Алекс Хонълд и Дейвид Робъртс

САМ НА СКАЛАТА
Седем екстремни изкачвания,
един катерач без право на грешка

Американска. Първо издание

Alone on the Wall Alex Honnold with David Roberts

Copyright © 2016 by Alex Honnold and David Roberts
Превод © Йоана Гацова
Снимка корица © Jimmy Chin
Оформление корица © Ирен Барева
Редактор: Елена Можолич
Консултант: Момчил Дамянов
© Издателство „ВАКОН“ София, 2017

http://4eti.me

ISBN 978-619-7300-23-9
www.vakon.bg
vakon@vakon.bg

Всички права на българското издание са запазени за ВАКОН ООД

 Алекс Хонълд – Легендата на скалното катерене е роден през 1985 г. в Сакраменто,
Калифорния. Става известен с фрий солото си на стената Муунлайт Бътрес в
Националния парк „Зайон". Следват „Носът" на Ел Капитан, Стандартният
северозападен маршрут на Халф Доум, „Астроман" и „Рострум" в „Йосемити" „Ел
Сендеро Луминосо" в Мексико, а през юни 2017 г. идва новината и за феноменалното
премиерно фрий соло на Ел Капитан. Алекс е основател на „Фондацията на Хонълд",
която цели да подобри качеството на живот в бедни общности по целия свят. Въпреки
славата, която го спохожда, Алекс продължава да живее в минибуса си.

Дейвид Робъртс (р. 1943 г.) е катерач, алпинист и автор на 26 книги, посветени на
катеренето и други приключенски спортове, както и на историята и културата на
Югозападна Америка. Негови статии са публикувани в National Geographic, National
Geographic Adventure u Atlantic Monthly. Живее в Уотъртаун, Масачузетс.

„Постиженията на Алекс Хонълд са изумителни и... абсолютно ужасяващи. Но

Хонълд не е нито луд, нито безразсъден. „Сам на скалата" разкрива пред нас
истинския Алекс – един харизматичен и смел катерач, при когото няма пози или
преструвки."
Джон Кракауер, автор на „В разредения въздух" и „Сред дивата пустош"

„Името на Хонълд се откроява най-ярко сред онези екстремни спортисти, които

проявяват пред очите на целия свят смелост, граничеща с безумието."
Outside

„Алекс е най-великият катерач на нашето поколение."

Томи Колдуел

През последните 40 години едва шепа катерачи са имали смелостта да изкачват

рисковани маршрути без въже и осигуряваща екипировка. Половината от тях са
мъртви. Днес Алекс Хонълд пренаписва историята на катеренето с изумителните си
изкачвания по най-високите и непристъпни скални стени в САЩ и целия свят. Сам
срещу скалата, без въже и осигуровка, без право на грешка. Фрий солото, което Алекс
практикува, е най-чистата форма на катерене, но и залогът е убийствено висок: ако
паднеш, умираш.
В „Сам на скалата" Хонълд описва седем от най-впечатляващите си постижения до
момента – от Халф Доум в Национален парк „Йосемити", през Фиц Рой в Патагония,
до „Ел Сендеро Луминосо" в Мексико – и разказва за драматичните обрати, , когато
животът се крепи на върха на пръстите, за триумфа, съмненията и страха от
смъртта. Тези истории смразяват кръвта и подкосяват краката, но най-важното –
помагат ни да разберем как, и защо, Алекс прави това, което прави.
Част от всяка глава е написана от ветерана в катеренето Дейвид Робъртс, който
добавя собствения си глас към този на Хонълд и проследява шеметната му кариера,
включваща множество рекорди за скорост, редица премиерни изкачвания и признания
от легендите на спорта. След като през юни 2017 г. осъществи смятаното за
невъзможно премиерно фрий соло на 900-метровия гранитен монолит Ел Капитан,
Алекс продължава да търси съвършенството на скалата, съвършенство отвъд
всякакви граници, поставени и от най-смелите му предшественици.

3
 СЪДЪРЖАНИЕ

Глава 1. Лунна светлина ......................................................................................5

Глава 2. Моят личен ад ......................................................................................23
Глава 3. Страх и обич в Лас Вегас ....................................................................49
Глава 4. Пътешествия около света ...................................................................67
Глава 5. Тройна игра ..........................................................................................87
Глава 6. Рекордът за скорост...........................................................................107
Глава 7. Аляска и Сендеро ..............................................................................117
Глава 8. Фиц ......................................................................................................133
Глава 9. Напред и нагоре .................................................................................147
Снимки ..............................................................................................................184
Линкове .............................................................................................................208
Бележка на автора ...........................................................................................209
Благодарности ..................................................................................................210

На семейството ми, защото винаги ме е подкрепяло в неутъпкания път, по

който поех.

4
 Глава 1.
Лунна светлина
Алекс Хонълд

Тръгнах по пътя към върха малко след изгрев слънце. Дори не бях сигурен,
че започвам от правилното място, понеже за последно бях изкачвал тези
ниски въжета преди две-три години. Началото на маршрута е леко
неопределено и неуредено – има скатове, траверси и цепнатини, които водят
нагоре и надясно – но не е толкова трудно, колкото горните две трети от
стената.
И все пак бях нервен, дори леко замаян. Предишния ден бе валяло почти
без прекъсване, затова скалата бе песъчлива, ронлива и много по-влажна,
отколкото се бях надявал. Сигурно щеше да е по-разумно да почакам още
един ден, преди да поема нагоре, но бях прекалено нетърпелив. Не можех да
понеса мисълта да остана затворен в минибуса още цял един ден, а из главата
ми да се въртят същите мисли, които се бяха превъртали непрекъснато през
последните 48 часа. Трябваше да кова, докато желязото беше още горещо.
Муунлайт Бътрес е 365-метрова, почти вертикална скала в Националния
парк „Зайон“ в щата Юта. Това е вероятно най-хубавият – най-чист и най-
класически – маршрут от хилядите такива в парка. Освен това си остава един
от най-трудните маршрути за катерене по цепки в света и до днес.
Премиерното изкачване на Муунлайт Бътрес е осъществено през октомври
1971 г. от Джеф Лоу и Майк Вайс – две легенди на американското катерене.
Отнема им ден и половина, като през нощта бивакуват на ръб по средата на
скалата. Използват множество изкуствени опорни точки – изтеглят се и се
закачат на анкерни болтове и клинове.
Близо 21 години по-късно, през април 1992 г., Питър Крофт и Джони
Удуърд стават първите катерачи, които правят първото свободно
преминаване на маршрута. Осъществяват това начинание, като изнамират
поредица от движения, с които могат да се катерят, без да използват точките
за осигуровка. Успяват да достигнат върха за девет въжета (мярка за дължина
на катерачески маршрут), но оценяват изкачването с наистина високото 5.1за
(впоследствие тази степен е намалена на 5.12d). През 1992 г. тази оценка
поставя маршрута в горната граница на трудност за свободно изкачване за
целия свят и постижението на Крофт и Удуърд е наистина забележително.
Питър Крофт се бе превърнал в един от героите ми, понеже още през 80-те
и 90-те години беше успял да изведе фрий соло катеренето – тоест без
помощта на въжета или каквито и да е съоръжения – до безпрецедентно

5
високо ниво. Много от маршрутите, които той беше изкачил по такъв начин,
не бяха преодолявани в този стил през последвалите десетилетия.
Но доколкото ми беше известно, на никого досега не му бе и хрумвало да
изкачва Муунлайт Бътрес фрий соло. Надявах се да успея да направя именно
това на 1 април 2008 г.
На заден план в съзнанието ми не спираше да ме измъчва тревога по
отношение на участъка от маршрута, наречен Рокър блокър. Той
представлява доста широка скална издатина, горе-долу колкото едноместно
легло, в края на третото въже. Понеже скалата не е стабилна, някой я е
застопорил с помощта на анкер с два болта, но всъщност предоставя добра
позиция да се изправиш на около 120 м височина от земята.
Но не самата издатина бе причината за тревогата ми. Ако човек се надигне
на пръсти от Рокър блокър, едва би успял да достигне ключова хватка горе.
На практика се оказва, че си изправен пред скала с трудност 5.12с веднага
след издатината. Не се налага да подскочиш, но трябва доста да се
пресегнеш, а ръбът горе е малък. Докато катерех лесните въжета долу,
мисълта за това движение не ме оставяше на мира. Като цяло бях уверен, че
ще успея да се задържа на издатината, ако падна, но никак не ми се искаше
да проверявам дали съм прав.
Предишния ден, докато си седях в минибуса, а дъждът продължаваше да
плющи навън, си наложих да обмисля възможно най-подробно всичко, което
би могло да се случи по време на катеренето – включително и някоя опора
да се счупи или просто да я изпусна и да падна. Представих си как отскачам
от издатината под мен и падам чак до долу като парцалена кукла, а костите
ми се натрошават от ударите в скалите, преди още да съм достигнал земята.
Ако това се случеше, вероятно щях да загина от загуба на кръв в подножието
на върха.
Предишната нощ не бях спал особено добре. Затова успях да тръгна рано,
както бях планирал. Надявах се да изпреваря слънцето, за да мога да катеря
стената на хладно. За да стигнеш до подножието на Муунлайт Бътрес, трябва
да преминеш река Върджин, която в началото на април беше леденостудена.
Нагазих във водата бос. Буйните води стигаха до над коленете ми. Ходилата
ми изтръпнаха за нула време, а тялото ми изпадна в лек шок. На всичкото
отгоре трябваше да пазя равновесие, като внимателно стъпвам в пролуките
между гладките речни камъни.
Пристигнах на мястото, където трябваше да е подножието на Муунлайт
Бътрес, и скрих раницата и обувките, които бях използвал за подхода. Бях
решил да не нося нищо – нито вода, нито храна, нито резервни дрехи – по
маршрута нагоре. Закачих торбичката си с магнезий и стегнах връзките на
катерачните си обувки. Краката ми още мръзнеха, но не бяха съвсем
изтръпнали и вече започвах да си усещам пръстите. Бях само по шорти и

6
тениска. Накрая си сложих слушалките, включих айпода си и започнах да
прехвърлям парчетата от плейлиста с 25-те ми любими песни – предимно
пънк и модерен рок.
Звучи доста глупаво, но нямах часовник, а бях почти сигурен, че ще поставя
рекорд за скорост на Муунлайт Бътрес. Можех обаче да използвам айпода,
за да засека колко точно минути ми е отнело изкачването. Освен това
музиката има добър ефект върху концентрацията ми – макар че вече
предпочитам да се катеря без айпода, защото до известна степен го приемам
като помощно средство.

***

За мен най-важното в катеренето на големи стени фрий соло е подготовката.

Не бих излъгал, ако кажа, че вече бях свършил тежката работа по
изкачването през дните, които го предшестваха. Когато поех нагоре, ми
оставаше само да приложа планираното на практика.
Да, бях изминавал целия маршрут само веднъж – заедно с един
преподавател по философия на име Бил Рамзи. Бил беше на четиридесет и
няколко години и още се катереше много добре. Бе се заел да разработи
маршрут по Муунлайт, подходящ за изкачване свободно. Свърза се с мен и
ме покани да катерим заедно през първия му опит. Беше страхотен ден –
редувахме се да водим, като и двамата успяхме да завършим маршрута чисто,
без нито едно падане.
Но това се бе случило преди две-три години. През дните преди опита ми за
фрий соло се бях съсредоточил върху последните 240 м от маршрута.
Изкачването по тях е доста лесно и има павиран път, който води до върха на
Муунлайт, затова взех 180 м въже, спуснах се на рапел от него и упражних
движенията на горна осигуровка. За самоосигуровка използвах устройство,
наречено Mini Traxion, което захваща въжето при дръпване надолу, но се
плъзга безпрепятствено нагоре, докато се катериш. Ако паднех или просто
се отпуснех, за да си почина, то щеше да ме задържи здраво.
Изкатерих горните 180 м на Муунлайт два пъти на горна осигуровка.
Ключовият участък за целия маршрут, или така нареченият „пасаж“ – най-
трудното за преминаване място, от което често зависи изходът на цялото
изкачване – тук представлява един невероятен, чист вътрешен ъгъл, дълъг 50
м. Намира се на четвъртото от деветте въжета на маршрута и по тази причина
оценката му е 5.12d. Участъкът е дълъг и тежък, затова мускулите на ръцете
ти са доста натоварени, когато стигнеш до края му.
Всяка от двете тренировки на горна осигуровка на въпросните 180 м ми бе
отнела едва около час. Чувствах се наистина идеално подготвен. Не паднах
нито веднъж – дори не изпитах несигурност. Но след това осъзнах, че 180-

7
метровото въже не достига до един ключов траверс в посока надясно от
категория 5.11c на третото въже. Затова на следващия ден се върнах на върха
с 240 м въже, отново се спуснах на рапел и упражних движенията по
траверса, докато не се почувствах напълно уверен и в тях.
По време на упражненията се натъкнах на няколко други катерачи. Дори
спасих едно момиче, което се катереше с осигуровка и не знаеше какво точно
прави, защото не можеше да продължи нататък. Извиках й: „Хвани се за
въжето!“ и залюлях края на фиксираното ми въже към нея, за да се освободи
от капана, в който беше попаднала. Беше ми много благодарна – не всеки ден
някой катерач се спуска сякаш от небето на рапел по такъв маршрут.
Последваха два дни непрекъснат дъжд. Прекарах ги в минибуса на паркинга
на едно кино в Спрингдейл, загледан през прозореца и потънал в мисли.
Отидох да изгледам един филм, за да убия времето, но през остатъка от
деня, както и през следващия, просто седях в минибуса и размишлявах. Не
можеше да се каже, че имам някаква работа за вършене. Не ми оставаше
нищо друго, освен да мисля. За катеренето.
Седях и мислех, а часовете се нижеха един след друг. Представях си ясно
всяко движение и всичко, което можеше да се случи във всеки един
възможен момент. Това е психическата подготовка, необходима за
преодоляването на изпитание като онова, пред което бях изправен.
Именно това имам предвид под „подготовка“. Сега щях да разбера дали е
била успешна и дали щях да съумея да изпълня на практика онова, което си
бях представял – всяка хватка и всяка стъпка по дългия път до върха на
стената.

Дейвид Робъртс

В края на март 2008 г. Алекс Хонълд бе почти непознато име за всички

освен за тесния му кръг от приятели. Седем години по-късно – на
тридесетгодишна възраст, той е навярно най-известният катерач на света. Не
твърдя, че е най-добрият катерач на света. Всъщност понятие като „най-
добър катерач“ не съществува, защото спортът е разделен на толкова много
видове и стилове – от хималайско планинско катерене през боулдъринг до
катерене на стена в зала.
Шеметната слава на Хонълд се дължи на факта, че е успял да отиде далеч
отвъд онова, което доскоро се смяташе за граница на възможното в най-
екстремната и опасна форма на катерене. Фрий соло катеренето означава
катерене без въже, партньор или каквито и да било съоръжения (клинове,
френдове или клеми), с които да се закрепиш на стената. Безкомпромисната

8
простота на това предизвикателство може да бъде разбрана дори от най-
големия неспециалист. Залогът е убийствено висок: ако паднеш, умираш.
Алекс е успял да изкатери фрий соло маршрути, както по-дълги, така и
далеч по-трудни от онези, които катерачите преди него изобщо са смятали за
възможни. До този момент е успял да се размине със смъртта, но някои от
най-близките му приятели се безпокоят, че един ден може и да няма този
късмет.
Фрий соло катеренето не е просто демонстративна каскада. Този стил
свежда спорта до изначалното му предизвикателство: един мъж (или жена),
снабден единствено с чифт катерачни обувки и торбичка с магнезий за по-
добър захват, сам срещу скалата. Това е най-чистата форма на катерене.
Но Алекс не се ограничава само до този стил. Скоростните му „поредици“
(две или три изкачвания на големи скали едно след друго, засечени с
хронометър, с минимална употреба на въжета или екипировка за
осигуряване) предизвикват сензация в Националния парк „Йосемити“. Освен
това от 2013 г. насам той обръща поглед и към планинското катерене –
област, в която вече е постигнал резултати далеч отвъд възможностите на
останалите катерачи.
Накратко, Алекс Хонълд е катерач, който се появява може би веднъж на
поколение. Освен това е интелигентен, забавен, изненадващо скромен и
всеотдаен човек, който се стреми да направи света по-добро място. Почти
всички, които го познават или следят кариерата му, го харесват, защото,
както Джон Кракауер казва: „Алекс е напълно истински. При него няма пози
или преструвки“.
Всеки път, когато Алекс говори пред публика, го питат едно и също. Отново
и отново, всички – от малките деца до възрастните с прошарени бради – му
задават все същите въпроси, неразривно свързани с начинанията му, а
именно:
„Не се ли страхуваш, че ще умреш?“
„Защо го правиш?"
В известен смисъл на тези въпроси е невъзможно да се отговори. На това се
дължи и привидно небрежният отговор на Джордж Малъри към поредния
журналист, който през 1923 г. го пита защо иска да покори връх Еверест:
„Защото е там“. (Макар че думите му били замислени като ехиден отговор,
даден от човек, на когото му е дошло до гуша от въпроса, това изказване на
Малъри се е превърнало в най-известния цитат в историята на планинското
катерене.)
Алекс е измислил свои собствени остроумни отговори на тези неизбежни
въпроси. За опасността да падне и загине: „Това биха били четирите най-
ужасни секунди в целия ми живот“. А също така: „Сигурен съм, че

9
половината хора ще кажат: „Поне е загинал, докато се е занимавал с онова,
което е обичал“. А другата половина ще заявят: „Ама че идиот!“.
Алекс безспорно е амбициозен катерач, който обича съревнованието. Но
скромността, която произтича от вродената му срамежливост, е причина за
силното подценяване на собствените му постижения, граничещо (както в
посочените шеговити отговори) с надсмиване над самия себе си. Прякорът,
с който го наричат най-близките му приятели катерачи, е „Алекс „Нищо
особено“ Хонълд“.
През последните 40 години едва шепа катерачи са имали смелостта да
катерят рисковани маршрути фрий соло. Половината от тях са мъртви. Други
са оцелели след десетилетия опасен танц над бездната – сред тях е не само
Питър Крофт, но и Хенри Барбър, който обикаля земното кълбо надлъж и на-
шир през 70-те години и смайва местните жители из планините от Уелс до
Австралия, като изминава флаш1 най-трудните им маршрути.
Други загиват заради една-единствена грешка. Сред тях е Дерик Хърси,
британец, израснал в САЩ, който намира смъртта си през 1993 г., когато
пада, докато се катери по маршрута „Щек-Салат“ в „Йосемити“ – най-
вероятно вследствие на дъждовната буря, която е направила терена хлъзгав.
Дан Осман, Чарли Фаулър и Майкъл Риърдън също загиват при злополуки,
свързани с практикуването на екстремно катерене на скали и планински
стени. Но смъртта, която шокира катераческото общество най-силно, е тази
на Джон Бейкър – един от двамата най-бележити соло катерачи на 80-те и
90-те години (другият е Питър Крофт). След 35 години катерене по стени без
въже през юли 2009 г. Бейкър пада, докато се изкачва по къс маршрут близо
до дома си в град Мамът Лейкс в Калифорния – маршрут, който е преминавал
многократно.
Алекс отбелязва, че нито един от тази група първокласни катерачи не е
загинал, докато е покорявал маршрути соло. Хърси и Бейкър падат, докато
се изкачват по терени, които със сигурност биха били по силите им при
нормални обстоятелства. (Според някои източници фаталното падане на
Бейкър е причинено от проблеми с гръбнака, следствие на скорошна
автомобилна катастрофа, поради които внезапно са отпаднали мускулите на
лявата ръка и рамото му.) Риърдън пък е пометен от бурна вълна, след като
се е спуснал соло до подножието на морска скала в Ирландия. Фаулър е
затрупан от лавина по време на опит да направи премиерно изкачване на
планински връх в Западен Китай. Осман среща края си, докато се опитва да
подобри досегашните постижения в областта на спорт, който на практика е
изобретил – скачане с въже, или, с други думи, умишлен скок от скалата,
който е прекъснат от въжето или въжетата, с които предварително си се
1
Изкачване „флаш“ – чисто, от първи опит, но след проучване на маршрута – бел.
пр.
10
обезопасил. След като поставя рекорд за скачане на над 300 м, Осман загива,
когато въжето му се къса по време на скок от Наклонената кула в
„Йосемити“.
И все пак всички тези екстремни соло катерачи загиват на самия хребет на
приключението. Осман действително открива докъде се простират
границите на скачането с въже, като заплаща за експеримента с живота си. А
въпреки че Хенри Барбър е жив и здрав и досега, на 62-годишна възраст, той
все пак стига опасно близо до смъртта в началото на 80-те години, когато
едва не пада, докато катери фрий соло маршрут по скала над морето във
Великобритания, за да бъде заснет за американско телевизионно предаване.
Разсеян от рязкото движение на оператора до себе си, Барбър губи баланс за
миг. По-късно той разказва за този момент:
„Сва̀ри ме неподготвен... Тъкмо бях стигнал до участък, където беше
необходим стеминг2 – бях опрял дланите си от противоположните страни на
камината и натиснах една идея прекалено силно. Лявото ми рамо се удари в
скалата и залитнах. Адреналинът сякаш се стрелна от пръстите на краката ми
право към главата, като куршум... Падах. Но успях да използвам баланса и
инерцията от движенията до този момент, за да продължа и да се задържа на
скалата“.
Алекс, който се отличава с особено остър ум, клони към една почти
свръхрационална гледна точка и твърди: „Не обичам да рискувам. Не обичам
да насилвам късмета си. Не обичам да си играя на зарове със собствения си
живот“. Прави разлика между последствия и риск. Последствията от едно
падане по време на фрий соло катерене са, разбира се, фатални. Но според
него това не означава, че поема невъобразимо голям риск. Както самият той
обяснява: „Понятието „риск“ за мен означава вероятността наистина да
падна. Последствието е това, което ще се случи, ако падна. Затова се стремя
да изкачвам соло само маршрути със сравнително малък риск – тоест такива,
по които не е вероятно да падна, макар че, ако това се случи, последствията
биха били неимоверно тежки“.
Също толкова рационални обаче са аргументите на най-близките приятели
на Алекс, които се безпокоят заради рисковете, които той поема. Седем
години по-възрастният Томи Колдуел е негов партньор по време на поредици
от изкачвания и експедиции. Той е както един от най-добрите скални
катерачи в света, така и човек, на когото Алекс силно се възхищава. През
2011 г. Колдуел заявява: „Никога не съм се опитвал да изкачвам фрий соло
някой наистина труден маршрут. Падал съм напълно неочаквано много
пъти – поне десетина – на сравнително лесен терен, когато опората ми е

2
Техника, при която се използва силата на триенето при натиск на срещуположните
стени на винкели или камини – бел. конс.
11
поддавала или пък се е обелвала част от подметката на обувката ми. Ако
тогава се бях изкачвал в такъв стил, щях да загина.
Алекс ми е много симпатичен. Никак не ми се иска да умре.“

***

Днес публиката, която следи Алекс с интерес, се простира далеч отвъд

обществото на заклетите катерачи. Познат е например и като „онова момче,
което Лара Логан интервюира в „60 минути“, както и като „човека на онази
невероятна снимка, която стана корица на National Geographic. Но за да може
един неспециалист да разбере с какво точно се занимава Алекс, е необходимо
кратко въведение в техниките, екипировката и категоризацията на
различните стилове катерене.
В традиционното скално катерене двойка катерачи са свързани помежду си
с найлоново въже, което обикновено е дълго около 60 м. Единият води, а
другият е безопасно закачен на някоя опорна точка на стената и осигурява
водача, докато той се катери нагоре. За да се сведат последиците от
евентуално падане до минимум, водачът поставя „джаджи“ (разговорно
название за устройствата, използвани за осигуряване) по пътя си.
През по-голямата част от историята на скалното катерене водачите забиват
клинове – асортимент от различни по форма метални шипове, които
отначало се изработват от метал, но сега се подобряват с помощта на
стоманена хром-молибденова сплав – в естествените цепнатини по
повърхността на скалата. След като клинът бъде стабилно забит, водачът
закача карабинер – овална метална халка, подобна на част от верига, с
ключалка на пружина – в ухото на клина (специално предназначен за това
отвор в клина), след което прокарва през карабинера въже. По този начин,
ако падне на метър и половина над клина, да речем, осигуровката от другата
страна на въжето би спряла падането му след съвсем малко над три метра –
допълнителното разстояние се дължи на разтегаемостта на найлоновото
въже, която също спомага да се омекоти падането.
До началото на 80-те години клиновете вече се смятат за отживелица
навсякъде освен в катеренето на големи планински вериги, защото от
непрекъснатото им зачукване и изтръгване от скалата остават грозни
„белези“. Вместо тях катерачите започват да използват клеми – различни по
форма парчета метал, които могат да бъдат пъхнати и закрепени здраво в
цепнатините и ъгълчетата на скалата, така че да останат на мястото си при
евентуално дръпване надолу. Клемите като цяло са много по-несигурни от
клиновете. В края на 70-те години Рей Джардин изобретява гениално
приспособление на име „френд“ (днес френдовете се наричат по-често с
общото название „кам“). То работи на пружинен механизъм и има две

12
противоположни полукръгли пластини. Достатъчно е да се дръпне
своеобразният спусък на уреда, при което пластините се събират една към
друга, да се пъхне френдът в цепнатина, която не би издържала клема, а след
това да се отпусне спусъкът. Пружината се разпъва и притиска пластините
плътно към стените на цепнатината и ако френдът е добре поставен, би могъл
да понесе тежест от няколко тона. Както можеше да се очаква, това
изобретение предизвика истинска революция в скалното катерене.
От най-ранните дни на спорта катерачите покоряват иначе непреодолими
участъци по скалите, използвайки джаджите си като изкуствени хватки и
стъпки. Това се нарича „катерене с изкуствени опорни точки“, или просто
„изкуствено катерене“. Цели въжета за такова катерене могат да бъдат
преодолени с помощта на т.нар. стълбички за изкуствено катерене –
найлонови въжета с по няколко примки, които се използват като гъвкави
стълби. Катерачът закача въжето на клин, клема или френд, след което се
изкачва по найлоновите примки вместо по самата скала.
По-късно арсеналът от катераческа техника е обогатен и с т.нар. анкерни
болтове. Ако се изкачва по гладка скала, на която няма никакви пукнатини
или неравности, катерачът пробива глух отвор – или с чук, или с помощта на
механична бургия, след което забива в него цилиндричния болт, който
обикновено е направен от неръждаема стомана. На главата на болта има
прикрепена планка с отвор, подобна на ухото на клина. Катерачът закача за
него карабинер, на който пък закача въжето си. Един добре забит болт е също
толкова устойчив, колкото най-добрия клин.
За разлика от фрий соло катеренето, при свободното катерене водачът
използва джаджи само като защита в случай на евентуално падане. Не
използва клеми или френдове, с чиято помощ да се изтегли нагоре – разчита
само на ръцете и краката си, но ако е осигурен със стабилна джаджа, когато
падне, не е вероятно да се нарани.
В Съединените щати маршрутите за свободно катерене се категоризират
според трудността им по система, наречена Децималната система на
„Йосемити“, или ДСЙ, чиито стойности в момента варират от 5.1 до 5.15.
Тази леко необичайна номерация се дължи на факта, че американските
специалисти дълго време вярват, че маршрутите с трудност над 5.9 са
невъзможни за изкачване. В края на 60-те години обаче тази граница е
премината и на класификаторите не им остава друг избор, освен да въведат
стойността 5.10. Системата е изначално консервативна, затова по-високите
категории – като 5.13 например – са разделени на по четири подкатегории
всяка, или от 5.1a до 5.13d. На опитните катерачи им е добре известно, че
разликата в трудността между 5.13b и 5.13с е не по-малка, отколкото между
5.8 и 5.9. Днес най-трудните маршрути в света – които се броят на пръсти –
се оценяват с 5.15с. (Виж таблицата)

13
Таблица на степените на трудност на изкачвавия

14
 През последните 20 години анкерните болтове дават началото на феномена
на т.нар. „спортно“ катерене – различава се от „класическото“ катерене, в
което катерачите поставят и изваждат клеми или френдове за осигуровка. По
спортните маршрути има перманентни болтове, поставени близо едни до
други – на малко под или малко над два метра разстояние например – които
се забиват на рапел преди първия опит за изкачване. Те позволяват на
катерачите да покоряват много трудни маршрути свободно, за които не биха
могли да използват френдове или клеми, в почти стопроцентова безопасност.
Водачът просто се закача с въжето за болтовете, докато се катери. За
осигуряващия не представлява трудност да го задържи, ако падне.
Популярността на спортното катерене нараства главоломно през
последните години. В момента има редица наперени тийнейджъри, които
могат да изкачват спортни маршрути от категория 5.14, но никога не са
водили и едно въже в класически стил, нито пък имат представа как да го
направят.
Тъй като категориите на ДСЙ от 5.1 до 5.15 се базират единствено на
трудността на най-трудното движение по маршрута, почти всички участъци
от висока категория в света са част от къси спортни маршрути, които минават
по леснодостъпни скали. За да покори маршрут от категория 5.15, на един
експерт – като Крис Шарма или Адам Ондра например – би му отнело
седмици или дори месеци да „разработи“ поредицата от необходими
движения и да падне безопасно стотици пъти, преди да успее да преодолее
маршрута от начало до край, без да падне нито веднъж. Този тип катерене е
толкова сложно и специализирано, че Ондра и катерачите като него почти не
практикуват други стилове.
И така, по ирония се оказва, че класическото катерене е доста по-„спортно“
от спортното катерене – и далеч по-смело и опасно начинание.
Но фрий соло катеренето е напълно различно предизвикателство. Когато
Алекс покорява някой от дългите си фрий соло маршрути, той напълно
изоставя въжетата, партньорите, които биха могли да го спасят при
евентуално падане, и джаджите от какъвто и да било вид (не използва
болтове, клинове, клеми или френдове), които биха му послужили за
изкуствена хватка или стъпка, или за да предотвратят падане. Тъй като
рискът да паднеш, докато катериш категория 5.11 или 5.12, е значителен,
едва шепа от практикуващите този стил се осмеляват да предприемат фрий
соло катерене от категория над 5.11 – и дори тогава обикновено избират
кратки маршрути и тренират, като се катерят на въже и с помощта на
партньор многократно, за да запомнят всяка хватка и стъпка и всяка
поредица от движения. (А когато се катериш без въже, би могъл да загинеш
след падане и на категория 5.4, ако някоя опора на скалата се откърти под
ръката или крака ти.)

15
 Очевидно е, че фрий соло катеренето е най-„спортната“ – и най-чиста –
форма на скално катерене, позната на човечеството. Това е най-върховното
от всички катерачески приключения и носи със себе си риска да заплатиш и
за най-малката грешка с живота си.

Алекс Хонълд

Хората непрекъснато ме питат защо съм започнал да се занимавам с фрий

соло катерене. Но не мисля, че ми вярват особено, когато им отговоря
искрено. Истината е, че когато започнах да се катеря на открито, бях
прекалено срамежлив да отида и да попитам някой непознат в подножието
на скалата дали не би искал да я катерим заедно.
Започнах да се катеря на десетгодишна възраст в един закрит салон в
родния ми град – Сакраменто, Калифорния. Преди да навърша 19 години
обаче, почти не се бях катерил на открито. Бях толкова затворен и се чувствах
така неловко в чужда компания, че буквално ме беше страх да говоря с
непознати хора. Въпреки че вече катерех категория 5.13, никога нямаше да
успея да събера смелост и да попитам някого от другите катерачи пред
Лавърс Лийп до Лейк Тахо например дали не иска да се катерим заедно.
Затова просто започнах да катеря соло. Първият маршрут, който преодолях,
беше една скала от категория 5.5 с малък наклон, наречена „Пукнатината
Напсак“, до Лавърс Лийп. След това се справих с един доста по-стръмен
маршрут, дълъг три въжета, наречен „Гънката на ъгъла“ – категория 5.7.
Вкопчвах се с всички сили в скалата, защото доста се страхувах, пък и още
се катерех лошо.
Но бързо задобрях. Винаги съм обичал да си съставям списъци и да отмятам
задачите в тях. От самото начало си водех записки в един тефтер относно
всеки маршрут, който катерех. Наричах го „катераческата ми Библия“ и той
беше най-ценното нещо, което притежавах. През 2005 и 2006 г. преминах
много маршрути около Джошуа Трий – по гранитните скали и кули в
пустошта на изток от Лос Анджелис. Апетитът ми за соло катерене бе
неутолим. Случваше се да изминавам по 50 въжета дневно, повечето от
които – по къси маршрути от категории до 5.10. Ето един кратък откъс от
„Библията“ ми:

7 октомври 2005 г.
18 въжета – малко заспал ден
5.7 до [5].10b
Не можах да започна лявата цепнатина на „Пейоти“. Странно.

16
 Скоро започнах да се чувствам в свои води в соло катеренето. Открих, че
ако притежавам някакъв талант, то той е свързан с психиката – способността
да запазвам хладнокръвие в напрегнати ситуации.
До края на 2006 г. вече бях изкачил соло няколко въжета от категории до
5.12а. Чувствах се готов да предприема следващата сериозна стъпка.
И все пак още и през ума ми не беше минавало да стана професионален
катерач или дори да се опитам да привлека внимание към дейността си. През
септември 2007 г. отидох в „Йосемити“. Бях си набелязал два класически
маршрута – северната стена на „Рострум“ – прекрасен, 243-метров гранитен
стълб от категория 5.11с, и „Астроман“ на Уошингтън Колън – легендарен
маршрут с дължина 335 м от същата категория.
Още през 1987 г. Питър Крофт бе смаял катерачите от цял свят, като бе
изминал соло и двата маршрута в рамките на един-единствен ден. Никой не
бе съумял да повтори това постижение за цели 20 години. „Астроман“ е
значително по-труден и сериозен в сравнение с „Рострум“ – доста по-
натоварващ е физически, а и е по-несигурен. Само още един катерач бе успял
да преодолее „Астроман“ фрий соло – Дийн Потър, през 2000 г. Потър, който
в момента е на 43 години и продължава да практикува спорта3, скоро започна
да специализира в съчетаване на трудни маршрути с бейсджъмпинг. Той бе
един от най-уважаваните ми модели за подражание в спорта.
На 19 септември изкачих фрий соло както „Астроман“, така и „Рострум“.
Вече бях катерил и двата маршрута заедно с партньори, но не можеше да се
каже, че съм опознал нито единия от тях наистина добре. Бях доволен, че не
съм се засякъл с друг катерач на някой от маршрутите. Не бях споделил с
никого какво се готвя да направя. Просто отидох и ги изкатерих. Всичко
мина много добре – чувствах нещата напълно под контрол през цялото
време. В „Библията“ си записах само:

19 септември 2007 г.
„Астроман“ – 5.11с – соло
„Рострум“ – 5.11с – също

Добавих усмихнато личице след „Астроман“, но с това се изчерпваше

целият ми коментар на събитието.
Същата вечер се обадих на един приятел (много вероятно е да е бил Крис
Уайднър) и му разказах какво съм направил. Така започна да се разчува.
Признавам, че двойното соло вдигна известен шум в Долината (както
катерачите наричат „Йосемити“), но само сред заклетите местни
3
Дийн Потър загива през май 2015 г. по време на уингсют полет от скалата Тафт
Пойнт – б. ред.
17
практикуващи. Не считах факта, че съм покорил двата маршрута за един ден,
също като Питър Крофт, за нещо особено значимо. Онова, което имаше
значение, бе непоколебимото ми решение да го направя. Този успех ми даде
самочувствие да започна да гледам към още по-сериозни начинания във
фрий соло катеренето.

***

Пет месеца по-късно, през февруари 2008 г., отидох с минибуса до Индиън
Крийк в Южна Юта. Това място е същинска мека на късите, прекрасни за
катерене пукнатини в солиден пясъчник. Тогава демонстрирах наистина
отлична форма. Изкачих се няколко пъти до върха, с различни партньори.
Покорих най-трудните маршрути – категории чак до 5.13b или 5.13с – от
първи опит, без предварителни упражнения, и не паднах. Но се бях катерил
толкова много, че развих тежък тендинит в левия лакът. Отначало дори не
разбрах какво ми има – мислех, че съм претоварил бицепса си. Но след само
две или три въжета на Крийк болката стана толкова силна, че ми се наложи
да спра. След това продължих да се катеря на промеждутъци – един ден на
стената, два дни – почивка. Ходех да карам колело в планината с един
приятел, Сидър Райт, и изобщо се опитвах да разнообразя и намаля
натоварването. Но ме влудяваше фактът, че не мога да се катеря по-често.
Колкото и да е странно, тендинитът всъщност ми беше от полза при
катеренето на Муунлайт Бътрес. За да се мотивираш да преодолееш толкова
сериозно препятствие, се изисква наистина голяма амбиция. На Индиън
Крийк бях в страхотна форма, но копнеех да направя още повече, защото, за
мое съжаление, се наложи да огранича значително времето, прекарано в
катерене.
А Муунлайт Бътрес беше проект, за който мечтаех от години – откакто с
Бил Рамзи го изкатерихме за първи път. И така именно се озовах в „Зайон“,
затворен в минибуса за цели два дни заради проливните дъждове – на 30 и
31 март 2008 г. – и потънал в мисли за всички възможни неща, които биха
могли да се случат по онзи забележителен маршрут на следващия ден.
Множеството соло проекти, които бях осъществил в предходните години,
ме бяха научили колко е важна добрата подготовка. Но за Муунлайт се
подготвих по-старателно от когато и да било. Упражнявах движенията в
продължение на два дни, докато не се уверих, че съм запаметил всичко. Също
толкова ключови обаче бяха и двата дни, които прекарах в размисъл в
минибуса. Представях си всяка хватка и стъпка по дългия път нагоре.
Представях си всеки възможен развой на събитията... Спокойно би могло да
се каже, че свърших най-трудната работа по проекта през дните преди самото

18
катерене. След като започнах, оставаше само да осъществя замисленото на
практика.
Влагата и песъчливостта на скалата в долната част на стената малко ме
объркаха. В началото дори не бях сигурен, че вървя по правилния път. Не
може да се каже, че бях наистина уплашен – просто се чувствах разколебан
и несигурен. Като се замисля сега, ми се струва, че бях съсредоточил
безпокойството относно целия проект, което ме беше обзело през тези два
дни в минибуса, върху началото на катеренето. Продължавах нагоре,
подтикван напред от трепетно въодушевление, но в това чувство винаги има
и нотка на тревога.
Второто въже представлява една чиста пукнатина и щом стигнах до него,
разбрах със сигурност, че не съм се объркал. Пътят до върха е само един.
След второто въже скалата започна да изсъхва, а песъчливостта изчезна
почти напълно. Докато се катерех все по-нагоре и по-нагоре, увереността ми
постепенно укрепна. Десният траверс от категория 5.11с на третото въже
мина като по вода. Когато стигнах до Рокър блокър, от колебанието не беше
останала и следа и бях адски надъхан. Изпълнявах движенията безупречно.
Когато се изправих на Рокър блокър, и съответно – пред трудния проблем
с движението нагоре, сценарият, в който изпусках хватка и се налагаше да се
задържа някак на скалата, не напускаше съзнанието ми. Но се движех бързо
и точно и още от мига, в който се изтласках нагоре и се хванах за ключовата
хватка, разбрах, че няма да падна. Увереността ми нарасна още повече.
След като преминах Рокър блокър, дойде ред на 50-метровия вътрешен ъгъл
категория 5.12d – ключовото място за целия маршрут. Високата оценка на
трудността му не се дължи на някое особено трудно движение, а на силно
натоварващата му обща дължина. Именно тук пожънах плодовете на дългата
си подготовка. Започнах да се придвижвам със стеминг – внимателно
поставях ръбовете на ходилата си върху малките неравности в пясъчника от
двете страни на централната цепнатина, след което продължавах гладко
нагоре от една опора на друга. Стената на това място е напълно вертикална,
затова трябва да преценяваш всяка опора много внимателно, но аз си
спомнях всеки сантиметър от нея от упражненията си на горна осигуровка.
А и тук стената бе защитена от дъжда от малък надвес далеч горе, затова бе
напълно суха – точно както бях очаквал. Успявах и да си почина тук-там на
някои малки опори, докато минавах на стеминг първите 25 м от ъгъла. Но
след това се наложи да превключа от стеминг на лайбекинг 4. Хванах ъгъла
на цепнатината с две ръце, наведох се назад и наляво, опрях ходилата си в
стената срещу мен и ги придвижих едно след друго нагоре, сякаш ходя,
докато подметките на обувките ми не бяха на едва 60 см под по-ниско
4
Liebacking или laybacking – техника на катерене, при която ръцете и краката
натискат в различни посоки, известна в Европа като катерене на дюлфер – бел. пр.
19
хванатата ми ръка. Лайбекингът ми се струва някак неестествен. Катеренето
нагоре всъщност се поддържа от стабилното дърпане на ръцете, което
противостои на натиска на ходилата. Положението на тялото е почти същото
като да седиш в лодка и да натискаш греблата силно. Трябва последователно
да редуваш движения с крака и ръце, докато напредваш сантиметър по
сантиметър нагоре по цепнатината. Да, натоварващо е, но чистият лайбекинг
е сигурен и надежден начин за катерене. Но ако ръбовете на цепнатината не
са остри, ако са обърнати леко навън или ако скалата под ходилата ти е
прекалено гладка, е доста страшно. Чувстваш се така, сякаш всеки момент
може неволно да се превъртиш назад и да паднеш в бездната. Ако обаче не
качиш ходилата си достатъчно високо, те могат да се подхлъзнат надолу, а в
такъв случай захватът с ръце е напълно безполезен. Ще паднеш, каквото и да
направиш.
Тайната за изминаването на последните 30 м на ъгъла е да не се оставиш да
те надвие непрекъснатото натоварване на мускулите. Не можеш да
използваш лайбекинг прекалено дълго, защото ръцете ти се изморяват все
повече и повече. Именно това води до прекомерното натоварване на
мускулите. Ако мускулите ти се натоварят прекалено много, в един момент
просто няма да издържиш. Ако бях използвал въже, или дори само седалка и
малко екипировка, щях да мога да се закача за нещо по всяко време, да
повися малко и да оставя ръцете си да си починат и силата им да се възвърне.
Не би било най-чистият стил на катерене, но във всеки случай би било по-
добре, отколкото да падна. При фрий соло катеренето обаче нямаш избор.
Трябваше да стигна горния ръб на ъгъла, преди мускулите ми да откажат.
Понеже вече бях загрял и се чувствах страшно нахъсан, се изкатерих по
ъгъла също толкова бързо и успешно, колкото по време на тренировката на
горна осигуровка. Дори не се приближих до опасното изтощение на
мускулите, от което се притеснявах. Единственият компромис, който
направих с въздушното, лишено от въже или каквато и да е екипировка
катерене, беше, че държах ходилата си малко по-високо, отколкото по време
на двете упражнения с горна осигуровка. Това означаваше, че ръцете ми
понасят повече тежест, но все пак ме караше да се чувствам малко по-
сигурен.
Трите въжета над пасажа са оценени на 5.12а, 5.12а и 5.12b. Това не е лесна
работа, но спокойно можех да се справя. Всъщност тези въжета са
предхождани от една цепнатина, идеална за захват с пръсти. Именно в този
момент усетих истинското величие на фрий солото. Пъхнах палците си в
пукнатината, свих ги леко – получи се идеален, стабилен захват – и усетих,
че просто съм го заковал. Във всеки един момент разчитах само на съвсем
малък участък хватка – по половин пръст на всяка ръка – а пръстите на
краката ми не почиваха на стъпки, а просто ги бях прилепил към стената.

20
Затова почти никаква част от тялото ми не докосваше стената. Усещах
въздуха навсякъде около мен. Беше като да пристъпиш в бездната, но
въпреки това чувството бе невероятно. Бях напълно сигурен, че няма да
падна, и именно тази увереност предотврати евентуалната злополука.
И макар че не спрях, за да се огледам и да се насладя на гледката, именно
тук усетих най-силно красотата на „Зайон“. Каньонът е като един различен
свят, целият обагрен в червено и зелено – червени скали и Зелена гора. Далеч,
далеч долу се виеше река Върджин. Нямаше и помен от шума на улично
движение. Само тишина и спокойствие.
До върха води последното въже, категория 5.10d, което е доста трудно само
по себе си. Аз обаче го изкатерих също толкова гладко, колкото предишните.
Мъглявите съмнения, които ме измъчваха в началото на маршрута, бяха
изчезнали напълно.
Преди да осъзная какво се случва, вече се бях изправил на върха на скалата.
Проверих времето според айпода: 1 час и 23 минути. Нов рекорд за скорост,
както и първото фрий соло изкачване, разбира се.
Докато седях на скалата и развързвах обувките си, не можех да си намеря
място от въодушевление. Въпреки че тепърва ми предстоеше да сляза надолу
на бос крак (катерачните обувки са толкова тесни, че да се ходи с тях на дълги
разстояния е същинско мъчение), след което да премина реката и да си взема
обувките и раницата от подхода (нещата никога не приключват с фанфари и
незабавна почивка), се чувствах невероятно щастлив. По време на онзи час и
23 минути се бях катерил по-добре от всеки друг път в живота си.

Дейвид Робъртс

На изкачването на Алекс на Муунлайт Бътрес на 1 април 2008 г. няма нито

един свидетел. Също както при „Астроман“ и „Рострум“ Алекс не е казал на
никого какво смята да предприеме – макар да е споделял с Крис Уайднър, че
фрий соло катеренето е нещо, което би искал да опита в някакъв момент.
След като изкачва Муунлайт успешно, той му се обажда и му разказва за
невероятния си ден. Уайднър пък разказва на други – и така новината се
разпространява като горски пожар.
Тъй като събитието се случва на 1 април, голяма част от съмишлениците на
Алекс и Крие първоначално се чудят дали не става въпрос за някаква шега
или дори измама. Но в рамките на няколко дни не остават никакви съмнения
в истинността на твърденията на Хонълд.
Катерачи, които разбират мащаба на постижението му, се включват с
коментари на уебсайта http://www.supertopo.com/ – „Мили боже“, „Нереално“
или пък „Само от мисълта ме побиват тръпки“. Други пък приветстват

21
успешния проект като вдъхновение: „Невероятно постижение, Алекс. Тази
новина ме накара да продължа напред още по-упорито и смело“. А онези,
които знаят за соло катеренето на Алекс на „Рострум“ и „Астроман“,
засвидетелстват недвусмислено уважението си: „Това е наистина
невероятно... Ако бях чул такова нещо за друг, щях да кажа, че не е
възможно, но щом става въпрос за Алекс... Значи не е невъзможно – просто
е безумно“. Или пък: „Поздравления за добрата работа... Продължавай в
същия дух!“.
На 6 април Джеф Лоу – човекът, изкачил Муунлайт Бътрес заедно с Майк
Вайс за първи път, още през 1971 г. – публикува в Supertopo съобщение, в
което заявява, че винаги е знаел, че този маршрут може да бъде изкачен
свободно, и че самият той се е опитал да го направи, преди Питър Крофт и
Джони Удуърд да го изпреварят през 1992 г. "Но не бях чак толкова
далновиден – добавя той, – че да предвидя такъв вдъхновяващ триумф...
Браво, Алекс. И се пази – макар да знам, че няма нужда да ти го казвам.“
Редом с това хвалебствие от страна на едно от най-бележитите имена на
американското катерене Алекс за пръв път е забелязан и от по-широкото
общество, включително и от собствениците на филмовото студио Sender
Films. На спортната сцена се е появил нов феномен.
По това време Алекс е на 22 години – и едва започва шеметната си кариера.

22
 Глава 2.
Моят личен ад
Алекс Хонълд

След като разказах на Крие Уайднър за Муунлайт Бътрес, новината веднага

се разчу. Трябваше да се досетя, че ще стане така – все пак той живее в
Боулдър – сърцето на катераческото общество.
Но не бях очаквал пороя от коментари в интернет. Отворих няколко сайта,
за да видя какво става. Първата ми реакция беше изненада – „Охо, вече пишат
за мен! Не е зле“. Някой дори беше изровил отнякъде моя снимка на една
стена. „Това е моя снимка!“, помислих си гордо.
Имаше, естествено, и мнозина, които се чудеха дали не става въпрос за
някаква първоаприлска шега. Но силно оценявам нещо, характерно за
катераческото общество – факта, че въпреки множеството проекти, за които
нямам снимкови или филмови доказателства, хората никога не са се
съмнявали в думите ми. През април 2008 г. никой не ме обвини, че се
опитвам да разпространявам някаква лъжа. Ако фрий соло изкачването на
Муунлайт Бътрес бе измислица, по-скоро биха повярвали, че някой зевзек се
майтапи с лековерните потребители в Supertopo, може би.
Все още не можех дори да си представя, че един ден ще бъда професионален
катерач със спонсори. Най-многото, на което се надявах, ако се поразчуеше
за мен, бе някоя фирма за екипировка да ме снабди с чифт безплатни
катерачни обувки.
Тендинитът в левия ми лакът все още не се беше оправил. Дори напротив –
упражняването на движенията за Муунлайт, както и самото катерене
вероятно го бяха влошили. Накрая ми стана ясно, че ще трябва да спра с
катеренето за известно време, за да му дам възможност да се излекува. Затова
прекарах лятото в Сиера Невада, където ходех на дълги походи и обиколки
в големите планини – „Траверса на еволюцията“ например. В него имаше
много катерене по неконкретизирани участъци, но смятах, че ако съм с
кецове, не се брои за истинско катерене. А междувременно влизах във все
по-добра физическа форма.
Наскоро един журналист ме попита дали мога да спирам да се катеря за
определени периоди от време. „Разбира се“, отговорих му.
„Значи можеш да спреш да се катериш за около месец например?“,
продължи той.
„За нищо на света! – избълвах аз моментално. – Не и за цял месец! Мислех,
че имаш предвид нещо от сорта на три дни.“

23
 Просто съм си такъв. Независимо от всички други неща, които са
предизвиквали интереса ми през годините, нито една дейност не ми се е
струвала дори отчасти толкова вълнуваща, колкото катеренето. Не мога без
него, макар че го практикувам – под една или друга форма – от вече над 20
години без прекъсване. През онова лято в Сиера Невада обмислях идеята да
изкача фрий соло Стандартния северозападен маршрут на Халф Доум. Това
място е толкова значимо – една от най-впечатляващите грамади от чист
гранит в цяла Северна Америка – и начинът, по който се извисява като най-
забележителната част от източния край на Долината, винаги ме е изпълвал с
възхищение.
До 2008 г. „Йосемити“ вече се беше превърнал в любимия ми район за
катерене в целия свят. На някои катерачи им допадат високи кули, на други –
сложни планински хребети. Аз обичам високите, чисти стени, а най-добрите
са в „Йосемити“ – особено Ел Капитан и Халф Доум. Когато застанеш в
подножието на Ел Капитан и погледнеш към върха – на 820 м над теб –
просто си казваш: „Леле!“
Освен това гранитът е любимият ми вид скала. А в „Йосемити“ има повече
чисти, просторни стени от гранит, откъдето и да било другаде в Северна
Америка.
Стандартният северозападен маршрут минава в права линия от лявата
страна на почти вертикалната стена. Докато си възвръщах формата и правех
обиколки и походи през онова лято в Сиера Невада, Халф Доум се превърна
в моята муза – източник на мотивация, който често изплуваше в мислите ми,
докато се разхождах по планинските хребети. Идеята да измина маршрута
соло и без екипировка ми се струваше едновременно стряскаща и неустоима.
Мащабите на този проект бяха внушителни – значима стъпка напред и още
по-голямо предизвикателство от Муунлайт Бътрес.

Дейвид Робъртс

Стандартният северозападен маршрут е преминат за първи път през 1957 г.

от Ройъл Робинс, най-бележития катерач от онова време, и двамата му
партньори – Джери Галвас и Майк Шерик. Двата предишни опита за
изкачване на маршрута, единият от които е бил на Робинс, стигат едва до
една четвърт от 600-метровата стена. Наклонът й е среден – 85 градуса – но
въпреки това изглежда стряскащо. Както пише Стив Ропър в „Лагер 4“ – най-
добрата книга за ранните дни на катеренето в „Йосемити“: „Гледката нагоре
[от подножието] е зашеметяваща. Изглежда невъзможно човек да се изкачи
по такава огромна скала с помощта на обикновена техника“ – тоест въжета,
клинове и болтове.

24
 През 1957 г. триото успява да завърши изкачването за пет дни. Дават всичко
от себе си: използват нововъведените по онова време хром-молибденови
клинове и анкерни болтове за изкуствено катерене, спускат Робинс на 15 м,
за да може да се залюлее на „махало“ настрани през голия гранит и да стигне
до система от камини, и бивакуват четири пъти, увиснали на въжени примки.
Най-трудното въже, на което води Галвас, преодоляват с помощта на
клинове и болтове, които достигат до един „обезпокояващо тесен“ скален
корниз, минаващ през стената на едва 60 м от върха, който наричат „корниза
„Слава богу“.
Скалата ДСЙ от 5.1 до 5.15 измерва единствено и само трудността на даден
участък, без да отчита нивото на опасност. Но в рамките на ДСЙ има и друга
система – така нареченото оценяване на степени, които обозначават колко
труден, опасен и времеемък е даден маршрут на определена скала или
планина – накратко, „сериозността“ на изкачването. До неотдавна степените
в системата варираха само от I до VI. Няколко важни, новаторски премиерни
изкачвания през последното десетилетие – почти всички от които са в по-
далечните планински вериги – бяха оценени на степен VII, но като цяло
върхът на скалата си остава степен VI.
Първият маршрут от степен VI, който някога е бил изкачван успешно в
САЩ, е именно осъщественият от Робинс, Галвас и Шерик през 1957 г. По
онова време с него могат да се сравняват само няколко маршрута в Европа.
През 1976-а, 19 години след изкачването на стената от Робинс и екипа му,
катерачите от Колорадо Арт Хигби и Джим Ериксън успяват да осъществят
премиерното изкачване на маршрута свободно, без да използват точките за
осигуровка – или почти без. (Това е десетият опит на Ериксън да го направи.)
Двамата са свързани, осигуряват всяко въже и използват клинове, клеми и
болтове. Катерят се в продължение на 34 часа, за да достигнат точка на едва
30 м разстояние от върха. Но там, за тяхно разочарование, им се налага да
използват помощни средства за последния участък. Тази засечка превръща
делото им в един „забележителен провал“ по мнението на Хигби и Ериксън,
но катерачите след тях, впечатлени от постижението им, все пак признават
изкачването им за валидно. Хигби и Ериксън оценяват маршрута със
сериозното 5.12 – близо до най-високото възможно ниво на техническа
трудност, постигано където и да било по света дотогава. Единствената
отсечка, където им се налага да прибегнат до изкуствено катерене, се оказва
драматичният пасаж и в изкачването на Алекс през 2008 г.
През 2008 г. още няма човек, който дори да се е опитвал да изкатери фрий
соло маршрут от степен VI, камо ли да е успял.

25
 Алекс Хонълд

През онзи септември усетих, че лакътят ми вече се е оправил, и като цяло

бях във върхова форма заради дългите походи из Сиера Невада. Размишлявах
върху маршрута Халф Доум от месеци и бях стигнал до състояние, в което
чувствах, че трябва да го направя. Може би просто бях прекарал толкова
много време в мисли за него, че вече нямаше друг начин да се успокоя, освен
да се опитам да го изкача.
Вече бях завършвал маршрута пет или шест пъти, с различни партньори, но
бях минал всички движения свободно – закачен на въже и с джаджи, в случай
че падна – едва два пъти, вторият от които бе два дни преди опита ми за соло
изкачване. На това изкачване бях отишъл с Брад Барлидж. По маршрута има
три напълно голи участъка, които екипът на Робинс преминава с помощта на
изкуствено катерене – забиват болтове и закачват стълби, за да ги
преодолеят. В днешно време почти всички използват тези болтове – сигурни
са, а и сравнително лесни за употреба. Но има разработени вариации за
свободно катерене, чрез които тези участъци могат да бъдат заобиколени.
Затова и е възможно целият маршрут да бъде изкатерен свободно – както
(почти) правят Хигби и Ериксън въпреки въжетата и джаджите им.
След като двамата с Брад се изкачихме до върха на 4 септември, прекарах
целия следващ ден в почивка – седях сам в минибуса и обмислях маршрута.
Все още се двоумях дали да се опитвам да го катеря сам. „Наистина ли е
добра идея?“, питах се. Вече се бях уговорил с различни приятели да идем да
се катерим в Долината няколко дни по-късно, затова усещах известен натиск
да приключа със соло проектите, преди те да са дошли. В крайна сметка
реших да отида до подножието на Халф Доум на следващия ден. Можех
просто да се върна обратно, ако сметнех, че все пак нямам желание. Бях го
правил и преди – случвало се беше дори да започна да катеря даден маршрут,
след което да се откажа. През 2006 г. отидох на издатината „Кралските
арки“ – дълъг, но технически доста лесен маршрут в Долината – и бях
изкатерил въже и половина по плочата в началото му, но после усетих, че не
съм в настроение. Върнах се обратно долу, продължих пеша към пътя и си
тръгнах от „Йосемити“ на автостоп. Бях приключил за онзи сезон. Но този
път знаех, че щом стигна до подножието на Халф Доум, няма да има връщане
назад.
Не исках да вдигам особен шум около проекта, затова споделих за него само
с двама души – Брад и Крие Уайднър. Отначало Брад ме попита: „Какви си
тръгнал да ги вършиш, по дяволите?“, но после каза: „Добре тогава. Пази се
и прати съобщение, като приключиш“. Подкрепи ме, без да изпада в излишни
тиради.

26
 Крие обаче се опита да ме разубеди. „Това е чисто безумие, човече – каза
ми. – Трябва да се упражняваш до откат с горна осигуровка, преди въобще
да си помислиш за соло.“
„Не мисля – отговорих. – Така ще е по-спортно.“ „Да не си откачил?“
Като се връщам към тези разговори, си давам сметка, че звучи, сякаш съм
подхождал доста лекомислено или арогантно. Но не беше така. Просто не
исках да преувеличавам важността на опита – особено ако все пак решах да
се откажа още в началото. Проява на лош вкус е да се фукаш за някой проект,
преди дори да си го завършил. Пък и не исках да безпокоя приятелите си
твърде много – едва ли не аз щях да започна да се притеснявам, че те се
притесняват за мен! Просто се опитвах да ги успокоя, един вид да им кажа:
„Няма страшно, мога да се справя. Всичко ще е наред“.
Имаше и нещо друго. Въпреки вниманието, което отделях на методичната
подготовка, бях започнал да си мисля, че съм упражнявал движенията на
Муунлайт Бътрес толкова обстойно, че съм отнел част от
предизвикателството на самото катерене. А и Халф Доум е значително по-
дълъг от Муунлайт, затова щеше да ми отнеме много време да упражня
всички движения до съвършенство. Реших да започна този проект след малко
по-кратка подготовка от обикновено – именно това бях имал предвид под
„по-спортно“.
Но както се оказа, май се получи прекалено спортно.
В Долината е доста горещо даже през септември. По тази причина не беше
много вероятно да се засека с други катерачи на стената – точно както се и
надявах. Но тъй като тя е обърната на северозапад, през септември остава на
сянка през целия ден – което означаваше, че няма да рискувам да се изпотя
прекалено много или да се обезводня. Потните длани правят катеренето по
гладки стени доста опасно независимо от количеството магнезий, което
използваш, а дехидратацията не само те омаломощава, но и може да повлияе
отрицателно на преценката ти.
И така, на 6 септември отново се озовах в началото на маршрута. Товарът
ми беше доста по-лек, отколкото два дни по-рано, когато се бяхме катерили
с Брад, поради което подходът ми отне много по-малко време – но усещах
как огромната, внушителна стена се извисява над мен през целия път. Опитах
се да се разсея от тези мисли. Когато спрях да си почина в подножието, вече
се чувствах напълно откъснат от останалата част на Долината, която сияеше
меко на утринното слънце. Нямаше никой друг и стената бе изцяло на мое
разположение, точно както исках. Щях да прекарам следващите няколко часа
в един неповторим вид самота – изправен срещу предизвикателство на живот
и смърт.
Да се разминеш с двойка катерачи, докато се изкачваш соло, не е толкова
трудно – правил съм го преди и бих го направил отново. Но когато се

27
срещнеш с други хора на стената, особено ако те изразят изумление от факта,
че се катериш без въже, има опасност да загубиш увереността си. А това
може да повлияе на абсолютната концентрация, която е жизненоважна за
дълго фрий соло. Преди да започна, трябва да се постарая да се надъхам. И
щом веднъж поема нагоре, съм напълно целеустремен: „Ще го направя.
Точно сега това е най-важното нещо в целия ми живот“. Това не е момент,
който мога да споделя с някой непознат просто така.
Носех само шорти и тениска с дълъг ръкав. Бях обул катерачни обувки на
„Миура“, а торбичката ми с магнезий бе преметната на гърба, но нямах нито
седалка, нито дори един-единствен карабинер. В единия си джоб бях сложил
няколко опаковки „Клиф Кид Зи-Бар“ – любимите ми блокчета за ядене по
време на по-дълги маршрути – бях взел и една сгъваема бутилка с около 300
милилитра вода в нея. Сложих я в другия си джоб, въпреки че леко дърпаше
шортите ми надолу. Знаех, че катеренето ще ми отнеме няколко часа, и не
исках да съм прежаднял, когато дойдеше време за трудните въжета високо
горе. За раница и дума не можеше да става – отчасти заради множеството
камини по средата на маршрута (почти невъзможно е да се премине през тях
с раница на гърба), но главно защото катеренето бе достатъчно трудно и без
допълнителната тежест.
Накрая не ми остана друго, освен да спра да отлагам и да започна да се
катеря. Заех се с първото въже.

***

Великите пионери на „Йосемити“ бяха мои герои от много години насам.

Катерачите от „Златната ера“ на 60-те години – Ройъл Робинс, Уорън
Хардинг, Ивон Шуинар, Том Фрост, Чък Прат и така нататък – бяха почти
прекалено отдалечени в историята, за да съм способен да ги оценя напълно,
макар че бях чел много за забележителните им приключения. Най-много се
възхищавах на „Господарите на скалите“, както сами се бяха нарекли, от 70-
те и 80-те години – Джон Лонг, Джим Бридуел, Били Уестбей, Тобин
Соренсон и съмишлениците им... И особено на Джон Бейкър и Питър Крофт
заради соло маршрутите им и преминаването свободно на участъци от най-
високи категории. Както и на Лин Хил – направила премиерното изкачване
на „Носа“ на Ел Капитан свободно през 1993 г. Година по-късно тя успява да
направи същото в рамките на един-единствен ден. Тези две постижения и до
днес остават сред най-върховите, осъществявани някога в Долината. Бях
възхитен и от Джон Яблонски, по прякор „Ябо“, на когото се приписват
толкова много щури, невероятни истории – за това как е паднал по време на
фрий соло катерене и е успял да се спаси, като се е хванал за клона на едно
дърво, или за това как се е изкачил по маршрута „Северния надвес“ напълно

28
гол, или пък за прословутите му „гмуркания на безумието“, когато е падал
(закачен на въже) до 30 м надолу и е бил спасяван от осигуровката си. Но
Ябо явно е бил изтерзана душа, защото се самоубива в началото на 90-те
години.
Много от Господарите на скалите обаче са взимали наркотици. Някои дори
са се хвалили как са успявали да покорят трудни маршрути в „Йосемити“ на
безумни количества ЛСД. Този стил е характерен за контракултурата по
онова време, но аз просто не можех да го разбера. Никога не съм взимал
наркотици и макар че съм опитвал алкохол, никога не съм пил много. Дори
не пия кафе. Веднъж пробвах една чашка – имах чувството, че поглъщам
киселината от някоя батерия. След което трябваше да правя прибежки до
тоалетната цяла сутрин. Веднъж помирисах една отворена бутилка уиски и
си помислих: „Това става по-скоро за отпушване на канали, отколкото за
пиене“. Не се ръководя от някакви морални принципи – просто наркотиците,
кофеинът и алкохолът никога не са ме привличали.
Израснах в град Сакраменто, Калифорния. Родителите ми преподаваха
английски език на чужденци в редица учебни заведения в САЩ и чужбина.
Накрая се установиха в университета „Америкън Ривър“ в Сакраменто.
Майка ми, Дирдре Воловник, преподаваше английски за чужденци, испански
и френски. Днес тя е единственият преподавател по френски в целия
университет. Майка ми владее отлично три чужди езика (френски, испански
и италиански) и разбира добре немски, полски, японски, както и малко от
жестомимичния език. Баща ми, Чарлз Хонълд, постъпи на работа като
преподавател по английски език на постоянен договор в университета преди
майка ми.
Така че аз израснах в интелектуална, академична обстановка – не знам
доколко ми е било от полза, но беше факт.
Майка ми обича да разказва как в деня, в който съм се родил – 17 август
1985 г. – съм успял да се изправя, хванат за пръстите й. Също като много
други нейни истории за детството ми и тази ми се струва по-скоро
измислена – или поне доста поукрасена. Заявявала е пред журналисти как е
знаела, че ще стана катерач, откакто съм навършил две годинки. Също така
твърди, че ме е завела да се катеря в закрит салон, когато съм бил едва на пет.
По думите й, тя отишла да поговори с управителя и ми обърнала гръб за
минута-две, а когато отново ме погледнала, установила, че съм се изкатерил
на десет метра височина. Казва, че се уплашила до смърт да не се пребия.
Сестра ми Стасия е с две години по-голяма от мен. Майка ми започна да ни
говори на френски от най-ранна детска възраст. Искаше да бъдем двуезични.
И сега, когато й отидем на гости, продължава да ни говори само на френски.
Но със Стасия й се противопоставяхме от самото начало – упорито й
отговаряхме на английски. И все пак трябва да й отдам дължимото –

29
благодарение на нея сега говоря френски доста добре, а това ми беше от
полза по време на множество пътувания до Франция и три до Северна
Африка.
Майка ми сигурно е права да твърди, че съм бил неукротимо, свръхактивно
малко чудовище. Някъде на пет- или шестгодишна възраст си счупих ръката
за първи път. Реших, че ще е забавно да се спусна по пързалката на „Карлс
Джуниър“ – любимия ми ресторант, но паднах през страничния ръб.
Лекарите заявиха, че имам счупване „in loco typico на лъчевата кост“, каквото
и да означава това.
За втори път я счупих, когато бях на седем или може би на осем. Тази
злополука бе наистина жалка история – всъщност ми е трудно да обясня как
точно успях да си го причиня. В задния ни двор имаше едно дебело въже,
част от няколко катерушки. Идеята беше да виси надолу, за да се хванеш и
да се люлееш на него, но аз го закачих хоризонтално, след което легнах върху
него като на хамак. Паднах и си счупих ръката.
Баща ми ме заведе в местния салон с изкуствени стени за катерене, когато
бях на десет. Избрахме го на случаен принцип – просто искахме да опитаме
някакво ново развлечение. Но се запалих още от първия ден. Баща ми ме
караше дотам и по цял следобед ме осигуряваше в продължение на години.
Самият той нямаше желание да се катери. После дори започна да ме кара до
други салони из цяла Калифорния, където участвах в състезания.
Баща ми не беше разговорлив човек. Прекарвахме цели часове в колата,
почти без да обелим дума. Не обичаше да дава израз на чувствата си, но
фактът, че винаги бе на мое разположение да ме осигурява и да ме кара из
целия щат, бе неговият начин да ми покаже любовта си.
Откакто се помня, над семейството ми тегнеше мрачен облак. Това бе
премълчаваната истина, че бракът на родителите ми не беше щастлив. Не се
караха открито. В къщата цареше ледено мълчание. Заради мен и Стасия бяха
решили да изчакат, докато завърша, и чак след това да се разведат. Но ние
знаехме, че ще се разделят, още отпреди, защото от време на време четяхме
имейлите на майка ми. По ирония след развода бяха много по-щастливи.
Запазиха приятелски отношения.
Сигурен съм, че един психолог би се вдъхновил да напише цял труд, ако
разбере, че и до днес ми е трудно да си спомня подробности за детството си.
През 2011 г. Алекс Лоутър, който ме интервюира за мой профил за списание
Alpinist, започна да ме разпитва за ранните ми години. Отговорих му, че
спомените ми са мъгляви и не особено надеждни. „За тези неща е по-добре
да питаш Бен“, казах му. С Бен Смоли бяхме най-добри приятели от първи
клас.

30
 Дейвид Робъртс

Лоутър направил, както го посъветвал Алекс, и се свързал със Смоли, който

по онова време бил постъпил на служба като лейтенант във
военновъздушните сили. Портретът, който той обрисува на Алекс като дете
и тийнейджър, допълва идеално представата за саможивия аутсайдер, за
когото самият той се е смятал – дори след като е започнал да привлича
вниманието на катераческото общество. Според Смоли, цитиран от Лоутър:

„Алекс ходеше на училище с анцуг. Всеки ден. Имаше един син и един сив
чифт. Носеше тениски, които му бяха с два размера по-големи, и имаха
надписи от рода на „Купих това по време на поход в „Гранд Каньон“,
„Посетете „Йелоустоун“ или пък „Как да разпознаем вида елен по следите“.
Беше много добър в отборните игри. Можеше да говори за войната от 1812
г. в продължение на цял час. Не беше толкова срамежлив, колкото просто
нямаше желание дори да се опита да заприказва някого. Нямаше нищо
против да си говори с теб, но само ако ти го заговориш пръв. Носеше
суитшърти с вдигната качулка в час и просто си седеше на мястото, но ако
някой от учителите го вдигнеше с въпрос, винаги знаеше отговора. Имаше
излъчване като на Холдън Колфийлд и непрекъснато бе нащрек за
„позьори“.“

Когато прочели този пасаж на Алекс, той заявил: „Бен направо ме е

заковал“. Потвърдил лично всички изложени детайли от юношеството си.
Думите на Бен събуждат у него и други спомени. „Още обичам анцузите –
казва той. – Никога не нося дънки.“ После продължава: „Често обличах и
една тениска, от „Банф“ или „Джаспър“5, не си спомням, на която имаше
картинка на мечка, но с еленови рога и надпис „Не съм мечка“. Беше част от
някаква кампания, която приканваше гостите да не хранят мечките. Колкото
до войната от 1812 г. – баща ми ми беше подарил книга за най-важните битки
в историята на човечеството. Битката между „Меримак“ и „Монитор“,
походът на Ханибал през Алпите, такива неща. Много обичах историята. Не
че мразех да ходя на училище – просто бях един от „загубеняците“ там. Беше
ми трудно да говоря с хора, които не познавах добре“. По-нататък в профила
Смоли продължава:

„Бракът на родителите му не беше особено щастлив. Вечер баща му

обикновено си седеше на дивана и четеше, докато не заспеше. Бих казал, че
Алекс се почувства още по-зле в гимназията. Затвори се в себе си още повече.

5
Национални паркове в Канада – б. пр.
31
По време на обедната почивка отиваше в кабинета по математика, където
ходеха хлапетата, които събираха покемони. В десети клас тръгна с първото
си гадже. Името й беше Елизабет Томас и й викаха „Е. Т.“ – като
извънземното от филма на Стивън Спилбърг. Това би трябвало да ви даде
достатъчна представа за социалния кръг, в който движеше. Мисля, че Алекс
просто не се интересуваше от типичните за гимназистите неща. По-скоро се
смяташе за единак.“

Алекс казва: „Е. Т. беше готин човек, но Бен не я харесваше. Беше

наполовина ирландка и наполовина японка. Много свястно и умно момиче.
Останахме заедно около три години“.
Оценките на Алекс в гимназията се задържат високи през годините и той
завършва със среден успех 4.86. И все пак той далеч не е сигурен, че иска да
продължи обучението си в университет. Кандидатства в последния момент,
и то едва за два от клоновете на Калифорнийския университет – „Дейвис“ и
„Бъркли“. Когато го приемат и в двата, той избира „Бъркли“.
Единствената година, която прекарва в този елитен бастион на висшето
образование, сега му се струва загуба на време. „Имах някакви мъгляви
планове да специализирам инженерни науки – разказва той. – Но не се
сприятелих с никого в „Бъркли“. Не мога да си спомня нито един от бившите
си колеги или преподаватели. По-добре щеше да е, ако бях отишъл да живея
в общежитие, вместо в двустайния апартамент, който един приятел на
семейството ми ми отдаде под наем. Прекарах цяла година в на практика
пълна изолация. Все пак си намерих работа като охранител. За 14 долара на
час обикалях сам по цяла нощ. Бяха ми дали радиопредавател за спешни
случаи. Понякога изпращах момичетата до общежитията им.

През втория семестър спрях да посещавам лекциите. Купувах си по един

хляб и една ябълка и отивах да катеря Индиън Рок – една съвсем мъничка
скала в предградията на Бъркли Хилс. Университетът просто не беше за
мен.“
През лятото се връща да живее при майка си – като повечето
първокурсници.
Разводът на родителите му влиза в сила през май същата година. Два месеца
по-късно, на 18 юли, баща му почива от сърдечен удар на летището на
Финикс, докато гони самолета, на който е трябвало да се прекачи. Алекс
научава за случилото се, когато се прибира у дома след дълъг поход. Той
разказва за онзи ден по следния начин:

6
Според американската система за оценяване това е резултат от около 120% и се
постига чрез изкарване на пълен отличен в задължително избираемата подготовка,
както и чрез посещаване на допълнителни часове – б. пр.
32
 „Къщата беше отворена – вратата и всички прозорци зееха широко, но
вътре бе тъмно. Нямаше никого. Повиках майка си и тръгнах да я търся.
Намерих я, седнала на ръба на басейна, потопила крака във водата. Просто
седеше и плачеше. Каза ми: „Баща ти е починал“. Не си спомням точните й
думи, но такъв беше смисълът им. След това отиде да си легне.
Не си спомням да съм се съмнявал в думите й. Но на теория той спокойно
можеше и да е жив – така и не видях тялото му. Нямаше погребение. Един
ден получихме малка кутийка с праха му. Хората изказваха съболезнования.
Прочетох всички статии за него. Известно време след това се случваше на
улицата да срещна хора, които приличаха на него – с големи бради и едра
фигура – и за момент да се припозная. Но скоро осъзнавах, че не е той.“

Бен Смоли пък споделя пред Лоутър: „Спомням си, че няколко пъти почти
му се развиках: „Защо не си тъжен?“. Мисля, че Алекс потисна мисълта за
смъртта на баща си и така и не си даде възможност да скърби за него“.
„Спомняш ли си период, в който си оплаквал баща си?“, пита го Лоутър.
„Бях прекалено млад и уплашен – отговаря той. – И таях прекалено много
гняв.“
След това уточнява: „Не че не вярвах на майка ми, че баща ми е починал.
Но в семейството ми не се правят погребения. Баща ми е бил кремиран във
Финикс. Състоя се възпоменателна служба в Лейк Тахо. Помислих си почти
изненадано: „Ето... Няма да го видя повече“. Но така и не си дадох
възможност да изстрадам и преживея мисълта за смъртта му“.
Чарлз Хонълд почива на 55-годишна възраст. По онова време Алекс е на
деветнайсет. Смъртта на баща му действа като окончателен катализатор на
решението му да напусне „Бъркли“. Издържайки се от обезщетенията от
застраховката „Живот“ на баща си, той взима назаем минибуса на майка си
и тръгва да обикаля скалисти местности из Калифорния. През 2007 г. купува
на старо минибус, модел „Иконолайн“ на „Форд“, и го превръща в удобна
„къщичка на колела“. Осем години по-късно, след множество ремонти и
подобрения и въпреки славата и неочаквания приход на средства, Алекс
продължава да живее в минибуса. Официалният му жилищен адрес е къщата
на майка му в Сакраменто, където прекарва по няколко седмици годишно.
Независимо от това дали си е дал шанс да скърби истински за смъртта на
баща си, или не, загубата се отразява дълбоко на начина, по който гледа на
живота. Родителите на майка му са ревностни католици и като деца двамата
със Стасия често ходели на църква. Резултатът от всичко това е, че Алекс се
превръща в заклет атеист. Както самият той с насмешка заявява в един клип,
качен в YouTube през 2012 г.: „Никога не съм смятал, че в цялата работа има
какъвто и да е смисъл. Просто група старци, които ядат парченца стар
хляб...“.

33
 Смъртта на баща му утвърждава у него нагласата на carpe diem – стремежа
да изживее дните си възможно най-пълноценно. В интервю за National
Geographic Adventure от 2012 г. Алекс отговаря с една забележителна
метафора. Въпросът гласи: „Ако не вярваш в Бог или в живота след смъртта,
това не прави ли живота още по-ценен?“.
„Предполагам, че е така – отговаря Алекс – но фактът, че нещо е ценно, не
означава, че трябва да го държиш под стъклен похлупак. Точно като някои
от съседите ми, които имат нов, лъскав джип – толкова ги е страх да не му
направят нещо, че не смеят да го карат. А какъв е смисълът да притежаваш
луксозен автомобил, ако не го караш? Лично аз бих предпочел да пътувам с
него до нови, интересни места. Ще се постарая да не катастрофирам, разбира
се – но при всички положения ще го изкарам от гаража.“

***

Алекс Хонълд

Стандартният северозападен маршрут на Халф Доум започва с една

пукнатина колкото за захват с пръсти от категория 5.10с. Това всъщност
беше едно от любимите ми въжета по цялата дължина на маршрута.
Следващите две въжета бяха едва категория 5.9 и 5.8, така че пътят
започваше с хубава загрявка за онези над 600 м, които ми предстоеше да
изкатеря.
Но след като стигнах до четвъртото въже, се натъкнах на първата линия от
болтове. От двете й страни имаше две вариации, с които можеше да се
избегне голият участък. Бях се изкатерил по едната, а после – по другата, по
време на двете ми изкачвания с въже. Отляво е Хедралът на Хигби, с
дължина две въжета и от категория 5.12а. Първият, успял да я преодолее
свободно, е Арт Хигби по време на изкачването му заедно с Джим Ериксон
през 1976 г. Отдясно пък е Хедралът на Хубер, кръстен на немския катерач
Алекс Хубер, категория 5.11d. („Хедрал“ е жаргон за „дихедрал“, тоест
вертикален вътрешен ъгъл в скалата7. Благодарности на Арт и Алекс за
фамилните им имена, поради които се получава толкова приятна
алитерация!).
Въпреки че вариантът на Хубер е с една степен по-лесен, той е и по-
несигурен. Трябва да направиш траверс през стена, гладка като полирано
стъкло. Обмислих колко усилия щеше да ми отнеме и накрая си казах:
„Дявол да го вземе, ще мина по Хедрала на Хигби“.

7
На български език се използва терминът „винкел“ – бел. конс.
34
 Пасажът, категория 5.12а, стига до боулдър проблем точно след като се
изкачиш до една широка, удобна издатина. Виждаше ми се достатъчно
сигурно за соло катерене – мислех, че дори да не успея да навържа
движенията, ще мога да скоча обратно долу и да стъпя на издатината без
проблем. Но това са все пак едни от най-трудните движения по целия
маршрут, така че трябваше да се настроя да се вкопчвам в неудобни, малки
хватки. Завързах обувките си колкото можах по-здраво и решително
преодолях участъка с шест движения.
Остатъкът от въжето беше доста мръсен. Халф Доум е на значително по-
голяма надморска височина от останалите стени в Долината, така че се усеща
почти като стена на алпийска планина. А по планините има много хлабави
хватки, чиято здравина трябва да изпиташ, преди да се хванеш за тях. (Една
откъртена хватка, разбира се, е единственото, което дели живота от смъртта
по време на фрий солото.) В цепнатините на скалите има и много мръсотия,
понякога дори растения. И тъй като вариантите за свободно катерене се
катерят много рядко, не се „поддържат“ от катерачите така, както другите
участъци. Доста е страшничко да се изкачваш по скала, която би трябвало да
бъде сравнително безопасна, и да установиш, че пръстите ти не могат да
намерят стабилен захват заради влажната пръст, или пък че ходилата ти се
закачат в туфичките мъх и малките храстчета. Но като продължих да следвам
бледите следи, които двамата с Брад бяхме направили с тебешир два дни по-
рано, успях да избегна по-голямата част от растенията и калта. Щом се
върнах обратно на стандартния маршрут, се успокоих и мислено се
пренастроих на по-спокоен режим. Оставаха ми още около 300 м, преди да
стигна до следващото трудно въже. Исках да поддържам бавно и равномерно
темпо, за да не се уморя прекалено. По-добре маратон, отколкото спринт.
Бях си взел айпода заедно с едни слушалки, прибрани в лента за глава, за
да мога да слушам музика, докато катеря. Когато започнеше да става по-
трудно, вадех едната слушалка. Ако участъкът бе наистина сериозен – и
двете, за да не се разсейвам. Просто оставях лентата да виси на врата ми.
През онзи ден слушах плейлист с парчета на Еминем, от които особено
харесвах Lose Yourself.
Времето продължаваше да е все така хубаво и денят бе наистина прекрасен,
но не можех да си позволя да спирам, за да се любувам на пейзажа. Гледката
е нещо, на което можеш да се насладиш, докато осигуряваш партньора си
при катерене с въже. По време на фрий соло катеренето обаче трябва да
бъдеш напълно съсредоточен в следващата стъпка – дори на по-лесните
въжета. Вселената се свива, докато не обхване единствено теб и скалата. Не
можеш да си позволиш да се почувстваш прекалено сигурен в което и да било
движение.

35
 Докато продължавах нагоре, постепенно осъзнах огромните мащаби на
стената. Дадох си сметка, че този проект е много по-сериозен от Муунлайт
Бътрес – независимо от факта, че и двата маршрута са оценени на 5.12.
Стигнах до средата на пътя сравнително бързо. Тук, на 300 м от
подножието, имаше рязък траверс надясно, който водеше до една обширна
система от камини – същия път, който са следвали по време на премиерното
изкачване през 1957 г. Последният участък гола скала преди камините
обикновено се преодолява с помощта на 15-метрова линия от болтове.
Предишния път, когато бях катерил маршрута свободно, заобиколих
болтовете, като минах по едно въже категория 5.12а. Използвах болтовете за
осигуровка, но не и като опора. Но сега, докато приближавах болтовете,
започнах да се разколебавам дали е добра идея да минавам оттам соло.
Въжето е изключително несигурно: слопъри и гаванки (по-големи или по-
малки обли хватки, трудни за задържане), за които едва можеш да се хванеш
с пръсти и които трябва да смиърваш8 с ходила – което напряга глезените –
за да има максимално търкане между стъпките и подметките на обувките ти.
След тях пък има и слизане от корниз. Движението там е доста коварно – все
едно да се спуснеш от маса, на която си седнал, до земята, с отпуснати ръце
и длани, хванати за ръба на скалната издатина. Умението да пазиш
равновесие се подлага на истинско изпитание, пък и е трудно да погледнеш
надолу, за да видиш къде да поставиш ходилата си. А трябва да стъпиш на
един тесен гранитен ръб, за да можеш да се пуснеш от корниза и да
продължиш нататък.
Вариантът за свободно катерене, който Хигби и Ериксън разработват през
1976 г., се отклонява наляво преди линията от болтове, заобикаля целия този
участък от скалата в кръг и се присъединява обратно към стандартния
маршрут едно въже по-нагоре. Никога не се бях катерил по нея и бях чувал,
че е ненадеждна и мръсна, но изведнъж ми се стори, че един интересен,
неизследван участък категория 5.10 би бил много по-приятен от някой
несигурен участък категория 5.12с. Вариантът не е никак лесен – трябва да
минеш право нагоре през един дълъг улей категория 5.9, след това – през
един криволичещ участък категория 5.10b, който води надясно, и накрая – да
се спуснеш на 30 м надолу по въже, оценено на 5.10, за да стигнеш до
системата от камини.
Отклоних се от стандартния маршрут в една произволна точка и започнах
да си проправям път нагоре в търсене на варианта от категория 5.10. Но
постепенно започнах да се обърквам. Храстите, през които се катерех, ме
накараха да се поколебая дали съм на прав път. Нямаше никакви следи от

8
Smearing – техника, която се използва при липсата на надеждни стъпки и разчита
на търкането на подметката на еспадрилата със скалата, за да се задържи
ходилото на място, „стъпване на триене – бел.конс.
36
човешко присъствие – нито тебеширени знаци, оставени от предишните
катерачи, нито фиксирани клинове, нито дори дупки от вече извадени такива.
Започнах да се тревожа, че съвсем съм му изпуснал края. Намирах се
буквално по средата на Халф Доум, на 300 м от земята, имаше вероятност да
съм се загубил, и то – на мръсен терен.
Казах си: „По дяволите! Нещата загрубяха. Надявам се да успея да се върна
на правилния път“. Чувството, което изпитвах, не бе истинска паника – само
ме глождеше безпокойство. Щеше да ми е от полза, ако бях катерил този
вариант преди. Но явно щях да изпълня намеренията, които бях
засвидетелствал пред Крие Уайднър – така определено бе доста по-спортно.

***

Страхът. Той е първичният елемент в опасните катерачески начинания –

както и във всеки приключенски спорт. Дори хората, които никога не са се
опитвали да се катерят, разбират това, докато гледат видеозаписи от фрий
соло проектите ми. Затова и първият въпрос, който ми задават, обикновено
е: „Не те ли е страх...?“. (Няма нужда да довършват изречението – ясно е, че
имат предвид „ че ще умреш?“.)
Мислил съм много за страха. Според мен разковничето не е в това да се
научиш да се катериш, без да изпитваш страх – това е невъзможно – а в това
да умееш да се справяш със страха, когато плъзне по нервните ти окончания.
Когато по-късно бе интервюиран от Sender Films, приятелят ми от Долината
Ник Мартино заяви: „Хонълд е на различно ниво от всеки друг катерач в
света. Изглежда, не изпитва страх – или пък другите нормални човешки
емоции. Притежава способността просто да изключва мозъка си и да катери
безумно опасни скали – такива, каквито никой друг не е покорявал“.
Благодаря ти, Ник – но това просто не е вярно. Изпитвам страх също
толкова, колкото всички останали. Ако отнякъде изникне алигатор и се
засили към мен, за да ме погълне, бих се почувствал доста притеснен.
Всъщност двата пъти, когато съм бил най-изплашен през целия си живот,
бяха следствие на привидно дребни грешки от моя страна и нямаха нищо
общо с фрий соло проектите ми. Ако съм научил нещо от тях, то това е да не
се отпускам прекалено дори по време на спокоен поход в планината.
Още си спомням коледната утрин на 2004 г. Бях на деветнайсет. Баща ми
бе починал пет месеца по-рано, затова реших да се изкача пеша до връх Талак
до Лейк Тахо – леснодостъпно място, което и двамата много обичахме.
Намира се на цели 2968 м над морското равнище, а разстоянието от
подножието до върха е 990 м. Бях ходил там десетки пъти, но никога през
зимата. Всъщност бяхме разпръснали част от праха на баща ми на върха.

37
 В гардероба му открих чифт стари снегоходки. Никога преди не бях
използвал такива приспособления – като цяло почти не се бях занимавал със
заснежени терени. Както впоследствие се оказа, не бяха особено подходящи
за такъв вид поход – нямаха котки, закачени за мрежата. Но тогава не бях
достатъчно запознат, за да го разбера.
Установих още, че снегът е навалял преди около месец, а оттогава времето
е било сухо и студено, поради което се беше превърнал в твърда, ледена кора.
Не исках да минавам по по-заобиколната и бавна пътека, по която се
катереха повечето хора и която изобилстваше от нанагорнища и
нанадолнища, затова се запътих през един от кулоарите. Крачех смело
напред, но теренът беше наистина отвратителен, а и имаше ужасна виелица.
Вече почти бях достигнал върха на кулоара, когато си казах: „Нещата не
отиват на добре“ и се обърнах, за да се върна. Тогава се подхлъзнах.
Спомням си как се носех надолу по хълма. Напълно бях изгубил контрол.
Изминах поне няколко десетки метра. Имах време да си помисля: „Боже, ще
умра!“.
Спрях, когато се ударих в някакви едри камъни. Изгубих съзнание – дали
само за няколко секунди, или за по-дълго, нямам представа. Трябва да съм се
ударил с краката напред, след което съм се преметнал и съм паднал по очи.
Едната ми ръка беше счупена. Мислех, че съм счупил и крака си, но се оказа,
че само съм го навехнал лошо. Бях пробил единия си синус и бях нащърбил
няколко от зъбите си. Носех ръкавици, но палците им се бяха откъснали –
явно се бях опитал несъзнателно да спра падането с ръце. Откритата ми кожа
бе разранена и яркочервена като сурово месо – сякаш някой я беше минал с
картофобелачка.
Майка ми ми беше подарила мобилен телефон за Коледа. Извадих го и
успях да се свържа с нея. Лично аз не си спомням такова нещо, но по-късно
тя твърдеше, че първите ми думи са били: „Кой съм аз? Къде съм? Какво
правя тук?“. Веднага се обадила на спешна помощ.
Оказало се, че няма как хеликоптерът, който обикновено използват при
спешни случаи, да се приближи до мястото, където бях паднал, затова
дойдоха с един от хеликоптерите на калифорнийската пътна полиция. Отне
им известно време да стигнат до мен. Скоро отново дойдох на себе си. В
далечината виждах езера, които разпознавах. Но още се питах: „Какво правя
тук?“.
Трябва да съм бил в шок. Невъобразимият страх, който ме бе обзел през
кратките секунди, в които се носех надолу по ледения склон, и ужасът от
убеждението, че след секунда ще умра, бяха изчезнали, но на тяхно място се
бе появила по-дълбока, мъчителна тревога. „Колко зле съм се наранил? –
питах се. – Ще успея ли да се измъкна оттук невредим?“

38
 Отдолу се зададе едно семейство индианци със снегоходки – двама едри,
добре сложени младежи на по 20 и няколко години и родителите им.
Помогнаха да ме натоварят в хеликоптера. След броени минути вече се
намирах в реанимационното отделение в Рено. Пълното ми възстановяване
отне месеци – особено предвид факта, че продължавах да се катеря, докато
счупената ми ръка заздравяваше. На десния ми палец още има голям белег –
там, където кожата се беше обелила.
Това до момента е единствената сериозна злополука, която съм
претърпявал. И целият този погром се дължеше на пълното ми невежество
по отношение на снегоходките и заснежените терени. Ако днес ми се случи
такова нещо, ще умра от срам. Но вече имам по-реална преценка за
собствените си възможности и знам с какво мога да се справя. Адски неловко
е да трябва да те спасяват с хеликоптер. Днес, след толкова натрупан опит в
катеренето, разказвам тази история като забавна случка. Или може би фарс.
Бях започнал да си водя катераческата „Библия“ месец по-рано. През онзи
ден написах следното (с лявата ръка, понеже не можех да движа дясната):

Талак
Паднах, счупих ръка... вдигнаха ме с хеликоптер.
А трябваше просто да запазя спокойствие и да си тръгна сам. Мухлъо.

Най-страшният момент, който съм преживявал по време на катерене, се

случи, когато бях на 21 – две години след фиаското със снегоходките. Бях с
втората ми сериозна приятелка – Манди (на галено от Аманда) Фингър. Тя
бе способен катерач, който се справяше дори с маршрути категория 5.13.
Бяхме се запознали на скалата Джейлхаус – подходящ за спортно катерене
участък близо до Сонора. Беше с пет-шест години по-голяма от мен, но доста
си допаднахме. Катерихме се заедно по Джошуа трий и Червените скали
близо до Лас Вегас. Дори планирахме да отидем в Европа.
През онзи ден решихме да се заемем с един маршрут с дължина три въжета
от категория 5.12, наречен „Наутилус“. Намираше се в Иглите – формация от
няколко гранитни кули близо до река Кърн. Маршрутите там са за
класическо катерене, само тук-там се среща по някой анкерен болт. Като
цяло Иглите имат напълно заслужена репутация на доста сериозно, почти
плашещо място.
Маршрутът „Наутилус“ се намира на източната стена на една по-малка
формация, наречена Вещицата. Подходът е дълъг и труден – криволичи и
заобикаля множество други кули, след това се катери нагоре към подножието
по различни неконкретизирани пасажи, от които започва маршрутът.
Водех през цялото време. Първото въже е класически участък от категория
5.12b. Минах го с лекота, като си мислех: „Нищо работа!“. Според

39
топографската карта на маршрута, която бях взел, следващото въже беше
11+, а последното – 5.10. Нямах особени проблеми на второто, но когато
стигнах до края му, видях, че анкерните болтове са високо над нас –
прекалено далеч, на една гола скала вдясно и встрани от системата процепи,
по която се бях изкачвал. Изглеждаше, че ще трябва да направим траверс от
категория 5.11, за да успеем да стигнем до анкерите, да се закачим и да се
осигурим.
Затова си казах: „Зарежи я тая работа. Просто ще продължа нагоре – ще
съчетая третото въже с второто и ще водя по двете без прекъсване“. Носех
70-метрово въже – предполагах, че ще е достатъчно за целта.
Това, което не знаех, беше, че последното въже е пълно с хлабави скали с
размер колкото хладилник, покрай които трябва да катериш на дюлфер –
„скалите на смъртта“, както ги наричат катерачите. Бяхме на сянка, беше
студено и вече започвах да усещам сериозна фрикция от въжето заради
многото джаджи от предишния участък, през които минаваше. И така, не ми
оставаше друг избор, освен да се заема с изтощителния дюлфер, като се
опитвам да не отместя някоя от скалите, въпреки факта, че бе много трудно
да издърпам въжето достатъчно. На всичкото отгоре не можех да сложа
никакви джаджи, защото бях изразходвал повечето на третото въже. Всичко,
което ми оставаше, беше един Black Alien – най-малкият френд в
производство в момента – няколко клеми и три карабинера.
Катеренето просто бе прекалено трудно. Нямаше начин да е само 5.10. По-
късно открих друга схема на маршрута, която оценяваше последното въже
на 11+. Общо взето, ситуацията излезе извън контрол. Усетих, че стискам
хватките прекалено силно от страх и несигурност.
Манди пък не можеше да мръдне от около час насам, закачена на
осигуровката си доста под мен, и вече започваше да ми подвиква
окуражителни коментари от рода на: „Студено ми е! Страх ме е! Не може ли
да слизаме вече?“.
Ако можех да се закача на някой анкер и да се спусна оттам на рапел,
сигурно щях да го направя. Но не ми оставаше друг избор, освен да продължа
да си проправям път нагоре с мъка. Не сложих нито една джаджа на
последните 12-15 м. Ако паднех тук, падането щеше да е дълго и опасно –
някоя от големите скали можеше да се откърти или да среже въжето. Страхът
ми растеше все повече. Здравата се бях уплашил.
Последното въже завършва при едно малко таванче, което бележи края на
целия маршрут. Стигнах точно под него, но скалата на това място бе цялата
в лишеи и мръсотия. Триенето на въжето беше ужасно. Оставаше едно
последно движение на корниза, за да се прехвърля над тавана, но не можех
да измисля как да го направя. Най-накрая успях да намеря една цепнатина, в
която съумях да пъхна останалия ми Black Alien, събрах смелост и щурмувах

40
върха. Движението бе много трудно – т.нар. железен кръст9, и то хванат само
с пръсти за мънички хватки.
Бях в пълна безизходица. Седях на върха и осигурявах Манди. Оставаше ми
само един метър въже. Бях изразходвал останалите 69 м за последните две
въжета. А и триенето беше толкова силно, че едва можех да го дръпна нагоре.
Това бе най-страшното ми преживяване по време на катерене – и то не на
фрий соло, а на обикновено катерене с въже. И всичко това – заради
импулсивното ми решение да пропусна един анкерен болт и заради
невежеството ми относно трудността на последното въже.
Ако изпадна в такова положение днес, бих се справил значително по-добре.
Нося повече инструменти със себе си. Може би щях да се спусна обратно
надолу или пък бих поставял по-малко джаджи на второто въже, за да ми
останат повече за края на маршрута.
Но докато седях на върха в онзи момент, напълно изтощен психически и
вкопчен в тежкото въже, за което бе закачена Манди, си помислих, че съм
готов да се откажа от катеренето завинаги. „Май е по-добра идея да се върна
в университета – помислих си. – Да завърша.“
Още на следващия ден, разбира се, всичко ми се струваше напълно
различно. Нямаше да изоставя катеренето. Просто щях да внимавам повече
да не попадам в някоя „задънена улица“ като последното въже на
„Наутилус“.
По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

***

На 6 септември 2008 г. вече бях изкатерил първите 300 м от Стандартния

северозападен маршрут на Халф Доум, но докато си проправях път през
растенията и калните процепи в скалата и се питах дали не съм се отклонил
от маршрута на варианта за свободно катерене на Хигби-Ериксън, усетих, че
ме грози опасността пак да попадна в „задънена улица“. Тревогата ми все
още не беше прераснала в истински страх, но усетих достатъчно силно
безпокойство, че да започна да внимавам повече. Поех си дълбоко дъх,
съсредоточих се и обмислих възможностите, които имах.
Казах си, че все пак не съм в безизходица. Да се спускаш надолу почти
винаги е по-трудно, отколкото да се катериш нагоре, но все пак смятах, че
мога да се върна обратно по целия път, ако ми се наложеше. Освен това знаех,
че ако положението наистина се закучи, винаги мога да спра и да изчакам –
ден или дори два – докато не ме завари някой друг катерач, след което да го
помоля да ме закачи на въже и да довърша маршрута като неканен (и
9
Трудно движение, при което ръцете са раздалечени максимално една от друга,
както при едноименното упражнение на халки – б. конс.
41
вероятно нежелан) гост. „На стоп“, както го наричам. Други катерачи в
„Йосемити“ са използвали този метод за измъкване от опасни ситуации –
сравнително често се случва ида спасят някого с хеликоптер – но на мен,
слава богу, не ми се е налагало да прибягвам до такива средства (освен при
злощастната случка на връх Талак, но онова не можеше да се нарече
катерене). Да спра някого „на стоп“ на Халф Доум щеше да бъде наистина
гадно, а да трябва да ме спасяват с хеликоптер – още по-зле.
Както осъзнах по-късно, проблемът бе в това, че се бях изкатерил прекалено
нависоко преди траверса вдясно. Може да се каже дори, че по този начин съм
разработил нов вариант за свободно преминаване на варианта на Хигби и
Ериксън. Вариантът би трябвало да приключи с 30 м катерене надолу по една
цепнатина категория 5.10, по цепка за захват с пръсти. На мен обаче ми се
наложи да сляза 45 м. Накрая успях да открия едни стари найлонови въжени
примки, окачени на клинове, и увереността ми нарасна. След това обаче
установих, че ми е доста трудно да пъхна дебелите си пръсти в цепнатината.
Влизаха едва до първата сгъвка, докато други катерачи – като Лин Хил
например – щяха да могат да ги вкарат до основата на дланта. Затова и
спускането надолу ми се струваше доста несигурно и по-трудно от 5.10 и ми
трябваше много време да преодолея въжето. В крайна сметка вариантът ми
отне адски дълго време – или поне така ми се стори, макар че в
действителност вероятно бяха минали около 15 минути – и ми причини
значителен стрес. С облекчение се върнах към чистия, познат маршрут.
Сложих си пак лентата със слушалките на айпода и превключих на
автопилот за следващите 150 м катерене по камината. Беше страхотно –
мястото бе чисто и сигурно, движенията бяха приятно натоварващи –
извиване на гърба, стеминг с краката, захват с цяла длан, и пак отначало, в
продължение на десетки метри. Поддържах бавна, но стабилна скорост, и се
наслаждавах на преживяването. След което стигнах до Биг Сенди – огромна
система от скални издатини и тераси на около 500 м над подножието.
До този момент не бях ял нищо, нито бях пил вода. Биг Сенди не е
единственото място по маршрута, където можеш да седнеш, но издатината
там е толкова просторна, че можеш да си спретнеш барбекю с приятели на
нея (стига да успееш да ги качиш някак дотам, разбира се). Свалих си
обувките и си починах за няколко минути. Беше ми отнело около два часа, за
да стигна дотук, и имах нужда малко да си отдъхна. Изядох блокчетата и
изпих водата, за да не се налага да нося допълнителната тежест по
предстоящите трудни въжета. Някои катерачи биха хвърлили и празната
пластмасова бутилка, но винаги съм смятал, че е по-добре да не замърсявам
ненужно, затова я пъхнах в задния си джоб. Не след дълго стегнах отново
връзките на обувките си, настроих айпода да върти парчетата на Еминем
едно след друго и поднових катеренето.

42
 Времето ставаше все по-топло, макар че още бях на сянка. В един момент
си свалих тениската и я завързах около кръста. Кратката почивка не ми беше
донесла кой знае какво облекчение, защото знаех, че най-трудната част от
маршрута тепърва ми предстои. Това последно изпитание сякаш тегнеше във
въздуха над мен през цялото време, докато седях на Биг Сенди и се стремях
да се съсредоточа и надъхам за пасажа, който предстоеше.
Почивките са нож с две остриета. Докато правиш фрий соло, болката в
краката и умората сякаш изчезват. След като спреш, за да си отдъхнеш обаче,
се завръщат с пълна сила. Налага се да се отърсиш от тях и отново да си
наложиш да продължиш. Следващите три въжета над Биг Сенди се наричат
Зигзагите – явно защото следват непрекъсната система от пукнатини и
винкели, които криволичат насам-натам. Оценени са на 5.11d, 5.10b и 5.11e,
но на мен винаги са ми изглеждали по-трудни. Може би това се дължи на
големите ми пръсти, но стръмният, гладък винкел, в който се намира
цепнатината, винаги ми се е струвал по-близък до 5.12. Естетически
погледнато, Зигзагите онагледяват най-хубавото, което „Йосемити“ може да
предложи – идеални, чисти ъгли и главозамайващо открито пространство.
Докато внимателно катерех на дюлфер нагоре по първото нелеко въже обаче,
нямах никакво време да се любувам на красивата гледка към Долината.
Катерех се почти като насън. Знаех какво трябва да направя – опитвах се
само да не се тревожа прекалено много за него. Не мислех за тежките въжета,
които щяха да последват. Не мислех за плочата категория 5.11+ на върха –
едно въже над Зигзагите. Просто продължавах да се придвижвам бавно и
спокойно нагоре по стръмния вътрешен ъгъл в скалата, като се хващах
здраво с пръсти. Пасажът на първия Зигзаг ми се стори много по-лесен,
отколкото преди два дни – сигурно защото вече бях упражнявал поредицата
движения, докато не ги научих наизуст. Усещах всяка хватка сигурна и
стабилна и дърпах нагоре много силно.
Второто въже от Зигзагите отлетя като вихър след поредица ловки захвати
с пъхане на пръстите на ръката и неуморно дюлфериране. Чувствах се
достатъчно уверен да се отпусна и да се насладя на преживяването.
Преодолявах всяка криволица на едрата скала, чиято основа вече бе на почти
600 м под мен, а самата Долина – на 1200 м. Това въже бе същинско
удоволствие в сравнение с несигурните пасажи на дюлфер под и над него.
Така нареченото заклещване е още една от жизненоважните техники в
арсенала на един скален катерач. Изненадващо е, че е било изобретено след
толкова много десетилетия. Ако катериш вертикална цепнатина, широка
между 5 и 13 см, но в нея няма ръбове, които да бъдат хванати с пръсти,
можеш да я използваш за хватка, като пъхнеш цялата си ръка вътре и след
това я стегнеш така, че да изпълни цепнатината – или я свиваш в юмрук, или
изпъваш пръстите и опираш опакото на ръката плътно в скалата. По този

43
начин ръката се превръща в своеобразен клин, на който можеш да се
облегнеш с цялото си тегло. Тази техника е доста натоварваща за кокалчетата
на юмрука, затова катерачите, които планират да я използват в даден ден,
често ги увиват в анкерпласт, за да омекотят натиска. Аз обаче никога не съм
използвал такъв – главно защото кожата ми е доста здрава и ми се случва да
я порежа или одраскам по-рядко, отколкото на останалите катерачи.
Поспрях за още малко под последния Зигзаг. Чувствах се доста уверен, но
исках да съм сигурен, че няма да натоваря мускулите си излишно. Когато се
катериш с въже, си принуден да си почиваш поне по 15 пъти на участък,
докато осигуряваш. Но когато си соло, няма никаква нужда да спираш –
затова се насилвам да правя паузи на подходящите места, за да не се
претоваря. След около две минути почивка стигнах до движението с едната
ръка, с което трябваше да се изтегля нагоре – лек вариант на участъка, в
който се използват изкуствени опорни точки. Това движение е донякъде
натоварващо, но е едва категория 5.11с – немного трудно, особено в
сравнение с оригиналния винкел, който е оценен с 5.12+ (макар че самият аз
никога не съм се опитвал да мина оттам).
Най-трудната част на варианта всъщност е поставянето на екипировката на
сляпо в широката цепнатина. Но тъй като аз не използвах такава, може да се
каже, че минах въжето „по лесния начин“.
И все пак това означаваше още едно въже несигурен дюлфер с ходила,
прилепени към гладкия гранит и широки пукнатини, където да се захващам
някак с ръце. Както и в останалите части от маршрута, пасажът тук беше още
по-несигурен от обичайните захвати, но аз знаех точно какво трябва да
направя, затова побързах да го преодолея. Вече бях изкатерил близо 600 м и
натоварването започваше да ми се отразява. Ставаше ми все по-трудно да се
съсредоточа. Част от мен просто искаше да остави цялата тази работа зад
гърба си.
Изминах и последния Зигзаг и се озовах на корниза „Слава богу“ – онова
забележително парче скала, което минава хоризонтално под „Козирката“,
само на около 60 м от върха. Чувах шум от горе и знаех, че там вече са се
събрали доста хора – беше една наистина прекрасна утрин от късното лято.
Лесният маршрут „Кейбълс“ („Въжетата“) от другата страна на Халф Доум
е една от най-популярните планински пътеки в Долината и завършва с 55-
градусова плоска скала, на която Службата на Националния парк е поставила
две дебели метални въжета вместо парапет. В такъв топъл, слънчев ден
винаги можеше да се очаква същинска върволица от планинари, подредени
зад въжетата като пътници на летището, които чакат на опашката за такси.
Дочувах бъбренето на туристите над себе си, но не виждах глави, които да
надничат от ръба. Бях доволен, че никой не ме гледа.

44
 Извървях корниза „Слава богу“ – беше въпрос на чест. И преди бях
извървявал тези десет метра, но се беше случвало и да ги пропълзя или да ги
мина странично, хванат с ръце. Най-тясната точка е широка по-малко от 30
см. Но не исках да допускам компромиси с фрий солото – исках да направя
всичко точно както трябва. (Между другото, ходенето по корниза „Слава
богу“ е още едно от нещата, които всъщност костват по-малко усилия, ако не
си натоварен със седалка, въже, екипировка или раница – така можеш да
пазиш равновесие доста по-лесно.) Изминах първите няколко стъпки
напълно естествено, сякаш вървях по тясна пътека в небето. Но когато
корнизът започна да се стеснява, се наложи да забавя скоростта, да се обърна
и да започна да редувам ходилата си с идеално изправен гръб, опрян в
стената. Ако бях погледнал надолу, щях да видя раницата, която бях оставил
в подножието на маршрута, на 550 м под мен, но така щях да падна с главата
надолу. Участъкът завършва с тясна камина, която води към плочата на
върха.
Спрях за момент под нея, погледнах нагоре, за да видя дали не ме е видял
някой (още не), и се залових с последната отсечка. Първите няколко
движения са сравнително лесни – стъпките са хубави, а хватките – сигурни.
Но постепенно започват да се смаляват, докато не изчезнат почти изцяло.
Когато минах това място два дни по-рано, два участъка ми направиха
впечатление като по-трудни от останалите. Първият представляваше стъпка
встрани, последвана от едно много несигурно движение на триене, а на
втория – който беше на девет метра по-нагоре – се налагаше да направя
няколко трудни движения с ръцете и краката, за да достигна една голяма и
лесна за хващане хватка, около която спокойно можех да обвия пръсти и да
приключа трудното катерене – на около 18 м нагоре по въжето.
Знаех и че именно тази скална плоча е осуетила плановете на Хигби и
Ериксън да изкатерят целия маршрут свободно. Наложило им се да използват
изкуствени опорни точки, за да преодолеят това последно препятствие – така
близо до върха. Това май трябваше да ме накара да се замисля по-сериозно.
Почти не забелязах как преодолях първия труден участък. Мина бързо и
леко. Чувствах се доста доволен от себе си. От един от болтовете висяха шест
метра тънко въженце. За секунда си помислих да го хвана и да го прокарам
под палеца си – просто за всеки случай. Но това някак не ми се струваше по
правилата.
Изкачих се до втория пасаж, доволен, че нито веднъж не се изкуших да
направя компромис с чистото катерене. Но тук се заковах на място. Очаквах
да намеря някаква опора или поредица от движения, различна от онази, която
бях направил преди два дни – тогава ми се беше сторила доста рискована, но
може би не бях подходил правилно. Сега обаче, застанал в същото
положение на същите стъпки и хватки, осъзнах, че по-добри варианти

45
всъщност няма. Последва кратък момент на съмнение... или може би паника.
Трудно ми беше да определя кое от двете. Въпреки че бях минавал същото
въже свободно два пъти през последната година, не си спомнях нищо за
поредицата от движения или за хватките и стъпките – може би защото
всъщност такива нямаше.
От един болт, закачен на около пет сантиметра над жалкото ръбче, за което
се бях хванал с дясната си ръка, висеше огромен стар овален карабинер.
Редувах движения напред и назад, натривах с магнезий ту дясната, ту лявата
си ръка и сменях положението на краката на тесните, несигурни стъпки, за
да отпусна мускулите на прасците. Не можах да се насиля да пробвам да се
доверя на ужасната, минимална стъпка, на която трябваше да опра десния си
крак, за да успея да се вкопча в голямата, удобна хватка горе. Бях се забавил
прекалено дълго в може би най-опасното положение на целия маршрут.
Замислих се дали да не хвана карабинера и да се изтегля нагоре – би било
нищо работа.
От периферията на плочата горе се носеше смехът на нищо неподозиращите
туристи. На върха беше пълно с хора. А аз бях точно под тях, хванат в този
капан – като в един личен ад.
Докоснах карабинера с върха на пръстите си един-два пъти. Борех се с
импулса да го грабна, но не можех да спра да си мисля колко глупаво би било
да умра в този момент – след дълго, мъчително падане от 600 м височина –
когато можех да се измъкна от положението така лесно. Прасците ми
започваха да се претоварват. Знаех, че трябва да предприема нещо възможно
най-скоро, защото от забавянето нямаше да има никаква полза – само щях да
се изтощя. Дори не ми мина през ум да се спусна обратно надолу – щях да
продължа нагоре (колко „нагоре“ бе друг въпрос) по един или друг начин.
Но започваше да ме обзема истински страх. Отново си поех въздух дълбоко,
огледах внимателно стъпките и хватките пред себе си и се опитах да обмисля
възможно най-рационално възможностите си.
Въпреки че всъщност изобщо не бях планирал да се 0308а на това място на
скалата, трябваше да довърша онова, което бях започнал, без да наруша
правилата и да обезсмисля целия проект. Накрая реших да направя
компромис. Задържах ръката си на миниатюрното ръбче, но изправих десния
си показалец така, че върхът му да опре най-ниската част на карабинера.
Идеята ми беше, ако кракът ми се подхлъзне, да сграбча карабинера с един
пръст и да проверя какво се случва.
Направих едно движение на триене с крака си, изправих тяло и се хванах за
солидната хватка. Мина като по вода. Най-после бях свободен – бях напуснал
ужасния затвор, в който бях прекарал цели пет минути. А и не бях нарушил
правилата – не се бях хванал за карабинера.

46
 Изминах последния участък на плочата категория 5.7 почти тичешком. На
ръба на скалата на върха седяха 20-ина души, може би повече, и наблюдаваха
последния ми щурм. Но никой не обели дума. Нямаше възклицания, нямаше
снимки – нищо. Сигурно си бяха помислили, че съм планинар, който се е
изгубил по пътя. А може би не бяха разбрали откъде идвам. Или може би не
им дремеше. Когато се изкачих и седнах на самата скала, ме посрещна
същинско море от хора – поне стотина души се бяха разпръснали по платото.
Точно до мен имаше тълпа туристи, които ядяха, целуваха се, снимаха
пейзажа. Накъдето и да се обърнех – хора.
Беше толкова странно. Като да излетиш от Виетнам и да те спуснат с
парашут в някой мол.
Бях гол до кръста, задъхан и изтощен. Да не говорим, че още бях напомпан
с адреналин до почти непоносима степен и изпълнен с противоречиви
емоции. Беше ме срам, задето се бях уплашил така на плочата. Но и бях
неописуемо щастлив, че най-после съм осъществил проекта, който бе
обсебвал мислите ми от месеци насам. Беше ми малко странно, че насилих
нещата и поех по-голям риск, отколкото бях възнамерявал. Но независимо
от това изпитвах гордост.
Когато стигнах до върха, усетих, че на част от мен й се иска някой – който
и да е – да беше забелязал, че съм направил нещо необичайно. И все пак,
може би беше по-добре, че не ми се наложи да говоря с никого. Нима бих
могъл да обясня с думи как съм се чувствал през последните няколко часа?
Стигаше ми, че аз знам.
Свалих си обувките, без да обеля дума, и поех надолу по „Кейбълс“. Едва
тогава ме забелязаха. „Леле! – възкликна някакъв непознат мъж. – Ще се
спускаш бос? Бива си те!“

Дейвид Робъртс

Въпреки че изкачването му е по-скоро „маратон“ , отколкото „спринт“,

Алекс завършва маршрута от 600 м, тоест 23 въжета, за немислимо кратко
време – 2 часа и 50 минути. Днес, седем години по-късно, още няма друг
човек в целия свят, който сериозно да е обмислял – камо ли да се е наемал –
да изкачи Стандартния северозападен маршрут на Халф Доум фрий соло.
Наред с пороя от коментари от изумени и възхитени катерачи на сайтове
като http://www.supertopo.com/ Алекс получава множество искрени похвали
от колегите, които биха могли да оценят мащаба на постижението му най-
добре. Джон Лонг – един от първите Господари на скалите, които младият
Алекс счита за свои герои, заявява: „Не мога да се сетя за нищо, което да

47
изисква по-силна концентрация за толкова дълго време, и то в положение, в
което и най-малката грешка е въпрос на живот и смърт“.
От студио Sender Films се свързват с Алекс и му предлагат да заснемат 22-
минутен филм, в който да разиграят събитията от соло проектите му на
Муунлайт Бътрес и Халф Доум. По-късно „Сам на скалата“ печели
престижни награди на редица планинарски фестивали в Северна Америка и
Европа и превръща Алекс от талантлив катерач в знаменитост.
Но всички тези събития не оказват никакво влияние на нагласата му. „Не
си спомням да съм изпитвал особено удовлетворение през дните, последвали
Халф Доум. По-скоро се чувствах така, сякаш малко съм го оплескал. Беше
ми се разминала някаква сериозна грешка. В никакъв случай не протече
идеално“, разказва той.
Описва новаторския проект в катераческата си Библия също така
лаконично, както предишните, и дори поставя под въпрос високата оценка
на маршрута:

6 септември 2008г.
Станд. северозападен – 5.11d? Соло 2:50 [2 часа и 50 минути] по
маршрута.
Вариант Хигби, заобиколих 5.10. Слабо на плочата.

Накрая на бележката са надраскани тъжно личице и въпрос: „Да опитам да

се справя по-добре?“.

48
 Глава 3.
Страх и обич в Лас Вегас
Дейвид Робъртс

Скоро след като си спечелва известна слава заради смелите си фрий соло
проекти, Алекс усеща за пръв път благоприятния ефект на спонсорството.
Първата фирма, която сключва договор с него – благодарение на
посредничеството на приятеля му катерач Брад Барлидж – е Black Diamond,
производител на високотехнологична катераческа и ски екипировка от щата
Юта. През следващите години Алекс подписва договори и с La Sportiva, Clif
Bar, New England Ropes и най-важната от всички компании – The North Face,
чийто „дрийм тийм“ включва редица звезди от света на катеренето и
планинарството – обект на завист от страна на всички начинаещи в спорта.
През 2014 г. фирма Ball Watch, която произвежда ръчни часовници на
стойност над 2500 долара, пуска реклами на цяла страница в списание „Ню
Йорк Таймс“. На снимката се вижда Алекс, застанал на корниза „Слава богу“
на Халф Доум, и надпис: „Няма въжета, няма защитна екипировка и няма
място за грешки. Затова един надежден часовник – като тези на Ball Watch –
е незаменим помощник във всяка истински трудна ситуация“. Алекс
рекламира продукта с остроумната фраза: „Часовник, за който си струва да
изкачиш най-високия връх“, въпреки че самият той никога не носи такъв по
време на катерене.
През 2008 г. компанията Sender Films, основана девет години по-рано в
Боулдър от Питър Мортимър като малко независимо киностудио, забелязва
постиженията на Алекс. По онова време фирмата се занимава с филми за
приключенски спортове, които спокойно могат да се конкурират с най-добре
заснетите и автентични ленти от САЩ или чужбина. Както разказва самият
Мортимър: „Често ходехме в „Йосемити“. Останахме впечатлени от соло
проектите на Алекс по „Рострум“ и „Астроман“. Винаги се стремим да сме в
течение с най-новите лица и постижения на катераческата сцена. А след
проекта на Муунлайт Бътрес Алекс категорично привлече вниманието ни“.
След това добавя: „Всички останали от бранша правеха филми за
боулдъринг или за спортно катерене. Това не ме вълнуваше толкова. Аз
исках да заснема филм за „опасното катерене“ – големи стени, планинарски
походи на дълги разстояния по трудни маршрути и разбира се – за фрий
соло“.
За един от новите си филми, наречен „Острият край“, Мортимър и
сътрудникът му Рик Роузън събират група силни, млади американски
катерачи и се отправят към Адршпах – масив от стръмни кули от пясъчник
49
около границата на Чехия, близо до Германия – на мястото, където се слива
с легендарните Елбски пясъчни планини. („Острият край“ е катерачески
жаргон за водача на въжето, който обикновено поема всички сериозни
рискове.) „Острият край“ е великолепен филмов колаж от множество
проекти, предприети от различни катерачи в Америка и Европа. Епизодите
включват „маршрути на смъртта“ за класическо катерене в каньона Елдорадо
близо до Боулдър; дълги и трудни маршрути с изкуствени опорни точки в
„Йосемити“; алпийски маршрути по неизкачвани дотогава кули в крепостта
Шафат в Индия; бейсджъмпинг от ръба на пропасти в Швейцария; и фрий
соло катерене – макар че звездата на филма не е Алекс, а Стеф Дейвис. Ролята
на Алекс във филма е съвсем малка, но предвещава славата, към която се е
запътил. Всъщност от студиото избират негова снимка, на която води по
адски трудно въже, за обложката на филма.
Ардшпах и Елбските пясъчни планини се издигат високо над гората по
бреговете на река Елба, на югоизток от Дрезден – диви кули от тъмносива
скала. През първите две десетилетия на XX век тук има група неустрашими
мъже, чието общество е напълно изолирано дори от това на катерачите в
Алпите и които успяват да изкачат най-трудните скални маршрути в света.
Постепенно те развиват и свой собствен, специфичен стил, който се отличава
с желязна етика.
Американците и западноевропейците откриват района около Дрезден едва
в края на 60-те години и когато някои от най-добрите чужди катерачи
премерват сили с тамошните маршрути, остават силно впечатлени – и
респектирани. През 2008 г., около 40 години по-късно, чистият стил на
местните катерачи от Източна Германия и Чехия все още господства над
скалите. Единствените джаджи в Елбските пясъчни планини представляват
големи болтове с халки, разположени на плашещо голямо разстояние един
от друг – до 30 м. Клиновете, клемите и френдовете не са позволени.
Единствените подвижни джаджи, които може да се използват, са плетените
найлонови въжени примки, които се напъхват в цепнатините – техника,
напълно непозната на американските, френските и швейцарските катерачи.
И още по-лошо (или още по-хубаво, ако става въпрос за чистотата на
катеренето): употребата на магнезий не е разрешена. И понеже не разполагат
с хубави обувки за скално катерене, дрезденските катерачи преодоляват
много от най-трудните маршрути боси.
Мортимър и Роузън най-после успяват да съберат отбора си от звезди на
американската катераческа сцена, сред които са Сидър Райт, Ренан Озтурк,
Мат Сигъл, Тофър Донахю и Хайди Вирц. Алекс ги придружава в качеството
си на обещаващ новобранец. Режисьорите успяват да привлекат и 61-
годишния Берндт Арнолд – знаменитостта на Елбските пясъчни планини от
края на 60-те до края на 80-те години – за водач на изпълнените с

50
благоговение американци. Въпреки че Арнолд почти не говори английски
език, той радостно показва на новите си възпитаници техниките и тънкостите
на маршрутите и ги насърчава да свалят обувките си, за да усетят
непознатите скали по-лесно с боси крака. Другарите на Арнолд се отнасят
към трудността на маршрутите с изумително нехайство и дори шеговитост.
Един от тях заявява на английски с тежък акцент: „Ако паднеш, може да
станеш легенда“.
Този епизод от „Острият край“ достига до кулминационната си точка, след
като американците вече са успели да преодолеят някои от класическите
маршрути, но настояват да опитат и нещо по-новаторско – това е въпрос на
чест. Събират се под един остър, вертикален планински хребет – маршрут,
който дори местните професионалисти определят като прекалено опасен.
Разговорът е почти злокобен. Алекс, облечен в суитшърт с качулка – досущ
като затвореното хлапе от гимназията, което си спомня Бен Смоли – почти
не обелва дума. Но след това заявява тихо: „Седим и си говорим колко
трудно и страшно би било от около час. По-добре просто да го направим“.
И така, Алекс застава на острия край. Отлично заснетото му катерене по
ужасяващия хребет е придружено с гласове зад кадър – спонтанните
коментари на съотборниците му. Сидър Райт казва: „На това място се
колебае в продължение на десет минути. Оглежда 27-метровата стена. Има
вероятност да падне“. Във филма се чува и тежкото, напрегнато дишане на
Алекс. Но плавните, идеално изпълнени движения са същинско
произведение на изкуството. Разтревожените коментари преминават в
похвали. „Да гледаш Алекс е много вдъхновяващо – дисциплината и
хладнокръвието му са забележителни“, споделя един от съотборниците му.
Друг казва: „Нагласата на Алекс е онова, което го отличава от останалите –
способността му да запази спокойствие чак до върха“. След като Алекс
преодолява маршрута, трети добавя: „Това определено не е въже, по което
бих искал да водя“. А Сидър Райт признава: „Определено малко му
завиждам“.
Без да каже нито дума, Алекс се изправя на върха на хребета и се усмихва
широко.

***

След като Алекс изкачва Халф Доум фрий соло през септември 2008 г.,
Мортимър и Роузън решават, че искат да посветят цял филм на постиженията
на този изключителен млад талант. Но както на Муунлайт Бътрес, така и на
Халф Доум няма нито един свидетел. Решението на проблема е очевидно:
режисьорите се свързват с Алекс и го питат дали би се съгласил да изкатери
отново определени участъци от двата маршрута, за да го заснемат.

51
 Мортимър си спомня: „Алекс се съгласи веднага – каза, че много му допада
идеята за видеозапис от онези стени“.
Логистичните проблеми обаче се оказват огромни. През пролетта на 2009
г. от студиото вече са готови да заснемат участъците на Муунлайт Бътрес, но
по маршрута има още няколко групи, които го катерят по старомодния начин
с множество опорни точки. За щастие всички те се потят ниско, по първите
въжета на стената. Мортимър и фотографката на екипа Селин Сербо решават
да се спуснат на рапел на около 120 м от върха, да увиснат на паралелни
въжета и да заснемат отблизо с камера и фотоапарат как Алекс катери
горните въжета фрий соло – така другите катерачи ще бъдат извън кадъра.
Самият Алекс ще се спусне на рапел, ще свали седалката си и след това ще
започне катеренето.
Мортимър силно се безпокои за начинанието, в което е въвлякъл Алекс.
„Ами ако падне и загине – тревожи се той – и то – заради един филм? Не мога
да си представя как бих живял с мисълта, че съм станал причина за такова
нещастие.“ Снимачният екип също е притеснен. „Когато се събрахме в
Спрингдейл вечерта преди снимките, всички бяха адски стресирани – спомня
си Мортимър. – Бяхме в една пицария. Когато Алекс стана от масата, за да
отиде до тоалетната, се спогледахме и признахме на глас, че се колебаем дали
е добра идея да осъществим проекта. След това Алекс се върна и аз го
попитах: „Сигурен ли си?“, а той почти избухна: „Ама че сте страхливи!
Друго студио ли ще трябва да търся?“.“
Отсечките, които Алекс минава отново пред камерата, са двете въжета
категория 5.12 над ключовия вътрешен ъгъл, висок 55 м. Мортимър разказва:
„Беше студено. И ветровито. Маршрутът на Муунлайт е невероятно открит
и също толкова главозамайващ – в буквалния смисъл – колкото и на Ел
Капитан. Снимахме Алекс от едва около половин метър разстояние и
внимавахме извънредно много да не трепнем дори с мускул, за да не го
разсеем. Бояхме се да не изпуснем капака на някой обектив или да не
съборим и най-дребното камъче“.
Въпреки всички притеснения Мортимър и останалите от снимачния екип са
напълно запленени от гледката. Вкопчените пръсти и плътно прилепените
към скалата стъпала са единствената, минимална опорна точка на Алекс в
този въздушен свят. Под него се простира 250-метрова бездна. Ако падне, ще
полети право долу – няма нито една издатина по пътя към подножието. Алекс
избира именно този момент да се обърне към камерата и да попита: „Искате
ли да направя така, че да изглежда, сякаш ми е трудно?“. Мортимър си
припомня: „Оказа се, че той си е мислел: „На тях сигурно им е адски
скучно!“. Малко по-нататък Алекс пъха коляно в една цепнатина, заклещва
го, пуска изведнъж и двете си длани от скалата и възкликва тържествуващо:
„Без ръце!“.

52
 Няколко месеца по-късно един малко по-различен снимачен екип, който
включва партньора в режисъорската работа на Мортимър Ник Роузън и
оператора Тим Кемпъл – се събира, за да заснеме как Алекс възпроизвежда
някои части от катеренето на Стандартния северозападен маршрут на Халф
Доум. Междувременно двама от най-добрите катерачи в САЩ – Джони Коп
и Мейка Даш (и двамата от които участват и в „Острият край“, където
изследват маршрутите на крепостта Шафат в Индия и острите върхове край
Шамони във Франция), изчезват на връх Едгар в Западен Китай заедно с
оператора Уейд Джонсън, който е част от снимачния екип на „Острият край“.
И тримата живеят в Боулдър и са добри приятели с целия екип на Sender
Films. Освен това студиото тъкмо се готви да заснеме лента за опита за
изкачване на непокоряваната до този момент югоизточна стена на връх
Едгар.
Спасителните операции започват едва след като тримата не се явяват за
обратния си полет в град Чънду. Бележити катерачи – както от Боулдър, така
и от други места – сред които и Ник Роузън, незабавно пристигат в Китай и
започват издирването. Помагат им местни войници. Тялото на Коп е открито
в подножието на стената на 7 юни 2009 г., а тялото на Джонсън – на
следващия ден. По стената явно се е спуснала огромна лавина от сняг, смесен
с камъни и лед, която е погълнала катерачите. Тялото на Даш така и не е
открито.
Колкото и да е невероятно, успяват да възстановят голяма част от кадрите
на Джонсън. Мортимър и Роузън ги използват, за да оформят монтаж в памет
на приятелите си. „Точката, от която завръщане няма“ е впечатляваща,
незабравима творба. Съзнанието за трагичната съдба, която очаква младите
катерачи, изпълва зрителя с тягостни чувства, докато наблюдава как тримата
се сбогуват с приятелките си на летището и как разговарят весело в лагера в
подножието на планината. Вижда се и чудовищният, почти непрекъснат
порой от камъни и късове лед, който кара триото да се откаже от маршрута
почти в самото му начало.
Мъчително е да узнаеш, че последният им поход е бил до мястото над
лагера, където са оставили екипировката си няколко дни по-рано. Докато
гледаш как се отправят към смъртта си, ти се иска да изкрещиш към екрана:
„Вървете си! Зарежете проклетото оборудване!“.
След тази трагедия, която разтърсва цялото американско катераческо
общество, Мортимър и Роузън се залавят с подготовката за Халф Доум с
Алекс почти неохотно. „Нямахме никакво желание да се заемаме с щуротии
или рисковани каскади – разказва Мортимър. – Щяхме да ограничим
снимките до по-лесните въжета ниско долу, след което да се спуснем на
рапел на няколко десетки метра от върха, за да заснемем как Алекс довършва
Зигзагите и минава траверса на корниза „Слава богу“.“

53
 Въпреки страховете и тъгата от скорошната загуба „Сам на скалата“ се
превръща във филм, от който лъха искрена любов и радост от катеренето; на
места е дори шеговит – не би било преувеличено да се каже, че е един малък
шедьовър. Никой не би могъл да види тези кадри (дори вече да е гледал
филма четири или пет пъти) и да не почувства как ръцете му се изпотяват,
докато Алекс изпълнява своя танц без въже на отвесната скала. Освен това
лентата неизменно предизвиква оживени дебати – както сред
професионалистите, така и сред лаиците – относно етиката на фрий соло
катеренето. (Някои хора без опит в катеренето едва успяват да изгледат
сцените.)
Фактът, че повечето зрители така и не усещат, че гледат възпроизведени
сцени, а не оригиналното изкачване, е най-голямото доказателство за
кинематографическия талант на Мортимър и Роузен. Филмът изглежда
точно като документална лента за два от най-смелите катерачески проекта на
XXI век. За да се постигне контраст, филмът разделя кадрите от Муунлайт
Бътрес и Халф Доум със сцена, в която Алекс „развежда“ зрителя из
минибуса, който се е превърнал в негов дом (зад кадър се чува гласът на
Роузен: „Каниш ли момичета на гости често?“, а Алекс отговаря със звучен
смях: „Ти как мислиш?“) и с посещение на родния му дом в Сакраменто,
където майка му гордо показва всички корици на списания, на които се е
появявал, докато самият той се свива от неудобство на заден план. Краят на
филма също е забавен и лек – виждаме как Алекс яде от купа с клонка вместо
с прибори и отбелязва, че прилича на някое от първите шимпанзета, които са
се научили да използват инструменти – както когато са вадили насекомите
от мравуняците с клечки. „Именно това ни отличава от животните“, подмята
той шеговито.
Сърцето на „Сам на скалата“, разбира се, са зашеметяващите кадри на
Алекс върху двете големи стени. От време на време се чуват коментарите на
съмишлениците на Алекс. Сидър Райт, един от най-добрите му приятели,
заявява: „Когато се запознаеш с Алекс Хонълд, си казваш: „Ама че завеян
образ“. Докато не се качи на скалата. В този момент той буквално се
превръща в друг човек – ловък, грациозен, напълно уравновесен и абсолютно
ненадминат в способностите си“. Джон Лонг, един от Господарите на
скалите, които участват в първото изкачване на „Носа“ на Ел Капитан в
рамките на един ден през 1975 г., се удивява на солото без екипировка, което
Алекс осъществява на Халф Доум: „Само за да си помислиш да направиш
нещо подобно, се изисква голяма отдаденост на спорта. А за да го
осъществиш на практика – е, за това се иска и невероятна смелост“. Ник
Мартино пък заявява: „Ако питате мен, проклетият Хонълд би могъл да се
катери и по Луната“.

54
 По време на кадрите от катеренето се чуват и коментарите на самия Алекс:
„Има сума ти дребни неща, които трябва да следиш – коя поредица от
движения трябва да направиш, кое след кое идва – но всъщност не мисля за
нищо. Просто го правя“. В друг момент пък казва: „Много обичам простотата
на соло катеренето. Когато си сам, се катериш най-добре“. Или пък:
„Съмнението е най-опасното нещо по време на соло катеренето. Ако
започнеш да се колебаеш, си прецакан“. Но мащабът на постиженията му
най-после става ясен дори на него самия, когато се изправя на върха на
Муунлайт Бътрес, щастлив и ухилен до уши, и заявява: „Като се замисля,
това е наистина невероятно“.
Кулминацията на филма пресъздава момента, в който Алекс прекарва пет
минути в своя „личен ад“ едва на 45 м под върха на Халф Доум. Но
Мортимър и Роузен не са си и помисляли да карат Алекс да минава отново
през ужасяващата поредица от „жалки смиъринги“ на плочата от категория
5.12 над корниза „Слава богу“, където на 6 септември 2008 г. се изправя пред
съвсем реалната опасност да падне от 600 м височина. Вместо това във филма
кризисният момент е преместен на самия корниз. Докато Алекс се придвижва
внимателно настрани по стесняващия се корниз, с лице към пропастта и гръб
към стената, той спира и се поколебава за момент. Гласът му обяснява зад
кадър: „Когато катеря соло, обикновено се старая да си сложа нещо като
мислена броня. Може да се каже, че съм в зоната. „Бронята“ ме пази да не
започна да се замислям и тревожа прекалено много. И по някаква причина... –
тук той се засмива при спомена – на Халф Доум усетих, че бронята ми
поддава... И претърпях лека нервна криза“.
Невидимият оператор на филма, Тим Кемпъл, казва на Алекс, че може да
направи траверс обратно към сигурното място, ако ситуацията, в която е
попаднал, не му харесва. Но Алекс продължава напред стъпка по стъпка – по
участък, който всъщност е преминал съвсем лесно. А скоро след това се
озовава на върха.
Само за шест години сцената на корниза „Слава богу“ се превръща в един
от най-символичните образи в историята на катеренето. Sender Films избират
снимка от нея за корицата на комплектованото си издание „Премиерно
изкачване“, което съдържа още четири филма освен „Сам на скалата“ и
„Точката, от която завръщане няма“. През май 2011 г. National Geographic
пуска статия за младото поколение таланти в „Йосемити“. Фотографът
Джими Чин прави копие на снимката и именно тя става корицата на онзи
брой. В рекламата на часовници Ball Watch през 2014 г. се появява поредната
версия на Алекс на корниза „Слава богу“, която онагледява „невероятните
изпитания“, пред които се изправят „изследователите на света“.
През последните две години този образ е възпроизвеждан многократно –
различни катерачи позират, докато на свой ред преминават скални издатини

55
(на доста по-малка височина), плътно облегнали гръб към стената, прибрали
крака и ръце, с непроницаемо изражение на лицето. Има и множество
пародии – обектите заемат същата тържествена поза, застанали върху
тоалетна чиния, хладилник, стълба и тем подобни.
Мортимър коментира оригиналната снимка на Алекс на корниза „Слава
богу“ така: „Има нещо в тази поза, което успява да внуши ясно дори на
напълно начинаещите мащаба на онова, което правят професионалистите на
големите стени. Усеща се уязвимостта на катерача. Сякаш Алекс се е
изправил лице в лице със самия Бог“.

***

„Сам на скалата“ печели престижни награди на филмови фестивали от

Телюрайд, Колорадо, до Тренто, Италия, и Кендал, Англия. Филмът е може
би най-интересната от всички прожекции на ежегодното турне Reel Rock
Tour, спонсорирано от Sender Films и от нюйоркското студио Big Up
Productions, и обикаля цялата страна като част от него през 2009 г. (По онова
време турнето вече може да се похвали с изключително предана, макар и
сравнително ограничена, база от фенове.) Благодарение на лентата името на
Алекс става известно в доста по-широки кръгове, отколкото този на
заклетите катерачи. (Трудно може да се даде друг пример за млад атлет,
който да се е превърнал от неизвестно име в знаменитост от сравнително
висок калибър едва за две години.) Филмът е и основната причина
популярното новинарско предаване „60 минути“ на телевизия CBS да
заснеме профил, посветен на Алекс, и да го излъчи на 2 октомври 2011 г. По
онова време Алекс е едва 26-годишен.
Профилът във Facebook, който е регистрирал преди няколко години,
изведнъж е залят със същински порой от коментари и въпроси от напълно
непознати хора. Както самият Алекс казва през 2010 г.: „Наложи се да изтрия
страницата си от Facebook. Стана същинска лудница – получавах по 20
покани за приятелство на ден. Някои хлапета например ми пишат с въпроси
като: „Каква торбичка за магнезий да си купя?“. От една страна, не ти се иска
да игнорираш хората, но от друга – какъв друг избор ти остава?“.
През септември 2009 г., преди Алекс да изтрие страницата си, 24-годишната
Стейси Пиърсън отива да гледа филма, когато Reel Rock Tour минава през
Тъксън. По това време Стейси работи като медицинска сестра в местната
болница и се занимава активно с бягане на дълги разстояния – вече се е
състезавала в четири маратона с най-добро време 3 часа и 25 минути.
Както самата Пиърсън си спомня през 2010 г.: „Никога не бях чувала за
Алекс Хонълд. Един приятел ме покани да отидем заедно на турнето, но аз
се колебаех до последно. Пристигнахме доста късно. Алекс беше само един

56
от многото герои във филма, но си помислих: „Страшно готин човек“. След
като се прибрах у дома, отворих Google и открих, че има профил във
Facebook. Написах му следното съобщение: „Току-що гледах филма на
турнето Reel Rock Tour. Не знам нищо за теб, но мисля, че си постигнал
наистина страхотни, вдъхновяващи неща“.“
Пиърсън не получава отговор с дни, тъй като Алекс е заминал за Сибир за
международна среща на катерачите. В крайна сметка обаче й отговаря с
кратко съобщение. „Затова го попитах дали мога да го добавя като приятел –
разказва Пиърсън. – Той прие. Явно беше разгледал снимката и кратката
информация, която бях публикувала – където бях описала себе си като
„бъдещ ултрамаратонец“ – защото ми писа: „Наистина ли обичаш
ултрамаратоните?“. Започнахме да си разменяме имейли на всеки няколко
дни и постепенно се опознавахме все по-добре. Алекс отиде в Испания, а
после – и в Китай, където Facebook е забранен. Имейлите ни ставаха все по-
дълги. Най-накрая се уговорихме да се видим на видеочат. Беше доста
напрегнат момент – аз бях нервна, а и той също, личеше си. Беше вдигнал
качулката на суитшърта си. „Здравей – поздрави ме той. – Как си?“ По онова
време Алекс няма сериозна приятелка – само няколко краткотрайни флирта,
един от които с Кейти Браун, която десетилетие по-рано впечатлява
катераческото общество, като печели световното първенство за юноши в
Квебек едва на 14 години. „Три седмици адски мъки – коментира Алекс
взаимоотношенията им. – Бях едновременно прекалено хлътнал и прекалено
недодялан.“
„Алекс щеше да се прибере на 4 декември [2009 г.] – продължава
Пиърсън. – Спомена, че смята да се запише за Международния
калифорнийски маратон, който щеше да се проведе в Сакраменто два дни по-
късно – искаше да изпита способностите си като бегач. Стори ми се идеална
възможност най-после да се запознаем, затова и аз се опитах да се запиша за
маратона, но за съжаление, билетите бяха свършили. Въпреки това реших да
отида в Калифорния.
Бях малко нервна, но и въодушевена – предстоеше ми да направя нещо,
което никога не бях опитвала преди. Чаках пред главния вход на летището в
Оукланд. Алекс се обади да ме предупреди, че ще закъснее с 15 минути. Най-
накрая пристигна с минибуса си. Май се прегърнахме, не си спомням добре.
Беше неловко. Носех жилетка със зеброви шарки. Няколко месеца по-късно
Алекс ми сподели, че дрехите ми са го накарали да ме причисли към
категорията на „готините момичета“ – поне по неговите стандарти!
Мисля, че извадихме късмет, защото първата ни среща на живо бе в
компанията на семейството му в пълен състав – майка му Дирдре и сестра му
Стасия. Това доста улесни нещата. През първата вечер Алекс изнесе малка
презентация със снимки в една пицария в Санта Роса. Запознах се с няколко

57
от приятелите му. Един от тях ми каза: „Алекс е много свестен тип“, а аз
отговорих: „И на мен така ми се струва – макар че го познавам едва от един
ден“.
В деня на маратона отидох да чакам по средата на маршрута. Когато Алекс
наближи, каза задъхано: „Умирам от глад“. Двамата потичахме един до друг
за кратко. Когато минахме покрай един мъж с храна в ръцете, Алекс го
попита дали би му дал банана, който държи, и човекът с готовност му го
връчи. След това наближихме една малка станция с продукти за бегачите.
При вида на купата с бонбони М&М очите на Алекс се разшириха, той грабна
една шепа тичешком и ги напъха в устата си. Така разбрах за най-голямата
му слабост – поне по неговите думи – любовта към сладкото“.
Пиърсън се връща в Тъксън, а Алекс пристига две седмици по-късно, за да
й погостува за по-дълго време.
По време на това посещение двамата имат възможност да се опознаят по-
добре. Но след Коледа Стейси решава, че досегашната й работа й е омръзнала
и напуска, за да постъпи като медицинска сестра в друга болница, в Далас.
Така започва двугодишен период, през който тя пътува из цялата страна и
често сменя работните си места.
Междувременно Алекс се катери в „Йосемити“. Двамата прекарват месец и
половина разделени, след което Хонълд отива в Далас за още едно
продължително гостуване.
„Алекс ми липсваше – разказва Стейси – макар че лесно си намерих
приятели в Далас. Когато ми дойде на гости, го накарах да опита някои по-
градски занимания – посещавахме музеи, вечеряхме в хубави ресторанти.
Също така ходехме да бягаме и да караме колело заедно. Влюбихме се,
когато бяхме в Далас. Но да изречеш „Обичам те“ е доста сериозна стъпка.
Изчаках Алекс да ми го каже пръв.“
Стейси е 29-годишна красива жена със светлокафява коса, поразителни
синъо-сиви очи и заразителна усмивка, а фигурата й е стройна и
изключително атлетична. На пръв поглед прави впечатление на тих и кротък
човек, но стига да я опознаеш малко, острата й интелигентност и волевият й
характер си проличават веднага – тя притежава сила на духа, която спокойно
може да се мери с тази на Алекс.
В началото на 2010 г., наред с разгорялата се любов, между двамата
започват да се появяват и известни конфликти и несъвместимости на
характерите. „Беше ми неудобно да спя в минибуса – припомня си Стейси. –
Не можех да се приспособя. Чувствах се, сякаш съм вечно мръсна – беше
доста гадно, а и тясно.“ Двамата започват да спорят относно начините си на
живот. Стейси пие алкохол в умерени количества, а Алекс въобще не близва.
Тя обича да излиза често с приятели, но той все още се чувства неудобно в
такива ситуации. От своя страна Алекс смята Стейси за прекалено

58
привикнала към градските условия и удобствата и се безпокои, че
отдадеността й на работата като медицинска сестра може да се окаже
несъвместима с номадския му живот. Леките шеги по този въпрос, които
започват да се появяват в имейлите им, скоро се превръщат в постоянни
подмятания. Над всичко това е надвиснала и опасността, от която се боят
много от приятелите на Алекс – че той може да загине по време на някое
фрий соло.
Според самата Стейси: „Често го закачах с думите: „Ако се убиеш някой
ден, ще мога да отлетя за Европа и да си хвана някой страхотен чужденец“.
А той ми отвръщаше: „Ако пък теб те блъсне автобус, ще мога да ида да се
забавлявам с френските мадами“.
През следващите пет години Алекс и Стейси остават заедно и дори
обсъждат въпроси като сватба и деца, макар че в крайна сметка не се
обвързват с нито едното от двете решения. Двамата преживяват множество
кавги и дори няколко раздели, за които и двамата са вярвали, че ще бъдат
окончателни. Първият труден период настъпва през април 2010 г., към края
на онова, което Стейси по-късно ще нарече „трите ни медени месеца“.

***

Алекс Хонълд

Стейси работеше в Далас като медицинска сестра, но трудовият й договор

беше прекратен предсрочно, затова реши да се премести в Лос Анджелис.
Още не бяхме скъсали, но подозирах, че си е паднала по един друг тип в
града. Когато отидох в „Йосемити“, се бях надявал да изкатеря нещо, което
да си струва, но времето беше гадно – всеки ден валеше, всичко беше
подгизнало. А знаех, че времето в Лас Вегас е идеално. Затова реших да си
опитам късмета на Червените скали – огромния масив от пясъчни
възвишения, които отстоят едва на няколко километра на запад от града.
Със Стейси имахме някакви мъгляви планове да се срещнем в Тъксън, по
средата между Далас и Лос Анджелис. Затова пътуването ми към Вегас
представляваше както път към срещата ни, така и път към спасението на
връзката ни – или поне така се надявах.
Заради времето не бях успял да изкатеря нито един от интересните
маршрути в Долината – бях се занимавал само с боулдъринг. А когато човек
се катери твърде дълго така, кожата на пръстите му се разранява и
възпрепятства катеренето на по-дълги участъци. Затова вече бях изнервен
допълнително – да не говорим за притесненията ми около Стейси.

59
 Израснах с разказите за катерачески приключения на Марк Туайт, познат
под псевдонима Доктор Дуум. Той бе известен със склонността си да
размишлява за болката, разбитите сърца и житейското страдание – стимули,
които го подтиквали да се изправя пред все по-трудни и по-трудни
маршрути. Не че е имал самоубийствени мисли – дори напротив, наричал
катеренето „средство против самоубийство“. Едно цяло поколение млади
катерачи, включително и аз самият, се е вдъхновявало от есетата в сборника
„Целувка или убийство: изповедта на един сериен катерач“. (Подозирам, че
ако го препрочета днес, ще прозра позата, на която се основава голяма част
от внимателно замислената персона на Доктор Дуум.) Но Туайт е автор и на
„Екстремно планинско катерене“ – манифеста, който дава определение на
новия стил леко, бързо и изключително рисковано изкачване.
И все пак в литературата, свързана с планинското катерене, могат да се
открият немалко описания на катерачи, чиито мрачни мисли и настроения
служат за катализатор на най-опасните им проекти – особено соловите.
Дълбокото екзистенциално безпокойство се оказва отличен мотиватор. Ако
не се лъжа, прочетох в един стар брой на списание Climbing дълга статия, в
която бяха изброени редица невероятни солови проекти, предизвикани от
раздяла с близък човек. Беше изпълнена с разкази за емоционално съсипани
мъже, заложили собствения си живот на карта, за да успеят да преодолеят
най-дълбоките си лични сътресения.
Тук невинаги става въпрос за стремеж към самоубийство. По-скоро
виждаме човек, който внезапно е загубил любовта на живота си и е спрял да
се бои от опасността така, както преди – и в резултат на това е успял най-
после да извърши нещо, което дълбоко в себе си винаги е искал.
Самият аз никога не съм мислил за самоубийство. Но опитите ми да спася
връзката си със Стейси през онзи април ми се отразяваха доста зле.
Определено се намирах в тежък период от живота си.
Така или иначе, в началото си представях, че ще спра набързо на Червените
скали за едно кратко, ненатоварващо соло в сухи и топли условия, а след това
ще продължа към Тъксън, за да осъществя истинската цел на пътуването. Но
бях започнал да мисля и за един страхотен класически маршрут –
„Оригиналния“ маршрут на Рейнбоу Уол. Всъщност често го определят като
най-хубавия от хилядите маршрути в Червените скали. „Оригиналният“ се
намира в края на каньона Джунипър и е дълъг 14 въжета – доста
продължителен участък, право нагоре по огромната и вдлъбната като
амфитеатър стена. Повечето хватки са малки, а трудността достига категория
5.12b. Освен това пасажът е високо – пада се на десетото въже.
Премиерното изкачване на маршрута се състои през 1973 г. с помощта на
голямо количество изкуствени опорни точки и е оценено на 5.9 А2.
(Класическата система за оценяване на катеренето с изкуствени опорни

60
точки варира от А0 – най-лесната степен – до А5.) Първото свободно
изкачване се случва през 1997 г. и е дело на Лео Хенсън и Дан Маккуейд. Бях
минал целия маршрут ОнСайт10 преди три-четири години заедно с Джош
Маккой, но това бе единственият ми опит до този момент и със сигурност не
бях научил движенията достатъчно добре.
По пътя към Вегас се обадих на всички приятели, за които успях да се сетя,
и ги попитах дали искат да отидем да катерим Рейнбоу Уол. Нито едно „да“.
Всички бяха вече заети с нещо. Но желанието, което ме глождеше, не ме
оставяше на мира и накрая взех необмислено решение: „Майната му, ще го
направя, така или иначе“.
По целия път от „Йосемити“ през Невада бях потънал в мисли за Стейси.
Но откакто бях видял маршрута за пръв път – още отпреди да се изкатеря по
него – Рейнбоу Уол се бе загнездил дълбоко в съзнанието ми. От години
мечтаех да изкача „Оригиналния“ маршрут фрий соло.
И така, на 28 април се озовах на паркинга в Пайн Крийк, а стената бе
надвиснала над мен. В ума ми се преплитаха множество объркани мисли.
Вятърът се бе усилил и вече отиваше към виелица, но въпреки че не ми
вдъхваше особена увереност, все пак бях благодарен, че коката ми ще остане
суха и хладна, докато катеря стената. Малко по-късно Стейси ми се обади по
телефона – тъкмо навреме. Проведохме един кратък, но приятен разговор. Тя
потвърди плановете ни да се срещнем в Тъксън, макар и не особено уверено.
Изведнъж ми се стори, че утрото е станало някак по-светло – почти можех
да различа дъга на хоризонта.
Още тогава си давах сметка, че едва ли е особено здравословно да изпитвам
такава еуфория заради едно момиче. Но реших да се оставя на чувството и
го използвах да се надъхам допълнително. Започнах похода уверено и бодро.
Бях съвсем сам. Вървях заслушан в чуруликането на различните птици и
ромоленето на потока, който минаваше през изпълненото с едри камъни
старо речно корито. Всички тези неща ми се струваха някак по-значими от
обикновено и изведнъж усетих, че съм изпълнен с благодарност, задето имам
възможността да си прекарвам толкова добре на такова красиво място.
Трябваше да усетя, че чувствата ми излизат извън контрол. Но исках да
поддържам приповдигнатото си настроение, докато мога – може би дори до
самия край на маршрута. Съсредоточих се върху това колко вълнуващо ще
бъде катеренето, колко силно копнеех за предизвикателството и колко
красива беше природата около мен. А зад всичкото това въодушевление се
таеше и надеждата, че може би – може би! – на Стейси наистина й пука за
мен и че връзката ни ще тръгне по вода. Мислите ми бяха като лукова глава –
пластове над пластове и още пластове. Но ми се струва, че е възможно в
10
„От пръв поглед“ – без предварителни опити или информация за изкачване на
същия маршрут – б. пр.
61
ядрото да се е криела мъка от предчувствието, че нещата помежду ни отиват
към края си.
Все пак продължих да вървя чак до подножието на стената в полублажено
състояние. Когато пристигнах, се настроих на по-практична вълна. Най-
накрая можех да спра с опитите да контролирам настроението си и да се
концентрирам единствено върху катеренето. Знаех, че именно това ще ми
донесе истинско спокойствие – сложните движения на триене по винкелите
от категория 11+ и дюлферът от категория 12а. Влязох в крачка след едно-
две въжета, както обикновено, но щом веднъж набрах инерция, наистина се
успокоих. Продължавах плавно все по-нагоре и преодолявах ъгъл след ъгъл
с лекота. Идеалните, плоски ръбове, които се появяваха тук-там, бяха
същинско удоволствие, а положението ми на скалата и гледката, разкриваща
се от него, бяха великолепни.
Фрий солото на този маршрут, и то само с едно предишно изкачване – преди
години – беше пълната противоположност на свръхусилената подготовка,
която предшестваше изкачването ми на Муунлайт Бътрес година по-рано. В
известен смисъл може да се каже, че нямах представа какво правя на Рейнбоу
Уол. Някои хора биха го нарекли „лудост“. Аз предпочитам думата
„приключение“. Определено внасяше вълнуващ елемент в цялото
начинание. Имах чувството, че този път също минавам онсайт – само че без
въже. Тук-там си спомнях по някое движение, но през по-голямата част от
времето имах чувството, че ги откривам за първи път. И все пак нямаше
съмнение, че импулсивното ми решение да преодолея Рейнбоу Уол по този
начин беше резултат от всичко, което преживявах покрай Стейси.
На около половината път към върха започва поредица от лесни въжета – от
5.4 до 5.8 – която се движи нагоре и надясно през няколко ската и стига до
едно удобно място на „Корниза над дъгата“. Тук усетих как мислите ми се
насочват обратно към „истинския“ живот и как смътното безпокойство,
което ме преследваше от Долината насам, най-после ме застига. За щастие
този момент на униние не продължи дълго. Скоро стигнах до десетото въже,
на което се намираше пасажът на маршрута.
Намирах се на около 230 м над земята. Придвижвах се на триене нагоре по
този винкел, като използвах за опора малките бразди в пясъчника. Изведнъж
ме осени прозрение какво трябва да направя, за да преодолея пасажа.
Необходимо беше да придвижа ходила колкото мога по-нагоре, а след това
да подскоча, за да се хвана за една по-едра хватка. Движението беше
наистина динамично, но не представляваше особена трудност, ако си закачен
за въже и си поставил някаква сигурна джаджа наблизо. Може би затова не
си го спомнях от предишното изкачване. Сега обаче, когато погледнах нагоре
към далечната хватка и си представих как подскачам към нея, си казах: „За
нищо на света!“.

62
 Можеше да се спусна обратно надолу до „Корниза над дъгата“, да мина с
траверс надясно и да завърша стената по заобиколния вариант на Суейнбоу,
който е едва категория 5.10. Но не бях в настроение да се отказвам от
започнатото. Проучих ситуацията, върнах се надолу по браздите, после се
изкатерих обратно, и така – четири-пет пъти. И дума не можеше да става да
подскоча към хватката. Ако не успеех да я хвана, щях да падна... да умра.
В ума ми бавно започна да се оформя една друга идея. Доста по-близо от
голямата хватка се намираше една дупка в стената – естествено оформена
заради черния железен оксид. Можех да пъхна в нея само около една трета
на първата кост от левия си показалец, след което да опра върху нея средния
пръст и палеца си. Типичен кримп – тоест захват само с пръсти. Бях сигурен,
че никой не е използвал това място като хватка. Най-накрая се облегнах с
цялото си тегло на лявата ръка, опрях противоположното ходило на стената
на ъгъла и се издърпах нагоре. Захватът ми в дупката бе устойчив и ми
помогна да сграбча голямата хватка с другата ръка. Колкото и да е странно,
докато изпълнявах движението, изпитвах не страх, а единствено
спокойствие.
Следващото въже беше категория 5.12 и се катереше на дюлфер. Мислех,
че ще е значително по-лесно от предишното, но си имаше доста тежки
елементи. „Момент – помислих си. – Тази част не би трябвало да е чак
толкова трудна.“ А и сега вече нямах възможността да се спусна обратно
долу, защото просто нямаше как да се справя с дупката преди едрата хватка.
Но запазих присъствие на духа и довърших катеренето на дюлфер.
Последните две въжета минаха почти неусетно. Най-накрая се почувствах
напълно загрял и се катерех с лекота. Но щом се изправих на върха,
виелицата едва не ме събори. Докато катерех стената, бях на завет от
вихрушката, но тук изпитах пълната й сила. Когато човек катери фрий соло,
спускането на рапел, естествено, е невъзможно – нали няма въже. Свих се в
една малка пещеричка на върха и смених еспадрилите си с обувките, които
бях използвал за подхода – носех ги в раницата на гърба си заедно с малко
вода и храна.
Спусканията от Муунлайт Бътрес и Халф Доум бяха минали спокойно и
рутинно – по пътеки, които множество планински катерачи използваха всеки
ден. Не ме затрудни да ги премина бос. Слизането от Рейнбоу Уол обаче
беше направо отвратително – поредица от технически участъци по гладки
пясъчникови плочи чак до варовиковите планини на запад от Червените
скали, при горния басейн на каньона Оук Крийк. Оттам пък – надолу чак до
Оук Крийк, в широк кръг около върха, до който се стига по Рейнбоу Уол.
Цялото начинание е много натоварващо, особено заради техническите
участъци.

63
 По време на последвалия поход обратно към минибуса ми през пустошта се
чувствах като зомби – не ми беше останала никаква вода, храна или енергия.
Вървях сякаш до безкрай.
А сега и чувството за вътрешен мир, което ме беше крепило нагоре по
стената, бе изчезнало безследно. Далеч от спокойствието на стената, усетих
как ме обзема мрачно настроение. Бях във възторг, че съм успял да се изкача
сам до върха, но изведнъж целият оптимизъм относно „истинския“ ми живот
ме напусна. Докато си проправях път надолу, непрекъснато се питах дали
наистина ще успея да спася връзката си със Стейси и дали това изобщо би си
заслужавало усилието. Каньонът се простираше пред мен, следобедното
слънце напичаше все по-безмилостно и светът далеч не изглеждаше толкова
прекрасен, колкото по време на подхода. Когато най-сетне стигнах до
равната пустиня и се отправих по заобиколния път към минибуса,
задоволството ми от постижението на стената се бе изпарило и вече бях
почти убеден, че скоро ще бъда отново сам. Чувствах се толкова потиснат,
колкото преди бях окрилен, и сякаш бях безсилен да овладея мислите си.
Цялото преживяване ме беше изтощило емоционално. Непрекъснатият вой
на вятъра, задушаващата горещина, гладът, жаждата и психическата умора
ме натоварваха и ме караха да се чувствам уязвим.
Щом стигнах до минибуса, първата ми работа беше да проверя дали Стейси
ми се е обаждала на мобилния. Имах спомен за някаква бегла уговорка да се
чуем по-късно. Надявах се да ми е оставила съобщение. Но знаех, че не е. Не
се изненадах, когато установих, че нямам пропуснати обаждания. Приех това
като знак, че не е особено въодушевена от връзката ни в момента.
Сандвичите, които си бях приготвил, пооправиха настроението ми.
Планирах да изкача втори маршрут соло следобед, за да мога да свърша за
един ден всичко, което исках в Червените планини, и да продължа към
същинската ми цел – Тъксън.

***

Бях доволен, че съм преодолял Рейнбоу Уол соло. Може би не беше добра
идея да продължавам с катеренето в същия ден, но вече бях решил, че искам
да направя повече. Планът ми беше да изкача соло и „Принца на тъмата“ –
маршрут категория 5.10, дълъг седем въжета, който минава през гола на вид
стена на Блек Велвет Уол. След това щях да се спусна с катерене по друг
маршрут категория 5.10 – „Мечта за диви пуйки“ – който се слива с „Принца
на тъмата“ на около 200 м нагоре от подножието.
Поприказвах си с няколко катерачи на паркинга – шегувахме се за ужасното
време в „Йосемити“. След това поех към началото на пътеката към каньона
Блек Велвет. Но от еуфорията ми не беше останала и следа и вместо нея ме

64
изпълваха летаргия и дълбока умора – по-скоро умствена, отколкото
физическа. Открай време смятах, че „Принцът на тъмата“ би бил едно добро
предизвикателство за мен – силно открит маршрут с малки хватки и стъпки
по гладка, отвесна стена. Не ми беше минавало през ум да се отказвам от
него, но по пътя към подножието усетих, че всъщност ми е безразлично и
нямам желание да се захващам. Беше ми писнало от неприятния вятър, а и
стъпалата ме боляха от дългото ходене. Стената изобщо не ме
въодушевяваше.
Понеже вече бях загрял и се бях настроил за соло, очаквах катеренето да
мине гладко и без особени усилия. Вместо това обаче чувствах движенията
си непохватни, а напредъка нагоре – бавен. Изразходвах излишно много
енергия, като се захващах прекалено силно за всяка хватка в пясъчника.
Освен това се безпокоях да не се подхлъзна на някоя от стъпките. Искаше ми
се да бъда някъде другаде. Вместо да се насладя на пътя нагоре и на
цялостното преживяване на стената, по-скоро просто нямах търпение да се
свърши. Щеше ми се вече да съм си обратно в минибуса на завет от брулещия
вятър.
Продължавах да се придвижвам с мъка нагоре – не бях успял да вляза в
ритъм. Краката ме боляха все повече, но така и не достигнах до някоя
достатъчно широка и удобна площадка, където да мога да
оправя еспадрилите си. Докато стигна до края на маршрута – до голямата
издатина, където „Принцът на тъмата“ се слива с „Мечта за диви пуйки“ –
вече бях намразил катеренето, ненавиждах вятъра и не исках нищо друго,
освен да се прибера вкъщи. На скалната издатина си свалих еспадрилите за
малко и поразмърдах схванатите си пръсти. Не се огледах наоколо, не се
възхитих на удължените сенки, които танцуваха из пустошта – просто
останах вторачен в краката си в очакване на слизането.
Спуснах се надолу по „Мечта за диви пуйки“, който се оказа доста хубав
маршрут. Или поне щеше да бъде такъв по всяко друго време. Докато слизах,
от време на време усещах, че ми е приятно. Но в следващия миг вятърът се
усилваше и осъзнавах, че това е бил просто момент на затишие. От друга
страна, виелицата и мрачното ми настроение потискаха всички други
чувства. Усещах, че просто не ми пука. Всеки аспект от „истинския“ ми
живот, включително и Стейси, изглеждаше някак по-маловажен.
Единственото, което наистина имаше значение, беше да успея да се добера
до някое закътано местенце и да хапна нещо. И може би да поспя.

***

Същата вечер с няколко приятели отидохме да вечеряме в Лае Вегас. В

тоалетната на ресторанта измих ръцете си за първи път, откакто бях поел

65
нагоре по маршрута, и установих, че на левия ми показалец има кървав
мехур – там, където го бях пъхнал в дупката заедно с палеца и още един
пръст, за да мога да се хвана за следващата хватка. Върнах се на масата и
показах пришката на останалите, сякаш беше медал за храброст.
Онзи дълъг ден на променливи емоции в Червените скали сякаш беше цял
един живот, разказан накратко. Но в крайна сметка срещата в Тъксън не се
състоя. На следващия ден се върнах в Далас със самолет – на теория, за да
помогна на Стейси да опакова багажа си и да се премести в Лос Анджелис.
Но всъщност го направих, за да я спечеля отново по някакъв начин. Общо
взето, беше все едно я ухажвам за първи път. И нещата потръгнаха... За
известно време.
Два месеца по-късно скъсахме – за първи път.

66
 Глава 4.
Пътешествия около света

Дейвид Робъртс

Алекс постига забележителния си успех на трите маршрута в Червените

скали в същия изчистен, самостоятелен стил, в който преодолява и
предизвикателствата на Муунлайт Бътрес и Халф Доум. На проектите му на
Рейнбоу Уол – „Принца на тъмата“ и „Мечта за диви пуйки“ – отново няма
свидетели. Само хората, с които разговаря по обяд същия ден, имат някаква
представа, че се готви да извърши нещо забележително. Но мълвата се
разпространява бързо. Ветеранът от „Йосемити“ Питър Хаан, който
впечатлява колегите си в началото на 70-те години с премиерни свободни
изкачвания и соло катерене на класически маршрути (за които използва
сложна система за самоосигуровка), публикува на http://www.supertopo.com/
информация за постижението на Алекс в Червените скали на 12 май 2010 г. –
едва 14 дни след като той се преборва с вътрешните си демони на брулените
от жестокия вятър песъчливи стени.
Следва поредната какофония от коментари, изразяващи недоверие,
изумление, възхищение – както и множество предупреждения и загрижени
молби към Алекс да не излага повече живота си на такъв огромен риск. „Да
не се занасяш с нас, Питър?“, пита друг ветеран от Долината. В думите му се
долавя съмнение, както при изкачването на Муунлайт Бътрес на 1 април. Но
друг катерач – един от безусловно повярвалите в твърдението на Хаан –
пише: „Този човек трябва да се пробва да ходи по вода“. Още един ветеран
изразява мнение: „Минавал съм тези три маршрута и при самата мисъл за
това, което е направил Алекс, ми прилошава“.
Много други коментари чисто и просто изразяват възхищение. „Да живее
Алекс Хонълд!“, гласи един. „Още един страхотен проект от един страхотен
човек!“. Джон Лонг, Господарят на скалите, който става свидетел на гения
на Алекс във филма „Сам на скалата“, пише само: „Александър Велики“.
Някои от загрижените коментари обаче звучат направо снизходително.
„Надявам се, че Алекс внимава – той е такова добро хлапе“, или пък „Явно
Алекс е решил да гони нови висини за сметка на мерките за сигурност. Бих
бил по-спокоен, ако соло проектите му бяха по цепнатини [а не по малки
опори на иначе голи стени]. Едно е сигурно – куражът му е направо
невероятен“.
До този момент в кариерата на Алекс проектите, които печелят най-много
слава и признание, винаги са се падали в четни години – Муунлайт Бътрес и
67
Халф Доум през 2008 г., Рейнбоу Уол през 2010 г. и много други
забележителни изкачвания през 2012 и 2014 г. Алекс е наясно с този модел и
започва да нарича нечетните години „периоди на стабилизиране“.
През април 2009 г. например Алекс се присъединява към екипа, поел към
Кинабалу – най-високия връх в Борнео, на 4094 м надморска височина. Най-
лекият маршрут към Кинабалу е пълна с туристи пътека, но планината
всъщност представлява гигантски гранитен монолит, който се извисява над
гъстата дъждовна гора. Някои от най-ранните изследователи се изгубват в
джунглата, преди изобщо да успеят да стигнат до подножието, и дори в наши
дни в Кинабалу има недокосвани от човешка ръка стени – предизвикателство
за най-смелите катерачи.
Пътуването се осъществява по идея на Марк Синот. Трийсет и девет
годишният по онова време Синот е опитен планински катерач с рекорден
брой смели премиерни изкачвания на трудни маршрути по целия свят. До
2009 г. той вече се е усъвършенствал в изпълнението на поръчки от списания,
съчетано с издействане на спонсорство от подходящи компании (обикновено
The North Face), и по този начин успява да предприеме най-различни
пътешествия до най-отдалечените точки на земното кълбо. Екипът му
включва някои от най-ярките звезди на американското катерене. Към
проекта му в Борнео, по поръчка на Men’s Journal, се присъединяват Конрад
Анкър (който открива тялото на Джордж Малъри на Еверест през 1999 г.),
фотографът Джими Чин, филмовият продуцент Ренан Озтурк и Кевин Тоу –
и четиримата са ветерани от множество изследователски експедиции. Анкър,
който е назначен за капитан на отбора на The North Face, наскоро е
привлякъл към него и „вундеркинда“ от Муунлайт Бътрес и Халф Доум с
помощта на спонсорството на фирмата.
Анкър се опитва да убеди Синот да включи 23-го-дишния Алекс и към
екипа за Борнео. Днес Синот коментира случая с думите: „Имах доста
сериозни резерви. Не го познавах. По принцип предпочитам да не тръгвам
на сериозна експедиция с хора, с които още не съм общувал. В противен
случай поемам сериозен риск да възникнат междуличностни конфликти. А и
Алекс никога преди не беше участвал в подобен проект“.
Основната цел на екипа е една почти вертикална северна стена без
предишни опити за изкачване, която се извисява над главозамайваща бездна,
наречена Дерето на Лоу. Мястото има доста лоша слава, затвърдена от
инцидента през 1994 г., когато десетима войници от британската армия се
изгубват по време на тренировъчна мисия, която трябвало да продължи шест
дни, и се спасяват чак след 31 дни борба за оцеляване.
Синот има и още една причина да се колебае – наясно е с постиженията на
Алекс в областта на фрий солото и се тревожи „в какви ли опасности и
щуротии може да ни въвлече“ такъв почти безразсъдно смел, млад ентусиаст.

68
В крайна сметка обаче двамата се спогаждат доста добре в Борнео. „Веднага
си допаднахме – спомня си Синот. – Алекс има много открит характер.
Разбира се с хората добре и не се преструва. У него няма фалш.“
И все пак има „няколко дребни засечки“, които пораждат кратки спорове
между лидера на отбора и новобранеца. „Беше подредил всичките си
френдове в инвентарника така, както за Индиън Крийк“, тоест както за
скалата в Южна Юта, известна с кратките, стръмни участъци с катерене по
цепнатини. Това означава, че не може да освободи карабинери, които да
използва по многото различни начини, необходими в планинското катерене.
„Затова ми се наложи да махна екипировката от инвентарника му, за да
започне отначало. Алекс ме попита: „Какви ги вършиш?“, а аз му отговорих:
„Тук няма да стане така, човече“.“ Според Синот Алекс „не желаеше да
използва въжена примка, която се закача през рамото“ – дългите найлонови
клупове, които намаляват фрикцията, като пренасочват въжето на катерача,
прокарано между различните точки с джаджите. „Как ще предотвратиш
фрикцията при това положение?“, попитал го Синот. „Просто пропускам
някои точки“, отговорил Алекс. (С други думи – докато води, опъва въжето
на по-дълги разстояния между джаджите, с което рискува по-дълго падане.)
„Не обичаше да използва стопери (по-малките модели клеми). Каза ми: „Не
ми трябват такива простотии“. След това обаче стигна до едно място, където
имаше само съвсем мънички цепнатини, и каза: „Наистина нищо друго не
влиза!“. Дотогава беше живял с илюзията, че катеренето навсякъде по света
е като в „Йосемити“ – а там изобщо не се налага да използваш голяма част
от хитростите и похватите на планинското катерене.“
Въпреки тези особености в характера на младия му колега Синот признава
с възхищение: „Алекс наистина направи някои просто жестоки неща“, главно
като водач по дълги и високотехнични маршрути с минимален брой джаджи.
Духовитата статия, която Синот изпраща за мартенския брой на Men’s
Journal през 2010 г., започва с описанието на сцена в подножието на стената.
Безценната размяна на реплики в нея онагледява идеално илюзията, че
„навсякъде е като в „Йосемити“:

— Къде ти е каската?
— Ами... нямам такава – отговаря Алекс, като ме гледа право в очите. В
изражението му няма и намек за съжаление.
— Какво искаш да кажеш? Забравил си я в лагера ли? – питам аз, макар че
се досещам за отговора още преди да съм довършил въпроса.
— А, не. Изобщо не съм си донесъл.
— Нарочно ли?
— Може да се каже...

69
 Но когато Алекс повежда нагоре по ужасяващия пасаж на маршрута, почти
без никакви джаджи, преди двамата да се настанят да бивакуват на
портативната платформа, която окачват над пропастта, Синот възхвалява
способностите на гениалния си колега:

Два часа по-късно той достигна нишата под малкия таван на около 45 м
над мен. Без съмнение беше един от най-добрите водачи, които някога съм
виждал в действие...
Конрад Анкър беше прав. Научих много от Хонълд. Той допринесе за
експедицията по начин, който никой от нас не беше очаквал. Всяко
зашеметяващо спускане, всяко нечовешко набиране, дори всяка грешка като
начинаещ – всичко това възроди у нас страстта към спорта, която
изпитвахме на неговата възраст. Най-малкото – показа ми, че страстта
си е още там. По-късно вечерта, когато се настанихме в спалните чували
на портативната платформа, Хонълд каза, че иска да ми сподели нещо.
„Знаеш ли, чувствам се като някой слабак“, призна той. „Защо? Току-що се
прояви като най-жестокия водач, когото някога съм виждал“, отговорих
му. „Знам – каза той – но се чувствах прекалено уплашен. Не трябваше да
ме е страх толкова.

Алекс Хонълд

Конрад Анкър беше един от първите ми ментори. Възхищавах му се открай

време – не само заради страхотните проекти, като например по „Перката на
акулата“ на връх Меру в Хималаите, или пък премиерните му изкачвания
заедно с Алекс Лоу на дивите, непристъпни кули в Земята на кралица Мод
на Антарктида – но и заради начина му на живот. Конрад се самоопределя
като будист и непрекъснато проповядва и практикува добрина към околните
и стремеж към опазване на природата. Отличен пример за алтруистичната му
философия е училището в долината Кумбу, което той основа преди години,
за да се обучават шерпи в похватите на техническото катерене.
Конрад е и човекът, който убеди The North Face да ме спонсорират и по този
начин ми осигури възможности за катерене, които иначе нямаше да имам.
Затова приех поканата на Марк Синот да се присъединя към експедицията в
Кинабалу с огромен ентусиазъм, въпреки че не знаех почти нищо за Борнео.
И шестимата от екипа се разбирахме много добре по време на пътуването.
Вярно е и че с Марк си допаднахме още от самото начало. Но експедицията
беше наистина много дълга – цял месец, от 2 април до 1 май 2009 г. Бях
свикнал с доста по-кратки проекти – еднодневни изкачвания на големи стени
в Долината например. Имаше моменти, в които ми се струваше, че

70
напредваме със скоростта на охлюв, и това ме влудяваше. Бяхме прекарали
пет дни в Дерето на Лоу, а още не бяхме стигнали доникъде на стената. Все
се питах: „Защо се бавим толкова?“.
„Няколкото дребни засечки“, които възникнаха между мен и Марк, бяха
породени от разликата както във възрастта ни, така и в стиловете ни на
катерене. Когато Марк се опита да пренареди инвентарника ми, това просто
ме вбеси. Предпочитах да си мисля, че знам как да се оправям със
собствените си френдове и карабинери.
Колкото до пропускането на някои точки, за да избегна фрикцията на
въжето – това е нещо, което правя непрекъснато. Просто зависи дали теренът
е опасен, или не. Пък и изобщо не си спомням случката със стоперите така,
както Марк я разказва. Съмнявам се, че съм използвал и една клема по целия
маршрут, защото стената представляваше въже след въже гранитни надвеси.
Марк просто се придържаше към стила на „старата школа“ твърде строго за
вкуса ми.
Така беше например, докато водеше на едно въже по адски ронлива скала –
хлабави, неустойчиви хватки и стъпки навсякъде. Беше около 5.7, но той
реши да използва изкуствени опорни точки. Дори вкара един болт със
свредел. Отне му сума време, докато мине въжето. Казах му: „Човече, това
нещо е едва 5.7. Защо просто не го изкатериш? Ако внимаваш, не
представлява никаква опасност“. Но той все повтаряше: „Това място е адски
кофти, да му се не види!“. Когато най-после успя да сложи анкера, минах
същото въже на горна осигуровка за около три минути и половина. По-късно
Марк ми потърси сметка за един леко неловък момент – той искаше Джими
Чин да заснеме сцена, в която аз да поговоря за Конрад в качеството му на
мой ментор. Аз обаче не бях съгласен. Марк разтълкува това като знак, че не
съм отворен към съветите и препоръките на съотборниците си. Но тогава още
ми беше доста трудно да говоря пред камера, особено при положение че
всички – включително и самият Конрад – стояха и ме гледаха. Усещах го
малко като: „Окей, Алекс, а сега кажи това. Добро момче! Ето бисквитка!“.
Все едно бях куче, дресирано да прави номера по заповед.
В целия екип се усещаше някаква леко странна атмосфера. Когато се наех
да участвам в проекта, знаех, че никой от останалите не е толкова добър в
скалното катерене, колкото мен. Но те бяха отлични планински катерачи и
предполагах, че ще науча много от тях. Някъде по средата на експедицията
обаче си помислих: „Не подхождаме правилно към това изкачване“.
Големият проблем на Кинабалу е дъждът. Прекарахме около седмица в
катерене на ниските части на стената, преди да се опитаме да преодолеем
целия маршрут и да оставим лагера в подножието зад гърба си. Още на
втория ден от север се изви страхотна буря. С Марк се настанихме на
портативната платформа, а Конрад се опита да продължи нагоре по

71
маршрута. В статията си за Men’s Journal Марк представи този момент като
драма на живот и смърт – точно както списанията обичат:
От скалата над нас вече се изливаше същински водопад, а от дерето долу
се разнасяше грохотът на буйните бързеи, които течаха по него. Дори да
бяхме поискали да се откажем, нямаше друг път освен нагоре. Над нас
долитаха приглушени викове, последвани от обезпокоително количество
падащи камъни. Анкър се бореше с хаоса някъде там...
Но истината е, че катеренето на Кинабалу просто не беше чак толкова
голяма работа. През цялото време усещах, че бихме могли да се спуснем на
рапел, ако се наложи, а и през 2009 г. репутацията на Дерето на Доу като
някаква адска бездна вече беше забравена. И все пак прекарахме 24 часа на
платформата, мокри до кости. Тъй като Джими Чин и Марк заеха цялото
свободно пространство на самата платформа, за мен – като новобранец –
остана най-гадното място. Трябваше да опъна под нея хамак, като го закача
за ъглите й, и да се настаня така в една страшно неудобна поза. Водата
капеше през основата на платформата право върху мен и спалния ми чувал.
Общо взето, прекарах цялото денонощие, седнал в локва. Нямаше проблем,
стига да не мърдам и разплисквам насъбралата се вода в хамака. Четях „Братя
Карамазови“ – книга, която доста подхождаше на мрачното настроение.
Разкъсах книгата на две части и дадох първата на Марк, за да има какво да
чете и той. Звучи доста гадно, но този тип обстановка гради характер.
Постепенно времето се оправи достатъчно, че да можем да довършим
маршрута на следващия ден. Последните въжета всъщност бяха доста лесни.
След кратка почивка на върха, за да отпразнуваме събитието, се спуснахме
на рапел чак до подножието, взехме торбите и ги отнесохме обратно до
другата страна на дерето. Беше доста тежка задача. Мисля, че решихме да го
направим, защото не искахме да мъкнем всичко до върха на стената. Затова
просто зарязахме багажа някъде по средата на пътя и след това го свалихме
наведнъж.
В статията за Men’s Journal Марк написа някои доста хубави неща за мен –
макар и от тях все пак да лъха известно снизхождение:

Споделянето на въже с Хонълд ме накара да се замисля за това какъв бях

аз на неговата възраст и нямаше как да не направя определени паралели
помежду ни. Никога не съм притежавал талант, който да може да се
сравнява с неговия, нито пък съм бил толкова смел, но имах същата
неукротима амбиция, присъща на младостта, а и готовността ми да
поемам рискове беше, меко казано, прекалена. Хонълд ми напомни, че
катеренето без определено количество опасност всъщност не е никакво
катерене.

72
 И завършва статията със следните размисли, свързани с покоряването на
върха:

Погледнах към Хонълд и се запитах дали времето, което бе прекарал в

компанията на по-възрастни катерачи като нас, му е помогнало да проумее
какъв път следва кариерата на всеки професионалист от нашето поприще;
дали е разбрал, че ако иска да продължи да се катери със същия ентусиазъм
и в бъдеще, но и все пак да доживее да разказва за това, ще се нуждае от
доста късмет. Когато поема на експедиция като тази, вече трябва да
мисля за децата, които ме чакат да се прибера у дома, и има определена
граница, която не мога да си позволя да прекрачвам. Истинското
предизвикателство е в това да прецениш точно къде се намира тази
граница в конкретния момент. Хонълд е един от най-интелигентните и
талантливи катерачи, които някога съм срещал. Ако не друго, то поне съм
сигурен, че е разбрал едно за катеренето: това е спорт, който в крайна
сметка винаги те поставя на мястото ти – по един или друг начин.

След като експедицията приключи, осъзнах, че въпреки резервите ми към

стила на старата школа и към излишната предпазливост на съотборниците
ми дължа много на Марк. Вероятно беше прав, че страдам от синдрома
„навсякъде е като в „Йосемити“. В Борнео ми стана ясно, че катеренето в по-
отдалечени места изисква овладяването на похвати, които просто не ми бяха
необходими на Халф Доум и Ел Капитан.
Марк наистина бе разширил кръгозора ми в професионално отношение.
Неговите занимания – изследователската работа, пътуванията по целия свят,
приключенията на най-различни екзотични места – бяха напълно нови и
вълнуващи за мен.
И в крайна сметка двамата без съмнение станахме добри приятели. Марк
ме покани на следващия си финансиран от медиите и спонсорите проект –
изследователска експедиция до една недокосната от човешко присъствие
пустиня, пълна със странни скални кули и арки, в Североизточен Чад,
Африка. Беше планирана за ноември 2010 г. Съгласих се без капка
колебание.

***

Марк бе открил пустинята Енеди чрез щателно търсене и взиране в редица

сателитни снимки. По време на предишна експедиция в Камерун той
започнал да се пита какви възможности за катерене би могъл да предложи
Чад, който граничи с Камерун на североизток. Гражданската война в Судан
бе довела до бежанска криза там и бе превърнала държавата в

73
негостоприемно място за чужденци от Запад, но Марк си пада по такива
предизвикателства. Знаеше, че наскоро са се провели редица експедиции в
планината Тибести – близо до северната граница на Чад – но много по-
отдалечената пустиня Енеди, изглежда, не беше изследвана дотогава. А от
сателитните снимки ставаше ясно, че скалните формации там са направо
зашеметяващи.
Марк реши да раздели екипа на две групи по трима. Тримата души, които
наричаше своя „медиен екип“ и чиято основна задача беше да заснемат и
фотографират събитията (въпреки че и тримата много ги биваше в
катеренето), бяха Джими Чин, Ренан Озтурк и Тим Кемпъл. А
„катераческият екип“ се състоеше от Марк, Джеймс Пиърсън и мен. Джеймс
е британец, който бе натрупал известна популярност с постиженията си по
скалите от едрозърнест пясъчник в родината си, след което бе започнал да
пътува и да катери различни маршрути в чужбина.
Беше горе-долу на моята възраст. Бяхме се катерили заедно един-два пъти
във Великобритания, но не го познавах особено добре. Въпреки това усещах,
че отношението му към катеренето е много по-сходно с моето, отколкото
това на планинските катерачи от старата школа, с които бяхме пътували в
Борнео. През 2010 г. той също вече бе получил спонсорство от The North
Face.
Енеди, която в момента е рядко населена, някога е била пълна с
полуномадски племена животновъди, които отглеждали всичко – от кози и
едър рогат добитък до камили. Изразителните скални картини, които
местното население рисува с червени, бели, кафяви и черни бои, са били
открити за пръв път през 30-те години на миналия век. Много от
изобразените на тях хора подскачат и танцуват с лъкове и стрели в ръце.
Благодарение на тези картини днес археолозите са установили възрастта на
местните общности и култури, някои от които датират чак до 5000 години
пр.Хр.
Пристигнахме в Нджамена, столицата на Чад, в средата на ноември. Едно
от нещата, в които Марк наистина го бива, е да урежда логистически
пътуванията си в държави от Третия свят. За тази експедиция бе наел един
италианец, който пребиваваше в Щатите, на име Пиеро Рава. Шейсет и шест
годишният Рава притежаваше туристическа агенция, която бе
специализирана във фотоекспедиции до труднодостъпни места като Енеди.
Самият той беше ветеран на планинското катерене и бе участвал в смелата
италианска експедиция до Серо Торе в Патагония през 1970 г. Един друг
италианец, Чезаре Маестри, твърдеше, че е достигнал върха през 1959 г., но
партньорът му, австриецът Тони Егер, бе загинал по време на спускането им
заради лавина, която го отнесла от стената. Много катерачи се съмняваха в

74
истинността на думите му и днес вече се приема, че това е измама и Маестри
и Егер дори не са се доближили до върха.
Членовете на италианския екип от 1970 г. бяха стигнали на около 200 м от
върха. Ако бяха успели да довършат маршрута, това е щяло да бъде
премиерното му изкачване. То обаче е осъществено четири години по-
късно – от екип, воден от Касимиро Ферари, един от съотборниците на Пиеро
през 1970 г. Беше много хубаво, че ветеран от Серо Торе ще води
експедицията ни, и още по-хубаво, че притежава 15-годишен опит в
експедициите в Енеди. Беше разгледал потенциалните маршрути по арките
и кулите, но не се беше опитвал да се катери по тях – а и бе сигурен, че никой
друг не го е правил.
Той не разбираше почти нищо на английски, но говореше френски добре,
затова накрая аз станах неофициалният преводач, който му помагаше да се
разбере с останалите, докато пътувахме в джипа. Беше доста забавно.
За пръв път се бях докоснал до пътешестването в държави от Третия свят,
когато отидохме в Борнео, но обстановката в Чад бе доста по-тежка.
Влиянието, което онези три седмици в Африка оказаха върху мен, промени
живота ми по начин, който изобщо не бях очаквал.
Отправихме се на път от Нджамена в един лендроувър и две тойоти
„Лендкрузър“. Енеди се намираше на около 1000 км по права линия, но се
наложи да заобикаляме, така че пътят се удължи значително. В статия,
посветена на експедицията, Марк описва сюрреалистичното ни пътуване по
следния начин:

Пътувахме по единствения асфалтиран път в Чад от няма и час, когато

Пиеро направи неочакван, рязък завой към пясъка. Предположих, че ще
спрем, но той просто насочи колата на североизток и продължи да кара –
и така през следващите четири дни.
Понякога се ориентирахме по отъпканите в пясъка следи, а друг път
минавахме през участъци, които сякаш никога не бяха виждали превозно
средство. Единственият начин да се придвижваме по местата с по-ситен
пясък беше да караме с близо 100 км/ч, като на моменти едва запазвахме
контрол над колата. Когато спирахме, за да устроим лагера си и да
нощуваме, механикът ни – местен жител – започваше да работи по
автомобилите, да почиства въздушните филтри и понякога да сменя или
поправя различни части от двигателите.
Дните ни минаваха в изтощително препускане през пустинята; случваше
се от изгрев до залез да не видим нищо освен безкрайното море от пясък
около нас. Разковничето беше в това да прекарваш колкото може повече
време в колата на Пиеро, която водеше другите две – иначе попадаш в
задушливия облак пясък по дирите й, който сякаш успяваше да проникне във

75
всяко отверстие на тялото. Тъкмо започваше зимният сезон и
температурите варираха от 30 до 35 градуса през деня. През лятото,
както Пиеро ни обясни, достигат до шейсет.

Останалите от отбора убиваха времето през монотонното пътуване, като се

опитваха да спят или пък се отнасяха в мисли, но аз бях абсолютно очарован
от гледката. Седях втренчен в празнотата и гледах дали ще се появи нещо
ново на хоризонта. А през втория ден от пътешествието наистина се случи
нещо, което ми направи огромно впечатление.
Изведнъж забелязах в далечината двама мъже, които яздеха камили. Пиеро
намали скоростта и спря на няколко метра от тях. Като се замисля сега,
започвам да се питам дали не го е направил, защото беше свикнал да кара
туристи, които искат да снимат такива неща, вместо от любезност и искрено
желание да поговори с тях – така, както правят планинарите, когато се
засекат по време на поход. Независимо от причината спряхме и се изсипахме
от джиповете. Когато се приближихме към номадите, те слязоха от камилите
и ни наляха голяма купа камилско мляко. Пиеро обясни, че номадските
племена винаги предлагат по нещо в знак на гостоприемство, макар да не
разполагат с много. Отказахме млякото, но направихме няколко снимки.
Пиеро даде на мъжете онова, което беше останало от закуската ни, и ни
обясни, че на тях често им се случва да пътуват с дни без храна. След това
мъжете се качиха обратно на камилите и продължиха нататък през
пустинята.
По-късно попитах Пиеро как номадите успяват да се ориентират в
пустинята така точно – особено като се има предвид огромният риск, на
който биха се изложили, ако се загубят. Едно съвсем малко отклонение от
правилната траектория би означавало да пропуснат следващия кладенец и да
загинат от дехидратация насред нищото. Пиеро ми обясни, че се ориентират
по слънцето и посоката на вятъра, която не се променя през цялата зима.
Когато възразих с думите, че според мен това е прекалено важен въпрос, че
да разчитат единствено на слънцето и вятъра, Пиеро направи сравнение с
катеренето. Понякога се озоваваш в положение, в което падането означава
сигурна смърт. Затова се стараеш да не паднеш. Това ми помогна да разбера.
Номадите просто не правеха грешки.
От време на време минавахме покрай някой малък оазис и попадахме на
местни жители – малки групички мъже, жени и деца, които живееха в
глинени или сламени колиби. Те бяха представители на народа тубу, за които
гледката на пришълци – и особено на белокожи западняци – беше толкова
необичайна, че Пиеро ни предупреди да не се приближаваме и да не ги
снимаме.

76
 Аз обаче не можех да откъсна очи от тях. Бях напълно запленен от тези
полуномадски обитатели на пустинята. Те оставиха у мен наистина дълбоко
впечатление и благодарение на тях проумях още нещо. Когато се върнах у
дома, установих, че най-ярките ми спомени не са свързани с катеренето, а с
дните, прекарани в пътуване до и от Енеди. Образите на децата, които
налагаха магаретата, за да ги накарат да носят водата по-бързо, на мъжете,
които яздеха камили през необятната пустош, и на хората, които работеха по
цял ден, за да превърнат калта в тухли, се бяха запечатали най-ярко в паметта
ми. Станах свидетел на начин на живот, коренно различен от всичко, което
някога бях виждал, на едно напълно непознато място. Простата истина за
живота в Чад – за това колко бе трудно да оцелееш в такъв климат, без да
разполагаш с каквото и да било освен една колиба и няколко животни – ме
остави без думи.
Освен това ме накара да осъзная – може би за първи път – колко лесен е
животът ми в сравнение с този на хората в по-бедните общества. Няколко
години по-късно това прозрение ме накара да преосмисля целите си и да
насоча усилията си към нещо различно от катеренето. Отне ми известно
време, докато пристъпя към действие, но тази идея се зароди в онзи момент.
Към края на четвъртия ден в далечината забелязахме скали. Откакто
тръгнахме от Нджамена, не бяхме виждали дори хълм или възвишение.
Изпълнихме се с надежда и ентусиазъм. Всички се питахме: „Дали от тази
скала ще излезе нещо?“. Веднага щом се приближихме достатъчно, спряхме,
изскочихме от колите и буквално се затичахме към най-близките формации.
Пиеро вече ни беше казал, че кулите и арките са от пясъчник. Но дали
ставаше въпрос за чист, твърд пясъчник като в Червените скали в Невада,
или за ронлив като във Фишър Тауърс в Юта?
За наше изумление обаче открихме, че пясъчните скали в Енеди варират от
„ужасни“ до „направо отвратителни“. Нямаше нито един хубав участък.
Въпреки това мястото се оказа същински рай за фотографите и
кинематографите и медийният екип успя да заснеме наистина неповторими
кадри.
Първата от основните ни цели беше 60-метрова кула, която нарекохме
Цитаделата. Както я описва и самият Марк, тя „имаше формата на огромен,
изправен вагон от влак и на нея ясно се виждаха четири хребета – на единия
от които изглеждаше, че има прилични хватки и стъпки. Над самата основа
имаше ронлив надвес, но по него минаваше една пукнатина, по която
вероятно щяхме да можем да минем“.
Джеймс Пиърсън въодушевено прие ролята на водач по маршрута. (На мен
това ми изглеждаше като смъртоносно начинание.) Приготви въжетата и пое
нагоре, Марк го осигуряваше, а медийният екип наблюдаваше всичко със
затаен дъх. Не исках просто да си седя и да гледам как някой друг се катери –

77
не бях пропътувал половината земно кълбо със самолет, плюс четири дни с
джип през пустинята, само за да бъда зрител – затова се отдалечих и започнах
да катеря соло една от близките кули.
Преди това пътуване Тим, Джими и Ренан бяха наблюдавали как катеря
соло по твърди скали, но Марк и Джеймс никога не ме бяха виждали. Май
малко се стреснаха от онова, което правех.

Дейвид Робъртс

Типично за Хонълд подценяване на собствените постижения. В статията си,

посветена на пътуването до Чад, Синот пише следното:

Дочух някакъв шум зад мен, обърнах се и видях как Хонълд се появява иззад
камина на около 12 м височина от подножието на една от кулите – без
въже.
Над него имаше надвесена пукнатина, която той премина, като пъхна
длан и се захващаше в нея, след което протегна крака встрани и излезе от
камината. Пълзеше нагоре бързо и ловко като змия и скоро вече се
прехвърляше над ръба на върха. Струпа малка купчинка камъни там, след
което се спусна надолу по една надвесена скала. Докато слизаше обратно,
няколко от хватките и стъпките под ръцете и краката му се откъртиха и
едва събрах сили да продължа да го гледам. По-късно ми призна, че
спускането се оказало по-трудно, отколкото бил очаквал.

Според Синот Алекс направил около шест солови премиерни изкачвания

на недокосвани дотогава маршрути за времето, което било необходимо на
Пиърсън – който се катерел великолепно – да се изкачи до върха на
Цитаделата.
По време на интервюто си след завръщането на екипа от Чад Джими Чин
разказва, че докато Алекс се катерел сам нагоре, „се стигна до момент, в
който вече не можехме да гледаме. А и не искахме да вижда, че го следим,
защото така можеше да се мотивира да направи нещо още по-рисковано“.
Няколко дни след изкачването на Цитаделата Алекс се заема – на практика
с горна осигуровка – да се катери по една от красивите арки. В статията си
Синот описва тази случка като някакво весело, лекомислено приключение:

Един ден се озовахме седнали под една 30-метрова арка със 180-градусова
дъговидна цепнатина, която минаваше по долната й част. Нямах никакво
желание да се катеря по такъв ужасен терен – цепнатината беше
прекалено широка, за да можеш да се захванеш с пръсти или юмрук както

78
трябва, но недостатъчно широка, за да пъхнеш краката или горната част
на тялото си – Хонълд обаче явно беше много ентусиазиран...
След като стигна на три метра от земята, той се засили и се пресегна
към една хватка с размерите на баскетболна топка, която мигом се
разтроши на парчета право в лицето му и го накара да загуби равновесие.
Като видя обаче, че маршрутът му се опъва, Хонълд веднага взе твърдото
решение да го покори. Личеше си по изражението на лицето му.
Скочи обратно и прекара повече от час в борба нагоре, настрани и надолу
по отсрещната страна на цепнатината. Премина хоризонталната част,
като висеше с главата надолу и заклинваше ходилата си в широката арка.
„Това беше най-гадният маршрут, който съм катерил в живота си“,
възкликна той задъхано, когато се върна при нас целият покрит с прах и
прилепова пикня, но на лицето му грееше широка усмивка. Толкова щастлив
не го бях виждал през цялата експедиция.

Четири години по-късно обаче мнението на Синот за това соло се променя

и той започва да говори за него с резерви, граничещи с неодобрението:
„Когато бяхме в Чад, Алекс поемаше рискове с лека ръка. Беше прекалено
уверен в себе си. Онова, което направи на първата кула, беше просто
потресаващо. Докато се спускаше надолу, три от четирите му опори се
разтрошиха под ръцете му и в един момент висеше само на една ръка.
„Какви, по дяволите, ги вършиш?“, попитах го, когато се върна долу. Той не
ми отговори. Явно не искаше да признае, че може да е допуснал грешка. Но
според мен в Енеди Алекс беше на косъм да падне“.

***

Да, чувал съм тези коментари, но само от втора ръка. Мисля, че се стреснаха
така заради собственото си убеждение, че ако ще катериш фрий соло, то
трябва да бъде на вече познат маршрут, който си катерил неколкократно
преди това, за да няма неприятни изненади – така, както аз бях направил на
Муунлайт Бътрес. Фрий солото по стена, която никога не си докосвал –
особено ако е ронлива и ненадеждна – може да изглежда прекалено
безразсъдно.
Но скалата, която катерих соло в Чад, не беше толкова трудна – може би
категория 5.7. А колкото до опорите, които се строшиха по време на
слизането ми от първата кула, Марк е в грешка. Да, стената беше надвесена
и аз се бях хванал за две големи хватки от глина, категория 5.5. Стъпките и
под двата ми крака поддадоха, но не беше трудно да продължа да се държа с
ръце и определено не е имало момент, в който да вися на една ръка.

79
 Веднъж катерех соло маршрут в „Йосемити“, наречен „Кралските арки“,
когато на едно въже категория 5.5 голямата хватка, за която се държах, се
измъкна от скалата. Тялото ми се люшна назад, но успях да сграбча хватката,
да я напъхам обратно на мястото й и да възстановя равновесието си. Беше
страшно, но и вълнуващо – справих се като на магия. Но магията е лесна на
категория 5.5; на категория 5.11 – не толкова.
Катерихме се в Енеди в продължение на десет дни. Лошото качество на
пясъчника означаваше, че болтовете – както и цялата ни екипировка
всъщност – нямаше да ни свършат работа. Това обаче направи катеренето по-
вълнуващо. Марк и Джеймс сериозно се тревожеха, че на някое от въжетата
може да се изтръгнат всичките джаджи, включително и анкерите. На мен
самия ми се наложи да прекратя горе-долу толкова катерения, колкото и
успях да завърша, макар че в моя случай това нямаше кой знае какво
значение – когато катериш соло, е далеч по-лесно да изоставиш някой
маршрут и да се спуснеш обратно долу.
В крайна сметка, както споменах и преди, най-впечатляващата част от
експедицията за мен беше не катеренето, а приключението да пътувам през
напълно непозната страна и да стана свидетел на начин на живот, който
преди това дори не бях способен да си представя. В Чад за пръв път видях с
очите си какво означава пълна нищета. Беше трудно да осъзная какво е да
изживееш целия си живот, без да докоснеш друго освен пясък. Видях хора,
които някак успяваха да оцелеят в една култура като от каменната ера.
Пътуването съвпадна с момента, в който моят собствен живот започна да
се подобрява значително благодарение на спонсорството и признанието на
околните. Днес мога да получа за двудневна реклама повече пари, отколкото
някой от жителите на Чад би спечелил през целия си живот. Това е абсурдно
и, меко казано, нередно. И в крайна сметка това несъответствие между
действителността на Запада и африканската пустиня ме накара да
преосмисля собствения си начин на живот и да насоча усилията си към
подобряване на условията на онези, които не са имали късмета да се родят в
страна като моята.

Дейвид Робъртс

През ноември 2010 г., когато Алекс заминава за Чад, двамата със Стейси
отново са заедно. Предстоят обаче няколко раздели. Четири години по-кьсно
Алекс коментира връзката им така: „Винаги ми е било трудно да предвидя
какво ще стане след шест месеца, камо ли след една година или повече.
Стейси се оплаква, че заради това ни е трудно да обсъждаме общото ни
бъдеще. Иска да се ориентира къде ще живеем, както и дали ще е по-добре

80
да продължи да работи като медицинска сестра, или да започне да пътува
заедно с мен.
Говорили сме и за деца. Донякъде на шега обичам да казвам, че ми се иска
да имам внуци някой ден, но от мисълта да отглеждам дете направо ми
призлява.
Може би има нещо общо със собственото ми детство, но не ми се иска да
задълбавам в този въпрос.
Стейси не обича да се шегувам със смъртта си. Понякога казвам нещо от
типа на: „По-добре се постарай да оцениш компанията ми, докато все още я
има“. За мен това е просто майтап, но тя мрази да говоря така. Знам, че вярва
в способностите и преценката ми и не мисли, че ще падна.
Някои от разделите ни бяха провокирани от чувството, че имам нужда да
бъда сам, че една връзка само би попречила на начинанията ми като катерач.
Когато й споделих това, тя много се ядоса. Каза ми в прав текст: „Добре
тогава. Приключихме. Не ме търси повече“.
Изминаха няколко седмици, или може би дори няколко месеца, и усетих, че
тя ми липсва. Подвих опашка и й се обадих. „Знам, че не искаш да те търся
повече – казах, – но не може ли да се видим – само за да поговорим? Да
хапнем някъде, може би?“ Тя се съгласи, понеже й казах, че съм научил
повече за себе си и съм осъзнал, че тя оказва благоприятно влияние върху
живота ми. А и все пак двамата наистина се обичаме.
В момент на искреност Алекс признава: „Мисля, че Стейси има голяма
заслуга за очовечаването ми“. Достигна до това прозрение през 2014 г.,
когато го интервюирах за статия за майския брой на списание Outside и му
прочетох откъси от онова, което беше споделил през 2010 г.
Ето един пример. През 2010 г. Алекс нарича предстоящата си поява на
събитие в Северна Каролина в качеството си на рекламно лице на The North
Face „пълен фарс“. След това добавя: „Тези неща са просто някакви
комерсиални глупости“. Речта, която го ангажират да изнесе по време на
Фестивала за планинарско кино и литература в Банф, е „страшна досада. Е,
не е толкова зле – но все пак това е загубено време, през което можеше да се
катеря“.
„Сигурен ли си, че искаш да включа това в статията?“, попитах го. „Защо
не?“, отговори той. „Не те ли притеснява евентуалната реакция на
домакините ти от Банф?“ Алекс сви рамене. „Просто казвам нещата така,
както ги виждам. Може би един ден ще си изпатя от това, но тогава просто
ще спра да говоря с хора.“
Някои от другите му изказвания от 2010 г. звучат като небрежно фукане.
„Мда – заявява той – адски много ме биваше в гимназията. Направих някакъв
тест в началото и ми казаха, че резултатите ми са били на ниво „гений“.“

81
 Други пък звучат като злобни нападки – както когато нарича една от най-
видните американски катерачки „малко страхливичка“, задето помолила
партньора си – който водел – да постави повече джаджи по един опасен
траверс. След това Алекс добавя пренебрежително: „Не е постигнала нещо,
което аз не бих могъл да направя“.
През 2010 г. Крие Уайднър, един от най-добрите му приятели, се оплаква:
„Когато започнахме да се катерим заедно, той беше много учтив и много
внимаваше за собствената и чуждата безопасност. Сега по-скоро би ви се
присмял, ако предложите някакво обезопасяване. Преди около година се
опитвах да водя по едно въже, но все падах. Алекс се обърна към мен:
„Човече, какъв ти е проблемът, по дяволите? Това е едва 5.13“. Може и да го
е казал на подбив, но доста ме засегна. Вече е развил някакво почти
презрително отношение към всеки, който не катери на нивото на
международна знаменитост. Накрая му казах: „Човече, стига, давам всичко
от себе си“. Може би разбра, че ме е засегнал, но просто не му се занимава с
такива неща“.
Когато през 2014 г. припомних на Алекс тези негови изказвания, той
изглеждаше смутен. „Вече не съм такъв – настоя. – Мисля, че преди бях доста
агресивен. Държах се така, сякаш непрекъснато трябва да се доказвам.“
През 2015 г. на Алекс явно му е останало да доказва много малко. Но
страстта му към спорта не показва признаци на затихване. Нещо продължава
да го подтиква да търси съвършенството на скалата, а напоследък и на снега
и леда; съвършенство отвъд всякакви граници, поставени и от най-смелите
му предшественици.

Алекс Хонълд

Независимо от разликата в стиловете и подходите ни – старата школа срещу

новата школа, планинско катерене срещу скално катерене – с Марк Синот
винаги сме се спогаждали добре. Днес го считам за един от менторите си,
както и за един от съотборниците, на които дължа най-много. След
експедицията в Чад се ангажирах с поредното организирано от него
пътуване, спонсорирано от The North Face и Men’s Journal. През юли 2011 г.
се насочихме към Дяволския залив на южното крайбрежие на Нюфаундленд,
където големи гранитни скали се издигат направо от океана. Надявахме се да
успеем да открием и изкачим хубави маршрути, както и да заснемем всичко
на камера.
Към нас щяха да се присъединят още двама души от предишната
експедиция до Чад – Джеймс Пиърсън и Ким Темпъл – и много се радвах, че
ще имаме възможност да подновим приятелските си отношения в Канада.

82
Останалите трима бяха Джим Сърет, Мат Ървинг и Хейзъл Финли. Бях се
катерил тук-там с Хейзъл и Мат, но не познавах Джим. Марк обаче имаше
добро мнение за него. Хейзъл е една много жилава британка, която бе
преминала от катерене на закрито (категория, в която бе шесткратен
победител в младежкия шампионат на Великобритания) към класическо
катерене дори на по-опасни маршрути с голямо разстояние между джаджите,
което беше рядкост сред жените. По-късно Sender Films й посветиха един
много интригуващ филм, наречен „Скално-то момиче“, а и се катерихме
заедно в Южна Африка за друг филм – „Мечта за Африка“, чиято премиера
се състоя през 2015 г.
Единственият проблем с експедицията в Нюфаундленд беше лошото време.
Оказа се, че сме случили на период, в който валеше почти непрестанно. За да
убия времето, започнах да си водя нещо като дневник. Ето няколко откъса от
него: „От десет дни насам вали с кратки прекъсвания и всичко в мъничката
ми палатка започва да подгизва. Всъщност аз извадих късмет в сравнение с
останалите, чиито палатки бяха повредени или напълно разрушени от
ужасната вихрушка, която се изви снощи... До този момент успяхме да
изкачим един-единствен маршрут, а през останалото време само си седим
под дъжда, обзети от мрачно настроение. Е, ако трябва да съм честен, мрачен
съм аз – останалите си говорят, пият и се забавляват, доколкото могат.“
„Преди да тръгна на тази експедиция, се чувствах в отлична форма – бях
изкачил първия си класически маршрут категория 8b+ [5.14а], както и
няколко други по-трудни, спортни маршрути. Тъкмо бях приключил един
страхотен сезон в „Йосемити“, където бях изпълнил много солови проекти,
с които се гордеех... Изглеждаше, че всичко върви по вода, но през цялото
време, докато киснех в мократа палатка, си мислех само за това как си губя
времето и как физическата ми форма се влошава с всеки изминал ден. Можех
да бъда някъде другаде – където и да било по света – и да се катеря. А вместо
това бях принуден да седя под дъжда и да се чувствам все по-потиснат.“
„Опитвам се да извлека максималното от това положение и излизам на
походи, независимо от неспирния дъжд – просто защото пейзажът тук е
адски красив. Но често се спуска мъгла, която не се вдига с дни и прави
разходките далеч от лагера прекалено опасни. Оказвам се хванат в палатката
като в капан и не ми остава друго, освен да правя лицеви опори и да чета.“
„Прекарваме повечето време в общата палатка, където се храним и си
споделяме истории или просто разговаряме. Не че е останало нещо особено,
което да си кажем след цяла седмица в дъжда, но Марк умее да разказва
особено увлекателно – затова продължава да ми е интересно, макар да съм
чувал всички истории поне по два пъти. Пътешествието ни до Нюфаундленд
се оказа много сходно с ваканциите на хората с нормални професии –

83
отидохме на ново, екзотично място с група приятели и след това прекарахме
цялото време в ядене и пиене заедно.“
Няколко години по-късно Марк заяви, че експедицията до Нюфаундленд е
била успешна. Според него бяхме успели да заснемем хубав кратък филм,
фокусиран върху „дъждовността“ като основен мотив. Казваше се „Затворът
на палатките в Дяволския залив“.
Освен това чух и че споменал някаква шега, която останалите обичали да
разказват за мен – как само съм си седял в общата палатка и съм си мърморел
под носа: „Това трябва да е най-скапаното място в целия свят“. Беше ме
нарекъл едва ли не мрънкало. Смяташе, че съм подронвал мотивацията на
колектива. Освен това твърдеше, че един маршрут на име „Левиатан“, който
бяхме изкачили свободно, бил „страхотен“.
Е, извинявай, Марк, но аз изобщо не си спомням Дяволския залив така.
„Затворът на палатките“ е просто ужасен филм, защото в него няма нищо
интересно. Абсолютно никакъв сюжет. С Джеймс Пиърсън се изкачихме
свободно по един маршрут, наречен „Морския фар на Луцифер“ – най-
трудната част от стената. Но цялото пътуване беше пълен отврат. И не само
заради дъжда. Ако бяхме в Патагония например, щеше да си заслужава да
изчакаме времето да се оправи – нали след това щяхме да имаме възможност
да се изкачим по някои от най-епичните върхове на земното кълбо. Но аз
тъкмо идвах от Долината и усещах как губя форма с всеки изминал ден. А
онова място беше просто ужасно – мокра, хлъзгава гранитна стена без
интересни участъци и на всичко отгоре – ниска... По-лоша дори от онези в
Туолъми. Със същия успех можех да отида там, да катеря същата категория
стени и да ям пица всеки ден. Нюфаундленд просто не беше толкова готино
място. И изобщо не беше „бъдещето на катераческия спорт“.
Колкото това, че съм бил мрънкало – не мисля, че е честно да нарочва мен,
при положение че всички бяха унили и отегчени до смърт. Ходех на походи,
когато можех, но заради мъглата това често беше невъзможно. Можеше да
се загубя много лесно – беше трудно да се открие дори отходното място,
което се намираше на около 30 м от лагера.
Все пак признавам, че изразявах недоволството си най-открито от целия
екип и още отрано предложих просто да си тръгнем.
Но не тая някакви лоши чувства към Марк. Всяка експедиция, на която сме
ходили заедно, е била преживяване, което се случва веднъж в живота. Винаги
съм научавал по нещо ново.
Между пътешествията до Чад и Нюфаундленд през зимата на 2010-2011 г.
се отправих на начинание, което полушеговито наричах „Турнето ми по
спортно катерене през античността“. От Африка заминах право за Израел,
оттам – за Йордания, после Турция и накрая – Гърция. В Израел и Йордания

84
отседнах при един приятел. Стейси се присъедини към мен в Турция и
Гърция.
Не беше ваканция в традиционния смисъл на думата. Изкачих най-трудните
маршрути в Израел, както и в Геикбаири в Турция. Но в Калимнос в Гърция,
където има отлични места за катерене, повечето ми планове се осуетиха от
обилните валежи, заради които варовиковите скали бяха изцяло просмукани
с вода.
Колкото до античността, наистина прочетох няколко книги за историята на
местата, които посетих, а и разгледах доста забележителности. Получих
добра представа за културното наследство на народите, населявали тези
страни. Видях доста древни неща. А и доста странно облечени хора.
Пътешествията като това обикновено ми служат за пълнеж между
истинските катерачески приключения. Пътувах, катерих се, опитах много
нови неща и през цялото време се подготвях да направя нещо наистина
значимо в бъдеще. Също като 2009 г. и 2011 г. бе „период на стабилизиране“.
В профила, който Алекс Лоутър посвети на мен в списание Alpinist през
лятото на 2011 г., той пише за непрекъснатия натиск да продължа да се
доказвам все повече и повече. Предава обществената реакция на сериозните
ми проекти за фрий соло катерене с думите: „А сега какво? Искаме още!“.
След това добавя:

„Очакванията на околните могат да бъдат опасно нещо – и стават още

по-опасни, когато си спечелиш слава с дейност, която излага живота ти на
риск.
Ако Алекс Хонълд не внимава, нашето възхищение може да го вкара в
гроба.“

Тревогите му не са неоснователни, но всъщност ми се е налагало да се

справям с този натиск още откакто хората започнаха да забелязват
постиженията ми. Това ме стимулира да преследвам по-усилено само
проекти, с които вече съм решил да се занимавам. Всъщност по-силен
мотиватор от каквото и да било медийно внимание за мен би била някоя
готина мацка в подножието на маршрута, която да впечатля... Въпреки че тя
надали ще може да направи разлика между категория 5.10 и категория 5.13.
Но независимо колко е готина, ако сме застанали в основата на Ел Капитан
например и тя ми подхвърли: „Защо не изкатериш това соло?“, отговорът ми
би бил: „За нищо на света“.
Един друг пример: не мога да изброя колко много хора през годините са се
опитвали да ме накарат да пия алкохол. Отиваме на купон например и някой
започва да ме дразни: „Хайде де, Алекс, опитай от бирата. Нищо няма да ти

85
стане от една глътка“. Но никога не съм се съгласявал. Алкохолът просто не
ми е интересен.
По-голямата част от медийното внимание, което съм получавал до този
момент, е било породено от фрий соло проектите ми. Но това не е
единственият вид катерене, от който се интересувам. За мен поредиците от
проекти на големи стени, особено в „Йосемити“, бяха не по-малко
вълнуващи. А 2012 г. се очертаваше като още една много важна година за
мен – бях планувал множество скоростни поредици от големи стени както с
партньори, така и соло, по някои от най-епичните маршрути в Северна
Америка.

86
 Глава 5.
Тройна игра
Алекс Хонълд

Борнео, Чад и дори Нюфаундленд бяха нови преживявания за мен, но през

все още сравнително кратката си кариера на катерач винаги се връщам в
Долината, когато поискам да се усъвършенствам и да подобря уменията си
чрез нови предизвикателства. Заради мащабите и трудността на огромните
си, чисти стени „Йосемити“ предлага почти неограничени възможности
както за катерачите днес, така и за бъдещите поколения. Така например още
никой не се е опитвал да се изкачи фрий соло по който и да е от маршрутите
на Ел Капитан.
Едно от най-забележителните събития в историята на Долината се случва
през 1975 г., когато трима от Господарите на скалите – Джим Бридуел, Джон
Лонг и Били Уестбей – стават първите катерачи, успели да изкачат „Носа“ в
рамките на един ден. „Носът“ е първият маршрут, изкачван някога на Ел
Капитан – през 1958 г., с цената на чудовищни усилия, продължили 47 дни,
от легендарния Уорън Хардинг и група негови съмишленици. Бридуел, Лонг
и Уестбей, които се катерят основно свободно, преодоляват маршрута за
около 16 часа. Има една известна снимка на триото, заснета на поляната в
подножието на Ел Капитан след края на катеренето. За да успее да хване
както планината, така и тях самите в кадър, фотографът явно е трябвало да
се наведе до коленете на катерачите. Tози ъгъл им придава самоуверено,
почти високомерно излъчване – като богове, които гледат отвисоко на
простосмъртните. От устата на Бридуел и Лонг стърчат цигари. Облечени са
като хипари – в свободни жилетки и широки ризи – но със същия успех биха
могли да минат и за рокери.
Когато отидох в Долината за първи път – почти 30 години след онова
бележито изкачване – да се из-катериш по „Носа“ в рамките на един ден все
още се считаше за сериозно постижение. През 2010 г. успях да го направя
три пъти, като си партнирах с Уели Щек. Бяхме обсъждали евентуално да се
опитаме да подобрим рекорда за скорост, който по онова време
принадлежеше на Ханс Флорин и Юджи Хираяма – бяха преодолели
маршрута за невероятното време от 2 часа, 37 минути и 5 секунди. Но не ни
се получи.
Вместо това в началото на юни същата година реших да предприема
сериозната стъпка да изкача „Носа“ соло – отново в рамките на един ден.
Както споменах и по-рано, все още никой не се е опитвал да изкачи
маршрутите в Ел Капитан фрий соло. Има обаче други видове соло катерене,
87
които не са толкова екстремни. Разликите между тях вероятно биха се
сторили незначителни на един неспециалист, но за онези от нас, които
катерят големи стени, те са от огромна важност.
При соло катеренето с въже се самоосигуряваш – най-често като закачаш
единия край на въжето за анкер, а другия – за седалката си, след което водиш
повече или по-малко по стандартния начин, като поставяш джаджи или
фиксирани устройства по пътя си. Вместо да използваш осигуровчик, за да
те задържи, ако паднеш, предотвратяваш евентуалната злополука с помощта
на редица различни устройства. Аз обикновено използвам григри – същото
самозаключващо се осигурително устройство, с което осигурявам някой
приятел, докато се катери на стената в салона – макар че в този случай
осигурявам самия себе си.
Проблемът със солото с въже е, че е невероятно еднообразно и бавно.
Трябва да минаваш всяко въже по три пъти: веднъж като водиш и поставяш
джаджи, веднъж – на рапел, за да „изчистиш“ (да си вземеш) джаджите, и
накрая – като се изкачиш обратно нагоре по самото въже с помощта на
самохват (метални устройства, които хващат въжето при дръпване надолу,
но се плъзгат без усилие нагоре по него). Още през 1971 г. Питър Хаан успя
да покори соло и с въже „Салате“ на Ел Капитан – един от най-известните
маршрути там, наред с „Носа“ – след шест дни нечовешки усилия. Използва
комбинация между възел „Прусик“ и самохват жумар (най-популярния по
онова време модел), за да се осигурява. Невероятното в случая е, че той не е
имал абсолютно никакъв предишен опит с големите стени. Не познавам Хаан
лично, но мога да си представя колко вълнуващо е било това начинание за
него.
През 2010 г., когато се изкачих соло по „Носа“, носех тънко 60-метрово
въже в раницата си само защото знаех, че ще трябва да се изкача по няколко
от участъците с негова помощ – включително и така наречената „Кралска
люлка“ – огромно махало, което позволява да се измъкнеш от привидно
задънената улица на „Люспата на ботуша“. Спуснах се на анкера на 30 м
надолу, след което започнах да бягам и „драпам“ ту на едната, ту на другата
страна по голия гранит, за да мога да се залюлея с все по-голяма амплитуда.
Накрая успях да се хвана за ръба на една цепнатина далеч вляво, водеща до
поредицата цепнатини, по която продължава маршрутът. Доста страшна
маневра, когато катериш соло. „Кралската люлка“ е най-голямото махало във
всички маршрути на света – или поне най-голямото, през което някога съм
минавал аз.
Да мъкна 60-метровото въже беше доста висока цена за сигурността ми –
особено при положение че щях да го използвам едва два-три пъти – но се
съмнявам, че щях да успея да мина маршрута без него. През повечето време
се катерех „соло с дейзи“.

88
 Дейзи чейн представлява найлонова лента, малко по-дълга от една ръка от
рамото до пръстите, с 12 малки клупа, разположени на равно разстояние един
от друг. Единият се оставя здраво закачен за седалката, след което закачаш
някой от останалите на френд или клема, които си поставил, или на клин или
болт, които са вече поставени по маршрута. Така можеш да висиш на
стабилна опора или просто да я използваш като хватка и да си помогнеш при
някое по-трудно движение. Носех две такива ленти, за да мога да ги сменям,
без да рискувам стабилната връзка с джаджите. По най-трудните места с
изкуствени опорни точки на „Носа“ (като например пасажа под големия
надвес, наречен „Големия таван“ и оценен с 5.13d) използвах лентите, за да
вися или от френдовете, които бях поставил, или от фиксирани устройства –
повечето от които бяха доста стари и вече почти неизползваеми.
През по-голямата част от изкачването на „Носа“ обаче, с изключение на
най-трудните участъци, се катерех свободно. Да минаваш от соло с дейзи на
фрий соло е доста страшно. Непрекъснато трябва да си напомням: „Сега съм
в безопасност. Сега не съм в безопасност“. Натоварващо е от психическа
гледна точка. Но никога не забравяш – никога не си мислиш, че си закачен
за джаджа, когато всъщност не си вързан за нищо. През цялото време по тези
дълги участъци си с ясното съзнание, че само здравите хватки и стъпки те
задържат да не паднеш.
Въпреки че през 2010 г. вече бях изкачвал Халф Доум и Муунлайт Бътрес
фрий соло, това соло изкачване на „Носа“ ми се струваше като много
сериозна стъпка напред. Гордеех се и с бързината, с която се справих –
цялото изкачване ми отне само 5 часа и 50 минути.
Но през онзи сезон имах още по-грандиозни планове за „Йосемити“.

***

Когато още бях хлапе в Сакраменто и се катерех по стените в залите, гледах

един филм на име „Майсторите на камъка, част 5“. В този епизод се
разказваше за двете соло изкачвания с дейзита, които Дийн Потър бе
предприел – „Носа“ на Ел Капитан и Стандартния северозападен маршрут на
Халф Доум – в рамките на един-единствен ден. Общото му време беше 23
часа и 23 минути. Помислих си: „Ето това вече е адски готино“. Самата
мисъл, че някой е успял да изкачи две толкова големи стени в рамките на
един-единствен ден, ме изпълваше с възхищение.
По-късно с Дийн се сприятелихме, но по онова време той беше мой идол –
както заради скоростното си катерене, така и заради безумно смелите си
фрий соло проекти. Той е с 13 години по-възрастен от мен. Катерили сме се
заедно няколко пъти по ниски скали, но никога по наистина сериозен
маршрут. За съжаление, в пресата и в интернет се опитаха да ни изкарат

89
съперници – застаряващият гуру и младият ентусиаст, който застрашава
мястото му в катераческата йерархия.
Така или иначе, след като изкачих „Носа“ с Уели Щек през май и юни 2010
г., успях да науча движенията доста добре. Освен това смятах, че
Стандартният северозападен маршрут на Халф Доум би трябвало да се окаже
доста лесен, ако използвам дейзита за осигуровка на по-трудните места –
онези поредици от движения, които ме бяха изплашили преди две години,
когато се бях катерил по маршрута фрий соло. През късния следобед на 21
юни се запътих нагоре по дългия подход към подножието на Халф Доум,
където планирах да бивакувам и да започна призори. Но явно не бях
преценил добре времето, което оставаше до изгрева, и се събудих още в 4:45
ч. сутринта. Носех минимално количество екипировка на инвентарника и
едно деветметрово въже, което използвам, когато ми се налага да изтеглям
минибуса си. Предположих, че ще ми свърши работа на траверса на Робинс –
единственото място, където очаквах да ми се наложи да използвам въже.
Щом се развидели, се изкачих по огромната снежна пряспа в основата на
стената, която още не се беше разтопила – зимата онази година беше много
тежка. По средата на първото въже смених обувките си с еспадрили, метнах
якето и челника си долу и превключих на вълна „катерене“. Бях взел малка
раница, в която носех обувките си, храна и вода – знаех, че ще трябва да се
погрижа да остана добре хидратиран и сит. Очертаваше се дълъг ден.
Самото катерене мина спокойно. В сравнение с фрий солото преди две
години маршрутът ми се стори стандартен – особено като се има предвид, че
използвах линиите с болтове, за да избегна трудните участъци за свободно
катерене. Бяха същите, които трябваше да избегна по време на катеренето
през 2008 г., за да запазя фрий солото си чисто. По-нависоко изкатерих
камините, като окачих раницата си на едно от дейзитата. Единственият
момент, когато трябваше да внимавам наистина много, беше на Зиг-Загите,
които изкатерих с помощта на дейзитата. В крайна сметка дори не ми се
наложи да използвам деветметровото въже.
Последният участък – плочата, която ме бе затруднила по време на фрий
соло преминаването преди две години – ми се стори напълно обикновен като
трудност. Вместо да разчитам на несигурни движения и почти
несъществуващи стъпки, можех просто да се издърпам на болтовете и да се
залюлея между тях на дейзитата, когато се наложеше. Преживяването бе
напълно различно.
Стигнах до върха, където имаше няколко планинари. Беше около седем
часът сутринта и наоколо все още беше доста тихо и спокойно – приятно
разнообразие от обичайната какофония. Насладих се на постижението си за
няколко минути, хапнах и се запътих надолу.

90
 Бях засякъл, че изкачването ми е отнело 2 часа и 9 минути, което
означаваше, че съм поставил нов рекорд за скорост на соло изкачване по
маршрута. Може би звучи странно, но ми се струва, че бързината сама по
себе си далеч не е толкова важна за мен. На корниза „Слава богу“ например
прекарах десет минути в опити да си „свия“ един чисто нов камалот №4,
който някой беше заклещил наскоро в една пукнатина. Точно предишния ден
бях научил един нов номер – как да натиснеш зъбците на френда така, че да
можеш да го измъкнеш, и исках да проверя дали ще стане. Но след известно
време се отказах. Кой знае – френдът може още да си стои там.
По пътя надолу от върха на Халф Доум спрях, за да се полюбувам на две
прекрасни птици. Никак не обичам да трябва да бързам. Както и преди съм
споменавал в много от интервютата си, гоненето на време не ми е силна
страна.
И все пак, ако това наистина е така, защо засякох времето на изкачването
си? Какво ме подтикна – не само тогава, но и много пъти по-късно – да се
опитам да подобря рекорда за скорост? Мисля, че и тук всичко се свежда до
стремежа към чистота в спорта. Рекордът за скорост на някоя голяма стена е
най-доброто възможно доказателство, че съм се катерил колкото мога по-
умело. Пък и съответства на житейската ми философия: стремеж към
простота и отстраняване на всичко излишно, докато не остане най-важното.
Харесвам рекордите за скорост и защото ми дават някакво конкретно число,
с което да мога да измеря напредъка си. Приятно е да получа нагледно
доказателство, че съм успял да подобря предишните си резултати на някой
маршрут. Удовлетворяващо е да знам, че ставам все по-бърз.
Спуснах се от върха на Халф Доум към Мирър Лейк, където по-рано бях
скрил едно колело, и го подкарах обратно към минибуса. Стигнах до
поляната пред Ел Капитан около десет часа сутринта. Там прекарах известно
време в пренареждане на инвентарника, след което хапнах и пийнах. Не бях
съвсем сигурен какво ще ми трябва на „Носа“, затова се презастраховах и
взех повечко екипировка: общо взето, цели две пълни връзки френдове. Бях
взел и тънко въже назаем от един приятел – 8,5 мм дебелина, ако не се лъжа.
Предположих, че ще е достатъчно за целта. Не планирах да го натоварвам
много.
Накрая се оказа, че екипировката ми е станала доста по-тежка, отколкото
ми се искаше. Не се бях замислял за това предварително, но проблемът със
соло катеренето е, че трябва да носиш всичко със себе си от началото до края.
Когато се катериш с партньор, обикновено използваш устройствата от
инвентарника едно по едно, затова, когато стигнеш края на въжето, ти е
останало съвсем малко за носене. И обратното – ако носиш само въжето в
началото на някой участък, то не тежи почти нищо. Но когато катериш соло
с дейзита, трябва да носиш всичко сам до края.

91
 В подножието на „Носа“ се бяха събрали три-четири групи хора, идващи от
различни посоки. Имаше няколко французи, които мъкнеха големи торби,
няколко руснаци, които искаха да се покатерят само до „Сърповидната
издатина“ (която беше едва на четири въжета от подножието), колкото да
пробват какво е, и няколко американци, които се бяха засилили нагоре с
огромно количество бира. Цялата олелия ми се стори малко натоварваща и
побързах да започна катеренето час по-скоро. Чувствах се ужасно напрегнат,
че ще трябва да мина фрий соло маршрут, по който толкова много хора се
готвеха да се катерят с изкуствени опорни точки.
Когато погледнах нагоре към върха на „Носа“, мисълта, че ще изкача цялата
му дължина сам, ми се стори сюрреалистична. Имах приличен запас от вода
и храна, както и челник. Бях подготвен за всичко, макар че планирах да
изкатеря маршрута в същия стил като на Халф Доум: да мина свободно
навсякъде, където беше възможно, и с дейзитата на прекалено трудните
участъци. Въжето пък щеше да ми послужи за махалата – „Кралската люлка“
и „Големия таван“. Първите три въжета минаха по вода – доста по-лесно,
отколкото бях очаквал. На четвъртото въже се натъкнах на приятна изненада.
Някой беше прокарал едно страхотно въже покрай двете трудни махала чак
до „Сърповидната издатина“. Виждаше се, че е фиксирано с болт на
издатината и на още шест места по дължината му, така че с удоволствие се
изкачих по него с ръце и си спестих доста работа. Помислих си, че нещо
толкова полезно се явява като компенсация за всички онези пъти, в които се
катериш и откриваш, че някой е обрал всички фиксирани устройства или е
изтръгнал нещо от първа необходимост, което е трябвало да бъде оставено
на мястото му – било то понеже е паднал, или понеже му се е приискало да
го свие. Понякога изваждаш късмет и вместо това откриваш въже на точното
място!
Кулата Долт, която се намира на десет въжета от подножието, беше първата
ми истинска спирка. Хапнах и пийнах малко вода, след което проверих
хронометъра. Дотук беше минал около час и четвърт, което беше доста
добре. Осъзнах, че в крайна сметка челникът няма да ми трябва. Помахах към
поляната долу – знаех, че Том Еванс, един от приятелите ми, сигурно ме
гледа с телескопа си – и се запитах дали не са дошли и други от компанията.
После се изпиках и се зачудих дали не са видели и това. Не смятах, че има от
какво да ме е срам, дори да бяха видели.
Минах краткия участък нагоре до „Люспата на ботуша“ с въжето, но след
това се откачих от осигуровката и минах самия „Ботуш“ без нея. По-лесно
ми е да не се занимавам с въже – особено на сигурни места като цепнатини
за захват с ръце например.
И все пак е вълнуващо да преминеш към свободно катерене на Ел Капитан.

92
 Катеренето продължаваше напълно спокойно, докато не стигнах до
„Големия покрив“, където планирах да мина единствения участък в
класически стил с въже за целия маршрут. Дори си бях донесъл един жумар
специално за случая. Това беше един от първите пъти, в които се катерех
соло с въже, но всичко мина гладко. Докато се придвижвах нагоре със
самохвата, забелязах, че съм започнал да се уморявам, затова си казах, че
повече няма да катеря с въжето. Щях да продължа с дейзитата до върха,
макар че щеше да ми отнеме повече време. Нямах никакво желание да се
катеря нагоре-надолу, за да разчиствам въжетата.
Когато стигнах до подножието на „Палачинката“, прибрах въжето си в
раницата. Това беше един от по-интересните моменти за деня. Когато
откачих дейзитата от анкера и започнах да катеря свободно лесния участък
над мен на дюлфер, се чувствах като същински герой. Самата мисъл за 23-те
въжета под мен ме изпълваше с въодушевление. Бях прекарал голяма част от
сезона в позиране за снимки на най-различни маршрути по време на няколко
отделни проекта. А сега бях по средата на най-открития проект, който бях
предприемал в живота си, съвсем сам. Подейства ми много ободряващо.
Последните шест въжета минаваха предимно по цепнатини като за захват с
ръце, затова ги минах почти свободно, но се уморявах все повече и повече.
Започнах да се хващам повече за фиксираната екипировка – „френски стил
свободно“, както гласи саркастичното название на това явление (препратка
към класическия стил в Алпите). Когато стигнах до „Променящите се ъгли“,
минах на сянка, което ми вдъхна нови сили. Катеренето под палещите лъчи
на слънцето цял следобед ме беше поизтощило, пък и ходилата ме боляха от
тесните, загрети еспадрили. На последните две въжета най-после се засякох
с групите катерачи, които бях видял от подножието. Спрях на един анкер, за
да хапна нещо и да си поприказвам с една симпатична катерачка, която
осигуряваше партньора си. Но колкото и да ми се искаше да остана да си
почивам на сянка, все пак ми оставаше да се кача до върха. Затова задминах
водача – след като го предупредих, разбира се – и не спрях повече, докато не
довърших маршрута.
Когато най-после успях, почувствах страхотен прилив на гордост и
ентусиазъм. Хронометърът показваше 5 часа и 50 минути, но ги закръглих
на 6 часа, понеже го бях включил едва към края на първото въже – тълпата в
подножието ме беше разсеяла и бях забравил.
Не можех да повярвам, че съм успял да преодолея и двата маршрута един
след друг за около половин ден. Бях мислил за това толкова дълго и с такова
вълнение, че когато най-после го направих наистина, ми се стори някак
сюрреалистично.
Честно казано, дори не мога да си спомня как се спуснах надолу или какво
направих, когато стигнах до подножието. Предполагам, че това просто далеч

93
не е било толкова важно за мен, колкото самото катерене. Колкото и да е
странно, мога да си представя ясно всяко движение от поредицата на
„Палачинката“, но не си спомням нито къде съм отишъл да вечерям онази
вечер, нито с кого.

Дейвид Робъртс

Поредицата от двата проекта на Халф Доум и „Носа“ отнема на Алекс

малко над 11 часа – заедно със спускането пеша от Халф Доум и
придвижването с колело, минибус и пеша до подножието на Ел Капитан.
Това е по-малко от половината време, необходимо на Дийн Потър за
поредицата соло катерения през 2002 г. – постижението, което вдъхновява
Алекс да даде с пълна газ „само напред!“ (един от любимите му изрази).
Разбира се, едно десетилетие в „Йосемити“ се равнява на цяла вечност по
отношение на скоростта на катерене на класическите маршрути. От 1991 до
2002 г. например рекордът за скорост на „Носа“ – постигнат от двойка
катерачи с въже, катерещи се едновременно – е паднал от 6 часа и 1 минута
на 2 часа и 49 минути.
И все пак Алекс има пълно право да се гордее с факта, че по време на този
маратон през 2010 г. успява да подобри рекорда за скорост не само за соло и
на двата маршрута, но и за поредицата от двата маршрута – със или без
партньор. Въпреки това впечатляващото му постижение не привлича същото
внимание като фрий соло проектите на Муунлайт Бътрес и Халф Доум.
Катераческите списания му отдават дължимото: от Alpinist успяват дори да
си изпросят един „типично небрежен“ имейл от Алекс, в който той описва
най-общо събитията от големия ден в Долината. Стюарт Грийн, запален
коментатор на катераческата сцена, сваля шапка: „Човек направо не знае
какво да мисли за изумителните проекти на Алекс Хонълд. Опасностите и
трудностите, които е трябвало да преодолее, не могат да се опишат с думи.
Това е смелост, която граничи с безумието. Трябва да му се признае –
хлапето няма страх от нищо. Катери високо, Алекс – и се пази“.
Прякорът на Алекс от Долината – Алекс „Нищо особено“ Хонълд – до
голяма степен обяснява оскъдните коментари и липсата на шумотевица
покрай поредното му постижение. В статията, която самият той пише
няколко седмици по-късно за Black Diamond – един от спонсорите му,
липсват гръмки суперлативи. Вместо тях се срещат фрази като „доста
спокойно“, „по-лесно, отколкото бях очаквал“ и „средна трудност“.
Още от началото на кариерата си Алекс намира за доста забавен факта, че
публиката пощурява при новините за фрий соло проектите му, но не обръща
особено внимание на изкачването на дълги маршрути по големи стени

94
непосредствено един след друг, и то с рекордна скорост. За един
неспециалист, разбира се, е много по-лесно да вникне в страшната простота
на фрий солото – „ако паднеш, умираш“. Достатъчно е само някое кратко
видео. Много по-трудно е да се проумеят предизвикателствата на солото с
дейзита, особено като се има предвид изтощителната умствена гимнастика
на Алекс – непрекъснатото минаване от нагласа „Сега съм в безопасност“
към нагласа „Сега не съм“.
Заблудата на страничния наблюдател е породена от факта, че Алекс се
закача за фиксирано на стената оборудване или за френдове, които поставя
на трудните места – хората смятат, че катеренето по този начин е несравнимо
по-лесно. Но това е много, много далеч от истината. И макар да твърди, че
не обича да бърза, Алекс продължава да се стреми да подобрява скоростта си
на тези големи стени – въпреки че трябва непрекъснато да мисли и преценява
кои въжета е по-добре да мине свободно и кои – с дейзита. Дори да се
довериш на някой клин може да се окаже прекалено рисковано решение –
някои устройства, поставени още преди години, са вече износени и
отслабени заради климата и на тях не може да се разчита да понесат теглото
на катерача, камо ли да го задържат в случай на евентуално падане.
Дори след новите си рекорди за скорост Алекс още не е приключил с
„поредиците“ в „Йосемити“. Знае, че най-голямото възможно постижение би
било да направи така наречената „Йосемитска тройка“ – маршрутите по Ел
Капитан, Халф Доум и южната стена на връх Уоткинс един след друг, без
прекъсване. Тези три стени са най-забележителното трио в цялата Долина.
Да ги преодолее би означавало, че притежава не само съвършени технически
умения, но и издръжливостта на елитен бегач на дълги разстояния.
И тук Алекс се вдъхновява от Дийн Потър, който през 2001 г. изкачва и
трите стени в рамките на един ден заедно с партньора си Тими О’Нийл. По
време на проекта си двамата редуват свободно катерене с „френски стил
свободно“ по най-трудните участъци. Постижението им е от нечувана до
онзи момент величина – двамата успяват да докажат, че нещо, считано за
невъзможно дотогава, всъщност е в рамките на човешките способности.
(Дори днес авторитетният сайт http://www.supertopo.com/ определя
„нормалната“ продължителност на изкачването по южната стена на връх
Уоткинс като два до три дни, на Стандартния северозападен маршрут на
Халф Доум – три дни, а на „Носа“ на Ел Капитан – пет дни.)
През лятото на 2012 г. Алекс се връща в „Йосемити“. Този път си партнира
с друг свой идол – Томи Колдуел. Въпреки че Колдуел е със седем години
по-възрастен от него, двамата скоро формират от онзи рядко срещан вид
партньорства, на които им е писано да останат в катераческата история – като
френското дуо на Лионел Тере и Лиу Лашенал през 40-те и 50-те години, или
братята Алекс и Томас Хубер от Германия през 90-те години и началото на

95
XXI век например. Двамата се мотивират взаимно, а силите и слабостите им
се допълват идеално. Освен това си пасват моментално и като приятели и се
забавляват заедно – дори насред някоя сериозна битка на скалата.

Алекс Хонълд

Още като тийнейджър в Сакраменто знаех за главозамайващия рекорд на

Томи Колдуел в катеренето на големи стени. Изглежда, се беше
специализирал в премиерните свободни изкачвания на различни маршрути
по Ел Капитан, включително и „Стената на винкела“ и „Вълшебната гъба“ –
и двата категория 5.14а. Но се беше усъвършенствал и в областта на
спортното катерене – бе се изкачил пръв по един къс маршрут, наречен
„Флекс Лутор“, и по „Крепостта на самотата“ в Колорадо, за която се
смяташе, че би могла да бъде оценена дори на категория 5.15а. Когато бях
дете, в цяла Америка нямаше по-труден маршрут, преодоляван от човек. А
през 2006 г., по време на първото си пътуване до Патагония, Томи и двамата
му партньори правят премиерното свободно изкачване на един прекрасен
маршрут на Фиц Рой, наречен „Линеа де Елеганца“. (Премиерното изкачване
на маршрута с осигуровка е дело на екип италианци, които стигат до върха
за девет дни, като разчитат силно на изкуствени опорни точки и фиксирани
въжета. Екипът на Томи, от друга страна, минава всяко въже на „онсайт“ и
се изкачва по стената само за два дни.)
Мисля, че ключът към успеха на Томи се крие в невероятната му работна
етика. За него не е необичайно да се изкачва пеша до началото на някой
маршрут в продължение на четири часа, след което да се катери осем часа по
него под проливния дъжд. Или пък да мъкне адски тежък товар до върха на
Ел Капитан, след което да се спусне на рапел само за да провери някой
потенциален проект. До есента на 2014 г. Томи вече бе прекарал седем
години в опити да направи премиерното свободно изкачване на „Стената на
зората“ на Ел Капитан. Знаеше, че това ще бъде най-трудният проект за
свободно катерене на голяма стена в целия свят. Можех само да предполагам
каква упоритост и какви усилия му е коствало да работи върху един-
единствен маршрут през почти всеки сезон в продължение на десет години.
Не мисля, че притежавам търпението, необходимо за такова дългосрочно
предизвикателство.
Освен това Томи е преживявал неща, които не бих пожелал и на най-
големия си враг. През 2000 г., на 23-годишна възраст, той, тогавашната му
приятелка (и настояща съпруга) Бет Родън и двама техни приятели катерачи
са принудени да слязат от една голяма стена в Киргизстан, тъй като група
терористи започват да обстрелват портативната им платформа на около 300

96
м височина от подножието. Щом слизат долу, четиримата са пленени и
принудени да вървят и да се крият с дни, докато похитителите им се опитват
да избегнат вражеската армия, която ги преследва. Един злощастен войник,
когото също били пленили, е екзекутиран близо до бивака им. Томи, Бет и
двамата им съотборници вярват, че ще ги сполети същото. Успяват да
избягат една нощ, когато Томи бута от ръба на една урва единствения
войник, оставен на пост да ги пази. (Колкото и невероятно да е, той оцелява,
след което е заловен от армията и осъден на смърт.) Четиримата млади
катерачи се впускат в бягство към бойния фронт на правителството и едва не
са застреляни по погрешка. Изключително опасното им приключение е
описано в книгата „Отвъд ръба“ на Грег Чайлд.
Още през следващата година Томи по погрешка отрязва показалеца на
лявата си ръка с трион. Злополуки като тази често означават край на
катераческа-та кариера. Тони отива в болница, където пришиват пръста му
обратно, но когато вижда, че той само му пречи по време на катерене,
предпочита да го ампутират. Днес, на 37-годишна възраст, Томи се катери
все така добре въпреки липсващия пръст.
С две думи, аз открай време му се възхищавах от разстояние, но когато
започнахме да се катерим заедно, беше истинско удоволствие да открия
какъв мил, щедър и великодушен човек е той. За разлика от някои
професионални атлети, Томи никога не се самоизтъква – в резултат на което,
според мен, е получил доста по-малко признание, отколкото всъщност
заслужава.
През май 2012 г. идеята на Томи за „Йосемитската тройка“ – южната стена
на връх Уоткинс, един от маршрутите на Ел Капитан, наречен
„Фрийрайдър“, който ту се отклонява, ту се връща към стандартния маршрут
„Салате“, и Стандартния северозападен маршрут на Халф Доум – беше не
само да се изкачи по трите маршрута в рамките на един ден, но и да изкачи
свободно всеки метър по тях. Знаех, че това е амбициозна цел, но бях много
ентусиазиран да се опитам да я постигна с такъв способен и мотивиран
партньор.
Запътихме се към Уоткинс в 4:45 ч. следобед на 18 май. В Долината вече
беше горещо, затова организирахме графика си така, че да прекараме
възможно най-много време на сянка. Техниката, която в днешно време
използваме при катеренето за скорост на големи стени, се нарича
„едновременно катерене“ и представлява следното: единият катерач взима
инвентарника и води продължително – не на едно въже, а до 250 или може
би дори 300 м – без да спира, за да осигурява. Когато въжето между него и
втория се опъне, вторият също започва да се катери – двамата се катерят
едновременно, откъдето идва и името на техниката. От време на време
водачът поставя френдове или клеми, или пък се закача за фиксирани точки,

97
така че ако някой от двамата падне, да се задържат – получава се ефект,
подобен на йо-йо, понеже въжето се опъва помежду им. Човек може да падне
много сериозно при едновременно катерене и пак да не се нарани – стига
джаджите да са добри.
Колкото и странно да звучи, най-опасната ситуация в едновременното
катерене възниква, когато вторият катерач падне. Ако водачът падне, въжето
между него и втория ще го задържи – вторият се явява нещо като опора. Но
ако вторият падне, може да повлече и водача със себе си. А ако и двамата
паднат едновременно, никак не е на добре – независимо колко стабилни
джаджи са поставили.
Проектът ни на Тройката се осъществи отчасти благодарение на устройства
като Kong Duck и Petzl Micro Traxion – еднопосочни макари, които
позволяват на въжето да се движи към едната страна, но не и към другата.
Ако бъдат поставени по правилния начин, те позволяват на втория да се
катери по терен, който иначе би бил прекалено труден – рискът от падане би
бил твърде висок. С Томи можехме да катерим такива големи блокове – в
някои случаи над 300 м наведнъж – понеже тези устройства осигуряваха
безопасността на втория дори при категория 5.12.
Двамата с Томи водехме на така наречените „блокове“ – големи участъци,
дълги до 12-13 класически въжета с дължина от 25 до 45 м всяко. Водачът,
който поставя джаджите, рано или късно изразходва всичко от инвентарника
си. Когато това се случеше, разменяхме местата си и оставяхме другия да
води. Планирахме предварително къде ще завърши всеки от блоковете – на
скалните издатини, при някое махало, някое спускане или някаква друга
маневра, която изисква по-внимателна работа с въжето, отколкото при
обичайното едновременно катерене.
Стигнахме до върха на Уоткинс за отличното време от 2 часа и 40 минути.
Не паднахме нито веднъж – нито аз, нито Томи – въпреки че изкачихме
въжета до категория 5.1за включително. Оттам се спуснахме пеша, а по-
късно – и с минибуса до подножието на „Фрийрайдър“, като междувременно
хапнахме и пихме достатъчно вода, за да бъдем във форма. Пристигнахме в
10:45 ч. вечерта – надявахме се да успеем да изкачим Ел Капитан по тъмно и
до момента всичко вървеше по план. Катеренето нощем не е толкова трудно,
колкото звучи – стига да си опознал маршрута предварително, така че
челникът ти да осветява правилните поредици движения и да не се отклониш
от тях някъде по пътя.
В някои отношения „Фрийрайдър“ беше кулминационната точка на
приключението ни. Един от моментите, които са се запечатали в паметта ми
най-ярко, се случи в малките часове на нощта. Томи тъкмо водеше по един
от по-трудните ъгли и каза: „Прекалено уморен съм за дюлфер, ще го мина
на триене“, след което просто мина цялото въже така. Дори не подозирах, че

98
е възможно! Беше посред нощ и човек едва можеше да си види краката в
мрака; той беше с челник, опрял крака в едни миниатюрни ръб-чета, които
едва биха се видели и на светло, а мина всичко със стеминг – стъпваше на
мъничките издатини една след друга, сякаш се качваше по стълба.
Томи е същински магьосник в тези техники. Освен това е адски добър на
гранит, така че беше много готино да го гледам как може да си позволи да
прави дори такива неща.
Стигнахме върха на Ел Капитан малко след пет сутринта – под първите
лъчи на слънцето. Бяхме изминали „Фрийрайдър“ за 6 часа и 15 минути –
още един страхотен резултат. Томи падна два пъти по пасажа на стената, но
не стана нищо фатално, тъй като там аз го осигурявах, вместо да се катерим
едновременно. Аз съумях да не падна нито веднъж.
Най-големият ни враг беше умората. Удари ни най-силно на Халф Доум.
Свободното катерене на категория 5.12+ след 21 часа непрекъснато
натоварване е адски изтощително. Тежко е, а опасността да се провалиш –
дори ако под „провал“ се разбира използване на изкуствена опорна точка или
хващане за фиксирания инвентар – те дебне на всяка крачка. Вариациите от
категория 5.12с на Стандартния северозападен маршрут изцедиха силите ни
до краен предел.
Всеки от трите маршрута има специфичен пасаж. Когато стигнехме до
някой от тях, се настройвахме да преодоляваме страхотно препятствие, но
всъщност и трите не бяха особено тежки. Истинското изпитание е
постепенното, постоянно натрупване на умора и напрежение. Някъде около
12-ия или 14-ия час спираш да си мислиш: „Ама че е забавно всичко това!“.
Смятал си, че ще е много готино, но в един момент просто спира да ти е
приятно.
В два следобед на 19 май стигнахме върха на Халф Доум. Общото ни време
беше 21 часа и 15 минути – не само нов рекорд за скорост, но и премиерна
поредица от свободни изкачвания на три от най-големите стени в
„Йосемити“.
Бях доволен, че съм успял да изкатеря над 2000 м стръмна гранитна скала –
тоест 70 стандартни въжета – без да падна нито веднъж. Също толкова
удовлетворен се чувствам и от факта, че дори днес, през 2015 г., все още
никой не е повторил тройната ни поредица.

Дейвид Робъртс

Колкото и забележително да е постижението му с Томи на йосемитската

тройка, Алекс все пак го счита за нещо като загрявка. По онова време
основната му цел от месеци е да се опита да изкатери Тройката соло – не

99
изцяло свободно, но с въже или дейзита. Както самият той заявява по-късно:
„Знаех, че да се справим с Тройката със свободно катерене ще бъде
физически по-натоварващо от това да я измина соло с дейзита. Все пак да
катериш категории 5.12 +, когато вече си уморен, е доста по-трудно от това
да минеш същите участъци свободно във „френски стил“. Свободното
катерене с Томи ми помогна да разбера колко точно изтощен ще бъда, когато
достигна Халф Доум по време на соло поредица.
След успеха на „Сам на скалата“ Питър Мортимър и Sender Films
продължават да поддържат връзка с Алекс и му предлагат да заснемат нов
филм, наречен „Хонълд 3.0“, посветен на опита му за соло катерене на
Тройката. За Мортимър и компания това представлява едно ново
предизвикателство – ще могат да заснемат проекта на Алекс по време на
същинското му изпълнение, вместо да го карат да разиграе определени части
от него по-късно и да използват тях, както правят за предишния филм. Няма
да има нито репетиции, нито повече от един дубъл. А ако се случи
операторът да не успее да заснеме някой ключов момент... Е, много жалко.
От логистична гледна точка този филм представлява истинско
предизвикателство. Операторите трябва да се спуснат на рапел до
определените места на трите стени много преди самият Алекс да е стигнал
дотам, след което просто да останат да го чакат, докато пристигне. Мортимър
прави всичко възможно да накара Алекс да се почувства максимално
комфортно – избира оператори, които освен опитни катерачи са и негови
приятели. Сред тях са Бен Дито, Чейн Лемпе, Майки Шефър, Шон Лийри и
самият Мортимър.
И все пак според Питър този проект не е толкова стресиращ колкото „Сам
на скалата“. Както самият той разказва днес: „Нямаше ги моралните дилеми,
които ме измъчваха предишния път. В най-лошия случай – ако Алекс
паднеше по време на катеренето и загинеше – това все пак щеше да бъде
вследствие на избор, който сам е направил, независимо от нас. Ако това
станеше, докато катери наново някой участък, специално за да го заснемем,
щях да се чувствам така, сякаш съм отговорен за смъртта му. И щях да бъда
принуден да живея с тази мисъл“.
Въпреки това всеки участък от маршрута, на който трябва да заснемат
Алекс, е натоварващ за операторите и фотографите. През юни 2011 г.
Мортимър се съгласява да осигури кадри от друг негов фрий соло проект за
рубриката „60 минути“. Това е странично начинание, с което Алекс решава
да се заеме в деня преди голямото шоу на Тройката – маршрут на име
„Феникса“, който се състои само от едно 40-метрово въже, но е оценен на
5.1за. За да стигне до началото му, трябва се спусне на рапел, понеже
участъкът е надвиснал над пропаст, чиято стена се извисява на повече от 150
м от дъното на долината.

100
 Мортимър има известни резерви по отношение на този проект. „Бях на
косъм да му кажа: „Никакви повторни разигравания на изминати маршрути“,
спомня си той. „Но Алекс ми заяви: „Ще видя сметката на „Феникса“ утре.
Искаш ли да дойдеш?“. „Ти искаш ли да дойда?“, попитах вместо отговор.
„Разбира се.“ „На следващия ден отидох, заех мястото си, фокусирах
камерата върху него и увеличих образа. Тогава видях за какво се е хванал.
Гледката беше ужасяваща. Скалата бе надвиснала над него, под краката му
нямаше стъпки, а гранитът изглеждаше хлъзгав заради капките вода, които
пръскаха от близкия водопад. Беше се хванал само с по три пръста на всяка
ръка, вкопчен в плитки цепнатини. Бях напълно потресен. През целия си
живот не бях изпитвал такъв ужас. Не издържах да гледам всичко това
отблизо, затова отново намалих изображението.“
Алекс успява да се изкачи до върха на „Феникса“ за точно осем минути.
Това е първият маршрут в „Йосемити“ от категория 5.13, изминаван фрий
соло.
Мортимър разказва и още една история: за оператора Брет Лоуъл, който
заснема Алекс по време на фрий солото му на един маршрут на Либърти
Кеп – купол, който също се намира в Долината – за филма „Бунт в Долината“
на Sender Films. „Брет тъкмо си беше взел скъпа, хубава камера. Беше заел
мястото си и чакаше. Алекс се покатери до него, на едва половин метър от
камерата, и мина от една тясна цепнатина нагоре към една стръмна плоча –
маневра, която обикновено е като детска игра за него. Този път обаче обърка
нещо в поредицата от движения. Покатери се нагоре, после се върна надолу,
после – обратно нагоре... А Брет едва не превъртя от страх. Бе решил, че явно
ще му се падне „честта“ да заснеме как Алекс пада и загива. Беше пребледнял
като платно. Алекс го забеляза и му подхвърли, без да спира да опитва да
налучка движенията: „Ей, спокойно. Това е нищо работа – в катеренето
просто е така“.“

Алекс Хонълд

Да, логистичните трудности около заснемането на солото на Тройката за

Sender бяха наистина огромни. Но присъствието на хората от студиото
всъщност направи проекта по-лесен и приятен за мен. Солото с дейзита далеч
не е толкова опасно, колкото фрий солото, затова присъствието на други хора
не ме притесняваше – имах седалка и въже и нищо не ми пречеше да спра по
всяко време. Ако ставаше въпрос за фрий соло и до мен имаше оператор,
щеше да ми бъде по-трудно да се съсредоточа. Но е приятно да си заобиколен
от приятели, когато ти предстои цяла нощ катерене.

101
 Освен това екипът ми помогна и с моето собствено придвижване. Ако не
бяха те, щеше да ми се наложи да намеря хора, които да ме карат между
маршрутите – адски досадна работа. Но в този случай просто се возех с тях
и не се тревожех за нищо. Освен това ми даваха храна и вода, когато
пристигнех на върха – ако бях сам, щеше да се наложи да скрия
предварително запаси на определени места по пътя. Започнах да катеря
южната стена до връх Уоткинс в четири следобед на 5 юни 2012 г. Първите
въжета бяха малко влажни, понеже предишния ден беше валяло, но нямаше
особени проблеми. Приключих със стената в 2:20 ч. – 20 минути по-бързо,
отколкото когато я изкатерихме с Томи преди две седмици.
Пътуването до подножието на Ел Капитан беше доста хаотично. По пода на
минибуса имаше какво ли не: калъфите на камерата, част от екипировката
му – бях приготвил друг инвентарник за Ел Капитан – а аз седях сред
купчините и се опитвах да хапна и да пийна нещо. Пък и вече се беше
стъмнило. Започнах „Носа“ в 9:30 ч. вечерта. След като се изкачих на около
45 м обаче, осъзнах, че съм си забравил торбичката с магнезия. Сигурно я
бях оставил някъде в претъпкания минибус. „По дяволите“, казах си.
Обмислих да се върна обратно, за да я взема, но минибусът вече беше
отпътувал. Затова просто продължих без магнезий. По-ниските въжета бяха
влажни, затова ми беше малко трудно и напрегнато.
Катеренето на тъмно е някак по-тихо и самотно, отколкото през деня. В
известен смисъл се чувстваш така, сякаш не си на открито, а по-скоро като в
някакъв балон – само ти и светлината от челника. Дългият четири метра лъч
светлина се превръща в целия ти свят. Нямаше опасност да се отклоня от
правилния път, понеже вече знаех поредиците движения по вода. И все пак
през цялото време чувствах бездната, която се беше ширнала под мен. Сякаш
плувах в океана и усещах бездънната тъма под краката си.
Когато стигнах до кулата Долт, която е на около 300 м височина, се засякох
с две двойки катерачи – едните бивакуваха, а другите си приготвяха нещо за
ядене. Разменихме си обичайните любезности, след което аз ги попитах с
леко неудобство: „Случайно да ви се намира торбичка с магнезий, която да
мога да взема назаем?“. Един от катерачите, мъж на име Стив Дени, ми
подаде своята без капка колебание. Беше нова, велурена и пълна догоре.
Чувството, което изпитах, когато вкарах пръстите си вътре, беше
божествено. Благодарих му и му казах, че ще вържа торбичката за някое
дърво на върха, за да може да си я вземе. След това продължих нагоре.
Още една интересна страна на катеренето на тъмно е обстоятелството, че
през нощта се появяват всякакви животни и гадинки. Буболечки, мишки,
прилепи и дори жаби, които живеят в пукнатините. Както и едни огромни,
подобни на стоножки насекоми. През цялото време се безпокоях, че ще
настъпя някое от тях, ще го размажа и ще се подхлъзна. Изведнъж чух

102
някакво свистене, последвано от силен крясък. Едва не се подмокрих, но
запазих самообладание, помислих трезво и стигнах до извода, че трябва да е
някой бейсджъмпър. Всъщност се оказа, че е бил един мой приятел, чието
име няма да назова, понеже практикуването на спорта е незаконно в този
парк. Именно затова беше скочил през нощта.
На „Големия таван“ се срещнах със Стенли (истинското му име е Шон
Лийри, но всички му викат Стенли). След като ме засне там, двамата се
изкатерихме успоредно по остатъка от „Носа“ – аз използвах дейзита, а той –
жумар. Дори си поговорихме за някои неща – например за рекорда за скорост
на „Носа“, който той много искаше да подобри. Нямаше нужда да съм кой
знае колко съсредоточен, с изключение на някои определени места по
маршрута. Тогава просто казвах: „Само един момент. Тук трябва да
внимавам малко повече“.
Изправих се на върха на „Носа“ в 3:30 ч. през нощта, все още сред пълен
мрак. Целият маршрут ми бе отнел шест часа – с 15 минути по-малко от
времето, за което изкачихме „Фрийрайдър“ с Томи.
От психологическа гледна точка най-трудният момент от цялата поредица
всъщност беше изтощителното вървене до Халф Доум, по време на което
усетих как силите ми отслабват значително. Чувствах се, сякаш напредвам
отчайващо бавно, но знаех, че вече съм на финалната отсечка. Близо до върха
се натъкнах на Майк Готие, който е шеф на парковите рейнджъри, и за
разлика от повечето от тях – добър катерач. (Между рейнджърите и
катерачите в „Йосемити“ открай време се усеща известна неприязън.)
Партнираше си с един член на Фонда за достъп – неправителствена
организация, която се занимава с опазването на свободния достъп до редица
катерачески маршрути в Америка. Изкатерихме успоредно няколко въжета.
Не се познавах с Майк, но ми се стори много свестен тип. Помислих си, че е
доста готино да си хем шеф на рейнджърите, хем сериозен катерач, а и на
всичкото отгоре – член на Фонда за достъп. След това продължих нататък.
Стигнах на претъпкания с планинари и туристи връх в 10:55 ч. сутринта.
Бях много уморен, а на мястото цареше пълна какофония. Общото ми време
беше 18 часа и 55 минути – още един рекорд за скорост. Най-много обаче ме
радваше фактът, че съм успял да преодолея самото изпитание на тройната
поредица.
Както научих по-късно, четири дни след това Стив Дени стигнал до върха
и си взел торбичката с магнезий, която бях завързал за едно дърво.

103
 Дейвид Робъртс

„Хонълд 3.0“11, който от Sender Films комбинират с четири други филма за

антология по случай феста Reel Rock 7 през 2012 г., е не по-малко
впечатляващ и майсторски заснет от „Сам на скалата“. Кадрите от солото по
йосемитската тройка представляват едва половината от филма, но въпреки
това се очертават като безспорната му кулминация. Лентата плавно
проследява няколко сцени от профила на Алекс за „60 минути“ и ролята му
в една остроумна реклама за Citibank, в която той осигурява Кейти Браун (по
която преди си е падал) на една кула от пясъчник в Юта. Филмът поставя
въпроса за славата и дали тя би покварила или изложила Алекс на опасност.
Както казва добрият му приятел Сидър Райт: „Как можеш да продължиш
постарому, когато всичко, което правиш, се превръща в публично зрелище?“.
Кадрите от солото по Тройката се редуват с изказвания от различни
приятели и колеги на Алекс, както и с неговите собствени коментари. По
време на напрегнатото очакване преди поредицата на Тройката Райт заявява:
„Ако успее, това ще бъде най-великото постижение в историята на соло
катеренето в „Йосемити“.
Камерата успява да улови отлично страшния танц на редуването на
катерене с дейзита и свободно катерене на връх Уоткинс. Особено
напрегнати са моментите, в които болтовете са толкова далеч един от друг,
че Алекс трябва да се откачи и да изкатери определен участък без никаква
осигуровка, преди да може да се закачи отново. Резките смени между „Сега
съм в безопасност“ и „Сега не съм“ допринасят за напрегнатата атмосфера
на сцените. Гласът на Алекс зад кадър обяснява: „Мисля, че трябва да
сложим едно официално предупреждение на този филм – „Никога не се
опитвайте да повторите това, което виждате“, или нещо подобно, защото
наистина не бива... Въпреки че аз го обожавам и мисля, че е страхотно“. В
следващия кадър се вижда как се усмихва на собственото си парадоксално
изказване.
На 300 м нагоре по южната стена настъпва момент, който вече е не по-малко
известен от кризисната ситуация на корниза „Слава богу“ в „Сам на скалата“.
Докато се катери нагоре свободно, Алекс минава по един траверс към
камерата, която се намира на три метра от него. Близо до нея има болт, за
който той иска да се закачи. Нито ходилата, нито пръстите, с които се е
вкопчил в скалната издатина високо над главата си, се виждат в кадъра. Той
се пуска с лявата ръка и се протяга към болта, за да прецени точно на какво
разстояние се намира. Пръстите му стигат на около четири-пет сантиметра
11
(Вижте трейлър в Youtube на https://www.youtube.com/watch?v=E6-Hq_6XsvQ – бел.
http://4eti.me)
104
от болта, но той знае, че може да се закачи за него с дейзи. Протяга
внимателно ръка към седалката си, хваща дейзито и го захапва през средата,
за да се наведе и да вземе карабинера си.
Изведнъж цялото му тяло пропада с няколко сантиметра надолу. Явно
едното му ходило се е подхлъзнало. Как е успял да се задържи на стената
само с помощта на пръстите на дясната ръка, вкопчени в издатината? Колко
близо е бил до фаталното падане, за което всички около него се безпокоят
открай време?
На това място публиката винаги възкликва. Някои дори изпищяват. Но
лицето на самия Алекс остава напълно безизразно. Той просто се пресяга
надолу, хваща карабинера, закача го за болта и се залюлява, като пренася
тежестта на тялото си на дейзито. „Сега съм в безопасност.“
Според думите на Мортимър, който по-късно пита Алекс как се е чувствал
в онзи момент: „Той изобщо не си спомняше за какво говоря. Но след това
малко се ядоса. Попита ме: „При толкова много страхотни кадри на Тройката
точно това ли намери да качиш в YouTube?“.
А според Алекс: „В онзи момент въобще не бях близо до падането. Бях се
хванал много добре с дясната ръка, а кракът, който се подхлъзна, не носеше
теглото ми. Не исках да се хвърлям към болта. Нямаше да изглежда добре
във филма“.
Въпреки това веднага след тази сцена във филма се чува коментар на Алекс
зад кадър, който явно признава, че се е разминал със злополуката на косъм.
„Няма как да не се обърка все нещо. Това е част от играта. Тези случки те
разтърсват за момент, но после просто продължаваш.“
Тъй като на операторите се налага да заемат различни позиции по трите
маршрута, не е възможно филмът да обхване всички важни моменти от
поредицата. И понеже няма начин да пресъздадат случката със забравената
торбичка за магнезий, от Sender Films решават просто да я пропуснат –
въпреки че във филма са включени кадри как Алекс поема в мрака с въжето
и инвентарника си към Ел Капитан.
Някои от най-хубавите кадри показват как Алекс се катери по „Носа“ в
тъмнината, а конусовидният лъч на челника му осветява ярко хватките и
стъпките по стената – един малък свят насред катранено-черната бездна,
която го заобикаля. Звукозаписното оборудване дори успява да улови
свистенето и ликуващия вик на бейсджъмпъра.12 Гласът зад кадър, който
разяснява пасажите на „Големия таван“, допълва лентата идеално.
„Фиксираните клеми стърчат полуизвадени – отбелязва Алекс – и то надолу,
затова изглеждат така, сякаш всеки момент ще поддадат. От пукнатината
горе непрекъснато тече вода и тиня.
12
(Вижте трейлър в Youtube на https://www.youtube.com/watch?v=G4pmDNTVPD8 –
бел. http://4eti.me
105
 Доста неприятно място.“
Решението на Шон Лийри да придружи Алекс не само до върха на Ел
Капитан, но и по време на изтощителния подход към „Плочите на смъртта“
на Халф Доум, му помага да предаде дълбоката умора и унилото настроение
на Алекс, докато се готви да поеме по последната стена. Оплаква се от студа
и изглежда така, сякаш единственото, което иска да направи, е да си легне. В
коментарите зад кадър Алекс признава, че изобщо не се е чувствал във
форма, докато се е „влачел“ нагоре по първата половина от маршрута. След
това обаче отново влиза в идеален ритъм – почти като по чудо. Изминава
последните метри от маршрута с явна лекота и удоволствие.
Филмът завършва с „какофонията“ на върха. Десетки планинари, които
знаят, че Алекс вече се приближава, са се надвесили и го наблюдават отгоре.
„Идва“, обажда се един. „Просто жестоко!“, възкликва друг.
Когато Алекс сяда да си отдъхне на плоската скала на върха, хората го
наобикалят, за да го помолят да се снимат с него и да стиснат ръката му. Дори
да си е мислел, че всичко това е странно, по нищо не си личи. Съгласява се
учтиво с молбите им, разтърсва ръка след ръка и позира за снимка с група
възхитени тийнейджърки.
Последният му коментар зад кадър определено е най-силният от всички.
„Когато сега се замисля за всички онези катерачи, които са ме вдъхновявали
още от дете, осъзнавам, че те също са били обикновени хора. Аз просто
живея живота си така, както мога, и ако някой се вдъхнови от нещата, които
правя, бих се чувствал много щастлив, че съм му помогнал по някакъв
начин.“

***

Само за два месеца Алекс успява да превърне 2012-а в една наистина

специална година за кариерата си. Но дори след солото на Тройката му
остава още един проект за същия сезон в „Йосемити“. По-малко от две
седмици след като се качва на върха на Халф Доум, Алекс взима участие в
най-свирепото съревнование в Долината – надпреварата за поставяне на нов
рекорд за скорост на „Носа“.

106
 Глава 6.
Рекордът за скорост
Дейвид Робъртс

Еднодневното изкачване на „Носа“ през 1957 г. на Джим Бридуел, Джон

Лонг и Били Уестбей смайва цялото катераческо общество. Времето, което
прекарват на стената – малко под 15 часа – е с невероятните 20 часа по-малко
от предишния рекорд, поставен едва предходната година.
Неизбежно е да се появи някой, който да изкачи „Носа“ още по-бързо от
легендарните Господари на скалите. През 1979 г. талантливият французин
Тиери Рено пристига в Долината и изкачва маршрута за по-малко от 13 часа.
Изкачването му е забележително с това, че повечето европейски катерачи
обикновено изобщо не успяват да се справят с първите си опити за катерене
в „Йосемити“ – било то защото не са свикнали с продължителното катерене
по цепнатини, или просто защото се стряскат от огромните, голи гранитни
стени. Рено дава толкова малка гласност на постижението си, че историята
дори не е запомнила името на партньора му. (В пълния сборник на
изкачванията за скорост този проект е вписан на името на „Тиери „Турбо“
Рено и партньор“.)
Изминават още пет години, преди някой да подобри рекорда на Рено –
отново катерачи, дошли от чужбина. В деня на лятното слънцестоене през
1984 г. британецът Дънкан Кричли и швейцарецът Ромейн Воглер успяват да
преодолеят маршрута за забележителното време от девет часа и половина.
А след това се появява Ханс Флорин.
Бившият американски национален шампион по овчарски скок (титла, която
получава още в университета) започва да се катери в родната си Калифорния
на 19-годишна възраст и почти веднага осъзнава, че бързината е силната му
страна. Скоро след като започва да се занимава с катерене, Флорин успява да
спечели на практика всяко състезание за скорост на изкуствени стени, в
което се записва – включително и три златни медала в The X Games13.
Логично е да насочи вниманието си към Носа“.
През 1990 г., когато е на 25-годишна възраст, Ханс и партньорът му Стив
Шнайдер успяват да подобрят рекорда на Кричли и Воглер с почти час и
половина. Прекарват на Ел Капитан – от подножието до върха – общо 8 часа
и 6 минути. Но този рекорд също е счупен скоро – от Питър Крофт и Дейв
Шулц, които свалят времето до 6 часа и 40 минути.

13
Ежегодно състезание с различни категории, посветено на екстремните спортове и
организирано от американския телевизионен канал ESPN – б. пр.
107
 Както бе споменато в някои от предишните глави, Питър Крофт е един от
катерачите, на които младият Алекс се възхищавал най-много заради
високите стандарти, които поставя в соло катеренето. Фрий соло проектите
на „Астроман“ и „Рострум“, които Алекс осъществява за един ден през 2007
г., му спечелват за пръв път слава в Долината – никой друг не е посмявал да
се опита да повтори зашеметяващото постижение на Крофт. Шест години по-
възрастният от Флорин Крофт е на солидната възраст от 32 години, когато
подобрява рекорда му на „Носа“.
Това поставя началото на съревнованието помежду им. Времето на
изкачванията започва да се засича до минутата – с лежерните сметки от типа
на „плюс-минус“ е свършено. За разлика от повечето му колеги, които нехаят
за конкуренцията, Флорин открито признава, че обича да се състезава. През
1991 г. Флорин и партньорът му, Андре Пувел, завоюват короната отново,
като достигат върха за 6 часа и 1 минута. Крофт и Шулц обаче се завръщат и
намаляват времето до изумителните 4 часа и 48 минути.
Съревнованието между Крофт и Флорин обаче не пречи на приятелските
им отношения. В крайна сметка обединяват сили в съвместен опит да
подобрят рекорда за пореден път и успяват – през 1992 г. двамата изминават
целия маршрут за едва 4 часа и 22 минути.
Този рекорд остава недокоснат през идните девет години. Вероятно никой
от катерачите в Долината не си е и помислял, че би успял да надмине
невероятния им успех – или пък шумотевицата около рекорда за скорост
просто е утихнала. Едва когато на катераческата сцена се появява Дийн
Потър, двамата рекордьори усещат, че рекордът им е застрашен. През 2001
г. Потър и партньорът му Тими О’Нийл успяват да преодолеят границата на
четирите часа – макар и на косъм. Официалното им време е записано като
3:59:35 ч. За пръв път времето на „Носа“ е измерено не само в часове и
минути, но и в секунди. И за пръв път правилата са официално установени и
систематизирани: хронометърът трябва да бъде включен в момента, в който
първият катерач напусне триъгълната издатина в началото на първото въже
според топографската карта на маршрута, и да бъде изключен едва след като
вторият катерач докосне едно точно определено дърво на около 12 м над най-
високите анкери по маршрута.
През 2001 г., вече на 43-годишна възраст, Питър Крофт няма желание да
продължава да се състезава за рекорда за скорост на „Носа“. Вместо това
насочва вниманието си към планините и се залавя да разработва редица нови,
технически маршрути, които често минават през повече от един връх в Сиера
Невада. Но Флорин усеща стария стремеж към съревнование. По-късно през
същия месец Флорин и партньорът му Джим Хендерсън съумяват да
подобрят рекорда на Потър с точно 2 минути и 8 секунди. Потър пък не се
поколебава да се завърне през ноември, когато – отново в партньорство с

108
О’Нийл – разбива досегашния рекорд на пух и прах и поставя ново време от
3:24:20 ч.
Флорин чака да дойде и неговият ред. Това се случва осем месеца по-
късно – през септември 2002 г. Флорин и японският демон на бързината
Юджи Хираяма оставят постижението на Потър далеч зад гърба си. С
времето си от 2:48:55 ч. двамата не само успяват да преодолеят границата на
трите часа, но и да надминат последния триумф на Потър с цели 34,5 минути.
Съревнованието се е превърнало в ожесточена битка. Изневиделица на
сцената се появяват и нови действащи лица: братята Алекс и Томас Хубер от
Германия ентусиазирано се включват в надпреварата през октомври 2007 г.
и успяват да поставят рекорд от 2:48:30 ч. – едва с 25 секунди по-малко от
знаменитото постижение на Флорин и Хираяма. Само след четири дни обаче
двамата подобряват собствения си резултат с още 2 минути и 45 секунди.
Новите съперници на Флорин му действат като червена пелерина на бик.
През юли 2008 г., отново в партньорство с Хираяма, той чупи рекорда на
братята Хубер с време от 2:43:33 ч. Три месеца по-късно двамата се завръщат
на стената и смъкват собственото си време още повече – до 2:37:05 ч.
Четиридесет и четири годишният по онова време Ханс Флорин поставя
рекорд за скорост на „Носа“ общо седем пъти и завършва триумфалната си
поредица с подобряването на собствения си най-висок резултат с повече от
6 минути. Означавало ли това, че е спечелил битката окончателно? Било ли
постижението на Флорин последната граница на човешките възможности на
„Носа“? Дийн Потър явно не смятал така.
В този момент от Sender Films решават да посветят на цялото това шоу
отделен късометражен филм. „Състезанието за „Носа“ е дълъг 22 минути и
влиза в програмата на турнето Reel Rock Tour през 2011 г. Лентата отразява
забележителните характери на главните състезатели в надпреварата и потапя
зрителите в атмосферата й с невероятни кадри, които оставят усещането, че
самият ти се намираш на стената.

Алекс Хонълд

Състезанието за „Носа“ на Sender Films ми хареса страшно много, когато го

гледах за пръв път през 2011 г. Освен страхотните кадри, заснети на самата
стена – които нагледно показват колко трудно може да бъде едновременното
катерене, когато се прави за време – филмът ни показва двама отлични
катерачи – Ханс Флорин и Дийн Потър – в един класически дуел на силата и
уменията. Коренно различните им характери допълнително подсилват
контраста и драматичното напрежение помежду им.

109
 Дийн често твърди, че не обича да мери силите си с друг и че се катери
основно за да подобри собствените си способности и да получи съответното
морално удовлетворение. Ханс пък дори не прави опит да скрие любовта си
към съревнованието: „Обичам да се състезавам, мога да го кажа напълно
откровено. Щом това ме кара да се катеря по-добре отпреди и да давам най-
доброто от себе си, значи е нещо хубаво“.
Накрая обаче от Sender Films съумяват да накарат Дийн да признае, че
предизвикателството на рекордите за скорост на Ханс провокира амбицията,
която се крие и у него. „Той беше като някое пале, което се лепва за крака
ти – обяснява самият Дийн по адрес на Ханс. – Не ми остана друг избор,
освен да го подхвана и аз.“ Класическо изказване в стил „Дийн“.
Филмът е съсредоточен върху опита на Дийн и Шон Лийри да подобрят
рекорда на 11 юни 2010 г. По онова време рекордът от 2:37:05 ч. на Ханс и
Юджи стои непокътнат от вече година и половина. Преди да поеме по
„Носа“, Дийн обявява: „Според мен е възможно това време да се подобри, и
то значително“. Но когато Шон, който катери втори, докосва дървото на
върха на Ел Капитан, хронометърът показва точно 2:36:45 ч. Подобрили са
рекорда, но само с 20 секунди. Това обаче не пречи на лудата им радост на
върха.
Дийн и Шон гледат на първия си опит само като на упражнение, затова
времето им всъщност е доста впечатляващо. Но преди да се захванат
сериозно с маршрута и да напрегнат силите си до краен предел, в Долината
се развихря поредица от зимни бури, които слагат край на катераческия
сезон.
Когато изгледах филма, ми се прииска да видя дали самият аз не бих могъл
да подобря рекорда. Реших също, че би било страхотно да го направя рамо
до рамо със стария майстор на стената – Ханс. В края на страхотния ми сезон
в Долината през 2012 г. бях в толкова добра форма, че си помислих: „Сега е
идеалният момент да се насоча към „Носа“. По онова време Ханс вече беше
на 47 години, но знаех, че ни най-малко не е изгубил тренинг. Знаех и че ще
приветства охотно идеята да отвоюва рекорда обратно от Дийн.
Ханс е адски откровен човек. Такъв е с всички. Вземете например начина,
по който не се свени да говори за състезателната си жилка. Според мен той
беше въплъщение на способен катерач от по-старото поколение. През 2012
г. вече имаше съпруга и деца, които много обичаше, но страстта към
катеренето явно продължаваше да гори в него. Прие предложението ми без
миг колебание. Живееше в Района на залива, затова бе отвикнал от условията
на Долината. Но не отстъпи от предизвикателството – взе си „почивка“ от
новия си живот и се захвана моментално с новия проект.
Онова, което от Sender Films леко преувеличават, е ожесточеността на
съперничеството. Всички катерачи, които се интересуват от рекорда за

110
скорост, са добри приятели както с мен, така и помежду си. Дори дадох на
Шон малко съвети за ориентиране по маршрута, преди двамата с Дийн да се
запътят да подобрят рекорда на Ханс и Юджи. Някои катерачи не гледат с
добро око на рекордите за бързина – дори ни критикуват, че по този начин
сме нарушавали принципите на „чистотата“ на спорта. Моят отговор на това
е съвършено прост: продължавам да го правя, защото е адски забавно.
Мисля, че всичко започна с израза „Носа“ за един ден“, съкращаван като
НЗЕД. Той обозначава постижение, което продължава да бъде важна цел за
много катерачи. Разбира се, „за един ден“ е доста условен стандарт. Ако
изкачването на Тройката ми беше отнело 25 часа, пак щях да съм доволен от
себе си. Опитите за подобряване на рекорда за скорост на „Носа“ са просто
една забавна игра.
С Ханс стартирахме хронометъра на 17 юни 2012 г. – в деня преди 48-ия му
рожден ден. Мога да обобщя нещата така: катерихме се възможно най-
експедитивно. Сработихме се идеално като екип.
Единствената засечка (ако изобщо може да се нарече така) се случи при
„Краката на печката“ – на осмото и деветото въже – където Ханс се позабави
малко.
Когато и той докосна дървото на върха, спряхме хронометъра. Показваше
2:23:46 ч. Доста добре, по наше мнение. Бяхме подобрили рекорда на Дийн
и Шон с 13 минути. Ханс беше адски щастлив. Аз също бях много доволен
от себе си.
След катеренето се спуснахме пеша по гърба на Ел Капитан. Попитах Ханс:
„Какво стана на „Краката на печката“, между другото?“. „Трябваше да си
поема дъх“, отговори той. „Какво искаш да кажеш? – продължих да го
занасям аз. – Нали бяхме тръгнали да поставяме рекорд за скорост!“
Оттогава минаха три години. Още никой не е успял да подобри нашето
време. Това, разбира се, се дължи главно на факта, че никой не се е опитвал.
Ще видим кога ще се появи катерач, който да е достатъчно мотивиран да го
направи.
При всички положения някой ден бих искал да се опитам да постигна време
под два часа. Мисля, че е възможно. Психологическата бариера е много
трудна за преодоляване – като при опитите да се пробяга маратон за време
под два часа – но съм сигурен, че някой ще успее – рано или късно. Ако съм
прав в преценката си, че не е възможно да се катериш по-експедитивно,
отколкото Ханс и аз в онзи юнски ден през 2012 г., значи единственият начин
да счупиш рекорда е да бъдеш в по-добра физическа форма. По-високата част
на маршрута е много стръмна и тежка. Когато се катериш бързо,
предмишниците ти се натоварват адски много и мускулите бързо започват да
те болят. Именно в това отношение по-добрата физическа форма би могла да
допринесе значително за подобряването на крайния резултат.

111
 Въпреки това – и въпреки задоволството, което изпитах, когато поставихме
рекорда – за мен това постижение не може да се мери със солото на Тройката.
Рекордът беше доста по-лесен и по-маломащабен. Два часа и половина
катерене, независимо колко труд-но и бързо е то, не могат да се сравнят с
психическото и физическото натоварване по време на поредиците от големи
стени. Или с фрий соло катеренето.
През пролетта и ранното лято на 2012 г. завърших най-добрия си сезон в
„Йосемити“. Не бях сигурен какъв ще бъде следващият ми проект, макар че
списъкът ми с идеи, които се бяха натрупали с времето, беше доста дълъг.
Дали 2013 г. щеше да бъде поредната година „за стабилизиране“? Със
сигурност не и по начина, който бях очаквал...

***

Прозрението, което ме беше осенило по време на безкрайното ни пътуване

през пустинята на Чад през 2010 г. – че в сравнение с хората, които
прекарваха дните си в правене на тухли от глина, или момчетата, които биеха
магаретата, за да носят водата по-бързо, моят живот е доста лесен – се бе
запечатало ярко в съзнанието ми. Въпросът беше как това прозрение ще се
отрази на собствения ми живот – особено като се има предвид, че
спонсорството го правеше още по-лесен отпреди.
Един от отговорите на този въпрос бе свързан с ежедневния ми начин на
живот. От 2007 г. живеех в минибуса на „Форд“, който бях купил евтино на
старо. През 2010 г. возилото продължаваше да бъде доста опърпано като за
дом, но един мой приятел бе сложил в него мокет, бе монтирал странични
панели и стабилна изолация. Готвех на печка Coleman с два котлона, спях в
спалния си чувал, като използвах един краш пад за матрак, и четях на нощна
лампа.
През 2012 г. лесно можех да си наема апартамент или къща, където да
живея, но реших да си остана в минибуса. Една от причините за това решение
беше, че така имах възможно най-голяма свобода – беше нещо като пътуващ
лагер, в който се придвижвах от един маршрут към друг. Едно постоянно
жилище щеше да бъде до голяма степен досадно и ограничаващо. Животът в
минибуса отговаряше на стремежа ми към простота, скромност и
практичност.
Вместо да заменя стария „Форд“ за по-нов модел, реших да го обновя. Днес
той е едно хубаво и удобно място за живот, въпреки че е навъртял почти 300
000 км. Между пътуванията за различните ми катерачески проекти през 2013
г. го оставих на съхранение при приятеля ми Джон Робинсън – 70-годишен
бивш катерач от Сакраменто, който бе модифицирал собствения си минибус.
Той направи редица подобрения и ремонти и на моя. В кухненския ъгъл вече

112
има четирилитрова бутилка с вода, а вместо старата печка с двата котлона –
нова, вградена печка на пропан. И всичко това – в спретнати панели и
шкафове, сглобени специално за целта.
Спя в дъното и се налага да лягам леко по диагонал, понеже височината ми
малко надхвърля ширината на минибуса. Монтирах една завеса, която да ми
осигурява поне някакво уединение и да ми пази сянка от утринните лъчи,
когато трябва да пренощувам на някой открит паркинг. Вместо с мокет подът
вече е застлан с линолеум – от най-хубавия, с който разполагаха в Home
Depot.
В онова, което наричам „фоайето ми“ – мястото, където страничната врата
се отваря, за да се влезе там, където преди се намираха задните седалки –
свалям и оставям обувките си. Освен това ми служи и за баня – обикновено
пикая в пластмасова бутилка.
Джон монтира и голямо чекмедже под платформата, на която е поставено
леглото. Там държа екипировката си – пространството стига точно колкото
да се събере краш пад. Има и няколко по-малки шкафове за други вещи. Дори
разнасям със себе си бейзболната си ръкавица, в случай че на някого му се
доиграе – подхвърлянето и улавянето на топка е доста добър начин да
загрееш мускулите на рамената.
От Goal Zero – фирма за соларни панели, която ме спонсорира, бяха
достатъчно добри да инсталират два 60-ватови панела на покрива на
минибуса. Те захранват вътрешната батерия, която използвам да зареждам
телефона и лаптопа си – а освен това и лампите на тавана и детектора за
въглероден оксид, който Джон настоя да инсталира с думите: „Ако ще го
правя, трябва да е в съответствие с правилника!“ Фордът е от най-големите
минибуси, но двигателят му е сред най-малките модели, които компанията
произвежда – V6, 4.2 литра. Не е кой знае какво, но се справя прилично. А и,
честно казано, аз не разбирам почти нищо от коли. Гледам на минибуса по-
скоро като на малка подвижна къща.
Разбира се, животът в превозно средство е съпътстван от множество
трудности. Една от тях са непрекъснатите разправии с охраната на различни
места. Преди няколко години, когато отидох да се катеря в Червените скали,
реших да пренощувам в паркинга на Caesar’s Palace в Лас Вегас. Бях
потънал в дълбок сън, когато ме събуди силно тропане по прозореца. Нямах
представа колко е часът. Открехнах предната врата, за да се разберем с
пазача.
„Не може да нощуваш тук“, сопна ми се той, сякаш бях отишъл специално,
за да му направя напук. „Съжалявам – отговорих. – Мислех, че няма да е
проблем, понеже бях в казиното снощи.“

113
 „Трябва да напуснеш веднага“, продължи той така възмутено, сякаш самата
мисъл, че си бях позволил да оскверня доброто име на хотела по този
непростим начин, му причиняваше физическа болка.
Метнах се на шофьорската седалка – уморен, сънен и раздразнен – и
отпътувах. Това определено не беше първият път, в който ме гонеха така
грубо, и със сигурност нямаше да бъде последният. Но по някаква причина
точно този разговор се бе загнездил в ума ми и раздразнението ми отказваше
да отмине.
Може би защото усещах колко силно ме презираше онзи мъж – колко
отвратен беше от идеята, че някой би живял в минибус. Като се замисля сега,
ми се иска да го бях наредил едно хубаво – да го бях питал защо смята, че
човек, който прекарва 40 часа седмично, като обикаля един паркинг на
велосипед, има каквото и да било право да ме съди за начина ми на живот.
По време на онова пътуване до Вегас използвах паркинга пред
супермаркета Whole Foods, за да се свържа с безплатния безжичен интернет.
Беше достатъчно силен да стигне и до паркинга около сградата, затова
паркирах колкото можех по-близо до нея и се настанявах в дъното на
минибуса да проверявам и отговарям на новите имейли. Е, използвах и
тоалетните им поне веднъж дневно – но пък пазарувах при тях доста често,
затова смятам, че сметките ни са чисти.
Около Вегас няма нито един свестен къмпинг (този в Червените скали е
безумно скъп и страшно зле поддържан), затова нощувах на паркингите на
различни хотели и денонощни супермаркети, както и пред къщите на някои
от приятелите ми. Всяко от тези места е ярко осветено, а и шумно заради
пътното движение. Главоболията с охраната и търсенето на друго място за
спане посред нощ бяха просто част от редовната програма, а пребиваването
във Вегас в продължение на месец ме накара да оценя много повече Индиън
Крийк в Юта – пълна противоположност по отношение на възможностите за
къмпингуване.
За разлика от Вегас, който е крещящо шарен, ярко осветен и пренаселен,
Индиън Крийк е почти потискащо мрачно място, където понякога може да
ти стане самотно. Нощното небе е осеяно със звезди и единствените
доловими звуци идват от животните (и от време на време – от някоя групичка
подпийнали катерачи). Думата „тишина“ е твърде слаба, за да опише
дълбокото, съвършено спокойствие, в което потъва пустинята нощем. Няма
конкретни правила къде да се къмпингува, затова просто си избираш някое
местенце, което ти харесва, и се настаняваш за колкото време пожелаеш.
Прекарах там няколко седмици и красотата на пейзажа не спираше да ме
удивлява всеки ден. Никога не омръзва.
Онова, което ми омръзна обаче, беше липсата на душове, обхват за
мобилния ми телефон и храна. Много хора, особено американците, се палят

114
по „къмпингуването“ и се въодушевяват от идеята да прекарват времето си в
пълното усамотение на дивата природа. Лично аз обаче смятам, че ходенето
на къмпинг е толкова привлекателно само за хората, на които не им се удава
възможност да го правят често. Аз обичам да се къпя, обичам хубавата храна
и обичам да мога да говоря по телефона или да си пиша с приятелите ми.
Колкото и красиви и романтични да са местата като Индиън Крийк,
къмпингуването там винаги ми омръзва след известно време.
Общо взето, този начин на живот си има и плюсове, и минуси. Независимо
от това днес все още нямам планове да купувам или наемам апартамент.
Прясно ремонтираният ми минибус, оборудван със соларни панели и
всякакви други екстри, ми е напълно достатъчен.

***

Начинът на живот, разбира се, е въпрос на чисто личен избор. След

експедицията в Чад у мен остана ясното чувство, че съм длъжен да направя
нещо и за останалите – за онези, които нямат толкова много възможности.
Благодарение на спонсорите и рекламите, в които участвах, разполагах с
повече средства, отколкото ми бяха необходими, за да живея спокойно.
Затова реших да основа „Фондацията на Хонълд“ под мотото „Помагаме на
хората да живеят по-добре, чрез по-прости решения“. Манифестът, който
публикувах на уебсайта й, гласеше: „Фондацията на Хонълд“ търси и намира
прости, устойчиви средства за подобряване на качеството на живот в
общности по целия свят. Ключът към успеха е простотата. Целта ни е живот
с по-висок стандарт и по-малко вредно влияние върху околната среда“.
(Вижте http://www.honnoldfoundation.org/ )
Днес, три години след основаването на фондацията, тя тепърва набира
скорост. Но вече сме финансирали проекти, с които много се гордея.
Оказваме помощ на SolarAid – британска неправителствена организация,
която осигурява соларни лампи на населението на няколко африкански
държави – Кения, Малави, Танзания и Замбия. С тях трябва да бъдат
заменени керосиновите фенери, използвани там, които са както скъпи, така
и токсични. Целта на SolarAid е да премахне изцяло употребата на
керосинови фенери до 2020 г. Това вероятно изглежда като напълно
непостижима, нереалистична мечта за много хора, но според мен определено
си заслужава да опитаме.
Друга неправителствена организация, която подкрепяме, е Grid Alternatives,
чиято основна дейност се състои в предоставяне на соларна енергия за
населението на бедните райони в САЩ. Засега сме се съсредоточили основно
върху Калифорния и Колорадо.

115
 През пролетта на 2014 г. се преместихме в областта Кайента в резервата
„Навахо“, където ще осигурим соларна енергия за коренното население –
потомците на племето навахо. Много от тях са прекарали целия си живот,
лишени от електричество и дори от водопровод.
Преди няколко години минах през период, който нарекох „Великата
религиозна революция“. Прочетох всички значими трудове, които отричат
религията и идеята за живота след смъртта – на Ричард Докинс, Сам Харис,
Кристофър Хичинс и т.н. По време на този период понякога използвах
термина „прероден атеист“, за да опиша новите си възгледи.
Напоследък съм се съсредоточил по-скоро върху въпроса за чистата
енергия и околната среда. Безпокоя се силно за бъдещето на планетата и за
проблемите, пред които сме изправени – промените в климата, неразумната,
неограничена употреба на изкопаеми горива и прочие. Интересите ми в тази
област също допринесоха за основаването на „Фондацията на Хонълд“.

116
 Глава 7.
Аляска и Сендеро
Дейвид Робъртс

Когато интервюирах Алекс през есента на 2010 г. за списание Outside, той

звучеше твърдо убеден в едно: че никога няма да се захване с алпинизъм.
Заниманията му започваха и завършваха със скалното катерене. „Изчел съм
всеки брой на Alpinist от кора до кора – пошегува се той тогава, – но
снимките, на които се вижда сняг, направо ги прескачам.“ Въпреки това
вроденото му любопитство го кара да се зачита и в алпинистка литература.
По време на едно дълго пътуване до Англия той заявява: „Изчетох цялата
класическа британска планинарска литература, но не запомних нищичко.
Всяка книга беше като предишните – съвсем леко различна група герои,
почти еднакви планини“. Когато го притиснах още малко, той призна: „Е, не
бих отказал едно безплатно пътуване до Еверест. Кой не би искал да се
изкачи до върха на света за без пари? Може би един ден, когато не ми е
останало кой знае какво за вършене, ще започна да катеря истински планини.
Представям си се на 75 години, в някоя уютна хижичка, където ще ходя на
походи и ще си играя с внуците ми“.
Затова и през пролетта на 2013 г. бях силно изненадан да науча, че Фреди
Уилкинсън и Ренан Озтурк, двама от най-талантливите млади алпинисти в
САЩ, са убедили Алекс да се присъедини към тях в експедиция до Аляска.
Крайната им цел е Големият пролом в глетчера Рут, на югоизток от Денали –
главозамайваща ледена река, заобиколена от огромни гранитни стени,
високи до 1500 м от подножието до върха.
В края на май и началото на юни триото се заема с три дълги маршрута –
до върховете Барил, Брадли и Дики. Следях напредъка им с жив интерес, тъй
като маршрутът до Дики беше изкатерен за първи път през 1974 г. от Ед
Уорд, Гейлън Роуъл и мен самия. Всъщност този наш проект беше първият
маршрут на голяма стена, изкачван в Големия пролом някога.
Човекът, който успява да склони Алекс да се включи в пътешествието, е
Ренан. Двамата са приятели отдавна и по това време вече са получили
спонсорство от The North Face. Освен че са си партнирали в множество
катерачески начинания, Ренан е заснел на камера и някои от фрий соло
проектите на Хонълд. Алекс разказва: „Просто реших, че ми се удава шанс
да науча нещо ново. По онова време нямах гадже, нито пък някакви
належащи планове, а двама от приятелите ми бяха готови да ме научат на
нещо, в което бяха много добри. Не можех да пропусна такава страхотна
възможност“.
117
 През май 2012 г. Ренан и Фреди изминават успешно „Траверса на зъба“ –
едно от най-големите предизвикателства в планинското катерене в Аляска.
Изкачването по петте диви, високи кули, свързани от остри като бръсначи
хребети, им отнема пет дни и кулминира в „Зъба на лоса“ – страховит
гранитен монолит, покрит с лед, изправен като страж пред североизточния
ъгъл на Големия пролом. Налага им се да бивакуват три пъти в изключително
открити, сурови условия, а самият „Зъб на лоса“ им коства 38 часа
непрекъснато катерене.
Въпреки че осъществяват мечтата, която преследват от четири години,
Ренан и Фреди продължават да се чувстват неудържимо привлечени от
глетчера Рут. Затова и решават да проучат западната му част през 2013 г.
Вместо да се прицелят в някой тежък, трудоемък маршрут като „Траверса на
зъба“ обаче, този път решават да се заемат с такива, които вече са изкачвани
от други, и да се постараят да ги преодолеят възможно най-чисто и бързо –
искат да изпитат собствените си умения в областта на планинското катерене
и да ги сравнят с тези на професионалистите преди тях. „Решихме да се
заемем с класическите маршрути – обяснява Фреди, – вместо да се захващаме
с нов мащабен проект като „Траверса“. Алекс беше нашият експерт по
дългите участъци на голите скали – не познавахме друг, който би могъл да
води по тях по-добре от него. Поставянето на рекорди за време не беше
основната ни цел. Все пак искахме да се опитаме да изминем всеки маршрут
за около ден. Алекс тъкмо бе завършил редица проекти на големи стени в
„Йосемити“ и бе успял да изпълни всеки от тях в рамките на 24 часа.“
Връх Барил, висок едва 2331 м, изглежда като джудже в сравнение със
съседите си – „Зъба на Лоса“, висок 3150 м, и връх Дики, висок 2909 м. И все
пак маршрутите по южната и източната му стена са сериозни, заледени на
много места и дълги над 700 м от подножието до върха. В края на май 2013
г. Фреди и Алекс изкачват „Кулата на кобрата“ на Барил. Ренан, който в този
момент е настинал, решава да пропусне, понеже и без това вече е изкачвал
същия маршрут през 2009 г. Той е разработен за пръв път от двама
легендарни американски планински катерачи, Джим Донини и Джак Такъл,
през 1991 г. Премиерното изкачване им отнема пет дни, два и половина от
които прекарват в бивака си, без да могат да продължат напред заради
характерната за Аляска буря, която се извива внезапно. Алекс и Фреди
успяват да изминат маршрута само за 19 часа, по сравнително права линия.
След това тримата се насочват към един по-сериозен и дълъг маршрут до
връх Брадли – внушителния, висок 2774 м връх на юг от Дики. „Перлата“ –
дълъг, криволичещ, трудоемък маршрут по южната стена на планината – е
разработен през 1995 г. от трима австрийци: Хелмут Несвадба, Артур Вутчер
и Анди Орглер. Достигат върха чак след пет дни.

118
 Изкачването им на „Перлата“ – едва второто, осъществявано някога –
отнема на Фреди, Ренан и Алекс 40 часа – включително и сложния път на
слизане по югоизточния хребет на планината. На пасажа – категория А3, с
изкуствени опорни точки – на Алекс най-накрая му се удава възможност да
прояви талантите си изцяло. По думите на Фреди: „Имаше няколко
фиксирани „змийски“ клеми14. Алекс бе стъпил на две или три такива, а те
не са особено устойчиви. Намирахме се на половината път и траверсът, който
бяхме преодолели по-рано, означаваше, че евентуалното връщане надолу би
било адски трудно. Алекс рискуваше да си счупи крака, ако някоя от клемите
се откъснеше“.

Алекс пък разказва: „На двете „змийски“ клеми, които бяха единствените
междинни осигуровки по цялото дълго въже, направих няколко движения
свободно от категория 11-12 – което беше доста страшничко – и накрая се
добрах до една по-продължителна и надеждна цепнатина. Затова участъкът,
по който се катерих изцяло свободно, беше къс, но всъщност – адски труден.
Ако не се бях надъхал достатъчно, че да катеря така, щеше да ни е спукана
работата. Спускането на рапел оттам щеше да бъде същинско мъчение“.
Ако Алекс е „експертът“ по пасажите на скала в Пролома, то по
заснежените и заледените участъци е като „послушник“ на по-опитните си
съмишленици. Фреди разказва: „С Ренан му направихме доста добра
демонстрация на първите стъпки в алпинизма. Беше леко неуверен с
ледокопа, а и май така и не свикна с котките“. Алекс потвърждава думите
му: „Не се чувствах комфортно нито на ски, нито с котки – дори ходенето с
тях ми беше някак неудобно. Нямах представа какво правя“.
Израсналият в горещата Калифорния Алекс е прекарал толкова малко време
в заснежени условия, че глетчерът – чиято ледена маса се простира на цели
1200 м под краката му, до скалното легло – е за него новост, която на
моменти възприема почти като увеселителен парк. Фреди разказва: „Бяхме
построили нещо като кухня в преспите около лагера ни в подножието и
Алекс просто не можеше да се откъсне от лопатата за сняг: направи пейки,
рафтове, най-различни ъгълчета и малки помещения. Имаше почти
неутолима жажда за физическо натоварване и упражнения. С Ренан охотно
го оставихме да се развихри с работата, която ние възприемахме като черна.
Досущ като момент от „Приключенията на Том Сойер“.
И все пак френетичното нетърпение на Алекс се изостря до болезнена
степен по време на петте дни принудително бездействие заради бурята, която
се разразява, след като се изкачват до Брадли. Фреди продължава: „Вятърът
не беше кой знае колко силен, но не стихваше ден след ден и ни пречеше да

14
Вид клема, която се зачуква на мястото си, вместо да се пъхне – б. а.
119
продължим – типични за Аляска климатични условия. Алекс едва се
събираше в кожата си от нетърпение. Не спираше да повтаря: „А днес какво
ще правим?“. Напомняше ми на голдън ретрийвър – не можеше да издържи,
без да му дадеш нещо, с което да се занимава. Затова му казах: „Днес ще
лежим в спалните си чували. Твоята задача е да прочетеш една книга“. И
така, той най-после се укроти – и изчете „Наградата“ на Даниел Йергин (над
900 страници, посветени на историята на световната петролна индустрия) от
кора до кора“.
„Общо взето, спогаждахме се идеално – продължава Фреди. – Но през онези
дни на бездействие Алекс леко прекаляваше с мрънкането. Сравняваше
всичко с „Йосемити“. „По дяволите – казваше. – Можеше да катеря
„Затвора“ по шорти сега“.“ („Затворът“ е една от любимите скали на Алекс –
намира се близо до Сонора, в Калифорния.)
Най-накрая времето се прояснява и триото прекарва последните няколко
дни от „ваканцията“ си в Аляска, съсредоточено върху югоизточната стена
на връх Дики.
Ед Уорд, Гейлън Роуъл и аз се гордеехме с факта, че се бяхме изкачили по
1500-метровата стена само за три дни през 1974 г., и с това бяхме
осъществили едно от първите изкачвания в алпийски стил в Аляска. Второто
и трето изкачване на същия маршрут, които се случиха три десетилетия по-
късно, също отнеха на катераческите екипи по три дни. Алекс, Ренан и Фреди
се готвят да предприемат четвъртото поред изкачване.
На Дики Ренан води по първата кула – стръмен, красив терен от стабилна
гранитна скала. След това предава щафетата на „експерта“, за да ги води по
огромната, открита стена след нея. Коварният капан на югоизточната стена
се крие във факта, че на около 2/5 от пътя нагоре гранитът се превръща в
ужасна, неустойчива „кафява захар“. На втория ден от изкачването ни през
1974 г. времето започна да се разваля, а аз и съекипниците ми тъкмо бяхме
стигнали до тази потенциална задънена улица и далеч не бяхме уверени, че
имаме достатъчно екипировка да се спуснем на рапел, ако наистина
изпаднем в безизходно положение.
Достигнахме пасажа на 32-рото въже, където Гейлън – който го бе ударил
на смели импровизации – заби два малки клина направо в гладката кафява
захар, след което постави един не особено устойчив болт (единствения,
който използвахме по целия маршрут). Стана ни ясно, че няма как да
преодолеем голата скала над болта, затова решихме да спуснем Ед, който се
залюля на махало надясно. С Гейлън не можехме да го видим, затова
зачакахме нервно. Най-накрая чухме гласа му: „Става!“. Беше открил още
стабилен гранит – поредица от камини и цепнатини – и благодарение на това
успяхме да продължим нагоре.

120
 На 6 юни 2013 г. Алекс изминава тази стена с невероятна скорост –
преодолява препятствие след препятствие и фиксира въжето, така че Ренан
и Фреди да могат да го последват с помощта на самохватите си. Той се катери
с еспадрили, а колегите му – с планински обувки. Според Фреди след
няколко часа катерене Алекс казал: „Направо не мога да повярвам колко
лесно се минава това място. Само не мога да разбера защо съм толкова
уморен...“.
Фреди продължава: „Онази гадна, ронлива скала в средата на нищото би
сащисала почти всеки друг катерач, но Алекс имаше богат опит с такива
терени от места като Чад например“.
Участниците както във второто, така и в третото изкачване решават, че са
се отклонили от маршрута по средата на стената – докато не се натъкват на
болта, оставен от Гейлън. Също като нас те го използват да спуснат един от
екипа, който на свой ред се залюлява надясно, за да достигне хубавата
система от камини. Но Алекс решава, че болтът – който е стоял там в
продължение на 39 години – изглежда „зле“. Както разказва по-късно:
„Вместо да ме спуснат, да се залюлея на махало и след това да мина на
камината, минах настрани по стената и успешно заобиколих цялото въже“.
Алекс, Фреди и Ренан избягват почти всички изкуствени опорни точки по
маршрута. Нашият екип го беше оценил на 5.9, АЗ. Те обаче го определят
като 5.10с, АО, което означава, че малкото изкуствени опорни точки, които
използват, са от възможно най-лесния вид. По-голямата част от това
свободно катерене категория 5.10 е детска игра за Алекс, но би било
непосилно за нас през 1974 г.
Според самия него: „Водих един блок от около 30 въжета, почти без да
спирам. Все си казвах: „След това въже ще дам на Фреди да води“, но после
поглеждах нагоре и преценявах, че мога да изкатеря поне още едно. Накрая
го оставих да води по последните 150 м, където теренът беше смесен и доста
страшничък за мен. Той беше нашият нинджа на леда!“.
Времето, за което триото преодолява маршрута – 19 часа – разби на пух и
прах нашите три дни от 1974 г. От друга страна, те са имали късмета да
изкачат Дики в идеални условия – слънчево, безветрено време, далеч по-
хубаво от предходните седмици. Ние пък завършихме маршрута насред
свирепа снежна буря със скорост на вятъра 65 км/ч. Бяхме доволни, че
изобщо сме оцелели.
Няколко седмици след осъществяването на проекта им изпратих на Алекс
имейл, в който го поздравявах за постигнатия успех. Неговият отговор беше
като изваден от учебник по скромност: „Премиерното ви изкачване на Дики
е било наистина страхотно и мога само да си представя какво е било да се
отправиш нагоре по такава огромна стена толкова отдавна. Днес мога да

121
измина такава стена като част от далеч по-голям проект за един ден, но по
онова време това трябва да е било адски голям пробив“.
В едно интервю, водено от приятеля му Джими Чин, Алекс отговаря на
въпроса кое е било най-„поучителното“ преживяване по време на
пътешествието в Аляска по следния начин: „Научих страшно много дребни
неща – как да си слагам котките например или пък как да използвам
ледокоп – но това пак си беше катерене, в по-общия смисъл на думата.
Мисля, че най-много се изненадах от това колко често разни неща – камъни,
сняг и късове лед – падат по стените. Алпинизмът не е шега работа!“.
Но дори след тази експедиция Алекс продължава да твърди, че няма
намерение да става алпинист. „Катеренето на връх като Ама Даблам –
заявява той, като има предвид зашеметяващата 6811-метрова планина, която
се издига над долината Кумбу близо до връх Еверест – не ме привлича ни
най-малко.“ От друга страна, в имейла, който ми изпрати след изкачването
на Дики, той признава: „Така или иначе, много би ми харесало пак да отида
на глетчера Рут някой ден. Такива огромни стени... Но се опитвам да не се
увличам прекалено по алпинизма“.
Към края на 2013 г. обаче Алекс насочва неукротимата си амбиция към цел,
която е пълна противоположност на големите стени в Аляска: маршрут по
скала от пясъчник в областта Нуево Леон в Мексико. През 2013 г. Сидър Райт
и Алекс вече са близки приятели и често си партнират на въжето, макар че
Сидър е с 11 години по-възрастен. Запознават се случайно на Ел Капитан
през 2006 г., преди Алекс да си спечели слава с еднодневните си соло проекти
на „Астроман“ и „Рострум“. Сидър си спомня, че е бил силно впечатлен от
срамежливия, почти непохватен младеж, който се преобразявал в момента,
когато поемел нагоре по някоя стена. „Кое е това хлапе?“, запитал се.
Двамата отиват заедно на пътуването до Чехия, което се превръща в
основна тема на вдъхновяващия филм „Острият край“ през 2008 г. По-късно,
след като Алекс си осигурява спонсорството на The North Face, стават още
по-близки приятели. „Веднага си допаднахме – припомня си Сидър. –
Имахме същото сухо, саркастично чувство за хумор.“ Освен това Сидър
успява да долови вродената скромност, която се крие зад понякога
арогантната маска на Алекс: „Той просто наистина не може да проумее, че
не всички са в състояние да правят онова, което той прави, с такава лекота“.
Също като Ренан Озтурк и Сидър започва да гради кариера като
кинематограф, затова съвместната работа на тримата по някой сериозен
проект е почти неизбежна. Този проект се оказва Ел Потреро Чико.

122
 Алекс Хонълд

Преди началото на 2014 г. почти всички мои сериозни фрий соло проекти –
с изключение само на Муунлайт Бътрес – бяха по гранитните стени в
„Йосемити“. Но още по време на първия ми проект на Ел Потреро Чико –
„Малкия корал“ – през 2009 г., установих, че мястото ми допада извънредно
много поради високотехничния стил, който налага сивият варовик. Това е
може би най-хубавата за катерене скала в Мексико – и със сигурност най-
известната. Атмосферата е наистина прекрасна. Има цял уебсайт, пълен с оди
за Потреро, според които скалата предлага „изобилие от осигурени с
устойчиви болтове маршрути от категории от 5.7 до 5.14, дълги до 23 въжета,
както и лесен достъп до тях – пет минути пеша ви делят от повечето
подходящи за катерене места, което ви спестява главоболията по търсенето
на транспорт. Ниските цени и гостоприемните хора правят преживяването ви
още по-приятно“. Звучи като туристическа реклама, но моите собствени
преживявания напълно отговарят на тези твърдения.
Перлата в короната на Потреро е маршрут на име „Ел Сендеро Луминосо“,
дълъг 15 въжета, който пронизва стената право нагоре като стрела.
Премиерното му изкачване е дело на Джеф Джаксън, Кевин Галахър и Кърт
Смит през 1992 г. Две години по-късно Джаксън, Смит и Пийт Пийкок
успяват да изкатерят целия 533-метров маршрут свободно. Оценяват го на
5.12d, но всъщност той е доста равномерен – състои се от 11 въжета 5.12 и
четири 5.11. Джеф е редактор на списание Rock and Ice и двамата
поддържахме връзка от доста години. Известно време пишех и статии за
списанието.
Изкачих се по „Сендеро“ за пръв път през 2009 г. и идеята да го изкатеря
свободно веднага се загнезди в съзнанието ми. Но когато се върнах през
зимата на 2013-2014 г., осъзнах, че ще ми коства доста усилия да се подготвя
за такова начинание. „Сендеро“ минава по една стена със северно изложение,
покрита с гъста растителност – и понеже е достатъчно труден да държи
повечето любители на спорта на разстояние, по него няма достатъчно
движение и не се поддържа разчистен. Опорите и пукнатините са пълни с
растителност и мръсотия и макар че можех да заобиколя най-бодливите
кактуси, все пак е трудно да се наемеш с такова изкачване – особено при
положение че непрекъснато се чудиш дали няма и по-лесен начин. Потреро
има репутация на маршрут с доста неустойчиви скали, но според мен това не
отговаря съвсем на истината. Да, има доста ронливи участъци, но трябва
просто да ги избягваш и да не се хващаш или стъпваш на тях. Гладката
повърхност на варовика всъщност е много приятна за катерене.
За мен част от очарованието на „Сендеро“ се крие във високата техническа
сложност на катеренето. Варовикът на стената е влажен, сив и набразден от

123
водата. Пълно е с малки опори, цепнатини и дупчици – „чертите“ на
маршрута са много деликатни. Освен това опорите са обърнати под много
неудобни ъгли и се налага да заемаш различни трудни пози, които изискват
голяма точност и баланс. Необходими са много умения и стил – истински
маршрут като за „старата школа“.
Варовикът, разбира се, е доста по-шуплив от гранита. Някои парчета от
скалата просто се отчупват ненадейно. Доста по-непредвидимо е. Има опори,
които са, така да се каже, като „залепени“ за стената. Налага се да приемеш
на доверие, че няма да паднат точно сега.
Планът за онази зима беше Сидър и Ренан да дойдат в Мексико, за да
заснемат кратък филм, ако реша да изкатеря „Сендеро“ соло. Но почти
веднага усетих, че резервите ми към проекта са прекалено големи. От
момента на „прозрението“ ми в Чад нататък не можех да спра да се тревожа
за негативното влияние, което катеренето ми оказваше на околната среда.
Полетът на трима ни до Мексико щеше да остави сериозен въглероден
отпечатък – да не говорим за останалите членове на екипа, които щяха да
управляват дроновете, с чиято помощ се заснемат кадри високо на стената.
Оправдани ли бяха разходът на такова голямо количество гориво и
употребата на толкова скъпа техника, само за да бъдат заснети няколко часа
катерене на Потреро Чико? Ами ако всички се съберат там, готови да снимат,
а аз изведнъж се панирам и откажа да осъществя проекта без въже, защото
ми се струва прекалено рисковано?
Според мен пътуването ни до Нюфаундленд през 2011 г. беше класически
пример за разхищение – както на време, така и на естествени ресурси. Всички
отидохме дотам със самолет, до Дяволския залив – с кола, с лодка – на
пътешествие около фиордите, а накрая не изкатерихме и един свестен
маршрут. Огромно негативно влияние върху околната среда, и то – за едното
нищо.
Не можех да гарантирам, че ще се наема с фрий солото. Имаше още няколко
проекта, на които бях хвърлил око – главно на „Воина на романтиката“ в
Калифорнийските игли, маршрут категория 5.12b от девет въжета по
пукнатините на една стръмна гранитна стена. Бях го запланувал и
упражнявал, но впоследствие го отложих. Онзи юни се случи прекалено
горещ, еспадрилите ми бяха неудобни и се чувствах притиснат откъм време
заради други начинания, с които се бях ангажирал идните дни, затова усетих,
че моментът не е подходящ. Всъщност има множество солови проекти, които
още не съм осъществил! При това положение определено беше по-добре да
взема под внимание собственото си мнение и преценка, отколкото външния
натиск. Затова усещах, че има голяма вероятност да замъкна Ренан, Сидър и
останалите до Потреро Чико през януари 2014 г. за едното нищо.

124
 Със Сидър прекарахме четирите дни от 9 януари нататък в катерене,
фиксиране на инвентар и разчистване на маршрута (с изключение на един
дъждовен ден, през който бяхме принудени да почиваме). Използвахме
въжета и се осигурявахме, за да упражним движенията, и григрита, за да ни
задържат на място, докато разчиствахме. Минахме с четките всичката
мръсотия, клонки, трева и шубраци, които се бяха насъбрали в пукнатините.
Катераческите четки приличат на четки за зъби, само че по-твърди. Ако се
бяхме захванали наистина сериозно, щяхме да използваме нещо по-
едричко – по-големи и гъсти четки например.
Работехме от изгрев до залез всеки ден. Колкото повече растения
изтръгвахме от по-високите въжета, толкова повече мръсотия падаше по по-
ниските.
Колкото повече едри храсти оплевявахме, толкова повече дребни шубраци
се разкриваха под тях. Веднъж започнали, не можехме да спрем, докато
варовиковата стена не стане почти като полирана. Някои растения бяха
особено трудни за изтръгване – все пак бяха приспособени към доста сурови
условия. Кожата на ръцете ми се оправи чак седмица след като се върнах в
Щатите. Но Джеф Джаксън ми изпрати един имейл, който гласеше: „Господ
се усмихва всеки път, когато изтръгнеш някое агаве“.
Пуристите и лаиците може би ще сметнат, че отстраняването на
естествената растителност от някоя скала би означавало насилствено
изменение или дори съсипване на природната среда. Признавам, че и аз съм
се питал дали не правим именно това.
Двамата със Сидър обаче знаехме, че растенията на Потреро бързо
израстват отново и че стената скоро пак ще прилича на висяща градина.
Затова и не се притеснявах толкова, докато скубехме кактуси и чистехме
пукнатини. Изпитвах само смътно чувство на неудобство, че влагаме толкова
много усилия за нещо, което би трябвало да бъде по-просто и спонтанно.
Но накрая на четвъртия ден, докато се спускахме на рапел надолу покрай
чистата, гладка стена, не можех да отрека, че ме е обзело въодушевление. Не
усетих кога съм преминал от „Може и да го мина соло някой път“ до „Нямам
търпение! Трябва да тръгна на соло тук веднага!“ Нямам представа какво
преобърна нещата така, макар че маршрутът определено изглеждаше по-
примамлив без мръсотията и растенията, които прикриваха опорите. Така
или иначе, вече се чувствах готов и знаех, че ще поема нагоре соло на
следващата сутрин – ако времето го позволяваше.
Това е странният парадокс на фрий солото – или поне за мен е така.
Очакването преди самото събитие те изпълва с безпокойство и напрежение.
Колебанието дали изобщо да се наемеш с това, или не е изтощаващо. Когато
най-после вземеш окончателно решение обаче, тревогата изчезва. Самият акт
на катеренето всъщност е голямо облекчение.

125
 Утрото на 14 януари беше ясно и слънчево. Не исках да отлагам повече.
Смятах да се изкача до маршрута сам – все пак щях да се катеря соло. Исках
това приключение да си остане лично мое и знаех, че снимачният екип също
е наясно с факта, че външната намеса и присъствие биха променили
преживяването. Ренан зае позиция доста далеч, в откритата пустош в
подножието, за да може да улови всичко в общ кадър. Сидър прекара няколко
часа в насочване на пилотите на дроновете към върха на Ел Торо, за да ме
чакат горе и да заснемат кадри от изкачването ми на последните въжета.
Бях – и се чувствах – напълно сам. Не знаех къде са застанали другите, нито
пък дали изобщо ме гледат. Просто се отправих нагоре с ясното съзнание, че
дори да не успеят да заснемат всичко необходимо от първия път, през идните
дни ще можем да повторим някои моменти, за да ги уловят с камерата.
Високотехнологичното оборудване беше доставено до Мексико от
SkySight – фирма със седалище в Боулдър. Дронът представляваше малък
октокоптер – може би колкото половин масичка за кафе – и беше снабден с
адски скъп пръстен от концентрични халки, на който беше закрепена
камерата, модел на фирма RED. Като се имаха предвид висококачественият
дрон, първокласната камера и фактът, че SkySight беше една от най-добрите
компании в този бранш, бяхме сигурни, че ще се получат наистина
невероятни кадри. Дронът се управляваше от пилот чрез едно голямо
дистанционно – малко като на камионче-играчка. Камерата пък се
управляваше от брата на пилота. Освен това бяха довели и сестра си за
асистент – тя им помагаше да носят оборудването и да прихванат дрона,
когато трябваше да го приземят.
Ренан снимаше за филмовата компания Camp 4 Collective, която на свой ред
беше наета от The North Face да направи филм за изкачването ми. От Camp
4 разполагаха с камера RED, така че Ренан беше овладял работата с нея. Беше
довел и приятелката си в качеството на помощник-оператор, така че екипът
наброяваше общо петима души, и отделно – ние със Сидър, катерачите.
На сутринта в деня на солото не ми разкриха почти нищо за това какво ще
прави снимачният екип, за да не повлияят на преценката и решенията ми.
Предишните дни обаче ме бяха уверили, че няма да очакват от мен да катеря
каквото и да било, ако не се чувствам напълно уверен, и че спокойно бихме
могли да заснемем някой по-лесен маршрут, ако реша, че така ще бъде по-
добре. И все пак беше трудно да се освободя напълно от усещането, че съм
натоварен с определени очаквания.
Бяхме наели малка къщичка на върха на хълма, над един от многото
къмпинги наоколо. Гледката, която се разкриваше от нея, беше великолепна.
Онази сутрин лениво отворих очи и хвърлих поглед през прозореца към
планинските върхове, огрени от първите слънчеви лъчи. Въпреки
напрежението бях успял да се наспя много добре. Всъщност почти винаги

126
успявам да си почина както трябва – дори през нощите преди сериозни соло
проекти. От дивана, където бях спал, лесно можех да видя „Сендеро“, който
се виеше нагоре по стената. Нямаше връщане назад. Започнах с ежедневните
си ритуали след събуждане – сипах си мюсли с кисело мляко, проверих
новините на телефона си. Но се постарах да не бързам – исках да оставя
сутрешната роса да изсъхне добре. Насилих се да се концентрирам върху
екрана на телефона и да не обръщам внимание на хората с камерите и
въпросите наоколо, но не можех да се съсредоточа в онова, което четях.
Единственото, което имаше значение, беше огреният от слънчевата светлина
„Сендеро“.
Най-накрая се отправих по късата пътека, която се виеше покрай сухите и
трънливи храсти нагоре по склона и по която за 15-ина минути се стигаше до
началото на маршрута. Еспадрилите, торбичката с магнезий, енергийните
блокчета и водата ми бяха леки като перце в сравнение със 180-метровото
въже и пълния инвентарник, които ми се налагаше да мъкна през последните
няколко дни.
Един от любимите ми аспекти, характерни за соловото катерене, е начинът,
по който то сякаш кара болката да изчезне напълно. Четирите дълги дни
катерене и плевене бяха протрили кожата на ръцете и ходилата ми, но сега,
вкопчен в първите опори по маршрута, не усещах нищо. Всеки ръб ми се
струваше съвършен, всеки захват с пръстите – стабилен.
Тесните дупки, в които пъхах краката си, преди бяха ужасно болезнени, но
сега ми се струваха надеждни и удобни. Продължавах все по-нагоре по
стената, гладко и безупречно – опора след опора.
Онова, което смятах за пасаж на маршрута, се намираше на върха на
второто въже – на около 80 м над земята. Стандартната поредица движения
се състоеше от набиране с ръце от противоположни страни и тесни, хлъзгави
стъпки, но бях намерил малка хватка-джоб – колкото за два пръста – от
едната страна, и тя ми се струваше по-сигурна.
Натрих дланите си с магнезий. Чувствах се малко нервен – или може би
просто развълнуван. Или пък възприятията ми се бяха изострили от
адреналина.
Трудно е да се определят смесените емоции, които изпитвах, но определено
се чувствах жив. Знаех, че това е единственият участък от маршрута, на
който ще трябва наистина да се напрегна сериозно.
Именно това и направих – и изпълних поредицата движения като по вода.
След като се поуспокоих малко, се почувствах напълно уверен, че ще
завърша маршрута, въпреки че тепърва ми оставаха 13 въжета.
На петото въже има още един пасаж – на около 180 м от земята. То завършва
с една огромна скална издатина, на която можеш да спреш и да си починеш.
Трябваше да изпълня най-трудните движения тук, хванат за стената само за

127
един малък, остър ръб във варовика над главата ми. Налагаше се да се опра
за секунда на плоската стена с левия си крак и да се изтласкам нагоре, за да
вдигна десния си крак почти до нивото на кръста си и да успея да се пресегна
с лявата си ръка към една далечна, едра хватка.
Това определено не беше най-трудното движение на маршрута, но
съчетанието от простота и сложност ме накара да го помня дълго, след като
слязох. За мен това е най-съвършената форма на соло катерене – да бъдеш
почти напълно отделен от стената, открит и заобиколен от въздух. В този вид
движение има чистота, която не се наблюдава при катеренето с въже и
екипировка. Но колкото и да обичам простотата, знам, че не е толкова лесно
да попаднеш в такова положение. Тук, на „Сендеро“, всичко се навърза
идеално – получи се съвършена смесица от естетическо и техническо
удовлетворение; катеренето изискваше постоянна концентрация и
отдаденост по пътя, който пресичаше най-голямата стена на скалния масив
право нагоре.
Оттам до върха всичко мина лесно. С всяка стъпка се доверявах на краката
си все повече и повече. Използвах нови поредици движения на няколко от
въжетата. Знаех, че ще мога да открия най-лесния път нагоре през на пръв
поглед голото море от варовик.
Когато стигнах скалната издатина по средата на пътя, събух еспадрилите си
за малко. Направих същото пет въжета по-нагоре – исках да дам на пръстите
си възможност да си починат след десетките метри техническо, натоварващо
катерене. В крайна сметка преживяването се оказа точно това, на което се
бях надявал: аз бях просто една миниатюрна точица на обширната, дива
скала, но през онези два часа усетих вкуса на съвършенството.

***

Прекарахме следващите два дни в повторно катерене и заснемане на

различни въжета по маршрута. Ефектът, който преодоляването на даден
маршрут оказва на психиката ти, до голяма степен се губи, когато се върнеш
на него, за да позираш за снимки. Чувството на триумф от постигнатото се
разсейва. Но докато надявах и свалях седалката до различните скални
издатини и ту се закачах с осигуровката, ту се откачах, за да се катеря пред
камерата, се опитах да си напомня, че ако не беше това, изобщо нямаше да
имам възможността да се катеря по такава стена.
Пък и поне се забавлявах заедно с приятели.
От самото начало на пътешествието ни Сидър си беше наумил, че иска да
се опита да изкатери „Сендеро“ на „редпойнт“ – тоест като води със свободно
катерене, но с въже, без да падне нито веднъж. Определено бе моя задача
като приятел да му партнирам и да го осигурявам в този проект – той вече бе

128
направил толкова много за мен. Проблемът беше, че имахме билети за
самолетния полет на следващата сутрин. Затова не ни остана друг избор,
освен да минем маршрута през нощта – отправихме се нагоре късно вечерта
на 16 януари.
Пълната луна тъкмо се появи на хоризонта, когато Сидър се залови с
първото въже, и бледите й лъчи огряха косо цялата стена. В спокойствието
на лунната светлина има нещо почти зловещо. Не включих челника си и
работех мълчаливо с въжето, докато обмислях събитията от последната
седмица. Заслужаваше ли си? Какво бяхме постигнали всъщност? По
първите пет въжета Сидър се придвижваше равномерно и стабилно нагоре
по стената. Тишината се нарушаваше само от по някое „Освободих
осигуровката. Въжето е фиксирано“ – сигналът, след който започвах да се
катеря колкото мога по-бързо по въжето, което бе закачил за анкера. По този
начин Сидър можеше да пести силите, които иначе би изразходвал да ни
осигурява и да оправя въжето. Опитвах се да изкатеря всяка дължина за не
повече от четири минути.
Именно в този момент обаче започна да ме измъчва въпросът за моралната
страна на проекта ни. Пътешествията до места като Чад ме бяха накарали
сериозно да се замисля за начина, по който дейността ми се отразяваше на
света около мен. Преди смятах, че въглеродният ми отпечатък е доста по-
нисък от този на средностатистическия американец, понеже живея в минибус
и нямам много вещи и уреди. Но когато започнах да чета повече по въпроса,
осъзнах, че заради самолетните ми полети все пак спадам по-скоро към
горната граница по отношение на ефекта, оказван върху околната среда.
Следващата ми мисъл беше да купя въглероден офсет – но след като
направих подробно проучване, установих, че това далеч не решава проблема
така гладко, както се бях надявал. Да платиш на някого, за да засади дървета
в държава от Първия свят, ми се стори доста по-безполезно от това да
подпомогнеш осигуряването на чиста енергия в държавите от Третия свят,
макар че и двете се считаха за видове въглероден офсет. В общи линии
първото означава печалба за богатите, докато второто не само намалява
употребата на изкопаеми горива, но и подобрява стандарта на живот, като
спестява пари на населението и елиминира здравословните проблеми,
причинени от горенето на различни предмети за гориво.
Опитах се да подходя към опазването на околната среда по същия начин,
както към катеренето: като си поставях малки, конкретни цели, които да се
натрупват една след друга. Такава беше и идеята на „Фондацията на
Хонълд“. Осъществих и няколко по-малки проекта – например оборудвах
къщата на майка ми със соларни панели и спрях да ям месо. Тези усилия
може би ще се сторят нелепи на много хора – проблемите на околната среда
са толкова едромащабни в сравнение с действията на един-единствен човек.

129
Но тук е същото като при стените, които понякога изглеждат толкова високи
и непристъпни, че се питаш дали въобще има смисъл да се захващаш с тях.
Красотата на катеренето се крие в пътя, а не в крайната цел.
Докато Сидър се потеше над сложните движения, аз продължавах да се
питам дали изразходването на толкова много усилия и ресурси за един
катерачески проект не се противопоставя на принципите ми. Минимализмът
и скромността, от една страна, и свръхскъпото снимачно оборудване, от
друга – не си ли противоречаха? Струваше ли си да докараме целия екип със
самолет до Мексико само за да се насладя на тричасовото катерене по един
маршрут? Възможно ли беше от катераческите ми проекти като цяло да има
повече полза, отколкото вреда? Как можех да използвам славата, която си
бях спечелил с тази дейност, за някаква по-полезна кауза?
Проблемът с прекалената тревога е, че понякога е способна напълно да те
вцепени. Помислих си, че ключът се крие в баланса – трябваше да намеря
златната среда между ограничаването на вредното влияние върху околната
среда и поддържането на приемливо качество на живот. Но кой може да
определи какво точно означава понятието „приемливо“ в този контекст?
Дори не бях сигурен какво ми е необходимо, за да се чувствам щастлив.
Нужно ли беше да пътувам непрекъснато? Или да катеря соло? Лъчът
светлина от челника на Сидър бавно се отдалечаваше нагоре и накрая
останах сам под лунната светлина, потънал в безбройните си въпроси.
Точно когато стигнахме на половината път нагоре, от подножието на
скалата се разнесе силна мексиканска музика – банда мариачи проряза мрака
и тишината на пустинята с оглушителните си тромпети и акордеони. Двамата
със Сидър не се сдържахме и избухнахме в смях. Казах му: „Свирят в твоя
чест!“.
Луната бавно плуваше през хоризонта, докато изпълнявах движенията в
такт с музиката. Сложих си качулката, за да ме пази от хладния нощен
въздух.
Върхът се извисяваше на десетки метри над нас и се открояваше като
катраненочерен силует на фона на тъмата. И макар че изглеждаше
непостижимо далечен, не ни оставаше друго, освен да продължим нагоре.
Поехме нататък от опора на опора, като се наслаждавахме на среднощното
си пътешествие.

Дейвид Робъртс

Филмът на Camp 4 Collective, който Ренан Озтурк създава, за да отрази

солото на Алекс по „Ел Сендеро Луминосо“, е дълъг едва шест минути и

130
дванайсет секунди, но е един същински малък шедьовър.15 Липсва му
любителският чар, присъщ на филмите на Sender Films, както и
хумористичните реплики, вмъкнати тук-там, но това се компенсира
многократно от забележителната вещина, с която са уловени грацията и
смелостта на Алекс на стената. Плавните движения на камерата, която ту
увеличава, ту намалява образа, ту се движи в плавен полукръг около Алекс
(благодарение на дроновете на SkySight), предават състоянието на духа и
тялото, в което той изпада, докато влага всичко от себе си в онова, в което е
най-добър.
Някои кадри от филма внушават съвършено ясно, и по напълно нов начин,
колко опасно е фрий солото – като например моментът през един от дните на
предварително почистване на терена, когато Сидър Райт заявява: „Доста е
странно да помагаш на някой приятел в начинание, което би могло да
завърши със смъртта му“. В този момент камерата се насочва към близкото
гробище в град Идалго. Но последните кадри от филма показват Алекс,
застанал на две стъпки, които едва се виждат под ходилата му, с ръце,
отпуснати от двете страни на тялото, и широка усмивка на лицето.
Няколко дни след осъществяването на проекта Мери Ан Потс от National
Geographic взима от Алекс интервю по имейл. Един от въпросите й гласи:
„Защо се усмихваше така в онзи момент?“.
Отговорът на Алекс е типично в негов стил: „Нямам представа какво точно
имаш предвид, понеже още не съм гледал филма, но предполагам, че просто
съм се чувствал щастлив“. И за да подсили думите си, добавя едно усмихнато
личице.
И наистина, в опърпания тефтер, оставен на върха на Ел Торо, Алекс
записва с молив:

14/01/14 Соло!!
Общо два часа
Алекс Хонълд
Страхотен ден!!

(Дългият 15 въжета маршрут му е отнел два часа, а да се изкачи до върха на

Ел Торо – още един.)
Филмът на Camp 4 завършва със смелото изказване: „Това вероятно е най-
трудният катерачески проект, осъществен без въже, в историята на спорта“.
Близо две години по-късно още никой не е оспорил това твърдение – освен
самия Алекс. В някои от кадрите, които Ренан заснема точно след
изкачването и които впоследствие не са включени във филма, той настоява:
15
Вижте в Youtube на https://www.youtube.com/watch?v=Phl82D57P58 – бел.
http://4eti.me )
131
„Изобщо не мисля, че съм достигнал границата на физическите си
възможности като катерач. Не беше най-трудното нещо, което бих могъл да
направя“. (Пореден бисер от Алекс „Нищо особено“ Хонълд!)
Изказванията на зрителите обаче далеч не се отличават с такава
небрежност. На http://www.supertopo.com/ се появяват множество
хвалебствени коментари като например: „Този пич е толкова добър, чак
страх да те хване... Нямам думи. Изумен съм“. Друг гласи: „Потискането на
страха е много важна способност, а Алекс е адски добър в това. А може би е
толкова способен, че дори не се бои вече?“. Появяват се и шеговити
коментари като например: „Щеше да е доста по-впечатляващо... ако беше
постигнато от човек“.
Джеф Джаксън, редакторът на списание Rock and Ice и първият катерач,
който изкачва „Ел Сендеро Луминосо“ свободно (но с въже) през 1994 г.,
изказва следното мнение: „Какво мисля ли? Честно казано, опитвам се
изобщо да не мисля за това... Фрий солото по „Сендеро“ е нещо коренно
различно от нещата, които съм правил аз. Или който и да било друг, впрочем.
Не знам дали Дядо Коледа някога отново ще донесе подарък на Алекс“.
По-късно той анализира постижението на Хонълд с по-сериозен тон, като
го сравнява със собственото си преживяване на същия маршрут. „Доколкото
знам – пише той, – досега никой друг не е успявал да изкатери соло толкова
високотехнична, натоварваща стена – 11 въжета от категории над 5.12а
включително. Въжетата са дълги (първите пет са от по 50 м или повече) и
няма къде да спреш, за да си починеш и да отпуснеш мускулите си. Стената
е гладка, почти вертикална. Всеки, който е опитвал такова нещо, знае колко
е натоварващо – не само физически, но и психически. Лично за мен
преодоляването на такава стена от категория 5.12 по този начин е като да
извадиш заек от шапката на някой фокусник. Думата „магия“ не е пресилена.
Въпреки че минаха 20 години, откакто преодолях онзи маршрут, още си
спомням съвсем ясно чувството, че съм се отървал на косъм, когато минах
на „редпойнт“ [свободно и без нито едно падане или увисване] второто въже.
Справих се като по чудо и отправях горещи молитви към всички божества и
демони, които биха могли да ме чуят...
А Хонълд е минал това въже соло! А после – и останалите въжета! Мамка
му! Как изобщо е възможно?“
Алекс обаче не възнамерява да легне на лаврите си и да си почива. По-малко
от месец след триумфа си в Мексико той се отправя към място, което никога
преди не е посещавал, с намерението да предприеме катерене каквото никога
преди не бил практикувал.

132
 Глава 8.
Фиц
Алекс Хонълд

Траверсът на Фиц беше идея на Томи Колдуел. Още щом го спомена,

веднага се съгласих: „Звучи страхотно! Хайде!“. Навих се моментално, макар
че никога дотогава не бях ходил в Патагония. Дори не знаех нищо за това
място.
Въпреки че е висок едва 3404 м, Фиц Рой е най-високата от група
невероятни гранитни кули, разположени нагъсто една до друга в Южна
Патагония, на границата между Чили и Аржентина. Върхът е кръстен на
Робърт Фицрой, капитана на „Бийгъл“ от легендарното пътуване през 1830
г., по време на което Чарлз Дарвин започнал да развива теорията си за
еволюцията. Премиерното изкачване, дело на бележитите френски
планински катерачи Лионел Тере и Гидо Манон през 1952 г., е вероятно най-
високотехничният едромащабен катерачески проект, осъществяван
дотогава.
Тази група върхове – която включва Серо Торе, Торе Егер, Агуха
Поинсенот и много други „агухи“ („игли“ на испански), е може би най-
обширната група стръмни, високи и зашеметяващо красиви планини в света.
Гранитът е невероятно добър – не отстъпва на този в „Йосемити“ – но
Патагония е прословута с лошото си време, с пронизващия вятър, който не
утихва с дни, и с огромните блокове лед, които се образуват по почти
вертикалните процепи и плочи.
Томи се беше катерил за първи път в Патагония през 2006 г. Въпреки че по-
голямата част от досегашния му опит беше на скала, успя да се справи с
някои доста страховити маршрути през онзи сезон. Както споменах в пета
глава, първото свободно изкачване на „Линеа де Елеганца“ на Фиц Рой беше
дело на Томи, Тъфър Донахю и Ерик Ройд. През онзи февруари върхът бил
направо подгизнал и останалите катерачи се отказали, като обявили
начинанието за невъзможно. Томи обаче се заел с него при абсолютно
същите условия и го изкачил свободно и онсайт (без да е виждал маршрута
преди).
През 2014 г. Томи се беше запалил още повече по Фиц Рой – дотолкова, че
когато съпругата му Бека роди син през предишната година, решиха да го
кръстят Фиц.
Въпреки че Фиц Рой сам по себе си е един наистина внушителен връх, той
далеч не е единственият. Намира се в центъра на седем кули, свързани
помежду си, които започват от север с Агуха Гийомет и завършват на юг с
133
Агуха Дел Ес. Най-голямото предизвикателство явно щеше да бъде да ги
свържем в един-единствен продължителен маршрут – Траверса на Фиц.
През 2008 г. Фреди Уилкинсън, с когото си партнирахме на глетчера Рут
пет години по-късно, и Дана Дръмонд успяват да преодолеят първата
половина на траверса – от Гийомет през Мермоз и Вал Билойс до Фиц Рой –
но след това се спускат на рапел от Фиц Рой и се връщат пеша. Наричат
полутраверса си „Траверса на мечетата с нежни сърца“, понеже прекарали
толкова много време сред облаците, че започнали да се шегуват помежду си:
„На бас, че останалите катерачи ни се чудят – ама че глупави американци,
прекарват цялото си време в облаците!“. (Главните герои от детското
анимационно филмче „Мечетата с нежни сърца“ живеят високо в небето.)
Фреди и Дана завършват проекта си за три дни, като бивакуват на открито
два пъти. „Траверсът на мечетата с нежни сърца“ е повторен много пъти след
това, но никой не успява да продължи след Фиц Рой. Проблемът се състоял
в това, че на втория катерач се налагало да се катери често със самохват,
поради което, когато стигали до върха на Фиц Рой, въжетата вече били
прекалено износени от непрекъснатото триене в скалата.
С Томи пристигнахме в Ел Шалтен – първата спирка по пътя към
маршрутите в района на Фиц Рой – на 1 февруари 2014 г. През първите девет
дни времето на върховете беше просто отвратително, затова се катерехме
само на ниско – боулдъринг и спортно катерене по малките цепнатини.
Около Ел Шалтен е пълно с хубави места за тази цел. „Страхотно! –
помислих си. – Тъкмо ще вляза в още по-добра форма!“
Но от друга страна, си мислех: „Ама че страховити върхове. Чудя се дали
няма да е по-добре времето изобщо да не се оправя...“
Катерехме се всеки ден, а вечер отивахме да хапнем в Ел Шалтен. Доста
приятен начин на живот.

Дейвид Робъртс

По-късно Колдуел пише статия за приключението си в Патагония за

зимното издание на Alpinist от 2014 г. В умело написания, пълен с интересни
размишления текст той разказва и за това колко по-трудно е да се отдадеш
на някой амбициозен катерачески проект, когато вече си баща. „Имах
донякъде романтичната идея, че ще мога плавно да вмъкна живота на
семейството ми в непрекъснатите си пътувания. И така, те ме последваха от
Колорадо до Аржентина. След като прекарахме две блажени седмици в Ел
Шалтен, вятърът утихна, а аз си стегнах багажа.“

134
 Томи се сбогува с Бека на тръгване към Траверса на Фиц, като се опитва да
омаловажи опасността: „Не се безпокой, скъпа, ще внимавам – казал й. –
Просто ще покатерим малко скали“.
Но вътрешно си мисли, че повече от всичко иска да доживее до старини.
В същата статия Томи разказва и как се е срещнал с Алекс в Долината през
пролетта на 2012 г. и колко изненадан е останал от безгрижието му. „Всеки
би могъл да изкатери „Стандартния“ маршрут на Халф Доум соло, с
дейзита – твърдял той. – Не е кой знае какво... Никой не пада от категория
5.11.“
Привлечен от способностите и приятелското отношение на Алекс, Томи
размишлява по следния начин върху почти безотговорното отношение на
приятеля си към рисковете, които поема:

Как бе възможно да се отнася към проектите си с такъв непукизъм?

Говореше за фрий солото си на маршрут като Стандартния северозападен
на Халф Доум, сякаш беше просто една малко по-живописна разходка. Дори
не споменаваше риска от падане и смърт. Сякаш смяташе, че катеренето
се дели само на два вида: на опасно и на скучно. Помислих си, че това
вероятно е причината, поради която се справя така добре с начинанията
си. Намирах явното му безразличие към риска едновременно за
вдъхновяващо и ужасяващо. В един век на технологията той ми напомняше
за някакъв изгубен инстинкт. Ловец, воин.

Каквито и съмнения да е имал Томи, той скоро стига до извода, че от него

и Алекс би излязъл страхотен екип. По време на поредицата на Тройката,
която осъществяват през 2012 г., през нощта на изкачването по
„Фрийрайдър“ на Ел Капитан Алекс е силно впечатлен от катеренето на
винкел на Томи на въже, което той би минал на дюлфер – и то на тъмно. Томи
е също толкова впечатлен от смелостта и енергията на Алекс.

Рядко спираше, за да поставя някаква екипировка – едва по два-три пъти

на въже. Смелостта и увереността му, че няма да падне, бяха някак
заразителни...
Двамата се катерехме едновременно – Алекс се бе закачил за горния край
на въжето и не можех нито да го видя, нито да го чуя. Над мен въжето
сякаш изчезваше в нищото. Ръцете ми вече трепереха от умора, а главата
ме болеше от обезводняването. Молех се Алекс да е поставил все нещо на
стената, но беше най-добре да не мисля твърде много за това...

Когато се изравняват, Томи и Алекс повеждат приятелски спор относно

фрий солото. Томи има известни резерви. Както самият той коментира по-

135
късно: „Алекс е най-стабилният катерач от гледна точка на технически
способности, когото някога съм виждал. Но независимо от това се безпокоя
за него. Никога не съм се опитвал да го разубедя да не предприема някое
фрий соло – просто изразявам притесненията си по въпроса пред него. Но
вместо да се разтревожи, той започва да се опитва да навие мен да се заема с
такъв проект. Изкатерихме се заедно по „Кадифения език“ в Червените
скали, закачени на въже. Алекс водеше пасажа, категория 5.12 +, когато се
подхлъзна. Но увисна на един пръст. Всеки друг на негово място щеше да
падне. На глас казах: „Еха... Доста впечатляващо!“. Но вътрешно, разбира се,
си мислех: „Ами ако беше соло в този момент?“.
В статията си за Alpinist Колдуел обяснява и как проектът на Тройката,
който осъществява с Алекс, му е дал идеята двамата да обединят сили, за да
изкачат Траверса на Фиц. На върха на Халф Доум, след като са изкатерили
около 80 въжета в рамките на 21 часа, ... усетих, че за мен Тройката е едно
изпитание на човешката воля и издръжливост и че искам да се опитам да
направя нещо подобно още веднъж – проект, който да ме накара да
почувствам огромния обхват на човешките възможности и неразрешените
загадки, които продължават да се крият в света. Но Алекс беше просто
прекалено добър. Огромните стени сякаш се смаляваха наполовина под
пръстите му... Зачудих се какво бихме могли изкатерим, ако отидем в
Патагония, където страховитите бури и още по-страховитите планини
превръщаха бързото и леко катерене в необходимост, а не просто в готин
номер.

Алекс Хонълд

Когато времето най-после се оправи – на 12 февруари, и прогнозата сочеше,

че ще се задържи така през следващите няколко дни, с Томи се отправихме
нагоре. Според нас голямото предимство, с което разполагахме в сравнение
с предишните катерачески екипи, които се бяха опитали да покорят
Траверса, беше фактът, че вместо да се катерим като водач и втори, щяхме
да се катерим почти едновременно. Това щеше да означава по-малко
протриване на въжето.
Също както бяхме направили на Тройката в „Йосемити“, и тук се редувахме
да водим на големи блокове – от по над 250 м всеки. Едно от нещата, които
превръщат катеренето с Томи в наистина страхотно преживяване, е фактът,
че можем да водим еднакво добре – макар че на този траверс той пое всички
заледени и смесени като терен въжета, понеже имаше значително по-голям
опит с тях. Изкатерихме първата кула, Агуха Гийомет, на само две въжета,

136
макар и по-дълги. Отне ни едва два часа и половина да изминем 300-
метровия маршрут на Бренер-Москиони.
Както се оказа, Роло – Роландо Гариботи, и Колин Хейли са се опитвали да
преодолеят Траверса на Фиц по същото време като нас. Роло е истински спец,
когато стане дума за Патагония – не само по отношение на историята й, но и
откъм опит. Правил е повече премиерни изкачвания на маршрути тук от
когото и да било. Освен това се беше превърнал в нещо като пазител, който
се грижеше за областта – подобряваше пътеките, съставяше наръчници.
Засякохме се с него и партньора му на върха на Гийомет – бяха се покатерили
дотам по различен маршрут. Роло беше претърпял операция на бедрото
предишната година и сега много го болеше. Затова, колкото и да не им се
искаше, на двамата им се наложи да изоставят проекта си. Роло бе така
любезен да ми даде назаем алуминиевите си котки, които се оказаха
изключително полезни по траверса.
Придвижвахме се с възможно най-малко товар, тъй като предполагахме, че
бързината би означавала по-голяма безопасност. На инвентарника ни имаше
17 френда, шепа клеми и 14 въжени примки. Нямахме клинове. Разчитахме,
че ще намерим фиксирани анкери или може би дори фиксиран инвентар по
пътя, който да допълни нашия. Истинският въпрос беше дали ще намерим
анкерите за рапел, оставени от предишните катерачи, за да можем да се
спуснем по дългия път надолу от кулите, докато се придвижваме нататък по
върховете.
Имахме едно въже за катерене, дълго 60 м, и едно тънко въже, дълго 80 м,
което нямаше да използваме, за да водим, а за да се спускаме на рапел. Когато
завържехме двете едно за друго и ги прокарахме през анкера, можехме да се
спуснем до 60 м. След това ги издърпвахме и ги използвахме за следващия
рапел.
За заледените участъци бяхме взели само един леден клин и едно-
единствено сечиво – Cobra на Black Diamond – къс метален ледокоп с извита
дръжка и остро, назъбено острие.
През по-голямата част от времето се катерехме с леки обувки за подход.
Еспадрили – само на най-трудните въжета. Не използвахме планински
обувки. Закачахме котките на обувките си за подход. Резултатът не беше
особено стабилен, понеже подметките и ръбовете на обувките бяха
прекалено меки и гъвкави.
Освен това носехме един спален чувал, една пухенка, газова печка и три
кутии газ. Отначало не възнамерявахме да взимаме палатка, но през един от
„тренировъчните“ ни дни, когато времето беше лошо, прекарахме нощта в
палатката ни First Light на Black Diamond и осъзнахме колко по-удобно е
така. Представлява забележително добър заслон, а тежи едва половин

137
килограм. В последната минута решихме, че ще е по-добре да я вземем – и
слава богу, че стана така.
Бяхме твърдо решени да пътуваме с малко багаж, така че да успеем да
опаковаме целия си инвентар, печката, горивото и храната в една раница от
седем килограма (за водача) и една от единайсет (за втория). Като за
неколкодневен планински траверс това е наистина адски леко.
По-късно някакъв неосведомен журналист ни попита дали с нас е дошъл и
снимачен екип. Как ли пък не! Но Томи носеше една много лека камера, с
която се опитахме да се заснемем един друг как се катерим по траверса –
кадри, които евентуално биха могли да бъдат превърнати във филм,
отразяващ проекта. Освен това имахме айфони, с които да правим снимки.
Всъщност моят телефон беше едно от най-важните неща, които носех – на
него бях запаметил около 60 карти на маршрутите от различните кули.
От върха на Гийомет минахме по хребета на планината към Агуха Мермоз,
чийто връх достигнахме точно в пет часа следобед. Четири часа по-късно
опънахме палатката на самия връх на планинското било и се настанихме да
бивакуваме за първи път. Тази нощ аз взех пухенката, затоплих се и се наспах
много добре. Чак няколко дни по-късно Томи призна, че е прекарал цялата
нощ, треперейки. На всичкото отгоре продължих да използвам пухенката
през следващите две нощи – мислех си, че аз, изнеженият калифорниец, имам
доста по-голяма нужда от нея от закоравелия колорадец. Най-накрая, когато
Томи неохотно призна колко му е студено, аз осъзнах, че се държа
егоистично, и му отстъпих пухенката.
Продължихме нататък в 8:30 ч. сутринта на 13 февруари. Отне ни един цял,
адски дълъг ден да преодолеем Агуха Вал Биойс и да изкачим Кулата на
Горета по маршрута на Касарото. Установихме, че той предлага едни от най-
добрите условия за скално катерене по целия маршрут – включително и
движения свободно до категория 5.11d. Онзи участък – по който водех аз –
беше един от малкото по целия траверс, на който ни се наложи да си обуем
еспадрилите. Минахме свободно „във френски стил“ всичко, което можахме,
като или използвахме вече поставените устройства за опора, или поставяхме
френдове или клеми. И все пак използвахме много малко изкуствени опорни
точки – нямаше нищо, което бихме оценили на над А1.
Чак в 7:45 ч. вечерта пристигнахме в подножието на последната стена на
северната кула на самия Фиц Рой. Бяхме страшно изморени от 11-те часа
катерене без почивка, но мястото явно не беше подходящо за бивак, затова
решихме да се опитаме да се изкачим по стената и да нощуваме на върха.
Освен това сметнахме, че ще бъде по-безопасно да се катерим на студено,
отколкото да изчакаме до сутринта, когато слънчевата светлина, огряла
стената, можеше да разтопи леда и снега и върху нас да започнат да падат
какви ли не отломки.

138
 Веднага забелязахме, че на стената има много повече сняг и лед, отколкото
бяхме очаквали – предишното лято се беше случило особено мокро. Беше
ред на Томи да води. Докато си проправяхме път нагоре през хаоса от сняг,
лед и скали, постепенно стигнахме до участъка, който се оказа ключов за
целия траверс. И именно там нещата станаха доста страшнички.

***

Покритата с кора от лед стена би представлявала сериозно

предизвикателство дори за катерач, който разполага с пълен набор
приспособления за лед, голямо количество ледени клинове и котки, стабилно
закачени за планинарски обувки. А за Томи, който бе снабден само с един
леден клин, едно приспособление за лед – ледокопа Cobra – и котки,
нестабилно прикрепени към леките му обувки, си беше истински кошмар.
Докато си проправяше път нагоре през поледицата, той извика надолу към
мен: „Знаеш ли, не съм съвсем сигурен за тая работа...“ – нетипично за него
колебание.
Опитах се да го окуража. „Спокойно, пич – извиках. – Бетон си.“ Но самият
аз също не се чувствах особено уверен.
От леда извираше водопад – от една дупка в планината, която, по думите на
Томи, „прилича на драконова паст“. По-късно той описа воденето по онзи
невероятно рискован участък в статията си за Alpinist по следния начин:

Забивам острието на единствения си ледокоп в новообразувалия се лед под

струята вода. Върхът му се плъзга насам-натам, след което хлътва в една
малка цепнатина. Трябва да побързам. След още половин час водопадът ще
замръзне и всичко ще се покрие с ледена кора. Малкото клеми, с които
разполагаме, ще се изплъзват лесно от цепнатините, а алуминиевите
котки, привързани към обувките ни, направо ще се превърнат в кънки.
Ръката ми трепери...
Шмугвам се под водопада и си поемам рязко въздух, когато мразовитата
вода се просмуква през всяка възможна пролука в дрехите ми. Забивам
ледокопа в един отвор, набирам се на него и поставям една клема...
Поглеждам надолу: големият, сух скален корниз се простира под мен като
остров. Побиват ме тръпки. Знам, че е прекалено късно за връщане назад.
Нямам друг избор, освен да продължа – и то бързо.
Исках приключение, но това вече май беше прекалено...

Томи прекара следващия половин час, „мятайки се като риба, закачена на

кукичката“, както самият той го описа. Най-после обаче се наведе рязко на
едната страна и успя да постави една мъничка клема в една пукнатина. Не

139
беше сигурен, че ще издържи, но я хвана с две ръце и се залюля настрани.
Беше подгизнал до кости, трепереше и беше на ръба на хипотермията, но
най-накрая беше успял да се добере до суха скала.
Слънцето отдавна беше залязло. Томи включи челника си и се отправи
нагоре по изкуствените опори на цепнатината. Най-накрая можеше да свали
котките и да продължи нататък свободно. Както самият той написа по-късно:

Грубата скала протрива кожата ми. По опорите остава кръв. Дрехите

ми започват да замръзват. Ледената коричка по якето ми скърца, при всяко
движение от него се сипят ситни кристалчета. Въжето става твърдо
като от стомана. Катеря се все по-бързо, за да успея да се стопля поне
малко... От време на време нямам друг избор, освен да разбия леда, който
препречва пътя ни, и парчетата от него се посипват върху главата на
Алекс. Едрите късове го удрят по гърба и раменете с глухи тупвания.
„Добре ли си?“, викам надолу.
„Супер съм, страхотно се справяш“, отговаря той, но в тона му се усеща
пресиленост.

През цялото това време носех и двете якета, с които разполагахме – леката
пухенка на Томи и голямата пухенка. Томи беше само по суитшърт и
шушляково яке. Беше направо невероятно – след като подгизна под
водопада, продължи да се катери, докато накрая не изсъхна и не се стопли
отново. Понеже аз не правех нищо, освен да го осигурявам по 45 минути,
редувано с катерене по 15, ми стана доста студено. Много е впечатляващо,
че Томи издържа на толкова ниски температури. Адски корав пич е.
Най-накрая усетихме, че ъгълът на стената става малко по-поносим. Но сега
пък на Томи му се налагаше да води по 180-метров участък със смесен терен,
и то – по тъмно. Беше стандартно труден неконкретизиран пасаж, но имаше
много сняг. Понеже разполагахме само с един уред за лед, Томи го взе, за да
води с него – което означаваше, че аз трябваше да се катеря успоредно само
с помощта на котките. Тъй като въжето просто изчезваше нагоре в тъмнината
и не знаех дали Томи е успял да постави някаква джаджа, ми се налагаше да
го следвам, като се водя само по следите от ледокопа, които оставяше след
себе си по маршрута. И, общо взето, да се вкопчвам в скалата с ръце. Беше
доста страшничко.
Приближихме върха едва към два часа през нощта. Точно под него
открихме едно ъгълче зад скален корниз, в което можехме да опънем
палатката си. „Ама че ден!“, отбеляза Томи.
Влязохме в палатката и се вмъкнахме в единствения си чувал. Понеже аз
пак взех пухенката, Томи прекара още една нощ, мръзнейки, без да се оплаче.
Трябва да призная, че на онази стена далеч не се чувствах толкова уверен,

140
колкото обикновено. Това беше един от най-трудните дни в цялата ми
кариера на катерач.
След едва три часа неспокоен сън двамата събрахме палатката и
продължихме към върха на Фиц Рой. Не останахме дълго там, понеже още
бяхме смъртно уморени – направихме само няколко снимки. Но оттам
нататък щяхме да продължим напред, отвъд „Траверса на мечетата с нежни
сърца“, който Фреди Уилкинсън и Дана Дръмонд бяха изминали за пръв път
през 2008 г.
За да слезем от Фиц Рой и да се спуснем до седловината между него и Агуха
Какито, трябваше да се спуснем на 20 отделни отсечки на рапел по маршрута
на Франко-Аржентин, а той бе заприличал на същински водопад. Трите
слънчеви дни бяха разтопили всичкия лед на южната стена, затова въжетата
подгизнаха като гъби, а и ние се измокрихме до кости – което не беше чак
такъв проблем, понеже времето беше топло и приятно. Един наш познат, Уит
Марго, тъкмо бе извел успешно свой клиент по един от заледените маршрути
от другата страна на Фиц и се засякохме с него близо до върха. Даде ни доста
добра предварителна информация относно анкерите на рапелите – беше ни
от голяма помощ. Но после, докато се спускахме на рапел надолу по стената,
ледокопът на клиента му профуча точно покрай нас с около един милион
километра в час. Явно го беше изпуснал, без да иска. Като цяло беше доста
странна среща.
От седловината между Фиц Рой и Какито нататък обаче катерихме почти
неизследван терен. Успяхме да си проправим път през и около множеството
остри върхове на Какито, но се изправихме в подножието на северната стена
на Агуха Поинсенот едва в шест часа вечерта. Тук беше и вторият сериозен
участък, който трябваше да преодолеем – премиерното му изкачване бе дело
на Дийн Потър и Стеф Дейвис през 2001 г. Маршрутът беше доста труден,
300 м дълъг и с лоши скали и недобра екипировка на няколко от въжетата.
Дийн и Стеф го бяха оценили на 5.11d А1.
Освен това трите дни непрекъснато катерене бяха започнали да ни се
отразяват. Кожата на пръстите на Томи се беше протрила до кръв и вече
много го болеше. На Поинсенот водих по продължението на цялата стена, но
вместо да се катери едновременно с мен, Томи се катереше втори, за да щади
пръстите си. Привързвах въжето към анкерите по пътя, за да може да се
катери със самохвата, докато аз продължавах нагоре соло, колкото можех по-
често, за да направя пътя му по-лек.
Тук беше един от малкото пъти, когато ми се наложи да се преобуя и да си
сложа еспадрилите. След това успях да измина всичките 300 м само за 3 часа
и 15 минути. Имаше само един участък с наистина лоша скала – близо до
върха – но като цяло беше лесно. В началото имаше малко отчасти
неосигурено катерене по стената, което беше доста интересно.

141
 Но почти целият маршрут минаваше по много приятни за катерене скали и
аз направо летях нагоре. Чувствах се, сякаш съм си у дома, в Долината.
Колкото и да бяхме капнали, продължавахме да се катерим максимално
експедитивно и да се сработваме отлично. От време на време спирахме за
кратки почивки, както и за да снимаме клипчета с камерата на Томи. Освен
това добавихме и наши коментари за преживяването. В един момент
например Томи заяви пред камерата: „Това трябва да е най-живописният
маршрут в целия свят“. На върха на Фиц Рой забелязах на около 150 м под
нас няколко катерачи, поели по друг маршрут, и възкликнах: „Там долу има
хора! Хайде да слезем да ги прегърнем!“.
Томи се обърна към мен и попита: „Кажи на публиката къде сме“. Аз
послушно отговорих: „На върха на Поинсенот!“. Малко глуповато, но кой
знае какво би могъл да направи един добър монтажист с такива кадри.
Отново опънахме палатката си – този път точно под върха на Поинсенот, от
южната страна – и успяхме да дремнем още няколко часа. Докато аз готвех
вечерята, Томи се опита да направи нещо като малка платформа от камъни
за палатката, за да можем да спим на равно. Но се предаде по средата на
начинанието, защото просто не се получаваше – скалният корниз, на който
се намирахме, беше прекалено неравен за целта. Затова накрая спахме с
крака, увиснали над пропастта, и с по няколко камъка, които ни убиваха под
гърба. Палатката винаги се оказваше в пълен хаос на сутринта. Но успяхме
да се понаспим. Умората прави чудеса дори с най-неудобните условия за
спане. И все пак си спомням този бивак като най-гадната част от целия
траверс.
Дългото катерене вече започваше да си казва думата. Далеч не се хранехме
достатъчно, като се има предвид енергията, която изразходвахме, а и ядяхме
в движение. Спомням си, че в един момент и двамата хапнахме полента с
една от лещите на счупените слънчеви очила на Томи, понеже не можахме
да си намерим лъжицата. Но успявахме да се хидратираме добре –
използвахме сламките, които бях донесъл, за да смучем водата от малките
пролуки в скалата.
Или пък ядяхме сняг.
Екипировката и дрехите ни обаче се бяха опърпали адски много. Обувките
ни се разпадаха, а подът на палатката бе осеян с дупчици, пробити от острите
камъни. Панталоните ни бяха разкъсани на много места. Бяхме успели и да
изгорим спалния чувал на едно място. Раниците ни не приличаха на нищо
заради многото влачене през камините. На всичкото отгоре Томи бе успял да
изпусне едната си еспадрила някъде по пътя. Дори не я видяхме да пада в
пропастта – просто в един момент изчезна. Може да се каже, че на „Траверса
на Фиц“ тествахме качествата на цял набор катерачески продукти.

142
 Слизането по 900-метровата южна стена на Поинсенот се оказа вторият
пасаж по целия траверс.
Оттам не минават много катерачи, но просто нямаше как да продължим, без
да открием и използваме фиксираните анкери, които бяха оставили. Ако не
успеехме и ни се наложеше да използваме собствени, нямаше да ни стигне
дори целият инвентарник. В такъв случай щяхме да сме принудени да
изоставим цялото начинание и да се спуснем обратно. Да се спускаш на
рапел на сляпо по стена, която не познаваш, е доста страшно. Изминаваш 55
м и започваш да си мислиш: „Леле, вече много се надявам да намеря някой
анкер!“. Слизахме пеша навсякъде, където беше възможно, но на повечето
места нямахме друг избор, освен да се спускаме на рапел. По едно време
Томи просто взе един камък и го завря в една десетсантиметрова пукнатина
вместо анкер. „Уха... Правил ли си нещо подобно преди?“, попитах го. „Няма
грешка“, успокои ме той.
В крайна сметка не се отклонихме от маршрута нито веднъж. Томи описа
състоянието ни през онези часове много красноречиво:

Има моменти, в които настъпва нещо като общ делириум –

наелектризирана атмосфера, като преди буря. В мозъците ни бушуват най-
различни вещества: допамин, норепинефрин, ендорфини. Съсредоточаваме
се повече и сме още по-експедитивни от обикновено. Засилва се усещането,
че мислим еднакво, като един човек. Нещо като шесто чувство сякаш ни
предупреждава за всяка неустойчива опора или трудно забележим заледен
участък... Всяка стъпка е точна и уверена. Ситуацията е толкова нереална,
че това само ни въодушевява и надъхва още повече.

Започвахме да си мислим, че наистина ще успеем да довършим целия

траверс. Оставаха ни само три кули – и нито една от тях не беше толкова
висока или трудна колкото Поинсенот. Изкачихме се по маршрута на Пиола-
Анкер по Агуха Рафаел Хуарес – 300 м дълъг и оценен след премиерното си
изкачване на 5.11а А1, но скалата е, в общи линии, доста добра за катерене.
Водех аз, обут в еспадрили, а Томи ту ме следваше, ту се катереше
едновременно с мен. Когато наближихме края на маршрута обаче, се
натъкнах на една 45-метрова цепнатина категория 5.10b, за която щяха да
свършат работа само френдове номер 4. Единият й ръб бе заледен. Не
разполагах с такъв френд в инвентарника, затова няколко пъти се опитах да
вкарам един номер 3 и да го дръпна, за да проверя дали се получава. Тъй като
беше прекалено малък, едва успяваше да се опре в ъглите на цепнатината.
Нямаше да успее да ме удържи, ако паднех, но поне помогна при катеренето.
Тази случка ясно показва колко е трудно да се ориентираш по определената

143
категория на маршрутите в страни, където практикуват катерачи от всякакви
националности.
Независимо от това успяхме да преодолеем маршрута на две дълги въжета
и ни отне само 2 часа и 45 минути. След малко повече от два часа бяхме
минали по острия хребет на планината и се бяхме изкачили на две дълги
въжета до върха на Агуха Сент-Екзюпери.
До този момент обаче въжето ни вече бе започнало да се къса поради
честото търкане в абразивния гранит, на което го подлагахме. Една част
дотолкова беше изтъняла, че ни се наложи да я отрежем, след което ни
останаха само 38 м използваемо въже. Останалите 22 м взехме с нас, за да ги
нарежем на по-малки парчета и да ги използваме за въжени примки на
анкерите, когато се спускахме на рапел. Това обаче означаваше, че можехме
да правим само изключително кратки рапели с остатъка, който сгъвахме
двойно – на по едва 19 м. Ако не беше толкова ветровито, можеше да
използваме тънкото 80-метрово въже за по-дълги рапели, но вятърът го
заплиташе така, че просто ни подлудяваше, докато успеем да го оправим.
Затова го навихме, пъхнахме го в една от раниците и предпочетохме да се
спускаме на по-къси, но и по-сигурни рапели с помощта на 38-те м хубаво
въже, които ни бяха останали.
Томи поемаше надолу пръв и извикваше „Готово!“, когато се спуснеше
успешно. „Знам, виждам те точно под мен“, отговарях му аз – все пак беше
едва на 20 м по-надолу. След като той се спуснеше, понякога изваждах някоя
част от инвентара, просто за да ни останат повече. Затова се случваше да се
спусна на рапел от един-единствен френд или клема, което може да бъде
доста рисковано. (Ако се откъсне, си мъртъв.) Постъпих така на няколко
различни места – просто трябваше да пестя оборудването ни колкото се може
повече.
По хребета между Рафаел Хуарес и Сент-Екзюпери се катерихме
едновременно с помощта на 22-метровото ни въже. (Опитвахме се да запазим
по-дългата част за катеренето след това, а и 22 м са предостатъчни за
катерене по хребет.) Докато аз водех, стигнах до една куличка, висока около
шест метра. Нямаше къде да се постави каквато и да е джаджа. Затова казах
на Томи да почака, покатерих се по нея и се спуснах на рапел от другата й
страна, като използвах тежестта на тялото му да ме държи стабилно. След
това, когато и той стигна до нея, просто преметна въжето през малкото рогче
на върха и се спусна на рапел от другата страна. Нямаше истинска точка –
само естественото образувание, което приличаше на рог, зад което минаваше
въжето. Когато минахме, просто го освободихме и то падна.
Беше много странна конфигурация. Непрекъснато прибягвахме до такива
импровизации. Именно затова бяхме толкова по-бързи от обикновено.

144
 Спускането на рапел по южната стена на Сент-Екзюпери минава по една
наистина много голяма стена.
Но тук извадихме късмет. Преди няколко години на същата тази стена се
беше случил сериозен инцидент, затова сега беше покрита с най-различни
неща, останали от мащабната спасителна мисия – анкери, фиксирани въжета.
Стори ни се, че ни се наложи да направим безброй спускания на рапела от по
19 м, а и вече бяхме адски уморени, но най-накрая успяхме да се спуснем.
Беше вече късно вечерта. В седловината под последната кула – Агуха Дел
Ес – устроихме четвъртия си лагер. Този път Томи най-после съумя да се
добере до пухенката, затова успя да се постопли. На мен също не ми беше
твърде зле, понеже бяхме на сравнително малка надморска височина. През
онази нощ успяхме да се наспим добре – цели шест часа. Но онова, което ни
разтревожи, беше фактът, че на сутринта се чувствахме напълно изцедени.
На петия ден почувствахме разрушителната сила на прословутите
патагонски ветрове, които задухаха от запад – откъм гърба ни. Докато
напредвахме по Агуха Дел Ес, беше толкова ветровито, че ни се наложи да
изчакваме и да планираме темпото си на катерене така, че по-трудните
моменти да съвпадат със затишията – иначе рискувахме виелицата да ни
отнесе от стената. Но успяхме да покорим върха, а после и да се спуснем
надолу до глетчера – и всичко това до десет часа сутринта. Облекчението ни
беше огромно. Оставаше ни само да изминем последната отсечка пеша.
Единственият проблем беше, че зрението ми бе започнало да отслабва. Явно
бях развил лека форма на снежна слепота.
Петчасовото влачене до Ел Шалтен – пресичането на глетчера през мекия
сняг, стигащ до коленете ни, който правеше газенето още по-изтощително –
беше истинско мъчение. След като най-после го преминахме, свалихме
мокрите си дрехи и макар че бях уморен като куче, се почувствах адски
щастлив. По-късно наши колеги щяха да хвалят траверса ни на Фиц с думи
като „алпинизъм от съвсем ново ниво“. Самият Роло Гариботи – не особено
словоохотлив мъж с доста високи стандарти – ни поздрави в едно списание
по следния начин: „От мен – уважение, уважение и още уважение“.
Но на мен не ми се струваше, че сме заслужили чак такива хвалби. Томи се
отличаваше с непоклатим оптимизъм и през цялото време се бяхме
разбирали добре. Усетих проекта по-скоро като една наистина забавна
петдневна ваканция с един от най-близките ми приятели. Гордеех се с факта,
че в продължение на целия траверс – над пет километра и половина по смесен
терен, който включваше катерене и спускане на общо 4000 м и при това бе
адски технически – не паднахме нито веднъж.
Първият катерач, който ни посрещна в Ел Шалтен, ни каза: „Вече бяхме
започнали да се притесняваме за вас, хора“. Нещо явно не беше наред. След
това научихме. Само два дни по-рано Чад Келог – 42-годишен американски

145
катерач с много богат опит – бе загинал, докато слизал от Фиц Рой след
изкачването си по маршрута „Суперканалета“. Докато се спускал на рапел,
се откъртило едно едро парче скала, което го ударило по главата. Починал
на място, точно до партньора си – Йенс Холстен – който висял на стената до
него. След това Холстен бил принуден да довърши маршрута сам.
Томи познаваше Чад по-добре от мен. Всъщност аз бях разменил само
няколко думи с него. Затова трагедията се отрази на Томи несравнимо по-
зле. Както написа в статията си за Alpinist:

Повтаряме си, че можем да сведем опасностите до нула. Поставяме си

цели, за които сме сравнително сигурни, че можем да изпълним, без да
загинем. Алекс може да прецени с изключителна точност всяко движение,
когато не използва осигуровка.
Аз мога да взема въже за допълнителна сигурност. Можем да се отнасяме
към катеренето като към поредица от чисто спортни постижения или
като към пътешествие в търсене на някакво прозрение. Но истината е, че
злополука като тази можеше да се случи с всекиго от нас. През следващите
няколко дни над катераческата общност в Ел Шалтен надвисна тягостна
тишина. Хората обикаляха безцелно, сякаш не бяха съвсем сигурни какво да
кажат или да направят. Всяка нощ продължавахме да се събираме под
приглушената светлина на лампите и да пием червено вино на старите
дървени маси на Ла Сенйера. Постепенно смехът се завърна. Но
продължавахме да говорим за различните ни катерачески проекти тихо, с
наведени глави.

Освен това смъртта на Келог явно накара Томи да преосмисли отношението

си към екстремното катерене. Вече беше на 35 години и по време на траверса
често беше мислил за Бека и малкия Фиц, които го чакаха да се прибере у
дома. Както пише в заключението на статията си:

От една страна, дълбоко в себе си аз още съм просто едно хлапе –

очаровано от света и нетърпеливо да се впусне в приключения на далечни,
високи върхове. Но от друга, съм баща. А това означава, че вече не ми е
позволено да умра.

146
 Глава 9.
Напред и нагоре
Алекс Хонълд

Бащата на Томи Колдуел, Майк, беше опитен катерач и се бе постарал

синът му да научи много от тънкостите на занаята още от дете. (Томи бил
едва тригодишен, когато започнал да се катери.) Преди няколко години Томи
ми спомена как баща му му е разказал, че около 25-има от близките му
познати са загинали по време на катерене. Сега, в средата на 30-те си години,
Томи също се беше сдобил с черен списък от приятели, намерили смъртта си
при злополуки на скалата или в планината. На всичкото отгоре бе преживял
кошмара да бъде отвлечен от бунтовниците в Киргизстан, които го бяха
влачили през планините със себе си, и да се страхува за живота си през
цялото това време.
Именно Томи бе блъснал от урвата бунтовника, пазещ него и тримата му
другари, благодарение на което успели да избягат. Тази постъпка ужасно му
тежеше на съвестта. За да облекчат чувството му за вина, останалите трима
се споразумели да не оповестяват публично кой точно го е направил. Но
Томи знаел, че не би могъл да си прости такова нещо. Още преди четиримата
да достигнат безопасността на правителствения лагер, той твърдо настоял да
поеме отговорност за действията си. Когато по-късно разбрали, че
бунтовникът като по чудо оцелял след падането, Томи изпитал много слабо
облекчение – защото научили и че веднага след това е бил заловен от
правителствените войници. Което означава, че дори да е още жив – а никой
не знае със сигурност – ще гние в затвора до края на живота си.
За разлика от Томи, аз, до 28-годишна възраст, се бях разминавал с
ужасното преживяване да разбера, че мой приятел е загинал при злополука.
Най-значимата смърт, с която бях имал нещастието да се сблъскам, беше тази
на баща ми, който почина от сърдечен удар, когато бях на деветнайсет. В
известен смисъл аз все още не бях успял да приема и осмисля напълно този
факт.
Около месец след като се върнах от Патагония обаче, от Националния парк
„Зайон“ пристигна ужасна новина, която разтърси силно всеки от мнозината,
които засягаше.
Шон Дийри беше мой партньор в много от най-важните ми проекти в
„Йосемити“, включително и „поредицата“ от три големи стени за един ден
през 2010 г. Той беше и човекът, който ме снима за Sender Films на „Носа“,
след което ме придружи през остатъка от пътя до Ел Капитан и се
присъедини за подхода ми към Халф Доум, като през цялото време не
147
спираше да снима. Имали сме и моменти на приятелско състезание – като
например съревнованието за рекорда за скорост на „Носа“, когато Шон и
Дийн Потър обединиха сили, за да успеят да го подобрят, преди аз и Ханс
Флорин да направим същото.
Всички му викаха „Стенли“, тъй като бе първият човек, изкачил „Стената
на зодиака“ на Ел Капитан с помощта на чук на марката „Стенли“ – от онзи
вид, който можеш да си купиш във всеки железарски магазин. Не е
разполагал със специален катерачески чук, но пък е имал хъс в излишък.
До 2014 г. Стенли бе натрупал богат опит и като бейсджъмпър. На 13 март
се качил сам на върха на една висока скала в областта Уест Темпъл в „Зайон“.
Бейсджъмпингът е незаконен в националните паркове, затова не споделил с
почти никого къде отива.
Освен това решил да скочи през нощта – било пълнолуние и всичко се
виждало сравнително ясно. Използвал е уингсют, за да може да управлява
спускането си поне донякъде.
По онова време той беше на 38 години и щастливо женен за Миека –
бременна в седмия месец с първото им дете. Изминала една седмица, без тя
да получи вест от него. В началото не се притеснила – просто предположила,
че няма обхват на телефона. Едва след като Стенли не се явил в уречения ден
за ангажимент, който бил поел пред едно киностудио, хората започнали да
се безпокоят. След това единственият му приятел, който бил осведомен за
плановете му, разказал на останалите за тях и рейнджърите от парка – заедно
с група от най-близките приятели на Стенли – започнали да претърсват
подножието на скалата, от която предположили, че е скочил. През ума им
минавали най-различни мрачни, страшни възможности – най-лошата от
които била Стенли да е загинал някъде бавно, сам и неспособен да помръдне.
Десет дни след нощта на скока му Дийн Потър и още няколко души най-
после открили тялото му. Станало ясно, че е загинал моментално поради
силен удар. Скокът, който планувал да направи, щял да бъде лесен за него на
дневна светлина, но Дийн – който също беше много добър в този спорт –
стигнал до логично заключение какво най-вероятно се е случило. Стенли е
планирал да прелети през един V-образен ъгъл, формиран от две скални
издатини доста ниско на скалата. Докато е приближавал към него обаче,
вероятно е минал в сянката на луната – високата скала е пречела на лъчите
да стигат дотам. И понеже не е можел да види ясно къде е скалата, а е
разполагал с едва секунда-две, за да се насочи в правилната посока, сигурно
се е ударил в една от стените, а после – и в една от скалните издатини. Ако
се бе ударил само веднъж, може би е щял да оцелее, но вторият удар е бил
неизбежен и фатален.
Не бях особено близък със Стенли, но все пак бяхме приятели. Смъртта му
дълбоко ме опечали – особено като си помислех за нероденото му дете. (Фин

148
Стенли Лийри се появи на бял свят два месеца след злополуката.) Но в
същото време – и това може би е бил психологически механизъм, с който
подсъзнателно съм се опитвал да оправдая сам себе си – реших, че смъртта
му няма връзка с рисковете, които самият аз поемах като катерач. Всички
мислят, че фрий солото е рисковано, но според мен бейсджъмпингът е
наистина прекалено опасен.
Опитах по-традиционната форма на спортното скачане – с парашут, от
самолет – през 2010 г. Трябва да призная, че бях любопитен да разбера повече
и за бейсджъмпинга. Мислех си, че от това би могъл да излезе много успешен
начин да съкратя времето за минаване от един маршрут на друг при
поредиците ми. Направих общо осем-девет скока с парашут и всеки път беше
просто ужасно. От клатушкането на самолета ми ставаше лошо – да не
говорим, че бяхме натъпкани като сардели и дишахме изгорялото гориво. А
самото падане ми се стори направо страшно. Но тези скокове най-вече ме
накараха да осъзная колко много още ще ми бъдат необходими, преди да се
почувствам достатъчно спокоен и в сравнителна безопасност по отношение
на този спорт. Изискваха се много повече опит и много повече умения,
отколкото очаквах, и понеже усвояването им не ми беше особено приятно,
просто реших, че бейсджъмпингът не е за мен.
Непрекъснато ме разпитват за опасностите, на които се излагам. Най-често
срещаните въпроси са: „Страхуваш ли се? Изпитваш ли страх изобщо? Кога
си се чувствал най-близо до смъртта?“. Адски ми е писнало да отговарям на
едно и също отново и отново. Ако трябва да бъда напълно откровен обаче,
досега не е имало момент, в който да съм се чувствал близо до смъртта – като
изключим онзи абсурден инцидент със снегоходките през 2004 г. Всъщност
ми се е случвало да се размина на косъм с много повече злополуки по време
на шофиране, отколкото по време на катерене – като например веднъж,
когато карах през гъстата мъгла в Централната калифорнийска долина. Не
видях навреме едно кръстовище, където трябваше да намаля, затова натиснах
спирачките в последния момент и на практика прелетях през него. Гледната
ми точка относно катеренето и рисковете, които то включва, се струва
необичайна на много хора. Според мен трудните катерачески проекти – и
дори фрий солото – далеч не са най-вероятната причина за евентуална
злополука и смърт. Мисля, че истинската опасност се крие в огромния брой
маршрути от средни категории, които един сериозен катерач изкачва по
време на кариерата си. Джон Бейкър загина на 52-годишна възраст не заради
особено трудно фрий соло. Не – той падна, докато катереше един
сравнително лесен маршрут близо до дома си в град Мамът Лейкс, който
често бе изкачвал – маршрут, който за професионалист като него беше нищо
работа. Каквото и да се е объркало в онзи ден през 2009 г. – независимо дали
причината е била нараняването на гърба, вследствие на автомобилна

149
катастрофа, което е отслабило рамото му, или просто се е подхлъзнал
случайно по време на добре познато движение, или пък някоя хватка се е
отчупила – може да се окаже, че онова, което в крайна сметка е довело до
смъртта му, всъщност е огромният брой катерачески проекти, които е
предприел през 35-годишната си кариера.
Паул Пройс – австриец, роден през 1886 г. – е може би първият наистина
велик майстор на фрий солото. Идеалистичният му подход към катеренето
се отличавал с такава чистота, че често ужасявал съвременниците си с
изказвания като: „Помощните устройства, които използвате, са превърнали
планините в скучни, механизирани играчки“, или пък с твърденията си, че
употребата на въже е равносилна на измама. Освен това той искрено вярвал,
че фрий солото е по-безопасно от това с въже – което, като се имат предвид
примитивните техники и екипировката от онова време, може и да е било
вярно.
През онзи период не са били рядкост случаите, в които някой катерач,
закачен за въже, пада и повлича към смъртта и партньора си.
Прюс загива през 1913 г. на 27-годишна възраст по време на опит да
разработи нов маршрут – соло и със свободно катерене – на Мандлкугел,
връх в Австрийските Алпи. Никой не става свидетел на падането му от над
300 м, а тялото му не е открито в продължение на цяла седмица заради снега,
който го е затрупал. По-късно обаче други катерачи се натъкват на отворения
му джобен нож на хребета на планината близо до мястото, от което вероятно
е паднал. Това им дава повод да предположат, че се е развил един абсурден,
но ужасяващ сценарий.
Мога да си го представя съвършено ясно. Пройс спира за момент, за да си
почине и да обядва. Вади ножа си – може би за да разреже с него ябълка или
парче сирене. Ножът се изплъзва от ръката му и той се пресяга рязко да го
улови, забравил за частица от секундата къде се намира. Затова и пада от
ръба.
Опитва се да се хване за нещо, но не успява. Четирите най-ужасни секунди
в целия му живот, сигурен съм.
Въпросите, свързани със смъртта, също стават доста отегчителни след
известно време, макар че, предполагам, са естествени. Марк Синот наскоро
ми разказа една забавна история. Случила се, след като той, Джими Чин и аз
бяхме изнесли презентация за поредицата Nat Geo Live! в „Залата на
изследователите“ в главния офис на National Geographic Society във
Вашингтон, окръг Колумбия. Бяха се образували три отделни опашки от
хора, чакащи за автограф на плакатите, които си бяха купили. Един от
чакащите на опашката пред Марк бил невробиолог. Когато дошъл неговият
ред, човекът се навел напред и му прошепнал със сериозно изражение:
„Амигдалата на това хлапе не е наред“.

150
 Амигдалата е онази част от мозъка, която активира инстинкта „бий се или
бягай“ при опасност. Както научих, съществува рядък вид генетична
аномалия, при която амигдалата се унищожава. Едно известно научно
изследване е посветено на такъв пациент: „Жената, която не познава страха“.
Нито едно от нещата, с които учените се опитали да я изплашат – истински
паяци, истински змии, филми с чудовища, „обитавани от духове“ къщи – не
подействало. Не се изнедадах, като научих, че до 44-годишна възраст тя вече
беше успяла да се забърка в сума ти невероятно опасни приключения и някак
да успее да оцелее след тях.
Колкото до мен обаче, невробиологът грешеше. Аз съм също толкова
податлив на страх, колкото всеки друг. Опасностите ме плашат. Но както
вече съм казвал на многото хора, които са ме питали, ако притежавам някаква
дарба, то това е способността да запазвам хладнокръвие в ситуации, които
не търпят грешки. Когато попадна в критична ситуация – като онази на
корниза „Слава богу“ в Халф Доум през 2008 г. например – някак си
съумявам да си поема дълбоко дъх, да се овладея и да продължа напред.

Дейвид Робъртс

Когато един катерач – или всъщност какъвто и да било атлет или

знаменитост – бъде споходен от такава внезапна слава като Алекс след 2008
г., тя обикновено е придружена и от пропорционално количество критика и
съмнения. Понякога те идват от конкуренцията, която иска да постави новака
на мястото му, а понякога – от скептици от широката общественост, които с
удоволствие започват да търсят уязвими места в бронята му. В случая с
Алекс обаче критиката и съмненията са слаби и се появяват само от време на
време.
Това се дължи отчасти на прямотата и непринудеността му. Много хора
остават учудени и впечатлени от скромността, с която Алекс приема
новопридобитата си слава. Смирението му е толкова забележително, че на
моменти изглежда почти прекалено. Но това поведение в стил „нищо
особено“ не е просто поза. Алекс искрено вярва, че има далеч по-добри
катерачи от него – например Крис Шарма и Адам Ондра, които са катерили
маршрути от категория 5.15с, Томи Колдуел с неговото невероятно търпение
и отдаване на работата – в продължение на месеци и дори години – както и
много други.
Смята също така и че онова, което е постигнал до този момент, дори не се
приближава до границата на възможностите му.
На едно събитие в Боулдър през август 2014 г., организирано от The North
Face и наречено „Относителността на риска“, режисьорът от Sender Films

151
Ник Роузън прави следния коментар: „Единственото нещо, в което Алекс е
по-добър от фрий солото, е подценяването. Ако имаше такава дисциплина,
щеше да участва на Олимпийските игри“.
Но Алекс привлича вниманието и на някои критици, които започват да го
дебнат да направи грешка и да разкрие суетата – или поне желанието за
слава – която предполагат, че се крие под повърхността на привидното му
безразличие към похвалите. През април 2013 г. Алекс прави именно това –
или поне така смята вечната му опозиция – когато се ангажира да напише
статия за уебсайта на La Sportiva относно последния си триумф в областта на
фрий солото. Не помага особено и фактът, че редакторите я озаглавяват:
„Алекс Хонълд: Ама че ден!“. Алекс започва по следния начин: „На 14 март
изкатерих соло три от класическите маршрути в „Зайон“ в рамките на 12
часа. Това беше най-трудното фрий соло, което някога съм предприемал“.
Трите солота представляват повторение на солото на Муунлайт Бътрес,
последвано от „Маймунския пръст“ (девет въжета от категория до 5.12b) и
Шунс Бътрес (осем въжета, до 5.11+ ). Според Алекс те са „трите най-
класически маршрута за свободно катерене в „Зайон“. Солото му на
Муунлайт Бътрес през 2008 г. насочва общественото внимание към него за
първи път. А през 2013 г., пет години по-късно, той преодолява този маршрут
като едва една трета от един цял ден маратонско соло катерене, каквото в
„Зайон“ дотогава не са и сънували. „Ако трябва да обобщя всичко в числа –
завършва Алекс – изкатерих около 30 въжета от категория до 12 + , от които
седем от 5.12 и осем от 5.11. Но истинското изпитание бяха 30-те км, които
трябваше да извървя пеша, голяма част от които – тичайки по стръмно
нанадолнище“.
Доста добре формулирано. „Грешката“ на Алекс обаче се забелязва във
втория абзац:

Бих могъл да напиша няколко различни статии за онзи ден –

преживяването ми даде храна за размисъл за доста дълго време. В една от
тях бих могъл да разкажа колко смешно беше, че специализираните медии
дори не отразиха темата и че май на никого не му пука за това. Соло
проектите ми на „Астроман“ и на „Рострум“ през 2007 г. предизвикаха
всевъзможни реакции – новини, интервюта, коментари. А за тази поредица,
която е несравнимо по-трудна и иновативна, не се споменава и дума –
независимо че съм направил толкова много.

Критиците на Алекс не пропускат възможността да изтълкуват тези думи

като типичното капризниченена една нова звезда, която се преструва, че не
я е грижа за славата и вниманието, но тайно копнее за още. Коментаторите
на уебсайта обсипват самото постижение на Алекс с комплименти. Един

152
пише: „Невероятно, невероятно, просто невероятно“. Но други негодуват.
„Впечатляващи способности и издръжливост, наистина – пише един от тях –
но първото ми впечатление беше, че е разочарован, задето медиите не са му
обърнали толкова внимание, колкото се е надявал, и задето цялото
катераческо общество не се е изредило да го поздрави“. Един блогър задава
въпроса: „Само на мен ли ми се стори доста снизходително и досадно това
мрънкане?“.
Алекс е жегнат от тази реакция. Въпреки че не пише публично
опровержение на тези твърдения, той настоява, че са го разбрали погрешно.
„Не се оплаквах, че не са ми обърнали внимание – обяснява той днес. –
Просто изтъквах колко произволни могат да бъдат медиите – изборът кои
новини да разпространяват и кои постижения да хвалят често се прави на
напълно случаен принцип. Ако някой ме заснеме по време на дадено соло, се
превръща в голяма работа в медийното пространство. Ако просто отида и го
направя сам обаче, дори не ме питат как е минало. Но аз нямам нищо против.
Това не ми се струва толкова важно.“ Сидър Райт потвърждава думите му.
„Алекс е постигнал толкова много невероятни неща – казва той, – за които
почти никой не знае.“
Славата и спонсорството носят със себе си и повече задължения – Алекс
трябва да присъства на събитията, организирани от фирмите спонсори, да
дава интервюта, да изнася речи и презентации на фестивалите.
Свръхагресивният Алекс от 2010 г., който си позволява да нарича всичко
това „комерсиални глупости“, е отстъпил пред един по-зрял Алекс, който е
осъзнал, че шумотевицата около него е цената на славата и че именно тя му
позволява да води живота, който желае.
Дори през 2010 г., въпреки оплакванията му по повод събитието на The
North Face и Фестивала в Банф, Алекс е любезен през цялото време, докато
се среща с феновете си. Нито веднъж не отказва на хлапетата, дошли да си
вземат автограф, или на възрастните, които искат да се снимат с героя си в
някое кафене или на къмпинга.
Ако трябва да посочим едно събитие, което е спомогнало за издигането на
Алекс от известно име в сравнително изолираното катераческо общество до
истинска знаменитост, то това би била появата му в предаването „60 минути“
през октомври 2011 г. Продуцентите от телевизия CBS забелязват Алекс
покрай филма „Сам на скалата“ и назначават красивата (и доста впечатлена
от него) Лара Логан да интервюира младия катерач. Тринайсетминутната
рубрика, която му посвещава „60 минути“, се получава наистина добре –
въпреки значителното опростяване на езика, на който разговарят с Алекс, за
да може да бъде разбран от широката публика.
Логан започва предаването със следните интригуващи думи: „От време на
време се натъкваме на човек, способен да направи неща, които едва можем

153
да си представим... А в този случай – едва можем да издържим да гледаме“.
Вместо да разчита на кадрите от „Сам на скалата“, шоуто организира отделно
фрий соло, което Алекс да осъществи специално за случая: северната стена
на „Сантинел рок“ в „Йосемити“ по 450-метровия маршрут на Шуйнар-
Хърбърт, оценен на категория 5.11с. С помощта на екипа на Sender Films
продуцентите предварително разполагат 14 камери на различни ключови
места, за да могат да отразят постижението на Алекс.16
Също като „Сам на скалата“ „60 минути“ се заиграва с идеята за Алекс като
„срамежлив, почти непохватен младеж“ (думите, с които го описва Сидър),
който се преобразява коренно, когато се озове на стената. На екрана се
появява снимка на Алекс като дете, съпроводена от коментара на Логан: „По
онова време той бил затворено, кльощаво момче с възголеми уши“. Във
„Възхода на Алекс Хонълд“, както озаглавяват рубриката от CBS, умело се
преплитат кадри от катеренето по маршрута с разговори, някои от които –
брутално откровени. „Усещаш ли прилив на адреналин на стената?“, пита
Логан, а Алекс отговаря: „Няма никакъв прилив на адреналин. Ако това се
случи, значи нещо ужасно се е объркало“. Във филма се появява и Джон
Лонг – ветеран от „Йосемити“ – който също прави по някой коментар от
време на време. Логан го пита: „Кое е най-великото постижение на Алекс
според теб?“, а той отговаря: „Фактът, че все още е жив“.
Има и един наистина безценен момент, в който Логан отбелязва необичайно
големите ръце на Алекс. „Да, пръстите ми са доста големи – признава
Алекс, – затова е трудно да ги вкарам в малка цепка.“ „Покажи ми“, подканва
го шеговито Логан. Алекс протяга напред ръцете си с дланите нагоре, а Логан
ги хваща и започва да ги гали почти нежно. „Такива ли бяха и преди да
започнеш да се занимаваш с катерене?“, пита тя кокетно. Алекс обаче явно
не забелязва опитите й за флирт.
Ако съдим по онова, което виждаме в „60 минути“, начинът на живот на
Алекс изглежда прекалено спартански. Логан го хвали, че не е „избързал да
превърне славата си в пари“, посещава минибуса му (като изразява
изумление, че живее в него постоянно) и изглежда удивена, че той успява „да
оцелее с по-малко от 1000 долара на месец“. В деня преди проекта на
„Сантинел рок“ Алекс спонтанно се отправя към „Феникса“ – надвиснал под
невероятно труден ъгъл участък от категория 5.1за, който се извисява на поне
150 м над Долината – защото му хрумва да пробва соло и там.
Логан твърди, че го е направил, „за да си успокои нервите“, но на всеки,
който познава Алекс, му е ясно, че всъщност просто не го свърта на едно
място и непрекъснато търси някое ново предизвикателство.

16
(Вижте в Youtube на https://www.youtube.com/watch?v=VfmycBCjXqI – бел.
http://4eti.me)
154
 Както самият той разказва днес: „Работех по „Феникса“ като личен,
страничен проект. Исках да приключа с него, преди да започнем със
снимките – да направя нещо наистина трудно, преди да прекарам четири-пет
дни в позиране, интервюта и стойки пред камерите“.
Само Питър Мортимър отива да заснеме солото на „Феникса“. Преди това,
докато текат снимките, Алекс – в присъствието на Логан – заявява, че не иска
„наоколо да се навъртат странични хора“ по време на краткото му, но
екстремно фрий соло. „Би било странно“, казва той. Логан пита: „Защо пък
да е странно?“. Алекс отговаря с усмивка: „Не знам. Защото би им дошло в
повече, може би. Дори самите положения, които ще заема на стената, са
невероятни“. Логан явно не разбира какво има предвид. Кулминационната
точка на предаването настъпва на „Сантинел рок“, докато Лара Логан и Джон
Лонг следят напредъка на Алекс по стената с бинокли от поляната далеч под
него. Логан коментира всяко негово движение. Чуват се изрази като „точка,
от която няма връщане назад“ и „пасажа за цялата отсечка“, който се намира
точно под върха и който явно кара репортерката да изтръпне от страх. Дори
Лонг е видимо впечатлен и доста уплашен, докато гледа как Алекс се натъква
на вадичка вода, която тече по стената, и му се налага да избърше всяка от
подметките си в прасеца на противоположния крак. Когато приближава към
най-трудното място – силно надвесената скала под върха – Лонг отбелязва,
че стъпките там не са особено надеждни: „Ще трябва да прилепи плътно
ходила към тях и да се надява, че няма да се подхлъзне“. По-късно самият
Алекс също признава, че катеренето там – особено с влажни подметки – е
било доста страшно преживяване.
В близките кадри от катеренето, заснети от истински професионалисти,
няма нищо нагласено. Получава се великолепен запис, който би могъл да
накара дори най-закоравелите катерачи да се изпотят и който по нищо не
отстъпва на кадрите в „Сам на скалата“ и „Хонълд 3.0“.
Логан успява да измъкне поне едно сериозно изказване от младия катерач:
когато го пита колко още смята, че ще може да се занимава с фрий соло на
такова ниво, Алекс отговаря: „Не мисля, че бих могъл да продължа така
завинаги. Но няма да спра заради риска.
Ще спра, когато усетя, че просто вече не ми доставя такова удоволствие“.
По време на снимките Логан, продуцентът Джеф Нютън и останалите от
екипа на CBS са едновременно объркани и очаровани от пълната с
катерачески жаргони реч на Алекс, а също така и от непредсказуемото му
поведение. Това им прави толкова силно впечатление, че в крайна сметка
решават да направят и допълнителна рубрика – „Пич: Безумният свят на
Алекс Хонълд“. Описанието гласи: „За продуцента на „60 минути“ Джеф
Нютън да заснеме опасното катерене на Алекс е само част от
предизвикателството. На Джеф и останалите от екипа им се налага да научат

155
и как да говорят „алексовски“ – език, в който всяка трета дума е „спокойно“.
Забавното клипче се съсредоточава върху свръхупотребата на петте любими
думи на Алекс по онова време: „спокойно, пич“, „адски“ и „нищо особено“.
Докато Логан и Алекс се возят в минибуса му, тя го прекъсва изненадано:
„Пич“ ли ме нарече току-що?“. Алекс се засмива и отговаря:
„Да, ще трябва да свикнеш“. След това репортерката пита: „Добре, а какво
разбираш под „спокойно“?
Може ли на човек винаги да му е „спокойно“?“.
Камерите проследяват Алекс до дома на майка му в Сакраменто. Изведнъж
обаче той изчезва. Екипът го открива в една задна стаичка, където се е
захванал да разопакова кашоните с безплатна екипировка, които е получил
от The North Face. „Точно като на Коледа“, отбелязва Логан. Тези
„изчезвания“ може и да са дразнели екипа по време на снимките, но сега
всички се шегуват и забавляват със спомена. „Непрекъснато се отнасяше
нанякъде посред кадър и започваше да прави набирания“, разказва Нютън.
Добре дошли в безумния свят на Алекс.

***

От слабо познатия катерач, който някога се надявал, че ще си спечели

„някой безплатен чифт обувки“, ако въобще успее да си намери спонсор,
Алекс вече се е превърнал в безупречен професионалист. Един от любимите
му цитати са думите на баскетболната легенда Джулиъс Ървинг: „Да бъдеш
професионалист означава да правиш онова, което обичаш, дори в дните,
когато не го обичаш толкова много“.
И все пак Алекс е спортист, който винаги би предпочел да се катери пред
това да раздава автографи. През пролетта на 2014 г. той се съгласява да стане
част от филмовото жури на Кинофестивала в Тренто, Италия, но осъзнава в
какво се е забъркал едва след като вижда програмата за презентациите. „За
бога – оплаква се той пред някои от по-близките си приятели. – Сега ще
трябва да изтрая 30 часа филми за Еверест. Ама че отврат.“
Където и да се появи Алекс днес, събитието неизменно завършва с дълги
опашки от фенове, които се надяват да разменят по някоя дума с него или да
получат автограф върху предмет, който са си купили – най-често плакати.
„Вече си имам „запазена марка“ – казва той полушеговито. – Името ми и
думите „Само напред!“.“ (Постепенно името му се е превърнало в едва
разпознаваема драсканица, в която могат да се различат само „Х“-то и „д“-
то накрая, но Алекс щедро добавя до три удивителни знака след любимата
си фраза.) „Предполагам, че бих могъл да пиша и нещо от сорта на „Приятно
прекарване на стената“, но просто е прекалено дълго. „Само напред“ –
двойно по-малко думи. А удивителните знаци са лесни“.

156
 „На едно от събитията – продължава да разказва той – беше дошла една
доста надарена мацка, която ме помоли да й дам автограф върху гърдите.
„Сериозно ли?“, попитах я. „И още как“, отговори тя и си свали блузата пред
всички. Не носеше сутиен. И така, подписах се на лявата й гърда с един
маркер. Но след като огледах творбата си, усетих, че нещо липсва, затова
добавих едно „Само напред!!“ на дясната, за да уравновеся композицията.“
През ноември 2014 г. американското катераческо общество остава силно
изненадано от едно неочаквано събитие. Sender Films тъкмо приключват
работата по „Бунт в Долината“ – 90-минутен филм, посветен на хаотичната
и на места невероятна история на катеренето в „Йосемити“. В лентата се
редуват кадри от най-ранните архиви – от 50-те години – с нови, заснети
специално за филма. Спокойно може да се каже, че това е най-големият
шедьовър на Sender Films до този момент, и публиката го приема
изключително добре. От само себе си се разбира, че соло проектите на Алекс
са включени на много места във филма – както и рискованите, находчиви
маневри на Дийн Потър, сред които и използването на парашут за
бейсджъмпинг вместо осигуровка, в случай че падне от някоя надвесена
стена.
Премиерата на филма се състои в Боулдър на 11 септември, а билетите са
изкупени много преди тази дата. След това се излъчва и в много други кина
из САЩ и Европа. Но изведнъж, в началото на ноември, от Clif Bar – един от
основните спонсори на Алекс, както и на много други известни катерачи –
внезапно обявяват, че оттеглят финансовата подкрепа на пет от най-големите
си звезди: Дийн Потър, Стеф Дейвис, Сидър Райт, Томи O’Нийл и Алекс.
Оказва се, че директорите на компанията са гледали „Бунт в Долината“ на
премиерата му на 18 септември в Бъркли, недалеч от главния им офис, и не
са останали доволни. По ирония Clif Bar са всъщност един от основните
спонсори на филма – но въпреки това минават почти два месеца, преди да
предприемат нещо.
Фирмата дава внимателно формулирано публично изявление, с което
обяснява решението да уволни някои от най-доходоносните си катерачи:
„Стигнахме до заключението, че тези форми на спорт прекрачват разумната
граница и насърчават поемането на физически рискове до степен, с която
компанията ни не желае да се асоциира“.
И петимата уволнени катерачи са напълно изненадани от тази новина.
Алекс разказва: „Точно по средата на един четиридневен проект на стената
Муир в Долината телефонът ми започна да ме засипва със съобщения. Първа
ме потърси майка ми: „Разбра ли, че са те уволнили от Clif Bar?“.
Катераческото общество реагира на новината с учудване и до голяма
степен – с насмешка. Нима директорите на Clif Bar наистина не са имали
представа какво правят катерачите, които спонсорират?

157
 Нима са разбрали за това едва след като са изгледали „Бунт в Долината“?
Все пак тази фирма спонсорира Алекс в продължение на четири години, а
Дийн Потър – повече от десетилетие.
„Ню Йорк Таймс“ посвещава на събитието водещата статия в спортната си
рубрика в неделя, 16 ноември. Половината страница е заета от снимка на
Алекс по време на фрий соло в „Йосемити“ – кадър от „Бунт в Долината“.
Репортерът Джон Бранч явно се е опитал да отрази историята
безпристрастно, но по-голямата част от критиката без съмнение пада върху
Clif Bar. Дийн Потър пък заявява ядосано: „Постъпката им е долна и
продиктувана от лични интереси, нищо повече... Изглежда ми доста подло
да използват някои от най-добрите ми проекти, а и тези на Алекс, като
реклама за фирмата си, а после да се направят на ударени и да ни уволнят
именно заради тях“. Сидър Райт се оплаква: „Това говори за пълно
неразбиране на спорта, както и за липса на уважение към атлетите, които им
помогнаха да популяризират марката си“. Както много странични
наблюдатели отбелязват, върху опаковките на всички продукти на Clif Bar
ясно се вижда силует на катерач на стената.
От „Ню Йорк Таймс“ отправят покана към Алекс да напише статия с
личното си мнение по въпроса.
Тя се появява във вестника на 20 ноември – четири дни след тази на Джон
Бранч. Алекс подхожда към скандала спокойно и философски. Той пише:

Аз, разбира се, бях разочарован, че един от спонсорите ми се е отказал от

мен – особено предвид факта, че винаги съм харесвал продуктите на Clif
Bar и уважавам екологичната политика на компанията. А и наистина
изглеждаше необичайно, че след години подкрепа и одобрение от тяхна
страна някой във фирмата изведнъж се е „събудил“ и е осъзнал, че
катеренето без въже по вертикални стени, на над 600 м от земята, е
опасна дейност.
И все пак разбирах гледната им точка.

Алекс цитира и част от изявлението на Clif Bar: „Нямаме за цел да

ограничаваме спорта или атлетите и тяхната страст към него. Тук поставяме
ограничения единствено пред себе си“. И коментира това с думите: „В общи
линии, така се чувствам и аз, когато се катеря фрий соло. Сам определям
докъде съм склонен да стигна; спонсорите не оказват никакво влияние върху
решенията ми или начина, по който преценявам опасността за себе си“.
Алекс завършва статията с потвърждение на идеята, че в сърцето на всяко
приключение стои поемането на рискове:

158
 Всеки трябва да определи сам докъде се простират границите на риска,
който е готов да поеме. Ако от Clif Bar искат да се отдръпнат от
последната, най-крайна граница – тази, до която стигаме ние – разбирам
решението им.
Но всички ние ще продължим да се катерим по начина, който ни
вдъхновява най-много – било то с въже, с парашут или без абсолютно нищо.
Независимо дали имаме спонсори, които да ни помагат, или не, планините
ни зоват. И ние сме длъжни да откликнем.

Преобладаващата част от мненията относно постъпката на Clif Bar – дори

онези на неспециалистите – гласят, че от фирмата не само са допуснали
огромна грешка, но и са се изложили с некомпетентността си. Мнозина дават
идеята за бойкот на продуктите им. „Реших да уволня Clif Bar. Причината –
непростима глупост“, гласи един от типичните коментари. Реакциите по
адрес на статията на Алекс обаче са по-умерени. Много от читателите го
хвалят за сдържаността и великодушието му. В крайна сметка той успява да
се измъкне от скандала, без репутацията му да пострада.

***

Към края на 2012 г. Алекс и Питър Мортимър започват да обсъждат идеята

за евентуални снимки на Хонълд, докато катери някоя сграда. Както
Мортимър заявява пред списание Outside по-късно: „Запитахме се какво би
било следващото готино нещо, с което да се заемем“. Алекс е навит.
Солото по небостъргач не е нечувана идея. В продължение на повече от
десетилетие френският катерач Алън Робер превръща в своя кариера фрий
соло катеренето на известни високи сгради, сред които Айфеловата кула,
Кулата на Сиърс (вече прекръстена на „Уилис“) в Чикаго и Националната
банка в Абу Даби. Тъй като този вид катерене е забранено в повечето
държави, Робер непрекъснато се излага на риска да бъде арестуван, докато е
на стената – което вече му се е случвало неведнъж. Но колкото и голяма слава
да е успял да си спечели във Франция, той е почти неизвестен в Щатите.
Един американец – Дан Гудуин, по прякор Човека паяк – също бе придобил
известна популярност през 80-те години със соло изкачванията си на
небостъргачи като Кулата на Сиърс, но през 2012 г. вече бе почти напълно
забравен.
За да направи проекта по-различен от останалите, Мортимър предлага да
излъчат изкачването на Алекс на живо. Допълнителната тръпка да
наблюдаваш в реално време как един атлет се излага на смъртна опасност
привлича телевизионния канал на National Geographic към проекта.
Следващата стъпка е да изберат подходящ небостъргач. От само себе си се

159
разбира, че за изкачването ще бъде необходимо не само позволението, но и
пълното съдействие на властите, така че повечето сгради в САЩ и Европа
отпадат. Освен това по думите на Алекс: „Беше изненадващо трудно да
намерим нещо, което да ни допадне и вдъхнови истински – сграда, която да
се извисява на фона на града и да си струва да бъде изкатерена“.
Първият небостъргач, към който Алекс и Питър се насочват, е най-високият
в целия свят – „Бурж Халифа“ в Дубай, 828 м. „Дори самият оглед на мястото
се превърна в истинско преживяване“, заявява Алекс пред списание Outside.
Но в крайна сметка решава да се откаже. „Бурж“ просто е прекалено труден
за мен... Той е еквивалентът на Ел Капитан сред сградите“, споделя Алекс.
След това добавя: „Има една тясна пролука, оформена от ъглите на
сградата, в която изобщо не можех да пъхна пръстите си. Вместо това ми се
наложи да се вкопча в тънките рамки на прозорците от противоположните
страни, които бяха на около два метра разстояние, а и с голям наклон. Беше
прекалено несигурна хватка. Всичко в този небостъргач беше прекалено –
размерите, трудността. Прозорците са направени от укрепено, непрозрачно
отвън стъкло, затова все едно се катериш пред огледало – а това е доста
страшно, понеже така непрекъснато виждаш града, който се е ширнал далеч
под теб. Чух, че в Дубай се намират около 60 от 100-те най-високи сгради в
света. Да ги гледаш там долу, малки като играчки, от такава главозамайваща
височина, би изкарало всекиго от равновесие... А другият ти избор е да
останеш втренчен в лицето си – потно и напрегнато – едва на няколко
сантиметра от теб. Просто е прекалено трудна сграда. Някой ден, може би...“
След Дубай Алекс и Питър се отправят към Тайван, за да огледат
небостъргача Тайпей 101 – 508 м висок, втори по височина в света по онова
време. (От 2012 г. насам двете най-високи сгради в света вече са хотелът
„Макка Ройал Клок Тауър“ в Саудитска Арабия и Търговският център „Един
свят“ в Ню Йорк; още две – в Китай – се строят в момента.) Тайпей 101
изглежда подходящ за целите им. Но планираното предаване на живо, което
Мортимър и National Geographic държат в тайна, е забавено с цяла година
поради логистичните проблеми и местната бюрокрация.
Междувременно през юли 2013 г. Ник Уаленда успява да мине успешно по
въже над пролома на река Литъл Колорадо в Аризона. Събитието се предава
на живо по Discovery Channel с предварително планирано закъснение от
десет секунди, в случай че нещата сериозно се объркат. Проектът жъне
огромен успех – към прякото предаване се включват 13 млн. зрители, което
представлява нов рекорд за канала. Идеята на Алекс изглежда не по-малко
обещаващо и интригуващо. Плановете напредват бързо и National
Geographic Television скоро обявява бъдещото събитие пред широката
публика.

160
 През декември 2013 г. Outside публикува статия за предстоящото
предаване. Репортерът Грейсън Шафър отразява новината професионално,
но заглавието и описанието – „Алекс Хонълд не се бои от небостъргачи“ и
„Най-голямата легенда на съвременното катерене ще се изложи на смъртна
опасност на живо в името на световната слава“ – намирисват на таблоидна
журналистика. На снимката към статията Алекс е облечен като строителен
работник от ерата на Голямата депресия – с каскет и работен гащеризон с
тиранти, без риза под него – седнал на метална греда стотици метри над
улицата долу, а до него е кутията му за обяд. Сцената е препратка към
известната черно-бяла снимка, наречена „Обяд на небостъргача“ (често пъти
погрешно приписвана на Люис Хайн, но всъщност дело на Чарлз С. Ебете),
на която се виждат 11 строителни работници, небрежно седнали да се хранят
върху желязна греда през обедната си почивка. Снимката е направена през
1932 г. по време на строежа на „Рокфелер Сентър“.
Новата версия на класиката би могла да се стори на читателя или
остроумна, или плоска – в зависимост от собствената преценка. Самият
Алекс я намира за доста глуповата идея, но добавя: „Все пак ми беше забавно
да се преоблека и да си поиграя на актьор“.
Шафър пита Алекс колко са му предложили от National Geographic, за да
изпълни опасната каскада.
После предава отговора му със следните думи: „Хонълд отказва да сподели
точната сума, но признава, че тя „надхвърля значително хонорарите на
всички останали катерачески проекти, за които съм чувал“.
Публиката приема статията в Outside със смесени чувства. Заедно с
обичайните похвали и насърчения („Страхотна, амбициозна цел, Алекс.
Браво“) се чува и недоволно мърморене. За пръв път в цялата си кариера
Алекс е свързван с неприятния израз „да се продадеш“. Един от коментарите
гласи: „Адски тъпо е, че най-великият катерач в историята на спорта е
стигнал дотам да катери сгради за пари... Може и да е забавно зрелище за
някой аматьор, но за всеки истински катерач си изглежда като чисто
предателство“. Друг пише: „Нямам нищо против да катериш сгради за
хонорар, но не се опитвай да ме убедиш, че го правиш, защото те
вдъхновява“.
В началото на 2014 г. редакторът от „Ню Йорк Таймс“, който по-късно
предлага на Алекс да напише статията по повод уволнението си от Clif Bar,
помоли мен (Дейвид Робъртс), в качеството ми на писател, да напиша статия,
която да се опита да отговори именно на този въпрос: дали проектът на
небостъргача е доказателство, че Алекс „се е продал“. Аз отказах. Когато
писах на Алекс, за да му съобщя за това развитие на събитията, той ми
отговори по следния начин: „Всъщност не бих имал нещо против да
напишеш нещо такова. Мисля, че критиката, насочена към подобни проекти,

161
е до голяма степен градивна. Не смятам, че хората са прави, но откритото
обсъждане на такива проблеми е нещо положително“. Също както по-късно
предпочита да се издигне над дребните обвинения в скандала с Clif Bar, и
сега Алекс приветства идеята за разумен дебат относно мотивацията му за
Тайпей 101.
B крайна сметка цялата тази шумотевица се оказва напразна. От National
Geographic започват да се безпокоят за сумите, които проектът би им
коствал, и когато компанията претърпява известни промени в персонала през
пролетта на 2014 г., новодошлите служители се оказват по-скептично
настроени към идеята за изкачване на небостъргача и решават да оттеглят
подкрепата си. Още преди това обаче Алекс е започнал да се колебае за много
от условията им. „Искаха да си сложа парашут, което е нелепо – споделя
той. – Опитах се да им обясня, че това не би помогнало ни най-малко, ако
падна, защото щях да се ударя в някой от балконите далеч преди да успея да
го отворя, но те сякаш не схващаха за какво им говоря. Бяха се вманиачили
на тема „риск“. Не искаха да умра на живо по телевизията.“
Питър Мортимър отказва да се предаде и вместо това планира да заснеме
солото на Алекс на Тайпей 101 през 2015 или 2016 г. – не за предаване на
живо по телевизията, а за филм от рода на „Сам на скалата“. Самият Алекс
все още се отнася към идеята с ентусиазъм: „Не мисля, че ще бъде особено
трудно – коментира той. – Катеренето на сграда много прилича на
тренирането на стена на закрито – повтарящи се движения, които изискват
много повече физическа сила и издръжливост, отколкото технически
умения. Но все пак мисля, че ще е доста готино да се изкатеря по някой
толкова висок небостъргач. И в известен смисъл гледката, която ще се
разкрие от върха му, ще бъде по-добра от тази от някоя планина – просто
защото градовете са толкова пъстри, изпълнени с живот места“.

***

През първите два месеца на 2014 г. Алекс постига две от най-значимите

постижения в кариерата си – фрий солото на „Ел Сендеро Луминосо“ и
„Траверса на Фиц“. Не планира нещо друго от този калибър чак до края на
годината, но все пак иска да продължи да се катери активно. Апетитът му за
приключения далеч не е утолен.
През март Алекс и Сидър Райт се срещат близо до Гранд Джънкшън в
Колорадо, за да се опитат да проведат т.нар. „Съфърфест 2“ 17. „Съфърфест
1“ е заснет през юни 2013 г. в Калифорния, където Алекс и Сидър изкатерват
15-те върха в щата, надхвърлящи 4200 м височина – от Шаста на север до

17
От англ. suffer – страдам – б. пр.
162
Лангли на юг. Разстоянието между катераческите маршрути пък изминават
с колело вместо с автомобил. Допълнително предизвикателство
представлява фактът, че по това време и двамата са почти начинаещи
колоездачи. Ако бе попаднал в ръцете на някой по-сериозен кинематограф,
записът от премеждието им вероятно би изглеждал като героичен,
многострадален маратон, но Сидър предпочита да отрази пътешествието им
като същинско олицетворение на абсурда, в което дори „мъките им“
изглеждат комични.
Двамата успяват да се справят с изпитанието. Изминават на колело около
1100 км, пеша – около 160, и изкатерват общо над 30 000 вертикални метра
в рамките на 22 дни. Катерят се соло и свободно, основно по нестандартни
маршрути, а категориите достигат до 5.10с. Може да се каже, че Алекс и
Сидър успяват да докарат телата си до крайния предел на изтощението. На
Уайт Маунтин двамата изминават на колелата си 150 км по нанагорнища и
нанадолнища, които добавят към пътя им общо около 3000 вертикални
метра. Както Сидър разказва пред списание Climbing: „Беше брутално. Дори
на Хонълд му се прииска да се откаже в един момент“.
Филмът представя двамата воини като неопитни туристи в чужбина, които
се опитват да се справят с колелата си, но се забавляват неимоверно по
ръбовете и хребетите на Сиера Невада. Настроението на лентата е весело и
прелива от ентусиазъм, който почти граничи с маниакалното. И все пак е
невъзможно да се пренебрегне суровата реалност на трудоемкото им
начинание. Както Сидър споделя пред Climbing:
Смятам това за едно от най-великите постижения в кариерата ми. И беше
страхотно, че имах възможността да го споделя с Хонълд, който ми е както
близък приятел, така и вдъхновяващ пример в много отношения. Почти през
цялото време се потихме и се мъчихме, но от време на време настъпваше по
някой момент на истинско блаженство, в който красотата на невероятната
Сиера Невада ме изпълваше с въодушевление. Беше си истинско мъчение,
но мисля, че след няколко седмици ще си спомням за преживяването като за
нещо страшно забавно.
За „Съфърфест 2“ Сидър решава да заснеме филм за друго щуро изпитание
на силите. Идеята му е да се опитат да изкатерят 45 пустинни кули в
Колорадо, Юта, Ню Мексико и Аризона в рамките на три седмици. Планът е
да се придвижват между кулите на колела – повече от 1300 км по павирани
шосета, отъпкани местни пътища и съвсем тесни, еднопосочни пътечки.
Сидър наема малък екип от оператори, с чиято помощ да заснемат всичко –
включително и Хейдън Кенеди, един от най-добрите алпинисти и скални
катерачи от поколението на Алекс. Снимките няма да включват
предварителни репетиции или повторения на един и същ участък за по-добри
кадри – екипът трябва да се постарае да улови действието на момента.

163
 Девет месеца след приключението им в Сиера Невада Сидър и Алекс се
захващат с още едно доброволно пътешествие през кръговете на ада –
километър след километър катерене и колоездене без почивка през
пустинните кули на Югозапада. Но този път пътешествието – и филмът – ще
достигнат връхната си точка с един проект, породен от склонността на Алекс
към филантропия. В края на „Съфърфеста“ Сидър и Алекс планират да се
присъединят към организация на име Eagle Energy и с нейна помощ да
инсталират слънчеви панели около къщите в резервата на племето навахо в
Аризона, с което да помогнат на коренното население да се снабдява с
електричество – лукс, с който някои семейства не разполагат дори днес.
Настроението на филма, както и на самото приключение, е формулирано
идеално още в заглавието му: „Трийсет и четири ронливи скали и пет
ужасяващи преживявания“. Трейлърът обобщава лентата в същия дух:
„Всяка ужасна идея си заслужава да бъде повторена... Особено ако имате
слабата памет на Алекс Хонълд и Сидър Райт и си спомняте последния си
„Съфърфест“ като „не чак толкова лош“. Рекламата проследява в няколко
кадъра как „двамата шемети“ преодоляват множество трудности, сред които
ветрове със скорост близо 100 км/ч и ронливи скали. Алекс се появява на
екрана и заявява: „Мисля, че ще бъде забавно... Всъщност не, определено ще
бъде ужасно“. Сидър добавя: „Майчице, май не сме си взели никаква поука
от предишния път“.
Сидър и Алекс започват „Съфърфест 2“ с изкачването на пустинна кула –
Монумента на независимостта, 137-метрова формация от пясъчник близо до
Гранд Джънкшън, Колорадо. Историята й е доста любопитна. Много
отдавна, още през 1911 г., един безумец на име Джон Ото издълбава и изсича
в меката скала опори, с което създава нещо като изкуствена стълба по нея, а
на 4 юли развява знамето на САЩ от върха й. По-късно той бива назначен за
първи „управник“ на Националния монумент в Колорадо, което му носи
щедрата заплата от един долар месечно докъм средата на 20-те години на XX
век.
Алекс и Сидър се изкачват почти на бегом по „Маршрута на Ото“, който
определят като категория 5.9. Двамата се възхищават и разглеждат с интерес
хватките и стъпките, издълбани в скалата преди толкова много време. Както
Алекс коментира по-късно: „Маршрутът беше наистина страхотен –
едновременно забавен и с голямо историческо значение“.
След като покоряват кулата, Сидър и Алекс се отправят към Юта с
хибридите си (кръстоски между обикновени и планински велосипеди), но се
изгубват по пътя към Кулите на Фишър. Голяма част от хумора на филма
произтича от факта, че двамата са все още леко неумели на колелата си.
Кулите на Фишър са един нагледен пример за лоша за катерене скала:
ронлива и мека. Алекс и Сидър хвърлят око на Титана – най-високата кула

164
във формацията, както и най-високата природна кула на територията на
САЩ. Маршрутът, който избират, се нарича „Пръстът на съдбата“ и е
разработен преди повече от половин век от легендарния Лейтън Кор, който
го оценява на 5.8 А2. Нарежда се сред най-великите класически маршрути в
Югозападна Америка, но рядко се намират желаещи да го изкатерят
свободно, защото някои участъци от него достигат до трудност 5.12d.
Във филма се вижда как Алекс, загледан към върха на Титана, казва: „Лоша
скала“ е общ термин за всички видове проблеми, които могат да усложнят и
утежнят някой катерачески проект“. Сидър допълва: „Да... Скала,
наподобяваща разтопения восък на свещ, която изведнъж се е втвърдила“.
Алекс се съгласява: „Точно така... Прекрасна на вид, но ужасна за катерене“.
Когато двамата се натъкват на няколко стари болта, каквито не са виждали
преди, наричат това „урок по история“.
След това пък вятърът – предсказуемото проклятие на катеренето в
Югоизточна Америка през пролетта – започва безмилостно да бушува край
кулата. На двамата партньори им се налага да викат, за да се чуят. Въжето,
което преди е висяло под тях, сега се развява хоризонтално през лицето на
скалата. Когато достига върха, Алекс поглежда право в камерата и обявява:
„Като един малък апокалипсис е. Сякаш светът свършва около нас.
Чувстваме се...“. Той се поколебава в търсене на правилната дума.
„Разтърсени“.
Талантът на Сидър като кинематограф си проличава най-силно в сцени като
тази. Премеждия, които лесно биха могли да бъдат възприети като епична
мелодрама, са изкусно представени – заедно с всеки миг страдание – като
неспирно забавление на ръба на опасността. Всяка трудност е част от играта.
Дори в най-плашещите и отчайващи моменти двамата катерачи продължават
да се шегуват.
Когато обаче се замисли за това пътуване днес, Алекс си спомня
състоянието на духа, в което често изпадали със Сидър, докато упорито
въртели педалите през нощта – доста по-мрачно, отколкото изглежда във
филма. Три дни след началото на „Съфърфест 2“ двамата научават за смъртта
на Шон „Стенли“ Лийри по време на скока му в „Зайон“. Стенли често е
партнирал на Алекс, а и двамата са добри приятели, но Сидър е още по-
близък с него. Всъщност Стенли е негов ментор – човекът, който го научава
да се катери.
Както Алекс обяснява: „Научихме за смъртта му, след като се спуснахме на
рапел от „Пръста на съдбата“. Снимачният екип чакаше долу, за да ни
съобщи новината, така че веднага щом слязохме от Титана и започнахме да
навиваме въжетата, Хейдън Кенеди дойде и ни каза какво се е случило в
„Зайон“. Сидър беше потресен. Запрати няколко предмета напосоки, започна
да ругае. Моята реакция беше по-сдържана, но и аз бях не по-малко

165
съкрушен. Всички продължихме нататък пеша. Говорихме си за живота и за
мъката от загубата. Накрая решихме да продължим към следващата ни цел
по маршрута и да завършим „Съфърфеста“, вместо да го изоставим, за да
отидем в „Зайон“ и да участваме в прибирането на тялото и траура. Затова
вечеряхме в лагера, като си поговорихме още малко, след което със Сидър се
качихме на колелата и изминахме 25-те км на запад до Кулата на Кесълтън.
Беше тъмно и студено и двамата карахме сами под звездите. Мрачна, сурова
пустиня. Бяхме прекарали целия ден в бъхтене под студения вятър, по
трудната скала, и силите ни бяха отслабнали. Имаше нещо истински
разтърсващо и въздействащо в това нощно пътуване, през което мълчаливо
размишлявахме къде бе сгрешил Стенли и какво означаваше случилото се.
Пустинята поначало е място, което предразполага към размисъл – не е
случайно, че Исус е отишъл там, когато е имал нужда да достигне
просветление. Самотата, тъмнината, строгата простота на пейзажа. Какво по-
подходящо място, където да се помъчиш да проумееш смисъла на живота и
смъртта? Не че ние достигнахме до някакво особено прозрение – не бяхме
сигурни в нищо освен във факта, че ако беше жив, Стенли би продължил да
се катери, и че и ние също щяхме да продължим. И че ни се искаше адски
много изобщо да не се беше захващал с бейсджъмпинг.“

***

Сидър и Алекс преодоляват Кулата на Кесълтън и продължават напред към

Долината на паметниците, където двамата напълно неочаквано се озовават в
затруднено положение на една странна, наклонена кула, наречена Перката на
акулата. Един приятел на Сидър, Роб Пизъм, им е препоръчал този маршрут.
Сидър се оплаква във филма: „Роб ми каза: „Задължително идете там,
маршрутът е много лесен и забавен“. А трябваше да ни предупреди: „Пълно
е с трудни, надвесени участъци и може да загинете“.
Алекс добавя: „Следващия път, когато го видя, ще го фрасна в носа“. Алекс
и Сидър успяват да изкатерят повечето кули за по около час. Перката на
Акулата им отнема шест.
Вятърът не утихва в продължение на дни. Някои от най-добрите кадри
показват как двамата напредват с колелата си през пясъчните бури или как
лежат на земята и се опитват да изчистят пясъка от очите си. „На кого му е
притрябвала Патагония – пита Сидър риторично, – когато може просто да
дойде в пустинята през пролетта?“ Приключението им вече се е превърнало
в пътешествие до самата граница на човешките възможности. Виждаме как
Сидър и Алекс взаимно се умоляват да си вземат почивен ден. Четиридесет
и пет кули за три седмици, разбира се, е напълно произволно избрана цел, но
такава е и целта да покорят „Тройната корона“ за по-малко от 24 часа.

166
 И така, двамата продължават да следват плана си.
Алекс пада от колелото си през нощта и се сдобива с доста неприятно
ожулване на десния хълбок.
Филмът представя и тази несгода в комична светлина. Двамата със Сидър
продължават на запад към върховете близнаци Револверите до Индиън
Крийк, където попадат на страхотни за катерене цепнатини в Бриджър Джак
Меса. Най-после хубава, а не ронлива скала. Но тук се натъкват и на един от
най-трудните участъци – тясна камина, по която едва може да се провре
човек. Алекс води, а Сидър тържествено обявява въжето за „адски брутално“.
Продължават към Ню Мексико, където се заемат с изолираната вулканична
дайка18 Шипрок – свещено място за племето навахо. Когато Сидър свива
встрани от отъпканата пътека, за да се изпикае, открива малко черно кученце,
явно изоставено в канавката от стопанина си. Животинчето, което ги следва
по петите през целия остатък от пътя, се превръща в талисман на отбора им
и си спечелва името „кученцето на Съфърфеста“. Във филма се вижда как
Сидър размята сащисаното кутре в ръце, ръмжи и надава гърлени викове:
„Аз съм мечка! Аз съм мечка!“. Двамата с Алекс стъкмяват малка колибка от
кашон и я оставят в колата на снимачния екип, за да могат да возят в нея
новия си любимец.
Също както предишната година Сидър и Алекс успяват да изпълнят целта
си и да покорят 45 кули за 21 дни. Но веселото настроение на филма успешно
прикрива колко тежки стават понякога катераческите предизвикателства,
пред които се изправят. По време на „Съфърфест 2“ двамата почти не се
катерят фрий соло. Независимо от безумните каскади на Алекс в Чад
катеренето по толкова лоши скали е много, много неразумна идея. Една от
последните кули, по която двамата се изкачват, се нарича Китът и е
въплъщение на всички лоши скали: под краката и ръцете на Алекс
непрекъснато се ронят огромни парчета, докато води нагоре, а камерата
проследява как те се носят надолу, удрят се в ръбовете на стената и се
разпадат, а междувременно откъртват още парчета от скалата. „Това може би
беше най-голямата гадост, която някога съм катерил“, коментира Алекс по-
късно.
За разлика от „Съфърфест 1“, в този филм изплуват и по-сериозните
проблеми, които вълнуват Алекс и за които той споделя: „Нашето
пътешествие сигурно е по-лесно от живота на повечето хора тук“.
Катераческата част от проекта е приключила. Сега двамата преминават към
другата цел, която са си поставили – работата по соларните панели в
резервата на племето навахо. Обединяват сили с Eagle Energy – местен клон

18
Геологично образувание, което се получава, когато вулканична магма застине
напречно във вместващите я скали и дължината й е значително по-голяма от
дебелината – б. пр.
167
на неправителствената организация Elephant Energy, която работи основно
на територията на Намибия. (Тъй като в Аризона няма слонове,
организацията приема орела за символ на дейността си в Югозападна
Америка.) Подкрепа оказват и Goal Zero, The North Face, Clif Bar и
„Фондацията на Хонълд“.
През 2013 г. Eagle Energy вече е инсталирала известен брой малки соларни
системи в областта на Тюба Сити, който също се намира на територията на
резервата. В проекта е заложен и допълнителен, образователен елемент –
организацията провежда уроци на тема „соларна енергия“ за деца. През март
2014 г. Алекс и Сидър трябва да свържат безплатно къщите и колибите на
възрастните и бедните представители на населението към системите, за да
покажат на местната общност, че слънчевата енергия „работи“. Във филма
виждаме как двамата се катерят по покривите и монтират панелите. След
това включват лампите в къщите, а лицата на жителите им се озаряват от
изумление и радост.
Работата в резервата пасва идеално на разбиранията на Алекс относно
опазването на околната среда. Както самият той казва: „С малки стъпки
човек може да се приближи към по-голямата си цел. По-маломащабните
проекти като този в резервата на навахо бавно ни приближават към по-
големите ни цели – борбата с бедността и премахването на употребата на
естествени изкопаеми горива. Положението може да изглежда почти
безнадеждно, но решаването на по-дребни проблеми един по един дава
надежда, че някой ден нещата биха могли да се оправят напълно“.
Седем месеца след пустинното им пътешествие 26-минутният филм
„Съфърфест 2“, посветен на Шон „Стенли“ Лийри („Нашият гуру в
катеренето“), печели наградата на публиката на престижния Фестивал за
планинарска литература и кино в Банф. Сидър е много щастлив и трогнат от
отличието. Усилията, които е вложил във филма, се увенчават със заслужено
признание.
„Съфърфест 2“ наистина е едно бижу. Публиката се смее и ръкопляска,
докато го гледа, а когато свършва, всички са разочаровани – искало им се е
да продължи повече. Преди всичко този филм е ярко свидетелство за
прекрасното приятелство между Сидър и Алекс. Двамата са близки още от
самото начало, но трудностите, опасността, несигурността – и да, дори
страданието – ги сплотяват още повече.

168
 Алекс Хонълд

Четири месеца след маратона ни по катерене и колоездене в Югозападна

Америка с Дейв Алфри обединихме сили в „Йосемити“ и предприехме нов
проект, който нарекохме „Седем за седем“. Идеята беше на Дейв – или поне
той се беше сетил за нея с помощта на някои от приятелите си. Щяхме да се
опитаме да изкатерим седем различни маршрута в Ел Капитан за седем дни.
Щеше да бъде огромно изпитание не само на способностите ни в областта на
едновременното катерене, но и на издръжливостта ни. Щом чух за какво
става въпрос, веднага се навих.
С Дейв сме връстници, но той има доста повече опит от мен в алпинизма.
Освен това е много по-добър в катеренето по изкуствени опорни точки, а
това щеше да бъде от ключово значение за начинанието. Той много обича да
ми напомня, че е поставил повече рекорди за скорост на Ел Капитан от мен –
което се дължи на факта, че е изкатерил адски много от трудните маршрути
с изкуствени опорни точки. Всъщност може да се каже, че аз се катеря доста
зле по изкуствени опорни точки – забивал съм само три клина през целия си
живот (през пролетта на 2014 г., на онези гадни пустинни кули) и нямам
никаква представа как да поставям змийски клеми.
С Дейв се бяхме катерили по доста маршрути в „Йосемити“ още преди 2014
г. и бяхме поставили три нови рекорда за скорост на Ел Капитан – на
„Екскалибур“, „Лунното затъмнение“ и „Западната скала“.
На 2 юли 2014 г. се запътихме към първия маршрут – „Бариерата на Ню
Джърси“, най-трудния от седемте, оценен на категория 5.10 А4. За
съжаление, в Долината тъкмо беше нахлул горещ фронт и температурите
стигаха до 35° С през деня. Това правеше нещата още по-тежки.
На „Бариерата“ заложихме на индивидуалните си силни страни: аз водех по
всички въжета, които бяха със свободно катерене или с редуване на
изкуствено и свободно, а Дейв водеше по участъците с изкуствени опорни
точки. Вместо да започнем от най-популярната отправна точка, избрахме да
тръгнем от варианта „Ел Нинъо“, по който има сериозни участъци от
категория 5.13b. Предпочетохме тази алтернатива, понеже решихме, че ще
мога да я мина свободно „във френски стил“ по-бързо, отколкото Дейв да
изкатери участъка А4 в стандартното начало. Пък и изглеждаше доста по-
забавно. Оказа се, че между изкуствените опорни точки има доста голямо
разстояние, поради което паднах на 10 м надолу по първото трудно въже, но
след това успях да вляза в ритъм.

169
 Пасажът се намира високо нагоре по маршрута. Дейв водеше на няколко
поредни въжета категория А4 по един доста неприятен черен диорит 19. А4 е
много сериозна категория (скалата варира от А0 до А5). Екипировката е
трудна за закрепяне и ако част от нея се откъсне, е много вероятно да се
откъснат и други. В най-лошия случай падаш от високо и ти се налага да
разчиташ на осигуровката и анкера на партньора ти да те задържат.
Тук Дейв беше в стихията си – внимателно напредваше между хлабавите,
неустойчиви скали, острите ръбове, трудните за закрепяне нитове (къси
джаджи, подобни на болтове, които се забиват в скалата само дотолкова, че
да могат да издържат тежестта на тялото ти) и стари змийски клеми, оставени
от предишните катерачи. Всяко въже му отнемаше по 45 минути. След това
преминахме към по-характерния за Ел Капитан оранжев и бял гранит.
През остатъка от пътя водех аз – включително и по едно прословуто, зле
осигурено въже категория 5.9, по което е водил Рон Каук по време на
премиерното изкачване на маршрута през 1977 г. От подножието до върха ни
бяха необходими общо 12 часа и 28 минути – над час и половина по-малко
от предишния рекорд за скорост.
Искахме да изпреварим най-голямата жега, затова започвахме всеки
маршрут в четири часа сутринта и макар че се опитвахме да не си лягаме по-
късно от седем и половина вечерта, постоянно се чувствахме недоспали. На
сутринта на 3 юли вече бяхме доста изтощени.
Вторият маршрут беше „Пътят на мандарината“, който беше малко по-къс
и минаваше по югоизточната стена на Ел Капитан. Не е кой знае колко
труден – оценен е на 5.8 А2. Усещах, че вече влизам в ритъм. Преодоляхме
маршрута за 9 часа и 28 минути, което също беше нов рекорд за скорост. А
на третия ден изминахме „Пътя на орела“ за 7 часа и 56 минути – трети
пореден рекорд.
Един от най-натоварващите елементи на „7 за 7“ беше фактът, че след всяко
изкачване трябваше да слизаме пеша по Източните корнизи – до подножието
на Долината имаше над 900 м – след което да заобикаляме, за да се върнем
обратно до колата. Дейв изкара една доста лоша нощ след „Пътя на орела“.
Както самият той разказва в статията си за Alpinist по-късно: „Събудих се
през нощта с изтръпнали пръсти и силна болка в лявата ми длан и лакътя. Не
можах да заспя в продължение на няколко часа, което ме лиши от така
необходимата ми почивка. За щастие, когато сложих лед на няколко места,
болката се успокои“.
Слава богу, на сутринта той не се беше отказал от пътешествието ни. На 5
юли, четвъртия пореден ден, изкачихме „Носа“. Там, естествено, не ни мина
и през ум да гоним рекорд за скорост – все пак на нас с Ханс Флорин ни бе

19
Вид интрузивна скала – бел. пр.
170
отнело огромни усилия да поставим настоящия от 2:23:46 ч. през 2012 г.
Катеренето ни спореше и успяхме да стъпим на върха след 5 часа и 15
минути. Тъй като това беше най-краткият маршрут до момента, можехме да
си позволим лукса да прекараме следобеда в отдих – нещо, от което наистина
се нуждаехме. В продължение на няколко часа си почивахме и се
хидратирахме в Долината, топнали крака в река Мърсед. След това се
отправихме към къщата на общия ни приятел Кен Йегер в Ел Портал, където
се изкъпахме, вечеряхме и се наспахме, колкото можахме, преди поредното
ранно ставане.
Следващите ни две цели бяха „Дебнещият страх“ и „Зодиакът“. Сториха ни
се приятни, дори лесни на фона на предишните изкачвания, и се справихме
и с двете за точно пет часа и пет минути. По-късно Дейв заяви пред Alpinist:
„Цялото нещо се сведе до минаване на маршрути от средна трудност с
възможно най-висока скорост, слизане обратно долу до реката и накисване
на ръцете и краката ни в студената вода, ядене и спане. А след това
повтаряхме всичко отначало – като за целта ставахме безбожно рано“.
На 8 юли се изправихме пред последния от седемте маршрута – „Тройния
директен“. Оценен е на 5.9 А1, не е особено труден, но за сметка на това е
дълъг – 975 м и над 35 въжета, ако го изминеш по стандартния начин.
Колкото и да бяхме уморени, все пак искахме да се опитаме да поставим още
един рекорд за скорост. И успяхме – от подножието до върха ни бяха
необходими 5 часа и 15 минути. Сигурен съм, че маршрутът може да бъде
преодолян и по-бързо, но Дейв беше доста доволен, че след 173 въжета,
изминати през последните седем дни, издръжливостта още не ни беше
напуснала и имахме енергията да подобрим най-бързото време до момента.
Въпреки че „7 за 7“ не беше най-великото постижение в областта на
скоростното катерене в „Йосемити“, се почувствахме много удовлетворени
от начинанието си. Освен това се сработихме като партньори почти
съвършено. Както Дейв пише в статията за Alpinist:

В крайна сметка вярвам, че намерихме онова, което търсехме –

предизвикателство за физическата и психическата ни издръжливост и
страхотно приключение в Ел Капитан. Искахме да навържем няколко
поредни еднодневни изкачвания и да преминем на едно по-високо ниво на
трудност. Искахме да изпитаме способностите си в катеренето на големи
стени, както и експедитивността си – да видим дали такова начинание би
ни било по силите. И двамата се гордеем с факта, че осъществихме плана
си, макар че изпитахме и голямо облекчение, когато тази седмица най-после
свърши.

171
 Крис Паркър, който ме интервюира относно проекта за списание Rock and
Ice, ме попита дали според мен бихме могли да предприемем още по-дълга и
трудна „поредица“ маршрути. Отговорих му: „Не съм съвсем сигурен как
бихме го направили. Разбира се, че искам да се заема и с по-трудни
начинания в бъдеще, но определено не ми се занимава с „10 за 7“ или нещо
подобно. Това би било просто досадно“.
Засега ми стигаше толкова. „Беше забавно – казах на Паркър, – но след като
приключихме с тази задача, ще продължа със спортното катерене.“
Няколко дни по-късно Сидър Райт ми се обади по повод едно интервю за
сайта на The North Face. Зададе ми няколко прями въпроса, включително и
какво е да се катериш с Дейв. Аз отговорих: „Страхотно е. Винаги мотивиран
и винаги бодър. И, което е още по-важно, според мен е един от най-добрите
катерачи по изкуствени опорни точки в света. Не мисля, че този проект щеше
да бъде възможен с друг партньор“.
Сидър познава много добре тънкостите на катеренето за скорост, но,
навлязъл в ролята на прилежен репортер, съвестно ме попита какво ме е
привлякло към този стил. „Мисля, че онова, което най-много ми допада в
катеренето за скорост, е колко експедитивно се случва всичко – отговарям
аз. – Принуден си да отстраниш излишните елементи и да ускориш всички
процеси. В резултат на което всичко върви много плавно – чувството е
страхотно.“
След това Сидър мина по същество: „Защо не се заехте с по-трудни
маршрути?“, попита той, без да му мигне окото. Знаех, че само се опитва да
ме изнерви, но отговорих направо: „Обмисляхме да завършим с някой по-
труден маршрут – може би такъв, който досега не е бил изминаван за един
ден. Но в крайна сметка просто ни се стори по-забавно да завършим
пътешествието с „Тройния“ и да си оставим време да слезем за пикник на
поляната долу“.
Сидър обаче отказваше да ме остави на мира. „Откри ли контрабандата,
която скрих в минибуса ти още когато го взех назаем, докато ти беше в
Европа?“ И това – за сериозния и доста консервативен уебсайт на The North
Face!
„Освен онези отвратителни възглавници, които остави на леглото – върнах
му го аз, – май не съм забелязвал нещо ново.“
Пиша тези страници четири месеца след 29-ия си рожден ден. Вече започват
да ме питат дали не съм стигнал до границите на възможностите си. Все пак
повечето професионални атлети са във върхова форма между 25-ата и 28-ата
си година. Това, че Роджър Федерер продължава да печели тенис турнири на
33 години, се счита за същинско чудо. Много собственици на бейзболни
отбори смятат, че да подпишеш дългосрочен договор с играч над 30-те е

172
грешка. Звучи жестоко, но истината е, че статистиката подкрепя тези
възгледи.
А когато на сцената се появи някой нахъсан, талантлив младок, започваш
да се чувстваш стар. Докато се катерех по Смит Рок в Орегон през есента на
2010 г., се засякох с група професионални френски катерачи. „Чудото“ на
екипа им беше 15-годишно момче на име Енцо Одо. Вече бе предизвикал
сензация във Франция, където бе водил по седем маршрута категория 5.14d
през последната година. Беше прекалено малък дори да шофира и майка му
го придружаваше и осигуряваше. Изглеждаше просто като един безгрижен
хлапак, който се забавлява на детската площадка. Но на Смит си пролича
колко красиво и уверено се катери.
Тогава бях на 25 години. „Енцо е просто жесток“, споделих възхитено с
приятелите ми. Но докато го гледах как се катери, изведнъж се почувствах
стар. Спомних си какво е да си съвсем млад и тепърва да започваш пътя си
нагоре.
Знам, че има много хора – както приятели, така и фенове – които мислят, че
с фрий соло проектите си поемам прекалено големи рискове. Независимо че
ме познава така добре и сме работили заедно толкова успешно, Питър
Мортимър е изразявал съмнения дали да продължи да заснема тези проекти.
Миналата година е споделил в едно интервю: „Много хора се чувстват
обезпокоени от нещата, които Алекс прави. Дори някои от партньорите му
смятат, че има голям риск да загине“.
В началото на връзката ми със Стейси започнах да я уча да се катери. Още
тогава тя често казваше, че не се притеснява, че ще загина. В едно интервю
през 2010 г. заявява: „Според мен Алекс винаги държи положението под
контрол“. Но след известно време дойде на мое соло на „онсайт“ по ъгъл
категория 5.12а, където ми се наложи да сляза и отново да се кача няколко
пъти, за да разуча маршрута. Това, естествено, беше много страшно за
гледане... А и за катерене, честно казано. След онзи път тя реши, че не иска
повече да ме гледа как се катеря.
Странното в цялата работа е, че е по-страшно да гледаш как някой катери
фрий соло, отколкото да го направиш самият ти.
Изнесох кратка реч пред Клуба на пътешествениците на „Харвард“ в
Бостън през 2011 г. Участието ми се изразяваше най-вече в прожекция на
„Сам на скалата“. Жената, до която седях, ми зададе въпрос, който никога
преди не бях чувал: „Знам, че не изпитваш тревога, докато си на стената. Но
какво е чувството да се гледаш на запис?“.
„Дланите ми се изпотяват“, признах аз.
Доста хора, сред които и някои журналисти, са задавали публично въпроса
дали медиите и спонсорите ми не ме насърчават да продължавам да излагам
живота си на все по-голям риск. Мисля, че грешат. Никой не ми е казвал:

173
„Ей, Алекс, хайде отиди да се катериш фрий соло по ето този още по-труден
маршрут!“. Никой не настоява да се катеря соло – никой освен мен.
Вероятно ми е трудно да преценя обективно дали съм достигнал, или дори
преминал върховата си форма сега, на 29 години. Ако кажеш на някой
бейзболен или ръгби играч, че на 32 години вече е залязъл, ще положи какви
ли не усилия, за да ти докаже, че грешиш. Но точно сега наистина усещам,
че тепърва достигам разцвета на силите си. Напълно съм убеден, че най-
хубавите ми проекти предстоят. Не съм достигнал границата на
възможностите си – но още по-важното е, че страстта ми към катеренето
продължава да гори все така силно. Има още толкова много страхотни
предизвикателства, които чакат да бъдат преодолени – на стени и по върхове
из целия свят. Чувствам се по съвсем същия начин, както когато напуснах
„Бъркли“ на 19 години – усещам, че няма нищо, към което да изпитвам дори
наполовина толкова силен интерес, колкото към катеренето.
И така – кои са предизвикателствата, които ще продължат да ме
вдъхновяват да се развивам в близкото бъдеще? От години насам всички
говорят за евентуално първо фрий соло на Ел Капитан. Самият аз го
обмислям от дълго време. Още през 2009 г. в катераческите ми дневници
могат да се прочетат бележки от типа на „Огледай как е на „Фрийрайдър“
или „Огледай как е на „Златния мост“. Проблемът с фрий солото там е, че Ел
Капитан е толкова огромен – много по-голям дори от Халф Доум, и няма
маршрути, които да са изцяло за свободно катерене и едновременно с това
по-лесни от 5.12d. Не съм изненадан, че още никой дори не се е опитал да
осъществи такова начинание. Мисля, че е възможно – но човек трябва да е
наистина добре подготвен. И трябва да го желае много силно. Най-трудната
част ще бъде да започна. Но би било невероятно преживяване.
За известно време медиите се заиграха с идеята, че с Дийн Потър сме
съперници, които се състезават кой пръв ще успее да изкачи Ел Капитан
фрий соло. Аз въобще не приемах всички тези приказки сериозно, но Дийн
доста се ядосваше. „Хайде да говорим за това, след като стане, все пак –
заявява той пред Outside през 2010 г. – Медиите искат състезание. Но този
проект би бил нещо много повече от чисто атлетическо предизвикателство.
Постигането на тази цел би ме извело до едно съвсем ново духовно
равнище.“
Понеже вече ме познават добре в Долината, не ми е възможно да разработя
някой маршрут – да отрепетирам всички движения с въже и партньор, за да
се подготвя за фрий соло – без да привлека внимание. Ако се разчуе, че
„Алекс се упражнява на „Фрийрайдър“, за да се опита да го изкатери соло“
например, би се вдигнал излишен шум и би било досадно и разсейващо.
Когато изкачих Муунлайт Бътрес и Халф Доум през 2008 г., никой не беше

174
чувал за мен. Извадих късмет, че можах да разработя всичко на спокойствие,
както и че не се засякох с други катерачи, докато бях на стената.
Всъщност дори Ел Капитан не би се класирал на първото място за най-
трудно соло. На Безименната кула – огромна гранитна формация от групата
на Кулите Танго в Каракорум, Пакистан – има един невероятен маршрут на
име „Вечния пламък“. Дълъг е колкото Ел Капитан и започва на 5200 м
надморска височина. Премиерното му изкачване през 1989 г. е дело на един
изключително способен екип от четирима германци, сред които Волфганг
Гюлих и Курт Алберт. След като много други катерачи безуспешно се
опитват да изминат маршрута свободно, братята Хубер, Алекс и Томас
успяват да го завършват през 2009 г. Оценяват го на категория 5.1за. Двамата
твърдят, че са извадили късмет заради хубавото време и липсата на лед в
пукнатините, и наричат „Вечния пламък“ „най-хубавия и красив маршрут за
свободно катерене в целия свят“. Ако има проект, достоен да се нарече „най-
великото предизвикателство“ пред катерачите от следващото поколение, то
това определено би било фрий солото на „Вечния пламък“.
Предполагам, че е неизбежно медиите да се съсредоточават основно върху
фрий соло проектите ми. Но съм не по-малко горд с рекордите си за скорост
и поредиците си. Въпреки че не изглеждат толкова интересни отстрани и не
привличат вниманието на широката публика така силно, в тях се крие същият
дух, както и във фрий солото – стремежът към изминаване на възможно най-
дълги разстояния по стената по възможно най-чист начин. Всички стилове в
този спорт са следствие от едно и също желание – да катериш колкото може
повече.
Преди няколко години, когато прескачах всички снимки в Alpinist, на които
се виждаше сняг, се бях заклел, че никога няма да тръгна да се катеря по
планините. Но ето че до момента съм осъществил две такива мащабни
експедиции – до глетчера Рут в Аляска през 2013 г. и до масива Фиц Рой в
Патагония през 2014 г. С Томи Колдуел си прекарахме толкова добре на
„Траверса на Фиц“, че започнахме да планираме още една голяма поредица
в Патагония през февруари 2015 г. Искаме да се пробваме на „Траверса на
Торе“ – поредица от четири невероятни кули, които завършват с връх Серо
Торе (някога наричан „най-трудната за катерене планина в целия свят“).
Няма да сме първите – Роло Гариботи и Колин Хейли вече са се справили
прекрасно със задачата през 2008 г. Но на „Траверса на Торе“ има доста
повече лед, отколкото на „Траверса на Фиц“ – особено ужасната поледица
по шапката на Серо Торе – а двамата с Томи далеч не сме толкова опитни в
катеренето по лед.
На Роло и Колин им отнема четири дни, за да преодолеят траверса – над
2000 вертикални метра по стръмната скала и почти отвесната поледица. Най-
страшната част от маратона им идва, докато се катерят нагоре по маршрута

175
„Ел Арка“ до Серо Торе. Както Роло пише в статията си за American Alpine
Journal по-късно:

Изведнъж времето се затопли прекалено много и ледът започна да се топи

и да пада около нас. Късовете се разбиваха в скалите със звук, наподобяващ
морски вълни. През следващите два часа се катерихме колкото можехме
по-бързо, навели глави, за да се защитим, докато не намерихме една едра
скала, под която успяхме да се подслоним.
Още беше едва 5 часът следобед, но решихме да спрем и да бивакуваме.

На следващата сутрин, когато е по-хладно и безопасно, двамата завършват

маршрута „Ел Арка“, а с това и целия траверс.
С Томи решихме, че ще е готино да видим дали ще сме състояние да го
изминем и ние – независимо за колко време. Ако изобщо успеехме, това
щеше да е перла в короната както на моята, така и на неговата кариера – най-
вече защото този проект бе коренно различен от всичко, което бяхме
опитвали до момента.
Но точно тогава, на 14 януари 2015 г., Томи и Кевин Йоргесон най-накрая
успяха да осъществят премиерното свободно изкачване на „Стената на
Зората“ на Ел Капитан. Двамата прекараха цели 19 дни на скалата, преди да
стъпят на върха – спяха на портативна платформа и си проправяха път с
огромни усилия нагоре по 30-те въжета на маршрута, включително и по
пасажите категория 5.14 на 14-ото, 15-ото и 16-ото въже. Не само че им
стисках палци през цялото време, но и понякога се изкачвах по фиксираните
въжета, за да си поговорим или за да им занеса нещо за хапване.
Проектът им се радваше на огромно внимание по целия свят – беше
отразяван на първата страница на „Ню Йорк Таймс“ в продължение на
няколко дни и дори президентът Обама отправи публично обръщение към
тях. Никой не се опитваше да оспори очевидния факт, че Томи и Кевин са
успели да се справят с най-трудния проект за свободно катерене на голяма
стена в целия свят. Възхищението ми към Томи премина на едно съвсем ново
ниво. Той е невероятен здравеняк, адски издръжлив – и на 36-годишна
възраст се катери по-добре от всякога.
Заради медийната истерия, която съпроводи проекта му на „Стената на
зората“, и огромният брой агенти и продуценти, които го наобиколиха с
предложения да напише мемоар или да заснемат биографичен филм за него,
Томи се отказа от Патагония. Аз обаче реших да отида там, като все още се
надявах, че ще си намеря партньор, с когото да преодолеем „Траверса на
Торе“.
По време на три ветровити седмици през миналия февруари двамата с
Колин Хейли решихме да обединим усилия за целта – той се съгласи да

176
повтори собственото си изкачване на траверса с мен. Въпреки че направихме
няколко доста добри изкачвания, включително и на Торе Егер в бърз
алпийски стил, времето продължаваше да бъде много лошо. Колин не само
че беше направил премиерно изкачване на целия „Траверс на Торе“ заедно с
Роло Гариботи през 2008 г., но и вече беше успял да го повтори в обратната
посока (от юг на север), така че се беше съгласил да го направи за трети път
само заради мен. Двамата имахме дълъг списък с цели, които да осъществим
по време на предстоящите седмици. Аз предложих да се опитаме да изминем
целия „Траверс на Торе“ в рамките на 24 часа. (Предишните два пъти, в които
Колин го беше изминавал, бяха отнели по около четири дни.) Съгласихме се,
че това е най-интересната възможна идея, върху която да се съсредоточим в
този момент.
Въпреки мъглите, вятъра, водата, която се стичаше по камъните, и
поледицата успяхме да покорим Стандарт, Пунта Херон и Торе Егер за доста
кратко време. В 7:30 ч. вечерта се отправихме нагоре към Серо Торе под
светлината на залязващото слънце. Някъде по средата на пътя мракът стана
непрогледен и двамата с Колин включихме челниците си. Бяхме стигнали на
едва две въжета от върха, когато бурята се разрази с все сила.
В продължение на два часа останахме свити в едно окаяно ъгълче,
полуувиснали на седалките. Чакахме първите лъчи на изгрева, за да можем
да видим точно колко силна е бурята. Не се виждаха никакви звезди, в
тъмнината можехме да усетим само, че вятърът е адски силен. Имах
чувството, че всеки момент ще започне да вали сняг. Според прогнозата за
времето бурята се очакваше чак след 24 часа, затова ни хвана неподготвени.
Накрая решихме да се откажем. Според Колин щеше да бъде прекалено
рисковано да се спуснем на рапел по неравната, открита северна стена в
такива условия, затова се спуснахме аварийно по западната стена. Последва
безкрайното връщане пеша обратно през Пасо Маркони, което съвсем ни
смаза психически. Цялото приключение продължи общо 53 часа – без котлон
или екипировка, с която да можем да направим бивак, а през последните 24
часа и без храна.
Както Колин написа на следващия ден: „Жалко е, че не успяхме да
изпълним целта си, но все пак съм много доволен от представянето ни,
защото знам, че ако времето се беше задържало хубаво, щяхме лесно да
приключим за не повече от 24 часа. Въпреки че се провалихме, това е може
би най-хубавият ден, който съм прекарвал в тези планини, и определено се
превърна в най-епичното приключение, което ми се е случвало тук“.

***

177
 Ако има някоя планинска верига, която да не съм посещавал досега и която
да представлява интерес за мен, то това е Каракорум. С удоволствие бих се
пробвал на големите стени в Групата Транго. Искам да опитам да приложа
някои от хватките, които съм научил в „Йосемити“, там – на едни от най-
големите стени в света. Най-високата точка, до която съм се изкачвал досега,
е едва на 5895 м – връх Килиманджаро в Танзания – а дотам стигнах на
практика чрез една дълга разходка. Иска ми се да разбера дали бих се справил
също толкова добре и когато се катеря на над 6000 м надморска височина.
Медиите обичат да използват фрази като „границите“ и „крайният предел“
на приключенските спортове. Донякъде следя и други спортове – като
например сърфинг по големи вълни, спускане с каяк по огромни водопади и
екстремно планинско колоездене. Практикуващите тези спортове успяват да
постигнат направо невероятни неща. Трудно ми е да си представя как някой
може да направи нещо още по-смело.
Но вярвам и че няма такова нещо като „граница“ на приключението. Всяко
поколение атлети извежда нещата една стъпка напред, след това – още една.
В края на краищата, преди Уорън Хардинг и екипът му от опитни катерачи
да се изкачат до върха на „Носа“ през 1958 г., дори самият Ел Капитан е бил
считан за невъзможен за катерене. Днес, 57 години по-късно, „Носът“ вече е
бил изкачван свободно (Лин Хил), свободно в рамките на един ден (отново
Лин, както и Томи Колдуел), и само за 2 часа, 23 минути и 46 секунди (Ханс
Флорин и аз).
Сигурен съм, че ще дойде момент, когато всичките ми постижения ще
изглеждат като нещо обикновено и не особено трудно. Един ден катерачите
ще смятат категория 5.12 за елементарно ниво на трудност. Ще загряват на
5.14а. Проектите ми като фрий солото на Муунлайт Бътрес и Халф Доум ще
имат значение само в книгите за историята на спорта: интересни за времето
си, но в настоящия момент – нищо особено.

***

Някои хора критикуват катеренето, като твърдят, че е егоистична дейност.

В крайна сметка разработването на нов катерачески маршрут с нищо не
допринася за подобряването на човешкия живот. И все пак според мен тук се
наблюдава нещо като парадокс: ако не беше ентусиазмът, с който публиката
приема катераческите ми проекти от 2008 г. насам, нямаше да получа
спонсорството и възможността да снимам реклами за високи хонорари, без
които пък нямаше да мога да вложа пари и време в опити да подобря
условията на живот на някои от най-бедните хора на Земята – например в
Африка или в индианските резервати на САЩ.

178
 Именно благодарение на катеренето, и по-специално на експедицията ни до
Чад през 2010г. осъзнах тежкото положение на тези хора, а парите, които
успявах да изкарам като известен катерач, ми позволиха да се опитам да
подобря положението им по някакъв начин. Много преди да основа
„Фондацията на Хонълд“, се възхищавах на хора като Уорън Бъфет и Бил
Гейтс. Милиардерите, които използват състоянието си, за да се опитат да
разрешат проблеми като унищожението на околната среда и
несправедливото разпределение на обществените блага и да предоставят
повече възможности за образование и развитие на хора в неравностойно
положение. Днес към този списък бих добавил и Илън Мъск – бизнес магнат
и инженер, който променя света.
Надявам се през идните години „Фондацията на Хонълд“ да успее да
подобри условията на живот на най-уязвимите и ощетени общности и
същевременно да спомогне за опазването на околната среда; да подкрепи
проекти, които са от полза както за планетата, така и за хората, които живеят
на нея.
Чувствам се длъжен да направя нещо подобно, защото съм имал късмета да
живея толкова облагодетелстван живот. И го правя публично с надеждата, че
това ще вдъхнови и други да допринесат за общия прогрес. Така или иначе,
ще дарявам част от приходите си, за да мога да спя спокойно. Но чрез
фондацията, която разпространява информация за дейността ми, се надявам
да мога да вдъхновя и други да постъпват като мен – или поне да ги накарам
да се замислят повече за належащите проблеми и за собствения си начин на
живот.
А и смятам, че е добре да имам някакво хоби – особено сега, когато вече
съм по-възрастен и скалното катерене постепенно спира да бъде
единствената водеща сила в живота ми. Забавно е да работиш над някакъв
страничен проект и да научаваш нови неща.
Ръка за ръка с критиката, че е егоистично занимание, върви и твърдението,
че катеренето е безсмислено. Но аз смятам, че усъвършенстването на
собствените умения на скалата (както и на леда и снега) те прави по-добър и
в други отношения. Напълно съм убеден, че уменията, които съм усвоил
благодарение на катеренето, се отразяват на способностите ми в други
области на живота. Вярвам, че овладяването на страха ми по време на фрий
солото ми помогна да спра да се притеснявам и от дейности като говоренето
пред публика например. И определено ми помогна да се отърся от
срамежливостта – която, ако се вярва на приятеля ми от училище Бен Смоли,
е била почти патологична. А ако катеренето ми вдъхновява и други хора да
се усъвършенстват и да преодолеят самоналожените си граници, бих бил
много доволен. Независимо от това обаче никога не съм гледал на себе си
като на „вдъхновител“. Просто не ми е присъщо да превръщам собствените

179
си преживявания в трибуна, от която да проповядвам на другите как трябва
да живеят живота си. Някои катерачи правят именно това – Райнхолд Меснер
например – първият човек, изкачил 14-те осемхилядника, и първият, стъпил
на върха на Еверест без изкуствен кислород.
През 1996 г. той публикува книгата „Да покориш върха: уроци за живота и
лидерството“. Всяка глава завършва с поучителни съвети в рубрики,
озаглавени „Приложение“ и „Действие“. Ето един пример: „Разработете
разумен план на действие, като прецените и ограничите рисковете“. Или пък:
„Изберете онзи път към целта, за който ще се наложи да приложите най-
силните си лични качества“.
Според мен да „вдъхновяваш“ останалите е нож с две остриета. От време
на време чувам различни хора да твърдят, че давам лош пример на децата.
Мнението им може да се обобщи така: ако някое хлапе гледа филм като „Сам
на скалата“, ще реши, че иска да опита да се катери фрий соло. Но още няма
достатъчно добра преценка, за да знае как да се пази. В най-лошия случай ще
се заеме с някой маршрут, който не му е по силите, ще загуби самообладание
и ще падне.
Е, бих помолил тези критици да посочат поне един случай, в който някой е
пострадал при злополука по време на катерене, защото се е опитал да ми
подражава. Това просто не може да се случи. Ако никога преди не си катерил
фрий соло, най-много да успееш да стигнеш на три-четири метра от земята,
да се уплашиш и да се откажеш.
Катерачите, които се опитват да достигнат нови и нови висини в спорта,
почти винаги се мотивират от собствените си цели. Привлича ги самото
приключение, а не поривът да подражават на някой известен здравеняк. Като
се замисли човек, да прекосиш на кораб Атлантическия океан през 1492 г.
също е било доста опасно начинание. Един учен е изчислил, че шансът да
загинеш по време на пътуване от Европа до Новия свят през Ренесанса е бил
едно към три. Но не ми се вярва испанците да са обвинявали Колумб, че дава
лош пример на децата.
Така или иначе, никога не съм съветвал някого (освен може би Томи) да
опита фрий соло, поредици за скорост или пък соло с дейзита. Напротив,
правил съм точно обратното – в „Хонълд 3.0“ например предупреждавам
зрителите, че онова, с което се занимавам, е прекалено опасно. Нещо като
„Не правете това у дома си“ – макар че донякъде го казах просто на шега.
Ако дейността ми вдъхновява другите, добре. Но не по тази причина се
занимавам със спорта. Независимо колко натиск ми оказват спонсорите или
медиите да направя нещо по-екстремно (а те всъщност почти никога не го
правят), решението в крайна сметка винаги е мое. Отказвал съм множество
проекти – просто защото съм усещал, че нещо не е съвсем както трябва. Това
е силно субективно решение, разбира се, което се влияе както от

180
настроението ми, така и от атмосферата на въпросното място и климатичните
условия. Не мога да го опиша с точни числа или категории – по-скоро става
въпрос за някакво неясно усещане, че някои неща просто няма да се получат.
С наближаването на 30-те години все повече размишлявам за различните
аспекти от личния си живот.
Питам се дали искам да се обвържа сериозно и да „улегна“ – да се нанеса в
апартамент и да спра да живея в минибуса си, да се оженя и да имам деца и
в крайна сметка да понамаля амбициите си? И ако да – кога? След колко
време?
Независимо от статистиките, според които атлетите достигат разцвета си
преди 30-годишна възраст, катераческото общество е пълно с блестящи
примери за обратното. Томи Колдуел, който в момента е на 37 години,
продължава да се катери със същия хъс, както преди. Дори и малкият Фиц да
го накара да намали рисковете – което засега явно не се е случило – винаги
ще се възхищавам на решителността, постиженията и таланта му. Питър
Крофт е друг катерач, когото дълбоко уважавам. На 57-годишна възраст той
си остава почти толкова деен и способен, колкото и през 20-те си години,
когато е изкачил „Астроман“ и „Рострум“ фрий соло в рамките на един-
единствен ден. В пролома на река Оуенс има една поредица от спортни
маршрути категория 5.13, която той изкачва всяка седмица. Все още е в
изумително добра форма. Когато бях съвсем млад и сравнително неизвестен
катерач, Питър ми изглеждаше като същински бог на скалата – за мен той
беше най-великият. Сега му се възхищавам не толкова като на герой, колкото
заради цялата му катераческа кариера. У него се таи все същата страст към
катеренето, но вече се заема само с проекти, които наистина го вълнуват.
Надявам се и при мен нещата да стоят така, когато достигна тази възраст.
През есента на 2014 г. между Стейси и мен възникна поредният конфликт.
Сблъскахме се със същите проблеми като преди – въпросът за брака, за
децата, за това къде и как да живеем. Тя много искаше да продължи
кариерата си като медицинска сестра, вместо само да ме следва от скала на
скала и от държава на държава. Обсъждахме идеята за сериозно обвързване.
Стейси искаше да проявя по-сериозно отношение към връзката ни, но аз все
още ценях по-високо свободата да се скитам и да следвам възможностите,
които се откриват пред мен.
Затова седнах и изготвих два отделни плана за 2015 г. Единият включваше
програма с пътувания и катерачески проекти, но и срещи със Стейси от време
на време. Другият – само катерачески проекти.
Стейси сложи окончателен край на нещата между нас през декември 2014
г. Бяхме прекарали седмици в обсъждане на проблемите във връзката ни,
затова решението й не ме изненада. Тя бе завършила магистратура за
медицински сестри предишното лято, а сега си беше намерила постоянна

181
работа в Солт Лейк Сити и трябваше да се премести. Този път и двамата
почувствахме, че се разделяме завинаги.
За щастие се разделихме без сцени. Не сме се карали. Скъсахме, защото
преследвахме различни дългосрочни цели и желанията ни бяха
несъвместими. Но останахме приятели.
И двамата бяхме разстроени от това стечение на обстоятелствата.
Почувствах, че съм загубил нещо, което може би няма да успея да открия
отново. От години усещах, че бих искал да остана със Стейси много дълго
време и че тя е жената, с която мога да си представя да отгледам деца някой
ден. Никога не съм имал приятелка, към която да изпитвам и наполовина
толкова силни чувства. Продължавам да й се възхищавам и да я уважавам и
до днес.
Същевременно обаче усетих и неочакван прилив на облекчение –
почувствах една нова свобода. Пред мен се простираше цяла година, пълна с
невероятни приключения и нови маршрути за катерене. Патагония,
Австралия, може би и Пакистан... Някога твърдях, че не мога да планирам
живота си дори за шест месеца напред, да не говорим за години. Но сега – за
пръв път, откакто се помня – мога да си представя какво предстои. Пред мен
се простират пет от най-добрите ми години като катерач и изследовател на
собствените ми възможности. Може би и повече.
Някой психолог сигурно би предположил, че отказвам да порасна и
продължавам да живея като хлапак.
Но детството, в най-добрия смисъл на тази дума, е тясно обвързано с
приключенията и откривателския дух. Да се катериш колкото можеш по-
добре, колкото можеш по-дълго, е една мечта, която пази детето у мен живо
дори на 30-годишна възраст.
Онова, което има най-голямо значение за мен в момента, е, че катеренето
продължава да бъде едно огромно предизвикателство. Не спирам да уча нови
и нови похвати и тънкости на занаята – от катерене с директни изкуствени
опорни точки до смесен терен с ледени участъци на големите планински
вериги. Все още търся докъде стигат границите на собствените ми
възможности. Обичам да говоря за проекти като евентуалното ми соло на Ел
Капитан, но в главата си имам цяла тетрадка с още множество начинания,
които бих искал да осъществя. В повечето случаи предпочитам да не ги
обсъждам публично – не защото се правя на потаен или защото ме е страх
някой да не открадне идеите ми, а просто защото не обичам да се натоварвам
с чуждите очаквания. Не искам да се чувствам длъжен да се заемам с каквото
и да било и се безпокоя, че ако се вдигне шум около нещо, преди да съм го
осъществил, това би ме подложило на излишно напрежение.

182
 Основната ми мотивация продължава да бъде неутолимият ми глад за нови
приключения и любопитството. Най-добрият начин да го обобщя е като
перифразирам заключението на статия, която написах за „Ню Йорк Таймс“:

Планините ме зоват и аз съм длъжен да откликна.

183
Снимки

184
185
186
187
188
189
190
191
192
193
194
195
196
197
198
199
200
201
202
203
204
205
206
207
 Линкове
(подбрани линкове, бележки на http://4eti.me )

Фейсбук на Алекс Хонълд: https://www.facebook.com/AlexHonnold/

Туитър на Алекс Хонълд: https://twitter.com/AlexHonnold
Всичко клипове на Алекс Хонълд в Youtube:
https://www.youtube.com/results?search_query=alex+honnold

Линкове на изкачвания на Алекс:

Трейлър на “Free Solo” на National Geographic:

https://www.youtube.com/watch?v=urRVZ4SW7WU

Ами ако падне? Ужасяващата реалност за кадъран а филма “Free Solo”:

https://www.youtube.com/watch?v=3-wjmIFlnNo

Интро: Алекс Хонълд: Free Solo:

https://www.youtube.com/watch?v=BNSNe7E0G9Q

Нощно изкачване Nose of El Cap

https://www.youtube.com/watch?v=G4pmDNTVPD8

„Хонълд 3.0“. Изкачване на три върха за ден:

https://www.youtube.com/watch?v=E6-Hq_6XsvQ

Компилация на изкачвания на Алекс, 2014:

https://www.youtube.com/watch?v=h6BDSTndijA

Изкачване на Ел Сендеро (El Sendero Luminoso)

https://www.youtube.com/watch?v=Phl82D57P58

Алекс и Томи Колдуел – изкачвания в Патагония:

https://www.youtube.com/watch?v=ZOScetWwEwc

Изкачване на Халф Доум (The Sentinal) и интервю с Лара Лоугън:

https://www.youtube.com/watch?v=VfmycBCjXqI

Изкачванията в Ангола:
https://www.youtube.com/watch?v=Yn2tHcZEnF0

Клипове за Съфърфест (Sufferfest1 and 2)

https://www.youtube.com/results?search_query=alex+honnold+sufferfest

ТЕД разговори: „Как изкачих 915m вертикална скала – без въжета“:

https://www.ted.com/talks/alex_honnold_how_i_climbed_a_3_000_foot_vertical_cliff_witho
ut_ropes

208
 Бележка на автора
На 16 май 2015 г., докато тази книга се подготвяше за печат, Дийн Потър и
партньорът му Греъм Хънт загинаха при злополука по време на
бейсджъмпинг в „Йосемити“.
Въпреки че никога не сме били близки приятели, новината за смъртта на
Дийн ме разтърси дълбоко. Той винаги е бил един от личните ми герои и
оказваше силно влияние върху мен като катерач още от младежките ми
години. Вярвах, че ще доживее до дълбока старост, защото начинанията му
може и да изглеждаха рисковани отстрани, но като професионалист знаех, че
всъщност е доста консервативен. Злополуките обаче са неизбежна част от
екстремните спортове – особено бейсджъмпинга. Бях потресен, но не може
да се каже, че случилото се бе напълно неочаквано.
Най-забележителната черта на Дийн беше безкомпромисното му
отношение към изкуството на катеренето, бейсджъмпинга и хайлайнинга 20.
Изцяло се беше посветил на усъвършенстването им и се стремеше да усвои
всеки техен аспект с неуморим перфекционизъм. Дийн винаги е вървял по
своя собствен път, без да се ръководи от мнението на останалите, и бе
новатор през цялата си кариера.
Благодарение на неговия пример катеренето се издигна до нови висини.
Дийн Потър остава жив в спомените и делата на всички нас – мнозината,
които е вдъхновил със своите постижения.

20
Спорт, подобен на вървенето по въже, при който обаче се използва лента,
практикуван на големи височини – бел. прев.
209
 Благодарности
От Алекс Хонълд

Най-горещо бих искал да благодаря на Дейвид Робъртс, без чието

съдействие тази книга нямаше да съществува. Той свърши най-тежката
работа по оформянето на разказите за отделните ми проекти в строен ред. Не
бих гласувал това доверие на никого другиго, затова съм му дълбоко
признателен, че се нае с тази работа и ми помогна толкова много.
Благодаря и на сестра ми Стасия Хонълд, която също ми оказа незаменима
помощ с редакцията на книгата. Късметлия съм, че имам сестра, която ме
познава толкова добре и е винаги готова да ми помогне. А и най-важното от
всичко – която ме вдъхновява да се опитвам да водя по-добър живот.
Катераческите проекти и пътешествията, описани в тази книга, нямаше да
бъдат възможни без подкрепата на цялото ми семейство. Искрено съм им
благодарен, че винаги са ме насърчавали в приключенията ми и не са
поставяли под въпрос решението ми да поема по този път.
Благодаря и на спонсорите ми – The North Face, Goal Zero, Black Diamond,
La Sportiva и Maxim Ropes, че ме снабдиха c нужните средства и ми
предоставиха възможността да преследвам страстта си към катеренето до
най-различни точки на земното кълбо. Без спонсорството им щях да си
остана просто един опърпан катерач, който живее в минибуса си. Всъщност...
хмм...
Екипите на Sender Films и Big Up Productions също заслужават големи
благодарности за начина, по който съумяха да документират такава голяма
част от проектите. Без техния талант сега нямаше да съм стигнал толкова
далеч.
И не на последно място, разбира се, благодаря на всичките си партньори в
катеренето през годините. Не ми се иска да назовавам отделни имена, понеже
съм си партнирал с много хора от началото на кариерата си и съм научил по
нещо ново от всеки от тях. Но има няколко души, които оказаха особено
силно влияние на професионалното ми развитие:
– Джош Маккой, който ме научи как да се катеря в класически стил и който
продължава да ме съпътства в най-различни приключения и до днес.
– Крис Уайднър, с когото сме предприемали много наистина страхотни
катерачески пътешествия и който е така добър винаги да ми предоставя
„щабквартира“ и подслон.
– Сидър Райт и Томи Колдуел, които участваха в някои от най-значимите
катерачески проекти в живота ми и които винаги са били наистина прекрасни
приятели.
210
 И накрая – големи благодарности на катераческото общество като цяло,
което направи възможен този начин на живот. Безкрайно признателен съм,
че съм част от такова голямо и сплотено семейство.

От Дейвид Робъртс

Бих искал да спомена поименно хората, които бяха от огромно значение и

помощ за създаването на „Сам на скалата“.
Редакторът ни от издателство W. W. Norton & Company – Старлиг Лорънс,
не само съзря потенциала на тази книга още от самото начало, но и умело я
преведе през всички перипетии от първата чернова до завършения продукт с
помощта на острия си ум и уместните коментари към съдържанието. Това е
първата книга, по която Алекс работи с него, но аз съм имал тази възможност
вече три пъти и съм изключително доволен и уверен в неговите способности
като редактор. Асистентът на Стар, Раян Харингтън, също изигра важна роля
за оформянето на крайния продукт и положи големи усилия да предотврати
евентуалните препятствия, на които повечето книги се натъкват преди
появата си на бял свят. Благодаря за спокойната и експедитивна работа, Раян!
Коректорката ни, Катлийн Брандс, също работи внимателно и усърдно, за да
поправи всички печатни грешки, повторения, противоречия и пропуски в
текста.
Благодарим и на няколкото фотографи, чиито отлични произведения красят
вложката със снимки в тази книга и улавят невероятния гений на Алекс по
начин, по който думите често не могат. Те включват Джими Чин, Бен Муун,
Андрю Бър, Питър Мортимър и Ник Роузън от Sender Films, Ренан Озтурк,
Томи Колдуел, Сидър Райт, Роландо Гариботи и майката на Алекс, Дирдре
Воловник.
За частите на книгата, написани от мое име, ключово значение имаха
разказите и коментарите на много хора. Тази ценна информация ми помогна
да проумея характера на Алекс. Благодаря на Крие Уайднър, Томи Колдуел,
Сидър Райт, Ренан Озтурк, Алекс Лоутър, Питър Мортимър, Марк Синот,
Джими Чин, Фреди Уилкинсън и Стейси Пиърсън.
Литературният ни агент Стюарт Кричевски ни оказа неоценима помощ с
посредничеството си по време на преговорите за издаването на книгата, с
уместните си забележки и дори – със спешните си намеси, благодарение на
които произведението ни придоби далеч по-хубав окончателен вид,
отколкото щеше да има без него. Това е 14-ата книга, която издавам с негово
съдействие, и продължавам да съм му все така дълбоко признателен за
надеждната, блестяща работа, колкото и при първата. Същото се отнася и за

211
неуморните му колеги, които винаги бяха на разположение – Шана Коен и
Рос Харис.
Няколко мои приятели, които прочетоха черновата на книгата, допринесоха
с ценните си съвети и предложения. Сърдечно благодаря за това на Бил
Бригс, Ед Уорд, Моли Бърнбаум и Мат Хейл (който ми оказа огромна помощ
и с избора и набавянето на снимките).
И не на последно място, съм дълбоко задължен и благодарен на самия
Алекс Хонълд. Когато за пръв път говорих с него – при Смит Рок през 2010
г., докато изготвях профила му за списание Outside – бях едновременно
поразен от прямотата и целенасочеността му и възхитен от остроумието,
интелигентността и човечността му. Невинаги е добре за един писател да
бъде напълно очарован от обекта, за когото пише – все пак неговата работа
отчасти се състои в пропукването на лъскавата фасада и разкриването на
недостатъците, които се крият зад нея – но бях страшно впечатлен от
катераческите умения на Алекс.
От онази първа седмица, която прекарахме заедно, между нас се зароди
искрено приятелство. На моменти беше малко неловко – във възрастта ни
има голяма разлика, пък и собствените ми върхови дни на катерач са отдавна
отминали, докато тези на Алекс тепърва предстоят. Но двамата постепенно
се сближихме и се сработихме отлично.
Алекс е добър писател – достатъчно добър да напише тази книга и сам,
както самият аз му казах през пролетта на 2014 г. Но той ми призна, че
писането за него е бавна и мъчителна работа – пък и му отнема ценно време,
което би могъл да прекара в катерене. Бях силно поласкан, когато се съгласи
да работим заедно по „Сам на скалата“. Всички достойнства, с които блести
тази книга, са резултат от качествата на Алекс – не само като катерач, но и
като човек.

212
 Алекс Хонълд и Дейвид Робъртс

САМ НА СКАЛАТА
Седем екстремни изкачвания,
един катерач без право на грешка

Американска. Първо издание

Alone on the Wall Alex Honnold with David Roberts

Copyright © 2016 by Alex Honnold and David Roberts
Превод © Йоана Гацова
Снимка корица © Jimmy Chin
Оформление корица © Ирен Барева
Превод: Йоана Гацова
Редактор: Елена Можолич
Консултант: Момчил Дамянов
Коректор: Мариана Пиронкова
Предпечат: Ирен Барева
Формат: 16/60/90
Печатни коли: 21
© Издателство „ВАКОН“ София, 2017
Всички права на българското издание са запазени за ВАКОН ООД

http://4eti.me

ISBN 978-619-7300-23-9
www.vakon.bg
vakon@vakon.bg

213