ГЛАВА ПЪРВА

Западноевропейската архивна мисъл за “принципа на произхода” и понятието

“архивен фонд”
1841-1930 г.

§1. Франция – формулиране “принципа на произхода” и понятието “фонд”.

Без да се впускаме в далечни исторически екскурси ще запознаем с архивните
идеите и практиките, съществуващи, защитавани и прилагани по време и след 1789 г.,
годината на Великата френска революция. Хората я свързват с “Марсилезата”, щурма
на Бастилията, крилатата фраза (останала и до днес мечта) “свобода, равенство,
братство”. Тя поставя началото на епоха в историческото развитие, но ние ще
погледнем на онези бурни и често жестоки години през призмата на промените, които
настъпват в архивното развитие на страната.
Малко предистория. Франция през ХVIII век е може би най-богатата държава в
Европа, но французите не са най-богати на глава от населението. Парадоксално на пръв
поглед, но най-голямата и най-пълно обединена европейска страна е същевременно и
най-малко реформираната страна на Старият континент – гигантско тяло, изтъкано от
привилегировани съсловия, градски гилдии и провинциални съдебни институции.
Опитите на Луи ХV (1715 - 1774 г.) да въведе реформи не успяват. При наследника му
Луи ХVI (1774 - 1792 г.) финансовата криза се задълбочава, а на опитите за реформи е
сложен край. Кралят е принуден да свика Генералните щати, в които всяко от трите
съсловия в страната има свое представителство. На 5 май 1789 г. са свикани
Генералните щати. На 17 юни същата година с мнозинство от 491 срещу 89
представителите на третото съсловие наричат себе си Национално събрание.
На 29 юли 1789 г., в съответствие с “Положенията за организацията на
националния конституционен парламент” от юни същата година, Събранието гласува
окончателно решение относно съдбата на документите, създавани в резултат от
дейността му, т.е. тези от 1789 г. насетне. С това се полагат основите на Архива на
Парламента (Archives parlamentaires). На 4 август 1789 г. със 172 гласа срещу 127 за
архивист е избран Арманд Гастон Камю, който веднага се погрижва да въведе ред в
архива. Заповед от есента на 1789 г. дава представа за начина на организиране на
архивните документи. Последните се разпределят в три основни групи: първата –
актове и документи, отнасящи се собствено до Националното събрание (документи по
свикването, избора на депутатите, протоколи от заседания и т.н.); втората – записки,
писма и други документи, изпратени до Националното събрание; третата – книги,
брошури, проекти, списания и други, необходими и ползвани в хода на работата на
Националното събрание. Документите в архива се класират според тематичния
принцип. Води се и сложна система от засичащи информацията си регистри, допълнена
с три указателя: азбучен, географски и хронологически. В работата на А.Г.Камю личи
влиянието, което имат върху френските архивисти от втората половина на ХVІІІ в.,
трудовете на Шевриер и Маре. В разработките си те се опират на публикации на Е. де
Ферменвил и Пиер Камил ле Моан, посветени на техниката на архивната работа. С най-
голяма известност се ползва ле Моан, автор на книгата “Практическа дипломатика или
трактат за подреждане на архивите” и “Допълнение” към същата. Шевриер дължи
известността на труда си “Новият архивист”. Ле Моан дава подробни препоръки за

42
систематизиране на документите по предметни групи и серии, а Шевриер отдава
предпочитанията си на хронологическото класиране на документите. И двамата
утвърждават архивни разбирания, които се обуславят от общата философска и идейна
среда на века.
Грижата, която проявява Събранието за собствените документи, не е често срещана
практика. Според Карл Лок в устрема и хаоса на революцията, водени от различни
мотиви, хората унищожават натрупалите се архиви. Скоро обаче, застаналите на
държавното кормило започват да чувстват нуждата не само от документи, създадени в
резултат от дейността на институциите след революцията, но и от такива, останали от
т.нар. “Стар режим” (документите преди 1789 г.). На 19 май 1790 г. Събранието избира
комисия, която да напише доклад с предложение относно създаване на архив, в
който да се съхраняват документите и от “Стария режим”. На 29 юни комисията
представя доклада си заедно със законопроект за Указ относно създаването на
Национален архив. Променената версия на законопроекта е превърната в Закон
след две гласувания – на 4 и 7 септември 1790 г. Различна е датата на създаване на
Национален архив според М.Дюшен и Е.В.Старостин. Те приемат, че събитието става
на 12 септември 1790 г. Разликата в датирането може да бъде обяснена, ако приемем
хронологията на процеса, предложена от Е.В.Старостин – “…образуването на
Национален архив и утвърждаването на устава му (к.м.)” става последователно на 4,
7 и 12 септември 1789 г. Относно документите от т.нар. “Стар режим” той е
категоричен – едно от специалните изисквания е неприемането на такива документи в
него. Там трябвало да постъпват само такива, отразяващи “настоящето и бъдещето на
кралството”. В началото ръководството на Националния архив счита, че трябва да
съсредоточи всички важни документи от цяла Франция, но бързо осъзнава, че идеята е
практически неосъществима. Стига се до решение приемането и съхраняването на
документите да се организира в дистриктите. Това са административни звена, създадени
в резултат от проведена през октомври 1789 г. реформа на местните органи на властта.
Тогава се образуват департаментите и техните подразделения дистриктите. На 5
ноември 1790 г., т.е. два месеца след създаването на Национален архив, е приет закон,
засягащ местните архиви. Според него в архивите на дистриктите (към момента на
издаване на закона те са 544) трябва да постъпват преминаващите в ръцете на местната
власт архивни документи. Това включва и голяма част от документите на т.нар. “Стар
режим” – национализираните архиви на аристократични родове, манастири, кралски
органи на управление. Така се поставя основата на системата от местни архиви.
Очертават се териториални граници в комплектуването, които се запазват, въпреки
че някои архиви са пренесени в Париж.
Необходимостта от създаване на общ център по надзора на архивите води до
създаването на Архивен комитет през 1793 г.
Много от мерките, които засягат архивите в периода на революцията са частични и
само докосват отделни страни от големия проблем с тяхното съхранение. Нерядко
взетите решения остават единствено на книга. Някои от тях са в пълно противоречие
със здравия разум, което води и до практически спънки. На гребена на революционната
ярост много от документите от преди 1789 г. са унищожавани често със законодателни
актове на Събранието. Връх в поредицата от такива решения е предложението в
Конвента от 15 юли 1792 г. (от средите на монтанярите) да се наложи със закон
изгарянето на всички феодални документи. След два дни, на 17 юли, то се превръща в

43
§.6 на знаменития закон за отмяна на феодалните повинности. В него се предвижда 3-
месечен срок за изгаряне на феодалните документи и каторга за съхраняването им.
Решението на Конвента, обаче, започва да създава спънки, защото заплашва да стопира
процеса на конфискуване на земите на аристокрацията. В резултат на 27 януари 1794 г.
със специално решение изгарянето е отложено до създаването на поземлен кадастър. За
разглеждането на целия кръг от проблеми, засягащи архивите се създава комисия. Тя
включва представители на поземления, финансовия и законодателния комитети, а също
и представители от комитета за обществено образование. Комисията действа в периода
юни 1793 – юни 1794 г. и излиза със законопроект, с основен съставител и докладчик
комисарят на Конвента, адвокатът Пиер Боден. А.Г.Камю не взима участие в
обсъжданията на закона, защото е в австрийски плен. В проекта се предлага
документите да се съхраняват в 4 секции: 1/ доманиални документи – включва всички
документи, които се отнасят до поземлените отношения; 2/ съдебна документация –
необходима за гарантиране на правото на собственост на отделната личност; 3/
документи, необходими за “историята на науката и изкуството на Франция”; 4/ “чисто
феодални документи”. Съдбата на последните, независимо от времето на създаването
им, е предрешена. Те, както и документите от още една група, на “безполезните”,
трябва да се унищожават първи като, “носещи срамния отпечатък на робството”. На 25
юни 1794 г. законопроектът се превръща в закон “За организацията на архива на
Националното събрание”. Това е първият законодателен акт, който урежда
архивната дейност в нейната цялост и като обособен дял от функционирането на
държавния механизъм.
Първата глава на закона провъзгласява архива при Националното събрание за
“централно хранилище на цялата република”. Следва подробно изброяване на
документите, които трябва да постъпват от действуващите правителствени
учреждения в архива. Освен документи, в Националния архив се съхраняват печатите
на републиката, образци на монетите, еталони на мерките и теглилките. Законът
поставя под контрола на Националния архив създадените в дистриктите архиви:
“Всички архиви от публичен характер (к.м.) – се казва в трета глава – са
подведомствени на Националния архив като техен общ център”. Така се поставят
основите на централизирана система на управление. Според Н.Бржстовская и
И.Илизаров на практика със закона документите се разпределят в две основни секции:
доманиална и административно-юридическа. Документите, свързани с историята на
науката и изкуството, а също и тези с просветен характер трябвало да се предават в
Националната библиотека. Е.В.Тарле защитава тезата, че законите са предложени от
А.Г.Камю, но и той отбелязва разделението на документите в две секции: 1/ documents
domaniaux, т.е. доказващи правото на собственост върху земята на църквата,
благородниците, държавата и 2/ titres judiciaires, т.е. засягащи съдебната система.
Едновременно с това твърди, че в проекта на П.Боден документите са групирани в
четири “секции”: 1/ section domaniаle – всички документи, имащи отношение към
собствеността на земята; 2/ section judiciaire – документите на всички съдебни
ведомства; 3/ section historique - документи, необходими за историята на науката и
изкуствата във Франция; 4/ documents purement fèоdaux – т.е. документите с феодален
характер, подлежащи на унищожение. Съществувала и още една, пета група,
подлежащи на безусловно унищожение документи. На въпроса какво представляват
документите в нея, комисията, занимаваща се с въпроса, отговаря: всички онези,

44
невлизащи в нито една от вече споменатите четири. По друг начин е представено
разделението на архивните секции в изследване на Карл Лок. Той се позовава на труда
на френския си колега Робер-Анри Ботие, публикуван в Париж през 1955 г. Според
К.Лок (и Р-А.Ботие) на 2 ноември Конвентът одобрява предложението на арденския
депутат Пиер Боден да бъде изменена практиката, наложена със закона от 1790 г.
всички архиви да бъдат съсредоточени в архивохранилище в Париж. Предложението е
документите да се разделят в две групи: 1/ административната и поземлена
документация, 2/ тази с юридическо значение. Няколко седмици по-късно, на 27 януари
1794 г., Конвентът създава комисия, която съставя доклад. В него се препоръчва
разделението на документите в следните “секции”: 1/ обществена сигурност; 2/
земеделски (аграрни) документи; 3/ законодателство; 4/ финанси; 5/ обществени
институции. Докладът служи за основа на гласувания на 25 юни 1794 г. в този дух,
Закон. Според Е.В.Старостин документите са разделени в три серии: 1/ доманиална; 2/
юридическа и 3/ историческа. Разликите в гледните точки за броя на секциите и
наименованието им не е от решаващо значение за характера на изследването. Основен
остава проблемът какъв принцип се прилага при класификация на документите. А той
говори за неразбиране от страна на създателите на закона за необходимостта от
съхраняване целостта и единството на исторически обособилите се документни
комплекси.
Френското архивно законодателство от края на ХVІІІ в. очертава и защитава
постановки, свързани с класификацията на документите в сборните исторически
архиви. Те са следствие от философските идеи на Просвещението, но и от наложилата
се и широко прилагана практика в държавните учреждения. В епохата на Френската
революция господства наричаната от някои съвременни архивисти “практическа
архивистика”. Тя съществува навсякъде, където архивите обслужват правото и
представляват хранилища на документи за защита на права и претенции. Ролята им е
чисто функционална – запазват се документи с оглед на текущата им полезност.
Решаването на въпросите за съхраняване или унищожаване на един или друг документ
не зависи от идеи, принципи или научни методи (в смисъла, който влагаме днес). Затова
и науката за архивите (както я разбират тогава) има чисто практическа насоченост.
Елемент от цялостния ù възглед върху работата с документите и тяхното значение е
начинът им на класификация. Било съвсем в реда на нещата чиновникът във всяко
отделно учреждение да разпределя документите според собствените си виждания. И той
го извършва най-добросъвестно, като се ръководи единствено от тяхното
съдържание, от темите които се засягат в тях. Законът от 25 юни 1794 г. прилага
този принцип и на ниво национална архивна мрежа, което се оказва гибелно за
архивния фонд - документите се класират в изкуствено създадени предметно-
тематични групи (секции и серии), създавайки на практика колекции от
документи. На изкуственото класиране на документите е придадена всеобща
законодателна сила. Според Е.В.Старостин в обръщането към пертинентните схеми
няма нищо чудно. Към това подтикват с трактатите си за архивите автори (по правило
непрофесионалисти), които засягат и темата за вътрешнофондовата систематизация. Но
като стимул действува най-вече архивната практика, която показва този модел на
класиране при документите на учреждения и лица. Според закона документите с
исторически характер, свързани с литературата и изкуството, трябва да се съхраняват в
Националната библиотека. Единствено по настояване на А.Г.Камю те постъпват в

45
архива, като допълват историческата секция. Един от мотивите на създателите на
закона е възможният стремеж да се разрушат структурите, в които се съхраняват
документите. Структури, възникнали в резултат на вече остарелите и отхвърлени
феодални институции. И ред, който навярно изглежда нелепо от гледна точка на
рационалистическото мислене, създало се на границата между ХVІІІ и ХІХ в. В това
отношение архивистите от епохата на Френската революция и Консулството не се
отличават от представителите на другите науки, когато излагат идеите си по въпросите
на класирането на документиге. Стремежът им е да мислят разумно, което означава –
логично. Стремят се към математическа точност “независимо дали това засягало
природата или обществото”. Друга линия, по която може да бъде търсено обяснение за
налагането на този принцип, (т.нар. “подбор” /le triage/) са идеите, развивани от
ерудитите на ХVІІ в. Техните виждания обаче, са в голямата си част свързани с
библиотечната практика.
Няколко са важните последици от архивното законодателство, прието до 1800 г. –
1/ създават се и законодателно се гарантира съществуването на сборните исторически
архиви; 2/ архивите се приемат като важна и обособена част от държавната
административна структура; 3/ поставят се основите на централизация на архивното
дело; 4/ поставя се началото на системата от местни архиви, т.е. създават се
териториални граници в комплектуването; 5/ за първи път със закона от 1794 г.
архивите са признати за “публични”, т.е. “обществени”. Те надживяват менящите се
подходи за систематизация и в голяма степен стимулират последвалите промени. Това
са и принципи, които и днес стоят в основата на архивното законодателство на
различни страни.
Началото на ХІХ в. е белязано от опитите на А.Г.Камю (починал 1804 г.) и
наследилия го на поста главен архивист Пиер Дону (1804-1815 г.), документите в
Националния архив да бъдат класирани според определена система, която е изцяло в
духа на логическите схеми. Няма нищо по-естествено – принципите на такъв подход
при систематизацията се опират на архивните достижения на предходния век. Първото
десетилетие на ХІХ в. предметно-логическата класификация на документите активно се
пропагандира и прилага от П.Дону – главен архивист на Имперския архив (по времето
на Наполеон I така е наричан Националния архив). Дону създава за архива през 1808 г.
първата класификационна схема (cadre de classement). В нея обособява шест “секции”:
1/ Законодателна; 2/ Административна; 3/ Историческа; 4/ Топографска; 5/ Документи,
свързани с поземлената собственост; 6/ Юридическа. Вида на “секции”-те подсказва
стремежа на Дону да спази издигнатия още от Монтескьо принцип за разделение на
властите. На практика към трите секции прокламирани в закона от 7 месидор (25 юни
1794 г.) са прибавени нови: административна, законодателна и топографска. В
“секции”-те документите се разпределят на “серии”, обозначени с буквите на азбуката.
В сериите влизат документи, обединени според предмета на съдържанието или по
номинален признак. Начинът на класиране на документите е известен като “партиден
принцип”. Според Бржостовская и Илизаров като цяло формирането на сериите е
случайно и откриването на някакъв единен принцип е много трудно.
Същата 1808 г. с циркулярни писма (за техен инициатор се счита Наполеон I) са
разпратени няколко правила за редовно предаване в новосъздадените департаментски
архиви на документите на отделите за обществени дела при префектурите, т.е. освен
спазване на териториалния принцип в комплектуването (казано със съвременна

46
терминология) се изисква и системност (регулярност), която е един от белезите и
на съвременната архивна практика.
ХІХ в. дава и следващата стъпка в развитието на архивните идеи. Тя е свързана с
името на Наталис дьо Вайи, комуто съвременната архивна наука признава приоритета
във формулиране на фондовия принцип на класификация на документите. В циркуляр
от 24 април 1841 г. “Инструкция по привеждане в порядък и систематизация на
документите в департаментските архиви”, наред със съхраняването на документите в
серии, той прокламира и принципа “уважение към фонда”. Според френският архивист:
“Всички документи, които произлизат от човек, учреждение, семейство или отделна
структура представляват фондове и трябва да бъдат съхранявани заедно…
Документите, които само загатват за учреждение, личност или семейство не трябва да
бъдат смесвани с фондовете на учреждение, личност, семейство…”. Много по-ясно се
откроява същността на формулираното понятие, когато се обърне внимание на раздела
“Принципи и цели на класификацията”. Там може да се прочете следното: ”... 1/
различните документи се разпределят по фондове, т.е. образуват се колекции (к.м.) от
всички видове документи, произлизащи от едно учреждение, семейство или индивид и
се разполагат в определен ред различните фондове; 2/ във всеки фонд документите да се
класифицират по предмети (к.м.), определяйки за всеки отделен начин на подреждане
на документите; 3/ делата се разполагат в зависимост от обстоятелствата: в
хронологически, топографски или просто азбучен ред. За да се обозначат фондове,
групи фондове или част от фонд се въвежда системата “серии”, обозначени с буквите на
азбуката: “А”-“I” обозначават серии от документи, натрупали се до 1790 г., “К”-“Z” са
собствено департаментските архивни документи”. “Respect du fond” се основава на
следната периодизация: фондовете се разделят на такива преди 1790 г., на такива от
1790 до 1800 г. (pèriode intermediaire), и такива от 1880 г. насетне. На следващия етап
разделението става в съответствие с обществените сфери и се очертава единна
структура по отношение на всички фондови наличности. “Инструкцията” е обърната
не към бъдещата документация, а към натрупалата се в департаментските
архиви, които трябва да бъдат подредени. С това може да се обясни и фактът, че
френският архивист се грижи за очертаване и запазване външните граници на фонда и
оставя сътрудниците на архива сами да решат вътрешната му организация. За основа на
систематизацията служи групирането на документите по фондове на учреждения,
корпорации или семейства. В границите на архивния фонд се предвижда документите
да се групират по определени въпроси, по хронология, по териториален или друг
признак. Е.В.Старостин коментира появата на “Инструкцията”, заложения в нея
принцип и насочеността ù по следния начин: “Пред очите му (на Наталис дьо Вайи –
б.м.) е бил опитът на предметно-логическите класификации в Националния архив,
чиито недостатъци (к.м.) се откроявали все по-отчетливо... Тя била предназначена за
департаментските архиви, които били в по-малка степен засегнати от предметните
класификации, отколкото централното хранилище". В тази посока на мисли е и
мнението на А.Бренеке: “Най-известните помагала по архивно дело представляват
преди всичко пособия на една практическа, а не теоретична дисциплина...
Практическите нужди са важен стимул не само за създаване на методите, но и за
разработване на теории (к.м.), които поддържат нашите практически методи”.
Нуждата от по-бърз, по-удобен и практичен начин при намиране на информацията във
все по-увеличаващия се обем от документи е наистина предпоставка, която насочва

47
мисълта и търсенията в посока за фондово съхранение на документите. “Присъствието”
ù е ясно доловимо в архивната история и на други държави. Но тя е само един от
факторите, който не бива да се абсолютизира.
Не бива прокламирането на “respect du fonds” да се свързва с автоматичното му
разбиране, осмисляне и прилагане в сборните архиви на Франция. В определени случаи,
а те не са малко, целостта на обособилите се документни комплекси съзнателно се
нарушава. Една част от документите във фондовете, най-често такива с важно
политическо съдържание, се изваждат и на тяхна основа се изграждат колекции, които
са признавани за фондове. В Националния архив не могат да променят наложилите се в
началото на 30-те години “серии” и “секции”. Любопитен детайл е фактът, че в серия
“F”, “административна секция” (централна администрация), документите, които
постъпват от министерствата, също не се съхраняват според прокламирания “respect du
fonds”. Документите пристигат така разбъркани и толкова нерегулярно, че (каква
ирония) Наталис дьо Вайи е принуден да създаде изкуствена класификационна схема, за
да въведе някакъв ред.
Новото време на Европейския континент дава многобройни примери на
разпространение на т.нар. комплементарни (взаимодопълващи се) форми на
класификация на документи, което отразява еволюцията на държавния апарат и
институциите не европейските държави. В страни с висока административна култура
принципът на произхода придобива по-определени черти, но и често се нарушава.
Интересен факт е, че повечето нарушения се наблюдават в централните
архивохранилища, в които постъпващите документи се оказват откъснати от
фондообразувателите.
До средата на ХІХ в. съществуват и двете форми на групиране на делата, но след
това “принципът на произхода” се превръща в основополагащ в европейската
архивистика. Средата на ХІХ в. е границата, когато начева нов етап в развитието на
принципа на класификация – според произхода. “Respect du fonds” представлява
“отговор”, предизвикан от масовото разрушаване на обособили се (и удобни за ползване
в ежедневната практика) документни комплекси (фондови структури). На практика
обаче, и той не преодолява напълно тематичния подход.
Изискването за недробимост на фонда, което лежи в основата на ”respect du fonds” ,
е само първата крачка в развитието на новите възгледи за класификация на архивните
документи. Постепенно с приемането на принципа вниманието се съсредоточва не
толкова върху външните граници на архивния фонд, колкото върху неговата вътрешна
организация. Става очевидна необходимостта от съхраняване не само целостта на
фонда, но и на вътрешната му структура.

§2. Прусия – поглед към “вътрешните граници” на фонда.

По друг начин се разглежда и намира приложение принципът “уважение към
фонда” в Прусия, където немските архивисти създават свое направление във
фондирането на документите – Strukturprinzip/Registraturprinzip. Принципът
потвърждава френската идея за необходимостта от съхраняване на образувалите се в
учрежденията документни комплекси (фондове), но заедно с това поставя и строги
изисквания по отношение систематизацията на документите в границите на архивния
фонд. Нека бъдем разбрани правилно – не твърдим, че теоретичните разработки на
пруските архивисти се основават на пряко заимстване, копиране или елементарно

48
доосъвършенстване на френските разработки и достижения (разбирай “respect du
fonds”). Факт обаче е първенството (хронологическо и логическо) при приемането на
“respect du fonds”. Дори и да има съвпадение на идеи, те най-вероятно са породени от
сблъсъка на немските архивисти с практическите проблеми, които трябва да
преодоляват и френските им колеги. Осланяме се на мнението на Ернст Познер, който
заявява: “…скоро след признаването на този принцип (т.е. “respect du fonds” – б.м.) като
базов в архивите, възникнал и произтичащият от него принцип на “уважение към
оригиналния ред”. Този втори принцип бил идентифициран като Strukturprinzip от
немските архивисти от Кралския пруски архив около 1880 г.”
Пруските архивисти считат, че най-правилната систематизация на документите в
границите на фонда представлява групирането им не по теми, а според структурните
части на учрежденията. При това каквито и да е нарушения в систематизацията на
документите, възникнала в процеса на деловодството, се считат за нежелателни. Прави
впечатление мнението на Ф.Е.Шпийс, който през 1777 г. в книгата си “За архивите”
(P.Spiess, Von Archiven, Halle, 1777) излага план за систематизация в учрежденски
архив. В нея, макар да изхожда от предметно-логическия принцип, еднакво се отчита
произхода на документите и връзките, създали се между тях: “Опитът ме е научил –
пише той, - че най-добрият план е този, който подсказват самите документи.”.
През 1816 г., С.Х.Делиус представя план за централен архив на тогава новата
провинция Саксония. В него се казва: “Всеки отделен архив, доколкото е определен за
особено място, ктитор, манастир,… трябва да остане заедно, не трябва непременно да
бъдат разединени в самоволен ред”. През 1819 г. на фона на реформите и създадената
Monumenta Germania Historica (MGH), Берлинската академия на науките в своя
преценка, след запитване от страна на пруското правителство, обръща внимание, че би
било “полезно за изработването на специалната държавна история, ако архивите на
различните местности (селища), ктитори и манастири бъдат обединени в един град и
едно помещение…”. Подчертава се, че “безразборното смесване на различните архиви
не е препоръчително”. Макар и важно, значението на това мнение на Берлинската
академия на науките не трябва да се абсолютизира, защото е дадено мимоходом. На
преден план са поставени други проблеми, чието решаване логически предхожда идеята
фондовото съхранение на документите – създаването на главен провинциален архив,
основаване на историко-изледователско общество и поощряване на регионалните
(местни) исторически търсения и разработки. Особено внимание се отделя на
изграждането на регионален централен архив. Основателите на MGH силно се
интересуват от изграждането на такъв архив именно с оглед евентуални исторически
проучвания. Особено активен е берлинския историк Ф.Вилкенс (F.Wilkens),
съосновател на MGH, който през същата 1819 г. препоръчва на правителството
подкрепата на историко-изследователското общество при работата с по-старите
документи.
Забележителното единодушие в мненията на Делиус и Берлинската академия
показва нещо важно – при прехода към тип централен архив (вкл. централните
архиви на провинциите, т.е. регионалните архиви) възникват и принципните въпроси
за архивния ред, при което се очертава тенденцията предимство да се дава на
запазването на обособилите се комплекси от документи пред самоволното им
смесване. Тази последователност виждаме в архивната история на Франция

49
(департаментските архиви), а архивната история на останалите западноевропейски
държави го доказва.
Докато регистратурата и архивът са близо един до друг, регистратурните и архивни
документи масиви са слабо разделени и често в една значителна част се припокриват. В
архива на едно малко териториално управление със слабо диференцирана ведомствена
структура, например, регистратурата служи едновременно и като архив. На практика
припокриването на регистратурата и архива се наблюдава и при ведомствата на
големите по територии държави, което показва неизменността на практиката при
близост на регистратура и архив. Разделението на документите от регистратурата и
тези, които постъпват в архива се осъществява на ниво централен (регионален,
департаментски и т.н.) архив. Но събирането на такъв голям обем документи в него
изисква структурирането им по напълно нов начин. Подобни проблеми занимават
пруския архивист К.Хаан (K.Hahn) през 1822 г. За това съдим от една инструкция за
току-що възникналия Магдебурски провинциален архив: “Те (документите – б.м.)
трябва да бъдат подредени според институциите на властта…, при които са водени”. За
вътрешния ред на обособените фондове, инструкцията предвижда отказ от
използуваната в регистратурата схема на класиране и се ориентира към предметно-
тематичните групи, подредени по азбучен ред. Инсрукцията е и косвено отражение на
препоръката на Берлинската академия от 1819 г. К.Хаан следва и едно друго
предложение на Академията от 1821 г., насочено към централните архиви на
провинциите. В него Академията намира запазването целостта на “архивите” за най-
подходящ начин на класиране. През 1833 година във връзка с предстоящата
централизация се изразява становището, че “архивите на разтурените предишни органи
на властта образуват… едно завършено… цело (и) че разделянето на цялостни
завършени архиви би било едно внушаващо опасения обособяване”. Това, обаче, важи
единствено за официалните документи на централните ведомства. В практиката
архивистите гледат на тях като нещо дадено и те не се смесват и разпилявант. Също е
отношението и към документите на новосъздадените министерства, което личи най-
добре от една инструкция от 1873 г. В нея се предвижда “специално разпределение на
офоциалните документи на всяко министерство”, като се подчертава, че “това е
съобразено с намеренията на Главния държавен архив, т.е. разпределение на
официалните документи в съответствие с учрежденията, от които те са били
създадени”.
При създаване на Саксонския централен архив (Главния държавен архив на
Дрезден), след 1843 г., се дават следните препоръки: “…главния държавен архив би
трябвало да бъде формиран, като се отчита неговият произход (произходът на
документите – б.м.) и настоящото състояние на неговите сътавни части”. Дълго време
този принцип на класиране на документите не се приема “по върховете” на Пруския
държавен архив. По отношение на архивните документи централната власт възлага
големи надежди и използва предметна схема на класификация. Дори личното архивно
наследство на държавния канцлер Карл Харденберг (починал през 1822 г.) е
разпределено по различни предметни групи.
През 1874 г., първоначално като отдел към архива (Пруския държавен архив),
съхраняващ документите на министерствата, се включва и Тайният държавен архив. С
този акт формирането на централен архив може да се счита за приключено. В него се
приемат големи документни масиви, образували се в резултат от работата на

50
възникнали след реформите министерства. Използването на пертинентни схеми при
натрупания обем от документи със сигурност би заплашило развитието на целия архив.
Получава се обратното. В Тайния държавен архив работят хора, които виждат много по-
напред и имат идеи, много по-различни от представите за групиране на документите в
предметно-тематични групи. Един известен немски архивист от онова време, Макс
Леман, обобщава позицията им по следния начин: “Интересите на историка (к.м.), на
опитния служител от администрацията, на архиваря изискват в една и съща степин
унаследените масиви от документи да бъдат разделени в строго съответствие с
институциите, при което те са възникнали”. Едновременно с това той се обявява срещу
подреждането на документите в “произволни, противоречащи на връзките между
властите, групи, срещу разпадането на практика на архивното наследство”. Макс Леман
настоява разграничаването на фондовете да става в съответствие с “годината на
раждане” и “годината на смъртта” на властовия орган. По думите му: “Ако
предложената тук работа се увенчае с успех, то Тайният държавен архив ще
представлява едно точно копие на системата на управление на Пруската държава”.
В Тайния държавен архив стигат по-далече от постулираното от Наталис дьо Вайи.
Стъпката прави Хенрих фон Зибел (1875-1895 г.). През 1874 г. той за първи път излага
виждането си за организация на документите според Strukturprinzip/Registraturprinzip.
Идеята получава нормативната си обосновка в публикуваните от Зибел на 1 юли 1881 г.
“Правила за подреждане на документите в Тайния държавен архив”. Характерни за тях
са §.2 и §.4. В първия четем: “Систематизацията на документите в Тайния държавен
архив трябва да се извършва в съответствие с произхода им в съставните им части”.
Параграф 4 е свързан с §.2 и гласи: “След като учреждението за първи път започне да
предава своите документи в архива, архивът отделя за това учреждение отделни
стелажи, на които документите се съхраняват в реда, приет в предаващото ги
учреждение, и с обозначенията, дадени им в хода на работата на даденото учреждение”.
Според В.Н.Автократов представите на Зибел за документите, довели го до
формулирането на “Правилата”, може да се открият още през 1860 г. Тогава, говорейки
за документите от деловодството, той подчертава, че всеки един от тях представлява
някаква част от реално историческо действие, а като цяло разкриват “зараждането,
развитието и взаимовръзките в това действие”. По думите на Ф.Майнеке, който от 1887
г. постъпва като сътрудник в Тайния държавен архив, §.2 на указанието довежда до
“революция в архива”. Според А.Бренеке този принцип представлява “Колумбово яйце”
по своята простота и убедителността на решенията, които предлага. Под ръководството
на Хенрих фон Зибел, архивът започва да придобива черти и на научно учреждение.
Strukturprinzip/Registraturprinzip започва да се прилага към новопостъпилите и
новопостъпващи документи. На практика тай е неприложим към старите документни
комплекси.
Очевидно е изискването приеманият на съхранение в държавния архив фонд да
не претърпява изменения, които биха нарушили както външнште граници, така и
вътрешната организация на документите. С това немското разбиране за прилагане на
“принципа на произхода”, във варианта Strukturprinzip/Registraturprinzip, е по-
праволинеен и категоричен в същността си от френския “respect du fonds”.
В Правилата от 1881 г. липсва определение за исторически документ. Става
дума единствено за официални документи. Този факт има обяснение във влиянията,
които изпитва немската историография. В средата на ХIX в. в нея господствува т.нар.

51
“школа на Ранке”, по името на създателя ù Леополд фон Ранке (1795-1886 г.).
Характерно за нейните представители е подходът към архивните документи с
официален характер, особено ценени от тях като исторически извори. Л.Ранке се
обявява против господствуващия в предишното столетие научен рационализъм,
изразяващ се, според него, в стремеж да “извършва съд над историята”. Не по-малко
рязък е той и последователите му към романтичната историография, която се стреми да
прочете и разбере миналото с помощта на хроники и различни документи с
повествователен характер. Методът на Ранке е коренно различен и се свежда до
съпоставяне на източниците и прецизна критика на достоверността и качествата им. По
тези причини той защитава предимството на “надеждния”, т.е. на възникнал в резултат
от дейността на правителствените канцеларии, на официалната администрация, архивен
документ пред наративни и други “неофициални” източници. Възгледите на Ранке се
опират на вижданията на представителите от т.нар. немска “историческа школа на
правото”. Неин родоначалник е Густав Хуго, а най-известните му последователи са
Фридрих-Карл фон Савини (1779–1861 г.), Карл-Фридрих Айхорн (1781–1854 г.) и
Бартолд-Георг Нибур (1776–1831 г.). Представителите на тази школа гледат на изворите
като на незаменимо средство за познаване на историята и изискват всяка теза, която се
лансира от историците, да бъде доказвана с изворови данни. Според тях всяко
твърдение, теза или обобщение, което не е подкрепено от документален извор, трябва
да се отхвърли. К.Савини и К.Айхорн доказват, че съществуващите държавно-правни
форми не са случайни, а са резултат от продължително историческо развитие.
Основният постулат на пруската “историческа школа на правото” е формулиран много
ясно от Айхорн: “Държавата и нейното устройство и закони не са продукт на човешкия
произвол, а са резултат от органическото и развитие, което се подчинява на собствените
си закони”. Под влияние на вижданията на немската историческа школа на правото и с
активното участие на нейни последователи, особено след третото десетилетие на ХIХ в.,
започва усилено издирване и обнародване на извори.
Като стъпва на тази основа и разработвайки своя метод, Ранке изиграва
решаваща роля при формиране и промяна на възгледите на учените за архивите. Станва
ясно, че без архивния документ не би могло да бъде написана никаква достоверна
история. Учените се обръщат към това, което се съхранява в архивите, но на него вече
се гледа по различен начин. Идеите на Ранке получават силен тласък през втората
половина на ХIХ в. и от факта, че в полезрението на немската историография се оказват
нови области. Това означава и нови документи на правителствени учреждения, които
лягат в основата на трудовете му. Опосредстван резултат от засиленото внимание на
немските историци към архивите е утвърждаването в тях на принципа на произхода.
Хенрих фон Зибел е последовател на Ранке и наследява от него дълбокия и траен
интерес към архивните документи. Затова не са случайни и идеите, които защитава.
Благодарение на дейността му в Прусия класификацията според произхода се превръща
в научен принцип. При работата си по прилагане вижданията си за класиране на
документите в Пруския държавен архив, Хенрих фон Зибел не е сам. Той получава
подкрепата и на младите немски архивисти, формирали идеите си под влиянието и в
средата на новата немска историография. В този смисъл може да се каже, че преходът
към принципа на произхода е резултат от колективни усилия.
Не е маловажен и фактът, че в работата си Зибел и неговите съмишленици се
опират на една добре уредена бюрократична държавна машина. В нея ясните структури-

52
учреждения имат своите добре подредени регистратури. Успоредно с това
впечатленията от френската фондова класификация подсказат, че старите
класификационни схеми не са най-добрия вариант за подредбата на документите в един
архив.
За разлика от френските си колеги, немските архивисти не приемат термина
“фонд”, който считат за принадлежащ на понятийния апарат на френската архивистика.
Те употребяват термина “Bestand”, който се смята за по-съдържателен и отразяващ
същностната отлика в смисловата натовареност – недопускане прилагането на
логически схеми спрямо структурата на фонда.
При приемника на Зибел, Рейнхолт Козер (1896-1914 г.), новият принцип се
приема и прилага спрямо всички държавни провинциални архиви. През 1896 г. всичко,
което в Правилата от 1881 г. е казано в §.2 и §.4, се обобщава по следния начин:
“Общовалидно е за създаване на фондови наличности да бъде спазван така нареченият
провениентен принцип или регистратурен принцип”. Според Х.Льоцке и М.Унгер:
“Така формулирани, нещата давали едно формално равнопоставяне на провениентната
и регистратурната обвързаност, на разширяване на принципа и върху вътрешното
подреждане на намиращите се във фонда документи”. Указанието на Козер не се
посреща по еднакъв начин в архивите, защото нивото на работа в тях с новия принцип е
различно. Там, където пертинентните схеми имат дълга традиция и постигат висока
степен на откриваемост на документите, новите идеи трудно си пробиват път. В едно
становище от такъв архив се твърди, че провениентният принцип е само специфика на
работата в Тайния държавен архив, възникнала от “особените отношения, господстващи
в Берлинския архив”. От своя страна Козер е категоричен в една служебна инструкция
за архива в Аурих от 1898 г.: “Съставянето на архиви от документи се осъществява в
съответствие с провениентността на неговите съставни части. Съставените досега
съгласно други принципи архивни групи следва да се унищожат… Провениентността на
документите е, ако е възможно, да ги установява и да ги прави личащи си в регистрите”.
Двети мнения маркират крайните виждания в провежданата тогава дискусия, при което
второто на практика защитава регистратурния принцип по начина, по който го
формулира §.4 на Инструкцията от 1881 г.
Макар и не изведнъж и не повсеместно, новият метод за класиране на документите
се налага в практика. През 1897 г., на Първия немски конгрес на архивите констатира,
че “няма общовалидна система за подреждане”. Няколко години по-късно
Strukturprinzip/Registraturprinzip е обявен за задължителен. Приемането на идеята на
фон Зибел от 1881 г. е факт. Преповторена през 1896 г., ще я открием в думите на
Р.Козер, казани на Третия немски конгрес на архивите (1901 г.): “Подреждането в
съответствие с провениентната система, подреждането в съответствие с регистратурите,
в съответствие с властите, както те са възникнали, развили се и загинали в процеса на
историческото развитие, отговаря в същата степен на нашата историческа мисъл и
нашия архивен опит”. Подчертава се, че фондовите наличности “са подредени по реда,
който те първоначално са получили от своите власти. Уважението към всеки един
първоначален начин на подреждане, към всяка първоначална сигнатура стана за нас
един архивен принцип”. Според съвременния френски архивист М.Дюшен: “Възможно
е да се каже, че съвременната архивна наука, такава, каквато е, започнала с тези два
архивни принципа, за произхода и за уважение към оригиналния ред…”. Отново според
него, от регулярното предаване на документи от действуващи учреждения в Европа се

53
оформят две културни зони. Едната е тази с регистратурна система, другата без такава
система. Първата се прилага в Германия и Централна Европа. При нея всеки
административен документ има свое място в регистратурната система под определен
регистратурен номер, т.нар. Aktenplan (номенклатура на делата). И от момента на
създаването си или на получаването всеки документ вече принадлежи към дело. То от
своя страна вече има собствен номер, получаван според предварително определена (не
произволно!), система. За разлика от този модел на подреждане и работа с
документите, в страните без регистратурна система възникналите в администрацията
дела нямат предварителен номер и архивистите са принудени да ги подреждат и
класират след постъпването им в архива. М.Дюшен обобщава: ”...Важното е, че за един
французин например, би било много трудно да схване принципите на
регистратурсистемата. Също такива трудности би предизвикала и нерегистратурната
система за германците”. Формулирането и съзнателното приложение на
Strukturprinzip/Registraturprinzip става постепенно, но неотменно. Изискват го
реалностите, настъпили с радикалните изменения в характера на властта – премахват се
стари, създават се нови институции и административни структури, динамизират се
отношенията в икономиката и политиката. Това, заедно със засиления интерес към
съхраняване на документите, ускорява многократно документосъздаването и налага
потребността от по-висши принципи за подреждане на документите в архивите.
На практика винаги, навсякъде “принципът на произхода” се отнася до целостта на
регистратурата по време на предаването ù (“провениентност на предаването”) в
окончателния архив – само тогава възниква и проблемът за разграничаване документите
на едно деловодство от тези на останалите деловодства. Тази идея е особено ясно
защитена в немската архивна мисъл. При това неизменното възприемане на
регистратурните схеми е считано за правилно.

§3. “Принципът на произхода” в Холандия.

Историята на архивното дело в страната е свързана с държавното ù укрепване и
институционно развитие. Административната децентрализация, която съществува до
края на ХVIII в., се отразява и на архивната структура. До началото на ХIХ в. (1814 г.)
архивните документи се съхраняват в учрежденията. Нов етап започва след 1815 г.,
когато Холандия, Белгия и Люксембург се обединяват в една държава, наречена
Нидерландия. По решение на Виенския конгрес (1814-1815 г.) Нидерландия е обявена
за Обединеното кралство Нидерландия. Формират се провинции и се поставя началото
на централизирано политическо управление. Заедно с това започва изграждането на
архивната система – съществуващият от 1802 г. архив в Хага е признат за главен архив
на кралството и в него се съхраняват документите от централните органи на власт и
управление. Постепенно и в отделните провинции се изграждат архиви за
документацията на органите на местна власт. Частична централизация на архивната
система се постига с приемането през 1875 г. на специален устав. През 1898 г.
“принципът на произхода” е теоретично обоснован от трима архивиста – С.Мюлер,
М.А.Фейт и Ф.А.Фрюин в публикуваното “Ръководство за класиране и описание на
архивите”.
В §1 на труда може да се прочете формулировката на понятието “архивен фонд”:
“Архивният фонд е съвкупност от писани и печатни документи, получени или издадени
официално от една администрация или от някого от чиновниците ù, доколкото тези

54
документи са били предназначени да останат депозирани в тази администрация или у
този чиновник”. Прави впечатление, че холандското, както и пруско разбиране за
“фонд” не допускат възможността отделни личности или семейство да създават архивни
фондове. За разлика от френската формулировка, където това е ясно и категорично
упоменато. Това, според нас, е обяснимо с базата, върху която стъпват архивистите в
отделните страни при формиране на представите и формулиране на понятието. Във
Франция определението се “ражда” от необходимостта за систематизация на
документите в департаментските архиви. В тях се съхраняват архивите от т.нар. “Стар
режим”, които включват документното наследство и на аристократични родове,
семейства, отделни лица. За разлика от тях, в Прусия и Холандия разбирането за
“архивен фонд” се основава на опита от работата с официални документи, а погледът
се насочва не към минали, а към настоящи и бъдещи постъпления в архивите. В §.2 се
напомня, че архивният фонд е едно органическо цяло и че архивен фонд “…не се
създава произволно… един архивен фонд е цял организъм, жив организъм, който расте,
образува се и преобразува според определени правила… всеки архивен фонд има …
своя личност, своя индивидуалност”. В “Ръководство”-то многократно се подчертава
обособеността на всеки отделен архивен фонд (§.5 – “… всеки фонд трябва да
съществува независимо от другите, според принципа за уважение на фондовете”; §§.8,
11 и 13). В това отношение въпросът за обособеността, отделността на всеки архивен
фонд не стои по начина, по който е стоял пред френските архивисти почти век по-рано.
Подобно на пруските, и холандските архивисти възприемат “априòри” френската идея и
средоточват вниманието си върху вътрешните граници на фонда, върху
вътрешнофондовата класификация. В §.16 на “Ръководството” се пояснява: ”Системата
на класирането трябва да бъде основана върху първобитната (така е в превода,
смятаме, че преводачът е имал предвид “първичната/първоначалната” - б.м.)
организация на архивните фондове, което в общите си черти отговаря на организацията
на администрацията, от която произхожда.” Авторите много подробно разглеждат
няколко варианта на вътрешнофондова систематизация и стигат до извода: ”Единствено
систематичното класиране да архивите, което е основано върху старата им наредба,
води до задоволителни резултати. Не е възможно да нарушим цялата стара организация
на един архивен фонд и да я заменим логически с друга... Първобитната организация на
един архивен фонд трябва да отговаря естествено, в общите си черти, на старата
организация на администрацията, от която произлиза. Това се разбира от само себе си.
Тази примитивна организация не се е създала произволно...”. На вътрешнофондовата
класификация се посвещава цялата глава втора (“Класиране на архивните документи”)
на “Ръководството”. В нея, а и не само там, нееднократно се напомня за необходимостта
от спазване, в границите на архивния фонд, на организацията на документите според
начина, по който са били организирани в регистратурата. В това отношение се
наблюдава приемственост в идеите на Мюлер, Фейт и Фрюин и заложените от Хенрих
фон Зибел в “Правилата” принципни постановки. Изискването на холандските
архивисти за възстановяване на нарушения първоначален ред, обаче, прави разбирането
за спазване “принципа на произхода” по-строго от това на архивистите в Прусия.
Съвременният холандски архивист Е.Кетелаар отбелязва приемствеността, която
съществува между френската идея за “respect du fonds” и идеите на холандските
архивисти. Открива я още във факта, че “Мюлер имал предимството (к.м.) да
притежава няколко лекции, слушани от него в Парижката Ecole des Chartes: ”В тях,

55
спомнял си Мюлер, професорът никога не се уморявал да препоръчва “respect du fonds”.
Едно изречение от неговата лекция гласяло: ”Règle absoluе: il faut respecter les fonds...”.
Друг съвременен архивист, Тери Кук, е на мнение, че трудът на тримата холандци
отразява влиянието на френската архивна теория върху Мюлер и въвеждането на
“принципа на произхода” в няколко холандски архива по немски модел.
Направеното от Мюлер, Фейт и Фрюин не получава еднозначни оценки.
Съвременният архивист Т.Томасен твърди, че Мюлер и ученикът му Фрюин поставят
акцента върху административния подход, вместо върху архивната теория. Те, според
него, искат задължителни директиви и ги публикуват през 1897 г. С изразеното мнение
е съгласен и Ерик Кетелаар. Той счита, че тримата “дават предимство на нормативния
подход в архивната методология, което било кодифицирано в Правилата. Тази
кодификация и стандартизация, представляваща част от процеса на
професионализиране на холандските архивисти - спирала развитието на архивната
теория за дълго време”. Според него правилата, които Мюлер, Фейт и Фрюин въвеждат
“имали ограничен обсег, започвайки с определението на понятието archief (фонд) и
предписвали “respect du fonds” в разделението и подреждането на архивите в
държавните архивохранилища”. Освен критиките към подхода, на съмнение се подлага
и предимството им във формулиране на тезата за запазване оригиналната
(първоначалната) подредба на документите. Според Е.Кетелаар тя е свързана с името на
друг холандси архивист – Теодор ван Риемсдюк (Theodoor van Riemsdjk).
Привържениците на това мнение посочват годината 1877, в която ван Риемсдюк достига
до заключението, че архивните документи трябва да бъдат “поставени в техния
естествен и изначален контекст, където те най-добре могат да покажат своята същност и
значение”. Подкрепящите горната теза откриват и предимства в подхода на ван
Риемсдюк. Според тях, за разлика от тримата си сънародници, той средоточва
вниманието си не върху същинските документи, а върху процесите на създаването им.
Опитвал се да разбере защо и как са създадени и използувани от създателите им, а не
върху това как може да се използуват за в бъдеще. Както отбелязва и Ернст Познер:
“Двата фундаментални методологически принципа в архивистиката акцентират върху
превъзходството на произхода, структурата и функциите над съдържанието, употребата
или важността и тези принципи били широко приети в целия Запад...”. Пример за
подхода на ван Риемсдюк е излязлата през 1875 г. книга, която засяга канцеларията на
Генералните щати от ХVІ в. Тя завършва с глава, посветена на подредбата на архивните
документи и конструкцията на архивния опис. В нея е очертана методологията, която
по-късно е кодифицирана в “Ръководството”: “Взаимовръзката между документите
разкрива тяхната същност и взаимен контекст много по-добре от всякакъв друг ред,
който архивистът би създал по-късно”. Според Е.Кетелаар архивистът е принуден да
приеме като принцип запазването на стария ред. Това, което ван Риемсдюк
защитава в книгата си, по-късните генерации архивисти наричат “structuurbeginsel”
(принцип на зачитане на архивната структура). Принципът защитава целостта на фонда,
чиято исторически сложила се структура не трябва да бъде нарушавана от изкуствено
създавана система на подреждане, явяваща му се чужда. Изисква се, ака това е
необходимо, присъщата структура на фонда да бъде възстановена. Аргументът на ван
Риемсдюк е, че нарушаването на първоначалния ред на документите, на оригиналните
взаимовръзки унищожава доказателствената стойност на архивите.

56
 Във връзка с тезата, че пръв ван Риемсдюк формулира постановката за запазване
първоначалния ред на документите, интерес представлява публикация на Кетелаар от
1974 г. В нея се твърди, че С.Мюлер практикува provenienzprinzip-а след 1874 г. в
градския архив в Утрехт, преди още да се стигне до публикуването на Правилата през
1898 г. Това става възможно благодарение на знанията и идеите, които получава от
току-що приключилото му следване в Париж, където се запознава с “respect du fonds”.
Според Е.Кетелаар, подтик за това служи началото на създаването на централен архив в
града и “невероятната бъркотия”, която Мюлер заварва там. Рrovenienzprinzip-ът е
предложен като “метод на архивно подреждане, при което всяка една документална
единица се поставя в наличния фонд и в сектора, респ. групата, към която тя последно е
принадлежала, когато наличния фонд е бил все още жив организъм”. Няма да се
впускаме в разсъждения върху наглед противоположните мнения, изказани от
Е.Кетелаар. По-важни, според нас, са две неща: 1/ уловената приемственост в идеята за
съхраняване целостта на фонда и 2/ моментът, в който смисълът и необходимостта от
наученото в Парижката Ecole des Chartes намира приложение – при създаването на
централен архив. Според съвременния архивист Х.Харденберг, “холандският
“structuurbeginsel” представлява комбинация от принципа на “уважение към архивната
структура” и “регистратерпринцип”-а (както е дефиниран в “Dictionary of Archival
Terminology” – б.м.). В холандската архивна теория този принцип представлявал
следствие от “respect du fonds” и имал предимство пред provenienzprinzip-а”.
Въпреки нееднозначната оценка за делото на Мюлер, Фейт и Фрюин, факт е, че
трудът им е огромна крачка напред в развитието на архивната теория. Безспорно
холандските архивисти са много детайлни и последователни в теоретичен план.
Стремежът да бъде съхранена първоначалната организация на документите по начина,
по който са били организирани в самата регистратура (registraturprinzip), свежда до
минимум възможността от размествания и произволни комбинации с документи в
границите на архивния фонд. Критиката към приложения от тримата холандци метод на
вътрешнофондова систематизация е насочена към невъзможността за намеса на
архивиста с оглед корекции на някои очевидни несъвършенства и отклонения, заложени
в организацията на регистратурата. Те се прехвърлят автоматично и в структурата на
фонда, без да могат да бъдат отстранени. Както сполучливо определя същността на
техния подход М.Ф.Петровская – вземат за основа произхода на документите и тяхната
регистрация.
§4. Западноевропейска архивна мисъл през 30-те години на ХХ в.
Формулираните през втората половина на ХIХ в. основни принципи на
западноевропейска архивна теория са преповтарят и дообогатяват през тридесетте
години на следващото столетие. Очерталите се теоретически и практически регионални
различия (може да се говори за обособили се немска, френска, италианска и английска
школи) не променят методологическата ù основа. “Принципът на произхода” е признат
и остава като доминиращ при класификацията на документите.
Най-често коментираният и цитиран архивист от Великобритания е Х.Дженкинсън.
Той определя архивния фонд като: “Документи, натрупали се в резултат от естествения
процес при провеждането на дела от всякакъв вид, обществени или частни… и запазени
след това за справка в собствено архивохранилище, под опеката на човек, който
отговаря за делата, или на наследниците”. В тази посока на мисли е и следващото

57
определение за понятието “архивен фонд”: “Архивните фондове не представляват
изкуствена колекция от документи, както това е с музейните експонати…, а са
натрупани по естествен начин в учрежденията, за да обслужват практическата дейност
на Администрацията”. Дженкинсън признава правилността на принципа на
класификация, както и други достойнства на “Ръководство”-то на Мюлер, Фейт и
Фрюин. Това му позволява да обособи и юридически аспект на архивния фонд:
“Архивен фонд, това са архивните документи, създадени в резултат от дейността на
която и да е администрация, обособени като единно цяло и притежаващи
самостоятелност…”. Архивистите във Великобритания работят с понятието “архивна
група” (архивен фонд). Тя включва документите: 1/ отложили се в резултат от
дейността на всички структурни части на учреждението независимо от юридическата
им самостоятелност; 2/ създадени в резултат от дейността на подведомствените им
учреждения-предшественици и учреждението, и документите на учреждението,
продължаващо дейността му. Разширеното тълкуване на границите на понятието
“архивен фонд” е отстоявано и от Х.Джонсън. Той смята, че документите, които
съставляват фонда, са “резултат от дейността, която развива дадена организация или
пък е резултат от дейността на други организации, чиито права и задължения са
преминали към първата организация, или чиито архиви тя е придобила”. Коментарът на
това мнение, направен от М.Ф.Петровская, е в посока на думата “придобила”. Според
нея това означава, че документите в един архивен фонд може да бъдат непринадлежащи
по смисъла на “създадени в резултат на дейността на дадено учреждение”, а например
закупени.
През 1924 г. френският архивист П.Ф.Фурние формулира представата си за
“архивен фонд” в публикуваните “Практически съвети по привеждането в порядък,
описание на архивите и издаването на писмени исторически документи”.
Определението на Фурние израства на базата на класическата френска архивистика от
ХІХ в. и гласи: “Архивният фонд представлява съвкупност от различни документи,
можещи в някаква степен да засягат правата и историята на учреждение, семейство или
отделно лице и събрани от това учреждение, семейство или лице по време на неговото
съществуване за функциониране на неговите служби или за неговите нужид.
Документите на архивния фонд се намират в естествена връзка помежду си и с това
учреждение, семейство, или лице, на което те са принадлежали и от което
произлизат…”. Точно естествената връзка между документите във фонда го отличава от
колекцията от документи, различни по произход и намиращи се “в изкуствени връзки,
произволно установени от фантазията на колекционера”. При класификацията на
документите, по мнението на Фурние, нищо не бива да бъде изключвано или включвано
към фонда. В сравнение с холандската интерпретация на понятието “фонд”, тази на
Фурние допуска възможността за включване в него и на семейни документи. Друг
френски архивист, Пиер Маро, определя архивния фонд като ”съвкупност от
документи, събрани от едно учреждение, семейство или лице и засягащи състоянието,
имуществата, дейността и взаимоотношенията на това учреждение, семейство или
лице”. Сънародникът му Густав де Жарден счита, че архивния фонд представлява
“съвкупност от архивни документи, принадлежащи или на едно учреждение, или на
една кооперация, или на една фамилия, или на едно лице”. И двата възгледа, според
М.Ф.Петровская, имат принципни недостатъци – в единия случай се говори за
“събрани”, а в другия за “принадлежащи” документи. При това положение в състава на

58
архивния фонд могат да бъдат включени както документи, образувани от самото
учреждение, така и получени от други учреждения по някакво право.
В свои публикации и трудове от 20-те и 30-те години на ХХ в. италианския
архивист Е.Казанова влага следното съдържание в понятието “архив”: “Подреден сбор
от документи, принадлежащи на някое учреждение или лице, съставени в процеса на
дейността им и запазени за политическите и културни цели на учреждението или
лицето”. Това на практика е определение за “архивен фонд”, но се размива границата
между понятията “архивен фонд”, “архив” (архив на учреждение) и “колекция”.
През тридесетте години в Германия възниква дискусия и в нея К.Г.Вайбул развива
схващания, които връщат към френската формулировка от 1841 г. и заложената в нея
идея. Той обаче, среща възражения от страна на колегите си, които заявяват, че това би
означавало “принципа на произхода” (provenienzprinzip) да се ангажира изключително
за създаване на фондови наличности, но не и за вътрешното подреждане на
документите.
Тридесетте години са важни за развитието на архивната теория с диференцирането
на provenienzprinzip по отношение на прилагането му към вътрешната подредба на
документите. Запазва се изискването за зачитане на регистратурната подредба, но с
признаване възможността и целесъобразността от намеса в първоначалния
регистратурен ред.
До края на ХIХ в. гледните точки относно обхвата и проявлението на “принципа на
произхода” формират два крайни възгледа за вътрешнофондовата класификация на
документите - 1/ пълна свобода на архивиста при класиране документите в границите на
архивния фонд и 2/ строго съблюдаване на реда възникнал в “регистратурата”.
Промените настъпват с формулирането от немския архивист Адолф Бренеке на т.нар.
“четвърти”, известен още като “свободен провениенцпринцип”. Принципът е
обосновавн в лекции, четени в Института по архивознание през 1930 г. и представлява
компромисен вариант между двата крайни подхода към вътрешнофондовата
класификация. С умерените си виждания Бренеке допуска подредба на документите в
границите на архивния фонд по начин, който им позволява да покажат органичното си
развитие, без преди това да са били подредени в същия ред.
Според Бренеке има “органически възникнали” и “изкуствено формирани” форми
на вътрешноархивна организация. Към първите се отнасят архивните фондове със
запазено по същество подреждане от регистратурата, а към вторите - всички, при които
принципа на произхода не е съзнателно прокаран (вкл. архивните сбирки). Според него
съхраняващи “произходната цялост” са френския “respect du fonds”, който запазва само
“контурите на регистратурата” (външните граници на фонда), и холандския
регистратурен принцип, строго спазващ изцяло структурата от регистратурата.
Немският архивист посочва, че регистратурата отразява функциите на различните
служби в едно учреждение, където документите са създадени от непосредствената му
дейност, имат един и същи произход и са подредени йерархично. От такава
регистратура, според него се оформя “органичното архивно тяло”: “Органически
формираната регистратура указва деловата активност на учреждението и тя може да се
нарече “архивно тяло”. Терминът “архивно тяло” е собствен термин на Бренеке. Той го
предпочита пред немския Bestand и френския fonds. Според него “fonds” означава
“родова маса” и не изразява органичния, вътрешния живот на институцията, която го е
създала, а делението му не е насочено към вътрешната ú същност, функции и цели. За

59
Бренеке терминът Bestand има в немския език четири значения, които не могат да
изразят произходната и тематичната общност в архивния фонд.
Немският архивист излага идеята си за “свободния провениенцпринцип”, като
изразява несъгласие с основните идеи на Мюлер, Фейт и Фрюин за “развитието” и
“организма”: “Върху исторически създадената регистратура не можем да пренесем
онези холандски представи, получени от организмите в природата. Сигурно всяка
регистратура има развитие, но то не е ясно изразено в хода на възникването ú ; освен
това службата, която определя това възникване не е единствена ...Случайният последен
стадий, който холандците искат да реставрират може и да не бъде жив израз на
функциите на учреждението. Възможно е даденият фондообразувател да е претърпял
основна промяна, без това да е намерило израз в регистратурата”. И пояснява: “Докато
холандците разбират организма чисто биологически, ние изхождаме от философското
разбиране за организъм ...всяко регистратурно тяло е несъвършено произведение на
човека, но във вътрешната си същност представлява живи, проникнати от единен дух
взаимоотношения в цялото, което живее само чрез частите, а частите във функциите си
са насочени към цялото, което показва онова взаимодействие характерно за
органическия организъм. Което за холандците е реалност, за нас означава идеално
изискване (к.м.) както към регистратора, така и към архивиста: да претворят
вътрешната същност на организма във външното групиране на регистратура”. Според
А.Мене-Хариц, на практика Бренеке предлага да се замени по-биологичното разбиране
за органичното развитие и същност на фонда като организъм (без да се нарушава
целостта), акцентирайки върху историческото значение и въздействие на вида на
фондовете.
Вижданията на Бренеке проличават ясно в позицията, която заема в спора на
К.Вайбул с Винтер и холандските архивисти. Според Вайбул само френските архиви с
тематичните серии “вътре в уважаваните от тях фондове” дават възможност на учените-
изследователи да намерят отговори на въпросите си. Винтер, напротив, държи на
заварената форма на регистратурата. Чрез нея, смята той, изледователят може да си
изясни начина на работа и организацията на учреждението, което го интересува. По
този повод Бренеке отбелязва: “Ние не признаваме като Вайбул първенството на
френския фондов принцип, но сме на негова страна против холандците. Не твърдото
запазване на всички видове регистратурни форми е същественото за нас, а
онагледяването на съдържащите се в тях живот и функциониране на
учреждението (к.м.).”. Той подчертава, че “свободният провениенцпринцип” не е
готова рецепта, класификационна схема, или извършване на реставрация на предишния
вид на регистратурата, което принизява архивиста до “допълнителен регистратор”.
Напротив, за него принципа е обща разпоредба, препоръка за действията на архивиста,
който трябва да създава “органически” архивни тела”.
Ако се абстрахираме от новата идея за вътрешнофондова класификация, която
Бренеке обосновава, лекциите му представляват поредното препотвърждение на идеята
за принципа на произхода в организацията на документите. По думите му: “Зад
фондовете стои едно единствено учреждение, което с единната си воля и дух е движело
делата си”. Бренеке намира, че тематичната общност на архивния фонд е възможна само
въз основа на произходната цялост. Затова и идеалното “архивно тяло” (архивен фонд),
което обосновава, представлява синтез на “произход” и “тема”, но с предимство на
“произхода”.

60
 Според В.Н.Автократов новите неща, които “принципа на произхода” и зачитане
фактора”произход” дават на архивистиката са няколко:
1/ Обосновава се понятието “фонд”, като генетична общност на документи
на определен фондообразувател.
2/ “Принципът на произхода” дава научно основание документите да се
класират в сферата на исторически образувалите се комплески от документи.
3/ Признат е приоритета на исторически сложилата се вътрешна
структура, т.е. на такава систематизация в границите на фонда, която отговаря в най-
голяма степен на историческата взаимообвързаност на документите, намиращи се в
него. Това теоретическо следствие се формулира като структурен принцип на
вътрешнофондова систематизация на документите. И той поставя структурата на фонда
в пряка зависимост от историческата структура на фондообразуватуля.
Според нас, има още една, четвърта “новост”, която принципът на произхода дава
на съвременната архивистика:
4/ Формулираният от Адолф Бренеке “свободен провениенцпринцип”.
Това е последната стъпка по отношение теоретичното детайлизиране и
“израстване” на принципа на произхода. След нея вече нищо съществено в
теоретичен аспект (по отношение на традиционните писмени документи) не се
случва.
Според съвременния френски историк М.Дюшен: “Може да се каже, че модерната
архивистика, такава каквато я знаем и днес, започнала с тези два основни принципа –
“на произхода” (provenance) и “уважение към първоначалния ред” (respect for original
order)”.
Според Бренеке провениецпринципът има три важни черти: 1/ създаден е от
историята и живота; 2/ прави възможно сигурното и безпрепятствено изследване на
архива и 3/ станал е общовалиден, но без да съдържа генерална, строга разпределителна
схема, а само предлага общ регулатив за променящите се според характера на
фондовете класификационни схеми.
Относно разпространението и налагането на provenienzprinzip-а в Европа и
достойнствата му, които го правят основа за развитието на всички архивни школи, Л. И.
Солодовникова и В. Цаплин излагат сходни аргументи: 1/ “Provenienzprinzip”-ът не е
“измислен” от пруските и холандски архивисти, а е заимстван непосредствено от
окръжаващата ги действителност; 2/ ”Provenienzprinzip”-ът обезпечава организация на
документите, която дава възможност на архивиста да ги използва за различни цели, като
времето и усилията за фондиране са нисравнимо по-малки; 3/ ”Provenienzprinzip”-ът се
оказва изключително универсален и с простота, гарантираща изключителната му
жизненост.

ГЛАВА ВТОРА

Теорията за архивния фонд и понятито “фонд” в руската и съветска архивна

мисъл през периода 1841 - 1930 г.

§.1 Теорията за архивния фонд и понятието “фонд” в руската архивна мисъл

през периода 1841-1917 г.

61
 Приемане на теорията за архивния фонд и превръщането ù в единна архивна
практика в Русия е процес, който (подобно на Франция, Германия и Холандия) има
своите етапи и особености. Те могат да бъдат очертани, когато руското архивно
развитие се постави в контекста и в съпоставим порядък със западноевропейското.
Тогава теоретичните, законови и структурни промени в руското архивно дело
получават обективна оценка. Като база за разсъждения в споменатата насока може да
послужи “типологията на архивите”, която прави А.Бренеке в книгата си
“Архивистика”. В основата на концепцията му е идеята, че на всеки етап от
развитието на обществото съответствува определен вид архиви. Бренеке определя три
етапа. Във втория (времето на феодално-абсолютистките монархии/ХVII – ХVIII в./)
съществуват, според него, четири типа архиви: “С” – подборен архив (на короната,
дворцов, таен), получен в резултат от направен подбор на документи; "D” – главен
архив, изграден на базата на типа “С”, но понякога на базата на типовете “Е” и “F”,
формира се обикновено в резултат от приема на документи на закрити учреждения
(“закрити регистратури”); “Е” – ведомствен или отраслови архив, съхраняващ в
редица случаи документи на няколко учреждения и “F” – архив на отделно
учреждение, появил се на мястото на старата регистратура. В третия период в
резултат на синтеза на посочените типове архиви се оформя съвременният централен
архив, който обединява в себе си чертите на главен административен и подборен
архив. По този начин в посочения период се оформя типа ”G” – централен архив за
съхранение на документите на правителствения апарат; “Н” – провинциални и местни
архиви; “J” – централно архивно управление (или съществуващо паралелно, а
понякога предхождащо го доброволно организирано общество от архивисти, органи
за защита на архивното богатство, различни сдружения). И тип “К” – когато грижата
по съхранението на архивните документи е предадена не на учреждение, а като
основна функция на централните публични власти. Времевите граници на
създадената от Бренеке схема очертават етапите, през които преминават
европейските архивни структури. Зад тях стои еволюция на идеи и практики, дали
облика на класическата архивна теория. Въпросът е вписва ли се Русия в общия ход
на процесите и по какъв начин? Какви зависимости се пораждат между
съществуващата архивна среда и начините по които теорията за архивния фонд се
приема в Русия?
Архивната история в западноевропейските страни налага извода, че при
прехода към тип централен архив възникват и принципните въпроси за архивния ред.
Тогава се очертава тенденцията предимство да се дава на запазване на обособилите се
комплекси от документи пред самоволното им смесване. Пътят от тенденция до
формулиране на принципи и обосновавани на теория, обаче, преминава през
зависимостта от промени в цялостната архивна среда: 1/ създаване на Централен
архив и архивна мрежа от сборни исторически архиви с регламентиран статут и
системност в комплектуването; 2/ определяне на териториалните компетенции, като
структурата на архивната мрежа е най-често отражение на административно-
териториалното управление на страната. Това в голяма степен гарантира стабилност
и предвидимост на броя на архивите и дейността им; 3/ архивно законодателство,
признаващо съществуването и дейността на архивната система като обособена част
от управленските функции на държавата, и нещо много важно, 4/ законодателство
насочено към архивната система, а не единствено към отделно учреждение или

62
отрасъл. Посочените характеристики представляват елементите на архивно
строителство, чиито основи полага Франция в края на ХVIII в., и по който път
преминават повечето държави от Западна Европа.
Мненията за това, кога посочените елементи се появяват в Русия, са различни.
Според В.В.Цаплин и Е.А.Тюрина, с утвърждаването на 28 февруари 1720 г. на т.нар.
“Генерален регламент” се фиксират и закрепят три необходими за съществуването на
архивно дело, условия: 1/ наличие на система от архиви; 2/ определен ред на
комплектуване; 3/ определен състав на съхраняваните в тях документи. Авторите
считат, че известната глава “За архивите” може да се тълкува не само като заръка
всяка колегия да създава свой архив, а и в смисъл, че законодателят се стреми да
създаде два централни архива. Тюрина и Цаплин признават, че “поради ред
обстоятелства тази дата не се възприема еднозначно”. За разлика от тях,
В.Н.Автократов твърди, че през ХVIII в. архивното законодателство в Русия се
занимава само и единствено с “текущите” архиви, т.е. тези на действуващите
учреждения.
Русия не остава изолирана от протичащите в Западна Европа архивни
процеси. В страната през ХVII и ХVIII в. съществуват видовете архиви, изградени и
действуващи и в останалите европейски държави. Идеите, които под влияние на
философията на Просвещението се налагат в претендиращите за научност в
организацията си западноевропейски архиви, се пропагандират и прилагат през
втората половина на ХVIII в. и в Русия. Техни адепти са Г.-Ф.Милер (немец по
рождение и образование) и Н.Н.Бантиш-Каменский. Предлаганият от Г.-Ф.Милер (в
писмо от 9 януари 1758 г. до вице-канцлера А.М.Голицин) начин на класиране на
документите в архива на Московската Колегия на Външните работи (МАКИД - рус.),
е една добре обмислена и ясна пертинентна схема. На нея се гледа като на верен (и
научен) подход при справяне с нелеката задача предвид обема и сложността на
архива. Доказва го и оценката на английски историк посетил през 1778 г. МАКИД.
Според него реда на съхранение в МАКИД е много добър, защото всеки документ
може да се открие лесно.
Въпреки сходството, обаче, наблюдава се забавяне на процесите, що се отнася
до прехода към архиви от типа ”G”, “Н”, “J” или “К” (по А.Бренеке). Това изисква да
се погледне извън формалното сравнение “има или не определен тип архиви”.
Забавянето означава не само различни темпове, а и други характеристики на
отделните етапи. Забелязва го Е.В.Старостин, който прави периодизация на руската и
западноевропейска архивна история (погледната през призмата на развитието на
архивната наука), поставяйки ги в съпоставим аспект. За Западна Европа авторът
определя периодите: 1/ практическа архивистика (ХVI – ХVII в.); 2/ методическа
архивистика (ХVI – ХVII в. – границата на ХIХ – ХХ в.); 3/ научна
архивистика(границата на ХIХ – ХХ в. – до наши дни /1999 г. – б.м./), а за Русия: 1/
Х – ХVI, ХVII в.; 2/ започва през ХVI – ХVII в. и завършва в края на ХIХ –
началото на ХХ в.; 3/ началото на ХХ в. Първият етап Старостин определя като
“почти адекватен” в съдържателен план със западноевропейския, но с определена
качествена неразвитост на отделни елементи. Вторият, според него, по нищо не
се отличава що се отнася до сложилата се ведомствена организация. Но за разлика
от Западна Европа, в Русия не се създава централен държавен (династически)
архив, който в много от страните в Европа се превръща в ядрото на бъдещ

63
национален архив. Третият период – създават се голям брой централизирани архивни
структури в рамките на отделни правителствени ведомства и обединението им в
Държавен архивен фонд (ГАФ - рус.) под ръководството на Главно управление на
архивите.
Според В.Н.Автократов архивното законодателство в Русия от средата на ХIХ
в. не гледа на документите като на историческа ценност. Вниманието е насочено към
“текущите” архиви, т.е. тези на действуващите учреждения. Успоредно с това се
създават изкуствено подбрани архиви, в които трудно може да се открие идеята за
запазване в обособен вид на постъпващите документни комплекси. Постъпващите в
такива архиви подборки от документи, документни колекции и отделни документи
лишава работещите в архивите от възможността да организират пофондовото им
съхранение. Типичен пример е Държавният архив на Руската империя
(Государственный архив Российской империи). Той е създаден през 1834 г. на базата
основно на постъпилите документи от четирите най-големи Петербургски
исторически архива: архива на кабинета на негово императорско величество (архив
кабинет е.и.в. /архив кабинет его императорского величество/), Сенатския архив,
Държавния архив за стари дела (Государственны архив старых дел) и Главния архив
на Министерството на външните работи (Главный архив Министерства иностранных
дел). Документите пристигат от централни и провинциални правителствени
учреждения, от архивите на изтъкнати държавни (политически) и военни дейци и т.н.
През 1834 г. по височайше нареждане документите започват да постъпват в две
отделения: в първото се съсредоточват документите предимно с династически
характер, във второто – делата на Тайната канцелария, Тайната експедиция на Сената
и т.н. През 40-те години на ХІХ в. служителите в архива създават от документите на
кабинета на негово императарско величество (Кабинет е.и.в.), тези на статс-
секретарите на Екатерина ІІ и на учрежденията, свързани с политическото
разследване от ХVІІІ в., 20 предметно-тематични групи. Така се полага началото на
разрядната система на класиране и съхранение на документите. Работещите в архива
нямат и особен избор, защото на практика Държавния архив се създава според
колекционния принцип, по пътя на предаване в него на най-важните категории
документи. Там се съхраняват колекции от документи, подборки от отделни
дела или важни актове, което предизвиква трудността при изнамиране на верен
подход за систематизация. През 1860 г. броят на обособените различни документни
колекции нараства на около 300. В периода 1864-1870 г. академик П.Пекарски и
Н.Гибенет, под ръководството на директора на архива К.К.Злобин, започват
направата на цялостен опис на “делата” в архива. Двамата приемат разрядната
система и я разпростират върху всички постъпили до този момент и незасегнати от
този подход документи. По примера на предшествениците си те създават в началото
27, а по-късно прибавят още предметно-тематични групи. Новата схема на класиране
предизвиква разместване на документите. Но Пекарски и Гибенет не считат за нужно
(с малки изключения), да отбелязват кой е източникът и от къде са взети
документите, за да бъдат поместени в този или онзи “разряд” (предметно-тематична
група). Така се получават: “Дела императорской фамилии”, “Переписка лиц
императорской фамилии и других высочайших особ”, “Переписка высочайших особ с
частными лицами”, “Кабинет Петра І”, “Кабинет Екатерина ІІ”, “Дипломатический
отдел”, “Дела военные” и т.н. Както трябва да се предполага всеки “разряд” отразява

64
някаква страна от държавния или обществен живот. Например – “разряд” № 20
“Военно дело”; № 19 – “финанси”; № 17 – “наука, литература, изкуство, живопис” и
т.н. В добре изглеждащите подредени и систематизирани “разреди” (30 на брой),
документите се откриват доста трудно. На практика няма “разряд” (с изключение на
два), чието име да отговаря на единствено съдържащите се в него документи.
Например – част от личния архив на тайния секретар на Петър ІІІ, Д.Волков, се
оказва в 3 “разряд” (“Кабинет на Петър Велики”). Документите, които отразяват
военните действия на А.В.Суворов в Полша през 1771-1773 г. попадат в 11 “разряд”
(“Кореспонденция на разни лица”). Пак там се намира и част от архива на
А.С.Меншиков, който хвърля светлина върху близкоизточната политика на Русия в
един период от няколко десетилетия. Документите, които засягат династията
Романови, са разпилени във 2, 3, 4, 5, 10 (“Кабинет на Екатерина”) и 14 “разреди”. На
интересуващият се от документи, свързани с политическата история на архива,
прегледа единствено на “разряд” 15 (“Дипломатически отдел”) не би бил достатъчен.
Трябвало да търси и в 3, 4, 10, 11 и 30-ти “разреди”. Примерите могат да бъдат
продължени, но това само ще утежни изложението с нова фактология, която няма да
представи принципно различна картина.
Допълнително объркване (не само за днешните изследователи”), внася
старанието на Пекарски и неговия сътрудник, в по-голяма част от случаите да се
придържат към хронологическия принцип на подредба на документите в предметно-
тематичните групи. При това двамата не се интересуват, че в “разряда” на практика
влизат части от документни колекции, части от обособени документни групи
(понякога цели групи). Те не изпитват притеснение, че документите от една и съща
година засягат различни въпроси и принадлежат, както на частни лица, така и на
различни държавни учреждения. Стремежът им е да не сбъркат в най-важното според
тях – да не нарушат хронологията.
Подобен пример за класификация на документите може да се види в
създаденото през януари 1812 г. Военно-топографско /топографическо/ депо (ВТД), в
което се съхраняват военни карти и документи. От докладна записка на началника на
архива А.В.Ракинт от 1862 г. “Обзор настоящего положения и положения будущих
дел в Архиве Военно-топографического депо” се вижда, че в периода 1851-1857 г. е
извършена много работа по класификация на документите свързани с Русия. По
думите му те са организирани в “систематически ред”, т.е. разпределени по държави,
по области с подразделяне по предмети в хронологически ред и по азбучен ред.
Военно-топографското депо е реорганизирано през 1867 г. и се създава т.нар. Военно-
научен архив (Военно ученой архив /ВУА/). Появата му се свързва с необходимостта
от научно осветляване на военната история на Русия. Документите в него
постъпват в резултат от изборно изземане от архивите на централни военни
учреждения, щабове на армии, корпуси, дивизии, а също и от граждански
ведомства, т.е. комплектува се по колекционен начин. През 1867 г. комисия,
създадена при Главния щаб под ръководството на видния военен историк ген.
М.И.Богданович, е натоварена със задачата да систематизира документите. И тя го
прави, като разработва следната система на класификация – разделя документите в 52
тематични отдела. По-късно е добавен още един – 53-ти – общ. Във всеки отдел
класирането става в хронологическа последователност. Начинът на работа с
документите в архива на практика води до разрушаване на исторически обособилите

65
се комплекси от документи и превръщатето им в колекции. Разпиляват се дори
отделни дела. Най-често документите се групират по тематичен признак, понякога по
друг, но във всеки случай връзката между тях се губи.
В Московският дворцов архив (Московский дворцовый архив /МДА/) е
направен опит документите да се пресистематизират в предметно-тематични групи.
Мисълта за създаването на архива възниква още в средата на ХІХ в. Идеята е там да
се съхраняват документите от периода ХVІІ – до 1800 г., които характерезират
живота и дейността на Романовата династия и приближени на двореца. С височайше
разрешение през 1850 г. известният тогава архивист Г.В.Есипов започва да събира
документи от различни архиви, за да очертае профила на бъдещият. През 1869 г.
такъв е открит в Москва, а през 1882 г. се създава и Петербургското отделение, в
което постъпват документи от: Кабинет е.и.в., Канцелярия министерсва двора,
различни дворцови учреждения, закрити кантори. През 1888 г. Московският и
Петербургският дворцови архиви се обединяват под името Общ архив министерства
двора, но на практика МДА продължава да действа самостоятелно. В края на ХІХ –
началото на ХХ в. в архива започват да постъпват документи от действащи дворцови
учреждения. Първоначално документите те се разпределят в три отдела, но
практиката показва, че подобна структура не съответства на характера им.
Засиленото постъпване на документи след реформата на дворцовото управление през
1886 г. води до невъзможността малкото архивисти да се справят с големия обем на
постъпленията. През 1896 г. Г.В.Есипов нарежда документите да се разпределят в
шест отдела. В крайна сметка се прибягва до т.нар. “валова номерация”, когато
всички документи се записват под номера, съответстващ на поредността на
постъпването им в архива. В резултат МДА се превръща в огромна историческа
колекция, в която човек трудно се ориентира.
Друг архив, Петербургският държавен архив за стари дела (Петербургский
государственный архив старых дел /ПГАСД/), е създаден с указ от 24 октомври 1780
г., за да приема документите на закрити в резултат на реформите от 60-те и 70-те
години на ХVІІІ в. колегии и техните кантори – общо 22 закрити учреждения.
Недвусмислено е изискването на Сената към ръководителя на архива, М.Тихомиров:
“разбить и распологать в архив его дела по предметам и содержанию оных…”.
Колекционен тип архив представлява и Государственное древлехранилище
хартий и рукописей (ГДХ), възникнал след публикуване на указ за създаването му от
1851 г. Интерес представлява частно писмо от 1899 г. на тогава бившия сътрудник на
Московския главен архив на Министерството на външните работи, Лясковски, до
известният историк-архивист С.А.Белокуров. В него се казва: “Вие знаете ли
историята на Древлехранилището? През 1853 г. двама руснаци, барон Боде и граф
Неселрьоде решили, че трябва да бъдат събрани документите, потвърждаващи
правото на самодържавна власт в Русия и правото на династията Романови върху тази
власт… Не мислете, че се шегувам: на нас, преживелите царстването на Александър
ІІІ, такава грижа наистина ни се струва забавна, но в онези времена… смятали, че
руския цар, подобно на някой Хабсбург или Хохенцолер, му бил нужен патент върху
титлата! И ето събрали всичко, което по мнението на тогавашните блюстители на
руската историческа традиция неопровержимо доказвало, 1/ че в Русия съществува
царска власт и 2/ че тази власт принадлежи на династията Романови. Така се създало
Древлехранилището… Всичко това било събрано от различни места и сложено в

66
Теремном дворце”. Очевидно става дума за, нека го наречем, династически архив,
създаден по поръчка. В него още от самото начало е заложена идеята за колекцията
като единствения възможен на практика начин за съхранение на документите.
Основният източник на комплектуване на ГДХ са Московский Главный архив
Министерства Иностранных дел (МГАМИД), но постъпват документи и от
Оръжейната палата, Московската синодална библиотека, архива на Кабинет е.и.в.,
Ермитажа. Любопитно е постъплението от Ермитажа от 1856 г. Тогава по лично
указание на Александър ІІ в ГДХ са предадени княжески и епископски печати, печати
на частни лица, руски медали от Х в. (и по-късни), киевски, новгородски, тверски,
рязански и други монети. При такъв подход на комплектуване архивът трудно би
успял да съхрани исторически обособилите се документни комплекси.
Излишно е да се търсят съзнателно организирани архивни фондове в
споменатите исторически архиви. Практиката в тях е в противоречие с постулирания
през 1841 г. във Франция “respect du fonds”. Обяснение може да се търси в няколко
посоки. Евентуален аргумент е годината на създаване – Държавният архив на
руската империя е създаден през 1834 г.; Военно-топографското депо (ВТД) през
1812 г.; Московският Главен архив на министерството на външните работи
(МГАМИД - рус.) – 1724 г.; Петербургския държавен архив за стари дела (ПГАСД -
рус.) – 1780 г.; Военно-научния архив (ВУА - рус.) през 1867 г., но на базата на вече
съществуващото от 1812 г. ВТД. Очевидно е, че това са исторически архиви
изградени и действащи преди формулирането на “respect du fonds”. От времена,
когато пертинентните схеми на класификация са олицетворение на научност и
професионализъм. Единствено Московският дворцов архив от вече споменатите се
създава изцяло след през 1869 г. Аргументът би имал тежест, ако създаването на
предметно-тематични групи не е практика и през втората половина на ХIХ в. В
Държавния архив на руската империя в периода 1864-1870 г. академик
П.Пекарски и Н.Гибенет създават в началото 27, а по-късно прибавят още
предметно-тематични групи; във Военно-топографското депо в периода 1851-
1857 г. се извършва организация на документите в “систематически ред”; във
Военно-научния архив през 1867 г. документите се разделят в 53 тематични
отдела. Случващото се може да се обясни с: 1/ колекционния принцип на
комплектуване на документите в посочените архиви; 2/ влиянието на засилената
представа за предметно-тематичните групи като модел за вярна систематизация в
руската архивна практика през ХIХ в. Причина за последното е събирателската
дейност на руските археографи П.М.Строев, Я.И.Бередников, Н.В.Калачов и др.,
които взимат от различни документни комплекси и архивохранилища най-ярките
паметници на писмеността. От тях се създават колекции, които влизат в научен
оборот и затвърждават в очите на научната общност тематичния принцип. На
разрушаване целостта на исторически обособилите се комплекси от документи не се
придава голямо значение. Особено силно е влиянието на Калачов. Той е най-
известният от историците, направили опит да разработят теоретически проблемите на
класификацията на документите и мнението му е с тежест и влияние в архивните
среди на Русия. Според В.Н.Автократов, Калачов принадлежи към онова направление
на т.нар. “юридическа школа”, което придава по-голямо значение на достоверността
на фактите и обосноваването на частни изводи, и по-малко – на исторически
възникналите конструкции. По тази причина, смята Автократов, в “калачовото

67
архивно време” (1860–1880 г.) класификацията на документите според произхода
остава неизвестна в Русия, а в основаната от него “наука за архивите” до края на ХIХ
в. има място единствено за разбирането, че най-добрата система за класиране на
документите е формално-логичната (предметно-тематична). Самият Калачов заявява:
“Подвергнуть документы какого-либо архива надлежащему разбору – значит
разделить их на отделы или разряды по различию их содержания”. М.И.Автократова
и В.Н.Самошенко са категорични: ”Калачов не е познавал провениенцпринципа и не
се е интересувал от него.”. И.Л.Маяковский признава голямото влияние на Калачов
върху архивните възгледи по онова време. Според него вижданията му са формирани
под влияние на научните представи на “юридическата школа” и личния му
изследоватилски опит. Маяковский, обаче, обръща внимание и върху друг момент – в
тези години понятието “фонд” е непознато в Русия. Ще се върнем отново на този
аргумент, но след като прибавим мнението и на Е.Н.Горецкий. Според него
либерализираният достъп до архивите на историците в Русия (особено през втората
половина на ХIХ в.), и интереса им към миналото на страната са процеси, които са
ясно видими и в Западна Европа, но това не носи за руската архивна наука ползите в
областта на класирането на документите, както това става в Европа. Причините са две
– наличието на “държавна школа” в руската историография, и втората – силната
историческа концепция на С.М.Соловьов, която заема важно място в “държавната
школа”.
Аргументите имат своята тежест и добавят щрихи към цялостния проблем за
присъствието (отсъствието) на теорията за архивния фонд в Русия през втората
половина на ХIХ в., но някои имат смисъл само в границите на определен период. Не
може да се говори за “непознаване” на понятието “фонд” в края на ХIХ -
началото на ХХ в., когато водещи архивисти четат лекционни курсове в Санкт-
Петербургския и Московски археологически институт, запознавайки с идеите на
западноевропейската архивистика. Един от тях, А.П.Воронов, обяснява на
слушателите си френската фондова система, твърдейки че “истинският принцип на
архивния ред е историческото разпределение (к.м.) на архивните документи”. В
лекциите си Воронов се опира основно на западноевропейския опит и главно на
книгата на французина Г.Дежарден. Руският архивист заявява: “Всичко, което е
живяло самостоятелно в миналото, трябва да живее самостоятелно и в архива. Да
бъдат разпознати тези организми в архива е първа задача на всеки истински
архивариус. Според сполучливия израз на Делаброд, библиотеката е нещо, когато
архивът е някой, и затова не може последният да бъде разчленяван произволно като
библиотека”. Воронов представя подробно френската идея за класиране в доклад
пред ХІ археологически конгрес, състоял се в Киев през 1899 г. В доклада се казва:
“Fonds – това е съвкупност от документи, принадлежащи (к.м.) на едно учреждение,
една корпорация, едно семейство, едно лице. С една дума fonds – това е исторически
обособила се група от дела. Да се класифицира par fonds означава да се обединят
заедно всички тези документи, които са били собственост (к.м.) на едно
учреждение, една корпорация, една фамилия, едно лице. Вътре във fonds,
документите се разполагат за удобство или в хронологически ред, или в топографски,
или в азбучен…”. Прави впечатление, че в публикувания през 1904 г. курс от лекции,
А.П.Воронов коментира френската архивна практика по следния начин: “Принципът
на групиране на делата по фондове, т.е., историческото деление, се сблъсква с

68
принципа на изкуственото подразделяне на серии, и не винаги е възможно фондът да
бъде вкаран в рамките на установената класификация по серии, макар тези рамки да
са достатъчно широки”. И още нещо впечатлява руския архивист – съществуването
на “серия А – актове на върховната власт и държавното имущество”, образувана “за
сметка на всички останали отдели”, като по този начин “принципът на цялост на
фонда” очевидно е нарушаван. А.П.Воронов живее и твори на границата на ХІХ и
ХХ в., но не е запознат с пруската и холандска постановки, което значително
обеднява лекционния му курс. Той не изгражда своя, цялостна теоретична концепция
по въпроса. От идеята, че фондовото групиране на документите съответства на
“делението на държавния организъм: по учреждения, според териториалното
деление”, Воронов прави неочакван извод: “От тук следва, че всеки архив има своя
класификация”. Воронов не успява да схване, че в основата на фондовата
класификация лежи общ за всички архиви принцип, т.е. не успява да осмисли
цялостното съдържание на понятието “фонд”. Той не си задава въпроса какво
означава документите “да принадлежат на едно учреждение”, “да бъдат негова
собственост”. На практика така формулирани понятията безпроблемно допускат
тълкования в духа на пертинентните схеми. За тези пропуски “вина” има и вече
споменатото непознаване на пруските и холандски теоретични разработки.
Значителна част от постановките на А.П.Воронов се преповтарят и защитават
от друг известен руски архивист от този период, И.Ф.Колесников, който чете
лекционен курс в началото на ХХ в. (от 1909 г.), в Московския археологически
институт. В лекциите си той дава подробен обзор на начините на групиране на делата
в руските архиви и най-общо характеризира принципите, според които се извършва
класификацията в западноевропейските. При този преглед И.Ф.Колесников отбелязва
достойнствата на принцип, който нарича “исторически”. Когато говори за немските
архиви Колесников отбелязва, че там “разположението на делата като цяло е
основано на историческия принцип”, но никъде не споменава и дума за “принцип на
произхода” (provenienzprinzip). Той критикува старото правило в Баварските архиви
документите да се разделят на “актове” (Akten) и “собствено документи” (Urkunden)
и подчертава, че това “несъмнено нарушава пълнотата и целостта… на исторически
обособилия се архивен фонд”. Едновременно с това обръща внимание на лансираната
идея за делението на документите “по пътя на изучаване на техния дух, характера на
съдържанието и произтичащото от тук разделение на органическите съставни части”.
Като изхожда от този възглед Колесников заключава, че “нито една, дори и най-
съвременната теория за класификация не е в състояние да предложи единна и най-
добра система за разположение на архивните документи по отдели, защото всеки
архив по произхода и предназначението си е индивидуален и трябва да има своя
собствена система (на класиране – б.м.)”. С това мнение Колесников повтаря
разсъжденията на А.П.Воронов. Но в публикация от 1914 г. се коригира донякъде:
“Изкуствените класификации, допустими за библиотеките, не са приложими към
сбирките от старинни документи. Всяка от тях има своите исторически обособили се
части, които трябва да бъдат съхранени. Една единна система за всички сбирки няма
и не може да има, а има един принцип (к.м.) на разпределение на техните части –
това е органическият принцип на органическото групиране на документите
(к.м.)”.

69
 Като цяло обаче, и при Колесников и при Воронов много от нещата, не сама
като методика, остават неизяснени. Значително по-близо до изясняване на понятието
“фонд” и същноста на “принципа на произхода” друг известен руски историк (и
архивист), Д.Я.Самоквасов. През 1892 г. той застава начело на Московския Архив на
Министерството на Правосъдието. В началото на работата си в него той предполага,
че най-добрият начин за класиране на документите е “...разпределить на отделы по
различию их содержания”, т.е. повтаря гледната точка на Калачов. Постепенно,
запознавайки се с работата и документите, в разбиранията му настъпва промяна.
Архивните му възгледи търпят еволюция, за да се оформят окончателно в резултат от
една научна командировка в Западна Европа през 1899 г. Той е впечатлен от
неизменността на единния подход, което налага понятието “фонд” при наличието на
такова многообразие от наситени с индивидуално съдържание учрежденски
структури: “В държавните архиви на Запад на всеки полицейски участък, всяка
митница, всяко училище, всяка ж.п. гара, всяка област и всяко селище
съответствуват известни архивни “фондове”…”. Въпреки това не може да се каже, че
разбирането на Самоквасов за понятието “фонд” е доведено до нивото на научна
концепция. Самоквасов не се и опитва да го формулира, а в разбирането си не се
опира на която и да е от съществуващите в западноевропейската архивна теория
формулировки. Взети като цяло отделни негови изказвания и забележки подсказват,
че той гледа на фонда като на исторически сложила се и свързана с определено
учреждение съвкупност от дела, чието единство не трябва да се разрушава. Според
Самоквасов в архивите е недопустимо да се изменя редът на документите (“дел и
связок”), в който са получени в учреждението. Но най-добре му се удава да обясни
понятието “фонд”, когато го сравнява и противопоставя на “собранию дел”. Той
заявява, че исторически обособилите се фондове представляват “хронологически
системи от писмени актове от дейността на държавните и обществени
учреждения”. Според него разрушаването на тези системи води до образуването
на “малкополезни и нищожни сбирки от отделни дела”. Самоквасов ги нарича
“колекции” и се обявява категорично против създаването им. За аргумент (и
пример) му служи западноевропейското законодателство, което забранява
създаването на колекции от документи в музеите и архивите. Разбиранията му за
понятието “фонд” превъзхождат тези на Колесников и Воронов с ясното
разграничаване на фонда от създадената по изкуствен начин колекция. Интересет
факт привежда В.Н.Автократов. В издадената през 1909 г. книга на Самоквасов
“Централизация государственных архивов: Архивное дело на Западе” се превежда и
цитира холандска инструкция от 1894 г., която по-късно застава в основата на
книгата на Мюлер, Фейт и Фрюин (самата книга остава непозната за руския
архивист). Неточният превод, обаче, не му позволява да разбере, че пред него се
намира формулировката на понятието “фонд”. Заблуждава го терминологията,
използвана в инструкцията – холандците наричат фонда “архив” (archief), а архивът –
“архивно депо”. При това положение текстът, който гласи, че архив, т.е. “фонд” е
съвкупност от писмени, рисувани и печатни документи, получени или изпратени
официално на правителствени чиновници и предназначени да се съхраняват в дадено
учреждени, получава неточен, неверен и дори малко странен смисъл.
След Самоквасов и някои други руски архивисти започват да употребяват
понятието “фонд”, но никой не го формулира ясно. Наред с други причини, но и

70
поради това, понятието “фонд” не е официално използвано. В ежедневната си работа,
в практическите си занимания с документни масиви, руските архивисти от началото
на ХХ в. продължават да ги наричат с различни имена: “архивен отдел”, “архивен
раздел”, деловодство” и т.н.
За “непознаване” на понятието “фонд” в периода края на ХIХ – нач. на ХХ в.
не може да се говори. Още по-малко, че това е причина за неприемане и неприлагане
в сборните исторически архиви на достиженията на западноевропейската архивна
теория. Процесът протича по обратната логика.
Ако се върнем отново в “калачовото архивно време”, т.е. 1860-1880 г., трябва
да се признае, че макар с авторитет, име и влияние в руската архивна мисъл, Калачов
не е без опоненти. Нещо повече. Той самият познава и се възхищава на
образованието на архивистите във Франция, но остава равнодушен към основното
понятие и принцип на френската архивистика. Защо? Отговорът, според нас, е в това,
че всички – и поддържници и противници на застъпваната от Калачов идея за
систематизация, имат пред себе си действуващия модел на организация и работа на
учрежденските архиви. Те самите работят в учрежденски архиви. Ведомствената
подчиненост на историческите по смисъл и съдържание (често със сложен
състав) архиви, не ги прави по-различни в същността си от това, което днес
определяме като ведомствен архив с постоянен състав от документи.
Французите, а по-късно германци, холандци и др., работят в архиви, плод на
реформа, довела до централизация. Последната е регламентирана с друг тип
законодателство, което скъсва окончателно с феодалната представа за архивите. То
ги изважда от учрежденската им анонимност, прави ги “обществени”. Започва
системно да събира (в буквалния смисъл на думата) десетки и повече “архиви”
(архивни фондове) в едно архивохранилище. От тук - подходът в организацията им е
напълно различни. В Русия споровете, мненията и доказателствата за
правотата на един или друг начин на класификация трудно могат да излязат
извън границите на ведомствените архиви. В този смисъл изказванията “за”
или “против” определен начин на класификация представляват аргументи за
вътрешнофондова (ако ползуваме съвременна терминология) систематизация. В
този ход на мисли впечатление прави изказаната от Е.А.Тюрина и В.В.Цаплин по
повод създаването през 1834 г. на ГАМИД, теза: “Идеята за централните архиви била
преждевременна (к.м.), защото въпреки указанието след три години документите да
се предават в Централния архив, на практика всяка колегия си създава свой собствен
архив, всяко учреждение също, а делата се предавали в него изцяло.” В.Н.Автократов
цитира част от гл.XII (Архивна част) на излязлото през 1845 г. “Учреждение
губернских правлений”, където се казва: “В същността си главната обязаност на
архивариуса се състои в това, да разполага и съхранява делата постоянно в този ред, в
какъвто те са били в Столе и в който те са постъпили в него...”. Според него в
цитирания текст може да се види схванат по емпиричен път “принципа на
произхода”, но обърнат изцяло към нуждите на действуващата администрация,
т.е. на практика този интуитивно схващан принцип не излиза извън рамките
на “текущия” архив. Няма и как да “излезе” при липсата на реформа, която да
създаде: 1/ архивна мрежа от сборни исторически архиви с регламентиран
статут, 2/ “нива” по отношение структурата и компетенциите в
комплектуването и 3/ системност в постъпленията. Погледнато по този начин,

71
закъснението, с което се появява теорията за архивния фонд и понятието “фонд” в
руската архивна мисъл, е обяснимо.
Архивистите в Русия, добре разбират предимствата, които дава архивно
законодателство, гарантиращо споменатите характеристики. В този аспект внимание
заслужава един важен момент в руската архивна история – създаването през 1885 г.
на губернските архивни комисии. Появата им е резултат от натрупалите се проблеми
и ясно оформилото се схващане, че е необходима реформа на структурата на руските
архиви. От 1869 г. по инициатива на Московското археологическо общество започват
да се провеждат археолагически конгреси. На тях, наред с всички поставени
проблеми е поставен и въпросът за необходимостта от архивна реформа. За неин
основен елемент застъпниците ù считат централизацията на архивното дело.
Идеята е издигната от Н.В.Калачов в доклад от 27 март 1869 г. още на Първия
археологически и е поддържана на следващите Втори (в Петербург през 1872 г.),
Трети и Четвърти (в Казан през 1884 г.), когато става ясно, че правителството се
отказва от заявените идеи за архивни реформи. Тогава е лансирана компромисната
идея за съхраняване на документите от “любители на старините”, организирани в
исторически общества на регионален (местен) принцип. Тези исторически общества
са първообраза на бъдещите архивни комисии. През 1885 г. при личното участие на
Калачов са организирани и се слага началото на първите от тях в Рязанска, Орловска,
Тамбовска и Тверска губернии. Част от участниците в тях разбират за какво
става дума, когато се говори за необходимостта от съхраняване целостта на
фондовете. Например от Оренбургската комисия пишат по повод публикуваната през
1902 г. книга на Д.Я.Самоквасов “Архивное дело в России”: “Всеки архив има своя
физиономия и е длъжен да я съхрани”. И още: “…тезата на господин Самоквасов за
“архивните фондове” вече отдавна е самостоятелно усвоена от комисията”.
Декларираното разбиране на “тезата на господин Самоквасов” не означава, че
членовете на комисията не нарушават целостта и историческата структура на
приеманите документни комплекси (ако такива постъпват). Важно е, че не отхвърлят
идеята за този начин на съхранение на архивните документи. Създадената през 1898
г. Бесарабска комисия, която съхранява (по нейните думи), “само най-важните, с най-
голямо значение дела”, в същото време декларира, че “по принцип… винаги и била
против разрушаването на “архивните фондове”…”. По повод на това писмо един от
големите руски историци Лапо-Данилевски се изказва по следния начин: “Принципът
на запазване на “архивните фондове”, към който се стреми да се придържа
Бесарабската комисия, заслужава да бъде приет и приложен възможно най-широко.
Изкуственото сортиране на делата понякога (к.м.) лишава учения изследовател от
възможността да възстанови дейността на учреждението, към чиято история се
отнася”. Като цяло, обаче, комплектуването на “историческите архиви” от
губернските архивни комисии става чрез отбор и запазване на отделни дела от
подлежащите на унищожение или от случайни постъпления на отделни комплекси от
документи. Това води до раздробяване на потенциалните фондове между архивните
комисии и местните учреждения. Практикуваният отбор на документи по описи не
дава никакви гаранции за запазване на наистина ценните в историческо отношение. В
същност, въпреки декларираните добри намерения и уверения за спазване на
фондовия принцип на комплектуване “историческите архиви на комисиите – по
думите на Бржостовская, представлявали не архиви, а колекции от случайно

72
подбрани документи”. Така е, защото липсва законодателство, което да регламентира
отношенията им с потенциалните фондообразуватели (ако ги наречем със
съвременната терминология). Няма механизми, които да задължат държавните
ведомства да контактуват с представители на комисиите при определяне обема и
характера на подлежащите на унищожение документи. Никакви, в това отношение, са
задълженията на местните съдебни органи, градски и земски властови структури,
духовни учреждения, частни или обществени предприятия и организации.
За разлика от идеята за централизация на архивите, обсъждана многократно от
1890 г. насетне, въпросите за класификацея на документите не привличат толкова
много и целенасочена вниманието на руските архивисти. Големите разисквания и
усилия са насочени на първо място към реформа на структурата и управлението, към
централизацията на архивното дело. Очевидно се разбира, че това е първото и
необходимо условие, а като вторичен, производен въпрос, се налага този за
класирането на документите. В този ред на мисли интерес представлява оценката на
А.Н.Лвов, изказана в доклада “Русское законодательство об архивах”, изнесен на ХI
археологически конгрес: “Неудовлетворителното състояние на нашите отечественни
архиви и в смисъла на простото съхранение на намиращите се в тях писмени
исторически материали и в смисъла на тяхното разработване и възможността им да
бъдат ползувани за цели както държавно-административни, така и чисто научни – е
много добре известно и едва ли се нуждае от някакви доказателства... Положението
на архивното дело у нас е неуредено във всяко отношение... У нас няма общ архивен
кодекс (к.м.)... До архивите не се допускат лица с научна цел, тъй като дела с
историческа давност все още продължават да се намират под защитата на
канцеларската тайна (к.м.)...”. Категоричен в оценката си е Д.Я.Самоквасов. В
доклада “Съвременно състояние на научните разработки на древните архивни
материали”, изнесен пред ХIII археологически конгрес (проведен през 1905 г. в
Екатеринослав), той заявява: “...научната работа на този род документи (“актове”)...,
среща в наше време непреодолими за изследователите прегради в безпорядъчността
на архивите, в разхвърлянето на еднородни материали по различните хранилища...”
Погледът на руските архивисти е насочен на Запад, към един вече работещ и
успешен модел на организация на архивите. На ХI археологически конгрес в Киев
(1899 г.) Д.Я.Самоквасов представя проекта си за реформи, озаглавен
“Централизация государсвенных архивов в Западной Европе в связи с архивной
реформой России”. По-късно пред специална комисия той развива подробно идеите
от доклада. Както е отбелязано в документите на конгреса: “референтът Самоквасов
започна доклада с представяне централизацията на архивното управление във
Франция при Наполеон I (к.м.)”. Следват примери с проведените архивни реформи в
Швеция, Италия, Белгия, Прусия, Великобритания. В проекта се съдържат няколко
основни изисквания: “1. Да се създаде централен орган за архивно управление,
подобен на съществуващия в Германия, Скандинавия, Англия, Холандия, Белгия,
Франция и Италия, който трябва да обедини управлението на държавните архиви на
различните ведомства и да ги подчини на общи правила на съхранения и публично
ползуване (к.м.); 2. Да съсредоточи в един централен публичен държавен архив,
подобен на столичния централен архив на западноевропейските държави,
делопроизводството до 1825 г. (к.м.) на закритите и действуващи висши и
централни държавни учреждения, с изключение на вече притежаващите

73
благоустроени централни архиви, открити за публично ползуване; 3. Деловодството
на местните правителствени учреждения до 1775 г. да се съсредоточат в
дванадесет централни публични областни държавни архива за древни актове,
подобни на провинциалните архиви на западноевропейските държави (к.м.); ... 5.
Делопроизводството на губернските и уездни правителствени учреждения с 25-
годишна давност да се съсредоточат в губернските централни публечни държавни
архиви (к.м.)”. Връзката със западноевропейското виждане (и практика) за
действуваща архивна мрежа с териториални и хронологически компетенции в
комплектуването е очевидна. На същия конгрес доклад с показателното заглавие
“Французские областные архивы” изнася и А.П.Воронов. През 1900 г. излиза книгата
на Самоквасов “Централизация государственных архивов: Архивное дело на Западе”,
а през 1909 г. книгата на И.Ф.Колесников “Исторический обзор архивного
законодательства в России и в Западной Европе в связи с современным состоянием
архивов”. Централизацията е цел и в програмата на създадения през пролетта на 1917
г. в Петроград от началника на Морския архив и флотски офицер А.И.Лебедев, Съюз
на руските архивни дейци (Съюз РАД). В §.2 от програмата на съюза е записано “Да
се създаде в едно от министерствата “Отдел за архивна статистика и организация на
архивното дело” за изработване на планомерна програма за архивно строителство и
за възможна централизация на държавните архивни фондове (к.м.)...”. Понятието
“архивен фонд” е познато и употребата му успоредно с идеята за централизация не е
случайна. Отделен въпрос е какво се разбира и какво съдържание се влага в
понятието “фонд”.
През пролетта на 1917 г. известният архивист Ф.А.Ниневе се обръща към
министъра на външните работи на Временното правителство П.Н.Милюков с
предложение да проведе реформа в архивите на правителствените учреждения. Като
начало предлага да направи един образцов архив на базата на военното ведомство,
като отбелязва, че само в Петроград ведомството има повече от 20 различни архивни
структури, без да се броят архивите на военните части и съединенията. Ф.А.Ниневе
предлага “всички тези архиви да се обединят в един Централен архив на Военното
министерство...”. По аналогичен начин вижда създаването на централни архиви и за
другите ведомства. Като целесъобразно Ниневе счита създаването на архивни
окръзи в страната. Във всеки от тях да се изгради окръжен архив, който да
съхранява местните документи. Друг архивист, К.Я.Здравомислов, началник на
архива на Св.Синод, в края на септември 1917 г. се обръща с писмо за съвет към
Съюзът на руските архивни дейци (Съюз РАД) по проблема как да се процедира със
закритите от Временното правителство учреждения. Основната мисъл на
Здравомислов е каквото и да се случи с ведомствата, архивите им да се запазват
цели. Писмото не остава без последствие. В Съюза го обсъждат и се обръщат към
княз Н.В.Голицин с молба идеята да се превърне в законопроект, което и става.
Законопроектът е изпратен на просветния министър, придружен с обяснителна
записка. В нея княз Голицин прави опит да очертае принципите, на които да почива
отношението към такива архиви. В записката се настоява за “неунищожимост...
независимо от ценността и обема на архивните фондове” и се защитава идеята за
централизация. В друго писмо до министър Салазкин се подчертава, че проблемите с
архивите на закритите учреждения трябва да се “...решават на базата на следните
принципи: 1/ неделимост на архивите, имайки пред вид важността им от научна

74
гледна точка, запазването на архивните фондове цели...”. Съюзът на руските архивни
дейци, както и още една организация на архивисти – Руското историческо общество
(РИО) ратуват за запазване целостта на обособилите се документни комплекси, за
фондово съхранение на документите. Практически резултати, които да се изразяват в
законови стъпки от страна на държавата, обаче, няма. Интересно е, че на
международно равнище принципът на произхода за първи път е поставен на
обсъждане през 1910 г. на Брюкселския конгрес на архивистите и библиотекарите (в
архивната му секция) ие единодушно признат под следната формулировка: “При
класификация и съхранение на архивните документи е необходимо всеки от тях да се
съхранява в тази група или част от група документи, в чийто състав е влизал
документът, когато дадената колекция (има се предвид “фонд” – б.м.) е била все още
жив организъм”. Реакцията в Русия по повод на формулирания принцип е, че
конгресът “…изразил пожелание (к.м.) да бъде направен принципът, обозначаващ
произхода на постъпващите в архива документи… общо ръководство при
устройството и описанието на архивите.”
Оценка за състоянието на руската архивна мисъл и практика до 1917 г. дава
А.Е.Пресняков още на следващата, 1918 г.: “Отсъствие на сериозни постановки в
изучаване на архивната теория и практика, отсъствие на архивна школа и слабост на
нашите научно-архивни традиции”. В доклад от юли 1928 г. В.В.Адоратский също
отбелязва някои характеристики на архивното дело в Русия до 1917 г., които в по-
пространна форма повтарят казаното от Пресняков: “... 1/ Напълно отсъствувало
каквото и да е единно ръководство на архивите, нямало орган, ръководещ архивите.
Осемнадесет централни ведомства не били свързани по никакъв начин в
управлението на своите архиви. В губерниите царяла същата извънредна
раздробеност и несъгласуваност...; 3/ Отношението към архивите било чисто
ведомствено и не можело да бъде друго; на първо място стоели задачите за
съхраняване на архивните документи, обслужване на учреждението, даването на
справки.; 4/ На научно-историческите изследвания не се обръщало или никакво
внимание или се обръщало много малко... Наистина имало няколко исторически
архива..., но тези архиви продължавали да се намират в различни ведомства, а
постъпленията и съставът им били в голяма степен случайни. В губерниите архивите
на “Губернските архивни комисии” били много бедни по съдържание... Всички
проекти за реформа на архивното дело и централизация на архивното управление не
били осъществени по време на царския режим... Трябва да отбележим също, че за
разлика от западните страни, в Русия напълно липсвало архивно образование...”
Немалко от тезите на Пресняков и Адоратский намират развитие и обосновка в
изследване на В.Н.Самошенко от 1990 г. В контекста на историята на историческите
архиви в Москва и Петербург той очертава причините, поради които теорията за
архивния фонд не успява да се превърне в действуващ модел за работа в руските
архиви. В теоретичен аспект в руската архивна мисъл, според В.Н.Автократов, най-
съдържателни за времето си са формулираните от Д.Я.Самоквасов постановки, но той
се ограничава единствено до препоръката фондовете да се съхраняват във вида, в
който са образувани. Тезата на Самоквасов не е доразвита в достатъчна степен и
поради факта, че както той, така и другите руски архивисти в периода до 1917 г. не
формулират понятието “фондообразувател”. Изказванията на Самоквасов против
нарушаване целостта на фонда са на нивото на общи постановки по въпроса.

75
Аналогични са и изразените от Лапо-Данилевски възгледи в законопроекта на Съюза
на руските архивни дейци от лятото на 1917 г.
Може да се каже, че в Русия през този период няма необходимите условия, за
да бъде приета, осмислена и приложена теорията за архивния фонд. Това е възможно
единствено при наличието на изградена архивна система от сборни исторически
архиви. Архивният фонд е характерен за историческите архиви, като специализирани
държавни институции, които осигуряват събирането, опазването и използуването на
архивния ресурс на обществото.

§.2 Понятието “архивен фонд” в руската и съветска архивна мисъл след 1917 г.
Самите архивисти до 1917 г. не влагат в понятието “фонд” строго определено
съдържание. Това проличава особено ясно от развитието на един труден и същностен
спор след тази година – за понятието “архивен фонд”. Не на последно място спорът
се изостря и поради факта, че натрупаният до този момент опит може да се използва
само частично, а западноевропейските ръководства по архивна теория и практика
нямат широко разпространение. Мнозина от архивистите разбират, че “фонд” – това е
основната класификационна единица, но същността на самия фонд остава неясна: кои
документи трябва да се считат за основополагащи и образуващи фонда?;
Представлява ли фондът отчетна единица?
Пролетта и лятото на 1918 г. за работа в създадените архивни учреждения е
привлечена голяма група университетски професори, преподаватели в
археологическите институти, както и техни ученици. Те заемат водещи длъжности в
Главархива на РСФСР, в неговото Московско отделение, в секциите, отделенията, в
цялата структура на Единния държавен архивен фонд (ЕГАФ – съкращението на
руски) и участват активно в разработването на декрета от 1 юни 1918 г. “За
реорганизация и централизация на архивното дело”. С него се дава законова
регламентация и се очертава рамката на централизацията, нещо, което в Западна
Европа в различна степен степен вече е сторено.
Мнозина от архивистите, привлечени на работа в Главархива и структурата на
ЕДАФ, принадлежат към две оформени исторически школи – Петербургска
(Петроградска) и Московска. Между тях съществуват различия, които те не са
склонни да смегчат нито преди, нито след 1917 г. Не на последно място проблеми
възникват от междуличностни и междупоколенчески (в научен план) отношения.
Полемиката сред участниците в подготовката на декрета от 1 юни 1918 г. е за
принципите, които да залегнат в основата на бъдещото изграждане на архивите –
исторически (защитава ведомствения произход на архивните фондове) или
логически. Тя не се изчерпва и прекратява след съгласието в основата да бъдат
положени исторически сложилите се и неподлежащи на раздробяване архивни
фондове. Изказаните през 1918 г. мнения от руски архивисти демонстрират
нееднаквост във вижданията за същностни характеристики и черти на фонда. През
есента на 1918 г. Е.В.Тарле чете лекционни архивни курсове в Петроград и се
придържа към следната постановка: “Целостта на фонда не бива да бъде нарушавана
в никакъв случай; не бива да се разкъсват връзките между тези документи, които са
били приети в една папка, в една връзка, в една кутия. Нещо повече, не бива да се
разкъсват и тези папки, връзки и картони излезли от едно ведомство”, доколкото “за
бъдещия изследовател е важно именно това, да улови кое чиновника във ведомството

76
е считал за едно единно цяло в неделимо цяло и неделимо дело”. По тази причина,
според Тарле, е важно да се спазва “принципа на единство на архивните фондове”. С
изказаните от Тарле мисли е съгласен и А.С.Николаев, който през същата 1918 г. чете
в Петроград курса “Съвременна организация и постановка на архивното дело в
Русия”. На слушателите си Николаев обяснява: ”Понятието “фонд” е крайно
неопределено и често различни хора го употребяват в различен смисъл. Много труд
трябва да се положи, за да се създаде нова, по-точна терминология.” Стремежът, по
собствените му думи е “...единствено да им даде да почувствуват това, което
представлява архивния фонд, да им покаже как той израства...да улови духа на това,
което наричаме с този термин”. Все пак Николаев дава определение: “Архивен
фонд... наричаме известен брой документи систематизирани и приведени в ред,
засягащи семейство, род, учреждение, цялата държава”. Така формулирано понятието
крие много неясноти, но погледнато в личностен план е крачка напред. Половин
година преди това, през 1917 г., Николаев определя фонда като комплекс от
документа на няколко учреждения, занимаващи се с близки въпроси (независимо от
ведомствената им принадлежност!), разграничавайки документите единствено
хронологически. Неизяснеността във вижданията му не го отклонява от посоката, в
която се движат теоретичните му възгледи и през 1918 г. той заявява: “Алфата и
омегата на архивното дело – това е разбирането какво представлява архивният фонд и
безусловното съхраняване целостта на нози фонд”. Според него в архивите няма
място за онзи, който би се опитал да класира документите според някакви измислени
собствени системи. Аргументите на Николаев са, че “това, което служителите на
архива правят, това, което съхраняват и привеждат в ред, попада в ръцете на
историците, които на базата на събраните документи ще хвърлят светлина върху
миналото толкова по-лесно, по-пълно и по-точно, колкото по-добре бъдат устроени и
съхранени интересуващите ги документи и фондове”. Интересно мнение изказва
В.Н.Автократов. Той обръща внимание върху факта, че лекциите на Николаев, както
и тези на мнозина негови колеги не са допуснати до публикация. Отказът е
мотивиран с това, че лекциите са четени в обстановката на царящ в архивите “хаос и
объркване”, и че се базират “почти изцяло на западноевропейската архивна
наука”, а трябва “опит и проверка в цяла Русия”.
Противоположни, от принципна гледна точка на изказаните от Николаев
възгледи отстоява, през същата 1918 г., отново на архивни курсове при
Петроградския археологически институт, И.И.Любименко. Тя счита, че “архивен
фонд” представлява всяка съвкупност от дела. Любименко се опира в тезата си на
една вече отречена практика за работа с документите в Московския Държавен архив
на Министерството на външните работи. По това време обаче, в архива вече е
преодоляно схващането за превъзходството на тематичната класификаця. На
проведено съвещание на московските историци през юни 1918 г. като един от най-
важните въпроси се обсъжда проект за правила за работа в архивите. Той е дело на
сътрудника на архива А.В.Рождественский (1873-1920 г.). На съвещанието е
формулирано и прието следното разбиране за “фонд”: “Всяка група документи в
архива, обединена от единството на произхода ( деловодство на известно
учреждение, фамилен архив, колекция от актове и пр.) се признава като обособен
фонд в архива… Архивът се задължава да съблюдава строго индивидуалността на
този фонд и да не го раздробява и смесва с други”. В дефиницията има очевидна

77
грешка – в понятието “фонд” е включено и теоретически несъвместимото с него
понятие “архивна колекция”.
Много открити въпроси оставя и появила се през същата 1918 г.,
формулировка, чийто автор е Н.В.Русинов. Тя очевидно е повлияна от френската
теоретична архивна мисъл. В нея присъства обяснение за “органическата природа на
всеки фонд”, както и фразата “Всичко, което е живяло самостоятелно в миналото,
трябва да живее самостоятелно и в архива. Според Русинов, всяка обособила се
група от документи, принадмежащи на което и да е учреждение е “архивен
фонд”, който може да бъде общ (напр. архив на даден отдел) и частен(архив на
подотдел и т.н.).
Работата по избистряне на терминологията на понятието “архивен фонд” се
извършва в средите на московските и петроградските архивисти, но започва по-рано
в Петроград. В първо отделение на четвърта секция на ЕГАФ (бившия архив на
Министерството на Народното Просвещение) се върви по линията на конкретизиране
възгледите на Николаев, изложени в лекциите му от 1918 г. Счита се, че трябва да се
обособят две нива на фондове: общи и частни. Първите трябва да представляват
деловодствата на “повече или по-малко самостоятелни в административно отношения
учреждения”. А частните – групи от дела, “създадени в резултат от дейността на
отделни структури на учреждението, доколкото една такава документна група
отделена в общия фонд посредством особената си регистратурна номерация”. В
Морския архив (второ отделение на трета секция на ЕДАФ), под ръководството на
А..И.Лебедев (под негово ръководство работи Г.А.Князев) се оформя друго разбиране
и съответно – определение за понятието “архивен фонд”. Според него като “фонд” се
характеризира всяка “отделно регистрирана архивна единица (било то книги,
сборници, дела, карти, планове, чертежи и т.н.) или напълно различни документи,
исторически обособили се или обединили се в архива в едно цяло, обединени от общо
име и в голямата си част от една инвентарна номерация”.
На 16 юни 1920 г. в Петроград се основава архивен кръжок, който носи името
на Лапо-Данилевски (починал в началото на 1919 г.). В кръжока са предимно млади
архивисти, които по думите на инициатора и негов организатор Андреев,
представляват “по същество единомишленици”. Участниците в него също
формулират разбирането си за понятието “фонд”, следвайки теоретическите и
методологически виждания на Лапо-Данилевски за историческото развитие.
Формулировката, с основни автори Андреев и Князев, е одобрена от колегията на
научно теоретичната секция на Петроградското отделение на Главархива и
представена на Общоруската конференция на архивните дейци. Последната се
провежда през периода 20 септември – 3 октомври 1921 г. На конференцията един от
докладите е на историка М.К.Любавский, който предлага организирането и
създаването на архивно-археографски институт в Москва. В доклада има пасаж,
който е показателен за нагласата на хората, работещи или по някакъв начин свързани
професионално с архивите: “Общите курсове по руска история и история на руското
право трябва да бъдат... насочени към нуждите и потребностите на бъдещите
архивисти и археографи, на които ще им се наложи да работят с архивни
фондове (к.м.)”. Очевидно не се поставя под съмнение необходимостта и
правилността от съществуването на фондовата организация на съхранение на
документите в архивите. Несъмнено бъдещата работа и обучение се свързват с нея.

78
На конференцията е заявено, че декретът от 1 юни 1918 г. и издадените към него
разпоредби са внесли “в архивния живот на страната редица неизвестни до този
момент понятия”, чието тълкуване не е еднозначно. Отбелязва се необходимостта от
тълкуване на новите понятия, които навлизат в практиката. Пред аудиторията доклад
(смятан за първа терминологична разработка в руската архивистика) изнася
И.В.Пузино. Той дава формулировки на понятия от архивната теория, като изхожда
главно от познанията си в областта на западноевропейската практика. За “архивен
фонд” Пузино пише: “Този термин обхваща такъв комплекс от документи, останали в
резултат от дейността на лица, общества или правителствено учреждение, който с
достатъчна пълнота характеризира тази дейност”. Като “учреждение” Пузино
разглежда дадено ведомство в неговата цялост. Затова той предлага да се говори
общо за “Митнически фонд”, например, а не за фондаве на отделните митници. За да
се избегне формирането на прекалено големи фондове, Пузино допуска разделянето
им “хронологически и актуално”. Например, “Сенатски фонд, касационни жалби от
1830 до 1860 година” или “фонд Министерства двора от 1830 до 1860 година”. С
участието на друг изтъкнат архивист от онова време, Г.А.Князев, докладът е
представен на конференцията като “Проект за архивна терминология”. Самият
Проект има две редакции и във всяка от тях присъствува по една формулировка на
понятието “фонд”. В първата може да се прочете: “Възможни са случаи, когато в
даден архив напълно обособен фонд да бъде съхраняван не изцяло, а частично;
другите части на фонда да се намират в други архиви. В такива случаи по възможност
трябва да бъде отбелязано къде се съхраняват частите на дадения фонд”. Вторият
вариант е резултат от желанието да се постигне компромис между изказаните
различни гледни точки. Но се достига до странна “формулировка”. За понятието
“фонд” се казва, че то “…се определяло от признаци с двояк характер. На първо
място, той обхваща такъв комплекс от документи, който с достатъчна пълнота
характеризира дейността на учреждението, съответно неговите компетенции и
поставени за изпълнение задачи, а също и живота и дейността на отделно лице”.
Терминът е приложим спрямо документи на учреждения, които имат голяма
самостоятелност в състава на някое министерство (или в някоя друга управленска
структура). Или спрямо документи на учреждения, които имат важна роля по смисъла
на законадателния акт, с който са създадени. На второ място като “фонд” се определя
група от документи, които са исторически обособени “в група за архивно
съхранение”. Пузино приема, че ако документите на едно учреждение не са събрани,
а се съхраняват в няколко различни архива, за “архивен фонд” се признават всички
разпръснати документи. Обособилите се части се наричат “събрани документи”,
“архивни документи” или “дела” на дадено учреждение или лице. Дебатите на
конференцията през 1923 г. са бурни. Компромисната формулировка на понятието
“фонд” не е приета. Особено критични са младите архивисти от кръжока “Лапо-
Данилевски”. Князев възразява: “…комисията Пузино, желаейки да съгласува всички
мнения, е дала надуто и разтегливо определение, поради което то не е подходящо”.
Той представя одобреното от Петроградското отделение на Главархива определение
(то получава известност като “Петроградска (Ленинградска) формулировка”):
“Архивен фонд се нарича съвкупността от архивни единици, обединени в архива в
едно обособено цяло под едно име и обикновено имащи самостоятелна за дадената
събрана документация, архивна номерация. Архивният фонд може да бъдат група

79
документи: а/ представляващи резултат от дейността на учреждение или лице-
фондообразувател, б/ събрани от учреждението или лицето-фондообразувател, но
възникнали в резултат от дейността на други учреждения или лица, и в/ исторически
обособили се или специално събрани в архива”. Един от създателите на
формулировката, Андреев, заявява пред конференцията: “Това определение за
архивен фонд, струваше ни се, обедини не само старите практикуващи архивисти, но
и архивните работници от по-ново време. И ни се струваше, че понятието “архивен
фонд” е единственото, под което бяха да се подпишат ако не всички, то
болшинството от работниците (архивистите – б.м.) от Петроградското отделение…
Струваше ни се опасно да подлагаме на ново обсъждане това определение, на ново
тълкуване, за да не нарушим постигнатото с такъв труд единство”. Несъмнено на
архивния фонд се гледа като на нещо, което може да е резултат от целенасочена
дейност, но не се игнорира и естествената природа на фонда. Така на практика се
оформят три типа фондове: възникнали в резултат от дейността на учреждение или
лица; събрани от учреждение или лица, но извън архива; събрани от архива или
исторически обособили се в него. Архивистите на конференцията се въздържат да
одобрят доклада на Андреев. Решава се да се създаде комисия при Главархива, която
да се занимае с разработката на всички терминологични въпроси. На практика се
създават две комисии: 1/ терминологична и 2/ по въпроси, свързани с архивното
описание. Работещите в първата комисия не са достатъчно подготвени за този тип
работа. Показателни са думите на един от участниците в нея, Н.Н.Ардашев, останали
в протоколите от работата ù: “Необходимо е да се обърнем към първоизточниците,
към западноевропейската архивна практика (к.м.). При нас може да възникне
колизия между Лапо-Данилевски… и нашата работа… Длъжни сме да говорим от
името на дипломатиката, да черпим от нея”. В комисията няма единомислие за
начините, по които да се търси формулировката и накрая членовете ù се съгласяват с
изказаната от Ардашев теза: “За основните понятия, принципно трябва да се обърнем
не към архивоведите, а към дипломатиците”. Резултатът от работата на Московската
терминологична комисия е нулев. През месец март 1922 г. Централният архив на
РСФСР утвърждава две методически разработки – ”Руководство по приему,
размещению и составлению описей архивного материала” и “Инструкция
сотрудником ЕГАФ по выявлению и учету архивных фондов”. И двете са създадени и
приети в Москва. В първата, с основен автор И.А.Голубцов, за фонд се признава
“цялата съвкупност от архивни документи, принадлежащи или принадлежали (к.м.)
на определено учреждение или лице”. Във втората за първи път ясно е отчетен
“принципа на произхода”, формулиран в изискването за отчета на архивните
фондове. Малко предистория. На 20 септември, завършвайки подготовката си за
участие в Първата общоруска котференция на архивните дейци, колегията на научно-
теоретичния отдел при Главархива обсъжда доклада на В.К.Клайн “Проект за
организация и отчет на архивните фондове в ЕДАФ”. Основната идея в него е, че на
централизиран отчет подлежат не “архивите”, а “архивните фондове”.
Аргументът на Клайн е, че “архивите” постепенно се раздробяват – от един се
създават няколко, те губят самостоятелността си, присъединявайки се един към друг.
Не така стоят нещата с “архивния фонд”, който “…съдържащ документите на дадено
учреждение и носещ неговото име, никога не изчезва; той може да бъде преместен и в
такъв случай сменя само адреса си”. Предложението на Клайн за основна отчетна

80
единица да служи фонда е прието от Конференцията и заляга в по-нататъшната
разработка на фондовия отчет. Решението е отразено веднага в споменатата вече
инструкция: “В резултат от измененията в отчета на всички архивни документи,
намиращи се в Централния архив, новия отчет, определен с тази инструкция, трябва
да се извършва по “архивни фондове”, а не по “архиви”. След това се продължава с
формулировка на понятието “фонд”: “Под наименованието “архивен фонд” трябва да
се разбира съвкупността от архивни единици, обединени от произхода или
принадлежността си (к.м.) към едно учреждение или частно лице”.
И в двете инструкции е видна слабост, която се среща и в други формулировки
– включването в тях на термина “принадлежност”. Според В.Н.Автократов обяснение
може да се търси във факта, че все още понятията “фонд” и “колекция” не са
противопоставени, а и последното все още не е формулирано.
Архивистите от Петроград продължават да отстояват своето разбиране и
формулировка за понятието “архивен фонд”. Гледната им точка е ясно изразена в
доклад на Князев от декември 1923 г., направен на заседание на научно-теоретичната
колегия при секцията на Петроградското отделение на Централния архив: “Към
понятието “архивен фонд” може да се подходи теоретически и практически. Аз
избирам втория път (к.м.)… Да вземем исторически сложилата се или специално
образувана група от архивни единици, обособени като единно цяло, груповата
архивна единица под едно общо име и с една, по възможност отделна за нея,
номерация на архивните единици. Какво, може ли това да бъде наречено архивен
фонд? Ако ли не, то как трябва да наречем такава група от архивни документи, и
какво в този случай трябва да наречем архивен фонд, и нужни ли са още някакви
други подобни термини?”. Такава позиция защитава и друг архивист, Пресняков. Той
заявява, че трябва да се “…намери само и единствено най-удобното в практическо
отношение определение (к.м.), примирявайки се с неизбежната му условност”.
Несъгласието на Князев с идеите, различни от формулираните в “Петроградската
формула” и критиките срещу тях, са косвено насочени и срещу А.С.Николаев.
Последният е начело на архива на Министерството на Народното Просвещение и не
приема факта, че в по-голямата си част подадените в архива доклади са извадени от
делата, към които са принадлежали и се съхраняват отделно. Николаев заявява:
“Събирането на тези доклади – това не е фонд; затова не е ли редно за тази категория
документи да въведем понятието “серия”? Във всеки клучай, подобен сбор от
документи трябва да бъде разграничено от фонд”. Възниква задочен спор, в който се
намесват и административни аргументи. И.Л.Маяковский (друго име в руската
архивистика) напомня, че с терминологията се занимава Князев. Николаев отстъпва,
като се обявява за “широко разбиране” на понятието “архивен фонд”: не било нужно
да се вкарват в употреба други, равнозначни нему понятия, както и термини за
подразделенията на фонда, ограничавайки се в последния случай с нещо по-просто,
например, “част от фонд”.
Петроградските архивисти отхвърлят дадените от московските им колеги
определения за архивен фонд. Не приемат инструкцията по разкриване и отчета на
фондовете, а на свой ред разработват “Инструкция на сътрудниците на
Ленинградското отделение на Централния архив по разкриване и отчета на архивните
фондове”. В нея те излагат своето разбиране за понятието “архивен фонд” с
уговорката, че то “се въвежда временно и до окончателното му съгласуване с

81
Централния архив”. Очевидният извод, който се налага в случая е, че неприемането
от петроградските архивисти на методическите разработки на московските им колеги
са мотивирани от ясно очерталите се различия по същностни проблеми на архивната
теория.
Сблъсъкът между гледните точки на московските и петроградски архивисти
продължава на проведения от 14 до 19 март 1925 г. Първи конгрес на архивните
дейци на РСФСР. За него архивистите от Москва се подготвят, създавайки в края на
1924 г. терминологична комисия при Централния архив на РСФСР. В нея в началото
на 1925 г. е формулирано понятието “архивен фонд”. Създава се т.нар. “Московска
формула”. Основната работа по дефиницията е дело на Б.И.Анфилов, който я
приключва в самото навечерие на конгреса. В представен на 3.ІІ.1925 г. доклад
“Тезиси по определяне на понятието “архивен фонд” се казва: “…термина “архивен
фонд” съответства на реалното (к.м.) групиране на документите и не съдържа нищо
отвлечено… Реално, групирането на архивните документи се извършва в процеса
на дейност на учреждения и лица (к.м.). В този смисъл архивните фондове
представляват естествено възникнали образувания (к.м.)”. Анфилов подлага на
анализ въпроса и за “фондовете във фонда”, като обосбява два вида - “прости” и
“сложни”. Основната теза и идея е преповторена в края на доклада: “…за разкриване
принципното съдържание на понятието “архивен фонд” няма нужда да се разглеждат
различни практически свойства на простите и сложни фондове”, защото “…по
същество съдържанието на понятието “архивен фонд”, се заключава в това, че то
представлява обособила се група от архивни документи, образували се в процеса на
дейност (к.м.) на дадено учреждение или лице”. На 26.ІІ.1925 г., той изнася още
един доклад – “Архивният фонд (опит за определение)”. В него се представя
разширена формулировка на понятието “архивен фонд”. Мнението на Анфилов за нея
е, че това е “…определение и един изкуствено свързан с него коментар. Същинското
определение се съдържа в първата част на изложената формулировка и то ме
удовлетворява напълно”. В първата част Анфилов заявява: “Архивен фонд на
учреждение или лице се нарича съвкупността от архивни документи органически
отложили се в процеса на дейност на това учреждение или лице (к.м.)”.
Комисията внася една на пръв поглед незначителна поправка: “Архивен фонд на
учреждение или лице се нарича цялата (к.м.) съвкупност от архивни документи,
органически отложила се в резултат от дейността на това учреждение или лице”. В
анализа върху съдържанието на “Московската формула”, Анфилов посочва, че в
основата ù лежи “производствения принцип”, т.е. процеса от дейността на
дадено учреждение или лице, в резултат от който се създават документите.
Съвременният руски архивист В.Н.Автократов е на мнение, че разбиран по този
начин “производственият принцип” представлява на практика вариант на “принципа
на произхода”, като последния термин не е употребен никъде. В доклада може да се
срещне нещо наистина интересно – цитирано е холандското определение за архивен
фонд, а коментарът е следния: “Още от пръв поглед е ясно колко несъвършенно е
това определение. В него има много условности, неточности, срещат се изрази като
“доколкото”, “в крайна сметка” и т.н. То е разлято, то няма тази категоричност, която
трябва да има една завършена формулировка. Като съдържание то стои по-ниско от
нашето разбиране за термина “архивен фонд” и очевидно е, че се разминава с него…
Всеки, който е запознат с нашата, макар и прохождаща, още неоформена идея за

82
архивния фонд, ясно разбира, че ние не можем да се съгласим с Фрюин”. В контекста
на тези мисли трябва да се търси обяснение за това, че никъде в доклада Анфилов не
употребява термина “принцип на произхода”. Това, според него, би насочило мисълта
към холандското разбиране за понятието “фонд”.
На конгреса двете тези са представени и защитавани от Анфилов
(“Московската”) и Князев и Андреев (“Петроградската/Ленинградската”). Като
основен недостатък в идеята на ленинградските си колеги Анфилов посочва
представата за характера на връзките между документите, които влизат в състава на
фонда. Или както се аргументира: “Ние виждаме тази връзка в естествения процес
на натрупване (к.м.) на архивните документи, а ленинградчани – във външното
обединяване на документите или в известна степен придавали значение на това
външно обединение (к.м.); да им напомним за “сборните”, “специално образувани”
групи от архивни документи… В такъв случай тяхното определение включва не само
естествено образувалите се групи документи, а и колекциите, събраните от този или
онзи архивни документи… Такива документи ние не признаваме за фонд”.
От своя страна Князев обявява Ленинградското определение за широко и
правилно формулирано, отчитащо всяка “устойчива, реално съществуваща (к.м.)
група от документи, обединена в едно цяло според някакъв съзнателно приет
признак”. Според него така обособената група представлява и групова отчетна
единица. Особен акцент в разсъжденията на Князев е идеята, че поради
многообразието на архивните документи за фонда може да има както
“фондообразувател” така и “фондосъставител”. Андреев насочва критиката си
директно срещу дадената от Анфилав формулировка: “В Московския проект е
невъзможно да бъде установено какво се влага в това понятие. Казват, че архивен
фонд е натрупалия се архив на учреждението, при положение, че самото учреждение
не се поддава на определение”. На конгреса има делегати, на които доводите на
Князев и Андреев правят впечатление. Един от тях, И.В.Третяков, заявява, че някакво
точно определение, логическо или теоретично представяне на понятието “фонд” е
невъзможно. Според него: “Трябва да изхождаме от действителността, а не да строим
схема, която да не съвпада с реалния живот”. През същата 1925 г. московският
архивист В.Шереметевский предлага следната дефиниция за понятието “фонд”:
“Съвкупност от архивни единици, обединени от едно общо заглавие, съответстващо
на неговия индивидуалин характер, и със собствена номерация на архивните
документи”. Шереметевский дава следната типология на фондовете: “1/ естествени
фондове, създадени в резултат от дейността на дадено учреждение (или негов отдел),
можещи да включат в себе си и документи, официално придадени към тях в периода
на функциониране на учреждението; 2/ изкуствени фондове, биват два вида: а/ в
които освен ядрото документи на дадено учреждение има и такива от друго,
присъединени “по недоглеждане или своеобразно разбиране на служебната нужда”
или попаднали по случайни причини; б/ в които са събрани документи с различен
произход, но с общо съдържание.
Според В.Н.Автократов от основните идеи на опонентите изложени на
конгреса може да се заключи – “ленинградската” дефиниция е резултат от
многобройни наблюдения над реални и различни като състав комплекси от
документи, намиращи се в архивите и в определена степен описва фактическото
положение. Тя не придава някакво особено значение на разликите между естествено

83
и изкуствено създалите се групи от документи. Същото е отношението и към
случайно формиралите се групи от документи- те също са определяни като “фонд”.
Обратно, “Московската формула” не допуска исторически случайното. Макар да
звучи абстрактно, а може би точно поради това, тя успява да улови явленията в
тяхната същина. При Анфилов акцентът е много различен от всички дадени до този
момент формулировки. В неговите представи фондът е не просто съвкупност от
архивни документи, възникнали в резултат от дейността на учреждение или лица.
Фондът е съвкупност от документи, натрупали се в резултат от процеса на дейност
на учреждение или лице. В разсъжденията си той го нарича “производствен
принцип”. Следвайки тази логика на мислене на практика Анфилов премахва
възможността за спекулации с постановките за “придобити”, присъединени “по
недоглеждане или своеобразно разбиране на служебната нужда” или “попаднали по
случайни причини” и пр. документи, които не възникват в резултат от пряката му
дейност.
Двете формулировки се обсъждат продължително и Князев приема, че “при
образуването на… нови фондове (к.м.) предимството е на страната на московското
определение, но без думата “цялата съвкупност”.
В мъчителното убеждаване, в постоянните уговорки и известната
подозрителност към предлаганата от Анфилов формулировка може да видим
страховете на застъпниците на status quo. Безпокойството им за целостта на вече
съществуващи и влезли в научен оборот комплекси от документи. По-късно тези
опасения не се оправдават. По правило старите колекции остават непокътнати.
Котгресът признава за “практически приемливи” формулировките, предложени от
терминологичната комисия при централния архив на РСФСР, но отбелязва, че “при
съществуващата неоформеност на архивните понятия”, те не са окончателни.
Специална терминологична комисия продължава да работи няколко месеца след
приключването на конгреса. Участниците в нея считат за нужно да премахнат от
формулировката думата “органически”. Аргументът - изразът “органически отложил
се” е неясен, по-скоро свързан с биологията и би допуснал “неправилно тълкуване”.
На 11.ІХ.1925 г. комисията приема, че: “Архивен фонд на учреждение или
лица се нарича цялата съвкупност от архивни документи, натрупала се в резултат от
дейността на тези учреждения или лица”. На 6 октомври формулировката е утвърдена
заедно с приетите по-рано “архивна колекция”, “серия” и т.н. Годината 1925-та е
преломна – терминът “фонд” става научно понятие. Централният архив обаче,
проявява сдържаност – когата след уточненията на комисията формулировката е
окончателно готова, тя не се превръща в задължителна. Широкият кръг архивисти
я познават единствено от протоколите на конгреса, а не всички от тях се публикуват.
Едва през 1929 г., макар и под друга стилистика, “Московската формула” влиза в
“Положения за архивното управление на РСФСР”. То е утвърдено от ВЦИК на
РСФСР и по този начин получава силата на норма. В него е аписано: “Архивен фонд
се нарича групата от архивни документи, обединяващи в себе си всички архивни
документи, натрупали се в резултат от дейността на определено учреждение или
лице”.
През 20-те години в съветската архивистика се наблюдава интересен процес -
на практика принципите “произход” и “уважение към фонда” са доведени до
абсолютната си крайност. Всяко учреждение се задължава да обособи свой архивен

84
фонд, който подлежи на прием в държавен архив. При това за архивен фонд се счита
цялата съвкупност от документи, независимо от тяхната ценност и пълнота.
През тридесетте години все още са обсъждани, като възможни варианти двата
метода на вътрешнофондова систематизация: 1/ в съответствие с произхода на
документите и 2/ по тематични гупи. Повечето архивисти поддържат първия, а
вторият е допускан като възможност единствено тогава, когато възстановяването на
деловодната организация се оказва невъзможно. На практика до средата на 30-те
години водещ принцип на класификация на документите е принципът на произхода.
От втората половина на 30-те години в съветската архивна теория започва да се
налага разбирането за него като за принцип с много съществени недостатъци.
Лансира се тезата, че без съществени изменения приемането му в СССР е
невъзможно. Критиките са насочени в два пункта: първо – не дава възможност да се
коригират грешките допуснати в деловодството при формиране на делата; второ –
подсказва на архивистите да класират делата в границите на фонда по неверен начин.
Съветските архивисти издигат като правилен и верен “принципа за единство и
недробимост на архивния фонд”, но на практика коренна разлика между него и
“принципа на произхода” няма. През 70-те години на ХХ в. В.Н.Автократов изказва
мнение, че през 30-те години на века съветските архивисти критикуват не принципа
на произхода, а неговата първична форма – строгия регистратурпринцип. По думите
му “…отделни погрешни положения на когото (забраната да се поправят неправилно
сформираните дела и отклонения от канцеларския ред, по който били създадени)
незаслужено били отъждествявани с принципа на произхода”. Според Автократов
положителното в критиките на съветските архивисти от 30-те години е изискването
им “...да се разруши вътрешната организация на фонда, изкривяваща действителната
връзка между документите, ако това не нарушава единството на фонда и способства
за по-доброто използване на документите”. От своя страна, А.В.Рябов застъпва
тезата, че “…голямата заслуга на новата методика на вътрешнофондова
систематизация (к.м.) принадлежала на Н.А.Фомин, който успял да постигне нещо
ново – вътрешнофондовата систематизация в еднаква степен отговаряла както на
интересите на фондообразувателя за използване на документите, така и на интересите
на изследователите (учените).”.
Критиките на съветските архивисти от края на 30-те години на ХХ в.,
насочени срещу “формалността” на принципа на произхода при “систематизацията на
всеки отделен фонд” са лишени от оснавание. Още през 1930 г. Адолф Бренеке
формулира т.нар. “четвърти”, “свободен провениенцпринцип”, който допуска
документите в границите на всеки архивен фонд да се подреждат по начин, който да
подскаже органичното им развитие, без преди това да са подредени в същия ред. В
тази връзка не може да се съгласим с мнението на Рябов за “голямата заслуга” на
Н.А.Фомин.
В Русия в периода ХIХ - нач. на ХХ в. архивистиката се развива по логика,
която следва тази на архивната наука в западноевропейските държави. Страната не е
извън общите социокултурни процеси в Европа. Има известно забавяне, което
променя важни характеристики и придава друго “лице” на архивната история на
страната. Проблемите идват на първо място от високата степен на децентрализация,
както и запазения висок авторитет, с който се ползуват предметно-тематичните схеми
за класификация на архивните документи. Това не позволява на архивистите да

85
формулират единна научна концепция и задължителните в такъв случей основни
понятия и принципи.
Русия извървява “своя” път, който, що се отнася до изграждане на законовите
рамки, е в същността си пътят на западноевропейската архивистика. В теоретичен
план в началото на ХХ в. руската архивна мисъл изпитва влиянието на
западноевропейската. Базирайки се на постиженията на последната и руските
архивисти правят своите опити в тази област. Ситуацията се изменя коренно с
осъществяване централизацията и проведените архивни реформи, резултатите от
което (в теоретически и практически аспект) не закъсняват.

Развитие на архивните възгледи и практика в България от Освобождението (1878

г.) до 50-те години на ХХ в.

§.1 Развитие на архивните възгледи и практика в България от Освобождението

до 1944 г.
Специалистите, занимаващи се с изследване историята на архивите в България
отбелязват единодушно ролята на Временното руско управление (ВРУ) /1877-1879 г./
за полагане основите на организацията на документите, вкл. тяхното архивиране, в
учрежденията. За фактическо влияние на практики и идеи останали от османското
управление на българските територии е трудно да се говори, макар да съществуват
мнения, които поставят в различна светлина архивната история на българските земи
до 1877 г. Според И.Бинарк в “...Османската държава в продължение на векове и до
средата на ХVIII в. отлагането на архивен материал и неговото внимателно опазване
се извършвало по нормални бюрократични правила (к.м.)”. През втората половина
на ХIХ в. започват някои промени, които са важни за архивното развитие на
Империята. Те се свързват инициативата на Великия везир Мустафа Рашид паша. С
негова заповед от 28 септември 1846 г. се постановява създаването на Хазине-и еврак
(Съкровищница на документи) – Държавен архив. Инициативата не е случайно
хрумване. Като посланик във Франция и Англия Мустафа Рашид-паша познава
европейската практика и отношение към архивите и се опитва да пренесе този опит и
в управленските механизми на Империята. Според решение на Меджлиса от 31
октомври същата година “... Вътрешността на сградата трябва да бъде разпределена
за документи, отнасящи се до: вътрешните работи; външните работи; заповеди на
Диван`а...”. На 27 февруари 1847 г. е подготвено указание, определящо принципите
за подбор на документите за съхраняване в Хазине-и еврак. По късно специална
комисия съставя правилник за определяне принципите за класиране и обработка на
архивите. Такива архиви се създават в Битоля през 1847 г., в Русе, център на
Дунавския вилает, и в Анкара през 1868 г. Обръщаме внимание на този тип архиви,
защото появата им кореспондира с модела на архивна организация, заимствуван
пряко от Западна Европа. За съжаление все още не бихме могли да посочим върху
какви принципи се изграждат взаимодействието и отношенията им с останалите
държавни служби, и в каква степен се простират компетенциите им – териториални и
административни. Д.Минцев е на мнение, че ”... Не съществуват никакви
положителни данни за издаването на нормативни актове за уреждане на архивното
дело на територията на нашата страна до Освобождението.”. Оставяме настрана

86
евентуалната дискусия на базата на предлаганите гледни точки, за да се
съсредоточим върху фактическото положение в архивите на България в периода 1879
- 1952 г. Нормативната база (закони, постановления, правилници), която урежда
приемането, движението и отлагането на документите е насочена основно към
учрежденската документация и архиви. Това е нормално за един начален етап, когато
се изгражда държавният механизъм и усилията да са насочени към създаване и
нормативно обезпечаване на необходимата управленска структура. Ситуацията в
западноевропейската архивна среда обаче (от втората половина на ХIХ в.), а след
1918 г. и в РСФСР (СССР), вече е различна. Там принципите на работа в архивите са
обусловени от: 1/ създаване на Централен архив и архивна мрежа от сборни
исторически архиви с регламентиран статут и системност в
комплектуването; 2/ определяне на териториални и хронологически
компетенции в комплектуването; 3/ архивно законодателство, признаващо
съществуването и дейността на архивната система като обособена част от
управленските функции на държавата и 4/ законодателство насочено към
архивната система, а не единствено към отделно учреждение или отрасъл. Това
са промени, съпътстващи приемането и налагането на теорията за архивния фонд,
но няма да ги открием сред упоритото законотворчество в областта на учрежденската
документация в България – сигурен белег за изоставане в приемане принципите на
фондовата организация на съхранение в архивите.
Публикуваните закони, правилници и други нормативни актове съдържат в
основата си въведени от ВРУ изисквания, но през годините те логично се доразвиват
и усъвършенствуват. Развитието се изразява в професионализацията на работещите в
архивите и опитите за унификация на работата с документите в деловодството.
Интересен е един доклад на министъра на вътрешните работи (“дела”) 1 ген.-майор
Соболев от 14 декември 1882 г. до княз Александър I Батенберг. В него се отбелязва,
че в министерството “...ако и да съществуват в отделни учреждения известен ред, но
въобще канцеларското делопроизводство предсталява голямо разнообразие. За да се
премахнат неудобствата, които произтичат от нееднаквото държане и водене на
делата и журналите в еднородни учреждения, признах за нужно да се изработят общи
правила за делопроизводство във всички учреждения на Министерството на
Вътрешните Дела, както и в самото министерство...”. Публикуваният “Правилник за
делопроизводството по ведомството на Министерството на Вътрешните дела”
съдържа елементите “входящ” (§§.5-6) и “изходящ” (§.26) дневник (“журналъ”),
изискването за създаване на “преписки” по определени въпроси и оформянето на
“дела”. Редица учреждения възприемат “Правилника”. Така с “приказ” № 4 на СГС от
24 януари 1883 г. столичният кмет “напира правилника за деловодството на МВР...
като напълно приспособим и за канцеларията на столичното градско управление и на
основание чл.94 от Закона на общините подписва да се приеме за ръководство и
изпълнение от казаната канцелария.” По отношение въвеждане и спазване на единни
стандарти в деловодната учрежденска практика, архивното законодателство е
много последователно. Редът за приемане, регистрация, движение и обвързване на
документите е еднакъв за учрежденията – постъпващите документи се регистрират
във входящ дневник. Изпращат се за изпълнение по отделите на ведомството. След
1Цитатите навсякъде са с нормализация на правописа, запазвайки стилът и
езикът на тогавашния нормотворец.
87
това в процеса на работа, третиращите определен въпрос документи, се подреждат по
възходящ хронологически ред, образувайки преписка. Една или няколко преписки с
еднороден характер образуват дело. Нормативно закрепен този ред може да се види в
§§.8, 9, 11 на “Наставления по делопроизводството на Митарствените учреждения;
§§.21, 25 на “Правилник за делопроизводството на мировите съдии”; §§.31-33 на
“Закон за окръжните управители и околийските началници”; §§.95, 96 на “Закон за
общините и градското управление; глава II (“За писмоводството”) на “Правилник за
делопроизводството на митарствените учреждения в Княжеството”; §§.97, 98 на
“Закон за селските общини”; §§.71-88 на “Правилник за счетоводството и
деловодството на градските общински управления”; §§.2-15 от “Правилник за
делопроизводството и счетоводството на пристанищните управления в гр.Варна и
Бургас”, които преминават в §§.2-15 на “Правилник за делопроизводството и
счетоводството на пристанищните управления в Царството” и т.н.
Изискванията са същите и за останалите централни учреждения. В утвърдения
на 4 ноември 1913 г. “Вътрешен правилник за службата в Централното управление на
Министерството на народното просвещение” изрично е записано, че: “§20.Всички
писма и телеграми, които постъпят в Министерството, се дават в надлежната
регистратура за завеждане. След това те се разпределят от регистратора по отделения
и се дават на началниците на съответните отделения; §21.Свършените преписки се
връщат в общата архива. Най-късно до края на месец февруари делата от всяко
отделение на предходната изтекла година се зашиват и предават в общата архива...
§23. Делата на временните комисии се пренасят в общата архива, щом комисията
привърши работа и престане да функционира.” Правилата за организация на
деловодството са преповторени и в “Правилник за службата в Централното
управление на Министерството на народното Просвещение“, утвърден със заповед №
627 от 9 март 1916 г. В §.42 от гл.VIII (“Входящи писма и архива”) е пояснено:
“Писмата и телеграмите, които се отнасят до водена по-рано преписка, след като се
заведат, се предават на архиваря, който веднага прилага тая преписка и ги изпраща до
респективните началници на отделения.; §43.Тутакси след експедирането на
изходящите писма и записването им в регистъра, черновките на тия писма, заедно с
преписките към тях се изпращат от регистратурата на архиваря. Когато отделението
иска да му се върне преписката след изпращането на беловата, регистраторът, след
като си вземе бележка за нея изпраща я веднага на архиваря, който прави нужните
отбелязвания в дневника и след това повръща преписката в отделението.;
§44.Свършените преписки се връщат в надлежната архива. Най-късно до месец
февруари делата на всяко отделение за предходната от изтеклата година се съшиват и
нареждат в надлежната архива.” Същите изисквания ще открием и в гл.V.
(“Регистратура”) от “Правилник за службата на Централното управление на
Министерството на народното просвещение”, одобрен със заповед № 867 от 10 април
1937 г.: “§69.В зависимост от нуждите на различните отделения, Министерството
определя за всяко едно от тях известен брой номера. Общата регистратура взема за
първоначален входящ номер следващото число от общата резервирана сума за
изходящи номера на Министерството.; §70.Всички писма, които постъпват в
Министерството, се разделят по отделения и се регистрират на съответствуващите
графи в общия дневник...Регистрира се номерът на писмото, учреждението и мястото,
от което изхожда.; §71.Така заведените писма срещу подпис се дават на съответното

88
отделение.; §72.Отделението регистрира писмата, като взема за входящ номер същия,
който е сложен в общата регистратура. Вписва се накратко и съдържанието на
писмото. Така вписано, то се дава на съответния подначалник (инспектор), за да бъде
докладвано на началника.; §74.Приготвеното писмо се изпраща за извеждане в
регистратурата на отделението..., като за изходящ номер се слага входящият, с който
е постъпило писмото, на което се отговаря.; §75.При извеждане на писмата се вписва
в изходящ дневник делото и преписката, към което са отнесени. В същата графа се
вписват и основният номер, т.е. номерът, с който преписката е регистрирана за първи
път в Министерството.; §76.Всички писма, изведени в отделенията, се изпращат в
общата регистратура, където във входящия регистър се отмята, на кои писма кога е
отговорено. Оттук писмата се експедират, а черновите се връщат в отделението.”
В Министерство на Външните работи и Изповеданията (МВнРИ) редът за работа
с документите е същия, но подобно на Вътрешното министерство и в него не се стига
веднага до прилагане на единни методи на класификация в рамките на цялата му
структура. На 15 юни 1893 г. управляващият дипломатическото агентство в Белград
уведомява министъра на външните работи и изповеданията Д.Греков, че “...архивата
в повереното ми Агентство се движи по един доволно непрактичен начин; и тъй често
се случва, че ако лицето, което борави непосредствено с нея отсъствува, то друго
лице твърде трудно намира някои търсени книжа и дори често не може да ги намери.
За да се избегне този неуред, който с увеличаването на архивата ще става от ден на
ден по-чувствителен, аз съм намислил да изпратя Секретаря г-н Цоков в София, за
да ...изучи ... редът, който е заведен в архивата на повереното ви министерство.” Дали
пътуването на г-н Цоков се е състояло не знаем, но факт е бързата реакция на
министерството. Предвид важността на проблема (съществуването му едва ли се
ограничава в рамките единствено на Белградското агентство), на 14 юли 1893 г. в
системата на министерството е изпратена “за сведение и ръководство на Господа
Архивар-регистраторите на отделенията Система, по която се съставят, водят и пазят
архивите на Министерство на Външните работи и Изповеданията”. В нея принципите
на организация не се отличават от изискваното и от останалите ведомства:
“§1.Писмата, които се зарегистрирват от регистратора във Входящия дневник
предават се на архиваря за справка.; §2.Архиваря, като приеме от регистратора
входящите писма...ги предава на господин Главния Секретар за резолиране;
последният като ги резолира ги изпраща в надлежното отделение за изпълнение.;
§3.Началника на отделението като приема писмата, разпорежда се за точното им
изпълнение съгласно резолюциите и като се изпълнят предава ги за подпис на
господин главния Секретар, последния на Господин Министъра и от там изпращат се
в регистратурата за експедиране.; §4.Регистратора като приема писмата ги
зарегистрира в Изходящия дневник, доколкото е възможно в кратко съдържание...;
§6.Всички съставени преписки по разни предмети се зарегистрирват № по ред и по
съдържание...; §9.Преписките въведени във всички изискуеми регистри се турят в
надлежните дела, за които дела има наредени № по ред на делата...; §10.Преписките в
делата се записват отделно и на края на годината.; §11.Преписките се пазят в дела под
№ по ред...”. Образуващите дело преписки запазват номерацията, която са получили в
де ловодството. Например “Дело № 62 от 1914 г.” съдържа: “Преписка № 5.
Относително доставянето разни закони, правилници и други книжа на
Министерството на земеделието и Държавните имоти”.; Преписка № 15. Относително

89
доставянето на Виенската ни Легация разни закони, правилници, наредби, договори,
други книжа.; Преписка № 20. 0тносително доставянето на Българска Земеделска
Банка на разни закони, правилници, договори, наредби и др. книжа.; Преписка № 23.
Относително доставянето на Будапещенското ни Генерално Консулство разни
закони, правилници, договори, наредби и други книжа.” Класирането на документите
в “преписка” става по определен въпрос, или както се напомня в “Окръжно” от
28.Х.1909 г., “според материята”. В §.3 на “Правилник-съобщаване на МВнРИ с
българските представителства в чужбина и с държавните и други учреждения в
страната, както и на представителствата помежду им с тия учреждения” се казва: ”С
оглед на правилното разпределение на кореспонденцията, всяко едно съобщение
трябва по възможност да се отнася до един само въпрос. Ако ли обаче писмото засяга
повече въпроси, те трябва да бъдат ясно отделени с подзаглавия написани отстрани
на полето в ляво и подчертани”. Същото изискване се повтаря в друго “Окръжно до
българските легации и консулства в странство” от 11 май 1921 г. и в едно
“Поверително – Бързо. До Царските Легации в чужбина” от 21 юни 1934 г.
Съхраняването на излезлите от оперативна работа документи се организира
постепенно. В началните години приключилите преписки са съхранявани по
отделите. Със закон от 1907 г. се предвижда изграждане на общ архив, в който да се
съхраняват миналите “към дело” документи на ведомството в София и структурите
му извън страната. В “Правилник по организация на архивите в Министерство на
Външните работи и Изповеданията” (не по-рано от 1936 г.) се казва: ”Архивата се
подразделя на 1/ Текуща архива, 2/ Нова архива, за времето от 1918 г. и 3/ Стара
архива - от Освобождението до 1918 г”. Определя се разделяне на “архивата” на
“тайна” и “явна”. В обяснението за съхраняване на поверителните преписки се казва:
”...Общата тайна архива в Министерството има толкова подделения, колкото
отделни служби имат своя архива (к.м.)”, и още: “Всички преписки от различните
архиви на Министерството от преди 1918 г. се събират в едно отделно помещение...
Старите архиви запазват доколкото е възможно сегашното разпределение на
дирекции и се държат за всяка година по отделно.”.
В друго учреждение със сложна структура – Военното министерство, практиката
в деловодството е същата, както и в останалите ведомства – задължителните
“входящ” и “изходящ дневник”, създаване на “преписки”, образуване на “дела”. Със
заповед № 38 от 1892 г. се дават “правилата за общия канцеларски ред на военното
министерство”. В §§.3-14 е представен редът за работа с документите в
министерството и неговите структури. Параграф трети изисква: “Всичката входяща
преписка, която се получава във военното министерство се предава на адютанта,
който я разпечатва и докладва на началника на канцеларията, който я разпределя по
отделите и учрежденията на министерството. На всяко писмо началника на
канцеларията надписва с молив в кой отдел или учреждение ще отиде писмото и се
подписва. След това всичките писма се предават в общата регистратура за записване
във входящия дневник....; §4.Във входящия дневник се вписва: Номера по ред, № на
писмото...; §5.Така регистрираните книжа се вписват само по номера на общата
регистрация в разносната книга и се пращат в съответния отдел или учреждение.;
§6.Отделите и учрежденията на военното министерство си имат частна регистратура.
Регистраторите на отделите и учрежденията на военното министерство получават
изпратените от общата регистратура че са получили писмата, вписват ги във

90
входящите журнали и представляват на началниците на отделите или учрежденията
за разпределение по отделенията”...; §7.Разпределените по отделенията книжа се
изучават от началниците на отделенията...; §8.Подписаните от началниците на
отделите и учрежденията писма се вписват във входящия дневник на частната
регистратура и се отправят по назначение без да минават през общата
регистратура.;...§10.Във всеки отдел или учреждение от военното министерство един
деловодител се назначава да следи за канцеларския ред на отдела...; §11.В края на
годината всяко отделение съставя описи на всяко дело и опис на всички дела от
отделенията. Делата се номерират, прошиват и надписват, съставя се общ опис за
всички дела от отдела или учреждението и делата се предават в общата архива на
министерството и си получават разписка от архивата.; §12.Архивата на Военното
министерство разпределя годишните дела по отдели и учреждения и от всеки отдел
или учреждение по отделения и по години по такъв ред щото ползуването от тях да
става удобно.;...§14.Оригиналните укази, заповеди и циркуляри се пазят в
съответните отдели и учреждения на военното министерство и за тях се водят
отделни книги. Номерацията на указите, заповедите и циркулярите по военното
ведомство се дава от канцеларията на военното министерство.”. В заповед № 21 от
1898 г. (“Проект-предложение за канцеларията на военното министерство”) са
определени задълженията на “завеждащия архивата”: ...б) да приема ежегодно
приключилите дела от отделите и учрежденията на военното министерство ...д)
грижи се за своевременното доставяне и разпределение по отделите и учрежденията
на входящите книжа в министерството...”. През 1906 г. се издава “Правилник за реда,
по който се сдават, приемат и пазят делата в общата архива на военното
министерство”, в §.1 на който за пореден път се преповтаря: “Всички образувани и
завършени дела, в разните подразделения на Военното Министерство, след
изтичането на годината се прибират от тия последните и при описи на всеки отдел се
сдават за пазене в архивата на военното министерство." В “Правилника” подробно се
обяснява кой и по какъв начи сдава в “общата архива”, сроковете за обработка на
делата преди и след постъпването им в архива, как се съхраняват и използуват.
От казаното до тук се налага изводът - движението на документите в
учрежденията е регламентирано по начин, който гарантира регистрацията и
запазването по-късно в архивите им, на обособените преписки и дела според
съществуващите във всяко от тях отдели или други структурни части (особено
в тези с по-сложна структура). Възникнали на базата на руските опит и практика
към 1879 г. българските учрежденски архиви възприемат организация на
документите, чиято идея откриваме обяснена от М.Н.Шобухов: “В по-голямата си
част ведомствените архиви в Русия (преди 1917 г.), като правило съхранявали
систематизацията на делата, сложила се още в деловодството. В
архивохранилищата делата се класирали по следния начин: отначало се
групирали по структурни части, а след това – по години, или пък обратно, а в
тази система делата се класирали в зависимост от датата на завеждането или
по азбучната система.” Това е философията, която се съдържа в излязлото през
1845 г. в Русия “Учреждение губернских правлений”: “В същността си главната
обязаност на архивариуса се състои в това, да разполага и съхранява делата
постоянно в този ред, в какъвто те са били в Столе и в който те са постъпили в
него...”. Според В.Н.Автократов, в това изискване се открива схванатият по

91
емпиричен път, но обърнат изцяло към нуждите на действуващата
администрация “принцип на произхода”, който не излиза извън рамките на
“текущия” архив. В самата Русия по това време, някои водещи архивисти виждат
изоставането от теоретичните и законодателни решения, които определят характера
на архивното развитие в Западна Европа. В страната идеята за архивни реформи
(законодателни и структурни) по западноевропейски модел е ревностно отстоявана,
но остава неподкрепена от централната власт инициатива. Теорията за архивния
фонд и прилагането ù е възможно в рамките на архивна система с
регламентирани териториални отговорности и компетенции, гарантирани от
съществуващи архивни нивà (структури), т.е. в система с определена степен на
централизация. Немаловажно условие е функционирането ù да става обособено
и необременено от тясноведомствени подчиненост и интереси. Все неща, които
може да отнесем към “третия период” в “типологията на архивите” (по
А.Бренеке), но липсващи или с различно проявление в архивната практика на
Русия към 1879 г. В тази връзка има един интересен факт – по време на
администрирането на новоосвободените български земи от Временното руско
управление (ВРУ) се прави се опит за създаване на държавен архив. Според Тома
Васильов преди напускането на страната през 1879 г. ВРУ полага основите на
“...общодържавен архив, в който били прибрани всички документи създадени през
неговото управление. Архивните документи били добре организирани, подшити и
описани съгласно руската делопроизводствена система”. Хранилището в този си вид
не се запазва дълго, защото събраните документи са предадени на ресорните
министерства (ведомства) след 1879 г. Може да предполагаме какво има пред вид
Т.Васильов когато говори за “добре организирани” архиви, защото руската деловодна
практика не е единна по отношение начина на съхранение на документите в
историческите архиви, но даването като модел на организация на “руската
делопроизводствена (к.м.) система” създава представата за запазване в архива на
обособилите се в учрежденията документни комплекси. В подкрепа на тази мисъл е
възможността след 1879 г. документите да бъдат получени от ресорните
министерства, което едва ли би станало лесно ако са разпилени в различни
предметно-тематични групи. Това са хипотези, а не сигурни и проверени факти.
Нещо повече – самите специалисти не са единни относно съществуването на такъв
архив. Според В.Филипова и Д.Минцев “замисля се създаването на държавен архив.
Но поради късия срок...резултатите са ограничени”. Авторите не обясняват какво
разбират под “ограничени” резултати. Според Мл.Костов в периода на ВРУ руските
администратори “...дори замислят и създаването на държавен архив, но поради
краткия престой на Временното руско управление това не се осъществява”.
“Българските” инициативи за създаване на сборен исторически архив започват
през 1882 г. с идеята на директора на правосъдието в Източна Румелия: ”Зданието в
което се намира повереното ми учреждение е опасно да пази безбройното количество
от драгоценно качество документи” и предлага в Пловдив да се изгради каменно
здание, което да съхранява “архивите на всички правителствени учреждения в града”.
Според Д.Минцев “...в Източна Румелия е била създадена служба, която да се грижи
за архивните материали. Събрани били и първите документи. Наскоро обаче сградата
на архива заедно със съхраняваните документи изгаря, а с това и идеята за създаване
на държавен архив в Източна Румелия пропада”. За съжаление не става ясно какви, в

92
какъв обем, от кои учреждения са постъпилите документи и начинът, по който са
класирани и съхранявани. Според Н.Савов предложението остава само “фиксирано в
архивните документи без да се предприеме нищо за осъществяването му”.
Идеята за създаване на държавен архив продължава да се появява и защитава по
различни поводи и от различни среди през 1903, 1911 г., 1923 г., 1924 г. и 1925 г.,
1926 г., 1929 г., 1931 г. и 1932 г., 1934 г., 1936 г. Мнозина са тези, които разбират
значението му като място за съхраняване паметта на нацията, но в предложенията
липсва яснота относно начините за класиране на документите. В предложението от
1903 г. се говори за “...Държавна архива по образеца на държавните архиви в
другите цивилизовани страни”. През 1911 г. В.Дякович подкрепя идеята,
предлагайки в бъдещия държавен архив да се обособят три отдела: административен,
правосъден и културно-исторически. В него, според Дякович, документите трябва
да се комплектуват след изтичане на определен от закона давностен срок. Както
отбелязва Мл.Радков “отделите” са образувани в известна степен според принципа на
разделение на властите и обхващат главно административните архиви, архивите на
общински и държавни структури. Нищо не се споменава за образуваните в резултат
от дейността на частни предприятия и организации архиви, но присъствува мисълта
за системност в комплектуването. Идеята в голяма степен се приближава до
“френския” модел за Национален архив – съществуване на голямо централно
архивохранилище и на разпределение на документите в “серии”.
Като опит за създаване на сборен исторически архив може да се приеме
публикувания на 26 януари 1909 г. Закон за Народното просвещение, според който в
Историческия отдел на Народния Етнографски музей (за по-кратко “Етнографски
музей”) трябва да се съхраняват документите по българското Възраждане, т.е. от
преди 1878 г. Законът кодифицира практиката, съществуваща от 1904 г. за издирване
и съхраняване на такива документи в получила известност като Архив на
Възраждането архивна сбирка. От 1906 г. е и първия правилник на Историческия
отдел. В него се регламентира структурата и организацията на работата му. Параграф
трети от Правилника определя съществуването на четири главни отдела: обществен,
църковен, училищен и книжовен. Във всеки от тях документите са организирани по
съдържание, място и време. Това е момент, на който изследователите обръщат
особено внимание. В посветена на историята на архива публикация Мл.Радков
споменава, че “уредниците на архива неведнаж настоявали пред министерството
(Министерство на народното Просвещение /МНП/-б.м.) да се осигурят средства за
изкупуване на целите архивни фондове (к.м.) на видни наши революционери,
общественици, будители и пр.” и че благодарение на тази политика са “...откупени
архивите (к.м.) на Раковски, на д-р. Ив.Селимински”. Част от постъпленията на
архива по думите на Радков представляват и “...части от архивите (к.м.) на първата
председателка и основателна на търновското женско дружество “Радост”
Евг.Кисимова, 457 телеграми, записки, протоколи и пр. от архива (к.м.) на Трайко
Китанчев”. Авторът говори за “издирени и откупени 21 изостанали документа от
архива (к.м.) на Раковски, 43 документа по основаването и функционирането на
Южнославянския пансион на Минков и Николаев.”, и че “...благодарение активността
на уредниците на Историческия отдел се подготвяло откупуването на архивите (к.м.)
на Н.Т.Обретенов, Ф.Симидов и др.”. По повод дейността на същия архив В.Тилева
говори за откупуване и съхранявани в него “...части от фондовете (к.м.) на

93
Д.Ценович, х.Н.Минчоглу, Ст.Изворски, Хр.Тъпчилещов, Д.Войников и др.”. Така
погледнато логиката подсказва придобитите документни комплекси (или части от
тях), да запазят целостта си и в архива. Това е логиката днес. В действителност
документите се разпределят в серии по предмет, по градове и накрая по дати, което
води до произволно разпокъсване на приетите документни комплекси дори когато
това са лични архиви. Такава е съдбата на архивното наследство на търновския
каазавекилин Георги Попстоименов, на Иларион Кюстендилски, Панайот Хитов,
Захари Стоянов и др., разпокъсани са и отделни ръкописи. Критика към този начин на
работа с документите е отправена от уредника на Архивния отдел на Народната
библиотека В.Василев през 1924 г.: “Архивната сбирка, която приех от Етнографския
музей, е била обект на редица опити... и е претърпяла толкова преобразувания,
колкото лица са се занимавали с нейната уредба и ръководство... Особено зле се е
отразила върху архива на Възраждането оригиналната идея на един от уредниците да
систематизира документите в три различни групи..., като за тази цел произволно
разпокъсал запазените с толкова труд архиви на някои лица... По-късно друг уредник
прибавил към трите групи нова – Политически отдел, в която събрал всички
документи по въстанията, Освобождението на България, Съединението и др. Вътре
отделите пък били разделени на градове. Възстановяването им в предишния вид е
невъзможно.”. Практиката произтича от музейните схващания за работа с експонати.
Още при постъпването си в Историческия отдел всеки документ е описван в
инвентарните книги на отделите напълно самостоятелно, т.е. съществува сам за себе
си. Тази форма на работа с документите Мл.Радков отдава и на привнесен опит, “...по
всяка вероятност от проф. Ив.Шишманов от някои културни учреждения на Запад.
Той пръв пренася, макар и в примитивна форма (к.м.), опита на западното архивно
дело.”
Съществуването на друг сборен исторически архив е регламентирано със
Закона за Народната библиотека от 5 март 1909 г. Тогава се създава отдел “Ръкописи
и архив” (потвърден и в “Правилник за управление и уредба на Народната
библиотека в София” от 1915 г.) кам Народната библиотека. На практика
работещите в отдела издирват, приемат, изкупуват “архивите” по начин, който
запазва цели документните комплекси. През 1881 г. в библиотеката е предаден
архивът на Л.Каравелов (в него се оказали части от архивите на В.Левски, К.Цанков,
П.Хитов, Ив.Кишелски). По-късно постъпва архивът на бившето Варненско
губернаторство, документите (“архивата”) на “Българската благотворителна дружба в
Браила”, на Ив. Грудов, П.Кисимов, Ст.Попцонев, архивът на бившата Търновска
епитропия от 1872 г., част от документите (“архива”) на Н.Козлев, архивните
документи (“архивите”) на Димитраки Хаджитошев, Н.Хр.Палаузов, М.Дринов и др.
Постъпват документи от Българската митница в Балчик, на книжовника А.Драндар,
на Милан Димов, Г.Стойчев, П.В.Гюмюшев, на 6-ти пехотен Търновски полк,
“тайната архива” на Околийското управление в Т.Пазарджик и т.н. През 1922 г., чрез
откупуване или като дарение постъпват документите на К.Цанков, И.Касабов,
К.Шапкарев, а след 1926 г. в Народната библиотека постъпват откупени архивните
документи на К.Величков, Х.Даскалов от Трявна, на охридския поет Г.Пърличев,
П.Ю.Тодоров, Н.Козлев, на артистите К.Сапунов, Р.Канели, Х.Ганчев, А.Кирчев. В
периода след 1934 г. и непосредствено преди 9.IХ.1944 г. в Архива постъпват
документите на Х.Тъпчилещов, част от архивните документи на Евлоги Георгиев и са

94
инвентирани документите на Д.Цанков, братята Х. и Е. Георгиеви, С.Вацов,
П.Калянджи, т.нар. Македонски архив (14 големи сандъка документи) и др.”
Обработката на постъпващите документен комплекс, обаче, е в унисон с
библиотечната практика, която и тук подсказва “правилното” решение – всеки
отделен документ е приет и заведен в инвентарите като отделна книга. По този начин
връзката между тях се губи.
Закон за Народното просвещение от 21 август 1921 г., постановява Архивът на
Възраждането (от Етнографския музей) да се предаде на Народната библиотека. В
същия закон архивната сбирка се отделя от отдел “Ръкописи и архив” и се създава
“Архивен отдел” (потвърден с правилника на библиотеката от 1923 г.). Фактическото
сливане на двата архива е през март 1924 г. След 1926 г. Архивният отдел започва да
изпълнява в известен смисъл, но много ограничено ролята на държавен архив. С
дейността му свързваме прояви на елементи на европейско архивно мислене.
Откриваме ги в §.176 на Правилника на Народната библиотека от 1926 г., където се
казва: “Народната библиотека се грижи да събере, класифицира, проучи и постави на
разположение на публиката за научни цели всички архиви с историческо и културно
значение, а също и отделни исторически писма и документи по духовното и
политическо възраждане на българския народ, както и по отношенията му със
съседните народи”. За целта се постановява, че обект на комплектуване са и: “1/
Правителствени архиви, станали излишни за текущата служба на
съответните учреждения (к.м.). Тия материали обемат: а/ Губернаторства в
Северна България (1878-1880); б/ Източна Румелия (1778-1885); в/ Княжество
България (1880-1903). Това са материалите от първия отдел. Втория отдел се състои
от: а/ Архив на Възраждането (1762-1877); б/ Архив на Освобождението; 2/ Архиви
на български държавници, писатели, учени и др. културни обществени и политически
дейци.; 3/ Ръкописи на по-видни, починали български писатели, както и техни писма,
коректури, книги с бележки, портрети и др. подобни, които биха могли да
свидетелствуват било за творческия процес на писателя, било за характеризиране на
неговата личност и дейност и 4/ отделни архивни материали с историческо значение
като писма, автографи, портрети, печати, отпечатъци от восък и др.”. Идеята за
разделяне на документите по §.2 и §.3 едва ли е най-доброто решение. Възможно е
едни и същи документи да бъдат носители на информация едновременно и по двата
параграфа. Стремежът да се обхване най-голям кръг архивни документи е очевиден.
Интересът към вида документация в §.1 (“правителствени архиви”) подсказва, че се
търси включването ù в системата “учреждения - Архивен отдел” по начин,
характерен за развитите европейски държави. Проличава идеята за системност в
комплектуването. Тя присъствува в извода на директора на Народната библиотека
Божан Ангелов в края на един обстоен рапорт от 8 февруари 1926 г. до просветния
министър: “..., че е необходимо да се учреди специален държавен архив, в който да
се депозират правилно и редовно (к.м.) от разните учреждения всички делови
книжа, станали вече исторически документи след 25 годишен период. В този архив да
става правилен и целесъобразен подбор на исторически ценните от неценните книжа.
Към него да се прехвърли и сегашния архивен отдел на библиотеката.”. Идеята е
повторена и в изработения проект за “Правилник на контрол и депозиране в
Народната библиотека на исторически документи от архивите на обществените

95
(държавни окръжни и общински) учреждения в България”, който обаче остава
нереализиран.
С обединяването на двата архива през 1924 г. ситуацията в българското архивно
пространство не се изменя решително в посока към създаване условия за пофондово
комплектуване. Една от причините е практиката на създаване на исторически
архивни сбирки от немалко културни средища в страната. Както отбелязва П.Миятев:
“Освен Народната библиотека в София архивни документи събираха още Църковният
музей..., музеите в Шумен, Търново, Свищов, Ловеч, Русе и множество градски и
селски читалища в страната.”. Това е част от дейността на библиотеката в Шумен,
Българското книжовно дружество (след 1911 г. Българска академия на науките
/БАН/), Градския архив при Столична община. В писмо от 3.V.1935 г. Народната
библиотека в Пловдив обявява, че създава “Архив на Българската литература и
изкуство”, през 1936 и 1938 г. Дирекцията на печата подема инициатива за събиране
на документи за организиране на “Културен архив на България”. Повсеместността в
събирането на архивни документи има своите корени още от епохата на
Възраждането. Тя притежава и добри страни - увеличават се шансовете на повече
документи свързани с историята на България да оцелеят, но многократно нараства
вероятността (нерядко така и става), да бъдат разпокъсани документни комплекси,
които трябва да се съхраняват заедно. На практика големите библиотеки и музеи, но
най-вече по-малките (местни) културни институти изкупуват, приемат като дарения и
пр. архиви и части от архиви на културни и обществени организации, на изтъкнати
личности в областта на културата, политиката и др. без значение дали това са
документни комплекси, части от тях или отделни документи на хора оставили следа в
националната, регионална или местна история. За последното свидетелствува и
К.Мутафов. След командировка през 1934 г. до Етрополе, Тетевен, Троян и Ловеч той
отбелязва, че открива “скътани доста разни стари български ръкописи, както и
множество важни писма, кореспонденции и други документи от нашето минало.” В
читалищата в Ловеч и Тетевен с личното участие и инициатива на гражданите са
събрани различни документи, “обаче тия не сполучих да добия – пише Мутафов –
поради това, че самите техни събирачи не бяха склонни да ги предадат, понеже
възнамеряват да създадат местни архивни отдели”. В главната си част тази
събирателска дейност протича в търсене на документи на частни лица. Архивите на
учреждения, организации и административни структури след 1879 г. остават в страни
от интереса и възможностите им. Едва ли някой би успял в опита си да
комплектува документи с такъв произход – те остават в притежание и за ползуване на
създалите ги ведомствени структури. Причината е в липсата на архивно
законодателство, което да изиска задължителното предаване, в разумни срокове, на
излязлата от оперативна дейност учрежденска документация в определено
архивохранилище. Липсва система от архиви по места, липсва централно
архивохранилище.
По интересен начин стои проблема с архивната терминология в българските
исторически архиви в периода 1879-1944 г. Никъде в практиката на Архивния отдел
на Народната библиотека (по идентичен начин стоят нещата и в Историческия отдел
до 1921 г.) няма да видим употребено понятието “архивен фонд”. Ще прочетем за
“архив”, “архива”, “архивата” и “сбирка”, но “фонд“ е непознато понятие. Погрешно
впечатление създават публикации върху историята на Народната библиотека писани

96
основно след 1951 г. В тях се говори за “фонд” и “част от Фонд”, там където
работещите в отдела преди 1944 г. споменават за “архив” или “сбирка”. Употребата
на понятието “архивен фонд” за приеманите преди 1944 г. документни комплекси е
терминология навлиза по-късно и е наложена постфактум.
Във връзка с понятийния апарат в Архивния отдел след 1924 г., интерес
представлява дейността на тогавашния уредник в отдела В.Василев. Той прави много
в две насоки - за уеднаквяване обработката на документите и премахване слабостите
в организацията им. В.Василев разбира вредността от разпокъсването на
документните комплекси и прави опит да групира документите в “архиви” или
“сбирки” в зависимост от това кому са принадлежали, кои са били предишните им
собственици. В инструкция по въпроса той изисква от работещите в архива
“заварените колекции” от документи, които са групирани по предмет да се
прегрупират по възможност в “архиви” или “сбирки” по името на бившите им
притежатели. Под “архив” Василев разбира колекция от документи, адресирани
до едно лице, което е същевременно и притежател на колекцията. Под “сбирка”
се разбира колекция от документи адресирани до различни лица, но събрани в
едно от притежателя на колекцията. На този етап е трудно да сме категорични
дали и какви познания е имал В.Василев върху западноевропейската теория и
практика, интересувал ли се е от публикации по темата в страната (доколкото ги е
имало) и в чужбина. Важна, според нас, е идеята за смислово и терминологично
разделение (освен физическото) на “архив” от “сбирка”. В този аспект интересен е
докладът на К.Мутафов (наследника на В.Василев на поста библиотекар на
Архивния отдел) за ползуваните в отдела документи за 1927 и 1928 г. В него се
говори за “сбирката на В.Левски, Н.Обретенов, д-р Селимински, Дим.Общий,
Г.Ст.Раковски, Ал.Екзарх, П.Хитов, Дан.Хр.Попов, Л.Каравелов, Киряк Цанков”. В
същото време се отбелязва, че “...от другите архиви (к.м.) са били потърсени по
веднъж-дваж сбирките (к.м.) на Филип Тотя, на Палаузов, Тулешков, Фил.Симидов
и Ванката Райчев”. В докладът се подчертава, че през 1927 г. отделът “...не се е
обогатил с никакви сбирки (к.м.) от документи”, и че през 1928 г. са откупени
“...архива (к.м.) на покойния учител и публицист Хр.Н.Даскалов от гр. Трявна”,
“архива” на Кост.Величков, “архива” на Райчо Попович”. Не е лесно да преценим
дали смесването на понятията “архив” и “сбирка” се дължи на неприемане от страна
на Мутафов на предложеното от предшественика му терминологично разграничение.
Дали го е намирал за излишно. Възможно е смесването да е станало “по инерция”,
поради на практика продължаващо недотам правилно съхранение на архивните
документи в отдела, или се дължи на недостатъчно сериозно внимание към усилията
на предшественика му.
Да се определят идеите на Василев като теоретична разработка ще бъде
надценяване на фактите. Те, обаче, са някакъв опит (макар и доста семпъл в
сравнение с постиженията на западноевропейските и съветски архивисти по това
време) да се постави ред и очертаят граници между постъпилите по различен начин
в Архивния отдел документни комплекси. В.Василев отстоява идеята за обособяване
на “архивите” и “сбирките” на базата на признака “принадлежност” (а какво друго е
провениецпринципът?), но той, както и “включването” на понятието “колекция”,
очевидно не издържат сравнението с достиженията в архивната теория в Западна
Европа и СССР.

97
 Факт в историята на българската архивна мисъл е възприемане през 1943 г. на
термина “архивна единица” от работещите в Софийския градски архив при
Столичната община. Мл.Радков и Ник.Савов, автори на изследване за историята на
архива, наричат това “интересна подробност” и поясняват: “Нямаме сведения откъде
е заимствуван (терминът – б.м.), но смисълът влаган в него не се различава от този,
придаван му от съвременната архивна практика.” Отговорът, според нас, е в
лекторската дейност на Иван Богданов, който през 1942 г. е привлечен като
ръководител на курсове за научна подготовка на работещите в архива. Той ползува
основно френска и италианска, а по-ограничено холандска и съветска литература.
Запознат е с трудове на архивисти, представители на различни европейски архивни
школи, което му позволява да “работи” с идеите и понятийния им апарат: архив,
архивна единица, архивен фонд, архивни сбирки, систематизация, фондообразувател
и т.н. Това придава на терминологията в лекциите известна еклектичност, но
цялостният им характер е с различно качество от предложенията на В.Василев.
Взимайки повод от дейността на И.Богданов Д.Минцев отбелязва: “В България най-
широко е разпространено мнението, че до създаването на Архивно управление и
държавните архиви у нас през 1952 г. не се разработват методически и теоретически
въпроси на архивната теория и практика, с изключение на направеното от акад. Иван
Дуйчев. Това твърдение е несъстоятелно.” За съжаление аргументите са дълга
поредица от имена без позоваване на публикации (ситуирани хронологически) и
конкретни теоретични приноси.
Лекциите на Ив.Богданов са част от интереса към европейската архивна теория и
история. Те са опит за представяне на идеи, практика, терминология, свързани със
съществуването на определена архивна среда и взаимоотношения. В България
интерес към чуждестранния опит наистина не липсва. Той, обаче, остава основно на
ниво учрежденски архив. Публикациите, занимаващи се с проблеми различни от
тясно ведомствените нужди от правила в класирането на документите са инициатива
на отделни хора и остават незабелязани. Такава е съдбата на публикувания през 1912
г. в София труд на холандците Мюлер, Фейт и Фрюин с преводното заглавие
“Ръководство за класиране и описание на архивите”, където по безспорен начин
системно е развита идеята за пофондовото съхранение на документите в сборен
исторически архив. Според Д.Минцев “Ръководството” е преведено, “за да се
задоволи до известна степен нуждата от ръководни документи за работа с
документални материали и да се запълни празнотата от специален закон”. Ако това е
бил очакваният резултат, той не е постигнат. Преводът остава изолирано явление.
Няма отзвук в средите, които по правило би трябвало да изпитват “глад” за такъв вид
литература – работещите архивисти в системата на държавната администрация, както
и архивисти, занимаващи се с исторически архиви, които в България липсват.
Нормално - първите преоткриват тайните на учрежденския архив, а вторите ги няма.
Единственият коментар е в преводна статия от 1929 г., публикувана във Военно-
исторически сборник. В нея се представя устройството и подредбата на документите
в създадения през 1919 г. в град Потсдам държавен архив. Интерес представляват
редакционната бележка и заключителният коментар към публикацията. В първата се
подчертава: ”Редакцията на сп. Военно-исторически сборник дава място на труда... с
цел да се възбуди интерес към организацията на държавните архиви изобщо и
специално на военната... От това гледище всички подробности, макар и отнасящи се

98
до Германската държавна архива не са лишени от интерес и у нас”, а в заключение:
”Въобще, от прегледа се вижда колко важно се е смятало да бъдат разпределяни в
отделението за архивата неговите наличности от дела органически, според
исторически станалия развой на гражданските и военни учреждения (к.м.)на
Райха. При това се е полагало грижа, щото всяка отделно предадена архива (к.м.) да
получи днес и за в бъдеще своето място в цялата архива (к.м.) без трудности.
Едновременно с това се осигурява тяхната единност и цялост (к.м.), като се
облекчава и използуването на масата от дела”. Интересна е употребата в статията на
понятието “архива”. В контекста на превода е очевидно, че случаите става дума за
много различни величини - в първия за “архивен фонд” (използваме днешното
понятие), а във втория - за целия обем архивни документи съхранявани в
Потсдамския държавен архив. За съжаление не ни се удаде възможност да се
запознаем в оригинал със статията на Х.Роге. Едва ли обаче, в нея е допуснато
натоварване на едно понятие с двойно смислово значение. Нещата опират до
терминологичния апарат, с който боравят архивистите и занимаващите се с
архивните проблеми в България, както и с нивото на теоретична подготовка и знания.
Никъде обаче, в проект за държавен архив (до 1944 г.) няма да срещнем идеи за
съхранение на документите формулирани по начин подобен на този изложен от
Х.Роге. Няма да видим и позоваване на идеи от преведеното и публикувано през 1912
г. “Ръководство”. Българската архивна действителност в периода 1879-1944 г.
напомня ситуацията, в която съществуват руските архиви до обявяване на декрета от
1 юни 1918 г. - многократни предложения за създаване на държавен архив и почти
никакви реални действия на правителствено равнище, за да бъде реализирана идеята.
Липсва законодателство, което да регламентира съдбата на загубилите оперативното
си значение за учреждението архивни документи, по начина, по който това е сторено
в западноевропейските страни и Русия (след 1 юни 1918 г.). Не се извършва
централизация (частична или цялостна), която да създаде яснота в периодичността,
обема и качествата на постъпващите от ведомствата документи в
самостоятелно съществуваща институция - Държавен архив със свои
териториални структури. Сборните исторически архиви, прототип на
съвременните български държавни исторически архиви – централен и териториални
(местни), представляват архивни сбирки пръснати по музеи, читалища, библиотеки.
Това пречи на правилния подход при обработката и съхранението на постъпващите
документни комплески. На документите в някои от тях се гледа като на музейни
експонати или отделни книги, което по никакъв начин не спомага за теоретичното
израстване на работещите в архивите. Опитът Архивният отдел на Народната
библиотека да се нагърби с функциите и на Държавен архив показва мислене, отдавна
осъзнато като неправилно (и недопустимо като практика) в европейските държави.
Желанието приеманите (и заварени) документни комплекси да бъдат запазвани цели
зависи от осведомеността и личните разбирания на всеки от завеждащите Архивния
отдел библиотекари, а не от поставени на теоретична основа архивни правила. През
разглеждания период понятието “архивен фонд” не е част от професионалния речник
на българския архивист. Липсват структурите и практиката, която изисква
решаването на въпросите за пофондово съхранение на документите в историческите
архиви. И най-големия и най-сложния в структурно отношение учрежденски
документален фонд не би могъл да се отъждестви с понятието “архивен фонд”,

99
обособен на основата на “принципа на произхода”. Историческите архиви на
Просветното, Външното и Военното министерства са сложни, големи, но
учрежденски архиви, и остават затворени в учрежденското архивохранилище.
Българските, подобно на руските архивисти до 1918 г., работели в големи или по-
малки, учрежденски архиви, и това ставало изолирано, по места. Архивният фонд е
характерен за историческите архиви, като специализирани държавни институции,
които осигуряват събирането, опазването и използуването на архивния ресурс на
обществото. Това е причината да липсва интерес и към теоретични разработки,
свързани с теорията за архивния фонд. В страната няма организирано по европейски
модел обучение по архивистика. Това е естествена последица от липсата на
изградена, работеща, нуждаеща се от подготвени кадри система, готова да поеме
получилите необходимата теоретична подготовка архивисти.
Ако трябва да обобщим с няколко думи ситуацията в българското архивно
пространство в периода 1879-1944 г. – няма архивно законодателство, насочено към
обособена и развита специализирана архивна мрежа, липсва осъзната необходимост
от професионално обучение на архивистите, ангажирани със събирането и опазването
на националното архивно наследство.

§.2 “Развитие на архивните възгледи и практика в България от 1944 г. до 50-те

години на ХХ в.”

Архивната среда в България започва да се променя след 9 септември 1944 г.

Измененията в политическия, икономически и обществен живот на страната слагат
отпечатък и върху архивното ù развитие. Промените, обаче, не настъпват бързо.
Според М.Алексиев: “След 9.IХ.1944 г. се активизира събирателската дейност на
съществуващите институции и служби. Създават се... множество нови музеи,
институти и др., които на свой ред също започват събирателска работа (к.м.).
Но в тази дейност липсват строго установени и научно издържани принципи в
комплектуването на документите, научното им организиране (к.м.)...”.
Авторовите думи съдържат наблюдение върху практика, която продължава
традициите на придобиване и “организация” на съхранение на документите преди
посочената дата. През 1947 г. към библиотеката на Българската академия на науките
се открива архивен отдел, на който се поставя задача да приведе в известност
архивното богатство на академията събирано от основаването на Българското
книжовно дружество в Браила през 1869 г. На практика отделът си поставя много по-
широки задачи. Още в първият доклад на неговия уредник до Управителния съвет на
БАН, от 17 октомври 1947 г., се определя “обхвата” на дейността му – документи
“...предимно на признати и установени български общественици, люде на науката,
държавници и пр. от миналото и настоящето". Задачата е повторена и в доклада от
следващата 1948 г., където целта е посочена много ясно – “...Архивният отдел да
държи първо място по количество на политически документи на българската
държава”. По решение на Управителния съвет от 11 април 1949 г. отделът се
обособява като Архивен институт при БАН, в който се съхраняват документи на
академията, на учени, общенственици, политици, на дейци от епохата на
Възраждането. В Архивният институт са документите на Константин Иречек, Иван

100
Шишманов, Тодор Пеев, Неофит Рилски, Стефан Стамболов, Елин Пелин и др. През
1946 г. при библиотеката на Софийската градска община се обособява “Градски
архив на СГНС”, в който освен документи на някои структурни части на Столичната
община се съхраняват архивни документи на писатели, общественици, политици –
Ал.Балабанов, Григор Василев, К.Христов, Н.Сакаров и др. Продължава
събирателската дейност на музеи и институти създадени преди и след 9.IХ.1944 г. –
“Национален музей на съпротивата”, музеите Иван Вазов, Петко и Пенчо
Славейкови, Хр.Смирненски, Николай Хрелков, Института Ботев-Левски и др. През
1947 г. е създаден Еврейски научен институт, който си поставя задачата да събере на
едно място ценните документи, запазени в еврейските общини, синагоги и частни
лица.
Традиционно, в началото, остава отношението към мястото на бъдещия
държавен архив – в Народната библиотека. В постановление на Министерски съвет за
назначаване на експертни комисии към министерствата и ведомствата за провеждане
на експертиза на ценността на архивните документи се изисква “...тези (документи –
б.м.) с отчетно и историческо значение (закони, наредби, преписи за развитието на
учредението и др. подобни) да се предадат на Народната библиотека.” В §.3 от
окръжно на Дирекцията на държавния бюджет и отчетност при Министерство на
финансите (МФ) изпратено до всички учреждения за провеждане на експертиза на
ценността на архивните документи, е записано: “С поменатото постановление на МС
се разпорежда да се предават на Народната библиотека в София архивни канцеларски
книжа, а не печатни издания...”. В законопроект на Министерството на информацията
и на изкуството от 1945 г., който определя дейността му и поделенията му в страната
предвижда библиотеката да събира и пази старопечатни книги и др. писмени
паметници, в т.ч. всички дела от архивите на обществените учреждения – държавни,
общински и автономни, образувани преди 20 години и без делово значение, които по
мнението на дирекцията ù имат историческа стойност. Естественото възприемане на
Народната библиотека като национален държавен архив (законово регламентирано
през 1926 г.) не спира търсенията на други модели за организация на архивното дело
в България.
През 1947 г. се създава Комитетът за наука, изкуство и култура (КНИК). Две
години по-късно, през 1949 г., от там възлагат на Градския архив при Столичния
градски народен съвет (СГНС) да изработи закон за създаване на държавен архив.
Законопроектът, дело на отдел “Наука, изкуство и култура”, е за изграждане на
Български народен архив(БНА) и е създаден не по-рано от 5 юни 1949 г. Параграф
втори (§.2) на гл.I (Същност, цели и задачи), определя, че той (архивът): “...3/ издава
периодически бюлетин за постъпилите в архивната сбирка архивни фондове (к.м.)...
5/ бди за правилното стопанисване на обществените и административни архивни
фондове (к.м.)”. В §.3 се пояснява, че: “Под архиви, архивни извори, архивни
фондове по смисъла на този закон се разбират всички писмени паметници,
документи, писма, ръкописи, архитектурни планове, снимки и др...”. Параграф 10
изисква: “Всяко държавно, общинско и автономно учреждение и всички обществени,
политически, културни, професионални и т.н. организации и институти през две
години предават архивния си фонд (к.м.), предмет на този закон, на нарочна
комисия..., която преглежда архивата (к.м.) на учреждението и отделя
интересуващите БНА архивни материали...”.. От гледна точка на съвременната

101
българска архивна терминология, респ. теоретични възгледи, на законопроекта
липсва необходимата йерархия, еднозначност и яснота. Поставянето на знак за
равенство между понятията “архив” (“архивата”) и “архивен фонд” е недопустимо. В
публикувания през 2000 г. “Речник на българската архивна терминология”, за “архив”
може да прочетем: “Учреждение или структурна част на учреждение или
организация, което осъществява приемането, обработката и съхранението на
документи и организира тяхното използване”, а като “архивен фонд” се посочва
“определената за постоянно съхранение част от документален фонд или сформирана
в архива съвкупност от документи, които исторически и/или логически са свързани
помежду си, използвана като основна класификационна и отчетна единица на
Държавния архивен фонд”. Очевидно е, че понятията са от съвсем различен порядък
и за допирни точки в областта на теорията трудно може да се говори. По подобен
начин стоят нещата и със заложената в законопроекта представа за същността на
архивния фонд. Съвременният Ј еквивалент се съдържа в понятието “документален
фонд”. В посоченият “Речник” за него може да се прочете: “Документален фонд -
Съвкупността от документите, образувани в резултат от дейността на учреждение,
организация или лице”. Изтъкнатите несъвършенства са в голяма степен следствие от
съществуващи представи и здраво вкоренена традиция в областта на терминологията.
Приемствеността в това отношение е очевидна, особено що се отнася до употребата
на понятието “архивата”. Може да се предположи, че законопроектът в някаква
степен показва нивото, до което са достигнали ако не всички, то поне част от
българските архивисти. Друго, което е видно от цитираните параграфи е, че за
пореден път (след 1911 и 1926 г.), присъства идеята за системност в
комплектуването, която е част от принципите на архивното законодателство
(архивно право) в Западна Европа и СССР. Споменатите предложения за подготовка
на архивно законодателство и създаване на държавни архиви не са единствените.
Много активен е Иван Богданов, който в периода 12 септември 1944 г. - 30 август
1950 г. изготвя три проектозакона за създаване на Български народен (държавен)
архив и един за Главно управление на архивите. В първия проект (съставен между 12
септември 1944 г. и 10 май 1945 г.) се предвижда създаване на Централен и
областни народни архиви, под надзора на Министерство на народната просвета и
Софийски градски архив при СГНС. Не се допуска съществуването на други архиви.
Вторият проект (между 10 септември и 11 декември 1945 г.) – Българският държавен
архив е самостоятелна структура под надзора на Министерство на информацията и
културата. Предвижда се създаването на областни архиви и на Столичен градски
архив. Допуска се дейността си да продължат архивните сбирки при Българска
академия на науките /БАН/, Св.Синод и Рилски манастир. Третият проект (съставен
между 11 декември 1947 – 1950 г.) предвижда създаването на Висша комисия по
народните архиви” при КНИК и централен, областни и общински народни архиви.
Да останат да съществуват и продължат дейността си се предвижда за Столичния
народен архив и специалните народни архиви: Архив на БАН /АБАН/, Военно-
исторически архив /ВИА/, Църковен архив, Партиен архив, Архив при музея на
съпротивата. В проекта за Закон за Главно архивно управление /ГАУ/ (30 август 1951
г.) се предвижда създаването му да е към Министерски съвет /МС/. Към ГАУ се
създава Научен архивен институт и се организират Централен държавен архив
/ЦДА/ и областни архиви. Предвижда се да останат да съществуват Столичният

102
градски архив при Софийски градски народен съвет /СГНС/, Военно-историческият
архив при Министерство на народната отбрана /ВИА при МНО/, Архивният институт
при БАН, Партийният архив при Централния комитет на Българската комунистическа
партия /ЦК на БКП/. В законопроектите присъствува идеята за централизация на
архивното дело и системност в комплектуването, но не във всички териториалните и
хронологически компетенции в комплектуването са последователно прокарани и
защитени.
През 1949 г., отново по препоръка на КНИК, Архивният институт при БАН
провежда обсъждане на състоянието и задачите на архивната наука и архивното дело
в България. Проведени са съвещания на 28 ноември и 5 декември. Изнесени са два
доклада: “Състояние и задачи на българското архивно дело” от д-р. П.Миятев и
“История и организация на архивното дело в СССР” от д-р. Г.Димов. В доклада на
П.Миятев, са формулирани в шест точки “безусловно” необходимите “условия и
задачи”, за да се даде “тласък и правилна насока” на архивно дело в страната. В
първите четири си развива идеята за централен държавен архив. В т.5 се изисква:
“След учредяването на Централен държавен архив да се възстанови органичната
връзка между отделните, събрани на различни места архиви (к.м.). Например всички
материали от архивата (к.м.) на Найден Геров и Ст.Стамболов да се съберат на едно
място; 6. Да се запази провениенцният принцип (к.м.) в държавните архиви, така че,
когато постъпят на съхранение в държавния архив, да си запазят същия ред, в
какъвто са били в съответното действуващо ведомство (к.м.).” Ако оставим на
страна теоретично неиздържаната употреба на “архиви”/“архивата” там, където
трябва да се говори за “фонд” или “част от фонд”, впечатление прави изискването за
спазване на “провениенцният принцип”. Смисълът, който влага Миятев в понятието е
идентичен с принципа за фондово съхранение и вътрешнофондова организация на
документния комплекс в границите на сборен исторически архив, формулиран от
холандците Мюлер, Фейт и Фрюин през 1898 г. Това е нещо различно от тезата,
появила се през втората половина на 30-те години в съветската архивна школа, за
“провениенцпринцип” като принцип с много съществени недостатъци. Тя се
утвърждава през 40-60-те години, като критиките са насочени в два пункта: първо –
не дава възможност да се коригират грешките, допуснати в деловодството при
формиране на делата; второ – подсказва на архивистите да класират делата в
границите на фонда по неверен начин. Съветските архивисти издигат като правилен и
верен принципа за единство и недробимост на архивния фонд. Възгледите на
Миятев кореспондират с идеи от западноевропейската архивна теория, които след
1944 г., по обясними причини, започват да се сменят с предпочитание към
“съветския” модел - показателна е темата на доклада, изнесен от д-р Г.Димов. Това е
посоката, в която са насочени търсенията и пътя, по който поема в развитието си
българското архивно дело – като организация, структура, подчиненост, теория,
понятиен апарат.
В края на 1948 г. при една от командировките в СССР, на ген. Благой Пенев
(директор на Народната милиция) му е възложено да се запознае с организацията на
държавните архиви. След завръщането си той представя доклад (8.ХII.1948 г.) на
министъра на вътрешните работи с предложение за създаване на държавен архив. В
доклада се отбелязва: “...2/ Всички архиви на правителствени и други учреждения
както в центъра, така и по места да се предадат от ведомствата на общия държавен

103
архив, като само архивите на партията засега остават да се съхраняват в партията; 3/
Да се определи за всяко ведомство поотделно съобразно характера и значението на
архивните материали на ведомството годината, от която цялата архива да се предаде
на общия централен или местен държавен архив (к.м.)...” След доклада се
задвижва процедура – създава се специална комисия при МВР, която подготвя
проектоуказ за Държавния архивен фонд (ДАФ), проектопостановление за
организиране на ДАФ, проектоправилници на архивно управление при Министерство
на Вътрешните работи (МВР). По думите на А.Пухлев, началник отдел “Културно-
просветни институции” в КНИК, на 16 януари 1951 г. в отдела му се свиква заседание
на комисия (четирима от КНИК, по един представител на Архивния институт при
БАН, на СГНС, МВР, Народна библиотека, Музея и архива на революционното
движение в България), която обсъжда създаването на Централен държавен архив. На
заседанието представителя на МВР Иван Даскалов заявява, че е упълномощен от пом.
министър Ангелов да съобщи, че създаването на Централен Държавен архив е
възложено на МВР, и че при тях се работи сериозно върху проектозакон за архивното
дело в страната и проектоправилник към него, чието завършване се предвижда в срок
от около два месеца. Той заявява, че ЦДА административно ще е подчинен на МВР, а
от КНИК и от другите специализирани научни институти ще получава научна и
идейно-политическа помощ. Даскалов посочва и мотивите за това решение: примера
на СССР и другите демократични страни и съображението, че в този архив ще се
съхраняват и материали, представляващи държавна тайна. Проектите получават
реализация по силата на специално решение на Политбюро на ЦК на БКП от 27
септември 1951 г. Последват Указ № 515 на Президиума на Народното събрание за
създаване на Държавен архивен фонд на Народна Република България от 10.Х.1951 г.
и Постановление № 344 на Министерски съвет от 18 април 1952 г. “за организиране
на държавния архивен фонд и одобряване правилник на Архивно управление при
Министерство на вътрешните работи”. В последното на министъра на вътрешните
работи се възлага да създаде: “1/ Архивно управление при МВР, [което] да
организира Държавен архивен фонд и да ръководи държавните и ведомствени
архиви; 2/ Централен държавен архив на Народна Република България за
документални материали с общонационално значение, образувани след 9 септември
1944 г.; 3/ Централен държавен исторически архив за архивни фондове, образувани
до 9 септември 1944 г.; 4/ Окръжни държавни архиви (в София – градски и окръжен)
за всички окръжни, околийски, градски и селски учреждения, организации и
предприятия, МТС, ДЗС, ТКЗС, както и за документалните материали на учреждения,
организации и предприятия, съществуващи на територията на окръзите до 9
септември 1944 г...”. С поредицата нормативни актове се изгражда централизирана
архивна мрежа (по “съветски модел” съобразен с българската действителност),
утвърждават се териториални и хронологически компетенции в
комплектуването, т.е. ясно и безсъмнено се възприемат утвърдилите се европейски
принципи в организацията на архивното дело.
Нов елемент в българската архивна среда е създаването на специализирана
институция, която да се ангажира с професионалната подготовка на архивистите
в страната. Това става с Постановление на Министерски съвет от 1950 г. В него е
записано: “Към Комитета за наука, изкуство и култура се създава Държавен
библиотекарски институт за подготовка на библиотекари, библиографи, архивисти и

104
ориенталисти за народните и масови библиотеки в страната с двегодишен курс
(к.м.), включващ и производствената практика. Съществуващият при Държавната
библиотека “Васил Коларов” стажантски курс за библиотекари, библиографи и
архивисти (к.м.) се влива с досегашните си функции, задачи и бюджетни средства в
Държавния библиотекарски институт.” Все още в съзнанието на българския
законодател съществува връзка между “библиотека” и “архив”. Факт, показателен за
силното влияние на един традиционен възглед от българския “архивен модел” в
периода до 1944 г. Това е изживян етап в европейското архивно мислене и практика,
където архивната професия започва да се осъзнава като автономна и специализирана
през втората половина на ХIХ в. В болшинството страни (Италия, Германия/особено
Бавария/, Австрия и Франция) архивистите се обучават отделно от библиотекарите.
Резултат от автономността на архивите и библиотеките е окончателното отделяне на
архивистиката от библиотекознанието и развитието £ като самостоятелна област на
знанието и обществената практика. Според съвременния френски архивист М.Дюшен
именно трудът на Мюлер, Фейт и Фрюин от 1898 г. утвърждава в съзнанието на
архивната общност различните, а често и напълно противоположни принципи между
двете науки и практики. В България видимата промяна настъпва с Постановление №
334 от 18 април 1952 г. В т.10 е записано: “Задължава се председателят на Комитета
за наука, изкуство и култура да открие през учебната 1952-53 г., при философско-
историческия факултет на Софийския университет профил при специалността
“История”, в рамките на 5-годишен курс за подготовка на висококвалифицирани
специалисти – историци-архивисти.”
Съществуването на стажантски курс за библиотекари, библиографи и архивисти
при Държавната библиотека “Васил Коларов”, създаването през 1950 г. на Държавен
библиотекарски институт за подготовка на библиотекари, библиографи, архивисти и
ориенталисти, превръщането на обучението по архивистика в университетска
специалност – това са елементи и етапи от изграждане основите на съвременното
архивно дело в България, поставянето му върху основи, които определят развитието и
на европейската архивна мисъл и практика, белег за ново отношение към
преподаването на архивистиката като наука със собствена теория, принципи и
понятиен апарат. Още в лекциите си Иван Богданов отбелязва: “Де под влияние на
инертни традиции, де поради неразумие, архивистиката бива разглеждана от някои
като особен дял на библиотечната наука... Това всъщност е голяма заблуда.
Архивистиката не стои в преки родствени връзки с библиотечното дело. На пръсти се
броят страните в света, дето подобно на нашата, архивните сбирки се разполагат като
един или друг вид отдел в държавните или народните библиотеки и дето стоят в
административна връзка с управлението на библиотеките... Във всички
западноевропейски страни архивните сбирки представляват самостойни учреждения
без никаква връзка с библиотеките... Музейното, библиотечното и архивното дело са
самостойни области, понеже техните обекти са различни.”
За състоянието и нивото на архивната теория в България може да се доверим на
думите на И.Дуйчев - съвременник и участник в полагане основите на съвременното
архивно дело. В глава ХХIV (За задачите на българската архивистика) от
публикуваните през 1950 г. негови “Лекции по архивистика” ще прочетем: “Нашето
архивно дело, трябва да признаем това, е все още в стадия на чисто практическите
занимания. Теоретическите проблеми като че ли не съществуват за нас: върху тях

105
почти не е писано в нашата научна и общодостъпна книжнина или пък съществуват
само случайни и общи приноси... На архивистиката трябва да престанем да гледаме
като на някакво просто, практическо знание... Наистина архивистиката е също и
практическа дейност, но преди да стигне до там, тя е длъжна да разреши редица
теоретични и принципни въпроси. Българското архивно дело може да да бъде
организирано напълно правилно само тогава, когато бъде поставено на правилни и
принципни основи.” “Лекциите” на И.Дуйчев, обаче, са нещо повече от представяне
на архивни идеи и принципи на утвърдени европейски архивни школи. Трудът му
представлява завършена концепция за изграждане на централизирана архивна
система, за създаване на архивна среда, в която е възможно приемането и
прилагането на теорията за архивния фонд. В “Лекциите” присъстват (като
пожелания за бъдещето) елементите на архивно строителство познати в “редица
чужди, напреднали страни”: “Една голяма задача от първостепенно значение си
остава създаването на нарочно българско архивно законодателство... Чрез
създаването на такова архивно законодателство ще може преди всичко, да се
постигне единство в нашата архивна практика, като се прокара известна
централизация... Чрез нашето архивно законодателство трябва да се разреши
основният въпрос за общото устройство на архивите в страната, после за
“централизацията” или ”децентрализацията” на архивните ценности в едни или други
архивохранилища и т.н. Когато бъде осъзната напълно нуждата от правилно
организиране на нашето архивно дело, тогава ние естествено ще помислим малко
повече и за подготовката на научни работници из тази област..., за подготовката на
архивисти чрез някакви временни курсове или, още по-добре, чрез някаква школа за
архивистика, с всички необходими дисциплини в нея.” Дуйчев ясно разбира
поредността на стъпките, които трябва да извърви при изграждането си
организираното архивно дело в България. И не случайно на първо място поставя
създаване на специализирано архивно законодателство: “За правилния развой на
българското архивно дело се налага да бъде изработено едно цялостно архивно
законодателство (к.м.). При изработването на неговите постановления могат да се
вземат предвид както примерите на чуждото архивно законодателство (на първо
място онова, което е сторено в СССР, после в редица други страни), така и местните
условия.” “Лекциите” са предназначени за тези, които ще работят във все още
несъздадената (тогава) модерна архивна среда. Те дават отговори на многобройните
методически и теоретични въпроси на предстоящото да се изгради у нас,
организирано архивно дело. В предговора към изданието от 1993 г. Ст.Петкова и
А.Нейкова отбелязват: “Изложението е на такава теоретична висота, че и днес... не се
налагат никакви съществени изменения. Разбира се теорията и практиката са
направили крачка напред..., но като цяло текстът не се нуждае от актуализиране. Той
е верен в принципите и подходите. Обяснението на този феномен се крие според нас
в изключителната информираност на Дуйчев. Било му е известно всичко, което са
знаели най-добрите архивисти на Европа в края на 40-те години на века – както за
историята на документа и документирането, така и за рационалните, доказали себе си
методи на обхващане и организиране на огромните потоци от съвременни документи
от всякакъв вид.”
В “Лекциите” се поставя ясна граница между “...трите сродни институции:
архиви, библиотеки и музеи”. Това е важно с оглед съществуващата в България

106
практика и нагласи. Авторът очертава принципните разлики, съществуващи между
“архив” (“архивен фонд”) и “колекция”. Подходът не е нов – генезиса на понятието
“архивен фонд” се оформя в съзнанието на архивистите от европейските страни в
теоретична борба с неговата антитеза – понятието “архивна колекция”. Дуйчев
определя външните граници и запознава със същността на понятието “фонд”,
опирайки се на формулировките на английския архивист Х.Дженкинсън, холандците
Мюлер, Фейт и Фрюин, съветския архивист К.Г.Митяев и др. Но във всеки от
случаите дава ясно да се разбере, че основната, определяща характеристика на
архивния фонд е произходът и естествено сложилите се връзки между
документите в него. Това е основата, която му позволява да борави свободно и
точно с понятията “фондообразувател” и “колекция”. Подробен е Дуйчев в
обясненията си относно възможните варианти на вътрешнофондова систематизация
на документите. Той представя и изказва мнение за “азбучното класифициране” и
“хронологическото класифициране”, след което прави същото и с това, което нарича
“естествени” класификационни схеми – “на първо място... т.н. “Начало на
произхождението” на архивните фондове и материали (Provenienzprinzip) и, на второ
място, чрез спазването на неговото основно положение на “зачитане на фондовете”
(respect des fonds)”. В коментара и изказаното мнение, той на практика се
присъединява към поддръжниците на формулирания от А.Бренеке “свободен
провениенцпринцип”: “Не е трудно да се разбере какви изгоди и какви слабости крие
този метод на “зачитане спрямо архивните фондове”. Когато това ръководство се
схваща напълно тясно - ...,това означавало да се увековечат всички минали грешки и
опущения. Но този принцип може да бъде схванат и по-общо – като се признае..., че и
в старите класификации..., са били възможни грешки, и,..., като се допусне свободата
за ново класифициране вътре в тези класификационни схеми. В такъв случай може да
се получи един положителен резултат: да се запази неделимостта и единството на
архивните фондове, които сме получили от миналото. Именно тук са положителните
отлики на това ръководно начало: да запази неделимостта на архивните фондове и да
запази, в общи черти, първоначалната организация на архивния фонд – така както тя
е съществувала при “текущото делопроизводство”.
Написаното от И.Дуйчев не е първата разработка свързана с методически и
теоретични архивни проблеми, но е първата цялостна, системно изложена
концепция за развитието на архивното дело в България, която дава качествено
нови и изпреварващи отговори на трупаните (и нерешени към онзи момент) проблеми
в цялостната българска архивна среда. “Лекциите” са шанс за българската архивна
наука, защото дават верните принципи, правилните подходи при работа с
документни комплекси и организацията им в сборни исторически архиви. Те са
осъзната и защитена визия за пътя на българското архивно дело, чиято реализация
започва през 1951 г. Възприетият след тази година модел на архивна организация,
управление и развитие включва безусловно идеята за фондово съхранение на
документите в сборните исторически архиви в т.ч. и взаимстването на теоретични и
терминологични постановки.
В утвърдена на 29 юли 1955 г. “Инструкция за организация на архивите в
учрежденията, организациите и предприятията” като архивен фонд се определят
“Всички документи (входящи, изходящи и вътрешнта документация), които се
образуват в резултат от дейността на определено учреждение...”. Пояснява се, че

107
“Всеки архивен фонд е органическо цяло, затова от състава му не могат да се
изваждат документи, за да се предават към други фондове, нито да се прибавят към
него документи на други фондове.”. Прави впечатление приемането за
принадлежащи към фонда на “всички документи”. Това на пръв поглед кореспондира
с наблюдавания в съветската архивистика процес през 20-те години на ХХ в., когато
всяко учреждение е задължено да обособи свой архивен фонд, подлежащ на прием в
държавен архив. Тогава за архивен фонд се счита цялата съвкупност от документи,
независимо от тяхната ценност и пълнота. Пълният прочит на “Инструкцията” обаче,
показва нещо друго - старата слабост за “архивен фонд” да се приема нещо, което
днес архивната наука определя като “документален фонд”. На практика
“Инструкцията” не допуска приемането в сборните исторически архиви на целия
обем от документи - “входящи, изходящи и вътрешнта документация”, а
регламентира постъпването на исторически ценните.
В статията на Д. Минцев “Към въпроса за определяне на фонда”, публикувана на
страниците на списание “Архивен преглед” през 1957 г. като архивен фонд се
определя “...съвкупност от архивни материали, отложени в процеса на дейността на
отделно учреждение, предприятие, войскова част, обществена организация или тяхна
организационно и оперативно обособена част. Материалите отложени в резултат от
дейността на отделно лице, семейство или род също се признават за самостоятелен
фонд". Казаното от Минцев в основната си част е буквален превод на §.2 от
публикуваните в Москва през 1939 г. “Правила определения архивного фонда”.
Подобно определение за архивен фонд може да се прочете и в §.2 на утвърденото на
26 август 1959 г. “Указание за определяне на архивния фонд в държавните архиви на
Н.Р.България”: “Архивен фонд е исторически създал се комплеск от документални
материали образуван от дейността на определено учреждение, обществена
организация, предприятие, военно поделение, тяхни оперативно обособени части или
отделни лица.”
Възприемането на теоретични постановки, формулировки и идеи на съветската
архивна школа е част от българският “избор” на модел за архивна организация и
развитие. Но по-важно е друго – процесите, които протичат в архивното
пространство на страната потвърждават зависимостта между съществуване на
цялостна архивна среда с определени характеристики и налагането на теорията за
архивния фонд. Очерталата се последователност повтаря етапите, през които
преминава появата, осмислянето и възприемането на теорията за архивния фонд в
западноевропейските страни и Русия (РСФСР, СССР) и сбъдва “очертанта” от И.
Дуйчев посока.

108