Professional Documents
Culture Documents
A. Neykova-Archives and Society (2009)
A. Neykova-Archives and Society (2009)
Раздел: «Книги»
София, 2009
Към читателите
свойството на всеки документ да служи като доказателство за фиксирания в него факт, събитие или
процес. Поради тази си особеност, след изчерпване на оперативното им действие документите
инфраструктура.
архивистика», обект на която са електронните документи и бази данни. Създаването на единно архивно
Въпреки своето значение за обществото както в исторически аспект, така и от гледна точка на
също е неточна. Лично аз съм благодарна на съдбата, че след завършване на висшето си образование в
Историческия факултет на Софийския университет «Св. Климент Охридски» постъпих на работа в
тогавашния Централен държавен исторически архив, сега Централен държавен архив към Главно
управление на архивите при Министерски съвет — Държавна агенция «Архиви». Така получих
възможност да се подготвя за по-нататъшната си преподавателска дейност, свързана с професионалното
обучение на бъдещите архивисти. Удовлетворението ми е, че повечето от моите студенти, докторанти и
Софийския университет «Св. Климент Охридски». Освен това в Югозападния университет «Неофит
Рилски» и Великотърновския университет «Св. св. Кирил и Методий» се организират магистърски
програми и модули за следдипломна специализация по архивистика като форма за надграждащо
националната и културната идентичност на всички народи по света — големи и малки. Особено важно е
студентите, които се насочват към тази сравнително нова у нас университетска специалност, да разберат
изправят пред сложни морални дилеми и дори изкушения. Реално те имат достъп до интригуващи
«тайни», но нямат право да злоупотребяват с тях, а трябва да се ръководят единствено от установените
законови изисквания и етични норми в обществото.
фактът, че всяко общество създава и целенасочено запазва не «добри» или «лоши» документи, а такива,
каквито са били необходими за функционирането и поддържането на неговата държавно-политическа
система, институционална структура, обществени организации и елити.
Увод
Терминът «архив» (лат. archivum от гр. archaios — стар, древен, или arche — властвам,
управлявам) започва да се използва още през класическия период в Древна Гърция. В съответствие със
статута и конкретните функции на най-ранните архиви този термин първоначално има две значения:
сбирка от юридически и административни актове, а също място или сграда, където целенасочено се
събират и съхраняват такива документи. През средновековието тези значения се запазват, тъй като
организацията на архивите не се променя. Със създаването на националните архивни учреждения в
отделните европейски държави през периода от края на XVIII в. до началото на XX в., терминът «архив»
или структурна част на учреждение или организация, което/която осъществява приемането, обработката
и съхранението на документи и организира тяхното използване»(1). Отделно е дефиниран терминът
«Архив на учреждение или организация», в който се съхраняват документи на учреждение (организация,
сред които политици, интелектуалци, журналисти, творци, учени и др. Извън общественото внимание
остава отговорната и полезна дейност на архивните учреждения, осигуряваща формирането,
съхраняването и ефективното използване на националния документален и архивен ресурс. Благодарение
на запазените в държавните ни архиви документи, много български граждани през 90–те години на XX в.
и в началото на XXI в. получиха възможност лично да оценят значението на тези институции. Именно с
помощта на издирени в историческите архиви документални свидетелства те успяха да възстановят
правата си върху отнетата им собственост през предишния тоталитарен период. Извършената реституция
на едрата градска собственост, както и връщането на земеделските земи и на горите на техните предишни
собственици, допринесе в определена степен за осъществяването на прехода у нас към пазарна
икономика и съвременните демократични ценности.
новосъздадените национални архиви през целия XIX в. всъщност е подчинен на редица законови
ограничения, произтичащи от определени държавни и политически интереси. Предоставянето на
архивни документи на читатели задължително се съобразява с ограничителен период от 100 години след
създаването им. Този критерий, възприет от повечето европейски държавни архивни учреждения, се
разминава с очакванията на потребителите на ретроспективна документна информация (читателите в
архивите) и предизвиква недоволство особено от страна на историците. Те се стремят да получат на
практика достъп до всички документални свидетелства, намиращи се в архивните учреждения.
Споменатите ограничения обаче значително затрудняват изследванията по съвременна история.
Този конфликт се задълбочава през 20–те и 30–те години на XX в. с идването на власт на редица
фашистки и тоталитарни режими. В рамките на създадения през 1919 г. «съветски архивен модел», като
архивните документи, в случай на въоръжен конфликт(5). А според Парижката конвенция от 1972 г. всяка
държава е длъжна преди всичко да осигури идентификация, охрана, консервация, експертиза на
ценността и предаване на следващите поколения на културното наследство, намиращо се на територията
на дадена държава(6).
състоял се в Мадрид през 1968 г., значително се активизира обменът на копия на архивни документи. По
този начин се улесняват в значителна степен изследователите, които ползват архивни източници. С
помощта на този сравнително ефективен, бърз и икономичен за времето си начин на практика се
разширява достъпът до архивите на страните, които са членки на МСА.
За възприемането на единни критерии и принципи по отношение регламентирането на достъпа до
архивните ресурси в рамките на съвременните международни отношения и сътрудничество допринася и
редакционната комисия на печатния орган на МСА — ARCHIVUM (АРХИВУМ), която през 1969 г.
започва да публикува текстовете на всички архивни закони. В резултат се предоставя необходимата
информация за организацията и управлението на достъпа в различните национални архивни учреждения
в съвременния свят(7).
След края на Студената война и в условията на информационното общество целта вече е да се
осигури провеждането на единна европейска политика за регулиране на достъпа до публичните архиви, в
това число и предоставянето на персонални данни на трети лица от публичните органи. За целта се
обосновават общи принципи за управление на достъпа, съответстващи на утвърдените демократични
ценности и обществени отношения в европейското културно и политическо пространство. Новите
принципи се съдържат в приетата от Съвета на Европа чрез Комитета на министрите Рекомендация
NR/2000/13 на Европейския съюз от 13. 07. 2000 г.(8) В документа се отбелязва, че архивите съставляват
съществена и незаменима част от културното наследство, като едновременно те осигуряват и
обозначи неговият срок в съответните нормативи. След изтичането на предвидения в закона срок
документите се разсекретяват за ползване от интересуващите се потребители. Всички изключения,
свързани със съкращаването или удължаването на даден закрит достъп, трябва да се основават на
националното архивно законодателство. Редът за «засекретяване» на определени архивни документи,
както и за тяхното «разсекретяване», е от компетенцията на институцията, създала тези документи, или
надведомствената й институция, освен ако националното законодателство изрично не възложи
въпросната компетентност на определен държавен архив. При тези тенденции битуващият от векове мит
за опасните тайни, скрити в недостъпните архиви, вече е доста несъстоятелен.
У нас досега правомощия да се произнасят по тези въпроси имат ръководителите на държавните
институции, които създават документи, съдържащи класифицирана информация. По този начин се спазва
принципът за зачитане волята на автора на документите от съответната категория. Съгласно Закона за
защита на класифицираната информация, в нейния обсег се включва информацията, обхващаща
държавна или служебна тайна, както и чуждестранната класифицирана информация(9). Като «държавна
тайна» в случая се определя информацията, нерегламентираният достъп до която би създал опасност или
би увредил на интересите на Република България, свързани с националната сигурност, външната
политика или защитата на конституционно установения ред. Що се отнася до т. нар. служебна тайна, тя
Българската народна армия за документите от тази категория, създадени до нейното закриване през 1991
г., задълженията относно реда за разсекретяването на тези документи се възлагат на специално учредена
за целта комисия, членовете на която се избират от Народното събрание(12).
Трябва да се отбележи, че още на извънредния Международен конгрес на архивите, проведен във
Вашингтон през 1966 г., се постига принципно съгласие за правото на държавните институции,
обществените организации и частните лица сами да определят сроковете за временно ограничен достъп
целенасочено да се събират и съхраняват под формата на архивни сбирки към тогавашните канцеларии.
В съвременната архивна теория архивните документи се определят като документални свидетелства,
запазени от тези, които са ги създали, или от съответните архивни учреждения, без значение времето на
възникването им, вида и начините на фиксиране на информацията върху тях.
Формирането на архивни сбирки продължава и през средновековието, тъй като не настъпват
съществени промени не само в процеса на документиране, но и в организацията на съхраняването на
официалните актове.
През периода XVI–XVIII в. владетелите на големите европейски абсолютистки монархии
целенасочено се опитват да присвоят и концентрират все повече архиви с публично значение,
осигуряващи им правни основания за анексиране на нови територии с принадлежащите им поданици и
ресурси. В сферата на установените обществени отношения всички правни събития от вида на дарения,
размени, продажби и други, отнасящи се до правата върху земята и нейния правен статут, задължително
конфликти от страна на средновековните монарси или от техните васали. Освен това с помощта на
запазените исторически архиви се осигурява по-бързото събиране на данъците за хазната от поданиците
в завладените и насилствено присъединените територии с принадлежащото им население и природни
ресурси.
Последвалият преход от средновековието към новото време и индустриалното общество е
съпроводен, както отбелязахме, и с архивна реформа. За първи път се приема специализирано
законодателство в тази област и се създават национални архивни учреждения в отделните европейски
държави. Това позволява да се регламентира задължителното предаване в тях на исторически ценните
документи, свързани с дейността на различните държавни институции. Също така се декларира
официално и правото на достъп на гражданите до интересуващите ги документални свидетелства,
съхранявани в мрежата от новосъздадените национални архивни учреждения.
чиято информация е предадена чрез някакъв вид писмо — пиктографско, идеографско или фонетично(1).
Именно писмените документи бележат началото на датираната история на човечеството.
Съставянето на писмени документи още от древността и досега включва записването на
определен текст върху съответни носители, обозначавани като «писмовни материали». В отделните
географски региони при документирането на обществения и личния живот се използват глинени плочки,
папирус, пергамент, тъкани, дървени таблички, хартия и др. Писмените документи предполагат
наличието и разпространението на писменост, като средство за комуникация в дадена общност. От своя
страна, писмеността е система за фиксиране с условни знаци или условни форми и/или цветове на
предмети, които се осъществяват чрез двигателни действия на ръцете на един индивид и се възприемат
зрително от друг. Освен писмеността са засвидетелствани и други знакови или сигнални системи, които
се използват като съобщителни средства.
семиосфера се пресича с границите на отделните културни пространства. Ето защо, когато културното
пространство има предимно териториален характер, съответната граница придобива пространствен
смисъл и изпълнява ролята на буферен механизъм, който трансформира информацията в определен
преводен формат.
За вътрешната структура и организация на всяка семиосфера е характерно деленето на ядро и
периферия, както и вертикален изоморфизъм (сходство, еднаквост по форма) между нейните структури,
разположени на различни равнища. Именно вертикалният изоморфизъм поражда количествено
нарастване на съобщенията, включително и на документната информация, в границите на всяка
семиосфера.
Доколкото границата е и част от самата семиосфера, за нейното функциониране е необходимо
наличието на определено «неорганизирано външно пространство». Когато то липсва, дадената култура си
създава собствен тип външна «дезорганизация». В културно-семиотично отношение да се осъзнаеш
от по-високо равнище, в чиято система влизат. Тази особеност се проявява при словесния и иконичния
език на рисуваните изображения. Те служат като знаци в отделните пиктографски системи, но имат и
определено сакрално значение, доколкото са елемент в установените религиозни ритуали на отделните
общности. При най-ранното писмо — пиктографското (лат. pictus — рисуван, и гр. gramma — писане),
знаците са стилизирани рисунки, поради което тази писменост се определя и като «предписменост».
Според тогавашните вярвания, използваните пиктограми увековечавали жизнената сила на
изобразяваните обекти — хора, животни, растения, предмети и други, за разлика от кратковременния и
преходен земен живот. От друга страна, повечето религиозни ритуали включват гадания и предсказания
за бъдещето въз основа на различни сакрализирани предмети, включително и знаци — изображения, и
др.
Вярата в сакралния характер на писмените знаци — изображения, се съдържа и в митовете на
всички древни цивилизации с писмена култура. Известно е, че древните египтяни наричали писмото си
«език на боговете», а писарите им считали себе си за служители на бога Тот — бог на мъдростта, числата
и писмото, а също и «Господар на времето». Ето защо писарите задължително извършвали ритуални
приношения в негова чест, преди да се отдадат на своите ежедневни занимания.
Шумерите отреждат тази роля на богинята Нисаба. Тя била почитана като покровителка на
знанията, архитектурата, астрономията, изкуството и умението за писане, както и на числата. За
вавилонците създател на писмеността бил бог Набу — също бог на мъдростта и покровител на писарите
в техния божествен пантеон.
В древнокитайската митология появата на писмеността се приписва на героя Цан-Цзе, който е
изобразяван с четири очи, разположени по две едно под друго, като символ на особена прозорливост.
Според древните китайци, той умеел също да тълкува и значението на следите, оставени от птиците и
зверовете, а като член на «Небесната медицинска управа» (Тянь-июань) участвал при определяне
лекарствените свойства на растенията.
Древните индуси свързвали създаването на писмеността си с благоволението на богинята
Сарасфати. Тя била почитана като богиня на красноречието и мъдростта, покровителка на поетите,
изкуствата и науките, а също и като съпруга на върховното божество Брахма, творец на цялата вселена. В
тази си функция той е противостоящ на останалите висши богове в индуистката триада: Вишну, който
съхранява вселената, и Шива — нейният разрушител.
Следващият етап в развитието на писмеността се характеризира с разпространението на т. нар.
идеографско писмо (гр. idea — представа, и gramma — писане). Идеограмите, подобно на пиктограмите,
също не предават фонемите в речта, а имат само символично значение. От този вид писменост са
клинописът в Древна Месопотамия, линеарното писмо на древните гърци в неговите два варианта — тип
«А» и тип «В», и др.
По-нататъшното усъвършенстване на писмеността води до появата най-напред на силабическото
— сричковото писмо (гр. syllabe — сричка), а след това и на фонетичното — звуковото писмо (гр.
phonema — звук). Връзката им с предходното идеографско писмо може да се проследи и в процеса на
развитие на древноегипетската писменост, който обхваща повече от три хилядолетия. Използването на
йероглифите (гр. hieroglyphoi от hieros — свещен, и glypho — дълбая), продължава и през периода на
нейната частична фонетизация. Тази особеност затруднява първоначално специалистите, които се
опитват да разчетат написаните с йероглифи текстове в откритите епиграфски паметници и папирусни
свитъци. Най-напред учените-египтолози разглеждат съответните знаци, независимо от времето на
създаване на съответните текстове, с оглед на тяхното смислово значение. В случая те се доверяват
изцяло на мнението на Херодот, който посетил Древен Египет през V в. пр. Хр., както и на сведенията на
другите антични автори от по-късно време, сред които Страбон, Диодор и особено на Хораполон, живял
през IV в. Всички те възприемали йероглифите като знаци в някакъв вид непознато пиктографско — в см.
образно писмо. Известно е, че ключът за разчитането на древноегипетската писменост е открит през
1827 г. от Жан-Франсоа Шамполион, благодарение на неговото сравнително изследване на текстовете от
запазения триезичен Розетски камък(3). Той съдържа три надписа с идентичен текст, изсечени върху
черен дребнозърнест базалтов камък, които са разположени в три колони върху полираната му лицева
страна. Първият от тях е с 14 реда, а текстът му е предаден с йероглифи. Вторият включва 32 реда на
коптски език, а третият надпис се състои от 54 реда на гръцки език. Направеният най-напред превод на
гръцкия текст разкрива, че надписът е официално посвещение от 196 г. пр. Хр. на върховните жреци в
Мемфис, които възхваляват владетеля Птолемей V Епифан за извършените от него благодеяния. Именно
името на владетеля в гръцкия текст позволява на Шамполион да идентифицира 13 йероглифа в първия
текст, написан с йероглифи. Те са изписани в овална рамка, наречена «картуш». За втори път Шамполион
успешно прилага метода си и за идентифицирането на йероглифите в картушите, съдържащи имената на
Птоломей и на Клеопатра в друг епиграфски паметник, наречен в чест на откривателя си «Обеликс на
Филе». Текстът върху него е предаден с йероглифи, както и на гръцки език.
За разлика от пиктографското и идеографското писмо, при фонетичното писмо с помощта на
отделните букви се предават фонемите в дадения език. В развитието на този вид писменост се открояват
няколко основни етапа, характеризиращи се с използването на силабическото, консонантното или
същинското фонетично писмо. За създатели на консонантното писмо (лат. consonans, antis — съгласна) се
считат древните финикийци. Тяхното писмо, създадено в началото на I–то хил. пр. Хр., съдържа 22 букви
само за съгласните звукове в езика им. През VIII в. пр. Хр. в Древна Гърция се разпространява първото
същинско фонетично писмо, включващо 24 букви — за всички гласни и съгласни звукове в разговорния
език.
В най-ранните писмени документи, каквито са ръкописните, писмените знаци се нанасяли на
ръка. Въпреки различните носители, вида на писмото и формата им, тези документи са единствените в
древността и през по-голямата част от средновековието.
Откриването на книгопечатането през XV в. довежда до появата и разпространяването по-късно
на печатните и машинописните документи. При тях писмените знаци се фиксират вече с помощта на
съответни технически средства.
В условията на индустриалното общество през XIX в. се появяват и разпространяват т. нар.
документи върху технически носители — фотодокументи, фонодокументи, филмови ленти, видеолента
(аудио-визуални документи), микрофилми и др. Най-ранните документи върху технически носители са
фотодокументите. Записът на информацията в тях е под формата на изображение на даден обект,
възпроизведено с помощта на фотографския способ. Фонодокументите съдържат звукова информация,
се създава специална компютърна лаборатория с 14 работни места. Това позволява да бъдат направени
299 602 записа на равнище фонд, опис, архивна единица и документ. Едновременно се извършва и
усъвършенстване на съответните описи, включващо допълването на т. нар. глухи, в см. непълни, заглавия
на архивните единици в тях. Чрез сканирането на документи е формирана и колекция от 1 059 354 техни
снимки. След приключването на проекта на всяка от участващите страни е предоставено пълен комплект
с базите данни и колекцията от дискове със сканираните документи и справочници. По този начин се
различните видове документи, а също и от установения начин на фиксиране на информация в тях през
съответния исторически период.
връзка със средновековните актове започват да се съставят сборници с образци на основните видове
документи, които допринасят за утвърждаването на необходимите формуляри и административна
или организацията, от чието име те се издават. Всеки официален документ се съставя от оторизирано
юридическо или физическо лице, като се оформя и удостоверява по определен ред. За целта отделните
взаимносвързани документи, в които чрез установени правни норми, начини и форми на документиране
са отразени организацията и съдържанието на дейността на дадена управленска система или обществена
документите в нея, а именно — произход, предназначение, вид, сфера на дейност, единни изисквания за
съставянето и оформянето им. По този начин са регламентирани видът и максималният брой реквизити
за всеки вид документи в дадената система, както и редът и точното място на разполагането им върху
предварително отпечатани формуляри. Във формулярите на еднотипни и масово разпространени
документи се включва част от задължително повтарящия се текст, като е предвидено и място за
попълване на съответните конкретни данни.
българските архиви в процеса на обмен на данни, метаданни, бази данни и пълнотекстови данни в
световното информационно пространство. Действащите методически изисквания и стандарти у нас
документи върху хартиен носител. Като изключение могат да се посочат Указанията за приемането и
издаването на електронни документи, подписани с универсален електронен подпис в администрацията на
Министерския съвет, които са разработени през 2004 г., както и предприетите инициативи напоследък от
различни заинтересувани институции да се преведе и адаптира у нас посоченият общоприет
международен стандарт: ISO 15489–2001 (Е), отнасящ се за работата със записи (в см. документи и бази
данни).
Като цяло дейността на държавните ни архиви досега също обхваща съвременните традиционни
текстови документи върху хартия, които са обект на целенасочено архивиране с историческа цел. Според
направеното през 2001 г. изменение и допълнение на Закона за Държавния архивен фонд (ДАФ),
държавните институции, които създават документи върху различни магнитни носители, трябва да
българските държавни архиви. Както отбелязахме обаче, относителният дял на цифровите документи
част от създаваните и използваните с оперативна цел електронни документи и бази данни от отделните
фондообразуватели задължително се дублират с традиционните текстови документи върху хартия. От
Извън тях обаче е възможно и други документи да изпълняват юридическа функция, без да са били
създадени с такава цел. Условието е те да бъдат признати като доказателство от специализираните
Част от тях, които се определят като ценни по см. на Закона за Държавния архивен фонд(8) задължително
следва да се предават за по-нататъшно постоянно съхраняване и използване в държавните архиви. При
това значението на документите като исторически извори не зависи от тяхното целенасочено запазване.
Още със създаването си всеки документ вече е и исторически извор, тъй като от този момент той е
Селектираните за постоянно запазване ценни документи, след като приключи тяхното оперативно
използване за административни цели, се наричат «архивни документи». В посочения «Речник на
тези, които са ги създали, или от архивните учреждения, заради архивната им стойност(9). При
документите от личен произход, които са частна и интелектуална собственост, на наследниците се
дадена институция или лице, съставляват съответния документален фонд. Отделният учрежденски
документален фонд включва три основни потока документи: изходящи документи, които учреждението
изпраща до други учреждения или граждани; входящи документи, които учреждението получава от
за учрежденско съхраняване и ценност, свързани по тематика или друг принцип, и физически обособени
в отделна обвивка(10). Когато делата, определени за постоянно съхраняване, се предадат в определения
за целта държавен исторически архив и се опишат в съответния инвентарен опис, те се регистрират като
архивни единици със самостоятелен номер в състава на архивния фонд на дадения фондообразувател.
формиран.
отчита по брой архивни фондове — от учрежденски или личен произход. Доколкото ДАФ системно се
попълва с нови документи и фондове, тази наличност постоянно се увеличава. Понастоящем броят на
тези фондове, според официалните данни на Главно управление на архивите при Министерския съвет, е
58 859 учрежденски фонда с 5 796 093 архивни единици, и отделно 5449 фонда от личен произход със
791 409 архивни единици. Освен това в състава на ДАФ са регистрирани 17 359 спомена, 18 525
частични постъпления.
които се издирват целенасочено през периода от 1979 г. и досега. Хронологичният обхват на този масив е
от XI в. до края на XX в. Като цяло той съдържа 3,5 милиона кадъра микрофилми, ксерокопия,
Главно управление на архивите при МС, Централният държавен архив, Централният военен архив,
териториалните дирекции «Държавен архив» (27 на брой във всички областни центрове) и 8 ведомствени
изпълняват и функциите на държавни архиви. Ето защо като органи за управление на ДАФ те са
задължени да спазват методическите изисквания, утвърдени от страна на ГУА. които се отнасят за
на архивните документи.
От 2001 г. Главно управление на архивите е юридическо лице на бюджетна издръжка със статут
от волята на техните създатели, наследници или притежатели. Те имат право да ги предоставят също на
избран от тях музей, библиотека, читалище или дори частен колекционер. Трябва да се отбележи, че
държавните архиви имат критерии и изисквания, по които определят кръга от фондообразувателите си,
както и за ценността на комплектуваните документи и фондове.
Предвидените от закона възможности за придобиване на документи и фондове от личен
произход, които представляват интерес за ДАФ, са чрез дарение, завещание или предоставяне за
откупуване.
«Архивология» се формира въз основа на възприетите принципи, подходи, идеи и теории в областта на
хуманитарното познание през различните исторически периоди. Тази зависимост проличава особено
ясно при разработването на нейните основни теоретични въпроси, сред които периодизацията на
историята на архивите, трансформациите и типологията на архивните учреждения, организацията и
и културата още на първите цивилизации в древния и класическия свят. Всички тези общества се
характеризират с наличието на държавни образувания, древни градове, монументална архитектура и
сбирки към тогавашните канцеларии, като властови центрове, е осъзнатото значение на повечето от
официалните документални свидетелства за тогавашното управление. Посочените сбирки на практика са
на нейните национални архивни институции също има своята предистория. През м. юли и август 1789 г.
За организация на архива при Народното представителство (Конвента). По този повод през 1793 г. Камю
е назначен за «архивист на Републиката»(14). Заемайки поверения му пост до смъртта си през 1804 г., той
методическо отношение и върху всички архиви, които само в Париж били около 450.
Съгласно Декрета (Закона) от 7–ми месидор, година II (25 юни 1794 г.) запазените архивни
документи се обявяват за собственост на френската държава и нация. Архивите от предходния период (от
предишния режим), с изключение архивите на министерствата, били разпределени в няколко държавни
хранилища. По-късно тези архивни документи били предадени окончателно в Националния архив,
благодарение усилията на Пиер-Клод-Франсоа Дону, който през 1804 г. наследил поста от Камю. През
периода 1804–1811 г. той е директор на създадения тогава Френски национален институт, в който се
концентрирали всички заграбени исторически архиви по времето на войните на Наполеон.
националната държава. Определящи в случая са интересите на френските граждани като цяло, а не само
реформи. Засилването на научния интерес към историята още през века на Просвещението, както и
развитието на самите архивни институции, допринасят за обособяването на архивистиката като
самостоятелна научна област. В резултат се уточнява съдържанието на понятието «архив» от гледна точка
статута и функциите им като държавни институции. Освен първоначалното значение, а именно — място
първите научни трудове, посветени специално на историята на архивите, са дело на чуждестранни автори
и университетски преподаватели. Тъй като българските архивни учреждения се създават едва през 1951–
1952 г., до този момент у нас почти липса научен интерес към предмета на теоретичната архивистика, в
периода между двете световни войни е италианската школа. Нейните представители, сред които
Еудженио Казанова, Серафино Пистолезе и други, имат съществен принос за разработването на редица
периода 1932–1934 г. е проф. Иван Дуйчев, който е автор и на първия труд, посветен на проблемите на
архивистиката, обнародван у нас.
Древния Изток (в края на 4–то хил. пр. Хр.) до 20–те години на миналия век. Към съвременните архиви
авторът включва и сравнително новите в тогавашната практика архивни сбирки от кинодокументи,
война се оказва, че имат историческо значение и за още седем други държави. Съгласно посочения
принцип, документите в архива с постоянен състав, респ. в историческите архиви, се отнасят към този
архивен фонд, от който произхождат, а вътре във фонда запазват първоначалния си ред, който им е даден
в съответното деловодство, респ. от администрацията, която ги е регистрирала.
универсална теория за архивния фонд. Тя предполага съхраняването на всеки архивен фонд, така както
той е регистриран и систематизиран от съответната администрация.
Относно историята и развитието на архивите и архивното познание, той откроява четири основни
етапа: Архивите и архивистиката в древността и до XIII в.; Архивите и архивистиката през периода XIII–
XV в.; Архивите и архивистиката през периода XVI–XVIII в.; Архивите и архивистиката през периода
XVIII в. до 1928 г.
средновековните градски или «комунални» архиви в Западна Европа, като следствие от признаване
териториални подразделения от края на XVIII в. и през XIX в. Като цяло класификационната схема на
Казанова следва възприетата периодизация на историята от представителите на позитивистката школа по
През 1931 г. Е. Казанова, който по същото време заема длъжността «държавен архивист на
Неапол», оглавява Комитета на архивните експерти, създаден по инициатива на тогавашния
теоретичната архивистика.
В състава на посочения комитет са избрани общо 9 членове — директори и специалисти от
тази връзка през 1933 г. на свое заседание членовете на комитета обсъждат идеята за организиране
международен конгрес на архивистите. По предложение на Е. Казанова той е трябвало да се състои през
посочения Комитет на архивните експерти. Ето защо първият международен форум по проблемите на
архивите се провежда по-късно — през 1950 г.
статия за европейските архиви в пътеводителя е Серафино Пистолезе, който по това време е старши
експерт в Държавния архив на Италия и едновременно секретар на Комитета на архивните експерти,
въпреки че той посочва тяхната по-ранна поява още през периода IX–X в. По-нататък авторът проследява
генезиса на различните средновековни архиви в европейските монархии. През втория етап разглежда
формирането на средновековните градски архиви в Западна Европа, които определя като първообраз на
след Френската революция от края на XVIII в. и в условията на модерните държави. Целта на Пистолезе
е да разкрие причините и факторите, които обуславят появата на новите видове архиви в европейското
позитивистката школа. Това проличава ясно при направената периодизация на историята на европейските
архиви, както и в обясненията за отражението на различните фактори върху тяхното развитие и
Известно е, че през 1929 г. се учредява още една Архивна комисия, но тя е ситуирана към
тогавашния Международен комитет за историческа наука (МКИН) при Обществото на народите(21).
Членове на тази комисия са представители от Европа, Русия и САЩ, които отстояват предимно
интересите на историци по отношение на регулирането на достъпа до архивите. Според тях,
още архивите задължително спазват 100–годишния срок от създаването на документите, преди тяхното
въвеждане в научно обращение. Ето защо дейността на посочената комисия е насочена предимно към
ресурси.
Съществен принос за развитието на «Архивологията» като научна и учебна дисциплина, както и
тогавашния Архивен институт в Берлин, разработва теорията за т. нар. идеални типове, т. е. видове
архиви, които се формират през различните исторически периоди(22). Авторът идентифицира общо 10
основни типа. През първия етап, обхващащ периода на ранното средновековие и класическите
представителни монархии, повсеместно се разпространяват два типа архиви: «А» — архиви на
пространство.
През следващия период (XVI–XVIII в.) авторът установява наличието вече на 4 типа архиви.
Освен по-ранните тип «А» и «В», той проследява появата на два нови типа: «С» и «D». Тип «С» свързва
съответно с «Архива на короната», т. е. Дворцовия архив или още Тайния архив, в който се концентрират
и съхраняват официалните актове. С индекса «D» в неговата схема се обозначава «Главният архив». Най-
често този архив, в който се предават и съхраняват предимно документалните сбирки на престаналите да
функционират «регистратури», възниква на основата на тип «С» — в случая това е посоченият «Архив на
короната».
действащи държавни институции. За този период Бренеке пояснява, че след като се преодолява
предишният дуализъм между архива на канцеларията и хранилището на входящите документи, се
заражда нов дуализъм — този път между Главния архив като исторически архив и учрежденските архиви
Схемата, разработена от Бренеке, няма обаче единна научна основа. Този недостатък посочва и
Волфганг Лееш, който е асистент на Бренеке и редактор на неговите посмъртно издадени лекции. На
практика тя обхваща само архивите на държавните институции, изключвайки всички други архиви с
публично значение, както и техните взаимоотношения със специализираните архивни учреждения.
те години на миналия век насам. Нейната книга, озаглавена «История и архивы», е първият опит след
края на Студената война за анализ на «съветския архивен модел» като противостоящ до този момент на
другите съвременни архивни модели, утвърдени в условията на модерната и постмодерната класическа
повече от седемдесет години. Според авторката, този тип архивна система, като наследство от
тоталитарния период, не може да функционира ефективно в условията на започналия от началото на 90–
предимствата на «съветския тип» архивна система в сравнение с всички останали архивни модели не
само в миналото, но и през съвременния период.
фонд на бившата съветска архивна служба — Главархива при Съвета на министрите на СССР, сега
Федералната архивна служба към Министерството на културата, авторката откроява отделните етапи в
историята на архивното дело през съветския период. Тя представя в детайли и анализира съответната
събирателно понятие и синоним на архивния ресурс на бившия СССР. Хорхордина представя структурата
и типологията на архивните учреждения през разглеждания период, които са организирани съответно на
отделните отговорни служители са били незабавно отстранявани от заемания пост в архивната йерархия.
Става ясно, че всеки опит за някакво възражение срещу явно незаконосъобразни разпореждания от
общество и държава архивите нямат собствена съдба. Решенията за тях, в частност и всички назначения
в тази система, също са били вземани и налагани от външни органи — обикновено висшестоящите
началото на 80–те години на XX в., всъщност преди разпадането на СССР (1991), според авторката,
трябва да започне най-напред с промяна на наследеното архивно законодателство в съответствие с
тоталитарните режими.
Изминалото време потвърди обективността на анализа и изводите на Хорхордина относно
международни архивни форуми, които започват да се организират редовно след 1950 г. Засилването на
научния интерес към историята и развитието на архивите, а също и постиженията на теоретичната
научни принципи и критерии, както в областта на архивното познание, така и в съвременната архивна
практика. Въпреки това, още на VI Международен конгрес на архивите, проведен в Мадрид през 1968 г.,
темата на един от пленарните доклади е: «Методология на историята на архивите», подготвен от
италианския професор Л. Сандри(25). В него авторът се опитва да убеди участниците в конгреса, които
типологията и функциите, които те изпълняват през отделните исторически периоди. Според проф.
Сандри, историята на архивите е неотделима от историята на архивното познание като цяло. В тази
връзка той откроява и характеризира редица нови аспекти, които би трябвало да се включат в нейния
предмет: връзката на историята на архивите с историята на писмото и писмовните материали;
историографска дисциплина. При това посочените нови аспекти, както пояснява проф. Сандри, не
изчерпват всички възможности за проучване развитието на архивите, сред които са промените в
Ботие, преподавател в Школата на хартите към Сорбоната(26). Той анализира един от най-важните
периоди в историята на европейските архиви, когато се извършва преходът от средновековното към
обнародван първият том от така замислената поредица. В него се проследява историята на архивите на
първите цивилизации в древния и класическия свят — Месопотамия, Фараонския Египет, Гърция и
признание още от съвременниците си. В една от своите речи Цицерон противопоставя гръцкия архивен
модел на небрежността при събирането и съхраняването на официалните документи в Древен Рим,
скромни. Те също се реализират в две основни насоки: като част от изследванията по обща теоретична
архивистика или само в рамките на научната дисциплина «Архивология». И в двата случая първите
научни трудове на български автори се появяват едва след създаването на архивното ни законодателство
и мрежата от държавни архиви в страната през 1951–1952 г.(29) Едновременно с тези действия се
архивисти(30).
Ето защо през 1952 г. се възлага на Софийския университет да открие през учебната 1952/1953 г.
5–годишен курс за обучение на архивисти към специалност «История» при тогавашния Философско-
исторически факултет(31). С приемането на първите студенти започват да се четат и профилирани
още една престижна диплома за архивист-палеограф. Когато по-късно през 1945 г. Дуйчев, който по това
време е преподавател и ръководител на катедрата по История на Византия и Европейския югоизток, е
уволнен от Софийския университет, именно тази подготовка го мотивира и му помага при разработването
през есента на 1949 г. курс лекции по архивистика. Те са предназначени за обучението на библиотекари и
библиографски институт. През следващата година лекциите са отпечатани под формата на циклостилно
издание и в тираж само 300 бройки, поради което много скоро те се превръщат в библиографска рядкост.
образование. Тъй като по същото време у нас архивистиката е една почти неразвита научна област,
задачата на автора е не само трудна, но и доста по-различна от неговите дългогодишни научни интереси
древността. Той обръща внимание, че «превръщането на историческата наука в точно знание, което се
стреми да обгърне всички страни на човешкото битие и да стане изложение не само върху неговото
Разглежданият лекционен курс се откроява като класически образец за разработване с учебна цел
различните видове архивни справочници и др. Проф. Дуйчев споделя своите открития във връзка с
намиращите се в чуждестранните архиви, библиотеки и музеи документи за българската средновековна
история, които трябва системно да бъдат издирени, проучени, копирани и публикувани. Подчертава
значението и на новите видове документи върху технически носители — фотодокументи,
фонодокументи, филми и други, които също трябва да се предават и съхраняват в архивите, тъй като са
част от съвременното архивно наследство.
ръкопис, проучване палеографските особености на дадения текст, разчитането и датирането му, анализ на
съдържанието и т. н.
Особено ценна е предоставената информация относно учебните планове и програми на
не бива да бъде смятан просто като някакъв обикновен чиновник, натоварен да се занимава със
запазването и описването на известни архивни материали. Напротив, той трябва да бъде включен с пълно
право между същинските научни работници и трябва да бъде смятан, като пръв помощник и сътрудник
на учения и изследвача. Неговата работа налага извънредно голяма научна отговорност и изисква
дълбоки и основни познания в областта на няколко научни дисциплини. Той трябва да притежава, преди
всичко, задълбочени познания из областта на общата и специална история, защото архивните документи
са най-ценните исторически извори. Той трябва да познава стари и нови езици, за да може да се справи с
цялото разнообразие от архивни ценности, които произхождат от разни времена и разни народи.
Понякога това знание трябва да бъде още по-задълбочено, тъй като в ръцете му могат да попаднат
документи, в които да е отразен езикът на една епоха или на една ограничена езикова област. Необходими
са знания относно палеографията, за да могат да бъдат разчетени стари документи, написани на един или
друг език и с едно или друго писмо. Необходимо е да се познават добре разните хронологически системи
и начините, чрез които, при наличността на едни или други хронологически елементи, един документ
бъде разчетен и обяснен един печат. Най-сетне, покрай разните специални знания, необходимо е да се
познава онова, което наричаме архивоикономия и архивотехния, сиреч, сведения за запазването на
националната архивна система. По-конкретно, авторката разглежда въпросите във връзка със статута,
типологията, профилирането и функциите на държавните архиви: централни, местни и т. нар.
система, като най-висшия етап в развитието на българските архиви и историята на архивното ни дело.
Според нея, нерешените все още проблеми в тази област се дължат единствено на «непълната
Хилендарски» и други, а също и в някои нови специалности, като публична администрация, връзки с
обществеността, политология, библиотечни и информационни науки, и т. н. Във връзка с лекционния
курс по обща архивистика във ВТУ «Св. св. Кирил и Методий» през 1986 г. е издаден учебникът на проф.
и сред историците. На практика то служи като основна «печатна изворова база» за изследванията също
по история на българските институции, както и в областта на културологията, документалистиката,
музеологията, библиотечното дело и др.
Направеният преглед на специализираната литература показва, че у нас липсват изследвания по
история и развитие на архивите ни в сравнителен аспект, а също и за тяхната роля и значение като
държавни институции, осигуряващи формирането, опазването и ефективното използване на националния
архивен ресурс. Все още не е направен обективен анализ на наследения от тоталитарния период
български архивен модел от «съветски тип», както и на резултатите от извършените досега частични
в Европейския съюз.
Раздел II: Архивите — индикатор за държавността
както и с използването на писменост, в това число и писмените документи не само като средство за
управление и информационни източници, но и като обект на целенасочено събиране и съхраняване.
Повечето древни градове са не само центрове на споменатите цивилизации, но и на най-ранните
държавни образувания, като обособени териториални, политически и етнически общности. В тях
различна.
графичните особености на използваните знаци, които имат само символично значение. Отделните
идеограми представляват комбинации от триъгълници и чертички. Те се нанасяли със заострена пръчица
от кост или метал, завършваща с косо оформен триъгълен край, в предварително разчертани редове
върху още влажните глинени плочки. След това плочките били изпичани на слънце или в специални
са запазени сведения още за първите династии и царе, религии, а също за развитието на земеделието,
занаятите, скотовъдството, корабоплаването, търговската размяна и т. н.
Документите, открити в Урук, били събирани и подреждани във върбови кошници. Към всяка от
тях прикрепвали и специални етикети, върху които отбелязвали произхода на документите: «Документи,
г. пр. Хр. в най-южната точка на Месопотамия — областта, разположена между устията на реките Тигър
и Ефрат. Той се издигнал като главен административен и културен център на шумерите. Друг архив в
същия град е намерен при разкопките на храмов комплекс, състоящ ce oт пет постройки. Повечето от
документите са квитанции за изплатени данъци или се отнасят за дейността на занаятчийските
работилници към храма. В една от тези сгради, вероятно древно съдилище, са съхранени документи —
протоколи, отнасящи се до тогавашното съдопроизводство, което традиционно се извършвало в храма.
Най-значителният архив в района на Древна Месопотамия, наброяващ 23 600 глинени плочки, е
открит при археологическите разкопки на «царския град» Мари, разположен в района на средното
течение на р. Ефрат. Разкопките се осъществяват през периода 1933–1939 г. под ръководството на проф.
А. Поаре(3).
Градът Мари, основан около 2000 г. пр. Хр. от аморитите, бил политически и административен
център на едноименната държава. Заради своето благоприятно географско местоположение, той се налага
и като търговски център — тук се пресичали керванските пътища от запад на изток и от юг на север. Това
позволявало да се извършва размяна на стоки в едно сравнително обширно пространство.
Споменатият архив на Мари се помещавал в двореца на владетеля. Дворцовият комплекс включва
260 зали и вътрешни дворове, а също и дворцов храм. Служителите на владетеля — управители,
секретари, писари, куриери и други, обитавали също жилища в комплекса. Техните задължения били
свързани предимно със съставянето, получаването и изпращането на значително количество
административни документи. Владетелският архив съдържа официална кореспонденция — около 13 000
съсловна принадлежност, които документи са свидетелство за стопанския разцвет на града Мари. Три
века по-късно войските на вавилонския цар Хамурапи (1792–1750 г. пр. Хр.) го завладяват и разрушават.
Трябва да се отбележи, че по същото време е създаден най-ранният законодателен кодекс в
древния свят. Това е известният «Законник на Хамурапи». Текстът, състоящ се от 282 параграфа, бил
написан с клинопис върху базалтов стълб. Той е открит в главния град на еламитите Суза, които
населявали земите на изток от акадците(4). Юридическите разпореждания в кодекса се основават на едни
по-ранни традиции, обвързани с обичайното право. Същевременно в него се съдържат и принципно нови
собствения си език. Въпреки че шумерският език, който не е семитски, постепенно отмира — около 2–то
хил. пр. Хр., той изиграва важна роля за формирането на шумеро-акадската култура. Благодарение на
глинените плочки с клинописни текстове на шумерите са съхранени и разпространени в древния свят
техните митични разкази, свързани с вълнуващия епос за подвизите на легендарния цар на Урук —
Гилгамеш. В общо 12 песни, всяка от които се състои от около 300 стиха, се съдържат сведения за най-
ранната месопотамска космогония, теогония и антропогония. След като смъртта внезапно отнела неговия
любим приятел и спътник Енкиду, въпросът за търсене на «безсмъртието» се превръща за Гилгамеш в
екзистенциален. Усилията му да победи смъртта, която е неизбежна за хората, според волята на боговете,
растения и др.
Акадската държава просъществувала до 1960 г. пр. Хр., когато е унищожена от нашествието на
идващите от запад аморити (амореи). След като покорили местното население, те също основават нови
династии, сред които се откроява първата династия на Вавилон. Градът, разположен в района на средното
течение на р. Ефрат, бързо налага властта си над цяла Южна Месопотамия. Заради своето великолепие и
богатства Вавилон е наричан от съвременниците си «Вратата на Бога», но през XVII в. пр. Хр. е завладян
от каситите.
Чрез акадците шумерската писменост се разпространява и сред еламитите. През 2–то хил. пр. Хр.
хуритите, чиято държава Митани се намирала в Северна Месопотамия, също заимстват клинописа от
акадците. Тази писменост използват и хетите, които по същото време населяват района на Мала Азия (дн.
Турция). През първата половина на 1–то хил. пр. Хр. с клинописа започват да си служат урартитите,
заемащи територията на дн. Армения. Към клинописните системи се отнасят още угаритският и
персийският клинопис.
Споменатото царство на хетите, което просъществувало до XIII в. пр. Хр., води успешни войни
със съседните владетели. Хетите покоряват и унищожават Вавилон, завладяват Митани, подчиняват
Угарит и често извършват нападения срещу Египет.
В началото на миналия век — през 1906 г., при археологически разкопки под ръководството на
немския учен X. Винклер в селището Богазкьой, разположено на 145 км от Анкара, са открити останките
5500. При завладяването на Хатушаш в края на XIII в. документите под формата на дървени плочки
изгорели. Оцелели обаче повечето от книгите върху глинени плочки. В запазените каталози на
библиотеката се съдържат сведения и за някои от унищожените документи. Това показва, че
разглежданата библиотека едновременно е използвана и като архив. Както в Шумер и Вавилон, писарите
тук също поставят допълнителни обяснителни бележки (анотации), заедно с имената си, в края на
глинените плочки — документи или книги.
През XIII в. пр. Хр. традициите и постиженията в областта на културата на шумерите, акадците,
вавилонците и хетите, в това число и клинописното писмо, са наследени от асирийците. Известно е, че те
населяват териториите по средното течение на р. Тигър (дн. Северен Ирак). В началото на 1–то хил. пр.
Хр. асирийците вече владеят почти цяла предна Азия и части от Египет. В главния град на асирийската
държава — Ниневия, се намира най-богатата библиотека в древния свят. Тя е създадена по нареждане на
цар Ашурбанипал и в нея били събрани най-ценните съчинения от цяла Месопотамия. За целта
споменатият владетел изпраща своите най-опитни писари да издирват и копират книги, липсващи в
Ниневия. В направените копия задължително е потвърждавана точността на преписа спрямо съответния
оригинал. Книгите са описани и в общ каталог, а плочките на всяка от тях са съхранявани в отделен
дървен сандък. Библиотеката е разположена в един от дворците на владетеля. Както отбелязахме, при
археологически разкопки, извършени в средата на XIX в. са открити около 20 000 глинени плочки от нея.
През VII в. пр. Хр. Ниневия е завладяна и напълно разрушена от обединените войски на Вавилон
и Мидия. Властта на царете на Нововавилонската империя (625–539 г. пр. Хр.) се разпростира и върху
на тогавашното корабоплаване в Средиземно море. В началото на 1–то хил. пр. Хр. именно в Ханаан е
създадена и разпространена първата азбука под формата на консонантно писмо. Тъй като новите писмени
знаци са със заоблена форма, предишните глинени плочки се заменят с папирус като писмовен материал.
Необходимият папирус започва да се доставя от Египет.
През 539 г. пр. Хр. Вавилон е присъединен към царството на Ахеменидите — Персия (дн. Иран).
Владетелите на Древна Персия — Кир, Дарий, Ксеркс и други, постоянно воюват и установяват
господството си в Предна Мала Азия, Армения и територии от Египет. Те също притежават огромни и
разкошни дворци, строят крепости, храмове в градовете Персепол, Суза и др.
През 330 г. пр. Хр. обаче войските на Александър Македонски покоряват Персия. След неговата
смърт огромната му империя се разпада, като на нейно място възникват редица нови елинистически
царства, включително и на територията на Древна Месопотамия. Във всички тях се заселват трайно
компактни гръцки общности, които чрез своя език, писменост и традиции разпространяват елементите на
гръцката класическа култура, религия и образование.
С течение на времето към различните владетелски канцеларии се формират сбирки от официални
документи с политически или стопански характер. Обемът на стопанската документация е значителен,
териториални обединения, наречени номи, възникват през периода 5000–3100 г. пр. Хр. Всяка нома се
обособява като властов център и религиозна единица начело с управител. Той е титулуван като: «Този,
който строи каналите». Поради оскъдните валежи напояването има важно значение за местното
население. Ежегодните разливи на р. Нил, както пустинята и морето като естествени граници,
формирането на две царства, разположени в северната и южната част на региона (Долен и Горен Египет).
Според легендарни сведения, около 3150 г. пр. Хр. владетелят Менес (Хор-axa) успял да обедини
двете съседни географски области — Долината и Делтата, създавайки династическия Египет със столица
Мемфис. Събитието е засвидетелствано в известната плоча от Нармер. В изобразените сцени царят е
представен като завоевател на Севера(6). Херодот изрично отбелязва, че жреците на Птах — богът
покровител на Мемфис, считали цар Менес за основател на храма и на града.
Както е известно, името на Хор — богът на небето, което царят задължително възприема при
възкачването си на престола, олицетворява божествения аспект на неговата власт още през
преддинастическия период(7). Ето защо в запазените и достигнали до наши дни релефи коронясването
му задължително се представя като божествен акт.
Царят е централната фигура в политическия и религиозния живот. Въпреки неограничената си
власт, той управлявал с помощта на голям брой съветници и служители. Редица служби и титли от
периода на Старото царство, включително и постът везир (главен администратор), съществуват още при
първите династии. Доколкото заемането на важните политически и административни постове е зависело
единствено от неговата воля, той запазва контрола върху дейността на многобройната си администрация.
Писарят Ченен — автор на хрониката, с чувство на гордост отбелязва, че той е записал победите на
владетеля си.
За целенасоченото формиране на архиви в Древен Египет свидетелства и решението на фараон
Нефер-Хотеп (Средното царство, XIII династия, около 1750 г. пр. Хр.). Той наредил да бъде издигната
статуя на бог Озирис, но за да е сигурен в точното представяне на неговия образ, разпоредил
предварително да се издири описанието му в съхранените ръкописи, намиращи се в Хелиополис.
При археологически разкопки, извършени в края на XIX в. в Ахетатон (Тел ел-Амарна) —
Тутанкамон (1361–1352 г. пр. Хр.), с владетели от Вавилон, Митани, Асирия, Мала Азия и др.
Значителен по обем архив през периода на Старото царство се формира и в двореца на везира в
Тива. В него се концентрират главно финансови документи, сред които данъчни списъци на населението,
приходно-разходни книги, свързани с държавната хазна, отчети на управителите на отделните номи.
период (3100 до 2686 г. пр. Хр., I–II династия); Старо царство (около 2650 г. до 2181 г. пр. Хр., III–VI
династия, столица Мемфис); Първи преходен период (от VII до XI династия); Средно царство (около
2040 до 1768 г. пр. Хр., XII династия, столица Тива); Втори преходен период (XIII до XVII династия);
Ново царство (1567 до 1085 г. пр. Хр., XVIII–XX династия); Трети преходен период (1085–668 г. пр. Хр.,
от XXI до XXV династия) и Късен период (664–332 г. пр. Хр., от XXVI до XXXI династия)(9).
Около 1700 г. пр. Хр. египтяните се освобождават от властта на т. нар. хиксоси, които ги владеели
в продължение на 500 години. През 671 г. пр. Хр. Асирия завладява цяла Западна Азия и голяма част от
смъртта на последната представителка на тази династия — прочутата Клеопатра, през 30 г. пр. Хр.,
когато Октавиан Август завзема Александрия, територията на Египет е присъединена към Римската
империя.
В резултат от посочените политически промени на територията на Древен Египет се
език се наложил като основен, наред с коптския език, използван по същото време от потомците на
древните египтяни. След IV в. пр. Хр. повечето от документите вече се пишат на гръцки език, но върху
папирус. По традиция датите продължават да се обозначават според годините на царете, а по-късно — на
римските цезари. От времето на Птолемеите са оцелели и отделни лични архиви под формата на сбирки
допълнителни знаци за обозначаването на характерните, гласни звукове в коптския език. Освен това в
документите често се изписват двойни лични имена — предимно гръцки и египетски, а по-рядко
климат в пустинята.
Известно е, че папирусът се приготовлявал по старинна технология от триръбестото стъбло на
едноименното растение, разпространено в блатистите райони на делтата на р. Нил. Стилизирани
изображения на това растение или на негови елементи се срещат в короната на владетеля, архитектурата,
друга. Върху тях под прав ъгъл се поставял още един ред ленти. Така наредените ивици се притискали
силно и се раздробявали. От отделните частички и изтичащия сок се получавала смес, от която се
оформяли листове с определена ширина. Следвало изсушаването им, оглаждането на грапавините от
вътрешната страна с помощта на вулканичен камък, изравняване и залепване. Полученият материал,
наподобяващ платно, за удобство бил навиван под формата на роли. Пишело се само върху вътрешната
страна на дадения лист, като дължината му се определяла в зависимост от съответния текст. Документите
и ръкописите върху папирус имали свитъчна форма. Повечето ръкописи, събрани в прочутата
Александрийска библиотека, също били с такава форма(10).
Още през III в. пр. Хр. тя вече притежавала около 500 хил. свитъка книги, а през I в. пр. Хр.
техният брой достига до 700 хил. Те се съхранявали върху хоризонтални рафтове, разположени в
шкафове с вратички. В отделни помещения се преписвали и разпределяли ръкописите. През 273 г., когато
войските на император Аврелиан превземат Александрия, библиотеката е опожарена и голяма част от
се в него. Библиотеката е опожарена напълно през 642 г. при завладяването на Александрия от арабите.
По времето на управление на Птолемеите, а възможно е и преди това, приготовлението на
папируса и търговията с него са държавен монопол и изключително доходоносен източник за хазната.
Папирусът е предпочитан писмовен материал и за останалите паралелни висши цивилизации в
Средиземноморския регион(11).
В древния и античния свят се използвали и други материали за писане, между които и кожата. Тя
е позната и в Египет през разглеждания период. Този материал започва масово да се разпространява след
като жителите на Пергам — град в Мала Азия (дн. Турция), откриват начин за преработване на кожи от
различни домашни животни (кози, овце и телета и др.) с цел да пишат върху тях. Въпреки че самото
Пергамско царство просъществувало само около 150 г. (284–133 г. пр. Хр.), споменатият местен писмовен
материал започва да се обозначава с името «пергамент». За конкретния повод около създаването му
разказва Плиний Стари (23/24–70). Позовавайки се на по-ранно предание, той съобщава, че владетелят на
Пергам — Евмен II, живял през II в. пр. Хр., мечтаел да създаде библиотека, която да затъмни славата на
споменатата Александрийска библиотека. Научавайки за това, Египет веднага прекратил износа на
папируси за Пергам. В отговор жителите на града започнали старателно да обработват кожи и по този
начин си набавили достатъчно материал за своята библиотека. Трябва да се отбележи обаче, че повечето
техни книги са медицински — в Пергам е живял известният лекар Гален. През 31 г. пр. Хр. Марк
Антоний подарява значителна част от книгите, намиращи се в Пергамската библиотека, на египетската
царица Клеопатра, която се славела със своята висока образованост и интелектуални занимания(12).
След II в. пр. Хр. пергаментът започва успешно да конкурира папируса, а през средновековието той е
доминиращият писмовен материал във Византия и Западна Европа, а също и в България.
Ахейски (ХIV–ХII в. пр. Хр.) период. Текстовете върху съответните глинени плочки са с идеографско
писмо, наречено през XX в. «линеарна писменост». То се среща в два варианта — тип «А» и тип «Б».
Както е известно, вариант «Б» е разчетен през 1953 г. от англичаните Майкъл Вентрис и Джон Чадуик. Те
доказват, че транскрибираният на тази писменост език всъщност е архаична форма на гръцкия език(13).
Вентрис и Чадуик успяват да изяснят значението на 65 от общо 90–те графични символа, познати като
линеар тип «Б». Според тях, повечето от тези знаци съставляват срички, а отделни идеограми изразяват
Освен глинените плочки, са оцелели и надписи върху различни предмети — съдове, жертвеници,
чаши и др.
При археологически разкопки в началото на XX в. на о-в Крит в Кносоския дворец е намерена
сбирка от документи, респ. архив, с около 3000 глинени плочи. Откритието е заслуга на сър Артър
Евънс(14).
Други 600 документа със същото писмо са открити през 1939 г. при проучване на един микенски
дворец в Пилос в Месения(15). След края на Втората световна война разкопките тук били възобновени и
Около 1200 г. пр. Хр. центровете на тази цивилизация са унищожени от нападенията на варварски
племена. Известно е, че през 1150 г. пр. Хр. Микена била разрушена от дорийците. След споменатия
кризисен период в разглеждания регион възниква цивилизацията на елините или на древните гърци.
Вероятно през IX в. или в началото на VIII в. пр. Хр. те започват да си служат с фонетичното писмо,
приспособявайки към особеностите на езика си. В сравнение със споменатото консонантно писмо на
финикийците, новият елемент, въведен от гърците, е записването на гласните звукове в речта. Най-
ранните текстове с фонетичното (алфабетно) писмо датират от втората половина на VIII в. пр. Хр. Това са
епиграфски паметници, открити на о-в Тера (дн. о-в Санторин). Те били изсечени върху колони и плочи в
чест на победни битки, посвещения на богове и др. През XI в. пр. Хр. островът бил колонизиран от
Спарта, но са запазени и по-ранни следи от предходната микенска епоха. Те свидетелстват за мощно
вулканично изригване, причинило не само гибелта на древното поселение, но и поглъщането на част от
острова от морето.
В географски аспект разглежданата елинска цивилизация обхваща значително пространство —
както островите в Егейско море, така и континентална Гърция. В края на VIII в. пр. Хр. започва
създаването и на колонии в елинизираните райони на Мала Азия, Южна Италия, Сицилия и Африка.
Така гръцкият свят достигнал до границите на някои от посочените древни висши източни цивилизации.
Елинската цивилизация обаче се реализира предимно в древногръцките полиси, въпреки техните
сравнително ограничени ресурси.
Терминът «полис» (град), който се среща още през «Архаичния период» (VIII–VI в. пр. Хр.),
всъщност имал няколко значения: градско селище, политическа организация (в см. държава), или
общност от граждани, които се идентифицират като едно цяло. Според Аристотел, полисът обединявал
най-често няколко селища. През класическия период той е основна политическа и социална единица в
гръцкия свят.
Отделните полиси почитали свои богове-покровители: в Атина — Атина Палада, в Аргос и о-в
Самос — Хера, в Спарта, Милет и Кирена — Аполон, и др. На практика те имали и различно
управление: аристократично, олигархично или демократично. В някои полиси властта принадлежала на
нарушаването на гражданския мир подтикнали гърците към масова миграция, в резултат от която
възникват многобройните им колонии.
В полисите с традиционно демократично управление пряката власт се упражнявала от Народно
събрание (Еклесия). В него по принцип участвали всички граждани на полиса, които имали политически
права. Тъй като то не можело да се събира постоянно, общите дела се решавали от един или няколко
изборни съвета. Когато даденият съвет се състоял само от старейшини (геронти), той се наричал Герузия.
Както свидетелстват съхранените писмени източници, в края на VII в. пр. Хр. управлението в
Атина било поверено на 9–има архонти (гр. archon, ontos — върховен управител, а също и общо название
на магистрати). Те се избирали по жребий, като всеки от тях ръководел определена обществена служба и
следял за изпълнението на съответните решения на еклесията и съвета към нея: архонт-полемарх (до
Маратонската битка през 490 г. пр. Хр. върховен военачалник, а след това се грижел и за погребенията на
гражданите, загинали във война, и др.); архонт-цар (ръководел религиозния живот); архонт-епоним
(давал името си на съответната година, отговарял за календара, наследствата на вдовици и сираци и др.).
Останалите 6–има архонти ръководели съдилищата, а след изтичане на службата им по право влизали в
наказание той станал жертва на Ериниите — богините отмъстителки на подземното царство, които
преследвали живите престъпници, докато ги накарат да полудеят от угризения. В крайна сметка Орест
бил оправдан, благодарение на гласа на богиня Атина, но бил пратен в изгнание в Таврида (дн. Крим).
Оттам той трябвало да донесе една свещена статуя на богиня Артемида. Ериниите приели отсъдата на
Ареопага.
Еклесията се събирала редовно, като всички граждани имали достъп до нея и свобода да се
изказват. Важните дела се решавали с декрети, които след публични разисквания се гласували с вдигане
на ръка. По този начин, ръководейки се от съветите на ораторите, които насочвали нейната политика,
Еклесията упражнява пряката власт в полиса.
За да се възстанови нарушеният граждански мир, в редица полиси трябвало да се извършат
реформи, засягащи съществуващите политически системи, институции, законодателство и обществени
отношения. За целта върховната власт временно била предоставена на специално избрани законодатели,
като всички останали граждани, включително и представителите на богатите родове, се задължили да
спазват разпоредбите им. Най-известните от тези законодатели са Дракон от Атина през 625–620 г. пр.
Хр., чиято дейност в тази насока е продължена от Солон и Клистен, Питак в Митилена на о-в Лесбос и
др.
Във връзка с предприетите законодателни реформи Платон (427–347 г. пр. Хр.) в своето
съчинение «Държавата», разсъждавайки за значението на образованието, възпитанието и законите,
героите, също и за гробниците на умрелите и за всичко, което трябва да се върши за тях, за да станат
милостиви към нас. Такива неща ние самите не знаем, а когато уреждаме държавата, не бихме ги
поверили на никой друг, ако имаме ум, нито бихме си послужили с друг водач освен с родния бог
(почитан от атиняните като техен родоначалник). Този именно наш бог е честен ръководител на всички
хора в това отношение, седнал на средата на пъпа на земята (в Делфи), и дава напътствия»(20).
Реформите, насочени към ограничаване правата и самовластието на най-богатите родове в Атина,
продължават при споменатия Солон. През 594–593 г. пр. Хр. той е избран за архонт с върховни
По същото време е учреден Съветът на 400–те — Буле (Boule), който изпълнява политически
функции към Еклесията. Неговите членове се избирали от тогавашните фили (по 100 представители от
всяка). След реформите на Клистен Булето вече се състои от 500 членове. Те също са избирани чрез
Тъй като атинският полис през разглеждания период се състои от 10 фили, годината се деляла на
10 притании. Това означава, че Еклесията се свиквала на всеки 9 или 10 дена, с изключение на празници
или при лошо време.
По времето на Солон е учреден и Народен съд (Хелиея), състоящ се от 6000 съдебни заседатели
(хелиасти), разделени на десет секции от по 500 членове и 1000 заместници. Те са избирани от архонтите
за една година чрез жребий между атинските граждани, навършили 30 години. Хелиастите задължително
полагали клетва и получавали ежедневно възнаграждение. За всеки процес също се избирали съдии по
Както отбелязва по-късно Плутарх, Солон постановил, че неговите закони трябва да останат в
сила в продължение на 100 години(21). За да бъдат осведомени всички атински граждани, текстовете им
били написани и върху избелени с гипс дървени табли, за които Аристотел съобщава, че се наричали
«кирби». Те били закачени по 4 броя върху обща ос, за да могат да се обръщат при четене.
произхождали от дейността му. Част от същата сграда се използва за светилище на останалата без свой
дом богиня Метер. Ето защо именно атиняните я почитали, както отбелязва проф. Дуйчев, и като
покровителка на архивите.
В посочения архив се концентрирали документите с публично значение, сред които закони,
протоколи на Булето, решения на Еклесията, договори, списъци на гражданите, съдебни протоколи и др.
До III в. пр. Хр. в него не се съхраняват частни документи. Най-ранният регистриран документ от този
вид е завещанието на Епикур (починал през 270 г. пр. Хр.) по повод неговото дарение за Метроона.
счупена керамика (гр. ostrakon), върху които изписвали името на осъждания. Мярката «остракизъм» е
приложена за първи път през 487 г. пр. Хр. Както пояснява Аристотел, възползвайки се от тази
демократична процедура, по-късно водачът на по-силната група благодарение на надмощието си
изпращал в изгнание противниците си от опозицията, за да може да управлява през това време
необезпокояван(26). Така били осъдени влиятелни политически водачи, сред които Аристид, Темистокъл,
Кимон и др. Изгонването на Тукидид, син на Мелезий, през 443 г. пр. Хр. дава възможност на Перикъл да
управлява Атина по своя воля.
Намерените при археологически разкопки на Агората (Градския площад) повече от 1600 остраки
Както е известно, още през периода VI–V в. пр. Хр. първите старогръцки летописци, наречени
логографи, започват да събират митологични и реални сведения, както за миналото, така и за своето
време. Според Дионисий Халикарнаски, живял през I в. пр. Хр., някои от логографите описвали
недоволството и несъгласието им, общата хазна, която първоначално се намирала на о-в Делос, е
преместена в Атина. За целта територията на съюза била разделена на пет отделни единици, като в
специални списъци били отбелязани принадлежащите им градове и размерът на дължимия от тях данък
на Атина.
Последвалите Пелопонески войни (431–404 г. пр. Хр.) нанасят обаче сериозен удар не само върху
могъществото на Атина, но и върху останалите гръцки полиси. Вследствие от настъпилата криза, през
338 г. пр. Хр. почти цяла Гърция е завладяна от войските на македонския владетел Филип II. Появяват се
През 86 г. пр. Хр. войските на Сула превземат Атина. Трябва да се отбележи обаче, че в културно
отношение именно антична Гърция е тази, която покорява своя победител Рим.
Според легендарни сведения, записани впоследствие, Рим бил основан през 753 г. пр. Хр. от
братята Ромул и Рем, върху Палатинския хълм, на левия бряг на р. Тибър, близо до устието й.
Сравнително скоро градът налага господството си над останалите общини и селища в областта Лациум
(Лаций) — дн. Средна Италия. В края на III в. пр. Хр. под върховната власт на Рим е създаден Римско-
латинският съюз, като конфедерация на местните общини — (лат. munus — задължение, респ.
«муниципии»). През I–II в. Рим вече е огромна империя, чиито владения се разпростират в Европа, по
крайбрежието на Северна Африка, на територията на Египет и в Близкия изток. След смъртта на
император Теодосий I (378–395) империята е разделена на две части — Източна и Западна Римска
империя. Ромул Августул — последният император на Западната Римска империя, е свален от римския
престол през 476 г. от Одоакър, водач на херулите — германски наемни войници в преторианската
гвардия. На територията на бившите римски провинции възникват редица «варварски кралства», които са
първите средновековни държавни образувания в Западна Европа. В същото време Източната Римска
империя, наречена Византия, се запазва до 1453 г., когато османците завладяват столицата й
Константинопол.
Отделните етапи в историко-политическото развитие на Древен Рим: царският период,
републиката и империята, отразяват спецификата, кризите и трансформациите във властовите
институции, принципите на управление, етноструктурата и социалния състав на населението. Процесът и
по традиция избира своя цар (лат. Rex). Той свиква т. нар. квирити (римски граждани), на които нареждал
да се съберат, за да се допита до тях по курии. На свой ред, общинските събрания (лат. comitia) по
правило се свиквали два пъти годишно. В тях участват всички способни да носят оръжие римски
граждани.
Приемайки задължението да ги управлява, на царя се предоставя власт (лат. imperium), която му
осигурява на практика статут на «господар на общината». По-конкретно раздава правосъдие и определя
наказанията, само той има право да говори публично на римските граждани, както и да държи ключовете
от общата хазна, т. е. да се разпорежда с нея. Също така единствено царят призовава народа на война и
командва войската, допитва се до боговете — покровители на Рим, като извършва приношения за
омилостивяването им, и др.(28)
След смъртта му римските граждани си избират нов цар. Кандидатът се определял от членовете
на постоянната колегия на бащите (лат. patres), но изборът традиционно се извършва според волята на
римския народ.
Още първият митичен цар Ромул разделя гражданите в общината на две категории — патриции и
плебеи, които имали различен политически и социален статус. От юридическа гледна точка терминът
«патриции» е свързан с наследствените права по линия на бащата (лат. patronus или patricius), който бил
господар в дома си (лат. familia). Именно римският дом и неговата правна регламентация служат като
модел на установените обществени отношения и политическа система. На практика управлението било
За разлика от тях, плебсът се състоял от граждани, които били лишени от политически права по
различни причини — чужд етнически произход, обезнаследяване и др.
По времето на Ромул са създадени и първите структурни единици в римската община. Най-
напред тя включвала 3 триби, обособени по етнически признак — латини, сабини и етруски, или по
някакъв друг признак — съсловна принадлежност, териториален и т. н. Всяка триба, състояща се от 10
курии (родови обединения, начело с изборен курион), осигурява по 1000 воини за пехотата и по 100
конници. По това време куриите имат важно административно, политическо и военно значение,
на 4 градски триби, които били едновременно административни единици и избирателни окръзи. В тази
връзка е учреден цензът, т. е. процедурата за вписване на римляните в гражданските регистри според
оценката на тяхното имущество. С течение на времето към градските триби са прибавени още 17 селски
триби. Отделните категории население вече излъчвали общо 193 центурии и участват с по 100 души във
войската. Народното събрание съответно започва да се свиква по центуриатни комиции. Сто от тях
включват представителите на най-богатите и знатни римляни. Ето защо те имали решаващо влияние при
вземането на всички решения, отнасящи се до обществените дела: за мира и войната, избора на цар и
висши магистрати, приемане на закони и т. н.
През 509 г. пр. Хр. римляните, недоволни от управлението на седмия по ред цар Тарквиний Горди
(534–509 г. пр. Хр.), въстават, предвождани от патрициите, и той бил свален от престола.
Регламентирането функциите на царския институт, както и на посочените обществени процедури
и военната власт.
През 494 г. пр. Хр. първата сецесия (доброволно масово изгнание на плебса в Авентин —
Свещена планина в близост до Рим) става причина за учредяване на магистратурата «плебейски трибун».
Първоначално тези трибуни били двама, по аналогия с двамата консули, но от 471 г. пр. Хр. те станали
Сената.
Цензорите се избирали само от състава на бившите консули, първоначално за срок от 5 години, а
по-късно — за 18 месеца. Дейността им като цяло е свързана не само със създаването на значителен брой
и различни по вид документи, но на практика тя се основава на тях. Ето защо при цензорите също
започва да се формира архив, който се помещавал в храма на нимфите, разположен на Марсово поле. В
него се изпращат главно финансови документи, отнасящи се до приходите и разходите на хазната. Както
отбелязахме, социалният статус на римските граждани, а оттук — техните права и задължения,
включително и към фиска, се определят според имуществения им ценз. За целта цензорите трябвало
редовно да попълват списъците на гражданите по съсловия — сенатори, конници, кандидати за
магистрати и т. н. Те описвали и държавното имущество, като организирали и периодичното отдаване на
търг на различните доходи, свързани с хазната.
От II в. пр. Хр. в архива на Сената започват да се изпращат и международните договори на Рим.
Преди това те се съхранявали в храма на богинята Фидес, построен по времето на Първата Пуническа
война (264 г. пр. Хр.) на Капитолийския хълм. Изборът на храма не е случаен. Богинята Фидес е една от
древните римски богини, чието име ритуално присъства при произнасянето на всяко клетвено обещание
от страна на римските граждани и магистрати, като гаранция за изпълнение на поетото задължение. В
споменатия храм били събрани повече от 3000 договора, но през 83 г. пр. Хр. всички те изгорели при
един пожар.
През I в. пр. Хр. Сенатският архив се нарича «Табулариум», по аналогия с наименованието на
използваните за писане от римляните дървени таблички (лат. tabula). Текстът върху тях се нанасял с
помощта на метална пръчица, заострена от едната страна и закръглена от другата (лат. stilus), върху
предварително приготвени таблички, покрити с восък — «табула цера», или с разтвор от бяла боя «табула
алба». Най-често те са с размери 9 x11 см, както се вижда от оцелелите антични восъчни таблички. В
зависимост от дължината на дадения текст се използвали една или няколко таблички: диптихи (лат.
табличка се разменяла по няколко пъти. Прочитайки писмото, адресатът заглаждал восъка със
закръгления край на стилото си и написвал своя отговор върху същата табличка. Възможността за
многократна употреба и лесно коригиране на дадения текст, както и евтиният материал, от който те се
приготовлявали, обясняват сравнително голямото им разпространение в ежедневието на римските
«слонови книги» (лат. libri elephntini). Заимствайки този модел, те също започнали да украсяват външната
страна на официалните си диптихи с орнаменти. По-късно восъчното покритие при тях било заменено
също с лист от папирус или пергамент. При встъпването им в длъжност римските консули получавали
специални диптихи(30).
През 79 г. пр. Хр. архивът на Сената е преместен в нова триетажна сграда, специално построена
за целта и разположена на форума (градския площад). Към хранилището с документи водела тясна
външна стълба, а отвън сградата била украсена с характерната за тогавашната римска архитектура
колонада(31).
По традиция актовете и решенията на Сената се обнародвали публично върху големи метални
или дървени табли. По този начин римските граждани своевременно били уведомявани за всички
разпоредби, които се отнасяли за тях.
От жреческите архиви най-важно публично значение имал архивът на висшите жреци — т. нар.
понтифекси. Първоначално те били четирима на брой, като един от тях е избиран за «Велик понтифекс»
(Pontifex maxsimus). Известно е, че римските цезари не само си присвояват техния титул, но те определят
и броя на жреците в тази колегия.
През периода 27 г. пр. Хр. до 476 г. най-важно значение придобиват юридическите актове и
документи, издавани от името на римските цезари, притежаващи абсолютна власт. Цялата
административна документация вече се оформя, изпраща и получава в техните канцеларии (лат. officia).
При новите условия архивът на Сената изгубил предишната си роля и значение като главен архив. През
периода на империята дейността на Римския Сенат се ограничава само за гражданите в рамките на
общината, подобно на всички останали местни сенати. Ето защо в техните архиви се концентрират
предимно финансови документи, свързани със собствеността върху земята, съсловната принадлежност
само едно далечно и абстрактно присъствие за поданиците си, независимо къде пребивавал със своята
дворцова администрация в даден момент. Огромните разстояния затруднявали редовните комуникации
между властовия център, олицетворяван от императора и неговите служители, с военните и
гражданските власти в отделните провинции в Римската империя. Кризата се задълбочава особено след
IV в., когато непрестанните варварски набези често блокират основните пътни артерии в Западна Европа
и на Балканите(32).
Както споменахме, всеки град през разглеждания период е отговорен за събирането на
Ранното средновековие не донася съществени промени във вида на официалните документи, писмовните
материали и начините за фиксиране на информацията върху тях.
Римска империя, но вече като Източен модел на християнската държавност. Той съчетава, както
духовното наследство на елинизма, римското право и римската държавна организация, така и
принципите на християнската вяра и християнския нравствен закон.
През периода IV–VI в. населението в Източната Римска империя, независимо от разнородния си
етнически състав — гърци, копти, евреи, арменци и други, се самоопределя като римляни или ромеи,
респ. хора, които се подчиняват на римските закони и са поданици на римския император. Въпреки че тя
обхваща предимно елинизирани територии в Европа, Азия, Северна Африка, както и островите в Егейско
и Средиземно море, до VII в. официалният език е латинският.
Що се отнася до управленско-административната система, тя първоначално запазва вида си от
времето на императорите Диоклециан (284–304) и Константин I (306–337) с характерното разделение на
395 г., изисква сравнително многоброен бюрократичен апарат, както и значителни средства за неговата
издръжка. Император Юстиниан I (527–565) предприема юридически и административни реформи, които
по стечение на историческите обстоятелства засягат само Източната Римска империя, т. е. Византия.
Тъй като императорският институт по това време вече е обвързан с християнската църква, се
налага да се уточни неговата правна регулация, за да се отстранят противоречията с късно-античното
римско законодателство. Създадената нова правна система, съдържаща се в известния Codex Iustinianus,
ce основава на принципите на господстващата християнска религия и нейните нравствени норми.
постановил, има сила на закон» (Quod principi placuit, legis habet vigorem)(36). Ето защо властта на
византийския император, който се считал за пряк наследник на римските цезари, също е провъзгласена за
абсолютна. Това означава, че тя се простирала върху всичко, включително и върху религията. В този
император Лъв VI (886–912). Тогава официално са отнети законодателните функции на местните сенати,
чиито функции се възлагат на новата служебна аристокрация.
Централна роля през разглеждания период изпълнява канцеларията на императора или
«василевса» (гp. basileus — в см. «водител на елинизма»). Тя включва различни служители, всеки от
които имал определени задачи: протонотарий, който докладва на императора всички получени документи
от другите канцеларии; мистик — личният секретар на императора; каниклий подава на императора
мастилницата с червено мастило, когато той трябвало да подписва официалните актове от вида на
законодателни наредби (новели), административни заповеди (едикти), дарствени грамоти (хрисовули),
кореспонденция и т. н.(40) Императорското имущество било поверено на отделна администрация.
Въвеждането на темната система с нейния стратиотски институт ускорява процеса на
централизация в управлението. Още през VIII в. на местно равнище е назначен съответният военен,
които получавали за целта специални войнишки владения, като условна собственост. Стратиотите се
вписвали в отделни данъчни регистри. Предоставените владения им гарантирали не само необходимата
издръжка, но и средства за тяхното въоръжаване. След смъртта на даден стратиот владението по право се
прехвърляло на наследниците му, заедно с всички задължения, произтичащи от дадената военна служба.
Макар и за кратко време Константин-Кирил Философ (827–869) също е назначен, както е отбелязано в
житието му, за хартофилакс (вивлиотекарь) на патриарха в църквата «Св. София» в Константинопол(43).
В същия източник се споменава и прочутият Анастасий «ВИВЛИОТЕКАРЬ», признат от съвременниците
си за «един от най-добрите познавачи на гръцкия език и гръцките работи» в папския двор.
отплата от Бога. Ето защо във византийските и в българските ктиторски надписи се отбелязва името на
човека, с чиито средства е построена съответната църква. Такъв именно надпис под формата на графит от
първата половина или средата на X в. е открит в баптистерия на Кръглата църква в Преслав: «Църквата
«Свети Йоан» направи Павел хартофилакс»(44). Тъй като е установено, че самата църква е изградена от
цар Симеон (893–927), посоченият надпис, очевидно, се отнася само за баптистерия (отделна сграда,
предназначена за кръщение на християни). По-важното в случая е сведението за наличието на
хартофилакс, като служител в българската църква в престолния ни град още през X в.
Висшият църковен клир във Византия произхожда предимно от средите на аристокрацията.
писмовен материал е пергаментът. През XIII в. успоредно с него започва да се използва и хартията, която
се произвежда и доставя от региона на Западна Европа. Голяма част от формиралите се архиви обаче са
унищожени още по време на религиозните борби през VIII в., а впоследствие при многобройните
политически кризи, въстания на гражданите, непрестанни външни нашествия, включително и
Унгария, Дания, Норвегия и Швеция, а германците насочват завоеванията си към земите по р. Елба. В
резултат на настъпилите промени се очертават границите на бъдещите европейски монархии, като
едновременно се полагат основите на културното и стопанското единство на региона през разглеждания
период.
Равена.
В исторически аспект най-дълготрайно и успешно от посочените кралства е кралството на
франките, създадено от Хлодвиг (482–511). Впоследствие те подчинили вестготите, бургундите,
тюрингите и алеманите. Карл Велики (742–814), който заема престола през 768, продължил тази
експанзия, завладявайки Лангобардското кралство в Северна Италия (773–774), земите на саксите в
Източна Германия (772–802), а също и териториите на юг от Пиренеите.
Същевременно Византия, обявявайки се за пряк наследник на късноантичната Римска империя,
демонстрира претенциите си за господство в рамките на предишния orbis romanus (римски свят), но вече
от позициите на християно-римския светоглед. Ето защо, за да легализират властта си в завладените
Галия и Италия, предводителите на посочените германски племена трябвало да получат официалното
на германските племена.
Трябва да се отбележи, че християнството през IV в. е доста разпространено сред тях(48).
Именно под негово влияние се утвърждава харизмата на новите владетелски династии. Специално
франките, които в крайна сметка завладяват всички останали «варварски кралства», свързвали произхода
си с древните троянци, а чрез тях — с македонците и римляните.
Съществуването на сбирки от документи към споменатите владетелски канцеларии се
потвърждава от използваните термини за тяхното обозначаване: «архив на свещения дворец» (archivum
владетеля на Франкското кралство. През 800 г. той е коронясан от римския папа Лъв III (795–816) за
«Император на Свещената Римска империя». Извършеният символичен акт е израз на засилващите се
претенции на папския теократизъм за господство в християнския свят. С титула на Карл Велики на
практика се възражда имперската традиция и се полагат основите на християнската държавност в
териториите по реките Рейн и Рона, наречени по-късно Лотарингия; Шарл Плешиви (843–877) — земите
на запад от Рейн (дн. Франция), и Лудвиг Немски (843–876) — земите на изток от Рейн (дн. Германия)
(50).
През следващия период (XI–XIII в.) завършва процесът, свързан с регламентирането и
феоди тя е обвързана със съпътстващи я форми на лична зависимост на отделните категории местно
население. Те са прикрепени или свързани с дадения феод по месторождение, занаяти или съсловия. В
политическо отношение сеньорите по принцип са васали на своя владетел. В качеството си на техен
сюзерен той ги обединява и представлява официално.
Неслучайно всички събития през разглеждания период от вида на дарения, размени, продажби и други,
свързани с промени на собствеността върху земята и нейния стопански статут, включително и правата на
собствениците и различните съсловия, задължително се документират. Всеки нов собственик, получил
или сдобил се по някакъв начин с дадено поземлено владение, не бил заинтересуван да съхранява
документите на предишните собственици, особено когато това се извършвало неправомерно.
Сред документите, които с течение на времето се концентрират около короната в отделните
средновековни монархии в Западна Европа, преобладават юридически и политически актове. Най-важно
Учредените в началото на XIV в. Генерални щати във Франция, Финансовата палата и Парижкият
парламент също били задължени да предават документите си във владетелския архив. По-късно обаче
посочените институции започват да формират и собствени архиви, свързани с конкретната им дейност.
Архиви към короната постепенно се формират и в останалите западноевропейски средновековни
монархии. В тях също целенасочено се концентрирали юридически актове и административни
документи, свързани с политическите и административните функции на дадения владетел: Архив на
Арагонската корона в Барселона, Архивите на Хабсбургите в Австрия, Дрезден и Мюнхен, и т. н.
доказателствена сила при решаването на всички спорни въпроси в сферата на установените отношения
имат само т. нар. дела на господаря (causae domini), както и документите на Християнската църква. През
този период се появява споменатият термин «секретни архиви», в см. «тайни архиви», които на практика
били недостъпни за поданиците в отделните монархии, извън кръга на най-доверените служители на
интереси. След прекратяване на съответните военни действия все по-често се налагало да се договарят и
въпроси, засягащи реституцията на заграбени или преместени архиви, т. е. архиви, които са били обект
на трансфер.
Англия и др.), е отразено само съдържанието на отделните сандъци, кутии и други, в които се
съхранявали събраните документи. За да се открие конкретен документ сред тях, се налагало да се
разгръщат един по един всички останали.
Систематизирането и описанието на средновековните документи значително се улеснява с
канцелария. По този начин копията на текстовете на различните документи били систематизирани в нов
по-удобен за търсене и справки формат, без значение подредбата на съответните оригинали. По-късно
регистрите започват да се водят и по видове документи — официална кореспонденция, договори,
протоколи, данъчни списъци и др. Справките по тях се извършвали много по-бързо и лесно.
Средновековните регистри осигуряват и по-надеждно съхраняване на административната документация
като цяло. Повечето от тези документи са достигнали до нас под формата на копия, благодарение именно
на оцелелите регистри. Това се отнася и за официалните писма на българските средновековни владетели,
императорски институт, както в рамките на Източния, така и на Западния държавен модел през
средновековието. След крушението на античния Рим в края на V в., при липсата на силна държава,
именно Римската църква се стреми да бъде център на християнската общност. На това основание
наследството на римските императори, в това число и споменатият титул Pontifex maxsimus, преминава
към римските първосвещеници или папи. Терминът «папа» (гр. pappas, лат. papa — отец) до края на V в.
се използвал като название на всички епископи. След 1072 г. той се употребява изключително за Римския
архиепископ. Известно е, че още Първият вселенски събор, свикан в Никея през 325 г., потвърждава
неговите права, наред с Александрийския, Антиохийския и Йерусалимския митрополит(51).
в Ломбардия (дн. Северна Италия) и отвъд Алпите. Още през 754 г. тази позиция на Римския престол е
възнаградена от Пипин III Къси (751–768), представител на Каролингската династия, който му дарява
част от Равенския екзархат, отнет по този повод от владенията на лангобардите.
Официално обявеният съюз между Франкския кралски дом и Римската църква бележи началото
на нейната светска власт в западноевропейското политическо пространство. Благодарение на културния
континюитет и християнските ценности, тя съумява да съхрани на практика наследството на античния
Рим до наши дни(52).
за върховенството на духовната власт над светската. След споменатата коронация на Карл Велики през
800 г. императорът и наследниците му са пряко обвързани с нейната политика, насочена към създаване на
всемирна теократична монархия. Както е известно, най-последователен в тези си действия е папа
Инокентий III (1198–1216). По това време Апостолическият престол открито се опитва да се наложи като
върховен трибунал на всички нравствени, църковни и светски дела в Европа, но не успява да постигне
мечтаното политическо господство в християнския свят(53).
Що се отнася до Секретния архив на Ватикана и Апостолическата библиотека, началото им се
поставя преди повече от две хиляди години. През Х–ХII в. владенията на обособилата се Папска област
са ограничени в Рим и околностите му, но с течение на времето се разширяват. Настъпилата през XIV в.
открита конфронтация между Апостолическия престол и френските крале принуждава папите да търсят
закрила в останалите все още независими градове в областта им — Перуджа, Азиси, Авиньон и Женева.
Архивните и ръкописните сбирки също ги следват по пътя на изгнанието им. Много от документите и
ръкописите обаче са разпилени или унищожени, особено през периода на известния «Авиньонски плен
на папите» (1309–1377).
След завръщането на папа Григорий XI (1370–1378) от Авиньон в Рим жителите на града налагат
Съпротивата на Римската църква срещу тези искания инициират Реформацията, която обхваща
периода от XVI в. до първата половина на XVII в. Идейният вдъхновител и водач на това движение в
Германия е Мартин Лутер (1483–1546). Той има своите последователи: в немска Швейцария — Улрих
Цвингли (1484–1531); във френска Швейцария — Жан Калвин (1509–1564). С Реформацията са свързани
и други християнски религиозни течения в Западна Европа, включително и Англиканската църква.
Всички те се обозначават със събирателния термин «протестантство».
Римокатолическата църква е принудена да промени своята политика, известна като
«Контрареформация». За целта през 1540 г. е създаден Йезуитският орден на Игнасий Лойола за борба не
само срещу реформаторското движение, но и срещу всяка друга идея или учение срещу
римокатолицизма.
В административно отношение Римокатолическата църква наподобява устройството на
античните писатели, а също и по-нови ръкописи с религиозен и светски характер. Още през понтификата
на папа Мартин V (1419–1422) повечето от преместените ръкописи и документи били върнати от Женева
в Рим. Освен това в библиотеката започват да се предават и приключените регистри от папската
канцелария.
Въпреки че все още университетите като цяло са силно повлияни от средновековната схоластика
и теология, през разглеждания период те постепенно се освобождават от зависимостта си от
Римокатолическата църква. В резултат укрепва връзката между науката и образованието, а
разширяването на неговата социална база допринася за превръщането на съществуващите
показателно за тогавашната му подредба. Поради затруднения от подобен характер през 1740 г. папа
Бенедикт XIV увеличава финансовите средства, предназначени за издръжката на архива. Освен това той
лично насърчава усилията на тогавашния архивист Джузепе Гарампи за индексиране и описване на
документите в архива. В резултат е съставен справочник, известен като «Каталогът на Гарампи», състоящ
се от 124 тома, които обаче не са публикувани.
Войните на Наполеон в началото на XIX в. нанасят значителни поражения върху европейските
архиви с публично значение. По заповед на императора е организиран най-мащабният трансфер на
ръкописи и документи в Париж от почти всички завладени и окупирани суверенни владения и територии.
Целенасоченото присвояване на съответните архиви е продиктувано от идеята на Наполеон да създаде
«Нова Римска империя». Формирането на необходимия «имперски архив» изисква концентрирането на
най-важните от политическа гледна точка официални документи, намиращи се в Архива на Свещената
Римска църква, Германския императорски архив във Виена, Симанканските архиви на Испанското
кралство и др. Служителите, на които Наполеон възлага подготовката и осъществяването на архивния
трансфер, проявяват обясним интерес към документите, злепоставящи Римокатолическата църква. Както
листове от средновековни ръкописи, които преди това били притежание на споменатата Апостолическа
библиотека. Само някои от тях, които се отнасяли за историята на Франция, своевременно са предадени в
Националната й библиотека.
С обединяването на Италия през 1861 г. начело с крал Виктор Емануил II от Савойската династия
отпадат редица територии от предишната Папска област. Окончателното обединение на Италия завършва
с присъединяването на Рим, който остава под властта на папата до септември 1870 г. След анексирането и
присъединяването на резиденцията на главата на Римокатолическата църква към италианската държава
Лъв XII (1878–1903). Изисква се обаче те предварително да получат разрешение за ползване на архива,
справочници към тях. Първият пътеводител на архива за документите, създадени до 1846 г., е отпечатан
доста по-късно — едва през 1951 г.(56) Следващият справочник е издаден през 1972 г., като документите
Ватикана не е съобразен с общоприетия в повечето държави след края на Втората световна война 30–
годишен срок за учрежденско съхраняване на ценните документи с публичен характер и съответните
Градски архиви
право.
Още през ранното средновековие в много италиански градове се запазват някои от споменатите
данъчни и нотариални функции на местните сенати в късноантичния Рим. От друга страна, след XIII в. в
свободна общност от страна на местния сеньор или на владетеля като негов сюзерен. За постигането на
посочения статут отделните градове водят целенасочени и продължителни борби. Често те получават
подкрепа и някои от привилегиите си от короната. В тези случаи отделните владетели са заинтересувани
и знатните граждани — т. нар. нотабили. Освен кмета, съветниците избират и ковчежника. Той отговарял
за градската хазна. В канцеларията на градския съвет се разпореждал секретарят, който най-често бил
юрист по образование.
В големите градове действал и отделен изборен съд, а в по-малките градове неговите функции се
съвместявали от местните съвети.
други архиви от този период. Това се дължи на следните обстоятелства: териториалната и стопанската
стабилност на съответните градове; колективната отговорност на техните магистрати и институции;
За градския архив административно отговарял секретарят, но към него имали задължения кметът
и ковчежникът. По места тези архиви се събирали и съхранявали в специален сандък, обкован с метални
ленти и снабден с три различни ключалки. Отделните ключове се връчвали на кмета, ковчежника и
Западна Европа, достигнали до нас, са именно градските архиви. Заради осъзнатото им публично
значение от отделните градски общности още от самото начало се полагат системни грижи, осигуряващи
научни изследвания. В тази връзка се създават първите публични музеи и библиотеки. Новите
философски, правни, политически, социални и културни тенденции оказват влияние и върху
Както отбелязахме, най-напред във Франция през 1794 г. е приет специален Закон за създаване на
необходимите национални архиви като държавни институции. По силата на този закон съществуващите
през предходния период няколко хиляди архивни сбирки са обявени, както отбелязахме, за собственост
исторически аспект възникват заради необходимостта от различни временни ограничения. Тази практика
още от самото начало поражда конфликт между потребителите на ретроспективната документна
описани. Ето защо важно значение през този период придобива дейността по предварителното
научни организации в повечето европейски държави през XIX в. започват да се подготвят и реализират
многотомни печатни корпуси, съставляващи «печатната изворова база» на историческата наука през този
период.
публичните архиви, през 1875 г. в Италия — Закон за държавните архиви, през 1877 г. — в Швеция, през
процес, свързан с прехода към модерните национални държави в региона. Организацията на архивните
Унгария, Русия и Швейцария се следва отрасловият или териториалният принцип. Като специфична
група се открояват държавите в Балканския регион, където този преход, ограничен в рамките на
Османската империя, протича със забавени темпове.
изворова база не само спестява ценно време на изследователите, но създава предпоставки за една по-
държавите от бившия Източен блок, включително и в България. При тези условия на практика се
пазарна икономика в т. нар «нови демокрации» поставя на дневен ред приемането на принципно ново
архивно законодателство, както и извършването на реформи на наследените от предходния тоталитарен
период архивни системи. За българските архивни учреждения процесът досега протича със забавени
сектор в разглежданата област. От друга страна, достъпът до информация предполага защита интересите
развитието на университетската архивистика като образователен модел през периода от края на XIX и в
началото на XX в. се разширява изучаването на споменатите «помощни исторически дисциплини».
единствено с техния създател. Оказва се, че този подход има универсално значение и приложение в
Самюел Мюлер, Йохан Фейт и Робърт Фруин публикуват своето прочуто методическо пособие
des fonds), авторите за първи път теоретично обосновават значението на «принципа на произхода» или
«регистратурния принцип»(61). Сравнявайки архивния фонд с «жив организъм», който притежава
собствена индивидуалност, те логично развиват тезата си, че работата на архивиста в много отношения
си прилича с тази на палеонтолога. Според тях, структурата на даден фонд също може да се проследи и
реконструира при неговото изучаване и възстановяване. Ето защо систематизирането на документите в
рамките на даден архивен фонд трябва да отразява структурата на съответната администрация, както и
подобна връзка липсва. Поради тази си особеност архивната колекция като отчетна и класификационна
единица се свързва предимно със систематизирането на документи от личен произход или на отделни
частни юридически лица. Благодарение на холандските автори, за първи път се изяснява значението на
учрежденско равнище.
През разглеждания период обаче огромно количество съвременни тогава документи възниква и в
частната сфера, свързана с развитието на индустриалното производство. В резултат към крупните
промишлени предприятия още в края на XIX в. се формират ценни от историческа гледна точка
технически архиви. От своя страна, държавните архиви също насочват вниманието си към
новопоявилите се документи върху технически носители — фотодокументи, фонодокументи и
архивните документи), който е предимно емпиричен. Това означава, че те се разглеждат само като сбор от
правила, утвърдени в тогавашната административна практика. Всеобщото мнение е, че те не се нуждаят
съобразяват.
Основателно специалистите свързват историята на съвременните архиви именно с появата на
архивистите». По време на XIII Международен конгрес на архивите, проведен в Пекин през 1996 г.,
тържествено се отбелязва 100–годишнината от създаването му. Отново се подчертава фундаменталният
принципи и методически изисквания, традиционните текстови документи върху хартиен носител от края
на XIX в. и досега неизменно се комплектуват, регистрират, обработват, описват, съхраняват и използват
под формата на архивни фондове, независимо от модела на съответната национална архивна система —
архиви» от края на миналия век на канадския архивист X. А. Тейлър и др.(64) Благодарение на техните
анализи и прогнози архивистите вече се възприемат и определят не само като «хранители», в см.
участници в процеса на формиране на съвременния архивен ресурс във всичките му възможни формати и
социални сфери. Стремежът е да бъдат документирани от историческа гледна точка както официалната
дейността на определени държавни институции и политики. При това положение необходимите сведения
за нерегламентираните обществени отношения и събития се съдържат в личните фондове или в други
източници, сред които литературни произведения, периодичен печат, мемоари и документи върху
технически носители. Доколкото, както отбелязахме, документите и фондовете от личен произход са все
още незначителна част в сравнение с концентрираните учрежденски фондове в съвременните
или нетрадиционни общности в съвременното гражданско общество, изчезващи социални групи или
прослойки и др.
В случая най-новите информационни и комуникационни технологии осигуряват възможности за
документиране чрез звук и образ. В резултат се създава съвременен и широко достъпен чрез интернет
архиви нямат ангажименти към по-нататъшното им съхраняване и използване като ценни исторически
Както вече обърнахме внимание, комплектуването на документи върху магнитни носители у нас,
според сега действащото архивно законодателство, би трябвало да започне през 2021 г. Посоченото
комуникации в системата на държавните ни архиви. Тези въпроси все още се разглеждат като бъдещи
задачи, които на практика ще се решават от следващите генерации архивисти. Още повече че засега
делата със срокове за тяхното съхраняване от 80–те години на XX в. всъщност почти не са променени, с
изключение отпадането на предишните партийни документи, които задължително фигурираха в тях. Това
означава, че съответният процент на системно архивираната документация с историческа цел, която ще
текстови документи върху хартия постоянно намаляват с тенденция към максимално ограничаване на
разпространяването и използването им. Освен това с влизането в сила на Закона за електронния документ
и електронния подпис от 01. 01. 2005 г. този вид документи вече имат своята юридическа сила, което
ни правителство.
проучени във фактологичен аспект. В досегашните изследвания обаче, които се осъществяват след 1951
г., въпросите относно създаването, етапите в развитието, промените в организацията, статута,
типологията, включително и трансформациите на националните ни архиви в областта на съвременните
надписи; военни надписи (заповеди, инвентарни списъци на въоръжения и др.); строителни надписи;
възпоменателни и надгробни надписи; надписи върху различни предмети (чаши, печати и други, които
«Търновския надпис» на кан Омуртаг (814–831): «Човек и когато добре живее, умира и друг се ражда.
Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил. А името
на архонта е Омуртаг кан сюбиги. Нека бог да го удостои да преживее сто години»(3).
Трябва да се отбележи, че посочените първобългарски епиграфски паметници са проявление на
една по-ранна писмена традиция от периода още на «Велика България» в района на Приазовието.
Прабългарите, които през първата половина на VII в. вече са достигнали до държавността, познават
политическото значение на административните актове, въпреки липсата на собствена писменост. Както
съобщават византийските хронисти Теофан и Никифор, техният владетел Кубрат, който през 632 г. се
обявил за независим, през 635 г. е провъзгласен от византийския император Ираклий за «патриций» —
от изток хазари предизвиква неговото бързо разпадане. Наследникът на Кубрат — Бат Баян, заедно с
хората си, признава властта на хазарския хан и му се подчинява. Останалите прабългари, предвождани от
другите синове на Кубрат, напускат земите си и поемат в различни посоки. Две от преселническите
вълни начело с Кубер и Аспарух достигат до византийските провинции на Балканите. Именно тук
Аспарух (680–700) създава новата си държава. Независимо от етноезическите и религиозните различия с
местните славяни, присъединили се към нея като федерати, се възпроизвеждат много от традициите и
летописен паметник, създаден на държавно равнище, също бил на гръцки език(4). Известно е, че в него
са записани имената само на 13 владетели, започвайки с легендарните Авитохол и Ирник до Умар (766).
Повечето от тях произхождат от рода Дуло. Хронологията на управлението им е обозначена съответно по
вероятно и върху камък, като междувременно е допълван с имената на следващите владетели. По времето
на княз Борис I Михаил (852–889, починал през 907) или при цар Симеон Велики (893–927) Именникът е
преведен във връзка със създаването на българската средновековна книжнина. Чрез негови по-късни
преписи, открити в Русия през XIX в., той е въведен в научно обращение(5).
прабългарите, които използвали главно при религиозните церемонии и приношения, също са наречени
руни. Счита се, че те произхождат от тотемните знаци на отделните прабългарски родове, поради което
били достояние само на жреците, кана и на неговите приближени. Впоследствие руни са открити у нас в
още на собствена писменост, се съдържат във византийския лексикон «Свидас», съставен през X в. В
него се уточнява, че по времето на кан Крум (803–814) били създадени първите писмени закони(7). Чрез
територията на новосъздадената обща държава. Този акт допринася за нейното по-нататъшно укрепване
и развитие, включително и за формирането на българската народност.
Славяните имали свои писмени знаци. В съчинението на Черноризец Храбър «За буквите» се
отбелязва, че най-напред те си служели с «черти и резки». Вероятно става въпрос за бройни и мерни
единици, използвани за количества храни, преброяване на стада, обозначаване на разстояния и др.
След официалното покръстване, извършено от княз Борис I Михаил през 865 г., по-нататъшното
развитие на държавността у нас се определя главно от споменатия Източен християнски държавен модел,
олицетворяван от Византийската империя. Нейните културни традиции и административна практика
оказват силно влияние при оформянето на съответните юридически актове и документи, както и на
кодексите ни.
Според решенията на Преславски събор (893) писмеността, създадена от светите братя Кирил и
българско Царство: Зографската грамота на цар Иван Александър от 1342 г., дадена на Зографския
манастир в Света гора, с размери на пергаментния лист 63 х 36 см; Мрачката грамота на същия владетел
от 1347 г. с размери на листа 58 х 34 см, която е дадена на манастира «Св. Никола», разположен в
местността Мраката (Радомирско); Рилската грамота на цар Иван Шишман, дадена на Рилския манастир
през 1378 г., текстът на която е с червено мастило и върху пергаментен лист с размери 130 х 22 см, и др.
За разлика от Рилската грамота, подписът на деспот Алексий Слав върху неговия сигилий
(дарствен документ) от 1220 г., който е открит във Ватопедския манастир в Света гора, е с черно мастило.
Текстът в случая обаче е на гръцки език. Печатът, който бил външно прикрепен с шнур, впоследствие е
различни привилегии.
Трябва да се отбележи, че още през първата половина на XIII в. значително по-рано в сравнение
със средновековните монархии в Западна Европа, за някои от българските царски грамоти като писмовен
материал се използва хартия: Ватопедската грамота на цар Иван Асен II (1218–1241) от 1230 г. с размери
на листа 33,3 х 24,4 см; Дубровнишката грамота на същия владетел — 24 х 14,5 см; Виргинската грамота
в самия документ, е «владетелска повеля». Към този вид административни актове принадлежи и
Венецианската грамота на цар Иван Александър от 1346–1347 г., с която се уточняват правата и митата,
които трябвало да плащат венецианските търговци в черноморските ни пристанища.
шнур със златен печат (лат. chrysobolum от гр.), като основен техен реквизит. Първоначално те се
издавали единствено от името на византийските василевси. С укрепването и териториалното
разширяване на българското царство владетелите ни през периода XII–XIV в. също започват да издават
хрисовули. Ето защо използваната в тях титулатурна формула е копие на съответната титулатура на
византийските василевси, като при цар Иван Шишман тя добива своя окончателен вид.
Достоверността на отделните грамоти, респ. юридическата им сила, се гарантирала с
владетелския златен печат, от който произлиза и наименованието им. Освен хрисовули или
«златопечатници» са издавани и дарствени грамоти със сребърен печат — «аргировули», както и с оловен
печат — «моливдовули».
към владетелската ни канцелария, респ. средновековен дворцов архив. Както се отбелязва в Мрачката
грамота на цар Иван Александър (1331–1371), най-важните държавни актове били събрани и запазени,
което му дало възможност да се запознае с тяхното съдържание: «... моето царство се изпълни от ревност
от това слово и пожела да украси тези божествени църкви, знаейки, че е добре, както и прежните царе,
обладатели на скиптъра на българското царство, украсиха и издадоха честни богоначертани писмена —
избрани хрисовули, които бяха принесени и прочетени пред царството ми»(8). Повлиян от примера на
предходниците си, цар Иван Александър също дал хрисовул на споменатия храм. Неговото дарение е
много щедро за сравнително малкия манастир, който обаче се намирал в близост до тогавашната българо-
сръбска граница. Чрез посочения хрисовул българският владетел заявява намеренията си да противостои
на домогванията за политическа хегемония от страна на Стефан Душан в региона. Известно е, че през
1346 г. последният тържествено се обявява за «цар на сърби и гърци», а главата на Сръбската църква —
манастира, свързан със «светия отец Иван Рилски», направени от страна на «светопочиналите
първопрестолни царе на българския престол»(9). В случая те са уточнени по съхранените източници:
«закон и предание». На практика не е възможно да се състави подобна сводна грамота без конкретни
сведения за отделните дарения за Рилския манастир от всички предишни царе, започвайки с цар Асен I
(1186–1196).
още по-ранен период, се съдържат и в кореспонденцията на цар Калоян (1197–1207) с папа Инокентий III
(1198–1216): «На първо място ние като любим син искаме от нашата майка, Римската църква, царска
корона и достойнство, според както са ги имали нашите стари императори. Както намираме записано в
нашите книги, един е бил Петър (927–969), втори Самуил (980–1014), и други, които са ги предхождали
по царуване»(10).
Адриан II (867–872) до февруари 870 г., когато българите официално признават върховенството на
Константинополската патриаршия(11).
църква. По този повод Калоян уведомява папа Инокентий III, че изпраща две момчета в Рим — Василий
открит нито един образец на пергамент от «Златния век на българската литература». Най-ранните
запазени ръкописи са от X в. Както е известно, Апостолическата библиотека на Ватикана притежава
Асеманиевото евангелие, наречено на името на папския библиотекар Йосиф Асемани, който го открил
през XVII в. в Йерусалим. Евангелието е написано на глаголица и върху пергамент. Едва през XIV в. при
Цар Иван Александър са създадени отново няколко изключителни кодекса: Манасиевата хроника,
събития, свързани с българската средновековна история и владетелите ни. Освен това 19 от общо 69–те
Въпреки предпочитанието към пергамента като писмовен материал, от XIII в. успоредно започва
да се използва и хартия. През втората половина на XIV в. тя вече конкурира пергамента. По поръчка на
цар Иван Александър през 1348 г. бил съставен т. нар. Лаврентиев сборник, написан върху хартия. Автор
на сборника, съдържащ разнообразни четива, е търновският монах Лаврентий, който ги подбрал само
създават първите мелници за производството й(12). От славянските държави най-рано тази технология
усвояват поляците — през 1493 г., и чехите — през 1499 г. Европейската средновековна хартия се
отличава с типичните си водни знаци, т. нар. филиграни. Те представляват видими срещу светлината
изображения в тъканта на отделните листове. Всеки производител имал свой собствен знак. С помощта
на филиграните днес лесно може да се проследи пътят на средновековната хартия не само в Европа, но и
на Изток. Ето защо те имат значение за датирането на ръкописи или документи, когато липсват някои от
вносът и за целия Балкански регион се осъществява главно от Венеция, която използвала пристанището
на Триест.
По стечение на неблагоприятни исторически обстоятелства — османското нашествие на
Балканите, през 1393 г. е завладяно Търновското царство, а през 1396 г. същата съдба сполетява и
християнски храмове. Оцелелите жители, които се опитват да оказват някаква съпротива срещу
нашествениците, са отвеждани като роби. Писмените паметници — кодекси, документи, икони и други,
най-често са унищожавани.
Света гора.
През XIX в. обаче отново започва унищожаване на оцелелите български средновековни ръкописи
и документи, съхранявани в различни църкви и манастири в Балканския регион. Тези действия били в
въоръжен конфликт с Русия през 1828 г. По силата на мирния договор от Кючюк Кайнарджа, подписан
още през 1774 г., на Русия официално било признато правото да покровителства православното
християнско население в Османската империя. Ето защо османските власти вземат мерки за
молдовските земи, а по-късно попаднало в атонския манастир «Св. Павел». През 1837 г. «царското
евангелие» било подарено на английския пътешественик и колекционер Робърт Кързън. По-късно той
описва, как се сдобил с безценния ръкопис. Според него, «щедрият грък» (игуменът на манастира),
манастира.
От края на XIV в. и в течение на следващите пет века историята на народа и земите ни е тясно
преплетена с Османската империя. По-конкретно, през разглеждания период те са подвластни на нейната
и насилствено присъединени към огромната империя. Както е известно, нейната военна инвазия и
териториално разширяване продължават чак до XVII в. Ето защо в съвременните турски държавни
архивни учреждения се намират документални свидетелства, отнасящи се за миналото на повече от 20
Унгария и др.
цивилизация през периода 1019–1299 г. Турскоислямската традиция отдава голяма почит към писаното
слово, което закономерно води до появата на първите библиотеки и сбирки с документи. Най-ранните от
тях се формират при турците в Средна Азия, а по-късно при уйгурските турци, а също и при анадолските
си развитие до държавността.
След рухването на селджукската държава под нашествието на монголите, както и в резултат от
империя, която на практика обединява в единна политическа рамка различни етноси — тюркоезично
население, битуващо редом с гърци, арменци, перси, араби и др. По това време в Мала Азия живеят
съвместно номади и земеделци, цивилизовано средиземноморско население, но и т. нар. степни варвари,
както християни и мюсюлмани, заедно с присъединилите се след кръстоносните походи латини. От тази
олицетворяват от султана, като върховен религиозен водач на всички мюсюлмани(13). Според нормите на
Корана(14) и Шериата(15), той притежава абсолютна власт, а османската държава е една типична
с арабско писмо, адаптирано към фонетичните му особености(17). В отделни случаи официалните писма,
изпращани до техни васали или суверенни чуждестранни владетели, се пишели на арабски, персийски
или дори на гръцки, италиански, унгарски и др.
разредка между отделните думи и без препинателни знаци, но в хоризонтални редове и от ляво на дясно.
Краят на всеки ред опира в последната дума от горния ред. Големината на оставяните «почетни
задължително се изписва «султанската тугра» — личният знак на всеки султан под формата на монограм,
но със значение на държавен герб върху официалните документи. Визуално туграта наподобява
краснописна плетеница от собственото име на властващия султан, името на баща му и девиза «Винаги
нишанджи или тугракеш, който е пазител на султанския печат и на сборниците със султанските закони
(кануни). Липсата на тугра в даден документ означава, че той всъщност е препис или само проект за
документ.
Също от средата на листа започва текстът при писма, разменени между равни по ранг служители.
При кореспонденция от по-висш до по-низш служител — началото му е над средата на дадения лист, а в
Известно е, че много от документите, издавани от името на султана или други висши служители,
съгласно установената канцеларска практика, се разписвали от специално упълномощени за целта
длъжностни лица.
кръгли, елипсовидни или многоъгълни, както и по големина. Тя обаче не зависи от ранга на служителя,
който е упълномощен да разписва дадения документ. Печатите се поставят до или непосредствено под
подписите. Възможно е да са на гърба на документите — на мястото, където прозира подписът от
административните печати придобиват по-широка употреба едва в началото на XIX в. Сравнително рядко
се срещат султански печати, съдържащи съответната тугра.
Основният писмовен материал в многобройните османски канцеларии е хартията, която
продължава да се доставя главно от Венеция. Преди употребата й тя се покривала със специална смес —
Обичайните листове хартия, използвани за документи, най-често са дълги и тесни, като ширината
са оцелели документални свидетелства от по-ранния период, когато столици на империята били Бурса (от
1326 г.), и Одрин, чието завладяване е спорен въпрос в историографията. Приема се, че това е станало в
периода 1361–1371 г., като е установено, че до 1365 г. султан Мурад I водел битки за укрепване на
политическа криза.
садръ азам). В духа на източните традиции и ислямската религия при встъпването си в длъжност той
получавал султанския златен печат във формата на пръстен и с гравирана върху него султанската тугра.
Великият везир оглавява институцията «Баб-ъ Асафи», по-късно «Баб-ъ Али», която българите
през Възраждането ни наричали «Високата порта». Някои документи, издавани от негово име, са
оформяни като султански актове и снабдени с тугра. На практика от името на великия везир се издавали
предварително да получи одобрение от султана или от Дивана, като висш държавен съвет или съвет на
бейлербейовете.
върху издаваните от Дивана държавни актове. Той извършвал и вписванията в държавните регистри по
Останалите членове на Дивана, които при назначаването си получавали почетната титла «везир»,
по правило оглавяват и отделните централни институции: Високата порта, Дефтерхането, войската и др.
На практика дейността на Дивана се осигурява от постоянни канцеларии с техните служители,
«башдефтердар» или «главен дефтердар». В тази институция се извършвали, както отбелязахме, всички
незабавно регистрирали всички земи, респ. ленни владения, както и местното население с притежаваното
от отделните семейства имущество и категории обработвани земи. Социалният статус на подвластното
по-малки хасове се осигурявала издръжката на най-висшите по ранг служители на султана, сред които
Известно е, че още от XIV в. съществуват две хазни: «хазине-и бируи» (държавна) и «хазине-и
духовен глава на мюсюлманите в Османската империя и член на Дивана. По административен ранг той
термин, а по съдържание е разяснение, религиозен съвет или още тълкувание на казус, които имат
задължителен характер. Фетвите се издават в отговор на зададен конкретен правен въпрос, за да не се
Османската империя.
От края на XVII в. се утвърждава титулът «шейх-юл-ислям» (старейшина на исляма).
Както отбелязахме, голяма част от документите на централните институции задължително се
изпращат за одобрение и в двореца Топкапъ — сарая на султана на брега на Мраморно море. С течение
на времето там също се формира значителен архив, в който се съхранявали фермани, ирадета, договори,
принцовете, документи, отнасящи се до финансови и военни въпроси и др. Повечето от тях са на турски
език, а останалите на арабски, персийски и други езици. Тъй като те се съхранявали в съкровищницата
на двореца, разположена в подземията му, условията не били подходящи, най-вече заради влагата. Ето
защо с течение на времето много от тези документи били повредени или унищожени.
Понастоящем в архива на музея «Топкапъ» се намират повече от 12 000 документа, около 11 000
документи, и др. В тях се регистрират и вписват текстовете на всички документи в дадена канцелария по
реда на тяхното получаване и изпращане(23).
«сиджили». Кадията (кадъ), като съдия в шериатския съд, оглавява съдебната власт в определен район и
едновременно изпълнява административни, финансови, политически и военни функции. По аналогия с
адресирани(24).
насочени към модернизиране на османската държава и обхващат периода между известния «Гюлхански
хатишериф» от 1839 г. и «Хатихумаюна» от 1856 г. Най-застрашени от унищожаване по това време са
архивите на Високата порта и Дефтерхането. Техните излезли от текуща употреба документи били
нахвърляни в тесни влажни подземия, намиращи се в близост до административните им сгради.
В хода на административната реформа, проведена от великия везир Мустафа Решид паша на 28
септември 1846 г., той издава заповед за учредяването на държавно архивно учреждение — «Хазине-и
Еврак» (Съкровищница на документи). Към него трябвало да се организира и библиотека, в която да
бъдат събрани всички стари и ценни ръкописи по история, география, карти и др.
За целта започва строежът на нова сграда, специално предназначена за бъдещия държавен архив
и библиотека. Изпълнението на проекта е възложено на италианския архитект Фоссати, който успял да
Архивът на шериатските сиджили е основан през 1888/1889 г. от султан Абдул Хамид II, син на
Абдул Меджид (1876–1909). В административно отношение архивът е подчинен на тогавашното
Управление по религиозните въпроси, към което били предадени след официалното им закриване
Скоро тя е преобразувана в Министерство на «Хазине-и Еврак». Към нея се създава и временна комисия,
в състава на която са включени директорите на съответните канцеларии към Високата порта. Задачата й е
да подготви правилник, регламентиращ по-нататъшния подбор за държавно съхраняване на ценните
(Пазител на документи).
1847 г., в Русе, във В. Търново, в Анкара през 1868 г. и др. Във В. Търново строежът на архивната сграда
загубите във въоръжените конфликти, в основата на които са различни геополитически интереси, и др.
политика в областта на архивното дело, която има за цел: «Събиране, оценяване и обработване на
исторически, правни, управленски, икономически, научни документи и материали, които се отнасят за
Анкара.
По силата на сключената през 1992 г. официална спогодба между Управлението на отделението
архивни фонда, респ. достъпни за използване, които се отнасят за периода XV до началото на XX в.(27)
Те са формирани по географски признак и наброяват общо 1 000 000 листа, от които 30 000 са на арабски
език. Повечето документи са предимно официални, което означава, че те са били издадени от султанската
канцелария или от отделните министерства, както и от различните местни институции през разглеждания
период. Ето защо запазените документи отразяват важни страни от политическата, културната и
граници. Колекцията от османотурски ръкописи включва 3800 тома и отделно около 2000 старопечатни
книги на арабски, старотурски и персийски език. Посочените ръкописи и старопечатни книги са
местните османотурски елити през XVIII и XIX в.(28) Отделните библиотеки се попълвали предимно
чрез дарения. След Освобождението оцелелите книжни сбирки започват да се предават в
европейските нации обаче този преход предизвиква съществени промени в цялостния стопански,
демографски и културен облик на българската общност и териториите, които тя населява в границите на
Българската екзархия. Ето защо църквата се явява като посредник за решаване на възникналите спорове
управителят на дадения вилает (в см. провинция) назначава местен «диван» (меджлис)(31). А отделният
вилает, като основна административно-териториална единица в османската държава, включва следните
структури: санджак (област), начело със санджак бей(32); каза (околия) — с каймакам; нахия (сборна
селска община) — с мюдюр, и кьой (село) — с мухтар (кмет).
бланки.
Все по-широкото използване на документите, като средство за управление и информационен
разглеждания период, изисква конкретни знания и умения за водене на делова кореспонденция, както и за
съставяне на различни видове документи. Става въпрос за документи, които се отнасят до социалния
известните ни възрожденски автори на учебна литература и просветни дейци, като Неофит Бозвели,
фактура, квитанция, предбрачен договор, «завет» в см. на завещание, и т. н.)(33). Както отбелязва
Христаки Павлович в предговора към своето ръководство: «Писмата са не само полезни, но и нуждни
секому человеку... При том на днешния ден не веруват человеците толко думаемото, колко
писуваемото»(34).
Въпреки различните наименования на споменатите пособия за обозначаването им през
българските възрожденци си правят и копия на писмата, преди да ги изпратят. Именно писмата служат
като основно средство за комуникация по това време. Известно е, че в архивния фонд на Георги С.
Раковски са запазени повече от 1300 писма, от които 1127 били получени от него през периода 1821–1867
г. От тях 876 са на български език, а останалите са написани на гръцки, турски, румънски, френски,
полски, сръбски, руски и др.
миналия век проф. Иван Шишманов обръща внимание, че техният гръцки епистоларен стил е по-изящен
от гръцкия език. А повечето от тях най-напред учат именно в гръцки училища. След това някои, между
които Найден Геров, Стефан Богориди, Гаврил Кръстевич, успяват да продължат и завършат
образованието си в Румъния, Русия, Цариград и др. Благодарение на придобития образователен ценз,
50–годишнината от смъртта на Васил Левски: «... освен това не притежаваме от големия организатор и
Апостол на своя народ нито едно писмо от личен характер... Аз изобщо се съмнявам дали някога Левски
извършваните от тях финансови операции. Собствени тефтери или протоколни книги започнали да водят
и много от българските институции и обществени организации. В тях се вписвали съответните разходни
«кондики» (гр. kontakion от kontos — кратък)(38). Според произхода им, кондиките са различни по вид —
църковни, училищни, читалищни, на еснафски организации и др.
«регули», «нареди», «закони» и др. Чрез тях се регламентират правата и задълженията както на членовете
им, така и на съответните изборни ръководства, редът за гласуване на решенията, начините за набиране
документите от това време — колективни протести (махзари), изложения, молби и други, адресирани до
централните османски институции, Цариградската патриаршия, както и до чуждестранните дипломати,
представители на Великите сили, вече се поставят конкретни искания за смяна на гръцки владици и
назначаването на български архиереи. Също така открито се изразява недоволство срещу злоупотреби и
насилия, извършвани системно от местните власти и църквата спрямо българското население, и т. н.
Много от общините през 60–те години на XIX в. успяват да изпратят и да осигуряват необходимите
на псевдоними в писмата. При липса на симпатично мастило, което струвало скъпо, тайните съобщения
текстът на конкретното съобщение. При евентуално залавяне на писмото от османските власти без
лозинката опасната информация не можела да бъде разкрита. За гарантиране на още по-голяма сигурност
поща в Арабаконак успява да изгори всички документи, които съхранявал(40). По аналогичен начин са
принудени да действат и други, застрашени от разкритията на Димитър Общи пред турския съд, дейци на
вътрешната организация.
с тези събития, както и с безпокойството му за съдбата на комитетския архив. В него се намирали важни
ръкописи като исторически извори. Неговият пример предизвиква силен обществен резонанс. В тази
насока се открояват усилията на Георги С. Раковски, Неофит Бозвели, Неофит Рилски, Петко P.
Славейков, Васил Априлов и други, които също започват да издирват и събират колекции от стари
от намиращите се понастоящем в Българския исторически архив в Народната библиотека «Св. св. Кирил
През 70–те години на XIX в. българските читалища, които са единствените културни и просветни
организации през Възраждането, полагат началото на музейни и архивни сбирки. Усилията им в тази
насока са подпомогнати от Марин Дринов. В известното си писмо от 7 август 1869 г., публикувано във в.
съществуващите читалища, тъй като българите все още нямат научни дружества или академии, за
разлика от други народи. За целта М. Дринов посочва и правила, по които трябва да се извършва
събирането и записването на народни песни и приказки, а също и описанието на по-старите ръкописни
български и чужди старини. Според Иван Кършовски и Константин Иречек мястото на този музей е към
Българското книжовно дружество (БКД) в Браила, учредено през 1869 г. Дружеството си поставя задача
неговия Устав се предвижда изпратените ръкописи, документи и «други подобни знаменитости» да бъдат
изпраща от Италия до списанието през периода 1869–1870 г. В тях подробно описва откритите лично от
историк Викентий В. Макушев той успява да проучи сравнително голям брой писмени паметници, които
до момента били напълно неизвестни на специалистите. Сред тях са Търговският договор от 1387 г.
между Иванко, син на деспот Добротица, и Генуезката република, Ватиканският препис на споменатата
архивно наследство има Народната библиотека в София. Първите постъпления на архивни документи и
материали са случайни. Известно е, че през 1879 г. й е предаден архивът на Учредителното събрание,
което на 16. 04. 1879 г. приема Търновската конституция. Освен това, дарявайки на библиотеката личните
си библиотеки или отделни ръкописни и старопечатни книги, възрожденските дейци предават и личните
си архиви. В резултат в Народната библиотека в София постепенно се концентрират архивни колекции с
документи и материали от Възраждането, както и с наследените от османската администрация архиви в
библиотека заедно с архива му. В него се намирали и документи на Васил Левски, Кириак Цанков,
Панайот Хитов и др. В тази връзка трябва да се отбележи, че в много от фондовете на възрожденските
дейци също се срещат документи на други личности и дори на организации, с учредяването и дейността
на които те били тясно свързани.
Със създаването на «Архивен отдел» през 1921 г. придобиването на архивни документи от страна
архив към Ръкописно-документалния сектор на Народната библиотека «Св. св. Кирил и Методий»
(НБКМ) се съхраняват над 1 400 000 документа. Съгласно съвременните методически изисквания, те са
систематизирани, регистрирани и описани в 751 фонда от личен и обществен произход, 88 колекции и
единични постъпления(44).
ресурс като част от историческата ни памет. Както отбелязахме, т. нар. архивиране: първи етап — на
учрежденско равнище, и втори етап — с историческа цел, в повечето европейски държави започва да се
регламентира още след края на XVIII в. във връзка с дейността на създадените сборни исторически
архиви.
Тъй като до началото на 50–те години на XX в. у нас не се приема архивен закон и не се създава
се оказват препълнени със стари и ненужни за дейността на съответните институции «преписки» или
«дела». Възникналата ситуация налага вземането на спешни мерки за унищожаване поне на част от тези
документални масиви. Още през 1894 г. съществуващите проблеми са описани подробно в доклад на
проблемите с натрупаните стари преписки в техните учрежденски архиви, които вече не им били
народното здраве МС отново разпорежда назначаването на тричленна комисия с аналогична задача, както
през 1894 г.(46) Председател на комисията е д-р Димитър Минков, бивш главен секретар на
Министерството на правосъдието, а по-късно прокурор на отделение при тогавашния Върховен
касационен съд.
Работата на новата комисия е значително улеснена от предоставените й материали по
извършените проверки от предишната комисия. В новия доклад, внесен в Министерския съвет през 1903
г., се обобщава, че: «...преди всичко у нас трябва да се основе Държавна архива по образеца на
държавните архиви в другите цивилизовани страни. Тази архива трябва да бъде учреждение,
законопроект за нейната организация и функциониране, след като вземе, разбира се, мнението на
компетентните лица по разните ведомства. В закона за Държавната архива трябва да се предвидят
Важна стъпка в тази насока е приемането през 1903 г. на Закона за унищожаване старите
справочно значение.
Унищожаването на съответните документи, предварително определени от Върховната сметна
министерството.
През същата година (1903) се утвърждават Правила за запазване и унищожаване на старите дела
и книжа в архивите на съдебните учреждения(49). В тях се визират 21 вида актове и дела, които подлежат
на запазване «на всегда», което означава, че те трябва да се изключат от списъка на документите,
определени за унищожаване. В случая това са: делата и оригиналните актове за правото на собственост
върху недвижими имоти, а също плановете и чертежите, които се отнасят до тези имоти; всички
оригинални актове за прехвърляне правото на собственост върху недвижим имот; делата за насилствени
действия и оскърбления против държавния глава и членовете на семейството му; делата за измяна и
завещания и т. н.
За всички останали съдебни дела и актове се посочват срокове за задължителното им
учрежденско съхраняване, както следва: 20, 15, 10, 6 или 5 години след приключването на съответните
преписки. Предвижда се унищожаването на делата с изтекли срокове да се извършва всяка година. За
целта през м. януари трябва да се прави преглед на намиращите се дела в дадения учрежденски архив, за
архиви» в страната Министерският съвет издава няколко специални постановления: през 1926, 1932,
и книжа при Българската народна банка е разпоредено той да бъде внесен в Министерския съвет, след
че: «Унищожението на старите архивни документи и книжа ще има за начална дата 25. I. 1879 година»,
респ. преписките, които били регистрирани и предадени в архивите на БНБ и нейните поделения до 25
януари 1899 г.
някои от документите и архивните книжа с изтекли срокове за съхраняване, които обаче са с историческа
ценност. Нейно задължение е и съставянето на съответния протокол за унищожените дела.
разглеждания период, не е случайно. Както отбелязахме, още от създаването си, освен грижите по
разположение на публиката за научни цели всички архиви с историческо и културно значение, а също и
писатели, учени и други политически и обществени дейци; Ръкописи на по-видни починали български
писатели, както и разни техни писма, коректури и книги с бележки, портрети и други подобни, които
биха могли да свидетелстват било за творческия процес на писателя, било за характеризиране на неговата
личност и дейност; Отделни архивни материали с историческо значение, като писма, автографи,
относителният дял на събраните архивни документи и материали, създадени до 1878 г. При липсата на
архивно законодателство, което изрично да задължава държавните институции системно да предават
съхраняване. Ето защо Народната библиотека също не успява да компенсира дейността на липсващите
променя само датата на делата, които предстои да бъдат прегледани от назначените комисии за целта, за
да се реши тяхната по-нататъшна съдба: неценните документи да се предоставят на Държавната
библиотека.
С оглед необходимостта от уеднаквяване критериите за определяне ценността на документите с
изтекли срокове за учрежденско съхраняване, както и да се осигури запазването на тези от тях, които са с
историческо значение, през 1934 г. Министерският съвет уведомява министрите и ректора на Софийския
университет за назначаването на поредната специална държавна комисия(54). Задачата и е да подготви
състава й са включени професорите Спиридон Казанджиев, Петър Мутафчиев, Гаврил Кацаров, Стоян
Романски и Георги Мутафов. По този повод Министерският съвет разпорежда, че до утвърждаването на
новата инструкция, ведомствените комисии да не изпращат в Държавната печатница делата, които вече са
определили за унищожаване.
на вътрешните работи липсват всички архиви, регистрирани до 1900 г.; в Министерството на народното
просвещение са унищожени докладите на първите окръжни училищни инспектори, в които се отразява
кои архивни документи в отделните държавни институции следва отговорно да бъдат съхранени. Както
се пояснява, това не може да се постигне без създаването на държавен архив. Въпреки че неговото начало
е поставено в Народната библиотека, това не е достатъчно. Всичко, което е събрано досега в
финансите и др.
Последното Постановление от 7 май 1942 г., свързано с прочистването на учрежденските архиви
през разглеждания период, се отнася за преписките, заведени в деловодствата до 31 декември 1936 г. В
значение.
Освен в Народната библиотека, архивни сбирки се формират и към някои други институции. Със
създаването на Българската академия на науките (БАН) през 1911 г. продължава попълването на нейния
архив, чието начало се поставя, както споменахме, още от Българското книжовно дружество в Браила.
и археологически дружества в страната. Както е известно, тяхната основна дейност е с друга насоченост,
поради което въпросните архивни колекции не се попълват системно. Освен това те не били
регистрирани и описани според архивните правила, което на практика не позволява използването им като
исторически извори.
В някаква степен наследените от миналото архивни документи и материали, създадени преди
чуждестранни библиотеки, музеи и архиви или са частно притежание. При това положение изобщо не е
известно не само на отговорните държавни институции, но и на обществеността у нас, както и на
регистриране и проучване.
изнасяне извън страната ни. Посочените правила са включени и в приетия през 1890 г. Закон за
Съгласно закона (чл. 2): «За старини се смятат паметници, документи и художествени произведения от
черковища и монастирища, джамии, безистени, чешми, водопроводи, мостове, друмове, могили, гробове,
побити камъне и др. такива [...] За старини се смятат също [...] стари ръкописи, редки и ценни
научна комуникация през разглеждания период се компенсират от усилията, насочени към осигуряване
на т. нар. печатна изворова база за изследванията по история. При тези условия документалните издания
оцелелите ни документални свидетелства, спестяват ценно време на изследователите, особено във връзка
с намиращите се в различните чуждестранни хранилища. Ето защо повечето български историци след
Освобождението, сред които проф. Иван Шишманов, проф. Васил Златарски, проф. Петър Ников, проф.
история»(60). Хронологичните граници на посочения корпус са V–XV в., а обемът му включва повече от
600 тома, които започват да се издават от средата на XIX в. и досега.
BULGARIAE HISTORICA (MBH) прави П. Ников в своята встъпителна лекция: «Задачите на днешната
българска историография», изнесена през 1920 г. Тя е организирана по случай избирането му за редовен
Авторът отбелязва, че: «Българската историческа наука се намира днес в периода на издирване, събиране
и критическо издаване на историческите материали, значи, тъкмо пред онзи етап, в който отдавна са
нагазили и в голяма степен вече преминали по-напредналите народи, и, без преодоляването на който не
може да се мисли за истински напредък в историческата наука. Модерната история трябва да почива на
Според проф. Ников, за разлика от другите европейски държави, които още през XIX в. си
осигуряват необходимата печатна изворова база за изследванията по история, у нас публикаторската
дейност остава неразвита. В резултат все още не са издирени, проучени и публикувани изворите за нито
една епоха от националната ни история, нито за един отделен въпрос дори. Липсват и специалисти,
поради което много от съществуващите документални издания изобщо не отговарят на утвърдените
историческо дружество (БИД), докладва пред редовното му годишно събрание, че той, заедно с Петър
продължава и е предстоящо в близко време отпечатването на първия том. През 1930 г. обаче се отбелязва
лаконично, че издаването му се отлага, а през 1934 г. вече се предлага предвидените за корпуса 6700 лв.
националната ни история се обосновава през 1940 г. в един доклад, адресиран до тогавашния Историко-
филологически клон на Българската академия на науките. Още през 1938 г. изготвянето му е възложено
на специално избрана за целта комисия в състав: проф. Гаврил Кацаров, проф. Петър Ников и проф.
Петър Мутафчиев.
Преди комисията да започне своята работа, проф. П. Ников се споминал. Докладът, както показва
съдържанието на съхранения автограф в личния фонд на проф. П. Мутафчиев, е негово дело. Документът
е подписан само от проф. Г. Кацаров, който е специалист в други области — археология и класически
древности(64).
Според проф. Мутафчиев наложително е да се пристъпи към паралелно издаване всъщност на
три корпуса с извори, свързани с различните епохи в българската история. С оглед специфичните
особености на съответните писмени паметници, авторът предлага да се разграничи работата по
публикуването на античните извори, средновековните и тези за най-новата ни история (до 1878 г.). По-
нататък той разглежда само проблемите, свързани с публикуването на средновековните ни извори, тъй
като собствените му научни интереси и проучвания са именно в тази област. Предлага бъдещото издание
да включва пет тома, а хронологичните им граници да бъдат от времето: «... когато славяните и
прабългарите излизат на историческата сцена и до началото на XV в., когато турското господство тук
било напълно затвърдено»(65).
С оглед общоприетите методически изисквания в тогавашната чуждестранна практика и особено
споменатия корпус MGH, той пояснява, че всеки един от публикуваните писмени паметници трябва да
бъде снабден със сведения за неговия произход респ. автор, за всичките му налични варианти (преписи),
както и за по-ранните му публикации, ако има такива. Проф. Мутафчиев е категоричен, че всички
чуждоезични писмени паметници, свързани със средновековната ни история, би трябвало да се
публикуват само в оригинал. Това изискване се дължи на убеждението му, че и най-добрият превод
(арабски, персийски, арменски и др.), тъй като по това време у нас липсват специалисти за работа с тях.
Това обстоятелство налага те евентуално да бъдат публикувани и с преводи на български език. Известни
дискусия по въпроса.
Познавайки състоянието на изворовата база за българското средновековие, проф. Мутафчиев
разграничава различни по сложност етапи в работата по подготовката на отделните томове. Той счита, че
сравнително най-лесно и бързо биха могли да се публикуват българските писмени извори от вида на
епиграфски паметници, дарствени грамоти, официална кореспонденция и други, които са запазени в
Авторът допуска, че част от средновековните ни писмени паметници биха могли да бъдат издирени по
техните публикации в известните чуждестранни средновековни корпуси. Останалите извори обаче ще
български историци.
нямат особено значение. Новосъздадената българска държава се стреми да се приобщи към модерния
европейски свят, разграничавайки се от историческото наследство на Османската империя, която се
държавност.
Ето защо създадената през 1951 г. национална архивна система в нормативно-методическо,
период. От друга страна, извършващият се след 1989 г. преход от тоталитаризма към съвременните
1951 г. до 1989 г. Вторият етап, през който започва споменатият преход, успоредно с усилията за
присъединяване на страната ни към Европейския съюз и НАТО, логично поражда нови обществени
нас след края на Втората световна война. Дори понятието «Държавен архивен фонд» е заимствано от
съветската архивна теория и практика. Изцяло съвпадат и съответните наименования на архивната ни
служба: Архивно управление, а по-късно — Архивен отдел, към Министерството на вътрешните работи
(1952–1961 г.); Архивен отдел към Министерството на просветата и културата (1961–1963 г.); Архивен
отдел и отдел «Музеи, архиви и култура» към Комитета за наука, изкуство и култура (1963–1971 г.);
синоним на националното ни архивно богатство: «Държавният архивен фонд е съвкупност от ценни явни
и поверителни документи, които са създадени от дейността на учрежденията, научните, стопанските,
обществените и други организации, независимо от времето, мястото и начина на създаването им, и които
се съхраняват от органите за управление на Държавния архивен фонд или се водят на отчет от тях»(68).
Новосъздадените държавни архиви се определят в съответните нормативни документи, като
«органи за управление на ДАФ». Освен на тази категория архиви — централни и местни (окръжни),
същите функции се възлагат и на някои други неархивни институции относно собствените им документи
или събраните от тях в миналото архивни колекции, представляващи интерес за ДАФ. Това са т. нар.
ведомствени архиви с постоянен състав на документите, които, съгласно Закона за ДАФ от 1974 г. и
Правилника за неговото прилагане (1975 г.), имат правото и задължението да съхраняват ценните си
документи. Всички останали държавни институции, учреждения и организации като фондообразуватели
техни организации. Както се посочва още в Указ № 515 от 10 октомври 1951 г., това са документи от вида
на частна кореспонденция, мемоари, дневници, ръкописи на научни и художествени произведения,
Със Закона за ДАФ от 1974 г. се регламентира възможността за набавяне на документи или копия
на документи от чуждестранни архиви и институти, които представляват интерес за националната ни
история(69).
Като цяло документите в състава на Държавния архивен фонд, независимо чия собственост са
били преди това, се обявяват за държавна собственост, което е основен постулат в архивното ни
постоянно се попълва с различни по вид и исторически ценни документи, създадени не само в миналото,
Значително по-малко все още са документите от личен произход. Определено липсват и документите,
които вече се създават в частната сфера, както и споменатите записи, свързани с потребностите на
проучванията в областта на съвременната ни социална история.
държавните архиви зависи от волята на техните създатели, в см. собственици, наследници или
колекционери. Тя се изразява чрез завещание или доброволно дарение, както и чрез предоставянето им
тези, които са били създадени преди това, се отнасят към комплексите за «капиталистическата» или
«докапиталистическата» епоха. Хронологичната граница между съвременния и следосвобожденския
създаването им, според тяхната принадлежност към специфични отрасли и социални дейности, и др.
През 1951–1952 г. се създават първите два централни архива: Централен държавен исторически
архив (ЦДИА) и Централен държавен архив на Народна република България (ЦДА на НРБ)(70). Обект на
създадени от «учреждения, предприятия и организации» или лица през посочените исторически периоди:
ЦДИА (1878–9 септември 1944 г.), а ЦДА на НРБ (след 9 септември 1944 г.).
През 1974 г. се учредява още един централен архив — Централен държавен технически архив
(ЦДТА). Неговата задача е да: «... регистрира, комплектува, обработва, съхранява, отчита и предоставя за
Освен първите два централни държавни архива, през 1951–1952 г. се създават и 12 местни
държавни архива. След 1959 г. в съответствие с новото административно-териториално деление на
страната местни архиви се организират и в останалите окръжни центрове. Те са общо 27 на брой, в това
число и «Софийският градски и окръжен държавен архив» (СГОДА). Местните архиви имат същите
компетенции като централните архиви, но по отношение архивните фондове и документи с регионално
документалният център при Народната библиотека «Св. св. Кирил и Методий» за документи от времето
на възникването на българската държава до 1878 г.; Научен архив на Българската академия на науките —
Тъй като едновременно ведомствените архиви имат статут и на «органи за управление на Държавния
архивен фонд», в методическо отношение се ръководят от Главно управление на архивите (от 2000 г.
Държавна агенция «Архиви»).
Някои от тези архиви, които се създават още през следосвобожденския период, наследяват и
собствен методически регламент относно технологията на архивната работа. Още през 1954 г. Народната
библиотека обнародва първите си правила, отнасящи се до основните архивни процеси и дейности(73).
Тези правила имат своето значение за развитието на постмодерната класическа българска архивна
теория, методика и практика. До началото на 50–те години, когато се учредяват държавните ни архивни
учреждения, в библиотеката вече са събрани значителен брой архивни свидетелства за по-ранните
Научният архив на Българската академия на науките. Неговата история също предхожда създаването на
държавните архивни учреждения у нас. Както отбелязахме, началото му се поставя с архивните сбирки
още на Книжовното дружество в Браила и София (1882 г.), а също и на академията, която се учредява
през 1911 г. През 1947 г. към Библиотеката на БАН се обособява Архивен отдел, който на следващата
година става самостоятелно звено, а през 1949 г. е реорганизиран в Архивен институт. През 1960 г.
институтът е прехвърлен към Президиума на БАН отново със статут на отдел — Архив на БАН. През
1973 г. посоченият отдел е включен в създадения Център за научна информация с Централна библиотека
и Научен архив. Понастоящем в НА на БАН се съхраняват 402 архивни фонда: 153 на отделни
академични звена и 249 от личен произход, свързани с дейността на видни членове на Книжовното
архиви, които общо са 28 на брой. Техният статут и функции се определят изцяло от вътрешнопартийни
правила(75). Ето защо през разглеждания период липсват официални сведения за фондовата им
наличност, както и за информационната им система.
решения във всички обществени сфери, включително и в областта на архивното дело, които се вземат по
йерархията и в структурите на тогавашната партийно-държавна система. Ето защо съответните
конгреси, концепции, програми и др. Освен това именно партийните архиви разполагат и със
1944 г. до 16 юли 1991 г., понастоящем се намират в служба «Информация и Архив» към Министерството
на вътрешните работи. Извън посочените масиви са архивите, свързани с дейността на бившите Първо
главно управление и Разузнавателно управление при Министерството на народната отбрана.
Според тогавашната нормативна уредба към посочените документи и архиви се прилага, както
определени национални или политически интереси не само в миналото. Разликата обаче в сравнение с
тоталитарните общества е, че механизмите, критериите и процедурите относно временното им
засекретяване, както и редът за тяхното разсекретяване, след изтичане на определените законови срокове
са публично оповестени и важат за всички граждани, които искат да ползват съответните документи.
дейността на въпросните специални служби. Целта е да се осигури бърз и лесен достъп на оперативните
служители до наличната информация за интересуващите ги лица.
В структурата на разглеждания «Оперативен отчет» по принцип влизат оперативните дела на
сътрудническия апарат (лицата, привлечени към сътрудничество), а също и оперативните дела на лицата,
оперативни цели.
В областта на разузнавателната и контраразузнавателната дейност оперативните служители
служби.
политиката на партията — държава, българските архивни учреждения изпълняват това, което се изисква
и очаква от тях. Ето защо извършваните промени в нормативната уредба, структурата, статута и
приоритетните им задачи се вземат от тогавашното партийно-държавно ръководство. Според Правилника
за устройството, задачите и дейността на Главно управление на архивите от 1977 г., то е: «... държавен
орган с функционална компетентност и с ранг на комитет при Министерския съвет, което провежда
политиката на Българската комунистическа партия и на правителството в областта на архивното дело в
тоталитарен период архивна система, се извършват без предварително изяснени приоритети. Могат да се
изтъкнат редица причини и да се намерят оправдания за възникналата криза, но като цяло нерешените
проблеми в тази област отново са за сметка на всички граждани. Дълго продължаващата политика на
изчакване лишава държавните ни архиви от възможност да защитават позициите и интересите си като
партийни архиви се предават в държавните архиви. По този начин се запази партийният архивен
комплекс като исторически формирал се комплекс от документи, което има важно значение за научните
изследвания по съвременна българска история.
специализирани звена към Главното управление на архивите при Министерския съвет» предишните три
Централни архива са обединени в един общ архив — Централен държавен архив към ГУА при МС. В
състава му се включват и документите, получени от бившия Централен партиен архив. По този начин се
техническа зависимост на местните архиви от общинските управи. Всички техни въпроси, а не само
юридически и физически лица, чиито архиви са били неправомерно включени в Държавния архивен
фонд или конфискувани от държавата, или, които считат, че депозираните от тях документи се използват
не според тяхната воля, имат право да изискват по съдебен ред връщането на тези документи»(78).
Съгласно Устройствения правилник на ГУА, утвърден през 2000 г., управлението получава статут
Също през 2000 г. Централният военен архив в гр. В. Търново, създаден през 1951 г. като
комисията, съгласно разпоредбите на закона(81). Определените обаче срокове за временно закрит достъп
до документите от категорията «класифицирана информация» през указания период, както и
съответните документи.
Към т. нар. напълно закрити документи се причисляват документите, свързани с обществената
публичния интерес, се включват документи, свързани с търговски интереси, съдебни дела и правни
консултации, а също инспекции, разследвания и одити. Към третата група се отнасят вътрешните
документи, по които още не е взето решение, или съдържат становища за вътрешна употреба в процеса
на предварителното обсъждане.
неизбежно ще възникнат редица проблеми, тъй като се нарушава фундаменталният принцип в архивната
теория и практика за единство и недробимост на исторически формиралите се архивни фондове и на
техните комплекси, независимо от кого са били създадени в миналото. Освен това ще се затрудни
дейността на сегашните специални служби, които трябва да предадат на новосъздадената комисия, респ.
във визирания архив, съществена част от собствените си информационни масиви, без да е изчерпано все
справочници към тях, поражда основателни опасения за нарушаване правата на българските граждани,
които са обект на този закон. Изобщо не се коментират противоречията от гледна точка на споменатия
Закон за защита на личните данни на българските граждани, както и европейските критерии и принципи,
електронни записи и онлайн транзакции, заедно с възможността в тези бази данни да се извършва
търсене и извличане на информация, започват да се изясняват още в началото на 90–те години на
миналия век. През 1992 г. професорът от Колумбийския университет Алън Уестин публикува списък от
10 направления за опазване на личните данни в информационното общество, повечето от които
продължават да са актуални и досега: институциите да могат да използват лични данни само със
съгласието на лицето; когато се събират лични данни, това да става в съответствие с публикувани
правила за тяхното опазване; натрупването и ползването на лични данни да бъде регулирано от закон;
телекомуникации, които имат права да събират лични данни, влизащи в обсега на тяхната дейност, носят
отговорност и за тяхната защита с оглед интересите на съответното лице. Ето защо личната информация
е предмет на редица други федерални закони, допълнени от постановления, съдебни решения, щатски
проблеми, съществува вече законова основа за хуманно и отговорно събиране и съхраняване на лични
данни.
На този фон извършените досега реформи в областта на българското архивно дело са насочени
архиви, но и на досегашната им дейност. Тя е насочена към осигуряване максимално широк, лесен и бърз
връзка се използват стандарти, отнасящи се за архивното описание и справочните издания, сред които е и
споменатият ISAD(G) — (Международен стандарт за архивно описание — Главен), който е създаден през
1993 г. и актуализиран през 2000 г. На XV международен конгрес на архивите, организиран във Виена
през 2004 г., се представя и нова версия ISAAR (CPF) — (Международен стандарт за държавни
ключови думи (данни) може да се осъществява свързване на описанията от различни архиви в една
обединена информационна система. Като цяло стандартът е ориентиран към архивния фонд като основна
отчетна и класификационна единица в архивите, в това число учрежденски и лични фондове. Той се
отнася и за приравнените към архивния фонд групов архивен фонд, колекция, сбирки, частични
постъпления, архивни единици, дела, документи, група документи или част от документ. Описанието на
единиците, които са обект на описание, и дадено описание се осъществява чрез определени кодове.
В САЩ през 2000 г. е създаден първият интернет стандарт — EAD (Encode Archival Description),
който унифицира структурата на текста на справочните издания. Той вече се използва и от някои
Още на първата среща, организирана от ГЕА през м. април 2006 г. в Брюксел, в докладите и
Подчертава се, че приоритетно значение за дейността на ГЕА през периода 2006–2008 г. имат
осъществява и координира главно по електронен път. Отделните работни групи трябва да представят
архиви.
Представителят на архивите на Великобритания — Иън Макфърлан, запознава присъстващите с
постиженията на създадения преди 10 години DLM Forum (Форум «Управление на жизнения цикъл на
документа»). Най-големият им успех е публикуването на известния Mo Req (Модел на изискванията за
интернет. Във връзка с разработения модел са осигурени софтуерни продукти, отнасящи се до отделните
етапи от жизнения цикъл на документите. В момента се работи по създаването на софтуер, осигуряващ
Предотвратяването на всички тези опасности също се определя като обща задача. Обръща се специално
внимание, че за осъществяване на европейското културно сътрудничество във връзка с архивните
ресурси е необходимо те да бъдат дигитализирани, в това число осигуряване и на online (онлайн) достъп
пълнотекстови бази данни, електронни списания или метабази. В зависимост от желанието на всеки
потребител съответно се генерира виртуална библиотека от различни информационни ресурси, която
предоставя онлайн над сто заглавия. Стремежът е да бъдат дигитализирани основните научни и
справочни издания, както и нормативно-методическата литература, свързана с професионалното
документалистика.
нараства броят на документалните издания и архивните справочници, базирани в интернет. При това все
Мрежата от държавни архиви изобщо не е включена в кръга от набелязаните участници и техните задачи.
Това означава, че архивните ни институции не са предвидени в разпределението и усвояването на
здравеопазването».(2)
Сред обществените места, обозначени като «центрове на знанието», осигуряващи достъп до
основните информационни услуги у нас, се визират библиотеки, читалища, училища, клубове и др.
правителство», утвърдена през 2004 г.(3) В нея са уточнени услугите за гражданите, които държавните
направено, както отбелязахме, допълнение към Закона за Държавния архивен фонд. В резултат отделните
върху магнитни носители, за срок от 20 години след създаването им. Същевременно организацията,
обаче изискват по-надеждна дигитална защита и също регламентиран достъп до различните категории
съвременните електронни документи и бази данни. Налице е и един друг парадокс. Все още
представляващите интерес за държавните архиви електронни документи, определяни общо като
състоянието на съответния текст във времето на неговото изпращане, съгласуване или действие.
Споменатата възможност не е основание за пренебрегване на ценните от историческа гледна точка
признаването валидността на електронния подпис като основен негов реквизит. От тази гледна точка
отношения, за някои видове официални документи изрично се изисква те да бъдат съставяни и оформяни
в традиционен формат, въпреки съществуването на електронен вариант.
трудности и допълнителните бюджетни разходи. Предполага се, че през оставащите години (до 2021)
ценност.
Под влияние на извършващите се промени в информационната инфраструктура на обществото
учреждения на гражданите, се приближават все повече към съобщителния и нематериален вид услуги,
което е характерно за съвременните комуникации. Участвайки в осъществяване правото на информация
комуникации.
Решаването на съществуващите проблеми (нормативно-методически, организационни,
милиона документа, намиращи се в 27 милиона уебсайта(4). Служейки като отправна точка към широк
собствен дом или стартиране на бизнес проект. Същевременно те имат възможност да използват
правителствена информация» с много игли в копа сено, а разглеждания портал — с магнит, служещ на
гражданите за намиране на тези игли.
Определенията за съвременни правителствени портали, свързани с националните е-правителства,
визират пет възможни нива. Сравнително най-достъпни за гражданите са информацията и услугите,
предоставяни от портал първо ниво. Второто ниво предлага и онлайн-сделки, осигуряващи регистрация
на превозно средство, фирмени лицензи, плащане на данъци и на сметки. Порталът от трето ниво
позволява на гражданите последователно да ползват услуги, без да се налага всеки път поредна
легитимация. Този вид портали изискват сътрудничество между държавните институции и поделяне на
съответните услуги, сред които легитимиране, сигурност, търсене и навигация. Много правителства вече
са на първо ниво, а други наближават второ и трето. Що се отнася до нивата четири и пет, засега те
и за бизнеса.
документални масиви. В тази насока представлява интерес дейността на създадения консорциум (лат.
consortium — участие; обединение) на българските университетски библиотеки като част от посочения
проект на 6–те най-големи библиотеки в Европейския съюз. Чрез него се осигурява съвместно
използване на бази данни, включени в международния информационен пакет Science and Technology»:
ProQuest, eBRARY, High Wire Press, Cambridge University Press и др.
Архивните учреждения също трябва да се включат чрез собствен портал към съществуващата
библиотеки и музеи. Процесът на отваряне на европейските архиви към света е съпроводен с изграждане
на телекомуникационни връзки между тях и осигуряване на достъп до интернет.
справочниците си в електронна форма и в реално време чрез интернет достъп до съответните бази данни
общество, поставят нови изисквания и към професията «архивист». А това налага промяна в класическия
в края на XVIII в. Известно е, че първата в света школа за подготовка на архивисти — Ecole des Chartes
библиотека (тогава Кралската библиотека) само от двама професори, които четат лекции по дипломатика,
палеография и архивистика. Тъй като школата първоначално е сравнително скромно учебно заведение,
много скоро тя почти преустановила дейността си.
дисциплини.
През 1869 г. се въвежда 3–годишен курс на обучение за нейните курсисти и се утвърждава нов
учебен план, в който се включват курсове по изворознание, френска палеография, история на държавното
право. Специално лекциите по история на Франция се слушали в Сорбоната, като за бъдещите архивисти
Всяка година в школата се приемали около 20 студенти. Те трябвало да имат завършено средно
образование и да се състезават за обявените места с изпит. Успешно завършилите най-често постъпвали
история на Франция.
С Школата на хартите е свързано и най-ранното сведение за целенасочен интерес от българска
просвещение в Париж със задача да се запознае на място с организацията на учебния процес и учебните
програми в прочутата Ecole des Chartes(5). Предложенията на Агура доказват стремежа и намеренията у
нас да бъдат възприети най-добрите европейски модели в областта на тогавашното професионално
библиотечно дело във Франция е заслуга главно на подготвяните от института кадри. Ето защо той
препоръчва на МНП Школата на хартите да се използва за обучението и на някои по-талантливи
архивисти Фейт, Фрюин и Мюлер за традиционните текстови документи върху хартиен носител,
публикувано през 1898 г. и преведено на френски език от Кювлие и Анри Стейн, също допринася за
всеобщо признание като универсален стандарт в областта на класическата архивна теория, методика и
практика.
необходимия стартов образователен ценз. Резултатите не закъсняват. Още през XIX в. в редица
преподаватели. Националните архивни учреждения имат свои критерии, по които определят конкретната
образование по архивистика, като предварително условие за назначаване на работа. Във Франция, както
изискванията към съвременния френски държавен служител, който едновременно трябва да притежава
департаментски архиви, да изчисляват разходите във връзка с издаването на различните видове архивни
справочници или организирането на изложби и др. Сериозно внимание в процеса на обучение се отделя
обработка на даден фонд или части от обединен фонд, включително и съставянето на съответния опис,
който се прилага към изготвяния отчет за проведената практика.
археографи, извороведи и т. н. Ето защо се счита, че нейните възпитаници вече не получават достатъчно
специална подготовка. Новопостъпилите архивисти трябвало да имат висше образование по история или
право, както и известни познания по палеография и дипломатика. Необходимата им професионална
Марбургска школа, която през 1904 г. е преместена в Берлин, а по-късно е преименувана в Институт по
архивистика и исторически науки. През 1949 г. в Марбург е основана нова школа за обучение и
квалификация на архивисти — Archivschule(8).
Италия през разглеждания период също се осигурява чрез различни профилирани курсове. Някои от тях
се организират в самите държавни архиви, а други към филологическите факултети в университетите в
създадена през 1884 г., подготвя архивисти предимно за архивите на Католическата църква. Към
предлаганите програми проявяват интерес и много медиевисти, сред които и акад. Иван Дуйчев през 30–
в Санкт Петербург, а през 1908 г. в Москва. Освен това важно значение за професионалната
опазването и използването на историческата памет във всяко общество, поставя принципно нови задачи в
областта на професионалното образование и квалификация. Присъединяването на страната ни в
Европейския съюз от 01. 01. 2007 г. предполага висок образователен ценз за съвременната «професия-
архивист и особено да притежаваш научни степени и звания по съответния шифър. Подобно отношение
академични форми и степени, задължително трябва да участва в този процес, каквито са чуждестранните
традиции и практика.
Откритото пренебрегване постиженията на архивистиката като научна и учебна дисциплина
теоретичната архивистика като научно познание. Тъй като иновациите постоянно променят и
от втората половина на 50–те години на XX в., сред които акад. Иван Дуйчев, проф. Тодор Боров, доц.
съответния специализиран модул «Компютърна архивистика» засега се изучава един общ теоретичен
курс «Информационни технологии в архивите», който се допълва от приложни курсове:
«Автоматизирани информационни системи в деловодството и архивните учреждения», «Електронни
документи и архиви», «Архиви в интернет» и др.
администрация и архивите, които са част от учебния процес. По този начин бъдещите специалисти се
запознават на място със съвременната организация на документите в администрацията и тяхното
специализация «Архивистика» през периода 1952–2002 г. Тя, на свой ред, е наследник на първата
специалност, открита още през учебната 1952–1953 г. в тогавашния Философско-исторически факултет
на Софийския университет. Тази специалност обаче е просъществувала само за кратко време, след което
е трансформирана в специализация.
Историята на университетското образование по архивистика е доста драматична. На 18 април
вътрешните работи. Съответно Софийският университет се задължава да открие през учебната 1952–
1953 г. 5–годишен курс за обучение на архивисти към специалност «История» при Философско-
исторически факултет.
на българското архивно дело в края на 1949 г., което се организира по инициатива на тогавашния
Архивен институт при Българската академия на науките(11). Съхранените протоколи, дневници и
официални писма в Научния архив на БАН позволяват да се проследи както сложният път на вземането
университет на свое редовно заседание, проведено на 28 май 1952 г., взема решение за откриване на:
«...нова специалност «Архивистика» във Философско-историческия факултет»(12). Тази специалност
факултета да организира през есента и един шестмесечен курс за допълнително обучение по архивистика
на специалисти с висше образование, пренасочени от други специалности.
След провеждането на конкурса с рецензенти проф. Александър Бурмов и проф. Димитър Косев на 29
април 1953 г. Академичният съвет одобрява избирането на проф. Тодор Боров за завеждащ катедра
«Архивистика» при факултета.
правото в България». Първите два курса били четени от проф. Тодор Боров, третият от акад. Жак Натан, а
лекциите по история на държавата и правото — от проф. Михаил Андреев и проф. Васил Цонев.
Много скоро обаче Академичният съвет започва преструктуриране на специалности, факултети и
към която остава до 1972 г.(16) Освен това се обявяват два конкурса за щатни преподаватели: по теория и
практика на архивното дело и по история на държавните учреждения. За асистент по архивистика е
назначена Мария Матеева, която през 1969 г. се хабилитира като преподавател в тази област. А курсът
Заключение
и фондове от личен произход, без които информацията за миналото ни би била непълна, а историческата
книжнина — доста скучна.
използването на националния архивен ресурс. През 1982 г. въз основа на съществуващите 105
Въз основа на «Методическия кодекс» се съставя първият у нас «Речник на българската архивна
изисквания.
от техни колеги в държавните архиви. Остава без отговор въпросът: «Кой и как е контролирал качеството
на тези обработки?». Чрез в. «Банкер» (бр. 8 от 24. 02.–02.03. 2007 г.) бяха обявени в публичното
би трябвало да има натрупване на необработени фондове или да липсват експертни комисии, а също и
бездействащи учрежденски архиви. Целенасочено обаче е създаден «омагьосан кръг», в който служители
на държавните архиви през периода 2002–2006 г., както показват изнесените факти, едновременно са
работили и по граждански договори в съответните фондообразуватели. Преди 2002 г., въпреки че тази
практика е засвидетелствана от 1995 г., договори за извършените обработки липсват, а повечето от тези
фондообразуватели отдавна са приватизирани или вече изобщо не съществуват. Във всички случаи обаче
става въпрос за един доста спорен юридически казус от гледна точка на Закона за държавния служител.
Приключилите през 2006 г. официални одити от страна на Министерството на финансите в системата на
информация, достъпа до личните данни на гражданите, електронния подпис и т. н., които също изискват
съгласуване с архивното ни законодателство. Още повече че при липсата на координация в тази област
реституция в страната.
През разглеждания период не се задейства изключително важният обществен коректив във връзка
с провежданата държавна политика в областта на архивното ни дело чрез създаването на паралелни
бази данни.
бизнес и др.
В началото на XXI в. архивите са изправени пред редица предизвикателства, произтичащи от
Бележки
Увод
1. Речник на българската архивна терминология. Изд. на ВСУ Черноризец Храбър». 2002, с. 25.
Изд. на БАН. С., 1952–1969; Архив на българските архиви. Съст. К. Анчова, М. Пискова, М. Тодоракова.
Изд. на ЮЗУ «Неофит Рилски», 2003; Архив на Константин Георгиев Фотинов. Т. I. Гръцка
кореспонденция. Разчитане, превод на български, коментар и предговор Н. Данова, Изд. «Гутенберг». С.,
2004.
4 Dictionary of Archival Terminology. IСA. Handbooks Series, Vol. 7. 2–nd. München, New York,
London, Paris. 1988, № 36, p. 22.
5. Ратифицирана с Указ № 154 на Президиума на Народното събрание от 26. 05. 1956 г. В сила за
България от 07. 11. 1956 г. В «Известия на Президиума на НС», бр. 24 от 24. 03. 1959 г.
6. Ратифицирана със закон, приет от Великото народно събрание на 14. 08. 1991 г., ДВ, бр. 70 от
27. 08. 1991 г. Издадена от МВнР, обн. ДВ, бр. 85 от 15. 10. 1991 г. В сила за България от 02. 09. 1991 г.
7. Вж. ARCHIVUM, International Reviw on Archives. Vol. XVII, XIX, XX и XXI. London. Paris.
1971–1973; Vol. XXVIII. Archival Legislation 1970–1980. London. Paris. 1982. ARCHIVUM се издава през
представителите на министрите.
Народното събрание в интернет: http://parlament.bg/; Закон за Държавния архивен фонд. Обн. в ДВ, бр.
Раздел I
1. Gelb. I. J. A Study of Writing. Revised Edition. The University of Chicago Press. Chicago & London.
1963; J. Friedrich. Geschichte der Schrift. Unter Besonderer Beruecksichtigung Ihrer Geistigen Entwicklung.
109, 2001).
2–3.
13. http://www.archives.government.bg/
14. Favier, J. Les archives. Presses Universitaires de France. 1975, p. 31–37; В. Деюн. Приемственост
и еволюция на архивното законодателство, учреждения и инфраструктура. АПр, 1996, кн. 3–4, с. 10.
15. Дуйчев, Ив. Лекции по архивистика. Изд. «Св. Климент Охридски». С., 1993, с. 52–53.
18. Ванден Брук, Ян. От Брюксел до Пекин. АПр, 1997, кн. 1–2, с. 10
22. Brenneke, A. Archivkunde. Ein Beitrag zur Theorie und Geschichte des Europaischen Archivwessns.
Bearbeiten nach Vorlesungsnachschriften und Nachlasspapieren und ergenst von Wolfgang Leesch. Leipzig,
1953.
23. Брожстовская, Н. В. Архивы и архивное дело в иностранных государствах. M., 1958; Архивы
и архивное дело в зарубежных странах. М., 1971; Развитие архивного дела с древнейших времен до
наших дней. Труды ВНИИДАД. Т. VIII, ч. 1–2. М., 1972; В. Чернов. История и организация архивного
дело в СССР. М., 1959; И. Л. Маяковский. Архивы и архивное дело в рабовладельческих государствах
древности. В сб. Архивы и архивное дело в иностранных государствах. М., 1959; В. В. Максаков.
История и организация архивного дело в СССР (1917–1945 г.). M., 1969; Е. В. Старостин. Архивное
дело во Франции. M., 1984; Т. И. Хорхордина. История и архивы. М., 1994; Архивистика на рубеже веков:
26. Bautier, R. H. La phase crusiale de l’histoire des archives: La constitution des depots de archives et
la naissanse de archvistique (XVI–debut du XIX siècle). Archivum. Vol. XVIII, 1970, Paris, p. 113–115.
управление при Министерството на вътрешните работи. В сб. «Нормативни актове по архивното дело в
Народна Република България». Изд. на ГУА при МС. С., 1978, с. 18–21.
30. Нейкова, А. Едно забравено начало. ИДА, 2004, кн. 87, с. 56–75.
37. Кузманова, М. История на архивите и организация на архивното дело в България. С., 1966.
38. Матеева, М. Архивите в древността. ИДА, кн. 40, 1979; Архивите в античния свят, кн. 44,
1982.
Благоевград, 2003.
Раздел: II
7. В по-късната Хелиополска митология Хор запазва значението си като син на Озирис и Изида,
поради което всеки управляващ цар бил смятан за негово превъплъщение.
8. Той съдържа само част от хрониката, а размерите на запазения фрагмент са 43,5 х 25 см. Други
парчета от същия паметник се съхраняват понастоящем в музеи в Кайро и Лондон.
9. Луркер, М. Богове и символи в Древния Египет. Енциклопедичен справочник. С., 1995, с. 28–
Птолемей I Сотер (305–283 г. пр. Хр.). В архитектурно отношение храмът е представлявал внушителен
11. В Атина още през V в. пр. Хр. върху папирус се пишат, както съчиненията на класическите
автори, така и много от документите. Този материал е познат и разпространен и в Древния Рим. В
папската канцелария използването му продължава до началото на XI в., въпреки че след завладяването на
Египет от арабите през VII в. износът на папирус се забранява извън границите на Арабския халифат.
12. Иванова, Кл. В началото бе книгата. Изд. «Народна младеж». С., 1983, с. 28–29.
13. Шаму, Фр. Гръцката цивилизация. Изд. «Български художник». С., 1979, с. 27.
14. Гръцката традиция представя легендарния критски цар Минос като мъдър владетел и
законодател. В «Одисея» сянката на Минос осъществява съдопроизводството в подземното царство на
Хадес.
Шлиман. Още през 1876 г., търсейки двореца и гробницата на Агамемнон, той открива в Арголида
царски некропол от XVI в. пр. Хр., свързан с първата гръцка цивилизация. Най-забележителната от тези
гробници, наречена «Съкровищницата на Атрей», която е датирана от втората половина на XIV в. пр. Хр.,
намерените плочи се съдържат сведения за групите гребци, изпратени в Плеврон, Етолия, като са
отбелязани техният произход и броят им във всяка от тях.
18. Вж. Брожстовская, Н. В. и Б. С. Илизаров. Развитие архивного дела с древнейших ..., Труды
Изд. «Наука и изкуство». С., 1975, с. 173 — подобно на отрязаните глави на лирнейската хидра, които
израствали отново, с всеки нов закон, приеман с довода, че ще е от полза за всички, се увеличават бедите
на народа.
20. Пак там, с. 174.
21. Плутарх. Избранные жизнеописания. В двух томах. M., Изд. «Правда» T. I. 1987, с. 181.
22. Аристотел. Атинската полития. Превод от старогръцки Цв. Панациду, X Паницидис. Изд.
27. Още в средата на II в. пр. Хр. римският историк Ариан завършва известното си съчинение
океанското крайбрежие към устието на р. Ефрат. В началото на II в. пр. Хр. Плутарх написва «Биография
на Александър», както и съчинение със заглавие: «За фортуната на Александър Велики», в което се
библиотека».
28. Момзен. Т. Римска история. ИК «Прозорец» ООД. С., 2004, с. 39–46.
29. Ливий, Тит. Историята на Рим. От основаването на града. Книга трета. Превод от латински,
предговор, бележки и азбучен показалец-коментар В. Атанасов. Изд. «Изток-Запад». С., 2005, с. 176–224.
31. Сградата устоява на всички последвали нашествия, грабежи, пожари и разрушения. През
средновековието тя служи за военен склад, но постепенно се руши. През XVI в. Микеланджело умело
вгражда нейните руини в двореца, построен по негов проект за седалище на Градския съвет на Рим.
32. Браун, П. Власт и убеждение в късната античност. Към християнска империя. Превод Д.
Милански едикт от 313 г., издаден след победата на Константин и Лициний, управители на източните
вече можели да го изповядат свободно. Конфискуваните преди това имущества на християните трябвало
I, който се обърнал към християнството още през 312 г., е единствен господар в империята, а
положение.
34. Ангелов, Д. История на Византия (867–1204 г.). Ч. II. Изд. «Наука и изкуство». С., 1974, с. 46–
47.
1992, с. 17–20.
38. Рамбо, А., Ш. Дил. Византия. Културно-исторически очерци. Изд. «Херодот». С.,1992, с. 42–
43.
39. Посочените промени са отразени в «Еклогата» — «Земеделският закон», създаден през
първата половина на VIII в., чийто текст е запазен благодарение на по-късни преписи от XI в.
40. Вж. Ангелов, Д. История на Византия (867–1204 г.). Ч. II. Изд. «Наука и изкуство». С., 1974, с.
46–47.
чиновници, като едновременно той е управител и на императорския дворец. Освен това към
44. Миятев, Кр. Симеоновата църква в Преслав и нейният епиграфичен материал. Български
първоначално доходите, получавани от отделните храмове, били разпределяни на четири дяла: в полза на
епископите, за останалия клир, за издръжка на дадения храм и за бедните.
47. След преговори с император Анастасий (491–518) кралят на остготите Теодорих, които се
48. Пръв проповедник на християнството сред готите е Улфила (Вулфила), който през 350 г.
превел Библията на готски език.
49. Според византийската политическа теория извършената коронация не е законна, тъй като
папата нямал необходимите правомощия, а и тронът в момента бил зает от императрица Ирина. Едва
през 812 г. Византия е принудена да направи отстъпка, приемайки Карл Велики да бъде титулуван като
50. Тютюнджиев, Ив., М. Младенов. Светска и духовна власт в Европа и света (Историко-
хронологичен справочник). Изд. «Ровита». В. Търново. 2005. с. 250.
51. Поснов, М. История на Християнската църква. Т. II. Изд. «Анубис». С., 1993, с. 91–94.
52. Бродел, Ф. Световното време. Поредица «Хроника». ИК «Прозорец» ЕООД. 2005, с. 57.
йерархия на нейното свещеничество тяхното йерархично положение е непосредствено след папата и над
учението му.
56. Fink, К. А. Das Vaticanische Archiv: Einfurung in die Bestande und ihre Erforschung. 2–nd Rome:
Regenberg. 1951.
57. Boyle, L. E. A Survey of the Vatican Archives and of itc Medieval Holdins. Toronto: Pontifical
Institute of Medieval Studies. 1972.
58. Заслуга на предишния папа Йоан Павел II е отварянето на архивите на съда на Инквизицията.
Този период обхваща времето от 1542 г., когато папа Павел III основава конгрегацията, ръководеща
инквизиторите и съдеща еретиците, до споменатите реформи, извършени от папа Лъв XIII. Особено
«Симон Визентал», които проучват престъпленията на нацистите срещу евреите през Втората световна
война.
60. През 1912 г. това пособие е преведено и на български език от Д. поп Илиев, който пояснява,
of provenance) — Принцип, според който документите в архива с постоянен състав се отнасят към този
архивен фонд, от който произхождат, а вътре във фонда запазват първоначалния си ред, който им е даден
62. Кук, Т. Архивите в постмодерния свят: взаимодействие на архивната теория и практика след
Раздел III
2. Пак там, с. 96–123. От трите надписа около Мадарския конник са запазени седем фрагмента.
височина 2,60 м и ширина — 3,10 м, представлява конник, обърнат надясно, следван от куче. Най-
ранният надпис е свързан с кан Тервел и е датиран между 705–707 г. В него лаконично се припомнят
възвръщане на короната. Във фрагментарно запазения втори надпис се споменава Кормесий (Кормисош),
обозначен като «Крумесис» и «архонт», в см. владетел. Този надпис е направен след 750 г., когато според
Именника, Кормесий става кан и измества рода Дуло от престола. Визираният изключително изгоден
договор с Византия е по повод оказаната помощ от страна на българския владетел на византийския
император Лъв III (717–741) по време на обсадата на Константинопол от арабите през 718 г. Третият
сигурно тълкуване на текста, в който се съобщава за изпращане на войски или официално лице с цел
маркираща точно средата на разстоянието между този дворец и Плиска. Надписът започва с кръстен знак
църквата «Св. 40 мъченици» във В. Търново. В църквата е поставена и друга колона с надпис, посветен
на победата на цар Иван Асен II в битката при Клокотница през 1230 г.
4. Москов, М. Именник на българските ханове (Ново тълкуване). Изд. «Д-р Петър Берон». С.,
1988, с. 15–50.
5 Пос. съч., с. 17–19. Именникът е открит през 1866 г. от руския славист А. Попов. В своя
двутомен труд «Обзор хронографов русской редакции» той описва хроника, съдържаща имената на князе
и данни за тях — име, години на управление и род, обозначени на неизвестен език. През 1870 г.
българските князе (ханове), с което название се въвеждат в научно обращение и всички останали негови
6. Милев. Ал. и др. Речник на чуждите думи в българския език. Изд. «Наука и изкуство». Четвърто
преработено и допълнено издание. С., 1978, с. 656.
означава «указател», «водител», се съдържа скрит смисъл. В сборника са включени текстове от хроники,
богословски глоси, съчинения на антични автори и др. В отделна статия се разказва в легендарен стил за
българските владетели през периода VIII и началото на IX в., включително и за законите на кан Крум.
8. Начев, В. Български царски грамоти. ИК «Христо Ботев». С., 1996, с. 115–116.
10. Сб. «Държава и църква през XIII в. Славянска библиотека». Превод Анна-Мария Тотоманова.
12. Още през 105 г. в Китай е открит способ за приготовление на хартия. Като основна суровина
се използват бамбукови клонки, оризова слама и други достъпни материали, но технологията за
производството й се пазела в тайна. В началото на VII в. вече масово произвежданата хартия в Китай,
благодарение на тогавашната търговска размяна, е пренесена в Корея и Япония, а също в Индия, Средна
Азия и района на Средиземно море. През 751 г. арабите успяват да се доберат до нейната рецептура,
Египет бързо замира. По-късно през Испания и Сицилия хартията прониква и в Европа. Европейската
които генеалогично са свързани с Осман I Гази (1299–1326), син на Ертогрул и основател на държавата.
16. Недков, Б. Османотурска дипломатика и палеография. Изд. «Наука и изкуство». С., 1966, с. 92.
17. Арабското писмо е създадено през V в., като от периода преди исляма са известни само
няколко по-ранни епиграфски паметници: от Зибел (512), от Харан при Урфа (568) и от Умедж (Джимал,
Сирия, VI в.). През 1928 г., при управлението на Кемал Ататюрк, в Република Турция арабицата е
заменена с латиница, която за целта е адаптирана към фонетичните особености на турския език.
18. Вж. Недков, Б. Османотурска ... С., 1966, с. 87–88.
екзархия от 28 февруари (11 март) 1870 г. С издаването на този акт успешно приключват продължилите в
20. Рико, П. Сегашното състояние на Османската империя и на Гръцката църква. (XVII век).
Подбор, превод от английски и бележки М. Киселинчева. Изд. на Отечествения фронт. С., 1988, с. 57–65.
23. Велков, Асп. Видове османотурски документи. Принос към османотурската дипломатика. С.,
документи, свързани с дейността на османската канцелария през разглеждания период. Едни и същи по
вид документи обаче имат различни наименования, а за обозначаването на различни по вид документи се
използва един и същи термин: напр. терминът «наме» (закон) се отнася всъщност за 51 вида документа,
конкретизира даден документ, към основния термин се прибавят допълнителни определения или дори
цели изрази.
24. До 1832 г. кадиите заверяват и всички «тапии» — документите за владеене на земя. Също така
25. През последното десетилетие на миналия век се предприема мащабно проучване на всички
27. Държавните архиви. По повод 50 години от излизането на Указ 515. Главно управление на
29. Генчев, Н. Българско възраждане. Трето допълнено и преработено издание. Изд. на ОФ. С.,
1988, с. 11.
30. Андреев, М., Д. Ангелов. История на българската феодална държава и право. Трето изд. Изд.
«Наука и изкуство». С., 1968, с. 272–280, 295–298, 314–325, 337–366; Цв. Георгиева. Пространство и
31. Вилаетите заменят предишните еялети, които били общо 35 на брой и включвали всички
територии на империята в Европа, Азия и Северна Африка.
32. Санджак (тур. sancak — знаме). Осман (1299–1326) пръв започва да назначава висши военни
на Болгарските юноши. Крагуевац, 1835; Хр. Павлович. Писменник общополезен на секаго единороднаго
ми болгарина от кой да е чин и возраст. Белград. 1835; С. Доброплодни. Писменик (Писмовник). Земун,
1853; Г. Икономов. Краткий най-нови писмовник от Георгий Економова, дупничанина. Букурещ, 1856; Н.
Михайловски. Малък болгарский писмовник или образци на различни писма. Издание първо. Русчук,
1868 и др.
36. В сб. «Васил Левски. Живот, дела, извори. Т. I. Извори. (Паметен сборник по случай 50–
годишнината от смъртта на Васил Левски)». Ред. Д. Страшимиров. Изд. на Народния комитет «Васил
Левски». С., 1929, c. XXIII–XXIV.
37. През 1860 г. в Османската империя е издаден нов Търговски закон, който регламентира
търговските взаимоотношения. През 1866 г. законът е преведен и издаден на български език от Ст. Попов
— «Царски Търговски законник». Русчюк; По-късно Хр. Арнаудов издава «Пълно събрание на
Държавните закони, устави, наставления и високи заповеди на Османската империя». Кн. I. Цариград,
1871; Кн. II, 1872; Кн. III. Русе, 1881; Кн. IV, 1886, и др.
38. Вж. Милев, Ал., Б. Николов, Й. Братков. Речник на ... С., 1978, с. 363, кондика — летописна
39. Текст, написан с този вид мастило, става невидим след изсъхването му, а за да се появи
40. Заимов, Ст. Три документа по въстанието. Сборник за народни умотворения, наука и
книжнина. 1894, кн. XI, с. 764.
41. В. «Македония», № 42, 03. 10. 1869 — Архив на българските ... «Неофит Рилски».
44. Вж. Държавните архиви... Изд. на ГУА при МС. С., 2001, с. 142–144.
46. Вж. Архив на българските ... УИ «Неофит Рилски». Благоевград. 2003, с. 141.
60. Посоченият корпус е дело на създаденото през 1819 г. в Германия Общество за изучаване на
ранната немска история (Gesellschaft fur altare deutsche Geschichtskunde). През 1875 г. е учредена
Централна дирекция за MGH. През 1864 г. Краковската академия на науките започва да издава
многотомна серия със същото заглавие: MONUMENTA POLONIAE HISTORICA, а в Унгария от 1867 г.
64. Нейкова, А. Приносът на проф. Петър Мутафчиев към печатната изворова база на българската
историческа наука. В сб. «Проф. Петър Мутафчиев. Познат и непознат». Изд. Кооп. «ИФ–94». С., 1997 с.
114–126.
др.; Латински извори за българската история (ЛИБИ). Т. 1–7, 1959 и др.; Турски извори за българската
история. Т. 1–3, 1959 и др. Поредицата е предназначена да обхване писмените извори от чуждестранен
1961; Указ № 396 — ДВ, бр. 41, 1963, и Указ № 463, 22. 06. 1963. В «Сборник от нормативни актове по
архивното дело в НРБ». Изд. на ГУА при МС. С., 1978, с. 7–17. Указ № 515 е отменен със Закона за
ДВ, бр. 63 от 1976; Изм. ДВ., бр. 35 от 1977; Изм. и доп., ДВ, бр. 55 от 1987; ДВ., бр. 12 от 1993. В
последния Проект за архивен закон, който беше депозиран в предишното Народно събрание, се използва
терминът «Национален архивен фонд» (НАФ). В сравнение с «Държавен архивен фонд», терминът
«Национален архивен фонд» е по-коректен, тъй като от историческа гледна точка ценни документи
70. Вж. «Сборник от нормативни актове по ...». Изд. на ГУА при МС. С., 1978, с. 7–21.
исторически архив при Държавната библиотека «В. Коларов»). Известия на ДБВК за 1954, с. 218–298.
74. Вж. сб. «Държавните архиви...». Изд. на ГУА при МС. С., с. 146–151.
75. Вж. Кузманова, М. История на архивното дело и организация..., Изд. «Наука и изкуство». С.,
1966, с. 212–222.
76. Вж. «Сборник от нормативни актове по ...». Изд. на ГУА при МС. С., с. 68.
77. Пос. съч. Разпореждане на Министерския съвет № 1759, с. 22–23.
78. ДВ, бр. 12 от 1993 — гл. 4, чл. 21, ал. 4: «Закон за Държавния архивен фонд».
по чл. 1 (1): «Този закон урежда реда за достъп, разкриване, използване и съхраняване на документите на
Раздел IV
2. http://www.mtc.govemment.bg — с. 27.
3. http://www.evroportal.bg/article.
4. Холмс, Д. Стратегии за електронно правителство. Изд. «Класика и стил» ООД. С., 2002, с. 24–
29.
8. Menne-Haritz, Ang. Ueberlieferung gestalten. Der Archivschule Marburg zum 40. Jahrestag ihrer
11. Нейкова, А. Едно забравено начало. ИДА, 2004, кн. 87, с. 56–75.
17. Служебно досие на проф. Иван Славов Дерменджиев — Архив на СУ, Ф. 1, оп. 2, д. 1708.
Речник
създали, или от техни наследници, заради историческата им стойност; сграда или част от сграда, където
миналото.
Архивна единица — дело, прието в архив и описано в архивен опис, което е най-малката
класификационна и отчетна единица в рамките на архивния фонд; физически обособена група
документ), физически обособена по определен признак в рамките на архивния фонд, която е най-малката
определен формат.
сформирана в архива съвкупност от документи, които исторически и/или логически са свързани помежду
училище.
Диск — магнитен носител за съхраняване на данни; дискета; твърд диск; компактдиск (CD-ROM
диск) или всеки тип носител, който може да бъде включен в компютър; мястото, където се записват и
документооборота.
предаването им в архив.
Исторически извор — паметник на материалната или духовната култура, който съдържа данни
за процеса на общественото развитие.
История на институциите — научна дисциплина, която изучава историята и развитието на
политическата организация и институционалната структура на обществото.
Кадър — частта от филм, която съдържа едно или няколко микроизображения, получени при
еднократно заснемане.
профил.
Магнитен диск (лента) — носител на информация във форма на диск или пластмасова
хоризонтални редове.
Моливдовул — средновековна грамота с оловен печат във форма на кръгла плочка с образи и
Монограм — условен знак, който заменя съответния подпис като реквизит на документа.
Научно-справочен апарат към архивните документи (НСА) — вж. система на НСА към
архивните документи.
ред и формат.
писмото.
Писмен документ — текстов документ върху хартиена основа, чието съдържание е предадено с
отнасят към този архивен фонд, от който произхождат, а вътре във фонда запазват първоначалния си ред
от деловодството.
изображения.
Унифициран документ — документ, съставен по единни правила и изисквания, при което е
постигнато рационално еднообразие по състава на данните и формата.
светлочувствително покритие.
кинодокументи.
естествен път и/или натрупани и използвани от определени лица, семейства или корпоративни органи
фонодокументи.
светлочувствително покритие.
на гербове.
Хрисовул — средновековен владетелски документ (грамота, договор и др.), скрепен с шнур или
Извори
Архив на българските архиви. Съст. К. Анчова, М. Пискова, М. Тодоракова. Изд. на ЮЗУ
на БАН. С., 1952–1969: Т. I. Писма и ръкописи на Раковски. Събрал и подготвил за печат Г. Димов. БАН
— Институт за литература. С., 1952; Т. II. Писма до Раковски (1841–1860). С обяснителни бел. и под ред.
на Н. Трайков. Подготвил за печат В. Трайков. БАН — Институт за българска история. С., 1957; Т. III.
Писма до Раковски (1861). Подготвил за печат и с обяснителни бел. В. Н. Трайков. Под ред. на Н.
Трайков. БАН — Институт за история. С., 1966; Т. IV. Писма до Раковски (1862–1867). Подготвил за печат
Архив на СУ «Св. Климент Охридски», ф. 1, оп. 35, д. 61, л. 53; д. 234, л. 1, 2; д. 235, л. 2; д. 2812,
Държава и църква през XIII в. Славянска библиотека. Превод Анна-Мария Тотоманова. Бележки,
послеслов и библиография Ив. Божилов. ИК «Славика». С., 1999.
Европейска културна конвенция, съставена в Париж, 19. 12. 1954 г. Ратифицирана със закон от
ВНС на 14. 08. 1991. Обн. в ДВ, бр. 70, 1991. в сила за България от 02. 09. 1991 г. Изд. от МВнР, обн. в
Заимов, Ст. Три документа по въстанието. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина.
35, 1977; бр. 37, 1987; бр. 12, 1993; бр. 109, 2001.
Закон за електронните документи и електронния подпис. Обн. в ДВ, бр. 36, 2001.
Закон за защита на личните данни. Обн. в ДВ, бр. 1, 2002, в сила от 01. 01. 2002.
граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия. Обн. в
ДВ, бр. 102 от 19. 12. 2006.
Извори за българската история: Гръцки извори за българската история (ГИБИ). T. I–VI, 1959 и
др.; Латински извори за българската история (ЛИБИ). T. I–VII, 1959, и др.; Турски извори за
преглед, 1929/1930, № 1.
Правилник за Народната библиотека в София. (Утвърден с Указ № 183 от 19. 03. 1923 г. Обн. в
ДВ, бр. 294 от 31. 03. с. г.). Държ. печатница. С., 1923.
Правилник за Народната библиотека в София. (Утвърден с Указ № 143 от 10. 05. 1926 г. и
обнародван в ДВ, бр. 41 от 25. 05. с. г.). Държ. печатница. С., 1926.
Страшимиров, Д. Васил Левски. Живот, дела, извори. T. I. Извори. (Паметен сборник по случай
50–годишнината от смъртта на Васил Левски). Изд. на Народния комитет «Васил Левски». С., 1929.
Сборник с нормативни актове по архивното дело в НРБ. Изд. на ГУА при МС. С., 1978.
на архивното дело: БДС 6. 04. 1–85 Унифицирани системи за управленска документация. Общо
13077–75 и БДС 6. 04. 4. 00–77), БДС 6. 25. 1–86 Унифицирана система за управленска документация.
Документация по деловодство и архивно дело. Формуляри-образци (заменя БДС 6. 25. 1. 00–76, БДС 6.
25. 00–76 и БДС 6. 25. 4. 00–78), БДС 6. 25. 2. 01–78 Единна система за управленска документация.
Документация по деловодство и архивно дело. Документи по използването на архивни документи; БДС
Указ № 515 от 10. 10. 1951 г. за Държавен архивен фонд на Народна република България. В:
«Сборник за нормативни актове по архивното дело в НРБ». Изд. на ГУА при МС. С., 1978 (Изм. с Указ №
Хагска конвенция от 1954 г. Ратифицирана с Указ № 154 на Президиума на НС от 26. 05. 1956 г. В
сила за България от 07. 11. 1956 г. Обн. в «Известия на Президиума на НС», бр. 24, 1959.
INTERNATIONAL STAND ART. ISO 15489 — 1. First edition 2001–09–15. Reference number ISO
Литература
Андреев, М., Д. Ангелов. История на българската държава и право. Трето издание. Изд. «Наука и
държавните архиви. Превод от турски език Е. Хакова. АПр. 1996, кн. 1–2.
Boyle, L. Е. A Survey of the Vatican and of its Medieval Holdins. Toronto; Pontifical Institute of
архивное дело в зарубежных странах. M., 1971; в съавт. с Б. С. Илизаров. Развитие архивного дела с
древнейших времен до наших дней. «Труды ВНИИДАД». Т. VIII, ч. 1–2. M., 1972.
Brenneke, A. Archivkunde Ein Beitrag zur Theorie und Geschichte des Europaischen Archivwesens.
Bearbeiten nach Vorlesungsnachschriften und Nachlasspapieren und ergenzt von Wolfgang Leesch. Leipzig,
1953.
Bautier, R. A. La phase crusiale de l histoire des archives: La constitution des depots de archives et la
naissanse de archivistique (XVI–debut du XIX siecle). ARCHIVUM. Vol. XVIII, Paris, 1970.
Casanova, E. Archivistica. Siena. 1928.
Ван ден Брук, Ян. От Брюксел до Пекин. АПр., 1997, кн. 1–2.
Велков, А. Видове османотурски документи. Принос към османотурската палеография. С., 1986.
Генчев, Н. Българско възраждане. Трето допълнено и преработено издание. Изд. на ОФ. С., 1988.
Георгиева, Цв. Пространство и пространства на българите (XV–XVII в.). Изд. ЛИК. С., 1999.
Държавните архиви. По повод 50 години от излизането на Указ № 515. Изд. на ГУА при MC. С.,
2001.
Favier, J. Les archives. Presses Universitaires de France. 1975.
Fink, К. A. Das Vaticanische Archiv: Einfuhrung in die Bestande und ihre Erforschung. 2–nd. Roma;
Regenberg. 1951.
Friedrich, J. Geschichte der Schrift. Unter Besonderer Beruecksichtigung Ihrer Geistigen Entwicklung.
1963.
1992.
Келер, В. Библейски събития. Превод Варненски и Преславски митрополит Йосиф. ИК «Христо
изкуство». С., 1966; (Матеева). Архивите в древността. ИДА, 1979, кн. 40; Архивите в античния свят. Пак
там, 1982, кн. 44.
Петербург, 1899.
Ливии, Тит. История на Рим. От основаването на града. Книга трета. Превод от латински,
предговор, бележки и азбучен показалец — коментар В. Атанасов. Изд. «Изток-Запад». С., 2005.
Максаков, В. В. История и организация архивного дела в СССР (1917–1945 г.). М., 1969.
Маяковский, И. Л. Архивы и архивное дело в рабовладельческих государствах древности. В сб.
Милев, Ал., Б. Николов, Й. Братков. Речник на чуждите думи в българския език. Четвърто
Menne-Haritz, Ang. Ueberlieferung gestalten. Der Archivschule Marburg zum 40. Jahrestag ihrer
Нейкова, А. Приносът на проф. Петър Мутафчиев към печатната изворова база на българската
историческа наука. В сб. «Проф. Петър Мутафчиев — познат и непознат». Изд. Кооп. ИФ–94. С., 1997.
Ников, П. Задачите на днешната българска историография. ГСУ — ИФФ. T. LXVII, 1921.
исторически архив при Държавната библиотека «В. Коларов»). Известия на ДБВК за 1954.
Петкова, Ст. Увод в архивознанието. ВТУ «Св. св. Кирил и Методий». 1986; 1998 и др.
Платон. Държавата. Философско наследство. Превод от гръцки проф. Ал. Милев. Изд. «Наука и
Рамбо, А., Ш. Дил. Византия. Културно-исторически очерци. Изд. «Херодот». С., 1992.
Рико, П. Сегашното състояние на Османската империя и на Гръцката църква (XVII в.). Подбор,
Sandri, L. Sulla storia degli archivi. Archivum. Vol. XVIII, Paris, 1970.
Шишманов, Ив. Нови студии в областта на Българското възраждание. Сборник на БАН. Год. XIII,
а. е. — архивна единица
г. — година
ГИБИ — Гръцки извори за българската история
ДВ — Държавен вестник
ЕК — Експертна комисия
кн. — книжка
oп. — опис
ПСп — Периодическо списание
Методий»
с. страница
УИ — Университетско издателство
Ф. — фонд
ЦДА към ГУА при MC — Централен държавен архив към Главно управление на архивите при
Министерския съвет