока на стрелките на
часовника, като в същото време придава кръгово движение на молитвената си броеница. Слизаме
още няколко стъпки надолу. Няколко постройки продължават в посока надолу по склона
основната сграда. Влизаме в тях през централния коридор. Там се намират килиите на децата и
монаси-те. Придружителят ми открехва една врата. Стаята, в която надниквам, е с размери около
три на пет метра. Отброявам осем кушетки, някои от които една над друга. Коридорът моди до
зала за обучение или молитва, открита изцяло на-вън. Точно до нея има врата с надпис "Център по
тибетска медицина".
От страната, от която се намирам, гледката е открита. Моят гид протяга ръка, за да ми покаже
в далечината езеро, заобиколено от дървета. Не виждам нищо друго, освен къщи, зеленина и едно
изтягащо се черно-бяло куче. Не мога, казват ми, да завърша визитата без да мина през строежа на
бъдещия отшелнически център, замислен от Бокар Римпоче. Приключваме с обиколката на
сградите и се отдалечаваме, изкачвайки се по склона. На върха се издига голямо, строящо се в
момента здание, където, независимо от трудността на задачата, се трудят само жени.
Музиката в манастира е секнала. Връщаме се обратно до пътя си до главния двор.
Един човек се приближава, идва от храма. Върху шафранено-жълтата си туника носи червената
тога на будистките монаси, чиито драперии обгръщат цялото тяло с изключение на дясната ръка.
Изглежда забързан. Няколко души го очакват: това е времето за частни аудиенции. По пътя си
срещна парализирана жена в инвалиден стол. Щом се приближава до нея, лицето на болната застива
7
и се сгърчва. В погледа й се чете силна и почти истерична еуфория. Бокар Римпоче пристъпва към
нея. Полага ръка на главата на посетителката си, която отново се сгърчва в спазми. Заговаря я с
широка усмивка, като продължава да я гали по тила. Не зная какво си казват, дори да чуя думите,
не бих ги разбрал: Бокар Римпоче говори единствено тибетски. Четири-пет ми нути по-късно се
сбогува с жената и се отдалечава. Тя плаче. Мисля си, че той току-що е дарил малко щастие.
2

ЕДИН МЪДРЕЦ В ИЗГНАНИЕ

КАРМАТА И СВОБОДНИЯТ ИЗБОР

Строителите на акведукти отвеждат водата там, където желаят; онзи, който

произвежда стрели, им дава форма; дърводелците променят дървото; мъдрецът се моделира
сам.
Буда, Дхамапада
Бокар Римпоче стои върху облицованата в златно естрада. Още от първия миг долавям в
погледа му любопитство, сходно на моето. Сигурен съм, че без да е била произнесена и една
единствена дума, той вече е разбрал, че не отивам към него тъй, както жадният отива при извора.
Пред трона му са се извървели толкова много различни хора - отдадени на екзотичната духовност,
мистици, забързани да си тръгнат оттук с панацеята си! Тибетският будизъм им е предлагал
Просветление в края на един друг път, простиращ се върху няколко живота, докато те са се
надявали да го постигнат на момента. Заминавали са си щастливи, ала веднъж завърнали се у дома
си, фалшивото им съкровище е изтичало като пясък между пръстите им. Те няма да се върнат
повече. Колкото до мен, аз не искам толкова много! Жаждата ми е голяма, ала ще се задоволи с
малко: няколко капчици светлина, частичка мъдрост, миг покой.
Във вниманието, което ми засвидетелства Бокар Римпоче, личи безкрайно благоволение. Той
се усмихва и тогава нещо в мен ми казва какъв е този човек: закрилник За първи път днес си давам
сметка, че въздухът е с кристална чистота. Молитвените броеници потракват. Смехът на малките
монаси се разпилява в звънливо ехо. Всякакво чувство за потиснатост ме е напуснало. Индия вече
не е онази враждебна земя, от която Геа, Земята, искаше някога да ме предпази.
Това бе преди много време. Имахме си с нея споразумение да се обичаме и почитаме. Когато
трябваше да отида за пръв път в Египет например, тя ме посрещна, трептейки. Познавах езика й.
Това означаваше:
- Завръщаш се у дома си, бъди добре дошъл!
Затова пък когато стъпих на индийска земя, Геа изпрати в лицето ми зловонно дихание. Тя не
ме отхвърляше, предупреждаваше ме:
- Душата ти, сърцето и духът ти имат други родини, не оставай тук.
Споменът за това предупреждение е все още ярък. Днес обаче един човек с усмивка на уста
стои пред мен и ме закриля. До него се чувствам защитен от всякаква душевна поквара. Из всяка
молекула на плътта ми се разливай вълна, идваща от него. Тя преминава през тялото ми, през
всеки електрон. Разпознавам я: тя се излъчва от онова, което аз наричам шесто вибраторно ниво,
това състояние на духа, достигнал тъй високо във своето духовно осъществяване, че със
светлината си може да въздейства над самия себе си, прониквайки в тайните на миналите си
животи и на ясното съзнание.
Въпреки привличането, което упражнява Бокар Римпоче върху мен, погледът ми се откъсва
от него, за да се извърне наляво. Боя се, че извръщайки се от човека, който ме посрещна, може да
му се сторя неучтив, ала не мога да се въздържа. На метър от него, на по-висок трон, седи по
турски четиригодишно дете. Предупредили са ме: това дете е свещено, то се нарича Янгси Калу
Римпоче. То е върховният глава на една от основните династии на тибетския будизъм. Ако
употребим западната терминология, Бокар Римпоче е едновременно негов наставник и регент.
Младият Янгси Калу Римпоче обикновено обитава будисткия манастир в Сонада, на няколко
десетки километра, ала гостува понякога в Мирик.
Свещеното дете ме поглежда едва, като че погледът му обгръща твърде широк хоризонт, за
да спре на една прашинка. Хубаво е, може би е най-хубавото дете, което съм виждал някога, и във
8
всеки случай най-величественоно. Днешното дете, утрешният възрастен и може би възрастният,
който някога е било - сякаш няколко създания населяват това тяло. Когато най-сетне погледът му
бегло се спира на мен, забравям за брокатите, за трона и великолепието - в него има нещо
божествено и именно това ме поразява.
Ще го видя отново по-късно, защото сега идват да го вземат. То излиза, царствено и
безгрижно, за да се качи на терасата на храма, където Върховното дете, както го наричат, ще може
да се върне при играчките и мотопедите си.
Оставам с Бокар Римпоче, който ще ми говори на тибетски, и с преводача му.
Питам Бокар Римпоче как трябва да се обръщам към него и дали трябва да заставам в
някаква специална поза. Нищо не знам, искам нищо да не знам. И всичко да открия или преоткрия,
включително и нормите на учтивост. Той избухва в смях. Този смях ще звъни често, отначало
развеселен от простодушието ми, а по-късно съучастнически, поощрявайки пристрастията ми.
Бокар Римпоче и аз решаваме заедно, че ще го наричам просто Римпоче, дума, която се
използва за обръщение към лама, достигнал високо ниво на духовно развитие. Колкото до
позицията на тялото ми и начина на изразяване, аз оставам верен на културната си
принадлежност... и на интуицията си. След като доверието ми е спечелено, аз веднага му задавам
умишлено един елементарен въпрос...
* * *
- Какво е лама?
- Ако се вярва на западняците, всеки тибетец, който носи жълта или черна роба, е лама!
Всъщност ламата е будистки монах, който си е поставил за задача да работи за собственото си
духовно израстване и предава на другите уменията, които сам е усвоил от своите учители.
- Следователно той заема по-високо положение в йерархията, подобно донякъде на
положението на епископа в западните религии, който стои по-високо от обикновения свещеник?
- Не съм сигурен, че думата "йерархия" е подходяща, нито че има за вас същия смисъл, който
й придавам аз! Вярно е обаче, че нашата духовна практика не може да бъде отделена от понятието
за обучението, за предаване на знанието. Нашите учители ни предават дхармата. Ето защо под-
държаме с тях отношения на почтителност и подчинение.
- Какво е дхарма?
- Дхарма е фундаментална идея в будизма. Думата обозначава няколко понятия. Първо,
вечния закон, тази абсолютна ценност, която се е разкрила пред Буда при Пробуждането му.
После, учението на този закон, благодарение на който всеки може да научи как да върви по пътя
на духовността, водещ до освобождението.
- На различните начини на препредване ли се дължат няколкото школи, няколкото
направления в будизма?
- Да. Будизмът се е предал до наши дни по три различни начина. Още по времето на Буда се
обособили двадесетина групи, които по различен начин тълкували учени-
ето му. Тази форма на древния будизъм все още съществува в Шри Ланка и азиатския
югоизток. Нарича се Хинаяна, или "Малката колесница". По-късно, в началото на вашата
християнска ера, се развила "Голямата колесница" или Махаяна, която разсъждава върху
несъществуването на Съществото и теоретизира върху статуса на Бодхисатва - онези, които почти
са достигнали съвършенството още приживе с единствената цел да помагат на другите същества да
ш.рвят напред по пътя към Пробуждането. Още по-късно, през VII-и век, се заражда
"Диамантената колесница", или Ваджраяна. Тази форма на будизъм се нарича още тантризъм.. Тя
се основава на йогизма, съчетан с магически и езотерични практики.
- Какво представлява тибетският будизъм?
- Той е част от традиционната "Голяма колесница".

- Прочетох, че вие принадлежите към една обособила се династия от "Златната

броеница".
- Да. Династията Кажиюпа, която води началото си от изначалното учение на Буда
Ваджрахара.
- Какво е Изначален Буда?
- В случая, следното. Ваджрахара била формата, възприета от Буда, за да разкрие учението си
9
пред надарените с особени способности същества. По-късно това учение било предадено на великия
индийски йога Тилопа, а после на ученика му Наропа. Великите осъществени Буда пренесли
учението в Тибет, където то започнало да се предава чрез посветените, наричани Кармапа. Този
начин на препредаване, от Кармапа на Кармапа, се нарича "Златна броеница".
- Всичко това е сложно, а ние смятаме будизма за несложен и ясен като бистра вода. Дали
можем да открием основните му понятия, проследявайки как са достигнали те до вас в течение
на животите ви?
- Ако не бях уверен, че притворството ви е чуждо, бих си помислил, че ме насочвате
директно към едно от будистките понятия, които най-силно шокират и стъписван западняците. За
децата, идентифицирани като превъплъщения на велики лама. Ние ги наричаме "тулку" и вие
несъмнено знаете, че моето собствено детство бе белязано с този знак. Така или иначе, логиката и
хронологията не ни пречат да започнем именно оттам.
Роден съм през годината на Дракона. Вие бихте казали на 15 октомври 1940 година.
Родителите ми, чиито единствен син бях аз, живееха в Тибет, на изток от манастира Бокар, близо
до малко градче на име Мендонг. Областта ни бе много богата на солни находища, които хората
разработваха, за да обменят продукта срещу ориз или жито по пазарите близо до непалската
граница.
Веднъж, когато баща ми отсъстваше за няколко дни по тази причина, в дома ни, където
тогава бях заедно с майка ми и баба ми, дойдоха монаси. Между тях бе лама Чеуден, когото
познавахме, защото живееше в манастира край Мендонг. Друг един се наричаше лама Теундруп
Таши и идваше от по-далеч.
Малко смутен от това множество, аз не пожелах да изляза от къщата. Бях едва на три години
и макар да не бях страхлив, бях много резервирано дете. Лама Чеуден, който говореше диалекта ни,
обясни на майка ми и баба ми, че съм бил разпознат като тулку на един велик лама, или за no-
ясно, като негово превъплъщение.
Монасите се приближих към мен и ме дариха с бели копринени шалове, които ние наричаме
ката и подаряваме па онези, които искаме да почетем. Получих и купички с ароматизиран ориз и
сладкиши. Не знаех имената на тези мъже. И все пак, когато майка ми ме попита кой ми е дал гези
дарове, отговорих спонтанно: "Теундруп Таши!" Това, че съм могъл да отгатна името на монаха, за
когото нищо не знаех, бе прието като потвърждение, че именно аз съм онзи, когото търсят.
Този знак изглеждаше още по-чуден поради факта, че лама Теундруп Таши бил слуга на този
покоен лама, чието превъплъщение толкова отдавна търсели. За него нещата бяха ясни: аз го бях
познал, той бе намерил отново господаря си.
- Кой е бил този покоен лама?
- Ламата, чието въплъщение бях, се наричал Карма Шераб Еусер. Бил роден през 1890,
годината на железния Тигър и умрял една година преди да се родя аз, тоест в годината на земния
Тигър.
Карма Шераб Еусер бил прочут поради доверието, което му гласувал Петият Кармапа,
главата на династията Кажиюпа. Един ден той спрял в една пещера по пътя, по който го било
отвело странничеството му, и решил да отправи към Кармапа едно обещание и да го изпълни.
Карма Шераб Еусер дал обет да спазва пълен пост в продължение па хиляда дни. И сдържал обета
си. Когато времето изтекло, жителите на областта, с подкрепата на Кармапа, го помолили да
остане в областта и да основе там манастир, за което той избрал Бокар. Тогава не знаел, че no-
късно па ще се върне там, но в друга телесна обвивка...
- Хиляда дни пост! За нас, християните, това изглежда просто прекалено. Едно подобно
умъртвяване на плътта не е ли в крайна сметка връх на себелюбието? Можем да разберем пот-
ребността от аскетизъм, ала къде са границите му? Нима и самият Буда не е изоставил този
път на пълно самоотричане ?
(Бокар Римпоче избухва в смях.)
- Да! В началото на първата си проповед, наречена Бенареска проповед, Буда казва: "Онези,
които са се отвърнали от семейния живот, не могат да достигат до двете крайности: отдаването на
удоволствията, любовта към удоволствия на сетивата; или пък ритуалите, чрез които човек се
само-измъчва и, следвайки нездрави доктрини, изтощава сам тялото и съзнанието си без да може
да опа-зи онова, което е скътал там. О, аскети, освен тези две крайности съществува и средният
10
път."
В действителност онова, което отличава безполезното умъртвяване на плътта от истинския
аскетизъм, е мотивацията. Да искаш да се докажеш и да докажеш на другите, че си способен или
по-висш от тях, това са лоши мотивации. Ако обаче мотивацията ни е съобразена с дхармата, ако
стремежът ни е да се подложим на това аскетство и този пост, за да се пречистим и да пречистим
всички същества, то можем да сме сигурни, че мотивацията е добра.
Карма Шераб Еусер е бил, както твърдят всичките му близки, чистосърдечна, смирена и чиста
личност. Смъртта го застигнала когато бил на петдесет години. Тялото мм балсамирали, като
предварително го изсушили в сол.
-Балсамирали тялото му?
- Да.
- Как се съвместява това с будистката идея, че всчко е преходно, ефемерно? При
западните религии бихме говорили за мощи. Ала тези религии поне не проповядват
недьлговечността на всичко...
- Имате право: всичко е преходно, всичко е "недълговечно", включително, разбира се, и
тялото на всеки индивид. Обикновените хора обаче са склонни да вярват на онова, което им
показват очите...

- И което, според вас, в действителност е само илюзия...

- Да, точно така. Те погрешно считат, че нещата са осезаеми и постоянни. Големите учители
и лами възприемат мирогледа да бъде плодотворна установената помежду им връзка по време на
обучението. Опровержението на онова, което е погрешно, трябва да дойде от тях, не от нас. Освен
това подобни измамни ситуации могат да имат благотворен ефект. Успокоителното въздействие на
едно съхранено след смъртта тяло може евентуално да създаде условия, способстващи за едно
бъдещо вътрешно интелектуално развитие. Ето защо тялото понякога бива запазено, не за да
осигури дълговечността на самия лама, което би било абсурдно, а защото визуалното възприятие на
това тяло от онези, които биха искали да вярват в неизменността на нещата, би могло да открие нов
вътрешен път, отвеждащ духа им евентуално към нещо добро.
Същевременно макар, както току-що видяхме, будизмът да предлага на всеки подходящо за
него ниво на разбираемост, вярно е, че това съхранение не е пряко съгласувано с дхарма. Ето защо
три години след балсамирането на Карма Шераб Еусер, Шестнадесетият Кармапа поискал
тленните останки да бъдат изгорени. Когато огънят на кладата докоснал тялото, сърцето на Карма
Шераб Еусер изхвръкнало вън от жарта. Било червено и топло като да била изтръгнато от още жив
човек. Сега се съхранява в Непал Този феномен, който приемам за автентичен, защото съм
възстановил историята по сходните разкази на много очевидци, ни показва Карма Шераб Еусер
като една изключителна, самоосъществила се личност.
- Как ви идентифицираха като негово превъплъщение? Дали хората, които са ви открили, са
провели разследване улика по улика, знак по знак?
- Да, точно така: разследване, знаци. Някои личнос-ти, като Кармапа например, могат да
идентифицират различните тулку чрез сънища, видения. На първо място, този Кармапа, който
наредил да се изгори тялото на Карма Шераб Еусер, отказал да му бъде дарен основания от него
ма-настир: ще дойде един тулку, казал той, и ще поеме отново управлението му. Изминали
няколко месеца. Тогава Кармапа заявил, че детето се е родило през годината на Дракона, на изток
от манастира Бокар, на разстояние от пет или шест дни езда. Щели да го намерят в семейство от
средна ръка. Носело отличителен знак. Баща му се отличавал с необичайно и парадоксално име.
Колкото до майка му, нейното първо име било Сойонам.
- Отговаряте ли на всички тези условия?
- Да.
- Мястото и годината на раждането ви?
- Отговарят на казаното от Кармапа.
- Отличителният знак?
- Винаги съм имал една киста под ключицата, от ля-вата страна.
- Малкото име на майка ви?
- Тя наистина се нарича Сойонам Юдройон. Думата Сойонам означава "заслуга".
11
 - А на баща ви?
- Точно тук бе най-мистериозният момент. Преди да падат живот на баща ми, на дядо
ми и баба ми се родило дете хермафродит, за което отначало считали, че е от мъжки пол. Когато
дошло второто бебе, се опитали да се спогодят със съдбата, като я изпреварят. Детето било момче,
те му дали име на момиче: Пумлойон. Едно наистина необичайно и парадоксално за мъж име!
Монасите разпитвали в продължение на месеци из областта ни. Когато ме намерили, както
вече разказах, било необходимо още Кармапа да потвърди валидността на откритието им. Той го
направил, като им предоставил в и плик името, което би трябвало да нося и което би се правело
като: "Слава и Добрина, Съвършено Единство на Ерутния и Реализация"!
- Добре, че мога да ви наричам Римпоче!
- Да! В действителност Бокар Римпоче е ежедневното име, което започнах да нося малко
след това.
- Какво изпитахте, когато бяхте признат за тулку?
- Сигурно ще ви разочаровам: нищо. Нямам спомен да съм изпитал нещо специално в
този момент.
- Бяха ли щастливи родителите ви да ви виждат удостоен с такава чест ?
- Бях едва на три и половина години и бях единственото им дете. Баба ми прие много
тежко мисълта, че ще трябва да замина в манастира и че ще се лиши от присъствието ми. Майка
ми, която тогава беше на двадесет и пет години, плачеше едновременно от радост и тъга. Радост от
това, че ще се ползвам от прекрасно обучение, и тъга от това, че се откъсвам от нея. Баща ми бе
смаян и доста твърд. Той беше животновъд, но и сам можеше да живее в манас тир, толкова
ерудиран и духовно извисен беше.
Плиснаха вода върху едно огледало пред мен, подстригаха ми косите, облякоха ме в
манастирски дрехи и ми: присъдиха името, указано от Кармапа: вече официално бя станал тулку.
По-късно цяло шествие ме ескортира до манастира. Множеството монаси, някои на коне, а други
вър вящи пеша, членовете на семейството ми и голям брой се ляни от околностите съставляваха
наистина внушителна процесия.
След няколкодневно пътуване пристигнахме в манас тира Бокар. За да ни посрещнат,
множество монаси засвириха на ритуалните си инструменти. Струваше ми се, че планината
трепери от звука на цимбалите и роговете! Щом разположението на звездите стана благоприятно,
влязохме в манастира за ръкополагането ми. Макар да не бях идвал никога преди, забелязах едно
крило на сградата, което ми се стори познато. "Там живея!" - казах на баба ми. Сочех с пръст
резиденцията, в която бе живял Карма Шераб Еусер!
- Ръкополагането ви означаваше ли за вас настаняване в манастира?
- Там заживях едва година по-късно. Тогава бе решено, че ще се връщам при родителите си
на всеки шест месеца или всяка година. Но едва на деветгодишна възраст, след първата ми среща с
Кармапа, се състоя истинското ми посвещение и обучението ми започна. Първите два часа от деня,
от три или четири часа сутринта, бяха посвещавани на четене на Свещените Писания. Към шест
часа сутринта пиех чай с учителя ми. Учебният ден завършваше към осемнадесет часа. Лягах си
заедно със слънцето.
- Удовлетворяваше лй ви този начин на живот?
- Не съвсем. Учението слабо ме въодушевяваше. Затова пък гостуванията при семейството
ми ме изпълваха с радост. Един ден, виждайки ме, че плача при мисълта, че трябва да се връщам в
манастира, баща ми заплака заедно с мен и отказа да ме върне там в уречения срок. Учителите ми
от Бокар, на които Кармапа бе поверил грижата за възпитанието ми, бяха много разстроени. Те
писаха на последния, за да му внушат сам да препоръча обучението ми да продължи в Цурпу,
който бе твърде далеч, за да мога да се връщам при семейството си по-често от веднъж на три
години. Кармапа писа на баща ми, който не можа да устои на една тъй височайша повеля. Ето как се
озовах в Цупру, един разрушен днес манастир, даващ подслон на близо петстотин монаси.
- Бихте ли казал, че сте бил лишен от детството си?
- Виждам накъде искате да ме насочите. Ето кое изненадва и смущава западняците: тези
лишени от свободата си, откъснати от семейството си деца. Така се изразява това във вашата
страна, нали?
- Не съм го казал по този начин...
12
 - Признавам, че въпросът е комплексен. На времето бих предпочел да бъда едно обикновено
дете, да играя, да раста нормално и един ден да стана може би животновъд като баща ми. За вас
сво-бодата е най-драгоценното благо. С това искам да кажа, че използването й не е задължител но:
дос-татъчно ви е да знаете, че сте потенциално свободни, че това благо съществува някъде. Ето
защо самата мисъл, да бъдете лишени от тази свобода, ви е непоносима. За нас свободата не е
благо, което притежаваме, а средство да вървим напред към осъществяването на духа. Един тулку
не е свободен, докато не завърши обучението му. Необходимо е да получи образование,
отговарящо на вродените му качества, ще рече изключително. Тулку трябва да живее в манастир
именно за да му се даде това образование далеч от суетата на светския живот. В тези условия той
ще може да прогресира в духовното си израстване и да бъде полезен на другите, помагайки им
също да се извисят.
От друга страна, какво представлява свободата на едно дете? Да може например да играе на
воля на някой скалист бряг? Тази свобода не може ли да го убие? Ограничаването на свободата е
необходимо за оцеляването на детето. Единствено зрелостта, която ще му дари образованието, ще
му позволи да постъпва като свободен човек.
- Въпросът не е само за свободата. Един случай на шумя много напоследък в Испания. Ста-
ва дума за едно дете от Гренада на име Озел, посочено за тулку на великият лама Тубтен Йеш.
Този лама, когото вие може би позна вате, е основал повече от шестдесет будистки центрове на
Запад. Почина през 1984 година. Озел още не можел да върви, когато започнал да разпознава
предметите, принадлежали му преди. Самият Далай-лама2 го признал за тулку. Днес Озел е на
десет години и е отглеждан в индийски манастир. Майка му би искала той да се връща от време
на време в Испания, за да опознае корените си, нещо, което будистките монаси отказват.
Ние, на Запад, мислим, че детето е самостоятелна и обособена личност, чиито права
трябва да бъдат признати: например правото да живее в нормална семейна среда. Тези права са
узаконени с харта на ООН под егидата на УНИЦЕФ. Съществуването на тулку означава ли,
според будистката система, че едно дете няма права — повтарям, не говоря за свобода -
докато не е преминало обучението си? И ако е така, остава ли то личност?
- Ще трябва да приемем, че някои от постулатите ни са различни. Вероятно пак ще се върнем
на този въпрос, ала за будиста личността, както отгатвам, с главна буква, не съществува. В нашия
контекст нормалната среда за един тулку, ако използваме вашите термини, е онази, в която го
поставя цикълът на превъплъщенията. Когато даваме специално образование на един тулку,
поемаме грижата за него, предпазваме го от ненужно разсейване и го насочваме по пътя, който е
избрал в предишното си превъплъщение, ние не го малтретираме, а го възприемаме в неговата
цялост. Благодарение на това обучение като възрастен той ще се радва на многобройните качества,
които не би придобил по друг начин, и ще облагодетелства и другите с тях.
- Случвало ли се е някога достигналият до известен стадий на формирането си тулку да
отхвърли статута си, положението си и дори будизма?
- Възможно е това да е ставало. Ала дори ако се слу-чи това, никога не можем да бъдем
сигурни какво действително става на най-неуловимото ниво. Ако признатото тулку дете,
достигай-ки зряла възраст, отхвърли статута и дори будизма, то не е невъзможно това да е
преднамерено. Той може би знае, че чрез това му деяние веригата причини и следствия ще доведе
до нещо добро за ос-таналите... Нещата са свързани и са в определена зависимос едни от други.
Той не отхвърля задъл-жително обучението което е получил. Всичко това е тъй деликатно, че
никога можем да узнаем как-во наистина става.
- И така, ето ви вече в манастира в Цурпу.
- Да. Обучението продължи. Животът там бе по-труден, защото някои от учителите ни ни
внушаваха с бамбукови пръчки понятия, към които се оказвахме неподатливи Ала онова, което
най-много ме смущаваше, беше особенс то положение, което ми бе отредено. Класната стая беше
разделена на две части: "обикновените" ученици седяха направо на земята, от лявата страна.
Застлана с килим естрада от дясната страна бе запазена изключително за мое ползване. Мразех
това, но не ми оставяха възможност за избор. Спомням си също деня, в който един от учителите
ни ни заплаши със сто удара с бамбукова пръчка, защото бяхме недисциплинирани - най-вече аз -
2
Далай-лама - върховен лама, духовен и светски управник на Тибет дo 1959 г., когато територията на Тибет бива
присъединенакьм Китай - Б. пр
13
и не особено усърдни през целия учебен ден. Когато се приближи до мен, ме обзе ужас. За разлика
от другарите ми, мен никога не ме бяха налагали с пръчки. В паниката си, без да размишлявам, се
хвърлих в краката на учителя. Той начаса се отказа от намеренията си и се извърна, силно смутен.
По-късно разбрах, че този човек се е почувствал виновен, че е предизвикал един тулку да падне
пред него по очи!
За мен целият този период бе едновременно тежък и обогатяващ. Ала в края на трите години
вече нямах по-съкровено желание от това да продължа обучението си! Продължих да живея така,
между Цурпу и Бокар, където скоро можех пак да се връщам, в манастира, основан от Карма
Шераб Еусер. На двадесетгодишна възраст пожелах да се оттегля в отшелничество за три години,
ала Кар-мапа ме осведоми, че ще трябва да отложа това си намерение. Тогава открих, че страната
ми е в опасност. През 1940 година, след един твърде дълъг период на регентство, провъзгласиха
четири-надесетия Далай-лама, който тогава бе едва петгодишен. През 1949 година бе създадена
Народна Република Китай. А от дълго време китайските комунисти бяха заявили, че считат Тибет
за нераз-делна съставна част от Китай, а тибетците за една от петте националности в републиката.
Тибетско-то правителство започна дипломатическа акция, която се оказа безрезултатна.
- Този процес доведе до анексирането на Тибет от Китай. Вие видяхте ли китайските вой-
ници да завземат страната ви?
- Да. Положението беше опасно. Китайците оповестиха намеренията си да разрушат
храмовете и манастирите. Самият Кармапа, чието седалище бе в Цурпу, вече подгогвяше
бягството си в посока към Бутан.
- Вие придружихте ли го в изгнанието му?
- Не. Макар военната ситуация да бе сериозна, аз поисках от него разрешение да отида до
ласа, където не бях ходил отдавна и където исках още веднъж да видя Джово преди да напусна
страната.
- Джово ?
- Това е една статуя. Мислим, че е била изваяна докато Буда е бил още жив. За един тибетски
будист посещението при Джово е равносилно на онова, което вие наричате поклонение
- Нещо като пътуване до Мека за мюсюлманите ?
- Да, точно така.
- Не беше ли ужасно непредпазливо да тръгвате за ласа, когато нашествието тъкмо е
започвало?
- Несъмнено. Ето защо Кармапа ми нареди да остана там само един ден. Водех със себе си
още двама други лами. Необходими ни бяха два дни път на коне, за да стигнем целта си. Улиците
на столицата гъмжаха от китайци. Във въздуха витаеше голяма заплаха. В тази крайно напрегната
обстановка ние стигнахме до Джово по най-бързия начин.
- Успяхте ли да си тръгнете навреме?
- Ето тук историята става невероятна. Бяхме решили преди да си тръгнем да закупим някои
продукти, от които имахме нужда. Единият от двамата ми спътници счете, че прибързаността ще
ни принуди да купуваме на неразумни цени. Успя да ни убеди, че ако останем още два дни, ще
направим съществени икономии. Само си представете! Обиколихме сергиите на търговците,
сравнявайки етикетите докато китайската армия завземаше страната! Търговците ококорваха очи,
като ни видеха. Те мислеха само как да си стегнат багажа и да приберат стоките си в неописуемия
безпорядък. Някои побягваха, изоставяйки сергиите си. Навсякьде цареше паника - навсякъде,
освен в нашата малка дружинка, заета с разпределението на бюджета си!
Най-сетне узнахме, че Кхампа, разбирайте националистката съпротива, е понесла тежка
загуба. Всеки момент в града щяха да избухнат размирици. Пред нас премина шествие от мъже. Те
излагаха на показ трупа на един тибетски министър, който бе подкрепил китайската кауза. Мъжът бе
организирал заговор срещу Далай-лама с цел той да бъде заловен и отведен в Пекин. Навсякъде
хората разграбваха китайските магазини. Денят беше 10 март 1959 година. Същата вечер
Комитета за освобождаване на Тибет обяви, че войната срещу Китай е започнала. Седмица по-
късно Далай-лама щеше да бъде принуден да напусне страната. Този път вече наистина трябваше
да бягаме.
Решихме да напуснем през нощта, в три часа. Четирите часа закъснение ни спасиха живота.
Действително първите тибетци, които преминаха пред постовете на китайската стража през нощта,
14
бяха убити. В крайна сметка ние потеглихме едва на следващия ден, когато китайците бяха
отслабили бдителността си. По пътя ни спряха войници. Огледаха стоките, които носеха и,
мислейки може би, че крием и оръжие, претърсиха внимателно и амунициите на конете. Двамина
от тях насочиха пушките си към нас. Наистина си помислихме, че ще ни убият.
- Изпитахте ли страх?
- Не, ни най-малък страх. Виждате ли, възможно е будизмът наистина да има право и в
извест-ни моменти от късването от нещата да ни помага да не страдаме, да не познаем нито
безпокойство-то, нито страданието!
Няколко дни по-късно минахме през опустели манастири, между които и този в Цурпу. По
пътищата препус каха бойци от Кхампа, бягайки от страната.
Стигнахме в Бокар, където хората нямаха никаква представа за ситуацията. На този етап
трябваше да помислим за идните дни. Прибягнах до гадателство, за да узная какъв трябва да бъде
изборът ми и изборът на другите монаси. Поставих в една чиния две топчици тесто. В едната пъхнах
хартийка с надпис: "Да заминем за Непал", а в другата "Да останем". В края на ритуала от чинията,
която въртях в кръг, изпадна първо топчицата "Да заминем за Непал".
Приятелите ми решаваха сами дали искат да ме последват. Седемдесетима от нас избраха
изгнанието. Тогава започна едно дълго пътуване, затруднявано допълнително от факта, че бяхме
запазили най-ценните предмети от манастира ни, включително и ступа, свещения купол, съдържащ
сърцето на Карма Шераб Еусер. Често трябваше да променяме маршрута си, за да избягваме
китайските войници. Повечето ни животни - кози, якове, овце - умряха от студ в една планинска
клисура. Палатките ни се похабиха. Конете изнемогваха. Чувствахме, че китайците са наблизо, като
някаква неназовима опасност. Страхът скъсяваше съня ни.
- Мислех, че страхът не ви е познат, дори когато пред вас са заставали въоръжени
мъже...
- Не бих могъл да го обясня. Този страх все още го сънувам понякога... Изводът вероятно е, че
не съм голям лама!
(Бокар Римпоче избухва в смях, като че сам не вярва в собствената си скромност! И
продължава...)
- Продължението на моята история е историята на едно странстване. Отначало се
настанихме в Непал, в областта Мустанг. После аз отидох в Румтек, в кралство Си-ким, което бе
независимо до 1975 година и където се бе установил Кармапа. После в Индия... Често съм се
оказвал принуден да преминавам без виза затворени граници, да пътувам в камиони със стока, да
се противопоставям на по-лицията, да се изправям срещу бандитите, да вървя през нощта и да се
крия през деня... Видях Лумбини, родното място на Буда, Делхи, където бе отседнал Кармапа,
преди на стигна в Даржелинг, където щях да изживея едно от най-значимите за мен събития. Там
всъщност срещнах онзи, който трябваше да стане мой учител и до когото щях да остана повече от
двадесет и пет години, до смъртта му - Калу Римпоче.
Продължих обучението си като тулку. Предложиха ми да науча английски, нещо, което
приех. Една възрастна англичанка, която не бе напуснала Индия при обявяването на
независимостта, ми преподаде първите понятия. Четири месеца по-късно се замислих по този
въпрос. Стори ми се, че изучаването на този език ми отнема време за сметка на други дисциплини,
които, като тибетец и в качеството ми па тулку, трябваше да са по-важни за мен: граматиката, по-
езията, калиграфията, астрологията... И тъй, отказах се от английския и се ориентирах към тези
дисциплини и към задълбочаването в дхарма.
- Дали отношението ви и днес е същото? Младият тюлку на Калу Римпоче ще учи ли
английски ?
- Като се вземе предвид изключителната експанзия на будизма на Запад, да. Може би ще
научи и френски...
Впоследствие прекарах много отшелнически години в манастира, основан от Калу Римпоче,
който, както ви казах, бе станал мой духовен учител. Заедно с други монаси построихме сами
манастира в Сонада. Там получих онези знания, които ми липсваха, и се запознах със стойността на
ритуалите...
- Мнозина от онези, които на Запад възприемат будизма, придават на ритуалите такава
стойност, че понякога се питаме кое е по-важно: самата духовност или мизансценът й! Дори тук
15
преди малко наблюдавах двама младежи, момче и момиче. Водеха много оживен разговор по повод
на това как трябва да сгънат ката, белия шал, който трябваше да ви връчат в знак на почит. Аз,
от своя страна, предположих, че вие ще приемете техния ката дори и ако е лошо сгънат... Каква
е истинската стойност на ритуалите в будизма?
- Най-важното в един ритуал е намерението, което влагаме в даден жест. Един ритуал, който
не носи вътрешен заряд, е безсмислен. Намерението трябва да бъде в унисон с дълбокия смисъл на
жеста, който винаги означава нещо. В този случай поднасянето на ката е засвидетелстване на
почит, но също и начин човек да намери мястото си в една от традициите на дхарма, на учението.
Веднага щом ката ми бъде подарен, аз го връщам, поставяйки го на рамото на онзи, който ми го е
дал. Това означава, че съм бил трогнат от дара му и че му правя подарък на свой ред. Страданията
ни и желанието ни да излезем от страданието са еднакви. Връщайки ката, аз давам израз на онова,
което вие бихте нарекли братска любов и което будистката традиция нарича състрадание.
И така, главното е намерението, ала в ритуала е вписано и нещо мистериозно, което е във
връзка с духа. Без ние да си даваме сметка, ритуалът въздейства върху духа. Взаимосвързани са.
Бих казал, че колкото по-малко сме осъществили дълбокото естество на духа, толкова повече
внимание трябва да обръщаме на ритуала, който може да послужи за пътеводител, за опора, за
насока към духовната практика. Човек, който реализира малко по малко истинското естество на
духа си, зависи по-малко от ритуалите и те стават по-маловажни. А ако някой успее да осъществи
напълно естеството духа си, то тогава със или без ритуали, в естеството на духа му спонтанно ще
се изразява вярната връзка с всяко нещо.
Всъщност всичко зависи от индивидуалното вътрешно развитие. Когато сме в началото на
пътя, се чувстваме донякъде пленници на ритуалите. Впримчени сме в тях, убягва ни способността
да видим ценността им, цялата й дълбочина, в целия й обхват, ала те ни помагат. Колкото повече
се извисявате, толкова повече самото упражнение на ритуалите ви освобождава, защото съзнанието
вижда по-добре връзката помежду им.
- Говорехте за духовния си учител. Как узнахте, че той ще приеме този статут в живота
ви? По какво го познахте?
- Калу Римпоче беше като пламък, който свети в непрозрачен съд. Светлината е там, но
човек не я вижда веднага. Отначало само отгатвах величието му, а по-късно никога не съм
преставал да го преоткривам. Познанията му бяха необятни, а състраданието му неизмеримо.
Когато бе близо осемдесет и пет годишен, Калу Римпоче се разболя. Отначало се наложи да
бъде лекуван в продължение на няколко седмици в една клиника в Силигури. После се върна сред
нас и известно време след това отново заболя. Този път лекарите дойдоха по наша молба. те
настояха Калу Римпоче да се върне в клиниката. Ала състоянието му беше вече твърде тежко и
трябваше да бъде поставен под постоянно лекарско наблюдение в стаята си и да му се инжектира
глюкоза. На няколко пъти показваше с жестове, че иска да се изправи в леглото си, нещо, което
лекарите отказваха. Наложи се да им се противопоставим, за да помогнем на Калу Римпоче да
заеме поза за медитация. Тогава по лицето му се изписа дълбоко чувство на мир и спокойствие.
Умря, медитирайки, в голямо щастие. Тялото му остана в това положение три дни. През тези дни
то не показваше никакви признаци на вкочанелост, бе си останало гъвкаво и плътта беше мека.
Нямаше никаква следа от нечистота. Беше мъртъв, но се превърна в труп едва след тези три дни...
Изведнъж тялото рухна. Калу Римпоче току-що бе отпътувал в нирваната...
- Подробностите по тази смърт позволяват да се предположи, че великите лами не са
човешки същества "като останалите ", че са надарени с особени способности. Вие също ли
притежавате тези способности?
- Достигналите високо ниво на духовно развитие чо вешки същества притежават дарбата за
ясновидство и пророчество. Те могат да предвидят датата на собствената си смърт и на смъртта на
близките си. Например Карма Шераб Еусер, чието превъплъщение съм аз, един ден поръчал да се
построи манастир. Той заявил: "Този манастир ще съществува двадесет години. Само толкова ще
живеят монасите в него." Действително двадесет години по-късно китайците завзеха Тибет и
унищожиха сградата. Без да е необходим вестоносец, Карма Шераб Еусер можел да известява за
смъртта на хора, живеещи далеч от него: правил го в много случаи, включително и при смъртта на
Кармапа. Имал, разбира се, и предчувствие за собствената си смърт. Съхраняването на тяло след
установената смърт, както стана в случая на Калу Римпоче, се случва често. Казват, че тялото на
16
един велик лама останало непокътнато в продължение на близо седемнадесет години. В други
случаи се пристъпва към изгаряне на тялото, а в пепелта откриват пет малки перли в бял, син, жълт,
червен и зелен цвят. Те са онова, което остава от Буда, който тези личности са носили в себе си.
- Какъв е произходът на тези способности?
- Нашият дух притежава по природа тези необозрими качества. На нашия език то е онова,
което наричаме потенциала на Буда. При обикновените човешки същества той е припокрит от
кармичното було, представляващо онези препятствия, които светските илюзии поставят между
духа ни и пълната му реализация. За да могат тези качест-ва, които всички притежаваме, да
излязат наяве, трябва да се пречистим и да разпръснем булото. Дотам се достига чрез медитацията.
- И тъй, значи и аз, без да знам, притежавам тези способности, които ми се струват
свръхестествени, също както всяко човешко същество?
- Да, те са съставни части на самото естество на духа. Това е нещо съвсем естествено.
- Не е необходимо сътрудничество с някаква божествена сила?
- Не, този потенциал е в нас.
- А вашите собствени способности ? Нали в детството си сте разпознали монах, когото
никога преди не сте виждали?
(Бокар Римпоче отново се разсмива, ала смехът на преводача и на още две други лица е
изпреварил неговия.
Преди още да е отговорил, всички напразно се опитват да сподавят напиращия смях.)
- Да, но все още нямам достатъчно власт. На пътя съм, опитвам се да вървя напред. В
бъдеще това сигурно ще дойде!
(Смеховете избухват отново. Всички около мен са разбрали, че отговорът не е бил искрен.
Очевидно е обичаен и цели единствено да заблуди врага на скромността! Няма смисъл да се
настоява.)
- Някога имали ли сте възможност да се върнете в Тибет?
- Да, тридесет години по-късно. Исках да видя отново родителите си. Ала успях да отида
едва три месеца след смъртта на баща ми. Когато пристигнах в родното си място, дойде да ме
посрещне един мъж. Не го познах. Беше по-младият ми брат. Всъщност не познах никого - нито
майка ми, нито сестрите ми, нито чичо ми! Заминавайки, бях оставил едни средно
благосъстоятелни хора. Открих само бедни клетници, облечени в парцаливи, прокъсани овчи
кожи. Всички заплакахме. Не можехме да спрем!
- Как живеете днес?
- Живея тук, в Мирик, в този манастир, който съм основал. Природата е красива и
отшелничеството на монасите е плодотворно. Ръководя също и отшелническите центрове в
манастирите в Румтек, Сонада и Лабар.
- Наистина ли познавате покоя, или той е обречен да бъде само една недостижима цел?
- Страдам със страданията на другите същества. Казax ви: някои страхове още продължават
да ме измъчват. В действителност истинското щастие може да бъде постигнато едва в края на
преражданията, ала мога да кажа, че съм видял от другите много добро и че вече съзирам покоя,
тоест откъсването от онова, което носи страдание.
- Онова, което казахте за завръщането си в Тибет и семейството си, което не сте
познали, е много вълнуващо, ала навежда още веднъж на въпроса за свободата. Вие сте бил
предопределен за една съдба. Други за друга. Може ли някога въобще един будист да каже, че е
живял свободно?
- В будизма приемаме понятието за минал и бъдещ живот. Вътре в това понятие за минал и
бъдещ живот нещата не стават случайно. Всеки индивид си има своя карма. За будистите кармата
е великият закон за действието. Той произтича от нещо като баланс на положителните и
отрицателните деяния от предишните ни животи. Според това, дали везните се накланят на една
или друга страна, ще се преродим в повече или по-малко благоприятно въплъщение.
Кармата е следователно първопричината за онова, което вие наричате "съдба", ала тази карма
ще се актуализира съгласно външните обстоятелства. Съчетанието между кармичния потенциал и
външните условия ще даде живота на един индивид. Тук става дума за нещо много деликатно,
чиито причини и последствия не могат да се обхванат изцяло. За нас, тибетците, животът се гради
всеки ден върху това взаимодействие. Следователно ние не сме пленници на един предварително
17
очертан път. Наследяваме последиците от миналите си животи, ала сме напълно отговорни за
сегашния и за бъдещите.

- Може ли да се избяга от кармата?

- "Нито във въздуха, нито сред океана, нито в дълбините на планините, нито в някой край на
света не съществува място, където да можем да избягаме от последствията на деянията си", е
казал Буда. Този начин на изразяване на нещата показва, че поведението ни, добро или лошо,
неизбежно налага някакво последствие. В будизма няма следствия без причини, няма и лесен
изход.
- И все пак, няма ли нещо несправедливо в това да се оказваме наказани за дела, които
нямаме спомен да сме извършили, тъй като това е станало в някой предишен живот?
- Защо да изразяваме това с поглед назад? Будизмът не зачерква свободния ви избор, тъй
като бъдещите ви животи зависят от деянията ви в настоящето. И тъй, ние приемаме, че трябва да
постигнем вътрешно просветление и ясно да осъзнаем, че кармата зависи от онзи, към когото е
приложена.
- Някои виждат историческо противоречие между теорията за кармата и страданията,
понесени от болния Буда след като той достигнал Пробуждането. След като е бил вече
освободен от самсара, и следователно от кармата, защо е било необходимо да познае и
болката?

- Този въпрос е класически. Той предполага, че кармата е просто вид поощрително правосъдие,
действащо според системата на наказанието и възнаграждението, независимо от всякакви други
фактори. В действителност не всяко страдание произтича от кармата. Ако лошото време стане
причина да хванете грип, кармата ви със сигурност няма много общо с това. Допирните точки на
кармата на другите хора с нашата собствена са многобройни. Разгледани в тяхната цялост, външните
обстоятелства имат голямо значение. Ние мислим дори, че в ежедневния ни живот броят на
събитията, които се случват по причина на кармата, е много малък в сравнение с онези, които се
дължат на външни условия.
Не трябва да си мислим, че причините за една последица са прости и лесно отличими. В
действителност те са комплексни и взаимозависими и следователно по дефиниция неподатливи на
анализа.
Един класически пример в Тибет е примерът със семката на кайсиевото дърво. От това семе
никога няма да се роди ела. Това е неоспоримият факт. В същото време, за да поникне дървото, не е
достатъчно само да се засее: това зависи също и от второстепенни причини като качеството на почва-
та, слънчевата светлина, поливането и т.н. Виждате, в този пример се преплитат няколко карми:
кармата на семето, целокупната външна карма, а може би и личната карма на някой човек, ако той
стъпче пръстта и убие младия кълн...

3
УМЕНИЕТО ДА МЕДИТИРАМЕ
ДА УКРЕПИМ ТЯЛОТО И ДА УМИРОТВОРИМ ДУХА

Тъй трябва да мислите за този нетраен свят: Той е звезда, проблясваща в здрача, въздушно
мехурче в буен поток; Светкавица в пролетен облак; Мъждукащ пламък, призрак и сън.
Поучения на Буда, Диамантената Сутра
Онзи, който размишлява, казва: "Аз медитирам." Съзерцателят казва: "Аз медитирам."
Дремещият казва: "Аз медитирам." Разсеяният, чийто ум се рее, казва: "Meдитирам." Медитация:
магията на тази дума е тъй силна, че приписва на употребяващите я всички привидни черти на
задълбочеността и съсредоточеността!
Това е добре известно - когато медитирате, на устните ни разцъфва захласната усмивка. Тя ви
привиква към такова блаженство, че можете да говорите за нея като за наркотик. Повлича ви нагоре,
към върховете на мисълта, или пък надолу, из дълбините на съществото ви!
Другаде разказах за моя собствен метод за медитиране: нищо общо с онова, което току-що
описах! И все пак, съществуват поне два вида медитация. Онази, която създава илюзии. И другата,
18
която разрушава илюзиите. Първата се среща често на Запад. Втората е будистката.
Често си мислим, че медитацията цели да постигне изчистване на съзнанието. Ала, повлияни
от господстващата научна мисъл, можем ли наистина да повярваме, че това е възможно? Няма ли
да се изпълва винаги тази празнина, подобна на тъй наречената междузвездна пустош с няколко
забравени молекули, които винаги малко ще я... изпълват? И тъй като става дума за изчистване на
съзнанието, как да предположим, че то може да бъде тотално, след като една
електроенцефалограма например продължава да изписва по хартията кривите на постоянно
активните ни мисли?
Трябва да признаем, че, макар всеки да си мисли, че знае тайните й, медитацията е разкрила
своите загадки единствено на посветените. Никога не сме имали по-голяма нужда от днес да ги
разгадаем. Времената настъпиха...
* * *
- Позволява ли наистина медитацията да се достигне до известно състояние на щастие
или допринася единствено да го анулираме като цел!
- Повечето хора търсят щастието. При вас, на Запад, те често се опитват да го достигнат по
материалния път. Ако цикълът на съществуванията им, самсара, е пожелал да се родят в
привилегировани условия на живот, то това не е случайно. Поведението им в миналото, имам
предвид деянията, думите и мислите им, е спечелило тази благоприятна карма. По същия начин
днешното им поведение ще обуслови щастието или страданието им в бъдещия им живот. Така
всички ние полагаме усилия да подготвим следващото си съществуване.
- Искате да кажете, че богатството е възнаграждение за добре изживени минали животи?
- Разбира се, не! Просто цивилизацията, в която сте родени, ви освобождава от всякакъв вид
материални принуди. Това е един неоспорим шанс, защото духът ви е теоретически на ваше
разположение. Следователно той е по-открит към медитацията, към съчувствието към другите.
Когато съзнанието е постоянно заето просто с грижата да оцелееш и да помогнеш на близките си
да оцелеят, е по-трудно то да бъде обърнато към редовни духовни упражнения. Всъщност от само
себе си се разбира, че степента на осъществяване не зависи от социалния статут. Един скромен
ковач може да се окаже близо до Пробуждането и да подготви прераждането си в света на
боговете, докато императорът, който е пренебрегнал собствения си дух, ще изживее бъдещото си
съществуване в животинския свят!
По време на пътуванията си имах възможността да наблюдавам особения стремеж на хората
от Запада. Направих сметка на средствата, с които разполагате, за да се откъснете от материалните
несгоди, които възпрепятстват много народи дори само да мислят за щастието като за цел.
Притежавате, в сравнение с много други краища по света, прилични домове и се храните до
насита. Всяко семейство разполага с автомобил, телевизор и всякакви други удобства.
Стремежът към това "практично" щастие изглежда е двигател на живота ви. Спекулирате
дори и с бъдещето си удовлетворение: учите чужди езици или пък информатика с надеждата да
"капитализирате" повече, ако употребим машите изразни средства. Изучавате градинарство или се
превръщате в домашни техници, за да подобрите жизнената си среда. Търсите нови срещи и нови
дейности (свирите на даден инструмент, спортувате, пътувате), за да направите съществуването си
по-приятно. И най-сетне, надявате се, че с всяка нова работа и с всеки изминал момент ще пече-
лите все повече и повече пари или ще се радвате на по-голямо възнаграждение.
- Неоснователен ли е този стремеж:?
- Не, разбира се, въпросът не е в основателността и всичко би било добре, ако сметката ви бе
точна и даваше плодове, ако благосъстоятелността ви, притежанията ви и съвкупността от
удовлетворенията ви даваха щастие.
Вместо това тази задоволеност ви ощетява. Въобразявате си погрешно, че животът ви ще
стане по-добър, а си давете сметка, че чувството за неудовлетвореност си остава във вас. В
надеждата си да се справите с този недостиг, се втурвате към нови материални блага, след нови
спекулативни цели, които никога не са достатъчни да утолят въображаемите ви нужди.
Онези, които моделират обществото ви, добре са го разбрали. Материалните предмети вече
не се създават, за да удовлетворяват нуждите ви, а за да предизвикват потребителското ви търсене.
Хората, които някога изобретиха пералната машина, хладилника и автомобила, имаха за цел да
облекчат мъките на себеподобните си. Благодарение на тях вече не бе необходимо домакинята да
19
прекарва мъчителни часове над коритото. Вече не бе нужно хамалите да превиват гръб,
пренасяйки блокове лед. Хората можеха да се срещат и да пазаруват, избягвайки дългото и
уморително ходене пеша. Днес индустриалците вече не си казват: какви са нуждите на
себеподобните ни? Или пък: как да облекчим излишните мъки? Сега въпросът е: как да създадем
изкуствена потребност? Кои са ненужните предмети, които можем да направим желани?
Надпреварата ви за придобиване на блага струва скъпо: влагате в нея суми, с които в Африка
или в Азия биха могли да живеят в продължение на години стотици семейства. Друг един разход е
разходът на време: за придобиване на имуществото и насладата от него отделяте време, за което
съжалявате след като е вече изтекло. Тогава си казвате, че бихте могли да го употребите и по-
ползотворно. И най-сетне, не бива да се забравя и цената за планетата, чиято материя извличате,
както се изцежда плод, и я покритие с отпадъци.
Понякога осъзнавате, че стремежът ви към този вид щастие е илюзорен. До наши дни хората
от Запада винаги са си мислили, че прогресът ще донесе на поколенията, които ще ги наследят,
допълнително удовлетворение. Преследването на прогреса-щастие според вас било вписано в хода
на времето. Днес, за пръв път в историята ви, си мислите, че децата ви няма да са толкова
щастливи, колкото ние сте били.
Някои си дават сметка, че са объркали материалните удоволствия с истинското щастие,
което е от друг порядък. Повярвали са, както повечето измежду вас, че нещата, от които очакваме
да ни донесат удовлетворение, съществуват от само себе си и техните атрибути и качества са им
не-отменна част. Сякаш някои предмети са по природа желани или нежелани, харесващи се или
нехаресващи се, хубави или лоши. Казваме, че даден продукт е "добър". Че даден пейзаж е
"приятен". В действителност живеем в свят на физични проекции: предметите не съществуват от
само себе си. Те са просто част от една нетрайна, непрекъснато изменяща се система, моделирана
от съзнанието ни. Осъзнаването на това е една от първите стъпки в будистката практика.
- Означава ли това, че не е възможно никакво по-добро себеусещане?
- Не. Истинското щастие, трайното, е достъпно за всеки. Можем да го открием не в
създадените от съзнанието илюзии, а в самото съзнание, в природата на съзнанието и всеки може
да го постигне чрез един метод, който се нарича медитация.
- Често си въобразяваме, че възможността за медитация е привилегия единствено на онези,
които могат да разполагат с времето си и се радват на известно спокойствие. Ала на Запад
онези, които имат най-голяма нужда да постигнат душевен мир, живеят, напротив, в един свят
на забързаност, професионални и семейни задължения, отговорности...
- Казах наистина "всеки". Всеки може да постигне щастието на духа. Където и да е роден.
Какъвто и да е начинът му на живот. Каквато и да е работата му.
- Матей казва (VI, 6): "Ако искаш да се молиш, слез в дълбините на сърцето си." Толкова
просто ли е да медитираш? Достатъчно ли е да слезеш във вътрешния си храм? И можем ли
например да медитираме в града, в таксито, в някой вагон в метрото?
- Да.
- След или по време на изтощителен работен ден в завода?
- Да.
- Една майка, която работи през деня и трябва вечер да се грижи за децата и дома си, мо-
же да медитира?
- Да!
- Бедстващият безработен, зает по десет часа дневно да търси работа, а през
останалото време - средства за оцеляване?
- Да, да! Разберете, че щастието, което можем да достигнем чрез медитацията, се изпитва при
всякакви морални, психологически и социални обстоятелства, дори и най-тежките. Ала за да
вникнем в истинската природа на нещата и да се освободим от безпокойството, носталгията,
чувството за неудовлетвореност или по-обобщено - от нещастието, трябва да разберем и да
прекроим духа си.
- Какво наричаме дух?
- Някои ситуации ни изпълват с доволство. Усмихваме се, чувстваме се леки и изпълнени с
щастие. Обратно, понякога други ситуации ни причиняват недоволство, което идентифицираме
като смут, разстройване на мислите ни. Онова, което изпитваме, всичко това наричаме дух. В пуха
20
няма нищо физическо. Той не е нито съдържател, нито съдържание. Няма цвят, няма тъкан. Не е
нито твърд, пито газообразен, нито течен. Не е ни топъл, ни студен. Не можем да кажем, че
"съществува", тъй като е подобен на празното пространство.
- Но не можем и да кажем, че не съществува, тъй като го идентифицираме благодарение на
онова, което чувстваме!
- Вярно е. Ето защо наричаме дух тази нематериалност, която се намира в центъра на
мислите ни, на съзнателния ни и несъзнателен опит, на възприятията ни, спомените ни, сънищата
ни. Духът е нескончаемост на мислите ни, преходът от една към друга, способността да се връща-
ме от втората на първата. Духът не е орган, който произвежда мисли и съзнание: той е тези мисли,
това съзнание.
- Каква тогава е ролята на мозъка?
- Защо споменавате този именно физически орган, а не някой друг? Някои в Азия мислят, че
духът е разположен в сърцето! Будистите считат, че той не е никъде... мислят дори, че физическото
тяло, както и предметите, са продукт на нашия дух. Във всеки случай органи като мозъка или
сърцето служат за опора на функционирането на духа, но те не са духа и не "произвеждат" духа.
Ето защо функционирането им е окачествимо, докато това на духа не е.
През 1988 година американски учени от Харвард Медикал Скул дойдоха да се срещнат с мен.
Целта им бе да видят как функционира мозъкът на медитиращите. Искаха да направят изследвания
върху моя с помощта на датчици, електроенцефалограми и други измервателни уреди. Първо
отидох при Далай-лама, за да му поискам разрешение да сътруднича в тези експерименти.
Разрешението ми бе дадено. После се върнах в манастира и американците започнаха работата си.
Първо изследваха изпълнението на тумо.
- Какво е тумо?
- Става дума за една техника за медитация, включваща и йога. Тя налага необходимостта от
блокиране и задържане на дъха, за да се въздейства на най-неуловимите енергии. Тумо
предизвиква усещане за голям комфорт и чувство за повишаване на телесната температура.
Няколко приятели и аз изпълнявахме тумо цяла една нощ. Американците не преставаха да
снимат, да измерват темпера-турата ни, да пишат доклади. За упражняването на самата медитация
на експеримент се подложихме трима. Освен свързаните с електроенцефалограмата електроди, на
лицата ни сложиха маски с излизащи от тях тръби. Това съоръжение позволяваше да се анализира
дъхът ни. Един уред измерваше активността на мозъка. Протоколът на експеримента предвиждал
запланувани смущения, без ние да знаем за това. Например някой изпускаше предмет, друг ми-
наваше точно пред нас. И в тези случаи кривите, които се отнасяха до мен, не показваха никакво
отклонение. Бе доказано, че мога да се абстрахирам напълно от всякакви прояви на материята.
- И при другите двама лами ли беше така?
- Не, при тях смущенията изменяха кривата. Автома-тично се оформяха мисли. Учените
казаха, че съм изключителен медитатор!
Не трябва да се заблуждаваме: духът няма материална консистенция. Научните
изследователски уреди не могат да го уловят. Ала същевременно между духа ни и тялото ни има
връзка. Даваме си сметка за това, когато духът и и се развълнува или когато под влиянието на
емоцията дишането ни се променя. Учените могат да наблюдават ишженията на духа, тоест
наличието или отсъствието на мисли, изучавайки кръвообращението, мозъчните клетки, пълните,
които пресичат тялото ни. Извън това науката не може да види естеството на духа. Тя може да
прави заключения, съдейки единствено по движенията, които могат да се отчетат при връзката на
духа с тялото.
- Каква е крайната цел на медитацията!
- Медитацията е пътят, който води към Пробуждането. Някои могат да достигнат до
този ре-зултат в настоящия си живот. На други медитацията може да помогне поне да смекчат
страданието. Ако се приближаваме към естеството на духа си, ако го правим със съчувствие,
бъдещите ни животи ще бъдат по-добри и по-лесно ще се доближим до Пробуждането.
Пробуждането, което ни помага да излезем от коловоза на болезнените съществувания, е крайната
цел на всяко нещо.
- Аз идвам при вас натоварен с мъките и безпокойствата, които изживяваме на Запад.
Повечето от нас не целят Пробуждането, а просто малко покой.
21
 - Първият благотворен ефект от медитацията за човека от западния свят е, че той ще открие
съществуването на покоя. Това изглежда дребно, но е тъй важно! Онзи покой, който вие считате
за далечен, недостижим. Спомняте си едва, че сте се доближили до него, може би когато сте били
деца. Имате чувството, че терзанията ви, комплексите ви, задръжките ви, грижите ви, вълненията
ви... накратко цялата война вътре във вас започва още от най-далечното ви минало. Рано сте си
намерили врагове в живота: ленността ви, принудите, незадоволените ви желания, неудов-
летвореността, учителите ви, работодателите ви... другите! Ето защо е най-важно да откриете, че
покоят е във вас, че винаги е бил там и можете да си го възвърнете. Медитацията не "произвежда"
покой, тя ни помага да го съживим.
Нека сега кажем и че покоят е първата стъпка към Пробуждането, а възприемането на
Пробуждането като цел в дългосрочен план може да ни помогне да медитираме по-добре.
Разбирам добре мотивите за вашия въпрос. Казвате си, медитацията ми е чужда като техника, ще
загубя времето си, опитвайки се да постигна един мираж, никога няма да разполагам с нужното
спокойствие, ще трябва да изуча йога, да запомня сложни молитви и формули. Някои достигат дори
до следния извод във въпросителна форма: не би ли било по-добре да се посъветвам с
психоаналитик? Позволете ми да ви кажа какво медитацията не е. Медитацията не зависи от
позата, от думите, от тишината, от спокойствието, от ритуалите. Културните различия не пречат
да се медитира дори ако човек не е тибетец, индианец или китаец! Всичко почива върху същината
на духа, който е еднакъв за всички: французи, американци, немци, испанци или африканци!
Техниките могат да се различават в различните страни, ала самото естество на медитацията,
състоящото се в това, духът да бъде оставен да се обърне към самия себе си, е универсално.
Идеята, че медитацията е зависима от източната култура, е първата пречка по пътя към
Пробуждането.
- Има ли други пречки ?
- Да. Първата е привързаността ни към света, която оковава духа ни.
- Как да се освободим от тази привързаност? Тя не е ли естествена ?
- Именно защото е естествена и инстинктивна, ни окопава толкова силно. Ето защо, преди да
започнем да медитираме, трябва да осъзнаем, че материалните неща, на които отдаваме толкова
голямо значение, не съществуват реално, трайно и постоянно. Ние казваме, че всичко е нетрайно.
Да вземем за пример една сграда, била тя дори един от вашите небостъргачи. Струва ни се,
че той успява да измами времето, стъпил на солидните си основи. Направен е от бетон, стъкло,
стомана. Как да не си въобразим, че е съвсем осезаем и непоклатим? И все пак, в един далечен ден
след хиляди години археолозите ще открият руините му. Мегалитите, издигнати днес върху
скалните основи на градовете ви, ще са се превърнали в пясък, ръждиво желязо и прах. Онзи,
който ще ги изучава тогава, ще каже на свой ред: мога да докосна този пясък, тази ръжда, те са ре-
ални и неизменни. Така отново ще сгреши и грешката ще може да продължава до безкрай.
Изводът е същият и ако останем в настоящето време. Този небостъргач, още в секундата, в
която го гледате, потъва с няколко микрона в почвата. Няколко молекули от бетона биват отнесени
от вятъра, няколко молекули от железния му скелет се изменят. Едва сте премигнали с очи, и той
вече не е същият. Всъщност, той никога не е бил еднакъв на самия себе си. Никога не е съществувал
в качеството си на небостъргач, траен и стабилен предмет. За какво говорим тогава, когато става
дума за този небостъргач? За нищо.
- И все пак е имало момент, в който е съществувал!
- И този момент не е имал никаква плътност, никаква трайност, тъй като друг един момент го
е отменил! Същото съждение може да се отнесе и към живите същества. Ние никога не приличаме
на самите себе си. От детството до старостта клетките ни се раждат, живеят и умират независимо
от раждането, живота и смъртта на тялото ни. Някои клетки биват замествани, други изчезват
окончателно. Няма секунда, в която да сме все още онова, което сме били в предходната. Ние
никога не сме приличали на себе си!
- Биолозите твърдят, че съвкупността от веществата, които ни съставляват, се
подновява изцяло на всеки седем години.
- Да, всичко изчезва, освен естеството на духа. И дори когато казваме, че същината на
духа е трайна, това е донякъде начин на изразяване; в действителност естеството на духа се
определя над понятията за трайност и нетрайност, отвъд онова, което съзнанието ни може да съзре
22
в тези предста-ви.
Следователно виждаме, че всичко се изменя до стенен, в която не можем да посочим нищо
като реално.
- Физиката достига до сходни идеи, когато използ-ва понятието ентропия. Естествената
склонност на псяка физична система е да се деструктурира вместо да се структурира. Всичко
клони към разпад. Не съществува нещо, което да не върви към собствената си дезорганизация.
Някои разпростират това съждение и над хуманитарните науки и прилагат принципа на
ентропията върху обществото, човешките общности...
- Всичко се разрушава, всичко отминава. Същото е и е пашите удоволствия. Ето това трябва
да се осъзнае. Всяко удоволствие може да се сравни с един чаен сладолед, за който бихме си
въобразили, че ще допринесе за щастието ни, ако наоколо е много горещо. Формата му, цветът му,
съдържанието му, мирисът му, всичко това би събудило нашето желание. Тогава ще ни е трудно да
разберем, че удоволствието, което би ни доставил, не се вписва по никакъв начин в истинското,
трайното щастие. Онова, което ни се е е грувало съблазнително в един момент, може да ни се види
отблъскващо още при първата хапка. Ако времето захладнее, сладоледът няма вече да ни
привлича. А когато сладоледът бъде погълнат - или се стопи - духът ни няма да е прогресирал и с
милиметър. Онова, което търсим, прилича па този сладолед. Често казвам, че някога на Запад
селското население се бе втурнало към градовете, където благодарение на електричеството,
течащата вода и материалните блага индустриалната революция предлагаше един по-малко
несигурен живот. Днес всичко се банализира, онова, което бе удовлетворително някога, стана
досадно. Връщайки се към природата, много градски жители търсят по-малко комфорт и по-
естествени условия на живот.
- Понякога се случва един предмет, елемент от материалния комфорт, да ни удовлетворява
по траен начин!
- Да, и ние привикваме с него до степен на зависимост. Ако престанем да го притежаваме, се
чувстваме ощетени. От щастието преминаваме към страданието. Буда е казал, че удоволствията на
този свят са като мед, намазан по острие. Облизваме го и се наслаждаваме на приятния му вкус. А
после едно второ усещане измества първото: порязали сме се и усещаме болката.
Откъде идват нашите удоволствия, нашите чувства, усещания? От външния свят. Значи
явленията от външния свят са проявления на духа ни.
- Така че, ако тези явления са в известен смисъл само холограми, произведени от духа ни, те
не би трябвало да ни засягат?
- Точно така. Всичко ни изглежда истинско и независимо от духа ни, докато именно нашият
дух проектира онова, което смятаме за реално. Ето защо, според душевното ни състояние, светът
приема различни краски. Болният, който страда, се показва понякога нападателен или зле
разположен към външния свят, слънчевата светлина би наранила очите му, затова пък купичката
постна чорбица го очарова. Когато обаче сме под въздействието на голямо доволство, всичко ни се
струва хубаво и приятно. Слънчевата светлина е като ласка за нас. А чорбицата, която се е сторила
тъй вкусна на болния, отхвърляме като жалка храна. Къде е обективното щастие и къде
обективното страдание? Те не съществуват. Всичко зависи от духа ни.
- Следователно, ако се резюмира будистката логика, всичко е непостоянно. Нищо не
съществува истински. И тъй като всички тези явления не са реални и съществуват единствено
като продукти на духа ни, трябва да се научим да се освобождаваме от привързаността си към
този свят. Само при това условие ще можем да медитираме и да се доближим до естеството на
духа ни...
- Точно така.
- Привързаността ни към света не се изразява само чрез притежанието или чувството, че
нещата съществуват наистина. Съществуват и мислите ни, които ни списват в хода на
времето: миналото и бъдещето. Времето е часът от нашия свят...
- Това е пречка за медитацията. Действително всички мисли смущават духа ни. Един ден Буда
обяснил следното:
Онова, което наричаме мисъл, ден и нощ се явява и
изчезва в непресекващ поток. Също както маймуна,
лудуваща в гората, се улавя за клон, после го пуска
23
 и хваща друг, така и онова, което е наречено
мисъл, се явява и изчезва ден и нощ в безкраен
кръговрат.
И все пак, от всички мисли, които бушуват в нас, онези, които засягат миналото и бъдещето,
са най-мъчителни. Те пораждат много страдание. Буда е казал още:

Не преследвай миналото.
Не се изгубвай в бъдещето.
Миналото го няма вече.
Бъдещето не е дошло.
Писано е също:
Миналите деяния приличат на сънищата
от отиващата си нощ;
Плановете за бъдещето градим
с превързани очи;
Настоящето, което ни се предлага,
е само проблясък на светкавица в мрака.
В много обстоятелства се обръщаме към миналото. Ала във всички случаи този
ретроспективен поглед поражда само горчивина. Понякога сме носталгично настроени и си
мислим, че изпитваме удоволствие да си припомняме дни, в които смятаме, че сме били щастливи.
Често споменът ни представя тези дни по-щастливи, отколкото са били. Ала така или иначе бързо
си даваме сметка, че след това кратко удовлетворение от носталгията идва чувството за загуба:
това минало е отлетяло, никога не бихме могли да преоткрием онзи, който сме били, нито онези,
които са ни заобикаляли и които сме обичали. Припомняме си дома, който сме притежавали
някога, някогашния ни хубав живот, предметите, които сме държали, младостта ни. Миг на
удоволствие се прокрадва в тези мисли. В следващия миг плачем и сме тъжни. Съжалението
никога не е далеч и ето че страданието се настанява в съзнанието ни.
В други случаи пресяваме грешките, които сме допуснали. Служител в учреждение е
допуснал грешка. Например по невнимание е изтрил дискета, а е пропуснал да й направи копие.
Началникът му ще го мъмри строго. От този момент нищо вече не може да върне дискетата. Нищо
не може да направи копие от изчезналия оригинал. Дори непрестанно да мисли и премисля това,
нищо няма да се промени. Разбира се, ако прехвърлянето из ума на мисълта за погрешно действие
би помогнало да се върне времето назад и грешката да се поправи, духът би трябвало да се
мобилизира за тази цел. Ала нашият чиновник ще продължава да мисли за грешката си без
причиненото от мислите му страдание да може да промени каквото и да било в хода на нещата.
Миналото събитие е непоправимо и използването на огледалото, което ни връща назад във времето,
е едновременно болезнено и безполезно. Огледалото трябва да се счупи.
А за да счупим огледалото, трябва да разберем, че миналото е просто конструкция на духа
ни. Паметта е илюзия. Тя се изменя като мираж. Един и същи факт ще приеме различни окраски и
различен подтекст според момента, в който ще упражняваме способността си да се връ-щаме във
спомените.
Измежду възприятията, които съзнанието ни поражда, няма нито едно, което да не се отнася
до нетрайни, преходни, относителни и ефемерни предмети и следователно в крайна сметка
лишени от реалност.
- Създателите на модата работят върху това по-нятие за ефемерност, довеждайки го до
неговата крайност. Сама по себе си дрехата е най-повърхностното не-що на света, както в
прекия, така и в преносния смисъл. Ала когато оповестяваме края на нейната ценност, бездруго
намаляваща заедно с отминаващия сезон, ние подсилваме тази идея: всичко е потенциално
остаряло преди още да е съществувало... Учудвам се, че малцина са размишлявали върху това
измерение на модата. Ала ако не придаваме никаква стойност на мислите, засягащи миналото,
как да дадем стойност на онези, които се обръщат към бъдещето?
- Мислите, засягащи бъдещето, са също тъй помътващи ума, в смисъла, в който се употребява
тази дума, за да се опише помътнена от буца пръст вода. Можем да намерим покоя в настоящето.
Ала повечето хора нарушават този покой с единствената цел да се безпокоят за бъдещето. Те се пи-
24
тат дали утре няма да са безработни, дали няма да ги лишат от жилище, дали не ще се разболеят...
Измъчват се по повод на неизникнала и следователно несъществуваща ситуация. Чрез проекцията
на духа тези илюзорни мисли изграждат един свят на вътрешни страдания. Още повечече мислите
ни за бъдещето засягат често най-негативната му страна. Не си мислим, че всичко ще върви добре,
а изпреварваме проблемите, които пораждат страдание.
Опитайте се само за миг да прогоните всяка мисъл свързана с миналото или бъдещето,
независимо дали с близки или далечни. Опитайте се да възприемате единст вено настоящето.
Общо взето една голяма част от страда-нието изчезва.
- Всичко това изглежда малко теоретично. Целият ни живот се организира по отношение
на бъдещето. Отиваме в училището, в университета, за да намерим по-късно работата, без
която не бихме могли да живеем. После работим, за да бъдем полезни на обществото, в което
живеем, но също и за да можем да се развиваме към онова, което желаем да осъществим. Ако
трябва да отхвърлим всякаква перспектива за бъдещето, какви настоящи действия бихме
предприели? Самоцелни?
- Ако възприемем проявленията на външния свят като лишени от материалност, нетрайни и
пораждащи страдание, бъдещето изгубва важността си. Знам обаче, че този отговор няма да ви
удовлетвори. Действително единствено онези, които вече са достатъчно напреднали по пътя на
дхармата, могат да отхвърлят всяка мисъл за бъдещето с този мотив.
Да вземем все пак за пример един човек, който от дълго време е възприел медитацията и
овладяването на дхармата. Той ще може да продължи да упражнява професионалната си дейност
и да мисли за бъдещето. Ала ще знае, че всяка отнасяща се до бъдещето мисъл е лишена от
съществуване, че е само илюзорно и безпредметно явление. Ще може да мисли напред във времето
като обикновен човек, но мислите, свързани с бъдещето, няма вече да му причиняват страдание.
Като малко по-напреднал от останалите хора по пътя на осъществяването, той ще придава по-
малко значение от тях на самото понятие за бъдеще.
На начинаещия в медитацията мислите, засягащи бъдещето, могат, напротив, да се сторят
първостепенни. Професионалният живот, такъв, какъвто е при вас на Запад, подсилва това
измамливо предимство. Ако трябва да вземете участие в работното събрание, съзнанието ви ще се
измъчва от тази перспектива. Вместо да се концентрирате върху предмета на събранието, вие ще
се питате дали ще сте на висота, дали сте се подготвили достатъчно, дали някой друг участник
няма да обори позициите ви, дали началникът ви ще бъде удовлетворен от намесата ви. Най-често
вие бихте се проектирали в едно негативно бъдеще и разгледали нещата в най-лошия им аспект.
Накратко, тези мисли за бъдещето ще индуцират страдание. Всичко, което трябва да направите,
медитирайки, е да смекчите тези мисли, да ги направите на първо време по-маловажни.
- Как например един безработен, който трябва да носи на плещите си грижата за
семейството си, може да намери сили да омаловажи мислите си за утрешния ден?
- Това не е въпрос на сила, а на позиция. Разбира се, не можем да искаме от човека,
когото описвате, да се отърси от загрижеността си, макар да знаем, че тя му причинява страдание.
Ала не може ли, в своята покруса, да фиксира духа си върху настоящето, поне от време на време и
поне за няколко минути? Не може ли понякога да отмества съзнанието си от мислите за бъдещето?
Не смя-тате ли, че така ще намери облекчение? Понякога сравнявам мислите ни, засягащи
бъдещето, с пру-жината на механичен часовник. Ако се навие повече от необходимото, тоест ако
се съсредоточим върху безпокойството, което ни причинява бъдещето, пружината се разтяга с
риск да се скъса.
Погрешно е да си мислим, че отговорностите, които прилагаме към самите себе си и другите,
ни пречат да медитираме. Не забравяйте, че будизмът предлага на всеки негово собствено ниво на
интерпретация и употреба.
- Следователно, за да медитираме добре и да успеем да умиротворим духа си, трябва да се
абстрахирамеот онова, което не е наше настояще...

- Достатъчно е да пазим духа си необременен и фиксиран там, където за него е най-лесно да

почива: в настоящето. Да не следваме мислите, които ни отнасят към миналото или бъдещето.
Това е много просто! Духът е като в почивка, необременен. Не трябва нито да се връщаме назад,
нито да се хвърляме напред. Да се задоволяваме само с мястото, на което се намираме.
25
 - Често си мислим, че, за да упражняваме будистката медитация, ни трябва водач,
учител...
- При нашето разбиране за будизма, в Тибет, ние мислим, че помощта на един учител, лама, е
необходима зa реализирането на най-висшето естество на духа. Милостта на нашия учител ни
води към Пробуждането. За да медитираме по-добре, се молим на ламата, когото считаме зa наш
учител, представяйки си го седящ в поза "лотос" върху главата ни. После си представяме как
тялото му се превръща в светлина. И тази светлина слиза от нас, донасяйки ни милостта му.
Тогава ставаме едно с него. Даряваме му доверието си и, в най-буквалния смисъл, се осланяме на
него. Тази форма на себеотдаване ние наричаме "намиране на убежище". Намираме убежище в
учителя си, също както и в Буда.
Предполагам обаче, че това не би било никак вдъхно-няващо в медитативната практика на
някой начинаещ от Запада! Затова човек просто трябва да медитира искрено, без да си задава
много въпроси. Ако вървите по пътя на дхармата и се стремите да стигнете още по-далеч, ще
срещнете учител. Оставате това на кармата
- Как да медитираме ?
- Медитацията не е самоцел, а техника за постигане на осъществяването на естеството на
духа. Както при всички техники, тя трябва да бъде упражнявана, за да става все по-ефикасна.
Медитирайте редовно, всеки ден или поне няколко пъти седмично. Ако не упорствате, заедно с
изминалото време ще изгубите придобитото...
- Ето че трябва именно да разполагаме с времето си!
- Хората от Запада искат винаги да бъдат по-големи будисти от Далай-лама! Ето защо
смятат, че продължителността на една медитация определя стойността й! В действителност
медитацията може да трае само няколко минути. Тя често може да има по-благотворно
въздействие от няколко часа, прекарани в медитация с единствената цел да си докажем, че можем
да пожертваме за това време, което, използвано по друг начин, би било ценно и полезно за други
те. Във всеки случай времето за медитация, което бих препоръчал, е от порядъка на петнадесет
минути. Ако искаме да медитираме по-дълго, трябва добре да организираме времето си в кратки
сеанси, прекъсвани от почивки.
- Трябва ли да разполагаме със специално място?
- Не. Медитацията трябва да може да се практикува навсякъде. И все пак, ако имате тази
възможност, предвидете в дома си или на работното си място някое тихо, про-ветрено и подредено
място. Огледайте се например около вас. Обгърнете хоризонта на 360°. Винаги в един момент ще
намерите в полезрението си някой успокоителен елемент. Това би могло да бъде някой скъп за нас
предмет, хармоничните пропорции на една празна стая, цветът на някоя завеса, уравновесената
форма на мебел... Ето че сте намерили мястото си за медитация.
- Хубаво ли е, когато започне да медитира, човек да говори наоколо за това, да сподели
какво чувства?
- Не. Медитацията е съкровено упражнение за духа. Не я превръщайте в елемент на социал-
ната стойностна система, дори изкушението да е голямо. Ще натрупате в себе си благотворни
енер-гии, не ги разпилявайте. Продължете да живеете нормално. Медитацията ще преобрази духа
ви на едно много неуловимо ниво. Тя ще ви помогне да видите живота и света по друг начин, с по-
голя-ма яснота. Ще ви направи по-състрадателни към другите и по-ведри в ежедневните ви
дейности. Ала тези промени ще бъдат вътрешни и няма да спечелите нищо, ако превърнете
медитацията си в елемент на социална атракция. Опитите да впечатлят другите само ще ви
отклонят от пътя ви.
Ако обаче при вас дойде опитен в дхармата учител, такъв, за какъвто преди малко говорих-
ме, тогава можете да го дарите с доверието си, за да прогресирате. Така ученикът пианист може да
се осланя на виртуоза, чийто духовен син се чувства.
- Какви са предварителните условия за медитацията?
- Поведението ни трябва да бъде последователно. В една проповед казах, че трябва да бъдем
внимателни към активността на тялото си, на словото си и на духа. Трябва да ги изследваме и да
търсим в тях онова, което може да бъде вредно за другите, за да елиминираме тези елементи.
Трябва да изучим себе си, което не е нито естествена, нито спонтанна склонност. Например, дали
начинът, по който се отнасяме към тялото си, поддържаме го в добро здраве и го храним, е
26
почтителен? Тази грижа няма нищо общо с онова, което вие наричате егоизъм. Да помислим за
миг над това. Не може ли деградацията на тялото ни да причини страдание на другите, а именно
на онези, които са привързани към нас? Няма ли опасност тя да намали ползата от медитацията,
ползата за нас и за заобикалящите ни?
- Трябва ли задължително да приемем някаква специална поза, за да медитираме? Как да
поставяме краката си например?
- Положението на тялото трябва, разбира се, да бъде удобно. Тялото и духът са свързани с
неуловим дъх, който отвежда енергията от едното към другото. Добре е този неуловим дъх да може
да циркулира, затова изправената стойка е най-добрата. За тибетските будисти подходящото
положение на тялото е следното. Ние кръстосваме крака в "лотос", поставяйки първо лявото
стъпало върху десния крак. Ходилата са леко обърнати нагоре. Ако това не ни е удобно, можем да
поставим също лявото ходило до дясната слабина, а десния крак просто да положим на земята.
Първата поза, в "лотос", е на ваджра, втората, в "полулотос", е на бодхисатва.
- Може да се каже, че едно дете на Запад прекарва седнало повече от три хиляди часа
годишно: в клас, пред телевизора, на масата... Това число продължава да pacте чак до зряла
възраст: пътуваме седнали, било то зад волана на колата или на седалките в метрото.
Служителите от третия сектор, които при нас са мнозинство, работят седнали пред
компютрите или зад гишето си. Една голяма част от наемните работници от другите сфери
седят на трактора, пред производствената си машина и т.н. В колективното ни съзнание ние
изобретяваме, седейки, разсъждаваме, седейки, мислим, седейки... Това не е ли една особено силна
културна следа, която ни сочи, че би трябвало да можем да медитираме седнали?
- Вярно е, че позите "лотос" и "полулотос" могат да ви се сторят неудобни, докато за нас са
естествени. Нищо не пречи да медитирате седнали на стол или на пейка. Важното е да се чувствате
удобно настанени и да стоите изправени, за да благоприятствате циркулацията на неуловимия дъх.
- Каква е най-добрата позиция за ръцете и дланите?
- Дясната китка е положена върху лявата, с обърнати нагоре длани и разтворени пръсти.
Можете да притворите леко ръце във форма на купа, така че палците да се докосват, образувайки
триъгълник. Лактите трябва да бъдат отпуснати и да не докосват торса, за да може въздухът да
циркулира около тялото. Нито ръцете, нито горната част на краката не трябва да се кръстосват.
- Гърбът?
- Това е най-важното. Казахме, че духът и тялото са свързани с енергетични течения, които
ние наричаме неуловим дъх. Този дъх циркулира основно по една вертикална ос, която
съответства на гръбначния стълб. Съществуват допирни точки между този прилив на енергия и
външния свят. Наричат се чакри. Ако гърбът е превит, изкорубен, изкривен, този дъх вече няма да
може да циркулира свободно. Оттам произхождат болките, схващанията и множество болести.
Следователно гърбът трябва да бъде държан много изправен. Мислете, че прешлените ви са като
купчина монети и, ако се прегърбите, монетите ще паднат! В началото е трудно да се поддържа
дълго тази поза, ала тя скоро ще стане естествена.
- Накъде трябва да гледаме ?
- Мнозина мислят, че трябва задължително да си притворят клепачите, което не е вярно.
Понякога затворените очи могат да станат причина за известна сънливост. По-добре е например те
да останат леко отворени и да се реят в пространството, в посока надолу, към точка, разположена
на двадесетина сантиметра от пода. Това налага главата да бъде леко наклонена.
- Устата?
- Оставете челюстите отпуснати, като зъбите не се докосват. Устните трябва да се
допират съвсем леко и беч натиск. Върхът на езика трябва да докосва небцето точно зад зъбите на
горната челюст.
- Защо тези правила са толкова точни?
- Вярно е, че те могат да се сторят някому като малко строг и самоцелен кодекс. В
действителност съвсем не е така. Да вземем един пример: по-добре е, казахме, да държим върха на
езика зад горните резци. Причината е проста: тази позиция намалява слюноотделянето и
следователно необходимостта да се преглъща. Когато привикнете да медитирате все по-дълго, ще
си дадете сметка, че възприятията, идващи от тялото ви и смекчавани благодарение на подобни
техники, вече не могат да ви разсейват.
27
 - Необходимо ли е практикуването на йога?
- Йога може да ви помогне да постигнете физическа гъвкавост, благодарение на която
заемането на позициите става по-лесно. Не трябва обаче тези понятия да се приемат дословно. Ако
те бяха определящи, това би означавало например, че страдащият от артрит не може да медитира!
Би било абсурдно да се твърди подобно нещо! Ако ви се струва, че дадена позиция ви е
противоестествена, ако морфологията ви не ви я позволява, то това няма значение! Една гъвкава
млада жена лесно би могла да възприеме позата "лотос". Пълната жена няма да успее, но това не
означава, че медитацията е недостъпна за нея! Истински важното е духът ви и тялото ви да бъдат
освободени от напрежението.
- Кои са различните етапи на медитацията ?
- Първият етап се състои в това да стабилизираме тя-лото и да умиротворим духа. На
тибетски тази фаза се нарича шине. После ще дойде фазата, която ние наричаме лхактонг, висшето
зрение. Разграничаваме тези две практики, защото това улеснява овладяването им. В действи-
телност те са свързани една с друга и не съществуват като два аспекта на естеството на духа. Бих
взел за пример овладяването на музикален инструмент. Това би било равносилно на твърдението,
че, за да се научим да свирим на тромпет, трябва първо да се научим да поставяме дъха си, а после
да свирим истински на тромпета. Как да се научим и поставяме дъха си по друг начин, освен
свирейки на фомпет? Единствено за удобство разграничаваме двете фази на медитацията.
- Как да започнем да медитираме?
- Ще се спуснем вътре в духа ни. Преди да направим каквото и да било, трябва да внесем в
него покой, подобно на онова, което сме направили вече за тялото си. Нека припомним като
встъпително правило: да не проследяваме мислите, свързани с миналото или бъдещето. Да останем
в настоящето и да елиминираме вътрешното вълнение.
Това вълнение идва от предизвиканото от мислите ни напрежение.
- За много хора от Запада е достатъчно да престанат да мислят въобще, за да постигнат
покоя...
- Не познавам никой, който да е успял да не мисли въобще! Целта не е да пресечем мислите, а
да не се оставяме да бъдем разсейвани от тях, когато станат пречка за търсенето ни на духа в
неговото естество. Както казвате ние, много хора си мислят, че трябва да се затвори вратата пред
мислите. Ала мислите напират и, както казваше мъд рецът Гампопа, да се държи вратата
затворена, е твърде из морително! Тази умора е безполезна. Кажете си, че мислите се надигат
естествено в съзнанието ви. Заливат ви и вие се лутате от едната към другата. За начинаещия бих
сравнил тези мисли с водопад. Това е много обезкуражаващо! Изпълнени с добра воля, вие се
опитвате да вкарате в руслото този водопад, ала този труд е за сметка на истинското доближаване
до духа. Приличате на зидар, който издига камък по камък бент, който никога няма да може да
удържи пороя! Обикновено в този момент идва изкушението да се откажем. Новопосветените си
казват: "Мисля, следователно съм неспособен да медитирам. Би трябвало да спра всички тези
мисли!" Това раздразнение е гибелно. Дали мислите се надигат или не, това няма значение. Да
медитираме, не означава да престанем да мислим, а да успеем да не се поддаваме на разсейването,
да не се оставяме да бъдем увлечени.
Скоро с малко упорство ще успеете да укротите буйния поток на мислите си. Отначало той
ще се превърне в кротко течаща река. По-късно съзнанието ви ще бъде като езеро, по което
пробягват леки вълни, а после постепенно се успокоява напълно.
За да успокоите мислите си и умирите духа, трябва да фиксирате вниманието си върху
някаква опорна точка. Около вас със сигурност има предмет, мебел, чаша или ваза, чиято форма ви
е приятна. Фиксирайте например погледа си върху тази чаша. Първият порив на съзнанието ви ще
се състои в това да поразмишлявате върху чашата. Ще разгледате отделните й части: дръжката,
овала, вътрешността й, външната й страна. После цвета, блясъка, материята. Ще се изкушите да
пресметнете вместимостта й. Ще помислите за полезността й. Дали обикновено съдържа чай,
кафе? Дали не е пукната? Ще трябва ли скоро да се замени с нова? А сега се откажете от този
оглед, от това размишляваме. Останете безразличен към естеството и качествата на тази чаша. Не
я анализирайте. Задоволете се да оставите съзнанието си да почива върху нея, както бихте
поставили предмет върху полица. Тогава ще видите, че е по-лесно да укротите потока на мислите
си.
28
 - Как да постигнем това спокойствие, когато живеем в града и сме заобиколени от
шумове: дете, което крещи в съседния апартамент, грохота на колите на улицата, звука на
клаксоните?
- Никой от тези шумове не може да ви попречи да медитирате. Онова, което можете да
направите с чашата, която ще канализира паразитните ви мисли, можете да направите и със
звуците от ежедневието. Оставяте съзнанието си да почива върху някакъв звук, например този на
уличното движение. Отначало ще се изкушите да го анализирате. Дали прилича на вълна?
Отразява ли се ехото в съседните сгради? Могат ли да се отличат различните смесващи се шумове:
на мотоциклета, на камиона или автобуса? После се откажете от тези мисли и, също както сте нап-
равили с чашата, задоволете се да оставите съзнанието си да почива върху звуците, които чувате.
Те ще престанат да ни пречат. Напротив, ще ви помогнат и ще станат опора за медитацията ви.
Това е валидно за всички шумове, независимо дали са приятни или неприятни.
Трябва внимателно да поддържаме съзнанието си върху опората, докато трае медитацията.
Да го фиксираме върху градските шумове е добър начин да проверим стабилността му. Докато
долавяте звука ясно и непрекъснато, то значи съзнанието почива на него. Ако ви се стори, че
звукът става пресеклив или неясен, то съзнанието ви отново започва да се вълнува.
По този начин можете да полагате съзнанието си върху предмет, шум, мирис, върху всички
приятни или неприятни явления, които ни предават сетивата.
- Това ли е една от функциите на ароматните пръчици, които се употребяват толкова
често в страните с будистки традиции?
- Именно. Разбира се, тишината в полето или в планината благоприятства естествено
медитацията, ала звуковите, визуални или обонятелни дразнители могат да бъдат преобразени
като ги употребим като инструменти за укрепването на духа. Казвали са ми например, че шумът
на капеща чешма ви нервира силно! Вероятно защото мразите техниката да ви предава: тя ви е
станала жизнено необходима. Макар да ви е от полза, тя ви държи в зависимост и един ден ще ви
накара да страдате от чувство за загуба. Ала нека не се връщаме назад. Водните капки, които
падат в мивката или умивалника, се превръщат в ритмична музика, много подходяща за
медитация.
- Можем ли да използваме по същия начин усещанията и ритмите, идващи от собственото
ни тяло ?
- Разбира се. Дишането в частност е една чудесна опора за медитация. Дишането има
първостепенно значение. Във всички традиции дъхът е това, което ни свързва с божественото.
Начинът на управляване на този дъх трябва особено да се следи от начинаещия. По-късно той ще
послужи като подготовка за всички видове медитация.
Използвайте редовно тази техника, тя ще ви помогне да се концентрирате върху духа.
Заемете първо позицията, която описахме: гърбът да е добре изправен и цялото тяло освободено
от напреженията. Дишайте спокойно, равномерно. Заедно с белите дробове, дъхът ви трябва да ви
да-де усещането, че повдига коремната кухина. При издишването коремът трябва, обратно, да
хлътне, докато дробовете се изпразнят.
Дишането е осезаемо на първо място на нивото на ноздрите. Оттам въздухът влиза и излиза
от тялото ни. Изолирайте това усещане. То е доста неуловимо, защото за дишането си мислим
предимно когато то се изразява в дълбоки вдишвания и издишвания, които повдигат дробовeте ни.
Тук, напротив, е по-скоро полъх, като едва доловима милувка по краищата на устните. Можете да
отброявате преминаванията на въздуха на цикли от по пет или десет и да започвате пак от нула,
ако духът ви, вместо да се успокои, се пилее в много посоки.
Подходящо е в такъв случай да се следи движението на въздуха в тялото. Можем да се
концентрираме върху начина, по който изпълва първо долната част на дробовете, което, поради
упражняваното от диафрагмата налягане, повдига корема. После върху усещането, че гръдният ни
кош се издува силно като балон. И накрая върху вдълбаването на целия ни торс в момента, в който
издишваме въздуха. Това последно усещане е много важно, по аналогия с онова, което желаем да
постигнем с духа си: да го изчистим от всякакъв досег с външния свят, за да излезе наяве
истинската му природа.
Както винаги, опитайте се да останете безразлични към мислите, които биха могли да
изникнат. Приемете ги, не се опитвайте да ги прогонвате. Просто не се оставяйте да ви разсейват.
29
 - Някои мисли могат да дойдат от самата медитация. Можем да се почувстваме
щастливи от начина, по който напредваме, и обезкуражени в случай на чувство ни неуспех.
Тогава задължително ще се появят мисли. Ще си кажем така: "Дали съм избрал правилния
метод? Това наистина ли ще има ефект за мен? Как ще разпозная това състояние на успокоение
и умиротворение на духа, ако успея да го постигна?" Мислите ни, една по една, ще тръгнат в
различни посоки и неминуемо ще ни върнат към конкретния свят, от който се опитваме да
избягаме. Какво да направим?
- Тези мисли са неизбежни особено за начинаещия. Изненадващо би било те да не изникват:
по-скоро отсъствието им би било лош знак! Следователно не трябва да се показваме нито нетър-
пеливи, нито обезпокоени, нито пък да развиваме в нас негативни енергии. Както всички други
мисли, те ще си отидат, ако не им отделяме специално внимание. Съзнанието ни е като водна по-
върхност: хвърлете едно камъче в центъра й и вълните ще пробягат чак до бреговете. После вълне-
нието ще заглъхне от само себе си и повърхността на водата отново ще се изглади. Ако обаче заси
лим това вълнение, тоест ако позволим на вътрешното ни безпокойство да продължи, вълните ще
започнат да се плискат в брега, което ще предизвика ново вълнение в обратна посока... Ето защо
съсредоточаването на съзнанието върху дишането може да ни помогне да останем безразлични към
разсейването от позитивните или негативни мисли във връзка с медитацията, които ще ни
изкушават непрестанно.
Следването на собственото ви дишане ще ви помогне да запазите духа си свободен от всяка-
къв външен досег от всякакво чувство за непълнота или привързаност.
- Вслушването в сърдечния ритъм може ли да има същото въздействие?
- Теоретично, да. Така големите лами, изградили се чрез упражняването на йога, могат дълго
да се вслушват в тъй наречените физиологични функции, а понякога и да ги изменят. Затова пък за
начинаещия е много по-трудно да се концентрира върху туптенето на сърцето си отколкото върху
дихателния ритъм, защото то е по-дискретно, по-трудно уловимо. В съзнанието ви неизбежно се
надигат многобройни паразитни, загрижени мисли, свързани с това затруднение. Ще започнете да
се питате: "Така, както ги чувствам, ударите на сърцето ми не сигнализират ли за сърдечно
заболяване, за което до този момент не съм знаел? В коя част на тялото си трябва да се опитам да
чуя сърцето си: в гърдите, китката, свивката на лакътя? Не усещам добре собственото си сърце,
нормално ли е това?" Освен това загрижеността, която ще развиете по повод собственото ви сърце,
може да измени пулсациите му, защото духът въздейства върху тялото, макар естеството им да е
различно. По-добре е следователно да се следи дишането. То е най-добрият инструмент.
- Могат ли състояния на тялото и духа, като например склонността към сънливост или
нервността, да провалят един сеанс по медитация подобно на възникването на паразитните
мисли?
- Да. Аз наричам тези две състояния вцепененост и възбуда. Мисля, че вцепенеността по
културни причини е по-често срещана на Изток, а възбудата - на Запад. Ала това, разбира се,
варира според индивидуалния темперамент.
Вцепенеността и възбудата могат да бъдат породени от умората и от състоянието на крехко
здраве. Понякога те са свързани и с предходните ни животи, с кармата ни. Те неслучайно са част от
личността ни. Ето защо не трябва да се преструваме, че доминиращата ни наклонност ни е неизвестна.
В случай на вцепененост трябва първо да разбудите тялото. В достатъчно проветрена стая ли
се намирате? Достатъчно изправени ли седите? Припомням, неуловимият дъх трябва да циркулира
и това ще стане по-добре, ако гърбът ви е вертикален, а цялото ви тяло освободено от всякаква
вдървеност. Повдигнете още леко и оста на зрението си. Уверете се, че клепачите ви не се затварят:
те трябва да останат полуотворени. Не се опитвайте да постигнете чрез медитацията твърде
голямо отпускане, защото ще потънете в дрямка.
А сега си представете вътре в сърцето един тигле, тоест малка сфера искряща светлина.
- За сърцето като за физически орган ли говорите тук?
- Не. Ние наричаме "сърце" една чакра в енергетичната ни колона, тоест една от допирните й
точки със света, разположена в случая на нивото на органа сърце.
Кажете си, че тази топка е от същото естество като дъха ви. Представете си сега как този
тигле се изкачва по канала на гръбначния ви стълб. Издига се до вътрешността на черепа ви,
излиза от тялото ви отгоре и излита много високо в небето като балон, който след известно време
30
вече не можем да следим с поглед и който става едно цяло със самото небе. Запазете тези образи
във вас и се уподобе-те на тази сфера. Също като нея, вие вече сте едно с пространството. Ще
почувствате естествено как съзнанието ви вече не е тъй лениво.
- А какво да правим в случай на възбуда?
- Ако проблемът ви произтича от твърде голямата възбуда, проверете дали не е твърде
студе-но на мястото, където стоите. Снижете към пода зрителната си ос. Притворете малко повече
клепа-чите, без да ги спускате съвсем.
Не започвайте медитацията, поставяйки си за цел успеха на сеанса: така само ще допринесете
за смута в мислите си. И най-сетне, скъсете времетраенето на сеансите и нетърпението ви ще
намалее. Вече казахме: по-добре къс и продуктивен сеанс, отколкото дълъг, но под напрежение.
Опитайте се да разберете проблема. Ако ви вълнуват твърде много мисли, това означава, че
дори по време на медитацията оставате твърде близо до материалния свят. Тези мисли се опитват
да ви насочат към приятелите ви, към удоволствията, които цените, към предстоящото ви пъ-
туване, към вечерята, която ви очаква в любимия ви ресторант... Припомнете си, че тези неща са
нетрайни, илюзорни и че водят по един или друг начин до страдание. Ако не успеете да ги
отблъснете, да ги омаловажите, то си кажете поне, че несъмнено не заслужават подобна
мобилизация на духа ви.
Сега си представете вътре в сърцето си тигле от мрачна светлина, който се спуска по оста на
тялото ви, прониква в земята и се изгубва из земните дълбини. Останете на тази мисъл, кажете си,
че уподобявате духа си на този черен тигле. Ще почувствате естествено, че съзнанието не е вече
така възбудено...
И в двата случая, на вцепенение и умствена възбуда, проверете позата си. Евентуално
изберете друга, по-добре адаптирана към морфологията ви. Тялото ви не трябва да бъде нито
вдървено, нито напрегнато. Не трябва да чувствате никаква умора.
- Какво трябва да почувстваме, когато сеансът по медитация свършва?
- Няма точно правило. Не трябва да си казвате: ако изпитам такова състояние, това е успех,
ала ако изпитам ето такова, то това е провал. Вероятността да се излъжете е едно към едно.
Медитирането с перспектива, ориентирана към понятията за успех или неуспех, би могло само да
смути духа ви.
Малко по малко обаче, медитацията ще създава при всеки сеанс положителни енергии във
вас. Ще го почувствате по по-доброто себеусещане, нещо като експанзия на духа. Ще ви се стори,
че там, където преди сте усещали сковаността си, нещо във вас се пробужда, разцъфтява, добива
сила и свобода. За нас, будистите, тези понятия са важни: експанзията на духа или сковаността му
е сигурен знак, който ни посочва дали се доближаваме до осъществяването на духа си или се
отдалечаваме от него...
- Как да завършим един сеанс?
- Добре е да посветим енергиите, които медитацията освобождава, на по-нататъшния ни
напредък или на други живи същества, за да не се разсейват без полза. Ето защо, преди да се
върнем към обичайните си дейности, трябва да посветим няколко мига на това, като изпълним
цялото си съзнание с мисъл за онези, към които насочваме положителните си енергии.

ДА НАМАЛИМ СТРАДАНИЕТО
АНАЛИТИЧНА МЕДИТАЦИЯ ЗА ПОДОБРЯВАНЕ НА ЕЖЕДНЕВИЕТО

Ние сме онова, което мислим.

Онова, което сме, се извисява с
мислите ни.
С мислите си създаваме света.
Говори и върши делата си с
пречистен дух,
и щастието ще върви след теб
31
 като неотклонна сянка.
Буда, Дхамапада
Изцяло лишена ли е будистката медитация от предмет и цел? Лесно допускаме, че тя може
едновременно да способства за и да предизвика предварителното състояние на покой на тялото.
Добре разбираме, че мислите ни трябва да се канализират и повърхността на езерото, изобразя-
ващо съзнанието ни, да се изглади.
Да допуснем обаче, че се установим в непосредственото настояще. Че духът ни стигне до
положение да се изгуби из самия себе си... Тук не можем да се възпрем да не изпитаме известно
чувство за загуба. Състои ли се медитацията единствено в установяване на тази относителна праз-
нота, в която не се случва нищо? Не се ли развива само около самата себе си? Как да стигнем по-
далеч?
Хората от Запада си остават твърде дълбоко белязани от романтичната представа за
медитацията, ориентирана изцяло към първостепенното значение на Аз-а. Как, освен онова
абсолютно душевно спокойствие, което ни обзема, когато медитираме, да намерим в нас лек за
истинските си болки?
* * *
- Става така, че думите разкриват начина ни на мислене. По повод на медитацията
казваме "медитирам над нещо", което означава, че й приписваме сюжет, тема, очевидно
съставляващи за нас същината и. Чуждо ли ви е това понятие?
- Не. Всъщност става дума за следващия етап. Трябва да се премине от умиротворението,
шине, към висшето зрение, лхактонг, което някои наричат още аналитична медитация.
Вече знаем, че мислите ни са лишени от реалност. Те не се зараждат на някакво определено
място, не се задържат никъде, не отлитат в никоя определена посока. Не можем да ги докоснем. Те
са като мираж, лишени са от материя, от консистенция, цвят. И все пак, естествената ни склонност
е да ги уподобяваме на осезаеми обекти. Постъпваме тъй, сякаш съществуват: оттам произтича
страданието ни. Ето защо трябва да осъзнаем по какъв начин мислите ни обуславят деянията ни,
как ни манипулират. Това се нарича лхактонг.
- Означава ли това, че във втория етап медитацията вече ще ни позволи да организираме
тези мисли, за да ги унищожим по-ефикасно, или no-скоро да ги съотносим, вместо да ги
оставяме с безразличие да преминават, както преди?
- В известен смисъл. Добре е все пак да се започне с шине, умиротворяващата ума
медитация, която бе предмет на предишния ни разговор. Ще използваме дъха си като опора за
стабилизиране на съзнанието. Когато то достигне покоя, нека отидем по-далеч и да превърнем
самото дишане в предмет на медитацията. Ще открием, че можем да овладеем мислите си, вместо
да се оставяме те да ни носят. Да помедитираме например над формата или измеренията на дъха
си. Има ли цвят? Топъл ли е, хладък, студен? Какво е естеството му? Оставете съзнанието си да
разнищи всичко това.
Малко по-късно направете друго едно упражнение, предхождано винаги от умиротворяваща
ума медитация. Концентрирайте се върху един бял тигле, малка светлинна сфера. Представете си
тази сфера в челото ви и си кажете, че е едно цяло с духа ви. После помедитирайте над този тигле:
запитайте се каква е плътността му, сиянието му, естеството му. Бил ли е "произведен" от тялото
ви? Или пък е чужд на тялото по природа, а то го е "всмукало" и асимилирало? Къде точно е?
Между очите? В синусите? Пред челото? В каква посока отива, когато се отдалечава?
Лхактонг е именно това: медитация над самите творения на духа ни. В случая с този тигле,
за които току-що говорихме, възможно е да не намерите отговор на поставените въпроси. Може би
ще намерите такъв по време на следващия сеанс. Във всеки случай ще сте експериментирали
способността на съзнанието си да се обръща към миражите на мисълта и да ги анализира. Ако
успеете да постигнете лхактонг, ще видите колко приятна е тази медитация. Тя се развива като
голям спектакъл, в който вие поставяте на сцената мислите си, вместо да се оставяте да бъдете ди-
рижирани от тях. В крайна сметка ще забележите, че всичко, което сте открили в съзнанието си, не
съществува наистина. И това състояние на покой, в което "нищо не се намира", е едно от
благотворните въздействия на медитацията.
- Накратко, шине, тоест умиротворяващата ума медитация, ни води до освобождаването
от течащите мисли и внася яснота. Затова пък лхактонг, тоест аналитичната медитация,
32
използва овладяването на мислите, за да ни накара да установим по-добре отсъствието на "Аз"-
а в духа ни.
- Да. Това са два съвсем различни един от друг опита. Аналитичната медитация
непрекъснато ни връща към идеята, че светът не притежава свойствена нему реалност.
- Понятието за празнота в смисъла, в който вие го употребявате, е много смущаващо за
нас...
- Ние всички сме условени да вярваме в онова, което ни казват сетивата ни: вие наричате това
експериментални данни. Вашата цивилизация, на научния материализъм, е още по-силно белязана
от тази обусловеност. Спомням си, страдах от много тежка жълтеница. Светът бе жълт в моите
очи. Сетивата ни са като прозорци в стените на един дом. Един отвор за зрението, друг за слуха,
един за осезанието, един за вкуса, един за обонянието. А стените продължават да прикриват някои
аспекти на онова, което ни заобикаля. Ние сме зад стените на дома и можем да виждаме вселената
само през тези малки прозорчета. И не различаваме образа, който ни предоставят те от истината за
света.
Да вземем един класически пример. Тази маса. Къде е нейната реалност? Можем да я видим,
да я докоснем и оттам съдим, че съществува. В действителност откъде започва нейната
"масосъщност", естеството й като маса? Къде се крие: в таблата, в краката, в атомите? От кой
момент масата престава да бъде маса: ако й липсват три крака ли? Колко части трябва да й се
отнемат, за да изгуби предполагаемата си реалност?
- Ако случайно ме обземе лудост и ми хрумне да повдигна тази маса и да я изпусна върху
крака на някой будистки монах, дали той ще си помисли, че тя не съществува ?
- Не разбирайте погрешно понятието за несъществуване. Будизмът не съдържа в себе си
някакъв нихилизъм. Ние не отричаме съществуването на света, нито на нещата. Просто тази маса
няма присъщо й съществуване, не съществува сама по себе си. Нейното съществуване е само слу-
чайно, подчинено и нестабилно. Съдържанието й, материята й, същината й се разпадат с всеки
изминал миг. Тя е само моментно сцепление на взаимозависими елементи. В нея случайностите се
преплитат до безкрай. Ето защо, когато говорим за празнота, ние отнасяме това понятие до
отсъствието на всякакво присъщо съществуване, на всякакво абсолютно съществуване, което да не
е плод на проекция на дух ни.
Някои философи мислят, че светът съществува единствено чрез усещанията ни. Те твърдят,
че ако затворите клепачи, нищо не ви гарантира, че през тази частица от секундата светът
продължава да съществува!
- Вярно е, много е трудно човек да ги затрудни. Ако им кажете: "Другите също виждат
същите неща като мен и в мига, в който моите клепачи се затварят, техните остават
отворени!", те ще ви отговорят, че нищо не ви доказва, че другите съществуват... Това ми
припомня думите на един даоистки философ, Чуанг-дзъ, който казал: "Снощи сънувах, че съм
пеперуда. И сега се питам дали съм човек, който е сънувал, че е пеперуда, или съм пеперуда, която
в момента сънува, че е човек?"
- Подобни умозрения са чужди на будизма. Буда просто е установил, че със смъртта си
навлизаме в онова, което е неродено, неслучило се, неизвършено, несъстояло се. Следователно
съществува нещо родено, състояло се, извършено, случило се... В противния случай не бихме
могли да излезем оттам. Състоянието на съществуване е доказано чрез неговата противоположност.
Това будизмът не отрича.
- В такъв случай, предполагам, че отхвърляте представата за "Аз"-а, за Личността с,
както казахме преди, главно Л?
- Действително има едно изолирано и безполезно "Аз", което е само халюцинация. Не
съществува обаче никакво "Аз", което да е устойчиво, трайно и независимо от тялото и духа.
Единствено условностите ни карат да вярваме в него.
- Далай-лама е казал: "Когато искам да се уверя, че съществувам, се ущипвам."
- Разбира се! Повтарям, че ние не сме нихилисти! Не казваме, че нищо не съществува!
Просто нещата не съществуват в смисъла, в който вярваме, че съществуват. Също както масата, за
която преди малко говорихме, "Аз"-ът е само временно и неустойчиво сцепление на нееднакви еле-
менти.
- Какви са тези "нееднакви елементи " ?
33
 - Ние мислим, че онова, което вие наричате "личност", е съставено от пет части: материалната
форма, ще рече тялото, усещанията, възприятията, мисловните произведения, като волевите действия,
представите или мислите и съзнанието.
- И все пак тялото е живо!
- Не! Според нас тялото не е само по себе си живо. То е съставено от инертна материя.
Единствен духът чрез действието на неуловимите енергии осигурява динамиката му. И все пак,
съгласявам се с вас, има нещо, което живее, работи, страда или се радва, спи, медитира и,
понякога, приема Просветлението. Това "нещо" е събирателно, в изменящи се пропорции на тяло,
съзнание и дух. Това "нещо", в крайна сметка, не притежава повече самостоятелно и реално
съществуване, отколкото "масосъществуването" на споменатата мебел...
- Във всеки един опит за задълбочаване на духовния живот, какъвто и да е той, "Аз"-ът и
"Аз съм" са истинските размирници! Преди време писах, че, за да укротим "играта" на
постоянната си възбуда, трябва да накараме кухия барабан на "Аз"-а да замлъкне. Съзнанието
на човека от Запада е населено от цял симфоничен оркестър, чиито инструменти са мислите му.
Проблемът идва от това, че твърде често отказваме да играем ролята на диригент! Затова в
съзнанието ни цари оглушителна, скърцаща, неблагозвучна какофония! Всяка мисъл свири парти-
турата си, като не се съобразява със съседните и се опитва да звучи по-силно от тях. Настава
анархия. Вече не таем кой диктува вярното поведение в съзнанието ни: дали интуицията,
анализът или чувствата? Зрението ни е замъглено от идеята за "Аз"-а, възприеман като главен
залог. Ако се освободим от натрапчивата мисъл за това "Аз", от измъчения ни нарцисизъм, от
склонността си към вътрешното самонаказване, може би по-ясно ще доловим собствената си
природа...
- Точно това е. И след като вече сме осъзнали несъществеността на "Аз"-а, сега трябва да
отнемем на мислите си реалистичния подтекст, който инстинктивно им придаваме.
- Значи ще използваме за тази цел аналитичната медитация?
- Да. По същия начин, както медитирахме преди минута върху цвета или топлината на дъха
ни, или върху естеството и местоположението на тигле, сега ще медитираме над всички мисли,
които индуцират страдание. Ще трябва да достигнем до онази ситуация, при която в края на
сеанса, "нищо не е намерено", за да си дадем сметка, че грижите и проблемите ни нямат реално
съществуване. Това упражнение ще ни бъде от голяма полза.
- Искате да кажете, че аналитичната медитация може да ни помогне в ежедневните ни
трудности?
- Да. Ще медитираме с мисълта, че умозаключенията ни са просто миражи. Понякога
например си мислим по повод на самите себе си: "грозен съм", "неспособен съм да стигна до края
на целите, които си поставям", "малодушен съм", "имам наистина отвратителен характер", "не съм
на висотата на задачата, която работодателят ми възлага и мога само да регресирам в работата си",
или "не мога да направя заобикалящите ме щастливи, защото съм твърде слаб"...
- Наистина ли мислите, че си засвидетелстваме толкова малко самоуважение ?
- Общо взето смятам, че много от проблемите ви идват от нищожната стойност, която си
придавате! По повод на другите също казвате: "този тип е глупак", "тази личност е блестяща",
"колегата ми е по-способен от мен", или "той е благороден"... И си въобразявате, че тези констата-
ции се основават на обективни и устойчиви понятия. В действителност се задоволяваме да
прожектираме мисловните си произведения върху големия световен екран. Медитацията,
доколкото се фокусира върху онова, което става в съзнанието ни, ще ни покаже, че лошото мнение,
което имаме за себе си, се основава на минали грешки, на стари неудовлетворености, на лоши
навици и следователно на абстрактни и недействителни явления, които във всеки случай никога не
са съществували осезаемо. Нека признаем това и ще се определим другояче по отношение на за-
обикалящия ни свят...
Да отидем по-далеч... Завистта, егоизмът, гневът, ожесточението, отегчението, депресията са
мисловни явления, чието съществуване като такива зависи единствено от добрата ни воля. Защото
и единствено защото вярваме в реалността им, те изглеждат тъй, сякаш съществуват. Нека се
потопим в тях по време на медитацията и ще разберем, че тези чувства се основават единствено на
негласното ни съгласие с тях: те нямат нито подтекст, нито съществуване сами по себе си. Чисто
преходни са и животът ни трябва да се гради върху други основи.
34
 Духът по природа е ясен и прозрачен... Медитацията може да ви позволи да си го представите
така. Вдишайте дълбоко, довеждайки въздуха до дълбините на тялото си. После издишайте
въздуха бавно и спокойно през леко отворените си устни. Повторете това два пъти. После започ-
нете да дишате нормално. Концентрирайте се върху дъха си. Скоро съзнанието ви ще стане по-
проницателно. Звуците около вас, въздушният полъх по кожата ви, нежната ласка на светлината...
Възприятието на тези усещания е ясно и безплътно. Изхвърлете от съзнанието си понятията за цвят,
форма, съдържание, повърхност... Оставете в полето на концентрацията си единствено светлината
на духа.
Ако ви е трудно да намерите така предмета на медитацията си, представете си се легнал на
върха на планина. Около вас всичко е искрящо бяло. Небето над вас е ясно и ви внушава идеята за
пълна прозрачност, за едно изцяло свободно и нематериално пространство. Представете си, че
тази гигантска маса космическа празнота се снижава над тялото ви и над планината, на която
лежите, и че ви поглъща, вас и всичко около вас. Светлината и прозрачността на това пространство
ви всмукват. Ето че на свой ред ставате прозирен и празнотата ви изпълва. Не помръдвайте. Оста-
вете духа си да се носи свободно. Оставете да избликват, без да ги следвате, случайните ви и
негативни мисли: раздразнение, завист, страх, безпокойство... Ще видите как се издигат и
изчезват: те нямат място в светлината на духа.
- Така намерената светлина на духа би трябвало следователно да ни позволи да
преосмислим мислите си за самите нас, за света и другите... Може ли поставянето на този
въпрос да ни помогне да се чувстваме по-добре там, където животът е пожелал да се родим?
- Без никакво съмнение. Много често ние не оценяваме истинската стойност на собствения
си живот. За един будист например самият факт, че се ползва от човешко съществуване, е вече
благо. Можем да увеличим потенциала си, да натрупаме повече мъдрост, съчувствие, можем да да-
дем толкова много на заобикалящите ни! И все пак често, повтарям, хората от Запада развиват
лошо мнение за самите себе си. Чувстват се неспособни да се адаптират към света или да
допринесат за еволюцията му... Чувстват как щастието, до което почти са се докоснали, им се
изплъзва! Когато се вгледаме внимателно в нас, виждаме, че трябва да положим усилие да се
"приготвим".
Започнете с медитация над дъха си. Когато съзнанието ви се проясни и успокои, преминете
към аналитичната медитация, посвещавайки я на чувствата, които изпитвате към себе си.
Помислете за живота си, за личността си, за постигнатите от вас успехи, за последователността на
собствената ви история. Задълбочете изследването: би ли могло съществуването ви да бъде по-
добро, изпитвате ли чувство на загуба, на вина? Загубили ли сте кураж, или пък сте отчаяни?
Депресирани ли сте?
После съотнесете позицията си и си се представете в тялото на бездомно куче, лишено от
всякаква възможност да мисли, да си поставя индивидуални цели, да прогресира към каквото и да
било умствено или духовно осъществяване и намиращо се в капана на цикъла на глада, жаждата,
студа и горещината, скитническия живот...
Облечете после дрехата на просяка, живеещ из улиците на Калкута или в предградията на
Кайро. Съдбата ви не е никак по-добра. Мисълта ви е обсебена от най-първични нужди: да се
нахраните, да утолите жаждата си, да намерите място за нощуване, накратко, да оцелеете. Не ви е
оставена никаква възможност да прогресирате към едно относително щастие.
Сега си се представете в инвалиден стол. Парализиран сте. Зависите от другите. Представете
си всяка подробност от съществуването си, изпълнете съзнанието със свързаните с този живот
трудности.
- Нима препоръчвате страданието на другите като най-доброто болкоуспокоително
средство за собственото ни страдание?
- Никога не е безполезно да си представим какво понасят другите. Да си дадем възможност
чрез медитацията да преживеем част от техния опит, може да се окаже болезнено, ала градивно.
Страхът, зависимостта, параноята, отчаянието, безсилието, агонията: чрез духа можем да пре-
живеем заедно с най-злочестите тези ужасни чувства. Тогава ще си дадем сметка, че много често
проблемите ни нямат нищо общо с техните и че понякога твърде самодоволно придаваме
преувеличена значимост на мислите, които ни вдъхват страдание. Мнозина измежду вас имат
сърца, готови да обичат другите, достатъчно интелигентност, за да ги разбират и да се удивляват
35
на света, природно здраве, позволяващо им да се радват на живота и да изпитват удоволствието от
съществуването... Мнозина измежду вас живеят в свободни от всякакво реално подтисничество
страни, сред материално благоденствие, което оставя духа ви свободен да постигне по-голямо
духовно щастие. Колкото и нещастни да успявате да се чувствате въпреки всичко това,
пресметнете само по време на медитацията си колко хора биха ви завидели, хора, за които вашето
нещастие би било щастие... Не се разсейвайте. Представете си ги наистина, представете си лицата
им и стремежът им да ви достигнат в онова, което наричате "нещастие". Разгледайте това от всички
ъгли. Обърнете ситуацията във всички посоки. После изследвайте душевното си състояние. Все
така ли ви измъчват грижите ви? Дали вече не придавате по-голяма стойност на проясняването на
съзнанието си, отколкото на разрешаването на недоволствата си?
- Можем ли да изберем страданието за предмет на медитация?
- Трябва да го направим. Въпросът за страданието е в сърцевината на грижите ни в
качеството ни на човешки същества. Философи са изписали куп трудове за страданието, учени са
правили изследвания, вярващи са прибягвали до пророчества. За някои физическата болка е
сигнал за тревога, с който съзнанието информира тялото, че е изложено на опасност. За други
страданието е наказание, наложено от някой всемогъщ бог на грешните му творения. За трети пък
то е само последица от комплексите ни, задръжките ни, с които сами се наказваме. Всеки има
какво да каже за страданието, още повече, че това понятие обхваща едновременно психологически
и физически състояния, преплитащи се в трудноразделима тъкан. Ала будизмът е единствената
мисловна система, организирана изцяло около разсъждението за страданието.
Формулираните от Буда Четири Свещени Истини обобщават будисткото познание за
страданието:
1 - Страданието съществува. Всяко същество, човешко или не, го познава или ще го познае в
различни степени.
2 - Страданието винаги има причина, корен, свързан с деянията и мислите ни в някой
преходен живот.
3 - Страданието има край. То изчезва, когато достигнем състоянието на съвършено
Пробуждане.
4 - Има начин да се постигне края на страданието, състоящ се в отхвърлянето на причините
му вън от съзнанието ни: гняв, егоизъм, привързаност и други негативни душевни състояния... за
сметка на любовта, състраданието, търпението и други позитивни душевни състояния.
Започнете медитацията си с мисълта, че можем да "страдаме от страданията си", независимо
дали са физически или душевни. Първичното страдание е болезнено по дефиниция. Ала самата
представата за страданието прибавя допълнителна болезненост към този опит, едно вторично
страдание. Първичното страдание е свързано с конкретни факти: рана, болезнен удар, изгаряне,
любовно разочарование. Вторичното страдание произтича от объркването, което предизвиква
първичното страдание в съзнанието ни: дали ще го понесем, ще деградира ли то духа ни, дали има
опасност да ни обсеби до такава степен, че да ни направи нечувствителни към всичко, което ни се
струва хубаво и приятно във външния свят, ще се усилва ли, може ли да ни убие?
Започнете, като припомните на съзнанието си всички съвременни първични страдания: сто-
машни киселини, мигрени, обездвижване, приливи на горещи вълни, порязвания, кожни
възпаления, очни възпаления, изгаряния, умора, мускулни пренапрягания, болки в гърба,
сърцебиене, задъхване, жажда и т.н. Преживейте отново тези страдания и си припомнете, че рядко
има миг в живота ни, в който поне едно от тях да не е налице. Обърнете се назад към най-страшната
болка, която сте изпитали в миналото: би ли могла да ви сполети отново в бъдеще? Без съмнение!
Ще избегнете ли страданията, които ще дойдат с възрастта: загуба на паметта, артроза, катаракт,
остеопсатироза и т.н.? Най-вероятно не! Представете си образно, че изпитвате тези мъчителни
усещания. Стигнете до край и станете свидетел на постепенната деградация на тялото ви, чак до
смъртта.
Постъпете подобно и с душевните си страдания: горест, гняв, депресия, смут... Изредете ги,
като започнете от настоящите, а после помедитирайте над онези от миналото и другите, които
неминуемо ще ви сполетят един ден. На този етап посветете няколко минути медитация на душев-
ните ви страдания, свързани с края на някакво удоволствие, което сте считали за трайно
удовлетворяващо ви. Припомнете си каква мъка сте изпитали, когато е приключила ваша любовна
36
връзка, когато даден скъп за вас пейзаж е бил променен, когато прекрасната ваканция е свършила,
отстъпвайки място на горчивия вкус на носталгията. Изпитвали ли сте някога красиво усещане,
което да е траяло вечно? Били ли сте напълно удовлетворени, дотам, че да почувствате пълното и
възвишено щастие?
Сега открийте всички вторични страдания - страданието, което ви носи страданието в
известен смисъл. Опитайте се да ги идентифицирате, да ги подредите в списък. Преминавайте от
едно към друго и всеки път ги подлагайте на преоценка, изолирайте ги като отделен обект, който
бихте желали да разгледате под лупа.
Разпрострете след това познанието си за всички страдания над всичките си близки: приятели,
роднини, колеги... Съществува ли една-единствена личност измежду тях, която да е пощадена в
една или друга степен от страданието? Най-вероятно не. Споделете след това за миг страданието
на всички хора, които познавате лично: хора болни, тревожни, самотни. Други пък са застигнати
от изолацията, расизма, подтисничеството, безработицата, войната, глада. Трети умират от глад,
жажда или болести. Разгледайте най-сетне страданието на другите живи същества и в частност на
животните. Ние споделяме света с тях и понякога изпитваме един и същ страх да не бъдем убити,
една и съща тревога от перспективата да гладуваме или да бъдем затворени, страх да не зависим
от онзи, който ограбва свободата ни.
- Разкрива ли тази медитация пред духа ни нещо друго, освен констатацията за всеобщото
надмощие на страданието ?
- Да. Тя ни кара да почувстваме - а не само да констатираме - едно универсално явление. И
ни показва, че каквито и да са различията ни, независимо дали сме бели или черни, богати или
бедни, образовани или невежи, хора или животни, страданието ни обединява в една обща съдба на
изпитващи болка Същества.
Трябва да продължим тази медитация, възприемайки идеята, че страданието е вездесъщо и
че никаква материална стратегия не ще ни позволи да го заобиколим. Трябва да го изкореним в
самото ни съзнание. В действителност произходът на страданието се заключава в погрешната ни
представа за естеството на нещата: ние приемаме за осезаеми явления, които не са.
Противодействието се състои в това да разберем, че способността да възстановим истината се
намира в съзнанието ни. Трябва непрекъснато да подлагаме на преоценка заобикалящия ни свят:
да придаваме по-малка значимост на илюзорните и преходните явления...
- Как може да подейства тази мисловна терапия например при един разкъсван от
страданието раково болен?
- Нека се върнем по повод на въпроса ви на няколко понятия, които трябваше да изпишем с
главни букви още в началото на разговора ни. На първо място, учението Буда за страданието е
изпитано и доказано. Ако се изразим по ва-шему, действа! Много будисти по цял свят го знаят, тъй
като понякога са успявали да се преборят с болки, считани от вас за непоносими. Това обаче е
плод на дълго пътуване по пътя към Пробуждането. Не е достатъчно да си кажем, че всичко е
преходно, че не съществува наистина и не е от значение за постигане на проясняването на
съзнанието. Ала защо да искаме всичко веднага и на всяка цена? Медитацията няма да анестезира
раковоболния, за когото говорите! Тя не е заместител на морфина! Може обаче да му бъде от изк-
лючителна полза. Това не е ли вече нещо? Будизмът не е нещо, което трябва да приемем
задължително в неговата цялост или да не го приемем въобще. Упражняването му може да
осветли живота на всеки от нас според индивидуалните ни потребности и където и да се
намираме.
Що се отнася до страданието, би било принизяване на открития ни от Буда път да
възприемаме медитацията като обезболяващо хапче! Тази грешка се допуска често на Запад. Да не
я допускаме и ние. Ала съотнасянето на болката е своего рода начин да я намалим. И още веднъж,
колкото повече напредваме по пътя към Пробуждането, толкова по-близо сме до изкореняването
на самата представа за страдание.
- Следователно будизмът предлага на всеки подобряване на себеусещането му чрез
медитацията, ала извлечената полза е пропорционална на разстоянието, което сме изминали по
пътя към Пробуждането...
- Точно така. Знайте обаче, че дори само няколкото преодолени по този дълъг път
сантиметри могат да доведат до неочаквани благотворни ефекти...
37
 - Само че, както казахте, много негативни енергии могат да застанат между нас и целта,
която си поставяме. Гневът, безпокойството, депресията...
- Да вземем за пример гнева. Това чувство е едно от най-пагубните. Чрез него експлодира
краткотрайното и безразсъдно желание да се причини зло: да унищожим предмет, да нараним
човек или, ако обърнем гнева си срещу самите нас, да се сравним със земята. Гневът започва от
безобидното раздразнение, което може да ни вдъхне чупещия чаша несръчен човек, и може да
стигне до желанието да убием. Няма нищо по-далечно от него до скъпоценните добродетели като
търпението, толерантността и съчувствието.
Гневът е ураган, който оставя по пътя си препредаващи се страдания. Онези, които сме
наранили, страдат, ала ние също страдаме: щом се върнем към едно по-нормално състояние на духа
съжаляваме за избухването си, чувстваме се виновни, невладеещи се, смешни. Това може да смути
трайно съзнанието ни. Гневът утежнява страданието, което трудностите ни причиняват, докато
търпението би го облекчило.
Осъзнаването на гнева е трудно. Често, в разрез с очевидното, предпочитаме да си мислим,
че реакцията ни е била обоснована, добре премерена и подходяща за ситуацията. В други случаи
решаваме, че гневът е естествено и освобождаващо чувство, което налага да бъде изразено и не
трябва да бъде обуздано. Мислим, че избухването помага "да се пробие абцеса". Този начин на
мислене е много порочен. Той предварително оправдава всяка нанесена другиму рана. От друга
страна, когато приемаме за позволено и уместно грубото освобождаване от всеки основателен или
не гняв, потвърждаваме надмощието на инстинктите. Това води до регресия, вместо да
благоприятства приближаването към покоя.
- Всъщност основната опасност от гнева не е ли тази, че в действителност не го
контролираме и той се поражда несъзнателно?
- Да. Ала ако успеем да се опознаем по-добре, а медитацията ни позволява това, можем
лесно да идентифицираме признаците, предизвикващи избухванията ни. Тогава трябва да заловим
зараждащия се в съзнанието ни гняв, за да изтощим напрежението му във "вътрешната верига"...
- Съществува ли някаква техника за постигане на този резултат?
- Когато почувствате гневът да се надига във вас, концентрирайте вниманието си навътре и
се опитайте да откриете в коя област на съзнанието ви се намира. Ако сте се научили да постигате
вътрешната празнота, ще достигнете до лхактонг, състоянието, в което нищо не се намира.
Помедитирайте после за миг над претекста на гнева ви: дали наистина съществува по постоянен,
траен и конкретен начин? Или, напротив, прилича на отрязък от сън, на който не бихте придали
значение на следващия ден и който паметта с мъка би си припомнила?
Поставете се после на мястото на онзи, който предизвиква вашия гняв. Вижте ситуацията
през неговия поглед. Кой е той? Спокоен ли е духът му, в безпорядък ли е, противоречив ли е,
невъздържан, щастлив, отчаян? Помислете за последиците, които ще предизвика вашето раздраз-
нение в съзнанието му: дали ще го направи по-щастлив, по-пълноценен, или напротив, ще прибави
безпорядък към безпорядъка, нещастие към нещастието? Тази кратка медитация ще обезвреди
склонността ви да избухвате.
Поставете после на везните вашите чувства и инцидента, явяващ се техен претекст.
Уравновесени ли са платата? Ще видите, че в повечето случаи предметът на гнева тежи съвсем
малко в сравнение с вътрешните цунами, за които сте искали да отворите шлюзовете на съзнанието
си...
Помислете си също, че всяка ситуация на гняв поражда един дълъг процес. Отначало идва
експлозията. Следва притеснението, което изпитвате за това, че сте надценили ситуацията, и
скръбта на онзи, когото сте наранили. След това във вас и в него постепенно се надига необходи-
мостта да изгладите и изясните отношенията. Това може да отнеме време, толкова много
задържащи, чувствителни и защитни реакции сте повдигнали. Най-накрая идва етапът на
сдобряването. Колко загубено време за един мираж! Как. бихте се чувствали, ако въпросната
личност почине в средата на този процес, преди да сте могли да анулирате последиците от гнева?
Можете ли съзнателно да твърдите, че това не може да се случи? Доведете нещата до крайност.
Мислете систематично, че избухването ви може да предхожда непосредствено смъртта на другия.
Дали и тогава ще желаете тъй настойчиво да излеете гнева си върху него?
Ами ако си представите, че онзи, който предизвиква и привлича яростта ви, ви предлага
38
шанс? Ако не избухнете, ще сте потърсили и отчасти постигнали известно успокоение,
заместващо за момента истинския покой. Защо да не си представим, че ситуацията на гняв е
практическо упражнение, изпитание на познанията ви? Възползвайте се от тази възможност да
помедитирате над самите себе си, над солидната обосновка на търсенето ви, над възможностите да
се усъвършенствате, които другите ви предлагат! Превърнете така негативната енергия на гнева в
позитивна енергия, която ще ви доведе до два резултата: първо, ще получите по-точна и
уравновесена представа за ситуацията, която е вдъхновила гнева ви, и второ, ще се почувствате по-
близки до другите и по-подобни на тях, което е началото на състраданието.
Трябва да си припомним едно слово на Буца:
Всеки, който се кани да поучава другия, трябва предварително да е развил в себе си пет
качества: "Ще говоря в правилния момент, а не в неподходящия; ще говоря в истината, а не в
лъжата; ще говоря с милост, а не с коравосърдечие; ще говоря в полза на другия, а не в негова
вред; ще говоря с добро намерение, а не с гняв."
- Все пак, когато сме разгневени, последното нещо, за което мислим, е да поседнем да
медитираме!
- Ето защо аз препоръчвам гневът да се превърне в редовен предмет на медитация. Така ще
бъдете подготвени да отслабите ефекта му, когато възникне. В най-лошия случай ще можете поне
да се въздържите да избухнете веднага. Ще сте придобили рефлекса да останете бездейни, докато
съзнанието ви се успокои...
- Какво да направим срещу депресията, която засяга мнозина на Запад?
- Депресията се изразява чрез мрачно и отчаяно състояние на духа. Тя приема всичко за своя
сметка. Светът бива възприеман единствено по отношение на тази негативна сила, която е в нас,
когато сме обезверени.
- Астрофизиците описват така наречените от тях "черни дупки" като много плътни и
компактни космически обекти, които неумолимо привличат всичко, намиращо се в обсега им:
частици, астероиди и т.н. Силата им на привличане е тъй мощна, че никоя светлинна вълна не
момее да се откъсне от тях.
- Действително тази бездна, в която всичко се изгубва и която не излъчва нищо, е еквивалент
на депресията. По подобие на нея първоизточникът на депресивните състояния е едно черно тяло,
което предопределя еволюцията на личността: загубата на скъпо същество, драматичен про-
фесионален неуспех, злополука или здравословен проблем... Депресираното лице приема всичко
за своя сметка и помрачава изживяванията си. Живее единствено около проблема си, преувеличава
го и го раздува, като доказателство за остатъка от съществуването му. Тази низходяща спирала
изключва всякакъв досег с другите, всякакво споделяне. Позитивната енергия, която би останала в
нас, за да реагираме, е погълната от негативната енергия, която развиваме, за да се убедим, че
историята ни е най-тъжната на света и че сме в центъра на всемирното нещастие.
Болката, която изпитваме тогава, не може да бъде пометена с един замах. Страданието ни е
неоспоримо. Ала го все пак се основава на една изкривена, а понякога и самодоволна представа за
трудността ни да живеем. Да потънем още по-дълбоко, не е решение, дори това да ни изглежда
като бягство, благодарение на което ще постигнем с облекчение забравата или безчувственото
вцепенение.
За да излезем от това състояние, трябва да си припомним, че "Аз"-ът не съществува. За целта
започнете да медитирате и се опитайте да откриете това "Аз". Какво е естеството му? Къде е
локализирано? Можете ли да го докоснете? Част ли е то от духа, от тялото, от сърцето? Постоянно
ли е, солидно ли е, трайно ли е това депресирано "Аз"? Всичко, което ще установите по време на
тази медитация, е, че духът е река от редуващи се щастливи или нещастни, позитивни или
негативни преживявания. Духът е езеро, по което пробягват всеки път различни, мимолетни
вълни. Идва момент, в който тези вълни затихват, погълнати от езерото, тоест от естеството на
духа. Когато сме в депресия, не сме задължително окончателно нещастни, ала поддържаме
представата за окончателното нещастие. Тази представа, също както и преживяванията ни, е само
вълна, лек полъх по повърхността на водна повърхност. Пробягва за миг и изчезва, като че никога
не е съществувала. Трябва да се борим не с окончателното нещастие, а с тази представа, би
трябвало да кажа с тази "илюзия", която ни кара да вярваме в съществуването му.
Нека после помедитираме, така, както се научихме, над факта, че живеем привилегировано
39
човешко съществуване. Нека подобрим представата за самите себе си. Позитивната ни енергия е
мощна и изобилна. Да не я разпиляваме. Способностите ни са многобройни. Въпреки сериозността
на обективните ни проблеми (макар че съществува ли въобще нещо обективно?), винаги е
възможно да подоб рим положението си, променяйки душевното си състояние. Помислете си за
всичко съзидателно, идеалистично, благородно във вас, което не може да покълне поради
депресията ви. Никога ли не сте носили в мечтите си някой забележителен план, който сте можели
да осъществите? И един ден сте се отказали? Ами ако все още не е твърде късно да се върнете там,
докъдето сте спрели? Вие струвате нещо, ала трябва да го преоткриете. Преодолейте се. Кажете
си: може би все още съм на висотата на мечтите си!
По време на медитацията се идентифицирайте с тази позитивна енергия, чиито бликащ извор
току-що сте преоткрили. Кажете си, че вече сте едно с нея...
- Задължително ли е медитацията да се извършва в мълчание?
- Не. Тя може да се съчетае с мантри, тоест словесни формули, които се използват било като опора за
духа, било заради вътрешната им стойност. Рецитирането на мантрите позволява чрез силата на изричането
и повторението да запазим в себе си неуловимото естество на нещата и съществата. Предаването на
мантрите е често сърцевината на връзката между учителя и ученика.
- По какъв начин въздействат мантрите ?
- В тантризма например, вибрацията им освобождава латентните енергии. Понякога става дума за
една-единствена сричка, като прочутото "Ом", което се изрича "Аааа-ооооммм..." Заключените в тази проста
фонема звуци имат ефект на звуково отражение на духа: могат да допринесат за проясняването му. Знам,
че на Запад хората често се приобщават към тези понятия. Те обичат мантрите, ала често ги объркват с
магически формули, чието познание според тях би им помогнало да влязат в кръга на посветените!
Това обаче не са магически формули, а средата да се пробуди съзнанието, както и пътеводни фрази
към по-широко духовно разгръщане.
Други мантри биват използвани заради текстовото им съдържание. В този случай вибрацията на
заключените в думите представи е тази, която в един или друг момент на медитацията предизвиква
синхронизацията на енергията им с енергията на духа в неговото естество.

- Едно и също нещо ли са мантра и сутра?

- Не, съвсем не. Сутрите са формата, която приело словото на Буда, когато трябвало да бъде
увековечено. По това време общността се събрала и Ананда, най-верният другар на Пробудения,
бил помолен да възпроизведе по памет проповедите на последния. Ето защо всички сутри
започват
с: "Така чух аз...
5

СЪСТРАДАНИЕТО ИЛИ РАЗШИРЕНОТО ПОНЯТИЕ ЗА ЛЮБОВ

ДА ЗАЖИВЕЕМ ПО-ДОБРЕ С ДРУГИТЕ И СРЕД ТЯХ

Освободи се от всякакви окови.

Остави духа си, изпълнен с любов,
да вземе първата
четвърт от света, а също и
втората,
и третата, и четвъртата.
И така целият свят - отгоре, отдолу,
наоколо и навсякъде,
да бъде огрян от изпълнени с любов,
изобилни, възвишени
мисли, надхвърлящи всякаква граница
и освободени
от всяка омраза и зложелателност!
Буда, Дигха Никайа
40
 ОМ МАНИ ПАДМЕ ХУНГ
"Брилянт на състраданието в лотоса на Мъдростта."
Поразен съм от безграничното търпение на Бокар Римпоче. Намираме се в тясна и доста
неприветлива стая. На вратата два пъти вече чука човек, без моят събеседник да му предложи да
влезе. Струва ми се, нищо не е чул, твърде съсредоточен е в разговора ни. На третия път човекът
открехва вратата и подава лице, увенчано като че с ореол от чорлава, сива, твърда коса.
Този човек е секретарят на Бокар Римпоче. Говори тибетски и английски. На първия от тези
два езика обяснява, че вечерята на Римпоче отдавна е готова. На втория прибавя по мой адрес едно
"I am sorry...", така, че да ми стане ясно: разговорът за днес би трябвало да е приключен. Бокар
Римпоче му отправя един жест, за да му покаже, че не би го прекъснал, докато аз самият не покажа,
че желая това.
Същото това абсолютно внимание към другия открих и в държанието на монасите от Мирик.
Те изглеждат безгрижни и вероятно в известен смисъл наистина са. Обърне ли се обаче човек към
тях, нищо друго вече не е от значение, или поне привидно, освен събеседника им. Един от тях ми
обясни, че именно чрез отношенията с другите се завоюват за всеки от нас, или се усъвършенстват
за осъществилите се, Четирите Възвишени Състояния: добротата, състраданието, способността да
намираш радостта си в радостта на другите и невъзмутимостта. Внимание обаче: за да придобият
цялата си стойност, тези качества трябва дотолкова да са се вкоренили в съзнанието, че да са се
превърнали във втора негова природа.
Тогава си помислям за безбрежната мъгла от самота, която обгръща нашите общества. В
някои големи западни градове посетителят, който се надвесва вечер от хотелския си прозорец,
може да се наслади на гледката на безброй светлини. Много често някоя от тях привлича погледа
му към жилището на човек, който живее сам. Редовно, ако се вярва на вестниците, в някой
апартамент бива намерен трупът на починал отпреди седмици старец, без никой от съседите или
семейството му да е забелязал това. Всеки ден на перона в метрото плачат хора, които тълпата
заобикаля, избягвайки удавения им в сълзи поглед. Безразличието е навсякъде. Смятаме, че то ни
имунизира срещу заразното нещастие на останалите.
Аз от твоя страна се питам дали съкровището, което търсим без сами да знаем това, не е тук: в
тази тъй обикновена усмивка, която, макар и в съзнанието на един-единствен само човек, ни
превръща в най-важната личност на момента.
Може би без да подозираме това, тази усмивка е най-хубавият урок, който будизмът е дал на
Запада...

* * *
- Думата "любов" все още не е била произнасяна в нашия разговор. Какъв е нейният смисъл в
будизма ?
- Любовта се състои в това да желаем добро на другите същества. Обикновено обаче, докато
не сме изяснили чрез медитацията истинския й обсег, запазваме това чувство за хората, които са
ни близки. Не отхвърляме естествено принципа на всемирната любов, излаган от западните
религии, като например християнската, но той ни се струва абстрактен и прилича повече на
представа за морала, отколкото на изживян опит. Понякога може дори да ни се стори
парадоксален: нищо не ни подтиква да обичаме спонтанно продавачката, която ни обслужва в
супермаркета, нито пък един крадец, нито убиеца на деца, нито расиста, нито престъпника. И все
пак, ако твърдим, че хуманността ни се разкрива чрез всемирната любов, можем ли да ги
изключим от нея?
- Принципът за хуманност в смисъла на онова, което, съставлява същината на човешкото
същество, ви е чужд, нали?
- Да. По същия начин, както принципът за "масо-същност", който разгледахме, за да опишем
естеството на една маса! Независимо от това и по причини, различни от тези на западните
религии, будизмът поставя много високо изискването си за всемирна любов.
- Как да победим инстинктивните си първични реакции, засягащи другите: омраза,
безразсъдна любов или безразличие?
- Медитацията може да ни помогне в това. Вече изживяхме по време на медитацията си
над страданието чувството за онова висше родство, свързващо всички сблъскали се с болката
41
живи същества. А сега, представете си се седнали и визуализирайте от дясната си страна майка си,
от лявата - баща си, а всички роднини и приятели - зад вас. Пред вас стоят онези, които не
обичате, които мразите и които понякога са ви наранявали. Навсякъде наоколо, докъдето погледа
ви стига, са всички останали живи същества. Веднага, щом почувствате присъствието им близо до
вас, съсредоточете съзнанието си върху тази мисъл. Приемете, че ще ви е приятно да обичате
всички тези хора пред и около вас. В стремежа си да избягат от състоянието си на изпитващи
болка същества, те приличат на вас. Те също са ваши родственици.
А сега потърсете в сърцето си чувството на любов. Можете да го направите, като си
помислите за човек, когото обичате искрено и оставите тази любов да обхване всичките ви мисли.
А сега си представете това чувство като топла, лъчиста светлина, чиито нематериален блясък
облива сърцето и съзнанието ви с позитивна енергия. Потопете се в усещането за любовта, която
изпитвате към себе си. Заявете си, че се обичате такъв, какъвто сте, с недостатъците и пропуските
си, ала също и с богатствата и качествата си. Почувствайте как позитивната енергия се разлива от
вътрешността чак до повърхността на кожата ви.
Сега освободете това течение. Оставете го да се разпростре над другите, над милиардите
събрани около вас същества. Направете това, като че ли контролирате лъчение, излизащо в
концентрични кръгове от мястото, където сте вие, подобно на вълнението, което предизвиква
хвърленото във водата камъче. Роднините и приятелите ви биват докоснати първи. Мислете
настойчиво и искрено, че желаете техния покой, тяхното щастие. Продължете медитацията си,
насочвайки вниманието си към противниците си, седящи срещу вас. Гледайте на тях като на
нуждаещи се от вашата любов. Приемете, че я заслужават, независимо какво знаете за тях.
Пожелайте им да намерят просветление и да се освободят от напреженията си, противоречията си,
гнева и себичността си.
Продължавайте да разширявате кръга, в който се простира позитивната ви енергия.
Разтворете сърцето си и посъзерцавайте прилива на вашата любов, който докосва едно по едно
всички същества във всички посоки. Предположете, че те всички са самотни, гладни, болни,
объркани, изплашени и че любовта ви, с една ласка, ги освобождава, връща им покоя и унищожава
страданието им. Съсредоточете се над позитивните мисли колкото може по-дълго...
- Каква е целта на тази медитация: да почувствате действително всемирната любов?
- За един опитен медитатор, да. За начинаещия целта е да се докосне по интуиция до идеята,
че всички носим в нас този потенциал от всемирна любов, който ние наричаме състрадание. Да
разбере, че състоянията ни на гняв, егоизъм, нетърпението ни, прибързаността ни в отхвърлянето
и осъждането на другите са само препятствия, които ни спират да развием тази позитивна и
универсални енергия, чието умиротворяващо въздействие изпитахме по време на медитацията.
- В какво състраданието се различава от милосърдието?
- На първо място, милосърдието е явление, свързано с морала и чувствителността.
Затрогнати сте от нещастието на другите и етиката ви изисква да им се притечете на помощ.
Милосърдието се проявява в конкретни, субективни и особени обстоятелства. То не е абстрактно.
Колкото до състраданието, то не зависи по никакъв начин от чувствителността. То не се
състои в разнежване от нашето или чуждото нещастие, а произтича от чувството за принадлежност
към света в неговата цялост. То е неконкретно, обективно и универсално.
- Говорите за едно студено и безплътно чувство...
- Дори не говоря за чувство! За будизма състраданието е чисто фактическо понятие. Ние
считаме, че предходните ни животи са ни позволили да изпитаме страданието на други същества.
И ако днес се радваме на по-благоприятни условия на живот оттогава, то не трябва да забравяме,
че родството ни по отношение на тях е абсолютно универсално що се отнася до болката и мъката
на превъплъщението. Освен това, когато се опитваме да осъществим истинското естество на духа
си и се вглъбяваме в него чрез медитацията, разбираме, че всички същества споделят едни и същи
условия на съществуване. Ние сме подобни на тях.
- Прилича ли състраданието на симпатия, в смисъла, който са и придавали древните гърци,
а именно "да чувстваш заедно " ?
- Точно това е. Аз страдам от страданието на другите. Моето страдание обхваща и тяхното.
- Откъде идва състраданието?
- Бих предпочел да ви кажа първо откъде не идва. Истинското състрадание не произтича от
42
реакцията ни пред външните събития.
Да вземем за пример жертвите от една война или детето, което умира от ужасна болест без
никой да може да му помогне, възрастната жена, крещяща от болка под съборена къща, от която не
могат да я измъкнат. Всички тези същества биха предизвикали надигаща се във вас вълна от
любов и това е добро. В действителност истинското състрадание не трябва да се отнася
единствено до лица, които познаваме - членове от семейството, съседи или приятели - а също и
към съществата, с които не ви свързва никакъв залог от сърдечно естество.
Ако размислите повече обаче, ще забележите, че в тези три случая телевизията или снимките
във вестниците са ви направили за миг безкрайно близки на детето, възрастната жена или
жертвите на конфликт. Като че те отведнъж са станали ваши приятели. А хилядите други деца,
които страдат, неизброимите бедстващи възрастни хора, множеството засегнати от масови
евакуации и бомбите, които не можете да видите на никоя снимка? За тях изобщо не мислите и си
казвате: "Та аз дори не ги познавам!" Ето това, в крайна сметка, не е състраданието.
Ако научите, че в света хиляди престъпници са подложени на мъчения, вероятно няма да се
развълнувате. Това също не е състраданието, което всъщност ни учи да разграничаваме всемирната
любов и моралната оценка. Състраданието се прилага без изключения, географската ширина,
която покрива, не съдържа празни пространства. Поради тази причини будизмът счита, че най-
лошият ни враг, онзи, който ни мрази и ни кара най-много да страдаме, е също и най-добрият ни
духовен водач, защото ни принуждава да отблъсваме все по-далеч пределите на състраданието
си...
- Не би ли било достатъчно, ако не можем да постигнем това, просто да се преструваме,
че обичаме враговете и противниците си, за да бъде светът по-добър?
- Да, вероятно, но каква лична духовна полза ще извлечете вие от това? Ще се доближи ли
ду-хът ви до осъзнаването? Със сигурност не. Любовта ни трябва да бъде искрена, дейна и -
добавям това, за да не бъда зле разбран - безкористна. "Да се преструваме" или просто да стоим
безразлич-ни, това не е състрадание.
Състраданието е следователно действие, а не реакция. Реакцията ни довежда единствено до
констатацията за нещастието на другите, а оттам до сълзите, краткото негодувание и после, след
като сме принесли своята лепта, ако това е възможно, до онова, което вие наричате "чиста съвест".
Действието предизвиква постоянната ни бдителност и желанието да намалим страданията на
всички същества.
Връщам се в изходната ни точка. Състраданието идва от готовността ни да гледаме на другите
както на нас самите.
- Което се припокрива с основния юдео-християнски завет: "Обичай ближния си както себе
си..."
- Не съвсем. На първо място, будисткото състрадание не установява връзка между любовта,
която отправяме към самите себе си, и онази, която засвидетелстваме на другите. Достатъчно е да
ви припомня разговора ни относно несъществуването на "Личността", "Аз"-а и следователно на
"Себе си". Състраданието е любов без отъждествяване и сравнения. Не разполага с образец.
На първо място, състраданието не се основава на идеята, че трябва да обичаме другия, защото
той приличал също като нас на даден Бог създател, който да го е направил по свой образ и
подобие. В християнското милосърдие, мисля, се предполага, че вие обичате в другия
съществуващата във всеки човек частица от Бог. В будизма няма нищо такова.
- Щом състраданието или съчувствието предполага симпатия, или да "чувстваме"
заедно, то какво може да бъде мястото му в "любовната " любов ?
- Любовта, за която говорите, също както сексуалното желание, желае нещо да притежава.
Тя се дължи на привързването, от което медитацията ни освобождава. Щом влезем в притежание,
же-ланието угасва. Няма нищо по-преходно и илюзорно. А състраданието, както добре сте
разбрали, не е от същия порядък.
-Ами идеята за споделянето? Казвам добре "споделяне", а не само дар или милостиня...
- Когато състраданието носи радост на онзи, който го прилага, и тази радост идва от другия,
става дума вече за споделяне. Ала в идеята за споделянето се вплита и тази за привързаността. Не
съществува наистина споделяне без първично притежание. Трябва да обобщим понятието за
споделяне, да го доближим до даряването. Ето какво ни учи притчата за сала. Един ден Буда се
43
обърнал към учениците си така:
"Монаси, ето един човек, който трябва да прекоси голяма водна шир. Зад него има големи
опасности и големи страхове. На другия бряг са покоят и сигурността. Няма ни мост, нито лодка,
за да премине оттатък. Затова човекът построява сал и с него преплува леко водата. Веднъж стъ-
пил на брега, той се пита: салът му е бил много от полза и би могъл да потрябва пак. Не трябва ли
да го вдигне на раменете си и да го отнесе със себе си?
Какво мислите вие, монаси? Какво трябва да направи този човек със сала си? Да го вземе със
себе си? Не. Трябва да остави сала във водата. Този сал не е направен за притежаване, а за
преплаване."
Както разбирате, първото нещо, което трябва да споделим, е дхармата, тоест, в дадения
случай, Учението...
- Състраданието не е ли онова, което ни остава, когато медитацията се провали? Как
може да въздейства тя например на хората с умствена недостатъчност, които страдат, ала
не можем да им обясним възможностите на будистката медитация?
- Ние мислим, че когато развиваме отношение на любов и състрадание към другите
същества, се създава една енергия, която може да обгърне и тяхната болка. Пожелаваме тяхното
страдание да бъде привлечено и уловено от нашето собствено страдание. Мислим, че по този
начин може да се получи един обмен на енергия, който отнема част от илюзорната реалност на
тяхната болка. По същия начин мислим, че можем да дарим щастието си на другите чрез подобен
обмен.
Съществува по този повод една форма на медитация, която наричаме "даряване и поемане на
грижа".
Ако желаете да я приложите, представете си, дишайки бавно, една черна светлина. Кажете си,
че тази светлина е заредена със страданията, нещастията и страховете на всички други живи
същества. Мислете, че ще погълнете цялата тази чернилка, докато вдишвате, и че с ваше съгласие
диханието ви ще натежи от ужасните мъки. Вдишайте. Помислете сега, че тази тежест се всмуква
във вас, изтича и се разсейва. Почувствайте как диханието ви разпръсва из тялото ви черната
светлина, докато тя изчезне.
Сега си представете, обратно, една бяла светлина, носителка на добродетелите, щастието и
позитивните елементи на духа ви. Кажете си, че ще я разпръснете над другите, докато издишвате,
тъй, както се събира облак, излива се в дъжд и напоява с благината си зажаднялата земя. И тогава
си помислете, че всички живи същества се обръщат към небето, за да приемат щастието, което
дъхът ви им е дарил...
- Нищо ли не очаквате в отговор на състраданието, което дарявате ?
- Не, ала най-доброто доказателство за универсалността на състраданието и за оздравителния
му ефект е, че онова състрадание, което изпитвам към другите, ме изпълва с удовлетворение!
- Разбирам добре, че състраданието е едно от основните понятия в будизма. Ала
Александра Давид-Неел3, една от първите европейки, разбрали будистката култура "отвътре ",
твърди, че от него понякога произтичат абсурдни преувеличения. Тя казва още, че понятието за
състрадание е повлияло до такава степен индийския и тибетския народи, че понякога изопачава
чувството им за морал... Ето историята, която разказва в подкрепа на твърденията си.
Един млад принц на име Весантара бил дал обет да се придържа неотклонно към
състраданието, дарявайки всичко, което би могло да намали страданието на другите. Като
регент на царството на баща си, той опразнил хазната от цялото и съдържание и подарил на
врага си бойните слонове на своята армия. Тогава другият принц нападнал страната на твърде
щедрия герой, ограбил я и избил жителите и.
А Александра Давид-Неел уточнява: "Когато ние научаваме, че този злощастен светец е
изпратен в изгнание като наказание за делата му, одобряваме тази справедлива присъда.
Нещата не стоят така обаче за азиатските слушатели на тази история, на които се струва, че
той е жертва, трогателна и достойна за възхищение "!
Историята не свършва дотук. Принц Весантара е е изгнание и се озовава в гората заедно с
жена си и двете си деца. Случайно минава оттам стар монах. Силите му вече го напускат, не
3
Александра Давид-Неел (1868-1968). Автор на книгите "Пътешествие на една парижанка в Лхаса", "Тайните завети
на будистките монаси", "Тибет - магия и тайна"- Б. пр
44
може да се грижи за себе си: нуждае се от двама роби. Щастлив, че може да принесе една тъй
красива жертва, принцът подарява собствените си деца. По-късно, при подобни обстоятелства,
ще даде и жена си. Най-накрая, на един слепец, който му иска очи, ще подари своите.
Александра Давид-Неел продължава: "Опитвах се многократно и безуспешно да покажа
неморалния характер на тази история на ориенталците, които подхранваха с нея странната си
набожност(...). Така будизмът добива един неочакван аспект. Ако Весантара и подобните нему
принасят дар, (...), то е с надеждата, че това им деяние ще ги доведе до състоянието на Буда,
способен да посочва на живите същества пътя, който води към освобождението. "
- Единственият интерес на тази история е, че тя показва какво значение придаваме на
състраданието. Така в течение на вековете са се родили легенди, илюстриращи абсурдни
поведения. Истинското състрадание не може естествено да се прилага към едни, за сметка на явно
наложеното на други страдание!
- Тогава може би ще предпочетете друг един разказ, посветен на милостинята, подбран от
същия автор. Този път става дума за заек. Пълнолуние е, тоест време за благочестиви дела
според популярната будистка традиция. И заекът, обяснява ни Александра Давид-Неел, си казва:
"В този ден се полага да се даде милостиня, но ако някой дойде при мен, какво бих могъл да му
дам? Нямам ни черен боб, ни ориз, нито масло, ям само трева, а трева не момее да се даде. Знам
обаче какво ще направя: ще дам самия себе си като милостиня! "
Един бог решава да изпита заека и му изпраща брахман. Животното му казва: "Имаш
право, о брахмане, да идваш да ми искаш храна. Ще ти предложа такъв дар, какъвто никога още
не е правен. Ти водиш свят живот и не би искал да причиниш зло на едно живо същество; ала
събери дърва и наклади голям огън, искам да се изпека сам, за да момееш да ме изядеш. "
Брахманът му отговаря благосклонно: той приема предложението. И тъй, приготвя голям
огън и сяда. С един скок, казва ни авторът, заекът се хвърля в пламъците. Кожа, плът и жили,
костите и сърцето си, цялото си тяло, той всичко бил дарил...
- Тъй като стигнахме до историите, оставете и на мен да ви разкажа една, също тъй
легендарна, но отразяваща по-добре според мен качествата на онзи, който се отдава на
състраданието.
Един ден, в една размирна страна, се родил цар на име Сила на Любовта, който бил не някой
друг, а самият Буда в едно от предходните си съществувания. Силата на състраданието му била
тъй необикновена, че заличила отведнъж всички проблеми на царството. Тогава шест демонични
духа дошли да видят Сила на Любовта и му се оплакали. Ние, обяснили му накратко те, сме
орисани да се храним с плът и кръв, а силата на вашето състрадание унищожи всичко, което бе
болка за живите същества. Погиваме и скоро ще умрем. Защо вашето състрадание не обгръща и
нашето страдание?
Тогава царят разтворил вените си и им дал да пият от собствената му кръв. И им казал:
"За да утоля жаждата ви, днес ви давам моята кръв; ала когато достигна Пробуждането,
бъдете първите, които ще мога да заситя, дарявайки ви жизнената сила на дхармата."
Много по-късно петте демона станали петима другари на Буда и първи постигнали
състоянието архант, което определя святостта!
Онзи, който постига в съзнанието си такова едно състояние на любов, неутрализиращо злото
и водещо до най-възвишени качества като благородство и красота, притежава това, което аз
наричам "добро сърце". Това добро сърце подбужда в него четири добродетели:
- желанието всички да са щастливи,
- надеждата, че всеобщото страдание ще изчезне,
- радостта от мисълта за тези перспективи,
- волята да бъде всемирен приятел.
- Да се върнем, ако желаете, на радостта и щастието, които ни носи състраданието.
- Онзи, който постъпва според онова, което му диктува доброто му сърце, не получава в
настоящия си живот никаква друга награда освен радостта. Разбира се, от гледна точка на кармата,
вършейки добро, подобрява перспективите за бъдещите си животи. Нищо обаче не става веднага.
Ето защо състраданието приема тъй възвишен морален аспект. То може да бъде само съвършено
безкористно. Питате ме защо предизвиква радост. Никой не знае наистина. Може би тя ни отвежда
до онова място по пътя ни, от което можем да предусетим осъществяването на духа ни...
45
 Каквато и да е причината, състраданието със сигурност е най-възвишеният извор на радост,
който можем да открием, а това е наистина много.
- Има една много разпространена на Запад идея, според която в нас. съществува една
първична агресивност, която е част от равновесието ни. Така например ръководителите на
предприятия си представят конкурентите си като врагове. Кадрите са обучавани да се въз-
приемат като "убийци". Спортистите обясняват, че, за да спечелиш, трябва да "изпиташ
злоба".
- Агресивността е в нас, също както - макар това да не е доказано - в животното, лишено от
всякаква възможност да се изплъзне от невежеството. Не можем да отречем този факт. Култът
обаче към тази агресивност е опечаляващ. Вие вероятно предполагате, че този култ е необходим,
за да можете да се чувствате по-силни. Принизяването до подобни средства обаче ми прилича по-
скоро на драматично признание за слабост и объркване.
Никой не оспорва, че агресивността е естествена. Дори е лесно да се приеме, че потенциалът
ни от омраза и арогантност е огромен. Нека не губим време да умуваме над експерименти като
например този да се поставят в клетка голям брой плъхове, за да се докаже, че ще се разкъсат едни
други. Порочният момент в разсъжденията на тази тема се състои в това да заключим, че онова,
което е естествено, е добро. Омразата, гневът, (за който вече говорихме), желанието да убиваш,
най-ниските инстинкти били добри поради това, че са естествени? Тук добре виждаме границите
на този безсмислен спор. Всъщност именно защото тези неща са наистина естествени, трябва да се
борим с тях отвътре. Вглъбете се в себе си и изследвайте духа си като подводна пещера: по пътя си
надолу ще срещнете агресивността. Отвъд нея обаче ще откриете покоя.
Това търсене е особено необходимо, защото агресивността, омразата, арогантността са
страдания, които си налагаме сами на себе си и на обкръжението ни. Агресивността ни тревожи,
отклонявани от вниманието, което дължим на близките си. Измъчва ни, пречи ни да спим,
разболява ни. Другите я усещат така, че на свой ред започват да се чувстват смутени, разстроени.
Така тя многократно рикошира по пътя си. Докато състрадателната личност разпръсва като
лъчение около себе си благодатната сила на доброто си сърце. Другите усещат въздействието на
позитивната й енергия. И на свой ред могат да се разкрият пред нас в атмосфера на доверие и
добро себеусещане.
Много е важно да разберем "заразителния" характер на тези явления.
- Не се ли е случвало будисти да убиват или да се показват агресивни и жестоки ?
- Сигурно да. По-скоро обратното би ми се сторило малко вероятно. Това не доказва и не
означава нищо, освен че човек може да тръгне срещу онова, което е намерил в себе си.
Състраданието ни трябва да се простира също и над будистите убийци, защото тяхното страдание
е безкрайно...
- Казват още, че страданието е мощна двигателна сила за артистичното творчество.
Много от най-големите ни музиканти са били нервно- или дори психически болни. Бетховен е бил
глух и отчаян. Цветовете и формите на един художник като Франсис Бейкън експлодират върху
платното като викове на болка. Писатели са създавали шедьоври, описвайки болестните си
състояния.
- Може би и това е факт. Една от особеностите на страданието е, че, ако не се борим с него,
превзема духа. Това не означава, че изкуството не може да почерпи вдъхновение и от една друга,
по-основна и трайна материя, каквато е радостта...
- 6
ДА СЕ ПРЕРОДИМ
СМЪРТТА, КОЯТО ОТВАРЯ ВРАТИТЕ ЗА ЖИВОТА

Една от главните им максими е, че душите не умират, а след смъртта преминават от едно

тяло в друго, което те считат за много полезно за окуражаване на храбростта и прогонване на
страха от смъртта.
Юлий Цезар (за келтите), De Bello Gallico, VI, 14,5
Седнало на трона си в поза "полулотос", свещеното дете очаква посетителите си. Негово
Високопреосвещенство Янгси Калу Римпоче, четиригодишен, е облечен в оранжева копринена
тога. Носи висока шапка от брокат, която се спуска до раменете му от двете страни на главата.
46
Приглушената светлина танцува по златните нишки на бродериите и лицето на детето се озарява
от мигновени отблясъци. Очите му също проблясват и помръкват последователно, препращайки
към нас ту образа на беззащитно момченце, ту на лъчезарното свещено дете.
Чертите на лицето му са изключително правилни: хубаво вдигнато чело, високо извити
вежди, силно изтеглени към слепоочията очи, подобни на черни бадеми, малка устичка на
херувимче. Облеклото на Бокар Римпоче, който седи до него на един по-нисък трон, бледнее
поради контраста с позлатените одежди на детето.
Когато започват да влизат посетителите - набожни хора от областта и няколко чужденци -
детето се заглежда в приближаващите се, разгръщайки машинално страниците на една пеша,
тибетска молитвена книга. Пешата се състои от хоризонтални тесни листи, понякога свързани с
копринени конци, или просто обвити в парче плат. Листчетата сякаш се разгръщат едно след друго
още преди тънките пръстчета на Янгси Калу да са ги докоснали едва.
Портрет на Калу Римпоче - някогашният Римпоче, сега покойник - виси на стената и аз не
мога да се въздържа да не преместя погледа си от единия към другия: от сбръчкания, съсухрен,
беззъб старец към свещеното дете и обратно. Не намирам нищо общо между тях освен само онази
божествена искрица, съдържаща се едновременно в грозотата на първия и красотата на втория.
Посетителите се представят един след друг пред детето и го даряват с ката в знак на почит.
После се покланят и малкият Калу Римпоче докосва главите им. Прави това, което, предполагам, е
жест на благословия, ту със съсредоточен вид, ту с известна дистанция. Струва ми се, че в това
кратковременно отдалечаване, което трае само няколко частици от секундата и което никой друг
освен мен, изглежда, не забелязва, долавям една моментна отнесеност. И тук мисля, че различавам
и у двамата Калу Римпоче един общ израз, един поглед, който сякаш обгръща целия свят.
Сигурно съм единственият тук, който се отдава на такива сравнения. За всички тези хора тук
въпросът не съществува. Един дух се е заселил в ново тяло и това е всичко.
Човек трябва да принадлежи към източната будистка култура, за да не се изложи у нас на
иронични погледи, когато изразява вярата си в прераждането... В Траектория обясних, че това тъй
непопулярно на Запад убеждение е убеждение на много философски течения: на индуизма, бу-
дизма, суфизма и на много други... Припомних, че Питагор, Лао-Дзъ, Платон, Гьоте, Шопенхауер,
Флобер, Торо също са се присъединили към него. Ала клеймото, с което християнската църква е
белязала идеята за прераждането, продължава да е в сила.
И все пак християните, и по-специално католиците, са преживели зараждането на религията
си в един проникнат от идеята за прераждането свят. Велики теолози като Ориген са
потвърждавали истинността й. До Константино-полския вселенски събор през 553 г., когато при
малко неясни обстоятелства била забранена доктрината за възраждането на душите, по въпроса
съществувала известна двусмисленост. За институционната църква прераждането противоречало
на уравнението едно индивидуално тяло - една индивидуална душа. Един прочут американски
теолог, Томас Дж. Мотъруей, заявил през 1956 г.: "Прераждането е в противоречие с
католическото учение по въпроса за крайната цел на този живот, възприеман като изпитание и
под-готовка за окончателния и неизменен живот, получаван като награда или наказание, и
започващ незабавно след смъртта."
Изпитание, награда, наказание, окончателен, неизменен, незабавен, смърт! Тези думи
говорят доста за една църква, непреодоляла в течение на вековете догматичния си речник. Това е
пълна противоположност на будизма. Нетърпелив съм да противопоставя на словата на Бокар
Римпоче тази непреклонност.
А и други въпроси ми идват наум... Не приемаме ли твърде често прераждането като машина
за пътуване през времето, докато събеседникът ми вече имаше възможността да ми го представи
като средство за пренасяне на страданието от едно болезнено съществуване в друго? Не виждаме
ли магия там, където се намира опасността? Не сме ли твърде припряни да компенсираме
нищетата на настоящия си живот с предполагаемото богатство на предходните ни животи?
Непрестанно множащи се "лаборатории" за изследване на миналите съществувания ни предлагат
все по-често "достоверни" и упойващи разкази! Не използваме ли тази вяра, за да мечтаем за по-
славни бъдещи съществувания? Дали, очаровани от идеята за прераждането, не забравяме, че
преди да се преродят, будистите трябва да умрат, и че тази смърт за тях, както и за нас, е изкуство,
което трябва да се овладее? И най-накрая, когато се изправим пред сетното изпитание, за какво
47
наистина ще ни е послужила медитацията? Дали на мястото на срещата, определена ни от нашата
карма, ще открием наистина покоя?
Процесията от поклонници се изнизва. Както и първия път, отвеждат малкия Калу Римпоче
към изхода. Разговорът ми с Бокар Римпоче може да продължи.
* * *
- Каква е тибетската представа за смъртта?
- Да припомним на първо място, че за будистите смъртта е само преход. Добрите ни деяния,
извършвани през целия ни живот, ще ни позволят да се сдобием с благоприятна карма. Лошите
деяния ще доведат до негативна карма. Ще се преродим под форма, предопределена от този
причинно-следствен закон. Ето защо смъртта не е край, тя прилича по-скоро на обличане в нови
дрехи.
- Да поговорим първо за физическата смърт...
- Тибетската будистка традиция разглежда физическото ни тяло като съставено от четири
елемента:
- всички солидни материи в тялото ни - кости, мускули, сухожилия - на които приписваме
родството със земята;
- всички флуидни материи като кръвта, лимфата, жлъчните сокове, които свързваме с водата;
- топлината на тялото, температурата му, които отдаваме на огъня;
- дихателният процес, който уподобяваме на въздуха.
Огън, въздух, земя, вода: ето как всички елементи се събират, за да съставят тялото. Когато
умираме, те се абсорбират едни в други по определен ред. Това означава, че собствената им
енергия изчезва, преливайки се в енергията на следващия елемент.
- Земята се разтваря във водата. С други думи солидната ни природа се втечнява, вече не
можем да се движим, краката ни отказват да ни носят, ръцете ни не се подчиняват на волята. Мира-
жи завладяват съзнанието ни.
- Водата бива превърната в пара от огъня. Лигавиците, дихателните пътища и
храносмилателният тракт пресъхват, езикът ни изгаря, течностите в нас се изпаряват. Съзнанието
ни се замъглява от дим.
- Огънят се разпръсва от въздуха. Топлината напуска тялото, като се започне от крайниците,
които изстиват първи, и се стигне до центъра на организма. В съзнанието ни нахлуват снопове
искри.
- Въздухът бива погълнат от съзнанието. Това означава, че дишането секва. В съзнанието си
виждаме пламък на свещи.
- Всички тибетци ли са добре запознати с тези явления ?
- Да, защото, ако ги разберем добре, няма да бъдем нито учудени, нито изплашени от
извършващото се в момента на смъртта преображение... След процеса, за който току-що
говорихме, започва онова, което наричаме трите пътища. На този етап ще се намесят някои от
нашите тигле.
- Вече използвахме тези тигле като елементи за визуализация в медитацията. За
същото яв-ление ли става въпрос?
- Не съвсем. При първите ни разговори говорихме за неуловимите енергии, свързващи тялото
с духа. Припомнете си: именно за да може този енергетичен дъх да циркулира добре, в началото на
медитацията възприехме една определена позиция. Тези неуловими енергии се концентрират на
ня-кои места в тялото ни под форма на тигле, които можем да си представим като сфери от чиста
енер-гия. Всеки от нас, мъж или жена, притежава едновременно бял и червен тигле. Белият тигле
е но-сителят на мъжката сексуална енергия, а червеният на женската сексуална енергия.
Първият от трите пътища е белият път. Белият тигле, разположеното в главата мъжко
начало, слиза към сърцето. Съзнанието се озарява мислено от бяла светлина. После червеният
тигле, женското начало, разположен п долната част на гръбначния стълб, се изкачва към сърцето,
изминавайки червения път. Тогава съзнанието се осветява в червено. Двете начала се срещат,
сливайки се в едно. Това е червения път, на чийто изход духът изпитва загубата, отсъствието на
всякаква светлина.
Будистите вярват още, че с четирите елемента на тялото се разпореждат четири богини.
Будхалокана за земята, Мамаки за водата, Пандаравасини за огъня и Самайатара за въздуха. Тези
48
богини се проявяват в момента, в който четирите елемента се абсорбират едни в други.
- Не противоречат ли тези понятия на идеята, че всяко изпитано от сетивата ни явление е
илюзорно?
- Ние използваме думата "богиня" за удобство. Тук става дума за възвишени принципи,
свързани с естеството на духа.
- Учените от Запада се спорили много и все още спорят кой е конкретният момент на
смъртта. Дали прекратяването на дихателните функции, сърдечните Функции или тези на
мозъка. Съществува ли подобно определяне на момента според будистите?
- Смъртта, както току-що видяхме, е постепенно настъпващо явление. Тя има свое начало и
край: заключения между тях момент ние наричаме бардо. За да отговоря по-точно, ще кажа, че
бардото на смъртта започва, когато угасне вътрешното дихание. Това се изразява от един тих
гърлен звук, последван от сетното вдишване или издишване. Приключва в края на черния път,
когато белият и чернен тигле се срещнат в сърцето. Именно в този миг секва вътрешният дъх и
съзнанието потъва в безсъзнателността. Ако смъртта е била внезапна или неестествена, целият то-
зи процес протича ускорено.
- Как да разберем, че двете тигле са се срещнали и вътрешното дихание е спряло?
- Това не може да се наблюдава съвсем точно. Смята се, че знак за това е отсъствието на
движение или трептения в сънната артерия. Обикновено изтичат пет или шест минути между
секването на белодробното дишане и това на вътрешното дихание. Според тибетските ритуали от
този момент тялото не се докосва повече в продължение на три дни.
- Защо?
- Защото духът ще напусне тялото. Според традицията, той излиза от мястото, където бъде
докоснато тялото. Така че по-добре е да се избягва всякакъв контакт, защото някои "врати" на
тялото могат да отведат духа към по-лошо съществуване през следващия живот. Или поне така
казват!
- Какво трябва да бъде поведението на онези, които присъстват на последните мигове на
умиращия?
- Тук важат правилата на здравия разум. Безсмислено е да се крещи от болка, да се проливат
изобилно сълзи. Умиращият не извлича никаква полза от това. Напротив, това затвърждава
усещането му, че смъртта му причинява страдание на другите. Тъгата е само проява на привърза-
ността на близките. Тя е склонна да съживи привързаността, която умиращият изпитва към тях и
от която, напротив, трябва да му се помогне да се освободи. Разбира се, безразличието би имало
също тъй смущаващо и жестоко въздействие. Единствена от полза може да му бъде огромната
любов, изразена спокойно и ведро. Болката, която изпитват близките, трябва да се преобрази в
състрадание, това е единственият правилен път при подобни обстоятелства.
Друго едно поведение, към което трябва да се придържаме, е да помогнем на умиращия да
приюти духа си в собствената си светлина, както правим по време на медитация. Ако лицето може
да умре медитирайки, без паразитни мисли и с ясно съзнание, то така то постига за себе си голяма
полза и истинско успокоение. Затова трябва да му се говори, да бъде насочвано към душевното
спокойствие.
- Важи ли това и за големите лами?
- Да. Някои от обстоятелствата, които предхождат смъртта - болест, отпадналост, отслабване
на паметта - могат да смутят духа и да му попречат да се вглъби в самия себе си. Затова, когато
някой велик лама е на смъртно легло, му четем предвидените за тази употреба писания като Бардо
Тхеудрьол, или Тибетската Книга на Мъртвите. Това наричаме "освобождаване чрез слушане".
От друга страна, молитвата, чрез силата на състраданието, което излъчва, има, разбира се,
първостепенно значение.
- Чеуки Сенге, който е един от основните ви преводачи, разказва в анотацията на книгата,
която сте посветили на смъртта, следната история.
"Засегната от раково заболяване млада жена прочела няколко книги за будизма и се
заинтересувала много от него.
По различни пътища успяла да открие и се срещне с шце от своя град, изповядващо будизма.
Скоро след това Бокар Римпоче се озовава по пътя си в същия този град. Приятелят будист (...)
моли Бокар Римпоче да се съгласи да я посети.
49
 Младата жена, която не можеше да става, го прие в една съвсем малка стаичка, където
лежеше в леглото си (...). С много непринудена естественост и любезност Бокар Римпоче й
предостави няколко сведения за будизма, погали лицето и със същата загриженост, с която
майката гали детето си. Думите му и държанието му не навяваха никакво безпокойство, никаква
тъга, никакво съжаление, а само любов, любов ведра, всеобятна и волна като небето.
После приседна на един стол пред леглото на болната. Гледа я няколко минути без да
проговори. Погледът му бе изпълнен с безкрайна доброта и неизмерима нежност. Тези чувства
сякаш изпълниха стаята. Сълзите преливаха безмълвно от очите на болната. В сърцето й се че
възцарил покой, страхът бе изчезнал и то бе изпълнено с любовта, която току-що и бе дадена..."
Способни ли сме всички да дадем толкова любов, да дарим същото състрадание?

- Да, без никакво съмнение. Тази любов и това състрадание са в нас. Трябва само да ги
преоткрием...
- Какво става след смъртта ?
- След бардото на смъртта идва един втори момент, който трае до появата на божествата.
Наричаме го бардо на вътрешната природа. След трите дни, през които съзнанието се изгубва,
Будите на петте мъдрости, които винаги ca живели в духа ни, се проявяват един след друг: Буда
Вайрокана, Буда Ваджрасатва, Буда Ратнасамбхава, Буда Амитабха, Буда Амогхасиди. Всеки от
тях приема формата на ослепителни разноцветни светлини. Една появяваща се успоредно с тях по-
бледа светлина ни дава достъп до шестте свята. Едновременно с петте изначални Буди се появява
бялата светлина на божествения свят, черната светлина на пъкления свят, синята светлина на
човешкия свят, жълтата светлина на света на кръвожадните духове, червената светлина на
животинския свят и светлината на света на полубоговете, тоест различните светове, в които можем
да се преродим в следващото ни превъплъщение. Най-накрая се явяват заедно петте събрали се
Буди. А после ще дойдат четиридесет и двете миролюбиви и петдесет и осемте гневни божества.
- Какви са тези божества?
- Според будистката традиция в тялото живеят четиридесет и две миролюбиви божества, а в
мозъка петдесет и осем гневящи се божества. Както и при всичко останало, това са просто
явления, продукт на нашия дух. Това не пречи те да ни изглеждат реални и определими.
- Колко време траят бардото на смъртта и бардото на вътрешната природа ?
- Около три седмици. След бардото на смъртта и бардото на вътрешната природа идва
бардото на развитието. Тогава покойната личност, сдобила се с "духовно", нематериално тяло,
разбира, че е мъртва. Тъй като нематериалното тяло може да пътува из цялата Вселена със скорост-
та на мисълта, личността се опитва да се приближи до всички, с които е живяла и които е обичала.
Ала последните не могат да почувстват присъствието й и срещата не се осъществява. Това е един
наистина болезнен етап. Нематериалното тяло долавя различни силни светлини и страховити
звуци, като например грохот на вулкан, на земетресение, свистене на вихрушки, тътен на
олюляваща се планина.

- Така, както го описвате, във феномена на смъртта според будистката представа има
нещо много легендарно и митично...
- Не забравяйте, че дори след смъртта можем да идентифицираме тези зрелищни явления
като продукт на духа ни. Те не са конкретни, очевидни и осезаеми: това са миражи. Вие ги
наричате халюцинации и знаете, че не са от случайно естество. То зависи от културата, страховете
и опита на умиращия. И най-вече от неговата карма. Ако отрицателните деяния са преобладаващи в
живота му, агонизиращият ще изживее прехода сред много страдания. Впрочем именно в този
момент от бардото на развитието се изплъзваме от измамните условности на завършилото ни съ-
ществуване, за да възприемем тези на следващия ни живот.
- Всекиму ли е съдено да получи следващ живот?
- Не. Ако сте изживели живота си в търсене на щастие за другите и дарявайки ги със
състра-данието си, ако сте живели праведно, можете да се освободите от цикъла на преражданията
и да достигнете след смъртта си Блажените простори.
В противен случай, който е най-често срещания, ще видите бъдещите си родители. Ще
станете свидетел на техния съюз, чрез който ще се преродите в ново човешко съществуване. Ще
50
сте присъствал на собственото си зачатие!
Общо бардото на смъртта, бардото на вътрешната природа и бардото на развитието траят
минимум четиридесет и девет дни.
- Поразен съм от точността, с която разказвате за нещо, което по принцип, според
западната представа за смъртта, никой не може да провери! Откъде имате тези познания ?
- В качеството си на Пробуден, самият Буда е могъл да опише смъртта. От друга страна,
някои велики лами също са в състояние да разкажат за нея, използвайки личния си опит от минали
съществувания.
- И други лица са се доближавали много близо до смъртта: преживели са, както казват
американските учени, Near Death Experiences. Тези NDE на Запад са предмет на голям обем
литература.
- Запознат съм с тези феномени. Те не противореча с нищо на трите бардо, които току-що ви
описах. Обикновено тези хора са се избавили от привидна окончателн смърт. Изпитали са
усещането, че излизат от собственот си тяло и че плуват над него и над света. Понякога са
виждали излъчващи светлина, нематериални създания в нещо като светлинен тунел. Всичко това
отговаря на тибетската представа за смъртта.
- Как се отнася будизмът към въпроса за самоубийството?
- Ние мислим, че самоубийството е едно много тежко деяние, едно от най-тежките, които
могат да се извършат. То се състои в това да убием божествата в нас и в този смисъл повлича
драматични последствия от кармично естество. От друга страна, негативните следствия от самоу-
бийството, отнасящо се до миналите животи, варират според обстоятелствата, при които е било
извършено.
- А евтаназията?
- По същите причини и тя е едно особено негативно деяние дори да ни се струва, че
облекчаваме мъките на дадено лице, дарявайки му смърт.
- На Запад често приемаме будизма за философия, зa учение, което води до покой. В
действителност по много въпроси, като например самоубийството или евтана-зията, той се
доближава до нашите религии. За християните самоубийството означава да убием
едновременно въплъщението на Бог във всеки от нас и частица висша хуманност, която може да е
останала в душата ни... Но да се върнем на процеса на смъртта: подчертахте, че съществуват
два вида смърт: на обикновените същества, които трябва да се върнат в цикъла на
съществуванията, и на Пробудените...
- Да. За един буда смъртта протича без страдание. Кармата му е завършена, или по-точно
един буда стои над понятия като карма, страдание и страх.
- При все това бива наистина постигнат от физическа смърт.
- Точно така. И привидно тази физическа смърт прилича на смъртта на обикновените
същества. Ала в действителност буда умира без страдание, без никакви халюцинации.
Физическата му смърт не е от значение, защото в този момент той вече се намира в един освободен
от съществуване свят, където нито смъртта, нито рождението имат смисъл. Той умира физически
единствено за пример на онези, които остават и които също като него ще трябва един ден да
умрат. Обстоятелствата на физическата му смърт са предназначени единствено да служат за
обучение в онова, което вие наричате "изкуство да се умира".
- Как е умрял Буда Сакиямуни?
- Болният Буда седнал под едно дърво. Помолил първия си ученик, Ананда, да почерпи вода
от близката река. Течението било помътнено от миналата наскоро върволица каруци, ала щом
купата на Пробудения го докоснала, възвърнало прозрачността си. По-късно дрехата му изгубила
цвета си, явление, което обикновено се наблюдава непосредствено преди Пълното Угасване на
един буда. Въпреки всичко, Блажения продължил пътуването си. След доста дългия преход, той си
приготвил постеля между две дървета. Осведомени за състоянието му, много членове на
общността се събрали около него. Той започнал да ги наставлява. Произнесъл следните думи,
които щели да му бъдат последни: "Всичко сътворено е нетрайно; трудете се ревностно за
собственото си спасение."
През нощта угаснал, докато медитирал. Земята потреперила, всички дървета разцъфнали и
божествата се проявили... Погребалните церемонии продължили шест дни. Кладата, на която
51
поставили тялото му, се възпламенила и загаснала сама...
- Християнската традиция прибягва до понятията ад, рай, чистилище. Изключва ли ги в
будизма идеята за прераждането ?
- Вярвате ли, че тези места съществуват осезаемо?
- Библейските разкази ги представят като реалност. Някои обаче предпочитат да ги
приемат като метафори.
- Халюцинациите, които ни завладяват в момента на смъртта, вдъхват много страх и
страдание. Това би могло да е адът. Въпросът не е да вярваме или да не вярваме в него.
Страданието е налице. Ако животът ни е бил наситен с твърде много негативни деяния,
съзнанието ни ще произведе тези ефекти. Не трябва тези страдания, които сравних с вашия
изкупителен ад, да се бъркат с нашия свят на пъклените създания, който е един от шестте, в които
можем да се преродим. По-късно ще поговорим пак за него.
Всъщност използването на понятията ад и рай е доста двусмислено и води до много
недоразумения. За будистите съществува само една алтернатива. Ако сте достигнали
Пробуждането, излизате от коловоза на самсара и се освобождавате окончателно от страданието
на преражданията. Ако не сте достигнали Пробуждането, оставете в самсара. Напускането й не е
сравнимо с рая, оставането не е сравнимо с ада. Ето една област, в която всяко сравнение с
християнските понятия би било неуместно.
Онова, което ние наричаме пъклен свят, е само един от шестте светове, в които можем да се
преродим. Ала превъплъщението в пъклено същество ни най-малко не означава, че следващото ни
съществуване не може да протече в един по-благоприятен свят.
По същият начин и при известни обстоятелства можем да достигнем онова, като ние
наричаме Блажени простори. Ако сте обогатили живота си с много положителни деяния, ако сте
се молили да се преродите в Блажените простори, действително ще можете да се озовете там след
смъртта си. Сами по себе си те не са по-реални от ада. Приличат на лутанията на духа ни по време
на сън: онова, което става в сънищата и кошмарите ни, не е реално, но при все това ни вдъхва
щастие в първия случай и страдание във втория...
- Прераждането е Блажените простори последица от Пробуждането ли е ?
- Не. Прераждането в Блажените простори е само една от няколкото възможности. Дотам се
достига по-скоро чрез силата на стремлението, отколкото по силата на кармата и точно това е
тяхната особеност. Дори да се озовете там, вече освободен от цикъла на съществуванията, ви
остава да се пречистите още и да натрупате повече заслуги. Често казвам, че Блажените простори
са възможен етап към Пробуждането, а не краят на пътя.
За да обобщим, всеки може да се прероди в шест различни свята. Седмият са Блажените
простори. Ала крайната цел е Пробуждането, което пък е посвещаването на постигналия
Простветлението дух.
- Може ли да се каже, че да се преродим в Блажените простори означава просто да бъдем
освободени от необходимостта да се прераждаме поради особени заслуги, като ни остава да
завоюваме само Пробуждането?
- Да, така е.
- Как протича прераждането?
- Ако чрез негативни деяния, като егоистично или жестоко поведение, сте отклонили
кармата си в неблагоприятен път, ще преминете, както току-що видяхте, през големи страдания,
докато траят трите бардо. В края на този преход ще се преродите в по-низш свят от този, в който
сте били: в случая в животинския свят, в света на кръвожадните духове или в пъкления свят, който
традицията подразделя на бронзов ад, ад на торищата, ад на тръните, леден ад и горящ ад.
Ако ли, напротив, сте ориентирали благоприятно кармата си чрез праведни деяния и голямо
състрадание към другите същества, можете да се преродите в човешко съществуване, да се
преродите в чисти простори като Блажените, или още по-добре, в чистата светлина на Пробуж-
дането.
Цикълът на болезнените съществувания се нарича самсара. В него оставаме, докато
Пробуждането ни освободи.
- Свързани ли са понятията самсара и нирвана? Чувал съм да казват, че нирвана е сравнима с
действието на дъха, изгасящ свещта, на която се изгаряме. Казвали са ми също, че нирвана започва
52
там, където свършва самсара...
- Да, всичко това може да се изрази и така...
- Кога започва самсара?
- Самсара никога не е започвала. Няма изходна точка, начална граница на времето.
Изживели сме безброй съществувания.
- Следователно според будизма светът никога не е бил създаден?
- Будизмът не вярва в един вездесъщ и всезнаещ бог, създател на "небето и земята". В
действителност възприятието ни за Вселената и времето е непрекъснато опорочавано от илюзиите,
които съзнанието ни проектира върху тези понятия. Мисля, че тази констатация не е далеч от
онова, което твърдят най-напредничавите ви науки, според които едно явление е неделимо от
наблюдаващия го.
- Това казва действително и квантовата механика, която учи още, че едно и също явление
може да приеме две различни форми. Например един физичен обект момее да бъде едновременно
вълна и частица.
- Няма нищо по-будистко от това. В някои случаи едно нещо може да бъде онова, което
мислим, или обратното на това, което мислим. Не може да съществува никаква сигурност. Не
казвам това, за да заобиколя главния ви въпрос. Просто трябва да предположим, че кармата, сам-
сара, светът са се създали от само себе си чрез един неуловим и последователен низ от причини и
следствия. Западните учени не дават по-различно обяснение от това, за да опишат например
зараждането на живота... В действителност истинското търсене в будизма не се намира извън нас,
в стремглавото дирене на произхода на света, а в собственото ни съзнание и в нашата реализация.
- Можем ли да се преродим в друга религия или дори на друга планета?
- Да. Можем да се преродим във всички възможни светове. Припомням ви, че съществуват
шест категории същества, пленници на цикъла на преражданията. Като тръгнем от по-висшите
условия на съществуване към по-низшите: богове, полубогове, хора, животни, кръвожадни духове
и пъклени същества.
- Могат ли някои да изберат превъплъщението си?
- Да, някои, стигнали далеч по пътя на реализацията си същества, могат например да се
откажат да излязат от коловоза на съществуванията си и да изберат света, в който да се преродят с
единствената цел да помагат на другите същества в пътуването им към светлината.
- Нужно ли е да се опитваме да преоткрием в съзнанието си следите от миналите си
съществувания и как да стане това ?
- Някои имат способността да си припомнят спонтанно едно или няколко от предходните си
съществувания. Рядко се случва обаче тези спомени да не са мъгляви и откъслечни.
- Разказахте ми, че вие самият сте преоткрил отрязъци от миналото си, разпознавайки,
без никога да сте го виждал, дома на Карма Шераб Еусер при пристигането ви в манастира в
Бокар...
- Да, действително. Това макар и бегло осъзнаване на предходните животи позволява да
разберем преливането на едното съществуване в другото, да намерим мястото си в кармичния поток,
където да ни стане ясно, че всяко наше настояще действие дава отражение в предстоящите ни животи.
От друга страна, превръщането на това търсене в самоцелно упражнение води до поемането
на четири риска. Първо, риска да сгрешим. Кой може да ви докаже, че убеждението ви, че сте
въплъщавали една или друга - често легендарна - личност не е чисто и просто плод на въоб-
ражението ви? А заблудите в това отношение сигурно са много. Пазете се!
Втората опасност е самодоволството. Да предположим, че едно лице може наистина да
идентифицира предходните си съществувания, то ще се изкуши да потърси убежище в тях и да ги
остави да се намесят в настоящия му живот, ще задълбочи познанията си за епохите, в които е
живяло. Ще се възгордее с качествата на алтер егото си и ще си припише необикновените му
приключения. Ще се идентифицира с него от чисто заслепление. Всичко това е особено опасно,
защото накрая лицето, за което говорим, ще се лиши от една част от настоящия си живот за сметка
на някакво приблизително и илюзорно възстановяване на миналото.
Третият риск е опасността от самохвалство. В мисълта, че сме успели да преминем през
времето, има нещо опияняващо и зашеметяващо. Изкушаващо е да я превърнем в средство за
повдигане на собствената си цена. Някои се опитват да блеснат в обществото и да запленят
53
околните с разкази за личностите, които смятат, че са въплъщавали.
Струва ми се, че това явление няма да изчезне, докато хората от Запада продължават да
страдат от липса на уравновесен духовен живот, който би ги върнал към настоящето. Открих, че в
някои западни страни се подвизават магове или гуру, които възстановяват "генеалогията на
преражда-нията ви" срещу заплащане! Мнозина от вас се чувстват дотолкова лишени от корени, че
стават жертва на тази измама.
Четвъртата опасност е илюзията. Ако си мислите, че сте имали някога живот на морски вълк,
жрец на инките, наемен войник или китайски император, ще решите, че познанието за тези ви
въплъщения ще ви позволи да разберете по-добре кармата си. Ще си кажете: тъй като извършвах
човешки жертвоприношения в живота ми на инка, съм се преродил в наемен войник, изложен на
произвола на всички войни на света. Най-вероятно е така да се заблудите, недооценявайки
комплексността на кармата. Освен това анализите ви ще са лишени от всякаква полезност. Вместо
да го благоприятстват, те могат само да навредят на настоящия ви път към Пробуждането.
В действителност единственото, което наистина трябва да се разбере, е, че проблемите ни в
този живот произтичат от минали негативни деяния, а щастието ни е резултат на положителните.
Това, ако употребим езика на математиката, е единственото валидно уравнение!
- Как можете да бъдете уверени в прераждането? Как се доказва самсара? Дали става
дума, както в християнската религия, за въпрос на вяра, тоест за безрезервно и безусловно
съгласие?
- За будистите въпросът изобщо не се поставя. Ние приемаме прераждането като факт,
описан и доказан от самия Буда, от съществуването на тулку, от много осъществени велики лами.
Както казва понякога Далай-лама, ще се откажем да вярваме, ако ни докажат, че вярата ни е
погрешна. По-общо казано, ние не желаем тези безпредметни въпроси да застават на пътя ни в
търсенето на Светлината. Може би е време да ви разкажа една известна будистка история,
фигурираща в поучителното писание Мадхима Никайа.
Един ден един човек дошъл при Буда и му казал, че, преди да приеме будизма, би искал да
узнае отговорите на всички големи философски въпроси. Ето какво му разказал Буда:
"Все едно раненият от отровна стрела човек, до чиято постеля бди лекар, да му каже: "Няма
да ти позволя да извадиш от мен тази стрела, докато не узная кастата, възрастта, занаята,
рожденото място и мотивацията на онзи, който ме рани." Този човек би умрял преди да научи
всичко това. По същия начин, ако някой каже: "Няма да следвам учението на Пробудения, преди
той да ми е разяснил всички форми на световните истини" би умрял преди Буда да му ги е
обяснил."
- С други думи, будизмът отказва всякакъв интелектуален спор по въпроса за
прераждането!
- Да, в рамките, в които той би се превърнал в пречка за духовната практика, забавяйки я или
превръщайки я във второстепенен предмет.
- Има ли някакво особено значение за прераждането начинът, по който тялото е
третирано след смъртта?
- Не. Това е само въпрос на обичаи и култура. В Тибет нарязват тялото на мъртвеца преди да
го предоставят на лешоядите. Понякога го изгарят.
- Първият обичай прилича на обичаите на други народи, например на индианците Лакота.
- За тях, както и за вас, този ритуал има стойност само и единствено във връзка с
придружаващия го духовен подтекст. Тялото се дарява на небето или на огъня, а това в случая
придобива особено значение. Счита се, че огънят поглъща кармичното одеяние на мъртвеца и го
освобождава от грешките му, които се превръщат в дим и отлитат. Ако, както ми казвате, някои
народи хвърлят телата във водата, мисля, че това е добро, ако тук също зад ритуала се откроява
някакво намерение: например да се направи дар на морските създания. Дали мъртъвците ще се
заравят, изгарят или насичат на парчета, зависи от обичаите във всяка страна и няма собствено
значение.
- Перефразирайки Цицерон, Монтен казва, че да философстваш, означава да се учиш да
умираш. Будизмът също ли ни учи на това изкуство?
- Понякога използвам следната метафора. Когато искате да отидете в страната, която не
познавате, трябва първо да я отбележите на картата и да проучите пътищата, които водят дотам.
54
Така, след като трябва да се приготвим да умрем, нека научим какво е смъртта, та поне да
премахнем страха, който ни вдъхва неизвестното. Независимо дали сте материалист, християнин,
мюсюлманин или будист, ще откриете в религията си универсални вярвания, които ще ви
подготвят за сетния миг.
Това естествено не е достатъчно. За да стигнем до въпросната страна, трябва да разполагаме
с превозно средство и гориво. На духовен език това означава: познаването на собствения ни дух,
натрупаните през целия ни живот добри деяния и състрадание.
Един от основните елементи в подготовката за смъртта е осъзнаването на нейната
неизбежност и универсалност. Над тези две прости понятия можете да медитирате, каквато и да е
вярата или религията ви. Ако сте будист, ще си мислите, че смъртта все пак ви е застигала вече хи-
ляди пъти и че няма никакви причини да се плашите от нея. Ще сте способни дори да я посрещнете
с радост, защото в зависимост от живота, който сте водили, тя ви предлага възможност да се
преродите в по-добри условия. Ще можете например да се родите в едни по-чисти простори като
Блажените.
Трябва във всички случаи да мислим, че смъртта открива пред нас нови хоризонти.
Действително трудно ще успеем да постигнем това поради привързаността си към предметите,
към хората, които са ни скъпи или близки, към местата, където сме живели... Цялата будистка
практика цели да ни освободи от тази привързаност към илюзорните неща. Ние сме в плен на тази
привързаност, във всеки един смисъл на понятието...
- Какво е становището ви по въпроса за прекомерната лекарска грижа, състояща се в
продължаването на живота на едно лице, чийто шансове за оцеляване са минимални ?
- Разбирам добре каква крайност имате предвид: изкуственото поддържане на човешкия
живот! Нека обаче внимаваме да не изпаднем в другата крайност. Длъжни сме да пазим живота си,
да не го оставяме да ни се изплъзне, както прави самоубиецът. От друга страна, близките ни ще
страдат, ако си отидем преждевременно. Ето поради тези две причини, дори да знаем, че страдаме
от неизлечима болест, трябва да положим всички усилия да живеем. Часът ни така или иначе ще
удари, ала нека не правим нищо, за да го приближим...
- Предлага ли будизмът някакво познание, някаква представа за бъдещите времена? С други
думи, в какъв свят ще се преродим, ако можем да го направим под човешка форма ?
- Циклите, според които еволюира Вселената, се наричат калпа. Един калпа включва
сътворе-нието, развитието и изчезването на един свят. Този, в който живеем, е пълен със светлина,
защото е казано, че в него ще се родят хиляда буди.
- Кой поред измежду тях е Буда Сакиямуни?
- Той е едва четвъртият. Което означава, че остават да се родят още деветстотин деветдесет и
шестима буди.
- Мислех, че всички можем да достигнем Пробуждането и следователно състоянието
"буда "!
- Имате право. Ала аз говоря тук за "историческите" буди, призвани, както Сакиямуни, да
сложат начало на трайна духовна традиция. Тези съждения ви дават представа колко шансове се
предлагат на бъдещия свят да приеме отново светлината на Учението!
- Ще съумее ли светът да се възползва от тези шансове? Една книга на име "Тантра4 на
Калашакра" казва по същество, че живеем в разделно време, когато Земята е във владение на
варварите. Какво е разделно време и кои са варварите ?
- Калашакра е тантрическо божество, служещо за вдъхновител в различни медитативни
техники и ритуали. От него произтича една много сложна космологична, философска и
метафизична система.
Варварите са онези, които причиняват много страдания на другите, които нямат никаква
грижа за покоя и щастието им. Разделно време наричаме времето, което настъпва, когато
материал-ните трудности и негативните страсти отбележат растеж, когато се установи духовен
безпорядък, благоприятстващ развитието на фалшивите вярвания и несъстоятелните
интелектуални теории.
- Намираме ли се вече в разделното време?
4
Тантра - "Ритуал, правило". Така се наричат още и шастрите, или религиозните писания и книги с правилата за
провеждането на ритуалите. - Б. пр
55
 - Да. Но пророчеството посочва, че някои посветени, които са събрали и разпространили
учението на Калашакра, ще възстановят духовния живот и ще позволят на живите същества да се
върнат в светлината. Убеден съм, че онези, които са възприели в днешно време това учение, ус-
тановяват в полза на съвкупността от всички живи същества връзка с духовната енергия на
бъдещето. Ето защо отшелническият център, който строим в момента тук, в Мирик, ще бъде
посветен на Калашакра.
7

ЕДИН ЕДИНЕН СВЯТ

Минава сянка над реката.

Един монах върви по моста.
Поспри... О, монахо, кажи къде
отиваш?
Ала той сочи с пръст белите облаци
И мълчаливо продължава пътя си.
Анонимен автор
Днес в атмосферата не цари обичайното спокойствие. Дочувам шума от движението надолу
по склона, изблици на гласове и музика, долитащи от обитаваните домове от другата страна на
пътя.
Един лама ми разказва, че манастирът в Мирик, където се намирам сега, отначало бил
построен, за да служи само за отшелнически център. Ала един ден един лама от Южна Индия
запитал Бокар Римпоче дали може да му изпрати няколко млади монаси, на които нямал
възможността да осигури задоволително обучение. Бокар Римпоче се съгласил да ги приеме и така
Мирик се превърнал в истински манастир, запазвайки същевременно и първоначалното си
предназначение.
За разлика от повечето други подобни тибетски средища, обяснява ми събеседникът ми,
Мирик не разполага едновременно с радранг (резиденция на ламата) и дратсанг (обителта на
монасите), а само с дратсанг. Бокар Римпоче живее като обикновен монах. Ламата, който ми
говори, вижда в това знак за пълното му смирение.
Всичко това навежда един човек от Запада, какъвто съм аз, на идеята за църква, за
организирана според вековни правила религиозна общност. Спомням си, че по време на
пътуването ми задълбочих познанията си за станалото в началото, при зараждането на будизма.
Буда останал седем седмици на мястото, където бил достигнал Върховното Пълно
Просветление. После сънувал езеро с дълбоки води. Някои лотоси били пуснали корени на дъното
и не успявали да се издигнат над повърхността, така че цветовете им умирали без никога да са ви-
дели слънчевата светлина. Други се издигали устремено и цветовете им плували царствено по
водите. Имало най-сет-не и трети, чиито цветове само докосвали повърхността, без да могат да се
покажат над нея. Буда сравнил тези цветове с човешките същества. Някои са впримчени от илюзи-
ите и илюзорните доктрини без никой да може да ги накара да се съмняват в себе си. Други са
намерили пътя, който води към светлината. Последните са близо до истината, но не успяват да я
достигнат. А им е необходимо толкова малко!
Изхождайки от това съждение, Буда решава да разпространи учението, което толкова дълго е
търсил в самия себе си. Потърсва другари, с които да осъществи това дело и се обръща към
петимата аскети, заедно с които някога е следвал погрешния път на умъртвяването на плътта. За
пет дни петимата мъже ще придобият край него статута на арханти, състояние на святост, което в
момента на смъртта им ще ги отведе директно в нирвана. Това събитие е от решаващо значение за
разпространението на будизма, защото от този момент сложното учение на Буда ще бъде пред-
назначено за всички същества. Проповядването на Закона се превръща в задължение.
От тридесет и шест годишна възраст до сетния си дъх Буда ще разпространява учението си,
наречено дхарма, по света. Последователите му ще образуват една единна общност, наречена
сангха.
Задавам си въпроси за пореден път. Често си мислим за будизма, че е духовност без религия.
И все пак по време на цялото ми пътешествие и на разговорите, които водих, срещах богове и
56
богини, реликви и светци, говориха ми за чудеса, за молитви и ритуали, А ето, че сега се налага
представата за Църква, създадена от апостоли, за учение, разпространявано от мисионери, за
манастири, в които, ако вярвам на онова, което виждам около себе си, жените не се допускат...
По повод на последното Буда е казал, че жените са луди, зли и лъжливи създания и посочил,
че е най-разумно да не им се гласува доверие. Дори не знаел дали могат да достигнат до
Просветлението! Не откриваме ли тук в това противоречие всички недостатъци на собствените ни
църкви? Удаде ми се да установя голям брой почти теологични сходства между будизма и
християнството, които да не са абсурдни: например идеята, че бъдещето ни се обуславя от
моралната стойност на деянията ни. Възможно ли е обаче учението на Буда да води до същите
догматични идеи, като тези на католическата църква, която отказваше в продължение на векове да
присъди душа на жените?
Настоятелността ми да размишлявам над тези въпроси се подсилва още повече от факта, че в
наши дни се наблюдава изключителен интерес към будизма в голям брой западни страни. От Лос
Анжелес до Берлин се създават групи за медитация. Във Франция, в Англия се организират
отшелнически средища. Из селата ни отварят врати манастирите. Какво се проповядва там? Дали
коктейлът от безпокойствата ни, остатъците от болестта на New Age, свързаните с двехилядната
година страхове и дхармата е питателен и безопасен за тялото и духа?
Преди да се срещна с Бокар Римпоче, отбелязвам три въпроса, които, ми се струва, че водят
до всички останали:
1 - религия ли е будизмът;

2 - църква ли е будизмът;
3 - морален кодекс ли е будизмът.

* * *
- Каква е вашата концепция за света?
- Ние вярваме в един единен свят, в който нищо не е отделено от нищо. Няма и един елемент
във Вселената, който да не е обвързан с всички останали. Вземете този молив, който държите в
ръка. Той не би могъл да съществува, ако дървото не бе произвело дървесината му, ако дър-варят
не бе отсякъл дървото, ако една двойка не бе дала живот на дърваря. Ние не бихме го различили,
ако не свършваше там, откъдето започва празнотата. Самият молив се състои от обвивка и графит
и не би бил изобщо полезен, ако тези два елемента не бяха свързани един с друг. Без лист хартия и
подложка за писане вие бихте разполагали само с един безполезен предмет, също както и ако
бяхте лишен от всякаква способност да възприемете следата по хартията или пък смисъла на
написаното. Накратко, в този молив аз виждам гората, човека, въздуха, Космоса и духа! Живеем
във свят на пълна взаимозависимост.
- Един голям западен учен е казал, че пърхането на крилата на една пеперуда се отразява на
звездите...
- Това със сигурност е една много будистка забележка! Действително ние казваме, че
моливът не притежава никакво собствено и независимо съществуване. Нищо не го дели от
голямото цяло. Същото съждение се отнася и до човека. Какво правим, когато медитираме, ако не
да се включим в светлината на духа, където нищо не може да бъде разединено?
- Не предполага ли това, че съществуването ни не момее да се разглежда вън от
съществуването на другите ? Няма ли тук зачатък на едно екологично мислене ?
- Не зачатък, а самите му основи. Когато казваме, че всичко е свързано с всичко, ние
потвърждаваме взаимозависимостта на живите същества. Бихме могли да дадем същия нагледен
пример както с молива, вземайки един човешки живот или живота на животно. Хората и
животните зависят едни от други, зависят от земята, която ги носи, от моретата, от растителния
свят, от атмосферата и т.н.
По същия начин монахът зависи от лаика и именно за да припомня тази истина за
взаимозависимостта, трябва да проси храната си от него. В замяна на дарената му храна монахът
57
трябва да даде пример за прилагането в живота на будисткия идеал и да изпълни дълга си да
разпространява учението.
- Според християните един всемогъщ Бог е създал човека последен и в центъра на Вселената,
за да може да властва над всичко съществуващо.
- За един будист това естествено няма смисъл. Целият ни разговор вече го доказа. Ние не
приемаме нито идеята за сътворение, нито за откровение, нито за "всичко съществуващо". Нищо
не е било предписано от всемогъщ Бог-създател. Ние не очакваме нищо от никого, освен от самите
нас. Доказателството за това е, че вместо да диктува закони, Буда просто е начертал пътища. Дори
е пожелал не всичко да бъде разкрито и някои въпроси да останат обвити в мълчание: тях ние
наричаме Четиринадесетте Необяснени Гледища.
- Макар че, ако разбирам добре, тук става дума за умишлено оставена празнина в полето
на знанието, можете ли да обясните в какво се състоят тези Необяснени Гледища ?
- Това е казано в Самиюта Никайа...
- Какво е Самиюта Никайа?
- Сборник с проповедите на Буда. И така, в този текст е казано, че един ден Буда събрал
учениците си. Взел в ръце няколко мъртви листа и ги попитал: "Къде мислите, че има повече
листа, в дланта ми или над нас, по клоните на дърветата?" Един монах отговорил: "Без никакво
съмнение над нас, защото онези, които Преподобният държи в дланта си, са много малко." Буда
казал:
"Така и нещата, монаси, които съм открил и не съм ви казал, са много повече от онези,
които съм ви казал.
А защо не съм ви ги казал?
Защото тези неща не ще са ви от никаква полза. Няма да ви доведат до откъсването от
земни неща, до изкореняването на желанието, до отрицанието на тленното, до покоя, до
Познанието, до нирвана. "
Поразително е да се види до каква степен, въпреки комплексността на митологията, на която
се основава -имам предвид митовете на ведическа Индия - будизмът отхвърля всички спекулации
на езотеризма. Буда не казва: ако следвате пътя, който ви соча, ще намерите ключа към големите
загадки. Той казва: няма нужда от ключ, разрешението на големите загадки е във вас.
Ето защо Четиринадесетте Необяснени Гледища не стоят над Обяснените Гледища, а просто
се намират извън онова, което е необходимо.
Във всеки случай представата, че Земята, заедно с населяващите я животни, е наша
собственост и властта ни над нея е неограничена, е заблуда. Знам, че на Запад много хора гледат на
животните като на предмети. Мисля си за начина, по който са третирани предназначените за храна
животни: кравите, овцете, свинете, а също и птиците, които се отглеждат масово при изкуствени
условия, а после се избиват. Буда ни учи, че животните са направени от същата тъкан като нас и че
тази тъкан е изтъкана от страдание и от желанието да избягваме от това страдание. Ако проумеем
тази родствена връзка - а по-дълбока не би могла да се намери! - ще разберем, че всяко същество,
дори и животното, трябва да бъде почитано като родственик, като наш близък. Грижата за другите
е на първо място.
- Ако зависим до такава степен един от други и всички от Земята, която ни носи,
причините да се безпокоим за бъдещето са много, като на първо място са замърсяването и
свръхнаселеността.
- Идващото от Запада замърсяване доказва, че привързаността ви към материалните неща е
толкова силна, че се оставяте да бъдете водени от нея. Вие искрено вярвате, че тя е част от
природата ви и че нищо няма по-голямо значение от радостите и удоволствията, които ви
предоставя.
Освен това сте привързани към идеята, че единствено от значение е онова, което можете да
докоснете и следователно смятате за реално. Ето защо разрушаването на планетата не ви тревожи
истински и си остава просто идея, засягаща други страни или други поколения. Затова пък ставате
чувствителни, когато това ви пречи или рискувате да ви попречи да удовлетворявате материалните
си желания. Несъзнателно си казвате, че в един унищожен от замърсяването свят няма да можете
да ходите на кино, да обядвате вкусно или да прекарвате приятно почивката си, само това ви
обуздава! Разбира се, съществуват у вас и хора загрижени и съчувствени към света, които го
58
почитат, ала тук подсилвам щриха, за да ме разберете по-добре...
Що се отнася до свръхнаселеността, тя наистина е сериозна опасност. Произтича от онова,
което Буда описва като едно от основните страдания: желанието да съществуваш. От всички
желания, които, както видяхме, водят неизбежно до страдание, това е най-силното. Вие често
говорите за него като за инстинкт, за да опишете по-добре предполагаемата си неспособност да го
контролирате. За смъртните същества желанието за живот се продължава в желание да "дадеш
живот" и именно то е в основата на родителството. Отстъплението пред това желание, без никога
да се направи опит то да бъде овладяно чрез медитацията, е грешка, която, ставайки причина за
свръхнаселеността, поражда големи страдания по цялата Земя. Ето защо, за разлика от вашите
религии, будизмът не се противопоставя на контрола на раждаемостта.
- Хората на Запад са забравили за единството на света. Тенденцията в образованието им е
тясната специализация. Започналата през XIX век индустриализация на обществото ни направи
така, че всеки да бъде погълнат от толкова стриктно уточнените си професионални задачи, че
вече не може да съзре цялостното значение на работата си: как онзи, който цял живот
произвежда само болтове, би могъл да се почувства съпричастен в построяването на
термоядрената централа, в която ще се използват те? Мислехме, че настъпва широко по мащаб
обединително движение, а в същото време в цяла Европа, в бившата Югославия и бившия СССР
се завръщаше духът на разединението, на разделението и на национализма. Виждаме как се
връща времето на племената, на малките групи, на обособените общности. Вкопчили сме се в
местните си интервал. Съвременният свят е разпокъсан, разделен, разединен.
Сателитната и кабелната телевизия, бъдещите информационни магистрали, международ-
ните информационни мрежи, като например "Интернет", биха могли да ни дадат
възможността да се доближим поне до относителното единство, ала ние общуваме чрез тях
само анонимно, без да разкриваме лицата си, отдалечени едни от други. Превърнали сме се в
онова, което питаго-рейците наричали монади: самостоятелни, цялостни, самодостатъчни
единици... В това, а и в други отношения, е сигурно, будистката мисъл би могла да ни е от голяма
помощ.
Будизмът обаче описва физическата организация на този единен свят, какъвто би
трябвало да е нашият, по-скоро с поетични, отколкото правдоподобни думи. Вие си
представяте една плоска Земя, организирана в четири континента, място, "където се живее
според удоволствието", населявана от животни, хора и някои богове. Отдолу се намират
пъклените светове, а отгоре - световете на боговете и Будите. Всичко това поне привидно
изглежда в ужасно противоречие с науката.
- Имате право. Тази образност е наследена от ведическата космология, тоест от митологията
и вярванията на древна Индия. Истински важното за Буда било да придаде повече достъпност на
словото си. И така, за да не затруднява и смущава духовете с някаква своя космологична рево-
люция, описва света съгласно разбиранията на епохата, а именно - във ведическа Индия Земята е
плоска и центърът й е планината Меру, на чиито връх живее бог Индра, Днес Буда несъмнено би
говорил за Вселената с по-приемливи за науката термини. А и Буда е проповядвал, че говорейки за
света, ние всъщност говорим само за лишените от реално съществуване проекции на духа ни,
затова не мислим, че този спор е важен!
Нека добавим, че ние дори не знаем как наистина си е представял Буда света, защото книги
като Абхидхарма ни дават различни интерпретации от онези, които намираме например в тантри-
те на Калашакра или на Шакрасамвара.
- Религия ли е будизмът?

- Вие често си представяте, че духовността и вярата задължително се преплитат и това ве-

роятно в повечето случаи е вярно. Погрешно е обаче да се превръща в систематична
формулировка. Духовността може да се изповядва без религия, религията без духовност, а в някои
случаи, както при будизма, религия и духовност могат да са припокриват.

- Останах изумен от вашия пантеон - толкова много богове! Богове, свързани с

елементите на Вселената и природата, като Луната, Слънцето, реката... Богове извън света,
откъснати от осезаеми форми...
59
 - Трябва да си припомним две неща: първото е, че Буда разпространявал учението си из една
проникната от ведическите вярвания Индия. Второто е, че също както всичко останало, тези
божества съществуват само като проекции на духа ни. Доказателството е, че колкото повече
напредваме в осъществяването на духа, толкова повече се откъсваме от тези богове, които в
началото могат да служат за опора на медитацията. Както казва един западен автор, вървим към
единството на единствения диамант.
- Църква ли е будизмът?
- Не. Съществува една будистка общност, която наричаме сангха. Тя обединява всички онези,
които желаят да практикуват заедно и редовно будизма, но човек може да бъде будист и без да
принадлежи към нея. Призванието на будизма за универсалност стои над всякакви изисквания за
груповост. Повтарям: той може да се практикува вътре в структурата или извън нея.
Освен това будистките монаси не са свещеници. При нас не съществува никакъв еквивалент
на ръкополагането на християнските религиозни лица.
Будизмът има и тази особеност, че можем да черпим знания от него без това да ни задължава
да го възприемаме напълно и в целостта му. При църквите, за които вярванията са задължително
обвързани едни с други, това не е така. Може ли например човек да бъде наистина християнин,
ако изключва Непорочното Зачатие или подлага на съмнение Светото Триединство? Затова пък
можете да отхвърлите която част от дхармата пожелаете, но винаги ще остане някое полезно за
вас знание...
- Как се е създала будистката общност?
- Първият лаик, когото "щастливата дружина", както е прието да бъде наричана, спечелила за
будизма, бил Йасас, син на ковчежника на Бенарес, разочарован, също както и Буда преди него, от
лекотата и разкоша на съществуването си. После дошли родителите на Йасас. Малко по малко
общността привлякла няколко десетки членове. Когато свършвал сезонът на дъждовете, по време
на който обичаят бил да не пътуват, последните тръгвали да проповядват на една страна, а Буда на
друга. Мнозина приели будизма и много от новопристигналите получили статута на арханти,
което, напомням, означава достигнато приживе състояние на святост. Година след Пробуждането
около Буда се събрали двадесет хиляди монаси, към които скоро ще се присъединят баща му, цар
Шудходан, който не желаел синът му да бъде духовник, полубратът му Нанда и дори собственият
му седемгодишен син Рахула. Размахът на будисткото движение предизвиква страх от обществени
безредици и поражда завистта на съперничещите му секти, ала Буда успява да избегне капаните,
подложени на общността под този претекст.
- Следователно началото на будизма прилича на зараждането на християнството...
- Вероятно. Не е ли казал Буда: "О, монаси, тръгнете на път и вървете за доброто на мнозина,
от състрадание към света. Проповядвайте Закона в духа и буквата му; излагайте в неговата цялост
и чистота религиозния живот."?
По-късно, когато общността наброява десетки, а може би и стотици хиляди членове, в
Шравасти е създаден и първият манастир.
Тридесет и седем години след Пробуждането, Дева-дата, един братовчед на Буда, който
завижда на влиянието му, се опитва безуспешно да го убие.
- Девадата е Юдата на будизма, така ли ?
(Бокар Римпоче не отбелязва тази забележка и продължава.)
- След като се проваля, Девадата ще опита да предизвика схизма, чиито последици ще се
окажат доста трайни. После болестта го застига и го отнася в пъкъла Авичи.
- Какво става с разпространението на будизма след смъртта на Буда?
- Първата грижа на общността бил не да си намери нов водач, а да осигури дълговечността
на дхарма. Никой не бил чувал цялото Учение на Блажения. Освен това все още не съществувал
негов запис. Така че трябвало да бъде увековечено чрез слово и книга.
Успоредно с това, тъй като общността не била организирана в една монолитна цялост,
ставало дума също и да се ограничат схизмите, сектантските начинания и следователно да се
детерминира дадена дисциплина. Организирано било събрание, което да работи по този въпрос.
Петима арханти взели участие в това, което вие на Запад наричате Първи будистки събор. По
време на тези седем месеца работа най-близкият другар на Буда, Ананда, бил изключен от
събранието. Обвинили го в многобройни грешки, което не му попречило впоследствие да заеме
60
първото място сред общността.
Повече от сто години по-късно се състояло второ сьбрание, за да разреши различни
практически въпроси, между които бил следният: имат ли монасите право да приемат дарове от
злато или сребро? Отговорът бил отрицателен, но именно на базата на подобни спорове са развили
схизмите и отклоненията от Учението.
Три века преди вашата ера цар Ашока, който приел будизма шест години след възкачването
си на трона, се заел да разпространи Учението по-далеч. Проводил пратеници в девет страни,
пръснати от Бирма до Шри Ланка, от Тайланд до Хималаите. Така започнал будизмът
разпространението си в цял свят - разпростирайки се и разклонявайки се.
- Морален кодекс ли е будизмът?
- Да, в рамките, в които предлага начин да водим живота си и начин на поведение в живота
ни. Тези правила са лесни за обобщаване.
Трябва да намерим убежище - да се отдадем с пълно доверие - в Тройния Скъпоценен
Камък, съставляван от Буда, Закона (дхарма) и Общността (сангха).
Трябва да отхвърлим невежеството, от което произтичат всички липси, които можем да
изпитаме. В Дхамапада намираме следните думи на Буда:
Леността е разрухата на дома. Немарливостта е разрухата на красотата.
Небрежността е загуба на хранителя ни.
Безплътството е позор за жената. Скъперничеството е позор за онзи, който дава. Да
причиняваш зло, е позор в този свят и в останалите.
Ала от всичко това, невежеството е най-големият позор. О, ученици, отхвърлете този
позор и бъдете неопетнени!
Всяко страдание произлиза от невежеството. То поставя илюзиите между духа ни и света.
Ако следваме тези предписания, можем да достигнем до Осмократния път, който води до
Просветлението. Осемте разклонения на този път са:
- правилните възгледи и съвършената воля, съставляващи мъдростта;
- праведното слово, праведното действие, праведните средства за съществуване,
съставляващи морала;
- съвършеното внимание и съвършената медитация, изграждащи съсредоточаването на духа.

- Щом като водят към Пробуждането, тези осем пътя са значи вид програма за
противодействие на страданието. Названието им вероятно е умишлено абстрактно.
- Да навлезем в подробностите.
Правилните възгледи се противопоставят на невежеството както деня на нощта. Те
съставляват знанието. Не можете да твърдите, че възгледите ви са правилни, докато не сте спрели,
за да се вглъбите и запитате себе си: "Къде ме водят стъпките ми? Какво наистина знам за соб-
ствените си вярвания, за целите си? Дали ме водят към повече щастие ли повече страдания?
Смислени ли са делата ми, състрадателни ли са, полезни ли са за мен самия и за другите? Мислил
ли съм някога за други начини на живот? Защо да не проуча безпристрастно и други пътища,
преди да избера онзи, който ще е добър за мен, вместо да следвам предопределения ми от
рождението ми, от обществото, към което принадлежа и от доминиращите обичаи?" Изучавайте,
експериментирайте и ще намерите правилните възгледи.
- И вие предполагате, че тези правилни възгледи се разкриват и изпитват в будизма...
- Свойственото за будизма е да оставя всеки да изпита и открие онова, което е в него.
Правилните възгледи не могат да бъдат наистина такива, докато не се подложат на изпитанието на
съмнението. Ето какво обяснил Буда на учениците си:
Не приемайте на доверие традициите, дори когато са на почит в много страни и от много
поколения. Не вярвайте в нещо само защото мнозина го говорят. Не вярвайте сляпо на
мъдреците от миналото. Не вярвайте на онова, което сте си въобразили, мислейки си, че ви е
вдъхновил бог. Не вярвайте на нищо единствено под влияние на учителите си или свещениците.
Изследвайте всичко и вярвайте на онова, което сте изпитали сами и сте признали за разумно и
добро за вас и за другите.
- Това слово на Буда поразително напомня един текст, считан днес за една от основите на
тъй наречения научен метод: "Първото (правило, което възприех), бе никога да не приемам едно
61
нещо за вярно, докато не се уверя, че наистина е такова, тоест да избягвам старателно
привързаността и предубеждението; и да не включвам в съжденията си нищо повече от онова,
което би се представило в съзнанието ми тъй ясно и отчетливо, че да нямам никакъв повод да го
поставям под съмнение." Така се изразявал Рене Декарт в своя "Трактат за метода"!
- Сходството между двата текста наистина е изключително! Тук аз виждам универсалността
на будисткия начин на мислене.
- Да продължим анализа на Осмократния път. За какво става въпрос, когато се
употребяват думите "праведни средства за съществуване"?
- За будиста не е приемливо да печели насъщния си чрез средства, които биха причинили
страдание, независимо дали на него или на другиго. За такива средства считаме например
търговията с оръжие, с живи същества, месо или напитки и вещества, които покваряват духа,
- Какво е съвършено внимание ?
- Бдителността. Онзи, който не се заставя да бъде бдителен и внимателен, се оставя да
плава като тапа по океана на илюзиите. Спомняте ли си какво казахме за гнева? Да му се оставим,
когато сме разбрали до каква степен е гибелен и колко страдание предизвиква, е типична липса на
бдител-ност: знам, че това поведение е лошо и ненужно, но ще мисля за това едва след като ме е
изненадало в невниманието ми... Онзи, който обладава съвършеното внимание, не се оставя да бъде
подбуждан от импулсите си, от чувствата или мислите си без предварително да ги е изследвал.
Съвършеното внимание е също и способността да разбираме и анализираме, с цел да
постигнем откъсването от привързаността, всички продукти на съзнанието си: идеи, чувства,
мисли, желания... независимо дали те са видими или скрити.
- Скрити?
- Да. Будизмът е открил подсъзнателното много преди вас. Буда го е наричал амушайа:
недостижимите земи. Буда е обърнал внимание на това, че в тялото ни се осъществявали
несъзнателни физиологични процеси като храносмилането и туптенето на сърцето. По асоциация
той заключил, че подобни явления биха могли да съществуват и вътре в съзнанието.
- Какви бихте казал за съвършената воля ?
- Съвършената воля и съвършеното усилие могат да се припокрият там, където мъдростта се
влива в нравствеността. Според писанията съществуват четири усилия. Първото е предназначено
да избягва зловредните и нездрави мисли и негативните деяния.
Целта на второто е овладяването. То се състои в това да отхвърлим, да изкореним лошите
склонности, които вече са ни превзели. Завистта, гнева, илюзиите.
Третото усилие си поставя за цел да придобие качествата, които ни липсват:
невъзмутимост, проницателнос съсредоточеност, спокойствие...
Четвъртото усилие се упражнява с цел да запази нещо. Не става дума само да се съхранят
придобитите качества и да се избегне загубата им и изхабяването им, а също и да бъдат развити
до съвършенство.
Всички тези усилия стават възможни единствено благодарение на съвършената воля,
освободена от три вида мисли: изопачените от сетивата мисли, зложелателните мисли, жестоките
мисли. Буда е подчертал значението на волята с тези думи, произнесени под дървото, под което
щял да получи Просветлението.
Нека no-скоро кожата ми, мускулите ми, жилите ми, костите ми и кръвта ми да
изсъхнат, отколкото да се откажа от усилията си преди да съм постигнал всичко, което може
да бъде постигнато чрез постоянството и човешката сила.
Буда е казал още:
Не се отвръщайте от онова, което сте решили. Ко-гато видите целта си, следвайте я
решително.
- Тези разсъждения за волята, както и цитатит ясно подсказват, че будизмът е също и
дисциплина, докато толкова много хора на Запад приемат практикуван то му за нещо като
развлечение!
- Тази дисциплина, за да се върнем на първонача ния ни въпрос, е също морална. Онзи, койтс
е придобил правилните възгледи, който полага необходимите усилия да ги превърне в
преобладава-щи в живота си и е движен от съвършената воля, усвоява едно по-добро жизнено
поведение, тоест той може да произнася праведните слова, да извършва праведни действия и да си
62
осигури праведни средства за съществуване. Това става, когато се спазват тъй наречените от нас
Пет Завета.
Не трябва да се убива.
Не трябва да се краде.
Не трябва да се поддържат незаконни сексуални връзки.
Не трябва да се лъже.
Не трябва да се употребяват упойващи напитки.
Тези завети са били разширени от традицията в един по-дълъг списък, който наброява десет
правила, наречени Десетте Похвални Деяния и са изложени тук според словото на Буда.
Не убивай, почитай живота на всеки човек, животно или растение.
Не отнемай нищо на другия и не кради. Помагай на всеки да получи плодовете на труда си.
Не прелюбодействай. Живей целомъдрено.
Не лъжи. Казвай истината сдържано, не за да нараниш другия, а с добронамереност,
състрадание и мъдрост.
Не използвай нито ферментирали напитки, нито някаква упойваща дрога.
Не се кълни. Не се отдавай на безполезни, вятърничави или злонамерени разговори. Говори
със сдържаност и достойнство, когато имаш причина да го направиш, или запази мълчание.
Не клевети и недей да злословиш: не ставай проводник на клевети и злословия. Не
критикувай и не порицавай, а потърси добрите страни на ближния си, за да защитиш искрено
онези, които са нарочени.
Не пожелавай със завист предимствата, на които се радват заобикалящите те. Радвай се
на полагащото им се щастие.
Отхвърли злобата, гнева, пренебрежението, зложелателността. Не храни омраза, дори
срещу онези, които ти причиняват зло. Храни към всички живи същества чувства на доброта,
доброжелателност и любов.
Бори се с невежеството в себе си и около теб. Бъди бдителен в търсенето на истината, от
страх да не стигнеш до пасивното приемане на съмнението или безразличието, или да не
изпаднеш в погрешка, която те отдалечава от Пътеката, водеща към Покоя.
- Десетте божи заповеди в еврейската и християнската религия диктуват, според начина,
по който се интерпретират, пет или шест идентични с будистките правила, останалите се
отнасят до организацията на религията.
- В такъв случай тук отново се проявява тъй ценената от будизма универсалност. Под
привидното единодушие обаче могат да се приплъзнат и различия.
За будизма например забраната да се убива е теоретично всеобхватна и се отнася също до
животните, престъпниците и враговете, които се избиват във войната.
- Въпреки това съществуват официално будистки народи, които се избиват помежду си, и
други будисти, които употребяват месо за храна...
- Никой не е "официално" будист! Все още не сме създали... как се казва у вас...
-... запазена марка?

- Да... Нямаме официална запазена марка!

(Той се смее заедно с мен и продължава:)
- Що се отнася до войните, революциите и враждите между будистките народи, вярно е, че
съществуват и повличат след себе си убийства, кланета и грабежи. Това означава, че идеалът на
будизма прониква в хората по несъвършен начин. Съществуват също и "официални" християни,
които извършват убийства!
Колкото до факта, че забраната да се убива налага и тази да не се яде месо, някои са се
опитвали да я заобиколят, изтъквайки, че сам Буда е хапнал от "вкусния глиган", което впрочем
утежнило състоянието му малко преди смъртта му.
- Познавам този епизод. Ала Александра Давид-Неел, за която вече говорихме, твърди, че
въпросното "угощение " не е било ястие, а гъба, с която се хранят глиганите.
- Възможно е, но това в крайна сметка не е от голямо значение, тъй като Буда ни е подканил
да открием в нас самите, а не в неговото съществуване, стойността на заветите му.
- Как обяснявате важността, която Десетте Завета придават на въздържанието и
63
целомъдрието?
- Макар будизмът, както вече видяхте, да забранява разврата, той не твърди, че безбрачието
или целомъдрието са достатъчни, за да се върви към Пробуждането! Колкото до забраната на
напитки, които помътват ума, тя е лесно разбираема, тъй като тези вещества ни пречат да се
вглъбим в себе си, което пък е първото условие при медитацията и за Познанието.
- Разказаха ми следната история, уверявайки ме, че е много известна при будистите. Един
ден един демон решил да изпита един монах. Поставил го в положение, в което трябвало да прес-
тъпи заветите и му дал избор: да ли ще предпочете да убие коза, да пие алкохол или да има
сексуална връзка с жена? Човекът се размислил. Убийството на една коза със сигурност е
тежко престъпление.Колкото до плътското отношение с жена, самата мисъл била достатъчна
да го накара да отстъпи. И така той се решил да пие от непозволената напитка.
Когато се опиянил, развратните мисли изпълнили съзнанието му. Любил се с жената,
която после му поискала хубава храна и той убил козата!
Предполагам, че тази история обобщава защо будизмът отделя такова внимание на
всичко, което би могло да поквари духа...
- Точно така!
- Вече споменахте различните нива, на които може да се интерпретира будизмът според
постигнатия от всеки напредък по пътя на Познанието. Правилата и забраните, за които
говорихме, се отнасят, предполагам, по-скоро към онези, които възприемат будизма като
религия, отколкото към онези, които вече са се приближили много към собствената си
реализация. И за едните, както и за другите стои още един въпрос: какъв е истинският статут
на жителите в будизма ?
- Ако се отнесем до учението на самия Буда, жените имат абсолютно същите права и
най-вече по пътя на Голямата Колесница. Можем дори да добавим, че в тантрическите учения им е
присъ-дено особено значимо място.
- И все пак, препрочитайки, както направих аз, живота на Буда, откриваме каква съдба е
отсъдил на леля си Махапраджапати, която го отгледала след смъртта на майка му, царица
Майа.
Много след като Сакиямуни бил приел Просветлението, Махапраджапати помолила да
бъде приета в създалата се около него общност. Била отхвърлена поради брахманската
традиция, забраняваща на жените отказа от светски живот. Всеки ден Махапраджапати
идвала да се моли. Всеки ден Буда с невероятна студенина отказвал да й отвори вратата си:
може би тя вече се надявала само на едно единствено слово. Нищо не се случило. Най-сетне,
няколко години по-късно, Ананда, който бил първият му ученик, поговорил на Буда и се застъпил
за леля му.
Тогава жените били приети в общността, но в рамките на едно по-строго правило и под
опеката на монасите. Освен това Буда дал израз на опасението си: това навлизане на жените в
сангхата криело опасност да съкрати дните на будизма.
Как тълкувате студенината и недоверието на Буда към жените?
(За първи път още от началото на разговорите ни ми се струва, че долавям -може би
неоснователно - как този въпрос не вдъхва на събеседника ми никаква радост, никакво нетърпение
да ми отговори.)
- По време на Пробуждането Буда трябвало да устои на бог Мара, който властвал над пъкле-
ните божества. Мара го накарал да се бои от опасност, която може да представлява "магията" на
же-ните за общността. Нека не забравяме освен всичко, че епохата била много повлияна от
древните индийски традиции, между които и невъзможността за една жена да живее извън
зависимостта от член от семейството. Не трябва да придаваме твърде много значение на тези теми.
В действителност Буда е предпочитал да се придържа към доминиращите вярвания, за да не сложи
начало на периферни спорове, в които главното му учение би се размило.
- Съществуват ли женски божества ?
- Дори са доста многобройни...
- Можем ли да се преродим в тяло на жена ?
- Естествено!
- И това не е нито регресия, нито кармично наказание ?
64
 (За пръв път откакто обсъждаме тази тема, Бокар Римпоче избухва в смях.)
- Разбира се, че не! Добавям, тъй като темата ви занимава, че не само жените са равни на
мъжете в будизма, и че понятието за женственост и мъжественост са за нас чисти илюзии,
произведени от духа ни. Също като тази маса, това са илюзорни представи без реална
консистенция!
- Споменахме схизмите, които някога са разцепили будисткия свят. Съгцествуват ли
отклонения и в наши дни?
(Смехове.)
- Да! Съществували са още по времето на Буда, имало ги е и в последвалите векове и
биха мог-ли да се открият и днес! Чувал съм за един лама, който установил култ към собствената
си личност в своята страна! Това е особено абсурдно, тъй като, вярвайки в нетрайността на всяко
нещо, ние ес-тествено не можем да приемем, че някой може да почерпи от будизма елементи на
фундаментали-зъм... Всъщност, винаги са съществували хора, които са проповядвали правилния
път и други...
- Как обяснявате днешния успех на будизма на Запад?
- Не вярвам тибетците някога да са се отдавали на настойчиво мисионерство. Никой не ги е
виждал да хлопат по вратите на домовете в големите западни столици... Противно на онова, което
се смята понякога, не мисля и че хората от Запада се оставят системно да бъдат очаровани от
всичко, което идва от Изтока. Просто мисля, че будизмът отговаря на една крайна нужда, тъй като
позволява да успокоим духа, да намалим вътрешните конфликти, да уталожим страстите, да
породим покоя и ведрината.
- Кои са рисковете, които най-често поемат хората на Запад при практикуването на
будизма?

- Най-често са изкушавани от новостите. Едва в околностите е пристигнал нов учител, едва е

била въведена нова практика, едва е била създадена нова група за медитация или отшелничество, и
те вече се втурват към тях без да мислят, че това ще причини откъсване от следеното до този
момент учение и ще помете постигнатите успехи.
- Тази опасност не идва ли, поне отчасти, от невероятното разнообразие от школи, течения
и тенденции в будизма? Как да изберем пътя, който ще е най-добър за нас?
- Преди да започнете дадена практика и да последвате дадено учение, трябва
внимателно да се осведомите. Будистки центрове съществуват вече в почти всички световни
столици и големи гра-дове. Щом веднъж се спрем на един разумен избор, можем да започнем
практиката. Тогава става опасно тя да бъде прекъсната, защото това можеда предизвика голям
смут, макар и повече течения да сеприпокриват по основните въпроси.
От друга страна, понякога хората на Запад превръщат медитацията в облог, в подвиг, с който
се гордеят, че са извършили, когато достигнат до относителен покой. Това увлечение по
постиженията е в пълно противоречие с Учението! И скоро медитиращият започва да се върти в
кръг, твърде зает да стигне по-далеч в предизвикателствата, които си е отправил.
Други, още след първата си медитации, се превръщат в пропагандатори на новото си
занимание. Стават мисионери и се считат за достатъчно извисени, за да приютят под крилете си
зле осведомените медитатори. Внимание, опасност!
За сметка на това хората от Запада обичат да разсъждават над сложните понятия като дух или
празнота и с удоволствие се отдават на интелектуални игри. Това без никакво съмнение им помага
много и в частност в практикуването на медитацията.
- Дали наистина уроците на будизма са приложими към западния начин на живот и на
мислене?
- Да, мисля, макар в началото понятията като нет-райност или отношенията с реалното да ви
се струват изключително неуловими или дори шокиращи.
- Основният проблем не си ли остава западния материализъм, така трудно
съвместим с вярата, която проповядва откъсването от света? Един човек у нас би си казал: бих
искал да се откъсна от всичко, но мога ли да забравя отговорностите си към другите? В едно
индустриално общество хората са повече взаимосвързани и взаи-мозависими, отколкото в
традиционното общество.
65
 - Какво искате да кажете с това?
- Възможностите за независимо съществуване са по-големи например в едно общество с
аграрен характер, където всеки може да се справи със собствени средства. Докато в западния
свят един шеф на предприятие момее да постави десетки, дори хиляди хора в затруднено поло-
жение, ако реши да се откъсне от всичко. Може ли мъжът в едно семейство, който единствен
работи, да се нагърби наистина с избора на нищетата, когато това ще бъде катастрофално за
жена му и децата му? Добавям, че при богатите нищетата може да бъде избор. Но какво да
кажем за онзи, който няма нищо, който се озовава, както това все по-често се случва в нашите
страни, изключен от всичко? Дали будистката практика не може на Запад да се превърне в
десоциализиращо поведение ?
- Вашият въпрос почива върху многобройни недоразумения. Най-опасната грешка идва от
това, че вие възприемате учението на Буда като еднакъв калъп, който би се прилагал еднакво към
всички същества, всички индивиди, към всеки социален тип... във всички страни и всички кон-
тиненти! В действителност това учение има една съвсем определена цел: да облекчи страданията
на другите, за да могат те да намерят вътрешния покой. Знаем - току-що говорихме за това - че
учението е станало предмет на многобройни вариации. Ала не трябва да пренебрегваме факта, че
то може да се приема и в различни степени и може би точно тук е едно от основните му богатства.
Вярно е, че една от основите му е постигането на откъсването от света. Ала защо мислите, че това
откъсване трябва да бъде цялостно и абсолютно? Не виждате ли, че поведението, имащо за
резултат откъсването от природата и поставянето на други същества в опасност, би влязло в
сериозно стьлкновение със свещения принцип на състраданието. А и не е ли осъдил Буда
крайностите на аскетизма?
Откъсването, ако е възприемано с умереност, не би трябвало да изолира съществата.
Напротив, будизмът учи, че всички индивиди имат същите жизнени функции като всеки един от
нас. Ако се понаблюдаваме, виждаме желанието си да бъдем щастливи и да не страдаме. После
разбираме, че всички имат същото желание за щастие, същия стремеж да избегнат страданието.
Чрез породеното по този начин състрадание ние си забраняваме да вредим на другите. И така, ние
трябва да приемаме отговорностите си, щом са уместни! В никакъв случай откъсването не трябва
да бъде изтъквано, за да избягаме от тях!
Но не точно такъв е въпросът, който се налага. Виждаме добре общо взето, че материалното
благоденствие, което би трябвало да освободи човека, давайки му възможност за духовна
активност, го прави затворник. Ала поне хорага от Запада са привикнали към изобилието и за тях
прогресът, показвайки им противоречията и границите си, е изгубил от притегателната си сила.
Затова пък много се боя, че материалните нужди в моята и други бедни страни са тъй големи, че
съображенията за задоволяването им могат един ден да излязат напред за сметка на духовната
практика!
- Мислите ли, че будистите и християните могат да обогатят взаимно сходните си
обичаи?
- Да. Идва ми на ум един парадокс. Струва ми се, че за всичко, що се отнася до възприятието
на света, съзнанието на азиатците е обърнато към вярата, необходимостта да вярваш. За да им
бъде преподадена дхарма, общо взето трябва да се започне от всички онези вълшебни понятия,
които мо-гат да шокират хората на Запад, като божествата, чудесата. Това няма да им създаде
проблем. Ще повярват спонтанно. А после ще могат да се издигнат към абсолютността. На Запад
хората са по-рационални и се опитват винаги първо да разберат същественото, за което по-късно
ще може по-лесно да им се обясни, че се опира на понятия, които бихте нарекли "мистични". Те
искат да разберат първо основното естество на нещата. И едва ако разумът им се съгласи с
изложените понятия, ще приемат и останалото.
Затова пък в религиозен аспект християните не се мръщят и оставят цялата си духовна
конструкция да почива единствено върху вярата, върху абсолютно и безрезервно съгласие с едно
вярване!
По различни причини и при будисти, и при християни съществува понятието за себеотдаване.
Ала духовността на вторите е въпрос на подчинение, който не изисква задължително
задълбочаване в това чувство. Несъмнено това е, което ни отличава.
В крайна сметка предполагам, че всички религии вървят с един и същи устрем към
66
всеобщото добро на всички същества. Будизмът обаче остава единствената система, изработила
практически метод за постигане на облекчаването на страданията и даряването на щастие.
- Цитирах един ден тази фраза на философката Симон Вейл, която казваше: "Голямата
сила на християнството е, че предлага не лек за страданието, а начин на употреба на
страдание-то... "
- А голямата сила на будизма е, че предлага не начин на употреба на страданието, а лек за
страданието!
Бих добавил, че, след като е разбрал онова, което трябва да разбере, след като е изминал
известно разстояние по пътя, който трябва да измине, след като е съчувствал на болката на
другите същества, будистът разбира, че не му остава никакъв друг начин на живот в ежедневието
му, освен радостта. Като че това състояние, което все още не е щастието, но се отдалечава
противоположно от примирението, се налага в него без да се е опитвал да го завоюва по какъвто и
да било начин. Ако сте отстранили излишните съжаления и страха от бъдещето, ако не
увеличавате страданието чрез мислите си за него, ако другите вече не ви изглеждат като
потенциални неприятели, ако очаквате от жеста на дарителството единствено радостта да даряваш
и ако смъртта вече не ви изглежда като край, тогава пред вас ще остане красотата на света и на
настоящия миг: радостта, която ни доставя най-тънкия слънчев лъч, една усмивка или цвете. Тази
радост, която се е проявила пред вас чрез искрицата в очите на нашите монаси, стои отвъд
понятията надежда и безнадеждност. Представете си, че един ювелир е използвал сребро, за да
изработи накит, и после го е покрил с калай. Ако изтъркате простия метал, ще откриете
скъпоценния. Онова, което остава, когато изчезнат илюзиите, е радостта. Тя е скрита зад тях.
Ала радостта е единственият изход...

СЪДЪРЖАНИЕ
Предговор
Цялата мъдрост на света .
1 - Пътят към Мирик
По стъпките на Буда .
2 - Един мъдрец в изгнание
Кармата и свободният избор
3 - Умението да медитираме
Да укрепим тялото и да умиротворим духа..
4 - Да намалим страданието
Аналитична медитация за подобряване на ежедневието...
5 - Състраданието или разширеното понятие за любов
Да заживеем по-добре с другите и сред тях
6 - Да се преродим
Смъртта, която отваря вратите за живота..
7- Един единен свят..

Помня света... помня и едно събрано знание, което никога не се изгуби. Някои големи
мъдреци са устояли на ерозията и стоят изправени на ръба на бездната, в която се дави
съзнанието ни.
Ще отида при тях.
Ще ги попитам просто: кой съм и какво съм забравил от онова, което би ми помогнало да
живея.
Ще поднеса душата си и разтворените си длани. Сигурен съм, че при тях ще намеря...
цялата мъдрост на света.
Пако Рабан
СВЕТЛИНИТЕ НА БУДИЗМА
Медитирайте, за да живеете по-добре
Бокар Римпоче, тибетски монах със световна слава и един от великите учители в "изкуството
на медитацията" ни дарява безценната мъдрост на тибетския будизъм.
Той ни очарова толкова, колкото ни и смущава, но ако го последваме до пътеките на
67
извисените му размисли, ще се почувстваме със сигурност по-добре.

68