958-Системна семейна терапия. Интегративен модел за диагностика (А.Черников) PDF

Системная семейная терапия: Интегративная модель диагностики. Черников А.В.
1 / 156
Превод от руски, Кирил Кунчев
2 / 156
Черников А.В.
Александър Викторович Черников — кандидат на психологическите науки,

практикуващ психотерапевт, старши научен сътрудник в Центъра за семейството и децата,
преподавател в Академията за практическа психология към Московския държавен
университет и Института за практическа психология и психоанализ. Председател на
експертния съвет на Обществото на семейните консултанти и психотерапевти.
През 1992г. е завършил Московския държавен университет „И.М.Ломоносов“,
факултет по психология, отделение „клинична психология“.
През 1996г. завършил аспирантура в Изследователския център за семейството и децата
към Руската академия на образованието (РАО).
От 2007 г. е професор към Института за практическа психология и психоанализ.
Автор на повече от 50 печатни трудове, вкл. монографията „Системна семейна
психотерапия. Интегративен модел за диагностика“.
Главен редактор на поредицата „Съвременна семейна психотерапия“ на издателство
„Научный мир“.
3 / 156
СЪДЪРЖАНИЕ
I. Теоретични подходи и интегративни модели. Класификация на терапевтичните

школи в семейната терапия.
1. Уводни бележки за интегративния модел за диагностика в семейната терапия.
1.1.Диагностика в системната семейна терапия.
2. Място на интегративния модел в различните теоретични подходи.
2.1. Класификация на основните направления в семейната терапия.
II. Обща теория на системите, като методологична основа на семейната терапия.
III. Системен модел на Оудсхорн за формулиране на терапевтични хипотези.

1. Модел на Оудсхорн.
1.1. Първо ниво – Проблеми с външното социално обкръжение.
1.2. Второ ниво – Проблеми в семейната система.
1.3. Трето ниво – Когнитивни и поведенчески проблеми.
1.4. Четвърто ниво – Емоционални конфликти с аспекти в несъзнаваното.
1.5. Пето ниво – Нарушения в развитието и личностни разстройства.
1.6. Шесто ниво – Биологични нарушения.
IV. Основни параметри на интегративния модел и диагностични проблеми.

1. Описание на интегративния модел в системната семейна терапевтична диагностика.
2. Параметри на модела.
2.1. Структура на семейството.
2.1.1. Основни понятия.
2.1.2. Модел на Олсон.
2.1.3. Триъгълникът – единица за оценка на семейната система.
2.1.4. Няколко типа дисфункционални семейни структури.
2.1.5. Семейството - маневрираща система.
V. Семейството като комуникативна система.

1. Семейството като комуникативна система.
1.1. Проблемите на комуникацията.
1.2. Циркулярността в семейното взаимодействие.
VI. Проблеми на жизнените цикли в семейството.

1.Особености на жизнените цикли.
VII. Семейна история.

1. Поредността на ражданията, пол и разлики във възрастта на децата в семейството.
4 / 156
1.1. Кратко описание на характеристиките и тяхното влияние върху модела на

съпружеските взаимоотношения.
2. Съвпадение на жизнените събития.
3. Повторение на патерните на функциониране в следващите поколения.
4. Триангулирането, като модел за предаване патерни на взаимоотношения на
бъдещите поколения.
VIII. Функции на симптоматичното поведение в семейната система.

1. Симптоматично поведение – общи бележки.
2. Класификация на стадиите на процеса на промени в природата на детските
симптоми.
3. Функции на симптоматичното поведение в семейната система.
4. Еквифиналност и мултифиналност.
IX. Цели на системната семейна терапия, основана на интегративния модел.

1. Измененията в системната теория.
2. Насоченост на терапията (критерии за изменения).
2.1. Цели, ориентирани към изменения в структурата.
2.2. Цели, ориентирани към изменения в жизнените цикли.
2.3. Цели, ориентирани към изменения в комуникацията.
2.4. Цели, ориентирани към разчупване на порочния кръг.
2.5. Цели, ориентирани към семейната история.
X. Циркулярното интервю на Миланската школа – акцент на различията.

1. Начини за формулиране на въпроси по време на интервюто – правила.
XI. Техники за изучаване структурата на семейството.

1.Техниката „Семейна скулптура”.
2.Системен семеен тест (FAST).
3.Анкета „Семейни роли”.
4.Системен семеен тест на Геринг.
XII. Оценъчното интервю, като диагностично-терапевтичен експеримент.

1. Оценъчното интервю – структура.
2. Задачи на терапевта в стадиите на интервюто.
2.1.Социален стадий.
2.2.Проблемен стадий.
2.3.Маркери, които терапевтът трябва да отчита при първата среща с пациентите.
2.4.Етапи.
3.Стадий за определяне целите на терапията и сключване на терапевтичен договор.
4.Карта за структурирана информация за семейната система, издигане на хипотези и
планиране на терапията.
5 / 156
XIII. Прилагане на интегративния модел в практиката.

1. Първи случай – търсене на проблемният пациент в семейството.
1.1. Историческа перспектива.
1.2. Циркулярен процес.
1.3. Семейна структура.
1.4. Проблеми на текущия стадий от жизнения цикъл.
1.5. Функции на проблемното поведение в семейството.
1.6. Варианти за оказване на помощ.
2. Втори случай – избор на брачен партньор и влияние на семейната история.
3. Трети случай – криза при постъпване на детето в училище.
3.1. Повод за заявката. Кой търси помощ?
3.2. Семейна генограма.
3.3. Структура на семейството.
3.3. Взаимодействие между членовете на семейството.
3.4. Календар на събитията в навечерието на симптома.
3.5. Функции на симптоматичното поведение.
3.6. Терапия.
4. Четвърти случай – блокиране (ступор) на учебната дейност.
4.2. Описание на проблема. Метафорите на семейството.
4.3. Първи въпрос (еквифиналност).
4.3.1. Събитията, предшестващи настоящата криза.
4.3.2. Структура на семейството.
4.3.3. Маневреност на семейната система.
4.3.4. Взаимодействие по време на сесията.
4.3.5. Данни за историята на семейството.
4.3.6. Проявление на психосоматичните симптоми.
5. Функции на симптома.
6. Терапия.
5. Пети случай – домашни кражби.
5.2. Анализ на нивата.
5.3. Анализ на проблема на ниво семейна система.
5.3.1. Данни за историята на семейството.
5.3.2. Допълнителна информация за семейството на родителите.
5.3.3. Структура на семейството.
5.3.4. Хипотези за функцията на симптома в семейната система.
5.3.5. Планиране на терапията.
6 / 156
I.ТЕОРЕТИЧНИ ПОДХОДИ И ИНТЕГРАТИВНИ МОДЕЛИ. КЛАСИФИКАЦИЯ

НА ТЕРАПЕВТИЧНИТЕ ШКОЛИ В СЕМЕЙНАТА ТЕРАПИЯ
1. Уводни бележки за интегративния модел за диагностика в семейната терапия

В началото на 60-те години на XX век семейната терапия се отделя в самостоятелна
психотерапевтична практика. Нейното утвърждаване е свързано с развитието на теориите за
комуникацията и приемането на теориите за системното обяснение на проблемите на
човешкото поведение. Постепенно тя заела своята социална ниша и става все по-популярна в
рамките на семейството, като единица за психологическо въздействие. От тази гледна точка
идентифицираният пациент (този, по чийто повод семейството търси терапевтична помощ),
се разглежда не като медицински болен, а по-скоро като елемент на една дисфункционална
семейна система. Семейната терапия предлага възможности за терапевтична помощ на деца и
възрастни, чрез тяхното семейство, това в което той е заболял или е получил различен род
отклонение. Във фокуса на работата не се поставят интрапсихичните проблеми на
членовете на семейството, а патерните на взаимодействие, устройството и процеса на
функциониране на самата система.
Целта на семейната терапия се заключава в това, да се създадат условия за
формиране на функционална семейна организация, която да осигури максимален ръст за
развитие на потенциалните възможности на всеки член на семейството.
Един от ключовите стадии в семейната терапия се явява фазата на оценяване на

семейната система. Това е периода когато терапевтът започва да работи със семейството,
тогава към него стартира огромен обем от информация от миналото и от настоящето на
семейството. Той възприема данни с различна обективност и пълнота, вербални и невербални
реакции. Подложен е на неимоверен натиск, а клиентите много често се изявяват в качеството
си на „убийци” на терапевти. Освен това количеството информация непрекъснато нараства
при всяко ново включване на допълнителни членове към терапията. Членовете на семейството
непрекъснато се опитват да привлекат терапевта на своя страна, много често разделяйки се в
съюзи, представяйки своите възгледи за истината на проблема.
1.1.Диагностика в системната семейна терапия.

Когато семейството идва на терапия, то установява с терапевта парадоксална
комуникация, която се заключава в следното:
а/ от една страна очаква промяна;
б/ от друга страна иска всичко в семейството да си остане както преди.
Както индивидуалният клиент не знае коя е причината за неговите трудности или с
други думи казано „не знае, какво несъзнавано знае”, така и семейството идвайки в кабинета
на семейния терапевт не подозира каква информация е нужна на терапевта.
7 / 156
За да въведе ред в този хаос и за да осигури възможност за продуктивно

взаимодействие със семейството, терапевтът е длъжен още в началото на терапията да
разреши две задачи:
(1) Да определи какво трябва да научи за това семейство, т.е. каква информация е
релевантна именно за конкретната семейна терапия и
(2) По какъв начин да организира процеса за взаимодействие със семейството, за да
получи информацията.
Само ако събере нужните му сведения, терапевтът може да издигне хипотези за
функционирането на семейството и да разработи на тяхна основа стратегия за терапевтична
помощ.
Ефективната терапия е невъзможна без диагностика на семейния проблем в различни
терапевтични ситуации.
Интегративният модел на системната семейна психотерапевтична диагностика
позволява на терапевта изключително бързо, чрез евристични средства да достигне до
формулирането на хипотези.
Целта на интегративния модел за диагностика е да осигури на терапевта надежден
инструментариум, позволяващ една всестранна оценка на семейната система, издигане на
обосновани хипотези и подготовката на терапевтичен план.
Основа на интегративния модел е „групово-центрираната терапия”, през призмата на
която проблемите на семейството се разглеждат като система. Това означава, първо, че цялото
семейство е във фокуса на терапията и второ, че фокусът непрекъснато се променя от
индивидуалните характеристики на членовете на семейството към параметрите на
взаимодействието им в група. Проблемите на личността с обявения проблем (идентифициран
пациент) се разглеждат във връзка с дисфункционалността на взаимоотношенията в цялото
семейство.
2. Място на интегративния модел в различните теоретични подходи

Диагностиката е процес на разпознаване на „наблюдаеми” типични признаци
(симптоми), които са известни в теорията и опита.
2.1 Класификация на основните направления в семейната терапия
Класификацията на различните подходи в семейната терапия представлява сложна
задача, защото първо, те са много гъвкави, открити и постоянно еволюират и второ, защото
различните школи в семейната терапия много рядко се придържат към „чист порядък”, по-
скоро те са еклектични.
От тук възниква въпроса: „Имат ли школите в семейната терапия обща и постоянна
теоретична основа или се явяват по-скоро отделни теории и техники?” [Zuk, 1976].
През 1963г. Александер, работейки върху семейства в Американската агенция за
психично здраве, анализира три варианта:
а/ сътрудничество в терапията – приложимо в детските клиники, в които един или
повече членове на семейството идентифицират пациента, който се привлича към терапия,
паралелно с други терапевти. Обикновено детето се води на психиатър, а с майката
контактува социален работник
8 / 156
б/ съпътстваща терапия – приложимо в съпружеското консултиране. Тук терапевтът

се среща самостоятелно със съпруга и съпругата и по-рядко се провеждат съвместни сесии.
в/ съвместна терапия – приложимо при работа с цялото семейство или релевантната
субсистема. Този подход е най-актуален днес.
Днес семейната терапия е изключително гъвкава и предоставя на терапевта голяма
свобода. В сесиите той може да включи: индивидуална работа с определен член на
семейството; работа с членовете на една субсистема (съпружеска, детско-родителска диада,
триада – родителите и проблемното дете, субсистемата на сиблингите и пр.); няколко
поколенчески субсистеми и т.н.
Що се отнася до теоретичните основи, то семейната терапия най-вече се опира на две
теории: теорията за системите и психодинамичната теория.
Една от най-ранните класификации на школите в семейната терапия е от 1965-1966г. и
се базира върху изследване, проведено от Американския комитет по семейството и групи за
прогрес в психиатрията (GAP).
В доклада се определят три теоретични позиции:
= [А] ………………. [М]………………. [Z]
А М Z
Психоаналитична теория Теория на системите
(индивидуална ориентация) (междуличностна ориентация)
Терапевтите, ориентирани по посока позиция [А] са психодинамично ориентирани

индивидуални терапевти и разглеждат семейната терапия, като един от методите в
терапевтичния им репертоар. Те не се срещат със семейството, а остават фокусирани върху
индивидуалния пациент. Семейството в случая се разглежда като „стрес-фактор”, с който
пациентът трябва да се справи.
Терапевтите, ориентирани по посока позиция [Z] поддържат изключително
системна семейна ориентация. Те разглеждат семейната терапия не като метод, а като
фундаментално нов подход към проблемите на психическото здраве. Цялата терапевтична
активност се разглежда от позиция на семейството като цяло. За терапевта е важно да
установи съпричастността на цялото семейство към проблема и последователността от
неговите действия. За разлика от „А”-ориентираните (психоаналитиците), „Z”-ориентираните
терапевти разглеждат пациента като носител на симптом, отразяващ дисфункционалност в
семейната система. „Z”-ориентираните терапевти са антиисторически, те се съсредоточават
върху настоящото взаимодействие. Склонни са да избягват поставяне на диагнози,
основаващи се на индивидуална нозология. Афектните състояния за тях не са толкова
значими или необходими. За разлика от „Z”-ориентираните, те не поощряват пациента към
саморазкриване на своите преживявания, а се стремят да разрешат проблемите на
взаимоотношенията, които продуцират тези неприятни преживявания.
Терапевтите, ориентирани по посока позиция [М] са склонни да интегрират двете
ориентации.
9 / 156
През 1971г. Зук описва „борбата” за надмощие между крайните застъпници на

посочените ориентации и определя като водачи на „А”-ориентираните: Уейн, Иван
Бошормени-Надя и Фрамо, към „Z”-ориентираните – Хейли и Джонсън.
Има и други опити за класификация в семейната терапия [Beels & Ferber, 1969; Foley,
1974; Guerin, 1976; Ritterman, 1977]. Това са школи с ориентация „индивид-система”.
През 1980г. Левант отбелязва, че „през изминалите години от началото на
отделянето на семейната терапия, процесите на конструиране на теориите са отговор на
изобилието от нови данни и опити, които са се появили в резултат на работата със
семейства”.
Сравнявайки състоянието на семейната терапия от средата на 60-те години с днешния
ден, Левант отбелязва, че предсказаното от GAP интегриране на психодинамичните и
системните понятия се е развило в съществена степен. Използвайки факторен анализ, авторът
извежда:
а/ Фактори от първи порядък, касаещи времевата перспектива в работата със
семейството (ориентация към миналото и настоящето).
б/ Фактори от втори порядък, имащи отношение към подгрупите ориентирани към
настоящето (антиисторически). Факторите от втори порядък определят фокусирана ли е
терапията към изменение на структурата/процесите на семейството като социална организация
или се осигуряват интензивни афективни опити от членовете на семейството.
По този начин Левант дефинира школите в семейната терапия в три клъстера:
а/ подходи, ориентирани към семейната история;
б/ подходи ориентирани към структурата и процесите в семейството;
в/ подходи, ориентирани към преживяванията
Историческата парадигма включва психодинамична (Уейн, Лидс, Акерман, Фрамо,

Фридман, Сирлз, Пол, Билс и Епштейн); многопоколенческа (Боуен) и междупоколенческа
(Иван Бошормени-Надя, Спарк) школи на семейната терапия. Тези подходи разглеждат
личността вътре в системата. Интегрирайки системните понятия, анализата може да включва
елементи на междуперсонално взаимодействие и проблеми на предаваните през поколенията
патерни. Широко се използват психодинамични категории. Поставя се акцент върху
освобождаването на индивида от прекалената му въвлеченост в отношенията с предишните
поколения. Това се случва в резултат на откриване на тези привързаности и достигане до
инсайт за тяхната несъстоятелност и постепенно освобождаване от същите. Ролята на
терапевта се състои в улесняване и облекчаване на този процес: по пътя на интерпретацията,
се разкриват свързващите отношения в родителското семейство с децата от следващите
поколения, посредством патерни на поведение и чрез инструкции (Боуен) клиентът се води
към по-добри и ориентирани към настоящето зрели отношения с членовете на семейството.
Боуен категорично е отстоявал позиция, съгласно която интензивните емоционални проблеми
не могат да бъдат решени в рамките на семейното ядро и настоявал дори за игнориране на
текущата криза, за да се съсредоточи терапевтичната работа в родителското семейство на
единия или двамата съпрузи.
10 / 156
Парадигма структура/процес включва: комуникативна (Джексън, Хейли, Вацлавик,

Уикленд); проблемно-разрешаваща или стратегическа (Хейли); краткосрочна или
фокусирана върху проблема (Вацлавик, Уикленд, Фиш); триадическа (Зук); структурна
(Минухин) и поведенческа (Патерсон) школи на семейна терапия. Към тази група се отнася
работата на терапевтите Вирджиния Сатир, Мара-Салвини Палацоли, Л. Хофман и П. Пеп.
Тези подходи поставят акцент върху текущите патерни на взаимодействие в
семейството и взаимоотношението на тези патерни със симптомите или представените от
идентифицирания пациент проблеми. В тази група има различни варианти в зависимост от:
а/ Разглеждат ли се патерните на взаимодействие през структурата на семейството
(С.Минухин) или през процеса на взаимодействие? (В. Сатир);
б/ Структурата ли е главната цел за изменение или облекчаването на симптома?
в/ По-голяма ли е ориентацията към теорията на системите или към теориите за
обучение.
Като група посочените подходи рязко се различават от историческите по това, че те не
се интересуват от историята, от разкриване на несъзнаваното и състоянието на инсайт
(приемат ги като нерелевантни терапевтични процеси) и се фокусират на системно ниво с
незначително внимание на индивида или пълен отказ от него. Освен това, те рязко
контрастират с подходите, ориентирани към преживяване и оценяване важността на афекта.
Тези подходи водят в терапията до реорганизация на семейната система, до
отстраняване на дисфункционалните елементи , които поддържат симптома. В дадения
случай терапевтът играе ролята на експерт. Неговата задача е да диагностицира
дисфункционалните елементи на системата и да планира намеса посредством предлагане на
алтернативи. В този процес много често се използват парадоксалните директиви.
За разлика от „историческите подходи”, които отнемат много време и изискват много
сериозна мотивация на клиентите, подходите „система/процес” могат да постигнат
драматични резултати при облекчаване на симптома за много по-кратко време.
Подходи, ориентирани към преживяване включват: гещалтистка (Кемплер, Рабин,

Хетчер, Каплан и Каплан); емпирическа (Витакер, Мелон, Уоркентин, Непйе, Фербер) и
клиент-центрирана (Ван дер Вин, Левант) школи в семейната терапия.
Тези школи обръщат внимание на повишаване качеството на живот на
индивидуалностите в системата, с цел преодоляване на симптомите или изменение на
семейната система. Принципиално те се основават на екзистенциално-феноменологическите
теоретични концепции. Подходите в терапията имат за задача да доведат до
самоактуализация и личностен ръст на семейството. Ролята на терапевта във фасилитация,
отразяване на семейното взаимодействие и присъединяване към семейния процес, чрез една
дълбока подкрепа и защита на пациента. Някои пациенти посещават този тип терапия именно
за да се самоактуализират, знаейки или подозирайки, че ще бъдат последвани от други
членове на семейството.
Съвременните изследвания показват (Бейкер, 1990), че около 70 % от семейните
терапевти в САЩ принадлежат към парадигма „структура/процес”, т.е. намират своето място
във втория клъстер.
11 / 156
Когато говорим за класификация, трябва да е ясно, че подобно деление е относително

устойчиво, защото всяка една школа не може да обхване всички аспекти на сложния и
противоречив процес на семейната терапия. Да вземем например Вирджиния Сатир, която
попада във втория клъстер. Тя например участва в съвместни изследвания заедно с Джексън,
Хейли, Вацлавик и Уйкленд в Американския институт за психични изследвания в Пало Алто
(Калифорния). Този институт, както и големия въпрос в семейната терапия, този за
комуникацията, израства от изследователския проект на Грегъри Бейтсън. Същевременно в
своята работа Сатир използва смесени подходи – комуникативен, системен и хуманистичен. В
този смисъл много от нейните изследвания попадат в третия клъстер. Освен това Сатир много
често допълва картината на взаимоотношения „тук и сега” с исторически анализ на
семейството.
И накрая трябва да се отбележи, че като изключим различията в проблематиката,
свързани с неизбежното опростяване на класификацията, подобно деление на терапевтичното
поле служи за отправна точка по посока създаване на един интегративен диагностичен и
терапевтичен модел.
II.ОБЩА ТЕОРИЯ НА СИСТЕМИТЕ, КАТО МЕТОДОЛОГИЧНА ОСНОВА НА

СЕМЕЙНАТА ТЕРАПИЯ
Основателят на общата теория на системите е Людвиг фон Берталанфи е считал, че

съществуват два фундаментални възгледа за света: механистичен и организмичен.
За механистичният (нютоно-галилеевски) възглед за света е характерно: първо –
елементаризъм , т.е. разбиране за предмета на изследване на „атома” – елементарните и
неделими съставляващи го и второ – линейна, причинно-следствена обусловеност на
произхода.
Организмичният възглед за света произхожда от биологията и за него е характерно:
първо – холизъм (разбирането на Аристотел, че цялото е повече от отделните му части) и
второ – взаимно влияние, взаимна обусловеност на всички части и процеси на системата.
„Концепцията за системите” представлява нова парадигма в науката, по
терминологията на Т. Кун или както той я нарича „нова философия за природата”, се
заключава в организмичен възглед за света като най-голямата организация и рязко се
отличава от механистичния възглед за света, който е царството на слепите закони на
природата” [Л. фон Берталанфи, 1973].
За теорията на системите е характерна висока степен на абстрактност и поради това
не е лесно да се види приложението и в практиката.
# Теорията за системите следва да се отнася към метатеориите или към

философията. Системната теория е тази, която позволява да бъде приложена в
психотерапевтичната практика и способства семейната терапия да се превърне в качествено
12 / 156
самостоятелно терапевтично направление. В този смисъл семейната теория намира пряко

отражение в разработването на параметрите на различни диагностични модели.
„Системата – това е комплекс от обекти, взаимоотношения между обекти и
техните атрибути (определящи ги). Обектите се явяват съставни части на системата,
атрибутите – свойства на тези части, а отношенията свързват системата в едно” [Hall &
Fagen, 1956].
От тук следва, че системата трябва да се разбира като структурна организация, която
може да бъде описана като отношения между обекти.
Тези отношения могат да бъдат:
а/ топологични (близост и позиция)
б/ динамични (влияние, зависимост, взаимодействие)
Има достатъчно основания да се счита, че всички системи са динамични, като няма
съмнение по отношение на социалните и биологичните.
# Системата е нещо повече от сумата на нейните съставни части

В динамичните системи господства движение. За тази организация е характерна
взаимозависимост, която означава влияние на един предмет върху друг или отношение на
един предмет към друг, оказващо въздействие върху неговите части. Всички предмети и
отношения си влияят взаимно, едно на друго, изпитвайки взаимно въздействие. Ето защо ние
можем да разберем частите на системата, само като функция на цялата система. От тук се
извежда принципа за нон/сумарност: Цялото е повече от съставните му части”.
Следва въпроса: „Кое тогава е цялото?”. Цялото е функцията на системата ! Това е
„новото”, това е „по-голямото”. Пренесено в рамките на семейството принципа означава, че
семейството не е равно на сумата от отделните индивиди, всеки от които действа сам за себе
си, а е нещо повече.
# Теорията на системите съдържа елемента парадокс. От една страна трябва да се

разбира като „цялост”, изхождайки от отделните части, а частите – изхождайки от гледна
точка на цялото. От друга страна ние никога не можем пълно да разберем цялото, даже с
помощта на най-хитроумния анализ на частите и техните взаимодействия помежду им, така,
както никога не можем да получим пълна представа за частите, изхождайки само от техните
роли в широкия контекст, в който те влизат.
Решението на този парадокс предполага още нещо: ние разбираме частите и като
самостоятелни единици и като интегративни части на цялото, в зависимост от гледната ни
точка.
В психотерапията този подход означава, че: можем да разглеждаме пациента не само
през призмата на интрапсихичните му проблеми (тревожност, вътрешни несъзнавани
конфликти, психосоматика и пр.), но и от гледна точка на цялото, т.е., в контекста на
социалните връзки, съставна част от които е самия пациент.
Поведението на отделния пациент на пръв поглед представлява някакво отклонение
извън нормата, то е необичайно или странно и от гледна точка на индивидуалния подход може
да се възприеме като естествено. За да се разбере обаче в дълбочина проблема в качеството му
13 / 156
на отговор на взаимоотношения, възможност за това позволява системния подход. Само чрез

него индивида може да бъде изследван в качеството му на член на някаква система, в която се
намира във взаимодействие с други обекти, напр. в семейството.
Това разбиране може да се усили, ако развием перспективата и представим пациента в
качеството му на член на една субсистема, взаимодействаща с други субсистеми, напр.
съпругата, като член на съпружеската субсистема, влиза във взаимодействие с майка си, която
е член на родителската субсистема, или със субсистемата на съседите.
# Теорията на системите съдържа елемента йерархичност. Това означава, че всяка

система може да се разглежда като субсистема в рамките на друга, по-голяма система.
Елементите на системата се разглеждат като неделими единици на анализа. Понятието
йерархия подчертава свойството на системите да се намират в различни топологични позиции
(„висши” или „нисши”) в зависимост от гледната точка.
Именно терапевтът избира гледната точка и оценява това което вижда. Например, при
работа с деца в психиатрична клиника семейният терапевт вижда проблема на детето не само
като свързан или произхождащ от него. При работата с неговото семейство терапевтът може
да види, да оцени и да направи извод за връзка между симптомите на детето и семейните
конфликти (напр. тези между майката и бащата).
При следващата си стъпка терапевтът може да открие общото неблагополучие в
семейството в един широк социален контекст, напр. проблеми в училище, безработица при
родителите, недостатъчни доходи, лоши жилищни условия и пр. При това, колкото повече
информация се събира за взаимоотношенията и процесите на взаимодействия на пациента и
неговото обкръжение, толкова повече се разкрива сложността на произхода на неговия
проблем.
# Теорията на системите съдържа елемента граници, по отношение на

обкръжението. Всичко което се намира вътре в границите се отнася за системата, всичко
което е извън границите не се отнася за системата. Границата осигурява защитата на
структурата и функциите на системата !
В едни случаи границите се оценяват като фиксирани (определени, ясни, релефно
очертани, ригидни), а в други – подвижни (неопределени, размити, проницаеми, слабо
охранявани).
За да функционира една система удовлетворително тя трябва задължително да има
ясни, разграничени, добре охранявани граници, които да притежават свойството на
подвижност (гъвкавост).
Само при такъв модел системата получава възможност:
а/ за стабилност (баланс, хомеостаза, равновесие)
б/ за откритост (адаптация и развитие във и вън от системата)
Фиксираните граници водят до намаляване обмена с другите системи, вследствие на
което е изолацията и застоя. Подвижните граници водят до неяснота в диференцировката на
системата и функциите й.
14 / 156
Особеностите на „границите на системата” се обяснява чрез понятието „ентропия” –

термин от термодинамиката.
Ентропията е състояние на една система, която не получава енергия отвън, в резултат
на което постепенно тя навлиза в състояние на недостатъчна диференциация, загуба на
структура и в крайна сметка в пълна аморфност и топлинна смърт. Ентропията може да се
разглежда като състояние на безпорядък.
Всяка система поддържа вътре в себе си състояние на негативна ентропия.
Структурата на системата и нейната диференцировка способстват за съхраняване на
негативната ентропия в такъв порядък, какъвто господства вътре в системата. Границите са
необходими за защита от заплахата за разпадане, т.е. нарастване на ентропията.
Системата се счита за открита, когато между нея и средата протича обмен (въвеждане,
извеждане) или закрита, когато такъв обмен липсва.
Към откритите системи се отнасят всички биологични и социални системи. Те при
никакви обстоятелства не могат да се разглеждат като изолирани единици, т.е. те винаги са
свързани с други система в взаимоотношения на подчинение или превъзходство. Като се има
предвид, че обменът на материали, енергия или информация с обкръжаващата среда в
социалните системи може да бъде по-голям или по-малък, то съвсем естествено е да се говори
за относително открити и относително закрити системи.
# Теорията на системите съдържа елементите циркулярност или спираловидност.

Понятието „циркулярност” съдържа два елемента (виж. рис.1.2.1.):
а/ състояние (стабилизация)
б/ процес (актуализация)
Всяко състояние [Сº] при определени условия може да се активизира и да предизвика
процес [П¹], който да доведе до състояние [С¹], последното при активизиране ще предизвика
процес [П²], след което процесът отново ще се стабилизира в състояние [С²], последното чрез
[П³] до състояние [С³], и т.н. При това забележете, всяко едно състояние е стабилизация на
системата, а процесите актуализират (адаптират) системата.
Ако описаните процеси бъдат графично изобразени чрез затворена крива във вид на точен
кръг и са разположени съответно: [Сº] = 0º; [С¹] = 90º; [С²] = 180º; [С³] = 360º, то [Сº] = [С³] или
имаме циркулярен процес. Ако обаче [Сº] ~ [С³], тогава имаме спираловиден процес.
При циркулярността се вижда ясно действието на една затворената система, при която
състояния и процеси се обуславят взаимно, но не напускат границите на кръга – това е един
процес на стабилизация. При спираловидността се наблюдава разлика в първоначалната и
крайната позиция, т.е. между [Сº] и [С³], благодарение на което се осигурява процеса на
актуализация.
15 / 156
Според Л. Юнсон и Г. Бернлер (1992), истински циркулярни процеси не могат да се

наблюдават в биологичните и социалните системи, защото времето върви само в едно
направление и процесите извършени в това време са така необратими, както е необратимо и
времето. Системата никога не може да се върне на 100% във веднъж преминато от нея
състояние. Тя винаги ще претърпи изменения в резултат на процеса, привел я в това
състояние.
# Теорията на системите съдържа елементите непрекъснатост и прекъснатост на

процесите
За непрекъснатите процеси е характерно, че протичането им може да бъде разделено на
безкрайно число малки стъпки, при които различията в състоянието на системата между два
близки отрязъка не се поддава на изменение или не се усеща.
За прекъснатите процеси на развитие е характерно, че са скокообразни. Системата
стига от началното до крайното си състояние, преминавайки през промеждутък. Пример за
непрекъснат процес е стареенето на човека, а за прекъснат процес – нещастия, инциденти,
катастрофи, влюбеност и пр. „Нормалните” процеси, протичащи през целия човешкия живот
са непрекъснати (ръст, развитие), но когато пред една система възникне необходимостта от
изменения, то тези промени тя може да осъществи не само чрез непрекъснати, но и с
прекъснати процеси, т.е. чрез внезапно, революционно изменение на структурата.
# Теорията на системите съдържа елемента маневреност [Юнсон, Бернлер, 1992].

Това свойство на системите показва, че те могат да бъдат в две различни, често
противоположни състояния. Всъщност няма застинали системи – те непрекъснато се колебаят
между тези две полярни състояния. Колебанията (осцилация) могат да се приемат като
постоянни смени. Например, амбивалентните преживявания на пациента са илюстрация на
тези колебания. Грегъри Бейтсън много пъти е казвал, че „кибернетичният еквивалент на
логиката е колебанието” [Капра, 1996].
16 / 156
# Теорията на системите съдържа елемента ниво на йерархия (две нива)

Първото ниво на йерархия вече беше описано. Системата, намираща се на много
високо йерархично ниво (структурно, организационно), обхваща системи, намиращи се на
много ниски йерархични нива, в качеството им на субсистеми или предмети.
Второто ниво на йерархия е логическото (теория на логическите типове на Бертран
Ръсел). Система от сравнително по-високо логическо ниво определя система от по-ниско
логическо ниво. Ние използваме понятия, съществуващи на ниво N+1, за да опишем явления,
случващи се на ниво N. Точно това се случва при терапевтичната практика, защото много от
явленията в работата на социалните системи съществуват на повече от едно ниво
едновременно.
Отношението на психолога към клиента си съществува най-малко на две нива. От една
страна това е отношение на базово ниво: „психолог – пациент”. Това са двама души, които
разделят и обменят опита, преживяванията си, намиращи се в една културна среда и т.н. от
друга страна обаче психологът се свързва с клиента си посредством мисли и коментари по
повод пациента и неговата ситуация, и заема спрямо него вече една метапозиция, т.е. в този
смисъл може да се говори за метаотношение.
С помощта на понятието ниво ние можем да получим модел на съзнанието на
социалната система. Можем да дадем определение на системата, обхващаща съзнанието като
система, включително и своя автопортрет.
# Теорията на системите съдържа елементите реактивност и активност.

Като множество от взаимно свързани елементи, обхванати от структура и организация,
в своето взаимодействие със средата, системата демонстрира определено поведение, което
може да бъде реактивно (определено от всички основни пунктове на взаимодействието) или
активно (определено не само от състоянието и взаимодействието със средата, а и от
собствените цели, предполагащи преобразувания на средата в зависимост от собствените
потребности.
В тази връзка в системата с активно поведение важно място заема целевата
характеристика на самата система и нейните отделни субсистеми, и взаимодействие на тези
характеристики (в частност, целите могат да бъдат съгласувани или противоположни).
Източникът на преобразуване на системите или на техните функции обикновено се
намира в самата система. Доколкото това е свързано с целесъобразните характеристики на
поведението на системата, съществена черта за целия порядък от семейни обекти се състои в
това, че те се явяват не просто системи, а саморегулиращи се системи [Гальб, 1972,
Садовский, 1970].
Паралелно със състоянието на постоянно изменение, системата е длъжна да се стреми
към съхранение на своята идентичност по отношение на обкръжението.
Управлението и регулирането на системата се осъществява чрез:
а/ коригиращи импулси за управление (негативна обратна връзка)
б/ усилващи импулси за управление (позитивна обратна връзка)
17 / 156
Негативната обратна връзка е основния начин за поддържане на динамично

равновесие и устойчивост, а позитивната обратна връзка – за изменение на структурата и
целевата насоченост на системата.
Важно ! Равновесието се реализира чрез механизъм за обратна връзка, предоставящ

информация за нарушаване на баланса. След като в системата бъде получен сигнал (аларма), в
нея се активизират други механизми, насочени към възстановяване на нарушеното равновесие.
Този механизъм се нарича хомеостатичен механизъм.
Това правило е много важно в семейната терапия. Обикновено появата на симптома
(проблем) е този, който изпълнява сигналната функция за нарушение на баланса. Именно
поради своята „видимост” той лесно се установява от членовете на семейството и с него те
идват при терапевта. Много често носителя на симптома (идентифициран пациент) е най-
слабия член на семейството. Тази „видима” маска на симптома не е проблем за терапевта,
целта на диагностиката е да бъде открита и свалена „невидимата” маска на симптома – това
което семейството не знае.
Социалните системи могат да бъдат стабилни само тогава, когато са в състояние да се

променят в зависимост от изискванията и промените на средата. В своето развитие
семейството преминава през различни фази, които му налагат изменения (раждане на дете;
порастване на детето; излизане на детето от семейството и пр. Всеки път и във всяка една
такава нова фаза, когато се окаже, че семейството е неспособно да се реорганизира, възниква
дисфункционалност.
# Теорията на системите съдържа елементите адаптивност и метаадаптивност

Под адаптивност се разбира способността на системата да се приспособява към
обкръжението си. Система, която е с недостатъчна адаптивност не може да се справи с
преустройството, необходимо за връзка с изменящите се изисквания на външната среда.
Адаптацията се явява израз на процесите, насочени към съхранение на системата. Тя настъпва
в резултат на количествените и непрекъснати вътрешносистемни и гранични процеси.
Тези процеси се делят на пет вида:
(1) Хомеостатични процеси в тесния смисъл на думата – това са процеси, насочени
към поддържане на определено състояние на системата. Под състояние на системата в
дадения случай се разбира едно или множество глобални начини за поддържане на качествени
изменения. Например, регулиране на температурата; семейните митове; семейните правила;
хронически болести и пр.
(2) Глобални изменения във функциите на системата – резултатите от тези процеси
се проявяват в общо повишаване (или понижаване) функционалното ниво на системата, което
отразява всички или почти всички нейни функции. Например, безпокойството, тревогата,
спокойствието и пр.
(3) Изменения във входа на системата – това са материални или комуникативни
процеси, с помощта на които системата е в състояние да подбира (приема) информация.
Може да се касае както за ограничения на определени входове, така и за положителен избор
18 / 156
на определени входове. Например, реакцията на организма към различни тела, нежелание да

се чуе другия, изменения в потребностите – материални или културни и пр.
(4) Изменение входовете – това са процеси, благодарение на които системата прави
опити за промяна на обкръжаващата я среда. Например, при почистване на вредни газове във
въздуха или почистване на водни пространства и може да се разглежда като способ на
социалните системи да изменят обкръжаващата ги среда (първо, чрез снижаване на вредните
входове и второ, чрез допълнение на наличните благоприятни фактори. Пропагандата и
рекламата могат да се разглеждат именно като командни способи, оказващи влияние на
средата (политика, търговия и пр.)
(5)Тропизъм или положителен таксизъм – това са процеси, ориентиращи системите
към благоприятната за тях адаптация към обкръжаващата ги среда. Например, отношението
към другите, търсене на нови приятелства, на нова работа и пр. за да се избегнат измененията
в самата личност (т.е. не за развитие). Тези процеси са адаптивни дори ако не винаги се
разглеждат като хомеостатични в класическия смисъл на думата.
Адаптацията е насочена към съхраняване на структурата, присъща на дадената
система и за поддържане на нейните централни процеси. Адаптацията се явява стратегическо
оцеляване, а не стратегическо развитие! От тази гледна точка адаптивното изменение
всъщност не е изменение, а по-скоро съпротива срещу дълбоко изменение.
П. Вацлавик [Watzlavick, 1974] говори за два типа изменения: от първи и от втори
порядък
Приведените по-горе примери са изменения от първи порядък. Те не засягат
структурата на системата и нейните процеси. За да настъпят тези промени са
необходими изменения от втори порядък.
Психотерапията, ориентирана към теорията на системите целта е да се измени
адаптацията, а не да се постигне адаптация!
„Ако една система променя своята способност за модификация на своята адаптация,
то това е метаадаптация, т.е. адаптация от втори порядък” – посочва Вацлавик.
За обозначаване на измененията от този вид често се използва термина
преструктуриране.
Социалната система преминава на ниво метаадаптация в онези случаи, при които
изискванията или условията на обкръжението се променят коренно, а също така и когато
системата е длъжна да промени целите и развитието си по друг начин.
Система с висока метаадаптация разполага огромен репертоар от стратегии за
преструктуриране. Тя притежава висока степен на мобилност в условия на трудно
предсказуеми изменения на средата и има готовност за ръст и развитие. Неудовлетворяващо
функциониращите социални системи (индивид и група) имат понижено ниво на
метаадаптация, която от части се проявява в неспособност за справяне с кризи и отчасти с
отсъствие на всякакво развитие.
Метаадаптивността на една система включва още един важен елемент на логическо
ниво. Това е оценката за своето собствено изменение, отразяваща способността за
самоизменение и самопреструктуриране.
19 / 156
Промените в оценката позволява да настъпят промени в измененията от втори

порядък, а новообразуванията са изменения от трети порядък.
Чрез това понятие теорията за системите поставя фундаментален проблем пред
психотерапията – проблема за самоотношението и самооценката на пациента. Всяка една
система, която има негативна самооценка за своите способности да се променя, винаги е
ригидна, трудно поддаваща се на въздействие, а понякога е дори безнадеждна.
III. СИСТЕМЕН МОДЕЛ НА ОУДСХОРН ЗА ФОРМУЛИРАНЕ НА

ТЕРАПЕВТИЧНИ ХИПОТЕЗИ
Системният модел на Оудсхорн позволява да се преодолеят противоречията във

взаимодействието между индивид и система и да се интегрират различни теоретични
подходи, отнасящи се към различни нива на глобалната система. Общата теория за системите
[Von Bertalanffy, 1968; Bateson, 1973] предполага, че човекът със своята среда представлява
своеобразна кибернетична саморегулираща се система, включваща в себе си разнообразни
взаимосвързани нива.
Основно допускане е, че проблемите и симптомите отразяват системната адаптация в
нейния общ контекст в определен времеви момент.
Усилията по адаптацията на семейството отразяват на много нива глобалната система –

от биологично, през интрапсихично към интерперсонално ниво [Bowen, 1978; Engel, 1980;
Scheflen, 1981]. По този начин поведението на семейството включва проблемите и
симптомите, произхождащи от социокултурния [Elder, 1977; McGoldrick, Pearce & Giordano,
1982] и историческия контекст [McGoldrick & Walsh, 1983]. Така системната перспектива
разкрива разбирането на проблема на толкова нива, колкото е възможно.
1. Модел на Оудсхорн
На базата на общата теория на системите отнесена към психиатричната практика
Оудсхорн разработва диагностичен модел, състоящ се от шест нива. Авторът използва
понятието „мултимодална диагностика”, за да обясни съществуващото нарушение,
обосновавайки необходимостта от формулиране на частни хипотези за всяко от шестте нива
[Оудсхоорн,1993].Този подход осигурява един стереоскопичен мониторинг върху ситуацията
и помага да бъде формулирана необходимата терапевтична програма, като се разграничат
областите на компетентност на различните специалисти.
1.1. Първо ниво – Проблеми с външното социално обкръжение

Първото ниво разглежда проблемите на членовете на семейството в контекста на
социалните му връзки. Тук са включени взаимоотношенията на членовете на семейството с
факторите от средата:
 Училище;
20 / 156
 Професия;
 По-далечни роднини;
 Приятели;
 Познати;
 Съседи;
 Жилищните условия;
 Доходите на семейството.
Хипотезите на това ниво обясняват възникващите психологически проблеми в резултат
на неблагоприятните фактори на външната среда. Например, проблемите на детето в училище;
недостатъчната специализация, умения, знания на родителите в професията; трудности с
материална осигуреност на семейството; безработицата на родителите; насилието на улицата и
други травмиращи или ощетяващи семейството фактори на външната среда. Това е
традиционната област на социалната психиатрия, социалните работници, службите по
заетостта, институциите за работа с деца, класните ръководители, различни комисии за работа
с деца с девиантност в поведението, детските педагогически стаи и т.н. Става дума за всички
създадени от държавата институции, които чрез специалистите си осъществяват
взаимодействие със отделните членове на семейството, там където те работят, учат,
реализират се.
1.2. Второ ниво – Проблеми в семейната система

На това ниво се разглеждат проблемите на семейството като естествена група.
Симптоматичното поведение на идентифицирания пациент се анализира като следствие на
нарушения във функционирането на цялото семейство или на отделни субсистеми. Акцентът е
поставен не върху индивидуалните характеристики на членовете на семейството, а върху
тяхното взаимодействие и структурните особености на семейната организация. Отношение
към проблемите на това ниво имат семейната или съпружеска психотерапия, въвличайки в
терапията цялото семейство или релевантните субсистеми.
Прието е, че точни показатели за семейна терапия са:
а/ Когато централното място принадлежи на междуличностните проблеми в
б/ Когато проблемите на децата са пряко свързани с дисфункция на семейството.
в/ Когато проблемите на децата укрепват семейството [Schaefer et al., 1984].
1.3. Трето ниво – Когнитивни и поведенчески проблеми

Това ниво обхваща нарушения или трудности в областта на емоциите, когнитивните
функции или поведение на пациента, обясними от позиция на теорията на научаването.
Например, ниска самооценка; социална инфантилност; дефицити в общуването, в
разрешаването на конфликти; неадекватни копинг-стратегии и пр. Това е сферата на
когнитивната и поведенческата терапия и техните техники.
1.4. Четвърто ниво – Емоционални конфликти с аспекти в несъзнаваното

За това ниво най-разпространената диагноза е „невроза” или „невротичен конфликт”.
21 / 156
Емоционалните разстройства могат да бъдат осъзнати и неосъзнати, или както се казва

– с „двойно дъно”. Тези случаи за страничния наблюдател пораждат множество противоречия
и неадекватни реакции. При децата и подрастващите например много често се наблюдават
„формиране на реакции” или „хиперкомпенсация”, които могат да доведат до
характерологични нарушения. На това ниво терапевтът има работа с неосъзнати или
малоосъзнати процеси и съпротиви.
1.5. Пето ниво – Нарушения в развитието и личностни разстройства

За това ниво са характерни продължителни и дълбоки свойства и отклонения. Те касаят
различни аспекти, напр.: темперамент, черти на характера, аутизъм и ранни нарушения в
развитието, подобни на аутизма, специфични аномалии на развитието. Хипотезите на това
ниво не дават големи основания за аутизъм. Обикновено те предполагат една продължителна
психотерапия.
1.6. Шесто ниво – Биологични нарушения

На това ниво има основание за формулиране на хипотези, указващи наличието на
соматопсихични връзки, когато соматичните (биохимически, неврофизиологически или
патологоанатомически) фактори се явяват първични, а техните последици са психичните
разстройства; или психосоматични връзки, когато връзката е обратна. Към последните случаи
се отнасят функционалните оплаквания, напр.: главоболието или психосоматичните
нарушения, при които винаги присъства соматична болест, напр., язва. На това ниво помощта
е основно чрез медикаменти.
* * *
Всички нива са взаимносвързани, в съответствие с общата теория на системите. Всеки

успех в една област оказва положително влияние върху състоянието в останалите области,
напр. успеха на терапията на една алкохолна зависимост автоматично ще повлияе върху
съпружеските взаимоотношения или наличието на шизофрения при един член на семейството
задължително повлиява вътрешносемейните взаимоотношения, или наличието на дете с
аутизъм, винаги повлиява върху връзките на членовете на семейството с външния свят и пр.
[Spiegel, 1969].
Колкото е по-високо нивото, толкова по-оптимистични са изходите за терапията.
Разработвайки стратегията за терапия, Оудсхорн посочва, че терапевтът трябва да се
насочи към не повече от три нива, т.е. да формулира хипотези по най-изявените нарушения в
три нива и да се съсредоточи върху тях.
22 / 156
IV. ОСНОВНИ ПАРАМЕТРИ НА ИНТЕГРАТИВНИЯ МОДЕЛ И

ДИАГНОСТИЧНИ ПРОБЛЕМИ
1. Описание на интегративния модел в системната семейна терапевтична

диагностика
По време на сесията терапевтът се среща с няколко члена на семейството едновременно
и трябва да фокусира своето внимание върху груповите процеси в семейството. Системната
семейна терапия премества винаги фокуса на диагностиката от индивида към групата. това
обаче не означава, че тя пренебрегва индивидуалните особености на хората. Една от
хипотезите, които задължително терапевтът трябва да формулира се отнася към
циркулярността, т.е. взаимните реакции на всички членове на семейството.
Психологическата помощ с акцент върху интрапсихичните проблеми безспорно е
ефективен, но той не отчита груповите процеси, а те могат да доведат до непредсказуеми
реакции. Когато се работи индивидуално, обикновено терапевтът търси линейна причинно-
следствена връзка и издига такава причинно-следствена хипотеза. При подобна ситуация в
рамките на семейството това означава да се работи с „виновника за проблема”, този който
самото семейство води в терапевтичния кабинет или от когото се оплаква. При „виновника” в
повечето случаи се активизират съпротиви и той заема защитна или нападателна позиция.
Предлаганият интегративен модел на системна семейна терапевтична диагностика е
нещо повече. Той допълва подходите към семейството от гледна точка на неговата структура и
функциониране като цялостен организъм. С други думи, интегративният модел се отнася към
т. нар. „мултимодална психодиагностика” – такъв е моделът на Оудсхорн.
И така, главната задача на модела е свързана с „интегрирането”. Той развива идеята на
Левант, който предвижда първоначални два подхода:
а/ ориентация към семейната история
б/ ориентация към структурата и процесите в семейството.
Забележка: По класификацията на Левант това са първите два клъстера [Levant, 1980].
Освен това, те образуват незначителна група в сравнение с другите подходи. Както
вече е известно в терапевтичните отношения съществува голям еклектизъм и школите от
първите два клъстера безпроблемно могат да се допълват с техники от третия или обратно.
Интегративният модел обединява пет групи идеи в семейната система. Те показват, че
семейната система може да се разглежда от гледна точка на:
= структура;
= комуникация;
= стадии на развитие на жизнените цикли на семейството;
= семейната история;
= семейните функции.
Изборът на тези пет параметри за интегративния модел не е случаен.

Репрезентативният диагностичен модел на семейната система е длъжен:
23 / 156
Първо – да опише няколко инвариантни относително стабилни характеристики на

системата, касаещи преди всичко нейната йерархия (структура) и взаимоотношения.
Второ – да анализира процесите в семейството в настоящия момент;
Трето – да отчете измененията и трансформациите в семейната система;
Четвърто – да определи как системата до достигнала до тази точка на своето развитие.
Пето – да разкрие логиката на проблема и дисфункциите на семейната система,
предизвикани от симптома и тяхната връзка с другите параметри.
Тези пет задачи отговарят на петте параметри на интегративния модел.
Място на интегративния модел в системната семейна терапевтична диагностика

в мрежова координатна система по модела на Оудсхорн
Проблеми, свързани с
външното социално
1 обкръжение
ПАРАМЕТРИ НА МОДЕЛА
1. Структура
2. Комуникация
3. Стадии на жизнени цикли
4. Семейна история
5. Функции на симптома в
2 ИНТЕГРАТИВЕН
семейната система
МОДЕЛ
Проблеми в семейната СРЕДСТВА ЗА ПОЛУЧАВАНЕ
система НА ИНФОРМАЦИЯ
Когнитивно-поведенчески
3 проблеми
Емоционални конфликти
4 с аспекти в несъзнаваното
Нарушения в развитието и
5 личностни разстройства
6 Биологични нарушения
2. Параметри на модела
2.1. Структура на семейството
Тук се уточняват:
 Основните понятия, касаещи първия параметър на интегративния модел –
структурата на семейството
 Анализира се циркулярния модел за типовете семейни структури, като се
разкриват техните достойнства и недостатъци
24 / 156
 Развиват се идеите за използване на триангулацията в качеството им на единица

за анализ на структурата на семейството
 Разработват се обобщени класификации на дисфункционалните типове семейни
структури
 Излагат се предложения и препоръки за описание на семейството като
маневрираща система, която позволява усилване колебанията на параметрите на
семейната структура.
2.1.1. Основни понятия

В изследванията на семейната организация заемат централно място представителите на
„структурната школа”, сред които е водещ Салвадор Минухин.
„Структурният подход се основава на схващането, че семейството не е нищо повече
от индивидуалната психодинамика между неговите членове. Членовете на семейството се
отнасят един към друг в съответствие с неговото устройство (структура), която
управлява техните трансакции. Това устройство обикновено не е явно и дори не се осъзнава,
но еднозначно формулира цялата структура на семейството. Реалната структура – това е
реалност от втори порядък в сравнение реалността на индивидуалните членове” [Minuchin,
1974].
Структурните семейни терапевти, чрез наблюдения върху взаимодействието между
членовете на семейството, формулират извод за хипотетичната структура на семейството.
Според Левант, „Хипотезите се опират на метода на наблюдението за взаимодействието –
по съдържание и по форма, и от последователността на поведенческите събития на
цялостната организация”.[Levant, 1980].
Целта на терапията е насочена не към отстраняване на симптомите, а по-скоро към
оказване на помощ в преструктуриране на дисфункционалната семейна организация. Приема
се, че при измененията на структурата, повличат след себе си редукция или отстраняване на
симптома.
Анализът на структурата на конкретното семейство изисква:
 Изследване на състава му. От особена важност е да се изясни кои
членове се считат за „членове” на семейството и кои не. Много често терапевтът
бива сюрпризиран в процеса на работата си, когато разбира, че членовете на
семейството не съгласни с определението, че едно или друго лице е член на
семейството. Този въпрос е свързан с границите и е много важен за това как
физически и психологически определено лице присъства в семейната система
[Boos & Greenberg, 1984]. Тази особеност много често се появява при разведени
родители, сключващи повторен брак.
 Последователно проследяване на различни нива на системата
(семейството като цяло; субсистема на родителите; детска субсистема;
индивидуални субсистеми) [Minuchin, 1974; Lange, van der Hart, 1980].
 Описание на структурата на семейството от гледна точка на
основните му параметри (сплотеност; йерархия; гъвкавост; външни и вътрешни
граници; ролева структура на семейството).
25 / 156
 Оценка на характера на структурните проблеми

(междупоколенчески коалиции; реверсия на йерархията; тип нестабилност на
семейната структура) [Gehring, 1993; Olson, 1993].
Изследователи и терапевти от различни школи са съгласни, че сплотеността и

йерархията се явяват ключови измерители за описание структурата на семейните
взаимоотношения [Nichols, 1984; Birtchnell,1987; Cierpka, 1988].
Терминът „сплотеност” (cohesion) определя емоционалната близост или
привързаност между членовете на семейството [Bowen, 1960; Stierlin, 1974; Bying'Hall &
Campbell, 1981; Kelsey'Smith & Beavers, 1981]. Чрез това понятие се определя степента, до
която членовете на семейството възприемат себе си като едно цяло.
Терминът „йерархия” обхваща няколко фундаментални теоретични предположения и
не може да бъде ограничен до просто определение [Kranichfeld, 1987; Fish 1990].
Към йерархията се отнасят такива елементи като:
= Авторитет, доминантност, власт да се взимат решения или степен на влияние на един
член на семейството върху останалите[Moos, 1974; Маданес 1999; Williamson, 1981; Oliveri &
Reiss, 1984; Bloom, 1985].
= С понятието се определят измененията в структурата и правилата на вътрешната
система на семейството [Olson 1986; Dickerson & Coyne, 1987].
Терминът „граници” се използва за описание на взаимоотношенията между
семейството и социалното обкръжение, а също между различните субсистеми вътре в
семейството (например, индивидуална, диада, триада).
Семейните терапевти разглеждат развитието на границите като един от най-важните
параметри в еволюцията на семейната структура. Семейните граници могат да бъдат
определени и установени чрез правила, които определят на кого принадлежи дадена система
или субсистема и по какъв начин членовете принадлежат към нея. [Minuchin S., 1974].
Структурната теория постулира, че дисфункционалната система винаги поддържа
крайни граници – прекалено пропускливи (меки, размити) или прекалено непропускливи
(твърди, ригидни).
Ако външните граници са прекалено непропускливи в системата настъпва застой,
извършва се незначим или липсва обмен на информация между семейството и обкръжението.
Ако външните границите са прекалено пропускливи членовете на семейството се
оказват прекалено свързани (въвлечени) със социалното обкръжение и по-малко между себе
си, т.е. намалява нивото на сплотеност между членовете на семейството. Например, ако
семейството рядко се събира заедно и същевременно активно комуникира с външното си
обкръжение, членовете му се чувстват по-скоро като гости под един покрив.
Ако вътрешните граници са прекалено непропускливи например между родителската
и детската субсистема, то обикновено родителите са заети основно със себе си. Ако при
същите субсистеми вътрешните граници са прекалено пропускливи много често
съпружеската система страда, като обикновено това води до дефицит на интимност между
родителите.
26 / 156
Промяната в качеството на границите се явява една от основните цели на структурната

семейна терапия. Например, когато по време на сесията терапевтът налага правилото
„Говорете само за самите себе си”, той се опитва да укрепи междуличностните граници и
да предотврати прекомерното сливане между някои от членовете. Организирайки диалога
между съпрузите и блокирайки вмешателството на децата и бабата, терапевтът работи за
укрепване на съпружеската система. Променяйки правилата за отправяне на покани от
членовете на семейството към приятели, съседи и пр. терапевтът въвежда корекции във
външните граници на семейството.
2.1.2. Модел на Олсон

Семейните модели обикновено се опитват да установят връзка между теорията,
изследователската и клинична практика. Такива модели по правило използват сплотеността,
йерархията и гъвкавостта, т.е. способността на семейната система да се адаптира към
измененията на ситуациите и стреса, като ключови параметри от структурата на семейните
взаимоотношения [Parsons & Bales, 1955; Kantor & Lehr, 1975; Lewis et al, 1976; Epstein, Bishop
& Levin, 1978; Olson, 1986; Kinston, Loader & Miller, 1987, Klog, Vertommen & Vanereycken,
1987; Gehring, 1993].
Един от най-известните и широко приети структурни модели е циркулярния модел на
Олсон [Olson, 1986; 1993]. Този модел включва в себе си две основни оси – сплотеност и
гъвкавост, които определят типа семейна структура и още един допълнителен параметър –
комуникация.
Нива на сплотеност:
а/ отворен (disengaged) тип семейство – много ниска;
б/ разделен (separated) тип семейство – от ниска към умерена;
в/ свързан (connected) тип семейство – от умерена към висока;
г/ затворен (enmeshed) тип семейство – много висока.
Семейната гъвкавост (flexibility) се определя от броя на промените в семейното

ръководство, семейните роли и правила, регулиращи взаимоотношенията.
Нива на гъвкавост:
а/ ригиден (rigid) тип семейство – много ниска;
б/ структуриран (structured) тип семейство – от ниска към умерена;
в/ гъвкав (flexible) тип семейство – от умерена към висока;
г/ хаотичен (chaotic) тип семейство – много висока.
27 / 156
За норма се приема централното ниво на сплотеност (разделено-обединен тип) и

гъвкавост (структурирано-гъвкав тип), Тези нива са балансирани и осигуряват оптимално
семейно функциониране.
За извън норма се приемат крайните значения на тези скали (отворен, затворен,
ригиден и хаотичен тип), които са проблематични.
* * *
Типични маркери за типовете семействата по критерий „СПЛОТЕНОСТ”

Когато семейството дойде при терапевта, то много често заема един от крайните
полярни структурни типове.
28 / 156
 При семейство с много висока степен на сплотеност (затворена система),

могат да се наблюдават следните маркери:
 налице са силни центростремителни сили;
 членовете имат крайна потребностите от емоционална близост;
 членовете са с висока лоялност помежду си;
 членовете страдат взаимно (заразяват се) при наличие на проблем в
един от тях;
 членовете много трудно преодоляват загуби;
 членовете трудно намират външна идентичност и обикновено
децата следват поведенчески модели, ценности или дефицити, възприети
(копирани) от родителите си;
 невъзможност членовете да действат самостоятелно, независимо
един от друг;
 за този тип семейство са характерни т. нар. „семейни
конференции”;
 за този тип семейство са характерни опити да се прикрие истината
пред външните;
 съгласието е толкова силно, че различните мнения или действия не
се поощряват;
 налице е малко лично пространство и невисока степен на
диференциация един от друг;
 енергията на членовете е фокусирана навътре в семейството или
към отделните субсистеми и притежава слаби, инфантилни контакти и
интереси навън.
 външните граници са ригидни;
 вътрешните граници са слаби, размити (между сибсистемите и
отделните членове);
 При семейство с много ниска степен на сплотеност (отворена

система), могат да се наблюдават следните маркери:
 налице са силни центробежни сили;
 членовете са емоционално крайно дистанцирани и
почти не изпитват привързаност;
 членовете рядко демонстрират съгласие;
 членовете трудно разкриват себе си един на друг;
 рядко се събират и прекарват заедно, но имат общи
приятели и интереси навън;
 трудно си оказват поддръжка един на друг;
 рядко взимат общи решения и рядко действат
съвместно по общи цели;
29 / 156
 много ярко и ясно е изразена диференцировката един

спрямо друг;
 често някой от членовете (или субсистема) се оказва
в изолация;
 неспособни са да установяват и поддържат близки
емоционални отношения и правят опити пред терапевта да
скриват тази своя неспособност;
 вътрешните граници са твърди и ясно очертани;
 външните граници са пропускливи и размити;
Полосата (зоната) близост-разделителност отразява два фундаментални за човека
страхове: страх от самота и страх от поглъщане от другите.
 При семейство „балансиран тип” членовете са способни

да съчетават собствената си независимост и тесните контакти със
своето семейство.
 При семейство „разделен тип” взаимоотношенията се

отличават с известна емоционална отдалеченост, но тя не се проявява
в такава крайна форма, както при отворената система. За отделните
членове е особено важно да прекарват известно време самостоятелно,
но те са способни и да се събират и преживяват заедно, да обсъждат
проблеми, да си оказват взаимна поддръжка и да взимат съвместни
решения. Имат различни интереси и приятелства, но някои са общи
за семейството.
 При семейство „обединен тип” е налице емоционална

близост и лоялност във взаимоотношенията. Членовете често и
продължително прекарват заедно. Това време за тях е по-важно от
времето посветено на приятели и индивидуални интереси. Членовете
трудно издържат дълго време един без друг. Сплотеността при тези
семейства не достига до степен на ригидност, при която изчезват
всякакви различия. В този тип семейство членовете не само, че се
нуждаят от баланс в полосата „близост-разделеност”, но и от
оптимално съчетание между измененията вътре в системата и
способността да съхраняват своите характеристики стабилни.
* * *
Типични маркери за типовете семействата по критерий „ГЪВКАВОСТ”

Небалансираните семейства по скалата „гъвкавост” могат да бъдат „ригидни” или
„хаотични”.
30 / 156
 При семейство „ригиден тип” се наблюдава преустановяване

способността на семейството да отговаря, да бъде адекватно на жизнените
задачи, възникващи пред семейството през различните стадии на жизнените
цикли. Семейството отказва да се променя и приспособява към изменящата се
ситуация (раждане, смърт на членове на семейството, поява на болести,
порастване на децата, отделяне на децата в свое семейство, промени в кариерата,
пенсиониране, промени в местоживеенето и пр.)
Според Олсон семейната система често се превръща в ригидна, когато е извънредно
йерархизирана. При нея съществува член на семейството или членове, които непрекъснато
осъществяват контрол и отговарят за него. Тук е налице тенденция да се ограничават
процедури по преговаряне, а повечето решения се вземат едностранно о лидера. В ригидната
система ролите по правило са строго разпределени, а правилата за взаимодействие остават
неизменни. Дори най-малкото количествено изменение в системата води до висока
предсказуемост и ригидност в поведението на членовете.
 При семейство „хаотичен тип” често се намира в кризи,

например при раждане на дете, развод, загуба на източник на доходи и пр. В
такова състояние семейството може да се окаже всеки момент. Проблемите се
появяват, ако системата остане там задълго. Този тип система има неустойчиво
или ограничено ръководство. Решенията се явяват импулсивни и
непродуктивни. Ролите са неясни и често се променят между членовете.
Повечето количествени изменения водят към непредсказуемост към случващото
се в семейството.
 При семейство „структуриран тип” се наблюдават черти на

демократично ръководство и в частност, членовете на семейството са способни
да обсъждат общите проблеми, в т.ч. да взимат предвид и мнението на децата.
Ролите и вътрешносемейните правила са стабилни, но въпреки това те имат
възможност да ги обсъждат. Олсон приема този тип семейство се приема за
балансирано.
 При семейство „гъвкав тип” семейната система се характеризира

с демократично ръководство преговорите се водят открито и в тях активно се
включват децата. Когато е необходимо ролите се разменят между членовете.
Правилата могат да бъдат променени в съответствие с възрастта на членовете.
Понякога е възможно лидера да изпусне контрола и членовете на семейството да
влязат в спорове, но това не води до загуба на управление на системата.
Циркулярният модел на Олсон извежда 16 типа съпружески или семейни системи. От

тях четири са балансирани, осем са среднобалансирани (балансирани по едната скала и
полярни по втората) и четири са напълно небалансирани.
31 / 156
Основавайки се на циркулярния модел Олсон издига три хипотези:

Първа хипотеза: Съпрузи и семейства от балансиран тип функционират много по-
адекватно, преминавайки през стадиите на жизнени цикли, отколкото тези от небалансиран
тип.
Втора хипотеза: В ситуации на стрес или изменения на задачите на жизнените цикли
семействата трябва да модифицират близостта и адаптивността си, приспособявайки се към
обстоятелствата. Балансирано семейство не означава, че то винаги функционира в умерения
диапазон. Семействата могат да се приближават към краищата на полосата, когато това е
необходимо, като застоят в тези позиции води до възникване на психологически проблеми на
членовете.
Трета хипотеза: Позитивните комуникационни навици (емпатия, умение да се слуша,
навици за саморазкриване, водене на преговори и пр.) помагат да се поддържа равновесие,
като членовете на балансираните семейства по-леко извършват промени в нивото си на
близост и на гъвкавост от небалансираните. И обратно, крайните типове семейства се
отличават с бедна комуникация, което възпрепятства движението към балансиране и засилва
вероятността от заставането им в крайни позиции.
При оценка на семействата по този модел трябва да се отчита, че нормите за близост и
гъвкавост са силно културално повлияни при различните етнически групи [Olson, 1993].
Моделът на Олсон е често прилаган при клинични изследвания. Известни са двете
изследвания на Clarke, 1984 и Carnes, 1989, които прилагат въпросници, основаващи се на този
модел. Кларк сравнява три групи семейства: болни с невротични разстройства, шизофреници
и неклинични семейства, а Карнс изследва семейства със сексуално насилие. Резултатите са
поместени в таблица 2.1.1, А и Б.
Проблеми в семействата по модела на Олсон
а/ Изследване [Clark 1984]
тип семейство с невротик с шизофреник неклиничен случай

Небалансирано
семейство 64 56 7
Среднобалансирано
Балансирано
32 / 156
б/ Изследване на семейства със сексуално насилие [Carnes, 1989]
Други,
Семейство със Родителско неклинични
тип семейство в % симптома семейство семейства
Небалансирано
Среднобалансирано
Балансирано
Олсон приема, че встъпвайки в брак, съпрузите много често възпроизвеждат

структурата на типа семейна система, която е била в родителските им или се опитват да
създадат противоположна (Например, ако съпругата е израснала в семейство с баща
алкохолик, тя прави всичко възможно да не се повтори този модел или обратно, ако съпругата
е израснала в семейство, в което майка й е държала властта, то тя ще направи опит да
реконструира този модел в своето семейство). Ако съпрузите произхождат от коренно
различен тип семейни системи или предпочитат друг тип семейна динамика, то най-вероятно
те ще изпитат сериозни трудности за създаването на съвместен стил взаимоотношения.
Изследване на Родик, Хенглер и Хенсон (1986) потвърждава хипотезата, че
балансираното семейство има много позитивни комуникационни навици.
Резултатите от изследване на измененията в сплотеността и гъвкавостта при
неклинични семейства в зависимост от стадиите на жизнените цикли са представени на рис.
2.1.2 [Olson, McCubbin, et al., 1989].
Резултатите показват, че сплотеността е най-силно изразена при младите двойки и

достига своя минимум в семейства с подрастващи деца и започва отново да се усилва в
стадия, когато двойката остава сама, след отделянето на децата („стадий на пустото гнездо”).
33 / 156
Освен това, семейството по принцип става най-силно ригидно в стадиите на

„експанзия” (при раждане на дете или напускането му), след което гъвкавостта на семейната
система отново нараства.
Циркулярният модел позволява една добра интеграция на системната теория с
процесите на развитие на семейството през стадиите на жизнените цикли. На рис 2.1.3 е
представено изменението в параметрите при балансирана съпружеска система в ранния стадий
на брака [Olson, McCubbin, et al.,1989].
Както се вижда на рисунката, през периода на ухажване (1) двойката демонстрира една
гъвкава свързаност във взаимоотношенията, чувство на близост и гъвкав стил при лидирането
и приемането на решения.
След брака ситуацията при новобрачните може да бъде описана като структурирано
затваряне (2). Тяхното взаимодействие е много структурирано и в сравнение с периода на
ухажването техните отношения стават по-определени в ролите и ръководството. В същото
време с началото на съвместния живот влюбената двойка се характеризира с висока степен на
въвлеченост във взаимодействието между партньорите и емоционално сливане.
След първата година на брака (3) вълнението от общуването с партньора намалява,
двойката става по-балансирана, а техните отношения преминават към структурно-свързан
тип.
През втората година съпругата обикновено забременява (4) и отношенията със съпруга
придобиват характер на гъвкава разпределеност. Настъпват някои промени в техните роли,
като нараства емоционалната дистанция. Съпругата се фокусира върху бременността си, а
съпругът ориентира ресурса към професията си.
С раждането на детето съпрузите преминават в хаотична свързаност (5) –
изключително важен период във взаимоотношенията на всяка двойка. В семейството
настъпват редица промени и двойката се опитва да се адаптира към появата на новия член
(детето). Сега съпрузите започват да изпитват по-голяма близост един към друг.
34 / 156
Същевременно в техния живот настъпва известна суматоха – те много често не спят нощем,
занимавайки се с детето. Съпругата е в майчинство и прекъсва професионалното си развитие.
Сега двойката по-рядко гостува на други – те нямат време за това.
В следващите шест години животът на двойката се стабилизира. Сега те започват да
функционират като семейство от ригидно/разделен тип. Съпругата изцяло се наслаждава на
детето и. Сплотеността на двойката значително се снижава. Съпругата е дълбоко въвлечена
във взаимоотношенията си с детето, а мъжът отново изцяло е погълнат от работата си. Те
имат все по-малко време един за друг, като съпружеската субсистема отстъпва на
родителската, респ. съпружеските на родителските роли. Тази ситуация е типична за т. нар.
„нормативна криза” в развитието на семейството с малко дете и са необходими специални
условия за нейното преодоляване.
Приведената примерна динамика в промените на взаимоотношенията в семейството
показва, как постепенно настъпват промени в структурата му, но са възможни и варианти на
скокообразни изменения, например под влияние на кризата на раждането. Тези промени могат
да възникнат спонтанно, но могат да бъдат и планирани посредством разговори на членовете
на семейството с други.
2.1.3. Триъгълникът – единица за оценка на семейната система

Освен очевидните предимства, циркулярният модел на Олсон представя и някои
недостатъци:
(1) Моделът е удобен за описание на диадата или усреднените характеристики на
цялото семейство, но се оказва недостатъчен при възникване на необходимост от по-детайлно
разглеждане на коалиционната структура на семейството, което включва много често в себе си
субсистеми с противоположни параметри. Например, затворена диада „майка-дете” и
атомизираната родителска субсистема.
(2) Освен това, семейството представлява една маневрираща система, която за
относително кратък период от време, може да се колебае между няколко състояния, имащи
структурни различия по близост и йерархия.
Ето защо възниква необходимостта моделът на Олсон да бъде допълнен от други
подходи. Така например може да се използва в диагностиката Системния семеен тест на
Геринг (FAST) [Gehring T., 1993].
Боуен, а и други автори предлагат използването на понятието семеен триъгълник като
единица за анализ на семейната структура [Bowen, 1978; Caplow, 1968; Fogarty, 1973;
Friedman, 1985; McGoldric & Gerson, 1985]. Това понятие е много често използвано днес в
семейната терапия.
По принцип семейния триъгълник отразява взаимоотношенията в семейството по три
канала за комуникация. Във всеки ъгъл могат да се намират” индивид, група хора, предмет
или дейност.
Основният семеен триъгълник се състои от майка, баща и дете. Основната хипотеза се
явява предположение за това, че взаимоотношенията между двама участници в триъгълника
зависят от третия участник, стоящ в третия ъгъл. Взаимосвързаността в триъгълника не бива
да се възприема като три разнородни диади. Всяка диада в триъгълника се оказва функция на
35 / 156
останалите две. При това, колкото е по-голяма дистанцията между съпрузите, толкова е по-
близо единият от тях до третия участник в триъгълника. Например, към детето или към
собствените родители. Колкото е по-близо единия от родителите до детето, толкова повече
същият е отдалечен от другият родител. При тази ситуация, ако детето се опита да промени
това положение, придвижвайки се към дистанцираният родител, то ще наруши не само своите
отношения с близкия родител, проявявайки към него нелоялност, но и отношението на
близкия родител с отдалечения.
Формирането на триъгълник и въвличането на трети във взаимоотношенията
обикновено способства за намаляване на трудностите в първоначалната диада. Някои двойки
прекрасно общуват когато говорят за детето, за приятелите, за работата си, но се боят да
съсредоточат вниманието върху собствените си отношения.
 Механизъм на структурата в семейния триъгълник

(1) Достигане оптимално ниво на близост/отдалеченост между участниците в диадата.
= Когато отношенията в двойката са интензивни, единият от партньорите може да бъде
привлечен от нещо трето – работа, хоби, отношения с трето лице, алкохол), отделяйки се от
партньора си.
= Когато отношенията в двойката са дистантни, изпитващият дефицит от близки
взаимоотношения може да се сближи с някой друг.
(2) Механизъм на силов натиск. Някой от членовете на семейството може да се опита
да вербува поддръжката на третия и образувайки с него коалиция, да придобие по-голямо
влияние. Например, ако подрастващото дете се стреми да получи определена материална
облага от баща си, то започва да уговаря майката и чрез нея достига до целта си.
(3) Механизъм за предаване на патерни във взаимоотношенията от предишни
поколения. Множество са примерите, които доказват, че съпрузите се опитват в своето
семейство да създават точно такива триъгълници, на които са били свидетели или в които са
участвали в родителското си семейство.
(4) Способ за бягство от вътрешните проблеми в двойката и сплотяване на основата на
съвместна позиция по отношение на някой трети. Този механизъм има особено важна роля
при преодоляване на кризи във взаимоотношенията между партньорите.
Ето няколко примера за обяснение на този процес:
a/ След продължителни кавги съпрузите решават да се разделят. Те се договарят това
да стане чрез развод и определят ден, в който двамата да посетят институцията и да подадат
заявление за разтрогване на брака. Работата е там, че много често точно в този ден и точно в
този час нещо се случва - нещо, което възпрепятства решението и то идва отвън, и най-често е
като заплаха, която обединява двойката.
б/ Съпругът си намира любовница, при която се утешава от постоянните проблеми във
взаимоотношенията със съпругата си. Те двамата с удоволствие обсъждат недостатъците на
съпругата. По някое време обаче отношенията на мъжа с любовницата се влошават. Тогава
той се връща при съпругата си, като се разкайва и се обединява с нея срещу коварната
изкусителка, злонамерено възползвала се от неговото доверие”. При тази ситуацията той и
съпругата му получават възможност да не забелязват реалните трудности в тяхното
36 / 156
взаимодействие. Точно този инфантилен сюжет намира приложение в телевизионните

сериали тип „сапунени опери”.
в/ В семейства, в които детето е идентифициран пациент, симптомът маскира
конфликта между родителите и в резултат на това се установява семеен „жертвен агнец”
[Vogel & Bell, 1960]. Когато между родителите има нерешени проблеми, техния брак се
намира под заплаха. Тогава при детето се проявяват други трудности, които имат за задача да
отвлекат вниманието на родителите от техните собствени конфликти, заставяйки ги да
обърнат внимание на детето си. Тогава в семейството едновременно започват да текат два
процеса: „отклонение в посока усилване” и „отклонение в посока снижаване” [Hoffman,
1971,1981].
Терминът „отклонение в посока усилване” характеризира в този пример процес на
нарастване на проблема на детето, а „отклонение в посока снижаване” – процес на затъмнение
(туширане) в разногласията между партньорите. Постепенно със задълбочаване проблема на
детето разногласията между партньорите до толкова се тушират, че те започват да
демонстрират псевдосътрудничество по отношение на тази ситуация. Това поведение по време
на консултацията терапевтът лесно може да открие – налице е една прекалена загриженост за
детето. Ако тази ситуация продължи достатъчно дълго, то в семейството може да възникне
митът „Ние сме идеалното семейство”, в което има само един проблем - „болестта” или
поведенческите проблеми на детето.
Ако терапевтът се опита открито да извади конфликта между съпрузите,
идентифицираният пациент може непроизволно да предприеме действия за отвличане
вниманието и на терапевта, започвайки да се държи странно още по време на сесията.
Възможно е също така някой от членовете на семейството да предложи на терапевта „гореща
тема”, намираща се в страни от съпружеските взаимоотношения. Друга съпротива, която
може да наблюдава терапевта е на следващата сесия проблемът на детето рязко да се е
задълбочил, а родителите да са станали още по-настоятелни в искането си да бъде „лекувано”
детето, а не съпружеските проблеми.
Джексън нарича това поведение „спасителна реакция” [Haley & Hoffman, 1967],
представяща проявлението на хомеостатични механизъм в семейството.
В случая следва да се отбележи, че процесите на отклонение в различни нива на
семейната структура водят автоматично до засилване на отклоненията в други субсистеми, в
случая до снижаване на нивото на родителската субсистема.
Процеси на отклонения в посока усилване и снижаване могат да се наблюдават във
всяко семейство и във всяка субсистема.
Например, майката може да използва фактора „болки в областта на сърцето”, за да
прекрати конфликта между сина и бащата. Те са длъжни да прекратят кавгата си и да й
обърнат внимание.
Членовете на всички семейства от време навреме забравят за своите разногласия и се
обединяват в коалиции по отношение на някой трети. Тези процеси не са дисфункционални,
ако са гъвкави заместители и не въвеждат някой от членовете в ролята на „болния” или
„жертвения агнец”. Ако все пак някой от членовете на семейството приеме ролята на
37 / 156
изкупителна жертва, то той най-често бива отделян от семейството и настаняван в лечебно или
правоохранително учреждение.
Преимуществата на анализа върху проблемите описани с термините „процеси на
усилване/снижаване” се изразяват в това, че те характеризират степента на
„ригидност/гъвкавост” на семейната система. Семействата, които имат склонността да се
съсредоточават върху един проблем и да игнорират различията между членовете си, по
правило са повече ригидни, отколкото семействата, които са готови да обсъждат не само
например проблема на детето си, но и противоречията между родителите.
Чрез този подход терапевтът има възможност да предвиди какви усилия и какви
стратегии ще са му необходими, за да създаде условия за промяна в семейството. Така
например, проблемното разрешаване, рационалните стратегии, използващи принципите на
теорията на научаването са ефективни спрямо семейства с определена над средната гъвкавост.
За ригидните семейни структури с силни хомеостатични механизми е по-добре да се прилага
„непряк подход”, чрез използване на парадоксални предписания. [Andolfi,1979; Papp,
1977,1980; Selvini Palazzoli at al., 1978; Van der Hart & Defares,1978].
2.1.4. Няколко типа дисфункционални семейни структури.

Поставяйки акцент на семейната организация, системният терапевт е длъжен да
диагностицира дисфункционалността на семейната структура, резултат на която са
индивидуалните проблеми на членовете на семейството.
Характеристиките на определената структура като проблем са следствие от
измененията настъпващи в процеса на терапия, в резултат на прилагане структурната семейна
терапия:
(1) Небалансирана семейна система като цяло по скалата близост и гъвкавост
(йерархия), описвана като дисфункционален тип семейна структура по модела на Олсон.
(2) Структура, включваща в себе си аутсайдери, в т.ч. хора с ниски социометрични
избори.. Например, едно от децата се разглежда от родителите като нелюбимо, или в
семейството с баба, с която останалите членове непрекъснато воюват. Тези структури често
са полярни „свой-чужди”. Приписват се (вменяват) „лоши” качества на едни членове и
„добри” на други, като семейството поддържа своята цялост като група.
Към тези типове семейства се отнасят и класифицираните пунктове по модела на Олсон
за семейния триъгълник:
(3) Междупоколенческа коалиция.
Всички живи същества, способни за обучение се нуждаят от организираност и създават
йерархия. Групите могат да имат повече от една йерархия с различни функции. Така или иначе
обаче йерархия е нужна и тя е заложена в природата на организацията.
Освен това йерархическия ред се поддържа от всички участници в организацията. Най-
простия модел на йерархия се основава на линията на поколенията. Най-често семейството
включва в себе си не повече от 3-4 поколения. Традиционните семейства, например в Азия, по
правило имат три ясно изразени статусни позиции. В западния свят, във време на бързи
социални промени, статуса на бабите и дядовците е значително по-нисък и обикновено те
имат само право на съвещателен глас.
38 / 156
За организацията Хейли казва следното: „Ако съществува фундаментално правило за

социална организация, то би могло да гласи следното: организацията изпада в беда тогава,
когато коалициите обхващат различни нива на йерархията и особено когато тази коалиция е
тайна” [Haley, 1976].
Когато лидера избира фаворити сред подчинените, когато служещите се обединяват с
висши ръководители против своя непосредствен началник и когато подобна ситуация се
превърне в правило възниква организационен проблем и нейните участници изпитват стрес.
Винаги когато се създават „вертикални коалиции” (междупоколенчески,
междустатусни, междуролеви), винаги възниква дисфункционалност.
 Варианти на структурата на междупоколенчески коалиции
(а) Единият родител образува устойчива коалиция с детето срещу другия родител. В
този случай детето получава възможност да не изпълнява исканията на последният, тъй като
разполага винаги с подкрепата на първия родител. Типична е коалицията между майка и дете,
а бащата е дистанциран.
(б) Баба (дядо) образува коалиция с дете (внук) против родителите. Това е много често
срещан вариант при разведени родители, когато майката с детето живее в дома на своята
майка, бабата влиза в коалиция с детето срещу възпитателните мерки на майката. Друг
вариант е случай на разведени родители при което бащата има втори брак, а от първия има
дете, живеещо при майка си. При периодичните срещи на бащата с детето, родителите на
бащата (бабата, дядото) влизат в тайна коалиция с детето срещу втората съпруга на бащата
или срещу децата от втория брак.
(в) Родители, обединени с любимото дете в семейството създават коалиция, която
поражда ревност сред останалите деца в семейството.
(г) Единият от съпрузите се обединява със своя родител срещу другия съпруг. Типични
са коалициите между дъщеря и майка срещу съпруга или баща и син срещу съпругата, както и
двамата родители и единия съпруг срещу другия.
(д) Полови поколенчески коалиции – наблюдават се в големи семейства живеещи
заедно, при които единият пол от години удържа „висши” позиции в йерархията. Например, т.
нар. „матриархати”, при които мъжете от няколко поколения живеят в дома на съпругите си
(зетьове). При тези коалиции всички жени и женски деца се намират в коалиция срещу
противоположния пол.
Коалициите помагат на тези, които се чувстват слаби и неспособни, да се справят, с
тези които са по-силни. Те позволяват на членовете от коалицията да овладеят ниското си
самоуважение, да тушират тревожността и да поставят под някакъв контрол третата
(заплашителната) страна.
(4) Скрита коалиция
В този случай наличието на коалиция не се признава официално от членовете. Тя
възниква в резултат на взаимна идентификация между двама (или повече) членове на
семейството и често се изразява в подкрепа на симптоматично поведение. Например, дете
отказващо да посещава училище. Родителите обаче са съгласни, че то трябва да учи – тук няма
противоречия. Те се събират и обсъждат проблема, и планират съвместни действия. Бащата
завежда сутрин детето на училище, но то само след половин час бяга и се връща в къщи.
39 / 156
Майката тайно съчувства на детето и счита, че то е толкова самотно, неразбрано и уплашено,

колкото тя самата се е чувствала в детството си, и разрешава то да остане в дома, приемайки
оплакването му за „главоболие”. Тя е нежна с него, грижовно го поставя в леглото, храни го с
вкусотии. Когато вечерта бащата се връща от работа, майката обяснява, че не е могла да се
справи с детето и моли съпруга си за мерки за да бъде накарано детето да промени
поведението си.
Описаната тук коалиция е от скрит тип, туй като майката външно е солидарна с бащата
и дори е в състояние да подкрепи неговите изисквания. При тази ситуация, ако бащата се
овладее и не премине към открито насилие или тормоз над детето, а остане в рамките на
нравоучението, то тази коалиция остава законспирирана. Хейли определя триъгълника с
тайните коалиции от този тип като “глезена триада”.
Шефлен (1981) изследва семейства с шизофреник и въвежда понятието „симбиозно
поле”, което се характеризира с едно противоречие: от една страна се наблюдава една
необичайно силна привързаност, а от друга – необичайно ниско ниво на взаимодействие
между членовете. Силната привързаност се диагностицира много силно при невербалната
комуникация. Членовете на семейството се намират в „симбиотично поле” – те могат да бъдат
отдалечени един от друг дълго време (дистантност), да не комуникират, но по някакъв
удивителен начин си приличат по типа или цвета на облеклото си, по прическите, по
маниерите и израженията на лицата. Тази ситуация в семейството Шафлен сравнява с хор или
танцувален ансамбъл, при който членовете на семейството имат определени общи признаци,
набиващи в очите на наблюдателя някакъв странен синхрон. В същото време, в терапията
единият лагер може да стои безцветно, без движения, с отпуснато тяло, а други членове на
семейството могат да бъдат съвършено различни. Интересното е, че ако един от членовете в
това „симбиотично поле” се промени, то другите членове също се променят. За такава
ситуация Оутсхорн казва, че това е „патология на отсъстваща автономност, личностната
диференциация или наличие на групово Его” [Оудсхорн, 1993].
(5) Обратна йерархия
Това понятие описва онези ситуации, при които по някаква причина детето в
семейството (или тези с принципно по-нисш статус в йерархията) заема по-висша или най-
висша статусна позиция, измествайки единия или другия родител.
Например, баща и дъщеря могат да възприемат себе си в ролите на съпрузи и да се
отнасят към майката и останалите деца като по-нисшестоящи. Има случаи, при които единият
родител заболява и губи трудоспособността си, тогава детето встъпва в неговата роля и
променя отношението си към болния и останалите деца, избутвайки в страни собствените си
чувства и желания. Подобна позиция на детето в литературата се среща под термина
„парентификация”.
Понякога благодарение на симптоматичното си поведение детето може да придобие
извънредно силно влияние в семейството и да регулира съпружеските взаимоотношения. Така
например, при дъщерята могат да се появяват тикове или запъване при говор, всеки път когато
родителите се карат. Последните реагират незабавно – спират кавгата, преглъщат
разногласията си временно.
40 / 156
(6) Отсъствие на разграничения в статуса на децата

Небалансираната йерархия в детската субсистема може да се прояви или като
извънредна йерархизираност (когато едно от децата придобие особен статус – например да
носи отговорност за другите деца, което е непосилна функция за него), или когато в
субсистемата липсва каквато и да е йерархия. Последният вариант може графично да се
представи като колело, в което спиците са децата, а оста е майката, като последната реагира на
всеки сигнал на децата по еднакъв начин, без да делегира на някои от тях част от своите права
и без да ги упълномощава. Такава майка винаги ще бъде претоварена с постоянни искания.
Подобна структура лесно може да се види по време на сеанса, ако терапевтът ангажира децата
с някаква задача. Тогава може да се забележи, как децата натоварват майката с отговорността
за своите задачи, те постоянно поставят въпроси към нея, уведомяват я за некоректността на
другите деца и искат тя да бъде съдник, търсят оценката й за това кой се е справил по-добре,
питат я как да постъпят и пр. Въобще майката се явява център и фокус, през който преминава
цялата комуникация между членовете на детската субсистема.
2.1.5. Семейството, като маневрираща система.

За да бъдат разбрани процесите в системата е много важен принципа на осцилацията и
в тази връзка в структурната теория е възприето определението за семейството като
„маневрираща система”. Този термин много точно описва семейството като система, която
преминава непрекъснато от едно състояние в друго или се връща в старото. Поради тази
причина семейството е обречено да попада и да се колебае в различни, често напълно
противоположни състояния (мир и война в семейството; изостряне симптомите при детето и
период на затишие; ситуация на алкохолни напивания и състояния, ри които съпругът е
относително трезвен и пр.)
Очевидно е, че параметрите на йерархията и сплотеността (близост) могат да се
променят или да остават непроменени за известни периоди, които наподобяват стадиите на
житейските цикли.
На схемата 2.1.4 е показана маневрираща система между състоянието на различни

коалиционни структури, през които преминават семейните отношения.
а/ Състояние „А” показва коалиция между син и майка срещу съпругата;
41 / 156
б/ Състояние „Б” показва коалиция между съпруга и съпруг срещу неговата майка;
Трябва да се знае, че отношенията в семейството само наподобяват циркулярност, а
всъщност са спираловидни, защото никога след процес на промяна, макар и връщайки се към
определено състояние, то никога не е напълно същото, от каквото е стартирало семейството
(виж. рис 2.1.5).
Семейните процеси разбира се могат да бъдат много по-сложни и да включват повече
от едно състояние. За терапевтичните цели е най-добре да бъдат описвани не повече от две-
три състояния в семейната система за определен период от работа.
 Роли на третия участник от коалицията в конфликта

В процеса на постоянна промяна в състоянията на семейната коалиция, има няколко
роли, които може да играе третият участник в конфликта между двамата партньори. Освен
вече описаните две роли в патерните коалиции:
(1) „болния” (слабия, несамостоятелния, т.е. този, който се нуждае от помощ) и
(2) „жертвен агнец”
Третият участник може да играе много по-активна роля, преминавайки от единия
конфликтуващ към другия.
Зук описва ролята на „посредника”, който се опитва да изглади разногласията,
например, разговаряйки, умолявайки, обяснявайки на единият, че „другият не е имал нищо
сериозно против него”, че „той без съмнение дълбоко го обича” и пр. [Zuk, 1966].
По този модел функционират много семейства. При тях някой непрекъснато се
сражават, а други непрекъснато посредничат с миротворчески мисии. Например бащата и сина
конфликтуват, а майката се явява посредник. При тази схема между майката и бащата и
между майката и сина никога не възниква конфликт Според Зук тази ситуация е
изключително неблагоприятна и той препоръчва при терапията тази порочна самоподдържаща
се схема да бъде нарушена от терапевта, т.е. да подтикне майката да заеме страна, влизайки в
открит конфликт със съпруга си, тъй като те са в една субсистема. Възможно е тази нова
позиция на майката да се окаже изход от ситуацията.
Симел говори за различия между ролята на „посредника” и ролята на
„наслаждаващият се трети”, който получава преимущества в конфликта между другите
двама [Simmel, 1950]. Пример за подобна ситуация може да бъде съперничеството на
42 / 156
родителите за любовта на детето, което не заема ничия страна и постепенно се оказва най-
могъщият член на семейството.
Симел говори и за ролята на „подстрекателят”, който стимулира конфликти между
двамата партньори, използвайки ги за своя изгода, той съзнателно провежда политика с
принципа „разделяй и владей”. ”Подстрекателят” е изключително опитен в маневрите си за
съюзяване. Той се сближава с единия и го настройва срещу втория, а след това прави същото с
втория срещу първия. По този начин конфликтът непрекъснато се държи „жив” и се усилва.
Той особено много внимава да не би да се създаде коалиция между враждуващите страни без
негово участие, т.е. неговите позиции не са така надеждни както при „посредника” и той
трябва да полага непрекъснато старание да бъде там, да бъде в конфликта, да проявява
интерес за отношенията между другите двама, да борави с актуална информация.
Анализирайки „игровите” взаимодействия в маневриращите триъгълници, не бива да се
забравят широко използваните популярни роли на „преследвача”, „жертвата” и
„спасителя” [Берн, 1992; Джеймс и Джонгвард, 1993; Ричардсън, 1994].
V.СЕМЕЙСТВОТО – КОМУНИКАТИВНА СИСТЕМА
1. Семейството като комуникативна система

В този раздел се обръща внимание на два изключително важни проблема: първо, за
взаимодействието между членовете на семейството и между тях и терапевта и второ, за
комуникативните парадокси и модели на циркулярна последователност, с която закономерно
попада семейната система, изпитваща трудности във функционирането си.
В първия раздел (1.1) се привеждат шест аспекта на „правила на взаимодействието” и
се показва приложението на тези понятия при анализа на семейната комуникация. Във втория
раздел 1.2. се разкриват различията между линейните и циркулярни способи за описание на
процесите в семейството и се доказват преимуществата на втория способ. Освен това в този
раздел се разглеждат някои нетипични циркулярни последователности, обслужващи
проблемите в триадата в семейството и многократно отбелязвани в терапевтичната практика.
1.1. Проблемите на комуникацията.

Представителите на комуникативния подход в семейната терапия – Джаксън. Хейли и
Вацлавик, [Jackson, 1968; Haley, 1963; Watzlawick et al., 1967] отделят особено внимание на
комуникацията при анализа на семейното взаимодействие. Терапевтите от това направление
се стремят да променят така комуникацията в семейството, че да помогнат на членовете да се
справят с проблемите си сами. В тази връзка е прието да се диагностицират и извеждат редица
нарушения в комуникационните процеси, които пречат за конструктивното справяне с
жизнените задачи и водят до появата на симптоматично поведение.
Под комуникация е прието да се разбира обмен на съобщения. Той може да се
осъществи както с помощта на речта, така и с невербални средства. В тази връзка, през 1974г.
43 / 156
Вацлавик отбелязва: „Да се изключи комуникацията е невъзможно. Всяко поведение в

присъствието на друг човек е комуникация”
Основавайки се на теорията за логическите типове Бертран Ръсел [Whitehead A.N. &
Russell B, 1910], въвежда понятието „метакомуникация”, която принадлежи към по-високо
логическо ниво (N+1) в сравнение с нивото на „комуникация” (N).
Метакомуникацията представлява коментар или съобщение по повод комуникацията.
Метакомуникацията може да бъде вербална или невербална и обикновено представлява
сигнал , подпомагащ да се разбере правилно контекста на съобщението. Например, дали
дадена фраза на шега или оскърбление е игрово взаимодействие или разпореждане, зависи от
това в какъв контекст се вписва и как тя се произнася. Хората много често грешат при
възприемане на метакомуникативните сигнали, а също така ги и фалшифицират, в резултат на
което възниква неестествен смях, симулация на дружелюбие, мошеничество, измама, шеги и
пр.
По мнение на Грегъри Бейтсън, в ежедневието, в реалното общуване съобщенията
непрекъснато се намират в различни логически нива [Бейтсън Г. и др., 1993]. Когато едно
съобщение е построено на две различни противоположни нива, тогава възниква парадокс в
комуникацията. Много популярен в литературата е примера за парадокс във фразата:
”Бъдете непосредствени!”. Тук ясно се вижда, че тази заповед (разпореждане) показва, че тя
не може да бъде изпълнена, тъй като принудата („да бъдеш непосредствен”) и самата
непосредственост (спонтанност) са несъвместими.
В семейната терапия изключително често се срещат парадоксални искания между
членовете на семейството, които не могат да бъдат изпълнени. Например, жена която иска
съпругът й да бъде инициативен, самата тя инициира предложения да бъде заведена там
където самата тя иска да отиде. С други думи, тя самата го лишава от възможността той да
прояви инициатива. Или друг случай, родители непрекъснато изискват от подрастващата си
дъщеря да бъде самостоятелна, отговорна и в същото време непрекъснато я наставляват,
ограничават, ръководят, дори не й разрешават да закъснява след 20.00 часа., защото навън е
опасно.
Парадоксалните директиви (указания, инструкции, разпореждания, правила) създават в
техните адресати (получатели) усещането за блокиране и често водят до крайности. Така
например при последния случай, момичето може да се самоизолира напълно.
От друга страна, проблемите с възпитанието на децата заставят родителите да боравят
непрекъснато с парадоксални директиви. Те са длъжни да направляват, да контролират, да
ръководят, приемайки всичко това като проява на високо чувство на родителска отговорност.
Същевременно в един момент от развитието на детето си, сравнявайки го с неговите
връстници или при появата на определени симптоми, разбират, че децата им са по-различни от
останалите, че са загубили своята автономност, индивидуалност, че са ги превърнали в копия
на самите родители.
С други думи, парадоксите често водят до крайни решения – или до налагането на
тотален контрол или до отсъствие на какъвто и да било контрол. Например, при опитите да се
взаимодейства с децата като с „равни”. Последното изискване е неизпълнимо и
дисфункционално. Няма начин по който да се реализира равенство между майката и дъщерята
44 / 156
поради простата причина, че те заемат различни статусни позиции в семейната йерархия и

всяка позиция носи различни роли.
Съществуват парадоксални директиви [Watzlawick P., et al., 1967], които не водят до
негативен резултат и те могат да бъдат обсъждани, но особено вредни са тези, които се
появяват между членове на семейството с неравен статус и върху тях е наложена забрана за
обсъждане. Такива са онези несъвместими послания, противоречащи едно на друго, които
родителите поставят като искания към децата си. От тях винаги произтичат вредни последици
за децата.
Един краен вариант на парадоксалната комуникация са случаите на „двойна връзка”
[Бейтсън Г. и др., 1993], която съдържа следните особености:
(1) Детето е включен в много тесни отношения с останалите членове и за него е
жизнено важно да определи кои съобщения са адресирани лично за него, за да реагира
правилно.
(2) Детето попада в ситуация, при която значим за него човек му изпраща
едновременно на две различни нива съобщение, отричащи се едно с друго.
(3) В същото време детето няма възможност да изрази мнението си по повод
полученото съобщение, за да уточни на кое от двете да реагира, т.е. той не може да се изкаже
на ниво метакомуникация. Освен това, детето не може да си позволи да не реагира, тъй като
за него е валидна т. 1, т.е. за него е много важно да получи любовта на родителите си.
Ето един пример от терапевтичната практика:
Първи пример: Да допуснем, че съществуването на детето има за майката особен
смисъл, предизвиквайки в нея тревога и враждебност, когато възниква ситуация на интимност.
От една страна за майката чувството на враждебност към детето е неприемливо и тя го отрича
посредством принуда спрямо детето, карайки го да се отнася към нея като с любяща майка, а
от друга страна тя го заплашва да го отдели от себе си, ако то не прави това, което тя иска
(„Ще те дам на баба Яга, ако не слушаш”, „Ако не си изядеш закуската, ще те оставя в
гората” и пр.). Освен това в семейството няма друг (например един силен и проницателен
баща), който може да се намеси в отношенията на майката с детето, за да поддържа
объркаността (противоречието) на детето.
Втори пример: Ситуация на „двойна връзка” в шизофренните семейства, както счита
Бейтсън се среща много често. Той представя един такъв епизод. Майката посещава своя син-
шизофреник, настанен в болница. Зарадван от срещата, той импулсивно я прегръща. Тя обаче
се напряга от това и произвежда комуникативно съобщение: „Неприятен ми е контакта с
теб”, той веднага прибира ръцете си, а майката произвежда ново съобщение: „Нима вече не
ме обичаш?”. При тази ситуация възниква метакомуникационно съобщение: „Ти си длъжен
да се отнасяш към мен като към любяща майка”. Това, което сега направи, не е израз на
любов”. Чувайки това, младият човек почервенява, смущава се, обърква се, а майката
продължава: „Скъпи, ти не трябва да се смущаваш, не бива да се боиш от своите чувства”.
След тези думи пациентът не е бил повече в състояние да продължи контакта с майка си, а
когато тя си отива, той се нахвърля върху санитаря [Бейтсън Г. и др., 1993].
Авторите на концепцията за двойната връзка считат, че шизофренната симптоматика се
явява способ за изход (бягство) от създаваната непоносима блокираща ситуация, която
45 / 156
въвежда шизофреника в неспособност да различи нивата на комуникация и контекста, т.е.

буквалния смисъл и метафората.
В терапевтична ситуация парадокса, който терапевтът предлага на семейството
обикновено изглежда по следния начин. Семейството пристига и заявява:
= „Ние искаме да се избавим от този проблем (симптом)” – логическо ниво N.
= „Но не искаме да променяме семейството си” – логическо ниво N+1
Посредством парадоксалните предписания (директиви) терапевтът има много силен
инструмент за създаване на собствен контрапарадокс, предназначен за семейството. В случая
той може да каже следното:
= „Симптомът (проблемът) на този член на семейството за вас има изключително
ценна функция, той е полезен за вашето семейство. Той помага на семейството по този и
този начин и докато не се намери друг механизъм за реализацията на функциите на този
симптом, той не може и не трябва да се променя (да се разреши проблема)” –
комуникативно съобщение [Palazzoli M. S. et all, 1975; Haley, 1963,1974; Andolfi M., 1983].
* * *
Пол Вацлавик (1967) определя взаимодействащата система каквато е семейството,
като процес, в който двама или повече лица определят природата на своите взаимоотношения.
По тази тема Хейли е още по-категоричен. Според него, хората са въвлечени във
взаимоотношения и пред тях непрекъснато стоят проблеми от типа:
а/ Какви послания и типове поведение имат място и са целесъобразни в това
взаимодействие?
б/ Кой ще контролира това, което ще последва от взаимодействието и кой ще вземе
решение по един или друг въпрос?
Членовете на семейството за принудени (задължени) да сключват множество явни и
скрити съглашения, да определят правилата на своето взаимодействие. Нивото на правилата
се явява метаниво по отношение нивото на комуникацията.
Следователно,
„ПРАВИЛАТА НА ВЗАИМОДЕЙСТВИЕТО” = „МЕТАНИВО НА
КОМУНИКАЦИЯТА”
 Основни аспекти на правилата (метанивото на комуникация)

(1) Правилата контролират взаимодействието.
Основна задача на тези правила е контрола върху способите за взаимодействие в
семейството. Те определят как хората трябва да се държат в определени ситуации и
обстоятелства , какво е прието и какво не. Правилата служат да се определи какви последици
ще възникнат за индивида, ако ги изпълни или не ги изпълни.
(2) Правилата са сърцевината на взаимодействието.
Хората непрекъснато са въвлечени в процеси, определени от правилата на своето
взаимодействие. Например, двама млади хора (момче и момиче) имат дружба. Те са
задължени да изработят съвместно правила, които да определят какво могат да правят
съвместно, къде могат да ходят, какво ще последва от това, с кого могат да общуват, по какъв
начин и пр.
46 / 156
(3) Правилата трябва да съответстват на ситуацията.

Всеки стадий от жизнения цикъл води до сериозни промени в правилата за
функциониране. Например, към подрастващия юноша родителят трябва да се обръща и
взаимодейства по съвсем друг начин, в сравнение периода когато е бил дете. Всеки път когато
правилата не се развиват, възниква противоречие с изменящата се ситуация и това води до
кризи.
(4) Правилата могат да бъдат гласни и негласни.
Гласните правила се обявяват открито, те могат да бъдат обсъждани, по тях може да се
спори и могат да се променят. Например, „На децата на твоята възраст не се разрешава да
бъдат навън след 21.00 часа”, „Всяко семейство е длъжно да се събира заедно в празничните
дни на обяд около масата”, „Не пускай силно музиката” и т.н. негласните правила също са
регулатори на взаимоотношенията, но те не се обявяват открито и не се обсъждат. Ако бъдат
споменати, то те могат да предизвикат силни отрицателни преживявания сред членовете на
семейството. Например, при едни семейства правилата определят кавгата и спора като
недопустими. От членовете се изисква да бъдат винаги съгласни. Противоречия и различия
между членовете на семейството са изключени. В други семейства правилата постулират
възможност за водене на спорове, възникване на конфликти, изразяване на различни мнения и
те се явяват единствено приемлив способ за взаимоотношения. Такова правило може да бъде
формулирано като: „По добре е да спорим, отколкото да бъдем хладни и безразлични, по-
добре е да изразяваме своето мнение, своето недоволство, както и да показваме своето
внимание един към друг”.
(5) Правилата във всяко едно семейство са различни.
Когато двама млади хора встъпват в брак или решават да живеят съвместно, пред тях
резонно възниква задачата да съвместят редица конфликтни правила на взаимодействие, които
те носят със себе си от родителските си семейства.
(6) Правилата на взаимодействие определят външните и вътрешните граници на
Членовете на семейството се държат по различен начин един с друг и по друг начин
взаимодействайки с външната среда. Взаимодействието между съпрузите се различава от
взаимодействието им с децата. От децата се изисква да проявяват уважение към родителите
си, което изискване не се поставя към другите деца и т.н.
* * *
Комуникативните правила позволява на семейната система да пази равновесие. В

процеса на развитие на семейството, тези правила се предават на децата. Ако правилата не се
спазват, в семейството нараства тревожността. Правилата, както вече беше спомената се
отнасят към високия логически тип и са различни от елементарното взаимодействие и поради
тази причина негативните последици от тяхното нарушаване са много по-съществени.
47 / 156
Важно: В дисфункционалното семейство обикновено може да бъдат диагностицирана

забрана за открито вербализиране на метакомуникацията, т.е. налице са множество скрити,
негласни правила. С други думи, ако правилата в семейството не се обсъждат, не се говори за
тях, не се обяснява смисъла и значимостта им, а просто се следват, те се превръщат в пречка за
функционирането на самото семейство.
 Фокуси на конфликтите в брака по Хейли.

Според Хейли (1963) конфликтите в брака са фокусирани върху:
(1) Несъгласия по правилата за съвместен живот.
(2) Несъгласие с това, кой трябва да определя правилата.
(3) Въвеждане в съвместния живот несъвместими правила за единия или другия.
Много често между членовете на семейството (или между двойката) може да се
наблюдава едно пълно несъответствие между незначимостта на обсъждания проблем и
яростта на спора (страстите, емоциите), с които се води взаимодействието. Например,
съпрузите могат да обсъждат варианти за подредбата на мебелите в дома си, но да спорят по
такъв начин, сякаш от това зависи живота им. В случая те не обсъждат подредбата, те спорят
за това чие решение ще бъде доминиращо, т.е. кой ще определя правилата. Друг пример,
съпругът се завръща от работа и изведнъж обвинява съпругата си, че в хладилника няма
„Кока-кола лайт”. Ето как една абсолютно глуповата тема може да доведе до остър конфликт.
В случая съпругът не спори с жена си на тема „кока-кола”, а изпраща посланието: „Аз
определям правилата и по тези правила ти си тази, която трябва да се грижиш за
хладилника!”
Пол Вацлавик (1967) нарича тези аспекти на взаимоотношенията в комуникацията,
аспекти с противоположно съдържание на спора.
Обяснявайки непродуктивността на много конфликти, построени по модела на
„силовата борба”, А.О. Ленж и ван дер Харт (1983) пишат, че „много хора никога не
проумяват връзката между аспектите на съдържанието и взаимоотношенията и не
достигат нищо повече освен непрекъсната борба един срещу друг”.
Авторите разкриват един друг вариант на силова борба, наричайки я „пунктуационен
проблем”. Смисълът му се изразява в указание (обвинение) към партньора като източник на
конфликта: „Това се случи, защото ти направи това и това” или „Ти ме провокира (накара)
да постъпя така”.
Обикновено в семейството е налице една стереотипна последователност в
трансакциите, които поддържат проблема жив – това е „порочен кръг”. Поради тази причина
стартовата точка на конфликта въобще не е важна и върху нея терапевтът не трябва да се
спира. Например, защо и как е започнала кавгата. Отделянето или туширането (чрез едно
извинение например) на причината, поради която е започнал спора не води до разрешаване на
проблема между съпрузите. Признанието за това кой е виновен винаги поражда обида и води
до последващо възмущение. Например, ако бащата е определен като изкупителна жертва
(„жертвен агнец”), защото не се е справил с гледането на детето, проявявайки прекалена
строгост, той автоматично се оттегля, а майката остава сама срещу проблема, с който е
известно, че не може да се справи ако е сама.
48 / 156
„Промените настъпват тогава, когато хората престанат да се концентрират върху

недостатъците на другия и се опитата да разберат как отреагира партньора им на
тяхното собствено поведение” [Lange A. O.; van der Hart, 1983].
 Симетрични и комплементарни взаимоотношения

Взаимоотношенията могат да бъдат два типа – симетрични и комплементарни [Bateson,
1958, Haley, 1963].
Симетричните взаимоотношения означават, че поведението на двете страни са
сходни. Ако единият скърби, то другият му отговаря със същото; ако единият не желае да
поеме отговорност, другият също гледа да избяга от нея; ако единият дава съвет, другият
прави същото и пр. Обикновено това води до „силова борба” или до непрекъснато
нарастващо взаимодействие.
Комплементарните взаимоотношения (взаимодопълващи се) се характеризират с
противоположни отговори на партньорите, които се допълват едно с друго. Например,
единият чете книга, а другият го слуша; единият е жизнерадостен, а другият е подтиснат;
единият е грижовен, а другият позволява да се грижат за него; единият взима решение, а
другият се съгласява с него. В кризисни ситуации пропорцията на допълване във
взаимоотношенията придобива крайна форма. „Пациентът” в семейството става все по-болен
и все по-болен и грижите за него стават все по-големи и по-големи. Например, дете, което
проявява симптом ануреза като последица от конфликти между родителите, всеки път с
повишаване интензивността на проява на симптома, автоматично ескалира обгрижването от
страна на родителите или съпруг при алкохолик колкото по-често проявява и по-сериозно
проявява напиванията си, толкова повече се увеличават грижите на съпругата му да му помага
и съветва.
При подобни ситуации терапевтът се стреми да въведе още по-голяма сложност във
взаимоотношенията в семейството. Двойка, която показва господство на симетрични патерни
на взаимодействие, се учи да формира друго допълнително взаимодействие, т.е. да излезе от
заучения патерн. Например, да се опита да измени практиката на взаимни обвинения, като
единият отправи молба, а другият да се опит да я изпълни.
Обратния подход се използва в случаите на преобладаващо допълващо се
взаимодействие. Например, ако единият е винаги готов на помогне на другия член на
семейството, това означава, че помагащият трябва да се научи да се обръща към себе си, да
помага на себе си, да прояви доза самолюбие, да поиска помощ от първия за себе си.
За членовете на семейството е много важно да усвоят умения за прилагане на различни
типове поведения в подходящия момент. Харпер (1977) описва „паралелното
взаимодействие”, като една усреднена величина между двете крайности на симетричното и
взаимодопълващото се и представлява един адекватен на ситуацията патерн.
1.2. Циркулярността в семейното взаимодействие.

Когато терапевтът има работа със семейство, той се среща с изключително голям поток
от информация, която непрекъснато нараства с включването на все по-нови и нови членове в
терапията
49 / 156
За да не загине под натиска на тази информация, терапевтът трябва да организира този

информационен поток, като използва селективното си внимание, да структурира данните по
определен модел и да издигне хипотези. При това той може да организира суровите данни по
два различни способа, обединявайки ги в линейни и циркулярни патерни.
Линейността и циркулярността представляват контрастни подходи в установената
връзка между събитията и се явява отражение на два противоположни възгледа за света –
механистичния и организмичния.
Най-силното очевидно различие между тях се състои в структурата на връзката между
елементите на патерните. Ако линейния патерн представлява последователност от типа А →
Б → С, то циркулярният патерн формира затваряне на връзката от типа: А → Б → С → А или
А→ В, В→ C, С→ А.
По-малко очевидно, но крайно важно е различието в понятията време и значение.
Линейността е неразривно свързана с идеята за непрекъснатост на времето в причинно-
следствените отношения. Понятията сила и енергия обикновено се обясняват с линейни
хипотези.
Циркулярността се основава на взаимоотношението на елементите. Циркулярното
обяснение се основава на разбирането, че елементите означават един за друг факта, че
изменението на едни предполагат изменения на други. Когато се идентифицират циркулярни
патерни или издигат циркулярни хипотези , временната последователност се проектира в
областта на настоящето и имат значение за функционирането „тук и сега” (проксималност).
Въпреки, че способът за концептуализация се явява полезен, циркулярното обяснение често се
използва за разбиране на психичните събития [Bateson, 1979], така, както линейните
обяснения се явяват работещи за обяснение на физическите произшествия.
В клиничната практика тези контрастни подходи определят различията по отношение
на това, как данните касаещи минали семейни събития се обобщават и използват в интервюто.
Терапевтът, който предпочита линейните патерни, ще се фокусира преимуществено
върху детайлите с тяхната времева последователност, а терапевтът, прилагащ циркулярни
патерни, ще отдели по-голямо внимание върху настоящото значение на случилите се
събития.
Линейните и циркулярните обяснения могат да бъдат разгледани като хипотези на
различни логически нива (впрочем не бива да се сравняват едно с друго). Циркулярните
хипотези принадлежат към по-високото логическо ниво, те представляват много по-сложни
обяснения и носят в себе си повече „истина”. Линейната последователност (А_В, В_С, С_А)
може да съществува вътре в самия циркулярен патерн (А_В_C_А_В и т.д), но не и обратно.
Например, линейното описание на ситуация изглежда по следния начин:
„Когато Иван обижда Катя, тя плаче” или „Когато Катя плаче, майка ми я
утешава”.
Циркулярното описание на същата ситуация би изглеждала така:
„Когато Иван обижда Катя, тя плаче и вика мама, която я утешава и на свой ред
упреква Иван, че той напоследък непрекъснато обижда Катя”.
Циркулярните описания винаги са системни. Системно ориентираните терапевти
предпочитат циркулярните описания, не само защото са по-сложни, но и защото те предлагат
50 / 156
повече алтернативи за терапевтични действия. Терапевтът използващ линейна хипотеза може

да се опита в случая да преустанови поведението на Иван, докато системният терапевт може
да избира чие поведение (на Иван, Катя или майката) и по какъв начин трябва да се промени
за да се разчупи порочния кръг. Той също така може да се опита да създаде друг циркулярен
патерн, изменяйки стария до неузнаваемост. Това се случва благодарение на парадоксалните
директиви (предписания).
* * *
„Разбирането, че терапията трябва да промени последователността на

взаимоотношенията, която следват хората в организираните групи е революционизирало
психотерапията. Когато се променя последователността, индивидите в групата са
подложени на изменения. Ригидно-повтарящата се последователност в кратки диапазони е
това, което определя патологията” [Haley, 1976].
При оценяване на семейната система, терапевтът обръща особено внимание на
взаимоотношенията в циркулярните патерни. Разпознавайки линейната последователност, той
продължава да търси липсващите връзки, описвайки една циркулярна последователност.
Например, в хода на интервюто може да изглежда очевидна една линейна
последователност: когато съпругата се приближава към съпруга, той бяга от нея. Тук липсват
връзки. Може да се окаже, при интервюто, че същата последователност има и тогава, когато в
леглото мъжът се е приближавал към жената, тя го е отбягвала. При съпоставянето на
информацията може да се открие симетрия и да се предложат различни обяснения, но във
всички случаи тази хипотеза ще бъде много по-цялостна, отколкото ако разглеждаме всяка
последователност отделно.
 Въвличането на трето поколение в циркулярния патерн на

взаимоотношения
Един от често срещаните проблеми се свързва с въвличането на член на семейството от
трето поколение в циркулярния патерн. Класическа е ситуацията – майка, баба и проблемното
дете. В най-чист вариант тя се проявява в разведените семейства, когато майката и детето
живеят заедно с бабата (майката на майката). В тези семейства обикновено бабата носи
изпълнителната власт, докато майката и детето функционират като ясно диференцирана група.
Ето и типичната последователност:
(1) Бабата се грижи за внука, като същевременно протестира защото майката проявява
безотговорност по отношение на детето. Така бабата заема страната на детето и създава
коалиция през поколение срещу майката
(2) Майката отстъпва и позволява на бабата да носи отговорността за детето.
(3) Детето се чувства зле или демонстрира някакъв проблем.
(4) Бабата се възмущава от факта, че трябва да отговаря за детето и да го дисциплинира.
Тя е възпитавала сама своите деца и майката трябва да направи същото за своето дете.
(5) Майката се опитва да промени поведението на детето.
51 / 156
(6) Бабата протестира, доказвайки, че майката е неспособна и не знае как да възпита

детето си. Тя взема въпроса в свои ръце и спасява детето от майката.
(7) Майката отстъпва, позволявайки на бабата да се занимава с детето.
(8) Детето се чувства зле или демонстрира някакъв проблем.
В определен момент бабата започва отново да протестира, да обвинява майката и да
декларира, че дъщеря й трябва сама да отглежда детето си – цикълът се затваря.
Тази циклична ситуация стартира всеки път, когато трябва да се решава въпроса: „Как да се
помогне на детето?”
Трябва да се помни, че наличието на коалиции през поколение (междупоколенчески)
винаги объркват и създават хаос в семейната йерархия и майката се оказва в парадоксална
ситуация: тя е длъжна да се грижи за детето си и да изземе ръководството, но затова е
необходимо бабата да бъде отстранена, но последната непрекъснато повтаря, че това няма как
да се случи. Попадайки в този омагьосан кръг, майката е обречена непрекъснато да
възобновява опитите си и отново, и отново да търпи несполуките си. Тук могат да бъдат
формулирани различни хипотези за това, какво може да се случи. От една страна действията
на бабата може да се окажат разбираеми и функционални, от друга страна тя може да отстъпи
и да остави грижите за детето на майката. И в двата случая обаче, при диференциацията им, и
майката и бабата разглеждат този процес като заплаха за тяхната близост.
При тази последователност на взаимодействията, в анализа може да се използва тази
тристепенна йерархична структура, като на мястото на бабата се включи терапевта. При тази
конфигурация в терапия, центрирана върху детето (идентифициран пациент),
последователността може да изглежда така:
(1) Терапевтът има за задача да се занимава с обезпокоеното дете, подсказвайки, че
майката не възпитава детето си както трябва и от това инкасира за себе си неуспехи в своята
родителска роля. Следователно терапевтът трябва да изземе от нея ръководството и да
освободи детето от вътрешния му конфликт. Поради факта, че терапевтът играе ролята на
експерт, той заема по-висша позиция от майката и в случая формира коалиция по линия на
йерархията.
(2) Майката отстъпва, позволявайки на терапевта (експерта) да изземе отговорността за
проблемите на детето, чувствайки, че не може да се справи със своята родителска роля и
осъзнавайки, че такова вмешателство е нужно.
(3) Терапевтът попада в трудно положение, разбирайки, че не може да приеме детето и
че неговите усилия водят до изземване на функция, която не му се полага. Той разбира, че
майката е тази, която трябва да се грижи за детето както трябва.
(4) Майката започва да се въвлича във възпитанието на детето.
(5) Терапевтът протестира, давайки и да се разбере, че тя не прави всичко както трябва.
(6) Майката отстъпва, разрешавайки на терапевта да се грижи за детето.
В някои семейства, особено в тези с няколко деца и само един родител, съществува
трето поколение, което не е „явно” поколение. Между майката и детето се намира по-голямо
дете, което функционира в качеството на родител за по-малкото дете. Това по-голямо дете
обаче не принадлежи към възрастното поколение, то просто е дете, а в същото време
функционира на друго йерархично ниво.
52 / 156
Позицията „дете-родител” е много трудна, защото детето носи отговорността на

възрастен, но е лишено от властта на възрастния. То се намира в капан между лошото
поведение на малкия и майката, която не му е делегирала власт. При това майката често взема
страната на по-малкия срещу „детето-родител”. Когато има проблем, тя настоява, че „детето-
родител” е отговорно и в същото време не му осигурява нужната автономия. Така се формира
същата парадоксална последователност, но с други действащи лица.
Признак, че в семейството съществува подобна ситуация по време на терапията са
изказванията на някое от по-големите деца, от името на по-малкото (на своите братя и сестри),
покровителството им и факти от рода на това, че „детето-родител” има сериозни проблеми с
по-малките, но не съобщава за това на майка си.
Този тип проблеми между две поколения възникват тогава, когато единият родител
взема страната на детето срещу другия родител, нарушавайки границите между поколенията.
„Детето” може да бъде и на 2 и на 40 години – няма значение. Проблемите не са във
възрастта а в организацията. Една депресивна жена с няколко деца, може да функционира
самата тя като дете във взаимоотношенията със своите родители. Подобна ситуация възниква
когато родителите се разделят , но в някой от тях или в детето се запазва надеждата, че е
възможно да се съберат отново.
Типичната последователност може да изглежда така:
(1) Единият родител (обикновено майката) се намира в интензивни взаимоотношения с
детето, често изпитвайки амбивалентни чувства на привързаност и раздразнение.
(2) Симптоматичното поведение на детето се изостря.
(3) Майката и детето призовават бащата за помощ
(4) Бащата се опитва да разреши проблема, като взаимодейства с детето.
(5) Майката се възмущава от действията му, считайки, че той не постъпва както трябва.
Тук тя дори може да стигне до крайни мерки, заплашвайки да се раздели с него.
(6) Бащата отстъпва, прекратявайки опитите си да наруши тясната връзка между майка
и дете.
(7) Майката и детето започват да взаимодействат в съвместна привързаност и
раздразнение до тогава, докато отново се окажат блокирани.
Описаната последователност е особено очевидна в случаи, когато дисциплинирането на
детето е възложено след развода на втория съпруг на майката. При подобни случаи майката
винаги има едно на ум по отношение на неистинския баща, защото счита, че тя е с повече
власт над детето.
Тези ситуации могат да се опишат като „хаос” в диада „родител-дете”, в която
последователно и периодично ту се включва, ту се изключва другия възрастен.
Ето още един пример за типична последователност на взаимодействие, възникващо в
„ригидно-комлементарен” тип брак. (взаимодопълващ се)
Да допуснем, че единият съпруг през цялото време се грижи за другия, играейки роля
на силна личност в семейството (заема „висша” позиция в йерархията), непозволявайки на
партньора си да поема отговорност и на свой ред да проявява грижовност. В това семейство,
ако „грижовният” съпруг например заболее, неговият партньор ще се почувства особено зле,
но ще продължи да търси от него по-раншните функции, т.е. да носи отговорност. Това се
53 / 156
случва защото по този начин, вторият (”обгрижваният”) само по този начин може да запази
„нисшата” си позиция – първичната си роля.
Например, излезлият в пенсия съпруг може да изпадне в депресия и да не може да си
намери място до тогава, докато не заболее съпругата му и той не се заеме с нейното лечение.
Подобряването на здравословното състояние и самочувствие на съпругата автоматично ще
стимулира самооценката на съпруга и ще бъде значим мотив за неговата активност, такава
като е била преди пенсионирането му. По този начин последователността се затваря в порочен
кръг.
Нещо подобно се случва и в диадата „родител-дете”. Да допуснем, че майката е
притисната от тежки преживявания, свързани със загубата на нейните стари родители. В
детето много скоро възникват проблеми, изискващи нейната намеса. Когато ситуацията с
детето се подобри, майката отново ще се върне в старото си състояние на мъка и печал.
Описаните цикли разбира се имат много по-голяма сложност в реалния живот. В едно
семейство може едновременно да възникнат няколко типа последователности от
взаимоотношения, да се срещнат различни типове конфликти. Независимо от това, трябва да
е ясно, че представянето на семейните процеси в тяхната циркулярна последователност
позволява на терапевта да подходи към тази информация много по-ефективно, фокусирайки се
върху проблемите в тяхната циркулярност.
Запазването на хомеостазата в семейната система несъмнено е циркулярен процес. Ако
проблемът се превърне в хроничен, той като правило започва да обслужва хомеостатичността
в семейството, т.е. държи семейната структура в балансирано състояние посредством един или
друг дисфункционален симптом. При подобна ситуация терапевтът формулира системна
хипотеза за семейното функциониране, което е циркулярно, описвайки един самоподдържащ
се процес, включвайки в себе си проблемното поведение. Тази циркулярност помага на
терапевта да изработи план за действие.
VI. ПРОБЛЕМИ НА ЖИЗНЕНИТЕ ЦИКЛИ В СЕМЕЙСТВОТО
1.Особености на жизнените цикли.

Проблемите на съпрузите, които неотдавна са сключили граждански брак се отличават
от проблемите на двойката, която има например 20 години брачен съюз. Родителите на
малкото дете не се сблъскват с проблемите на родителите, чийто поколение е във възрастта на
юношеството. Признанието на тези различия въвежда понятието „жизнени цикли в
семейството” [Minuchin, 1974; Carter and McColdrick, 1980; Duhl, 1981; Duvall, 1977;
Neighbour, 1985; Хейли, 1995; Васильева, 1975] или “развиващи се стадии на семейството”
[Rubinstein, 1971; Solomon, 1973].
Различните автори предлагат няколко отличаващи се една от друга класификации на
стадиите, но важността им се признава от всички. В настоящия текст ще бъдат описани
схващанията на Ланге, ван дер Харт и Хейли. За всеки стадий от жизнените цикли ще бъдат
посочени проблемите на развитието, които често се срещат в терапевтичната практика.
54 / 156
Жизнените цикли могат да бъдат разделени по следния начин:

(1) Период на ухажване
(2) Фаза на живот без деца – от началото на съвместния живот или брак до раждането
на дете)
(3) Експанзия – от началото на раждането на първото дете, до раждането на
последното. Семейство с малки деца.
(4) Стабилизация. Фраза на зрелия брак – период на възпитания на децата,
продължаващ до момента, в който което и да е поредно дете напусне семейството)
(5) Фаза на последователно напускане на дома от децата
(6) „Пусто гнездо” – съпрузите отново са сами, след напускането на всички деца
(7) Фаза, в която единият партньор остава сам, след смъртта на другия.
Тук е мястото да посочим, че животът на някои семейства въобще не преминават по
посочения ред от фази. Например, семейства с деца, които имат голяма възрастова разлика;
семейства, в които съпрузите многократно са встъпвали в брак и имат деца от предишни
бракове; семейство с един родител или семейство, живеещо съвместно със родителите на
единия съпруг и пр. Независимо от това, посочената периодизация е полезна, защото
осигурява някои образци за сравнение и анализ на настъпващи отклонения. Освен това,
каквато и да е структурата на семейството, всяко едно има специфични задачи, изпълнението
на които съответстват на определени стадии на жизнените цикли.
Между стадиите съществуват преходни периоди, когато пред членовете на семейството
възникват нови задачи, изискващи съществена пренастройка на взаимоотношенията. За да
премине в нов етап в развитието си, семейството трябва да извърши промени в своята
структурна организация, да се адаптира към текущата ситуация основните правила на
семейното функциониране и да изработи нов образ за себе си. Периода на стабилизация в
точката на преход се заменя от кризисен период. Неуспешния преход може да повлече
нестабилност в следващата фаза на семейния живот. Някои преходи за семейството се
извършват лесно, а други се съпровождат от проблеми. Например, за едни съпрузи
приспособлението към фазата на раждане на детето може да бъде достатъчно болезнено,
докато други млади двойки посрещат това събитие като щастие и при тях настъпва период на
силна интеграция, при трети няма сътресения в момента на раждането, а се появяват по-късно.
Обикновено семейството започва да търси помощта на семейния терапевт точно в
периода на преход, тъй като не успяват да се приспособят към новата ситуация или дори не
искат да я приемат. Задачата на терапевта се усложнява още повече, ако в минали стадии са
останали неразрешени проблеми, а семейството вече е преминало напред. Симптоматичното
поведение на членовете на семейството често отразява трудностите на прехода и способства за
стабилизацията на семейната система, намираща се под заплахата на извънредни изменения.
Ще изброим накратко типичните задачи и проблеми на различните стадии в жизнените
цикли на семейството:
(1) Период на ухажване

Семейното и индивидуалното развитие не са отделни процеси. В момента, в който
младия човек навлезе във възрастов етап на търсене на партньор за брак или съжителство, в
55 / 156
семейството винаги стартират процеси на отслабване на емоционалната свързаност на

членовете.
За да премине успешно тази фаза, младите хора трябва да разрешат няколко важни
въпроса за себе си:
o Формиране на идентичност;
o Достигане на емоционална и финансова независимост от родителите;
o Работа (социален ангажимент) адекватна на възрастовия им статус;
o Развитие на навици за ухажване, интимност и привличане на партньора
В западния свят отделянето на младежа (девойката) от родителите е един лесен процес,
докато в източните държава, в т.ч. България, връзката между родители и деца е много силна, а
освен това младежите са принудени по финансови съображения да живеят с родителите си,
т.е. невъзможността да намерят работа или недостатъчните им финансови доходи дълго време
ги правят зависими от родителите. Когато липсва опит за водене на самостоятелен живот, по-
трудно се формират собствени възгледи, по-трудно човек се откъсва от родителите, и по-
трудно сключва граждански брак. Наличието на силна зависимост от родителите, т.е.
непокриването на горепосочените изисквания, обикновено водят младия човек до
отдалечаване от момента на обвързване или брак. Тясната връзка подтиква с родителите
много често подтиква младите хора, въпреки че имат вече постоянен партньор или са
сключили брак, да „тичат” при родителите си, където с удоволствие обличат любимите си
„детски роли”. Един от маркерите за подобни ситуации са обръщенията към родителите на
партньора (свекървата се нарича „мама” (тъща), свекърът „татко” (тъст).
За младите хора в тази фаза обръщането за помощ към семеен терапевт представлява
„церемония на инициация”, в хода на която се установяват отношения с външен човек, от
който се търси съдействие за достигане на независимост и зрялост.
За някои този период е много труден (особено за младите жени). Много младежи могат
да прибягнат към бягство от встъпване в брак по причини, произхождащи от родителските им
семейства. В други случаи, когато се стремят всячески да се откъснат от „оковите” на
родителската вискозност, те могат да прибягнат към твърде ранни (преждевременни) бракове.
Повечето поводи за търсене на психологическа помощ през тази фаза са свързани с трудности
по установяване на близки отношения с партньора и/или невъзможност за сключване на брак с
любимия човек.
(2) Фаза на млади съпрузи без деца

Множество пациенти се обръщат към семеен терапевт в този стадий, свързан с
усещането, че сключеният граждански брак се е оказал капан. Ако целта на брака е да се
избяга от родителското семейство, то при встъпването в брак младите хора много често
разбират, че са постигнали целта си, а самият брак сякаш е изпразнен от съдържание, просто
основанията за него са изчезнали.
На лице са редица резултати от изследвания, доказващи, че омъжването бе особена
любов; при реализация на програма (напр. „Трябва да се омъжа на всяка цена до 20 си
година”); при ниска самооценка (напр. „Освен на него, на никого друг не съм нужна”); от
56 / 156
съображения за престиж и пр., винаги водят до поява на чувство за вина в момичето пред
родителите за „извънредно спешния брак” (особено пред родителя от противоположния пол).
И така, съпрузите, които току що са сключили граждански брак се оказват пред
множество проблеми. За тях е от съществена важност да установят оптимален баланс на
близост / отдалеченост, да решат проблема на семейната йерархия и сферите за
отговорност. Това е период на множество съглашения по различни въпроси (от ценности до
привички). Могат да възникнат и сексуални проблеми – като следствие на неопитност,
различия във възпитанието, ниво на желания, очаквания и пр. Съпрузите изведнъж могат да
осъзнаят, че са много различни и дори да се уплашат от различията си. Може да възникне
страх от загуба на близост, разбирана като еднаквост и да започнат да се борят с несходството
си с различни средства.
Първоначално обикновено те не забелязват различията си. В този ранен период на
съвместен живот те избягват противоречията и критиката, защото се стремят да запазят една
доброжелателна атмосфера в семейството и да не нараняват чувствата на другия. С течение на
времето обаче тези скрити противоречия растат и съпрузите разбират, че през цялото време са
се намирали в зоната на границата на кавгата и осъзнават източника на своето раздразнение
един към друг. Друг способ за преодоляване на разногласията се явява силовата борба. Всеки
от съпрузите може открито да се опита да подчини другия или да го манипулира с помощта на
слабост и болка.
През този период има още един важен проблем – установяването на границата на
семейството. Тя включва вземане на решение по въпросите: кои от са познатите на жената и
мъжа ще бъдат допускани до семейството и колко често; доколко е разрешено на всеки от
съпрузите да пребивава вън от дома, (къде, с кого, колко често) без другия партньор; доколко
е допустимо вмешателство от страна на родителите на съпрузите. Сега младата двойка е
длъжна да установи територия на относителна независимост от родителското влияние, а
последните на свой ред трябва да променят способите за взаимодействие със своето дете.
В случай на конфликти между родителските семейства и двойката, може да се развие
симптоматично поведение. Например, при съпругата, чийто съпруг не е в състояние да
преодолее вмешателството на неговата майка, може да се появи симптом като способ за
приспособяване към дадената ситуация. Някои двойки правят опити за яростна защита на
своята територия и независимост, напълно прекъсвайки взаимоотношенията с родителските
семейства. Обикновено тези опити нямат особен успех, а само способстват за разрушаване на
брака, защото „изкуството да живееш в брак предполага достигане до независимост в
съчетание и съхранение на емоционалните връзки с родствениците си” [Хейли, 1995].
Една от най-важните задачи на този етап е регулирането на проблема, касаещ
бременността и желанието за родителство. При работата на терапевта с двойки, намиращи се в
този стадий, много често се установява, че „скритата” пружина на напрежението е нерешения
въпрос за създаване на дете. Практиката сочи, че обикновено мъжът желае наследник, но
съпругата му е фиксирана в кариерно развитие и това поражда едно безкрайно отлагане и
нежелание да се разреши този проблем в годините най-подходящи за жената да стане майка.
57 / 156
(3) Фаза раждане на деца и взаимодействие с тях

Съпружеската двойка може да не бъде готова за появата на дете и раждането му
значително да усили проблемите, свързани с неговото отглеждане и възпитание. Освен това,
хората, които приемат своя брак като пробен, имат разбирането за несправяне с новото
предизвикателство.
Някои млади майки разглеждат раждането на детето като способ за попълване на
дефицита на любов към самите тях. По време на бременността си такава майка може да бъде
особено щастлива във фантазиите си, свързани с появата на същество, което ще обича.
Впоследствие обаче, след раждането може много бързо да настъпи крах на мечтите – факт,
свързан с необходимостта от цялостно отдаване и саможертва за детето. Следродилната
депресия много често се разглежда като окончателна загуба на своето собствено детство. Сега
пред съпрузите възниква необходимостта за нова пренастройване на взаимоотношенията
(проблемите с йерархията, с близост/отдалеченост, с отговорностите и пр.), които са
стабилизирали предишната фаза. Играта, която е играла младата двойка в предния етап е била
игра само за двама. Те са се научили да взаимодействат като тандем и сега, след появата на
още един член на семейството се появяват трудности.
Какви най-често могат да бъдат проблемите?
= Възможно е да възникне ревност от нов тип, ако единият от съпрузите почувства, че
другият е повече привързан към детето, отколкото към него. Тогава двойката се опитва да
разреши проблема през детето. То може да бъде използвано като „жертвен агнец”, като се
включи в коалиция с единия партньор срещу другия; като помирител на конфликтите, а
понякога и като единствено оправдание за съществуването на брака.
= Ролята на детето като средство за комуникация между съпрузите може да бъде
изключително голяма, особено в етапа, когато детето напуска семейството. Тогава двойката се
лишава от посредника и трябва да общува непосредствено, без участието на детето. Тогава
отново стартира проблем, който не е бил разрешен при раждането на детето.
= Раждането на детето представлява факт на обединяването на две семейства. Това
събитие създава баби и дядовци в родителските семейства на съпрузите от двете страни. Това
от своя страна автоматично променя процедурата за посещения. В са мото семейство се
поставя темата как да се отглежда, как да се възпитава, как да учи и пр. детето.
= При браковете (връзките), които се разглеждат като временни (пробни), раждането на
детето като неочаквано събитие на практика се приема като свършен факт.
= Важно е да се отбележи, че раждането на всяко следващо дете винаги води до
промяна на ситуацията в семейството. Родителите са длъжни да се научат да се справят с
множество проблеми, свързани с детето и да правят това самостоятелно. Известно е, че много
родители не желаят да използват методи на възпитание на своето дете, на каквито са били
свидетели и обекти в своето родителско семейство.
= През този се оформя и проблема „дефицит на самореализация” в майката,
активността на която е ограничена само в рамките на семейството. В нея може да възникне
чувство за неудовлетвореност и завист по отношение активността на съпруга. Бракът може да
започне да се разрушава и поради факта, че съпругата може да засили търсенето на начин за
58 / 156
оттегляне от детето (напр. детски ясли, градина), а в съпруга да се формира чувство за

вмешателство от страна на жената и детето.
= Понякога може да възникне свръхвъвлеченост на майката в проблемите на детето,
като способ за компенсация на недостатъчно наситения и интензивен социален живот, който
води.
= Времето на постъпване на детето в училище може също да е съпроводен с криза в
семейството. Несъгласията между родителите за това, как да се възпитава детето стават
особено явни и остри. Този въпрос се превръща в основен и в него все по-осезателно се
включва съпруга.
= Пред майката отново възниква въпроса за връщането й на работа – детето вече е
пораснало и не се нуждае от толкова много грижи. Изведнъж се оказва, че пред жената има
нов проблем – изоставането от професионалната й квалификация и страха от неспособност за
справяне. Все пак са минали няколко години извън професията. Възможен е и друг вариант,
съпругът да не желае майката да се завърне на работа, опасявайки се от загуба на контрол
върху нея.
= Обикновено един от най-разпространените проблеми на този период е „училищната
фобия” у детето. Дори да няма никакви проблеми в училището, фобията възниква в резултат
на повишената тревожност от раздяла, особено ако майката е депресирана и рядко напуска
жилището си.
= Способите за комуникация през този период в семейството са стереотипни и поради
това някои от съпрузите не са подготвени за ситуация за пребиваване на детето извън
= Друг проблем е свързан с желанието на майката да не допусне развитие на личностни
качества и характерови особености в детето, които са типични за бащата, и които тя не
харесва в него. Например, слабохарактерност, грубост, лъжливост, неангажираност и пр.
Сражавайки се с тези недостатъци на съпруга си на терена на детето, тя изцяло се фиксира
върху неговото поведение. В такива случаи психотерапевтът трябва да бъде в помощ на
семейството за „попълване на незавършените в бащата дефицити”
= В непълните семейства е разпространена борбата през поколение. Например,
много типично е желанието на бабата да се обедини с детето срещу майката (много силно този
феномен се наблюдава при втори брак на съпруга, като бабата се обединява с детето му от
първия брак, а атаката е срещу втората съпруга). Освен това, ако бабата е доста млада, тя
започва да се държи към майката и внука си като деца на една възраст. Ако майката работи, а
бабата е в пенсия, ролевата структура на семейството е видоизменена: майката играе ролята на
мъжа-хранител на семейството, а бабата – ролята на домакиня, възпитаваща общото дете.
Тази ситуация поставя йерархията в семейството в крайна несъстоятелност на блокиране, като
бабата предявява претенции за висша ролева позиция по отношение на своята дъщеря.
(4) Фаза на стабилизация – трудности в зрелия стадий на брака

Обикновено тази фаза в развитието на семейството съответства на кризата в средата на
съвместния живот. По принцип през този период хората по-добре осъзнават нивото на своите
възможности, постижения и повече се замислят върху края на човешкия живот. Типични
59 / 156
стресори, характерни за този стадий са проблемите, свързани с остарелите им родители и

преживяването на тяхната смърт.
Друго разпространено напрежение за този период е приспособяванео към възрастовите
промени на самите съпрузи. Когато мъжът достигне средна възрастност и придобие висок
социален статус, той изведнъж се превръща в особено привлекателен за много по-младите от
него жени, като през това време неговата съпруга, за която собствената й физическа
привлекателност е била много значима разбира, че става все по-малко търсена и добре
оценявана от другите мъже.
Средата на живота се характеризира въобще с интересно съотношение на големи
възможности и големи ограничения. Индивидът има значителен опит и знания, но вече не е
така лесно, както в младостта да променяш съдбата си. Поради тази причина, проблема с
приспособяването на семейството към този възрастов период се поставя с голяма важност.
Ако младият човек сравнително лесно се адаптира към променящите се икономически условия
(при това от него по-старите не очакват кой знае какво), за хората от средната възраст
промяната на професията може да представлява сериозен проблем. Загубата на работа или
пенсионирането в по-млада възраст (напр. около 50 години, за някои професии) въвежда
автоматически в депресия мъжете, защото в този период очакванията, нагласите, желанията,
претенциите, амбициите, интересите, т.е. мотивационното ядро за самоутвърждаване са все
още много високи, а същевременно икономическите и финансови възможности падат
паралелно с наблюдаваните възрастови дефицити. На този фон, съпругата която обикновено е
по-млада, все още запазва своята социална активност и физическа привлекателност. Това е
причината много мъже да търсят помощта на семейния терапевт, туй като индивидуалните
проблеми на приспособяването рефлектират в отношенията между съпрузите. Много
семейства правят самостоятелни неуспешни опити да се справят с този проблем, което ги
прави още по неадекватни. Понякога това води до интензификация на проблемното поведение
– напр., като алкохолизъм или жестоко отношение към съпругата, като постепенно то достига
до нетърпимо ниво.
Децата започват все по-малко да пребивават в дома и с това заставят родителите си да
осъзнаят, че рано или късно ще останат само двамата и ако им се иска да бъдат по-малко
нещастни, то сега е момента да се разделят, без да чакат порастването на децата.
Разрешаването на проблемите, възникващи в зрелия стадий на съпружество е много по-
труден процес отколкото в етапа на ранния брак, когато младата двойка е все още нестабилна
и се намира в процес на създаване на нови стереотипи на взаимодействие.
Юношеската криза от гледна точка на семейната система може да се разглежда като
вътрешносемейна борба за поддържане на предишния йерархически порядък. Например,
майката избира определен способ за общуване с дъщерята като с дете и едновременно избира
патерн за общуване като със съперница. Когато дъщерята порасне и може да представлява
жена-съперница, устойчивите отношения между майка и дъщеря често се нарушават. Бащата
усеща себе си между съпругата и дъщеря си като в капан. Подобен конфликт възниква и
тогава, когато момчето се превръща в млад мъж и бащата е длъжен да взаимодейства с него и
като със син и като с равен на него по възраст.
60 / 156
(5) Фаза на напускане на дома от децата.

Най-много интензивни кризи семейството преживява тогава, когато децата започнат да
напускат семейното гнездо или когато в семейството влизат нови членове. В западната
култура отсъства ясна демаркационна линия, определяща порастването и промяната на
младия във възрастен индивид. Получаването на паспорт или абитуриентката вечер,
характерни с церемониалността и личностната си значимост за всеки млад човек (характерни
за България) не се явяват на Запад важни за статуса на младежа или девойката. Дори ранния
брак или съжителство на Запад няма същата тази церемониалност и значимост, която се
придава на тези събития, за разлика от страната. Тук тези събития имат пълнежа на процес на
отделяне на детето от семейството.
В някои семейства конфликтите са толкова остри, че достигат до нетърпимост, напр.
желанието на девойка да заживее извън семейството си със своя приятел. Най-
неблагоприятния изход от тези конфликти е скъсването на връзката между родителите и
детето. В други ситуации родителите освобождават детето от опеката си
Напускането на семейството от някое от децата (най-често това е най-голямото) може
да предизвика криза, ако детето е играело ролята на посредник в комуникацията между
родителите. Обикновено тази тежест носят първите деца. Тогава съпрузите се оказват без
дистрибутор на комуникацията изправени лице в лице. Тогава те разбират, че няма какво да си
кажат един на друг, че им е отнета любимата играчка около която са контактували и
общували, която ги е свързвала. Това е причината през този период да се случват множество
разводи. При семействата с един родител, напускането на детето може да се възприеме от
него като началото на старостта му, независимо от това на колко години е.
Юношеската шизофрения и други тежки нарушения на психиката могат да се използват
като способи за разрешаване на семейни конфликти на този етап, когато семейството е
дезорганизирано. Ако детето и родителите не могат да понесат изолацията си, с детето може
да се случат неприятни инциденти. Тогава много деца отключват органични (соматични)
симптоми и болести за да останат в кръга на семейството. Родителите продължават да
използват детето си като източник на несъгласие или обратно, необходимостта от съвместни
действия непосредствено отпада [Хейли, 1995].
Индивидуалната психотерапия на детето, хоспитализацията му в психиатрична
клиника, обикновено стабилизира семейната ситуация, превръщайки го в „уютното гнездо на
болния”. Сега родителите не са длъжни да разрешават своя конфликт и преминават към
следващия стадий в жизнения си цикъл. Подобряването на състоянието на детето обаче крие
опасност всеки път конфликтите да излизат на повърхността. В такива случаи родителите
бързо се намесват и прекратяват индивидуалната терапия, а при рецидив, отново я
възстановяват, като отвеждат веднага детето в болница, обявявайки го за хронично болно.
Когато емоционалната интензивност в семейството е много висока и привличането
между членовете е много силно, те се опитват да се раздалечат взаимно, отдавайки се на
почивка. Конфликтът във взаимоотношенията посредством емоционална или физическа
дистанция не приключва емоционалния процес, а точно обратното, дори го усилва. Ако
разривът във взаимоотношенията е със собствените родители или сиблинги, емоционалното
преживяване и тягостност на тези отношения стават съвсем непосносими, подтиквайки
61 / 156
индивида към нови отношения със собствената си съпруга (съпруг) или деца, които се
превръщат в място за търсене на спешно решение. Под този натиск новите взаимоотношения
стават все по-проблематични и накрая довеждат до дистанциране и раздяла.
Младите хора губят и грешат в случай, ако приемат крайно решение – или остават при
родителите си, или завинаги скъсват със семейството си. Той е длъжен да се отдели от
своето семейство, но същевременно да запази връзката си с него. Повечето семейства,
оказали се способни да поддържат подобно равновесие
Жизнените цикли представляват един непрекъснат процес, в който проблемите се
разрешават в зависимост от реда на тяхното възникване. Миналите поколения са свързани
със следващите посредством многобройни връзки. Ако младите хора прекъснат контактите
със своите родители, те лишават първо собствените си деца от баба и дядо, а самите си
родители затрудняват в прехода към следващите жизнени стадии.
(6) Последен стадий в жизнения цикъл.

Излизането в пенсия може да се превърне в голям проблем в семейните отношения,
нерешените проблеми да станат още по-остри. Освен това, недостига на самореализация може
да доведе до поява на симптоматично поведение. Често симптомите на единият съпруг, помага
на другия да се приспособи към живот в пенсия. Например, напускайки работа мъжът може да
се почувства, че ако по-рано е живял един активен живот, помагал е на останалите в
семейството осезаемо, то сега той започва да се преживява като негоден, неспособен, ненужен,
недостатъчен. Когато съпругата заболее (прояви симптоми), в него възниква полезна
функция. Той е длъжен сега да започне да се грижи за нейното здраве, да я води по лекари.
Така той се измъква от депресията. Ако съпругата продължи това свое поведение, той отново
се чувства активен.
Когато единия от съпрузите почине, другият остава сам и е принуден да търси нови
връзки със своето семейство. A. O. Ленж и Ван дер Харт (1983) привеждат пример за
параноидната самота на една жена, която се премества в друг град, като реакция на усещането
за собствената си незащитеност (като „охлюв без раковина”). Много често това е време на
тежки проблеми за намиране на решение от възрастния индивид.
За всяка фаза от жизнения цикъл съществуват примерни възрастови рамки, свойствени
на всяка култура. В случаите на значими различия във възрастта на членовете на семейството,
за терапевта не е трудно да прогнозира очакваните трудности в прехода. Например, факта на
сключения първи брак в една около 40-годишна възраст, скоро след смъртта на родителите,
може да е провокирано именно със самотата, в която изпада индивида.
Анализирайки проблемите на жизнените цикли, терапевтът трябва да обръща внимание
на такива анормални явления, като: много ранни или много късни бракове; бракове с големи
разлики в годините между партньорите; бракове с големи закъснения в появата на децата;
бракове с много кратък период на предбрачна връзка или пък предбрачни периоди с връзка
над 1,5-2 години. Например, бракове с много кратка предбрачна връзка може да свидетелства
за възможни „незавършени отношения” с бившия партньор и важно емоционално
„наследство” от тази предишна връзка. Освен това в такива случаи децата от предишния брак
много трудно се адаптират към измененията в семейната структура.
62 / 156
Статистиката сочи, че съпрузи които встъпват в брак преди 20 и след 30 годишната си

възраст, се отнасят към категорията „рискова” група по отношение на разводите [Booth &
Edwards, 1985].
VII. СЕМЕЙНА ИСТОРИЯ
Освен типичните проблеми и задачи на жизнените цикли, от които не може да избяга

нито едно семейство, анализа в развитието на семейната система е необходимо да се допълни
и от уникалния исторически контекст, характерен за всяко семейство.
Системният подход предполага, че всички хора организират своето поведение вътре в
семейната система в съответствие с поколенията, възрастта, пола, структурни и
комуникативни параметри на системата.
„Ако Вие се приспособите към една семейна система, то тя ще Ви оказва в бъдеще
неизменно влияние върху функционирането, патерните на взаимодействие и типа семейна
структура, която Вие ще създавате в следващите поколения” [McGoldric, Gerson, 1985].
Семействата повтарят (възпроизвеждат) самите себе си. Това, което се случва в едно
поколение, често се повтаря в следващите и тази тема ще бъде проигравана от поколение в
поколение, като актуализацията й може да има различни форми.
Боуен назовава този феномен с името „многопоколенчески преходи на семейните
патерни”. [Bowen, 1978].
Основната хипотеза се свежда до това, че патерните на взаимоотношения в предишните
поколения могат да осигурят скрити модели за семейно функциониране в следващите
поколения.
В системния подход може да се обединят едновременно текущ и исторически контекст
на семейството. Картър (1978) пише , че „продължителността на тревожността в
семейната система произхожда както вертикално, така и хоризонтално направление”.
„Вертикалният поток” на тревожността стартира от патерните на функциониране и
взаимоотношения, които исторически принадлежат на по-раншните поколения, като основния
начин за проява е емоционалната триангулация.
„Хоризонталният поток” на тревожността стартира от текущите стресове в
семейството, при опитите му да се справи с неизбежните изменения и задачи на дадения
стадий от жизнените цикли.
Стресорите, разположени по вертикалните оси често създават допълнителни проблеми
по такъв начин, че дори малък хоризонтален стрес може да окаже сериозно влияние върху
семейната система. Например, ако при младата майка съществуват множество неразрешени
проблеми с нейната майка / баща (това е вертикална тревожност), за младата жена ще
настъпят особено тежки времена, когато дойде време за нейната среща с детето й, напр. по
възпитанието му (хоризонтална тревожност).
Като се има предвид историческата перспектива е много важно семейният психолог да
улови позициите на относително съвпадащи събития. Събитията едновременно стартират от
63 / 156
различни части на семейството и не бива да се разглеждат като случайности, а по-скоро като

взаимосвързани системни способи.
Трябва да се отбележи, че важните събития най-вероятно се случват в определено
време, а не в някое друго. Особено що се отнася до междустадийните фази в семейните цикли
на семейната история. Симптомите изведнъж избуяват при преходите, когато членовете на
семейството се срещат лице в лице със задачите за реорганизация на своите взаимоотношения
един със с друг при преходите към нова фаза. Симптоматичното семейство „застива” във
времето и често не е в състояние да излезе от това блокиране, т.е. не е способно да промени
функционирането си, да се преструктурира и въобще да движи на някъде – към прогрес или
регрес.
Изучаването на семейната история може да се окаже важен ключ в разбирането за
периодите на „блокиране” и в изясняване на въпроса, как симптомите могат да се появяват, да
консервират определени стереотипи на взаимоотношения или защита на определено
„наследство” от предхождащите поколения.
За илюстрация на системния подход при анализа на семейната история се използва
една специална форма за запис на информацията наречена генограма – техника разработена от
Боуен. Генограмата помага на терапевта да проследи „развитието на тревожността” през
поколенията и как тя се пресича с текущия семеен контекст.
1. Поредността на ражданията, пол и разлики във възрастта на децата в

Изследвания, проведени от Уолтър Томън [Toman, 1976] показват, че моделите на
поведение на хората в голяма степен се определят от това, били ли са те най-големите,
средните, най-малките или единствени деца в семейството. Авторът изследва огромно
количество семейства и установява, че хората заемащи еднакви позиции в семейството по
поредността на раждането си, всички те имат близки характеристики.
Дискусиите по тази тема имат стара история, като отделните автори спорят по
различни въпроси [Adler, 1958; Bank & Kahn, 1982; Ernst & Angst, 1983; Forer, 1976;
Sutton'Smits & Rosenberg, 1970] и особено актуалните [McGoldric, Gerson, 1985; Ричардсън,
1994].
Съществува ограничен брой възможни ролеви позиции в семейството в зависимост от
количеството на децата, техния пол и промеждутъка между ражданията им. Независимо от
факта на съществуването и влиянието на множество съвременни фактори (контрол върху
раждаемостта; социални тежести; женски движения; голям брой семейства с втори или трети
бракове; и пр.), може да се говори все пак за някои относително устойчиви различия между
децата в техните ролеви позиции.
Стереотипните сиблингови позиции не означава, че всеки трябва да бъде еднакъв на
другия, но те показват, че хора, раждащи се в семейства в една или друга последователност,
често биват именно такива (еднакви). Анализа на изключенията от правилото предоставя
особено ценна информация за семейството.
64 / 156
Кратко описание на характеристиките и тяхното влияние върху модела на

съпружеските взаимоотношения.
За най-голямото дете в семейството обикновено повече от другите са свойствени:
отговорност, добросъвестност, стремеж към постижения, честолюбие. То е склонно (или се
налага) да поема често родителски функции, отнасящи се до по-малките братя и сестри,
особено в случаи на болест или загуба на родител. То може да се чувства отговорно за
семейното благосъстояние, да има особено чувство към семейната традиция и много често се
оформя като бъдещ лидер. Раждането на второто дете довежда до лишаването на първото от
изключителната му позиция в обсебване на майчината любов и често се съпровожда с ревност
към съперника. Най-голямото дете най-често се явява наследник на професиите на бащата
или дядото. С него в най-голяма степен членовете свързват успеха в професионалната кариера
на семейството. Акцентът към високи постижения правят от най-голямото дете сериозен и
стремящ се към съвършенство възрастен индивид, а в детска възраст твърде рано го лишават
от същинското детство. Поради тази причина при най-голямото дете тревожността често
извира от страха дали ще оправдае надеждите и очакванията на семейството и другите
авторитетни фигури. Те много трудно успяват да се възстановяват при стресови събития и
рядко получават удоволствия от живота.
Известна е фразата на У. Чърчил: „Всички големи световни лидери са продукт на
нещастно детство” (Чърчил е бил най-голямото дете в семейството, като отрано е поел
родителски функции).
За по-малкото дете са характерни нехайство, оптимизъм, готовност да поеме чуждо
покровителство. За членовете на своето семейство то може завинаги да си остане най-малкия
или просто „детето” или „хлапето”. Родителите се отнасят към неговите постижения с по-
малко взискание. И ако по-голямото дете в семейството не умре или сериозно заболее, той в
много по-малка степен посвещава себе си в мисия за продължаване на семейните дела.
„Положението на по-малкия брат в семейството винаги съдържа опасност да се
превърне в разглезен хлапак и да си остане семейно дете… Той може да стане актьор или
като резултат на свръхкомпенсация, да развие огромни амбиции и да се бори за това, за да
бъде спасител на семейството” [Adler, 1970].
При по-малкото дете могат да възникнат проблеми, свързани със самодисциплината и
трудности във взимането на решения, тъй като винаги е имал до себе си по-големия си брат,
занимаващ се с тези неща. Доколко най-малкият член на семейството наистина се е
превърнал в „хлапето” може да се съди по това, какви техники и в каква степен той използва в
близките си взаимоотношения. Например, манипулация, демонстративно поведение на обида,
опити да очарова другите, маскиращо (лъжливо) поведение и пр. Ако семейството прекали
със свръхопеката и свръхобгрижването на най-малкия, то често пъти той се оформя като
бунтар, по-рано от най-голямото дете избира партньор и се жени, може дори да започне борба
срещу позицията заета от най-голямото дете.
По-малкото дете, израснало в нормални отношения обикновено е с високо ниво на
потребност за общуване, лесно установява неформални контакти, умее да поддържа и задържа
приятелства, популярно е в своята среда.
65 / 156
За средното дете е характерна една комбинация от най-голямото и най-малкото.

Често (ако средното дете не е единственото момиче или единственото момче) е принудено да
се бори за своя роля в семейната система. Тези деца са лишени от авторитета на най-големия и
от спонтанността на най-малкия.
.Алфред Адлер, автор на теорията за комплекса за непълноценност (самия той втори
син) отбелязва: „Второто дете в семейството се намира под постоянен натиск от всички
стани – бори се за да излезе по-напред от по-големия си брат и се бои да не бъде догонен от
по-малкия” [Adler, 1970].
Ако семейството е многодетно, то характеристиките на средното дете много зависят от
това, в каква група от деца се ражда: в среда на малки или в среда на големи братя и сестри и
каква е разликата между тях. Промеждутъчната позиция на средните деца стимулира
развитието на техните социални навици. Те често развиват способности да водят умело
преговори, да се справят с различни хора, да комуникират и разрешават конфликти, така като
се учат да живеят в мир, спокойствие и разбирателство с по-големите и по-малките в
семейството – всички с различия в характерите.
За единственото дете са характерни множество свойства на най-голямото дете, но
могат да запазят и редица чисто детски качества до зряла възраст. При единствено дете, то,
повече от всички останали случаи в най-голяма степен наследява характеристиките на
родителя от същия пол. Например, момиче, майката на което е била по-малка сестра на брат,
се оказва с висока степен на непостоянство и склонност към флирт, отколкото ако майката е
била по-голяма сестра на сестра. Доколкото родителите са склонни да възлагат големи
надежди на своето единствено дете, както и при най-голямото, то обикновено се отличава в
училище и в последващите области. Изключителното фокусиране на вниманието на
родителите върху единственото дете води до една постоянна привързаност през целия животи
изпитват големи трудности при сепарацията си. Разполагайки с по-малко време и възможност
за игра с други деца, единственото дете може да остане в една малка възраст. Освен това, то
винаги ще се чувства достатъчно комфортно в самотния си живот.
Индира Ганди – бивш министър-председател на Индия е била единствено дете в
семейството. „Тя е пораснала почти в изолация и е живяла в присъствието на по-възрастни,
като рано става доверено лице на баща си. Тя е имала чувство за мисия и отговорност,
което е свойствено за най-голямото дете, но се е проявявала като лидер с качества на
единствено дете, т.е. била е достатъчно авторитарна и по-скоро е водила изолирано
съществуване, бидейки сама съветник на себе си” [McGoldric, Gerson, 1985].
За близнаците параметрите по-голям/по-малък също имат значение и се проявяват по
това, в каква група са се родили и израсли децата. Например, близнаци с по-голяма сестра или
брат ще имат подчертано по-детско поведение. Ако родителите декларират и акцентират на
това, кой по-рано се е появил (родил), то на практика те определят ролите на старшия и
младшия. Близнаците показват по-ниски резултати по тестовете за интелект в сравнение
децата, заемащи други позиции в поредността на раждането си. Допуска се, че тази особеност
е свързана с факта, че двойката функционира като отделна група от останалите деца в
семейството и се ориентират по-слабо към по-възрастните и връстниците си. При по-висока
възрастност близнаците продължават да изпитват трудности при раздялата им и при
66 / 156
намирането на собствената си идентичност, особено ако са от един и същ пол [Ричардсън,

1994].
Децата с особено дарби могат да проявят нетипични на очакването характеристики.
Второто дете може да функционира като първото, ако има особен талант или по-големият е
болен. От друга страна, поредността на позицията на децата може да бъде усилена, ако
родител от същия пол е имал същата поредна позиция в родителското си семейство.
Голямо значение имат нагласите на родителите по отношение пола на детето. В
повечето култури семейството има предпочитание към дете от мъжки пол. Ако по-голямото
дете при тази конфигурация е момиче, то сестрата в много случаи поема родителски функции
по възпитанието, а родителите фаворизират брата и формират към него по-високи очаквания.
Според изследвания на Бруверман [Broverman et al., 1972], „предпочитанието към
синове се свързва с желанието на родителите да бъде продължен рода, особено в семейства,
в които се раждат повече момичета и в същото време, семейства, в които има повече
синове имат по-малък брой деца”
Що се касае до разликата във възрастта, то ако тя е по-голяма от 5-6 години, всяко
от децата ще се приближава към характеристиките на единственото дете в семейството, но ще
прибави някои качества на статута си. Например, в семейство, в което първото дете е момиче
и сестрата е по-голяма с 8 години от брат си, ще се оформи основно като единствената дъщеря
на семейството, като добави някои характеристики на по-голяма сестра. Колкото е по-малка
разликата във възрастта, толкова е по-вероятно децата да встъпят в конкуренция, ориентирана
към постижения. Например, ако между по-голям брат и по-малка сестра разликата е само една
година, то със сигурност ще настъпи време, в което той ще се страхува от достигането от по-
бързо развиващото се момиче.
Тоумън [Toman, 1976] посочва, че „за сиблинговото съпружество голямо значение
има факта в каква степен се повтаря положението което всеки от съпрузите е заемал сред
своите братя и сестри”. В тази връзка могат да бъдат диференцирани: комплементарни,
некомплементарни и частично комплементарни бракове.
Тоумън посочва, че в комплементарен брак (взаимодопълващо се взаимодействие)
между по-голямо и по-малко дете, съпрузите постигат по-лесно съгласие и настройка един
към друг, тъй като възпроизвеждат своя опит на взаимоотношения с братята и сестрите си
(рис. 2.4.1). те играят в брака комлементарни роли – единият се грижи, а другият приема
грижата; единият планира, а другият осъществява плана; единият иска да ходи на работа, а
другия желае да остане в къщи и т.н. Тяхната връзка е толкова по-силна и по-продължителна,
колкото повече отношенията напомнят патерните на функционирането им в родителските
семейства, сред другите деца.
67 / 156
Некомплементарният брак (симетрично взаимодействие) е брак между съпрузи с

еднакви позиции сред децата в родителското семейство на всеки един (рис. 2.4.2). При други
равни условия на тях им трябва много повече време и усилия за да се договорят за съвместни
(съгласувани) действия.
Когато в брак встъпват две старши деца, те започват да се борят за „висша” позиция и
за достъп до повече власт, да се конкурират във взаимоотношенията. Обратно, при брак между
две втори деца, могат взаимно непрекъснато да избягват отговорността, да няма кой да вземе
решение, да липсва лидер и да отсъства съревнование. При този тип брак може да настъпи
особено тежко време след раждането на първото дете , когато възниква необходимост от
продължителна грижа и разпределение на отговорностите.
От особена важност е факта, дали съпрузите са имали опит във взаимоотношения със
сиблинги от противоположния пол в родителското семейство. Мъж, който произхожда от
семейство, в което всички деца са били момчета, най-вероятно е да бъде възприеман от
съпругата си, в чийто семейство всички деца са били момичета, с по-голяма трудност и ще са
му необходими повече усилия за да съгласува взаимоотношенията със съпругата си (рис
2.4.3).
68 / 156
В анализите си Тоумън различава идентичност и комплементарност. В първия

случай става дума за идентификация, а във втория – за взаимодействие. Патерните на деца,
заемали еднакво положение сред останалите деца в родителското семейство са идентични и
това улеснява взаимоотношенията между съпрузите – те по-лесно се разпознават, откриват и
разбират. Например, по-малък брат и по-малка сестра, добре знаят какво означава да бъдеш
най-малкия сред останалите деца. Съпруг и съпруга, които са били най-големите деца, добре
познават необходимостта да поемат отговорност за по-малките. Те лесно разбират тези
въпроси, взаимозаменяеми са, но същевременно трудно си сътрудничат.
Патерните за идентичност добре охраняват пълното съгласие в брака, когато
партньорите се реализират в различни области, като осигуряват един на друг определена
свобода в личния живот, те имат различни приятелски кръгове, паралелно възпитават децата
си. Например, бащата възпитава сина си, а майката – дъщеря си.
Частично комплементарните отношения се установяват в тези случаи, когато
единият или двамата партньори са имали няколко типа връзки със своите братя и сестри в
родителското си семейство, и един или няколко патерна на тези връзки съвпадат с тези на
партньора (рис. 2.4.4).
За единствените деца е много типично в брака си да проявяват голяма идентификация с

родителя от същия пол, която се проектира в брачните взаимоотношения. Най-добрата
прогноза за хармонични взаимоотношения е между мъж, който е единствено дете и жена,
която има по-малък брат или сестра. Най-лоша е прогнозата между мъж и жена, които са
единствени деца в семействата си.
Важно е да се отбележи, че комплементарността на брака не е абсолютна гаранция за
стабилност. Този параметър трябва да се отнася към характера на взаимоотношенията, които е
имало в родителското семейство между самите родители. Например, мъж, очакващ от
съпругата си да се грижи за него като за по-малък брат и същевременно се бунтува срещу
прекомерната опека, така, като е правил към своята по-голяма сестра.
Не бива да се игнорират и текущите отношения на съпрузите със своите родители.
2. Съвпадение на жизнените събития.

Под ключови жизнени събития се разбират:
= раждане;
= смърт;
= сключване на граждански брак;
= развод;
69 / 156
= временна раздяла;
= пътувания, свързани с дълги отсъствия;
= сериозни заболявания;
= изменения във взаимоотношенията;
= изменения в професионалната кариера (възходяща/низходяща кариера,
пенсиониране);
= промяна на местоработата или учебното заведение;
= сериозни неуспехи (провали, загуби) и др.
Събития, случващи се в едно и също време в семейната история и често оказващи се
несвързани едно с друго, всъщност са част от един системен процес и имат голямо влияние
върху семейното функциониране. Тук не става дума за това, че едно събитие се явява причина
за възникване на друго, а за поредица от събития, които въздействат върху развитието на
семейните патерни.
Изследвайки семейната история, терапевтът отбелязва във времето, когато семейството
е изпитвало влиянието на множество външни стресори, а също така и на травматични събития
вътре в семейството, както и взаимната свързаност между опита на семейството за справяне и
настъпилите социални изменения (последици).
Кои са тези значими съвпадения ?
а/ Съвпадение на важни жизнени събития в семейството в началото на развитието
на симптома в който и да било от членовете или в етап от неговото изостряне. Типичен
пример за подобно съвпадение е възрастовата регресия на по-голямото дете, след раждането
на по-малкия брат или сестра. Оказва се, че в поведението например на едно 5-6 годишно дете
изведнъж започват да се наблюдават поведения, характерни за по-ранна възрастност, напр.
държи се така, както когато е било на 3-4 години или дори по-рано.
б/ Групиране на важни жизнени събития в преходни периоди между стадиите на

жизнения цикъл. През тези периоди семейството е много уязвимо от към изменения.
Например, края на професионалната кариера на бащата (напр.,пенсиониране на около 50-55г.),
който е бил облечен с власт (да кажем полицейски началник) може да съвпадне с фазата на
отделяне на сина му от родителите и това особено да ожесточи отношенията между баща и
син. Или друг случай, жена, която дълго е отлагала своя брак поради желанието си да направи
кариера, се омъжва почти веднага след смъртта на баща си. В този случай терапевтът
задължително следва да изследва взаимоотношенията в диадата „баща-дъщеря”.
Един от задължителните въпроси, на които терапевтът трябва да намери отговор е:
„Защо именно сега семейството е решило да потърси помощта му, а не по-рано или по-
късно?”. Проблемът например може да е възникнал още преди няколко години, но те
пристигат в кабинета именно сега. Поради тази причина терапевтът трябва да разбере как тези
събития се отнасят към неотдавнашната история на семейството.
в/ Синдром на годишнината. Някои събития могат да бъдат разбрани като реакция на

важни и травмиращи събития, случили се назад във точно определено време. Например,
депресивно настроение, възникващо всяка година в едно и също време, може да съвпада с
70 / 156
годишнина от смъртта на родител или брат/сестра, при това тази връзка не е задължително да
е осъзната. В определена възраст в определен член на семейството може рязко да нарасне
тревожността. Така например, при мъж, чийто баща е починал от инфаркт на 40 годишна
възраст, може да се развие страх да не се случи същото и на него, когато той се приближи или
започне да преодолява тази възрастова граница. Или трети пример, съпругата може изведнъж
да започне особено много да се безпокои от евентуален развод, когато нейната дъщеря се
доближи или е на възраст, в която бащата на жената е напуснал родителското и семейство.
Друг пример – на консултация идва майка с 13-годишния си син. В процеса на интервю се
изяснява, че когато тя самата е била на 13 години, майка й е починала. Възможно е тя да
търси помощ именно сега, когато синът и наближава или е встъпил в 13-тата си година – факт,
който тя свързва с отсъствието на опит във възпитанието й от липсващата майка.
Изследване на Шутценбергер доказва, че в семействата с раково болни е широко
разпространен патерн, при който хората заболяват от рак в една съща възраст, в който
внезапно е починал някой от членовете на семейството [Шутценбергер, 1997]. Изследването
привежда поразителни аргументи, от които е видно, че някои хора дори се подготвят за
собствената си смърт на определена дата. Известно е например, че Томас Джеферсън и Джон
Адамс (втория и третия президенти на САЩ) умират на една и съща дата – 04 юли 1926г. – в
деня на 50-годишнината от независимостта на САЩ. При това, в последните си думи Адамс
споменава Томас Джеферсън [McGoldric, Gerson, 1985].
г/ Съвпадението на поредица от събития с раждането на детето в семейството,

може да доведе до поредица от особени (странни) събития. Например за специалното
положение на Зигмунд Фройд в семейството си говорят редица събития. В годината на
неговото раждане умира баща му, след една година се ражда и скоро умира неговия брат, след
това събитие в семейството дълго време се раждат само момичета. Осен това, няколко години
след неговото раждане най-големия син в семейството (от друг брак) имигрира в Англия.
Следвайки тези събития постепенно разбираме защо Фройд е заел в своето семейство една
изключителна роля, встъпвайки в ролята на родител и замествайки всички загуби на други
членове.
Интересен е и факта, че Ана Фройд, най-малката дъщеря на Фройд, световноизвестен
психоаналитик и продължител на делото на баща си, се ражда през 1895г., в един от най-
важите периоди в живота на Фройд. През 1896г. умира бащата на Зигмунд Фройд – загуба, за
която той говори, като най-значимото и тежко събитие в неговия живот. В този период Фройд
публикува първата си аналитична работа „Изследване на хистерията” и поставя началото на
своя знаменит самоанализ.
„Нашият собствен опит доказва, че особено внимание трябва да се отделя на
влиянието на загубите на членове на семейството върху останалите. Към тях семейството
много трудно се приспособява, отколкото към другите промени” [McGoldric & Walsh,1983].
Уолш [1978] посочва, че внуците демонстрират симптоматично поведение, като често
се раждат в пределите до две години преди, до де години след или непосредствено след
смъртта на прародители (баби, дядовци, прабаби или прадядовци)
71 / 156
Върху очакванията на родителите по отношение раждането на детето имат също

съществено влияние:
а/ „родителското проектиране”;
б/ обстановката в семейството в момента на раждането;
в/ качеството на съпружеските отношения в този период.
Дете, родено в „добър” период на брака, когато отношенията между родителите не са
помрачени от конфликти, имат по-големи шансове да бъдат любими деца. И обратно, деца,
родени „не на време”, когато семейството не е готово за това събитие, могат да предизвикат
страх, печал и отвращение. Например, в едно семейство емоционалното дистанциране и
ревност между майката и дъщерята могат да бъдат зададени (програмирани) още в периода
на бременността, когато майката открива, че съпругът й изневерява. Тогава майката започва да
преживява еднакви негативни чувства както към съпруга, така и към неродената си още
дъщеря.
3. Повторение на патерните на функциониране в следващите поколения.

Множество симптоматични патерни, като алкохолизъм, инцест, физически симптоми,
насилие, суициди, нерядко се повтарят в поколенията. Установяването и изследването на
такива патерни може да помогне на семейството да разбере, какви способи за адаптация да
използва, за да избегне повторенията на неприятните модели в настоящи и в бъдещи периоди,
чрез усвояване на нови способи за овладяване на ситуациите.
Унаследените „семейни програми” могат да окажат сериозно влияние върху
очакванията и избора в настоящето. Така например, жена, произхождаща от семейство, в
което няколко поколения преди това са претърпявали разводи, може да възприема развода
почти като норма.
Изборът на жизнен път може да бъде различен от жизнения опит и интереси на
предшестващите поколения. Например семейната история (генограма) на Карл Густав Юнг е
много популярен пример, разпространяван в литературата (рис. 2.4.5).
От генограмата е видно, че бащата на Юнг, двата братя на баща му (чичовците),
всичките шест братя на майка му (другите чичовци), дядото на майка му и тримата братя на
дядото на майката са били свещеници. Тук следва да се отбележи, че дядото, чийто име носи
Юнг и прадядото по бащина линия, са били лекари. Освен това, няколко членове на неговото
семейство са вярвали в окултни феномени – неговата майка, дядото на майка му и неговата
братовчедка Елена Прейсеверк, която се обявява за медиум (като млад Юнг е взимал участие в
сеансите й). Предполага се също, че майката на Юнг и неговата баба по бащина линия са
страдали от психични разстройства. По даденото описание лесно може да се обясни защо Юнг
е лекар и психиатър, защо е изпитвал дълбок интерес към свръхестественото – това са
господстващите патерни в неговото семейството [McGoldrick, Gerson, 1985].
72 / 156
4. Триангулирането, като модел за предаване патерни на взаимоотношения на

бъдещите поколения
Независимо от огромната сложност и разнообразие на семейното взаимодействие,
променящо се във времето, изучаването на семейната история позволява да се проследи
транслацията на определени модели на взаимоотношения в следващите поколения.
Генограмата позволява и улеснява графически това изследване.
Ясно е, че най-малката човешка система се състои от две лица. Анализирайки
генограмата, може да се забележат повторения на диадически взаимоотношения. Например, на
дадената схема (виж. рис. 2.4.6) е показано, че синовете във всяко поколение имат
конфликтни взаимоотношения със своите бащи и близките на майката. Същевременно,
дъщерите са в конфликт с майката и близките на бащата. Всички съпруги имат дистантни или
конфликтни взаимоотношения една с друга.
С други думи съществуват комплементарни патерни на съпружеско дистанциране и
конфликти между лицата от същия пол и алианс между лицата от различен пол в две
поколения. Следователно, може да се предположи, че син и дъщеря в трето поколение ще
73 / 156
повторят модела на дистанциране в брака си, ще имат конфликти с децата си от същия пол и
близост с децата от противоположния пол.
По-сложно нивото на анализа, съответстващ на системни подход предполага
свързаност на тези диадически взаимоотношения и разглеждането им като функция на други
отношения, като по този начин се изследват семейните триъгълници. От тази гледна точка
дистанцирането между бащата и майката може да бъде функция на бащината близост с
дъщерята и на конфликта на майката с дъщерята.
Подобна хипотеза може да се формулира за всеки трети човек в тази система.

Диадическото съществуване е неустойчиво и има тенденция към привличане на трети член,
което стабилизира взаимоотношенията в диадата.
Системните теоретици след Боуен приемат триангулацията за основен механизъм за
предаване патерни на взаимоотношения към следващите поколения. В този смисъл се приема,
че една от основните терапевтични стратегии е отмяната на патерна на триангулацията, чрез
решаване на проблема в рамките на диадата. Един от начините за оказване помощ в дадения
случай е, да се установят близки взаимоотношения между майка и дъщеря, дори ако бащата, с
който дъщерята е близка, да се намира в конфликт с майката. Ако дъщерята съумее да
преодолее този хроничен конфликт, то е твърде възможно на свой ред тя да тушира
вероятността за конфликт със своята собствена дъщеря. Освен това, този факт би допринесъл
за изменение във взаимоотношенията между съпрузите.
Пример: Подобен процес на триангулация е илюстриран на рис. 2.4.7. Жена на 27
години, условно наречена Таня, сключва брак с мъж, който е 10 години по-възрастен от нея и
е много привързан към 12-годишната си дъщеря от първия му брак. Майката на момичето
оставя дъщерята на съпруга си и установява друга връзка. Встъпвайки в брак, Таня
фактически възпроизвежда триъгълник, който съществува в дома на родителите й. Тя е
голямата дъщеря в семейството, отговорна и изпълнителна, с успехи в училище. Нейната
майка умира когато Таня е била на 10 години. Бащата не сключва повече брак и поема
възпитанието на двете си дъщери сам. Постепенно в семейството възниква следната ситуация:
бащата работел, Таня се занимавала с домакинството и полагала старание в училище, малката
сестра Саша, била любимката на татко и поради тази причина била по-глезена, срещала се с
приятели, била повърхностна и лекомислена. Разликата между Таня и Саша била около 7
години, но кавалерите при малката били на тълпи. Сестрите си съперничели за любовта на
баща си. По-малката сестра се стремяла да се домогне до бащата чрез веселия си характер и
74 / 156
ласкателство, а по-голямата, проявявала сериозност, отговорност, организираност, грижовност

и изпълнителност. Таня мечтаела да се омъжи за такъв човек, който да се грижи за нея така,
както тя за баща си. Бащата обичал Таня, но се държал с нея по-строго и явно показвал
предпочитанията си към по-малката.
Омъжвайки се, Таня възпроизвела същият триъгълник с един мъж и две жени,
намиращи се в конкуренция. Желанието да се грижи за заварената дъщеря, скритата агресия
към нея и чувството за вина за нея били повторение на известната й верига от емоции в
родителското си семейство.
Когато пристига в терапевтичния кабинет една година след брака, Таня вече се намира
в тежък конфликт със заварената дъщеря, като не е можела да си обясни причината за това,
защото непрекъснато полагала грижа за момичето и се стараела да замести загубата на майка
й. освен това, конфликтът довел до отдалечаване на съпрузите.
Друго възпроизвеждане на триъгълника се изразява във включването три жени
(починалата майка и двете дъщери в родителското семейство на Таня, а в собственото
семейство, съответно Таня, доведената 12-годишна дъщеря и напусналата я майка). Както
Таня не е могла да замени майка си по отношение на сестра си в родителското семейство, така
сега тя не е в състояние да замени майката на 12-годишното момиче.
Тук трябва да се има предвид едно принципно положение, че установяването на
нормални и близки отношения между доведените деца и новият им „родител” в повечето
случаи се възприема от детето като предателство към собствения. Важно е да се отбележи
също, че семейства с втори брак, обикновено носят в себе си потенциални конфликти между
доведените (или природените) деца, роднините и приемните родители в зависимост от
индивидуалните особености на участниците.
От приемните родители се изисква много мъдрост, търпение и дискретна любов, за да
съумеят да балансират образуващата се нова семейна структура.
В заключение следва да се обобщи, че изучаването на семейната история позволява
много добре да се разберат:
(1) Какво стои в основата на избора на брачен партньор;
(2) Какви са способите за взаимодействие между съпрузите и с децата, съотнесени към
моделите на взаимоотношения в родителското семейство
(3) Какви изменения е претърпяла семейната структура и характера на комуникация в
нея в хода на историческото й развитие, и какви събития са оказали най-голямо влияние.
75 / 156
(4) Какви събития са предшествали текущата семейна криза и защо семейството идва в
терапевтичния кабинет именно сега, а не по-рано или по-късно.
(5) Какво е мястото и функцията на симптоматичното поведение в по-широк семеен и
исторически контекст.
VIII. ФУНКЦИИ НА СИМПТОМАТИЧНОТО ПОВЕДЕНИЕ В СЕМЕЙНАТА

СИСТЕМА.
1. Симптоматично поведение – общи бележки

Под симптоматично поведение трябва да се разбира широк клас от нарушения,
включващи психични симптоми, а така също и всяко поведение удовлетворяващо следните
условия:
(1) Поведението на пациента оказва силно влияние върху други хора.
(2) То не е произволно и не се подава на контрол от страна на пациента.
Освен това, симптоматичното поведение често се „закрепя (поддържа) от
обкръжението и пациентът придобива в една или друга форма вторично заболяване”
[Оудсхорн, 1993].
От комуникативна гледна точка симптоматичното поведение представлява една
неконгурентност между логическите нива на комуникация и метакомуникация. Пациентът
прибягва към крайности или избягва да върши нещо, като едновременно с това декларира, че
той не прави това целенасочено, тъй като реакцията му не зависи от него, той не контролира
това, което се случва.
„Възможно е такива сериозни проблеми, като шизофрения да бъдат описвани на
много нива, но в по-голямата си част преобладават невротични и психосоматични
симптоми… Поведенческите проблеми на детето например могат да бъдат представени
именно с тези симптоми” [Haley, 1963].
Ако приложим към симптомите модела на Оудсхорн, то ще стане ясно, че те биха
могли да се проявят като нарушения в различни йерархически нива и за разкриване на техния
смисъл и функция ще има не едно обяснение.
В настоящият текст симптомите ще бъдат разглеждани в зависимост от това в каква
единица ще се проявяват – в индивида, в диада, в триада и пр. Симптоматичното поведение
може да се възприема като комуникативна метафора, характеризираща някои групови теми
от най-близкото обкръжение на пациента; на второ място, то представлява елемент от
циркулярна комуникативна последователност; на трето място, изпълнява определени функции
в семейната система.
С почвата на семейната терапия настъпва промяна в разбирането на проблемното
(симптоматичното) поведение на членовете на семейството. В психоанализата психичните
симптоми се приемат като следствие от вътрешен конфликт или компромис между
несъзнаваните влечения и репресивните механизми. Симптомите се разглеждат изключително
като свойство на индивида, изразяващи интрапсихичен конфликт, стартирал в резултат на
76 / 156
травматичното влияние на социалното обкръжение. Тревогата или депресията се признава

като характеристика на състоянието на индивида. Например, когато жената компулсивно мие
ръцете си, възможната психодинамична метафора може да бъде обяснена като „изкупление на
чувството за вина”.
С развитието на комуникативната теория и теорията на системите настъпват промени в
разбирането за симптома. Счита се, че симптома не е само характеристика на състоянието, но
е и изразяване на отношение между хората, и служи като средство за постигане на някои
тактически цели в отношенията с другите (близките).
Сега въпросът се поставя по следния начин: „Какво предизвиква пристъпа на тревога,
ако я разглеждаме в нейния контекст – в семейните отношения; в отношенията в
работата; в отношенията с психотерапевта?”
Ето два примера:
Пример № 1: У детето се появява главоболи точно в момента, когато трябва да тръгне
на училище. Почти по същото време в семейството се ражда по-малък брат или сестра.
Новороденото дете е от настоящия втори брак на майката (голямото й дете е от първи брак).
Едновременно с раждането на детето, в подрастващия по-голям брат възникват проблеми с
поведението и успеваемостта в училище. В случая голямото дете реагира на появата на
съперника (раждането на второто дете) с помощта на крайно поведение. То „съобщава” на
майката, че се чувства изоставено и изгубено. В случая симптомът автоматично отвлича
вниманието на майката и бащата от новороденото и то на свой ред получава доза отрицателно
внимание. Подрастващият чувства, че родителите ще продължат да изпълняват по отношение
на него родителските си функции, които с раждането на новия наследник са изоставили.
Такива случаи на симптоматично поведение могат да изпълняват функцията на скрита,
парадоксална комуникация между хората. Те определено носят в себе си комуникативна
метафора и в същото време са представени в такава форма, която не се възприема от
останалите членове като послание (апел).
Пример № 2: Подрастващо момиче има нарушения в поведението – дружи с
приятелки, определени като момичета с „леко поведение” и се прибира късно вечер в дома си.
Тези симптоми могат да се възприемат като метафора, отразяваща едно групово поведение
в семейството. Съпружеската двойка и двете деца (дъщеря (13г.) от първия брак на майката и
общо дете, дъщеря (3г.), живеят в тясно общинско жилище. Интимният живот между
съпрузите е нарушен много отдавна. Още преди 2 години съпругата е установила, че мъжът и
поддържа връзка с любовница, която по настояване на съпругата той бил изоставил.
Съпругата обаче се намира в непрекъсната тревожност, генерирана от мислите, че това рано
или късно може да се повтори и между впрочем, периодично тези мисли получават някакви
потвърждения – подозренията спорадично се усилват и отслабват. Освен това, преди няколко
месеца, голямата дъщеря е споделила, че баща й (втория съпруг) я гледал и прегръщал
странно. Съпругът е отрекъл обвиненията и случаят е бил изоставен. На следващо място,
става ясно, че преди една година е починал бащата на съпруга, оставяйки на сина си двустайна
квартира, в която семейството може да се премести. Съпругата обаче държала дъщеря й да
продължи да учи в същото училище и поради това не приела преместването в другата
квартира. (Преместването в нова квартира и възможностите да имат отделна стая, т.е. общо
77 / 156
легло и спокойствие, е възможно да са били възприемани от жената като заплаха за

настоящата стабилност и усложняване на отношенията). Като последица от инцидента с
бащата (погледа и прегръдките) било решение на майката да засили контрола, като наложи
забрана за закъсняване след шест часа вечерта – нещо, което преди не било забранено или
ограничено.
Майката заявявала често: „Не мога да си намеря място в къщи, ако няма никой в
къщи”. Оказало се, че майката изпитва опасения, че съпругът и дъщеря й могат да се срещат в
другата квартира. Дъщерята реагирала на това с протестно поведение, като открито заявила,
че води вече води полов живот, така, както нейните връстници. От тук нататък, съпрузите са
започнали да се борят с „порочността” на момичето, проследява ли я, устройвали и скандали и
съвсем скоро, тя не се прибира две нощи в дома си. Именно след този случай майката и
дъщерята пристигат в терапевтичния кабинет с молба на майката, да се намери разрешение на
въпроса с „моралната разпуснатост на дъщерята”.
Момичето в това семейство се оказва в парадоксална ситуация. Явявайки се жертва на
неадекватното поведение на бащата, тя не само, че не получава защитата на майка си, но се
превръща в обект на разследване и преследване. Поведението на дъщерята, което по-рано
всички определяли като положително (в т.ч. и учителите), бързо се преобръща в крайна
форма и посредством метафора отразява груповата тема на семейството. Обсъждайки
поведението на дъщерята, съпрузите едва сега получават възможност да обсъдят важни и
трудни за тях въпроси относно интимния си живот и „нравствената чистота”, през призмата на
живота на дъщеря им. Изобретявайки съвместни мерки за спасяването на момичето, те
всъщност извършват своеобразни магически действия по спасяването на собствения си брак.
Едва сега те намират време и смелост да разговарят за интимните си потребности, за
отчуждеността си. Говорейки за някой трети (дъщеря им) те обявяват позициите си, мнението
си, договарят се, изясняват и осветляват една тема табу.
* * *
Някои защитници на системни подход разглеждат природата на симптома в

семейството, като вид комуникативна метафора.
„Повечето симптоми и реакциите спрямо тях на членовете на семейството, в
действителност са метафори, отразяващо и изкривяващо огледало на всички останали
семейни проблеми, откритото изразяване на които би нарушило непоправимо семейния
статус (status quo)” [Клои Маданес, 1996г.]. В случая задачата на терапевта се състои в това,
правилно да дешифрира това отражение и опирайки се на него, да създаде метафора, в която
да се включат идеи за възможно решаване на проблема.
Когато се изследват проблемите в семейството е важно да не се забравя факта, че
симптоматичното поведение се проявява като един прекъснат процес, т.е. той не
съществува постоянно, а от време навреме. Например, детето започва да се държи ужасно
когато родителите му са в къщи и същевременно показва прекрасно поведение, когато не са.
Тук възниква за терапевта следния въпрос: „Кой е въвлечен в проблема? Какво се променя в
семейството, когато има симптом и когато не се проявява? Как реагират другите членове
78 / 156
на симптома? Как се развива и как завършва тази последователност от събития и

взаимодействия, и какъв е резултата?”
Разсъждавайки върху тази тема, Джей Хейли пише: „За да се справим с проблема, е
нужно да го опишем с операционализирани термини… Етикетите „отклоняващо се
поведение”, „алкохолик”, „доминантна майка”, „пасивен баща”, „формален баща”,
„невротик”, „симбиоза между майка и дете”, могат да изкристализират проблема и да ни
предоставят способ за решение” [Haley, 1976].
Системните семейни терапевти имат за задача и се стараят да проследят преди всичко
циркулярната последователност, част от която е симптоматичното поведение.
2. Класификация на стадиите на процеса на промени в природата на детските

симптоми.
Хейли разделя следните стадии на процеса на промени в природата на детските
симптоми:
(1) Първоначалното допускане е, че всички проблеми се съдържат в психиката на
детето и какво нередно има във функционирането му. Основната хипотеза е, че детето
реагира на миналия си опит, който интернализира
(2) По-късни текстове подчертават, че при детето проблемите са свързани с
взаимоотношенията с него. Например, ако му се казва, че е безпомощно или некомпетентно,
детето се адаптира към тази оценка и проявява точно такова поведение. По този начин се
обяснява защо майката е такава каквато е, т.е. издига се хипотеза за връзката й с миналия опит
и особено с ранните й детски години.
(3) По-късно се появява и бащата. Сега поведението на майката започва да се обяснява
чрез взаимоотношенията й със съпруга си. Например, ако тя разглежда детето си като
безпомощно и некомпетентно, то бащата е принуден да се намеси, като насочи вниманието си
в помощ на детето. Когато проблемът отслабва, бащата отново се дистанцира или отстранява
от семейството.
(4) И накрая, проследява се поведението на всички включени в драмата участници.
Състоянието на бащата и неговото бягство от семейството е възможно да се явява продукт на
взаимоотношенията му с майката и детето, които манифестират такова поведение по силата на
въздействието на самия баща, така, както е действал в детството си.
В дадения случай симптоматичното поведение на детето и безпомощността на майката
се явяват на връщането на бащата в семейството и представляват сами по себе си част от
циркулярната последователност. Другата част от тази последователност е отстраняването
на бащата от семейството, например, в резултат на конфликт със съпругата си.
Разглеждайки историческото развитие на отношенията, може да се види как
семейството попада в определена точка на развитието на своята структура и комуникационна
последователност.
„Разбирайки значението на симптома, аз виждам как той е вплетен в семейната
система. Аз вярвам, че всеки поведенчески фрагмент в семейството е логичен за дадена
система” [V. Satir].
79 / 156
Определянето на функцията на симптома зависи от това, коя единица ще бъде

използвана – индивида, диадата или триадата.
Ако се работи с единица „индивид”, то за проблема се разсъждава с термините
недостатъци / излишъци на нещо. Обикновено хипотезите тук са от типа: „Вероятно този
човек се държи така, защото не му достигат сили (топлота и емоционална подкрепа;
положителни емоции и активност; определени химически вещества в организма и пр”.
Ако се работи с единица „диада”, то за проблема се разсъждава с термина
„взаимодействие” (конфликт, съревнование, сплотеност, борба за власт и пр.)
Симптоматичното поведение се появява в междуличностните силови маневри, като средство
за контрол над другите.
Първи случай: Съпругът полага много усилия в работата си, той ежедневно се
утвърждава в професията си, а съпругата му стои в дома си за да отглежда детето, така
постепенно при нея се развива депресивно настроение. Възможно е съпругата да не е в
състояние да влезе в открита конфронтация с мъжа си и когато при нея се прояви депресията,
съпругът й променя своето поведение в посока, в която на нея й харесва – той започва да се
грижи за нея. По този начин, чрез симптома съпругата контролира съпруга си.
Друг случай: При детето се появяват подтици за повръщане всяка сутрин почти по едно
и също време и това се случва пред вратите на училището. Майката е принудена да го отведе
обратно в къщи. Оказва се, че в неучебните дни (уикенди) детето няма такива симптоми.
Трети случай: При съпруга е налице кардиофобия, той се бои да не почине от сърдечен
пристъп и непрекъснато мисли за състоянието на сърцето си. Неговият симптом променя
цялата структура на семейството, започвайки от интимния живот и завършвайки с
поведението на децата, които не бива да шумят, когато таткото е болен. Оказва се, че бащата
е този, който демонстрирайки безпомощност, очаква да бъде обгрижван, чрез тази грижа той
на по-високо ниво поставя под контрол тези, които се грижат за него.
В съвременната системна терапия е прието схващането, че системният анализ започва
тогава, когато под микроскоп бъдат поставени три и повече единици. Ако се работи с три и
повече елементи, то за проблема се разсъждава с термините „равновесие”, „порядък”,
„защита”, „регулация”, „еволюция” и пр. За семейството в тези случаи се разсъждава с
термина „саморегулираща система”, към която могат да се приложат общите принципи на
кибернетиката.
Семейството представлява една система, в която равновесието се поддържа
благодарение на постоянните преходи от хомеостаза към изменения. Всичко постоянно се
променя и движи и равновесието, до което се достига се явява динамично равновесие.
От гледна точка на семейната теория, симптомите се появяват в този случай, когато е
налице смущение или нарушение на процеса на разгръщане на жизнените цикли в
семейството или друга естествена група. Те се явяват средства за уравновесяване на
„застаряващата” система и за външния наблюдател симптомите сигнализират за това, че
семейството изпитва трудности при прехода от един към друг стадий.
Симптоматичното поведение често се явява като в отговор на парадокс: семейна
система, която се нуждае от сериозни изменения и реорганизация, срочно се стабилизира в
определено текущо състояние.
80 / 156
3. Функции на симптоматичното поведение в семейната система.

.Симптоматичното поведение в семейната система могат да изпълняват две функции:
а/ Морфостатична функция, т.е. консервация на семейната система в нейното текущо
състояние. (Синоними: хомеостаза, негативна обратна връзка, „отклонение надолу” и пр.
В този модул детето може да „заболее” или да прояви девиантно поведение, като опит
да намали напрежението в брака на своите родители. Много често поведенческите
разстройства на детето са способ за разрешаване на конфликтите между майката и бащата.
Друг пример: Съпрузите имат намерение да се развеждат поради алкохолизма на
съпруга. Съпругата подава документи за развод, но точно в този момент той „случайно”
счупва крака си и постъпва в болница, а впоследствие в продължение на месеци е прикован
към леглото. Бидейки болен, съпругът проявява съвсем различно поведение, той става
приемлив, обещава да се поправи, кълне се в това. Жената отново приема обещанията му,
проявява се като „спасител”, като „отговорен” човек, като „загрижена за детето личност” и пр.
Връзката се стабилизира около болестта на съпруга.
б/ Морфогенетична функция,(позитивна обратна връзка или ”отклонение по посока
укрепване”), целта на която е настъпване на изменения в семейната система чрез преход към
друг стадий. Така подрастващото дете например може да предприеме суициден опит като
крайна мярка за да получи по-голямо жизнено пространство за себе си и да промени
семейните правила [Оудсхорн, 1993].
„Важен фактор, водещ към позитивни промени в семейството се явява състоянието
на отчаяние. Когато в семейството има отчаяние, то се променя, ако го няма – остава
предишното” [Карл Витакер, 1996]
В качеството на симптом обикновено встъпва именно такова поведение, като
предизвиква крайни реакции в конкретните лица от близкото обкръжение. Така в описаният
случай с 12-годишното момиче, в качеството на симптоматично поведение се появява:
неуспехи в училище, конфликти в учителите, а по-късно и връзките й с момичета с „особен
тип” поведение. Именно това поведение предизвиква крайна реакция у родителите и отразява
семейната тема.
Симптоматичното поведение на детето може да изпълнява морфостатична и
морфогенетична функция едновременно: например, появата на призив за промяна в
семейството (морфогенетична функция) води до вземане на решение за посещение при
психотерапевт, същевременно се появява и стабилизацията на взаимоотношенията между
съпрузите, които сега трябва да реагират на симптома на детето, да забравят разногласията и
да се обединят (морфостатична функция).
Следователно, на симптоматичното поведение може да се гледа като целесъобразно
за семейната система. Такава позиция позволява на терапевта да осъществи предефиниране
на съществуващите проблеми в позитивни термини, да намали съпротивите в семейството и да
създаде „работеща реалност” за промени.
81 / 156
4. Еквифиналност и мултифиналност.
Анализирайки проблемите в семейството, психотерапевтът не бива да забравя два
системни принципа - еквифиналност и мултифиналност [Wilden, 1980].
Един и същ тип дисфункционална семейна структура може да прояви различни типове
симптоматично поведение (мултифиналност) и същевременно една семейна система може да
поражда сходни проблеми (еквифиналност). По този начин едни и същи симптоми в различни
системи могат да имат противоположен смисъл и различни функции. Ето защо е толкова
важен анализа на уникалната ситуация във всяко семейство. Симптоматичното поведение
винаги трябва да се разглежда в зависимост от контекста – какъв е прагматичния смисъл на
съществуването на отделните членове в рамките на семейството и на семейството като
система.
Ван Дейк (1980) предлага при оценка на симптоматичното поведение да бъдат
използвани три въпроса или хипотези:
А/ Носи ли симптомът сигнален характер, т.е. служи ли като сигнал за тревога
или се явява специфична, закодирана информация?
Ако симптомът работи сигнално, то той показва, че ситуацията е непоносима. Става
дума за конкретна стресова ситуация. Например, пристъпът на тревога в млада майка,
възникнала веднага след раждането на детето може да сигнализира, че семейството се намира
в състояние на преход към стадия „семейство с дете” и възниква функцията „възпитание на
детето”. Или друг случай, 7-годишно момиченце, връщайки се от училище, намираща се в
особено труден за нея период, формира навик да разхвърля книжки, тетрадки, играчки и пр.
вещи в цялата си стая. По този начин детето отиграва състоянието си на афект от училищното
напрежение, което очевидно е непоносимо. След известно време детето прибира нещата,
подрежда ги и се успокоява. Или трети случай, 4-5 годишно момиченце, което поради високо
напрежение, свързано с раждането на по-малко дете в семейството и рязкото намаляване на
вниманието към нея, започва да подстригва наред всички свои кукли.
Такива отклонения могат да се разглеждат като реакция на случайни травми или
неизбежни трудности, свързани с преминаването през жизнени цикли на индивида и неговото
семейство (раждането, болестта, смъртта, първия учебен ден и пр.), могат да бъдат такива
събития.
Симптомът се превръща в закодирано съобщение когато съществуващите
взаимоотношения изключват открито обсъждане на проблема в семейството.
Информацията придобива симптоматична форма и често е противоречива на вербалните
изказвания, т.е. налице е противоречие между аналогова и дигитална комуникация (едно се
говори, а всеки разбира нещо друго). Ако детето не желае да ходи на училище или го прави с
нежелание и същевременно ако родителите са способни да го разберат, то на него няма да се
наложи необходимостта да проявява неудоволствие под формата на болки в стомаха. В такъв
случай симптомите на детето могат да се изразят като: протест срещу родителите; съобщение
под метафорична форма – наличие на трудности в училище; страх от съученици; страх от
учител и пр.
82 / 156
Б/ Симптомът представлява ли част от определен модел, който хронически се

повтаря?
Често първото оптимистично предположение на терапевтът се заключава в това, че
симптомът изчезва, ако заключената в него информация се декодира и се разреши конкретния
проблем. Не рядко обаче симптоматичното поведение не само, че не изчезва, а се изостря, така
както някой отдавна престанал да бъде остър симптом сега се превръща в хроничен,
подкрепяйки цялата семейна система. Тогава взаимоотношенията между членовете на
семейството носят комплементарен характер. Например, колкото е по-висока безпомощността
на детето, толкова повече се засилва доминиращото му влияние над родителите и обратно.
Трудно може да се определи кое е първото отклонение от нормата. Реакциите на един
провокират едно или друго поведение в другия, а те на свой ред подкрепят поведението на
първия. Образува се порочен кръг.
Когато симптомите бъдат закрепени в модел, те стават много ригидни и трудно се
поддават на промени. Ако например, родителите имат навика да въвличат детето в своите
взаимоотношения, превръщайки го в гръмоотвод, в „жертвен агнец”, „изкупителна жертва” и
в партньор в коалиция, арбитър или посредник, то винаги рано или късно се формира
устойчив модел. Членовете на семейството се фиксират върху своите стереотипни роли.
При наличието на модел, опитите на терапевта да предизвика да промени устойчивите
поведенчески патерни предизвикват активно противодействие, както директно, така и
индиректно – чрез усилване или задълбочаване на симптоматичното поведение. Не трябва да
се забравя, че един от най-простите закрепващи фактори е допълнителното „внимание”, на
което започва да се радва носителят на симптоматичното поведение от страна на останалите
членове на семейството.
В/ Представлява ли дадения симптом изразяване на „механизма за
преодоляване”, проявяван в адаптация с цел избягване на алтернативи?
Ако това е така, то от какво изменение се страхуват членовете на семейството?
Например, при детето се проявява симптоматично поведение винаги след скандал между
родителите, представляващ заплаха за съществуването на семейството. След като премине
скандала, отшумяват и симптомите при детето, които в случая са част от морфостаичен
механизъм.
* * *
И така, при оценка на семейството, в което се проявява симптоматично поведение,

терапевтът поставя към себе си следните въпроси:
(1) Ако е вярна хипотезата: Какво означава симптома? В какво се изразява
комуникативната му метафора?
(2) Ако е справедлива хипотезата: В какъв семеен модел се вписва даденият симптом,
какви циклични поведенчески патерни могат да се забележат във връзка със симптома в
това семейство?
83 / 156
(3) Ако е вярна хипотезата: В каква степен даденият симптом е свързан с въпросите
на адаптацията и преживяванията?
Често правилни се оказват няколко хипотези. След това терапевтът трябва да си
отговори на въпросите: Как всичко това се отнася към стадиите на жизнените цикли в
семейството и семейната структура? И как симптоматичното поведение изглежда в контекста
на семейната история в рамките на три поколения?
Общата хипотеза за семейното функциониране трябва да бъде циркулярна и да
включва всички членове. При това симптома трябва да се разглежда звено от циркулярна
последователност, в която семейството е застинало.
IX. ЦЕЛИ НА СИСТЕМНАТА СЕМЕЙНА ТЕРАПИЯ, ОСНОВАНА НА

ИНТЕГРАТИВЕН МОДЕЛ.
Семейните терапевти от различни направления се опитват да постигнат различни цели

в хода на терапевтичния процес. Между всички тях обаче съществува съгласие по един
въпрос, а именно „решаването на представените семейни проблеми и облекчаването на
симптомите, без да възникват нови симптоми в който и да било от членовете на
семейството, трябва да бъде най-малката задача на терапията” [Guerin P., 1976].
1. Измененията в системната теория

В системната теория измененията се подразделят на изменения от първи, втори и трети
порядък, независимо за коя система говорим: за индивид, за семейство или за друга социална
организация.
а/ Измененията от първи порядък (адаптация) не засягат структурата и основните
правила за функциониране на системата и ако проблемът е сериозен, адаптацията не е
достатъчна за възстановяване нормалното състояние на системата. Много често адаптацията
предлага само временно решение, например, на базата на формирано симптоматично
поведение.
б/ Измененията от втори порядък (метаадаптация) засяга промени в
организационните основи на системата и обикновено се обозначава с термина
„преструктуриране”.
в/ Измененията от трети порядък се отнася до промени в начина на самовъзприятие
на системата, в т.ч. на способността системата да се променя.
Пример: Да допуснем, че симптомът се изразява при подрастващ в кражба на пари от
родителите. Адаптационните способи, които може да приложи семейството в случая могат да
се изразят в усилване на обичайните методи за въздействие и контрол върху детето. Ако в
семейството е прието да се ругае, обижда или физически наказва, то семейството ще постъпи
точно по този начин спрямо сина. В друго семейство, при което е прието да се подхожда с
разбиране семейните членове повече ще разговарят и убеждават, ще се опитат да обяснят
нравствения смисъл на кражбата и да изяснят причините за нея. Всичко зависи от системно
84 / 156
прилаганите мерки и ефективността на въздействието при адаптационните стратегии на

членовете на семейството. Така или иначе при адаптацията семейството не прави нищо ново,
непознато или коренно различно от обикновено.
Ако обаче семейството реорганизира своите правила, например, нов подход към даване
определена сума на детето – нещо което преди не е правено или опит да се види обвързаността
на кражбите с други проблеми, то това вече е състояние на метаадаптация (втори порядък на
изменение).
И накрая, ако в хода на позитивните промени членовете на семейството успеят да видят
себе си като хора отговорни за проблема и способни да го разрешат, това вече би означавало
изменение от трети порядък.
Като правило семейството идва на терапия тогава, когато :
а/ вече е изчерпало своите възможности за адаптация;
б/изпитва страх и несигурност от необходимостта да извърши реорганизация;
в/ има негативна представа и оценка за себе си и своите перспективи.
Целта на системната семейна терапия се изразява в създаване на условия за извършване
на изменения от втори и трети порядък. Предполага се, че именно тези изменения водят до
редукция на симптомите и проблема, извеждат семейството от състояние на застой и блокаж,
облекчават по-нататъшното му развитие в стадиите на жизнените цикли и доставя
преживявания на повишен оптимизъм и удовлетвореност от семейния живот.
2. Насоченост на терапията (критерии за изменения)

.Семейният терапевт насочва усилията си към изменения на определени критерии,
които са елементи на интегративния диагностичен модел на Олсон:
2.1. Цели, ориентирани към изменения в структурата
Основното допускане тук е, че дисфункционалната семейна организация поддържа
съществуването на семейния проблем. Посредством модела на Олсон, терапевтът създава
условия, подпомагащи семейството към постигане баланс в семейната организация.
Ако семейството е ригидно, то терапевтът работи преди всичко върху туширане и
отваряне по-голяма пропускливост на границите между членовете и външната система, както
и между самите тях. Членовете на тези семейства се стимулират към усилване на
комуникацията, съвместните преживявания и емпатийно взаимодействие.
Ако семейството е хаотично, да се помогне за установяване на йерархична структура,
да се осигури по-силен родителски съюз и сътрудничество в съпружеската субсистема, които
биха осигурили подходящо ръководство на семейството и възпитанието на децата. При
наличието на хаотична система, терапевтът дори може в началната фаза на терапията да заеме
по-авторитарна позиция на ръководство.
При наличието на дисбалансирана семейна система терапевтът помага за обединяване
на семейството на основа на общата му помощ спрямо идентифицирания пациент и
изясняване потенциалните изгоди за всички членове на семейството, които са свързани със
симптома и участват по някакъв начин в процесите му. „Отстраняването” на член на
семейството посредством намирането му на комфортна ниша вътре в самата семейна система,
85 / 156
често се оказва полезна помощ, защото това води до изменения в коалиционната структура на
системата.
При хаотичното семейство границите винаги са размити, неясни и затова терапевтът
трябва да усили, да подчертае границите между субсистемите, да разшири областите на лична
автономия, уважавайки разбира се потребностите на членовете от емоционална близост.
От съществено значение е да бъде установен подходящ възрастов баланс на
привързаност и отдалеченост между членовете на семейството и хората навън от него. При
работа с този тип семейства самият терапевт трябва да внимава да не бъде въвлечен в
прекалена близост със пациентите си, т.е. постоянно да изяснява ролята и границите на своята
професионална отговорност.
Важно е да се знае, че при поставяне на целите по трансформация на семейната
структура, терапевтът трябва да бъде реалист и да не си поставя свръхцели.
За дисфункционалните семейства са много характерна крайната позиция от типа
„всичко или нищо”. Членовете непрекъснато се колебаят между чувството за безнадеждност и
нереалистичните очаквания. Освен това, те се опасяват, че ако в семейството бъдат допуснати
изменения, то те също ще се окажат крайни по характер. Например, членовете на едно
хаотично семейство считат, че всяка една самостоятелност, всяко едно отделяне или по-голяма
автономност ще доведе до разрив в отношенията им. Поради тази причина препоръките са да
бъдат поставени скромни и конкретни цели, които могат да бъдат постигнати стъпка по
стъпка, като се върви към снижаване на тревожността до приемливо ниво, недопускане на
крайни флуктуации и търпеливо подпомагане на семейството в неговите постепенни
еволюционни промени във времето.
Друг елемент на структурата на дисфункционалните семейства е наличието на
междупоколенчески коалиции и скрити коалиции, реверсия в йерархията (обърната
пирамида), структурни нарушения в отделните субсистеми. Много често като цел и
задача се определя укрепването на съпружеската субсистема като централна за семейството.
2.2. Цели, ориентирани към изменения в жизнените цикли

Много голяма част от проблемите на семействата се свързват с преходите през
стадиите на жизнените цикли. Поради тази причина, терапевтът изследва контекста, т.е. в
каква ситуация, на какъв фон, поради какво конкретно събитие семейството е проявило своята
дисфункционалност и балансът му е бил нарушен. Помощта тук се изразява в подпомагане на
прехода от един в друг стадий.
2.3. Цели, ориентирани към изменения в комуникацията

От гледна точка на комуникативния подход, симптоматичното поведение представлява
последователност от взаимодействия между хората, които винаги са едни и същи, те са
ригидни модели на реагиране, извършващи се в еднотипна последователност. Именно тази
застойност поддържа проблема във времето и промяната й става цел на терапията. Тук
терапевтът трябва да определи функциите на симптоматичното поведение и опасностите,
които биха последвали, след като това поведение отпадне.
86 / 156
„Определеният проблем като фобия, депресия, отреагиращи действия, неуправляем

характер или какъвто и друг да е симптома, той представлява форма на комуникация
функционално вътрешна за системата и е способ за негласен контакт между членовете на
семейството” [Haley, 1976].
Тук терапевтът трябва да създаде условия за разрешаване на семейните задачи, чрез
несимптоматични средства или да помогне за преформулиране на задачите. Трябва да е ясно,
че при наличие на симптоматично поведение цялата комуникация в семейството преминава
през симптома. Нещо повече, симптомът се явява един своеобразен дисфункционален начин
за стабилизиране на семейството.
„Златно правило в семейната терапия e да се използва всяка една възможност за
изменение на индивидуалните етикети, които членовете на семейството са си залепили един
на друг и замяната им с работещи и унаследняващи взаимодействието етикети” [Lange, van
der Hart., 1983].
2.4. Цели, ориентирани към разчупване на порочния кръг.

Порочните кръгове могат да бъдат разчупени с множество средства, с различни
терапевтични задачи, в т.ч. с парадоксални директиви, предписания за семейни ритуали,
замяна на проблемното поведение, изясняване на комуникацията и обучение на семейството в
различни комуникативни навици.
Множество семейни терапевти използват теорията за научаването, като акцентират
вниманието върху развитие на способностите на членовете на семейството да водят
преговори, касаещи необходимостта от изменения [Lange & Zeegers, 1978; Olson at al., 1989;
Кратохвил, 1991].
Терапевтите с този тип ориентация се опитват да променят стила на взаимодействие, да
обучат членовете в емпатия, открито самоизразяване, навици за слушане и пр. освен това,
организиращият преговорите терапевт може да обърне внимание на способите за обръщение
между членовете на семейството, да въведе комуникативни правила (напр., да се употребява
само позитивна критика; да се предлагат винаги алтернативи; да се говори за себе си, а не за
другия; да не се „четат” мислите на партньора; да не се използва дисквалифицираща
комуникация; да се говори конкретно и ясно; да не се използват неясни формулировки; да не
се потиска и унижава партньора и пр.). Целта на терапията при този подход е да се увеличи
сложността и количеството на поведенческите вариантите за комуникация.
2.5. Цели, ориентирани към семейната история.

Според класикът в системното направление М. Боуен, много от интензивните
емоционални проблеми не могат да бъдат разрешени в рамките на работата само с двойката
(или субсистемата) и се налага необходимостта терапевтът да се фокусира върху родителското
семейство на единия или на дамата съпрузи, оставяйки временно в страни съпружеската криза.
Според Боуен: „Важна цел на семейната терапия е достигането от членовете на
семейството на диференциация на самите себе си в семейната система.
Диференцираността означава способността на членовете на семейството да встъпят в
близки отношения един с друг и в същото време да си бъдат самодостатъчни, да могат да
87 / 156
се ориентират към собствени цели, да не се оправдават или стараят да променят другия, с

лекота да понасят различията помежду си”.
Една основна операция при този подход е свързана с изменение или пълна отмяна на
патерна „семеен триъгълник” и установяване на открити, директни, диадически
взаимоотношения, без въвличането на трети по време на конфликти и тревоги. Въвличането в
триъгълници или взаимното пресичане на триъгълници, свързани със следващи поколения,
представлява ключов механизъм, посредством който патерните на взаимоотношения се
предават от поколение на поколение.
Използването на информация за семейната история помага на първо място, за
деблокиране на семейната система и получаване достъп до семейните секрети. На второ
място, за получаване информация за текущите функции на „смесеното поведение”
разпространено в семейната система и разкриване на повтарящите се проблемни патерни и
опити за решения, предприемани от предците, подпомагащи вместването на симптома в
определен контекст. На тази основа, да се формулират по-обосновани хипотези и да се
определят необходимите изменения, в т.ч. привличане към терапията на други членове на
фамилния клан, освен конкретната двойка. На следващо място, работата със семейната
история позволява по-големи възможности за промяна във възгледите на семейството за
самото себе си и за преформулиране на симптомите.
С други думи, целите на терапията, произтичащи от семейната история могат да се
определят:
(1) Необходимост от създаване на условия за диференциране членовете на семейството
(2) Прекъсване на дисфункционалните патерни, довлечени от родителското семейство
и отказ от предаването им към следващите поколения.
(3) Извеждане на ‘светло” на важни „незавършени дела” (например, прекъсване
процеси на преживяване на мъка, които сериозно нарушават начина на взаимодействие в
структурата и комуникацията)
(4) Преустройство на текущите взаимоотношения с членовете на голямото семейство
(клана)
(5) Преустройство на семейното функциониране от позиция на разширената семейна
перспектива.
В заключение следва да се подчертае, че интегративният модел позволява да се отделят

основните цели в терапията. Обединяването на интегративния модел с модела на Оудсхорн
може да послужи за теоретична основа за взаимодействие на семейния терапевт със
специалисти от други направления (лекари, социални работници, психотерапевти, работещи
индивидуално и пр.)
88 / 156
X.ЦИРКУЛЯРНО ИНТЕРВЮ НА МИЛАНСКАТА ШКОЛА – АКЦЕНТ В

РАЗЛИЧИЯТА
Семейните терапевти от Миланската школа (М. Палацоли, Л. Босколо, Дж. Чечин и

Дж. Прата) широко използват техниката на проследяване на комуникацията, като поставят
акцент върху различията между членовете на семейството. Според Г. Бейтсън, „…
информацията е в различията, а различията отразяват позициите на отношенията”
[Bateson G., 1973]. Опознаването на различията определя характера на взаимоотношенията, а
под взаимоотношения трябва да се разбира определена взаимност. Например, ако майката има
възможност да направи повече по отношение на детето, отколкото самата тя иска, то
автоматично бащата ще направи по-малко. И в този пример взаимността трябва да се разбира
като циркулярност.
Ориентацията към циркулярност определя стила на терапевтичното интервю.
Терапевтите от Миланската школа използват особен тип въпроси – циркулярни въпроси.
Поставяйки ги в един или друг вид, терапевтът фактически разкрива своята ориентация и
получава данни, съответстващи на техния характер. Така например изясняването на темата,
дали майката е нещастна” може да има два отговора – линеен и циркулярен, в зависимост от
това какъв тип въпроси ще бъдат използвани. Линейното описание ще постави въпроса
„Защо?” и ще търси причините, които са направили майката щастлива или нещастна.
Циркулярните въпроси обаче ще бъдат формулирани по друг начин с идея, да се разкрият
различията, например: „Кой първи забеляза проблема? и следователно е определил ситуацията
като проблемна и „Кой най-много се разстройва при тази ситуация?”
„Да се знае дали бащата е нежен или любящ е по-малко значимо, отколкото да се
научи, дали има разлика в привързаността на бащата сега и преди; или съществува ли
различие в неговата привързаност към майката и към дъщерята” [Tomm K., 1981].
Построяването на интервюто на базата на различията се явява едно от най-значимите
базови приноси на Миланската група в усъвършенстването на техниките на семейното
консултиране. Посредством ориентиране на въпросите към един кръг от различия, терапевтът
извлича много по-ефективно релевантни данни, отколкото при линейното описание.
За по-голяма разбираемост и достъпност на този принос, ето някои няколко типове
различия:
(а) Различия между индивидуалностите („Кой е най-лошия от всички?”)
(б) Различия във взаимоотношенията („Каква е разликата в начина по-който
майката се обръща към Анелия (своето дете), в сравнение с начина, по-който се обръща към
Матей (завареното дете)?”
(в) Различия във времето („Как майката се е обръщала към децата преди година в
сравнение със сега и какви са различните комбинации?”)
89 / 156
1. Начини за формулиране на въпроси по време на интервюто – правила

Правило № 1 – При поставянето на циркулярни въпроси, терапевтът активно използва
категории подчертаващи и изясняващи различията: най-много/най-малко; най-близо/ най-
далече; по-често/по-рядко; по-лошо/по-добро и т.н.
= „Кой от членовете на семейството се разбира най-добре с майката?”
= „Сближават ли се родителите, когато детето получава криза?”
-= „Често ли бащата е отсъствал от дома, когато детето не е искало да заспи?”
= „Конфликтите между брата и сестрата по-често ли се случват, когато бабата
присъства в къщата или по-рядко?”
Циркулярните въпроси са особено полезен начин за провеждане на интервюто, ако

терапевтът иска да получи безпристрастна информация за взаимодействието в семейството и
същевременно без да стане жертва на налаганите върху него семейни митове.
Правило № 2 – Проследяването на циркулярната последователност на

взаимодействието терапевтът постига :
а/ Първо, чрез замяна на глагола „чувствам” с глагола „правя” (Забележка: Всички,
които имат отношение към психотерапията са наясно, че чувствата на хората са много
прецизен диагностичен маркер).
б/ Второ, чрез поставяне на въпроса не пряко към самия адресат (обекта на интерес), а
индиректно, към трети от семейството.
Ето как се постига това:
= Към голямата дъщеря: „Какво прави брат ти Борис, когато се връща вечер късно и
вижда, че майката ви е разстроена?”
Правило № 3 – За да подчертае различията в отношенията между членовете на

семейството, терапевтът може да поиска някой от членовете да направи коментар за това, как
той вижда отношенията между други двама членове на семейството
Ето как се постига това:
= = Към майката: „Как виждате отношенията между съпругът ви и завареното Ви
дете? (детето на съпруга от първи брак), а след това да се зададе същия въпрос към бащата по
повод отношението на майката към тяхното общо дете.
Триадическите въпроси са много ефективни, защото осигуряват ясна информация за

патерните на взаимоотношения и помагат за преодоляване на съпротивите. Те довеждат до
нарушаване на „златното правило”, характерно за симптоматичното семейство, а именно:
забраната за вербализиране на метакомуникацията.
90 / 156
Правило № 4 – Друг начин за формулиране на циркулярни въпроси е чрез използване

на условно наклонение „ако-бих, -би, -бил” (т.е. действие, възможно при определени
обстоятелства от гледна точка на говорещото лице).
= „Ако сега баща ти би бил сега тук, какво той би отговорил на този въпрос?”
= „Ако майка ти не беше толкова самоотвержено помагаща на сестра ти, не би ли
отделила повече време за баща ти?”
= „Кой от семейството би страдал най-много, ако синът замине да учи в Англия?”
Правило № 5 – Разкриване (въвеждане) на нова важна тема в семейството, освен тази

на идентифицирания пациент:
= Към по-малкия брат: „Ако сега не говорехме за проблемите на твоя брат, за какво
според теб бихме говорили?”
= Към майката: „Ако дъщеря ти нямаше този проблем, какво би споделила за
семейството, което би представлявало проблем според теб?”
Този начин за въвеждане на нова тема е много важен, защото както вече отбелязахме
семейството идва на терапия, носейки на поднос симптоматичното поведение на
идентифицирания пациент и има нагласата, че терапевта ще се занимава само с него. За да
бъдат изведени от тази заблуда и за да бъдат въвлечени в терапията този тип въпроси са много
полезни. Например, често се оказва, че на този тип въпроси някой от членовете на
семейството заявява, че родителите въобще не разговарят помежду си, ако не се занимават с
„болната” си дъщеря и съвсем забравят за второто си дете.
Правило № 6 – Друг тип начин за поставяне на циркулярен въпрос е т. нар. „четящ

мисли”: някой от членовете на семейството се пита за мнение какво мисли, че би помислил
друг член на семейството, т.е. въпросът е насочен не пряко, а чрез мнението на другия.
= Към майката: „Когато завареният ти син съобщава лъжи пред баща си за
поведението на вашата обща дъщеря, какво според теб си мисли съпругът ти?”
* * *
При поставянето на циркулярни въпроси, терапевтът трябва да обръща особено

внимание на невербалното поведение на членовете на семейството, защото то дава много
ценна информация и е ключ към разбирането, дали въпросът засяга някаква деликатна
(охранявана) област от живота на семейството. Ако установи такива признаци терапевтът
задава допълнителни въпроси за скрити коалиции, секрети, ригидни правила и пр.
Циркулярните въпроси са инструмент, чрез който не просто се събира информация за
семейството, но те помагат да бъде въведена нова информация в самото семейство.
Начините на задаване на въпроси позволява на семейството да осъзнаят последиците от своето
поведение. Създавайки нови връзки, процеса на циркулярното интервю позволява да бъде
„открита” нова реалност пред семейството, която на практика се явява пусков механизъм за
началото на неговата промяна
91 / 156
XI. ТЕХНИКИ ЗА ИЗУЧАВАНЕ СТРУКТУРАТА НА СЕМЕЙСТВОТО
Един от първите опити за операционализиране на системната семейна теория и за

създаване на диагностичен инструмент, приложим в практиката е циркулярния модел на
Олсон. На основата на този модел са разработени поредица от въпросници и клинична скала
(Family Adaptability and Cohesion Evaluation Scales — FACES 1,2,3 и други) [Olson, 1979].
Друго направление за оценка на семейната система се основава на пространствената
репрезентация. Социометричничен тест на Джекъб Морено е един от първите методи,
насочен към изучаване структурата на групата [Moreno, 1951; Лейтц, 1994]. В
психологическата практика е широко известен и методиката графически тест „Рисунка на
семейството” [Хоментаускас, 1986; Захаров, 1988; Лосева, 1995 и др.].
1.Техниката „Семейна скулптура”.

На следващо място следва да се постави техниката „Семейна скулптура”, която идва
от психодрамата. При нея членовете на семейството представят с помощта на телесни
метафори структурата на взаимоотношенията в семейството. При тази техника се изисква
специално мотивиране на членовете на семейството, защото тя обикновено провокира много
силни емоции. Тя е ефективна тогава, когато терапевтът вече е успял в някаква степен да
разкрие семейната структура и сега му е необходима обратна връзка. Подпомагайки членовете
на семейството да заемат определена метафорична поза, терапевтът внимателно открива
структурата на семейната организация. Изучавайки тази структура на взаимоотношения,
терапевтът може да констатира, че членовете спонтанно се разпределят в кабинета му,
показвайки различни ситуации от техния живот, например, кой до кого седи по време на обед.
Съществува един клас от техники, който включва т. нар. „заместващи фигури”, които
заемат мястото на един или друг член на семейството. Емоционалната близост между
членовете на семейството се представят тук като дистантност между фигурите, както и кой
спрямо кого каква позиция е заел, например, лице в лице, лице в гръб, групиране на няколко
фигури и отделяне на друга / други и пр. Повечето изследвания показват една сравнително
голяма точност на проекцията във взаимоотношенията между членовете на семейството.
Системен семеен тест (FAST).

Един от най-ефективните методи е Системния семеен тест на Томас М. Геринг
(FAST). Тестовият материал се състои от дъска, разделена на 81 квадрата (9 Х 9), женски и
мъжки фигури, цилиндрични блокчета с височина 1,5, 3 и 4,5 см. на всяка фигурка условно е
нанесена точка (маркировка) за очи (лице). Разстоянието между фигурките отразява степента
на сплотеност на семейството и отделните субсистеми. Височината на фигурите, регулирана с
помощта на цилиндричните блокчета показва семейната йерархия. Направлението в което са
обърнати лицата на фигурите, отразява нюанси от взаимоотношенията между членовете на
Системният семеен тест може да се приложи както индивидуално, така и с няколко
члена на семейството (групов вариант). Значителните различия във възприятията и оценките
92 / 156
на членовете на семейството, проектирани в подреждането на фигурите се явява един от

основните показатели за наличието на семейни дисфункции, затрудняващи кооперацията в
семейството [Palazzoli, 1986].
Съществуват три различни репезентации на теста, отразяващи:

а/ Типичната структура на семейството;
б/ Ситуация на семейството в момент на конфликт
в/ Модел на идеално разпределение на близост и йерархия, която понякога се проявява
в семейството или просто е желана
Промените в разположението на фигурите на дъската от една репрезентация към друга,
показва степента на гъвкавост в семейната система.
Анализ и интерпретация на теста се прави на цялото семейство или по отделно на двете
субсистеми – съпружеската и детската.
Съществуват норми за относително ниво на сплотеност и йерархия (отнасят се за
американското и западно-европейското семейство). По тези параметри скалата съдържа:
ниско, средно и високо ниво. В съответствие с тях се определя балансираността на
субсистемите и семейната система в цялост (Виж приложение 3).
Освен това, тестът показва наличието на такива структурни нарушения като:
= „обърната йерархия” (височината на фигурата на детето е равна или по-висока от
единия или двамата родители);
= междупоколенческа коалиция (разстоянието между фигурките на родителите е по-
голямо от разстоянието между детето и единия родител)
Геринг и колегите му доказват, че на семействата със сериозни проблеми, съответстват
значително по-малко балансирана семейна структура и многобройни структурни нарушения
[Gehring, 1993].
93 / 156
За допълнително изследване взаимоотношенията в семейството, в теста има фигурки в

три цвята, с помощта на които изследваното лице може да подчертае разликите в поведението
и характера на различните членове на семейството.
Процедурата за провеждане на FAST има четири части:

(1) Сбор от данни за кратка анамнеза за семейството:
= количество членове;
= възраст на всеки член;
= социален статус на всеки;
= наличие на психически разстройства у всеки;
= наличие на други хронични заболявания на всеки;
= случаи на хоспитализация и пр.
(2) Акцент на семейната репрезентация на едно от изследваните лица или на цялото
семейство (при групов вариант). Експериментаторът отразява на специална бланка
разположението в трите типа ситуации: в типична конфигурация; в конфликтна; в идеален
модел.
(3) Акцент в поведението на изследваното лице по време на провеждане на теста:
= с коя фигура започва;
= към коя фигура е проявил колебание;
= спрямо коя фигура е реагирал спонтанно и пр.;
(4) Провеждане на интервю след всяка репрезентация (Виж приложение 4)
Системния семеен тест на Геринг може да се проведе с възрастни и деца над 6 години.
Той не отнема много време (20-30 минути за едно лице) и осигурява на терапевта значително
количество информация за генериране на хипотези за семейната система. Освен това той
представлява удобен повод за групова дискусия относно семейните взаимоотношения и
желаните изменения.
Анкета „Семейни роли”

Друга методика, насочена към разкриване на ролевата структура на семейството е
анкетата „Семейни роли” (Виж приложение 5). Тя е модификация на психотерапевтичната
техника „Ролева игра с карти” [Р. Шерман, Н. Фредман, 1997] и позволява да се
диагностицират:
а/ Мястото на всеки член в организацията на семейния живот (роли на отговорност).
б/ Типичните варианти на поведение в конфликти ситуации (роли на взаимодействие).
в/ Косвено да се оцени статуса на членовете на семейството и влиянието им при
вземане на решения.
Методиката е нагледна и много информативна. Може да се приложи индивидуално или
спрямо цялото семейство. При прилагането и в групов вариант служи за групово обсъждане
на семейни ситуации и извеждане на различия във възприятието на отделните членове.
Методиката не е тест. Разработена е преди всичко за нуждите на терапията и за
изучаване на възприятията на отделните членове на семейството. В този смисъл тя не е
апробирана и не може да се използва за сравнения.
94 / 156
Инструкция: Напишете имената на всеки член на Вашето семейство и отбележете

със звездички до каква степен предложената в първата колонка роля, е характерна за него,
като имате предвид, че:
*** - това е постоянната му роля;
** - това е роля, която играе доста често;
* - това е роля, която не се отнася за него;
Ако някоя от предложените роли не са свойствени за Вашето семейство или никога
не са били изпълнявани от един или друг член, оставете мястото празно. Възможно е
вашето семейство да има свои уникални роли, отсъстващи от предложения списък –
допишете ги.
След като приключите тази първа част, от Вас се иска да изведете от списъка само
три роли, които Вие считате за най-важни в живота на семейството.
Особености
= Членовете на семейството, които според изследваните лица най-често изпълняват
определени според тях важни роли, винаги притежават и владеят семейната власт.
= Наличието на недоволство сред членовете на семейството при разпределение на
функциите (групов вариант) позволява на терапевта да планира преговори.
= Най-често анкетата не предизвиква съпротиви в изследваните лица. Нещо повече,
предизвиква групово обсъждане, активност, закачки, хумор, активно обсъждане и пр.
95 / 156
Приложение № 3
Въпроси за интервю след проведен системен семеен тест на Геринг
Интервю за типични репрезентации

1. Показва ли това изображение определена ситуация. Ако считате, че показва, то каква
е тя?
2. Колко продължително се задържат взаимоотношенията в това състояние? Къде се
намирате Вие тук? (стабилност).
3. Как са се променили сега взаимоотношенията в сравнение тези от преди? (различия).
4. Коя е причината взаимоотношенията да станат такива, каквито ги отразявате тук?
5. Какъв е очния контакт между фигурите или какво означава насочеността на погледа
им?
96 / 156
6. Защо променихте (избрахте) фигурата (фигурите) по цвят (с този цвят) ?

7. Какви персонални характеристики отразяват цветовете, които сте избрали?
8. До каква степен тези характеристики влияят на семейните взаимоотношения?
Коментари
Интервю за идеални репрезентации

1. Отразява ли това изображение ситуацията в сегашния момент, ако – да, то каква е
тази ситуация?
2. Колко често възниква тази ситуация (честота) и колко дълго продължава?
3. Кога тази ситуация е възникнала за първи път и кога за последен?
4. Какво трябва да се случи, за да могат типичните взаимоотношения да станат
съответни на идеалния модел, който вие имате?
5. Колко важно е това за вас и останалите членове на семейството?
им?
Коментари
Интервю за конфликтна репрезентации

1. Кои са въвлечен в конфликта? (тип на конфликта)
2. По какъв повод е конфликта? (ситуация)
3. Колко често възниква конфликта (честота) и колко дълго продължава?
4. Кога тази ситуация е възникнала за първи път и кога за последен?
5. Колко важен е този конфликт за вас и останалите членове на семейството?
6. Какви роли играят различните членове на семейството за разрешаване на конфликта?
им?
Коментари
97 / 156
Анкета „Семейни роли”
АНКЕТНА КАРТА ЗА РОЛЕВАТА СТРУКТУРА НА СЕМЕЙСТВОТО
Име, фамилия
Дата ………….2015г.
ПИМЕР ЗА СЕМЕЙНИ РОЛИ

Роли майка баща син дъщеря
Роли на отговорност
1.Организатор на домакинството („Домакин”)
2.Купуващ продукти („Закупчик”)
3.Печелещ пари („Банкер”)
4.Съхраняваш парите „Касиер”
5.Негово превъзходителство лошо изпълнява всички свои
задължения
6.Почиства къщата („Хигиенизатор”)
7.Изхвърлящ боклука („Боклукчия”)
8.Грижещият се за масата „Готвач”
9. Почистващ масата след хранене
10.Грижещ се за животните („Ветеринаря”)
11.Организатор на празници и развлечения
(„Инициативния”)
12.Момче за всичко („Работен кон“)
13.Този, който взима решения („Съдията”)
14.Този, който ремонтира и възстановява („Майстора”)
Роли на взаимодействие
1.Буфер, уреждащ конфликти („Посредникът”)
2.Обичайно болният в семейството („Болнавият”)
3.Защитник на дисциплината и реда („Военният”)
4.Главен обвинител („Прокурорът”)
5.Вълк-единак
6.Утешаващият другите („Грижовният”)
7.Настояващ за обсъждане на проблемите („Съвестният”)
8.Създаващ неприятности на другите („Вредителят”)
9.Странящ от семейните дейности („Беглецът”)
10.Пренасящ се в жертва заради другите („Жертвен агнец”
„Изкупител”)
11.Вечно дразнещият се „Семейният вулкан”
12.Вечно обиденият, капризния „Хленчещият“
13.Шегаджията
98 / 156
XII.ОЦЕНЪЧНОТО ИНТЕРВЮ, КАТО ДИАГНОСТИЧНО-ТЕРАПЕВТИЧЕН

ЕКСПЕРИМЕНТ
1. Оценъчното интервю – структура

Семейните терапевти от различните направления по различен начин провеждат
диагностичната фаза и поставят различни акценти при събирането на информация.
Независимо от разликите, интервюто трябва да дава възможност на терапевта, да получи
информация за:
= семейната структура;
= взаимодействията;
= историческите корени на семейството;
= задачите на жизнения цикъл, с които семейството изпитва проблем в справянето.
В резултат на проведеното интервю терапевтът трябва да изведе ред циркулярни
хипотези, на основата на които да планира създаването на необходимите условия за решение
на проблема.
При първата среща терапевтът задължително сключва договор (контракт) за терапията
(с който определя рамката), усилва мотивацията и въвличането им в терапията с надежда за
успех.
Първото интервю може да стимулира семейството към начало на промените и преди
всичко, да промени възгледите за проблема, когато терапевтът го преформулира. Промяната
на отношението на семейството към проблема настъпва обикновено в резултат на обяснението
на терапевта за това, каква функция изпълнява той (симптома) в семейните взаимоотношения.
Хората нямат идея за това. Те не могат да свържат симптома (проблема) с определени негови
функции, които закрепват семейната система и взаимоотношения в една дисфункционалност.
Ето защо терапевтът задължително трябва да обясни, че симптомът ще изчезне тогава, когато
бъдат разрешени задачите, с които семейството не може да се справи. И второ, семейството
трябва да е готово за промени, премахването на симптома не значи разрешаване на въпроса за
дисфункционалността. Нещо повече, ако симптомът бъде премахнат, а семейството не е
готово за промени, нещата се усложняват.
Моделът за диагностично интервю представен в този текст се базира върху идеите за
интегративния модел и е модификация на интервюто на Джей Хейли [Haley, 1976] за
провеждане на първо интервю. Този модел включва три стадия:
а/ Социален стадий
= терапевтът се запознава със семейството;
= установява първоначален контакт с всеки член на семейството;
= поставя началото на опростено създаване на генограма.
б/ Проблемен стадий – терапевтът разпитва за проблема и намеренията (очакванията)
а/ изясняване гледната точка на всеки член на семейството за проблема;
б/ провежда се групова дискусия по проблема (върху казаното от всички);
в/ изясняват се допълнителни подробности в хода на дискусията.
99 / 156
в/ Определяне целите на терапията и сключване на терапевтичен договор.
2. Задачи на терапевта в стадиите на интервюто

2.1. Социален стадий
По принцип на всички стадии е необходимо да присъстват всички членове на
семейството, които са въвлечени в общата работа, особено що се отнася до социалния стадий,
в който терапевтът е длъжен да установи контакт с всеки член и да започне да формира
терапевтични отношения.
Когато членовете на семейството посетят за първи път кабинета, много е важно те да
заемат местата си спонтанно – така, както те желаят. Подредбата на заетите позиции,
представлява своеобразен манифест на структурата на семейството и може да бъде използвана
за построяване на терапевтичните хипотези. Ето някои типични варианти на позиции:
 Майката сяда между децата, а бащата в края на групата – позицията отразява
ролята на бащата;
 Родителите сядат отделно от децата.
 Родителите и голямото дете стоят заедно, а малкото, което е носител на
симптома е отделено (изолирано).
 Съпругът седи до детето-момче, а съпругата е отделена от тази група и се
намира в близост до дъщеря си – позицията показва диференциация по полов признак.
 Проблемното дете сяда между родителите – позицията отразява свързващата
функция на симптома в брака.
 Бабата сяда между майката и детето – позицията може да отразява ролята на
бабата като регулатор на отношенията.
Обикновено в началото на срещата терапевтът се представя и моли за същото
останалите – всеки трябва да каже името си. Тази процедура колкото и тривиално да звучи е
много важна, защото от отговора терапевтът ще направи извод за бъдещите терапевтични
отношения с пациента си и за ситуацията, в която всички ще бъдат въвлечени. Формата на
обръщение също е от значение („Вие” или „ти”).
По-нататък терапевтът започва да задава „социални” въпроси за семейството, като
паралелно прилага техники за присъединяване и установяване на контакт с всеки член. Ето
примери за някои типични „социални въпроси”:
= Кои живеят в общата квартира?
= Всички, живеещи в общия дом, присъстват ли на сесията?
= Каква е възрастта на членовете на семейството?
= От колко време е брака на родителите?
= Какво е професионалното занятие на членовете?
= Учат ли децата в училище?
= От какво се увличат децата (родителите)? и пр.
В социалната фаза терапевтът започва да събира информация и за създаването на
генограма, обхващаща три поколения, която в хода на терапията ще допълва. Обикновено се
прави схема на връзките, като се изобразяват членовете (мъже/жени), характер на
обвързаността им, възраст, стаж в брачен съюз, образование, професия, местоживеене,
100 / 156
съпрузи от други бракове, деца от други бракове. Всичко това отнема минути. (Не се
притеснявайте да събирате тази информация. Не отнема много време, а същевременно
присъстващите участват с интерес в този разказ – той не е заплашителен на пръв поглед.).
Пациентите винаги възприемат тази процедура без съпротива, тя е част от запознанството,
мотивира ги да говорят и участват. Още тук терапевтът разбира кои ще участват най-активно
и кои са по-затворени, кои участват в конфликта, респ. коя е областта от семейната система,
която трябва да се изследва по-подробно.
Обръщаме внимание на един много тривиален на пръв поглед, но много съществен
въпрос: „Къде живее семейството (какво и каква площ обитава); кои замесени в проблема
непрекъснато живеят в тази квартира; как са разпределени живеещите по стаите в дома
си?. Защо е толкова важна тази подробност? Информацията за „топонимията” на участващите
в проблема е важна, защото с нея се свързва позицията близост / дистантност. Има например
случаи, при които детето дълги месеци или години спи с майката в една стая (легло), вместо
майката да бъде заедно с бащата, който обитава друга стая в квартирата. Подобно
разпределение автоматично въвежда отношенията в съпружеската двойка в състояние на
крайна дистантност в интимните отношения.
Тук терапевтът трябва да отбележи проблемната зона (ако има такава) с оглед да се
върне към нея за повече информация, като предложи на семейството да обсъдят тази тема.
Например, да използва графическия способ „План на квартирата” (Кой с кого къде
живее?). Това дава възможност да се оцени коалиционната структура в семейството и
контрола на властта от един или друг член. От тук терапевтът може да прецени, че е
целесъобразно да постави и първите задачи на семейството. Например, да се извърши в
квартирата определено разместване (премахване на граници или поставяне на изолационни
граници; подредба на мебели; преместване на членове на семейството от една в друга стая; и
пр. )
С. Минухин описва(1974) три техники за присъединяване на терапевта към
семейството и установяване с него на терапевтични отношения. Това са:
= Проследяване (Tracking)
= Имитиране (Mimicry)
= Поддръжка (Support).
„Проследяването” на всеки член на семейството, терапевтът се старае да възприеме
важните за него теми и да им откликне, като постави допълнителни въпроси по тях.
Например, ако съпругът декларира чувство на удовлетворение от своята работа, тогава
терапевтът може да го попита, в какво точно се изразява това задоволство. При това,
терапевтът проявява емпатия не само по отношение на положителните, но и към
отрицателните преживявания на пациентите си. Тогава техниката „проследяване” има не само
диагностична цел, но се явява и средство за достигане до контакт със семейството.
Тук следва да обърнем внимание на една трудност. При тази първа среща и в този
стадий терапевтът е длъжен сам да удържа напора на семейството, което непрекъснато
предлага за обсъждане симптома (проблема), който според тях е най-важен – затова са дошли
тук, затова заплащат. Ето защо терапевтът внимателно „отпуска” достатъчно време на всеки
член на семейството да изрази своята оценка, да покаже своите преживявания, своето
101 / 156
отношение. Това ще позволи установяването на един много близък доверителен контакт с

всеки член по такъв начин, че всеки да бъде изслушан и никой да не се чувства пренебрегнат.
Терапевтът никога не заема страната на някой!
Една от съществените разлики между индивидуалната и семейната терапия се състои в
това, че семейният терапевт трябва да води изключително структурирана сесия (припомнете
си какво беше структурирано интервю!), встъпвайки в нея като режисьор.
„Имитацията” според Минухин е приспособяване към семейния стил и към
различията в субсистемите вътре в семейството, т.е. да бъде уеднаквен езика, терминологията
(с хора, имащи висше образование, ще говори по един начин, а с такива, имащи по-нисък
образователен ценз – с друг стил; с малките деца по различен начин, в сравнение с
тийнейджъра и пр.). При някои семейства по-голямата свобода и неформалност на общуването
създава атмосфера на непринуденост, снижава тревожността, мотивира, но при други има
негативни ефекти, тъй като например противоречи на очакванията им.
„Поддръжката” се води най-трудно. Тя се изразява във внимателно изслушване,
емпатични реплики, проява на интерес, задаване на допълнителни въпроси, позитивно
дефиниране ролите на членовете и пр.
Опитът показва, че още на ниво „социален стадий” терапевтът трябва да е изяснил в
детайли хипотезата на семейството за проблема, с която са дошли в кабинета. Събирането на
тази информация обаче става не само чрез въпроси, а и чрез активно използване метода на
наблюдението.
Какво обикновено не трябва да се пропуска?
= Определете настроението, с което всеки член пристига в кабинета Ви.
(Настроението е добър индикатор за ниво на мотивация и очаквания от терапията).
= Обърнете внимание на това, кой с желание пристига в кабинета и кой е ригиден и се
съпротивява.
= Фиксирайте какви са отношенията между родителите (Не забравяйте, че когато
детето е идентифициран пациент, много често родителите имат различия в хипотезите си и
това го показват невербално или на афектно ниво).
= Забележете какви изменения настъпват в позициите, които играят родителите
(Опита показва, че в началото имат единни позиции, но постепенно в хода на интервюто
започват да се появяват различия).
= Не пропускайте да наблюдавате особеностите в отношенията в диадата „родители-
деца” (Ако децата прекъсват родителите, не желаят да ги изслушват, вземат безразборно
думата и пр., то явно е налице „обърната йерархия” и обратно, в много случаи родителите
„дисциплинират” децата си, като не им позволяват свобода на мнението, излишно ги
надзирават, контролират. Много интересно е поведението на децата, които отговарят на
терапевта, гледайки единия или другия си родител. Не забравяйте, че това е много добър
индикатор за това, с кого детето се съобразява, кой е значимия друг!)
= Поведението на детето по отношение терапевта е много силен индикатор за това,
какво очаква семейството от терапията. (Възрастните обикновено играят роли и проявяват
лицемерие, докато децата са открити. Ако проблемът с терапията е бил обсъждан дълго време
в семейството пред детето и има създадена нагласа за успех или оценка за безсмислието на
102 / 156
терапията, то тази установка може да бъде доловена в поведението на детето). Ако например
детето се бои от терапевта, това може да е сигнал, че детето приема терапията като наказание,
като опасност. Много чести са случаите, при които юношата разбира, че ще бъде доведен на
терапия в последния момент, когато вече е в терапевтичния кабинет. При подобни случаи
терапевтът задължително трябва да обърне по-сериозно внимание на младежа, като изясни
неговите преживявания и мисли за това защо е тук, какво очаква, какво е отношението му и
пр.
= Друг важен елемент от този стадий е свързан с въпроса: Кой от семейството се
стреми най-активно да привлече терапевта на своя страна?” (Най-често това е инициатора
на терапията). Това означава, че другия (другите) член на семейството са дистантни и
неадекватни на усилията на инициатора. Ето защо, терапевтът трябва да остави за малко
„инициативният” настрана и да се заеме с тези, които стоят в периферията, като ги привлече в
процеса и създаде баланс в активността на участието им.
Ако „инициативният” не бъде обуздан, той обикновено започва да се налага и
доминира над останалите, опитвайки се да обсеби терапевта и цялата сесия. При такива случаи
терапевтът трябва да запази една неутрална позиция, която ще го предпази от евентуална
коалиция с него.
= Друг случай е свързан с опит на родителите да се коалират с терапевта срещу детето
(IP). Това лесно се вижда, ако родителите наблюдават например синът си с раздразнение, а
след това се обръщат към терапевта, като по този начин утвърждават ролята на детето като
„жертвен агнец” (изкупителна жертва).
2.2. Проблемен стадий

Проблемният стадий започва тогава, когато терапевтът поставя въпросите: „Коя е
причината за да дойдете на терапия?” и „Бихте разказали за това, което ви води тук?”
Въпросът за проблема на семейството винаги има два важни аспекта:
а/ Кой от семейството започва да говори за проблема?
б/ Как той обяснява проблема?
Когато терапевтът навлезе в проблемния стадий, той вече може да се обръща към
семейството като към група, като същевременно води разговор по отделно с всеки, но да
извлича от него алтернатива на казаното от другият.
Този способ на извеждане на алтернативи е много важен, защото по време на
интервюто терапевтът непрекъснато се намира в една дилема: от една страна трябва да даде
думата на всеки да изложи позицията си, а от друга страна за него е не по-малко важно да не
предава управлението на интервюто в ръцете на пациентите, т.е. да не се задоволява с
подготвената версия на семейството или на отделните членове по проблема, а да извлече
всичко което според него е необходимо.
2.3.Маркери, които терапевтът трябва да отчита при първата среща с пациентите.

 Когато семейството идва на терапия например с проблемно дете, в повечето
случаи съществува някакъв триъгълник. Ето един пример. В семейството има
идентифициран пациент, т.е. носител на симптома, освен това има и още един човек, който е
103 / 156
най-загрижен за симптома и това е т.н. „инициатор”. Това е човекът, който е „най-

запознат” с терапията, той се е допитвал, ровил е в Google, звънял е по в различни
консултативни кабинети и пр. Точно този човек („той” или „тя”) сега по време на интервюто
се проявява като „авторитет” по проблема. нещо повече, той дори може да сподели за опитите
си да се справи с проблема, благодарение на наученото до сега (този тип поведение е типично
за помагащи професии (със социална насоченост) – учители, социални работници, лекари и
пр. които имат известни знания и винаги дълго време се опитват да се справят сами с
проблема например на своето дете). Най-често в тази роля встъпват майките.
 Освен това, в триъгълника има още един човек, който е по-малко въвлечен в
процеса и стои в периферията. Той много често не е съгласен, че ситуацията например се
нуждае от специално внимание и идва на срещата без желание. Най-често в тази роля встъпват
бащите. (В непълните семейства този триъгълник се състои от майка, дете и баба, живеещи в
една квартира).
 Принципно, едно семейство за да вземе решение за консултация със семеен
психолог и последваща терапия, е мотивирано за това. Когато пристигнат двама родители с
проблемно дете без предварителна договорка за среща, то терапевтът трябва да обърне
внимание дали в случая не става въпрос за наличието на „семейна структура, която има два
авторитета по проблема”, които имат разногласия по това, какво трябва да се направи. При
подобна структура терапевтът може да открие, че проблемното поведение на детето
отразява противоречията и съперничеството между родителите (много често срещано
поведение при „симетрична семейна структура”). Възможен е и друг вариант – единият
родител да посети терапевта по някакви свои проблеми, които не са свързани с детето.
 Друго важно измерение, което трябва да отчита терапевта е семейната
йерархия. Обикновено за да получи „мандат” за работа със семейството, терапевтът трябва
да има съгласието на най-авторитетният член на семейството, затова защото опасността
семейството да не дойде повече на терапия е твърде висока. Освен това, без изпълнение на
това условие терапевтът не би могъл да работи ефективно с идентифицирания пациент.
 Следващият важен маркер е свързан с въпроса: „С кого от членовете да
започне пръв терапевта?”. Опитът сочи, че най-заинтересованият от терапията член на
семейството обикновено е човекът с най-ограничени възможности за решаване на
проблема. Тук трябва да се има предвид и следното: Ако „авторитетът” в семейството вземе
първи думата и обсеби дълго време вниманието на всички, то впоследствие н а другите
членове ще им бъде трудно на добавят каквото и да било.
Според Хейли: „Най-добре е първи да бъде питан за проблема най-възрастният член
на семейството, който е въвлечен в проблема, а към „авторитета” терапевтът да запази
уважение и заинтересованост” [Haley, 1976].
„Някои терапевти понякога започват първо да работят с най-малко въвлеченият
пациент, например с детето, питайки го, защо семейството се е събрало тук” [Pittman,
1987]. Най-малко въвлеченият пациент като правило стои най-далече от групата и най-малко
се интересува от това какво се случва. Интересно е, че едно такова дете (ако не е много
малко), може незабавно да разкрие същността на проблема и то във форма, съвършено
неочаквана от възрастните.
104 / 156
 Терапевтът е главният отговарящ за случващото се по време на сесията. Ако се

случи обратното, т.е. семейството да определя сесията, то със сигурност то ще продължи да
функционира постарому. Така например, ако терапевтът слуша само един от родителите и му
позволява да обсебва времето на другия, той без да иска дава да се разбере, че думите на
говорещият са най-важни за него.
 По време на проблемния стадий терапевтът не бива да допуска дискусии
докато всеки един от членовете на семейството не се изкаже, а проблемното дете по принцип
се изслушва последно. За улесняване на контакта с детето, терапевтът може да се приближи
по-близо до него, да използва по-различен стил на общуване в сравнение с възрастните. Ако
преди проблемното дете думата са взели негово братя и сестри, то изразява своето мнение по-
лесно.
 На този етап терапевтът изслушва позицията на всеки член на семейството без
да коментира и интерпретира, без да полага каквито и да било усилия за уеднаквяване на
позициите на пациентите си. Той може да зададе някои уточняващи въпроси, но най-важното
в този стадий е да получи версиите на всеки член на семейството за проблема.
 Проблемният стадий може да се раздели на три етапа, всеки от които
съответства на определен способ за извличане на информация:
2.4.Етапи
а/ Първи етап – Установяване гледната точка на всеки член за проблема в
Подробности за този етап вече бяха представени по-горе в текста. Тук само ще
отбележим, че изслушвайки версиите, терапевтът може да се отнесе към тях като с метафори,
аналогично на другите проблемни зони и отношения в семейството. Обикновено отношенията
по един проблем се явяват част от други отношения.
В тази връзка Хейли отбелязва: „Много често родителят, който най-много е
заинтересован по проблема на детето е причина за въвличане в проблема на своите родители
или родителите на брачния му партньор. Така майка, която се конкурира със своята майка
по повод отглеждането на детето, ще бъде изключително заинтересована от неговото
поведение, тъй като то се явява част от спора със старото поколение. По същия начин
баща, който доказва на своя баща как трябва да се възпитава сина му, може да се окаже
най-въвлечен в проблема на детето” [Haley, 1976].
На този етап терапевтът се старае да проследява думите на членовете на семейството,
за да открива в тях намеци, косвени послания. Например, когато майката говори на терапевта,
че нейният син проявява инат, тя може би изпраща послание към съпруга си („Удря самара, за
да се сеща магарето”). По същия начин в думите на бащата, че детето е уплашено (страхува
се), може да се крие неговият страх, че съпругата му ще го напусне.
Нито за момент терапевтът не бива да забравя, че думите на родителите за проблема на
детето не само носят информация, а също, че те представляват едно метафорично отражение
на „трудните проблеми” в брака. При това, разкривайки подтекст и намеци, терапевтът не
бива да бърза да споделя впечатленията със семейството си, защото може да предизвика в
членовете усещане за опасност и да усили съпротивата. По-добре е той да отговаря
105 / 156
неопределено (метафорично). Например, в отговор на думите на бащата, че му е трудно да

разбере дъщеря си, терапевтът може съчувствено да каже, че за съжаление мъжете понякога
въобще трудно разбират жените – това е едно косвено отбелязване на факта, че на самият
баща му е трудно да разбере съпругата си. Реагирайки по този начин, терапевтът скрито и
плавно премества фокуса от проблема с детето към взаимоотношенията между съпрузите.
б/ Втори етап – Групова дискусия с членовете на семейството

Когато членовете на семейството изказват своите възгледи за проблема, обикновено
различията и несъгласията им стават много очевидни и по този начин спонтанно възниква
групова дискусия. В тази фаза терапевтът малко се отдръпва, за да позволи на членовете на
семейството да разговарят помежду си, продължавайки обаче да носи цялата отговорност за
развитието на сеанса.
Тази фаза позволява на терапевта да „излезе” за кратко от системата и да наблюдава (да
се полюбува) на семейната комуникация: как членовете на семейството обсъждат проблема;
кой кого поддържа; кой кого прекъсва; чие мнение надделява. Тази фаза може да се определи
като „шоу, което семейството предлага на терапевта”. То може да се сравни с естествено
възникнал лабораторен експеримент за наблюдение на реалния живот на семейството.
В някои случаи от терапевта все пак се изискват известни усилия, за да стимулира
дискусия или да включи в нея всички членове. Например, той може да попита семейството
какво точно им се иска да обсъдят, да поговорят.
На този етап много добър инструмент е груповия вариант на теста на Геринг.
б/ Трети етап – Изясняване на подробности по проблема

В тази ваза на проблемния стадий терапевтът трябва да бъде максимално активен.
Опитът сочи, че предишните стадии не бива да заемат повече от половината от времето от
цялата сесия, което е около 1-1,5 часа. Влизайки в тази фаза, терапевтът вече е натрупал
немалко информация, наблюдавал е членовете на семейството и сега му предстои да изследва
проблема от различни страни.
В тази фаза той използва повече закрити въпроси, изискващи кратък, еднозначен
отговор. Тук той поставя допълнителни въпроси по генограмата; проследява части от
взаимодействието, фактори поддържащи проблема; опитва се да изясни всевъзможните
различия в отношенията и мненията на отделните членове
Следва да отбележим, че съществува тенденция на връщане към въпроси, касаещи
проблемния пациент (напр. детето) в моментите, когато: а/ самият терапевт се чувства
дискомфортно и б/ когато родителите се нахвърлят с обвинения върху детето по време на
сесията. Такава е функцията на проблемната личност в семейството – да получи допълнително
внимание, когато близките нервничат или са разстроени, като терапевтът трябва да удържа
рамката, като не се подчинява да предлаганите от родителите патерни.
106 / 156
3) Стадий на определяне целите на терапията и сключване на терапевтичен

договор.
За терапевтът е особено важно не само да разпита семейството за проблема, но и да
разбере какви цели си поставят членовете му, т.е. какви са очакванията. Тези намерения във
фамилната терапия се наричат с термина „еквифиналност”, т.е. какво иска семейството да
постигне в крайна сметка.
В тази връзка, терапевтът изяснява какво членовете на семейството биха променили на
първо време, какви минимални стъпки биха направили към промяна и как виждат
семейството, респ. отношенията си когато приключи терапията.
В този стадий се сключва договор за по-нататъшна работа:
= Уговарят се ориентировъчното количество срещи.
= Честотата на срещите (за седмица; за месец).
= Определят се ориентировъчни дни (или часове).
= Съвместно се обсъждат и формулират целите.
= Тук терапевтът обяснява как ще протичат съвместните срещи и продължава да
мотивира семейството за работа с проблемите.
= Определя се също, дали семейството ще идва в пълен състав, както и факта, че по
решение на терапевта могат да се проведат както индивидуални срещи, така и сесии само с
определени субсистеми. Що се отнася за индивидуалните срещи, трябва да се знае, че
понякога може да възникне необходимостта да се организират такива, но принципа е да се
работи с цялото семейство.
= Уговаря се също кой от отсъстващите членове на семейството на следващата сесия
трябва да бъде доведен. Основното правило е: в сесиите трябва да бъдат привлечени
всички, които живеят на едно място, а ако не е възможно това, то поне задължително
това семейство, в което поддържа се симптома.
= В други случаи терапевтът може да реши, че на срещите е необходимо да присъстват
и други хора, например, разведения съпруг или бабата, живееща отделно.
* * *
В диагностичната фаза на терапията трябва да се изясни задължително семейната

структура и да се осигури съглашение между терапевта и семейството по същността на
проблема и целите на терапията. За терапевтът е много важно да получи цялостно разбиране
за проблемите и да ги преформулира по такъв начин, че да е възможно по тях да се работи.
Той трябва да подчертае факта, че не е ефективно да се работи само с един от членовете на
семейството (лицето със симптома). Тази позиция трябва много добре да се изясни по време
на интервюто и да е ясна на цялото семейство. Те трябва да са готови да започнат промени
като цяло. Освен това, терапевтът трябва да преформулира в термини на взаимодействието и
функционалността симптоматичното поведение на членовете.
Така например се работи от терапевтите, придържащи се към Миланската школа, които
използват специалната техника на позитивните конотации [Palazzoli et al., 1975]. Тези
терапевти не са склонни да обясняват всичко, което разбират (разшифроват, декодират) на
107 / 156
семейството, а по-скоро предпочитат да консолидират членовете, чрез помощта на

идентифицирания пациент, предлагайки специално разработени за тях задачи. Те се стремят
да използват симптомите като лост за преструктуриране на семейната система, като този факт
не се обявява пред семейството, т.е. той остава скрит.
Трябва да се има предвид, че независимо от принадлежността на терапевта към една
или друга школа, всички те разглеждат цялото семейство като условие за съществуването на
проблема – това е принципна постановка в семейната системна терапия.
Практиката показва, че за да бъде формулирана една всестранна, комплексна оценка на
семейството по интегративния модел, обикновено са необходими поне две сесии.
Например, при около 80 % от случаите на първа среща пристигат идентифицирания
пациент и най-много заинтересованите му родители. Както вече обяснихме, на първата среща
се събира предварителна информация, възможно е да се проведе индивидуален или съвместен
разговор, понякога се прилага определена методика – напр., системен семеен тест FAST или
други методики. Дошлите на срещата членове на семейството се мотивират за съвместна
работа. Терапевтът следва да изрази своето мнение, за необходимостта дошлите на сесията да
споделят и да поговорят за случилото се тук с останалите членове, които не са дошли. Много
често се налага да се обсъди със заинтересованите родители (най-често това е майката), да
поговори и убеди други членове на семейството да дойдат на следващата сесия. Например,
терапевтът може да позвъни още по време на срещата на бащата, който не е дошъл на сесията
и да обясни, че без да е запознат с неговото мнение по проблема не би могъл да помогне на
детето.
Много е важно да се знае, че от това, какво терапевтът ще изведе в заключенията си от
първата среща, зависи до колко семейството ще формира към него отношение към специалист
и ще започне да очаква от него напътствия. Ако тази установка се получи, то тогава очевидно
семейството вече е готово да направи първите стъпки за промяна.
В заключителния етап информацията, получена за семейството на първата сесия се
обработва с помощта на карта за структурирана информация за семейната система,
издигнати хипотези и планиране на терапията и едва на втората среща терапевтът започва
да тества формулираните хипотези в различни варианти, развивайки терапевтични отношения
със семейството.
Второто интервю обикновено е посветено на запознаване с другите членове на
семейството, организира се групова семейна дискусия, изясняват се допълнителни
подробности за проблема, които са донесени от новите присъстващи.
Един от вариантите за финализиране на диагностичната фаза се явява експертното
заключение на терапевта за проблемите на семейството. Например, в заключението си
терапевтът да преформулира симптоматичното поведение, като разгледа неговата функция в
семейната система. Важно е да отбележи, че за семейството съществува опасност, изразяваща
се във факта, че ако сега бъде отстранен симптома, то семейството може да изпадне в още по-
голяма криза. В този смисъл пред пациентите трябва да се разкрие необходимостта от търсене
на несимптоматичен вариант за справяне с проблемите от жизнения цикъл. Ако това
преустройство (предефиниране) бъде изпълнено коректно, основано на конкретни факти, то
ще позволи на членовете на семейството да намалят негативното си възприемане, да променят
108 / 156
отношението си към проблема и ще им осигури по-нататъшна продуктивна работа. На

основание заключението терапевтът може да постави на семейството парадоксално
предписание, което да следват и не променят до следващата сесия.
Друг вариант за завършване на диагностичната фаза може да бъде сключване на
съвместен договор за продължителна работа. Терапевтът да убеди семейството, да изпълни
определени задачи до следващата сесия. Като начало обикновено задачите са елементарни, а
впоследствие се усложняват, например, да наблюдават и отбелязват времето на възникване на
проблемното поведение.
КАРТА
за структурирана информация за семейната система, издигане на хипотези и
планиране на терапията
1. Първи контакт с терапевта. Повод за контакта. Кой установява контакта.

2. Описание на проблемите и желаните промени, назовани от пациентите (в т.ч.
метафори)
3. Изготвяне на генограма на семейната система.
4. Данни от историята на семейството.
а/ Важни събития, модели за функциониране и взаимоотношения в семейството на
прародителите на идентифицирания пациент (IP).
б/ Важни събития в сегашното семейство на IP. Структуриране на ключовите събития
във ос на времето (Линия на времето)
5. Стадии на жизнените цикли. Важни задачи и проблеми, стоящи пред
а/ Хипотеза за това, защо семейството търси специалист точно сега.
6. Структура на семейството в настоящия момент (сплотеност, йерархия, граници)
а/ Порядък на заемане местата в терапевтични кабинет (Кой къде сяда?)
б/ Разпределение на същите в жилището (Кой къде живее?)
в/ Данни от тест на Геринг (ако е бил проведен), важна информация за семейната
структура от интервюто и от наблюдението на семейството.
г/ Терапевтични хипотези за структурата на семейството, включително възможности за
маневреност и гъвкавост на семейството между различните състояния.
7. Взаимодействия на членовете на семейството.
а/ Индивидуални поведенчески патерни и модели на функциониране. Способи за
взаимно влияние между членовете на семейството един на друг
б/ взаимодействие по време на сесията
в/ Семейни правила, регулиращи комуникацията
г/ Средства за разрешаване на проблеми, които вече са били прилагани.
д/ Намерени и приложени по-рано решения, които са помагали за справяне с
проблемите.
е/ Съставяне на поведенческа последователност – „Порочен кръг, включващ в себе си
симптоматичното поведение на членовете на семейството. Циркулярни хипотези.
109 / 156
(8) Функции на симптоматичното поведение в семейната система. Опасности, които

биха последвали след премахване (отстраняване) на симптома, т.е. при изменения в семейната
система.
(9) Допълнителни хипотези
(10) Планиране на терапията
а/ Цел
б/ Възможни етапи и междинни цели
в/ Възможни процедури, задачи, упражнения, експерименти.
Начало на Край на
терапията терапията
XIII.ПРИЛАГАНЕ НА ИНТЕГРАТИВНИЯ МОДЕЛ В ПРАКТИКАТА
В настоящият текст ще предложим няколко случая от психотерапевтичната практика

при използване на интегративния модел на системна семейна диагностика. Примерите са
подбрани така, че да представят:
 Състоянието на семейството в различни стадии на жизнения цикъл.
 Сходствата в циркулярната последователност на възникване на различните
типове симптоми и изпълняваните от тях функции, независимо от уникалността на семейния
контекст и разнообразието на поводите за взаимодействие.
 Особеностите на взаимодействието между психотерапевта и семейството,
касаещи избора на субект, нуждаещ се от помощ.
 Прилагане на определени типове диагностични методики.
При първия случай анализът поставя акцент върху маневреността на семейството и
стремежът му да неутрализира външно въздействие. Обсъждат се недостатъците на
индивидуалния подход при работата.
При втория случай фокусът е поставен върху избора на брачен партньор и влиянието
на семейната история
При третият случай отразява семейна криза, свързана с постъпване на детето в първи
клас. Показана е тактиката за оказване помощ на семейството, основана на формиране
позитивна мотивация за промяна на семейството.
При четвъртия случай е показана връзката между идентифицирания пациент в
подрастваща възраст с настъпването на криза, свързана с отделяне от семейството на по-
големия брат. Този случай отразява и особеностите на функционирането на
„психосоматичното” семейство и демонстрира възможностите за използване на системния
семеен тест на Геринг.
При петият случай е илюстриран проблема „домашната кражба”, която често се среща
в българското семейство. Анализът на този случай показва връзката на проблема със заплахата
от загуба на близки взаимоотношения и разрушаване на семейството. Този случай е оценен по
110 / 156
два модела: чрез интегративния и чрез модела на Оудсхорн. Съчетаването на двата модела
осигурява на семейния терапевт теоретична основа за взаимодействие със специалисти от
други профили.
При разбора на примерите е използвана карта за структуриране на информацията за
семейната система, издигане на хипотези и планиране на терапията.
1. Първи случай – търсене на проблемният пациент в семейството.

Семейството се състои от двама родители и две деца. Бащата (38) работи като шофьор,
майката (35) е счетоводител, 11-годишен син (идентифициран пациент) и 15-годишна дъщеря
– ученици. Бракът е от 16 години.
Майка прави заявка за психологическа консултация по повод проблем с 11-годишният
й син. Учителите недоволстват от постоянната невротичност и агресивност на момчето,
проявяващи се в спорове и физически сблъсъци със съученици – поведение, което
предизвиква безпокойство сред родителите на останалите ученици. Класният ръководител е
препоръчал на майката да направи консултация със специалист и по този повод майката търси
за консултация. В тази ситуация синът встъпва в ролята на идентифициран пациент, а майката
е убедена, че именно спрямо него трябва да се упражни психологическо и педагогическо
въздействие.
1.1. Историческа перспектива

В процеса на интервюто се изяснява, че бащата на момчето е израснал в селско
семейство, в което било практика спрямо децата да се прилагат физически наказания. По този
начин авторитетът на бащата се утвърждавал и той заемал ролята на централна фигура.
Бащата на момчето е бил един от по-малките деца и поради тази причина и с по-ограничени
права. Когато се оженил и създал свое семейство, този мъж започнал да транслира своя
двойствен опит на взаимоотношения с родителите, братята и сестрите. От една страна той се
чувствал „безправно дете” до съпругата си, а от друга, претендирал за ролята на „централна
фигура”. Съпругата му е била най-голямото дете в семейството. При тази ситуация е налице
комплементарност в брака [най-голямо дете (съпругата) и по-малко дете (съпруга)], която
противоречи на модела в родителското семейство на мъжа (там мъжът е главата на
семейството (виж рис. 4.1).
111 / 156
1.2. Циркулярен процес

Какво се случва в „нашето семейство”? Оказва се, че за да утвърди своя авторитет,
бащата транслира „бащиният” модел, като често наказва сина си физически така, както
неговият баща го е наказвал. Нещо повече, дори е използвал същите способи за наказание
(споменава се за бой с колан (каиш); стоене на колене изправен до стената; заплахи, че ще го
заколи;). Това поведение на съпруга се усилва още повече от реакциите на съпругата му,
която е против тези „възпитателни” методи. В резултат на това мъжът започва да употребява
повече алкохол, като опит да избяга от проблемите (неадекватен, дисфункционален копинг-
механизъм за справяне).
Какво е поведението на съпругата?
Тъй като мъжът е шофьор, през работната седмица той не може да употребява алкохол
и е трезвен. Точно през този период жената непрекъснато му говори (унижава, оценява,
упреква), давайки простор на своето възмущение, което е преживявала в моментите на
неговото пиянство, в което е обиждал, хулил и заплашвал детето и самата нея. Освен това, в
тези тиради майката упреква бащата във виновност за бягство или несправяне със
задълженията си на баща. Говори му непрекъснато за ‘грозното” и „опасно” поведение на сина
им в училище, за оплакванията на учителите, генерира злокобно бъдеще за сина си от типа „от
него нищо няма да стане”. Докато е трезвен мъжът натрупва ярост и възмущение, като реагира
по модела на „безправно дете”. Дъщерята понякога подкрепя баща си. Когато обаче настъпят
почивните дни, той може да пие и точно тогава се включва „бащиният модел за
себеутвърждаване” чрез насилие.
112 / 156
С други думи, през работните дни жената доминира, а мъжът е жертва. През почивните
ролите се обръщат – мъжът доминира, а майката и детето са жертва. (Това е една
изключително често срещана ситуация в българското семейство. Много хора се питат, как
така се случва, че именно в почивните дни и по празници в семействата възникват
опустошителни конфликти между съпрузите).
Изведнъж се оказва, че яростта на мъжа по отношение на жената се проектира върху
детето и по този порочният кръг се затваря и се повтаря отново и отново (рис. 4.2).
1.3. Семейна структура

В случая добре се очертава наличието на една устойчива коалиция на майка и син,
насочена срещу бащата. В семейството има и 15-годишна дъщеря, която понякога заема
страната на бащата, но когато възникват разрушителните скандали, се обединява с майката.
По този начин бащата се оказва в самота и изолация при наличието на кризи. Той се
преживява по един мъчителен начин, като счита, че „неговият син не го уважава и не
изпълнява нито едно негово искане, тъй като знае, че винаги може да разчита на
поддръжката на майка си”. Опитвайки се да се справи с чувството на отхвърленост, бащата
използва първични, инфантилни патерни за реагиране - жестоко наказва сина си, напива се и
устройва скандали.
С други думи, първо, в семейната структура е налице съглашение (триъгълник) между
майката и децата, насочен срещу бащата. На второ място, налице е съглашение по вертикала
(майка-деца) т.е. по-висши с по-нисши структури, а принципно положение е, че наличието на
вертикални съглашение (съюзи) абсолютно винаги са дисфункционални.
Вижда се как при диагностиката на семейната структура терапевтът е установил:
а/ статусните позиции и ролите в семейната структура;
б/ взаимоотношенията между субсистемите и в самите субсистеми;
в/ отношението на членовете на семейството към симптома;
г/ прилаганите защити на бащата (преживявания, мисли, поведение).
113 / 156
1.4. Проблеми на текущия стадий от жизнения цикъл

Идентифицираният пациент е на 11 години – период, обуславящ сериозни промени от
биологично, физиологично и психично естество при момчето. Това е онази пубертетна
възраст, в която децата порастват изведнъж и също толкова рязко се променят. От тази гледна
точка може да се приеме, че промените при сина са били свързани с промени във
взаимоотношенията между баща и син по въпроса за семейната йерархия. На второ място –
вече посочихме наличието на пагубна междупоколенческа коалиция. На трето място, от
страна на бащата е налице опит за утвърждаване на един архаичен модел на йерархия с
помощта на сила, който е транслиран от бащиното му семейство.
Определено можем да приемем, че дори само тези три фактора са достатъчни за да
въведат семейната система в криза.
1.5. Функции на проблемното поведение в семейството

а/ В скандалното поведение на бащата може да се види опит да застане по-близо до
съпругата и сина си, получавайки по-голямо влияние в своето семейство. Принципът е
известен на всички – колкото повече власт в семейството, толкова повече контрол на
членовете му, толкова по-висока класация в йерархията и толкова по-големи възможности да
определяш правилата. За да постигнеш всичко това обаче е необходимо да взаимодействаш с
останалите, а не да се самоизолираш или да бъдещ изолиран. Освен това, по време на
интервюто се изяснява, че в историята на семейството е имало няколко случая, при които
съпругата е „изнасяла вещите на съпруга си пред вратата” (това е много силен маркер), но
впоследствие го е приемала обратно. Чувството за самота го подтикват да прави
непрекъснати опити за достигне до удовлетворяване на определени потребности чрез
погрешни методи.
Забележка: За дисфункционалните семейства „изнасянето на вещите” е много често
срещана ситуация, както и връщането им. Множество са семействата, които с години се
намират в подобна ситуация – разделяне след конфликт и последващо събиране след
преминаване на афекта.
б/ Когато съпругът отстъпва (в работните дни той не пие), съпругата му автоматично
заема нападаща го, агресивна позиция, непрекъснато го преследва, като критикувайки го, тя на
практика връща съпруга си в семейството.
в/ Конфликтът между бащата и сина се явява заместител на многогодишния конфликт
в съпружеската система. Съпрузите безпроблемно и изключително лесно влизат в остри,
неадекватни на дразнителя поведенчески модели при споровете за възпитанието на детето си.
При това, колкото повече „обсъждат” проблема, толкова повече расте раздразнението им един
към друг.
г/ Проблемното поведение на детето (битките в училище) представляват метафорична
аналогия с битките в дома. По този начин, отреагирайки и съпротивявайки се на наказанията
и обидите от страна на бащата, детето прави опит да защити майка си в кавгите с бащата.
Освен това поведението на момчето в училище се явява послание, което учителите не са в
състояние да идентифицират като такова и поради тази причина те се обръщат за помощ към
114 / 156
родителите, които на практика са генераторите на проблема при сина им. С други думи,
водейки на битка, конфликтувайки със социума, детето сигнализира, че ситуацията в
семейството му трябва да се промени.
Забележка: Не бива да се забравя, че симптоматичното поведение винаги трябва да се
приема като метафора и да се търси в него призива, апела, сигнала и пр. за нещо което е
дисфункционално и трябва да се промени. Симптоматичното поведение се появява в един
точно избран момент – моментът, в който семейната система не е в състояние повече да
издържи и е пред разруха. С появата си, симптомът блокира този процес и закрепва семейната
система, но този неин статус е дисфункционален. Така посредством последователната поява
на различни симптоми някои семейства продължават да съществуват години наред.
1.6. Варианти за оказване на помощ

Ако изходим от елементарният принцип „Кой е виновен и кой е започнал първи?”, с цел
определяне на една линейна причинност за това, кой е виновен за проблема, то със сигурност
ще навлечем в една сфера без изход. Настоящият пример има за цел да покаже какво би се
случило, ако терапевтът реши да работи индивидуално с членовете на семейството.
а/ Работа с бащата
Първи подход: Да допуснем, че фокуса на терапията бъде пренесен върху
отношенията между момчето и неговия баща, като определим бащата за „лошият”. Ако
започнем с анализа на бащата, то определено първите хрумвания, генерирани от получената
информация могат да бъдат по посока: да се справи със собствения си травматичен опит от
детството, като промени способите за реагиране на непослушанието на сина или да се справи с
пристрастността към алкохола. Ако обаче се ограничим само с това, без да се занимаем със
съпружеската двойка (разпределение на властта; деструктивно общуване; неосъзнаване на
претенциите един към друг и пр.), то проблемите най-вероятно ще се появят отново, както
може би и симптом, но в друга форма.
Втори подход: Да допуснем, че психолог или педагог извика бащата в училище на
консултация и го убеди, да се откаже от силовите методи на въздействие върху сина. (Много
педагози правят подобни линейни връзки (грешки), считайки, че домашното насилие е
причина за агресивно поведение на детето в училище – такъв подход е опростен. Нещата са
по-сложни.). Какво може да се случи по-нататък?
Бащата се отказва от борбата за власт, спира да се интересува от сина си, прекратява се
насилственото въздействие върху него, настъпва генерализация в поведението и той тотално
се изолира от проблема с възпитанието на децата. В крайна сметка семейството отчита
„стабилизация”. Вече се говори, че всичко е нормално. „Лошият” е наказан и променен.
След като бащата вече не е заплаха, в семейството започват нови процеси.
Потребността от съществуване на семейна междупоколенческа коалиция отпада (майка-деца).
Оказва се, че сега майката става единствено отговорна за решаване задачите по
дисциплинирането на децата. Единият от членовете на съпружеската двойка (разбирай
неговите роли и функции) е отпаднал от играта, което поражда нова дисфункция. Между
впрочем тук трябва да отбележим и някои чисто индивидуални особености на майката, които
в новата ситуация ще имат много силен влияние: високата й тревожност; повишени
115 / 156
претенции; експанзивност; емоционална неустойчивост и пр. На този фон е твърде възможно

постепенно да възникнат търкания между майката и децата, които задължително, усещайки
разпада на йерархията (липсата на реално функционираща родителска субсистема), ще
направят опит да извоюват по-висша позиция, да се домогнат до повече права и свобода за
себе си.
По-нататък. Проблемът все още не е стигнал своя апогей. Тъй като бащата сега е
изолиран (той не само, че не конфликтува с децата си, но е престанал да общува и със
съпругата си; с голяма вероятност са преустановени и интимните отношения (много силен
маркер!), синът започва да предвижда разпад на семейството (респ. развод). Подобна ситуация
за 11-годишното момче е твърде плашеща, дори ужасяваща. На лице е реална опасност
бащата да напусне семейството, а майката да остане сама. Между впрочем, майката вече се
усеща сама. Нейната тревожност расте, тя също предугажда вероятност съпругът и да напусне
семейството. Усещайки тази опасност, в един определен момент тя дори несъзнавано може да
стартира поведение (провокационно) срещу съпруга си, обвинявайки го в какво ли не или
унижавайки го пред децата. Скандалът се възобновява – бащата реагира по познатия начин.
Показан е скелета от гардероба! Сега майката отново получава възможност да възстанови
близостта с децата си и техни дар – подкрепа срещу деструктивният баща.
От гледна точка на циркулярните процеси в семейството, такова вмешателство на
терапевта може да се тълкува като временно забавяне на процесите (рис 4.3). Тук семейството
се опитва да разреши проблемите си, без да променя стереотипите на поведение.
а/ Работа с детето или майката

Ако се реши да се работи само с детето или само с майката, отново семейството като
система остава в периферията. Със сигурност всяка индивидуална работа с майката ще
срещне силна съпротива от нейна страна, тъй като тя разглежда себе си като жертва и е
убедена, че всичките проблеми в семейството идват от съпруга й. Що се отнася до децата, то
те стоят в по-ниски йерархични позиции и техните функции, роли и възможности за промяна
на системата са незначителни.
От казаното до тук става ясно защо е толкова важно в терапията да бъде включено
цялото семейство, в т.ч. и по-голямата дъщеря. Тъй като тя не е въвлечена пряко в конфликта,
както останалите, тя може да представлява изключително ценен източник на информация като
наблюдател (Винаги търсете и разграничавайте категориите „най-въвлечен” и „най-
невъвлечен” в проблема). Освен това, дъщерята може да бъде привлечена в изпълнението на
семейните терапевтични задачи. Например, да поеме временно грижата за по-малкия си брат,
докато родителите изяснят отношенията си заедно с терапевта.
116 / 156
В заключение следва да се отбележи, че описания случай показва, колко важно е

семейният терапевт да подхожда към проблемите циркулярно, а не линейно. За да приложи
обаче циркулярен подход, задължително терапевтът се нуждае от всички членове на
семейството, които в една или друга степен участват в циркулацията на проблема.
2. ВТОРИ СЛУЧАЙ – ИЗБОР НА БРАЧЕН ПАРТНЬОР И ВЛИЯНИЕ НА

СЕМЕЙНАТА ИСТОРИЯ
Изборът на брачен партньор винаги се определя от огромно количество и най-
разнообразни фактори – външно предизвикателство; социален статус; сходни интереси;
близки ценности; различия в специфичните достойнства на партньора; напредване във
възрастност; бягство от родителите; силно желание да имаш наследник от партньор, с който
си в брачни отношения и пр.
Много често в терапевтичния кабинет може да се чуе заявлението: „Когато я (го)
срещнах и я (го) видях, осъзнах, че именно това е човека, който ми е нужен!” и всички
рационални аспекти на избора биват запокитени на втори план. Интересен е феномена, че не
винаги зад тези думи стои мигновено възпламеняване на чувство на любов към другия.
Ето един пример за обяснение на избор, направено от една пациентка:
„Когато го видях, веднага разбрах, че трябва да се омъжа точно за него, въпреки, че
той не ме харесваше много. Той беше с десет години по-голям от мен, не толкова красив, но
нещо ми казваше: няма значение разликата във възрастта, все едно трябва да се омъжиш за
него. По-късно той ще те заобича”
Много често при избора на партньор действат скрити, несъзнавани механизми, чрез
които се сравнява партньора по образец на своите собствени родители, сестри/братя и други
важни фигури от детството.
Изучавайки историята на семейството, човек може да се удиви от това, колко логични
избори са правили поколенията при подбора на партньор. Опитът в взаимоотношенията с
родителите, модела на съпружеската комуникация, поредността на ражданията в семейството
задават матрица от несъзнавани очаквания за бъдещия партньор.
Съвпаденията при запознанството между него и нея се развиват на принципа „ключ и
ключалка”.
Опитът показва, че много често за ролята на съпруг (а) се избира такъв типаж, който е
пълна противоположност на родителя от противоположния пол. Много скоро обаче се оказва,
че по някакви много съществени характеристики избрания партньор повтаря познатия
поведенчески модел, от който избиращият е бягал. Например, дъщеря на алкохолик встъпва в
брак с човек абсолютен въздържател (такъв е бил избора й), но вместо алкохола същият се
явявал „работохолик”. Когато се установи тази особеност, вече е ясно, че в отношенията
между двамата има дефицит в общуването. Как ще реагира тя ли? Точно по същия начин, по
който е реагирала майка й на алкохолизираният си съпруг. Момичето ще повтори патерн от
родителското си семейство. Защо ли? Защото тя знае от какво бяга, но не знае към какво се
стреми. Тя не разполага с модел и инструментариум, с който да постигне това, което и липсва.
117 / 156
Всеки от нас е способен безпроблемно (дори автоматично и несъзнавано) да

възпроизведе ситуации в своя семеен живот, които наподобяват взаимоотношенията между
майка му и баща му. От това не може да се избяга. Въпросът е какво се транслира от
родителското семейство в неговото семейство – функционално или дисфункционално е то?
Принципа е следния – колкото по труден е бил ранния детски опит в родителското семейство,
колкото по-травматични са били взаимоотношенията между майката и бащата, толкова по-
голяма е опасността в новото семейство да бъдат проектирани едни дисфункционални патерни
на взаимоотношения.
И сега, да разгледаме един пример:
Двама млади хора по на 22 години – Елица и Явор, поддържат близки отношения от
три години. Постепенно обаче отношенията им блокират. Явор много пъти е поставял
въпроса за брак, но две сериозни причини възпрепятстват това. На първо място, в интимната
сфера те имат проблем – Елица е много равнодушна, а неговите очаквания (желания,
представи, фантазии) са по-широки. Сексуалните контакти никога не са й носили удоволствие
и с други партньори преди Явор. Вторият проблем се изразява в думите на Елица: „Не те
обичам!”
Въпреки тази ситуация, връзката между двамата не се разпада. Когато Явор и звъни, тя
се съгласява да излиза с него, дори да пътуват или да прекарват съвместно ваканциите си.
Самата Елица никога не е проявявала инициатива нито към Явор, нито към който и да било от
предишните мъже в живота й, тъй като счита, че „Мъжът е този, който трябва да прояви
инициатива и да подаде сигнал за желание и искане за интимност”. Когато са сред приятели
всички ги наричат „идеалната двойка”. Истината е, че те общуват формално, без емоции, без
физическа близост – по протокол. Спор между тях възниква тогава, когато Явор отправя
исканията си за превръщане на отношенията им в по-интензивни. Иначе, и двамата са
симпатични, млади хора, тя е стюардеса, а той компютърен специалист, работят и получават
добри възнаграждения. Погледнато от страни не би трябвало да има проблеми нито един от
тях с намирането на друг партньор за себе си. Те обаче не се разделят, дори след няколко
много сериозни конфликти остават заедно, макар и на известна дистанция. Един ден Явор
пристига в терапевтичния кабинет, чувствайки, че „отношенията ни все повече губят
перспектива и в същото време не мога да си представя живота си без нея”
За да разбере структурата на взаимоотношенията на тези двама млади хора, терапевтът
започва работа с историята на родителските им семейства(виж. рис 4.4).
118 / 156
Родителите на Явор са се отнасяли един към друг равнодушно през живота си.
Отношенията им са били коректни, протоколни, сдържани. Едва в по-късна възрастност Явор
е разбрал, че мака му през целия си живот е обичала друг човек, но поради наредили се
обстоятелства трябвало да се омъжи за неговия баща, който познавала от години – учили са в
едно и също училище. Когато Явор заминал да учи в друг град и по-късно се завръща в къщи,
той разбира, че майка му е заминала с този човек. Семейната тайна, която той смътно
подозирал се разкрила с драматична покъртителност.
Двете сестри на Явор в определена степен били повторили сценария на своята майка.
По-голямата сестра се омъжила за човек, с който е имала дружба няколко години. В периода
на своята бременност обаче тя се влюбва в друг мъж. В момента на бременност бракът
продължил, но скоро след раждането на детето се е разпадал. Малката сестра забременяла на
15 години от съученик, който я ухажвал още от пети клас, но по-късно се омъжва не за бащата
на детето, а за мъж, който срещнала и в който се е влюбила, когато все още е била бременна.
По тази схема триъгълникът „жена – любим и нелюбим мъж” се повтаря и в следващите
поколения.
Създава се впечатлението, че жените в семейството на Явор изоставят съпрузите си,
заради „голяма” любов. От друга страна съпрузите са обречени да страдат, опитвайки се да
завоюват и върнат любовта си, преодолявайки равнодушието на жените. По думите на самия
119 / 156
Явор: „Елица напомня майка ми”. Наистина, тя е по-голяма от него, както майка му е по-
възрастна от баща му. Тя по същия начин е образована и „също не ме обича така, както
майка ми не обича баща ми”. Явор се движи от една надежда, че все пак е възможно
момичето да го обикне, „тъй като нейните думи често не съвпадат с постъпките й”. те се
срещат, рядко се целуват, понякога, но това също е много рядко – спят заедно. Стараейки се
да приближи до себе си Елица, Явор несъзнавано се опитва да разреши своята собствена
травматична ситуация с напусналата семейството майка и магически да преодолее конфликта
между своите родители.
Към цялата тази сложна ситуация се добавя още един елемент. Към Николай има
симпатии момиче, но той е равнодушен към нея. Той на практика търси голямата си любов,
но му е трудно да я дочака от Елица. Парадокса се състои в това, че ако Елица отговори на
чувствата му, отношението му към нея би се променило автоматично и тя не би била толкова
значима и притегателна каквато е сега. Той сам споделя по време на интервюто следното: „Аз
често губя интерес към неща, които вече съм постигнал”.
По-нататък, да видим как стоят нещата с Елица. Тя е единственото дете в семейството.
Живее с майка си. Родителите й се развеждат когато тя е доста малка. В това семейство също
има тема, която се повтаря в поколенията – това е темата за „предателството на съпруга и
недоверието към мъжете”. В семейството на бабата и дядото на Елица е имало много
изневери. Дядо и поддържал множество любовни връзки и се отнасял с баба й много грубо и
унизително. Баба й обаче през целия живот, въпреки страданията е прощавала и „забравяла”.
Майката на Елица много пъти е подтиквала майка си да се разведе, да изостави баща й, но до
решимост така и не се е стигнало. В своето семейство обаче майката на Елица е направила
тази стъпка (развода) изключително бързо – още при първата изневяра. Впоследствие майка й
много е страдала, надявайки се, че съпругът й ще се върне, ще моли за прошка, но това не се е
случило. Така тя остава сама и цялата си любов пренася върху детето. Майка й е била много
грижлива, опекунстваща майка, винаги и непрекъснато е следяла развитието й.
Когато Елица пораства, майка й започва да изпитва все по-големи трудности в
удържането на рамката около дъщеря си, започна ли са конфликти, постепенно се е нарушила
емоционалната връзка между двете жени. Тези конфликти започнали особено да се усилват,
когато около Елица се появявало момче и същевременно се прекратявали с разпада на
връзката между двамата. Продължителните взаимоотношения на Елица с Явор били
преживявани от майката много тежко. Самата Елица споделя: „До колкото си спомням майка
ми винаги ме настройваше срещу баща ми. Казваше ми да бъда подозрителна към всички
мъже”. Контактът с първия мъж в живота на Елица е бил крайно неудачен. Тя се увлича по
мъж и стига до сексуален контакт, който в който се е почувствала унизена и омърсена. От
тогава до сега, нито един сексуален акт не и е донесъл удовлетворение.
Взаимоотношенията между Елица и Явор много напомнят това, което се е случва
между Елица и майка й. Явор е също толкова грижлив и опекунстващ, колкото майката. Те
също конфликтуват всеки път, когато той направи опит да се приближи до нея и да активизира
взаимоотношенията им. Освен това недоверието към противоположния пол вече е пренесено
от Елица върху всички мъже, в т.ч. и в интимната сфера.
120 / 156
„Често проблемите с женската фригидност биват свързани с неспособността да

отдадеш любов, със скрита враждебност към партньора и страх да не бъдеш отхвърлен”
[Каплан, 1994].
В този контекст се вижда как разочарованието на майката от собствения й брак и

опитите и да поддържа тесни (задушаващи) взаимоотношения с Елица, от един момент
нататък се явяват преграда за дъщерята да установи едни конструктивни взаимоотношения с
мъжете, да получи възможност да се влюби в този, който наистина я обича и да му отдаде
своята любов. Отношенията, които в момента Елица поддържа с Явор представляват за нея
един безопасен „междинен вариант” на отношенията с майка й. Тя не обича Явор, но не го
изоставя, тя не желае да бъде сама. Възможно е така да е постъпила и майката на Явор с
неговия баща. На практика самият Явор въвлича Елица в триъгълници с любими и нелюбими
мъже – парадокс!
В един момент се формира впечатление, че все пак Явор би могъл да се домогне до
любовта на Елица, ако постъпи по един парадоксален начин – ако я пренебрегне, ако бъде с
нея груб, ако и изневери. Именно такъв е бил първи мъж и първата любов в живота на Елица.
Такива са били и всички мъже в семейството й – дядото и баща й. Тази структура на
взаимоотношения е предизвикала в живота на Елица дълбоки емоционални преживявания и са
формирали една несъзнавана надежда за възможност да бъде върнат бащата в семейството –
нещо, което ще разреши неразрешените проблеми на нейната майка и ще позволи
преодоляване на детската травма, предизвикана от бягството на бащата. Бащата е напуснал не
майката, а самата дъщеря – това е травмата, това е недовършеното преживяване от детските
години. И накрая за да бъде завършен парадокса два въпроса: „Би ли имала Елица шансове за
успех с такъв партньор? и Срещайки и влюбвайки се в такъв мъж, би ли искала да създаде с
него семейство?”
Тук трябва да се отбележи следното:
Човек никога не може да разреши проблемите на своето детство, травмите и
непреодолимите преживявания в родителското си семейство, чрез брачния си партньор. Това е
илюзия, мираж! Това е една опасна авантюра, която в най-добрия случай може да доведе
връзката до нестабилно равновесие, готово във всеки момент да се разпадне. Типичен е
примера с дъщеря на алкохолик, която се омъжва за алкохолик с идеята да ги спаси от
пиянство, въвличайки го в своята любов. Това е абсолютно безнадежден случай. Когато
бракът се основава на мотиви и несъзнавани конфликти, свързани с нерешени проблеми от
детството, каквито и усилия да полага единият спрямо другия за да разреши тези свои
дефицити чрез партньора си, краят е с гарантирано фиаско.
Целта на психологическата помощ при подобни случаи е да се преработи, преосмисли
и „закрие” емоционалната травма от детството, да се преодолее програмираното от миналите
поколения поведение и променят критериите за жизнен избор. Много важно е да се прекрати
преноса и транслацията, която е била и продължава да се извършва от родителите към децата,
в които се проявява проблема тук и сега.
Описаният случай показва колко важно е при диагностиката терапевтът да се вглежда в
историята на родителските семейства и да търси преноси от тях към настоящите проблеми.
121 / 156
Случаят илюстрира и значимостта на методиката „Генограма”, която е била приложена по

време на работата.
3. ТРЕТИ СЛУЧАЙ – КРИЗА ПРИ ПОСТЪПВАНЕ НА ДЕТЕТО В УЧИЛИЩЕ

Постъпва искане за психологическа консултация от 32-годишната Анна с 7-годишен
син – Анатоли. В момента на срещата детето е в края на първата четвърт от първи клас. През
последните три седмици всяка сутрин преди да влезе в училищната сграда, Анатоли получава
подтици за повръщане. Освен това, било забелязано, че от началото на учебната година
детето започнало да посещава по-често тоалетната в къщи, сутрин преди да тръгне на
училище и да се заседява неестествено дълго време в нея.
Майката последователно го е водила първо на медицински прегледи, които не са
установили заболявания. След това са посетили невропатолог, който не е установил нищо
обезпокояващо и ги е насочил към психологическа консултация. С други думи, изпробвани са
различни средства за диагностика и разрешаване на проблема.
Установява се, че спазмите за повръщане възниквали само във връзка с училище и само
в присъствието на майката. През почивните дни и в дните, в които по една или друга причина
няма училищни занятия симптомът не се проявява. С други думи, по метода на изключването
е ограничен броя на ситуации (контекста), при които се проявява симптома.
3.2. Семейна генограма

При изготвянето на генограма (рис 4.5) се установява, че Анатоли е единствено дете.
Родителите са се развели преди три години, като майката е поела отглеждането на детето.
Живеят в двустаен апартамент. Майката е директор в търговска фирма и е претрупана с
отговорности и работа. Всяка сутрин тя отвежда Анатоли до училището с личния си
автомобил. На обяд от училището го взема баба му (майката на майката на Анатоли), а вечер,
след работа Анна минава през дома на майка си и взима детето.
3.3. Структура на семейството

При приложената методика „Нарисувай своето семейство” Анатоли поставя себе си
между майка си и баба си. Дядото е разположен в единия край на групата, групиран до
майката на детето. Отсъства баща в рисунката.
3.3. Взаимодействие между членовете на семейството

Мама Анна се намира в близки отношения със сина си. Те спят в една стая, често дори
в едно легло. Майката твърде много се безпокои за здравето му., Особено много я безпокои
проблема, свързан с повръщането. Посочва се, че на 4-годишна възраст Анатоли е бил болен
от дизентерия и е „оцелял по чудо”. След този случай на оцеляване, той дълго време не е
излизал навън. Дните му са преминавали в къщи заедно с баба и мама. Сега, фактът да бъде
навън твърде продължително време без мама и баба, предизвиква в него силна емоционална
реакция и съпротива. До момента Анатоли трудно може да се справи сам, непрекъснато търси
подкрепа и болезнено приема всяка промяна. Например, когато майка му споделя за
122 / 156
вероятност да се преместят в нов дом, той пита: „Ще вземем ли нашата къща в новия дом?”.
Малкият особено силно ревнува майка си от нейни приятелки и приятели. По време на сесията
Анатоли се държи пред терапевта доста уверено, нахакано, самостоятелно и в определени
моменти дори нахално.
Майката споделя, че Анатоли е тръгнал на училище сравнително добре подготвен –

умеел да чете и да пише. „Ние с майка ми полагахме доста грижи за да го подготвим за
първи клас” – споделя Анна. Класната ръководителка е дала положителни отзиви за
подготовката и за участието му в клас, дори нямал особени проблеми със съучениците си.
Въпреки всичко обаче, Анатоли отивал на училище без желание.
Първоначално майката започнала да отделя повече внимание и време, за да научи сина
си на организираност, да преодолее тази негова мудност, да го направи по-самостоятелен и
отговорен. Анна дори споделя: „Аз не искам синът ми да бъде инфантилен, флегматично
мислещ и действащ, да живее на гърба на другите, какъвто беше баща му”. С тази си
позиция Анна много ясно вплита метафората – отношението и към проблема на Анатоли е
аналогично на отношението към бившия и съпруг. Резултатът от усилията на майката е
още по отчайващ. Колкото повече тя усилва натиска върху момчето, толкова повече се усилва
влиянието на симптома (Анатоли все по-дълго започва да се задържа сутрин в тоалетната и в
крайна сметка започва всеки ден да закъснява за първия час.)
123 / 156
3.4. Календар на събитията в навечерието на симптома

В денят, предшестващ първата поява на спазмите за повръщане, класната
ръководителка се била скарала на друго дете от класа за това, че закъснява сутрин (тук е
възможно идентифицираният пациент да е възпроизвел модела на взаимодействие между
Анатоли и майка му). За случая Анатоли е разказал на майка си, като неадекватно силно го е
преживял. Между впрочем, оказва се, че детето се отнася емоционално към всичко много по-
сериозно и с много по-голяма отговорност, отколкото останалите възрастни си мислят. Оказва
се, че той се старае непрекъснато да прави всичко точно така, както се изисква от възрастните.
На следващия ден след този разказ, Анатоли е останал в тоалетната необичайно дълго и в края
на краищата Анна завежда сина си в училището едва за втория час.
Пред вратите на училището Анатоли получава силен спазъм и повръща – факт, който
силно плаши майката. Тя веднага го отвежда при бабата и е заминала на работа. От своя
страна бабата се е погрижила добре за „болното” си внуче – сложила го да легне, позволила му
да гледа любимите анимационни филми, нахранила го с вкусотии, всячески се стремяла да
подобри настроението му, да се почувства детето по-добре. В крайна сметка съчетанието от
повишената тревога и загриженост на майката и практическите грижи на бабата са
подкрепили реакцията на симптома. От този ден нататък спазмите на Анатоли стават
регулярни – те винаги възникват пред вратите на училището. По този начин семейството
навлязло в създаденият от самите тях порочен кръг на симптоматичното поведение.
От гледна точка на стадия на жизнен цикъл семейството преживява криза – това е
тръгването на детето на училище – факт, който означава, че семейството навлиза в период на
някакви изменения. Вече беше отбелязано, че „симптоматично поведение, касаещо събитието
тръгване на детето на училище” много често се свързва с наличието на вътрешносемейни
проблеми. Това е много често срещан симптом. Разбира се липсата на готовност на детето за
училище може да бъде свързана с много фактори: изоставане в интелектуалното развитие;
неразвиваване на социалните навици и пр. Съществуват редица причини за тази криза, които
произтичат от особеностите на семейната система. Трябва да се знае, че тръгването на детето
на училище винаги води до засилване на неговата свързаност с хората и организацията вътре в
семейството. Това състояние може да се преживее във вид на сепарационна тревожност,
възникваща в следствие на увеличаване емоционалната дистанция между детето и родителите.
За да съумее благополучно да премине в следващия стадий от жизнения цикъл, семейството
трябва да се приспособи към решаване на новите задачи и измененията във
взаимоотношенията между членовете.
В посочения случай проблемът се изостря от наличието на силова борба между майката
и сина по повод неговата мудност. Към това се прилага и негативния и опит от съпружеските
отношения и страха на майката от проекция на негативите на бащата върху сина.
3.5. Функции на симптоматичното поведение

Симптомите (спазмите за повръщане и честото необосновано стоене в тоалетната) се
явяват сигнали, комуникиращи „послания” към майката, отразяващи негативното възприятие
на детската потребност от отделяне от нея и придобиване на по-голяма самостоятелност, за
които детето има налични интелектуални ресурси и социални навици. То просто би могло да
124 / 156
се справи чудесно, ако не е влиянието на майка му. Тази потребност естествено детето не
може да заяви открито, а освен това то преживява своите закъснения за училище като
неуспехи.
Как функционира в случая симптома?
Поведението на детето оказва силно въздействие върху всички членове на семейството
и се явява негова непроизволна реакция. Ако приемем да анализираме диадата „майка-дете”,
то симптоматичното поведение може да бъде разбрано като средство за контрол на
Анатоли върху Анна. Ясно се вижда, че когато той е „болен”, всички реагират, а майка му го
оставя да лежи в дома си. Ако приемем да анализираме триадата „майка-дете-баба” или
включим и още елементи, то симптоматичното поведение може да бъде разбрано като
средство за стабилизация на семейната структура и взаимоотношения, предшестващо
тръгването на училище.
3.6. Терапия
Първият елемент, който трябва да се отчете, е да се определи защо точно сега се
подава заявката, а не по-рано или по-късно и второ, колко време е изминало от появата на
проблема до подаване на заявката. В нашия случай заявката се подава в момент, в който
острата криза и циркулярната последователност на взаимодействието все още не са станали
ригидни. Това позволява да се помисли за една краткосрочна терапия. От тук следва, че
приоритетна стъпка трябва да бъде справянето с емоциите – повишената тревожност на
майката и тестване на нейните мисли, допускания и предвиждания за рационалност и
логичност за „болестта” на детето. Тук е мястото да се отбележи, че майката трябва да е
наясно със стимулиращото и подкрепящото й поведение по отношение на симптоматичното
поведение, оставяйки всеки път Анатоли в къщи, т.е. правейки компромиси.
На второ място, терапевтът трябва да се постарае да създаде у детето позитивна
мотивация за необходими изменения в живота му. В тази връзка терапевтът внимателно и
подробно е обсъдил с детето неговите успехи в училище и го е попитал какви мултифилми
най-много му харесват. След това терапевтът му е разказал една история за едно малко лъвче
– герой от анимационния филм („Лъвчето Кимба”), което не искало, ама въобще не му се
искало да ходи на училище, докато не се сближило и станало приятел с другите животни. Едва
тогава то разбрало колко е интересно и хубаво да разговаряш с приятели и да обсъждаш
героите от прочетени книги и гледани филми. След този разказ терапевтът предложил на
детето идеята да порисува и го отпратил в другата стая, където за него имало подготвена маса
и материали за рисуване и едва тогава се обърнал към майката със специална домашна задача.
На майката било предписано да проведе разговор с Анатоли и да му каже, че той е силно
момче, истински мъж, че може сам да се справи с тези неприятни подтици за повръщане, но
същевременно да подчертае, че тя няма да го изостави и иска да му помогне в това усилие.
Терапевтът е препоръчал и известен стимул на опита, като майката поела обещание да закупи
любима играчка на сина си при първия него успех. След това терапевтът дал директива, в
случай, че следващия път Анатоли отново получи спазъм, все пак да го остави в училище и да
помоли класната ръководителка да го наблюдава. За тази уговорка с учителката детето не
бива да знае. В случая, съвета да бъде ангажирана учителката има една единствена цел – да
125 / 156
намали нивото на тревожност на майката. В края на тази сесия терапевтът определил

следващата среща след една седмица (след ваканцията).
Следващата сесия е била много кратка. Анна е разказала, че спазмите изненадващо
изведнъж са изчезнали. В първия ден след ваканцията, при отиването на училище детето било
споделило, че има някакви спазми, но на втория въобще не е говорил за тях. Интересно е, че в
качеството на награда за „извършения подвиг” Анатоли е избрал една мека играчка – лъвче.
(Известно е, че „меките играчки” са символ на замяната на близките отношения; играчката се
идентифицира например със закрилата, топлотата, грижата и сигурността на майката). В
следващите няколко дни рязко намаляло и времето за престой в тоалетната.
В заключение следва да се отбележи, че представения пример има за цел да покаже, че
симптомите на хората не възникват във вакуум (системна теория). Страховете на родителите,
тяхната свръхопека, незабавната им реакция на всяко тест-поведение на децата,
свръхобкрижването и пр., много често се явява едно подкрепящо негативни и
дисфункционални поведенчески модели на децата, които често формират на принципа
„стимул-реакция” едно безпомощно поведение и се явяват негов закрепващ фактор. Децата
при подобни ситуации винаги правят многократни и най-различни тестове спрямо родителите
си, за да открият най-чувствителното им място, при което ще предизвикат автоматична
реакция – такава, от каквато детето се нуждае.
126 / 156
4. ЧЕТВЪРТИ СЛУЧАЙ – БЛОКИРАНЕ (СТУПОР) НА УЧЕБНАТА ДЕЙНОСТ

Четиричленно семейство – баща (54), военен инженер, пенсионер, работещ в
строителна организация. Майка (50), преподавател по чужд език във ВУЗ, работи по два часа
дневно. По-голямо дете – Борис (25), завършил медицина и работи като педиатър. По-малко
дете – Сергей (15), ученик в десети клас в гимназия, идентифициран пациент. По случая в
хода на диагностиката е изготвена генограма (виж рис. 4.6.)

Майката е тази, която довежда Сергей в терапевтичния кабинет. Тя разказва за
проблеми на сина й в училище – загуба на интерес, невъзможност да се съсредоточи, разсейва
се, не внимава. Често в училище и при подготовката на домашните задачи се установява, че
„Сергей просто не е в състояние да разбере материала и напълно блокира, сякаш не е на себе
си”. Майката с гордост съобщава, че детето й има ярко изразени и развити хуманитарни
способности. Той учи в езикова гимназия, учителите имат за него високо мнение като
талантлив ученик, който обаче не е достатъчно последователен. Майката отбелязва, че често
тази негова загуба на внимание е причина за по-ниски оценки. Например, на изпит по
математика той е решил задачата перфектно, но я е оформил по изискванията и затова е
получил тройка. В девети клас е имал 8 тройки и с голямо усилие е преминал в десети. На
педагогически съвет по въпроса му се е развил спор и само благодарение на връзките на
майката, учителите по английски и история са подкрепили Сергей, заемайки позиция, че все
паяк той има потенциал и е добър ученик в клас.
127 / 156
Какво се случва в семейството?

Цялото семейство помага на Сергей в подготовката на домашните задачи. Майката се
занимава с хуманитарните предмети, Борис (големия брат) с химия, а бащата с точните науки.
Оказва се, че в началото състоянието на „блокаж” възниква при Сергей само при заниманията
по нехаресвани предмети – тези, с които се занимават по-големия брат и бащата. В края на
лятото обаче, преди началото на учебната година, когато майката решава да направи със
Сергей един малък преговор на английската граматика се оказва, че той престава да отговаря
на въпросите й, като успоредно с това започнал да прави груби грешки. Именно този факт е
изплашил майката и тя решава да потърси компетентна помощ. Тя много се безпокои дали
въобще Сергей ще е в състояние да продължи обучението си, дали ще успее да постъпи във
ВУЗ.
4.2. Описание на проблема. Метафорите на семейството

Вече е известно, че при идването в терапевтичния кабинет, семейството има
разработени свои версии за проблема – причини, последици, развитие и пр. Тази версия те
винаги много държат да я представят на терапевта, като по-този начин го въвлекат в тяхната
хипотеза и теория.
Запознавайки се с медицинска литература, „ровейки” в Интернет и пр. източници,
майката описва проблема на сина си като „невроза” и „патологично вътрешно напрежение”.
По-късно тя говори, че проблемите със Сергей възникват още в самото детство. Според
майката, той е бил много активно, енергично и буйно дете. Не са можели да го преспят с
часове. Водила го е на медицински прегледи и нито един лекар не е открил някакви
соматични болести и отклонения, но тя вярва, че все пак Сергей е болен. По-нататък майката
добавя: „Съпругът ми за съжаление не оценява сложността на проблема… В семейството
има постоянно невротична обстановка по повод Сергей. По-големият му брат и баща му
много често губят търпение, захвърлят всичко, казват, че той не може да се справи с
елементарни неща… Сергей от друга страна е много чувствителен. В училище той е много
неуверен, никога не се е перчел и хвалел. Обикновено играе ролята на клоун – развеселява
всички. Ние имаме чувство за хумор. В класа, съучениците му го считат за умен, но никой не
дружи с него, сам е. Няма близки приятели. След училище рядко излиза навън. Обикновено си
седи в къщи, много чете. Всъщност аз и не искам да бъде на улицата. Сами знаете сега каква
е престъпността…”
В процеса на интервюто се изяснява, че Сергей понякога получава леки астматични
пристъпи (почервенява, появяват се бронхиални спазми, трудно му е да диша). Тези
симптоми често са се появявали по време на подготовката му по нехаресваните предмети и
най-вече при работа с баща му. Най-интересен в случая е факта, че тези пристъпи са
възникнали преди пет години, два месеца, след като майката отключва астматично заболяване.
На въпроса на терапевта, какво се е случило в семейството точно по това време, майката се
затруднява да отговори.
128 / 156
4.3. Първи въпрос (еквифиналност)

Майката още в самото начало поставя следния въпрос: „Иска ми се да се намери
някакъв метод за подобряване на паметта и вниманието на Сергей, за да бъде по-
организиран и последователен в учебната си дейност”.
След разговор с идентифицирания пациент, терапевтът моли на следващата сесия да
дойде цялото семейство.
На следващата сесия, по време на диагностичното интервю се изяснява следното:
4.3.1 Събитията, предшестващи настоящата криза

Първият пристъп на асма при майката настъпва преди 5 години на фона на възникнал
много остър конфликт с по-големия син – Борис. Майката е била против. След известно време
въпроса за брака е станал неактуален, а впоследствие, Борис постепенно се дистанцира от
майката. Този процес на отделяне е бил съпроводен с остри конфликти и то за дребни
въпроси. Майката встъпвала в ролята на „главен обвинител” по думите на Сергей, „бащата
като цяло не бил равнодушен, но и не приемал всичко при сърце”, а самият Сергей изпълнявал
ролята на „всеобщия помирител” и „утешител на майката”. Кавгите били свързани основно с
това, че Борис се стремял към повече свобода и самостоятелност. Сега Борис продължава да
живее със семейството си, което е достигнало до някакво равновесие. Просто майката и Борис
избягват „взривоопасните” теми.
В момента безпокойството на майката е съсредоточено върху проблемите на Сергей,
като според Борис: „Сега Сергей заема моето място”. Майката продължава да се безпокои
дали Сергей ще съумее да продължи да учи.
4.3.2 Структура на семейството
а/ Топонимия – порядък на заетите места от членовете на семейството в
терапевтичния кабинет (Кой къде и до кого сяда?). Установява се, че семейството заема
полукръгова позиция, като в краищата се намират родителите, а в центъра са децата.
Майката сяда от страната на Сергей, а бащата от страната на Борис.
б/ Разпределение по стаи в жилището (Кой къде и с кого живее съвместно най-
дълго време?) Семейството обитава тристаен апартамент, като всеки от синовете си има
стая, а в третата са родителите.
в/ Резултати от тест на Геринг (FAST). При първата среща е приложен спрямо
Сергей (рис. 4.7), а на втората сесия спрямо Борис (рис. 4.8).
Системният семеен тест предоставя следните резултати:

В субсистемата на родителите, синовете са показани с високо ниво на сплотеност
(разстоянието между фигурите им е много малко). Фигурите на родителите са обърнати с лице
към децата. Субсистемата на децата е доста хаотична (неуравновесена) с доста ниско ниво на
сплотеност. При типичната и при конфликтната репрезентация на теста, всеки един от
синовете поставя себе си по-близо до майка си в сравнение другия. В идеалната
репрезентация и двамата братя показват рязко увеличение нивото на сплотеност както на
цялото семейство, така и на субсистемата на децата. Интересен е факта, че при идеална
129 / 156
репрезентация Сергей е склонен да отстъпи максималната си близост до майката на брат си и

да се приближи повече към баща си.
Нивото на йерархия на семейството и на отделните субсистеми е средно.
Решаващата дума в семейството по думите на децата се пада на бащата (височината на
фигурата му при типична и при идеална репрезентация е най-голяма), но когато в семейството
възникне кавга (конфликтна репезентация) с децата, бащата е склонен да отстъпи позицията
на жена си и да я поддържа.
4.3.3. Маневреност на семейната система

Най-голям интерес предизвикват резултатите от сравнението на конфликтната
репрезентация на двамата братя. Всеки от тях показва наличието на конфликт на брат си с
родителите. Възниква впечатление, че семейството маневрира между тези две състояния,
попадайки в един циркулярен процес. Когато по-големият брат се опитва да придобие
самостоятелност, винаги се увеличава напрежението между него и родителите, и преди всичко
с майката. В този процес Сергей се нарежда в близост до майката, поддържайки я. След
известно време, когато неговите проблеми в училището се усилят, цялото семейство се
сплотява и независимо, че го ругае, те се стремят да му помогнат. Точно тогава Борис се
придвижва към майката, намалява дистанцията и се опитва да я утеши. Когато проблемът на
Сергей отиде на заден план.
130 / 156
131 / 156
автоматично се изостря проблема на Борис. На свой ред Сергей започва да подкрепя

майката и т.н. Създава се порочния кръг. Системата непрекъснато прави преходи от един към
132 / 156
друг конфликт, преминавайки през състояние на временно затишие, което много добре се
вижда върху типичната репрезентация. Когато Борис и майката са навлезли в латентен
период, характеризиращ се с ограничаване на контактите и избягване на болезнените теми –
факт, който се случва малко преди идването на терапия, настъпва засилване на
симптоматичното поведение на Сергей. С други думи, създадена е такава взаимна
обвързаност между двамата братя, че за да се отърве от проблемите единия, то е необходимо
другият да ги поеме.
4.3.4 Взаимодействие по време на сесията

Майката приема ролята на експерт по проблемите на по-малкия син и изземва думата, а
всички останали заемат роля на „мълчащи” и „слушащи”. При тази позиция терапевтът:
 Полага много усилия за да уравновеси участието на всички членове. (Да не се
забравят две правила: първо, за относително равномерно участие на всички по време на
сесията и второ, никой не бива да остава с впечатлението, че не е изслушан или е
пренебрегнат)
 Блокира, не допуска, избягва опитите на семейството да го въвлече в
циркулярния им патерн (Семейството винаги има своя хипотеза и конструкция за проблема,
която е дисфункционална и самата тя поддържа проблема).
На сесията майката дълго говори по проблема „Сергей”. Останалите двама (Борис и
бащата) първоначално правят опити да и възразят, заявявайки, че тя усилва ситуацията, че не е
толкова безнадеждна, стремят се да тушират оценките, но в крайна сметка се съгласяват с нея.
Тогава на свой ред мъжете поемат щафетата и отправят критики към Сергей и точно в този
момент се променят ролите. Сега майката играе „защитник”, прекъсвайки ги, опровергавайки
ги, омаловажавайки проблема. Това продължава до момента, в който мъжете преминават в
опозиция и поемат роля на „адвокати”. Те отстъпват отново и с това позволяват на майката
отново да започне да излага разсъжденията си. Сега майката заявява (отправя атака срещу
тях), че бащата и Борис твърде много са заети и не полагат достатъчно грижи за Сергей. Те от
своя страна влизат в ролята на „самозащитници”. По този начин конфликтът от Сергей се
пренася между майката от една страна и бащата и по-големия син от друга. Кръгът се затваря,
а процесът стартира отново.
 С навлизането в проблемния стадий на интервюто, терапевтът позволява да се
стигне до групова дискусия. Сега неговата задача е да води наблюдение върху
взаимодействието между членовете на семейството. Тук принципа за неутралност важи в
пълна степен (Когато семейството навлезе в този „горещ” стадий на дискусия (всеки говори,
всеки иска да каже нещо, прекъсват се, опровергават се, дори конфликтуват – по време на
сесията често настъпва тотален хаос), като терапевтът продължава да внимава да не бъде
въвлечен в защита на нечия позиция (патерн). От него се иска просто да регистрира и оцени
този модел на поведение на членовете на семейството, защото той показва как се развиват
отношенията и извън терапевтичния кабинет.
 Едва в следващия стадий терапевтът ще се върне към диагностицирания патерн,
като ще се опита да го провокира, да възобнови този модел на комуникация, но сега вече чрез
циркулярни въпроси. (Именно тук терапевтът придобива ориентация за същността на
133 / 156
бъдещите му циркулярни въпроси, защото те имат за задача да изведат на светло точно

дисфункционалния патерн. Не забравяйте, че в живота хората почти никога не анализират
ситуация или отношения по този циркулярен начин, в което се състои и силата на
диагностиката и терапията).
4.3.5. Данни за историята на семейството

Брачния съюз е сключен преди 26 години, като след по-малко от година се е родил
Борис. Раждането на детето е съсредоточило интересите на семейството в една посока. С
раждането на второто дете, в известна степен Борис се е дистанцирал от майката и се е
приближил към бащата си, макар и достатъчно привързан към майка си. Родителите отричат
наличието на каквито и да било сериозни проблеми между тях, въпреки че майката споделя за
различия в интересите: той е военен и целия му живот преминава служба, а тя – човек с
хуманитарни потребности.
Генограмата показва (рис. 4.6), че бащата е бил големия син в родителското си
семейство, а майката – единствено дете. Това допуска хипотеза бащата да подкрепи големия
син в неговите лидерски амбиции (толерирайки го) така, както той е бил подкрепян като най-
голямо дете. Друг исторически проблем възниква от факта, че майката е единствено дете, а
бащата няма сестра. Принципно липсата на брат или сестра, както и липсата сред децата на
представител на другия пол, често предполага и липса на опит за поддържане на
взаимоотношения. Възниква хипотеза, съгласно която близостта между съпрузите би могла да
се основава именно на базата на съществуващите проблеми у децата, тъй като това изисква
непрекъснато да си помагат. Освен това, сферата на професионална активност на майката е
твърде ограничена. Тя през по-голямата част от времето си е вкъщи, контролира и помага на
Сергей..
Между братята има доста голяма разлика във възрастта – 10 години. Изхождайки от
тази информация може да се издигне хипотезата, че съпрузите създават второто си дете
тогава, когато по-голямото е на прага на пубертета и първите опити за отделяне от родителите,
т.е. въвлечеността му в семейството започва да намалява.
Важно е да бъдат отбелязани и още два факта, косвено характеризиращи
взаимоотношенията в семейството. Първо, по думите на майката, нейните родители са й
отделяли много време, но самите те помежду си не са били близки. Бащата на майката, както
и нейния мъж също е бил военен. Вторият важен детайл, подкрепящ хипотезата за
интензивната връзка между майката и Сергей се свързва с факта на съвпадение (в рамките на
година) между раждането на Сергей и смъртта на бащата на майката. Възможно е това
трагично събитие да е усилило особено много ролята на детето в живота на майката.
Забележка: Не бива да се забравя, че след като е изготвена генограмата, терапевтът
поставя на особено интензивни проверки обективността и истинността на взаимоотношенията
между членовете. Той наистина трябва да е убеден, че поставените (графически изобразени)
взаимоотношения са правилни и на тази база, да търси отговори на въпроса: „Защо са именно
такива взаимоотношенията?”
134 / 156
4.3.6 Проявление на психосоматичните симптоми

Астматичните предвестници се появяват при Сергей когато той се занимава заедно с
баща си по математика – един нежелан, нехаресван учебен предмет. Освен това, на фона на
негативното чувство към математиката се появява и една незадоволена потребност от игра.
Сергей е лишен от баща си (а и от амбициозната си майка), да бъде с приятели, да общува, да
играе и разходва физическата си енергия. И докато преди (в ранната възраст) родителите са
го възпирали и ограничавали комуникацията с външния свят, сега вече той сам се въздържа от
тази комуникация. На зададен му въпрос: „Кой е спортът, който ти харесва да тренираш?”,
Сергей заявява, че с удоволствие се е занимавал със спортна гимнастика на 7 години, но
спортната секция е била закрита. Впоследствие той две години под натиска на баща си
тренира карате, но го е правил без желание. В крайна сметка майката е обобщила:
„Единоборството не е неговия вид спорт”.
5. Функции на симптома
Като начало нека да изведем симптомите, които са от значение за семейната система и
да се опитаме да формулираме хипотези. От казаното до тук се вижда, че по начало целия
живот на семейството е изпълнен със „симптоматични поведение”, като тази особеност не се
забелязва много и не предизвиква безпокойство сред членовете на семейството. И така, нека
да посочим четири видими симптоми:
= астмата на майката;
= астмата на Сергей;
= общата неорганизираност и невнимание на Сергей в учебната дейност;
= появилият се напоследък „ступор” по време на занятията с майката.
Забележка: Установяването на симптомите, разкриване връзката на членовете на
семейството със симптома, реакциите на всеки един от тях към симптома и обратно влиянието
на симптома (функцията) върху всеки член и върху взаимоотношенията в семейството, е
принципен въпрос в диагностиката. Без тази подробност терапевтът не може да мине!
Друг важен диагностичен въпрос е този за стадия от жизнения цикъл. Терапевтът
трябва да си изясни в какъв етап се намира семейството, има ли някакво поддържащо събитие,
ситуация, през която преминава семейството или някой негов отделен член. В нашия случа
например, семейството се намира в стадий, в който големият син е предприел опит за
напускане на семейството. За семейството, особено за съпрузи, които са привикнали да
взаимодействат един с друг посредством децата, този момент е изключително труден, тъй като
им се отнема посредника. Настъпва стадий на разпад на старите вътрешносемейни връзки и се
появява необходимост от по-голямо взаимодействие един с друг в пряк контакт. В случая
астмата на майката е метафора на нейното „трудно разделяне” с Борис. Именно този симптом
задържа, удържа статуквото, като възбужда тревога и необходимост Борис да бъде до майка
си. По този повод Алекзандер (1950) посочва: „Психодинамичните конфликтни фактори,
предизвикващи астма, се явяват несъзнавана потребност за защита, за ласка и
покровителство”. От гледна точка на функционирането на семейната система , астмата на
майката способства за отказа на Борис от брак и връщането му в семейството.
135 / 156
Сергей е изключително близък с майка си, буквално е „настроен на нейната вълна”.

Майката е преподавател по чужд език и той приема хуманитарните предмети за любими. Той
престава да се занимава с карате, защото този спорт не харесва на майката. Когато се появява
астмата при майката, Сергей автоматично реагира – той също се разболява.
Забележка: Диагностиката на взаимоотношенията се улеснява значително, ако
терапевтът потърси такива маркери като общи интереси, обща дейност, общи вкусове и
дейности свързани с удоволствия, копиране на патерни (особено от по-нисшестоящите в
йерархията, както децата) на поведение, стил на обличане, професия, вкус и пр. Колкото по-
силно са изразени тези маркери и съвпадат при единия родител и при детето, толкова по силна
е връзката.
Борис е лекар-педиатър. Като такъв той има много сериозно основание да остане в
семейството – в него има двама болни. Майката конфликтува с големия син, но Сергей винаги
е там – той е помирител. За да изостави майка си сама, той жертва своите контакти с
връстниците си.
За майката Сергей е талантлив и тя има надежда за него, но едновременно е и
проблемно дете. Така описаната картина създава впечатлението, че всеки е нужен на другия в
някакво негово страдание. Проблемите на Борис с училището са предизвиквали в майката в
продължение на дълги години безпокойство. Тя винаги се е безпокояла на тема училище,
знания на децата, развитие на децата. Формирала е извънредно високи очаквания и
изисквания. В разказите на майката по тези теми изобилстват „трябва’ и „винаги” („Те трябва
да бъдат отличници”, „Те винаги требва да са сред най-добрите”). След Борис, щафетата на
„проблема” е била поета от по-малкия брат. Освен това, необходимостта да бъдат водени
занятия по химия е допълнителна добавка към изискването Борис да бъде въвлечен в
семейството. Бащата от своя страна също трябва да се връща по-рано от работа, за да се
занимава със сина си. Вижда се как „неорганизираността” (т.е. симптома), организира цялото
семейство и го поставя под контрол. Всички взаимоотношения преминават през симптома.
Забележка: Описаната ситуация отлично презентира значимостта на въпросите на
терапевта, свързани с уточняване кой, как реагира на симптома, по какъв начин симптомът е
променил живота на всеки член от семейството или с други думи – Как симптомът
организира семейството?. Не бива да се забравя от терапевта един принцип: Имаме ли
подобна функция, при която семейството е организирано от симптоматичното поведение на
някой от членовете му, във всички случаи ще имаме потиснати потребности на всеки един от
тях, нарушения на индивидуални граници (или на граници между субсистеми).
Всички тези симптоми, организиращи семейството, изпълняват морфостатична
функция и способстват за съхраняване на семейната система такава, каквато е. Това обяснява
как се увековечава един проблем, едно симптоматично поведение. Как едно семейство може
да живее с проблема си в продължение на десетилетие без да се разпадне. Никой от членовете
на семейството не изпитва потребност от външна помощ. Благодарение именно на симптома
системата се стабилизира от самосебе си. Тук се откриват признаци за съществуването на
един семеен мит, изразяващ се в следното: „Детето (първо големият, а после и малкият син)
е слаб, болен, неорганизиран и пр. Следователно, детето не може да бъде оставено само, да
бъде отделно, без контрола на родителите”.
136 / 156
Независимо, че семейството е стабилизирано в своята дисфункционалност, идва един

момент, в който майката, която изпълнява върховните контролни функции (Тя е тази, която
реагира най-активно на симптома) не е в състояние да се справи. Именно това е и момента, в
който тя, респ. семейството решава да търси външна помощ (Колкото проблемът съществува
по-отдавана, толкова е по-трудна промяната). Между впрочем поради своята
дисфункционалност самият симптом придобива все повече власт и се все повече се усилва.
„Усилването” в нашия случа е прехода от „неорганизираност” към проява на пълно
„блокиране” (ступор) на Сергей по отношение любимите предмети на майката. Иначе и не
може да бъде, защото колкото повече се упражняват опити за премахване на симптома с
„подръчни средства” – така както прави майката, толкова повече нараства неговата власт.
Освен това постепенно симптомът се придвижва по посока на разширяване на неговата
метафоричност и генерализация. Например, симптомът „астма”, вече се приема като
състояние на „несвобода”. Симптомите придобиват все по-силен сигнален характер
(„Оставете ме намира”) и се превръщат в закодирани потребности за по-голяма независимост.
Ако по-големият брат открито конфликтува с майката за по-голяма независимост, то малкият
брат оказва пасивна съпротива. Семейството едновременно и търси помощ и иска всичко да
остане така, както си е било, т.е. да бъде приковано в рамката на симптома.
6. Терапия
Работата с този случай започва с прилагане на позитивни конотации (техника на
Миланската школа, Palazzoli M. S. et all, 1975), при която поведението на всички членове на
семейството се оценяват положително, като насочено към неговото оцеляване.
Симптоматичното поведение на Сергей (невниманието му в учебната работа), се оценяват
като спонтанна жертва за благото на семейството, тъй като то носи обединяващ характер.
Поведението на Борис и родителите се оценява като проява на отговорност към
идентифицирания пациент.
Чрез позитивните конотации терапевтът има възможност да намери подход към
семейството, без да рискува вероятно отхвърляне. Освен това позитивната конотация открива
път към парадоксални предписания: ако идентифицираният пациент (Сергей) демонстрира
симптоматично поведение за благото на семейството или отделен член, то терапевтът
автоматично предписва – „Да бъде продължено това симптоматично поведение”. Директивата
да не се променя поведението се явява: а/ на практика първото изменение в семейството (Сега
те са накарани, от тях се изисква, а те изпълняват) и б/ разклаща се очакването на членовете,
че сега терапевтът във всички случаи ще ги променя, а те имат усещане на заплаха от подобни
промени.
Всичко това стартира в семейната система други процеси на саморегулация и води до
промени в симптома. Членовете на семейството започват да обсъждат проблемите за самотата
на майката в семейството, за нейните неуспехи в кариерата, за неразбирането между
съпрузите, за съперничеството между братята и пр., които трасират работата в следващите
терапевтични сесии.
137 / 156
5. ПЕТИ СЛУЧАЙ – ДОМАШНИ КРАЖБИ
Този случай представя възможностите за използване стратегическия модела на

Оудсхорн за генериране на частни хипотези при диагностика на случай, тъй като позволява
хипотезите да бъдат систематизирани. Ползата за терапевта от прилагането на този модел
произтича от:
а/ Необходимостта от установяване на какво се дължи симптоматичното поведение –
на интрапсихични конфликти; на биологически нарушения; на дисфункционални патерни в
семейното взаимодействие или под влияние на враждебно социално обкръжение.
б/ Възможността, която предоставя модела, да се представи проблема във вид на
„многослойна обвивка” (в практиката често този модел се нарича „вита баница”).
Принципът е следния: Всеки слой (всяка кора на „баницата”), се обслужва от
съответстваща му психологическа/биологическа теория, която служи за издигане на частна
хипотеза и за избор на терапевтична стратегия. Подходът на Оудсхорн е мултимодален, т.е.
отделните теории (психоаналитична, поведенческа, когнитивна, системна семейна и пр. не си
противоречат). Те само отразяват реалността на различни нива от една глобална система.
Съчетаването на (1) Интегративния модел на системна семейна терапия с (2)
Модела на Оудсхорн позволява:
а/ Да се направи по-цялостна (комплексна) диагностика на проблема.
б/ Да се разграничат сферите на компетенции на различните специалисти и да се
ориентира пациента към друг вид помощ, освен семейната терапия, ако това е необходимо.
По този начин, обединяването на тези два модела може да послужи като теоретична
основа за взаимодействието на различни специалисти.
Представяме следния пример за съвместно използване на Интегративния модел и
Модел на Оудсхорн за структуриране на информация и формулиране на хипотези.

На психологическа консултация е доведен Виталик (12), във връзка с проблем „кражби
от дома”. Става дума за проблем „кражба на пари”, който е стартирал някъде около 8-та му
година, когато веднъж на 2-3 месеца детето е извършвало „кражби” на дребни суми.
Напоследък обаче кражбите рязко за зачестили. Последната кражба е била свързана с
последващо закупуване на сигнален пистолет, който Виталик занася в училище. При игра с
оръжието, друго дете възпроизвежда изстрел, в резултат на който е наранен техен съученик.
Следва огромен скандал с участието на най-разнообразни институции, в т.ч. на медиите. Това
е причината да бъде потърсена психологическа консултация.
Инициатор (т.е. човекът най-въвлечен в проблема) е бащата, който не може да разбере,
защо синът му е направил това
138 / 156
5.2. Анализ на нивата

И така, тръгваме на разходка по нивата:
Първо ниво – Проблеми с външното социално обкръжение
На това ниво се разглеждат (диагностицират) само проблемите свързани със
социалното обкръжение, но извън семейството – нищо повече. Традиционно в тази област се
появяват социални работници, педагози, класния ръководител, училищен психолог, различни
комисии и пр.
Изяснява се, че около една седмица преди кражбата, в училище Виталик става обект на
ограбване от по-голям ученик. Взети са му с насилие малка сума пари. Освен това, в самия
клас на детето има друг съученик, който е много активно вербално агресивен към него, като
постоянно го унижава и обижда. Хипотезата на това ниво може да изглежда така: Вероятно
детето е откраднало пари, за да закупи именно пистолет, с който да се самозащити при
аналогични на горните случаи.
Второ ниво – Семейна система
Семейството включва четири лица. Баща (около 50), бивш завеждащ лаборатория в
проектантски институт, в момента на консултирането е безработен. Майка (49), научен
сътрудник, биолог. По-голям син Андрей (18), работи в търговска фирма. По-малък син
Виталик (12), ученик в 6 клас. Семейството живее в двустаен апартамент. На база наличните
данни терапевтът изготвя още на първата сесия генограма на семейната система (рис 4.9).
Трето ниво – Когнитивни и поведенчески проблеми

Един от интегративните диагностични показатели в третото ниво е свързан със
самооценката. Чрез самооценката могат да бъдат обяснени множество проблеми. Нивото на
адекватност на самооценката е много добър маркер и поради тази причина е препоръчително
да бъде диагностицирана. Какво се наблюдава при идентифицирания пациент? Виталик има
подчертано неадекватно ниска самооценка. Неговото социално обкръжение е преди всичко от
съседски деца и е ограничено. Той краде пари от родителите си за да купува играчки, чрез
които да заслужи и заеме престижно място сред приятелите си (съучениците си). По-големият
брат въобще не се интересува от по-малкия. Виталик копира поведението на брат си, неговата
прическа, неговите маниери, стил на обличане – търси идентификация с някой, който се явява
139 / 156
авторитет за него. С други думи, той се научава и социализира, чрез подражание. Оказва се,
че Андрей придобива пари, чрез съмнителни търговски операции, а по-малкия брат краде тези
пари от семейството.
Това ниво се обслужва от когнитивната и поведенческа теории. За
идентифицираният пациент ще бъде важно да се промени нивото на самооценка, да се
разшири терена за социално утвърждаване и общуване, както и да се повиши нивото на
себеувереност.
Четвърто ниво – Емоционални конфликти с аспекти в несъзнаваното
Хипотезата на това ниво предполага, че кражбите от дома са проява на потисната
агресия, „гняв към майката и по-големия брат”, дефицити в общуването, неудовлетворени
потребности от присъствие в групата (семейството), които Виталик чувства. Интересно е, че
той краде пари само от къщи и от баба си по линия на майката и никога от бабата по линия на
бащата. Потиснатата му агресивност се проявява също в игрите с огън и разрушаването на
играчките си. „Той иска всичко да счупи” – казва майката.
Виталик изпитва вина за своята враждебност по отношение на близките си и дори с
удоволствие приема някои наказания: „Това е правилно, че ме наказват. Колкото по силно ме
обиждат, колкото повече ме наказват, толкова повече се сдържам да не правя бели”.
По този начин всъщност детето отправя апел, призив за внимание, за собствена
значимост, като неговото чувство за гняв към родителите получава облекчение чрез приемане
на съдбата си. Честата травматизация (мозъчни сътресения, фрактури, натъртвания) също
могат да се приемат като отражение на тази тенденция.
При детето отчетливо се наблюдава една сепарационна тревожност. Установява се, че
симптомът се активизира избирателно, например когато за по-дълго напуска дома си: когато
гостува на баба си в продължение на два месеца – краде от нея пари; когато живее с баща си
на вилата – пада с велосипеда и постъпва в болница със сътресение на мозъка; изпращат го на
лагер – възниква астматичен пристъп и пр. На това ниво психотерапията е ориентирана към
психодинамичната теория.
Пето ниво – Нарушения в развитието и личностни аномалии
Прави впечатление, че за възрастта си идентифицираният пациент е доста по-
инфантилен за възрастта си. Това определено говори за наличието на задръжки или дефицити
в процеса на социализация.
Шесто ниво – Биологични нарушения
- Късогледство, астматични пристъпи, честа травматизация.
- Бременност, раждане, ранно развитие
На това ниво може да се помисли за медикаментозна терапия.
Всички тези шест нива са взаимносвързани и си влияят. Въздействайки на едно от тях,
терапевтът повлиява и останалите. Опитът показва, че терапевтът трябва да се съсредоточи
върху най-малко три от тях – тези, които са най-силно засегнати, тези, при които симптомът се
проявява най-отчетливо.
140 / 156
5.3. Анализ на проблема на ниво семейна система

5.3.1. Данни за историята на семейството
Майката и по-големият син образуват устойчива коалиция против бащата. Майката и
бащата живеят в състояние на хроничен конфликт и се намират на границата на развода. Една
от основните претенции към съпруга е по повод неговата неспособност да осигури финансови
средства за семейството и да бъде лидер. На тази основа започват сериозни раздори между
бащата и големия син. Те почти не разговарят. След завършване на училището Андрей не иска
да продължи образованието си, за което е настоявал бащата, а се заема с търговски операции –
нужни са му пари. В това отношение той напълно поддържа майката. В момента Андрей
живее свой живот и често не нощува в дома си. Парите, които заработва, изразходва най-вече
за себе си. Майката преживява всичко това, често му звъни в работата.
Витали е дете, което се ражда не навреме. Това е период, в който майката е погълната
от аспирантура, а бащата често сменял работата си. Всички надежди и очаквания са били
съсредоточени основно към големия син. Малкият се отглеждал сам: „Растеше като трева”
– казва майката.
Забележка: Тук терапевтът прилага техниката „Линия на времето” (рис. 4.10).
5.3.2. Допълнителна информация за семейството на родителите на Виталик
Бащата произхожда от семейство на техническа интелигенция, където образованието е
ценено високо. В семейството на майката, баща й (съпругът) печелил парите, а майка й
(съпругата) работела на непълен работен ден и се изявявала като домакиня. В началото,
майката на Виталик се омъжва за преуспяващ ръководител на крупна изследователска
лаборатория, свързана с отбраната и въоръжените сили. След няколко години обаче съвместен
живот се изяснява, че някои от функциите в семейството са лошо съгласувани. Оказва се, че
всеки един е очаквал от другия по-сериозни грижи, отколкото той самият може да предложи.
Отношенията още повече се изострят когато съпругът остава без работа, т.е. оказва се
финансово несъстоятелен. Именно това е точката на пресичане на дисфункциите в социалната
и семейната система.
5.3.3. Структура на семейството

а/ Сплотеност
В момента на диагностиката семейството представлява една хаотична, несвързана,
разпокъсана система на взаимоотношения. Разпокъсаността се наблюдава както в семейството
като цяло, така й в отделните субсистеми. Бащата живее отделно от семейството, когато
между съпрузите има сериозни разногласия. Братята взаимодействат изключително рядко. По-
големият син през по-голямата част от времето е на работа или с приятели навън. Виталик,
който „расте като трева” често остава сам, тъй като майката работи – тя е жена, която трябва
да прави кариера. (Феномен, типичен за последните 20 години - труднофункционираща майка,
но затова пък „бизнес дама” или „общественичка”, която купува индулгенции за
инфантилната си майчина функция). Най-близките хора в семейството – майката и Андрей,
също напоследък комуникират по-рядко и то тогава, когато възникне проблем с Виталик. По
141 / 156
време на сесията семейството се разполага: Андрей до майка си, през стол от бащата, а далече
в самия ъгъл сяда Виталик.
б/ Йерархия
Най-авторитетният човек в семейството се явява майката. Тя управлява, като апелира
чрез собствените си женски слабости към мъжките качества на членовете на семейството
(Това е много типичен патерн за по-малката дъщеря в семейството). Може да се приеме, че
майката и големият син образуват орган за управление на тази определено хаотична семейна
система. Бащата и малкият син заемат ниските нива в системата.
б/ Граници
Външните и вътрешните граници са слаби и проницаеми. Съпружеската субсистема и
субсистемата на братята практически не функционират.
142 / 156
143 / 156
5.3.4. Взаимодействие между членовете на семейството. Циркулярни хипотези.

Съчетаването на двете техники „Линия на времето” и „Генограма” (рис. 4.11) показват
как са се променяли взаимоотношенията в семейството от 1990 до 1995г. Мястото на
„жертвен агнец”, с който се борят майката и Андрей се заема от Виталик, който заменя
бащата, стоящ в тази роля до този момент.
Циркулярният процес в семейството включва в себе си проблемното поведение на

Виталик, което има следния вид:
(1) Бащата бяга при своята майка; майката бяга при работата си; Андрей бяга
при приятелите и работата си.
(2) Виталик краде пари (изборно)
(3) Майката открива загубите, звъни на бащата и Андрей, въвлича ги и паралелно с
това се опитва да комуникира с Виталик
(4) Пристига бащата. За него това е нетърпимо преживяване: „В нашето семейство
никога не е имало крадци”. Съпрузите обсъждат какво ще правят с Виталик. Бащата се опитва
да разбере защо това се случва. Ругае го. По-късно пристига и въвлеченият от майката по-
голям брат, той упражнява физическа агресия над Виталик.
(5) Виталик обещава, че така няма да прави вече, а бащата прекарва няколко дни със
(6) Съпрузите спорят за бъдещето на Андрей
(7) Постепенно всички се отдават на своите занимания – системата се връща на изходна
позиция в точка №1.
(8) След 2-3 седмици Виталик отново краде пари
При първата сесия терапевтът установява един интересен факт, а именно, сходна
последователност на взаимодействието. Разговорът, без каквито и да било специални
действия от терапевта много леко и бързо преминава от Виталик към Андрей. Следва
избухване на стар спор. Обсъжда се дилема – печеленето на повече пари. Постепенно
144 / 156
проблема на идентифицирания пациент бива изтласкан в периферията и Виталик е забравен.

Той стои в страни от разговора.
5.3.4. Хипотези за функцията на симптома в семейната система

Симптоматичното поведение води до следните резултати:
(1) Частично компенсира дефицита от липса на внимание от членовете на семейството
(по-добре отрицателно внимание, отколкото никакво). На въпроса защо краде пари, пациентът
отговаря: „Сякаш някакъв глас ми казва, че живея зле и ме подтиква да взема пари”. Твърде
често детската домашна кражба се разглежда като метафора на „откраднатата любов”.
(2) Родителите са принудени по-дълго време на контактуват и общуват, игнорирайки
собствените си разногласия. Детето е извършвало кражби и преди, но сега, когато целостта на
самото семейство е заложена на карта, симптомът се усилва, а чрез него и позицията на детето
в семейството.
(3) Когато отнема пари от по-големия си брат, Виталик реално го подтиква да се
завърне в за известно време в семейството. Семейството се намира в стадий на развитие на
жизнения цикъл, когато децата започват да напускат дома. Този процес на свой ред усилва
тревожността на всички членове и опасенията им, че ще се разпадне изцяло. Споровете между
бащата и големия син могат да бъдат разбрани не само като повторение на ценностите от
семейството на бащата, но и като реакция на отделяне и заплаха за загуба на уважението на
сина.
5.3.5. Планиране на терапията

Цели на терапията
(1) Снижаване силно изразената хаотичност, разединеност и дистантност в семейната
система като цяло, използвайки като инструмент проблема на малкия син. Да се използва
обединяващата функция на симптома и на тази основа терапевтът да насочи членовете към
организиране на сътрудничеството помежду си. Факта, че семейството е дошло на терапия в
пълен състав вече е показателен за това, че семейството иска да остане цяло, да съхрани
отношенията си един с друг и показва потенциал да членовете да работят като екип. Тези
условия позволяват известен терапевтичен оптимизъм.
(2) Да се промени негативното възприятие на членовете на семейството един към друг.
За тази цел е необходимо терапевтът да преформулира ролите на всеки един и целия проблем
като цяло, като сигнал (апел, призив) на идентифицираният пациент за задържане целостта на
(3) Да се тушират и намалят разногласията между големия брат и бащата и да се стигне
до формиране на взаимноприемливи позиции по основния въпрос.
(4) Да се изведе идентифицирания пациент от ролята на аутсайдер в семейството, да се
укрепят отношенията му с родителите и брат му, да се поощри отговорността на по-големия
брат спрямо малкия.
(5) Да се изясни дали съпрузите желаят да останат заедно и ако – да, то да се потърсят
нови основания за брака. В тази необходимост има много съмнения, особено при съпругата –
тя не е сигурна дали наистина желае по-нататъшни отношения с бащата на децата й. Ако
145 / 156
отговора е „не” и се вземе решение да се върви към развод, то да се подпомогне за

финализирането на тази връзка, в условия на загриженост за децата, а също и недопускане
използването на проблема на Виталик като средство за семейна комуникация.
В терапевтичния процес могат да бъдат включени и индивидуални сесии, например с
бащата. Тяхната цел е да му се помогне в преодоляване на професионалната криза и
изработване на нови способности за реализация. Косвено това също би спомогнало за
интеграцията на семейството. Разбира се с индивидуалната работа не бива да се прекалява,
защото останалите винаги интерпретират това, като коалиция с терапевта срещу тях или като
основен причинител на семейната криза.
Етапи на терапията
(1) Интеграция на семейството на основата на оказване помощ за идентифицираният
пациент и снижаване нивото на изразеност на симптоматичното му поведение.
(2) Фокусиране върху съпружеската проблематика.
Разрешаването, т.е. намирането на изход от този проблем е от съществена важност, тъй
като в дадени момент съпружеските проблеми се разглеждат като най-неразрешими и най-
болезнени.
* * *
Терапията на този случай е била водена около една година, като е включвала 14 сесии,
половината от които са били проведени през първите три месеца. Постепенно отношенията
между съпрузите са се изменили в положителна посока, а мисълта за развод окончателно е
била отхвърлена. В края на годината Андрей се е пренесъл да живее в квартирата на своя
приятелка, бащата успешно е преодолял депресивното си настроение и е предприел няколко
опита за устройване на работа, един от които е бил успешен. Идентифицираният пациент е
престанал да краде пари, отношенията му с връстниците са се укрепили на база неговата
компетентност в работа с компютри, за което са му помагали бащата и брат му.
* * *
В заключение следва да се отбележи, че представеният интегративен модел на системна

семейна психотерапевтична диагностика:
 Позволява да бъде структурирана огромна маса информация за семейната
система и да бъде сравнена по унифицирани показатели с друга унифицирана информация,
като се използват общи критерии за оценка.
 Дава възможност за всестранното описание на семейната система и
съсредоточаване върху най-важните въпроси на терапията.
 Позволява на терапевта да запази своята независимост, да изработи собствена
позиция по проблема и да не допусне некритично отношение към мненията и оценките на
самото семейство.
 Дава възможност да се икономиса време за диагностични изследвания и
позволява да бъдат издигнати обосновани хипотези.
146 / 156
 Позволява да се разкрият трудности, пропуски в семейната диагностика и

своевременно да се коригират.
 Подпомага определяне областта на професионална компетентност на семейния
терапевт и обобщаване на целите на терапията.
 Позволява да се проследи влиянието на терапевта върху измененията на
семейната система.
147 / 156
ЛИТЕРАТУРА
Авксентьева М.В. Семья и болезнь. Структура, функции и динамика семьи, болезнь в

семье и роль семейного врача. — М.: Медицинский вестник, 1994.
Алешина Ю.Е. Индивидуальное и семейное психологическое консультирование. — М.:
Социальное здоровье России, 1994.
Баркер Ф. Использование метафор в психотерапии. — Воронеж: НПО “Модек”, 1995.
Бейкер К.Г. Система охраны психического здоровья в США //Вопросы психологии. —
1990, — № 6.
Бейкер К.Г. Теория семейных систем М. Боуэна // Вопросы психологии. — 1991. —
№6.
Бейтсон Г., Джексон Дон Д., Хейли Д., Уикленд Д..Х. К теории шизофрении // Моск.
психотерапевтический журнал.—1993 — № 1.
Берн Э. Игры, в которые играют люди. Люди, которые играют в игры. — Л., 1992.
Берталанфи Л. фон. История и статус общей теории систем// Системные исследования.
Ежегодник. — М., 1973. — С. 20-36.
Блауберг И.В., Садовский В.Н., Годин Ю.Г. Системный подход в современной науке //
Проблемы методологии системного исследования: Сборник. — М., 1970.
Бодалев А.А., Столин В.В. Соколова Е.Т., Спиваковская А.С., Шмелев А.Г., Варга А.Я.,
Бутенко Г.П., Новикова Е.В., Смехов В.А., Баженова О.В. Семья в психологической
консультации. Опыт и проблемы психологического консультирования. — М.: Педагогика,
1989.
Варга А.Я. Системная семейная психотерапия //Основные направления современной
психотерапии. — М.: Когито Центр, 2000. — С. 180—224.
Васильева Т.П. О некоторых аспектах социально-гигиенической характеристики семьи
в условиях повышения возрастной плодовитости // Прогнозирование и профилактика
нарушений здоровья матери и ребенка. — М., 1988. — С. 17—22.
Витакер К., Бамберри В. Танцы с семьей. — М.: НФ “Класс”, 1997.
Гальбух Ю.С. Теория систем — новое научное направление. — Ташкент, 1972.
Гуткина Н.И. Младший школьный возраст // Рабочая книга школьного психолога. —
М.: Просвещение, 1991.
Джеймс М., Джонгвард Д. Рожденные выигрывать. — М.: Прогресс Универс, 1993.
Захаров А.И. Неврозы у детей и подростков. — Л.: Медицина, 1988.
Капра Ф. Уроки мудрости. Разговоры с замечательными людьми. — М.— Киев, 1996.
Каплан Х.С. Иллюстрированное руководство по секс-терапии. — М.: НФ “Класс”,
1994.
Каплан Г.И., Сэдок Б.Дж. Клиническая психиатрия. В 2-х томах. — М.: Медицина,
1994.
Кратохвил С. Психотерапия семейно-сексуальных дисгармоний. — М.: Медицина,
1991.
Лейтц Г. Психодрама: Теория и практика. — М.: Прогресс Универс, 1994.
148 / 156
Личко А.Е. Психопатии и акцентуации характера у подростков. — Л.: Медицина., 1983.

Лосева В.К. Рисуем семью. РАО, Ассоциация “Профессиональное образование”, Серия
“Психологическая помощь и консультирование”, вып. 1, — М., 1995.
Мягер В.К. Мишина Т.М. Семейная психотерапия: Руководство по психотерапии. —
Л.: Медицина, 1979.
Норвуд Р. Надо ли быть рабой любви? — М.: Мирт, 1994.
Оудсхоорн Д.Н. Детская и подростковая психиатрия. Приложение к журналу
“Социальная и клиническая психиатрия” — М., 1993.
Пэпп П. Семейная терапия и ее парадоксы. — М.: НФ “Класс”, 1998.
Ричардсон Р. Сила семейных уз. Руководство по психотерапии в помощь семье. —
СПб.: Акцидент; Ленато, 1994.
Садовский В.Н. Логико'методологический анализ “Общей теории систем” Л. фон
Берталанфи // Проблемы методологии системного исследования. М., 1970.
Саймон Р. Один к одному. Беседы с создателями семейной терапии. — М.: НФ “Класс”,
1996.
Сетров М.И. Принцип системности и его основные понятия // Проблемы методологии
системного исследования. М., 1970.
Сноу Д.'Д. Семейная терапия как метод социальной работы // Теория и практика
социальной работы. Т. 1. — Москва — Тула, 1993.
Соколова Е.Т. Влияние на самооценку нарушений эмоциональных контактов между
родителями и ребенком и формирование аномалий личности. — М., 1981.
Спиваковская А.С. Профилактика детских неврозов. Комплексная психологическая
коррекция. — М.: МГУ, 1988.
Спиваковская А.С., Черников А.В., Мясникова С.Н., Теперик Р.Ф. Модели социально-
психологических тренингов для обеспечения эффективного контакта в работе с семьей //
Проблемы семьи и семейной политики. Вып. 3.— НИИ семьи, Министерство социальной
защиты населения РФ, 1993. — С. 142—159.
Хейли Дж. Необычайная психотерапия. Психотерапевтические техники Милтона
Эриксона. — СПб., 1995.
Хеллер С., Ли Стил Т. Монстры и волшебные палочки. — Киев, 1995.
Хоментаускас Т. Использование детского рисунка для исследования внутрисемейных
отношений // Вопросы психологии.—1986. — №1.
Хорни К. Наши внутренние конфликты. Конструктивная теория невроза // Психоанализ
и культура. М.: Юристъ, 1995.
Черников А.В. Системная семейная психотерапия как модель помощи взрослым и
детям // Мир психологии. Научно-методический журнал. — 1996. — №1.
Черников А.В. Интегративная модель системной семейной психотерапевтической
диагностики // Автореферат диссертации на соискание ученой степени кандидата
психологических наук. М., 1996.
Черников А.В. Генограмма и категории анализа семейной истории // Психологическая
консультация. Научно-популярный журнал. Вып.1. — М., 1998. — С. 109—125.
149 / 156
Черников А.В. Системная семейная психотерапия. Теория и практика // Семейная

психология и семейная терапия. Ежеквартальный научно'практический журнал. — 1998. —
№1. — С. 103—111.
Черников А.В. Системная семейная терапия // Методы современной психотерапии:
Учебное пособие. — М.: НФ “Класс”, 2001.— С. 13—51.
Шерман Р. Фредман Н. Структурированные техники семейной и супружеской терапии.
— М.: НФ “Класс”, 1997.
Шутценбергер А. Драма смертельно больного человека //Психодрама: вдохновение и
техника. М.: НФ “Класс”, 1997.
Эйдемиллер Э.Г. Методы семейной диагностики и психотерапии. — М. — СПб.:
Фолиум, 1996.
Юнссон Л., Бернлер Г. Теория социально-психологической работы. — М., 1992.
Ackerman N.W., W. Beatman & S. Sherman (eds.) Exploring the base for family therapy.
Family Service Association, New York, 1961.
Adler A. What life should mean to you? New York: Capricorn Books, 1958.
Adler A. The education of children. Chicago: Gateway, Henry Regnery Co, 1970. (Original
published 1930)
Alexander F. Psychosomatic Medicine. W. W. Norton, New York, 1950.
Alexander I. E. Family therapy. Marriаge and Family Living, 1963, 25, 146—154.
Andolfi, M. Family therapy: an interactional approach. Plenum Press, New York & London.
1979.
Andolfi M., Angelo C., Menghi P., Nicolo'Corigliano A.M. Behind the Family Mask:
Therapeutic Change in Rigid Family Systems. — Brunner/Mazel. New York, 1983.
Anstett R. & Collins M. The psychological significance of somatic complaints. Journal of
Family Practice, 14, 253. 1982.
Aponte H. The family'school intererview: an eco'structural approach // Family Process. 15(3),
303—312, 1976.
Aponte H. J. And Van Deusen J.M. Structural Family Therapy //In: Curman A. and Kniskern
(eds.). Handbook of Family Therapy. New York: Brunner/Mazel, 1981.
Bach G.R. & P. Wyden. The intimate enemy: how to fight fair in love and marriage. Avon
Books, New York, 1968.
Bandura A. & R.H. Walters. Social learning and personality development. Holt, Rinehart &
Winston, New York, 1963.
Bank S.P. & Kahn M.D. The sibling bond. New York: Basic Books. 1982.
Bateson G. Steps to an Ecology of Mind. — Frogmore; Paladin, 1973.
Bateson G. Mind and Nature: The Necessary Unity. New York: E.P. Dutton, 1979.
Beavers. R W. Successlul marriage. New York: Norton. 1985.
Birtchnell J. Attachment'detachment directiveness-receptiveness. A system for classifying
interpersonal attitudes and behaviour //British Joural of Medical Psychology. 60. 17—27. 1987.
Bloom BL. A factor analysis of self'report measures of family functioning // Family Process.
24. 225—239. 1985.
150 / 156
Booth A. & Edwards J.N. Age at marriage and marital instability // Journal of Marriage and
the Family, 47(1), 67—76. 1985.
Bowen M. The famlly as the unit of study and treatment // American Journal of
Orthopsychiatry. 31. 40—60. 1960.
Bowen M. Family therapy in clinical practice. New York: Jason Aronson. 1978.
Bowen M. Key to the use of genogram // In: E.A. Carter & M.McGoldrick (Eds.) The family
life cycle: A framework for family therapy. New York: Gardner Press. 1980.
Beels C.C. and Ferber A. Family therapy: A view. // Family Process, 1969, 8, 280—332.
Bertalanffy L. von. General Systems Theory. Foundations, development, applications. N.Y.
1968.
Bradt J. The family diagram. Washington D.C.: Groome Center, 5225 Loughborr Road. 1980.
Broverman I.K., Vogel S.R., & Broverman D.C. Sex'role stereotypes: A current appraisal //
Journal of Social Issues, 28(2), 59—78. 1972.
Byinghall J. & Campell D. Resolvinq conflicts in family distance regulation. An integrative
approach // Journal of Marital and Family Therapy. 7. 321—330 1981.
Camp H., Structural family therapy: an outsider’s perspective // Family Process, 12(3), 269—
277, 1973.
Caplow T. Two against one: Coalitions in triads. Englewood Cliffs, NJ: Prentice Hall. 1968.
Carnes P. Contrary to love: Helping the sexual addict. Minneapolis. MN: Comp'Care
Publication, 1989.
Carter E.A. Transgenerational scripts and nuclear family stress: Theory and clinical
implications. In R.R.Sager (Ed.), Georgetown family symposium, Vol. III (1975—76), Washington,
D.C.: Georgetown University. 1978.
Carter E.A., & McGoldrick Orfanidis M. Family Therapy with One Person and the
Therapist’s Own Family. // In P.J. Guerin (Ed.), Family Therapy. New York: Gardner Press, 1976.
Carter E.A. & McGoldrick M. (Eds.). The family life cycle: A framework for family therapy.
New York: Gardner Press. 1980.
Clarke J. The family types of neurotics, schizophrenics and normals. Unpublished doctoral
dissertation. St. Paul, MN: Family Social Science, University of Minnesota. 1984.
Cleghorn J.M. & S. Levin Training family therapists by setting learning objectives //Amer.
Journ. of Orthopsychiatry, 43(3), 439—446. 1973.
Combrinck'Graham L. Developments in family systems theory and research // Journal of the
American Academy of Child and Adolescent Psychiatry. 29. 501—512. 1990.
Dickerson V.C. & Coyne J.C. Family cohesion and control. A multimethod study // Journal of
Marital and Family Therapy. 275—285. 1987.
Dijck R. Van. Directive Therapy—2/ Red. Van der Velden. — Deventer, 1980.
Duhl F. J. The Use of the Chronological Chart in General Systems Family Therapy. Journal of
Marital and Family Therapy, 7, 1981, 361—373.
Duvall E. Marriage and Family Development (5th ed.). Philadelphia, PA: Lippincott. 1977.
Epstein N.B., Bishop D.C. & Levin S. The McMaster Model of family functioning // Journal
of Marriage and Family Counseling 4. 19—31. 1978.
151 / 156
Epstein N.B. & D.S Bishop. Problem'centered systems therapy of the family // In: A.S.
Gurman & D.P. Kniskern (eds.) Handbook of family therapy. Brunner/Mazel, New York 1981.
Ernst C. & Angst J. Birth order: Its influence on personality. New York: Springer Verlag.
1983.
Fish V. Introducing causality and power into family therapy theory. A correction to the
systemic paradigm // Journal of Marital and Family Therapy. 16. 21—37. 1990.
Fisher L. Dimensons of famiy assessment. A critical review Journal of Marrage and Family
Counseling. 13 367—382, 1976.
Fisher B.L. Giblin P.R. & Regas S.J. Healthy family functioning and goals of family Therapy.
An assessment of what therapists say and do. // The American Journal of Family Therapy. 11. 41—
54, 1983.
Fogarty T. Triangles. The Family. New Rochelle, NY: Center for Family Learrning. 1973.
Foley V. D. An Introduction to Family Therapy. New York: Grune & Stratton, 1974.
Forman B.D. & Hagan B.J. A comparative review of total tamily functioning measures. //The
American Journal of Family Therapy. 11. 25—40, 1983.
Forer L. The birth order factor. New York: Simon & Schuster. 1976.
Framo J. L. Rationale and techniques of intensive family therapy. // In: I. Boszormenyi'Nagy
and Framo J. L. (Eds), Intensive Family Therapy: Theoretical and Practical Aspects. Hagerstown,
Md.,: Harper & Row, 1965.
Framo J.L. Family of origin as a therapeutic resource for adults in marital and family therapy.
// Family Process, 15(2), 192—210. 1976.
Freeman D. Marital Crisis and Short'Term Counseling. A Casebook. London 1982.
Friedman E.H. Generation to Generation.// Family process in church and synagogue. New
York: Guilfod Press. 1985.
Gehring T. Family System Test (FAST). Manuel. Zurich, 1993.
Goldstein A.P., L.B. Sechrest & K. Heller Psychotherapy and the psychology of behavior
change. Wiley, Mew York, 1966.
Group for the Advancement of Psychiatry (GAP). Treatment of Families in Conflict: The
Clinical Stady of Family Process. New York: Jason Aronson, 1970.
Guerin P. Family therapy: The First twenty'five years. In Guerin P. (Ed), Family Therapy:
Theory and Practice. New York: Gardner Press, 1976.
Guerin P.J., & Pendagast E.G. Evaluation af family system and genogram. //In P.J.Guerin
(Ed.), Family therapy. New York: Gardner Press. 1976.
Hall A.D. & Fagen R.E. Definition of System. //In: Bertalanffy L. Von & Rapoport, A. 1956.
Haley J. Strategies of psychotherapy. Grune & Stratton, New York. 1963.
Haley J. & Hoffman L. Techniques of Family Therapy. Basic Books, New York, 1967.
Haley J. Problem'solving therapy. Jossey'Bass, San Francisco. 1976.
Haley J. Leaving home: the therapy of disturbed young people. McGraw'Hill, New York.
1980.
Harper J.M., A.E. Scorceby & W.D. Boyce. The logical levels of complementary,
symmetrical and parallel interaction classes in family dyads. //Family Process, 16(2), 199—210.
1977.
152 / 156
Hill R. Family development in three generations. Cambridge, MA: Schenkman. 1970.

Hoffman L. Deviation'amplifying processes in natural groups. //In: J. Haley (ed.), Changing
families. Grune & Stratton. New York. 1971.
Hoffman L. Foundations of family therapy: a conceptual framework. Basic Books, New York.
1981.
Holmes T.H., and Rahe, R.H. The social adjustment rating scale. Journal of Psychosomatic
Research, 11, 213—18. 1967.
Holmes T.H., & Masuda, M. Life change and illness susceptibility. // In: B.S. Dohrenwend &
B. Dohrenwend (Eds.), Stressful life events: Their nature and effects. New York: Gardner Press.
1974.
Jackson D.D. (ed) Communication, family and marriage. Human Communication, vol. 1.
Science and Behavior Books, Palo Alto. 1968.
Kantor D., & Lehr, W. Inside the family. San Francisco: Jossey'Bass. 1975.
Kelsey'Smith M. & Beavers. R.W. Family assessment Centripetal and centrifugal family
systems. // The American Journal of Family Therapy. 9. 3—12, 1961.
Kempler W. Experiential psychotherapy with families. //In: J. Fagan & I.L. Shepherd (eds.),
Gestalt therapy now. Science and behavior Books, Palo Alto, 1970.
Kempler W. Principles of gestalt family therapy. A.S. Joh. Nordahl Trykkery, Oslo, 1974.
Kinston W. Loader P. & Miller L. Quantifying the clinical assessment af family health. //
Journal of Marital and Family Therapy. 49—67, 1987.
Klog E., Vertommen H. & Vandereycken W. Minuchin’s psychosomatic family model
revised. A concept'validation study using a multitrart'multimethod approach. // Family Process. 26.
235—253, 1987.
Kranichfeld M.L. Rethinking famliy power. // Journal of Family Issues. 8. 42—56, 1987.
Lange A. O., van der Hart. Directive Family Therapy. N.Y. 1983.
Lange A. & W. Zeegers. Structured training for behavioral family therapy: methods and
evaluation. Behavior Analysis and Modification. 2(3), 211—225. 1978.
Leigh G.K. Adolescent involvement in family systems // In: Leigh G.K. & Peterson G.W.
(Eds): Adolescents in families Cincinnati. South'Western. Pp. 38—72, 1986.
Lewis J.M., Beavers R.W., Gossett J.T. & Phillips V.A. No single thread Psychological health
in family systems. New York. Brunner and Mazel. 1976.
Levant R. A classification of the fild of family therapy: A review of prior attempts and a new
paradigmatic model. // The American Journal of Family Therapy v.8 n1, 1980.
Liberman R.P. Behavioral approaches to family and couple therapy. // American Journal of
Orthopsychiatry. 40, 106—118. 1970.
McGoldrick M. Some data on death and cancer in schizophrenic families. Paper presented at
Presymposium Conference of Georgetown Symposium, Washington, D.C. 1977.
McGoldrick M. & Walsh F. A systemic view of family history and loss. // In Group and
Family Therapy: 1983. New York.
McGoldric M., Gerson, R. Genograms in Family Assessment. W.W. Norton & Company,
New York, London, 1985.
153 / 156
Minuchin S. Personal communication. Family therapy training for the Dutch Association for
Group Psychotherapy. Utrecht, 1973.
Minuchin S. Families and Family Therapy. Harvard University Press, Cambridge, 1974.
Minuchin S., Fishman C. Family Therapy Techniques. Cambridge, MA: Harvard University
Press, 1981.
Montalvo B. Aspects of live supervision. Family Process, 12 (4), 343—359, 1973.
Moos R. & Moos B.S. Family Environment Scale (FES). Palo Atto Consuling Psychologists
Press. 1974.
Moreno J.L. Sociometry, Experimental Method and Science of Society. Beacon (N.Y.):
Beacon House 1951.
Napier A. Beginning struggles with families. //J. of Marriage and Famlly Counseling, 2(1),
3—11, 1976.
Neighbour R.H. The Family Life'Cycle // J. Roy. Soc. of Medicine.— 1985.— V.78.'N Suppl.
8. — P. 11—15.
Nerin W. Family Rekonstruction. Long days Journey into Light. New York — London, 1986.
Nichols M. Family therapy: Concepts and methods. New York. Gardner Press, 1984.
Olivri M.E. & Reiss D. Family concepts and their measurement: Things are seldom what they
seem. Family Process. 23. 33—48, 1984.
Olson D. H. Circumplex Model VII: Validation studies and FACES Ill. Family Process, 25,
337—351. 1986.
Olson D. H., McCubbin H. I., Barnes H., Larsen A., Muxen M., & Wilson M. Families: What
makes them work (2nd ed.). Los Angeles: Sage Publishing. 1989.
Olson D. H., Russell C. S. & Sprenkle D. H. (Eds.). Circutnplex Model: Systemic assessment
and treatment of families. New York: Haworth Press. 1989.
Olson D. Circumplex Model of Marital and Family Systems. Assessing Family Functioning //
In Walsh, Froma. Normal Family Processes. The Guilford Press: NY/London, 1993.
Palazzoli M. S. et al. Paradox and counterparadox, N. Y. Jason Arjnson, 1975
Palazzoli M., Boscolo L., Cecchin G.F. & Prata G. Hypothesizing — circularity — neutrality:
three guidelines for the conductor of the session. Family Process, 19(1), 3—12. 1980.
Papp P., Silverstein O., & Carter E.A. Family sculpting in preventive work with well families.
Family process, 12(2), 197—212. 1973.
Papp P. The family that had all the answers. In: P. Papp (ed.), Family therapy: full length case
studies. Gardner Press, New York. 1977.
Papp P. The Greek Chorus and other techniques of family therapy. Family Process, 19(1),
45—58 1980.
Patterson G.R. Families: applications of social learning in farnily life. Research Press,
Champaign. IL. 1971.
Patterson G.R. & M.E. Gullion. Living with children. Research Press, Champaign, IL, 1968.
Pendagast E.G. & Sherman C.O. A guide to the genogram. The Family, 5, 3—14. 1977.
Parsons T. & Bales R. F. Family socialization and interaction process. Glencoe. IL. Free
Press. 1955.
154 / 156
Ritterman M.K. Paradigmatic classification of family therapy theories. // Family Process,

1977, 16, 29—48.
Rodick J.D., Henggler S.W. & Hanson C.L. An Evaluation of Family Adaptability, Cohesion
Evaluation Scales (FACES) and the Circumplex Model. // Journal of Abnormal Child Psychology,
14,77—87, 1986.
Rogers J. & Durkin M. The semi'structured genogram interview: I.Protocol, II.Evaluation.
Family Systems Medicine, 2(2), 176—187. 1984.
Rubinstein D. A developmental approach to family therapy. Excerpta Medica lnternational
Congress Series No. 274: Psychiatry (Part 1), 24—32. Excerpta Medica. Amsterdam. 1971.
Schaefer Ch. E. Et al. Family Therapy Techniques for Problem Behaviors of Children and
Teenagers. — S. Francisco: Jossey'Bass, 1984.
Scheflen A.E. Levels of Schizophrenia. — New York: Brunner, 1981.
Simmel G. The socioiogy of Georg Simmel (Kurt H. Wolff, trans., ed., and introd.). Free
Press of Glencoe, New York. 1950.
Solomon M.A. A developmental conceptual premise for family therapy. //Family Process,
12(2), 179—186. 1973.
Spiegel J.P. General Systems Theory and Psychiatry/ Ed. By W. Gray at al. — Boston, 1969.
Stanton M.D. The Time Line and the “Why Now?” Question: a Technique and Rationale for
Therapy, Training, Organizational Consultation and Research. // Journal of Marital and Family
Therapy Vol. 18, N 4, 331—343, 1992.
Stierlin H. Separatig parents and adolecents. New York: Quadrangle. 1974.
Sutton'Smith B. & Rosenberg B.G. The sibling. New York: Holt, Rinehart & Winston. 1970.
Titelman P. Clinical Applications of Bowen Family Systems Theory. New York, 1998.
Titelman P. The Therapist_s Own family: Toward the Differentiation of Self. Aronson 1987
Tomm K. Circularity: A Preferred Orientation for Family Assessment // Questions and
Answers in the Practice of Family Therapy, edited by A. Gurman, New York, 1981.
Toman W. Family constellation (third edition). New York: Springer. 1976.
Vogel E. & N.W. Bell. The emotionally disturbed child as the family scapegoat. //In: N.W.
Bell & E. Vogel (eds.). A modern itroduction to the family. The Free Press of Glencoe, New York.
1960.
Walsh F. Concurrent grandparent death and birth of schizophrenic offspring: Asn intriguing
finding. Family Process, 17, 457—63. 1978.
Walsh F. The timing of symptoms and critical events in the family life cycle. //In: H. Liddle
(Ed.), Clinical implications of family life cycle. Rockville, Maryland: Aspen Publications. 1983.
Watzlawick P., Beavin J. & Jackson D.D. Pragmatics of human communication. W.W.
Norton & Co., New York. 1967.
Watzlawick P., Weakland J. & Fisch R. Change: Principles of Problem Formation and
Problem Resolution. New York: W.W. Norton & Co., 1974.
Whitehead A.N. & Russell B. Principia Mathematica. — Cambridge: Cambridge University
Press, 1910.
Wilden A. System and structure. London: Tavistock. 1980.
155 / 156
Williamson D.S. Personal authority via termination of the intergenerational hierarchical

boundary: A “new” stage in the family life cycle. // Journal of Marital and Family Therapy. 7. 441—
452, 1981.
Wood B. Proximity and hierarchy: Orthogonal dimensions of family interconnectedness. //
Family Process. 24. 497—507, 1985.
Zuk G.H. The go'between process in family therapy. //Family Process, 5, 162—178. 1966.
Zuk G.H. Family therapy: 1964—1970. Psychotherapy: Theory, Research and Practice, 1971,
8, 90—97.
Zuk G.H. Family therapy: Clinical hodgepodge orclinical science? // Journal of Marrige and
Family Counseling, 2(4), 299—303. 1976.
Оригинален източник: http://www.klex.ru/32j

Още: http://rideo.tv/video/20459/
Превод от руски, Кирил Кунчев
29.09.2018г.
156 / 156

958-Системна семейна терапия. Интегративен модел за диагностика (А.Черников) PDF

Uploaded by

Document Information

Original Title

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

958-Системна семейна терапия. Интегративен модел за диагностика (А.Черников) PDF

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Системная семейная терапия: Интегративная модель диагностики. Черников А.В.

Превод от руски, Кирил Кунчев

Александър Викторович Черников — кандидат на психологическите науки,

I. Теоретични подходи и интегративни модели. Класификация на терапевтичните

II. Обща теория на системите, като методологична основа на семейната терапия.

III. Системен модел на Оудсхорн за формулиране на терапевтични хипотези.

IV. Основни параметри на интегративния модел и диагностични проблеми.

V. Семейството като комуникативна система.

VI. Проблеми на жизнените цикли в семейството.

VII. Семейна история.

1.1. Кратко описание на характеристиките и тяхното влияние върху модела на

VIII. Функции на симптоматичното поведение в семейната система.

IX. Цели на системната семейна терапия, основана на интегративния модел.

X. Циркулярното интервю на Миланската школа – акцент на различията.

XI. Техники за изучаване структурата на семейството.

XII. Оценъчното интервю, като диагностично-терапевтичен експеримент.

XIII. Прилагане на интегративния модел в практиката.

I.ТЕОРЕТИЧНИ ПОДХОДИ И ИНТЕГРАТИВНИ МОДЕЛИ. КЛАСИФИКАЦИЯ

1. Уводни бележки за интегративния модел за диагностика в семейната терапия

Един от ключовите стадии в семейната терапия се явява фазата на оценяване на

1.1.Диагностика в системната семейна терапия.

За да въведе ред в този хаос и за да осигури възможност за продуктивно

2. Място на интегративния модел в различните теоретични подходи

б/ съпътстваща терапия – приложимо в съпружеското консултиране. Тук терапевтът

Терапевтите, ориентирани по посока позиция [А] са психодинамично ориентирани

През 1971г. Зук описва „борбата” за надмощие между крайните застъпници на

Историческата парадигма включва психодинамична (Уейн, Лидс, Акерман, Фрамо,

Парадигма структура/процес включва: комуникативна (Джексън, Хейли, Вацлавик,

Подходи, ориентирани към преживяване включват: гещалтистка (Кемплер, Рабин,

Когато говорим за класификация, трябва да е ясно, че подобно деление е относително

II.ОБЩА ТЕОРИЯ НА СИСТЕМИТЕ, КАТО МЕТОДОЛОГИЧНА ОСНОВА НА

Основателят на общата теория на системите е Людвиг фон Берталанфи е считал, че

# Теорията за системите следва да се отнася към метатеориите или към

самостоятелно терапевтично направление. В този смисъл семейната теория намира пряко

# Системата е нещо повече от сумата на нейните съставни части

# Теорията на системите съдържа елемента парадокс. От една страна трябва да се

на отговор на взаимоотношения, възможност за това позволява системния подход. Само чрез

# Теорията на системите съдържа елемента йерархичност. Това означава, че всяка

# Теорията на системите съдържа елемента граници, по отношение на

Особеностите на „границите на системата” се обяснява чрез понятието „ентропия” –

# Теорията на системите съдържа елементите циркулярност или спираловидност.

Според Л. Юнсон и Г. Бернлер (1992), истински циркулярни процеси не могат да се

# Теорията на системите съдържа елементите непрекъснатост и прекъснатост на

# Теорията на системите съдържа елемента маневреност [Юнсон, Бернлер, 1992].

# Теорията на системите съдържа елемента ниво на йерархия (две нива)

# Теорията на системите съдържа елементите реактивност и активност.

Негативната обратна връзка е основния начин за поддържане на динамично

Важно ! Равновесието се реализира чрез механизъм за обратна връзка, предоставящ

Социалните системи могат да бъдат стабилни само тогава, когато са в състояние да се

# Теорията на системите съдържа елементите адаптивност и метаадаптивност

на определени входове. Например, реакцията на организма към различни тела, нежелание да

Промените в оценката позволява да настъпят промени в измененията от втори

III. СИСТЕМЕН МОДЕЛ НА ОУДСХОРН ЗА ФОРМУЛИРАНЕ НА

Системният модел на Оудсхорн позволява да се преодолеят противоречията във

Усилията по адаптацията на семейството отразяват на много нива глобалната система –

1.1. Първо ниво – Проблеми с външното социално обкръжение

1.2. Второ ниво – Проблеми в семейната система

1.3. Трето ниво – Когнитивни и поведенчески проблеми

1.4. Четвърто ниво – Емоционални конфликти с аспекти в несъзнаваното

Емоционалните разстройства могат да бъдат осъзнати и неосъзнати, или както се казва

1.5. Пето ниво – Нарушения в развитието и личностни разстройства

1.6. Шесто ниво – Биологични нарушения

Всички нива са взаимносвързани, в съответствие с общата теория на системите. Всеки