ФРАНЦИЯ И МОДЕРНОТО АРХИВНО ДЕЛО

(КРАЯ НА ХVІІІ – КРАЯ НА ХХ В.)

I. Началото на съвременната организация на архивно дело в Европа

В периода на преход от Средновековието към Новото време (от ХVІ–
ХVІІ в. до края на ХVІІІ в.) настъпват промени в развитието на обществото,
които подготвят изграждането на архивите като специализирани държавни
институции. С разпространението на идеите на хуманизма през ХІV–ХVІ в. в
Италия, а през ХV–ХVІІ в. и в други страни, постепенно започва да се
преодолява и средновековният начин на мислене. Под тяхно влияние
обществото насочва своя интерес към търсенето на съществували в миналото
образци и ги открива в културата на Древна Гърция, Древен Рим. През ХVІІІ
в. развитието на буржоазните идеи и културни ценности се определя от
идеите на рационализма (лат. rationalis – разумен). Той има многостранни
проявления в различни области на знанието, но във всички случаи означава
вяра в разума, в очевидността на разумното решение, в силата на
доказателствеността. Под негово влияние буржоазията се стреми да открие
общите закономерности в развитието на обществото, да докаже единството в
историческата съдба на човечеството. Възниква идеята за написването на
история на всички народи.
Подчертаният интерес към миналото през този преходен период
провокира ново отношение към документите и архивите:
1. За разлика от предходния период, създадените в резултат от дейността
на владетелите документи се считат вече не за тяхна, а за държавна
собственост, понеже се отнасят до държавно-управленски въпроси.
2. В международните договори започват да се появяват и клаузи за
съдбата на архивите.
3. В резултат на промишления прогрес възникват нови по вид и
съдържание документи, които постепенно се натрупват в самите
предприятия, а така също и в правителствените архиви.
4. С разширяването на управленческите функции на държавата се
разнообразяват и увеличават документите с данъчна, патентна, митническа
информация.

1
 Мощните централизирани държави като Британската и Руската империи,
Франция, Испания, Португалия, империята на Хабсбургите изграждат богати
правителствени архиви, чиято основна характеристика е ведомственото
начало в тяхната организация, т.е. всяко учреждение се разпорежда както
намери за добре със собствената си документация и налага ограничен в
максимална степен достъп до нея.
През ХVІІІ в. архивите придобиват важно значение като исторически
свидетелства, както за развитието на историческата наука, така и за
буржоазията като нова обществена сила, стремяща се да докаже
неизбежността да стане господстваща. За интереса към миналото допринася
и широкото разпространение на историческа художествена литература. По
това време повсеместно се активизира колекционерството на старини,
започват да се откриват публични библиотеки и музеи, които значително
подпомагат тогавашните изследователи. За тях обаче особено важни са
документалните свидетелства за миналото, намиращи се в различни архивни
сбирки, но недостъпни все още за научно ползване.
Съществени изменения в архивното дело настъпват в резултат на
Великата френска революция от края на ХVIII в. Тя поставя началото
на съвършено нов етап в развитието на архивното дело – неговата
централизация и превръщането му в обособен отрасъл от живота на
съвременното общество. Архивите се обявяват за собственост на нацията,
като документите на феодалните и църковните архиви се използват в
качеството на мощно оръжие в борбата на новата власт при разрушаването на
феодалната система.
През 1789–1790 г. се взема решение за създаването на Национален архив
във Франция, където да се концентрират всички документи, възникнали в
резултат от дейността на законодателните институции на страната през
периода на революцията. Със Закона (Декрета) на Конвента от 25 юни
1794 г. Националният архив е обявен за централен държавен архив на
страната, в който да постъпват документите на новото законодателство, а
също и историческите материали по поземлени и съдебни въпроси. Така се
поставя началото на френския Национален архив в Париж – едно от най-
големите архивохранилища в света. В провинциите подобни материали се
съсредоточават в новосъздадените департаментални архиви. Документите,
2
ценни само в историческо отношение, постъпват на съхранение в Парижката
национална библиотека. Характерно за новите държавни архиви е, че те вече
не са свързани само с управлението, а имат за задача да осигуряват
необходимата за обществото документна информация за миналото.
Принципът за публичност на всички държавни архиви е признат в
Декрета от 25 юни 1794 г., който е първият нормативен документ в
света, съдържащ разпоредби за обща архивна реформа.
През втората половина на ХІХ в. се проявява тенденция към по-
нататъшна централизация в архивното дело на Франция, изразяващата се
както в концентрацията на документите в държавните архиви, така и в
подчинението на архивите на специални органи на управление.
Централизацията се оформя посредством редица законодателни актове от
периода 50–90 години на ХІХ в. Съгласно тях управлението на националния,
департаменталните (провинциалните), комуналните (общинските) архиви се
съсредоточава в Министерството на образованието, при което се създават
Архивно управление, Архивна комисия и инспекция. На пряко подчинение
на Архивното управление са департаменталните архиви, на които се
подчиняват на свой ред комуналните, т.е. във Франция се изгражда
централизиран тип архивна мрежа.
По френски образец се провежда реформа на архивното дело в
Нидерландия (1875 г.) и в Белгия (1879 г.), където се създава мрежа от
държавни архиви (централни и провинциални), подчинени на
Министерството на вътрешните работи. В Англия през 1838 г. се издава
закон за учредяването на Държавен публичен архив (един от най-богатите в
Англия), където се съсредоточават историческите документи от всички
хранилища в Лондон. В него започват да постъпват и някои документи на
действащи учреждения. На острова обаче няма общо архивно управление,
т.е. там архивната мрежа е децентрализирана. Класически пример за
децентрализирана архивна система и до днес си остава Швейцария, където
дори няма общ архивен закон. Концентрирането на архивите в Италия и
Германия (страни, които остават политически раздробени до втората
половина на ХІХ в.) започва отначало в границите на отделните държави,
съществували на тяхната територия. След обединяването на Италия е
създаден Архивът на Италианското кралство (1861 г.; сега Централен
3
държавен архив). Общогерманският държавен архив възниква през 1919 г.
в Потсдам.
След Франция почти всички европейски държави през ХІХ в. създават
държавни исторически архиви, действащи като публични институции, и
собствени архивни закони, възприемайки основните принципи на френското
законодателство в тази област. В тези закони се регламентират също така
принципите и методите за организация на архивните документи и дейността
на архивите като специализирани държавни институции. По-конкретно,
архивите се задължават да осигуряват постоянното приемане, регистриране,
съхраняване, научна обработка и използване на исторически ценните за
обществото документи, след като приключи нуждата от тях в съответните
административни учреждения. Тези учреждения от своя страна се задължават
да обработват и опазват документите си въз основа на общовалидни правила
за работа с тях. В резултат се постига необходимото единство и
приемственост при работата с документите в предархивното и архивното
поле.
Обект на архивиране от страна на публичните държавни архиви са
документите, свързани с държавното управление. Запазва се правото на
собственост върху по-голямата част от стопанската и научно-техническа
документация. Личните документи също са неприкосновени. Предаването в
архив на документи, възникнали извън държавния сектор, е по желание.
Различия в националните традиции в архивното дело в периода до
Първата световна война има по отношение на достъпа до документите и
архивите в отделните страни. Във Франция още от самото начало се
регламентира правото на достъп, първоначално и в учрежденските архиви.
Много скоро това създава затруднения и започва обратния процес – на
ограничаване на достъпа. До Първата световна война идеята за свободен
достъп почти не се възприема в другите страни, като 100-годишният срок на
достъп е по-скоро правило, отколкото изключение. Постепенно европейските
архивисти разбират необходимостта от отварянето на архивите за
изследователите. Определя се един ограничителен период от 50 години от
датата на създаването на документите. След Втората световна война този
период се намалява. Сега в повечето страни той е сведен до 30 години.

4
 Централизацията и новото, мащабно развитие на архивното дело
изискват и негово теоретическо и методическо осигуряване. Силен тласък за
развитие получава самата архивистика, а в много европейски страни се
поставя началото и на университетското архивно образование. През 1821 г. в
парижката Сорбона е основана т. нар. „Школа на хартите“ (грамотите),
където се обучават архивисти-палеографи. По подобие на тази първа по рода
си школа за професионална подготовка на архивисти възникват такива и
други държави.
В началото на ХХ в. повечето страни по света разполагат с добре
развити собствени архивни системи и архивното дело придобива повече или
по-малко съвременен вид. Почти навсякъде в една или друга степен то се
контролира от държавата и обслужва както нейните нужди, така и на
учените-изследователи.
II. Нови моменти в развитието на архивното дело след Първата
световна война
В периода между двете световни войни архивното дело продължава да
се развива по същия начин, както преди, но се забелязват и някои нови
тенденции. Разширяването на недържавния архивен сектор и нарастването на
ролята на архивите в обществения живот води до увеличаване на броя на
частните архиви, развиват се архивите на обществени организации,
университети, библиотеки.
През 1934 година се създава Националният архив на САЩ (The
National Archives and Records Administration), с който се поставя началото на
централизираното съхранение на архивните документи на федералното
правителство. Широката мрежа от щатски и градски архиви, която започва
да се изгражда от началото на ХІХ в., не е подчинена на някаква централна
архивна администрация. Организацията на архивите в щатите е
прерогатив на правителствата на отделните щати и Националният архив
няма нищо общо с нея. Доколкото в САЩ съществува някаква координация
между архивите и други институции (библиотеки, музеи, научни центрове и
др.), тя се осъществявя по линия на общодържавни научни архивистични

5
програми и проекти, които получават значително развитие след Втората
световна война.
В онези европейски страни, където в периода межде двете световни
войни се установява тоталитарен режим – СССР, Германия, Италия –
архивното дело преминава под строгия контрол на държавата и се подчинява
на чисто идеологически задачи. Особено забележим е този процес в СССР.
Извършените обществено-политически промени в Русия след
Октомврийската революция през 1917 г. засягат и съществуващите дотогава
архиви. По силата на Декрета за реорганизация и централизация на
архивното дело в Руската съветска федеративна социалистическа
република (РСФСР), издаден на 1 юни 1918 г., всички архиви на
правителствените учреждения се ликвидират “като ведомствени учреждения”
и съхраняваните в тях документи образуват Държавен архивен фонд (ДАФ).
По силата на този декрет архивното дело се обособява като самостоятелен
отрасъл на държавното управление под ръководството на Главно управление
по архивното дело при Народния комисариат на просветата.
С последвалите още няколко декрети на новата власт се закрепват
основополагащите принципи на съветското архивно строителство:
 централизация в архивното дело на страната;
 създаване на органи на държавната власт за управление на
архивния отрасъл;
 установяване на държавна собственост върху архивните
документи;
 подбор на най-важните за държавата и обществото документи в
ДАФ.
Всички учреждения, предприятия и организации, както и частни лица,
притежаващи ценни документи, се задължават да ги предадат на
архивните органи. В противен случай длъжностните лица подлежат на
наказателна отговорност.

6
 Организацията на архивното дело в РСФСР става пример за другите
републики, влизащи в състава на учредения през 1922 г. Съюз на съветските
социалистически републики (СССР). През 1929 г. се учредява Централно
архивно управление на СССР „за общо направляване и обединяване
дейността на централните архивни управления на съюзните републики по
завеждането на архивните фондове с общосъюзно значение“. Изгражда се
мрежата от централни общосъюзни архиви в Москва и тогавашния
Ленинград (сега Санкт Петербург), непосредствено подчинени на
Централното архивно управление. Документите с републиканско значение се
съхраняват в архивите на републиките. Освен държавните архиви
съществуват и ведомствени архиви с постоянен състав, които само
методически се ръководят от управляващия архивната система орган. Тези
белези на централизация ги има и във Франция, Холандия и някои други
страни, по-скоро разликата е в обхвата на подлежащите на държавно
съхранение документи. Държавния архивен фонд (ДАФ), според
закрепеното в нормативни актове определение, включва всички
принадлежащи на съветската държава документи, които имат научно,
политическо и практическо значение, независимо от времето на
тяхното създаване, съдържание, оформление, техника и начин на
възпроизвеждане.
Особено внимание се отделя на запазването на документите за
историята на Октомврийската революция и на Руската комунистическа
партия. През 1924 г. се създава специален архив към Централния комитет на
партията, а по-късно се изгражда цяла мрежа от партийни архиви, която
функционира отделно от архивната система на страната и е с
изключително ограничен достъп.
В годините на Втората световна война части от архивното документално
наследство на редица държави, въвлечени в нея, е унищожено, изгубено или
разпиляно. Сериозни щети са нанесени на архивите във Варшава, Прага и
други страни от Източна Европа, в това число и на България. При англо-

7
американските бомбардировки над София е унищожена една част от
архивните документи, съхранявани в Народната библиотека. Изключителни
загуби понасят също и архивите на Германия и Италия. Не малко документи
по време на войната са заграбени като трофеи (предимно от държавите-
победителки).
III. Реорганизация на архивното дело в държавите от т.нар. Източен
блок след Първата световна война
В началото на 1946 г. в Москва дори се създава специален архив
(Центральный государственный особый архив СССР), известен днес като
„Особы архив”, за съхраняване на архивни фондове и колекции от
чуждестранен произход, изнесени от Съветската армия в края на Втората
световна война от Германия и Източна Европа (включително и от
България). По-късно в него постъпват документи от съветски учреждения,
отговарящи за военнопленници и интернирани. За този таен архив за първи
път се споменава в пресата едва през 1990 г.
След края на Втората световна война, на фона на общата разруха,
архивите в Европа насочват усилията си за възстановяване на сградите и на
разпиляното документално наследство, доколкото последното се оказва
възможно. При разделянето на Германия на зони на влияние между
държавите-победителки, както е добре известно през 1949 г. се създават
Федерална република Германия (ФРГ или Западна Германия) и Германска
демократична република (ГДР или Източна Германия). Общогерманският
архив, основан през 1919 г. в Потсдам, остава на територията на ГДР. Това
налага учредяването през 1950 г. в гр. Кобленц на Централен архив на ФРГ.
Първоначално дейността му е насочена най-вече към издирването и
събирането на документите (с цел попълване на фондовете), тъй като една
част от тях са във Виена, Франкфурт на Майн, Потсдам, други са в САЩ,
Англия и др. Връщането на пленени немски документи (на органите на
властта, на военните институции и др.) започва едва през 1957 г. Тогава
САЩ и Англия микрофилмират по-голямата част от изнесените от

8
територията на Германия по време на войната документи и ги предоставят на
Западна Германия. Тази практика на обогатяване на националната изворова
база чрез копия на документи от чуждестранни архиви, установена в редица
страни още преди Втората световна война, значително се разширява през
следващите следвоенни години.
В държавите от Централна и Източна Европа, които по силата на
споразумението между Великите сили на Ялтенската конференци попаднат
под влиянието на СССР (т. нар. социалистически страни), архивното дело е
подложено на коренни преобразования. Провеждат се реформи за
осъществяване на пълна централизация на архивното дело (по съветски
образец). Създава се Държавен архивен фонд, т. е. всички ценни
документи се обявяват за собственост на държавата. Изключително
внимание се отделя на събирането на документите за революционното
движение и се изгражда мрежа от архиви на съответната Комунистическа
партия. В съответствие с установената в СССР практика те функционират
под прякото ръководство на управляващата партия и напълно независимо
от органите, управляващи държавните архиви. Те, както и архивите на
тайните служби, остават извън обсега на архивното законодателство, като
достъпът до документите в тях е крайно ограничен. Наред с мрежата от
държавни архиви съществуват и т. нар. ведомствени архиви (към силовите и
някои други министерства). Държавните архиви са подчинени на
управляващия архивната система орган и в административно, и в
методическо отношение, а ведомствените – само в методическо отношение.
Достъпът до една голяма част от документите в тях е строго контролиран и
ограничен въз основа на грифовете за секретност, чиито степени в някои
случаи са неправомерно завишавани. В рамките на тоталитарната държава
няма предвидена процедура по разсекретяване на документи в тези архиви.
Опитът за изграждане на напълно централизирана мрежа в страните от
социалистическия лагер, така и не успява да се наложи напълно. Идеята за
пълна концентрация в специализираните архивни институции на всички

9
ценни документи, влизащи в състава на Държавния архивен фонд, се оказва
непостижима на практика (дори в СССР). Редица ценни документи остават на
съхранение в музеи, ръкописни отдели на библиотеки, институти и др.
Пълната централизация в архивното дело е осъществима само в
страни, в които основните средства за производство са държавна
собственост. В държави, в които господства частна собственост,
централизираният модел по съветски образец (с изграждане на единен
Държавен архивен фонд в общонационален мащаб), не може да бъде
приложен. В тези т. нар. „капиталистически” страни, наред с държавните
архиви, съществуват множество частни архиви – на предприятия, акционерни
дружества, обществени и политически организации. В тях архивите са
организирани на федеративен принцип или държавно регулирани, т. е.
„частично централизирани”.
III. Международно сътрудничество
От началото на ХХ в. се забелязва известно активизиране на
международното сътрудничество на архивите. Обмяната на опит в областта
на архивното дело става обичайна практика. Извършва се обмен на копия на
документи между отделните държави.
През 1910 г. в Брюксел се провежда Международен конгрес на
архивисти и библиотекари. На него се обсъждат редица важни въпроси,
като конструкцията на архивохранилищата, принципите на подбор и
експертиза на документите, професионалната квалификация и статута на
архивистите. Успешно е защитен принципът на произхода (принципът на
единство и недробимост на архивния фонд). Предвиденият за 1915 г. следващ
конгрес така и не се състои, поради избухналата Първа световна война.
По-късно се издига идеята за създаване на международни архивни
организации. През 1929 г. към Комитета за исторически науки на
Обществото на народите се учредява Архивна комисия, която се занимава с
въпроси на архивното дело от гледна точка на историческите изследвания и
си поставя за задача да събира информация за състава на архивите, условията

10
на достъп, справочен апарат и архивни справочни издания на различни
държави, за да подпомага историците в изследователската им дейност. През
1931 г. към Международния институт за интелектуално
сътрудничество на Обществото на народите се формира Комисия на
архивистите-експерти. Нейната цел е сътрудничеството на архивистите и
събирането на информация по професионални въпроси на архивното дело,
неговата организация и методика. Дейността на тези комисии, която се
провежда в условията на изостряне на международните противоречия в
годините преди Втората световна война, не е ефективна и не повлиява на
развитието на архивното дело. Положителна оценка заслужава едно тяхно
изключително полезно начинание – публикуването на първите
международни пътеводители на архивите.
След Втората световна война дейността на Международния институт за
интелектуално сътрудничество е продължена от Организацията на
обединените нации за образование, наука и култура, ЮНЕСКО (United
Nations Educational, Scientific and Cultural Organization, UNESCO). Под
нейната егидата на 9 юни 1948 г. се основава Международният съвет на
архивите, МСА (International Council on Archives, ICA), „за да бъде глас на
архивите и архивистите на международната сцена”
(https://www.ica.org/en/international-council-archives-0). Неговият първи
конгрес се провежда две години по-късно, през 1950 г., в Париж, където е и
седалището на съвета.
Международният съвет на архивите е неправителствена организация,
чиято основна цел е да поощрява опазването, развитието и използването на
световното архивно наследство. Той координира работата на архивите в
международен план, обединява архивистите по света да споделят
информация, да укрепват развитието на архивната професия и да повишават
съзнанието и разбирането за важността на архивите. МСА има около 1900
членове от 199 страни. България е член на МСА от 1960 г.

11
 Ръководен орган на МСА е Генералната асамблея, която се събира на
сесии по време на конгресите, провеждани първоначално на три, а по-късно
на всеки четири години. След конгреса, вторият по значимост форум е
международната конференция „Кръглата маса на архивите” (Conférence
Internationale de la Table Ronde des Archives CITRA), която се провежда
ежегодно между конгресите.
Стуктурата на МСА включва 13 регионални клона. Те покриват всички
части на света и позволяват на членовете на МСА в даден регион да се
събират и обсъждат въпроси от взаимен интерес. Първият регионален клон е
на страните от Югоизточна Азия и е създаден през 1968 г. Наред с
регионалните клонове съществуват и експертни групи.
МСА има собствени периодични издания, част от материалите в тях са
достъпни на неговия официален сайт. Ежегодно в Париж се провеждат
международни архивни курсове.

Въпрос за самоконтрол:
1. Защо свързваме Франция с началото на съвременното архивно дело?
2. Кога и къде за първи път в света се появява понятието „Държавен архивен
фонд“ и какво е неговото значение?
3. В кои държави се налага напълно централизираният модел архивна
мрежа?
4. По какво се различава пълната от частичната централизация в архивното
дело?
5. Кога се създава Международният съвет на архивите? Какви са неговите
цели?

ЛИТЕРАТУРА
Дюшен, М. Историята на европейските архиви и развитието на професията
на архивиста в Европа. – Архивен преглед, 1992, кн. 1–2, с. 97–107. –
https://electronic-library.org/articles/Article_0098.html

12
Нейкова, А. Архиви и общество. С., 2007. – http://electronic-
library.org/books/Book_0014.html
Нейкова, А., Христева-Пенджекова, Р. Архивите във виртуалното
пространство. С.: Електронно издание. 2014, 588. – http://electronic-
library.org/books/Book_0055a.pdf
Петкова, Ст. Увод в архивознанието. В.Търново, 2011. –
https://www.academia.edu/35492951/%D0%9F%D0%B5%D1%82%D0%BA%D
0%BE%D0%B2%D0%B0_%D0%A1%D1%82._%D0%A3%D0%B2%D0%BE%
D0%B4_%D0%B2_%D0%B0%D1%80%D1%85%D0%B8%D0%B2%D0%BE%
D0%B7%D0%BD%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE._
%D0%92.%D0%A2%D1%8A%D1%80%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%BE_
2011

13